Арналдур Индридасон

Пресъхващото езеро
Издадена на английски като „The draining lake“
Оригинално заглавие: „Kleifarvatn“, 2004

Превод от английски: ДЙТ

1
 Спи, защото те обичам.
Традиционен исландски стих

2
 1.
Тя дълго стоя неподвижна, втренчена в костите, неразбираща, сякаш беше напълно
невъзможно да са там. Не и повече отколкото тя самата.
Първаначално реши, че е отново някоя овца, затънала и удавила се в езерото, докато
не се бе приближила и видяла отблизо черепа, наполовина заровен в дъното на езерото и
формата на човешки скелет. Ребрата стърчаха от пясъка, а под тях добре се виждаха
очертанията на таза и бедрените кости. Скелетът лежеше на лявата си страна, така че тя
можеше да види дясната страна на черепа, празните очни кухини и три зъба в горната
челюст. На единия имаше едра сребриста пломба. В самия череп зееше широка дупка с
размери на кибритена кутийка, за която инстинктивно й хрумна, че е причинена с чук. Тя се
наведе и се взря в черепа. С известно колебание изследва дупката с пръст. Черепът беше
пълен с пясък.
През ума й отново мина мисълта за чук и тя потръпна при мисълта някой да бъде
ударен по главата с такъв. Но дупката беше твърде голяма, за да бъде оставена от чук. Тя
реши да не докосва повече скелета. Вместо това извади мобилния си телефон и набра
спешната помощ. Зачуди се какво да каже. Всичко беше някак си толкова нереално. Скелет
толкова навътре в езерото, заровен в пясъчното корито. Образи на кибритени кутии и чукове.
Беше й трудно да се съсредоточи. Мислите й бягаха в различни посоки и й беше трудно да
ги събере отново. Не беше в най-добрата си форма.
Вероятно защото имаше махмурлук. След като първоначално възнамеряваше да
прекара деня си вкъщи, тя промени решението си и дойде на езерото. Убеди себе си, че
трябва да провери инструментите си. Тя беше учен. Винаги бе искала да бъде учен и бе
знаела, че измерванията трябва да бъдат прецидни и внимателно следени. Но главата я
болеше и мислите й бяха далеч от точни и логични. Предната вечер Националният Енергиен
Орган беш организирал ежегодната си вечеря с танци, и, както й се случваше понякога, тя
беше изпила твърде много.
Сети се за мъжа, който лежеше в леглото й у дома, и разбра, че заради него се беше
измъкнала към езерото. Не искаше да е там, когато той се събуди и се надяваше, че ще си е
отишъл, когато се върне. Беше я придружил до апартамента й след танците, но не се оказа
особено вълнуващ. Не повече от другите, които беше срещала след развода си. Той не
говореше почти за нищо освен за колекцията си от компактдискове и продължи с това дълго
след като тя се отказа да се преструва, че я интересува. После тя заспа на едно кресло в
дневната. Когато се събуди видя, че той се е проснал в леглото й, където спеше с отворена
уста, облечен с тесни гащета и черни чорапи.

- Спешна помощ – оповести глас по линията.

- Здрасти! Бих искала да съобщя, че открих кости – каза тя. – Има череп с дупка в него.
Тя направи гримаса. Ама че махмурлук! Кой казва такива неща? Череп с дупка в него.
Спомни си една фраза от детска песничка за крона с дупка в нея. Или беше шилинг?

3
 - Името, моля? – попита неутралния глас от спешната помощ.
Тя подреди обърканите си мисли и съобщи името си.
- Къде е?
- Езерото Клейфарватн. Откъм северната страна.
- С риболовна мрежа ли го извадихте?
- Не. Заровен е в дъното на езерото.
- Гмуркахте ли се?
- Не, стърчи от коритото. Ребра и череп.
- На дъното на езерото?
- Да.
- Тогава как е възможно да го видиш?
- Ами стоя и го гледам.
- На сушата ли го извади?
- Не, не съм го докосвала – инстинктивно излъга тя.
Гласът по телефона замлъкна.
- Какви са тези глупости? – каза накрая ядосано гласът. – Знаете ли какво може да се
случи на някой, който ни губи времето?
- Това не е измама. Стоя тук и го гледам.
- Значи ходиш по вода, предполагам?
- Езерото го няма – каза тя. – Само коритото е останало. Където е скелета.
- Какво искаш да кажете с това, че езерото го няма?
- Не всичко е изчезнало, но там където стоя е сухо. Аз съм хидролог в Енергийния
Орган. Записвах нивото на водата, когато открих скелета. В черепа има дупка, а
повечето кости са заровени в пясъка на дъното. Отначало помислих, че е овца.
- Овца?
- Онзи ден ден намерихме една, удавила се преди години – когато езерото е било по-
голямо.
Последва нова пауза.
- Чакайте там – неохотно каза гласът. – Ще изпратя патрулна кола.
Тя постоя още малко при скелета, после отиде до брега и измери разстоянието. Беше
сигурна, че косите не са били изплували и не са били видими когато преди две седмици
прави измервания на същото място. Иначе щеше да ги види. Оттогва нивото на водата е
спаднало с повече от метър.
Учените от Енергийния орган се озадачаваха от тази загадка, откакто забелязаха, че нивото
на водата в езерото Клейфарватн пада бързо. Органът бе създал първия си автоматичен
монитор за нивото на повърхността през 1964 г. и една от задачите на хидролозите бе да
проверяват измерванията. През лятото на 2000 г. мониторът сякаш се беше счупил. Всеки
ден от езерото се оттичаше невероятно количество вода, два пъти повече от нормално

4
оттичащия се обем.

Тя се върна при скелета. Изкушаваше се да погледне по-добре, да го разрови и да

изчисти пясъка, но си даде сметка, че полицията няма да е много доволна от това. Чудеше
се дали е мъжки или женски и смътно си спомни, че е чела някъде, вероятно в някоя
детективска история, че скелетите им са почти еднакви: само тазовете са различни. После
си спомни, че някой й каза да не вярва на нищо, което чете в детективските романи. Тъй
като скелетът беше заровен в пясъка, тя не можеше да види таза, но й хрумна, че така или
иначе нямаше да може да установи разликата.

Махмурлукът й се засили и тя приседна на пясъка до костите. Беше неделя сутрин и

само по някоя случайна кола минаваше покрай езерото. Тя си представи, че са семейства,
тръгнали на неделна разходка до Хердисарвик и до Селвогур. Това беше популярен и
живописен маршрут през полето от лава и през хълмовете покрай езерото, надолу към
морето. Мислеше за семействата в колите. Собственият й съпруг я беше напуснал, когато
лекарите изключиха възможността да имат деца заедно. Той се ожени повторно малко след
това и сега имаше две прекрасни деца. Беше намерил щастието.
Всичко, което тя бе намерила, беше мъж, когото едва познаваше, лежащ в леглото й
по чорапи. С годините достойните мъже ставаха все по-трудни за намиране. Повечето от тях
бяха или разведени като нея, или, още по-лошо, никога не бяха имали връзка.
Тя погледна тъжно костите, наполовина заровени в пясъка и очите й почти се
напълниха със сълзи.
Около час по-късно полицейска кола се приближи от Хафнарфьордур. Не бързаше, а
лениво си проправяше път по пътя към езерото. Беше май и слънцето беше високо в небето,
отразяваше се в гладката повърхност на водата. Тя седеше на пясъка, наблюдаваше пътя и
когато махна на колата, тя отби. Двама полицаи излязоха, погледнаха в нейната посока и
тръгнаха към нея.

Двамата дълго стояха в мълчание над скелета, докато единия от тях подритна с крак
реброто.
- Мислиш ли, че е ловил риба? – попита той колегата си.
- От лодка имаш предвид?
- Или е бил нагазил тук ...
- Има дупка – каза тя като погледна всеки от тях последователно. – В черепа.
Единият се наведе.
- Е? – каза той
- Може да е паднал от лодката и да счупил черепа си – каза колегата му.
- Пълен е с пясък – каза първият.
- Не трябва ли да уведомим криминалния отдел? -попита другият.
- Повечето не са ли в Америка? – попита колегата му, като погледна нагоре към небето.
– На конференция по криминалистика.

