Лаура Хиленбранд

ЛАУРА ХИЛЕНБРАНД
НЕСЛОМЕН
Необичайна история за оцеляване, сила и избавление
Превод от английски: Илиана Велчева

Изд. „ProBook”, София, 2014
Laura Hillenbrand
Unbroken, 2010
Три години в бестселър
класацията на New York Times
АНОТАЦИЯ
Номер 1 на New York Times, най-добра доку-

ментална проза на списание Time, победител на
Los Angeles Times – „Несломен” (Unbroken) счупи
всички рекорди по престой в класациите за
бестселъри. Само три нехудожествени книги са се
задържали там за по-дълго време.
През май 1943 г. самолет на американските

Военновъздушни сили е свален в Тихия океан и
изчезва. По-късно от водата изплува жив младият
пилот заедно с двама летци и така започва най-
необикновената одисея по време на Втората
световна война.
-2- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Лейтенантът на име Луи Замперини, син на
италиански емигранти в САЩ, в юношеството си е
с криминални прояви – разбива къщи, краде, бяга
от дома си. Животът му поема в нова посока,
когато става най-младият американски състезател
по лека атлетика на Олимпиадата в Берлин през
1936 г. При избухването на войната, младият
атлет се записва в армията и става пилот.
След като самолетът му е свален, Замперини
и приятелите му плуват стотици мили в открития
океан с малко храна, без вода, преодолявайки
акулите, жаждата, глада, обстрела от вражески
самолети. Двама от тримата оцеляват. Стигнали
до предела на силите си, те попадат в плен на
японски войници на Маршаловите острови в Ти-
хия океан и оцеляват в лагер за военнопленници
при жестоки мъчения цели 2 години. Замперини
казва, че е спасен от вярата си и силната си воля.
Героят на тази потресаваща история си оти-
де на 97 години през 2014 година. Филмът по
книгата, режисиран от Анджелина Джоли, излезе
на големия екран няколко години след изда-
ването й. >

ЗА АВТОРА
Лаура Хиленбранд (р.1967) е

американска авторка на книги
и статии за списания. Родена е
във Вирджиния, най-малкото от
четири деца, в семейство на
майка – детски психолог и ба-
ща – първоначално лобист, а
впоследствие евангелски пастор.
Тя пише „Несломен” в продължение на 7

години.
Това е втората й книга след „Seabiscuit: An
American Legend” („Сухарчето: една американска
легенда”, посветена на прочутия американски кон,
един от най-големите шампиони в конните надбяг-
вания през втората половина на 30-те години на XX
век) издадена през 2001 г. И двете й творби стават
бестселъри и понастоящем са продадени с тираж
над 13 милиона екземпляра.
Самата авторка има драматична съдба – дока-
то учи в Кениън Колидж в Охайо е доагностицирана
със синдром на хроничната умора, което я принуж-
дава да прекрати учението си малко преди дипло-
миране. Живее във Вашингтон и рядко напуска
дома си заради здравословното си състояние.
Казва, че преодолява физическите неудобства
с интелектуални преживявания фантазията си. >

СЪ Д Ъ Р Ж А Н И Е
Анотация
За автора
Предисловие
ЧАСТ I
Глава 1: Момчето – въстаническа дружина
Глава 2: Луд бяг
Глава 3: Торнадото от Торънс
Глава 4: Плячкосването на Германия
Глава 5: На война
ЧАСТ II
Глава 6: Летящият ковчег
Глава 7: „Започва се, момчета”
Глава 8: „Само аз си знам колко бях уплашен”
Глава 9: Петстотин деветдесет и четири дупки
Глава 10: Ужасната шесторка
Глава 11: „Това никой няма да го преживее”
ЧАСТ III
Глава 12: Свалени
Глава 13: Изчезнали в морето
Глава 14: Жажда
Глава 15: Акули и куршуми
Глава 16: Песен в облаците
Глава 17: Тайфун
ЧАСТ IV
Глава 18: Мъртвец, който диша
Глава 19: Двеста мълчаливи мъже
Глава 20: Пръдни за Хирохито
Глава 21: Вяра
Глава 22: Заговори
Глава 23: Звяр
Глава 24: Дивеч
Глава 25: Б–29
Глава 26: Лудост
Глава 27: Пропадане
Глава 28: Поробен
Глава 29: Двеста и двайсет крошета
Глава 30: Кипящият град
Глава 31: Голият галоп
Глава 32: Водопади от розови праскови
Глава 33: Денят на майката
ЧАСТ V
Глава 34: Блещукащо момиче
Глава 35: Срив
Глава 36: Тяло в планината
Глава 37: Усукани въжета
Глава 38: Зовът на сирената
Глава 39: Зора
Епилог
Благодарности

Кое ще помниш най-дълго и най-ярко?
Сред паниката, боевете свирепи и страховитите
засади, кое оставя най-ясна диря?
Уолт Уитман, „The Wound Dresser”1
ПРЕДИСЛОВИЕ
Във всички посоки се виждала единствено

вода.
На 22 юни 1943 година, някъде из безкрай-
ните простори на Тихия океан, олимпийският бегач
и артилерийски подофицер от военновъздушните
сили на САЩ Луи Замперини лежал върху малка
гумена лодка и се носел на запад. До него се бил
проснал един от артилеристите. На отделна лодка,
вързана за първата, лежал втори член на екипажа
на бомбардировача, а по челото му пълзяла зигза-
говидна рана. Изгорените им от слънцето тела,
лекьосани от боядисаните в жълто дъски на дъното,
се били превърнали в скелети. Наоколо им лениво
обикаляли акули, отърквали гърбове в лодките и
чакали.
Тримата мъже плавали без цел и посока вече
двадесет и седем дни. Носени от екваториалното те-
чение, те били изминали поне хиляда и шестстотин
километра, навлизайки дълбоко в японски води.
1
Тази поема на Уитман не е превеждана на български език.
Най-близкото (но не особено поетично) значение на загла-
вието е „лечителят, превързващ рани”. – Б.пр.
Дъските започвали да се превръщат в дървено желе
и издавали парлива кисела миризма, телата на кру-
шенците били осеяни с рани, проядени от морската
сол, а устните им били толкова подути, че докос-
вали ноздрите и брадичките им. По цели дни те се
взирали в небето, пеели „Бяла Коледа” и бълнували
за храна. Вече никой не ги търсел – били съвсем
сами сред сто шестдесет и шест хиляди квадратни
километра вода.
Месец по-рано двадесет и шестгодишният Зам-
перини бил един от най-добрите бегачи в света и
много хора очаквали той пръв да прескочи една от
най-важните бариери в спорта, изминавайки една
миля (1609 метра) за по-малко от четири минути.
Сега тялото му на олимпийски състезател тежало
по-малко от четиридесет и пет килограма, всеиз-
вестните му крака вече не го държали и почти
всички освен семейството му смятали, че е мъртъв.
Сутринта на двадесет и седмия ден тримата
мъже чули приглушен ритмичен тътен, познат на
всеки летец – звук от бутала – а очите им разли-
чили проблясването на самолет високо над главите
им. Замперини изстрелял две сигнални ракети и си-
пал във водата боя на прах, очертавайки около лод-
ката яркооранжев кръг. Самолетът продължил ната-
тък и бавно изчезнал, а те се отпуснали безжизнено
на дъното. После обаче звукът се върнал, а след
него и самолетът. Видели ги.
Крушенците размахали кокалестите си пожъл-
тели ръце и закрещели с изтънели от жажда гласо-
ве, самолетът се спуснал и прелетял край лодките,
а Замперини зърнал профилите на летците, които се
виждали ясно на фона на яркосините води. Внезап-
но се разнесъл ужасяващ тътен, водата сякаш заки-
пяла. Обстрелвали ги с картечници. Това не бил
американски спасителен самолет, а японски бом-
бардировач.
Мъжете се хвърлили във водата и се пъхнали
под лодките, трепвайки всеки път, когато куршу-
мите пробивали гумата, оставяйки пенливи следи
във водата около лицата им. Градушката от изстре-
ли не секвала, а когато самолетът най-сетне ги
задминал, тримата мъже се покачили обратно на
единствената лодка, който все още не била изди-
шала съвсем. Бомбардировачът се наклонил встра-
ни и отново завил, а щом се изправил, Замперини
видял дулата на картечниците, зейнали право към
тях.
Той погледнал към другарите си и видял, че
нямат сили да скочат във водата. Докато лежали на
пода, покрили главите си с ръце, той се метнал зад
борда съвсем сам. Някъде под него акулите решили,
че са чакали достатъчно, извили тела и заплували
към мъжа, скрит под лодката. >>
ЧАСТ I

С любезното съдействие на Луи Замперини.
Снимка: Джон Бродкин.
- 10 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Глава 1
М О М ЧЕ Т О – В ЪС ТА Н И Ч Е С К А
Д РУ Ж И Н А
На 26 август 1929 година, в една малка къ-

щичка в Торънс, Калифорния, в мрака точно преди
разсъмване едно дванадесетгодишно момче седнало
в леглото си и се заслушало. Отвън нахлувал стра-
нен звук, който се усилвал все повече – приличал
на тежък приглушен грохот, сякаш нещо огромно
цепело въздуха... нещо, което било точно над къ-
щата. Момчето преметнало крака на пода, хукнало
надолу по стълбите, отворило с трясък задната
врата и изскочило на тревата. Дворът бил обгърнат
от неестествен призрачен мрак и сякаш трептял от
силата на звука. Малкият застанал на поляната до
по-големия си брат, който зяпал като омагьосан, с
отметната назад глава.
Небето го нямало. Ниско над къщата се виж-
дал неясният силует на нещо масивно, по-дълго от
два футболни стадиона и високо колкото град, кое-
то затъмнявало звездите. Пред очите на двете мом-
чета бавно се носел немският дирижабъл „Граф
Цепелин”. Дълъг близо двеста четиридесет и пет
метра и висок тридесет и четири, той бил най-го-
лямата летяща машина, създавана някога, по-лук-
созна и от най-хубавия самолет, която с лекота из-
минавала огромни разстояния и била строена със
замах, който карал хората да ахнат. През 1929
година целият свят й се дивял.
След три дни този въздушен кораб щял да мо-
же да се похвали с направо сензационно постиже-
ние – успешна обиколка на света. Пътешествието
започнало на 7 август, когато „Цепелин” отвързал
въжетата си в Лейкхърст, Ню Джързи, издигнал се с
дълга, протяжна въздишка и потеглил към Манха-
тън. Същото лято на Пето авеню щели да съборят
хотел „Уолдорф-Астория”, за да отворят място за
небостъргач с невиждана дотогава височина – Ем-
пайър Стейт Билдинг. На стадиона „Янки” в Бронкс
играчите за пръв път излизали на терена с нови
униформи с номера на гърба – Лу Гериг бил номер
4, а Бейб Рут, който съвсем скоро щял да удари
петстотния си хоумрън – номер 3. На Уолстрийт це-
ните на фондовата борса достигали невиждани ви-
соти.
След като бавно минал край Статуята на сво-
бодата, „Цепелин” се отправил на север, а после
изникнал над Атлантическия океан. След известно
време под него отново се появила твърда земя –
Франция, Швейцария, после Германия. Дирижабъ-
лът минал над Нюрнберг, където политикът аутсай-
дер Адолф Хитлер, чиято нацистка партия претър-
пяла смазващо поражение на изборите през 1928
година, току-що бил произнесъл реч, в която хва-
лел предимствата на избирателното убиване на но-
вородени.
После исполинският балон полетял на изток от
Франкфурт, където една еврейка на име Едит Франк
се грижела за новороденото си момиченце Ан.
„Цепелин” завил на североизток и стигнал до Русия,
а щом го зърнали, селяните в Сибир – толкова
изолирани, че не били виждали дори влак – пад-
нали на колене.
На 19 август, докато четири милиона японци
му махали с кърпички и викали „Банзай!”, „Цепе-
лин” обиколил Токио и се приземил на едно равно
поле. Четири дни по-късно, съпроводен от мелодии-
те на немския и японския химн, гигантът се издиг-
нал в прегръдката на тайфун, който вихрено го по-
несъл над Тихия океан, обратно към Америка. Път-
ниците, които гледали през прозорците, виждали
само сянката му, която ги следвала сред облаците
„като огромна акула”. Щом облаците се разпръсна-
ли, хората зърнали в морето огромни същества,
които приличали на чудовища.
На 25 август „Цепелин” стигнал до Сан Фран-
циско. След като се спуснал край бреговете на
Калифорния, следван от бурни аплодисменти, той
се плъзнал към залеза и навлязъл в безмълвния
мрак, пресичайки границата на нощта. Бавен като
ленивия вятър, той минал над град Торънс, където
публиката му се изчерпвала с шепа сънливи хора,
сред които момче по пижама, застанало зад къщата
на „Грамърси” авеню. Стъпило босо в тревата, точно
под дирижабъла, то го гледало като хипнотизирано
и по-късно щяло да каже, че е „страховито красив”.
Малкият усещал ръмженето на двигателите, но не
можел да различи сребристата му кожа, дългите
ребра и приличната на перка опашка. Виждал само
чернотата на мястото, което заемал – не ставало
дума за грандиозно присъствие, а за грандиозно
отсъствие, за геометричен океан от мрак, който
сякаш поглъщал самото небе.
Момчето се наричало Луи Силви Замперини,
било син на италиански имигранти и се родило в
Олийн, щат Ню Йорк на 26 януари 1917 година.
Тежало пет килограма, а гъстата му черна коса била
груба като бодлива тел. Баща му Антъни заживял
сам на четиринадесетгодишна възраст, като първо
работил в мина за въглища и се боксирал, а после
станал строител. Майка му Луиз била дребничка
игрива красавица, която се омъжила на шестна-
десет и го родила на осемнадесет години. В апарта-
мента им се говорело само на италиански, а Луиз и
Антъни наричали малкия Тутс.
От мига, в който проходил, Луи не търпял да
го държат в кошарката. Братята и сестрите му си
спомнят, че постоянно обикалял наоколо и преска-
чал и животните, и растенията, и мебелите. Щом
Луиз го настаняла в бебешкото столче, изчезвал и
освен ако постоянно държала гърчещото се дете на
ръце, обикновено нямала представа къде е.
През 1919 година, когато двегодишният Луи и
по-големият му брат Пийт хванали пневмония, Луи
се измъкнал през прозореца, спуснал се един етаж
надолу и драснал гол по улицата, а пред удивените
погледи на тълпата подире му хукнал полицай.
Скоро след това детският лекар посъветвал Антъни
и Луиз да се преместят в Калифорния заради по-
топлия климат. Малко след като влакът излязъл от
гарата, Луи пресякъл всички вагони на бегом и
скочил от задния. Влакът бавно потеглил на заден
ход в търсене на беглеца и накрая застаналият до
ужасената си майка Пийт го видял – Луи съвсем
спокойно си вървял край линията. Щом Луиз го
грабнала на ръце, той се усмихнал и казал на
италиански:
– Знаех си, че ще се върнете.
В Калифорния Антъни си намерил работа като
електричар в железниците и купил два декара земя
на самия край на Торънс – градче с население 1800
души. Двамата с Луиз си построили едностайна къ-
щичка без вода, с външна тоалетна и покрив, който
така течал, че трябвало да слагат кофи върху лег-
лата. Вратите нямали ключалки, а райбери, така че
Луиз по цял ден седяла върху една щайга край
предната врата, стиснала точилка, с която да раз-
бие главата на всеки, който заплашва децата й.
И там, и в къщата на „Грамърси”, където се
нанесли след една година, Луиз успявала да про-
гони всички бездомници, но не можела да задържи
Луи у дома. Докато се надбягвал с колите по една
натоварена магистрала, за малко да го блъсне ня-
каква таратайка. Веднъж стъпил върху нещо остро,
докато подскачал насам-натам, друг път се нало-
жило Луиз да помоли съседа да пришие кутрето
обратно към стъпалото му. Когато един ден се при-
брал целият покрит с петрол, след като се изкачил
по една сонда, гмурнал се в залежния басейн и
едва не се удавил, били нужни четири литра тер-
пентин и часове усилено търкане, преди Антъни да
успее да разпознае сина си.
Нетърпимостта на Луи към ограниченията не
се изчерпвала само със задните вагони и вратите.
Още от най-ранно детство той се борел с всяко
посегателство върху свободата му, всяко правило и
неудовлетворено желание пораждали у него неусто-
имо желание да се противи. На пет години пропу-
шил, събирайки фасове по пътя към детската гради-
на. Една вечер, когато бил на осем години, се скрил
под масата, откъдето сръчно крадял недопитите ча-
ши с вино и ги пресушавал, докато накрая с пре-
пъване излязъл на предната веранда и паднал в
един розов храст.

Престъпването на граници доставяло огромно
удоволствие на Луи, той бил неукротим и с израст-
ването на необикновено комбинативния му ум вече
не му било достатъчно просто да прави всичко нао-
паки. Така из Торънс се развилняло момчето-въста-
ническа дружина.
_____
Ако нещо ставало за ядене, Луи го крадял.

Промъквал се из уличките, стиснал парче тел, с
която да бърка в ключалките и щом някоя домакиня
излезела за малко от кухнята, току-що приготвена-
та й вечеря изчезвала. Ако тъкмо в този момент
съседите надничали през задните си прозорци, мо-
жело и да зърнат дългокракото момче, което тичало
по улицата с цяла торта в ръце.
Когато някакво местно семейство не поканило
Луи на вечерно парти, той влязъл с взлом, подкупил
датския им дог с кокал и отнесъл алкохола. На
друго събиране пък откраднал цяло буренце с бира.
Щом разбрал, че масите, на които в „Пекарна Майн-
зър” охлаждали току-що опечените сладкиши, са
само на една ръка от задната врата, той започнал
да краде пайове и да яде до пръсване, а останалото
да трупа в случай, че се наложи да обстрелва
някого от засада. Когато и други крадци започнали
да посягат на пекарната, Луи спрял, докато залови-
ли конкуренцията и собствениците свалили гарда.
Тогава наредил на приятелите си отново да ги
оберат.
Показателно е, че разказите на Луи за детст-
вото му обикновено завършват с „и после хукнах
като луд”. Хората, които обирал, често го гонели,
поне двама заплашили, че ще го застрелят. За да не
се окаже, че доказателствата срещу него са в
ръцете му, ако случайно се натъкне на полицията,
той си направил скривалища из целия град, вклю-
чително пещера с три отвора, която изкопал в
близката гора. Под скамейките на гимназиалното
игрище брат му Пийт веднъж открил стомна с вино,
открадната от Луи, из която щъкали пияни мравки.
Във фоайето на местното кино имало телефо-
ни и той пълнел улеите за монети с тоалетна хар-
тия, а после редовно се връщал, за да пъхне парче
тел зад заседналите вътре монети, да закачи с нея
хартията и да напълни джобовете си с дребни. Един
продавач на метални отпадъци така и не се досе-
тил, че ухиленото италианче, което често идвало да
му продава стара мед, предишната нощ я било
откраднало от собствения му склад. Докато се биел
с един от враговете си край цирка, Луи открил, че
понякога възрастните дават на децата пари, за да
ги разтърват, така че с врага сключили примирие и
обикаляли целия град, за да търсят непознати и да
се преструват, че се бият.
За да си отмъсти на един кондуктор, който не
спрял влака, за да слезе, Луи намазал релсите с
мазнина. Когато една учителка го пратила в ъгъла,
защото плюел топчета от сдъвкана хартия по дру-
гите деца, той изпуснал гумите й с клечки за зъби.
След като поставил рекорд по палене на огън чрез
триене, той го подобрил, като накиснал подпалките
в бензин и ги смесил с глави от кибритени клечки,
причинявайки малка експлозия. Откраднал тръбата

от перколатора2 за кафе на един съсед, а известно
време след това се настанил на едно дърво, напъл-
нил устата си със зърна от черен пипер и започнал
да обстрелва съседските момичета, които се разбя-
гали с писъци.
Най-голямото му постижение обаче станало
истинска легенда. Една нощ Луи се качил на камба-
нарията на една църква, вързал камбаната със стру-
на от пиано, после седнал сред клоните на близкото
дърво и на пръв поглед „спонтанният” камбанен
звън докарал полицията, пожарната и всички жите-
ли на Торънс, по-лековерните от които решили, че
това е знак от бога.
Уплашило го едно-единствено нещо. Веднъж
до градчето се приземил самолет и пилотът го качил
в кабината за един полет. Сигурно си мислите, че
такова дръзко дете би изпаднало в див възторг, но
скоростта и височината изплашили Луи и от този
ден нататък той не желаел дори да припари до
самолет.
По време на изпълненото си с номера детство
Луи не просто правел бели, но и оформял характера
си. Тъй като твърдо вярвал, че е достатъчно хитър и
изобретателен, за да се измъкне от всяка непри-
ятност, той бил почти неспособен да изгуби кураж и
когато историята го запратила насред войната,
именно този оптимизъм бил най-ярката му черта.
_____
2
Перколатор – съд за варене на кафе с цедка, използван в за-
ведения. – Б.ред.
Луи бил с двадесет месеца по-малък от брат
си, който бил негова пълна противоположност –
красив, популярен, с безупречно облекло, любезен
с възрастните и добронамерен към по-малките, спо-
коен и естествен с момичетата и с такава трезва
преценка, че дори когато бил дете, родителите му
се съветвали с него. Пийт водел майка си на масата
за вечеря и намествал стола й, прибирал се в седем
вечерта и пъхал будилника под възглавницата си,
за да не събуди Луи, с когото спели в едно легло.
Ставал в 2:30, три часа разнасял вестници и влагал
и последната стотинка в банката, която щяла да
погълне всичките му спестявания по време на Голя-
мата депресия. Имал отличен слух и прекрасен глас
и когато извеждал някое момиче на танци, винаги
забучвал карфици в подгъва на крачолите си в
случай, че презрамката на партньорката му се скъ-
са. Веднъж спасил едно момиче от удавяне. Излъч-
вал деликатен, но впечатляващ авторитет, заради
който всеки, когото срещнел, се повлиявал от мне-
нието му, дори възрастните. Даже Луи, за когото
това да не слуша никого било истинска религия,
правел точно това, което кажел Пийт.
За по-малкия си брат той бил божество, което
пазело и него, и сестрите им Силвия и Вирджиния с
грижливата ръка на родител. Луи обаче се оказвал
засенчен и постоянно му се карали. Силвия си спо-
мня как майка им със сълзи на очи му повтаряла, че
й се ще да прилича повече на Пийт, което го оскър-
бявало още повече, защото репутацията на по-голе-
мия му брат отчасти била мит. Въпреки че оценките
му не превъзхождали особено двойките на Луи, ди-
ректорът на училището приемал за даденост, че
Пийт е отличник. Ако в нощта на чудото с църков-
ните камбани някой насочел фенерче към дървото,
щял да види, че до краката на виновника се клатят
тези на брат му. Луи далеч не бил единственият син
на семейство Замперини, който често търчал по
улицата, понесъл храна, която всъщност е на съсе-
дите, но на никого не хрумвало да заподозре Пийт
за каквото и да било.
– Пийт никога не го хващаха – каза Силвия. –
Луи го хващаха постоянно.
_____
Дори външно Луи по нищо не приличал на

другите деца. Бил съвсем дребен и през първите
години, прекарани в Торънс, дробовете му все още
били слаби след пневмонията, така че всяко момиче
в града можело да го надбяга. Чертите на лицето
му, които впоследствие щели да се разберат чудес-
но по между си, растели с различна скорост, така че
то изглеждало така, сякаш го е съгласувал комитет.
Крайчетата на ушите му стърчели встрани от гла-
вата като пистолети в кобур, а над тях се развявал
ураган от черна коса, който Луи искрено ненавиж-
дал. Редовно го нападал, въоръжен с машата на
леля си Марджи, всяка нощ спял с чорап на главата
и се мажел с такива количества зехтин, че на път за
училище го следвало ято мухи. Нищо не помагало.
На всичкото отгоре бил италианец, а през два-
десетте години в Торънс хората толкова презирали
тази народност, че когато семейство Замперини се
появили за пръв път, съседите изпратили петиция в
общината да ги изселят. Луи проговорил английски
едва когато тръгнал на училище и не можел да
скрие произхода си. В детската градина оцелял, ка-
то отказвал да си отвори устата, но в първи клас,
когато избълвал „brutte bastarde!” по адрес на ня-
какво момче, учителите му се усетили и го унизили
още повече, като го оставили да повтаря.
Луи бил като белязан – привлечени от необи-
чайната му външност, местните хулигани го замеря-
ли с камъни, дразнели го, биели го и го ритали с
надеждата да го принудят да псува на италиански.
Веднъж той се опитал да ги умилостиви с обяда си,
но те го изяли и отново го пребили, оставяйки го
плувнал в кръв. Ако избягал или заплачел, всичко
това щяло да приключи, но той не правел нито
едното, нито другото.
– И до смърт да го биеха – казва Силвия, – той
никога не плачеше, нито охкаше. Просто вдигаше
ръце пред лицето си и търпеше.
_____
Щом наближил тринадесет, Луи рязко се про-

менил. Резервиран и докачлив, той обикалял из по-
крайнините на Торънс, а единствените му приятели
били няколко гамена, които го приели за водач. Той
толкова мразел микробите, че не допускал никой да
се доближава до храната му. Макар че можел да
бъде много мил, често избухвал и се държал буйно.
Преструвал се на безчувствен, но всъщност тайно
се измъчвал. На път за поредното парти децата
често го виждали да се мотае отвън – не му стигал
куражът да влезе.
Раздразнен от неумението си да се отбранява,
той решил да се научи. Неговият баща му показал
как да тренира с боксов чувал и му направил щанга
от парче тръба и две метални кутии от кафе, пълни
с олово. Следващият път, когато го нападнал побой-
ник, Луи се привел наляво и замахнал с десния си
юмрук, улучвайки момчето право в устата. То изпи-
щяло, стиснало в ръка счупения си зъб и побягнало,
а Луи никога не забравил лекотата, която го обзела
на път към къщи.
С течение на времето характерът му станал
по-див, фитилът му – по-къс, а уменията му – по-го-
леми. Ударил шамар на момиче, блъснал учител, за-
мерил полицай с гнили домати, момчетата, които го
дразнели, започнали да се прибират у дома с по-
дути устни, а побойниците се научили да го избяг-
ват. Веднъж се натъкнал на Пийт, който тъкмо се
канел да се сбие с друго момче в двора им. И два-
мата били вдигнали юмруци пред брадичките си и
всеки чакал другият да замахне пръв.
– Луи не издържа – спомня си Пийт. – Под-
скачаше край нас и викаше: „Удари го, Пийт, удари
го, Пийт!” Аз стоях и чаках, но изведнъж Луи се
обърна и удари онзи право в корема. После хукна
като вихър!
Антъни Замперини бил на път да полудее. По-
лицаите сякаш всеки ден дежурели пред вратата
им, за да четат конско на Луи. Трябвало да се изви-
нява на съседите, а щетите, нанесени от сина му –
да компенсира с пари, с които не разполагал. Макар
че обожавал момчето си, Антъни много се дразнел
от поведението му и често здравата го налагал.
Веднъж го спипал да се измъква през прозореца
посред нощ и така го ритнал по задника, че Луи
отхвръкнал нагоре. Той изтърпявал наказанията си
мълчаливо, без сълза да пророни, а после повтарял
същите провинения, просто за да докаже, че може.
Майката му Луиз подходила другояче. Той бил
нейно копие, включително живите му сини очи.
Бутнели ли я, тя блъскала – ако в месарницата
успеели да й пробутат некачествено месо, тя се
понасяла натам с тигана в ръка. Много обичала
белите и веднъж намазала една кръгла картонена
кутия със захарна глазура, за да я подари на съседа
за рождения му ден. Той веднага посегнал да раз-
реже „тортата” и ножът му заседнал. Когато Пийт и
казал, че ще си изпие рициновото масло, ако му
даде кутия бонбони, тя се съгласила и щом той си
изпил дозата пред очите й, му дала една празна
кутия.
– Нали помоли за кутия, миличък – усмихнала
се тя. – Ами, ето ти я.
Освен това Луиз отлично разбирала ината на
Луи. Една година, в Нощта на Вси светии, се маски-
рала на момче и хукнала из града, за да събира
бонбони със синовете си. Банда хлапетии я взели за
някой от местните побойници, сборичкали се с нея
и се опитали да й откраднат панталона. Когато чен-
гетата я прибрали за хулиганство, дребничката Лу-
из Замперини, майка на четири деца, била в цен-
търа на мелето.
Тя знаела, че като наказват Луи, само го про-
вокират допълнително и решила да го промени под-
молно, като си намери информатор сред съучени-
ците му. Подкупила ги с домашно приготвен пай и
успяла да вербува едно мекушаво момче на име Хю,
чиято любов към сладкишите го принудила да пре-
даде Луи. Изведнъж се оказало, че Луиз във всеки
един момент знае какво крои синът й и децата й
започнали да се чудят дали пък не е станала ясно-
видка. Убеден, че Силвия го порти, Луи отказал да
седи до нея на вечеря и се хранел встрани, нацупен
и самотен, точно до отворената фурна. Веднъж така
й се ядосал, че я погнал из квартала. Това бил
единственият път, когато тя успяла да го надбяга и
се скрила в бараката на баща им, но Луи я изкарал
от там, като пуснал при нея еднометровия си смок.
Силвия се заключила в семейната кола и не излязла
цял следобед.
– Въпросът беше на живот и смърт – казва тя
седемдесет и пет години по-късно.
Въпреки усилията си, Луиз не успяла да про-
мени Луи. Той избягал и дни наред обикалял из Сан
Диего, а нощем спял под един надлез. Опитал се да
възседне един кастриран бик в пасището, а той го
метнал сред клоните на едно повалено дърво и Луи
закуцукал към къщи, превързал раздраното си ко-
ляно с носна кърпа. Двадесет и седемте шева обаче
не го укротили. Той ударил едно момче с такава
сила, че му строшил носа, а друго овесил надолу с
главата и запушил устата му с тоалетна хартия.
Родителите забранили на децата си да го
доближават, а един вбесен от кражбите му фермер
заредил пушката си с каменна сол и го прострелял
точно в опашната кост. Скоро след това Луи така
пребил едно момче, че то се проснало в безсъзна-
ние в канавката, а той се изплашил, че го е убил.
Като видяла кръвта по юмруците му, Луиз избух-
нала в сълзи.

_____
Малко преди да постъпи в гимназията в То-

рънс, Луи приличал не толкова на палаво хлапе,
колкото на опасен млад мъж. След дванадесети
клас образованието му щяло да приключи – за уни-
верситет нямало пари, а надницата на Антъни свър-
швала преди края на седмицата и Луиз трябвало да
импровизира гозби от патладжани, мляко, стар
хляб, диви гъби и зайците, които Луи и Пийт от-
стрелвали в полето. Оценките на Луи били слаби, а
специални умения не притежавал, така че нямало
надежда да получи стипендия. Малко вероятно било
да си намери и работа – Голямата депресия била
във вихъра си и безработицата наближавала 25%.
Луи нямал амбиции – когато го питали какъв иска
да стане, той отвръщал „каубой”.
През тридесетте години на двайсети век аме-
риканците били обсебени от псевдонауката, наре-
чена евгеника3 и обещанието й да заздрави човеш-
ката раса, като отстрани „негодните” от генетичния
3
Евгениката (от др.гръцки „от добър род, благороден”) е
набор от концепции и практики в приложната генетика, целя-
щи подобрение на генетичните качества на група хора и цели
общества. Намеренията на тази спорна наука били да се бори
с израждането на човешкия генофонд. Това „учение” в съвре-
менното му разбиране се зародило в Англия през втората по-
ловина на XIX век. Негов лидер и автор на името бил сър
Франсис Галтън (1822–1911), английски антрополог, психолог
и географ, братовчед на Чарлз Дарвин. Някои идеи, които
днес се отнасят към сферата на евгениката, са съществували и
преди Галтън, но именно той за пръв път ги систематизира на
основата на разпространяващата се по него време еволюцион-
на теория. Занимава се с тези разработки предимно в края на
живота си. – Б.ред.
й фонд. Наред със „слабоумните”, лудите и престъп-
ниците, сред „негодните” влизали жените, които во-
дели сексуален живот, без да са омъжени (смятало
се, че това е психично заболяване), сираците, сака-
тите, бедните, бездомните, епилептиците, слепите и
глухите, алкохолиците, всички, които мастурбира-
ли, както и момичетата, чиито гениталии надвиша-
вали определен размер. Някои поклонници на евге-
никата подкрепяли евтаназията и хиляди хора на-
мерили смъртта си в лудниците, било чрез „смър-
тоносно занемаряване”, било чрез убийство. В една
клиника за психичноболни пръскали новопостъпи-
лите с мляко от крави, болни от туберкулоза, убе-
дени, че ще загинат само „негодните”. Умирали че-
тирима от всеки десет пациента. Едно от по-попу-
лярните оръжия на евгениката била принудителната
стерилизация, приложена на множество нещаст-
ници, попаднали в ръцете на местните правителства
– понякога заради нарушения, друг път – заради
лош късмет. До 1930 година, когато Луи бил на три-
надесет, в Калифорния били луднали по евгениката
и смятали да стерилизират двадесет хиляди души.
Година-две по-късно реалността разтърсила и
Торънс – едно момче от квартала на Луи било обя-
вено за слабоумно и вкарано в лудница. Единствено
отчаяните усилия на родителите му, които наели
адвокат с финансовата помощ на всички съседи, ус-
пели да го спасят от стерилизация. След като Пийт
и двете момичета се заели да му помагат с уроците,
момчето станало отличник, а Луи, подозрителният
италианец, който постоянно бил на косъм от попра-
вителното училище, вечно се забърквал в неприят-
ности и изкарвал само слаби оценки, си дал сметка,
че поддръжниците на евгениката искат да избият
именно аутсайдерите като него. Осъзнал какво рис-
кува и това го потресло. Дал си сметка, че няма ни-
що общо с човека, в който се е превърнал и колеб-
ливо се опитал да се сближи с останалите. Измил
пода в кухнята, за да изненада майка си, но тя ре-
шила, че го е направил Пийт. Докато баща му бил
извън града, Луи ремонтирал двигателя на семей-
ната кола, изпекъл бисквити и ги раздал, а когато
майка му, изтощена от цялата бъркотия, го изго-
нила от кухнята, той продължил у съседите. След
това върнал почти всичко, които бил откраднал.
– Голямо сърце имаше – казва Пийт. – Разда-
ваше всичко, независимо дали е негово, или не.
Всеки опит да се поправи се обръщал срещу
него. Луи се усамотявал, четял книги от Зейн Грей и
му се искало да се пресели в тях – виждал се като
самотен ездач на границата, откъснат от света.
Често наобикалял киното, за да гледа филми с Джон
Уейн и губел нишката, докато се взирал в пустите
пейзажи. Понякога нощем изваждал дюшека си на-
вън, за да спи сам, а друг път лежал буден до
стената, окичена с плакати на Том Микс и неговия
кон-чудо Тони и имал чувството, че се е оплел в
нещо, от което не може да се откопчи.
От спалнята в дъното се чувал шумът от пре-
минаващите влакове и докато лежал до спящия си
брат, Луи се вслушвал в приглушения грохот, който
ту се надигал, ту спадал, и в сирената, която сякаш
го викала, а после замлъквала. Този звук го карал
да настръхне. Изгубен в копнежите си, Луи си
представял, че е във влака и пътува към места,
които не може да види, и че се смалява все повече
и повече, докато накрая съвсем изчезва. >
Глава 2
ЛУД БЯГ
Промяната у Луи Замперини започнала през

1931 година. Тогава той бил на четиринадесет
години и докато си стоял в ателието на ключарите,
чул един от тях да казва, че ако пъхнеш случаен
ключ в случайна ключалка, шансът да съвпадне е
едно на петдесет. Вдъхновен от тези думи, Луи
започнал да събира ключове и да ги изпробва в
ключалките, но без успех, поне докато пъхнал този
от дома си в ключалката на училищния салон.
Известно време след това започнало първенството
по баскетбол и се оказало, че между броя на про-
дадените билети и този на хлапетата по скамейките
има значително разминаване. В края на годината
някой се усетил и Луи за пореден път бил завлечен
в директорския кабинет. В Калифорния учениците,
родени през зимата, преминавали в следващия клас
през януари и Луи тъкмо щял да мине в девети.
Директорът го наказал, като му забранил да участва
в спортните отбори и социалните клубове, но Луи,
който никога никъде не членувал, изобщо не се
трогнал.
Щом научил какво е станало, Пийт веднага
отишъл в дирекцията заедно с майка си. Тя почти
не говорела английски, но той я довел, за да из-
глежда по-убедителен и казал, че Луи жадува за
внимание, но тъй като никой никога не го е хвалил,
той си търси наказания. Пийт настоял, че ако брат
му получи признание, че е направил нещо както
трябва, това ще го вкара в правия път и помолил
директора да му позволи да спортува нещо. Онзи
отказал, а Пийт го попитал няма ли да се засрами от
себе си, ако остави Луи да се провали – нагла фра-
за за младеж на шестнадесет години, но Пийт бил
единственият в Торънс, на когото подобна забележ-
ка можела не просто да се размине, а и да постигне
желаната цел. Така Луи получил разрешение да за-
почне да тренира лека атлетика през 1932 година.
Пийт имал големи планове за него – самият
той щял да завърши с десет спортни грамоти, три по
баскетбол и три по бейзбол. Като бегач обаче бил
спечелил цели четири, подобрявайки училищния
рекорд на половин миля и поставяйки свой собствен
на една миля – 5:06. Именно там бил най-силен и
като гледал Луи, чието единствено предимство бил
бързият старт, Пийт смятал, че вижда у брат си
същия начеващ талант.
Оказало се обаче, че Луи ще излезе на пис-
тата не заради Пийт, а заради слабостта си към мо-
мичетата. През февруари деветокласничките реши-
ли да организират състезание между паралелките. В
неговия клас имало само четири момчета и единст-
вено дългокракият Луи изглеждал като потенциален
бегач, така че момичетата чаровно го помолили и
без да се усети, той се намерил на пистата бос, го-
тов да се състезава на 500 метра. Всички хукнали,
той ги последвал, размахвайки лакти и останал
последен. Докато с мъка тичал към финиша, чул хи-
хикане, излязъл от пистата и се скрил под скамей-
ките, задъхан и унизен. Треньорът измърморил, че
„на това хлапе мястото му е навсякъде другаде, но
не и на пистата”, а Пийт отговорил: „Това е брат
ми.”
От този ден нататък постоянно го карал да
тренира, а накрая дори го завлякъл на още едно
състезание. Луи нацупено подтичвал край остана-
лите, набивайки крака, но когато децата започнали
да го окуражават, вложил достатъчно старание, за
да задмине едно момче и да се класира на трето
място. Ненавиждал тичането, но аплодисментите му
действали като наркотик, а възможността да получи
още стигала, за да го убеди да продължи. Пийт все-
ки ден го влачел на тренировки, следвал го, яхнал
велосипеда си и го пляскал с пръчка. Луи влачел
крака, превивал се на две, щом го заболял стомахът
и се отказвал в мига, в който усетел някаква умора.
Пийт обаче го принуждавал да стане и да продължи
и скоро той започнал да печели. На края на сезона
станал първото момче в Торънс, което се класирало
на градските финали и финиширал пети.
Пийт бил прав за таланта му, но на Луи му се
струвало, че тренировките са просто поредното
ограничение. Нощем продължавал да се вслушва в
сирените на преминаващите влакове и една лятна
нощ през 1932 просто не издържал.
_____
Всичко започнало, когато баща му го помолил

да свърши нещо в двора. Луи възразил, избухнала
кавга, той нахвърлял няколко ката дрехи в една
торба и изхвръкнал през вратата. Родителите му
наредили да остане, но не могли да го убедят.
Докато излизал, майка му хукнала към кухнята и се
върнала с един сандвич, увит в хартия. Луи го пъх-
нал в чантата си и потеглил, но едва бил излязъл от
двора, когато чул, че някой го вика. Щом се обър-
нал, видял баща си, който му подавал два долара
със сърдито изражение. Сумата била голяма, особе-
но за човек, чиято надница не стига до края на сед-
мицата. Луи взел парите и тръгнал. Подкарал със
себе си и един свой приятел и двамата отпътували
към Лос Анджелис на автостоп. През нощта разбили
две коли и спали на задните седалки, а на другия
ден се качили на покрива на един влак и потеглили
на север.
Пътуването било истински кошмар – момче-
тата се заключили в един товарен вагон, където би-
ло толкова горещо, че ги обзело отчаяно желание
да избягат. Луи сграбчил парче ръждив метал, за-
хвърлено на пода, покачил се на раменете на
спътника си, пробил дупка в покрива, промушил се
навън и му помогнал да се изкачи, но се порязал
дълбоко. После ги открил пазачът на влака и ги
принудил да скочат в движение, като ги заплашил с
пистолет.
След като няколко дни вървели пеш и бягали
от градините и бакалиите, където без успех се
опитвали да отмъкнат храна, двамата се върнали на
линията и седнали на земята. Били мръсни, насине-
ни, потни и изгорели от слънцето и тъкмо споделяли
една открадната бобена консерва. Край тях с грохот
минал влак и Луи вдигнал глава.
– Видях... прекрасни бели покривки и кри-
стални сервизи, и храна, и хора, които се смееха,
забавляваха се и се хранеха – разказвал по-късно
той. – През това време аз треперех и дъвчех няка-
къв мизерен боб.
Спомнил си парите в ръката на баща му и
страха в очите на майка му, докато му давала санд-
вича, станал и потеглил към дома. Щом стигнал до
входната врата, Луиз се хвърлила на врата му,
проверила дали е ранен, отвела го в кухнята и му
дала една бисквита. Щом се прибрал и го зърнал,
Антъни се отпуснал на един стол, а лицето му сякаш
увиснало от облекчение. След вечеря Луи се качил
горе, проснал се в леглото и прошепнал на Пийт, че
се предава.
_____
През лятото на 1932 Луи само тичал. Негов

приятел го поканил в една хижа в индианския ре-
зерват „Кахуила” в пустинята в южна Калифорния.
Всяка сутрин той ставал по изгрев слънце, взимал
пушката и тичал из храсталака, нагоре и надолу по
хълмовете, през пустинята и деретата. Преследвал
дивите коне, шмугвал се сред стадата им и на-
празно се опитвал да сграбчи малко грива в шепата
си и да се метне на гърба на някое животно. Плувал
в серния извор, наблюдаван от жените от племето
Кахуила, които перели на камъните, а после се про-
тягал, докато слънцето го изсуши. Всеки следобед
побягвал обратно към хижата и по пътя застрелвал
по един заек за вечеря, а вечер се качвал на по-
крива, лягал по гръб и четял романи от Зейн Грей.
Щом слънцето залезело и буквите избледнеели, той
се оглеждал, трогнат от красотата на пейзажа и
наблюдавал как от сив той става лилав точно преди
мракът да слее небето и замята в едно. Сутрин
отново ставал, за да тича – не от нещо или към не-
що, нито заради или въпреки някого. Тичал, защото
тялото му искало това. Опърничавостта, предпазли-
востта и желанието му да се противи изчезнали
напълно. Луи усещал само покой.
Когато се върнал у дома, мислел единствено
за пистата. Всички усилия, които доскоро влагал в
крадене, сега се концентрирали в желанието му да
тича. Когато излизал да разнася вестници, Луи ти-
чал по целия път, до училище и обратно, и до пла-
жа и обратно, точно както го съветвал Пийт. Рядко
оставал на тротоара и влизал в съседските дворове,
за да прескача храстите. Отказал и алкохола, и
цигарите. За да развие белите си дробове, тичал до
басейна в Редоно Бийч, гмуркал се до дъното, хва-
щал се за запушалката и всеки път оставал долу
малко по-дълго. Накрая можел Да издържи цели три
минути и четиридесет и пет секунди, а хората по-
стоянно скачали да го спасяват.
Луи си намерил и модел за подражание. През
тридесетте години бягането било много популярно и
всички знаели имената на елитните състезатели.
Сред тях бил и Глен Кънингам, рекордьор на една
миля от Канзас. Като малък в училището в родния
му град станала експлозия, която убила брат му и
обезобразила краката и торса му. Месец и половина
не можел да сяда, а за да се изправи, му било
нужно още повече време. Тъй като не можел да из-
пъва коленете си, той се придвижвал, като се зала-
вял за столовете, а краката му се влачели по пода.
После започнал да се държи за опашката на се-
мейното муле, а накрая, увиснал на опашката на
добродушния кон Пейнт, той се научил и да тича,
макар че в началото болките били неописуеми.
След няколко години започнал да се състезава, да
чупи рекорди и да оставя останалите състезатели
далеч зад себе си. През 1932 скромният, благ Къ-
нингам, чиито крака и гръб били покрити с плете-
ница от белези, вече бил истинска сензация и скоро
щял да бъде признат за най-великият бегач на една
миля в американската история. Луи намерил своя
герой.
През есента на 1932 година Пийт постъпил в
държавния колеж „Комптън” и станал звезда сред
бегачите там, но почти всеки ден пътувал до дома,
за да тренира брат си, да тича до него, да укротява
мятащите се лакти и да го учи на стратегия. Луи
притежавал рядко биомеханич-но предимство –
когато единият му крак тръгвал напред, бедрото му
се извъртало в същата посока и заради това
крачката му била необичайно голяма – два метра и
десет сантиметра. След като го наблюдавала от
оградата на гимназията, една от мажоретките го
описала само с една дума: „Връъъъх!” Пийт смятал,
че разстоянията, на които се състезавал Луи, са
твърде малки. Трябвало да мине на една миля, също
като Глен Кънингам.
_____
През януари 1933 година Луи минал в десети

клас. Тъй като вече не бил нито резервиран, нито
заядлив, съучениците му го харесали и го поканили
на ежегодния купон пред местната будка за хамбур-
гери. Заедно с тях Луи пял под съпровода на чети-
риструнна китара и участвал в състезанията по
хвърляне на вързана на възел хавлиена кърпа, кои-
то неизменно завършвали с произшествие – обикно-
вено някой блъскал мажоретка в контейнера за бок-
лук. Луи се възползвал от неочакваната си попу-
лярност, за да се кандидатира за президент на ви-
пуска и спечелил, като използвал речта, с която
Пийт спечелил същия пост в „Комптън”. Най-хуба-
вото било, че момичетата неочаквано започнали да
го харесват. Докато се разхождал сам на шестнай-
сетия си рожден ден, шестнадесет кикотещи се
мажоретки го издебнали от засада. Едната седнала
отгоре му, а останалите го плеснали по задника
шестнадесет пъти – плюс още веднъж за из път.
През февруари спортният сезон започнал и
Луи решил да провери дали е напреднал след
толкова тренировки. Метаморфозата му била смай-
ваща. Обут в черни копринени шорти, които майка
му ушила от една стара пола, той спечелил състеза-
нието на 880 ярда, подобрявайки училищния ре-
корд на Пийт с цели две секунди. Седмица по-късно
се състезавал с първенците на една миля, вземайки
разстоянието за 5:03, с три секунди по-бързо от
Пийт. На следващото състезание пробягал милята за
4:58, а след още три поставил щатски рекорд –
4:50. В началото на април паднал на 4:46, а в края
на април – на 4:42. „Олеле майко, олеле майко! –
написали в местния вестник. – Тоя малкия дали мо-
же и да хвърчи? Да, за малкия Замперини говорим!”
Почти всяка седмица Луи се състезавал на
една миля, за три-месеца подобрил собствения си
резултат с 21 секунди и до края на сезона останал
непобеден. Когато в гимназията не останали хора,
които да не е надбягал, той се изправил срещу Пийт
и още тринадесет колежани на стадиона в „Комп-
тън”. Състезавали се на две мили. Макар че бил
едва шестнадесетгодишен и за пръв път се явявал
на такова разстояние, той излязъл с петдесет ярда
пред останалите.

През 1933 г. Луи печели състезанието на две мили по
пресечен терен, организирано от Калифорнийския уни-
верситет в Лос Анджелис, като надбягва останалите с че-
твърт миля. Пит тича отзад към него за да го поздрави.
От архива на Луи Замперини.
След това се явил на състезанието на две

мили по пресечен терен, организирано от Калифор-
нийския университет в Лос Анджелис, където бързо
излязъл напред и тичал толкова леко, че му се стру-
вало, че стъпалата му не докосват земята. Когато
изминал половината път, вече бил дръпнал на 200
ярда пред останалите и зрителите започнали да
спорят кога момчето с черните шорти ще колабира.
Луи обаче не колабирал. След като пресякъл финиш
линията, поставяйки нов рекорд, той се обърнал да
погледне дългата писта. Останалите бегачи дори не
се виждали – той ги бил изпреварил с повече от 400
ярда.

Струвало му се, че ще припадне, но не от
изтощение. Просто най-сетне знаел кой е. >
Глава 3
ТОРНАДОТО ОТ ТОРЪНС
Всяка събота Луи отивал на пистата, загрявал,

лягал по корем на тревата и си представял пред-
стоящото състезание, а после заставал на линията,
изчаквал сигнала и хуквал. Пийт търчал напред-
назад по тревата, следял хронометъра, окуражавал
брат си и му крещял инструкции. Щом чуел сигнала,
Луи политал на дългите си крака, а много от про-
тивниците му се отказвали, „обезкуражени и напъл-
но лишени от илюзиите си”, както се изразил един
репортер. Луи пресичал линията, Пийт го чакал там
и двамата приятелски се сборичквали, а децата по
скамейките викали и тропали с крака. После се
появявали тълпи от почитателки, за да му поискат
автограф, двамата с Пийт се качвали в колата и
потегляли към къщи, а там майка им ги целувала,
преди Луи да се снима на ливадата с поредния
трофей. Спечелил толкова много ръчни часовници
(обичайната награда), че започнал да ги раздава из
града. Периодически се появявало поредното злат-
но момче и всички били убедени, че този път Зампе-
рини ще бъде победен, но претендентът винаги гу-
бел. „Една от жертвите – написал друг репортер –
беше известна като „момчето, което не знае колко
бързо тича”. Е, в събота му се изясни.”

Най-великият момент в гимназиалните години
на Луи настъпил на Южнокалифорнийския гимнази-
ален шампионат през 1934 година. В състезанието
участвали „най-добрите бегачи-гимназисти в исто-
рията”, но той ги отвял до един и пробягал една
миля за 4 минути, 21 секунди и 3 десети, подобря-
вайки рекорда, поставен през Първата световна
война, с повече от две секунди4. Най-обещаващият
му противник бил толкова изтощен от усилието да
го догони, че се наложило да го изнесат на носилка.
Когато накрая се хвърлил в прегръдките на Пийт,
Луи изпитал съжаление – чувствал се твърде бодър.
– Ако се бях напрегнал повече – казва той, –
резултатът ми можеше да е 4:18.
Един репортер предрекъл, че рекордът му ще
остане без конкуренция двадесет години. Подобри-
ли го след деветнадесет.
4
Резултатът му бил наречен „световен междуучилищен” ре-
корд, но наименованието било неточно, тъй като официални
данни за гимназиалните състезатели по цял свят не се съби-
рали. По-новите източници твърдят, че времето на Луи е било
4 минути, 21 секунди и 2 десети, но онези от 1934 година до
един твърдят, че е 4 минути, 21 секунди и 3 десети. Тъй като
различните организации имали различни стандарти при по-
твърждаването на точния резултат, не е съвсем ясно точно чий
бил рекордът, подобрен от Луи. Според вестниците от онова
време предишният рекордьор бил Ед Шийлдз, който постигнал
4 минути, 23 секунди и 6 десети през 1916. През 1925 Чезли
Ънру регистрирал 4 минути, 20 секунди и 5 десети, но това не
било потвърдено официално. Рекордът бил приписван и на
Кънингам, но постигнатото от него време през 1930 – 4 ми-
нути, 24 секунди и 7 десети – било далеч по-слабо от тези на
Унру и Шийлдз. Рекордът на Луи удържал до 1953 година,
когато бил счупен от Боб Сиймън. – Б.а.
Луи и Пийт. Бетман/Корбис.
Макар че доскоро го смятали за най-големия

злодей в града, Луи изведнъж станал суперзвезда и
жителите на Торънс му простили всичко. Докато
тренирал, хората се тълпели край оградата на ста-
диона и викали: „Давай, Железни човече!” Спорт-
ните страници на „Лос Анджелис Таймс” и „Екза-
минър” били пълни със статии за детето-чудо, което
в „ЛА Таймс” наричали „фурията от Торънс”. Всички
останали предпочитали „торнадото от Торънс”.
Според един от репортажите вестник „Торънс
Хералд” застраховал краката му за петдесет хиляди
долара. Съгражданите му ходели на всички състеза-
ния и изпълвали скамейките, а засраменият Луи мо-
лел родителите си поне те да не идват. Луиз въ-
преки това ходела и тайничко надничала през огра-
дата, но състезанията толкова я изнервяли, че тряб-
вало да си затваря очите.
Неотдавна амбициите на Луи се изчерпвали с
това чия кухня да обере, но сега целта му била
далеч по-дръзка – олимпийските игри в Берлин
през 1936 година. Там нямало състезание на една
миля, така че бегачите се явявали на 1500 метра, а
повечето от тях били много опитни и поне дваде-
сетгодишни. През 1934 американският олимпийски
фаворит бил Глен Кънингам, който подобрил све-
товния рекорд на една миля – 4 минути, 6 секунди и
7 десети – едва няколко седмици след като Луи
счупил националния гимназиален. Кънингам се със-
тезавал от четвърти клас и през 1936 година щял да
бъде почти на двадесет и седем. (Най-добрия си
резултат постигнал на двадесет и осем.) По същото
време Луи щял да има само пет години опит на
деветнадесетгодишна възраст. Той обаче вече бил
най-бързият бегач-гимназист в американската исто-
рия и се развивал толкова бързо, че за две години
подобрил времето си с цели четиридесет и две
секунди. Най-силният му резултат, постигнат, кога-
то бил на седемнадесет години, бил с три секунди и
половина по-добър от рекорда на Кънингам в гим-
назията (поставил го, когато бил на двадесет5). До-
ри консервативните коментатори започвали да вяр-
ват, че именно младият Замперини ще бъде преце-
дент и след като в дванадесети клас той спечелил
всички състезания, увереността им нараснала. Пийт
вярвал, че Луи може да се справи, той също. Освен
5
Заради изгарянията си Кънингам влязъл в гимназията едва
на осемнадесет години. – Б. а.
това желанието му да отиде в Берлин било огромно
– не помнел някога да е искал нещо толкова силно.
През декември 1935 завършил гимназия, а ня-
колко седмици по-късно посрещнал 1936 година,
мислейки единствено за Берлин, Квалификациите
щели да се проведат в Ню Йорк през юли, а олим-
пийският комитет щял да избере участниците след
поредица от състезания. Луи разполагал със седем
месеца, за да влезе във форма, достойна за олим-
пийския отбор. Междувременно колежите го засип-
вали с предложения за спортни стипендии и той
трябвало да реши какво да прави. Пийт спечелил
стипендия за Южнокалифорнийския университет,
наредил се в първата десетка сред бегачите на една
миля и настоявал Луи да приеме предложението на
ЮКУ, но да постъпи едва през есента, за да има
време да тренира. Така той се настанил в неговото
общежитие и с помощта на брат си всеки ден тре-
нирал като луд, бленувайки за Берлин.
С наближаването на пролетта обаче си дал
сметка, че няма да успее. Макар че с всеки изминал
ден ставал все по-бърз, не можел да насили тялото
си да настигне по-възрастните му съперници за
толкова кратко време. Просто бил твърде млад.
Сърцето му било разбито.
_____
През май, докато разлиствал вестника, Луи

попаднал на статия за Комптън Оупън – престижно
състезание, което щяло да се проведе на стадион
„Колизеума” в Лос Анджелис на 22-ри същия месец.
Фаворитът на 5000 метра бил Норман Брайт, учител
на двадесет и шест години. През 1935 той поставил
националния рекорд на две мили и бил вторият по
бързина бегач на 5000 метра, след легендарния Дон
Лаш – двадесет и тригодишният студент-рекордьор
от университета в Индиана. В Берлин щели да
заминат трима бегачи на 5000 метра и местата на
Лаш и Брайт се смятали за гарантирани. Пийт на-
стоял Луи да се яви на Комптън Оупън и да се проб-
ва на по-голямо разстояние.
– Ако не изостанеш от Норман Брайт – казал
му той, – ще влезеш в отбора.
Хрумването му било твърде оптимистично –
една миля се равнявала на четири обиколки, а 5000
м – на повече от дванадесет. „Петнадесет минути в
стая за мъчения”, както се изразил Луи, за когото
това разстояние било тройно по-голямо от обичай-
ното. Само два пъти се бил състезавал на повече от
две мили, освен това състезателите на 5000 метра
също били много по-възрастни от него. До Комптън
Оупън оставали само две седмици, а за да стане
най-младия елитен бегач в Америка, разполагал
само с два месеца. Луи обаче нямал какво да губи и
тренирал толкова свирепо, че претрил кожата на
кутрето си и чорапът му се просмукал с кръв.
Състезанието се провело пред десет хиляди
зрители. Луи и Брайт стартирали едновременно, ос-
тавяйки другите далеч зад себе си. Щом единият
излезел напред, другият се засилвал, задминавал го
и тълпата надавала рев. Последните метри също
изминали един до друг, Брайт във вътрешната, а
Луи – във външната алея. Пред тях се намирал
Джон Кейси, който всеки миг щял да изостане с ед-
на обиколка. Съдиите му махнали и той се опитал
да се дръпне, но Луи и Брайт го застигнали твърде
бързо. Брайт се промушил от вътрешната страна, но
Луи трябвало да го заобиколи. Кейси се объркал и
се отклонил още повече, увличайки и Луи, който
увеличил скоростта, но Кейси направил същото. На-
края Луи се опитал да му пресече пътя, загубил
равновесие и се наложило да се подпре на пистата.
На Пийт му се сторило, че Брайт излиза с няколко
метра напред, но Луи хукнал след него и бързо
наваксал. Публиката скочила на крака и закрещяла,
а той го настигнал при лентата. Въпреки това закъс-
нял с части от секундата и Брайт спечелил. Двамата
постигнали най-добрите резултати на 5000 метра за
1936 година, а олимпийската мечта на Луи заплам-
тяла отново.
Вечерта на 3 юли 1936 година жителите на То-
рънс се събрали да изпратят младия Замперини,
който заминавал за Ню Йорк. Връчили му издут
портфейл, пълен с пари, билет за влака, нови дре-
хи, комплект за бръснене и куфар, на който пишело
„ТОРНАДОТО ОТ ТОРЪНС”. Луи се притеснил, че с
него ще изглежда безочлив, отнесъл го настрана,
облепил надписа с тиксо и се качил в купето. В
дневника му пише, че през целия път обикалял из
влака и се представял на всички красиви момичета
(общо пет от Чикаго до Охайо).
Когато слязъл в Ню Йорк, му се сторило, че се
е озовал в адска пещ. Това било най-горещото аме-
риканско лято, записано в архивите, а Ню Йорк бил
сред градовете с най-високи температури. През
1936 година климатиците все още били рядкост, ка-
то се изключат големите магазини и някои кина, та-
ка че почти нямало спасение. През онази седмица,
която включвала трите най-горещи дни в американ-
ската история, загинали три хиляди души, а й
Манхатън, където температурата достигнала 41 гра-
дуса, умрели четиридесет.
Луи и Норман Брайт си поделили разходите за
стая в хотел „Линкълн”. Като останалите атлети, и
те трябвало да тренират въпреки жегата. Всички се
потели обилно и денем, и нощем, тренирали на
жаркото слънце, не можели да спят в задушните
стаи, изгубили апетит и накрая ужасно отслабнали
– всеки с поне пет килограма. Един от бегачите
толкова се отчаял, че се преместил в кино с клима-
тик – купувал си билети за всяка прожекция и спял
по време на филма. Луи бил не по-малко нещастен
от останалите. Заради хроничното обезводняване се
стараел да пие колкото може повече течности –
след като пробягал 880 ярда в горещината, погъл-
нал осем оранжади и литър бира. Нощем се възпол-
звал от захлаждането и вървял по пет мили. Теглото
му стремително намалявало.
Статиите преди състезанието го дразнели –
всички журналисти смятали, че Дон Лаш е непобе-
дим, особено след като току-що бил спечелил състе-
занието на НАСС6 на 5000 метра за трети път. Освен
това бил поставил световен рекорд на две мили и
национален на 10 000 метра, а и редовно излизал
със 150 ярда пред Брайт. За Брайт се смятало, че
ще е втори, а за трето, четвърто и пето място гла-
сели редица бегачи, но никой не споменавал Луи.
Той също се боял от Лаш като всички останали, но
знаел, че за Берлин ще заминат първите трима и
вярвал, че може да е един от тях. „Ако ми останат
6
НАСС – Национална асоциация по студентски спорт. – Б.пр.

сили след тази жега – написал той на Пийт, – ще
бия Брайт и ще изкарам акъла на Лаш.”
В нощта преди състезанието Луи лежал в за-
душната си хотелска стая и си мислел колко хора
ще разочарова, ако се провали. На следващата сут-
рин с Брайт тръгнали заедно. Квалификациите щели
да се проведат на новия стадион на Рандълс Ай-
лънд, там, където се събирали реките Ийст и Хар-
лем. В града температурите наближавали 32 граду-
са, но щом слезли от ферибота, се оказало, че на
стадиона е много по-горещо – поне 38. По цялата
писта бегачите капели като мухи и трябвало да ги
карат в болницата. Луи седнал и зачакал реда си, а
жестокото слънце го жарело, „превръщайки го в
развалина”.
Най-сетне им казали да се подредят. Сигнал-
ният пистолет гръмнал, мъжете хукнали и състеза-
нието започнало. Лаш изскочил напред, Брайт се
опитал да го догони, Луи изостанал и всички се
подготвили за дванадесетте мъчителни обиколки.
На другия край на континента група жители
на Торънс се настанили около радиото в дома на
семейство Замперини. Били в агония – състезанието
на Луи вече започвало, а коментаторът още говорел
за квалификациите по плуване. Пийт бил толкова
ядосан, че сериозно се замислил дали да не изрита
апарата. Накрая водещият изброил позициите на
бегачите на 5000 метра, без да спомене Луи. Луиз
не могла да понесе напрежението и избягала в кух-
нята, където нищо не се чувало.
Обиколките се точели една след друга –
седма, осма, девета. Лаш и Брайт оставали начело,
а Луи изчаквал, за да се откъсне от групата. Жегата
била ужасяваща. Един от бегачите припаднал и ос-
таналите трябвало да го прескочат. Паднал втори –
прескочили и него. Луи имал чувството, че стъпала-
та му се пекат в маратонките – спайковете прена-
сяли топлината на пистата към тях. Краката на
Норман Брайт били в особено лошо състояние – той
изпитвал такива болки, че накрая залитнал, изкъл-
чил глезена си и с куцукане се върнал на пистата.
Това спъване обаче го довършило и той изостанал
от Лаш. Луи и останалите го настигнали, но той не
можал да задържи преднината си. Въпреки това не
се отказал.
Когато навлезли в последната обиколка, Лаш
решил да си почине малко и изостанал точно зад
един свой съотборник от Индиана, Том Декард. Да-
леч зад тях Луи бил готов за настъпление и се
затичал по-бързо. Гърбът на Лаш се приближавал
все повече и внезапно се оказал не повече от
метър-два пред него. Взирайки се в подскачащата
нагоре-надолу глава на великия Дон Лаш, Луи
усетил страх. Разколебал се, в следващия момент
обаче зърнал последния завой, гледката го сепнала,
той дошъл на себе си и хукнал с всички сили.
На завоя се изравнил с Лаш точно когато той
тръгвал надясно, за да задмине Декард. Наложило
се Луи да се отклони встрани, губейки преднина.
Двамата с Лаш оставили Декард далеч назад и на-
влезли в последната отсечка рамо до рамо. Оста-
вали стотина метра и Луи водел, но Лаш отказвал
да се даде и го догонил. Нито един от двама им не
бил способен на по-висока скорост. Луи виждал, че
води с около двадесет сантиметра и нямал намере-
ние да се откаже.

Отметнали глави назад, Луи и Лаш се носели
към лентата с огромни крачки. Когато останали са-
мо няколко метра, Лаш започнал да се изравнява с
Луи и двамата бегачи, с омекнали от изтощение
крака, прелетели край съдиите толкова близо един
до друг, че както казал Луи, „между нас и косъм не
би могъл да се събере”.
Гласът на коментатора огласил дневната в То-
рънс:
– Замперини спечели!
Докато чакала в кухнята, Луиз чула, че тъл-
пата в дневната внезапно започва да крещи. Отвън
ревели клаксони, а входната врата се отворила с
трясък и съседите нахлули в къщата. Докато изпад-
налият в истерия Торънс празнувал край нея, Луиз
заплакала от щастие, а Антъни отворил бутилка ви-
но, напълнил чашите и започнал да вдига наздра-
вици, усмихнат „като магаре, което яде кактус” (по
думите на един от присъстващите). Миг по-късно се
разнесъл гласът на Луи, който поздравил съграж-
даните си.

Луи и Лаш на финалната права в квалификациите за
Олимпийските игри през 1936 г. От архива на Луи
Замперини.
Коментаторът обаче грешал. Съдиите отсъди-

ли, че е спечелил не Замперини, а Лаш. Декард бил
трети. Коментаторът скоро се поправил, но това
изобщо не се отразило на празника в Торънс. Тях-
ното момче заминавало с олимпийския отбор.
Няколко минути след състезанието Луи си
взел студен душ. Мехурите по краката му (точно
там, където били бутоните) много го болели и след
като се подсушил, той стъпил на кантара. Бил олек-
нал с още килограм и половина. Погледнал се в ог-
ледалото – оттам надничало измъчено, почти при-
зрачно лице.
На пейката в другия край на стаята седял Нор-
ман Брайт, опрял глезен върху коляното си, привел
глава над раненото си стъпало. Също като другото,
то било изгоряло толкова зле, че кожата се обе-
лила. Брайт финиширал пети и не успял да влезе в
олимпийския отбор7.
До края на деня Луи получил 125 телеграми.
„В ТОРЪНС ОТКАЧИХМЕ” – пишело в едната. „ЦЕ-
ЛИЯТ ГРАД СЕ ПОБЪРКА” – съобщавала друга. Писа-
ли му дори от полицейското управление – явно им
олекнало, че някой друг трябва да гони Луи.
Същата вечер той разгледал вечерните вест-
ници, където имало снимки от финиш линията. На
някои му се струвало, че е наравно с Лаш, на други
– че е излязъл пред него. На пистата бил сигурен,
че е спечелил. На олимпиадата отивали първите
трима, но въпреки това Луи имал чувството, че са
го изиграли.
7
Брайт не получил втора възможност да отиде на олимпиада,
но до края на живота си останал бегач и поставял рекорди на
стари години. Накрая ослепял, но не се отказал – тичал, зало-
вен за единия край на въже, държано от водач. „Единственият
проблем беше, че повечето водачи не можеха да се мерят с
брат ми дори след като мина седемдесетте – пише сестрата на
Брайт, Джорджи Брайт Кънкъл. – Когато мина осемдесетте,
племенниците му го разхождаха из старческия дом, а той
засичаше времето с хронометъра си.” – Б.а.
Докато Луи се взирал в снимките във вестни-
ците, съдиите разглеждали записи от състезанието.
По-късно той изпратил у дома телеграма с думите:
„РЕШИХА, ЧЕ РЕЗУЛТАТЪТ Е БИЛ РАВЕН. В

СРЯДА ЗАМИНАВАМ ЗА БЕРЛИН. ТАМ ЩЕ СЕ
СТАРАЯ ПОВЕЧЕ.”
Когато на следващия ден Силвия се върнала

от работа, къщата била пълна с доброжелатели и
журналисти. Дванадесетгодишната им сестра Вир-
джиния гушнала една от купите на Луи и уведомила
репортерите, че възнамерява да стане следващия
велик бегач в семейството. Антъни се упътил към
клуба, където с инструктора на Луи от организа-
цията на бойскаутите щели да вдигат наздравици до
четири сутринта, а Пийт обиколил града, за да
могат всички да го поздравят и да го потупат по
рамото.
„Толкова съм щастлив! – писал той на Луи. –
Вече не си закопчавам ризата – така съм се
изпъчил, че не ме побира.”
През това време Луи Замперини пътувал към
олимпиадата в Германия, за да участва в дисци-
плина, която бил практикувал само четири пъти.
Той бил най-младият състезател в историята на
американския олимпийски отбор. >

Глава 4
ПЛЯЧКОСВАНЕТО НА ГЕРМАНИЯ
Луксозният параход „Манхатън”, който карал

американския олимпийски отбор към Германия,
едва бил минал край Статуята на свободата, когато
Луи започнал да краде. В негова защита трябва да
отбележим, че не започнал той. В началото ясно
осъзнавал, че е най-обикновен юноша-парвеню, за-
обиколен от полубогове като Джеси Оуенс и Глен
Кънингам, така че потиснал игривостта си и започ-
нал да си пуска мустак. Скоро обаче си дал сметка,
че всички на борда „събират сувенири” и крадат
кърпи, пепелници и изобщо каквото докопат.
– Изобщо не можеха да се мерят с мен –
спомня си той. – В сравнение с тях бях истински
майстор.
Така Луи се отказал от мустаците и до края на
пътуването тихичко опразнил „Манхатън” заедно с
останалите джебчии.
Всички отчаяно си търсели къде да тренират.
Гимнастиците сглобили екипировката си, но корабът
се люлеел и те постоянно падали. Баскетболистите
дриблирали по палубата, но вятърът издухвал топ-
ките в Атлантическия океан. Навсякъде из кораба
дебнели фехтовачи. Плувците открили, че солената
вода в миниатюрния басейн, чиято дълбочина за
секунди нараствала от шестдесет сантиметра на два
метра, се плиска напред-назад с такава сила, че се
получават огромни вълни. Един от ватерполистите
дори започнал да кара сърф. Всяко клатушкане из-
карвало и водата, и плувците в нея на палубата,
така че треньорите ги привързали към стените.
От архива на Луи Замперини.
На бегачите не им било по-лесно. Луи открил,

че единственият начин да тренира е като обикаля
палубата на първа класа, провирайки се между
шезлонгите, атлетите и полегналите кинозвезди.
При силно вълнение всички залитали едновремен-
но, лашкайки се ту на едната страна, ту на другата,
а Луи трябвало да тича толкова бавно, че не можел
да изпревари дори маратонеца, който се мотаел до
него.
За тийнейджър, израснал по време на Голя-
мата депресия, който бил свикнал да закусва със
стар хляб и мляко и бил стъпвал в ресторант само
два пъти в живота си8, „Манхатън” бил истински
рай. Щом станели, атлетите започвали да смучат
какао и да си хапват пасти. В девет им сервирали
пържоли с яйца в столовата. После следвали кафе-
то, обядът, чаят и вечерята, а между яденетата било
достатъчно да позвънят, за да получат всичко, кое-
то им се прииска. Нощем пък щурмували кухнята.
Докато се промъквал на палубата за първа класа,
Луи открил едно прозорче, на което като по чудо
постоянно изниквали халби бира и си поставил за
цел да ги кара като по чудо да изчезват. Доста от
пътниците престанали да вечерят заради морската
болест, така че оставали неизядени десерти и Луи,
който изобщо нямал такива затруднения, никога не
допускал да отидат зян. Количествата храна, които
поглъщал, били истинска легенда сред съотборни-
ците му – бегачът Джейлс Лювал си спомня, че се
наложило корабът да спре извънредно, за да зареди
складовете си с храна и добавя: „Разбира се, това
беше по вина най-вече на Лу Замперини.” Луи на-
рочно сядал до гюлехвъргача Джак Торънс, който
8
По-късно Луи си спомнил за един-единствен случай – всъщ-
ност ставало дума за закусвалня, където семеен приятел му
купил сандвич – но според олимпийския му дневник, след ква-
лификациите за 5000 метра един почитател го поканил на
вечеря в някакъв небостъргач в Манхатън. Ястието струвало
седем долара – огромна сума за Луи, който давал за храна
между 65 цента и долар и 35, като внимателно си записвал
всеки разход в дневника си. – Б. а.
имал необяснимо скромен апетит и когато не успя-
вал да довърши предястието си, Луи се нахвърлял
на остатъците като лешояд.
Вечерта на 17 юли той бил толкова впечатлен
от себе си, че записал какво е изял на гърба на
едно писмо:
500 грама сок от ананас

2 купи телешки булъон
2 салати със сардини
5 филии хляб
2 големи чаши мляко
4 малки кисели краставички
2 чинии пиле
2 порции сладки картофи 4 парчета масло
3 порции сладолед с гофрети
3 парчета кекс с бяла глазура
1 килограм череши
1 ябълка
1 портокал
1 чаша вода с лед
„Никога преди не съм ял толкова много – на-

писал той. – И аз не мога да повярвам, но присъст-
вах лично... Нямам представа къде отиде всичко.”
Скоро обаче разбрал. Малко преди корабът да
акостира в Хамбург, един от лекарите забелязал, че
доста от атлетите пълнеят. Един копиехвъргач бил
наддал четири килограма за пет дни. Няколко от

борците, боксьорите и щангистите вече не отгова-
ряли на категориите си, а някои изобщо не можели
да се състезават. Дон Лаш бил наддал пет килогра-
ма. Луи обаче надминал всички – когато слязъл от
„Манхатън”, тежал с шест килограма повече, откол-
кото когато се качил на борда девет дни по-рано.
На 24 юли спортистите се прехвърлили от ко-
раба във влака, спрели във Франкфурт за приветст-
вена вечеря и продължили нататък (заедно с доста
от безценните винени чаши на домакина си). Нем-
ците обаче подгонили влака, спрели го, претърсили
багажа, прибрали си чашите и изпратили американ-
ците в Берлин. Там влакът бил обграден от юноши с
ножици в ръце, които напявали:
– Wo ist Jesse? Wo ist Jesse?9
Оуен излязъл, те го наобиколили и започнали
да кълцат парченца от дрехите му, а той бързо
скочил обратно в купето.
Няколко автобуса закарали отбора до олим-
пийското село – шедьовър, проектиран от Волфганг
Фюрстнер, капитан от вермахта. То се гушело сред
мозайка от гори, езера и полета и се състояло от
търговски център, бръснарница, пощенска станция,
зъболекар, сауна, болница, тренировъчни съоръже-
ния и ресторанти. В „кметството” пък демонстрира-
ли нова технология, наречена „телевизия”. По гор-
ските пътеки се разхождали най-различни животни,
внесени от други райони. Японците особено се за-
хласнали по сърните и започнали да ги хранят тол-
кова щедро, че немците дискретно преместили ста-
дото. Един от британците се зачудил къде са щър-
9
Къде е Джеси? Къде е Джеси? (нем.) – Б. пр.

келите и на следващия ден изникнало ято от двеста
бройки.
Луи бил настанен в едно бунгало с още ня-
колко атлета, включително Оуен, който бащински
го наглеждал. Младежът му се отплатил, като сва-
лил табелката „Не ме безпокойте” на вратата му и
го оставил на милостта на ловците на автографи.
Луи плувал в езерата, тъпчел се с ужасяващи коли-
чества храна и завързвал познанства. Най-популяр-
ни в селото били японците, чиято традиция посто-
янно да правят подаръци ги превърнала в нещо
като дядо Коледа на олимпийските игри.
На първи август Луи и останалите пресекли
цял Берлин с автобуси, на път към тържественото
откриване на олимпиадата. Всичко, което видели,
сякаш излъчвало стаена в очакване мощ – нався-
къде висели табели и знамена с нацистки лозунги,
близо една трета от мъжете носели униформи, де-
цата – също. Из града се провеждали военни учения
и въпреки че Версайският договор забранявал на
Германия да поддържа военновъздушни сили, ма-
шините на Луфтвафе правели шумни демонстрации
над една писта, а над впечатлените туристи и хит-
леристка младеж се виели безмоторни самолети. По
покривите на автобусите имало поставки за картеч-
ници, а шаситата им можели да се превръщат в
танкови вериги. Берлин бил съвършено чист – дори
след файтоните не оставали следи, тъй като уни-
формени метачи веднага почиствали изпражненията
на конете. Циганите и еврейските студенти сякаш
се били изпарили – циганите били стоварени в ла-
гери, а студентите нямали право да напускат кампу-
са на Берлинския университет. По улиците били
останали само усмихнати „арийци” и единственият
видим недостатък били счупените витрини на ев-
рейските дюкяни.
Автобусите стигнали до олимпийския стадион,
където международният парад от застанали мирно
атлети бил посрещнат с оглушително представле-
ние, което завършило с пускането на двадесет хи-
ляди гълъба. Докато птиците обикаляли паникьоса-
но наоколо, започнали да гърмят топове, което ги
принудило да се облекчат върху спортистите. Из-
пускали се след всеки изстрел, но Луи продължавал
да стои мирно, хълцайки от смях.
След четири състезания на 5000 метра той бил
напреднал достатъчно, за да се конкурира с Лаш,
но знаел, че няма шансове да спечели медал – не
само защото бил излязъл от форма след дългото
бездействие на кораба или защото напълнял, тъй
като не спирал да се тъпче, а защото на олимпиа-
дата през 1912, 1924, 1928 и 1932 финландците
всеки път печелели златото. Лаури Лехтинен, който
бил получил медала през 1932 година, щял отново
да си опита късмета заедно с изключителните си
съотборници Гунар Хьокерт и Илмари Салминен. По
думите на един репортер, докато ги наблюдавал на
тренировките, очите на Луи едва не изхвръкнали от
орбитите си. Той бил твърде млад и зелен, за да ги
победи и го знаел, но вярвал, че неговият час ще
дойде след четири години, при бягането на 1500
метра.
Няколко дни преди предварителните класира-
ния той отишъл на стадиона, за да гледа как Оуенс
с лекота печели състезанието на 100 метра, а Къ-
нингам поставя нов световен рекорд на 1500, макар
че бива победен от новозеландеца Джак Лъвлок.
Атмосферата на стадиона била почти сюрреалистич-
на – щом влезел Хитлер, всички скачали на крака и
изпъвали ръце в нацистки поздрав. След победа на
чужденец свирели съкратена версия на химна на
страната, от която идвал, но ако биел германец,
всички пеели до последната строфа химна „Deutsch-
land über alles”, а зрителите крещели „Sieg heil!” с
протегнати напред ръце. Според плувкинята Айрис
Къмингс този робски национализъм забавлявал аме-
риканците, но не и немците, а из стадиона обика-
ляли членове на Гестапо, за да държат хората под
око. Жената, която седяла до Къмингс, отказала да
се присъедини към фашисткия поздрав и се свила
между Айрис и майка й, шепнейки: „Не ги оставяйте
да ме видят! Не ги оставяйте да ме видят!”
_____
На 4 август се провели три квалификационни

състезания на 5000 метра. На Луи се паднала трета-
та група, с участието на Лехтинен. Първите петима
във всяка квалификация отивали на финала. В пър-
ва група Лаш бил трети, а във втора Том Декард,
другият американец, не успял да се класира. В
трета група Луи с мъка се добрал до петото място –
чувствал се дебел и с натежали крака, а в дневника
си написал, че е „адски уморен”. Имал три дни, за
да се подготви за финала.
Докато чакал, пристигнало писмо от Пийт.
Вътре имало две карти за игра – асо и жокер, – на
чийто гръб пишело: „Ти коя карта ще бъдеш – жо-
керът, т.е. шутът,, или асото пика, най-силната кар-
та в цялото тесте? Ти решаваш!” На гърба на асото
пък бил написал: „Искам да видя, че си най-добрият
в тестето. Ако жокерът не ти допада, изхвърли го и
запази тази карта за късмет. Пийт.”
На 7 август легнал по лице на тревата в цен-
търа на стадиона, за да се подготви за финала на
5000 метра. На пистата били дошли сто хиляди
зрители и той бил ужасен. Притискал лице към тре-
вата и дишал дълбоко, опитвайки се да успокои
опънатите си нерви. Щом им дали знак, той станал,
заел мястото си на линията, навел се напред и
зачакал. На гърдите му се развявал хартиеният му
номер – 751.
Щом пистолетът гръмнал, изпълненото му с
енергия тяло искало да полети напред, но Луи
съзнателно си наложил да се отпусне – знаел какво
разстояние му предстои. Докато останалите се но-
сели напред, той тичал с по-къси крачки, оставяйки
онези, които налагат ритъма, да се откъснат. Лаш
бил най-отпред, а зад него били тримата финланд-
ци. Луи се отклонил вляво и се настанил във вто-
рата група.
Обиколките продължили да се изнизват, Лаш
все още водел, финландците били по петите му, а
Луи не напускал втората група. Изведнъж подушил
отвратителна воня, огледал се и разбрал, че винов-
никът е един бегач с коса, напоена с отвратителна
помада. Луи усетил, че му се повдига, изостанал
леко и миризмата се разнесла. Лаш и финландците
му се изплъзвали – искал да ги настигне, но имал
чувството, че тялото му е като гумено. Докато
групичките се разтегляли в една-единствена рядка
колона, Луи изостанал до дванадесето място. Зад
него имало само още трима.
Най-отпред финландците се хвърлили към
Лаш с раменете напред, но той не отстъпил. На ос-
мата обиколка обаче Салминен свил лакът и го
забил в гърдите му, а той рязко се превил – оче-
видно изпитвал силни болки.
Финландците изскочили напред и влезли в
единадесетата обиколка съвсем близо един до друг.
Явно смятали да оберат всички медали. Тогава оба-
че за миг се скупчили твърде много и стъпалото на
Салминен закачило това на Хьокерт. Той се спънал,
а Салминен тежко паднал на пистата. Замаян, той
се надигнал и продължил да тича, но също като
Лаш вече нямал шансове за победа.
Луи не видял това. Задминал победения Лаш,
но почти не му обърнал внимание. Бил уморен, а
фигурите на финландците му се стрували съвсем
малки – намирали се твърде далеч, за да ги догони.
Замислил се за Пийт и нещо, което му казал, когато
преди години двамата седели на общото си легло:
„Цял живот, изпълнен със слава, си заслужава
краткотрайната болка.”
„Хайде” – казал си Луи и когато наближил
финиш линията за предпоследен път, впил поглед в
блестящата глава на онзи с напомадените коси,
който бил излязъл далеч напред. После внезапно
ускорил ход. Щом взел завоя и навлязъл в послед-
ната отсечка, той полетял със смайваща скорост –
краката му мощно го носели напред, а бутоните му
сякаш хапели пистата. Един по един противниците
му наближавали, а после оставали зад гърба му.
– Дадох всичко от себе си – щял да каже той
по-късно. – Нищо не спестих.
Докато наближавал последния завой, Хьокерт

вече бил спечелил, а Лехтинен тичал зад него. Луи
не наблюдавал тях, а напомадената глава, която
все още блестяла далеч напред. Надигнал се рев и
той осъзнал, че тълпата го е забелязала и го
насърчава. Дори Хитлер, който се кривял в унисон с
бегачите, сега наблюдавал него. Луи тичал с всички
сили, повтаряйки си думите на Пийт, цялото му тяло
сякаш горяло. Мазната коса наближавала все пове-
че и изведнъж Луи отново подушил мазилото. Вла-
гайки и последните си сили, той се метнал към фи-
ниш линията.
При последната обиколка бил наваксал петде-
сет метра, подобрявайки собствения си рекорд с
осем секунди. Крайният му резултат на 5000 метра
бил най-добрият, постиган някога от американец – с
почти дванадесет секунди по-добър от най-доброто
постижение на Лаш за годината. Класирал се на
осмо място.
Луи се навел напред и опрял длани върху из-
тощените си крака, удивен от щурма, който изстис-
кал от тялото си. Струвало му се, че е тичал много,
много бързо. Появили се двама треньори, вторачени
в хронометрите си със зяпнали уста. И двамата били
измерили последната му обиколка, засичайки съ-
вършено еднакъв резултат.
При бягането на дълги разстояния през триде-
сетте години било изключителна рядкост мъж да
вземе последната обиколка за една минута. Общо-
взето, правилото важало дори за състезанията на
една миля, които били значително по-къси – при
трите най-добри резултата, постигани някога, вре-
мената за последната обиколка били 61,2 секунди,
58,9 секунди и 59,1 секунди. Това били исторически
постижения, но дори най-бързата последна обикол-
ка не паднала под 58,9 секунди, а на 5000 метра
дори 69 секунди били грандиозен подвиг. По време
на рекордния си бяг на 5000 метра на олимпиадата
през 1932 година, Летинен бил взел последната си
обиколка за 69,2 секунди.
Луи се справил със своята за 56 секунди.
След като се изкъпал, се качил при ВИП пу-
бликата. Наблизо седял Адолф Хитлер, заобиколен
от антуража си. Някой му посочил приличащия на
мъртвец мъж до него и му казал, че това е Йозеф
Гьобелс, министърът на пропагандата. Луи не бил
чувал за него, но извадил фотоапарата си, подал му
го и го попитал дали би го снимал с фюрера.
Гьобелс го попитал как се казва и в коя дисциплина
се е състезавал, после взел апарата, отдръпнал се,
снимал го, говорил с Хитлер и се върнал. Казал му,
че фюрерът иска да се запознае с него и така Луи
бил отведен в ложата му. Хитлер се привел напред,
усмихнал се и му протегнал ръка. Луи стоял доста
по-ниско и трябвало да се пресегне, за да я до-
стигне. Пръстите им едва-едва се докоснали. Хитлер
казал нещо на немски, а преводачът пояснил:
– А, вие сте момчето с бързия финиш.
_____
След края на състезанието Луи умирал да

направи някоя беля. Надявал се да се сприятели с
Глен Кънингам, но идолът му се оказал твърде зрял
за него, така че той си подбрал достатъчно безот-
говорен компаньон, облякъл олимпийската си уни-
форма и двамата се развилнели из Берлин. Обика-
ляли баровете, ухажвали жените, чуруликали „Хайл
Хитлер!” по посока на всеки униформен мъж и кра-
дели всичко (на вид) немско, до което можели да се
докопат. В един автомат открили немска бира.
Халбите били по един литър и на Луи му било нуж-
но известно време, за да пресуши своята. Двамата
със спътника му продължили да се разхождат с
олекнали глави, после се върнали за по още един
литър, който влязъл по-лесно от първия.
Докато скитали из града, се озовали точно
срещу Канцлерството, от другата страна на улицата.
Отпред спряла кола, от която се измъкнал Хитлер и
влязъл вътре. Докато разглеждал сградата, Луи за-
белязал край вратата малък немски флаг. Чудесен
сувенир, при това лесно щял да го достигне. През
лятото на 1936 година това знаме все още нямало
кой знае какво символично значение за него, пък и
за който и да било американец, но на Луи му
щукнало да го отмъкне, не на последно място
благодарение на двата литра бира в стомаха му.
Пред Канцлерството обикаляли двама часови
и докато ги наблюдавал, той си дал сметка, че до-
като се разминават, в един момент и двамата са с
гръб към знаменцето. Когато се обърнали отново,
той хукнал към него и веднага осъзнал, че е много
по-нависоко, отколкото си мислел. Започнал да
подскача, опитвайки се да докопа крайчето му и
задачата му така го погълнала, че забравил за
часовите, които хукнали с крясъци към него. Той се
метнал нагоре за последен път, сграбчил ръба на
флага и се стоварил на паважа, отнасяйки го със
себе си. После скочил на крака и хукнал като луд.
Изведнъж се чул изстрел, Луи се обърнал и
видял, че единият часови го гони, вдигнал писто-
лета си към небето и реве: „Halten Sie!”10 Все толко-
ва немски разбирал, така че спрял, а онзи го хванал
за рамото, завъртял го, видял олимпийската му уни-
форма и се поколебал. После го попитал как се каз-
ва. За нацистите Луи знаел единствено, че са анти-
семити, така че изговорил фамилията си с преуве-
личено италианско напяване, точейки р-то „поне
две минути”.
Часовите се посъветвали един с друг, после
влезли и се върнали, придружени от мъж, който
явно бил по-старши от тях. Той го попитал защо е
откраднал знамето и Луи здравата се подмазал,
обяснявайки, че просто искал сувенир, който да му
напомня за щастливите дни в прекрасната Герма-
ния. Немците му дали флагчето и го пуснали да си
върви.
Щом научили за това приключение, репорте-
рите си позволили известни творчески свободи.
Оказало се, че Луи „е нахлул в палата на Хитлер”,
за да открадне знамето, споходен от градушка от
куршуми, „които свирели край ушите му”. След
„петметров скок” побягнал, преследван от „две ко-
лони” въоръжени пазачи, които се нахвърлили да го
бият, но точно когато в главата му щял да се удари
немски приклад, командирът на немската армия
спрял нападението и Луи го убедил да пощади жи-
вота му. В една от версиите самият Хитлер му
позволил да задържи знамето, а в друга Луи го
скрил толкова хитро, че никой не успял да го от-
10
Спрете! (нем.) – Бел.ред.

крие. В статията пишело още, че той направил вси-
чко това, за да спечели любовта на едно момиче.
На 11 август Луи събрал вещите си, знамето и
останалата тевтонска плячка и напуснал стаята си в
олимпийското село. Олимпиадата била към края си
и бегачите заминавали рано, за да се състезават в
Англия и Шотландия. Няколко дни по-късно фойер-
верки възвестили грандиозния край на игрите –
представлението на Хитлер минало без засечки и
целият свят го хвалел.
Американският баскетболист Франк Любин ос-
танал в Берлин още няколко дни. Немските му до-
макини го поканили на вечеря и го разходили из
града, търсейки къде да седнат. Едно красиво ре-
сторантче привлякло вниманието на Любин, но ко-
гато им го показал, те категорично отказали – на
витрината висяла еврейска звезда и ако ги видели
там, „това можело да им навреди”. Домакините
открили нееврейски ресторант, после се отбили в
градския басейн. Докато влизали, Любин забелязал
табела, на която пишело „JUDEN VERBOTEN”11, коя-
то не била там по време на олимпиадата. След края
й подобни знаци изниквали навсякъде, а войнст-
вено антисемитския нацистки вестник „Der Stür-
mer”12, който допреди ден-два не се виждал никъде,
отново изникнал по вестникарските будки. В Бер-
лин Любин бил спечелил златен медал, но когато
заминал, изпитвал само облекчение. Задавало се
нещо ужасно.
11
Забранено за евреи (нем.). – Б. пр.
12
„Щурмовакът” (нем.). – Б.пр.

Олимпийското село не останало дълго празно.
Бунгалата се превърнали в казарми. След края на
Олимпиадата, когато вече не можел да бъде от
полза за пропагандата, неговият архитект, капитан
Фурстнер, бил уведомен, че е уволнен от Вермахта,
тъй като е евреин. Той се самоубил, а на по-малко
от 40 километра от там, в град Ораниенбург, пър-
вите затворници били откарани в концентрационния
лагер „Заксенхаузен”.
Вечерта на 2 септември, когато пристигнал в
Торънс, Луи бил настанен на трон, натоварен на
един камион и откаран до депото като на парад,
където го чакали четири хиляди души. Надъхвани
от оркестър и фабрични сирени, те бясно го апло-
дирали. Луи стискал ръцете им, хилел се и позирал
за снимки.
– Не просто стартирах твърде бавно – казва
той, – а тичах твърде бавно.
Щом се върнал у дома, Луи се зачудил какво
му предстои. Олимпийско участие на 5000 метра,
само след четири състезания и едва на 19 години
било абсурд, като изстрел към луната. Ако се явял
през 1940 г. на 1500 метра, вече двадесет и триго-
дишен, след дълги тренировки, щяло да бъде нещо
съвсем друго. Същата мисъл се въртяла и в главата
на Пийт. През 1940-а Луи можело да спечели злат-
ния медал и двамата братя го знаели.
Няколко седмици по-рано било обявено къде
ще се проведат следващите олимпийски игри. Така
Луи започнал да си мечтае за Токио, Япония. >

Глава 5
НА ВОЙНА
В Южнокалифорнийския университет Луи се

оказал заобиколен от бегачи от световна класа.
Сутрин ходел на лекции, а следобед тренирал с
най-добрия си приятел Пейтън Джордън, който бил
изключително бърз спринтьор, но на олимпиадата
през 1936 постоянно гледал гърба на Джеси Оуенс.
Затова, също като Луи, и той се надявал да спечели
златото в Токио. Вечер Луи, Джордън и съотбор-
ниците им се качвали в петгодишния форд на Луи и
пътували до Торънс, натъпкани като сардели, за да
хапнат от спагетите на Луиз Замперини. Смятали се
едва ли не за членове на семейството – една нощ
Силвия дори заварила в леглото си заспал състе-
зател по овчарски скок. През свободното си време
Луи ходел неканен на сватбите на богатите и из-
вестните, снимал се в масовки в киното и устройвал
дебелашки шеги на съквартирантите си, като заме-
нял маринованата им шунка с котешка храна, а
млякото – с течен магнезий. Освен това използвал
всякакви средства, за да си уреди среща с някоя
асистентка – веднъж успял, като се хвърлил върху
колата на една красавица, а после се направил, че
тя го е блъснала.
В междучасията Луи, Джордън и приятелите
им се събирали до административната сграда и ся-
дали до статуята на Томи Троуджън, патронът на
Южнокалифорнийския университет. Понякога към
тях се присъединявал спретнато облечен японски
емигрант, който се мотаел около групата им. Името
му било Куничи Джеймс Сасаки, но го наричали
Джими. Пристигнал в Америка като юноша и се на-
станил в Пало Алто, където се наложило се запише
в началното училище като възрастен – социално
унижение, което храбро издържал. Нито един от
приятелите на Луи нямало да запомни, че Сасаки е
учил в ЮКУ, но никой не забравил благото му, мъл-
чаливо присъствие – почти нищо не казвал, но се
усмихвал, без да ги прекъсва.
На тренировка преди олимпиадата, 1940 г.

Снимка: Bettmann/Corbis.
Сасаки бил голям любител на бягането и мно-

го държал да се запознае с Луи, който пък ужасно
се впечатлил от ерудираността му – Джими казал,
че преди да дойде в ЮКУ, е завършил Харвард,
Принстън и Йейл. Благодарение на общия им инте-
рес към спорта и музиката двамата станали добри
приятели.
Свързвало ги и още нещо – в един момент Луи
научил, че приятелят му всеки ден пътува до То-
рънс. Попитал го дали живее там, Джими казал „не”
и обяснил, че се тревожи за бедността в родината
си и ходи до Торънс, за да изнася лекции пред
местните хора с японски произход и да ги подтиква
да пращат пари, фолио от цигарени кутии и обвив-
ки от дъвки в Япония, за да помагат на бедните.
Луи много се възхищавал на усилията му, но нами-
рал всекидневните му посещения странни – япон-
ците в Торънс били съвсем малобройни.
Джими Сасаки не бил такъв, какъвто изглеж-
дал. Никога не бил учил в Харвард, Йейл и Прин-
стън и макар че приятелите му смятали, че е триде-
сетгодишен, той всъщност бил почти на четириде-
сет. Имал съпруга и две дъщери, макар че нито Луи,
нито останалите подозирали за съществуването им.
Макар че прекарвал много време в университета и
всички смятали, че е студент, това не било вярно.
Той бил завършил политология в ЮКУ преди повече
от десет години и никой не знаел, че усилията му да
мине за студент всъщност са добре изпипана лъжа.
_____
Луи бил истински титан в отбора на Южнока-

лифорнийския университет. Мислел само за побе-
дата си в Токио през 1940 година и чупел рекорд
след рекорд на най-различни разстояния, като ре-
довно печелел огромна преднина. Веднъж излязъл
цели 100 ярда пред всички останали. До пролетта
на 1938-ма взимал една миля за 4 минути, 13
секунди и 7 десети, само със седем секунди повече
от световния рекорд, който бил 4 минути, 6 секунди
и 4 десети. Треньорът му предричал, че Луи ще го
подобри. Според него единственият, който можел да
го бие, бил Сийбискит13.
Един следобед през 1938 Глен Кънингам стоял
в съблекалнята на „Колизеума” и разговарял с ре-
портерите след поредната си победа.
– Ето го следващият шампион на една миля –
казал той и извил очи към другия край на стаята. –
Съсредоточи ли се върху това разстояние, ще бъде
непобедим.
Журналистите се обърнали, за да видят кого
гледа. Там стоял Луи, изчервен до корените на ко-
сата си.
През 30-те години специалистите тъкмо за-
почвали да обсъждат дали е възможно една миля да
бъде взета за 4 минути. Повечето наблюдатели,
включително Кънингам, открай време смятали, че
няма начин. През 1935 г., когато той отбелязал своя
рекорд (4 минути, 6 секунди и 7 десети), се произ-
несли учените. След като изучил данните за струк-
турните ограничения на човешкото тяло, събрани от
финландски математици, знаменитият треньор Бру-
13
Състезателен кон (1933–1947), известен с победите си непо-
средствено след време на Голямата депресия през 30-те годи-
ни на XX век. – Б.пр.
тъс Хамилтън написал статия за списание „Атлетът-
аматьор”, в която заявявал, че не е възможно една
миля да бъде пробягана за 4 минути. „Най-добрият
резултат, на който е способен човекът – написал
той, – е 4 минути, 1 секунда и 6 десети.”
Пийт не бил съгласен. От олимпиадата насам
бил сигурен, че Луи може да вземе една миля за 4
минути. Той всеки път клател скептично глава, но
през пролетта на 1938 се замислил по-сериозно.
Треньорът му бил забранил да тича по нанагорнища
– макар и погрешно, схващането, че това ще на-
вреди на сърцето му, било много разпространено.
Луи обаче не го слушал и през онзи май всяка
вечер прескачал оградата на „Колизеума”, скачал
на стадиона и тичал нагоре и надолу по стълбите,
докато краката му отмалеят. До юни тялото му било
способно на бързина и издръжливост, които не бил
и сънувал дотогава. Започнал да си мисли, че Луи е
прав и не бил единствен – бегачите-капацитети,
включително олимпийският шампион Чарли Падък,
публикували статии, според които Луи може да ста-
не първият мъж, покрил една миля за 4 минути. Къ-
нингам също бил размислил и смятал, че Замперини
е способен на това. „Има по-големи шансове от мен”
– казал той на един репортер.
През юни 1938 г. Луи пристигнал на шампио-
ната на НАСС в Минеаполис и си поставил за цел
заветните 4 минути. Изпълнен с нетърпение, той
бъбрел с останалите атлети за новия си режим и
стратегия и за резултата, който се надявал да по-
стигне. Заговорило се, че готвят Луи за изклю-
чително силно представяне. В нощта преди състе-
занието един треньор от „Нотр Дам” почукал на вра-
тата на хотелската му стая с мрачно изражение на
лицето. Казал му, че някои от колегите му нареждат
на бегачите си да наострят шпайковете си, за да го
порежат. Луи обаче не му обърнал внимание,
убеден, че никой не би направил подобно нещо
нарочно... но грешал.
В средата на състезанието, точно когато се
готвел да излезе напред, няколко души се събрали
около него и го заклещили. Луи няколко пъти се
опитал да се откъсне от тях, но не успявал да ги
заобиколи. Внезапно мъжът до него свърнал
навътре и стоварил крак върху стъпалото му,
пробождайки кутрето му с шпайка си. Миг по-късно
онзи пред него започнал да мята крака назад, раз-
дирайки пищялите му, а трети бегач забил лакът в
гърдите му с такава сила, че му спукал реброто.
Тълпата ахнала.
Луи бил хванат в капан, кървял и се раз-
късвал от болки. В продължение на една обиколка и
половина тичал сред наобиколилите го мъже, като
скъсявал крачките си, за да не се натъкне на онзи
отпред. Накрая, точно преди последния завой,
зърнал пред себе си миниатюрна пролука. Той се
хвърлил напред, профучал край водача и с лекота
спечелил въпреки разкъсаната обувка, болките в
гърдите и обилно кървящите пищяли. После
забавил ход, гневен и огорчен. Когато треньорът му
го попитал как смята, че се е справил, Луи
отвърнал, че едва ли е паднал под 4:20. Времето му
излязло на таблото и от скамейките се надигнали
възклицания. Луи бил пробягал милята за 4 минути,
8 секунди и 3 десети – най-добрият резултат в
историята на НАСС и петият най-добър изобщо. Луи
бил на 1,9 секунди от световния рекорд, а той бил

недостижим в продължение на петнадесет години.
Луи празнува победата си в шампионата на НАСС с

пукнато ребро и прободни рани в двата крака и едното
стъпало. Архив Л. Замперини.
Няколко седмици по-късно Япония обявила, че

се оттегля като домакин на следващата олимпиада и
щафетата поела Финландия, а Луи се пренастроил и
започнал да мечтае не за Токио, а за Хелзинки.
През 1939 спечелил всички състезания, на които се
явил, а в началото на 1940 година влязъл в над-
превара на закрит стадион с най-добрите бегачи в
Америка и се представил великолепно, печелейки
две втори места и две четвърти, като два пъти по-
бедил Кънингам и ставал все по-бърз. През февру-
ари на „Бостън Гардън” времето му било 4 минути, 8
секунди и 2 десети, с 6 десети повече от най-до-
брия резултат от една миля на закрито14. В „Ма-
дисън Скуеър Гардън” две седмици по-късно постиг-
нал 4 минути, 7 секунди и 9 десети, но точно на ли-
нията бил изпреварен от великия Чак Фенски, чието
време се изравнило със световния рекорд на закри-
то. Олимпиадата била само след няколко месеца и
Луи гонел върха в най-подходящия възможен мо-
мент.
Докато той оставял огнената си диря из уни-
верситетските стадиони, колелото на историята се
въртяло. В Европа Хитлер кроял планове да превзе-
ме целия континент, а в Азия амбициите на япон-
ските лидери не му отстъпвали по мащаб. Тъй като
страната им почти не разполагала с природни бо-
гатства, а високите мита и ограниченото търсене
спъвали търговията, те с мъка издържали нараст-
ващото население и всеки поглед към богатите им
съседи им вдъхвал надежди за икономическа неза-
висимост, а защо не и за нещо повече. Японската
14
Тъй като пистите на закрито са по-къси от външните и бега-
чите са принудени да правят повече завои, за да покрият
същото разстояние, рекордите на закрито обикновено са по-
бавни. През 1940 световният рекорд на една миля на открито
бил с една секунда по-бърз от този на закрито. – Б. а.
идентичност се основавала на убедеността, че Япо-
ния има свещено право да властва над съседите си,
които считала за по-низши по рождение.
„На света има висши и низши раси – казал
японският политик Накаджима Чикухеи през 1940
година, – и водещата раса е длъжна да управлява и
просвещава по-нисшите.” Според него японците
били „единствената висша раса на Земята”. Притис-
нати от нуждата и съдбата, японските лидери въз-
намерявали „да засеят кръвта на расата Ямато” в
почвата на техните съседи, като подчинят целия
Далечен изток. Доминираното от войници правител-
ство отдавна се готвело за тази задача и през
изминалите десетилетия армията и морският флот
на страната се развивали стремително. Подчинената
на военните образователна система агресивно ин-
доктринирала децата относно имперската съдба и
амбиции на родината им и готвела народа за война,
а посредством жестока пропаганда и побои войни-
ците станали напълно безчувствени и изключително
брутални. „Като придала свещено значение на на-
силието – пише историкът Айрис Чанг, – японската
имперска армия го превърнала в културен импера-
тив, не по-малко силен от онзи, който мотивирал
европейците по време на кръстоносните походи и
испанската инквизиция.” Тя цитира речта на един
японски генерал от 1933 година: „Всеки куршум
трябва да носи пътя на Империята, а на края на
всеки байонет трябва да гори пламъка на нацио-
налната добродетел.” През 1931 Япония изпробвала
терена, като нападнала китайската провинция Ман-
джурия, където основала изключително репресивна
държава-марионетка. И това било само началото.
В края на 30-те и Германия, и Япония били
готови да действат. Първа ударила Япония през
1937 и армията й нахлула и в останалата част на
Китай. Две години по-късно Хитлер нападнал Пол-
ша и в Европа също избухнала война. Америка, коя-
то отдавна поддържала изолационистка политика,
се оказала въвлечена и в двата конфликта – съюз-
ниците й в Европа се оказали на пътя на Хитлер, в
Тихия океан отдавнашния й съюзник Китай бил
нападнат от японците, а Хаваите, островите Мидуей
и Уейк, Гуам, както и Филипините, били в опасност.
Светът вървял към катастрофа.
В един мрачен ден през 1940 година Луи се
върнал в бунгалото си и открил, че целият универ-
ситет се вълнува. Хитлер бил нападнал Европа,
последван от съветските си съюзници и из целия
континент бушувала война. Финландия, в която ще-
ли да се проведат летните олимпийски игри, била
ударена от руснаците, а олимпийският стадион в
Хелзинки – отчасти сринат от бомбите им. Гунар
Хьокерт, който победил Луи и спечелил златен ме-
дал в Берлин, бил мъртъв – загинал, защитавайки
родината си15. Игрите нямало да се състоят.
Луи бил съсипан. Разболял се – първо получил
хранително отравяне, после – плеврит, а бързината
му го напуснала и той губел надпревара след над-
превара. След края на пролетния семестър взел
пръстена на випуска си и напуснал университета.
Оставали му само няколко изпита, за да получи
диплома, но смятал да навакса през 1941. Хванал
се на работа като заварчик в корпорация „Локхийд”
15
Съотборникът на Хьокерт, Лаури Лехтинен, олимпийският
шампион на 5000 метра от 1932 година, подарил медала си на
друг фински войник в чест на Хьокерт. – Б.а.
(едър производител на самолети) и оплаквал ли
оплаквал своята изгубена олимпиада.
През лятото на 1940 година, докато Луи рабо-
тел, влизането на Америка във войната ставало все
по-вероятно. В Европа Хитлер избутал британците и
съюзниците им до морето в Дюнкерк. В Тихия океан
Япония преминавала през Китай като хала и вече
навлизала в Индокитай. Опитвайки се да спре Япо-
ния, президентът Рузвелт наложил постоянно усил-
ващо се ембарго върху самолетното гориво и ме-
талните отпадъци. В следващите няколко месеца
щял да наложи и ембарго върху петрола, да замра-
зи японските средства в Америка и накрая –
ембарго върху търговията. Япония обаче настъп-
вала.
В „Локхийд” се готвели за война и произвеж-
дали военни самолети както за военновъздушния
корпус на САЩ, така и за Кралските въздушни сили
на Великобритания. От хангара, в който работел,
Луи виждал как над главата му се носят П-38. От-
както като малък се возил с онзи пилот, той нямал
вяра на самолетите, но докато ги наблюдавал, усе-
тил, че го привличат. През септември, когато Кон-
гресът гласувал закон за мобилизация, чувството
още не го било напуснало. Онези, които се запи-
шели в армията, преди да ги мобилизират, можели
да избират къде да служат, така че в началото на
1941 г. Луи постъпил във военновъздушния кор-
пус16.
16
Много други бегачи направили същото. Когато Норман Брайт
се опитал да се запише, му отказали заради тревожно бавния
му пулс, който се дължал на изключителната му физическа
форма. Той решил проблема, като пробягал 5 километра – до
Луи на военно обучение. Архив Л. Замперини.
Изпратили го във въздухоплавателния колеж

„Ханкок” в Санта Мария и той разбрал, че карането
на самолет няма нищо общо с това да го гледаш от
земята. Притеснявал се ужасно, в пилотската каби-
на му ставало лошо. Накрая подписал куп докумен-
следващия пункт за доброволци. Кънингам опитал да постъпи

във флота, но щом видели гротескно обезобразените му крака,
членовете на комисията решили, че е сакат. Тогава някой
споменал името му, те осъзнали кой е и го записали. – Б. а.
ти, които не прочел, напуснал военновъздушните
сили и си намерил работа като резерва на една
снимачна площадка. Филмът се наричал „Те умряха
с ботуши”, а главните роли изпълнявали Ерол Флин
и Оливия де Хавиланд. Скоро обаче писмото при-
стигнало. Луи бил мобилизиран.
Трябвало да замине преди края на снимките,
но ако останел, му се полагал бонус, така че точно
преди медицинския преглед той изял десетина шо-
коладчета, кръвната му захар скочила и прегледът
пропаднал. Наредили му след няколко дни да се яви
отново, Луи се върнал, за да завърши филма и да
си получи бонуса и на 29 септември постъпил в
армията.
Когато основната подготовка приключила, го
очаквала неприятна изненада – тъй като не бил
прочел какви документи подписва, се оказало, че се
е съгласил ако в бъдеше служи отново, пак да го
пратят във военновъздушния корпус. През ноември
1941 г. пристигнал на писта „Елингтън” в Хюстън,
Тексас и разбрал, че го готвят за пилот на бом-
бардировач.
Същата есен, докато Луи се обучавал за ле-
тец, на бюрото на Едгар Хувър, директорът на ФБР,
доставили извънредно важно писмо от Министер-
ството на войната, отдел „Военно разузнаване”. В
него пишело, че според достоверен източник един
мъж от Калифорния, за когото се смятало, че работи
в напълно безобидна местна организация, всъщност
служи в Японския военноморски флот и задачата му
е да събира пари за военното дело. Според ин-
форматора висшите чиновници в японския флот
наскоро го преместили във Вашингтон, където той
щял да продължи да изпълнява заповедите им. Бил
известен най-вече като „г-н Сасаки”. Ставало дума
за Джими, приятелят на Луи от ЮКУ.
Въпреки че онова, което е останало от запис-
ките на информатора, не съдържа подробности за
дейността на Сасаки, според бележките на един
капитан от полицията в Торънс той често се отбивал
в полето до местната електростанция. Там бил по-
строил мощен радиопредавател, с който изпращал
сведения на японското правителство. Ако са истина,
тези обвинения биха обяснили честите посещения
на Сасаки в Торънс – приятелят на Луи може би бил
шпионин.
Сасаки действително се бил преместил във
Вашингтон и наистина работел за японския флот.
Бил служител в японското посолство и жилището му
се намирало в сграда, където живеели много кон-
гресмени. Сред вашингтонския елит го познавали,
тъй като ходел по коктейли с политиците, играел
голф в армейския кънтри клуб, дружал с полицаите
и висшите администратори от Държавния департа-
мент и след партитата карал гостите по домовете им
на доброволни начала. Не е съвсем ясно на чия
страна бил всъщност – един конгресмен получил от
него секретна информация за японското самолето-
производство точно на такова парти.
Писмото до ФБР обаче задействало много
хора. Хувър толкова се разтревожил, че решил да
намеси и държавния секретар и наредил да раз-
следват Сасаки. Заповедта била издадена на 26 но-
ември 1941 г.

