Надежда Белчева - ТРАНСФОРМАЦИЯ

Надежда Белчева ТРАНСФОРМАЦИЯ
2013
Надежда Белчева
ТРАНСФОРМАЦИЯ
Владимир Давидов беше мъж с минало. Максимата му беше, че това,

което не се купува с пари, се купува с много пари. Прилагаше я успешно
в действие години наред.
Имаше руски корени. Дядо му, виден функционер на
комунистическата партия още по времето на Съветския съюз, проправи
пътя на потомството. Осигури на синовете си най- елитните училища на
Европа, връзки с най- изявените бизнесмени и политици в света. В
годините на „перестройка” нагази дълбоко в сенчести операции и беше
показно убит. Страхувайки се за живота си, бащата и чичото на
Владимир напуснаха границите на Русия. Решиха да излъскат имиджа
на бизнеса си и да го изкарат на „светло”. Така се озоваха в България.
Когато Владимир беше осемнадесетгодишен, роднините му решиха,
че е време да се жертва за семейното благо. Така се оказа женен за
единствената наследница на влиятелен вестникарски бос. Беше
прекалено млад, за да отдаде отпор. От брака си имаше син. Раждането
му не породи бащински чувства в него - съпругата и детето заемаха
нищожна роля в живота му.
Извън прожекторите на обществения интерес и в рая на рекламата,
бизнесът процъфтя до несънувани размери. Парите и ценните книжа на
фамилията се разпростряха в тайни сметки на частни банки на няколко
континента.
Владимир имаше пари, къщи, яхти, жени..., съдбата му предлагаше
на тепсия всичко, което пожелаеше, без да полага усилия. Това го
направи циник и търсач на предизвикателства. Екстремните спортове
се превърнаха в повече от страст – в начин на живот, на усещане за
свобода.
При едно лудо спускане с каяк във водите на Искър си счупи таза.
Продължителното стоене в корито, провокира интереса му към история,
изкуство, археология… Щом стъпи на краката си, седем години обикаля
най- затънтените кътчета на планетата - Тибет, Юкон и Нанавут
(Северна Канада), Аляска. Набрал студ за десетилетия напред, се
залута с яхтата си из островите на Океания.
Ако баща му и чичо му не бяха загинали при нелеп инцидент с
частен самолет, нямаше да се завърне в България. Оказа се единствен
2013
наследник на огромна империя от проблеми, изискващи незабавното

им разрешаване. Те го погълнаха, задоволявайки до някаква степен,
страстта му към екстремното, но оставяйки го без личен живот.
Когато видя Белла на един благотворителен концерт, не се запита
на колко години е. Но и да беше разбрал, нямаше да се впечатли –
нейните връстнички бяха далеч от срамежливите девственици, а някои
бяха имали повече партньори от него. До сега никоя жена не му беше
отказвала. Напротив. А и той знаеше как да бъде щедър.
Танцът на Белла открадна действителността. Беше магия –
възбуждаща зашеметяваща, хипнотизираща. Разтърси до дъно
загрубелите му сетива.
Приказка, сън, вълшебство…
Призрачна фигурка пърхаща под обожанието на наелектризираните
зрители, грациозно извиваща изкусително тяло, предизвикващо дъжд
от овации, феерия от нежност.
След бурните аплодисменти на нажежената публика, поклон,
усмивка, въздушна целувка и… разтваряне в небитието.
Беше повече от красавица. Беше мистерия. Имаше теменужени очи
и смолиста коса, чаровна усмивка, очертаваща две сладки трапчинки,
но… беше маска. Поредица от нещастия бяха белязали съдбата й и това
на семейството й. По- малкият й брат – Даниел, беше недъгав. Майка й,
под напора на ударите на живота, дезертира от действителността в
халюциниращия свят на хапчетата. Баща й също не издържа
емоционално и финансово на трагедията и предпочете бягството.
Белла имаше тайна, дамгосала не само живота й, но и същността
й.
Беше на 12 години, когато светът й се обърна наопаки. Бързаше да
се срещне с най- добрата си приятелка, за да научи новините за купона,
на който родителите й не разрешиха да отиде. Чу набиването на
спирачки и ужасяващите възклицания на минувачите. Когато погледна
назад, гледката я смрази - брат й лежеше на платното в неестествена
поза. Беше тръгнал подире й, промушил се през забравената от нея в
бързината незаключена врата.
Когато Владимир предложи помощта си на благотворителния
концерт, посветен на Дани, Изабелла видя образът му в светлината на
рицар с блестящи доспехи. А когато брат й проходи, благодарение на
неговите пари и връзки, Давидов зае овакантената роля на баща,
приятел и любовник.
Владимир предизвикваше Белла да споделя налудничавите му идеи в

търсене на нови усещания и адреналин. Включваше я във всичките си
щури експерименти. Успя да й внуши онази страст към
предизвикателствата, които бяха част от същността му. Научи я да кара
сърф. Белла усети тръпката от скалното катерене, от управлението на
яхта, мотор, делта планер... Разбра, че свободният дух не търпи
подчинение, граници.
2013
Понякога Давидов не я търсеше с месеци. Виждаше негови снимки в

жълтите вестници с някоя нашумяла манекенка, артистка, певица, но...
това беше той. Приемаше го такъв, какъвто е, не задаваше въпроси, не
обвиняваше, не го следеше и може би точно това го връщаше при нея.
Беше му благодарна, че й помага, че й дава ценни съвети и знания, че
й отваря врати към непознати светове.
Владимир я въведе в живота на отбраното общество. Въпреки, че го
презираше, той не можеше да го игнорира, заради бизнеса си. И тя
попиваше – как да се облича, говори, маниери... Животът й се люшкаше
между бляскавия хайлайф, щурите изживявания в забравени и от Бога
местности и самотата.
В графика на Давидов не се поместваха тренировките й по балет, нито
участията й на концерти. Танцът мина на заден план. Белла го
изостави, но намери нова страст – ученето. Учеше с такава страст..., че
плашеше учителите си с темпото и въпроси, на които и те не знаеха
отговорите.
С времето играта с предизвикателствата загрубя.

Последното увлечение на Владимир беше водолазното гмуркане. Но
максималната дълбочина, която можеше да достигне лек водолаз бе 50
метра, а това не го задоволяваше. Искаше повече. Загадъчните дълбини
неудържимо го притегляха. Реши да финансира изследователска
експедиция в Марианската падина с условието да е част от екипа.
- Не е ли абсурдно? Въпреки всичките космически технологии,
способни до засекат галактики, отдалечени на милиарди светлинни
години от Земята, все още никой не е успял да проникне на някакви 11
километра дълбочина!
Новата тръпка на Давидов не се размина на Белла. Започна да ходи
на уроци по водолазно гмуркане.
Марианската мисия изискваше голяма подготовка. Давидов се вживя
в новата възможност да изпита себе си. Нае батискаф – хидростатичен
подводен апарат, с който можеше да изучава дъното, но не получи
разрешение от властите на Япония, нито на Папуа Нова Гвинея да го
потопи. Отпорът, който срещна още повече го ентусиазира.
Проклятието му беше, че имаше в изобилие пари, които го обричаха на
успех. Заобиколи и законите, и военните, но точно на 41- я си рожден
ден с Белла се спускаха в загадъчните недра на Тихия океан.
Владимир тържествуваше:
- Скъпа, дъното на Марианската падина е по- близо до центъра на
земята, отколкото до повърхността й. Наричана я четвърти полюс.
Пребледняла, Белла се усмихваше, втренчила поглед в люка на
батискафа. Слушаше информацията, с която я засипваше Владимир - за
стотиците литри вода на квадратен сантиметър над главите им, за
страховитите праисторически чудовища, в чието обиталище се
спускаха, за ужасяващите преживявания в бездната на разни учени,
дръзнали като тях да надникнат в тайните на океана. Всичко това я
2013
плашеше, но и привличаше. Свят, нямащ нищо общо със сивотата и

отчаяността в дома й. Всяко преживяване с Владимир е като
пътешествие на границата на реалността, а пребиваването на
океанското дъно дори надхвърляше всякакви бариери на
въображението.
Спускането продължи 5 часа. На дъното останаха 30 минути.
Времето беше достатъчно да видят пукнатините, от които извираше
лава, огромните червеи без уста и анус, чиято дължина надхвърляше
метър и половина, октоподи – мутанти, непознати мекотели… - все
твари, за които науката нямаше правдоподобно обяснение как и защо
са тук. Не съзряха мегалодонът, за когото учените предполагаха, че се
укрива в тези дълбини, но всичко беше по- вълнуващо и интересно,
отколкото можеше да се развихри човешкото предположение.
- Никое друго преживяване няма да е на висотата на това –
омагьосана от гледката, сподели на глас Белла.
- Не бъди уверена, мила! – думите на Давидов съдържаха обещание.
Владимир не говореше празни приказки в това Белла се бе уверила.

Точно, когато притеснена се заозърта, че закъсняват с изхвърлянето
на баластните цистерни, с които апаратът не можеше да изплува на
повърхността, към модулът им се приближи малка, високо маневрена
подводница и го прихвана с нещо подобно на щипки.
- От къде се появи?! Какви са тези?! – Белла я видя едва, когато се
материализира на четири стъпки от тях, въпреки че не спираше да се
взира през люка и мощния прожектор да осветяваше поне 30 метра
около тях.
- Точно навреме – Давидов не беше изненадан. – Наслаждавай се,
скъпа, ти си от избраниците.
Белла го изгледа недоумяващо – понякога Владимир говореше като
гуру от секта, но замълча.
Подводницата, заедно с батискафа влезе в отвора на подводна
пещера. Пътуването беше опасно. Разминаваха се на сантиметри от
скали и гейзери от разтопена лава. Белла заби до кръв нокти в
стиснатите си юмруци, но не издаде стон, дори когато огромно
мекотело, подобно на октопод, обхвана батискафа и закри люка с
туловището си. Усети как модулът се разтресе под тежината му и
застърга по камъните. От малкия останал пролук, видя как от
подводницата се показа лъч, който за секунди разтопи чудовището.
Стичащата слуз по стъклото беше доказателство, че станалата случка
не беше плод на въображението й.
При светлинен сигнал даден от подводницата, екипажът на
батискафа се раздели с баластните цистерни. Модулът започна плавно
да се издига.
Белла имаше хиляди въпроси, които останаха незададени. Сърцето
й пърхаше до полуда. Ушите й запищяха от силно главоболие.
2013
Батискафът спря да се движи. Не знаеше колко време прекараха

така в очакване, но й се стори безкрайно дълго. Най- после отново
потеглиха нагоре. С изплуването на модула, ахна от разкрилата се
гледка.
„Къде съм? Сънувам ли?”
Нямаше търпение по- скоро да разхерметизират капсулата.
Намираха се в най- странната пещера. Беше висока, колкото
шестетажна сграда, но стените й бяха покрити с растителност.
Всъщност, да се каже растителност беше твърде силна дума, по- скоро
нещо подобно на мъх, водорасли и гъби, но най – непонятното беше, че
цялото помещение бе обляно в мека червена светлина. Трябваше й
известно време да проумее, че източник на тази светлина не бяха
изкуствени генератори, а именно мъха и щръкналите като лампички
гъби. Причудливите форми на пещерата изглеждаха още по- загадъчни
и невероятни в този приглушен, дискотечен оттенък. Сякаш отвсякъде
извираха пламъци. И това, че беше в средата на кладата беше много
близо до асоциации, още повече, че самата пещера грееше. Но и за
това имаше обяснение. Вулканът бе основния декор. Лавата, извираща,
от водата, правеше невиждано цветно шоу - гейзери от огън и съскаща
пара облизваха тавана на помещението. На фона на тази картина
океанът зловещо вреше и чернееше заплашително. Над него се
извиваха множество многоцветни дъги, пречупени от влагата. Парата
пълнеше дробовете и мокреше телата им.
„Ще се отровим от серните газове на вулкана.” – беше първото нещо,
което й дойде наум при тази хипнотизираща гледка, но веднага осъзна,
че никой от хората, които й помагаха да се качи в надуваемата лодка
не носеше маска.
Слизането на брега бе съпроводено от нови изненади. Подът,
противно на очакванията, не бе скалист и хлъзгав, а напротив – краката
потъваха в мек естествен килим от същия мъх, покриващ стените.
Посрещна ги мъж, който ги поведе в дебрите на странната пещера.
Белла забеляза, че не навсякъде формите на подземието бяха
естествени. Усещаше се човешката ръка. Там където бе действала,
стените бяха гладки като мрамор и праволинейни. Затова пък
природните образувания бяха божествени, - сталактити, сталагмити,
езерца, вадички, водопади от лава или вода… Всяка галерия имаше
собствено излъчване и ”архитектура” – „фонтани”, величествени
„статуи”, „колони”, „мостове”, „сводове”… - вълшебство от форми и
цветове на скални феномени, премесени с човешка гениалност и
талант. Притежаваше и собствена мелодия - капеща вода, ромон от
стичащ се ручей, цвъртене и съскане на топяща скала, грохот от падащи
хиляди литри вода в бездна… Всички тези звуци пълнеха сетивата,
многократно увеличени от ехото на огромните, величествени зали,
наподобяващи концертни, а влажните стени ги преобразуваха сякаш
излизаха от стотиците тръбни гърла на мощен орган. Водораслите се
диплеха като завеси от стърчащите зъбери, създавайки илюзията за
натруфеност и царственост. Мъглата от пара допълнително правеше
картината нереална, омагьосваща.
2013
Белла се почувства като Алиса в страната на чудесата. Не знаеше

кое по- първо да гледа и слуша. „Дали не съм изпаднала в азотна
наркоза?” Погледна Владимир. Спътникът й също като нея, беше
смешно опулен, невярващ на очите и ушите си.
Най – после стигнаха някакво помещение – по- сухо, по- тихо и по-
тъмно от другите. От тавана се спускаха хамаци. Белла нямаше сили за
повече впечатления. Заспа мигновено, изтощена от емоции.
Събуди се първа. Чудесата продължаваха - когато реши да използва

банята, осъзна че помещението нямаше нищо общо с това, което беше
свикнала. Тоалетната беше отвор над бездна, през който се виждаше
река от вряща лава. Душът представляваше малък водопад извиращ от
цепнатините на скалата. Имаше и вана - естествено джакузи с гореща
минерална вода, а парата излизаща от нея отговаряше на съвременна
сауна. Белла дълго се наслаждава на екстрите на пещерен човек. Беше
толкова отпускащо да кисне в този рай. „Всъщност, това не трябваше
ли да е ада? Нали, той би трябвало да е под Земята?”
Владимир я извика. С огромно нежелание излезе от топлата утроба
на миниатюрното езерце. Когато влезе в „спалнята”, Давидов се
усмихваше от хамака:
- Хайде на закуска!
Мъжът, който ги беше съпроводил от батискафа до тук, сега й
подаваше нещо подобно на таблет. Трябваше да си сложи ръцете върху
устройството и да постои така минута. Поднесе й чаша с вода.
- Това е енергийна напитка. В нея има всички необходими
хранителни вещества, минерали и витамини за деня и е нещо като
ваксина.
И действително, Белла се почувства ободрена, сякаш току – що бе
изпила димящо черно кафе.
- А таблета за какво е?
- Сканира състоянието на тялото. Добър е за ранна диагностика, при
наличие на скрито заболяване – отговори й мъжа.
- Как ти е името? – попита го Давидов.
- 412.
Белла реши, че се шегува:
- Да не си робот?
- Роботите са с цифри и букви – усмихна се мъжът.
412 сканира пръстите и ирисите им. Подаде им гривни за китките и
препоръча да не ги свалят.
- Превантивни мерки – вдигна рамене Владимир.
412 отведе Давидов със себе си.