5
Другият кимна. След това остаха смълчани, докато единия не се обърна към нея:
- Къде е изчезнала цялата вода?
- Има различни теории – каза тя. – Какво ще правите? Мога ли да си вървя?
След като си размениха погледи, те записаха името й и й благодариха без да се извинят, че
са я накарли да чака. Не й пукаше. Тя не бързаше. Беше прекрасен ден край езерото и тя
щеше да му се наслади още повече, въпреки махмурлука си, ако не беше попаднала на
скелета. Чудеше се дали мъжът с чрените чорапи е напуснал апартамента й и със сигурност
се надяваше да го е направил. С нетръпение очакваше да си вземе някое видео довечера и
да се сгуши под одеялото пред телевизора.
Тя погледна надолу към черепа и костите.
Може би щеше да си вземе някои добър детективски филм.

2.
Полицейските служители уведомиха своя дежурен сержант в Хафнарфьордур за скелета
в езерото; отне им известно време да обяснят как може да е в средата на езерото, но все пак
на сушата. Сержантът се бе обадил на главния инспектор в офиса на полицейския комисар
и го бе информирал за находката, като поиска да знае дали ще поемат случая или не.
- Това е нещо за отдела по идентификация — каза главният инспектор. - Мисля, че
имам точния човек за тази работа.
- Кой е той?
- Пратихме го в почивка. Има отпуск за пет години и си мисля, даже знам, че ще се
радва да има какво да прави. Интересува се от изчезнали хора и обича да разравя
неща.
Главният инспектор се сбогува и пак хвана телефона, за да се свърже с Ерлендур
Свейнсон и да го изпарти на езерото Клейфарватн с малък екип детективи.

Ерлендур беше погълнат от книга, когато телефонът иззвъня. Беше се опитал, доколкото
можеше, да се скрие от безмилостното майско слънце. Дебели завеси покриваха прозорците
на хола, беше затворил и вратата към кухнята, където нямаше подходящи завеси. Беше
направил толкова тъмно около себе си, че трябваше да запали лампата до креслото си.
Ерлендур знаеше добре историята. Беше я чел много пъти преди. Това беше разказ за
пътуване през есента на 1868 г. от Скафтартунга по планинската пътека на север от ледника
Мирдалсьокул. Няколко души пътували заедно до риболовен лагер в Гардар, в югозападната
част на Исландия. Единият бил млад мъж на седемнадесет години, който се казвал Дейвид.
Скоро след като потеглили, се издигнала опасна буря и, въпреки че мъжете били опитни
пътешественици и познавали маршрута, те никога не се завърнали. Било предприето широко
издирване, но не била открита никаква следа. Чак десет години по-късно техните скелети
били открити случайно до голяма пясъчна дюна, южно от Калдаклоф. Мъжете били
постлали одеяла и лежали сгушени един срещу друг.
Ерлендур погледна нагоре в сумрака и си представи тийнейджъра в групата, уплашен
и разтревожен. Той сякаш е знаел какво се задава, още преди да тръгне; местни фермери

6
споделяха как той е разпределил детските си играчки между братята и сестрите си, казвайки,
че няма да се върне, за да му трябват.
Оставяйки книгата си, Ерлендур се изправи сковано и вдигна телефона. Беше Елинборг.
- Ще дойдеш ли? - беше първото нещо, което каза.
- Имам ли избор? — отговори Ерлендур.
Елинборг дълги години бе съставяла книга с рецепти, която най-накрая беше публикувана и
предстоеше представянето й.
- О, Боже, толкова съм нервна. Какво мислиш, че ще направят хората?
- Все още едва успявам да включа микровълнова - каза Ерлендур. – Така че може би
не съм…
- Издателите я харесаха - каза Елинборг. - И снимките на ястията са брилянтни. Те
възложиха на специален фотограф да ги заснеме. И има отделна глава за коледни
рецепти …
- Елинборг ...
- Да?
- За нещо конкретно ли се обаждаш?
- Скелет в езерото Клейфарватн - каза Елинборг, понижавайки гласа си щом
разговорът се измести от нейната готварска книга. — Трябва да те заведа. Езерото се
е свило или нещо подобно и тази сутрин там са намерили някакви кости. Искат да
погледнеш.
- Езерото се е свило?!
- Да, е, не разбрах съвсем.

Сигурдур Оли стоеше до скелета, когато Ерлендур и Елинборг пристигнаха при езерото.
Екипа от криминалисти пътуваше. Офицерите от Хафнарфьордур се суетяха с жълта
пластмасова лента, за да отцепят района, но бяха открили, че нямат към какво да я закрепят.
Сигурдур Оли наблюдаваше усилията им и си помисли, че може би разбира защо в
Хафнарфьордур винаги се разправят шеги със селски идиоти.

- Не си ли в почивка? — попита той Ерлендур, докато минаваше по черния пясък.

- Да — каза Ерлендур.
- Какво прави? – поинтересува се Сигурдур Оли.
- Same old1 - каза Ерлендур на английски.
Той погледна нагоре към пътя, където край банкета паркира голям джип на една от
телевизионните станции.
- Изпратили я у дома - каза Сигурдур Оли и кимна към полицаите от Хафнарфьордур.
— Жената, която намерила костите. Правела някакви измервания тук. После можем да я

1
Same old – английски, „същото старо“, „все същото“

7
 попитаме защо езерото е пресъхнало. При нормални обстоятелства на товя място трябва
да сме до шия.
- Рамото ти добре ли е?
- Да. Как е Ева Линд?
- Още не е побягнала — каза Ерлендур. - Мисля, че тя съжалява за цялата работа, но
не съм много сигурен.
Той коленичи и огледа откритата част на скелета. Постави пръста в дупката в черепа и
потърка едно от ребрата.
- Бил е ударен по главата – каза той и отново се изправи.
- Това е доста очевидно – сакрастично каза Елинборг. – Ако е той – добави тя.
- По-скоро като при бой, нали? - каза Сигурдур Оли. — Дупката е точно над дясното
слепоочие.
- Може би е бил достатъчен само един добър удар.
- Не можем да изключим, че е бил сам на лодка тук и е паднал зад борда - каза
Ерлендур, гледайки Елинборг. - Този твой тон, Елинборг, това ли е стилът, който
използваш в готварската си книга?
- Разбира се, отчупеното парче кост отдавна е било отмито — каза тя, игнорирайки
въпроса му.
- Трябва да изровим костите - каза Сигурдур Оли. - Кога пристигат криминалистите?
Ерлендур видя още коли да спират край пътя и предположи, че новината за откриването
на скелета вече е достигнала пресата.
- Дали няма да им се наложи да опънат палатка? — каза той, все още гледайки пътя.
- Да — каза Сигурдур Оли. — Със сигурност ще донесат.
- Искаш да кажеш, че е ловил риба на езерото сам? — попита Елинборг.
- Не, това е само една възможност — каза Ерлендур.
- Но какво, ако някой го е ударил?
- Значи не е било инцидент - каза Сигурдур Оли.
- Не знаем какво се е случило - каза Ерлендур. — Може би някой го е ударил. Може
би е бил на риболов с някой, който внезапно е измъкнал чук. Може да са били само
двамата. Може да си били трима, петима.
- Или - включи се Сигурдур Оли - е ударен по главата в града и е бил довлечен до
езерото, за да се отръват от тялото му.
- Как са успели да го накарат да потъне? – запита Елинборг. – Трябвало е нещо, което
да потопи тялото във водата.
- Възрастен ли е? – попита Сигурдур Оли.
- Кажете им да спазват дистанция – извика Ерлендур, докато гледаше как репортерите
се спускат от пътя към коритото на езерото.
Лек самолет се приближи от посоката на Рейкявик и прелетя ниско над езерото; успяха да
мернат силует, който държеше камера.

