Халед Хосейни

Халед Хосейни
Хиляда сияйни слънца

Тази книга е посветена на Харис и Фарах, които са светлината
на очите ми, и на жените на Афганистан.
Първа част
Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

Това се случи в четвъртък. Сигурно беше този ден, защото си спом-
няше, че тогава тръпнеше в очакване, както само в четвъртък, когато
Джалил идваше да я види. За да убие времето до мига, когато най-сетне
щеше да го съзре как крачи през избуялата трева на поляната и й маха,
Мариам се покатери на един стол и свали китайския сервиз за чай –
единствения спомен на нана, майка й, останал от нейната майка. Тя бе
умряла, когато дъщеря й била на две годинки. На нана й беше скъпа
всяка синьо-бяла чашка, както и изящната извивка на чучурчето на чай-
ника, ръчно изрисуваните птици и хризантеми, драконът върху захарни-
цата, за който се смяташе, че пъди злото. Тъкмо тази захарница се изп-
лъзна от пръстите на Мариам, падна на дъсчения под и се разби.
Когато нана видя разпръснатите парченца, лицето й пламна, горна-
та й устна затрепери, а очите й – и мързеливото, и здравото, се заковаха
върху нея, безизразни и немигащи. Изглеждаше толкова вбесена, че Ма-
риам се изплаши да не би джинът пак да влезе в тялото й. Но той не се
появи, не и този път. Нана я сграбчи за китките, дръпна я към себе си и
просъска през зъби:
– Ах, ти, непохватно малко харами! Това ми е наградата за всичко,
което изтърпях. Строши най-ценното нещо в къщата, непохватно
харами.
Тогава Мариам не я разбра. Не знаеше, че харами значи копеле. Ни-
то пък беше достатъчно голяма, за да прозре несправедливостта, да
осъзнае, че вината е на тези, които са създали това харами, чийто единс-
твен грях бе, че се е родило. Но от тона на майка си предположи, че то е
гнусно и омразно същество, подобно на отвратително насекомо като
сновящите наоколо хлебарки, които нана вечно проклинаше и измиташе
от колибата.
После, когато поотрасна, Мариам разбра значението на думата. От
начина, по който нана я изричаше, сякаш я заплюваше, Мариам усеща-
ше колко обидна е тя. Разбра, че харами е нещо нежелано, че тя е неза-
конно дете и никога няма да има право да претендира за онова, което
другите имат – обич, семейство, дом, уважение.
3
Джалил никога не наричаше Мариам така. Той й казваше, че е него-
вото цветенце. Обичаше да я държи в скута си и да й разказва истории,
да й обяснява, че Херат, градът, в който се е родила през 1959 година,
някога е бил люлка на персийската култура, дом на писатели, художни-
ци и суфии.
– Не можело и две крачки да направиш, без да настъпиш някой по-
ет – смееше се той.
Джалил й разказваше за кралица Гаухар Шад, която през петнайсе-
ти век построила прочутите минарета като своего рода поема за Херат.
Описваше й зелените житни поля край града, овощните градини, лозята,
натежали от едри гроздове, многолюдните покрити пазари.
– Има едно старо дърво – каза й веднъж Джалил, – под което е пог-
ребан великият поет Джами. – После се наведе и прошепна: – Джами е
живял преди повече от петстотин години. Самата истина. Веднъж те за-
ведох при това дърво. Беше малка. Едва ли си спомняш.
Мариам наистина не си спомняше този момент. И макар че щеше
да прекара първите петнайсет години от живота си недалеч от Херат,
никога нямаше да зърне това прочуто дърво. Никога нямаше да види от-
близо красивите минарета, никога нямаше да откъсне плод от градините
на Херат или да се разходи из житните поля. Но когато Джалил й гово-
реше така, Мариам го слушаше очарована. И преливаше от гордост, че
има баща, който знае толкова интересни неща.
– Какви опашати лъжи! – казваше нана, след като Джалил си тръг-
неше. – Богаташът ти разправя опашати лъжи. Никога не те е водил при
никакво дърво. Недей да му позволяваш да ти замайва главата. Той ни
предаде, твоят любим баща. Пропъди ни. Изхвърли ни от голямата си
богаташка къща като едни нищожества. Без да му мигне окото.
Мариам слушаше покорно. Никога не посмя да каже на нана колко
мрази да чува тия хули за Джалил. Истината бе, че край него тя изобщо
не се чувстваше харами. За час-два всеки четвъртък, когато Джалил ид-
ваше да я види, усмихнат и ласкав, носещ подаръци, тя чувстваше, че
заслужава цялата красота и изобилие, които животът може да даде няко-
му. И заради това Мариам обичаше Джалил.
Нищо че се налагаше да го дели с други.
Джалил имаше три жени и девет деца, девет законни деца, които
Мариам не познаваше. Той беше един от най-заможните хора в Херат.
Беше собственик на кино, което Мариам никога не беше виждала, но го
накара да й го опише и знаеше, че фасадата е облицована със сини и ка-
феникави теракотени плочки, че на балкона има места за специални
4
хора и декоративна решетка на тавана. През летящите врати се влизало
в просторно фоайе, където в стъклени витрини били изложени плакати
на индийски филми. Всеки вторник, каза веднъж Джалил, там раздавали
безплатно сладолед на децата. Като го чу, нана се усмихна сдържано,
изчака той да си тръгне, а после се изсмя презрително и каза:
– Децата на чуждите хора получават сладолед. А ти какво получа-
ваш, Мариам? Приказки за сладолед.
Освен киното Джалил имаше и земи в Карох, земи във Фарах, три
магазина за килими, един за дрехи и черен буик роудмастър, произведен
през 1956 година. Беше измежду най-влиятелните мъже в Херат, прия-
тел на кмета и на губернатора на провинцията. Имаше си готвачка, шо-
фьор и три слугини.
Навремето нана била една от слугините му. Докато коремът й не за-
почнал да расте. Когато това се случило, разказваше тя, семейството на
Джалил било втрещено. Роднините на жените му се заклели, че кръв ще
се лее.
Съпругите настояли веднага да я прогони. Собственият й баща,
скромен каменоделец от близкото село Гул Даман, потънал в земята от
срам и се отрекъл от нея. Събрал си багажа, качил се на автобус за Иран
и не се чул, ни видял повече.
– Понякога ми се иска – каза нана една сутрин, докато хранеше ко-
кошките пред колибата – баща ми да беше имал куража да наточи един
нож и да извърши онова, което е най-достойно. Сигурно щеше да е по-
добре за мен. – Тя хвърли още една шепа просо, замълча за миг и пог-
ледна Мариам. – И за теб може би. Щеше да ти спести болката от това
да знаеш каква си. Но баща ми беше страхливец. Не събра кураж да го
направи.
Джалил също не посмял да постъпи достойно – да се опълчи срещу
своите жени и роднините им и да си поеме отговорността за стореното.
Вместо това тайно и набързо се наговорили как да се спасят от позора.
На другия ден той я накарал да събере малкото си вещи от стаята за
прислугата, където живеела, и я отпратил.
– И знаеш ли как се оправда пред жените си? Каза, че съм му се
натрапила. Че аз съм си виновна. Виждаш ли? Това е то да си жена на
тоя свят.
Нана остави на земята купата с храната на кокошките и вдигна с
пръст брадичката на Мариам.
– Погледни ме.
Мариам се подчини неохотно.
5
– Запомни едно нещо, дъще: както стрелката на компаса винаги со-
чи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Ви-
наги. Помни това, Мариам.
– За Джалил и жените му аз бях плевел. Троскот. Ти също. Още

преди да се родиш.
– Какво е троскот?
– Бурен – отвърна нана. – Нещо, което изскубваш и захвърляш.
Душата на Мариам възропта. Джалил не се отнасяше с нея като с
бурен. Никога не го бе правил. Но тя реши, че е по-разумно да си
замълчи.
– За разлика от бурените аз трябваше да бъда пресадена, разбираш
ли, да ми се дават храна и вода. Заради теб. Това беше сделката, която
Джалил сключи със семейството си.
Нана отказала да живее в Херат.
– За какво? За да го гледам как по цял ден разхожда из града своите
законни жени?
Каза, че не искала да живее и в празната къща на баща си в селото
Гул Даман, кацнало на един стръмен хълм на два километра северно от
Херат. Искала да е някъде по-далеч, на усамотено място, където няма да
има съседи да зяпат корема й, да я сочат с пръст, да хихикат или още по-
лошо, да й досаждат с лицемерна любезност.
– И повярвай ми – каза нана, – баща ти си отдъхна, че няма да съм
му пред очите. Това го устройваше идеално.
Мухсин, най-големият син на Джалил от първата му жена, Хади-
джа, бил този, който се сетил за сечището. То беше в покрайнините на
Гул Даман. До него се стигаше по изровен черен път, който тръгваше от
шосето между Херат и Гул Даман. От двете му страни растяха високи
до коляно треви и туфи бели и жълти цветя. Пътят се виеше по хълма и
водеше до равно място, осеяно с тополи и храсталаци. От там се вижда-
ха върховете на ръждясалите перки на вятърната мелница в Гул Даман,
а долу вдясно – цял Херат. Пътят стигаше до гъмжащ от пъстърва по-
ток, който се спускаше от планините, заобиколили Гул Даман. На около
двеста метра нагоре имаше горичка от плачещи върби. Сечището беше в
средата й, в сянката на върбите.
Джалил отишъл да огледа мястото.
6
Когато се върнал, каза нана, звучал като надзирател, който се хвали
с чистите стени и лъскавите подове на своя затвор.
– И така, баща ти ни направи тази миша дупка.
Когато била на петнайсет, нана без малко да се омъжи. Кандидатът
бил момче от Шинданд, продавач на папагали. Мариам знаеше история-
та от самата нея и въпреки че майка й разказваше нехайно този епизод,
по изпълнения с копнеж блясък в очите й разбираше, че е била щастли-
ва. Навярно единствено тогава, през дните до сватбата, нана се бе чувст-
вала истински щастлива.
Докато разказваше историята, Мариам седеше в скута й и си предс-
тавяше как майка й облича сватбените одежди. Представяше си как, по-
качена на коня, се усмихва свенливо под воала, облечена в зелена рокля,
а дланите й са боядисани в червено с къна, косата й е посипана със сре-
бърен прах, а плитките са слепени с мъзга. Чуваше музикантите, които
свиреха на най и биеха тъпани. Виждаше децата от улицата, които тича-
ха след процесията и надаваха весели крясъци.
Но седмица преди датата на сватбата един джин влязъл в тялото на
нана. Нямаше нужда някой да го описва на Мариам. Беше го виждала с
очите си много пъти – как нана се строполява и подбелва очи, тялото й
се изопва и сковава, ръцете и краката й се тресат, сякаш нещо я души
отвътре, а пяната в ъглите на устата й понякога порозовява от кръв. А
после сънливостта, плашещата обърканост, несвързаният брътвеж.
Когато новината стигнала до Шинданд, семейството на продавача
на папагали отменило сватбата.
– Уплашиха се – заявяваше нана.
Булчинската рокля останала необлечена. След този случай нямало
повече кандидати.
Джалил и двама от синовете му, Фархад и Мухсин, построили на
сечището малката колиба, в която Мариам щеше да прекара първите
петнайсет години от живота си. Вдигнали я от непечени тухли и я изма-
зали с кал и слама. В нея имаше две легла, дървена маса, два стола с
прави облегалки, прозорец и заковани по стените полици, на които нана
държеше глинени гърнета и любимия си китайски сервиз за чай. Джа-
лил сложил нова чугунена печка за зимата и натрупал цепеници зад ко-
либата. Отвън направил пещ за хляб и ограден с плет курник. Купил ня-
колко кози и овце и им сковал ясла. Накарал Фархад и Мухсин да изко-
паят дълбока дупка на стотина метра извън опасаната от плачещи върби
поляна, където направил клозет.
Джалил можел да наеме работници да построят колибата, каза нана,
7
но не го сторил.
– Мисли, че така си е изкупил греховете.
Според разказа на нана за раждането на Мариам никой не дошъл да
й помогне. Това се случило в един влажен облачен ден през пролетта на
1959 година, двайсет и шестата година на безметежното четирийсетго-
дишно управление на Захир шах. Джалил не си направил труда да пови-
ка лекар или поне акушерка, макар да знаел, че докато ражда, джинът
може да влезе в тялото й и да предизвика един от нейните пристъпи. Тя
лежала сам-сама на пода на колибата с нож до себе си, обляна в пот.
– Когато болката се усили, захапах една възглавница и започнах да
крещя, докато не прегракнах. Но въпреки това никой не дойде да ми из-
бърше лицето или да ми даде глътка вода. А ти, Мариам джо, ти никак
не бързаше. Накара ме да лежа на този студен корав под близо два дни.
Нито ядях, нито спях, а само напъвах и се молех да излезеш.
– Съжалявам, нана.
– Сама прерязах връвта, която ни свързваше. Затова си бях пригот-
вила ножа.
– Съжалявам.
На това място нана винаги се усмихваше печално, дали в знак на
обвинение или неохотно опрощение, Мариам не можеше да определи.
Не й хрумваше да размишлява колко несправедливо е да се оправдава за
собственото си трудно раждане.
Когато това наистина й хрумна, някъде около десетата й година, тя
вече не вярваше на тази история. Вярваше на твърдението на Джалил,
че макар да бил надалеч, той се погрижил нана да бъде откарана в бол-
ница в Херат, където за нея да се грижи лекар. Била настанена на чисто
удобно легло в добре осветена стая. Когато Мариам му каза за ножа,
Джалил поклати тъжно глава.
Мариам започна да се съмнява и в това, че е накарала майка си да
страда цели два дни.
– Казаха ми, че всичко свършило за по-малко от час – рече Джалил.
– Ти беше добра дъщеря, Мариам джо. Дори при раждането си беше
добра дъщеря.
– Той дори не беше там – изсъска нана. – Беше отишъл в Тахт-е Са-
фар на езда с безценните си приятели.
Когато му съобщили, че има още една дъщеря, каза нана, Джалил
свил рамене, продължил да реши гривата на коня си и останал още две
седмици в Тахт-е Сафар.
– Истината е, че дори не те взе на ръце, докато не навърши месец. А
8
и тогава само те погледна за миг, каза, че лицето ти е длъгнесто, и те по-
даде на мен.
Мариам започна да не вярва и на тази част от историята. Да, Джа-
лил призна, че е бил на езда в Тахт-е Сафар, но когато узнал новината,
не свил рамене. Метнал се на коня и препуснал към Херат. Взел я на ръ-
це, прокарал палец по тъничките й вежди и затананикал приспивна пе-
сен. Мариам не си го представяше да казва, че лицето й е длъгнесто, ма-
кар да беше истина.
Нана твърдеше, че сама е избрала името Мариам, защото така се
казвала майка й. Джалил заяви, че той го е избрал, защото Мариам било
прекрасно снежнобяло цвете.
– Любимото ти цвете ли? – попита го тя.
– Едно от тях – отвърна той и се усмихна.
Сред най-ранните спомени на Мариам беше скърцането на желез-

ните колела на подскачаща по камъните ръчна количка. Количката
пристигаше веднъж в месеца, натоварена с ориз, брашно, чай, захар,
олио, сапун, паста за зъби. Докарваха я двама от братята й, обикновено
Мухсин и Рамин, понякога Рамин и Фархад. Момчетата я бутаха нагоре
по неравния път, покрай дупки и храсти, докато не стигнеха до потока.
Там количката трябваше да се изпразни и продуктите да се пренесат на
ръце на другия бряг. После момчетата прекарваха празната количка през
потока и отново я натоварваха. Следваха още двеста метра бутане, този
път през избуялата трева между шубраците. Изпод краката им отскачаха
жаби. Братята размахваха ръце да пропъдят комарите от запотените си
лица.
– Той има слуги – казваше Мариам. – Можеше да изпрати някой
слуга.
– Мисли, че така си изкупва греховете – отвръщаше нана.
Трополенето на количката изкарваше Мариам и нана навън.
Мариам завинаги щеше да помни как изглеждаше нана в Деня на
дажбата – висока, кокалеста и босонога, облегната на вратата, мързели-
вото й око примижало, ръцете, скръстени предизвикателно и подиграва-
телно. Сгряната от слънцето късо подстригана коса бе непокрита и чор-
лава, а сивата раздърпана риза – закопчана догоре.
Джобовете й бяха натъпкани с големи колкото орех камъни.
9
Момчетата сядаха край потока и изчакваха Мариам и нана да пре-
несат запасите в колибата. Те знаеха, че не бива да се приближават на
по-малко от трийсетина метра, макар че нана не умееше да се цели и по-
вечето камъни падаха далеч от тях. Докато внасяше торбите в колибата,
нана крещеше на момчетата, наричаше ги с обидни думи, които Мариам
не разбираше. Кълнеше майките им и се пулеше злобно. Момчетата ни-
кога не отвръщаха на обидите й.
На Мариам й беше мъчно за тях. Ставаше й жал, като си помисле-
ше колко ли отмалели са ръцете и краката им от бутането на тежката ко-
личка. Щеше й се да може да им предложи вода. Но не казваше нищо и
ако те й махваха, тя не им махваше в отговор. Веднъж, за да направи
удоволствие на нана, изкрещя на Мухсин, че има уста като задник на гу-
щер, а после се измъчваше от вина, срам и страх, че Джалил ще узнае.
Нана така се разсмя, оголвайки изгнилите си предни зъби, че Мариам се
уплаши да не изпадне в един от своите пристъпи. Когато най-сетне спря
да се смее, нана погледна Мариам и каза:
– Ти си добра дъщеря.
Щом количката се изпразнеше, момчетата се потътряха надолу.
Мариам стоеше на прага и ги гледаше, докато изчезнеха сред високата
трева и цъфтящите бурени.
– Идваш ли?
– Да, нана.
– Те ти се присмиват. Чувам ги как ти се присмиват.
– Идвам.
– Не ми ли вярваш?
– Ето ме.
– Знаеш, че те обичам, Мариам джо.
Сутрин, когато се събудеха, чуваха далечното блеене на овце и
свирнята на овчарите от Гул Даман, повели стадата си на паша по лива-
дите на планинските склонове.
Мариам и нана дояха козите, хранеха кокошките и събираха яйцата.
Заедно приготвяха хляб. Нана й показваше как да меси тестото, как да
пали пещта и да лепи тънките кори по нагорещените стени. Учеше я и
да шие, да готви ориз и различни манджи – шалгам от задушена ряпа,
спаначено сабзи, карфиол с джинджифил.
Нана не криеше, че мрази гостите – и изобщо хората, – но правеше
изключение за няколко души. Такъв беше старейшината на Гул Даман –
Хабиб хан, брадат мъж с малка глава и голямо шкембе. Той наминаваше
веднъж месечно, следван от слуга, който носеше за Мариам пиле,
10
понякога гърне с кичири или кошница с боядисани яйца.
Имаше и една пълничка старица, която нана наричаше Биби джо,
чийто покоен съпруг бил каменоделец и приятел на баща й. Биби джо
пристигаше неизменно с една от шестте си снахи и един-двама внуци.
Тя накуцваше и пухтеше, докато прекосяваше поляната, после комично
разтриваше хълбоците си и с мъченическа въздишка се стоварваше на
стола, който нана й подаваше.
И Биби джо винаги подаряваше нещо на Мариам – кутия сладкиши,
кошница с дюли. На нана донасяше, първо, оплаквания за влошеното си
здраве и, второ, клюки от Херат и Гул Даман, които въодушевено раз-
казваше надълго и нашироко, а снаха й седеше зад нея и слушаше крот-
ко и почтително.
Но любимецът на Мариам, след Джалил, разбира се, беше молла
Файзула, възрастният учител по Коран, селският ахунд. Той идваше
един-два пъти седмично от Гул Даман да учи Мариам на петте задължи-
телни дневни молитви и да я наставлява как да рецитира Корана, точно
както беше наставлявал и нана като малка. Молла Файзула беше този,
който научи Мариам да чете, той беше наблюдавал търпеливо как уст-
ните й оформят безгласно думите, а показалецът й се задържа на всяка
дума и натиска, докато нокътят не побелее, сякаш можеше да изцеди
значението от символите. Молла Файзула беше този, който бе държал
ръката й и направлявал молива нагоре по всеки алеф, по извивката на
всяко ба, по трите точки на всяко се.
Беше мършав прегърбен старец с беззъба усмивка и дълга до кръста
бяла брада. Обикновено идваше сам, но понякога водеше рижавия си
син Хамза, няколко години по-голям от Мариам. Когато молла Файзула
влезеше в колибата, Мариам му целуваше ръка – сякаш целуваше сноп-
че вейки, покрити с тънка кожа, а той я целуваше по челото и започваха
урока. После двамата сядаха пред колибата, ядяха кедрови ядки, пиеха
зелен чай и гледаха как славеите прелитат от дърво на дърво. Понякога
тръгваха на разходка по нападалите червени листа покрай потока и на-
горе към хълмовете. Молла Файзула премяташе зърната на броеницата
си и й разказваше с треперещия си глас за всичко, което беше видял в
младостта си, като например за двуглавата змия, която намерил в Иран,
на моста с трийсет и трите арки в Исфахан, или за динята, която веднъж
разрязал пред Синята джамия в Мазар-и Шариф и открил, че от едната
страна на семките пише „Аллах“, а от другата – „Акбар“.
Молла Файзула призна на Мариам, че понякога не разбира смисъла
на думите в Корана. Но каза, че обича омайното звучене на арабските
11
думи в мига, когато се изтъркулват от езика. Призна, че му носят утеха,
успокояват душата му.
– Те ще носят утеха и на теб, Мариам – каза той. – Можеш да ги по-
викаш, когато имаш нужда, и те няма да те разочароват. Божиите слова
никога няма да те подведат, момичето ми.
Молла Файзула умееше да разказва, но и да слуша. Когато Мариам
му заговореше, той целият беше слух. Кимаше бавно и се усмихваше с
благодарност, сякаш са го удостоили с чест, за която е мечтал. На Мари-
ам й беше лесно да му разказва истории, които не смееше да сподели с
нана.
Един ден, докато се разхождаха, Мариам му призна, че иска да й
позволят да ходи на училище.
– На истинско училище, ахунд сахиб, в класна стая. Ще ми се да се
уча като другите деца на баща ми.
Молла Файзула се закова на място.
Седмица преди това Биби джо беше донесла новината, че дъщерите
на Джалил, Сайде и Нахид, ще учат в девическото училище „Мехри“ в
Херат. Оттогава в главата на Мариам бушуваха мисли за класни стаи и
учители, за тетрадки с редове, за колони от цифри, за писалки, които ос-
тавят мастилени следи по пръстите. Виждаше се в класна стая с други
момичета на нейната възраст. Мариам копнееше да чертае с линийка в
тетрадката си.
– Това ли искаш? – рече молла Файзула. Гледаше я с добродушните
си сълзящи очи, сплел пръсти зад приведения си гръб, а сянката на тюр-
бана му лежеше върху едно осеяно с лютиче място.
– Да.
– И искаш от мен да помоля майка ти да те пусне?
Мариам се усмихна. Мислеше, че освен Джалил няма друг човек на
света, който да я разбира по-добре от стария й учител.
– Какво да правя тогава? Бог със своята мъдрост е дал на всеки от
нас слабости и най-голямата от многото мои е, че съм безсилен да ти от-
казвам, Мариам джо – рече той и я потупа по бузата с изкривени от арт-
рит пръсти.
По-късно, когато молла Файзула отвори дума за това пред нана, тя
изпусна ножа, с който режеше лук, и попита:
– За какво?
– Ако момичето иска да учи, пусни я, мила. Нека се образова.
– Да учи? Какво да научи, молла сахиб? Какво има за научаване
там? – извика нана и стрелна с очи Мариам.
12
– Мариам заби поглед в ръцете си.
– Какъв смисъл има да учи момиче като теб? Все едно да лъскаш
плювалник. Няма да научиш нищо ценно в тези училища. Има само
един-единствен майсторлък, от който жена като теб и мен се нуждае в
живота, а те не го преподават в училище. Погледни ме.
– Не бива да й говориш така, дете мое – каза молла Файзула.
– Погледни ме!
Мариам се подчини.
– Само един майсторлък. И той е тахамул. Да търпиш.
– Какво да търпя, нана!
– О, не се кахъри за това – отвърна нана. – Ще има какво.
И тя заразказва как жените на Джалил й викали грозна, проста дъ-
щеря на каменоделец. Как я карали да пере вън, на студа, докато преста-
нела да си усеща лицето, а пръстите на ръцете й посинявали.
– Такава е участта ни, Мариам, на жените като нас. Това е всичко,
което имаме. Разбираш ли? Да не говорим, че ще ти се смеят в училище.
Бъди сигурна, че ще ти викат харами. Ще говорят най-ужасни неща за
теб. Няма да мога да го понеса.
Мариам кимна.
– И повече никакви приказки за училище. Ти си всичко, което
имам. Няма да те дам на тях. Погледни ме. Повече нито дума за това.
– Бъди разумна, недей така. Щом момичето иска… – поде молла
Файзула.
– А ти, ахунд сахиб, не бива да насърчаваш приумиците й. Ако на-
истина те е грижа за Мариам, накарай я да разбере, че мястото й е тук,
до майка й. За нея няма нищо вън от тук. Нищо освен презрение и мъка.
Знам го, ахунд сахиб. Знам го.
Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби

джо с нейните болни крака и безкрайни клюки и, разбира се, молла Фай-
зула. Но нямаше друг, никой друг, когото копнееше да види повече от
Джалил.
Започваше да се вълнува от вторник вечерта. Спеше лошо и се из-
мъчваше, че нещо в работата му ще се обърка и той няма да дойде в чет-
въртък, че ще трябва да чака още цяла седмица, за да го види. В сряда
обикаляше около колибата и разсеяно хвърляше храна на кокошките в
13
курника. Поемаше на безцелни разходки, късаше листенца от цветята,
пляскаше впилите се в ръцете й комари. Накрая, в четвъртък, единстве-
ното, което можеше да прави, бе да седи, облегната на стената на коли-
бата, без да сваля очи от потока, и да чака. Ако Джалил закъсняваше,
малко по малко я обземаше ужасен страх. Коленете й омекваха и тряб-
ваше да се спотаи някъде и да легне.
После нана извикваше:
– Ето го и него, твоя баща. В целия му блясък.
Щом го зърнеше да прескача от камък на камък през потока и ши-
роко усмихнат да й маха, Мариам се изправяше мигом. Знаеше, че нана
я наблюдава и преценява реакцията й, и винаги полагаше усилия да не
хукне към баща си, а да стои на прага и да го чака да дойде при нея.
Сдържаше се, гледаше го търпеливо как крачи през високата трева, пре-
метнал през рамо сакото си, а лекият ветрец развяваше червената му
вратовръзка.
Щом навлезеше в сечището, Джалил хвърляше сакото си на пещта
и разтваряше ръце. Мариам тръгваше бавно, но накрая хукваше към не-
го, а той я хващаше под мишниците и я подхвърляше високо нагоре.
Мариам изпищяваше.
Увиснала във въздуха, гледаше лицето му под себе си, широката
му, малко крива усмивка, пооплешивялото теме, трапчинката на брадич-
ката, в която тя можеше да пъхне върха на кутрето си, най-белите зъби в
град с гниещи кътници. Обичаше добре оформените му мустаци и това,
че каквото и да беше времето, той винаги идваше с костюм – тъмнока-
фяв, любимият му цвят, със сгъната на триъгълник кърпичка в джобче-
то, а също и с копчета за ръкавели и вратовръзка, обикновено червена, с
разхлабен възел.
Нана казваше, че някой ден той няма да успее да я хване здраво, тя
ще се изплъзне от пръстите му, ще тупне на земята и ще си счупи някоя
кост. Но Мариам не вярваше, че това ще се случи. Беше сигурна, че чис-
тите му, идеално поддържани ръце никога няма да я изтърват.
Сядаха на сянка пред колибата и нана им сервираше чай. Тя и Джа-
лил си разменяха неловки усмивки и си кимваха. Джалил никога не от-
варяше дума за камъните и ругатните на нана.
Въпреки че зад гърба му говореше какво ли не за него, когато той
идваше при тях, нана беше кротка и се държеше възпитано. Косата й бе-
ше винаги чиста и сресана. Тя си измиваше зъбите и се забраждаше в
негова чест с най-хубавия си хиджаб. Седеше смирено насреща му със
скръстени в скута ръце. Не го поглеждаше право в очите и никога не
14
изричаше груби думи в негово присъствие. А когато се смееше, покри-
ваше уста с юмрук, за да скрие развалените си зъби.
Нана го питаше за работата му. А също и как са жените му. Когато
му каза, че е чула от Биби джо, че най-младата му жена, Наргис, чака
трето дете, Джалил се усмихна любезно и кимна.
– Е, сигурно си щастлив – каза нана. – Колко ще станат сега? Десет,
нали, машалла? Десет?
– Да, десет – отвърна Джалил.
– Единайсет, ако, разбира се, решиш да броиш и Мариам.
След като Джалил си тръгна, Мариам и нана се поскараха за това.
Мариам заяви, че майка й нарочно го е объркала, за да се заяжда с него.
След чая с нана Мариам и Джалил винаги отиваха при потока да
ловят риба. Той й показваше как да мята въдицата и как да намотава ма-
карата. Учеше я да изкормва рибата, да я почиства и с едно движение да
отделя месото от костта. Докато чакаха пъстървата да клъвне, той й по-
казваше как да нарисува слон, без да вдига молива от хартията. Учеше я
стихове, пееха заедно:
Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие,
подхлъзна се и се удави.
Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и

й ги четеше. Той беше вестоносецът на Мариам, доказателството, че из-
вън колибата, извън Гул Даман и Херат има един свободен свят, свят на
президенти с трудно произносими имена, влакове, музеи и футбол, и ра-
кети, които обикалят Земята и кацат на Луната, и всеки четвъртък Джа-
лил й донасяше със себе си късче от този свят.
Тъкмо той й каза през лятото на 1973 година, когато тя беше на че-
тиринайсет, че крал Захир шах, управлявал четирийсет години от Кабул,
е свален с безкръвен преврат.
– Извърши го братовчед му Дауд хан, докато кралят беше на лече-
ние в Италия. Спомняш си Дауд хан, нали? Разказвал съм ти за него. Ко-
гато ти се роди, той беше министър-председател. Афганистан не е вече
монархия, Мариам. Разбираш ли, той е вече република и Дауд хан е пре-
зидент. Носят се слухове, че социалистите в Кабул са му помогнали да
вземе властта. Не че той самият е социалист, но те му били помогнали.
Поне така се говори.
Мариам го попита какво значи социалист и Джалил започна да й
обяснява, но тя едва го чуваше.
15
– Слушаш ли?
– Да.
Той видя, че гледа издутината в страничния джоб на сакото му.
– Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече. – Измъкна от
джоба си кутийка и й я подаде.
От време на време й носеше малки подаръци. Веднъж гривна от
червеникав халцедон, друг път огърлица от лазурит. Мариам отвори ку-
тийката и откри в нея медальон във формата на листо с висящи от него
парички, върху които бяха гравирани луни и звезди.
– Сложи го, Мариам джо.
Тя окачи медальона на врата си и попита:
– Какво мислиш?
– Мисля, че приличаш на кралица – засия от щастие Джалил.
После, когато той си отиде, нана видя медальона на врата на
Мариам.
– Номадско украшение – каза тя. – Виждала съм как ги правят. Раз-
топяват монетите, които хората им хвърлят, и правят украшения. Да го
видим другия път да ти донесе злато, този твой безценен баща. Да го ви-
дим, я.
Дойдеше ли време Джалил да си тръгне, Мариам не помръдваше от
прага, докато той не изчезнеше от погледа й. Беше сломена от мисълта
за седмицата, която заставаше между нея и следващото му посещение
като нещо огромно и непоклатимо. Винаги затаяваше дъх, докато гледа-
ше как се отдалечава, и броеше наум секундите. Въобразяваше си, че за
всяка секунда, през която не диша, Бог ще й подари още един ден с
Джалил.
Нощем Мариам лежеше и се чудеше каква ли е къщата му в Херат.
Питаше се какво ли би било да живее с него, да го вижда всеки ден.
Представяше си как му подава кърпа, докато той се бръсне, и му казва,
когато се порязва. Щеше да му запарва чай. Щеше да му пришива скъса-
ните копчета. Двамата щяха да се разхождат из Херат, в покрития пазар,
където, както й казваше, имало всичко каквото си пожелаеш. Щяха да се
возят в колата му, а хората да ги сочат и да казват: „Я, Джалил хан и дъ-
щеря му.“ Той щеше да й покаже прочутото дърво, под което беше пог-
ребан онзи поет.
Един ден Мариам реши, че ще му каже всичко това. И когато го чу-
еше и разбереше колко й липсва, той непременно щеше да я вземе при
себе си. Щеше да я заведе в Херат, за да живее в неговата къща като
другите му деца.
16
– Знам какво искам – каза Мариам на Джалил.

Беше пролетта на 1974 година, когато Мариам навършваше петнай-
сет. Тримата седяха под сянката, която хвърляха върбите, на подредени
в триъгълник сгъваеми столове.
– За рождения ден… Знам какво искам.
– Така ли? – каза Джалил и се усмихна окуражително.
Две седмици по-рано в отговор на безбройните й въпроси той спо-
мена, че в киното му се прожектира американски филм. Бил специален
картинен филм. Състоял се от много рисунки, хиляди рисунки, редящи
се една след друга, което създавало илюзията, че се движат. В него се
разказвало за един беден стар майстор на играчки, който бил самотен и
много искал да има син. Затова издялал от дърво едно момченце, което,
не щеш ли, оживяло. Мариам го беше помолила да й разкаже по-нататък
и Джалил обясни, че старецът и неговата кукла преживели всевъзможни
приключения, че имало едно място, наречено Страната на забавленията,
и лоши момчета, превърнати в магарета. Накрая двамата, куклата и ней-
ният баща, били дори погълнати от един кит. Мариам беше разказала
целия филм на молла Файзула.
– Искам да ме заведеш в твоето кино – каза сега Мариам. – Искам
да гледам този филм, да видя момчето кукла.
Изрече го и усети промяна във въздуха. Родителите й се размърдаха
на столовете си и се спогледаха.
– Това не е добра идея – рече нана. Гласът й беше спокоен, с онзи
овладян любезен тон, с който разговаряше в присъствието на Джалил,
но Мариам почувства твърдия й укорителен поглед.
Баща й се изкашля и каза:
– Знаеш ли, качеството на филма не е много хубаво. Нито звукът. А
и прожекционният апарат напоследък все се разваля. Може би майка ти
е права. По-добре помисли за друг подарък, Мариам джо.
– Виждаш ли? – обади се нана. – И баща ти така мисли.
Но по-късно край потока Мариам каза:
– Вземи ме.
– Ето какво ще направим – отвърна Джалил. – Ще изпратя някой да
те доведе. Ще се погрижа да ти дадат най-хубавото място и всичките
сладкиши, които си харесаш.
– Не, искам ти да ме вземеш.
17
– Мариам джо…
– И да поканиш братята и сестрите ми. Искам да се запозная с тях.
Нека да отидем всички заедно. Това е, което искам.
Джалил въздъхна. Гледаше настрани, към планините.
Мариам помнеше разказа му, че на екрана човешкото лице може да
е голямо колкото къща, че ако се разбие кола, усещаш с костите си как
ламарината се огъва. Виждаше се как седи на балкона, ближе сладолед,
а около нея са братята и сестрите й и Джалил.
– Това е, което искам – повтори тя.
Джалил я погледна и на лицето му се изписа отчаяние.
– Утре. По пладне. Да се срещнем на това място, съгласен ли си?
Утре, нали?
– Ела тук – каза той. Приклекна, притегни я към себе си и дълго я
държа в обятията си.
Нана сновеше из колибата и ту стискаше юмруци, ту ги отпускаше.
– Защо от всички дъщери, които можех да имам, Бог ми отреди
най-неблагодарната? Изтърпях какво ли не заради теб! Как смееш да ме
зарязваш така, коварно малко харами! – Сетне добави с насмешка: –
Колко си глупава! Мислиш си, че означаваш нещо за него, че си желана
в дома му, така ли? Че за него си дъщеря и той ще те вземе? Но чуй как-
во ще ти кажа. Сърцето на мъжа е студено и кораво като камък, Мари-
ам. Не е като майчината утроба. То не кърви, не се разпъва, за да ти нап-
рави място. Само аз единствена те обичам. Аз съм всичко, което имаш
на този свят, Мариам, и когато го напусна, няма да имаш нищо. Самата
ти си нищо!
После опита да й внуши чувство за вина.
– Ще умра, ако отидеш при него, просто ще умра. Джинът ще дойде
и ще получа пристъп. Ще видиш, ще си глътна езика и ще умра. Не ме
оставяй, Мариам джо. Моля те, ще умра, ако ме оставиш. Знаеш, че те
обичам.
Мариам каза, че отива да се поразходи. Боеше се, че ако остане, мо-
же да изрече обидни неща като например, че джинът е една измислица.
Джалил й бе казал, че нана страда от болест, която си има име и се леку-
ва с хапчета. Искаше да я попита защо отказва да се прегледа при лека-
рите на Джалил, както той настояваше, защо не иска да взема лекарства-
та, които й е донесъл. Стига да посмееше, Мариам щеше да й каже, че
се е уморила да бъде оръдие на отмъщението, да бъде лъгана, обвинява-
на и използвана. Беше й омръзнало майка й да изкривява истината за
техния живот и да я превръща в повод за недоволство от света.
18
Страх те е, нана, щеше навярно да й каже. Страх те е, че мога да на-
меря щастието, което никога не си имала. А ти не искаш да съм щастли-
ва. Не искаш да живея добре. Ти си тази, която има студено и кораво
сърце.
В единия край на сечището Мариам си имаше любимо място, откъ-

дето се виждаше надалеч. Тя седна на сухата топла трева. От тук Херат
приличаше на дъска за детска игра – Женската градина на север от гра-
да, пазарът Чар-сук и развалините на старата крепост на Александър Ве-
лики на юг. Виждаше минаретата, които приличаха на пепеляви пръсти
на великани, и улиците, които във въображението й гъмжаха от хора,
каруци и мулета. Гледаше лястовиците, които се спускаха рязко и кръ-
жаха над нея. Завиждаше на тези птички. Те бяха стигали до Херат. Бя-
ха летели над неговите джамии и пазари. Може би бяха кацали по сте-
ните на къщата му, по стъпалата пред киното му.
Тя взе от земята десет камъчета и ги подреди в три колонки. Беше
игра, която си играеше сама от време на време, когато нана не я наблю-
даваше. Сложи четири камъчета в първата колонка за децата на Хади-
джа, три във втората за тези на Афсун и три в третата за децата на Нар-
гис. Отстрани постави самотно единайсето камъче.
На другата сутрин Мариам облече кремава рокля до коленете и па-
мучни шалвари и си сложи зелен хиджаб на главата. Малко се притесни,
че е зелен и не подхожда на роклята й, но нямаше друг – белият беше
прояден от молци.
Погледна часовника. Стар часовник със стрелки и черни цифри
върху ментово зелен циферблат, подарък от молла Файзула. Беше девет
часът. Зачуди се къде е нана. Щеше й се да излезе навън и да я потърси,
но се ужасяваше от разправията и огорчения й поглед. Щеше да я обви-
ни в предателство. Щеше да се присмее на неуместните й амбиции.
Мариам седна. Опита се да убие времето, като отново и отново ри-
суваше слонове, без да вдига молива от листа, както я беше учил Джа-
лил. От седенето се схвана, но не посмя да легне, за да не си измачка
роклята.
Когато стрелките най-сетне застанаха на единайсет и половина,
Мариам пусна в джоба си единайсетте камъчета и излезе от колибата.
На път към потока видя майка си да седи на стол в сянката на една пла-
чеща върба. Не беше сигурна дали и тя я видя.
Зачака на мястото, където се бяха разбрали предния ден. По небето
преминаха няколко сиви облака с формата на карфиол. Джалил й беше
19
обяснил, че облаците са сиви, защото са плътни и горната им част пог-
лъща цялата слънчева светлина, а в средата остава тъмно. „Това, което
виждаш, Мариам джо, е мракът в корема им.“
Мина известно време.
Мариам се върна в колибата. Този път заобиколи по западния край
на сечището, за да не минава покрай майка си. Погледна часовника.
Наближаваше един часът.
Той е зает човек, помисли си тя. Изникнало е нещо непредвидено.
Върна се при потока и почака още известно време. Над главата й
закръжиха косове, после се гмурнаха някъде в тревата. Дълго наблюда-
ва една гъсеница, която напредваше бавно, но упорито по стеблото на
магарешки трън. Чака, докато краката й не изтръпнаха. Този път не се
върна в колибата. Нави шалварите си до коленете, прекоси потока и за
пръв път в живота си се отправи към Херат.
Нана не беше права и за Херат. Никой не я сочеше с пръст. Никой
не й се присмиваше. Мариам вървеше по шумни, многолюдни улици с
кипариси от двете страни, сред несекващ поток от пешеходци, велоси-
педисти и теглени от мулета каруци, но никой не я замери с камък. Ни-
кой не я нарече харами. Дори не я поглеждаха. За свое удивление тя не-
очаквано се оказа обикновено същество.
Постоя известно време край един овален фонтан в центъра на голям
парк, откъдето тръгваха посипани с камъчета пътеки. Погали с възхита
красивите мраморни коне около фонтана и втренчи във водата блеснали
очи. После погледа тайничко група момчета, които пускаха хартиени
корабчета. Хората се разхождаха по пътеките, седяха на пейките и пие-
ха чай.
Навсякъде имаше цветя – лалета, лилии, петунии с окъпани от
слънчева светлина листенца.
Мариам не можеше да повярва, че е тук. Сърцето й щеше да се
пръсне от възбуда. Искаше й се молла Файзула да може да я зърне отня-
къде. Колко безстрашна щеше да му се стори тя. Колко храбра! Жадува-
ше час по-скоро да се потопи в новия живот, който я очакваше в този
град, живот с баща, със сестри и братя, живот, в който щеше да обича и
да бъде обичана, без уречени броени часове, без срам.
Въодушевена, Мариам тръгна обратно към широката улица до пар-
ка. Мина покрай възрастни продавачи със загрубели лица, седнали в
сянката на чинарите. Те я гледаха безстрастно иззад пирамиди от чере-
ши и планини от грозде. Боси момчета тичаха след колите и автобусите
и размахваха чанти с дюли. Мариам застана на един ъгъл и се загледа в
20
минувачите, неспособна да проумее как могат да са толкова безразлич-
ни към чудесата край тях.
След малко се престраши да попита един възрастен каруцар дали
знае къде живее Джалил, собственикът на киното. Човекът имаше бузес-
то лице, на което пъстрееше чапан с цветовете на дъгата.
– Не си от Херат, нали? – отбеляза дружелюбно той. – Всеки знае
къде живее Джалил хан.
– Можете ли да ми покажете?
Той разви обвивката на един карамелен бонбон и попита:
– Сама ли си?
– Да.
– Качвай се, ще те откарам.
– Не мога да си платя. Нямам никакви пари.
Подаде й бонбона и каза, че от два часа не е имал клиент и че вече
иска да се прибира. Тъй и тъй минавал покрай дома на Джалил.
Мариам седна до него. Двамата потеглиха мълчаливо.
Пътьом тя видя сергии за подправки и малки магазинчета, откъдето
хората купуваха портокали и круши, книги, шалове и дори соколи. Деца
играеха на топчета сред очертани в прахоляка кръгове. Пред чайните,
върху покрити с килими дървени скари мъже пиеха чай и пушеха
наргилета.
Старият каруцар зави по широка улица, опасана с иглолистни дър-
вета, и някъде по средата спря коня.
– Я виж, май имаш късмет, дохтар джо. Това там е неговата кола.
Мариам скочи от каруцата. Човекът се усмихна и продължи по пътя
си.
Никога досега не беше докосвала автомобил. Прокара пръсти по ка-
пака на колата на Джалил – черна, лъскава, с блестящи джанти, в които
Мариам видя разплесканото си отражение. Седалките бяха от бяла ко-
жа. Зад кормилото имаше кръгли стъклени кръгчета със стрелки.
За момент чу гласа на нана, който й се подиграваше и поливаше с
леден душ жарките й надежди. С подкосени крака приближи портата на
къщата и сложи ръце на зида. Беше толкова висок и непристъпен. Тряб-
ваше да изпъне шия, за да види върховете на кипарисите, надничащи от-
вътре. Те се поклащаха от лекия вятър и й се стори, че й кимат за добре
дошла. Мариам се мъчеше да устои на вълните от ужас, които я
обливаха.
Едно босо момиче отвори портата. Имаше татуировка под долната
устна.
21
– Дошла съм при Джалил хан. Аз съм Мариам, неговата дъщеря.
По лицето на момичето премина сянка на объркване. После за миг
като че я позна. На устата й се появи лека усмивка, издаваща любопитс-
тво и нетърпение.
– Чакай тук – изрече бързо момичето и затвори портата. Минаха
няколко минути. После един мъж я отвори.
Беше висок, с квадратни рамене, сънливи очи и спокойно лице.
– Аз съм шофьорът на Джалил хан – каза учтиво той.
– Кой?
– Неговият шофьор. Джалил хан не е тук.
– Виждам колата му – рече Мариам.
– Замина по спешна работа.
– Кога ще се върне?
– Не каза кога.
Тя заяви, че ще чака.
Човекът затвори портата. Мариам седна и сви колене до гърдите си.
Беше привечер и започваше да огладнява. Изяде бонбона на каруцаря.
Малко по-късно шофьорът пак излезе.
– Трябва да си вървиш у дома – каза й той. – След по-малко от час
ще се стъмни.
– Свикнала съм с тъмното.
– Ще стане и студено. Нека да те закарам вкъщи. Ще му кажа, че си
идвала.
Мариам само го изгледа.
– Ще те заведа на хотел тогава. Там можеш да се наспиш. А на сут-
ринта ще видим какво можем да направим.
– Пусни ме вътре.
– Наредено ми е да не го правя. А и никой не знае кога ще се върне
той. Може да е след дни.
Мариам скръсти ръце.
Шофьорът въздъхна и я погледна с незлоблив упрек.
През годините Мариам щеше да има предостатъчно възможност да
мисли как ли биха се обърнали нещата, ако беше оставила шофьорът да
я откара в колибата. Но тя не го направи. Цяла нощ седя пред къщата на
Джалил. Видя как небето потъмнява и сенките поглъщат фасадите на
къщите наоколо. Татуираното момиче й донесе малко хляб и чиния
ориз, но тя заяви, че не ги иска. Момичето ги остави наблизо. От време
на време Мариам дочуваше стъпки надолу по улицата, захлопване на
врати, приглушени поздрави. Лаеха кучета. Когато й прималя от глад,
22
изяде ориза и хляба. После се заслуша в песента на щурците из градини-
те. Облаци се плъзгаха покрай бледата луна.
На сутринта някой я разтърси и тя се събуди внезапно. Видя, че
през нощта са я покрили с одеяло. Шофьорът я стискаше за раменете.
– Престани с тоя цирк! Време е да си вървиш.
Мариам седна и разтърка очи. Гърбът и вратът я боляха.
– Ще го чакам – отсече тя.
– Погледни ме – рече шофьорът. – Джалил хан каза, че трябва да те
закарам вкъщи. Веднага. Разбираш ли? Така каза. – Той отвори задната
врата на колата. – Хайде, ела.
– Искам да го видя – настоя тя и се разплака.
Шофьорът изпъшка.
– Нека да те закарам. Хайде, дохтар джо.
Мариам стана и тръгна към него. Но в последния миг се завъртя и
хукна към портата. Усети пръстите на шофьора на рамото си. Тя се отс-
кубна и прелетя през отворената порта. След секунда се озова в гради-
ната на Джалил, където видя проблясваща стъклена постройка с расте-
ния в нея, лози, виещи се по дървени подпори, езерце с рибки, плодни
дръвчета и нацъфтели храсти. Погледът й се плъзна по всички тези не-
ща, преди да зърне лицето му – отвъд градината, на един прозорец на
горния етаж. То се мярна там само за миг, но това й беше достатъчно, за
да види как очите му се разширяват и устата му зейва. После лицето му
изчезна. Една ръка дръпна трескаво шнура и пердетата се спуснаха.
Сетне две ръце се завряха под мишниците й и тя увисна над земята.
Започна да рита. Камъчетата изпаднаха от джоба й и се разпиляха. Ма-
риам не спря да рита и да мята ръце, докато шофьорът я носеше към ко-
лата, където я сложи върху студената кожа на задната седалка.
Докато караше, той говореше тихо и утешително. Мариам не го чу-
ваше. По целия път, друсайки се на задната седалка, не спря да плаче.
Бяха сълзи на мъка, гняв, разочарование. Но най-вече сълзи на дълбок,
много дълбок срам, че толкова глупаво е станала жертва на Джалил, че
се е тормозила какво да облече и че зеленият хиджаб не отива на рокля-
та й; че извървя целия този път, че отказа да си тръгне, че спа на улица-
та като бездомно куче. Беше я срам и задето не се трогна от сломеното
лице на майка си, от подпухналите й очи. Нана я беше предупредила и
се оказа права.
Мариам не спря да мисли за лицето му на горния прозорец. Той я
остави да спи навън. На улицата. Мариам лежеше на седалката и плаче-
ше. Не се изправи, не искаше никой да я вижда. Представи си как тази
23
сутрин цял Херат е разбрал за позора й. Искаше й се молла Файзула да е
тук с нея, за да сложи глава на скута му и да се остави да я утеши.
След известно време пътят стана по-неравен и стръмен. Изкачваха
се по шосето между Херат и Гул Даман.
Чудеше се какво ще каже на нана. Как щеше да се извинява? Как
изобщо щеше да се изправи пред нея?
Колата спря, шофьорът й помогна да слезе и каза:
– Ще те изпратя.
Тя се остави да я преведе през шосето и да я придружи нагоре по
черния път. Край пътеката растяха орлов нокът и млечка. Над цветята
жужаха пчели. Шофьорът я хвана за ръка и й помогна да прегази през
потока. После я пусна и заговори за ужасните ветрове в Херат, как ско-
ро щели да задухат от сутрин до вечер, цели сто и двайсет дни, как пя-
съчните мухи щели да продължат да хапят като обезумели, но после
внезапно застана пред нея, опита се да затисне очите й и я забута назад
по пътя, по който бяха дошли.
– Връщай се! Не, не гледай! Обърни се! Тръгвай назад!
Само че не беше достатъчно бърз и Мариам видя. Порив на вятъра
раздели спускащите се като завеса клони на плачещата върба и Мариам
съзря гледката под дървото – преобърнатия стол с правата облегалка, за-
каченото на висок клон въже и поклащащата се на него нана.
Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.

Мариам стоеше до Биби джо, сред жените, докато молла Файзула
четеше молитви до гроба, а мъжете спускаха увитото в платно тяло.
После Джалил заведе Мариам в колибата и се постара да покаже на
придружаващите ги селяни колко е загрижен за дъщеря си. Събра ня-
колко нейни вещи и ги сложи в един куфар.
Седна до леглото й и взе да й вее с ветрило. Погали я по челото и с
печално изражение я попита не иска ли нещо. Нещичко, каквото и да е.
– Искам молла Файзула – отвърна Мариам.
– Разбира се. Той е отвън. Ще го доведа.
Едва когато слабата прегърбена фигура на молла Файзула се появи
в рамката на вратата, Мариам заплака за пръв път през този ден.
– О, Мариам джо. – Той седна до нея и взе лицето й в шепите си. –
Хайде, поплачи си, детето ми, поплачи си. Не е срамно. Но помни какво
24
казва Коранът: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Кой-
то има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи
на изпитание.“ Коранът казва истината, Мариам джо. За всяко изпита-
ние и за всяка болка, която стоварва на раменете ни, Бог има основание.
Но Мариам не долавяше утеха в Божиите слова. Не и този ден. Не и
тогава. Всичко, което чуваше, бяха думите на нана: „Ще умра, ако ме
оставиш. Просто ще умра.“ Можеше само да плаче и да плаче и сълзите
й мокреха покритата с петна пергаментова кожа на ръцете на молла
Файзула.
Докато пътуваха към дома на Джалил, той седеше на задната седал-
ка на колата си, прегърнал през рамо Мариам.
– Можеш да останеш при мен, Мариам джо – каза той. – Вече наре-
дих да ти се приготви стая. Тя е на горния етаж. Ще ти хареса, струва ми
се. Гледа към градината.
За пръв път го слушаше с ушите на нана. Сега толкова ясно долавя-
ше неискреността, която винаги се беше таила в думите му, в празните,
лъжливи обещания. Не можеше да си наложи да го погледне.
Когато колата спря пред дома му, шофьорът заобиколи да им отво-
ри вратата и взе куфара на Мариам. Сложил длани на раменете й, Джа-
лил я побутна напред и тя влезе през същата порта, пред която два дни
по-рано бе спала на тротоара и го бе чакала. Времето преди два дни –
когато мислеше, че не желае нищо по-силно от това да се разхожда с ба-
ща си из тази градина – сега й изглеждаше безкрайно далечно. Как можа
животът да се преобърне толкова бързо, питаше се. Вървеше по пътека-
та от сиви плочи, забола очи в краката си. Усещаше присъствието на хо-
ра, които говореха тихо и отстъпваха, за да им направят път. Чувстваше
смазващите погледи, които я следяха от прозорците. Мариам не вдигна
очи от земята и след като влязоха в къщата. Мина по кафеникав килим
на бели и сини осмоъгълници, мярна бегло мраморните постаменти на
статуи, долната част на вази, ресните на пъстроцветни гоблени по сте-
ните. Стълбата, по която се заизкачваха двамата с Джалил, беше широка
и застлана с подобен кафеникав килим, прикрепен с пречки в основата
на всяко стъпало. Горе Джалил я поведе наляво по дълъг и също покрит
с килим коридор. После спря пред една врата, отвори я и въведе
Мариам.
– Сестрите ти Нилуфар и Атие понякога си играят в тази стая – ре-
че той, – но обикновено в нея настаняваме гостите. Ще се чувстваш
удобно, струва ми се. Хубава е, нали?
Вътре имаше легло с одеяло на зелени цветя, чиято плетка
25
наподобяваше килийките на пчелна пита. Пердетата в същата гама бяха
дръпнати и от прозореца се виждаше градината. До леглото имаше
скрин с три чекмеджета и ваза. По полиците на стените бяха наредени
снимки на непознати хора. На една от тях видя еднакви по форма, но
различни по големина дървени кукли, подредени в редичка – от най-го-
лямата до най-малката. Джалил проследи погледа й и каза:
– Това са матрьошки. Купих ги от Москва. Можеш да си играеш с
тях, ако искаш. Никой няма да ти се разсърди.
Мариам седна на леглото.
– Имаш ли нужда от нещо? – попита Джалил.
Тя легна и затвори очи. След малко чу тихото хлопване на вратата.
Мариам не напускаше стаята, освен когато й се налагаше да използ-
ва тоалетната в дъното на коридора. Момичето с татуировката, което й
беше отворило портата, й носеше храната на поднос – агнешки кебап,
сабзи, зеленчукова супа. Повечето неща оставаха недокоснати. Джалил
се качваше по няколко пъти на ден, сядаше на леглото до нея и я питаше
дали е добре.
– Можеш да се храниш долу с нас – предложи той, но не много уве-
рено. И охотно се съгласи, когато му каза, че предпочита да яде сама.
Мариам безстрастно наблюдаваше от прозореца онова, което през
по-голямата част от живота си бе мечтала да види – всекидневието на
Джалил. През портата забързано влизаха и излизаха слуги. Един гради-
нар постоянно подрязваше храстите и поливаше цветята в оранжерията.
На улицата спираха дълги лъскави коли.
От колите се появяваха мъже в костюми, с чапани и шапки от кара-
кул, жени с хиджаби и прилежно сресани деца. Мариам наблюдаваше
как Джалил се здрависва с тези непознати хора, гледаше как кръстосва
длани на гърдите си и кима на съпругите им и разбираше, че нана е каз-
вала истината. Мястото й не беше тук.
– Но къде е моето място? Какво ще правя сега?
„Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го на-
пусна, ще останеш без нищо. Самата ти си нищо!“
На втория ден в стаята влезе едно момиченце.
– Трябва да взема нещо – каза то.
Мариам приседна в леглото, скръсти крака и покри скута си с одея-
лото. Момиченцето бързо прекоси стаята, отвори вратата на дрешника и
извади от там една квадратна сива кутия.
– Знаеш ли какво е това? – попита и отвори кутията. – Казва се гра-
мофон. Свири с плочи. Нали разбираш, музика. Грамофон.
26
– Ти си Нилуфар и си на осем.
Момиченцето се засмя. Имаше усмивката на Джалил и неговата
брадичка с трапчинка.
– Откъде знаеш?
Мариам сви рамене. Не каза на Нилуфар, че някога бе нарекла на
нея едно камъче.
– Искаш ли да чуеш някоя песен?
Мариам отново сви рамене.
Нилуфар включи грамофона, измъкна от джобчето на капака малка
плоча, постави я и закрепи на ръба й игличката. Зазвуча музика.
На листенца от цветя ще ти напиша най-нежни писма. Ти си султан на моята

душа, султанът на сърцето ми.
– Знаеш ли я?
– Не.
– От един ирански филм е. Гледах го в киното на татко. Ей, искаш
ли да видиш нещо?
Преди Мариам да успее да отговори, Нилуфар вече бе залепила
длани и чело на пода. В следващия миг стъпалата й отхвръкнаха във
въздуха и тя застана с главата надолу.
– Можеш ли така? – попита с дрезгав глас.
– Не.
Нилуфар спусна крака, изправи се и придърпа надолу блузката си.
– Мога да те науча – каза тя и издуха паднал на веждата й кичур. –
Е, колко дълго ще останеш у нас?
– Не знам.
Мама казва, че не си ми истинска сестра, както говориш.
– Никога не съм говорила такива работи – излъга Мариам.
– Тя казва, че ги говориш. Виж, аз нямам нищо против това, нито
пък да си ми сестра. Нямам нищо против.
Мариам легна.
– Сега съм уморена.
– Мама казва, че един джин е накарал майка ти да се обеси.
– Спри – каза Мариам и се обърна на другата страна. – Спри тая
музика.
Същия ден дойде и Биби джо. Точно тогава валеше. С изкривено от
болка лице тя отпусна огромното си тяло на един стол до леглото.
– Тоя дъжд, Мариам джо, ще ме съсипе. Влагата е убиец за ставите
27
ми. Ооох, ела, детето ми, ела при Биби джо. Не плачи, недей. Горкичко-
то, бедното дете.
През нощта Мариам дълго не можа да заспи. Лежеше и гледаше не-
бето, вслушваше се в стъпките долу, в приглушените гласове зад стени-
те, в плющящия по прозореца дъжд. А когато задряма, изведнъж се съ-
буди от викане.
Отдолу се разнасяха гневни пискливи гласове. Не чуваше отчетли-
во думите. После се затръшна врата.
На другата сутрин я навести молла Файзула. Щом зърна на вратата
своя приятел, бялата му брада, благата му беззъба усмивка, Мариам усе-
ти как сълзите парят ъгълчетата на очите й. Скочи от леглото и се втур-
на към него. Целуна му ръка, а той както винаги я целуна по челото. Ма-
риам придърпа един стол до леглото си.
Той й показа Корана, който беше донесъл, отвори го и каза:
– Мисля, че няма смисъл да пропускаме заниманията си, нали?
– Знаеш ли, вече нямам нужда от уроци, молла сахиб. Още преди
години ме научи на всяка сура, на всеки аят в Корана.
Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.
– Е, признавам си, че съм разкрит. Не можах да измисля по-добро
оправдание да дойда да те видя.
– Нямаш нужда от оправдание. Не и ти.
– Колко мило, че го казваш, Мариам джо.
Той й подаде своя Коран и както я беше учил, тя го целуна три пъ-
ти, като между целувките го вдигаше до челото си, а после му го върна.
– Как си, момичето ми?
– Продължавам… – поде Мариам, но трябваше да спре, защото в
гърлото й заседна буца. – Продължавам да си мисля какво ми каза нана,
преди да тръгна. Тя…
– Не, не, не. – Молла Файзула сложи ръка на коляното й. – Майка
ти, да я прости Аллах, беше неуравновесена и нещастна жена, Мариам
джо. Тя си причини нещо ужасно. На себе си, на теб, а и на Аллах. Той
ще й прости, защото е милостив, но е натъжен от това, което стори тя.
Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото
Той казва, че животът е свято нещо. Чуй ме. – Старецът придръпна сто-
ла си към нея и взе ръката й в дланите си. – Познавах майка ти, отпреди
да се родиш, когато тя беше още момиче, и ти казвам, че и тогава беше
нещастна. Боя се, че семето на това, което извърши, беше посято много
отдавна. Искам да кажа, че вината не е твоя. Не е твоя вината, момичето
ми.
28
– Не биваше да я оставям. Трябваше…
– Престани. Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Чуваш ли ме,
дете? Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.
Мариам кимна, но колкото и отчаяно да й се искаше, не можеше да
му повярва.
Един следобед седмица по-късно някой почука на вратата и в стая-
та влезе висока жена. Беше с хубава кожа, червеникава коса и дълги
пръсти.
– Аз съм Афсун – каза тя. – Майката на Нилуфар. Защо не се изми-
еш и не слезеш долу, Мариам?
Мариам отвърна, че предпочита да си остане в стаята.
– Не, на фахмиди, ти не разбра. Трябва да слезеш долу. Трябва да
ти кажем нещо. Важно е.
Седяха срещу нея – Джалил и жените му – на дълга тъмнокафява

маса. Между тях, в центъра на масата, имаше кристална ваза със свежи
далии и запотена кана с вода. Червенокосата жена, която й бе казала, че
е майка на Нилуфар, седеше от дясната страна на Джалил, а другите две
– Хадиджа и Наргис, от лявата. Всяка от жените носеше тънък черен
шал, но не на главата, а преметнат около врата, сякаш в последния
момент.
Мариам, която не можеше да си представи, че ще носят черно зара-
ди нана, реши, че някоя от тях или самият Джалил го е предложил мал-
ко преди да я повикат.
Афсун наля вода от каната и постави чашата пред Мариам върху
карирана салфетка.
– Още е пролет, а вече е топло – каза тя и помаха ръце пред лицето
си да се разхлади.
– Харесва ли ти стаята? – попита Наргис, която имаше сплескана
брадичка и къдрава черна коса. – Надяваме се, че се чувстваш удобно.
Това… изпитание… сигурно е много мъчително за теб. Тежък момент.
Другите две кимнаха. Мариам забеляза оскубаните им вежди, тън-
ките усмивки на съчувствие към нея. Усети неприятно бучене в главата
си. Гърлото й гореше. Тя отпи малко вода.
През широкия прозорец зад Джалил се виждаха цъфнали ябълки.
Отстрани до прозореца имаше бюфет от тъмно дърво, а във витрината
29
му – часовник и снимка в рамка на Джалил и три момчета, които държа-
ха риби. Слънцето блестеше по люспите на рибите. Джалил и момчетата
се усмихваха.
– Е – започна Афсун, – аз… ние те извикахме тук, защото имаме да
ти съобщим много хубава новина.
Мариам вдигна очи. Долови как жените си размениха бързи погле-
ди над главата на Джалил, който се беше отпуснал на стола, вперил не-
виждащи очи в каната на масата. Хадиджа, най-старата от трите, обърна
очи към Мариам, на която й се стори, че и това е било обсъдено и реше-
но, преди да я повикат.
– Имаш кандидат – рече Хадиджа.
Стомахът й се сви.
– Какво имам? – попита тя с вцепенени устни.
– Хастегар. Кандидат-жених. Името му е Рашид – продължи Хади-
джа. – Приятел е на един човек, с когото баща ти търгува. Рашид е пу-
щун, от Кандахар, но живее в Кабул, в квартала Дех-Мазанг. Има си
собствена двуетажна къща.
Афсун кимаше, а сетне додаде:
– И говори фарси като нас, като теб. Тъй че не се налага да учиш
пущу.
Мариам усети тежест в гърдите. Стаята се залюля нагоре-надолу,
подът под краката й се разклати.
– Той е обущар – заобяснява Хадиджа. – Но не някакъв уличен обу-
щар, не, не. Има си собствена работилница и е един от най-търсените
майстори в Кабул. Прави обувки за дипломати, за президентското се-
мейство… за хора от висшата класа. Така че, както разбираш, няма да
му е трудно да те издържа.
Мариам впери поглед в Джалил, а сърцето й щеше да изхвръкне.
– Истина ли е? Истина ли е това, което тя казва?
Но Джалил не вдигна очи към нея, а продължи да хапе долната си
устна, вторачен в каната.
– Е, вярно, че е малко старичък за теб – обади се Афсун. – Но едва
ли е повече от… четирийсет. Най-много да е на четирийсет и пет. Нали
така, Наргис?
– Ами да. Но аз съм виждала да дават деветгодишни момичета на
двайсет години по-стари от твоя кандидат, Мариам. Всички сме вижда-
ли. На колко си ти, на петнайсет? Хубава, солидна възраст да се
задомиш.
При тези думи всички закимаха ентусиазирано. На Мариам не й
30
убягна, че не отвориха дума за сестрите й Сайде или Нахид, и двете на
нейната възраст, и двете ученички в училището „Мехри“ в Херат, и две-
те с намерение да продължат в Кабулския университет. За тях петнайсет
явно не беше хубава, солидна възраст за задомяване.
– А освен това – продължи Наргис – и той е преживял тежка загуба.
Жена му умряла при раждане преди десет години. А след това, преди
три години, синът му се удавил в едно езеро.
– Много тъжно, да. През последните няколко години си търсел же-
на, но не намерил подходяща.
– Не искам – каза Мариам и погледна Джалил. – Не го ща. Не ме
карай. – Отвращаваха я плачевните умолителни нотки в гласа й, но не
можа да се сдържи.
– Хайде, бъди разумна, Мариам – рече една от съпругите.
– Мариам вече не следеше кой какво казва. Продължи да гледа
втренчено Джалил и да чака той да отвори уста, да каже, че всичко това
не е истина.
– Не можеш да прекараш остатъка от живота си тук.
– Не искаш ли да имаш свое семейство?
– Да.
– Свой дом и деца?
– Трябва да продължиш напред.
– Вярно, че е за предпочитане да се омъжиш за местен, за таджик.
Но Рашид поне е здрав и се интересува от теб. Има дом и работа. Това е
най-важното, нали? А Кабул е красив и интересен град. Може да нямаш
друга такава възможност.
Мариам погледна съпругите и каза:
– Ще живея с молла Файзула. Той ще ме прибере, сигурна съм.
– Не, дума да не става – отсече Хадиджа. – Той е стар и е… – И за-
търси точната дума, а Мариам осъзна, че онова, което всъщност искаше
да каже, е „и е толкова близо“. Разбра какво целят да направят. „Може
да нямаш друга такава възможност.“ Нито пък те. Бяха опозорени от по-
явата й на този свят и това бе техният шанс да заличат веднъж завинаги
сетната следа от скандалната грешка на съпруга си. Отпращаха я нада-
леч, защото беше крачещото и дишащо въплъщение на техния позор.
– Той е толкова стар и немощен – довърши най-сетне Хадиджа. – А
и какво ще правиш, когато той си отиде? Ще си бреме за семейството
му.
Както сега за нас. Мариам почти видя неизречените думи да изли-
зат от устата на Хадиджа като пара в мразовит ден.
31
Представи си, че е в Кабул, огромен, непознат, многолюден град.
Джалил веднъж й каза, че е на шестстотин и петдесет километра на из-
ток от Херат. Шестстотин и петдесет километра. Най-голямото разстоя-
ние, на което се бе отдалечавала от колибата, бяха двата километра пеш
до къщата на Джалил. Представи си, че живее там, в Кабул, на другия
край на това невъобразимо разстояние, в дома на непознат човек, където
трябва да се съобразява с настроенията и желанията му. Щеше да се на-
ложи да чисти къщата на този Рашид, да му готви, да му пере дрехите. А
щеше да има и други задължения – нана й беше казала какво правят
съпрузите с жените си. Тъкмо мисълта за тези действия, които си предс-
тавяше като болезнени и отвратителни, я изпълниха с такъв страх, че се
изпоти.
Отново се обърна към Джалил.
– Кажи им. Кажи им, че няма да им позволиш да го направят.
– Той, баща ти, вече даде отговора си на Рашид – каза Афсун. – Ра-
шид е тук, в Херат. Пристигна чак от Кабул. Брачната никка ще е утре
сутринта, а по обед има автобус за Кабул.
– Кажи им! – изкрещя Мариам.
Жените притихнаха и тя усети, че и те са втренчили поглед в него.
И чакат. В стаята се възцари тишина. Джалил продължаваше да върти
халката си с унило, безпомощно изражение. Часовникът във витрината
тиктакаше.
– Джалил джо – обади се най-сетне една от съпругите.
Очите му се вдигнаха бавно, срещнаха очите на Мариам, спряха за
миг и след това се наведоха. Той отвори уста, но от нея излезе само теж-
ка въздишка.
– Кажи нещо – проплака Мариам.
Най-сетне той проговори със задавен, едва чут глас:
– По дяволите, Мариам, не ми причинявай това. – Изрече го тъй,
сякаш беше единственият потърпевш.
И тогава тя усети как напрежението изчезна от стаята. Съпругите
на Джалил още по-оживено започнаха да я успокояват и насърчават.
Мариам заби поглед в масата. Забеляза елегантната извивка на краката,
заоблените ъгли, блясъка на огледалната тъмнокафява повърхност. За-
беляза, че при всяко нейно издишване повърхността се замъглява и тя
изчезва от масата на своя баща.
Афсун я придружи до стаята горе и когато затвори вратата, Мариам
чу превъртането на ключа.
32
На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръка-

ви върху бели памучни шалвари. Афсун й даде зелен хиджаб и сандали,
които подхождаха на тоалета.
Отведоха я в стаята с дългата кафява маса, в средата на която беше
сложен Коранът; имаше и купа със захаросани бадеми, зелен воал и ог-
ледало. На масата вече седяха двама непознати мъже – свидетели, пред-
положи тя, и един молла, когото също не беше виждала.
Джалил носеше светлокафяв костюм и червена вратовръзка. Косата
му беше измита. Когато й издърпа стол, за да седне, той се опита да й се
усмихне насърчително. Този път Хадиджа и Афсун седнаха от нейната
страна.
Моллата посочи воала и Наргис го сложи на главата й. Мариам све-
де очи към ръцете си.
– Вече можете да го повикате – каза Джалил.
Мариам го подуши, преди да го види. Цигарен дим и тежък сладни-
кав одеколон, не като на Джалил. Миризмата нахлу и изпълни ноздрите
й. Иззад воала зърна с крайчеца на окото си висок мъж с голямо шкембе
и широки рамене, който се наведе, за да влезе. Тя едва не хлъцна, като
видя колко е огромен, и бързо сведе поглед, но сърцето не спираше да
се блъска в гърдите й. Усети, че той продължава да стои на прага. А
после бавно и тежко прекоси стаята. Купата с бадемите на масата заз-
вънтя в такт със стъпките му. Стовари се с пъшкане на стола до нея. Ди-
шаше шумно.
Моллата каза няколко приветствени думи. Обясни, че това няма да
е традиционна никка.
– Разбирам, че Рашид ага има билети за автобуса, който скоро тръг-
ва за Кабул. Така че, за да спестим време, ще пропуснем някои от
ритуалите.
Моллата изрече благословиите и каза нещо за значимостта на бра-
ка. Попита Джалил дали има възражения срещу този съюз и Джалил
поклати глава. После моллата попита Рашид дали иска да се ожени за
Мариам. Рашид каза „да“. Грубият му дрезгав глас й напомни за хруще-
нето на сухи есенни листа под тежки стъпки.
– А ти, Мариам, приемаш ли този мъж за свой съпруг?
Тя не отвърна. Чу покашлянето на някой от присъстващите.
– Приема го – обади се женски глас от края на масата.
33
– Всъщност тя сама трябва да отговори – каза моллата. – И трябва
да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.
Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита
още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се раз-
мърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Някол-
ко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и из-
бърса някакви прашинки от масата.
– Мариам – прошепна Джалил.
– Да – рече тя с треперещ глас.
Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собствено-
то си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите
зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Ко-
жата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено
високо, брадичката твърде остра, а устните – много тънки. Триъгълно
издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе
странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физионо-
мия, макар и не красива.
В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид – едрото
лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които
издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъ-
би, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущава-
що тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста
между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.
За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха
настрани.
Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.
Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от
джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността
на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха,
когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й по-
могне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара
през кокалчето на пръста й.
– Ето – каза той.
– Хубав пръстен – обади се една от съпругите. – Прекрасен е,
Мариам.
– Остана само да се подпишете – рече моллата.
Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се
втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно,
когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше
34
молла.
– Вече сте съпруг и съпруга – каза моллата. – Табрик.
Поздравления.
Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше
от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима
от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хора-
та си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги
момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха
между пътниците.
Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та им-
ператорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знае-
ше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините,
дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще
крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.
Мариам не можеше да позволи това.
– Аз те боготворях – рече тя.
Джалил млъкна на средата на изречението, скръсти ръце, пак ги
отпусна.
Младо индийско семейство – жената, прегърнала момченце, а мъ-
жът, влачещ куфар – се провря между тях. Джалил като че ли им беше
благодарен за прекъсването. Индийците се извиниха и той им се усмих-
на любезно.
– Всеки четвъртък седях с часове и те чаках. Умирах от притесне-
ние, че няма да дойдеш.
– Предстои ти дълъг път. Трябва да хапнеш нещо. – Предложи да й
купи хляб и козе сирене.
– Постоянно мислех за теб. Молех се да живееш до сто години. Не
знаех… Не знаех, че си се срамувал от мен.
Джалил сведе поглед и като преждевременно пораснало дете зачоп-
ли земята с върха на обувката си.
– Ти се срамуваше от мен.
– Ще дойда да те видя – измърмори той. – Ще дойда в Кабул и ще
се видим. Ще…
– Не. Не – извика тя. – Не идвай. Няма да се срещна с теб. Да не си
посмял да дойдеш. Не искам да те знам. Не искам да те виждам. Никога
повече.
Той я погледна наскърбен.
– Тук свършва всичко между нас. Кажи си прощалните думи.
– Не си тръгвай така – промълви Джалил.
35
– Дори не се сети да ми дадеш време да се сбогувам с молла
Файзула.
Тя се обърна и тръгна към вратата на автобуса. Усещаше, че върви
след нея. Вече на стъпалото, чу зад гърба си:
– Мариам джо.
Тръгна по пътеката и с крайчеца на окото си забеляза, че той крачи
успоредно с нея, но не го погледна. Стигна до дъното на автобуса, къде-
то Рашид седеше с нейния куфар между краката си. Мариам не реагира,
когато дланите на Джалил се залепиха на прозореца, нито, когато зачука
по стъклото. А когато автобусът потегли, не се обърна да види как той
подтичва край него, как изостава и изчезва в облака от пушек и прах.
Рашид, който беше заел мястото до прозореца и съседното, сложи
голямата си длан върху ръцете й.
– Хайде, момиче, хайде – заповтаря той, гледайки с едно око през
прозореца, сякаш там имаше нещо по-интересно.
Пристигнаха пред дома му привечер на другия ден.