_____
На разсъмване в неделя, по-малко от две сед-

мици по-късно, един пилот се издигнал над Тихия
океан с малък самолет. Под него сред тъмното море
се бялнала ивица пяна и докато вълните се раз-
бивали в северния край на остров Оаху, самолетът
влетял в ярката хавайска утрин.
Оаху тъкмо се събуждал. На „Хикъм Фийлд”
войниците миели една кола, а на „Хула Лейн” едно
семейство се готвело да отиде на църква. В армей-
ския клуб на „Уийлъд Фийлд” група мъже тъкмо
приключвали игра на покер, а в казармите двама
души се биели с възглавници. На пристанището
един сержант надничал през лещата на фотоапара-
та си и се готвел да снима тригодишния си син. В
стола все още нямало почти никого и доста хора все
още спели на койките си в бойните кораби, които
леко се полюшвали върху вълните. На борда на
„Аризона” един от офицерите се готвел за участие в
бейзболния шампионат на флота, а на палубата мо-
ряците се готвели да вдигнат знамето, докато орке-
стър свирел националния химн – обичайна неделна
традиция.
Далеч над тях пилотът преброил осем бойни
кораба – целият тихоокеански флот. Ниско над зе-
мята се била спуснала бледа мъгла. Името на пило-
та било Митсуо Фучида. Той изстрелял една сигнал-
на ракета, после наредил на радиста да даде боен
сигнал. Зад Фучида се показали 180 японски само-

лета и се стрелнали към Оаху17. Мъжете на палу-
бата на „Аризона” вдигнали глави.
В казармите един от участниците в боя с въз-
главници паднал на пода. Бил мъртъв, а във врата
му зеела осемсантиметрова дупка. Приятелят му
хукнал към прозореца и видял, че сградата пред тях
сякаш подскача и се срутва – един бомбардировач
се бил ударил право в нея. На крилата му аленеели
червени кръгове.
Онази сутрин Пийт Замперини бил в дома на
свой приятел и двамата играели на карти, преди да
тръгнат за игрището за голф. Зад гърба им съска-
нето на пресни гофрети се съревновавало с бъбре-
нето на радиоводещия, но внезапно предаването
било прекъснато от напрегнат глас. Мъжете остави-
ли картите.
В Тексас Луи бил отишъл на кино с намален
билет. Вътре било пълно с военнослужещи, които си
почивали от безкрайните тренировки, изпълващи
живота им в мирно време. По средата на филма
екранът помръкнал, лампите светнали и отпред
припряно излязъл разтревожен непознат.
„Пожар ли има?” – запитал се Луи, а човекът
казал, че всички трябва веднага да се върнат в
базите си. Япония била нападнала Пърл Харбър.
Луи никога не забравил как стоял в киното с
широко отворени очи, а умът му блуждаел. Америка
била във война. Той грабнал шапката си и изхвър-
чал от сградата. >>
17
По време на първата от двете вълни излетели 183 самолета,
но два паднали след излитането. – Б. а.
Схема на бомбардировач от Втората световна война
ЧАСТ II
Глава 6
Л Е Т Я Щ И Я Т К О В ЧЕ Г
Докато японските самолети се спускали към

Оаху, на повече от 3000 километра на запад ня-
колко морски пехотинци седели в палатка на атола
Уейк и ядели палачинки. Уейк се намирал в далеч-
ния край на Тихия океан, бил изключително малък,
нямал собствен воден източник и щял да бъде на-
пълно безполезен, ако не притежавал едно огромно
предимство – стратегически местоположението му
го превръщало в идеалната въздушна база. Затова
там имало една писта и около петстотин отегчени
американски войници, най-вече от морския флот.
Самолетите на „Пан Америкън” понякога се отбива-
ли при тях, за да презаредят, но извън това на ато-
ла никога нищо не се случвало. Онази декемврий-
ска сутрин обаче, точно когато моряците започвали
да дъвчат палачинките си, въздушната сирена
внезапно надала глас. До обяд небето се изпълнило
с японски бомбардировачи, сградите една по една
хвръкнали във въздуха, а няколкото изплашени
мъже, намиращи се на коралов риф с площ, по-
малка от осем квадратни километра, се оказали в
предните редици на Втората световна война.
Онази сутрин положението из целия океан
било същото. За по-малко от два часа Япония сери-
озно осакатила американския флот в Пърл Харбър,
загинали над 2400 души. Почти едновременно били
ударени Тайланд, Шанхай, Малая, Филипините,
Гуам, Мидуей и Уейк. Настъплението на Япония за-
почнало с изпълнен с ужасяващо насилие ден.
В Америка очаквали нашествието всеки миг.
По-малко от час след нападението на Хаваите в
залива на Сан Франциско били заложени мини. Във
Вашингтон министърът на гражданската отбрана,
Фиорело Ла Гуардия, обикалял из града с поли-
цейска кола с надути сирени и мегафон и крещял:
„СПОКОЙНО!” В Белия дом Елинор Рузвелт изпра-
тила телеграма на дъщеря си Ана, в която я умоля-
вала да вземе децата и да се махне от Западния
бряг, а един иконом чул президента да се чуди
какво би направил, ако японците стигнат чак до
Чикаго. Междувременно на Масачузетс авеню, от
японското посолство, в което работел Джими Саса-
ки, се издигали кълба пушек – служителите горели
документи на двора, а на тротоара тълпата наблю-
давала мълчаливо.
В нощта на 7 срещу 8 декември в Сан Фран-
циско четири пъти обявили въздушна тревога. В
училището за летци „Шепърд Фийлд” в Тексас упла-
шените офицери вдигнали всички на крак в четири
часа сутринта и наредили на кадетите да изтичат
навън и да се проснат на земята. В следващите дни
по целия бряг на Калифорния били изкопани окопи,
а училищата в Оклънд затворили. От Ню Джързи до
Аляска водните резервоари, мостовете, тунелите,
фабриките и бреговите линии били поставени под
охрана, а в Кърни, Небраска, обучили гражданите
как да обезвреждат запалителни бомби с градински
маркуч. Из цяла Америка прозорците на къщите –
от самотните ферми до Белия дом – били покрити с
черни завеси. Разпространявали се ужасни слухове
– всеки миг щели да нападнат Канзас Сити, Сан
Франциско бил изравнен със земята, японците били
превзели Панамския канал.
Япония вилнеела из цялото земно кълбо. На
10 декември нападнала Филипините и овладяла
Гуам, на следващия ден нахлула в Бирма, а няколко
дни след това – в Британско Борнео. Хонг Конг
паднал на Коледа, а Северно Борнео, Рабаул и
американската база във Филипините – през януари.
За седемдесет дни британците били изтласкани от
Малея, а в Сингапур се предали.
Появила се само една пречка – Уейк, за който
се смятало, че ще падне лесно, отказвал да капи-
тулира. Три дни японците обстрелвали и бомбарди-
рали атола, а на 11 декември голяма армия, вклю-
чително единадесет миноносци и леки крайцери, се
опитали да го превземат. Малобройните му защит-
ници ги отблъснали, като потопили два миноносеца
и повредили девет други кораба, свалили два бом-
бардировача и принудили японците да се откажат.
Това била първата им загуба от началото на вой-
ната. Уейк бил превзет, а мъжете на атола – пле-
нени едва на 23 декември. От американска страна
загинали петдесет и двама военни, а от японска –
хиляда сто петдесет и трима.
Няколко дни пленниците прекарали на писта-
та, като нощем треперели от студ, а денем се поте-
ли от горещина и пеели коледни песни, за да се
разведрят. Отначало японците смятали да ги екзе-
кутират, но след намесата на един офицер повечето
били натъпкани в трюмовете и изпратени в Япония
и окупираните части на Китай като първите амери-
кански военнопленници. В Америка дори не подо-
зирали това, но деветдесет и осем души останали
на Уейк – японците щели да ги поробят.
Макар че Луи бил много нещастен, че трябва
отново да постъпи във въздушния корпус, се ока-
зало, че там не е чак толкова зле. Обучавали го
първо в Елингтън Фийлд, Тексас, а после – в армей-
ското училище за летци в Мидланд и резултатите му
били впечатляващи. Обикновено летели ниско и на-
право, така че не му прилошавало, а най-хубавото
било, че жените намирали униформата му за неу-
стоима. Докато се разхождал един следобед, до не-
го спрели група блондинки в кабриолет, качили го в
колата и отпратили на купон. Когато същото нещо
се случило за втори път, Луи си казал, че едва ли е
случайно.
Обучавали го да бомбардира с помощта на два
мерника – когато се спускал, използвал алуминиева
плочка с щипка и висяща от нея тежест (целият
„механизъм” струвал един долар). Когато летял по
права линия, разчитал на системата „Нордън” –
извънредно сложен аналогов компютър, чиято цена
от осем хиляди долара надхвърляла двойно тази на
средностатистическия американски дом. Когато ле-
тял с „Нордън”, Луи трябвало да открие целта и да
направи нужните изчисления, подавайки данни за
скоростта, височината, вятъра и останалите важни
фактори. След това самолетът минавал на автопи-
лот, който следвал точна траектория до мишената,
като изчислявал ъгъла на спускане и освобождавал
бомбите в най-подходящия момент. Щом ги пуснел,
Луи извиквал „бомбите летят” и пилотът отново пое-
мал контрол над самолета. Компютрите „Нордън”
били толкова секретни, че ги съхранявали в скла-
дове с охрана, местели ги с въоръжен ескорт, а вой-
ниците нямали право да ги снимат или да пишат за
тях. Ако самолетът му паднел, Луи трябвало да
простреля насочващото устройство със своя „Колт”
45-ти калибър, за да не падне в ръцете на врага, и
чак тогава да се спасява.
През август 1942 г. Луи завършил с чин лейте-
нант втора степен, после скочил в кадилака на свой
приятел и потеглил към Калифорния, за да се сбо-
гува със семейството си, преди да замине на по-
следното си обучение преди войната. Пийт, който
бил старшина във флота и служел в Сан Диего, си
дошъл, за да го изпрати.

Последната семейна снимка преди заминаването на Луи.
Отзад, отляво надясно: бъдещият съпруг на Силвия,
Харви Фламър, Вирджиния, Силвия и Антъни Замперини.
Отпред: Пийт, Луиз и Луи. Архив на Л. Замперини.
На 19 август следобед семейство Замперини

се събрали на предните стълби за една последна
снимка. На най-долното стъпало застанали Луи и
Пийт, облекли спретнатите си нови униформи, а
между тях – майка им, която изглеждала направо
миниатюрна до синовете си. Луиз едва сдържала
сълзите си, августовското слънце греело право в
лицето й и двамата с Луи мижали, отклонили поглед
от обектива, сякаш не виждали заради ярката свет-
лина.
Луи и баща му се возили заедно до гарата. На
перона било пълно с униформени младежи, които
прегръщали плачещите си родители и се сбогували
с тях. Когато прегърнал баща си, Луи усетил, че той
трепери.
Щом влакът потеглил, Луи надникнал през
прозореца. Баща му стоял и му махал с несигурна
усмивка, а той се чудел дали някога ще го види
пак.
Влакът го откарал до непрестанната прашна
вихрушка, известна като Ефрата, Вашингтон, където
насред едно пресъхнало езеро имало въздушна
база. Дъното сякаш искало да погребе и базата, и
хората, и всички самолети и общо взето успявало.
Въздухът бил така наситен с пръст, че войниците
крачели през купчини, високи половин метър. Не-
прибраните дрехи моментално се цапали, а храната,
която ядели навън, седнали на земята, винаги била
пълна с пясък. Наземните отряди, които разпола-
гали с двадесет и един дни, за да сменят двадесет и
четири самолетни двигателя, натъпкани с пръст,
пръскали пистите с мазнина, за да попречат на
прахта да се вдигне. Не било никак лесно да се
измият – топлата вода свършвала далеч преди да се
изредят всички войници и тъй като никъде не
продавали сапун за бръснене, всички пуснали
бодливи бради, които се пълнели с прах.
Скоро след пристигането му, докато стоял
пред базата, потял се и тънел в отчаяние при вида
на околния пейзаж, към Луи пристъпил един лей-
тенант втора степен и му се представил. Казвал се
Ръсел Алън Филипс и щял да пилотира самолета на
Луи. Бил роден в Грийнкасъл, Индиана през 1916 г.
и току-що бил навършил двадесет и шест. Израснал
в изключително религиозно семейство в Ла Порт,
Индиана, където баща му бил методистки свещеник.
Като малък бил толкова мълчалив, че възрастните
го смятали за плах, но дръзката жилка в характера
му го карала да обстрелва колите с торбички, пълни
с брашно и да се промъква в багажниците им, за да
го откарат на Инди 50018. Бил завършил лесничей-
ство в университета „Пардю”, а командирът му в
запаса го наричал „най-неподготвеният, жалък на
вид войник”, когото някога бил виждал. Без да му
обръща внимание, Филипс се записал във въздуш-
ния корпус, където се е оказало, че е роден летец.
У дома го наричали Алън, а в армията – Фи-
липс и първото, което правело впечатление на хо-
рата било, че по-рано не са го забелязвали. Бил
толкова скромен, че можел часове наред да седи в
някое помещение, преди околните да си дадат
сметка, че е там. Дребничък и късокрак, той изобщо
не биел на очи, а някои войници му лепнали пря-
кора Песъкоструйката, „защото задникът му бил на
педя от земята”. Кой знае защо единият му крачол
винаги бил забележимо по-къс от другия. Имал
порядъчно момчешко лице, което лесно се сливало
18
Автомобилно състезание в САЩ, което се счита за едно от
трите най-престижни в света, наред с 24-те часа на Льо Ман и
Голямата награда на Монако. – Б.пр.
с пейзажа. Това вероятно допринасяло за невиди-
мостта му, но най-големият виновник била мълчали-
востта му. Филипс бил добродушен и, ако се съди
по писмата му, изключително речовит, но предпо-
читал да не говори. Ако се намерел сред група ку-
понджии, на края на вечерта щяло да се окаже, че
не е казал и дума. Хората водели дълги разговори с
него, а накрая си давали сметка, че той не се е
обадил нито веднъж.
Ако имало момент, в който можел да избухне,
той така и не настъпил. Филипс изпълнявал всяка
необяснима заповед на началниците си и търпял
всички глупости на войниците с по-нисък чин, както
и с неприятните характери, с които се сблъсква
всеки офицер. Към споровете неизменно подхождал
със спокойна примиреност, а както щели да научат
Луи и останалите членове на екипажа, най-
изненадващото му качество било хладнокръвието.
По време на криза във вените му сякаш течала
ледена вода.
Имал една-единствена страст – докато бил в
колежа, баща му станал пастор в Тер Хоут, където
сестрата на Филипс го запознала с едно момиче от
църковния хор – студентка на име Сесил Пери,
известна още като Сеси. Била руса, със заоблена
фигура, весел нрав, бърз ум и котка на име Чопър.
Следвала педагогика и на един бал в Тер Хоут Алън
я целунал. Влюбил се безпаметно, тя – също. През
юни 1942 г., когато заминал за въздушния корпус,
той прекарал последните си пет минути с нея на
гарата в Индианаполис и й обещал, че щом войната
свърши, ще се оженят. Държал нейна снимка в
шкафчето си и няколко пъти седмично й пишел
любовни писма. Щом навършила 21, й пратил
заплатата си и й заръчал да си намери венчален
пръстен, който скоро кацнал на пръста й.
Ръсел Алън Филипс. От архива на Карън Лумис.
През юни 1942 г., точно след като завършила,

Сеси дошла във Финикс, за да види как Алън пило-
тира. Двамата сериозно се замислили дали да не
избягат и да се оженят веднага, но накрая решили
да го направят при следващото му военно обучение
и да живеят заедно, докато го изпратят на мисия.
Оказало се, че следващата му дестинация е Ефрата
и щом я зърнал, Филипс се ядосал на себе си. „Сто
пъти съжалих, че не се оженихме във Финикс –
писал й той, – но за нищо на света не бих те
помолил да дойдеш да живееш в тази дупка.” Те
отново отложили сватбата си – обучението му щяло
да приключи есента. Надявали се, че тогава ще
получат още един шанс да се видят, преди той да
замине на война.
В Ефрата двамата с Луи се движели заедно –
Филипс се чувствал удобно в разговорливата му
компания, а Луи харесвал мълчаливия му стабилен
характер и смятал, че не е срещал по-мил човек
през живота си. Не се скарали нито веднъж и почти
никога не се разделяли. Филипс наричал Луи
„Замп”, а той му казвал „Фил”.
Събрал се и останалият екипаж. Двадесет и
двегодишният Станли Пилсбъри, който доскоро ръ-
ководел семейната ферма в Мейн, щял да бъде ме-
ханик и стрелец в горния оръдеен купол. Другият
механик бил роденият във Вирджиния Кларънс Дъг-
лас – той щял да стреля с едноот двете странични
оръдия, които се намирали зад крилата. Робърт
Мичъл, професорски син от Илинойс, щял да стреля
в предния купол и да бъде навигатор, а дребнич-
кият къдрокос Франк Гласман, който ужасно прили-
чал на Харпо Маркс19, щял да бъде радист, а по-
късно и стрелец с долното оръдие. Тъй като идвал
19
Артър Адолф Маркс (1888–1964), известен като Харпо Маркс
– американски комик-мим, вторият по възраст от братята
Маркс. – Б.пр.
от Чикаго, останалите го наричали Гангстера. Рей
Ламбърт от Мериленд щял да отговаря за опашното
оръдие, а Хари Брукс от Мичиган, напористият при-
влекателен радист (и истински магнит за жените),
щял да стреля с второто странично. Помощник пи-
лот щял да бъде Джордж Мознети младши. Тъй като
помощник пилотите се прехвърляли в друг самолет
веднага щом станели пилоти, той нямало да се
задържи при тях, но бързо се сприятелил с Фил и
Луи.
Екипажът на Фил. Отляво надясно: Филипс, временният

помощник пилот Грос, Замперини, Мичъл, Дъглас, Пилс-
бъри и Гласман. Мознети, Ламбърт и Брукс не са на
снимката. Архив на Л. Замперини.
Мознети, Мичъл, Фил и Луи били офицери, а

останалите – мобилизирани. До един били ергени,
но също като Фил, Хари Брукс си имал сериозна
приятелка. Казвала се Джинет и точно преди вой-
ната двамата решили, че ще се оженят на 8 май
1843 г.
Дали им тежки якета от овча кожа и вълнени
дрехи, събрали ги и ги фотографирали. Те били ос-
мият от общо деветте екипажа в 372-ри бомбарди-
ровъчен взвод от 307-ма ескадра на 7-ма въздушна
дивизия. Трябвал им само самолет.
Луи се надявал да им дадат модел Б-17, на-
речен още „Летящата крепост”. Всички мъже искали
да ги видят в такъв самолет – красив, мъжествен,
бърз, тежко въоръжен, дългокрил и най-вече нераз-
рушим. Машината, която никой не искал, била
новият бомбардировач Б-24 „Освободител”. На
хартия бил сходен с Б-17, ако се изключи едно
огромно предимство – благодарение на външните
резервоари за гориво и ултра ефективните си крила
„Дейвис”, Б-17 можел да лети буквално по цял ден
– ценна особеност предвид постоянно разрастващо-
то се бойно поле.
Правоъгълен и намусен, Б-24 можел да се
стори красив само на някоя късогледа майка. Лет-
ците го наричали с най-различни прякори, включи-
телно „Летящата тухла”, „Летящия вагон” и „Затлъс-
телия дървар”. Пилотската кабина била задушаващо
тясна и пилотът и помощникът му летели почти
залепени един за друг, понякога в продължение на
шестнадесет часа. Наведен над огромния контролен
пулт, пилотът виждал най-вече носа на самолета, а
придвижването по тясната пътека до бомбения
отсек не било никак лесно, особено при турбулен-
ция. Едно подхлъзване и нещастникът щял да падне
вътре, а алуминиевите врати можели лесно да се
откъснат от тежестта му.
Движението по колесник било истинско при-
ключение – пилотът не можел да го управлява, така
че трябвало да приласкава самолета, като подава
мощност първо на единия двигател, а после – на
другия, редувайки лявата и дясната спирачка, ед-
ната от които обикновено била много по-чувстви-
телна от другата. Цялата процедура можела да се
оприличи на шествие от клатушкащи се самолети,
които рано или късно свършвали доста далеч от
мястото, до което се опитвали да стигнат и се
налагало да ги измъкват оттам с лопати.
Един пилот пише, че когато за пръв път сед-
нал в Б-24, му се сторило, че „седи на верандата у
дома и се опитва да кара цялата къща”. Колегите му
споделяли това мнение – „Освободител” бил сред
най-тежките самолети в света (натоварен, модел
„Д” тежал двадесет и шест тона). Управлението му
напомняло на борба с мечка и накрая пилотите би-
ли изтощени и с мускулна треска. Тъй като обик-
новено въртели кормилото с лявата ръка, а дясната
използвали за всичко оставало, щом си свалели
ризите, веднага се разбирало, че пилотират Б-24 –
отляво мускулите им били много по-развити, откол-
кото отдясно. Самолетът бил толкова тромав, че би-
ло невъзможно да лети в стегнатите формации,
нужни за отбиване на атака – достатъчно било ня-
кой от екипажа да тръгне нанякъде или да възникне
и най-слабата турбуленция и той се накланял.
Освен това постоянно възниквали механични
неизправности. Ако един от четирите двигатели се
изключел, било истинско предизвикателство само-
летът да остане във въздуха. Изключели ли се два,
проблемът често прераствал в бедствие. Малко след
като го вкарали в обръщение, станали няколко ин-
цидента, при които опашката паднала насред по-
лета. Макар че войната била започнала съвсем ско-
ро, Б-24 вече бил известен със слабостите си, осо-
бено с тънките крила, които можели да се отчупят,
ако се заклещели по време на бой. Много летци в
Ефрата смятали, че самолетът е капан, в който ще
намерят смъртта си.
След дълго чакане самолетите на 372-ри
взвод най-сетне кацнали в Ефрата. Хората на Фил
излезли и присвили очи към хоризонта. Въпреки
разстоянието нямало как да сбъркат очертанията
им. Докато всички сумтели и охкали в хор, някой се
обадил:
– Дали са ни летящия ковчег.
_____
Дали им един Б-24, същият като всички оста-

нали. През следващите три месеца – в Ефрата през
август и септември и в Су Сити през октомври – те
на практика живеели в него. Летели във формация,
стреляли по мишени, теглени от самолети, имити-
рали бойни действия и бомбардирали. Един ден се
спуснали толкова ниско над Айова, че перките вди-
гнали пясъчна буря, която свалила боята от долната
страна на самолета и одрала краката на Пилсбъри,
който седял до отворения люк в опашката и се
опитвал да снима фалшивите бомби, докато падали
в мрежите. През цялото време Луи седял в стък-
ления „парник” на носа и бомбардирал мишените.
Командирите обаче скоро научили за военната им
мощ – фермерите се оплакали, след като петдесет-
килограмовите бомби смазали един нужник и една
нещастна крава.
Хората на Фил преживели първия си голям
страх в Ефата. По време на една тренировка ра-
диото се повредило и те се загубили, като часове
наред летели хаотично наоколо и в полунощ се
приземили в Спокейн – на половин щат разстояние
от дестинацията си. Нямало ги от три и половина
часа и военновъздушните сили из целия Западен
бряг ги издирвали. Щом слязъл от самолета, Фил си
отнесъл конско от един полковник, а щом се върнал
в Ефрата, друг полковник и един майор му сер-
вирали второ, този път – стерео.
„Онази вечер малко остарях, мила моя, по-
вярвай ми” – писал той на Сеси. Паниката обаче би-
ла напълно оправдана – преди да започне обуче-
нието си, Луи получил писмо от свой приятел, който
също бил кадет във въздушния корпус.
_____
„Сигурно си чел за кадета и инструктора,

които загинаха тук миналата седмица. Нямали са
никакъв шанс, горките. Докато кацали, двигателите
се изключили. Самолетът се завъртял, а после здра-
вата се ударил в земята... а телата им станали на
парчета. Предпазният колан срязал инструктора на
две. Сякаш някой беше метнал три щайги с домати
и кило бисквити върху развалините (кръв и плът).
Труповете бяха на ситни късчета, не можахме дори
да ги разпознаем.”
Писмата на бъдещи летци от цялата страна
били пълни с подобни истории. Пилотските и нави-
гаторските грешки, механичните повреди и лошият
късмет изтребвали летците с удивителна скорост.
Във военновъздушните сили или ВВС (към които
скоро преминал въздушният корпус20) през войната
станали 52651 злополуки, в които загинали 14903
военни. Макар че някои от тях патрулирали по
брега или изпълнявали други задължения, може да
се предположи, че повечето от тях са били на
обучение и са загинали, без да влязат в бой. През
трите месеца, в които хората на Фил тренирали като
екипаж, станали 3041 злополуки със самолети на
ВВС (повече от 33 на ден), в които загивали по 9
души дневно. През следващите месеци често заги-
вали повече от 500 души месечно, а през август
1942 г. жертвите били 19 месечно, общо 590 летци.
Луи, Фил и екипажът им станали свидетели на
това. През юли един приятел на Фил изгубил жи-
вота си в Б-24 точно след като двамата вечеряли
заедно. Една дъждовна утрин хората му се събрали,
за да летят с друг екипаж, но в последния миг им
наредили да се върнат. Останалите обаче излетели,
изминали 3 километра и се разбили, а пилотът и на-
вигаторът загинали. Щом научил, че пресата съоб-
щава за станалото, без да спомене имената на лет-
ците, Фил излязъл от едно съвещание, за да съобщи
на семейството си, че не е бил в самолета.
Във въздушния корпус много се стараели да ги
учат как да останат живи след катастрофа. Посто-
янно тренирали как да подготвят бомбардировачите
си за удара и да оцелеят след него. Всеки член на
екипажа трябвало да заеме точно определено място
– това на Луи, например, било до прозореца зад
20
През юни 1941 г. въздушният корпус минал под командване-
то на ВВС и продължил съществуването си като бойно подраз-
деление на армията до 1947 г. – Б.а.
дясното крило. Освен това ги обучавали да скачат
от спрян самолет. Някои се спускали по пътеката и
падали през отворените врати на бомбовия отсек, а
други скачали от страничните прозорци и се чудели
как ще избегнат двойката перки точно зад тях в
случай, че скачат от въздуха. Показвали им и как
да се приводняват. Фил изучил подробно процеду-
рата, но мисълта да приземи огромен бомбардиро-
вач на вода му се струвала „малко глупава”, а фил-
мите, които им прожектирали, само задълбочили
съмненията му, тъй като Б-24 всеки път се раз-
падал.
Тренировките били много тежки и много про-
менили екипа му. Не всички щели да останат живи,
но оцелелите често казвали, че да служиш с хора с
такива умения е било голям късмет. Действали в
идеален синхрон и ако се съди по резултатите им,
във взвода нямало по-добър екипаж. Оцелелите
летци от другите подразделения най-много хвалели
Фил. Самолетите Б-24 били предвидени за високи
пилоти и макар че се нуждаел от възглавница, за да
достигне до педалите и да може да наднича над
командния пулт, той вършел работата си отлично.
„Фил – казал Луи на един репортер, – е адски добър
пилот!”
Самолетът, който им дали, си имал характер.
От един от вентилите в бомбения отсек течало го-
риво, така че Пилсбъри развил навика да крачи
наоколо и да души въздуха. Вентилът за смяна бил
толкова своенравен, че Пилсбъри и Дъглас трябва-
ло внимателно да го нагласят, защото иначе се от-
варял и забавял двигателя, или започвал оглуши-
телно да плюе. На уредите за измерване на гори-
вото можело да се вярва само докато резервоарът
започнел да се изпразва. Тогава те кой знае защо
започвали да твърдят, че нивото като по чудо се
покачва. Освен това, по причини, известни единст-
вено на самолета, единият двигател харчел повече
от другия, така че трябвало постоянно да го на-
блюдават.
С течение на времето съмненията им относно
„Освободител” се разсеяли. След стотици часове
обучение и тренировки той не ги предал нито вед-
нъж и въпреки грозотата и многото си странности,
бил благороден самолет, жилав и неуморим. Назем-
ният екипаж бил на същото мнение – механиците се
грижели добре за машината и се тревожели всеки
път, когато се издигнела във въздуха, а щом се
върнела, хуквали облекчени към нея и гълчели еки-
пажа за всяка нова драскотина. Летците се при-
смивали на „летящия вагон”, но Фил и Луи не им
обръщали внимание и го наричали „нашия дом”.
На земята обикаляли по кръчмите с целия
екипаж, плували в езерата и се разхождали из
Ефрата и Су Сити, където Луи открил, че мъжете от
наземните екипажи са убедили местните жени, че
всъщност са офицери. Той решил всяка вечер да се
бори с тази несправедливост, а през това време Фил
поел нощното дежурство. Веднъж се унесъл за
няколко минути и сънувал, че след войната се
прибира у дома и открива, че Сеси се е отказала от
него.
_____
Една събота в средата на октомври 1942 г.

летците от 372-ри взвод получили заповед да си
съберат багажа. Прекъсвали обучението им прежде-
временно и ги изпращали в Хамилтън Фийлд, Кали-
форния, откъдето щели да пресекат океана. Фил
бил съсипан – Сеси тъкмо щяла да дойде да го ви-
ди. Смятали да се оженят в Су Сити и щели да се
разминат само за някакви си три дни. На 20 ок-
томври излетели от Айова.
В Хамилтън Фийлд един художник обикалял от
самолет на самолет, за да изпише имената им и да
нарисува подходяща илюстрация. Кръщението на
бомбардировачите било стара традиция и много от
екипажите на Б-24 измислили доста хитри имена –
„Е Плурибус Алуминум”21, „Осоразбивачката”, „Пени
Злобата” и „Бомби за Нипон”22. Доста от останалите
били безсрамно вулгарни и изрисувани с леко обле-
чени (и необлечени) жени. Върху фюзелажа23 на
един от тях се виждал моряк, който гонел голо мо-
миче, а името на самолета било „Чеп и половина”.
Луи се снимал широко ухилен до едно от по-не-
цензурните хрумвания.
Самолетът на Фил също се нуждаел от име, но
никой нищо не можел да измисли. Спомените на
оцелелите по този въпрос не съвпадат, но в едно
писмо от онази есен Фил споменава, че помощник
пилот Джордж Мознети предложил „Супермен” и
всички го харесали, така че името било изписано на
носа на машината, а до него се мъдрел самият су-
пергерой с бомба в едната ръка и картечница в дру-
21
Заигравка с латинското „e pluribus unim”, което означава „от
много – един”. – Б.а.
22
Японците наричат страната си „Нипон”. – Б.пр.
23
Фюзелаж – корпус/тяло на самолета. – Б.ред.

гата. Луи не бил особено впечатлен от рисунката
(на снимките автоматът прилича по-скоро на лопа-
та), но Фил се захласнал. Повечето летци говорели
за самолетите си в женски род, но той настоявал, че
неговият е мъжки.
Фил в кабината на Супермен. Архив на Л. Замперини.
Всички се готвели за бой, но никой не им каз-

вал къде ще служат. Заради дебелите зимни дрехи
Луи решил, че ще ги пратят на Алеутските острови
в Аляска, където японците били нахлули преди ме-
сеци, но за щастие грешал – отивали на Хаваите.
Вечерта на 24 октомври той се обадил у дома, за да
се сбогува за последен път, но не успял да се чуе с
Пийт, който се отбил няколко минути след като брат
му затворил. Малко след като говорила с Луи Луиз
извадила няколко листчета, на които си отбеляз-
вала на кого трябва да прати коледна картичка.
След последната визита на Луи си била написала
датата, както и няколко думи за заминаването му.
Този ден си записала обаждането му. Това били
първите няколко реда в нейния военен дневник.
Преди да напусне Хамилтън Фийлд, Луи из-
пратил на майка си малко пакетче. Вътре тя откри-
ла нашивката на летците, която изобразявала чифт
крила. Каквото и да я очаквало през деня, тя всяка
сутрин я закарфичвала на роклята си, а преди да си
легне – на нощницата си.
На 2 ноември 1942 г. екипажът на Супермен
се качил на борда, готов за война. Задавала се от-
чаяна битка – от север на юг новата японска импе-
рия се простирала на осем хиляди километра, от
покритите със сняг Алеутски острови24, на стотици
километри от екватора, до Ява. От запад на изток
надхвърляла девет хиляди и петстотин километра,
от границата на Индия до Гилбъртовите25 и Марша-
ловите острови26, а в Тихия океан японците били
превзели всичко над Австралия и западно от сто и
осемдесетия меридиан. Пощадени били само ня-
24
Алеутски острови – 150 острова от вулканичен произход
близо до северния полярен кръг, явяват продължение на п-в
Аляска в западна посока като почти достигат до п-в Камчатка.
– Б.ред.
25
Гилбъртови или Джилбъртови острови – архипелаг от 16 ато-
ла и острова в Микронезия, в западната част от Тихия океан,
през които минава екваторът. – Б.ред.
26
Маршалови острови – две островни вериги в западната част
на Тихия океан, разположени на североизток от Австралия и
о-в Ява, малко над екватора. – Б.ред.
колко острова по на изток, включително Хаваите,
Мидуей, Кантон, Фунафути и един мъничък рай,
наречен Палмира. Именно оттам военновъздушните
сили на САЩ се опитвали да превземат Тихия океан
„остров подир проклет остров”, както гласяла
поговорката.
Този ден Супермен за пръв път се издигнал
над Пасифика. Пътували към Хикъм Фийлд на ос-
тров Оаху, където Америка се включила във вой-
ната преди единадесет месеца и където щели да се
включат самите те. Брегът на Калифорния се стопил
и наоколо се виждала единствено вода. От този ден
нататък, до победа, загуба, преместване, уволнява-
не, залавяне или смърт, огромният океан щял да се
простира и под тях, и около тях. Дъното му вече
било осеяно с множество свалени самолети и
духовете на загиналите им летци; а през всеки един
ден от тази ужасна война до тях щели да легнат и
други. >
Глава 7
„ З А П О Ч В А СЕ , М О М Ч Е Т А ”
Оаху все още се съвземал след японското на-

падение. Пътищата били така надупчени, че власти-
те все още не успявали да ги ремонтират и местните
шофьори маневрирали около истински кратери. По
покривите на казармите в Хикъм Фийлд все още
зеели дупки и когато валяло, летците подгизвали.
На острова постоянно били нащрек за нова въз-
душна атака и всичко било така добре замаскирано,
че един войник от наземните екипажи написал в
дневника си: „Вижда се само една трета от онова,
което е там всъщност.” Всяка нощ островът изчез-
вал – на прозорците се спускали плътни завеси,
фаровете на колите угасвали, а патрулите налагали
такива строги правила, че никой нямал право да
запали дори клечка кибрит. Задължили механиците
да овесят противогази на коланите си и да ги носят
навсякъде, а за да се доберат до любимите си си
вълни, местните сърфисти трябвало да се промъкват
под бодливата тел, която опасвала плажа Уайкики.
372-ри взвод бил изпратен в Кахуку – база на
северния бряг, в подножието на дълга планинска
верига с формата на острие. Луи и Фил, които скоро
щели да бъдат повишени в чин лейтенант първа
степен, делели една казарма с Мичъл, Мознети, още
дванадесет млади офицери и безброй комари.
„Убиеш ли един – написал Фил, – на погребението
цъфват още десет.” Отвън сградата изглеждала мно-
го живописно, но според него вътре „сякаш върше-
ели дузина мръсни прасета от Мисури”. Неспирните
гуляи не облекчавали положението. След един осо-
бено енергичен бой с вода между шестимата съ-
квартиранти, Фил се събудил с рани по лактите и
коленете. Друга нощ двамата с Луи се сборичкали
заради бутилка бира, стоварили се върху крехката
стена между тяхната стая и следващата, тя се ка-
турнала и те продължили нататък, събаряйки още
две, докато успеят да спрат. Щом видял разруше-
нията на сутринта, командирът на взвода, полков-
ник Уилям Матейни изръмжал, че „това положи-
телно е работа на Замперини”.
Животът в казармата имал едно-единствено
предимство – цялата била облепена със снимки на
голи жени и приличала на еротична Сикстинска ка-
пела. Фил постоянно зяпал, удивен от изкристали-
зиралото мъжко либидо, вдъхновило колажите. В
крайна сметка, тази крепост на порнографията била
много далеч от Индиана и дома на неговия баща-
свещеник.
_____
Всички с нетърпение очаквали да се влязат в

бой с врага, но битки нямало – само безкрайни
лекции и неспирни тренировки, а когато Мознети
бил преместен в друг екипаж, трябвало да се на-
гаждат към множество временни пилоти. Накрая
Мознети бил официално заменен от Чарлтън Хю
Къпърнел от Лонг Бийч, Калифорния – бивш фут-
болист и студент по право, който бил весел, умен и
едър като биче. Разбирал се с всички и постоянно
ръсел остроумия през стиснатите си около захапана
пура зъби.

Луи, готов за студа на големите височини.
Архив на Л. Замперини.

Когато за пръв път се издигнали над Хаваите,
с изненада открили, че арктическата екипировка не
им е дадена по погрешка. Дори в тропиците на три
хиляди метра височина било ужасно студено и
прозорците на бомбардировача понякога замръз-
вали. Самолетът се отоплявал само отпред, така че
летците в задната част били оборудвани с якета от
полар, подплатени с козина ботуши и понякога – с
костюми с електрическо отопление. Наземните еки-
пажи използвали самолетите като летящи хладил-
ници и криели в тях бутилки с безалкохолно, а след
мисиите си ги прибирали леденостудени.
Докато тренирали, хората на Луи открили къ-
де им е силата – макар че понякога имали и непри-
ятности (веднъж Фил подкарал Супермен право към
един телефонен стълб), при стрелба резултатите им
били три пъти по-добри от средните за взвода, а
като бомбардировчик Луи бил направо ненадминат
– по време на една тренировка улучил мишената
право в центъра седем от девет пъти. Най-неприят-
ното от всичко било, че трябвало да търпят дребна-
вия лейтенант, който ръководел полетите им. Той
не пропускал възможност да злоупотребява с по-ви-
сокия си чин и никой не можел да го понася. Вед-
нъж един от двигателите на Супермен угаснал, а
Фил обърнал самолета и се приземил в Кахуку,
където му се нахвърлил бесният лейтенант, който
тъкмо бил довтасал с джипа си, за да им нареди
веднага да излетят отново. Луи казал, че няма нищо
против да летят с три двигателя, стига лейтенантът
да дойде с тях и той веднага размислил.
Когато не тренирали, патрулирали над морето
по десет часа на ден, което било извънредно скуч-
но. За да се пребори с отегчението, Луи спял върху
навигаторското табло на Мичъл и взимал уроци по
пилотаж от Фил, а по време на полет често се прос-
вал зад пилотската кабина и четял романи от Елъри
Куийн, като късал нервите на Дъглас, който толкова
се дразнел, че трябва постоянно да прескача дълги-
те му крака, че веднъж го нападнал с пожарогаси-
тел. Един ден им станало толкова скучно, че стре-
ляли по стадо китове. Фил им креснал да престанат
и гигантите отплували невредими. Оказало се, че
минавайки половин метър във вода куршумите гу-
бят смъртоносната си скорост – факт, който един
ден щял да им бъде много полезен.
По време на един сутрешен морски патрул
екипажът на Фил минал над американска подводни-
ца, която спокойно си седяла на повърхността, а
моряците се разхождали по корпуса й. Луи три пъти
повторил идентификационния светлинен сигнал, но
те не му обърнали внимание, така че двамата с Фил
решили „да им изкарат акъла”. Луи отворил вратите
на бомбения отсек, а Фил се стрелнал към подвод-
ницата. „Изпариха се със страшна скорост, сякаш
нещо ги всмука – отбелязал Луи в дневника си. –
Писах им двойка по идентификация и шестица по
бързо спускане.”
Морският патрул толкова ги отегчавал, че де-
белашките шеги им се стрували неустоими. Когато
един устат наземен офицер се оплакал, че на лет-
ците им плащат повече, те го поканили да упра-
влява самолета. Настанили го на пилотското място,
а Луи се скрил под навигационното табло, точно до
веригите, които свързвали кормилото с контролния
пулт. Започнал да ги дърпа, а Супермен бясно се
замятал нагоре-надолу. Онзи се паникьосал, Луи
едва успял да сподави смеха си, а изражението на
Фил останало непроницаемо. След този случай офи-
церът никога повече не споменал надниците на лет-
ците.
Помощник пилот Чарлтън Хю Къпърнел.

И в двете дебелашки шеги, с които Луи се гор-

деел най-много, била замесена дъвка. След като
Къпърнел и Фил му свили бирата, Луи им отмъстил
като се промъкнал в Супермен и пъхнал топче
дъвка в „тръбата за пикоч” (пилотът я използвал, за
да се облекчи по време на полета). По време на
следващия полет тръбата кой знае защо преляла и
тъй като имало турбуленция, един от летците се из-
мокрил до уши. Луи два дни се крил в Хонолулу, за
да избегне възмездието му. По време на друг полет,
за да си върне на Фил и Къпърнел, че постоянно му
крадат дъвката, той я заменил със слабителна. Точ-
но преди поредния морски патрул Къпърнел и Фил
откраднали по три парчета всеки – три пъти повече
от обикновено. Докато Супермен се носел над Тихия
океан, Луи с наслада наблюдавал как пилотът и по-
мощник пилотът, очевидно притеснени, тичат на
смени към дъното на самолета и крещят някой да им
приготви тоалетни торби. При последния си набег
Къпърнел открил, че са ги изхабили до една и тъй
като нямало къде другаде да отиде, си свалил пан-
талоните и подал задник от страничния прозорец,
докато четирима души го държали, за да не падне.
Когато видели резултата по опашката на Супермен,
членовете на наземния екипаж побеснели. „Беше
като абстрактно изкуство” – заявил Луи.
Фил се справял със скуката, като се състеза-
вал със свой колега, с когото се връщали в Оаху по
едно и също време. Единият се спускал към острова
с вдигнат колесник, за да провери колко може да се
сниши, без да одере долната част на самолета и
предизвиквал другия да слезе още по-ниско. Фил се
спускал толкова близо до земята, че ако наоколо
имало сгради, можел да наднича през прозорците
на първия етаж. „Беше малко дръзко” – заявил той
с напевния си глас.
За всеки ден, прекаран във въздуха, летците
получавали по един почивен. Играели покер, поде-
ляли си колетите, които пращала Сеси и ходели на
кино, а Луи тичал по пистата, за да не загуби олим-
пийската си форма. Веднъж на плажа в Кахуку два-
мата с Фил надули чаршафите си като балони, хвър-
лили се срещу вълните и едва не се удавили. До-
като обикаляли из острова с взети на заем коли, се
натъкнали на много писти, но щом се доближили, се
оказало, че и самолетите, и останалата екипировка
са от шперплат – целта била разузнавателните са-
молети на японците да се объркат. Когато спрели в
Хонолулу, открили своя Еверест – скара-ресто-
рантът „При П. И. Чонг”, където срещу два долара и
петдесет цента можели да получат пържола колкото
човешка глава. Луи така и не видял клиент, който
да си доизяде вечерята.
За офицерите обаче раят се намирал в офи-
церския клуб на северния бряг, където имало тенис
кортове, хубави жени, бира и качествено уиски.
Когато хората на Фил изкарали най-добрите резул-
тати във взвода, Лиу наградил другарите си, като
им дал своите нашивки и тайно ги вкарал в клуба.
Точно след като станал да танцува, полковник Ма-
тейни седнал на мястото му и започнал разговор с
ужасения Кларънс Дъглас, който се преструвал на
лейтенант втора степен. Когато Луи най-сетне му се
притекъл на помощ, нищо неподозиращият полков-
ник станал и го уведомил, че Дъглас е „адски све-
стен човек”.

В очакване на полета. Архив на Л. Замперини.
Един ден на дансинга в клуба Луи забелязал

лейтенанта, който им наредил да летят с три
двигателя. Взел пакет брашно, обяснил замисъла на
една жена и затанцувал в кръг около него, като
сипвал шипка брашно в яката му всеки път, когато
минел край тях. След един час всички в клуба ги
наблюдавали. Накрая Луи взел чаша вода, про-
мъкнал се зад лейтенанта, излял водата в ризата му
и избягал. Усетил, че по гърба му се стича тесто,
онзи рязко се обърнал, но не могъл да открие
виновника и си тръгнал възмутен, а присъстващите
започнали да вдигат наздравици в чест на Луи.
„Момичето му остана за нас” – казал той.
След ноември дошъл декември, но екипажът
все още не бил виждал японци. В Гуадалканал вече
воювали и те се чувствали изключени, нетърпеливи
и ужасно любопитни. Щом някой Б-17 се върнел от
боя, Луи и приятелите му отивали на пистата да го
зяпат. В началото всички самолети им изглеждали
еднакви, но тогава един летец им показал дупка от
куршум.
– Леле майко! – казал Луи след това. – Косите
ни настръхнаха.
_____
Три дни преди Коледа най-сетне ударил и

техният час. Заедно с още двадесет и пет екипажа
получили заповед да си приготвят дрехи за три дни
и да се явят при самолетите си. Щом стигнал до
Супермен, Луи видял, че са му добавили два вън-
шни резервоара и шест 250-килограмови бомби.
„Ако се съди по резервоарите – написал той в
дневника си, – явно ни предстои доста дълъг скок.”
Вместо „Нордън”, Луи получил ръчния мерник, кое-
то вероятно означавало, че ще бомбардират, ле-
тейки надолу. Връчили им заповедите и им казали
да не ги отварят, преди да се издигнат.
Пет минути след излитането разкъсали плика
и разбрали, че пътуват към Мидуей. Осем часа по-
късно там ги посрещнали с каса „Будвайзер” и важ-
на новина – японците били построили въздушна ба-
за на атола Уейк и военновъздушните сили на САЩ
смятали да я изравнят със земята с помощта на най-
голямото въздушно нападение в битката за Тихия
океан. Следващия следобед всички се събрали на
инструктаж в местното кино, цялото окичено с про-
скубани коледни гирлянди. Трябвало да ударят
Уейк същата нощ. Мисията щяла да продължи шест-
надесет часа без прекъсване – най-дългият боен
полет, извършван дотогава. Усилието щяло да из-
тласка всички Б-24 до предела на възможностите
им – тревожна новина въпреки допълнителните ре-
зервоари с гориво.
Преди полета Луи се разходил до пистата. На-
земните екипажи подготвяли самолетите, като сва-
ляли и последния грам излишно тегло и боядисвали
дъната и крилата им в черно, за да не се забелязват
толкова лесно на фона на нощното небе. Щом
стигнал до Супермен, Луи се качил в бомбения
отсек и, в чест на своя състудент Пейтън Джордън,
който току-що се бил оженил за възлюбената си от
гимназията, надраскал „МАРДЖ И ПЕЙТЪН Джор-
дън” върху една от бомбите.

В 4 часа следобед на 23 декември 1942 г. два-
десет и шест Б-24, натоварени с 35000 литра гориво
и 38 тона бомби, излетели от Мидуей. Супермен се
присъединил към края на процесията. Самолетите
летели цял следобед и цяла вечер. Слънцето за-
лязло, а те продължили напред под плахия блясък
на луната и звездите.
В 11 вечерта, когато Супермен бил на около
240 километра от Уейк, Фил изключил външните
светлини. Внезапно облаците се сгъстили. Трябвало
да наближат атола във формация, но в тъмнината
не успявали да открият другарите си. Не можели да
рискуват, като използват радиостанциите, така че
продължили по отделно. Пилотите напредвали в
мрака, като се стараели да избягват бледите сенки
на останалите, за да предотвратят сблъсъци. Уейк
вече бил съвсем близо, но не се виждал. Седнал в
горния оръдеен купол на Супермен, Станли Пилс-
бъри се зачудил дали ще се върне жив, а в „пар-
ника” под него Луи бил завладян от същата треска-
ва енергия, която го обземала преди състезание.
Под тях Уейк спял непробудно.
_____
Точно в полунощ полковник Матейни, който

пилотирал първия самолет, „Дъмбо Отмъстителя”,
нарушил мълчанието.
– Започва се, момчета!
Матейни наклонил носа на Дъмбо, бомбарди-
ровачът разкъсал облаците и се понесъл надолу.
Под него бил Уейк – три издължени острова, които
сякаш се държали за ръце около една лагуна. До-
като помощник пилотът обявявал скоростта и висо-
чината им, Матейни насочил самолета към редица
постройки на Пийкок Пойнт, южният край на атола.
Останалите Б-24 се строили от двете му страни и го
последвали. Щом достигнал нужната височина, той
вдигнал носа и креснал на бомбардировчика:
– Кога смяташ да пуснеш запалителните бом-
би?
– Пуснах ги, сър!
В този миг сградите на Пийкок Пойнт се взри-
вили. Било 45 секунди след полунощ.
Матейни наклонил носа и погледнал надолу.
Улучен от бомбите на Дъмбо и на съпровождащите
го самолети, Пийкок Пойнт бил в пламъци. Полков-
никът знаел, че е извадил късмет – долу още спели
и никой не бил успял да се добере до противовъз-
душната артилерия. Матейни потеглил обратно към
Мидуей, останалите Б-24 се устремили към Уейк, а
японците хукнали към оръдията.
Супермен се намирал далеч зад самолета на
Матейни, на доста по-голяма височина. Щом видял
кратките проблясъци сред облаците, Луи натиснал
бутона за вратите на бомбения отсек и те с грохот
се отворили. Фил трябвало да се сниши на 1200
метра, преди да пусне бомбите, но на тази височина
също било твърде облачно. Луи трябвало да се
прицели в пистата, но не я виждал. Фил се спуснал
още по-ниско със страхотна скорост. На 750 метра
Супермен внезапно излязъл от облаците и пред тях
се открил Уейк – ярък и пламтящ.
Пилсбъри никога не забравил видяното. „При-
личаше на звездна буря” – спомня си той. Остро-
вите, които доскоро били потънали в мрак, сега се
къпели в ослепителна светлина. Няколко адски кла-
ди, увенчани с черен дим, поглъщали петролните
резервоари на атола. Навсякъде се сипели бомби,
над които никнели огнени гъби. Мощните лъчове на
прожекторите се отразявали в облаците, осветявай-
ки стотици японци, които тичали насам-натам, об-
лечени само в бельо фундоши27. Никой не подози-
рал, че сред тях са и деветдесет и осемте заловени
и поробени американци.
Край тях свистели самолети „Мицубиши” А6М.
Страничните и опашните картечници на Б-24 стре-
ляли надолу и прожекторите един по един се пръс-
кали на парчета. На Пилсбъри пък му се струвало,
че „всички оръжия на света” стрелят към небето.
Противовъздушната артилерия ги засипвала със
снаряди, които се пръскали и надолу се посипвал
шрапнел, а дирите от стрелбата обагряли въздуха в
жълто, червено и зелено. Докато ги наблюдавал,
Пилсбъри си помислил за Коледа, но после си спом-
нил, че минава полунощ, а вече са пресекли сто и
осемдесетия меридиан. Коледа била дошла.
Веднага щом Фил изправил Супермен, Луи за-
белязал опашния фар на един А6М, който се носел
на юг по пистата, и започнал да се цели в него с
надеждата да го улучи, преди да е излетял. На
земята, съвсем близо до тях, нещо гръмнало и само-
летът им се разлюлял. До лявото крило профучал
снаряд, край опашката – втори. Луи видял дирите
им, които описвали съвършени линии по небето
вдясно от Супермен. Пуснал една бомба над южния
27
Традиционно японско мъжко бельо – широка ивица тъкан,
увита около талията и между краката. – Б.ред.
край на пистата, преброил до две и пуснал остана-
лите върху редицата бункери и паркирани самолети
до нея. След като се отървал от тон и половина
бомби, Супермен отскочил нагоре. Луи изкрещял:
„Пуснах ги!” и Фил рязко завил наляво, сред порой
от противовъздушен огън. Луи погледнал надолу –
бомбите му удряли бункерите и самолетите сред
пръски от пламък. С потеглящия А6М обаче закъс-
нял – бомбата паднала точно зад него, осветявайки
пистата. Фил насочил Супермен към Мидуей, а под
тях Уейк приличал на море от огън и бягащи мъже.
_____
Целият екипаж бил изнервен, във вените им

сякаш кипял адреналин. Във въздуха имало няколко
А6М, но в тъмното никой не виждал къде са. Някъде
в множеството от самолети един от тях стрелял.
Един Б-24 му отвърнал и японският „Мицубиши” из-
чезнал. Пилсбъри хвърлил поглед встрани и видял,
че право към тях летят огнени пръски – един амери-
кански артилерист ги бил взел за врагове и об-
стрелвал Супермен. В същия миг го забелязал и
Фил, завил рязко, за да избегне огъня.
Вратите на бомбения отсек не можели да се
затворят. Моторите се напрягали, но не успявали да
ги помръднат и Луи отишъл отзад, за да провери
какво става. Оказало се, че докато Фил изправял
самолета след спускането, огромното ускорение е
разместило външните резервоари – леко, но доста-
тъчно, за да запречат вратите. Нищо не можело да
се направи и заради съпротивлението самолетът
изразходвал много повече гориво от обикновено.
Мисията така или иначе го тласкала до самите
граници на възможностите му, така че това било
лоша новина.
Можели само да чакат и да се надяват. Хап-
нали сандвичи с телешко и пили сок от ананас. Луи
бил напълно изтощен, както от боя, така и от по-
стоянните вибрации и сънливо се взирал в звез-
дите, които успявали да надзърнат през облаците.
На сто и двадесет километра от Уейк един от мъ-
жете хвърлил поглед назад. Обгърнатият в пламъци
остров все още се виждал.
_____
Докато слънцето изгрявало над Тихия океан,

генерал Хауърд К. Рейми стоял до пистата в Мид-
уей, вдигнал глава към небето и чакал завръщането
на бомбардировачите. Челото му било свъсено – на
60 метра над океана се стелели облаци, от които
плискал дъжд и на места видимостта била едва
няколко метра. На пилотите нямало да им бъде
лесно да открият малкият плосък Мидуей, а и не
било ясно дали горивото ще им стигне, за да се
приберат.
Внезапно изникнал самолет, а след него и
втори, и трети. След като кацнали, станало ясно, че
почти нямат гориво, а един е с повреден двигател.
Супермен не се виждал никъде. Потънал в мъглата,
Фил сигурно си давал ясна сметка, че е загазил –
бомбеният отсек бил отворен, вятърът фучал из
фюзелажа, а горивото било на свършване. Не знаел
дали ще успее да открие Мидуей, а нямало да има
възможност да направи втори опит. Накрая, към 8
часа сутринта, зърнал острова през мъглата. Миг
по-късно единият двигател на Супермен угаснал.
Фил знаел, че другите ще го последват почти вед-
нага и внимателно подбутвал самолета напред, като
се целел в пистата. Двигателите продължавали да
работят. Супермен се снишил, кацнал благополучно
и малко след като свърнал от пистата, угаснал вто-
рият му двигател. Щом стигнал до бункера, се из-
ключили и последните два. Ако маршрутът бил мал-
ко по-дълъг, щял да падне в океана.
Генерал Рейми спирал при всеки самолет, за
да поздрави гръмогласно летците. Изтощеният еки-
паж на Супермен се изсипал навън, право в ръцете
на тълпа морски пехотинци, които цяла година ча-
кали да си отмъстят на японците за онова, което
причинили на събратята им в Уейк. Носели си ал-
кохол и цяла вечер вдигали наздравици в чест на
летците.
Мисията се увенчала с небивал успех. Всички
се прибрали невредими и само една бомба пропус-
нала целта си, цопвайки във водата на шест метра
от брега. Японската база била пострадала сериозно
(смятало се, че половината персонал е избит), Аме-
рика успешно демонстрирала мощта и диапазона на
своите Б-24 и въпреки че никой не го знаел,
американските пленници били оцелели до един.
Хората на Фил цял ден седели в дъжда и на-
блюдавали как албатросите се опитват да кацнат на
наводнената писта с комична несръчност. Рано на
следващата сутрин Супермен ги върнал в Кахуку и
Луи прекарал новогодишната нощ на купон с бом-
бардировчика на Мознети, Джеймс Каринджър
младши. Отбил се в крепостта на порнографията
едва в 4:30 сутринта и се привел във вид няколко
часа по-късно, когато адмирал Честър Нимиц дошъл
да връчи медали на летците от Уейк.
Новината за успешния набег се разчула и вси-
чки започнали да хвалят героите, а пресата пред-
ставила успеха им като коледен подарък за Съюз-
ниците. Едно от заглавията гласяло: „Стомана в чо-
рапчетата на японците!” В Токио новината била
представена другояче – радиоводещите твърдели,
че щом се натъкнали на японски отпор, американ-
ците „побягнали ужасени”. Докато разлиствал „Хо-
нолулу Адвъртайзър”, Луи открил карикатура, която
изобразявала неговия принос в успеха на мисията,
изрязал я и я пъхнал в портфейла си.
С настъпването на 1943 година, особено след
успеха в Уейк, всички се възгордели прекомерно –
победите идвали твърде лесно. Един адмирал
предрекъл, че до края на годината Япония ще
падне, а Фил дочул свои познати да говорят, че
скоро ще си идат у дома.
„Мисля – писал той на Сеси, – че малко
прибързват.” >
Глава 8
„ С А М О АЗ С И З Н А М
КОЛКО БЯХ УПЛАШЕН”
В ранното утро на 8 януари 1943 г. Джордж

Мознети и Джеймс Каринджър (с които Луи прека-
рал новогодишната нощ) се присъединили към еки-
пажа си на пистата до Лаещите пясъци за трениро-
въчен полет над Пърл Харбър с още два самолета.
Пилотът бил майор Джонатан Коксуел, един от най-
близките приятели на Фил.
Докато потеглял, Коксуел се опитал да се
свърже с контролната кула, но радиото им не рабо-
тело. Той се спуснал по пистата, издигнал се и из-
чезнал в утринния здрач, а останалите двама пило-
ти го последвали. Няколко часа по-късно се върна-
ли, но без Коксуел. Никой не бил виждал самолета
му от излитането насам.
В осем сутринта Луи научил, че Коксуел не се
е върнал. Сутринта имали бойно учение край Лае-
щите пясъци, така че отишли рано и обиколили
плажа, търсейки следа от приятелите си. Някой
открил на брега мокър чек за 400 долара на името
на Мознети.
Супермен бил на 4500 метра височина, когато
изгубеният Б-24 бил открит на морското дъно
недалеч от брега.
И десетимата летци били мъртви. Самолетът
бил паднал малко след излитането – отделил се от
пистата, завил и се стоварил във водата. Няколко
души оживели и се опитали да доплуват до брега,
но акулите им отрязали пътя. „Буквално ги бяха
разпарчетосали” – написал в дневника си Луи. Пе-
тима от загиналите, включително Мознети, живеели
в крепостта на порнографията заедно с Луи и Фил.
Каринджър току-що бил повишен в чин лейтенант
първа степен, но загинал, преди да успеят да му го
съобщят. Погребали ги в гробището в Хонолулу, при
войниците, убити в Пърл Харбър.

Самолет Б-24 (на име „Стивънович II”), улучен от япон-
ската противовъздушна артилерия. Завъртял се няколко
пъти и се взривил, а радистът, лейтенант първа степен
Едуард Уолш младши, бил изхвърлен от експлозията и
успял да отвори парашута си. Той оцелял, но останалите
членове на екипажа се считат за мъртви.
Луи бил потресен. Бил пристигнал на Хаваите

едва преди два месеца, а няколко десетки летци,
включително повече от една четвърт от онези, с
които делял квартирата си, били мъртви.
Първата си загуба претърпели по време на
полета от Сан Франциско, когато един Б-24 просто
изчезнал. За жалост, това не било необичайно – от
1943 г. до 1945 г. четиристотин екипажа от ВВС на

САЩ се изгубили на път към фронта. После един са-
молет се подпалил и паднал в Кахуку, което кост-
вало живота на четирима души. Друг се блъснал в
една планина. Един бомбардировач трябвало да
кацне, след като и четирите му двигателя отказали.
Загинали двама. В друг бомбардировач един меха-
ник-новак допуснал на пода на бомбения отсек да
се събере локва бензин. При отварянето на вратите
блеснала искра и самолетът се взривил. Оцелели
трима, включително придружилият ги пътник, чиято
ръка случайно се оказала върху един парашут,
когато експлозията го запратила навън. След Уейк
самолетът, изпратен да заснеме щетите, бил ударен
от противовъздушна артилерия. Екипажът изпратил
последното си съобщение – „Няма да успеем” – и
изчезнал завинаги. След това катастрофирал и Кок-
суел.
Тези загуби, само една от които се дължала на
врага, били всичко друго, но не и аномалии. През
Втората световна война 35933 американски бойни
самолета били изгубени в бой или при нещастен
случай. С течение на времето загубите, дължащи се
на бойни действия, нараснали, но така и не над-
хвърлили останалите.
Заедно със самолетите си отивали и хората.
Във въздушния корпус 35946 души загинали далеч
от фронта, повечето – в случайни катастрофи28.
28
Армията не уточнява причината за смъртта на загиналите, но
статистиката сочи, че тя най-често е била причинена от слу-
чайни катастрофи. Първо, в това число не се включват загина-
лите при обучение, пленените и изчезналите в акция. Почина-
лите от заболявания също не влизат в него – като се има
предвид, че в цялата армия от болести загинали 15 779 души
(включително сред пехотинците, служели в джунглите), във
Дори в бой било по-вероятно летците да загинат
поради нещастен случай, отколкото от ръцете на
врага. Според доклада, подаден между 1 ноември
1943 г. и 25 май 1945 г., в 15-та въздушна дивизия
седемдесет процента от загиналите в бой всъщност
загинали поради инциденти, а не в резултат на
вражески действия.
Проблемът обикновено били самолетите, които
често се повреждали, отчасти защото били нова
технология и отчасти заради усилената им употре-
ба. Само през януари 1943 г. Луи отбелязал десет
сериозни повреди в дневника си, както в Супермен,
така и в останалите самолети, с които летял, вклю-
чително два повредени двигателя по време на по-
лет, газов теч, проблеми с налягането на маслото и
колесник, който заяждал (след като го спуснели, за
щастие). Веднъж спирачките на Супермен отказали
при кацането и докато Фил успее да го спре,
бомбардировачът стигнал на метър от края на пис-
тата. Зад нея се простирал океанът.
Климатът също оказвал влияние. Бурите нама-
лявали видимостта до нула – сериозен проблем за
пилотите, които постоянно търсели малки остров-
чета или се провирали през планините, заобикаля-
щи много от хавайските писти. Б-24 се управлявали
трудно дори при безветрие, а когато вилнеела
тропическа буря, дори общите усилия на пилота и
помощник пилота не били достатъчни за овладява-
въздушния корпус този процент положително е бил малък. На

последно място, предвид факта, че в САЩ при случайни
катастрофи загинали близо 15 000 летци, може да се приеме,
че онези, загинали по същия начин във войната, вероятно са
също толкова многобройни. – Б.а.
нето на бомбардировача. През януари Супермен два
пъти попаднал в буря, която го разтресла така же-
стоко, че Фил изгубил контрол. Веднъж самолетът
се мятал на-сам-натам в продължение на десет ми-
нути, а помощник пилотът толкова се уплашил, че
се наложило Фил да вика Луи да го замести.
Един ден след морския патрул, докато Фил се
опитвал да заобиколи една буря, Къпърнел го по-
питал дали ще дръзне да мине през нея.
Противовъздушна зенитна артилерия
– С това чудо мога да мина отвсякъде – от-

върнал той и се насочил към стихията. Супермен
моментално потънал в нея, а Фил не виждал нищич-
ко. Дъждът блъскал по самолета, вятърът го накла-
нял встрани... Накрая се замятал с такава сила, че
екипажът се вкопчвал във всичко, което било
занитено за пода. Когато навлезли в бурята, били
само на триста метра, но сега Супермен летял тол-
кова хаотично, че не можели да преценят на каква
височина се намират, а поради нулевата видимост
не знаели къде е океанът. При всеки подскок се
готвели за катастрофа. Преди да влетят в бурята,
Оаху вече се виждал, но сега нямали представа
къде е. Фил стиснал кормилото, по лицето му шур-
нала пот, а Пилсбъри надянал парашута.
Вкопчен в радио таблото, Хари Брукс уловил
сигнал от една хавайска радиостанция. Самолетът
разполагал с радиокомпас, който позволил на Хари
да изчисли от коя посока идва сигналът, Фил обър-
нал самолета със сила и се насочил към него. Из-
мъкнали се от бурята, открили пистата и се призе-
мили, а той бил изтощен, с подгизнала от пот риза.
Другото главоболие били пистите. Много ост-
рови били толкова къси, че инженерите трябвало да
трупат корал на единия им край, за да ги удължат
достатъчно. След по-продължителните мисии цели
групи от самолети оставали с толкова малко гориво,
че не можели да изчакат и кацали едновременно,
като за целта първият пилот изчаквал и колесникът
му опирал в пистата едва когато зад него имало
достатъчно място, за да кацнат и останалите. Тол-
кова много самолети отхвърчали от края на пистата
на Фунафути и падали в океана, че наземните еки-
пажи държали до водата булдозер, готов да ги из-
тегли.
За натоварените Б-24, които се нуждаели от
1200 метра, за да излетят, скъсените островни пис-
ти, често обградени от огромни палмови дървета,
били истинско предизвикателство. „Излитането бе-
ше голямо вълнение – написал сержант Франк Рози-
нек в едно от писмата си. – Шестима души трябваше
да застанем на тясната греда между вратите на бом-
бения отсек, разперили ръце над допълнителните
резервоари. Самолетът сякаш цяла вечност трополя
по пистата, а ние ясно виждахме корала през про-
луките между вратите и гредата, на която бяхме
стъпили. Внезапно нещо изсвистя и в тях щръкнаха
палмови листа!... Само аз си знам колко се упла-
ших.”
Освен това ставали грешки. Пилотите блъс-
кали самолетите си в чуждите, а летците палели ци-
гари в печално известните с течовете си Б-24 и ги
взривявали. Веднъж по време на полет третият дви-
гател на Супермен угаснал и Пилсбъри открил, че
разсеяният помощник пилот е седнал така, че бо-
тушът му е върху ключа за включване и изключване
и го държи на „OFF”. Веднъж помолили Луи да
замести болния бомбардировчик на друг екипаж.
Той също не се чувствал добре, така че намерили
друг. По време на полета от контролната кула пре-
дупредили пилота, че лети към планина, той отвър-
нал, че я вижда, след което се забил право в нея.
Най-странното произшествие станало, когато един
бомбардировач се издигнал рязко по време на
тренировка. За да не падне, един от хората му без
да иска се заловил за ръчката за освобождаване на
надуваемата лодка, която изскочила през покрива и
се увила около хоризонталния стабилизатор на
самолета. Пилотът не успявал да го овладее и
наредил на екипажа да скочи. Двамата с помощник
пилота някак успели да се приземят и накрая
всички оцелели.
Ориентирането също било изключително труд-
но. За да откриват островите (често съвсем малки,
нощем тъмни, а денем – неразличими от хоризонта)
из хилядите километри безличен океан, навигатори-
те правели удивително сложни тригонометрични из-
числения на базата на данни, получени от най-раз-
лични инструменти. Въпреки това процедурите, ко-
ито използвали, понякога били комично примитив-
ни. „Всеки път, когато трябваше да калибрирам сек-
станта – пише навигаторът Джон Уелър, – отварях
аварийния люк и стъпвах върху навигационното та-
бло и таблото на радио оператора. През това време
той ме държеше за краката, за да не изхвърча от
самолета.” Нощем навигаторите понякога насочвали
екипажите си, като се ориентирали по звездите,
също като древните полинезийски моряци, но при
буря дори това било невъзможно.
Предвид факта, че и най-малкото отклонение
било достатъчно, за да пропуснат дестинацията си,
е цяло чудо, че екипажите стигали до набелязаните
острови. Много не успявали – Мартин Кон, арти-
лерийски офицер в Оаху, веднъж бил при радара,
докато един самолет, който не разполагал с такъв,
се опитвал да намери острова.
– Просто седяхме и гледахме как мина над нас
и така и не се върна – казва той. – Видях го на
радара. Почувствах се направо ужасно. Животът
няма стойност във военно време.
_____
В бой рисковете при полет се увеличавали

експоненциално. От небето се спускали японски
самолети, включително бързите и маневрени А6М,
които били особено многобройни през първата по-
ловина на войната. Те обстрелвали бомбардирова-
чите с картечници и изключително унищожителни
22-милиметрови патрони, които осейвали мишените
с дупки. При неуспех някои пилоти-камикадзе блъс-
кали самолетите си в американските – веднъж един
Б-24 се върнал в базата, понесъл и половин А6М,
увиснал на крилото му. От земята японците стреля-
ли с противовъздушни оръдия, чийто остър като
бръснач картеч направо кълцал корпуса на самоле-
тите. За да оцелеят, пилотите на бомбардировачите
трябвало постоянно да менят посоката и височината
си, но докато се доближавали до целта, самолетът
се управлявал от системата „Нордън”, така че било
невъзможно да маневрират. „Нордън” трябвало да
контролира Б-24 от три до пет минути, а японците
се нуждаели от по-малко от шестдесет секунди, за
да засекат височината им. Математиката действала
в тяхна полза.
По време на битка самите бомбардировачи
представлявали риск за останалите. За да отблъск-
ват атаките и да улучват малките си мишени,
трябвало да летят много наблизо и в хаоса често се
блъскали и обстрелвали един друг. Понякога било и
по-сериозно – при един инцидент три Б-24, които
трябвало да минират едно пристанище, влезли за-
едно в тесен каньон на височина петнадесет метра,
докато японците усилено ги обстрелвали от земята.
Докато се спускали над пристанището, върхът на
лявото крило на бомбардировача, пилотиран от
лейтенант Робърт Стронг, ударил самолета вдясно,
пилотиран от лейтенант Робинсън. Сблъсъкът обър-
нал машината на Стронг наляво и я избутал под
тази на Робинсън, точно докато пускала мина с
тегло половин тон. Тя ударила самолета на Стронг и
макар че не избухнала, пробила във фюзелажа му
дупка с площ пет квадратни метра и заседнала
точно зад страничните оръдия. Бомбардировачът на
Стронг едва не бил разполовен, а парашутът на ми-
ната се отворил и го повлякъл надолу. Екипажът го
отрязал и се опитал да избута мината навън, но тя
не помръдвала, така че стрелците разглобили оръ-
дията си и използвали цевите им вместо лостове, за
да се отърват от нея. Докато Стронг се опитвал да
насочи самолета си към базата, опашката се веела
зад него, а по фюзелажа пълзяла огромна пукна-
тина. Изглеждало невъзможно, но Стронг успял да
измине 1300 километра и се приземил. Когато оти-
шъл да види бомбардировача, Джеси Стей, пилот от
ескадрата на Луи, почти успял да отскубне опаш-
ката с една ръка.
Заради тези рискове статистиката била ужася-
ваща – през Втората световна война в бой били
убити 52173 войници от военната авиация на САЩ.
Според Стей (който един ден щял да отговаря за
екипажа на Луи и Фил) вероятността летците да за-
гинат, докато се опитват да изпълнят четиридесетте
бойни мисии, от които се състояла военната служба
над Тихия океан29, била петдесет процента.
Освен благополучно завръщане, рани или
смърт, летците често имали друга съдба. През вой-
ната хиляди оттях изчезнали, някои по време на ми-
сия, други при рутинен полет. Поглъщал ги океанът.
Някои оставали живи, но се изгубвали в морето или
по островите, а други били заловени. След като не
успеели да ги открият, в армията ги обявили за
29
Когато Луи и Фил заминали на фронта, мисиите били триде-
сет, но по-късно броят им бил увеличен. – Б.пр.
изчезнали. Ако не се появели до тринадесет месеца,
ги считали за мъртви.
През повечето време улучените американски
бомбардировачи падали във водата, като или се
разбивали, или били приводнявани. В онези, които
се разбивали, екипажът почти нямал шанс да оце-
лее, но приводняването предлагало по-добри въз-
можности, в зависимост от модела на самолета. Б-
17 и огромният му братовчед Б-29, който щял да
бъде въведен в употреба съвсем скоро, имали ши-
роки плоски крила, а вратите на бомбения отсек
прилепвали плътно към фюзелажа, оформяйки сра-
внително плоска плаваща повърхност. Първият при-
воднен Б-29 не просто оцелял, но ден по-късно
излязъл на един индийски плаж напълно цял. С Б-
24 положението било друго. Крилата му били тесни
и разположени високо спрямо фюзелажа, а крех-
ките врати на бомбения отсек леко стърчали навън.
При повечето приводнявания съпротивлението ги
откъртвало, разкъсвайки самолета. Тази участ спо-
летяла по-малко от една четвърт от наличните Б-17,
но било установено, че при приводняване близо две
трети от бомбардировачите Б-24 се разпадат, а една
четвърт от екипажите намират смъртта си.
За мъжете, оцелели след сваляне на Б-24,
най-важното било да избягат бързо. Фюзелажите не
били херметизирани и потъвали моментално – един
летец си спомня, че неговият Б-24 потеглил към дъ-
ното с такава скорост, че дори дълбоко под повърх-
ността светлините му все още се виждали. Всеки
получавал спасителна жилетка (шеговито наречена

мей-уестка30), но тъй като доста хора крадели пат-
роните с въглероден двуокис, за да си правят гази-
рани напитки, някои от тях не се надували. Спаси-
телните лодки спускали ръчно – летците можели да
дръпнат ръчката точно преди разбиването или при-
водняването. Ако вече били извън самолета, може-
ли да се качат върху крилата и да завъртят лостче-
тата за освобождаване, след което лодките се на-
дували автоматично.
Оцелелите трябвало бързо да влязат в тях –
акулите се появявали почти веднага след като са-
молетът паднел във водата. През 1943 г. съотбор-
никът на Луи от ЮКУ, лейтенант Арт Рийдинг, бил
повален в безсъзнание, след като приводнил дву-
местния си самолет. Докато машината потъвала,
навигаторът му, Евърет Олмънд, изтеглил Рийдинг,
надул спасителната си жилетка и вързал припадна-
лия пилот към себе си. Когато Рийдинг дошъл на
себе си, той го теглел към най-близкия остров, кой-
то бил на повече от тридесет километра оттам, а
край тях обикаляли акули. Едната се гмурнала,
захапала Олмънд и завлякла и двама им под водата.
Внезапно нещо се откъснало и те изплували на
повърхността сред локва кръв – кракът на Олмънд
изглежда бил отхапан. Той дал жилетката си на
Рийдинг и потънал, а през следващите осемнадесет
часа пилотът плувал сам, като ритал акулите и ги
налагал с бинокъла си. Когато бил открит от спаси-
30
След надуването на жилетката всеки, който я носел, при-
добивал пищен бюст, асоцииран с много известната по него
време пищна театрална и кинозвезда Мей Уест (1893–1980).
През 70-те години името било сменено на „доли-партънка”, по
името на популярната бюстеста кънтри певица Доли Партън
(р.1946). – б.а.
телна лодка, краката му били нарязани, а челюстта
му – счупена от гръбния плавник на акула, но
благодарение на Олмънд животът му бил спасен.
Загиналият навигатор, едва двадесет и еднагоди-
шен, бил номиниран посмъртно за медал за храб-
рост, но изглежда, че наградата така и не е била
дадена31.
Всички били слушали разкази като този на
Рийдинг, а надникнели ли от самолетите си, вижда-
ли акулите долу. Страхът от тях бил толкова силен,
че ако трябвало да избират между приводняването
и скока с парашут, повечето предпочитали привод-
няването, дори с Б-24. Така поне били близо до
лодките.
_____
В армията били твърдо решени да откриват

всички оцелели, но заради огромната площ на
Пасифика шансовете за това били незначителни.
Много от свалените бомбардировачи не изпращали
сигнал и често никой не подозирал за станалото,
преди да се окаже, че екипажът не се е прибрал
навреме, което понякога означавало, че от падане-
то са изминали шестнадесет часа. Ако не забележе-
ли отсъствието на самолета преди мръкване, търсе-
нето не можело да започне чак до сутринта, а меж-
дувременно оцелелите се борели с нараняванията
си, вятъра и жаркото слънце и се отдалечавали от
мястото на катастрофата.
31
Два източника погрешно настояват, че изяденият е бил Рий-
динг, но вестникарски интервюта с него потвърждават, че за-
гиналият е Олмънд. – Б.а.
На спасителите им било изключително трудно
да решат къде точно да търсят. За да не нарушават
радио-мълчанието, много екипажи не заявявали
позицията си по време на полета, така че търсенето
се базирало на планирания курс. Свалените само-
лети обаче често изминавали огромни разстояния и
се отклонявали със стотици километри, а щом пад-
нели, теченията и вятъра можели да отнесат лодка-
та много далеч. Заради това търсенето често покри-
вало хиляди квадратни километри. Колкото по-дъл-
го се носели лодките по течението, толкова повече
се отдалечавали и толкова по-малко вероятно било
да ги открият.
Най-трагичното е, че дори когато спасителите
имали късмет и преминавали точно над оцелелите,
имало голяма вероятност да не ги видят. Лодките в
малките самолети били с размера на вана, а онези в
големите – с дължината на легнал човек. Макар че
спасителите летели само на триста метра, дори от
тази височина лесно можели да сбъркат лодката с
разпенена вълна или проблясък, а в облачни дни не
се виждало нищичко. Освен това самолетите летели
с такава скорост, че екипажът едва успявал да
хвърли бегъл поглед на района, преди да отмине.
В средата на 1944 г. резултатите от спасител-
ните мисии били толкова незадоволителни, че воен-
ната авиация трябвало сериозно да подобри систе-
мата. В лодките вече слагали радиостанции и пове-
че провизии, по маршрутите вече обикаляли и лод-
ки, а мисиите се изпълнявали от специални спаси-
телни дивизии с плаващи самолети. Така вероят-
ността за успех се подобрила, но дори тогава
екипажите на повечето свалени бомбардировачи
никога не бивали открити. Според докладите от
Далекоизточната въздушна дивизия били спасени
по малко от 30% от хората, чиито самолети
изчезнали между юли 1944 г. и февруари 1945 г.
Дори когато местоположението на самолета било
известно, били спасени само 46% от екипажа.
Имало месеци, когато картината била далеч по-
безнадеждна – през януари 1945 били спасени 21
от общо 167 души – само 13%.
Колкото и малка да била надеждата за падна-
лите летци в края на войната, шансовете на онези,
свалени преди средата на 1944 г., били още по-
незначителни, тъй като летели преди модернизира-
нето на системата. Издирванията били хаотични,
лодките – зле заредени, а процедурите – неефек-
тивни и всеки от хората на Фил бил наясно, че ако
Супермен падне, шансовете им за спасение са
много малки. Заедно с нарастващия брой на произ-
шествията това налагало ситуация, в която било по-
вероятно спасителните самолети също да се раз-
бият, отколкото да открият изгубените летци. В
един момент (по време на спасителните операции
на Източната въздушна дивизия) половината плава-
щи самолети се разбивали, опитвайки се да кацнат
в океана. Изглежда, че за всеки спасен умирали по
няколко спасители, особено в началото на войната.
С всеки изминал ден шансовете на неоткрити-
те крушенци намалявали драстично. Провизиите
стигали най-много за няколко дни, а гладът, жажда-
та, жестокото слънце денем и ниските температури
нощем изтощавали оцелелите стряскащо бързо и те
умирали за броени дни. Други полудявали. През
септември 1942 г. един Б-17 се разбил в Тихия
океан и в спасителната лодка се качили девет ду-
ши. След няколко дни един умрял, а останалите по-
лудели. Двама чували музика, двама – кучешки
лай, един бил убеден, че зад лодката има самолет,
който я бута, други двама се сборичкали за буре
въображаема бира, а последният крещял поклятия
към небе, изпълнено с бомбардировачи, поне спо-
ред него. В един момент му се привидяла несъщест-
вуваща лодка, той се хвърлил във водата и се
удавил, а на шестия ден, когато над тях прелетял
самолет, останалите дълго се съветвали, докато
заключат, че е истински. Когато на седмия ден ги
спасили, били твърде слаби, за да размахват ръце.
Някои били застигнати и от по-лоша съдба.
През февруари 1942 г. край Коледния остров в Ин-
дийския океан бил открит дървен сал. На него
заварили трупа на мъж, легнал в ковчег, който явно
бил скован на сала. Гащеризонът му бил изложен на
слънцето толкова дълго, че вместо тъмносин, бил
съвсем бял. До мъжа лежала обувка, очевидно чуж-
да. Никой не успял да разбере кой е, нито откъде е
дошъл.
От всички ужаси, които ги очаквали, екипа-
жите на свалените самолети най-много се боели да
не ги заловят японците, а ужасът им се дължал на
нещо, което се случило през 1937 г., през първите
месеци след японската инвазия в Китай. Японската
армия обсадила град Нанкинг, където имало повече
от половин милион цивилни и 90 000 китайски вой-
ници. Войниците се предали и след като ги увери-
ли, че няма да пострадат, се съгласили да ги
вържат. След това японските власти издали писмена
заповед: ВСИЧКИ ВОЕННОПЛЕННИЦИ ДА БЪДАТ
ЕКЗЕКУТИРАНИ.
Последвала шестседмична касапница, която
не може да се опише с думи. Хиляди пленници били
обезглавени, застреляни с автомати, заклани или
погребани живи. После нашествениците посегнали
и на цивилните, като си организирали състезания, в
които избивали, изнасилвали, осакатявали и разпъ-
вали хиляди хора и насъсквали кучета срещу тях.
Японските войници се снимали до купчини накъл-
цани тела и отсечени крайници и до вързани жени,
които се готвели да изнасилят. Пресата отразявала
състезанията, възпявала героизма на състезателите
и организирала залози, сякаш ставало дума за
спортно първенство. Според историците по време на
зверството, наречено „изнасилването на Нанкинг”,
японската армия избила между двеста и триста
хиляди китайци, включително деветдесетте хиляди
военнопленници.
Всеки американски летец знаел за Нанкинг, а
оттогава Япония само затвърдила този прецедент. В
ескадрата на Луи се носели слухове за атола Куа-
джалейн, японска територия на Маршаловите остро-
ви. Говорело се, че военнопленниците там са били
избити, затова го наричали „острова на екзекуции-
те”. Репутацията на японците била такава, че от
целия екипаж на един свален Б-24, паднал над
японската армия, само един летец избрал да скочи.
Останалите толкова се бояли да не ги заловят, че
предпочели да загинат в катастрофата.
_____
За летците не било възможно да пренебрегнат

рисковете. Мъртъвците не били просто статистика, а
съквартиранти, другари по чашка и съратници. Ос-
вен това не си отивали един по един – наведнъж се
опразвала половин казарма. Рядко имало погребе-
ния, защото рядко имало какво да погребат. Хората
просто изчезвали и толкова.
Живите избягвали да говорят за смърт, но
много от тях се измъчвали от ужасни вътрешни
страхове. Заради стреса на един младеж от еска-
драта на Луи хронично му течала кръв от носа. Друг
бил освободен, защото във въздуха замръзвал от
ужас. Пилот Джо Дийзи си спомня как един летец
ужасено го попитал дали ако полудее по време на
мисия, останалите ще бъдат така добри да го за-
стрелят. Треперел толкова силно, че докато гово-
рел, случайно стрелял в пода.
Някои били убедени, че ще ги убият, а други
се самозаблуждавали, че са неуязвими. Луи и Фил
не се опитвали да избегнат истината. Само след два
месеца и една-единствена бойна мисия петима от
приятелите им били мъртви, а те самите оцелели
като по чудо. Стаята им, както и един хладилник,
останал от приятели, чиито тела лежали на дъното
на океана, постоянно им напомняли за това.
Преди да напусне САЩ, Луи получил парца-
лива библия с маслиненокафяви корици. Опитал да
я чете, за да успокои тревогите си, но тя му се
сторила безсмислена и скоро я зарязал. Успокоявал
се, като слушал класическа музика на фонографа
си. Често оставял Фил, който пишел писма на Сеси,
надвесен над обърната наопаки метална кутия, и
хуквал да тича по трасето, което си бил очертал в
пясъка около пистата. Освен това се стараел да се
подготви за всяка възможност. Отишъл в работил-
ницата, изрязал си дебела метална плоскост и я за-
влякъл в Супермен с надеждата, че ще го предпазва
от наземен огън. Освен това взимал уроци по оце-
ляване на остров и първа медицинска помощ и дори
открил курс, където един възрастен хавайски офи-
цер обяснявал на учениците си как да отблъскват
акулите. („Облещете се, озъбете се, изпънете
дланта напред и цапардосайте гадината по носа.”)
Като всички останали, Луи и Фил също пиели.
След няколко бири, казвал Луи, можели поне за миг
да забравят за мъртвите си приятели. Полагали им
се по четири седмично, но всички търсели алтерна-
тиви из острова. За Луи алкохолът бил като шишар-
ките за катериците – изпивал колкото можел още
щом го откриел, а останалото скривал. По време на
военното обучение криел пиячката си във флакон
от крем за бръснене, а щом го пратили на фронта,
преминал към буркани от майонеза и бутилки от
кетчуп. Веднъж успял да качи в самолета бутилка
местен джин, наречен „Петте острова” (по прякор
„Петте язви”), като незабелязано я пъхнал при
противогаза на Хари Брукс и когато командирът го
потупал по джоба, за да провери дали го носи,
бутилката се счупила и кракът на Брукс подгизнал.
Всяко зло за добро – Луи забелязал, че когато пие
от този джин, космите по гърдите му започват да
капят и по-късно открил, че „Петте острова” често
се използва вместо разредител за боя. След този
случай решил да се придържа най-вече към бирата.
Фил също трябвало да живее с мисълта, че е
много вероятно да умре, но носел и допълнително
бреме – като пилот бил пределно наясно, че допус-
не ли грешка, ще загинат още осем души. Започнал
да носи два талисмана – единият бил гривната, по-
дарена му от Сеси. Той вярвал, че тя го пази и ни-
кога не летял без нея. Другият бил сребърен долар,
който постоянно дрънкал в джоба му. Фил казвал,
че в деня, когато най-сетне избяга със Сеси, смята
да го даде на момчето, което бие камбаната в
църквата. „Когато се прибера у дома – писал й той,
– двамата ще се скрием така, че никой да не може
да ни открие.”
В първите дни на 1943 г., когато войниците
умирали един след друг, всеки се справял със загу-
бата по своему. С течение на времето възникнала
традиция – ако някой не се върнел, отваряли
шкафчето му, вадели алкохола и пиели в негова
чест. Във война без погребения това било най-
доброто, което можели да направят. >
Глава 9
ПЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ
И ЧЕТИРИ ДУПКИ
През февруари 1943 г., при краткото си посе-

щение на екваториалния остров Кентън, екипажът
на Супермен за пръв път се сблъскал с експлоди-
ращи акули. Кентън бил горещо място с формата на
свинска пържола, покрит най-вече с корали и
мърляви прашни растения, приведени към земята,
сякаш се криели от жегата. На целия остров имало
само едно дърво, а във водите наоколо му гъмжало
от акули, които при отлив се заклещвали в лагу-
ната. Отегчените войници, които служели там, се
забавлявали, като връзвали парче боклук на края
на дълга пръчка, размахвали я над лагуната и щом
някоя акула щракнела със зъби към нея, мятали в
устата й граната и гледали как се взривява.
Екипажът на Супермен бил изпратен в Кентън,
за да изпълни две мисии над окупираните от япон-
ците Мейкин и Тарава (Гилбъртовите острови). По
време на първата водещият самолет завил в по-
грешна посока и всички се озовали над Хауланд,
островът, към който летяла Амилия Еърхарт, когато
изчезнала шест години по-рано.
На пистата се виждали следи от японски само-
лети. Щом намерили пътя и открили Мейкин, Луи не
можел да види мишената си заради облаците.
Направили три кръга, но без успех и накрая пол-
ковникът им наредил да пускат бомбите и да се
връщат. През една пролука в облаците Луи зърнал
редица външни тоалетни и злорадо ги посипал с тон
и половина фугасни бомби. Докато екипажът лику-
вал, нужниците гръмнали чак до небето.
Два дни по-късно всички се върнали на Гил-
бъртовите острови, за да ги снимат. С тях летели
шестима оператори. Самолетите профучали над
опожарените острови и щом един снаряд улучил
Супермен по носа, потеглили обратно към Кентън.
На петстотин километра от дома механикът Дъглас
направил откритие – ексцентричните разходомери
за гориво, които по целия път не спирали да
подскачат, най-сетне показали, че нивата са много
ниски. Дъглас обявил, че при тази скорост няма да
стигнат до Кентън, така че Фил намалил, доколкото
смеел и „изтънил” горивната смес, така че самоле-
тът да изразходва възможно най-малко. Екипажът
изхвърлил навън почти всичко, което не било за-
нитено за пода и всички се събрали в предната част
на самолета – вярвали, че така помагат на Супер-
мен. Знаели, че шансовете им да стигнат до Кентън
не са големи и се зачудили дали да не кацнат на
Хауланд, но си спомнили следите по пистата. Обсъ-
дили дали да не се приводнят в близост да острова,
но оставал въпросът за акулите. Накрая решили да
се опитат да стигнат до Кентън.
Сбутани един до друг в предната част на само-
лета, те можели само да чакат. Слънцето залязло.
Луи се взирал в мрака долу и се чудел какво е да се
разбиеш. Разходомерите слизали на все по-ниски и
по-ниски деления и всички очаквали да чуят как
двигателите спират. Накрая, когато разходомерът
бил на нулата, Фил зърнал прожектора и светлини-
те, очертаващи пистата. Осъзнал, че е твърде висо-
ко, той смъкнал самолета толкова рязко, че Пилсбъ-
ри подскочил и за миг изпаднал в безтегловност,
преди да се просне на пода.
Докато Супермен кацал в Кентън, опашката му
се наклонила по-назад, отколкото докато бил във
въздуха и горивото се дръпнало назад. Миг по-
късно един от двигателите се изключил.
Две седмици по-късно хората на Фил разбрали
какво щяло да им се случи, ако паднели във водата.
Един Б-25, излетял от Оаху, подал съобщение по
радиото, че горивото е на свършване и след това
замлъкнал. Изпратили Супермен да го търси и след
час и половина Луи забелязал кълбо сив дим. Към
него се носели два плаващи самолета „Каталина” и
Супермен ги последвал.
Когато пристигнали на мястото на катастро-
фата, всички се изумили от видяното. Сред остан-
ките от самолета се поклащали две спасителни лод-
ки, в които бил петчленният екипаж на Б-25. Около
тях океанът сякаш кипял от стотици акули, някои с
дължина шест метра. Те обикаляли бясно около
лодките и всеки миг щели да ги обърнат.
Каталините първи се добрали до крушенците и
същата вечер те щедро почерпил спасителите си.
Екипажът на Супермен обаче вече разбирал мотиви-
те на гранатохвъргачите в Кентън. По време на друг
полет видели как няколко акули тормозят шест
кита, спуснали се към тях и ги застреляли. След
това обаче се почувствали виновни и от този ден
нататък видели ли акули, не ги закачали.
_____
Науру бил миниатюрно късче пясък с площ

тринадесет квадратни километра, на около четири
хиляди километра югозападно от Хаваите. Светът
най-вероятно щял да го остави на мира, ако под
краката на облечените с тревни поли местни жители
не се криели петдесет хиляди тона висококачествен
фосфат – основна съставка в торовете и въоръже-
нието, открита през 1900 г. Оттогава насам на ост-
рова живеели европейски бизнесмени и китайски
миньори и в началото на войната Науру се оказал
безценно завоевание.
Японците го нападнали през август 1942 г.,
затворили европейците, които не били заминали и
принудили китайците и местните да работят в
мината и да построят писта. Установили властта си с
огън и меч и обезглавя-вали хората за незначител-
ни нарушения като кражба на тиква. Когато пистата
била готова, Япония разполагала с богат източник
на фосфати и отлична база за въздушни удари.
На 17 април повикали Луи на оперативка вед-
нага щом слязъл от самолета. Америка възнамеря-
вала да удари Науру и за целта Супермен и още
двадесет и два Б-24 трябвало да бомбардират мини-
те. Онази нощ никой не си легнал. Потеглили малко
преди полунощ, спрели в Кентън, за да напълнят
резервоарите и полетели към Фунафути – мънич-
кият атол, от който щяла да започне атаката. Там
било пълно с журналисти, повикани от армията, за
да отразят удара.
На оперативката им наредили да се приближат
към Науру от 240 метра височина, което стреснало
и Луи, и останалите. През седмицата били тренира-
ли полети на 240 до 300 метра и възможността
противовъздушната артилерия да ги направи на ре-
шето разтревожила целия екипаж. „Надяваме се са-
мо – написал Луи в дневника си два дни по рано –
да не ни се наложи да летим толкова ниско и на
фронта.” Хилсбъри не можел да спре да мисли за
още нещо, казано от главнокомандващия – там ще-
ли да ги чакат десет до дванадесет японски само-
лета.
В Уейк бил виждал А6М, но никога отблизо.
Мисълта за един всявала страх. Тази за дванадесет
го ужасила до смърт.
Преди разсъмване на следващия ден отишли
заедно до Супермен. Придружил ги и лейтенант
Доналд Нелсън. Не бил член на екипажа, но ги
помолил да се вози с тях, за да наблюдава боя. В
пет сутринта Супермен излетял.

_____
След остър завой на запад, за да скрият из-

ходната си точка, самолетите се отправили към
Науру и летели шест часа и половина. Никой не го-
ворел. Супермен водел бомбардировачите, придру-
жаван от още два самолета, по един до всяко крило.
Слънцето изгряло, а с него дошла ясна утрин. Япон-
ците щели да ги видят съвсем ясно.
В единадесет часа и двадесет минути навига-
торът Майкъл нарушил радио-мълчанието: след
петнадесет минути щели да се озоват над острова. В
далечината Луи различил остров с формата на
апостроф, едва различим на хоризонта. Под тях във
водата чернеела сянка – американска подводница,
готова да прибере оцелелите от свалените бомбар-
дировачи. Супермен минал над нея и се спуснал
към Науру. Луи потреперил.
Тишината била зловеща. Първите девет само-
лета, предвождани от Супермен, пресекли острова
без усложнения. Въздухът бил съвършено неподви-
жен и те се плъзгали като по масло. Фил отстъпил
управлението на системата „Нордън”. Изникнала
първата мишена на Супермен – група бомбардиро-
вачи и няколко сгради край пистата. Луи се прице-
лил в блестящите гърбове на самолетите.
Внезапно небето се превърнало в бясна ви-
хрушка от цветове, движение и звук. Наземните
оръдия съскали, а към Супермен летели гирлянди от
дим и се пръскали в черни облаци, сред които
искрял шрапнел. И отгоре, и отдолу към тях свистял
метал, но самолетът бил на автопилот и Фил не

можел да стори нищо.
Нещо ударило бомбардировача до лявото им
крило, пилотиран от лейтенант Джон Джейкъбс. Са-
молетът потънал, сякаш се давел. Почти в същия
момент улучили и този отдясно на Супермен, който
паднал и изчезнал под лявото му крило, пред очите
на Пилсбъри. Той ясно виждал летците в него и за
миг си отбелязал, че до един ще умрат. Супермен
останал сам.
Луи продължавал да се цели в спрените долу
самолети. Внезапно се разнесъл гръм, последван от
мощен тътен. Част от десния хоризонтален стабили-
затор на Супермен, голяма колкото кухненска маса,
изчезнала и Луи изпуснал целта. Докато се опитвал
да се прицели отново, един снаряд пробил бомбе-
ния отсек и самолетът отново се разклатил.
Най-сетне Луи прихванал целта, първите бом-
би полетели надолу и улучили мишените. Тогава
Супермен минал над редица бараки с червени
покриви и военновъздушна батарея – втората и
третата мишена на Луи. Той се прицелил и наблю-
давал как бомбите сриват и постройките, и батарея-
та. Оставала му една бомба – в случай, че му се
открие допълнителна възможност. На север от пис-
тата зърнал барака и се прицелил. Бомбата излетя-
ла, той изкрещял „Готово!” и посегнал да затвори
вратите на бомбения отсек, а в пилотската кабина
Фил поел контрол над самолета. В този миг под тях
проблеснало бяло зарево – Луи извадил късмет,
бараката била склад за гориво. Пилсбъри наклонил
горния купол и над него избликнал огромен облак
дим.

Въздушната битка над Науру
Нямало време да празнуват – внезапно били

заобиколени от японски А6М. Луи видял девет –
стрелкали се край бомбардировачите, а картечни-
ците им трещели. Дързостта и уменията на пилотите
им смаяла всички. Японците се носели челно към
тях с гърмящи оръдия и се провирали между само-
лети, които летели на метри един от друг. Били
толкова близо, че Луи виждал лицата на пилотите.
Всички стреляли от упор, навсякъде хвърчали
патрони. Един бомбардировач отнесъл седемнадесет
приятелски удара, може би от собствените си

странични оръдия.
Щом ударените Б-24 започнели да изостават,
японските „Мицубиши” се стрелвали към тях. Един
американски самолет бил преследван от четири
вражески, но успял да свали един от тях, преди
пилотът да се скрие в облак и останалите А6М да се
разпръснат. Под Супермен бомбардировачът на лей-
тенант Джейкъбс летял само с три двигателя и без
десен хоризонтален стабилизатор, заобиколен от
японски самолети. Оръдията бясно стреляли и дори
свалили един от тях. Тор Хамлин, пилот на Б-24
„Шут в задника”, видял, че Джейкъбс губи сили,
върнал се, намалил скоростта и открил огън с вси-
чките си оръдия. Японците се отдръпнали и Джей-
къбс продължил напред, придружен от Хамлин.
Първите бомбардировачи, преследвани от
А6М, полетели към морето. След като бойните им
самолети изчезнали, а наземните им оръдия били
унищожени, японската база останала открита. То-
гава нахлули останалите Б-24, като пресичали цели
реки от дим, за да изсипят бомбите си върху мина-
та. В последния самолет над острова един репортер
погледнал през бинокъла си и видял „прилична на
вулкан планина от огън и дим”, един горящ японски
бомбардировач, няколко проблясъка от стрелба на
противовъздушни оръдия и нито един движещ се
човек.
_____
Фил и Къпърнел обърнали Супермен и потег-

лили към базата. Самолетът бил пострадал сериозно
и постоянно се опитвал да се обърне по гръб. Не
можел да завива, а скоростта намалявала и пилоти-
те трябвало да вложат цялата си сила, за да го
уравновесяват. Около тях обикаляли три А6М, които
ги обсипвали с патрони и снаряди. Обгърнати в
облак от горещи гилзи, стрелците не им оставали
длъжни – Мичъл на носа, Пилсбъри в горния оръ-
деен купол, Гласман в долния, Ламбърт при опаш-
ката, а Брукс и Дъглас – прави до страничните
прозорци, открити за куршумите. От мястото си Луи
виждал как във фюзелажите и крилата на японски-
те самолети се забива порой от метал, но те били
неумолими и към Супермен от всички посоки се си-
пели патрони. Небето и морето се виждали през от-
ворените рани в сребристата кожа на бомбарди-
ровача, които се множели с всеки изминал миг.
Докато се обръщал, за да напусне мястото си,
Луи видял, че един А6М се насочва право към носа
на Супермен. Мичъл и японецът стреляли едновре-
менно и Луи и Мичъл усетили как във въздуха край
тях свистят куршуми. Един за малко да се забие в
ръката на Мичъл, друг прелетял на милиметри от
лицето на Луи. Един се забил в захранването на
купола и той замрял. В същия миг японецът се
сгърчил – Мичъл го бил улучил. За миг А6М продъл-
жил да се носи право към Супермен, но теглото на
убития пилот наклонило кормилото надолу. Бойният
самолет минал под бомбардировача, а после се
забил в морето недалеч от брега.
Луи завъртял купола на ръка и Мичъл се из-
мъкнал навън. Останалите продължили да стрелят,
а Супермен пълзял напред. Около него все още
обикаляли два А6М.