8
 Сигурдур Оли отиде при репортерите. Ерлендур тръгна надолу към езерото. Вълничките
се плискаха лениво по пясъка, докато той гледаше следобедното слънце, блещукащо на
водната повърхност, и се чудеше какво става.
Дали езерото се е оттичаше поради действията на човека или под въздействие на
природсата? Сякаш самото езеро искаше да разкрие престъпление. Дали криеше повече
злодеяния там, където беше по-дълбоко и все още тъмно и спокойно?
Той вдигна очи към пътя. Криминалистите, облечени в бели гащеризони, бързаха по
пясъка към него. Носеха палатка и торби, пълни с мистериозни инструменти. Той погледна
към небето и усети топлината на слънцето върху лицето си. Може би слънцето пресушаваше
езерото.
Първото откритие, което съдебният екип направи, когато започнаха да почистват пясъка
от скелета с малките си мистрии и четки с фини косми, беше въже, което се беше плъзнало
между ребрата и лежеше до гръбначния стълб, а след това се губеше под скелета и
изчезваше в пясъка.

Хидроложката се казваше Суна и се беше сгушила под едно одеяло на дивана. Касетата
беше във видеоплейъра, американския трилър „Колекционерът на кости“. Човекът с черните
чорапи си беше отишъл. Беше оставил листче с два телефонни номера, което тя хвърли в
тоалетната. Филмът тъкмо започваше, когато на вратата се позвъни. Непрекъснато я
безпокояха. То не бяха хора, продаващи сушена риба от врата на врата, или момчета, които
искаха празни бутилки, лъжейки, че събират средства за Червения кръст. Звънецат прозвуча
отново. Тя се поколеба. После с въздишка отхвърли одеялото.
Когато отвори вратата, пред нея стояха двама мъже. Единият изглеждаше доста жалка
гледка - със закръглени рамене и с особено тъжно изражение на лицето. Другият беше по-
млад и много по-хубав – наистина красив.

Ерлендур я наблюдаваше как се взира с интерес в Сигурдур Оли и не можеше да потисне

усмивката си.
- Става дума за езерото Клейфарватн — каза той
След като се настаниха във всекидневната й, Суна им разказа какво тя и колегите й от
Енергийния орган смятат, че се случва с езерото.
- Спомняте ли си голямото заметресение в Южна Исландия от юни 2000 г. ? – попита
тя и те кимнаха. - Около пет секунди по-късно голямо земетресение удари и
Клейфарватн, което удвои естествената скорост на оттичане от него. Когато езерото
започна да пресъхва, хората отначало помислиха, че това се дължи на необичайно
ниското количество валежи, но се оказа, че водата се излива през пукнатини, които
минават по дъното на езерото и са там от векове. Явно са се разширили при
земетресението. Езерото е с размери десет квадратни километра, но сега е само около
осем. Нивото на водата е спаднало с най-малко четири метра.
- И така открихте скелета — каза Ерлендур.

9
 - Намерихме костите на овца, когато повърхността беше спаднала с два метра – каза
Суна. – Но, разбира се, не беше ударена по главата.
- Какво искаш да кажеш с това „ударена по главата“ – попита Сигурдур Оли.
Тя го погледна. Беше се опитала незабелязано да огледа ръцете му. Търсеше следи от сватбен
пръстен.
- Видях дупка в черепа - каза тя. — Знаете ли кой е?
- Не – отговори Ерлендур. – Трябва е ползвал лодка, нали? За да стигне толкова
навътре в езерото.
- Ако имате предвид дали може някой да е стигнал до мястото, където е скелетът, по
друг начин - отговорът е не. Там доскоро имаше поне четири метра дълбочина. И ако
се е случило преди години, за което, разбира се, не знам нищо, водата е била още по-
дълбока.
- Значи е използвана лодка? - каза Сигурдур Оли. - Има ли лодки по това езеро?
- Наблизо има къщи — каза Суна, втренчена в очите му. Имаше красиви очи -
тъмносини - под фините вежди. — Там може да има лодки. Никога не съм виждала
лодка по езерото.
Само ако можехме да загребем някъде с този красавец, помисли си тя.
Мобилният телефон на Ерлендур започна да звъни. Беше Елинборг.
- Трябва да дойдеш тук — каза тя.
- Какво става?
- Ела и виж. Забележително е. Никога не съм виждала подобно нещо.

3.
Той се изправи, пусна новините по телевизията и изпъшка. Имаше дълъг репортаж
за скелета, открит в езерото Клейфарватн, включително интервю с детектив, който каза, че
по случая предстои задълбочено разследване.
Той отиде до прозореца и погледна към морето. На тротоара пред себе си видя
двойката, която минаваше покрай къщата му всяка вечер - мъжът на няколко крачки напред,
както обикновено, следван от жената, която се опитваше да не изостава от него. Докато се
разхождаха, те разговаряха; мъжът говореше през рамо, а тя зад гърба му. Те минаваха
покрай къщата от години и отдавна бяха престанали да обръщат внимание на заобикалящата
ги среда. В миналото от време на време поглеждаха към къщата и към другите сгради на
улицата край морето и към градините. Понякога дори спираха, за да се полюбуват на нова
люлка или на работата по огради и тераси. Без значение какво е времето навън и в по кое
време през годината, те винаги се разхождаха следобед или вечер, винаги заедно.
На хоризонта видя голям товарен кораб. Слънцето все още беше високо в небето,
10
въпреки че вечерта напредваше. Предстоеше най-яркият период от годината преди дните
отново да започнат да се скъсяват и след това да се свият до нищо. Беше красива пролет.
Беше забелязал първите златисти птици пред къщата си в средата на април. Бяха последвали
пролетния вятър откъм континента.

Беше късно лято, когато за първи път отплава зад граница. В онези дни товарните
кораби не бяха толкова огромни и не се ползваха товарни контейнери. Спомни си как
палубните помощници мъкнеха петдесеткилограмови чували из трюма. Спомни си
контрабандните истории, които разказваха. Те го познаваха от работата му на пристанището
през лятото и с удоволствие му разказваха как са заблудили митничарите. Някои истории
бяха толкова фантастични, че той знаеше, че просто си ги измислят. Други бяха толкова
напрегнати и вълнуващи, че нямаше нужда да измислят подробности. А имаше и истории,
които никога не му беше позволено да чуе.
Въпреки че знаеха, че той никога няма да каже. Не и комунистът от онова шикозно
училище!
Никога не казвай!
Погледна отново към телевизора. Чувстваше се, сякаш бе прекарал целия си живот,
чакайки именно този новинарски репортаж.
Той беше социалист откакто се помнеше - както всички и от двете страни на
семейството му. За тях политическата апатия беше нещо нечувано и той израсна с омраза
към консерваторите. Баща му бе участвал в работническото движение от първите
десетилетия на двадесети век, политиката беше постоянна тема за обсъждане у дома, а
особено много те презираха американската база в Кефлавик, която исландската
капиталистическа класа радушно прие. Исландските капиталисти се възползваха най-много
от военните. Освен това имаше и компанията си - неговите приятели от подобен произход.
Те можеха да бъдат много радикални, а някои бяха красноречиви оратори.
Помнеше добре политическите срещи. Спомни си страстта. Разгорещените дебати.
Присъстваше на срещите със свои приятели, които също като него встъпваха в партийното
младежко движение; той слушаше гръмките реплики на техния лидер по отношение на
богатите, които експлоатираха пролетариата, и американските сили, които ги държаха в
джобовете си. Беше чувал това да се повтаря отново и отново със същата непоклатима и
искрена убеденост. Всичко, което чуваше, го вдъхновяваше, защото беше възпитан като
исландски националист и твърд социалист, който нито за миг не се съмняваше в своите
възгледи. Знаеше, че истината е на негова страна.
Повтаряща се тема на техните срещи беше американското присъствие в Кефлавик и
триковете, които исландските грабители на пари бяха използвали, за да позволят на
исландска земя да бъде създадена чужда военна база. Знаеше как държавата е била
продадена на американците, за да дебелеят капиталистите, като паразити. Като тийнейджър
той беше пред сградата на парламента, когато лакеите на управляващата класа нахлуха в нея
със сълзотворен газ и палки и биха протестиращите срещу влизането на Исландия в НАТО.