– Намираме се в Дех-Мазанг – обясни Рашид. Стояха отвън на тро-
тоара. Той държеше в едната си ръка куфара й, а с другата отключваше
дървената порта. – В югозападната част на града сме. Наблизо е зооло-
гическата градина. И университетът.
Мариам кимна. Вече беше проумяла, че за да го разбира, трябва
много да внимава. Не беше свикнала с кабулския диалект на фарси, при
това изговарян с пущунски акцент – пущу беше езикът на родния му
Кандахар.
Той от своя страна, изглежда, не се затрудняваше да разбира ней-
ния хератски фарси.
Мариам бързо огледа тесния непавиран път, на който се намираше
домът му. Къщите бяха залепени една за друга, с общи стени и малки
дворове отпред, защитени от улицата с дувари. Повечето бяха тухлени и
с плоски покриви, но имаше и кирпичени, с кафеникавия цвят на окол-
ните планини. От двете страни на пътя имаше канавки с мътна вода.
Тук-там бяха струпани купчини боклук, нападнати от мухи. Къщата на
Рашид бе на два етажа и си личеше, че някога е била синя.
Рашид отвори портата и Мариам се озова в малък занемарен двор с
хилава пожълтяла трева. Вдясно, в страничен двор, имаше клозет, а
36
вляво – кладенец с ръчна помпа и редица закърнели фиданки. Близо до
кладенеца имаше барака за сечива и инструменти и подпрян до стената
велосипед.
– От баща ти разбрах, че обичаш да ловиш риба – каза Рашид, дока-
то вървяха към къщата. Мариам забеляза, че няма заден двор. – На север
от тук има долини. Реките са пълни с риба. Някой ден мога да те заведа
там.
Той отключи и я въведе вътре.
Къщата му беше много по-малка от тази на Джалил, но в сравнение
с колибата на Мариам и нана беше огромна. На първия етаж имаше ко-
ридор, дневна и кухня, в която й показа съдовете и тиганите, тенджерата
под налягане и един газов котлон. В дневната имаше зеленикав кожен
диван. Отстрани кожата беше раздрана и нескопосно съшита. Стените
бяха голи. Освен дивана имаше маса, два сгъваеми стола и два с плете-
ни седалки, както и черна чугунена печка в ъгъла.
Мариам застана в средата на дневната и се огледа. В колибата мо-
жеше да докосне тавана с върха на пръстите си. Можеше, както лежеше
на леглото си, да определи часа по ъгъла, под който падаха лъчите през
прозореца. Знаеше докъде ще се отвори вратата, преди пантите да из-
скърцат. Знаеше всяка дупчица и пукнатина във всяка от трийсетте дъс-
ки на пода. Но сега всички тези познати неща бяха изчезнали. Нана бе-
ше мъртва, а тя беше тук, в непознат град и от досегашния й живот я де-
ляха долини, планини със снежни върхове и цели пустини. Беше в чуж-
да къща с много стаи, пропити от миризма на цигари, с непознати шка-
фове, пълни с непознати съдове, с тежки тъмнозелени завеси и тавани,
които не можеше да докосне с върха на пръстите си. Макар и голяма, та-
зи къща я задушаваше. Безкрайно й домъчня за нана, за молла Файзула,
за стария й живот.
И тя се разплака.
– За какво ревеш? – попита троснато Рашид, бръкна в джоба на пан-
талона си, разтвори пръстите й и пъхна в шепата й носна кърпа. Запали
цигара и се облегна на стената. Гледаше я как притиска кърпата към
очите си. – Свърши ли?
– Сигурна ли си? – Да.
Тогава Рашид я хвана за лакътя и я заведе до прозореца на
дневната.
– Този прозорец гледа на север – каза той и чукна по стъклото с из-
вития нокът на показалеца си. – Насреща е планината Асмай, виждаш
37
ли, а вляво е планината Али-абад. В подножието й е университетът. Зад
нас, на изток, но не можеш да я видиш от тук, е планината Шир Дарва-
за. Всеки ден по обед от там гърмят с оръдие. Веднага спри да плачеш!
Не се шегувам.
Мариам избърса очите си.
– Това е нещо, което не мога да търпя – каза той намръщено. – Да
слушам жена да плаче. Съжалявам. Не понасям сълзи и ревове.
– Искам у дома – рече Мариам.
Рашид изпъшка с раздразнение. Цигареният му дъх я блъсна в
лицето.
– Няма да го приема лично. Но само този път.
Той пак я хвана за лакътя и я заведе горе.
На втория етаж имаше тесен слабо осветен коридор и две спални.
Вратата на по-голямата беше открехната и Мариам зърна, че и тя като
останалата част от къщата е без много мебели – легло в ъгъла с кафяво
одеяло и възглавница, стенен гардероб, скрин. С изключение на малко
огледало стените бяха голи. Рашид затвори вратата.
– Това е моята стая. – Каза й, че може да се настани в стаята за гос-
ти. – Надявам се, че нямаш нищо против. Свикнал съм да спя сам.
Мариам не му каза какво облекчение изпита – поне от това.
Стаята, която щеше да е нейна, беше много по-малка от онази, в ко-
ято я настаниха у Джалил. В нея имаше легло, стар сивкаво кафяв скрин
и малък дрешник. Прозорецът гледаше към двора и улицата. Рашид ос-
тави куфара й в ъгъла.
Мариам седна на леглото.
– Не забеляза – каза той и отстъпи към прага. Приведе се, за да се
вмести в рамката на вратата. – Погледни към прозореца. Знаеш ли какви
са? Сложих ги, преди да тръгна за Херат.
Едва сега Мариам видя на перваза кошница, от която се подаваха
бели туберози.
– Харесват ли ти? Ще им се радваш ли?
– Да.
– Тогава можеш да ми благодариш.
– Извинявай, че не ги забелязах. Ташакор…
– Трепериш. Може би те плаша. Така ли е? Боиш ли се от мен?
Мариам не го гледаше, но долови игривост в тона му, нещо като за-
качка. Тя побърза да поклати глава и си даде сметка, че това е първата й
лъжа в техния брачен живот.
– Не? Добре тогава. Браво на теб. Е, това е твоят дом отсега
38
нататък. Ще ти хареса, ще видиш. Казах ли ти, че имаме електричество?
През повечето дни и всяка вечер.
Той понечи да си тръгне. В коридора поспря, всмука дълбоко от ци-
гарата и присви очи от дима. Мариам помисли, че ще каже нещо, но той
не го направи. Затвори вратата и я остави сама с нейния куфар и нейни-
те цветя.
Първите няколко дни Мариам почти не напускаше стаята. Призори
се събуждаше за сутрешния намаз от далечния вик на някой мюезин,
след което се вмъкваше обратно в леглото. Докато лежеше, чуваше как
Рашид се мие в банята и надниква в стаята й, преди да отиде в работил-
ницата си. Гледаше го от прозореца как закрепва обяда си на багажника
на колелото и го изкарва през двора на улицата. Гледаше го как потегля,
а после едрата му фигура с широки рамене изчезваше зад завоя в края
на улицата.
През повечето време тя лежеше в леглото, самотна и нещастна. По-
някога слизаше в кухнята, прокарваше ръце по лепкавия шкаф, покрит с
мазни петна, докосваше найлоновите пердета на цветя, напоени с ми-
ризмата на загорели манджи, ровеше в изметнатите, едва помръдващи
чекмеджета, разглеждаше сбирщината от лъжици и ножове, гевгира и
нащърбените дървени бъркалки, тези инструменти на новото й всекид-
невие, и си мислеше за злочестината, която я бе сполетяла. Всичко нао-
коло й напомняше, че е прокудена от родното си място, доведена насила
тук, натрапница в нечий чужд живот. В колибата огладняваше и храната
й се услаждаше. Тук червата й рядко къркореха, не й се ядеше.
Понякога си взимаше чиния с изсъхнал бял ориз и къшей хляб и
отиваше до прозореца в дневната. От там виждаше покривите на едное-
тажните къщи по тяхната улица. Виждаше и дворовете им, жените, кои-
то простираха и навикваха децата, кокошките, ровещи в мръсотията, ло-
патите и беловете, завързаните за дървета крави.
Мислеше с копнеж за всички летни нощи, в които двете с нана спя-
ха на плоския покрив на колибата и гледаха сияйната луна над Гул Да-
ман; беше толкова горещо, че ризите залепваха на гърдите им като мок-
ри листа на прозорец. Липсваха й зимните следобеди, когато двамата с
молла Файзула четяха на топло в колибата, звънтенето на ледените ви-
сулки, падащи по покрива от дърветата, граченето на гаргите, накацали
по натежалите от сняг клони.
Сама в къщата, Мариам крачеше неспокойно – от кухнята в дневна-
та, нагоре по стълбите до стаята си и отново надолу по стълбите. Накрая
се затваряше в стаята си и се молеше или седеше на леглото, страдаше
39
за майка си и усещаше, че й премалява от мъка по дома.
Щом слънцето запълзяваше на запад, тревогата й се засилваше. Зъ-
бите й започваха да тракат при мисълта за нощта и момента, когато Ра-
шид можеше най-сетне да реши да направи с нея онова, което мъжете
правеха с жените си. Лежеше, примряла от ужас, докато той вечеряше
долу.
Винаги спираше до стаята й и надникваше вътре.
– Не е възможно да си заспала. Едва седем часът е. Будна ли си?
Отговори ми. Хайде.
И настояваше, докато тя не се обадеше в мрака:
– Тук съм.
Той влизаше тихо и сядаше до вратата. Тя виждаше от леглото ог-
ромното му тяло, дългите му крака, дима около гърбавия му нос, кехли-
барения връх на цигарата, който ту светваше ярко, ту избледняваше в
мрака.
Разказваше й как е минал денят му. Чифт мокасини по поръчка за
заместник-министъра на външните работи, който си купувал обувките
само от него. Сандали за полски дипломат и съпругата му. Разказваше й
за свързаните с обувките суеверия – ако ги оставиш на леглото, смърт
ще сполети семейството ти, обуеш ли си първо лявата обувка, кавга те
чака.
– Освен ако не го направиш неволно в петък – добави Рашид. – А
знаеш ли, че се смята за лоша поличба да вържеш заедно двете си обув-
ки и ги закачиш на пирон?
Самият той изобщо не вярвал в тези неща. Според него суеверията
били до голяма степен женски измислици.
Разказваше й неща, които беше чул на улицата, като това, че амери-
канският президент подал оставка след скандал.
Мариам, която никога не беше чувала за Никсън или за скандала,
станал причина да си подаде оставката, не отвърна нищо. Чакаше с не-
търпение Рашид да спре да говори, да загаси цигарата и да си тръгне. И
едва когато го чуеше да пресича коридора, да отваря и затваря вратата
на стаята си, железните пръсти, стиснали стомаха й, се отпускаха.
Но една вечер той загаси цигарата и вместо да й каже лека нощ, се
облегна на вратата.
– Каниш ли се някога да изпразниш онова нещо – каза и кимна към
куфара й. После скръсти ръце. – Разбрах, че ще ти трябва известно вре-
ме. Но това не е нормално. Мина седмица и… Е, с една дума, от утре
сутринта очаквам да започнеш да се държиш като съпруга. Фахмиди?
40
Разбрано ли е?
Зъбите на Мариам затракаха.
– Искам отговор. – Да.
– Хубаво – рече той. – Ти какво си мислеше – че тук е хотел? Че аз
съм някакъв съдържател на хотел? Е, това… Ох, ох. Ла иллаху илиллах.
Какво казах за сълзите? А, Мариам? Какво ти казах за ревящите жени?
10
На другата сутрин, след като Рашид тръгна на работа, тя извади

дрехите си от куфара и ги подреди в скрина. Донесе кофа вода от кладе-
неца и с един парцал изми прозореца на стаята си и на дневната. Преме-
те подовете, изчисти паяжините от таваните и проветри къщата.
Накисна три чаши леща в една тенджера, намери нож, с който наря-
за няколко моркова и два картофа и също ги накисна. Разтърси се за
брашно и го намери в дъното на един шкаф зад редица от мръсни бурка-
ни за подправки. Замеси тесто, както я беше учила нана, като го натис-
каше с възглавничката на дланта си, събираше краищата, обръщаше го и
пак натискаше. После го посипа с брашно, зави го с влажна кърпа, сло-
жи си хиджаб и се отправи към кварталната фурна.
Рашид й беше казал къде се намира тя – надолу по улицата, наляво,
после веднага надясно, – но на нея й беше достатъчно да следва тълпата
жени и деца, отправили се в същата посока. Децата, които вървяха след
майките си или тичаха пред тях, бяха облечени в доста окърпени ризки.
Панталонките им изглеждаха възголеми или омалели, а каишките на
сандалите им бяха прокъсани. Децата търкаляха пред себе си стари ве-
лосипедни гуми, които пошибваха с пръчки.
Майките им вървяха на групи по три-четири, някои в бурки, други
не.
Мариам чуваше пискливото им бърборене, усилващия се смях. До-
като вървеше с наведена глава, тя дочуваше откъслеци от добродушните
им шеги, всичките по повод болни деца или мързеливи, неблагодарни
съпрузи.
– Като че ли яденето само се готви.
– Уаллах о биллах, нито минута почивка!
– И ми разправя той, кълна ви се, разправя ми, че… Този безконе-
чен разговор, изпълнен с възмущение, но странно весел, огласяше ули-
цата. И не секна дори зад ъгъла, нито на опашката във фурната.
41
Съпрузи, които играеха комар. Съпрузи, сляпо привързани към майките
си и скъперници спрямо жените си. Мариам се учуди, че толкова много
жени имат злата участ да са омъжени за такива ужасни мъже. Или това
беше женска игра, която тя не проумяваше, всекидневен ритуал като на-
кисването на ориза или месенето на тесто? Очакваха ли и тя скоро да се
присъедини към тази игра?
На опашката във фурната Мариам усети как я оглеждат крадешком
и си шушукат. Ръцете й се изпотиха. Представи си как всички знаят, че
е харами, повод за срама на баща й и семейството му. Може би знаеха
също, че е предала майка си и е станала за срам в Херат.
С крайчеца на хиджаба попи влагата над горната си устна и се опи-
та да потисне нервността си.
Няколко минути всичко вървеше добре.
После усети потупване по рамото. Обърна се и видя светлокожа
закръглена жена с хиджаб като нея. Беше с къса и остра черна коса и
добродушно кръгло лице. Устните й бяха много по-пълни от на Мариам,
долната леко увиснала, сякаш под тежестта на голямата тъмна бенка
точно отдолу. Жената имаше зеленикави очи, които проблясваха
предразполагащо.
– Ти си новата жена на Рашид джан, нали? – рече тя с широка ус-
мивка. – Онази от Херат. Колко си млада! Мариам джан, нали? Аз се
казвам Фариба. Живея на същата улица, през пет къщи вляво от вашата,
със зелената врата. А това е синът ми Нур.
Момчето до нея имаше закръглено ведро лице и острата коса на
майка си. На обичката на лявото му ухо стърчаха черни косъмчета. В
очите му светеше дяволит дързък пламък. Момчето вдигна ръка и
поздрави:
– Салаам, хала джан.
Нур е на десет. Имам и по-голям син, Ахмад.
– Той е на тринайсет – каза момчето.
– Но все едно е на четирийсет – засмя се Фариба. Мъжът ми се каз-
ва Хаким. Учител е тук, в Дех Мазанг. Трябва да ни дойдеш на гости
някой…
И тогава изведнъж, сякаш окуражени, жените налетяха, изблъскаха
Фариба и със стряскаща скорост наобиколиха Мариам.
– Значи ти си младата булка на Рашид джан…
– Харесва ли ти Кабул?
– Била съм в Херат. Имам братовчед там.
– Първо момче или момиче искаш?
42
– Ооо, минаретата! Каква красота. Прекрасен град!
– Момче е по-добре, Мариам джан, защото ще продължи името на
семейството…
– Ами! Момчетата се женят и се махат. Момичетата остават и се
грижат за майките си на старини.
– Чухме, че пристигаш.
– Роди близнаци. Момче и момиче! И всички ще са щастливи.
Мариам отстъпи назад. Започна да се задъхва. Ушите й забучаха,
пулсът й се ускори, очите й се стрелкаха от лице на лице. Отстъпи още
една крачка, но повече нямаше накъде – беше в центъра на кръг. Зърна
Фариба, която се мръщеше, защото виждаше, че Мариам е в беда.
– Оставете я! – извика тя. – Отдръпнете се, оставете я! Плашите я!
Мариам притисна здраво тестото до гърдите си и се запровира през
жените около нея.
– Къде отиваш, хамшира?
Тя продължи да се провира, докато някак си се озова извън тълпата
и хукна нагоре по улицата. Едва когато стигна до кръстовището, осъзна,
че е тичала в погрешна посока. Обърна се и хукна назад с наведена гла-
ва, но се спъна, падна и си ожули коляното, а сетне се изправи и пак
хукна, като прелетя покрай жените.
– Какво ти става?
– Тече ти кръв, хамшира.
Мариам зави зад един ъгъл, после зад друг. Намери улицата, но не
можа да си спомни коя е къщата на Рашид. Втурна се нагоре, после на-
долу, запъхтяна и готова да се разплаче. Започна да пробва напосоки
вратите. Някои бяха заключени, други – отключени, но зад тях имаше
непознати дворове, лаещи кучета и сепнати деца. Представи си как Ра-
шид се прибира и я вижда да се лута с разкървавено коляно, изгубена на
собствената си улица. И наистина се разплака. Блъскаше врати, пани-
чески мълвеше молитви, а лицето й беше мокро от сълзи. И така, докато
отвори и видя с облекчение клозета, кладенеца, бараката за инструмен-
ти. Затръшна портата зад себе си и пусна мандалото. Рухна на четири
крака и повърна. После пролази настрани и седна, облегната на стената
с прострени крака. Никога през живота си не се беше чувствала толкова
самотна.
Когато тази вечер Рашид се прибра, носеше кафява книжна торба.
Мариам беше разочарована, че не забеляза чистите прозорци, изметени-
те подове, липсата на паяжини. Но той изглеждаше доволен, че вече му
е сложила чиния на чиста софра на пода на дневната.
43
– Сготвих даал – каза Мариам.
– Добре. Умирам от глад.
Тя му поля от ибрика да си измие ръцете и когато той ги избърса,
му поднесе димяща купа с даал и чиния с пухкав бял ориз. Беше първо-
то ядене, което му бе направила, и на Мариам й се щеше да е по-спокой-
на, докато го приготвяше. Защото, докато готвеше, все още бе разтрепе-
рана от премеждието и цял ден се тормози за гъстотата на даала, за цве-
та му. Притесняваше се Рашид да не реши, че е сложила много джоджен
или малко куркума.
Той потопи лъжицата в златистия даал.
Мариам се олюля леко. Ами ако се разочарова или разсърди? Ами
ако отбутне разгневен чинията настрани?
– Внимавай! – успя да промълви. – Горещо е.
Рашид сви устни и задуха, а после лапна една лъжица.
– Вкусно е – каза. – Малко безсолно, но е добро. Даже доста добро.
Облекчена, Мариам не сваляше очи от него, докато той ядеше. Най-
неочаквано изпита гордост. Беше се справила добре, може би дори пове-
че от добре и вълнението, което изпита от тази похвала, я изненада.
Неприятното преживяване от тази сутрин поизбледня.
– Утре е петък – рече Рашид. – Какво ще кажеш да те поразходя?
– Из Кабул ли?
– Не, из Калкута.
Мариам примига.
– Шегувам се. Разбира се, че из Кабул. Къде другаде? – Той бръкна
в кафявата книжна торба. – Но първо трябва да ти кажа нещо. – И той
измъкна от торбата синя бурка. Вдигна я и на коленете му се изсипаха
метри надиплен плат. Той ги сгъна, погледна я и поде: – Имам някои
клиенти, Мариам, които довеждат съпругите си в работилницата ми.
Тия жени идват непокрити, сами говорят с мен, гледат ме в очите без
капка свян. Носят грим и поли, под които се виждат коленете им. Поня-
кога дори ме карат аз да им взема мярка, а мъжете им стоят и гледат.
Позволяват им такова нещо! Не се притесняват, че непознат докосва бо-
сите крака на жените им! Мислят се за модерни и интелигентни, понеже
са образовани. Не разбират, че вредят на честта и достойнството си. –
Той тръсна глава. – Повечето живеят в богатите квартали на Кабул. Ще
те заведа там, ще видиш. Но тези мекушави мъже са и тук, Мариам, съв-
сем наблизо. Има например един учител надолу по улицата, казва се Ха-
ким. Постоянно виждам жена му Фариба да върви сама по улицата само
с кърпа на главата. Става ми неудобно, честно ти казвам, като гледам
44
мъж, който не може да се наложи на жена си. – Той я изгледа строго и
продължи: – Но аз съм от друга порода, Мариам. Там, откъдето съм, за
един погрешен поглед, за една неподходяща дума се лее кръв. Там, от-
където съм, лицето на жената може да се гледа само от мъжа й и аз ис-
кам да запомниш това. Ясно ли е?
Мариам кимна и взе плика, който той й подаде. Удоволствието, ко-
ето изпита преди малко от похвалите му, се беше изпарило. На негово
място се настани боязън. Волята на този мъж й се стори твърда и непок-
латима като планините Сафид-кох, издигащи се над Гул Даман.
– Значи се разбрахме – рече Рашид. – А сега ми сипи още малко
даал.
Досега Мариам не беше носила бурка и Рашид трябваше да й по-
могне да я облече. Подплатената част стягаше главата й и тежеше. Не
беше свикнала да гледа света през замрежено прозорче. Упражняваше
се да ходи с нея из стаята, но постоянно настъпваше края й и се препъ-
ваше. Не виждаше нищо встрани и това я изнервяше, а и не й харесва-
ше, че надипленият плат пада плътно пред устата й и я задушава.
– Ще свикнеш – каза Рашид. – Бас ловя, че с времето дори ще ти
хареса.
Взеха автобус до едно място, което Рашид нарече парка „Шар-е
нау“. Беше пълен с деца, които се люлееха на люлки и хвърляха топки в
завързани за дърветата парцаливи мрежи. Разхождаха се бавно и наблю-
даваха как момчетата пускат хвърчила. Мариам вървеше зад Рашид, ка-
то от време на време заплиташе крака в подгъва на бурката. На обяд той
я заведе в малък ресторант, където сервираха кебап – беше близо до
джамията „Хаджи Яхуб“. Подът лепнеше, а въздухът бе задимен. Стени-
те бяха попили мириса на сурово месо, а музиката, която Рашид нарече
логари, гърмеше. Готвачите бяха слабички момчета, които раздухваха с
една ръка огъня под шишовете, а с другата размазваха налитащите му-
хи. На Мариам, която никога преди не беше стъпвала в ресторант, й бе-
ше странно да седи в помещение, претъпкано с толкова много непозна-
ти, да повдига бурката и да пъха залъци в устата си.
Стомахът й се сви от същата онази тревога като в деня, когато оти-
де до кварталната фурна, но присъствието на Рашид я успокояваше до-
някъде и след малко тя престана да обръща внимание на музиката, дима
и дори на хората. А и за своя изненада проумя, че бурката също действа
успокояващо. Беше като прозорец, през който се вижда само от едната
страна. Вътре в нея тя беше наблюдател, защитен от любопитните очи
на непознатите. Вече не се притесняваше, че хората ще разберат от пръв
45
поглед всичките позорни тайни на миналото й.
По улиците Рашид назоваваше авторитетно различни сгради – това
е Американското посолство, а това – Министерството на външните ра-
боти. Сочеше коли, като обясняваше каква марка са и къде са направени
– съветски волги, американски шевролети, германски опели.
– Коя ти харесва най-много? – попита я той.
Тя се поколеба, посочи една волга и Рашид се разсмя.
Кабул беше далеч по-многолюден от Херат, който Мариам беше
зърнала бегло. Имаше по-малко дървета и по-малко каруци, но по-висо-
ки сгради, повече коли, светофари и павирани улици. Отвред звучеше
особеният диалект на града – хората се обръщаха един към друг с джан
вместо с джо; „сестро“ беше хамшира вместо хамшире и така нататък.
Рашид й купи сладолед от една сергия. Тя за пръв път близваше
сладолед и никога не си бе представяла, че съществува такава сладост за
небцето. Изяде цялата купичка, поръсена с натрошен шамфъстък, с тън-
ко оризово фиде на дъното. Удиви се от вълшебното съчетание, от неве-
роятния вкус.
Стигнаха до тъй наречената Коче-морха – Птичата улица. Беше те-
сен, многолюден пазар близо до квартал, който бил един от по-богатите,
както каза Рашид.
– Наоколо живеят чужди дипломати, богати бизнесмени, членове
на кралското семейство – все такива хора. Не като мен и теб.
– Не виждам никакви пилета – отбеляза Мариам.
– Това е едно от нещата, които не можеш да намериш на Птичата
улица – разсмя се Рашид.
От двете страни на улицата имаше магазини и малки сергии, на ко-
ито се продаваха шапки от агнешка кожа и чапани с цветовете на дъга-
та. Рашид влезе в един магазин да огледа гравирана сребърна кама, а в
друг – стара пушка, за която търговецът го увери, че е реликва от първа-
та война срещу англичаните.
– Аз пък съм Моше Даян – измърмори Рашид и се усмихна леко. И
на Мариам й се стори, че тази усмивка е за нея. Интимна, съпружеска.
Минаха бавно покрай занаятчийски работилници, покрай дюкяни
за килими, за сладкиши, за цветя и покрай магазини, които продаваха
костюми за мъже и рокли за жени, а в тях, зад дантелени завеси, Мари-
ам видя момичета да пришиват копчета и да гладят яки. От време на
време Рашид поздравяваше някой познат търговец – понякога на фарси,
друг път на пущу. Докато мъжете се здрависваха и целуваха по бузите,
Мариам стоеше няколко крачки назад. Рашид не й махваше да
46
приближи, не я представяше. Пред един магазин за бродерии я помоли
да го почака отвън.
– Познавам собственика – каза. – Ще вляза само за минута да го
поздравя.
Мариам остана да чака на оживения тротоар. Наблюдаваше колите,
които пъплеха по Птичата улица, провираха се през тълпата амбулантни
търговци и пешеходци и бибиткаха на деца и магарета, които не искаха
да направят път. Наблюдаваше отегчените търговци зад малките им сер-
гии да пушат и да плюят в бронзови плювалници, гледаше как от време
на време лицата им изникват от сенките, за да предлагат на минувачите
платове и палта с кожени яки. Но най-дълго оглеждаше жените.
В тази част на Кабул те бяха различни от жените в победните квар-
тали. В квартала, където живееха с Рашид, толкова много от тях бяха
напълно забулени. А тези тук бяха – каква бе думата, която използва Ра-
шид? – „модерни“. Да, модерни афганистанки, омъжени за модерни аф-
ганистанци, които не възразяваха съпругите им да се разхождат грими-
рани и с непокрити глави. Мариам ги наблюдаваше да подтичват невъз-
мутимо по улицата, едни с мъже, други сами, някои повели розовобузи
дечица с лъснати обувки и часовници с кожени каишки, които караха
велосипеди с високи кормила и златисти спици, различни от децата в
Дех-Мазанг с нахапани от пясъчни мухи лица, търкалящи стари велоси-
педни гуми.
Всички жени тук носеха чанти и шумолящи поли. Мариам дори за-
беляза една да пуши зад кормилото на кола. Ноктите им бяха дълги, ла-
кирани в розово или оранжево, устните им аленееха като лалета. Те бяха
на високи токчета и бързаха, сякаш имаха неотложна работа. Носеха
слънчеви очила и когато минаваха край нея, Мариам долавяше ухание
на парфюм. Представи си, че всички имат университетски дипломи, че
работят в офиси, на собствени бюра, където пишат на машина и пушат,
и водят важни телефонни разговори с важни хора. Тези жени я очарова-
ха и смутиха. Накараха я да проумее собствената си самота, невзрачната
си външност, липсата на стремежи, невежеството относно толкова мно-
го неща.
После Рашид я потупа по рамото и й подаде нещо.
– Ето.
Беше тъмночервен копринен шал с мънистени ресни и златно везмо
по краищата.
– Харесва ли ти?
Мариам вдигна очи към него. И тогава Рашид направи нещо
47
трогателно – примига и смутено извърна поглед.
Мариам се сети за Джалил, за радушната настойчивост, с която й
тикаше в ръцете бижутата си, за веселото самодоволство, което не тър-
пеше никакъв друг ответ освен смирена благодарност. Нана беше права
за подаръците на Джалил. Те бяха половинчати знаци на разкаяние, не-
искрени, подкупващи жестове за негово собствено успокоение. Този
шал, проумя Мариам, беше истински подарък.
– Красив е – каза тя.
11
Тази вечер Рашид пак дойде при нея. Но вместо да стои и да пуши
на прага, той прекоси стаята и седна на леглото й. То изскърца, когато
пружината хлътна под тежестта му.
Последва момент на колебание, а след това ръката му обхвана врата
й и дебелите му пръсти бавно натиснаха прешлените. Палецът му се
плъзна надолу и погали вдлъбнатината над ключицата и плътта под нея.
Мариам затрепери. Дланта му полази надолу, все по-надолу, а ноктите
му задираха памучната й риза.
– Не мога – изрече дрезгаво тя, вторачена в профила му, осветен от
луната, в едрите рамене, в широката му гръд, в кичурите сиви косми,
подаващи се изпод разкопчаната му яка.
Ръката му беше вече на дясната й гърда, стискаше я силно през ри-
зата и Мариам чуваше тежкото му сумтене.
Той се мушна под одеялото до нея. Тя усещаше как ръката му пип-
каво развързва пояса, а после и вървите на панталона. Нейните ръце се
бяха вкопчили в чаршафа. Той се качи отгоре й, заизвива се, намести се
и тя изскимтя. После затвори очи и стисна зъби.
Болката беше внезапна и силна. Очите й се отвориха рязко. Тя зас-
мука въздух през зъби и захапа кокалчето на палеца си. Пръстите на
другата й ръка се впиха в ризата на гърба му.
Рашид зарови лице във възглавницата й, а Мариам, цялата трепере-
ща, стиснала устни, усещаща топлината на учестеното му дишане върху
рамото си, гледаше с широко отворени очи в тавана. Въздухът помежду
им миришеше на тютюн, на лука и печеното агнешко, които бяха яли
през деня. От време на време ухото му се отъркваше в бузата й и я драс-
каше, от което тя разбра, че го е обръснал.
Когато всичко свърши, той се претърколи до нея запъхтян и
48
отпусна ръка на челото си. В тъмното тя виждаше сините стрелки на ча-
совника му. Известно време двамата лежаха по гръб, без да се
поглеждат.
– Няма нищо срамно, Мариам – изфъфли той. – Това правят жене-
ните хора. Самият Пророк и жените му са го правили. Няма нищо
срамно.
Няколко минути по-късно той отметна одеялото и напусна стаята,
като я остави с вдлъбнатината от главата му върху възглавницата й, ос-
тави я да чака болката в слабините да отмине, да гледа замръзналите
звезди на небето и един облак, който покри лицето на луната като сват-
бено було.
12
През 1974 година Рамадан се падна през есента. За пръв път в жи-
вота си Мариам видя как изгревът на новата луна може да преобрази
цял град, да промени ритъма и настроението му. Забеляза как Кабул
утихва и задрямва. Трафикът оредя и стана бавен. Магазините се изп-
разниха. Ресторантите загасиха осветлението и затвориха врати. По ули-
ците не се мяркаха пушещи хора, от прозорчетата на лавките не се пода-
ваха димящи чаши чай. А когато след залез слънце от планината Шир
Дарваза отекваше оръдеен гръм, градът прекъсваше поста, както и Ма-
риам, която хапваше хляб и фурми и за пръв път в петнайсетгодишния
си живот се наслаждаваше на споделения ритуал.
Рашид спазваше поста само няколко дни. Тогава се прибираше ки-
сел в къщи. Гладът го правеше рязък, раздразнителен, нетърпелив. Една
вечер Мариам закъсня с вечерята и той започна да яде хляб и репички, а
след като постави пред него ориза и агнешкото с бамя, не ги докосна.
Не каза нищо и продължи да дъвче хляба, а слепоочията му потрепваха
и вените на челото му бяха изпъкнали от гняв. Не спираше да дъвче, за-
бил поглед пред себе си, и когато Мариам го заговори, я погледна с не-
виждащ поглед и налапа още един залък хляб.
Тя си отдъхна, когато Рамаданът свърши.
Навремето през първия от трите дни от празнуването на Ейд ал
Фитр1, следващ Рамадана, Джалил идваше да ги навести в колибата. Бе-
ше с костюм и вратовръзка и й носеше подаръци. Една година й подари
вълнен шал. Тримата сядаха да пият чай, а после той се сбогуваше с тях
1. Транскрипцията е според местните диалекти. – Б.пр.
49
и си тръгваше.
– Отива да празнува с истинското си семейство – казваше нана,
след като той прекосяваше потока и помахваше за довиждане.
Молла Файзула също идваше. Донасяше на Мариам увити в стани-
ол шоколадови бонбони, пълна кошница боядисани яйца, курабии.
А след като си тръгнеше, тя се покатерваше с лакомствата на някоя
върба и настанила се удобно на висок клон, ядеше шоколадови бонбони
и хвърляше отгоре станиоловите обвивки, които се разпиляваха около
дънера като сребърни цветя. След бонбоните начеваше курабиите и с
молив рисуваше лица на яйцата. Мариам мразеше този празник, време
на щедрост и тържественост, когато семействата, облечени в най-хуба-
вите си дрехи, си ходеха на гости. Представяше си как въздухът в Херат
трепти от радост и веселие, всички са в прекрасно настроение и със
светнали очи се прегръщат и благославят. Чувството за безнадеждност я
покриваше като саван, който се вдигаше едва след като Ейд ал Фитр
отминеше.
Тази година Мариам за пръв път видя с очите си празника от детс-
кото си въображение.
Двамата с Рашид излязоха да се поразходят из града. Тя никога не
беше попадала сред такова оживление. Въпреки мразовитото време ули-
ците бяха пълни със семейства, които обикаляха припряно, за да посетят
всичките си роднини. На тяхната улица Мариам видя Фариба със сина й
Нур, облечен в костюмче. Фариба носеше бял шал и вървеше до дребен
стеснителен мъж с очила. С тях беше и по-големият им син и Мариам
успя да си спомни, че при първата им среща до фурната Фариба й беше
казала името му – Ахмад. Момчето имаше хлътнали мрачни очи, а лице-
то му беше по-замислено и сериозно от това на малкия му брат, издава-
що ранно съзряване, както лицето на брат му говореше, че хлапето у не-
го не бърза да си иде. На врата на Ахмад проблясваше медальон, на кой-
то пишеше „Аллах“.
Фариба, изглежда, я позна, макар и забулена, тъй като вървеше до
Рашид, махна й и извика:
– Ейд мобарак!
Скрита под бурката, Мариам кимна леко.
– Значи познаваш жената на учителя, така ли? – попита Рашид.
Мариам отвърна, че не я познава.
– И хич не ти трябва. Тя е любопитна клюкарка. А пък мъжът й се
мисли за голям умник. Но е мишка. Виж го, не ти ли прилича на мишка?
Отидоха в Шар-е нау, където дечица с нови ризки и ярки, обсипани
50
с мъниста елеци лудуваха и си сравняваха получените подаръци. Жени
размахваха подноси със сладкиши. По витрините висяха празнични фе-
нери, от високоговорителите гърмеше музика. Непознати хора я поздра-
вяваха с „Ейд мобарак“.
Същата вечер отидоха да гледат фойерверките и Мариам не откъс-
на очи от небето, пъстреещо в зелено, розово и жълто. Стана й мъчно за
молла Файзула, с когото, седнали пред колибата, наблюдаваха фойер-
верките над Херат и внезапните цветни експлозии се отразяваха в доб-
родушните, замъглени от катаракт очи на нейния учител.
Но най-много й липсваше нана. Щеше й се да беше жива, за да ви-
ди всичко това. Да види и нея тук. Да разбере най-после, че удоволстви-
ето и красотата не са непостижими неща. Дори за такива като тях двете.
По време на Ейд ал Фитр идваха гости – все мъже, приятели на Ра-
шид. Почукаше ли се на вратата, Мариам трябваше да се качи в стаята
си и да се затвори вътре. Седеше там, докато мъжете долу пиеха чай с
Рашид, пушеха, приказваха си. Рашид й беше казал, че не бива да слиза
в дневната, преди гостите да са си отишли.
Мариам не възразяваше. Всъщност дори се ласкаеше. Рашид виж-
даше святост в това, което двамата споделяха, смяташе, че си заслужава
да брани честта й – нейния намус, и покровителството му я караше да се
чувства значима. Ценна и важна.
На третия и последен ден от Ейд Рашид отиде да навести свои при-
ятели. Мариам, на която през цялата нощ й се гадеше, свари вода и си
направи чаша зелен чай с малко счукан кардамон. Влезе в дневната и ог-
леда последиците от посещението на снощните гости – преобърнатите
чаши, наполовина изядената тиква, разпръснатите люспи от семки,
мръсните чинии. Зае се да сложи ред, удивена от неразборията, която
успяваха да създадат мъжете.
Не възнамеряваше да влиза в стаята на Рашид. Но след дневната из-
ми стълбите, после коридора горе и накрая стигна до вратата му, а след
това за пръв път се озова в стаята му, седнала на леглото му и обзета от
чувството, че върши нещо нередно. Плъзна поглед по тежките зелени
завеси, подредените прилежно край стената чифтове лъснати обувки,
вратата на стенния гардероб, чиято сива боя се беше олющила и се виж-
даше дървото. Забеляза пакет цигари на скрина до леглото. Пъхна една
между устните си и застана пред малкото овално огледало на стената.
Духна в него и се престори, че изтръсква пепелта. После върна цигарата
в пакета. Никога нямаше да постигне спокойната грация, с която пуше-
ха кабулските жени. С тази цигара тя изглеждаше вулгарна и смешна.
51
С чувство за вина отвори бавно горното чекмедже на скрина.
Най-напред видя пистолета. Беше черен, с дървена дръжка и късо
дуло. Мариам се постара да запомни точното му място в чекмеджето и
след това го взе. Повъртя го в ръцете си. Дръжката беше гладка, а дуло-
то студено. Изпита тревога, че Рашид притежава нещо, чиято единстве-
на цел е да убива хора. Но той със сигурност държеше пистолета заради
тяхната безопасност. Заради нейната безопасност.
Под пистолета имаше няколко списания с подвити краища. Мариам
разгърна едно и зейна от почуда.
На всяка страница имаше жени, красиви жени, които не носеха ни-
то ризи, нито шалвари, нито чорапи, нито бельо. Бяха съвършено голи.
Лежаха на кревати сред намачкани чаршафи и гледаха Мариам с прем-
режени очи. На повечето снимки краката им бяха разтворени и тя виж-
даше ясно тъмното място между тях. Някои бяха коленичили и навели
очи, сякаш – да прости Бог тази мисъл – за молитва. Те обаче гледаха
през рамо нагло и отегчено.
Мариам бързо върна списанието на мястото му. Зави й се свят. Кои
бяха тези жени? Как бяха позволили да ги снимат така? Стомахът й се
разбунтува от отвращение. Това ли правеше той през онези нощи, в кои-
то не идваше в стаята й? Да не би да го беше разочаровала? И какви бя-
ха всички тези приказки за чест и благоприличие, възмущението от кли-
ентките, които в края на краищата му показваха краката си, за да им взе-
ме мярка за обувки? Лицето на жената, беше казал той, може да се гледа
само от мъжа й. Сигурно жените на онези страници имаха съпрузи, поне
някои от тях. Най-малкото имаха братя. Тогава защо Рашид настояваше
тя да се забулва, след като не му се струваше нередно да гледа разголе-
ни чужди жени и сестри?
Мариам седна на леглото, смутена и объркана. После закри лице с
дланите си и затвори очи. Вдишва и издишва, докато не се поуспокои.
После бавно изплува обяснението. В крайна сметка той беше мъж и
преди тя да дойде тук, години наред беше живял сам. Нуждите му бяха
различни от нейните. За нея, толкова месеци след сватбата, съвкуплени-
ето им все още се свеждаше до понасяне на болка. Неговият апетит бе-
ше неутолим, понякога граничещ с насилие. Начинът, по който я при-
тискаше и мачкаше гърдите й, настървението, с което се движеха бедра-
та му. Той беше мъж, живял години наред без жена. Можеше ли да го
вини, че е такъв, какъвто го е създал Бог?
Мариам знаеше, че е невъзможно да разговаря с него за това. Беше
немислимо дори да го спомене. Но беше ли непростимо? Трябваше само
52
да си помисли за другия мъж в живота си, за Джалил – съпруг на три
жени и баща на девет деца по времето, когато бе имал извънбрачна
връзка с нана. Кое беше по-лошо – списанието на Рашид или онова, кое-
то бе извършил Джалил? И какво право имаше тя, селянчето харами, да
го съди?
Мариам прерови най-долното чекмедже на скрина и намери сним-
ката на момчето, Юнус. Беше черно-бяла. Той изглеждаше четири-пет-
годишен. Носеше ризка на райета и папийонка. Беше хубаво момченце с
тънък нос, кестенява коса и тъмни, леко хлътнали очи. Изглеждаше раз-
сеяно, сякаш нещо бе привлякло погледа му точно когато е блеснала
светкавицата на фотоапарата. Под снимката Мариам намери друга –
също черно-бяла, но малко по-грапава. Седнала жена, зад която стоеше
един по-слаб и по-млад Рашид с черна коса. Жената беше красива. Мо-
же би не колкото жените от списанието, но със сигурност по-красива от
нея. Имаше заоблена брадичка и дълга черна коса, разделена на път. Ви-
соки скули и благородно чело. Мариам си представи собственото си ли-
це – тънките си устни и острата брадичка – и усети тръпка на ревност.
Дълго гледа снимката. Имаше нещо леко смущаващо в начина, по
който Рашид се извисяваше над жената. Ръцете му на раменете й. До-
волната усмивка на плътно стиснатите му устни и нейното мрачно, нам-
ръщено лице. Наклоненото й напред тяло, сякаш се опитваше да се изп-
лъзне от ръцете му.
Мариам върна всичко на мястото му.
По-късно, докато переше, съжали, че е тършувала из стаята му. За-
що? Какво съществено беше научила за него? Че има пистолет, че е мъж
с мъжки потребности? А и не биваше да разглежда чак толкова дълго
снимката с жена му. Очите й бяха търсили скрит смисъл в случайно
уловена моментна поза на тялото.
Онова, което изпитваше сега, докато простираше прането, беше
жал за Рашид. И той беше имал тежък живот, белязан от загуба и печал-
ни обрати на съдбата. Мислите й се върнаха към сина му Юнус, който
навремето бе правил снежни човеци в този двор, детето, чиито крачка
бяха топуркали по същите тези стъпала. Езерото го бе грабнало от Ра-
шид и го беше погълнало, както един кит бе погълнал съименника му,
пророка от Корана. Заболя я, много я заболя, като си представи Рашид,
обзет от паника, да крачи безпомощно по брега на езерото и да го умо-
лява да върне детето на сушата. И за пръв път изпита чувство на близост
със съпруга си. И си каза, че в крайна сметка двамата ще са добра
двойка.
53
13
Странни неща ставаха с Мариам в автобуса на връщане от лекаря.

Накъдето и да погледнеше, виждаше ярки цветове – по еднообразните
бетонни жилищни сгради, по отворените магазинчета с тенекиени пок-
риви, в калната вода на каналите. Сякаш в очите й се беше разтворила
дъга.
Рашид барабанеше с пръсти, облечени в ръкавици, и си тананика-
ше. Всеки път когато автобусът минаваше през дупка на пътя и се разт-
рисаше, ръката му покровителствено се стрелваше над корема й.
– Какво ще кажеш за Залмай? – рече той. – Хубаво пущунско име.
– А ако е момиче? – попита Мариам.
– Мисля, че е момче. Да. Момче е.
В автобуса настана оживление. Някои пътници сочеха нещо, други
се надвесваха над седалките до прозорците.
– Погледни – каза Рашид и потропа по стъклото. Усмихваше се. –
Виждаш ли?
Хората на улицата се спираха. От спрелите на светофарите коли
надничаха лица, обърнати нагоре към пухкавите снежинки. Какво тол-
кова омайно има в първия сняг, зачуди се Мариам. Дали това, че виж-
даш нещо все още чисто и непокътнато? Дали това, че съзираш мимо-
летната прелест на нов сезон, девствено начало, преди да е стъпкано и
омърсено?
– Ако е момиче – каза Рашид, – а то не е, но ако е момиче, тогава
можеш да избереш, каквото искаш име.
На другата сутрин Мариам се събуди от стържене на трион и чука-

не. Загърна се с шал и излезе на побелелия двор. Силният снеговалеж от
предишната нощ беше спрял и само редки танцуващи снежинки гъде-
личкаха лицето й. Нямаше вятър и въздухът миришеше на горящи въг-
лища. Кабул се беше скрил под бял юрган и тук-там се извиваха тънки
струйки дим.
Намери Рашид в бараката за инструменти, където ковеше някакви
дъски. Щом я зърна, той извади пирона от ъгълчето на устата си.
– Трябваше да е изненада. Правя му люлка. Не биваше да я виж-
даш, докато не е готова.
Искаше й се той да не храни надежди, че непременно ще е момче.
Беше толкова щастлива, че е бременна, но очакванията му й тежаха.
54
Предишния ден Рашид излезе и се върна с велурено палто за момченце с
агнешка подплата и избродирани с червен и жълт копринен конец
ръкави.
Той вдигна една дълга и тясна дъска. Започна да я реже на две и ка-
за, че стръмните стълби го притеснявали.
– Трябва да се преправят, когато порасне и започне да се катери. –
Печката също го притеснявала. Ножовете и вилиците щели да се прибе-
рат на място, където детето нямало да ги стига. – Много трябва да се
внимава. Момчетата са палави и безразсъдни.
Мариам се загърна по-плътно с шала.
На следващия ден Рашид каза, че иска да покани приятелите си на
вечеря, за да празнуват. Цяла сутрин Мариам чисти леща и кисна ориз.
Наряза на филии патладжани за борани и сготви праз с говежда кайма.
Премете подовете, изтупа праха от завесите и проветри къщата, незави-
симо че пак заваля сняг. Подреди рогозките и възглавниците покрай
стените в дневната и сложи на масата купички с бонбони и печени
бадеми.
Привечер, когато пристигна първият гост, тя беше вече в стаята си.
Легна си, когато дюдюканията, смеховете и закачките долу огласиха къ-
щата. Не можеше да удържи ръцете си да не галят корема й. Представя-
ше си какво расте там вътре и щастието нахлуваше като бурен вятър,
който отваря широко врата. Очите й се навлажниха.
Мариам се размисли за тяхното шестстотин и петдесет километро-
во пътуване с автобус от Херат, близо до западната граница с Иран, до
Кабул на изток. Минали бяха през малки и големи градове, през селца,
които изникваха неочаквано едно след друго. Пресекли бяха планини и
напечени пустини, провинция след провинция. И сега тя беше тук, от-
въд онези скални балвани и прежурени хълмове, със свой дом и съпруг,
устремена към една последна, лелеяла провинция – майчинство. Беше
прекрасно да мисли за това бебе, нейното бебе, тяхното бебе.
Долу някой засвири на хармониум. После друг забарабани по тон-
бак. Някой се изкашля и се започна свирукане, пляскане, подвикване и
пеене.
Ще ставам майка, помисли си Мариам.
– Ще ставам майка – изрече тя. После се засмя на себе си и го пов-
тори отново и отново, наслаждавайки се на думите.
При мисълта за това бебе сърцето й се изпълваше с радост. Изпъл-
ваше се, докато не изчезнаха всичката й мъка, печал, самота и униже-
ние. Затова Бог я беше превел през цялата страна чак до тук. Вече беше
55
сигурна в това. Спомни си един стих от Корана, на който молла Файзула
я беше научил: „Аллах е Изтокът и Западът, затова накъдето и да се
обърнеш, е волята на Аллах…“ Тя разстла молитвеното си килимче за
вечерния намаз. Накрая вдигна длани пред лицето си и помоли Бог да не
позволява да й се изплъзне цялото това щастие.
Рашид предложи да идат в хамама. Мариам никога не беше ходила
в обществена баня, но той каза, че няма нищо по-приятно от това да из-
лезеш навън и да поемеш първата глътка студен въздух, да усетиш как
от кожата ти се излъчва топлина.
Сред парата в женския хамам около Мариам се движеха сенки, мяр-
каше се ту бедро, ту очертанията на рамо. Между стените ехтяха моми-
чешки писъци, старческо мърморене, плисък на вода, докато се триеха
гърбове и се сапунисваха коси. Мариам седна сама в най-отдалечения
ъгъл и започна да търка с пемза петите си, изолирана от преминаващите
сенки със стена от пара.
После потече кръв и тя изпищя.
По мокрия каменен под се разнесе шляпане на боси крака. През па-
рата съзря облещени лица. Зацъкаха езици.
Същата нощ в леглото Фариба разказа на мъжа си, че когато чула
писъците и дотичала при жената на Рашид, тя седяла в ъгъла със свити
колене сред локва кръв.
– Бедното момиче така трепереше, че чувахме как зъбите му тракат,
Хаким.
Когато Мариам я видяла, каза Фариба, я попитала с умоляващ глас:
„Това е нормално, нали? Нали е нормално?“
Рашид и тя отново пътуваха с автобус. Пак валеше сняг, този път
силно. Трупаше преспи по тротоарите, по покривите, набиваше се в ко-
рата на дънерите. Мариам гледаше как търговците ринат снега пред ма-
газините си. Група момчета тичаха след едно черно куче. Замахаха весе-
ло на автобуса. Мариам погледна към Рашид. Той беше затворил очи. И
не си тананикаше. Тя отпусна глава и също затвори очи. Искаше й се да
събуе тези мокри чорапи, да свали студения вълнен пуловер, който боц-
каше кожата й, искаше да се махне от този автобус.
Вкъщи легна на дивана и Рашид я зави с юрган, но жестът му беше
някак скован и насилен.
– Що за отговор е това? – пак попита той. – Така може да отговори
един молла. Като плащаш на доктор, искаш по-добър отговор от „волята
Божия“.
Мариам се сви на кълбо под юргана и му каза, че трябва да си
56
почине.
– Волята Божия – гневеше се Рашид.
После цял ден стоя в стаята си и пуши.
Мариам лежеше с ръце между коленете и гледаше снежната виели-
ца. Спомни си как веднъж нана каза, че всяка снежинка е въздишка на
наскърбена жена някъде по света. Всички въздишки се понасяли нагоре
към небето, събирали се в облаци, после се ронели на малки парченца и
падали безшумно върху хората долу.
„Напомнят ни как жените като нас страдат – беше казала тя. – Кол-
ко смирено понасяме всичко, което се стоварва върху плещите ни.“
14
Мъката не преставаше да изненадва Мариам. Достатъчно беше да

се сети за недовършената люлка в бараката и велуреното палтенце в
стенния гардероб на Рашид, и мъката я връхлиташе. Тогава бебето ожи-
вяваше и тя го чуваше, чуваше приплакването, гукането и ломотенето
му. Усещаше как нослето му души гърдата й. Мъката я заливаше, пов-
личаше я, преобръщаше я с главата надолу. Мариам не можеше да по-
вярва, че толкова много й липсва едно същество, което дори не беше
виждала.
Имаше дни, когато пустотата не й се струваше така безпощадна.
Дни, в които мисълта да поднови стария си начин на живот не беше тол-
кова изтощителна, когато не й се налагаше да полага огромни усилия да
стане от леглото, да се моли, да мие чинии, да готви на Рашид.
Ужасяваше се, когато трябваше да излезе от къщи. Внезапно се из-
пълваше със завист към съседките си и здравите им деца. Някои от тях
имаха по седем-осем и не осъзнаваха колко са щастливи и благослове-
ни, че са износили бебетата си, че са родили живи и здрави рожби, кои-
то се въртят неспокойно в ръцете им. Деца, които не са изтекли от тях
заедно със сапунената вода и кирта на непознати жени в канала на някоя
обществена баня. Мариам ги мразеше, когато ги чуваше да се оплакват
от палавите си синове и мързеливите си дъщери.
Един вътрешен глас се опитваше да я утеши добронамерено, но не
успяваше.
Ще имаш други, иншаллах. Млада си. Със сигурност ще заченеш
пак.
Но мъката на Мариам не беше нито безцелна, нито неопределена.
57
Тя страдаше за това бебе, точно за това дете, направило я за известно
време толкова щастлива.
Някои дни беше сигурна, че детето е било незаслужена благодат, че
е наказана за онова, което е причинила на нана. Нима не беше истина,
че самата тя бе надянала примката на врата й? Вероломните дъщери не
заслужаваха да станат майки и това беше нейното наказание. Сънуваше
на пресекулки как джинът на нана се промъква през нощта в стаята й,
забива остри нокти в утробата й и открадва бебето й, а майка й се кико-
ти доволно и отмъстително.
Други дни я обземаше гняв. Виновен беше Рашид с неговото при-
бързано празнуване. Виновен беше за дръзката си увереност, че тя е
бременна с момче. Че измисли име на това дете. Че разчиташе на Божи-
ята воля. Че я накара да отиде в обществената баня. Нещо там – парата,
мръсната вода, сапунът, – нещо там стана причина да пометне. Не. Не
Рашид. Тя беше виновна. Гневеше се на себе си, че е спала в неправилна
поза, че е прекалявала с пикантните гозби, че не е яла достатъчно пло-
дове, че е пила много чай.
Виновен беше Всевишният, че се беше подиграл така с нея. Че не й
бе дал онова, което бе дал на толкова много други жени. Че я подмами,
показвайки й нещо, което знаеше, че ще й донесе най-голямото щастие
на земята, а после си го прибра.
Но всички тези упреци и обвинения, които се въртяха в главата й,
само й вредяха. Беше светотатство да мисли така. Аллах не беше зъл. Не
беше дребнав. Чуваше шепота на молла Файзула в ушите си: „Благосло-
вен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко.
Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“
Изтерзана от чувство за вина, Мариам падаше на колене и се моле-
ше на Бог да й прости за тези мисли.
След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери

почти не разговаряше с нея. Ядеше, пушеше, лягаше си, а понякога пос-
ред нощ идваше за кратко съвкупление, напоследък доста грубо. Все по-
често се чумереше, не харесваше ястията й, оплакваше се, че дворът е
разхвърлян и й сочеше и най-малкото петънце в къщата. Понякога в пе-
тък я водеше на разходка из града както преди, но вървеше бързо и мъл-
чаливо, винаги няколко крачки по-напред, без да го е грижа за нея. Тя
трябваше да подтичва, за да не изостане. Вече не й купуваше сладкиши
и подаръци, не се спираше да й покаже някоя забележителност. Въпро-
сите й, изглежда, го дразнеха.
58
Една вечер седяха в дневната и слушаха радио. Зимата си отиваше.
Силните ветрове, които навяваха сняг в лицето и насълзяваха очите, бя-
ха стихнали. Сребристите къдели сняг по клоните на високите брястове
се топяха и след няколко седмици на тяхно място щяха да се появят
светлозелени пъпки. По радиото пееше Хамаханг и Рашид разсеяно так-
туваше с крак с ритъма на тонбака, присвил очи от дима на цигарата.
– Сърдиш ли ми се? – попита Мариам.
Рашид не отвърна. Песента свърши и започнаха новините. Женски
глас съобщи, че независимо от очакваното недоволство на Кремъл пре-
зидентът Дауд хан е отпратил още една група съветски консултанти.
– Притеснявам се, че ми се сърдиш.
Рашид въздъхна.
– Така ли е?
Той вдигна очи към нея.
– Защо да ти се сърдя?
– Не знам, но откакто бебето…
– За такъв ли ме мислиш, след всичко, което направих за теб?
– Не. Разбира се, че не.
– Тогава спри да ми вадиш душата!
– Извинявай, Рашид. Съжалявам.
Той загаси цигарата и запали друга. После усили радиото.
– Мисля си все пак… – повиши глас Мариам, за да надвика
музиката.
Рашид пак въздъхна, този път по-раздразнено, и пак намали радио-
то. После потърка уморено чело.
– Сега пък какво?
– Мисля си, че може би трябва да направим нещо като погребение.
За детето, искам да кажа. Само ние двамата, няколко молитви, нищо
повече.
Беше си го мислила от известно време. Не искаше да забрави това
бебе. Не й се струваше редно да не отбележи тази загуба някак за
постоянно.
– И за какво? Това е идиотско.
– Мисля, че ще ми стане по-леко.
– Тогава ти си го направи – отсече той. – Вече погребах един син.
Няма да погребвам втори. А сега, ако не възразяваш, искам да слушам
радиото.
Той отново усили звука, отпусна назад глава и затвори очи.
Една слънчева сутрин същата седмица Мариам избра място в двора
59
и изкопа дупка.
– В името на Аллах и с Аллах, в името на Неговия пратеник, когото
Аллах е благословил – зашепна тя и заби лопатата в пръстта. Сложи ве-
луреното палтенце, което Рашид беше купил за детето, и го затрупа с
пръст. – Ти превръщаш нощта в ден, Ти превръщаш деня в нощ, Ти пре-
даваш живите на смъртта и вдъхваш живот на мъртвите, Ти си упование
за онези, които обичаш безмерно.
Тя заглади пръстта с опакото на лопатата, клекна пред купчинката
и затвори очи. Бъди ми упование, Аллах. Подкрепи ме.
15
Април 1978 г.
На 17 април 1978-а, годината, когато Мариам стана на деветнайсет,

един човек на име Мир Акбар Хибер бе намерен убит. Два дни по-късно
в Кабул се състоя голяма демонстрация. Всички в квартала бяха по ули-
ците и говореха за нея. Мариам видя през прозореца как съседите
сноват насам-натам, приказват възбудено и залепили транзистори до
ушите си, слушат новините. Видя Фариба, облегната на стената на къ-
щата си, да разговаря с една нова съседка. Фариба се усмихваше, отпус-
нала длани върху издутия си от бременността корем. Другата жена, чие-
то име Мариам не можеше да си спомни, изглеждаше по-стара от Фари-
ба и косата й имаше странен морав оттенък. Тя държеше за ръка мом-
ченце. Мариам знаеше, че то се казва Тарик, защото беше чувала жената
да го вика да се прибира.
Мариам и Рашид не излязоха при съседите си. Слушаха по радиото
как десет хиляди души се изсипват на улиците и задръстват района на
правителствените сгради. Рашид каза, че Мир Акбар Хибер е изтъкнат
комунист и че неговите поддръжници обвиняват за убийството му пра-
вителството на президента Дауд хан. Докато говореше, не я поглежда-
ше. Напоследък изобщо не го правеше, тъй че Мариам никога не беше
сигурна дали приказва на нея.
– Какво значи комунист? – попита тя. Рашид изсумтя и повдигна
вежди.
– Не знаеш какво е комунист? Толкова обикновено нещо! Всеки го
знае. А ти не! Защо ли се изненадвам? – После той кръстоса крака върху
масата и смотолеви, че това е човек, който вярва в Карл Марксизма.
60
– Кой е тоя Марксизма?
Рашид въздъхна.
Женски глас съобщи по радиото, че Тараки, лидерът на фракцията
Халк в НДПА, афганистанската компартия, е сред тълпите и произнася
речи.
– Мисълта ми е какво искат? – попита Мариам. – Тези комунисти…
те в какво вярват?
Рашид се изкикоти и поклати глава, но на нея й се стори, че долови
неувереност в начина, по който кръстоса ръце и отмести поглед.
– Не знаеш нищо, нали? Ти си като дете. Мозъкът ти е празен. В не-
го няма никаква информация.
– Питам, защото…
– Млък!
Мариам млъкна.
Не й беше лесно да търпи, когато й говореше така, да понася през-
рението, присмеха, обидите му. Подминаваше я, сякаш е домашна кот-
ка. Но за четири години брак Мариам беше разбрала колко много може
да търпи една жена, ако се бои. А Мариам се боеше. Живееше в страх от
променливите му настроения, от сприхавия му нрав и упорството, с кое-
то обръщаше в спорове най-обикновени разговори – разправии, които
според случая разрешаваше с удари по масата, плесници, ритници, като
понякога се опитваше да оправи нещата с троснати извинения, друг път
– не.
През четирите години от онзи ден в банята надеждата се беше поя-
вявала и угасвала като светкавица още шест пъти и всяко помятане, все-
ки припадък, всяко пътуване до лекаря бяха по-смазващи от предишни-
те. След поредното разочарование Рашид се отчуждаваше все повече и
ставаше по-гневен. Вече с нищо не можеше да му се угоди. Тя чистеше
къщата, грижеше се той да има прани ризи, готвеше любимите му гозби.
Веднъж дори предприе действие с пагубен резултат – купи си грим и
червило и се докара за него. Но когато той се прибра, само я погледна и
потръпна с такова отвращение, че тя се втурна в банята да се измие.
Сълзи на срам се смесиха със сапунената вода, ружа и туша за мигли.
Сега Мариам изпитваше ужас от стъпките му вечер, когато си идва-
ше от работа. Прищракването на ключа, хлопването на вратата – това
бяха звуците, които разтуптяваха сърцето й. Легнала в стаята си, тя се
вслушваше в потропването на токовете му, в тупането на босите му кра-
ка, след като изуеше обувките си. Слухът й отчиташе всичко – тътрене
на стол по пода, изскърцване на плетена седалка, дрънчене на лъжица
61
по чиния, шумолене от разлистван вестник, сърбане на вода. И докато
сърцето се блъскаше в гърдите й, тя се питаше какъв повод ще намери
той тази вечер, за да се нахвърли върху нея. Винаги имаше нещо, някоя
дреболия, която да го вбеси, защото каквото и да правеше тя, за да му
угоди, колкото и да се стараеше да изпълни всяко негово желание, все
не беше достатъчно. Не можеше да му роди син. Беше се провалила в
най-същественото – цели седем пъти – и за него вече не беше нищо дру-
го освен бреме. Можеше да го прочете в очите му. Тя беше бреме за
него.
– Какво ще стане? – попита го сега.
Рашид я погледна косо, издаде нещо средно между пъшкане и ръм-
жене, свали си краката от масата и загаси радиото. Отнесе си го в стаята
и затвори вратата.
На 27 април въпросът на Мариам получи отговор – пукотевица и
силен внезапен рев. Тя изтича боса в дневната и завари Рашид на прозо-
реца. Беше по долна риза и с разчорлена коса, залепил длани на стъкло-
то. Мариам застана до него. В небето прелитаха военни самолети, насо-
чени на север и изток. Оглушителният им вой я зашемети. В далечината
се разнесоха силни гърмежи и се издигнаха стълбове дим.
– Какво става, Рашид? – попита тя. – Какво е всичко това?
– Бог знае – измърмори той.
Пусна радиото, но от него се чуваше само пукане.
– Какво ще правим?
– Ще чакаме – отвърна с раздразнение той.
По-късно през деня Рашид продължаваше да се бори с радиото, а
Мариам готвеше ориз със спанак в кухнята. Спомни си времето, когато
й доставяше удоволствие да готви за Рашид. Сега готвенето беше зани-
мание, съпроводено от нарастваща тревога. Курмата се оказваше пресо-
лена или блудкава за вкуса му. Оризът бе или твърде мазен, или твърде
сух, хлябът – недопечен или прегорял. Рашид постоянно й намираше ку-
сури и това я караше да се чувства неуверена и потисната.
Когато му донесе яденето, по радиото свиреха националния химн.
– Направила съм сабзи – рече тя.
– Остави го и мълчи.
Музиката стихна и заговори мъжки глас. Представи се като полков-
ник Абдул Кадер от военновъздушните сили. Той съобщи, че по-рано
същия ден разбунтувалата се Четвърта бронирана дивизия е завзела ле-
тището и ключови кръстовища в града. Завзети били също и Радио Ка-
бул, министерствата на съобщенията и на вътрешните работи, както и
62
сградата на Министерството на външните работи. „Сега Кабул е вече в
ръцете на народа“, каза гордо той. Самолети Миг на бунтовниците ата-
кували Президентския дворец, танкове навлезли на територията му, къ-
дето се водела ожесточена битка. „Преданите на Дауд сили са напълно
разбити“, заяви уверено Абдул Кадер.
Дни по-късно, когато комунистите започнаха масови екзекуции на
свързаните с режима на Дауд хан, когато из Кабул се понесоха слухове
за извадени очи и изгорени с ток гениталии в затвора „Пол-е Чархи“,
Мариам чу за клането в Президентския дворец. Дауд хан беше убит, но
не и преди комунистите да са погубили двайсетина членове на семейст-
вото му, сред които жени и внуци. Заговори се, че той сам е сложил
край на живота си, после, че са го застреляли в разгара на битка; имаше
слухове, че е оставен да умре последен – застрелян, след като е станал
свидетел на избиването на семейството му.
Рашид усили радиото и се приближи до него.
– Създаден е Революционен съвет на въоръжените сили и нашата
страна ще се нарича вече Демократична република Афганистан – каза
Абдул Кадер. – Ерата на аристокрацията, непотизма и неравенството
свърши. Сложихме край на десетилетия тирания. Властта вече е в ръце-
те на свободолюбивия народ. Настъпва нова славна епоха в историята
на страната ни. Роди се нов Афганистан. Уверяваме ви, че няма от какво
да се боите, сънародници. Новият режим ще запази най-голямо уваже-
ние към принципите – и ислямските, и демократичните. Време е да се
радваме и празнуваме.
Рашид спря радиото.
– Това добре ли е или зле? – попита Мариам.
– Зле за богатите, както изглежда – рече Рашид. – Може би не чак
толкова зле за нас.
Мислите отведоха Мариам при Джалил. Запита се дали комунисти-
те ще го преследват. Дали щяха да го затворят, него и синовете му? Щя-
ха ли да му отнемат бизнеса и имотите?
– Това топло ли е? – Рашид оглеждаше ориза.
– Току-що го сипах от тенджерата.
Той изсумтя и пое чинията.
По-надолу по улицата, докато нощта бе озарявана от внезапни чер-
вени и жълти отблясъци, изтощената Фариба се беше привдигнала на
лакти. Косата й беше мокра от пот, капчици проблясваха над горната й
устна. Застанала до леглото й, старата акушерка Уаджма гледаше как
мъжът и синовете й се суетят около новороденото. Възхищаваха се на
63
светлата му коса, на розовите му бузки и свитите му като розова пъпка
устни, на цепнатините на нефритено зелените очи, които се движеха под
подпухналите му клепачи. Засмяха се, когато чуха за пръв път гласа на
момиченцето – плач, който започна като котешко мяукане и се извиси
до писък. Нур каза, че очите й са като скъпоценни камъни. Ахмад, който
беше най-религиозният в семейството, изпя азан в ухото на сестричката
си и духна три пъти в лицето й.
– Лайла, значи? – попита Хаким и вдигна дъщеря си.
– Лайла – отвърна Фариба и се усмихна морно. – Нощна красавица.
Прекрасно.
Рашид оформи с пръсти топка ориз. Налапа я, сдъвка веднъж, после
още веднъж, намръщи се и я изплю на софрата.
– Какво има? – попита Мариам, ненавиждайки извинителния тон в
гласа си. Усещаше, че пулсът й се ускорява, а кожата й настръхва.
– Какво има? – изхленчи той, имитирайки я. – Ами това, че пак е
суров.
– Варих го пет минути повече от обикновено.
– Нагла лъжа.
– Кълна се…
Той отърси ядно ориза от пръстите си, бутна настрани чинията и по
софрата се разсипаха сос и ориз. Излезе гневно от стаята, после и от къ-
щата, затръшвайки вратата след себе си.
Мариам се отпусна на колене и взе да събира зърната ориз в чиния-
та, но ръцете й трепереха силно и трябваше да изчака да се успокоят. В
гърдите й се надигна страх. Опита се да си поеме няколко пъти дъх. Зър-
на отражението си в тъмния прозорец и отмести поглед.
После чу външната врата да се отваря и Рашид се върна в дневната.
– Стани – рече той. – Ела тук. Стани.
Той грабна ръката й, разтвори дланта й и сложи в нея шепа чакъл.
– Лапни го.
– Какво?
– Лапай. Слагай камъните в устата си.
– Недей, Рашид, аз…
Яките му ръце стиснаха челюстта й. Той мушна два пръста в устата
й и я отвори насила, а после напъха в нея студените твърди камъчета.
Мариам се опитваше да се отскубне, но Рашид продължаваше да тъпче
чакъл в устата й, а горната му устна се сви подигравателно.
– Сега дъвчи.
Мариам зафъфли молби с камъчета и песъчинки в устата си. От
64
ъглите на очите й потекоха сълзи.
– ДЪВЧИ! – изрева той. Лъхна я остър тютюнев мирис.
Мариам задъвка. Нещо в задната част на челюстите й изтрещя.
– Хубаво – каза Рашид. Бузите му се тресяха. – Сега знаеш на какво
прилича оризът ти. Знаеш какво ми даваш в този брак. Гадна храна и
нищо повече.
После той излезе и остави Мариам да плюе камъчета, кръв и пар-
ченца от два счупени кътника.
65
Втора част
16
Кабул. Пролетта на 1987 г.
Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, из-