_____
В горния купол Стенли Пилсбъри разполагал с

две картечници 50-ти калибър. Всяка от тях из-
стрелвала по 800 патрона в минута, които летели с
900 метра в секунда. Можели да убият човек от
шест километра и да свалят А6М, ако получат въз-
можност. Японските самолети обаче оставали ниско
долу, където Пилсбъри не можел да ги улучи. Усе-
щал как куршумите им се забиват в корема на
Супермен, но виждал само крилата им. Вторачен в
най-близкия „Мицубиши”, той си мислел: „Само да
се вдигне и ще го съборя.”
Той чакал ли чакал, а Супермен стенел и се
тресял. Оръжията трещели, а японските самолети
под тях ги обстрелвали, но Пилсбъри продължавал
да чака. Тогава Луи видял, че А6М от дясната им
страна се вдига. Пилсбъри дори не го забелязал,
докато три мощни „ка-бум!” едва не спукали тъпан-
четата му. В този миг сякаш всичко наоколо избух-
нало, пронизала го смазваща болка.
Японският самолет бил направил дясната
страна на Супермен на решето. Първите патрони се
забили до опашката му и го завъртели настрани.
Шрапнелът разкъсал бедрото и прасеца на Рей
Ламбърт, чийто живот бил спасен именно от завър-
тането – един куршум се забил точно там, където
преди секунда била главата му, толкова близо, че
очилата му се пръснали. В предната част на Су-
пермен Брукс и Дъглас паднали, покосени от шрап-
нел, а долу едно парче се забило в гърба на Глас-
ман, в чието тяло препускал толкова адреналин, че
не усетил нищо. Друг куршум улучил пътника им,
Нелсън. Накрая един снаряд взривил стената на
горния купол, пръснал се и напълнил крака на
Пилсбъри с метал от коляното до стъпалото. Поло-
вината екипаж и всички стрелци били улучени.
Супермен се завъртял и за миг сякаш бил загубен,
но Фил и Къпърнел с мъка го изправили.
Вкопчен в оръдието си, в мига, когато шрап-
нелът се забил в крака му, а завъртането на само-
лета едва не го изхвърлило от седалката, Пилсбъри
изкрещял единственото, което му дошло на ум:
– Ау!
_____
Луи чул, че някой вика и щом изправил Су-

пермен, Фил му креснал да провери какви са щети-
те. Луи излязъл от купола на носа и видял Хари
Брукс, който лежал в бомбения отсек, вкопчен в
тясната пътека. Вратите на отсека били широко
отворени, единият крак на Брукс висял отвън, а под
него имало само въздух и океан. Очите му заплаш-
вали да изскочат от орбитите, целият му торс бил в
кръв. Той вдигнал ръка към Луи с умолително
изражение, а той го сграбчил за китките, изтеглил
го вътре и му помогнал да седне на пода. Брукс се
килнал безжизнено напред и Луи видял, че гърбът
на якето му е осеян с дупки, а в косата му има кръв.
Завлякъл го в предната част на самолета и го
дръпнал в един ъгъл. Брукс бил припаднал. Луи
открил една възглавничка и я пъхнал под главата
му, а после се върнал в бомбения отсек. Ясно си
спомнял, че е затворил вратите и не можел да раз-
бере защо са отворени. После видял, че в стената
зее голяма цепнатина и навсякъде тъмнее пурпурна
течност. Хидравличните маркучи, които отваряли и
затваряли отсека, били срязани, което означавало,
че Фил няма да може да контролира колесника и
задкрилките, които трябвало да забавят самолета
преди кацането. Без хидравлично налягане нямали
и спирачки.
Луи издърпал вратите и ги затворил със сила.
После погледнал към дъното на самолета и видял
Дъглас, Ламбърт и Нелсън, които лежали един до
друг, покрити с кръв. Дъглас и Ламбърт опипвали
пода в опит да достигнат оръдията си, но Нелсън не
помръдвал. Бил прострелян в стомаха.
Луи повикал някой от пилотите на помощ, но
Фил изкрещял, че губи контрол върху самолета и
Къпърнел му трябва. Луи отвърнал, че положението
е много сериозно. Фил се подготвил да управлява
сам, а Къпърнел се надигнал, хвърлил поглед назад
и хукнал към тях. Намерил морфин, сулфонамиди32,
кислородни маски и марля и приклекнал до
ранените.
Луи коленичил до Брукс, който още бил в
безсъзнание, опипал главата му и открил две дупки
в задната част на черепа му. На гърба му имало че-
тири големи рани. Луи му сложил кислородна маска
и превързал главата му, а през това време мислел
за състоянието на самолета. Четирима от стрелците
били улучени, Супермен бил надупчен, Фил бил сам
в пилотската кабина и едва успявал да го задържи
във въздуха, а японците не си отивали. „Разминем
32
Широкоспектърни противомикробни химиотерапевтици от
синтетичен произход. – Б. пр.
ли се още веднъж – помислил си той, – ще ни сва-
лят.” Навел се отново над Брукс и усетил, че нещо
капе на рамото му, вдигнал глава и видял Пилсбъри
в горния купол. От крака му шуртяла кръв и Луи
хукнал към него. Пилсбъри още седял на мястото
си, стискал оръжието и трескаво оглеждал небето,
синкавоблед като смъртник. Кракът му висял без-
жизнено, крачолът му бил на ивици, а ботушът му –
разкъсан. До него в стената зеела назъбена дупка с
формата на Тексас, голяма колкото плажна топка.
Куполът бил нашарен като едро сито, а по пода
дрънчали метални стружки и късчета от мотора му.
Луи започнал да преглежда раните на Пилсбъ-
ри, а той въртял глава, без да му обръща внимание.
Знаел, че японският самолет ще се върне и трябва-
ло да го открие. Моментът бил толкова напрегнат,
че почти не усещал болката. Внезапно пред него
със свистене изникнало блестящо метално тяло и
червен кръг. Той изкрещял нечленоразделно и Луи
го пуснал в мига, в който Пилсбъри стоварил юмрук
върху високоскоростния ротатор на купола. Той с
рев оживял и го завъртял на деветдесет градуса.
А6М достигнал най-високата точка от арката
на издигането си и се понесъл право срещу Супер-
мен. Пилсбъри изпаднал в ужас. Краят му можел да
настъпи само за миг – стигало само японецът да
натисне спусъка и да прати Супермен на дъното на
океана заедно с десетимата летци. Виждал ясно
пилота, който щял да сложи край на живота му –
тропическото слънце осветявало лицето му, а около
врата му било вързано бяло шалче. „Трябва да убия
този човек” – казал си Пилсбъри, поел си дъх и
стрелял. От дулото излязъл дим, а куршумите се
забили в пилотската кабина. Прозорецът се пръснал
и японецът паднал напред.
Станли Пилсбъри, застанал до страничното оръдие.

Фаталният изстрел така и не застигнал Супер-

мен – явно пилотът на А6М приел, че тъй като гор-
ният купол е потрошен, а на страничните оръдия
няма никой, всички стрелци са мъртви, и чакал
твърде дълго. Самолетът му полетял надолу като
ранена птица и Пилсбъри бил сигурен, че японецът
е загинал, преди да падне в океана. Показал се и
последният А6М, изкривил се и паднал – свалил го
Кларънс Дъглас въпреки отворените рани в бед-
рото, гърдите и рамото си.
В океана зад тях моряците в подводницата на-
блюдавали как самолетите се боричкат над водата.
Японските един по един падали, а американските

продължавали напред. По-късно екипажът на под-
водницата доложил, че нито един от вражеските
бомбардировачи не се върнал в Науру. Смята се, че
благодарение на тази акция японците не успели да
добият и грам фосфат на острова.
_____
Болката, която се отдръпнала по време на боя,

внезапно заляла Пилсбъри. Луи завъртял стола му и
стрелецът се свлякъл в ръцете му. Той го настанил
на пода до Брукс, сграбчил ботуша му и се опитал
да го издърпа възможно най-внимателно, а Пилс-
бъри виел с все сила. Щом Луи го свалил, станало
ясно, че големия му пръст го няма – останал в бо-
туша. Пръстът до него висял само на късче кожа,
липсвали и парченца от останалите. В прасеца му
имало толкова шрапнел, че бодял като игленик. Луи
си помислил, че няма да могат да спасят стъпалото,
превързал Пилсбъри, бил му доза морфин, дал му
хапче сулфонамид и бързо отишъл да види дали ще
могат да спасят самолета.
Супермен умирал. Фил не можел да го упра-
влява и самолетът теглел нагоре с такава сила, че
той едва удържал кормилото. Подпрял го с два кра-
ка и натиснал с всичка сила, но носът продължил да
се вири нагоре, а двигателите заплашвали да
замрат всеки миг.
Онези, които можели да ходят, обиколили са-
молета на бегом, за да преценят състоянието му,
пределно наясно в каква опасност се намират.
Десният хоризонтален стабилизатор бил развалина
– едната му половина я нямало, кабелите били
прерязани, а онези на хоризонталната опашка, коя-
то контролирала наклона на самолета – сериозно
повредени. Същото се отнасяло и за кабелите на
тримера, който позволявал на пилота да контролира
височината и ориентацията и силно улеснявал уси-
лието, нужно за управление на машината. На пода
под горния оръдеен купол капело гориво. Никой не
знаел в какво състояние е колесникът, но тъй като
целият самолет бил надупчен, гумите най-вероятно
били перфорирани. Бомбеният отсек бил пълен с
хидравлична течност.
Фил направил каквото можал – намалил мощ-
ността на двигателите от едната страна и това при-
нудило Супермен да завие; като увеличил ско-
ростта, овладял подскачането, а рискът от спиране
на двигателите намалял. Луи взел парче тел, съ-
брал срязаните кабели на стабилизатора и хоризон-
талната опашка и ги вързал. Това не довело до по-
добрение, но ако кабелите на левия хоризонтален
стабилизатор откажели, можело и да помогне.
Фунафути се намирал на пет часа от тях. Ако
Супермен успеел да ги откара дотам, трябвало да
кацнат без хидравличен контрол върху колесника,
задкрилките и спирачките. Можели да спуснат ко-
лесника и задкрилките на ръка, но нямало с какво
да заменят хидравличните спирачки. След като бом-
бите били пуснати, а горивото – почти изхабено,
самолетът тежал около двадесет тона. Един Б-24
без спирачки, особено ако кацал на пълна скорост,
се нуждаел от три километра, за да спре напълно.
Пистата на Фунафути била дълга само два, в края й
имало скали, а зад тях зеел океанът.
Часовете минавали, а Супермен се тресял все
повече. Луи и Къпърнел обикаляли от ранен на
ранен. Пилсбъри лежал на пода и гледал как кракът
му кърви, Мичъл седял превит над навигационното
табло, а Фил се борел със самолета. Дъглас куцукал
насам-натам с ужасно травматизиран вид, а рамото
и ръката му, по думите на Пилсбъри, „били на
кайма”. Брукс лежал до Пилсбъри, а докато дишал,
кръвта, която се събирала в гърлото му, бълбукала.
Пилсбъри едва понасял този звук. Веднъж или два
пъти, когато Луи коленичел до него, Брукс отварял
очи и прошепвал нещо, а Луи навеждал ухо към
устните му, но не разбирал и дума. Брукс отново
припаднал. Всички били почти сигурни, че умира,
но никой не го изрекъл. Осъзнавали, че е много
вероятно да се разбият при кацането, ако не и по-
рано, но всеки пазел тези мисли за себе си.
_____
Светлината вече избледнявала, когато на хо-

ризонта се показали палмите на Фунафути. Фил
започнал да се спуска към пистата, но самолетът се
движел твърде бързо. Някой изтичал до манивелата
над пътеката, отворил вратите на бомбения отсек и
съпротивлението започнало да го забавя. Дъглас
застанал до помпата за колесника, точно под гор-
ния оръдеен купол. Нуждаел се от две ръце – една,
за да натиска вентила и една, за да помпа – но
болката била твърде силна, за да може да вдигне
която и да е от тях за повече от няколко секунди.
Пилсбъри не можел да стане, но се протегнал,
доколкото можал, достигнал селекторния вентил и
двамата свалили колесника, докато Луи надничал
през страничния прозорец и търсел жълтата ивица,
която щяла да им подскаже, че е блокиран. Тя се
появила и Мичъл и Луи спуснали задкрилките.
Луи отворил един парашут, измъкнал кордата
и вързал всеки от ранените през кръста като с
колан, а после омотал краищата около неподвиж-
ните части от самолета. Нелсън бил улучен в коре-
ма и нямало как да го върже през торса, така че
омотал ръцете и подмишниците му. Тъй като се
боял, че приятелите му може да се подпалят, той не
вързал кордата – вместо това намотал краищата й
около ръцете им, за да им е по-лесно да се осво-
бодят.
Оставало да измислят как да спрат Супермен.
На Луи му хрумнало да вържат два парашута за
задния му край, да ги метнат навън в момента на
кацането и да дръпнат връвчиците. Никой досега не
бил спирал бомбардировач по този начин – шансът
за успех бил незначителен, но нямали друг ва-
риант33. Луи и Дъглас поставили по един парашут
на всеки прозорец и ги вързали за стойките на оръ-
жията. После Дъглас се върнал на мястото си, а Луи
застанал между двата прозореца, с връвчица във
всяка ръка.
33
Осем месеца по-късно Чарли Прат станал първият пилот,
спрял Б-24 с парашути. Бомбардировачът му, наречен „Тек-
саската красавица”, бил подложен на обстрел над Маршало-
вите острови и нямал спирачки. Прат трябвало да опита да се
приземи на писта, твърде къса за бомбардировач. На всичкото
отгоре той бил ял развалени яйца и повръщал, докато пилоти-
рал. Кацайки с 225 километра в час, той наредил на хората си
да отворят три парашута. Самолетът изскочил от пистата,
плъзнал се по плажа и спрял точно преди да влезе в океана.
Прат и екипажът му получили специална похвала. – Б.а.
Супермен полетял към Фунафути. Долу чакали
журналистите и останалите екипажи и наблюдавали
наближаването на осакатения самолет. Супермен се
спускал все по-ниско и по-ниско. Точно преди да
кацне, Пилсбъри погледнал скоростомера – 177
километра в час. За бомбардировач без спирачки
скоростта била твърде висока.
_____
За миг приземяването изглеждало съвършено

– колелата докоснали пистата толкова леко, че Луи
останал на крака. После нещо ужасно застъргало –
онова, от което се боели, се оказало факт, лявата
гума била спукана. Самолетът рязко се отклонил
вляво и се понесъл към два паркирани бомбардиро-
вача и Къпърнел, вероятно благодарение по-скоро
на навика, отколкото на надеждите си, настъпил
дясната спирачка, в която била останала достатъч-
но хидравлична смес, за да ги спаси. Супермен се
завъртял в кръг и спрял точно преди да се блъсне в
самолетите. Луи все още стоял в дъното, готов да
отвори парашутите, но не се наложило да ги из-
ползва.
Дъглас отворил горния люк, изкатерил се с
мъка на покрива, вдигнал ранената си дясна ръка и
кръстосал другата пред нея – сигнализирал, че в
самолета има пострадали. Луи скочил през бомбе-
ния отсек и повторил сигнала. Цялата писта потъ-
нала в прах, вдигнат от множество крака и секунди
по-късно самолетът бил пълен с морски пехотинци.
Луи се отдръпнал и огледал унищожения Супермен.
По-късно наземният екипаж отбелязал всяка от
дупките с тебешир, за да е сигурно, че няма да
преброят някоя два пъти. Били общо петстотин
деветдесет и четири. Всички бомбардировачи се
върнали от Науру, до един надупчени, но не и
толкова зле.
Сложили Брукс на носилка, качили го в джип
и го откарали до базовия едностаен лазарет. Диа-
гнозата била вътрешночерепно кървене. Пилсбъри
откарали в казармата, където останал да чака
лечение. Все още лежал там, когато час по-късно
дошъл един лекар и го попитал дали познава Хари
Брукс. Пилсбъри потвърдил.
– Той почина – казал лекарят.
_____
Сержант Харолд Брукс умрял една седмица

преди двадесет и третия си рожден ден. Докато ве-
стта стигне до овдовялата му майка Една, на адрес
Уестърн авеню 511-½ в Кларксвил, Мичиган,
изминали повече от седем дни. От другата страна на
шосето живеела годеницата му, Джинет Брустър,
която научила за смъртта му девет дни преди
датата, която двамата определили за сватбата си
преди Хари да замине на фронта. >

Хари Брукс
Глава 10
УЖАСНАТА ШЕСТОРКА
Докато нощта се спускала над Фунафути, на-

земните екипажи се грижели за повредените бом-
бардировачи. Щом дупките били изкърпени, а меха-
ничните проблеми – отстранени, заредили самоле-
тите с гориво и с по шест петстотинкилограмови
бомби всеки, за да ги подготвят за акцията в Тарава
на следващия ден. Супермен, който все още стоял
насред пистата и приличал на гигантска пчелна

пита, не можел да се присъедини към тях и сигурно
никога вече нямало да полети.
Изморен от мисията и часовете, които прека-
рал в лазарета, за да помага на лекарите, Луи се
разходил до една кокосова горичка, пълна с палат-
ки, които замествали казармите, открил своята и се
проснал до Фил. Журналистите били в съседната.
Станли Пилсбъри лежал в лазарета и кървящият му
крак висял от койката, а до него другият ранен от
екипажа им се опитвал да заспи. Спуснал се пълен
мрак, възцарила се тишина.
В около три сутринта Луи се събудил от глухо
бръмчене, което ту се усилвало, ту намалявало. Над
главите им кръстосвал малък самолет. Луи решил,
че е някой изгубен екипаж и останал да лежи, на-
дявайки се да намерят пътя до вкъщи. Накрая
звукът заглъхнал напълно. Преди да заспи отново,
Луи чул рева на самолетен мотор, а миг по-късно от
северния край на атола се разнесло мощно „БУМ”.
Писнала сирена, от далечината се чула стрелба.
После един морски пехотинец минал на бегом край
палатките на летците с крясъци „Въздушна атака”.
Бръмченето над главите им не било от изгубен
американски самолет, а от разузнавач, който водел
японските бомбардировачи.
Летците и журналистите, сред тях Луи и Фил,
бързо обули кубинките си, изхвърчали от палатките
и се заковали на място. Някои крещели, други се
въртели паникьосано. Не виждали бомбени скрива-
лища, а експлозиите се редели една след друга,
всяка по-наблизо от предишната. Земята се тресяла
под краката им.
– Огледах се и си казах: „Мама му стара, къде
ще се скрием?” – спомня си пилотът Джо Дийзи.
Най-доброто скривалище, което намерил, била яма-
та, изкопана около една кокосова фиданка, така че
се хвърлил вътре заедно с повечето мъже наоколо.
Хърман Сиърс, радистът на Дийзи, скочил в канав-
ката до един продоволствен камион, където вече го
чакали още петима от екипажа му. Пилотът Джеси
Стей скочил в друг изкоп, трима души пропълзели
под камиона, четвърти скочил в ямата за боклук.
Друг човек изтичал до края на атола и се хвърлил в
океана, макар че не умеел да плува. Някои не
открили скривалище, паднали на колене в пясъка и
започнали да копаят дупки с каските си. Докато
риел в мрака, един от тях гръмогласно напсувал
генералите, оставили атола без скривалище.
Десетки местни жители се събрали в голямата
църква, но един морски пехотинец на име Тони
Блек Лад се досетил, че тя веднага ще се открои в
мрака, влетял вътре и им креснал да излязат.
Когато не се подчинили, той извадил оръжието си и
хората се разбягали.
В лазарета лежал Стенли Пилсбъри, уплашен
и объркан. Допреди малко спял, но изведнъж остро-
вът се разтресъл, завила сирена. Хората тичали
напред-назад, влачели пациентите на носилки и ги
изнасяли. Внезапно стаята се опразнила и Пилсбъри
останал сам – явно го били забравили. Той присе-
днал в леглото и с ужас си спомнил, че не може да
се изправи.
Луи и Фил тичали из кокосовата горичка и си
търсели скривалище. Бомбите, които един войник
оприличил на стъпките на великан, наближавали:
Туп... туп... ТУП... ТУП! Накрая зърнали колиба,
построена върху дървени „кокили”, така че да не се
наводнява, шмугнали се под нея и се приземили
върху поне двадесет мъже. Бомбите падали толкова
наблизо, че ги чували как се въртят във въздуха.
Миг по-късно ослепителна светлина обгърнала
всичко, а гърмът едва не ги оглушил. Земята се
разтресла, въздухът наоколо се завихрил, разнесла
се задушлива миризма. Дърветата наоколо избух-
нали. Върху палатката, където допреди минута спе-
ли Луи и Фил, паднала бомба. Друга се приземила
върху мъжете, скрити в канавката и нещо се забило
в гърба на онзи, който бил най-отгоре. Той казал:
„Такова чувство имам, момчета” и припаднал. Бомба
улучила и камиона, който се взривил на хиляди
парчета. Останките му, както и тези на хората,
които се били пъхнали под него, прелетели край
главата на Джеси Стей, а един стрелец чул свисте-
не, докато камионът изхвърчал край него. Изглеж-
да, че именно той се приземил върху друга палатка,
където двама летци още спели на койките си. По-
редната бомба се претърколила в канавката на
Сиърс, приземявайки се върху друг стрелец. Не се
взривила, просто си стояла и съскала. Той изкрещял
„Господи!” и едва след няколко мига останалите
осъзнали, че това всъщност е пожарогасител. На
няколко метра оттам се гушели Фил и Луи. Колибата
потреперила, но не се срутила.
Бомбите ги отминали и взривовете се отдале-
чавали все повече, докато накрая замлъкнали на-
пълно. Няколко души се измъкнали от скривали-
щата си, за да помогнат на ранените и да потушат
пожарите. Луи и останалите останали по местата си
– знаели, че бомбардировачите ще се върнат. Меж-
ду треперещите им пръсти изникнали цигари, свет-
нали запалени кибритени клечки.
– Ако ни ударят – изръмжал някакъв мъж, – от
нас ще остане само сос.
Далеч напред самолетите се обърнали и гър-
межите започнали отново.
_____
Някой притичал през лазарета, видял Пилсбъ-

ри, метнал го на една носилка и го отнесъл в мини-
атюрната бетонна сграда, където се намирали оста-
налите ранени. Били толкова много, че лежали по
рафтовете. Мракът бил гъст като асфалт, а лекарите
обикаляли наоколо и преглеждали пациентите, като
си светели с фенерче. Пилсбъри лежал в мрака и
дишал тежко, вслушан в наближаващите бомби. Об-
зела го клаустрофобия, представил си как развали-
ните ги погребват. Навсякъде било пълно с хора,
които не продумвали, струвало му се е, че е в мор-
га, болял го кракът. Започнал да пъшка, един лекар
си проправил път до него и му дал доза морфин.
Грохотът се усилвал все повече, докато накрая от-
ново стигнал до тях, точно над главите им. Таванът
потреперил, по пода се посипал циментов прах.
Навън сякаш бушувал пъкълът. Мъжете пъш-
кали и крещели, тъпанчетата им се пукали. Един
викал майка си, друг умрял от инфаркт, ръката на
трети била откъсната. Според един пилот гласовете
им звучали „като животински крясъци”. Всички хли-
пали, молели се и изпразвали червата си. „Не бях
просто изплашен, а ужасен – писал един летец на
родителите си. – Мислех, че във въздуха ме е било
страх, но не е така. За пръв път разбрах колко бли-
зо може да е смъртта.” Фил също се чувствал така –
никога не бил изпитвал такъв ужас, дори при сблъ-
съка над Науру. До него клечал Луи. Докато тичал
през кокосовата горичка, той следвал само инстинк-
тите си и кипящия в тялото му адреналин и не
изпитвал никакви емоции. Сега, докато взривовете
избухвали наоколо му, го обзел страх.
Сержант Франк Розинек се бил свил в една
дупка в корала. Носел само каска, обувки с развър-
зани връзки и боксерки. По-късно записал в днев-
ника си следното: „Сякаш разтоварваха влак – до-
като бомбите падаха, имах чувството, че към нас по
дълга рампа се носи грамадно пиано. Огромните
палми навсякъде наоколо ни избухваха, а след
експлозията земята се надигаше сред взрив от
ослепителна светлина. Към дупката ни хвърчаха
късове корал, а ние протягахме ръце в мрака и ги
изхвърляхме веднага щом ги напипахме. В интер-
валите между експлозиите имах чувството, че сме в
църква – отвсякъде се чуваха гласове, които напя-
ваха „Отче наш” – по-високо, когато бомбите пада-
ха по-наблизо. Дори ми се счу, че някои хора пла-
чат. Не смеехме да погледнем нагоре, защото се бо-
яхме да не видят лицата ни от въздуха.”
На третата атака загинали още двама. На
четвъртата японците извадили късмет – бомбите им
улучили заредените с гориво Б-24, спрени до пис-
тата. Първият избухнал и из целия остров завалели
останки. Вторият се подпалил и огънят взривил
патроните за оръдията, които се разхвърчали във
всички посоки. После петстотинкилограмовите бом-
би на борда започнали да се взривяват.
Накрая атолът притихнал. Разтреперани, ня-
колко души се изправили на крака. Докато обика-
ляли из развалините, един от самолетите избухнал,
а двата тона бомби и хилядата литра гориво захра-
нили експлозията допълнително. Един помощник
пилот написал в дневника си, че „сякаш целият
остров гръмнал”. С това всичко приключило.
_____
Когато пукнала зората, летците започнали да

излизат от скривалищата си. Онзи, който бил изти-
чал в океана, изпълзял на сушата, след като три
часа се бил държал за една скала, докато приливът
настъпвал. Щом се съмнало, онзи, който псувал ге-
нералите, докато си копаел дупка, открил, че въ-
просните генерали са копаели точно до него. Луи и
Фил се измъкнали изпод колибата и се присъе-
динили към колоната от изтощени, замаяни мъже.
Фунафути бил в развалини. Една бомба била
срутила църквата, но благодарение на полковник
Лад вътре не бил останал никой. На мястото, където
се намирала палатката на Луи и Фил, имало кратер.
Друга била съборена, а точно в средата й лежала
бомба. Някой я вързал за един камион, откарал я на
плажа и рязко завил, запращайки я в океана. Ро-
зинек се разходил по пистата и открил шест япон-
ски бомби, прилежно подредени една до друга. Ме-
ханизмът им се задействал от въртенето във възду-
ха, а пилотът, който ги пуснал, явно бил твърде
ниско и не им осигурил достатъчно време. И тях
завлекли в океана.

Фунафути на другата сутрин.
На мястото на ударените Б-24 имало дълбоки

дупки, обградени с посечени палмови дървета. Луи
записал в дневника си, че един от кратерите бил
два метра дълбок и четири метра широк. Навсякъде
се въргаляли късове от самолети. Седалки и колес-
ници, изпратили залеза на единия край на острова,
посрещнали зората на другия. От един от бомбарди-
ровачите били останали само опашката, краищата
на крилете и две перки, а насред пистата самотно
лежал двигател „Прат & Уитни” с мощност 1200
конски сили. Самолетът го нямало никъде. Луи се
натъкнал на един репортер, който се взирал в
кратера пред себе си и плачел. Луи тръгнал към
него и се подготвил да завари труп, но на дъното
видял пишеща машина, плоска като палачинка.
Навсякъде било пълно с ранени и убити. Два-
ма техници, които не успели да се скрият навреме,
били целите натъртени от мощта на взривовете и
толкова травматизирани, че не можели да говорят.
Общували със знаци. Около две седалки и парче
изкривен метал – останките от продоволствения ка-
мион – мълчаливо стояли група мъже. Онези, които
се скрили под камиона, били напълно обезобра-
зени. Един радист бил открит мъртъв, с парче от
бомба в главата. Луи се натъкнал на трупа на един
местен, който лежал по гръб, само по набедрена
препаска. Половината му глава я нямало. Фил бил
невредим, а Луи се отървал само с дълбока драс-
котина на ръката.
По-късно един радист казал, че японските
бомбардировачи са били около четиринадесет, но
убеден, че пилотите са летели в две двойки по три
самолета, някой ги нарекъл „Ужасната шесторка”.
Всички били сигурни, че ще се върнат и Фил и Луи
се присъединили към една бригада с лопати и
каски, за да изкопаят окопи. Щом успели да отделят
няколко минути, те отишли на плажа и седели
заедно около час, опитвайки се да съберат мислите
си.
_____
По-късно същия ден Луи отишъл да помага в

лазарета. Пилсбъри отново лежал на койката си.
Кракът му висял във въздуха, болял го ужасно и от
раните капела кръв, която се събирала в локвичка
на пода. До него седял Къпърнел и му благодарял,
че е свалил онзи А6М.
Докторът се тревожел, защото стъпалото му не
спирало да кърви. Налагало се да го оперира, но
нямали упой-ка, така че Пилсбъри просто трябвало
да търпи. Той се вкопчил в леглото, Луи легнал
върху краката му и лекарят отстранил няколко пар-
чета плът с клещи. После преметнал висящата кожа
върху оголената кост и я зашил.
Супермен стоял до пистата, килнат наляво
върху осакатения си колесник, а разкъсаната му
гума висяла безжизнено. Японците го били пропус-
нали, но това не личало – бил нашарен с петстотин
деветдесет и четири рани, от носа до опашката, от
дупки от куршуми до цепнатини от шрапнел, четири
снаряда били отворили разрези колкото човешка
глава, до оръдейния купол на Пилсбъри зеел кра-
тер, а дупката в хоризонталния стабилизатор била
колкото врата. Самолетът сякаш си бил проправял
път през бодлива тел – боята по издадените му
части била жестоко олющена. Журналистите и лет-
ците обикаляли наоколо, удивени, че е успял да
лети цели пет часа с такива повреди. Фил бил
обявен за пилот-чудо и всички преосмислили отно-
шението си към Б-24, когото доскоро гледали с
пренебрежение. Един фотограф се качил в самолета
и го фотографирал. Вътре било тъмно и на снимката
се виждало как през множеството дупки струи
светлина, като безброй звезди в черно небе.
Луи, който изглеждал не по-малко очукан от
самолета, пъхнал глава през един от по-големите
отвори и видял срязаните кабели на десния хори-
зонтален стабилизатор, все още вързани на сноп –
точно както ги бил оставил. После прокарал нежно
пръсти по разкъсаната кожа на Супермен, който не
бил успял да спаси само един член на екипажа. Луи
го възприемал като скъп приятел.
Луи при Супермен в деня след Науру.

Луи се качил на друг самолет и потеглил към

Кентън заедно с Фил, Къпърнел, Мичъл и бинтова-
ния Гласман. Пилсбъри, Ламбърт и Дъглас били
ранени твърде тежко, за да се присъединят към
екипажа. След няколко дни ги изпратили в Самоа,
където един лекар прегледал крака на Пилсбъри и
заявил, че „са го направили на хамбургер”. Ламбърт
лежал в болница пет месеца. Когато един генерал
му връчил медал „Пурпурно сърце”, той не успял да
се надигне, така че се наложило да го закачат на
чаршафа му34. Дъглас нямало да се върне на
фронта, а Брукс лежал в гробището на морския
флот във Фунафути.
Екипажът бил разбит завинаги, а членовете му
никога повече не видели Супермен.
_____
Докато летели към Хаваите, Луи бил ужасно

потиснат. Когато спрели на атола Палмира, си взел
горещ душ и отишъл в киното да гледа „Те умряха с
ботуши”. Именно в него се снимал в началото на
войната. Струвало му се, че оттогава насам е изжи-
вял цял един живот.
Когато се върнали на Хаваите, изпаднал в ле-
дена апатия, бил раздразнителен и резервиран. Фил
също не бил във форма – пиел твърде много и не
приличал на себе си. Екипажът им бил разтурен и
нямали самолет, така че не ги пращали на мисии и
те убивали времето в Хонолулу. Когато един пия-
ница-кибритлия се опитал да се сбие с тях, Фил се
втренчил безизразно в него, но Луи не му отказал.
Двамата излезли навън, „за да се разберат” и онзи
се отказал. Докато пиел с приятелите си, Луи не
можел да си наложи да общува. Вместо това се
затварял в стаята си и слушал музика. Друга утеха
за него било да бяга в пясъка около пистата в
34
Накрая Ламбърт се върнал на фронта, постъпил в друг еки-
паж и отбелязал смайващ рекорд, като изпълнил над 95 ми-
сии. – Б.а.
Кахуку и да мисли за олимпийските игри през 1944
г., за да забрави умолителното изражение на Хари
Брукс.
На 24 май Луи, Фил и останалите ветерани от
Супермен били прехвърлени в 42-ра ескадрила на
11-а бомбардировъчна ескадра. Щели да служат на
източния край на Оаху, до един прекрасен плаж в
Куалоа. Шест новаци трябвало да заменят изгубе-
ните членове на екипажа, което разтревожило Луи
и Фил. „Това никак не ми харесва – написал Луи в
дневника си. – Всеки път, когато вкарат нови хора,
стават проблеми.” За ветераните единственото, кое-
то си струвало да се спомене относно новите попъл-
нения било, че новият стрелец им с опашното оръ-
дие, Франсис Макнамара, толкова обичал сладко, че
ядял само десерти. Наричали го „Мак”.
За момента нямали самолет. Освободителите”,
определени за 11-а ескадра, идвали от други места
и първите пет, изпъстрени с дупки от куршуми,
току-що били пристигнали. Един от тях, „Зеления
стършел”, изглеждал ужасно – целият оплескан с
нещо черно, с олющена боя. Дори когато работели
и четирите двигателя, а бомбеният отсек бил пра-
зен, едва успявал да се задържи във въздуха, а
опашката му имала склонност да натежава под
носа. Пилотите наричали това „омекване”, по ана-
логия с джвакащото усещане, докато боравели с
уредите за управление на падащ самолет. Инжене-
рите прегледали самолета, но не открили обяснение
за това. Всички се тревожели да не би „Зеления
стършел” да се падне на тях. На първо време той
извършвал само доставки, а механиците крадели от
него части за другите бомбардировачи. Веднъж Луи
направил един кратък преход и после заявил, че
„няма по-смахнат самолет” и че се надява никога
повече да не му се налага да лети с него.
На 26 май си събрал багажа и бил закаран до
новата си квартира в Куалоа – бунгало на двайсет
метра от океана, което Луи, Фил, Мичъл и Къпърнел
не трябвало да делят с никого. Луи цял следобед не
излязъл навън и превърнал гаража в своя стая. Фил
отишъл на съвещание, където се запознал с един
пилот-новак, Джордж Смит по прякор Смити, който
се оказал добър приятел на Сеси. През това време
Луи си легнал. На другия ден той, Фил и Къпърнел
щели да се отбият в Хонолулу, за да направят още
един опит да изядят цяла пържола в „При П. И.
Чонг”.
На другия край на острова, в Хикъм Фийлд,
деветима летци и един пътник се качили в бомбар-
дировач Б-24. Пилотът бил Кларънс Корпнинг от Те-
неси, който току-що бил пристигнал от Сан Фран-
циско. Самолетът щял да лети първо до Кентън, а
после – до Австралия. Пред погледите на всички
самолетът се издигнал, завил на юг и се изгубил от
очите им. >
Глава 11
„Т О В А Н И К О Й Н Я М А Д А Г О
П РЕ Ж И В Е Е”
На 27 май 1943 г., четвъртък, Луи се събудил

в 5 сутринта. Останалите спели. Той излязъл на

пръсти навън и се изкачил по хълма зад бунгалото,
за да се разсъни, после се върнал, облякъл си
дрехите за спорт и тръгнал към пистата. По пътя се
натъкнал на един сержант с джип и го помолил да
му засече времето. Той се съгласил и подкарал джи-
па редом с него. Луи взел една миля за 4:12 – уди-
вителен резултат предвид факта, че тичал по пясък.
Бил в най-добрата спортна форма в живота си.
Върнал се в бунгалото, измил се и се облякъл.
След като закусил и известно време подреждал
новата си стая, той седнал да пише на Пейтън
Джордън. После пъхнал писмото ъ джоба на ризата
си, с Фил и Къпърнел взели една кола назаем и
потеглили към Хонолулу.
На портата ги спрял омразният лейтенант,
който им наредил да излетят със Супермен само с
три работещи двигателя. Явно много бързал. Само-
летът на Кларънс Корпнинг, който бил заминал за
Кентън предишния ден, така и не пристигнал. Лей-
тенантът, който бил останал с впечатлението, че
самолетът е Б-25 вместо много по-големия Б-24,
търсел доброволци, които да го потърсят. Фил ка-
зал, че нямат самолет, а той отвърнал, че могат да
вземат „Зеления стършел”. Когато Фил му обърнал
внимание, че самолетът не лети, той отвърнал, че е
преминал успешно инспекцията. И Луи, и Фил знае-
ли, че макар че използвал думата „доброволци”,
това било заповед. Лейтенантът събудил пилота
Джо Дийзи, който шял да лети с бомбардировача
„Дейзи Мей” и събрал и неговия екипаж. Фил, Луи и
Къпърнел потеглили обратно, за да повикат остана-
лите. Когато се отбили в бунгалото, Луи взел бино-
къла, който си бил купил на олимпиадата, отворил
дневника си и записал какво им предстои. „Имаше
само един самолет, „Зеления стършел”, който омек-
ва. Никак не ни се ходеше, но тъй като е спаси-
телна мисия, Филипс накрая склони.” Преди да
тръгнат, написал една бележка и я залепил на
шкафчето си, където държал бурканите си с алко-
хол. „Ако не се върнем до една седмица, взимайте
пиячката.”
_____
Лейтенантът ги посрещнал при „Зеления стър-

шел” с разтворена карта. Смятал, че Корпнинг е
паднал на 350 километра северно от Палмира. При-
чината за тази убеденост не била ясна – докладът
гласял, че самолетът не се е свързвал с базата нито
веднъж след излитането си, което значи, че може да
е паднал навсякъде. Така или иначе, лейтенантът
наредил на Фил да обследва маршрут, дълъг 350
километра, до точка, успоредна на Палмира. Дал
подобна заповед и на Дийзи, но го насочил към
друг район. И двата екипажа трябвало да търсят
цял ден, да кацнат на Палмира и ако се наложи, да
продължат на следващия ден.
Докато се подготвяли за излитането, всички се
тревожели за „Зеления стършел”. Луи се опитал да
се успокои с мисълта, че без бомби и амуниции на
борда самолетът ще успее да се задържи във въз-
духа. Фил се притеснявал, че ще го пилотира за
пръв път и не познава особеностите му. Знаел, че от
него са взимани части и се надявал никоя от тях да
не е жизненоважна. Преговорили си процедурите
при катастрофа и се уверили, че спасителното обо-
рудване е на борда. Трябвало да има кутия за про-
визии, която била отговорност на стрелеца при
опашното оръдие, както и допълнителна спасителна
лодка в жълта торба. За нея отговарял Луи, който
веднага се уверил, че е там. Сложил си мей-уест-
ката, останалите – също. Всички без Фил, може би
защото му било трудно да пилотира с нея.
В последния момент към самолета се затичал
един новобранец, който попитал дали ще го закарат
до Палмира. Никой не възразил, така че той седнал
най-отзад. Заедно с него на борда имало едина-
десет души.
„Зеления стършел”. Архив на Л. Замперини.
Докато Фил и Къпърнел насочвали самолета

по пистата, Луи си спомнил за писмото си до Пейтън
Джордън. Извадил го от джоба си, навел се от
страничния прозорец и го метнал на един механик,
който казал, че ще го пусне по пощата.
_____

Дейзи Мей излетяла почти едновременно със
„Зеления стършел” и известно време двата самолета
се движели един до друг. В „Зеления стършел”
всички, с изключение на четиримата ветерани, били
непознати и нямало какво да си кажат. Луи убивал
времето, като си приказвал с Фил и Къпърнел.
Верен на себе си, „Зеления стършел” летял,
овесил опашка под нивото на носа си и изоставал от
Дейзи Мей. След около 300 километра Фил им казал
да продължат без тях.
В около 2 часа следобед „Зеления стършел”
стигнал до района, който трябвало да претърсят.
Затискали ги облаци и никой не виждал водата. Фил
се спуснал под тях, на 240 метра. Луи извадил
бинокъла, застанал на прозореца и започнал да се
вглежда. Скоро Фил го повикал и го помолил да
даде бинокъла и на останалите. Той се подчинил и
останал в кабината, точно зад него и Къпърнел.
Докато претърсвали водната шир, Къпърнел
помолил Фил да се смени с него. Това било оби-
чайна практика, благодарение на която помощник
пилотите трупали опит и ставали главни пилоти.
Фил се съгласил, грамадният Къпърнел се промушил
край него и седнал отляво, а той – отдясно.
След няколко минути някой забелязал, че дви-
гателите от едната страна изразходват повече гори-
во, отколкото от другата, в следствие на което въ-
просната страна олеквала. Започнали да прехвър-
лят гориво от едното крило към другото, за да
уравновесят товара.
Внезапно самолетът потреперил, Луи поглед-
нал тахометъра и видял, че оборотите на първия

двигател намаляват. Погледнал през прозореца –
той силно се тресял. Изведнъж замрял, бомбарди-
ровачът се наклонил наляво и се понесъл към оке-
ана.
Тъй като летели много ниско, Фил и Къпърнел
разполагали само с няколко секунди, за да спасят
„Зеления стършел”. Действали бързо, но на Луи му
се струвало, че смяната на местата обърква ра-
ботата им. За да намалят ефекта от спирането на
двигателя, трябвало „да го олекотят”, като обърнат
перката успоредно на вятъра, за да спре да се
върти. Обикновено за това отговарял Къпърнел,
само че сега седял на мястото на пилота. Той
креснал на новия механик да дойде в кабината, за
да оле-коти двигателя. Не се знае дали е уточнил за
кой двигател става дума, но тази информация била
от огромна важност, тъй като в такива случаи
перката продължавала да се върти от вятъра и
изключилият двигател приличал досущ на работещ.
На контролното табло имало четири копчета
за олекотяване, по едно за всеки двигател, покрити
с пластмасови предпазители. Механикът се навел
между Къпърнел и Фил, вдигнал предпазителя и
стоварил юмрук върху бутона. В същия момент
„Зеления стършел” се вдигнал и кривнал наляво.
Механикът бил натиснал бутон 2, а не бутон 1. И
двата двигателя от ляво били изключени, а първият
още не бил олекотен.
Фил форсирал двата работещи двигателя, за
да удържи самолета, докато успее да рестартира
работещия ляв. Десните двигатели, повлечени от
безжизнената лява страна, завъртели самолета и
той се понесъл спираловидно надолу. Двигател 2
отказал да се включи, а „Зеления стършел” про-
дължавал да пада.
Самолетът бил обречен. Единственото, което
можел да направи Фил, било да го подготви за
приводняване. Той изръмжал три думи по интер-
фона:
– Подгответе се, падаме.
Луи хукнал към задната част на „Зеления
стършел” и изкрещял на останалите да заемат
позиция. Докато самолетът свистял надолу, извадил
допълнителната спасителна лодка и застанал на
мястото си до десния страничен прозорец. Видял
Мак, новият опашен стрелец, да притиска кутията с
провизии до гърдите си. Останалите отчаяно дър-
пали връвчиците на мей-уестките си. Луи осъзнал,
че Мичъл го няма. Негово задължение било да
изчисли позицията на самолета и да я съобщи на
радиста, за да изпрати сигнал, а после да привърже
секстанта и уредите за ориентиране по звездите
към тялото си. Самолетът обаче се носел надолу с
носа напред – пътят за бягство бил твърде тесен и
навигаторът сигурно не бил успял да се измъкне.
Докато останалите бягали към средата и
опашката на самолета, където било по-безопасно,
един от тях останал отпред. Почти сигурно е, че
става дума за механика, объркал бутона за олекотя-
ване. Тъй като при крушение лодките не се наду-
вали автоматично, негово задължение било да стои
зад пилотската кабина и да дръпне ръчката за
освобождаването им. За да се увери, че лодките ще
бъдат достатъчно наблизо, за да успеят оцелелите
да се качат в тях, той трябвало да изчака почти до
последния момент, което означавало, че няма да
има възможност да заеме позиция и шансовете му
за оцеляване са минимални.
Фил и Къпърнел до последния миг се борили
със самолета. Полегнал на лявата си страна, „Зе-
ления стършел” падал все по-бързо и по-бързо, а
двигателите от дясната гърмели на пълна мощност.
Нямало време да изпратят сигнал за тревога. Фил
потърсил вълна, по която да ориентира самолета за
приводняване, но нямало смисъл – нямало да може
да го изправи, а и се движели твърде бързо. Той не
успял да си сложи мей-уестката, но, колкото и да е
странно, не изпитвал никакъв страх. Гледал как
водата се носи към тях и си мислел: „Не мога да
направя нищо повече.”
Луи седял на пода срещу отвесната преграда,
с лице към носа. Край него имало петима души.
Всички изглеждали замаяни, никой не проговарял.
Луи надникнал през десния страничен прозорец и
видял само облачното небе, което се въртяло нао-
коло. Чувствал се съвършено, пълен с живот. Спом-
нил си, че отвесната преграда е пред него и се за-
питал колко ли силно ще се удари главата му в нея.
Щом усетил, че са близо до водата, той хвърлил
последен поглед към небето, дръпнал спасителната
лодка пред себе си и навел брадичка към гърдите
си.
Минала една ужасяваща секунда, после – вто-
ра. Миг преди самолетът да падне в океана, в ума
на Луи изникнала една последна мисъл: „Това ни-
кой няма да го преживее.”
_____

Усещанията, които го залели, били накъсани и
напълно лишени от звук. Луи отхвръкнал напред,
самолетът се разпаднал, нещо се увило около тяло-
то му, водата го изненадала като студена плесница
и теглото й надвиснало отгоре му. „Зеления стър-
шел” бил паднал в океана с носа и лявото крило
напред и високата скорост го разкъсала.
Докато самолетът се разпадал наоколо му, Луи
потънал дълбоко под водата. После движението на-
долу внезапно спряло и той полетял нагоре. Силата
от падането се била изчерпала и въздухът във
фюзелажа го изстрелял към повърхността. Луи
отворил уста и шумно си поел дъх. Въздухът със
свистене излетял от „Зеления стършел” и водата
отново се затворила над главата му, а самолетът се
понесъл към дъното, сякаш някой го теглел надолу
с все сила.
Луи се опитал да се ориентира. Опашката вече
не била зад гърба му, крилата не били отпред,
мъжете, които седели край него, ги нямало. Силата
на удара го била запратила под стойката на стра-
ничното оръжие и той лежал по лице върху лодката.
Стойката притискала врата му, а около тялото му се
било омотало нещо, което не му позволявало да се
отдели нито от стойката, нито от лодката. Луи го
опипал и първата му мисъл била „спагети”. Всъщ-
ност били проводници – нервната система на само-
лета. При отчупването на опашката се били увили
около него. Той бясно се мятал, но не успявал да се
освободи, отчаяно искал да диша, но не можел.
Фил бил сред останките от пилотската кабина
и се опитвал да се освободи. При сблъсъка от-
хвръкнал напред и главата му се ударила в нещо. В
кабината нахлула вода и самолетът го повлякъл
надолу. Мракът му подсказал, че е далеч под по-
върхността и с всеки миг потъва все по-дълбоко.
Сторило му се, че вижда как Къпърнел успява да се
измъкне и напипал рамката на предното стъкло,
което липсвало. Стъпил на нещо твърдо и се от-
блъснал през отвора, после се понесъл към по-
върхността.
Изплувал сред облак отломки. От главата му
шуртяла кръв, глезенът и пръстът му били счупени.
Открил еднометрово парче от самолета и се хванал
за него, но то започнало да потъва. Видял две
спасителни лодки, но те били прекалено далеч. В
тях нямало никой, а Къпърнел не се виждал никъде.
Дълбоко под него Луи все още се гърчел в
хватката на проводниците. Вдигнал очи и видял, че
над него безжизнено се носи някакво тяло. Само-
летът летял надолу, а светът над него бързо изчез-
вал. Ушите му изпукали и той си спомнил, че в
басейна в Редондо Бийч това се случвало на шест
метра дълбочина. Обгърнал го мрак, налягането го
притискало все повече и повече. Вече нямало сми-
съл да се бори. Казал си: „Безнадеждно е.”
Внезапно изпитал ужасна болка в челото и
докато се опитвал да се отскубне от проводниците и
да не глътне вода, над сетивата му се спуснала
пелена, която му подсказала, че това е краят на
всичко. Той припаднал.
Когато отворил очи, мракът бил напълно не-
проницаем. „Това е смъртта” – казал си Луи, но все
още усещал теглото на водата и ускорението на
потъващия самолет. Кой знае как жиците били из-
чезнали, лодката – също. Той плувал във вътреш-
ността на фюзелажа, който го носел към дъното, на
365 метра дълбочина. Нищо не виждал. Жилетката
му не била надута, но въпреки това тялото му
изплувало до тавана на самолета. В дробовете му
вече нямало въздух и той инстинктивно се опитвал
да диша, поглъщайки солена вода. Усещал, вкус на
кръв, бензин и масло. Давел се.
Размахал ръце, за да се измъкне и пръстенът
на дясната се закачил в нещо. Той посегнал към
него с лявата и напипал гладка ивица метал. Това
го ориентирало – намирал се до отворения стра-
ничен прозорец от дясната страна. Доплувал до не-
го, стъпил върху рамката и се отблъснал, като осво-
бодил дясната си ръка, но си порязал пръста. Гър-
бът му се ударил в горния край на прозореца и
кожата под ризата му се обелила. Той с ритник се
откъснал от „Зеления стършел”, който продължил
да потъва.
Луи потърсил вървите на мей-уестката си с
надеждата, че никой не е свил патроните с въглеро-
ден двуокис. Извадил късмет – жилетката се надула
като балон. Внезапно тялото му олекнало и тя го
повлякла нагоре сред поток от отломки. Щом из-
скочил на повърхността, светлината едва не го за-
слепила и той моментално повърнал солената вода
и горивото, които бил глътнал.
Луи оцелял. >>

ЧАСТ III
Глава 12
СВАЛЕНИ
Океанът приличал на чорба от самолетни ос-

танки. На повърхността мазно се полюлявала кръв-
та на самолета – масло, хидравлична течност и го-
риво, а сред металните късове червенеели кървави
струи.
Изведнъж Луи чул глас, обърнал се и на ня-
колко метра от себе си видял Фил, стиснал нещо,
което приличало на резервоар за гориво. До него
бил Мак, един от стрелците. Нито един от двама им
нямал спасителна жилетка, а от раните по главата
на Фил ритмично бликала кръв и се стичала по
лицето му. Погледът му замаяно се стрелкал насам-
натам, той видял някаква глава, която подскачала
сред отломките и осъзнал, че това е Луи. Никой от
останалите не бил изплувал.
Луи успял да зърне една от спасителните лод-
ки. Възможно било да се е освободила при раз-
падането на самолета, но далеч по-вероятно било
механикът да е успял да дръпне ръчката точно
преди удара. Така лодката се надула сама и сега
бързо се отдалечавала.
Луи знаел, че Фил е зле и трябва да спре кръ-
вотечението, но ако отидел при него, лодката щяла
да изчезне и да загинат до един, така че заплувал
към нея. Дрехите и обувките му тежали и го измо-
рявали, а течението и вятъра отнасяли лодката по-
бързо, отколкото можел да плува. Изплъзнала му се
и накрая той се отказал и хвърлил поглед към Фил
и Мак, които също осъзнавали, че вече нямат на-
дежда. После видял, че от лодката виси връв, която
е на не повече от шестдесет сантиметра от лицето
му. Сграбчил я, придърпал лодката към себе си и се
качил в нея. В това време втората също се отда-
лечавала. Той изтеглил греблата, загребал с всички
сили и успял да сграбчи връвта й. После я прекарал
през кренгелсите35 на своята, привързал ги една
към друга и се насочил към Фил и Мак.
Фил си дал сметка, че назъбеното парче ме-
тал, за което се държи, може да спука лодките и го
пуснал. Луи го изтеглил при себе си, а Мак успял да
се качи и сам. Също като Луи, и двамата били по-
крити с гориво и масло. Лодката била едва два
метра дълга и шестдесет сантиметра широка, твърде
тясна за трима им.
До косата на Фил, от лявата страна на челото
му, зеели два разреза, от които шуртяла кръв и се
стичала в морската вода на дъното на лодката. Луи
си спомнил на какво са го учили като бойскаут,
както и в курса по първа помощ в Хонолулу и плъз-
нал пръст по шията на Фил, докато напипал сънната
артерия. Показал на Мак къде е и му казал да я
притисне, после свалил ризата си, а след това – и
тази на Фил. Помолил Мак да стори същото и
натопил ризата на Фил във водата, сгънал я и на-
правил компрес на раната. После взел другите ри-
35
Кренгелс – здрава метална халка – Б.пр.

зи, вързал ги стегнато около главата му и го
избутал във втората лодка.
Фил бил замаян. Давал си сметка, че се е
разбил, че някой го е извадил от водата, че е в
спасителна лодка и че Луи е с него. Страхувал се,
но не изпаднал в паника. Като пилот от него се
очаквало да поеме командването, но той си давал
сметка, че не е в състояние да взима решения.
Видял, че университетският пръстен на Луи го е
порязал доста сериозно, но иначе бил невредим и
напълно адекватен. Фил го помолил да поеме
командването и Луи се съгласил.
– Радвам се, че изплува, Замп – тихо казал
Фил. После притихнал.
Тогава чули глух стон, който преминал в гър-
горене, сякаш нечия уста се опитвала да каже не-
що, но се напълнила с вода. После – тишина. Луи
сграбчил греблото и се опитал да открие давещия
се човек. Може би бил Къпърнел – не го бил
виждал, откакто самолетът го повлякъл надолу.
Така и не разбрали кой е. Той явно потънал и не се
повил повече.
_____
Щом позакрепил Фил, Луи се съсредоточил

върху лодките. Били от гумирано двуслойно платно,
а между двете въздушни възглавници имало пре-
града. Всяка от тях била в добро състояние, така че
го тревожели единствено провизиите. Кутията, коя-
то стискал Мак, докато самолетът се носел надолу,
била изчезнала – при удара се изплъзнала от
ръцете му или пък се изгубила сред отломките,
докато се спасявал. В джобовете открили само
портфейлите си и няколко монети. Часовниците още
били на китките им, но стрелките не се движели от
мига, в който „Зеления стършел” паднал във водата.
Вероятно за пръв път от пристигането му в Оаху
гривната на Сеси не била на китката на Фил, а
сребърният долар, който пазел за повторната им
среща, не бил в джоба му. Може би ги бил
забравил, докато бързал да се облече преди полета,
а може и да се били загубили при катастрофата.
В джобовете на спасителната лодка имало
ограничено количество провизии – явно разпола-
гали единствено с тях. Луи откопчал джобовете и
надникнал вътре. Открил няколко дебели шоколада,
разделени на равни парчета и опаковани в покрита
с восък хартия, за да не им въздействат газови
атаки. Били ужасно горчиви, така че войниците да
посягат към тях само в краен случай, топели се
трудно и били изключително калорични. На пакета
пишело, че на всеки се полагат по две парчета
дневно, едно сутрин и едно вечер и че трябва да се
държат върху езика в продължение на тридесет
минути, докато се разтопят.
При шоколада Луи намерил няколко 220-гра-
мови консерви с вода, месингово огледало, сигна-
лен пистолет, сигнална боя, комплект кукички за
риболов, рибарска корда и две въздушни помпи.
Имало и клещи с отвертка, вградена в дръжката.
Луи дълго се чудил защо ли на човек в спасителна
лодка ще му притрябва отвертка или пък клещи. До
тях открил и комплект лепенки в случай, че лодката
протече. Друго нямало.
Провизиите били крайно недостатъчни. Година
след това всеки Б-24 щял да разполага с голям
навес от насмолен брезент, син от едната страна и
жълт от другата. Ако крушенците се нуждаели от
камуфлаж, вдигали го със синята страна нагоре, а
ако трябвало да сигнализират – с жълтата. Спаси-
телните лодки от 1944 г. щели да разполагат още с
кофа за изгребване, мачта и платно, котва, мехлем
против изгаряне, комплект за първа помощ, тапи за
запушване на дупки в лодката, фенерче, пълен
рибарски комплект,” сгъваем нож, ножици, свирка,
компас и религиозна брошура. В лодките на „Зеле-
ния стършел” нямало нищо подобно, нито дори нож
или радио предавател с обхват 350 километра,
който бил част от оборудването на по-новите само-
лети от близо година. След два месеца това щяло да
се отнася за всички модели, но в лодките на „Зе-
ления стършел” нямало предавател. Нямали и нави-
гационни инструменти – Мичъл трябвало да ги
привърже към тялото си, така че сигурно били на
дъното на океана.
Най-тревожно било положението с водата –
тези няколко консерви нямало да стигнат за дълго.
Били заобиколени с вода, но знаели, че не става за
пиене – солното съдържание било толкова високо,
че я правело отровна. Когато човек пие морска
вода, бъбреците трябва да генерират урина, за да
изхвърлят солта, но за целта им е нужна повече
вода, отколкото са получили, така че те я извличат
от клетките, които постепенно спират да функцио-
нират. Колкото и парадоксално да звучи, приема-
нето на морска вода води до обезводняване.
Без вода и подслон Фил, Луи и Мак скоро ще-
ли сериозно да закъсат. В лодките нямало мате-
риали за дестилиране или обезсоляване, нито кон-
тейнери, в които да събират дъждовни капки. Пет
месеца по-рано генерал Хап Арнълд наредил всички
спасителни лодки да бъдат снабдени с устройства
„Сънстил”, които генерирали малки количества вода
без ограничения във времето. Доставката обаче
била забавена.
_____
От мига, в който изплувал на повърхността,

Мак не бил изрекъл и дума. Някак бил останал
невредим и правел всичко, което му кажел Луи, но
оцъкленото стреснато изражение така и не напус-
нало лицето му. Луи тъкмо се навеждал над лод-
ката, когато той започнал да вие:
– Ще умрем! Ще умрем!
Луи го уверил, че някой ще ги открие, че най-
вероятно ще ги спасят още утре, ако не и същата
вечер. Мак не спирал да крещи. Той се ядосал и го
заплашил, че когато се върнат, ще подаде оплак-
ване срещу него, но това не помогнало. Накрая Луи
изгубил търпение и го зашлевил с опакото на ръ-
ката си, Мак паднал назад и замлъкнал.
След това Луи оповестил правилата – всеки
имал право на едно парче шоколад сутрин и едно
вечер и на една консерва вода, като всеки можел да
пие по две или три глътки дневно. Така провизиите
щели да им стигнат за няколко дни. След като
описали всичко налично и решили как ще действат,
не им оставало нищо друго, освен да чакат. Луи се
постарал да не мисли за загиналите и да изличи
спомена за гъргорещия във водата глас. При такъв
удар било удивително, че са оцелели цели трима.
До един се намирали в дясната страна на самолета
и вероятно дължали спасението си на факта, че той
паднал, обърнат наляво. Най-много го удивлявало
собственото му спасение. Ако бил припаднал от на-
лягането, а самолетът продължил да потъва, защо
отново дошъл на себе си? И как се освободил от
проводниците, докато бил в безсъзнание?
Всички наблюдавали небето, а Луи не свалял
ръка от челото на Фил и попивал кръвта. Послед-
ните следи от „Зеления стършел” – блестящите лок-
ви масло, хидравлична течност и бензин край лод-
ките – се размили и на тяхно място от дълбините
изникнали тъмносини силуети. От водата се подал
лъскав заострен триъгълник и започнал да се върти
около лодките, появил се и втори. Акулите ги били
открили, а до тях плували риби-лоцман36 на бели и
черни райета.
Хищниците (на Луи му се сторило, че са акули
37
мако ) били толкова наблизо, че трябвало само да
протегнат ръка, за да ги докоснат. Най-малките би-
ли дълги по метър и осемдесет, а някои – два пъти
колкото лодката. Притискали хриле до лодката, за
36
Риба–лоцман – тропическа морска риба на тъмни и светли
сивкави ивици, хранеща се с паразитите и налепите по кожата
на големите риби, които съпровожда навсякъде, откъдето е
получила и названието си – по името на малките корабчета,
съпровождащи големите плавателни съдове в пристанища и
проливи. – Б.ред.
37
Акула мако – тропическа океанска акула, най-бързата сред
съвременните си роднини, достигаща до 4 м дължина; сиво-
бяла с характерен по-тъмен нюанс на върха на муцуната си. –
Б.ред.
да изпробват тъканта, но не се опитвали да докопат
хората в тях. Явно чакали те сами да им паднат.
Слънцето залязло, изведнъж станало много
студено.
Те прелели по няколко шепи вода във всяка
лодка и щом телата им я загрели, се почувствали
по-добре. Макар и изтощени, се опитали да не
заспят – боели се, че край тях може да мине кораб
или подводница, без да разберат. Краката на Фил
били топли благодарение на водата, но от кръста
нагоре му било толкова студено, че зъзнел. Било
съвсем тъмно и съвсем тихо, ако не се брои тра-
кането на зъбите му. Океанът бил съвършено спо-
коен. Внезапно крушенците стреснато подскочили –
акулите търкали гърбове в дъната на лодките.
Луи все още не бил отдръпнал ръка от челото
на Фил, който заспал въпреки акулите, които се
търкали в гърба му през дъното на лодката. В
съседната лодка Луи също се унесъл. Буден останал
само Мак, не на себе си от страх. Обзет от трескава
решителност, той започнал да гребе. >
Глава 13
ИЗЧЕЗНАЛИ В МОРЕТО
Дейзи Мей кацнала на Палмира късно същия

следобед. Екипажът цял ден търсил самолета на
Корпнинг, без да открие и следа. Дийзи вечерял,
после отишъл на кино. По средата на филма дошли
да му кажат веднага да се яви при командира на
базата. Там му казали, че „Зеления стършел” не е
пристигнал.
– Мама му стара! – изругал той. Знаел, че има
само две възможности – екипажът на Филипс да се
е върнал на Хаваите или да е, както се изразил
Дийзи, „паднал в чорбата”. Някой отишъл да се
свърже с Хаваите и тъй като знаел, че дори
самолетът да е паднал, няма да могат да тръгнат да
го търсят, преди да се е съмнало, Дийзи си легнал.
Към полунощ един моряк събудил радиста на
Дийзи, Хърман Сиърс, за да му каже, че самолетът
на Фил е изчезнал. От флота искали да видят
данните за радиопредаванията му, за да разберат
кога „Зеления стършел” се е свързал за последен
път. Сиърс помолил моряка да събуди Дийзи и
заедно с началниците от флота прегледали данните,
в които не открили никаква полезна информация.
В 4:30 сутринта „Зеления стършел” бил обявен
за изчезнал. Щом се съмнело, щели да изпратят
Дейзи Мей да го търси заедно с два плаващи само-
лета и поне още един бомбардировач. Тъй като
Дейзи Мей и „Зеления стършел” отначало летели
заедно, било ясно, че „Зеления стършел” не се е
разбил при изминаването на първите триста и
петдесет километра. Явно бил паднал някъде между
Палмира и точката, където се разделил с Дейзи Мей
– отсечка с дължина хиляда и триста километра.
Трудното било да определят посоката, в която са се
отдалечили оцелелите – океанът около Палмира
представлявал същинско кълбо от течения, тъй като
там се пресичали две екваториални течения с про-
тивоположни посоки. Няколко километра разлика в
географската дължина означавали рязка промяна в
посоката, а никой не знаел къде е паднал само-
летът. Трябвало да претърсят огромен район.
Всеки екипаж получил координати. Дейзи Мей
щяла да полети на север от Палмира, няколко само-
лета щели да тръгнат на юг от Оаху, включително
този на Джордж Смит, с когото Фил цяла нощ си
говорил за Сеси в нощта преди катастрофата. Щом
чул новината, той попитал може ли да се присъе-
дини към издирването и получил разрешение да го
стори.
Малко след изгрев самолетите потеглили.
Всички знаели, че е малко вероятно да открият
екипажа, но, по думите на Сиърс, „не спирахме, не
спирахме да се надяваме”.
_____
Луи се събудил с изгрева. До него лежал Мак,

а в съседната лодка Фил още бил замаян. Луи при-
седнал и огледал небето и океана, но не видял спа-
сители. Наоколо им имало единствено акули. Решил
да раздаде закуската – по едно парче шоколад на
всеки – отворил джобовете и надникнал вътре.
Блокчетата били изчезнали. Луи се огледал – в
лодките нямало нито шоколад, нито празни опаков-
ки. Погледът му се спрял върху Мак, който го по-
гледнал виновно с ококорени очи.
Откритието, че Мак е изял всичките им прови-
зии, поразило Луи. Познавали се съвсем от скоро,
но той му се сторил свестен човек, макар и досадно
шумен и самоуверен. Падането на самолета явно го
смазало. Луи знаел, че без храна няма да оцелеят
дълго, но решил да не мисли за това. Положително
вече ги търсели, по-късно днес, най-късно утре
щели да се върнат в Палмира и загубата на шоко-
лада нямало да има никакво значение. Той овладял
раздразнението си и казал на Мак, че е разоча-
рован от него, но тъй като разбирал, че паниката го
е надвила, го уверил, че скоро ще се върнат в
Палмира. Мак не казал нищо.
Нощният студ бил заменен от. горещ ден. Луи
наблюдавал небето, а Фил спял, омаломощен от
загубата на кръв. Мак, който имал светлокестенява,
почти рижа коса и съвсем бяла кожа, изгорял на
слънцето. Все още не бил на себе си, изглеждал
унесен и някак замечтан. И тримата били гладни, но
нищо не можели да сторят, а кукичките и кордата
били безполезни – нямали стръв.
Докато лежали мълчаливо, сред мислите им
неусетно се прокраднал глух мъркащ звук. Извед-
нъж и тримата осъзнали, че това е самолет, огледа-
ли небето и видели един Б-25, който летял на из-
ток. Бил твърде високо за спасителен самолет и
вероятно пътувал към Палмира.
Луи се метнал към джоба на лодката, извадил
сигналния пистолет и го заредил. Дъно на лодката
било меко и не можел да се изправи, така че се
надигнал на колене, насочил го нагоре и натиснал
спусъка. Пистолетът подскочил в ръцете му и ярко-
червеният пламък полетял нагоре. Луи извадил па-
кетче боя и припряно го изсипал във водата, която
се оцветила в ярко жълто-зелено. После тримата
приковали погледи в самолета, молейки се екипа-
жът да ги забележи. Сигналната светлина лека-
полека угаснала, а Б-25 продължил напред. Накрая
изчезнал, а жълтият кръг около лодката избледнял.
Крушенците обаче вече разполагали с важна
информация – знаели, че водата ги влече нанякъде,
но без отправни точки нямало как да разгадаят
скоростта или посоката. Тъй като самолетите от Ха-
ваите летели във въздушна алея, която минавала
съвсем близо до мястото, където се разбил „Зеления
стършел”, появата на Б-25 далеч на изток почти със
сигурност означавала, че лодките се носят на запад
и вероятността да бъдат забелязани от приятелски
самолети намалявала. Шансовете да ги спасят били
незначителни.
Същата вечер спасителните самолети потег-
лили обратно към базата. Никой не видял нищо. В
първи зори щели да тръгнат отново.
Над лодките дневната светлина замирала.
Оцелелите пийнали малко вода, прелели морска в
лодките и си легнали, а акулите отново доплували,
за да търкат гърбовете си в дъната им.
_____
През по-голямата част от следващия ден Фил

спял, Луи отпивал малки глътки вода и мислел за
ядене, а Мак продължавал да седи в ъгъла и почти
не говорел. Отново не видели спасителен самолет.
Рано на следващия ден (30 май) Луи, Мак и
Фил чули познатия гърлен тътен на Б-24 – звук,
който им напомнил за дома. Накрая самолетът се
появил точно над главите им, огромен бомбарди-
ровач със заоблен нос, който се носел на югоизток
и разкъсвал облаците, като ту се появявал, ту

изчезвал. Спасителен самолет. Бил толкова близо
до лодките, че на Луи му се сторило, че разпознава
емблемата на 42-ра ескадра на опашката му. Той
сграбчил сигналния пистолет, заредил го и стрелял.
Сигналната ракета полетяла право към бомбардиро-
вача и за миг тримата били сигурни, че ще го улу-
чат. Тя обаче го пропуснала и прелетяла край него,
пръсвайки се във фонтан от червен пламък, който
им се струвал направо огромен от лодката. Луи
презаредил и стрелял още веднъж, а Б-24 рязко
свил надясно. Луи стрелял още два пъти и ракетите
прелетели край опашката.
Самолетът бил Дейзи Мей. Летците се взирали
в морето, като си предавали бинокъла от ръка на
ръка. Този ден търсенето било особено трудно, тъй
като често надвисвали облаци и те успявали да
видят само част от океана. Всички се тревожели –
изчезналите били техни съмишленици и приятели.
– Ако някога сме си изглеждали очите при
спасителна мисия – спомня си Сиъре, – било е онзи
ден.
Сигналните ракети угаснали, а Дейзи Мей про-
дължила нататък. На борда никой нищо не видял.
Завоят бил просто рутина и Луи, Фил и Мак наблю-
давали самолета, докато се смалявал все повече и
повече и накрая изчезнал. За миг Луи бил бесен на
екипажа, който минал толкова близо до тях и не ги
видял, но гневът му скоро охладнял. И той бил
търсил изчезнали самолети и знаел колко е трудно
да видиш лодка, особено при плътна облачност.
Напълно възможно било той също да не е успял да
зърне някого в океана.
Най-лошото било, че изпуснали последната
възможност да ги спасят – с всеки изминал час се
носели все по на запад, далеч от въздушните алеи.
Ако не ги откриели, единственият им шанс за
оцеляване бил да стигнат до сушата. Знаели, че на
три хиляди километра на запад няма нито един
остров38. Ако като по чудо стигнели толкова далеч
живи, можело да се натъкнат на Маршаловите ос-
трови, а ако се отклонели леко на юг – до Гил-
бъртовите. Ако извадели късмет течението да ги
отнесе на сушата, а не покрай брега и обратно в
открито море, ги очаквали още неприятности – и
Маршаловите, и Гилбъртовите острови били във
владение на японците. Докато наблюдавал как
Дейзи Мей се отдалечава, Луи имал чувството, че
потъва.
Докато крушенците гледали как спасителите
им се отдалечават, недалеч от тях Смити също ле-
тял над океана и търсел изгубените си другари. На
осемдесет километра от Барбърс Пойнт, база откъм
подветрената страна на Оаху, екипажът му зърнал
нещо. Смити се спуснал надолу и видял множество
правоъгълни жълти кутии, които се носели на по-
върхността на водата. Около тях обикаляли големи
риби.
Кутиите обаче не били от „Зеления стършел”.
Намирали се твърде близо до Оаху, за да стигнат
толкова надалеч, а и течението нямало да ги отнесе
в тази посока. Самолетът на Корпнинг обаче веро-
ятно бил минал именно по въздушната алея, която
38
На половината път до Маршаловите острови имало място,
където дъното било само на метър и половина под повърх-
ността – почти като остров, но не съвсем. – Б.а.
претърсвал Смити и кутиите може би били послед-
ните останки от бомбардировача и хората на борда.
Това не било единственото, което видял Сми-
ти. В района, където се разбил „Зеления стършел”,
той забелязал нещо яркожълто да подскача във
водата, завил и насочил самолета към него. Прили-
чало му на кутия за провизии от Б-24, но не бил
сигурен. Обикалял петнадесет минути, но наоколо
нямало нищо, нито отломки, нито хора. Смити смя-
тал, че кутията е останала от самолета на Фил и
докато летял към Оаху, мислел само за приятелката
си Сеси и за болката, която щяла да изпита, щом
научела, че годеникът й е изчезнал.
Мъжете от 42-ра ескадра вече губели надеж-
да. „Къпърнел, Филипс, Замперини (олимпиецът) и
Мичъл изчезнаха на път за Палмира – записал един
механик в дневника си. – Трудно ми е да свикна с
тези работи. Онзи ден ги откарах до Кахуку и по
целия път се шегувахме, а сега сигурно са мъртви!
Останалите пилоти се държат все едно нищо не е
станало и обсъждат кога да пратят дрехите им на
близките, сякаш всеки ден стават такива неща.
Така и трябва, защото е вярно – наистина се случва
всеки ден!”
_____
Състоянието на крушенците се влошавало.

Мак бил изял всичкия шоколад, но останалите не
били хапвали от сутринта преди последния им по-
лет. Били ужасно жадни и гладни. След като зърна-
ли онзи. Б-24, прекарали поредната ледена нощ и
изтощителен четвърти ден. Наоколо не се виждали
нито самолети, нито кораби или подводници. Изпи-
ли и последните си капки вода.
На петия ден Мак изпаднал в истерия. След
като дни наред не продумвал, внезапно започнал да
крещи, че ще умрат. Трескав и с широко отворени
очи, той не спирал да се дере. Луи го зашлевил
през лицето, а той рязко замълчал и легнал в лод-
ката със странно удовлетворен вид. Може би се
почувствал по-добре, когато Луи поел юздите и го
защитил от ужасяващите възможности, които рису-
вало въображението му.
Той обаче имал основателна причина да
изгуби надежда. Вече нямали вода; след като онзи
Б-24 ги подминал, не се появили други, а течението
ги отнасяло все по-далеч от маршрутите, по които
летели приятелски самолети. Знаели, че дори тър-
сенето им все още да не е прекратено, скоро и това
ще стане.
Същата нощ, преди да се опита да заспи, Луи
се помолил. Правел го за втори път в живота си –
първия път бил дете, майка му боледувала и ми-
сълта, че може да я загуби, го ужасявала. Онази
нощ в лодката, с думи, които изниквали в главата
му, но оставали неизречени, той помолил за помощ.
_____
Докато крушенците все повече се отдалеча-

вали от спасението си, последните им писма стигна-
ли до семействата и приятелите им, които все още
не подозирали за изчезването им. Явно официал-
ната политика на армията била да не уведомява
близките, преди издирванията да са
приключили.
В деня след падането на „Зеления стършел”
последното писмо на Фил до баща му се озовало в
една пощенска кутия във Вирджиния. Преподобният
Филипс, който наричал сина си „Алън”, бил постъ-
пил в армията и вече служел във военния параклис
в Кемп Пикет. Последните новини стигнали до него
преди няколко седмици благодарение на статиите
за сагата над Науру. Той отнесъл изрезките до
редакцията на местния вестник, който публикувал
статия за героизма на Алън. Макар и горд, препо-
добният Филипс се страхувал за сина си. „Много се
надявам, че повече няма да се налага да поема
такива рискове” – писал той на дъщеря си. Сигурно
точно този страх го подтикнал да пише на Алън, за
да разпита за съдбата на заобиколените от акули
крушенци, които екиражът му открил същата про-
лет. В последното си писмо синът му го уверил, че
те до един са в безопасност. За себе си пък
написал: „Все още съм на същото място... скоро ще
ти пиша. До скоро, Ал.”
През уикенда след падането на „Зеления
стършел” Пийт, Вирджиния и Луиз Замперини се
отбили при родителите на Къпърнел, които живеели
в Лонг Бийч. Прекарали много весело и дълго раз-
говаряли за синовете си. След посещението Пийт
писал на Луи, за да го помоли да предаде на
Къпърнел, че майка му и баща му са добре. Преди
да запечата плика, пъхнал вътре своя снимка, на
която се усмихвал. На гърба написал: „Не им
позволявай да ти подрежат крилата.”
В Саранап, Калифорния, Пейтън Джордън от-
ворил писмото, което Луи метнал през прозореца на
„Зеления стършел”, докато самолетът се готвел за
последното си излитане. „Скъпи Пейтън и Мардж –
пишело в него, – все още съм жив и здрав, и аз не
знам защо.”
„Да има късмет да не се грижи за себе си тоя
малък папуняк” – помислил си Джордън.
Последното писмо на Фил до Сеси я заварило
в Принстън, Индиана, където привършвала първата
си година като гимназиална учителка. В писмото си
Фил й описвал луната над Хаваите, която му на-
помняла на последната им среща. „Никога няма да
забравя тези дни. Много неща, свързани с теб, няма
да забравя, мила моя, и постоянно очаквам деня,
когато отново ще правим всичко заедно, както
преди.” Писмото завършвало както много други:
„Обичам те, обичам те, обичам те.”
Нямало да има повече писма от изгубените.
Писмото от Пийт стигнало до пощенското депо в Сан
Франциско, където сортирали пощата на 11-ти
взвод. Някой написал „изчезнал в морето” върху
плика и го изпратил обратно.
_____
Изминала цяла седмица от изчезването на

„Зеления стършел”, но усиленото търсене така и не
дало резултат. Целият екипаж бил официално
обявен за изчезнал, а във Вашингтон задействали
процеса по уведомяването на близките. На летците
от Дейзи Мей било наредено да върнат самолета в
Оаху и да се откажат от издирването. Те били
отчаяни – толкова искали да продължат! Докато
летели към Оаху, говорили само за изгубените си
другари.
В Куалоа един лейтенант втора степен на име
Джак Крей влязъл в бунгалото, за да опише вещите
на изчезналите и да ги изпрати на майките им.
Стаята на Луи си била същата, както в деня, когато
заминал – вътре лейтенантът открил дрехи, шкаф-
че, дневник, в който се споменавало за някаква
спасителна мисия и малък плакат на актрисата Ес-
тър Уилямс. Бележката, която Луи оставил на шкаф-
чето, я нямало, както и алкохола. Сред вещите му
Крей открил снимки, направени в Супермен. На
някои от тях Луи бил забравил, че не бива да снима
системата „Нордън”, така че лейтенантът трябвало
да ги конфискува. Останалите му вещи били при-
брани в един в сандък и скоро щели да заминат за
Торънс.
_____
Вечерта на 4 юни, петък, 1943 г. Келси, май-

ката на Фил, била в Принстън, Индиана. Съпруга и
сина й ги нямало, така че тя продала къщата в Тер
Хоут и се пренесла в Принстън, за да е близо до
дъщеря си Марта и до бъдещата си снаха Сеси, с
която били станали добри приятелки. Същата вечер,
докато гостувала на Марта, някой й донесъл
телеграма.
СЪЖАЛЯВАМЕ ДА ВИ УВЕДОМИМ, ЧЕ
СПОРЕД ДОКЛАД ОТ ГЛАВНОТО КОМАНДВАНЕ
НА ТИХООКЕАНСКИЯ ФРОНТ ВАШИЯТ СИН,
ЛЕЙТЕНАНТ ПЪРВА СТЕПЕН РЪСЕЛ А. ФИЛИПС,
Е В НЕИЗВЕСТНОСТ ОТ 27 МАЙ. АКО БЪДАТ
ПОЛУЧЕНИ ОЩЕ ПОДРОБНОСТИ ИЛИ НОВИ
СВЕДЕНИЯ, ЩЕ БЪДЕТЕ УВЕДОМЕНИ ВЕДНАГА.
Същата вечер телеграмата стигнала и до се-

мейство Замперини. Луиз се обадила на Силвия,
която наскоро се била омъжила за своя годеник-
пожарникар, Харви Фламър, и сега двамата живее-
ли в предградията. Щом разбрала, че брат й е из-
чезнал, Силвия изпаднала в истерия. Хлипала тол-
кова високо, че дотичала съседката и когато я по-
питала какво става, Силвия не можела да отговори
от плач. Накрая се успокоила достатъчно, за да се
обади на Харви в пожарната. Била отчаяна и обър-
кана и не знаела какво да прави. Харви й казал да
отиде при майка си, тя затворила телефона и хук-
нала към вратата. Качила се в колата и плакала по
целия път, който траел 45 минути. Преди няколко
седмици, точно след Науру, тя видяла във вестника
снимка на Луи, който изглеждал измъчен и невяр-
ващо се взирал в дупка, зейнала в корпуса на Су-
пермен. Снимката я ужасила и докато се опитвала
да приеме новината, че брат й е изчезнал, Силвия
мислела само за нея. Най-сетне стигнала до дома на
родителите си, но й трябвало време да се стегне,
преди да влезе.
Баща й бил спокоен, но мълчалив. Майка й
страдала ужасно. Също като останалите Силвия
смятала, че Луи е паднал в океана и се опитала да
я успокои.
– При толкова острови – казала й тя – сигурно
вече учи местните да въртят обръч.
Скоро пристигнал и Пийт от Сан Диего.
– Ако има четка за зъби и джобно ножче – ка-
зал той на Луиз, – и успее да се добере до сушата,
ще оцелее.
Може би същия ден, а може би по-късно Луиз
намерила снимката, която си били направили в деня
на заминаването, когато Луи стоял до нея на
стълбите и я прегръщал през кръста. На гърба й
Луиз написала: „Луи изгубен в океана – 27 май,
1943 г.”
_____
На 5 юни всички калифорнийски вестници и

радиопредавания се занимавали с изчезването на
Луи. В „Лос Анджелис Ивнинг Хералд” публикували
статия със заглавие „Животът на Замп”, която ужас-
но приличала на жалейка. Пейтън Джордън, който
служел във флота, тъкмо карал към базата, когато
чул новините по радиото. Той шумно си поел дъх и
продължил напред. Известно време му се струвало,
че е напълно безчувствен, нямал сили за нищо.
После започнал да разговаря с другарите си.
Преподавал техники на оцеляване на кадетите и се
замислил за трудностите, с които щял да се сблъска
Луи. Всичките му колеги се съгласили, че ако е
получил нужната подготовка, може и да издържи.
Пийт се обадил на Джордън и двамата гово-
рили за Луи. Докато Пийт споделял надеждите си,
че може и да открият брат му, Джордан чувал, че
гласът му трепери. Искало му се да се обади на
родителите им, но така и не събрал кураж да го
стори – не знаел какво да каже. Същата вечер се
прибрал у дома и съобщил новината на Мардж,
която познавала Луи от ЮКУ. Както всяка вечер
двамата се захванали с домашната работа, но сякаш
се движели през мъгла. После си легнали, но не
могли да заспят и само лежали мълчаливо. В Торънс
Антъни Замперини стоически мълчал, а Луиз
плачела и се молела. Заради стреса ръцете й се
покрили с отворени рани – според Силвия дланите
й приличали на сурова кайма.
През тези болезнени дни Луиз постепенно
била завладяна от непоклатима увереност, че синът
й е жив.
_____
В Самоа Станли Пилсбъри и Кларънс Дъглас

още лежали в болницата и се възстановявали от ра-
ните, получени над Науру. Рамото на Дъглас все
още не било зараснало, а на Пилсбъри му се стру-
вало, че емоционално другарят му е истинска руи-
на. Самият Пилсбъри изпитвал ужасни болки. Лека-
рите не успели да напълно да почистят шрапнела от
крака му и той усещал всяко късче. Засега нямало
изгледи да проходи и всяка нощ сънувал, че право
към него фучат безброй самолети.
Когато се появил Дъглас с обезобразено от
шока лице, Пилсбъри лежал в леглото си.
– Екипажът е паднал – казал Дъглас.
Пилсбъри едва успял да проговори – първото,
което изпитал, било смазваща вина.
– Ако бях с тях – казал той по-късно, – можех
да спася самолета.
Дъглас и Пилсбъри почти не говорили. Когато
се разделили, всеки се давел във вълна от скръб.
Дъглас скоро щял да се върне в САЩ, а Пилсбъри –
да остане в Самоа с надеждата, че един ден ще
проходи отново39.
На Оаху приятелите на Луи се събрали в ка-
зармата. В ъгъла на една от стаите закачили малко
знаме в памет на Замп, което останало да виси там,
докато Луи, Фил и Мак се носели на запад, а Съ-
юзниците, заедно с 42-ра ескадрила на 11-а бом-
бена ескадра, пренесли войната над Тихия океан,
право в сърцето на Япония. >
Глава 14
Ж А Ж ДА
Фил имал чувството, че гори. Екваториалното

слънце изгаряло кожата на крушенците, горните им
устни били толкова подути, че им пречели да
дишат, а долните почти докосвали брадичките им.
Телата им били покрити с отворени цепнатини, дело
39
Щом проходил, Пилсбъри постъпил в друг екипаж, където
заменил убит стрелец на странично оръдие. Заради суеверия-
та, свързани с новопостъпилите, останалите го приели хладно.
По време на мисия един А6М се опитал да свали самолета и
един патрон експлодирал във фюзелажа. Механикът открил
Пилсбъри на пода, а над напълно кръвясалото му око било
забито парче метал. Бързо кацнали, раната била превързана и
Пилсбъри се върнал при оръдието си. Кой знае как, той успял
да преживее войната и единствено шепата медали и постоян-
ното накуцване му напомняли какво е преживял. „Беше ужас-
но, ужасно, ужасно – през сълзи казва той шестдесет години
по-късно. – Ако задълбая, всичко се връща. На война е така.”
– Б.а.
на жестоката комбинация от слънце, сол, вятър и
остатъци от гориво. Вълните се плискали върху
раните им, а по думите на Луи усещането било
сякаш ги заливали със спирт. Слънчевата светлина
се отразявала от водата, белите отблясъци засле-
пявали очите им, а главите им сякаш заплашвали да
се пръснат от болки. Стъпалата им били осеяни със
солни язви, големи колкото монета от 25 цента, а
лодките се печали наравно с обитателите си и
издавали остра горчива миризма.
Водните консерви били празни и Фил, Луи и
Мак се борели с жегата и жаждата, като се обли-
вали с океанска вода. Хладните води на Пасифика
ги мамели, но те не можели да се потопят в тях за-
ради акулите. Една от тях, дълга два-два и поло-
вина метра, била особено упорита и не се отделяла
от лодките нито денем, нито нощем. И тримата се
страхували от нея и когато се приближала твърде
много, един от тях я халосвал с греблото.
На третия ден без вода на хоризонта се поя-
вило размазано петънце, което пораснало, потъм-
няло, надвиснало над лодките и закрило слънцето.
Започнало да вали. Тримата мъже отметнали глави
назад, изпънали тела, разперили ръце и отворили
уста, а дъждът се посипал по гърдите, устните, ли-
цата и езиците им, успокоявайки възпалената кожа
и отмивайки солта, потта и горивото от порите им.
Водата се изливала в гърлата им и пояла измъче-
ните им тела, а сетивата им сякаш щели да експло-
дират.
Те знаели, че това няма да продължи дълго –
трябвало да измислят начин да съберат дъждовните
капки. В тесните отвори на водните консерви не
влизало почти нищо и Луи, без да изправя глава и
да затваря устата си, потърсил нещо по-подходящо.
Бръкнал в единия джоб на лодката и извадил една
въздушна помпа, прибрана в брезентов калъф с шев
от едната страна. Той го разкъсал, разтворил бре-
зента и щастливо наблюдавал как триъгълната купа
се пълни с вода. Вече се били събрали около литър
и половина, когато в лодката нахлула вълна и я
разляла. Освен че най-силният дъжд бил преминал,
трябвало да отмият солта от купата, преди да я
напълнят отново. Освен това нямало как да из-
бегнат следващата вълна – Луи не ги виждал.
Изпробвал нова техника – вместо да чака да
се събере повече вода, той постоянно я всмуквал с
уста и я плюел в консервите. Щом ги напълнил,
продължил да събира капките, като давал на
останалите да пият на всеки тридесет секунди. Скъ-
сали и втория калъф и когато слънцето изгряло от-
ново, открили, че разполагат с чудесни шапки.
Започнали да се редуват – докато двама ги носели,
третият чакал ред.
_____
И тримата умирали от глад. Вече било ясно, че

макар в началото това да не ги тревожело толкова,
Мак им бил навлякъл истинска катастрофа, като
изгълтал всичкия шоколад. Луи не можел да го по-
нася и той сякаш го знаел. Макар че така и не го
изрекъл, вината го смазвала и Луи усещал това.
Докато гладът разкъсвал стомасите им, те из-
питали един от класическите симптоми – не можели
да мислят за друго, освен за храна. Взирали се в
океана, който бил пълен с риба, но без стръв не
можели да се улови дори лещанка40. От време на
време прелитала по някоя птица, но никога до-
статъчно наблизо. Те оглеждали обувките си и се
чудели дали кожата става за ядене. Решили, че не
става. Дните се точели и всяка вечер жегата се пре-
връщала в студ, а сънят им бягал. Фил, който лежал
сам в другата лодка, се измъчвал особено много.
Всяка вечер зъзнел и не можел да заспи, а денем
изтощението, горещината и люлеенето на лодките
отнемали силите и на трима им. През повечето вре-
ме спели, а през останалото лежали и се опитвали
да пестят енергията си, която все повече нама-
лявала.
На Фил му хрумнало, че според птиците
скритите им под брезента неподвижни тела сигурно
приличат на отломки. Оказал се прав. Един ден,
деветия или десетия след началото на одисеята,
Луи усетил, че върху навеса каца нещо съвсем
леко. Видял и сянката му – албатрос. Явно не
виждал главата му и не си давал сметка, че е
кацнал върху човек.
Луи бавничко вдигнал ръка към птицата. Дви-
женията му били толкова бавни, че можели да съ-
перничат на голямата стрелка на часовника.
Птицата си стояла съвсем спокойно и малко по
малко разтворената длан на Луи се озовала точно
до нея. Той веднага я сграбчил за краката и тя
отчаяно замахала с криле и го накълвала по ко-
калчетата. Луи обаче докопал врата й и го прекър-
шил, а после използвал клещите, за да я разкъса.
40
Лещанка – не особено пъргава дребна речна риба. – Б.ред.)

От тялото й се разнесла отвратителна миризма и
тримата мъже отскочили назад. Луи подал по едно
парче месо на Луи и Мак и отрязал едно за себе си,
но от вонята им се повдигало. Не успели да пъхнат
месото в устата си и накрая се отказали.
Макар че не успели да изядат птицата, най-
сетне имали стръв. Луи извадил такъмите за рибо-
лов, вързал една кукичка за парче корда и я пуснал
във водата. След миг към него се насочила акула,
захапала кукичката и го откъснала, отнасяйки със
себе си стръвта, куката и шестдесет сантиметра
корда. Луи опитал отново, но се повторило същото,
третия път – също. Накрая акулите оставили една
кукичка да виси необезпокоявано и на нея се
хванала една риба-лоцман, дълга около тридесет
сантиметра. Докато Луи я разчленявал, всички били
притеснени – дотогава не били яли сурова риба.
Опитали я – оказала се безвкусна, но те изяли
всичко освен костите.
Това била първата храна, която вкусвали от
повече от седмица. Рибата била малка и не можела
да нахрани трима мъже, но протеинът им влял
енергия. Освен това Луи им бил показал, че ако
упорстват и проявяват изобретателност, може да си
ловят храна. И той, и Фил усетили прилив на кураж.
Само Мак бил унил както преди.
Фил обаче се тревожел заради албатроса. Ка-
то всеки ученик от неговото поколение, и той бил
чел „Балада за стария моряк” от Самюъл Тейлър
Колридж41, в която морякът убива един приятелски
41
Самюъл Тейлър Колридж (1772–1834) – английски поет, ли-
тературен критик и философ, един от основоположниците на
романтизма в английската литература. – Б.ред.
настроен албатрос, който карал ветровете да наду-
ват платната на кораба му. След убийството моря-
кът и екипажът му попадат в адски безветрени во-
ди, където ги измъчват жажда и ужасни чудовища.
Накрая умират всички освен моряка, осъден да жи-
вее, понесъл убития албатрос на шията си и вечно
тормозен от обвинителните погледи на мъртвите му
другари.
Луи не бил суеверен, но се бил привързал към
албатросите онази Коледа на Мидуей, докато ги
наблюдавал как кацат несръчно на пистата. Било му
мъчно за птицата. Фил, уплашен от поемата, му
напомнил, че да убиеш албатрос носи лош късмет, а
Луи отвърнал, че след падането на самолета едва
ли може да ги сполети нещо по-лошо.
Минали още няколко дни. Луи не успявал да
хване нищо, а кукичките му намалявали. В лодката
не кацнали други птици. От време на време дъждът
попълвал запасите в консервите, но само отчасти.
Тримата мъже се носели като във вакуум, нищо не
занимавало сетивата им. При спокойно време океа-
нът бил тих. Докосвали се единствено до вода, ко-
жа, коса и брезент. Аромати нямало, освен мириз-
мата на изгоряло, излъчвана от лодките, можели да
гледат само водата и небето. В един момент Луи
пъхнал пръст в ухото си и напипал ушна кал. По-
душил пръста си и тъй като била съвсем нова, ми-
ризмата го освежила. Той развил навика да си бър-
ка в ушите и да души пръстите си и Фил започнал
да му подражава.
Докато спял, Луи сънувал, че е на сушата и се
опитва да си почине, но не може да си намери скри-
валище – заобикаляли го само скали, гъста кал и
безкрайни кактусови полета. Намирал се или на
опасни скали, или на клатещи се канари, а земята
се гънела под краката му. Фил сънувал същите
кошмари.
С течение на времето Фил започнал да мисли
за една статия, написана от Еди Рикънбакър, пилот
от Първата световна война. Същата зима я бил
прочел в списание „Лайф”. Миналия октомври един
Б-17 се загубил над океана, горивото му свършило.
В него бил и Рикънбакър. Пилотът приводнил само-
лета и преди да потъне, той се задържал на повърх-
ността достатъчно дълго, за да успее екипажът да
се качи в спасителните лодки. Носили се седмици
наред, като разчитали на провизии, дъждовна вода,
риба и птиче месо. Един от летците умрял, а
останалите започнали да халюцинират – бъбрели с
несъществуващи спътници, пеели странни песни и
спорели къде да паркират въображаемата кола, в
която се возели. Един лейтенант бил посетен от
призрак, който се опитал да го подмами към дъното
на океана. Накрая лодките се разделили и едната
стигнала до някакъв остров. Местните се свързали с
Фунафути по радиото и всички били спасени.
Изглежда Рикънбакър и другарите му достиг-
нали до самата граница на оцеляването – според
автора лодките им се носили 21 дни (оказало се, че
всъщност са 24) и Фил, Луи и Мак смятали, че това
е истински рекорд. Всъщност рекордът по оцеля-
ване в надуваема лодка бил поставен през 1942 г.,
когато три жертви на катастрофирал самолет

оцелели 34 дни в Тихия океан, преди да стигнат до
остров, където ги подслонили местните42.
В началото Фил не броял, но когато чакането
се проточило, започнал да обръща внимание на
изминалото време. С лекота броял дните, без да се
обърка и всяка сутрин си казвал, че положително
ще ги приберат, преди да надминат Рикънбакър.
Когато се запитал какво ще правят, когато
прехвърлят 21 дни, не можел да измисли отговор.
Историята на Рикънбакър (известна и на Луи)
била важна и по друга причина. Както често се
случвало с крушенците, обезводняването, стресът,
гладът, студът и жегата бързо умопомрачили много
от хората му. Луи повече се тревожел за психиче-
ското им здраве, отколкото за храната и постоянно
си мислел за курса по психология, който бил взел в
университета. Професорът им повтарял да мислят
за ума като за мускул, който ще атрофира, ако не
се използва. Луи бил твърдо решен да се увери, че
каквото и да се случи с телата им, умовете няма да
им изневерят.
Няколко дни след падането на „Зеления стър-
шел” Луи започнал да разпитва останалите на вся-
какви теми. Фил се включил и двамата организи-
рали денонощно състезание по въпроси и отговори.
Споделяли спомените си, като навлизали в уди-
вителни подробности. Луи разказвал за универси-
42
През 1942 г. Пун Лим (или Пан Лян – китайски моряк, 1918–
1991. – Б.ред.) оцелял 133 дни, след като корабът му бил
потопен от немска подводница. Това било истински рекорд, но
лодката му била голяма, от дърво и метал, с петдесетлитров
воден запас, прилично количество храна, оксижен и други
инструменти. – Б.а.
тета, Фил – за Индиана, двамата си съчинявали ис-
тории за най-хубавите жени, с които били излизали,
и отново и отново преживявали дебелашките шеги,
които всеки бил изиграл на другия. След всеки
отговор следвал нов въпрос. Фил знаел много цър-
ковни химни, а Луи научил другите двама да пеят
„Бяла Коледа” – зимна песен на три гласа, чута
единствено от дебнещите наоколо акули.
Всеки разговор рано или късно се насочвал
към храната. Луи постоянно се хвалел на Фил с
гозбите на майка си и в един момент той го помолил
да им опише как Луиз готви. Луи се съгласил и раз-
казът им доставил такова удоволствие, че той про-
дължил да описва всяко ястие в огромни подроб-
ности. Скоро кухнята на Луиз се носела до тях –
сосовете къкрели, подправките ухаели, маслото се
топяло на езика.
Така започнал тридневен ритуал, а любимите
им теми били тиквеният пай и спагетите. Остана-
лите двама така добре опознали рецептите на Луиз,
че когато Луи пропуснел някоя стъпка или подправ-
ка, Фил (понякога Мак) бързо го поправял и го ка-
рал да започне отначало. Щом въображаемото ястие
било готово, те го поглъщали до последната троха,
описвайки вкуса на всеки залък. Представяли си
всичко толкова ярко, че залъгвали стомасите си,
макар и за кратко.
Щом от храната не останело нищо, а темата за
миналото била изчерпана, започвали да говорят за
бъдещето. Луи смятал да купи железопътното депо
в Торънс и да го превърне в ресторант. Фил си
фантазирал как ще се върне в Индиана, вероятно за
да преподава в гимназията. Нямал търпение пак да
отиде на Инди 500. Състезанието било спряно за-
ради войната, но той си го спомнял в подробности,
разстилал одеяло на тревата до пистата, подреждал
храната за пикника и гледал как колите фучат край
него. И мислел за Сеси. Не бил пъхнал снимката й в
портфейла си, преди да излезе от бунгалото, но в
спомените тя и за миг не го напуснала.
За него и Луи тези разговори били лековити,
отдалечавали ги от страданието и ги карали да
мислят за бъдещето като за нещо съвсем сигурно.
Като си представяли как се връщат сред хората, те
налагали щастлив край на изпитанието и превръ-
щали мечтата в очакване. Така си давали причина
да живеят.
По време на тези разговори нито веднъж не
станало дума за катастрофата. Луи искал да говори
за нея, но се спирал заради Фил. Понякога той
сякаш потъвал в мрачни мисли и Луи се досещал, че
я преживява отново и вероятно смята, че е
отговорен за смъртта на хората си. Луи искал да го
увери, че не е сторил нищо лошо, но решил, че ако
повдигне въпроса, Фил ще страда още повече.
Затова мълчал.
_____
Докато Луи и Фил се разпитвали един друг,

Мак обикновено седял мълчаливо. Понякога молел
Луи да опише някоя рецепта или се намесвал с
поправки, но било много трудно да го убедят наи-
стина да участва. Рядко споделял спомените си и
макар че другите двама го окуражавали да опита,
не можел да си представи, че има бъдеще. Сякаш
напълно се бил откъснал от света.
Шансовете на крушенците за оцеляване наи-
стина били нищожни, така че отчаянието му било
напълно разбираемо. Удивителното е, че двамата
мъже, които делели лодката с него, не споделяли
безнадеждността му. Въпреки че Фил постоянно се
чудел колко още ще продължи това, все още не му
било дошло на ум, че може да умре. Същото се
отнасяло и за Луи. Макар че осъзнавали, че поло-
жението им е много сериозно, и двамата умеели да
отпъждат страха от мислите си, да се съсредото-
чават единствено върху оцеляването си и да си
повтарят, че всичко ще бъде наред.
Не било ясно защо трима млади мъже, вете-
рани с една и съща подготовка, възприемали бедата
толкова различно. Може би разликите били въпрос
на биология – вероятно някои хора са естествено
склонни към оптимизъм, а други – към съмнения.
Като малък Луи скочил от влака, който отнасял се-
мейството му надалеч, но и за миг не се притеснил,
което можело да означава, че просто бил роден
оптимист. Може би опитът им дотогава се отразил
на тримата мъже по различен начин, така че Луи и
Фил вярвали, че могат да оцелеят, а Мак – не. Фил
и Луи оживели след бомбардировката на Фунафути
и се справили изключително добре над Науру.
Освен това си вярвали. Мак никога не бил влизал в
бой, не ги познавал, не познавал и себе си. Колкото
до способността си да се справи, той знаел само, че
първата нощ се паникьосал и изял всичката храна.
С течение на времето и надвисването на глада тази
постъпка се оказала решаваща и може би станала
причина за убедеността му, че всичко е безсми-

слено.
Фил имал и още един източник на сили, за
който дори Луи не подозирал – според близките му
по своя тих и ненатрапчив начин Фил бил много
религиозен, родителите му го възпитали така.
„Няколко пъти бях казал на Ал винаги да прави
най-доброто, на което е способен – писал веднъж
баща му, – а когато няма нужните умения, да моли
бог да се намеси и да му помогне.” Фил не говорел
за вярата си, но може би докато пеел химни в
океана и си представял, че Господ го пази, спасе-
нието му се струвало по-близо, а отчаянието – по-
далеч.
Още от най-ранно детство Луи считал всяко
ограничение за предизвикателство към ума, изобре-
тателността и решимостта си да се бунтува. На това
се дължала буйната му младост. Макар че подви-
зите му влудявали и семейството, и целия град,
успехите убедили Луи, че може да измисли изход от
всяка ситуация. Когато се оказал насред океана,
възмущението и борбеността му се фокусирали
върху гибелта и отчаянието. Качествата, които го
превърнали в ужаса на Торънс, го крепели по време
на най-тежкото изпитание в целия му живот.
Въпреки че и тримата били изправени пред
еднакви трудности, те ги възприемали различно и
това щяло да определи съдбата им. Надеждите на
Луи и Фил измествали страха, вдъхновявали ги да
се стремят да оцелеят и всеки успех захранвал
физическите и емоционалните им сили. Примирен-
чеството на Мак сякаш го парализирало и колкото
по-малко допринасял към в усилията им да оцелеят,
толкова повече се обезверявал. Макар че влагал
най-малко усилия, с течение на времето отслабнал
най-много. Оптимизмът на Луи и Фил, както и без-
надеждността на Мак, започвали да се отразяват на
реалността.
_____
Минали общо две седмици. Кожата на тримата

мъже била изгоряла, подута и напукана, ноктите на
ръцете и краката им – изпъстрени със странни бели
линии, а солните рани напредвали нагоре по прас-
ците, хълбоците и гърбовете им. Лодките се раз-
лагали от слънцето и водата, оцветявали дрехите и
кожата им с жълта боя и лепнели.
Телата им бавно линеели. Луи всеки ден забе-
лязвал нарастваща разлика в теглото си, както и в
това на останалите, в сравнение с предишния ден –
панталоните им висели още повече, лицата им били
още по-изпити. След като минали четиринадесет
дни, започнали да изглеждат гротескно. Плътта им
сякаш се изпарила, покритите им с брада бузи
хлътнали. Телата им се самоизяждали.
Наближавали стадий, който за останалите кру-
шенци обикновено водел до нещо ужасяващо. През
1820 г., след като китоловният кораб „Есекс” бил
потопен от разгневен кит, оцелелите били на ръба
на смъртта и прибягнали до канибализъм. Шест-
десет години по-късно, след деветнадесет дни в
морето, оцелелите след потъването на яхтата „Ми-
ньонет” убили и изяли един моряк-юноша. Каниба-
лизмът в такива случаи бил толкова често явление,
че британците нарекли избора на жертвата „мор-
ския обичай”. За ситите на сушата тази мисъл
открай време е отвратителна, но за много моряци,
оказали се лице в лице със смъртта, агонията и
умопомрачителното влияние на глада, тя била
приемливо, дори неизбежно решение.
За Луи възможността да изяде човек била от-
блъскваща и немислима, дори ако би умрял от
естествена смърт. Останалите двама били на същото
мнение. Нямало да мислят за това, нито тогава,
нито когато и да било.
На края на двете седмици Луи претърпял нео-
чаквана промяна – започнал да се моли на глас. Не
знаел как да разговаря с Господ, така че рецитирал
откъси от молитви, чути по филмите. През това
време Фил навеждал глава, а накрая казвал „амин”.
Мак само слушал.
Лодките се плъзгали по течението, а вървите
им се влачели зад тях. Струвало им се, че още се
носят на запад, но нямали отправни точки и не били
сигурни. Поне се движели нанякъде.
Вторият албатрос кацнал на главата на Луи на
четиринадесетия ден. Той отново вдигнал бавно
ръка, сграбчил го и го убил. Останалите го гледали
и си спомняли вонята на предишния, но когато го
изкормил, се оказало, че не мирише толкова зле.
Въпреки това никой не искал да го яде, но Луи
разпределил месото и настоял, че трябва. И тримата
се насилили да го преглътнат, а Мак получил и
кръвта, тъй като се нуждаел от най-много храна. В
стомаха на птицата открили няколко малки рибки и
решили да ги използват за стръв, с която Луи
хванал още един лоцман. Запазил част от птицата
за стръв, почистил костите и ги оставил да изсъхнат
с надеждата, че ще им свършат работа вместо
кукички.
_____
Времето сякаш било спряло. Луи хванал ня-