11
Предателите са маши на американския империализъм! Ние сме под ботуша на
американския капитализъм! На младите социалисти не им липсваха лозунги.
Самият той принадлежеше към потиснатите маси. Той беше пометен от пламът,
красноречието и справедливата представа, че всички хора трябва да бъдат равни. Шефовете
трябва да работят заедно с работниците във фабриката. Долу класовата система! Имаше
истинска и твърда вяра в социализма и чувстваше необходимостта да служи на каузата, да
убеждава другите и да се бори за работниците, за всички онеправдани и подтиснати.
Събудете се от съня си, работници ...
Той участваше пълноценно в дискусиите на събранията и четеше какво препоръчва
младежкото движение. Постепенно научи отговорите на въпроси за диалектическия
материализъм, класовата борба като двигател на историята, за капитализма и пролетариата,
научи се и да допълва речите си с фрази от великите революционни мислители, като четеше
все повече и все повече се вдъхновяваше. Не след дълго надмина своите другари в
марксистката теория и реторика и привлече вниманието на лидерите на младежкото
движение. Изборите на партийни постове и изготвянето на решения бяха важни дейности и
той беше запитан дали иска да се присъедини към партийния съвет. Тогава беше на
осемнадесет. Бяха основали общество в неговото училище, наречено „Червеното знаме“.
Баща му реши, че той трябва да получи образование - единственото от четирите деца. За
това той беше вечно благодарен на баща си.
Въпреки всичко.
Младежкото движение издаваше брошура и провеждаше редовни срещи.
Председателят дори беше поканен в Москва и се върна пълен с приказки за работническата
държава. Такова великолепно развитие. Хората там са толкова щастливи. Всяка тяхна нужда
е задоволена. Кооперативите и централизираната икономика обещаваха безпрецедентен
напредък. Следвоенното възстановяване надминаваше всички очаквания. Никнеха фабрики,
притежавани и управлявани от държавата, от самите хора. В предградията се изграждаха
нови жилищни квартали. Всички медицински услуги бяха безплатни. Всичко, което бяха
чели, всичко, което бяха чули, всичко беше истина. Всяка дума. О, какви времена!
Други, които също са били на посещение в Съветския съюз, описваха различно
преживяване. Младите социалисти останаха невъзмутими. Критиците бяха слуги на
капитализма. Бяха предали каузата, борбата за справедливо общество.
Срещите на „Червеното знаме“ бяха доста посещавани и те успяваха да привлекат
все повече и повече членове. Той бе избран единодушно за председател на дружеството и
скоро бе забелязан от висшите ръководители на социалистическата партия. През последната
му година в училище беше ясно, че той е бъдещ лидерски материал.
Отвърна се от прозореца и отиде до висящата над пианото снимка, направена на
церемонията от завършването на училище. Той погледна лицата под традиционните бели
шапки. Учениците пред сградата на училището - момчетата с черни костюми, момичетата
с рокли. Слънцето грееше и белите им шапки блестяха. Той беше вторият най-добър студент
за годината. Само на косъм от върха. Погали ръката си върху снимката. Тези години му

12
липсваха. Липсваше му времето, когато убеждението му беше толкова силно, че нищо не
беше в състояние да го пречупи.
*
През последната година в училище му предложиха работа в партийния вестник. През
лятната си ваканция той беше работил като докер, беше опознал работниците и палубните
носачи и бе говорил с тях за политика. Много от тях бяха откровени реакционери и го
наричаха „комунистът“. Интересуваше се от журналистика и знаеше, че вестникът е един
от стълбовете на партията.

Преди да започне там, председателят на младежкото движение го заведе в къщата на

заместник-лидера, кльощав мъж, потънал в дълбоко кресло, който лъскаше очилата си с
носна кърпичка докато им разказваше за създаването на социалистическа държава в
Исландия. Всичко, което каза този мек глас, беше толкова вярно и толкова правилно, че
тръпки полазиха по гърба му, докато седеше в малката всекидневна, поглъщайки всяка
изречена дума.
Беше добър ученик. История, математика или друг предмет – всички бяха еднакво
лесни за него. След като знанието влезеше в съзнанието му, той го запазваше за моментално
„извикване“, когато му беше нужно. Неговата памет и дарба за учене се оказаха полезни в
журналистиката и той се учеше и напредваше бързо. Работеше и мислеше бързо и можеше
да прави дълги интервюта, без да се налага да записва повече от няколко изречения.
Съзнаваше, че не е безпристрастен репортер, но в онези дни и никой друг не беше.
Планираше да се запише в Университета на Исландия през есента, но беше помолен
да остане във вестника и през зимата. Нямаше нужда да мисли два пъти. По средата на
зимата заместник-лидерът го покани у дома. Източногерманската комунистическа партия
предлагаше места за няколко исландски студенти в университета в Лайпциг; ако приеме, ще
трябва да си проправи път там, но ще му бъде осигурен пансион и квартира.
Той искаше да отиде в Източна Европа или Съветския съюз, за да види лично
следвоенното възстановяване. Да пътува, да открива различни култури и да изучава езици.
Искаше да види социализма в действие. Обмисляше да кандидатства в Московския
университет и все още не беше взел решение, когато посети заместник-лидера. Избърсвайки
очилата си, заместник-лидерът каза, че обучението в Лайпциг е уникална възможност за
него да наблюдава работата на една комунистическа държава и да се обучава, за да служи
още по-добре на собствената си страна.
Заместник-лидерът сложи очилата си.
- И да служиш на каузата — добави той. — Ще ти хареса там. Лайпциг е исторически
град и има връзки с исландската култура. Халдор Лаксенс е посещавал своя приятел
поета Йохан Йонсон там. И колекцията от народни приказки на Йон Арнасон е
публикувана от Хинрич Верлаг от Лайпциг през 1862 г.

13
Той кимна. Беше чел всичко, което Лакснес беше написал за социализма в Източна Европа
и се възхищаваше на способността му да убеждава.
Хрумна му идеята, че може да пътува с кораб и да работи по пътя си. Чичо му
познаваше хора от корабната компания. Осигуряването на пътуването не беше проблем.
Семейството му беше във възторг. Никой от тях не е бил в чужбина, да не говорим за
обучение в друга държава. Би било такова приключение. Те си писаха и се чуха по телефона,
за да обсъдят чудесната новина. „От него ще стане нещо“, казаха хората. „Няма да се
изненадам, ако стигне до правителството!“

Първото пристанище беше на Фарьорските острови, след това последваха

Копенхаген, Ротердам и Хамбург. Оттам хвана влака за Берлин и през нощта преспа на
гарата. На следващия ден по обяд се качи на влак за Лайпциг. Знаеше, че никой няма да го
посрещне. Той имаше адрес, написан на бележка в джоба си, и попита за посоката, когато
стигна до местоназначението си.
Въздишайки тежко, сега той стоеше пред старата училищна снимка и гледаше лицето
на своя приятел от Лайпциг. Те бяха в един клас и в училище.
Само ако тогава знаеше какво ще стане...
Чудеше се дали полицията някога ще открие истината за човека в езерото.
Утешаваше се с мисълта, че е било толкова отдавна и че случилото се вече няма значение.
Вече никой не се интересуваше от човека в езерото.

4.
Криминалистите бяха издигнали голяма палатка над скелета. Елинборг стоеше
отвън, докато гледаше Ерлендур и Сигурдур Оли, които бързаха към нея през сухото корито
на езерото. Беше късно вечерта и медиите си бяха тръгнали. Движението около езерото се
бе увеличило след съобщаването за находката, но сега отново бе замряло и районът отново
бе тих.

- Много мило от твоя страна, че намери време - каза Елинборг, когато се приближиха.
- Сигурдур трябваше да спре за хамбургер по пътя - изсумтя Ерлендур. – Какво става?
- Елате с мен - каза Елинборг, отваряйки палатката. — Патологът е тук.
Ерлендур погледна надолу към езерото във вечерното спокойствие и се замисли за
пукнатините в коритото му. Слънцето все още не беше залязло, така че всико все още се
къпеше в дневна светлина. Взирайки се в белите облаци точно над себе си, той все още
размишляваше колко странно беше, че там, където стоеше, някога е имало езеро, дълбоко
четири метра.

