Морисън и Аталнтида

Лютата зима се развихряше в средата на декември. Хората нетърпеливо очакваха

идващите празници и почивните дни, които пристигаха. Радостта се вгнездяваше у
хората и всичко изглеждаше перфектно, до колкото можеше да бъде. Но колкото и да е
изненадващо за част от обществото някои не готвеха Коледо -Новогодишната трапеза, а
научни трудове водещи до изгубени градове.
Професор Морисън, учен и философ, заел се да открие Атлантида – град, загубен от
векове, забравен от всички, но не и от него. Той бе стар киселяк, без жена или деца,
посветил години от живота си на научните си трудове. Празниците не съществуваха,
само работата му бе важна. Също така и преподаваше в университет, но неговите
колеги не бяха особено очаровани от неговите открития, смятаха ги за измислица или
загуба на време. Морисън си бе инат и чуждото мнение не го интересуваше, а както бе
и философ знаеше, че всеки търси собствена истина.
Всеки ден минаваше, като че ли по тежко за професора, листите пълни с думи се
увеличаваха, обаче доказателствата не особено. Страниците добиваха еднакви багри
от изречения и той събираше що успяваше да открие из пожълтелите страници на
книгите, които трупаше по бюрото си. Беше обсебен с идеята на своето търсене. За сега
имаше само, локацията, разни хипотези, средствата за транспорт и нищожна представа
за вида на града. Той се подготвяше с години за пътешествието си към Атлантическия
океан, това бе цел, която си бе поставил и даваше всичко, я постигне.
Ледовете се стопиха и цветовете се раззеленяваха, във въздуха мирише на свежа
пролет, а помен от студа не остана. Времето бе прекрасно, слънчево, ухаеше на прясно
цъфнали цветя и имаше хора по улиците и работа. Морисън му бе все тая от времето,
сезоните и външния свят. Лекциите му течаха както обикновено, но с новата година се
появяват и нови приятелства. Той стана по -близък неочаквано с новия професор дошъл
в университета.
Срещата между двамата професори бе най- обичайна, но въпреки това професор
Донъли се хареса на Морисън.
- Тук не ме приемат работата ми насериозно – каза той, издиша дима от
цигарата си – но не виждат, че може би съм на път да успея. Сигурен съм, че
хипотезите ми са близо до истината.

- Професоре, мога ли да стана част от вашето проучване – попита Донъли,

сигурен в своите възможности.

Това бе изненада за стареца и той до изпуши цигарата в тишина. Не бе сигурен дали да

се довери на новия си колега, но усета му го побутваше да го направи. Пусна фаса си на
земята и го загаси настъпвайки го, а очите на новия професор не се отделяха от него.
Донъли бе сериозен с предложението си и нямаше да остави въпроса му да е
неотговорен.
 - Не, Донъли, не може. – сред изреченото егото на по-младия бе ударено
жестоко.

Морисън се отдалечи от жегнатия Донъли, беше му тежко, че отказваше на

единствения си приятел, но нямаше да рискува цялата му работа да завърши, като
смет.
Нощта зави града с одеяло от звезди. Професора днес бе с различни мисли, съзнанието
му се въртеше в спомена за днешния ден и предложението на колегата му. „Мога ли да
стана част от вашето проучване?“ Този въпрос се забиваше, като игла в мозъка на
мъжа, отново и отново. Днес за пръв път от много време живота му се разделяше на
кръстопът – да приеме предложението на Донъли с възможност за пълен провал и
цялостно унищожение на прогреса му или да се откаже от глътката свеж въздух и да се
връща в едни и същи моменти. Мисля, че тука отговора бе очевиден.
Търсенето на Атлантида бе в застой от седмица. Двамата приятели почти не си
комуникираха от тогава. Морисън бе в готовност да си ходи, но за негова изненада
единствения му другар му пресече пътя.
- Професор Морисън, знам че от седмица не поддържаме някакъв контакт, но
моля да разгледате работата ми и да кажете какво мислите. Абсолютно
сериозен съм относно предложението си и искам да работя рамо до рамо с
вас и да намерим Атлантида заедно.