гаряща от нетърпение да види приятеля си Тарик. Знаеше обаче, че това
е невъзможно тази сутрин.
– Колко дълго няма да те има? – беше го попитала, когато Тарик й
каза, че родителите му ще го водят на юг, в град Газни на гости на тех-
ния чичо.
– Тринайсет дни.
– Тринайсет дни?
– Не е толкова много. Не се цупи, Лайла.
– Не се цупя.
– И няма да ревеш, нали?
– Няма да рева! Не и заради теб. Ако ще, да те няма хиляда години.
И го беше сритала в пищяла – на здравия му крак, не по протезата,
– а той я беше пернал закачливо по тила.
Тринайсет дни. Близо две седмици – И само за пет дни Лайла научи
една фундаментална истина за времето – в зависимост от присъствието
или отсъствието на Тарик времето се разтягаше и свиваше досущ като
акордеона, на който бащата на Тарик понякога свиреше стари пущунски
песни.
Долу родителите й се караха. Отново. Лайла си представяше оби-
чайната сцена: мами, побесняла и неукротима, крачи напред-назад и
крещи. Баби седи с глуповат и отнесен вид, кима послушно и чака буря-
та да отмине. Лайла затвори вратата на стаята си и се облече. Но кавгата
не утихваше. Все още чуваше крясъците на майка си. Накрая една врата
се затръшна. После се чуха тежки стъпки и леглото на мами изскърца
силно. Баби, изглежда, щеше да оцелее, за да посрещне още един ден.
– Лайла – извика той. – Ще закъснея за работа!
– Ей сегичка!
Тя си нахлузи обувките и бързо среса пред огледалото дългите до
раменете руси къдрици. Мами все й повтаряше, че е наследила цвета на
нейната коса – както и гъстите й мигли, тюркоазенозелените й очи,
66
трапчинките на бузите, високите й скули и издадената, сякаш нацупена
долна устна, която мами имаше от баба си – прабабата на Лайла. „Тя бе-
ше голяма хубавица – казваше мами. – Цялата долина говореше за кра-
сотата й. Тази красота подмина две поколения жени в рода ни, но със
сигурност не и теб, Лайла.“ Долината, която мами имаше предвид, беше
Панджшир, намираща се на сто километра североизточно от Кабул и на-
селена с говорещи фарси таджики. И мами, а и баби, които бяха първи
братовчеди, бяха родени и израснали в Панджшир и през 1960 година,
когато баби бил приет в Кабулския университет, се преместили да живе-
ят тук. Били младоженци със светнали очи и много надежди.
Лайла слезе бързо по стълбата с надеждата, че майка й няма да се
покаже от стаята си и да възобнови караницата. Завари баби коленичил
до вратата с мрежата против насекоми.
– Видя ли това, Лайла?
Дупката в мрежата беше там от седмици. Лайла клекна до баща си
и рече:
– Не. Трябва да е нова.
– Точно това казах на Фариба. – Той изглеждаше разколебан и из-
тощен като след всяка разправия с мами. – Тя твърди, че през нея влиза-
ли пчели.
Сърцето на Лайла се изпълни със съчувствие към него. Баби беше
дребен, с тесни рамене и слаби, нежни ръце като на жена. Вечер, когато
влизаше в стаята му, тя винаги го заварваше надвесен над някоя книга, а
очилата му бяха смъкнати на върха на острия му нос. Често дори не за-
белязваше присъствието й. А когато това все пак се случеше, той си от-
белязваше страницата и се усмихваше кротко и дружелюбно. Знаеше
наизуст много от газелите на Руми и Хафез. Можеше да говори с часове
за битките между Великобритания и царска Русия за Афганистан. Знае-
ше разликата между сталактит и сталагмит и можеше да ти каже, че раз-
стоянието между Земята и Слънцето е колкото пътя от Кабул до Газни,
умножен по милион и половина. Но ако на Лайла й беше нужна сила, за
да отвори капака на буркана с бонбони, трябваше да се обърне към ма-
ми, което й се струваше предателство. И най-обикновените инструменти
затрудняваха баби. Ако останеше на него, пантите на скърцащата врата
нямаше да бъдат никога смазани. Таваните продължаваха да текат, след
като той ги поправеше. Кухненските шкафове бяха целите в мухъл. Ма-
ми казваше, че преди да тръгне с Нур, за да се присъедини към джихада
срещу руснаците през 1980 година, Ахмад бил този, който отговорно и
умело се грижел за всичко това.
67
– Но ако имаш книга, която трябва да се прочете спешно – казваше
тя, – Хаким е човекът, който ще свърши работа.
Въпреки това Лайла не можеше да се отърси от мисълта, че някога,
преди Ахмад и Нур да отидат да се бият с руснаците – преди баби да ги
пусне на война, – и мами харесвала страстта му към четенето; навремето
и тя намирала разсеяността и непохватността му за прекрасни.
– Е, кой ден сме днес? – попита той и се усмихна лукаво. – Ден пе-
ти? Или шести?
– Какво ме интересува? Не ги броя – излъга Лайла и сви рамене, но
й стана мило, че помни. Мами изобщо не знаеше, че Тарик е заминал.
– Е, светлината на фенерчето му ще се появи, преди да си разбрала
– каза баби. Играта с фенерчета от много отдавна беше станала за Лайла
и Тарик ритуал преди лягане, като миенето на зъбите.
Баби прокара ръка през пролуката в мрежата.
– Ще я закърпя веднага щом намеря време. А сега по-добре да тръг-
ваме. – После извика през рамо: – Ние тръгваме, Фариба! Ще закарам
Лайла на училище. Не забравяй да я вземеш!
Докато се настаняваше върху багажника на велосипеда, Лайла забе-
ляза една кола, спряла срещу къщата, където живееха обущарят Рашид
и неговата саможива съпруга. Беше мерцедес – необикновена за този
квартал кола – синя с широка бяла ивица, минаваща през средата на ка-
пака, покрива и багажника. Лайла видя вътре двама мъже, единият от
които седеше на волана, а другият на задната седалка.
– Кои са тези? – попита тя.
– Не е наша работа – отвърна баби. – Да вървим, че ще закъснееш
за училище.
Лайла си спомни една друга разпра, когато мами застана над него и
изрече предвзето: „Това е твоята работа, нали, братовчеде? Нищо да не
е твоя работа. Дори това, че синовете ти отиват на война. Колко те умо-
лявах, но ти си зарови носа в онези проклети книги и пусна синовете ни
да заминат, като че ли са чужди деца.“
Баби въртеше педалите нагоре по улицата, а Лайла се возеше зад
него, хванала го с две ръце през кръста. Когато минаха покрай синия
мерцедес, Лайла успя да зърне бегло мъжа на задната седалка – слаб, с
побеляла коса, облечен в тъмнокафяв костюм с бяла, сгъната на триъ-
гълник кърпичка в джобчето на гърдите. Другото, което времето й поз-
воли да забележи, беше, че колата е с хератски номер.
Изминаха остатъка от пътя в мълчание, освен на завоите, където ба-
би намаляваше постепенно и казваше:
68
– Дръж се, Лайла. Намалявам. Намалявам. Ето.
Този ден й беше трудно да внимава в клас, защото мислите й се лу-
таха между Тарик, който отсъстваше, и кавгата на родителите й. Затова,
когато учителката я вдигна да каже столиците на Румъния и Куба, я сва-
ри неподготвена.
Учителката се казваше Шанзай, но зад гърба й учениците я нарича-
ха хала Рангмаал, леля Бояджийка, заради любимото й движение, когато
шамаросваше някой ученик – длан, после опакото на ръката и пак длан
и опако, сякаш бояджия нанасяше с четка боя. Хала Рангмаал беше мла-
да жена с остро лице и дебели вежди. В първия учебен ден тя заяви гор-
до на класа, че е дъщеря на беден селянин от Хост. Стоеше изправена и
носеше гарвановочерната си коса на стегнат кок, така че, когато се об-
ръщаше с гръб, Лайла виждаше тъмния мъх на врата й. Хала Рангмаал
не носеше грим или бижута. Не си покриваше главата и забраняваше на
момичетата да го правят. Казваше, че жените и мъжете са равни във вся-
ко отношение и няма причина жените да си покриват главите, щом мъ-
жете не го правят.
Казваше, че заедно с Афганистан Съветският съюз е най-прекрас-
ната държава на света. Била добра към работниците и всички там били
равни. Всеки в Съветския съюз бил щастлив и дружелюбен, а не като в
Америка, където хората се страхували да излизат от къщи заради прес-
тъпността. И в Афганистан всички щели да бъдат щастливи, когато на-
задничавите бандити, спиращи прогреса, бъдели разгромени.
– Ето защо нашите съветски другари дойдоха тук през седемдесет и
девета година. За да ни подадат ръка по съседски. Да ни помогнат да
унищожим тези зверове, които искат страната ни да е изостанала и при-
митивна. И вие трябва да им подадете ръка, деца. Трябва да съобщавате
за всеки, който знае нещо за тези бунтовници. Това е ваш дълг. Трябва
да се ослушвате, а после да докладвате. Дори ако това са родителите ви,
вашите чичовци или лели. Защото никой от тях не ви обича толкова,
колкото страната ви. Помнете, че страната ви е на първо място! Аз, а съ-
що и Афганистан ще се гордеем с вас.
На стената зад бюрото на хала Рангмаал висяха карта на Съветския
съюз, карта на Афганистан и снимка в рамка на последния комунисти-
чески президент Наджибула, който според баби навремето оглавявал
страховития ХАД, афганистанската тайна полиция. Имаше и други
снимки, повечето на млади съветски войници, които се здрависваха с
хора, засаждащи ябълкови фиданки или строящи къщи, и със сърдечно
усмихнати селяни.
69
– Е – каза сега хала Рангмаал, – смутих ли фантазиите ти, дохтар-е
енгелаби?
Това беше обръщението й към Лайла. Революционно момиче, за-
щото беше родена в нощта на априлския преврат през 1978 година, но
хала Рангмаал се ядосваше, ако някой в класа й използваше думата
„преврат“. Твърдеше, че случилото се било енгелаб, революция, въста-
ние на трудовите хора срещу неравенството. „Джихад“ беше друга заб-
ранена дума. Според учителката в провинциите дори не се водеше вой-
на, а само престрелки със злосторници, подстрекавани от хора, които тя
наричаше чужди провокатори. И със сигурност никой, съвършено никой
не смееше да спомене в нейно присъствие ширещите се слухове, че след
осемгодишни битки руснаците губеха тази война. Особено сега, когато
американският президент Рейгън беше започнал да изпраща на муджа-
хидините ракети „Стингър“, с които да свалят съветските хеликоптери;
сега, когато мюсюлманите от всички краища на света се присъединява-
ха към каузата – египтяни, пакистанци и дори богати саудитци, които
изоставяха милионите си и пристигаха в Афганистан, за да водят свеще-
на война.
– Букурещ. Хавана – справи се Лайла.
– А приятели ли са ни тези страни, или не?
– Да, моалим сахиб. Приятелски държави.
Хала Рангмаал кимна отривисто.
Мами пак не се появи да я вземе от училище и в крайна сметка Лай-
ла си тръгна с две от съученичките си – Гити и Хасина.
Гити беше кльощаво момиченце, което носеше косата си на две
опашки, вързани с ластици, винаги беше намусена и крачеше, притисна-
ла учебниците към гърдите си като щит. Хасина беше на дванайсет, три
години по-голяма от Лайла и Гити, но беше повтаряла веднъж трети и
два пъти четвърти клас. Хасина компенсираше липсата на интелигент-
ност с пакости и с уста, която по думите на Гити тракаше светкавично
като шевна машина. Тъкмо Хасина беше измислила прякора на хала
Рангмаал, а днес раздаваше съвети как да отблъснеш грозен жених.
– Това е изпитан метод, който действа. Имате думата ми.
– Глупости. Аз съм много малка за жених! – отсече Гити.
– Не си много малка.
– Е, никой не е идвал да ме иска.
– Защото ти, скъпа, имаш брада.
Ръката на Гити се стрелна към брадичката й и тя погледна ужасено
Лайла, която й се усмихна състрадателно – Гити беше напълно лишена
70
от чувство за хумор – и поклати успокоително глава.
– Във всеки случай, момичета, искате ли да знаете какво да прави-
те, или не?
– Продължавай – каза Лайла.
– Боб. Не по-малко от четири консерви. Вечерта преди беззъбият
гущер да дойде да моли за ръката ти. Но моментът, момичета, подбира-
нето на подходящия момент, е най-важното нещо. Трябва да устискате,
докато дойде времето да му сервирате чай.
– Ще го запомня – рече Лайла.
– И той също.
Лайла можеше да каже, че няма нужда от този съвет, защото баби
не възнамеряваше да я омъжва в скоро време.
Въпреки че работеше в Сило, огромния хлебозавод в Кабул, където
сред жега и шум на машини се претрепваше да пълни огромните пещи и
да мели зърно, баби беше завършил университет. И преди комунистите
да го уволнят – малко след преврата през 1978-а, около година и поло-
вина преди съветските войски да нахлуят в Афганистан, беше работил
като гимназиален учител. Още докато беше съвсем малка, той й беше
дал да разбере, че най-важното нещо в живота му след нейната безопас-
ност е образованието й.
„Знам, че си още малка, но искам да го разбереш и да научиш сега.
Женитбата може да чака, но образованието не. Ти си много, много умно
момиче. И това е самата истина. Можеш да станеш, каквато си поискаш,
Лайла, знам това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афга-
нистан ще се нуждае от теб толкова, колкото от мъжете си, и може би
дори повече. Защото едно общество няма шанс за успех, ако жените му
са необразовани, Лайла. Никакъв шанс.“
Но Лайла не сподели с Хасина, че баби е казал такива неща, или
колко се радва, че има баща като него; или колко горда е от отношение-
то му към нея и че е твърдо решила да се изучи като него. Последните
две години Лайла беше получила дипломата авал нумра, която се дава-
ше всяка година на най-силните ученици. Но не каза нито дума за това
на Хасина, чийто баща беше свадлив шофьор на такси, който почти със
сигурност щеше да я омъжи в близките две-три години. В един от ред-
ките моменти, когато беше сериозна, Хасина й беше казала, че вече е ре-
шено да я омъжат за неин пръв братовчед с двайсет години по-стар, соб-
ственик на магазин за коли в Лахор. „Виждала съм го два пъти – беше
казала Хасина. – И двата пъти ядеше с отворена уста.“
– Боб, момичета – повтори тя. – Помнете го. Освен, ако, разбира се
71
– тук направи закачлива гримаса и смуши с лакът Лайла, – на вратата ти
не почука твоят млад и красив еднокрак принц. Тогава…
Лайла перна лакътя й. Щеше да се засегне, ако друг беше казал това
за Тарик. Но тя знаеше, че Хасина не е злобна. Подиграваше се – това
правеше тя – и подигравките й не щадяха никого, най-малко самата нея.
– Не бива да говориш така за хората! – каза Гити.
– Какви хора са това?
– Осакатени от войната хора – заяви Гити сериозно, без да си дава
сметка, че Хасина се шегува.
– Мисля, че Гити е влюбена в Тарик. Знаех си аз! Но той е вече за-
ет, нали, Лайла?
– Не съм влюбена в никого.
Двете се разделиха с Лайла и свиха по своята улица, продължавай-
ки да спорят.
Лайла измина сама последните три преки. Когато беше вече на сво-
ята улица, забеляза, че синият мерцедес е все още там, пред дома на Ра-
шид и Мариам. Сега възстарият мъж в кафявия костюм стоеше до капа-
ка на колата, подпираше се на бастун и гледаше нагоре към къщата.
Точно тогава един глас зад нея извика:
– Ей, ти, русокосата! Погледни насам!
Лайла се обърна и съзря дулото на пистолет.
17
Пистолетът беше червен с яркозелен спусък, а зад него беше захи-

лената физиономия на Хадим. Хадим беше на единайсет, също като Та-
рик. Беше висок и набит и имаше страховита обратна захапка. Баща му
беше месар в Дех-Мазанг и Хадим беше известен с това, че от време на
време замеряше минувачите с парчета телешка карантия. Понякога, ако
Тарик не беше наблизо, издебваше Лайла през междучасието в двора на
училището, гледаше я похотливо и издаваше звуци, наподобяващи сте-
нания. Веднъж я потупа по рамото и каза:
– Толкова си хубава, Лайла. Искам да се оженя за теб. Сега размаха
пистолета и извика:
– Не се притеснявай. Няма да си личи. Не и на твоята коса.
– Да не си посмял! Предупреждавам те.
– Какво ще направиш? Ще насъскаш оня сакатия срещу мен? „О,
Тарик джан. Ооо, няма ли да се върнеш и да ме спасиш от тоя
72
злосторник?“
Лайла заотстъпва, но Хадим вече натискаше спусъка. Тънки топли
струйки уцелиха първо косата й, а после и дланта й, когато я вдигна, за
да си предпази лицето.
В този момент и другите момчета наизскачаха от прикритието си
със смехове и крясъци. Тя се сети за една ругатня, която беше чула на
улицата. Не разбираше напълно смисъла й, но усещаше, че е много
обидна, и я изкряска:
– Майка ти смуче пишка!
– Поне не е смахната като твоята – изстреля невъзмутимо Хадим. –
Пък и баща ми не е мухльо като твоя! А защо не си помиришеш ръцете?
Другите момчета подеха думите му и заскандираха:
– Помириши си ръцете! Помириши си ръцете!
Направи го, макар да се беше сетила какво означават думите, че ня-
ма да си личи на косата й. Тя изписка пронизително, а момчетата задю-
дюкаха още по-силно.
Обърна се и разревана хукна към къщи. Там извади вода от кладе-
неца, напълни един леген в банята и се съблече. После си насапуниса
косата и започна да я търка яростно, като забиваше нокти в кожата на
главата си и стенеше от погнуса. Изплакна се и отново се насапуниса.
На няколко пъти едва не повърна. Продължи да хленчи и да трепери,
жулейки с гъба лицето и врата си, докато не станаха яркочервени. Това
за нищо на света нямаше да се случи, ако Тарик беше с нея, мина й през
ума, докато се преобличаше. Хадим не би посмял. Нямаше да се случи,
разбира се, и ако мами беше дошла да я вземе. Понякога Лайла се чуде-
ше защо изобщо си беше направила труда да я роди. Вече беше убедена,
че жените не бива да раждат повече, ако са дали цялата си любов на де-
цата, които вече имат. Не беше честно. Обзе я гняв. Отиде в стаята си и
се тръшна на леглото. Когато гневът й попремина, стана и почука на
вратата на мами. Като по-малка седеше с часове пред тази врата. Пот-
ропваше по нея и шептеше безспир „Мами, мами“ – като вълшебен на-
пев, който да развали магията. Но майка й никога не отваряше вратата.
Не я отвори и сега. Лайла завъртя топката и влезе.
Понякога мами имаше добри дни. Скачаше от леглото със светнали
очи, а увисналата й долна устна се разтегляше в усмивка. Тогава тя се
изкъпваше, обличаше си чисти дрехи и намазваше миглите си с туш. Да-
ваше на Лайла да реши косата й, което тя много обичаше, и си слагаше
обеци. Двете пазаруваха в Мандаи Базар. Лайла я караше да играят на
„Змии и стълби“. Купуваха си черен шоколад, едно от малкото неща,
73
които и двете обичаха. Най-любимият й час от добрите дни на мами бе-
ше, когато баби се прибираше вкъщи, а те вдигаха очи от дъската, на ко-
ято режеха шоколада, и се ухилваха насреща му с боядисани в кафяво
зъби. Тогава през стаята преминаваше полъх на щастие и за миг Лайла
съзираше нежността и романтиката, свързвали родителите й, когато та-
зи къща е била пълна, шумна и весела.
Понякога, когато беше добре, мами печеше сладкиши и канеше съ-
седките на чай. Лайла облизваше купите, а мами подреждаше чашите,
салфетките и хубавите чинии. После Лайла заемаше мястото си на маса-
та в дневната и се опитваше да се намеси в шумния разговор на жените,
които пиеха чай и хвалеха сладкишите. Макар да нямаше какво толкова
да каже, Лайла обичаше да седи и да слуша, защото на тези събирания
получаваше рядко удоволствие – можеше да чуе мами да говори нежно
за баби:
– Какъв чудесен учител беше само – казваше тя. – Учениците тол-
кова го обичаха. И не само защото не ги биеше с показалката като дру-
гите учители. Те го уважаваха, защото и той ги уважаваше. Беше
прекрасен.
Мами обичаше да разказва как му е направила предложение.
– Бях на шестнайсет, а той на деветнайсет. Живеехме в съседни къ-
щи в Панджшир. Ох, колко бях влюбена в него! Като малка прескачах
дувара между нашите къщи и двамата си играехме в овощната градина
на баща му. Хаким все се страхуваше, че ще ни хванат и татко ще го
погне. Все повтаряше: „Баща ти ще ме напердаши.“ Още тогава беше
толкова предпазлив, толкова сериозен. А после един ден му казах, да,
направо му казах: „Братовчеде, какво ще стане? Ще ми поискаш ли ръ-
ката, или ще ме караш аз да пращам нашите за хастегари?“ Точно така
му го казах. Трябваше да видите физиономията му!
Мами плясваше с ръце, а жените се заливаха от смях. Лайла я слу-
шаше и разбираше, че е имало време, когато винаги е говорела така за
баби. Време, когато родителите й не са спели в отделни стаи. И й се ис-
каше да не бе пропуснала тези времена.
Историята за това как мами предложила на баби неминуемо водеше
до планове за сватосване. Щом Афганистан се освободеше от руснаците
и момчетата се върнеха, щяха да им трябват невести и жените започваха
да изреждат съседските момичета, които бяха или не бяха подходящи за
Ахмад и Нур. Станеше ли дума за братята й, Лайла винаги се чувстваше
изолирана, сякаш жените обсъждаха любим филм, който единствено тя
не беше гледала. Беше на две години, когато Ахмад и Нур напуснаха
74
Кабул и заминаха на север за Панджшир, за да се присъединят към отря-
дите на Ахмад шах Масуд и да водят джихад. Лайла не си спомняше
почти нищо за тях. Лъскав медальон с надпис „Аллах“ на врата на Ах-
мад. Снопче черни косми на едното ухо на Нур. И толкова.
– Какво ще кажете за Азита?
– Дъщерята на килимаря ли? – извика мами и се плесна по бузата с
престорено възмущение. – Тя има по-гъсти мустаци от Хаким!
– Ами Анахита? Била отличничката на класа си в „Заргуна“, най-
доброто училище.
– Ти виждала ли си й зъбите? Ужас, ти казвам!
– Ами сестрите Уахиди?
– Двете джуджета? Не, не, дума да не става. Не и за моите синове.
Не и за моите султани. Те заслужават нещо по-добро.
Докато бърборенето продължаваше, Лайла даваше воля на мислите
си и те както винаги отлитаха при Тарик.
Мами беше пуснала жълтеникавите завеси. В тъмнината се стелеха
пластове миризми – на непрани чаршафи, на пот, на мръсни чорапи, на
парфюм и недоядена предната вечер курма. Преди да прекоси стаята,
Лайла изчака, докато очите й свикнат с мрака. Но въпреки това кракът й
се заплете в някакъв ръкав, защото по пода бяха разпилени дрехи. После
дръпна завесите. До леглото имаше ръждясал сгъваем стол. Лайла седна
и се загледа в неподвижната, покрита с одеяло купчина, която беше ней-
на майка.
Стените бяха покрити със снимки на Ахмад и Нур. Накъдето й да
погледнеше, отвред й се усмихваха двама непознати. Нур на велосипед-
че с три колела. Ахмад, коленичил за молитва или застанал до слънчев
часовник, който баби и той направили, когато бил на дванайсет. И пак
те, братята й, седнали и опрели гръб в гръб под старата круша в двора.
Изпод леглото се подаваше кутия от някакви обувки на Ахмад. От
време на време мами й показваше старите измачкани изрезки от вестни-
ци и брошури в нея, които брат й беше успял да събере от въстанически
отряди и съпротивителни организации със седалища в Пакистан. Лайла
помнеше една снимка, на която мъж в дълго бяло палто подава захаро-
сан плод на клечка на момченце без крака. Заглавието под нея гласеше:
„Децата са нарочните жертви на съветските противопехотни мини.“ В
статията се разказваше, че руснаците обичали да крият експлозиви в ша-
рени играчки. Щом детето вземело подобна играчка, тя избухвала и му
откъсвала пръстите или цялата ръка. Така баща му не можел да се вклю-
чи в джихада – трябвало да си остане вкъщи, за да се грижи за него. В
75
друга статия от кутията на Ахмад млад муджахидин разказваше, че рус-
наците пуснали газ над селото му, който буквално смъкнал кожата на
хората там и ги ослепил. Разказваше как видял майка си и сестра си да
тичат към потока, храчейки кръв.
– Мами.
Купчината се размърда леко и изпусна стон.
– Ставай, мами, три часът е.
Последва още един стон. Подобно перископ на подводница, една
ръка се появи и пак се скри. После се чу шумоленето на чаршафи. Бавно
и полека мами се материализира – най-напред сплъстената коса, сетне
бялото намусено лице със стиснати очи, едната ръка, търсеща опипом
таблата на леглото. Завивката се смъкна и тя се надигна с пъшкане. Нап-
рави усилие да погледне Лайла, но примижа от ярката светлина и глава-
та й клюмна на гърдите.
– Как мина училището? – измърмори тя. Започваше се. Задължи-
телните въпроси, машиналните отговори. И едните, и другите престоре-
ни. Уморени танцьорки, подхванали досаден стар танц.
– Добре мина.
– Научи ли нещо?
– Аха.
– Яде ли?
– Ядох.
– Хубаво.
Мами отново вдигна глава, погледна към прозореца, потръпна и
миглите й изпърхаха. Дясната страна на лицето й беше червена, а косата
й смачкана.
– Боли ме главата.
– Да ти донеса ли аспирин?
Мами взе да разтрива слепоочията си.
– Може би по-късно. Баща ти прибра ли се?
– Сега е само три.
– О, добре. Вече ми каза. – Тя се прозя. – Тъкмо сънувах един сън.
– Гласът й не беше много по-силен от шумоленето на нощницата й. –
Току-що, преди да влезеш. Но сега не мога да си го спомня. Случва ли
ти се и на теб?
– Случва се на всекиго, мами.
– Много странно нещо.
– Трябва да ти кажа, че докато ти си сънувала, едно момче ме нап-
ръска с пикня по косата. С воден пистолет.
76
– Напръскал те е? С какво… какво беше? Извинявай.
– С пикня. Урина.
– Това… това е ужасно. Господи, колко съжалявам. Горкичката.
Ще си поговоря с него още утре сутрин. Или може би с майка му. Да,
така май ще е по-добре.
– Не съм ти казала кой беше.
– Ооо. Е, и кой беше?
– Няма значение.
– Сърдиш ми се.
– Трябваше да ме вземеш от училище.
– Трябваше – изрече дрезгаво мами.
Лайла не можа да каже дали това не беше въпрос. Майка й започна
да скубе косми от главата си. Лайла не можеше да се начупи как досега
не е оплешивяла напълно.
– Ами онзи… Как му беше името на твоя приятел? Тарик, да. Той
какво?
– Няма го от една седмица.
– Ооо! – рече мами и въздъхна. – Изми ли се? – Да.
– Значи си чиста. – Тя обърна уморения си поглед към прозореца. –
Чиста си и всичко е наред.
Лайла стана.
– Имам да пиша домашни.
– Ама разбира се. Пусни пердетата, преди да излезеш, душичко.
Лайла се запъти към прозореца и видя по улицата да минава кола,
последвана от облак прах. Синият мерцедес с хератски номер най-сетне
си тръгваше. Тя го проследи с очи, докато се скри зад завоя. Задното му
стъкло за миг проблесна на слънцето.
– Утре няма да забравя – каза зад гърба й мами. – Обещавам.
– И вчера обеща.
– Ти не знаеш, Лайла.
– Какво? – Лайла се извъртя на пети към нея. – Какво не знам?
Ръката на мами се вдигна към гърдите й и тя ги потупа.
– Тук вътре. Не знаеш какво ми е тук. – После ръката й се отпусна
безсилно. – Просто не знаеш.
18
Мина седмица, но от Тарик все още нямаше и помен. После
77
настъпи друга седмица и отмина. За да си запълва времето, Лайла закър-
пи мрежата на вратата, с която баби все не се заемаше. Свали книгите
му и ги почисти от праха, после ги подреди по азбучен ред. Отиде на па-
зара с Хасина, Гити и майката на Гити, Нила, която беше шивачка и по-
някога двете с мами шиеха заедно. През тази втора седмица Лайла се
убеди, че от всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-го-
ляма от това просто да чакаш.
Мина още една седмица.
В главата й започнаха да се въртят ужасяващи мисли. Той никога
вече няма да се върне. Родителите му са се изселили завинаги, а госту-
ването в Газни е било измислица. План на възрастните да им спестят бо-
лезненото сбогуване.
Отново се е натъкнал на противопехотна мина. Както се случи през
1981 година, когато той беше на пет и родителите му го заведоха в Газ-
ни. Беше скоро след третия рожден ден на Лайла. Онзи път му беше
провървяло, че си беше загубил само единия крак и все пак беше
оцелял.
Подобни мисли кръжаха в главата й.
После една вечер Лайла видя малък лъч светлина от долната страна
на улицата и от устните й се изтръгна нещо средно между писукане и
ахване. Тя измъкна светкавично фенерчето си изпод леглото, но се ока-
за, че то не работи. Започна да го блъска силно в дланта си и да прокли-
на изтощените батерии. Но така или иначе, нямаше значение. Той се бе-
ше върнал. Замаяна от облекчение, Лайла седна на ръба на леглото си и
се загледа в онова красиво жълто око отсреща, което примигваше ли,
примигваше.
На следващия ден, докато вървеше към дома на Тарик, видя от дру-
гата страна на улицата Хадим и група негови приятели. Хадим клечеше
и рисуваше с пръчка нещо в праха. Щом я зърна, той пусна пръчката и
направи знаци с пръсти. После каза нещо и всички се закикотиха. Лайла
наведе глава и ги подмина бързо.
– Какво си направил! – възкликна тя, когато Тарик й отвори. И едва
тогава се сети, че чичо му е бръснар.
Тарик прокара ръка по обръснатата си глава и се засмя, показвайки
белите си леко неравни зъби.
– Харесва ли ти?
– Изглеждаш така, сякаш ще постъпваш в армията.
– Искаш ли да пипнеш? – Той си наведе главата. Едва наболата че-
тина одраска приятно дланта й. Тарик не беше като другите момчета,
78
чиито коси скриваха заострени черепи и грозни бучки. Главата на Тарик
беше с идеална форма и съвършено гладка.
Когато той се изправи, Лайла видя, че бузите и челото му са изгоре-
ли от слънцето.
– Какво те забави толкова дълго?
– Чичо ми беше болен. Хайде, хайде, влизай.
Той я поведе по коридора към дневната. Лайла обичаше всяко нещо
в този дом. Протрития килим в дневната, съшитото от пъстри парчета
плат покривало на канапето, обичайния безпорядък в живота на Тарик –
топовете плат на майка му, иглите й за шев, набодени на макари, стари-
те списания, кутията на акордеона в ъгъла, очакваща да я отворят
широко.
– Кой е? – извика майка му от кухнята.
– Лайла – отвърна Тарик и й издърпа стол да седне. Дневната беше
ярко осветена и имаше двойни прозорци, гледащи към двора. На перва-
за бяха наредени празни буркани, в които майката на Тарик правеше
туршия от патладжани и мармалад от моркови.
– Искаш да кажеш нашата снахичка – рече баща му, който влезе в
стаята. Той беше дърводелец. Беше прехвърлил шейсет, слабоват и по-
белял мъж. Предните му зъби бяха раздалечени, а очите – присвити като
на човек, прекарал повечето време от живота си на открито. Той разтво-
ри ръце и Лайла се спусна към него, посрещната от приятната и позната
миризма на дървени стърготини. Двамата се целунаха три пъти по
бузите.
– Ако продължаваш да я наричаш така, тя ще престане да идва у
нас – каза майката на Тарик и мина покрай тях с поднос, на който има-
ше огромна купа, черпак и четири паници. Постави подноса на масата и
каза: – Не му обръщай внимание на тоя старец. – После обгърна с длани
лицето на Лайла. – Хубаво е да те види човек тук, миличка. Ела, седни.
Донесох от там накиснати във вода плодове.
– Масата беше огромна, от светло нелакирано дърво – беше я ско-
вал бащата на Тарик, както и столовете. Покрита беше със зеленикава
мушамена покривка на ситни пурпурни полумесеци и звездички. Беше
пълно със снимки на Тарик на различна възраст. На някои от ранното
му детство той беше с два крака.
– Чух, че брат ти е болен – рече Лайла на бащата на Тарик и потопи
лъжицата в паницата си с накиснати във вода стафиди, шамфъстък и
кайсии.
Той отвърна, докато си палеше цигара:
79
– Да, но вече е добре, слава богу.
– Получи инфаркт. За втори път – поясни майката на Тарик и хвър-
ли на баща му укорителен поглед.
Бащата на Тарик изпусна кълбо дим и смигна на Лайла. За пореден
път я порази това, че родителите на Тарик можеха спокойно да минат за
негови баба и дядо. Майка му го беше родила много след като бе навър-
шила четирийсет.
– Как е баща ти, миличка? – попита майката на Тарик, поглеждайки
я над паницата си.
Откакто Лайла я познаваше, тази жена носеше перука, която с годи-
ните ставаше бледоморава. Този ден я беше спуснала ниско до веждите,
така че се виждаше посивялата коса на слепоочията й. Но на Лайла тя
никога не й изглеждаше жалка с тази перука. Виждаше само спокойното
уверено лице, умните очи, приятните маниери.
– Добре е – отвърна Лайла. – Все още е в Сило, разбира се. Добре е.
– А майка ти?
– Ту е зле, ту се оправя. Все същото.
– Да – рече замислено майката на Тарик и потопи лъжица в паница-
та си. – Колко ли тежко, колко ли ужасно е за една майка да е далеч от
синовете си.
– Ще останеш ли за обяд? – попита Тарик.
– Трябва да останеш – рече майка му. – Варя чорба.
– Не искам да ви се натрапвам.
– Хубава работа! – възкликна майката на Тарик. – Няма ни
седмица-две и започваш да се държиш като с чужди хора, така ли?
– Добре, ще остана – засмя се Лайла и се изчерви.
– Разбрахме се, значи.
Истината беше, че Лайла обичаше да яде у тях точно толкова, кол-
кото мразеше да яде вкъщи. У Тарик никой не ядеше сам – винаги сяда-
ха заедно на масата. Тя обичаше виолетовите им пластмасови чаши и
четвъртинката лимон, която плуваше в каната с вода. Харесваше начи-
на, по който започваха всяко ядене – с паница току-що подквасено мля-
ко, харесваше й, че изстискват кисели портокали върху всичко, дори
върху киселото мляко, и си подхвърлят безобидни шеги.
И винаги разговаряха, докато се хранеха. Макар Тарик и родители-
те му да бяха пущуни, в нейно присъствие винаги говореха на фарси,
въпреки че тя донякъде разбираше родния им език, защото го беше учи-
ла в училище. Баща й казваше, че между тях, таджиките, които са мал-
цинство, и пущуните като Тарик – най-голямата етническа група в
80
Афганистан – има напрежение.
– Таджиките винаги са се чувствали пренебрегнати – беше й обяс-
нил баби. – Пущунските крале са управлявали тази страна повече от
двеста и петдесет години, Лайла, а таджиките само някакви си девет ме-
сеца през хиляда деветстотин двайсет и девета година.
– А ти чувстваш ли се пренебрегнат, баби? – беше го попитала тя.
Тогава той си беше избърсал очилата с крайчеца на ризата и беше
отвърнал:
– За мен това е глупост, много опасна глупост. Целият този спор, че
аз съм таджик, ти си пущун, той е хазар, а тя пък узбечка. Всички ние
сме афганистанци и само това би трябвало да е от значение. Но когато
една група властва над другите толкова дълго, възниква презрение, съ-
перничество. Има ги тези чувства. Винаги ги е имало.
Може и така да беше. Но Лайла никога не го бе долавяла в дома на
Тарик, където никой не отваряше дума за подобни неща. Времето, пре-
карано със семейството му, винаги й се струваше естествено, лесно и не
усложнено от племенни и езикови различия или от озлоблението и не-
търпимостта, които тровеха въздуха в собствения й дом.
– Какво ще кажеш да поиграем на карти? – попита Тарик.
– Да, качете се горе – рече майка му и сърдито разпръсна с длан
кълбо дим от цигарата на мъжа си. – Аз ще погледна чорбата.
Двамата легнаха по корем насред стаята на Тарик и започнаха да си
задават гатанки. Докато въртеше крак във въздуха, сякаш караше коле-
ло, Тарик й разказа за пътуването. За прасковените фиданки, които по-
садили с чичо му. За змията, която уловил в градината.
В тази стая Лайла и Тарик си пишеха домашните; в нея строяха ку-
ли от карти и взаимно си рисуваха смешни портрети. Ако валеше, те се
облягаха на перваза на прозореца, пиеха топла фанта – портокал и наб-
людаваха как едрите дъждовни капки се стичат по стъклото.
– Добре, ето една: „Обикаля света, но стои в ъгъла“, що е то? – по-
пита Лайла, пристъпвайки от крак на крак.
– Почакай. – Тарик се пусна от перваза, изправи се и извъртя проте-
зата си. После, потръпвайки от болка, легна на една страна и се опря на
лакът.
– Подай ми онази възглавница. – Той я пъхна под крака си. – Ето.
Така е по-добре.
Лайла помнеше първия път, когато й показа дървения си крак. То-
гава тя беше на шест. Беше опипала леко опънатата лъскава кожа точно
под лявото му коляно. Пръстът й се бе натъкнал на малки твърди бучки
81
и Тарик й беше казал, че това са костни израстъци, които се появяват
понякога след ампутация. Беше го попитала дали израстъците му причи-
няват болка, а той каза, че го боли в края на деня, когато, както си му е
редът, кракът се подува като пръст в напръстник и не пасва на протеза-
та. А понякога, особено в жегата, мястото се протривало. „Тогава – бе
казал той – то става на плюски, но майка ми има мехлеми, които пома-
гат, и не е чак толкова зле.“
Лайла беше избухнала в сълзи.
„Защо плачеш?“ Отново си беше пристегнал крака с каишката. „Ти
поиска да го видиш, ти, ревло! Ако съм знаел, че ще плачеш, нямаше да
ти го покажа.“
– Марка – отвърна сега той.
– Какво?
– Гатанката. Отговорът е „марка“. Да отидем в зоологическата гра-
дина, след като обядваме, а?
– Ти я знаеше тази, нали?
– Изобщо не.
– Лъжльо!
– Завиждаш ми.
– За мъжката ми интелигентност.
– За мъжката ти интелигентност ли? Така значи? Я ми кажи кой пе-
чели винаги на шах?
– Оставям те да печелиш. – Той се разсмя. И двамата знаеха, че то-
ва не е вярно.
– А кой закъса по математика? При кого идваш да ти помага за до-
машното, въпреки че си един клас по-напред, а?
– Щях да съм два по-напред, ако не ме тормозеше тая математика.
– И географията май те тормози.
– Откъде знаеш? Хайде, млък сега. Е, ще отидем ли в зоологическа-
та градина, или не?
Лайла се засмя.
– Ще отидем.
– Чудесно.
– Домъчня ми за теб.
Последва мълчание. После Тарик се обърна към нея и на лицето му
имаше бегла усмивка, засенчена от гримаса на неприязън.
– Какво ти става?
Лайла се запита колко ли пъти тя, Хасина и Гити си бяха казвали
82
без колебание една на друга тези думи, и то, след като не са се виждали
само два-три дни. „Домъчня ми за теб, Хасина.“ „О, и на мен за теб.“ От
гримасата на Тарик Лайла разбра, че в това отношение момчетата се
различават от момичетата. Те не парадираха с дружбата. Не изпитваха
никаква потребност, никаква нужда от подобни разговори. Лайла си
представи, че същото е било и с братята й. Момчетата, даде си сметка
тя, се отнасят към приятелството като към слънцето – съществуването
му не се обсъжда; радваш се на сиянието му, а не се вторачваш в него.
– Опитвах се да те подразня – каза тя.
– И успя.
Стори й се обаче, че гримасата му поомекна. Както и че загарът по
бузите му за миг сякаш стана по-тъмен.
Лайла нямаше намерение да му казва. Дори беше решила, че ще
стане беля, ако му кажеше за случката. Някой можеше да пострада, за-
щото Тарик нямаше да я подмине току-така. Но когато по-късно двама-
та вървяха по улицата към спирката на автобуса, тя пак видя Хадим, об-
легнат на една стена. Заобиколен от приятелите си, той беше пъхнал
палци в гайките на колана си. Ухили й се предизвикателно.
И тогава тя разказа на Тарик. Историята се изля неволно от устата
й.
– Какво е направил?
Тя пак му разказа. Тарик посочи към Хадим.
– Той ли? Той ли беше? Сигурна ли си?
– Сигурна съм.
Тарик стисна зъби и промърмори нещо на пущу, което Лайла не ус-
пя да схване.
– Чакай тук – каза й на фарси.
– Не, Тарик…
Но той вече пресичаше улицата.
Хадим го видя пръв. Ухиленото му лице стана сериозно и той отле-
пи гръб от стената. После измъкна палци от гайките на колана си, поиз-
пъна се и си придаде заплашителен вид. Останалите проследиха втрен-
чения му поглед.
На Лайла й се прииска да не беше казвала нищо. Ами ако онези се
нахвърлеха върху него заедно? Колко бяха – десет? Единайсет? Дванай-
сет? Ами ако го пребиеха?
Тарик спря на около метър от Хадим и бандата му. Последва миг на
размисъл. На Лайла й хрумна, че може би е променил намерението си и
когато той се наведе, си помисли, че ще се престори, че му се е
83
развързала връзката на обувката, и ще се върне при нея. Но ръцете му се
задействаха и тя разбра.
Другите също разбраха, когато Тарик се изправи, застанал на един
крак. Когато, метнал на рамо като меч протезата си, заподскача стреми-
телно към Хадим. Момчетата бързо отстъпиха встрани и му отвориха
път.
Последваха юмручни удари, ритници и скимтене сред вдигналия се
прахоляк.
Хадим никога повече не закачи Лайла.
Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за

двама. Мами каза, че не е гладна. Ако някой път огладнееше, тя просто
отнасяше чиния с ядене в стаята си, преди още баби да се е прибрал. А
когато Лайла и баби сядаха да вечерят, обикновено спеше или лежеше
будна в леглото си.
Баби излезе от банята. Косата му, посипана с брашно, когато се
прибра, сега беше измита и сресана назад.
– Какво имаме днес, Лайла.
– Снощната леща и зелен фасул.
– Звучи добре – рече той и сгъна хавлиената кърпа, с която си беше
подсушил косата. – А върху какво работим тази вечер? Събиране на
дроби ли?
– Всъщност превръщане на обикновени дроби в десетични и
обратно.
– А, добре.
Всеки ден след вечеря баби помагаше на Лайла за домашните й и
на свой ред й даваше домашно, за да е на крачка-две пред съучениците
си. Не защото въпреки надъханото с пропаганда обучение не одобрява-
ше това, което им възлагаха в училище. Всъщност баби мислеше, че
единственото свястно нещо, което комунистите бяха направили или по-
не възнамеряваха да направят, беше, по ирония на съдбата, в областта
на образованието – призванието, от което го бяха лишили. И по-специ-
ално образованието на жените. Правителството беше спонсорирало кур-
сове за ограмотяване на всички жени. „Почти две трети от студентите в
Кабулския университет сега са жени – заявяваше баби, – жени, които
учат право, медицина, инженерство.“
„Жените в тази страна винаги са се мъчили, Лайла, но сега, при ко-
мунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да
било преди“ – казваше баби тихо, защото знаеше с каква нетърпимост
84
се отнасяше мами и към най-малките похвали за комунистите. „Но е ис-
тина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан. И можеш да се
възползваш от това, Лайла. Разбира се, преди всичко свободата на жени-
те – тук той поклащаше печално глава – е една от причините хората там
да хванат оръжията.“
Под „там“ той нямаше предвид Кабул, който открай време беше
сравнително либерален и модерен град. В Кабул жени преподаваха в
университета, ръководеха училища, заемаха правителствени постове.
Не, баби имаше предвид населяваните от племена територии и особено
районите на пущуните на югоизток, близо до границата с Пакистан, къ-
дето по улиците рядко се мяркаха жени, и то само с бурки и придружи-
тели. Той имаше предвид онези райони, където мъжете, живеещи спо-
ред древните племенни закони, бяха въстанали против комунистите и
техните укази за свобода на жените, за отмяна на принудителните бра-
кове, за забрана на женитбата на момичетата под шестнайсет години.
Там според баби мъжете приемаха за оскърбление на вековната им тра-
диция едно правителство, при това напълно безбожно, да им казва, че
дъщерите им ще излизат от къщи сами, ще ходят на училище, ще рабо-
тят заедно с мъже.
„Боже опази!“ – добавяше саркастично баби. После въздишаше и
казваше: „Лайла, обич моя, единственият враг, когото един афганиста-
нец не може да унищожи, е самият себе си.“
Баби седна на масата и натопи хляб в паницата с леща. Лайла реши,
че докато вечерят и преди да се захванат с дробите, трябва да му каже
какво бе направил Тарик с Хадим. Но така и не успя. Защото точно тога-
ва някой почука на вратата – на прага стоеше непознат и носеше вест.
19
– Трябва да говоря с родителите ти, дохтар джан – каза той, когато

Лайла отвори вратата. Беше як и набит мъж с остро обветрено лице. Но-
сеше кафеникаво палто и вълнен пакол на главата.
– За кого да им кажа?
После ръката на баби хвана рамото й и лекичко я избута навътре.
– Защо не се качиш горе, Лайла? Хайде, върви.
Тя тръгна към стълбите и чу мъжът да казва на баби, че носи нови-
ни от Панджшир. И мами беше вече в стаята. Притискаше с една ръка
устата си, а очите й прескачаха от баби към мъжа с пакола. Лайла
85
надничаше от горната площадка. И видя как непознатият седна с роди-
телите й и се наклони към тях. Изрече глухо няколко думи. После лице-
то на баби побеля, а мами запищя и си заскуба косите.
На другата сутрин, в деня на фатихата, в къщата надойдоха съседки
и се заеха с подготовката на хатм – вечерята, която щеше да се състои
след погребението. Мами седеше на леглото и пръстите й не преставаха
да мачкат носната кърпичка, а лицето й беше подпухнало. За нея се гри-
жеха две подсмърчащи жени, които се редуваха да я галят предпазливо
по ръцете, сякаш беше най-рядката и крехка кукла на света. Тя, изглеж-
да, не забелязваше присъствието им.
Лайла коленичи пред майка си, хвана ръцете й и я повика тихо.
Очите на мами се наведоха и тя примига.
– Ние ще се погрижим за нея, Лайла джан – рече едната от жените,
сякаш изпълняваше отговорна мисия. Лайла беше ходила на погребе-
ние, където беше виждала подобни жени, които се наслаждаваха на
всичко, свързано със смъртта, дежурни утешителки, не позволяващи ни-
кому да поеме задълженията, с които сами са се нагърбили.
– Всичко е наред. А сега върви, момиче, и прави нещо друго. Оста-
ви майка си на мира.
Отпъдена, Лайла се почувства безполезна и тръгна от стая в стая.
Завъртя се за малко в кухнята. Пристигнаха необичайно притихналата
Хасина и майка й. После дойде и Гити с майка си. Щом зърна Лайла,
Гити се втурна към нея, обгърна я с хилавите си ръце и я притисна в
дълга и изненадващо силна прегръдка. Когато се отдръпна, очите й бяха
насълзени.
– Толкова съжалявам, Лайла.
Лайла й благодари. Трите момичета седнаха на двора, докато една
от жените не ги накара да мият чаши и да нареждат чинии на масата.
Баби също сновеше безцелно, сякаш си търсеше някаква работа.
– Дръжте го по-далече от мен. – Това беше единственото, което ма-
ми изрече за цялата сутрин.
Накрая баби седна на един сгъваем стол в коридора. Изглеждаше
сломен и дребничък. После някаква съседка му каза, че пречи. Той се
извини и изчезна в кабинета си.
Следобед мъжете отидоха в наетата от баби зала в Картех-сех, а же-
ните се събраха в къщата. Лайла седна до мами, край вратата на дневна-
та, където според обичая заставаше семейството на покойника. На вли-
зане опечалените си събуваха обувките, кимаха на познати, докато ми-
наваха през стаята, и сядаха на наредени покрай стените сгъваеми
86
столове. Лайла видя Уаджма, възрастната акушерка, която я беше изро-
дила. Видя и майката на Тарик с черен шал върху перуката. Тя й кимна
с тъжна, едва забележима усмивка.
От един касетофон носов мъжки глас редеше монотонно стихове от
Корана. Жените подсмърчаха. Чуваха се сподавено кашляне, шепот, а от
време на време и театрално скръбно ридание.
Дойде и жената на Рашид, Мариам. Носеше черен хиджаб. На чело-
то й бяха паднали кичурчета коса. Тя седна до стената по диагонал от
Лайла.
Мами не преставаше да се клати напред-назад. Лайла притегли ръ-
цете й в скута си и ги стисна в дланите си, но майка й сякаш не забеляза
това.
– Искаш ли вода, мами! – пошушна в ухото й. – Жадна ли си?
Но майка й не отвърна, а продължи да се клати, вперила угаснал
поглед в килима.
От време на време, докато седеше до мами и гледаше унилите пе-
чални лица в стаята, Лайла усещаше колко огромно е нещастието, спо-
летяло семейството й. Неосъществените възможности. Разбитите
надежди.
Но усещането не продължаваше дълго. Беше й трудно да почувст-
ва, истински да почувства какво е загубила мами. Беше й трудно да из-
пита мъка, да скърби за смъртта на хора, които тъй или иначе не беше
възприемала като живи. За нея Ахмад и Нур бяха далечни и нереални.
Като герои от приказка. Като крале от историческа книга.
Тарик беше истински, той беше от плът и кръв. Тарик, който я уче-
ше да ругае на пущу, който обичаше посолени листа от детелина, който
се мръщеше и издаваше тих стон, докато ги дъвчеше; който под лявата
плешка имаше светлорозов рожден белег във формата на мандолина.
Така че тя седеше до мами и покорно оплакваше Ахмад и Нур, но сър-
цето й казваше, че нейният истински брат е жив и здрав.
20
Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започна-

ха. Бодежи в гърдите и главоболие, подути стави и нощно изпотяване,
парализиращи болки в ушите, бучки, които никой друг не напипваше.
Баби я заведе на лекар, който й взе кръв и урина и я снима на рентген,
но не откри никаква физическа болест.
87
Повечето дни тя прекарваше в леглото. Носеше черно, скубеше
косми от главата си и гризеше бенката под устната си. Когато беше буд-
на, Лайла я виждаше как се влачи из къщата. И в крайна сметка се оказ-
ваше в стаята на Лайла, сякаш, ако продължеше да влиза там, където ед-
но време синовете й бяха спали и се бяха замеряли с възглавници, рано
или късно щеше да ги завари там. Но заварваше само липсата им. И
Лайла. Което според нея беше едно и също за мами.
Единственото задължение, което майка й никога не пренебрегваше,
бяха петте молитви през деня. Тя свършваше всеки намаз с отпусната
глава, ръце пред лицето, обърнати нагоре длани и тиха молитва към Бог
да донесе победа на муджахидините. Лайла трябваше да поема все пове-
че домакинска работа. Ако не се грижеше за къщата, най-вероятно ще-
ше да има разхвърляни навред дрехи, както и обувки, отворени торби
ориз, пликове боб и мръсни чинии. Лайла переше дрехите на мами и й
сменяше чаршафите. Придумваше я да стане, за да се изкъпе и хапне. Тя
беше тази, която гладеше ризите на баби и сгъваше панталоните му. И
все по-често готвеше.
Понякога, след като разтребеше стаята на мами, Лайла се мушваше
в леглото й, обгръщаше я с ръце, преплиташе пръсти с нейните и заравя-
ше лице в косата й. Мами се размърдваше и промърморваше нещо. Сет-
не неизбежно започваше да разказва някоя история за момчетата.
Един ден, както си лежаха, мами каза:
– Ахмад беше роден за лидер. Имаше изключителна дарба за това.
Три пъти по-възрастни от него хора го слушаха с уважение, Лайла. Не-
що, което си заслужаваше да види човек. А Нур! О, моят Нур! Той пос-
тоянно правеше скици на сгради и мостове. Щеше да стане архитект,
знаеш ли? Щеше да преобрази Кабул със своите проекти. А сега и два-
мата са мъртви, горкичките ми момчета.
Лайла слушаше и й се искаше мами да забележи, че тя е жива и ле-
жи до нея, че има надежди и бъдеще. Но знаеше, че бъдещето й не се
равнява по достойнство на миналото на братята й. Бяха я засенчвали,
докато бяха живи. Щяха да я заличат със смъртта си. Сега мами беше
уредник на музея на техния живот, а Лайла – обикновен посетител. Слу-
шател на митовете за синовете. Пергамент, върху който мами се канеше
да напише легендите за тях.
– Човекът, който ни съобщи за смъртта им, каза, че когато върнали
труповете им в лагера, Ахмад шах Масуд лично ръководел погребение-
то. И прочел на гробовете молитва за тях. Такива смели млади мъже бя-
ха братята ти, Лайла, че самият командир Масуд, Панджширския лъв, да
88
го поживи Бог, е организирал погребението им.
Мами легна по гръб, а Лайла се гушна до нея и сложи глава на гър-
дите й.
– Някои дни – започна мами дрезгаво – слушам тиктакането на он-
зи часовник в коридора. И си мисля за всичките тиктакания, за всичките
минути, за всичките часове, дни, седмици, месеци и години, които ме
чакат. Все без тях. И не мога да дишам, сякаш някой тъпче сърцето ми,
Лайла. И се чувствам немощна. Толкова немощна, че ми се иска да рух-
на някъде и да не стана.
– Ще ми се да можех да направя нещо – каза искрено Лайла, но ду-
мите й прозвучаха бездушно и формално като утеха от любезен
непознат.
– Ти си добра дъщеря – каза мами след дълбока въздишка. – А аз не
ти бях добра майка.
– Не говори така.
– Ох, истина е. Знам го и съжалявам, миличка.
– Мами?
– Ммм.
Лайла се надигна и погледна майка си. В косата й вече имаше сиви
кичури. Изненада се колко много е отслабнала, тя, която цял живот е
била закръглена. Страните й изглеждаха бледи и изпити. Ризата висеше
на раменете й, а яката й зееше на изтънялата шия. Няколко пъти беше
виждала халката й да се изхлузва от пръста.
– Исках да те питам нещо.
– Какво?
– Ти нали няма да… – започна Лайла.
– Беше споделила с Хасина опасенията си и по нейно предложение
двете изпразниха шишето с аспирин в канала и скриха кухненските но-
жове и острите шишове за кебап под дивана. Хасина беше намерила въ-
же на двора, което веднага изхвърлиха. А когато баби не можа да си на-
мери ножчетата за бръснене, Лайла трябваше да му признае за страхове-
те си. Той приседна на края на дивана с ръце между коленете. Тя очак-
ваше от него да я успокои, но получи само объркан поглед от хлътнали-
те му очи.
– Ти нали няма… Мами, притеснявам се, че…
– Помислих си го в нощта, когато разбрахме – каза мами. – Няма да
те лъжа, че и след това ми е минавало през ума. Но не, не се притесня-
вай, Лайла. Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам
да дочакам деня, когато руснаците ще си тръгнат опозорени, а
89
муджахидините ще влязат победоносно в Кабул. Искам да съм жива, ко-
гато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момче-
тата. Те ще го видят през моите очи.
Скоро мами заспа и остави у Лайла две борещи се чувства – успо-
коението, че майка й иска да живее, и болката, че не тя е причината за
това. Никога нямаше да остави такава следа в сърцето на мами, каквато
бяха оставили братята й, защото то беше като белезникав крайбрежен
пясък, от който неспирно връхлитащите вълни на печал щяха да отмият
стъпките на Лайла.
21
Шофьорът на таксито отби, за да пропусне още една дълга колона

съветски джипове и бронетранспортьори. Тарик се приведе над скута му
и изкрещя:
– Пожалуйста! Пижалуйста!
Един джип наду клаксон, а Тарик свирна в отговор с грейнали очи,
размаха радостно ръце и завика:
– Чудесни пушки! Страхотни джипове! Страхотна армия! Много
жалко, че търпите загуба от банда селяни, въоръжени с прашки.
Колоната отмина и шофьорът се върна на шосето.
– Колко още остава? – попита Лайла.
– Най-много час – отвърна шофьорът. – Освен, ако не попаднем на
още колони и контролни пунктове.
Отиваха на еднодневно пътешествие – Лайла, баби и Тарик. Хасина
също искаше да дойде с тях, но баща й не я пусна. Пътешествието беше
идея на баби. Макар трудно да можеше да си го позволи с неговата зап-
лата, беше наел шофьор за целия ден. Не искаше да разкрие на Лайла
къде отиват и каза само, че с това допринася за нейното образование.
Пътуваха от пет сутринта. През прозореца на Лайла пейзажът се
сменяше от заснежени планински върхове в пустини, сетне в каньони и
прегорели от слънцето голи скали. Минаха покрай кирпичени къщи със
сламени покриви и осеяни с житни снопи ниви. Лайла видя накацалите
тук-там из прашните полета черни палатки на номадите кучи. Често се
мяркаха корпусите на изгорели съветски танкове и свалени хеликопте-
ри. Това, помисли си тя, е Афганистан на Ахмад и Нур. В края на краи-
щата войната се водеше тук, в провинциите. Не в Кабул. В Кабул царе-
ше мир. И ако не бяха случайните стрелби, ако не бяха пушещите по
90
тротоарите съветски войници и техните джипове, които постоянно ми-
наваха с трясък по улиците, войната можеше да е и някакъв слух.
Вече беше късен следобед и след като минаха през още два конт-
ролни пункта, навлязоха в една долина. Баби накара Лайла да се наведе
към прозореца от неговата страна и посочи древните, обжарени от слън-
цето червени стени в далечината.
– Нарича се Шахр-е Зохак, Червения град. Някога е бил крепост.
Построен е преди деветстотин години, за да брани долината от нашест-
веници. Внукът на Чингиз хан я атакувал през тринайсети век, но бил
убит. После самият Чингиз хан я унищожил.
– Това, млади приятели, е историята на нашата страна: нашестве-
ник след нашественик – каза шофьорът и изтръска пепелта от цигарата
си през прозореца. – Македонци. Сасаниди. Араби. Монголи. Сега рус-
наците. Но ние сме като стените на онази крепост ей там. Толкова сме
очукани, че не сме за гледане, но все още ни има. Не е ли така?
– Така е – каза баби.
Половин час по-късно шофьорът спря.

– Хайде, идете и вижте – каза баби и когато Лайла и Тарик слязоха
от колата, той ги посочи: – Ето ги там. Погледнете.
Тарик ахна. Лайла също. И тогава разбра, че може да живее и сто
години и никога повече да не види нещо толкова колосално.
Двете статуи на Буда бяха огромни и се извисяваха много по-вели-
чествено, отколкото си бе представяла, гледайки ги на снимки. Изсече-
ни в обезцветена от слънцето стръмна скала, те гледаха надолу към тях,
както, помисли си тя, преди около двеста години са гледали керваните,
пресичащи долината по Пътя на коприната. От двете им страни по про-
тежение на надвисналия перваз скалата бе надупчена от безброй
пещери.
– Чувствам се толкова малък – рече Тарик.
– Искате ли да се покатерите? – попита баби.
– Над статуите ли? – попита Лайла. – Може ли?
Баби се засмя и протегна ръка.
– Хайде.
Изкачването беше трудно за Тарик, който трябваше да се държи и
за двамата, докато те напредваха сантиметър по сантиметър по витата
тясна и слабо осветена стълба. Пътьом видяха сенчести пещери и про-
рязващи скалата тунели.
– Гледайте си в краката – каза баби и гласът му отекна гръмко. –
91
Скалата е ронлива и хлъзгава.
На места от стълбата се откриваше изглед към нишите със
статуите.
– Не надничайте надолу, деца. Гледайте само пред себе си.
Докато се изкачваха, баби им разказа, че някога Бамиян бил про-
цъфтяващ будистки център, докато през девети век не бил завладян от
арабите. Скалите от пясъчник приютявали будистки монаси, които из-
дълбавали дупки в тях и ги превръщали в своя обител и в светилища за
уморените от пътя поклонници. Монасите, каза баби, изрисували краси-
ви фрески по стените и таваните на пещерите.
– По едно време пет хиляди монаси живеели като отшелници в тези
пещери.
Когато се изкачиха най-горе, Тарик вече едва си поемаше дъх. Баби
също дишаше тежко. Но очите му сияеха от възбуда.
– Ето ни на върха – каза той и избърса лицето си с носна кърпа. –
Тук има площадка, от която можем да погледнем надолу.
Извървяха бавно и предпазливо разстоянието до надвисналата ска-
ла и застанали плътно от двете страни на баби, погледнаха надолу към
долината.
– Вижте, вижте! – извика Лайла. Баби се засмя.
Бамиянската долина бе покрита с килим от тучни ниви. Баби обяс-
ни, че това са зелена зимна пшеница, люцерна и картофи. Нивите бяха
обрамчени с тополи и пресечени от потоци и напоителни канали. По
бреговете бяха наклякали дребни фигурки: жени, които перяха. Баби им
посочи оризищата и ечемичните ниви по склоновете. Беше есен и Лайла
съзря по плоските покриви на кирпичените къщи хора в светли дълги
ризи, които разстилаха реколтата да съхне. Покрай шосето, пресичащо
града, се извисяваха тополи. От двете му страни имаше магазинчета,
чайни и улични бръснари. Зад града и реката сивееха голи хълмове, а
отвъд тях и отвъд всичко друго в Афганистан искряха снежните върхове
на Хиндукуш.
Отгоре се беше ширнала ясна синева без нито едно петънце.
– Колко е тихо – промълви Лайла. Виждаше миниатюрни овце и ко-
не, но не чуваше блеенето или пръхтенето.
– Това си спомням винаги от тук – каза баби. – Тишината. Покоя.
Исках да ги усетите и вие. Но и да видите наследството на своята стра-
на, деца, да разберете за богатото й минало. Аз мога да ви предам някои
уроци. Други ще разберете от книгите. Но има неща, които, как да кажа,
трябва просто да видите и почувствате.
92
– Гледайте – извика Тарик. Един ястреб кръжеше над селото.
– Някога довеждал ли си мами тук? – попита Лайла.
– О, много пъти. Преди да се родят момчетата. Навремето твоята
майка много обичаше приключенията и беше… толкова жизнена. Беше
най-лъчезарният и щастлив човек, когото бях срещал. – Баби се усмихна
при спомена. – А и този неин смях… Кълна се, че тъкмо заради смеха й
се ожених за нея, Лайла. Беше обезоръжаващ, неустоим.
Вълна на нежност обля Лайла. Отсега нататък винаги щеше да си
спомня баби така – разказва за някогашната мами, облегнал лакти на
скалата, подпрял с длани брадичката си и присвил очи срещу слънцето,
а вятърът роши косата му.
– Ще ида да надникна в някои от тези пещери – рече Тарик.
– Много внимавай! – каза баби.
– Ще внимавам, кака джан – отекна в отговор гласът на Тарик.
Лайла видя в далечината трима мъже да разговарят до завързана за
една ограда крава. Около тях дърветата бяха започнали да пъстреят в
охра, оранжево и яркочервено.
– И на мен ми липсват момчетата – рече баби. Очите му се насълзи-
ха, а брадичката му затрепери. – Аз не бива… Майка ти е крайна и в ра-
достта, и в скръбта. И не може да го прикрива. Никога не е могла. А аз,
струва ми се, съм различен. Склонен съм да… Но и аз съм съсипан от
смъртта на момчетата. И на мен ми липсват. Не минава ден без… Много
е тежко, Лайла. Непоносимо тежко. – Той притисна с показалец и палец
вътрешните крайчета на очите си и когато направи опит да продължи,
гласът му изневери. Баби затвори уста и изчака. Пое си дълбоко дъх и
рече: – Но се радвам, че имам теб. Всеки ден благодаря на Бог за това.
Всеки ден. От време на време, когато майка ти изпадне в криза, си каз-
вам, че ти си всичко, което имам, момичето ми.
Лайла се приближи до него и притисна буза към гърдите му. Баби
сякаш леко се сепна – за разлика от мами той рядко изразяваше физи-
чески обичта си. Целуна я леко по главата и я прегърна несръчно. Два-
мата останаха известно време така, загледани в долината.
– Колкото и да обичам тази страна, мисля някой ден да я напуснем
– каза баби.
– Къде ще идем?
– Където и да е. Стига да е лесно да забравим всичко това. Първо,
да речем, в Пакистан. За година-две може би. Докато си уредим
документите.
– А после?
93
– А после… Ами светът е широк. Може би в Америка. Някъде бли-
зо до морето. В Калифорния например.
Баби каза, че американците били щедри хора. Щели да им помогнат
за известно време с пари и храна, докато си стъпят на краката.
– Ще си намеря работа и след няколко години, като поспестим па-
ри, ще отворим афганистански ресторант. Нищо претенциозно, нали
разбираш, скромно местенце с няколко маси, с килими. Може да зака-
чим няколко снимки на Кабул. Ще покажем на американците вкуса на
афганистанската кухня. А и майка ти така готви, че те ще се редят на
опашка чак до края на улицата. А ти, ти, разбира се, ще продължиш да
учиш. Знаеш какво мисля по този въпрос. Най-важното ще бъде да по-
лучиш добро образование – първо гимназия, после университет. Но в
свободното си време, ако желаеш, можеш да помагаш, да приемаш по-
ръчките, да пълниш каните с вода и други такива неща.
Баби каза, че биха могли да устройват празненства в ресторанта –
рождени дни, годежи, новогодишни тържества. Той щял да се превърне
в място за срещи на други афганистанци, които подобно на тях са избя-
гали от войната. А късно вечер, след като всички посетители си отидели
и изчистели ресторанта, тримата щели да сядат сред празните маси да
пият чай, уморени, но благодарни за щастливата си съдба.
Баби свърши и се умълча. И двамата притихнаха. Знаеха, че мами
няма да тръгне за никъде. Докато Ахмад и Нур бяха живи, и дума не мо-
жеше да става тя да напусне Афганистан. А сега, когато и двамата бяха
шахиди, изселването щеше да й се стори още по-страшно оскърбление и
предателство, незачитане на жертвата, която синовете й бяха направили.
„Как можеш да си го помислиш – чуваше я да казва Лайла. – Нима
смъртта им не значи нищо за теб, братовчеде? Единствената ми утеха е
да знам, че стъпвам по земята, попила кръвта им. Не! За нищо на света!“
А Лайла беше наясно, че баби никога нямаше да тръгне без нея, ма-
кар мами да му беше толкова съпруга, колкото и нейна майка. Заради
нея той щеше да изтръска от себе си този свой блян, както изтръскваше
полепналото по дрехите му брашно след работа. Така че те щяха да ос-
танат тук. Да останат, докато войната свърши.
Лайла помнеше как веднъж мами каза на баби, че се е омъжила за
непостоянен, изменчив човек. Мами не разбираше. Не разбираше, че ако
погледне в огледалото, ще види единственото постоянно и неизменно
нещо в неговия живот.
По-късно, след като изядоха обяда си от варени яйца, картофи и
хляб, Тарик задряма под едно дърво на брега на бълбукащ поток.
94
Спеше, сгънал прилежно палтото си за възглавница и кръстосал ръце на
гърдите си. Шофьорът отиде в селото да си купи бадеми. Баби седна с
книга до дебелия дънер на една акация. Лайла знаеше тази книга – беше
й я чел. В нея се разказваше за стар рибар на име Сантяго, който уловил
огромна риба. Но докато докара лодката си до брега, от рибата, за която
бил мечтал цял живот, не останало нищо – акулите я били разкъсали на
парчета.
Лайла седна край потока и потопи крака във водата. Над главата й
свиреха комари и прелитаха птици. Наблизо избръмча водно конче.
Лайла наблюдаваше как, докато скачаше от една тревица на друга, кри-
лете му улавят отблясъците на слънцето и стават пурпурни, после зеле-
ни, оранжеви. На другия бряг на потока група местни хазарски момчета
събираха изсъхнали кравешки фъшкии в преметнати на гърба им торби
от грубо зебло. Някъде изрева магаре. Забоботи двигател. Лайла пак се
сети за мечтата на баби. Някъде близо до морето.
Имаше нещо, което не му каза там горе, над Буда – че една важна
причина се радва, задето не могат да отидат къде. Да, щяха да й липсват
Гити и нейното изпито селско лице, щеше да й липсва и Хасина с лука-
вия си мях и дръзките пакости. Но най-вече си мислеше за задушаваща-
та мъка на онези четири седмици без Тарик, докато той беше в Газни.
Спомняше си прекалено добре как течеше времето без него, как самата
тя се тътреше с чувство на безпомощност и безтегловност. Как би могла
да живее с постоянното му отсъствие? Може да беше неразумно да иска
толкова силно да е близо до някого в една страна, където куршумите бя-
ха направили на решето собствените й братя. Но само като спомни как
Тарик връхлетя върху Хадим с дървения си крак в ръка, реши, че няма
нищо по-разумно на света.
Шест месеца по-късно, през април 1988 година, баби се върна вкъ-
щи с голяма новина.
– Подписали са договор! – извика той. – В Женева, официален до-
говор! Изтеглят се. След девет месеца в Афганистан няма да има
руснаци.
Седнала на леглото си, мами сви рамене и каза:
– Но комунистическият режим остава. Наджибула е съветска мари-
онетка. Не отива никъде, нали? Не, войната ще продължи. Това не е
краят.
– Наджибула няма да е вечен – рече баби.
– Те си тръгват, мами! Наистина си тръгват!
– Вие двамата празнувайте, щом искате. Но аз няма да си отдъхна,
95
докато не видя парада на победата на муджахидините тук, в Кабул.
И тя пак легна и придърпа одеялото към брадичката си.
22
Януари 1989 г.
Един студен и облачен ден през януари 1989 година, три месеца
преди Лайла да навърши единайсет, тя, родителите й и Хасина отидоха
да гледат как последните съветски войски се изтеглят от града. От двете
страни на главната улица пред Военния клуб се бяха струпали зяпачи.
Стояха в разкаляния сняг и гледаха колоната от танкове, бронетранс-
портьори и джипове, а снежинките танцуваха пред запалените фарове.
Чуваха се подвиквания и подигравки. Афганистански войници пазеха
хората да не слизат на платното и от време на време стреляха предупре-
дително във въздуха.
Мами държеше високо над главата си снимка на Ахмад и Нур. Бе-
ше онази, на която двамата седяха опрели гръб в гръб под крушата на
двора. Имаше и други майки като нея със снимки на своите шахиди –
съпрузи, синове и братя.
Някой потупа Лайла и Хасина по рамото. Беше Тарик.
– Откъде намери това нещо? – възкликна Хасина.
– Реших да дойда подходящо облечен за случая – отвърна Тарик.
Беше нахлупил огромна руска кожена ушанка. – Как изглеждам?
– Смешен – захили се Лайла.
– Това е целта.
– И вашите ли са дошли тук докарани като теб?
– Не, останаха си вкъщи.
През есента чичото на Тарик от Газни почина от инфаркт, а някол-
ко седмици по-късно и баща му прекара инфаркт, след който остана без
сили и изпадаше в депресия, която не го оставяше със седмици. Лайла
се зарадва, като видя Тарик такъв, какъвто си беше открай време. Сед-
мици наред след инфаркта на баща си той ходеше унил, мрачен и
намусен.
Тримата се отдалечиха крадешком от баби и мами, които стояха и
гледаха съветските войници. Тарик купи от един уличен търговец три
чинии боб, полят с гъсто чътпни. Изядоха го под навеса на затворен ма-
газин за килими, а после Хасина отиде да потърси родителите си.
96
В автобуса на връщане Тарик и Лайла седяха зад майка й и баща й.
Мами беше откъм прозореца и гледаше навън, притиснала снимката до
гърдите си. На съседната седалка баби слушаше безстрастно един човек,
който твърдеше, че руснаците може и да се изтеглят, но ще пращат оръ-
жие на Наджибула.
– Той е тяхна марионетка. Можем да се обзаложим, че чрез него те
ще продължат войната.
Някой наблизо се съгласи.
Мами мълвеше дълги молитви, докато не остана без дъх и доизкара
последните няколко думи с пронизително писукане.
По-късно същия ден Лайла и Тарик отидоха в Синема Парк и се на-
ложи да се примирят със съветски филм, чийто дублаж на фарси звуче-
ше смешно, макар и не нарочно. Помощник-капитанът на един търговс-
ки кораб се влюби в дъщерята на капитана. Тя се казваше Альона. После
връхлетя страховита буря, имаше светкавици, дъжд и огромни вълни,
които подхвърляха кораба като черупка, но един абсурдно спокоен глас
изрече в превод: „Любезни господине, бихте ли били така добър да ми
хвърлите въжето?“
Тарик избухна в кикот. Скоро и двамата се разсмяха неудържимо.
Точно когато единият се уморяваше, другият прихваше и всичко започ-
ваше отново. Един мъж, седнал два реда пред тях, се извърна и им
изшътка.
Към края имаше сватбена сцена. Капитанът беше омекнал и разре-
ши на Альона да се ожени за своя любим. Младоженците се усмихваха
един на друг. И всички пиеха водка.
– Никога няма да се оженя – прошепна Тарик.
– И аз – рече Лайла, макар и след миг на напрегнато колебание.
Разтревожи се да не би гласът й да е издал разочарованието й от думите
му. С разтуптяно сърце тя добави по-категорично: – Никога.
– Сватбите са глупави.
– Пък и цялата тази суетня.
– И толкова много похарчени пари.
– За дрехи, дето повече никога няма да облечеш.
– Ха!
– Ако някога се оженя – каза Тарик, – трябва да има място за трима
по време на сватбата. За мен, за булката и за човека, който е опрял пис-
толет в главата ми.
Мъжът от предния ред пак ги изгледа възмутено.
97
На екрана Альона и младоженецът сляха устни.
При вида на целувката Лайла внезапно се почувства странно разго-
лена. Даде си ясна сметка, че сърцето й бие яростно, че кръвта бумти в
ушите й, че фигурата на Тарик до нея се стяга и застива неподвижно.
Целувката се проточи. Изведнъж й се стори крайно важно да не помръд-
не и да не издаде някакъв звук. Усети, че Тарик я наблюдава – едното
му око беше в целувката, а другото в нея. Зачуди се дали се вслушва в
свистенето на въздуха, който тя вдишваше и издишваше през носа, в
очакване да долови едва забележимо задъхване, издайническа нерав-
ност, която да издаде мислите й.
Какво ли би било да го целуне, да усети как наболите над горната
му устна косъмчета гъделичкат устните й.
После Тарик се размърда неловко на мястото си и рече с неестест-
вен глас:
– Знаеш ли, че ако си издухаш сопола в Сибир, той ще стане на зе-
лена висулка още преди да падне на земята?
Разсмяха се, но този път кратко и нервно. А когато филмът свърши
и излязоха навън, Лайла изпита облекчение, че небето е притъмняло и
че няма да й се наложи да срещне очите на Тарик на ярка дневна
светлина.
23
Април 1992 г.
Изминаха три години.