Останала сама, Белла започна да изследва помещението. Въпреки
че изглеждаше като естествена галерия, скоро забеляза наред с
2013
праисторическите екстри и умело замаскирани удобства на

цивилизацията. До самия изход мигаше лампичка. При натиск се
задейства холограмен компютър. За първи път виждаше подобен. Беше
голям, колкото помещението и се управляваше гласово. Откри, че с
назоваване на някакъв предмет, той се явяваше пред нея и можеше да
го разгледа с подробности от всички страни в естествената му големина.
Нещо повече – получаваше същите усещания, асоциации като с
истинския му еквивалент. Така например, ако предмета беше „печено
пиле” – усещаше вкуса и аромата на истинско печено пиле. Компютърът
въздействаше точно на онези точки от мозъка й, които разпознаваха и
имитираха предмета с всичките му характеристики. Само дето не
можеше да го изяде.
- Пустинята Гоби – не спираше да експериментира Белла.
Пещерата изчезна и се намери сред парещите пясъци на пустинята.
И температурата в помещението изведнъж стигна 50 градуса. Побърза
да се скрие от горещите „лъчи” на слънцето на влажен и прохладен
бряг на остров сред океана. Разходи се сред навалицата на
Нюйоркчанските улици и разгледа луксозните магазини на града.
Прикрепи се към група туристи и с техния екскурзовод обиколи една
от катедралите в Рим. Наслаждава се на гледката, разкрила се от
последния етаж на Айфеловата кула… Беше толкова интересно да
задава координати на различни точки на света и за по- малко време и
от секунда да е там. Преживея дори тайфун в Японско море. Чуваше
тътена на гръмотевиците, усещаше напора на вятъра в гърдите си,
солените пръски на вълните „мокреха” лицето й, виждаше как лодката
се накланя и океана погълва предметите от палубата. Но не можеше да
участва в решенията и действията на екипажа. Не я чуваха, не я
виждаха…, въпреки, че тя присъстваше там! Но…беше призрак!
Погълната от виртуалните си приключения, не разбра кога Давидов
се беше върнал и от колко време я наблюдаваше. Сконфузи се.
Погледна ръчния си часовник – бяха минали повече от осем часа. Не
беше усетила времето.
- О, Владимир! Всичко тук е …вълшебно! – въодушевено
възкликна. - Да можех да остана тук завинаги…
- Внимавай какво си пожелаваш, скъпа! – думите на Давидов
съответстваха на странния му поглед.
В пещерата сънят „бягаше”. Постоянната приглушена светлина не

позволяваше да усетят смяната на деня и нощта. По- късно откриха, че
помещението беше оборудвано с технологии, които можеха да
поддържат „нормална” температура и светлина. Владимир често ходеше
някъде с 412. Благодарение на холограмния компютър Белла не
скучаеше. Не й липсваха преживявания. Можеше никога да не излезе
от пещерата, но пак да обикаля света. Откри, как може да изключва
2013
„реалните усещания”. Така можеше да се разхожда дълго сред

пустинята и дори да „отиде” на Еверест.
Бяха заедно с Владимир, когато зададоха координати „Марс”. Какво
бе учудването й когато видяха обитаеми прозрачни модули, пълни с
учени.
- Невъзможно! Нали никоя космическа апаратура не успя да
приближи планетата – как са я сканирали? Това е фантастика!
- Но останалото е действителност! – Давидов беше пътувал много,
беше видял с очите си и най- затънтените крайчета по света и можеше
да потвърди, че всичко, което компютъра прожектираше бяха реални
места и образи в реално време. Потвърждение за това получиха и когато
зададоха координати България и „присъстваха” на земетресение 4-та
степен. Нямаше разрушения и пострадали, но се свързаха с Дани и той
го потвърди.
- Спътникът сканира на момента и веднага изпраща снимките.
- Но щом компютърът показва сегашната действителност, значи и
хората и модулите на Марс са сегашна реалност!
- Реалностите не са това, което мислим, че са. Сама виждаш – уж
сме в пещерата, а всъщност за секунди можем да сме, в която точка
пожелаем от Слънчевата система и преживяванията ни, усещанията ни,
са съвсем истинни. Като паралелни измерения! – Владимир звучеше
унесено.
- Не са истинни – Белла споделяше въодушевлението му, но се и
стремеше да запази реалистичното виждане - Гледаш ги, в тях си, но не
баш! Не можеш да откъснеш цветето, което те привлича с уханието си.
Участваш пасивно – като наблюдател.
Веднъж Белла зададе координати на холограмния компютър

собствения си дом. Озова се в стаята на майка си. Видя я да лежи на
дивана, неадекватна под въздействието на силно приспивателно. Беше
толкова безпомощна!
Влезе брат й. Белла не можеше да се начуди на чудото, преобразило
тялото му след серията операции и процедури. Даниел беше трудно
момче, но тя го отдаваше на болката, която неотменно беше
съпътствала ежедневието му. Обаче, след последните медицински
творения, брат й си дойде различен. Освен че ходеше, което беше
хубавата страна, имаше и друга, малко плашеща. Беше забравил
обикновени неща, които беше вършил всекидневно. Например, не
можеше да си спомни пътя от дома до парка или болницата. Не разпозна
съседското момче, с което толкова много пъти си бяха устройвали
компютърни войни. Любимата му храна се оказа вече нелюбима …
Сякаш някой бе подменил самоличността му.
Без да удостои с поглед унесената си родителка, Дани се насочи
към шишенцето на масата и изсипа съдържанието в шепата си. Преброи
хапчетата, отдели две и върна останалите обратно. Сестра му се ядоса:
”Нима ще ги глътне!” Но, не, брат й не ги изпи. Излезе от дома им. Белла
2013
го проследи до кафето и „присъства” на срещата му със срамежливо

девойче, с обсипано в лунички сърцевидно лице. Не беше виждала Дани
в тази светлина. Зарадва се, че най - после бе започнал да води живот
на нормален тийнейджър. И тъкмо, когато се засрами от воайорството
си и щеше да изключи компютъра, забеляза как брат й сложи
лекарството на майка им в чашата на разсеялото се от телефона
момиче.
- Не! - Белла беше толкова потресена, че протегна ръка да възпре
нищо подозиращата девойка да изпие питието. Естествено тя не я чу и
видя и изгълта съдържанието на чашата. Дани хвана жертвата си за
ръка и излязоха от кафенето. Заведе я в дома им, тъкмо преди да
задейства приспивателното. В съседната на спящата им майка стая,
брат й започна да сваля дрехите на момичето. Добре, че в този момент,
Владимир изключи компютъра. Белла беше толкова отвратена, че не
можеше да спре да гледа.
- Пусни го! Искам да видя до къде може да стигне в низостта си! –
бясна крачеше и ръкомахаше из пещерата.
За да разсее тягостното й настроение, Давидов я изведе на разходка.
- Стига си се зомбирала с този компютър!
Белла тръгна след него. Изкара яда от видяното, обвинявайки
всички и всичко, но най – вече холограмата:
- Това е шпионски уред! Личната свобода на всеки е накърнена!
Могат да наблюдават най – интимните моменти на човека без жертвата
някога да разбере!
Давидов я остави да излее чувствата и страховете си, без да вземе
отношение. Сдържаността му я обърка и тя млъкна. Вървяха дълго, за
да могат мислите й да „изтрезнеят”.
- Ще се изгубим! – Белла не си спомняше колко завои направиха и
през колко тунела минаха и сериозно се уплаши.
- И ще се намерим – Давидов посочи гривната на ръката.
След последния завой пред тях се разкри неописуемо грандиозна
панорама – бяха на нещо като тераса от която имаха видимост на
стотици километри. Все едно се намираха на върха на планина, но
вместо небе – свод на пещерата. Стелещите се в ниското облаци пара
създаваха объркващата илюзия за долу и горе. Мащабите от най-
ниската до най- високата част на тавана на пещерата бяха стотици
километри.
- Господи! Колко е обширно! – смая се Белла. - Но тогава, това не
е пещера, а подземен свят!
- Вярвала ли си някога в историята за кухата Земя?
Притихнали пред величието на гледката, не разбраха колко време
беше отминало. Белла повдигна въпросите, които я глождеха:
- Всичко тук е невероятно, Владимир, но ме плаши! – шепнеше,
сякаш не бяха сами. - Почвам да се съмнявам в психическата си
устойчивост. Живеем в някаква фантастична приказка и усещам как
губя представа за реалността.
- Нали искаше да останеш завинаги? – Давидов избягваше погледа
й.
2013
- Вече не искам.
- Няма връщане назад. - Владимир беше сериозен - Прекалено много
знаеш, Белла. Може и да ти изтрият паметта, но нали видя какво стана
с Дани?
- Да ми изтрият паметта?! – Белла разбра – и тя, и брат й бяха
нагазили дълбоко в забранения свят, свят на тайни, недостъпен за
простосмъртни.
- Предварително си знаел за всичко това? – разтвори ръце и се
завъртя. Ядът й растеше. - Трябваше да ми кажеш какво си намислил!
- Знаех някои неща, но видяното надмина очакванията ми.
- Затворничка съм?!
- Не бих го приел така – използваш най- новите открития, разхождаш
се по целия свят, виждаш неща, недостъпни за другите – кухата Земя,
Марс…
- Но ние не живеем! Ние сме зрители как живеят другите! Засищаме
емоционалните си нужди с преживяванията на другите. Не можем да
променяме действителността.
Давидов я прекъсна:
- Можем! Можем много повече, отколкото си представяш!
С времето Белла започна да си изяснява много неща.

Давидов имаше тайни. Опасни, коварни тайни. Разбра го много
болезнено. Една нощ се събуди със силно главоболие и изтръпнало
тяло. Пусна компютъра, за да се разсее от пронизващата болка. Тогава
видя - Атомна електроцентрала в Япония бе залята от огромни вълни
цунами и бълваше в атмосферата неконтролируема радиация. Ужасена,
наблюдаваше спасителните операции на смели „самураи” и тогава
осъзна, че има бяло петно в паметта си. Бедствието беше станало
предния ден, а тя нямаше спомени … Не можеше събитие, шокирало
целия свят, да остане незабелязано от нея, при условие, че прекарваше
по 8- 9 часа пред компютъра. Започна неистово да рови в паметта си за
нещо, което да й помогне да възстанови изминалото денонощие, но
опитите й се увенчаха с неуспех. 412, както винаги, и него ден, беше
донесъл рано сутринта таблета и питието им. От този момент започваше
безпаметността й.
Тогава се сети - заложи образа си и времето в компютъра. Това, което
видя я ужаси дори повече от бедствието на японците.
Нямаше време да възстановява всичките липсващи часове затова
премина на бързи обороти. Като трагико - комедия от старите ленти на
филмовото изкуство се заредиха пред очите й все по- странни сцени.
Видя се как заедно с Владимир тръгват по коридорите на пещерата,
как я обличат в дълга червена роба и й слагат нещо като шлем на
главата. Влезе с още десетина жени, облечени като нея, в петоъгълно
помещение, наподобяващо храм. По стените бяха нарисувани странни
йероглифи. Но най – силно впечатление правеше огромното черно
слънце, надвиснало заплашително над сцена с фигурален под от бял и
черен мрамор. 13 мъже в черни халати с качулки, стояха в полукръг.
2013
Лицата бяха скрити, но сенките на сумрака в пещерата, издължаваха