Морисън взе папката пълна с листове и реши да види що за съдържание крие. Младия
професор е работел сериозно и си личеше, листовете бяха обобщение на научните
трудове на стареца.
- Това ще остане при мен – прибра папката в кожения си куфар – Донъли, няма
да крия, останах приятно изненадан и мисля че работата ще се отрази добре
на труда ми. Нека работим заедно.

Цялата официална обстановка, като че ли се разчупи след топлата и тайно

развълнувана усмивка на новия. Двамата знаеха, че не само ще открият, това което е
загубено, но и ще създадат едно вечно приятелство.
Месеците се изтъркаляха неочаквано, мина още една година. Двамата професори бяха
готови за новата страница от живота си. Стареца бе готов за пътуването си към Испания,
по- точно остров Тарифа. Мъжете знаеха, че приключението им сега започва и връщане
назад няма. Донъли обаче нямаше да идва със своя колега, все пак бе баща и имаше
семейство, което не можеше да остави. Стояха двамата на дока и гледаха спокойните
води, а бризът бе лек и нежно докосваше лицата им. Надяваха се това да не е
последния им момент заедно и всичко да мине добре. Времето за тръгване бе
оповестено от капитана на кораба и Морисън знаеше, че време бе да отплава, подаде
ръка на Донъли да си стиснат ръцете.
- Благодаря ви много за възможността – Донъли стисна ръката му - за мен бе
чест да съм част от вашето проучване.

Професора не знаеше дали е от ЕГН-то или старостта, но се бе разчувствал, че

продължава сам и ще се отдалечи от единствения си приятел, който бе направил.
Прегърна по-младия и леко го потупа по гърба, очите му бяха се напълнили със сълзи и
носа му се запуши, отдавна не бе изпитвал такива топли чувства. Двамата бяха се
натъжили и очите им бяха пълни със сълзи, Морисън се качи и махаше на приятеля си,
докато се отдалечаваше от хоризонта- може би за довиждане, може би за сбогом.
Времето мина неусетно за философа, пътя бе по спокоен отколкото очаква и
безпроблемно стигна на остров Тарифа, Испания. Това не бе пусто място, но бе доста
по- тихо от големия град. Този остров бе историческа дестинация с места за снимки и
други забележителности, бе част от града, но не бе същото. Той реши да обикаля пеша
и да види що за тайни крие острова. Знаеше, че има достатъчно време преди да се
съмне, за това не се бързаше особено. Щеше да се насочи към нос Мароки. Знаеше че
се намира най-близо до града погребан под морето.
Той обикаляше наоколо и се наслаждаваше на въздуха, бе доста по различен от този в
Америка. Гледката му бе позната и различна в същото време, като че ли еуфорията си
играеше с мозъка му. Усещаше с цялото си тяло, че целта му е по- близо от колкото
можеше да е.
Вечерта не чукаше, а направо навлизаше в пространството и професора знаеше, че е
ударило часа да се връща в хотела и да си почине. Остави пейзажа, както и го намери и
се насочи към града, но понечи късмета крака му да се мушне в дупка и да се заклещи.
Той бе далеч от хора и единственото, което може да направи е да дърпа крака си с цел
да го освободи и да се надява за най- доброто. В опитите си, пръстта се пропукваше не
само около клетия му заклещен крак, но и под другото ходило стъпило на земята.
Стареца нямаше да се предаде без бой, напъна се по- здраво да изкара крака си.
Земята го погълна, буквално бе паднал в дупка под земята. Клетия мъж падна толкова
тежко, че почти не припадна. Седеше на земята и пусна фенерчето на мобилното си
устройство, за да види де се озовал. Влажен каменен коридор, приличащ на подземна
пещера, имаше още път напред къде да се ходи. Ранения човек се изправи едва- едва и
пое направо, избор нямаше просто.
След дългото ходене, мечтите му се превърнаха във факт. Атлантида в целия си блясък
пред собствените му очи. Дори и да бе съборетина от всичките години, бедствия и
влага, той си бе Атлантида. Имаше останки от огромни статуи на разни божества на
водите, сгради, сандъци с разни накити и какви ли не научно- обогатени артефакти. Той
закрачи покрай останките, усещайки релефа на забравения град. Изглеждаше, като
всичко което очакваше, нищо бляскаво, но и нищо оскъдно. Не му даваше сърце да
докосне каквото и да е било, да не съсипе автентичността на всички предмети тук. Той
веднага се насочи към куфара си и почна да записва какво забелязват очите му.