През това време бащата на Тарик прекара и няколко инсулта и ля-
вата му ръка се парализира, а говорът му стана леко завален. Когато се
вълнуваше, което се случваше често, думите му бяха неразбираеми.
Здравият крак на Тарик порасна и той получи нова протеза от Чер-
вения кръст, макар че трябваше да я чака шест месеца.
Опасенията на Хасина се сбъднаха и семейството й я отведе в Ла-
хор, за да се омъжи за своя братовчед, който имаше магазин за коли.
Сутринта в деня на заминаването й Лайла и Гити отидоха у тях да се
сбогуват. Хасина им каза, че братовчедът, бъдещият й съпруг, вече бил
започнал да урежда заминаването им за Германия, където живеели бра-
тята му. Според нея до края на годината щели да са вече във Франк-
фурт. После трите се прегърнаха и заплакаха. Гити беше безутешна.
98
Лайла видя Хасина за последен път, когато се пъхна на претъпкана-
та задна седалка на таксито.
Съветският съюз се разпадаше със смайваща бързина. На Лайла й
се струваше, че баби през няколко седмици се прибираше вкъщи с нови-
ната за поредната обявила независимост република. Литва, Естония, Ук-
райна. Съветският флаг беше свален от Кремъл. Роди се Руската
федерация.
В Кабул Наджибула смени тактиката и се опита да се представи за
ревностен мюсюлманин.
– Много насилено и твърде късно – каза баби. – Не може един ден
да си шеф на тайната полиция, а на другия да се молиш в джамия с хо-
рата, чиито близки си изтезавал и убивал.
Усещайки, че примката около Кабул се затяга, Наджибула се опита
да постигне споразумение с муджахидините, но те се заинатиха.
– Браво на тях – обади се от леглото си мами. Тя се молеше за му-
джахидините и чакаше техния парад. Чакаше враговете на синовете й да
се провалят.
И накрая наистина стана така. През април 1992-ра, годината, през
която Лайла стана на четиринайсет, Наджибула най-сетне капитулира и
получи убежище в лагера на Обединените нации близо до двореца Да-
роламан, южно от града.
Джихадът свърши. Различните комунистически режими, завземали
властта от нощта, когато бе родена Лайла, бяха разбити. Героите на ма-
ми, бойните другари на Ахмад и Нур, бяха победили. И сега, след пове-
че от десет години, през които бяха пожертвали всичко, бяха оставили
семействата си, за да идат в планините и да се бият за независимостта на
Афганистан, муджахидините идваха в Кабул от плът и кръв, уморени от
битки.
Мами знаеше всички по име.
Сред тях беше Достум, пламенният узбекски командир, лидер на
фракцията „Джонбеш-е мелли“, известен с променливите си пристрас-
тия. Крайният в убежденията си навъсен Гулбудин Хекматияр, лидер на
фракцията „Хезб-е ислами“, пущун, който беше следвал инженерство и
беше убил един студент маоист. Таджикът Рабани, водач на фракцията
„Джамиат-е ислами“, преподавал по време на монархията ислямска ре-
лигия в Кабулския университет. Саяф, пущун от Пагман, с арабски
връзки, як мюсюлманин и водач на фракцията „Еттехад-е ислами“. Аб-
дул Али Мазари, водач на фракцията „Хезб-е Уахдат“, известен сред
своите събратя хазари като Баба Мазари, който имаше силни връзки с
99
шиитите в Иран. И, разбира се, героят на мами, съратникът на Рабани,
разсъдливият обаятелен таджик, командирът Ахмад шах Масуд, Пандж-
ширския лъв. Мами беше закачила негов плакат в стаята си. Красивото
замислено лице на Масуд с вдигнати вежди и килнат на една страна па-
кол – неговата запазена марка – беше на всяка крачка в Кабул. Санти-
менталните му черни очи гледаха от билбордове, стени, витрини, от
флагчета по антените на такситата.
За мами това беше денят, за който беше жадувала. Сбъдване на
мечтите й през всичките тези години на очакване. Тя най-сетне можеше
да прекрати своите бдения, а синовете й можеха да почиват в мир.
На другия ден след като Наджибула се предаде, мами стана от лег-
лото. Беше нов човек. За пръв път през петте години, откакто Ахмад и
Нур бяха станали шахиди, тя не носеше черно. Облече си кобалтовосиня
ленена рокля на бели точки. Изми прозорците, премете пода, проветри
къщата, дълго стоя в банята. Гласът й трептеше от радост.
– Готови сме за тържество – обяви тя. И изпрати Лайла да покани
съседите. – Кажи им, че утре имаме тържествен обяд!
Мами застана с ръце на кръста в кухнята, огледа се и каза
дружелюбно:
– Какво си направила с кухнята ми, Лайла? Оооу. Нищо не си е на
мястото.
И започна да размества театрално тенджери и тигани, сякаш пак
предявяваше права над тях и възстановяваше територията си след дълго
отсъствие. Лайла не й се пречкаше. Така беше най-добре. Мами можеше
да е неукротима и в пристъпите си на еуфория, както в пристъпите на
ярост. Тя се захвана да готви с невероятна енергия – ош от зелен фасул
и сух копър, кюфтета, задушено манту, залято с кисело мляко и поръсе-
но с мента.
– Скубеш си веждите – каза тя, докато отваряше конопена торба с
ориз до кухненския плот.
– Мъничко.
Мами изсипа ориз в голяма черна тенджера с вода, нави си ръкави-
те и започна да го разбърква.
– Как е Тарик?
– Баща му е болен от доста време – отвърна Лайла.
– Колко годишен е той?
– Не знам. Май над шейсет.
– Питам за Тарик.
– Ооох. На шестнайсет.
100
– Той е добро момче. Ти какво ще кажеш?
Лайла сви рамене.
– Въпреки че всъщност вече не е момче, нали? Шестнайсетгоди-
шен. Почти мъж.
– Накъде биеш, мами!
– Наникъде – отвърна майка й с невинна усмивка. – Просто гледам,
че ти… Е, нищо, по-добре е да не го казвам.
– Виждам, че искаш – каза Лайла, раздразнена от това заобиколно
подкачане.
– Добре – каза мами и скръсти длани върху ръба на тенджерата.
Лайла забеляза нещо неестествено, едва ли не отрепетирано в начи-
на, по който майка й каза това „Добре“ и си скръсти ръцете. Уплаши се,
че ще последва тирада.
– Едно беше, когато бяхте малки деца и тичахте наоколо. Нищо
опасно. Беше очарователно. Но сега. Сега забелязвам, че носиш сутиен,
Лайла.
Това я свари неподготвена.
– Между другото можеше да ми кажеш за сутиена. Не знаех. Разо-
чарована съм, че криеш от мен. – Усетила предимството си, мами про-
дължи да я притиска. – Така или иначе, не става дума за мен или за су-
тиена. А за теб и Тарик. Той е момче, разбираш ли, и какво го е грижа за
някаква си репутация? Но ти… Доброто име на едно момиче, особено,
ако е красиво като теб, не се опазва лесно, Лайла. Като синигерче в ръ-
цете ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.
– Ами вие с баби, дето сте прескачали огради и сте се крили в гра-
дините? – попита Лайла, доволна, че се е окопитила бързо.
– Ние бяхме братовчеди. И се оженихме. Искало ли е това момче
ръката ти?
– Той ми е приятел. Рафиг. Между нас няма друго – рече Лайла, но
прозвуча оправдателно и немного убедително. – Като брат ми е – доба-
ви тя, без да се замисли. И разбра, че е направила грешка, още преди ли-
цето на мами да помръкне като черен облак.
– Не, брат не! – отсече категорично мами. – Няма да сравняваш тоя
еднокрак син на дърводелец с братята си. Няма друг като твоите братя.
– Не казах, че е… Нямах предвид това.
Мами въздъхна и стисна зъби.
– Както и да е – започна отново тя, но без лукавата игривост отпре-
ди няколко минути. – Опитвам се да ти кажа, че ако не си опичаш ума,
хората ще започнат да приказват.
101
Лайла отвори уста да каже нещо. Не че мами нямаше право. Лайла
знаеше, че дните на невинно, весело лудуване с Тарик по улиците са от-
минали. От известно време насам бе започнала да усеща странни погле-
ди, когато двамата бяха сред хора. Чувстваше, че ги наблюдават, разг-
леждат ги крадешком и си шушукат за тях – нещо, което не беше дола-
вяла преди. И сега не би го доловила, ако не съществуваше един важен
факт – беше влюбена в Тарик. Безнадеждно и отчаяно. Ако той беше
наблизо, в главата й се въртяха най-скандални мисли, които не успява-
ше да пропъди. Представяше си как слабото му голо тяло се е сляло с
нейното. Нощем в леглото си тя си представяше, че той целува корема
й, удивена колко меки са устните му, колко топли са ръцете му върху
шията, гърдите, гърба й и по-надолу. Когато си мислеше така за него,
изпитваше вина, но и едно особено топло чувство, което се надигаше от
корема й, докато не усетеше, че лицето й гори.
Да, мами имаше право. Повече, отколкото съзнаваше всъщност.
Лайла подозираше, че някои, ако не повечето, от съседите вече я одум-
ват. Беше забелязала многозначителното подсмихване, знаеше, че в
квартала се шушука за тях двамата. Онзи ден например тя и Тарик вър-
вяха нагоре по улицата и срещнаха обущаря Рашид и жена му Мариам,
скрита под бурка, която вървеше на крачки след него. Когато мина пок-
рай тях, Рашид подметна закачливо: „Не са ли това Лайли и Меджнун?“
Имаше предвид героите от популярната романтична поема на Незами,
писана през дванайсети век. Баби й беше казал, че е като „Ромео и Жу-
лиета“ на фарси, но че Незами е написал историята на двамата нещастно
влюбени четири века преди Шекспир.
Мами имаше право.
Онова, което глождеше Лайла, беше, че майка й не си бе заслужила
правото да отваря дума за това. Друго щеше да е, ако баби бе повдигнал
въпроса. Но мами? Всички тези години на отчужденост, през които жи-
вееше затворена и сама със себе си, без да я е грижа къде ходи дъщеря
й, с кого се среща, какво мисли… Не беше честно. Лайла се почувства
като тези тенджери и тигани, като нещо, на което можеш да не обръщаш
внимание, а после, щом си в настроение, да предявяваш претенции към
него.
Но днес беше голям и важен ден за всички тях. Щеше да е жалко да
го съсипе. В името на това Лайла реши да си премълчи.
– Разбирам ти мисълта – каза тя.
– Прекрасно! – отвърна мами. – Тогава всичко е наред. А сега, къде
е Хаким? Къде, къде е мъжът ми, тази душичка?
102
Денят беше ярък и безоблачен, само за празнуване. Мъжете седяха
на разнебитени сгъваеми столове на двора, пиеха чай, пушеха и разгова-
ряха гръмогласно за плана на муджахидините. Баби й беше обяснил как-
во представлява в общи линии този план – Афганистан сега се наричаше
Ислямска държава Афганистан. Ислямският Съвет за джихад, създаден
в Пешавар от няколко фракции на муджахидините начело със Сибгатол-
лах Моджадиди, щеше да ръководи страната през следващите два месе-
ца. След него четири месеца щеше да управлява Съветът на военните
командири начело с Рабани. През тези шест месеца щеше да се създаде
Лоя джирга, великия съвет на командирите и вождовете за съставяне на
временно правителство, което да управлява две години до провеждането
на демократични избори.
Един от мъжете раздухваше въглените на мангала с цвъртящи аг-
нешки шишчета. Баби и бащата на Тарик играеха шах под сянката на
старата круша и лицата им се бяха сбърчили съсредоточено. Тарик седе-
ше до дъската и ту следеше играта, ту слушаше мъжете на съседната ма-
са, които бистреха политиката.
Жените бяха изпълнили дневната, коридора и кухнята и си приказ-
ваха с бебета на ръце, като междувременно умело се отместваха и пра-
веха път на гонещите се из къщата деца. От един касетофон гърмеше га-
зела на Сараханг.
Лайла беше в кухнята и двете с Гити правеха таратор. Гити вече не
беше толкова стеснителна и сериозна като преди. От няколко месеца на-
сам строгото намръщено изражение беше изчезнало от лицето й. Напос-
ледък често се смееше открито и както забеляза Лайла – някак кокетно.
Беше се отказала от скучните опашчици, беше си пуснала косата дълга и
имаше червеникави кичури. В крайна сметка Лайла научи, че стимулът
за тази промяна е едно осемнайсетгодишно момче, което я харесвало.
Казваше се Сабир и беше вратар на футболния отбор, в който играеше
по-големият брат на Гити.
– Има най-красивата усмивка. А косата му е толкова гъста и черна!
– беше казала Гити на Лайла. Никой, разбира се, не знаел, че двамата се
харесват. Гити се беше срещала с него два пъти за по петнайсет минути
в малка чайна в Таймани, чак на другия край на града. – Ще поиска ръ-
ката ми, Лайла! Може би още това лято. Не е за вярване, нали? Казвам
ти, не спирам да мисля за него.
– Ами училището? – беше попитала Лайла. А Гити бе наклонила
глава и я беше погледнала така, сякаш казваше: „За какво ми говориш?“
„Докато навършим двайсет, двете с Гити ще сме родили по четири-
103
пет деца – обичаше да повтаря Хасина. – Но ти, Лайла, ще ни накараш
нас, глупачките, да се гордеем с теб. Ти ще станеш известна. Сигурна
съм, че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа
страница.“
Сега Гити стоеше до Лайла и режеше краставици със замечтана, от-
несена физиономия.
До тях мами в своята възхитителна лятна рокля белеше варени яйца
заедно с акушерката Уаджма и майката на Тарик.
– Ще подаря на командира Масуд снимка на Ахмад и Нур – разпра-
вяше тя на Уаджма, която кимаше и се мъчеше да изглежда искрено за-
интригувана. – Той лично уредил погребението. И прочел молитва на
гроба им. Ще му я подаря от благодарност за любезността му. – Мами
счупи друго яйце. – Чувам, че е свестен и умен човек, и мисля, че ще го
оцени.
Около тях забързано влизаха и излизаха жени с купи курма, подно-
си с мастава и самуни хляб и ги нареждаха в дневната на разпъната на
пода софра.
От време на време Тарик влизаше с бавна походка и грабваше не-
щичко, отхапваше от друго.
– Забранено е за мъже – казваше Гити.
– Вън, вън, вън – крещеше му Уаджма.
А той се смееше на добродушното пропъждане и, изглежда, му пра-
веше удоволствие, че не е желан тук, задето разваля тази женска атмос-
фера, като се подхилква и показва мъжка непочтителност.
Лайла полагаше усилия да не поглежда към него, да не дава на тези
жени повече храна за клюки. Затова стоеше със сведени очи и не му каз-
ваше и дума, но си спомняше един сън отпреди няколко нощи – лицата
им в огледало под мек зелен воал. От косата му се сипеха зърна ориз и
отскачаха със звън от стъклото.
Тарик се протегна да опита късче телешко с картофи.
– Хо бача! – Гити го плесна по ръката, но Тарик успя да го отмъкне
и се разсмя.
Вече беше с една глава по-висок от Лайла. И се бръснеше. Лицето
му беше по-слабо и изострено, а раменете му – по-широки. Тарик оби-
чаше да носи панталони с басти, черни лъскави мокасини и ризи с къси
ръкави, които разкриваха набъбналите му напоследък мускули – пода-
рък от една ръждясала щанга, която той всеки ден вдигаше на двора.
Напоследък физиономията му издаваше игрива заядливост. Беше започ-
нал да накланя глава настрани и да повдига едната си вежда, когато се
104
смееше.
Имаше перчем, който отмяташе ненужно често. Ново беше и по-
рочното му подхилкване.
Последния път, когато го изгониха от кухнята, майка му зърна как
го погледна крадешком. Сърцето на Лайла подскочи и тя примига ви-
новно. Тутакси се зае да изсипва нарязаната краставица в глинената ку-
па с айрян. С крайчеца на окото си виждаше, че майка му я наблюдава с
многозначителна и одобрителна усмивка.
Мъжете си напълниха чиниите и чашите и се върнаха на двора. Чак
след това жените и децата насядаха около софрата на пода и започнаха
да ядат.
После, след като раздигаха чиниите и ги струпаха в кухнята, се за-
почна суетнята около приготвянето на чая и припомнянето кой пие зе-
лен и кой черен чай.
Тогава Тарик й направи знак с глава и се измъкна навън.
Лайла изчака пет минути и го последва.
Намери го през три къщи надолу по улицата, облегнат на входа на
тесен проход между две съседни огради. Тананикаше си стара пущунска
песен на Ауал Мир.
Да зе ма зиба уатан, да зе ма дада уатан. Това е красивата ни родина, това е

любимата ни родина.
Освен това и пушеше, друг нов навик, научен от момчетата, с които

Лайла го беше забелязала да се мотае напоследък. Тя не понасяше нови-
те му приятели. Всички се обличаха еднакво – панталони с басти и впи-
ти ризи, подчертаващи мускулите и плещите им. Всички буквално се
обливаха с одеколон и до един пушеха. Разхождаха се наперено на гру-
пи из квартала, смееха се гръмогласно на майтапите си и понякога дори
подвикваха след момичета с еднакви самодоволно захилени физионо-
мии. Един от приятелите на Тарик настояваше да му викат Рамбо заради
някаква много бегла прилика със Силвестър Сталоун.
– Майка ти ще те убие, ако знае, че пушиш – каза Лайла и се озър-
на, преди да се мушне в прохода.
– Но не знае – рече той и се отмести да й направи място.
– Това може да се промени.
– Кой ще й каже? Ти ли?
– „Кажи тайната си на вятъра, но не го вини, че я е казал на
дърветата.“
105
Тарик се засмя и едната му вежда се повдигна.
– Кой го е казал?
– Халил Джубран.
– Ти си фукла.
– Дай ми една цигара.
Той поклати глава и скръсти ръце. Това беше нов момент в репер-
тоара му от пози – облегнат на стената, кръстосал ръце, с увиснала в
ъгъла на устните му цигара, а здравият му крак небрежно присвит.
– Защо не?
– Не е хубаво да пушиш – отвърна той.
– А за теб е хубаво, а?
– Правя го заради момичетата.
– Какви момичета?
– Мислят, че е секси – захили се самодоволно той.
– Но не е.
– Не е ли?
– Уверявам те.
– Не е ли секси?
– Правиш се на глупак.
– Обиждаш ме.
– Какви момичета все пак?
– Ревнуваш.
– Просто съм равнодушно любопитна.
– Не може да си и двете. – Той пак смукна от цигарата и присви очи
от дима. – Бас държа, че сега говорят за нас.
В главата на Лайла отекна гласът на мами. „Като синигерче в ръце-
те ти. Разтвориш ли ги лекичко, и него вече го няма.“ Загложди я чувст-
во на вина. После престана да се вслушва в гласа на мами, защото бе
развълнувана от начина, по който Тарик каза „за нас“. Колко тайнстве-
но, колко опияняващо прозвуча това от устата му. И колко обнадежда-
ващо беше, че говори така непринудено, естествено. За нас. Тези думи
бяха потвърждение на връзката им, признаване, че съществува.
– И какво говорят?
– Че плаваме с лодка по Реката на греха – отвърна той. – И вкусва-
ме от плода на нечестивостта.
– Че се возим на рикшата на позора – започна да му приглася
Лайла.
– И се опияняваме от прегрешението.
Двамата се разсмяха. После Тарик каза, че косата й е пораснала.
106
– Хубава е.
Лайла се надяваше да не се е изчервила.
– Смени темата.
– Коя?
– За празноглавите момичета, които мислят, че си секси. – Знаеш.
– Какво знам?
– Че очите ми са само в теб.
Лайла примря. Опита се да разтълкува израза на лицето му, но то бе
неразгадаемо – веселяшка идиотска усмивка и същевременно присвити,
малко отчаяни очи. Изражение, което съчетаваше насмешка и
искреност.
Тарик загаси цигарата с петата на здравия си крак и попита:
– Е, какво мислиш за всичко това?
– За празненството ли?
– Кой е глупакът сега? Имам предвид муджахидините, Лайла. Поя-
вата им в Кабул.
– Ох! – Тя понечи да му каже нещо, което баби бе отбелязал за
трудния брак между оръжията и егото, но в този миг чу, че у тях е нас-
танала суматоха. Викове. Писъци.
Лайла хукна натам, а Тарик закуцука след нея.
В средата на двора съзря меле. Двама ръмжащи мъже се търкаляха
по земята, а помежду им проблясваше нож. В единия от тях тя разпозна
мъж от масата, на която бяха бистрили политика. Другият беше онзи,
който наглеждаше мангала. Няколко души се опитваха да ги разтърват,
но баби не беше сред тях. Той стоеше на безопасно разстояние до стена-
та с бащата на Тарик, който крещеше.
От възбудените викове наоколо Лайла успя да схване, че мъжът от
политическата маса, пущун, нарекъл Ахмад шах Масуд предател, задето
през осемдесетте се бил „споразумял“ с руснаците. Мъжът с кебапа, та-
джик, се засегнал и настоял онзи да си вземе думите обратно. Пущунът
отказал. Таджикът заявил, че ако не бил Масуд, сестрата на политикан-
тът щяла и досега да „обслужва“ съветските войници. Стигнало се до
размяна на удари. Единият от двамата размахал нож, но имаше спор кой
точно.
Лайла видя с ужас, че Тарик се е включил в боричкането. Видя съ-
що, че и някои от помирителите вече раздават юмруци. Стори й се, че
зърна и втори нож.
Късно същата вечер Лайла си мислеше как мелето се разрасна и мъ-
жете се мятаха един върху друг сред писъци, ревове и крясъци, как се
107
налагаха с юмруци, а сред всичко това Тарик, с изкривено лице и раз-
чорлена коса, се опитваше да се измъкне пълзешком от камарите тела,
защото протезата му се беше откачила.
Нещата се развиха със смайваща бързина.

Съветът на командирите бе сформиран преждевременно. Той избра
Рабани за президент. Другите фракции протестираха, че това е непоти-
зъм. Масуд призова за мир и търпение.
Изключен от властта, Хекматияр беше бесен. Хазарите, открай вре-
ме онеправдани и пренебрегнати, кипнаха. Отправяха се закани. Сипеха
се обиди. Летяха обвинения. Събранията се разтуряха с гневно затръш-
ване на врати. Градът затаи дъх. В планините зареждаха калашниците.
Въоръжени до зъби, но лишени от общ враг, муджахидините бяха наме-
рили врага помежду си.
За Кабул денят на разплата най-сетне беше дошъл.
И когато ракетите заваляха над него, хората хукнаха да търсят убе-
жище. Същото направи и мами. Буквално. Тя отново облече черно, зат-
вори се в стаята си, пусна пердетата и се зави презглава.
24
– Свистенето – каза Лайла на Тарик. – Проклетото свистене, което

мразя повече от всичко. Тарик кимна с разбиране.
Не толкова самото свистене, помисли си по-късно Лайла, а секун-
дите между началото му и удара. Краткото и безкрайно междувремие.
Неизвестността. Чакането. Нервността на обвиняемия преди произнася-
не на присъдата.
Най-често това ставаше вечер, когато тя и баби бяха на масата.
Щом чуеха свистенето, те рязко вдигаха глава. Вслушваха се в него със
застинали във въздуха вилици и несдъвкана в устата храна. Лайла виж-
даше отражението на наполовина осветените им лица в черния прозо-
рец, неподвижните им сенки на стената. Свистенето. Сетне взривът, за
щастие някъде другаде, последван от въздишка и осъзнаването, че засе-
га са пощадени, докато някъде другаде сред плач и задушливи облаци
дим настъпва ад, трескаво ровене с голи ръце, измъкване изпод развали-
ните, на каквото е останало от сестра, брат, внуче.
Но от обратната страна на пощадата беше агонията да се чудиш кой
е пострадал. След всеки взрив на ракета Лайла хукваше навън,
108
пелтечейки молитва, убедена, че този път, със сигурност този път Тарик
ще е сред жертвите, които ще открият под развалините и дима.
Нощем Лайла лежеше в кревата си и гледаше внезапните бели
проблясъци, отразени в прозореца. Вслушваше се в далечните откоси на
автомати и броеше ракетите, свистящи отгоре, докато къщата се тресе-
ше и от тавана се сипеше мазилка. Някои нощи, когато светлината от
взривовете беше толкова ярка, че човек можеше да чете книга, сънят та-
ка и не идваше. А ако заспеше, сънищата й бяха пълни с пожари, откъс-
нати крайници и стонове на ранени.
Утрините не носеха облекчение. Когато мюезинът призоваваше за
намаз, муджахидините сваляха оръжието, обръщаха се на запад и се мо-
леха. След това сгъваха килимчетата си, зареждаха пушките и планини-
те обстрелваха Кабул, а в отговор Кабул стреляше по планините, докато
Лайла и другите в града наблюдаваха безпомощни като стария Сантяго,
пред чийто поглед акулите ръфали парчета от рибата, за която бе
мечтал.
Където и да идеше, Лайла виждаше хората на Масуд. Обикаляха
улиците и през стотина метра спираха колите за проверка. Облечени в
униформи и с неизменните паколи на главата, те седяха по танковете и
пушеха. Или оглеждаха минувачите иззад натрупаните по кръстовищата
торби с пясък.
Не че напоследък Лайла излизаше често. А ако го правеше, винаги
бе придружавана от Тарик, на когото това рицарско задължение очевид-
но му доставяше удоволствие.
– Купих си пистолет – каза й той един ден. Седяха под крушата в
двора на Лайла. Показа й го и й обясни, че е полуавтоматична берета.
На нея й изглеждаше просто черен и смъртоносен.
– Не го харесвам – рече тя. – Оръжията ме плашат.
Тарик извади пълнителя.
– Миналата седмица са намерили три трупа в една къща в Картех-
сех – каза той. – Чу ли за това? Сестри. И трите изнасилени. И с преря-
зани гърла. Някой бил отхапал пръстите им заради пръстените. Имало
следи от зъби.
– Не искам да слушам.
– Не ти го казвам, за да те разстройвам. Но просто се чувствам по-
добре, като имам пистолет.
Сега той беше нейният телохранител, нейната закрила по улиците.
Чуваше какво се говори и й го разказваше. Тарик например беше този,
който й каза, че разквартируваните в планините сили на милицията се
109
усъвършенстват в точна стрелба. Обзалагали се кой по-точно стреля и
се целели наслуки по хората долу – мъже, жени, деца. Пак той й каза, че
изстрелват ракети по коли, но по някаква причина не закачат такситата,
с което Лайла си обясни защо напоследък хората се бяха втурнали да
боядисват колите си в жълто.
Тарик й начертаваше несигурните променливи граници в разделе-
ния на зони град. Пак от него тя разбра, че тази отсечка от пътя до вто-
рата акация горе вляво принадлежи на един военачалник; че следващите
четири пресечки, опиращи до хлебарницата и разрушената аптека, са те-
ритория на друг военачалник. И че ако Лайла пресече улицата и върви
километър на запад, ще попадне в зоната на трети военачалник и може
да стане мишена на снайперистки огън. Така сега се наричаха героите
на мами – военачалниците и бойците. Лайла чу да им викат и тофангда-
ри, стрелци. Други пък им казваха муджахидини, но в тона им имаше
подигравка и отвращение. От тази дума лъхаше дълбока омраза, дълбо-
ко презрение. Сега тя звучеше обидно.
Тарик пъхна обратно пълнителя в пистолета.
– Хрумвало ли ти е някога…
– Какво?
– Да го използваш. Да убиваш с него.
Тарик мушна пистолета в пояса на дочените си панталони и каза:
– Заради теб – да. Заради теб, Лайла, съм способен да убивам.
Той се приближи лекичко към нея и ръцете им се докоснаха за миг,
после пак. А когато пръстите му започнаха нерешително да се сплитат с
нейните, тя не ги спря. И когато той неочаквано се наклони и притисна
устни в устните й, тя не го отблъсна.
В този момент всички приказки на мами за репутацията и за сини-
герчето й се сториха незначителни, дори абсурдни. Сред всичките тези
убийства и плячкосване, сред цялата тази грозота беше толкова безо-
бидно, че седи тук под дървото и се целува с Тарик. Толкова безвредно
нещо. Толкова лесно простимо удоволствие. Затова тя му позволи да я
целуне и когато той се отдръпна, Лайла се наклони и го целуна, а сърце-
то й туптеше в гърлото, лицето й пламтеше, в слабините й гореше огън.
През юни същата 1992 година в западната част на Кабул се разрази
тежка битка между силите на пущуните на военачалника Саяф и хазари-
те от фракцията на Уахдат. Артилерийският обстрел изпокъса електроп-
роводите и срина всички сгради и магазини. Лайла чу, че милицията на
пущуните напада домовете на хазарите, нахлува в тях и разстрелва це-
лите им семейства, изправени до стената, а хазарите им отмъщават, като
110
отвличат пущуни, изнасилват дъщерите им, обстрелват кварталите им и
убиват безразборно. Всеки ден откриваха завързани за дървета тела, по-
някога обгорени до неузнаваемост. Жертвите често бяха с пръснати мо-
зъци, с извадени очи и отрязани езици.
Баби отново се опита да склони мами да напуснат Кабул.
– Ще овладеят положението – отвърна мами. – Този конфликт е
временен. Ще седнат и ще измислят нещо.
– Фариба, тези хора знаят само едно нещо: войната – рече баби. –
Проходили са с бутилка мляко в едната ръка и пушка в другата.
– Кой си ти, че да го кажеш? – възрази мами. – Бил ли си на джи-
хад? Изостави ли всичко, което имаш, и рискува ли живота си? Ако не
бяха муджахидините, досега щяхме да сме съветски слуги, запомни то-
ва. А ти искаш да ни накараш да ги предадем!
– Не ние сме предателите, Фариба.
– Заминавай тогава! Вземи дъщеря си и бягайте. Изпрати ми кар-
тичка. Но мирът идва и аз лично ще го чакам.
Улиците станаха толкова опасни, че баби направи нещо немислимо
– спря Лайла от училище и сам се зае да я обучава. Всеки ден след залез
Лайла отиваше в кабинета му и докато Хекматияр обстрелваше с ракети
Масуд от южните предградия на града, двамата с баби тълкуваха газели-
те на Хафез и стиховете на любимия му афганистански поет Устад Ха-
лили. Баби я учеше да извежда корен квадратен, показа й как да разлага
многочлени на множители и да представя графически уравнения. Кога-
то й преподаваше, изглеждаше променен. Беше в стихията си и й се
струваше по-висок. Гласът му бе по-спокоен и по-дълбок и той не при-
мигваше толкова често. Лайла си го представяше какъв е бил някога, ко-
гато е изтривал с грациозни движения написаното на черната дъска и е
надничал бащински и грижовно в тетрадките на учениците.
Но на нея не й беше лесно да внимава. Постоянно се разсейваше.
– Как се изчислява повърхнината на пирамида? – питаше баби, но
на нея единственото, което й беше в главата, бяха устните на Тарик, го-
рещият му дъх, собственото й отражение в лешниковите му очи. След
онзи случай под дървото тя го беше целувала още два пъти – по-дълго,
по-страстно и, надяваше се, по-умело. И двата пъти се срещнаха в полу-
тъмния проход, където Лайла го беше заварила да пуши в деня на праз-
ничния обяд на мами. Втория път му позволи да пипне гърдите й.
– Лайла?
– Да, баби.
– Пирамида. Повърхнина. Къде си?
111
– Съжалявам, баби. Бях малко… Да видим. Пирамида… Пирами-
да… Една трета от лицето на основата, умножена по височината.
Баби я погледна озадачено и се втренчи в нея, а Лайла се сети как
ръцете на Тарик стискат гърдите й и двамата не спират да се целуват.
Един ден през същия месец юни Гити се прибирала от училище с

две свои съученички. Само на три пресечки от дома й паднала заблуде-
на ракета. По-късно Лайла научи, че Нила, майката на Гити, тичала
нагоре-надолу по улицата, събирала в престилка късове от тялото на дъ-
щеря си и пищяла неистово. Две седмици след това щяха да открият на
един покрив разлагащия се десен крак на Гити все още в найлонов чо-
рап и червена гуменка.
Докато четяха сура „Ал Фатиха“ за Гити в деня след гибелта й,
Лайла седеше потресена в пълната с ридаещи жени стая. За пръв път в
живота й беше умрял някой, когото тя познаваше, с когото беше близка,
когото обичаше. Не можеше да осъзнае необяснимия факт, че Гити вече
я няма. Гити, с която си беше разменяла тайно бележници в клас, чиито
нокти беше лакирала и й беше скубала с пинцети косъмчета от брадич-
ката. Гити, която щеше да се омъжи за вратаря Сабир, беше мъртва. Раз-
късана на парчета. Лайла най-сетне заплака за приятелката си. И всички
сълзи, които не можа да пролее по време на погребението на братята си,
рукнаха.
25
Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гип-

сирана. Водеше се някакъв разговор, но тя сякаш не участваше в него, а
просто подслушваше отдалеч. Тарик говореше, а тя си представяше жи-
вота си като изгнило, прокъсано въже с разпадащи се влакна.
Този августовски следобед на 1992 година беше горещ и задушен, а
те бяха в дневната у Лайла. Мами цял ден се беше оплаквала от стомаш-
ни божи и само преди минути баби я беше завел на лекар въпреки раке-
тите, които Хекматияр изстрелваше от юг. А сега тук беше Тарик, седе-
ше на дивана до Лайла, забил очи в земята и стиснал ръце между коле-
нете си.
И казваше, че напуска.
Не квартала. Не Кабул. А изобщо страната.
Напуска.
112
Пред очите й се завъртяха черни кръгове.
– Къде? Къде ще отидеш?
– Най-напред в Пакистан. В Пешавар. После не знам. Може би в
Индостан. В Иран.
– Колко време?
– Не знам.
– Питам от колко време знаеш?
– От няколко дни. Исках веднага да ти кажа, Лайла, кълна се, но не
посмях. Знаех колко ще се разстроиш.
– Кога?
– Утре.
– Утре?
– Погледни ме, Лайла.
– Утре.
– Заради баща ми. Сърцето му няма да издържи на всичките тези
боеве и убийства…
Лайла зарови лице в ръцете си и ужасен страх изпълни гърдите й.
Хрумна й, че е трябвало да го предвиди. Почти всеки, когото позна-
ваше, си беше събрал багажа и беше заминал. Кварталът обезлюдя и се-
га, само четири месеца, откакто започнаха сраженията между фракциите
на муджахидините, тя почти не срещаше познат по улиците. Семейство-
то на Хасина избяга през май в Техеран. През същия месец Уаджма и
роднините й се преселиха в Исламабад. Родителите на Гити и близките
й заминаха през юни, скоро след като тя бе убита. Лайла не знаеше къде
са отишли – носеше се слух, че са тръгнали за Машхад в Иран. След ка-
то хората си тръгнеха, домовете им оставаха празни за няколко дни, а
после в тях се заселваха хора от милициите или напълно непознати.
Всички напускаха. А сега и Тарик.
– И майка ми вече не е млада – каза той. – Те през цялото време са
толкова уплашени. Погледни ме, Лайла.
– Трябваше да ми кажеш.
– Моля те, погледни ме.
От гърлото й се изтръгна стон. После хлипане. А след това вече
плачеше и когато той понечи да избърше с палец бузата й, отблъсна ръ-
ката му. Беше егоистично и безразсъдно, но беше бясна, че той я изоста-
вя, той, Тарик, който беше като нейно продължение и чиято сянка из-
никваше зад нея във всеки неин спомен. Как можеше да я остави? Тя го
зашлеви. После пак. Вкопчи се в косата му. Наложи се да я стисне за
китките и заговори нещо, което тя не можеше да разбере. Продължи
113
кротко, с разумни доводи; неусетно приближиха чело до чело, нос до
нос и тя отново усети топлината на дъха му.
А когато неочаквано той се наклони към нея, тя стори същото.
През следващите дни и седмици Лайла щеше да се бори като обезу-

мяла да скъта в паметта си всеки миг от онова, което се случи после. Ка-
то почитател на изкуството, бягащ от горящ музей, щеше да грабне как-
вото може – поглед, шепот, стон, – за да го спаси от изпепеляване, да го
съхрани. Ала времето е най-жестокият пожар и в крайна сметка тя не
успя да опази всичко. Но все пак имаше нещо: онази първа раздираща
болка ниско долу. Косите слънчеви лъчи на килима. Петата й, докосва-
ща студената твърда протеза, откачена припряно и паднала помежду им.
Ръцете й около лактите му. Рожденият белег с форма на мандолина под
ключицата му. Лицето му над нейното. Черните му къдри, които гъде-
личкат устните, брадичката й. Ужасът, че ще ги разкрият. Отказът да
повярват в собствената си смелост и дързост. Непознатото върховно
удоволствие, примесено с болка. И погледът, хилядите погледи, с които
я гледаше Тарик – изпълнени със страх, нежност, извинение, неудобс-
тво, но най-вече, най-вече на копнеж.
Последва нервно бързане. Трескаво закопчавани копчета и катара-
ми, разресвани с пръсти коси. После седяха прилепени един до друг, ду-
шейки пламналите си лица, и двамата занемели, и двамата зашеметени
от съдбовността на случилото се. От безумието, което бяха извършили.
Лайла забеляза три капки кръв на килима, нейната кръв, и си предс-
тави как по-късно родителите й ще седят на този диван, без да подози-
рат за греха й. Сетне я връхлетяха срамът, чувството за вина, а часовни-
кът на горния етаж тиктакаше и отекваше гръмко в ушите й. Като чук-
чето на съдия, което не спира да тропа обвинително.
После Тарик каза:
– Ела с мен.
За момент Лайла почти повярва, че е възможно. Тя, Тарик и родите-
лите му заминават заедно. Събират си багажа, качват се на автобус, за-
гърбват цялото това насилие и отиват да намерят блаженство или нево-
ли, но каквото и да бе, щяха да го посрещнат заедно. Нямаше да има
тъжна раздяла, нямаше да живее в убийствена самота.
Можеше да отиде с него. Можеха да са заедно.
И щяха да имат повече следобеди като този.
– Искам да се оженя за теб, Лайла.
За пръв път, откакто лежаха на пода, тя вдигна очи към неговите.
114
Мъчеше се да разгадае чувствата му. Този път не видя закачливост. В
погледа му имаше убеденост и простодушна, но упорита настойчивост.
– Тарик…
– Позволи ми да се оженя за теб, Лайла. Днес. Можем да се оженим
днес.
И той продължи да говори. Как ще отидат в някоя джамия, ще на-
мерят молла, двама свидетели, ще направят бърза никка…
Но Лайла мислеше за мами, неотстъпчива и безкомпромисна като
муджахидините, за изражението й, пропито с озлобление и отчаяние.
Мислеше за баби, който отдавна се беше предал и си оставаше един тъ-
жен и жалък противник на мами.
„От време на време си казвам, че ти си всичко, което имам, моми-
чето ми.“
Такива бяха обстоятелствата в живота й, неизбежните му истини.
– Ще поискам от кака Хаким ръката ти. Той ще ни благослови, Лай-
ла. Сигурен съм.
Тарик не преставаше да говори. Отначало гласът му беше тих, пос-
ле висок, умолителен, увещаващ; лицето му бе изпълнено с надежда,
сетне съкрушено.
– Не мога – каза Лайла.
– Не говори така. Обичам те.
– Съжалявам.
– Обичам те.
Колко дълго беше чакала да чуе тези думи от него?
Колко пъти бе сънувала, че ги изрича? И ето, че най-сетне ги чу, но
по ирония на съдбата те я сломиха.
– Не мога да зарежа баща си – промълви тя. – Аз съм всичко, което
му е останало. И неговото сърце няма да издържи.
Тарик го знаеше. Знаеше, че и тя като него не може да загърби за-
дълженията в живота си, но увещанията продължиха – неговите молби и
нейните откази, неговите предложения и нейните извинения, неговите и
нейните сълзи.
Накрая Лайла го помоли да си тръгне.
На прага го накара да й обещае, че ще замине, без да се сбогува, и
затвори. Облегна гръб на вратата, разтрисана от ударите на юмруците
му, впила една ръка в корема си и притиснала уста с другата, а той гово-
реше отвън и обещаваше, че ще се върне, че ще се върне за нея. Лайла
стоя така, докато Тарик не се измори, докато не се отказа, а после се
вслушваше в неравните му стъпки, докато те заглъхнаха, докато всичко
115
утихна освен оръдейната стрелба по хълмовете и блъсъците на сърцето
й, разтърсващи корема, слепоочията и костите й.
26
Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя

на палещата жега и градът се задушаваше. От дни нямаше ток и венти-
латорите в Кабул бездействаха, едва ли не с насмешка.
Лайла лежеше неподвижно на дивана в дневната с подгизнала от
пот риза. Всяко издишване опарваше върха на носа й. Чуваше родители-
те си да разговарят в стаята на мами. Преди няколко нощи, както и пре-
дишната нощ тя се събуди и й се стори, че чува гласовете им долу. От-
както един куршум проби дупка в портата им, вече разговаряха всеки
ден.
Вън отекна далечният тътен на артилерия, а после, малко по-близо
– трещенето на дълъг картечен откос, последван от още един. В душата
на Лайла също се водеше битка – чувството за вина и срамът се бореха с
убеждението, че онова, което двамата с Тарик извършиха, не е греховно,
че е естествено, добро, красиво, дори неизбежно, подтикнато от опасе-
нието, че никога повече няма да се видят.
Лайла се извъртя на една страна и се опита да си спомни нещо. В
един момент, когато бяха на пода, Тарик отпусна чело върху нейното.
После изрече задъхано нещо, дали беше: „Причинявам ли ти болка?“
или „Това причинява ли ти болка?“
Лайла не можеше да реши кое от двете беше изрекъл.
Причинявам ли ти болка?
Това причинява ли ти болка?
Само две седмици, откакто беше заминал, и ето, че вече се случва-
ше – времето размиваше очертанията на онези отчетливи спомени. Лай-
ла се гмурна надълбоко в съзнанието си. Какво беше казал? Изведнъж й
се стори жизненоважно непременно да е наясно. Тя затвори очи и се
съсредоточи.
С течение на времето щеше постепенно да се уморява от това уп-
ражнение. Щеше да й се струва все по-изтощително да извиква във въ-
ображението си, да отупва от праха, да вдъхва живот на нещо отдавна
мъртво. Щеше да настъпи ден, всъщност години по-късно, когато Лайла
нямаше повече да оплаква загубата му. Или поне не толкова безутешно.
Щеше да дойде ден, когато чертите на лицето му щяха да започнат да
116
избледняват в паметта й, ден, в който нямаше да хуква навън, щом чуе-
ше някоя майка да вика по име сина си, наречен Тарик. Нямаше да й
липсва толкова, колкото сега, когато болката от отсъствието му беше
неин непрестанен спътник – като илюзорната болка в ампутиран
крайник.
Само в редки случаи, докато гладеше риза или люлееше децата си
на люлка, нещо незначително – топлината на килима под краката й в го-
рещ ден или извивката на челото на непознат – щеше да я връща към
спомена за онзи техен следобед. И всичко щеше да нахлува отново.
Непринудеността. Смайващата дързост. Непохватността. Разкъсващата
болка, екстазът, тъгата. Топлината на сплетените им тела.
При този спомен дъхът й щеше да секва.
Но после всичко щеше да отмине. Моментът щеше да отлети. И тя
нямаше да чувства нищо друго освен смътно безпокойство.
Реши, че е казал: „Причинявам ли ти болка?“ Да. Това беше. Лайла
беше щастлива, че си е спомнила.
После баби се провикна от горната площадка. Молеше я да се качи
бързо.
– Съгласи се! – пошушна й той, а гласът му трепереше от едва
сдържана възбуда.
Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в

небето – силите на Хекматияр и Масуд не спираха да се сражават. Лайла
знаеше, че някъде в града някой току-що е умрял и че над някоя рухнала
къща се стеле саван от черен дим. На сутринта по земята щеше да има
трупове. Някои щяха да бъдат прибрани. Други не. После кучетата на
Кабул, които вече бяха харесали човешкото месо, щяха да пируват.
Въпреки това Лайла изпита силно желание да хукне през тези ули-
ци. Едва сдържаше щастието си. Трябваше да си налага да седи кротко,
да не крещи от радост. Баби каза, че тримата ще отидат първо в Пакис-
тан и ще подадат молба за визи. Пакистан, където беше Тарик! Той бе-
ше заминал само преди седемнайсет дни, изчисли развълнувано тя. Ако
мами беше склонила седемнайсет дни по-рано, можеха да пътуват заед-
но. И сега, в този момент, тя можеше да е с Тарик! Но вече нямаше зна-
чение. Тя, мами и баби тръгваха за Пешавар, където щяха да намерят
Тарик и родителите му. Със сигурност щяха да ги открият и заедно да се
заемат с уреждането на документите. А после… кой знае? Кой знае? Ев-
ропа? Америка? Може би, както баби казваше, някъде близо до
морето…
117
Мами беше полегнала, подпряла рамене на таблата на леглото.
Очите й бяха подути. И ровеше в косата си.
Три дни преди това Лайла беше излязла навън да поеме глътка въз-
дух. Стоеше облегната на портата, когато чу силен пукот, мярна нещо,
прелитащо покрай дясното й ухо, а после разхвърчани тресчици. След
смъртта на Гити, след хилядите стрелби и неизброимите ракети, обсипа-
ли Кабул, тъкмо тази единствена кръгла дупка в портата на два-три
пръста от главата на Лайла накара мами да прогледне. Накара я да раз-
бере, че една война й е струвала вече две деца, а тази, сегашната, може
да й струва и последното.
Ахмад и Нур се усмихваха от стените на стаята. Лайла следеше как
очите на майка й шарят виновно от една снимка на друга. Сякаш търсе-
ха съгласието им. Благословията им. Сякаш молеха за прошка.
– Вече нищо не ни задържа тук – каза баби. – Момчетата ни ги ня-
ма, но все още имаме Лайла. Все още ти имаш мен и аз теб, Фариба. Мо-
жем да започнем нов живот.
Баби се пресегна да докосне ръката на мами, а тя не се отдръпна.
На лицето й беше изписано отстъпление. Примирение. Те се хванаха за
ръце, а след миг се залюляха безмълвно в прегръдка. Мами зарови лице
във врата му. Вкопчи се в ризата му.
Тази нощ Лайла дълго не можа да заспи от възбуда. Лежеше и гле-
даше как хоризонтът постепенно се обагря в ярки оттенъци на оранжево
и жълто. Но по едно време въпреки възбудата и пукота на артилерийс-
ката стрелба най-сетне заспа.
И сънува сън.
Двамата са на някакъв плаж. Седнали са на дюшек. Денят е студен
и мрачен, но до Тарик е топло под одеялото, с което са се загърнали. От
тук Лайла вижда колите, паркирани зад ниска ограда с олющена бяла
боя под редица разклащани от вятъра палми. Този вятър насълзява очи-
те й, засипва обувките им с пясък, подмята къдели суха трева от гребена
на една дюна към гребена на друга. Двамата гледат как в далечината
платноходките се катерят по вълните. Около тях кряскат чайки. Нов об-
лак пясък се вдига от ниските голи склонове. После се чува звук, нещо
като песнопение, и тя му разказва какво я е учил преди години баби за
пеещите пясъци.
Той потърква веждата й и избърсва песъчинките от нея. Тя зърва
проблясването на халката му. Еднаква е с нейната – златна и богато
гравирана.
Истина е, казва му. От триенето на песъчинките една о друга.
118
Слушай. Той се заслушва. Мръщи се. Двамата чакат. И го чуват отново
– звук като стенание, когато вятърът е слаб и нежен; като пронизителен
писък, когато вятърът духа силно.
Баби каза, че ще вземат само най-необходимото. Останалото щяха

да продадат.
– С това трябва да преживяваме в Пешавар, докато си намеря
работа.
През следващите два дни те събираха вещите за продан и ги трупа-
ха на големи купчини.
В стаята си Лайла отделяше стари блузи, стари обувки, книги, иг-
рачки. Надникна под леглото и откри жълта стъклена кравичка, която
Хасина й беше дала през едно междучасие в пети клас. Ключодържател
във формата на миниатюрна футболна топка, подарък от Гити. Малка
дървена зебра на колела. Глинен космонавт, който двамата с Тарик на-
мериха в канала. Тогава тя беше на шест, а той на осем години. Лайла си
спомни как се сдърпаха леко кой пръв е видял космонавта.
И мами си събираше вещите. Движенията й бяха неохотни, погле-
дът й – апатичен, разсеян. Тя се разделяше с красивите си чинии, сал-
фетките, всичките си бижута освен брачната халка и повечето си стари
дрехи.
– Няма да продадеш това, нали? – попита Лайла и вдигна сватбена-
та й рокля. Тежките дипли се изсипаха в скута й. Лайла прокара пръсти
по дантелата и панделката около врата, по пришитите перли на
ръкавите.
Мами повдигна рамене, взе роклята от ръцете й и я метна безцере-
монно върху купчина дрехи. Сякаш отскубна лепенка от рана, помисли
си Лайла.
Баби имаше най-мъчителната задача.
Лайла го завари в кабинета да оглежда с печална физиономия раф-
товете с книги. Беше облечен в купена на старо тениска с щампа на чер-
вения мост на Сан Франциско. Над разпенените води се стелеше гъста
мъгла и поглъщаше кулите на моста.
– Нали знаеш старата игра – каза той. – На самотен остров си. И
имаш право на пет книги. Кои избираш? Никога не съм си помислял, че
наистина ще ми се наложи да го правя.
– Ще трябва да ти съберем нова библиотека, баби.
– Хм. – Той се усмихна тъжно. – Не мога да повярвам, че напускам
Кабул. Тук следвах, тук започнах първата си работа, станах баща.
119
Странно ми е, като си помисля, че скоро ще спя под небето на чужд
град.
– И за мен е странно.
– Поемата за Кабул не ми излиза от главата цял ден. Написал я е
Саиб-е Табризи – през седемнайсети век, мисля. Знаех я цялата, но сега
си спомням само два стиха:
Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, нито хилядата сияйни

слънца, скрити зад зидовете му.
Лайла вдигна очи и видя, че той плаче. Прегърна го през кръста.

– О, баби. Ще се върнем, когато войната свърши. Ще се върнем в
Кабул, иншаллах. Ще видиш.
На третия ден сутринта Лайла започна да изнася купчините вещи
на двора и да ги трупа до портата. После щяха да хванат такси и да отка-
рат всичко в заложна къща.
Лайла не преставаше да снове напред-назад и да пренася камари
дрехи и съдове, кашон след кашон с книгите на баби. Към обед, когато
планината от вещи до портата вече стигаше до кръста й, трябваше да е
капнала от умора. Но знаеше, че с всяка крачка се приближава до часа
на срещата си с Тарик, и с всяка крачка нозете й ставаха по-пъргави, ръ-
цете й – по-неуморни.
– Ще ни трябва голямо такси.
Лайла погледна нагоре. Мами се провикваше от спалнята си. Беше
опряла лакти на перваза на прозореца. Ярките слънчеви лъчи огряваха
сивеещата й коса и измъченото слабо лице. Мами беше в същата кобал-
товосиня рокля, която носеше на празничния обяд преди четири месеца,
кокетна рокля за млада жена. Но сега Лайла видя горе една старица.
Възлести ръце, хлътнали слепоочия и уморени очи с тъмни кръгове –
съвършено различна от пълничката жена с кръгло лице, усмихваща се
лъчезарно от онези пожълтели сватбени снимки.
– Две големи таксита – рече Лайла.
Виждаше и баби да трупа в дневната кашони с книги.
– Прибери се, като свършиш – каза мами. – Ще обядваме. Варени
яйца и снощния боб.
– Най ги обичам – отвърна Лайла.
Изведнъж се сети за съня си. Тя и Тарик на дюшек. Океанът. Вятъ-
рът. Дюните.
Запита се как точно звучаха пеещите пясъци.
120
Лайла спря, защото видя сив гущер да излазва от пукнатина в
пръстта. Главата му се стрелна насам-натам, той примига и се шмугна
под един камък.
Тя отново си представи брега. Пеенето на пясъците зазвуча наоко-
ло. И се усили. С всеки миг ставаше по-високо и по-звънко. Засвири в
ушите й. Заглуши всичко останало. Сега чайките бяха пернати мимове,
които отваряха и затваряха неми човки, а вълните се разбиваха на пяна
и пръски, но без рев. Пясъците пееха. Всъщност виеха. Издаваха няка-
къв… може би писък?
Не писък. Не. Свистене.
Лайла пусна книгите в краката си и погледна към небето. Засенчи
очи с една ръка. Последва страховит рев. Зад гърба й блесна бяла свет-
лина. Земята под краката й се люшна.
Нещо горещо и много мощно я блъсна в гърба.
Изтръгна я от сандалите й. Вдигна я нагоре и сега тя летеше, изви-
ваше се, въртеше се във въздуха, виждаше небето, после земята, после
пак небето и пак земята. Край нея профуча горяща греда. И безброй пар-
чета стъкло и й се стори, че вижда всяко стъкълце поотделно – танцуват
около нея, лекичко се удрят едно в друго и улавят слънчевата светлина.
Прекрасни малки дъги.
После Лайла се блъсна в зида. Сгромоляса се на земята. По лицето
и ръцете й се посипаха пръст, чакъл и стъкла. Последното, което усети,
беше как нещо тупна наблизо. Мярна кървав къс. А на него – върха на
червен мост, подаващ се от гъста мъгла.
Движещи се наоколо сенки. На тавана сияе флуоресцентна светли-
на. Появява се женско лице, надвесва се над нея.
Лайла се връща обратно в мрака.
Друго лице. Този път мъжко. Чертите му изглеждат груби и унили.
Устните му се движат, но не издават звук. Лайла чува единствено
звънене.
Мъжът й маха с ръка. Мръщи се. Устните му отново се движат.
Боли я. Не може да диша от болка. Боли я навсякъде. Чаша вода.
Розово хапче. Обратно в мрака.
Пак жената. Дълго лице, тесни очи. Казва нещо. Лайла не чува ни-
що освен звънтенето. Но вижда думите – те се леят от устата на жената
като гъст черен сироп.
Болят я гърдите. Болят я ръцете и краката.
Наоколо се движат сенки.
Къде е Тарик?
121
Защо не е тук?
Мрак. Рой звезди.
Двамата с баби са застанали някъде нависоко. Той сочи към ече-
мично поле. Започва да боботи мотор.
Жената с дългото лице стои над нея и я гледа. Лайла не може да ди-
ша от болка. Някъде свири акордеон.
Слава богу, пак розово хапче. После дълбока Всичко потъва в дъл-
бока тишина.
122
Трета част
27
– Знаеш ли коя съм?

Очите на момичето примигват.
– Знаеш ли какво стана?
Устните на момичето потрепват. Тя затваря очи. Преглъща. Ръката
й докосва леко лявата буза. Мълви нещо. Мариам се навежда по-близо.
– Това ухо – изрича задъхано момичето. – Не чувам.
През първата седмица момичето само спеше с помощта на розовите
хапчета, за които Рашид беше платил в болницата. В съня си промър-
морваше нещо. Понякога ломотеше неразбрано, крещеше, викаше име-
на на хора, които Мариам не познаваше. Плачеше насън, ставаше неспо-
койна, изригваше завивките и тогава Мариам трябваше да я натиска към
леглото. А понякога се напъваше, отново и отново, и повръщаше всич-
ко, което Мариам слагаше в устата й.
Когато не беше неспокойна, тя гледаше мрачно изпод одеялото и
отвръщаше на въпросите на Мариам и Рашид кратко и едва чуто. Някои
дни беше като дете и въртеше наляво-надясно глава, когато Мариам, а
после и Рашид се опитваха да я нахранят. Стисваше зъби, щом Мариам
поднесеше лъжицата към устата й. Но бързо се изморяваше и накрая се
предаваше. След отстъплението следваха пристъпи на плач.
Рашид караше Мариам да маже с антибиотична паста порезните ра-
ни по лицето и врата на момичето и шевовете на рамото й, на китките и
по прасците. Мариам ги превързваше с бинтове, които переше и пак из-
ползваше. И придържаше косата й назад, когато се напъваше да
повърне.
– Колко дълго ще остане? – попита тя Рашид.
– Докато се съвземе. Погледни я. Не е в състояние да си тръгне.
Горкото същество.
Рашид намери момичето, той го изрови изпод развалините.
– Голям късмет, че си бях вкъщи – каза й. Седеше на сгъваем стол
до леглото на Мариам, на което лежеше момичето. – Късмет за теб, ис-
кам да кажа. Изрових те със собствените си ръце. Едно парче желязо, ей
такова – рече той и разтвори палеца и показалеца си, за да й покаже кол-
ко дълго е било парчето, най-малко удвоявайки го според Мариам. –
123
Толкова голямо. Стърчеше от рамото ти. Беше се забило тук, на това
място. Помислих си, че без клещи няма да се оправя. Но сега си добре.
За нула време ще си като нова.
Пак Рашид спаси няколко от книгите на Хаким.
– Повечето бяха станали на пепел. Другите, боя се, бяха
разграбени.
През тази първа седмица той помагаше на Мариам да се грижи за
момичето. Един ден се върна от работа с ново одеяло и възглавница.
Друг – с флакон хапчета.
– Витамини – обясни той.
Рашид донесе на Лайла вестта, че къщата на приятеля й Тарик вече
е окупирана.
– Подарък – обясни той. – От един от командирите на Саяф за три-
ма от неговите хора. Подарък, да му се не види!
Въпросните хора бяха всъщност момчета със загорели детски лица.
Мариам ги виждаше, когато минаваше край къщата – винаги униформе-
ни, те клечаха пред дома на Тарик, играеха карти и пушеха, а калашни-
ците им стояха опрени на стената. Мускулестият, онзи със самодоволна-
та презрителна физиономия, беше главният. А най-малкият беше и най-
кротък, момче, което сякаш не приемаше охотно чувството на безнака-
заност у другарите си. Той бе започнал да се усмихва и да кима за позд-
рав на Мариам. Тогава част от напереното му самодоволство изчезваше
и тя долавяше проблясък на все още не съсипана човещина.
После една сутрин ракети удариха къщата. По-късно плъзна мълва-
та, че са ги изстреляли хазарите от Уахдат. Известно време съседите на-
мираха парчета от разкъсаните тела на момчетата.
– Сами си го изпросиха – каза Рашид.
Мариам мислеше, че момичето е извадило голям късмет, след като
се е отървало със сравнително малки наранявания при взрив, превърнал
къщата й в димящи развалини. А сега лека-полека се съвземаше. Започ-
на да яде повече, вече решеше косата си. Сама се къпеше. Дори слизаше
долу да се храни заедно с Мариам и Рашид.
Но после нахлуваше спомен, нежелан и жесток, и настъпваше леде-
но мълчание или чумерене. Затваряше се в себе си и падаше духом.
Пребледняваше внезапно. Мъчеха я кошмари и пристъпи на тъга. Гаде-
не. А понякога – разкаяние.
– Не биваше да съм тук – каза тя един ден.
Мариам сменяше чаршафите. Момичето седеше на пода със свити
до брадичката крака и гледаше натъртените си колене.
124
– Баща ми искаше да изнесе кашоните. Книгите. Каза, че са много
тежки за мен. Но аз не мирясвах. Бях толкова нетърпелива. Трябваше да
съм вътре, когато това стана.
Мариам разгъна чистия чаршаф и го метна върху леглото. Погледна
момичето, русите й къдрици, тънката й шия и зелените й очи, високите
скули и пълните й устни.
Спомни си я като малка на улицата. Едва проходила, щапукаше
след майка си към фурната или седеше на раменете на брат си – по-мал-
кия, с кичурчето косми на ухото. Играеше на стъклени топчета с момче-
то на дърводелеца.
Момичето я гледаше, сякаш очакваше от нея да й даде някакъв съ-
вет, да й каже нещо окуражително. Но какъв съвет можеше да предложи
Мариам? Какъв кураж? Спомни си деня, когато погребаха нана и колко
малко утеха намери в думите на молла Файзула, който й почете малко
от Корана. „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който
има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на
изпитание.“ Или когато й каза: „Тези мисли не са хубави, Мариам джо.
Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.“
Какво можеше да каже тя на това момиче, за да облекчи мъката му?
Но не се наложи да казва нещо. Защото лицето на момичето се
сгърчи, тя застана на четири крака и прошепна, че ще повърне.
– Чакай! Дръж се. Ще донеса леген. Не на пода. Тъкмо почистих…
Ох, ох! Ходая. Господи.
Около месец след взрива, убил родителите на момичето, някакъв
мъж почука на вратата. Мариам отвори и той й каза за какво е дошъл.
– Един човек иска да те види – рече Мариам.
Момичето се надигна от възглавницата.
– Казвал се Абдул Шариф.
– Не познавам никакъв Абдул Шариф.
– Ами той е тук и пита за теб. Трябва да слезеш и да поговориш с
него.
28
Лайла седна срещу Абдул Шариф – слаб човек с малка глава и по-
дут нос, по който имаше белези от рани, каквито имаше и по бузите му.
Косата му – къса и кестенява, стърчеше като игли в игленик.
– Прощавай, хамшира – каза той, докато оправяше хлабавата си
125
якичка и попиваше с кърпичка челото си. – Боя се, че още не съм се въз-
становил напълно. Още пет дена от… как им викаха на тия хапчета…
сулфа?
Лайла се извъртя на стола така, че здравото й дясно ухо да е по-
близо до него.
– Приятел на нашите ли сте?
– Не, не – отвърна бързо Абдул Шариф. – Извини ме. – Той вдигна
пръст и отпи голяма глътка от водата, която Мариам бе сложила пред
него.
– Трябва май да започна от самото начало. – Той избърса устните
си, после пак челото. – Аз съм предприемач. Имам магазини за облекла,
повечето за мъжки дрехи. Чапани, тумбани, шапки, костюми, вратовръз-
ки – каквото си поискаш. Два магазина тук, в Кабул – в Таймани и в
Шар-е нау, – макар че наскоро ги продадох. И два в Пакистан, в Пеша-
вар. Там е и складът ми. Тъй че пътувам много. Което тези дни – той
тръсна глава и се засмя унило – е, да речем, рисковано. Неотдавна бях
по работа в Пешавар – да взема поръчки, да проверя запасите от стока,
такива неща. И да навестя семейството си. Имаме три дъщери, алхамду-
леллах. Преместих ги с жена ми в Пешавар, след като муджахидините
се хванаха за гушите. Няма да допусна имената им да влязат в списъка
на шахидите. Нито моето, да съм честен. Много скоро и аз ще отида при
момичетата и жена ми, иншаллах. Във всеки случай трябваше да се вър-
на в Кабул преди миналата сряда. Но за беда легнах болен. Няма да те
занимавам с това, хамшира, стига само да кажа, че когато ходех по мал-
ка нужда, сякаш изкарвах парчета натрошено стъкло. Не бих го пожелал
и на Хекматияр. Жена ми, Надя джан, да я благослови Аллах, ме моле-
ше да ида на лекар. Но аз си мислех, че ще се оправя с аспирин и много
вода. Надя джан настояваше, аз виках „не“, тя настояваше, аз се опъвах
и така сума ти време. Има една приказка: На упорито магаре му трябва
упорит магаретар. Този път за жалост надделя магарето. Сиреч аз.
Той изпи остатъка от водата и протегна чашата към Мариам.
– Дано не ставам много нахален.
Мариам я пое и отиде да я напълни.
– Няма нужда да казвам, че трябваше да я послушам. Тя винаги е
била по-разумната, Бог да й дари дълъг живот. Когато се докарах до
болница, изгарях от треска. Не можех да си стоя на краката. Докторката
каза, че имам отравяне на кръвта. Още два-три дни и съм щял да оставя
жена си вдовица.
– Сложиха ме в спешното отделение, запазено, предполагам, за
126
сериозно болни. Ох, ташакор. – Той пое чашата от Мариам и извади от
джоба на сакото си голямо бяло хапче. – Ама пък и колко са големи тия
хапове.
Лайла видя как го погълна. Усещаше, че дишането й е учестено.
Чувстваше краката си натежали, сякаш на тях бяха вързани камъни. Ка-
за си, че човекът не е свършил и все още не й е съобщил най-важното.
Но след секунда щеше да продължи и тя се бореше със силното желание
да стане и да се махне, преди да й е казал неща, които не искаше да чуе.
Абдул Шариф сложи чашата на масата.
– Тъкмо там срещнах твоя приятел, Мохамад Тарик Уализай.
Сърцето на Лайла запрепуска. Тарик в болница? Специално отделе-
ние? За сериозно болни?
Тя преглътна нервно и се размърда на стола. Трябваше да си нало-
жи да е силна. Боеше се, че иначе ще обезумее. Отклони мислите си от
болницата към факта, че не е чувала да назовават Тарик с пълното му
име, откакто двамата се записаха на зимен курс по фарси преди години.
След звънеца учителят ги викаше по списък и казваше името му така –
Мохамад Тарик Уализай. Тогава това й се струваше смешно официално.
– Разбрах от една сестра какво му се е случило – продължи Абдул
Шариф, потупвайки се с юмрук по гърдите, сякаш да помогне на хапче-
то да премине по-лесно. – След всичкото време, което съм прекарал в
Пешавар, аз вече доста добре знам урду. Във всеки случай схванах, че
твоят приятел е бил в пълен с бежанци камион, двайсет и трима души,
които пътували към Пешавар. Близо до границата попаднали на кръсто-
сан огън. Камионът бил ударен от ракета. Може би заблудена, но с тия
хора човек никога не знае, никога. Имало само шестима оцелели и всич-
ките били докарани в същото отделение. Трима починали след двайсет
и четири часа. Две момичета, сестрички, доколкото разбрах, се посъвзе-
ли и били изписани. Твоят приятел беше последният. Беше лежал там
почти три седмици, когато аз постъпих.
Значи беше жив. Но колко тежко беше ранен? – питаше се като обе-
зумяла Лайла. Колко тежко? Очевидно много, щом го бяха сложили в
спешното отделение. Знаеше, че е започнала да се поти, че лицето й го-
ри. Опита се да мисли за нещо друго, нещо приятно като пътуването до
Бамиян и статуите на Буда с Тарик и баби. Вместо това изплуваха обра-
зите на родителите на Тарик – майка му, заклещена в преобърналия се
камион, крещи името му през пушек и дим, ръцете и гърдите й са в пла-
мъци, перуката се топи на главата й…
Лайла съвсем се задъха.
127
– Беше на леглото до моето. Помежду ни нямаше никакви стени,
само завеса. Тъй че го виждах отлично.
Абдул Шариф побърза да си намери занимание и започна да си вър-
ти халката. Вече говореше по-бавно.
– Твоят приятел беше зле, много зле ранен, разбираш ли. Отвред от
него стърчаха гумени тръбички. Най-напред – той се прокашля… – най-
напред си помислих, че тогава е загубил и двата си крака, но сестрата
каза, че само десния, а левият бил ампутиран по-рано. Имаше и вътреш-
ни разкъсвания. Вече го бяха оперирали три пъти. Изрязали бяха части
от органите, но не помня кои. И беше обгорял. Доста лошо. Това е всич-
ко, което ще кажа. Сигурен съм, че си имаш достатъчно кошмари, хам-
шира. Няма смисъл да добавям още към тях.
Тарик вече беше без крака. Тяло с две чуканчета. Без крака. Лайла
помисли, че ще припадне. Със съзнателно и отчаяно усилие тя прогони
мислите си от тази стая, надалеч от този човек, над улиците вън, после
над града и къщите му с плоски покриви и пазари, над лабиринта от тес-
ни улички, превърнати в пясъчни замъци.
– През повечето време беше упоен. Заради болките, нали разбираш.
Но имаше моменти, когато действието на наркотика отслабваше и той
идваше в съзнание. Много го болеше, но беше с ясно съзнание. Говорех
му от леглото си. Разказвах му кой съм, откъде съм. Според мен се рад-
ваше, че има до себе си сънародник.
– Говорех най-вече аз. На него му беше трудно. Гласът му беше
дрезгав и мисля, че го болеше от всяко помръдване на устните. Разказах
му за дъщерите си, за нашата къща в Пешавар и за верандата, която два-
мата със зет ми строим отзад. Както и че съм продал магазините в Кабул
и се връщам да оправя документите. Не беше кой знае колко интересно,
но го разсейвах. Поне така си мисля.
– Понякога и той приказваше. Ломотеше завалено, но горе-долу го
разбирах. Описваше къде е живял. Говореше за чичо си в Газни. За гоз-
бите на майка си и за баща си, който бил дърводелец и свирел на
акордеон.
– Но най-вече говореше за теб, хамшира. Каза, че си… чакай, как го
каза – най-ранният му спомен. Май така беше, да. Мисля, че много дър-
жеше на теб. Не беше чак толкова трудно да се разбере. Балай, виждаше
се с просто око. Но каза, че се радва, задето не си там. Не искал да го
виждаш такъв.
Краката на Лайла отново натежаха, неспособни да помръднат, ся-
каш цялата й кръв внезапно се беше стекла в тях. Но съзнанието й бе
128
свободно и отлетя – профуча като ракета над Кабул, над кафяви скалис-
ти хълмове и пустини, осеяни с туфи дива салвия, през каньони с черве-
ни зъбери и над планини със снежни шапки…
– Когато му казах, че се връщам в Кабул, той ме помоли да те наме-
ря. Да ти кажа, че мисли за теб, че му липсваш. Обещах му. Той много
ми хареса, да знаеш. Личеше си, че е свястно момче.
Абдул Шариф избърса чело с носната си кърпа.
– Събудих се една нощ – продължи той и интересът му към халката
се поднови, – във всеки случай мисля, че беше нощ, но на такива места е
трудно да разбереш. Няма никакви прозорци. Дали е изгрев, дали залез,
просто не знаеш. Но се събудих, а край съседното легло – някаква сума-
тоха. Имай предвид, че и аз самият бях натъпкан с лекарства и постоян-
но изпадах в унес, до степен, че да не мога да кажа кое е било истина,
кое сън. Помня само, че лекарите се бяха струпали край леглото, викаха
за едно, за второ, звъняха алармени звънци, по пода се въргаляха
спринцовки.
– На сутринта леглото беше празно. Попитах една сестра и тя каза,
че се е борил храбро. Нали разбираш?
Лайла смътно усещаше, че кима. Разбираше. Естествено, че разби-
раше. От момента, в който седна срещу този човек, вече знаеше защо е
дошъл и какво ще й каже.
– Отначало, честна дума, отначало дори не повярвах, че съществу-
ваш – говореше той сега. – Мислех си, че бълнува. Може би дори се на-
дявах да не съществуваш. Винаги съм се ужасявал, като е трябвало да
нося лоши вести. Но му обещах. Както ти казах, доста се привързах към
него. Така че минах оттук преди няколко дни. Разпитах за теб, погово-
рих с някои съседи. Посочиха ми тази къща. Разказаха ми какво е стана-
ло с родителите ти. Като чух… ами, обърнах се и си тръгнах. Нямах си-
ли да ти кажа. Реших, че ще ти дойде твърде много. – Абдул Шариф се
пресегна и сложи ръка на коляното й. – Но се върнах. Защото си дадох
сметка, че той е искал да знаеш. Убеден съм. Съжалявам, ще ми се…
Лайла вече не го слушаше. Спомни си деня, когато човекът от Пан-
джшир дойде да ги извести за смъртта на Ахмад и Нур. Спомни си баби
– пребледнял, отпуснат на дивана, и мами – как ръката й литна към ус-
тата, когато чу новината. Този ден Лайла беше видяла колко съсипана е
мами и се уплаши, но не изпита истинска скръб. Не разбра колко ужасна
е загубата на майка й. Днес друг непознат човек носеше вестта за друга
смърт. Сега тя бе тази, която седеше срещу него. Това ли беше наказа-
нието й, възмездието, задето остана безучастна пред страданията на
129
майка си?
Сега си спомни как мами се свлече на пода, как запищя и заскуба
косата си. Но тя не направи дори това. Не можеше да помръдне. И едно
нейно мускулче не трепваше.
Седеше на стола, отпуснала ръце в скута си, зареяла поглед и оста-
вила съзнанието си да лети. То летя, докато намери мястото, красивото
безопасно място, където ечемичните ниви зеленееха, водата беше бист-
ра и хиляди пухчета от тополи танцуваха във въздуха; където баби чете-
ше книга под една акация, а Тарик спеше, скръстил ръце на гърдите си и
където тя можеше да натопи крака в потока и да мечтае под бдящия пог-
лед на божества, изсечени в древна, избеляла от слънцето скала.
29
– Много съжалявам – каза Рашид на момичето и взе паницата с

мастава и кюфтета от ръцете на Мариам, без да я погледне. – Знам, че с
него бяхте много близки… приятели. Все бяхте заедно, още от деца. То-
ва, което се е случило, е ужасно. Прекалено много афганистански мла-
дежи умират така.
Без да откъсва очи от момичето, той протегна нетърпеливо ръка и
Мариам му подаде салфетка.
Години наред Мариам беше гледала как мускулите на слепоочията
му помръдват, докато яде, как прави с една ръка оризени топчета и бър-
ше с опакото на другата мазнината и полепналите в ъглите на устата му
трохи. Години наред той беше ял, без да вдигне поглед, без да й говори,
в осъдително мълчание, нарушавано само от гневно мърморене, недо-
волно цъкане с език или кратка команда за още хляб, още вода.
Сега ядеше с лъжица. Използваше салфетка. Казваше „ако оби-
чаш“, когато искаше вода. И говореше. Оживено и неспирно.
– Ако питаш мен, в лицето на Хекматияр американците въоръжиха
погрешния човек. ЦРУ му даде тонове оръжие през осемдесетте, за да се
бие с руснаците. Руснаците вече ги няма, но оръжието е все още в ръце-
те му и сега той го обръща срещу невинни хора като родителите ти. И
нарича това джихад. Пълно безобразие! Какво общо има джихадът с из-
биването на жени и деца? По-добре ЦРУ да беше въоръжило командира
Масуд.
Веждите на Мариам се вдигнаха от само себе си. Командира Ма-
суд? В главата си чуваше тирадите на Рашид по адрес на Масуд. Че бил
130
предател и комунист. Но Масуд беше таджик, разбира се. Като Лайла.
– Поне е благоразумен човек. Честен и почтен афганистанец, искре-
но заинтересован от мирно решение.
Рашид вдигна рамене и въздъхна.
– Не че американците дават пукната пара, аз да ти кажа. Какво ги е
грижа, че пущуни и хазари, таджики и узбеки се избиват взаимно? Кол-
ко американци могат да различат едните от другите? Не очаквай помощ
от тях, това е. Сега, когато Съветският съюз рухна, ние вече не сме им
нужни. Изиграхме си ролята. За тях афганистанците са кенараб, дупка
на нужник. Извинявай за грозната дума, но е истина. Ти какво мислиш,
Лайла джан?
Момичето смотолеви нещо неразбираемо и побутна едно кюфте в
чинията си.
Рашид кимна дълбокомислено, сякаш бе казала най-умното нещо
на света. Мариам не издържа и извърна поглед настрани.
– Знаеш ли, баща ти, мир на праха му, баща ти и аз много си при-
казвахме за тия неща. Беше, преди да се родиш, разбира се. Непрестан-
но си говорехме за политика. За книги също. Нали, Мариам? Помниш.
Мариам се направи, че не чува, и пийна глътка вода.
– Във всеки случай, надявам се, че не те отегчавам с тия приказки
за политика.
По-късно, когато накисваше чиниите в сапунена вода, Мариам усе-
ти болезнена буца в стомаха си.
Не я интересуваше какво казва той, безсрамните лъжи, фалшивото
съчувствие, нито дори това, че не й беше посягал, откакто изрови моми-
чето от развалините. Ставаше дума за представлението, което играеше.
Опитваше се с подмолни жалки номера да се хареса на момичето. Да му
влезе под кожата.
И изведнъж Мариам проумя, че подозренията й са верни. Разбра с
ужас, зашеметяващ като юмрук в главата, че онова, което се вършеше
пред очите й, не е нищо друго освен ухажване.
Когато най-сетне събра кураж, Мариам отиде в стаята му.
Рашид запали цигара и рече:
– Защо не?
Мариам мигом разбра, че е победена. Донякъде очакваше, донякъде
се надяваше, че той ще отрече всичко, ще се престори на изненадан и
може би дори ще побеснее, като я чуе за какво намеква. И тогава тя ще-
ше да е в силна позиция. Можеше да го накара да се засрами. Но той й
отне решимостта със своето спокойно признание и категоричен тон.
131
– Седни – каза й. Лежеше на кревата си с гръб към стената, свил
дългите си крака. – Седни, преди да припаднеш и да си разбиеш главата.
Мариам усети как рухва върху сгъваемия стол до леглото му.
– Подай ми онзи пепелник.
Подаде му го покорно.
Хрумна й, че Рашид трябва да е вече на шейсет или повече, но
всъщност и самият той не знаеше точната си възраст. Косата му беше
побеляла, но още беше гъста и четинеста. Клепачите му бяха отпуснати,
както и кожата на врата, която се беше сбръчкала и загрубяла. Бузите му
висяха малко повече от преди. Сутрин ходеше леко прегърбен. Но пле-
щите му бяха все така широки, тялото едро, ръцете яки, а коремът му,
който вървеше пред него, все така голям.
Мариам смяташе, че, общо взето, е запазен и остарява значително
по-бавно от нея.
– Трябва да узаконим това положение – каза сега той, като крепеше
пепелника на корема си. Устните му се нацупиха закачливо. – Хората
ще говорят. Не е редно една неомъжена млада жена да живее тук. Зле е
за репутацията ми. И за нейната. А и за твоята също.
– Минаха осемнайсет години – рече Мариам. – И никога не съм те
молила за нищо. За нищичко. Сега те моля.
Той смукна от цигарата и бавно изпусна дима.
– Тя не може просто да остане тук, ако това предлагаш. Не мога да
продължа да я храня и обличам, да й осигурявам подслон. Аз не съм
Червеният кръст, Мариам.
– Но това?
– Какво „това“? Какво? Мислиш, че е прекалено млада ли? Тя е на
четиринайсет. Едва ли може да се нарече дете. Ти беше на петнайсет, не
помниш ли? Майка ми е била на четиринайсет, когато ме е родила. На
тринайсет вече е била омъжена.
– Аз… Аз не го искам – каза Мариам, вцепенена от възмущение и
безпомощност.
– Не ти решаваш. А тя и аз.
– Прекалено стара съм, за да…
– Тя е прекалено млада, ти – прекалено стара. Това са глупости.
– Аз наистина съм стара. Твърде стара, за да ми причиняваш това –
каза Мариам, като стискаше толкова силно дрехата си, че пръстите й по-
беляха. – След всичките тези години да водиш втора жена.
– Не го вземай толкова навътре. Това са нормални неща и ти го зна-
еш. Имам приятели с по две, три, четири жени. Родният ти баща имаше
132
три. Пък и на мое място много мъже, които познавам, щяха да са го нап-
равили отдавна. Знаеш, че е истина.
– Няма да го позволя.
При тези й думи Рашид се усмихна тъжно.
– Има и друг вариант – каза той, като зачеса стъпалото на единия си
крак с напуканата пета на другия. – Тя може да си иде. Няма да застана
на пътя й. Но едва ли ще стигне далеч. Без храна, без вода, без една ру-
пия в джоба и отвсякъде хвърчат куршуми и ракети. Колко дни, мис-
лиш, ще преживее, преди да я отвлекат, изнасилят или хвърлят с преря-
зано гърло в някоя крайпътна канавка? Или и трите заедно? – Той се
прокашля и нагласи възглавницата зад гърба си. – Пътищата са жестоки,
Мариам, повярвай ми. Зад всеки завой дебнат хрътки и бандити. Никак
не бих искал да съм на нейно място, никак. Но, да речем, че по чудо се
добере до Пешавар. И после какво? Имаш ли представа за онези лагери
там? – Той се вторачи в нея през стълб цигарен дим. – Хората живеят
под съдрани кашони. Туберкулоза, дизентерия, глад, престъпност. И то-
ва още преди зимата. После идва студът. Пневмонията. Хората се вкоча-
няват. Лагерите стават ледени гробища. Разбира се – той направи закач-
ливо движение с ръка, – тя може да е на топло в някой от ония пешавар-
ски бардаци. Чух, че бизнесът им процъфтявал. Красавица като нея ще
носи цяло състояние, не мислиш ли? – Остави пепелника на шкафчето и
смъкна краката си от леглото. – Виж – каза с отстъпчив тон, какъвто
един победител може да си позволи. – Знаех, че няма да го преглътнеш
лесно. И наистина не те виня. Но така ще е най-добре, ще видиш. Пог-
ледни го от тази страна, Мариам. Осигурявам на теб помощница в къща-
та, а на нея – убежище. Дом и съпруг. Каквито са времената сега, една
жена има нужда от съпруг. Не си ли забелязала разплаканите вдовици
по улиците? Готови са на всичко за такава възможност. Всъщност това
е… Е, ще кажа, че това си е чиста благотворителност от моя страна. –
Той се засмя. – Мене ако питаш, заслужавам медал.
По-късно, в мрака, Мариам каза на момичето. Момичето дълго
мълча.
– Той иска отговор до сутринта – рече Мариам.
– Може да го получи веднага – обади се момичето. – Отговорът ми
е „да“.
133
30
На другия ден Лайла остана в леглото. Беше под одеялото, когато