фигурите, правейки ги гротескно зловещи. До шахматния подиум се
придвижиха по алена пътека. Белла се видя да танцува с другите жени
странен танц. По – скоро гърчене под неравноделните токови импулси,
идващи от обръча впит в главите им. Сцената се осветяваше само от
червената лумисцентна растителност на пещерата - илюзия за горяща
клада и те - жертвите агонизиращи в нея. Белла се засрами – туниката
й се беше разтворила и тялото й съблазнително се полюшваше. Танцът
не продължи дълго – видя се заедно с другите просната на земята. Към
всеки един от тях тържествено пристъпваше водачът на ритуала и ги
докосваше по челата. Носеше висока инкростирана с диаманти корона,
а около ръката му почти до лакътя, досущ като истинска змия, се
увиваше златна гривна с изящно изографисан дракон. Гривната беше
тази, която закова вниманието й. Сякаш стаята и хората изчезнаха.
Останаха само жълтите очи на змея втренчени в нея и раздвоеният му
език протягащ се към челото й. Усети как зъбите му пробиха кожата й,
оставяйки между веждите й две кървящи точки. Болката беше
поразяваща. Свлече се в безсъзнание.
Белла нямаше сили да изгледа цялата церемония. Изключи
компютъра и се огледа диво наоколо. Втурна се към изхода, но се спря
– беше в капан. Нямаше къде да отиде – повърхността беше на стотици
километри и тонове пръст, камъни и вода над нея. Но и там нямаше къде
да се скрие – те можеха чрез холограмата да влязат невидими във всеки
дом, както и тя самата го бе правила. Нямаше на кого да се оплаче, да
сподели. Изгледа спящия до нея Давидов с отвращение. Омразата й,
сякаш му подейства и той се раздвижи неспокойно в съня си. Белла
побърза да се скрие в „сервизното помещение”. Не искаше Владимир да
се събуди и чувствата изписани на лицето й да му подскажат, че знае -
поне не и преди мислите й да изтрезнеят от шока. Подложи главата си
под водопада, а изтерзаното си тяло изтегна в терминалния извор.
Безпаметно дълго стоя така. Изведнъж се сепна: „Ами, ако това не беше
за първи път?” Студени тръпки я побиха, макар да лежеше в гореща
вода.
Когато, най- после, събра сили да излезе от миниатюрното езерце,
завари Владимир потънал в картините на холограмния компютър. Беше
толкова погълнат, че само й метна с ръка, да покаже, че я забелязал.
Белла си отдъхна облекчено – печелеше време да се съвземе.
„ Ще науча правилата на играта!”
Беше професионалистка, завършена актриса. Целият й живот бе
сцена – знаеше как да прикрива чувствата си, кога да изпъква и как да
се снишава.
Съвсем скоро след случката, променила живота й завинаги,

Владимир я попита:
2013
- Реши ли, какво искаш – да се върнеш на повърхността или да

останеш?
- А ти? Ще останеш ли?
Владимир кимна утвърдително.
- Тогава и аз оставам! Близките ми едва ли ще тъгуват много за
мен.
Всъщност, Белла отдавна беше обмислила вариантите. И в двата
случая нямаше отърваване от мъчителите й. Бяха се добрали по някакъв
начин до главозамайващи открития, които им даваха предимството да
властват над другите и пространството нямаше значение за тях.
Предпочете варианта, който й даваше предимството на знанието - не
искаше да й бърникат в мозъка. Имаше мисия.
- Ще трябва да изчезнем за света горе.
Това бе лесно. След кратко издирване морските спасителни служби
ги обявиха за погълнати от дълбините на океана.
Белла и Владимир „присъстваха” на погребението си. На опелото,
от нейна страна, дойде единствено Дани. Лекарствата попречиха на
майка й да осъзнае „трагедията”, а никой не се сети за нужно да съобщи
на баща й. Затова пък оплакващите Давидов бяха много. Владимир ги
наподобяваше на лешояди, опитващи да откъснат парченца от
богатството и влиянието, което бе имал „приживе”. Истински се
забавляваше като наблюдаваше фалшивите сълзи.
- Ти си по- добра актриса, скъпа!
Белла го изгледа стреснато:
- Какво имаш в предвид?
- Светиш, блестиш в ореол - Владимир я гледаше с присвити очи
и превърна компютърната холограма в огромно огледало.
Белла ахна – наистина от тялото й струеше светлина. По същия начин
бяха изобразявани образите по иконите в църквите. Предния ден беше
експериментирала, като хапна от лумисцентната гъба – трябваше нещо
да яде, когато предприеме бягството.
- Знам, Белла, какво си мислиш – Давидов се усмихваше, от което
тя настръхна – Знам чувствата ти… Иска ти се да избягаш…
- От гривната, нали? – ядоса се на себе си, че толкова бързо
прозряха намеренията й.
- Всичко е проявление на звукови вибрации. Страховете,
вълненията пораждат трептене. Гривната измерва пулсациите ти.
Маските паднаха толкова бързо, че Белла остана без дъх:
- Защо, Владимир, защо?! Какво беше …това?
- Жертва – поискаха от мен жертва – Давидов въздъхна и ядно
изръмжа.
- Започни отначало. Кой? Защо…?
- Всичко започна, когато ги помолих да помогнат на Дани.
- Той е бил тук?
- Не знам къде е бил, но са използвали най – добрите методи и
технологии на най – добрите генетици от най - древни времена. Много
по - лесно е да създадат ново тяло, отколкото да поправят такова,
каквото беше на брат ти. Те го направиха, но всяко нещо има цена.
2013
- Да не вземаш наркотици, Владимир? Думите ти звучат като

бълнуване.
- Какво не можеш да разбереш?! – изведнъж, избухна Давидов. –
Ти си моят наркотик! Не можах да се откажа от теб. Поисках и в ада да
ме придружиш. Защо си с мен, Белла? Заради парите или от
благодарност? Какво прави едно двайсетгодишно момиче с четиридесет
годишен мъж?
Владимир говореше толкова близо до лицето й, че усещаше
парещия му дъх. Изтръгна се от ръцете му и разтри червеният обръч,
образуван от ръцете му върху шията й.
- Знаеше ли, какво ще правят с мен на церемонията? – Белла
игнорира съмненията му и потърси отговори на своите.
- Знаел си! - ахна от мълчанието, което си беше чисто признание
- И го позволи? – гледаше го така, сякаш за първи път го виждаше.
- Познавам те по- добре от мен. Някога отказвала ли си да приемеш
предизвикателство? Не казвай, че не си имала избор! Имаше! Когато
Дани оздравя защо не продължи живота си, балета? Не смей да ме
обвиняваш и мразиш сега!
Владимир я привлече в обятията си. Зарови лице в косите й.
- Съвсем скоро ще разбереш, че нещата не са такива, каквито
изглеждат. Имай ми доверие! Заедно ще покорим един неподозиран
свят, отвъд мечтите, много по - грандиозен, различен… Само ми вярвай!
Изабелла замръзна в ръцете му. Страхуваше се да не издаде
отвращението си от допира му.
С времето Белла откри, че мрежата от подземни коридори бяха на

няколко нива и опасваха цялото Земно кълбо. Построяването им
датираше много векове назад във времето.
– Не може тази сложна тунелна система, изискваща архитектурни,
инженерни, минни и кой знае още какви познания да се построи за
някакви години – дивеше се тя.
Галериите, коридорите бяха направени с прецизна точност и
солидна техника, така, че да са с добра вентилация, да не пропадат и
да не се пълнят с вода. Като гледаше широчината и височината на
подземният лабиринт, не можеше да не се прокраднат еретичните
мисли, че са дело на друга цивилизация – много по - напреднала от
съвременната.
В едно от „помещенията” Белла видя подземна река от рода на Рейн,
в която беше акостирал старинен кораб и дори се разходи по палубата
му. Ръждясали вагонетки и инструменти бяха изоставени на брега,
свидетелство за трудова дейност.
Можеше безпрепятствено да разглежда. Единствено трябваше да
следи на кое ниво се намира и да не доближава изходите, заради
положените близо до тях капани.
2013
- Сигурно сте чували иманярски истории – беше казал 412. -

Капаните служат и в двете посоки – от повърхността към вътрешността
и обратно.
Белла се научи да управлява етеромобил – странно превозно
средство, без колела, което не се нуждаеше от зареждане. Плъзгаше се
на около 7- 8 см над повърхността. Беше по- малък от автомобил и с
форма на пумпал. Вътрешната капсула (купето) на етеромобилът беше
винаги в хоризонтал и равновесие, въпреки скоростта и безбройните
завъртания, което позволяваше при завои да не се променя скоростта.
Можеше да зададе координати и сензорите, с които бе снабден,
вършеха работата на шофьора.
- Но какво го захранва? - Белла се влюби в него.
- Магнитните полета – 412 търпеливо обясняваше. – Може
безпрепятствено да минава през вода и лава. Това не трябва да те
плаши – херметически затворен е. Ако зададеш грешни координати,
примерно искаш да слезеш на място наситено с отровни газове –
сензорите на компютъра веднага го анализират и ще те информира. Ако
имаш въпроси – от каквото и да е естество – географско, историческо,
научно…, питаш компютъра.
Белла беше въодушевена. Не искаше да остава насаме с Владимир.
Трябваше й време и пространство да възстанови душевното си
равновесие.
Първото й пътешествие беше до „Стъкления град”. Избра го от
пътната карта, защото беше сравнително наблизо.
Подобно на категоризацията на пътищата и тунелите се
различаваха. Тези, по- често използваните, бяха широки, с добра
вентилация, а стените от материал, лъскав като огледало и сияещ.
Имаше и по- тесни, естествено осветени от лумисцентния мъх и гъби.
Но най- екзотични бяха тъмните като в рог коридори, с груба и неравна
повърхност, миришещи на мухъл и влага, където прожекторите на
етеромобилът бяха единствения лъч. Те бяха и най- близо до
повърхността на Земята.
Подземията бяха злокобни, създаващи илюзия за фараонска
гробница, със странните си йероглифи, които при осветяване с
прожектор, грейваха в ярка светлина.
Белла положи огромно усилие да надмогне страха си от тъмнината и
самотата. Противно на очакванията си не видя плъхове и други
противни твари. По- късно разбра, че нискочестотни звукове ги
държаха на разстояние.
- Рядко, много рядко може да срещнеш някой заблуден изследовател
– археолог, палеонтолог или минен инженер, разбил кодовете на достъп
към вътрешността, но се пази от тях, повечето не издържат на
магнитния вихър, изпадат в дезориентация и халюцинации, озверяват
от самота, глад и стават опасни. Любопитството си има цена – отговори
412 на ужасеният й поглед.
2013
Стъкленият град надмина представите й за реално. Отдалеч видя

отблясъците му. Трябваше й време очите й да свикнат със светлината.
Какво ли щеше да бъде, ако беше от кристал? Сияйното стъклено чудо
се простираше на километри. Сгради или музеи трябваше да
представляват тези пирамиди, паралелепипеди, ромбоиди, призми…?
Огромни небостъргачи от фигурално, матово, прозрачно, грапаво,
цветно, преливащо… стъкло. През прозрачните стени се виждаше
обзавеждането. Белла тръсна глава да се събуди. Не беше подготвена
за такава магия. Понечи да слезе от етеромобила и замря - под нея се
разстилаше океана – тъмен, магичен, а от дълбините му огромно морско
чудовище разтваряше паст срещу нея. Очите му я гледаха
хипнотизиращо, а по зъбите му се виждаха остатъците от предишната
му плячка. След първото стъписване, Белла осъзна, че съществува
преграда между нея и непознатата твар. Преградата, колкото и да
изглеждаше тънка, явно беше достатъчно здрава да издържи напъните
му към нея. След болезнените опити да я докопа, хищникът побърза да
потърси по- достъпна храна. Белла изчака сърцето й да възстанови
нормалния си ритъм и стъпи на прозрачния под. Все едно вървеше по
вода. Под нея пасажи от рибки подскачаха и се криеха в корали и
водорасли. Стъпките й отекваха като звън на кристални чаши по
пустите улици. Гледаше това фино стъкло, което крепеше неестествени
на гравитацията конструкции от тонове тежина и не можеше да повярва,
че са истински.
Влезе в една от сградите. Седна на дивана от стъкло и се огледа –
прозрачно, вито стълбище водеше до панорамен асансьор. Една морска
звезда залепна с вендузките си на пода, точно до крака й, като шарка
от килим. Белла я погъделичка през стъклото и се запъти към асансьора.
Натисна единственото копче и в същия момент съжали за смелостта си.
Под краката й метрите се увеличаваха с главозамайваща скорост.
Затвори очи задъхана и уплашена. Усети как асансьорът спря. Направи
дихателно упражнение да успокои учестения си пулс. После бавно
отвори очи като гледаше нагоре. Светлинното шоу над града беше
магично, но не това искаше да види. Смъкна погледа на ниво покриви
на сгради и тогава осъзна, че сградата се движи. Въртеше се около оста
си, разкривайки панорама на стотици километри. Изведнъж Белла
замря от ужас - половината град бе обхванат в пламъци. Постепенно
осъзна, че това са отражения от лава. Поклати невярващо глава и се
ощипа.
„Стъклен град над морето – може някак си да е възможно, но над
лава? Стъклото нямаше ли да се напука от температурата?”
Потръпна от нетърпение да отиде там. Трябваше да сведе поглед и
потърси копчето за слизане. Прозрачните стени и под на асансьора,
създадоха илюзията за безумно падане в бездна. Почувства как всяко
косъмче по тялото й настърча. Отдъхна си, когато слезе.
Запъти се право към алените отблясъци. Не беше лесно да стигне до
там - разсейваха я причудливите цветове и издълбаните шарки на
сградите, каскадните фонтани, пейки, розовите храсти, дърветата с
фино изографисани листа, пъпки и дори птички – всичко от стъкло.
2013
Стигна до мястото, където се сливаха вода и огън. Тук океанът