колко риби, като веднъж използвал за стръв една
съвсем мъничка, изхвърлена в лодката от вълните.
От време на време валяло и те засмуквали всяка
капка, която падала върху тях. Луи и Фил се реду-
вали да се молят всяка вечер, а Мак се изолирал в
свой собствен свят.
Отслабвали все повече. След първоначалното
си изтощение Фил постепенно набирал сили, но
тялото на Мак се топяло, следвайки прекършения
му дух. Внезапно дъждовете спрели и консервите
пресъхнали. Започнал двадесет и първият ден. Хва-
нали една риба и решили, че е време да празнуват
– смятали, че са подобрили рекорда на Рикънбакър.
От известно време Луи подушвал някаква от-
вратителна миризма. Идвала от главата на Фил –
кръвта по превръзката гниела, люпела се и къс-
четата падали в лодката. Фил не можел да я усети,
но на Луи му се повдигало. Той развързал тениската
и внимателно я развил. Под дебела засъхнала кора
раните били заздравели и вече не кървели. Можело
да изхвърлят превръзката.
Няколко дни по-късно Луи забелязал нещо
странно – крайчецът на морето, точно под хори-
зонта, се надигал. Образувал се дълъг черен ръб,
който се затъркалял вихрено към тях. Луи изкрещял
и останалите се обърнали към него, а после легнали
по корем, разпределяйки тежестта си така, че лод-
ката да не се обърне. Подготвили се за вълната,
която наближавала все повече, но щом стигнала до
тях, се оказало, че това всъщност е огромно стадо
делфини, което плувало с удивителна бързина. Ско-
ро ги заобиколили отвсякъде. Фил погледнал към
водата и видял, че е пълна с малки рибки – делфи-
ните ги преследвали. Крушенците протегнали ръце
да ги хванат, но те се плъзгали между пръстите им.
Ако имали мрежа, щели лесно да напълнят лодките,
но така не успели да уловят нито една.
Вече нямали стръв. С изключение на акулите,
до лодките се доближавали само риби-лоцман,
които се търкали в стените. Били съвсем близо, но
когато Луи се опитвал да ги хване, бързо се отда-
лечавали. Акулите откраднали всички кукички, кои-
то можели да се поберат в устата на риба-лоцман,
така че той опитал с кости от албатрос, но те ги
плюели.
Докато оглеждал останалата им корда, му
хрумнало нещо. Отрязал няколко парченца, привър-
зал ги към големите куки и ги прикрепил към кут-
рето, средния пръст и палеца си, като ги завъртял
така, че да приличат на нокти. После протегнал
ръка над водата и зачакал.
Край него минала една акула, придружена от
риба-лоцман. Щом главата й минала под ръката му,
Луи я натопил във водата и щом нищо неподозира-
щата риба се пъхнала под нея, сключил пръсти
около гърба й. Кукичките се забили в него и Луи
бързо я извадил от водата, вън от себе си от
щастие.
Същата седмица на ръба на лодката, точно
между тримата мъже, кацнала малка чайка. Била
най-близо до Фил и без да проговарят, те се раз-
брали, че ще я хване той. Месото й не било много,
но скоро след това се появила втора. Този път я
хванал Мак. Луи бил толкова гладен, че оскубал
перата със зъби и ги изплюл на дъното на лодката.
Изведнъж усетил, че нещо лази по лицето му –
чайката била покрита с въшки. Това го разтърсило
повече от всичко, което бил преживял дотогава и
той започнал да се чеше и да търка бузите си, само
че не можел да докопа въшките – те се били скрили
в брадата му и пълзели към косата му. Той се навел
и се потопил в океана чак до кръста, а Фил и Мак,
убедени, че някоя акула ще му откъсне главата,
грабнали греблата и не спрели да пъдят хищниците,
докато Луи пляскал във водата и се опитвал да
удави въшките. След пет-шест потапяния гъделич-
кането секнало.
С течение на времето хванали още три, може
би четири птици. Една от тях постоянно се стрел-
кала ниско над лодката и отново се издигала, но
внезапно Мак протегнал ръка, хванал я във въздуха
и я подал на Луи, който бил смаян от сръчността му.
Изяли и последното късче месо, като оставили само
перата и костите.
_____
Дни наред Луи клечал до водата и се опитвал

да хване още някоя риба със своите куки-нокти, но
не успявал. Водата отново свършила и жаждата се
превърнала в агония. Нижели се ден след ден без
никакъв дъжд. На два пъти загребали към облаците
в далечината, но всеки път дъждът секвал точно
преди да стигнат. Когато хоризонтът отново се зао-

блачил, вече нямали сили да гребат.
Жегата и ужасната жажда принудили Фил да
направи нещо, граничещо със самоубийство – той
изчакал акулите да се поотдалечат и се спуснал във
водата. Луи и Мак коленичили наблизо, като пося-
гали към тях с греблата, а Фил се наслаждавал на
приятния хлад, жабурел се със солена вода и я
плюел. Силите му стигнали точно колкото да се из-
тегли обратно в лодката. Тъй като му се разминало,
останалите решили, че си струва и те да опитат.
Успели да удържат акулите надалеч достатъчно
дълго, за да се потопят и тримата.
На шестия ден без вода си дали сметка, че
няма да издържат още дълго. Мак се влошавал
много бързо. Навели глави и Луи започнал да се
моли. Заклел се, че ако Господ утоли жаждата им,
ще посвети живота си на него. На следващия ден,
дали поради божествена намеса или капризите на
тропическия климат, небето се продънило и зава-
ляло като из ведро. Още два пъти водата свър-
швала, те се молели и дъждът идвал. Валежите им
осигурявали достатъчно вода, за да издържат още
малко. Оставало само да мине някой самолет. >
Глава 15
АКУЛИ И КУРШУМИ
Сутринта на двадесет и седмия ден се появил

самолет. Първо се чул глух грохот, а после в небето

изникнало петънце – двумоторен бомбардировач,
който бързо се придвижвал на запад. Бил толкова
надалеч, че не били сигурни, че си струва да хабят
сигналните ракети и боята. Тримата го обсъдили,
гласували и решили да рискуват.
Луи изстрелял една ракета, презаредил и
стрелял отново, а небето се изпъстрило с яркочер-
вени линии. Отворил едно пликче с боя и го излял в
океана, после извадил огледалото и насочил лъч
светлина към самолета. След това всички замахали
с ръце, а самолетът постепенно се смалил и
изчезнал.
Крущенците се строполили в лодките, опит-
вайки се да се примирят с поредния изгубен шанс,
но точно тогава над хоризонта изникнал сребрист
проблясък, описал широка дъга и се насочил към
тях. Бомбардировачът се връщал. Подлудели от ра-
дост, те свалили тениските си и ги размахали във
въздуха с щастливи крясъци. Самолетът се спуснал
към водата и Луи присвил очи, за да надникне в
кабината. Различил два силуета – пилот и помощ-
ник пилот. Размечтал се за Палмира, за храна и за
твърда земя под краката си.
Внезапно океанът сякаш избухнал. Разнесъл
се оглушителен тътен, а лодките заподскачали под
краката им. Оръдията ги обстрелвали. Луи, Фил и
Мак се метнали във водата, пъхнали се под лодките
и се сгушили там, като наблюдавали как куршумите
разсичат водата наоколо им. Внезапно стрелбата
спряла и те изплували. Бомбардировачът ги бил
отминал и сега летял на изток. Две от акулите
обикаляли подозрително наоколо – трябвало
веднага да излязат от водата.
След скока Фил бил напълно изнемощял, едва
се задържал над водата и не успявал да се покачи в
лодката. Луи доплувал зад него, бутнал го и Фил
скочил на борда. Мак също се нуждаел от помощ.
Накрая Луи също се изтеглил вътре и тримата сед-
нали на пода, замаяни, но невредими. Не можели да
повярват, че американски летци биха обстрелвали
невъоръжени крушенци, дори да са ги взели за
японци. Под тях лодката омеквала – явно била про-
бита.
В далечината бомбардировачът се обърнал и
отново полетял към тях. Луи се надявал, че еки-
пажът е осъзнал грешката си и се връща да им
помогне. Самолетът летял на около шестдесет метра
височина, успоредно на лодките, така че този път и
тримата едновременно забелязали, че зад крилото е
нарисуван червен кръг. Бомбардировачът бил япон-
ски.
Луи видял, че стрелците се прицелват и раз-
брал, че ще трябва пак да скочи във водата. Фил и
Мак не се помръдвали, и двамата били напълно из-
тощени. Знаели, че ако го последват, няма да имат
сили да се качат обратно и акулите ще ги изядат.
Ако останели горе, било сигурно, че японците ще ги
улучат.
Докато самолетът летял към тях, те легнали на
пода.
Фил свил колене до гърдите си и покрил гла-
вата си с ръце, а Мак се свил до него. Луи ги по-
гледнал за последен път, скочил във водата и
отново се скрил под лодките.
Над океана се посипал искрящ дъжд от куршу-

ми. Луи вдигнал глава и видял как пробиват бре-
зента, а през дупките проблясват ослепителните
лъчи на тропическото слънце. След по-малко от
метър обаче устремът им се изчерпвал и те се
понасяли безсилно надолу. Луи изпънал ръце над
главата си и се отблъснал от дъното, опитвайки се
да се отдалечи максимално от смъртоносния обхват
на куршумите. Над себе си виждал очертанията на
телата на Фил и Мак. Никой от тях не се помръдвал.
Докато куршумите се сипели над него, Луи с
мъка оставал под лодките. Течението извъртало
тялото му хоризонтално и го теглело встрани, а той
не успявал да му противостои, колкото и да ритал.
Знаел, че ако се отдалечи от лодките, силите няма
да му стигнат, за да се върне при тях, плувайки
срещу течението. Докато се откъсвал от дъното,
видял дългата връв, която се влачела след една от
тях, сграбчил я и я вързал около кръста си.
Докато лежал под водата (течението било
извъртяло краката му пред тялото), Луи погледнал
към стъпалата си. Левият му чорап си бил на мя-
стото, но десният се бил изул наполовина и тече-
нието го развявало. Изведнъж в мътните води зад
него се показала огромната зейнала уста на акула,
която се носела право към него.
Луи се дръпнал, свивайки крака към себе си и
макар че течението му пречело, успял да го извие
встрани, по-далеч от пастта на хищника. Акулата не
се спряла и се насочила към главата му, а той си
спомнил съвета на стареца в Хонолулу – „направи
заплашителна гримаса и я цапардосай по муцуната
с дланта напред”. Щом акулата се метнала към
него, той оголил зъби, ококорил очи и я ударил по
носа. Акулата потръпнала, завила встрани и после
се върнала за втори опит. Луи изчакал, докато се
доближила съвсем и я цапнал още веднъж. Тя пак
се отдръпнала.
Над главата му пороят от куршуми бил спрял.
Луи бързо започнал да се изтегля по връвта, стиг-
нал до лодката и се издърпал в нея, изплъзвайки се
от акулата. Мак и Фил лежали един до друг, свити
на кравай. Не помръдвали, а брезентът наоколо им
бил осеян с дупки от куршуми. Мак изохкал, а Луи
го разтърсил, попитал го дали е улучен и той
поклатил глава. Попитали и Фил, който казал, че е
добре.
Бомбардировачът отново се върнал. Фил и Мак
се престорили на умрели, а Луи отново скочил в
океана. Докато куршумите кълцали водата, акулата
отново заплувала към него и той пак я отблъснал
със същия удар. Нападнала го и втора, а той за-
почнал да размахва ръце и крака под смъртоносния
дъжд. Щом самолетът ги отминал, отново се качил в
лодката. Фил и Мак още били невредими.
Японците стреляли по тях още четири пъти, а
Луи скачал във водата, като ритал и блъскал аку-
лите в муцуните. Макар че накрая бил напълно из-
тощен, те така и не го захапали. Щом се покажел от
водата, бил сигурен, че ще завари Фил и Мак мърт-
ви, но макар че дори миниатюрното пространство
помежду им било осеяно с дупки, самите те не били
улучени от нито един куршум.
Накрая екипажът на бомбардировача проявил
садизма си за последен път, като се върнал още
веднъж с отворен бомбен отсек. Луи пак скочил във
водата, а на 15 метра от него с плясък паднала
дълбочинна бомба. Всички се подготвили за взрив,
но такъв така и не последвал – или бомбата била
повредена, или бомбардировчикът бил забравил да
я зареди. „Ако японците са такива некадърници –
казал си Фил, – Америка ще спечели войната.”
Луи се изтеглил обратно в лодката и се про-
стрял на дъното й, а когато самолетът се върнал,
бил твърде уморен, за да скочи зад борда. И той, и
Мак, и Фил просто лежали, без да помръдват, но
този път оръдията не стреляли. Бомбардировачът
отлетял на запад и изчезнал.
_____
Лодката на Фил била разцепена на две – един

куршум улучил въздушната камера, рикоширал и
разрязал дъното от край до край. Всичко, което
държали там, се изгубило в океана. Тъй като била
от гумиран брезент, лодката не потънала, но нямало
как да я поправят и тя просто се носела на
повърхността на океана, смалена и безформена.
Крушенците били натъпкани като сардини в
останките от лодката на Луи и Мак, която била
твърде малка и за трима им. Брезентът бил осеян с
дупки от куршуми, и двете въздушни камери били
пробити. Щом някой помръднел, се надигала шумна
въздишка, лодката се набръчквала още малко и
потъвала все повече, а акулите обикаляли наоколо,
възбудени от куршумите и миризмата на хора.
Докато седели един до друг, изтощени и из-
плашени, една от тях се метнала в лодката с ши-
роко отворена уста и се опитала да завлече някого
от тях във водата. Някой сграбчил гребло, ударил я
и тя се плъзнала обратно в океана. Последвала я
втора, след това – трета. Мъжете грабнали греблата
и започнали отчаяно да ги размахват, но с всяко
движение въздухът издишал през дупките. Скоро
част от лодката се оказала под водата. Ако не я
надуели веднага, акулите щели да ги докопат. Ед-
ната помпа се изгубила при обстрела, оставала им
само тази от лодката на Луи и Мак. Прикачили я
към един от двата вентила и се редували да помпат
с всички сили. В камерата нахлувал въздух, който
издишал през дупките, но те открили, че ако помпат
достатъчно бързо, успяват да надуят лодката доста-
тъчно, за да се задържи над водата. Акулите настъ-
пвали, а те продължавали да ги отблъскват.
Докато Фил и Мак ги налагали, Луи бръкнал в
джоба за провизии и напипал комплекта за изкърп-
ване. В него имало няколко парчета брезент, лепи-
ло и шкурка, с която да обработят повърхността на
лодката, за да стане по-грапава и лепилото да
хване. Веднага възникнал проблем – шкурката не
била водоустойчива и когато Луи я извадил, в
ръцете му имало само хартия, грапавите частици се
били разтворили. Луи за пореден път напсувал
онзи, който заредил лодката и се заел да измисли
нещо, с което да обработи повърхността на лодката.
Накрая извадил месинговото огледало, с което
повикал бомбардировача и с помощта на клещите
издълбал в него три зъбчета. През това време Мак и
Фил се борели с акулите.
Луи се заел да изкърпи лодката, като започ-
нал с дупките в горната й част. Издигнал перфори-
рания участък над водата, избърсал го и го държал
далеч от вълните, докато не изсъхнал на слънцето.
После използвал ръба на огледалото, за да очертае
по един хикс върху всяка дупка. Лодката била
изработена от два слоя брезент с гума между тях.
След като очертаел хикса, Луи обелвал брезента, за
да оголи гумата, надрасквал я с нащърбения ръб на
огледалото, изстисквал малко лепило и залепял
кръпката. После изчаквал, докато слънцето я
изсуши. Понякога вълните я измокряли, преди да
засъхне и трябвало да я започне отначало.
Докато работел, втренчен в кръпките, акулите
не преставали да се хвърлят към него. Били поум-
нели и вече не се мятали безразборно към жертвите
си, а издебвали момента, в който сваляли греблата
или им обръщали гръб. Изненадвали Луи в гръб
отново и отново, а Мак и Фил ги отблъсквали.
Часове наред тримата работели на смени, все
по-несръчно заради умората. Помпането им коства-
ло огромно усилие. Открили, че вместо да изправят
помпата и да натискат дръжката надолу, им е по-
лесно да я притиснат до гърдите си и да дърпат
основата към себе си. Всеки от тях бил незаменим –
ако били само двама, нямало да успеят да изкърпят
лодката, да я помпат и да отблъскват акулите едно-
временно с това. Мак за пръв път бил наистина от
полза – силите му стигнали само колкото да дръпне
помпата няколко пъти, но с помощта на греблото
успявал да отблъсне всички хищници.
Стъмнило се и макар че вече нямало как да
лепят, продължили да помпат. Не спрели цяла нощ
и толкова се изтощили, че накрая не усещали
ръцете си.
На сутринта продължили с кърпежа. Издиша-
нето най-сетне намаляло и били в състояние да си
почиват по-дълго. Накрая лодката можела да издър-
жи достатъчно, за да спят на смени.
Щом подлепили горната част, трябвало да се
погрижат и за дъното, което се намирало под во-
дата. И тримата се събрали в единия край на
лодката, балансирайки върху едната камера, после
отворили вентила на другата и изпуснали въздуха.
Издигнали я над водата, обърнали дъното към
небето, избърсали го и зачакали да изсъхне. После
Луи се хванал за работа. Щом изкърпили тази
камера, те я надули, преместили се, изпуснали дру-
гата и повторили процедурата. Вълните често зали-
вали лодката и разваляли кръпките и трябвало да
започват отначало.
Накрая вече не намирали дупки, които да
изкърпят. Тъй като около лодката продължавали да
излизат мехурчета приели, че са останали такива,
които не могат да достигнат, но нямало как, тряб-
вало да се примирят. Издишането сериозно намаля-
ло, а кръпките издържали дори когато ги заливали
вълни. Луи, Мак и Фил открили, че е достатъчно да
помпат лодката веднъж на всеки петнадесет минути
през деня и само веднъж през нощта. Акулите
престанали да ги нападат.
_____
Загубата на лодката на Фил им се отразила

тежко – загубили всичко, което държали в нея и
освен това били трима, а трябвало да съжителстват
в двуместна лодка. Щом някой искал да се раз-
движи, молел останалите да му направят място, а то
било толкова малко, че си изпъвали краката на
смени. Нощем спели почти един връз друг.
От обстрела обаче имало и полза. Докато гле-
дал унищожената лодка, Луи се сетил как да я из-
ползва. Разделил двата слоя брезент с помощта на
клещите и направил от тях голям лек чаршаф, кой-
то денем ги пазел от слънцето, а нощем – от студа.
Освен това когато се натъкнали на японците, полу-
чили важна информация. Щом успели да дойдат на
себе си, Луи и Фил обсъдили бомбардировача и ре-
шили, че сигурно е дошъл от Маршаловите или Гил-
бъртовите острови. Ако наистина се движели на
запад, значи двете групи били на еднакво разстоя-
ние от тях. Смятали, че самолетът сигурно е бил на
морски патрул и че ако японците следват същите
процедури като американците, сигурно са тръгнали
от базата около седем сутринта, няколко часа преди
да стигнат до тях.
Като взели предвид скоростта и обхвата на
бомбардировача, те се опитали да изчислят колко
дълго е можел да остане във въздуха, след като
стрелял по тях, а оттам – на какво разстояние е ба-
зата. След като обмислили въпроса, предположили,
че се намират на около 1120 километра от нея. Ако
били на прав път, след като се били разбили на
около 3200 километра източно от Маршаловите и
Гилбъртовите острови, значи били изминали повече
от половината път дотам, движейки се със скорост
над 65 километра за ден. Фил много се изненадал –
дори не подозирали, че са се отдалечили толкова
на запад.
На базата на тези изчисления двамата се за-
мислили кога ще стигнат до островите. Фил заложил
на четиридесет и шестия ден, а Луи – на четириде-
сет и седмия. Ако били прави, щяло да им се нало-
жи да оцелеят два пъти по-дълго от Рикънбакър.
Което означавало, че трябва да издържат още почти
три седмици в лодката.
Мисълта за онова, което може би ги очаквало
на островите, ги изплашила. Обстрелът доказвал, че
слуховете за японците са верни, но те се радвали,
че са успели да се ориентират и че вече знаели, че
някъде пред тях има земя. Бомбардировачът им бил
дал надежда.
Мак не се присъединил към разговора. Той
бавно си отивал. >
Глава 16
П Е С Е Н В О Б Л АЦ И Т Е
Луи бил буден и гледал морето. Фил спял, а

Мак бил изпаднал в ступор. Две акули, по около два
и половина метра всяка, спокойно обикаляли около
лодката. Щом някоя се плъзнела край него, Луи
разглеждал кожата й. Много пъти бил удрял акули
по носа, но никога не бил докосвал кожата им –
хората разправяли, че е груба като шкурка. Бил
любопитен, така че потопил длан във водата и леко
докоснал гърба и плавника на акулата, която ми-
навала под нея. Били грапави, точно както очаквал.
Хищникът продължил нататък, а когато минал и
вторият, Луи проследил и неговите очертания.
„Красота” – казал си той.
Скоро след това забелязал нещо странно. И
двете акули ги нямало. Изчезвали за пръв път от
четири седмици насам. Луи застанал на ръце и
колене и се надвесил над водата, доколкото можел.
Нямало нито една акула. Все още надничал обър-
кано надолу, когато една от онези, които докоснал
преди малко, изскочила от водата с ужасяваща
скорост и се хвърлила към главата му с широко
отворена уста. Луи протегнал ръце напред и аку-
лата се блъснала в него, опитвайки се да го захапе.
Той опрял длани в муцуната й, натиснал с всичка
сила и туловището й изпляскало във водата. Миг по
късно скочила втората акула. Луи грабнал едно
гребло и я халосал по муцуната, а тя се плъзнала
обратно. После първата отново го нападнала. Луи
тъкмо отскачал, когато към нея изсвистяло гребло,
което я запратило в океана. За огромна изненада на
Луи, спасителят му бил не Фил, а Мак. Нямал време
да му благодари – една от акулите скочила отново,
последвана от втората. Рамо до рамо, двамата мъже
ги отблъсквали. Мак бил друг човек – само преди
миг сякаш бил в кома, а сега преливал от трескава
енергия.
Няколко минути подред акулите се редували
да скачат върху лодката със зейнали уста, винаги
от едно и също място. Накрая се отказали, а Луи и
Мак се строполили в лодката. Фил се бил събудил
отдавна, но не можел да помогне, защото греблата
били само две. Сега ги наблюдавал, учуден и
замаян.
– Какво стана? – попитал той.
Щастлив и удивен едновременно, Луи
погледнал към Мак, благодарил му и му казал, че се
гордее с него. Свит на дъното, Мак му се усмихнал.
Бил се напрегнал отвъд възможностите на тялото
си, но ужасеното детско изражение вече го нямало.
Мак отново открил себе си.
_____
Луи бил бесен на акулите. Мислел си, че се е

разбрал с тях – тримата със спътниците му няма да
навлизат в територията им (водата), а акулите ще
избягват тяхната (лодката). Нямал нищо против да
се мятат към него, докато е в океана, а и когато
едва не потънали след обстрела, така било честно,
но опитът на хищниците да ги свалят от лодката му
се видял много подъл. Цяла нощ беснял, цял ден им
се мръщил и накрая решил, че щом те се опитват да
го изядат, и той ще се опита да ги изяде.
Коленичил до водата и се вторачил в тях,
търсейки противник, който би могъл да победи.
Край него минала акула, дълга около метър и
половина и Луи решил, че може да се справи с нея.
После двамата с Фил измислили план.
В лодката била останала малко стръв, веро-
ятно останки от последната птица, която уловили.
Фил я закачил на голяма рибарска кука и я овесил
от единия край на лодката. На другия край коле-
ничил Луи, с лице към водата. Акулата подушила
примамката и заплувала към Фил, като се обърнала
така, че опашката й се намирала под Луи, а той се
навел зад борда, потопил ръце във водата и я
сграбчил. Акулата отпратила, а Луи изхвърчал от
лодката, пльоснал се във водата и глътнал сериозно
количество океанска вода. Акулата махнала с
опашка и го метнала встрани, а той доплувал до
лодката с такава скорост, че дори не помнел как се
е качил вътре.
Подгизнал и засрамен, Луи премислил плана
си. Първата му грешка била, че подценил акулите –
оказали се по-силни, отколкото изглеждали – а
втората, че не успял да запази равновесие. Третата
му грешка била, че допуснал опашката да остане
във водата и да позволи на хищника да се отблъсне
с нея. Решил да изчака някой по-дребен.
Накрая се появила една акула, дълга около
метър и двадесет. Той коленичил до водата, като
отпуснал теглото си назад и разтворил колене, за
да не залитне. Фил пуснал стръвта и акулата се
насочила към нея, а Луи сключил ръце около
опашката й и мощно я дръпнал нагоре. Тя се
гърчела и извивала, но не успяла нито да се
отскубне, нито да го повлече в океана. Луи я
стоварил на дъното на лодката, а Фил сграбчил
една сигнална ракета и я натикал в устата й. Луи я
притиснал надолу, взел клещите-отвертка и забил
върха в окото й. Хищникът загинал моментално.
По време на курса по оцеляване в Хонолулу
им казали, че само дробът на акулата става за
ядене, но да стигнат до него било истински подвиг.
Акуловата кожа е като ризница и дори с нож се
реже трудно. С ръб на огледало било почти
невъзможно, но след като дълго кълцал, Луи успял
да я разкъса. Плътта под нея миришела на амоняк.
Той изрязал дроба, който бил доста голям и тримата
го изяли с огромно удоволствие, давайки най-
голямото парче на Мак. За пръв път от 27 май,
когато закусили в базата, не можели да погълнат и
хапка повече. Останалата част от трупа воняла,
така че я хвърлили в морето. По-късно хванали
вторк акула по същия начин и изяли и нейния дроб.
Новината обаче явно се разчула и до лодката
повече не дошли дребни хищници. Големите, някои
по пет метра всеки, продължавали да се мотаят
наоколо, но Луи не дръзнал да се захване с тях.
Скоро стомасите им отново се изпразнили.
Състоянието на Мак бързо се влошавало. Той
рядко се движел и макар че и тримата отслабнали
ужасно, при него разликата била смайваща. Очите
му били потънали дълбоко в орбитите и се взирали
безжизнено напред.
_____
Паднала нощта на тридесетия ден. Крушен-

ците постъпили както всяка вечер – сипали вода в
лодката и преплели тела, за да се стоплят. Небето
било ясно и покрито със звезди, луната се
отразявала в океана. Тримата мъже заспали.
Събудил ги мощен удар, остра болка и усе-
щането, че са в безтегловност. Луи отворил рязко
очи и осъзнал, че с Мак и Фил летят във въздуха.
След миг паднали обратно на в лодката и се пре-
търколили един връз друг. Нещо било блъснало
дъното с огромна сила. Акулите от антуража им
обаче не били достатъчно големи, а и никога не се
държали по този начин.
Те надникнали във водата и го видели – от
дълбините към тях се носел истински левиатан с
огромна бяла уста, широк гръб и дълъг изострен
плавник, който проблясвал призрачно в мрака. Бил
дълъг повече от шест метра, три пъти колкото
лодката. Луи го разпознал от курсовете по оце-
ляване – голяма бяла акула.
Докато крушенците я наблюдавали ужасено,
без да продумат, тя обърсала с тяло лодката и
минала от другата й страна, за да я изучи. После
спряла за миг на повърхността, замахнала с опашка
и я плеснала, като я запратила на няколко метра
встрани и вдигнала голяма вълна, която окъпала
тримата й обитатели. Луи, Мак и Фил застанали на
колене в центъра и се хванали един за друг, а
акулата заплувала от другата им страна. Луи
прошепнал: „Да не сте гъкнали!” Секунди след това
могъщата опашка отново замахнала, лодката се
разтресла, окъпала ги хладна вълна. Акулата
обикаляла ли обикаляла и на всеки завой ги
заливала с вода. Сякаш си играела, а мъжете всеки
път потрепвали, сигурни, че ще се обърнат. Накрая
грамадният гръб се плъзнал под повърхността и не
се показал повече. Луи, Мак и Фил отново си
легнали. Водата на дъното била изстинала и никой
не можал да заспи.
_____
На следващата сутрин Мак не можал да се

надигне. От него сякаш бил останал само набръч-
каният корем, а очите му се взирали някъде много
далеч. Край тях се приземил и последният алба-
трос. Луи го хванал, откъснал му главата и го подал
на Фил, който изстискал кръвта му в устата на Мак.
Изяли лакомо месото, като го топели в океана, за да
го овкусят. Дали и на Мак, но той не дошъл на себе
си.
През следващите дни се превърнал от мъж в
сянка. Водните му запаси пресъхнали и когато Фил
отпил от своята кутия, той попитал може ли да
пийне малко. За Фил жаждата била най-тежкото
изпитание, а и знаел, че водата, която му е оста-
нала, би могла да удължи неговия живот, но няма
да стигне, за да спаси Мак. Затова деликатно му
казал, че не му е останало достатъчно. Луи го
разбирал отлично, но сърце не му давало да от-
каже, така че дал на Мак глътка от своята.
Същата вечер Фил чул слаб глас – Мак питал
Луи дали ще умре. Той вдигнал глава, видял
изпитателния му поглед и си казал, че ще прояви
неуважение, ако го излъже. Може би Мак искал да
каже или да стори нещо, преди животът да го
напусне. Луи отвърнал, че според него ще умре
тази нощ. Мак не реагирал. Фил и Луи си легнали,
прегърнали го и заспали. По-късно същата нощ Луи
се пробудил от дълбоко дрезгаво издихание, бавно
и последно. И без да поглежда, разбрал какво е
станало.

Франсис Макнамара на 26 май, 1943 г. –
денят преди падането на „Зеления стършел”.

Сержант Франсис Макнамара започнал по-
следното си пътешествие, като се паникьосал и
изял всички провизии и изложил и себе си, и дру-
гарите си на ужасна опасност. През последните си
дни обаче, в битката с акулите и издишащата лод-
ка, той дал всичко от себе си. Това не стигнало, за
да го спаси и вероятно дори ускорило смъртта му,
но може би спасило живота на Фил и Луи. Без него
те двамата сигурно щели да загинат до двадесет и
третия ден, само че Мак изкупил вината си.
На сутринта Фил увил тялото в парче от по-
вредената лодка, двамата коленичили над Мак,
спомнили си всички хубави неща, които знаели за
него и добродушно се присмели на слабостта му към
пая, който сервирали в стола на базата. На Луи му
се искало да го изпрати с религиозна церемония, но
не знаел как, така че изрецитирал няколко накъса-
ни пасажа, които си спомнял от филмите и завър-
шил с „поверяваме тялото му на морето”. После се
помолил за себе си и за Фил и се заклел, че ако Бог
ги спаси, цял живот ще му служи.
Щом приключил, вдигнал трупа и си казал, че
надали тежи повече от тридесет килограма. После
се навел през борда и внимателно го пуснал във
водата. Той потънал, а акулите не го закачили.
На следващата нощ изтекъл тридесет и чет-
въртият им ден в океана. Макар че не подозирали
това, Луи и Фил подобрили рекорда за оцеляване в
надуваема лодка – ако имало някой, който да е
издържал по-дълго от тях, явно не бил останал жив,
за да се похвали.

_____
Лодката се клатушкала на запад. От време на

време ги навестявала по някоя капризна буря,
която поддържала водните им запаси. Тъй като сега
били двама, а не трима, можели да пият повече.
Луи направил кукичка от лейтенантската си значка
и преди да я счупи, успял да хване една риба.
И двамата с Фил виждали извивката на кос-
тите си под кожата, коленете им стърчали насред
гротескно изтънелите им крака, коремите им били
хлътнали, ребрата им стърчали. И двамата били
брадясали, кожата им била яркожълта от протек-
лата от брезента боя, а телата им били покрити със
солни язви. Възпалените им от слънцето очи по-
стоянно гледали към хоризонта с надеждата да
зърнат земя, но напразно. Вече не ги мъчел глад –
наистина ужасяващ признак. Това бил последният
стадий на гладуването.
Една сутрин ги събудило странно спокойствие.
Вместо да се люшка, лодката стояла съвършено
неподвижно. Нямало вятър, а океанът се простирал
навсякъде около тях, гладък и лъскав като огле-
дало, отразяващо съвършения образ на небето. Съ-
що като стария моряк Луи и Фил били попаднали в
безветрена зона – зловещо замиране на вятъра и
вълните, характерно за водите около екватора. По
думите на Колридж, били като приковани, „подобно
нарисуван ветроход връз нарисуван океан”43.
Изживяването било неземно. Фил гледал небе-
то и шепнел, че прилича на повърхността на перла.
43
Превод Атанас Далчев. – Б.пр.

Водата изглеждала така, сякаш можели да ходят по
нея, а когато в далечината изскочела някоя риба,
звукът стигал до тях съвършено ясно и те наблю-
давали как около мястото, където била потънала,
изникват съвършени пръстени и после изчезват.
Известно време си приказвали, за да споделят
смайването си. После изпаднали в благоговейно
мълчание. Страданието им сякаш изчезнало, не
били нито гладни, нито жадни и не усещали набли-
жаването на смъртта.
Докато наблюдавал този прекрасен неподви-
жен свят, Луи мислел за нещо, което му било хрум-
вало и преди, докато гледал как ловуват птиците и
се дивял на способността им да се гмуркат така, че
да компенсират ефекта от отражението на светли-
ната. Идвало му на ум, докато се дивял на гео-
метрията на акулите, на нюансите в цвета на кожа-
та им и дори докато лежал на покрива на колибата
в индианския резерват и вдигал очи от романа на
Зейн Грей, за да наблюдава спускането на нощта.
Такава съвършена красота, мислел си той, не би
могла да се дължи на проста случайност. За него
този ден в центъра на Тихия океан бил подарък,
милостиво създаден специално за него и Фил.
Радостни и благодарни насред бавната си
смърт, двамата се наслаждавали на този ден, докато
залезът сложил край и на него, и на времето,
прекарано в безветрената зона.
_____
Тъй като телата им били в ужасно състояние,

логично е да се предположи, че същото се случвало
и с главите им, но повече от пет седмици след
катастрофата мислите и на Луи, и на Фил били
забележително бистри и те вярвали, че от ден на
ден умът им става все по-остър. Не спирали да си
задават въпроси, да възпроизвеждат разказите на
другия до най-малката подробност, да си разменят
мелодии и текстове и да готвят въображаеми ястия.
Луи открил, че лодката му предлага неочак-
вано интелектуално убежище – дотогава не си бил
давал сметка колко шумен е цивилизованият свят.
Тук, докато се носел в пълна тишина, без никакви
аромати, освен парливата миризма на лодката, без
вкусове и движение, освен бавната процесия от
заострени гръбни перки, заобиколен само от небе и
вода, без нищо, което да го разсейва или разно-
образява, мислите му не се влияели от бремето на
цивилизацията. В главата си можел да отиде където
реши и открил, че умът му е бърз и ясен, а
въображението – свободно и гъвкаво. Часове наред
можел да мисли за едно и също нещо, оглеждайки
го от всички страни.
Открай време имал отлична памет, но в лод-
ката тя станала несравнимо по-ясна и стигала по-
надалеч, предлагайки му подробности, които навре-
мето пропускал. Един ден, докато се опитвал да
извади на бял свят най-ранния си детски спомен,
той видял двуетажна сграда, а в нея – стълбище на
две части, по шест стъпала всяка. Докато пълзял
надолу по първата и бавно напредвал към края на
площадката, пред него застанало високо жълто куче
и не му позволило да се катурне долу. Това бил
Аским, кучето на родителите му. По онова време
живеели в Олийн, а Луи бил много малък. Дотогава

никога не си бил спомнял тази случка44.
_____
На четиридесетия ден, докато с Фил лежали

под брезента, Луи рязко се надигнал. Някой пеел.
Продължил да се вслушва – приличало на хор. По-
бутнал Фил и го попитал дали чува нещо, но той
казал „не”. Луи отметнал брезента и присвил очи.
Океанът бил напълно равен. Вдигнал очи нагоре и
видял в небето човешки фигури, двадесет и една на
брой. Пеели най-прелестната песен, която бил чу-
вал някога. Той се втренчил удивено в тях и про-
дължил да слуша. Онова, което виждал и чувал,
било невъзможно и въпреки това той се чувствал
съвсем нормален. Сигурен бил, че това не е халю-
цинация или видение. Останал да седи, заслушан в
гласовете на певците и когато те заглъхнали, вече
бил запаметил мелодията.
Фил нито видял, нито чул каквото и да било и
Луи заключил, че каквото и да е онова, на което
станал свидетел, то е било предназначено само за
него.
_____
44
Аским бил патологичен клептоман – семейство Замперини
живеели над бакалия и кучето редовно слизало долу, крадяло
храна и бягало. Името му било остроумна шега – когато
питали как се казва, посетителите винаги се обърквали от
отговора, който им звучал като „питай него”. (англ: Ask him.)
– Б.а.
Двамата мъже продължавали да се носят на
запад. Минала цяла седмица без храна или дъжд.
Лодката се била превърнала в лепкав миш-маш,
който нямало да издържи тежестта им още дълго.
Кръпките едва се крепели, а някои се издували
навън и заплашвали всеки миг да паднат.
Фил обаче забелязал, че небето е някак раз-
лично. Имало повече птици, след това започнали да
се чуват и самолети. Понякога виждали по някоя
малка жужаща искрица, а друг път – няколко. Били
твърде далеч, за да им сигнализират, освен това
самолетите положително били японски – намирали
се твърде далеч на запад. Дните минавали, а бом-
бардировачите наближавали и ставали все по-
многобройни.
Луи се бил влюбил в изгрева и топлината,
която им носел и всяка сутрин лежал и го чакал,
вперил поглед в хоризонта. Сутринта на 12 юли –
четиридесет и шестият ден, когато щели да пристиг-
нат според Фил – слънцето не изгряло. Небето се
мръщело и просветлявало съвсем бавно.
Фил и Луи погледнали притеснено нагоре. Вя-
търът рязко се усилил, морето започнало да извива
гръб под лодката и я запратило нагоре. Луи над-
никнал към кипящия океан и си казал колко е кра-
сив. Фил обожавал да сърфира над големите вълни,
да се спуска надолу и да обръща глава, за да зърне
зараждането на следващата водна планина, но сега
гледката била зловеща.
Нещо изникнало в далечината на запад, като
едва-едва се забелязвало над разпенените вълни.
Приличало на сиво-зелено червейче на самия край
на хоризонта. По късно Луи и Фил не могли да се
разберат кой го зърнал пръв, но щом вълните ги
запратели нагоре и океанът се разстелил пред тях,
те разбрали какво е.
Остров. >
Глава 17
ТА Й ФУ Н
Захлупени от надвисналото тъмно небе, Луи и

Фил цял ден яздили вълните, напрягали очи на за-
пад и макар и изморени, все повече се вълнували,
докато безформената маса на хоризонта бавно
придобивала все по-ясни очертания. Вече виждали
бялата линия, където се разбивали вълните, може
би в някой плаж, а може би в риф. Щом дошъл
следобедът, островът се превърнал в два, а после в
цяла дузина, наредени като мотриси. Луи и Фил
очаквали да изпаднат в захлас, щом зърнат земя, но
вместо това обсъждали станалото съвсем спокойно.
Нямали сили за повече, а и се тревожели – над
главите им назрявала страховита буря.
По време на подготовката си Луи и Фил били
научили географията на Тихия океан наизуст и зна-
ели, че островите пред тях са или Гилбъртовите,
или Маршаловите – вражеска територия. В двете
групи имало десетки атоли и островчета и било
много вероятно японците да са оставили някои от
тях ненаселени. Луи и Фил решили да останат в
океана, докато открият такъв, на който има само

местни хора и започнали да гребат из нашареното с
бели гребени море, насочвайки лодката успоредно
на островите, за да могат да изчакат нощта и чак
тогава да се промъкнат на сушата.
Изведнъж небето сякаш се продънило. Дъждът
се сипел на гневни отвесни струи, островите из-
чезнали, океанът започнал да реве и да се бунтува.
Вятърът мятал лодката първо на едната страна,
после на другата, като я възкачвал на върха на
десетметрови вълни, а после я свалял в низини,
дълбоки колкото каньони. Фил и Луи се били
натъкнали на тайфун.
Вълна след вълна блъскали лодката, като я
накланяли встрани и я издигали нагоре, заплашвай-
ки да я обърнат. За да им попречат, Луи и Фил
наливали вътре вода, заставали на противополож-
ните й краища, за да я уравновесят и лежали по
гръб, така че центърът на тежестта й да се пада
възможно най-ниско. Луи знаел, че ако вълните ги
изхвърлят, няма да успеят да се върнат в лодката,
така че изтеглил връвта, омотал я около възглав-
ницата в центъра, прекарал я през един кренгелс, а
после я навил около кръста си и около този на Фил.
Двамата пъхнали стъпала под възглавницата, лег-
нали по гръб и зачакали.
Със спускането на нощта бурята не спряла да
вилнее. Лодката се изкачвала и спускала по сто-
тици водни могили, а понякога вятърът я подхващал
и на Фил и Луи им се струвало, че летят. Луи се
страхувал дори повече, отколкото при падането на
„Зеления стършел”, а до него лежал Фил, мрачен и
мълчалив. И двамата мислели колко близо е сушата
и се боели, че всеки миг може да се натъкнат на
риф.
По някое време през нощта бурята поутих-
нала, после ги отминала45. Вълните не намалели, но
вече не били запенени. Луи и Фил размотали връвта
на лодката и зачакали изгрева. Подушвали влажна
почва, зеленина и дъжд. Подушвали земя. Ароматът
ги изкушавал цяла нощ и се усилвал все повече. С
наближаването на зората чули съскането на вълни
върху риф. Били изтощени и решили да спят на
смени, а будният да наблюдава. В един момент
обаче заспали и двамата.
_____
Събудили се в друга вселена.

Намирали се в прегръдката на две островчета.
На едното видели множество колиби и натежали от
плодове дървета, но никакви хора. Били чували, че
японците поробват и извозват местното население и
решили, че са постъпили така и с жителите на този
остров. Нахлузили обувките върху покритите си с
рани стъпала и загребали към брега. Над главите
им се чул рев на мотори, те вдигнали глави и
видели един А6М, който извършвал бойни маневри.
Бил твърде високо, за да ги засече и те продължили
да гребат.
Луи бил предрекъл, че ще стигнат до сушата
на четиридесет и седмия ден. Фил се бил спрял на
45
Няколко дни по-късно ужасяващ тайфун (почти със сигур-
ност същият) нахлул в Китай, След него останали стотици съ-
борени къщи, строшени телефонни стълбове и огромни навод-
нения. – Б.а.
предишния. Тъй като забелязали островите в деня,
избран от Фил и ги достигнали в деня, избран от
Луи, решили, че и двамата са били прави.
Вече виждали и други острови. Отляво Луи
зърнал един съвсем мъничък, само с едно дърво, и
го посочил на Фил. Тогава се случило нещо странно
– самотното дърво се разделило на две. След миг те
внезапно осъзнали, че това не е остров, а лодка,
която в началото била перпендикулярна на тяхната,
така че се виждала само една от мачтите й. Когато
се обърнала, различили и втората.
Луи и Фил се привели напред и започнали да
гребат с всичка сила с надеждата, че ще стигнат до
брега, преди моряците да ги забележат, но закъс-
нели. Лодката рязко завила и се понесла към тях.
Нямало как да избягат, така че спрели и зачакали.
Тя спряла до тяхната и двамата вдигнали глави. Над
тях се издигало оръдие, а на палубата стоели
редица мъже, до един японци, с насочени оръжия.
Един разкопчал ризата си и посочил към гърдите си.
Явно искал Луи и Фил да направят същото. Луи
очаквал да го убият, но изстрел не последвал.
Мъжът искал само да се увери, че не са въоръжени.
Един от моряците им метнал въже и той го хванал.
Двамата с Фил се опитали да се качат в лодката, но
краката не ги държали. Моряците донесли въжена
стълба, привързали ги към нея и ги изтеглили на
борда. Луи и Фил се опитали да се надигнат, но
коленете им се подкосили. Японците нетърпеливо
ги подканили да пресекат палубата, така че те за-
пълзели на четири крака. Щом стигнали до мачтата,
ги изправили и вързали за нея, с ръце зад гърба.
Един от моряците ги заговорил на японски.
Явно им задавал въпроси и двамата отговорили,
опитвайки се да се досетят какво го интересува.
Един войник размахал байонет към лицето на Луи,
опитвайки се да подкастри брадата му, друг
зашлевил Фил с дръжката на пистолета си, а после
тръгнал към Луи. Той навел глава с надеждата, че
онзи ще посегне към лицето му и когато японецът
замахнал, я отметнал назад. Избегнал удара, но
черепът му издумкал в мачтата.
Приближил се капитанът и се накарал на
екипажа си. Атмосферата се променила, японците
развързали ръцете им. Някой им предложил цигари,
но брадите им постоянно се подпалвали. Друг моряк
им донесъл по чаша вода и една бисквита. Луи
отхапал и задържал залъка в устата си, за да се
наслади на вкуса му. Ядял бавно, радвайки се на
всяка трошичка – хапвал за пръв път от осем дни.
_____
До лодката спряла още една. Японците пре-

хвърлили Луи и Фил в нея и тя потеглила. Докато
пътували, един моряк дошъл при тях и им донесъл
още бисквити и кокосови орехи. После се появил
друг, по-млад, с японско-английски речник в ръка и
започнал да ги разпитва. Макар и накратко, Фил и
Луи му разказали да пътешествието си.
Накрая лодката спряла до голям остров и
трети моряк им вързал очите. Четирима японци
застанали от двете им страни и ги свалили на су-
шата, като ту ги влачели, ту ги носели. След някол-
ко минути Луи усетил, че го слагат да легне върху
нещо меко. Свалили му превръзката. Намирали се в
лазарет, на железни легла с меки дюшеци. Наблизо
имало прозорче, а през него се виждали войници,
които кълцали чучела с байонетите си. Един офицер
се обърнал първо към японците край тях, а после и
към крушенците – този път на английски, за да
знаят какво е казал на хората си.
– Това са американски летци. Бъдете вни-
мателни с тях.
Влязъл един лекар, усмихнал им се топло и ги
прегледал, като им говорел на английски. Намазал
раните и изгорелите им от слънцето устни, палпи-
рал коремите им, премерил им пулса и температу-
рата и обявил, че са здрави. Помогнал им да се
изправят и ги отвел до един кантар. Докато се
качвали, зад тях стоял по един войник в случай, че
залитнат.
Когато се качил на „Зеления стършел”, Фил
тежал около 75 килограма. В дневника на Луи е
записано, че малко след като пристигнал на Хаваи-
те, тежал 78. Той смятал, че до катастрофата е
качил още два благодарение на тренировките с
тежести. Сега Фил тежал около 35 килограма, а спо-
ред различните източници при ръст метър и се-
демдесет и седем сантиметра Луи тежал 30, 36 или
39 килограма. При всички положения всеки от тях
бил изгубил половината си тегло, ако не и повече.
Докторът наредил да донесат бутилка руски
коняк и две чаши, които Луи и Фил бързо пресуши-
ли. После им поднесли яйца, шунка, мляко, топъл
хляб, плодова салата и цигари. След като ги изяли,
ги отвели в друга стая, където група японски офи-
цери се вторачили в изпитите им яркожълти тела.
Един от тях ги попитал как са се озовали там. Луи
заразказвал, а смаяните японци слушали мълчаливо
и отбелязвали пътя им на картата.
Луи и Фил знаели къде е започнало пътува-
нето им, но не и къде е завършило. Офицерите им
казали, че се намират на един атол сред Марша-
ловите острови. Били изминали 3200 километра.
Докато войниците се тълпели около лодката,
няколко души я разпънали на земята и преброили
дупките. Били общо четиридесет и осем. Любопит-
ните японци напирали към крушенците, но офице-
рите ги държали надалеч. Един от тях попитал
откъде са се взели дупките и Луи обяснил, че от
един японски бомбардировач са стреляли по тях.
Офицерът отвърнал, че това е невъзможно, тъй като
противоречи на техния код на честта. Луи обаче
описал и самолета, и нападението. Японците се
спогледали и не казали нищо.
Постлали им две легла и ги подканили да спят
колкото искат. Докато се сгушвали между хладните
чаршафи, сити и с превързани рани, те били дълбо-
ко благодарни за съчувствието, с което ги приели, а
Фил облекчено си помислил: „Те са ни приятели.”
Двамата останали в лазарета два дни, а япон-
ците, които се грижели за тях, сякаш искрено се
тревожели за здравето им. На третия ден при тях
дошъл заместник командирът на базата. Носел им
телешко, кокосови орехи и шоколад – подарък от
командира – както и новини. Щели да ги транспор-
тират на друг атол, от чието име ги побили студени
тръпки. Куаджалейн, островът на екзекуциите.
Луи дълго си спомнял последните му думи:
– След като заминете, не можем да гаранти-
раме, че ще останете живи.
_____
Товарният кораб пристигнал на 15 юли. Луи и

Фил били отведени в трюма, където ги разделили.
Капитанът им пратил обилни количества храна и те
изяли всичко, което успели да поберат в стомасите
си.
Едно от най-жестоките последствия от глада е,
че тялото обикновено отхвърля първата храна,
която получи. Тази на атола явно им понесла, за
разлика от ястията на кораба. Луи прекарал по-
голямата част от първия ден в повръщане, а един
моряк го държал, за да не падне в океана. Храната,
погълната от Фил, напуснала тялото му със същата
скорост, но по друг път – същата вечер се наложило
поне шест пъти да го водят до тоалетната. Колкото
повече се приближавали до Куадажейн, толкова по-
груби ставали японците. Вързали очите им, отвели
ги на нещо, което им заприличало на шлеп. Щом
той спрял, ги вдигнали, метнали ги на нечии рамене
и ги понесли нанякъде. Луи усетил как подскача
във въздуха, накрая го стоварили върху нещо
твърдо заедно с Фил. Луи му казал нещо, но вед-
нага след това някой го сритал и изкрещял:
– Не!
Заръмжал двигател, отново се раздвижили.
Намирали се в камион. След няколко минути той
спрял и някой отново понесъл Луи на рамо. Чул
стъпки, станало по-тъмно и той усетил, че Фил го
няма. Накрая отхвръкнал назад, което го дезориен-
тирало напълно. Гърбът му се ударил в стена и той
паднал на пода. Някой грубо свалил превръзката от
очите му, затръшнала се врата, изщракала клю-
чалка. В началото Луи не виждал почти нищо.
Очите му се стрелкали насам-натам, а умът му
прескачал от една мисъл на друга. След няколко
седмици безкраен простор стените сякаш го смаз-
вали, всеки мускул бил в паника.
Накрая мислите му бавно се успокоили, а
очите му се адаптирали. Намирал се в дървена
клетка, дълга около два метра и не много по-ши-
рока от раменете му. Над главата си видял сламен
покрив. Единственият отвор бил в пода, квадратен,
широк около тридесет сантиметра. Самият под бил
покрит с чакъл, мръсотия и гърчещи се червеи, в
стаята било пълно с комари и мухи, които вече
започвали да го налазват, а въздухът бил влажен,
неподвижен и горещ и вонял на човешки из-
пражнения.
Луи вдигнал очи и видял, че на стената е
издълбан надпис: „ДЕВЕТИМА МОРСКИ ПЕХОТИНЦИ
ИЗОСТАВЕНИ НА ОСТРОВ МЕЙКИН, 12 АВГУСТ
1942.” Под него били и имената им – Робърт Олърд,
Далас Кук, Ричард Дейвис, Джоузеф Гифърд, Джон
Кърнз, Олдън Матисън, Ричард Олбърт, Уилям Пол-
сън и Доналд Робъртън. Ужасно предчувствие обзе-
ло Луи. Той повикал Фил, който безсилно му отвър-
нал някъде отляво. Намирал се надолу по коридора,
в друга гнусна дупка, същата като на Луи. Всеки
попитал другия дали е добре. И двамата знаели, че
вероятно си говорят за последен път, но и да
искали да се сбогуват, не получили възможност за
това. В коридора се чули стъпки и тъмничарят
застанал на мястото си. Луи и Фил не проговорили

повече.
Луи огледал тялото си – краката, които онази
последна сутрин в Куалоа пробягали цяла миля за
4:12, вече не ставали за нищо, а изпълненото с
живот тяло, което тренирал с такова желание, се
било превърнало в купчина кости, обвита с жълта
кожа, по която пълзели паразити.
„Мъртвец, който диша – помислил си той. –
Само това виждам.”
Луи избухнал в болезнен раздиращ плач, но
приглушил хлиповете си, за да не чуе пазачът. >>
ЧАСТ IV
Глава 18
МЪРТВЕЦ, КОЙТО ДИША
Нещо влетяло през отвора във вратата на

килията, ударило се в пода и се пръснало на бели
късчета – две парчета суха бисквита, от онези, с
които се хранели моряците. На прага била оставена
и чаша чай, толкова малко, че едва стигал за две
глътки и толкова слаб, че едва се различавал от
гореща вода. Фил също получил храна, но нищо за
пиене. Двамата с Луи запълзели из килиите си, като
събирали парченцата и ги пъхали в устата си. Отвън
пазел тъмничар.
Пред килията на Луи се чул шум и през
прозорчето надникнал някакъв мъж. Той привет-
ливо го поздравил на английски, нарекъл го по име
и Луи вдигнал очи към него. Непознатият се оказал
един от местните и обяснил, че всички на острова
говорят само за американците крушенци. Бил луд
на тема спорт и го познал по името. Разбъбрил се за
лека атлетика, футбол и олимпийските игри и само
от време на време млъквал, за да му зададе по
някой въпрос. Щом Луи кажел две думи, онзи
отново се връщал към приказките си.
След няколко минути погледнал часовника си
и казал, че трябва да си върви. Луи го попитал
какво се е случило с морските пехотинци, чиито
имена били издълбани на стената и със същия чуру-
ликащ тон онзи отговорил, че са мъртви. На този
остров, обяснил той, екзекутират всички военно-
пленници. Докато непознатият излизал, пазачът по-
гледнал предизвикателно към Луи, вдигнал изпра-
вената си длан към гърлото си и се престорил, че го
прерязва. После посочил имената на стената, а след
това – към него.
Същата нощ Луи опрял глава до отвора във
вратата, като се стараел да се отдалечи максимално
от дупката за изпражнения. Едва се бил настанил,
когато вратата се отворила с трясък, тъмничарят го
сграбчил и го завъртял така, че да лежи до дупката.
Той се възпротивил, но онзи се ядосал и накрая Луи
легнал както му наредили. Разбирал, че целта е
пазачът да може да го вижда през прозорчето. Той
надничал вътре на всеки няколко минути, за да се
увери, че не се е преместил.
_____
Заранта на втория ден заварила Луи и Фил да

лежат мълчаливо, убедени, че всеки миг ще ги из-
карат навън и ще ги обезглавят. Тъмничарите оби-
каляли напред-назад, като се зъбели на затвор-
ниците и прокарвали показалци пред вратовете си с
весели усмивки.
Храносмилателните мъки на Луи продължили
– диарията му се изострила и той се превил на две,
измъчен от спазмите” Лежал под одеяло от мухи и
комари, като държал задните си части над дупката,
докато пазачът отново му креснал да се обърне.
Денят отминал. През прозорчето три пъти му
хвърлили порция ориз, голяма колкото топка за
голф и тя се пръснала по пода. Веднъж или два
пъти му дали глътка чай в чаша и Луи я изпил.
Спуснала се нощта. Минал още един ден, после –
още един. Жегата била непоносима, по кожата на
затворниците подскачали въшки. Ятата от комари
били толкова гъсти, че когато Луи стиснел пръсти в
юмрук, цялата му длан поаленявала. Диарията му
се влошила, от червата му потекла кръв. Всеки ден
викал, че има нужда от лекар. Накрая се появил
един, надникнал в килията, погледнал го, изкискал
се и отминал.
Свити на покрития със ситни камъчета под, и
Луи, и Фил имали чувството, че костите им скоро ще
разкъсат кожата. Луи умолявал да му дадат одеяло,
за да седне върху него, но никой не му обърнал
внимание. Той убивал времето, като се опитвал да
тренира мускулите на краката си – изправял се,
като се държал за стената, оставал така минута-две
и отново сядал. Липсвала му лодката.
Две глътки вода дневно изобщо не стигали, за
да компенсират ужасното обезводняване. Мъчела го
жажда, по-кошмарна от всичко, което бил изтърпял
в морето. Той изпълзял до вратата и се замолил да
му дадат вода. Пазачът изчезнал, после се върнал с
чаша в ръка. Благодарен, Луи се доближил, за да
отпие и японецът залял лицето му с вряла вода. Той
обаче бил толкова обезводнен, че продължил да се
моли. Още поне четири пъти получил същия отговор
и лицето му се покрило с мехури. Луи знаел, че
обезводняването може да го убие и част от него се
надявала точно на това.
Един ден, докато лежал отчаян на пода, доло-
вил песен. Гласовете, които бил чул в лодката, от-
ново го навестили. Той се огледал, но не ги открил.
Оставил песента да го изпълни и видял в нея на-
дежда. Постепенно тя заглъхнала, но Луи я помнел
и се молел с цялата си воля, час подир час.
По-надолу по коридора Фил отпадал все по-
вече и повече. Килията му била пълна с плъхове,
които се катерели по кофата с изпражнения и се
въргаляли в урината му, а нощем го будели, като
притичвали по лицето му. От време на време паза-
чите го изблъсквали навън, до едно корито, пълно с
вода, и му нареждали да измие лицето и ръцете си,
а той потапял лице в него и пиел.
Луи често се взирал в имената на морските
пехотинци и се чудел що за хора са били, дали са
имали жени и деца и как ги е намерила смъртта. За-
почнал да мисли за тях като за свои приятели. Един
ден свалил колана си и изкривил ъгълчето на
катарамата, а после добавил и своето име към
техните с големи печатни букви.
С Фил не можели да си говорят, но от време
на време някой от тях се прокашлял или тропал по
пода, за да покаже на другия, че е жив. Веднъж
тъмничарите излезли и Луи и Фил за пръв път ос-
танали сами.
– Какво ще стане? – чул се гласът на Фил.
Луи не знаел какво да отговори. Разнесли се
стъпки и двамата замлъкнали.
Пазачите постоянно били бесни на затворни-
ците – гледали ги кръвнишки, заплашвали ги,
крещели им. Почти всеки ден замеряли Фил и Луи с
камъни и запалени цигари, плюели ги и ги мушкали
с пръчки. Чуел ли, че набиват крака по коридора,
Луи знаел какво го чака и се надявал, че това е
заради поредната победа на американците. Още по-
лошо ставало, когато идвали на групи, защото из-
ползвали затворниците, за да се впечатляват един
друг с жестокостта си.
Претекстът за повечето им избухвания били
недоразуменията – пленниците и тъмничарите им
идвали от култури, които нямали никакви допирни
точки, било като език, било като обичаи. Луи и Фил
изобщо не разбирали какво се иска от тях, а от
жестикулирането нямало почти никаква полза, за-
щото дори в това отношение не приличали на
японците. Също като останалите представители на

тази изолационистка нация46, пазачите никога не
били виждали чужденец и вероятно нямали опит в
общуването с неяпонци. Когато оставали неразбра-
ни, толкова се дразнели, че често крещели и биели
пленниците.
Инстинктът за самосъхранение накарал Луи и
Фил да изучат всяка дума, която чуели и да си съ-
ставят ограничен японски речник. „Коки кои” озна-
чавало „ела тук”. „Охайо” бил поздравът, който из-
ползвали малкото учтиви пазачи и макар че Луи
скоро разбрал какво означава, отговорът му винаги
бил: „Не, Калифорния.” Фил разбрал, че „мизу”
означава вода, но това не му помогнало – колкото и
да викал да му дадат мизу, никой не му обръщал
внимание.
Когато не си изкарвали яда на затворниците,
тъмничарите се забавлявали, като ги унижавали.
Всеки ден опирали пистолет в главата на Луи,
принуждавали го да стане и да танцува чарлстон и
ревели от смях. Карали го да свирука и да пее, за-
46
Изолационистката политика на Япония продължава 220 го-
дини. През 1639 година шогунската династия Токугава поста-
вя началото на политиката на т.нар. „затворена страна“ (са-
коку), която силно ограничава контактите на Япония с външ-
ния свят и, за да бъде поддържана от самото население, вну-
шава представата за чужденците като за варвари. Самонало-
жената изолация е прекратена принудително през 1854 годи-
на, когато няколко кораба на Военноморския флот на Съеди-
нените щати, командвани от американския морски офицер
комодор Матю Пери (1794–1858), принуждават правителство-
то да подпише Договора от Канагава, с който пристанищата се
отварят за пребиваване на американски кораби. Скоро след
това е последван от подобни договори с Великобритания,
Франция и Русия, а самата Япония прави бързи крачки към
епохата на модернизация. – Б.ред.
мервали го с цели шепи чакъл, разхвърляли ориза
из килията му и го гледали как пълзи и го събира,
провирали дълги пръчки през прозореца, мушкали
го и се смеели на безпомощните му гърчове. Надолу
по коридора постъпвали по същия начин и с Фил –
понякога Луи чувал изнемощелите му измъчени сте-
нания. Веднъж, докато един пазач го бодял с пръч-
ка, Луи побеснял и я изтръгнал от ръцете му. Знаел,
че може да го убият заради това, но постоянните
унижения го били променили – желанието за живот,
което му помогнало да издържи всички изпитания
на лодката, започвало да отслабва.
След падането на „Зеления стършел” Луи и
Фил изпаднали в отчайващо положение – без храна,
вода или подслон. На Куаджалейн обаче тъмнича-
рите искали да им отнемат онова, което ги крепяло
дори когато изгубили всичко друго – достойнството.
Самоуважението и убедеността, че струваш нещо,
са най-съкровеният щит на душата и правят човека
човек. Онзи, който иска да ти ги отнеме, се стреми
да те превърне в същество, което стои по-ниско от
човешкия род. Хора, подложени на такова отноше-
ние, се чувстват безкрайно нещастни и самотни и
скоро разбират, че не са способни да изпитват на-
дежда. Без достойнство идентичността бива изтри-
та, а когато я няма, това кой си ти се определя от
потисника и обстоятелствата, при които живееш.
Един американски летец, безмилостно унижаван от
японците, описва състоянието си така: „Буквално се
превръщах в по-низше същество.”
Не са много народите, които ценят достойн-
ството и се боят от унижението повече от японците,
за които поруганата чест била дори повод за само-
убийство. Вероятно това е една от причините япон-
ските войници през Втората световна война така да
унижават пленниците си, стараейки се да им отне-
мат онова, което самите те най-много се бояли да
изгубят. На Куаджалейн Луи и Фил разбрали една
ужасна истина, добре известна на обречените в
хитлеристките лагери на смъртта, на чернокожите
роби в Южните щати на Америка и на стотици
поколения предадени човешки същества: достойн-
ството е толкова важно за оцеляването, колкото
водата, храната и кислорода. Онзи, който се вкоп-
чва в него дори докато търпи ужасяващи физически
трудности, може да задържи душата в тялото си
дълго след като то е било готово да се откаже от
нея. Загубата му пък може да го убие толкова бър-
зо, колкото гладът и жаждата, измръзването и заду-
шаването, макар и по по-жесток начин. На места
като Куаджалейн унижението можело да бъде
смъртоносно като куршум.
_____
След една седмица на Куаджалейн вратата на

килията на Луи рязко се отворила и двама пазачи го
извлекли навън. При мисълта, че ще бъде обезгла-
вен, той усетил прилив на ужас и докато го тикали
към някаква постройка (сторило му се, че наблизо
живеят офицерите), се разминал с две млади жени с
азиатски черти и сведени погледи, които тъкмо
излизали.
Дръпнали го в една стая, където видял маса с
бяла покривка, отрупана с храна. Край нея седели
униформени японски военни с пури в уста. Нямало
да го екзекутират, а да го разпитват.

Офицерите дръпнали от пурите си и издишали
дима в лицето на Луи. От време на време някой от
тях отварял бутилка кола, напълвал чашата пред
себе си и бавно я изпивал, без да крие колко му е
приятно. Онзи с най-високия чин се взирал хладно
в затворника.
– Как американските войници задоволяват
сексуалните си апетити? – попитал той. Луи отвър-
нал, че не ги задоволяват, а разчитат на волята си.
Японецът се развеселил и казал, че японската
армия осигурява жени на войниците си. Имал пред-
вид хилядите китайки, корейки, индонезийки и фи-
липинки, отвлечени и насилени да станат сексуални
робини. Луи си спомнил момичетата, които видял
отвън.
Попитали го за самолета му. Вече знаели, че е
бил Б-24, вероятно благодарение на разговора му с
офицерите на първия атол.
– Какъв модел беше?
На Оаху Луи бил чул, че един Б-24Д се е блъс-
нал в риф по време на битка и че японците са го
присвоили. „Зеления стършел” също бил модел Д.
Тъй като знаел, че те вече го познават, решил да не
лъже. Дали му молив и хартия и го помолили да им
го нарисува. Щом приключил, извадили снимка на
модел Д. Изпитвали го.
Какво знаел за модел Е? Нищо, отвърнал той.
Това било лъжа – макар че се водел Д, след
подобренията Супермен реално погледнато станал
модел Е. Къде се намирала радарната му система?
Местоположението нямало нищо общо с действието
на радара, така че Луи казал истината. Как се

използва? Той знаел отговора, но отвърнал, че като
бомбардировчик няма представа. Японецът му казал
да нарисува радарната система. Луи си я измислил
и накрая рисунката била толкова сложна и по-
дробна, че „заприличала на експлодирал октопод”.
Онзи кимнал.
След това го питали за системата „Нордън”.
Как се работи с нея? Луи отвърнал, че трябвало
просто да върти две копчета. Офицерите се ядосали
и го пратили обратно в килията му. Сигурен, че ще
го повикат отново, той се опитал да предвиди след-
ващите им въпроси и дълго мислил какво би могъл
да разкрие и какво – не. Измислил най-различни
лъжи и репетирал, докато можел да ги изговаря
съвсем гладко. Тъй като по време на първия разпит
понякога казвал истината, сега можел да лъже по-
убедително.
Разпитали и Фил, който също знаел за залове-
ния Б-24Д и казал истината за компонентите на
самолета. Японците поискали да им опише военната
стратегия на САЩ. Той отвърнал, че очаква да
атакуват външните завзети територии и след това
да си проправят път навътре. Военните отвърнали с
гръмогласен смях, който му се сторил пресилен.
„Тези хора – казал си той – смятат, че Япония
ще загуби.”
_____
Когато на вратата изникнал тъмничар, Луи

седял в килията си. Той вдигнал глава, видял лице,
което не познавал и изпитал страх – бил сигурен,
че новият ще се опита да наложи авторитета
си.
– Ти християнин? – попитал той. Луи по-
твърдил, а пазачът се усмихнал: – Аз християнин.
Казал му името си, което според Луи (макар
че не бил съвсем сигурен) било Кавамура. После се
разбъбрил на такъв ужасен английски, че той раз-
брал само нещо за някакви канадски мисионери,
които го убедили да приеме християнството. Накрая
пъхнал два стъклени бонбона в ръката му, дал и на
Фил. Зародило се приятелство.
Кавамура донесъл молив и хартия и започнал
да рисува предметите, за които искал да говорят.
Докато се разхождал между двете килии, той нари-
сувал кола, самолет, фунийка сладолед и т.н. Про-
изнесъл и записал японското наименование, а после
Луи и Фил направили същото на английски. Двамата
не разбирали почти нищо от приказките му, но
добрата воля не се нуждаела от превод. Кавамура
не можел да подобри условията, в които живеели,
но милото му отношение спасило живота им.
Когато не бил на смяна, идвал друг тъмничар,
който веднага се хвърлял да тормози Луи, като се
опитвал да извади очите му с пръчка. На следващия
ден Кавамура видял окървавеното му лице и по-
питал кой го е направил. Щом научил името на па-
зача, той се намръщил, вдигнал ръка и показал мус-
кула си на Луи, а щом смяната му свършила, из-
тичал навън, видимо вбесен.
Цели два дни Луи не видял нито Кавамура, ни-
то злобния тъмничар. Накрая Кавамура се върнал,
открехнал вратата и гордо му посочил човека, който
го пребил. Челото и устата му били превързани. Той

никога повече не охранявал килиите им.
_____
Един ден, докато Фил и Луи лежали в килиите

си, отвън се разнесла глъчка. До прозореца на Луи
се притиснали гневни лица, към него полетели
камъни. Дошли още японци, един след друг – кре-
щели, заплювали го, удряли го и мятали по него
заострени пръчки. Надолу по коридора същото се
случвало и с Фил. Луи се свил на топка в ъгъла, но
процесията не спирала. Минали осемдесет, може би
деветдесет мъже, всеки от които го тормозил поне
тридесет секунди. Накрая тълпата се махнала, а
кървящият Луи се надигнал и приседнал сред лок-
вите от слюнка и купчините камъни и пръчки.
Когато видял какво е станало, Кавамура побе-
снял. Обяснил, че това е бил подводничарски еки-
паж и когато пак го отвели на разпит, Луи се
оплакал. Офицерите отвърнали, че именно това би
трябвало да очаква. После пожелали да им разкрие
броя на самолетите, корабите и войниците на
Хаваите. Луи отвърнал, че за последен път е бил
там май месец и няма как да очакват актуална
информация и те го върнали в килията му.
_____
Три седмици след пристигането му в Куа-

джалейн отново го извели навън и той видял Фил за
пръв път от пристигането им на острова. Сторило му
се, че това е краят.
Пак ги отвели в сградата за разпити, но този
път ги оставили отпред, Луи в единия край на
предната веранда, а Фил – в другия. При тях дошли
двама мъже с лекарски престилки и четирима
помощници, понесли документи и хронометри.
Започнали да се събират зяпачи.
Наредили на Луи и Фил да легнат на земята,
лекарите извадили две дълги спринцовки и ги
напълнили с мътна течност. Твърди се, че това е
било мляко от зелени кокосови орехи, но не е ясно
дали е така. Лекарите казали, че онова, което
предстои да направят, ще бъде полезно за Луи и
Фил и че ако разтворът подейства както се надяват
и състоянието им се подобри, ще го дадат на
японските войници.
Накарали ги да протегнат ръце с дланите на-
горе и натрили раменете им със спирт. Иглите се
забили в тях, буталата потънали, а помощниците
включили хронометрите. След това лекарите казали
на пленниците да опишат какво усещат.
След няколко секунди на Луи му се сторило,
че цялата веранда се гърчи. Докторът му инжек-
тирал още разтвор и усещането се засилило, а Луи
имал чувството, че го бодат с игли по цялото тяло.
Кръвта се смъкнала от главата му, както когато Фил
издигнел Супермен твърде рязко. Кожата му се
зачервила, сърбяло го навсякъде, верандата про-
дължавала да се върти. На другия й край Фил имал
същите симптоми. Лекарите продължили да ги раз-
питват с равни гласове. Изведнъж очите на Луи се
замъглили и той извикал, че ще припадне, а японе-
цът извадил иглата от рамото му. Отвели ги обратно
в килиите и след петнадесет минути Луи се изпри-
щил от главата до петите. Двамата с Фил цяла нощ
се чесали, а след няколко дни, когато симптомите
изчезнали, отново ги инжектирали, този път с още
по-силен разтвор. Пак им се завило свят, а телата
им се покрили с обриви. След още няколко дни ги
подложили на трети експеримент, след още няколко
– на четвърти, при който вкарали във вените им
половин литър от онази течност.
И Луи, и Фил оцелели и, макар че изживява-
нето било ужасно, извадили късмет. Из всички за-
взети територии японците използвали поне десет
хиляди военнопленници, цивилни и дори малки де-
ца, за да провеждат експерименти с биологични и
химически оръжия. Загинали хиляди хора.
_____
Докато лежал в килията си, Луи получил

ужасно главоболие, завил му се свят, вдигнал ви-
сока температура, заболели го костите. Фил имал
същите симптоми. Тъмничарите повикали лекар и
Луи успял да долови думата „денга”. Били при-
хванали тропическа треска – потенциално смърто-
носно заболяване, разнасяно от комарите. Лекарят
не предложил никакво лечение.
Трескава мъгла обвила Луи. Времето сякаш се
плъзгало безучастно край него и той почти не
усещал връзка между ума и тялото си. Докато ле-
жал, навън затропали ботуши, на прозореца отново
изникнали вбесени физиономии и Луи усетил, че го
удрят с камъни, бодат го с пръчки и го плюят. Нова
група подводничари. Той просто търпял, твърде
слаб, за да се противи. Лицата се сменяли, а ка-
мъните и пръчките отскачали от горящите му кости.
Времето сякаш се смилило над него, забързало ход
и мъчението скоро свършило.
_____
Отвели Луи на разпит за последен път.

Офицерите разтворили пред него карта на Хаваите
и му казали да отбележи американските бази. Той
се възпротивил, но те го притиснали и накрая Луи
се пречупил, навел глава и, засрамен и примирен,
им разкрил всичко – местоположението на базите и
броя на самолетите. Японците се усмихнали търже-
ствуващо и му дали бутилка кола, една бисквита и
парче сладкиш. Докато празнували, те дори не
подозирали, че „базите”, които им изброил, били
фалшивите писти, които видели с Фил, докато
летели из Хаваите. Ако ударели там, щели да
взривят единствено фигури от шперплат.
И Луи, и Фил вече не можели да им бъдат
полезни и офицерите се запитали как да постъпят с
тях. Решението вероятно не ги затруднило – все пак
именно те били убили морските пехотинци, чиито
имена били издълбани в килията на Луи. Щели да
ги екзекутират.
На 24 август пред вратата му отново се
събрали група мъже и го извлекли навън. „Това ли е
краят?” – запитал се той. Закарали го в сградата за
разпити и макар че очаквал да чуе, че ще бъде
екзекутиран, му казали друго – към Кауаджалейн
пътувал кораб от японския флот, който щял да го
откара в лагер за военнопленници в Йокохама,
Япония. В последния момент решили да пощадят
живота му и минала повече от година, преди Луи да
научи защо.
Той изпитал огромно облекчение – смятал, че
в лагера международните закони, договорени от
Червения кръст, ще се спазват и ще има право да се
свърже със семейството си. Фил също научил, че
заминава за Йокохама и се изпълнил с надежди.
На 26 август 1943 г., четиридесет и три дни
след пристигането си на острова на екзекуциите,
Луи и Фил били изведени от килиите си, съблечени
и залети с кофи вода. Позволили им отново да се
облекат и ги повели към кораба, който щял да ги
откара в Япония.
Докато напускал килията си за последен път,
Луи се обърнал да потърси Кавамура, но не успял
да го открие. >
Глава 19
Д В Е С Т А М Ъ Л ЧА Л И В И М Ъ Ж Е
Докато Луи и Фил седели в една каюта, вра-

тата се отворила и вътре нахлула група пияни
моряци. Един от тях ги попитал дали Япония ще
спечели войната.
– Не отвърнал Фил. В лицето му се забил юм-
рук, после се отдръпнал и го ударил отново. Попи-
тали Луи кой ще спечели войната.
– Америка.
Моряците им се нахвърлили, един ударил Луи
в носа и нещо изхрущяло. В каютата влетял офи-
цер, разгонил ги и им наредил да не се връщат. Но-
сът на Луи кървял и когато го докоснал, той напи-
пал рана и една костица, щръкнала встрани.
На развален английски офицерът обяснил, че
моряците ровели из портфейлите на пленниците,
които били конфискувани при качването им на
борда. В този на Луи открили сгъната изрезка, по-
крита с лилави петна от боята на портфейла – ста-
тията от „Хонолулу Реджистър”, която описвала
подвизите му над Уейк. Японецът казал, че онази
нощ половината му екипаж бил на Уейк, а корабът
им бил потопен. Моряците обаче съжалили, че са
нападнали пленниците. По-късно вратата се отво-
рила и двама от тях с ломотене се извинили, пре-
гърнали Луи и му дали саке.
Двамата с Фил отново били разделени.
Заключили Луи в каютата на един офицер и на
всеки няколко дни при него се отбивал ухилен
моряк, който надниквал в стаята, питал „Туп-туп по
глава за бисквита?”, почуквал с юмрук по черепа
му, давал му бисквита и изчезвал. Междувременно
Луи нямал никаква работа, освен да седи и да се
опитва да намести носа си. Накрая се отегчил,
претърсил каютата и открил бутилка саке. Започнал
да си пийва, но толкова пестеливо, че никой да не
забележи.

Тази изрезка останала в портфейла на Луи по време на
цялото пътуване и била изпъстрена с лилави петна от
потеклата боя. След като я открили, японците набили и
него, и Фил. Архив на Л. Замперини.

По време на една тревога обаче (японците
забелязали американска подводница) се паникьо-
сал и изпил толкова много, че нямало начин да
остане незабелязано. Накрая решил, че след като
така и така ще го хванат, може да я довърши и през
последните дни на пътуването кльощавият амери-
канец и заоблената японска бутилка си прекарали
чудесно.
_____
След триседмично пътешествие, включително

спирка на остров Трък, корабът хвърлил котва в
Йокохама, на източния бряг на остров Хоншу.
Вързали очите на Луи и го извели навън. Той усетил
твърда земя под краката си и през една дупчица в
превръзката зърнал думата „Шевролет”, изписана
върху багажник. Стоял пред кола.
Внезапно чул, че някой слиза от кораба с кря-
съци. Мъжете наоколо му замръзнали – явно онзи
бил офицер. Той го сграбчил, натикал го в колата и
докато Луи се опитвал да прибере краката си, го
ударил в лицето с фенерче. Костиците в носа му
отново се разместили и Луи си казал, че може би
това е собственикът на сакето. После се свил на
седалката до Фил.
Шевролетът потеглил през някаква хълмиста
местност и след час спрял. Нечии ръце издърпали
Луи от колата и го отвели във влажно задушно
помещение. Някой свалил превръзката му. Стоял в
баня, която явно се намирала във военноплениче-
ския лагер. Фил го нямало. Пред себе си видял
вана, пълна с топла вода, която миришела на де-
зинфектант. След като му наредили да се съблече и
да влезе в нея, той се отпуснал в топлата вода и се
изкъпал за пръв път, откакто онази сутрин
напуснали Оаху.
След това му казали да се облече, появил се
непознат мъж и обръснал косата и брадата му. От-
вели го навън, минали по някакъв коридор и накрая
спрели пред една врата. Пазачът му казал да влезе
и да чака заповеди.
Лампата вътре не светела и Луи успял да раз-
личи само силуета на мъж в цивилно облекло,
обърнат с гръб към него. Някой запалил светлината,
непознатият се обърнал и Луи видял лицето му.
Това бил приятелят му от колежа, Джими
Сасаки.
_____
– Ето, че пак се срещаме – казал Сасаки,

докато Луи го зяпал смаяно. Изобщо не знаел за
подозренията, че Джими е шпионин и не можел да
повярва, че приятелят му служи на врага. Погледът
на Сасаки бил топъл и загрижен. Той знаел кого му
водят, но не очаквал Луи да е отслабнал толкова и
гледката го разтревожила. Пошегувал се, че плешив
изглежда ужасно грозен. Последвалият разговор
бил необичаен и скован. Сасаки му задал няколко
въпроса за одисеята му, после започнал да си
спомня за ЮКУ, обедите в стола на студентския
синдикат и десетцентовите билети за кино в кам-
пуса. Притесненият Луи очаквал въпроси, свързани
с американската армия, но така и не ги дочакал.
Сасаки просто изразил увереност, че Япония ще
победи и му обяснил, че е цивилен служител във
флота и главен отговорник за разпитите на всички
военнопленници. Казал, че рангът му е равен на
този на адмирал.
След това извели Луи в голям двор, в който се
издигали няколко едноетажни постройки, заобико-
лени с висока ограда, увенчана с бодлива тел. Ат-
мосферата била някак зловеща – като всички оста-
нали мъже, доведени тук, и Луи го забелязал мо-
ментално. Край сградите се виждали групи от общо
двеста слаби като сенки войници от армията на
Съюзниците. Всеки от тях гледал към земята и
мълчал.
Отвели Луи на една пейка на известно раз-
стояние от останалите. Видял и Фил – бил много
надалеч и седял съвсем самичък. Още няколко
пленници седели на пейките из двора, криели ръ-
цете си от пазачите и си говорели с морзовата
азбука. Свит юмрук означавал точка, а изправена
длан – тире. Луи ги наблюдавал, докато един от тях
станал и се доближил. Явно му били позволили да
говори и той разказал на Луи къде се намира.
Това не било военнопленнически лагер, а таен
център за разпити, наречен „Офуна”, където „цен-
ни” пленници били подлагани на изолация, глад и
мъчения, за да издават военни тайни. Тъй като ос-
таналият свят не подозирал за съществуването му,
японците правели каквото си искат. Казвали, че
мъжете в Офуна не са военнопленници, а „невъо-
ръжени бойци” във война с Япония и правата на
военнопленниците, дефинирани от международното
право, не им се полагат. Всъщност нямали никакви
права. Ако „признаели престъпленията си срещу
Япония”, щели да се отнасят с тях „толкова добре,
колкото позволяват регулациите”. По време на
войната хиляда пленници били откарани в Офуна, а
много от тях останали там години наред.
Мъжът му обяснил правилата. Нямал право да
говори с никого, освен с пазачите, нито да слага
ръце в джобовете си или да поглежда към другите
затворници. Длъжен бил да гледа само надолу.
Трябвало да се научи да брои на японски, защото
всяка сутрин правели тенко – повикване и провер-
ка, при която трябвало да изрекат затворническия
си номер на висок глас. За да използва бенджото
(тоалетната), трябвало да каже „бенджо кудасаи” и
да се поклони. Нямало да получи чаша, така че
когато ожаднеел, трябвало да помоли някой пазач
да го отведе до чешмата. За всяко нещо имало
правила – от сгъването на одеялата до закопчава-
нето на копчетата – и всяко от тях целяло изолация
и пълно подчинение. И най-малкото нарушение
водело до побой.
Японците настоявали едно нещо съвсем ясно –
на това тайно място можели да правят със затвор-
ниците каквото пожелаят, без никой да разбере и
не гарантирали, че те ще оживеят след престоя си в
Офуна.
– Могат да те убият – казал един пленник на
Луи. – Никой не знае, че си жив.
Когато се стъмнило, го завели в малката му
килия в казармите. На пода имало тънка сламена
рогозка, наречена „татами” и три хартиени чар-
шафа. Прозорецът бил малък и без стъкло, така че
вятърът вилнеел из стаята. Стените били от
талашит, таванът – от покривна хартия, а дъсченият
под – осеян с дупки. Зимата наближавала, а Луи
щял да живее в постройка, която, по думите на
един затворник, „не ставала дори за анорак”.
Луи се свил под хартиените чаршафи. В ки-
лиите наоколо било пълно с хора, но никой не
издавал нито звук. Тази на Фил била надолу по
коридора и за пръв път от месеци Луи бил далеч от
него, съвсем сам в този лабиринт от пленници.
_____
Денят започвал в шест часа с викове и звън на

камбана. Пленниците тичали навън за тенко, а па-
зачите ги следвали навсякъде с тояги и бейзболни
бухалки в ръце, нарамили пушки с байонети, като
заемали заплашителни пози и крещели неразбирае-
мо. Всяка сутрин затворниците изпълнявали трескав
ритуал – казвали номера си, кланяли се в чест на
император Хирохито, тичали към мивките и бенджо-
то и след пет минути пак се връщали. После тръг-
вали към казармите, където пазачите ровели из ве-
щите им и търсели контрабанда, неправилно сгъна-
ти одеяла, закопчани накриво копчета и всякакви
други поводи да ги бият.
Закуската представлявала безвкусна водниста
каша, която всеки изяждал сам в килията си. После
ги разделяли по двойки, давали им парцали и ги
принуждавали да се наведат и да мият пода на
бараките на бегом, или като подскачат патешката,
подкарвани от пазачите. След това ги извеждали
обратно навън, където ги принуждавали да тичат
или да правят упражнения, често докато припаднат.
След тренировката седели отвън, каквото и да било
времето. Тишината нарушавали единствено писъци-
те от стаята за разпити.
Всеки ден бил изпълнен с побоища. Биели ги,
задето са скръстили ръце или седят голи, за да
зараснат по-бързо раните им, биели ги, защото си
чистят зъбите или говорят на сън, но най-често за-
щото не разбирали заповедите на пазачите, дадени
на японски. Заради предполагаемото нарушение на
един строявали дванадесет души в редица и ги уд-
ряли по капачките. Едно от предпочитаните наказа-
ния било да принудят виновния с часове да стои „в
клек Офуна” – болезнена и уморителна поза, при
която коленете били присвити, а ръцете – вдигнати
над главата, но само наполовина. Онези, които ги
свалели или паднели, получавали ритници и удари
с пръчка, а онези, които се опитали да помогнат на
другарите си, били наказвани още по-жестоко от
тях. Всеки опит да се наведат или да прикрият
лицата си провокирал още по-ужасно насилие.
– Моята работа – спомнил си Глен Макконъл,
един от пленниците – беше да опазя носа на лицето
си и да не допусна да ме разчленят.
Биели ги толкова жестоко, че (според написа-
ното в дневника на Макконъл) много от тях „се чу-
дели дали ще оживеят до края на войната”.
Нощем Луи очаквал вечерята в килията си и
ядял сам в мрака. После просто седял. Не му било
позволено да говори, да си свирка, да пее, да так-
тува, да чете или да гледа през прозореца. Отвън
правели поредната проверка, изнасяли им поредна-
та тирада, а след това се чували единствено стъп-
ките на пазачите, преди новият ден да донесе по-

редната доза крясъци и удари.
_____
В Офуна, също както и в десетките военно-

пленнически лагери, пръснати из Япония и завзе-
тите от нея територии, за пазачи наемали утайката
на японската армия. Много от тях били освободени
от служба, тъй като не можели да изпълняват дори
най-елементарни задачи. Немалко били умопомра-
чени. Според пленниците почти всички пазачи в
Офуна имали две общи черти – осезаема глупост и
убийствен садизъм.
В онзи период телесните наказания били нещо
рутинно в японската армия. „Желязото се кове,
докато е горещо, а войниците се бият, докато са
новобранци” гласяла една поговорка сред военните,
а според друга „без побои войник не се става”. За
всички японски войници, особено онези с нисък
чин, боят бил неизбежен, често всекидневен и едва
ли е изненадващо, че пазачите – най-низшите пред-
ставители на армия, в която бруталността била
основна ценност – си го изкарвали на беззащитните
пленници. Японските историци нарекли този фено-
мен „прехвърляне на потисничеството”.
Тази тенденция била подсилвана от две схва-
щания в японското общество по онова време –
според едното японците били „чист” народ, който
превъзхожда неяпонците и расово, и морално и на
който се полага да управлява. Освен това, също
като Съюзниците (продукт на собствените си кул-
тури), които често се оказвали изключителни раси-
сти, индоктринираните от правителството си японци
смятали противниците си за низши създания, жесто-
ки зверове и „англосаксонски дяволи”. Този раси-
зъм и страхът и омразата, които пораждал, със си-
гурност подхранвал още повече тормоза, който тър-
пели затворниците.
В милитаризираното японско общество всички
още от най-ранно детство били възпитавани да
смятат, че военнопленничеството е ужасен позор.
Армейският кодекс от 1941 г. ясно указвал какво се
очаква от пленените японски войници: „Мислете на
първо място за семейството си. Вместо да живее със
срама от залавянето, войникът трябва да умре и да
избегне обезчестяването на името си.” В резултат
на това в множество безнадеждни битки японците
се биели до смърт. На всеки убит съюзнически вой-
ник били залавяни четирима. На всеки сто и дваде-
сет убити японци бил пленяван един. Понякога след
загуба те извършвали масово самоубийство, за да
не ги хванат. Малкото, които падали в плен, поня-
кога се представяли с фалшиво име – смятали, че
семействата им биха предпочели да вярват, че
синът им е загинал. Особено ясно силата на това
убеждение се проявила в австралийския лагер
„Каура” през 1944 г., когато стотици военноплен-
ници се хвърлили върху картечниците и подпалили
жилищата си – случай, който останал в историята
като „нощта на хилядата самоубийства”. Презре-
нието и отвращението на японците към онези, които
се предавали или били заловени, се пренесли и
върху съюзническите пленници и този начин на
мислене създал атмосфера, в която тормозът, по-
робването и дори убийството на затворник се
считало за приемливо и дори похвално.
Някои пазачи, опиянени от абсолютната власт,
расизма и отвращението към военнопленниците, ле-
сно падали в клопката на садизма. Онези, които не
били толкова податливи на културните предразсъ-
дъци обаче може би също били уязвими. Това, че
носят пряка отговорност за потисничеството на дру-
ги хора сигурно ги разстройвало, особено когато се
очаквало да ги подлагат на такива нечовешки
условия. Може би някои от тях се държали толкова
жестоко, за да убедят самите себе си, че просто се
отнасят с омразните животни както заслужават. Ако
е било така, парадоксалното е, че най-ужасният
тормоз, изтърпян от пленниците, може да се е
дължал отчасти на дискомфорта на пазачите.
В спомените за детството си по време на
робството Фредерик Дъглас47 пише, че бил купен от
мъж, чиято мекосърдечна съпруга дотогава не била
притежавала роб. „Лицето й бе изтъкано от мили
усмивки, а гласът й – от нежна музика.” Тя го
обсипвала с майчинска любов и дори го учела да
чете – нещо нечувано в робовладелско общество,
но когато съпругът й заповядал да се държи с него
като с роба, който е всъщност, тя се превърнала в
зъл „демон” и също като пазачите в Офуна се
поддала на онова, което Дъглас нарича „фаталната
отрова на властта без отговорност”.
От всички изкривени, безжалостни мъже, кои-
то измъчвали пленниците в Офуна, най-ярко из-
пъквал Суехару Китамура. Според различните из-
47
Фредерик Дъглас ( 1818–1895) – американски общественик,
оратор, писател и политик. Роден в робство, но избягал от
него 20-годишен, той активно се включва в борбата за
премахването му. Първият афроамериканец, номиниран за
вицепрезидент на САЩ (1872 г.). – Б.ред.
точници в цивилния живот бил или сакепродавец,
или сценарист. В Офуна бил лекар. Омагьосан от
чуждото страдание, той карал болните и ранените
пленници да идват „за лечение”, изтезавал ги и ги
унижавал, а после ги разпитвал какво усещат с
влажна усмивка на лицето. Известен като Касапина
и Шарлатанина, той най-често търсел (и намирал)
причини да бие затворниците. Бил огромен мъж,
едър и здрав като бизон и удрял като боксьор тежка
категория. В Офуна нямало по-мразен човек.
Въпреки че натискът бил огромен, няколко
пазачи отказали да вземат участие в насилието,
което върлувало в лагера. Веднъж един пленник
изтърпял такъв жесток побой, че бил сигурен, че ще
го убият. Насред издевателството пазачът бил сме-
нен от друг, наречен Хирое48, който трябвало да до-
върши работата. Той отвел жертвата встрани, про-
шепнал му да вика, сякаш го бият и започнал да
удря по пода с тоягата си. Спрели чак когато на
Хирое му се сторило, че „го е бил” достатъчно.
Пленникът бил сигурен, че той му е спасил живота.
За постъпката на Хирое се искала голяма сме-
лост – навсякъде в Япония симпатиите към военно-
пленниците били табу. Когато едно момиченце, кое-
то живеело до лагера „Зенцуджи”, изказало съчув-
ствие към затворниците там, около коментарите му
се завихрил национален скандал. Служителите в
лагерите, които се опитвали да подобрят условията
на живот, често били пребивани от началниците си.
„По онова време отношението към военнопленни-
ците беше много лошо – пише Юкичи Кано, редник
48
Вероятно става дума за лейтенант Хироетсу Нарушима. –
Б.а.
в друг лагер, когото пленниците много обичали,
защото постоянно се опитвал да им помага. – Ви-
наги рискувахме останалите японци да не ни разбе-
рат, когато подхождахме хуманно към задълженията
си. За войник с нисък ранг като мен не беше много
лесно да устои на враждебността, невежеството и
предразсъдъците.”
В Офуна милостивите пазачи плащали висока
цена. Щом научил, че негов колега е постъпил ми-
лостиво с пленниците, един офицер го нападнал с
меч, а докато се прибирал в килията си след вечер-
ното си дежурство в кухнята, един затворник ре-
довно виждал как цели банди тормозят друг пазач,
който редовно отказвал да бие другарите му.
_____
В Офуна не само биели пленниците, но и ги

принуждавали да гладуват. Хранели ги по три пъти
на ден, обикновено с чаша зеленчуков бульон и по-
ловин купичка гранясал ориз, често смесен с ече-
мик. В храната нямало и грам белтъчини и почти
никакви калории. Обичайна практика било на плен-
ниците, които „укривали информация”, да се дават
още по-малки порции развалена храна, а понякога
намалявали дажбите на целия лагер, за да накажат
нечие мълчание. В храната имало миши изпраж-
нения, червеи и толкова чакъл и пясък, че зъбите
на Луи скоро се напукали и начупили.
Изключително ниският калориен прием, ужас-
ната храна и изтощението от упражненията, които
ги принуждавали да правят, излагали живота на
пленниците на голяма опасност. „Даваха ни около
500 калории на ден – пише Джийн Болч. – Буквално
умирахме.” Скорбутът бил често, а диарията – ма-
сово явление заради патогените и паразитите в
храната. Най-много обаче затворниците се бояли от
бери-бери49 – потенциално смъртоносно заболява-
не, дължащо се на липсата на витамин В1. То се
проявявало по два начина, които можели да въз-
никнат едновременно. „Влажното” бери-бери се от-
разявало на сърцето и кръвообращението, причиня-
вало силно подуване на крайниците и ако не се
вземели мерки, често причинявало смърт. „Сухото”
бери-бери поразявало нервната система, причиня-
вайки изтръпване, объркване, залитане и парализа.
Когато болните от влажно бери-бери притиснели
подутите части, пръстите им оставяли дълбоки от-
печатъци, които дълго не изчезвали и на мъжете им
се струвало, че костите им сякаш омекват. В някои
случаи заболяването водело до силно подуване на
скротума – тестисите на някои пострадали достига-
ли размера на самуни хляб.
Сред жестокостите в Офуна оцеляването не
било никак сигурно, а смъртта – обичаен посетител.
Единствената надежда на Луи, Фил и останалите
била Съюзниците да ги спасят, но и тази възмож-
ност носела ужасен риск.
През есента на 1942 г., когато американците
нападнали корабите им край Тарава (Гилбъртовите
острови), японците обезглавили двадесет и двамата
49
Бери-бери е болест, която представлява липса на витамин
В1, водеща до полиневрит, заболяване, възникнало вследст-
вие на недостатъчното количество витамин В1 (тиамин) в
храната. Думата „бери-бери” идва от синхалски език и озна-
чава „не мога, не мога”. – Б.пр.
пленници, които държали там. Същият кошмар се
разиграл и в Балале на Шортландските острови50,
където поробените британски военнопленници стро-
яли самолетна писта. Според един японски офицер
през пролетта на 1943 г., когато изглеждало, че
американците скоро ще кацнат, японските власти
издали нареждане при нашествие военнопленни-
ците да бъдат избити. Нашествие нямало, но когато
Съюзниците бомбардирали острова, японците екзе-
кутирали всички (от седемдесет до сто души).
Няколко седмици след пристигането на Луи в
Офуна американците започнали да обстрелват и
бомбардират атола Уейк, където все още робували
заловените при японската инвазия войници. Коман-
дирът неоснователно решил, че предстои нашествие
и наредил затворниците да бъдат вързани, раз-
стреляни и струпани в ров. Един от тях избягал и
когато три седмици по-късно го хванали, команди-
рът лично го обезглавил. Единствената следа, ос-
танала от убитите, била открита след години – в
лагуната на атола един затворник издълбал съоб-
щение върху голямо парче корал:
98 US P.W.51
5-10-43
50
Шортландски острови – малка група вулканични острови в
югозападната част на Тихия океан, малко под екватора. Вли-
зат в състава на държавата Соломонови острови, на изток от
Австралия и о-в Ява. – Б.ред.
51
98 американски военнопленници – Б.пр.

Тези убийства били първото приложение на
правилото, известно като „избийте всички” – според
японската военна доктрина командирите на лагери-
те трябвало на всяка цена да предотвратят спася-
ването на военнопленниците. Ако изникнела такава
възможност, те трябвало да бъдат екзекутирани. В
заповед, издадена през май 1944 г. до всички
началници на лагери, пишело: „При опасения, че
военнопленниците може да бъдат спасени, тъй като
обстоятелствата са се обърнали срещу нас, вземете
решителни мерки, така че да не върнете нито един
от тях.” През август същата година от министер-
ството на войната до всички лагери било изпратено
следното пояснение:
„Изключително важно е когато ситуация-

та го изисква, военнопленниците да бъдат
затворени и поставени под усилена охрана,
преди да извършите последните приготовле-
ния. Няма значение дали ще бъдат избити гру-
пово или поотделно, посредством бомби, газ,
отрова, удавяне, обезглавяване или по друг
начин. Отървете се от тях така, както налагат
обстоятелствата. При всички Положения целта
е да не позволите нито един да избяга и да ги
унищожите, без да оставяте следи. ”
Докато Съюзниците напредвали към Япония,

животът на затворниците в Офуна, както и на
всички останали военнопленници, бил застрашен от
тази политика. Макар че случаите, в които е била
приложена на практика, все още не били известни,
пазачите се забавлявали, като ги предупреждавали
за нея. Като всички останали, Луи също бил
пределно наясно, че повечето от тях с удоволствие
ще я изпълнят. >
Глава 20
ПРЪДНИ ЗА ХИРОХИТО
В началото Луи се чувствал напълно изоли-

ран. Нощем виждал само стените, ивиците пръст,
които надничали през отворите между дъските, и
собствените си крака, тънки като тръстика. От
време на време минавали пазачите, повлекли със
себе си някой пленник, за да го бият. В съседните
килии имало хора, но никой не проговарял. На
разсъмване внезапно го завлекли навън заедно с
тях и подкарали цялата група в кръг, но всички
гледали в земята, мълчали и влачели крака, така че
дори когато лакътят му докоснел нечий чужд, Луи
се чувствал все така сам. Единствената им разтуха
бил един странен ухилен пазач, който обичал да
спира пред всяка килия, да вдига крак и гръмко да
пърди, но никога не успявал да стигне до края на
коридора.
С помощта на бегли погледи, кимания и
шепот, Луи успял да се ориентира. Неговата сграда
била пълна с новаци – най-вече американци, оце-
лели след като японците свалили самолета им или
потопили кораба, на който служели. Надолу по
коридора живеели двама американски офицери с
висок чин, напълно изпосталели. Пръв по ранг бил
командир Артър Маар, който оцелял след пота-
пянето на кораба „Хюстън” в Индонезия. Той плувал
до Ява и избягал в планината, където бил заловен.
Втори по чин бил командир Джон Фицджералд,
пленен, след като потопил горящата си подводница
„Гренадир”, за да не попадне във вражески ръце.
Японците напразно се опитвали да измъкнат инфор-
мация от него, като го налагали с тояги, набивали
ножчета под ноктите му, изтръгвали ги един по
един и го измъчвали, като го накланяли назад, за-
пушвали устата му и наливали вода в носа му,
докато припаднел. И Маар, и Фицджералд говорели
японски и били единствените преводачи в лагера.
Независимо от националността си, всички затвор-
ници се отнасяли почтително към тях.
Сградата, в която живеел Луи в Офуна. Неговият про-

зорец бил третият от дясно. Снимка: Франк

Тинкър.
Един ден, докато изпълнявали принудителните

упражнения, Луи се оказал до Уилям Харис, два-
десет и шестгодишен морски пехотинец, син на ге-
нерал Фийлд Харис. Висок, достолепен и с твърди
черти, той бил заловен при предаването на Кореги-
дор през май 1942 г. Заедно с още един амери-
канец52 той избягал и преплувал залива Манила за
осем часа и половина – през нощта, насред порой,
докато го хапели най-различни риби. Накрая се
добрал до Батаан, полуостров, превзет от японците,
и тръгнал към Китай през планините и джунглите,
като плувал край брега с лодки, подарени му от
филипинците, яздел магаретата на местните и оце-
лявал, като ядял мравки. Присъединил се към един
филипински партизански отряд, но щом чул, че
американците са кацнали в Гуадалканал, морският
пехотинец в него заговорил, той се качил в една
лодка и загребал към Австралия с надеждата да
успее да се присъедини към отряда си. Успял да
стигне до индонезийския остров Моротаи, но там
пътешествието му приключило. Цивилни го предали
на японците, които открили, че е генералски син и
го пратили в Офуна. Дори там той нямал търпение
да избяга.
Всеки ден двамата с Луи правели упражне-
нията заедно, търпели ударите на пазачите и си
шепнели. Любопитното е, че макар че Харис със
сигурност е бил висок (между метър и осемдесет и
осем и метър и деветдесет, според дъщеря му), вси-
чки, включително Луи, го помнят като гигант –
52
Бъдещият губернатор на Индиана Едгар Уиткъм. – Б.а.

според един бил два метра, според други – два и
десет. В известен смисъл били прави – Харис веро-
ятно бил гений. Изключително добре образован, той
говорел свободно няколко езика, включително
японски и имал съвършена фотографска памет. Са-
мо с един поглед запомнял огромно количество ин-
формация и не я забравял години наред. В Офуна
това било както благословия, така и ужасяващо
проклятие.

Уилям Харис. Слюбезното съдействие
на Катрин. X. Миърс.
Джими Сасаки често се отбивал там и често

викал Луи в кабинета си. На фона на окъсаните
пленници и дрипавите пазачи той всеки път съби-
рал всички погледи – обличал се много суетно, ма-
жел косата си с брилянтин и я сресвал на път като
Хауърд Хюз. Затворниците го нарекли „Хубавия
Хари”. Луи очаквал, че Сакаки рано или късно ще
го разпита, но той така и не го направил – искал
просто да си спомня за университетските години и
да се хвали с предстоящата победа на Япония.
Знаел, че Луи е излъгал на разпита в Куаджалейн,
но не настоял да научи истината. Луи не разбирал
защо – всеки от останалите пленници бил разпитан
поне веднъж, но него никой не го закачал. Накрая
предположил, че Сасаки използва влиянието си, за
да го предпази.
В Офуна живеел и Гага – паток със счупен
крак, който куцукал наоколо благодарение на мал-
ката шина, която му направил един затворник. Гага
ги следвал наоколо като кученце и постоянно вли-
зал и излизал от кухнята, където работниците явно
го хранели. Всяка сутрин по време на тенкото той с
клатушкане идвал при тях и заставал в строя, а
един пленник се заклел, че всеки път, когато се
кланяли по посока на императора, Гага им подра-
жавал. На това мрачно място тази весела птица
станала всеобщ любимец – според записките на
„Папи” Боингтън измъчените затворници „се залис-
вали за миг с Гага, докато се молели и изтерзано се
питали дали някой някога ще ги спаси”.
Луи рядко се засичал с Фил, който живеел по-
надолу по коридора. Изглежда, че се справял срав-
нително добре, но си оставал слаб и крехък, с
резервиран, някак кух поглед. Тъй като нямал сили
да тича, по време на упражненията го отделяли от
останалите заедно с още няколко души и го карали
да прави упражнения, които разчитат на тежестта
на тялото за съпротивление.
Веднъж двамата с Луи се оказали един до друг
и Фил най-сетне отворил дума за катастрофата.
Очевидно много страдал и казал, че се чувства от-
говорен за смъртта на другарите им. Луи го уверил,
че не е виновен, но не успял да го убеди.
– Никога повече няма да летя – казал Фил.
_____
С течение на времето Луи открил, че мъл-

чанието в Офуна и сервилните поклони на пленни-
ците са просто илюзия. Под тишината кипяло скрито
неподчинение. Всичко започвало с шепот – паза-
чите не можели да огреят навсякъде и щом оста-
вели някоя група без охрана, затворниците веднага
започвали да мърморят под нос. Освен това си
пишели бележки на късчета тоалетна хартия и ги
оставяли в бенджото. Веднъж, когато японците му
позволили да говори високо, за да превежда запо-
ведите им, командир Маар обяснил на друг пленник
как да краде, а пазачите не разбрали нищичко.
Най-смелите отивали при тях, поглеждали ги в
очите и казвали нещо на английски с въпросителен
тон. Обърканите тъмничари мислели, че ги питат
нещо, а затворниците всъщност се обръщали един
към друг.
Когато не можели да използват думи, оставала
морзовата азбука. Нощем, през кратките интервали,
когато пазачите излизали от сградата, всички за-
почвали да тропат. Навън пък си шепнели, като
използвали „тит” за точка и „дъ” за тире – все думи,
които можели да изговорят, без да движат устните
си. Луи използвал ръцете си, като ги криел от
пазачите. Повечето разговори били тривиални –
всички запомнили Луи с разказите за гозбите на
майка му – но това нямало значение. Триумфът бил
в успешната подривна дейност.
По време на разговорите Луи бързо научил
едно много важно правило – никога да не изрича
истинското име на даден пазач. Японците, които се
досетели, че говорят за тях, ги биели жестоко, така
че американците им измислили прякори. Ленивият
тих командир на лагера наричали Мумията, а
останалите – Пръц-птица, Ръба, Пора, Дробоустия,
Демби, Термита. Един особено противен индивид
пък бил известен като Лайноглавеца.
Съпротивата набирала инерция' – пленниците
се усмихвали и говорели приятелски на тъмнича-
рите си, като им гукали такива гнусни обиди, че да
ти се изправят косите. Някакъв затворник убедил
един особено глупав пазач, че слънчевият му
часовник ще работи и нощем, стига да използва
клечка кибрит. Любим номер било да пестят сто-
машните си газове (които били изключително обил-
ни благодарение на хроничната дизентерия) чак до
тенкото. Щом им наредели да се поклонят, затвор-
ниците се навеждали и едновременно отправяли
гръмовни пръдни в чест на император Хирохито.