сутринта Рашид надникна през вратата и каза, че отива при бръснаря.
Все още не беше станала, когато той се прибра късно следобед и й пока-
за новата си прическа, новия си костюм, купен на старо – син на тънки
кремави райета, и халката, която й беше избрал.
Рашид седна на леглото до нея и изнесе цяло представление, като
развърза бавно панделката, отвори кутийката и извади внимателно хал-
ката. Издаде й тайната, че я е спазарил срещу брачната халка на
Мариам.
– Нея не я интересува, повярвай ми. Няма и да забележи дори.
Лайла се сви в най-далечния край на леглото. Чуваше Мариам долу,
съскането на ютията й.
– Така или иначе, никога не я е носила – рече Рашид.
– Не я искам – обади се тихо Лайла. – Не по този начин. Трябва да я
върнеш.
– Да я върна? – През лицето му премина сянка на нетърпение, но
мигом изчезна. Той се усмихна. – Трябваше да добавя и известна сума –
доста голяма всъщност. Тази е по-хубава – двайсет и два карата злато.
Ще я вземеш ли да видиш колко е тежка? Хайде, вземи. Не щеш ли? –
Той затвори кутийката. – Какво ще кажеш за цветя? Няма да е зле. Оби-
чаш ли цветя? Имаш ли си любимо цвете? Маргарити? Лалета? Люляк?
Никакви цветя? Добре! И аз не виждам смисъл. Просто си помислих…
А пък знам един шивач тук, в Дех-Мазанг. Мислех си, че можем да те
заведем там утре да ти вземе мярка за рокля.
Лайла тръсна глава.
Рашид вдигна вежди.
– Предпочитам… – започна тя.
Той сложи ръка на шията й. Лайла не успя да се сдържи – потръпна
и отскочи назад. Докосването му напомняше на бодлив, стар и мокър
пуловер, облечен на голо.
– Да?
– Предпочитам да стане по-скоро.
Устата му се отвори, а после се разтегли в жълта озъбена усмивка.
– Нетърпелива си – рече той.
Преди посещението на Абдул Шариф Лайла беше решила да тръгне
за Пакистан. Мислеше си да напусне Кабул дори и след като разбра за
134
смъртта на Тарик. Да замине някъде надалеч от тук. Да избяга от този
град, в който на всеки ъгъл дебнеше капан и от всяка тясна уличка из-
скачаха призраци. Може би щеше да поеме този риск.
Но се оказа, че няма как да замине.
Не и с това постоянно гадене.
Не и с това непознато усещане как гърдите й се наливат.
И осъзнаването, че сред цялата тази бъркотия не е забелязала, че е
пропуснала един цикъл.
Лайла си представи, че е в бежански лагер – голо поле и хиляди за-
вързани на пръти найлони, които плющят на ледения вятър. В една от
тези импровизирани палатки тя видя бебе, детето на Тарик, с хлътнало
личице, увиснала челюст, синкава кожа на петна. Представи си как не-
познати къпят мъничкото му телце, увиват го в кафеникав саван и го
спускат в дупка, изкопана в онази брулена от ветрове земя под разоча-
рованите погледи на лешоядите.
Как можеше да избяга сега?
Лайла направи тъжен опис на хората в своя живот. Ахмад и Нур –
мъртви. Хасина – заминала. Гити – мъртва. Мами – мъртва. Баби – мър-
тъв. Сега и Тарик…
Но като по чудо нещо от предишния й живот остана, последната й
връзка с онази, която беше, преди да остане сам-сама. Част от Тарик все
още живееше у нея, пускаше мънички филизи, които щяха да се превър-
нат в крачета и ръчички. Как да изложи на опасност единственото, оста-
нало й от него, от предишния й живот?
Взе решението си бързо. Бяха минали шест седмици от онзи следо-
бед с Тарик. Още малко и Рашид щеше да заподозре истината.
Знаеше, че онова, което прави, е позорно. И коварно, и срамно. И
крайно нечестно. Но въпреки че детето в нея не беше по-голямо от орех-
че, Лайла вече разбираше какво трябва да пожертва като майка. Добро-
детелта беше само първото нещо.
Тя сложи ръка на корема си и затвори очи.
Лайла щеше да си спомня скромната церемония на късчета и отдел-
ни парчета. Кремавите райета на костюма на Рашид. Острата миризма
на одеколона му. Малката резка точно над адамовата му ябълка – беше
се порязал при бръсненето. Грубите възглавнички на пожълтелите му от
цигарите пръсти, когато й сложи халката. Химикалката, която не пише-
ше. Търсенето на друга. Брачното свидетелство. Подписите, неговият
уверен, нейният – треперещ. Молитвите. Огледалото под булото, в кое-
то видя, че Рашид си е подстригал веждите.
135
И там някъде в стаята наблюдаващата Мариам. Въздухът бе нагне-
тен от неодобрението й.
Лайла не посмя да срещне погледа на по-възрастната жена.
Вечерта, легнала под студените му чаршафи, тя го наблюдаваше
как пуска пердетата. Трепереше, преди още пръстите му да разкопчаят
ризата й и да дръпнат шнура на шалварите й. Беше възбуден. Пръстите
му се пипкаха непохватно със собствената му риза, с колана. Лайла виж-
даше изцяло хлътналата му гръд, изхвръкналия му пъп, малката синя ве-
на в средата на пъпа, кичурите бели косми на гърдите му, раменете и
ръцете му до лактите. Усещаше как очите му пълзят по нея.
– Бог да ми е на помощ, но мисля, че те обичам.
Тракайки със зъби, тя го помоли да загаси лампата.
По-късно, когато се увери, че той спи, мушна ръка под дюшека, къ-
дето беше скрила ножа, и поряза върха на показалеца си. После повдиг-
на одеялото и остави кръвта да покапе по чаршафите, на които лежаха.
31
Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на

легло и стъпки по пода над главата й. Беше плисък на вода в банята или
тракане на лъжичка по чаша за чай в спалнята горе. Понякога успяваше
да зърне с крайчеца на окото си неясни очертания на полите на рокля,
шумолящи нагоре по стълбата, скръстени на гърдите ръце, шляпащи
сандали. Но беше невъзможно да не се засичат. Мариам се разминаваше
с момичето по стълбата, в тесния коридор, в кухнята или на вратата, ко-
гато влизаше и излизаше на двора. При такива срещи пространството
между тях се изпълваше с неловко напрежение. Момичето подбираше
полите на дрехата си и изричаше тихо дума-две за извинение, а когато
минаваше забързано покрай Мариам, тя успяваше да я изгледа косо и да
види, че се изчервява. Понякога усещаше по нея миризмата на Рашид.
Надушваше потта му по кожата на момичето, цигарите, сладострастие-
то. За щастие в нейния живот сексът беше затворена страница. От доста
време беше така и сега само при мисълта за мъчителните моменти под
Рашид чувстваше, че ще повърне.
Вечер обаче този умел танц на взаимно избягване трябваше да пре-
късне. Рашид заяви, че те са семейство. Държеше да е така, а семейства-
та трябвало да ядат заедно.
– Какво е това? – питаше, докато пръстите му късаха месото от
136
кокала; представлението с лъжиците и вилиците беше изоставено сед-
мица след сватбата с момичето. – Да не съм се оженил за две статуи?
Хайде, Мариам, кажи й нещо. Къде са ти маниерите?
Смучейки мозъка от кокал, казваше на момичето:
– Но ти не бива да я виниш. Тя е тиха, което е истинска благодат,
защото, уаллах, ако човек няма кой знае какво да каже, трябва да е скъп
на думите. Ние сме граждани, ти и аз, но тя е селянка. Даже не е и от се-
ло. Не. Израсла е в колиба от кал в пущинака. Баща й я скрил там. Ма-
риам, каза ли й, че си харами? Е, такава е. Но не е без качества, ако
трябва да съм честен. Сама ще се увериш, Лайла джан. Първо, издръж-
лива е, второ, работлива е и няма претенции. Ще го кажа така – ако бе-
ше кола, щеше да е волга.
Мариам беше вече на трийсет и три, но думата харами и сега я жег-
ваше болезнено. Все още я караше да се чувства напаст, хлебарка.
Спомни си как нана я дърпаше за китките и викаше: „Ах, ти, непохватно
малко харами. Това ми е наградата за всичко, което изтърпях. Строши
най-ценното нещо в къщата, непохватно харами.“
– Ти – каза Рашид на момичето, – ти, от друга страна, щеше да си
мерцедес. Чисто нов лъскав бенц. Но… Но… – Той вдигна мазния си
показалец. – Човек трябва да полага известни… грижи за мерцедеса. От
уважение към красотата и майсторската му направа, нали разбираш? О,
сигурно си мислиш, че съм луд с тия мои приказки за автомобили. Не
казвам, че сте коли. Просто пояснявам какво мисля.
За да продължи речта си, той върна в чинията си топката ориз, коя-
то беше направил, и пръстите му запобутваха яденето, а погледът му
стана сериозен и замислен.
– Човек не бива да говори лошо за покойниците, още по-малко за
шахидите. И искам да знаеш, че като казвам това, не значи, че се отна-
сям с неуважение към родителите ти, но имам известни… възражения,
задето те, да ги прости Аллах и да ги дари с покой в рая, не бяха много
строги с теб. Прощавай, но е така!
Студеният ненавистен поглед, с който момичето стрелна Рашид, не
убягна на Мариам, но той бе забил очи в мангала и не го забеляза.
– Няма значение. Важното е, че сега съм твой съпруг и на мен се
пада да пазя не само твоята, а и нашата чест, нашите нанг и нсшус. Това
е бремето на съпруга. Остави на мен да се погрижа. Моля те. А ти, ти си
кралицата, маликата, и този дом е твоят дворец. Ако искаш да ти се
свърши нещо, накарай Мариам и тя ще го свърши вместо теб. Нали, Ма-
риам? А ако си пожелаеш нещо, аз ще ти го купя. Такъв съпруг съм аз,
137
ще видиш.
– Всичко, което искам в замяна, е много просто. Да се въздържаш
да излизаш от тази къща сама. Това е всичко. Просто, нали? Ако ме ня-
ма, а ти трябва нещо начаса, трябва ти на всяка цена и не можеш да ме
дочакаш, тогава можеш да изпратиш Мариам и тя ще иде да ти го купи.
Сигурно забелязваш, че се отнасям към теб по-различно. Е, човек не ка-
ра по един и същ начин волга и мерцедес. Би било глупаво, нали? О, ис-
кам също, когато излизаме заедно, да носиш бурка. Заради собствената
ти сигурност, разбира се. Това е най-доброто. Сега има толкова много
похотливи мъже в този град. С долни намерения и готови да обезчестят
дори омъжена жена. Така. Това е всичко.
Той се изкашля.
– Трябва да кажа, че когато не съм вкъщи, Мариам ще е очите и
ушите ми. – На това място той стрелна към Мариам поглед, подобен на
ритник в слепоочието с метален връх на обувка. – Не че съм недовер-
чив. Напротив. Честно казано, ти ми се виждаш много умна за годините
си. Но си все още млада жена, Лайла джан, а младите жени могат да
направят лош избор. Склонни са към пакости. Във всеки случай Мариам
ще е отговорна за теб. И ако стане грешка…
Той не спираше да говори. Мариам седеше и наблюдаваше крадеш-
ком момичето, а Рашид ги засипваше с изискванията и решенията си,
както ракетите засипваха Кабул.
Един ден Мариам беше в дневната и сгъваше ризите на Рашид, кои-

то беше свалила от простора. Не знаеше от колко време момичето е там,
но когато взе една риза и се обърна, я видя да стои до вратата, стиснала
в шепи чаша чай.
– Не исках да те стресна – каза момичето. – Извинявай.
Мариам само я погледна.
Слънцето падаше върху лицето, върху големите й зелени очи и
гладкото чело, върху изпъкналите скули и хубавите гъсти вежди, съвсем
различни от редките и стърчащи косъмчета на Мариам. Русата й коса,
сресана тази сутрин, беше разделена на път.
Мариам видя, че стиска притеснено чашата, че раменете й са скова-
ни и е нервна. Представи си я как седи на леглото и се бори безуспешно
да усмири нервите си.
– Листата сменят цвета си – рече дружелюбно момичето. – Забеля-
зала ли си? Есента ми е любимият сезон. Обичам миризмата на есен, ко-
гато хората горят сухи листа в градините си. Майка ми обичаше най-
138
много пролетта. Познаваше ли майка ми?
– Всъщност не.
Момичето сложи ръка зад ухото си, за да чува по-добре.
– Какво?
Мариам повиши глас:
– Казах, не. Не познавах майка ти.
– Ооо!
– Искаш ли нещо?
– Мариам джан, ще ми се да… За онова, което той каза онази
вечер…
– Канех се да си поговоря с теб по въпроса – прекъсна я Мариам.
– Да, моля те – откликна чистосърдечно и едва ли не нетърпеливо
момичето. И приближи на крачка. Изглеждаше облекчена.
Чуруликаше авлига. Някой теглеше количка и Мариам чуваше
скърцането, тропота на железните колела по неравния път. Не от много
далеч се чу стрелба, един изстрел, последван от още три, а после
безмълвие.
– Няма да съм ти слугиня – каза Мариам. – Дума да не става.
Момичето се сепна.
– Не. Разбира се, че не.
– Може да си малината на двореца, а аз – дехати, но няма да изпъл-
нявам заповедите ти. Чуваш ли ме? Няма да съм ти слугиня.
– Не! Аз не очаквам…
– И ако си мислиш, че можеш да използваш външността си, за да се
отървеш от мен, грешиш. Първа дойдох тук. Няма да се оставя да ме
изхвърлиш.
– Аз не го искам – изрече плахо момичето.
– Освен това раните ти вече заздравяха. Така че можеш да поемеш
своя дял от домакинската работа…
Момичето кимаше бързо. Малко от чая й се изплиска, но тя не
забеляза.
– Да, това е другото, за което слязох – да ти благодаря, че се гри-
жиш за мен.
– Е, нямаше да го правя – озъби се Мариам. – Нямаше да те храня и
да те мия, да се грижа за теб, докато беше зле, ако знаех, че ще се завър-
тиш около мъжа ми и ще ми го откраднеш.
– Да ти го открадна?
– Ще продължа да готвя и да мия чиниите. Ти ще переш и ще чис-
тиш. За останалото ще се редуваме. И още нещо – нямам нужда от
139
компанията ти. Не я ща. Искам да съм сама. Остави ме на мира и аз ще
ти се отплатя за услугата. Само така ще можем да я караме. Такива са
правилата.
Когато свърши, сърцето й биеше лудешки, а устата й беше пресъх-
нала. Никога досега не беше говорила така, никога не беше налагала
толкова категорично волята си. Би трябвало да е въодушевена, но очите
на момичето се бяха насълзили, тъй че удоволствието, което Мариам из-
пита от този изблик на гняв, се оказа незначително и неуместно.
Тя протегна ризите към момичето.
– Сложи ги в шкафа, не в дрешника. Обича белите да са в най-гор-
ното чекмедже, а другите – в средното заедно с чорапите.
Момичето остави чашата на пода и протегна длани да поеме
ризите.
– Съжалявам за всичко това – рече дрезгаво.
– Така и трябва – отвърна Мариам. – Трябва да съжаляваш.
32
Лайла си спомни едно събиране у тях преди години, в ден, когато

мами беше добре. Жените седяха в градината и ядяха черниците, които
Уаджма беше набрала в двора си. Едрите черници бяха бели и розови, а
някои морави като спуканите венички по носа на Уаджма.
– Чухте ли как е умрял синът му? – попита Уаджма и енергично на-
тъпка пълна шепа черници в хлътналата си уста.
– Удавил се е, нали? – каза Нила, майката на Гити. Май в езерото
Гарга.
– Но знаете ли, знаете ли, че Рашид… – Уаджма вдигна пръст, взе
да кима, дъвчейки, и ги накара да чакат, докато преглътне черниците. –
Знаете ли, че по онова време той пиеше и точно този ден бил безобразно
пиян? Самата истина. Безобразно пиян, казват. Още сутринта се наливал
с шараб. По пладне се проснал в несвяст на един шезлонг. Топ да гръм-
нел, нямало да трепне.
Лайла си спомни как Уаджма закри уста и се оригна; как мушеше
език между малкото останали й зъби.
– Представете си какво е станало после. Момчето влязло във вода-
та, без да го видят. Намерили го малко по-късно с лицето надолу. Хора-
та се втурнали да помагат – половината да свестяват детето, а другите
да свестяват бащата. Някой се навел над детето и направил онова…
140
дишане уста в уста. Ама било безполезно. Всички го разбрали. Момчето
било мъртво.
Лайла си спомни как Уаджма вдигна пръст и изрече с треперещ на-
божен глас:
– Затова свещеният Коран забранява шараба. Защото винаги трез-
вият плаща за греховете на пияния. Така се получава.
Тъкмо тази история се въртеше в главата на Лайла, след като съоб-
щи на Рашид, че чака бебе. Той тутакси се метна на колелото си, отиде в
една джамия и се помоли да е момче.
Същата вечер тя гледаше как Мариам побутва парче месо из чиния-
та си. Тримата бяха заедно, когато Рашид обяви новината с висок и дра-
матичен глас – никога дотогава Лайла не беше ставала свидетел на така-
ва възторжена жестокост. Миглите на Мариам потрепнаха. Лицето й
пламна. Седеше мрачна и изглеждаше съкрушена.
После Рашид се качи да си слуша радиото, а Лайла помогна на Ма-
риам да раздигне софрата.
– Не мога да си представя какво си сега – рече Мариам, докато съ-
бираше зрънца ориз и трохи хляб, – щом преди беше мерцедес.
Лайла изпробва по-духовита реакция.
– Влак? Може би реактивен самолет?
Мариам се изпъна и рече:
– Не си мислиш, надявам се, че това ще ти е оправдание да не си
вършиш работата.
Лайла понечи да отговори, но размисли. Каза си, че Мариам е един-
ственият невинен участник в тази комбинация. Мариам и бебето.
По-късно, в леглото му, Лайла се разплака.
– Какво й е? Рашид вдигна брадичката й, искаше да знае. Болна ли
е? Бебето ли, нещо лошо става с бебето ли? Не? Да не би Мариам да я
тормози? Това е, нали?
– Не.
– Уаллах о биллах, ще сляза и ще я науча аз нея. За каква се мисли,
че да те…
– Не!
Той се беше надигнал и тя трябваше да го сграбчи за ръката и да го
дръпне.
– Недей! Не! Тя е добра с мен. Трябва ми минутка, това е всичко.
Ще се оправя.
Той седна до нея и я загали по врата. Шепнеше нещо. Ръката му се
плъзна бавно надолу по гърба й, после нагоре. Притисна се в тялото й и
141
оголи кривите си зъби.
– Да видим тогава – измърка – дали не мога да ти помогна да се
почувстваш по-добре.
Първо дърветата – онези, които не бяха отсечени за огрев – се раз-
делиха с обагрените в жълто и охра листа. После нахлуха ветровете,
студени и сурови, и зафучаха бясно из града. Те обрулиха и последните
есенни листа и дърветата заприличаха на призраци на фона на немеещи-
те кафяви хълмове. Първият сняг беше слаб и снежинките се топяха,
преди да стигнат земята. После пътищата замръзнаха, снегът затрупа
покривите, преспите стигнаха до средата на заскрежените прозорци.
Със снега дойдоха и хвърчилата, някога господари на зимното кабулско
небе, а днес плахи нарушители на територия, за която претендираха ра-
кети и изтребители.
Рашид постоянно носеше вкъщи новини за войната и Лайла се
объркваше от обясненията му кой с кого е, кой на кого е верен. Саяф се
биеше с хазарите, хазарите се биеха с Масуд.
– А той, разбира се, се бие с Хекматияр, който има подкрепата на
Пакистан. Тия двамата – Масуд и Хекматияр, са смъртни врагове. Саяф,
той пък е на страната на Масуд. А Хекматияр напоследък подкрепя
хазарите.
Колкото до непредсказуемия узбекски командир Достум, каза Ра-
шид, никой не бил наясно с кого ще се съюзи. През осемдесетте Достум
се сражавал срещу руснаците на страната на муджахидините, но изме-
нил на каузата и след изтеглянето на Съветската армия оказал помощ на
марионетния комунистически режим на Наджибула. Дори получил ме-
дал, който му връчил самият Наджибула, но това било, преди отново да
дезертира и да се върне при муджахидините. Според Рашид засега Дос-
тум подкрепял Масуд.
В Кабул, особено в западната му част, бушуваха пожари и над зат-
рупаните в сняг къщи се стелеха черни облаци дим. Закриваха се посол-
ства. Затваряха се училища. Кръвта на ранените изтичала в чакалните на
болниците, разправяше Рашид, а в операционните ампутирали крайници
без упойка.
– Но ти не се притеснявай – казваше той. – Като си с мен, няма
страшно, цвете мое. Ако някой се опита да ти навреди, ще му изтръгна
джигера и ще го накарам да го сдъвче.
Тази зима накъдето и да се обърнеше, Лайла се блъскаше в стени.
Мислеше си с копнеж за необятните небеса от детството си, за дните,
когато с баби ходеха на турнирите бузкаши, а с мами на пазара; за
142
дните, когато тичаше на воля по улиците и одумваше момчетата с Гити
и Хасина. Нейните дни, когато седеше с Тарик върху постеля от детели-
на на брега на някой поток и двамата си разменяха гатанки и бонбони и
гледаха залеза.
Но да мисли за Тарик беше опасно, защото, преди да успее да спре,
го виждаше да лежи със стърчащи от изгореното му тяло тръбички. По-
добно на паренето, изгарящо напоследък гърлото й, в гърдите й се нади-
гаше сковаваща болка. Краката й отмаляваха и трябваше да се хване за
нещо.
Лайла прекара зимата на 1992 година, заета с къщна работа – мете-
ше, бършеше мухъла от тиквено жълтите стени на спалнята им с Рашид,
переше на двора в голям меден леген. Понякога сякаш кръжеше над
собственото си тяло и се гледаше как клечи до легена, запретнала ръка-
ви, и със зачервени пръсти изстисква потниците на Рашид. Тогава се
чувстваше безпомощна като корабокрушенец, преплувал мили, без да
съзира бряг.
Когато беше прекалено студено, за да излиза навън, Лайла се върте-
ше из къщи. Обикаляше коридора, плъзгайки нокът по стената, тътреше
се нагоре-надолу по стълбите с неизмито лице и рошава коса. Вървеше
така, докато не налетеше на Мариам, която я стрелваше с мрачен поглед
и продължаваше да изкормва чушки и да орязва тлъстините на месото.
Стаята се изпълваше със злокобно мълчание и Лайла едва ли не вижда-
ше безмълвната враждебност, която се излъчваше от Мариам, като горе-
щи вълни от напечен асфалт. Тогава се прибираше в стаята си, сядаше
на леглото и гледаше как снегът вали.
Един ден Рашид я заведе в работилницата си.
Когато излизаха заедно, той вървеше редом с нея, стиснал лакътя й.
За Лайла вървенето по улиците се беше превърнало в упражнение по бе-
зопасно ходене. Очите й все още се нагаждаха към ограничената види-
мост през мрежата на бурката, краката й все още се заплитаха в полите.
Изпитваше постоянен страх да не се спъне и да не падне, да не си счупи
глезен, ако стъпи в дупка. Но въпреки това намираше известно удобство
в анонимността, която й осигуряваше бурката. Нямаше да я разкрият,
ако срещнеше стари познати. Нямаше да й се наложи да вижда изнена-
дата в очите им, съжалението или злорадството заради падението й, за-
ради провала на големите й амбиции.
Работилницата на Рашид беше по-просторна и по-светла, отколкото
си я беше представяла. Той я накара да седне зад отрупания му тезгях,
върху който бяха разхвърляни подметки и парчета кожа. Показа й
143
чукчетата си, обясни й как работи шмиргелът, а гласът му кънтеше
гордо.
Опипа корема й, не през ризата, а под нея. Пръстите му бяха студе-
ни и груби и по опънатата й кожа сякаш застърга кора от дърво. Лайла
си спомни ръцете на Тарик, нежни, но силни, изпъкналите вени, които й
се струваха толкова мъжествени.
– Бързо расте – каза Рашид. – Голямо момче ще е. Синът ми ще е
пехливан! Като баща си.
Лайла придърпа надолу блузата си. Изпълваше я страх, когато той
говореше така.
– Спогаждате ли се с Мариам?
Тя кимна.
– Хубаво. Хубаво.
Не му каза, че за пръв път са стигнали до истински бой.
Случи се преди няколко дни. Лайла отиде в кухнята и свари Мари-
ам да отваря рязко чекмеджета и да ги затръшва. Каза, че търси дългата
дървена лъжица, с която бъркала ориза.
– Къде си я забутала? – извъртя се тя към Лайла.
– Аз ли? Не съм я пипала. Почти не влизам тук.
– Забелязах.
– Това обвинение ли е? Ти искаше да е така, помниш ли? Каза, че
ти ще готвиш. Но ако настояваш да се сменим…
– Значи казваш, че са й пораснали крака и е избягала. Теп, теп, теп.
Това ли е станало, дете!
– Казвам, че… – Лайла се помъчи да запази спокойствие. Обикно-
вено успяваше да преглътне подигравките и упреците на Мариам. Но
глезените й се бяха подули, болеше я глава и този ден паренето в гърди-
те беше нетърпимо. – Казвам, че може да си я сложила на друго място.
– На друго място? – Мариам дръпна едно чекмедже и шпатулите и
ножовете в него издрънчаха. – От колко време си тук? От няколко месе-
ца. А аз живея в тая къща от деветнайсет години, момиче. И държа тази
лъжица в това чекмедже от времето, когато си се напикавала.
– И все пак – рече Лайла, стиснала зъби, за да не избухне – възмож-
но е да си я сложила другаде и да си забравила.
– Възможно е и ти да си я скрила някъде, за да ме вбесиш.
– Ти си една намусена нещастница – каза Лайла.
Мариам се сепна, но бързо се окопити и изстреля презрително:
– А ти си курва. И крадла. Крадлива курва, ето каква си!
После двете закрещяха. Грабнаха тенджери, но все пак не ги
144
запратиха една срещу друга. Започнаха да се наричат с имена, които се-
га я караха да се изчервява. От тогава не си говореха. Лайла все още бе-
ше потресена от своята избухливост, но истината беше, че в известен
смисъл скандалът й допадна, хареса й да крещи на Мариам, да я кълне,
да има мишена, в която да запраща кипящия си гняв и своята мъка. Лай-
ла се чудеше дали и Мариам не изпитва същото.
После хукна по стълбите и се хвърли на леглото на Рашид. Долу
Мариам продължаваше да крещи:
– Да пукнеш дано! Да пукнеш!
Лайла лежеше и стенеше, заровила глава във възглавницата. Извед-
нъж й домъчня за родителите й и изпита такава болка, каквато не беше
изпитвала от онези кошмарни дни след взрива. Лежа там, сграбчила чар-
шафите, докато внезапно дъхът й секна. Тя се надигна и се хвана за
корема.
Бебето току-що беше ритнало за пръв път.
33
Рано една сутрин през пролетта на 1993 година Мариам стоеше до

прозореца на дневната и гледаше как Рашид извежда момичето. Тя
пристъпваше тромаво, приведена в кръста и закрилнически преметнала
ръка през издутия си корем, който приличаше на тъпан под бурката.
Загрижен и крайно внимателен, Рашид я придържеше за лакътя и я во-
деше през двора като пътен полицай. Направи й знак да почака, хукна
към портата, отвори я и я подпря с крак, после й махна да приближи.
Когато тя стигна до него, той я хвана за ръката и й помогна да мине през
прага. Мариам едва ли не го чуваше да казва: „Внимавай в краката си,
така, цвете мое, полека.“
Върнаха се привечер на другия ден.
Мариам видя Рашид, който влезе пръв. Той не задържа портата и тя
без малко да халоса момичето в лицето. Рашид прекоси двора с бързи
крачки. Мариам забеляза сянка на лицето му, смрачено под бакърената
светлина на здрача. Вътре той си свали палтото и го хвърли на дивана.
Мина покрай Мариам, като едва не я помете, и рече сопнато:
– Гладен съм. Слагай вечерята.
Входната врата се отвори. Мариам надникна в коридора и видя мо-
мичето с увит в повой вързоп на сгънатата лява ръка. Единият й крак бе
отвън, а другият подпираше вратата да не се затръшне. Беше се привела
145
и пъшкаше, опитвайки се да вдигне книжната торба с нещата, която бе
оставила на земята, за да си отвори. Усилието беше изкривило лицето й.
Тя вдигна очи и видя Мариам.
Мариам се обърна и отиде в кухнята да стопли яденето на Рашид.
– Сякаш някой върти отвертка в ухото ми – каза Рашид и разтърка
очи. Стоеше на вратата на Мариам с подпухнали очи и само по завързан
хлабаво тумбан. Побелялата му коса беше разчорлена. – Този рев… Не
го издържам.
Долу момичето ходеше напред-назад с бебето и се опитваше да му
пее.
– От два месеца не съм спал като хората нито една нощ – рече Ра-
шид. – Стаята вони като помийна яма. Навсякъде се въргалят насрани
пелени. Оная нощ настъпих една.
Вътрешно Мариам се усмихна с перверзно задоволство.
– Изкарай я навън! – изкрещя през рамо Рашид. – Не можеш ли да я
пратиш на двора?
Пеенето спря за кратко.
– Ще хване пневмония!
– Вече е лято!
– Какво?
Рашид стисна зъби и извика по-високо:
– Казвам, че навън е топло!
– Няма да я пратя навън!
Пеенето пак започна.
– Понякога, кълна се, че понякога ми иде да сложа това същество в
сандък и да го пусна по река Кабул. Като малкия Мойсей.
Мариам не го беше чувала да нарича дъщеря си с името, което й бе-
ше дала майка й – Азиза. Скъпоценна. Все „бебето“ или когато беше бе-
сен – „това същество“.
Някои нощи Мариам ги подслушваше как се карат. Отиваше на
пръсти до вратата им и го чуваше да се оплаква от бебето, все от „бебе-
то“ – от непрестанния му рев, миризмите, играчките, в които се спъвал,
от това, че тя не обръщала внимание на мъжа си, защото то постоянно
искало да яде, да го оригват, преобличат, разхождат, носят на ръце. Мо-
мичето на свой ред го кореше, че пуши в стаята, че не дава детето да
спи при тях. Имаше други спорове на по-нисък глас.
– Докторът каза шест седмици.
– Не още, Рашид. Не. Остави ме, Хайде. Не го прави.
– Вече минаха два месеца.
146
– Шшшт. Ето на. Събуди го. – После по-остро: – Хош шоди! Сега
щастлив ли си?
Мариам се прокрадваше обратно в стаята си.
– Не можеш ли да помогнеш? – питаше сега Рашид. – Трябва да
има нещо, което да можеш да направиш.
– Какво разбирам аз от бебета? – отвърна Мариам.
– Рашид! Може ли да донесеш шишето? На шкафа е. Тя не ще да
суче. Искам пак да опитам с шишето.
Писъкът на бебето се надигна и разцепи главата му като сатър.
Рашид стисна очи.
– Това същество е военен диктатор. Хекматияр. Лайла е родила
Гулбудин Хекматияр, казвам ти.
Мариам гледаше как дните на момичето минават изцяло в кърмене,
люлеене, дундуркане, разхождане. Дори когато бебето спеше, имаше пе-
лени, които трябваше да се перат, да се киснат в кофа с дезинфектант,
който момичето бе настояло Рашид да купи. Трябваше да заглажда нок-
ти с пиличка, да пере ританки и пижамки и да ги простира да съхнат.
Тези дрешки, както и други неща, свързани с бебето, ставаха повод за
разправии.
– Какво им е? – питаше Рашид.
– Момчешки са.
– И ти си мислиш, че разбира разликата? Малко ли се охарчих за
тях? И още нещо, не ми харесва тонът ти. Приеми го като
предупреждение.
Всяка седмица без изключение момичето нагряваше черен железен
мангал на огъня, хвърляше в него щипка семена от диво седефче и на-
сочваше с ръка дима към бебето си, за да пропъди злото.
За Мариам беше изтощително да наблюдава неспирния ентусиазъм
на момичето, но трябваше да признае, макар и само пред себе си, че до-
някъде й се възхищаваше. Удивляваше се, че очите й греят от обожание
дори сутрин, когато клюмаше от умора и беше бледа като восък, след
като цяла нощ бе разнасяла детето на ръце. Избухваше в смях, когато то
пръцкаше. Очароваха я и най-малките промени у него и обявяваше
всичко, което то правеше, за изумително.
– Виж! Протяга ръчичка към дрънкалката. Колко е умничка!
– Ще извикам пресата – отвръщаше Рашид.
Всяка вечер имаше демонстрации. Когато момичето настояваше
той да види нещо, Рашид повдигаше осеяния си със сини вени гърбав
нос и хвърляше отегчен кос поглед към бебето.
147
– Гледай. Гледай как се смее, като щракам с пръсти. Ето! Видя ли?
Рашид изсумтяваше и се надвесваше над чинията си. Мариам пом-
неше как навремето присъствието на момичето го запленяваше. Всичко,
което тя казваше, му доставяше удоволствие, събуждаше любопитство-
то му, караше го да вдига глава от чинията и да кима одобрително.
А сега, когато беше изпаднала в немилост, Мариам трябваше да се
радва и да се чувства отмъстена. Но колкото и да е странно, не беше та-
ка. Ни най-малко. Мариам с изненада осъзна, че й е жал за нея.
По време на вечеря момичето даваше воля на неспирните си стра-
хове и тревоги. На върха на списъка беше пневмонията, от която се пла-
шеше при всяко най-безобидно покашляне. Следваше дизентерията,
чийто призрак се надигаше при всяко по-рядко ако. Всеки лек обрив бе-
ше лещенка или морбили.
– Не бива да се привързваш толкова – каза една вечер Рашид.
– Какво искаш да кажеш?
– Оная вечер слушах радио. „Гласът на Америка“. Чух интересна
статистика. Казаха, че в Афганистан едно от всеки четири деца ще умре,
преди да навърши пет години. Това е, което казаха. Обаче те… Какво?
Какво? Къде отиваш? Ела тук, върни се. Веднага ела тук! – извика той и
погледна объркан Мариам. – Какво й става?
Мариам тъкмо си лягаше, когато караницата пак започна. Беше го-
реща лятна нощ, типична за месец capamau в Кабул. Отдавна не беше
валяло. Мариам отвори прозореца, после го затвори, защото отвън не
нахлу свеж въздух, а само комари. Тя усещаше как жегата се надига от
земята, прониква през разкъртените дъски на бараката в двора, както и
през стените на стаята й. Обикновено разправията свършваше за някол-
ко минути, но мина половин час, а тя не само продължаваше, но и се
ожесточаваше. Мариам чу, че Рашид започна да крещи. Гласът на
момичето, по-тих от неговия, беше неуверен и писклив. Скоро и бебето
ревна.
После Мариам чу рязкото отваряне на вратата им. На сутринта ще-
ше да види отпечатъка от дръжката върху стената на коридора. Седеше
в кревата си, когато Рашид влетя в стаята й.
Беше по бели долни гащи и фланела с жълти петна от пот под миш-
ниците. На краката си беше нахлузил джапанки. Държеше кафявия ко-
лан, който си беше купил за своята никка с момичето, и навиваше около
юмрука си края с дупките.
– Това е твое дело. Знам – изръмжа той и тръгна към нея.
Мариам се измъкна от кревата и започна да отстъпва назад. Ръцете
148
й се кръстосаха инстинктивно пред гърдите, където обикновено я
удряше най-напред.
– За какво говориш? – заекна тя.
– Отблъсква ме. Ти я учиш да го прави.
С времето Мариам беше станала безчувствена към презрението и
забележките, присмеха и укорите. Но не можеше да овладее страха си.
През всички тези години тя се разтреперваше от ужас, когато той се оз-
лобяваше, навиваше стегнато колана около юмрука си, а кожата скърца-
ше и кръвясалите му очи святкаха. Беше страхът на пусната в клетката
на тигъра коза в мига, когато звярът вдига поглед от лапите си и започва
да ръмжи.
Сега вече и момичето беше в стаята. Очите й бяха широко отворе-
ни, лицето – изкривено от уплаха.
– Трябваше да се сетя, че ти ще я развалиш – кресна злобно Рашид
на Мариам.
Той замахна с колана и го изпробва на бедрото си. Катарамата
издрънча.
– Спри, бас! – извика момичето. – Не бива така, Рашид.
– Връщай се в стаята.
Мариам отново заотстъпва назад.
– Не! Не го прави!
– Веднага!
Рашид пак вдигна колана и този път замахна към Мариам.
После стана нещо смайващо – момичето се хвърли към него, сграб-
чи с две ръце лакътя му и се опита да го събори, но успя само да увисне
на ръката му. Така или иначе, забави настъплението му срещу Мариам.
– Пусни ме! – изкрещя той.
– Добре, прав си. Но не прави това. Моля те, Рашид, без бой! Моля
те, недей!
Те продължиха да се боричкат – момичето, увиснало на ръката му и
умоляващо, и Рашид, който се опитваше да се освободи от хватката, без
да изпуска от очи Мариам, която беше толкова слисана, че не
помръдваше.
В крайна сметка Мариам разбра, че няма да има бой, не и тази нощ.
Той й беше дал да разбере каквото трябва. Рашид остана така още ня-
колко минути с вдигната ръка, запъхтян и с лъснало от пот чело. После
свали бавно ръката си. Краката на момичето стигнаха пода, но тя про-
дължи да го стиска, сякаш не му вярваше, тъй че той трябваше да изт-
ръгне със сила ръката си от впитите й пръсти.
149
– Не ти се е разминало – каза той и преметна колана през рамо. –
Не ви се е разминало и на двете. Няма да ме правите на глупак в собс-
твения ми дом.
После хвърли на Мариам един последен убийствен поглед и избута
момичето навън.
Когато чу вратата им да се затваря, Мариам се мушна в леглото, за-
рови глава под възглавницата и зачака треперенето да премине.
Тази нощ се събуди три пъти. Първия път от грохота на ракетите на
запад, откъм Картехчар. Втория път от плача на бебето долу, шъткането
на момичето, удрянето на лъжица по шише с мляко. Накрая беше от
жаждата, която я вдигна от леглото.
Долу дневната тънеше в мрак с изключение на лунен лъч, процеж-
дащ се през прозореца. Мариам чуваше бръмченето на муха, зърна очер-
танията на чугунената печка в ъгъла, стърчащия от нея кюнец, който
точно под тавана правеше остра чупка.
На път за кухнята се препъна. В краката й имаше нещо. Когато очи-
те й свикнаха с тъмнината, видя момичето и бебето да лежат върху дю-
шек на пода.
Момичето спеше на една страна и похъркваше. Бебето беше будно.
Мариам запали газената лампа на масата и клекна. И на светлината за
пръв разгледа бебето отблизо, кичура тъмна коса, лешниковите очи с
гъсти мигли, розовите бузки и устните с цвят на зрял нар.
Имаше чувството, че и бебето я разглежда. Лежеше по гръб с из-
въртяна настрани главичка и гледаше Мариам със смесица от радост,
объркване и подозрение. Зачуди се дали лицето й го е изплашило, но в
този миг то нададе щастлив писък и тя разбра, че е благосклонно към
нея.
– Шшшт – пошушна Мариам. – Ще събудиш майка си, нищо че е
глуха с едното ухо.
Ръката на детето се събра в юмруче. Юмручето се вдигна, отпусна
се и намери път към устата му. Напъхало го цялото, то успя да се усмих-
не на Мариам и по устните му лъснаха мехурчета слюнка.
– Я се виж. На нищо не приличаш в тия проклети момчешки дреш-
ки. И така увита в тая жега. Нищо чудно, че още не си заспала.
Мариам отметна одеялцето и с ужас видя отдолу още едно. Зацъка
с език и щом махна и него, бебето се разсмя облекчено и размаха ръце
като крилца на птичка.
– Така е по-добре, нали?
Мариам понечи да стане, но бебето сграбчи кутрето й. Пръстчетата
150
му се стегнаха около него. Бяха топли, меки и влажни от слюнка.
– А-гууу – изгука то.
– Добре, бас, пусни ме.
Стиснало кутрето й, то зарита.
Мариам си измъкна пръста. Бебето се усмихна и издаде низ от гър-
горещи звуци. Юмручето пак попадна в устата му.
– От какво си толкова щастлива? А? На какво се смееш? Не си чак
толкова умна, както разправя майка ти. Баща ти е животно, а майка ти е
глупачка. Нямаше да се смееш толкова, ако го знаеше. Не, нямаше. Зас-
пивай, хайде. Заспивай.
Мариам се надигна и направи няколко крачки, преди да чуе онези
мрънливи звуци, които предвещаваха голям рев, и се върна.
– Какво има? Какво искаш от мен?
Бебето грейна в беззъба усмивка.
Мариам въздъхна, приседна до него, остави го да сграбчи пръста й
и се загледа как то свива пухкавите си крачета и рита във въздуха, пису-
кайки. И седя така, докато бебето не спря да мърда и не започна да по-
хърква лекичко.
Присмехулниците пееха весело на двора, а когато литваха, крилата
им улавяха сияйната лунна светлина, процеждаща се през облаците.
Гърлото й изгаряше от жажда, а краката й се схванаха, но мина доста
време, преди да си измъкне пръста от ръчичката на бебето и да стане.
34
Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза,

толкова близо до лицето на бебето си, че да гледа как големите му зени-
ци се разширяват и свиват. Лайла обичаше да прокарва пръст по нежна-
та мекичка кожа, по гривничките на малките му китки, по трапчинките
на лактите му. Понякога полагаше Азиза на гърдите си и опряла устни
на върха на главичката й, шепнеше неща за Тарик, бащата, когото тя ня-
маше да познава и чието лице никога нямаше да види. Лайла й разказва-
ше за дарбата му да отгатва гатанки, за неговите хитрини и лудории, за
непринудения му смях.
– Той имаше най-прекрасните мигли, гъсти като твоите. Хубава
брадичка, прав нос, високо чело. О, баща ти беше красавец, Азиза. Беше
съвършен. Съвършен като теб.
– Но внимаваше никога да не споменава името му.
151
Понякога улавяше Рашид да гледа много особено детето. Преди ня-
колко вечери, докато седеше на пода на спалнята и с бръснарско ножче
изрязваше мазол от крака си, той попита нехайно:
– Какво имаше между вас двамата?
Лайла го погледна озадачено, сякаш не беше разбрала въпроса.
– Лайли и Меджнун. Ти и сакатият. Какво имаше между него и теб?
– Беше мой приятел – отвърна тя, като се постара гласът й да е ра-
вен, и се зае припряно да приготвя шише на бебето. – Ти го знаеш.
– Не знам какво знам. – Рашид остави люспите от мазола на перваза
и се тръшна на леглото. Пружината изскърца силно в знак на протест.
Той разтвори крака и се хвана за чатала. – И като… приятели двамата
правили ли сте нещо нередно?
– Нередно ли?
Рашид се засмя безгрижно, но Лайла усещаше погледа му – студен
и изпитателен.
– Чакай да видим сега. Добре, целувал ли те е някога? Слагал ли си
е ръката, където не й е мястото?
Лайла потрепери от възмущение – или поне се надяваше да изглеж-
да така. Усещаше сърцето си в гърлото.
– Беше ми като брат.
– Чакай сега – приятел или брат?
– И двете. Той…
– Кое от двете?
– Беше и двете.
– Но братята и сестрите са любопитни един към друг. Да. Понякога
братчето позволява на сестричката да види пишката му, а пък
сестричката…
– Отвращаваш ме – каза Лайла.
– Значи нямаше нищо.
– Не искам да говоря повече за това.
Рашид наклони глава, присви устни и кимна.
– Хората приказваха, разбираш ли. Помня. Разправяха разни работи
за вас двамата. Но ти казваш, че нямало нищо.
Искаше й се погледът, с който го изгледа, да е свиреп.
Той го издържа мъчително дълго, без да мигне, от което кокалчета-
та на ръката й, стиснала шишето, побеляха и тя трябваше да събере
всичките си сили, за да не залитне.
Побиха я тръпки при мисълта какво би направил той, ако разбере,
че краде от него. Всяка седмица от раждането на Азиза насам, докато
152
Рашид спеше или беше в бараката, тя бъркаше в портфейла му и взима-
ше по една банкнота. Понякога, когато портфейлът беше изтънял, из-
мъкваше само банкнота от пет афгана или не вземаше нищо, защото се
боеше, че той ще забележи. А ако беше издут, си отмъкваше десет или
двайсет; веднъж дори рискува и взе две двайсетачки. Криеше парите в
торбичка, пришита под подплатата на карираното й зимно палто.
Чудеше се какво би направил, ако узнаеше, че тя се кани да избяга
идната пролет. Или най-късно през лятото. Лайла се надяваше да събере
хиляда афгана, половината от които щяха да отидат за автобуса от Ка-
бул до Пешавар. Преди да тръгне, щеше да заложи халката си, както и
другите бижута, които Рашид й беше подарил миналата година, когато
все още беше маликата на двореца.
– Както и да е – рече той най-сетне, барабанейки с пръсти по коре-
ма си. – Няма какво да се сърдиш. Аз съм ти съпруг. А един съпруг си
задава разни въпроси. Това момче извади късмет, че умря. Защото, ако
беше тук сега, ако ми паднеше в ръцете… – Той засмука въздух през зъ-
би и поклати глава.
– Нали за мъртвите не се говори лошо?
– Според мен някои хора никога не умират веднъж и завинаги.
Два дни по-късно, когато се събуди сутринта, Лайла намери пред
вратата купчина внимателно сгънати детски дрешки. Имаше сукманче с
розови рибки отпред, синя вълнена рокличка на цветя с чорапки и ръка-
вички в тон с нея, жълта пижамка на оранжеви точки и зелени памучни
гащички, обточени с воланчета.
– Носи се слух – каза Рашид на масата същата вечер, мляскайки
шумно, без изобщо да забелязва Азиза или жълтата й пижамка, – че
Достум се кани да си смени позицията и да се присъедини към Хекмати-
яр. На Масуд ще му дойде нанагорно да се бие с тия двамата. Да не заб-
равяме и хазарите. – Той набучи парче патладжан от туршията, която
Мариам беше направила през лятото. – Да се надяваме, че това е само
слух. Защото, ако излезе истина, сегашната война – размаха мазна ръка
той – ще изглежда като детска игра.
По-късно легна върху нея, както си беше с дрехите; само смъкна
панталона си до глезените и се облекчи набързо. Когато спря да се тресе
отгоре й, той се претърколи и заспа на мига.
Лайла се измъкна от леглото и намери Мариам в кухнята, където
чистеше две пъстърви, клекнала на пода. До нея имаше купа с накиснат
ориз. Кухнята миришеше на дим, препържен лук и риба.
Лайла седна в ъгъла, покри колене с края на ризата си и каза:
153
– Благодаря.
Мариам се направи, че не я чува. Тя наряза едната риба и взе втора-
та. Отстрани перките с назъбен нож, обърна я с корема нагоре и я разпра
с един замах от опашката до хрилете. Лайла я наблюдаваше как пъхва
палец в устата на рибата, мушва го надолу и сръчно измъква вътрешнос-
тите с другата ръка.
– Дрешките са прекрасни.
– Не ми потрябваха – измърмори Мариам. Метна рибата на изцапа-
ния със сива слуз вестник и й отряза главата. – Или ще са за дъщеря ти,
или за молците.
– Къде се научи така добре да чистиш риба?
– Като малка живеех край един поток. Сама си я хващах.
– Никога не съм била на риболов.
– Не е кой знае какво. Повечето е чакане – каза Мариам и разряза
изкормената пъстърва на три парчета.
– Сама ли ги уши?
– Кога?
Мариам изплакна парчетата в купа с вода.
– Когато бях бременна първия път. Или може би втория. Преди
осемнайсет-деветнайсет години. Така или иначе много отдавна. Както
казах, не ми потрябваха.
– Много добра шивачка си. Защо и мен не ме научиш?
Мариам сложи измитите парчета в чиста купа. Вдигна глава – от
пръстите й капеше вода – и погледна Лайла така, сякаш я виждаше за
пръв път.
– Миналата нощ, когато той… Никой досега не ме е защитавал –
каза тя.
Лайла се взря в отпуснатите й бузи, в увисналите клепачи, в дълбо-
ките бръчки около устата й – забеляза всичко това, сякаш и тя я вижда-
ше за пръв път. И за пръв път съзря не лице на враг, а лице, белязано от
стаена болка, безропотно тегло, покорство и примирение. Лайла се запи-
та дали ако остане тук, след двайсет години това няма да е собственото
й лице.
– Не можех да му позволя да те бие – каза. – Отраснала съм в се-
мейство, в което не се вършеха такива неща.
– Това е твоето семейство сега. Трябва да свикнеш.
– Не и с това, не.
– Ще ти посегне и на теб, да знаеш – рече Мариам и си избърса
154
ръцете в парцал. – Много скоро. А и ти му роди дъщеря. Така че твоят
грях е по-непростим и от моя.
Лайла стана.
– Знам, че навън е много студено, но какво ще кажеш ние, грешни-
ците, да изпием по чаша чай на двора?
Мариам се изненада.
– Не мога. Трябва да нарежа зеленчуците.
– Ще ти помогна сутринта.
– И трябва да почистя тук.
– Ще го свършим двете. Ако не греша, останала е малко халва.
Много върви с чай.
Мариам остави парцала на шкафа. Лайла усети притеснение в начи-
на, по който си подръпна ръкавите, оправи си хиджаба, напъха отдолу
кичур коса.
– Китайците казват, че е по-добре да те лишат от храна за три дни,
отколкото от чай за един.
Мариам се усмихна леко.
– Хубава поговорка.
– Така е.
– Но не мога да остана дълго.
– Една чашка.
Настаниха се на сгъваеми столове отвън и си отчупваха с пръсти
халва от обща чиния. Наляха си втора чаша и когато Лайла я попита да-
ли иска още една, Мариам прие. Докато по хълмовете трещяха оръдия,
двете гледаха как облаците се плъзгат по луната и последните за година-
та светулки описват яркожълти дъги в тъмнината. Когато Азиза се събу-
ди и се разплака, а Рашид кресна на Лайла да иде да й затвори устата,
двете се спогледаха. Откровен, многозначителен поглед. И от този ми-
молетен безмълвен контакт с Мариам Лайла проумя, че те не са вече
врагове.
35
От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската ра-

бота заедно. Седяха в кухнята и месеха тесто, режеха лук, чукаха чесън,
подаваха парченца краставица на Азиза, която тракаше с лъжици наоко-
ло и си играеше с моркови. Оставяха я да лежи в кошчето на двора, нав-
лечена с дебели дрешки и вълнен шал около врата, а те перяха и я
155
наблюдаваха с едно око; кокалчетата на ръцете им се сблъскваха, докато
търкаха ризи, гащи и пелени в коритото.
Лека-полека Мариам свикна с това предпазливо, но приятно общу-
ване. Чакаше с нетърпение трите чаши чай с Лайла на двора, станали те-
хен нощен ритуал. Сутрин се улавяше, че напряга слух да чуе шляпане-
то на скъсаните й чехли по стълбата, когато слизаше за закуска, и звън-
кия смях на Азиза, че с нетърпение очаква да зърне осемте й зъбчета, да
усети мириса на мляко по кожата й. Когато Лайла и Азиза спяха до по-
късно, чакането я изнервяше. Миеше вече измити чинии. Пренареждаше
възглавничките в дневната. Бършеше праха от первазите на прозорците.
Гледаше да е заета с нещо, докато Лайла влезеше в кухнята с Азиза,
подпряна на хълбока й.
Зърнеше ли сутрин Мариам, Азиза ококорваше очички и започваше
да скимти и да се извива в ръцете на майка си. Протягаше се към Мари-
ам да я вземе, мъничките й юмручета се свиваха и разпускаха бързо, а
личицето й грейваше от обожание и трепетно нетърпение.
– Стига си се дърпала – казваше Лайла и я пускаше да допълзи до
Мариам. – Успокой се. Хала Мариам няма да избяга. Ето я леля ти.
Виждаш ли? Хайде, гушни я.
Попаднеше ли в ръцете на Мариам, Азиза светкавично пъхваше
пръстче в устата си и заравяше лице във врата й. Мариам я притискаше
силно с малко смутена щастлива усмивка. Никой не я бе искал и търсил
така досега. Никой не й бе показвал обичта си толкова простодушно и
искрено.
Азиза събуждаше у Мариам желание да заплаче.
– Какво толкова си харесала една грозна старица? – шепнеше тя в
косицата й. – А? Аз съм никоя, не виждаш ли? Селянка. Какво имам, че
да ти го дам?
Но Азиза само измъркваше доволно и заравяше още по-дълбоко ли-
це. Тогава Мариам замираше. Очите й се насълзяваха. Сърцето й литва-
ше. И тя се чудеше как след всичките тези години на пустота е намерила
в това малко същество първата истинска близост в своя безрадостен са-
мотен живот.
В самото начало на следващата година, през януари 1994-та, Дос-
тум наистина премина от другата страна. Присъедини се към Гулбудин
Хекматияр и зае позиция до Бала Хисар, старата крепостна стена в пла-
нината Шир Дарваза, която се извисяваше близо до града. Двамата заед-
но настъпваха срещу силите на Масуд и Рабани в Министерството на
отбраната и Президентския дворец. Обстрелваха се с артилерийски огън
156
от двата бряга на река Кабул. Улиците се покриха с трупове, изпочупе-
ни стъкла и метални отломки. Настана плячкосване, зачестиха убийст-
вата и изнасилванията, чиято цел бе сплашване на хората и възнаграж-
даване на милицията. Мариам чу за жени, които се самоубивали от
страх да не бъдат изнасилени, и за мъже, които заради честта си убива-
ли своите изнасилени жени и дъщери.
Азиза пищеше от пукота на минохвъргачките. За да я разсее, Мари-
ам редеше на пода зърна ориз във формата на къщи, петли или звезди и
позволяваше на детето да ги разпръсва. Рисуваше й слонове с едно неп-
рекъснато движение, както я беше научил Джалил.
Рашид каза, че всеки ден убивали десетки цивилни. Обстрелвали
болници и складове с медикаменти. Колите с хранителни запаси не сти-
гали до града, защото били ограбвани и обстрелвани. Мариам се питаше
дали и в Херат се водят такива битки и ако е така, как се справя молла
Файзула, а и Биби с нейните синове, снахи и внуци. И, разбира се, Джа-
лил. Дали и той като нея се укриваше? Или беше взел жените и децата
си и беше напуснал страната? Надяваше се да е някъде жив и здрав, да е
успял да се измъкне от това клане.
Боевете принудиха дори Рашид да си остане цяла седмица вкъщи.
Той залости портата, заложи капани в двора, заключи входната врата и я
барикадира с една кушетка. Крачеше напред-назад из къщата, пушеше,
надничаше през прозореца, чистеше си пистолета и ту слагаше, ту ваде-
ше пълнителя. На два пъти под предлог, че е видял някого да се опитва
да прескочи дувара, стреля към улицата.
– Карат насила малки момчета да се присъединяват към тях – каза
той. – Това правят муджахидините. Посред бял ден, с насочени в глави-
те им дула. Отмъкват ги направо от улицата. А ако бойци от противни-
ковата милиция заловят тези момчета, на свой ред ги измъчват. Убиват
ги с ток, това чух, или смазват топките им с клещи. Карат ги да ги заве-
дат в къщите си. После нахлуват вътре, убиват бащите, изнасилват сест-
рите и майките. – Той размаха пистолета над главата си. – Само да са
посмели да припарят в дома ми. Ще смажа техните топки! Ще им пръс-
на главите! Знаете ли какъв късмет имате вие двете, че мъжът ви не се
плаши и от самия дявол?
Рашид погледна към пода и забеляза Азиза.
– Не ми ходи по петите – сопна й се той и се прицели наужким в
нея. – Престани да вървиш след мен! Махай се! Махай се да не те
настъпя.
Азиза се отдръпна. Върна се пълзешком при Мариам, обидена и
157
объркана. В скута й тя засмука палче и се втренчи мрачно и умислено в
Рашид. От време на време вдигаше очи към Мариам, на която й се сто-
ри, че търси от нея утеха.
Но по въпроса за бащите тя не можеше да й предложи никаква
утеха.
Мариам изпита облекчение, когато боевете отново стихнаха, най-
вече, защото не трябваше повече да седи затворена с Рашид и неговата
сприхавост, която тормозеше цялата къща. А и той я плашеше, като раз-
махваше онзи зареден пистолет около Азиза.
Един ден през зимата Лайла поиска тя да й сплете косата.
Мариам седеше неподвижно и наблюдаваше в огледалото как тън-
ките пръсти на Лайла затягат плитките й, как лицето й се напряга от
съсредоточаването. Азиза спеше на пода, свита на кълбо. Под ръката й
се подаваше куклата, направена от Мариам. Беше я напълнила с бобови
зърна, ушила й беше рокля от боядисан с чай плат и й беше измайстори-
ла огърлица от нанизани на конец голи макари.
По едно време Азиза пръцна. Лайла започна да се смее и Мариам
също прихна. Смяха се на отраженията си в огледалото, докато очите
им се насълзиха и моментът беше толкова естествен и непринуден, че
изведнъж Мариам започна да й разказва за Джалил, за нана, за джина.
Лайла стоеше, отпуснала ръка на рамото й и не сваляше очи от лицето й
в огледалото. Думите бликаха от устата на Мариам като кръв от арте-
рия. Разказа за Биби джо, за молла Файзула, за унизителната поява в до-
ма на Джалил, за самоубийството на нана. Разказа й за жените на Джа-
лил и за претупаната никка с Рашид, за пътуването до Кабул, за своите
бременности, за безбройните периоди на надежда, за побоите на Рашид.
После Лайла седна на пода до стола на Мариам и махна разсеяно
едно влакънце от косата на Азиза. Настана тишина. А сетне тя рече:
– Аз също имам да ти кажа нещо.
През онази нощ Мариам не мигна. Седеше в леглото си и наблюда-
ваше как снегът се сипе безшумно.
Сезоните се сменяха; в Кабул президентите идваха на власт, а пос-
ле ги убиваха; една империя претърпя поражение тук; стари войни свър-
шваха и избухваха нови. Но Мариам почти не ги беше забелязала, нито
пък я интересуваха. Прекарала беше тези години в отдалечено кътче на
съзнанието си – сухо, безплодно поле, отвъд желания и вопли, отвъд
мечти и разочарования. Там бъдещето нямаше значение. А от миналото
бе извадила само една поука: любовта е пагубна грешка, а нейната съу-
частница, надеждата – коварна илюзия. И ако някога тези отровни цветя
158
започнеха да никнат, Мариам веднага ги изкореняваше. Изкореняваше
ги и ги закопаваше, преди да са се хванали.
Но някак си през тези последни месеци Лайла и Азиза – както се
оказа, харами като нея, се превърнаха в част от нея и без тях животът,
който беше търпяла толкова дълго, вече й изглеждаше непоносим.
– Заминаваме тази пролет, аз и Азиза. Ела с нас, Мариам.
Годините не бяха благосклонни към Мариам. Но може би, мислеше
си тя, все още я чакаха по-добри занапред. Нов живот, в който щеше да
открие блаженства, каквито според нана едно харами като нея никога
нямаше да изпита. В живота й неочаквано бяха поникнали две нови цве-
тя и докато гледаше падащия сняг, тя си представяше как молла Файзу-
ла прехвърля зърната на своята броеница и приведен й шепне със своя
благ треперещ глас: „Но Бог е този, който ги е посадил, Мариам. И Той
е пожелал ти да се грижиш за тях. Такава е Неговата воля, момичето
ми.“
36
Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно сто-

пи мрака, Лайла беше убедена, че Рашид знае. Очакваше всеки момент
да я извлече от леглото и да я попита наистина ли го е взела за такъв
кръгъл глупак, който няма да се усети. Но азанът заглъхна, а пролетните
лъчи огряха покривите, петлите закукуригаха, а не се случи нищо
необикновено.
Сега го чуваше в банята как потропва с бръснача по ръба на леген-
чето. После и долу, докато ходеше насам-натам, чакайки да се запари
чаят. Издрънчаха ключовете. Сега пресичаше двора и отиваше към ко-
лелото си.
Лайла надникна през пролуката между пердетата на дневната.
Проследи с поглед отдалечаването на колелото му, чието кормило проб-
лясваше на слънцето.
– Лайла?
Мариам стоеше на вратата. Лайла можеше да се закълне, че и тя не
е спала тази нощ. Запита се дали като нея е била обземана от пристъпи
на радостна възбуда, последвани от задушаващ страх.
– Тръгваме след половин час – рече Лайла.
На задната седалка на таксито не пророниха дума. Азиза седеше в
скута на Мариам и стиснала куклата си, гледаше с ококорени от
159
недоумение очички бързо преминаващия покрай колата град.
– Она! – извика тя и посочи група момиченца, които скачаха на въ-
же. – Маям! Она!
Накъдето и да погледнеше, Лайла виждаше Рашид. Зърна го да из-
лиза от бръснарници с прашасали витрини, от малки бараки, в които
продаваха яребици, от порутени магазини с натрупани от пода до тавана
стари автомобилни гуми.
Беше се снишила на седалката.
До нея Мариам шепнеше молитва. На Лайла й се щеше да вижда
лицето й, но Мариам беше с бурка – и двете бяха облечени така – и
всичко, което можеше да види, беше блясъкът на очите й през мрежата.
За пръв път от седмици излизаше навън, като се изключи, че пре-
дишния ден беше отскочила до заложната къща, където остави брачната
си халка и излезе с трепетното усещане, че това е краят и няма връщане
назад.
Наоколо се виждаха пораженията от неотдавнашните боеве, чийто
тътен беше чувала. Къщи, превърнати в купчини от тухли и камъни,
ями, изтърбушени сгради, от които стърчаха рухнали греди, преобърна-
ти, а често и паднали една върху друга смачкани овъглени коли, зеещи в
стените дупки с всевъзможен калибър и навред изпотрошени стъкла.
Видя погребална процесия, отправила се към джамия – на опашката кре-
таха старици в черно и си скубеха косите. Минаха покрай задръстено от
надгробни камъни гробище, където на вятъра плющяха раздрани флаго-
ве на шахиди.
Лайла се пресегна над куфара и обгърна с пръсти меката ръчичка
на дъщеря си.
На автогарата Порта Лахор близо до Пол Махмуд хан в Източен
Кабул имаше редица автобуси с отворени врати. Мъже с тюрбани мък-
неха припряно тежки вързопи, товареха ги на покривите на автобусите и
ги закрепяха с въжета. Вътре в сградата имаше дълга опашка от мъже,
чакащи за билети. Струпали багажа в краката си, жени с бурки стояха на
групи и бъбреха. Майки с бебета на ръце, хора, мъмрещи тичащите де-
ца. И вътре, и вън патрулираха муджахидини, които раздаваха заповеди.
Бяха с ботуши, паколи и пепеляво зелени униформи. Всички носеха
автомати.
Лайла усещаше, че я наблюдават. Не поглеждаше никого в лицето,
но имаше чувството, че всеки тук знае и не одобрява онова, което тя и
Мариам вършеха.
– Виждаш ли някого? – попита тя.
160
Мариам премести Азиза в другата си ръка.
– Гледам.
Лайла знаеше, че това щеше да е първата опасна част – да намерят
подходящ мъж, който да каже, че двете са му роднини. Свободите и въз-
можностите, на които се бяха радвали жените между 1978 и 1992 годи-
на, бяха вече минало. Лайла все още си спомняше какво казваше баби за
онези години на социалистическо управление: „Сега е добро време да си
жена в Афганистан, Лайла.“ Откакто муджахидините дойдоха на власт
през април 1992 година, името на страната беше сменено на Ислямска
държава Афганистан. Върховният съд на Рабани бе вече пълен с под-
дръжници на твърдата политика, които отмениха указите от комунисти-
ческо време, даващи права на жените, и издадоха постановления, бази-
рани на строгите ислямски закони, които задължаваха жените да се за-
булват, забраняваха им да пътуват, без да ги придружава мъж роднина,
убиваха прелюбодейките с камъни. Макар че тези закони рядко се при-
лагаха. „Щяха да ги прилагат по-строго – беше казала тя на Мариам, –
стига да не бяха толкова заети да се избиват помежду си. И нас също.“
Втората опасна част от това пътуване щеше да започне, когато
пристигнеха в Пакистан. Вече обременен с близо два милиона афганис-
тански бежанци, през януари Пакистан беше затворил границите си за
афганистанци. Лайла беше чула, че само хора с визи могат да влязат в
страната. Но границата беше пропусклива – открай време бе така – и
Лайла знаеше, че хиляди афганистанци проникват в Пакистан или като
дават подкупи, или като изтъкват хуманитарни причини, а и винаги
имаше канали за нелегално влизане. „Ще търсим начин, когато пристиг-
нем там“, беше казала на Мариам.
– Какво мислиш за онзи? – попита Мариам и повдигна брадичка
към един мъж.
– Не изглежда надежден.
– А онзи?
– Много е стар. И пътува с още двама мъже.
Накрая Лайла го откри. Седеше на една пейка в парка със забулена
жена и държеше на коленете си момченце с шапка, приблизително на
възрастта на Азиза. Беше висок и строен, с брада и разкопчана яка на
ризата. На скромното му сиво палто липсваха няколко копчета.
– Чакай тук – каза Лайла, поотдалечи се и отново чу как Мариам за-
шепна молитва.
Когато приближи до младия мъж, той вдигна поглед и заслони с ръ-
ка очите си.
161
– Извинявай, братко, но за Пешавар ли пътувате?
– Да – отвърна той, примижавайки.
– Питам се дали можеш да ни помогнеш. Ще ни направиш ли една
услуга?
– Каква, хамшира!
Тя се окуражи, като видя добродушния му израз.
Разказа му историята, която бяха съчинили с Мариам. Каза му, че е
вдовица. Че тя, майка й и дъщеря й са останали без близки в Кабул и
отиват при чичо й в Пешавар.
– Искате да дойдете със семейството ми – рече младият мъж.
– Знам, че това ще те затрудни. Но изглеждаш свестен човек и аз…
– Не се притеснявай, хамшира. Разбирам. Няма проблем. Нека ида
да ви купя билети.
– Благодаря ти, братко. Това е добро дело. Бог няма да го забрави.
Тя измъкна плика изпод бурката си и му го подаде. В него имаше
около хиляда и сто афгана – половината от събраното през последната
година и парите от пръстена. Той мушна плика в джоба на панталона си
и каза:
– Чакай тук.
Тя го проследи с поглед, докато влезе в гарата. Върна се след поло-
вин час.
– По-добре е да държа билетите у мен – каза той. – Автобусът тръг-
ва след един час, в единайсет. Ще се качим всички заедно. Казвам се Ва-
кил. Ако питат, а не би трябвало, ще им кажа, че си ми братовчедка.
Лайла му каза имената им и той я увери, че ще ги запомни.
– Стойте наблизо.
Седнаха на пейка до Вакил и семейството му. Беше слънчева топла
утрин, на небето имаше само няколко тънки облачета, увиснали в дале-
чината над хълмовете. Мариам даде на Азиза няколко бисквити, които
не бе забравила да вземе в бързината преди тръгване. Подаде една и на
Лайла.
– Ще повърна – засмя се Лайла. – Много съм напрегната.
– И аз.
– Благодаря ти, Мариам.
– За това, че тръгна с нас. Едва ли мога да се справя сама.
– Не е и нужно.
– Ще се справим, нали, Мариам, там, където отиваме?
Мариам протегна ръка през пейката и я сложи върху кръстосаните
162
й длани.
– Коранът казва, че Аллах е на изток и на запад, затова накъдето и
да се обърнеш, там е Той.
– Бу-бу! – извика Азиза и посочи един автобус. – Ма-ям, бу-бу!
– Виждам го, Азиза джо – отвърна Мариам. – Точно така, бу Скоро
всички ще се качим на бу. О, колко интересни неща ще видиш.
Лайла се усмихна. Гледаше как един дърводелец реже дъска в рабо-
тилницата си отвъд улицата и наоколо хвърчат стърготини. Гледаше
профучаващите коли, чиито прозорци бяха покрити със сажди и кал.
Гледаше автобусите, по които бяха изрисувани пауни, лъвове и лъскави
мечове.
Почувства се замаяна и смела под лъчите на утринното слънце. От-
ново усети трепетно вълнение и когато край нея мина едно бездомно на-
куцващо куче с жълти очи, Лайла се наведе и го погали по гърба.
Няколко минути преди единайсет един мъж с мегафон прикани
всички пътници за Пешавар да се качват. Вратите на автобуса се отво-
риха със силно свистене и към него се втурна тълпа. Хората се блъска-
ха, всеки се мъчеше да си проправи път напред.
Вакил махна на Лайла и вдигна сина си на ръце.
– Тръгваме – каза Лайла.
Вакил вървеше отпред. Когато наближиха автобуса, Лайла видя как
по прозорците се появиха лица, носове и длани се залепиха на стъклата.
Хората наоколо се сбогуваха шумно.
Млад милиционер проверяваше билетите на вратата на автобуса.
– Бу-бу! – извика Азиза.
Вакил подаде билетите на милиционера, който ги скъса на две и му
ги върна. Вакил качи първо жена си. Лайла улови как се споглеждат с
милиционера. Стъпил на първото стъпало, Вакил се наведе и му каза не-
що на ухо. Милиционерът кимна.
Сърцето й се преобърна.
– Вие двете, с детето, дръпнете се настрани – извика милиционерът.
Лайла се престори, че не е чула, и понечи да се качи на стъпалото,
но милиционерът я сграбчи за рамото и я изблъска от опашката.
– Ти също – извика той на Мариам. – По-бързо! Задържаш хората.
– Какъв е проблемът, братко? – изрече с вцепенени устни Лайла. –
Ние си имаме билети. Не ти ли ги даде братовчед ми?
Той вдигна пръст до устата си, за да я накара да млъкне. После по-
шушна нещо на друг милиционер. Вторият, закръглен младеж с белег
по дължината на дясната буза, кимна и каза на Лайла:
163
– Тръгвайте след мен.
– Трябва да се качим на този автобус – извика тя, съзнавайки, че
гласът й трепери. – Имаме билети. Защо правите това?
– Няма да се качите на този автобус. И трябва да се примирите. Ще
дойдете с мен. Освен ако не искате детето ви да види как ви влачим.
Докато ги водеха към един камион, Лайла погледна през рамо и
зърна момченцето на Вакил в дъното на автобуса. То също я видя и й
помаха радостно.
В полицейското управление недалеч от Торабаз хан ги накараха да
седнат отделно една от друга от двете страни на дълъг претъпкан кори-
дор с бюро по средата, на което един мъж палеше цигара от цигара и от
време на време тракаше на пишеща машина. Така минаха часове. Азиза
пристъпваше с несигурни крачки от Лайла към Мариам, после пак се
връщаше обратно. Поигра си с един кламер, който мъжът на бюрото й
даде. Изяде бисквитите. Накрая заспа в скута на Мариам.
Около три часа вкараха Лайла в стаята за разпити, а Мариам нака-
раха да чака с Азиза в коридора.
Мъжът зад бюрото беше трийсет и няколко годишен и носеше ци-
вилни дрехи – черен костюм, вратовръзка, черни мокасини. Имаше доб-
ре поддържана брада, къса коса и сключени вежди. Той се втренчи в
Лайла и за почуква с молив откъм края с гумичката.
– Знаем – започна той и се прокашля, като прикри възпитано уста с
юмрук, – че днес вече сте изрекли една лъжа, хамшира. Младият мъж на
автогарата не ви е бил братовчед. Сам го е казал. Въпросът е дали ще
изречете още лъжи. Лично аз ви съветвам да не го правите.
– Щяхме да идем да живеем при чичо ми – каза Лайла. – Това е
истината.
Полицаят кимна.
– Жената в коридора майка ви ли е?
– Да.
– Има хератски акцент. А вие не.
– Отрасла е в Херат. Аз съм родена тук, в Кабул.
– Разбира се. И сте останали вдовица? Така сте казали. Моите събо-
лезнования. А този ваш чичо къде живее?
– В Пешавар.
– Да, така сте казали. – Той наплюнчи върха на молива си и го
вдигна над един празен лист. – Къде обаче в Пешавар? В кой квартал,
моля? Име на улицата, номер на къщата.
Лайла се опита да овладее надигащата се в гърдите й паника. Каза
164
му името на единствената улица, която знаеше в Пешавар – беше чула
да я споменават веднъж на празненството на мами, когато муджахиди-
ните за пръв път стъпиха в Кабул – Джамруд Роуд.
– О, да. Същата, на която е хотел „Пърл Континентал“. Той трябва
да го е споменал.
Лайла се вкопчи в тази възможност и потвърди, че наистина е така.
– Точно тази улица, да.
– Само че хотелът е на Хибер Роуд.
Лайла чу Азиза да плаче в коридора.
– Дъщеря ми е уплашена. Мога ли да я взема, братко?
– Предпочитам „офицер“. А и скоро ще сте с нея. Имате ли теле-
фонния номер на този чичо?
– Имам го. Имах го. Аз… – Дори скрита зад бурка, Лайла усещаше
пронизителния му поглед. – Толкова съм объркана, май съм го
забравила.
Той изсумтя. Попита я за името на чичото, за името на жена му.
Колко деца имат. Как се казват. Къде работи чичото. Колко годишен е.
Въпросите му я объркаха напълно.
Полицаят остави молива, преплете пръсти и се наклони, както пра-
вят родителите, когато искат да кажат нещо на едва проходило дете.
– Нали си давате сметка, хамшира, че е престъпление жена да бяга
от къщи? Много такива сме видели. Тръгнали сами жени, които твър-
дят, че мъжете им са умрели. Понякога казват истината, но повечето пъ-
ти лъжат. Можете да влезете в затвора за бягство от къщи. Давате си
сметка, надявам се. Нали?
– Пуснете ни, офицер… – Тя прочете името му на табелката на ре-
вера. – Офицер Рахман. Проявете състрадание. Какво ви струва да пус-
нете някакви си две жени? Каква вреда може да причини това някому?
Ние не сме престъпнички.
– Не мога.
– Моля ви, моля ви.
– Става дума за закона, хамшира – каза тържествено и важно Рах-
ман. – Моя отговорност е, разбирате ли, да поддържам реда.
Въпреки обърканото положение, в което се намираше, Лайла почти
се разсмя. Порази я това, че се позова на реда на фона на онова, което
фракциите на муджахидините вършеха – убийствата, изтезанията, пляч-
косването, изнасилванията, екзекуциите, взривовете, десетките хиляди
ракети, които бяха изстреляли едни срещу други, без да ги е грижа, че
могат да пострадат невинни хора. Редът. Но си прехапа езика.
165
– Ако ни върнете вкъщи – изрече бавно тя, – не ми се мисли какво
ще направи той с нас.
Видя какво усилие му струваше да не отвърне поглед.
– Какво прави един мъж в дома си, си е негова работа.
– Ами законът, офицер Рахман? – Очите й се наляха със сълзи на
ярост. – Ще бъдете ли там, за да поддържате реда?
– Съгласно политиката ние не се месим в личните семейни работи,
хамшира.
– Разбира се, че не се месите. Щом това е в полза на мъжа. И не е
ли това „лична семейна работа“, както казахте? Не е ли?
Той се отдръпна от бюрото, стана и си изпъна сакото.
– Смятам, че този разговор е приключен. Трябва да кажа, хамшира,
че много си утежнихте положението. Наистина много. А сега изчакайте
вън. Ще разменя няколко думи с вашата… която и да е тя.
Лайла запротестира, после закрещя и той трябваше да извика на по-
мощ още двама души, за да я извлекат от кабинета му.
Разпитът на Мариам трая само няколко минути. Когато излезе, тя
изглеждаше потресена.
– Задаваше ми толкова много въпроси – каза. – Съжалявам, Лайла
джо. Не съм умна като теб. Задаваше ми толкова много въпроси! Не зна-
ех отговорите. Съжалявам.
– Не си виновна ти, Мариам – рече уморено Лайла. – А аз. Аз съм
виновна. За всичко.
Минаваше шест, когато полицейската кола спря пред къщата. Нака-
раха Лайла и Мариам да изчакат на задната седалка и оставиха един въ-
оръжен муджахидин на предната да ги пази. Шофьорът слезе от колата,
почука на вратата и поговори с Рашид. Пак той им направи знак да
дойдат.
– Дано сте добре дошли – каза мъжът на предната седалка и запали
цигара.
– Ти! – викна той на Мариам. – Ти чакай тук. Тя седна кротко на
дивана.
– Вие двете, горе!
Рашид сграбчи Лайла за лакътя и я повлече по стълбата. Все още
беше с обувките, с които ходеше на работа – не си беше обул джапанки-
те, не си беше свалил часовника, дори не си беше съблякъл палтото.
Лайла си представи как преди час или преди минути е нахълтвал от стая
в стая, тряскал е вратите, невярващ на очите си, и е псувал като
обезумял.
166
В коридора горе Лайла се обърна към него и каза:
– Тя не искаше да го прави. Аз я накарах. Тя не искаше да тръгва…
Не видя връхлитащия юмрук. В един момент говореше, а в следва-
щия беше на четири крака с широко отворени очи и пламнало лице. Все
едно летящо гюле я беше блъснало в слънчевия сплит. Осъзна, че е из-
тървала Азиза, която пищеше. Опита се да си поеме дъх и да каже нещо,
но издаде само задавени хрипове. От устата й потече лига.
После я повлече за косата. Видя как грабна Азиза, видя как санда-
лите й паднаха, видя ритащите тънки крачка. Той изтръгна цял кичур от
косата й и Лайла се просълзи от болка. Видя как кракът му отваря с рит-
ник вратата на Мариам, как Азиза полита и тупва на леглото. Той пусна
косата й и заби носа на обувката си в лявото й бедро. Тя зави от болка, а
той затръшна вратата след себе си. В ключалката изтрака ключ.
Азиза продължаваше да пищи. Лайла лежеше на кълбо върху пода
и дишаше тежко. Вдигна се на ръце и долази до леглото. Протегна се
към детето си.
Побоят долу започна. Звуците, които Лайла чуваше, бяха глухи и
равномерни. Нямаше ругатни, писъци, молби, скимтене, а само ритмич-
но нанасяне и понасяне на удари, онова повтарящо се бух, бух от нещо
твърдо, биещо по плът, тъп звук от блъскане в стена, раздиране на дре-
ха. На моменти Лайла чуваше тичащи стъпки, безмълвна гонитба, пре-
обръщане на мебели, звънтене на стъкло, а после пак онова бух, бух.
Лайла взе Азиза на ръце и нещо топло намокри отпред бурката й,
когато детето се напишка.
Долу тичането и гонитбата най-сетне спряха. Сега звукът беше като
от начукване на телешки бут с дървена бухалка.
Лайла люля Азиза, докато звукът утихна и когато чу външната вра-
та да се отваря, а после да се затръшва, пусна детето на пода и надникна
през прозореца. Видя Рашид да стиска Мариам за врата и да я води през
двора. Мариам беше боса и превита на две. Имаше кръв по ръцете му,
кръв по лицето й, по косата, по врата, надолу по гърба й. Ризата й беше
раздрана отпред.
– Съжалявам, Мариам – изкрещя Лайла в стъклото.
Видя го как я бутна в бараката за инструменти. Влезе и той и излезе
с чук и няколко дълги дъски. Затвори вратата и щракна катинара. Про-
вери дали е заключен, а после заобиколи зад бараката и взе стълбата.
След няколко минути лицето му беше на прозореца на Лайла с пи-
рони в ъглите на устата. Косата му беше разчорлена. На челото му има-
ше кървава драскотина. Щом го видя, Азиза писна и зарови лице под
167
мишницата на Лайла.
Рашид започна да заковава дъските напряко на прозореца.
Тъмнината беше плътна, непрогледна и постоянна, без нюанси и
прозирни слоеве. Рашид беше запълнил с нещо пролуките между дъски-
те, беше поставил голям и непоклатим предмет пред вратата, така че
под нея не проникваше никаква светлина. Беше напъхал нещо в
ключалката.
Лайла откри, че не може да определи с очи потока на времето, зато-
ва го правеше със здравото си ухо. Азанът и кукуригащите петли показ-
ваха, че е сутрин. Тракането на чинии долу в кухнята и радиото означа-
ваха вечер.
Първия ден двете се търсеха опипом в мрака. Лайла не можеше да
види Азиза, когато тя плачеше, когато лазеше.
– Пие – скимтеше детето. – Пиеее.
– Скоро, скоро. – Лайла се навеждаше да я целуне уж по челото, а
попадаше на темето й. – Скоро ще пиеш млекце. Само потърпи. Бъди
добро момиченце и мама ще ти намери малко млекце.
Лайла й изпя няколко песни.
Азанът отекна за втори път, а Рашид все още не им беше дал никак-
ва храна и което беше по-лошо, никаква вода. Този ден ги налегна заду-
шаваща жега. Стаята се превърна в тенджера под налягане. Лайла си по-
мисли за кладенеца вън, за студената прясна вода и облиза устни със
сух език. Детето не спираше да плаче и тя забеляза с тревога, че когато
бършеше бузите му, ръцете й оставаха сухи. Свали всички дрехи от
Азиза, опита се да намери нещо, с което да й вее, започна да духа върху
нея, докато не усети, че й се завива свят. Скоро Азиза престана да лази.
Заспиваше и се будеше на пресекулки.
На няколко пъти този ден Лайла тропаше с юмруци по вратата, съ-
бираше цялата си енергия да вика за помощ с надеждата да я чуе някой
съсед. Но никой не дойде, а виковете й само плашеха Азиза и тя започ-
ваше да плаче немощно и задавено. Лайла се свлече на пода. Мислеше с
чувство за вина за Мариам, пребита, окървавена, затворена в бараката.
По едно време заспа в изгарящата тялото й горещина. И сънува, че
двете с Азиза попадат неочаквано на Тарик. Той е на отсрещната страна
на оживена улица, под навеса на шивашки дюкян, и приклекнал, опитва
смокини от една кошница. Онзи там е татко ти, казва Лайла. Виждаш ли
мъжа отсреща? Той е твоят истински баща. Тя извиква името му, но
уличният шум поглъща вика й и Тарик не я чува.
Събуди се от свистенето на ракети над главата й. Небето, което не
168
можеше да види, се раздираше от взривове и картечен огън. Лайла зат-
вори очи. Събуди се от тежките стъпки на Рашид в коридора. Довлече
се до вратата и пак задумка с длани по нея.
– Само една чаша, Рашид. Не за мен. Направи го за нея. Иначе ще
умре.
Той отмина.
Тя започна да го моли. Молеше го да й прости, сипеше обещания,
кълнеше го.
Вратата на стаята му се затвори. Чу се радиото.
Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена.