18.07.2004г.
„Годината в проучвания с новия ми колега бе тежка, но си струваше, защото
Атлантида се намираше в цялото си естество пред очите ми. Града бе голям,
покрит в подземна влажна пещера в покрайнините на остров Тарифа, Испания.
Отломки от история бяха покрили целия периметър. Каменни, бронзови и златни
статуи, разрушени от условията в подземието в което се намирам. На места се
виждаха дървени сандъци с накити и други скъпоценни предмети. Останки от
сгради също имаше, но те наподобяваха юрти, дворец също можеше да се засече,
или по скоро камъните с които бе направен. На места имаше парчета плат, може
би от дрехи на жители. В обиколката си засякох в колко добро състояние са все още
пътищата. Доста от нещата тук бяха загубили оригиналния си цвят и бяха
покрити с растителност и мръсотия. Доста от хипотезите и са били точни, освен
една – Атлантида е погребана от океана и нищо може да не е останало от нея.“

Професора хубаво си водеше бележки, обаче как щеше да се измъкне от тук и да

докаже, че лудостта му по това място е била основателна. Това бе находката на века!
Той нямаше досег до обхват или помощ на друга човешка ръка. Нощта бе превзела
света и шанс да се спаси днес няма, провери що има в куфара си, защото останалия му
багаж бе в хотела. Мислеше си, че ще остане поне месец в Испания за своето
проучване, но знаете късмета си е късмет. Отвори куфара си и в него нямаше особено
неща – полу изяден сандвич, доизпита вода и малка тънка постелка, на която можеше
само да седне. Да бях си взел още един сандвич, две химикалки имам, но сандвич само
един. Измърмори си недоволно професора, постави си да седне и се сгуши в палтото
си, пещерата бе влажна в същото време студена. Утре щеше да вика за помощ, а сега
просто щеше да си направи скромна вечеря с каквото има и щеше да опита да поспи,
раните му щяха също да почакат.
Слънцето се показваше и осветяваше небето и земята нежно със своите лъчи, нов ден,
още един ден за земята на испанците. Входа на подземната пещера, в която пренощува
професора също бе осветен от дневната звезда. Светлината премина през клепачите на
мъжа и го събуди. Целия бе посинен, ожулен и схванат от вчерашното му изненадващо
срещане с пещерата на Атлантида. Все още му бе трудно да повярва и се ощипа леко, за
да е сигурен, че не сънува. Мина при входа на пещерата и погледна нагоре, а
слънчевите лъчи галеха сбръчканото му лице. Почна да вика за помощ, въпреки че е
малко вероятно в момента да има хора.
Не много време по- късно във викане и безуспешните му опити да се качи, се появи
пазача на фара, намиращ се на острова, не много далеч от носа на Тарифа. Пазача
почна да изрежда някакви фрази на испански, от които професора и една не разбра и
пак почна да вика по- силно след като чу гласа му. Мъжа на повърхността се надвеси, за
да свари почти погребания жив Морисън.
- О, Боже Господи, чул си ме. Младежо, помогни ми да изляза от тук. – той му
говореше на английски, а испанеца го гледаше като ударен. Не разбираше
какво се случва и това не остана незабелязано от професора. – Говориш ли
английски?