_____
Луи се бунтувал и по свой собствен, скрит

начин – един пленник, който подвързвал книги в
цивилния живот, му дал малка книжка, която на-
правил в лагера, като използвал изсъхнало оризово
тесто за страниците. Луи намерил (или откраднал)
един молив и започнал да води дневник, в който
описал какво е станало след катастрофата, както и
живота в лагера. На страниците в средата с големи
букви записал имената и адресите на няколко
затворника, за да изглежда, че книжката е просто
адресник. Записките си водел по-бледо, като
обръщал „тетрадката” и започвал от гърба, където
можело да не ги забележат. Разковал една от
дъските на пода и скрил дневника под нея. Стаите
се проверявали всекидневно и било почти сигурно,
че ако го открият, Луи ще бъде бит с тояги, но тази
незначителна себеизява била изключително важна
за него. Знаел, че може да умре тук и искал да
остави разказ за онова, което е преживял.
След храната най-желани в лагера били
новините за войната. Японците не допускали
сведения за външния свят в лагерите и много се
стараели да убедят пленниците, че Съюзниците
губят. В началото преувеличавали победите си, а
когато вече нямало такива, започнали да съчиняват
разкази за загубите на противника и за подвизите
на Япония, като последните били особено неправ-
доподобни. Веднъж обявили, че техни войници са
застреляли Ейбрахам Линкълн и са взривили Ва-
шингтон с торпеда и, според един американски
затворник, така и не разбрали защо пленниците се
смеят. Началниците в Офуна не подозирали, че те
въпреки всичко са открили начин да следят
събитията.
Новите попълнения били богати източници на
информация и щом пристигнели, останалите ведна-
га ги разпитвали и новините се разпространявали
из лагера за минути. Рядко виждали вестници, но
щом се появял някой, кражбата му се превръщала в
мания. Понякога дажбите пристигали в лагера,
увити във вестници и Ал Мийд и Ърнест Дюва, които
работели в кухнята, тихичко ги прибирали. Най-
дръзките дори успявали да отмъкнат по някой
вестник от стаята, в която ги разпитвали. След това
плячката потегляла по сложни тайни маршрути от
ръка на ръка, докато накрая стигнела до Харис,
Фицджералд и Маар. Докато те превеждали, отвън
пазели затворници, които се правели, че си връзват
обувките или си пристягат коланите. Щом се появял
пазач, вестниците изчезвали, а скоро след това
били използвани и по още един начин. В лагер, в
който вилнеела дизентерия, а тоалетната хартия
била малко, те нямали цена.
Харис държал преводаческите си инструменти
на скришно място в килията си. По време на
престоя си в Офуна бил събрал или откраднал
късчета тел и връв, парчета картон и хартия и един
молив. Картонът изрязал от един пакет, получен от
канадския Червен кръст – тъй като там не
подозирали за съществуването на Офуна, колетът
сигурно бил донесен от друг лагер от японците,
които редовно преравяли пратките и прибирали
каквото си харесат. След като нарязал или накъсал
хартията на малки парчета, Харис използвал телта
и връвта, за да си сглоби две тетрадки с картонени
корици. В едната записал адресите на останалите
затворници, включително този на Луи. В другия
започнал да води японско-английски речник, в
който пишел цели изречения и на двата езика –
„Яде ми се пъпеш”, „Няма ли да си купиш пиано” –
заедно с бележки относно словореда, глаголите и
времената. Останалите страници били заделени за
подробен списък с военни термини – „танк”, „бом-
бардировач”, „противовъздушно оръдие”, „плен-
ник”. Целта му може да е била по-амбициозна от
това да превежда откраднати документи – ако
някой ден избягал от Офуна, японският превод на
думи като „компас”, „океан” и „на брега” можело да
се окаже изключително важен. При двете тетрадки
пазел и колекция от ръчно нарисувани военни кар-
ти – виждал ги в откраднатите вестници, запомнял
ги и ги пресъздавал, и държал всичко (заедно с
изрезките) в торбичка, която внимателно криел от
пазачите.
Благодарение на крадците и преводачите
повечето затворници били така добре информирани
за хода на войната, че сключвали облози за нейния
край. Знаели, че Съюзниците печелят, това ги вдъх-
новявало и им вдъхвало сили да упорстват още
малко. Макар и много опасна, съпротивата предпаз-
вала достойнството им, а чрез него и живота им.
Всички знаели какви ще бъдат последствията, ако
ги хванат да крадат вестници, но по онова време им
се струвало, че рискът си заслужава.
_____
През есента завалял сняг, който влизал в ки-

лиите през пукнатините в стените. Докато бършели
пода сутрин, водата замръзвала. Почти всички
пленници се разболели. Луи, който разполагал само
с дрехите, които носел при падането на самолета,
започнал страховито да кашля. Докато ги държали
навън по цял ден, мъжете се събирали на групи,
като се редували така, че всеки да прекара поне
малко време в центъра, където било най-топло.
Дажбите станали още по-оскъдни. Властите
наистина им пращали по-малко храна, но това не
била единствената причина. Докато разтоварвали
камионите, затворниците виждали боб, зеленчуци и
други продукти, но никога не ги намирали в купич-
ките си, защото персоналът, включително начал-
никът на лагера, ги крадял. Най-нагъл бил готвачът
– цивилен с навита на масури коса, когото нари-
чали Къдравия. Той продавал храната през оградата
пред самите им очи или я отнасял с велосипеда си,
за да я пробута на черния пазар, където цените би-
ли астрономически. Понякога викал Луи, давал му
пакет с храна и му нареждал да го отнесе до огра-
дата, където чакала една жена, за да му даде друга
стока в замяна. Според един затворник всички
знаели, че с печалбите си Къдравия е купил и об-
завел цяла къща.
Заради кражбите в Офуна пленниците посто-
янно гладували. „Нека ви обрисувам колко гладни
бяхме – пише командир Фицджералд. – Най-лесно
ще ме разберете, като ви кажа, че това да взема
последната бучица нишесте от купичката си, за да
залепя една снимка на жена ми върху парче шпер-
плат, ми коства огромно усилие на волята.” Коман-
дир Маар дълго умолявал японците да им дават
повече храна, но в отговор всички затворници били
наказани с намаляване на дажбите и още повече

упражнения.
Търсейки нещо, с което да залисат преглад-
нелите си стомаси, пленниците се вманиачили по
пушенето. Раздавали им скромни количества ужасен
тютюн и като всички останали Луи също възобновил
този навик. Някои хора ужасно се пристрастили, а
онези, които не пушели, но въпреки това получа-
вали тютюн, се оказали по-богати и от крале. Един
приятел на Луи, застаряващ норвежец на име Антон
Минсаас, започнал да разменя храната си за цига-
ри. Луи се опитвал да го накара да яде, но не
успявал и Минсаас отслабвал все повече и повече.
Всички били много слаби, някои – направо
съсухрени, но с изключение на Фил, Луи бил най-
слабият в целия лагер. Храната изобщо не му сти-
гала, освен това го мъчела дизентерия, не можел да
се стопли и направо се тресял от кашлица. По време
на упражненията треперел и едва успявал да се
задържи на краката си, а нощем сгъвал хартиените
си одеяла, за да станат по-дебели, но нищо не
помагало – във ветровитите неотоплявани стаи било
само с няколко градуса по-топло, отколкото навън.
Когато пазачите организирали бейзболен мач, веро-
ятно за да се забавляват, Луи трябвало да хване
бухалката. Още след първия удар направил крачка
назад и паднал, а докато лежал на земята, чул
смях.
_____
Един ден в лагера дошъл редакторът на ня-

какъв японски вестник, който чул, че там е и Луи
Замперини. Бягането било изключително популярен
спорт в Япония и международните звезди били до-
бре познати. Редакторът носел цяла папка с инфор-
мация и я показал на пазачите, които се смаяли,
когато разбрали, че Луи е бивш олимпиец. Те бързо
повикали един японски бегач, за да се състезава с
американеца. Довлекли Луи, принудили го да тича
и когато загубил, го скъсали от подигравки. Той бил
вбесен, потресен и много се уплашил от слабостта
си, която все повече се влошавала. Военноплен-
ниците по лагерите в Япония и завзетите от нея
територии измирали с хиляди, а идвала зима.
Луи отишъл да помоли Сасаки за помощ. Тъй
като постоянно обяснявал каква голяма клечка е,
можело да се очаква, че няма да му е трудно да се
намеси, но след като дълго описвал какво ще
направи, той така и не изпълнил обещанието си.
Само му дал едно яйце и една мандарина, които Луи
споделил с останалите, а след това заподозрял, че
Сасаки всъщност не му е съюзник и не го спасява от
разпитите. Вече му се струвало, че японците просто
не се интересуват от онова, което знае. Че са го
довели в Офуна, за да постигнат нещо друго, но
нямал представа какво.
Сасаки го предал, но не и Мийд и Дюва, които
работели в кухнята и му помогнали, поемайки се-
риозен риск. Докато обикаляли из казармите с хра-
ната, те всеки ден носели допълнителна порция
ориз, а понякога и риба, изчаквали, докато пазачи-
те се залисат и му ги подхвърляли. Мийд го помолил
единствено да дава половината на Фил. Луи започ-
нал да крие храната, да се присламчва към него,
докато били на двора и да я пъха в ръката му.
През октомври Антон Минсаас, който все още
разменял дажбата си за цигари, паднал на земята
по време на физическите упражнения и пазачите му
се нахвърлили с вдигнати тояги. Скоро след това
той се разболял от бери-бери, силите му се стопили
и не можел да ходи, после спрял и да говори.
Дошъл лекар, който му инжектирал някаква зелена
течност. Минсаас починал моментално, а за зеле-
ната течност Йохан Артър Джохансън написал, че
„ние... смятахме, че целта беше да сложат край на
живота му53”. През това време Луи седял в килията
си, треперел и се молел. Един норвежки моряк,
Турбьорн Кристиансен, много му съчувствал и му
подарил нещо, което може би спасило живота му.
Докато ровел във вещите си, той измъкнал едно
палто и му го дал, а Луи се увил в него, събрал сили
и продължил да се надява, че няма да свърши като
Минсаас.
_____
1943-та била към края си, а пленниците в

Офуна неочаквано получили известна свобода. Ве-
тераните, включително Луи, вече имали право да си
говорят. Когато пристигали нови попълнения, япон-
ците ги държали в изолация и им забранявали да
разговарят, преди да са минали на разпит. През
това време ветераните се мотаели под прозорците
53
Възможно е да са били прави. Още двама затворници били
инжектирани със сходно на вид вещество и също умрели.
Лекарят може да го е направил от съчувствие – по онова
време убийството по милост се възприемало добре в Япония. –
Б.а.
им и се престрували, че си приказват, а всъщност
ги разпитвали и им давали инструкции.
През първите седмици на 1944 г. Луи чул, че
го търси един от новаците, който тъкмо излизал
навън за първи път. Бил от Бърбанк, недалеч от
Торънс и имал вълнисти руси коси и дървен крак,
привързан над коляното. Казал му, че името му е
Фред Гарет и е пилот на Б-24. Не можел да повярва,
че го вижда и му разказал нещо забележително.
Малко преди Коледа американците ударили
японските бази на Маршаловите острови с вълна от
бомбардировачи.
По време на една от мисиите Гарет бил свален
над океана и получил множествена фрактура на
глезена. След като десет часа се носил в надувае-
мата си лодка, го прибрал един японски катер и
моряците се редували да ритат висящия му глезен.
После го отвели на друг остров и го хвърлили в
затвор, където държали още деветнадесет пилота
на свалени американски самолети. Глезенът му гно-
ясал и завъдил червеи, а Гарет получил треска. Ка-
зали му, че ще се погрижат за него само ако им
издаде военни тайни, иначе щели да го убият. По
време на разпита той излъгал и японците го знаели.
Два дни след Коледа го вързали, били му
гръбначна упойка и го принудили да гледа как един
японски санитар кълца крака му с трион, а накрая
го дочупва. Инфектиран бил само глезенът, но той
му казал, че реже до коляното, защото така Гарет
никога повече няма да може да пилотира самолет.
Той изпаднал в делириум, а те го захвърлили в
килията му. На другия ден го натоварили на един
камион и го откарали във вътрешността на страната
заедно с още двама пленници. Накрая пристигнали
в Офуна, а за седемнадесетте американци, които
останали в затвора, не се чуло нищо повече.
След това Гарет обяснил на Луи защо го
търси. Докато лежал в агония в килията си на
втория остров, погледнал нагоре и видял имената,
издълбани на стената. Попитал чии са и му обясни-
ли, че първите деветима души са били екзекутира-
ни. За десетия не му казали нищо, но той дълго си
повтарял името му с надеждата, че ако собствени-
кът му се е спасил, може би ще успее и той. Щом
пристигнал в Офуна, веднага попитал дали някой е
чувал за мъж на име Луи Замперини. Оказало се, че
на близо тринадесет хиляди километра от дома
Фред и Луи, и двамата калифорнийци, са били
държани в една и съща килия на Куаджалейн.
_____
Докато трамбовали из двора онази зима, Луи и

Харис се сприятелили с Франк Тинкър – пилот и
оперен певец, докаран от Куаджалейн заедно с Га-
рет. Тримата прекарвали почти цялото си време на-
вън заедно – седели на някоя пейка или обикаляли
из двора и правели леки упражнения, за да не
мислят за ужасния студ. И Тинкър, и Харис се рад-
вали на удивително ясен, остър ум и отлична памет
– страничен ефект от гладуването, който Луи вече
познавал. Тинкър проговорил норвежки за една
седмица благодарение на уроците на съседите си и
веднъж заварил Харис да спори с друг пленник на
тема средновековна история и Магна Харта. Друг
път пък го видял да седи с разтворени ръце, сякаш
държи книга и да си мърмори нещо под нос и когато
го попитал какво прави, Харис обяснил, че чете
един текст, който бил изучавал в Анаполис преди
много години. Виждал книгата пред себе си толкова
ясно, сякаш думите били напечатани върху пръ-
стите му.
Благодарение на палтото на Кристиансен,
ориза на Дюва и Мийд и приятелството на Харис,
Тинкър и Гарет, Луи преживял зимата. Благодаре-
ние на допълнителните калории краката му заяк-
нали – докато обикалял из двора, той вдигал високо
колене, за да ги тренира – а пазачите започнали да
го предизвикват отново да тича.
Щом дошла пролетта, довели един японски
цивилен и наредили на Луи да се състезава с него
на миля и половина. Той не искал, но му обяснили,
че ако откаже, всички затворници ще бъдат нака-
зани. Луи нямал никакво намерение да печели и
през повечето време изоставал, но си дал сметка,
че тялото му е толкова леко, че краката го носят с
изненадваща лекота. Всички пленници се били съ-
брали в двора и го наблюдавали, затаили дъх, а
щом наближил финиша, започнали да го аплодират.
Луи погледнал към японеца и осъзнал, че
може да го изпревари. Знаел какво ще стане, ако
спечели, но виковете на другарите му и унижение-
то, което търпял толкова месеци наред, го напра-
вили безразсъден. Той удължил крачката си,
застигнал японеца, задминал го и пресякъл финиш
линията. Пленниците ликували. Дори не видял
тоягата, която летяла към главата му – просто
светът внезапно се килнал и изчезнал. Когато
отворил очи, видял късче небе, а около него –
лицата на другарите си. Струвало си.
Пазачите решили, че са му дали хубав урок и
довели втори бегач, придружен от приятелката си.
Луи бил готов да победи и него, но преди състе-
занието японецът се обърнал към него на английски
и му предложил топка ориз, ако се съгласи да за-
губи нарочно. Обяснил, че ако спечели пред прия-
телката си, това ще означава много за него. Луи
загубил, младата жена била впечатлена, а японецът
донесъл две топки ориз, едната – лихва.
– Заплащането – казал Луи – ме превърна в
професионалист.
_____
През март отвели Фил, който явно извадил

късмет – пазачите обяснили, че заминава за воен-
нопленнически лагер на име Зенцуджи. Всички меч-
таели да ги прехвърлят в такъв лагер – говорело се,
че там регистрират затворниците в Червения кръст,
позволяват им да пишат писма и им осигуряват
далеч по-добри условия. Според слуховете най-ху-
бавият от всички бил Зенцуджи – по време на раз-
пит началниците постоянно им говорели за него, за
да ги изкушат да им съдействат.
Сбогуването на Фил и Луи било съвсем кратко.
Разбрали се, че един ден, когато войната свърши,
ще се намерят отново. После японците качили Фил
в една кола и го отвели.
Оказало се, че го лъжат – вместо в Зенцуджи,
го откарали в Ашио, лагер на север от Токио, къде-
то една фирма за производство на кабели карала
военнопленниците да работят в медна мина под зе-
мята, при почти непосилни условия. Макар и не ви-
наги, на работа пращали само обикновените войни-
ци, а не тези с по-висок чин, така че е възможно
Фил да е бил принуден насила.
На пръв поглед Ашио имал само едно предим-
ство. Фил не бил виждал нито Сеси, нито семейст-
вото си от поне две години и знаел, че те вероятно
го смятат за мъртъв. В Ашио му казали, че може да
им изпрати писмо, дали му хартия и химикалка и
той описал дните, прекарани в лодката със Замп,
залавянето им и колко жадува да се прибере у до-
ма. „Първата вечер ще чуете интересни неща. Дока-
то се видим отново: обичам ви, Ал.”
Малко след като предал писмото си, някой го
открил обгорено в купчината с боклука. Макар че
краищата били почернели, текстът се четял и Фил
пъхнал плика в джоба си. Ако останел жив, щял да
го достави лично. >
Глава 21
В ЯР А
Зад гимназията в Торънс имадо малка горичка.

Месеци след изчезването на брат й Силвия Зампе-
рини Фламър почти всяка вечер карала дотам, спи-
рала под дърветата и стояла съвсем сама в сумрач-
ната тишина. Докато моторът изстивал, по бузите на
Силвия се стичали сълзи. Понякога си разрешавала
и да хлипа – знаела, че никой няма да я чуе. След
няколко минути избърсвала лицето си и отново

потегляла, а по пътя към къщи измисляла с каква
лъжа да обясни защо се е забавила толкова, след
като е отишла само до пощата. На никого не казала
колко се страхува.
_____
Телеграмата от 4 юли, с която армията им съ-

общила за изчезването на Луи, била последвана от
смазващо мълчание. Минали много седмици, но ня-
мало следа нито от Луи, нито от екипажа или са-
молета му. Надеждите на Торънс увехнали и когато
семейство Замперини излезели из града, на лицата
на съседите си виждали единствено примирение.
В бялата къща на Грамърси авеню настрое-
нието било съвсем друго. Още в първите дни след
пристигането на телеграмата Луиз Замперини била
обзета от увереност, че синът й е жив. Съпругът и
децата й били на същото мнение. Минали дни, по-
сле – седмици, пролетта отстъпила място на лятото.
Новини нямало, но убедеността им оставала все та-
ка непоколебима. За тях Луи все още бил сред тях,
говорели за него в сегашно време и се държали
така, сякаш всеки миг ще се върне.
Това не било отказ да приемат реалността, не
било и надежда. Било вяра. Луиз, Антъни, Пийт и
Вирджиния все още усещали присъствието на Луи.
Болката им не се дължала на скръб, а на убедено-
стта, че той е някъде там и страда, а те не могат да
му помогнат.
Няколко седмици по-късно пристигнал офици-
ален отговор, в който пишело, че тъй като при из-
дирването не са били открити никакви следи, ар-
мията е била принудена да приеме, че Луи и
останалите от екипажа са мъртви. „Надяваме се, че
вие също ще го приемете.” Луиз скъсала писмото.
Пийт още се намирал в Сан Диего и обучавал
новобранци. Стресът му се отразявал и когато се
отбивал в Торънс, за да види близките си, всички
мълчаливо се тревожели колко е отслабнал. През
септември от пощата му върнали последното писмо,
което пратил на Луи, пуснато часове преди семей-
ството да научи за катастрофата. Върху плика били
надраскани думите „изчезнал в морето”, а отзад
имало печат, който гласял: СТАТУС НА ЖЕРТВАТА –
ПОТВЪРДЕН. Снимката на Пийт все още била вътре.
Същия месец Харви, съпругът на Силвия, за-
минал на фронта. Нямало да се видят цели две
години. Силвия останала да живее сама, постоянно
се тревожела за брат си и съпруга си и нямала с
кого да го сподели. Също като Пийт, тя просто не
можела да яде и тялото й се превърнало в строга,
изпита права линия. Тъй като жадувала да може да
общува с някого, тя решила да се пренесе обратно
при родителите си и организирала дворна разпро-
дажба, за да се отърве от покъщнината си. Имала
пералня и сушилня – в голяма част от страната сто-
ките не достигали и било почти невъзможно да се
купят нови – и една жена пожелала да ги купи, но
Силвия отказала с надеждата, че ще успее да про-
даде всичко наведнъж. Жената веднага й предло-
жила хиляда долара за всичко в къщата, Силвия
събрала малкото си останали вещи и потеглила към
Торънс.
Заварила баща си така, както изглеждал, ког-
ато дошла телеграмата – с вдигната глава и храбро
усмихнат, понякога през сълзи. Вирджиния рабо-
тела във фабрика за военни кораби и била не по-
малко притеснена от Силвия. Най-много ги трево-
жела майка им. В началото често плачела, но с те-
чение на месеците станала много твърда. Кървя-
щият обрив по ръцете й, който се появил почти в
мига, в който разбрала, че Луи е изчезнал, бил
ужасяващо възпален. Тя не можела да търпи ръка-
вици и не била в състояние да върши нищо с ръцете
си, така че с готвенето се занимавали Силвия и
баща й.
Силвия напуснала работата си в зъболекар-
ския кабинет и постъпила в този в армейската бол-
ница с надеждата да получи някаква информация
за Луи. Там чула да се говори, че в армията не
достигат бомбардировачи и си намерила и втора
работа – поела вечерната смяна в чертожния отдел
на една фабрика за самолети. Чувствала се почти
непоносимо напрегната. Една вечер, докато си тръг-
вала от работа, се натъкнала на група работници,
които седели до един самолет и залагали. Внезапно
тя им се развикала – казала, че брат й е изчезнал,
Америка има нужда от самолети, а те се мотаят.
Избухването й я стреснало, но не съжалила нито за
миг – почувствала се по-добре.
На 6 октомври сандъкът на Луи се озовал на
прага на родителите му с тежък, финален тропот.
Луиз не могла да се насили да надникне вътре,
завлякла го в мазето и го покрила с едно одеяло.
Останал си там, неотворен, до края на живота й.
Всички страдали, но децата искали да пред-
пазят майка си. Никога не плачели, докато са за-
едно – вместо това си разказвали измислени исто-
рии за приключенията на Луи на един тропически
остров. През повечето време Антъни просто не мо-
жел да говори за него, а Силвия прекарвала много
време в църквата, където се молела за брат си и за
Харви. Понякога двете с Вирджиния карали до Сан
Диего, за да се видят с Пийт и тримата отивали да
пийнат по нещо и да се разведрят. Никога не об-
съждали възможността Луи да е загинал. Докато се
разхождала из града със семейството си, Силвия
забелязала, че минувачите им хвърлят коси погле-
ди. Израженията им сякаш казвали, че съжаляват
семейство Замперини, задето не могат да приемат
истината.
Всяка вечер Силвия пишела на мъжа си, а
всяка седмица – на Луи. Стараела се да се държи
така, сякаш всичко е по старому и просто му раз-
казвала новините от къщи. Знаела къде да праща
писмата до Харви, но нямала представа къде е Луи,
така че ги адресирала до Червения кръст. Казвала
на майка си, че отива да ги изпрати, карала до
пощата, пускала ги в кутията, после се отбивала до
горичката зад гимназията, паркирала под дърветата
и плачела.
Нощем, когато светлините угаснели и тя оста-
нела сама в леглото, в което спяла като дете,
Силвия често отново ридаела, а сънищата й били
крехки и мъчителни. Тъй като не знаела какво се е
случило с брат й, тя постоянно се сещала за сним-
ката, която видяла във вестника след Науру – Луи,
който наднича през една дупка в корпуса на Су-
пермен. Заради този образ не я напускала мисълта,
че брат й е бил прострелян и кошмарите й се вър-
тели именно около това. Никога не сънувала ката-
строфа, нито вода, само куршуми, които раздират
окървавеното тяло на Луи, докато седи в самолета.
Тя винаги се опитвала да стигне до него, но никога
не успявала. Колкото и ужасни да били кошмарите
й обаче, той никога не умирал. Дори въображението
й не допускало, че брат й е мъртъв.
През декември 1944 г. семейството се подгот-
вило да отпразнува първата си Коледа без Луи.
Пощаджията се отбивал всеки ден, за да достави
цял куп писма и картички, повечето пълни със съ-
болезнования. Коледното дърво било обсипано с
гирлянди от пуканки и боровинки, а под него имало
подаръци за Луи. Запазили ги с надеждата, че един
ден той ще си дойде и сам ще ги отвори.
Луиз купила една малка коледна картичка с
ангелче с червена рокличка, опряло рог на устните
си и заобиколено от агънца. Вътре написала след-
ното:
„Скъпи Луи,
Където и да се намираш, аз знам, че
искаш да мислим, че си добре. Дано бог да е с
теб и да те води. С обич мама, татко, Пийт,
Силвия и Вирджиния. Коледа, 25-43.”
Два месеца по-късно, след усилени бомбарди-

ровки, американците превзели Куаджалейн и на-
влезли в изравнената от бомбите пустош, сред коя-
то не било останало нито едно дърво. В останките
от административните сгради някой открил купчина
документи, а докато се катерел из останките на
някаква дървена постройка, един войник видял
сред тях дъсчица, върху която с печатни букви било
издълбано името ЛУИ ЗАМПЕРИНИ.
Когато го извикали в Хикъм Фийлд, Джо Дийзи
се намирал в Оаху. Щом пристигнал, му връчили
превод на някои от документите, иззети от Куаджа-
лейн и той веднага се зачел. В документа пишело,
че двама американски летци са били открити в на-
дуваема лодка, а после докарани на острова. Име-
ната им не се споменавали, но били пилот и бом-
бардировчик, оцелели след падането на самолета
им (датата явно била упомената). Споменавало се
още, че са били трима, но третият е загинал в океа-
на. Другите двама се носили по течението 47 дни.
Сред документите имало и доклад за разпита им,
както и схеми на Б-24, начертани от пленниците.
Пишело още, че са били бити, а после изпратени в
Япония с кораб.
Още щом прочел доклада, Дийзи разбрал кои
са двамата мъже. Воювал отдавна и емоциите му
отдавна били притъпени, но това откритие го раз-
търсило: Филипс и Замперини били оцелели след
катастрофата! Въодушевлението му обаче било по-
следвано от силна вина – при цялото им старание,
те не видели изгубените си другари в океана, за
разлика от врага.
– Зарадвах се, че ги намерих – спомня си
Дийзи, – но следващата ми мисъл беше: „Къде са,
по дяволите?”
Ако докладът за транспортирането им до Япо-
ния бил верен, отново не било сигурно, че са стиг-
нали дотам живи или че са оцелели след участта,
която им отредили.
В армията вече били сигурни, че с изключение
на Замперини и Филипс, всички, паднали със „Зе-
ления стършел”, са мъртви, но заради неяснотата в
докладите, както и факта, че все още не се знаело
какво е станало с Луи и Фил, семействата на два-
мата изчезнали не били уведомени.
_____
Също като роднините на Луи, семейство Фи-

липс тънели в неизвестност след изчезването на
Алън. Баща му бил в Кемп Пикет във Вирджиния, а
майка му, Келси, не можела място да си намери в
празната си къща в Принстън, Индиана. След теле-
грамата, която ги уведомила, че Алън е изчезнал,
получили писмо от един адютант от 42-ра ескадра,
който им дал повече подробности. Пишел с мрачен,
тържествен тон, споменавал „ужасната им мъка”,
уверявал ги, че „другарите на Алън винаги ще го
помнят” и им предлагал „да се постарае да облекчи
болката им”. Месец по-късно баща му получил ко-
лет в Кемп Пикет, в който намерил две разлистени
бронзови клонки – медали за храбростта, проявена
от Алън по време на мисиите в Мейкин, Тарава и
Науру. „Докато потвърдим статуса на сина ви –
пишело в писмото, – ви изпращаме дъбовите клон-
ки, за да ги пазите.” Макар че семейство Филипс не
знаели това, пакетът пристигнал същата седмица, в
която Алън бил заловен.
Преподобният Филипс искал да изпрати меда-
лите на съпругата си, но се боял, че може да се за-
губят по пощата, така че ги задържал. Снимал ги,
заедно с лентите и пагоните на Алън, залепил сним-
ката за парче филц, което изрязал от една дамска
шапка и го заковал върху паметна плочка от оре-
хово дърво. Смятал да закачи на нея и медалите,
щом се върне в Индиана и да я постави на полицата
за книги, под снимката на Алън. „Наистина е
чудесна” – писал той на дъщеря си.
Тъй като не разполагали с никаква инфор-
мация, семейство Филипс можели само да обмислят
малкото, което знаели. Също като близките на Луи,
те отказали да повярват че момчето им е мъртво.
„Мисля, че обмислих нещата от всеки възможен
ъгъл и все още не съм престанал – писал той на дъ-
щеря си през август. – Има толкова неща, които
биха могли да се окажат истина, че никой не би
могъл да разклати увереността ми: някой ден ще го
видим отново, точно както се надяваме.”
След новината, че годеникът й е изчезнал,
Сеси Пери получила писмо от стария си приятел
Смити, пилотът от ескадрата на Алън. Той й раз-
казал всичко, което знаели за станалото, както и
колко са се старали да го открият. Не споменал, че
е видял в океана самотна кутия с провизии, най-
вероятно останала от неговия самолет. Вместо това
й разказал как предишната нощ Алън е мислил за
нея и се е надявал да вземе отпуск, за да я види.
След неговото писмо не дошли други новини.
Сеси жадувала за повече информация и имала
чувството, че в Индиана се задушава. Една нейна
приятелка живеела във Вашингтон и Сеси решила,
че там може да успее да разбере нещо повече за
Алън. Отказала се от учителстването, заминала на
изток, преместила се в апартамента на приятелката
си и го напълнила с негови снимки.

Сеси Пери, годеницата на Фил.
Архив на Карън Лумис.
Намерила си работа в голяма авиокомпания с

надеждата, че там може да научи нещо. Постоянно
разпитвала, но напразно.
Сеси била практична и образована жена, но
болката я принудила да направи нещо, което изоб-
що не й било присъщо – да отиде на врачка. Тя й
казала, че Алън не е мъртъв. Бил ранен, но жив и
щели да го открият преди Коледа. Сеси се вкопчила

в тези думи и им повярвала.
До пролетта на 1944 г. майките на изчез-
налите от „Зеления стършел” започнали да си пи-
шат, като споделяли емоциите и подхранвали на-
деждите си за „техните момчета” в десетки писма,
които кръстосвали цяла Америка. По-късно Келси
казала, че благодарение на тях е обикнала всяка от
тези жени.
„Годината минава ужасно бавно, по цял ден
чакаме новини за тях – писала й през юни Делия
Робинсън, сестра на Ото Андерсън, стрелец от „Зе-
ления стършел”. – Просто трябва да продължим да
се надяваме.”
Чакането сринало здравето на майката на Лес-
ли Дийн и се наложило да я пратят на лечение в
Уичита за няколко седмици, но тя също не се
предавала.
„Сигурна бях, че до края на годината ще чуем
нещо – писала тя на Луиз. – Струва ми се, че в
министерството не са сигурни, че момчетата са били
убити. Иначе щяха отдавна да ни кажат. Мисля, че
можем да се надяваме, че са живи.”
Мейбъл Дийн написала тези думи на 27 юни
1944 г. На същия ден, точно тринадесет месеца
след падането на „Зеления стършел”, в министер-
ството на войната били напечатани съобщения до
майките на изчезналите летци. Щом Луиз Зампе-
рини получила своето, тя избухнала в сълзи. Армия-
та официално обявявала Луи и останалите за
мъртви.
Това обаче не убедило Келси Филипс. Тя или
разбрала, или се досетила, че „Ла Порт Хералд”,
вестникът в града, където живеели преди, ще от-
печата новината, свързала се с редакцията и помо-
лила да не го правят. Казала, че синът й не е
мъртъв и те уважили молбата й. Ръсел Алън Филипс
се считал за мъртъв, но некролог нямало.
Настроението в дома на Замперини било съ-
щото. Щом първоначалният шок отминал, те осъзна-
ли, че това съобщение не променя нищо. То било
просто бюрократична подробност, стандартна
бланка, която изпращали на семействата на всички
изчезнали, след като минели тринадесет месеца.
Датата, на която се смятало, че е загинал Луи, била
28 май, година и един ден след падането на
самолета. Съобщението било просто къс хартия.
– Никой от нас не повярва, никой – казва
Силвия. – Нито веднъж, нито за миг.
Вътрешно те все още усещали ехото от при-
съствието на Луи, струвало им се, че той все още е
някъде там. Докато изчезнело, щели да продължат
да вярват, че е жив.
Докато вечеряли, Пийт и баща му започнали
да правят планове за издирването му. Щом войната
свършела, щели да вземат лодка под наем и да
обикалят от остров на остров, докато го открият,
колкото и време да им отнемело това. >
Глава 22
З АГ О В О Р И

Заговорът започнал с въпрос.
През лятото на 1944 г. Луи и Франк Тинкър се
разхождали заедно из двора в Офуна. Луи чувал, че
в далечината кацат и излитат самолети и звукът го
накарал да се замисли.
– Ако избягаме – попитал той Тинкър, – ще
можеш ли да пилотираш японски самолет?
– Ако има крила – отвърнал Тинкър.
След тази кратка размяна на реплики планът
им започнал да придобива все по-ясни очертания.
Луи, Тинкър и Харис щели да избягат.
_____
До това решение ги докарали пролетта и

лятото, които били изключително тежки. Всеки ден
ги биели, ритали и унижавали, принуждавали ги да
правят упражнения, а по време на внезапните из-
блици на насилие можели само да лежат на земята
и да се надяват, че няма да бъдат убити. През про-
летта японските власти драстично намалили храни-
телните им дажби и тъй като им останала само по
половин купичка ориз на ден, затворниците лине-
ели. Когато японците ги премерили, се оказало, че
Бил Харис, който надвишавал метър и осемдесет и
пет, тежи 55 килограма. Освен това бил болен от
бери-бери.
Усилията на Луи да намери храна станали още
по-безразсъдни. Веднъж откраднал глава лук и тай-
но я опекъл под един нагревател, но разделена
между другарите му тя не стигала за никого. Друг
път задигнал пакет паста мисо и докато пазачите не
го гледали, я натъпкал в устата си и я глътнал на-
веднъж, без да знае, че тя е изключително концен-
трирана и трябва да се разреди. Скоро го открили
да повръща зад казармите, превит на две.
Бил толкова гладен, че една нощ успял да
влезе в кухнята и напълнил устата си с кестените,
предвидени за пазачите. Щом вдигнал глава, видял,
че Лайноглавеца е там и го наблюдава, отскочил и
побягнал към килията си. Пазачът не го набил, но
появяването му толкова го уплашило, че Луи не
посмял да стъпи отново в кухнята. Единственото,
което можел да направи, било да предложи да
колосва ризите на пазачите. Колата била от оризова
вода и след като прецедял ориза, Луи събирал
зрънцата от марлята и ги ядял.
Накрая получил възможност за нещо по-
добро. От управата на лагера казали, че им трябват
доброволци-бръснари. Щели да им плащат по една
оризова топка на бръснене. Мисълта да работи
около пазачите го плашела, но трябвало да яде и
когато кандидатствал, му дали не само електри-
ческа бръсначка, но и прав бръснач. Луи никога
преди не бил използвал такъв и отлично знаел
какво ще му се случи, ако пореже някого от
тъмничарите. Взел го в стаята си и се упражнявал,
докато се научил да бръсне, без да си пуска кръв.
Когато отишъл на работа за пръв път, пазачът му
показал юмрука си и поискал нещо, което се
сторило много странно на американеца. Трябвало
да му обръсне челото – обичайна практика в
Япония. Всички останали очаквали същото. Луи
успял да не пореже нито един пазач и оживял
благодарение на топките ориз, които му давали.

При него започнал да идва един особено же-
сток пазач, Невестулката, който никога не си пла-
щал. Луи знаел какво рискува, ако му отмъсти, но
не успял да устои и докато бръснел челото му, леко
се отплеснал с бръснача и щом приключил, от
рошавите вежди на пазача била останала само
тънка кокетна линийка. Невестулката станал и си
тръгнал, без да плати и влязъл в караулното. Миг
по късно някой вътре изревал:
– Марлене Дитрих!
Луи се отдалечил, очаквайки оттам да изскочи
Невестулката. Още няколко пазачи отишли в кара-
улното помещение и той чул, че се смеят. Онзи така
и не го наказал, но когато се наложило отново да се
бръсне, отишъл при друг.
_____
Затворниците живеели с ясното съзнание, че

всеки ден може да им бъде последен. Колкото по-
вече Съюзниците се приближавали към Япония,
толкова по-реална ставала опасността от прилагане
на правилото „избийте всички”. Макар че имали са-
мо бегла представа за развитието на войната, за-
творниците ясно виждали, че японците са прите-
снени. По време на разпит в края на пролетта един
от администраторите казал на Фицджералд, че ако
Япония загуби, пленниците ще бъдат екзекутирани.
– Надявайте се да победим – казал му той, а
жаждата за новини станала още по-силна.
Една сутрин Луи бил навън и метял двора по
заповед на пазачите. Забелязал, че Мумията – на-

чалникът на лагера – седи под едно черешово дър-
во с вестник в ръка и дреме. Присламчил се към
него, без да го изпуска от очи. Постепенно главата
на Мумията увиснала, пръстите му се разтворили и
вестникът паднал на земята. Бил на японски, но
имало и карта. Луи грабнал вестника, хукнал да
намери Харис и му я показал. Той я запаметил, а
после Луи изхвърлил вестника, за да няма дока-
зателства, че го е откраднал. Харис нарисувал съ-
вършено копие на картата, показал го на остана-
лите затворници и го унищожил. Тя потвърждавала,
че Съюзниците наближават Япония.
През юли мълвата била, че американците на-
падат Сайпан, най-важният от Марианските остро-
ви, южно от централната част на страната. Дока-
рали нов затворник, висок като върлина и те няма-
ли търпение да научат новините, но пазачите го
изолирали и забранили на ветераните да разговарят
с него. Когато го отвели в банята, Луи се вкопчил в
тази възможност, промъкнал се зад сградата и
надникнал през отворения прозорец. Затворникът
стоял прав с тас с вода в ръка и се миел, а пазачът
го наблюдавал. Щом излязъл да изпуши една
цигара, Луи прошепнал:
– Ако сме превзели Сайпан, изпусни таса!
Тасът издрънчал на пода, пленникът го вдиг-
нал и го изпуснал отново, а после – още веднъж.
Пазачът дотичал веднага и той се престорил, че е
станало случайно.
Луи се върнал при другарите си и обявил, че
Сайпан е паднал. Когато ги заловили, американ-
ският бомбардировач, който можел да стигне най-
далеч, бил Б-24. Тъй като самолетите „Освобо-
дител” не били в състояние да изминат 4800-те
километра между Сайпан и вътрешните острови на
Япония, те решили, че завземането му е само първа
стъпка преди установяването на островна база в
близост до континента. Не знаели, че военновъз-
душните сили били въвели в експлоатация нов
бомбардировач с изключително голям обсег, който
спокойно можел да стигне до сърцето на Япония от
Сайпан.
Пазачите и началниците им се вълнували все
повече и повече. Сасаки, който месеци наред се
хвалел с неизбежната победа, сега се опитвал да се
сприятели със затворниците. Той разказвал на Луи
за омразата си към бившия министър председател и
архитект на войната, Хидеки Тоджо и сякаш се
надявал Съюзниците да спечелят.
Докато обмисляли новината за Сайпан, Луи и
останалите не подозирали какви ужаси съпровож-
дат напредването на Съюзниците. Същия месец
американската армия се насочила към съседния
остров, Тинджан, където японците държали пет
хиляди корейски работници. Тъй като явно се
боели, че те ще се присъединят към врага в случай,
че американците победят, пазачите им ги избили до
крак.
Нощем, докато лежали в леглата си, затвор-
ниците започнали да чуват в далечината обезпоко-
ителен звук – сирените предупреждавали за пред-
стоящи въздушни удари. Заслушвали се с надеж-
дата да чуят и бомбардировачи, но не дошъл нито
един.

_____
С напредването на лятото условията в Офуна

се влошили. Било пълно с мухи, в косите на за-
творниците подскачали въшки, а по шевовете на
ризата на Луи марширувал дълъг строй бълхи. Той
по цял ден се чешел, а кожата му била покрита с
яркочервени обриви. Японците предложили топка
ориз на онзи, който убие най-много мухи и така
поставили начало на свирепо състезание, в което
всички трепели насекоми и събирали труповете им.
През юни откарали затворниците в един ка-
нал, за да поливат оризовите насаждения и когато
се прибрали, телата им били покрити с пиявици.
Само на гърдите си Луи открил шест броя. Мъжете
изпаднали в ужас и помолили пазачите да им дадат
цигарите си. Докато се гърчели и мушкали пия-
виците със запалени фасове, един от пазачите ги
погледнал и казал:
– Би трябвало да сте доволни от работата си.
На 5 август пристигнал камион, натоварен с
хранителните дажби за месеца. Пред очите на Фиц-
джералд администраторите направо го опразнили.
Къдравия обявил, че отново ще намалят дажбите,
като приписал вината на плъховете, а в дневника
си Фицджералд отбелязал, че след като чиновни-
ците прибрали тридесетте килограма захар, остана-
ла само една чаена чаша. На 22 август друг камион
спрял точно до кухненската врата и затворниците,
които работели вътре, получили заповед да изля-
зат. Фицджералд отишъл до бенджото, откъдето
кухнята се виждала ясно и наблюдавал как товарят
торбите с храна. После камионът напуснал
лагера.
„Някой сигурно отваря магазин и напредва в
бизнеса” – написал той същата вечер.
Побоите не спирали, а особено жесток бил
Шарлатанина. Един ден Луи видял, че японците из-
сипват риба в коритото, където затворниците миели
ръцете и краката си. Наредили му да я изплакне и
когато надникнал вътре, Луи видял, че тя се раз-
лага, а из месото й пъплят червеи. Той отстъпил
крачка назад, Шарлатанина го видял и веднага
дошъл да го набие. Вечерта Луи намерил къс от
същата тази риба в паничката си и отказал да го
докосне, но един пазач започнал да го боде с
байонет зад ухото и го принудил да я изяде.
Накрая посегнали и на Гага. Нещо в този
обичлив малък паток (може би фактът, че затвор-
ниците го обичали) постоянно провокирало паза-
чите и те безмилостно го измъчвали, като го ритали
насам-натам из двора. Един ден Лайноглавеца
разкопчал панталона си и изнасилил птицата пред
очите им. Гага умрял. Според Луи това било най-
ужасното от всичко, което видял през войната.
Умът му напуснал Офуна и го отнесъл у дома.
Не бил виждал семейството си от две години. Ми-
слел си за малката бяла къща, за Вирджиния и
Силвия, за баща си и за милия предан Пийт. Най-
ярки били спомените му за Луиз. Фред Гарет му
казал, че са го обявили за мъртъв и Луи не понасял
мисълта за болката, която тази новина е причинила
на майка му. Цялото това страдание, повикът на
спомените и убедеността, че японците няма да ги
оставят живи, го принуждавало да се вслушва в
ръмжащите наблизо самолети и да се пита дали не
може да избяга с някой от тях. Заедно с Тинкър и
Харис огледали оградата и заключили, че може би е
възможно да се прехвърлят над бодливата тел, ако
се изплъзнат от пазачите. Тази мисъл запалила и
трима им и те решили да опитат. Да откраднат
самолет и да се махнат от Япония.
_____
В началото се натъкнали на задънена улица.

Докарали ги в лагера с вързани очи и ги извеждали
само за малко, колкото да полеят оризищата, така
че почти не познавали местността. Не знаели нито
къде е летището, нито как ще откраднат самолет.
Тогава един добродушен пазач им помогнал без да
иска – решил, че ще им е приятно да разлистят
някоя книга и им дал един японски алманах. Харис
го разтворил и изпаднал в екстаз – вътре било пъл-
но с подробна информация за японските пристани-
ща и корабите в тях, за горивата, които използвали,
за разстоянията между градовете и забележително-
стите във всеки един. Точно това им трябвало, за да
планират бягството си.
През часовете, прекарани над книгата, те съ-
ставили подробен замисъл. Отказали се от самолета
и решили, че ще избягат с лодка. Само няколко ки-
лометра на изток от лагера се намирало пристани-
щето на Йокохама. От там трудно щели да се добе-
рат до безопасни води, но ако прекосели Япония и
стигнели до западния бряг, там имало пристанища,
откъдето можели да напуснат страната.
Щели да стигнат пеша дотам. Харис начертал
маршрута – трябвало да изминат около двеста и
четиридесет километра. Щяло да бъде опасно, но
след като бил обходил целия Батаански полуост-
ров54, той имал опит и това им вдъхвало увереност.
Щом стигнели до някое пристанище, смятали да
откраднат моторна лодка и гориво, да пресекат
Японско море и да избягат в Китай. Луи бил изми-
нал над три хиляди километра в надуваема, и то без
никакви провизии, така че по-малко от триста в
моторница им се струвало напълно постижимо.
Тинкър, който бил пленен след Харис и Луи, имал
най-актуална информация за китайските територии,
окупирани от японците и съставил маршрут, по
който се надявали да не се натъкнат на врага.
Разчитали, че в Китай ще им предложат убе-
жище. През 1942 г. американците били провели
първата си и доскоро единствена бомбардировка на
японските острови. Самолетите Б-25 излетели от са-
молетоносач под командването на полковник Джими
Дулитъл и след бомбардировката част от хората му
останали без гориво. Някои се разбили, други
кацнали принудително в Китай и местните хора ги
скрили от японците, които ги търсели под дърво и
камък из цялата страна. Харис, Тинкър и Луи чули
слухове, че врагът отмъстил жестоко на онези,
които помогнали на хората на Дулитъл, но не
знаели колко верни са всъщност – японската армия
била избила четвърт милион цивилни.
Имало един проблем, с който не знаели как да
се справят – докато стояли край пазачите, нямало
как да не забележат колко се отличават от типич-
54
Батаан – провинция във Филипините и едноименен полу-
остров на територията на големия северен остров Лусон. –
Б.ред.
ните японци, при това не само заради чертите на
лицата си. Средностатистическият японски войник
бил висок метър и шестдесет. Луи бил метър и се-
демдесет и седем, Тинкър – метър и осемдесет и
два, а Харис – още по-висок. Докато пресичали
страната, щели ужасно да бият на очи. В Китай
можело и да ги приемат, но било наивно да очакват,
че ще намерят приятелски настроени цивилни в
Япония. След войната някои военнопленници разка-
зали, че край лагерите е имало хора, които им но-
сели храна и лекарства и изтърпявали жестоки по-
бои, ако пазачите ги хванели, но те били изключе-
ние. Когато ги прекарвали през някой град, цивил-
ните се стичали към тях и ги биели, замеряли ги с
камъни и ги плюели. Ако Луи, Харис и Тинкър били
заловени, било почти сигурно, че ще бъдат убити –
ако не от цивилните, то от властите. Тъй като няма-
ло как да намалят разликата в ръста, решили да се
придвижват само нощем. Ако трябвало да умрат в
Япония, поне щели да минат по път, избран от са-
мите тях, а не от мъчителите им, и с последното си
действие да заявят, че все още притежават собст-
вените си души.
Докато доизкусурявали плана, те се разхожда-
ли все по-често, за да заякнат краката им. Изучили
смените на пазачите и открили, че в един момент
през нощта остава да пази само един. Луи открад-
нал храна за пътуването. Като бръснар имал достъп
до някои инструменти и успял да задигне нож. От-
мъкнал паста мисо и ориз, събирал късовете хартия,
които хвърчали из двора, за да ги използват за
тоалетна хартия и прибирал всяко парче връв, кое-
то му попаднело, а после криел всичко под дъските.
Готвили се цели два месеца. Планът им бил
извънредно опасен, но възможността сами да кон-
тролират съдбата си компенсирала това. С наближа-
ването на избраната дата Луи изпитал прилив на
„боязлива радост”.
Точно преди паметния ден се случило нещо,
което променило всичко. В един от военнопленни-
ческите лагери някакъв затворник избягал. Начал-
ниците в Офуна събрали всички и издали нов де-
крет: всеки, заловен при опит да избяга, щял да
бъде екзекутиран, а на мястото на всеки избягал
щели да убиват по няколко затворника. Луи, Тинкър
и Харис се отказали.
След като отменили бягството си, Луи и Харис
влели енергията си в бунтове. В началото на сеп-
тември един затворник зърнал на бюрото на Шар-
латанина вестник, в който била отпечатана карта.
Малко неща били по-опасни от това да крадеш от
Шарлатанина, но тъй като над главите им тегнела
заплахата от масова екзекуция в случай, че Съюз-
ниците превземели острова, пленниците били гото-
ви на всичко, за да получат новини... и само един
от тях имал нужния опит за такава рискована
кражба.
Луи няколко дни се въртял около кабинета на
Шарлатанина и надничал през прозореца, за да на-
блюдава него и останалите пазачи. По едно и също
време всеки ден те отивали в офиса да пият чай,
излизали заедно, за да изпушат по една цигара и
после се връщали, като винаги се бавели точно три
минути. Това била единствената възможност и рис-
кът да хванат Луи бил огромен.
Докато Харис го чакал, той се завъртял около
офиса на Шарлатанина, изчаквайки своя час. Паза-
чите излезли навън с цигари в ръка, той се промък-
нал край стената, застанал на четири крака, за да
не го видят през прозорците и влязъл. Вестникът
все още си лежал на бюрото. Луи го сграбчил,
пъхнал го под ризата си и изпълзял в коридора,
после се изправил на крака и отишъл в килията на
Харис с бърза крачка, макар и не достатъчно бърза,
за да събуди подозрение. Разтворил вестника и му
го показал, а той няколко секунди се взирал в него.
След това Луи отново го пъхнал под ризата си и
бързо се върнал в коридора. Късметът не му
изневерил – пазачите все още били навън. Той
отново запълзял на четири крака, влязъл, оставил
вестника и избягал. Никой не го видял.
В килията си Харис извадил къс тоалетна хар-
тия и молив и нарисувал картата. Всички я разгле-
дали и макар че спомените им за съдържанието й се
разминават, няма съмнение, че тя показвала напре-
дъка на Съюзниците. След това Харис я скрил сред
вещите си.
Рано вечерта на 9 септември Харис седял в
килията на друг затворник и двамата говорели за
войната, когато вътре нахлул Шарлатанина. Харис
не го бил чул. Японецът успял да забележи нещо в
ръката му и веднага го взел. Това била картата.
Шарлатанина я разгледал и видял на нея ду-
мите „Филипини” и „Тайван”. Наредил на Харис вед-
нага да му каже какво означават и когато той от-
върнал, че са просто драсканици, изобщо не се хва-
нал. Отишъл в килията му, претърсил я и открил,
както сам той се изразил, цяла съкровищница от
ръчно начертани карти (някои изобразявали защи-
тата на централните японски острови), изрезка от
откраднат вестник и ръчно изработен японско-ан-
глийски речник с военни термини. Шарлатанина из-
викал един от администраторите, който говорил с
Харис и излязъл. Всички решили, че въпросът е
разрешен.
Същата вечер Шарлатанина извикал всички в
двора. Лицето му било моравочервено, изражението
– странно. Наредил им двадесет минути да правят
лицеви опори, после да застанат в „клек Офуна”.
Накрая казал на Харис да излезе напред, а Луи чул
моряка да шепне: „Господи, картата ми!”
Онези, които станали свидетели на станалото,
никога не успели да го изличат от паметта си. Шар-
латанина нападнал Харис с пронизителни крясъци,
като го ритал, блъскал и налагал с дървена пате-
рица, взета от един ранен пленник. Когато паднал,
а от носа и пищялите му шурнала кръв, Шарлата-
нина наредил на останалите да го държат и продъл-
жил да го бие в продължение на четиридесет и пет
минути, може би час – дълго след като Харис из-
паднал в безсъзнание. Двама пленници припад-
нали.
Накрая по пръстта, Шарлатанина и тялото под
него затрополели дъждовни капки. Японецът за-
хвърлил патерицата, отишъл до близката сграда,
опрял гръб на нея и се отпуснал с пъшкане на
земята.

Ръчно изработеният японско-английски речник на Харис,
открит от Суехару Китамура, наречен Шарлатанина.
Архив на Катрин X. Миърс.

Шарлатанина. Архив на Л. Замперини

Уилям Харис. Архив на Катрин X. Миърс.

Докато пазачите влачели Харис към клетката
му, Луи ги следвал. Те го натикали до стената в
седнало положение и си тръгнали, а Харис останал
да седи с отворени, но празни като черни камъчета
очи. Раздвижил се едва след два часа.
В следващите дни лека-полека започнал да
идва на себе си. Не можел да яде, така че Луи ся-
дал до него, помагал му и се опитвал да му говори,
но Харис бил толкова замаян, че едва можел да
общува. Когато най-сетне излязъл от килията си и
тръгнал из двора, лицето му било гротескно обезо-
бразено, очите му – като стъклени, а когато прияте-
лите му го поздравили, той не ги познал.
Три седмици по-късно, на 30 септември
1944 г., пазачите извикали Замперини, Тинкър, Дю-
ва и още няколко мъже. Казали им, че заминават за
Омори, военнопленнически лагер съвсем близо до
Токио и че разполагат с десет минути, за да си
съберат багажа.
Луи хукнал към килията си, вдигнал разхлабе-
ната дъска, извадил дневника си и го пъхнал в
джоба си. В новия лагер задължително щели да го
претърсят, така че оставил другите си съкровища за
следващия затворник. Казал довиждане на прияте-
лите си, включително на Харис, който все още се
реел в безсъзнателно страдание. Сасаки любезно се
сбогувал с него и му дал един съвет – ако го раз-
питват, да се придържа към отговорите, които дал в
Куаджалейн. Няколко минути по-късно, след година
и петнадесет дни, прекарани в Офуна, Луи най-
сетне я напуснал. Докато камионът се друсал сред
хълмовете, той изпаднал в еуфория – отивал във
военнопленнически лагер. Истинска обетована
земя! >
Глава 23
З В ЯР
Късно сутринта на 30 септември 1944 г. Луи,

Франк Тинкър и още няколко от ветераните от Офу-
на застанали пред портите на военнопленническия
лагер Омори, който се намирал на изкуствен остров
в Токийския залив. Той бил просто буца пясък, а с
брега го свързвал нестабилен мост от бамбукови
стъбла. Оттатък морето кипяла многоцветната глъч
на Токио, все още недокоснат от войната. Ако не се
брои ранният сняг, който искрял по земята като
белите квадрати на шахматна дъска, лагерът бил
пепеляво, неземно сив, сякаш се намирали на
Луната. Никъде нямало птици.
Намирали се пред малък кабинет, където им
били казали да изчакат. Пред тях, точно до сгра-
дата, стоял един японец (ефрейтор, ако се съдело
по униформата) и злобно ги оглеждал. Бил изклю-
чително красив, малко под тридесетгодишен, с при-
влекателно лице и пълни устни с извити нагоре
ъгълчета, от което устата му изглеждала някак же-
стока. Под униформата му, ушита точно по мярка,
стройното му тяло било идеално сложено, а торсът
му излъчвал сила. На бедрото му елегантно висял
меч, а около кръста му чернеел широк колан с
огромна метална катарама. Единственият недоста-
тък на удивителната му фигура били ръцете –
грамадни, груби и животински. Един затворник ги
оприличил на лапи.
Муцухиро Ватанабе, по прякор Птицата.

Национален архив.
Луи и останалите застанали мирно, изпънали

ръце до телата си, а ефрейторът продължил да се
взира в тях, без да продума. До него стоял един
лейтенант втора степен и въпреки по-високия си
чин видимо сервилничел. Минали пет, може би
десет минути, но ефрейторът не помръднал. Накрая
рязко тръгнал към затворниците, а лейтенантът
подтичвал подире му. Брадичката на гиганта била
вирната, гърдите – излъчени, а движенията – преу-
величени и властни. Той започнал да проверява
пленниците, сякаш били негова собственост и, по
думите на Луи, ги оглеждал сякаш се мислел за
Господ.
Докато напредвал по редицата, ефрейторът
спирал пред всеки новодошъл, изпепелявал го с
поглед и изревавал:
– Име!
Щом стигнал до Луи, спрял. Той му казал име-
то си и очите на японеца се присвили. Десетилетия
след войната мъжете, надникнали в тях, не успява-
ли да се отърсят от спомена за онова, което видели
– нещо нередно, от което стомахът им се свивал, а
косъмчетата по тила им настръхвали. Луи свел
поглед, а ефрейторът замахнал, въздухът изсвистял
и огромният юмрук се стоварил в слепоочието му.
Луи залитнал.
– Защо не гледа мен в очи? – изсъскал японе-
цът, а останалите в редицата изтръпнали. Луи си
възвърнал равновесието, стиснал зъби и вдигнал
поглед към лицето на ефрейтора. Той пак замахнал
и му нанесъл втори удар, а краката на Луи поддали,
опитвайки се да го удържат.
– Няма мен гледа!
„Този човек – помислил си Тинкър – е пси-
хопат.”
_____
Ефрейторът ги подкарал към един раздрънкай

навес – зоната за карантина – накарал ги да за-
станат под него и си тръгнал.

Минали няколко часа. Затворниците стояли
неподвижно, а студът се прокрадвал под ръкавите и
крачолите им. Накрая седнали, а сутринта била
изместена от дълъг студен следобед. Ефрейторът не
се връщал.
Луи видял наблизо една дървена щайга, спом-
нил си на какво ги учели, докато бил бой скаут,
грабнал я и я разглобил. Помолил един от затворни-
ците да извади връзката от кубинката си, оформил
нещо като вретено от парче бамбук, пъхнал го в
дупката от пирон в една от дъсчиците, омотал връз-
ката около вретеното и започнал да дърпа ту еди-
ния й край, ту другия, за да го завърти. След доста
време и усилия от него се надигнала струйка дим.
Луи събрал парченцата от една изхвърлена рогозка,
сложил ги върху въгленчето и започнал да духа, а
те избухнали в пламъци. Всички се събрали около
огъня, извадили цигари от джобовете си и бързо се
стоплили.
Внезапно ефрейторът се появил отново.
– Нанда, нанда! – казал той (дума, която в
най-общи линии означава „какво става, по дяволи-
те?”) и поискал да знае откъде са намерили кибрит.
Луи обяснил как е напалил огъня и ефрейторът се
навъсил като буреносен облак. Без предупреждение
го ударил по главата, после замахнал отново. Луи
искал да се наведе, но потиснал този инстинкт – в
Офуна бил разбрал, че така ще го бият още повече.
Затова останал на място, без да променя израже-
нието си, докато и второто кроше се стоварило
върху черепа му. Ефрейторът им наредил да изгасят
огъня и си тръгнал.
Така Луи се срещнал с човека, който щял да
даде всичко от себе си, за да го смаже.
_____
Името на ефрейтора било Муцухиро Ва-

танабе55. Родил се през 1917 или 1918 г. и бил чет-
въртото от шестте деца на Шизука Ватанабе, пре-
лестна и извънредно заможна жена. Семейството й
се наслаждавало на живот, изпълнен с привилегии
благодарение на богатството си – притежавало
хотел „Тамакацу” в Токио, както и мини в Нагано и
Манджурия. Бащата на Муцухиро бил пилот, който
или умрял, или напуснал семейството, когато синът
му бил сравнително малък. Момчето израснало в
лукс в разкошни къщи из цяла Япония, обгрижвано
от множество прислужници и по цял ден плувало в
семейния басейн. Братята и сестрите му го нари-
чали Му-чан.
Муцухиро прекарал детството си в Кобе, а
после постъпил в престижния университет „Уаседа”,
където завършил френска литература и се захлас-
нал по нихилизма. През 1942 г. се дипломирал,
установил се в Токио и си намерил работа в една
новинарска агенция, където останал само един
месец. Япония била във война, а Муцухиро – голям
патриот, така че постъпил в армията.
Ватанабе искал да постигне много като вой-
ник. Един от по-големите му братя бил офицер, а
съпругът на по-голямата му сестра – началник на
55
В мемоарите на военнопленниците името му почти винаги е
Мацухиро, но официалните документи потвърждават, че всъщ-
ност се пише „Муцухиро”. – Б. а.
Чанги, огромен военнопленнически лагер в Синга-
пур. За Муцухиро високият чин бил изключително
важен и той вероятно смятал, че му се полага
предвид образованието и произхода му. Работата е
там, че му отказали – щял да бъде само ефрейтор.
Всички разказват, че именно това го извадило от
релсите – той се чувствал опозорен, вбесен и из-
питвал изпепеляваща завист към офицерите. Онези,
които го познавали, твърдят, че цялото му същество
се съсредоточило в претърпяното унижение и че то
се отразявало на всяко негово действие оттам
нататък. Това довело до трагични последици за
стотици мъже.
Ефрейтор Ватанабе бил изпратен в имперския
гвардейски полк в Токио и служел близо до двореца
на Хирохито. Тъй като войната не била достигнала
до вътрешната част на Япония, той не воювал. През
есента на 1943 г. по неизвестни причини го пре-
местили в най-позорното според офицерите място –
военнопленнически лагер. Може би началниците му
искали да се отърват от един озлобен емоционално
нестабилен войник, а може би искали да използват
максимално избухливостта му. Така или иначе,
изпратили го в Омори, на длъжност „отговорник за
дисциплината”. Той пристигнал в лагера на 30
ноември 1943 г.
_____
Още преди появяването на Ватанабе Омори

бил неприятно място. Женевската конвенция от
1929 г., която Япония подписала, но така и не
ратифицирала, позволявала военнопленниците да
бъдат използвани за работна ръка, но с известни
ограничения. Трябвало да са здрави и в добра
форма, а трудът да не е опасен, нездравословен
или твърде тежък. Работата трябвало да няма нищо
общо с войната, а на пленниците да се плаща
според положения труд. Последното условие било
офицерите сред тях да не бъдат принуждавани да
работят, за да не пострада дисциплината.
Япония обаче не спазвала нито една от тези
уговорки. Да си военнопленник там означавало, че
си просто роб. Правителството било сключило дого-
вори с частни компании и пращало затворниците в
техните фабрики, мини, пристанища и железопътни
линии, където те работели в сферата на военното
производство или транспорт при извънредно тежки
условия, без да им се плаща. Онова, което трябвало
да вършат (под надзора на бригадири, въоръжени с
тояги), било толкова опасно и изтощително, че
хиляди загинали на работното си място. Единст-
вената договорка от Женевската конвенция, която
японците понякога спазвали, била да не принуж-
дават офицерите да работят.
Като всеки друг лагер и Омори бил затвор за
роби. Военнопленниците превивали гръб в самоле-
тостроителниците, товарели камиони и влакове и
добивали въглища по единадесет часа на ден, се-
дем дни в седмицата. За да ги пощадят, трябвало да
бъдат на ръба на смъртта, а ако имали температура,
тя трябвало да достига четиридесет градуса, за да
ги оставят в лагера. Работата била изключително
тежка – според Том Уейд всеки от пленниците, из-
пратени на железниците, трябвало да вдига по два-
десет до тридесет тона на ден. Вероятно защото
Омори бил „лагер за пример”, където показвали
пленниците на Червения кръст, на работниците се
плащало по три йени месечно (сума, недостатъчна
дори за пакет цигари). Позволявали им да харчат
надниците си само за малък набор напълно безпо-
лезни предмети, които се продавали в стола, така
че японците веднага прибирали парите им.
Положението било още по-тежко заради недо-
стига на храна. Макар и по-качествена от тази в
Офуна, количествата били почти същите. Тъй като
не работели, офицерите имали право само на
половината от дажбата на робите – обяснението
било, че не се нуждаят от толкова калории. С ориза
им давали и зеленчуци, но протеини почти нямало.
Веднъж седмично един пазач докарвал количка,
пълна с „месо”, но тъй като трябвало да бъдат на-
хранени стотици хора, една порция била горе-долу
колкото напръстник и се състояла най-вече от
дробове, вътрешности, кучешко, нещо, което за-
творниците наричали „слонско семе” и (веднъж)
една странна буца, която след дълги размисли
определили като конска вагина.
Също както в Офуна, в Омори вилнеела епи-
демия от бери-бери и най-различни други предот-
вратими заболявания. Тъй като дажбите на болните,
които не можели да работят, намалявали наполо-
вина, те не можели да се възстановят. Онези, които
страдали от дизентерия, гълтали въглища и обго-
рени пръчки, за да забавят процесите в червата си.
Много мъже тежали по-малко от четиридесет ки-
лограма.
Единственото предимство на Омори (преди
ноември 1943 г.) било отношението на японците,
които не били и наполовина толкова жестоки, кол-
кото в Офуна. Затворниците им лепели прякори
като Глигана, Бъбречето, Саблезъба, Чингиз хан и
Репортера-скиталец, а един злощастен офицер,
който (според Люис Буш) носел шалвари и „ходел
така, сякаш постоянно умира да отиде до тоалет-
ната”, си спечелил прозвището „Лейтенант Посер-
ко”. Имало няколко грубияна и един-двама ненор-
малници, но няколко от служителите били приятел-
ски настроени. Останалите излъчвали безразличие
и налагали правилата с удари, но поне се държали
предвидимо. Като цяло Омори не бил място,
известно с бруталността на служителите си. Когато
се появил Ватанабе се променили много неща.
Той пристигнал с бонбони и цигари за пленни-
ците, усмихвал се и разговарял с тях, снимал се с
британските офицери и говорел за Америка и Вели-
кобритания с голямо възхищение. Една неделна
утрин се приближил към няколко затворника, които
се били събрали около вратата на една казарма. За
да му отвори път, един от тях, Дерек Кларк,
извикал:
– Писта!
Ватанабе сякаш се взривил. Метнал се към
него, бил го, докато паднал, после започнал да го
рита. Когато Буш се опитал да му обясни, че Кларк
не е казал нищо лошо, Ватанабе извадил меча си и
закрещял, че ще го обезглави. Един японски офи-
цер го спрял, но същата вечер Ватанабе се нахвър-
лил върху Буш, блъснал го върху една нагорещена
фурна, а после го обсипал с крошета и ритници.
След като Буш си легнал, Ватанабе се върнал, при-
нудил го да падне на колене и три часа го тор-
мозил, като го ритал и кълцал косата му с меча си.
Изчезнал за два часа, после пак се върнал. Буш бил
сигурен, че този път ще го убие, но вместо това
Ватанабе го отвел в кабинета си, прегърнал го и му
дал бира и цели шепи бонбони и цигари. Просъл-
зен, той се извинил и обещал никога повече да не
се държи зле с друг затворник. Това не продължило
дълго – по-късно същата нощ той грабнал един
тежък дървен меч за тренировки и нахлул с крясъци
в казармата, като налагал всеки, когото видел.
_____
По думите на Буш, Ватанабе показал истин-

ското си лице. След този ден и жертвите му, и япон-
ците, които наблюдавали жестокостта и хаотичното
му поведение, така и не достигнали до едно и също
обяснение за тях. Според счетоводителя на лагера,
Юичи Хато, той просто бил луд. Други обаче смятат,
че го правел нарочно. След като нападнал Кларк,
американските и британските офицери, които преди
дори не го забелязвали, започнали да го гледат с
ужас в очите. Последствията от избухването му уто-
лили емоционалния глад, който го тормозел – гру-
бата сила му осигурявала надмощие, което рангът
му не можел.
– След като удари няколко души, той извед-
нъж видя, че заради това се боят от него и го ува-
жават – казва Уейд. – Тъй че продължи да се държи
така.
Насилието носело и друг вид удоволствие на
Ватанабе. Според Хато той бил садист, който
открито признавал, че докато бие затворниците,
изпитва сексуално удоволствие.
„Харесваше му да ги наранява – написал Хато.
– Задоволяваше сексуалните си страсти, като им
причиняваше болка.”
Родил се истински тиранин. Ватанабе всеки-
дневно биел затворниците, като ги душал, пукал
тъпанчетата им, трошал зъбите им и ги просвал в
безсъзнание. Веднъж почти откъснал нечие ухо.
Посред зима накарал един офицер да седи четири
дни в бараката само по бельо. Завързал един
шестдесет и тригодишен затворник за едно дърво и
го държал там с дни. На друг наредил в продълже-
ние на три седмици всяка вечер да се явява при
него, за да получи юмрук в лицето и тренирал
джудо върху пациент, току-що претърпял апендек-
томия. Когато изпаднел в екстаз по време на побоя,
той виел, лигавел се и се пенел. Понякога хлипал, а
по бузите му се стичали сълзи. Всички знаели кога
се задава буря – преди поредното избухване дес-
ният клепач на Ватанабе леко увисвал.
Той бързо се прочул из цяла Япония. Начал-
ниците на другите лагери започнали да му пращат
по-опърничавите си затворници, за да ги пречупи, а
Омори станал „наказателен лагер”. По думите на
командир Маар, който бил прехвърлен там от Офуна
и имал най-висок чин сред затворниците, Ватанабе
бил „най-жестокият пазач във всички лагери на
този остров”.
В сравнение с другите известни военнопре-
стъпници, Ватанабе изпъквал с две неща – първо,
той особено държал на емоционалните изтезания.
Дори по стандартите на японската култура, която
отдавала голямо значение на честта, той бил бо-
лезнено обсебен от унижението, което смятал, че са
му нанесли и бил твърдо решен да причинява съ-
щите страдания на хората в негова власт. Докато
мъже като Шарлатанина били просто биячи, Вата-
набе смазвал не само телата, но и психиката на
затворниците. Принуждавал ги с часове да се
кланят на дърветата или на някоя тиква. Наредил
на един свещеник цяла нощ да отдава чест на пръта
за знамето, като не спирал да крещи „киреи”
(„внимание” на японски), докато човекът започнал
да се тресе от плач. Конфискувал и унищожавал
семейните снимки на затворниците и ги викал в
кабинета си, за да им покаже писма от дома, а
после горял неотворените пикове пред очите им. За
да се увери, че пленниците се чувстват напълно
безпомощни, всеки ден променял титлата, с която
искал да се обръщат към него и биел всеки, който
не успеел да я налучка. Нареждал им да нарушават
лагерните правила, а после ги наказвал. Джак
Брейди сумирал всичко това в едно-единствено
изречение: „По-голям садист в живота си не съм
срещал.”
Другата черта, която го отличавала от оста-
налите пазачи, била непоследователността му. През
повечето време се държал като бог на гнева, но
след побоищата понякога се връщал да се извини,
често разплакан. Тези угризения не продължавали
дълго и само след секунди той отново започвал да
крещи и да удря. Преминавал от пълно спокойствие
към бяс за броени секунди, обикновено без причи-
на. Един военнопленник си спомня, че го видял
любезно да хвали негов другар, да избухва и да го
бие, докато изпадне в безсъзнание, а след това
бавно да се надига и да отива да обядва в кабинета
си със спокойствието на преживяща крава.
Когато не биел затворниците, Ватанабе ги
принуждавал да му бъдат приятели. Често будел
някого посред нощ, „мил като котенце”, канел го в
стаята си, сервирал му бисквити и му говорел за
литература. Понякога подбирал всички, които умее-
ли да свирят на някакъв инструмент, водел ги в
стаята си и организирал концерт. Настоявал мъжете
да се държат така, сякаш го обожават и понякога
сякаш наистина вярвал, че е така.
Може би организирал тези сбирки, защото та-
ка затворниците изпитвали още по-силен стрес,
отколкото когато бил постоянен във враждебността
си, а може би просто се чувствал самотен. Японците
в Омори го ненавиждали заради надменността, гру-
бостта му и хвалбите колко е богат. Той много се
перчел с ерудицията си, като постоянно каканижел
за нихилизма и изнасял надути речи за френската
литература по време на работните съвещания. Ни-
кой не го слушал, но не заради темите, които из-
бирал. Просто всички го презирали и той може би
търсел приятелството на затворниците точно заради
това.
Според написаното от Дерек Кларк събира-
нията на чай били „ужасно напрегнати, сякаш се-
дяхме на ръба на вулкан”. И най-малката грешка
или недоразбрана дума можела да вбеси Ватанабе,
който започвал да троши чайниците, да преобръща
масите и да млати гостите си, докато припаднат.
След като си тръгнели, той често се чувствал уни-
зен, че е трябвало да търси приятелство сред долни
военнопленници, и то насила, и на следващата сут-
рин често връхлитал върху тях с камшик в ръка и ги
биел с ококорени от бяс очи.
Като всеки насилник и той предпочитал точно
определен вид жертва. Редовите войници от време
на време изяждали по някой шамар и толкова, но
жестокостта му към офицерите не знаела граници.
Някои от тях го провокирали особено често – лека-
рите, свещениците, командирите и онези, които би-
ли постигнали успехи в цивилния живот. Други
набелязвал, защото отказвали да се влачат по ко-
рем пред него, гонел ги като ловджия – дивеч и ги
заливал с неуморима омраза.
От мига в който очите му срещнали погледа на
Луи Замперини – офицер и известен олимпиец, за
когото неподчинението било втора природа,
Ватанабе бил обсебен от него. >
Глава 24
ДИ В Е Ч
След цял ден в карантина Луи бил отведен в

огромен двор, пълен с хора – около деветстотин за-
творници. Той тръгнал покрай многобройните ка-
зарми, докато накрая открил онази, в която била
килията му. Щом влязъл, няколко военнопленника
дошли да го поздравят, а един от тях пъхнал чаша
горещ чай в треперещите му от студ ръце. Добли-
жил се един шотландец, понесъл лъжица и пълен до
пръсване чорап, бръкнал в него и му сипал две со-
лидни дози захар. За всеки затворник захарта била
безценно съкровище и Луи не можел да разбере как
този човек е успял да събере цял чорап.

Докато сърбал чая си, го представили на два-
ма офицери, всеки командир на казарма – лейте-
нант Том Уейд, британец, и Боб Мартиндейл, амери-
канец – които започнали да му разказват за Омори.
Първо го предупредили за ефрейтора, който го
нападнал на портата. Казвал се Ватанабе, но Луи не
бивало никога да споменава истинското му име –
той бил толкова параноичен, че често се спотайвал
край казармите, за да чуе, ако някой говори за него
и да го накаже за това. Затворниците използвали
безброй прякори, включително Животното, Голямо-
то знаме, Малкият Наполеон и (най-често) Птицата,
тъй като думата не носела отрицателни внушения,
които да им докарат някой бой.
Една от любимите занимавки на Птицата била
да праща пазачите в казармите преди него. Докато
те крещели „киреи”, нахлувал той, за да си избере
жертва. Дори далеч от вратата никой не бил в
безопасност – Ватанабе обожавал да влиза през
отворените прозорци. Казали на Луи да е постоянно
нащрек, да говори за него само шепнешком и пред-
варително да се разбира със събеседниците си на
коя тема да продължат разговора, ако той нахлуе и
поиска да знае за какво говорят. Най-добре било да
кажат, че говорят за секс, защото много се инте-
ресувал от това и темата го разсейвала.
Казармите се издигали от двете страни на ши-
рока алея, а на края й бил неговият кабинет, разпо-
ложен така, че да вижда всичко през големия си
прозорец – за да стигнат докъдето и да било (освен
до тоалетните), затворниците трябвало да се изпре-
чат пред погледа му. Едно от изискванията му било
всички да козируват не само на него, но и на
прозореца и често излизал от кабинета и се криел
наблизо с бейзболна бухалка в ръка, готов да удари
всеки, който не се подчини.
Затворниците си били изработили сложна сис-
тема, за да са наясно къде се намира Птицата във
всеки един момент. Когато бил в кабинета си, каз-
вали „животното е в клетката”, а когато излезел –
„животното избяга”. „Знамето се вдигна” означа-
вало, че идва. Затворниците разпознавали дори
тропането на налъмите му в пясъка и обикновено
хуквали към бенджото, където той ходел рядко.
Докато слушал как да се справя с Птицата,
Луи научил и още нещо, което много го разстроило.
Мислел си, че тъй като това е военнопленнически
лагер, ще може да прати писмо у дома, за да знаят
близките му, че е жив, но надеждите му били попа-
рени. Преди затворниците можели да изпращат пи-
сма. Сега Ватанабе не разрешавал.
Новите затворници били регистрирани в Чер-
вения кръст, откъдето правителствата им получава-
ли новини за местонахождението им, но служите-
лите в Омори не регистрирали Луи. Готвели му не-
що специално и явно го криели. Тъй като името му
не присъствало в списък на Червения кръст, амери-
канското правителство нямало повод да го счита за
жив и семейството му не научило нищо.
Уроците, които ветераните му дали за Птица-
та, не помогнали на Луи. Още щом стъпил в двора,
той го открил, обвинил го, че е направил някакво
измислено нарушение и се нахвърлил отгоре му ка-
то бясно куче. На следващия ден го бил отново, на
следващия – също. В лагера имало стотици затвор-
ници, но ефрейторът бил обсебен от бившия олим-
пиец, когото наричал „затворник номер едно”. Луи
се опитвал да се крие сред останалите, но Птицата
винаги го намирал.
– След първите няколко дни – казва Луи –
започнах да се оглеждам така, сякаш търсех лъв,
избягал в джунглата.
_____
Първото, за което се сещал всяка сутрин, бил

Птицата. Очите му постоянно го търсели – по време
на сутрешната физзарядка и рапортуването, докато
пърдели в чест на Хирохито и ядели оскъдните си
дажби. След закуска редовите затворници се съби-
рали на групи и отивали на работа. В лагера оста-
вали съвсем малко хора, Луи нямало къде да се
скрие и Ватанабе веднага му се нахвърлял.
Единствената полза от това да си офицер в
Омори била, че военните с чин можели да си спес-
тят робския труд, макар и с цената на преполовена
дажба. Скоро след пристигането на Луи обаче Пти-
цата извикал офицерите и обявил, че отсега на-
татък ще работят заедно с всички останали. Когато
някой възразил, че това е в противоречие с между-
народното право, Птицата замахнал с тоягата си
право към главата му. После преминал към следва-
щия, който също казал, че няма да работи. Тоягата
изтрещяла и по неговата глава. Третият бил Луи. За
да спаси черепа си, той със заекване предложил
компромис – да работят в лагера, за да стане по-
хубав.
Тоягата замръзнала – Ватанабе явно смятал,
че ако ги принуди да работят, печели. Пратил ги в
една барака и им наредил да шият кожени торби за
муниции, раници и калъфи за оръжията на япон-
ската армия. Луи и останалите прекарвали там по
осем часа на ден, но работели само когато Птицата
бил наблизо. Дори тогава нарочно шиели накриво.
Следващото хрумване на Ватанабе било да
обяви, че от днес офицерите ще изпразват тоалет-
ните. Осем бенджо изобщо не стигали за деветсто-
тин мъже с дизентерия и ямите постоянно заплаш-
вали да прелеят. Луи и останалите офицери пълне-
ли кофите с големи черпаци и след това ги излива-
ли в изкопи извън лагера. Работата била и гнусна, и
унизителна, а когато дошли големите дъждове, из-
пражненията прелели и се върнали обратно в ла-
гера. За да лишат Птицата от удоволствието да ги
види смазани, те решили да изглеждат весели, а
Мартиндейл основал кралското общество на бен-
джото. „Мотото, което си избрахме – написал той, –
не подлежи на публикуване.”
_____
В края на всеки ден, изпълнен с насилие,

шиене и пренасяне на изпражнения, робите се връ-
щали в лагера. Още първия път Луи веднага осъ-
знал откъде се е взел чорапът със захарта.
Затворниците от Омори водели партизанска
война. Онези по пристанищата и железопътните ли-
нии разменяли етикетите, преправяли адресите за
доставка и сменяли табелите на товарните вагони,
така че тонове стока заминавали в погрешна по-
сока. Хвърляли пръст в резервоарите с бензин и чу-
пели всичко механично, което минело през ръцете
им. Когато го принудили да сглобява двигатели,
американецът Милтън Макмълън се погрижил отвън
да изглеждат достатъчно добре, за да издържат
проверката, но изкусурявал вътрешната част така,
че никога да не заработят. Затворниците-хамали
„случайно” изпускали чупливите предмети, включи-
телно голяма пратка вино и мебели за един нацист-
ки посланик. (Счупените мебели заминали, а съдър-
жанието на счупените бутилки преминало в манер-
ките на пленниците.) Когато се натъкнали на куфа-
рите на немския пратеник, те нарязали дрехите му,
накиснали ги в машинно масло и отново ги прибра-
ли, като пъхнали между тях чаровни бележки, под-
писани „Уинстън Чърчил”. Пиели огромно количе-
ство чай и пикаели върху всеки чувал ориз, който
трябвало да натоварят. По време на един славен
инцидент, докато товарели тежки сандъци на един
шлеп, те ги мятали долу с такава сила, че потопили
шлепа и каналът бил блокиран. След като властите
вложили херкулесови усилия в изваждането на
потъналия шлеп и пратили втори, затворниците по-
топили и него.
Като черпел кураж от мисълта, че вероятно ще
умре в Япония и няма какво да губи, Макмълън, за-
едно с още няколко души, направил нещо, което
можело да им коства живота. Докато товарели сто-
ка, те забелязали, че работниците, които работели
на железопътната линия, са забравили да съберат
инструментите си. Когато пазачът им се залисал по
една хубава жена, затворниците взели инструмен-
тите, хукнали към линията, извадили винтовете и
болтовете и се върнали по местата си. Пазачът все
още говорел с жената и не забелязал нищичко. По
линията трополял товарен влак с няколко вагона.
Щом локомотивът стигнал до мястото на саботажа,
релсите излетели встрани и целият влак се прека-
турил. Никой не пострадал, но японците изпаднали
в ужас. Погледнали към безизразните лица на за-
творниците, които не спирали да работят и
започнали да се обвиняват един друг.
Макар и опасни, тези деяния сякаш преобра-
зявали пленниците. Когато рискували живота си, за
да саботират врага, те вече не били роби, а вой-
ници. Онова, което не можели да повредят, открад-
вали. Отваряли пратките, пиели от бутилките,
сваляли вратите от пантите им, обирали трюмовете
на корабите и се спускали в шахтите на фабриките.
Шотландците, които работели в складовете на Ми-
цубиши, измислили най-сложния заговор. Когато
японците решили да им раздадат работни ботуши,
всеки казал, че краката му са с няколко размера
по-големи, отколкото в действителност. Оплели си
специални чорапи, дълги по метър и двадесет и
започнали да събират кухи бамбукови стъбла. Щом
отидели на работа, те се облягали върху чувалите,
забивали стъблата в тях и ги пъхали в чорапите си,
които се пълнели със захар. Други връзвали крачо-
лите около глезените си, пъхали стъблата в панта-
лоните си и пълнели тях. После криели открадна-
тото на специално място в тоалетната, а на края на
деня си го прибирали.
Всяка вечер Луи ги наблюдавал как се при-
бират с дрехи, натъпкани с плячка. Най-напрегнато
било по време на проверката, когато те сръчно си
предавали контрабандата, докато пазачите били с
гръб. Макмълън криел риби в ръкавите си, а докато
го проверявали, вдигал ръце нагоре и ги стисвал, за
да не изпаднат. Най-трудно било да крият затвор-
ниците, които се връщали пияни, тъй като били из-
пили всичко, което не могли да откраднат. Избут-
вали ги до средата на редицата и всеки от тях се
оказвал затиснат между двама трезвени мъже, така
че да не падне върху пазачите.
Когато се доберели до казармите, Луи отивал
да гледа как разтоварват. Скрити под връхните им
дрехи, от вратовете и ръцете им, около краката и
под мишниците им, в поло-яките на пуловерите им,
във фалшиви джобове и под шапките им се виели
чорапи със захар. Изпод ризите им изскачали шест-
десетсантиметрови сьомги. Веднъж Луи видял как
един крадец изважда от ботуша си три консерви със
стриди. Друг внасял тютюневи листа, като ги увивал
около краката си, а един американец направил тай-
но отделение в манерката си, така че под дъното
наливал алкохол, а при проверка се оказвало, че
пие само вода.
Постоянно ги хващали, а заедно с провинили-
те се наказвали всички останали в групата, като ги
биели с юмруци, бухалки и приклади. Затворниците
обаче получавали толкова малко храна и работели
толкова много, че нямали избор. Организирали си
„джебчийски университет”, където „професорите” –
най-сръчните сред крадците – им преподавали из-
куството си. Държавният изпит се състоял в голяма
кражба. Щом хванели някого, офицерите сред плен-
ниците предлагали да го преместят на място, където
няма храна. Японците се съгласявали и така неуме-
лите крадци били заменяни с отличници.
Макар че Луи нямал възможност да краде, той
бързо бил интегриран в системата – сушал тютюне-
вите листа, навивал ги и ги прибирал в тайни „стен-
ни каси”, за да ферментират. После се връщал и ги
нарязвал, за да стават за пушене. Благодарение на
кражбите в лагера процъфтял забележително раз-
нообразен черен пазар. Веднъж група работници
откраднали всички съставки, необходими за кекс,
само за да открият (докато го печали), че брашното
всъщност е цимент. Тъй като били твърде много-
бройни, плячката не можела да ги изхрани, но за
всеки имало някаква полза. Когато им останела ня-
каква храна, крадците я давали на Луи, който все
още не успявал да възстанови теглото си. Няколко
пъти дори му намерили пушени стриди. Той лакомо
ги погълнал, промъкнал се на пръсти до оградата и
метнал кутията в Токийския залив.
Крадената храна, особено захарта на шот-
ландците, се превърнала във валута. „Захарните ба-
рони” били истински богаташи и дори си наемали
асистенти, които да им перат дрехите. Умеели да се
пазарят, но дарявали една четвърт от плячката на
болните. Една вечер Луи заварил Франк Тинкър
смъртно болен, изчакал пазачите да отминат, про-
мъкнал се в казармата на шотландците и им казал,
че Франк е загазил. Те му пратили голям пакет за-
хар, без да искат нищо в замяна, а след това Тин-
кър казал, че „Луи е спасил душата му”. Според
Мартиндейл Тинкър не бил единственият спасен.
Преди затворниците често умирали от болести и не-
дохранване, но след основаването на училището за
крадци загинали само двама, единият от спукан
апандисит. На място, където унижението било над
всичко, кражбите върнали достойнството на плен-
ниците.
_____

Седмиците минавали, но Птицата не преставал
да тормози Луи. Нахвърлял му се всеки ден, като го
налагал с юмруци по главата и в лицето. И най-
малката съпротива, дори опит да опази лицето си,
го обричала на още по-голямо насилие, така че той
просто търпял ударите, опитвайки се да остане на
крака. Не разбирал защо ефрейторът толкова го
мрази и отчаяно се надявал някой да го спаси.
По време на един побой забелязал, че ко-
мандирът на лагера, Канаме Сакаба, излиза от ка-
бинета си и гледа към тях. Луи изпитал облекчение
– мислел си, че след като е видял как някакъв си
ефрейтор измъчва затворниците в „лагер за при-
мер”, Сакаба ще сложи край на това. Той обаче ги
наблюдавал безучастно и накрая влязъл обратно в
кабинета си. Това се повторило много пъти – по
време на следващите побои, било над Луи, било над
останалите, японските офицери просто гледали, по-
някога одобрително, друг път възмутено. Понякога,
когато издадели заповед, позволявали на Птицата,
който бил само ефрейтор, да я отмени, и то в тяхно
присъствие.
Според счетоводителя на лагера, Юичи Хато,
това се дължало на кариеризма на Сакаба, който
жадувал да го повишат и това лагерът да изглежда
изряден, а производителността на робите – висока,
било в негов интерес. Бруталността на Ватанабе му
била от полза и макар че не е известно дали му е
нареждал да измъчва затворниците, било видно, че
одобрява това. Според Хато някои служители били
ужасени от начина, по който Ватанабе се отнасял
със затворниците, но тъй като това изнасяло на
началника им, той бил недосегаем дори за онези с
по-висок чин. В резултат на това Птицата всъщност
управлявал целия лагер, отнасял се с пленниците
като със своя собственост и понякога дори нападал
японците, които общували с тях. По думите на Хато,
в Омори той бил „не просто пазач, а абсолютен
монарх”.
Някои японци, Хато включително, се опитвали
да помагат на затворниците зад гърба на Ватанабе.
Най-много от всички обаче направил редник Юкичи
Кано, преводачът на лагера. Когато някой се разбо-
леел, не можел да ходи на работа и намалели даж-
бата му наполовина, Кано му уреждал да върши не-
що съвсем леко, за да може официално да се брои
за „трудещ се” и да яде достатъчно, за да се възста-
нови. Когато виждал, че пленниците нарушават
правилата, като ядат зеленчуци в градината или
пълнят джобовете си със стриди след отлива, убеж-
давал пазачите да си затворят очите. Зимно време
закачал одеяла по стените на лазарета и събирал
въглища, за да отоплява стаите. Освен това спася-
вал болните от лагерния доктор-садист и ги водел
при лекарите сред затворниците. Сърцето му „се
разкъсвало от мъка заради невежеството и брутал-
ността на някои от сънародниците му и заради стра-
данията на затворниците, които разбирал напълно –
пише Папи Боингтън. – Кано беше далеч по-смел от
мен.”
На Луи, „любимеца” на Ватанабе, Кано не мо-
жел да помогне.
Когато видял, че пазачите развеждат предста-
вители на Червения кръст на внимателно подготве-
на обиколка из лагера, Луи решил, че най-сетне ще
получи помощ. За негово огромно учудване обаче
Птицата ги следвал по петите и слушал внимателно,
докато затворниците отговаряли на въпроси за
живота в лагера. Никой не бил достатъчно глупав
да каже истината, като знаел какво го чака после.
Луи нямал избор и също не проговорил.
Бил съвсем сам, Птицата му се нахвърлял все
по-често, а той все повече се ядосвал. Спомените
му от детството, когато мъчителите му го пращали у
дома целия окървавен, се повтаряли. Вътрешно се
тресял от бяс и не можел да го скрие. Щом Птицата
се метнел към него, ръцете му се свивали в юмруци,
а след всеки удар все по-ясно си представял как го
души. Когато Ватанабе настоявал да го гледа в
лицето, Луи отказвал. Опитвал се да го повали и
той залитал, но не падал, а с периферното си зре-
ние виждал, че Птицата вбесено се взира в свитите
му юмруци. Останалите затворници го предупре-
дили да престане да го предизвиква, защото така
той никога няма да спре, но Луи не можел да го
стори. Щом вдигнел очи, в тях искряла единствено
омраза. За Ватанабе, който най-много от всичко
държал да му се покоряват, това било нетърпима
лична обида.
И Луи, и другарите му все по-често чували
сирените в Токио. Обикновено било фалшива тре-
вога, но затворниците се обнадеждили. Луи се взи-
рал в пустото небе и се надявал бомбардировачите
да се появят, преди Птицата да го довърши.
_____
В шест и тридесет по Гринуич в сряда, 18

октомври 1944 г. по Радио Токио започнала прогр-
ама, наречена „Тук пощальонът” – едно от дванаде-
сетте пропагандни предавания на английски, пред-
видени за Съюзниците. Водещите били военноплен-
ници, известни като „затворници-пропагандатори”,
които обикновено работели под заплаха от екзеку-
ция или побой.
Първата вечер започнали така:
– Тук пощальонът със съобщение за г-жа Луиз
Замперини, улица „Грамърси” 2028 в Торънс, Кали-
форния. Съобщението е от нейния син, лейтенант
първа степен Луи Силви Замперини, понастоящем
военнопленник в лагер в Токио. „Мило мое семей-
ство, жив съм и в добро здраве. Ужасно ми липсвате
и много често ви сънувам. Моля се да сте здрави и
се надявам някой ден пак да се видим. Сърдечни
поздрави на всички роднини и приятели. Пазете
вещите и парите ми, докато се върна. Обичам ви,
Луи.”
На няколко километра оттам, в Омори, Луи до-
ри не подозирал за съществуването на предаването.
Японците били написали съобщението сами, а може
би принудили някой от затворниците-пропаганда-
тори. То не било излъчено в Америка, но в Клер-
монт, Южна Африка, един мъж на име Е. Х. Стефан
или хванал сигнала на къси вълни, или някой му
съобщил за него. Работата на Стефан била да следи
радиопредаванията и да праща новини за военно-
пленниците до техните семейства. Той попълнил
едно картонче, преразказал предаването и отбеля-
зал, че Луи е затворник в японски лагер. После за-
писал адреса така, както го чул – Луиз Вансерини,
улица „Брамърсий” 2028, Терънс, Калифорния и
пуснал писмото.
Заради сбъркания адрес и закъсненията по
време на войната, то обикаляло света месеци на-
ред. През януари 1945 г. се озовало в Трона –
кръстопът в Калифорнийската пустиня. Едва през
февруари, близо три месеца и половина след
предаването, някой там взел писмото, написал
„опитайте в Торънс” и го препратил нататък. >
Глава 25
Б-29
На 31 октомври 1944 г. Луи избутал ръчната

количка по моста от Омори до близкото село, а след
това влязъл в Токио. Придружавали го един за-
творник и един пазач, а заповедта била да докарат
месо за дажбите. Луи бил в Япония от повече от
година, но за пръв път крачел сред похитителите си
без превръзка на очите.
Токио бил обезкървен. Никъде не се виждали
млади мъже, нямало нито храна, нито стоки и па-
зарите и ресторантите затворили. Цивилните били
дрипави и некъпани. Всички знаели, че американ-
ците идват и сякаш целият град чакал със затаен
дъх. Големи групи деца и тийней-джъри копаели
окопи и събаряли сгради, за да ограничат предсто-
ящите пожари. Луи, пазачът и другият затворник
влезли в една кланица, където напълнили количка-
та им с конско. Докато я бутал към Омори, Луи слу-
чайно вдигнал глава към една сграда и видял гра-
фити на стената – „Б ниджу ку”. Първата буква била
ясна – Б. Знаел, че „ниджу” означава 20, а „ку” – 9,
но не подозирал, че „ку” има и друго значение –
болка, бедствие, беда. Докато се връщали в лагера,
той не спрял да се чуди какво значи Б двадесет и
девет и защо някой би го написал на стената.
В шест без десет сутринта на 1 ноември
1944 г. от една писта на Сайпан излетял удивителен
американски самолет – 30 метра дълъг, широк 43
метра от върха на едното крило до другото и почти
10 метра висок при опашката, с тегло 55 000 тона
(натоварен). В сравнение с него доскоро грамадни-
ят Б-24 изглеждал като джудже. Движен от четири
двигателя с мощност 2200 конски сили (всеки почти
двойно по-мощен от онези на Б-24), той можел да
лети с 574 километра в час и да пренася огромно
количество бомби. Б-24 не бил в състояние да
стигне от Сайпан до централните острови и обратно,
но този самолет можел. Наричал се Б-29 „Супер-
фортрес”56 и щял да постави Япония на колене.
Бомбардировачът, който скоро щял да бъде
подигравателно наречен „Японска роза” (в чест на
японките, които водели пропагандни радиопреда-
вания), бил пилотиран от капитан Ралф Стийкли.
Онази сутрин той потеглил на север, изминавайки
близо две хиляди километра. Над него греело ярко-
синьото небе, а под него на хоризонта се показали
японските острови.
Четири месеца преди това Б-29 участвал във
военни удари от Китай, но тъй като снабдяването на
китайските бази било трудно, а разстоянията между
тях и целта – огромни, тези кампании не били ефек-
тивни. Японците обаче били ужасени от летящите
56
Суперкрепост (англ. Superfortress) – Б.пр.

гиганти, вдъхновили надписа, видян от Луи. Три
седмици след първата акция от Китай Сайпан бил
превзет и американците решили, че Б-29 ще ударят
от там. Пръв потеглил Стийкли, чийто самолет бил
първият, който цивилните японци виждали от удара
на Дулитъл през 1942 г. насам. Самолетът му бил
зареден не с бомби, а с камери и съставял маршру-
та, по който щели да летят останалите. По обяд
стигнал до града.
Луи бил на двора и правел упражнения по за-
повед на пазачите, когато се разнесъл вой на си-
рена. Както винаги, японците вкарали затворниците
в казармите. Те вече били свикнали със сирената, а
и тревогите винаги били фалшиви, така че и този
път не й обърнали внимание.
Щом надникнали през прозорците обаче забе-
лязали, че този път е различно – пазачите гледали
към небето, сякаш, по думите на Мартиндейл, „тър-
сели Месията”. Внезапно нещо проблеснало в небе-
то, един затворник вдигнал ръка и останалите ху-
кнали към вратата. Луи изтичал в двора, вдигнал
лице нагоре и видял късче ослепителна светлина,
което се носело над Токио, а зад него се къдрели
следи от бели изпарения.
– Господи, американски самолет! – извикал
някой.
Пазачите изглеждали потресени. Говорели ви-
соко и възбудено и Мартиндейл запомнил една фра-
за: „Би ниджу ку.”
Също като другарите си Луи нямал представа
що за самолет е това. Тогава един току-що заловен
пленник обяснил, че става дума за новия амери-

кански бомбардировач, Б-29, и останалите започ-
нали да ликуват. „Б-29, Б-29!” – скандирали те, а
Луи си мислел, че този самолет е най-красивото
нещо, което е виждал някога.
„Това не беше техният Месия – написал Мар-
тиндейл, – а нашият.”
_____
Бомбардировачът летял съвсем свободно.

Стийкли направил няколко тегела над града, докато
хората му снимали, а долу пазачите гонели възтор-
жените затворници и се опитвали да ги вкарат
обратно в казармите. Те замлъкнали, притеснени,
че ще ги бият, задето празнуват и глъчката стихна-
ла. Луи стоял при останалите и наблюдавал само-
лета, като от време на време притичвал от казарма
до казарма, за да избегне пазачите.
Стийкли летял над Токио в продължение на
един час. Никой не го обстрелвал, не се появили
японски самолети. Накрая, докато обръщал към
Сайпан, към опашката му се присламчил един,
следвал го известно време и се върнал.
В Омори не било трудно да се намерят вестни-
ци. Вкарвали ги работниците, а Милтън Макмълън
всеки ден давал на един корейски шофьор торбичка
ориз, за да му носи един малък англоезичен вест-
ник, който Макмълън криел в ботуша си, преди да
се върне в лагера. Вестниците ужасно забавлявали
затворниците – макар че отразявали обективно
боевете в Европа, те преиначавали новините за
Тихоокеанския фронт толкова много, че резултатът
често бил абсурден. Веднъж Луи прочел статия, в
която се твърдяло, че един японски пилот останал
без муниции и свалил американския си противник с
топка ориз.
В деня след прелитането на Б-29 репортажите
били сходни.
„Във вестника пише, че над Токио се е завър-
тял самотен Б-29 – записал Ърнест Норкуист в
дневника си. – Пише, че дошъл от Марианските ост-
рови, минал над града и „бил прогонен”, без да
пусне нито една бомба. Много се смях как са го
„прогонили”, защото до тази прекрасна птица не се
доближиха нито самолетите им, нито противовъз-
душната артилерия.”
Луи пък видял заглавие, според което бомбар-
дировачът „ИЗБЯГАЛ УЖАСЕНО”. Б-29 просто преле-
тял над Токио, но всеки в Япония, и свободен, и
пленник, знаел какво означава това. Всяка сутрин в
Омори пазачите събирали затворниците и ги карали
да извикат номера си на японски. След онзи първи
ноември номер 29 крясвал „Ниджу ку!” с цяло гър-
ло. „Сега дори байонетите не могат да пропъдят
усмивките от лицата ни” – написал Уейд.
Луи не се усмихвал дълго. Б-29 и онова, което
вещаел, още повече вбесявали Ватанабе. Един ден
Луи седял в казармата заедно с приятелите си –
съвсем в дъното в случай, че Птицата се появи.
Докато си предавали една цигара, увита в тоалетна
хартия, дотичали двама пазачи с крясъци „Киреи!”
и Луи скочил на крака едновременно с останалите.
След миг нахлул и Ватанабе. Няколко секунди се
оглеждал, после продължил навътре и забелязал
Луи, хукнал напред и спрял пред него. Носел ко-
лана, с който той го видял в деня, когато пристиг-
нал в Омори. Катарамата била огромна, квадратна,
от тежък месинг. Застанал пред Луи, Птицата сва-
лил колана и сграбчил катарамата с две ръце.
– Ти козирувал последен!
Замахнал зад гърба си с катарамата напред,
сякаш мятал чук и тя цапардосала Луи по лявото
слепоочие и ухото. Сторило му се, че са го застре-
ляли в главата. Макар че бил твърдо решен никога
да не позволи на Птицата да го повали, силата на
удара и болката, която последвала, надделели над
всичко. Краката му омекнали и той паднал, а стаята
бясно се завъртяла наоколо му.
Луи лежал замаян на пода, главата му пулси-
рала, а от слепоочието му течала кръв. Когато до-
шъл на себе си, Птицата клечал над него и издавал
изпълнен с почти майчинско съчувствие звук, нещо
като „оооо”. Извадил парче тоалетна хартия от
джоба си и внимателно го пъхнал в ръката му, а Луи
я притиснал към раната.
– Ще спре, ще спре – казал Птицата с при-
глушен глас. Луи се изправил, а японецът го из-
чакал да се закрепи на краката си. Успокояващият
глас и хартията в ръката му били истинско прозре-
ние за Луи, който решил, че този човек все пак спо-
собен на съчувствие. Миг преди да се отдаде на
облекчението, Ватанабе отново замахнал и катара-
мата пак се стоварила върху главата му, точно на
същото място. В черепа на Луи отново избухнала
бомба, цялото му тяло сякаш станало течно и той се
проснал на пода.