14
 Екипът от криминалисти беше изровил скелета, който вече можеше да се види
целият. По него не беше останало нито едно парченце плът или парченце дрехи. Жена на
около четиридесет години беше коленичила до него и чоплеше таза с жълт молив.
- Мъжки е — каза тя. — Средна височина и вероятно на средна възраст, но трябва
да проверя това по-внимателно. Не знам колко време е бил във водата, може би четиридесет
или петдесет години. А може и по-дълго. Но това е само предположение. Мога да бъда по-
точна, след като го занеса в моргата, за да го проучат обстойно.
Тя се изправи и ги поздрави.
Ерлендур знаеше, че името й е Матилдур и че наскоро е била назначена като патолог.
Копнееше да я попита какво я е карало да разследва престъпления. Защо просто не стана
лекар като всички останали и не се захвана да дои здравната система?
- Бил ли е ударен по главата? — попита Ерлендур.
- Така изглежда — каза Матилдур. — Но е трудно да се установи какъв инструмент
е използван. Всички следи около дупката са изчезнали.
- За умишлено убийство ли говорим? – попита Сигурдур Оли.
- Всички убийства са умишлени — каза Матилдур. – Просто някои са по-глупави от
други.
- Няма съмнение, че е убийство - каза Елинборг, която ги слушаше.
Тя се прехвърли над скелета и посочи голяма дупка, изкопана от екипа по криминалистика.
Ерлендур отиде при нея и видя, че вътре в дупката има обемна черна метална кутия,
завързана с въже за костите. Все още беше почти заровена в пясъка, но се виждаше нещо,
което изглеждаше като счупени инструменти с черни циферблати и черни бутони. Кутията
беше надраскана и вдлъбната, беше се отворила и вътре беше попаднал пясък.
- Какво е това? — попита Сигурдур Оли.
- Бог знае, - каза Елинборг - но е било използвано, за да го потопи.
- Някакво измервателно устройство ли е? — попита Ерлендур.
- Никога не съм виждала нещо подобно - каза Елинборг. — Криминалистите казаха, че
така изглежда стар радиопредавател. Отидоха да хапнат нещо.
- Предавател? — каза Ерлендур. — Какъв вид предавател?
- Не знаеха. Трябва да го изровят напълно.
Ерлендур погледна въжето, вързано около скелета, и черната кутия, използвана за потапяне
на тялото. Представяше си как мъже измъкват трупа от кола, завързват го за предавателя,
гребат с него в езерото и изхвърлят цялата партида зад борда.
- Значи е бил потопен? – каза.
- Едва ли го е направил сам - изтърси Сигурдур Оли. — Надали би излязъл насред
езерото, за да се завърже за радиопредавател, да го вдигне, да падне на главата си и
все пак да се погрижи да се озове в езерото и да е сигурен, че ще изчезне. Това би
било най-нелепото самоубийство в историята.

15
 - Смятате ли, че предавателят е тежък? — попита Ерлендур, опитвайки се да сдържи
раздразнението си от Сигурдур Оли.
- Изглежда ми наистина тежък - каза Матилдур.
- Има ли смисъл да претърсваме дъното на езерото за оръжие на убийството? - попита
Елинборг. — С металотърсач, ако е било чук или нещо подобно? Може да е било
изхвърлено заедно с тялото.
- Криминалистите ще се справят с това — каза Ерлендур и коленичи до черната кутия.
Изтърка пясъка от нея.
- Може би е бил радиолюбител - каза Сигурдур Оли.
- Ще дойдете ли? — попита Елинборг. - За представянето на книгата ми?
- Трябва ли? – попита Сигурдур Оли.
- Няма да те принуждавам.
- Как се казва книгата? — попита Ерлендур.
- „Повече от просто десерти“ - каза Елинборг. - Това е игра на думи. Справедливост –
разбирате ли, и десерти, и „не са само десерти“2…
- Много смешно - каза Ерлендур, хвърляйки изумен поглед към Сигурдур Оли, който
се опитваше да потисне смеха си.

Ева Линд седеше с лице към него, облечена в бял халат, със свити на седалката под себе си
крака и усукваше косата си около показалеца си, кръг след кръг, сякаш беше хипнотизирана.
По правило на болните не се разрешаваше да приемат гости, но персоналът познаваше
Ерлендур добре и не възрази, когато той поиска да я види. Седяха известно време в
мълчание. Бяха в салона за пациенти и по стените имаше плакати, предупреждаващи за
рисковете от злоупотребата с алкохол и наркотици.
- Още ли се виждаш с онази стара чанта? — попита Ева, като продължаваше да си
играеше с косата си.
- Престани да я наричаш стара чанта — каза Ерлендур. - Валгердур е две години по-
млада от мен.
- Добре, стара чанто. Все още ли я виждаш?
- Да.
- И… тя идва ли у дома ти, тази жена, Валгердур?
- Веднъж ...
- И от тогава се срещате по хотели?
- Нещо такова. Как си? Сигурдур Оли ти изпраща поздрави. Казва, че рамото му се
оправя.
- Пропуснах. Исках да го ударя в главата.
- Понякога си наистина пълна идиотка – каза Ерлендур.
- Тя напуснала ли е нейния човек? Женена е, нали? Тази Валгердур ...
- Не е твоя работа.

2
Игра на думи с исландските думи eftirrétti (десерти) и réttlæti (справедливост), които имат сходно звучене

16
 - Значи му изневерява? Което пък означава, че чукаш омъжена жена. Как се чувстваш
от това?
- Не сме спали заедно. Не че е твоя работа. И престани с този мръсен език!
- По дяволите, не били спали задено.
- Не трябва ли да взимаш лекарства?
- За да излекувам нрава си ли?
Той стана. Тя вдигна очи към него.
- Не съм те молила да ме водиш тук – каза тя. – Не съм те молила да се месиш в живота
ми. Искам да ме оставиш на мира. Съвсем сама.
Той излезе без да каже довиждане.
- Поздрави старата чанта от мен – извика Ева Линд след него, разрошвайки прибраната
си като никога коса. – Предай поздрави на шибаната стара чанта – промърмои под
носа си тя.

Ерлендур паркира пред блока си и влезе в стълбището. Когато стигна до своя етаж,
той забеляза хилав млад мъж с дълга коса да се мотае до вратата и да пуши. Горната част на
тялото му чезнеше в сенките и Ерлендур не можеше да различи лицето му. Първоначално
си помислил, че става въпрос за криминално проявен, който има недовършена работа с него.
Понякога му се обаждаха, когато бяха пияни, и го заплашваха, че е посегнал по един или
друг начин на мизерния им живот. Някой от време на време се появяваше на прага му, за да
спори. Очакваше нещо такова и сега. Младият мъж се изправи, когато видя Ерлендур да се
приближава.
- Мога ли да остана при теб? – попита той, като явно му беше трудно да реши какво да
прави с фаса от цигарата си. Ерлендур забеляза още два на килима.
- Кои си…?
- Синдри — каза мъжът, излизайки от сенките. – Синът ти. Не ме ли познаваш?
- Синдри? — изненада се Ерлендур.
- Върнах се в града - каза Синдри. — Реших да те потърся.

Сигурдур Оли беше в леглото до Бергтора, когато телефонът иззвъня. Той погледна
идентификацията на обаждащия се. Като разбра кой е, реши да не отговаря. На шестото
позвъняване Бергтора го побутна.
- Отговори — каза тя. — Добре е да говори с теб. Той мисли, че му помагаш.
- Няма да го оставя да мисли, че може да ми се обажда у дома посред нощ – каза
Сигурдур Оли.
- Хайде, де — каза Бергтора и се пресегна от своята страна на леглото за телефона.
- Да, тук е — каза тя. - Само минутка. - И тя подаде телефона на Сигурдур Оли. – За
теб е – каза му усмихната.

17
 - Спяхте ли? - каза гласа в другия край на линията.
- Да — излъга Сигурдур Оли. — Помолих те да не ми звъниш вкъщи. Не искам да го
правиш.
- Съжалявам — каза гласът. - Не мога да спя. Вземам лекарства - и успокоителни и
сънотворни, но нито едно от тях не действа.
- Не можеш просто да се обаждаш, когато пожелаеш - каза Сигурдур Оли.
- Съжалявам — каза мъжът. — Не се чувствам много добре.
- Добре — каза Сигурдур Оли.
- Беше преди година — каза мъжът. — За деня.
- Да — каза Сигурдур Оли. - Знам.
- Цяла година ад - каза мъжът.
- Опитай се да спреш да мислиш за това - каза Сигурдур Оли. - Време е да спреш да
се
измъчваш така. Не помага.
- Толкова е лесно да се каже - въздъхна мъжът по телефона.
- Знам — каза Сигурдур Оли. — Но просто опитай.
- За какво си мислех с тези проклети ягоди?
- Минали сме през това хиляди пъти - каза Сигурдур Оли, тръсвайки глава, като
погледна Бергтора. — Вината не е твоя. Спри да се измъчваш.
- Разбира се, че е — каза мъжът. — Разбира се, че вината е моя. Всичко беше по моя
вина. - След това той затвори.