преминаваше в пара. Все едно да крачиш върху облаци. Неописуемо
преживяване. Стъклото под нея, над нея, до нея променяше
ежесекундно цветовете си. Беше живо – реагираше на всяко движение,
всяка сянка. Избухваше в цветове и ги роеше през хиляди призми.
Когато най - после стигна набелязаната цел, бяха минали часове. Беше
изморена от впечатления. И все пак когато стъпи над лавата
адреналинът я напомпа с неподозирани сили. Стъкленият под, противно
на очакванията й, не беше опушен. Огънят го лижеше с наслада, а той
дори не пареше. Беше грандиозно страховито. Можеше с дни да гледа
врящия ад под нозете си. Пламъците протягаха към нея острите си
езици, плезеха й се, кривяха се. Лавата като вълшебна река от
приказките преминаваше в различни отсенки – златни, червени, сини…
Течната скала бълбукаше, пльокваше и опръскваше стъклото с
капчици, тук – таме го изпотяваше или го обливаше обилно с черно,
кашлящо дихание. Само балерина можеше да оцени хореографията на
неуморния, задъхващ танц на огъня, толкова див и устремен, толкова
неземен.
Белла стоеше въодушевена, настръхнала, разплакана от
възхищение. Грандиозния полет на инженерната мисъл си съперничеше
с гениалността на създателя.
И точно, когато мислеше, че не е възможно да съществува като
инженерно постижение повече от това, разкрилата се гледка побърза
да я опровергае. В началото сетивата й бяха измамени от илюзията, че
смъкващата се от тавана пирамида е огледален образ, на стъкленото
чудо, сътворено върху лавата, но не,… беше съвсем истинска. Двете
пирамиди се докосваха във върховете. Едната тъмна, а другата светла.
Дуализъм. Величествени, нереални, закодирали тайните на създателите
си през вековете. Без логика. Напук на всякакви математически,
физични и химични закони. Белла дълго ги оглежда за вход, но не
откри такъв. Изморена, седна в подножието им и не разбра кога заспа.
Събуди се от звън на кристал. Прибоят на океана караше стъклената
конструкция да вибрира в хиляди нюанси на звуци – от нежни и тихи
до гръмоотводни. Като огромен орган изпълняващ неземна музика.
Белла слушаше безмълвно този вълшебен концерт, гледаше най-
невероятните декори и изпълнители и през цялото време в главата й
кънтеше въпросът „ЗАЩО?”.
Защо е построено? Защо е под земята? Защо остава недостъпно за
хората? Защо е празно? …
И изведнъж си спомни думите на Владимир:
„Ти си от избраниците.”
Избрана за какво? Сатанинска секта да задоволява низките си
страсти с тялото й? Да открие в подземията на „долната земя” паралелен
свят? Това ли означаваше шахматния под на церемонията, двете
пирамиди? Два свята – светъл и мрачен, горен и долен, ад и рай…
Светове изключващи се, вкопчени в хватка. Вече знаеше – никога не
ще излезе от тук. Нямаше да го допуснат.
2013
Белла гледаше как Давидов се приготвя за поредното си излизане.

- Това ли е урокът - да познаеш ада, за да ти се разкрие рая?
Владимир застина изненадан в позата, в която го завариха думите
й:
- Остава да научиш да прощаваш на предателя и да обичаш
мъчителя си – гласът му беше сведен до шепот от очакване.
- Защото няма добро и зло! Защото трябва да се стремим към
равновесието, а такова може да има само, когато можеш да надмогнеш
чувствата си.
Владимир я гледаше с възхищение:
- Колко бързо се учиш?! Знаех си! Ти винаги приемаш падението
като стъпало да тръгнеш нагоре, да се извисиш.
Този ден Белла получи потвърждение но подозренията си.
Давидов я заведе до зала, в която имаше нещо като стъклена
капсула.
- Гледай! – остави я до витрината и отиде някъде. Белла впери
поглед във вътрешността. В началото не го видя, но постепенно
съществото й се разкри - толкова нереално, че изключваше да
принадлежи към тоя свят.
Изабелла се заинтригува. Съществото можеше да сменя формата си.
Сгъстяваше се, материализирайки се във форма на предмет, на животно
или избледняваше и изчезваше, разтваряйки се пред погледа й,
оставяйки я бездиханна от смайване. Усети въздуха натежал от енергия.
Всяко нейно движение предизвикваше статическо електричество. В
мозъка й изведнъж избухнаха образи и цветове. Грубото вмешателство
в мислите й я шокира. Усети как под хипнотизиращата същност на
съществото волята й омеква и силата й я напуска.
- Излез! Веднага! – някой я заблъска към изхода. Навън Белла бавно
дойде на себе си. Разпозна в спасителя си жреца от церемонията.
- Забранено е влизането в залата.
Белла рязко се отдръпна от ръцете му и очите й засвяткаха в гняв.
- Какво направихте с нас на церемонията?
Мъжът я изгледа продължително. Имаше тежък, проникващ поглед:
- Не съм направил нищо повече, от това, което ти и другите сами
пожелахте.
- Аз?! Не съм пожелавала сатанински ритуали! – беше й непосилно
трудно дори само да го гледа.
Мъжът видя тичащият към тях Владимир, изчака го да се приближи
и се обърна към двамата:
– Явно трябва хубаво да си поговорите.
Тръгна си с достойнство, а Белла се зарови в мислите си.
Разтревоженият вид на Давидов я извади от вцепенението й.
- Какво не сме си изяснили, Владимир? Какво имаше впредвид
жрецът?
Давидов се сви под погледа й. Заразтрива челото си.
- Ти поиска да участваш в церемонията, аз бях против.
2013
Белла избухна в смях. Още една лъжа.

- Знаех, че процедурата е болезнена и исках да ти я спестя, но ти си
такъв инат! Все искаш да спасяваш другите…
- Кажи ми истината Владимир!
- Когато атомната електроцентрала в Япония изпусна радиация,
учените тук се задействаха. Щетите бяха колосални и с всеки изминат
ден щяха да стават още по- големи, обхващайки целия свят и
унищожавайки го. Търсеха начини да спасят хората и възстановят
екобаланса. Много експерименти се направиха - разпръскване на
полимери, които абсорбират електромагнитната радиация, специални
огледала бяха изведени в космоса… „Жрецът”, всъщност е световно
изявен руски учен, професор по психотроника, д-р Янислав Толевски.
Той предложи нестандартен опит. Базираше се на индианските ритуали.
Силата на мисълта, на груповата медитация, на наркозата се
използвала от много хора и в много страни от най- древни времена до
днес… За да се подсили енергията е нужно кръв. Така жреците някога
са се свързвали с духовете родственици и прадеди на участниците.
Енергията се увеличава лавинообразно. Затова Професорът използва
хипнозата и ви прободе челата. Кръвта послужи за свръзка с прадедите.
- А защо не си спомням аз да съм го поискала?
- Самозащитна реакция на съзнанието. Блокаж. Помислих, че щом
мозъка ти отказва да го приеме, значи е по- добре да не ти го напомняме
– защо да го изживяваш наново.
На другия ден Белла отиде при Толевски.
- Какво е това същество?
- Наш праотец, създател, Бог, извънземно – както искаш го наричай,
все ще е правилно.
- То ли ми причини хаоса от цветове и образи?
- Било е милостиво с теб – може много неща да ти причини. Явно те
е харесало, за да ти изнесе целия този спектакъл. Повечето виждат само
една празна херметически затворена капсула.
Белла седна без покана пред бюрото на професора.
- Разкажи ми.
- Искаш да ти разкажа цялата история от преди създаването на
човечеството до днес? – засмя се Толевски. – Нямам време, но се
зарови в компютъра. - Можеш да присъстваш и на собственото си
раждане. И не ми благодари, че те спасих – квит сме. И аз ти благодаря
за участието ти в опита.
- Имаше ли ефект?
- Огромен. Оценявам жестът ти, още повече, че си от „туристите”?
- Туристи!? – Белла не разбра.
- Така наричаме тези, които плащат, за да са тук. Аз съм към
учените - изследователи.
- Ако сме туристи, значи ли, че можем да се върнем на … - Белла
потърси отбягващата й дума - ”горната” земя?
- Съжалявам. След време ще свикнеш… разучи холограмата и пак
ще говорим – отпрати я професора и заинтригуван, се загледа след
нея.
2013
Белла така и направи. Това, което видя я остави без дъх. Добре, че
беше с Владимир и виждаше в отражението му своите мисли и чувства,
защото границите между реално и фантастика, толкова се размиха, че
усещането беше само едно - лудост.
Бяха задали на компютъра координати от началото на създаването
му. Заредиха се картини, сякаш, от абсурден филм - странни същества,
подобни на онова в капсулата, панически бягащи от други, враждебно
настроени към тях. Видяха ги да унищожават в гнева си цяла планета,
много по- голяма от Земята и в близост до нея. Планетата беше изцяло
покрита с вода. Част от водата се разпръсна в Космоса под формата на
огромни късове лед. Останалата се изсипа на Земята като плътна завеса
и с такава сила, че я отмести от орбитата й.
„Това ли беше Потопът от Библията?”
Враждебните същества тържествуваха - бяха унищожили
враговете си. Напуснаха като победители Слънчевата система. Но те не
знаеха – дълбоко в кухината на Земята се бяха спотаили част от
бягащите им противници. Това бяха създателите на подземната мрежа
тунели, на етеромобила, Стъкленият град, холограмният компютър... и
на човека.
Белла и Давидов не разбраха много неща от видяното. Как да
изгледат всичките събития – един живот не е достатъчен. Компютърът
„летеше” през историята, предлагайки повече въпроси, отколкото
отговори.
На другия ден Белла отиде при Толевски.
- Започват питанките – засмя се професора, като я видя.
- Защо тези същества са ни създали?
- Те са етерни, със съвсем слабо проявен физически образ, който е
непостоянен. Новите условия на чуждата планета – състав на въздух,
магнитно поле, ултравиолетови лъчения, вибрационни честоти…
правели невъзможно тяхното съществуване в този вид. За да участват
в живота на Земята трябвало да се променят. Стигнали до идеята да
пренесат съзнанието си в някои от видовете на Земята. Заиграли се с
генетиката. Започнали експерименти. Появили се кентавъри,
минотавъри… и човека – всичко това, за което се говори в митовете.
- Но те говорят в образи и цветове! Ние не сме тях!
- Изпратените МИ (междупространствен интелект) на повърхността,
загубили много от уменията и качествата, които притежавали.
Използвайки първобитни тела, се принизили. Тези, които не поискали
да се разделят с уменията си, били принудени да живеят в капсули, но
се нуждаели от манипулираните МИ, за да ги обслужват. Постепенно,
сдобилите се с тела МИ разбрали, че техните енергийни манипулатори
не могат да властват над земята без тях и поискали влияние. И го
получили.
- От слуги станали господари?
2013
- Абсурд! - Толевски я изгледа, но Белла беше сигурна, че погледът

му мина през нея.
- Но защо не си сътрудничим?
- Как можем да си сътрудничим с маймуната? Разликата между нас
е такава. Ние, манипулираните МИ, сме на ниво маймуни за създателите
ни. Ограничени сме и от краткостта на нашия живот и тялото.
Белла свикваше с подземния начин на живот. Наоколо беше толкова

необичайно, толкова интересно и красиво!
Често ходеше да наблюдава съществото от капсулата. То я
привличаше, но и респектираше. Веднъж дори прие нейната външност.
Белла беше поразена от приликата - все едно се оглеждаше в огледало.
Не пропускаше да подложи на разпит професора. Когато имаше време,
той й отговаряше обстоятелствено.
- Ние във военен лагер ли се намираме?
- Научен експериментален институт за засекретени иновации и
технологии – НЕИЗИТ. Но, всъщност, сме обслужващ персонал за
междупространствен интелект и техните технологии. Виж, живеем в
симбиоза с тези същества от хилядолетия. Те притежават галактически
технологии, умения, извън пределите на осъзнаване от ограничения ни
мозък. МИ са го блокирали, оставяйки само 4 % от капацитета му да
използваме, толкова, колкото е било нужно за един роб, да им служи.
Белла настръхна.
– А защо хората не знаят нищо за… това? – разпери ръце и се
завъртя.
- Знаят. Мозъкът ти предпочете да отхвърли спомена за
„церемонията”, нали? Прехвърли го в графа „невъзможно”. Така е и с
другите хора. Тези, които помнят, предпочитат да мълчат, за да не ги
помислят другите за луди.
- Но как тогава ще се освободим да не сме техни роби?
- Не можем. Влезем ли в открито съприкосновение – те са
победителите.
През 1986г група умници се опитаха да променят играта и се опълчиха
на правилата. Спомняш ли си какво се случи тогава? Събитие, от
световно значение.
- Чернобилската авария.
- Беше демонстрация за сила – предупреждение. Нуждаят се от
енергия, която да уплътнят и могат да материализират всичко. Имат ли
необходимата енергия, може дори да модулират пространство- времето.
Белла ахна:
- А аварията във Фокушима, пак ли е тяхно дело?
- Това е наша грешка. Подобно на атлантите, които са се заиграли
с торсинните полета и ние осъществяваме експерименти, чиито граници
не винаги осъзнаваме. Движим се на ръба и нищо чудно някой път да
залитнем. Но те не си помръднаха пръста да оправят последствията.
Мисля, че бездействието им беше назидателен акт. Бяхме нарочно
2013
оставени и дори водени до точно този резултат. Ние си мислим, че

правим нещо, но те са идеолозите и дърпащите конците.
- Но защо изобщо го правим, като е толкова опасно? Атлантите са
се самоунищожили.
- Грешките, смъртта не са най- страшното нещо, Белла. Знанията,
постиженията са тук – етера, материята всичко има памет. Просто,
трябва да се настроим към фините полета и гравитацията вече няма да
е проблем, ще можем да се телепортираме, времето и пространството
ще престанат да съществуват, материята ще придобие нов начин на
тълкование, смъртта също… и ще бъдем равни с Боговете.
- Има ли златни градове? – питаше Белла, все още подвластна на