_____
В продължение на няколко седмици Луи не

чувал с лявото си ухо. Птицата продължил да го
налага всеки ден и той понасял всичко със стиснати
юмруци и горящ поглед, но побоищата го изтоща-
вали. Ефрейторът започнал да се появява и в съ-
нищата му, като го блъскал и ритал с изкривени от
злоба черти. Луи часове наред се молел на Господ
да го спаси и се отдавал на фантазии за олимпий-
ския стадион и златния медал. Освен това постоян-
но мечтаел за дома, а мисълта за болката, която
изчезването му е причинило на майка му, ужасно го
измъчвала. Жадувал да й пише, но било безсмисле-
но да опитва. Веднъж един от японците обявил, че
могат да изпратят писма до вкъщи и всички седнали
да пишат на родителите, съпругите, децата и прия-
телките си. Щом научил за това, Птицата повикал
командир Маар, връчил му писмата и го принудил
да ги изгори.
Един ден в средата на ноември Луи седял в
казармата, когато към него се приближил Ватанабе
заедно с двама непознати японци. Той очаквал да
го пребият, но вместо това странниците се държали
приятелски. Казали му, че са продуценти от Радио
Токио и че искали да му покажат нещо. После му
подали лист хартия. На него Луи прочел откъс от
предаване по американското национално радио, в
който официално съобщавали за неговата смърт.
Луи бил обявен за мъртъв през юни, а новината
стигнала до медиите на 12 ноември, същата
седмица.
Гостите от Радио Токио искали Луи да отиде в
студиото и да обяви, че е жив в предаването „Тук
пощальонът”. Казали, че го правят заради него и за
да не страда семейството му и че може сам да на-
пише посланието си. Луи не им повярвал и не дал
отговор. Обяснили му, че разполага с един ден, за
да помисли и той се посъветвал с Мартиндейл,
който казал, че няколко военнопленници вече са го
направили и че стига да не чете пропаганда, няма
да се приеме лошо.
Накрая Луи се съгласил, японците му донесли
хартия и химикалка и той седнал да пише. Знаел,
че семейството му може и да не повярва, че това
наистина е той, така че добавил някои подробности
с надеждата, че ще ги убедят. За да се увери, че
съобщението му ще бъде излъчено, той се изказал
ласкаво за тъмничарите си. Споменал имената на
други затворници, които семействата им мислели за
мъртви, както и Бил Харис, когото бил видял в
Офуна преди месец и половина. Решил да не спо-
менава Фил – не се били виждали от осем месеца и
Луи не знаел дали е още жив.
Откарали го до студиото на Радио Токио и
продуцентите го посрещнали като скъп приятел.
Прочели речта му и много я харесали. Възнамеря-
вали да я излъчат след два дни. Планът бил да въз-
будят любопитството на публиката с днешното пре-
даване, а после да изчакат, преди да излъчат гласа
му и целият свят да разбере, че са казали истината.
Отвели Луи пред микрофона и му дали сигнал,
а той прочел съобщението си за огромно удовол-
ствие на продуцентите. Докато чакал да го отведат
в Омори, той отишъл при един от тях, който се
държал особено мило с него и му казал, че един от
военните в лагера, на име Ватанабе, бие военно-
пленниците. Продуцентът му се сторил загрижен и
казал, че ще види какво може да направи.
_____
В два и половина сутринта на 18 ноември в

Сан Франциско една млада жена на име Лин Муди
била нощна смяна в Службата по военно информи-
ране. На другия край на коридора нейна колежка
слушала японското радио и записвала предавани-
ята, за да бъдат обработени от специалистите по
анализ на пропагандата. Муди скучаела и се отбила
да я види, а тя я помолила да я замести, за да си
почине малко.
Муди си сложила слушалките и започнала да
записва. Излъчвали „Тук пощальонът”. Докато тра-
кала на машината, тя изведнъж се стреснала – во-
дещият споменал едно име, което й било добре по-
знато. В ЮКУ двамата с Луи учили в един випуск и
били стари приятели. Ставало дума за съобщението,
излъчено на 18 октомври, което уж било от Луи,
макар че той не знаел нищо за него. Зашеметена от
вълнение, Муди започнала да печата, като отбе-
лязвала неясните думи със скоби:
„Точно преди месец в същото това пре-

даване излъчихме съобщение. То беше от лей-
тенант първа степен Луи (Силви) Замперини
от въздушния корпус на американската армия.
Наскоро ни съобщиха за новинарска емисия, в
която е било съобщено, че лейтенант първа
степен Луи Замперини е бил обявен за мъртъв

от министерството на войната на САЩ. Според
доклада лейтенант Замперини е бил обявен за
изчезнал по време на акция в южната част на
Тихи океан през май 1943 г. Очевидно зле
осведоменият източник е радиостанция в Ка-
лифорния, цитирала министерството на война-
та на САЩ. Надяваме се да сме в състояние да
поправим тази грешка, като съобщим, че Луи
Замперини е жив и здрав и се намира във
военнопленнически лагер в Токио.
Това е един от многото случаи, в които

мъже, изчезнали при изпълнение на мисия,
биват обявени за загинали, а по-късно се ока-
зва, че това е лъжа. По време на предишната
война това се случваше постоянно и много
страдание и болка биха могли да бъдат пред-
отвратени посредством предоставянето на ис-
тинна информация на близките относно место-
положението на тези хора (в такива случаи).
Една от целите на това предаване е да облек-
чи това положение и да осигури бърз, сигурен
и автентичен начин роднините и приятелите
на мъже, намиращи се във военнопленнически
лагери в Япония, да получат съобщение от
близките си. Искрено се надяваме, че майката
на Луи слуша или ще бъде уведомена за оно-
ва, което съобщихме.
Името на Луи Замперини дълго ще живее
в спомените ни. Онези от нас, живели в Южна
Калифорния, отлично си спомнят времето, ко-
гато чупеше всички рекорди на една миля.
Недостижимият му национален междуучили-
щен рекорд е истинско предизвикателство за
онези, които се стремят да спечелят (купата
„Джинджър”). По време на Олимпийските игри
в Берлин, Германия през 1936 г. всички вни-
мателно наблюдавахме Замперини. Противни-
ците му и някои от най-добрите бегачи в стра-
ната се изказват ласкаво за него. Състезавал
се е срещу имена като (Бензиг) и Кънингам.
Човекът, на когото толкова се радвахме, до-
като се състезаваше по световните писти, не е
мъртъв, а жив и здрав.
Съжаляваме за скръбта, която новината
за смъртта му положително е причинила, но се
надяваме, че усилията на неговите другари-
военнопленници от „Тук пощальонът” донякъ-
де ще (изкупят) тази грешка.
Горе главата, г-жо Луиз Замперини от
(Торънс), Калифорния, Луи е при нас. Все съ-
щият стар Луи, спортистът, на когото се възхи-
щаваха всички в Южна Калифорния. Предайте
добрата новина нататък, г-жо Замперини –
знаем, че любителите на спорта и (обувките с
шпайкове) много ще се зарадват. Луи вече не
е на пистата и ние съжаляваме за това. Сред
бегачите липсата му ще се усети, но той не е
нито изчезнал, нито мъртъв и това много ни
радва. Щастливи сме, че можем да направим
тази услуга на нашите затворници и техните
роднини и повече от всичко бихме желали да
се уверим, че такива грешки повече няма да
се допускат. Надяваме се, че малката група
военнопленници, свързани с предаването „Тук
пощальонът”, ще могат да ни помагат и в
бъдеще. Затова сме тук, така че продължа-
вайте да ни слушате, г-жо Замперини, и не ни
благодарете. Удоволствието е изцяло наше.”
Муди пишела колкото може по-бързо и от

радост допуснала куп печатни грешки. Около час
по-късно другата жена се върнала.
„Буквално танцувах из стаята, докато й раз-
казвах” – написала Муди по-късно.
През това време в Торънс семейство Зампери-
ни цяла седмица се занимавали с последствията от
съобщението за смъртта на Луи в медиите. След
като получили пакет, в който бил медалът му „Пур-
пурно сърце”, получили писмо относно изплащането
на застраховката му „Живот” – десет хиляди до-
лара. Луиз внесла парите в банката, но не похар-
чила нито цент. Заявила, че са за Луи, когато се
върне. После се появил филмовият режисьор Сесил
ДеМил, за да интервюира семейството по радиото.
Силвия и Луиз получили сценарий, в които от тях се
искало да говорят за Луи така, сякаш е мъртъв. От
учтивост те не променили нищо.
По същото време пощаджията донесъл букет
цветя за Силвия – подарък от Харви (който бил тан-
кист в Холандия) по случай годишнината от сват-
бата им. Няколко дни по-късно пристигнала теле-
грама – Харви бил ранен. Не се споменавало нито
какви са нараняванията му, нито колко са сериозни.
Силвия чакала, разкъсвана от тревоги. Накрая по-
лучила писмо, което Харви издиктувал на една се-
стра от болничното си легло. Танкът му бил улучен
и избухнал в пламъци. Той се спасил, но ръцете и
лицето му обгорели. От всички ужасяващи вариан-
ти, които си представяла Силвия, само огън не й
бил дошъл на ум – все пак Харви бил пожарникар.
Изтощена и почти неспособна да яде, тя дочакала
края на ноември, все по-слаба и измъчена и из-
мъчвана от постоянни кошмари.
На 20 ноември Лин Муди, все още въодуше-
вена от предаването за Луи, което записала преди
два дни, отново поела нощната смяна. В 2:30 сут-
ринта жената, която дежуряла пред радиото, й
извикала да дойде веднага.
Муди изтичала при нея, надянала слушалките
и се заслушала. Отново излъчвали „Тук пощальо-
нът”.
– Здравей, Америка – започнал водещи-

ят. – Тук пощальонът, нося специално съобще-
ние за г-жа Луиз Замперини от улица „Гра-
мърси” 2028 в Торънс, Калифорния, точно как-
то обещах по-рано днес. Надяваме се тя да ни
слуша, защото много ще я зарадваме. Синът и
дойде в студиото специално за да я успокои,
след като министерството на войната на САЩ
преди няколко дни съобщи, че официално го
обявява за мъртъв и изчезнал. Искаме да уве-
рим г-жа Замперини, че в това няма нищо вяр-
но. След малко ще чуете гласа на лейтенант
първа степен Луи Хелзи Замперини от военно-
въздушните сили на САЩ, понастоящем за-
творник във военнопленнически лагер в То-
кио. Заповядайте, лейтенант Замперини.
След миг се чул гласът на млад мъж, когото

Муди познала веднага. Бил Луи.
– Здравейте, майко, татко, роднини и

приятели. Аз съм – вашият Луи. Изпращам ви
това лично съобщение благодарение на япон-
ските власти. Днес чувате гласа ми за първи
път от две години и половина. Сигурен съм, че
ще ви се стори същият, както преди да зами-
на. Не съм ранен, здрав съм и нямам търпение
да се съберем отново. Тъй като не сме си
писали, откакто изчезнах така внезапно, мал-
ко се притеснявам за здравето ви. Надявам се
това съобщение да ви завари в отлична форма
и добро настроение. В момента се намирам
във военнопленнически лагер. С мен се отна-
сят толкова добре, колкото може да се очаква
по време на война. Любезни са и не съм недо-
волен. Моля да ми пишете колкото може по-
често и да ми изпратите снимки на всички. Ко-
гато съм самотен, нищо не би ми доставило
повече удоволствие от това да гледам снимки
на семейството. Преди да съм забравил, татко,
моля те да се грижиш добре за оръжията ми,
за да отидем на лов, когато се върна. Майко,
Силвия и Вирджиния, надявам се, че поддър-
жате изключителния си готварски талант. Чес-
то си представям прекрасните пайове и кексо-
ве, които печете. Пийт още ли успява да се
отбива на гости от Сан Диего? Надявам се, че
е близо до къщи. Поздравете Гортън, Харви,
Елдън и Хенри и им кажете да се грижат за
себе си. Пращам цялата си любов на Силвия,
Вирджиния и Пийт и се надявам, че са довол-
ни от работата си понастоящем. Много ми лип-
сват. Откакто дойдох в Япония, се натъкнах на
няколко стари познати. Сигурно си спомняте
някои от тях. Високият морски пехотинец,

Уилям Харис, също е тук и е в добро здраве.
Лорън Стодард, Станли Маневи и Питър Хрис-
кенич също. С Уилям Хейсти от Бишъпвил от
два месеца сме съквартиранти. Изглежда чу-
десно. Знам, че отдавна сте се погрижили за
вещите и парите ми. От армията сигурно са ви
пратили и останалите. Поздравявам Боб Луе-
лин и всичките ми приятели от Торънс. Преди
да се разделим, искам да ви пожелая весела
Коледа и честита нова година. Обичам ви,
Луи.
_____
По-късно същия ден телефонът в дома на се-

мейство Замперини иззвънял. Обаждала се непо-
зната жена от Сан Марино, едно недалечно пред-
градие. Казала им, че докато слушала радио, пус-
нали запис на японско предаване, по време на
което гостувал американски военнопленник. Сигна-
лът бил слаб и много пращяло, но тя била сигурна,
че е чула името както трябва. Затворникът казал,
че е Луи.
Луиз, Антъни и Силвия били шокирани, но
реагирали предпазливо. Не познавали жената и се
опасявали, че се шегува с тях. Силвия и Луиз я
помолили да им каже адреса си и отишли в дома й с
колата. Тя им разказала всичко, което чула, те й
благодарили и си тръгнали. Повярвали й, но не
знаели доколко могат да се доверят на преда-
ването.
– Мислех си: „Възможно ли е да е вярно?
Възможно ли е?” – спомня си Силвия.
Когато се прибрали, пристигнала телеграма от
началника на армейската полиция, в която пишело:
„Засякохме следното пропагандно японско преда-
ване.” По-надолу били цитирани думите на Луи
така, както ги записала Муди. Следвало уточнение-
то: „Без допълнително потвърждение този доклад
не установява статута му на военнопленник.”
Завалели съобщения от приятели и непознати
от цялата страна – всички искали да им разкажат за
предаването, което било излъчено повторно по ня-
колко станции. От Уилмингтън, Айова, се обадил и
Гилдо Доси, чичото на Луи. Случайно включил
радиото и чул глас, за който бил сигурен, че е на
племенника му.
Разказите за посланието на Луи били различ-
ни, но имали една обща черта – всички помнели, че
Луи помолил да се грижат за оръжията му. Той
ловувал още от малък – стрелял по зайци из по-
ляните край Торънс, както и в индианския резерват
и много ги пазел. За семейство Замперини именно
това било доказателството, единствената подроб-
ност, която японците нямало как да знаят. Луиз и
Силвия избухнали в сълзи, а после запищели от
радост. Пийт вдигнал телефона, набрал номера на
Пейтън Джордън и изкрещял три думи в слушал-
ката:
– Пейт! Жив е! >
Глава 26

ЛУ Д О С Т
Продуцентите от Радио Токио скоро се върна-

ли в Омори, широко усмихнати. Луи имал прекрасен
глас, свършил направо чудесна работа, искал ли да
участва в още едно предаване? Той казал, че стига
сам да подготви думите си, няма причина да отка-
же. Написал още едно послание до семейството си и
отишъл в Токио с продуцентите. Щом пристигнали,
те заявили, че планът се е променил – нямали нуж-
да от неговото съобщение, вече били подготвили
текста. После му връчили лист хартия. Ето какво
пишело (дословно) на него:
„Може да не вярвате, но... Е, явно съм

„късметлия”... или може би, знам ли, може пък
да съм кутсузлия... Както и да е, аз съм Луи
Замперини, двадесет и седемгодишен, от Лос
Анджелис, Калифорния в добрите стари Съе-
динени щати. Като казвам „късметлия”, имам
предвид, че съм жив и здрав... Обаче стран-
ното е, че чух... всъщност видях със собст-
вените си очи, че всъщност съм бил умрял...
Съобщили, че съм загинал в бой... Да, явно
съм един от многото, загинали в името на ве-
ликата кауза... Мисля, че в официалния до-
клад пише нещо такова: „Лейтенант първа
степен Луи Замперини, бегач и международен
междуучилищен рекордьор на една миля беше
обявен за мъртъв от министерството на вой-
ната... Бившият шампион на Южнокалифор-
нийския университет беше обявен за изчезнал
по време на акция в южната част на Тихи оке-

ан през май 1943 г. „Виж ти, виж ти... направо
страхотно. Ето ме, жив и здрав съм, обаче
трябвало всъщност да съм мъртъв... Това ми
напомня за едно друго момче, което е в същия
кюп или поне беше... Както и да е, той ми
каза, че са го обявили за „загинал по време на
мисия”, но всъщност е военнопленник... След
няколко месеца получил писмо от жена си,
която му казала, че се е омъжила повторно,
понеже го мислела за мъртъв... Съвсем се сма-
яла, като разбрала, че го държат в лагер...
Утешила го, че ще се разведе и пак ще се омъ-
жи за него, щом се прибере... Как да него
съжалиш, горкия... Но вината е на хората,
които издават такива лъжливи доклади...
Могат поне да казват на близките ни къде са
момчетата им... Все едно, това не е моя грижа,
но се надявам някой да каже на всички вкъ-
щи, че съм жив и смятам да остана жив... Що
за свят е това, щом не ни позволяват дори да
живеем и ни избиват с някакви си „официални
доклади”... Какво ще речете?”
_____
Луи бил потресен. Отдавна се чудел защо на

Куаджалейн го оставили жив, след като убили де-
ветте морски пехотинци, както и защо го подложили
на тормоза в Офуна, за да отслабят волята му, но
не го разпитали нито веднъж. Най-сетне японците
разкрили истинските си намерения. На Куаджалейн,
след като наредили Луи да бъде екзекутиран, един
офицер убедил началниците си да го оставят жив,
за да бъде използван за пропаганда. Според него
един известен американски олимпиец щял да се
окаже особено полезен57. Вероятно бил изпратен
първо в Офуна, а после – в Омори при Птицата, за
да превърнат живота му в кошмар, така че да бъде
готов на всичко, включително да предаде страната
си, за да се спаси.
Луи отказал да прочете изявлението и проду-
центите, все още усмихнати, го поканили да се
поразходи с тях. Отвели го в едно кафене и му
купили прекрасна вечеря, после го отвели в специ-
ална квартира, където леглата имали дюшеци и
чаршафи. Казали му, че ако приеме, ще може да
остане там и никога повече няма да се върне в
Омори. Накрая го запознали с група американци и
австралийци и му обяснили, че те им помагат с
предаванията. Когато Луи им протегнал ръка, те
свели очи към пода.
Върнали го в студиото и го подканили да про-
чете съобщението. Той отказал. Усмивките им се из-
парили, израженията им станали сурови. Заповяда-
ли му да се подчини. Той отказал и те излезли от
стаята, за да поговорят насаме.
Оставили го сам в студиото. Пред него имало
няколко копия на текста, който трябвало да запише,
той протегнал ръка през дупката в джоба си,
грабнал едно от тях и го пъхнал под палтото си.
Междувременно продуцентите се върнали.
– Добре – казал му един от тях. – Отивате в
наказателен лагер.
57
Фил нямал такъв потенциал, но вероятно бил пощаден, за-
щото в противен случай било по-вероятно Луи да откаже да
съдейства. – Б.а.
Омори също се водел наказателен лагер, но те
му дали да разбере, че става дума за друго място.
Луи смятал, че всеки лагер е за предпочитане пред
Омори, защото Птицата няма да е там. Японците му
дали още една възможност да размисли, но той пак
отказал.
Закарали го обратно в Омори, където го чакал
Птицата, преливащ от още по-силна омраза. По-
боищата започнали отново и били още по-злобни.
Може би това било наказанието на Луи, задето от-
казал да участва в предаването, а може би проду-
центът, когото помолил за помощ, бил казал на Ва-
танабе за обвиненията му. Луи не отстъпвал. Тър-
пял, макар че гневът му заплашвал да изригне, ча-
кал да го пратят в наказателен лагер и също като
останалите затворници постоянно гледал към небе-
то с надеждата, че онзи първи Б-29 ще изпълни
обещанието си.
_____
В ранния следобед на 24 ноември сирените в

Токио писнали. От небето се разнесъл оглушителен
тътен и пленниците погледнали нагоре. В небето,
толкова високо, че приличали на искрящи процепи,
блестели множество Б-29, сто и единадесет на брой,
и се носели към фабриката за самолети на края на
града. Носели се със скорост, която наближавала
715 километра в час, с почти 160 повече от капаци-
тета им. Американците пристигали.
„Денят беше студен, ясен и слънчев – написал
затворникът Йохан Артър Джохансън, който онзи
ден работел в града. – Самолетите блестяха като
сребърни на фона на синьото небе... Гледката беше
прекрасна и повдигна духа ни чак до облаците.”
Мъжете закрещели „Пускайте бомбите!”, „Ща-
стливо кацане!” и „Добре дошли!”, а пазачите само
зяпали, толкова впечатлени от самолетите, че ся-
каш не чували гласовете на пленниците.
В Омори счетоводителят на лагера Юичи Хато
стоял на двора с група затворници. Пред очите им
един самотен японски А6М се стрелнал към
самолетите, а после изведнъж се врязал в един
бомбардировач, разбил се и паднал в Токийския
залив. Бомбардировачът също полетял надолу, до
него се отворил един-единствен парашут и някой
извикал:
– Един се спаси! Спаси се!

Б-29 лети над Япония.
Снимка: Associated Press.
Английската дума „спаси” се запечатала в

съзнанието на Хато – досега я бил чувал само
докато гледал бейзболни мачове. Самолетът паднал
във водата и всички на борда загинали, а един-
ственият оцелял се носел над Токио като семенце от
глухарче. Докато наближавал града, стомахът на
Хато болезнено се свил – помислил си какво го
чака, щом се приземи. Останалите бомбардировачи
продължили нататък, а няколко минути по-късно в
далечината започнали експлозиите.
_____
С напредването на есента над Омори почти

всеки ден прелитали Б-29. Понякога минавал само
един, друг път сякаш били безброй. При ясно време
излизали да ги гледат, а когато било облачно, само
ги чували да ръмжат някъде над свата пелена. Все
по-разтревожени, пазачите наредили на офицерите
сред затворниците да изкопаят окопи, които вед-
нага се напълнили с вода от залива, а после – да
свалят стъклата от рамките на прозорците, за да
могат бързо да се евакуират при бомбардировка, а
и да избегнат дъжда от стъкла. Сирените в Токио не
млъквали и накрая всички свикнали да спят, без да
им обръщат внимание.
На 27 ноември над тях прелетели осемдесет и
един бомбардировача, а в нощта между 29 и 30
ноември ги събудило нападение със запалителни
бомби над индустриалните райони на града. Експло-

зиите се чували надалеч, а затворниците виждали
огнените езици, които се извивали около 2773-те
сгради на другия бряг, опожарени онази нощ. Ци-
вилните започнали да се точат по моста и да
лагеруват пред стените на Омори.
Един ден Луи стоял навън и гледал как япон-
ски самолети се въртят като вълци около група Б-
29. Битката се водела толкова високо, че само
огромните блестящи бомбардировачи се виждали
през цялото време. Миниатюрните в сравнение с тях
А6М ту се появявали, ту изчезвали, щом ги докос-
нело слънцето. От време на време до американските
самолети проблясвали ярки точици – на Луи му
приличали на заря – улучените от оръдията на Б-29
самолети избухвали. Докато гигантите царствено
летели напред, Птицата гледал с потресено изра-
жение.
– Хикоки даме – казал той. – Хикоки даме.
Искал да каже, че японските самолети нищо
не струват. Всеки Б-29, който прелитал над Токио,
го напрягал все повече и повече. Подлагал затвор-
ниците на непрестанни проверки, забранил им да
пушат, да пеят и да играят на карти и забранил на
свещениците да изпълняват задълженията си. Вед-
нъж пет минути бил шамари на един офицер, после
го накарал да стои мирно на студа четири часа
подред, без палто, а накрая му наредил да чисти
бенджотата по два часа дневно в продължение на
две седмици. Набил един помощник в кухнята с лъ-
жица, голяма колкото гребло, пребъркал вещите на
пленниците, конфискувал вестниците, документите
и снимките на близките им под предлог, че са
„съмнителни” и ги унищожил. Обзела го параноя.
– Ако спечелите война, превърнете японци в
черни роби! – креснал той на един затворник. Вед-
нъж завлякъл Мартиндейл в кабинета си, обвинил
го, че крои заговор да подпали казармата и се
хвърлил да го бие толкова енергично с трениро-
въчния си меч, че съборил всички мебели.
През декември заминал за няколко дни и в
Омори се възцарило спокойствие. В нощта преди
завръщането му обаче затворниците скочили от
леглата – той вилнеел из двора в проливния дъжд и
крещял, че е време за противопожарна тренировка.
Когато избраните за пожарникари военнопленници
се събрали под ледения дъжд, той ударил няколко
от тях с юмрук в лицето, хукнал през казармите,
като ритал и блъскал наред, а после наредил на
всички да се строят отвън. Щом Луи и останалите се
подчинили, Ватанабе изтеглил меча си, развъртял
го и започнал да крещи заповеди и обиди. Два часа
ги карал да помпат вода за въображаеми пожари,
да гасят измислени пламъци с метли и да влизат и
излизат от сградите, за да „спасят” храната и
документите.

Б-29 „Суперфортрес”.
Снимка: Associated Press.
С напредването на декември манията му се

задълбочила. Подбрал всички офицери и ги отвел в
Токио под предлог, че ще събират дърва от сри-
натите къщи. По улиците имало корита с вода за по-
жарите и докато затворниците марширували, Птица-
та скочил върху едно от тях, извадил меча си и
креснал:
– Киреи!
Мъжете му отдали чест, а той, потънал във
фантазиите си, заел абсурдно преувеличена поза на
пълководец, която напомнила на Том Уейд за Мусо-
лини. Събрали се цивилни и започнали да му под-
викват одобрително. След като пленниците преми-
нали, Ватанабе скочил на земята, изтичал напред и
се покачил върху друго корито, като крещял, пъчел
се и настоявал да му козируват. Този фарс се
повтарял отново и отново в продължение на кило-
метри.
По време на бомбардировките той откачал,
търчал из лагера с вдигнат меч и ревял с пяна на
уста, изкривил устни в ужасяваща гримаса. Клепа-
чът му висял, а лицето му ставало мораво. Поне два
пъти попречил на затворниците да се скрият в
окопите, а веднъж ги изкарал навън, строил ги и
наредил на пазачите да се прицелят в тях. Докато
бомбите избухвали, той тичал покрай пленниците и
размахвал меча си над ужасените им лица.
Всяко зачестяване на бомбардировките водело
до почести нападения върху Луи. Бесен, Ватанабе
хуквал из лагера, за да го търси и макар че той се
криел, винаги го намирал. По три или четири пъти
седмично се хвърлял върху него с вдигнати юмруци
(„скокът на смъртта”, както го наричал Франк
Тинкър), като се целел в лицето и главата му и го
оставял замаян и окървавен. Луи все повече се
убеждавал, че Ватанабе няма да престане, преди да
го убие.
Постепенно започнал да губи разсъдъка си.
Нощем Птицата го тормозел и насън, като пищял и
съскал, а катарамата на колана му свистяла към
черепа му. В сънищата задушаващият гняв на Луи
надделявал, той повалял звяра, вкопчил ръце в
шията му, и го душал до смърт.
Докато Луи страдал в Омори, на петстотин
километра оттам Фил гниел в мръсните ледени
казарми във военно-пленническия лагер Зенцуджи.
Преместили го там миналия август заедно с едно-
кракия Фред Гарет, който също идвал от Офуна.
Макар че по време на разпит им представяли
Зенцуджи като „разкошна” награда, лагерът бил
ужасно място. Затворниците се хранели толкова
зле, че обикаляли изгладнели из двора, скубели
плевелите и ги ядели. Питейна вода черпели от
резервоар, чиито запаси идвали от отточните води
на оризища, наторени с човешки изпражнения и за
да не умрат от жажда, трябвало да я пият. Девет-
десет процента от пленниците страдали от дизен-
терия – тези в една от казармите отслабнали с по
двадесет и пет килограма на човек за осемнадесет
месеца. Според един от офицерите всеки ден при-
падали по двадесет души. Почти всички боледували
от бери-бери, а някои ослепели от недохранване. В
края на ноември погребали един американец, който
умрял от глад.
От изчезването на Фил била минала година и
половина, а от падането на Супермен насам семей-
ството му било в неведение. През ноември научили
за предаването на Луи. Новините ги обнадеждили,
но сигналът бил толкова неясен, че не били сигурни
чии имена е изредил, а транскрибираният текст бил
пълен с грешки. Дали бил споменал и Алън?
Петък вечерта през декември 1944 г. телефо-
нът в дома на Келси Филипс иззвънял. Обаждал се
един майор от министерството на войната. Били
получили новини от Зенцуджи, вероятно с помощта
на Червения кръст. Алън бил жив.
Келси ликувала. Помолила майора да прати
телеграма на съпруга и бъдещата й снаха и Сеси,
която все още работела във Вашингтон, най-сетне
получила новините, които чакала толкова отдавна.
Врачката й била казала, че Алън ще бъде открит
преди Коледа – било 8 декември. Въодушевена до
немай къде, тя се обадила на брат си, напуснала
работа, профучала през апартамента, нахвърляйки
дрехите си и снимките на Алън в един куфар и
взела самолет до Индиана, за да чака завръщането
на годеника си.
Четири дни преди Коледа дошла картичка от
Алън, пратена през октомври.
„Мили мои, надявам се, че сте добре и

нямам търпение да се върна при вас. Дано да
можем да идем на лов за зайци, преди да
закрият сезона, татко. Кажи на Сеси, Марта и
Дик, че ги обичам. Честит рожден ден, татко.”
Келси дълго препрочитала безценното късче

хартия, черпейки утеха от познатия почерк на сина
си. Преподобният Филипс, който служел във Фран-
ция, разбрал новината на Бъдни вечер. „Нямам
думи, за да ти опиша как се чувствам всъщност –
писал той на дъщеря си. – Направо съм в друг свят.
Не мога да си представя нещо по-прекрасно. Сякаш
буквално се докосвам до значението на Рая.”
В писмото, в което официално се заявявало,
че Алън е военнопленник, близките му били помо-
лени да не разгласяват новината. Семейство Зампе-
рини също получили писмо, в което се казвало, че в
министерството на войната смятат, че предаването с
Луи е истинско, но ги молят да не говорят публично
за това. Вероятно не искали да се разчуе, че са
обявили двама летци за мъртви без основание,
особено в момент, когато японците се възползвали
от това.
Позволили на Келси да изпрати една телегра-
ма на сина си, а през останалото време тя му пи-
шела писма. На 14 декември писала и на Луиз Зам-
перини. Макар че изпитвала огромно облекчение,
че Алън е жив, сърцето й се късало – от всички,
паднали със „Зеления стършел”, били открити само
той и Луи. Майката на Хю Къпърнел била толкова
отчаяна, че вече не можела да пише на останалите.
Сейди Гласман, майката на стрелеца Франк Глас-
ман, се свързала с Луиз, за да я пита дали е раз-
брала нещо за сина й. „Макар че нищо не сме чули
– писала й тя, – възможността вие да знаете нещо
ни вдъхва надежда.”
„Трудно ми е да ликувам външно (макар че го
правя в сърцето си), когато се сетя за другите май-
ки, които постепенно заобичах, и си дам сметка
колко ужасна е загубата им – писала Келси на Луиз.
– Много ме боли за тях и ще им пиша до една.”
_____
С наближаването на Коледа състоянието на

Луи се влошило – гладът сякаш го изяждал. От
време на време крадците му правели подаръци, но
те не стигали. Най-вбесяващото било, че храната е
на една ръка разстояние. През есента от Червения
кръст два пъти пратили колети за затворниците, но
вместо да им ги раздадат, японците ги прибрали в
склада и започнали да си взимат каквото им ха-

ресва58. Дори не се опитвали да прикрият кражбите
си. „Пред очите ни изхвърляха обвивки, които не
можеха да се сбъркат, разнасяха големи купи с
какао и захар между сградите и дори се опитваха да
перат с парчета американско сирене” – написал Том
Уейд. Най-лош бил Птицата, който пушел „Лъки
Страйк” и демонстративно държал в стаята си храна
от Червения кръст. От двеста и четиридесетте ка-
шона в една от доставките той откраднал четири-
десет и осем – близо двеста и петдесет килограма
стока. В края на декември наредил всички да из-
лязат на двора, където чакал камион, пълен с ябъл-
ки и портокали. Откакто паднал в плен, Луи само
веднъж бил виждал плод – когато Сасаки му дал
онази мандарина. Казали им, че могат да вземат по
един портокал и една ябълка всеки и когато те се
спуснали към купчината, японските фотографи ги
заобиколили и започнали да снимат. Точно когато
затворниците се готвели да започнат да ядат, им
наредили да върнат плодовете. Сцената имала само
пропагандна цел.
На Бъдни вечер най-сетне им раздали колети
от Червения кръст и Луи ликуващо го записал в
дневника си. В неговия, който тежал пет килограма,
имало мариновано телешко, сирене, пастет, сьомга,
масло, мармалад, шоколад, мляко, сушени сливи и
четири пакета цигари „Честърфийлд”. Цяла вечер
военнопленниците в Омори си разменяли храна,
пушели и се тъпчели.
58
След войната главният управител на лагерите край Токио
признал, че е наредил пакетите на Червения кръст да се
раздават на японския персонал. – Б.а.
Същата нощ ги зарадвали още веднъж, макар
че това се дължало на поредица от необичайни
събития. Сред затворниците имало един хронично
немит, извънредно изобретателен и вероятно луд
клептоман на име Гънър Мансфийлд. Точно преди
Коледа той успял да се промъкне край седем паза-
ча, да влезе в склада и да отмъкне няколко пакета
от Червения кръст. Заровил ги под казармата, в
която живеел. Пазачите открили запасите му и го
заключили в килията му, но той избягал, откраднал
още шестнадесет пакета и незабелязано се вмъкнал
обратно вътре заедно с тях. После скрил храната в
тайно отделение, сглобено от самия него, а отгоре
оставил съобщение за останалите затворници: „Хра-
на, взимайте си, това е капак.” Пак го хванали и
този път го вързали за едно дърво в снега, като го
оставили без храна и вода, само по пижама, и ре-
довно го биели. Според един бивш военнопленник
го държали там десет дни. Късно една нощ, докато
се връщал от бенджото, Луи видял редник Кано да
коленичи до Мансфийлд и да го завива с одеяло. На
другата сутрин то било изчезнало, преди да се
появи Птицата. Накрая отвързали Мансфийлд и го
пратили в затвор за цивилни, където се чувствал
чудесно. Единственият положителен резултат от
всичко това бил, че в склада той открил сандък с
емблемата на Червения кръст, пълен с театрален
реквизит. Разказал за него на останалите и те
решили да повдигнат всеобщото настроение, като
поставят коледна пиеса. Получили благоволението
на Птицата, като поласкали егото му – казали му, че
ще бъде „церемониалмайстор” и му построили трон
в предната част на театъра (банята, където наре-
дили дъски върху ваните, за да си направят импро-

визирана сцена). Спрели се на мюзикъл – „Пепе-
ляшка”, а драматургът бил един британски военно-
пленник, който си позволил значителни творчески
свободи. Франк Тинкър, оперният певец, получил
ролята на принц Лиандър от Панталония, а феята
поверили на един грамаден англичанин с просташ-
ки акцент, облечен с клин и балетна пачка. Две от
другите героини се наричали лейди Диа Рия и лейди
Гона Рия. Луи смятал, че никога през живота си не
е гледал нещо по-смешно, а редник Кано превеждал
на пазачите, които стояли най-отзад, заливали се от
смях и ръкопляскали. Птицата се наслаждавал на
светлината на прожекторите и поне за една вечер
оставил Луи на мира. Фил и Фред Гарет посрещнали
Коледа в Зенцуджи. Някои затворници успели да
отмъкнат няколко музикални инструменти, изпра-
вили се пред седемстотинте си изгладнели другари
и засвирили, а останалите запели. Завършили с
химните на Англия, Холандия и САЩ, а накрая
замлъкнали и отдали чест, потънали в мисли за
дома.
_____
След Коледа Птицата рязко спрял да напада

пленниците, дори Луи. Само обикалял из лагера и
се мусел, а те го наблюдавали и се чудели какво
става.
Същата година принц Йошимото Токугава,
японски сановник, няколко пъти идвал в лагера.
Бил важен човек с голямо влияние, потомък на пър-
вия шогун, и обикалял военнопленническите лагери
в страната заедно с Червения кръст. В Омори се
срещнал със затворника Люис Буш, който му раз-
казал за жестокостта на Ватанабе.
Птицата бил много подозрителен – след пър-
вото посещение на Токугава забранил на Буш да
разговаря с него, но когато принцът се върнал,
американецът не се подчинил и Ватанабе го пребил
жестоко в мига, в който височайшият гост си
тръгнал. Токугава продължил да идва и Буш всеки
път се срещал с него. Птицата го ритал и блъскал в
захлас, но той не се предавал, а Токугава, дълбоко
разстроен от чутото, ходел в Червения кръст и ми-
нистерството на войната и настоявал да вземат
мерки. Казал на Буш, че среща съпротива, но точно
в края на годината най-сетне постигнал успех –
Птицата получил заповед да напусне Омори.
Победата на Токугава обаче нямала стойност –
властите не забранили на Ватанабе да общува с
военнопленниците. Просто го преместили в един
изолиран лагер, където щял да продължи по ста-
рому, само че без да рискува да попадне пред очите
на принца и Червения кръст. След като се уверил,
че никой не смята да го накаже, полковник Сакаба
го повишил в чин сержант.
Птицата решил да си организира парти за до-
виждане и наредил на няколко офицери да присъст-
ват. Те хукнали из лагера, събрали изпражнения от
пациентите с най-сериозна дизентерия, забъркали
убийствен сос и залели с него няколко оризови кек-
счета. Щом пристигнали, ги поднесли на Птицата в
знак на обич и уважение и докато го отрупвали с
комплименти и обяснявали колко ще им липсва, той
ядял със завиден апетит. Сякаш наистина страдал,
че си тръгва.
По-късно същия ден Луи надникнал навън и го
видял да стои до оградата и да се ръкува с група
хора. Затворниците изглеждали ужасно развълнува-
ни. Луи попитал какво става и някой му казал, че
Ватанабе си отива завинаги, а той едва не полудял
от радост.
Ако оризовите кексчета подействали по план,
това не станало бързо – Птицата пресякъл моста
към Токио в отлично здраве. В Омори царуването на
ужаса най-сетне свършило. >
Глава 27
П Р О П АД А Н Е
Животът в лагера се подобрил моментално.

Редник Кано тихо поел юздите заедно с приемника
на Ватанабе, сержант Огури – хуманен и справед-
лив човек. Правилата на Птицата били отменени, а
когато влезли в кабинета му, открили куп писма,
изпратени до затворниците от семействата им, ня-
кои от тях – получени преди девет месеца. Предали
ги на получателите и най-сетне им позволили да
пишат у дома.
„Надявам се всички да сте в добро здраве и
отлично настроение, но не благодарение на алко-
хола – написал Луи в едно от писмата си. – Кажете
на Пийт, че като стана на 50, смятам да имам по-
вече коса, отколкото той имаше на 20.”
Две седмици след началото на 1945 г. по бам-
буковия мост минали няколко окъсани прегърбени
мъже и спрели пред Омори. Луи ги познавал добре
– идвали от Офуна. С тях бил и командир Фиц-
джералд и затворниците му казали, че е най-голе-
мият късметлия в Япония – един ужасяващ тиранин
на име Птицата току-що бил напуснал. Сред новите
попълнения Луи забелязал Бил Харис и сърцето му
се свило – той бил истинска развалина. Когато Луи
го поздравил, старият му приятел го погледнал с
размътен поглед, докато умът се опитвал да овла-
дее мислите му. Побоят, който изтърпял от Шарла-
танина през септември 1944 п, не бил последният.
На 6 ноември, след като го чул да говори, той пак
се нахвърлил върху него с още няколко пазача и го
налагал, докато изгубил съзнание. Два месеца по-
късно го бил отново, задето откраднал няколко
пирона, за да поправи скъсаните обувки, с които се
опитвал да изкара зимата. Бил помолил японците да
му дадат, но те отказали.
Лекарят сред затворниците прегледал Харис с
мрачно изражение. После казал на Луи, че според
него той умира. Същия ден Огури отворил склада и
раздал пакетите от Червения кръст и Луи дал ку-
тията си на Харис – „най-трудното, но и най-лесно
нещо, което бил правил някога”. Харис се по-
ободрил.
Откакто отказал да се превърне в затворник-
пропагандатор, Луи очаквал да го пратят в наказа-
телен лагер. Докато Птицата го тормозел, той прие-
мал това съвсем спокойно, но сега него го нямало, а
и бил дошъл Харис заедно с другите му приятели.
Луи искал да остане и посрещал всеки ден, изпъл-
нен със страх.

_____
Потокът от Б-29 не спирал, сирените виели по

няколко пъти на ден. Из лагера се носели слухове –
Манила била превзета, Германия паднала, амери-
канците всеки миг щели да стъпят на японския
бряг. Като повечето си другари Луи се тревожел.
Уплашени от бомбардировките, пазачите ставали
все по-избухливи и гневни. Дори онези, които пре-
ди се държали приятелски, сега им се нахвърляли
без причина. С увеличаването на нападенията сре-
щу Япония и опасността от нашествие те сякаш
възприемали военнопленниците като заплаха.
През това време до американската армия до-
стигнала ужасяваща новина. На остров Палаван
(Филипините) японците открай време държали сто и
петдесет военнопленници, които принуждавали да
строят писта. През декември, след като американ-
ците я бомбардирали, те наредили на затворниците
да изкопаят скривалища. Входовете трябвало да
бъдат широки колкото един човек.
На 14 декември в близост до острова бил за-
белязан американски конвой. Командирът на Втора
японска въздушна дивизия бил убеден, че Съюзни-
ците смятат да нахлуят на Палаван, а политиката
„избийте всички” била замислена именно за такива
случаи. Същата нощ командирът изпратил радиосъ-
общение на острова: „Унищожете сто и петдесетте
затворници.”

Б-29 над военнопленническия лагер Омори.
Снимка: Реймънд Халоран.
На 15 декември пазачите внезапно се разкре-

щели, че идват вражески самолети. Военноплен-
ниците изпълзели в скривалищата и зачакали, но не
чули нищо. Изведнъж ги заляла някаква течност.
Оказала се бензин. Пазачите метнали в окопите
факли, после ръчни гранати. И скривалищата, и
хората в тях избухнали в пламъци.
Докато японците ликували, затворниците се
опитвали да избягат. Някои драпали така отчаяно,
че кожата на пръстите им се обелила. Онези, които
се измъкнали, били прободени, пребити до смърт
или покосени с автомати. Избягали само единадесет
души, които преплували близкия залив и били от-
крити от пленниците в един наказателен лагер. Те
ги предали на филипинските партизани, които ги

отвели при американската армия.
Същата нощ японците отпразнували касапни-
цата. Очакваното американско нашествие така и не
се състояло.
_____
Сутринта на 16 февруари над Омори паднала

суграшица. В 7:15 Луи и останалите тъкмо дояж-
дали закуската си (супа и ечемик), когато сирената
писнала. Командир Фицджералд погледнал към
приятелите си. Знаел, че вероятно не става дума за
Б-29, които трябвало да летят цяла нощ, за да до-
стигнат Япония толкова рано. Сигурно бил самоле-
тоносач – морската пехота наближавала. Няколко
секунди по-късно стаята се разтресла и всички
хукнали към вратите.
Луи се озовал насред вихрушка от хаос и
грохот. Небето гъмжало от стотици бойни самолети,
и американски, и японски, които се издигали, спус-
кали и обстрелвали един друг. Над Токио стройни
редици от бомбардировачи се стрелвали надолу ка-
то вълни и засипвали летищата и фабриките за са-
молети с бомби. Щом се издигнели, под тях се
люшвали огнени завеси. Луи стоял точно под най-
мащабната въздушна битка, водена над Япония
дотогава.
Пазачите насочили байонетите си към затвор-
ниците и им наредили да се върнат в казармата.
Луи и останалите влизали, изчаквали японците да
хукнат към някой друг и отново се измъквали. Пос-
ле тичали зад казармите, изкачвали се по оградата
и увисвали там, опрели лакти на върха. Гледката
била смайваща.
Луи не можел да откъсне очи от един Ф6Ф
„Хелкат”59, който засякъл японски самолет и го
подгонил. Той завил към града, спуснал се ниско
над залива и двата самолета профучали край лаге-
ра, а оръдията на Ф6Ф трещели. Няколкостотин за-
творници гледали гонитбата от оградата – някои
през дупки в зида, други – подали глави над нея с
бясно биещи сърца и писнали уши. Самолетите били
толкова близо, че Луи виждал лицата на пилотите.
Щом японецът стигнал до брега, американецът се
върнал обратно.
Общо хиляда и петстотин американски и ня-
колкостотин японски самолета прелетели над лаге-
ра този ден. През нощта Токио се къпел в алени
светлини, а на другия ден бомбардировачите се
върнали. До вечерта на 17 февруари били унищо-
жени повече от петстотин японски самолета, както
във въздуха, така и на земята, а фабриките по-
страдали сериозно. Американците загубили осемде-
сет самолета.
Седем дни по-късно дошъл краят. В седем су-
тринта, въпреки виелицата, от самолетоносачите
излетели хиляда и шестстотин бомбардировача, ми-
нали над Омори и бомбардирали Токио. След тях
дошли Б-29, общо двеста двадесет и девет, които
носели запалителни бомби. Почти без да срещнат
съпротива, те бързо се понесли към индустриалния
район и ги пуснали. Военнопленниците наблюда-
вали танца на огъня над хоризонта – два милиона
квадратни метра от площта на града горели.
59
Адска котка (от англ. hell cat) – Б.пр.

На 28 февруари повикали Луи и останалите
офицери на двора. Изрекли петнадесет имена, меж-
ду които Замперини, Уейд, Тинкър, Мийд и Фиц-
джералд и им казали, че ги прехвърлят в лагер 4Б,
наричан още „Наоецу”. Луи посрещнал новината в
отлично настроение – където и да го пратели, с
него отивали почти всичките му приятели.
Вечерта на първи март избраните събрали ве-
щите си и облекли палтата, които им раздали пре-
дишния ден. Луи се сбогувал с Харис и никога
повече не го видял.
Качили се в един камион и той тръгнал към
Токио. Докато наблюдавали битката над града, те
били в екстаз, но последствията ги шокирали. Цели
квартали били изравнени със земята, не било оста-
нало нищо освен ред подир ред черни изпепелени
руини. Луи забелязал, че сред тях нещо блести –
големи индустриални машини. Оказало се, че това е
едва малка част от огромна индустрия – военна
продукция, изнесена в безброй частни домове, учи-
лища и малки „сенчести фабрики”.
Отвели затворниците на гарата и ги качили на
един влак. Цяла нощ пътували на запад, а снегът
ставал все по-дълбок. Към девет часа на втори март
влакът спрял в Наоецу, крайморско селце на запад-
ния бряг на Япония. Докато ги водели към входа на
гарата, военнопленниците невярващо се оглеждали
– височината на снежните преспи надхвърляла че-
тири метра. След като се изкачили по издълбаните
в тях стъпала, се озовали в ослепителнобял свят
върху снежна планина, погребала цялото село.
„Сякаш насред града имаше огромна торта с
бяла глазура” – написал Уейд в дневника си. Снегът
бил толкова дълбок, че жителите били изкопали
вертикални тунели, за да влизат и да излизат от
домовете си. Контрастът с почернения от огъня
Токио ги стреснал.
Затворниците натоварили багажа си на шейни
и потеглили към селото – трябвало да изминат бли-
зо два километра. Било ветровито и ужасно студе-
но. Най-много се измъчвал Фицджералд, чието стъ-
пало било сериозно инфектирано – патериците му
потъвали в снега и не удържали теглото му.
Прекосили един мост и видели Японско море.
Точно преди него, сгушен до реките Аракава и Хо-
рука, се намирал военнопленническият лагер Наое-
цу, който почти не се виждал заради снега. Луи и
останалите с мъка влезли в двора и спрели пред
една барака, където им казали да застанат мирно.
Те зачакали, докато вятърът развявал дрехите им.
Накрая вратата се отворила с трясък, отвътре
изскочил мъж, заковал се на място и креснал:
– Киреи!
Птицата. Краката на Луи се подкосили и той
паднал в снега. >
Глава 28
ПОР ОБЕ Н
За Луи мигът, в който видял отново Птицата,

бил най-мрачният в живота му. За Ватанабе изживя-
ването било съвсем различно – той сияел като дете
на рождения си ден, перчел се, усмихвал се и
оглеждал новите си играчки. Сякаш бил убеден, че
затворниците много се радват да го видят.
Фицджералд изкуцукал напред с патериците
си и поел ролята на старши военнопленник. Птица-
та обявил, че тук командва той, също както в Омо-
ри, и че всички трябва да му се подчиняват. В този
лагер всичко щяло да бъде точно така, както в
Омори, когато служел там.
Смазан от шока, Луи се надигнал и закрачил
през снега към казармата – двуетажна постройка на
самия край на малка скала, която се спускала от-
весно надолу към замръзналата река Хокура. Оби-
тателите й, триста австралийци, изпосталели като
скелети, все още били облечени с камуфлажните
дрехи, с които ги пленили в тропиците и тъй като ги
носели непрекъснато от години, те били толкова
износени и дрипави, че един цивилен ги оприличил
на водорасли. Вятърът, който духал от морето, сви-
рел през цепнатините в стените, а покривът бил
толкова издупчен, че вътре валяло сняг. Цялата
сграда била пълна с бълхи и въшки, а през стаите
притичвали плъхове. Леглата представлявали дъс-
ки, приковани към стените, а дюшеците – купчини
оризова слама. Целият под бил осеян с големи
дупки – затворниците били изкъртили дюшемето и
го горели, за да могат да издържат на зимните тем-
ператури, които редовно падали под нулата.
До стената били наредени десетки малки ку-
тии, някои от които били отворени и по земята се
сипел сив прах. Това били кремираните останки на
шестдесетте австралийски военнопленници – един
на всеки пет – умрели в лагера през 1943 и 1944 г.
от пневмония, бери-бери, недохранване, колит или
комбинация от трите. Повечето били подлагани и на
безмилостен физически тормоз. В мрежата от воен-
нопленнически лагери, която щяла да остане в ис-
торията като потресаващ пример за изключителна
жестокост, Наоецу си бил спечелил репутацията на
една от най-черните дупки в Японската империя. От
всички адски места, на които попаднал Луи през
войната, това определено щяло да се окаже най-
ужасното.
Той легнал на дъската си и се опитал да се
подготви за онова, което му готвел Наоецу. Докато
заспивал, на другия край на света най-добрите
бегачи в света се събирали в Медисън Скуеър Гар-
дън. Онези, които отговаряли за рекламата на съби-
тието, сменили името му и го посветили на Луи, ко-
гото всички извън семейството му все още смятали
за мъртъв. Щом чули за това, близките му се раз-
строили – състезанието щяло да се нарича „Една
миля в памет на Луи С. Замперини”. От уважение
към тях го прекръстили на „Една миля в чест на Луи
С. Замперини”, но това не развеселило участниците.
Марти Гликман, който през 1936 г. участвал в олим-
пийския отбор заедно с Луи, гледал състезанието
със сълзи на очи.

Военнопленници в НАОЕЦУ. Архив на Австралийския
военен мемориал, негатив №6033201.
Спечелил Джим Рафърти, най-добрият амери-

кански бегач на една миля. Резултатът му бил
4:16:4, с четири секунди повече от времето, което
постигнал Луи, когато тичал по пясъка точно преди
да излети със „Зеления стършел”.
_____
Първите седмици, прекарани в Наоецу, били

почти смъртоносно студени. Луи всяка нощ трепе-
рел в сламеното си легло, а точно преди изгрев ряз-
ко го будели с крясъци и го изкарвали навън – било
време за тенко въпреки дълбокия сняг, тъмнината и
виещия вятър. Денем той, Тинкър, Уейд и остана-
лите им приятели се гушели на групи там, където
греело поне малко слънце и се опитвали да се
стоплят. Луи скоро се разкашлял, вдигнал темпера-
тура и започнало да го тресе, а помията, с която ги
хранели, с нищо не помагала на тялото му да се
възстанови. Дажбите (тези на офицерите били
двойно по-малки) рядко се различавали от просо,
ечемик, варени водорасли и няколко парченца зе-
ленчук. Водата, която затворниците теглели до ла-
гера с шейни, била жълта и воняла. От Червения
кръст очевидно пращали колети, защото периоди-
чески всички пазачи започвали да пушат амери-
кански цигари, но пленниците не получавали нищо.
Ватанабе бил същият демон, както в Омори и
австралийците го наричали Копелето. Бил с много
по-нисък чин от командира на лагера – изящен като
елф японец с мустаци като на Хитлер – но начални-
кът му постоянно му отстъпвал, също както в Омо-
ри. Тук обаче Птицата си имал и довереник – трът-
лест мъж с физика на патладжан на име Хираоки
Коно, който го следвал навсякъде и според запис-
ките на Уейд нападал затворниците със злобата на
„бясно хитлеристко животно”.
В това, че преместили Луи в Наоецу при Пти-
цата, нямало нищо случайно. Ватанабе лично бил
избрал и него, и останалите, защото в лагера вой-
ниците с по-висок чин не достигали. Според Уейд
всеки от тях имал някакви умения или пък опит,
който го правел полезен. Ал Мийд, който спасил
Луи от гладна смърт в Офуна, в Омори бил начело
на кухнята, Фицджералд бил най-висшият офицер,
Уейд – командир на казармите и така нататък.
Единственият, който нямал такава история, бил
Луи. Уейд смятал, че Птицата го е избрал просто
защото искал да го измъчва и се оказал прав. От
мига, в който стъпил в лагера, Ватанабе не го оста-
вял на мира – удрял му шамари и крошета, ритал
го, ругаел го. Останалите затворници били ужасени
– един от тях си спомня, че Копелето нападал Луи
„просто заради спорта”, а той отказвал да му се
покори и така предизвиквал още по-голямо наси-
лие. Щом пак се оказал в лапите на мъчителя си,
Луи отново изпаднал в състояние на ужасен стрес.
Въпреки това извадил късмет благодарение на
чина си. В Наоецу се произвеждали стоки, изключи-
телно важни за войната, но всички млади работ-
ници били заминали на фронта. Военнопленниците
трябвало да заемат техните места. Всеки ден редо-
вите войници газели в снега, за да отидат на работа
в местната стоманодобивна фабрика, в химическия
завод, на шлеповете, които пренасяли въглища и
сол или в една каменоломна, където трошали скали,
в които се съдържали минерали. Работата била
изключително тежка, често и опасна, а смените –
денонощни, понякога по осемнадесет часа. На връ-
щане били толкова отпаднали, че краката им се
подгъвали, падали в преспите и трябвало да ги
вадят.
Всяка сутрин и всяка вечер Луи виждал как
другарите му се прибират, някои напълно покрити
със сажди, а други – толкова изтощени, че трябвало
да ги носят до казармата. Японците буквално ги
убивали от работа и макар че мъките му били
ужасни, Луи поне не трябвало да търпи това.
_____

Зимата отминала. Ледът се стопил, реките по-
текли, а на мястото на снега изникнали къщи. Ко-
гато преспите в двора изчезнали, като по чудо се
появило едно прасе, което цяла зима живеело под
краката им и оцелявало благодарение на храната,
която му хвърлял един австралиец. Луи не можел да
откъсне очи от животното – кожата му била станала
прозрачна.
След като земята омекнала, Птицата обявил,
че ще изпрати офицерите да работят в близките
ферми. Макар че това било нарушение на Женев-
ската конвенция, Фицджералд знаел какво предста-
влявал животът с Птицата. Във фермите хората му
часове наред щели да бъдат далеч от очите на
изверга, а и работата нямало да бъде и наполовина
толкова смазваща, колкото във фабриките. Затова
не възразил.
Всяка сутрин и всяка вечер Луи и останалите
се събирали пред казармата. Пазел ги един цивилен
на име Огава. Натоварвали каруцата с отпадъци от
бенджото – за тор, както бил обичаят в Япония –
впрягали се в нея като товарни животни и я теглели
към фермата, а после обратно. Докато бъхтели по
пътя (и понякога се стрелвали към полето, за да
откраднат по някой зеленчук), японските земеделци
излизали да ги гледат. Вероятно за пръв път виж-
дали чужденци от Запада. Луи също наблюдавал из-
питите, изгърбени мъже и жени. Трудностите, които
търпели заради войната, ясно се четели върху без-
изразните им изморени лица, а телата им се били
стопили от недояждане. Наоколо подскачали някол-
ко деца, които вдигали ръце, преструвайки се, че се
предават и се подигравали на затворниците. Никъде

нямало юноши.
Пътят – по десет километра във всяка посока
– ги изморявал, но работата (да садят и плевят кар-
тофи) била сравнително лесна. Огава бил спокоен
човек и макар че носел тояга, никога не я изпол-
звал. На нивата имало бистър кладенец, истинско
облекчение след вонящата вода в лагера и той ги
оставял да пият до насита. Тъй като работели извън
лагера, имали право на пълни дажби и макар че те
намалявали заедно с богатствата на Япония, цяла
купа водорасли била за предпочитане пред поло-
вин.
13 април бил ясен ден – слънцето огрявало
земята, а небето греело в ясносиньо. Луи и остана-
лите работели на нивата, когато изведнъж всички
замръзнали на местата си и вдигнали очи нагоре. В
същия миг навсякъде в Наоецу работата секнала,
докато затворниците и пазачите се взирали в
небето. Високо над главите им нещо проблясвало на
слънчевата светлина, а зад него се къдрели тънки
панделки от пара – Б-29, първият, който минавал
над селото.
Затворниците, дошли от Омори, били виждали
стотици, но австралийците за пръв път зървали
новия бомбардировач. Следван от безброй очи, ня-
кои изпълнени с надежда, други – с ужас, гигантът
бавно пресякъл хоризонта, следвайки брега. Никой
не стрелял по него, не го подгонил нито един
японски самолет. Б-29 не пуснал бомби – просто
прелетял спокойно над главите им, но това показ-
вало колко навътре в страната си позволяват да
влязат американците и колко малко могат да на-
правят японците, за да ги спрат. Наблюдаван от
цяло Наоецу, самолетът се скрил, а дирите му се
разтворили във въздуха.
Затворниците били във възторг, а японците –
в ужас. Докато работели, пленниците криели вълне-
нието си зад безизразни маски, за да не ядосат па-
зачите, които били необичайно напрегнати и озло-
бени. Докато се прибирали в лагера, работниците
изяли по няколко тояги, но настроението им не се
помрачило. Щом стигнали до портите, там чакал
Птицата.
– Рузвелт – съобщил им той – е мъртъв.
Те се отчаяли, а Ватанабе ги изпратил в ка-
зармата. Няколко дни след това Огава се пошегувал
с Птицата – закачил го, че затворниците, които му
праща, са мързеливци. Нямал лоши намерения, но
Ватанабе побеснял. Креснал им да се строят пред
него и започнал да ги ругае, крещял и се пенел
като луд. Накрая изревал, че ще ги накаже: отсега
нататък щели да товарят шлепове с въглища. Ако
откажели, щял да екзекутира един от тях. Само
един поглед бил достатъчен за Фицджералд – не
можел да направи нищо, Птицата не се шегувал.
Луи и останалите офицери щели да бъдат поробени.
Рано на другата сутрин, докато тръгвали, Ва-
танабе стоял, наблюдавал ги и се усмихвал.
_____
Разходката им до робството била кратка. От-

вели ги на речния бряг и ги качили на един шлеп,
пълен с въглища, предназначени за фабриката за
стомана. Шест души получили лопати, а Луи и

останалите – големи кошници, които трябвало да
носят на гърбовете си. После пазачите наредили на
копачите да започнат да ги пълнят с въглища.
Всеки тридесет кубически сантиметра тежали по
двадесет и пет килограма и носачите скоро започ-
нали да залитат. Щом кошовете се напълнели,
трябвало да ги свалят от шлепа и да ги отнесат до
един железопътен вагон, да ги изсипят вътре и да
се върнат, за да започнат отначало.
Цял ден, докато слънцето се плъзгало нагоре,
над главите им, и после пак надолу, затворниците
не спирали да работят. Пазачите принуждавали но-
сачите да бързат – трябвало да правят по тридесет
обиколки на час. Когато най-сетне им позволили да
спрат, те били напълно изтощени. Уейд пресметнал,
че в рамките на деня всеки от тях е пренесъл по
четири тона въглища.
Това се повтаряло отново и отново. Щом из-
празнели един шлеп, ги качвали на друг и работата
продължавала, като изтощавала телата им и замъ-
глявала умовете им. В един момент, докато се вла-
чел напред въпреки тежестта на кошницата си, Том
Уейд започнал да рецитира поезия и речи. Луи и
останалите ринели и влачели в такт с римите на
Шекспир, призива на Чърчил да се бият в полето,
по улиците и сред хълмовете и с последната реч на
Линкълн.
Накрая шлеповете се опразнили, но робският
живот на офицерите едва започвал. Качили ги в
един от тях, теглен от катер, и навлезли в Японско
море. На около километър от брега шлепът спрял до
един закотвен кораб, натоварен с въглища. Морето
се вълнувало, а пенестите вълни съскали по палу-
бата. Пред затворниците се изправил пазач и им
посочил мрежата, която висяла отвън. Трябвало да
скочат от шлепа, да се заловят за нея и да се качат
на кораба.
Пленниците били ужасени. Морето било бур-
но, шлепът и корабът подскачали нагоре-надолу и
често се удряли един в друг, а мрежата постоянно
се местела. Ако не преценели добре опита си, мо-
жело да паднат или да се окажат между двата съда
точно преди да се сблъскат. Опитали се да
възразят, но пазачите ги блъскали напред. Не по-
малко уплашен от останалите, Луи скочил и успял
да се изкачи.
Отвели го в трюма, където го чакала огромна
купчина въглища, до която висяла голяма мрежа.
Пазачите му дали лопата, после се събрали наоколо
му и закрещели, че е време да започва. Луи забил
лопатата в купчината и започнал да мята въглища в
мрежата. Часове наред останал превит над нея сред
кълба от черен прах, докато японците обикаляли
наоколо и налагали работниците с тояги и трениро-
въчни мечове. Принуждавали ги да работят с такава
скорост, че дори нямали време да изправят гръб.
Под влияние на сопите и крясъците Луи ринел тол-
кова трескаво, че мъжете наоколо му прошепнали
да забави ход. Вечерта най-сетне им наредили да
спрат, отвели ги на брега и ги свалили там. Телата
им били покрити с толкова въглищен прах, че не
било ясно кой кой е.
Всяка сутрин отново ги пращали там и всяка
вечер ги връщали в лагера – дълга колона черни
призраци, които с мъка се довличали до казармите
и се просвали изтощени на койките, като плюели
черна слюнка. В лагера държали само една вана и
почти никога не сменяли водата. Единственото дру-
го място, където можели да се изкъпят, било ко-
ритото в стоманодобивната фабрика, но пазачите ги
водели там само веднъж на десет дни. Тъй като не
смеели да се пъхнат във ваната в лагера, затвор-
ниците живеели под патина от сажди и чакали да ги
пратят във фабриката. Накрая Уейд се почувствал
толкова мръсен, че поискал да обръснат покритата
му с въглища коса. „Беше вид изкупление” – напи-
сал той.
_____
Ден след ден Луи ринел ли, ринел. От време

на време минавал от въглища на индустриална сол,
но работата била също толкова изтощителна, а сол-
та се топяла в потта му, стичала се по гърба му и
прогаряла язви в кожата му. Фицджералд работел
наравно с хората си и се карал с бригадирите, за да
ги предпазва. Веднъж, по време на една четирина-
десетчасова смяна, наредил на затворниците да
спрат и казал на бригадира, че няма да им позволи
да работят, преди да са се нахранили. След дълги
спорове надзирателите им донесли голяма купа
ориз и им наредили да продължат.
Трагедията била неизбежна и се разиграла
пред очите на Луи. Докато стоял в шлепа и чакал
своя ред да скочи, мъжът пред него не преценил
момента и се метнал към кораба точно когато той
бил на път да се сблъска с шлепа. Смазан между
двата борда, той паднал назад, но пазачите дори не
го погледнали и настояли, че Луи трябва да скочи.
Докато останалите затворници се точели край него,
раненият останал на шлепа. Луи така и не разбрал
дали е оцелял.
_____
Робският труд в Наоецу поглъщал душите на

затворниците, но те намирали начини да си изво-
юват малки победи, жизненоважни за физическото
и емоционалното им оцеляване. На местата, където
работели, нямало какво да саботират, но кражбите
били истинска епидемия. На шлеповете изчаквали,
докато операторът излезел, после нахлували в кам-
буза и скривали в дрехите си всичката храна, която
успявали да открият. Кутиите с обедите на цивил-
ните пазачи постоянно изчезвали, а ако надзира-
телят оставел пакет цигари до себе си и извърнел
глава, той моментално се изпарявал. Затворниците
крадели всичко, което можели да докопат, включи-
телно предмети, от които нямали нужда, и риску-
вали да ги пребият заради нещо напълно безпо-
лезно като кутия за моливи, например. Важна обаче
била не тя, а кражбата.
Тъй като в храната им почти нямало натрий и
много мъже страдали от мускулни спазми и други
болежки, те измислили начин да крадат и прера-
ботват сол. Работниците от солните шлепове тайно
пъхали цели шепи в джобовете си, но тъй като в
този вид тя не ставала за ядене, я отнасяли в ла-
гера и я давали на онези, които работели във фа-
бриката за стомана. Те я криели в дрехите си,
отнасяли я там, изчаквали пазачът да се разсее и
пъхали буците в манерките си с вода. На края на
деня ги окачвали до огнищата и до сутринта водата
се била изпарила, а в манерките имало годна за
ядене сол, която била безценно съкровище.
Един ден, докато клечал в бенджото, Луи
погледнал през една дупка и видял отвън огромен
чувал, опрян на стената – от другата й страна има-
ло склад. Той си спомнил номерата на шотландците
в Омори, излязъл от бенджото, претърсил лагера и
открил цяла купчина кухи бамбукови стъбла. Взел
едно и докато пазачите не го гледали, го подострил.
Същата нощ облякъл пижамата, която му дали в
лагера и чиито крачоли се затягали с върви около
глезените. Пъхнал бамбуковото стъбло в джоба си,
стегнал ги, доколкото можал и тръгнал към бен-
джото. Щом влязъл, забил острия край на стъблото
в чувала, пробил го и пъхнал другия в дюкяна на
пижамата си. Оризовите зърна тръгнали по него и
се посипали в крачолите му. Когато пресипал по
два килограма във всеки, Луи изтеглил бамбука и
тръгнал към казармата, като се движел възможно
най-естествено (за мъж с пет килограма ориз в
крачолите). Минал небрежно край пазачите и се
изкачил по стълбата до втория етаж, където го
чакал командир Фицджералд, разстлал одеяло пред
себе си. Луи стъпил върху него, развързал крачо-
лите си, разтоварил ориза и бързо се върнал в
леглото си. Фицджералд го събрал, разпределил го
в няколко чорапа и го пъхнал в скривалища, които
бил издълбал под стенните панели. След като
запомнили режима на пазачите, двамата с Луи ги
чакали да излязат, вадели ориза, тичали до печ-
ката, сварявали го и го изяждали възможно най-
бързо заедно с още няколко души. Падала се по
една чаена лъжичка на човек, но това, че са успели
да надхитрят мъчителите си, било достатъчна
награда.
Най-коварното постижение на съпротивата в
Наоецу било дело на един приятел на Луи, Кен
Марвин, пленен на остров Уейк. Надзирателят му на
работа бил едноок цивилен, когото наричали Кьо-
равия. Той го помолил да му преподава и Марвин се
вкопчил в тази възможност, като започнал да го учи
на направо ужасяващ английски. От този ден
нататък щом го попитали „Как си?”, Кьоравия
отговарял: „Какво ти пука, твойта мама?”
_____
Един пролетен ден на брега на реката Луи

пострадал. Отново ринел сол и тъкмо влачел един
тежък товар от шлепа към товарния вагон. Понесъл
кошницата си нагоре по брега, после се закатерил
нагоре по рампата, което винаги било рисковано.
Докато се изкачвал, от вагона излязъл един пазач и
тръгнал надолу. Докато се разминавали, той го
сръгал с лакът и повлечен от тежестта на коша си,
Луи се стоварил на земята от метър и половина
височина. Успял да се завърти така, че да падне с
краката напред, но едното му стъпало изпреварило
другото. Той усетил, че нещо се къса, а после –
изгаряща болка в глезена и коляното.
Изобщо не можел да стъпва на този крак и
докато подскачал към лагера, двама затворници го
крепели. Вече не го пращали на работа, но това би-
ло незначителна утеха. Вече по цял ден щял да
бъде сам с Птицата, а и дажбите му намалели напо-
ловина.
Луи лежал в казармата и умирал от глад. Ди-
зентерията му се влошавала все повече и повече,
треската – също и понякога вдигал 40 градуса. За
да му възстановят дажбата, трябвало да си намери
работа, която да може да върши на един крак. В
една барака открил шевна машина и предложил да
кърпи и преправя дрехите на пазачите. Скоро обаче
закърпил всичко и отново му намалили храната.
Бил толкова отчаян, че отишъл при Птицата и го
помолил да му възложи нещо.
Ватанабе дълго се наслаждавал на молбите му
и накрая казал, че отсега нататък Луи ще се грижи
за прасето. Щели да възстановят дажбата му, но
имало уловка – нямал право на инструменти.
Трябвало да чисти кочината с голи ръце.
През целия си живот Луи бил изключително
чистоплътен и придирчив – в колежа дори държал
бутилка „Листерин” в жабката на колата си, за да се
жабури, след като се е целувал с някое момиче.
Сега го принудили да лази из свинска кочина, да
събира изпражнения с голи ръце и да тъпче в
устата си помията за прасето, за да не умре от глад.
От всички кошмари, които му причинил Птицата,
този го ужасил и смазал най-много от всичко. „Ако
нещо унищожи разсъдъка ми – казал си той, – това
ще бъде.” Отвратен и постоянно гладен, с опъната
като струна воля, той можел единствено да се
надява, че войната скоро ще свърши и ще бъде
спасен. >
Глава 29

ДВЕСТА И ДВАЙСЕТ КРОШЕТА
В 11:30 сутринта на 5 май 1945 г. тишината

над Наоецу била нарушена от рева на четири
грамадни двигателя – над селото обикалял един Б-
29. Сирените се включили, но надзирателите в сто-
манодобивната фабрика ги пренебрегнали и затвор-
ниците продължили работата си край пещите. Вне-
запно се чул страховит трясък и във фабриката ся-
каш се извила вихрушка. Това обаче не било сняг, а
огромно количество прах, посипало се от покрив-
ните греди. Нещо здравата било раздрусало сгра-
дата. Бригадирът обявил, че просто е гръмнал един
трансформатор и им наредил да продължат.
Миг по-късно вътре влетял някакъв работник
и му казал нещо. Японците зарязали всичко и хук-
нали към противобомбените скривалище на плажа,
изоставяйки затворниците.
Те разбрали, че само Б-29 би могъл да ги из-
плаши така и паникьосано се събрали в една малка
стаичка, като се молели да не ги ударят. Така и
станало – бомбардировачите не улучили фабриката
и вместо това пуснали бомбите в полето до нея. И
пленниците, и цивилните се нуждаели от цял час,
за да дойдат на себе си. Пазачите се постарали да
натрият носа на затворниците, като ги завели при
кратерите, за да видят колко некадърни са амери-
канските летци, но те били твърде уплашени. Дуп-
ките в нечия нива далеч не били най-важното в
случая и всички го знаели. Затворниците нямали
представа как се развива войната на Тихоокеанския
фронт и този удар, както и нарастващият брой Б-29,
които прелитали над селото, им внушили удивител-
но дръзка мисъл. Щом американците насочвали уси-
лията си към една самотна фабрика в никому неиз-
вестно селце като Наоецу, дали пък Б-29 вече не
били разрушили големите стратегически градове?
Отговорът се изяснил десет дни по-късно, ко-
гато през портите преминали още четиристотин за-
творници. Птицата скочил на обичайното си място,
така че да се извисява над тях и изнесъл обичай-
ната си тирада.
– Трябва да бъдете въздържани! Трябва да
бъдете искрени! Трябва да работите здравата!
Трябва да се подчинявате! Аз казах!
Щом Ватанабе замлъкнал, четиристотинте но-
ви попълнения били натъпкани в казармите при
останалите триста и тоалетните прелели. Новаците
казали, че идват от лагери за роби в големите гра-
дове – Кобе, истинско средище на военната про-
мишленост и Осака – най-голямото японско приста-
нище. Няколко седмици преди това Б-29 нахлули в
тези градове като блестящи рояци и ги засипали с
огън. Големи части от Кобе и Осака били сринати
със земята и тъй като от тях нямало полза там,
военнопленниците били изпратени в Наоецу, за да
продължат да робуват на Империята. Те носели и
още една новина – Германия паднала. Сега цялата
мощ на Съюзниците била насочена срещу Япония.
_____
Този месец Птицата не се свъртал много в

Наоецу. От армията го назначили за „отговорник по
дисциплината” и в Мицушима, лагер в планината.
Ватанабе пристигнал там с характерния си апломб,
като едва не съборил вратата и креснал „Нанда!” на
група стреснати затворници. После започнал да ги
бие и денем, и нощем.
Бил толкова брутален, че офицерите сред тях
скоро заключили, че за да спасят живота си, трябва
да го убият. Заговорниците се събрали в „отряди-
убийци”, решени да го удавят или да го метнат от
някоя скала. Щом дойдел в лагера, го следвали на-
всякъде, но той явно се усетил и започнал да се
движи с въоръжена охрана. Междувременно лека-
рите сред затворниците, Ричард Уитфийлд и Алфред
Уайнстийн, решили да го отровят с огромни дози
атропин и морфин. Птицата обаче и на тях се из-
плъзнал – ден след като замислили плана си, той
заключил лекарствата.
Тогава Уитфийлд измислил нещо друго. При-
готвил разтвор от сол и глюкоза и взел проби от
изпражненията на двама пациенти, болни от амебна
и бацилна дизентерия, добавил три мухи и няколко
дни държал бутилката до тялото си, за да се раз-
вият бактериите. После двамата с Уайнстийн я дали
на готвача, който почти цяла седмица поливал с нея
ориза на Птицата. За тяхно огромно учудване обаче
той не се разболял, така че забъркали втора доза с
проби от шест болни. Този път ударили десетката.
След два дни Ватанабе се разболял ужасно –
изобщо не можел да се движи, диарията му по-
скоро приличала на вулканични изригвания, а тем-
пературата му достигнала 41 градуса. Уайнстийн го
заварил „да скимти като дете” в стаята си. Птицата
му наредил да го излекува и лекарят му дал сул-
фонамиди. Той се усъмнил, накарал го да глътне
няколко таблетки и Уайнстийн се подчинил – знаел,
че в тях има само аспирин и сода за хляб. За една
седмица японецът отслабнал със седем килограма, а
Уайнстийн го подканвал да си яде ориза.
Докато Птицата бил болен, и затворниците, и
пазачите „се радвали почти като истерични деца”.
Той обаче сякаш бил безсмъртен – след десет дни
температурата му спаднала и Ватанабе се върнал в
Наоецу, за да си изкара гнева на офицерите и на
Луи.
_____
До юни кракът на Луи заздравял достатъчно,

за да може да го носи и той отново бил пратен да
рине въглища и сол. Здравето му все повече се
влошавало, а дизентерията му не секвала и за миг.
Когато помолил да го оставят да си почива заради
високата температура, Птицата му отказал.
– Само 39 градуса?! – казал той. – Отиваш
работиш.
Луи отишъл.
Един ден същия месец тримата с Тинкър и
Уейд работели на шлепа, когато бригадирът открил,
че някой е откраднал риба от камбуза и заявил, че
ако крадците не си признаят, ще се оплаче на
Птицата. По време на обедната почивка невинните
убедили виновните да се разкрият, но въпреки това
когато вечерта се върнали в лагера, бригадирът
казал на Ватанабе, тъй като подозирал, че са били
замесени и други хора.
Птицата извикал цялата работна група, строил
ги и наредил виновниците да излязат напред. После
се разходил край редицата, дръпнал Уейд, Тинкър,
Луи и още двама офицери и ги принудил да заста-
нат до крадците. Заявил, че те са отговорни за
поведението им и ги наказал – всеки от затвор-
ниците трябвало да ги удари с юмрук в лицето с
всичка сила, и тях, и крадците.
„Избраните” ужасено огледали редовите вой-
ници – били близо сто. Птицата обявил, че всеки,
който откажел да се подчини, щял да получи съ-
щото наказание и казал на пазачите да бият же-
стоко всеки, който не удари „виновните”.
Затворниците нямали избор. Първо се опит-
вали да ги удрят по-леко, но Ватанабе много вни-
мавал и ако някой не замахвал достатъчно силно,
започвал да крещи и да го бие заедно с пазачите.
След това провинилият се трябвало да удря жерт-
вата отново и отново, докато Птицата останел
доволен. Луи започнал да шепне на другарите си
просто да удрят с всичка сила, за да се свърши по-
скоро. Преди да ударят Уейд, някои от британците
ломотели „съжалявам, сър”.
След първите няколко крошета Луи останал
прав, но скоро краката му започнали да омекват и
той паднал. Изправил се, но следващия път се
случило същото, после пак. Накрая изгубил съ-
знание, а щом дошъл на себе си, Птицата принудил
останалите да продължат с боя, като крещял:
– Следващият! Следващият! Следващият!
В замаяната глава на Луи гласът му започнал
да звучи като тропот на крака.
Слънцето залязло. Побоят продължил повече
от два часа, а Ватанабе гледал и явно изпитвал сви-
репо еротично удоволствие. След като войниците се
изредили до един, той наредил на пазачите да ги
ударят по два пъти в главите с тренировъчен меч.
Наложило се да отнесат жертвите до казар-
мата. Лицето на Луи толкова се подуло, че няколко
дни едва си отварял устата. Уейд изчислил, че все-
ки от тях е получил по двеста и двадесет крошета.
_____
Дошъл юли 1945 г. Всеки ден над Наоецу пре-

литал един и същ Б-29, толкова високо, че само бя-
лата следа го издавала. Затворниците го нарекли
„Самотния рейнджър”. Всяка нощ над селото мина-
вали цели ята бомбардировачи. Гледката им се
струвала прекрасна. „Всичките греят – написал Джо
Бърн в дневника си. – И сякаш отиват на пикник.”
Сирените виели по цял ден и по цяла нощ, а по-
някога нощем пленниците чували приглушени екс-
плозии в далечината.
Луи бил болен и отчаян. Лежал на дъската си
и мечтаел за олимпийските игри, които блестели
пред него като прекрасно обещание – бъдеще, за-
ради което да издържи ужасното настояще. Той
непрестанно се молел за спасение, а кошмарите за
битките му с Птицата били ужасяващи. Надеждите
му гаснели.
Един ден в казармата се довлякъл един от ро-
бите. Изглеждал напълно изтощен. Легнал си, помо-
лил да го събудят за вечеря и не помръднал, по-
вече. Когато дошло време за ядене, Луи го сритал
по стъпалото, но се оказало, че е мъртъв. Бил млад
като всички останали и дори не
изглеждал болен.
Положението с храната ставало все по-тра-
гично. Заради пристигането на военнопленниците
от Кобе и Осака през пролетта броят на затвор-
ниците в Наоецу се удвоил, но не и този на дажби-
те. Количеството се смалило още повече и обикно-
вено им давали само водорасли. Когато един из-
гладнял затворник се опитал да приеме храна от
цивилното население, Птицата му счупил челюстта.
Няколко души помолили японските служители за
месо, като казали, че като им отказват, нарушават
международното право. След тази молба двама
пазачи излезли от лагера и се върнали с едно куче
– твърдяло се, че е последното, останало в Наоецу.
На другата сутрин били камбаната и щом излязъл
на двора, Луи видял одраната му глава, набита на
кол с муцуна към затворниците. Няколко минути по-
късно получили закуска. В купичките си открили
останките на кучето.
През лятото дажбите продължили да се
намаляват, а Луи и останалите с ужас зачакали зи-
мата. Казали им, че тогава и храната, и горивото за
отопление ще намалеят още повече. Много от
мъжете били толкова слаби и болни, че, по думите
на един от тях, „оцелявали ден за ден”. Малко от
пленниците в Наоецу или който и да било друг
лагер смятали, че ще доживеят следващата пролет,
а в Омори измислили лозунг: „Фриско60 през 1945-
та или червеите през 1946-та.” Тревожело ги и не-
що друго – дори в изолирано село като Наоецу било
очевидно, че Японската империя губи сили. Докато
60
Съкратено от „Сан Франциско”. – Б. пр.

наблюдавали как Б-29 безнаказано пресичат небето
й, затворниците си давали сметка, че от въздушната
отбрана не е останало нищо, а американците са
съвсем близо. Цивилните, които виждали, били в
ужасяващо състояние – крайниците на болните от
бери-бери възрастни били гротескно подути, а де-
цата – слаби като скелети. Очевидният глад, който
измъчвал цивилните, толкова смаял затворниците,
че тези, които работели из селото, престанали да
крадат. Ясно се виждало, че Япония отдавна е за-
губила войната.
Тя обаче нямала никакво намерение да се
предаде. Ако унищожителната въздушна война не
можела да я убеди, оставала инвазията. Военно-
пленниците из цялата страна забелязвали тревожни
признаци. Стиснали заострени пръчки, жените се
упражнявали върху чували, пълни с оризова слама,
а малките деца се строявали в дворовете на учили-
щата с оръжия-играчки в ръце и тренирали. Япон-
ците, за които било позор да се предадат, се гот-
вели да се бият до смъртта на последния мъж, жена
и дете.
Американското нашествие било неизбежно и
според затворниците, и според местното население.
Онези, които знаели за правилото „избийте всички”,
били в ужас. Около лагера Бату Линтанг в Борнео, в
който живеели две хиляди военнопленници и ци-
вилни, всеки ден обикаляли бойни самолети на
Съюзниците. Един цивилен предупредил военно-
пленника Дж. У. Прингъл, че „японците имат запо-
веди нито един затворник да не бъде спасен, всич-
ки трябва да бъдат избити”. Селяните разказвали,
че в джунглата са се натъквали на стотици трупове.
„Това сигурно предвещава и нашата съдба” – на-
писал Прингъл в дневника си. Един от най-сади-
стичните служители в лагера започнал да обяснява
колко съчувства на затворниците и да им разказва,
че се готвят да ги преместят в нов лагер, където ще
има храна и медицински грижи и никой няма да
работи. Те обаче се досетили, че това е лъжа, която
положително целяла да ги убеди, че заповед да
маршируват към джунглата е вече дошла и така, по
думите на Прингъл, „да им даде идеалната
възможност да изпълнят нареждането на японското
правителство да избият всички”.
Прингъл бил прав. В кабинета на началника
имало писмена заповед, издадена от командира и
одобрена от централните армейски власти, според
която всички затворници трябвало да бъдат „ликви-
дирани” на 15 септември. Жените и децата щели да
бъдат отровени, цивилните мъже – разстреляни,
болните и осакатените – пронизани с байонети.
Петстотинте военнопленници трябвало да изминат
тридесет и пет километра навътре в джунглата, къ-
дето щели да ги разстрелят и изгорят.
В Омори японците, които работели в кухнята,
както и няколко военни, казали на затворниците, че
вече е решено как ще бъдат избити. Щели да ги
пуснат с обяснението, че пазачите трябва да защи-
тават Япония. Щом стъпели на моста, същите тези
пазачи щели да ги покосят с автомати. Офицерите
сред пленниците се събрали да го обсъдят, но не
могли да измислят начин да го избегнат или да се
предпазят.
В лагерите из цяла Япония усещането било не
по-малко зловещо. Донесли автомати и варели с
бензин. Металните идентификационни жетони на
войниците били конфискувани в опит да се изпълни
нареждането от екзекутираните „да не остане ни-
каква следа”. Наредили на затворниците да копаят
тунели и пещери и в много лагери приятелски на-
строените пазачи ги предупредили, че мините, ями-
те и тунелите ще се използват за масови гробове.
Това лято в Зенцуджи, лагерът на Фил и Фред
Гарет, служителите внезапно обявили, че ще отде-
лят американците от останалите пленници. Казали,
че в името на собствената им безопасност ще ги
преместят в нов лагер с по-леки условия. Натова-
рили ги на един влак и ги пратили на другия край
на Япония. Докато надничали през прозорците, те
видели цели реки от нещастни бежанци и сринати
градове. Въздухът вонял на изгорени тела.
След мръкване стигнали до някакво отдалече-
но място. Казали им да тръгнат по почти непрохо-
дима пътека, която се виела по склона на една
планина. Вървели часове наред в бурята, през гори,
долини и отвесни скали и се изкачили толкова
нависоко, че планинските върхове край тях били
покрити със сняг посред лято. Отрязаният крак на
Гарет все още не бил заздравял и той ужасно се
мъчел с патериците си, но японците не позволили
на никого да му помогне. Затворниците започнали
да припадат от изтощение, но пазачите ги принуж-
давали да продължат, и то без никакви почивки.
Мокри до кости, пленниците куцукали осемнадесет
километра по стръмната пътека, като лека-полека
изхвърляли вещите си, за да им поолекне.
В два сутринта Фил, Гарет и останалите стиг-
нали до няколко дървени бараки в една камениста
равнина високо в планината. Твърде изтощени, за
да се строят, те се проснали на земята. Казали им,
че това е новият им лагер, Рокуроши. Никой не им
обяснил защо са ги отвели толкова далеч, в при-
видно негодно за живот място. Лекарят сред тях,
Хюбърт Ван Пийнън, се огледал, обмислил положе-
нието и заключил: „Тук ще бъдем избити.”
Това лято в Наоецу японските служители из-
разили опасения, че пленниците може да пострадат
по време на бомбардировките. По тази причина ско-
ро щели да ги отведат в планината, на сигурно мя-
сто. Зад гърба на началниците си пазачите им каза-
ли друго – от армията дошла заповед всички да
бъдат избити през август. Възможно било това да е
лъжа, но през юли един цивилен, известен със сим-
патиите си към военнопленниците, предупредил
един от тях, че е била определена дата за екзеку-
цията им. Тя съвпадала с онази, спомената в поне
два други лагера.
Всички военнопленници в Наоецу, казал
цивилният, ще бъдат убити на 22 август. >
Глава 30
К И П Я Щ И Я Т Г РА Д
В Наоецу никой не спял. Всяка нощ долитали

Б-29 и сирените пищели и денем, и нощем, сякаш
се надвиквали с рева на самолетите. Гласът им,
заедно с безкрайните ята от самолети, които нео-
безпокоявано фучали над Япония, все повече

задълбочавали лудостта на Птицата.
По време на бомбардировките пленниците
трябвало да стоят в казармите с угасени светлини.
Щом самолетите отминели, нахлувал Ватанабе, на-
реждал на американците да излязат на двора и
двамата с подлизуркото Коно обикаляли напред-
назад, крещели и размахвали тоягите, мечовете и
пушките си. Някои нощи Птицата ги разделял на
две редици, с лице един към друг, и им заповядвал
да си удрят шамари. Понякога с Коно ги принуж-
давали часове наред да стоят с вдигнати ръце или в
„клек Офуна” и ги налагали, когато залитнели. При
един побой ударили Луи по пострадалия глезен и
той едва ходел от болки, а веднъж Птицата го бил
до безсъзнание.
Луи вече не се грижел за прасето. Товаренето
на шлеповете също било преустановено – Съюз-
ниците били потопили толкова много японски кора-
би, че вече никой не идвал в Наоецу и той отново
получавал половин дажба. Окуцял, болен и гладен,
той умолявал Птицата да му възложи нещо, за да му
я възстановят. Ватанабе му довел един сив козел,
изпосталял като сянка, и му казал:
– Козел умре – и ти умреш.
Луи нямал въже, с което да върже козела, ни-
то кошара, в която да го затвори. Кен Марвин от-
краднал въже от мястото, където работел, донесъл
му го, той вързал животното за един кол и започнал
да го храни със зърно и вода. Нощем го връзвал в
хамбара, но козелът се разболявал все повече.
Една сутрин Птицата повикал Луи и му казал,
че козелът се е отвързал и е преял. Бил много зле и

виновният бил Луи. Той обаче знаел, че го е вързал
добре – за да се е освободил, някой му бил по-
могнал.
Козелът умрял. Ужасен от отмъщението на Ва-
танабе, Луи се опитал да се скрие, но дизентерията
му ставала все по-сериозна. Макар че рискувал да
го видят, той отишъл при лагерния лекар, за да
моли за лекарства и Птицата веднага го догонил, за
да попита има ли разрешение да ходи при доктора.
Луи казал че няма и той го отвел, като минал край
Тинкър и Уейд, които работели отвън. В двора спрял
пред една дебела тежка греда, дълга около метър и
осемдесет сантиметра.
– Вземи я – казал Птицата на Луи. С известно
усилие той се подчинил и Ватанабе му заповядал да
я вдигне високо над главата си. После повикал един
пазач и му казал, че ако затворникът свали ръце,
трябва да го удари с пистолета си. Накрая се качил
на покрива на близката барака и се настанил там,
за да гледа.
Луи стоял под яркото слънце, вдигнал гредата,
а Ватанабе се протягал като доволна котка, под-
виквал на японците, които минавали долу, сочел
към него и се смеел. Луи се втренчил в лицето му с
поглед, пълен с омраза.
Минали няколко минути, а той не свалял очи
от Птицата. Гредата натежавала все повече, бол-
ката ставала все по-силна. Ватанабе го наблюдавал
и се присмивал на страданията му, а Уейд и Тинкър
продължили да работят, като от време на време
тревожно оглеждали двора. Когато Луи вдигнал гре-
дата, Уейд тъкмо бил погледнал лагерния часовник
и все по- често проверявал колко време е
минало.
Минали пет минути, после – десет. Ръцете на
Луи започнали да изтръпват, тялото му се тресяло.
Гредата се наклонила, пазачът го ударил с пи-
столета си и той се изправил. До главата му стигала
все по-малко кръв, завило му се свят, мислите му се
замъглили. Лагерът сякаш се завъртял наоколо му.
Усетил, че разумът бавно му се изплъзва, докато
накрая му останала една-едничка мисъл: „Не може
да ме пречупи.”
Секундите минавали, а той оставал все в съ-
щото положение – в съзнание, но не напълно, вдиг-
нал гредата над главата си, вторачен в лицето на
Птицата. Силата му отдавна трябвало да се е из-
черпала, но той не се отказвал.
– Нещо в мен просто продължаваше – казал
той по-късно. – Не знам какво беше.
На другия край на двора Ватанабе вече не се
смеел. Накрая се спуснал по покрива, хукнал към
Луи и забил юмрук в стомаха му. Той се превил на
две от болка, а гредата паднала върху главата му и
го повалила.
Когато се събудил, не знаел нито къде е, нито
какво се е случило. Видял, че наоколо му са на-
клякали Уейд, още няколко затворника и група па-
зачи. Птицата го нямало. Луи изобщо не си спомнял
последните няколко минути и нямал представа кол-
ко дълго е стоял в двора. Уейд обаче бил погледнал
часовника в мига, когато паднал.
Луи държал гредата цели тридесет и седем
минути.

_____
На първи август през нощта сирените се вклю-

чили, а селото се разтресло. Затворниците поглед-
нали през прозорците – небето било пълно с бом-
бардировачи. Те били част от най-масираната бом-
бардировка през Втората световна война – 835 Б-
29, които летели към мишени из цялата страна.
Пленниците, които работели нощна смяна, хукнали
към скривалищата на плажа, но самолетите пропус-
нали Наоецу. На шестдесет и четири километра от-
там, в Нагаока, цивилните жители вдигнали глави –
сторило им се, че вали. Дъждът бил напалм.
Докато самолетите се носели над главите им,
в сградата нахлул Птицата и креснал на амери-
канците да излязат. След като се строили в двора,
Ватанабе и Коно вдигнали тренировъчните си мечо-
ве, минали зад тях и започнали да ги удрят по тила.
Мъжете падали като покосени и когато дошъл редът
на Луи, Птицата се навел над него и започнал да го
налага. Замаян, той просто лежал на земята, докато
японецът виел в един глас със сирените.
На разсъмване сирените замлъкнали, а за-
творниците на плажа излезли от скривалищата. В
двора на лагера и Птицата, и Коно замръзнали по
местата си, а Луи се изправил на крака и погледнал
на североизток. Хоризонтът блестял – Нагаока била
в пламъци.
Същата нощ Б-29 пуснали брошури над триде-
сет и пет японски града, в които предупреждавали
цивилните за предстоящите бомбардировки и ги съ-
ветвали да се евакуират. Правителството наредило
на хората да предават памфлетите на властите,
забранили им да ги разпространяват и арестували
всеки, който разполагал с листовка. Сред изброе-
ните в брошурите градове били Хирошима и Нага-
саки.
_____
Същата нощ състоянието на Луи сериозно се

влошило, а на следващата сутрин дизентерията му
била изключително жестока. Бил опасно обезводнен
и вече почти не можел да яде. С всеки изминал ден
ставал все по-слаб.
Всеки ден и всяка нощ Б-29 изпълвали небето,
а Птицата беснеел из лагера. Нападнал Кен Марвин,
повалил го в безсъзнание, свестил го, като плиснал
кофа вода в лицето му и му казал да се грижи за
здравето си, а после пак го повалил. Докато се
криел на койката си на горния етаж, разтърсван от
треска, Луи видял как Ватанабе и Коно бият двама
болни, докато те се подчинили на заповедта на
Птицата да оближат изпражненията по подметките
му. Друг ден пък погледнал през прозореца и
видял, че двамата стоят пред редица затворници,
отворили учебник по бокс и се редуват, за да
тренират върху тях.
Един ден Луи се разхождал в двора, когато
Птицата го повлякъл към преливащата септична
яма. След като докарал още няколко души, той ги
принудил да легнат по корем върху купчината
боклук и да правят лицеви опори. Луи едва успял
да се опази да не падне в ямата. Някои обаче
нямали този късмет. Когато изтощените мъже не
успявали да се надигнат, Птицата натискал главите
им с приклада на пушката си, докато лицата им
потънели в изпражненията.
Накрая денят, от който се боял Луи, настъпил.
Той стоял в двора и пълнел една вана с вода, когато
Ватанабе му излаял да дойде насам. Щом се под-
чинил, японецът го погледнал разярено и посочил
към водата.
– Утре ще те удавя.
Луи цял ден треперил от страх, търсел с по-
глед Птицата и мислел за ваната и когато Ватанабе
го открил, изпаднал в ужас.
– Размислих – заявил японецът. После се
хвърлил към Луи и започнал да го удря в лицето,
първо с десния си юмрук, после – с левия, сякаш в
захлас. Спрял толкова рязко, колкото започнал и го
пуснал, внезапно успокоен.
– Ще те удавя утре – казал той. После си тръг-
нал, а на лицето му Луи забелязал същия замечтан
унес, който зърнал на лицето на Шарлатанина, след
като пребил Харис в Офуна. Това било сексуален
екстаз.
_____
Луи не можел да търпи повече и организирал

тайна среща заедно с още дузина офицери. Когато
се разделили, били решили да убият Птицата.
Планът им бил съвсем прост – щели да се
хвърлят отгоре му и да го изтеглят на покрива на
казармата, който гледал към пропастта над река
Хокура. Там щели да привържат голям камък към
тялото му и да го бутнат от прозореца. Щом паднел
във водата, тежестта му щяла да го дръпне надолу и
той никога повече нямало да си поеме дъх.
Разделили си задачите, свързани с убийст-
вото. Едната група трябвало да измисли начин да го
обезвреди – Ватанабе бил в отлична форма и ня-
мало да им бъде лесно. Няколко от най-едрите мъже
щели да открият тежка, но преносима скала, да я
качат по стълбите и да я дотъркалят до прозореца,
без пазачите да ги видят. На Луи възложили да от-
крадне достатъчно въже, за да могат да вържат
Птицата за нея.
Той не успял да намери достатъчно дълго пар-
че, така че започнал да краде по-къси, да ги крие и
да ги връзва едно за друго, като използвал най-
здравите възли, които бил научил като скаут. Меж-
дувременно здравеняците открили скала, достатъч-
но голяма, за да удави и Птицата, и още няколко
души и някак успели да я вкарат в казармата, без
да ги забележат. Оставили я до прозореца, а в това
време Луи най-сетне успял да изплете достатъчно
дълго въже от откраднатите парчета. Омотали го
около камъка, а свободният край останал да виси,
за да го вържат около гърдите на Птицата. След
това Луи се подготвил за втория етап – бил изявил
желание да участва в групата, която трябвало да
хване Ватанабе, да го изтегли горе и да го хвърли в
реката.
Той влязъл в казармата точно както плани-
рали заговорниците. Ако камъкът вече бил на мяс-
тото си, Птицата или не го видял, или не се досетил
за какво е всъщност. Докато ровел из вещите на
затворниците, под рогозката татами на един ан-
глийски офицер открил лист, на който били запи-
сани всички престъпления на японските служители.
Ватанабе вдигнал глава, видял, че виновникът го
гледа с подигравка в очите и се стреснал. Не е ясно
дали си го въобразил, или не, но той повярвал, че
затворниците го наблюдават както убиец – жерт-
вата си. Никога преди не бил виждал този поглед.
Знаел, че Япония губи войната и накрая американ-
ците ще го съдят. Същите тези пленници щели да го
обвинят и положително щял да получи смъртна
присъда. Бил пределно наясно, че никой няма да го
защити и това го вбесявало, но и плашело – и той
решил, че ще направи и невъзможното, за да се
предпази.
До прозореца, край който минавал всеки ден,
стояли камъкът и въжето... а разстоянието от про-
зореца до реката не било никак малко.
_____
В три без петнадесет сутринта на 6 август

1945 г. от писта „Ейбъл” на остров Тинджан излетял
един Б-29. Кормилото държал Пол Тибетс, пилот-
ветеран, а самолетът се носел на север, към
Япония. Мисията била толкова тайна, че Тибетс
носел капсули с цианид за целия екипаж в случай,
че самолетът се разбиел и ги хванели.
Щом първите лъчи на слънцето огрели Тихия
океан, бомбардировачът се издигнал максимално и
трима летци влезли в бомбения отсек. Там чакала
бомба, дълга метър и шестдесет и пет сантиметра, с
тегло четири тона и прякор „Малчугана”. Мъжете се
отпуснали на ръце и колене и запълзели около нея,
като заменяли тестовите свещи със запалителни.
„Малчугана” бил заредено.
Тибетс пресякъл вътрешното море и видял
пред себе си град. Разузнавателният самолет, който
летял над него, му пратил кодирано съобщение:
времето било ясно. Нямало да се наложи да го
пропуснат и да се насочат към друга мишена. Ти-
бетс проговорил по интерфона:
– Хирошима.
Самолетът минал над брега и навлязъл в гра-
да. Тибетс го насочил наляво и наредил на хората
си да сложат тъмните очила. Долу зърнал мишената
– мост с формата на буквата Т, отстъпил управле-
нието на системата „Нордън” и бомбардировачът се
изравнил с него.
В 8:15:17 бомбата била пусната, а Тибетс
обърнал самолета с всички сили и го насочил
отвесно нагоре, за да набере скорост. Били нужни
43 секунди, за да бъде достигната височината, на
която бомбата щяла да се взриви – малко под 610
метра. Никой не знаел дали времето ще бъде
достатъчно за бомбардировача, за да избегне
онова, което се задавало.
Един от летците отброявал секундите на ум.
Стигнал до 43, но не се случило нищо. Той не
знаел, че брои твърде бързо и за миг решил, че
мисията е пропаднала.
В мига, в който тази мисъл се зародила в
главата му, небето над Хирошима било раздрано от
вихър от звуци, цветове и смазващ вятър. Бяла
светлина, десет пъти по-силна от слънчевата, об-
вила самолета, а грохотът и сътресението, които я
съпровождали, сякаш изпълнили всичко. Стрелецът
при опашката, който гледал навън през тъмните си
очила, решил, че е ослепял. На Тибетс му се сто-
рило, че зъбите му изтръпват, устата му се изпъл-
нила с вкус на олово. По-късно му обяснили, че
това е от влиянието на радиоактивността върху
пломбите му. Той погледнал навън и видял, че
небето се е превърнало в розово-синкав ураган. До
него пилотът записал само две думи в дневника си:
„БОЖЕ МОЙ!” Зад него зрението на стрелеца се
прояснило и той видял зловеща шокова вълна в
небето над града, която се диплела към тях с
убийствена скорост.
– Идва! – извикал той, а тя ударила самолета
и ги запратила във въздуха. В хаоса някой из-
крещял:
– Противовъздушна артилерия!
После ги зашлевила втората вълна, резултат
от мощността на експлозията, която рикоширала в
земята.
Във военнопленническия лагер 10-А на
далечния край на планините до Хирошима Фирън
Къминс усетил, че хълмовете край тях се тресат, а
въздухът странно се затопля. Погледнал нагоре и
видял, че над Хирошима е надвиснал грамаден
облак, който бушувал в сини и сиви тонове.
Височината му надвишавала пет километра. Под
него градът кипял. >
Глава 31

Г О Л И ЯТ Г А Л О П
Военнопленниците в Наоецу усещали, че се е

случило нещо важно. Пазачите обикаляли наоколо с
покрусени лица, а цивилните минавали край лагера
с мътни погледи и свити в юмруци ръце. Един от
японците казал нещо, което завинаги се запечатало
в паметта на Луи – в Хирошима върлувала холера.
Градът бил затворен и никой не можел да влиза или
да излиза.
На един от работните обекти чули друго –
една американска бомба била разрушила цял град.
Затворниците решили, че цивилният надзирател ис-
ка да каже една бомбардировка, но той повтарял
„една бомба, една”. Употребил дума, която звучала
като „атомна”. Никой не знаел какво означава това,
нито можел да разбере как една бомба ще унищожи
град. Том Уейд успял да се добере до някакъв вест-
ник, в който пишело, че е била пусната „елек-
тронна” бомба и много хора са загинали. Никой не
знаел какво да мисли.
В Омори потресеният командир на лагера
събрал затворниците и им казал:
– Мина един самолет и цял град изчезна.
После ги попитал знаят ли що за оръжие би
причинило нещо подобно. Никой не можел да
отговори.
На 9 август, също като Хирошима, изчезнал и
Нагасаки.

_____
Последвали смутни дни. В Наоецу всичко про-

дължило по старому и затворниците все още ра-
ботели в японските фабрики и денем, и нощем.
Очевидно ставало дума за истинска катастрофа, но
Япония не се предавала.
Нагасаки, 9 август 1945 г. Снимка:

Музей на атомната бомба в Нагасаки.
Затворниците знаели, че времето им изтича.

Средата на август наближавала и над главите им
висяла заплахата от наредбата „убийте всички”.
Дори ако Япония капитулирала, много от тях смя-
тали, че пазачите пак ще ги избият, било за да си
отмъстят, било за да им попречат да разкажат какво
са им сторили. Често им повтаряли, че скоро ще ги
преместят в нов лагер сред хълмовете и пленниците
решили, че японците смятат да оставят труповете
им в някоя гора в планината, където никой няма да
ги открие. Чудели се как да се защитят, но не зна-
ели как ще се справят с двадесет и пет въоръжени
пазача. Бягството също било невъзможно – лагерът
бил заклещен между морето и две реки, и тъй като
нямало как да намерят лодки за седемстотин за-
творници, можели единствено да се насочат към
селото, където лесно щели да ги хванат, тъй като
били болни и слаби.
Луи трудно ставал от леглото, линеел и по цял
ден се молел. В кошмарите му с Птицата се биели
до смърт – Ватанабе се опитвал да го пребие, а Луи
– да го удуши. Стараел се да стои колкото може по-
надалеч от сержанта, който се мятал из лагера като
срязан електрически кабел, но той винаги го от-
кривал.
Изведнъж насилието секнало – Птицата бил
напуснал Наоецу. Пазачите казали, че е отишъл в
планината, за да подготви новия лагер за офице-
рите – до 22 август, датата, когато трябвало да ги
убият, оставала само една седмица.
_____
На 15 август Луи се събудил тежко болен. Ве-

че ходел по голяма нужда по двадесет пъти дневно,
червата му кървели. След месечното претегляне не
записал теглото си в дневника, но отбелязал, че е
отслабнал с шест килограма, а вече и без друго бил
измършавял от гладуването. Когато стиснел прасеца
си, пръстите му потъвали и отпечатъците не изчез-
вали дълго време. Бил виждал твърде много болни,
за да не се досети какво става. Разболявал се от
бери-бери.
Късно сутринта, когато нощната смяна отдавна
се била прибрала, а дневната вече била тръгнала,
Луи се измъкнал от казармата. Докато Птицата го
нямало, било по-безопасно да се разхожда. Преси-
чайки двора, видял Огава, надзирателя от карто-
фената нива. Той бил напълно безобиден, един от
малкото японци, от които Луи нямал никаква при-
чина да се бои, но този път щом го видял, Огава
замахнал с тоягата си и го ударил в лицето, а той
удивено залитнал. От бузата му потекла кръв.
Няколко минути по-късно, по обяд, над двора
внезапно се спуснала зловеща тишина. Японците ги
нямало. В същия миг затворниците във фабриките
надигнали глави от купичките си и си дали сметка,
че са сами.
В лагера Тинкър обходил целия двор и докато
минавал край караулното помещение, надникнал
вътре. Всички служители били там, скупчени около
радиото, и като хипнотизирани слушали нечий тих
глас, който сякаш пресеквал. Явно съобщавали не-
що изключително важно.
В един и половина пазачите във фабриката се
върнали и казали на работниците да се връщат по
местата си. Кен Марвин се подчинил и заварил над-
зирателите си да седят на земята. Някой му казал,
че няма работа. Той се огледал и забелязал
Кьоравия – едноокият цивилен, на когото препода-
вал безобразен английски. Отишъл при него, попи-
тал го какво става и Кьоравия отговорил, че няма
ток. Марвин вдигнал очи към тавана – всички елек-
трически крушки светели. Той погледнал любопитно
пазача и му казал, че лампите светят. Той му отвър-
нал нещо на японски и Марвин не бил сигурен, че
го е разбрал. Отишъл в съседното помещение, от-
крил един свой приятел, който говорел японски по-
добре от него, повикал го и помолил Кьоравия да
повтори онова, което казал преди малко.
– Войната свърши.
Марвин заплакал. С приятеля му стоели един
до друг и хлипали като деца.
Щом се върнали в лагера, двамата мъже се
втурнали в казармата, за да споделят чутото, но
никой не им повярвал. Всички многократно били
чували този слух и той всеки път се оказвал неве-
рен. Освен това по нищо не личало, че в Наоецу
нещо се е променило. Служителите обяснили, че
работата е била спряна само защото е нямало ток.
Няколко души отпразнували мълвата, но Луи и мно-
го други пленници очаквали нещо съвсем друго.
Някой бил чул, че тази вечер селото ще бъде
бомбардирано.
Цяла нощ не могли да мигнат. Марвин лежал и
си повтарял, че ако сутринта ги пратят на работа,
казаното от Кьоравия може и да не е вярно. Ако
останели в лагера, може би войната наистина била
свършила. Болният Луи се свил на рогозката си и
зачакал бомбардировачите.
През онази нощ над Наоецу не минал нито
един Б-29, а на сутринта им казали, че няма да

ходят на работа.
На горния етаж Луи започнал да повръща.
Докато се опитвал да надвие гаденето, някой дошъл
до леглото му и му връчил пет писма. Били от Пийт,
Силвия и родителите му, до едно написани няколко
месеца по-рано. Луи разкъсал пликовете и от тях
изпаднали снимки на семейството. Луи ги виждал за
пръв път от близо две години и половина. Той при-
тиснал писмата до себе си и се вкопчил в живота.
Затворниците не знаели какво да мислят, а
пазачите не им казвали нищо. Минал цял ден без
никакви новини. Щом се стъмнило, те надникнали
навън и забелязали нещо, което не били виждали
никога преди. Селото светело в мрака, тъмните
завеси били дръпнати, а черните капаци – свалени.
За да проверят какво става, те вдигнали щорите на
прозорците на лагера, но пазачите им наредили пак
да ги спуснат. Ако войната била свършила, те много
се стараели да скрият това от пленниците. До да-
тата, определена за убийството им, оставали пет
дни.
На другия ден Луи се чувствал още по-зле.
Огледал немощното си тяло и записал следното в
дневника си: „Приличам на скелет. Чувствам се
слаб.”
Ватанабе се върнал – явно бил приключил с
приготовленията в планината. Изглеждал различно,
над горната му устна тъмнеели мустаци. Луи го ви-
дял в двора точно докато влизал в кабинета си и
затварял вратата.