5.
Жената ги погледна на свой ред, усмихна се леко и ги покани да влязат. Елинборг
тръгна първа и Ерлендур затвори вратата след тях. Бяха се обадили предварително и жената
беше сложила на масата чаши и соден сладкиш. От кухнята се носеше аромат на кафе. Това
беше градска къща в предградието Брейдхолт. Елинборг беше говорил с жената по телефона.
Беше се омъжила повторно. Синът й от предишния брак караше докторантура по медицина
в Щатите. Тя имаше две деца от втория си съпруг. Изненадана от обаждането на Елинборг,
тя си взе свободен следобед от работа, за да се срещне с нея и Ерлендур у дома.
- Той ли е? — попита жената, като им предложи да седнат. Името й беше Кристин, тя
беше над шейсетте и беше наддала с възрастта. Беше чула по новините за скелета,
открит в езерото Клейфарватн.
- Не знаем — каза Ерлендур. - Знаем, че е мъжки, но чакаме да определят по-точна
възраст.
Бяха минали няколко дни от намирането на скелета. Някои кости бяха изпратени за
въглероден анализ, но патоложката бе използвала и различен метод, който според нея можел
да ускори резултатите.
- Как ще ускори резултатите? - Ерлендур бе попитал Елинборг.
- Тя използва алуминиевия завод в Страумсвик.

18
 - Топилнята?
- Изучава историята на замърсяването от него. Включва серен диоксид и флуорид и
този род неща. Чувал ли си за това?
- Не.
- В атмосферата се отделя известно количество серен диоксид и пада върху сушата и
морето; намира се в езера близо до топилната фабрика, като езерото Клейвфарватан.
Сега има подобрен контрол на замърсяването. Тя каза, че е открила следа в костите
и по предварителна оценка твърди, че тялото е хвърлено в езерото преди 1970 г.
- Много или малко преди това?
- До пет години горе-долу.
На този етап разследването на скелета от Клейфарватн се бе фокусирало върху мъже,
които са изчезнали между 1960 и 1975 г. В цяла Исландия имаше осем такива случая.
Петима бяха живели в или около Рейкявик. Първият съпруг на Кристин беше един от тях.
Детективите бяха прочели досиетата. Тя самата бе подала сигнал за изчезването му. Един
ден не се беше прибрал от работа. Била приготвила вечерята за него. Синът им играел на
пода. Тя изкъпала момчето, сложила го да спи и подредила в кухнята. След това седнала и
зачакала. Щяла да гледа телевизия, но в онези дни нямало предавания в четвъртък.
Това беше се случило през есента на 1969 г. Те живеели в малък апартамент, който
били купили наскоро. Той бил брокер на имоти и уцелил добра сделка. Тя току-що била
завършила Търговски колеж, когато се запознали. Година по-късно се оженили с подобаваща
церемония и още година след това се родил синът им. Съпругът й го боготворял.
- Ето защо не можах да го разбера - каза Кристин, а погледът й се плъзна между тях.
Ерлендур имаше чувството, че тя все още чака съпруга, който така внезапно и
необяснимо бе изчезнал от живота й. Той си я представи как чака сама в есенния мрак.
Обажданията до хора, които го познават и техни приятели, телефониране на семейството,
което през следващите дни тихо ще се събере в апартамента, за да й даде сили и да я
подкрепи в мъката й.
- Бяхме щастливи - каза тя. - Нашето малко момче Бени беше зеницата на окото ни,
бях намерила работа в Асоциацията на търговците и доколкото знаех, съпругът ми се
справяше добре на работа. Беше голяма агенция за имоти и той беше страхотен продавач.
Не беше толкова добър в училище, напусна след две години, но работеше упорито и мислех,
че е доволен от живота. Той никога не ми е споделял друго.
Тя наля кафе в чашите им.
- Не забелязах нищо необичайно през последния ден — продължи Кристин, като им
подаде чинията с сладки. - Той се сбогува с мен сутринта, обади се по обяд само за да ме
чуе и да каже, че ще закъснее малко. Това беше последното, което чух от него.
- Но не е ли възможно да е имал проблеми на работа, макар и да не ти е казал? — попита
Елинборг. - Прочетохме докладите и…

19
 - Задаваха се съкращения. Той беше говорил за това няколко дни по-рано, но не знаех
кой ще е. След това – през същия ден го извикали и му казали, че не се нуждаят повече от
него. Собственикът ми го каза по-късно. Той каза, че съпругът ми не е реагирал на това, че
са го съкратили, не е протестирал или поискал обяснение, просто се е върнал и седнал на
бюрото си. Не реагирал.
- Той не ти се е обадил, за да ти каже? — попита Елинборг.
- Не — каза жената и Ерлендур усети скръбта, която все още я обгръщаше. — Както ви
казах, той се обади, но не каза нито дума, за това че ще загуби работата си.
- Защо е бил съкратен? — попита Ерлендур.
- Така и не получих задоволителен отговор. Мисля, че собственика се опита да прояви
състрадание и внимание, когато говорихме. Той каза, че е трябвало да намалят персонала,
защото продажбите намалели, но по-късно чух, че Рагнар очевидно е загубил интерес към
работата. Загубил е интерес към това, което правеше. След училище беше споменавал да се
запише отново и да завърши. Той беше поканен на среща на випуска, въпреки че беше
напуснал училище, всичките му стари приятели бяха станали лекари, адвокати и инженери.
Поне така говореше. Сякаш това го събори, отпадането от училище.
- Свързахте ли това с изчезването му по някакъв начин? — попита Ерлендур.
- Не, не особено — каза Кристин. - Също толкова лесно мога да го свържа с малката
ни кавга предния ден. Или че със сина ни имахме трудни нощи. Или че не можеше
да си позволи нова кола. Наистина не знам какво да мисля.
- Беше ли депресиран? — попита Елинборг, забелязвайки как Кристин говори за
миналото, сякаш се е случило току-що.
- Не и повече от повечето исландци. Изчезна през есента, ако това означава нещо.
- По онова време изключихте ли възможността да има нещо криминално в изчезването
му — каза Ерлендур.
- Да — каза тя. — Не можех да си представя това. Той не беше замесен в нищо
подобно. Ако срещне някой, който би го е убил, би било просто лош късмет. Мисълта,
че нещо подобно се е случило, никога не ми е минавала през ума. Нито пък на полицията.
Никога не сте разглеждали изчезването му като криминален случай. Той останал на
работа, докато всички си тръгнали и това е последният път, когато е бил видян.
- Значи изчезването му никога не е било разглеждано като криминално дело? – попита
Еленборг.
- Не – поклати глава Кристин.
- Кажете ми още нещо: съпругът ви беше ли радиолюбител ? — попита Ерлендур.
- Радиолюбител? Какво е това?
- Честно казано и аз не съм съвсем сигурен — каза Ерлендур, поглеждайки към
Елинборг за помощ. Тя не каза нищо. – Радиолюбителите са в радиовръзка с хора по
целия свят - продължи Ерлендур. - Имат нужда от доста мощен предавател, за да
излъчват сигнала си. Имал ли е такова оборудване?
- Не — каза жената. — Радиолюбител?
- Занимавал ли се е с телекомуникации? — попита Елинборг. – Имал ли е
радопредавател?