чудото от Стъкленият град.
421 я изгледа присмехулно:
- Има. Има и мраморни, диамантени, кристални, подводни, висящи,
етерни … За въображението няма граници, а възможностите на Боговете
са колосални. Всичко, за което си си помисляла или ще си помислиш в
бъдеще вече е осъществено.
- Но как можеш да строиш етерен град или град в огъня! - Белла го
изгледа безпомощно объркана.
412 се опита да се изкаже по- достъпно:
- В едно от проучванията си върху атмосферата Никола Тесла
установява, че алфа-вълните в човешкия мозък са с честота 6-8 Hz.
Толкова, колкото е честотата на „ Кухината на Шуман”. Всички
биологични системи работят на същия честотен обхват. Това води до
идеята, че с подходящ апарат може да се контролира резонансът на
биологичната система.
- С промяната на честотата на алфа - вълните животът такъв, какъвто
го познаваме престава да съществува и отиваме в друго измерение! –
Белла ахна. - Всичко е вибрация – за това говореше и Толевски. Трябва
ни вибриращо съзнание на определена честота и сме свободни от телата
и всичко материално!
- Ти си умно момиче! – потупа я снизходително 412 по бузата.
- Защо си 412, а не Джон или Джеймс? – Белла не можеше да
контролира въпросите. Те просто изскачаха един след друг
неуправляеми и търсещи.
- На кратко казано, някога бях Вера Бенатова, но след катастрофа
със самолет, живея в тялото на Сергей Александров – мой племенник,
който беше на седалката вляво до мен.
- Ти си жена? В тяло на мъж! О, Господи! – трябваше все някога да
престане да ахка. – И, и… как се чувстваш?
412 вдигна рамене.
- Химията в тялото ни променя съзнанието. Извън него е едно и
също.
2013
Белла гледаше как Владимир, забиваше острите клинове в гладката

скала, подрънквайки с халките на въжето. Беше в стихията си – див,
необуздан… С лекотата на котка заобикаляше острите зъбери и
издърпваше мускулестото си тяло само със силата на пръстите си.
Нямаше как да не се възхити на гъвкавостта и ловкостта му. Скалното
катерене не беше от любимите й спортове, но винаги си заслужаваше
усилията, ако не за друго, то поне заради гледката отвисоко и победата
над стаените страхове в нея.
Пещерата, която беше целта им, се оказа плитка и по- малка от
очакванията им. Това, което я правеше необикновена беше
вкаменената фигура в медитативна поза точно в средата. Отначало
Белла я помисли за статуя, после я оприличи на мумия, но при по-
внимателното вглеждане осъзна, че нито кожата, нито мускулите бяха
изгубили еластичността си. Човекът беше жив. И въпреки това,
липсваше нещо… Липсваше духът, който да одухотвори тялото.
Изведнъж Владимир, който беше по- напред от нея, увисна в
безсъзнание на халката. Белла се втурна към него, пренебрегвайки
безопасността си. Когато го приближи усети странно пукане на
електрическо напрежение. Във въздуха проблясваха искри, които се
забиваха като стрелички в кожата й. Интуитивно усети надвиснала
заплаха. Щракна халките за кръста на партньора си и се опита да си
наложи бавно спускане, въпреки, че всичко в нея й крещеше да бяга.
Вечерта разказаха случката на 412. Ограничените възможности за
контакти, правеха всички близки. Възприемаха го като мъж, какъвто и
виждаха насреща си. Той беше добър слушател, изчака ги да свършат
и обясни:
- Попаднали сте на генно хранилище.
- Генно хранилище?
Приятелят им се изсмя на опулените им физиономии.
- Херметизацията му е непробиваема. Дори земята да избухне в
пламъци или на парчета, тези генетични капсули са защитени от
енергия, която няма да допусне пробив. С една дума – вечни са.
- Защо няма надписи, предупреждения – можеше да умрем! –
възмути се Белла.
- Смъртта не е това, което си мислиш, че е – потвърди 412
загатнатото от Толевски. Човекът е бил в състояние на сиддха,
постигане на свръхестествени способности. След дълга свадхяя –
изучаване на себе си, йогинът може да напуска тялото си и отново да
се връща в него. Този, който ми описахте е на повече от 760 години.
При последното си възнесение е казал, че пак ще се въплъти. Назовал
е това десетилетие. Правил го е вече 7 пъти.
- 760 години? Но той изглежда на… около 30. Осем пъти се
въплътява в
едно и също тяло?!
- Да, последния път е бил преди 80 години, все още има живи
очевидци,
2013
които го познават и помнят.
Белла и Владимир направиха епохално откритие. Попаднаха на

градохранилище от книги. Така го нарекоха, защото думата библиотека
щеше да е твърде скромна за това огромно количество от информация.
Имаше всякакви – каменните плочки, кожени, глинени, папируси… до
луксозно подвързаните най- съвременни. Всички бяха грижливо
опаковани и подредени по години на рафтове, високи над 3 метра.
Библиотечните шкафове образуваха дълги с километри „улици”.
Първият път се изгубиха сред безкрайния лабиринт от книги – всяка от
интересна – по – интересна, рядка, ценна, важна бримка от историята
на човечеството, а може би не само на него. Обикаляха до отмаляване,
невярващи на очите. Бяха толкова въодушевени, че вечерта, когато
разказваха на 412 се препираха един друг като деца. Накрая приятелят
им запуши уши с ръце:
- Стига! Тук се съхраняват оригиналите на най- ценните колекции
картини и произведения на изкуството. Всичко, което е на повърхността
са първокласни копия.
Белла и Давидов отдавна бяха зарязали холограмата. Всеки ден
имаха от вълнуващи – по- вълнуващи открития. Огромните подземни
галерии криеха съкровищата от поколения наред - всичките изумителни
със своето съвършенство. Цялото културно наследство, майсторство на
човешкия гений беше тук! Прецизно описано, съхранено, подредено в
специални зали, с подходяща температура, влажност, светлина…
- Прави ли ти впечатление, че няма нищо от живота на МИ преди да
дойдат на Земята?
- Защо им е? Може би, могат да се включват направо към Акашевите
записи, Космическата памет. Ние, хората, имаме ограничен капацитет
на мозъка. На нас ни е необходимо да записваме и създаваме
материални неща.
За да помним.
- Но защо тези културни паметници са тук? – не разбираше Белла. -
Трябва да са при хората – да го гледат, да му се радват, да ги стимулира
към добро, към творчество…
- Може би тук е по – подходящото място за съхранение – предположи
Давидов. – На повърхността има твърде много катаклизми – не само
природни, но и общочовешки.
- Но за повечето от тези открития хората не знаят! – Белла визираше
странните картини и предмети, които някак не се вписваха с
официалната археология, история и наука.
Повечето обитатели на „кухата земя” бяха странни учени, унесени

в своята област, непредразполагащи към разговор. Те си стояха в
2013
скучните лаборатории, потънали в своя свят, изключени за

заобикалящия ги.
- Нали имам холограмата – беше й казал дори Толевски. – По-
безопасно е с нея.
Някога подземията са врели от живот – създателите на Стъкления
град, библиотеките, лабораториите, музеите … Сега, тези мега
структури пустееха злокобно. В НЕИЗИТ участваха не повече от 500
учени, изследователи, военни, но бяха пръснати из стотиците обекти,
намиращи се в различни точки на кухата земя. Владимир и Белла бяха
виждали не повече от петнадесетина от тях, но единствено Толевски
склоняваше към някаква форма на общуване.
- И без това никога няма да излезем оттук, така че тайните, които
ще научите от мен ще умрат с вас.
Когато Изабелла при една от редовните си разходки, видя фигурата

сред мъглата от пара на терминалния гейзер, помисли, че е странна
шега на въображението й. Беше повече от невероятно да срещнеш
човек сред лабиринтите от тунели. Но силуетът също замаха с ръце и
завика. Беше жена. Двете затичаха една към друга, развълнувани от
срещата. Белла попадна в прегръдка заплашваща да смачка гръдния й
кош. Жената беше мулатка – полугола, висока и мускулеста. Явно и тя
беше пробвала от вкуса на лумисцентните гъби, защото кожата й
излъчваше мек ореол.
- Дана – представи се с широка усмивка, разкриваща 2 реда здрави
и красиво подредени зъби.
- Изабелла.
Дана забърбори, но английския й акцент беше толкова неразбираем,
че накрая махна с ръка на клатещата с глава, непроумяваща и дума
Белла и я задърпа към зъберите, откъдето беше дошла.
Тогава го съзря – бял мъж на възраст 25 - 30 години. Имаше гъста
брада и дълга коса. Беше само с препаска и с екзотичния ореол, който
му придаваше вид на слязъл от църковните фрески образ. От бедрото
му през превръзка от водорасли се стичаха струйки кръв. Част от тях
бяха засъхнали и почернели, а други – все още прясно аленееха.
Мъжът беше в безсъзнание. Белла се задейства. Чрез гривната (след
приключението с генното хранилище се постара да я разучи
обстоятелствено) извика Владимир. Той пристигна с етеромобила и 412.
Натовариха мъжа и потеглиха обратно. За Изабелла и Дана нямаше
място и тръгнаха пеш.
- Ние Франция – забърбори на развален английски Дана. – Аз и Ален
плува пещери.
Белла превключи на френски – добре, че беше го учила. Така
разбра, че новодошлите са част от група от 5 водолази, изследващи
подводните пещери на остров Аркендау. В една от пещерите попаднали
на галерия – свърталище на водни змии. Уж, да ги избегнат, а се
натресли на водовъртеж. Той се оказал, толкова силен, че в един
2013
момент Дана загубила съзнание и дори не разбрала как се е спасила.

Каква е съдбата на другите трима – не е ясна, но тя и Ален били
изхвърлени в две различни галерии, намиращи се на поне 2 километра
разстояние една от друга. И тук идваше най- чудното – двамата
говорели помежду си, независимо, че ги разделяли тонове скали, вода
и стотици метри. Трябвало само да долепят глави до сталактоните и
дори не било нужно да повишават глас.
- Добре, че можехме да разговаряме, иначе щяхме да полудеем.
- Комуникация от дистанция? – Белла беше впечатлена. – И как…
как се открихте в лабиринтите от коридори?
- Описвахме си галериите през които минавахме. Така разбрахме, че
двамата бяхме минали през една и съща.Трябваше само единият да се
върне по стъпките си.
- Това е чудо!
- Преживяхме много чудеса. В една от залите скалите бяха толкова
намагнитизирани, че трябваше да оставим половината си оборудване,
за да можем да продължим. Представяш ли си – железните катарами се
късат от дрехите ти и политат към тавана! Ако носиш нещо по- обемно
метално може да политнеш с него нагоре. Часовникът буквално
повдигаше ръката ми. Друга галерия беше пълна със задушлив газ.
Добре, че тогава все още носехме кислородните си бутилки. След това
кожата ни се покри с мехури и косата ни опада. Имаше и още една с
газ, но той беше на наркотична основа. Там пък получихме
халюцинации и е чудо, че не се утрепахме по урвите. Имахме чувството,
че попадаме от капан на капан. Току-що излизаме от химическата
пещера и насреща – врящо езеро и пара, от която не виждаш и на педя
пред себе си. Мехурите ни се пукнаха от горещината и станаха открити
язви. Боли! Всъщност, най- страшно беше в галерията с незнам какво
налягане, но имаш усещането, че си поне 500 кг и не можеш да
помръднеш крака си. Пълзиш сантиметър по сантиметър и ти се струва,
че никога няма да излезеш от този ад. Дори мислите ти тръгват на бавни
обороти. Ние сме корави хора, Белла, които не се плашим лесно и
обичаме адреналина, но наистина този път ни дойде в повече от всичко
това.
Белла си спомни думите на 412 за капаните, които действат в двете
посоки - от повърхността към кухата земя и обратно.
- Това е Силви – заяви гордо Дана на Белла, Давидов и 412.

Холограмата показваше момиченце на около две години. Беше на
плажа, седнало на голяма хавлия с морски мотиви. Огромна шапка с
периферия закриваше половината му глава, а тъмни слънчеви очила,
покриваха останалата половина. Коремчето и крачетата му бяха
намазани с крем против слънчево изгаряне. Детето се опитваше да
обели банан, но фината моторика не му се отдаваше и протегна плода
нагоре за помощ. Дана, забравила къде се намира, се усмихна,
поклащайки с глава в отрицание. Явно и присъстващата възрастна жена
2013
също смяташе, че момиченцето трябва да се справи само, защото Силви

наведе глава в нов опит.
- Майка ми - прошепна Дана не изпускайки от поглед любимите
същества. - Страхотна е! Но… е болна от рак. Кой, кой ще се грижи за
дъщеря ми, когато и тя си отиде?
- А баща й? – попита Белла.
- Бащата на Силви беше гмуркач – така се запознахме. При едно от
спусканията го затисна скала. Остана инвалид. Претърпя метаморфоза.
Сега е на хероин.
Всички отправиха съчувствени погледи към детето. Силви не успя и
втория път да се справи със сложната задача. Изнервена от провала,
приложи в действие най - ефикасното оръжие – плачът. Имаше силен
глас и останалите хора по плажа се заобръщаха.
- Мама-а –а – задави се в сълзите си, които бликнаха изпод очилата.
Дана протегна ръце към дъщеря си. Ръцете й минаха през тялото на
детето. Сепна се. Действителността нахлу в съзнанието й и я зашлеви.
Падна на колене и с ръце останали във въздуха, зарева безутешно.
Присъстващите на мъката й я гледаха безпомощно.
- Къде е изхода? – попита с хрипкав глас.
- Няма изход! – опита се да звучи твърдо и същевременно мило
Белла.
Майката се защура обезумяла из помещението.
- А етеромобила? Той е устроен да минава през огън, вода,
разяждащи химикали…, нали? – гласът и се извиси в очакване на
потвърждение.
412 кимна утвърдително, но я посъветва:
- По- добре, недей! Излъгали сте капаните за влизане, но не
разчитай, късмета да е постоянен. Тук не се влиза и излиза, ей така!
- Все едно сме в света на мъртвите. Виждаме любимите си хора,
прегръщаме ги, но те не усещат допира и любовта ни.
Присъстващите настръхна от думите й, но замълчаха. По- късно
дълбоко съжалиха за безмълвието си.
Повече не видяха на живо Дана.
Холограмата разкри края й. Показа я как разучава инструкцията
на етеромобила и набира забранени координати. Беше пренебрегнала
предупрежденията на приятелите си. Видяха как апаратът й се завъртя
на оста си и се понесе из празните коридори. Движеше се толкова
бързо, че всичко се размаза в цветни петна пред очите им и после –
край! Останките на машината бавно се полюшкваха над вълните,
пръснати из океана.
Най- трудно Ален прие смъртта й. В дългите лутания и премеждия
из безлюдните шахти, колегианството и приятелството бяха преминали
в нови измерения.
- Дори сбогом не си взехме!Тя никога не е действала импулсивно! –
повтаряше, невярващ на случилото се. - Дана е най- коравата жена,
която познавам!
- Любовта е най- големият капан – изсумтя 412.
- Но тя ме обичаше!- мъжкото му его се засегна.
2013
- Точно затова не те е замесила в плановете си. Обичала те е, но