Азиза престана да плаче, престана да помръдва отпуснатото си телце.
Лайла прилепваше ухо на устата й и всеки път изпадаше в ужас, че
няма да долови плиткото свистящо дишане. Завиваше й се свят дори от
незначителното усилие да се надвеси над нея. Заспа и сънува сънища,
които после не си спомняше. Събуди се, провери как е Азиза, напипа
напуканите й устни, слабия пулс на врата й. После пак легна. Вече беше
сигурна, че ще умрат тук, но най-много я ужасяваше мисълта, че ще
надживее Азиза, която беше толкова крехка. Колко още можеше да из-
държи? Щеше да умре в тая жега, а Лайла трябваше да лежи до вкочаня-
ващото се телце и да чака собствената си смърт. Отново заспа. Събуди
се. Заспа. Границата между съня и будуването изчезна.
Събуди се отново – не от петлите или азана, а от влаченето на нещо
тежко. Чу изщракване. Внезапно стаята се обля в светлина и болка про-
низа очите й. Лайла надигна глава, примижа и закри очи с ръка. През
пролуките между пръстите си видя огромен размазан силует в правоъ-
гълник от заслепяваща светлина. Силуетът се размърда. После една сян-
ка приклекна до нея, надвеси се и един глас заговори в ухото й:
– Ако се опиташ да го направиш още веднъж, ще ви намеря. Кълна
се в името на Пророка, че ще ви открия. И тогава няма да има съд в тази
затрита държава, който да ме осъди за онова, което ще направя. Първо с
Мариам, после с нея и накрая с теб. И ще те накарам да гледаш. Разби-
раш ли ме? Ще те накарам да гледаш.
И излезе от стаята. Но не и преди да я ритне над хълбока, след кое-
то Лайла дни наред щеше да пикае кръв.
169
37
Септември 1996 г.
Две и половина години по-късно, на 27 септември сутринта, Мари-

ам се събуди от викове и клаксони, фойерверки и музика. Изтича в кух-
нята и завари Лайла на прозореца, качила на раменете си Азиза.
– Талибаните са тук – каза тя.
Мариам за пръв път чу за талибаните преди две години, през октом-
ври 1994 година, когато Рашид донесе новината, че те са разгромили
муджахидините в Кандахар и са превзели града. Били партизански сили,
каза той, сформирани от млади пущуни, чиито семейства избягали в Па-
кистан по време на войната със Съветския съюз. Повечето били израс-
нали, а някои дори родени в бежански лагери край границата и в пакис-
тански медресета, където моллите ги посвещавали в шариата. Водач им
бил тайнствен неграмотен едноок отшелник, някакъв си молла Омар,
който – каза развеселено Рашид – сам се нарекъл Амир-ал Муминин, во-
дач на правоверните.
– Истината е, че тези момчета нямат никакви корени – каза Рашид,
без да се обръща към никоя от двете. След безуспешното бягство преди
две години и половина Мариам знаеше, че тя и Лайла са станали за него
едно и също същество, еднакво жалки, еднакво заслужили неговото не-
доверие, презрение и пренебрежение. Когато той приказваше, Мариам
имаше чувството, че разговаря със самия себе си или с някой невидим в
стаята, който за разлика от тях с Лайла беше достоен да чуе мнението
му.
– Те може да нямат никакво минало – каза Рашид, докато пушеше и
гледаше в тавана, – може да не знаят нищо за света или за историята на
страната. Да. И в сравнение с тях Мариам да е професорка. Ха! Наисти-
на. Но я се огледайте наоколо. Какво виждате? Корупция, алчни, въоръ-
жени до зъби муджахидини, забогатели от хероин, обявили джихад едни
на други и убиващи всеки, оказал се между тях. Само това. Талибаните
поне не са покварени и корумпирани. Уаллах, когато дойдат, ще разчис-
тят това място. Ще донесат мир и ред. И хората няма вече да мрат от
куршуми, като излязат за мляко. Няма да има повече ракети! Помислете
за това!
Вече две години талибаните напредваха към Кабул, отвоюваха гра-
дове от муджахидините, прекратяваха войната между фракциите в
170
местата, които завземаха. Бяха заловили и екзекутирали хазарския ко-
мандир Абдул Али Мазари, бяха стигнали до южните предградия на Ка-
бул, обстрелваха града и си разменяха ракети с Ахмад шах Масуд. По-
рано през този септември на 1996 година бяха завзели Джалалабад и
Сароби.
Талибаните имали едно нещо, което липсвало на муджахидините,
каза Рашид. Били единни.
– Нека да дойдат. Колкото до мен, ще ги посрещна с цветя.
Този ден излязоха и четиримата. Рашид ги качваше от автобус на
автобус, за да поздравят своя нов свят, новите си управници. Във всеки
съсипан район Мариам откриваше хора, които сякаш изникваха от раз-
валините и се стичаха по улиците. Видя старица с вяла беззъба усмивка
да прахосва шепи ориз, които хвърляше по минувачите. Двама мъже се
прегръщаха край изтърбушено здание, а над главите им изсъскаха и из-
пукаха няколко фишека, хвърлени от покатерили се по покривите мом-
чета. Националният химн гърмеше от касетофони и се конкурираше с
клаксоните на колите.
– Гледай, Маям! – Азиза посочи група момчета, които тичаха надо-
лу по Джаде Майуанд. Те размахваха юмруци във въздуха, влачеха вър-
зани на конци ръждясали тенекиени кутии и крещяха, че Масуд и Раба-
ни са се изтеглили от Кабул.
Навсякъде се разнасяха викове: Аллах-у-акбар!
От един прозорец на Джаде Майуанд висеше чаршаф. На него ня-
кой беше изписал с големи черни букви три думи: зенда бад талибан! Да
живеят талибаните!
Докато вървяха по улиците, Мариам забеляза още надписи – по
прозорците, на табели по вратите, на флагчета по антените на колите, –
които гласяха все същото.
По-късно този ден Мариам за пръв път видя талибаните на площад
„Пущунистан“, където отидоха с Рашид, Лайла и Азиза. Там имаше ог-
ромна тълпа. Хората протягаха шии, скупчваха се около синия фонтан в
средата, влизаха във високото сухо корито. Всички се опитваха да видят
какво става в края на площада близо до ресторант „Хайбер“.
Рашид запровира огромното си тяло през тълпата, за да им пропра-
ви път до мястото, където някой говореше в мегафон.
Когато го видя, Азиза изпищя и зарови лице в бурката на Мариам.
Мъжът с мегафона беше слаб млад човек с черен тюрбан и брада.
Беше се качил на някакво скеле. В свободната си ръка държеше гранато-
мет. Недалеч от него двама окървавени мъже висяха на въжета,
171
закачени на светофарите. Дрехите им бяха разкъсани, а подпухналите
им лица – моравочервени.
– Познавам единия – каза Мариам. – Онзи вляво.
Някаква млада жена пред нея се извърна и каза, че това е Наджибу-
ла. Другият бил брат му. Мариам си спомни пълното мустакато лице на
Наджибула, усмихващо се от билбордове и витрини през съветските
години.
По-късно щеше да чуе, че талибаните го отвлекли от убежището му
в щабквартирата на ООН близо до двореца Дароламан и след като го из-
мъчвали с часове, завързали краката му за камион и влачили безжизне-
ното му тяло по улиците.
– Той уби много, много мюсюлмани – викаше в мегафона младият
мъж. Говореше на фарси с пущунски акцент, после премина на пущу.
Подсилваше думите си, като сочеше към обесените със своя гранатомет.
– Престъпленията му са известни на всички. Той беше комунист и ка-
фир. Ето как постъпваме с неверниците, които вършат престъпления
против исляма!
Рашид се хилеше глупаво.
Азиза заплака в ръцете на Мариам.
На другия ден Кабул бе залят от камиони. По улиците на Хаир-
хана, Шар-е нау, Картех-парван, Уазир Акбар хан и Таймани сновяха
червени камиони „Тойота“. В каросериите им седяха въоръжени мъже с
черни тюрбани. От тонколоните на всеки камион гърмеше съобщение,
най-напред на фарси, а после и на пущу. Същото съобщение звучеше и
от високоговорители на джамиите, и по радиото, известно сега като
„Гласът на шариата“. Съобщението беше написано и на листовки, разп-
ръснати по улиците.
– Нашата родина вече се казва Ислямско емирство Афганистан. То-
ва са законите, които ще въведем, и вие ще ги изпълнявате:
Всички граждани трябва да се молят по пет пъти на ден. Ако е вре-
ме за молитва, а вие вършите нещо друго, се наказвате с бой.
Всички мъже да си пуснат брада. Тя трябва да е дълга поне колкото
свит юмрук. В противен случай се наказвате с бой.
Всички момчета да носят тюрбани. От първи до шести клас – черни
тюрбани, а в по-горните класове – бели. Всички момчета да се обличат
според ислямските обичаи. Копчетата на ризите да са закопчани.
Забранява се пеенето.
Забраняват се танците.
Забраняват се играта на карти и шах, комарът и пускането на
172
хвърчила.
Забраняват се писането на книги, гледането на филми и рисуването
на картини.
Ако отглеждате папагали, се наказвате с бой. Птиците ще бъдат
убити.
Ако откраднете, ръката ви ще бъде отрязана до китката. Ако отново
откраднете, ще ви бъде отрязан крак.
Ако не сте мюсюлманин, не се молете в присъствие на мюсюлмани.
В противен случай се наказвате с бой и затвор. Ако ви заловят, че се
опитвате да обърнете в своята вяра мюсюлманин, наказанието е
екзекуция.
На вниманието на жените:
Ще си стоите през цялото време вкъщи. Не е редно жена да скита
по улиците. Ако излизате, трябва да ви придружава мъж, който е ваш
роднина. Ако ви заловят сами на улицата, ще бъдете наказани с бой и
отведени вкъщи.
Няма да показвате при никакви обстоятелства лицето си. Извън до-
ма си ще носите бурка. При неподчинение наказанието е жесток побой.
Забранява се козметиката.
Забранява се носенето на украшения.
Няма да говорите, ако не ви питат.
Няма да поглеждате мъж в очите.
Няма да се смеете на обществено място. В противен случай ще бъ-
дете наказани с бой.
Няма да си лакирате ноктите. В противен случай ще загубите
пръст.
Забранява се на момичетата да ходят на училище. Всички училища
за момичета ще бъдат незабавно затворени.
Забранява се на жените да работят.
Ако ви хванат в прелюбодеяние, ще бъдете пребити с камъни.
– Слушайте. Слушайте добре. Аллах-у-акбар.
Рашид спря радиото. Седяха на пода на дневната и вечеряха. Беше

изминала седмица, откакто бяха видели труповете на братята Наджибу-
ла да висят на въже.
– Не могат да накарат половината население да си седи вкъщи и да
не прави нищо – каза Лайла.
– Защо не? – попита Рашид.
Мариам се съгласи с него. Защото всъщност той беше правил точно
173
това с тях двете и Лайла го беше изпитала на свой гръб.
– Това не е някакво си село, а Кабул. Жените тук работеха като
юристки и лекарки, участваха в правителството…
Рашид се ухили.
– Чуйте я нахаканата дъщеря на университетския възпитаник, кой-
то четеше поезия. Колко градско, колко таджикско звучи. Мислиш, че
талибаните въвеждат някакъв краен нов ред? Живяла ли си някога извън
прекрасната си малка черупка в Кабул, цвете мое? Да си си направила
някога труда да посетиш истинския Афганистан, на юг, на изток, племе-
ната по границата с Пакистан, а? Не? Но аз да. И мога да ти кажа, че
има много места в тази страна, където хората винаги са живели така или
във всеки случай много близо до това. Не че има как да го знаеш.
– Отказвам да го повярвам – отсече Лайла. – Те не говорят
сериозно.
– Това, което талибаните направиха с Наджибула, ми се вижда се-
риозно – каза Рашид. – Не си ли съгласна?
– Той беше комунист! Беше началник на тайната полиция.
Рашид се разсмя.
Мариам чу отговора в този негов смях – че в очите на талибаните
да си комунист и главатар на ХАД, полицията, от която всички се бояха,
е съвсем малко по-долно от това да си жена.
38
Лайла се радваше, че баби не бе доживял да види как талибаните

завзеха властта. Това би го съсипало.
Мъже с кирки се тълпяха в полуразрушения музей на Кабул и раз-
биваха на парчета статуи от предислямската епоха – онези, които не бя-
ха задигнати от муджахидините. Университетът беше затворен. Карти-
ните бяха свалени от стените и нарязани с бръсначи. Телевизорите бяха
разбити с ритници. С изключение на Корана книгите се изгаряха на кла-
ди, а книжарниците пустееха заключени. Стиховете на Халили, Паджу-
ак, Ансари, Фердоуси, Ашраги, Бейтааб, Хафез, Джами, Незами, Руми,
Хайям, Бидел и много други поети се превърнаха в пепел и дим.
Лайла чу, че мъже, обвинени, че са пропуснали намаз, били влаче-
ни по улиците и затваряни в джамии. Научи, че ресторант „Марко По-
ло“ близо до Птичата улица е превърнат в място за разпити. Понякога
зад боядисаните му в черно прозорци се чували писъци. По улиците
174
обикаляха камиони „Тойота“. Патрулът дебнеше за лица без брада и
мустаци, за да ги разкървави.
Затвориха и кината. Синема Парк. Ариана. Арюб. Прожекционните
кабини бяха разграбени, а ролките с филми – изгорени. Лайла си спом-
няше как с Тарик бяха седели в тези салони и бяха гледали индийски
филми, всички онези мелодраматични истории за разделени от някакъв
трагичен обрат на съдбата влюбени, единият, от които заминава някъде
надалеч, а другият е принуден да се задоми насила, риданията, песните
в полята с невен, копнежа да се съберат отново. Спомни си как Тарик й
се смееше, че плаче на тези филми.
– Чудя се какво ли са направили с киното на баща ми – каза Мари-
ам един ден. – Ако все още го има. И ако все още е негово.
Харабат, старият квартал на музикантите, утихна. Музикантите бя-
ха пребити и хвърлени в затвори, а техните рубаби, тамбури и хармони-
уми – стъпкани. Талибаните отидоха на гроба на любимия певец на Та-
рик Ахмад Захер и го надупчиха с куршуми.
– Покойник е от почти двайсет години – каза Лайла на Мариам. –
Не стига ли да умреш веднъж?
Рашид не страдаше особено от талибаните. Трябваше просто да си
пусне брада, и той го направи, и да ходи в джамията, което също праве-
ше. Рашид се отнасяше към новите управници със своего рода незлоб-
ливо и снизходително недоумение, както би се отнасял към непредска-
зуем братовчед особняк, склонен към забавни и скандални постъпки.
Всяка сряда вечер, когато талибаните обявяваха имената на опреде-
лените за наказание, той слушаше „Гласът на шариата“. После в петък
отиваше на стадиона „Гази“, купуваше си пепси и гледаше спектакъла.
А в леглото караше Лайла да слуша странно въодушевените му разкази
за отрязването на ръце, боя с камшици, бесенето и отсичането на глави.
– Днес видях как един преряза гърлото на убиеца на брат си – каза
й една нощ и изпусна облак дим.
– Те са диваци – отвърна Лайла.
– Така ли мислиш? В сравнение с кого? Руснаците убиха един ми-
лион души. А знаеш ли колко много хора убиха муджахидините само
тук, в Кабул, през последните четири години? Петдесет хиляди! Толко-
ва безсмислено в сравнение с това да отсечеш ръцете на няколко
крадци.
– Око за око, зъб за зъб. В Корана го пише. Освен това, я ми кажи,
ако някой убие Азиза, няма ли да искаш да си отмъстиш за нея?
Лайла го стрелна с възмутен поглед и потръпна от отвращение.
175
– Това ми е мисълта.
– Ти си също като тях.
– Интересен цвят на очите има, Азиза. Не си ли съгласна? Не е нито
твоят, нито моят.
Рашид се извъртя с лице към нея и я одраска леко по бедрото със
закривения нокът на показалеца си.
– Нека ти обясня. Ако, да речем, ми влезе мухата в главата – не каз-
вам, че ще стане, но би могло, – ще съм в правото си да дам Азиза на ня-
кого. Как ще ти хареса това? Или мога да ида някой ден при талибаните,
просто да вляза и да кажа, че те подозирам за едно или друго. Само тол-
кова. На кого, мислиш, ще повярват? Какво, смяташ, ще направят с теб?
Лайла си отдръпна крака от него.
– Не че ще го направя. Няма. Сигурно не. Познаваш ме.
– Жалък си.
– Ти си по силните приказки. Никога не съм харесвал тази самона-
деяност в теб. Дори като малка, когато тичаше наоколо с оня сакатия, си
мислеше, че си много умна с твоите книги и стихове. Каква работа ти
върши сега това, че си начетена? Кой те спаси да не останеш на улицата,
акълът ти или аз? Аз ли съм жалък? Половината жени в този град са го-
тови на всичко да имат мъж като мен. На всичко.
Той се обърна по гръб и издиша цигарен дим към тавана.
– Обичаш силните приказки, нали? Е, ще ти кажа една: оцеляване.
Ето какво правя тук, Лайла. Грижа се за твоето оцеляване.
През остатъка от нощта й прилошаваше от мисълта, че всяка негова
дума, до най-последната, е истина.
Но на сутринта, както и през следващите сутрини гаденето не ми-
наваше, а после се усили и се превърна в нещо тревожно познато.
Един студен мрачен следобед скоро след това Лайла легна по гръб
на пода на спалнята. Мариам спеше с Азиза в стаята си.
В ръцете си Лайла държеше метална спица, която бе измъкнала с
клещи от колелото на изоставен велосипед. Намери го в същия онзи те-
сен проход между къщите, където целуна Тарик преди години. Лежа
дълго на пода с разтворени крака и поемаше въздух през зъби.
Обожаваше Азиза от мига, в който разбра за съществуването й. Ня-
маше и помен от това съмнение, от тази несигурност. Колко ужасно е,
помисли си сега, една майка да се бои, че няма да обича собственото си
дете. Колко неестествено. И все пак, легнала така на пода с потни, гото-
ви да използват спицата ръце, трябваше да се запита би ли могла да
обикне някога детето на Рашид така, както обичаше детето на Тарик.
176
В крайна сметка не можа да го направи.
Не страхът, че ще й изтече кръвта и ще умре, я накара да пусне спи-
цата, не дори мисълта, че това е грях, в което се съмняваше. Лайла пус-
на спицата, защото не можеше да приеме онова, което муджахидините
бяха повтаряли ентусиазирано – че по време на война се налага да се от-
нема невинен живот. Нейната война беше с Рашид. Бебето беше невин-
но. А и вече бяха извършени достатъчно убийства. Лайла беше видяла
твърде много хора да намират смъртта си в кръстосан огън между
врагове.
39
Септември 1997 г.
– Тази болница вече не лекува жени – изрева въоръженият пазач.

Стоеше на най-горното стъпало и гледаше смразяващо събралата се
пред болница „Малалай“ тълпа.
Надигна се глух ропот.
– Но това е женска болница! – извика една жена зад Мариам. Пос-
ледваха одобрителни викове.
Мариам премести Азиза от едната в другата си ръка. Със свободна-
та стисна дланта на Лайла, която стенеше и на свой ред беше преметна-
ла ръка през врата на Рашид.
– Вече не е – заяви талибанът.
– Жена ми ражда! – извика набит мъж – Нима ще я оставиш да роди
на улицата, братко?
През януари същата година Мариам беше чула съобщението, че мъ-
жете и жените ще се лекуват в отделни болници, че целият женски пер-
сонал ще бъде уволнен от болниците в Кабул и изпратен в един общ
център. Никой не повярва в това, а и талибаните не го бяха въвели.
Досега.
– Ами болницата „Али Абад“? – извика друг мъж.
Талибанът поклати глава.
– Онази в Уазир Акбар хан?
– Само за мъже – отсече той.
– А какво да правим ние?
– Вървете в „Рабия Балхи“ – отвърна талибанът.
Една млада жена си проби път напред и каза, че вече е била там.
177
Нямали чиста вода, нито кислород, нито лекарства, нито ток.
– Няма нищичко.
– Там отивате – каза пазачът.
Последваха още стенания, викове и една-две ругатни. Някой хвър-
ли камък.
Талибанът вдигна своя калашник и стреля няколко пъти във възду-
ха. Друг талибан зад него размаха камшик.
Тълпата се разпръсна бързо.
Чакалнята на „Рабия Балхи“ гъмжеше от жени и деца. Въздухът во-
неше на пот и мръсни тела, на урина, цигарен дим и дезинфектанти. Под
лениво въртящия се вентилатор на тавана се гонеха деца и прескачаха
опънатите крака на дремещи бащи.
Мариам помогна на Лайла да седне до една стена, чиято опадала
мазилка беше оставила очертания на непознати страни. Лайла се
клатеше напред-назад и притискаше с ръце корема си.
– Ще ги накарам да те прегледат, Лайла джо, ще видиш.
– Побързай – рече Рашид.
Пред гишето за регистрация имаше тълпа жени, които се блъскаха.
Някои все още държаха на ръце бебетата си. Други се откъснаха от оста-
налите и се спуснаха към двойните врати, зад които бяха лекарските ка-
бинети. Въоръжен талибан им препречи пътя и ги върна назад.
Мариам си запроправя път, като застопоряваше пети и се промуш-
ваше между лакти, бедра и рамене. Една жена я ръгна с лакът в ребрата
и тя също я ръгна. Друга посегна отчаяно към лицето й и тя я перна през
ръката. За да се провре напред, дереше с нокти вратове и ръце, дърпаше
коси и забрадки и когато една жена й изсъска ругатня, тя не й остана
длъжна.
Сега разбираше какво е готова да пожертва една майка. Благопри-
личието беше само едно от многото неща. Помисли си с разкаяние за
нана, за жертвите, които и тя беше направила. Нана, която можеше да я
даде в приют или да я захвърли в някоя канавка и да избяга. Но тя не го
беше направила. Беше понесла срама да роди харами, беше подчинила
живота си на неблагодарната задача да отгледа Мариам и по свой си на-
чин да я обича. А накрая Мариам беше предпочела Джалил пред нея.
Докато се бореше с настървение да си проправи път в навалицата, й се
прииска да е била по-добра към нана. Съжали, че не е осъзнавала какво
е да си майка, както осъзнаваше сега.
Оказа се лице в лице с една сестра, покрита с мръсна сива бурка.
Сестрата говореше с млада жена, чиято бурка беше изцапана с кръв.
178
– Водите на дъщеря ми изтекоха, но бебето не излиза – извика
Мариам.
– Аз разговарям с нея! – изкрещя окървавената млада жена. – Чакай
си реда!
Тълпата се люшкаше като високата трева около колибата, когато
вятърът задухаше силно. Една жена зад нея крещеше, че момиченцето й
е паднало от дърво и си е счупило ръката. Друга викаше, че в изпражне-
нията й има кръв.
– С треска ли е? – попита сестрата. На Мариам й трябваше известно
време, за да разбере, че говорят на нея.
– Не.
– Кървене?
– Не.
– Къде е?
Мариам посочи над покритите глави мястото, където Лайла седеше
с Рашид.
– Ще стигна до нея – каза сестрата.
– След колко време? – извика Мариам. Някой я беше сграбчил за
раменете и я дърпаше назад.
– Не знам – отвърна сестрата и обясни, че имат само две лекарки и
че и двете оперират в момента.
– Тя има болки – каза Мариам.
– Аз също – извика жената с кървящата глава. – Чакай си реда!
Избутаха Мариам назад. Вече не виждаше сестрата, скрита от раме-
не и глави. Замириса й на повръщано.
– Иди я поразходи – извика сестрата. – И чакайте.
Навън беше вече тъмно, когато сестрата най-сетне ги извика. Ро-
дилното беше помещение с осем легла, на които стенеха и се гърчеха
жени, а за тях се грижеха забулени сестри. Между леглата нямаше заве-
си. Настаниха Лайла в дъното под прозорец, който беше покрит с черна
боя. Наблизо имаше мивка – напукана и суха, и опънато над нея въже за
пране, на което висяха захабени хирургически ръкавици. В средата на
помещението Мариам видя алуминиева маса с две табли. На горната
имаше сивкаво одеяло, а долната беше празна.
Една от жените забеляза, че Мариам гледа масата, и каза с изтощен
глас:
– Отгоре слагат живите бебета.
Лекарката в тъмносиня бурка беше дребна енергична жена, пърха-
ща като птичка. Всичко, което изричаше, беше нетърпеливо, неотложно.
179
– Първо дете – каза тя. Не като въпрос, а като твърдение.
– Второ – отвърна Мариам.
Лайла извика и се извъртя на една страна. Пръстите й се впиха в ръ-
цете на Мариам.
– Проблеми с първото раждане?
– Не.
– Вие майка й ли сте?
– Да – отвърна Мариам.
Лекарката повдигна бурката си и извади метален конусовиден инс-
трумент. После отметна нагоре бурката на Лайла и служи широкия край
на инструмента на корема й и опря ухо на тесния. Слуша почти минута,
премести инструмента на друго място, пак слуша, после пак смени
мястото.
– Сега трябва да проверя бебето, хамшира.
Свали една от защипаните на въжето ръкавици, натисна корема на
Лайла с една ръка и пъхна другата в нея. Лайла изстена. Когато свърши,
лекарката подаде ръкавицата на сестрата, която я изплакна и я закачи на
въжето.
– На дъщеря ви трябва да се направи цезарово сечение. Знаете ли
какво е това? Трябва да отворим утробата й и да извадим детето, защото
то е разположено седалищно.
– Не разбирам – каза Мариам.
Лекарката обясни, че детето е застанало така, че не може да излезе
само.
– А и твърде много време е минало. Трябва веднага да идем в
операционната.
Лайла кимна с изкривено от болка лице и главата й клюмна на една
страна.
– Има нещо, което трябва да ви кажа. – Лекарката се приближи до
Мариам, наклони глава и заговори с тих и поверителен глас. В тона й се
долавяше тревога.
– Какво казва? – изпъшка Лайла. – Да не би да става нещо с бебето?
– Но как ще издържи? – попита Мариам.
Ако се съдеше по това, че тонът й стана отбранителен, лекарката
може би долови упрек във въпроса й.
– Мислите ли, че искам да е така? – каза тя. – Какво мога да напра-
вя? Не ми дават онова, от което имам нужда. Нямам рентген, нямам кис-
лороден апарат и дори най-обикновени антибиотици. Когато благотво-
рителни организации ни предлагат пари, талибаните ги отказват. Или ги
180
насочват към болниците, които обслужват мъже.
– Но няма ли нещо, което да й дадете? – попита Мариам.
– Какво става? – простена Лайла.
– Можете сами да си купите лекарството, но…
– Как се казва? – попита Мариам. – Напишете го и аз ще го намеря.
Лекарката тръсна рязко глава под бурката и отсече:
– Няма време. Първо, няма го в близките аптеки. Така че трябва да
се придвижвате през ужасните задръствания от едно място на друго, да
обиколите може би целия град, а вероятността да го намерите е нищож-
на. Или ще се хванете за гушите с някой също отчаяно нуждаещ се от
това лекарство, който дава повече пари за него. Няма време. Бебето
трябва да се извади веднага.
– Кажете ми какво има! – попита Лайла и се надигна на лакти.
Лекарката си пое дъх. После й каза, че в болницата няма упойка.
– Но ако забавим раждането, ще загубите бебето.
– Режете ме тогава – рече Лайла, отпусна се обратно на леглото и
сви колене. – Режете ме и ми дайте моето бебе.
Лайла лежеше на носилка в старата мръсна операционна, докато ле-
карката си миеше ръцете в един леген. Лайла трепереше. Поемаше си
въздух през зъби всеки път, когато сестрата бършеше корема й с пото-
пено в жълтеникавокафява течност парцалче. Друга сестра стоеше на
вратата. Беше я открехнала и надничаше в коридора.
Лекарката си беше свалила бурката и Мариам видя, че е с буйна
сребриста коса, натежали клепачи и малки торбички от умора под
очите.
– Искат от нас да оперираме с бурки – обясни тя и кимна към сест-
рата до вратата. – Тя стои на пост. Ако ги види да идват, веднага ги
обличаме.
Изрече всичко това делово, почти безразлично и Мариам разбра, че
тя е надрасла обидата. Ето една жена, помисли си тя, проумяла, че е
щастлива, задето все пак работи, и осъзнала, че винаги има нещо, нещо
друго, което могат да ти отнемат.
До всяко рамо на Лайла имаше по една вертикална метална пръчка
и същата сестра, която й беше измила корема, закопча за тях един чар-
шаф. Лекарката изчезна от погледа й.
Мариам застана до главата й и се наведе над нея така, че бузите им
се докоснаха. Усещаше как зъбите на Лайла тракат. Двете се хванаха за
ръце.
През завесата Мариам виждаше как сянката на лекарката отива
181
надясно, а тази на сестрата – наляво. Устните на Лайла се разпънаха до
краен предел. По стиснатите й зъби се появиха балончета слюнка. Изда-
ваше резки съскащи звуци.
– Кураж, сестричке – рече лекарката и се наведе над нея.
Очите на Лайла се отвориха рязко, устата й зейна. Тя остана така,
още и още, и още, главата й се тресеше, жилите на врата й се изпънаха,
от лицето й течеше пот, пръстите й се впиваха в ръцете на Мариам.
Мариам щеше винаги да се възхищава на Лайла за това колко дълго
издържа, преди да закрещи.
40
Есента на 1999 г.
Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посо-

чи малка полянка зад бараката.
– Може тук – каза. – Мястото е закътано.
Двете се редуваха да копаят усилено, като трупаха пръстта отстра-
ни. Нямаха намерение да правят голяма и дълбока дупка, тъй че не
очакваха да е толкова трудно, колкото се оказа. Започналата през 1998
година суша ги мъчеше вече втора година. През миналата зима почти не
валя сняг, а през цялата пролет не капна и капка дъжд. Навред из стра-
ната селяните изоставяха спечената си земя, продаваха каквото имаха и
бродеха от село на село да търсят вода. Отиваха в Пакистан или в Иран.
Пристигаха в Кабул. Но и тук водата беше на свършване и плитките
кладенци бяха пресъхнали. Опашките пред дълбоките бяха толкова дъл-
ги, че Лайла и Мариам чакаха с часове да им дойде редът. Коритото на
река Кабул пресъхна и се превърна в обществен клозет – в него нямаше
нищо освен изпражнения и боклуци.
Така че те продължаваха да размахват лопатата и да се борят с
пръстта, но изгорялата от слънцето земя се беше превърнала в камък.
Мариам беше вече на четирийсет и в косата й имаше сиви кичури.
Под очите й висяха кафеникави торбички с формата на полумесец. Лип-
сваха й два предни зъба. Единият падна от само себе си, а другия го из-
би Рашид, когато тя неволно изпусна Залмай. Кожата й беше загрубяла
и потъмняла от времето, което прекарваха на двора под безмилостното
слънце. Седяха навън и гледаха как Залмай гони Азиза.
Когато дупката беше изкопана, те застанаха над нея и погледнаха
182
надолу.
– Ще влезе – каза Мариам.
Залмай беше вече двегодишно топчесто момченце с къдрава коса.
Имаше малки кафеникави очи и червени бузи като на Рашид, каквото и
да беше времето. Имаше бащината си коса – гъста и спускаща се ниско
на челото му.
Когато Лайла беше сама с него, Залмай беше сладък, весел и заба-
вен. Обичаше да се катери на раменете й, да играе на криеница в двора с
нея и Азиза. Понякога, когато се усмиряваше, обичаше да седи в скута й
и тя да му пее. Любимата му беше „Молла Мохамад джан“. Той размах-
ваше в такт пухкавите си крачета и стигнеха ли до припева, запяваше с
дрезгав глас:
Ела да идем в Мазар, молла Мохамад джан, Да видим полетата с лалета, о,

спътнико драг.
Лайла обичаше влагата на целувките му по бузите си. Обичаше

трапчинките на лактите му и яките му пръстчета. Обичаше да го гъде-
личка, да му прави тунели от възглавници, през които той да се про-
мушва, да го гледа как заспива в ръцете й, непременно хванал с една ръ-
ка ухото й. Прималяваше й, щом се сетеше за онзи следобед, когато ле-
жеше на пода със спица от велосипед между краката. Колко далеч беше
стигнала! Сега не можеше да повярва, че й е хрумнала подобна идея.
Синът й беше съкровище. Лайла откри с облекчение, че страховете й са
били напразни и тя обича Залмай с цялото си сърце, също като Азиза.
Само че Залмай боготвореше баща си и когато той беше наоколо,
вдетинен от умиление, напълно се преобразяваше. Тогава Залмай кре-
щеше за щяло и нещяло или се хилеше до припадък. В присъствието на
баща си той лесно се обиждаше, дълго се сърдеше и не преставаше да
лудува, въпреки че Лайла го мъмреше. Нямаше ли го Рашид, той никога
не правеше така.
А Рашид одобряваше всичко това и твърдеше, че било белег за ин-
телигентност. Казваше същото и за безразсъдството на Залмай – когато
детето поглъщаше стъклени топчета, а после ги изакваше, когато драс-
каше клечки кибрит или дъвчеше цигарите на Рашид.
Когато Залмай се роди, Рашид постоянно го слагаше да спи в легло-
то им. Беше му купил нова люлка с изрисувани по нея лъвове и леопар-
ди. Беше се охарчил за нови дрешки, нови дрънкалки, нови шишета, но-
ви пелени, макар че едва свързваха двата края и нещата, останали от
183
Азиза, можеха да се използват. Един ден той се върна вкъщи с нова иг-
рачка на батерии и я окачи над люлката на Залмай. Нашарени в жълто и
черно мъхести пчели кръжаха около слънчоглед и при докосване зажу-
жаваха, а от едно копче се пускаше музика.
– Каза, струва ми се, че работата ти не върви – рече Лайла.
– Имам приятели, от които мога да взема пари назаем – отвърна не-
хайно той.
– А как ще им ги върнеш?
– Нещата ще се оправят. Винаги става така. Погледни колко се рад-
ва. Виждаш ли?
Повечето дни Лайла беше лишена от сина си. Рашид го взимаше
със себе си в работилницата и му позволяваше да лази под отрупания му
тезгях, да си играе със стари гумени подметки и парчета кожа. Ковеше
налчета, работеше на шмиргела, но не го изпускаше от поглед. Ако Зал-
май събореше някоя поставка за обувки, Рашид го смъмряше кротко и
спокойно, почти на шега. Ако пак го направеше, Рашид оставяше чука,
слагаше Залмай на тезгяха и му говореше благо.
Търпението му към сина му беше дълбок и непресъхващ кладенец.
Вечерта двамата се прибираха заедно, Залмай положил глава на ра-
мото на баща си, и от тях се носеше миризма на лепило и кожа. Усмих-
ваха се лукаво като хора, които си имат обща тайна, сякаш цял ден са
седели в сумрачния дюкян и са кроили тайни заговори. Залмай обичаше
да седне на вечеря до баща си и да играят техни си игри, докато Мари-
ам, Лайла и Азиза слагаха чинии на софрата. Тупаха се един друг по
гърдите, кикотеха се, замеряха се със залци, шушукаха си съзаклятни-
чески. Ако Лайла им направеше забележка, Рашид вдигаше поглед, из-
пълнен с раздразнение от нежеланата намеса. Ако поискаше да вземе
Залмай – или по-лошо, Залмай протягаше ръце към нея, Рашид я пог-
леждаше кръвнишки.
Лайла се отдръпваше наранена.
После една вечер, няколко седмици след като Залмай навърши две
години, Рашид се върна вкъщи с телевизор и видео. Денят беше сравни-
телно топъл, почти приятен, но вечерта захладя и нощта обещаваше да е
мразовита и беззвездна.
Той сложи телевизора и видеото на масата в дневната и каза, че ги е
купил на черния пазар.
– Още един дълг ли? – попита Лайла.
– Това е „Магнавокс“.
Азиза влезе в стаята и щом видя телевизора, хукна към него.
184
– Внимателно, Азиза джо – извика Мариам. – Не го пипай.
Косата на момиченцето беше станала светла като на майка й и Лай-
ла виждаше на бузите й своите трапчинки. Беше се превърнала в мълча-
ливо и замислено дете, твърде сериозно за своите шест годинки. Лайла
се удивляваше на начина, по който дъщеря й разговаряше, на напевната
й ритмична реч, на дълбокомислените паузи и интонации, неподхожда-
щи на невръстното телце, от което излизаше този глас на възрастен чо-
век. Азиза беше тази, която с бодра вещина бе поела задачата всяка сут-
рин да буди Залмай, да го облича, да го храни на закуска, да сресва ко-
сата му. Тя го слагаше да спи следобед, тя изпълняваше ролята на спо-
коен укротител на своя палав брат. Заради него беше придобила навика
да върти заканително глава като възрастен човек.
Азиза натисна копчето на телевизора. Рашид се намръщи, сграбчи
китката й, тупна я на масата и рече:
– Този телевизор е на Залмай.
Момиченцето отиде при Мариам и се покатери в скута й. Двете бя-
ха неразделни. Напоследък с благословията на Лайла Мариам беше за-
почнала да учи Азиза на стихове от Корана. Детето можеше вече да ре-
цитира наизуст сура „Ал Ихлас“, сура „Ал Фатиха“ и вече знаеше как да
изпълнява всичките ритуали на молитвата.
„Това е, което мога да й дам – беше казала Мариам на Лайла, – тези
знания, тези молитви. Те са единственото богатство, което някога съм
имала.“
Сега в стаята влезе Залмай и докато Рашид го наблюдаваше с не-
търпението на зяпачите, които чакат простите фокуси на уличните фа-
кири, детето дръпна кабела, натисна копчетата и плесна длани върху
черния екран. Когато ги вдигна, потните им следи изчезнаха бавно от
стъклото. Рашид гледаше с горда усмивка как Залмай продължи да лепи
длани по екрана, да ги вдига и пак да ги залепва.
Талибаните бяха забранили телевизията. Иззетите видеокасети се
унищожаваха публично – лентите се изтръгваха и се накачаха по огра-
дите. Сателитните чинии увисваха от уличните лампи. Но Рашид заяви,
че само защото нещо е забранено, не значи, че не може да бъде
намерено.
– Утре ще потърся касети с анимационни филми – каза той. – Няма
да е проблем. На черния пазар можеш да купиш всичко.
– Тогава може би ще ни купиш нов кладенец – рече Лайла и си спе-
чели един убийствен поглед.
По-късно, след поредната вечеря само с бял ориз и без чай поради
185
сушата, той й каза решението си, след като изпуши цигара.
– Не – отсече Лайла.
Рашид заяви, че това не е молба.
– Не ме е грижа дали е молба или не.
– Ще размислиш, като научиш цялата истина.
И заяви, че е заел пари от повече приятели, макар да не си е приз-
нал, че само парите от дюкяна вече не стигат за пет гърла.
– Не ти казах по-рано, за да ти спестя тревогите. Освен това ще се
изненадаш колко много може да спечели тя.
Лайла отново каза „не“. Бяха в дневната, а Мариам и децата – в
кухнята. Лайла чуваше тракането на чинии, пронизителния смях на Зал-
май, гласа на Азиза, която обясняваше нещо на Мариам със сериозен
тон.
– Ще има други като нея, дори по-малки – каза Рашид. – Всички в
Кабул го вършат.
Лайла му каза, че не я интересува какво правят с децата си другите.
– Ще я държа под око – рече нервно Рашид, поизгубил търпение. –
Мястото е безопасно. Отсреща има джамия.
– Няма да разреша да превърнеш дъщеря ми в улична просякиня –
озъби се Лайла.
Плесницата изплющя, главата й се извъртя от сблъсъка на едрата
му длан и бузата й и шумовете в кухнята заглъхнаха. За момент къщата
притихна напълно. Последва тропот на забързани стъпки, преди Мари-
ам и децата да се появят в дневната. Очите им се стрелкаха от Лайла
към Рашид и обратно.
После Лайла го удари с юмрук.
За пръв път удряше някого, ако не се брояха закачливите шамарче-
та, които тя и Тарик си бяха разменяли. Но те бяха по-скоро гальовни
пошляпвания, отколкото удари, неловки и дружелюбни, удобен израз на
силни и смущаващи желания. Бяха насочени към рамото, което Тарик с
професорски глас наричаше „делтовиден мускул“.
Лайла проследи дъгата, която свитият й юмрук описа във въздуха,
и усети под кокалчетата си хлътването на четинестата буза на Рашид.
Чу се тъп звук, сякаш торба с ориз падна на пода. Удари го силно и той
залитна две крачки назад.
От другия край на стаята се чуха ахване, скимтене и писък, но Лай-
ла не разбра кое от чия уста е излязло. В момента беше прекалено слиса-
на, за да се вълнува от подобни неща, защото чакаше съзнанието й да
навакса изоставането от по-бързата й ръка. И когато това се случи, й се
186
стори, че се усмихна. А може би се ухили, когато за нейна изненада Ра-
шид излезе тихо от стаята.
Изведнъж си представи, че трудностите в живота им – нейния, на
Азиза, на Мариам – просто изчезват, изпаряват се като потните следи от
дланите на Залмай по екрана на телевизора. Колкото и да бе абсурдно,
изглежда, бе имало смисъл да понесат всичко досега в името на този
върховен момент, на това дръзко неподчинение, което щеше да сложи
край на униженията им.
Лайла не забеляза, че Рашид се е върнал. Докато ръката му не стис-
на гърлото й. Докато тя не увисна във въздуха и не се блъсна в стената.
Озлобеното му лице, надвесено над нея, изглеждаше огромно. Лай-
ла забеляза колко е подпухнало с годините, колко повече спукани кръ-
воносни съдове чертаят червени пътечки по носа му. Рашид не каза ни-
що. А и имаше ли нещо за казване, когато си натикал дулото на писто-
лет в устата на жена си? Причината да копаят в двора бяха внезапните
полицейски проверки. Понякога веднъж месечно, понякога веднъж сед-
мично. Напоследък почти всеки ден. Талибаните обикновено конфиску-
ваха разни вещи, после сритваха някого в задника, перваха друг по тила.
Но понякога имаше и публични назидания, бой с камшик по дланите и
петите.
– Полека – каза Мариам, коленичила на ръба на дупката. Спуснаха
телевизора, като всяка стискаше здраво краищата на найлона, в който го
бяха увили. – Мисля, че така е добре.
После двете запълниха дупката и я отъпкаха. Накрая разхвърляха
наоколо пръст, да не изглежда подозрително.
– Готово – каза Мариам и избърса ръце в дрехите си.
Бяха се разбрали, че когато опасността отмине, когато на талибани-
те им омръзне да ги проверяват – след месец-два или шест, или може би
повече, – ще изровят телевизора.
В съня на Лайла двете с Мариам бяха зад бараката и пак копаеха
дупка. Но този път спуснаха в нея Азиза. Дъхът на детето повдигаше
найлона, в който беше увито. Лайла виждаше ужасените й очи, белотата
на дланите й, с които тя блъскаше по найлона. Азиза молеше да не я за-
равят. Лайла не можеше да слуша писъците й. И я успокояваше: „Само
за кратко, потърпи малко. Заради полицейските проверки, не знаеш ли,
миличко? Когато свършат, мами и хала Мариам ще те извадят. Обеща-
вам, миличко. Тогава ще си играем. Ще играем на всичко, което искаш.“
И стисна лопатата. Когато първите буци пръст изтрополиха по найлона,
Лайла се събуди, останала без дъх и с вкус на пръст в устата.
187
41
През лятото на 2000 година сушата подкара своята трета и най-

ужасна година.
Селата в Хелманд, Забол и Кандахар бяха залети от скитащи нома-
ди, които търсеха вода и зелена трева за животните си. Когато не наме-
риха нито едното, нито другото, когато козите, овцете и кравите им ум-
ряха, те дойдоха в Кабул. Окупираха склоновете на Карех-Ариана, осея-
ха ги с колиби, в които се тъпчеха по петнайсет-двайсет души.
Това беше и лятото на „Титаник“, лятото, през което Мариам и
Лайла се търкаляха по пода и се превиваха от смях, защото Азиза насто-
яваше да е Джак.
– Тихо, Азиза джо.
– Джак! Кажи ми името, хала Мариам. Кажи го. Джак!
– Баща ти ще се разсърди, ако го събудиш.
– Джак! А ти си Роуз.
Накрая Мариам лягаше по гръб, предаваше се и приемаше да е
Роуз.
– Добре, ти ще си Джак – омекваше тя. – Умираш млад, а аз живея
до дълбока старост.
– Да, но умирам като герой – казваше Азиза. – Докато ти, Роуз, ти
изживяваш целия си нещастен живот в копнеж по мен. – После се мята-
ше на гърдите на Мариам и обявяваше: – Сега трябва да се целунем!
Мариам извърташе глава настрани, а Азиза, възхитена от собстве-
ното си скандално поведение, се кикотеше през издадени за целувка
устни.
Понякога Залмай се присламчваше към тях и наблюдаваше играта.
И питаше той какъв ще е.
– Можеш да си айсбергът – казваше Азиза.
Това лято треската, предизвикана от „Титаник“, обхвана Кабул.
Вкарваха се нелегално копия на филма от Пакистан, понякога мушнати
под бельото. След вечерния час всички залостваха вратите си, намалява-
ха звука и в мрака лееха сълзи за Джак и Роуз и за пътниците на обрече-
ния кораб. Имаше ли ток, Мариам, Лайла и децата също го гледаха. Де-
сетки пъти късно вечер те изравяха телевизора от дупката зад бараката,
загасваха лампите и закриваха прозорците със завивките си.
Амбулантните търговци покрай река Кабул се настаниха в пресъх-
налото корито. Не след дълго на спеченото речно дъно беше възможно
188
да си купиш килими с „Титаник“ и платове с „Титаник“ от топове, наре-
дени в ръчни колички. Имаше дезодорант „Титаник“, паста за зъби „Ти-
таник“, парфюм „Титаник“, пакора „Титаник“ и дори бурки „Титаник“.
Един ентусиазиран просяк взе да се нарича Просяка от „Титаник“.
Роди се Титаник Сити.
„Заради песента е“, казваха си.
„Не, заради морето. Заради разкоша на кораба.“
„Заради секса“, шепнеха си.
„Заради Леонардо е – казваше в захлас Азиза. – Всичко е заради
Леонардо.“
– Всички искат Джак – каза Лайла на Мариам. – Това е. Всички ча-
кат Джак да ги спаси от бедствието. Но Джак го няма. Джак няма да се
върне. Джак е мъртъв.
В късното лято един търговец на платове задряма и не си загаси ци-
гарата. Самият той оцеля, но не и дюкянът му. Огънят погълна и съсед-
ния магазин за платове, както и магазин за дрехи втора употреба, рабо-
тилница за мебели, фурна.
По-късно казаха на Рашид, че ако ветровете духали на изток вместо
на запад, обущарницата му, която беше на ъгъла на същата улица, е мог-
ла да бъде спасена.
Продадоха всичко.
Първо заминаха нещата на Мариам, после на Лайла, бебешките
дрешки на Азиза и няколкото играчки, които Рашид й беше купил след
безкрайните молби на Лайла. Азиза ги прежали с разбиране. Продадени
бяха и часовникът на Рашид, транзисторът, вратовръзките, обувките и
златната му халка. Простиха се и с дивана, масата, килима и столовете.
Залмай побесня, когато баща му продаде телевизора.
След пожара Рашид почти всеки ден си беше вкъщи. Удряше шама-
ри на Азиза. Риташе Мариам. Хвърляше вещи по пода. Натякваше на
Лайла за всяко нещо – как миришела, как се обличала, как ходела несре-
сана, как зъбите й пожълтявали.
– Какво стана с теб? – негодуваше той. – Ожених се за красавица, а
сега имам на гърба си вещица. Заприлича на Мариам.
Уволниха го от ресторанта за кебап близо до площад „Хаджи
Яхуб“, защото се сбил с клиент. Клиентът се оплакал, че Рашид тръснал
грубо хляба на масата му. Разменили си остри думи. Рашид го нарекъл
узбекска маймуна. Единият размахал пистолет, другият грабнал шиш.
Според версията на Рашид шишът си бил в ръката му, но Мариам
се съмняваше.
189
Уволниха го и от ресторанта в Таймани, защото посетителите се
оплакали, че ги карал да чакат прекалено дълго, а Рашид каза, че готва-
чът бил бавен и мързелив.
– Сигурно си дремел отзад зад ресторанта – каза Лайла.
– Не го предизвиквай, Лайла джо – обади се Мариам.
– Предупреждавам те, жено – извика той.
– Или си дремел, или си пушел.
– Не, заклевам се.
– Ти си непоправим.
Тогава той се нахвърли върху Лайла и взе да я налага с юмруци по
гърдите, по главата, по корема, скубеше я, блъскаше я в стената. Азиза
пищеше и си късаше ризката, Залмай също пищеше и се опитваше да ги
разтърве. Рашид бутна децата настрани, събори Лайла на пода и започна
да я рита. Мариам се хвърли върху Лайла. Рашид продължи да рита и
вече риташе Мариам. От устата му хвърчеше слюнка, очите му святкаха
кръвожадно. Продължи да рита, докато се измори.
– Кълна се, че ще ме предизвикаш да те убия, Лайла – викна той за-
пъхтян и напусна къщата с гръм и трясък.
Когато парите свършиха, в къщата им се настани гладът. Мариам
беше потресена от бързината, с която засищането на гърлата се превър-
на в смисъла на живота им.
Вареният бял ориз без месо и дори без сос беше вече рядко угоще-
ние. Пропускаха хранения с нарастваща и тревожна честота. Понякога
Рашид донасяше консерва сардини и трошлив сух хляб с вкус на трици,
друг път открадваше торба ябълки с риск да му отсекат ръката. В бакал-
ниците мушваше тайничко в джоба си пакет равиоли, който вкъщи раз-
деляха на пет, като Залмай получаваше лъвския пай. Ядяха сурова ряпа
със сол. Вечеряха с увехнали марули и почернели банани.
Гладната смърт ненадейно се превърна в реална възможност. Някои
избраха да не я дочакат. Мариам чу за вдовица от квартала, която натро-
шила сух хляб, поръсила го с отрова за мишки и нахранила с него и се-
демте си деца. Най-големия къшей оставила за себе си.
Ребрата на Азиза започнаха да се броят, а закръглените някога буз-
ки хлътнаха. Крачетата й изтъняха, а лицето й доби цвета на слаб чай.
Когато я вземаше на ръце, Мариам усещаше щръкналата бедрена кост
под опънатата кожа. Залмай лежеше на пода с безизразни примижали
очи или се просваше като дрипа на скута на баща си. Ако успееше да
събере сили, плачеше, докато се унесе, но спеше неспокойно и на пресе-
кулки. Когато Мариам ставаше, пред очите й се появяваха бели точици.
190
Постоянно беше замаяна и ушите й бучаха. Спомни си какво казваше за
глада молла Файзула по време на Рамаданът: „И ухапаният от змия зас-
пива, но не и гладният.“
– Децата ми ще умрат – каза Лайла. – Ще умрат пред очите ми.
– Няма – заяви Мариам. – Няма да го допусна. Всичко ще бъде на-
ред, Лайла джо. Знам какво ще направя.
Един ужасно горещ ден Мариам си сложи бурката и двамата с Ра-
шид тръгнаха към хотел „Интерконтинентал“. Билетът за автобус беше
вече непостижим лукс и когато стигнаха до върха на хълма, Мариам бе-
ше грохнала. Докато се катереха нагоре, на няколко пъти й се зави свят
и трябваше да спре за малко.
На входа на хотела Рашид поздрави и прегърна един от портиерите,
облечен в червен костюм и шапка с козирка. Отстрани погледнато, два-
мата разговаряха приятелски и през цялото време Рашид го държеше за
лакътя. По едно време кимна към Мариам и двамата я гледаха известно
време. Стори й се, че има нещо смътно познато у този портиер.
После мъжът влезе в хотела, а двамата с Рашид останаха да го ча-
кат. От тук Мариам виждаше Политехническия институт, а далеч зад
него стария квартал Каирхана и пътя към Мазар. На юг беше отдавна
пустеещият хлебозавод със зейнали по бледожълтата фасада дупки от
артилерийски обстрел. Още по на юг се мержелееха развалините на дво-
реца Дароламан, където преди много години Рашид я беше завел на
пикник. Споменът от онзи ден беше реликва от едно минало, което вече
не й се струваше нейното собствено.
Мариам се съсредоточи върху тези ориентири. Боеше се, че може
да загуби кураж, ако даде воля на мислите си.
На всеки няколко минути пред хотела спираха джипове и таксита.
Портиери се втурваха да посрещат хората в тях – все въоръжени мъже с
бради и тюрбани, които слизаха от колите с една и съща самонадеяност
и небрежна заплашителност. Мариам долови откъслеци от разговорите
им, преди да изчезнат зад вратите на хотела. Чу да се говори на пущу и
фарси, но и на урду и арабски.
– Виж истинските ни господари – рече Рашид с дълбок глас. – Па-
кистански и арабски ислямисти. Талибаните са марионетки. Тези тук са
големите играчи, а Афганистан е тяхното игрище.
Рашид бил чул слухове, че талибаните пускали тези хора да правят
тайни лагери из цялата страна, в които да обучават бойци за джихад и
атентатори самоубийци.
– Защо се бави толкова този човек? – попита Мариам.
191
Рашид се изплю и подритна пясък върху храчката си. След час бяха
вътре и вървяха след портиера. Облъхна ги приятна хладина и стъпките
им отекнаха по покритото с плочки фоайе. Двама мъже с пушки седяха
на кресла пред малка масичка, пиеха чай и ядяха от една чиния сиропи-
рано джелаби, поръсено с пудра захар. Мариам си помисли за Азиза, ко-
ято обичаше джелаби, и с мъка откъсна очи от масичката.
Портиерът ги изведе на един балкон, извади от джоба си мобилен
телефон и листче с изписан номер.
– Телефонът е на шефа. Отпусна ми пет минути – каза той. – Не
повече.
– Ташакор – благодари Рашид и пое телефона. – Няма да го
забравя.
Портиерът кимна и се отдалечи. Рашид набра номера и даде теле-
фона на Мариам.
Докато слушаше бръмчащия сигнал, мислите й се върнаха към пос-
ледния път, когато видя Джалил – преди тринайсет години през пролет-
та на 1987 година. Той стоеше на улицата пред къщата им до синия мер-
цедес с хератски номер и се подпираше на бастун. Стоя там с часове, ча-
каше я, викаше от време на време името й, както тя някога го беше вика-
ла пред неговия дом. По едно време тя разтвори пердетата и го зърна.
Съвсем за кратко, но достатъчно дълго, за да види, че косата му е бяла и
че е започнал да се прегърбва. Носеше очила и, както винаги, червена
вратовръзка и неизменната бяла кърпичка, сгъната на триъгълник и пъх-
ната в джобчето на сакото му. Порази я това, че беше по-слаб, много по-
слаб, отколкото го помнеше, и сакото на тъмнокафявия костюм висеше
на раменете му, а панталоните му се бяха смъкнали и образуваха гънки
на глезените му.
Макар и само за миг, Джалил също я зърна. Очите им се срещнаха
през пролуката между пердетата, както се бяха срещнали някога през
пролуката на други пердета. Мариам обаче веднага ги прихлупи плътно.
Седна на леглото и зачака той да си тръгне.
Сега мислеше за писмото, което той й беше оставил на вратата. Па-
зила го беше дни наред под възглавницата си. От време на време го ва-
деше и го въртеше в ръце, но накрая го скъса, без да го отвори.
А ето, че след всичките тези години стоеше тук и му звънеше.
Сега съжаляваше за глупавата си младежка гордост. Щеше й се да
го бе пуснала да влезе. Какво щеше да й стане, ако го беше поканила
вътре, за да чуе какво е дошъл да й каже? Все пак й беше баща. Не беше
добър баща, вярно, но колко обикновени й се струваха прегрешенията
192
му, колко невинни в сравнение със злобата на Рашид или с бруталността
и насилието на мъжете, които се биеха един срещу друг.
Щеше й се да не беше унищожила писмото му. Плътен мъжки глас
заговори в ухото й и я информира, че се е свързала с канцеларията на
кмета на Херат. Мариам се прокашля.
– Салаам, братко, търся един човек, който живее в Херат. Или поне
живееше преди много години. Казва се Джалил хан. Живееше в Шар-е
нау и държеше кино. Имате ли някаква информация къде е?
– Обаждаш се за това в канцеларията на кмета? – попита с долови-
мо раздразнение в гласа мъжът.
Мариам каза, че не знае на кого другиго да се обади.
– Простете. Знам, че имате по-важни работи на главата, но е въпрос
на живот и смърт и затова звъня.
– Не го познавам. Киното отдавна е затворено.
– Може да има някой, който да го знае, някой…
– Няма.
Мариам затвори очи.
– Моля ви, братко. Става дума за деца. За малки дечица.
Последва дълга въздишка.
– Може би някой там…
– Има един градинар при нас, който, мисля, открай време живее
тук.
– Да, попитайте го, моля ви.
– Обади се утре.
Мариам обясни, че е невъзможно.
– Имам този телефон само за пет минути. Не мога… Нещо изтропа
и Мариам помисли, че мъжът е затворил. Но дочу стъпки, гласове, да-
лечни клаксони на коли и някакво равномерно бръмчене, може би от
вентилатор. Тя премести телефона на другото си ухо и стисна очи.
Спомни си как Джалил бръкна усмихнат в джоба си.
„Ах, разбира се. Ето тогава, да не го крия повече.“
Медальон във формата на листо и висящи от него парички, върху
които бяха гравирани луни и звезди.
„Сложи го, Мариам джо.“
„Какво мислиш?“
„Мисля, че приличаш на кралица.“
Минаха няколко минути. После се чуха стъпки, скърцане и
щракване.
– Познава го.
193
– Така ли?
– Така казва.
– И къде е? Знае ли къде е Джалил хан? Последва пауза.
– Казва, че е умрял преди години. Още през осемдесет и седма.
Краката й се подкосиха. Беше й минавало през ума, разбира се. Ако
беше жив, Джалил щеше да е над седемдесет и шест-седем, но…
1987 година.
Тогава е умирал. Изминал е целият този дълъг път, за да се прости с
мен.
Тя застана до парапета. От балкона се виждаше прочутият някога
басейн на хотела, сега празен и занемарен, надупчен от куршуми, с раз-
бити плочки. Виждаше се и бомбардираният тенис корт. Разкъсаната по
средата мрежа висеше като стара змийска кожа.
– Трябва вече да затварям – каза гласът от другата страна.
– Съжалявам за безпокойството – отвърна Мариам, плачейки без-
мълвно. Видя как Джалил й маха, докато скача от камък на камък през
потока, а джобовете му са пълни с подаръци. Винаги го чакаше със зата-
ен дъх и молеше Бог да й отпусне повече време с него.
– Благодаря – каза тя, но мъжът отсреща беше вече затворил.
Рашид я гледаше очаквателно. Тя поклати глава.
– Удари на камък – каза той и грабна телефона от ръката й. – Как-
вато дъщерята, такъв и бащата.
Във фоайето Рашид закрачи бързо към масичката до празните вече
фотьойли и мушна в джоба си последното парче джелаби. Отнесе го
вкъщи и го даде на Залмай.
42
Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените

си чорапки, две вълнени ръкавици от различни чифтове, старо жълтени-
каво одеялце на звезди и комети, спукана пластмасова чаша и зарчетата
си.
Беше студена сутрин през април 2001 година, малко преди двайсет
и третия рожден ден на Лайла. Небето беше прозрачно сиво и от пори-
вите на студения влажен вятър вратата с мрежата не преставаше да
трака.
Бяха изминали няколко дни, откакто Лайла чу, че Ахмад шах Ма-
суд е бил във Франция за разговори с Европейския парламент. Сега
194
Масуд се подвизаваше в родния си Север и командваше Северния съюз,
единствената опозиционна сила, която воюваше с талибаните. В Европа
Масуд беше предупредил за лагерите, обучаващи терористи, и се беше
обърнал с молба към САЩ за помощ срещу талибаните.
– Ако президентът Буш не ни окаже помощ – беше казал той, – тези
терористи много скоро ще навредят на САЩ и Европа.
Месец преди това Лайла беше научила, че талибаните поставили
тротил в нишите с гигантските статуи на Буда и ги взривили, защото
подбуждали към идолопоклонничество и грях. Имаше протести от цял
свят, от САЩ до Китай. Правителства, историци, археолози от всички
краища на земното кълбо бяха писали писма, умолявайки талибаните да
не унищожават двете най-големи исторически реликви на Афганистан.
Това обаче не беше ги спряло – бяха детонирали експлозивите около
статуите, оцелели две хиляди години, и при всеки взрив бяха
скандирали Аллах-у-акбар и бяха викали „ура“ всеки път, когато ръка
или крак рухваха на парчета сред гъста пушилка. Лайла си спомни как
през 1987 година с баби и Тарик стояха над по-големия Буца, вятърът
духаше в огрените им от слънцето лица, а те гледаха как един ястреб се
рее над долината. Но когато чу за гибелта на статуите, остана равнодуш-
на. Какво я беше грижа за тях, след като собственият й живот беше
руина?
Седеше безмълвно на пода в един ъгъл на дневната с каменно лице
и увиснали над лицето къдри, докато Рашид не й каза, че е време да
тръгват. Колкото и да вдишваше и издишваше, все имаше чувството, че
не може да напълни дробовете си с достатъчно въздух.
На път за Картех-сех Залмай беше в ръцете на баща си, а Азиза се
държеше за Мариам и крачеше бързо до нея. Вятърът развяваше завър-
зания под брадичката й мръсен шал и къдреше полите на роклята й.
Азиза ставаше все по-мрачна, сякаш с всяка крачка все повече усещаше,
че я мамят. Лайла не беше намерила сили да й каже истината. Беше й
казала, че отива в едно специално училище, където децата ядат и спят и
не се връщат вкъщи след часовете. Сега Азиза не спираше да й задава
едни и същи въпроси, които беше задавала дни наред. Дали учениците
спят отделно или всички заедно в една огромна стая? Ще си намери ли
приятели? Дали майка й е сигурна, че учителите ще са добри с нея?
И най-важният въпрос: Колко дълго ще трябва да остане там?
Спряха на две преки от ниската сграда с вид на казарма.
– Със Залмай ще чакаме тук – каза Рашид. – О, преди да съм
забравил…
195
Той извади една дъвка от джоба си, прощален подарък, и я подаде
на Азиза с хладно великодушие. Тя взе дъвката и благодари тихо. Лайла
се възхити от благородството й, от невероятната й способност да проща-
ва и очите й се просълзиха. Сърцето й се сви и й прималя от мъка при
мисълта, че този следобед Азиза няма да спи до нея, че няма да усеща
крехката й ръка върху гърдите си, извивката на главата й до ребрата си,
топлия й дъх във врата си, петичките, забити в корема й.
Поведоха сестра му и Залмай се разплака и завика:
– Зиза! Зиза!
Започна да се мята, да рита в ръцете на баща си и да вика сестра си,
докато една маймунка върху латерна на отсрещния тротоар не отвлече
вниманието му.
Последните две пресечки извървяха сами – Мариам, Лайла и Азиза.
Наближиха сградата и Лайла видя олющената й фасада, провисналия
покрив, забитите на мястото на липсващите прозорци дъски, върха на
люлка, надничаща над рушащия се зид.
Спряха пред вратата и Лайла повтори на Азиза онова, което й беше
казала по-рано.
– А ако те попитат за баща ти, какво ще кажеш?
– Че муджахидините са го убили – отвърна предпазливо детето.
– Чудесно. Азиза, разбираш ли защо?
– Защото това е специално училище – каза момиченцето. Бяха вече
тук, сградата беше съвсем истинска и Азиза изглеждаше разтревожена.
Долната й устна трепереше, а в очите й напираха сълзи и Лайла видя
какво усилие полага да е смела. – Ако им кажем истината – прошепна
задъхано тя, – няма да ме вземат. Училището е специално. Искам
вкъщи.
– Ще идвам постоянно при теб – успя да каже Лайла. – Обещавам.
– Аз също – рече Мариам. – Ще идваме да те видим, Азиза джо, и
ще си играем заедно, както винаги. Ще си само за малко, докато баща ти
си намери работа.
– Тук имат храна – рече неуверено Лайла. Радваше се, че е с бурка,
радваше се, че Азиза не може да види колко е сломена. – Няма да гладу-
ваш. Имат ориз, хляб и вода и може би дори плодове.
– Но ти няма да си тук. Хала Мариам няма да е с мен.
– Ще идвам да те виждам – каза Лайла. – През цялото време. Пог-
ледни ме, Азиза. Ще идвам. Аз съм ти майка. На всяка цена ще идвам да
те виждам.
Директорът на сиропиталището беше попрегърбен мъж с тесен
196
гръден кош и набраздено симпатично лице. Беше започнал да олисява,
имаше рошава брада и очи като грахови зърна. Наричаше се Заман и но-
сеше прилепнало на темето му кепе, а лявото стъкло на очилата му беше
пукнато.
Докато ги водеше към кабинета си, той попита Лайла и Мариам как
се казват, а после и Азиза. Поинтересува се и на колко години е. Минаха
по слабо осветен коридор, където босоноги деца се отдръпваха към сте-
ните и ги зяпаха. Децата бяха или чорлави, или с бръснати глави и обле-
чени в пуловери с оръфани ръкави, парцаливи дънки с протрити до
скъсване колене и закърпени с всевъзможни кръпки палтенца. Лайла до-
лови миризма на сапун и талк, на амоняк и урина, както и надигащия се
страх на Азиза, която бе започнала да хленчи.
Лайла огледа двора – буренясала поляна, паянтова люлка, стари ав-
томобилни гуми, спукана баскетболна топка. Помещенията, край които
минаха, бяха голи, а прозорците – покрити с найлон. Момченце се
стрелна от една стая, вкопчи се в лакътя на Лайла и се опита да се пока-
тери по ръцете й. Един чистач, който забърсваше локвичка урина, оста-
ви парцала и откъсна детето от нея.
Заман се държеше свойски със сираците. Пътьом погалваше някои
по главиците, казваше им по някоя мила дума без капка снизходител-
ност. Децата се радваха, че ги докосва. Всички го гледат с надежда, че
ги харесва, помисли си Лайла.
Той ги въведе в кабинета си, където имаше само три сгъваеми стола
и разхвърляно бюро с купчини папки и листове.
– Вие сте от Херат – обърна се той към Мариам. – Познах по акцен-
та ви. – После се облегна на стола, кръстоса ръце на корема си и каза, че
има зет, който навремето живял там. Дори по тези обикновени жестове
Лайла забеляза някаква измъченост и напрежение. И макар той да се ус-
михваше слабо, тя долови тревога и болка, разочарование и поражение,
полирани с лака на добродушието.
– Беше стъклар – каза Заман. – Правеше онези красиви нефритено
зелени лебеди, които сияят на слънцето, сякаш стъклото е пълно със
скъпоценни камъчета. Връщали ли сте се после?
Мариам поклати глава.
– Аз съм от Кандахар. Били ли сте някога в Кандахар, хамшира?
Не? Красив е. Какви градини! А гроздето! О, гроздето. Няма по-сладко
на света.
Няколко деца се бяха скупчили на вратата и надничаха. Заман ги
отпъди кротко на пущу.
197
– Обичам, разбира се, и Херат. Град на художници и писатели, су-
фии и мистици. Знаете старата шега, че не можеш да направиш и крач-
ка, без да настъпиш поет.
Азиза гледаше унило.
– Ееех – въздъхна театрално Заман, – ето, че ви накарах да се засме-
ете, хамшира. Обикновено това е най-трудно. Безпокоях се в началото.
Мислех си, че трябва да кудкудякам като кокошка или да рева като ма-
гаре. Но вие сте толкова приятни.
Заман повика един възпитател да поседи за малко с Азиза. Моми-
ченцето скочи в скута на Мариам и се вкопчи в нея.
– Само ще поговорим, миличка – каза Лайла. – Аз съм тук. Чу ли?
Тук ще бъда.
– Защо ние с теб не излезем вън за минута, Азиза джо? – рече Ма-
риам. – Майка ти трябва да си поговори с кака Заман. Само за мъничко.
Хайде, ела.
Когато останаха сами, Заман попита за рождената дата на Азиза, за
заболявания, алергии. Попита за бащата на детето и Лайла се почувства
странно да изрече лъжа, която си беше самата истина. Заман слушаше, а
лицето му не издаваше нито доверие, нито скептицизъм. Каза, че управ-
лява сиропиталището на честна дума. Щом тя твърди, че мъжът й е ум-
рял и не може да се грижи за децата си, той не го подлага на съмнение.
Лайла заплака.
Заман остави писалката си.
– Срамувам се – каза дрезгаво Лайла с ръка на устата.
– Погледнете ме, хамшира.
– Що за майка е тази, която изоставя децата си?
– Погледнете ме.
Лайла вдигна очи.
– Вината не е ваша. Чувате ли ме? Не вие, а онези диваци трябва да
бъдат обвинявани. Те ме карат да се срамувам, че съм пущун. Опозори-
ха името на моите сънародници. А и не сте единствена, хамшира. Пос-
тоянно имаме майки като вас, постоянно. Майки, които не могат да изх-
ранват децата си, защото талибаните не им дават да излязат от къщи и
да работят. Тъй че не се обвинявайте. Никой тук не ви кори. Разбирам
ви – каза той и се наклони напред. – Разбирам ви, хамшира.
Лайла избърса очи с крайчеца на бурката. – Колкото до това място
– въздъхна Заман и разпери ръка, – сама виждате, че е в плачевно състо-
яние. Постоянно сме без пари, постоянно се борим, търсим изход. Полу-
чаваме нищожна помощ от талибаните. Но се справяме. И ние като вас
198
правим каквото трябва. Аллах е добър и сърдечен. Аллах се грижи и до-
като Той се грижи, аз пък ще се постарая Азиза да е нахранена и облече-
на. Поне това мога да обещая. Лайла кимна.
– Разбрахме ли се? – Той се усмихна дружелюбно.
– Но вие плачете, хамшира. Не позволявайте детето да види, че
плачете.
Лайла пак избърса очи и рече задавено:
– Бог да ви благослови, братко.
Но опасенията на Лайла се сбъднаха и когато дойде време да се
сбогуват, настана ад. Азиза изпадна в паника.
На път към къщи, облегната на Мариам, Лайла чуваше пронизител-
ните писъци на детето си. Виждаше как дебелите мазолести пръсти на
Заман хващат ръцете на Азиза, как ги дърпат, отначало нежно, после по-
твърдо, а накрая и силно, за да я откопчат от нея. Виждаше как Азиза
рита в ръцете му, докато той се отдалечава, чуваше я да крещи, сякаш
майка й щеше да изчезне от лицето на земята. Видя себе си как тича по
коридора с наведена глава и надигащ се в гърлото вой.
– Усещам миризмата й – каза тя в къщи на Мариам. Зарея поглед
над рамото й, през двора и стените, към кафявите като храчка на пушач
планини. – Усещам дъха й, докато спи. А ти? Ти усещаш ли го?
– О, Лайла джо – отвърна Мариам. – Недей. Каква полза от това?
Каква?
Отначало Рашид скланяше пред молбите й и ги придружаваше до
сиропиталището – нея, Мариам и Залмай, макар да се стараеше да й по-
каже какво огромно усилие е това за него. Натякваше й на какво изтеза-
ние го подлага, колко го заболяват краката и гърбът от изтощителния
път до там и обратно. Правеше всичко възможно тя да разбере какво
тежко бреме е за него ходенето до сиропиталището.
– Не съм вече млад – казваше. – Не че те е грижа. Ако зависеше от
теб, щеше да ме вкараш в гроба. Но не зависи, Лайла. Не можеш да пра-
виш каквото си искаш.
Разделяха се на две пресечки от сиропиталището и той никога не
им отпускаше повече от петнайсет минути.
– Минута закъснение – казваше, – и тръгвам. Не се шегувам.
Лайла трябваше да го моли горещо, за да удължи с някоя и друга
минута времето с Азиза. Да го моли заради себе си и Мариам, която бе-
ше сломена от отсъствието на детето, макар както винаги да страдаше
безмълвно и незабележимо. Да го моли и заради Залмай, който всеки
ден питаше за сестра си, беше раздразнителен и често плачеше
199
безутешно.
Понякога на път за сиропиталището Рашид спираше и казваше, че
го боли кракът. После се обръщаше и тръгваше обратно към къщи с го-
леми твърди крачки, без изобщо да куца. Или цъкаше с език и охкаше:
– Ох, дробовете ми, Лайла. Може би утре, а? Утре ще съм по-добре
или вдругиден. Ще видим.
Казваше го, без да си направи труда да се задъхва. Често, когато се
обръщаше и тръгваше към къщи, мигом палеше цигара. А на Лайла не й
оставаше друго, освен и тя да тръгне след него, безпомощна, трепереща
от негодувание и безсилен гняв.
Един ден Рашид заяви, че повече няма да я придружава.
– Капнал съм от това обикаляне по улиците да търся работа.
– Тогава тръгвам сама – каза Лайла. – Не можеш да ме спреш, Ра-
шид. Чуваш ли ме? Можеш да ме биеш колкото си искаш, но аз ще про-
дължа да ходя там.
– Прави, каквото щеш. Но няма да можеш да минеш лесно покрай
талибаните. Не казвай, че не съм те предупредил.
– Идвам с теб – каза Мариам. Лайла не даде и дума да се издума.
– Ти трябва да останеш вкъщи със Залмай. Ако ни спрат… Не ис-
кам той да види.
И така животът на Лайла се завъртя около това да измисля как да се
види с Азиза. Половината пъти изобщо не стигаше до сиропиталището.
Пресечеше ли улицата, талибаните веднага я спираха и започваха да я
засипват с въпроси – Как ти е името? Къде си тръгнала? Защо си сама?
Къде е твоят махрам, – а после я връщаха вкъщи. Ако имаше късмет, се
отърваваше само с ругатни, ритник по задника или удар в гърба. Друг
път отнасяше бой с палки и тояги, камшици, плесници, юмручни удари.
Веднъж един талибан я наби с антена за радио. Накрая я шибна за
последно по тила и каза:
– Ако пак те видя, ще те бия, докато и майчиното ти мляко потече
от костите ти.
Тогава Лайла се прибра вкъщи и легна по корем. Чувстваше се като
глупаво жалко животно и охкаше, докато Мариам налагаше с влажни
кърпи раздрания й гръб и насинените бедра. Но обикновено отказваше
да се предаде. Преструваше се, че си отива вкъщи, а после свърваше в
някоя пресечка. Имаше дни, когато я хващаха, разпитваха и ругаеха по
два, три, дори четири пъти. После заплющяваха камшиците и антените
и тя се потътряше към къщи окървавена, без да е успяла дори да зърне
Азиза. Не след дълго започна да се навлича дори в жегата – два-три
200
пуловера под бурката, за да е подплатена добре за боя.
Но наградата да успее да се промъкне покрай талибаните си струва-
ше усилията. Тогава можеше да прекара колкото си иска време с Азиза,
дори часове. Седяха на двора близо до люлката сред другите деца и
дошлите майки и Азиза й разказваше какво е научила тази седмица.
Всеки ден кака Заман гледал да ги учи на нещо: повечето дни има-
ли четене и писане, понякога география, малко история или други нау-
ки; разказвал им за растения и животни.
– Но трябва да пускаме пердетата – каза Азиза, – за да не ни видят
талибаните.
Разказа й, че кака Заман имал подръка игли за плетене и кълбета
прежда, в случай че талибаните дойдели на проверка.
– Тогава скриваме книгите и се правим, че плетем.
Един ден, докато беше при Азиза, Лайла видя жена на средна въз-
раст, свалила от главата си горния край на бурката. Беше дошла на посе-
щение при три момчета и едно момиче. Разпозна острото лице и дебели-
те вежди, макар да не беше виждала хлътналата уста и посивялата коса.
Лайла си спомни шаловете, тъмните поли, резкия тон и гарвановочерна-
та коса, стегната на висок кок така, че се виждаше тъмният мъх на врата
й. Спомни си как някога тази жена забраняваше на момичетата да се
забраждат, като казваше, че мъжете и жените са равни, че няма причина
едните да си покриват главите, щом другите не го правят.
По едно време хала Рангмаал вдигна глава и улови погледа й, но в
очите на старата си учителка Лайла не съзря признак, че се пита коя е,
че й се струва позната.
– По земната кора има пукнатини – каза Азиза. – Наричат се
разломи.
Беше топъл петъчен следобед през юни 2001 година. Седяха чети-
римата – Лайла, Залмай, Мариам и Азиза, на поляната зад сиропитали-
щето. Този път Рашид се беше смилил и ги беше придружил, което пра-
веше много рядко. Сега ги чакаше на улицата, при автобусната спирка.
Наоколо подскачаха босоноги деца. Подритваха една сплескана
футболна топка, тичаха вяло след нея.
– А от двете страни на разломите има скални плочи, които образу-
ват земната кора – продължаваше Азиза.
Косата й беше прибрана от лицето, сплетена на плитка и закрепена
изкусно на върха на главата й. Лайла завиждаше на този, който беше се-
дял до дъщеря й, беше сплитал косата й, беше я молил да стои мирно.
Азиза им демонстрира казаното, като разтвори длани, доближи ги и
201
започна да ги трие една в друга. Залмай наблюдаваше с огромен
интерес.
– Наричат се кектонични плочи, нали?
– Тектонични – поправи я Лайла. Говореше едва-едва. Челюстта й
все още беше натъртена, боляха я гърбът и вратът. Устната й беше поду-
та, а езикът й постоянно се завираше в празното място на долния резец,
който Рашид й беше избил преди два дни. Преди мами и баби да загинат
и животът й да се преобърне, Лайла за нищо на света не би повярвала,
че човешкото тяло може да понесе толкова бой, ужасен и постоянен, и
да продължава да е живо.
– Точно така. И когато се плъзгат една покрай друга, те се трият,
разбираш ли, мами! И така отделят енергия, която стига до повърхност-
та на земята и я кара да трепери.
– Ти ставаш толкова умна – рече Мариам. – Толкова по-умна от
твоята глупава леля.
Лицето на Азиза светна.
– Не си глупава, хала Мариам. Кака Заман казва, че понякога дви-
жението на скалите е на дълбоко, много на дълбоко и там долу е бурно
и страшно, но на повърхността ние усещаме леко треперене. Само лек
земетръс.
Предишния път бяха кислородните атоми в атмосферата, на които
се дължал синият цвят на небето. „Ако Земята нямаше атмосфера – бе-
ше казала Азиза задъхано, – небето нямаше да е синьо. То щеше да е
непрогледно черно море, а слънцето – голяма ярка звезда в мрака.“
– Този път Азиза ще си дойде ли с нас вкъщи? – попита Залмай.
– Скоро, миличък – каза Лайла. – Скоро.
Лайла го гледаше как тръгна през поляната с походката на баща си
– леко приведен, с изкривени навън пети. Залмай отиде до люлката, за-
люля празната седалка, а после седна на цимента и започна да къса по-
карали през една пукнатина бурени.
„Водата се изпарява от листата, мами, знаеш ли, както от прането,
простряно на въже. И това насочва потока на водата нагоре по дървото.
От почвата през корените, после нагоре по ствола, през клоните и в лис-
тата. Нарича се транспирация.“
Много пъти Лайла се беше чудила какво биха направили талибани-
те с кака Заман заради тайните уроци, ако го разкриеха.
По време на посещенията Азиза почти не спираше да говори. За-
пълваше всички паузи с въодушевени речи, произнесени с висок писк-
лив глас. Отклоняваше се от темите, а ръцете й жестикулираха
202
възбудено и политаха нагоре с несвойствена за нея нервност. Смехът й
беше различен. Всъщност не беше точно смях, а по-скоро резки извивки
на гласа, които според Лайла бяха с цел да си вдъхне увереност.
Имаше и други промени. Лайла забелязваше калта под ноктите й, а
Азиза забелязваше погледа й и пъхваше ръце под стола. Ако край тях
заплачеше дете и сополите му увиснеха, ако минеше голишарче с мръс-
на сплъстена коса, миглите на Азиза започваха да пърхат и тя веднага
обясняваше и оправдаваше гледката. Приличаше на стопанка, объркана
пред гостите си от безпорядъка в дома си, от мръсните си занемарени
деца.
Ако я питаха как се справя, тя даваше пестеливи, но бодри
отговори.
„Всичко е наред, хала. Много съм добре.“
Децата тормозят ли я?
„Не, не ме т-т-тормозят, мами. Всички са мили.“
Храни ли се? Спи ли добре?
„Ям. И спя. Да. Снощи ядохме агнешко. Или може би миналата
седмица.“
Когато Азиза говореше така, Лайла съзираше у нея нещо от
Мариам.
Беше започнала да заеква. Първа го забеляза Мариам. Заекването
беше слабо, но доловимо и се усещаше най-вече при думи, започващи с
„т“. Лайла се допита до Заман, а той сбърчи вежди и каза:
– Мислех, че заеква от малка.
Този петъчен следобед той пусна Азиза за кратка разходка. Срещ-
наха се с Рашид, който ги чакаше на автобусната спирка. Щом зърна ба-
ща си, Залмай нададе възторжен писък и се отскубна нетърпеливо от ръ-
ката на майка си. Азиза поздрави Рашид сковано, но не враждебно.
Рашид каза, че трябва да побързат, защото остават два часа до смя-
ната му. Беше му първата седмица като портиер в „Интерконтинентал“.
Шест дни в седмицата от обед до осем вечерта той отваряше врати на
коли, носеше багаж, забърсваше някое и друго мокро петно. Понякога в
края на деня готвачът от ресторанта му даваше за вкъщи остатъци от
храна с условието да е дискретен – залоени кюфтета; пържени пилешки
крилца с втвърдена панировка; изсъхнали тарталети; лепкав варен ориз.
Рашид беше обещал на Лайла, че щом посъбере пари, Азиза ще се при-
бере вкъщи.
Той носеше униформа – тъмночервен костюм от полиестер, бяла
риза, папийонка и нахлупена ниско на челото му шапка с козирка. В
203
тези дрехи изглеждаше преобразен – уязвим, скован, объркан и почти
безобиден. Като човек, приел без капка съпротива униженията, които
участта му е отредила, едновременно жалък и симпатичен със своята
смиреност.
Отидоха с автобус до Титаник Сити и влязоха в коритото на реката,
пълно със сергии. Докато слизаха по стълбите, видяха мъртво тяло с бо-
си крака да се полюлява от един кран близо до моста. Ушите бяха отря-
зани, а главата – увиснала на една страна. Долу те се сляха с тълпата ку-
пувачи, сарафи и служители от благотворителни организации с отегче-
ни погледи, амбулантни търговци на цигари, забулени жени, които зави-
раха в лицата на хората фалшиви рецепти за антибиотици и просеха па-
ри да си ги купят. Из Титаник Сити патрулираха талибани с палки, дъв-
чеха насвар и следяха за шумен смях, за незабулено лице.
Залмай си избра гумена баскетболна топка в жълто и синьо от буд-
ка за играчки, сгушена между сергия за кожени якета и масичка с изкус-
твени цветя.
– Избери си нещо – рече Рашид на Азиза.
Детето взе да се колебае и се вцепени от объркване.
– Побързай. До час трябва да съм на работа.
Азиза си избра машинка за дъвки – мушваш една и съща монета
под пластмасовата сфера, излиза дъвка, а монетата се връща през
процепа.
Когато продавачът му каза цената, Рашид изумено повдигна вежди.
Последва пазарлък, докато накрая Рашид каза троснато на Азиза, сякаш
тя се беше пазарила с него:
– Върни я. Не мога да си позволя и двете неща.
На връщане, колкото повече наближаваха сиропиталището, толкова
повече се изпаряваше престорената бодрост на Азиза. Тя престана да
размахва ръце. Лицето й помръкна. Така ставаше всеки път. Сега беше
ред на Лайла да подхване бърборенето, да се смее нервно, да запълва
унилата тишина с измъчени безсмислени шеги. Мариам се стараеше да
й приглася.
По-късно, след като Рашид ги остави и взе автобус към хотел, Лай-
ла си спомни как Азиза им помаха за довиждане и се затътри покрай
стената в задния двор на сиропиталището. Помисли си за заекването й и
какво беше разказала за разломите и мощните сблъсъци дълбоко под зе-
мята и как понякога ние на повърхността усещаме леко треперене.
– Махай се, ей, ти! – извика Залмай.
– Шшшт. На кого викаш? – попита го Мариам.
204
– Там. На оня човек – посочи детето.
Лайла проследи пръстчето му. Пред къщата им наистина имаше
един мъж, облегнат на портата със скръстени ръце. Той ги отпусна и на-
куцвайки, тръгна към тях.
Лайла се закова на мястото си. Коленете й омекнаха. Буцата в гър-
лото спря надигналия се вик. Изведнъж почувства нужда да хване ръка-
та на Мариам, рамото, китката й, нещо, каквото и да е, на което да се
опре. Но не го направи. Не посмя. Не смееше да раздвижи и мускулче.
Не смееше да диша или дори да мигне от страх, че той е трептящ в дале-
чината мираж, крехка илюзия, която ще изчезне от най-малкото помръд-
ване. Лайла стоеше съвършено неподвижна и гледаше към Тарик, дока-
то гърдите й вече не издържаха без въздух, а очите й без мигване. След
като си пое дъх и затвори и отвори очи, той като по чудо все още стое-
ше там. Тарик стоеше там.
Лайла се осмели да направи крачка към него. После още една. И
още една. А след това се затича.
43
Горе, в стаята на Мариам, Залмай беше превъзбуден. Известно вре-

ме си игра с новата баскетболна топка, подритваше я по пода, удряше я
по стената. Мариам го помоли да престане, но той си знаеше, че тя няма
никаква власт над него, затова продължи да играе шумно с топката и да
я гледа предизвикателно. После двамата си поиграха с количката му –
малка линейка с ярки надписи от двете страни, като я бутаха един към
друг през стаята.
По-рано, когато видяха Тарик пред портата, детето притисна топка-
та до гърдите си и налапа палеца си – нещо, което правеше само когато
беше неспокоен. И погледна подозрително Тарик.
– Кой е оня човек? – попита сега Залмай. – Не ми харесва.
Мариам понечи да му разкаже, че той и Лайла са израснали заедно,
но Залмай я прекъсна и й каза да бутне линейката към него, а когато тя я
търкулна, заяви, че иска пак да си играе с топката.
– Къде ми е топката, която татко ми купи? Къде е? Искам си я! – за-
вика той и с всяка дума гласът му ставаше все по-писклив.
– Беше тук – каза Мариам, но Залмай се разплака.
– Не, няма я. Знам, че изчезна! Къде е? Къде е?
– Ето я. – Мариам извади топката изпод леглото, където се беше
205
търколила. Но Залмай вече плачеше, блъскаше с юмруци и викаше, че
това не е същата топка, че не може да е същата, защото неговата се е из-
губила, а тази е друга. И облян в сълзи, крещеше: – Къдеее? Къде, къде,
къде?
Крещя, докато Лайла не се качи и не го взе на ръце. Залюля го, про-
кара пръсти през острата му тъмна косица, избърса сълзите по бузите му
и зацъка с език в ухото му.
През това време Мариам чакаше отвън. От площадката виждаше
само дългите крака на Тарик – истинския и изкуствения, в бежови пан-
талони, – прострени на оголелия под на дневната, където беше седнал.
И тогава тя си даде сметка защо онзи ден, когато с Рашид отидоха в
„Континентал“ да позвънят на Джалил, портиерът й се стори познат.
Носеше шапка и черни очила и затова не го позна веднага, но сега си го
спомни отпреди девет години. Седеше долу, попиваше потта от челото
си с кърпичка, помоли за вода. Сега през съзнанието й минаха всевъз-
можни въпроси: дали и таблетката, която изпи, не беше част от измама-
та? Кой от двамата беше измислил лъжата и подсигурил убедителните
подробности? И колко беше платил Рашид на Абдул Шариф (ако това
му беше истинското име), за да дойде и да сломи Лайла с историята за
смъртта на Тарик?
44
Тарик каза, че един от съкилийниците му имал братовчед, който

бил линчуван, задето рисувал фламинго. Братовчедът, изглежда, бил об-
себен от фламингото.
– Пълни скицници с тия чудати птици – каза Тарик. – И десетки
маслени картини – как газят през лагуни, как бродят през блата. И, най-
лошото, как летят към залези.
– Фламинго – рече Лайла. Гледаше го как седи на пода, облегнат на
стената и свил в коляното здравия си крак. Изпита огромно желание пак
да го докосне, както преди малко пред портата, когато се втурна към не-
го. Чувстваше се неловко, като се сетеше как обви ръце около врата му
и се разплака на гърдите му, как безброй пъти изрече задавено името
му. Питаше се дали не бе реагирала много нетърпеливо, много отчаяно.
Може би. Но не се сдържа. И сега копнееше да го докосне и отново да
се увери, че той наистина е тук, а не е сън или привидение.
– Действително – каза той. – Фламинго.
206
Когато талибаните намерили картините, се възмутили от дългите
голи крака на птиците и след като завързали краката на братовчеда и му
разкървавили петите, го накарали да избира – да унищожи картините
или да приведе фламингото в приличен вид. И човекът грабнал четката
и нарисувал панталони на абсолютно всички птици.
– Туй то, ислямско фламинго – каза Тарик. Досмеша я, но се сдър-
жа. Срамуваше се от пожълтелите си зъби и дупката отпред. Срамуваше
се от повехналия си вид и подутата устна. Поне да бе могла да си измие
лицето и да се среши.
– Но той, братовчедът, ще се смее последен – каза Тарик. – Нарису-
вал панталоните с водни бои. Когато талибаните си идат, той просто ще
ги отмие. – Засмя се. Лайла забеляза, че и на него му липсва зъб, и сведе
поглед към ръцете си. – Действително.
Носеше пакол, туристически обувки и напъхан в панталоните черен
вълнен пуловер. Усмихваше се вяло, кимаше бавно. Лайла не си спом-
няше да е изричал преди думата „действително“ и да е правел този за-
мислен жест – пръстите, събрани на колибка в скута му, кимането. И то
беше ново. Думи и жестове на възрастен човек. Но защо се учудваше?
Та той беше вече зрял двайсет и пет годишен мъж с премерени движе-
ния и вяла усмивка. Висок, с брада, по-строен, отколкото в сънищата й,
но със силни ръце, заякнали от работа, и изпъкнали жили. Лицето му бе-
ше все така слабо и красиво, но вече не толкова светло; челото му беше
обветрено и загоряло от слънцето като врата му, чело на пътник в края
на изнурително бродене. Беше си килнал пакола към тила и тя видя, че
косата му е започнала да оредява. Лешниковият цвят на очите му бе по-
блед и мътен, отколкото си го спомняше, или това се дължеше на
светлината.
Лайла си спомни майка му, премерените й движения, мъдрата й ус-
мивка, бледоморавата перука. И баща му с примижалите очи и тънкото
чувство за хумор. По-рано, още пред вратата тя му бе разказала през
сълзи какво е научила за него и родителите му, а той беше поклатил гла-
ва. Сега го попита как са родителите му. Но се разкая, когато Тарик на-
веде очи и каза с нажален глас:
– Починаха.
– Толкова ми е мъчно за тях.
– Ееех, да. И на мен. Ето. – Той измъкна едно пакетче от джоба си и
й го подаде. – Поздрави от Альона.
Вътре имаше увито в целофан сирене.
– Альона. Красиво име. – И се помъчи да зададе въпроса, без да й
207
потрепери гласът. – Жена ти?
– Моята коза. Красиво име – каза и я загледа в очакване да извика
спомена.
И тогава Лайла се сети. Съветският филм.
Альона беше капитанската дъщеря, момичето, което обичаше
помощник-капитана. Беше в деня, когато тя, Тарик и Хасина гледаха как
съветските танкове и камионетки напускат Кабул, а Тарик беше нахлу-
пил онази смешна руска ушанка.
– Трябваше да я завържа за един кол на двора – говореше Тарик. –
И да направя ограда. Заради вълците. В подножието на планината, къде-
то живея, има гора, на около половин километър е, с борове, ели, кедър.
Вълците обикновено се крият в гората, но блееща коза, която иска да
обикаля свободно насам-натам, може да ги накара да излязат от там. За-
това е оградата. И колът.
Лайла го попита за коя планина говори.
– За Пир Панджал в Пакистан – отвърна той. – А градчето, в което
живея, се казва Мъри. Курортно селище на час път от Исламабад. Там е
хълмисто и зелено, има много дървета и е на високо. Затова през лятото
е хладно. Идеално е за туристи.
Англичаните го построили като планински пост близо до армейс-
кия им щаб в Равалпинди, обясни той, за да имало къде да бягат от же-
гата викторианците. И досега били запазени няколко реликви от колони-
алните времена – отворената понякога чайна, бунгалата с тенекиени
покриви, на които им казвали „котиджи“, и изобщо такива неща. Град-
чето било малко и приятно. На главната улица й викали „Мол“ и на нея
били пощата, пазарът, няколкото ресторанта, магазинчетата, които про-
давали скъпо и прескъпо на туристите цветно стъкло и ръчно тъкани ки-
лими. Необичайното било, че една седмица движението по Мола било
само в едната посока, а на следващата – в другата.
– Хората там казват, че и в Ирландия движението е такова на места
– рече Тарик. – Няма как да го знам. Но така или иначе не е зле. Живо-
тът е обикновен, но ми харесва. Харесва ми да живея там.
– С козата си. С Альона.
Лайла го каза не толкова като шега, колкото като подмолно въведе-
ние към друг разговор като например кой друг е с него там и се тревожи
дали вълците няма да изядат козата. Но Тарик продължи само да кима.
– И аз съжалявам за родителите ти – каза той.
– Чул си.
– Разговарях с няколко твои съседи. – Последва пауза, през която
208
Лайла се зачуди какво още му бяха казали съседите. – Не познавам ни-
кого. От старите времена, искам да кажа.
– Всички умряха или заминаха някъде. Не е останал нито един чо-
век, когото познаваш.
– Не мога да позная Кабул.
– Нито пък аз – каза Лайла. – А не съм го напускала.
– Мами има нов приятел – обяви Залмай по-късно, след като Тарик
си беше отишъл и те бяха вечеряли. – Мъж.
Рашид вдигна очи.
– Така ли?
Тарик попита може ли да пуши.

И тръскайки пепел в чинийка, разказа, че прекарали известно време
в бежанския лагер Назир Бах близо до Пешавар. Когато пристигнали
там, вече имало шейсет хиляди афганистанци.
– Не беше толкова лошо като в другите лагери, като, пази Боже, в
Джалозай. По едно време реших, че е един вид образцов лагер от време-
то на Студената война, който Западът е можел да посочи и да докаже на
света, че не само е внасял оръжие в Афганистан. Това било обаче по
времето на войната със Съветския съюз, времето на джихада, на засиле-
ния интерес на целия свят и щедрото финансиране, на посещенията на
Маргарет Тачър.
– Останалото го знаеш, Лайла. След войната Съветският съюз се
разпадна, а Западът си продължи по своя път. За тях Афганистан вече не
представляваше интерес и парите секнаха. Сега Назир Бах е море от па-
латки, прахоляк и помийни ями. Щом пристигнахме, ни връчиха колове
и платнище и ни казаха да си направим палатка.
От Назир Бах, където останали около година, си спомнял най-вече
кафявия цвят.
– Кафяви палатки. Кафяви хора. Кафяви кучета. Кафява овесена
каша.
Имало голи дървета, на които се катерел всеки ден. Възсядал клон
и наблюдавал бежанците да лежат на слънце, виждал отблизо ранените
тела с ампутирани крайници. Гледал измършавели дечица да носят вода
в бидони, да събират фъшкии за огън, да дялкат с тъпи ножове пушки от
дърво, да влачат торби с брашно, от което не можело да се омеси свес-
тен хляб, който да не се разпада. Вятърът плющял по палатките, мятал
бурени, развявал хвърчилата, които децата пускали от покривите на
кирпичените бордеи.
209
– Много деца измряха. От дизентерия, туберкулоза, глад – от всич-
ко, каквото си помислиш. Но най-вече от проклетата дизентерия. Госпо-
ди, Лайла. Видях да погребват толкова много деца. Това е най-страшно-
то, което човек може да види.
Той кръстоса крака. За известно време помежду им отново се въз-
цари тишина.
– Баща ми не преживя тази първа зима. Умря в съня си. Мисля, че
не се е мъчил.
Същата зима майка му хванала пневмония и щяла да умре, ако не
бил лекарят на лагера, който бил превърнал един фургон в лазарет.
Майка му не заспивала по цяла нощ, изгаряла от треска и плюела ръж-
диви храчки. Опашките пред фургона били безкрайни. Всеки зъзнел,
стенел, кашлял, по краката на някои течели изпражнения, други били
толкова изтощени или гладни, или болни, че не можели да изрекат и
дума.
– Но докторът беше свестен човек. Лекува майка ми, даде й хапче-
та, спаси я онази зима.
Същата зима Тарик ограбил едно хлапе.
– Беше дванайсет-тринайсетгодишно – каза с равен глас той. – Оп-
рях парче стъкло в гърлото му и му взех одеялото. За майка ми.
Каза, че след болестта й се зарекъл да не прекарат още една зима в
лагер. Щял да работи и да спестява, за да си вземат квартира в Пашавар
с отопление и чиста вода. Когато дошла пролетта, си потърсил работа.
От време на време сутрин рано в лагера пристигал камион и подбирал
двайсетина момчета, закарвал ги на някое поле да чистят камъни или в
някоя градина да берат ябълки срещу малко пари, понякога одеяло,
чифт обувки. Но него никога не го взимали.
– Като ме видеха, и край.
Имало и друга работа – да се копаят ровове, да се строят бараки, да
се носи вода, да се изнася тор от обори. Но младите мъже се изтрепвали,
за да ги наемат, и Тарик никога не успял да се вреди.
През есента на 1993 година срещнал един търговец.
– Предложи ми пари да отнеса кожено палто до Лахор. Не много,
но достатъчно за едномесечен или дори двумесечен наем.
Търговецът му дал билет за автобус и адреса – сграда на ъгъла на
една улица близо до гарата на Лахор, където да достави палтото на не-
гов приятел.
– Разбира се, че веднага разбрах за какво става дума. Каза, че ако
ме хванат, трябва сам да се оправям и да не забравям, че знае къде е
210
майка ми. Но парите бяха твърде добри, за да се откажа. А и отново ид-
ваше зима.
– Докъде успя да стигнеш? – попита Лайла.
– Не много далече – отвърна той и се засмя. Звучеше така, сякаш се
извиняваше, сякаш се срамуваше. – Дори не се качих на автобуса. Но си
мислех, че съм недосегаем, нали разбираш, смятах, че ще ми се размине.
Сякаш някъде там горе имаше счетоводител с молив зад ухото, който
следи за тези неща и е пресметнал всичко. Мислех, че ще погледне на-
долу и ще каже: „Да, да, ще се погрижим да мине гладко. Този вече си е
платил дълговете.“
Хашишът бил в подплатата и когато полицията разрязала палтото,
се пръснал по цялата улица.
На това място Тарик отново се разсмя – отначало колебливо, после
по-силно, и Лайла си спомни как се смееше по същия начин, когато бяха
малки – за да скрие смущението си, за да омаловажи своите пакости и
дяволии.
– Той куца – каза Залмай.

– Онзи ли е, за когото си мисля?
– Само се отби – каза Мариам.
– Ти да мълчиш – излая Рашид и вдигна пръст. Обърна се пак към
Лайла. – Гледай ти! Лайли и Меджнун отново заедно. Точно както няко-
га. – Лицето му се вкамени. – Значи си го пуснала да влезе. Тук! В моя
дом! Пуснала си го да влезе вътре. Бил е тук с моя син!
– Ти ме измами. Излъга ме – каза Лайла, скърцайки със зъби. – Бе-
ше накарал онзи човек да седне насреща ми и да… Знаеше, че ще си
тръгна, ако се надявах, че е жив.
– А ти не ме ли излъга? – изрева Рашид. – Мислиш ли, че не съм се
досетил за твоето копеле? Вземаш ме за глупак, курва долна!
Колкото повече говореше Тарик, толкова повече Лайла се боеше от

момента, когато ще спре да разказва. Тишината, която щеше да настъпи,
сигналът, че е неин ред да даде обяснение, да каже защо, как и кога, да
обяви онова, което той със сигурност вече знаеше. Когато той млъква-
ше, тя усещаше леко гадене. Избягваше очите му. Гледаше надолу към
ръцете му, към острите тъмни косъмчета по тях, поникнали през годи-
ните, когато не бяха заедно.
На Тарик не му се говореше за времето в затвора. Каза само, че е
научил урду. На въпросите й отговаряше с нетърпеливо клатене на
211
глава и в този жест тя съзираше ръждясали решетки и мръсни тела, ра-
зярени мъже и претъпкани килии, целите в мухъл и плесен. По лицето
му прочете, че е било място на унижения, позор и отчаяние.
Тарик каза, че след като го арестували, майка му се опитала да му
дойде на свиждане.
– Идва три пъти. Но не успях да я видя.
Написал й писмо, после още няколко, макар да се съмнявал, че тя
ще ги получи.
– Писах и на теб.
– Наистина ли?
– О, цели томове – каза той. – Твоят приятел Руми би завидял на
творчеството ми.
После той пак се разсмя, този път шумно, сякаш беше хем стреснат
от своята самонадеяност, хем смутен от признанието.
Горе Залмай започна да крещи.
– Значи точно като някога – каза Рашид. – Двамата заедно. – И си-

гурно си му дала да ти види лицето.
– Да, даде му – каза Залмай, а после се извърна към Лайла. – Така
беше, мами. Видях те.
– Синът ти не ме хареса – каза Тарик, когато Лайла се върна долу.

– Съжалявам – каза тя. – Не е това. Просто… Не му обръщай
внимание.
„Писах и на теб. Цели томове.“ Томове.
– Откога си в Мъри?
– Няма и година – отвърна Тарик.
В затвора се запознал с по-възрастен мъж, пакистанец на име Са-
лим, бивш състезател по хокей на трева, който от години влизал и изли-
зал от затвора, а тогава излежавал десетгодишна присъда за нападение с
нож срещу агент под прикритие. Във всеки затвор имало хора като Са-
лим, каза Тарик. Оправни мъже с връзки, които успявали да надхитрят
системата и да ти намерят какво ли не. Въздухът около тях трептял от
шансове и рискове. Тъкмо от Салим научил за участта на майка си. Са-
лим го накарал да седне и със съчувствен бащински глас му казал, че е
умряла от измръзване.
Тарик лежал седем години в пакистанския затвор.
– Отървах се леко – каза той. – Имах късмет. Оказа се, че съдията
по моето дело има брат, женен за афганистанка. Може би затова се
212
смили над мен, не знам.
След като си излежал присъдата, рано през зимата на 2000 година
Салим му дал адреса и телефонния номер на брат си. Името му било
Сайед.
– Каза, че брат му има малък хотел в Мъри. Двайсет стаи и салон,
където отсядали туристи. Заръча ми да му предам, че той ме праща.
Тарик харесал Мъри още щом слязъл от автобуса – покритите със
сняг борове, студения свеж въздух, бунгалата със затворени капаци, ви-
ещия се от комините пушек.
Райско кътче, помислил си той и почукал на вратата на Сайед, мяс-
то, което не само нямало нищо общо с мизерията в затвора, а което
превръщало самата представа за страдание и мъка в нещо ужасно и
невъобразимо.
– Казах си, че това е мястото, където човек може да продължи
напред.
Наели го за портиер и домакин. Справил се добре през едномесеч-
ния изпитателен срок на половин заплата. Докато разказваше, Лайла си
представяше как Сайед – мъж с тесни очи и румено лице, стои до прозо-
реца зад рецепцията и наблюдава как Тарик цепи дърва и чисти снега от
алеята за коли. Представяше си го как е приведен над него и разглежда
протезата му, докато Тарик лежи под мивката и поправя течащ кран.
Виждаше го да проверява дали в касата не липсват пари.
Бунгалото на Тарик било до къщичката на готвачката – достолепна
възрастна вдовица на име Адиба. Били отделени от самия хотел. Между
него и тях имало разпръснати тук-там бадемови дървета, пейка и фон-
тан с формата на пирамида, който през лятото бликал по цял ден. Лайла
си представи как Тарик седи на леглото в бунгалото си и гледа зелени-
ната навън.
В края на изпитателния срок Сайед дал на Тарик пълна заплата, ка-
зал, че обядът му е безплатен, подарил му палто и му взел мярка за нова
протеза. Добрината на този човек го просълзила.
С първата си заплата в джоба Тарик отишъл до града и купил
Альона.
– Козината й е съвършено бяла – каза той с усмивка. – Понякога
сутрин, след като цяла нощ е валял сняг, поглеждаш през прозореца и
виждаш само очите и муцуната й.
Лайла кимна. Отново настъпи тишина. Горе Залмай беше започнал
да хвърля топката си по стената.
– Мислех, че си мъртъв – промълви Лайла.
213
– Знам. Каза ми.
Гласът й секна. Трябваше да се прокашля, да се овладее.
– Човекът, който дойде да ми го съобщи, беше толкова убедите-
лен… Повярвах му, Тарик. Ще ми се да не беше така, но му повярвах. А
после се почувствах толкова самотна и уплашена. Иначе нямаше да се
съглася да се омъжа за Рашид. Не биваше да…
– Не е било нужно да го правиш – каза меко той, избягвайки очите
й. Каза го без капчица скрит упрек, без обвинение. Без намек, че я
осъжда.
– Нямах друг изход. Защото изникна важна причина да се омъжа.
Има нещо, което не знаеш, Тарик. Трябва да ти го кажа.
– Ти също ли седя и си приказва с него? – попита Рашид детето.

Залмай не отвърна. Лайла видя колебание и несигурност в очите
му, сякаш току-що бе разбрал, че онова, което е разкрил, се е оказало
много по-голямо, отколкото си е мислил.
– Попитах те нещо, сине.
Залмай преглътна. Погледът му продължи да подскача.
– Играех си горе с Мариам.
Залмай погледна извинително Лайла, готов да се разплаче.
– Всичко е наред, Залмай – успокои го тя. – Кажи истината.
– Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек – изрече почти
шепнешком детето.
– Разбирам – каза Рашид. – Съзаклятнички.
На тръгване Тарик каза:

– Искам да се запозная с нея. Искам да я видя.
– Ще ти уредя среща – отвърна Лайла.
– Азиза. Азиза. – Той се усмихна, наслаждавайки се на звученето.
Когато Рашид изричаше името на дъщеря й, то й звучеше грубо, едва ли
не вулгарно. – Азиза. Колко прекрасно.
– И тя е такава. Ще видиш.
– Ще броя минутите.
Бяха минали почти десет години, откакто се видяха за последен
път. Спомените на Лайла се върнаха към всяка тяхна среща в тясната
уличка, към всяка целувка. Питаше се каква я виждат сега очите му. Да-
ли все още му се струваше красива? Или повехнала, съсипана, жалка ка-
то кретаща уплашена старица? Почти десет години. Но за миг, докато
214
стоеше с Тарик под слънчевите лъчи, й се стори, че тези години никога
не ги е имало. Смъртта на родителите й, бракът й с Рашид, убийствата,
ракетите, талибаните, побоите, гладът, дори децата – всичко изглежда-
ше като сън, чудновато отклонение, просто пауза между онзи последен
следобед и този миг.
После лицето на Тарик се промени, стана мрачно. Това изражение й
беше познато. Беше същото като онзи ден преди всички тези години, ко-
гато бяха още деца и той си откачи протезата и се нахвърли с нея срещу
Хадим. Сега той протегна ръка, докосна ъгълчето на устната й и каза
мрачно:
– Причинил ти е това.
Докосването му й напомни отново безумието на онзи следобед, ко-
гато създадоха Азиза. Дъхът му на шията й, движещите се мускули на
хълбоците му, натискът на тялото му върху гърдите й, преплетените им
ръце.
– Защо не те взех със себе си… – прошепна Тарик.
Лайла трябваше да наведе очи, за да не заплаче.
– Знам, че вече си омъжена жена и майка. Но съм тук, на вратата
ти, след всичките тези години, след всичко случило се. Сигурно не е
редно, не е честно, но изминах толкова дълъг път, за да те видя и… О,
Лайла, ще ми се никога да не те бях оставял.
– Недей – промълви тя.
– Трябваше да съм по-настойчив. Трябваше да не изпускам онази
възможност и да се оженя за теб. И тогава всичко щеше да е различно.
– Не говори така. Моля те. Става ми мъчно.
Той кимна и понечи да пристъпи към нея, но се спря.
– Не искам да си присвоявам нищо. Нямам намерение да преобърна
живота ти наопаки, защото съм се появил изневиделица. Ако искаш да
си ида, ако искаш да се върна в Пакистан, кажи една дума, Лайла. Гово-
ря сериозно. Кажи и ще си тръгна. Никога повече няма да те обезпокоя.
Ще…
– Не! – извика тя по-отривисто, отколкото възнамеряваше. Видя, че
е протегнала ръка и стиска неговата. Пусна я и рече: – Не. Не си отивай.
Не. Моля те.
Тарик кимна.
– Той работи от обед до осем вечерта. Ела пак, утре следобед. Ще
те заведа при Азиза.
– Не ме е страх от него, знаеш.
– Знам. Ела пак, утре следобед.
215
– А после?
– После… Не знам. Трябва да помисля. Това е…
– Знам какво е – каза той. – Разбирам. Съжалявам. Съжалявам за
много неща.
– Недей. Обеща, че ще се върнеш, и дойде.
Очите му се насълзиха.
– Радвам се, че те видях, Лайла.
Гледаше го как се отдалечава, премаляла от вълнение. Томове, по-
мисли си, и отново се разтрепери. От отчаяние и мъка, но и от нетърпе-
ние и безразсъдна надежда.
45
– Играех си горе с Мариам – каза Залмай.

– Тя беше… Беше долу и си говореше с онзи човек.
– Разбирам – каза Рашид. – Съзаклятнички.
Мариам видя как лицето му се отпусна. Бръчките на челото му се
изгладиха. В очите му вече нямаше подозрение и съмнение. Седеше с
изправен гръб и няколко мига просто изглеждаше вглъбен в себе си като
предупреден за назряващ бунт капитан на кораб, който обмисля следва-
щия си ход.
Рашид вирна глава.
Тя започна да говори нещо, но той вдигна ръка и без да я погледне,
рече:
– Вече е късно, Мариам.
А на Залмай каза хладно:
– Ти отиваш горе, момче.
Мариам видя как на детското личице се изписа тревога. Залмай ог-
леда нервно и тримата. Вече усещаше, че празното му дърдорене е дове-
ло до нещо сериозно – като за възрастни. Погледна отчаяно и гузно пър-
во Мариам, а после майка си.
– Веднага! – викна ядосано Рашид и стисна детето за лакътя.
Залмай се остави послушно да бъде отведен горе. Мариам и Лайла
стояха смразени, забили очи в земята, сякаш, ако се погледнеха, щяха да
повярват на убеждението на Рашид, че докато той отваря врати и мъкне
багажите на хора, които дори не го поглеждат, зад гърба му се прави
развратна конспирация, в дома му, в присъствието на любимия му син.
216
И двете мълчаха. Вслушваха се в стъпките горе, едните тежки и предве-
щаващи беда, а другите – ситнещи и леки като на плашливо животинче.
Дочуха приглушени думи, писклива молба, троснат отговор, затръшване
на врата, превъртане на ключ. После едните стъпки се запътиха към тях,
вече по-настървено.
Мариам видя краката му, тупащи тежко по стълбата. Видя го да
мушва ключа в джоба си, видя колана му – беше намотал на пръстите си
края с дупките. Фалшивата месингова катарама се влачеше след него и
дрънчеше по стълбата.
Мариам понечи да го спре, но той я блъсна и профуча запъхтян
край нея. После, без да каже и дума, замахна с колана към Лайла. Нап-
рави го толкова бързо, че тя нямаше време да отстъпи, да се свие или
поне да вдигне ръка, за да се предпази от удара. Докосна с пръсти сле-
поочието си, видя кръвта, погледна изненадано Рашид. В очите й се че-
теше недоумение, но това трая само миг-два и те заблестяха с ненавист.
Рашид отново замахна.
Този път Лайла се предпази, като вдигна ръка и понечи да хване ко-
лана. Само че не успя и Рашид отново го стовари върху нея. За миг тя
все пак успя да хване колана, но той го изтръгна от ръката й и пак я
шибна. После Лайла хукна из стаята, Мариам не спираше да крещи и да
умолява Рашид, а той тичаше след Лайла, после й препречи пътя и отно-
во я шибна. В един миг Лайла се стрелна и го удари по ухото, което го
накара да изпсува гневно и да я подгони още по-яростно. Хвана я, блъс-
на я в стената и отново я замлати с колана. Катарамата се стоварваше по
гърдите, раменете, вдигнатите й ръце, пръстите и ги разкървяваше.
Мариам не преброи колко пъти изплющя коланът, колко умолител-
ни думи изкрещя тя на Рашид, колко кръга направи около заплетеното
кълбо от зъби, юмруци и колан, преди да види как в лицето му се заби-
ват пръсти, нокти дерат челюстите му, вкопчват се в косата му и драскат
челото му. Загуби представа колко време мина, преди да осъзнае с пот-
рес и наслада, че пръстите са нейните.
Той пусна Лайла и се обърна към нея. Отначало я гледаше със за-
мъглен поглед, след това очите му се свиха и се вторачиха с интерес.
Погледът в тях се смени от недоумение в изумление, последва неодоб-
рение и дори разочарование.
Мариам си спомни как първия път, когато видя очите му в огледа-
лото под сватбения воал в присъствието на Джалил, безразличният им
поглед се плъзна по стъклото и срещна нейния – хрисим, отстъпчив,
почти извинителен.
217
Извинителен.
Сега в същите тези очи Мариам видя каква глупачка е била.
Запита се била ли е невярна съпруга. Самодоволна? Непочтена? Не-
достойна? Груба? Какво лошо беше сторила умишлено на този човек, че
да си заслужи злобата му, непрестанните побои, удоволствието, с което
я тормозеше? Нима не се бе грижила за него, когато беше болен? Не бе-
ше ли гощавала приятелите му, не беше ли чистила и шетала покорно
след него?
Нима не беше посветила на този мъж младостта си?
С какво бе предизвикала неговата ненавист?
Коланът тупна на пода, когато Рашид го пусна, за да се нахвърли
върху нея. Това туп означаваше, че някои неща трябваше да се извър-
шат с голи ръце. Но тъкмо когато той вече се привеждаше над нея, Ма-
риам видя как зад него Лайла грабна нещо от пода. Видя как ръцете й се
вдигнаха, увиснаха във въздуха, а после се стовариха върху лицето му.
Строши се стъкло и по пода се посипаха парчета от счупената чаша. По
ръцете на Лайла имаше кръв, кръв бликна и от бузата на Рашид и потече
по врата и ризата му. Той се извърна с озъбена уста и святкащи очи.
Двамата с Лайла се сгромолясаха на пода и се замятаха. Накрая той
се оказа върху нея и ръцете му се обвиха около шията й.
Мариам се вкопчи в него. Заблъска го по гърдите. Метна се отгоре
му. Помъчи се да откърти пръстите му от шията на Лайла. Захапа ги. Но
те останаха яко стегнати около трахеята й и Мариам видя, че той няма
намерение да се откаже.
Канеше се да я удуши и никоя от двете не можеше да направи ни-
що, за да го спре.
Мариам се отдръпна и излезе от стаята. Даваше си сметка, че горе
някой тропа, че малки длани блъскат по заключената врата. Тя хукна по
коридора. Излетя от вратата. Прекоси двора.
Грабна лопатата от бараката.
Рашид не я забеляза, когато се върна в стаята. Той продължаваше
да седи върху Лайла с обезумял поглед и ръце около шията й. Лицето й
вече посиняваше, а очите й се бяха изцъклили. Мариам видя, че Лайла е
престанала да се съпротивлява. Ще я убие, мина й през ума. Точно това
иска да направи. А Мариам не можеше да го позволи. Толкова неща й
беше отнел за двайсет и седем години. Нямаше да стои и да гледа как й
отнема и Лайла.
Стъпи здраво и стисна по-силно дръжката на лопатата. Вдигна я
над главата си. Извика името му. Искаше той да гледа.
218
– Рашид!
Той отметна глава нагоре. Мариам замахна.
Удари го в слепоочието. Ударът го събори от Лайла.
Той докосна с длан главата си. Погледна кръвта по пръстите си,
после Мариам. Стори й се, че лицето му се е смекчило. Помисли си, че
може би съвсем буквално е успяла да набие малко разум в главата му.
Помисли си, че може би и той вижда нещо в лицето й, нещо, което го
накара да се сепне. Може би съзираше нейното себеотрицание, жертви-
те, огромните усилия, които й бе струвало съжителството с него през
всичките тези години на тормоз и презрение, критики и злоба. Уважение
ли виждаше тя сега в очите му? Разкаяние?
Само че горната му устна се сгърчи в злобна усмивка и тогава Ма-
риам проумя безсмислието, може би дори безотговорността на това, че
не е довършила започнатото. Ако сега му позволеше да се измъкне, кол-
ко време щеше да му отнеме да извади ключа от джоба си и да донесе
пистолета от стаята, където беше заключил Залмай? Можеше ли да е си-
гурна, че ако хвърли лопатата, той ще се задоволи да застреля само нея
и че има шанс да пощади Лайла? Но в очите на Рашид тя видя смъртна
присъда и за двете.
И тогава Мариам вдигна високо лопатата, толкова високо, че дръж-
ката опря в гърба й. Беше я хванала така, че острият ръб да е вертика-
лен, и за миг й мина през ума, че това е първият път, когато тя решава
как да живее.
С тази мисъл Мариам замахна. Стовари лопатата с всичка сила.
46
Лайла усещаше лицето над себе си, озъбената уста, смърдяща на

тютюн, зловещия поглед. Усещаше смътно и Мариам – присъствие зад
лицето, и юмруците й, които се сипеха. А над всичко това бе надвиснал
таванът и тъкмо той привлече вниманието й – тъмните петна от плесен,
които приличаха на мастилени петна върху рокля, пукнатината в мазил-
ката като усмивка или гримаса, в зависимост от кой край на стаята я
гледаш. Лайла си помисли колко много пъти беше намотавала парцал
около метлата и беше чистила паяжини от този таван. Помисли си за
трите пъти, когато тя и Мариам бяха нанасяли слоеве бяла боя върху не-
го. Пукнатината вече не се усмихваше, а гледаше злобно и присмехул-
но. И се отдалечаваше. Таванът се отдалечаваше, смаляваше,
219
отдръпваше се от нея нагоре към някаква мъглявина. Издигаше се, дока-
то не се сви до размера на пощенска марка, бяла и ярка, и всичко около
нея изчезна напълно в спусналия се мрак. В тъмното лицето на Рашид
беше като слънчево петно.
Пред очите й заиграха ослепителни точици, подобни на избухващи
сребърни звезди. В светлината имаше странни геометрични форми, чер-
веи, яйчица, които се движеха нагоре-надолу, настрани, сливаха се, раз-
деляха се, преобразяваха се в нещо друго, а после избледняваха и чезне-
ха в мрака.
Далечни неясни гласове.
Под клепачите й лумваха и гаснеха лицата на децата й. Азиза – нап-
регната и потисната, разсъдлива, сдържана. Залмай – устремил към ба-
ща си поглед, пълен с пламенна готовност.
Значи всичко ще свърши така, помисли си Лайла. Какъв жалък
край.
Но после мракът започна да се разсейва. Имаше чувството, че тяло-
то й се отлепва от земята, че се повдига. Таванът бавно се върна, разши-
ри се и Лайла отново видя пукнатината, която пак се превърна в старата
унила усмивка.
Някой я разтърси. „Добре ли си? Отговори, добре ли си?“
Над нея се появи лицето на Мариам, издрано и изкривено от
тревога.
Лайла се опита да си поеме въздух, който изгори гърлото й. Опита
отново и паренето беше дори по-силно и не само в гърлото, а и в гърди-
те й. После тя се задави, захриптя, задъха се. Но дишаше. Здравото й
ухо зазвънтя.
Първото нещо, което видя, когато се надигна и седна, беше Рашид.
Той лежеше по гръб, втренчен в нищото с немигащи очи като усти на
риби. По бузата му бе потекла малко светлорозова пяна. Панталонът му
отпред беше мокър. Тя видя челото му.
А след това и лопатата.
От гърлото й се изтръгна стон.
– Ох! – изохка тя разтреперана и едва успя да промълви: – О,
Мариам.
Лайла крачеше, стенеше, кършеше пръсти, а Мариам седеше до Ра-
шид с ръце в скута, спокойна, неподвижна и безмълвна. Дълго не каза
дума.
Устата на Лайла беше суха, думите й се спъваха в гърлото, цялата
се тресеше. Наложи си да не гледа Рашид, да не вижда зейналата му
220
уста, отворените му очи, съсирената кръв във вдлъбнатината на ключи-
цата му.
Вън светлината гаснеше, сенките ставаха по-дълбоки. На тази свет-
лина лицето на Мариам изглеждаше слабо и измъчено, но тя не беше
разтревожена или уплашена, а просто сериозна, замислена и толкова
вглъбена в себе си, че когато една муха кацна на брадичката й, тя не я
отпъди. Седеше с увиснала долна устна, както правеше винаги, когато
беше потънала в мисли.
Накрая каза:
– Седни, Лайла джо. Лайла се подчини послушно.
– Трябва да го пренесем. Залмай не бива да види това.
Преди да увие тялото му с чаршаф, Мариам измъкна ключа за спал-
нята от джоба на Рашид. Лайла хвана трупа за краката под коленете, а
Мариам го сграбчи под мишниците. Опитаха да го вдигнат, но той беше
прекалено тежък и в крайна сметка го повлякоха. Докато минаваха през
външната врата към двора, стъпалото му се закачи за рамката на вратата
и кракът му се изви настрани. Трябваше да го издърпат назад и да опи-
тат отново и тогава нещо горе тупна и Лайла изпусна и двата крака. Из-
търва Рашид, свлече се на земята, разтрепери се и захлипа и Мариам
трябваше да застане над нея с ръце на кръста и да й заповяда да се стег-
не. Каза й, че стореното е сторено.
След малко Лайла стана, избърса лице и двете извлякоха Рашид на
двора без други произшествия. Пренесоха го в бараката. Сложиха го зад
тезгяха, на който имаше трион, пирони, длето, чук и парче дърво, от ко-
ето Рашид се канеше да издяла нещо на Залмай, но така и не се захвана.
После двете се върнаха в къщата. Мариам си изми ръцете, среса с
пръсти косата си, въздъхна дълбоко и рече:
– Нека сега се погрижа за раните ти. Цялата си нарязана, Лайла
джо.
Мариам каза, че нощта й е нужна, за да обмисли нещата. Да подре-

ди мислите и чувствата си и да направи план.
– Все има някакъв изход – каза – и аз просто трябва да го намеря.
– Да се махаме от тук. Не можем да останем – рече Лайла с пресек-
лив дрезгав глас. Изведнъж си помисли за звука от удара на лопатата по
челото на Рашид и се строполи на пода. В гърлото й се надигна жлъчен
сок.
Мариам търпеливо я изчака да се посвести. После я сложи да легне,
взе главата й в скута си и й каза да не се тревожи, защото всичко ще
221
бъде наред. Каза й, че ще заминат – тя, Лайла, децата, а също и Тарик.
Ще се махнат от тази къща, от този отмъстителен град. Ще напуснат за-
винаги тази обезверена страна, говореше Мариам, галейки Лайла по ко-
сата, и ще отидат някъде далеч, на безопасно място, където никой няма
да ги намери, където ще се отърват от миналото си и ще намерят
подслон.
– Някъде, където има дървета – каза тя. – Да. Много дървета.
Ще живеят в малка къща в края на град, за който не са чували. Или
в отдалечено село, където пътят е тесен и изровен, но, покрай който има
най-различни растения и храсти. Там може би ще има пътека, която во-
ди към тучна поляна, където децата да си играят, или може би чакълест
път, който да стига до бистро синьо езеро, пълно с пъстърва и обградено
с тръстики. Ще отглеждат овце и кокошки, ще месят заедно хляб и ще
учат децата да четат. Ще заживеят нов живот – спокоен, усамотен, бре-
мето на преживяното ще изчезне и те ще се радват заслужено на всичко-
то щастие и скромно благополучие, което ще намерят там.
Лайла мъркаше насърчително. Щеше да е живот, пълен с труднос-
ти, но с приятни трудности, с които да се гордеят, да са си техни, да ги
ценят, както човек цени семейна реликва. Нежният майчински глас на
Мариам я поуспокои. „Има изход“, беше я уверила и на сутринта щеше
да й каже какво трябва да се направи. И те щяха да го направят и може
би утре по това време щяха са на път към своя нов живот, пълен с въз-
можности, радост и преодолими трудности. Лайла беше благодарна, че
Мариам се владее и не е паднала духом, способна е да мисли трезво и за
двете им. Скована от паника, тя самата изобщо не можеше да
разсъждава.
Мариам стана и рече:
– Сега трябва да се погрижиш за сина си.
На лицето й се изписа покруса, каквато Лайла не беше виждала на
човешко лице.
Лайла го завари да лежи на тъмно в леглото от страната на Рашид.
Тя се пъхна до него и покри и двама им с одеялото.
– Спиш ли?
Обърнат с гръб към нея и свит на кълбо, той отвърна:
– Още не мога да заспя. Не сме казали с татко молитвите за спасе-
ние от Бабалу.
– Аз мога да ги кажа с теб тази вечер.
– Ти не можеш като него.
Тя стисна крехкото му рамо и го целуна по вратлето.
222
– Ще опитам.
– Къде е татко?
– Замина – каза Лайла и гърлото отново я стегна.
И така за първи път беше изречена голямата чудовищна лъжа. Кол-
ко още пъти щеше да я каже, запита се ужасена Лайла. Колко пъти ще-
ше да бъде мамен Залмай? Представи си как той посреща възторжено
Рашид след работа, как Рашид го хваща за лактите и го върти ли, върти,
докато крачетата му застанат водоравно и после двамата се кикотят, за-
щото Залмай залита и пристъпва като пиян. Помисли си за тяхното бо-
ричкане и бурния им смях, за тайното им споглеждане.
Обзе я срам, стана й мъчно за детето.
– Къде отиде?
– Не знам, миличък.
Кога ще се върне? Ще му донесе ли баба джан подарък, когато си
дойде?
Тя прочете молитвите с детето. Двайсет и един Бисмаллах-е-
рахман-е-рахим – един за всяко кокалче на седем пръста. Тя го гледаше
как вдига шепи пред лицето си и духа в тях, след това слага опакото на
дланите си на челото, прави жест, сякаш разпилява нещо, и шепне: „Ма-
хай се, не идвай при Залмай, той няма работа с теб, Бабалу, махай се.“
После за завършек каза три пъти Аллах-у-акбар. А по-късно, много по-
късно същата нощ Лайла се стресна от шепот: „Заради мен ли си отиде
баба джан? Защото казах онова нещо за теб и оня мъж?“
Тя се наведе над него, за да го успокои, за да му каже: „Няма нищо
общо с теб, Залмай. Не. Не си ти виновен.“ Но той спеше и малките му
гърдички се вдигаха и спускаха.
Когато си легна, съзнанието й беше объркано, замъглено, неспособ-
но на разумна мисъл. Но когато се събуди от призивите на мюезина за
утринна молитва, главата й се беше попрояснила.
Седна в леглото и загледа спящия Залмай със свитото на топка юм-
руче под брадичката. Представи си как през нощта Мариам е дошла на
пръсти в стаята, гледала ги е как спят и е измисляла планове.
Лайла се измъкна от леглото. Беше й трудно да се изправи. Болеше
я всичко. По врата, раменете, гърба, ръцете и бедрата й имаше тъмни от-
печатъци от катарамата на колана. Потръпвайки от болка, тя излезе тихо
от спалнята.
В стаята на Мариам светлината беше един нюанс по-тъмна от сива,
онази светлина, която Лайла винаги беше свързвала с кукуригащи петли
и капчици роса по тревата. Мариам седеше в ъгъла с лице към
223
прозореца върху молитвено килимче. Лайла се настани бавно срещу нея
на пода.
– Тази сутрин трябва да отидеш при Азиза – каза Мариам.
– Знам какво се каниш да направиш.
– Не тръгвай пеша. Вземи автобус, там ще се смесиш с останалите
пътници. Но не такси, такситата се набиват на очи. Със сигурност ще те
спрат, ако се возиш сама.
– Онова, което обеща снощи… – Лайла не можа да довърши. Дър-
ветата, езерото, безименното село. Разбираше, че е било заблуда. Прек-
расна лъжа за успокоение. Като да гукаш на натъжено дете.
– Ще стане – каза Мариам. – Ще ти се случи, Лайла джо.
– Не искам нищо без теб – рече дрезгаво Лайла. Мариам се усмихна
леко.
– Искам да е точно както го каза, Мариам – тръгваме всички заед-
но, ти, аз, децата. Тарик има едно местенце в Пакистан. Можем да се
скрием за известно време там, да изчакаме нещата да се уталожат…
– Невъзможно е – рече търпеливо Мариам като родител на добро-
намерено, но заблудено дете.
– Ще се грижим една за друга – каза просълзена Лайла, задавяща се
от думите. – Както каза. Не, занапред аз ще се грижа за теб.
– О, Лайла джо.
Лайла продължи да пелтечи молби. Да се пазари. Да обещава, че ще
поеме изцяло чистенето и готвенето.
– Ти няма да вършиш нищо. Никога повече. Ще си почиваш, ще си
поспиваш, ще се грижиш за градинката си. Ако поискаш нещо, само ми
казваш, и аз ти го нося. Не прави това, Мариам. Не ме оставяй. Не раз-
бивай сърцето на Азиза.
– Те отсичат ръце за един откраднат хляб – каза Мариам. – А какво
според теб ще направят, като намерят убит мъж и видят, че двете му же-
ни са изчезнали?
– Никой няма да разбере къде сме – изрече задъхано Лайла. – Ни-
кой няма да ни открие.
– Ще ни открият. Рано или късно. Те са като хрътки. – Гласът на
Мариам звучеше тихо и предупредително и на неговия фон обещанията
на Лайла изглеждаха нереални, гръмки и глупави.
– Мариам, моля те…
– И когато ни намерят, ти ще си толкова виновна, колкото и аз. Та-
рик също. Не искам вие двамата цял живот да се криете като бегълци.
Какво ще стане с децата ти, ако ви хванат?
224
Очите на Лайла се замъглиха от парещи сълзи.
– Кой тогава ще се грижи за тях? Талибаните ли? Мисли като май-
ка, Лайла джо. Мисли като майка. Както аз.
– Не мога.
– Трябва.
– Не е справедливо – изхлипа Лайла.
– Справедливо е. Ела тук. Ела легни тук.
Лайла долази до нея и пак сложи глава в скута й. Спомни си всички
следобеди, прекарани заедно, когато двете си сплитаха взаимно косите,
а Мариам слушаше търпеливо разпокъсаните й мисли и най-обикновени
истории с благодарност, с вид на човек, комуто е оказана рядка и жаду-
вана привилегия.
– Справедливо е – каза Мариам. – Аз убих мъжа ни. Лиших сина ти
от баща. Не е редно да бягам. Не мога. И да не ни заловят, никога ня-
ма… – Устните й потрепериха. – Никога няма да избягам от скръбта на
сина ти. Как ще го гледам? Как ще посмея да го погледна в очите, Лайла
джо?
Мариам повдигна един заплетен кичур от косата й и го разреса.
– За мен това е краят. Не искам нищо повече. Всичко, за което коп-
неех като малка, ти вече ми го даде. Ти и децата ти ме направихте много
щастлива. Няма страшно, Лайла джо, така е редно. Не бъди тъжна.
Лайла не намираше никакъв смислен отговор. Но въпреки това про-
дължи да бръщолеви несвързано и детински за фиданки, които очакват
да бъдат засадени, и за пиленца, които трябва да бъдат отгледани. Гово-
реше за малки къщи в незнайни градове и разходки до пълни с пъстърва
езера. А накрая думите пресъхнаха, но не и сълзите и единственото, кое-
то й оставаше, беше да се предаде и да хлипа като дете, съкрушено от
неопровержимата логика на възрастен човек. Единственото, което мо-
жеше да направи, беше да се свие и да зарови за последен път лице в
топлия скут на Мариам.
По-късно същата сутрин Мариам уви малко хляб и сушени смоки-
ни за закуска на Залмай. Подготви и за Азиза пакетче със смокини и ня-
колко бисквити с формата на животни. Сложи всичко това в книжна
торба и я даде на Лайла.
– Целуни Азиза от мен – каза тя. – Кажи й, че е зеницата на моите
очи и султанът на сърцето ми. Ще го направиш ли вместо мен?
Лайла кимна и прехапа устни.
– Вземи автобуса и стой с наведена глава.
– Кога ще те видя, Мариам? Искам да те видя, преди да дам
225
показания. Ще им разкажа как стана всичко. Ще обясня, че вината не е
твоя. Че трябваше да го направиш. Те ще разберат, нали, Мариам? Те
ще разберат.
Мариам я погледна нежно.
После клекна пред Залмай. Той беше с червена тениска, парцаливи
панталонки в защитен цвят и каубойски ботуши, които Рашид му беше
купил на старо от пазара. Залмай стискаше с две ръце новата си баскет-
болна топка. Мариам го целуна по бузата.
– Бъди послушно и силно момче – каза тя. – Дръж се добре с майка
си. – Тя взе в длани лицето му. Той се отдръпна, но тя го задържа. –
Толкова съжалявам, Залмай. Повярвай ми, че много съжалявам за цяла-
та ти болка и тъга.
Докато вървяха по улицата, Лайла държеше Залмай за ръка. Преди
да свият зад ъгъла, тя се обърна и видя Мариам пред портата. Беше с
бял шал на главата, тъмносиня закопчана жилетка и бели памучни шал-
вари. На челото й беше паднал кичур посивяла коса. Снопове слънчева
светлина разсичаха лицето и раменете й. Мариам помаха обичливо.
Свиха зад ъгъла и Лайла никога повече не я видя.
47
Сякаш след всичките тези години се беше върнала в колибата.