20
Кристин се загледа в нея.
- Какво сте намерили в онова езеро? – попита тя с изумление. –Никога не е притежавал
радопредавател! Какъв предавател все пак?
- Ходил ли е някога на риба в Клейфарватн? – продължи Елинборг без да отговори на
въпроса й. – Знаете ли нещо за това?
- Не, никога. Не се интересуваше от риболов. Брат ми е запален ловец на сьомга и се
опита да го убеди да опита, но той никога не го направи. Той беше като мен в това
отношение. Никога не сме искали да убиваме нещо за спорт или забавление. Никога
не сме ходили към Клейфарватн.
Ерлендур забеляза красиво рамкирана снимка на един рафт във всекидневната. Показваше
Кристин с малко момче, което той прие за нейния син останал без баща, и това го накара да
се замисли за собствения си син, Синдри. Не беше разбрал веднага защо се е отбил. Синдри
винаги бе избягвал баща си, за разлика от Ева Линд, която искаше да го накара да се чувства
виновен, че е пренебрегвал нея и брат й в детството им. Ерлендур се беше развел с майка
им след кратък брак и с течение на годините все повече съжаляваше, че не бе имал контакт
с децата си.
Ръкуваха се смутено на площадката като двама непознати; той пусна Синдри вътре
и направи кафе. Синдри каза, че търси апартамент или стая. Ерлендур каза, че не знае за
свободни места, но обеща да му каже, ако чуе нещо.
- Може би бих могъл да остана тук за известно време - каза Синдри, гледайки
библиотеката във всекидневната.
- Тук!? — изненада се Ерлендур, появявайки се на прага на кухнята. Целта зад
посещението на Синдри изведнъж му просветна.
- Ева каза, че имаш свободна стая, пълна със стари боклуци.
Ерлендур погледна сина си. В апартамента му наистина имаше свободна стая. Старите
боклуци, които Ева беше споменала, бяха вещите на родителите му, които той запази, защото
не можеше да се накара да ги изхвърли. Предмети от дома на детството му. Сандък, пълен с
писма, написани от неговите родители и предци, резбован рафт, купища списания, книги,
въдици и тежка стара счупена пушка, която бе принадлежала на дядо му.
- Ами майка ти? — каза Ерлендур. — Не можеш ли да останеш при нея?
- Разбира се — каза Синдри. — Тогава просто ще го направя.
Замълчаха.
- Не, в тази стая няма място — каза накрая Ерлендур. - Така че… не знам…
- Ева е оставала тук - каза Синдри.
Думите му бяха последвани от дълбока тишина.
- Тя каза, че си се променил - каза накрая Синдри.
- Ами ти? — попита Ерлендур. — Променил ли си се?
- Не съм пипал и капка от месеци - каза Синдри. — Ако това имаш предвид.

21
Ерлендур се откъсна от мислите си и отпи от кафето си. Той отмести поглед от снимката на
рафта към Кристин. Искаше цигара.
- Значи момчето никога не е познавало баща си — каза той.
С крайчеца на окото си той видя Елинборг да го гледа гневно, но се престори, че не
забелязва. Съзнаваше добре, че се намесва в личния живот на жена, случаят на чийто
мистериозно изчезнал преди повече от тридесет години съпруг никога не е бил разрешен по
задоволителен начин. Въпросът на Ерлендур нямаше отношение към полицейското
разследване.
- Пастрокът му се отнасяше добре с него и той поддържа много добри отношения с
братята си – каза тя. – Но не виждам какво общо има това с изчезването на съпруга
ми.
- Не, няма; съжалявам – каза Ерлендур.
- Ами тогава, няма нищо друго – каза Елинборг.
- Мислите ли, че е той? — попита Кристин, изправяйки се.
- Не мисля, че е много вероятно - каза Елинборг. — Но трябва да го разгледаме по-
внимателно.
Те застанаха неподвижни за миг, сякаш имаше още нещо за казване. Сякаш нещо, което
витаеше във въздуха трябва да бъде изразено с думи, преди срещата им да приключи.
- Година след изчезването му - каза Кристин – някакво тяло беше изхвърлено на брега
на Снаефевснес. Мислеха, че е той, но се оказа, че не е – тя стисна ръце. - Понякога
дори днес си мисля, че може да е жив. Че изобщо не е умрял. Понякога си мисля, че
ни е напуснал и се е преместил в провинцията – или в чужбина – без да ни каже, и
си е създал ново семейство. Дори съм го зървал за миг тук, в Рейкявик. Преди около
пет години ми се стори, че го видях. Следвах този човек като някоя глупачка. Беше в
търговския център. Следих го, докато не видях, че, разбира се, не е той.
Тя погледна Ерлендур.
- Той си отиде, но все пак… той никога няма да си отиде - каза тя, a на устните й заигра
тъжна усмивка.
- Знам — каза Ерлендур. - Знам какво имаш предвид.

Щом се качиха в колата, Елинборг се скара на Ерлендур за безчувствения му въпрос

за сина на Кристин. Ерлендур й отвърна да не бъде толкова чувствителна.
Мобилният му звънна. Беше Валгердур. Той очакваше тя да го потърси. Бяха се
запознали предишната Коледа, когато Ерлендур разследваше убийство в хотел в Рейкявик.
Тя беше биотехник и оттогава те бяха в странна, много бавно развиваща се връзка. Съпругът
й й беше признал, че има афера, но когато се стигна до кризата в отношенията им, той не
пожела да прекрати брака им; вместо това смирено я помоли да му прости и обеща да се
поправи. Тя твърдеше, че ще го напусне, но това все още не се бе случило.
- Как е дъщеря ти? — попита тя и Ерлендур й разказа накратко за посещението си при
Ева Линд.

22
 - Не мислиш ли обаче, че й помага? — попита Валгердур. — Тази терапия?
- Надявам се, но наистина не знам какво ще й помогне - каза Ерлендур. - Върна се в
точно същото състояние, както преди спонтанния си аборт.
- Да се опитаме ли да се срещнем утре? — попита го Валгердур.
- Да, нека се срещнем тогава — съгласи се Ерлендур и те се сбогуваха.

- Това тя ли беше? — попита Елинборг, осъзнавайки, че Ерлендур е в някаква връзка

с жена.
- Ако имаш предвид Валгердур, да, беше тя — каза Ерлендур.
- Тя се тревожи за Ева Линд ли?
- Какво казаха криминалистите за този предавател? — попита Ерлендур, за да смени
темата.
- Не знаят много – каза Елинборг. – Но мислят, че е руски. - Името и серийният номер
са изличени, но те са могли да различат очертанията на странна буква и мислят, че е
кирилица.
- Руски?
- Да, руски.

Имаше няколко къщи в южния край на Клейфарватн и Ерлендур и Сигурдур Оли

събраха информация за техните собственици. Те им се обадиха по телефона и ги разпитаха
в общи линии за изчезнали хора, които биха могли да бъдат свързани с езерото. Оказа се
безплодно.
Сигурдур Оли спомена, че Елинборг е заета с подготовката по пубикуването на нейната
книга с рецепти.
- Мисля, че това ще я направи известна - каза Сигурдур Оли.
- Тя иска ли да бъде известна? — попита Ерлендур.
- Не иска ли всеки? – попита Сигурдур.
- Глупости!

6.
Сигурдур Оли прочете писмото - последното свидетелство за съдбата на млад мъж,
който бе напуснал къщата на родителите си през 1970 г. и никога не се бе върнал.
И двамата родители бяха на 78 години и бяха в добро състояние. Те имаха още двама
сина, и двамата по-млади, сега на по около петдесет. Вярваха, че големият им син се е
самоубил. Не знаеха как точно е постъпил, нито къде са останките му. Сигурдур Оли ги
попита за Клейфарватн, радиопредавателя и дупката в черепа, но те нямаха представа за
какво говори. Синът им никога не се бил карал с никого и нямал врагове; това би било
изключено.