към дъщеря си е изпитвала отговорност, освен любов. Двете стоманени
въжета, които ни задържат в материалния свят.
- Съществото изпитва ли чувства? – питаше на другия ден Белла

Игор.
- Не. Те са безстрастни, затова са царе на манипулациите,
интригите, злодеянията. Но са и най- големите мъдреци, защото остават
незасегнати от чувства и настроения. За тях няма добро и зло.
Белла гледаше съществото как променя формата си - от огромен
бик, разтърсващ стъклата с тежестта си в малка буболечка. После
остана само облаче кондензирана светлина. Кондензираната светлина
се превърна в огнена топка и изпепели пластмасовата масичка в залата.
Уплашено подири погледа на доктора.
- Престани да гледаш през филтъра на ума – каза спокойно
Толевски. – Той никога няма да ни даде отговорите, защото е ограничен
да възприема само 24 кадъра в секунда. Материята не е твърда. Тя е
празно пространство.
Белла си припомни ученото по физика за устройството на атома.
- Ние сме енергия?!
- Също като това същество. – потвърди Доктора. - Дори Айнщайн
казва, че материята е енергия с понижена честота, за да е осезаема за
сетивата. Съществото умее да променя вибрацията, трептенето, а с това
материята, енергията. Правено е – експериментът „Монтаук”. Но тогава
се получило саботаж между руската и американска фракция и
документите заедно с файловете изчезнали.
- Как се е образувала материята? – Белла питаше и питаше.
Толевски се засмя на детското й любопитство.
- „В началото бе словото” твърди Библията. А словото е звук! Ние
сме звук, който резонира на определена чистота. Звукът образува
формите, а те се променят с промяната на звука!
Белла изпадна в транс от възхищение от простотата на нещата:
- Значи така са построени стъкления град, коридорите, опасващи
Земното кълбо … Чрез звука?! А светлината, цветовете какво са?
Информация ли? Ние сме звук и светлина!
- Имаш страхотна интуиция! На мен ми трябваха години да осъзная
тези неща – възхити й се Толевски.
Ален беше силен мъж, но и той не вярваше, че толкова бързо ще

оздравее.
- Как? Дори костта беше почнала да гние! Видях червейчетата в
раната.
2013
- Може би регенериращия клетките крем ти е помогнал –

предположи Белла. Спомни си чудото с брат й.
Когато влезе докторът, го обсипа с въпроси описвайки
обстоятелствено заболяванията и външността на Даниел. Лекарят
поклати глава. Щом излезе от стаята, Ален съучастнически й прошепна:
- Ще те заведа в лабораториите им – стига да не се гнусиш.
Попаднахме случайно на тях, но не е гледка за всеки. Дана се разпищя
при вида на първите експонати и си тръгнахме. Признавам, че и на мен
не ми се гледаха изроди, пък и вече бях ранен и не ми беше до
разходки. Но ако ти искаш, ще ти покажа къде са. Но си намери друг
гид за вътре, защото няма да вляза.
Владимир беше неохотния й придружител. И добре, че дойде с нея,
иначе едва ли, щеше да има куража да обикаля зловещите помещения.
Въпреки, че нямаше обслужващ персонал, стерилността на
лабораторията беше за завиждане и от най- модерно оборудваните
болници. Може би се дължеше на кварцовите лампи или на
вентилационно разпръскваните дезификанти, а може би, на
материалите, от които бяха изградени помещенията, но нямаше
задържане на прах, микроби и вредни бактерии. Беше на няколко етажа
и с няколко отделения. Белла не си направи труда да ги брои,
настръхнала още от вида на първата камера. Явно, някога тук беше
кипяла интензивна работа, защото камерите бяха поне стотина. Имаше
хора с удължени глави, гиганти, джуджета, но най- странни бяха
човешките тела с глави на орел, на куче… Още по- странни бяха телата
на животни, завършващи с човешка глава. Кон с глава на дете! Красива
женска глава с тяло на крава.
Белла гледаше втрещена – приказките, рисунките, песните за
кентаври, минотаври, великани, русалки… добиваха нов смисъл. Не
бяха измислица! Тези същества са живели сред нас! Припомни си
изобразяването на египетските богове. Амон Ра - човешко тяло с глава
на сокол! Изида с рога на крава и криле. Хор – първият фараон, също с
глава на сокол. Сет, бога на войната и на хаоса, с глава на тръбозъб
или магаре.
Бяха дело на лабораторията на Франкенщайн!
Първото, което направи Белла след това разкритие, беше да отиде

при Толевски за отговори.
- Кои сме, какво сме? – беше объркана.
- Използвайки гените на земните обитатели, галактическите
нашественици се материализират в нашето измерение. Съзнателно са
се принизили, за да станат невидими за своите врагове. Всъщност, те
са се направили по образ и подобие на съществуващите тук животински
видове. Впоследствие, след много опити и варианти, решават да се
спрат на сегашния човешки вид.
2013
- Но как тези реещи се свободно в Космоса същества, с колосални

възможности и знания, решават да се закрепостят в несъвършеното
човешко тяло. Това не е ли като… затвор за тях. Нали, могат да
моделират материята чрез съзнанието си, защо им са лаборатории, защо
им са тела?
- Могат, но не за дълго. Материята се разпада без енергия с ниски
честоти. Затова се заиграват с генетиката. Кръвопролитията, раздорите
на Земята поддържат ниските вибрации.
- Издигат ни на по- високо стъпало от животните, но ни обричат на
страдание! Ако спрем излъчването на ниски вибрации ще можем ли да
съществуваме без телата си?
- Изисква се огромно количество знание за това. Не можем да видим
цялостната картина с 4 процентния си мозък. Те няма да позволят да
повдигнем честотите си – ние сме тяхното проявление в материалния
свят.
- Те водят война със себе си, със своите рожби! – ахна Белла. –
Защото ние сме тях.
- Не сме. Ние сме хибриди.
Владимир и Ален си допаднаха. Привличаше ги екстремното. Често

увличаха и Белла в своите щуротии. Този път холограмата ги отведе
сред глутницата. Можеха не само да чуят смразяващия вой на вълците,
но и да се разходят и „пипнат” косматите им тела, белязани от хилядни
битки. От дивите очи на зверовете струеше безчувственост и
безпощаден хлад, от който тримата наблюдатели потръпнаха, въпреки,
че съзнаваха, че са в безопасност и на хиляди километра. Оголените и
остри като бръснач зъби, създаваха респект. Вълците усещаха
присъствието им. Млад екземпляр със заплашително ръмжане скочи
върху Ален. Белла изпищя. Беше толкова истинно!
Видяха как доминантната вълчица наостри уши и с едно кратко и
глухо хълцане събра и поведе глутницата съм отсрещния бряг на
реката. Там, сред гъстите шубраци, под стар ясен, се криеше сърне.
Беше дочула уплашеното му скимтене през ромонът на реката и
свистенето на вятъра. Членовете на глутницата заеха стратегически
позиции. В последния момент се появи майката. Опитваше се да
отклони вниманието на преследвачите към себе си и да даде шанс на
рожбата си да се скрие. Но атаката беше започнала – стремглава и
целенасочена. Нямаше борба. Чу се само чупенето на кости. Кръвта на
жертвата шурна и изпръска козината на зверовете и околните храсти.
Пирът свърши за по- малко от 10 минути. Първа беше вълчицата. След
това по старшинство се изредиха другите, но за най- малките членове
на глутницата не остана нищо.
Белла гледаше и клатеше глава:
- Планът на вълчицата беше блестящ и съставен за секунди, водена
от интуицията. Останалите как разбраха стратегията й? Видяха майката
2013
- сърна (също със стратегия), чието тяло щеше да нахрани цялата

глутница пребогато, но вълците не се полакомиха. Всички се подчиниха
на йерархията си при ядене. Ако това беше дело на хора, щяха дълго
да обмислят плана си сред спорове и въпреки това стратегията им щеше
да се пропука при вида на майката – сърна, защото щяха да се
полакомят за по- голямото количество месо, а накрая – всеки щеше да
се бори за кокал, пренебрегвайки подчинение на йерархии. Но щяха
първо да нахранят децата си.
- Това е защото при нас действа Азът, а при животните има групово
съзнание – каза Владимир.
- Загубили сме интуицията си, но сме развили логиката.
- Логика! - изсумтя Алекс - щяхме да хукнем след майката – сърна и
да останем гладни.
- Защо ни е храна, защо ни е да строим къща, притежаваме коли,
яхти, конструираме ракети? Та ние сме енергия! Ние можем да сме
навсякъде, да създаваме и унищожаваме цели светове само чрез мисъл.
Също като МИ.
- Но МИ стои затворен в онази капсула по собствено желание. Защо?!
- Грешката ни е, че трупаме знания само за материалния свят, но
това не е достатъчно, тъй като всички светове са свързани. Оттам
логиката се пропуква. Как да изучаваме физиологията на човек без
неговата психика?
- Смятам, - каза Давидов замислено - че МИ трупа опит чрез нас.
Наблюдава ни, анализира ни, експериментира. Но вече лабораторията
не е в подземията на Земята, а на повърхността. Разгадал е материята.
Сега е прехвърлил вниманието си върху съзнанието на земните видове.
Белла стъпваше плахо под строгия поглед на каменните гиганти,

очаквайки всеки момент някой от тях да се стовари с грохот върху нея.
Главата я болеше от взиране на горе. Бяха стотици – огромни,
страховити, съвършени. Но най- странното беше, че статуите, изградени
от стотици тонове камък, буквално левитираха във въздуха. Нямаха
допирна точка до никоя от стените на залата.
Давидов и Ален бяха легнали на земята, за да си спестят болките във
вратовете и обсъждаха развълнувано исполините. Изабела се изтегна
до тях. Бяха като мравки под стъпките на великани.
- Как?! Това е против всякакви закони!
- МИ са имали религия или са искали да сплашат коренното
население – предположи Ален.
- Може би обичат да творят? И стъкленият град не е функционален
за живеене – изтъкна Белла.
- Или искат да демонстрират уменията си и така да поддържат
респект.
- Ако е така, защо са тук? Трябва да са на повърхността.
- Крият се от своите преследвачи. Тук пренасят част от
човекоподобните екземпляри - да им служат или като опитни мишки.
2013
Може би е направено за тях – да ги държат в страх и подчинение. Макар,

че … няма логика, предвид уменията им.
- Дали това, което виждаме, няма да се разтвори в небитието, като
илюзия, както като гледах как МИ се превръща от бик в буболечка,
пара, огнена топка.
- Мисля, че в момента сме опитни мишки. Разучават как логиката ни
ще реагира на нелогичното.
- Защо половината обекти от картата на подземния свят носят имена

на дракони и змейове? И защо имат червена звездичка до тях?– чудеше
се на глас Белла.
Толевски съчувствено я изгледа:
- Ще си докарате неприятности, с това любопитство! Има холограма
– използвайте нея. Ето защо, повечето „туристи” изчезват. Подземният
свят е опасен. Внимавайте!
- Избягваш отговора – в очите на Ален запламтя интерес.
Професорът въздъхна:
- Ще ми липсват въпросите ви, ако… - спря се навреме и въздъхна
примиряващо. - Всички обекти, означени със звездички са опасни.
Когато междупространствените същества се спускат в недрата на
Земята, да се скрият от своите врагове, откриват, че подземията вече
са обитавани.
- От дракони?
- Митовете са пълни с истини. МИ ограничават броя им и не
позволяват повече да излизат на повърхността. Не за друго, а са
пречели на придвижването на етеромобилите, летящите чинии и
другите им технологии.
- Драконите са били развити интелектуално?
Янислав се засмя:
- Не, те са типични диви животни. Убиват хора за храна – предимно
жени и деца, защото са по- слаби. Някога, са отмъквали живи жертвите
в леговищата си, долу, за да развиват инстинктите на по- младите да
ловуват. Те са едни от първите, включени в генетичните експерименти
в търсене на съвършеното тяло.
Думите на Толевски разпалиха любопитството на Давидов и Ален.