- Много малко приказвам – изрече със здрав акцент момчето – Помощ искате?

- Да! Моля те имам нужда от помощ – обясни бавно стареца включвайки

жестове.

- Аз ще идва след секунда, вие стой. – каза и се отдалечи.

Спасителен екип измъкваше Морисън лека полека, а друг бе готов да го прегледа в

случай на телесна повреда, а трети- полицаите бяха в готовност да го разпитат. Докато
седеше в линейката и парамедиците го промиваха раните полицаите почнаха да го
разпитват, но езиковата бариера си бе все още факт.
- Извинете, аз не говоря испански и няма как да съм ви полезен полицай –
униформения не каза нищо и кимна и извика друг свой колега, вероятно
знаещ английски.

- Говоря езика ви и ще мога да ви помогна – каза друг униформен, по-

младолик от първия.
- Аз съм Професор Джордж Морисън и съм дошъл на този остров с научи
цели.
Философа подаде показания и разказа за всичко вчера, освен за находките. Нямаше да
рискува веднага успеха му да се приватизира от испанските археолози.
Стареца се прибра в хотелската си стая и реши да съобщи на Донъли за успеха си.
Вечерта на стареца мина под телефонния разговор под луната светлина, разговор за
падането му във входа преспиването му в загубения град и останалата част от деня.
Младока остана не малко впечатлен от всичко чуто и двамата се съгласиха да се
уведомят американските власти за откритието, да се вземат под внимание научните
трудове и да се даде кредит на Морисън за цялата работа, разбира се като преди това
двамата лично посетят града.
След два дни професора си прибира багажа в очакване на партньора му да кацне на
испанска земя и да му покаже от къде е започнало неговото приключение, и за какво си
блъскал главата половината време от живота си. С излизането си от хотела бива
посрещнат от своя единствен приятел. Срещата им беше изпълнена с толкова много
непоказани и вътрешно изживени емоции. Все пак бяха мъже, сериозни хора и нямаше
да си позволят да показват такива емоции включващи сълзи или прекалено вълнение.
Усмихнаха се един на друг, усмивките им бяха истински, топли и приветливи, дори да
бяха на хиляди километри от страната си се чувстваха, като у дома. Слязоха към острова
където се намираше дупката, отваряща порти към откритието на века. Слава богу че
испанските власти не са надушили тази плячка.
Двамата учени се промушиха през дупката, за да заварят това, което си бе обяснено по
телефона, всичките стари артефакти, правещи работата на Морисън истинска е не само
една измислица. Донъли, почна да описва какво вижда, нямаше да си прости ако не бе
го свършил. Всичко изглеждаше толкова съвършено в очите му, нищо че бе просто
каменни останки, съдове, накити и такива неща. Час се мина поне в обсъждане на кое
какво може да е и как е стигнало до тук, теориите и на двамата бяха прекалено много
за всяко едно кътче на това място.
Минаха се години от намирането на заровения град. В университета се вдига тържество
в чест на откритието на Морисън. Всички са толкова горди от това, че в университета им
има професор разкрил една от загадките на човешкото минало. Всички студенти,
професори и състав на сградата се бяха събрали на входа на университета.
- Събрали сме се днес тук, за да честваме края на разкопките на Атлантида и
да почетем труда на покойния вече професор Джордж Морисън, който бе
загубил цялото си академично състояние да открие и разнищи миналото за
Атлантида. Целия екип безкрайно много му благодарим, че доказа и
повдигна престижа на нашето висше учебно заведение. Паметна плоча ще се
изложи на стената на главната сграда. Да запазим минута мълчание в почит и
уважение към светлата му памет.

Всички се умълчаха и знаеше, че Морисън бе най- великия човек на своето време. Учен
открил съкровището, а именно своята истина. Той ще е запомнен във веки веком за
своето постижение.
Донъли стоеше пред гроба на вече покойния старец, като му остави цвете. И седна да
си обсъжда бъдещ проект, като в доброто старо време. Край