_____
На 17 август в лагера Рокуроши на каменистия

планински връх иззвънял телефон.
Фил, Фред Гарет и още триста и петдесет
военнопленници треперели, свити в казармите и се
опитвали да оцелеят, въпреки че ги хранели почти
изцяло с течности. Пазачите били заковали вратите
на бараките. В този изключително отдалечен, мърт-
вешки тих лагер телефонът не звънял почти никога
и затворниците нямало как да го пропуснат. Ня-
колко минути по-късно командирът на лагера
изхвърчал навън и хукнал надолу по пътя.
От известно време насам пленниците в Року-
роши били ужасно напрегнати. Цяло лято по небето
се стрелкали следи от самолети, а една юлска нощ
надникнали навън и видели, че на юг целият хори-
зонт гори с такава ярка червена светлина, че може-
ли да четат на нея. На 15 август японците внезапно
станали много по-брутални и започнали да ги
товарят с още повече работа (до хълма имало
каменоломна).
След като командирът изчезнал, се случило
нещо, което разтревожило всички – пазачите им
наредили да излязат и ги разделили на малки гру-
пи. После ги извели от лагера и ги подкарали към
гората, без посока. След като известно време ги
развеждали насам-натам, ги повели обратно към
лагера и ги вкарали в казармата. По-късно повто-
рили разходката. Обяснение не последвало. Сякаш
искали затворниците да свикнат с този режим,
преди да извършат нещо ужасно.

На 20 август над Наоецу надвиснало заплаши-
телно бяло небе. В двора някой извикал, че всички
затворници трябва да се съберат отвън. Седемсто-
тин мъже излезли от казармите и се наредили в
редици пред нея. Командирът на лагера, с ръкавици
на ръцете и меч на бедрото, се качил върху една
платформа, а до него застанал Коно. Началникът
заговорил, а Коно превеждал:
– Войната е била прекратена.
Никой не реагирал – някои повярвали, но
замълчали, тъй като се бояли от наказания. Други
заподозрели, че ги лъжат. Командирът продължил
със странно загрижен тон. Държал се така, сякаш са
стари приятели и изразил надежда, че затворниците
ще помогнат на Япония да се пребори с „Червената
напаст” – Съветският съюз, който току-що бил
превзел Курилските острови.
Щом замлъкнал, всички зачакали мълчаливо.
Били изпълнени с подозрения. Тогава Коно ги под-
канил да се изкъпят в Хокура. Това също било
странно – много рядко им позволявали да влизат в
реката. Няколко души се откъснали от строя и
тръгнали към водата, като се събличали по пътя.
Луи затътрил крака след тях, свалил дрехите си и
се потопил.
Пленниците се пръснали из реката и започна-
ли да се търкат. Не били сигурни какво става. То-
гава чули рева на самолетен двигател – бил огро-
мен, съвсем ниско и съвсем наблизо. Те вдигнали
глави и първо видели само призрачното облачно не-
бе. После сред облаците внезапно изникнал торпе-
ден бомбардировач. Пред очите им той се спуснал
надолу и прелетял над водата, а двигателите му
ревели. Носел се право към тях.
Миг преди да профучи над главите им, успели
да видят кабината и изправения в нея пилот. Тогава
самолетът се оказал точно над тях. От двете страни
на фюзелажа, както и под всяко крило, имало
голяма бяла звезда, изрисувана в червен кръг.
Бомбардировачът не бил японски, а американски.
Червената лампа за кодирани съобщения
бързо мигала. Радистът до Луи дешифрирал сигнала
и извикал:
– О! Войната е свършила!
Секунди по-късно стотици голи мъже изско-
чили от водата и хукнали нагоре по хълма. Докато
самолетът правел лупинги над главите им, а пило-
тът им махал, пленниците се събрали в двора, почти
подлудели от облекчение и радост. Страхът им от
пазачите и от касапницата, от която се боели тол-
кова отдавна, бил пропъден от гръмовната мощ на
самолета. Те подскачали, крещели и плачели с глас.
Някои се качили по покривите, като махали с ръце
и пеели, за да поздравят пилота. Други се хвърлили
към оградата и я повалили с трясък. Някой намерил
кибрит и след миг тя горяла от край до край. Япон-
ците се отдръпнали, а после се прибрали вътре.
Сред щастливите мъже, които тичали наоколо,
Луи стоял неподвижно на треперещите си крака,
измършавял, болен и мокър до кости, а в изтощения
му ум две думи се повтаряли отново и отново:
„Свободен съм! Свободен съм! Свободен съм!”
На брега седял един измъчен, разнебитен ав-
стралиец на име Мат Клифт. Той не свалял очи от
бомбардировача, който се въртял ту над водата, ту
над двора. Пред очите му от кабината изхвръкнало
нещо и се понесло надолу, а зад него се веела
дълга жълта панделка. Летяло на запад, право към
реката. Клифт се изправил, навел се над водата и
се пресегнал напред, като едва не паднал вътре.
Малката дървена кутия паднала в ръцете му и щом
успял да възстанови равновесието си, без да
изпусне безценното съкровище, той доволно си
казал: „Шоколад!” Сърцето му преливало от бла-
годарност към „добрия момък” в самолета.
Доста дълго се мъчил с кутията и в един
момент изпитал почти физическо разочарование –
вътре нямало шоколад. Когато най-сетне я отворил,
открил съобщение, написано на ръка:
ЗАРАДИ ВРЕМЕТО БОМБАРДИРОВАЧИТЕ

НЕ УСПЯХА ДА ПРЕМИНАТ, НО УТРЕ ЩЕ ДОЙ-
ДЕМ С ХРАНА И ДРУГИ НЕЩА. ЛЕЙТЕНАНТ А. Р.
ХОКИНС, ВФ-31, ПК 948, ЛЪФКИН, ТЕКСАС.
Преди да отлети, Хокинс61 им хвърлил два по-

даръка – едно нахапано шоколадче и пакет с девет-
надесет цигари. Фицджералд нарязал шоколада на
седемстотин парченца, всеки от пленниците разма-
зал своята трошица на пръста си и я облизал. Тази
на Луи била колкото мравка. След това Фицджералд
61
Пилотът Рей Хокинс бил истинска легенда – през Втората
световна война свалил четиринадесет японски самолета и
получил три медала от военноморския флот. Служил и по вре-
ме на Корейската война, а след това постъпил в Сините ангели
(демонстрационна авиационна група за висш пилотаж). Той
бил първият човек, скочил от самолет при свръхзвукова ско-
рост. Хокинс оцелял. – Б.а.
ги разделил на деветнадесет групи, раздал цига-
рите и всеки си дръпнал точно по веднъж с огромно
удоволствие.
Минал още един американски самолет и от
него изпаднал човек. Падал ли падал, но парашутът
му не се отварял и всички ахнали ужасено. После
осъзнали, че това не е човек, а чифт панталони с
вързани крачоли и талия, натъпкани с нещо.
Офицерите ги донесли и Луи стоял до тях,
докато ги отваряли. Вътре имало най-различни не-
ща, а най-отгоре се мъдрело американско списание
с нереално огромен облак на корицата. Всички
замълчали, внезапно разгадали слуховете за ги-
гантската бомба, изпарила Хирошима и сложила
край на войната.
Под списанието открили кутии с цигари и
шоколад и скоро лагерът се напълнил с разкъсани
опаковки и кльощави голи мъже с фасове в устата.
В единия джоб Фицджералд открил писмо до
собственика на панталоните. Явно не стоял без
работа – имал съпруга в Калифорния и приятелка в
Пърт.
_____
Големият камък и въжето на Луи все още сто-

яли до прозореца, но заговорниците били закъснели
– Птицата никъде го нямало. По някое време същия
или предишния ден той съблякъл униформата си,
нарамил торба ориз, промъкнал се в селото и из-
чезнал. >

Глава 32
ВОДОПАДИ ОТ РОЗОВИ ПРАСКОВИ
На 22 август Фил и Фред Гарет седели в лаге-

ра Рокуроши и се чудели какво става. Изолирани на
мразовития планински връх, те не подозирали нищо
за историческите събития от последните дни. Зна-
ели само, че началника на лагера го няма от пет
дни и че в негово отсъствие пазачите ги водят на
зловещи разходки из гората.
Същия следобед началникът с тежки стъпки се
изкачил обратно по пътеката. Изглеждал съвсем
оклюмал. Влязъл в казармата и се приближил към
американеца с най-висок чин, подполковник Ма-
риън Ънру.
– Императорът дари мир на света – казал той.
После предал меча си на Ънру, който събрал хората
си и им казал, че войната е свършила. Затворни-
ците веднага се събрали за благодарствен молебен.
Казали им, че не бива да търсят възмездие – били
офицери и джентълмени, така и трябвало да се
държат.
Те веднага започнали да празнуват и купонът
нямал равен. Съборили оградата и натрупали дъс-
ките на огромна клада (петнадесет метра, по споме-
ните на един от тях). Попитали японския преводач
дали може да им намери саке и скоро получили
пълно буре, откъртили капака и започнали да се
наливат. Кладата пламнала, един войник от Ала-
бама превърнал една голяма метална кутия в бара-
бан и замаяните мъже започнали да танцуват. Око-
ло лагера и през казармите се извила колона от
пияници, хванати през кръста и един от тях на-
правил стриптийз, разкривайки удивително непри-
влекателната си фигура.
Военнопленници празнуват края на войната. Снимка:

Архив на военноморската история и
наследството.
Гуляят продължил цяла нощ и бил толкова

див, че един от военнопленниците още се диви, че
по изгрев всички били още живи.
На другия ден затворниците махмурлии се
спуснали по пътя, за да огледат близките села. От-
крили най-вече изоставени къщи – цивилните били
избягали, след като видели кладата. Американците
се качили обратно в лагера и зачакали помощ.
_____
В Наоецу повечето пазачи останали в лагера,

а арогантността им била заменена с раболепие.
Нямало почти никаква храна, нито тютюн. Фицдже-
ралд три пъти ходил при началника, за да иска по-
големи дажби, но той му отказал. Накрая затвор-
ниците отишли да търсят нещо за ядене. Един се
върнал с крава, друг – с няколко прасета, но това
не било достатъчно. Фицджералд написал писмо до
швейцарския консул в Токио, за да съобщи за ужа-
сяващите условия и да поиска помощ, но коман-
дирът на лагера отказал да го изпрати. Той по-
беснял и го заплашил да информира американската
армия за поведението му, но онзи отново отказал.
Около десет часа сутринта на 26 август, шест
дни след като в Наоецу бил оповестен краят на
войната, Фицджералд тъкмо излизал от кабинета на
началника, когато няколко бомбардировачи изле-
тели от самолетоносача „Лексингтън” и започнали
да обикалят над главите им. Пленниците изскочили
с крясъци на двора и бързо го почистили. После
донесли няколко торби вар и изписали две думи на
земята: ХРАНА ЦИГАРИ. Пилотите им пуснали съоб-
щения – самолетите разнасяли храна и запаси по
лагерите, но били изчерпали наличностите. Обе-
щали, че скоро ще се върнат.
Тъй като не можели да ги нахранят, пилотите
решили да зарадват затворниците с половинчасово
въздушно представление, споходени от одобри-
телни викове. Фицджералд стоял сред хората си,
трогнат от щастливите им лица.
„Какво означава „прекрасно” ли? – записал в
дневника си Джей О. Йънг. – Да ликуваш, да пла-
чеш, да махаш с шапка и в общи линии да се дър-
жиш като пълен глупак. Никой, който не е прекарал
поне шестнадесет дни в японски военноплен-
нически лагер, не може да разбере какво е да
зърнеш Чичо Сам да кръжи над главата ти.”
Бойните самолети оказали благотворен ефект
върху началника на лагера, който повикал Фиц-
джералд и се оплакал, че той „не се е държал като
джентълмен”, когато заплашил да го издаде на
американската армия.
– Съвсем сериозно говорех – отвърнал Фиц-
джералд.
Деветдесет минути по-късно в лагера при-
стигнали японски камиони и затворниците получили
ориз, бисквити и плодови консерви.
Същия следобед над тях прелетели още са-
молети, дошли от „Лексингтън” и из целия двор
завалели пълни мешки. Пленниците хукнали да се
спасяват и в опита си да не бъде ударен, един от
тях скочил от оградата и си счупил глезена. Една
торба паднала в реката, вместо в лагера. Затвор-
ниците излезли, разкъсали мешките и си поделили
плячката. Всеки получил половин консерва манда-
рини, един пакет бисквити, две цигари и малко шо-
колад. Някой влязъл в реката, за да извади по-
следната раница и в нея открил списания и вестни-
ци. Разтревожен, че храната не е достатъчно, Фиц-
джералд наредил да напишат „700 ДУШИ СМЕ” с
варта.
Докато се хранели, мъжете си предавали спи-
санията от ръка на ръка и разлиствали подгизна-
лите страници. Разбрали, че войната е свършила на
15 август – тихият глас, който чули по радиото в
караулното помещение, бил на император Хиро-
хито.
Това означавало, че пет дни подред – цяла
седмица в Рокуроши – японците мамили пленниците
и крили новината от тях. Тъй като по всичко лича-
ло, че предстои масово убийство, командирите
вероятно чакали инструкции дали да го извършат и
предпочитали затворниците да останат хрисими в
случай, че отговорът е утвърдителен.
Три дни по-късно американците пратили
тежката артилерия – шест Б-29 с думите „ХРАНА ЗА
ВОЕННОПЛЕННИЦИТЕ”, изписани на крилете. Врати-
те на бомбения отсек се отворили и надолу се поси-
пали колети с червени, бели и сини парашути. Пър-
вият товар паднал в двора, а останалите – в оризи-
щата, където след тях хукнали стотици прегладнели
скелети. Върху една от кутиите с тебешир било
написано: „БОМБАРДИРАХ ТУК ПРЕЗ МАЙ 45 –
СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ ПРОПУСНАХ. БИЛИ ХЛАПЕТО. РОУД
АЙЛЪНД, НЮ ЙОРК.” Навсякъде падали кутии. Ня-
кои цивилни ги прибрали в домовете си и ги скри-
ли. Други, макар че и те гладували, ги довлекли в
лагера. При удара много кутии се отворили и из
полето се посипал водопад от розови праскови.
Една щайга със зеленчуци експлодирала и от не-
бето завалял грах. Един колет скъсал електриче-
ските кабели в Наоецу, друг пробил покрива на ка-
раулното, а Луи и Тинкър едва спасили главите си
от огромен варел с обувки, който изобщо не видели.
Той продънил покрива на бенджото и се приземил
върху един злощастен австралиец, като му счупил
крака и пукнал черепа на един северняк от Айдахо,
за щастие не фатално. Той цял ден гладувал с
надеждата, че ще им пуснат ядене и ще може да се
натъпче с американска храна, вместо с водорасли.
За да предотврати още беди, някой изтичал на пътя
и надраскал „ПУСКАЙТЕ ТУК” в прахта. Започнало
грандиозно надяждане и надпушване. Всички пъл-
нели стомасите си до откат, после си взимали още и
още. Луи отворил една консерва с кондензирана
грахова супа и я натъпкал в устата си. Бил твърде
гладен, за да я разреди. Джон Йънг и двама негови
приятели изпили девет литра какао. От небето
продължавала да се сипе храна. Била толкова
много, че Фицджералд пратил човек на пътя, за да
провери дали онзи, който написал „700 ДУШИ СМЕ”,
случайно не е добавил някоя нула.
Щом се стъмнило, престанали да ядат. Въ-
преки подутите си стомаси всички се унесли – вече
нямало нито бомбардировки, нито тенко, нито Ва-
танабе. Луи лежал сред тях, завит с американски
парашут, който бил довлякъл от едно оризище.
„Минава шест следобед и аз си лежа тук, бла-
жено нещастен също като всички останали, които
мечтаха за това през цялото си затворничество. На-
кратко, толкова преядох, че едва дишам – написал
Джей О. Йънг в дневника си. – След четири години
пленничество никога не се чувстваш задоволен от
храната. Тя или не ти стига, или така преяждаш, че
ти прилошава. Всъщност докато си лягаме, мога да
кажа само едно – продължил той. – Прекрасно е да
си американец и свободен човек. Дори сега ни е
трудно да си дадем сметка, че сме свободни хора.”
_____
Сутринта на 2 септември един Б-29 на име

„Корабът-призрак”62 преминал над дългата върво-
лица плажове по западния бряг на Япония. Самоле-
тът си спечелил този прякор, когато диспечерът в
контролната кула не успял да види пилота Байрън
Кини (ръст метър и шестдесет и пет) и възкликнал:
– Вътре няма никой! Сигурно е кораб-призрак!
Докато го инструктирали в Гуам, казали на
Кини, че ще доставя запаси в един далечен военно-
пленнически лагер, наречен Наоецу.
Луи бил сам в двора, когато „Корабът-при-
зрак” се плъзнал под облаците, спуснал се над едно
оризище до лагера, пуснал първата доставка и на-
правил голяма обиколка, готвейки се за втората.
Луи видял, че се връща и се опитал да предупреди
62
Кораб–призрак (англ. Ghost ship) – название за кораб,
намиращ се на плаване, в дрейф, но без никакъв екипаж –
носещ се неуправляемо по теченията. Съществуват много
неизяснени случаи, морски легенди и романи за подобни
кораби. – Б.ред.
затворниците. Кини забелязал, че те обикалят из
оризището, „мръсни, дрипави и измъчени”, а един
човек се опитал да ги извика и направил втора
обиколка, за да ги изчака. Когато се върнал, Луи
бил успял да опразни оризището и той пуснал вто-
рия товар.
Кини отново обърнал самолета, спуснал се
съвсем ниско над лагера и наклонил крилата. Луи
стоял сред група пленници и му махал с ризата си.
Кини летял толкова ниско, че всеки видял усмих-
натото лице на другия.
Пилотът на Б-29 Байрън Кини прави тази снимка по вре-

ме на последната си обиколка над Наоецу на 2 септем-
ври 1945 г. Военнопленническият лагер е по-напред, от
по-далечната страна на моста. Голямата казарма, от коя-
то Луи и останалите смятали да метнат Птицата, за да го
умъртвят, се вижда, но бегло – на мястото, където се
пресичат двете реки. Снимка: Байрън Кини.
„Докато минавахме над тях втория път, почти

чувахме как ликуват – написал Кини в дневника си.
– Изглеждаха толкова щастливи! Стопли ми се
сърцето. Имах чувството, че сякаш сме ръката на
провидението, която се протяга към тях. Бях много
благодарен, че отидох.”
Докато „Корабът-призрак” се отдалечавал,
един от летците на Кини пуснал радиото по ин-
терфона. Говорел генерал Дъглас Макартър63 от
борда на кораба „Мисури”64 в Токийския залив. До
него стоял Уилям Харис, когото довели от Омори, за
да заеме почетното място. До американците стояли
японски държавни служители, готови да подпишат
договорите за капитулация.
Докато вилнеела из Азия, Япония посяла
смърт и жестокост, чиито мащаб би смаял всекиго.
Особено много жертви имало сред военноплен-
ниците. Япония заловила 132 000 души от Америка,
Великобритания, Канада, Нова Зеландия, Холандия
и Австралия. От тях загинали близо 36 000, един на
63
Армейски генерал Дъглас Макартър (1880–1964) – амери-
кански офицер, главнокомандващ силите на американската
армия в Тихоокеанския военен театър по време на Втората
световна война и командващ мироопазващите сили в Корей-
ската война. – Б.ред.
64
„Мисури” – американски линеен боен кораб, пуснат на вода
през 1944 г., на който японският външен министър официално
подписва акта за капитулация на Япония на 02.09.1945 г., с
което окончателно се слага край на Втората световна война. –
Б.ред.
всеки четирима65, като най-трагична била съдбата
на американците – от 34 648-те заловени умрели 12
935, повече от 37%66 (мъртъвците сред заловените
от нацистите и италианците били само един про-
цент). Япония избила хиляди военнопленници, а
още толкова изтощила до смърт със смазващ робски
труд, включително 16 000-те души, които загинали
редом с над 100 000 азиатски работници, принуде-
ни да построят железопътната линия между Бирма67
и Сиам68. Хиляди други военнопленници били изго-
рени, намушкани или пребити до смърт, разстре-
ляни, обезглавени, убити чрез медицински експери-
менти или изядени живи при прояви на ритуален
канибализъм. Вследствие на напълно недостатъч-
ната и некачествена храна хиляди други умрели от
глад и най-различни предотвратими заболявания.
От 2 500-те затворници в лагера Сандакан в Борнео
до септември 1945 г. оцелели само шестима, до
един бегълци. Тази статистика не включва много-
бройните войници, заловени и убити на място или
65
Япония пленила и 215 000 войници от други страни и под-
ложила хиляди хора на принудителен труд. На практика броят
им е неизвестен. – Б.а.
66
Съществуват известни неясноти относно статистиката за
американските военнопленници. Тези цифри, компилирани от
Чарлз Стенгър в статистическо изследване, извършено по
поръчка на Администрацията на ветераните, изглежда са точ-
ни. – Б.а.
67
Бирма – държава в северозападната част на п-в Индокитай.
През 1989 г. страната е официално преименувана от англий-
ското Бирма, на местното наречие Мианмар. – Б.ред.
68
Сиам – държава в югозападната част на п-в Индокитай, по-
зната под това име до 1949 г., когато официално е преиме-
нувана на Тайланд. – Б.ред.
завлечени на места като Куаджалейн, за да бъдат
убити, без светът да разбере каква е съдбата им.
В съзвучие с правилото „убийте всички”
японците избили петте хиляди корейски пленници
на Тинджан, всички военнопленници на Балале,
Уейк и Тарава, а на Палаван оставили живи само
единадесет. Явно възнамерявали да постъпят по
същия начин и с останалите, но тогава атомната
бомба сринала цялата империя.
Сутринта на 2 септември 1945 г. Япония
подписала документа, който формално обявявал
капитулацията й. Войната свършила.
_____
За Луи това били блажени дни. Въпреки че

още бил болен, немощен и слаб, той греел от
възторг, какъвто не бил изпитвал никога преди.
Гневът му към пазачите се изпарил. Като всички
други затворници и той имал чувството, че обича
всичко и всички. Единствено споменът за Птицата
го карал да се замисли. Преди няколко дни Луи
смятал да го върже и убие без угризения, но сега
желанието да си отмъсти било изчезнало. Ватанабе
бил изчезнал и вече не можел да стигне до него,
поне физически. В този миг Луи изпитвал един-
ствено екстаз.
Прошка изпълвала душите на всички в Наое-
цу. Пленниците раздавали запаси на цивилните и
шоколад на децата. Луи и другарите му подарили
храна и дрехи на пазачите и им казали да ги
отнесат у дома, при семействата си. Пощадили дори
Коно. След като му наредили да остане в лагера,
той се крил в кабинета си единадесет дни – толкова
се боял от отмъщението им, че не излязъл нито
веднъж. Когато един пленник отворил вратата, той
изпищял и се свил в ъгъла. Няколко дни по-рано
страховете му можело и да се сбъднат, но тогава
настроението било различно и затворниците го
оставили на мира69.
Възмездието изкушило само един от тях – ко-
гато в кухнята се появил един особено мразен
пазач, той го сграбчил за ризата и дъното на
панталоните и го метнал през вратата с такава
сила, че японецът прелетял над пропастта и се
приземил в Хокура. Повече никой не го видял.
Б-29 не преставали да идват, колетите не спи-
рали да се сипят. След няколко дни навсякъде има-
ло купчини храна, лекарства и дрехи. Офицерите
разпределяли всичко още при приземяването му и
всеки от затворниците бил затрупан с благинки.
Накрая някой се качил на покрива и написал:
„СТИГА ТОЛКОВА – БЛАГОДАРИМ. НЯКАКВИ НОВИ-
НИ?”
Тъпченето не останало без последствия. Хра-
носмилателните им системи, свикнали години наред
да карат само на две-три чаши водорасли дневно,
не можели да се справят с това изобилие. Наоецу се
превърнал във фестивал на скорострелната диария.
Опашките пред бенджото били безкрайни и онези,
69
Коно облякъл цивилни дрехи, избягал от лагера, писал на
майка си, че смята да се самоубие и се преместил в Ниигата
под друго име. Година по-късно бил разпознат и арестуван
благодарение на плакатите за издирването му. Обвинили го в
тормоз на военнопленници и го осъдили на доживотен при-
нудителен труд. – Б.а.
които не можели да чакат, започнали да наторяват
Япония, където ги заварел поривът. После про-
дължавали доволно да пируват.
Из цялата страна големи ята Б-29 продъл-
жавали да засипват военнопленниците с храна. Над
хиляда самолета затрупали земята с 4,5 тона месни
консерви, плодови коктейли, супи, шоколад, лекар-
ства, дрехи и куп други съкровища. В Омори омраз-
ният кабинет, от чийто панорамен прозорец Птицата
следял всички, бил зает от Боб Мартиндейл, който
седял вътре, когато от слънцето паднала една гра-
мадна кутия, приземила се точно пред прозореца и
кабинетът бил погълнат от вихрушка от американ-
ско какао на прах. Мартиндейл със залитане изля-
зъл навън, покрит с какао от главата до петите, но
иначе невредим.
_____
Всички в лагера нямали търпение да се прибе-

рат у дома, но радио съобщенията от окупацион-
ните сили ги съветвали засега да останат по местата
си. На Фицджералд казали, че на 4 септември ще
дойде екип, който ще осигури транспорт, за да
откара пленниците в Йокохама, а след това – в
САЩ, така че затворниците се настанили удобно и
зачакали, като ядели, пушели, почивали си, ядели,
празнували, плували и продължавали да се тъпчат.
Луи ядял като хала, заяквал и ставал все по-едър, а
лицето му се подуло от задържаната вода.
Постарал се да изглежда по-спретнат, като
започнал с муселинената риза, която носел всеки
ден от сутринта, когато се качил в „Зеления стъ-
ршел”. Била му като любим брат, окъсана, избеляла
и изцапана с въглищен прах, а името му, извезано
върху джобчето й, вече почти не се четяло. Луи я
сварил в една тенджера, за да убие въшките и
бълхите, а после я изпрал, за да се отърве от
петната.
Военнопленниците се пръснали из провинция-
та. Отнесли в града стоките, пуснати от самолетите,
запознали се с предпазливите, но приятелски на-
строени цивилни и в замяна получили сувенири,
бръснарски и фризьорски услуги. Чукали на вратите
и предлагали да разменят тютюна и консервираната
храна от самолетите за по-пресни. В къщите виж-
дали големи индустриални машини, също като оне-
зи, които зърнал Луи сред развалините на Токио.
Тинкър намерил в лагера един грамофон, слязъл в
града и му купил плоча – „Impressions d'Italie”70 на
Гюстав Шарпентрие. Затворниците нахлули в скла-
да и открили хиляда и петстотин колета от Черве-
ния кръст. Докато се разхождали из града, няколко
от тях се натъкнали на един публичен дом и се вър-
нали мръснишки ухилени. Кен Марвин и един негов
приятел взели назаем велосипеди от децата и по
цял ден карали по пътищата – оказало се, че Япо-
ния всъщност е прекрасно място. Когато се натък-
нал на една обществена баня, Марвин скочил сред
местните и се изкъпал за пръв път, откакто си взел
душ на атола Уейк през декември 1941 г.
– Господи – спомня си той, – все едно бях на
шведска маса!
70
Италиански импресии. – Б.пр.

_____
Дошъл 4 септември. Екипът за евакуация не

се появил. Били минали повече от две седмици от
деня, в който бомбардировачите минали над реката
и съобщили, че войната е свършила и на командир
Фицджералд му било омръзнало да чака. Той помо-
лил Мартин и още един мъж да си сложат значки
„военна полиция” и да го придружат до ЖП гарата.
Щом пристигнали, той помолил един японски слу-
жител да им уреди десетвагонен влак за следващия
ден, но той отказал, при това много арогантно.
Командир Джон Фицджералд бил пленен през
април 1943 г. и две години и половина бил прину-
ден да пълзи пред садисти и слабоумни в опит да
предпази хората си. Бил оживял след глад, бой,
робски труд, водни изтезания и изтръгване на нок-
тите и нямал никакво намерение да преговаря. За
голяма радост на Кен Марвин той сграбчил служи-
теля за яката, ударил го с юмрук в лицето и на
другата сутрин влакът пристигнал, и то точно
навреме.
Рано сутринта на 5 септември Луи взел днев-
ника си, плочата, подарък от Тинкър и писмата от
дома и за пръв път слязъл по стълбите на казар-
мата. В двора затворниците вече се събирали, из-
пълнени с радостно очакване.
Всеки бил прибрал малкото си вещи, а
войниците от Британската общност носели белите
кутии с праха на шейсетината австралийци, заги-
нали в лагера. Твърдо решени да напуснат това
ужасно място с достойнство, мъжете се събрали зад
знамената на страните си, минали заедно през
портата и марширували през целия път до гарата –
към съпругите, приятелките, децата, родителите и
дома си.
Докато крачел по пътя, Луи погледнал назад.
Някои от пазачите и служителите стояли в двора и
ги наблюдавали. Няколко от най-болните пленници
още лежали вътре и чакали да ги транспортират.
Фицджералд останал с тях – нямало да си тръгне,
докато и последният от хората му не бил осво-
боден71. Луи вдигнал ръка и помахал на войната за
довиждане. После минал по моста и лагерът се
скрил от очите му.
Докато влакът тръгвал към Йокохама, послед-
ното, което видели, била рехава редица от цивилни
пазачи и служители – малкото японци, които се
държали мило с тях – строени край линията,
вдигнали ръце за поздрав. >
Глава 33
Д Е Н ЯТ Н А М А Й К А Т А
Военнопленниците от Наоецу напълно контро-

лирали влака, който спирал във всеки град. Мъжете
се изсипвали от вагоните и после се връщали, нато-
варени със саке и каквото още успеели да открад-
71
Когато се прибрал у дома, Фицджералд бил награден с орде-
ните „Военноморски кръст” и „Сребърна звезда” за героизма,
проявен в бой и във военнопленническия лагер. – Б.а.
нат. Пътешествието продължавало, в кльощавите им
тела бушувал алкохол и те ставали все по-шумни и
свадливи. Един лейтенант се изправил и сериозно
ги предупредил да се държат прилично – не искал
да паднат от влака.
В около три и половина следобед локомотивът
спрял и върволицата от вагони се върнала назад –
точно както се опасявал лейтенантът, някой бил
паднал зад борда. Най-сетне го видели. Бил самият
лейтенант, натряскан до козирката. Извадил късмет
– пияните пленници падали на линията по цял ден,
само че никой не спирал да ги търси и трябвало да
се оправят сами.
От цяла Япония към Йокохама се носели вла-
кове, пълни с освободени затворници, които при-
тискали лица към прозорците, за да видят какво са
постигнали онези Б-29. Доскоро величествени гра-
дове сега приличали на черни петна, равни и
безлични като плажове. Разпознавали се само по
мрежата от обгорени пътища, които вече не водели
наникъде.
Когато за пръв път зърнали разрушенията, на-
несени на врага, пленниците ликували. След пър-
вия град обаче се появил още един и още един, и
още един. Били напълно унищожени, а оцелелите
се лутали като призраци и ровели из руините.
Ликуващите гласове замлъкнали. Във влака, в който
пътувал Луи, всички замлъкнали, докато минавали
през Токио. Седмица след като той напуснал Омори,
четиридесет квадратни километра и десетки хиляди
хора били унищожени от Б-29.
Няколко влака минали и през Хирошима. Вси-
чки до един вярвали, че изпепеляването на този
град ги е спасило от екзекуция. Джон Фалкънър,
оцелял след марша на смъртта в Батаан, подал гла-
ва през прозореца още щом наближили.
– Първо имаше дървета – разказал той на
историка Доналд Нокс. – После листата им изчез-
наха. После клоните. Щом наближихме съвсем, дори
дънерите ги нямаше, а в центъра на града не беше
останало нищо. Нищо! Беше прекрасно. Осъзнах, че
това е сложило край на войната, че затова вече не
гладуваме и не ни лишават от лекарски грижи. Бях
станал напълно безчувствен към нуждите и страда-
нията на другите. Знам, че не е редно да казвам, че
е било прекрасно, защото не беше. Просто тогава
смятах, че целта оправдава средствата.
_____
В седем часа същата вечер влакът от Наоецу

преминал през разрушената от бомби Йокохама и
спрял на гарата.
– Добре дошли, момчета.
„Пред мен стоеше американка с идеално из-
гладена униформа, усмивка като от корица на спи-
сание, съвършен грим и изрусена коса – написал
Том Уейд. – След три години и половина в затвор-
нически лагер бях спасен от великата американска
блондинка!”
Скоро щастливите военнопленници били зао-
биколени от медицински сестри, някои от които за-
плакали, потресени от вида им. Може би не всички
били красавици, но Кен Марвин смятал, че до една
приличат на богини. Някой им посочил стола и

всички хукнали натам. Вътре ги чакал журналистът
Робърт Тръмбул, който гръмогласно попитал има ли
някой, на когото му се разказва. Докато минавал
забързано покрай него, Франк Тинкър му подвикнал
да говори с Луи Замперини и му го посочил.
– Замперини е мъртъв – отвърнал Тръмбул,
убеден, че въпросният човек изобщо не прилича на
известния бегач. Попитал Луи дали може да докаже
кой е и той извадил портфейла си. Японците били
обрали всичко, но в един скрит джоб той открил
осем долара, карикатурата, заради която пребили
него и Фил и един пропуск за ЮКУ с неговото име.
Тръмбул се смаял. Отвел го настрани, започ-
нал да го разпитва и Луи му разказал цялата сага.
Премълчал само едно – заради Мак и семейството
му не признал как са останали без шоколад. Фил
постъпил по същия начин, като обяснил, че запасът
им е паднал зад борда. Щом Луи приключил, журна-
листът го помолил да обобщи какво е изтърпял. Той
дълго мълчал.
– Ако знаех, че трябва отново да преживея съ-
щото – казал Луи накрая, – бих се самоубил.
На другата сутрин го отвели на една самолет-
на писта – заминавал за Окинава. Щом зърнал
масата, отрупана с военни дажби, той награбил ку-
тиите и ги пъхнал под ризата си, като избутал
встрани един летец, който се опитвал да го увери,
че това не е нужно, защото вече никой няма да го
кара да гладува. С вид на бременен в деветия месец
Луи се качил в самолета.
Сред глъчката го били отделили от приятелите
му и той не успял да се сбогува с никого. В седем

сутринта вече напускал Япония и се надявал, че е
завинаги.
_____
Един ден през септември сержант Франк Ро-

зинек от 11-ти бомбен взвод застанал на пистата в
Окинава, за да гледа как затворниците с куцукане
слизат от транспортните самолети.
„Изглеждаха направо жалки – само кожа и ко-
сти, облечени в дрипи, с кърпени на ръка обувки.
Изглеждаха толкова притеснени” – написал той,
след като се разходил сред тях и изслушал разкази-
те им, докато те се наслаждавали на храната в сто-
ла и плачели над снимките на съпругите и прия-
телките си, които сигурно ги смятали за мъртви72.
Командирът на Розинек го извикал на среща с
военнопленниците от 11-и взвод и щом пристигнал,
той видял офицерите, които седели пред един изпит
небръснат затворник с избелели от слънцето дрехи
и се взирали в него, очевидно шокирани. Полков-
никът казал на Розинек, че това е Луи Замперини,
който е изчезнал преди повече от две години и
половина. Всички във взвода смятали, че е загинал.
Розинек не можел да повярва на очите си. Писмата
до близките на загубените летци били негова ра-
бота и той сигурно бил писал и на майката на
72
Най-ужасният кошмар на един от пленниците се сбъднал –
когато го освободили, един репортер му съобщил, че жена му
повярвала, че е мъртъв и се омъжила за чичо му. Щом разбра-
ла, че първият й съпруг е жив, тя веднага анулирала брака и
помолила Асошиейтед Прес да му предаде следното съоб-
щение: „Обичам само теб, Джийн. Моля те, прости ми.” – Б.а.
Замперини, но вече не помнел. Писмата били толко-
ва много и никой от изчезналите не се връщал –
досега.
Вероятно по-късно същия ден мъртвият влязъл
в казармата на 11-ти взвод. Джон Крей, който
събрал вещите на Луи в Оаху, обобщил реакцията
след завръщането му:
– „Бре, дявол ме взел!”
Не на такава среща се надявал Луи. Повечето
от тези хора му били непознати, оказало се, че мно-
го от приятелите му са загинали. Двеста двадесет и
пет души от 11-ти взвод били изчезнали и се
считали за мъртви, включително двадесет и шест от
42-ра ескадра. Много други паднали в бой. От
шестнадесетте млади офицери, които живеели в
крепостта на порнографията в Оаху, били оцелели
само четирима – Луи, Фил, Джеси Стей и Джо
Дийзи. Луи и Фил били изчезнали в Тихия океан,
туберкулозният Дийзи се бил прибрал у дома.
Единствен Стей бил изпълнил своите четиридесет
мисии. Макар че станал свидетел на падането на
пет самолета, отнели живота на всеки летец на бор-
да, кой знае как пораженията, които претърпели
неговите бомбардировачи, възлизали на една дупка
от куршум. Бил се прибрал у дома през март.
Някой донесъл на Луи августовското издание
на „Минеаполис Стар Джърнъл”. В него имало ста-
тия със заглавие „Да не ги забравяме”, в която се
говорело за атлетите, загинали през войната. Уби-
тите аматьори, професионални и университетски
спортисти наброявали повече от четиристотин ду-
ши, включително деветнадесет професионални фут-
болисти, петима бейзболни играчи от Американска-
та лига, единадесет играчи на голф и олимпийският
спринтьор от 1920 г. Чарли Падък, когото Луи по-
знавал лично. До тях той видял и собствената си
снимка, под която пишело „чудесен бегач... убит в
бой над южния Тихи океан”.
Столът в Окинава работел денонощно заради
военнопленниците, които не можели да спрат да
ядат. Луи се упътил право натам, но на вратата го
спрели. Тъй като японците не го регистрирали в
Червения кръст, името му не било в списъка. Що се
отнасяло до персонала в стола, той не бил воен-
нопленник. Сблъскал се със същия проблем, когато
се опитал да получи нова униформа, за да замени
панталоните и ризата, които носел всеки божи ден
от 27 май 1943 г. Макар че това недоразумение
било отстранено, междувременно трябвало да се
изхранва с шоколад, получен от сестрите от
Червения кръст.
Скоро след пристигането му изпратили Луи в
болницата на преглед. След като седмици наред се
тъпчел и денем, и нощем, той тежал почти 65 кило-
грама, само с осем по-малко от деня преди падането
на „Зеления стършел”, но заради задържаната вода
теглото му било лъжливо, без никакви мускули. Все
още страдал от жестока дизентерия и имал чувст-
вото, че дори слаб ветрец може да го събори. Бил
едва двадесет и осемгодишен, но и външно, и вът-
решно тялото му било белязано от травмата, при-
чинена от двадесет и седем месеца лишения и тор-
моз. Лекарите, които знаели с какво се е занимавал
преди войната, разговаряли с него дълго и сери-
озно. След като напуснал болницата, един репортер
го попитал за бъдещето му като спортист.

Луи в Окинава. На пръста му е пръстенът от ЮКУ, който
се заклещил в останките от самолета, докато той
потъвал. Архив на Л. Замперини.
– Свършен съм – остро отвърнал той. – Никога

повече няма да се състезавам.
_____

Семейство Замперини били ужасно притеснени
и напрегнати. От катастрофата насам единственото
съобщение, получено от Луи, било радиопредава-
нето, излъчено десет месеца по-рано. Писмата, кои-
то им написал, след като Птицата напуснал Омори,
не стигнали до тях. С изключение на телеграмата от
министерството на войната, която потвърждавала,
че е военнопленник, новини нямало. Във вестници-
те постоянно излизали статии за масовите убийства
на затворници в Япония и семействата им не може-
ли да се успокоят дори за миг. Роднините на Луи се
свързали с министерството на войната, но там няма-
ло какво да им кажат. Силвия постоянно му пишела
за всичко, което щели да направят, щом се при-
бере. „Скъпи, ще се грижим прекрасно за теб. Ще
получаваш всичко, което сърцето ти пожелае, като
някой крал.” Въпреки това и тя, и останалите много
се страхували. Пийт, който живеел в Сан Диего с
останалите офицери, постоянно звънял у дома, за
да пита дали има новини. Отговорът винаги бил
„няма”.
Сутринта на 9 септември го събудила ръка,
която го стискала за рамото и го разтърсвала с
всичка сила. Той отворил очи и видял един свой
приятел, наведен над него с широка усмивка на ли-
це. Статията на Тръмбул била излязла в „Лос
Анджелис Таймс”. Заглавието казвало всичко:
„Замперини се завръща от оня свят.”
За миг Пийт скочил на крака, облякъл се, хук-
нал към телефона и набрал номера на родителите
си. Вдигнала Силвия и той я попитал дали е чула
новината.
– Дали съм я чула? – повторила тя. – И питаш!
Господи!
Пийт поискал да чуе майка си, но тя била
твърде развълнувана, за да говори. Луиз и Вирджи-
ния хукнали към църквата, за да благодарят на Бог,
после хукнали към дома, за да приготвят къщата.
Докато стояла в стаята на Луи и полирала спорт-
ните му трофеи, Луиз бършела сълзите си и пеела:
– Той си идва, той си идва! После казала:
– Отсега нататък 9 септември е моят Ден на
майката, защото тогава разбрах, че момчето ми наи-
стина си идва у дома.
– Какво мислиш, татенце? – попитал някой ба-
щата на Луи.
– Ония японци не са успели да го пречупят –
отвърнал Антъни. – Жилаво е момчето ми.
_____
Свободата дълго се бавила, докато стигне до

Фил и Фред в Рокуроши. След съобщението на 22
август, че войната е свършила, военнопленниците
зачакали някой да дойде да ги прибере. Добрали се
до едно радио и често чували съобщения от войни-
ците, които освобождавали останалите лагери, но
при тях не идвал никой и те започнали да се чудят
дали някой знае, че са там. Едва на 2 септември
един Б-29 най-сетне прелетял над Рокуроши и кути-
ите завалели из оризищата с такава сила, че тряб-
вало да ги изравят. Затворниците яли до забрава –
един от тях кой знае как успял да погълне десет
килограма храна за един ден, без да му прилошее.
Същия следобед един морски пехотинец пре-
ровил вещите си и измъкнал най-ценното си прите-
жание – американско знаме със забележителен про-
изход. През 1941 г., точно преди падането на Син-
гапур в японски ръце, една американска мисио-
нерка го дала на британски военнопленник. Той бил
качен на кораб, който потънал. Два дни по-късно
друг британски затворник спасил знамето и го дал
на американеца, който го носил със себе си чак до
този ден, като някак си успявал да го скрие от
японците. Той свалил японския флаг и скоро зна-
мето с райетата и звездите се развяло над Року-
роши. Пленниците се строили пред него и му отдали
чест, а по лицата им се стичали сълзи.
На 9 септември Фил, Фред и останалите най-
сетне напуснали планината с камион. Когато при-
стигнали в Йокохама, заварили топли сладкиши,
оркестър, който свирел „Ето ме, Калифорния, ида” и
един генерал, който заплакал, щом ги зърнал. От-
вели ги на близкия кораб, за да вземат по един
горещ душ и да хапнат палачинки. На 11 септември
потеглили към дома.
Келси Филипс знаела, че Алън е жив още от
декември, но тъй като от министерството на войната
я помолили да не го разгласява, съседите нямали
представа за това. Щом излязла статията на Тръм-
бул, телефонът на Келси започнал да звъни посто-
янно, а към дома й напирали приятели и репортери.
Тя обаче запазила усмихнато мълчание. Телеграма-
та, която оповестявала освобождаването на Алън,
пристигнала едва на 16 септември. След това й се
обадила сестра й, за да й предаде съобщение от
него, което от човек на човек стигнало от Рокуроши
до Йокохама, Сан Франциско, Ню Джързи и накрая
Индиана: Той бил свободен. Приятелите му, които
били убедени, че е загинал, слезли в града, купили
вестници, наредили ги на пода на нечий дом и цяла
сутрин чели и плакали.
Докато празнувала, Келси си спомнила за
онова, което й бил написал Алън в едно писмо.
„Всичко бих дал, за да съм си у дома с всички вас.
Чакам този ден с нетърпение – когато и да дойде.”
– Този ден – радвала се тя, – най-сетне дойде.
_____
В Окинава Луи си прекарвал чудесно – ядял,

пиел и се веселял. Когато получил нареждане да
тръгне към САЩ, той помолил лекаря да го остави
още малко, защото не искал майка му да го види
толкова отслабнал. Човекът не само се съгласил да
потвърди, че Луи е „в болница”, но и му организи-
рал парти под надслов „Добре дошъл сред живите”,
като осигурил двадесет и трикилограмово буре
„бърбън” – алкохол, смесен със сироп от кока-кола,
дестилирана вода и каквото още имал под ръка.
Минала цяла седмица. Бомбардировачите от-
литали, пълни с военнопленници, а Луи си стоял в
Окинава. Сестрите му организирали друг купон,
бърбънът-менте се леел като река и една от краса-
виците дори го извела на разходка на лунна свет-
лина с колата си. С течение на времето Луи открил
една от чудесните страни на това да те смятат за
мъртъв – като нищо можел да изкара ума на хората.
Щом научил, че на острова е дошъл един от бив-
шите му треньори от ЮКУ, той помолил свой прия-
тел да му каже, че познава един младеж, който мо-
же да вземе една миля за малко над четири минути.
Треньорът настоял да се срещне с „момчето” и щом
видял Луи, паднал назад заедно със стола си.
На 17 септември Окинава била ударена от
тайфун. Луи лежал в една палатка, но му се дохо-
дило по нужда и се наложило да се бори с бурята,
за да се добере до един нужник. Докато седял на
клозета със смъкнати панталони, вятърът отвял
кабината от брега, отнасяйки и него. След като
паднал в калта и проливния дъжд, той се изправил
и се загащил, но вятърът отново го съборил. Луи
запълзял нагоре по хълма „като гущер” и трябвало
дълго да блъска по вратата на болницата, докато го
чуят. На другата сутрин се оказало, че на пистата
има обърнати самолети, в пристанището – потънали
кораби, а палатките са съборени. Луи, покрит с
всичко, което може да се намери в и извън един
нужник, най-сетне бил готов да напусне Окинава.
Помолил един войник да му полива, за да си измие
главата и отишъл на пистата. Когато видял
самолета, в който щял да се вози, му се повдигнало.
Бил Б-24.
Първият етап от пътуването – до филипинския
град Лаоаг – минал без произшествия, но по време
на полета до Манила самолетът бил толкова пълен,
че едва не се разбил още след излитането. Спуснал
се толкова ниско, че морската вода опръскала
краката на военнопленниците през пролуките меж-
ду вратите на бомбения отсек73. Въпреки това те се
73
Луи се оказал голям късметлия – друг самолет се разбил още
при излитането, отчасти защото няколко холандски военно-
пленници го претоварили, като качили на борда голям пакет с
войнишки кубинки, които смятали да продадат у дома. Всички
на борда загинали. Друг самолет с бивши затворници се из-
губил над океана. – Б.а.
добрали до Манила, където Луи се прехвърлил в
транспортен самолет. Седнал в пилотската кабина и
разказал историята си от катастрофата до Куаджа-
лейн и Япония. Докато го слушал, пилотът се спус-
нал над един остров и кацнал, а после го попитал
дали му е познат. Луи огледал изпепеления пейзаж
и не разпознал нищо.
– Това е Куаджалейн – казал му пилотът.
„Не е възможно” – помислил си Луи. Докато
бил затворник тук, му се било случвало да зърне
атола изпод превръзката на очите си, докато го во-
дели на разпит или при лекарите и той помнел само
километри тучна зеленина. Сега не можел да открие
дори едно дърво – битката за острова била изпе-
пелила цялата джунгла. Луи дълго се чудил дали
добродушният Кавамура е загинал там.
Някой му казал, че всъщност е останало едно
дърво. Взели един джип на заем и отишли да го ви-
дят. Докато се взирал в последното дърво на Куа-
джалейн с пълен стомах, без превръзка на очите и
без японци, които да го бият, Луи имал чувството,
че това е сън.
След това кацнали на Хаваите. След като
видели в какво състояние са военнопленниците,
американските власти решили до един да ги пратят
в болницата. Луи бил разпределен в Хонолулу,
където се оказал в една стая с Фред Гарет. За пръв
път спял на дюшек и чаршафи от първия ден след
залавянето си. Дали му нова униформа и капитан-
ски пагони – били го повишили по време на затвор-
ничеството му, също като останалите пленници. До-
като пробвал новите си дрехи, той свалил любимата
си муселинена риза, оставил я на леглото и я
забравил. Тръгнал към града, но си спомнил за нея
и се върнал да я вземе, но не я открил – били я
изхвърлили. Почувствал се искрено нещастен.
Двамата с Фред обиколили целия град – почти
всеки срещнат искал да ги заведе някъде, да ги
нахрани, да им купи нещо за пиене. На плажа съ-
брали всички погледи – заради всеобщото съчувст-
вие по повод ампутирания му крак Фред се почув-
ствал жалък и слаб, хвърлил патериците и се хвър-
лил върху Луи. Около тях се събрала цяла тълпа
възмутени зяпачи, убедени, че здрав войник налага
безпомощен инвалид. Докато вилнеел из Хаваите,
наливал се и се дърлел с Фред, Луи не си оставил и
един свободен миг, през който да си спомни за
войната.
– Мислех си, че съм празен и сега се изпълвам
– казал после той. – Просто не исках това да пре-
стане.
_____
През октомври Том Уейд слязъл от един тран-

спортен самолет във Виктория, Канада, взел влака
и заедно с десетки бивши военнопленници преко-
сил целия континент. Пътуването се превърнало в
непрестанно парти и включвало осем импровизи-
рани сватби.
„Сигурно съм целунал около хиляда момичета,
докато пресичахме континента – писал той на Луи,
– а когато прекосих всички купета, омазан с чер-
вило, се оказа, че съм най-популярният офицер във
влака.”

В Ню Йорк се качил на кораба „Кралица Ели-
забет”, за да се прибере в Англия. Преди да от-
плава, се шмугнал по подвижното мостче, дълго се
целувал с едно момиче от Червения кръст и се вър-
нал на борда с кутия шоколадчета „Хърши”. Когато
се прибрал, открил, че местните жени предпочитат
американските и канадските войници пред
британските.
„Реших да направя нещо по въпроса – написал
той. – Приших още няколко звезди и нашивки към
униформата си (никой не се усети) и ги атакувах.
Не се справих зле.”
На 16 октомври Ръсел Алън Филипс, облечен с
униформа с капитански пагони, слязъл от влака в
Индиана. Нямало го цели четири години. Чакали го
майка му, сестра му и група приятели. Баща му из-
пратил телеграма: „БЛАГОДАРЯ НА БОГА, ЧЕ ТОЗИ
ДЕН ДОЙДЕ. ДОБРЕ ДОШЪЛ У ДОМА, СИНЕ.” Там
била и жената, чийто образ му вдъхвал сили. Сеси
най-сетне паднала в обятията му.
В дома на Келси в Принстън накарали Алън да
седне на предните стълби, за да му направят
снимка и той се усмихнал широко. Щом я проявили,
някой написал на гърба й: „У дома!”
Четири седмици по-късно двамата със Сеси
най-сетне се венчали в къщата на родителите й.
Алън нямал кола, така че взел на заем от един
приятел, а после, точно както обещал в едно писмо,
написано толкова отдавна, избягал с жена си на
място, където никой нямало да ги открие.

Ръсел Алън Филипс пристига в дома на майка си. На гър-
ба на снимката някой написал: „У дома!” От архива на
Карън Лумис.
Пийт толкова искал да види Луи, че едва по-

насял напрежението. Войната свършила в средата
на август, вече било средата на октомври, а Луи все
още бил в болницата, далеч от дома. Внезапно Пийт
научил, че брат му най-сетне е в Калифорния –
били го прехвърлили в болница „Летърман” в Сан
Франциско. Още щом разбрал, Пийт изчезнал от
работа, качил се в товарен самолет до Сан Франци-
ско, пътувал на стоп до „Летърман” и влетял вътре.
На рецепцията попитал в коя стая е Луи и минутка
по-къс но той изскочил в коридора.
И двамата се стреснали – Пийт очаквал да го
завари съвсем измършавял и много се изненадал,
че той му се струва леко напълнял. Луи пък се сму-
тил от начина, по който тревогите били изтощили
брат му. Пийт бил мършав, изпит и почти напълно
плешив. Двамата братя се прегърнали с блеснали
очи.
Няколко дни останали в Сан Франциско,
докато лекарите най-сетне излекували дизентерия-
та на Луи. След като прочел статията на Тръмбул,
Пийт се разтревожил, че брат му може да е жестоко
травматизиран, но докато двамата се смеели и зана-
сяли, страховете му избледнели – той бил по-весел
и разговорлив от всякога. Веднъж, докато група ре-
портери се засуетили около тях, за да интервюират
Луи, повечето се събрали около Пийт, убедени, че
той е военнопленникът, тъй като е с по-измъчен вид
от двамата.
През един дъждовен октомврийски ден от ар-
мията изпратили един очукан Б-25 да отведе Луи у
дома. Пийт, който все още бил в неплатен отпуск,
се качил на борда с него. Самолетът излетял и се
издигнал над облаците в яркосиньото утро. Пийт,
който изпитвал ужас от летенето, се опитал да се
разсее, като се взирал в килима от пъстри облаци –
покривът на бурята. Струвало му се, че ако излезе
от самолета, ще може да се разходи по тях.

Завръщането на Луи на летището в Лонг Бийч. Отпред,
отляво надясно – Вирджиния, Силвия, Луиз и Луи. Архив
на Луи Замперини.
Щом стигнали до Лонг Бийч, се спуснали надо-

лу през дъжда и кацнали, а от черните армейски
коли изскочили майка им и баща им, Силвия и Вир-
джиния. Щом самолетът спрял, Луи изскочил навън,
изтичал до хлипащата си майка и я прегърнал.
– Carra mama mia74 – прошепнал той. Двамата
дълго не се пуснали. >>
ЧАСТ V
Глава 34
Б ЛЕ Щ У К А Щ О Т О М О М И Ч Е
Един следобед през октомври Луи излязъл от

една армейска кола и за пръв път от три години
стъпил на ливадата пред дома на родителите си на
Грамърси авеню 2028.
– Тази малка къщичка – казал той – си
заслужаваше всичко, което преживях.
Докато близките му влизали, той се спрял, об-
зет от странно безпокойство. Трябвало да се насили
да изкачи стълбите.
Цялата къща била ремонтирана по случай за-
връщането му. Масата във всекидневната била
отрупана с чинии, пълни с храна, а подаръците му
от три Коледи и три рождени дни чакали да ги от-
74
Мила моя мамо (итал.) – Б.а.

вори. Имало и торта с надпис „Добре дошъл у дома,
Луи”. В гаража го чакал бежовият му плимут-каб-
риолет, точно както го оставил.
Всички се събрали наоколо му, като не спи-
рали да бъбрят и нямали търпение да го докоснат.
Също като Пийт, Силвия била слаба като върлина.
Антъни и Луиз се усмихвали, но в очите им имало
напрежение, сянка, която не бил долавял преди.
Онова, което не видял, бил обривът по ръцете на
майка му – той изчезнал в мига, в който Луиз
разбрала, че синът й се завръща. От раните не било
останало нищо, нито дори белег. Тя никога нямало
да му каже за тях.
След като си изяли десерта, седнали да пого-
ворят. Приказвали си с лекота, както винаги. Никой
не го разпитвал за лагера, но Луи сам споменал
това-онова и за всеобщо облекчение сякаш не из-
питвал кой знае какви силни емоции. Сторило им
се, че всичко ще бъде наред.
Силвия му била подготвила изненада – Лин
Муди, жената, която записала текста на радио пре-
даването, им била уредила копие от записа и те
много го ценели – именно той им доказал, че Луи е
жив. Тъй като не знаела нищо за обстоятелствата,
при които го излъчили японците, Силвия нямала
търение да го сподели с Луи и пуснала плочата,
докато той седял наблизо, спокоен и весел. Вне-
запно той се разкрещял, тя рязко се извърнала и
видяла, че брат й се тресе.
– Спри го, спри го! Не мога да го понасям!
Силвия скочила, а Луи продължил да ругае
водещия и да крещи нещо за някакви затворници-

пропагандатори. Силвия грабнала плочата и той й
креснал да я строши. Тя го послушала и я изхвър-
лила, а Луи дълго мълчал и треперел. Накрая се
качил в стаята си и си легнал в старото си легло, а
когато най-сетне се унесъл, Птицата го последвал в
сънищата му.
_____
Много хора мислели за Птицата онази есен. На

кораби, закотвени в Йокохама, в палатки в Манила
и в болници в САЩ, военнопленниците разказвали
какво са преживели, а служителите, които разслед-
вали военните престъпления на японците, трябвало
да си записват жестокости, много от които не били
по силите и на най-развинтеното въображение.
Разказите на потърпевшите се припокривали отново
и отново и станало ясно, че подобни ужаси са били
нещо обичайно във всички лагери в Японската
империя. В безброй интервюта едно име се повта-
ряло все по-често и по-често – Муцухиро Ватанабе.
Когато Уейд го споменал в показанията си, човекът,
който го разпитвал, възкликнал:
– Пак ли онзи Ватанабе? Събрали сме доста-
тъчно сведения, за да го обесим шест пъти подред!
– Настанете се удобно – отвърнал Уейд. – Още
много има да чуете.
На 11 септември генерал Макартър, който ве-
че бил главнокомандващ на окупационните войски,
наредил четиридесет души да бъдат задържани по
подозрения във военни престъпления. Макар че по-
късно издирването включвало хиляди хора, в този
предварителен списък влизали само онези, обвине-
ни в особено тежки престъпления, включително
Хидеки Тоджо, който замислил удара над Пърл Хар-
бър и наредил военнопленниците да бъдат подлага-
ни на глад и заставяни да работят, както и Маса-
хуру Хомма, отговорен за марша на смъртта в Ба-
таан. След техните имена записали това на Муцу-
хиро Ватанабе.
_____
Птицата напуснал Наоецу в паника, без да си

състави план. Според разказите на близките му по-
бягнал към Кусакабе, където живеели майка му и
другите му роднини. Около десет дни след присти-
гането му леля му го открила да се налива в една
кръчма и му казала, че по радиото са съобщили, че
го издирват по подозрение във военни престъп-
ления. Муцухиро решил да избяга и казал на майка
си, че отива да посети гроба на свой приятел. После
дръпнал по-малката си сестра настрана и й казал
истината, но я помолил да не казва нищо на майка
им. Сестра му, докато си събирал багажа, му дала
тесте карти, с които да предсказва бъдещето.
Облякъл униформата си (след като отстранил
всички отличителни знаци), напълнил един сандък с
храна и дрехи и го натоварил в една кола. После
отишъл до гарата и взел първия влак, който му се
изпречил, без да провери накъде пътува. Надявал
се да го отведе на някое затънтено място, но не
стигнал далеч – последната спирка била само два
града по-нататък, в метрополиса Кофу. Ватанабе
слязъл, обиколил гарата, легнал на земята и
заспал.

На сутринта се залутал из Кофу, натъкнал се
на едно радио и чул, че го издирват за военни пре-
стъпления. Не се изненадал, но фактът, че изричат
името му редом с това на Тоджо, го шокирал. Ако
смятали, че престъпленията им са сравними, значи
го очаквала екзекуция. Заклел се, че няма да падне
в ръцете на американците, каквото и да му струва
това и решил да изчезне завинаги.
_____
Докато Муцухиро бягал, издирването му за-

почнало. Макар че сега изпълнявала заповедите на
доскорошния си враг, японската полиция действала
все така бързо и енергично и случаят „Ватанабе” не
бил изключение. След като не открили никого на
последния му известен адрес, отишли в дома на
майка му в Кусакабе. Шизука Ватанабе казала, че
синът й е бил при нея, но си е тръгнал преди три
дни. Предположила, че може да е отишъл при
сестра си Мичико, която живеела в Токио. Скоро
щяла да отиде да я види и ако го заварела там,
щяла да го подкани да се предаде. Полицаите се
вкопчили в тази следа и Шизука им дала адреса на
Мичико, но те не открили нито нея, нито къщата –
целият квартал отдавна бил изгорял при бомбар-
дировките.
Подозренията се съсредоточили върху нея. Тя
посещавала Токио редовно и винаги отсядала при
дъщеря си. Щяла да ходи отново още същата сед-
мица и положително знаела, че домът й е изгорял.
Възможно е да е подвела полицията, без да иска –
Мичико се била преместила по-надолу по улицата и
единствената неточност в адреса бил номерът – но
следователите заподозрели, че Шизука знае къде е
синът й. На 24 септември я арестували, но дори и
да знаела нещо, тя не се издала и трябвало да я
пуснат.
Властите нямали никакво намерение да се
откажат. Двама детективи следели Шизука нався-
къде и често ходели у тях, за да я разпитват. На-
блюдавали финансовите й транзакции и редовно
разпитвали хазяина й. Останалите роднини на Му-
цухиро също били разследвани, понякога и претър-
свани. Полицаите прихващали цялата им кореспон-
денция и дори накарали един непознат да им доста-
ви писмо, което уж било от Муцухиро, с надеждата,
че те ще издадат къде се намира. За да разширят
търсенето, разпитали бившите му съквартиранти от
армията. Претърсили дома на командира му в Омори
и го поставили под наблюдение. Разпространили
снимката му из полицейските участъци в Токио и
четири префектури. Всяко управление в префек-
тура Нагано, където били мините на фамилията,
провело специално разследване. Следователите по-
търсили преподавателите и състудентите на Вата-
набе от университета, гимназията и отделенията и
намерили дори любовно писмо от някакво момиче,
което му предлагало брак.
Открили само две улики. Според един войник
Муцухиро споменал, че смята да избяга в префек-
тура Фукуока и да се занимава със земеделие. Най-
вероятно било да се е скрил при свой приятел на
име Йо. Полицаите го открили, разследвали го и
разпитали както него, така и хората от квартала.
Доникъде не стигнали. Междувременно един детек-
тив от Мицушима открил човек, който бил видял
Муцухиро през август. Казал, че преди да си тръг-
не, той му споменал, че след края на войната ще се
върне в Токио. Вместо това обаче отишъл в Куса-
кабе – нямало никакви доказателства, че е бил в
Токио. Възможно е да е дал фалшива информация
на приятелите си, за да обърка преследвачите.
Имало само още една възможна следа. Чове-
кът от Мицушима споделил нещо, което чул случай-
но – Муцухиро казал, че по-скоро ще се самоубие,
отколкото да се остави да го хванат. Заплахата не
изглеждала празнословна – същата есен много от
издирваните военни престъпници се самоубили 75.
Може би Птицата вече бил мъртъв.
Докато издирвали Муцухиро из цяла Япония,
прокурорите били затрупани с двеста и петдесет
клетвени декларации от военнопленници относно
поведението му в лагерите, където служил. От тях
изготвили обвинение, състоящо се от 84 точки.
Въпреки че всяка от тях била максимално лаконич-
на, с минималното разстояние между редовете, об-
винителният акт бил дълъг над два метра и отразя-
вал едва малка част от престъпленията, които из-
вършил спрямо затворниците – многобройните об-
винения в тормоз от страна на Луи съставлявали
75
Тоджо бил открит в дома си, отпуснат на един стол, а от ог-
нестрелната рана на гърдите му, която сам си нанесъл, шур-
тяла кръв. Докато шепнел „Банзай!” и повтарял, че предпо-
чита да умре, отколкото да бъде съден, той получил половин
литър американска кръв и бил откаран в болницата. Когато се
възстановил, го настанили в Омори, на леглото на Боб Мар-
тиндейл и той постоянно се оплаквал от въшките и дърве-
ниците. Бил осъден на смърт и обесен през 1948 г. По-късно,
заедно с още 1068 военнопрестъпници, бил почетен в све-
тилището Ясукуни в Токио като един от японците, загинали в
името на императора. – Б.а.
само една точка. Разследващите органи смятали, че
разполагат с всичко необходимо, за да осъдят
Ватанабе на смърт, но не можели да предприемат
нищо – той още бил на свобода.
Докато мъчителят му се криел в мрака, Луи се
намерил под ослепителната светлина на прожекто-
рите. След като одисеята му била отразена във
вестниците, списанията и по радиото, той станал
национална сензация. Две хиляди души му изпрати-
ли писма, навсякъде го следвали фотографи. Опи-
тите му да поспи неизменно били прекъсвани от те-
лефонен звън. Около него се тълпели непознати и
настоявали да разберат какво смята да прави. Вси-
чки искали да им разкаже историята си. Министер-
ството на войната го изпратило на обиколка из
страната и той получил безброй покани за лекции,
обикновено придружени с награда, така че да не
може да откаже. През първите седмици след като се
прибрал при родителите си, той изнесъл деветдесет
и пет речи и гостувал в огромен брой радиопреда-
вания. Когато отидел да вечеря в някой клуб,
управителите го умолявали да позабавлява гостите.
Цялото това внимание смущавало и изцеждало Луи.
Когато Хейтън Джордън го видял за пръв път,
познатата дяволита усмивка и оживеният му говор
го успокоили, но щом станало дума за войната,
Пейтън усетил, че от очите на Луи наднича нещо
необуздано – бурни емоции, заклещени натясно.
Той не говорел гневно или с болка, а смутено, по-
някога замлъквал насред изречението, а на лицето
му изниквало объркване.
– Сякаш го бяха ударили с всичка сила – спо-
мня си Джордън. – Сякаш се опитваше да се опом-
ни.
Луи се измъчвал повече, отколкото подози-
рали и Джордан, и близките му. Получавал пристъ-
пи на тревога, която го задушавала. Всеки път,
когато го помолели да се изправи пред тълпата и да
говори за личния си кошмар, стомахът му се свивал,
а всяка нощ в сънищата му изниквало едно и също
привидение и отказвало да изчезне – лицето на
Птицата, който крещял:
– Следващият! Следващият! Следващият!
Рано една сутрин Луи излязъл на пръсти от
стаята си, без да каже на никого къде отива, качил
се в колата, натиснал газта и не спрял, преди да се
изкачи високо в планината. Цял ден се разхождал
сред дърветата и мислел за мъртвите си приятелите
и собственото си оцеляване, а пустошта му дарява-
ла покой, както през онова лято, което прекарал в
индианския резерват като момче. В мига, в който
паркирал колата пред къщи, вихрушката го завър-
тяла отново.
Скоро след като се върнал у дома Луи отишъл
на прием, организиран от „Лос Анджелис Таймс” в
негова чест – щели да го награждават. Той ровел с
вилицата си в ястието и чакал да го извикат, при-
теснен, че отново ще трябва да изживее кошмара си
пред толкова хора. Сервирали му няколко питиета,
той ги изпил и усетил, че се отпуска. Когато дошъл
неговият ред, вече бил замаян и говорил твърде
дълго. Върнал се на мястото си, изпълнен с облек-
чение – алкохолът приятно притъпявал сетивата му.
Известно време след това, докато закусвал и
се тревожел заради поредната публична изява, той

отворил бутилка уиски и сипал малко в кафето си.
Глътката го затоплила, така че отпил втора, после и
трета. Уискито му помогнало да издържи и тази реч
и алкохолът се превърнал в рутина. Манерката го
придружавала навсякъде и той тайно я вадел, до-
като стоял на паркинга или в коридора пред някоя
зала. Щом спомените започнели да го тормозят,
най-лесно било да посегне към нея.
_____
Един следобед в средата на март 1946 г. Луи

седял в клуб „Довил” в Маями Бийч и се опитвал да
заприказва една стюардеса. Тъкмо се връщал от
поредното сюреалистично изживяване след осво-
бождаването си – дал старта на състезанието „Една
миля в чест на Замперини” в Мадисън Скуеър Гар-
дън, Ню Йорк, събитие, организирано в негова па-
мет, когато почти всички смятали, че е умрял. След
състезанието отишъл в Маями Бийч, за да се на-
слади на двете седмици почивка, които се полагали
на завърналите се от служба войници. Придружавал
го един съученик от ЮКУ, Хари Рийд.
На другия край на стаята се отворила врата,
Луи вдигнал глава и видял ослепително красива
млада жена с руси къдрави коси, грациозна като
сърна. Всички, които я познавали, казват, че сякаш
излъчвала някакво сияние. Луи се втренчил в нея и
по-късно казал на Силвия, че през главата му
минала смайващата мисъл, че трябва да се ожени за
това момиче.
На другия ден двамата с Хари се върнали в
клуба, прескочили оградата около частния плаж и
постлали хавлиите си до две жени, които правели
слънчеви бани. Едната от тях се обърнала и Луи ви-
дял, че това е красавицата от бара. Не смеел да я
заговори, за да не й се стори агресивен, но Хари
веднага отишъл при тях и започнал да им разказва
историята на спътника си. Щом споменал шампио-
ната на НАСС през 1938 г., когато противниците на
Луи наранили пищялите му с шпайковете си, хуба-
вата жена го прекъснала и си спомнила как когато
била на дванадесет години, майка й я завела да
гледа „Робин Худ” с Ерол Флин и по време на ан-
тракта излъчили запис с някакъв бегач с бинтовани
крака. Все още не била забравила тази картина.
Казвала се Синтия Апълуайт и съвсем скоро
била навършила двадесет години. Луи си попри-
казвал с нея и двамата осъзнали, че географията ги
свързва – като малка Синтия била живяла в Торънс.
Тя сякаш го харесала, а той я намирал за умна,
енергична и изключително красива. Докато се раз-
деляли, Луи изръмжал, че тя сигурно не би искала
да го види отново.
– Е – игриво отговорила тя, – може пък да
искам да те видя отново.
Луи не бил единственият мъж, покорен от
Синтия – десетки левенти падали в краката й след
един-единствен поглед. Виждала се с двама едно-
временно, и единият, и другият на име Мак, и всеки
чакал съперникът му да отпадне. Тъй като вечерите
й били заети от тях, Луи я помолил да се видят през
деня и да отидат за риба. Тя дошла по навити до
коленете дънки, справила се отлично с въдицата,
усмихвала се весело на фотографите и успешно
преборила морската болест. Когато Луи я поканил
пак да се видят, тя се съгласила.
Синтия Апълуайт в деня след запознанството си с Луи.

Двамата били необичайна двойка. Синтия би-
ла от заможно семейство, с образование, получено
в елитни училища и академии. Въпреки това прия-
телите й я описват като „различна” – страстна и им-

пулсивна. На тринадесет години, когато родителите
й живеели в Ню Йорк, тя толкова се запалила по
Лорънс Оливие, че взела влака до Манхатън, без да
им каже, за да гледа „Брулени хълмове”. На шест-
надесет пиела джин, обличала се като бохем, пи-
шела романи, рисувала и жадувала да пътува из за-
бравените кътчета на света. Била безстрашен бун-
тар и когато някой се опитвал да я контролира (а
това често се случвало), проявявала желязна воля.
Най-много обаче я отегчавали момчетата, които я
следвали навсякъде, както и скованата атмосфера в
Маями Бийч.
Тогава се появил Луи. Той бил екзотичен, уто-
лявал жаждата й за приключения, разбирал болез-
нено независимата й природа и нямал нищо общо с
Маями Бийч. Тя много се впечатлила от него и го
представяла и с двете му имена, сякаш бил благо-
родник. На една от първите им срещи той обиколил
целия хотел на бегом, като омотал сградата с
тоалетна хартия, вбесил управителя и ужасно я
развеселил. Синтия се отказала от Маковците и
двамата с Луи обърнали Маями с главата надолу.
В края на март, точно преди началото на оби-
колката, той я отвел на един плаж и й признал, че е
влюбен в нея. Синтия казала, че мисли, че го оби-
ча, но не е съвсем сигурна. Луи обаче не губел ку-
раж и до края на разходката успял да я убеди да се
омъжи за него. Познавали се едва от две седмици.
След като той заминал, Синтия съобщила но-
вината на родителите си. Семейство Апълуайт много
се притеснили, че двадесетгодишната им дъщеря се
хвърля в ръцете на двадесет и деветгодишен вой-
ник, с когото се е запознала преди броени дни. Не
могли да я разубедят, така че г-жа Апълуайт отка-
зала да й даде пари, за да се омъжи в Калифорния.
Синтия се зарекла, че ще се справи някак, като ги
заеме от някого или вбеси напълно майка си, като
си намери работа.
Луи й пишел всеки ден, а всяка сутрин в десет
и половина сядал да чака пощальона, който му
носел розови пликове от Синтия. Макар и пълни с
обожание, тези писма издават колко малко знаели
един за друг. Синтия изобщо не подозирала, че той
губи емоционалното си равновесие. От Хари знаела,
че е бил военнопленник, но Луи почти не говорел
за това. Веднъж шеговито й писал, че се надява да
не му готви ориз и ечемик твърде често, но не спо-
менал нищо повече. На една от срещите им се на-
пил страхотно, но се извинил и от този ден нататък
се въздържал. Синтия може би решила, че става
дума за нещо съвсем безобидно, но проблемът ста-
вал все по-сериозен. Може да се каже, че всъщност
била сгодена за непознат.
Луи явно осъзнавал, че като я моли да му ста-
не съпруга, иска от нея повече, отколкото тя си да-
ва сметка и често я предупреждавал с каква тежка
задача се наема. Въпреки това настоявал да се
оженят възможно най-скоро.
„Трябва да стане в началото на юни – писал й
той през април. – Иначе просто ще полудея.” Скоро
след това й писал, че сватбата трябва да е през
май. Синтия му казала, че ще му помогне да забра-
ви миналото си и той се вкопчил в обещанието й
като удавник за сламка.
„Ако ме обичаш достатъчно – писал й той, –
ще трябва да го забравя. Можеш ли да обичаш
много?”
_____
Докато Синтия обработвала родителите си,

Луи мислел само за сватбата. Захванал се с избора
на мястото, поканите и кетъринга, намерил подхо-
дящ бижутер и открил Църквата на нашия спасител,
в която Синтия ходела като дете. Купил си шевро-
лет-кабриолет на старо и го ремонтирал, за да я
впечатли. Опитал се да стане нов човек, като пре-
станал да пие и да пуши. Напуснал военновъздуш-
ните сили, но щял да продължи да носи униформата
и да получава заплата до август, когато отпускът,
който бил натрупал, щял да се изчерпа и Луи тряб-
вало да мине в запаса. После постъпил на ниско-
платена работа в „Уорнър Брадърс”, където препо-
давал езда на актьорите.
Нямал единствено жилище. Тъй като Лос Ан-
джелис бил пълен с наскоро завърнали се войници
и било невъзможно да се намери евтина квартира,
Луи все още живеел при родителите си. Синтия му
писала, че много иска да си имат собствен дом, но
притесненият Луи отговорил, че няма толкова пари.
Най-доброто, което можел да й предложи, било да
се преместят в къщата, която Хари Рийд делял с
майка си и да й обещае, че ще направи всичко по
силите си, за да спечели достатъчно, за да си имат
своя. Купил й надуваем дюшек – той щял да спи на
земята. Обяснил, че след военнопленническия ла-
гер нямал нищо против.
Възраженията на семейство Апълуайт, жела-
нието да осигури хубав живот на Синтия и мрачните
спомени го стресирали ужасно. Нямал никакъв апе-
тит, а след толкова време, през което бил привик-
нал само на насилие и смърт, писмата му ясно
издавали колко се бои, че със Синтия ще се случи
нещо ужасно. Бил се вкопчил в мисълта за нея така,
сякаш всеки миг щели да я изтръгнат от ръцете му.
Особено много го безпокояли възраженията на
родителите й. Бил убеден, че имат нещо лично про-
тив него, че италианският му произход ги отвра-
щава. Написал писмо на баща й в опит да го спече-
ли на своя страна, а когато пред дома на Рийд за-
почнал да забелязва все една и съща кола, решил,
че г-н Апълуайт сигурно е наел детектив. Според
брата на Синтия, Рик, родителите му нямали нищо
против Луи, а просто не искали сестра му да бърза
със сватбата. Колкото до следенето, според него
това изобщо не подхождало на баща му, който имал
лек характер, а и харесвал бъдещия си зет. Неза-
висимо дали бил прав, или не, подозренията на Луи
показват колко навътре приемал мисълта, че не е
достоен за Синтия. Може би се опитвал да убеди
себе си, а не семейство Апълуайт. Шест месеца след
завръщането си от Япония той усетил притегателна
сила, която му била болезнено позната. Току-що би-
ли съобщили, че олимпийските игри, които не били
провеждани от 1936 г. насам, отново ще започнат.
Щели да се проведат в Лондон през юли 1948 г. Луи
имал чувството, че пострадалият му крак не е чак
толкова зле, а и му се струвало, че най-сетне е
здрав. Започнал да експериментира с дълги разход-
ки, като вземал на заем едно куче, за да му прави
компания. Кракът му бил стабилен, тялото му –
силно. До юли 1948 г. оставали две години и той за-
почнал да тренира.
_____
През май Синтия се споразумяла с родителите

си. Можела да посети Луи при условие, че ще се
оженят през есента, в имението на семейство Апъл-
уайт. Синтия натъпкала дрехите си в един куфар и
потеглила към летището, а щом излязла, брат й Рик
усетил прилив на тревога. Боял се, че като замина-
ва при мъж, когото почти не познава, младата му
сестра допуска огромна грешка.
На 17 май на летище „Бърбанк” един самолет
кацнал на пистата, стълбата се спуснала и Луи хук-
нал да прегърне Синтия, а после я отвел у дома си,
за да я представи на семейството. Също като него
всички Замперини се влюбили в нея.
След като си тръгнали от дома на родителите
му, Луи усетил, че тя се отдръпва. Може би някоя
дума или поглед й била подсказала колко много не-
ща не знае, а може би импулсивните решения, взе-
ти сред мъглата на първата любов най-сетне придо-
бивали реални очертания. Луи не знаел какво ста-
ва, но решил, че я губи, избухнал и казал, че може
би трябва да отменят годежа. Синтия се уплашила,
скарали се и когато най-сетне се успокоили, взели
решение.
На 25 май, в деня, в който (според вестници-
те) Луи се бил заклел да се ожени за годеницата си,
двамата отишли до Църквата на нашия спасител,
където чакали семейство Замперини. Луи носел
униформа, а Синтия – семпъл бял костюм. Един от
състудентите му я предал на младоженеца и двама-
та изрекли клетвите си един към друг. Нямало вре-
ме за сватбена торта, така че се задоволили с она-
зи, която Силвия била приготвила за рождения ден
на Пийт предишния ден.
Тъй като подозирали, че приятелите на Луи
ще им изиграят някоя шега посред нощ, младожен-
ците избягали в един никому неизвестен хотел, а
Синтия се обадила у дома. Новината предизвикала
истински взрив и тя цяла вечер плакала на телефо-
на, докато майка й, която усилено планирала есен-
на сватба, й се карала. Луи стоял наблизо, слушал
как гълчат съпругата му, задето се е омъжила за
него и се опитвал да я накара да затвори. Накрая
взел бутилка шампанско, отворил я, пресушил я и
отишъл да си легне съвсем сам. >
Глава 35
СР И В
От другия край на стаята приличали на трима

съвсем обикновени мъже. Започвала втората поло-
вина на 1946 г. и Луи седял във „Флорентинските
градини”, ресторант в Холивуд заедно със Синтия.
Фил и Сеси били дошли на посещение от Индиана, а
Фред Гарет пристигнал на мотор от другия край на
града, за да вечерят заедно. Фил и Луи били
широко усмихнати – за последен път се видели през
март 1944 г., когато отвели Фил от Офуна и никой
от тях не знаел дали някога отново ще се видят.
Тримата мъже се смеели и си говорели. Фред,
който скоро щял да стане авиодиспечер, имал нов

изкуствен крак и в разгара на празника се качил на
дансинга, за да покаже, че още умее да танцува.
Фил и Сеси скоро щели да се преместят в Ню Мек-
сико, където Фил смятал да произвежда пластмаса,
а Луи и Синтия направо сияели след медения си ме-
сец. Прекарали го в любимите планини на младоже-
неца, където се оказало, че колкото и да е начетена
и изискана, Синтия няма нищо против да се поиз-
цапа. Луи отново тренирал, кроял грандиозни пла-
нове и бил толкова бъбрив и остроумен, колкото
преди войната. Когато седнали един до друг, за да
се снимат, и тримата изглеждали така, сякаш са
забравили преживяното в Япония.
Докато се смеели и разговаряли, се появил
келнерът с чинията на Фред. До ордьовъра белеела
топка ориз. Това било напълно достатъчно – Фред
изведнъж изпаднал в истерия, побеснял, наругал го
и се разкрещял толкова силно, че лицето му помо-
равяло. Луи се опитал да го успокои, но той бил
неутешим и буквално се сринал.
Келнерът припряно отнесъл ориза, а Фред се
взел в ръце, но от магията на вечерта не била ос-
танала и следа. За тези мъже вече нищо нямало да
бъде същото.
_____
След капитулацията на Япония в САЩ се за-

върнали хиляди бивши затворници. Физически
почти всеки от тях бил развалина. Средният воен-
нопленник бил отслабнал с 28 килограма – удиви-
телна статистика предвид факта, че около 75% от
тях тежали едва 72 килограма, преди да постъпят в
армията. Туберкулозата, маларията, дизентерията,
недохранването, анемията, очните болести и гной-
ните рани били често срещано явление. В една от
болниците лекарите открили, че 77% от пациентите
им са боледували от влажната разновидност на
бери-бери, а половината – от сухата. Сред канад-
ските военнопленници 84% страдали от невроло-
гични увреждания. Заради негодния за дишане въз-
дух във фабриките и мините почти всички имали
проблеми с дихателната система. Войниците били
осакатени или обезобразени заради ненаместените
счупени кости, а зъбите им – изпочупени заради по-
боите и дъвченето на чакъл. Някои били ослепели
от недохранване, а други – толкова болни, че тряб-
вало да ги изнесат на ръце от лагера и да ги ле-
куват с месеци, след като се върнали в САЩ. Други
не оцелели.
Физическите наранявания били дълготрайни,
осакатяващи, а понякога и смъртоносни. Според
изследване от 1954 г. през първите две години след
войната (а и дълги години след това) смъртността
сред бившите военнопленници от Тихоокеанския
фронт била почти четири пъти по-висока от очаква-
ната за мъже на тяхната възраст. Здравето им оста-
нало разклатено в продължение на десетилетия –
според друго проучване двадесет и две години след
края на войната те влизали в болница между два и
осем пъти по-често от бившите европейски военно-
пленници, при това с диагноза за множество забо-
лявания.
Макар че физическите последствия от пленни-
чеството били сериозни, емоционалните травми се
оказали далеч по-трайни и коварни. През първите
шест следвоенни години една от най-честите диа-
гнози сред бившите военнопленници била „психо-
невроза”. Според изследване, направено почти че-
тиридесет години след войната, над 85% от тях
страдали от посттравматично стресово разстрой-
ство, което отчасти се характеризира с внезапни
ярки спомени, силна тревога и кошмари. Проучване
от 1987 г. доказало, че осем от десет бивши воен-
нопленници страдат от „психиатрични увреждания”,
шест от десет – от тревожна невроза, един на всеки
четирима – от посттравматично стресово разстрой-
ство, а един на всеки петима – от депресия. За ня-
кои от тях изходът бил само един – според про-
учване от 1970 г. самоубийствата сред бившите
пленници били с 30% по-разпространени, отколкото
сред цивилното население.
Всички тези физически и емоционални увреж-
дания се отразили ужасно на ветераните, които по-
лучили обезщетения според нивото си на инвалид-
ност – от 10 до 100%. Към януари 1953 г. голяма
част от бившите европейски военнопленници и от
онези, които не воювали на Тихоокеанския фронт,
не получили обезщетения. От американците, служи-
ли над Пасифика, близо осем години след края на
войната един на всеки трима бил категоризиран
като 50 до 100% инвалид.
Преведена на всекидневен език, тази статис-
тика означава, че животът на бившите затворници
от японските лагери бил съсипан. Често ги измъч-
вали живи, болезнени спомени, в които отново из-
живявали травмите си, без да могат да отличат
илюзията от реалността. Среднощните кошмари би-
ли почти повсеместни. Мъжете се разхождали в
съня си, разигравайки случки от лагера, будели се с
крясъци и хлипове и се нахвърляли на близките си.
Някои спели на пода, защото не можели да свикнат
с леглата си, криели се, когато над тях прелитали
самолети и трупали огромни запаси от храна. Един
ветеран постоянно халюцинирал, че мъртвите му
приятели минават покрай него, друг не бил в съ-
стояние да си спомни войната. Милтън Макмълън
непрекъснато използвал японски думи – навик, на-
бит в главата му от пазачите, а д-р Алфред Уайн-
стийн, който заразил Птицата с дизентерия в Мицу-
шима, не можел да потисне желанието си да рови
из кофите за боклук76. Много бивши пленници за-
почнали да пият – според едно проучване на над
25% от тях били алкохолици.
Реймънд „Хап” Халоран – навигатор, скочил с
парашут в Токио, след падането на неговия Б-29 –
бил пребит от тълпа цивилни, а след това – заловен
от японските власти, които го държали в свинска
кочина и го изтезавали, а по време на ударите с
фосфорни бомби го затваряли в горяща конюшня.
Накрая го съблекли гол и го изправили на показ в
зоопарка „Уено” в Токио, вързан в една празна
клетка, така че посетителите да зяпат мръсното му,
76
Когато Уайнстийн се върнал у дома, жилищата не достигали,
така че той изтеглил заем в размер 600 000 долара, построил
жилищен комплекс в Атланта и предложил 140-те апартамента
на ветерани. (Наемът едва достигал 50 долара месечно.) Ре-
кламата гласяла: „Приоритети: 1) Бивши военнопленници 2)
Ветерани с пурпурно сърце 3) Ветерани, воювали в чужбина
4) Ветерани 5) Цивилни. Предпочитаме бивши войници и мор-
ски пехотинци. Приемаме и бивши летци, стига да престанат
да ни обясняват как са спечелили войната.” Правилото да не
допуска членове на Куклукс клан му докарало десетки за-
плашителни обаждания. „Дадох им домашния си адрес, както
и този в офиса – разказва Уайнстийн. – Казвах им, че още си
пазя пушката, с която отстрелвам бизони.” – Б.а.
покрито с рани тяло. Подложили го на такъв глад,
че той отслабнал с 40 килограма.
След като бил освободен и прекарал осем ме-
сеца в болница, Халоран се прибрал в Синсинати.
„Вече не бях деветнадесетгодишното момче, което
майка ми целуна за довиждане онази есенна сутрин
през 1942 г.” – пише той. Бил изключително на-
прегнат и се боял от всичко и всеки, който го до-
ближал откъм гърба. Не можел да спи с ръце под
одеялото, защото се боял, че ще се наложи да се
отбранява. Сънувал ужасяващи кошмари и се будел
в двора, крещейки за помощ и тичайки насам-на-
там. Избягвал хотелите, защото писъците му раз-
стройвали останалите гости. Повече от шестдесет
години след войната все още държал по осем въз-
главници и шест будилника в спалнята си, купувал
много повече дрехи и стоки, отколкото му били
необходими и трупал храна на едро. Въпреки всич-
ко може да се каже, че Халоран бил сред късмет-
лиите – от петимата оцелели от неговия екипаж
двама се напили до смърт77.
Някои бивши военнопленници почти подивя-
вали от ярост. Щом видели азиатско лице или чуели
и една дума на японски, много от тях започвали да
треперят, да плачат и да избухват – спомените ги
надвивали. Един иначе кротък и тих човек заплю-
вал всеки азиатец, когото зърнел, а непосредствено
77
Докато се спускал към Токио с отворен парашут, самолетът,
свалил бомбардировача на Халоран, се спуснал към него. Той
бил убеден, че ще бъде разстрелян, както се случвало с
повечето летци-парашутисти, но вместо да го убие, пилотът
(на име Исаму Кашииде) му отдал чест. След войната Халоран
и Кашииде станали близки приятели. – Б.а.
след войната в болница „Летърман” четирима бивши
военнопленници се опитали да нападнат един слу-
жител от японски произход, без да знаят, че е аме-
рикански ветеран.
Измъчените бивши затворници нямало към
кого да се обърнат. Макмълън напуснал Япония
смазан от кошмари и толкова напрегнат, че едва
успявал да говори членоразделно. Когато разказал
историята си, баща му го обвинил, че лъже и му
забранил да говори за войната. Съсипан и
депресиран, Макмълън загубил апетит и теглото му
отново се стопило до 40 килограма. Той отишъл в
болница за ветерани, но лекарите просто му били
витамин Б12. Докато разказвал преживяванията си
на един армейски служител, той вдигнал телефона
и започнал да си приказва. Две години по-късно
Макмълън отново стъпил на краката си, но така и не
се възстановил напълно. Шестдесет години след
капитулацията на Япония сънищата все още го
връщали в лагерите, а разказите за миналото тол-
кова го разстройвали, че със седмици не бил на
себе си.
Военнопленниците от Тихоокеанския фронт,
които се прибрали у дома през 1945 г., били емо-
ционални развалини, опознали отблизо както
бездънната способност на човешкия род да страда,
така и не по-малко бездънната му способност и
хищна склонност да наранява. Измъчвали ги неопи-
суеми спомени за изтезанията и униженията, които
изтърпели, а огромната уязвимост, съпровождаща
съзнанието, че лесно могат да бъдат обезоръжени и
превърнати в животни, така и не ги напуснала.
Много от тях се чувствали самотни и изолирани, тъй
като били понесли тормоз, какъвто обикновените
хора не можели дори да си представят. Достойн-
ството им било унищожено и заменено с всепроник-
ващо чувство на срам и безпомощност. Освен това
си давали сметка, че никой не им помага да се
справят с трагедията. Завръщането им у дома им
донесло най-вече ужасна, опасна самота.
За тези хора най-важната цел след войната
била да възстановят достойнството си и да намерят
начин да виждат нещо повече от заплашителната
тъма в мрачните лица на живота. Нямало един-
единствен верен път – всеки трябвало да намери
своя, в зависимост от собственото си минало. Някои
успели. За други войната никога не свършила.
Много от тях се оттеглили в изолация или изгубили
себе си, докато търсели начин да избягат. За други
годините преглътнат гняв, ужас и унижения се
съсредоточили в нещо, което Джийн Еймъри (един
от хората, оцелели след Холокоста) нарекъл
„кипяща, прочистваща жажда за мъст.”
_____
Меденият месец в планината бил идея на Син-

тия. Луи много се трогнал, че тя проявила такова
разбиране и избрала място, тъй скъпо на сърцето
му. „Трябва да се огледаш и да запомниш как
изглеждат дърветата + хълмовете, потоците +
езерата – писал й той преди сватбата им. – Аз цял
живот ще те помня сред тях.” Докато всяка нощ
заспивал до Синтия, Луи все още усещал присъст-
вието на Птицата в сънищата си, но сержантът само
се спотайвал, сякаш изплашен от нещо. Или може
би просто чакал. Откакто „Зеления стършел” се
разбил, Луи не бил изпитвал истински
покой.
След като се върнали от огромната дива пус-
тош, младоженците се нанесли у майката на Хари
Рийд. Синтия не се чувствала комфортно там, а Луи
искал да й осигури дома, за който си мечтаела.
Трябвало да си намери работа, но не бил подготвен
за това. След като напуснал ЮКУ, без да завърши,
той нямал диплома – решаващо предимство на па-
зар на труда, пренаситен с ветерани и бивши работ-
ници от военната индустрия. Подобно на много
елитни спортисти, през студентските и ученически-
те си години и той се бил съсредоточил най-вече
върху спорта и изобщо не си представял живота по
друг начин. Почти тридесетгодишен, Луи нямал
представа как да си изкарва хляба.

Синтия Замперини по време на медения си месец.
Не направил опит да си избере истинска

кариера или да постъпи на работа от девет до пет.
Известността му привличала най-различни хора, а
много от тях му предлагали идеи, в които да инвес-
тира парите от застраховката. (Позволили му да я
задържи.) Първо се насочил към разпродажба на
военни излишъци – купувал хангари от гофрирана
стомана и ги продавал на филмовите студия. После
се прехвърлил към хладилниците, а след това
вложил пари в телефонната технология. Печелел
прилично и макар че всяка инвестиция бързо се из-
черпвала, средствата му стигали, за да наеме
апартамент. Бил съвсем малък и се намирал в
евтината част на Холивуд, но Синтия се постарала
да внесе уют.
В края на първия ден в новия апартамент Луи
се пъхнал в леглото, затворил очи и се унесъл.
Както винаги, Птицата го очаквал, но вече не бил
колеблив – извисявал се над него, а навитият около
дланта му колан плющял към лицето му. Връщал се
всяка вечер, а Луи отново бил безпомощен – не
можел нито да му избяга, нито да го прогони.
Посветил се изцяло на тренировките и вече не
се разхождал, а тичал. Силата му се възвърнала,
кракът не го болял. Луи не бързал и постоянно си
мислел за Лондон 1948 г. Целел се в 1500-те метра
и се успокоявал, че ако не се справи, ще се прена-
сочи към 5000 и дори към бягането с препятствия.
Без да се напряга, започнал да взима една миля за
4:18, само с две секунди повече от най-добрия
резултат, постигнат на състезанието „Една миля в
чест на Замперини” през март. Той започвал да си
връща формата. Усещането обаче не било същото.
Навремето тичането му носело свобода, а сега ся-
каш се насилвал. Не изпитвал радост, но не знаел
как иначе да се справи с душевния смут. Започнал
да тренира два пъти по-усилено и тялото му
възроптало.
Един ден, докато Синтия държала хрономе-
търа, Луи решил да види за колко време ще пробяга
две мили. Още в самото начало усетил силна болка
в левия си глезен, точно там, където пострадал в
Наоецу. Знаел, че не бива да упорства, но сега не
умеел нищо друго. В края на първата обиколка бол-
ката стържела по глезена му като бодлива тел, но
той продължил заради Лондон. Малко преди края на
втората обиколка нещо сякаш се скъсало, Луи стиг-
нал до финиш линията с подскоци и се строполил
на земята. Резултатът му бил най-добрият, постиг-
нат по цялото тихоокеанско крайбрежие през онази
година, но това нямало значение. Той цяла седмица
не можел да ходи и куцал седмици наред. Един
лекар потвърдил, че катастрофално е влошил кон-
тузията си от войната. Всичко свършило.
_____
Луи бил съсипан. Амбицията, която го спасила

като дете, вече била недостъпна за него. Сринала
се и последната му вътрешна преграда. Денем
постоянно мислел за Птицата, а нощем сержантът го
биел като освирепяло животно. Докато коланът го
жулел, Луи успявал да се добере до нападателя и
сключвал пръсти около гърлото му, но колкото и да
стискал, очите на Ватанабе продължавали да го
изгарят. Луи редовно се будел с крясъци, целият
потънал в пот. Боял се да заспи.
Отново започнал да пуши. Не виждал причина
да не пие, така че всяка вечер сърбал вино, докато
готвел и Синтия трябвало да вечеря с подпийнал
съпруг. Клубовете го засипвали с покани да им го-
стува и сега безплатните питиета, които му предла-
гали там, му се стрували безобидни. В началото
пиел само бира, но после минал на твърд алкохол.
Ако се напиел достатъчно, успявал да удави спо-
мените за войната за известно време. Скоро започ-
нал да пие толкова много, че припадал, но това
било добре дошло за него – когато загубел съзна-
ние, не се налагало да си ляга и да чака своя мъ-
чител. Тъй като не можела да го убеди да престане,
Синтия вече не излизала с него. Луи всяка вечер я
оставял сама и отивал да губи войната.
Обзел го гняв – див, непредвидим и непоту-
шим. Веднъж се заял с някакъв човек, задето пре-
сичал улицата твърде бавно и той го заплюл. Луи
рязко спрял до тротоара, изскочил от колата и
докато Синтия му крещяла да спре, удрял и блъскал
мъжа, докато го повалил на земята. Друг ден един
непознат случайно оставил вратата на бара да го
блъсне, Луи му се изпъчил, провокирал го и накрая
заврял лицето му в калта.
Умът започнал да го подвежда. Докато седял в
бара, внезапно чул силен грохот, вероятно от
мотора на някоя кола. Докато се усети, вече лежал
на пода и се гърчел, а всички останали мълчали и
го зяпали. Друга вечер някой извикал нещо, докато
се шегувал с приятелите си. Луи чул „Киреи!”,
скочил, изправил гръб, вирнал брадичка и притис-
нал ръце към тялото си. Сърцето му бясно блъскало,
а той с ужас очаквал да чуе свистенето на катара-
мата. В един момент илюзията изчезнала и той
видял, че всички в бара го гледат. Почувствал се
глупав и унизен.
Един ден го обзело странно, необяснимо чув-
ство и изведнъж войната се върнала – не само
навсякъде наоколо му, но и вътре в него. Това не
било просто спомен, а истинско изживяване, наред
с експлозиите, грохота, вонята, писъците и ужаса.
Объркан и уплашен, след миг Луи отново се опом-
нил. Това бил първият му ярък спомен. Оттогава
нататък щом видел кръв или сбиване в бара, всичко
наоколо му се променяло, превръщало се в затвор-
нически лагер, а настроението, светлината, звуците
и тялото му сякаш се връщали в миналото и той не
можел да избяга. Понякога усещал как по кожата му
ситнят бълхи и въшки, макар че не напипвал нищо.
Всичко това го карало да пие още повече.
Синтия го умолявала да потърси помощ, така
че, макар и с нежелание, той отишъл да говори с
психоаналитика в болницата за ветерани. Разказал
му за войната и за кошмарите си и се върнал у дома
не по-малко разстроен от преди. След два или три
сеанса се отказал.
Един ден отворил вестника и открил вътре
статия, която приковала вниманието му – някакъв
бивш военнопленник от Тихоокеанския фронт видял
един от похитителите си в магазина, повикал поли-
цията и предполагаемият престъпник бил аресту-
ван. Докато четял, гневът на Луи сякаш се слял в
едно цяло. Представил си как открива Птицата, над-
вива го, окървавява лицето му с юмруците си, а
накрая го сграбчва за гърлото. Фантазирал си как
го убива съвсем бавно, така че да го принуди да
изпита цялата болка и ужас, които му причинил.
Във вените му сякаш пулсирало електричество.
Луи нямал представа какво е станало с Вата-
набе, но бил сигурен, че ако се върне в Япония, ще
успее да го открие. Това щял да бъде недвусмис-
леният отговор на непрестанните му усилия да го
унищожи: „Все още съм човек.” Не можел да из-
мисли друг начин да се спаси.
Така открил амбиция, с която да замени
изгубените си олимпийски мечти. Щял да убие
Птицата. >
Глава 36
ТЯЛОТО В ПЛАНИНАТА
Настъпила първата зима след войната.

Възрастен японски полицай влачел крака през
едно планинско селце в префектура Нагано, чукал
по вратите, задавал няколко въпроса и отминавал.
След разочароващия неуспех при издирването на
Муцухиро Ватанабе министерството на вътрешните
работи подновило усилията си, като изпратило
снимки и доклади на всички полицейски началници
в Япония. Те трябвало да докладват два пъти
месечно и подчинените им извършвали обиски и
разпити почти всеки ден. Общо 9100 полицаи
участвали в издирването му само в една-единствена
префектура и онзи в Нагано бил един от тях.
По обяд той спрял пред най-голямата къща в
селото, където живеел един фермер със семейст-
вото си. Отворили му и го поканили вътре, мислей-
ки, че е преброител. В къщата той заварил един
дебел стар фермер, съпругата му и общия им работ-
ник, който живеел при тях и веднага скочил да му
приготви кисели краставички и чаша чай – традици-
онен дар за посетителите в Япония. През това
време следователят извадил снимка на Ватанабе по
униформа и им я показал. Никой не го разпознал.