Женският затвор „Уалаят“ беше сива квадратна сграда в Шар-е нау
близо до Птичата улица. Разположена беше в центъра на по-голям комп-
лекс, където имаше и мъжки затвор. Заключена с катинар врата отделя-
ше Мариам и другите жени от заобикалящите ги мъже. Мариам преброи
пет обитавани килии. Представляваха голи помещения с мръсни, люще-
щи се стени и малки прозорци към двора. Прозорците бяха с решетки,
въпреки че вратите към килиите бяха отключени и жените можеха по
всяко време да излизат на двора. Нямаше стъкла, нито пердета и талиба-
ните, които охраняваха и се разхождаха из двора, виждаха какво става в
килиите. Някои жени се оплакваха, че надзирателите пушат до прозор-
ците, похотливо надничат вътре с опулени очи и вълчи усмивки и си
подхвърлят гнусни шеги за тях. Затова повечето жени носеха през целия
ден бурка и откриваха лицата си едва след залез, след като главният
вход се заключваше и надзирателите си отиваха.
Килията, която Мариам делеше с пет жени и четири деца, вечер и
нощем беше тъмна. Когато имаше ток, те повдигаха до тавана Нагма,
226
дребничко момиче без бюст с черна къдрава коса. Там имаше оголена
жица. Нагма увиваше жицата около фасонката на крушката, която
светваше.
Тоалетните бяха с размера на килери, а циментеният под беше на-
пукан. В средата зееше малка правоъгълна дупка, в която се издигаше
купчина фекалии. Рояци мухи бръмчаха навън-навътре от дупката.
В средата на затвора имаше правоъгълен двор, а в центъра му –
кладенец. Кладенецът нямаше дренаж и дворът често се превръщаше в
блато, а вкусът на водата беше отвратителен. През двора се кръстосваха
въжета, отрупани с изпрани на ръка чорапи и пелени. Тъкмо тук затвор-
ничките се срещаха с посетителите си, тук варяха ориза, който близките
им носеха – затворът не осигуряваше храна. Дворът беше и място за иг-
ра на децата – Мариам беше разбрала, че повечето деца са родени в „Уа-
лаят“ и никога не са виждали света отвъд тези стени. Тя ги гледаше как
се гонят, как босите им крачета хвърлят кал. По цял ден тичаха наоколо,
измисляха весели игри, без да забелязват вонята на изпражнения и ури-
на, с която бяха пропити „Уалаят“ и собствените им тела, и нехаеха за
надзирателите, докато някой от тях не ги шамаросаше.
Мариам нямаше посетители. Това беше първото и единствено не-
що, за което беше помолила управата на затвора. Никакви посетители.
Никоя от жените в килията на Мариам не излежаваше присъда за
тежко престъпление – всички бяха там заради наказуемото „бягство от
дома“. Затова Мариам се превърна в нещо като знаменитост. Жените я
гледаха със страхопочитание. Предлагаха й своите одеяла. Надпреварва-
ха се коя да й даде от храната си.
Най-ненаситна беше Нагма, която постоянно я прегръщаше и ходе-
ше по петите й. Нагма беше от тези хора, които намират удоволствие в
разговорите за нещастия, свои или чужди. Каза, че баща й я обещал на
един трийсет години по-стар от нея шивач.
– Миришеше на пръч и зъбите му бяха по-малко от пръстите – опи-
са шивача тя.
Опитала се да избяга в Гардез с младежа, в когото се влюбила, син
на местния молла. Двамата едва успели да напуснат Кабул, когато ги
хванали и ги върнали. Синът на моллата бил бит с пръчка, докато не се
разкаял и казал, че Нагма го е съблазнила с женските си магии. Била го
омагьосала. Обещал, че ще се посвети отново на изучаването на Корана.
Синът на моллата бил освободен, а Нагма – осъдена на пет години
затвор.
Но за нея било добре да е в затвора, защото баща й се заклел, че в
227
деня, когато я освободят, ще й пререже гърлото.
Като я слушаше, Мариам си спомняше неясното мъждукане на сту-
дените звезди и влакнестите розови облаци над планините Сафидкох в
една далечна сутрин, когато нана й каза: „Както стрелката на компаса
винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи же-
ната. Винаги. Помни това, Мариам.“
Процесът на Мариам се беше състоял преди седмица. Нямаше съ-
дебни заседатели, показания, кръстосан разпит, обжалване. Мариам се
отказа от правото си на свидетели. Целият процес продължи по-малко
от петнайсет минути.
Основната фигура беше съдията по средата – крехък на вид тали-
бан. Беше поразително слаб, с груба кожа и къдрава рижа брада. Носеше
очила, които увеличаваха очите му и разкриваха колко жълто е бялото
на очите му. Вратът му изглеждаше прекалено слаб да издържа сложно
увития около главата му тюрбан.
– Признаваш ли това, хамшира! – попита отново той с уморен глас.
– Да – отвърна Мариам.
Мъжът кимна. Или може би не кимна, беше трудно да се каже. Ръ-
цете и главата му трепереха видимо, което напомни на Мариам за тре-
мора на молла Файзула. Когато искаше да пие чай, той не се пресягаше
за чашата си, а правеше знак на един мъж с квадратни рамене вляво от
него, който я вдигаше почтително до устните му. После талибанът прит-
варяше леко очи – безмълвен и изискан жест на благодарност.
Мариам откри у него нещо обезоръжаващо. Говореше с измамна
сърдечност. Усмивката му беше търпелива, не я гледаше с презрение, не
се обръщаше към нея злобно и осъдително, а с мек извинителен тон.
– Съзнаваш ли напълно думите си? – попита талибанът с костели-
вото лице отдясно на съдията, не онзи, който му даваше чай. Този беше
най-младият от тримата. Приказваше бързо с арогантна самоувереност.
Беше се раздразнил, че Мариам не говори пущу. Направи й впечатление
на свадлив млад човек, който се наслаждава на властта и вижда навсякъ-
де престъпления, смятайки за свое неоспоримо право да раздава
правосъдие.
– Съзнавам ги – отвърна Мариам.
– Съмнявам се – каза младият талибан. – Бог ни е създал различни,
вас, жените, и нас, мъжете. Мозъците ни са различни. Вие не можете да
мислите като нас. Доказали са го западните доктори и тяхната наука. За-
това изискваме да свидетелства един мъж или две жени.
– Признавам това, което съм извършила, братко – каза Мариам. –
228
Но ако не го бях сторила, той щеше да я убие. Душеше я.
– Така твърдиш. Но жените постоянно се кълнат в различни неща.
– Истина е.
– Имаш ли свидетели?
– Нямам.
– Ами добре – вдигна ръце той и се подсмихна.
След него заговори болнавият талибан.
– Познавам един доктор в Пешавар – каза той. – Симпатичен млад
пакистанец. Видяхме се преди месец, а после пак миналата седмица. Ви-
кам му, кажи ми истината, приятелю, а той ми отговаря: три месеца ти
остават, молла сахиб, може би най-много шест, каквато е волята Божия.
Кимна дискретно на мъжа с квадратните рамене вляво от него и от-
пи още една глътка чай. После изтри уста с опакото на треперещата си
ръка.
– Не ме е страх да напусна този живот, от който синът ми си отиде
преди пет години, този живот, който ни кара да понасяме безкрайни мъ-
ки дълго след като вече не издържаме. Не, сигурен съм, че когато ми
дойде времето, ще си ида с радост.
– Това, което ме плаши, хамшира, е денят, в който Аллах ще ме по-
вика при Себе си и ще попита: Защо не правеше така, както ти казвах,
молла? Защо не се подчиняваше на моите закони? Какво да му обясня,
хамшира? Какво да кажа в свое оправдание, задето не съм съблюдавал
заповедите Му? Всичко, което мога да направя, всичко, което всеки от
нас може да направи за отпуснатото ни време, е да продължим да спаз-
ваме наложените от Него закони. Колкото по-ясно виждам края си, хам-
шира, колкото по-близо съм до своя ден на разплата, толкова по-решен
съм да отстоявам волята Му. Макар да е болезнено.
Той се намести на възглавничката си и потрепери.
– Вярвам на думите ти, че мъжът ти е бил човек с ужасен характер
– продължи той, фиксирайки през очилата си Мариам със строг и еднов-
ременно състрадателен поглед. – Но не мога да остана равнодушен към
жестокостта на постъпката ти, хамшира. Разтревожен съм от това, което
си направила; от това, че малкият му син е плакал горе за баща си, дока-
то ти си го убивала.
– Уморен съм и вече съм пътник, затова искам да съм милостив.
Искам да ти простя. Но когато Бог ме повика и каже: „Не си ти този,
който трябва да прости, молла“, какво ще му отвърна?
Останалите двама кимнаха и го погледнаха възхитени.
– Нещо ми казва, че не си лоша жена, хамшира. Но си извършила
229
ужасно деяние. И трябва да платиш за постъпката си. Шариатът е кате-
горичен по този въпрос и гласи, че трябва да те пратя там, където скоро
и аз ще се присъединя към теб. Разбираш ли, хамшира?
Мариам сведе очи към ръцете си и отговори, че разбира.
– Дано Аллах ти прости.
Преди да я изведат, й дадоха един документ и казаха да се подпише
под показанията си и присъдата на моллата. Под погледите на тримата
талибани Мариам си написа името и си спомни последния път, когато
си сложи подписа на документ, преди двайсет и седем години, на масата
на Джалил под зоркия поглед на друг молла.
Мариам прекара десет дни в затвора. Седеше до прозореца на кили-

ята и наблюдаваше живота на двора. Задухаха ли летните ветрове, тя
гледаше как подбират хартийки, които се завъртат вихрено, мятат се
насам-натам и политат високо над стените на затвора. Гледаше как вет-
ровете вдигат кълба прах и ги повличат на мощни вълни през двора.
Всички – надзирателите, затворниците, децата, Мариам – заравяха лица
в свивката на лактите си, но не успяваха да се спасят от прахоляка. Той
се набиваше в ушите, ноздрите, в миглите и гънките на кожата и дори в
пролуките между зъбите им. Вихрите се усмиряваха само по здрач. И
тогава, ако духнеше нощен бриз, той беше толкова свенливо лек, сякаш
се мъчеше да изкупи дневните изстъпления на своите събратя.
През последния й ден в „Уалаят“ Нагма й даде мандарина. Сложи я
на дланта й и сви пръстите й около нея. После избухна в сълзи.
– Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала – каза
Нагма.
Мариам прекара остатъка от деня пред решетката на прозореца,
загледана в затворничките на двора. Готвеха нещо и нагоре се извиваше
ароматна пара, която нахлуваше в килията. Гледаше как децата играят
на сляпа баба. Две момиченца напяваха стихче и Мариам си го спомни,
спомни си как двамата с Джалил седяха на един камък, пуснали въдици
в потока, и той й пееше:
Лили, лили, поилка за птици на кална пътека. Лещанка кацна на ръба да пие,
подхлъзна се и се удави.
Последната нощ Мариам сънува откъслечни спомени. Сънува еди-

найсет подредени едно върху друго камъчета, Джалил, отново млад,
всичките му мили усмивки, трапчинката на брадичката му, блажените
230
мигове с него. Сънува го как, наметнал сакото на раменете си, идва най-
сетне да вземе дъщеря си, за да я повози на лъскавия си черен буик.
Молла Файзула, който премяташе молитвената си броеница, и двамата
вървяха покрай потока, а сенките им се плъзгаха по водата и по тревис-
тите брегове, осеяни с дива перуника, която в този сън ухаеше на карам-
фил. Сънува нана на вратата на колибата да я вика отдалеч за обяд, а тя
си играеше в хладната гъста трева, където сред различните нюанси на
зеленото лазеха мравки, бързаха бръмбари, подскачаха скакалци. Скър-
цането на ръчна количка, катереща мъчително прашната пътека. Дрън-
ченето на хлопки на крави. Блеенето на овце по хълма.
На път към стадиона „Гази“ Мариам подскачаше в каросерията на
камиона при всяка дупка, в която попадаха гумите, разпръскващи чакъл.
От друсането я заболя опашката. Насреща й седеше млад въоръжен та-
либан и не сваляше очи от нея.
Мариам се запита дали той ще изпълни присъдата, този симпатичен
наглед младеж с вдлъбнати блестящи очи, леко заострено лице и почер-
нял нокът на показалеца, който потропаше по страничната дъска.
– Гладна ли си, майко? – попита младежът.
Мариам поклати глава.
– Имам бисквита. Вкусна е. Вземи я, ако искаш. Нямам нищо
против.
– Не. Ташакор, братко.
Той кимна и я погледна жалостиво.
– Страх ли те е, майко?
На гърлото й заседна буца и тя промълви с треперещ глас:
– Да, страх ме е.
– Имам снимка на баща ми. Не го помня. Поправял е велосипеди,
само толкова знам. Но не си спомням походката му, нали разбираш, ни-
то смеха му, нито гласа му. – Той погледна настрани, после пак към Ма-
риам. – Майка ми все повтаряше, че бил най-смелият човек, когото поз-
навала. Като лъв беше, повтаряше тя. Но ми разказа, че плакал като дете
сутринта, когато комунистите го отвели. Казвам ти го, за да знаеш, че е
нормално да те е страх. Не се срамувай от това, майко.
За пръв път този ден Мариам се разплака.
Хиляди очи се бяха устремили към нея. Хората по претъпканите
скамейки протягаха шии да я видят по-добре. Цъкаха с език. Още щом
Мариам слезе от камиона, стадионът зажужа от шушукане. Когато по
високоговорителя обявиха престъплението й, тя си представи как всич-
ки клатят глави. Но не погледна, за да види дали от възмущение или
231
снизходителност, от гняв или съжаление. Мариам остана сляпа за всич-
ки тях.
Рано същата сутрин се беше опасявала да не започне да се моли и
да плаче. Боеше се, че може да пищи или да повръща, или дори да се
подмокри. Страхуваше се, че в последните минути от живота й някой
животински инстинкт или телесен позор може да я направи за смях. Но
когато я свалиха от камиона, краката й не се огънаха, ръцете й не започ-
наха да се мятат на всички страни. Не се наложи да я влачат. А когато
наистина почувства, че залита, си помисли за Залмай, на когото беше
отнела любовта на живота, за Залмай, чиито дни щяха да са белязани от
скръбта по изчезналия му баща. И тогава крачките й станаха твърди и тя
тръгна по-уверено.
Един въоръжен мъж се приближи и й каза да застане до южната
греда на вратата. Мариам усети как тълпата настръхна в очакване. Не
погледна нагоре. Очите й бяха забити в земята, в сянката й, в сянката на
екзекутора, следваща нейната.
Макар да имаше и красиви моменти, Мариам знаеше, че в по-голя-
мата си част животът беше немилостив към нея. Но докато изминаваше
последните двайсет крачки, й се прииска да има още малко от него. Ще-
ше й се да може да види отново Лайла, да чуе звънкия й смях, да седне
още веднъж с нея на кана чай и натрошена халва под звездното небе.
Страдаше, че никога няма да види порасналата Азиза, нямаше да види
красивата млада жена, в която щеше да се превърне тя, нямаше да оцве-
тява дланите й с къна и да хвърля ногул на сватбата й. Никога нямаше
да си играе с децата й. Толкова би й харесало това – да е стара и да си
играе с децата на Азиза.
Когато наближи гредата, мъжът зад нея й каза да спре и тя се под-
чини. Видя през мрежата на бурката как сянката на ръцете му вдига сян-
ката на автомата.
В тези последни мигове Мариам искаше толкова много неща. Но
когато затвори очи, вече не изпитваше съжаление, а някакво спокойст-
вие и лекота. Помисли си как бе дошла на този свят – харами на бедна
селянка, нежелано създание, плод на злощастна грешка. Троскот. И все
пак напускаше света като жена, която е обичала и е била обичана. На-
пускаше го като приятелка, спътница, закрилница. Като майка. Като чо-
век, който най-сетне е показал характер. Не, не е чак толкова лошо, че
трябва да умра така, помисли си Мариам. Не е чак толкова страшно.
Смъртта й беше справедлив завършек на несправедливо започнал
живот.
232
Последното, което изплува в съзнанието й, бяха няколко думи от
Корана. Прошепна ги задъхано:
– Той създаде небето и земята с истината; Той кара нощта да скрива
деня и деня да пропъжда нощта; и слънцето и луната да си помагат; все-
ки стига до края на отпуснатото му време; Той е Силата, великият Все
опрощаващ.
– На колене – заповяда талибанът.
– О, Господи! Прости и се смили, защото Ти си най-милостивият.
– На колене, хамшира. Гледай надолу.
И Мариам се подчини на заповед за последен път.
233
Четвърта част
48
Тарик страда от главоболие.

Някои нощи Лайла се събужда и го намира седнал на ръба на легло-
то да се клати напред-назад, вдигнал долната си риза на главата. Казва,
че главоболията започнали в Назир Бах, а после се влошили в затвора.
Понякога дори повръща и не вижда с едното око. Обяснява, че в едното
му слепоочие сякаш се забива касапски нож, минава с бавно въртене
през мозъка му и излиза от другата страна.
– Дори усещам вкуса на метала още преди главата да ме зацепи.
Понякога Лайла мокри кърпа и я слага на челото му. Това помага
донякъде. Помагат и кръглите бели хапчета, предписани от лекаря на
Сайед. Но има нощи, когато той стене от болка, очите му кръвясват, це-
лият се тресе. При такива пристъпи Лайла сяда до него, масажира тила
му, стиска ръцете му и усеща хладината на брачната му халка в дланта
си.
Ожениха се в деня, когато пристигнаха в Мъри. Сайед, изглежда, си
отдъхна, когато Тарик му каза, че ще се женят, защото нямаше да му се
налага да обсъжда деликатния проблем на незаконното съжителство в
хотела му. Сайед е съвсем различен от човека, когото Лайла си е предс-
тавяла с румено лице и очи като грахчета. Има посребрени червеникави
мустаци със завити нагоре тънки краища и дълга рошава коса, сресана
назад. Говори тихо и възпитано, има премерена реч и плавни движения.
Сайед беше този, който повика свой приятел молла за тяхната ник-
ка, и този, който дръпна Тарик настрани и му даде пари. Тарик не иска-
ше да ги вземе, но Сайед настоя. После Тарик излезе и се върна с две
обикновени тънки халки. Ожениха се по-късно същата вечер, след като
децата си легнаха.
В огледалото под зеления воал, с който моллата покри главите им,
очите на Лайла срещнаха очите на Тарик. Нямаше сълзи, нямаше подо-
баващи за случая усмивки, нито прошепнати клетви за вечна любов. В
пълната тишина Лайла погледна отраженията им в огледалото, преждев-
ременно състарените лица, торбичките и бръчките по някогашните глад-
ки млади лица. Тарик отвори уста и понечи да каже нещо, но точно то-
гава някой дръпна воала и Лайла не успя да разбере какво всъщност се
234
канеше да каже.
Същата нощ те лежаха на леглото като мъж и жена, а децата спяха
до тях на походни легла. Лайла си спомни лекотата, с която някога огла-
сяха въздуха, объркания бурен поток от думи. Спомни си как винаги се
прекъсваха, как се дърпаха за яките, за да наблегнат на нещо, как бързо
се разсмиваха и колко нетърпеливи бяха да си доставят радост един на
друг. Толкова много бяха преживели след онези детски дни, толкова
много неща трябваше да се кажат. Но в тази първа нощ съдбовността на
всичко това лиши Лайла от думи. Тази нощ й стигаше блаженството да
е до него. Блаженството да знае, че той е тук, да усеща топлината му до
себе си, да лежи с него, главите им да се докосват, а дясната му ръка да
е вплетена в лявата й.
Когато посред нощ се събуди от жажда, откри, че ръцете им все та-
ка са вкопчени една в друга с побелели кокалчета, сякаш са деца, стис-
нали конците на балоните.
Лайла харесва хладните мъгливи утрини на Мъри и ослепителния
залез, тъмното великолепие на нощното небе; зеленината на боровете и
мекия кафяв цвят на катеричките, стрелкащи се по мощните стволове на
дърветата; внезапните проливни дъждове, които подгонват купувачите
на сушина в Мола. Харесва магазинчетата за сувенири и всевъзможните
хотели и дори оплакванията на местните жители от неспирното строи-
телство, което унищожавало природната красота на Мъри. На Лайла й е
чудно, че някой може да се оплаква, задето се строят сгради. В Кабул
биха се радвали.
Харесва й, че имат баня. Не на двора, а в самата къща, истинска ба-
ня с тоалетна, с течаща вода, душ, а също и мивка с два крана, от които
с едно леко завъртане пускаш топла или студена вода. Обича да се съ-
бужда сутрин от мекането на Альона и безобидното гълчене на готвач-
ката Адиба, която твори чудеса в кухнята.
Понякога, когато гледа как Тарик спи, как децата мърморят и се
въртят насън, Лайла се задавя от вълнение и благодарност и очите й се
насълзяват.
Сутрин тя следва Тарик от стая в стая. Връзката ключове на кръста
му подрънква, а в една гайка на панталона му е затъкнат спрей за про-
зорци. Лайла носи кофа, пълна с кърпи и бърсалки, дезинфектант, четка
за тоалетна и препарат за мебели. Азиза ги следва неотклонно, хванала
парцал с дръжка в едната ръка, а в другата – пълната с боб кукла, която
Мариам й бе направила. Начумереният Залмай се влачи неохотно след
тях, винаги най-отзад.
235
Лайла чисти с прахосмукачка, сменя чаршафи и бърше прах. Тарик
търка мивките и ваните, почиства тоалетните и забърсва линолеума. Той
зарежда полиците с чисти кърпи, миниатюрни шишенца с шампоан и
ухаещи на бадем сапунчета. Азиза е поела задачата да пръска и забърсва
прозорците и докато работи, куклата е неизменно до нея.
Лайла й е казала за Тарик няколко дни след тяхната никка.
Странно е това, което става между Азиза и Тарик, мисли си недоу-
мяващо тя. Азиза вече довършва изреченията му, а той нейните. Подава
му неща, преди да ги е поискал.
Вечер на масата си разменят тайни усмивки, все едно се познават
от много време, сякаш са приятели, срещнали се след продължителна
раздяла.
Когато Лайла й каза, Азиза сведе замислен поглед към ръцете си и
след дълго мълчание каза:
– Харесвам го.
– Той те обича.
– Така ли каза?
– Не е нужно да го казва, Азиза.
– Искам да знам всичко, разкажи ми.
И Лайла й разказа.
– Баща ти е добър човек. Най-добрият на света.
– Ами ако си отиде?
– Никога няма да си отиде. Погледни ме, Азиза. Баща ти никога ня-
ма да те нарани и никога няма да си отиде.
Облекчението по лицето на дъщеря й я покруси и умили.
Тарик купи на Залмай конче-люлка и му направи каручка. Беше се
научил от един затворник да прави животни от хартия, тъй че нагъна,
изряза и превърна безброй листове хартия в лъвове и кенгура за него, в
коне и яркочервени птици.
Но Залмай отхвърля безцеремонно, понякога злобно тези опити за
преговори.
– Ти си магаре – крещи той. – Не ти ща играчките.
– Залмай! – ахва Лайла.
– Всичко е наред – казва Тарик. – Всичко е наред, Лайла. Остави го.
– Ти не си моят баба джан! Той все пътува, но като се върне, ще те
пребие! И ти няма да можеш да избягаш, защото той има два крака, а ти
само един.
Вечер Лайла притиска Залмай и декламира с него молитвите за спа-
сение от Бабалу. Когато той пита, тя пак му казва лъжата, казва му, че
236
неговият татко е заминал надалеч и тя не знае кога ще се върне. Отвра-
щава се от себе си, че мами така едно дете.
Лайла осъзнава, че тази срамна лъжа ще трябва да бъде повтаряна
отново и отново. Защото Залмай ще пита и когато скача от люлка, и ко-
гато се събужда от следобеден сън, а и по-късно, когато ще е достатъчно
голям, за да си завързва обувките и да ходи сам на училище. Лъжата ще
трябва да бъде повтаряна.
Лайла си дава сметка, че в някакъв момент въпросите ще пресъх-
нат. Постепенно Залмай ще престане да се чуди защо баща му го е на-
пуснал. И няма вече да го съзира до някой светофар, няма да се припоз-
нава в прегърбените възрастни хора на улицата или в кафенетата на отк-
рито. И някой ден, докато върви по брега на река или поглежда през
прозореца навалелия сняг, ще остане поразен, че липсата на баща му ве-
че не е зейнала рана. Че сега се е превърнала в нещо по-безболезнено.
Като герой от книгите, любим герой, обвит в тайнственост.
Тук, в Мъри, Лайла е щастлива. Но това не е лесно щастие. Не е
щастие без цена.
През почивните си дни Тарик ги води в Мола, където е пълно с ма-
газини за дрънкулки, а отсреща е Англиканската църква, построена в
средата на деветнайсети век. Тарик им купува от улични продавачи пи-
кантен чапли кебап. Проправят си път през тълпи от местни жители, ев-
ропейци с мобилни телефони и фотоапарати, пакистанци, избягали от
жегата в равнините.
Понякога взимат автобус до Кашмир Пойнт. От там Тарик им по-
казва долината на река Джелъм, покритите с ели ниски склонове и об-
раслите с гъсти гори хълмове, където според него човек все още можел
да зърне мятащи се от клон на клон маймуни. Отиват и до курортното
селище Натия Гали на около трийсет километра от Мъри, където Тарик
държи Лайла за ръка, докато вървят по сенчестия път към резиденцията
на губернатора. Спират до старото английско гробище или взимат такси
и отиват до върха на планината, за да се любуват на зелената, тук-там
скрита от мъгла долина.
По време на разходките си минават покрай витрини и Лайла зърва
отраженията им. Мъж, жена, дъщеря и син. Отстрани те би трябвало да
изглеждат като най-обикновено семейство, без тайни и лъжи, без
разкаяния.
Азиза има кошмари, от които се събужда с писък. Лайла трябва да
легне до нея, да избърше с ръкав бузите й и да я гали успокоително по
гърба, докато заспи.
237
Лайла има свои натрапчиви сънища. В тях тя винаги е в къщата в
Кабул, минава по коридора, качва се по стълбата. Сама е, но чува от ед-
ната стая ритмичното съскане на ютия, тръскането чаршафи, шумолене-
то им. Понякога чува нисък женски глас да си тананика стара хератска
песен. Но когато влиза, стаята е празна. В нея няма жива душа.
Събужда се разтреперана, плувнала в пот, с насълзени очи. Събуж-
да се опустошена. Всеки път.
Една неделя през септември Лайла слага Залмай, който има настин-
ка, да поспи, когато Тарик нахълтва в бунгалото.
– Чу ли? – пита той задъхан. – Убили са го. Убили са Ахмад шах
Масуд. Мъртъв е.
– Какво?
Разказва й от вратата, каквото знае.
– Давал интервю на двама журналисти, които се представили за
белгийци от марокански произход. Докато разговаряли, скрита във ви-
деокамерата бомба избухнала и убила Масуд и един от журналистите.
Другият е застрелян, преди да успее да избяга. Казват, че не са били
журналисти, а може би хора на „Ал Кайда“.
Лайла си спомня плаката на Ахмад шах Масуд, който мами си беше
закачила в спалнята. Масуд е леко приведен напред, едната му вежда е
вдигната, а лицето силно съсредоточено, сякаш слуша внимателно няко-
го. Лайла си спомня колко благодарна беше мами, че той е произнесъл
реч на погребението на синовете й, как разказваше на всички за това. А
като избухна войната между неговата фракция и другите, мами отказва-
ше да го вини. „Той е добър човек – повтаряше тя. – Той иска мир. Иска
да възстанови Афганистан. Но те не го оставят. Просто му пречат.“ До-
ри накрая, след като всичко се обърка ужасно и Кабул се превърна в ру-
ина, за мами Масуд все още беше Панджширския лъв.
Лайла не може да прощава толкова лесно. Насилствената смърт на

този човек не й носи радост, но тя си спомня прекалено добре как цели
квартали се сриваха пред очите му, как извличаха мъртви тела изпод
развалините, как откриваха на покриви или на върха на някое високо
дърво ръцете и краката на деца дни след погребението им. Спомня си
прекалено ясно лицето на мами мигове преди взрива и колкото и да се
мъчи, не може да забрави лежащото наблизо обезглавено тяло на баби и
кулата на моста върху тениската му, потопена в мъгла и кръв.
– Ще има погребение – говори Тарик. – Сигурен съм. Сигурно в
238
Равалпинди. И ще бъде грандиозно.
Залмай, който беше почти заспал, сега седи в леглото и търка очите
си с юмручета.
Два дни по-късно чистят една стая, когато чуват суматоха. Тарик
пуска парцала и хуква навън. Лайла го следва.
Шумът идва от фоайето на хотела. Вдясно от рецепцията има салон
с няколко стола и две канапета, тапицирани с бежов велур. В ъгъла,
обърнат към канапетата, е сложен телевизор и Сайед, портиерът и ня-
колко гости са се струпали пред него.
Лайла и Тарик се вмъкват сред тях.
Каналът е Би Би Си. На екрана се вижда небостъргач, от чиито ви-
соки етажи бълва черен дим. Тарик казва нещо на Сайед и Сайед още не
е успял да му отговори, когато от ъгъла на екрана се появява самолет.
Той се врязва в съседния небостъргач, избухва и се превръща в огнена
топка – най-голямата, която Лайла е виждала някога. Всички във фоайе-
то ахват едновременно.
Двете кули рухват за по-малко от два часа.
Скоро по всички телевизионни канали говорят за Афганистан, та-
либаните и Осама бин Ладен.
– Чу ли какво казаха талибаните за Осама бин Ладен? – пита Тарик.
Азиза седи срещу него и се е вторачила в дъската. Тарик я беше на-
учил да играе шах. Тя се мръщи и потупва долната си устна, подражава
на баща си, когато обмисля поредния ход.
Залмай е вече малко по-добре. Той спи, а Лайла му маже гърдите с
„Викс“.
– Чух – отвръща тя.
Талибаните бяха обявили, че няма да се откажат от Бин Ладен, за-
щото той е потърсил убежище в Афганистан, а да предадеш гост проти-
воречи на етичния кодекс „Пушунвали“. Тарик се подсмихва горчиво и
Лайла долавя отвращението му от изопачаването на благородните оби-
чаи на неговия народ.
Няколко дни след атаките Лайла и Тарик отново са във фоайето. От
екрана говори Джордж Буш. Зад него има голямо американско знаме. В
един момент гласът му трепва и Лайла мисли, че той ще се разплаче.
Сайед, който знае английски, им обяснява, че Буш току-що е обя-
вил война.
– На кого? – пита Тарик.
– Като начало на вашата страна.
– Може и да не е чак толкова зле – казва Тарик.
239
Тъкмо са свършили да се любят. Той лежи до нея с глава на гърди-
те й и ръка на корема. Първите няколко пъти бяха безуспешни. Тарик не
преставаше да се извинява, а Лайла – да му вдъхва увереност. Все още
изпитват затруднения, не физически, а „логистични“. Бунгалото, което
делят с децата, е тясно. Децата спят под тях на походни легла, тъй че те
двамата не могат да се усамотят. Повечето пъти Лайла и Тарик се любят
безмълвно, със сдържана няма страст, напълно облечени под одеялото
като предпазна мярка, в случай че децата се събудят. Те са постоянно
нащрек – да не би да шумят с чаршафите, да не би да изскърца пружи-
ната. Но Лайла смята, че си заслужава да се тормози от тези опасения,
стига да е с Тарик. Когато се любят, тя се чувства закотвена, защитена.
Тревогите й, че съвместният им живот заедно е преходно щастие, че
скоро пак ще се разпадне на парчета и дрипи, се уталожват. Изчезват
страховете й, че ще се разделят.
– Какво искаш да кажеш? – пита сега тя.
– Мисля си за това, което става у дома. В крайна сметка може и да
не е чак толкова зле.
Там, у дома, пак падат бомби, този път американски. Всеки ден, до-
като сменя чаршафи и чисти с прахосмукачката, Лайла гледа сцени от
войната. Американците пак са въоръжили муджахидините и са вербува-
ли Северния съюз да изпъди талибаните и да намери Осама бин Ладен.
Но думите на Тарик измъчват Лайла. Тя рязко вдига глава.
– Не е чак толкова зле? Да умират хора? Жени, деца, старци? Да се
разрушават отново къщи? Не е чак толкова зле ли?
– Шшшт. Ще събудиш децата.
– Как можеш да го кажеш, Тарик? – казва гневно тя. – След тъй на-
речената груба грешка в Карам? Сто невинни жертви! Ти сам видя
телата.
– Не. – Той се надига на лакти и поглежда към нея. – Не ме разбра.
Искам да кажа, че…
– Няма как да знаеш – прекъсва го Лайла. Дава си сметка, че говори
все по-високо, но това е първата им разправия като съпрузи. – Ти избя-
га, когато муджахидините започнаха да се бият, помниш ли? Аз съм та-
зи, която остана. Аз. Аз познавам войната. Загубих в нея родителите си.
Родителите си, Тарик. И сега да те слушам да казваш, че не е чак толко-
ва зле?
– Съжалявам, Лайла. Съжалявам. – Той взима лицето й в дланите
си. – Права си. Исках да кажа, че може би ще има надежда в края на та-
зи война, че може би за пръв път от толкова време…
240
– Не искам да говорим повече за това – казва Лайла, изненадана, че
така се е нахвърлила върху него. Знае, че е несправедлива – нима война-
та не беше погубила и неговите родители? Яростта в душата й започва
да стихва.
Тарик продължава да говори нежно и когато я притегля към себе
си, тя се оставя да я прегърне. Оставя се да целува ръцете, а после и че-
лото й. Знае, че той е може би прав, разбира какво иска да й каже. Може
би това е нужно. Може би ще има надежда, когато бомбите на Буш
престанат да валят. Но няма сили да го каже, не и когато смъртта на ма-
ми и баби сега сполетява други хора в Афганистан, не и когато някое
нищо неподозиращо дете току-що е осиротяло като нея. Лайла няма си-
ли да го каже. Трудно й е да се зарадва. Изглежда лицемерно,
несправедливо.
Същата нощ Залмай се събужда от кашлица. Преди Лайла да успее
да помръдне, Тарик вече е станал, закача си протезата, отива при детето
и го взема на ръце. Лайла гледа как сянката му се мести насам-натам в
мрака. Вижда на рамото му очертанията на главата на Залмай, ръчички-
те му на врата на Тарик и малките му крака, преметнати през кръста му.
Тарик се връща в леглото, но и двамата не казват дума. Лайла про-
тяга ръка и докосва лицето му. Бузите му са мокри.
За Лайла животът в Мъри е хубав и спокоен. Работата не е тежка, в

почивните си дни четиримата се качват с лифта на хълма Патриата или
отиват до Пинди Пойнт, откъдето в ясен ден се виждат чак Исламабад и
центърът на Равалпинди. Там те постилат одеяло на тревата, ядат питки
с кюфтета и краставици и пият студен джинджифилов сок.
Лайла си повтаря, че животът й е хубав и трябва да е благодарна за
него. Животът, за който беше мечтала в най-мрачните си дни с Рашид.
Напомня си го всеки ден.
В една топла нощ през юли 2002 година двамата с Тарик лежат в
леглото и си говорят тихо за всички промени там, у дома. А те са толко-
ва много. Коалиционните сили са изгонили талибаните от всеки по-го-
лям град, изтикали са ги към планините на юг и изток отвъд границата с
Пакистан. В Кабул са изпратени международни мироопазващи сили. Ст-
раната има временен президент, Хамид Карзай.
Лайла решава, че сега е моментът да каже на Тарик.
Преди година с радост би жертвала едната си ръка да напусне Ка-
бул. Но през последните няколко месеца открива, че й е домъчняло за
града на нейното детство. Липсва й суетнята на Шор базар, липсват й
241
градините на Бабур, виковете на носачите на вода, нарамили мехове от
ярешка кожа, пазарлъкът с продавачите на дрехи по Птичата улица и с
продавачите на пъпеши в Картех-парван.
Но не е само носталгията, която кара напоследък Лайла да мисли
толкова много за Кабул. Обзета е от трепетно вълнение. Чува, че в Ка-
бул строят училища, павират наново улици, жените се връщат на рабо-
та, а животът й тук, макар и приятен и спокоен, изглежда… непълноце-
нен. Лишен от смисъл. Нещо по-лошо – той е пилеене на време. Напос-
ледък чува гласа на баби. „Можеш да станеш каквато си поискаш, Лайла
– казва той. – Сигурен съм в това. Знам също така, че когато тази война
свърши, Афганистан ще се нуждае от теб.“
Лайла чува и гласа на мами. Спомня си какво отговаряше тя, когато
баща й настояваше да напуснат Афганистан. „Искам да видя мечтата на
синовете си осъществена. Искам да съм жива, когато това се случи и
Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят
през моите очи.“ Сега част от Лайла иска да се върне в Кабул заради ма-
ми и баби, за да го видят те през нейните очи.
А най-властно я теглеше натам Мариам. Нима умря за това, питаше
се. Нима се жертва, за да стане тя камериерка в чужда страна? Може би
за Мариам нямаше значение с какво се занимава, стига тя и децата да са
в безопасност и щастливи. Но за Лайла има значение. И то вече
огромно.
– Искам да се върнем – казва тя. Тарик присяда в леглото и я
поглежда.
– Да се върнем? В Кабул? – пита.
– Само ако и ти искаш.
– Не си ли щастлива тук? Изглеждаш щастлива. А и децата, и те.
Лайла също присяда. Тарик се премества, за да й направи място на
леглото.
– Щастлива съм – отвръща тя. – Разбира се. Но… Къде отиваме от
тук, Тарик? Колко дълго ще останем? Това не е нашият дом. Кабул е до-
мът ни, а там стават толкова неща, хубави неща. Искам да съм част от
тях. Искам да правя нещо. Да помагам. Разбираш ли?
Тарик кима бавно.
– Ето какво искаш, значи. Сигурна ли си?
– Искам го, да. Сигурна съм. Нещо повече – усещам, че трябва да
се върна. Вече не изглежда нормално да стоим тук.
Тарик си поглежда ръцете, после пак нея.
– Но само, само ако и ти го искаш.
242
Тарик се усмихва. Браздите на челото му изчезват и за момент той е
пак някогашният Тарик, който не страда от главоболие, който каза вед-
нъж, че в Сибир сополите стават на висулки, преди да стигнат земята.
Може да си внушава, но й се струва, че напоследък често е онзи, стари-
ят Тарик.
– Аз ли? – пита той. – Ще те последвам и накрай света, Лайла.
Тя го притегля към себе си и го целува по устните. И си мисли, че
никога не го е обичала повече, отколкото в този момент.
– Благодаря – казва, опряла чело в неговото.
– Да си идем у дома.
– Но първо искам да идем в Херат.
– В Херат ли? – Лайла му обяснява.
Децата, всяко по своему, имат нужда да бъдат успокоявани. Налага
се Лайла да седи с разтревожената Азиза, която все още има кошмари и
преди седмица се уплаши до сълзи, когато на някаква сватба наблизо
някой изстреля пълнител в небето. Лайла трябва да й обяснява, че кога-
то се върнат в Кабул, талибаните вече няма да са там, че няма да има бо-
еве и тя няма да се върне в сиропиталището.
– Ще живеем всички заедно. Баща ти, аз, Залмай и ти, Азиза. Нико-
га вече няма да се налага да се отделяш от мен. Кълна се. – Лайла се ус-
михва на дъщеря си. – До деня, когато сама го поискаш. Когато се влю-
биш в някой младеж и пожелаеш да се омъжиш за него.
Когато напускат Мъри, Залмай е неутешим. Обвил е ръце около
шията на Альона и не иска да я пусне.
– Не мога да го отскубна от нея, мами – казва Азиза.
– Залмай, не можем да качим коза в автобуса – за пореден път обяс-
нява Лайла.
Едва когато Тарик кляка до него и му обещава, че в Кабул ще му
купи втора Альона, Залмай я пуска неохотно.
При раздялата със Сайед също има сълзи. Застанал на прага, той
държи Корана, за да го целунат три пъти за късмет, а после го вдига и те
минават под него. Сайед помага на Тарик да натовари двата им куфара в
колата му, откарва ги до автогарата, а после маха за сбогом, докато ав-
тобусът се отдалечава.
Лайла се обръща и гледа през задния прозорец как Сайед се смаля-
ва и внезапно чува глас, който шепне разколебано: Дали не постъпват
глупаво, като оставят сигурността на Мъри? Като се връщат в земята,
където са загинали родителите и братята й, където пушекът от бомбите
едва се е разсеял.
243
И тогава от тъмните ниши на паметта й се явяват два стиха от пое-
мата, с която баби се сбогуваше с Кабул.
Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, Нито хилядата сияйни

слънца, скрити зад зидовете му.
Лайла се настанява удобно на седалката си и примигвайки, отпъжда

влагата от очите си. Кабул я очаква. Нуждае се от нея. Пътят към дома е
истината.
Но преди това предстои още едно сбогуване.
Войните в Афганистан са разрушили шосетата, свързващи Кабул,
Херат и Кандахар. Най-лесният път до Херат сега е през Машхад в
Иран. Лайла и семейството й остават да нощуват в тамошен хотел, а на
следващата сутрин вземат друг автобус.
Машхад е многолюден и оживен град. Лайла гледа парковете, джа-
миите и ресторантчетата за чело кебап, покрай които пътуват. Когато
автобусът минава покрай гробницата на имам Реза, осмия шиитски
имам, Лайла протяга шия да разгледа блестящите плочки на пищния
комплекс, минаретата, великолепния златен купол. Всичко това е безуп-
речно съхранено. Лайла си мисли за статуите на Буда в собствената й
страна. Те са вече пясъчни зрънца, които ветровете разнасят над Бами-
янската долина.
Пътят с автобус до границата е почти десет часа. Колкото повече
наближават Афганистан, толкова по-гол и мрачен става пейзажът. Мал-
ко преди да пресекат границата и да влязат в Херат, минават покрай аф-
ганистански бежански лагер. За Лайла той е жълт облак прах, черни па-
латки, паянтови колиби от ламарина. Тя се протяга през седалката и
стиска ръката на Тарик.
В Херат повечето улици са павирани и засенчени от уханни борове.
Има общински паркове и строящи се библиотеки, спретнати дворове,
пребоядисани сгради. Светофарите работят и за изненада на Лайла то-
кът не спира. Тя е чула, че Исмаил хан, местният феодал, тъй да се каже,
е помогнал за възстановяването на града със значителните приходи от
митата, които събирал на иранската граница и които според Кабул при-
надлежали не на него, а на централното правителство. Когато произнася
името на Исмаил хан, в гласа на шофьора, който ги откарва в хотел
„Мувафек“, звучи страхопочитание.
Двудневният престой в „Мувафек“ ще им струва почти една пета от
спестяванията, но пътуването от Машхад се оказва безкрайно и децата
244
са изтощени. Докато му подава ключа, възрастният служител на рецеп-
цията обяснява на Тарик, че „Мувафек“ е популярен сред журналистите
и служителите от хуманитарните организации.
– И Бин Ладен отседна тук веднъж – хвали се той.
Стаята е с две легла и баня с течаща студена вода. На стената меж-
ду леглата виси портрет на поета Абдула Ансари. От прозореца се виж-
дат оживената улица и паркът отсреща със светли тухлени пътеки и
цветни алеи. Децата, свикнали да гледат телевизия, са разочаровани, че
в стаята няма телевизор, макар че много скоро вече спят. Лайла и Тарик
също заспиват бързо. Тя се е гушнала в ръцете му и само веднъж се съ-
бужда от сън, който не може да си спомни.
На другата сутрин след закуска с чай и пресен хляб, мармалад от
дюли и варени яйца Тарик й намира такси.
– Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? – пита той. Азиза се е
хванала за ръката му, а Залмай е облегнал рамо на бедрото му.
– Сигурна съм.
– Притеснявам се.
– Ще се оправя – казва Лайла. – Обещавам. Заведи децата на някой
пазар и им купи нещо.
Таксито потегля и Залмай се разплаква, но когато Лайла поглежда
назад, вижда, че протяга ръце към Тарик. Залмай започва да приема Та-
рик и това хем носи успокоение на Лайла, хем й къса сърцето.
– Не си от Херат – казва шофьорът.
Той е с тъмна коса до раменете – всеобщ знак на пренебрежение
към заминалите си талибани, както вече е забелязала Лайла – и белег,
прерязващ левия му мустак. На предното стъкло от неговата страна има
снимка на момиче с румени бузи и плитки.
Лайла му казва, че през последната година е била в Пакистан и че
се връща в Кабул.
– В Дех-Мазанг.
През предното стъкло тя вижда бакърджии да запояват дръжки на
медни кани, сарачи да простират кожи на слънце.
– Отдавна ли живееш тук, братко?
– О, цял живот. Роден съм тук. И видях и преживях всичко. Пом-
ниш ли бунта?
Лайла кимва, но той продължава:
– Беше през март седемдесет и девета, около девет месеца преди да
нахлуят руснаците. Разгневени хератци убиха няколко съветски военни
съветници и руснаците изпратиха танкове и хеликоптери и нападнаха.
245
Три дни обстрелваха града, хамшира. Разрушиха сгради, събориха едно
от минаретата, убиха хиляди хора. Хиляди. За тези три дни загубих две
сестри. Едната беше на дванайсет. – Той почуква по снимката на пред-
ното стъкло. – Това е тя.
– Съжалявам – казва Лайла и с почуда осъзнава, че всяка история
тук е белязана от смърт, загуба и много скръб. Но въпреки това вижда,
че хората намират начин да оцелеят, да продължат напред. Лайла мисли
за собствения си живот, за всичко преживяно и не може да повярва, че е
оцеляла, че е жива и седи в това такси и слуша историята на този човек.
Гул Даман е село с няколко опасани от зидове къщи сред колиби от
кал и слама. Загорели жени готвят пред колибите с плоски покриви, а
лицата им са потни от парата, която се вдига от опушените казани върху
огнищата. Мулета ядат от ясли на открито. Деца спират да гонят кокош-
ките и хукват след таксито. Мъже бутат пълни с камъни колички. И те
спират и гледат, докато колата отмине. Шофьорът прави завой и минава
покрай гробище с пооронена от времето гробница в средата. Шофьорът
обяснява, че там е погребан селският суфия.
Има и вятърна мелница. В сянката на ръждясалите й бездействащи
крила са клекнали три момчета и си играят в калта. Шофьорът спира и
се надвесва през прозореца. Отговаря му най-голямото момче – посочва
му една къща по-нагоре по пътя. Шофьорът му благодари и пак потегля.
Таксито стига до оградена със зид едноетажна къща. Лайла вижда
клоните на смокините, надвиснали над улицата.
– Няма да се бавя дълго – казва тя на шофьора.
Портата отваря нисък, слаб мъж на средна възраст с рижа коса. В
брадата му има сиви кичури. Мъжът носи чапан върху пирхан-тумбан.
Двамата си разменят поздрав.
– Това ли е домът на молла Файзула? – пита Лайла.
– Да. Аз съм синът му, Хамза. Мога ли да ви помогна с нещо,
хамшира!
– Тук съм заради една стара приятелка на баща ви, Мариам.
Хамза примигва и по лицето му пробягва недоумение.
– Мариам…
– Дъщерята на Джалил хан.
Той отново примигва. После се хваща за бузата си и лицето му
светва в усмивка, разкриваща дупки и гниещи зъби.
– Ооо! Мариам! Дъщеря ли сте й? Тя… – Сега той извива врат и
наднича нетърпеливо зад гърба й. – Тя тук ли е? Толкова време мина!
Мариам тук ли е?
246
– Умря, за жалост.
Усмивката изчезва от лицето на Хамза. Стоят известно време на
вратата, а той не откъсва очи от земята. Наблизо изревава магаре.
– Заповядайте – казва Хамза и отваря със замах вратата. – Моля,
заповядайте.
Сядат на пода в полуголата стая върху хератски килим и изброди-
рани с мъниста възглавнички. На стената виси рамкирана снимка на Ме-
ка. Сядат до отворения прозорец, от двете страни на продълговато слън-
чево петно. От съседна стая се чува женски шепот. Малко босоного
момче слага пред тях поднос с чай и нуга халва с шамфъстък. Хамза
кимва към него.
– Синът ми.
Момчето излиза, без да каже дума.
– Е, разкажете ми – казва Хамза уморено.
Лайла му разказва. Разказва му всичко. Отнема й повече време, от-
колкото си е мислела. Към края полага усилия да запази самообладание.
Не й е лесно да говори за Мариам, минала е само година.
Когато свършва, Хамза дълго мълчи. И върти бавно чашката си
върху чинийката ту на една, ту на друга страна.
– Баща ми, мир на душата му, я обичаше – казва най-сетне. – Той
изпя азан в ухото й, когато се роди. Ходеше при нея всяка седмица, без
нито веднъж да пропусне. Понякога ме взимаше със себе си. Беше неин
учител, да, но и приятел. Баща ми беше милосърден човек. И се съсипа,
когато Джалил хан я ожени.
– Съжалявам за баща ви. Бог да го прости. Хамза благодари с
кимане.
– Той живя до дълбока старост. Всъщност надживя Джалил хан.
Погребахме го в селското гробище недалеч от мястото, където е майката
на Мариам. Баща ми беше много благ човек, дар Божи.
Лайла оставя чашката си и пита:
– Мога ли да ви помоля нещо?
– Разбира се.
– Ще ми покажете ли къде е живяла Мариам? Ще ме заведете ли
там?
Шофьорът се съгласява да изчака още известно време.
Хамза и Лайла излизат от селото и тръгват надолу по шосето, свър-
зващо Гул Даман с Херат. След около петнайсет минути той й посочва
тясна пролука във високата трева от двете страни на пътя.
– Ето, оттук. Има пътека.
247
Тя е неравна, виеща се и едва забележима под растителността и
шубраците. Тревата се люлее от вятъра и я удря по глезените, докато
двамата с Хамза следват извивките на пътеката. От двете им страни пъс-
треят диви цветя, едни високи и къдрави, други ниски, с разперени като
ветрила листа. Тук-там изпод ниските храсти наднича лютиче. Над гла-
вата си Лайла чува цвъртенето на лястовици и припряното скърцане на
скакалци в краката си.
Те се изкачват около двеста метра, после пътеката става равна и из-
вежда на малка поляна. Спират и си поемат дъх. Лайла замахва с ръка и
отпъжда от челото си рояк кръжащи пред лицето й комари. На хоризон-
та се виждат ниски планини, няколко тополи, всевъзможни храсти, чии-
то имена тя не знае.
– Тук имаше поток – обяснява леко задъхан Хамза. – Но отдавна
пресъхна.
Казва й, че ще я чака тук, а тя да мине през пресъхналото корито и
да върви към планините.
– Ще чакам тук – казва и сяда на камък зад една топола. – Вие
вървете.
– Аз няма да…
– Не се притеснявайте. Останете колкото ви е нужно. Вървете,
хамшира.
Лайла му благодари и скача от камък на камък през пресъхналия
поток. Между камъните има счупени бутилки, ръждясали консервни ку-
тии, наполовина заровен в земята и покрит с плесен метален сандък с
поцинкован капак.
Лайла поема към планините, към плачещите върби, които вече виж-
да; клоните им се полюляват при всеки порив на вятъра. Сърцето й бие
учестено. Както бе казала Мариам, върбите образуват кръг, а в средата
му има поляна. Тя тръгва по-бързо, вече почти тича. Поглежда през ра-
мо и вижда, че Хамза е малка фигура в далечината, а чапанът му е ярко
цветно петно сред кафявите дънери. Лайла се спъва в камък и едва не
пада, но успява да се задържи. Останалата част от пътя изминава с твър-
да крачка. Задъхва се, когато стига до върбите.
Колибата на Мариам е все още там.
Приближавайки я, Лайла вижда, че единственият прозорец е без
стъкло, а вратата липсва. Мариам й бе говорила и за курник, пещ и дъс-
чен клозет, но от тях няма и помен. Спира, преди да прекрачи прага.
Вътре бръмчат мухи.
Трябва да мине странично, за да не закачи огромна развяваща се
248
паяжина. Вътре е сумрачно и й трябват няколко минути, докато очите й
свикнат. После вижда, че колибата е дори по-малка, отколкото си я е
представяла. От дървения под е останала само половин изгнила дъска.
Другите сигурно са били изкъртени и използвани за огрев. Тъй че сега
подът е застлан със сухи листа, счупени бутилки, смачкани хартийки от
дъвка, диво расли гъби и угарки. Но най-вече с бурени, някои ниски,
други – дръзко плъзнали по стените.
Петнайсет години, казва си Лайла. Петнайсет години на това място.
Сяда с гръб към стената и слуша свистенето на вятъра през клоните
на върбите. И на тавана има паяжини. Някой е изписал нещо със спрей
на едната стена, но една част се е изтрила и Лайла не може да го разче-
те. Дава си сметка, че буквите са руски. В единия ъгъл има изоставено
гнездо, в другия с главата надолу виси прилеп.
Лайла затваря очи и известно време стои така.
В Пакистан понякога й беше трудно да си спомни отделни черти от
лицето на Мариам. Често то й убягваше като дума на върха на езика. Но
сега тук беше лесно да го повика под клепачите си – мекия блясък на
погледа й, издължената брадичка, загрубялата кожа на врата, усмивката
със стиснати устни. Тук Лайла отново може да усети топлината на скута
й, как Мариам я люлее, декламира й стихове от Корана; да усети как ду-
мите вибрират надолу по тялото на Мариам, към коленете й и влизат в
собствените й уши.
После изведнъж бурените започват да изчезват, сякаш някой под
земята ги дърпа надолу за корените. Те потъват все по-надолу и по-на-
долу, докато земята в колибата не поглъща и последния бодлив стрък.
Паяжините се размотават магически. Птичето гнездо се разпада от само
себе си, сламките се освобождават една по една и излитат навън от ко-
либата. Невидима четка забелва руските думи от стената.
Дъските на пода са отново на мястото си. Лайла вече вижда две тес-
ни легла, дървена маса, два стола, чугунена печка в ъгъла, полици по
стените, на които са наредени глинени гърнета и тигани, почернял чай-
ник, чаши и лъжици. Чува кудкудякането на кокошките, далечното бъл-
букане на потока.
Малката Мариам седи на масата и майстори кукла на светлината на
газената лампа. Тананика си нещо. Лицето й е гладко и свежо, косата
чиста и сресана назад. И всичките й зъби са на мястото си.
Лайла наблюдава как Мариам залепва плитки от прежда на главата
на куклата си. След няколко години това момиче ще е жена, която ще
иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава
249
да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се
подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красо-
та не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна. Лайла ве-
че съзира нещо в очите на това момиче, нещо дълбоко в същината й, ко-
ето нито Рашид, нито талибаните ще са в състояние да пречупят. Нещо
твърдо и непоклатимо като канара от ръждив пясъчник. Нещо, което в
крайна сметка ще се окаже за нея гибел, а за Лайла – спасение.
Момиченцето вдига очи. Слага куклата на масата. Усмихва се.
– Лайла джо?
Лайла отваря рязко очи, ахва и рухва. Шумът подплашва прилепа и
преди да излети през прозореца, той се стрелва от единия в другия ъгъл
на колибата, размахвайки криле като страниците на разлистваща се
книга.
Лайла става, отупва сухите листа от себе си и излиза от колибата.
Вън светлината се е променила леко. Духа вятър и тревите се люлеят, а
клоните на върбите се удрят един в друг.
Преди да напусне поляната, Лайла хвърля последен поглед на коли-
бата, където Мариам бе спала, яла, мечтала, затаявала дъх в очакване на
Джалил. Върбите хвърлят витиевати сенки по грохналите стени и тези
сенки се разместват с всеки порив на вятъра. На плоския покрив е кац-
нала врана. Тя кълве нещо, грачи и отлита.
– Сбогом, Мариам.
После, без да си дава сметка, че плаче, Лайла хуква надолу през
тревата.
Хамза все още седи на камъка. Щом я зърва, той става.
– Да вървим – казва и добавя: – Трябва да ви дам нещо.
Лайла го чака в градината до външната врата. Момчето, което им
поднесе чай, стои под една смокиня с пиле в ръце и я гледа невъзмути-
мо. Лайла зърва две лица – на възрастна жена и на момиче, и двете с хи-
джаби, които я наблюдават стеснително от един прозорец.
Вратата на къщата се отваря и Хамза се появява. Носи кутия.
Подава я на Лайла.
– Джалил хан я донесе на баща ми около месец преди да умре. По-
моли го да я пази, докато Мариам дойде да си я потърси. Баща ми я пази
две години. После, преди и той да си отиде от този свят, я даде на мен
със заръката аз да я пазя за Мариам. Само че тя… както знаете, не се
върна повече.
Лайла поглежда към овалната тенекиена кутия. Прилича на стара
бонбониера. Оцветена е в маслиненозелено, а позлатата на изрисуваните
250
по капака орнаменти е избледняла. Отстрани кутията е леко ръждясала,
а на предния ръб на капака има две малки вдлъбнатини. Лайла се опитва
да я отвори, но тя е заключена.
– Какво има в нея? – пита тя. Хамза слага ключе в дланта й.
– Баща ми никога не я отвори. Нито аз. Мисля, че Божията воля е
била това да направите вие.
Когато се връща в хотела, Тарик и децата още не са се прибрали.
Лайла сяда на леглото с кутията в скута си. Част от нея иска да не я отк-
лючва и намеренията на Джалил, каквито и да са били, да си останат за-
гадка. Но в крайна сметка любопитството й се оказва твърде силно.
Пъхва ключето в ключалката и след известно напъване и разклащане
все пак я отваря.
Вътре открива три неща – плик, платнена торбичка и видеокасета.
Лайла взима касетата и слиза при рецепцията. От възрастния слу-
жител, който ги е посрещнал, узнава, че в хотела има само едно видео и
то е в най-големия апартамент. В момента апартаментът е свободен и
човекът се съгласява да я заведе в него. Поверява рецепцията на един
млад мустакат мъж в костюм, който разговаря по мобилен телефон.
Възрастният служител води Лайла на втория етаж, отива до вратата
в дъното на дългия коридор, отваря я и я пуска да влезе. Очите й зърват
единствено телевизора в ъгъла и нищо друго.
После тя включва телевизора и видеото, слага касетата и натиска
копчето. Няколко минути на екрана няма нищо и Лайла започва да се
чуди защо Джалил си е направил труда да остави на Мариам празна ка-
сета. Но после засвирва музика и се появяват образи.
Лайла се мръщи, но продължава да гледа минута-две. После спира
касетата, превърта я назад и отново я пуска. Пак същите кадри.
Възрастният служител я гледа озадачен.
Филмът на екрана е „Пинокио“ на „Уолт Дисни“. Лайла недоумява.
Тарик и децата се прибират в хотела малко след шест. Азиза хуква
към Лайла и й показва обиците, които Тарик й е купил – сребърни с пе-
перудка от емайл на всяка. Залмай стиска здраво надуваем делфин, кой-
то писука, щом го натиснеш по муцунката.
– Как си? – пита я Тарик и я прегръща през рамо.
– Добре съм – отговаря тя. – Ще ти разкажа по-късно.
Отиват да хапнат наблизо. Ресторантчето е тясно, масите са покри-
ти с мушама, вътре е задимено и шумно. Но агнешкото е крехко и соч-
но, а хлябът – топъл. След вечеря се разхождат малко. Тарик купува на
децата фунийки сладолед от розова вода. Сядат да го изядат на една
251
пейка, а планините зад тях се очертават на аленото небе. Въздухът е то-
пъл и изпълнен с кедров аромат.
Лайла е отворила плика, след като е изгледала видеокасетата. В не-
го има писмо, написано със синьо мастило върху жълта хартия на широ-
ки редове.
В писмото пише:
13 май, 1987 г.
Скъпа моя Мариам,
Моля се това писмо да те завари в добро здраве.
Както знаеш, дойдох преди месец в Кабул, за да говоря с теб.
Но ти не пожела да ме видиш. Бях разочарован, но не те виня. На
твое място може би щях да направя същото. Загубих много отдав-
на правото да се ползвам от твоето благоволение, за което трябва
да се сърдя единствено на себе си. Но ако четеш това писмо, зна-
чи си прочела писмото, което оставих на вратата ти. Прочела си
го и си дошла при молла Файзула, както те моля. Благодарен съм
ти за това, Мариам джо. Благодарен съм за тази възможност да ти
кажа няколко думи.
Откъде да започна?
Твоят баща позна толкова много мъки от последния път, ко-
гато разговаряхме, Мариам джо. Мащехата ти Афсун беше убита
през първия ден от бунта през 1979 година. Същия ден заблуден
куршум уби сестра ти Нилуфар. Още ми е пред очите моята мал-
ка Нилуфар, която заставаше на ръце, за да смае гостите. През
1980 година брат ти Фархад се присъедини към джихада. Русна-
ците го убиха през 1982 година в покрайнините на Хелманд. Така
и не видях трупа му. Не знам дали имаш деца, Мариам джо, но
ако имаш, се моля Аллах да ги закриля и да ти спести мъката, ко-
ято преживях. Все още ги сънувам. Все още сънувам мъртвите си
деца.
Сънувам и теб, Мариам. Липсваш ми. Липсва ми гласът ти,
твоят смях. Липсва ми времето, когато ти четях и всички онези
дни, когато ловяхме заедно риба. Спомняш ли си дните с риболо-
ва? Ти беше добра дъщеря, Мариам джо, и аз не мога да си по-
мисля за теб, без да изпитам срам и разкаяние. Разкаяние… По
отношение на теб, Мариам джо, имам много да се разкайвам. Раз-
кайвам се, че не се срещнах с теб в деня, когато дойде в Херат.
Разкайвам се, че не ти отворих вратата и не те пуснах в дома си.
252
Разкайвам се, че не те признах пред хората за своя дъщеря, че те
оставих да живееш в онова място през всичките онези години. И
заради какво? От страх да не се опозоря? За да не опетня своето
добро име? Колко малко значат тези неща за мен след всичките
загуби, които понесох, след всичките ужаси, на които се нагледах
през тази проклета война. Но вече е твърде късно, разбира се. Мо-
же би това е наказанието за безсърдечните – да прогледнат едва
когато нищо не може да се направи. Сега мога само да кажа, че ти
беше добра дъщеря, Мариам джо, и че аз не те заслужавах. И ми
остава единствено да моля за твоята прошка.
Прости ми, Мариам джо. Прости ми. Прости ми. Прости ми.
Не съм вече богатият човек от едно време. Комунистите ми
конфискуваха толкова много земя, както и всичките магазини. Но
е дребнаво да се оплаквам, защото Бог, кой знае защо, все още ми
дава много повече, отколкото на други хора. След като се върнах
от Кабул, успях да продам малкото останала ми земя. Приложил
съм твоя дял от наследството. Сама виждаш, че не е състояние,
но все е нещо. (Ще забележиш също така, че реших да обменя па-
рите в долари. Мисля, че е за добро. Не се знае какво ще стане с
нашата нещастна валута.)
Надявам се да не си помислиш, че се опитвам да купя прош-
ката ти. Вярвам, че тя не се продава. И никога не е била за про-
дан. Просто ти давам, макар и късно, онова, което открай време
си е по право твое. В живота не бях предан баща. Може би в
смъртта ще съм.
Ах, смъртта! Няма да те обременявам с подробности, но съм
вече пътник. Слабо сърце, казват лекарите. Мисля, че е подходя-
ща кончина за един слаб човек.
Смея, да, смея да се надявам, че след като прочетеш това, ще
си по-великодушна към мен, отколкото бях аз някога към теб. Че
може би ще намериш милост в сърцето си и ще дойдеш да видиш
своя баща. Че още веднъж ще почукаш на вратата ми и ще ми да-
деш възможността този път да я отворя, да те посрещна, да те
прегърна, дете мое, както трябваше да го правя през всичките те-
зи години. Надежда, слаба като сърцето ми. Съзнавам го. Но ще
чакам. Ще се ослушвам за твоето почукване. Ще се надявам.
Нека Бог те дари с дълъг и благополучен живот, дъще. Нека
те дари с много деца, здрави и красиви. Дано намериш щастието
253
и благосклонния прием, който не ти дадох. Бъди здрава. Оставям
те в любящите ръце на Бог.
Твой недостоен баща, Джалил
Тази нощ, след като се прибират в хотела, след като децата си поиг-
рават и после заспиват, Лайла разказва на Тарик за писмото. Показва му
парите в платнената торбичка. А когато се разплаква, Тарик целува ли-
цето й и я притиска в прегръдките си.
Април 2003 г.
Сушата е отминала. Предишната зима най-сетне е паднал дълбок до

колене сняг, а сега вали дни наред. Река Кабул отново тече. Пролетните
води са отнесли Титаник Сити.
По улиците има кал и обувките едва успяват да се измъкнат от нея,
колите затъват, натоварени с ябълки магарета се влачат мъчително, а ко-
питата им хвърлят пръски. Но никой не се оплаква от калта, никой не
съжалява за Титаник Сити. „Кабул трябва отново да е зелен“, казват
хората.
Предишния ден Лайла е гледала как децата й си играят под пролив-
ния дъжд в задния двор и скачат от локва в локва под оловното небе.
Наблюдавала ги е от кухненския прозорец на малката двустайна къща в
Дех-Мазанг, където живеят под наем. В двора има нар и шипков храст.
Тарик е измазал стените и е направил на децата пързалка, люлка и малка
кошара за новата коза на Залмай. Лайла гледа как дъждът облива голата
му глава – пожелал е да се обръсне като Тарик, който вече е отговорен
за молитвите, пропъждащи Бабалу, преди сън. Дъждът сплесква дългата
коса на Азиза и я превръща в камшичета, с които тя пръска Залмай, ко-
гато върти рязко глава.
Залмай скоро ще навърши шест години, а Азиза е на десет. Минала-
та седмица празнуваха рождения й ден и я заведоха в Синема Парк,
където най-сетне прожектират свободно „Титаник“.
– Хайде, деца, ще закъснеем – вика Лайла и слага обяда им в книж-
на торба.
Осем сутринта е, а тя е станала в пет. Както винаги, Азиза я разтър-
сва и буди за утринния намаз. Лайла знае, че за дъщеря й молитвите са
начин да остане вярна на Мариам, да я задържи още малко близо до се-
бе си, преди времето да е казало своето, преди да я изтръгне от
254
градината на паметта си като бурен с корените.
След намаз Лайла пак си ляга и когато Тарик излиза, все още спи.
Спомня си смътно целувката му по бузата си. Тарик си е намерил рабо-
та във френска фондация, която доставя протези на пострадалите от из-
бухнали мини.
Залмай следва по петите Азиза и двамата влизат в кухнята.
– Вие двамата, взехте ли си тетрадките? Моливите? Учебниците?
– Тук са – отговаря Азиза и си вдига чантата, а Лайла за пореден
път забелязва, че заекването й почти изчезва.
– Да тръгваме тогава.
Излизат и Лайла заключва входната врата. Утрото е хладно. Днес
не вали, небето е синьо и на хоризонта няма облаци. Хванати за ръка,
тримата тръгват към автобусната спирка. Улиците са вече оживени, за-
лети от поток рикши, таксита, камиони на Обединените нации, автобу-
си, джипове на хуманитарните агенции. Сънени търговци вдигат ролет-
ките на магазините си, улични продавачи седят зад камари от дъвки и
пакети цигари. Вдовиците вече са заели местата си по ъглите на улиците
и протягат ръка към минувачите за милостиня.
На Лайла й е странно, че е в Кабул. Градът се е променил. Всеки
ден вижда хора да садят фиданки, да боядисват стари къщи, да пренасят
тухли за нови къщи. По первазите зърва цветя, засадени в празни тръби
на изстреляни от муджахидините ракети – ракетни цветя, както ги нари-
чат жителите на Кабул. Неотдавна Тарик е завел Лайла и децата в гра-
дините на Бабур, които се възстановяват. За пръв път от години Лайла
чува музика по ъглите на кабулските улици, рубаб и тонбак, дотар, хар-
мониум и тамбура, стари песни на Ахмад Захер.
На Лайла й се иска мами и баби да са живи, за да видят тези проме-
ни. Но както и писмото на Джалил, покаянието на Кабул е дошло твърде
късно.
Лайла и децата се канят да пресекат улицата на път към автобусна-
та спирка, когато черен джип с тъмни стъкла профучава край тях. Отк-
лонява се в последния момент и минава само на педя от Лайла, като об-
лива децата с кална дъждовна вода.
Джипът изревава надолу по улицата, надува клаксона и рязко зави-
ва наляво.
Лайла стои примряла, а ръцете й са се вкопчили здраво в китките
на децата. Покрусена е. Сломена е от факта, че са позволили на военни-
те командири да се върнат в Кабул. Че убийците на родителите й живеят
в луксозни къщи с градини зад високи огради, че някои от тях са
255
назначени за министри и заместник-министри, че фучат безнаказано в
лъскави джипове през квартали, които са разрушили. Това я съсипва.
Но Лайла е решила, че няма да се самонаказва с възмущение. Ма-
риам не би го одобрила. „Какъв е смисълът – щеше да каже с невинна и
същевременно мъдра усмивка тя. – Какво му е хубавото на това, Лайла
джо?“ Затова Лайла се е примирила. Заради себе си, заради Тарик и де-
цата. А и заради Мариам, която продължава да навестява сънищата й и
през няколко дихания се явява в мислите й. Лайла продължава да върви.
Защото знае, че не й остава друго. Само това и надеждата.
Заман стои приклекнал на бялата черта и подхвърля топката. По-
казва правилата на група момчета в еднакви тениски, застанали в полук-
ръг на двора. Заман забелязва Лайла, слага топката под мишница и й по-
махва. После казва нещо на момчетата, които извикват:
– Салаам, моаллем сахиб!
Лайла им махва в отговор.
Сега покрай източната ограда на сиропиталището има редица от
ябълкови фиданки. Лайла се кани да посади дръвчета и покрай западна-
та веднага щом бъде възстановена. Има нова люлка, катерушки и
пързалка.
Лайла се връща вътре.
Боядисали са сиропиталището и отвън, и отвътре. Тарик и Заман са
поправили всички течове на покрива, измазали са стените, уплътнили са
прозорците, постлали са с килими спалните помещения и занималните.
През зимата Лайла е купила няколко легла, а също и възглавници, и топ-
ли одеяла. Осигурила е и чугунени печки.
Месец преди това „Анис“, един от кабулските вестници, пусна ста-
тия за обновеното сиропиталище. Поместиха и снимка – Заман, Тарик,
Лайла и един възпитател, застанали в редица зад децата. Когато видя
статията, Лайла си помисли за приятелките си от детинство Гити и Ха-
сина и за думите на Хасина: „Докато навършим двайсет, двете с Гити
ще сме родили по четири-пет деца. Но ти, Лайла, ти ще ни накараш нас,
глупачките, да се гордеем се теб. Ти ще станеш известна. Сигурна съм,
че някой ден ще взема вестника и ще видя снимката ти на първа страни-
ца.“ Снимката в „Анис“ не е на първа страница, но независимо от това
Хасина беше познала.
Лайла се обръща и тръгва по същия коридор, където преди две го-
дини с Мариам бяха поверили Азиза на Заман. Лайла все още си спомня
как трябваше да отлепва пръстите на детето от китката си. Помни как
тичаше по коридора, едва сдържайки давещите я вопли, как Мариам
256
викаше след нея, а Азиза пищеше, изпаднала в паника. По стените на
коридора са закачени плакати с динозаври и анимационни герои, сним-
ки на статуите на Буда и рисунки на сирачетата. Повечето рисунки
изобразяват танкове, които мачкат колиби, мъже, размахващи заплаши-
телно автомати, палатки в бежански лагер, сцени от джихада.
Лайла завива зад ъгъла и вижда децата, които я чакат пред класната
стая. Посрещат я шалчетата им, обръснатите им глави с малки прилеп-
нали шапки, слабите им телца, красотата на техните опърпани фигурки.
Децата я зърват и се втурват към нея. Тичат през глава и я наобика-
лят. Настъпва суматоха от кресливи поздрави, възгласи, писукане, гале-
не, вкопчване, дърпане, боричкане, за да се окажат в прегръдките й. Има
протегнати ръчички и молби за внимание. Някои я наричат мами, но
Лайла не ги поправя.
Тази сутрин не успява бързо да успокои децата, да ги накара да зас-
танат в редица и да ги заведе в класната стая.
Тарик и Заман бяха направили тази класна стая, като бутнаха стена-
та между две помещения. Подът е все още много изровен, липсват плоч-
ки. Временно е покрит с плътна мушама, но Тарик е обещал скоро да
сложи нови плочки и килим.
Над вратата на класната стая е закована квадратна дъска, която За-
ман сам е рендосал и боядисал в сияйно бяло и е написал с четка четири
стиха – неговият детски отговор на онези, които мърморят, че обещани-
те на Афганистан пари не идват, че възстановяването върви твърде бав-
но, че има корупция, че талибаните вече се прегрупират и ще се върнат
в пълния смисъл на думата, че светът пак ще забрави Афганистан. Сти-
ховете са от любимите му газели на Хафез:
Йосиф ще се върне в Ханаан, не скърби, бордеите ще станат градини с рози, не

скърби. И ако потопът дойде да погълне всичко живо, Ной ще те води в окото на
бурята, не скърби.
Лайла минава под стиховете и влиза в класната стая. Децата сядат

по местата си, разлистват шумно тетрадки и бъбрят. Азиза си приказва с
момиченце от съседната редица. Хартиен самолет влита в стаята и опис-
ва дъга. Някой го хвърля обратно навън.
– Отворете учебниците по фарси, деца – казва Лайла и оставя свои-
те книги на катедрата.
Докато трае шумоленето от разлиствани страници, Лайла отива до
прозореца. Вън момчетата на игрището чакат реда си да упражняват
257
свободен удар. Утринното слънце се изкачва бавно над планините. То
блести по металния обръч на баскетболния кош, в синджирите на люл-
ките, в провесената на врата на Заман свирка и в новите му здрави очи-
ла. Лайла поставя длани върху топлото стъкло на прозореца, затваря очи
и оставя слънчевата светлина да огрее бузите, клепачите, челото й.
Най-напред, когато се върнаха в Кабул, страдаше, че не знае къде
талибаните са погребали Мариам. Искаше й се да може да иде на гроба
й, да поседи малко с нея, да остави цвете. Сега обаче чувства, че това е
без значение. Мариам е винаги край нея. Тя е тук, в тези стени, които са
пребоядисали, в дърветата, които са посадили, в одеялата, които топлят
децата, във възглавниците, книгите и моливите. Тя е в смеха на децата.
В стиховете, които Азиза рецитира, и в молитвите, които шепне, покла-
няйки се на запад. Но преди всичко Мариам е в сърцето на Лайла, къде-
то блести и пръска сиянието на хиляда слънца.
Лайла осъзна, че някой я вика. Обръща се и инстинктивно накланя
глава, за да посрещне звука със здравото си ухо.
– Мами? Добре ли си?
Стаята е притихнала и децата са вперили очи в нея.
Лайла се кани да отговори, когато изведнъж дъхът й секва. Ръцете й
се стрелват надолу и поглаждат мястото, където преди минута е усетила
помръдване. Чака. Но няма друго помръдване.
– Мами?
– Кажи, миличка – усмихва се Лайла. – Добре съм. Да. Много съм
добре.
Докато се връща на катедрата пред класа, си мисли за играта на
имена, с която се забавляваха снощи. Откакто каза новината на Тарик и
децата, тази игра се превърна в ритуал по време на вечерята. Обсъждат
и спорят и всеки дава убедителни аргументи. Тарик харесва Мохамад.
Залмай, който неотдавна е гледал на видео „Супермен“, е озадачен защо
не може афганистанско момче да се казва Кларк. Азиза упорито настоя-
ва за Аман.
Но играта включва само мъжки имена. Защото, ако е момиче, Лай-
ла вече е избрала името.
258
Послеслов
От три десетилетия насам кризата с афганистанските бежанци е ед-

на от най-тежките на света. Войната, гладът, анархията и насилието са
принудили милиони хора – като Тарик и семейството му в този разказ –
да напуснат домовете си и да бягат от Афганистан в съседните страни, в
Пакистан и Иран. В разгара на масовото изселване цели осем милиона
афганистанци живеят в чужбина като бежанци. Днес в Пакистан са оста-
нали два милиона.
През последната година имах привилегията да работя като прате-
ник на САЩ във Върховния комисариат за бежанците към ООН, една от
най-големите хуманитарни агенции. Целта й е да защитава основните
човешки права на бежанците, да оказва помощ при бедствия и да помага
на хората да започнат нов живот в безопасна обстановка. Агенцията
предоставя помощи на повече от двайсет милиона изселници по света,
не само от Афганистан, а и от места като Колумбия, Бурунди, Конго,
Чад и Дарфур, Судан. Работата ми в помощ на бежанците е едно от най-
удовлетворителните и важни начинания в моя живот. За да помогнете
или просто да научите повече за агенцията, за работата й или за окаяно-
то положение на бежанците изобщо, моля, посетете следния сайт:
www.UNrefugees.org.
Благодаря ви.
31 януари 2007 г.
КРАЙ
259
© Халед Хосейни
Khaled Hosseini
Сканиране: albena_cekova, 2009

Редакция: didikot, 2009
Издание:
Халед Хосейни. Хиляда сияйни слънца
Редактор: Димитрина Кондева
Художник: Николай Пекарев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/12508]

Халед Хосейни - Хиляда сияйни слънца

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Халед Хосейни - Хиляда сияйни слънца

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Хиляда сияйни слънца

Мариам беше петгодишна, когато за пръв път чу думата харами.

– За Джалил и жените му аз бях плевел. Троскот. Ти също. Още

Сред най-ранните спомени на Мариам беше скърцането на желез-

Мариам обичаше гостите. Старейшината и подаръците му, Биби

Джалил носеше изрезки от хератския вестник „Итифак-е Ислам“ и

– Знам какво искам – каза Мариам на Джалил.

В единия край на сечището Мариам си имаше любимо място, откъ-

Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.

На листенца от цветя ще ти напиша най-нежни писма. Ти си султан на моята

Седяха срещу нея – Джалил и жените му – на дълга тъмнокафява

На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръка-

Пристигнаха пред дома му привечер на другия ден.

На другата сутрин, след като Рашид тръгна на работа, тя извади

Странни неща ставаха с Мариам в автобуса на връщане от лекаря.

На другата сутрин Мариам се събуди от стържене на трион и чука-

Мъката не преставаше да изненадва Мариам. Достатъчно беше да

След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери

На 17 април 1978-а, годината, когато Мариам стана на деветнайсет,

Кабул. Пролетта на 1987 г.

Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, из-

Пистолетът беше червен с яркозелен спусък, а зад него беше захи-

Мина седмица, но от Тарик все още нямаше и помен. После

Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за

– Трябва да говоря с родителите ти, дохтар джан – каза той, когато

Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започна-

Шофьорът на таксито отби, за да пропусне още една дълга колона

Половин час по-късно шофьорът спря.

Изминаха три години.

Да зе ма зиба уатан, да зе ма дада уатан. Това е красивата ни родина, това е

Освен това и пушеше, друг нов навик, научен от момчетата, с които

Нещата се развиха със смайваща бързина.

– Свистенето – каза Лайла на Тарик. – Проклетото свистене, което

Един ден през същия месец юни Гити се прибирала от училище с

Лайла не можеше да помръдне, сякаш всяка нейна става беше гип-

През следващите дни и седмици Лайла щеше да се бори като обезу-

Беше най-горещият ден от годината. Планините преграждаха пътя

Тримата седнаха на леглото в стаята на мами. Ракетите свистяха в

Баби каза, че ще вземат само най-необходимото. Останалото щяха

Не можеш преброи луните, блещукащи по покривите му, нито хилядата сияйни

Лайла вдигна очи и видя, че той плаче. Прегърна го през кръста.

– Знаеш ли коя съм?

– Много съжалявам – каза Рашид на момичето и взе паницата с

На другия ден Лайла остана в леглото. Беше под одеялото, когато

Денем момичето не беше нищо повече от скърцаща пружина на

Един ден Мариам беше в дневната и сгъваше ризите на Рашид, кои-

Лайла си спомни едно събиране у тях преди години, в ден, когато

Рано една сутрин през пролетта на 1993 година Мариам стоеше до

Най-голямо удоволствие на света за Лайла беше да лежи до Азиза,

От онази нощ нататък Мариам и Лайла вършеха домакинската ра-

Когато тази пролетна сутрин на 1994 година зората постепенно сто-

Мюезинът призова за третата молитва. Жегата стана убийствена.

Две и половина години по-късно, на 27 септември сутринта, Мари-

Рашид спря радиото. Седяха на пода на дневната и вечеряха. Беше

Лайла се радваше, че баби не бе доживял да види как талибаните

– Тази болница вече не лекува жени – изрева въоръженият пазач.

Идеята да изкопаят дупката беше на Мариам. Една сутрин тя посо-

Ела да идем в Мазар, молла Мохамад джан, Да видим полетата с лалета, о,

Лайла обичаше влагата на целувките му по бузите си. Обичаше

През лятото на 2000 година сушата подкара своята трета и най-

Азиза сложи в книжна торба блузката си на цветя и единствените

Горе, в стаята на Мариам, Залмай беше превъзбуден. Известно вре-

Тарик каза, че един от съкилийниците му имал братовчед, който