Искаха си дозата адреналин. Но този път трябваше да са част от
събитието, а не зрители. Вече ожесточено спореха къде да е следващото
ходене.
- Драконовски космодрум – държеше на своето Ален.
- Но след Змейовата сватба – не се предаваше Владимир.
Белла предпочиташе холограмата.
- Страх те е да не си ти булката – подразни я Давидов.
2013
Винаги я предизвикваше. И тя винаги му се хващаше в капана. Не

искаше да я мислят за страхливка.
Животните се пазеха от въздушен щит, който ги задържаше да не
избягат. Грамадните люспести гущери бяха и противни, и страшни.
Жълтите им очи имаха вертикална цепка и излъчваха студенина, от
която тръпки ги побиха. От устата им излизаше дълъг и раздвоен език.
Телата, бронирани от корави люспи, завършваха с дебела опашка. Но
крилата придаваха екзотичния им вид. Бяха достатъчно здрави, за да
издигнат туловището им високо във въздуха, въпреки стотиците
килограми.
- Като в Джурасик парк! – захласна се Ален.
- Внимавайте, ние сме тяхна храна – Белла продължаваше да
предпочита холограмата.
Три мъжки екземпляра впериха едновременно цепките си в
неканените гости. Разпериха крила и се втурнаха към тях. Беше
зловещо. Благодарение на това, че не бяха слезли от етеромобила и
светкавичните реакции на Давидов, успяха на косъм да се измъкнат.
Дългите езици на драконите облизаха повърхността на етеромобила.
Уредите отчетоха повишаване на външната температурата.
- Наистина имат парещ дъх!
Прелетяха над зала, в която имаше хиляди яйца. Бяха големи,
колкото стандартна автомобилна гума. Бяха бели, напръскани
неравномерно с тъмночервени и кафяви точици. В началото ги
помислиха за гигантски гъби.
Наблюдаваха излюпване на драконче. Искаше им се да кажат за
новороденото, че е сладуресто, но щеше да е лъжа. Имаше всички
хищни черти на възрастните. Веднага, щом стъпи на краката си, се
нахвърли върху съседно на неговото яйце. Проби с острата си муцуна
кората и изпи съдържанието му. Напука още яйца, макар вече да не бе
гладно.
- Намалява конкуренцията.
Този път не бяха подготвени за атаката, захласнати от чудото на
раждането. Майката се появи изневиделица. Женският екземпляр беше
по- малък, по- пъргав и по- маневрен. Заби зъби и нокти в етеромобила.
Те, обаче, се хлъзнаха по гладката му повърхност, без да успеят да
оставят следи. Етеромобилът беше от здрав, непробиваем материал.
Разгневена от неуспеха, змеицата го оттласна в скалите. Когато не успя
да го смачка, го подхвърли като топка. С последно усилие и цялата си
злоба, го удари с опашка и запрати в лавата. Владимир това и чакаше
да го подкара. Измъкнаха се безславно, разтърсени от случката.
- Трябвало е да използвате невидимия щит – по - късно ги сгълча
Толевски, но в змейското гнездо те, дори не подозираха за
съществуването му.
Минаха над още една зала с вече малко поотраснали дракончета.
- Детската градина – засмя се нервно Ален, оглеждайки се на всички
страни. Все още трепереха от предишното преживяване.
- Доста са агресивни – отбеляза Владимир при вида на две
боричкащи се малки. По – голямото беше по- тромаво. По- дребното
2013
успя да пробие защитата му и да забие муцуна в корема му.

Вътрешностите се разпиляха по земята. Околните се втурнаха към тях
и лакомо ги задърпаха.
- Слава Богу, че се самоунищожават. Представяте ли си, ако всички
яйца, се излюпят и малките доживеят зрелост?
- Прави ли ви впечатление, че не издават звуци? – попита Белла.
- Това не значи, че не общуват. Може би излизат под или над нашия
спектър на чуваемост.
Видяното в последната зала беше най- странно. Но бяха загубили
желание да са участници в събитията. Нищо, обаче, не им пречеше да
гледат през въздушната защитна стена. В първият момент помислиха,
че това са хора. Съществата пред тях имаха човешко телосложение,
изправена походка и бяха облечени в дрехи. Но под гръбначния стълб
издайническа издатина издуваше облеклата им.
- Опашка! – извикаха почти едновременно.
Впоследствие откриха и други несъответствия. По откритите части
на телата не се забелязваше, но когато едно от тях, подтиквано от
размножителния си инстинкт, се нахвърли грубо към стоящото до него,
в борбата дрехите се разкъсаха и се откри плът от прозрачни люспи.
- Но това са полу - човеци, полу - змейове! – отново ахнаха в един
глас тримата.
В лабораторията имаше всякакви „изроди”, както ги наричаше Ален,
но всички бяха в колби, стъкленици, не и живи.
Впоследствие Толевски обясни, че първоначално, енергийните
същества се спрели на тези тела за техни аватари. Те трябвало да бъдат
доминантния вид на Земята.
- Променили решението си, защото били прекалено агресивни, дори
за техния вкус. Не искали да затрият експеримента си и планетата.
- И се появява човекът от маймуната?
Професорът поклати глава в отрицание.
- Човешкото тяло е хибрид между много животински земни видове.
Може да е несъвършено спрямо енергийното, но за материалния свят е
най- доброто. Когато космическото съзнание, чиито представители са
МИ, влизат в създадения аватар – формата и материята променят
енергията. Тялото я канализира, смачква, задържа. Това е човекът.
Губим паметта, знанията, възможностите си, но печелим друго.
- Какво?! – учудиха се Белла, Ален и Владимир.
- Усъвършенстване. Извисяване.
- Но как?!
- Спомняте си генното хранилище? Тялото е работен костюм за МИ,
т. с. - нас. Без него сме само наблюдатели, но не можем да участваме в
събитията на Земята. Слизаме в материалния свят, облечени с него,
както с водолазен костюм в дълбините на океаните. Но водолазния
костюм (телата ни), ограничават свободата ни и възможностите ни.
Когато се износи, го оставяме и напускаме това измерение. Без телата,
ни се връща всичко – знания, умения, но и разбираме провала си -
вместо да трупаме знания и опитност, се оплитаме в емоции и
2013
произлизащите от тях състояния. Материалният свят ни е въздействал

наркотично, отклонявайки ни от целта на мисията ни.
- Ние сами пожелаваме да се върнем, за да поправим грешките си?
- Ще се връщаме и връщаме, докато не се научим да се справяме с
чувствата, съмненията и въобще всички производни усещания от
материалния свят.
- МИ експлоатират планетата ни и нас, техните себеподобни, за
лични цели. Не забравяйте, че са прогонени от своите, може би съвсем
справедливо, потъпквайки тамошните закони – не приемаше доводите
на Професора Изабелла.
- Защо мислиш така? – озадачено попита Толевски.
- Видях на холограмата, как ги преследват през много звездни
системи и дори унищожиха съседна на Земята планета, състояща се
само от вода.
- Истината е това, което мислим, че виждаме и чувстваме. Но не
забравяй, че под 1% от откриващата ни се материя можем да
възприемем с физическите ни сетива.
- Какво искаш да кажеш? – на свой ред се озадачи Белла.
- Трябва да имаш много чисто съзнание, за да си само енергия. А те
са енергия! За тях няма съмнения, болка, мечти, справедливост. Те за
това и идват на Земята да ги усетят, разберат и да се научат да ги
владеят. Може би себеподобните са искали да ги спрат, но не защото са
лоши.
- Материалният свят, според думите ти, е най- ниско поставения свят,
защо им е на космически съзнания да се проявяват тук?
- А ние защо изследваме атомът и искаме да го използваме?
- Сексуалният акт беше между мъжки екземпляри – все още не
можеше да се отърси от гледката на полу-човеците / полу - драконовите
същества Ален.
- Това не е проблем – засмя се Толевски - МИ няма пол. Било е
експеримент да разделят енергията на мъжка и женска.
- Може би по- агресивните хора, са резултат от смесването и
надделяването на гени от дракони и други хищници – предположи
Владимир.
- Да не говориш за политиците и бизнесмените?- попита Ален, който
преди да попадне тук бил хипи и не е имало демонстрация без неговото
участие, особено, ако е ставало дума за природна кауза.
- Доброто и злото започват да имат значение, само, когато вземеш
отношение. – бащински го потупа по рамото Толевски и продължи да
обяснява - Деформираната енергия от тялото- аватар променя
мисленето. Тялото е място за тестване на души, които доброволно са
пожелали да влязат в царството на болката и злото, с желанието да го
превъзмогнат, подчинят и извисят.
2013
Изабелла беше отново при капсулата, но този път нямаше

представление. МИ стоеше в покой и само капчиците влага, разкриваха,
че е там.
- Може ли да ме подложиш на регресивна хипноза или електрошок,
за да си спомня какво е да си само енергия? – помоли се Белла на
Толевски.
- Ще си спомниш провалите. Като човек ти е простено да грешиш,
но чистото съзнание е съвършено и не търпи провали. Затова се е
вкопчило в телата и кръговрата на преражданията. Лесно е да си
съвършен в съвършен свят и сред съвършени. Да си човек е голямо
предизвикателство.
- Ще успеем ли някога? Да не останем завинаги в капана на
преражданията?
- Не забравяй, че времето съществува само тук.
- Значи ли, че сме по- смели, а от тук и по- съвършени от МИ от
капсулата?
- Не е нужно всеки да преоткрива сам истините. Достатъчно е един,
да разбере и останалите могат да ползват новото знание.
- Може би е време отново да се върнем в генетичните лаборатории
и създадем нови тела – по- разредени, не толкова материални, през
които енергията ще може свободно да минава, без да се изкривява –
предложи Белла.
Толевски се загледа продължително в една точка и въздъхна:
- И ние сме си го мислили. Но храната уплътнява материята. Ако
можем да намерим друго гориво…
В лагерът дойде ново попълнение „туристи”, както ги наричаше

Толевски - един от най- богатите мъже в света – Рол Вежански и
неговата метреса – прясно изгряла звезда на музикалната сцена –
Моник Пено. Официално за света бяха безследно изчезнали,
корабокруширали с яхтата под напора на урагана Джийн.
При Моник депресия и истерия бяха в постоянен кръговрат.
Липсваха й вниманието, възхищението на феновете и не спираше да
обвинява любовника си, че е тук. Рол също очакваше от околните
подчинение и преклонение и когато не го откриваше, започваше да
изтъква бизнеса си в областта на компютърните технологии и сметките
в банките.
В компанията им Белла оцени Владимир. И той бе израсъл сред
купища пари, но не парадираше с тях, дори напротив, сякаш ги
презираше, както и всички, които им се кланяха.
Рол гръмогласно огласяше последната си „хитрина”:
- Скоро ченето на съпругата ми ще увисне. Щом я подгонят
банковите хиени ще я видя къде ще се скрие. Всичко е на нейно име.
Нали искаше пари!? На й сега!
- Остави я тази! – изхленца Моник и увисна на рамото му, изтягайки
съблазнително тялото си в сексипилна рокличка, така че, гърдите й да
2013
се полюшнат пред очите на присъстващите. Беше й доскучало и

надуваше балони с дъвката си.
Изведнъж, очите й засвяткаха във вдъхновение и дръпна лулата на
Рол от устата му:
- Омръзна ми това подземие! Искаш ли, скъпи, да се поразходим
някъде извън Земята?
- Вярно, бе слънце! – задави се Рол. - За какво дадох толкова пари!
Трябва да се възползваме от всички екстри! Стига с тая холограма!
Толевски, който беше „най- отдавна тук и знаеше как стават нещата”
изслуша внимателно искането им. Дълго мълча, но накрая предложи:
- С апарат ще сканираме вашата биологична структура. Ще качим
данните ви в нещо като галактически интернет – ученият се опитваше
да обяснява простичко. - На Марс има апарат – своеобразен принтер,
който ще ви „сглоби” и „отпечата”. Ще се преместите със скоростта на
светлината. Оригиналите на телата ви ще останат тук, а там ще отидат
вашите „копия”.
- А може ли едновременно на няколко планети? – зарадва се Моник
- Може. Но душата е една. Тя може да съществува само в едно от
телата.
- Докато е в другото тяло, какво става с изоставеното? – попита Рол.
- Пази се в генно хранилище.
- Безопасно ли е?
Толевски поклати глава:
- Опасно е. Създава се възможност от инвазия.
- Нищо принтирай ни! Нали ще си имаме ново тяло, скъпи – какво,
ако ни заемат старото – решението на Моник беше мигновено.
След тяхното излизане Белла продължи с въпросите заинтригувана:
- Копието ще бъде ли толкова жизнеспособно, колкото оригинала?
- Не забравяй, че душата командва аватара. Има цели светове с наши
клонинги.
- Значи душата може да се прехвърля от едно тяло в друго?
- Всичко е въпрос на енергии и настройки. Не е толкова проблемно
да влезем в някакво тяло. Проблемно е да се осъзнаем в него.
Материята канализира енергията в определена посока, изкривява я,
смачква я, стопира. Принтираните тела са идентични, но душите
влизащи в тях се различават, също като марка „Фиат” при колите –
устройството е едно и също, но шофьорите - различни.
- Искаш да кажеш, че в една и съща „принтирана” биологична
структура може да влизат различни души? Но тогава с тела, като моето
може да има различни души?
- Биологичната структура е еднаква, но колите започват да се
различават при употребата от различните шофьори – едни са кални,
одраскани, други – с чукнат калник или стоп, трети – блестят и ухаят…
Като използваме втора ръка кола, усещаме духа на предишния й
собственик. Той се е отпечатал върху материята. Така е и с
биологичната структура.
- Втора ръка кола – както и да е - но втора ръка тяло?
2013
- За създаване на ново се изисква много време и енергия. По- лесно

и бързо е да „наемем”.
- Възможно ли е да имаме няколко паралелни живота?
- Не това е целта. Дошли сме да научим нещо тук и сега – трябва ни
целенасоченост и отдаденост. Можем да се самоизразяваме само в тази
реалност. Но не ни бърка да наблюдаваме и трупаме опитност и в други.
Затова е сънят. Затова са и спомените на останалите. Влизайки в
тяхната памет ние можем да съпреживеем дадено събитие – примерно
Втората световна война или Хирошима. Усещаме болката, чувствата, но
реално не сме там, а присъстваме като дух, призрак…
- А бъдещето?
- Бъдещето има милиони вариации, но така е и с миналото, и с
всичко. За някои Втората световна война е разруха и смърт, но за други
е възход и натрупване на капитали. Зависи от призмата, през която
гледаме. И днес, историята на човечеството, сякаш се променя пред
очите ни. Това е така, защото осмисляме миналото по нов начин и
узряваме за идеи, които някога ни се стрували химерни или странни,
хулни… Всичко е в движение.
Изабелла сънуваше. Странен сън, който беше толкова реалистичен,