Полицаят си тръгнал и отишъл в съседната
къща. Дори не подозирал, че беглецът, когото тър-
сел, доскоро е стоял пред него с поднос кисели
краставички в ръце.
_____
Птицата пристигнал в префектура Нагано пре-

дишния септември, след като избягал от дома на
брат си, а след това и от Кофу. Щом се намерил в
курорта „Манза”, известен със своите горещи из-
вори, той се настанил в една странноприемница.
Избрал си името Сабуро Охта – то било съвсем
обикновено и едва ли някой щял да го забележи
или запомни. Бил с мустаци, които започнал да си
пуска през последните дни на войната. Казал на
хората, че е бежанец от Токио, а роднините му са
мъртви – в следвоенна Япония тази история се сре-
щала по-често и от белия ориз. Заклел се, че во-
дещи в живота му ще бъдат две неща – мълчанието
и търпението.
Курортът „Манза” бил разумен избор. Ватана-
бе лесно можел да се слее с тълпите от посетители,
но скоро решил, че в отдалечените планински райо-
ни ще се скрие още по-добре. Запознал се със
стария фермер и му предложил да работи за него
срещу квартира и храна. Той го отвел в дома си и
Ватанабе станал ратай.
Всяка нощ, докато лежал на сламената си по-
стеля, той не можел да заспи. Из цяла Япония
войниците, заподозрени във военни престъпления,
били в затвора и чакали да ги изправят пред съда.
Той бил свободен. На страниците, на които изливал
емоциите си, той споменал, че когато се замисли за
затворниците, изпитва вина. Обмислял поведението
си спрямо тях и заявявал, че е бил „взискателен” и
„строг, когато ги е молел да спазват правилата”.
„Дали съм виновен?” – запитал се той. Не отговорил
на този въпрос, но и не изразил никакви угризения.
Дори докато описвал благодарността си към ферме-
ра, който го бил приел в дома си, той не виждал
съответствие между положението си и военноплен-
ниците, които се оказали в негова власт.
Радиото в къщата често било включено и Ва-
танабе всеки ден слушал репортажи за бегълците,
като оглеждал лицата на своите домакини, притес-
нен, че ще го заподозрат. Вестниците също били
пълни със статии, които описвали военнопрестъп-
ниците като „врагове на човечеството”. Това нара-
нило чувствата му – струвало му се възмутително,
че именно Съюзниците (които „нямало да простят”)
ще съдят японците. Смятал, че единствен Бог има
право на това. „Искаше ми се да изкрещя, че това
не е справедливо!” – написал той.
Животът под чужда самоличност бил напрег-
нат и изтощителен. Особено го тревожела съпругата
на фермера, в чийто поглед се четяло подозрение.
Било му толкова трудно да заспи, че трябвало да
работи до пълно изтощение, за да се унесе и
мрачно се питал дали да не се предаде.
Една вечер, докато огънят в огнището затих-
вал, Ватанабе отишъл при фермера и му казал кой
е. Старецът го изслушал, вперил поглед в пламъ-
ците, като цъкал с език, намествайки изкуствените
си зъби.
– Хората казват, че който не си знае устата,
си навлича беди – заявил той. – Внимавай какво
говориш.
Не казал нищо повече и му обърнал гръб.
_____
Докато Птицата се криел, останалите заподо-

зрени били арестувани, изпратени в затвора „Суг-
амо” в Токио и изправени пред съда за военни пре-
стъпления. Около 5400 японци били съдени от САЩ
и други държави. 4400 от тях получили присъди, в
това число 984 смъртни и 475 доживотни. Повече от
тридесет служители от Офуна били осъдени на об-
що триста и петдесет години затвор. Крадливият
готвач, Тацуми Хата, наречен още Къдравия, полу-
чил двадесет години, а Масаджиро Хираябаши (Лай-
ноглавеца), който пребил безброй затворници и
изнасилил и убил патока Гага, щял да лежи четири.
Командир Какузо Иида (Мумията) бил осъден на
смърт за съучастие в причиняването на смъртта на
петима пленници. Суехару Китамура-Шарлатанина
също бил осъден за това, че осакатявал пациентите
си, пребивал Харис и причинил смъртта на чети-
рима затворници, включително един, който загинал
в ръцете на спасителите си след края на войната,
повтаряйки „Шарлатанина!” отново и отново.
Китамура щял да бъде обесен.
Канаме Сакаба, началникът на Омори, полу-
чил доживотна присъда. От японците в Наоецу шест
цивилни надзиратели били съдени и обесени. Осъ-
дили и седмина войници – двама били обесени, че-
тирима получили доживотен затвор с тежък труд, а
последният щял да лежи двадесет години.
Полицията открила и Джими Сасаки, който ра-
ботел като свързващо звено между японската флота
и окупационните сили. Той уверил следователите,
че при разпитите в Офуна служителите „винаги би-
ли любезни с пленниците”, че никога не ги е виж-
дал да тормозят някого и че затворниците рядко се
оплаквали. При проверката станало ясно, че Сасаки
всъщност не е бил главен отговорник по разпитите с
ранг, равен на този на адмирал, а просто най-обик-
новен преводач. Докато го разпитвали, този дву-
личен човек се опитал отново да мине от другата
страна, като заявил, че е вечно задължен на САЩ и
попитал дали някой би му намерил работа в амери-
канската армия. Вместо работа получил обвинение,
че е наредил да тормозят няколко пленници, вклю-
чително един, който бил подложен на глад и из-
мъчван до смърт. Въпреки че според свидетелските
показания съществували сериозни съмнения за
вината му, Сасаки бил осъден на шест години тежък
труд. Така странното лъкатушно военно приключе-
ние на някогашния състудент на Луи приключило в
затвора „Сугамо”, където му поверили грижите за
една зеленчукова градина и една горичка и той се
проявил като образцов затворник. Кой бил всъщ-
ност Джими Сасаки – хитър шпионин, съзнателно
съдействал на японците в зверствата им, или неви-
нен страничен наблюдател – остава загадка.
_____
Що се отнася до служителите в японските

лагери, в които попаднал Луи, най-тъжна несъмне-
но е съдбата на редник Юкичи Кано, който рискувал
всичко, за да защити военнопленниците и вероятно
спасил живота на няколко от тях. Малко след края
на войната Кано се натъкнал на група пияни паза-
чи, които се препъвали към казармата с извадени
мечове, твърдо решени да пронижат няколко летци.
Кано и спътникът му застанали на пътя им и след
кратка схватка ги спрели. Кано бил герой, но когато
американците дошли да освободят затворниците,
двама от тях се опитали да откъснат отличителните
знаци от униформата му. Искрено вбесен, Боб Мар-
тиндейл се намесил и хубавичко ги наругал. Тъй
като се боели, че Кано може да бъде несправедливо
обвинен във военни престъпления, Мартиндейл и
останалите офицери му написали препоръка, преди
да заминат.
Тя обаче не го спасила. Кано бил арестуван и
хвърлен в затвора като военнопрестъпник. Не е яс-
но защо бил набеден. Много от пленниците дали по-
казания в негова полза и всеки от тях възхвалявал
добротата му. Може би обяснението е, че фамилия-
та му била сходна с тази на Тацутаро Като, служи-
тел в Омори, който ритал един военнопленник поч-
ти до смърт, и Хироаки Коно, дясната ръка на Пти-
цата в Наоецу. Минали месеци, а Кано гниел в за-
твора, уплашен и унизен. Нито го обвинили, нито го
разпитали. Той изпратил писмо до властите, в което
молел да го разследват, за да бъде оневинен.
„Кълна се – написал той, – че нищо лошо не съм
сторил.”
През зимата на 1946 г., най-сетне го оправ-
дали окончателно и Макартър наредил да го осво-
бодят. Кано се преместил в Йокохама и постъпил
във фирма за внос и износ. Американските му прия-
тели му липсвали, но години наред той не направил
опит да се свърже с тях. „Мислех, че е по-добре да
се въздържа – писал той на Мартиндейл през 1955
г., – тъй като писмото ми може да им напомни за
тежките дни в Омори, които положително искат да
забравят.” Малко след това Кано умрял от рак.
_____
В планинското село, където бил известен като

Сабуро Охта, Птицата изчакал края на зимата. По-
сещението на полицая го притеснило – след като си
тръгнал, съпругата на фермера изгледала Ватанабе
така, сякаш знаела кой е всъщност. Когато се
стъмнило, той си легнал, но останал буден и до
сутринта си представял как го залавят и осъждат на
смърт.
Когато дошло лятото, фермерът го помолил да
придружи сина му, докато продавал кожени ремъци
из страната. Обиколката им щяла да мине през по-
големите градове, където със сигурност издирвали
Ватанабе, но той бил длъжник на стареца и не мо-
жал да му откаже. Сложил си очила, за да прикрие
чертите си и заминал, изпълнен с боязлив трепет.
Отбили се в оживените пристанищни градове
Акита и Ниигата, където никой не му обърнал вни-
мание. Страхът, че ще го хванат, постепенно из-
бледнял и той започнал да се забавлява. Хората
най-често разговаряли за войната и всеки имал
мнение за поведението на японските войници, осо-
бено онези, обвинени във военни престъпления.
Всички говорели за издирването на заподозрените и
Ватанабе слушал много внимателно.
След като прекарал известно време сред хора,
той закопнял да види семейството си. Сетил се, че
точно сега майка му е в Токио, на обичайното си
лятно посещение у сестра му Мичико и изпитвал не-
преодолим копнеж. Извадил гадателските карти, ко-
ито му дала малката му сестра, наредил ги и те по-
казали, че ако отиде при близките си, ще бъде в
безопасност. Така през лятото на 1946 г., в един
непоносимо горещ ден, Ватанабе взел влака за
Токио.
Едва ли можел да улучи по-неподходящ мо-
мент. Зимните опити за залавянето му останали без
резултат, така че полицията удвоила усилията си.
Открили и разпространили нова негова снимка зае-
дно с доклад, който го описвал като човек, „из-
вестен с перверзните си нрави”, който вероятно мо-
жел да бъде намерен „навсякъде, където има леки
жени”. Тъй като японските граждани били длъжни
да регистрират всяка промяна в домашния си адрес,
на следователите било наредено да се съсредоточат
в регистрите и да търсят мъже, които пътуват сами.
Инструктирали ги да наблюдават офисите за раз-
пределение на хранителните дажби, да дебнат по
пощите, ЖП и автогарите, пристанищата, мините,
черния пазар, хотелите и пансионите, както и да
наблюдават всички фирми, които биха могли да
привлекат човек, който владее френски. Вероятно
под влияние на слуховете, че Ватанабе може да се е
самоубил, полицията разследвала всички случаи от
ноември 1945 г., при които мъртвецът не загинал от
естествена смърт, а самоличността му била неуста-
новена. Докато пътувал към Токио, обзетият от
носталгия Ватанабе се изпречил право на пътя им.
Докато Шизука Ватанабе седяла в къщата на
Мичико с две от останалите си деца, входната врата
внезапно се отворила. Бил Муцухиро. Всички стрес-
нато притихнали, после се спогледали, а той, твър-
де развълнуван и отмалял от жегата, залитнал –
опасявал се, че ще припадне. Влязла Мичико, видя-
ла брат си и миг по-късно семейството ликувало.
Два часа Муцухиро седял с близките си, пиел
чай и слушал как са ги арестували, разпитвали,
следили и претърсвали. Не им казал къде е бил, тъй
като смятал, че е по-добре да не знаят. С течение
на времето те много се притеснили – бояли се, че
следователите ще ги арестуват. Били пристигнали в
Токио само преди два дни. В два часа Шизука
предупредила сина си, че полицията ги навестява
именно по това време, но той ги уверил, че според
картите всичко ще бъде наред.
Отвън се чули стъпки, те надникнали през
прозореца и видели следователите. Семейство Ва-
танабе скочили на крака, един скрил вещите на
Муцухиро в един килер, друг грабнал чашите и ги
метнал в мивката, а той изтичал в една чайна и се
заключил там. След секунда чул стъпки и полицаите
влезли в стаята, от която току-що бил излязъл,
разпитали майка му и сестра ми и ги уверили, че
ако хванат Муцухиро, той нямало да пострада.
Били на сантиметри от него, от другата страна
на вратата. Сърцето му биело до пръсване и той се
опитал да реши дали да избяга, или да се скрие.
Стаята била съвсем малка и отрупана с възглав-
нички, но вътре имало и килер. Той бавничко се
промъкнал до него, отворил вратата и се пъхнал
вътре. Решил да не затваря, тъй като рискувал да
вдигне шум и замръзнал на мястото си, затулил
устата си с ръка, за да заглуши дишането си.
Вратата се отворила и един детектив над-
никнал вътре.
– Много място имате – казал той на семей-
ството. После замлъкнал и се огледал. Ако само
извърнел очи към килера, щял да го види.
– Подредено е – заявил той и затворил врата-
та. Следователите си тръгнали.
Муцухиро смятал да остане през нощта, но
случилото се го накарало да размисли. Казал на
майка си, че ще се опита да я види отново след две
години и потеглил обратно към, както се изразил
самият той, „светът на самотата”.
_____
Ватанабе се върнал в селото. Синът на фер-

мера не успял да продаде кожените ремъци и вме-
сто това отворил кафене, а Птицата станал келнер.
Тогава бащата му направил предложение – в Япо-
ния уредените бракове все още били често срещана
практика, а той му бил намерил съпруга. Ватанабе
много се изкушил – бил самотен и нещастен, а и
идеята да се ожени му допадала. При неговото
положение обаче бракът изглеждал невъзможен и
той отказал.
Накрая младата жена сама дошла при него.
Когато синът на фермера се разболял, тя го посе-
тила и любопитният Ватанабе влязъл в стаята му уж
случайно, за да я види. Споменал темата на романа,
който четял болният – мислел си, „че ако обича
книги, тя сигурно разбира тънкостите на човешкия
ум и житейските трудности”. В бележките си за
срещата не споменал дали тя притежава това

умение, но явно я харесал и си казал, че „ще бъде
добра къщовница”. Сякаш искал да се влюби в нея
и вярвал, че любовта „може да спаси ежедневието
му”.
Жената се увлякла по привлекателния келнер
и започнала да се върти в кафенето, за да бъде
край него. Той криел от нея истинската си самолич-
ност, а тя все повече се обнадеждавала и започнала
да го споменава на родителите си с надеждата, че
ще получи благословията им да се оженят. Ватанабе
дълго мислил и решил, че трябва да сложи край на
връзката им. Казал й, че „носи бреме, което ще я
направи нещастна”, после се отказал от напрегна-
тото съществуване, което водел в селото, напуснал
работа и заминал. Дълго скитал из полята край бре-
га на река Чикума и накрая станал пастир. Неспо-
собността му да контролира упоритите животни го
разстроила, той паднал духом. По залез слънце
вдигнал очи към величествения вулкан Асама, над
който се виела панделка от пушек. Добитъкът долу
продължавал спокойно да пасе.
_____
В планинската верига Окучичибу се издигал

свещеният връх Мицумине. Склоновете му били по-
крити със зеленина, древно светилище красяло вър-
ха му. През есента на 1946 г. сред канарите били
открити две тела, мъжко и женско, както и писто-
летът, с който се самоубили. Никой не знаел кои са.
Полицаите посетили Шизука Ватанабе и се-
мейството й и ги помолили да ги придружат в пла-
нината. Откарали ги до Мицумине, отвели ги при
труповете с помощта на водач и Шизука свела очи
към безжизненото мъжко тяло.
На другия ден във вестниците излязла сенза-
ционна статия – Муцухиро Ватанабе, един от най-
издирваните мъже в Япония, бил мъртъв. Двамата с
някаква жена, вероятно негова любовница, били
посегнали на живота си. >
Глава 37
У СУ К А Н И В Ъ Ж Е Т А
Луи не знаел нищо за смъртта на Птицата.

Когато открили телата на връх Мицумине, той бил в
Холивуд и се сривал психически. Пиел много,
измъчван от спомените си, пищял и драпал насън и
най-неочаквано изпадал в неконтролируема ярост.
Планът да убие Ватанабе се бил превърнал в най-
съкровената му тайна и той й посветил целия си
живот. Часове наред изливал омразата си върху
боксовия чувал в близкия гимнастически салон и се
готвел за сблъсъка, който (според него) щял да го
спаси. Всеки ден ставал и си лягал с мисълта за
убийството.
През 1947 г. и 1948 г. Луи се хвърлял с гла-
вата напред в различни бизнес начинания, за да
събере достатъчно средства и да се върне в Япония.
Когато братът на Синтия, Рик, дошъл да ги види, го
заварил заобиколен от подмазвачи, готови да го
използват. Един от тях го убедил да инвестира се-

дем хиляди в плана му да купи земекопна техника и
да я препродава във Филипините, като му обещал
двойна печалба. Луи му написал чек и повече не
видял нито него, нито парите си. После основал
фирма за увеселителни пътувания в Таити заедно
със свой партньор, но кредиторите им конфиску-
вали лодката. Замисълът му да финансира филм,
заснет в Египет, завършил по сходен начин. Бил
готов дори да стане бомбардировчик-наемник в
опит за преврат в една карибска страна и все още
го обмислял, когато превратът бил отменен. С
поредния партньор сключили устно споразумение с
мексиканските власти, според което само те щели
да имат право да издават разрешителни за риболов
на американски туристи. Докато партньорът му
отивал да подпише договора, го блъснал камион и
сделката пропаднала. Щом Луи успявал да скъта
малко пари, те потъвали в поредния провален
замисъл и пътуването до Япония трябвало отново да
се отложи.
Пиенето му позволявало поне за малко да
забрави всичко. Бавно и неумолимо той започнал да
се налива не защото искал, а защото се нуждаел от
това. Денем бил трезвен, но щом се свечеряло и над
него надвиснели обичайните сънища, той не успя-
вал да се сдържи. Бил толкова пристрастен, че ко-
гато със Синтия отишли да навестят семейството й
във Флорида, Луи настоял да си носи алкохол и
трябвало да извади задната седалка на шевролета,
за да го побере в багажника.
Бил се превърнал в коренно различен човек.
Една вечер на Сънсет булевард седнал в един бар,
пил цяла вечер и се натряскал като за последно.
Зад него минал някакъв мъж заедно с приятелката
си, Луи се обърнал, пресегнал се и я ощипал по
задника. Когато дошъл на себе си, приятелят, с ко-
гото бил дошъл, го влачел навън, челюстта му пул-
сирала от болка, а спътникът му четял конско. На-
края Луи си дал сметка, че приятелят на жената го
е проснал в безсъзнание.
Друга вечер оставил Синтия у дома и отишъл в
един ресторант в Холивуд заедно с двама приятели
от спортните си години. По някое време, след като
(доколкото си спомнял) изпил само една бира, той
усетил, че му се вие свят, извинил се и излязъл на-
вън. Тогава времето сякаш се превърнало в поре-
дица от несвързани кадри. Карал, без да знае къде
е или как е стигнал дотам. Обикалял из улиците,
докато стигнал в скъп квартал, пълен с имения с
просторни ливади. Главата му се въртяла като пум-
пал. Той спрял колата и излязъл, пред себе си
видял дърво и се облекчил върху него.
Когато решил да се върне в колата, не успял
да я намери. Дълго обикалял в мрака и гъстата като
супа мъгла, която се стелела в съзнанието му, с
надеждата да открие нещо познато. Лутал се цяла
нощ, изплашен, изгубен и неспособен да проясни
мислите си.
Когато се съмнало, осъзнал, че се намира пред
дома си. Щом влязъл, го посрещнала Синтия, извън
себе си от тревога. Той се проснал в леглото и
заспал, а когато се събудил и се облякъл, изобщо
не си спомнял какво е станало предишната нощ и
не можел да разбере защо подметките на новите му
обувки са се изтрили. Излязъл на улицата и се
огледал, но не открил колата си, обадил се в поли-
цията и съобщил, че е открадната. Два дни по-
късно се обадили да му съобщят, че са я открили в
един заможен квартал в Холивуд. Той отишъл да я
прибере и спомените за онази нощ се върнали, като
един зловещ кошмар.
Синтия го умолявала да престане да пие, но
без успех.
Колкото повече пропадал, толкова по-трудно
му било да го скрие. Рик Апълуайт забелязал, че зет
му е развил маниакална фобия от микроби – мла-
дежката му мания се върнала и той миел ръцете си
отново и отново, като всеки път изтърквал бате-
рията и кранчетата. Някои от приятелите на Луи
поговорили с него за алкохолизма му, но не успели
да му повлияят. Щом го зърнал, Пейтън Джордън
разбрал, че е в беда, но не можал да го накара да
говори за това. Пийт също се тревожел за брат си,
но знаел само за финансовите му неволи. Нямал
представа, че Луи е зависим от алкохола или че
крои налудничави планове да убие човек.

Синтия Замперини. Снимка: Франк Тинкър.
Виждайки в какво се е превърнал съпругът й,

Синтия ужасно страдала. Пред хората поведението
му било плашещо и го излагало, а насаме често бил
груб и заядлив. Тя правела всичко възможно да го
успокои, но без успех. Веднъж, докато него го ня-
мало, изрисувала мрачната им кухня с лозя и жи-
вотни с надеждата да го изненада. Той изобщо не
забелязал.
Наранена и разтревожена, Синтия не успявала
да му повлияе. Болката й се превърнала в гняв и
двамата с Луи се карали жестоко. Тя му удряла пле-
сници и го замеряла с чинии, а той я сграбчвал с
такава сила, че й оставял синини. Веднъж се при-
брал у дома и я заварил да тича из стаята и да съ-
баря всичко на пода. Друг път, докато готвела вече-
ря на закотвената яхта на техен приятел, Луи се
държал така подигравателно с нея, че тя си тръг-
нала. Той я последвал и я стиснал за врата, Синтия
му ударила шамар и Луи я пуснал. Тя избягала в
къщата на родителите си, а той се прибрал сам.
Синтия в крайна сметка се върнала и двамата
продължили да се борят заедно. Парите му свърши-
ли и той трябвало да вземе хиляда долара на заем
от един приятел, като заложил шевролета си за га-
ранция. Парите свършили, поредната инвестиция
попаднала, дошло време да върне заема и той
загубил колата.
Когато бил малък, Луи се е спънал и паднал
по стълбите, докато бързал за училище. Щом ста-
нал, се препънал за втори път, след това – за трети.
Бил убеден, че сам Бог му пречи и сега го обзела
същата убеденост. Вярвал, че Господ си играе с не-
го и когато попадал на проповеди по радиото, гнев-
но го изключвал. Освен това забранил на Синтия да
ходи на църква.
През пролетта на 1948 г. тя му съобщила, че е
бременна. Луи много се зарадвал, но мисълта, че го
очакват още повече отговорности, го изпълнила с
вина и отчаяние. През лятото в Лондон златният
олимпийски медал на 1500 метра бил спечелен от
Хенри Ериксон от Швеция, а в Холивуд Луи пиел
все повече и повече.
Никой не успявал да го достигне, защото така
и не се бил върнал у дома, не и духом. В лагера с
бой го били превърнали в послушно същество, по-
долно от човек. Тогава съществувал в свят, в който
Птицата бил абсолютен суверен и все още живеел
така. Ватанабе бил отнел достойнството му, Луи се
чувствал унизен, засрамен и безсилен и смятал, че
само Птицата може да му помогне, като страда и
умре в ръцете му. Един тъй пълен с надежди човек
сега вярвал, че единствената му надежда е
убийството.
Парадоксът на отмъщението е в това, че хора-
та стават зависими от онези, които са ги наранили,
тъй като са убедени, че ще се отърсят от болката
само ако принудят мъчителя си да страда. Вторачен
в смъртта на Птицата в търсене на свободата си,
Луи отново се приковал за него. През войната
Ватанабе не искал да пусне Луи. След войната Луи
не можел да пусне Птицата.
_____
Една вечер в края на 1948 г. Луи лежал в

леглото до Синтия. Унесъл се и Птицата се въз-
правил над него. Коланът изсвистял, катарамата се
забила в черепа му, в слепоочието му избухнала
ослепителна болка, после пак, и пак. Луи вдигнал
ръце към врата на Ватанабе и го стиснал, претър-
колил се върху него и двамата се замятали насам-
натам.

Луи след войната. Снимка: Франк Тинкър.
Някой изкрещял – може би Луи, може би

Птицата, но Луи не се отказвал, опитвайки се да
удуши мъчителя си. Внезапно всичко започнало да
се мени. Застанал на колене върху Ватанабе, той
погледнал надолу. Тялото на японеца се променяло
пред очите му.
Луи седял върху гърдите на Синтия с ръце на
шията й, тя пищяла, а гърлото й все повече се стя-
гало. Луи душал бременната си съпруга.
Той я пуснал и скочил на пода, а тя се от-
дръпнала и извикала, опитвайки се да си поеме
дъх. Луи седнал до нея в мрака, ужасен и мокър от
пот. Чаршафите се били усукали около тялото му
като въжета.
Малката Синтия Замперини, по прякор Сиси,
се родила две седмици след Коледа. Луи бил тол-
кова щастлив, че не давал никой друг да я държи и
сам й сменял пелените. Тя обаче не успяла да го от-
късне от алкохола и убийствената му мания. Заради
постоянния стрес от безсънието и грижите за ново-
роденото двамата със Синтия се карали свирепо и
непрестанно. Когато г-жа Апълуайт дошла да им
помага, атмосферата в апартамента я докарала до
сълзи.
Луи пиел без никакви задръжки. Един ден
Синтия се прибрала и го заварила разтърсва ревя-
щата Сиси с все сила. Тя изпищяла и изтръгнала
бебето от ръцете му, а Луи, ужасен от себе си, за-
почнал да обикаля от гуляй на гуляй. На Синтия й
дошло до гуша. Обадила се на баща си, а той й
пратил пари да се върне в Маями Бийч. Тя решила,
че ще подаде документи за развод, събрала си
багажа, взела детето и си тръгнала. Луи бил съвсем
сам – останали му само алкохолът и омразата – емо-
ция, която, по думите на Джийн Еймъри, „приковава
всеки от нас на кръста на проваленото му минало”.
_____
На другия край на света, рано една вечер през

1948 г., Шизука Ватанабе седнала на долния етаж
на един двуетажен ресторант в квартал Шинджуку в
Токио. Улицата била пълна с хора, които пазару-
вали или вечеряли. Шизука седяла с лице към вра-
тата и наблюдавала вихрушката от непознати лица.
Зърнала го точно там – пред самата врата, втренчен
в нея, стоял мъртвият й син. >
Глава 38
ЗОВЪТ НА СИРЕНАТА
За Шизука Ватанабе мигът, в който видяла си-

на си вероятно бил отговор на отчаяни надежди и
молитви. Две години по-рано я отвели на един пла-
нински връх, където видяла мъртвец, който прили-
чал много на Муцухиро. Дори близките й повяр-
вали, че това е той и вестниците обявили, че се е
самоубил, но съмненията не я напускали. Може би
усетила същото, което почувствала Луиз Зампе-
рини, когато Луи изчезнал – майчино чувство, което
й подсказвало, че синът й още е жив. Шизука явно
не споделила и дума за това, но не забравила обе-
щанието, което й дал Муцухиро, когато се видели в
Токио за последен път през лятото на 1946 г. – че
на 1 октомври 1948 г. в седем вечерта ще се опита
да се срещне с нея в ресторанта в квартал
Шинджуку.
Докато очаквала този ден, други започвали да
се питат дали Муцухиро наистина е мъртъв. Някой
проверил серийния номер на армейския му пистолет
и установил, че е различен от онзи на оръжието,
намерено до тялото. Нищо не пречело да е изпол-
звал чуждо, но когато прегледали тялото, открили
някои разлики. Следователите не изключвали въз-
можността това да е Ватанабе, но и не можели да го
потвърдят със сигурност. Възобновили търсенето и
отново се съсредоточили върху семейството му.
Следели Шизука почти навсякъде, претърсва-
ли писмата й и разпитвали приятелите и близките й.
Тя почти две години живяла под постоянно на-
блюдение. Когато 1 октомври 1948 г. най-сетне до-
шъл, тя отишла в ресторанта, като явно успяла да
избяга от преследвачите си и там се срещнала със
сина си – един истински жив призрак.
Срещата й донесла толкова радост, колкото и
страх – тя знаела, че като се появява на публично
място, пред очите на толкова хора, които положи-
телно знаят за издирването му, Муцухиро поема
огромен риск. Говорили си за кратко, а тя стояла
съвсем близо до него, опитвайки се да сподави
вълнението в гласа си. Муцухиро мрачно я разпитал
за тактиките, използвани от полицията. Не й казал
нито къде живее, нито с какво се занимава. Тъй
като се опасявали, че може да привлекат нечие
внимание, майката и синът решили да се разделят.
Муцухиро я уверил, че ще се видят пак след две
години и изчезнал.
Полицаите не разбрали за тази среща и про-
дължили да дебнат Шизука и децата й, като сле-
дели и разследвали всеки, който ги посетял. Щом г-
жа Ватанабе отидела да свърши нещо, зад нея тръг-
вали група следователи, а след като си тръгнела от
магазина, разпитвали онези, с които била разгова-
ряла. Често я разпитвали, но когато станело дума за
местонахождението на сина й, тя винаги им напом-
няла за самоубийствата на връх Мицумине.
Минала повече от година. Синът й не се свър-
зал с нея, а полицаите не открили нищо. Навсякъде
се ширели слухове за съдбата му – говорело се, че
е избягал в Китайско море и е изчезнал в Манджу-
рия. Според друга мълва бил застрелян от амери-
кански войници, а според трета го смазал влак,
след като един американец го вързал на релсите.
Най-упоритите слухове обаче се въртели око-
ло самоубийството му – бил се застрелял, бил си
направил харакири пред двореца на императора,
бил скочил във вулкан. За всички, които го позна-
вали, съществувало само едно обяснение за прова-
ла на грандиозното издирване.
Не е известно дали Шизука вярвала на тези
приказки, но при последната им среща Муцухиро я
разтревожил, като казал: „Ще се видим пак след
две години – ако съм жив.”
_____
През втората седмица на септември 1949 г. от

трансконтиненталния влак за Лос Анджелис слязъл
млад мъж с ъгловато лице. Забележително обемис-
тата му руса коса се развявала над забележително
високо чело, което пък увенчавало снажната му фи-
гура. Имал прям поглед, строга челюст и южняшки
акцент – бил израснал в кравеферма в Северна
Каролина. Името му било Били Греъм78.
Тридесет и еднагодишният Греъм бил най-
младият декан в Америка – оглавявал Северозапад-
78
Уилям Франклин Греъм (1818–2018) – много популярен аме-
рикански баптистки пастор, известен със своите проповеди
пред големи аудитории, които впоследствие се излъчвали по
радиото и телевизията. – Б.ред.
ните училища, малка семинария и колеж по изкуст-
вата в Минеаполис. Освен това бил вицепрезидент
на евангелистката организация „Международна хри-
стова младеж”. От години обикалял по света и се
опитвал да разпространи вярата си. Резултатите ва-
рирали – при последната му кампания в Алтуна,
Пенсилвания, го посрещнали с подигравателни пре-
късвания и рехава публика, а един от певците в
хора бил напълно умопомрачен и постоянно кре-
щял. Наложило се да го изгонят, но той постоянно
налитал като муха на мед. В Алтуна имало въглищ-
на мина и въздухът бил толкова наситен със сажди,
че Греъм си тръгнал с възпалени, кървясали очи.
Същия септември на един празен паркинг на
ъгъла на „Уошингтън” и „Хил” в Лос Анджелис Греъм
и малкият му екип вдигнали 480-метрова шатра,
наредили в нея 6500 сгъваеми стола, посипали пода
със стърготини и построили сцена с размерите на
доста просторен заден двор, а до нея поставили
шестметрова разтворена библия. Дали пресконфе-
ренция, на която съобщили, че ще проведат трисед-
мична кампания, за да напомнят на Лос Анджелис
за Христос. Не излязла нито една статия.
В началото Греъм се явявал пред полупразна
шатра, но хората скоро заговорили за енергичните
му, откровени проповеди. До 16 октомври, датата,
на която смятал да закрие кампанията, посещае-
мостта нараснала неимоверно и Греъм и екипът му
решили да продължат. Говори се, че след това вест-
никарският магнат Уилям Рандолф Хърст79 дал на-
79
Уилям Рандолф Хърст (1863–1951) – американски бизнес-
мен, политик и издател на вестници, изградил най-голямата
реждане на редакторите си да „раздухат огъня”.
Само ден по-късно пресата се залепила за младия
проповедник, а в шатрата му редовно се събирали
по десет хиляди души. Организаторите я уголемили
и успели да вкарат още няколко хиляди стола, но
тълпите били толкова многобройни, че стотици хора
трябвало да слушат от улицата въпреки шумното
движение. Филмовите продуценти зърнали звездата
в Греъм и му предложили договор, а той избухнал в
смях и казал, че и милион на месец да му обещаят,
пак няма да се съгласи. В град, който не се
срамувал от греха, той дал началото на религиозно
възраждане.
Луи не знаел нищо за Греъм. Четири години
след завръщането си от войната той все още живеел
в апартамента в Холивуд и се давел в алкохол и
мечти за убийството на Птицата. Синтия се върнала
от Флорида, но смятала да остане само докато уре-
дят развода. Двамата съществували съвместно, но
мрачно, убедени, че решение няма.
Един ден, докато вървели надолу по коридора,
от съседния апартамент излезли новият наемател и
приятелката му. Двете двойки се заприказвали и в
началото разговорът бил приятен. После мъжът спо-
менал, че в града проповядва евангелист на име
Били Греъм, Луи рязко се обърнал и си тръгнал.
Синтия обаче останала да изслуша съседа и щом се
върнала в апартамента им, казала на Луи, че иска
да я заведе да чуе южняка. Той отказал и съпругата
му отишла сама, а когато се прибрала вкъщи, сякаш
сияела. Казала на Луи, че няма да се разведе с
вестникарска верига в САЩ, известен със склонността си към

жълти и сензационни истории. – Б.ред.
него. Обляла го вълна от облекчение, но когато
Синтия споделила, че е преживяла религиозно про-
буждане, той изпаднал в ужас.
Двамата отишли на гости на Силвия и Харви и
докато седели в кухнята след вечеря, Синтия заго-
ворила за Греъм и казала на Луи, че трябва да го
чуе. Той се нацупил и я уверил, че по никакъв на-
чин няма да отиде и спорът продължил както през
нощта, така и на следващия ден. Синтия се съюзила
със съседа и двамата заедно тормозели Луи, Дни
наред той отказвал и решил да избягва жена си, до-
като Греъм напусне града. Той обаче удължил пре-
стоя си и Синтия гарнирала молбите си с една лъжа.
Луи обичал науката и тя му казала, че пасторът я
разглежда много подробно в проповедите си. Това
било достатъчно, за да наклони везните. Луи се
предал.
Били Греъм бил изтощен. Часове наред из-
насял проповеди пред огромни тълпи и всяка от тях
била своеобразна физическа тренировка – той ви-
кал, размахвал ръце и използвал цялото си тяло, за
да подчертае думите си. Ставал в пет часа и оста-
вал в шатрата до късно през нощта, за да съветва
измъчените си миряни. Бил отслабнал, с тъмни кръ-
гове под очите и понякога му се струвало, че ако
спре, краката му ще се подгънат, така че взел да
крачи по сцената, за да не се катурне. Веднъж му
донесли едно бебе и той попитал чие е. Толкова
дълго бил отсъствал от къщи, че не познал собстве-
ната си дъщеря. Жадувал да сложи край на кампа-
нията, но успехът й му подсказвал, че провидението
има други планове.
Когато Луи и Синтия влезли в шатрата, Луи
настоял да седнат най-отзад и нацупено се наста-
нил на един стол. Смятал да изчака проповедта да
свърши, да се прибере у дома и толкова. Всички
притихнали и отвън се чул пронизителен звук. Луи
го познавал отлично още от детството си, когато
лежал до Пийт и копнеел да избяга. Това била сире-
ната на локомотив.
Когато видял Греъм, Луи много се изненадал.
Очаквал нещо подобно на запенения пътуващ шар-
латанин, когото чул в Торънс като дете. Вместо това
пред него се изправил напет спретнат мъж с две
години по-млад от него самия. Макар че гърлото му
било възпалено и той помолил да увеличат усилва-
теля, защото си пазел гласа, Греъм не показал дру-
ги признаци, че е изтощен. Помолил слушателите си
да отворят библиите на глава осма от евангелието
на Йоан.
1. А Исус отиде на Елеонския хълм.

2. И рано сутринта пак дойде в храма; а
всичките люде дохождаха при Него, и Той
седна и ги поучаваше.
3. И книжниците и фарисеите доведоха
при Него една жена, уловена в прелюбодей-
ство и, като я поставиха насред, казаха Му:
4. Учителю, тази жена биде уловена в
самото дело на прелюбодейство.
5. А Мойсей ни е заповядал в закона да
убиваме такива с камъни; Ти, прочее, що
казваш за нея?
6. И това казаха да Го изпитват, за да
имат за какво да Го обвиняват. А Исус се на-
веде надолу и пишеше с пръст на земята.
7. Но като постоянстваха да Го питат,
Той се изправи и рече им: Който от вас е
безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея.
8. И пак се наведе надолу, и пишеше с
пръст на земята.
9. А те, като чуха това, разотидоха се
един по един, като почнаха от по-старите и
следваха до последните; и Исус остана сам, и
жената, гдето си беше, насред.
10. И когато се изправи, Исус й рече:
Жено, къде са тези, които те обвиняваха?
Никой ли не те осъди?
11. И тя отговори: Никой, Господи. Исус
рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не
съгрешавай вече.
Изведнъж Луи сякаш се събудил. След като

описал как Исус се надига след цяла нощ на
колене, прекарана в молитви, Греъм попитал слу-
шателите си откога не са се молили искрено. После
се съсредоточил върху наведения Исус, който
пишел думи в пясъка в краката на ужасените
фарисеи.
– Какво ли го видели да пише? – попитал той,
а Луи усетил, че нещо в душата му се гърчи. –
Мракът не скрива очите Господни – продължил
Греъм. – Той записва живота ви от мига на
раждането до смъртта и когато застанете пред Него
в деня на страшния съд и му кажете „Господи, не
бях чак толкова лош”, пред вас ще се спусне екран,
на който ще видите целия си живот, от люлката до
гроба, ще чуете всяка мисъл, минала през главата
ви и всяка дума, която сте изрекли. Собствените ви
думи, мисли и дела ще ви осъдят, докато стоите
пред Господа на този ден. И тогава Той ще каже:
„Махни се от мен.”80
Луи усетил, че в гърдите му лумват възмуще-
ние и гняв, сякаш някой доближил запалена клечка
до туба бензин.
„Добър човек съм. Добър човек съм.”
Още щом си го помислил, той почувствал лъ-
жата. Знаел в какво се е превърнал. Някъде под
гнева дебнело безименно безпокойство, ледена
тръпка като онази, която изпитвал, когато акулите
търкали гърбове в дъното на лодката, мисъл, която
не бивало да мисли, спомен, който не бивало да
види. Приискало му се да хукне, сякаш бил изпла-
шено животно.
Греъм огледал своята публика.
– Днес тук има мъже, жени и деца, които се
давят, изгубени в морето на живота.
Говорил за ада, за спасението и за изгубените
души, като винаги се връщал към наведената фигу-
ра, която пишела нещо на пясъка. Луи се чувствал
все по-гневен и все по-изплашен.
– Наведете глави, затворете очи – казал
Греъм, като ги подканил да се покаят, да вярват и
да бъдат опростени. Луи сграбчил Синтия за ръката,
80
Откъс от „Единствената проповед, която Исус е писал няко-
га” от Били Греъм, публикуван с неговото съгласие след тран-
скрибиране от аудио запис. – Б. а.
станал и тръгнал към изхода, като разблъсквал
всички по пътя си.
Някъде в града завила сирена. Звукът бавно
се усилвал, а после затихвал, докато нахлул в
шатрата и я изпълнил, подхванат от микрофона,
който записвал проповедта.
Тази нощ Луи лежал безпомощен в леглото, а
катарамата свистяла около главата му. Тялото,
надвесено над него, било на Ватанабе, а лицето –
това на дявола.
_____
След кошмара Луи се надигнал и открил до

себе си Синтия. Било неделя и тя цяла сутрин се
опитвала да го убеди отново да отиде при Греъм, но
той се чувствал заплашен и гневно отказал. Спо-
рили няколко часа и, изтощен от упорството й, той
най-сетне се съгласил, с една уговорка – щом Греъм
кажел „Наведете глави, затворете очи”, щели да си
тръгнат.
Вечерта младият пастор им говорил за ерата
на войната, в която властвали гоненията и страда-
нието.
– Защо Бог мълчи, докато добри хора страдат?
– попитал той и започнал отговора си с покана да
погледнат вечерното небе.
– Ако тази вечер погледнете към небесата...
аз виждам звездите и Божиите стъпки – казал той. –
Виждам ги и си мисля, че моят Баща, моят небесен
Баща ги е закачил там с пламтящите Си пръсти,
държи ги на мястото им със силата на всемогъщата
Си ръка и управлява цялата Вселена, но не е толко-
ва зает, че да не може да преброи космите на гла-
вата ми и да види падащото врабче, защото аз съм
важен за Него. Защото Бог говори чрез сътво-
рението.81
Луи се напрягал все повече и повече. Спомнил
си деня, в който двамата с Фил бавно умирали в
лодката насред безветрената зона. Небето над тях
приличало на водовъртеж от светлина, отразен в
съвършено спокойния океан, чийто покой бил
нарушаван единствено от скоковете на рибите. То-
гава Луи благоговейно мълчал, пренебрегнал глада
и жаждата си и забравил, че умира, изпитвал един-
ствено благодарност. Същия ден вярвал, че онова,
което вижда наоколо си, е дело на безкрайно могъ-
щи, но доброжелателни ръце – дар от състрадание.
През последвалите години тази мисъл му се из-
плъзнала.
Греъм продължил – казал, че Господ посяга
към света с най-различни чудеса и неуловими бла-
гословии, които дават на хората сила да преживеят
болката си.
– Господ постоянно твори чудеса – казал той.
– Той ни казва: „Ако страдаш, ще ти дам сила да
продължиш напред.”
Луи си спомнил мига, в който се събудил в
потъващия корпус на „Зеления стършел”, когато
прерязаните кабели, допреди малко омотани около
81
Откъс от проповедта „Защо Господ позволява християните да
страдат, а комунизмът да процъфтява” от Били Греъм, публи-
куван с неговото съгласие след транскрибиране от аудио
запис. – Б. а.
гърдите му, кой знае как били изчезнали. Спомнил
си и японския бомбардировач, който летял над тях
и ги обсипвал с куршуми, но не улучил нито него,
нито Фил, нито Мак. Оказал се в изключително
тежки, жестоки обстоятелства и въпреки това из-
държал. Когато обмислил тези спомени, единстве-
ното обяснение, което можел да намери, било, че
невъзможното е възможно.
– Онова, което Бог очаква от хората, е вяра –
казал Греъм. – И невидимостта Му е най-добрият
начин да я изпита. За да знае кой Го вижда, Господ
става невидим.
Луи бил плувнал в пот. Чувствал се обвинен и
притиснат, обзело го отчаяно желание да избяга.
Когато Греъм им казал да наведат глави и да за-
творят очи, той рязко станал и хукнал към улицата,
влачейки и Синтия.
– Никой да не си тръгва – казал Греъм. – До-
като проповядвам може, но не и сега. Наведете гла-
ви и затворете очи.
После помолил вярващите да пристъпят на-
пред.
Луи разблъскал хората пред себе си, напирай-
ки към изхода. Мислите му кипели, чувствал се
вбесен и изпълнен с насилие и бил на косъм да
избухне. Искал да удари някого.
Щом стигнал до пътеката между столовете, той
внезапно спрял. Синтия, хилядите наведени глави,
талашът под подметките му, шатрата – всичко
изчезнало. Застигнал го споменът, който отблъсквал
толкова отдавна и от който избягал предишната
вечер.
Намирал се в лодката. Пред него лежали Фил
и приличният на скелет Мак, безкрайният океан се
простирал във всички посоки, слънцето греело, а
лукавите акули чакали и обикаляли край тях. Луи
бил просто изцедено тяло, умиращо от жажда.
Усетил, че подутите му устни изричат някакви думи.
Обещание, дадено пред небесата, обещание, което
не спазил, което си позволил да забрави – до този
момент.
„Ако ме спасиш, цял живот ще ти служа.” В
този миг, докато стоял под цирковата шатра в
ясната нощ, Луи усетил, че вали. Това бил послед-
ният път, когато го връхлетял такъв жив спомен.
Пуснал ръката на Синтия, обърнал се към Греъм –
чувствал се смайващо жив – и тръгнал към него.
– Това е – казал Греъм. – Бог ви проговори.
Елате.
_____
Синтия не го изпуснала от очи по целия път

към дома. Щом влезли, Луи отишъл право при ши-
шетата с алкохол. Обикновено сънищата започвали
да го тормозят точно по това време, но за пръв път
от години насам той нямал желание да пие. Отнесъл
бутилките до умивалника, отворил ги и ги излял в
канала. После обиколил апартамента, събрал цига-
рите си, тайния запас от порнографски списания и
всичко останало, което му напомняло за изгубените
години от живота му, и ги хвърлил в боклука. На
сутринта се събудил пречистен. За пръв път от пет
години не бил сънувал Птицата, който никога по-
вече не се явил в сънищата му.
Луи изровил библията, която пратили на май-
ка му, когато го обявили за мъртъв. После отишъл в
парка „Барндал”, където се били разхождали със
Синтия в по-щастливите си времена и където тя все
още ходела, докато той гуляел. Намерил си пейка
под едно дърво, седнал и се зачел.
Докато се наслаждавал на сенчестата прохла-
да, Луи изпитал дълбок покой. Когато се замислил
за миналото си, изведнъж го поразили не страда-
нията, които изтърпял, а божествената любов, която
смятал, че е спасила живота му. Той не бил безпо-
лезният, смазан, изоставен човек, в когото Птицата
се опитал да го превърне. За един-единствен миг
гневът, страхът, безпомощността и унижението,
които изпитвал, били изчезнали. Луи вярвал, че
вече е друг човек.
Той тихо заплакал. >
Глава 39
ЗО Р А
Една мразовита есенна утрин през 1950 г. Луи

тръгнал по дългия равен път към няколко най-обик-
новени сгради. Докато се приближавал към портата,
той целият горял. Над нея пишело „Затвор Сугамо”,
а вътре го чакали пазачите от военнопленническите
лагери, в които лежал. Луи най-после се върнал в
Япония.
През годината, изминала от деня, когато вля-
зъл в палатката на Били Греъм, Луи се постарал да
спази обещанието си – да започне нов живот като
християнски проповедник и да разказва историята
си навсякъде из Щатите. Това поприще му носело
скромни приходи, колкото да си плаща сметките, да
си купи кола на старо за сто и петдесет долара и
най-после да замени стария автомобил, заложен
като гаранция за един заем. Бил спестил достатъчно
пари за първата вноска за семейния им дом, но бил
толкова беден, че люлката на Сиси била единстве-
ната мебел в нея. Луи готвел на котлон с един рео-
тан и двамата със Синтия спели в спални чували до
креватчето. Едва свързвали двата края, но връзката
им се била възобновила и задълбочила. Били щаст-
ливи заедно.
Повече от четири години след края на войната
Луи бил обсебен от мисълта да се върне в Япония и
да убие мъчителя си, но тези мисли вече нямали
място в душата му. Бил дошъл не за да потърси
отмъщение, а за да отговори на един въпрос.
Казали му, че всички, които го измъчвали, са
били арестувани, осъдени и затворени в „Сугамо”.
Той можел и да мисли, и да говори за тези хора
(дори за Птицата) без горчивина, но го глождел
един въпрос – дали покоят, който успял да намери,
щял да изчезне, ако се срещнел с тях? Затова с
трепет решил да отиде в затвора и да провери.
Предната вечер писал на Синтия, за да й каже
какво смята да направи и я помолил да се моли за
него.

Луи (вдясно) в „Сугамо”. Архив на Л. Замперини.
Бившите пазачи, осемстотин и петдесет на

брой, седели с кръстосани крака на пода в голяма
празна стая. Застанал до вратата, Луи огледал
лицата им. Първоначално не познал нито един от
тях, но после зърнал познато лице в дъното, а след
това и други – Къдравия, Невестулката, Коно, Джи-
ми Сасаки. Там бил и Шарлатанина, който бил по-
дал петиция смъртното му наказание да бъде
отменено. Докато го гледал, Луи си мислел за Бил
Харис.
Едно лице обаче липсвало – Птицата не бил
там. Когато попитал къде е, му отговорили, че не е
в „Сугамо”. През последните пет години хиляди
полицаи претърсвали Япония в опит да го открият,

но така и не успели.
Докато Луи си събирал багажа, за да дойде в
Япония, тъй дългоочакваният за Шизука Ватанабе
ден настъпил – 1 октомври 1950 г., датата, на която
синът й обещал да се видят, ако е още жив. Казал й
да отиде в квартал Шинджуку в Токио, където щели
да се срещнат в същия ресторант, където се видели
за последно преди две години. В 10:50 онази
сутрин тя се качила на влака пред очите на поли-
цията, но Муцухиро така и не се появил.
Шизука отишла в Кофу, наела си стая в хотел
и отказала да приема посетители. Скитала из града
в продължение на четири дни. Следователите я по-
следвали, разпитали рецепционистката дали е спо-
менала сина си и получили положителен отговор.
– Муцухиро – казала й Шизука – е мъртъв.
В ъгъла на дневната си смятала да постави ма-
лък олтар в негова памет, според традицията сред
опечалените японски семейства, и всяка сутрин да
принася дар за упокой на сина си.
В „Сугамо” Луи попитал придружителя си как-
во е станало с Птицата. Обяснили му, че според тях
бившият сержант, отхвърлен, отчаян и гонен от по-
лицията, се е самоубил с меча си.
Тези думи отекнали в ума на Луи. Във военно-
пленническия лагер Ватанабе го принуждавал да
живее сред чудовищни унижения и насилие и той се
върнал у дома лишен от достойнство, изпълнен с
мрак и обсебен от мисълта за Птицата. През една
октомврийска нощ в Лос Анджелис обаче открил
(според думите на Пейтън Джордън) „зората”. Сра-
мът и безсилието, които подклаждали нуждата му
да убие Птицата, си отишли. Ватанабе вече не бил
чудовище, а просто човек.
Докато му разказвали за съдбата му, Луи
виждал само един безпътен мъж, който вече не мо-
жел да изкупи вината си и неочаквано усетил нещо,
което за пръв път изпитвал към мъчителя си. Треп-
вайки от изненада, Луи осъзнал, че това е състра-
дание.
В този момент нещо в него сякаш се наме-
стило, доставяйки му огромна наслада: прошка –
прекрасна, пълна и лишена от усилие. За Луи Зам-
перини войната най-сетне свършила.
_____
Преди да си тръгне от „Сугамо”, полковникът,

който го придружавал, накарал бившите му пазачи
да се доближат. Затворниците в дъното на стаята се
изправили и затътрили крака към Луи, като при-
стъпвали колебливо и го гледали с плахи лица. Из-
веднъж го изпълнила шеметна детска радост и той
хукнал към тях, преди да осъзнае какво прави, а
онези, които го били измъчвали, изумено наблюда-
вали как наближава със сияйна усмивка и протег-
нати ръце. >
ЕПИЛОГ
В един юнски ден през 1954 г. от един ка-

мион, спрял край виещия се път в планините Сан
Габриел в Калифорния, се изсипали тумба момчета
и замигали срещу слънцето. Повечето били побой-
ници с груби лица, отлично запознати и с поправи-
телното училище, и със затвора. Луи стоял до тях,
гледал как свикват с усещането за открито про-
странство и земя под краката си и имал чувството,
че вижда собствената си младост.
Така било поставено началото на проекта на
неговия живот – лагерът „Виктъри Бойз”82. В нача-
лото разполагал само с една идея и много малко
пари. Открил подходящо място, – чийто наем бил
толкова изгоден, че компенсирал общата му запу-
снатост, а после успял да убеди няколко строителни
компании да дарят материали. През следващите две
години се научил да управлява багер, изровил
купища огромни камъни и изкопал плувен басейн.
Когато приключил, разполагал с прекрасен лагер.
„Виктъри” давал нов живот на блудни младе-
жи. Луи приемал всички, дори едно момче, което
било толкова неуправляемо, че се наложило той да
стане заместник шериф, за да получи попечител-
ство над него. Водел младежите на риболов, плува-
не, езда и излети сред природата, а през зимата –
на ски. Разхождал ги из планините, давал им въз-
можност да говорят за проблемите си, докато ги
разрешат, а после се спускал с въже по стръмните
склонове заедно с тях. Прожектирал им филми за
най-различни професии и живеел за дните, когато
някой от тях му прошепвал, вторачен в екрана:
– Ето с това искам да се занимавам!
82
„Момчета-победители” (от англ. Victory boys) – Б.пр.

Всяка вечер Луи сядал с тях до лагерния огън
и им разказвал за младостта си, за войната и за пъ-
тя, който го отвел до покоя. Не прекалявал с при-
казките за християнството, но им давал да разбе-
рат, че то е една от възможностите, с които разпо-
лагат. Някои успявал да убеди, други – не, но във
всички случаи младежите, които пристигали в лаге-
ра като нехранимайковци, често си тръгвали съвсем
променени.
Когато не бил с момчетата, той щастливо оби-
калял стадионите и класните стаи по цял свят и раз-
казвал историята си на прехласнатата публика.
Колкото и невероятно да звучи, най-много обичал
да изнася беседи на ваканционни кораби и посто-
янно преглеждал поканите, за да си избере някой
хубавичък круиз. После се отпускал на палубата на
първа класа със студено питие в ръка и се наслаж-
давал на океана. Тъй като се тревожел, че учили-
щата и по-малките организации ще престанат да го
канят, ако започне да иска тлъсти хонорари, той се
задоволявал със съвсем скромни суми и изкарвал
достатъчно, за да плаща първо пелените, а после
дънките и колежа на Сиси и по-малкия й брат Люк.
Междувременно работел и за Първата презвите-
рианска църка в Холивуд и ръководел центъра й за
възрастни хора.

Луи демонстрира спускане с въже на своите
възпитаници. Архив на Л. Замперини.
През годините натрупал невероятно количест-

во награди и почести. Летище „Ломита”, което било
преименувано на „Замперини”, докато Луи чезнел в
Наоецу, отново било посветено на него. Един пло-
щад в кампуса на ЮКУ бил кръстен на него, както и
стадионът на гимназията в Торънс. През 1980 г. ня-
кой дал името му на огромен състезателен кон, ма-
кар че като бегач този Замперини не можел да се
мери с оригинала. Къщата на „Грамърси” се превър-
нала в историческа забележителност, а Луи бил
избран да носи огъня на пет олимпиади. Толкова
хора се съревновавали да го награждават, че той
трудно намирал време за всички.
Тялото му отказвало да се предаде на възраст-
та и тормоза, с времето дори контузеният му крак
зараснал. Дори след като навършил шестдесет, Луи
продължил всяка седмица да изкачва връх Кахуенга
и взимал една миля за по-малко от шест минути, а
когато станал на седемдесет, открил скейтборда. На
осемдесет и пет се върнал на Куаджалейн, за да
намери телата на деветимата морски пехотинци,
издълбали имената си на стената на килията му, но
не успял.
– Когато остарея – казал той, докато мятал
една футболна топка по плажа на Куаджалейн, – ще
те уведомя.
Когато станал на деветдесет, съседите му по-
гледнали нагоре и го видели да пази равновесие
високо в клоните на едно дърво с моторна резачка в
ръка.
– Когато Господ има нужда от мен, ще си ме
прибере – казал той на изумения Пийт.
– А защо ти е да му помагаш, по дяволите?! –

отвърнал той.
Дори след като минал деветдесетте (макар че
от време на време чупел по някоя кост) той отказал
да слезе от ските и хората често го виждали как
фучи доволен по пистите.
Осемдесет и еднагодишният Луи кара скейтборд.


Останал си заразно, непоправимо весел и при-
ветлив. Веднъж казал на свой приятел, че за после-
ден път е бил ядосан преди повече от четиридесет
години. Убеждението, че за всичко си има причина
и в крайна сметка всяко нещо свършва добре, му
позволявало да посреща дори трудните моменти със
спокойна усмивка. В края на 2008 г., точно преди
да навърши деветдесет и две, Луи пренасял къс
бетон с ръчна количка. Внезапно колелцата й се
счупили, той се изтърколил надолу по стълбите и
влязъл в болницата с лека фрактура на таза и
счупен палец на ръката. Докато вървяла към стаята
му по болничния коридор, дъщеря му чула как ле-
карите и санитарите му подвикват:
– Здрасти, Луи!
Той се бил сприятелил с всички.
– Никога не съм срещал човек – казал веднъж
Пийт, – който да не обикне брат ми.
Веднага щом го изписали, Луи хукнал на
петкилометров поход.
_____
Когато войната свършила, Фил отново станал

Алън. След кратък опит да ръководи фирма за
производство на пластмаса в Албъкърки, двамата
със Сеси се върнали в родния му град, Ла Порт,
Индиана, където в крайна сметка постъпили на ра-
бота в една гимназия. Алън преподавал химия, фи-
зика и биология, а Сеси – английски език и лите-
ратура. Скоро им се родили две деца – момченце и
момиченце.

Алън почти не говорел за войната, а прияте-
лите му не го разпитвали, защото се бояли да не от-
ворят стара рана. Освен белезите по челото му, ос-
танали след падането на „Зеления стършел”, един-
ствено привичките му напомняли за онова, което
преживял. След като седмици наред живял на диета
от албатрос и сурова риба, той никога повече не
сложил в устата си пилешко и имал странния навик
да яде направо от консервата, без да топли хра-
ната. Някогашният ас в цялата ескадра дори не се
доближавал до самолет. Въпреки че в САЩ настъ-
пила епохата на реактивните двигатели, той се при-
движвал само с кола. Едва след много години, ко-
гато дъщеря му загубила съпруга си при ката-
строфа, Алън се престрашил да лети, за да отиде
при нея.
Никога не се върнал в Япония, но изглежда и
не мразел никого. Единствената реакция, която на-
помняла за пленничеството му, било раздразне-
нието в погледа му, когато хората го третирали като
тривиална подробност в онова, което считали за
„историята на Луи”. Дори да му било неприятно,
понасял го с достойнство. През 1954 г., когато
предаването „Това е твоят живот” поканило Луи и
го наградило със златен часовник, видеокамера,
автомобил и хиляда долара, Алън отишъл в Кали-
форния, за да се присъедини към семейството и
приятелите му на сцената. Бил си сложил спретната
папионка, докато говорел, постоянно гледал към
пода, а когато групата се събрала за снимка, се
притаил най-отзад.

Алън Филипс чете приказка на децата си, Крис
и Карън, през 1952 г. Архив на Карън Лумис.
Когато остарял, той се пенсионирал заедно

със Сеси. Започнал да играе голф, станал фен на
„Сокс” вместо на „Къбс” и започнал да прекарва
цели дни в мълчание.
– По цял ден седеше на люлката на верандата
– казва дъщеря му, Карън Лумис. – Нямам предста-
ва за какво си е мислел.
През деветдесетте години го налегнал диабет
и сърдечни проблеми и през 1998 г., няколко
месеца преди смъртта му, семейството го изпратило
в старчески дом. Когато научили какво е преживял
през войната, служителите организирали празнен-
ство в негова чест. Това вероятно бил първият път,
когато получавал публично признание за подвига
си заради него самия, а не във връзка с Луи и ко-
гато хората се събрали да го слушат, лицето му се
озарило от прекрасна светлина.
– Под нея обаче – казва дъщеря му, – сякаш
лекичко се подхилваше.
_____
Хората, с които Луи се сприятелил по време

на пленничеството си, се завърнали към цивилния
живот. Някои преуспели, други се борили с живота
до края на дните си, а един си отишъл трагично.
За Бил Харис войната завършила славно – из-
мъкнали го от Омори, за да застане на палубата на
„Мисури”, докато Япония подписвала капитулацията
си. Невероятният му интелект, изгубен заради побо-
ите, които му нанесъл Шарлатанина, се завърнал.
Той си отишъл у дома, влюбил се безпаметно в дъ-
щерята на един капитан от флота, оженил се за нея
и станал любящ баща на две момиченца. След като
обмислил дали да не се пенсионира, решил да
остане в морската пехота и бил повишен в чин
подполковник. Двамата с Луи често си разменяли
писма и смятали съвсем скоро да се видят.
През септември 1950 г. Харис шофирал по ма-
гистралата, когато полицията го спряла. Викали го,
за да поеме командването на един батальон в Корея
и трябвало да тръгне още на следващия ден. Преди
да замине, той казал на жена си, че ако късметът го
изостави, в никакъв случай няма да допусне отново
да падне в плен.

Бил Харис с дъщеря си Кейти през 1950 г. Няколко
месеца по-късно той изчезнал. Архив на Катрин X.

Миърс.
Преди зазоряване на 7 септември 1950 г. Ха-

рис се изправил на един заскрежен планински
склон. Изтощеният му батальон цяла нощ водил
жестока битка и три четвърти от хората му загина-
ли. Онази сутрин пазели тила на един конвой и до-
като пресичали откритото поле в мрака, една голя-
ма китайска част ги ударила от засада и започнала
да ги обстрелва от упор. Онова, което Харис извър-
шил после, се превърнало в легенда сред морските
пехотинци. Той събрал хората си и ги повел право
към китайците, въпреки смъртоносния огън. Бата-
льонът понесъл тежки загуби, но издържал доста-
тъчно дълго, за да позволи на конвоя да се измък-
не.
Слънцето изгряло, но никой не можал да от-
крие Харис. Когато го видели за последен път,
тъкмо се отправял нагоре по пътя с две пушки в
ръце. Хората му го търсили часове наред, но не
открили и следа от него и заключили, че е бил
заловен.
За действията си през онази нощ го наградили
с Военноморски кръст, второто по ранг отличие,
след Медала на честта. Генерал Клифтън Кейпс
дълго го държал на бюрото си с надеждата, че
някой ден Харис ще се върне и ще си го вземе, но
това така и не станало – тридесет и двегодишният
Уилям Харис изчезнал безследно. Когато амери-
канските военнопленници в Корея били освободени,
никой не го бил виждал. Просто го нямало.
След дълги години семейството му получило
кутия с кости, явно върнати от Северна Корея.
Казали им, че останките са на Харис, но докладът
бил толкова непълен, че близките му до последно
не били сигурни, че са погребали именно него в
едно гробище в Кентъки. Какво точно се е случило
онази сутрин през 1950 година си остава загадка.
_____
След войната Пийт се оженил за една кра-

савица от Канзас сити на име Дорис, родили му се
три деца и той посветил живота си на работата, за
която бил роден. Тренирал гимназиалния отбор по
футбол в Торънс, спечелил първенството на лигата,
а после се преместил в гимназия „Банинт” в Уил-
мингтън, за да поеме бегачите и футболния отбор.
За тридесетте години, прекарани там, имал само
един загубен сезон. Възпитаниците му толкова го
обичали, че когато се пенсионирал през 1977 г.,
осемстотин души отпразнували кариерата му на
борда на „Кралица Мери”.
– Аз се пенсионирах, а жена ми просто се
умори – казвал Пийт. Толкова харесвал този израз,
че поръчал да го отпечатат на визитките му, но в
интерес на истината така и не се пенсионирал съв-
сем. Когато станал на деветдесет, се захванал да
тренира най-малките деца от квартала и да им
майстори гирички от цимент и консервни кутии,
точно както направил баща му, когато Луи бил
малък. Водел ги на тротоара пред дома си,
подвиквал им одобрително, докато тичали и им
давал по десет цента на обиколка и по двадесет и
пет за личен рекорд.
Онова, което брат му преживял през войната,
го разстройвало повече, отколкото самия Луи. През
1992 г. трябвало да придружи група студенти на
риболов в океана и макар че корабът бил съвсем
нов и дълъг тридесет метра, морето ужасявало
Пийт. Той се качил на борда с доста изчерпателен
списък принадлежности за безопасност, включи-
телно плътна пластмасова торба, която да използва
вместо лодка, фенер, който не потъвал, двуметров
ремък, свирка и джобно ножче, което да размахва
срещу акулите, докато се опитват да го изядат.
Цялото пътуване прекарал замислено втренчен във
водата.
Дори в края на живота си Пийт останал все
така отдаден на Луи, както когато били деца. Със-
тавил албум, пълен с изрезки и снимки и всякога
бил готов да се откаже от плановете си, за говори
за брат си. Веднъж прекарал три часа на телефона
само с хавлия около кръста, унесен в разговор с
един журналист. Когато бил на деветдесет, седем-
десет и пет години след състезанията, в които
участвал Луи, той все още си спомнял резултатите
му до петия знак. Също като Пейтън Джордън,
който станал треньор на олимпийския отбор на САЩ
през 1968 г., Пийт и за миг не престанал да вярва,
че Луи е можел да пробяга една миля за четири
минути дълго преди 1954 г., когато Роджър Бани-
стър най-сетне постигнал този резултат. Много
десетилетия след войната все още се измъчвал от
мисълта за онова, което преживял брат му и вед-
нъж, докато разказвал премеждията му на публика,
събрала се в чест на Луи, гласът му се прекършил,
той заплакал и дълго не можал да продължи.
През май 2008 г. пред дома на Пийт в Сан
Клементе спряла кола и от нея слязъл Луи. Идвал
да се сбогува с брат си – Пийт страдал от злока-
чествен тумор и метастазите били стигнали до мо-
зъка му. По-малката им сестра Вирджиния починала
няколко седмици по-рано, а Силвия и Пейтън
Джордън щели да си отидат през идващите месеци.
Синтия, прекрасна и упорита както винаги, се раз-
боляла от рак през 2001 г. и починала, докато съ-
пругът й притискал лице към нейното и й повтарял,
че я обича. Луи, обявен за мъртъв шестдесет години
по-рано, щял да ги надживее до един.
Пийт лежал на леглото със затворени очи. Луи
седнал до него и започнал тихичко да му говори за
живота им. Спомнил си как пневмонията ги довела в
Калифорния през 1919 г. и двамата старци се сгу-
шили един до друг, както направили като деца,
когато лежали един до друг в очакване на „Граф
Цепелин”.
Луи се сетил какъв дивак бил навремето и на-
помнил на Пийт за всичко, което направил, за да го
спаси. Разказал му за прекрасните неща, които му
се случили заради неговата преданост и за щасти-
ето, което им донесъл животът, посветен на децата.
– Всички онези деца – казал Луи – са част от
теб, Пийт. Очите на Пийт се отворили и внезапно
прояснен, погледът му се спрял върху лицето на
малкия му брат за последен път. Той не можел да
говори, но сияел.
_____
През есента на 1996 година телефонът в офи-

са на Първата презвитерианска църква в Холивуд
иззвънял. Вдигнал Луи, който тогава бил почти на
осемдесет. От другата страна бил Драган Михай-
лович, продуцент от телевизионния канал CBS. Зим-
ните олимпийски игри през 1998 г. щели да се про-
ведат в Нагано и той искал Луи да пренесе огъня
през Наоецу. Михайлович снимал филм за него,
който щял да се излъчи по време на олимпиадата и
вече бил в Япония, за да се подготви. Докато си
бъбрел с един човек над купа юфка, той направил
смайващо откритие.
Попитал Луи дали е седнал, той казал „да” и
продуцентът го посъветвал да се хване за стола.
– Птицата е жив.
Луи едва не се проснал на пода.
_____
Мъртвецът излязъл от мрака през 1952 г., след

като почти седем години бил в неизвестност. Вата-
набе слязъл от един влак в Кобе, разходил се из
града и спрял пред къща с градина, разделена от
каменна пътека. Преди изчезването му Шизука пре-
карвала там по няколко месеца в годината, но него
го нямало толкова отдавна, че вече не знаел дали
майка му все още идва в тази къща. Разходил се
наоколо с надеждата, че ще открие някакви следи и
зърнал името й на портата.
Докато хората го мислели за умрял, той през
цялото време бил в провинцията. Лете карал колело
из селата с хладилна кутия зад гърба, продавал
сладолед и завиждал на децата, които си играели
наоколо му, а в края на лятото се връщал на работа
в оризищата. Един мартенски ден през 1952 г. очи-

те му се спрели на една статия във вестника.
Заповедта за задържане на военните, заподозрени
във военни престъпления, била отменена. В списъка
Ватанабе видял и своето име.
Тази промяна била резултат от необичайна
прищявка на историята. Веднага след войната све-
тът настоявал японците, издевателствали над воен-
нопленниците, да бъдат наказани, което дало нача-
ло на множество съдебни дела. Междувременно
обаче настъпила нова политическа реалност – за-
почвала Студената война, а окупаторите се старае-
ли да помогнат на Япония да премине към демок-
рация и независимост. Комунизмът се просмуквал в
Далечния изток и американските лидери започнали
да гледат на бъдещия съюз с японците като на жиз-
неноважно условие за националната им сигурност.
Всичко се въртяло около военнопрестъпниците –
съдебните процеси срещу тях били крайно непопу-
лярни в Япония и дали тласък на движение за осво-
бождаването на всички осъдени. Търсенето на спра-
ведливост за военнопленниците изведнъж влязло в
конфликт с националната сигурност на САЩ, така
че се стигнало до компромис.
На 24 декември 1948 г., докато американците
постепенно вдигали окупацията, генерал Макартър
обявил „коледна амнистия” за последните седемна-
десет мъже, които очаквали съдебен процес клас А
за военни престъпления – така обозначили онези,
които ръководели военните действия. Обвиняемите
били освободени и в последствие някои от тях по-
жънали големи успехи – Нобусуке Киши например,
за когото се говорело, че е подложил хиляди ко-
рейци и китайци на принудителен труд, през 1957
г. станал министър-председател. Въпреки че амери-
канските политици оправдали освобождаването на
тези хора с довода, че едва ли са щели да бъдат
осъдени, това обяснение изглеждало съмнително –
повече от двадесет обвиняеми клас А били изпра-
вени пред съда и до един получили присъди. Дори в
Япония всеобщото мнение било, че освободените са
виновни.
Десет месеца по-късно съдебните процеси
срещу обвиняемите от клас С (онези, обвинени, че
са поръчвали издевателства над военнопленници
или лично са извършвали такива) приключили.
Един офицер на име Осаму Сатано бил последният,
съден от Съединените щати и наложеното му нака-
зание било в тон с новото помирително настроение
– осъдили го за обезглавяването на военен от воен-
новъздушните сили и Сатано получил пет години
затвор. В началото на 1950 г. Макартър издал
заповед присъдите на военнопрестъпниците да бъ-
дат намалени за добро поведение и онези, затво-
рени до живот, можело да бъдат освободени пред-
срочно след петнадесет години. После, през 1951 г.,
Съюзниците и Япония подписали Договора на мира,
който сложил край на окупацията. Според него бив-
шите военнопленници и семействата им вече ня-
мали право да искат репарации от Япония и компа-
ниите, спечелили от робския им труд83. Най-накрая,
83
Според американския закон за военните престъпления от
1948 г. и 1952 г. на военнопленниците се полагал по един до-
лар за всеки ден в плен, за който можели да докажат, че не са
получили храна с количеството и качеството, указани от Же-
невската конвенция, както и по долар и петдесет цента за
дните, за които можели да докажат, че са били третирани не-
хуманно и/или са били подлагани на тежък принудителен
труд. Т.е., полагали им се максимум по два долара и петдесет
цента на ден. Според мирния договор, между военноплен-
през март 1952 г., точно преди договорът да влезе в
сила и окупацията да приключи, отменили и запо-
ведта за задържането на избягалите военнопре-
стъпници. Въпреки че това се отнасяло и за Вата-
набе, почти никой не вярвал, че той е още жив.
Когато видял статията, той реагирал предпа-
зливо. Не се прибрал у дома, защото се страхувал,
че това е капан, заложен от полицията. През по-
голямата част от пролетта продавал риба и посто-
янно се чудел дали е наистина свободен. Накрая
решил да се върне при майка си.
Позвънил, но никой не му отворил. Звъннал
отново, този път по-продължително и чул стъпки по
камъните в градината. Вратата се отворила с трясък
и пред него изникнал най-малкият му брат, когото
за последно видял като момче. Той го прегърнал и
го дръпнал в къщата с викове:
– Му-чан се върна!
Муцухиро Ватанабе вече не бил беглец. В не-
гово отсъствие много от колегите му от лагера били
осъдени за военни престъпления, някои и екзекути-
рани. Други нямало да останат дълго в затвора.
Благодарение на усилията на САЩ да се помирят с
Япония много от тях, включително онези с доживот-
ни присъди, щели да бъдат освободени предсрочно.
Изглежда, че пуснали дори Суехару Китамура-Шар-
латанина, въпреки смъртната му присъда. До
ниците трябвало да бъдат разпределени 12,6 милиона долара

японски средства, но тъй като американските затворници вече
били получили полагащите им се по закон плащания, първо
били обезщетени военнопленниците от други националности.
– Б.а.
1958 г. военнопрестъпниците, които не били екзе-
кутирани, щели да бъдат освободени, а до 30 де-
кември същата година всички щели да получат ам-
нистия. „Сугамо” щял да бъде разрушен, а епичните
изпитания, на които били подложени военноплен-
ниците в Япония – да потънат в забвение.
По-късно Ватанабе признал, че когато побяг-
нал, често се питал дали е извършил престъпление.
В крайна сметка приписал цялата вина на тази
„греховна, абсурдна, безумна война”, а на себе си
гледал като на жертва. Дори да го глождела съ-
вестта, той я пренебрегвал, като си повтарял, че
отмяната на заповедта за задържане означава, че
го признават за невинен.
„Просто бях ужасно щастлив, че съм свободен
– написал той през 1956 г. – И че не съм виновен.”
_____
Ватанабе се оженил, родили му се две деца.

Отворил застрахователна агенция в Токио, за която
се говорело, че е много печеливша. Живеел в лук-
созен апартамент, който струвал 1,5 милиона дола-
ра и имал вила на Златното крайбрежие на Ав-
стралия.
Почти всички, които знаели за престъпленията
му, го мислели за мъртъв. По собствените му думи
Ватанабе посетил Щатите няколко пъти, но явно не
се натъкнал на нито един бивш военнопленник. В
началото на осемдесетте един американски офицер
отишъл в Япония и чул, че Птицата е още жив. През
1991 г. Боб Мартиндейл пък научил, че един япон-
ски ветеран е забелязал мъж, който приличал на
Ватанабе, на някакво спортно събитие. Малко от
останалите военнопленници разбрали за това. Луи
нищичко не чул и бил сигурен, че Птицата се е
самоубил преди десетилетия.
През лятото на 1995 г., на петдесетгодишни-
ната от бягството му от Наоецу, Ватанабе бил на
седемдесет и седем години. Косата му била побеля-
ла, арогантната му фигура – прегърбена и по всич-
ко личало, че ще дочака края на дните си, без пу-
блично да се изправи срещу миналото си. Тогава
обаче той най-сетне бил готов да признае, че е
издевателствал над хора. Може би наистина се
чувствал виновен, а може би осъзнавал, че смъртта
му е близо и го глождела мисълта, че ще го за-
помнят като чудовище. Възможно е също да го е
мотивирало самолюбието, което го обзело по време
на войната. Може би се надявал да използва гнус-
ното си минало и страданието на жертвите си, за да
привлече вниманието към себе си и дори да предиз-
вика всеобщо възхищение с покаянието си.
През лятото го посетил журналистът от лон-
донския вестник „Дейли Мейл” Питър Хедфийлд и
Ватанабе му отворил. После седнал в апартамента
си, стиснал кристална чаша за вино в подобната си
на лапа ръка и най-после заговорил за военноплен-
ниците.
– Разбирам чувствата им. Сигурно се чудят за-
що бях толкова жесток с тях – казал той. – Сега ми
се струва, че трябва да им поискам прошка. Подна-
сям им най-искрените си извинения... Бях строг.
Твърде строг.
Той стиснал юмрук и замахнал към брадичката

си.
– Ако бившите затворници желаят това, бих
им предложил да дойдат тук и да ме ударят, да ме
набият.
Ватанабе заявил, че е използвал само ръцете
си, за да наказва военнопленниците и с тези думи
вбесил всички, които помнели ритниците, ударите с
тояга и тренировъчен меч и свистящата катарама на
колана му. Твърдял, че просто се е опитвал да ги
научи на военна дисциплина и настоявал, че е
изпълнявал заповеди.
– Ако бях по-добре образован по време на
войната, мисля, че щях да бъда по-милостив, по-
приятелски настроен – заявил той. – Нас обаче ни
учеха, че е срамно да се предадеш, а в лагера ни
повтаряха, че военнопленниците са го направили.
Не знаех нищо за Женевската конвенция. Веднъж
попитах командира и той отвърна, че тук е Япония,
а не Женева. В мен имаше двама души – продължил
той. – Единият изпълняваше заповеди, а другият
беше по-човечен. Понякога имах чувството, че имам
добро сърце, а Япония е зла. При нормални обстоя-
телства не бих извършил подобни неща. Войната е
престъпление срещу човечеството – завършил той.
– Радвам се, че нашият министър-председател се
извини, но не разбирам защо цялото правителство
не го последва. Министерският ни съвет не струва.
След интервюто журналистът от „Дейли Мейл”
открил Том Уейд и му казал, че Ватанабе иска да му
простят.
– Приемам извинението му и му желая спо-
койна старост – отвърнал Уейд. – Не е хубаво човек

да се вкопчва в омразата си след толкова време.
Когато го попитали дали би приел предложе-
нието на Ватанабе военнопленниците да го набият,
Уейд казал „не”, но размислил.
– Може пък да събера сили за едно яко кроше
– заключил той.
Статията на „Дейли мейл” явно излязла само в
Англия, а Луи разбрал, че Ватанабе е жив едва го-
дина по-късно и заявил, че иска да го види.
_____
През десетилетията след войната изоставе-

ният лагер в Наоецу се превърнал в руини, а се-
ляните не говорели за случилото се. След време
спомените им избледнели и постепенно изчезнали.
През 1978 г. един бивш военнопленник написал
писмо до гимназията в Наоецу и започнал диалог,
който запознал много от местните с трагедията, коя-
то се разиграла там. Десет години по-късно Франк
Хол отишъл в селото, което се било сляло с друго,
образувайки град Джоецу и посадил три млади
евкалиптови дървета в памет на шестдесетте ав-
стралийци, които загинали в лагера.
Когато научили историята на военнопленници-
те, местните жители проявили голямо състрадание и
част от тях се събрали, за да издействат построява-
нето на парк на мира в чест на загиналите. Сред тях
бил Шоичи Ишизука, ветеран и бивш военноплен-
ник, с когото в САЩ се държали толкова добре, че
той описвал този период от живота си като „моето
щастливо затворничество”. Той се ужасил, когато

разбрал как са били малтретирани съюзниците, и то
в собственото му село. Бил сформиран съвет, за-
почнали да набират средства и из целия град били
открити исторически изложби. Ако планът им успе-
ел, Джоецу щял да се превърне в първия от девет-
десетте и един японски града, в които е имало во-
еннопленнически лагери, където бил издигнат па-
метник в памет на хората, страдали и загинали там.
Въпреки че осемдесет и пет процента от граж-
даните на Джоецу дарили средства за парка, планът
им предизвикал остра полемика. Някои от съграж-
даните им яростно се съпротивлявали на тази идея,
отправяли им смъртни заплахи и се заканвали да
срутят мемориала и да изгорят домовете на онези,
които подкрепяли проекта. В тон с идеята за поми-
рение съветът потърсил подкрепата на семействата
на осъдените и обесени пазачи, но те се отдръпнали
– бояли се да не бъдат отритнати от обществото. В
памет на скръбта на семействата и от двете страни
съветът предложил да бъде издигнат общ ке-
нотаф84, както за военнопленниците, така и за обе-
сените японци, но това дълбоко обидило бившите
затворници и планът почти се провалил.
В крайна сметка желанието за помирение над-
деляло. През октомври 1995 г. на мястото на
бившия лагер в Наоецу бил открит парк на мира. В
центъра му се намирали две статуи на ангели, които
летели над кенотаф, на който била поставена
паметна плоча, поръчана от Хол. На отделен кено-
таф, разположен на няколко метра от първия, има-
84
Кенотаф (от старогръцки) е надгробен паметник без гроб на
място, което не съдържа тленни останки на покойния, своего
рода символичен гроб. – Б.ред.
ло плоча в памет на осемте екзекутирани пазачи.
По молба на семействата им на нея не били изписа-
ни имената им, а следното: „Осем звезди в безоб-
лачно небе.”
Въоръжен с адрес и телефонен, номер, проду-
центът от CBS Драган Михайлович пристигнал в
Токио в началото на 1997 г., за да търси Ватанабе.
Шефът на местния клон на телевизията набрал но-
мера и се свързал със съпругата му, която казала,
че мъжът й не може да говори с тях, защото е тежко
болен и на легло. Михайлович накарал колегата си
да се обади отново, за да предаде пожелания за
скорошно оздравяване. Думите му свършили работа
– г-жа Ватанабе заявила, че Муцухиро е извън стра-
ната по работа и не е ясно кога ще се върне.
След като осъзнал, че го отбягват, америка-
нецът започнал да причаква Ватанабе пред апарта-
мента и офиса му. Стоял там с часове, но той така и
не се появил. Точно когато Михайлович започвал да
губи надежда, мобилният му телефон иззвънял.
Ватанабе се бил обадил на колегата му и се съ-
гласил да се видят, когато му казали, че имат съоб-
щение за него от Луи Замперини.
Михайлович наел стая в един хотел и
разположил камерите в нея. Тъй като се съмнявал,
че Ватанабе ще се съгласи на интервю, пъхнал една
миниатюрна камера в бейзболната шапка на опе-
ратора. Птицата се появил в уречения час.
Двамата седнали в бара и Ватанабе си поръ-
чал бира. Михайлович обяснил, че правят филм за
Луи Замперини и той веднага разпознал името.
– Шестстотин затворници – рекъл той. – Зам-

перини номер едно.
Боб Саймън, кореспондентът на CBS, си по-
мислил, че това е единственият му шанс да говори с
Ватанабе и започнал да го разпитва за отношението
му към Луи. Ватанабе се изненадал и казал, че Луи
е добър човек и че мрази войната. Уверил ги, че
най-голямата му грижа била да защити военноплен-
ниците, защото ако успеели да избягат, цивилните
щели да ги убият. Когато го попитали защо е бил в
списъка с най-търсените военнопрестъпници, той се
изпъчил, видимо горд.
– Аз бях номер седем – казал Птицата. – То-
джо номер едно.
Бягството му, казал Ватанабе, било болезнен
период за него. Помолили го да се качи горе, за да
го интервюират пред камера. Той попитал дали ще
излъчат записа в Япония, Михайлович казал, че
няма и за негова огромна изненада Ватанабе се
съгласил.
Когато се качили в стаята и включили каме-
рите, връчили на Ватанабе снимка на младия Луи,
застанал усмихнат на пистата.
– Според Замперини и останалите затворници
вие сте били един от най-бруталните пазачи –
агресивно започнал Саймън. – Как ще обясните
това?
Десният клепач на Ватанабе увиснал и Михай-
лович се почувствал неловко.
– Не бях получил военни заповеди – казал
Ватанабе, противоречейки на твърдението си от
интервюто през 1995 г. – Заради личните си чувства
изрично третирах затворниците като врагове на
Япония. Добре познавах Замперини. Щом твърди, че
е бил бит от Ватанабе, значи е станало в лагера,
предвид личните ми чувства по онова време.
Той вдигнал глава, вирнал брадичка и се
втренчил в Саймън. Казал, че военнопленниците се
оплаквали от „нищожни неща” и използвали обидни
епитети, докато говорели за японците. Тези неща го
ядосвали. Настоял, че при толкова много затвор-
ници бил под огромно напрежение.
– Побоите и ритниците се считат за жестокост
в едно нормално общество. Жестоко поведение –
съвсем бавно изрекъл Ватанабе. – В един военно-
пленнически лагер обаче има случаи, когато са
неизбежни.
Когато интервюто приключило, Ватанабе из-
глеждал потресен и разгневен. Щом му казали, че
Замперини ще дойде в Япония и иска да се срещне
с него, за да му прости, той отвърнал, че ще го види
и ще се извини, с изричното условие, че това е
извинение лично от него, а не от японската армия.
Докато си прибирали техниката, Михайлович
го попитал дали би се съгласил да го снимат как
върви по улицата. Ватанабе изглежда бил дошъл
именно с тази цел. Той нахлупил шапката си, качил
се на тротоара, обърнал се и тръгнал към камерата
точно както го правел навремето пред пленниците –
с високо вдигната глава, изпъчени гърди и властен
поглед.
_____
Един ден, девет месеца по-късно, докато се

приготвял да се завърне в Япония, за да носи олим-
пийския огън, Луи седнал на бюрото си и не
помръднал часове наред. Накрая включил компю-
търа и започнал да пише.
„До Муцухиро Ватанабе.

Заради онова, което преживях като во-
еннопленник, понасял вашите несправедливи
и неразумни наказания, животът ми след вой-
ната се превърна в кошмар, не толкова заради
болката и страданието, които ми причинихте,
колкото заради стреса и унижението, които ме
накараха да Ви мразя дълбоко.
Отнасяхте се с мен по начин, който ми
отне правата не само като военнопленник, но
и като човешко същество. Трябваше да поло-
жа огромни усилия, за да запазя достатъчно
достойнство и надежда, че ще доживея края
на войната.
Кошмарите, от които страдах след края
и, разбиха живота ми, но тъй като открих Бога
с помощта на евангелиста Били Греъм, аз се
посветих на Христос и любовта замести омра-
зата ми към Вас. Исус казва: „Простете на вра-
говете си и се молете за тях.”
Както вероятно знаете, аз се върнах в
Япония през 1952 г. и властите любезно ми
позволиха да се срещна с военнопрестъп-
ниците в затвора „Сугамо”. Попитах за Вас, но
ми казаха, че вероятно сте извършили хара-
кири, което ме натъжи. В онзи миг Ви простих
и сега се надявам, че и Вие ще станете хри-

стиянин.
Луи Замперини”
После сгънал писмото и го отнесъл със себе си

в Япония.
Срещата не се състояла. От CBS се свързали с
Ватанабе и му казали, че Замперини иска да го
види, но той гневно избълвал:
– Отговорът е „не”!
Луи все още носел писмото, когато пристигнал
в Джоецу. Някой го взел и му обещал да го занесе
на Птицата. И да го е получил, той не отговорил.
Муцухиро Ватанабе умрял през април 2003 г.
_____
В една януарска сутрин през 1998 г. снегът

тихо се сипел върху селото, някога познато като
Наоецу. Луи Замперини, който след четири дни щял
да навърши осемдесет и една, стоял под снежин-
ките на един път, обрамчен с ослепителнобели пре-
спи. Тялото му било жилаво и закалено, а лицето му
– белязано от дълбоки бръчки. Черната му грива се
била превърнала в бяла паяжина, но сините му очи
искрели. На безименния пръст на дясната му ръка
все още се виждал един белег – последният спомен
от напусналия света Зелен стършел.
Моментът най-после настъпил. Луи вдигнал
ръка и в нея блеснала олимпийската факла. Кра-
ката му вече не можели да тичат както някога, но

стъпката му била сигурна. Той вдигнал факлата,
поклонил се и хукнал.
Луи с олимпийската факла по време на лятната

олимпиада през 1984 г. Архив на Л. Замперини.
Във всички посоки виждал само усмихнати

японски лица. Изпод качулчиците на палтенцата си
го гледали дечица, а до тях стояли мъже, които
някога работили в стоманодобивната фабрика ре-
дом с пленниците-роби. Цивилните снимали, пляс-
кали, махали му и го приветствали, а сто и двадесет
японски войници, подредени в две колони, се
разделили, за да му направят път. Луи тичал през
градчето, където някога го затваряли в клетка и къ-
дето един черноок мъж се промъкнал в душата му и
я отровил, но и клетките, и Птицата отдавна ги ня-
мало. Не била останала и следа от тях – нито сред
ликуващите гласове, нито в снега, нито в сърцето
на щастливия старец, който тичал ли тичал. >
БЛАГОДАРНОСТИ
– Ще ти бъде по-лесно да пишеш за мен,

отколкото за Сийбискит – каза ми веднъж Луи, –
защото аз мога да говоря.
Когато завърших книгата си „Сийбискит –
една американска легенда”, имах чувството, че
никога няма да открия друга тема, която да ме
заинтригува толкова, колкото състезателния кон от
времето на Голямата депресия и хората, които се
грижили за него. Размислих, когато за пръв път
говорих със заразно щастливия и явно безсмъртен
Луи Замперини.
С този разговор започна седемгодишното ми
пътуване из необикновения живот на Луи. Възста-
нових историята му с помощта на спомените на
олимпийците, на бившите военнопленници и на
авиаторите, на японските ветерани, на семейството
и приятелите му. Открих части от нея в дневници,
писма, есета и телеграми, много от тях писани от
мъже и жени, починали много отдавна; във военни
документи и избледнели фотографии, в непублику-
вани мемоари, забравени из хорските чекмеджета;
в огромни купчини клетвени декларации и записки
от съдебни процеси, и в забравени вестници в ар-
хиви, които открих чак в Осло и Канбера. Когато
пътуването ми приключи, познавах живота на Луи
така добре, колкото и моя собствен.
– Когато искам да знам какво ми се случи в
Япония – каза веднъж той на приятелите си, – се
обаждам на Лаура.
Луи беше безкрайно благосклонен, когато ме
пусна в своя свят. Даде ми близо седемдесет и пет
интервюта и отговори на хиляди въпроси, без да
проявява нетърпение или да се оплаква. Показа се
много честен, като побърза да признае провалите
си и да поправи няколкото поукрасени статии,
които журналистите бяха написали за него. Паметта
му беше впечатляваща – всеки път, когато сравня-
вах разказите му с вестникарските материали, офи-
циалните архиви и другите ми източници, описа-
нията му се оказваха достоверни до най-малкия
детайл, дори когато ставаше дума за събития,
случили се преди осемдесет и пет години.
Луи беше изключителен вещоман и изглежда
пазеше всеки предмет, с който се бе сдобил през
живота си, от табелката с надпис „Не ме безпо-
койте”, която отмъкнал от Джеси Оуенс, до хартия-
та, на която бил изписан номерът му, когато счупил
рекорда на една миля по време на междуучилищ-
ното първенство през 1934 г.
Един от албумите му с изрезки за събитията от
1917 г. до 1938 г. тежеше двадесет и осем кило-
грама и той предложи да ми го изпрати по покой-
ната ми приятелка Деби Гинсбърг, която някак си
успя да го закара до пощата. Заедно с него Луи
прати и още няколко албума (по-малки, за щастие),
стотици снимки и писма, както и дневниците си и
няколко безценни вещи, например лекьосаната из-
резка от вестник, останала в портфейла му. С
помощта на всички тези съкровища той ми разказа
историята си в изключителни подробности. Без-
крайно съм му благодарна, че ми повери предмети,
които му бяха така скъпи, както и за това, че
сподели историята си с мен.
Пийт Замперини, Силвия Замперини Фламър и
Пейтън Джордън не доживяха да видят книгата
завършена, но изиграха огромна роля в написва-
нето й, защото споделиха с мен целия си живот,
както и множество спомени. Докато пишех, имах
много поводи за радост и дългите ми разговори с
Пийт, Силвия и Пейтън бяха една от основните
причини за това. Искам също да благодаря на Харви
Фламър, Синтия Замперини Гарис, Рик Апълуайт и
на покойната Мардж Джордън, които ми разказаха
своите спомени за Луи и Синтия.
Карън Лумис, дъщерята на Ръсел Алън Филипс
и жена му Сеси, ме преведе през историята на се-
мейството им и ми изпрати любовните писма, които
баща й писал на майка й по време на войната. Пра-
ти ми и фотоалбуми и изрезки от вестници, както и
мемоарите на баба си. Благодарение на Карън ус-
пях да надникна в живота на тихия скромен пилот
на име Фил и да разбера какъв смелчага е бил
всъщност. Някой ден ще се добера до Джорджия и
двете с Карън ще хапнем кексчета, както отдавна
си обещаваме. Благодарна съм и на дъщерята на
Бил Харис, Кейти Миърс, която ми изпрати семей-
ните снимки и ми разказа за бащата, когото загу-
била твърде рано. Все още си спомняше как напра-
вил челна стойка в кухнята, за да разсмее дъщерич-
ките си. Искам да благодаря и на Мънро и Фийби
Борман, Тери Хофман и Бил Пери за това, че ми
разказаха за Фил и Сеси.
За мъжете, гнили във военнопленнически ла-
гер, разговорите за войната често са болезнени и аз
съм дълбоко благодарна на многото бивши затвор-
ници, които споделиха с мен своите спомени, поня-
кога със сълзи на очи. Никога няма да забравя ве-
ликодушието на Боб Мартиндейл, Том Уейд и Франк
Тинкър, които часове наред ми разказваха за лаге-
ра и за Птицата. Милтън Макмълън ми описа Омори,
бунта на военнопленниците и деня, в който накарал
един влак да дерайлира. Йохан Артър Йохансън ми
разказа за Омори и сподели пространните си запис-
ки за живота там. Покойният Кен Марвин ми разка-
за за последните палачинки, които ял на Уейк, пре-
ди да дойдат японците, за Наоецу, когато там власт-
вал Птицата и за това как научил един пазач на
невероятно смешен нецензурен английски. Глен
Макконъл ми разказа за Офуна, патока Гага и
побоите над Бил Харис, а от покойния Джон Кук,
който сподели с мен непубликувания си мемоар,
научих за робството в Наоецу. Искам да благодаря
и на бившите военнопленници Фиск Ханли, Боб
Холингзуърт, Райли Роудс по прякор Дъсти, Джо
Браун, В. X. Спенсър, Робърт Касиди, Ленард Бър-
чъл, Джо Аликзан-дър, Майнъс Милър, Бърн О'Нийл,
Чарлз Одит, Робърт Хиър и Пол Качио, както и на
членовете на семействата им – Дж. Уат Хинсън,
Линда Уест, Катлийн Бърчъл, Рут Декър, Джойс
Форт, Мариън Тугас, Джан Ричардсън, Дженифър
Пърсел, Карън Хиър и Анджи Джардина.
Стенли Пилсбъри прекара много следобеди на
телефона с мен, преживявайки отново дните, пре-
карани на борда на любимия му Супермен, колед-
ното нападение над Уейк и момента, в който свалил
японски бомбардировач над Науру. Франк Розинек,
който е роден разказвач, ми прати непубликуваните
си мемоари – „Не всички имаха крила” – и ми писа
за бомбардировката над Фунафути и чудотворното
възкресение на Луи в Окинава. Лестър Хърман
Сиърс и покойните пилоти Джон Джоузеф Дийзи и
Джеси Стей ми разказаха за Уейк, Науру, Фунафути
и за издирването на екипажа на „Зеления стършел”.
Мартин Кон ми разказа за живота си с ескадрата на
Хаваите, а Джон Крей – за изчезването и повтор-
ното появяване на Луи. Байрън Кини ми описа деня,
в който прелетял над Наоецу със своя Б-29 и
слушал как японците се предават, докато се връщал
към Гуам. Джон Уелър пък ми описа страховитата и
сложна професия на навигаторите на Б-24.
Дълбоко съм задължена на няколко японци,
които говориха откровено за един мрачен период от
историята на народа им. Юичи Хато, счетоводителят
в Омори, който се сприятелил с военнопленниците,
беше безценен източник на информация за Птицата,
лагера и живота на японските войници и отгова-
ряше на въпросите ми писмено, когато нямахме въз-
можност да разговаряме по телефона. Йоши Кондо
ми разказа за парка на мира в Джоецу, а Шибуи
Гендзи ми писа за живота на японците в Наоецу.
Тору Фукубаяши и Таеко Сасамото – историци от
Организацията за изследване на историята на воен-
нопленниците в Япония, отговориха на въпросите
ми и ме насочиха към допълнителни източници.
Приятелката от детинство на Луи, прекрасната
Вирджиния Бауърсокс Уайцъл, ми записа най-попу-
лярните песни в гимназията „Торънс” през триде-
сетте години и ми разказа куп истории от времето,
когато е била мажоретка. Вирджиния, която почина
точно преди публикуването на тази книга, ми раз-
каза как на шестнадесетия му рожден ден скочила
върху Луи и го съборила, как го аплодирала, докато
тичал с Пийт по пистата в Торънс и как играли
футбол пред будката за хамбургери на Келоу в Лонг
Бийч. Не познавам друг човек над деветдесет го-
дини, който да е луд фен на „Американски идол”.
Олимпийките Велма Дън Плосъл и Айрис Къмингс
Кричъл ми описаха живота си на презокеанския ко-
раб „Манхатън” и игрите в Берлин, а Драган Михай-
лович ми разказа за забележителната си среща с
Птицата. Джорджи Брайт Кънкъл ми писа за брат си,
великия Норман Брайт.
Докато проследявах пътя на Луи през ис-
торията, много хора положиха неимоверни усилия
да ми помогнат да събера информацията и да я ос-
мисля. С помощта на бившия пилот от американ-
ските военновъздушни сили Робърт Гренц Уилям
Дарън от Историческата асоциация на ВВС на САЩ
ми донесе система за прицел „Нордън”, разположи я
в трапезарията ми, сложи под нея въртяща се карта
на Аризона и ми показа как да „бомбардирам”
Финикс. Бил с удоволствие отговаряше на въпро-
сите ми, докато работех по книгата. Благодарение
на Гари Синийз, който ме свърза с него, Гари
Уийвър от Асоциацията на ветераните с увреждания
се качи на един Б-24 и го снима отвътре. Чарли
Тилхман, който пилотира реставриран Б-24 във Въз-
поменателните въздушни сили, ме научи как се
управлява „Освободител”.
Когато бях твърде болна, за да отида до На-
ционалния архив, Пеги Ан Браун и Моли Броуз оти-
доха вместо мен, заровиха се в големите томове със
записки за военнопленниците и военните престъп-
ления и се върнаха с извънредно важна инфор-
мация. Джон Бродкин напечата източниците ми, за
да ми спести световъртежа и се качи на масата в
трапезарията ми, за да снима съдържанието на
албума на Луи. Нина Б. Смит преведе от норвежки
някои военнопленнически документи, а Норико Са-
гефуджи преведе писмата на източниците ми от и
на японски. Джули Уийлок транскрибира много от
интервютата ми, като успя да отличи думите в
говора на възрастните хора, записани с касетофон
почти на тяхната възраст. Гейл Морган от Асоциа-
цията на завършилите гимназия „Торънс” се раз-
рови из архивите на училището в опит да открие
снимки на Луи.
Също така искам да благодаря на Драган Ми-
хайлович, Кристъфър Свендсън и Шон Макманъс от
CBS, които бяха така любезни да ми позволят да
изгледам неизлъчения запис от филма за Луи от
1998 г. Центърът за изследвания на Роджър Мансъл
– Съюз на японските военнопленници –
(http://www.mansell.com/pow-index.html) беше
изчерпателен източник на информация за лагерите,
до който се добрах благодарение на Уес Инджърд,
който работи със сайта на Мансъл. Джон Хендер-
шот, помощник-редактор на „Трак & Фийлд Нюз”, ми
помогна да дешифрирам записките от състезанията
през 30-те. Пол Ломбардо, автор на „Единственият
сигурен лек – евгениката, Бък срещу Бел във Вър-
ховния съд” и Тони Плат, автор на „Потекло – в
търсене на хитлеристките нюрембергски закони”, ме
образоваха на тема евгеника. Рик Зитароса от Исто-
рическото военноморско общество в Лейкхърст от-
говори на въпросите ми за „Граф Цепелин”. Джанет
Фишър от Североизточния регионален климатичен
център, Джанет Уол от Националния център за
информация за климата и доктор Кийт Хейдърн от
„Уедър Доктор”
(http://www.islandnet.com/~see/weather/doctor.htm)
отговориха на въпросите ми за климата. Д-р Фред
Гил ми помогна да разбера последствията от че-
репната травма на Фил, а д-р Чарлз Стенгър ми
помогна да разчета статистиката за военнопленни-
ците.
Докато работех с Ивон Кинкейд и полковника
от запаса Дж. А. Сааверда от Справочния екип в
Дивизията за анализ и справки във военновъздуш-
ната база в Бойлинг, занимаваща се с исторически
изследвания и анализ, извънредно услужливият
полковник от запаса Франк Трипи ми изкопа цели
купчини документи на ВВС. Благодарна съм и на
подполковник от запаса на ВВС Робърт Кларк от
Центъра за исторически изследвания във военно-
въздушната база Бойлинг, на Уил Махоуни, Ерик
Ван Сландър и Дейв Джордано от Националните
Архиви, на Кати Кокс и Бари Спинк от Агенцията за
исторически изследвания на ВВС, командира на
военновъздушната база в Максуъл, и на Карол Лий-
дънхам, помощник-архивар в „Хувър Инститюшън”.
Искам също така да благодаря на моя добър
приятел, полковник от запаса на морския флот Май-
къл С. Хауърд, който, заедно с капитан от запаса
Уилям Ръдич, подполковник Тод Холмкуист, майор
Хедър Котоя, главен боцман от запаса Франк Уебър
и доктор Джим Хийт, професор в Портландския дър-
жавен университет, се постара да ми намери ин-
формация за Евърет Олмънд – навигаторът, убит от
акула, докато се опитвал да спаси себе си и пилота
на своя самолет.
Благодаря и на Пийт Голкин от Отдела за
връзки с обществеността в Националния музей за
въздушно и космическо въздухоплаване, на Мидж
Фишър, член на асоциацията „Американски военни
самолети”, на Патрик Ренфранц, Грег Бабински и
Джим Уолш от Асоциацията на членовете на 307-ма
бомбена дивизия, на капитан трети ранг от Нацио-
налния музей на самолетоносачите Кен Снайдър, на
Рич Колб и Майк Майър от „Ветераните, участвали
във войни на чужда почва”, на Хелън Фуру от
Норвежкия морски музей, на Сири Лоусън от
Warsailors.com, на Фил Гудъншуагър, историк със
специалност 11-та бомбардировъчна дивизия, на
уебдизайнера Джъстин Мак, на Бил Барет, историк,
изследвал затвора „Сугамо”, на Уейн Уебър от
архивите в център „Били Греъм” в колежа „Уитън”,
на Мелани Етридж от „Лари Бос Къмюникейшънс”,
на Тес Милър и Хедър Ван Къфнет от Евангелист-
ката асоциация „Били Греъм”, на Шърли Айто,
библиотекарка на фондация „LA84”, на Виктория
Палмък от Обществената библиотека в Джорджтаун,
на Идит Милър от гимназията в Пало Алто, на Уейн
Уилсън, вицепрезидент на „Фондация за атлети-
аматьори в Лос Анджелис”, на Лорън Уолзър от
списание „Троянско семейство ЮКУ”, на Шерил
Морис от архивите на завършилите Принстън, на
Паркър Бостуик от вестник „Торънс Нюз Торч” и на
Ерик Спотс от гимназия „Торънс”.
Сред онези, които ми помагаха, са и моят
добър приятел Алън Посинки, който ми е съдей-
ствал изключително много, Линда Гоуц Холмс, автор
на „Непочтено забогатяване”, Хамптън Сайдс, автор
на „Войниците-призраци”, Мортън Джанклоу, Дейв
Тули, Карън и Ръс Сколар от NorthChinaMarines.com,
Кен Кродърс, Кристин Хофман, Бъд Рос, Джон
Чапман, Робин Роуланд, Ед Хоталин, Мортън Катро,
Крие Маккарън, Боб Кърън, Майк Браун, Ричард
Гловър, Джим Тийгардън от pbyrescue.com, Том
Гуин от „Уингслип”, Шерил Сърбоун, редактор на
„Бюлетин на бившите военнопленници”, Клайд Мор-
ган от „Бивши американски военнопленници”, Майк
Стоун от accident-report.com, д-р Станли Хофман,
Кати Хол, Джим Дийзи, капитан от запаса на флота
Боб Расмусен, Турлаф Андреасен, Джанет Макъл-
уейн, Гари Стафо, Лин Гама, Патрик Хофман и
Джийн Венски.
Дължа специални благодарности на няколко
души. Първо – на брат ми Джон Хиленбранд, който
е летец от дълги години и извънредно внимателно
прегледа онези части от книгата, в които се говори
за самолети и пилотаж, като ми помогна да вникна
в някои детайли на въздухоплаването. Дължа бла-
годарности и на сестра ми, Сюзън Авалон, която
четеше и препрочиташе ръкописа, винаги ми да-
ваше гениални предложения и ми помагаше да пре-
одолея моментите, когато не знаех как да про-
дължа. Сюзън и Джон, късметлийка съм, че съм ва-
ша по-малка сестра. Искам да благодаря и на
редактора на списание „Екуус” Лори Принс и на моя
добър приятел Крис Тофт, който изчете ръкописа и
ми даде ценни съвети.
Авторът на прекрасно написаната „Четири-
десет мисии, после вкъщи: неразказаната история
на Б-24 в Тихия океан” Фил Сиърс познава света на
авиаторите от американските ВВС в Тихия океан по-
добре от всеки историк. Докато пишех тази книга,
той често беше извънредно щедър към мен, като
споделяше огромния си научен труд, насочваше ме
към най-различни източници и ми помагаше да се
измъкна от всяко затруднение. Ще му бъда задъл-
жена до края на дните си.
Извънредно съм благодарна на навигатора на
Б-29 и бивш военнопленник Реймънд Халоран, по
прякор Хап. Докато пишех тази книга, с него си
кореспондирахме едва ли не всеки ден. Той пред-
ложи да ми помогне с проучването, сподели с мен
снимките си, разказа ми преживяванията си, изпра-
ти подаръци на децата на сестра ми, за да ги разве-
сели след кончината на баща им и просто беше мой
приятел. Малко хора са зървали истински мрачната
страна на човечеството толкова ясно, колкото Хап,
но той си остана все така весел и склонен да
прощава. Възхищавам се на несломимия му дух.
От самото начало на този проект работих с
двама преводачи в Япония, но приносът им далеч
не се изчерпва само с преводите – те ми разказаха
за културата си, помогнаха ми да видя войната от
японска гледна точка и споделиха с мен вижда-
нията си за ръкописа ми. Тъй като в Япония войната
си остава извънредно противоречива тема, те ме
помолиха да не споменавам имената им, но аз ни-
кога няма да забравя какво сториха за мен и за тази
книга.
Ако имах първородно дете, щях да го дължа
на моята редакторка, Дженифър Хърши. Дженифър
беше безкрайно мила и безкрайно търпелива, дава-
ше ми прекрасни предложения за ръкописа, положи
огромно усилие да се чувствам удобно въпреки
крехкото ми здраве и беше до мен от първата до по-
следната чернова. Искам да благодаря и на извън-
редно талантливата ми агентка, Тина Бенет, която
ме води из авторското поприще със сигурна ръка и
ме подкрепя на всяка крачка, както и на бившия ми
редактор, Джон Карп, който осъзна колко обеща-
ваща е тази история още от самото начало. Благо-
даря и на асистентката на Тина, Светлана Кац, как-
то и на асистентката на Дженифър – Кортни Моран.
Често не бях сигурна дали ще успея да за-
върша тази книга. Във всеки един от тези моменти
съпругът ми Бордън беше до мен, за да повдига
духа ми. Той прекара дълги часове на кухненската
ни маса, втренчен в ръкописа, а когато светът ми се
сви до горния етаж на дома ни заради болестта ми,
той го изпълни с радост. Благодаря ти, Бордън, за
безкрайната ти любов, за мъдростта ти, за вярата ти
в мен и за това, че винаги ми носиш сандвичи.
Накрая искам да си спомним за милионите
съюзнически войници и военнопленници, служили
през Втората световна война. Много от тях така и не
си дойдоха у дома, а други се върнаха с тежки
психически и физически травми, които ще останат с
тях до края на дните им. Докато пишех тази книга,
изпитах дълбока признателност към тях заради
всичко, което са преживели и жертвали за доброто
на човечеството. Посвещавам я именно на тях.

Лаура Хиленбранд
Май, 2010г.
Laura Hillenbrand, Unbroken, 2010

Лаура Хиленбранд - Несломен

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Лаура Хиленбранд - Несломен

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Превод от английски: Илиана Велчева

Номер 1 на New York Times, най-добра доку-

През май 1943 г. самолет на американските

-2- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

-3- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Лаура Хиленбранд (р.1967) е

Тя пише „Несломен” в продължение на 7

-4- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

-6- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Във всички посоки се виждала единствено

-9- www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 10 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

На 26 август 1929 година, в една малка къ-

- 15 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Ако нещо ставало за ядене, Луи го крадял.

- 17 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Дори външно Луи по нищо не приличал на

Щом наближил тринадесет, Луи рязко се про-

- 24 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Малко преди да постъпи в гимназията в То-

Промяната у Луи Замперини започнала през

Всичко започнало, когато баща му го помолил

През лятото на 1932 Луи само тичал. Негов

През януари 1933 година Луи минал в десети

- 35 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

След това се явил на състезанието на две

- 36 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Всяка събота Луи отивал на пистата, загрявал,

- 37 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Макар че доскоро го смятали за най-големия

През май, докато разлиствал вестника, Луи

- 44 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 46 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 47 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Коментаторът обаче грешал. Съдиите отсъди-

„РЕШИХА, ЧЕ РЕЗУЛТАТЪТ Е БИЛ РАВЕН. В

Когато на следващия ден Силвия се върнала

- 50 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Луксозният параход „Манхатън”, който карал

От архива на Луи Замперини.

На бегачите не им било по-лесно. Луи открил,

500 грама сок от ананас

„Никога преди не съм ял толкова много – на-

- 54 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 55 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

На 4 август се провели три квалификационни

- 60 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

След края на състезанието Луи умирал да

- 64 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 65 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

- 66 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

В Южнокалифорнийския университет Луи се

На тренировка преди олимпиадата, 1940 г.

Сасаки бил голям любител на бягането и мно-

Луи бил истински титан в отбора на Южнока-

- 72 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

Луи празнува победата си в шампионата на НАСС с

Няколко седмици по-късно Япония обявила, че

Изпратили го във въздухоплавателния колеж

следващия пункт за доброволци. Кънингам опитал да постъпи

- 80 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.

На разсъмване в неделя, по-малко от две сед-

- 81 - www.spiralata.net – благодарение на Д.К.