че се сливаше с действителността. Плуваше сред пара. Рееше се в
застинала тишина и безвремие, на пълно, удовлетворяващо
спокойствие и хармония. Нямаше тяло, но виждаше, чуваше, усещаше,
дори по- истински. Не искаше съня да свършва. Чувстваше се у дома
си, обгърната с любов и нежност, като в уютна, топла и защитена
утроба.
Изведнъж, от призрачната мъгла, се появи лепкав облак. Белла усети
как я обгърна, оставяйки я бездиханна. Атаката беше светкавична.
Събуди се в болнична стая. Системата, с която беше свързана,
пиукаше монотонно. Владимир спеше на стол до леглото й. Имаше
изморен и блед вид. Влезе медицинска сестра. Усмихна се, като видя,
че е будна.
- Добре дошла отново при нас - шепнешком я поздрави, да не събуди
спящия Давидов. Кимна към него – От три дни не е спал. Яко го
изплаши.
Белла премигна с очи в знак, че я е чула и отново се отнесе. Този път
сънят беше безпаметен.
Събуди се от милувка. Владимир галеше с устни ръката й. Дълбока
бръчка разделяше вертикално челото му на две. Осъзнал, че е будна,
очите му засияха в мълчалива благодарност.
- Какво стана? – промълви неразбираща Белла. – Имам перфектно
здраве.
- Доста изпоти докторите. А тези уж са най- добрите.- приятеля й
избегна отговора на въпроса.
- Как?
2013
- Всичките ти органи отказаха, сякаш под команда. Добре, че

гривната сигнализира и реакциите на медиците бяха светкавични.
За Белла започна продължителен мъчителен период на болка и
унижения. Задъхваше се при говорене, завиваше й се свят дори когато
я изправяха от легнало до седнало положение. Давидов не се отделяше
от нея и често поемаше яда й. Разкаяна, после му се извиняваше, но
при следващата атака от болка, отново го заливаше с гнева си.
Толевски на няколко пъти се опита да я посети, но Владимир не го
допусна до нея. Усети напрежение между двамата. На четвъртия път,
Белла заподозря в поведението на двамата повече отколкото й казваха.
Вече беше значително по- добре – можеше да улучва устата си без да
размазва супата върху брадичката и завивките си и да проведе разговор
по- дълъг от 5 минути, без да получи сърцебиене.
- Обеща ми, Владимир, да няма тайни между нас. И без това ще
разбера от холограмата.
- Не искам да се тревожиш, Белла. Вярвай ми и знай, че те обичам.
Тя го знаеше. Любовта се усещаше в погледа, в казаните и неказани
думи, в малките на пръв поглед жестове, в тембъра на гласа … и в още
хиляди неща, за които болестта бе изострила сетивата й.
Ален често ги посещаваше, носейки свежестта на извънболничния
живот. В негово присъствие успяваха да забравят настоящето и дори
да се посмеят. Разказваше живописно за хипарския си период, за
водолазните си приключения. Най- интересни се оказаха, обаче,
любовните му перипетии. В зелените очи на мъжкаря – пустинник бяха
хлътнали доста жени. Дори тук, чарът му продължаваше да пръска
магнетизъм. Преди да замине, Моник също се бе изкушила от
излъчването му на дивост, неопитоменост.
От сърце се смяха на ситуацията, в която Ален беше изпаднал на
обяда с височайшите си сътрапезници. Ловките ръчички на музикалното
чудо, бяха тъкали под масата на два стана, докато в един момент в скута
й се озовали една върху друга ръцете на Рол и Ален.
Ален разказваше описателно:
- Представяте ли си?! Очаквах да погаля гладка, палава ръчица, а
се озовавам върху космата лапа, с дебели кебапчести пръсти! Ужасен,
вдигам поглед към милиардера – „Ей, сега ще ми налети на бой!” – е
първата ми мисъл. Оня, обаче, ми намига… Намига ми! И… с мазна
усмивка предлага тройка. Направо, без заобиколки! Никога, никой не
ме е засрамвал така! Не че съм против тройките. Но комбинацията…
Освен, че Рол не е от срамежливите и ревнивите, ами „тактично”
започва да коментира уменията на Моник в леглото. Пред нея! Аз се
потя, а госпожица Пено започва спор по терминологията и начина на
изпълнение. В един момент става напечено - тя рязко се изправя, като
събаря с трясък чинията и чашата си на земята. Казвам си: „Ей, сега,
ще го зашлеви!”. Но не, музикалната звезда разкопчава ципа на
панталона му за демонстрация! Гледам втрещен! Скочих и хукнах,
съпроводен от пъшканията на Рол… Бях употребен! Сега, сексуалния ми
живот е завинаги травмиран! – театрално завърши сагата си
съкрушеният Ален сред звънкия смях на приятелите си.
2013
Толевски издебна отсъствието на Владимир и нахлу в болничната

стая. Белла, измъчена от тежката рехабилитация, на която я подлагаха
два пъти дневно се насили да се усмихне.
- Не разбрах как стана – нервно се разхождаше напред – назад
ученият.
- ?! – Белла не се сещаше за какво говори.
- Нещо се обърка! Но…ти поиска! Аз съм учен, как може да не
приема, когато ми се предоставя нова територия за изследване?!
Изабелла срещна безизразния поглед на професора и сякаш
изтрезня. „Винаги ли бе имал тези бездушни очи?...Да”- отговори си
сама. Беше го игнорирала до сега, заинтригувана от съдържанието на
словата му. Сега осъзна - Толевски бе отдаден безрезервно,
безвъзвратно до … налудничавост на науката. За него тя бе просто
експеримент, нищо повече.
- Сигурен съм, че съзнанието ти излезе от тялото. Излезе!
Белла си спомни уютната утроба, в която се чувстваше като у дома
си – защитена и завършена – това ли е?
- Не знам защо тялото ти не поиска да се задейства при влизането
на съзнанието ти обратно.
Изабелла се припомни лепкавия смог, който я задушаваше. Тогава
я осени мисълта:
- Не тялото е виновно, съзнанието ми не е поискало да се завърне.
- Но защо? – Янислав я гледаше заинтригуван.
- Тялото е капан. С него се превръщаме в роби. Не ние желаем
преражданията, а някой насила ни ги налага, изпращайки ни в недрата
на най- адските измерения – в кариерите на материята. – Белла не
знаеше от къде й хрумна това, но го усещаше със сърцето си и вярваше
в думите си.
С помощта на най- добрите медицински светила, Белла успя да

възвърне силата и усещанията си в тялото. Но тя не можа да забрави
преживяното извън него. Имаше чувството, че живее в илюзия, че не
това е истинския й живот. Реалната й същност беше останала там, в
странния сън, в безвремието, където не й бяха нужни сетива. Там беше
цялостна и завършена, не тук. Търсейки себе си, Белла се отдръпна от
Давидов и Ален. Бяха прекалено агресивни, повърхностни и незрели за
сегашното й Аз. Толевски също я дразнеше с прекаленото си
любопитство. Само 412 беше преживял това, през което бе преминала
и това спомогна да задълбочат контактите си.
- И ти ли се почувства като у дома си? А след това, сякаш някой те
смачка и натика насила в тялото?
412 кимна с глава.
2013
- Защо?! – питаше Белла, макар да знаеше,че приятелят й не можеше

да
даде отговорите.
Но пък я заведе там, където може би щеше да ги получи.
Беше древен храм, издълбан в скалите, а под него зееше пропаст,

чието дъно се губеше сред облаци пара. 412 й кимна и стовари в
краката й екипировка за катерене. За първи път охотно я прие – не
обичаше катеренето, макар да го бе правила десетки пъти в угода на
Владимир, но сега…сега беше друго. Отговорите на въпросите
неустоимо я дърпаха, тикаха да върви нагоре.
В началото го помисли за статуя, кацнала на ръба на надвесена над
зъберите скала. Беше се сляла с пейзажа, естествена част от него.
Впоследствие различи човек в медитативна поза. Беше само кости.
Кожата висеше отпусната по тялото. Косата стигаше до пода, а ноктите
изкривени неестествено в прекаленото им израстване. Но лицето,
лицето я порази – озарено от някаква вътрешна светлина и покой.
Излъчваше блаженство. Очите бяха затворени, но сякаш отразяваха
цялата мъдрост на Вселената. Наподобяваше изображенията на Буда от
туристическите брошури, които бе гледала, тъй като никога не бе
ходила в Индия.
- Това да не е генно хранилище? – Белла си припомни преживяното
с Владимир и застана на разстояние в страхопочитание и уважение към
уединението на мъжа, но 412 поклати отрицателно глава:
- Не. Ела! Той отдавна не е тук!
Приближи се като в транс. Беше индиец или тибетец с неопределена
възраст. Сякаш времето беше спряло за него.
- Той е затворил сетивата си за външния свят, но сякаш изживява
най- голямото блаженство! – ахна Белла.
412 застана в позата на мъжа и Белла го последва. Изправи гръб и
остави тялото й да потъне в камъка. Усети се натежала. Светлината,
процеждаща се през миглите й ставаше все по- ярка и нахлу през
кожата й. Плъзна се по вените, достигна всеки орган, всяка клетка от
тялото. Изпълни я с тишина и хармония. Постепенно мислите й се
отдръпнаха и Белла чу собствения си ритъм на сърцето. Усети
повдигането на корема при вдишване и бавното му хлътване при
продължителното издишване. Вдишваше покой, а издишваше
напрежение, умора, несигурност…
Не знаеше колко време бе престояла в това състояние, но се
почувства облагородена, заредена с енергия. С нежелание разтвори
очи, осеяна от великата, откривателска мисъл:
- Това е!
412 се усмихна.
- Ти си знаел! – възкликна Белла. – Защо ме остави да се лутам?
- Всеки сам достига истината, никой не може да ти я даде.
2013
„Колко много изгубени животи в търсене на отговори! – помисли си

Белла - Погрешно ги дирим в Космоса, под земята, в древни учения, в
учените… Трябва само да отдръпнем сетивата си от външния свят. Без
травмиращите емоции. Без осъждане. Непривързаност… Изключване…
Целият свят е илюзия. Истината е вътре в нас.”
Белла не се върна с 412. Остави тялото си до тибетеца, там на ръба
скалата – изящна вкаменена фигурка, но само една от обелките на
истинската й същност.
Бе открила отговорите и ключа към свободата.
Край.
2013

Надежда Белчева - ТРАНСФОРМАЦИЯ

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Надежда Белчева - ТРАНСФОРМАЦИЯ

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Надежда Белчева ТРАНСФОРМАЦИЯ

Владимир Давидов беше мъж с минало. Максимата му беше, че това,

наследник на огромна империя от проблеми, изискващи незабавното

Владимир предизвикваше Белла да споделя налудничавите му идеи в

Понякога Давидов не я търсеше с месеци. Виждаше негови снимки в

С времето играта с предизвикателствата загрубя.

плашеше, но и привличаше. Свят, нямащ нищо общо със сивотата и

Владимир не говореше празни приказки в това Белла се бе уверила.

Батискафът спря да се движи. Не знаеше колко време прекараха

Белла се почувства като Алиса в страната на чудесата. Не знаеше

Събуди се първа. Чудесата продължаваха - когато реши да използва

412 отведе Давидов със себе си.

праисторическите екстри и умело замаскирани удобства на

В пещерата сънят „бягаше”. Постоянната приглушена светлина не

„реалните усещания”. Така можеше да се разхожда дълго сред

Веднъж Белла зададе координати на холограмния компютър

го проследи до кафето и „присъства” на срещата му със срамежливо

С времето Белла започна да си изяснява много неща.

Лицата бяха скрити, но сенките на сумрака в пещерата, издължаваха

Съвсем скоро след случката, променила живота й завинаги,

- Реши ли, какво искаш – да се върнеш на повърхността или да

- Да не вземаш наркотици, Владимир? Думите ти звучат като

С времето Белла откри, че мрежата от подземни коридори бяха на

- Сигурно сте чували иманярски истории – беше казал 412. -

Стъкленият град надмина представите й за реално. Отдалеч видя

Стигна до мястото, където се сливаха вода и огън. Тук океанът

Белла гледаше как Давидов се приготвя за поредното си излизане.

Белла избухна в смях. Още една лъжа.

- Абсурд! - Толевски я изгледа, но Белла беше сигурна, че погледът

Белла свикваше с подземния начин на живот. Наоколо беше толкова

оставени и дори водени до точно този резултат. Ние си мислим, че

- Има ли златни градове? – питаше Белла, все още подвластна на

Белла гледаше как Владимир, забиваше острите клинове в гладката

които го познават и помнят.

Белла и Владимир направиха епохално откритие. Попаднаха на

Повечето обитатели на „кухата земя” бяха странни учени, унесени

скучните лаборатории, потънали в своя свят, изключени за

Когато Изабелла при една от редовните си разходки, видя фигурата

момент Дана загубила съзнание и дори не разбрала как се е спасила.

- Това е Силви – заяви гордо Дана на Белла, Давидов и 412.

също смяташе, че момиченцето трябва да се справи само, защото Силви

- Точно затова не те е замесила в плановете си. Обичала те е, но

- Съществото изпитва ли чувства? – питаше на другия ден Белла

Ален беше силен мъж, но и той не вярваше, че толкова бързо ще

- Може би регенериращия клетките крем ти е помогнал –

Първото, което направи Белла след това разкритие, беше да отиде

- Но как тези реещи се свободно в Космоса същества, с колосални

Владимир и Ален си допаднаха. Привличаше ги екстремното. Често

- сърна (също със стратегия), чието тяло щеше да нахрани цялата

Белла стъпваше плахо под строгия поглед на каменните гиганти,

Може би е направено за тях – да ги държат в страх и подчинение. Макар,

- Защо половината обекти от картата на подземния свят носят имена

Думите на Толевски разпалиха любопитството на Давидов и Ален.

Винаги я предизвикваше. И тя винаги му се хващаше в капана. Не

успя да пробие защитата му и да забие муцуна в корема му.

произлизащите от тях състояния. Материалният свят ни е въздействал

Изабелла беше отново при капсулата, но този път нямаше

В лагерът дойде ново попълнение „туристи”, както ги наричаше

се полюшнат пред очите на присъстващите. Беше й доскучало и

- За създаване на ново се изисква много време и енергия. По- лесно

Изабелла сънуваше. Странен сън, който беше толкова реалистичен,

- Всичките ти органи отказаха, сякаш под команда. Добре, че

Толевски издебна отсъствието на Владимир и нахлу в болничната

С помощта на най- добрите медицински светила, Белла успя да