23
 - Идеята, че е бил убит е абсурдна - каза майката с поглед към съпруга си, все още
разтревожени след толкова години за съдбата на сина им.
- Можете да разберете от писмото — каза съпругът. — Очевидно е какво е имал
предвид.
Сигурдур Оли препрочете писмото: Скъпи мамо и татко, простете ми, но не мога да
направя нищо друго, непоносимо е и не мога да мисля да живея повече, не мога; и не искам
и не мога.
Писмото бе подписано Якоб.
- Това момиче беше виновно - каза съпругата.
- Не знаем нищо за това - каза съпругът й.
- Тя започна да излиза с неговия приятел - каза тя. - Нашето момче не можа да го
понесе.
- Мислите ли, че това е той? Нашето момче? – попита съпругът.
Те седяха на дивана срещу Сигурдур Оли и очакваха отговори на въпросите, които ги
преследваха откакто сина им бе изчезнал. Знаеха, че той не може да отговори на най-трудния
въпрос, с който се бяха борили през всичките тези години – въпроса за родителските
действия и отговорности, но можеше поне да им каже дали е бил намерен или не.
По новините казаха само, че в Клейфарватн е открит мъжки скелет. Нищо не споменаха за
радиопредавател и счупен череп. Те не разбираха какво има предвид Сигурдур Оли, когато
започна да пита тези неща. Имаха само един въпрос: той ли беше?
- Не мисля, че това е вероятно - каза Сигурдур Оли. Той ги огледа един по един.
Неразбираемото изчезване и смъртта на близък бе оставило отпечатък върху живота им.
Случаят никога не е бил приключван. Синът им все още не се беше прибрал и така беше
през всичките тези години. Те не знаеха къде е или какво се е случило с него и тази
несигурност пораждаше мъка и мрак.
- Смятаме, че е влязъл в морето - каза съпругата. — Той беше добър плувец. Винаги
съм мислела, че той е плувал в морето, докато разбере, че е отишъл твърде далеч, или
докато студът не го е сковал.
- Тогава от полицията ни казаха, че тъй като тялото не може да бъде намерено, най-
вероятно се е хвърлил в морето - каза съпругът.
- Заради това момиче... - каза съпругата.
- Не можем да я виним за това - каза съпругът.
Сигурдур Оли разбра, че са потънали в стара рутина по този въпрос. Той се изправи, за да
си тръгне.
- Понякога му се ядосвам - каза съпругата и Сигурдур Оли не разбра дали има предвид
съпруга си или сина си.

Валгердур чакаше Ерлендур в ресторанта. Беше облечена със същото кожено палто,
което беше облякла на първата им среща. Срещнаха се случайно и в момент на лудост той я

24
покани на вечеря. Тогава той не знаеше дали тя е омъжена, но по-късно откри, че е омъжена,
с двама големи сина, които се бяха изнесли, и брак, който се проваляше.
На следващата им среща тя призна, че възнамерява да използва Ерлендур, за да се
разплати със съпруга си.
Скоро след това Валгердур се свърза отново с Ерлендур и оттогава се бяха срещали
няколко пъти. Веднъж тя дойде в апартамента му. Беше се опитал да подреди, доколкото
можеше, изхвърли стари вестници, подреди книгите по рафтовете. Той рядко имаше
посетители и не желаеше да позволи на Валгердур да го посети, но тя настоя, като каза, че
иска да види как живее той. Ева Линд беше нарекла апартамента му дупка, в която той
пропълзява, за да се скрие.
- Виж всички тези книги - възкликна Валгердур, застанала в хола. – Всички ли си
прочел?
- Повечето- каза Ерлендур. – Искаш ли кафе? Купих датски сладкиши.
Тя отиде до библиотеката и прокара пръст по редиците, прегледя някои заглавия и взе една
книга от рафта.
- Все за изпитания и опасни планински пътувания ли са? - попита.

Тя бързо забеляза, че Ерлендур проявява особен интерес към изчезналите хора и че чете
цяла поредица от разкази на хора, които са се изгубили и изчезнали в дивата природа на
Исландия. Беше й казал това, което не беше казал на никой друг освен на Ева Линд - че брат
му е починал на осемгодишна възраст в планините в източна Исландия в началото на зимата,
когато Ерлендур е бил на десет. Те били тримата - двете момчета и баща им. Ерлендур и
баща му успели да се приберат безопасно, но брат му замръзнал до смърт и тялото му така
и никога не било намерено.

- Веднъж ми каза, че има разказ за вас с брат ти в една от тези книги – каза Валгердур.
- Да – потвърди Ерлендур.
- Би ли ми го показал?
- Ще го направя — каза Ерлендур колебливо. – По-късно. Не сега. Ще ти го покажа
по-късно.

Валгердур се изправи, когато влезе в ресторанта и те се поздравиха с обичайното си

ръкостискане. Ерлендур не беше сигурен каква връзка е това, но му харесваше. Дори след
като се срещаха редовно в продължение на почти половин година, те не бяха спали заедно.
Поне връзката им не беше сексуална. Те седяха и разговаряха за различни аспекти от живота
си.
- Защо не си го напуснала? - попита той, докато след хранене пиеха кафе и ликьор и
разговаряха за Ева Линд и Синдри, нейните синове и работата.
Тя многократно го пита за скелета в Клейфарватн, но той нямаше много неща, които можеше
да й каже. Само че полицията разговаря с хора, чиито близки са изчезнали в определен
период около 1970 г.Точно преди Коледа Валгердур бе разбрала, че съпругът й е имал

25
любовна връзка през последните две години. Тя вече знаеше за предишен инцидент, който
не беше толкова „сериозен“, както той се бил изразил. Тя му каза, че ще го напусне. Той
веднага прекъсна връзката и оттогава нищо не се случи.

- Валгердур…? — започна Ерлендур.

- Значи си видял Ева Линд в клиниката й — каза тя припряно, сякаш усети какво ще
последва.
- Да, видях я.
- Помни ли нещо за ареста?
- Не, не мисля, че си спомня да е арестувана. Не сме го обсъждали.
- Бедно момиче.
- Ще продължиш ли с него? – попита Ерлендур.
Валгердур отпи от ликьора си.
- Толкова е трудно - каза тя.
- Така ли?
- Не съм готова да сложа край на това — каза тя, като погледна към Ерлендур. - Но и
не искам да те оставя.

Когато Ерлендур се прибра тази вечер, Синдри Снаер лежеше на дивана, пушеше и гледаше
телевизия. Той кимна на баща си и продължи да гледа програмата. Доколкото Ерлендур
можеше да види - беше някакъв анимационен филм. Той бе дал на сина си ключ от
апартамента и можеше да го очаква по всяко време, въпреки че не се бе съгласил да остане.
- Имаш ли нещо против да изключиш това? - каза той, докато сваляше палтото си.
- Не можах да намеря дистанционното - каза той. — Този телевизор не е ли
праисторически?
- Само на двадесет години е — каза Ерлендур. - Не го използвам много.
- Ева ми се обади днес — каза Синдри, загасвайки цигарата си. — Някой твой приятел
ли я арестува?
- Сигурдур Оли. Тя го удари. С чук. Опита се да го нокаутира, но вместо това го уцели
по рамото. Искаше да я обвини в нападение и съпротива при арест.
- Значи сте сключили сделка, че вместо това тя ще започне рехабилитация.
- Тя никога не е искала терапия. Сигурдур Оли свали обвиненията заради мен и тя
влезе в клиника за рехабилитация.
Дилър на име Еди беше замесен в случай на наркотици и Сигурдур Оли и двама други
детективи го бяха проследили до бърлога точно до автогара Хлемур, близо до полицейския
участък на Хверфисгата. Някой, който познаваше Еди, се беше обадил на полицията.
Единствената съпротива, която срещнаха, беше от Ева Линд. Беше напълно побъркана. Еди
лежеше полугол на дивана и не помръдваше. Друго момиче, по-младо от Ева Линд, лежеше
голо до него. Когато видя полицията, Ева побесня. Тя знаеше кой беше Сигурдур Оли.
Знаеше, че той работи с баща й. Но грабна чук, който лежеше на пода, и се опита да го
нокаутира. Въпреки че пропусна, тя счупи ключицата му. Разтърсен от болка, Сигурдур Оли
падна на пода. Докато се беше приготвяла да нанесе втори удар, другите полицаи се бяха

26
нахвърлили и повалили.
Сигурдур Оли не пожела да обсъждат инцидента, но Ерлендур бе чул от други офицери, че
се беше поколебал, когато видя Ева Линд да го приближава. Тя беше дъщеря на Ерлендур и
той не искал да я нарани. Така бе успяла да нанесе удара.
- Мислех, че ще осъзнае постъпката си, когато направи този спонтанен аборт - каза
Ерлендур. — Но сега тя е двойно по-трудна. Сякаш нищо вече няма значение за нея.
- Бих искал да отида да я видя — каза Синдри. — Но те не допускат посетители.
- Ще поговоря с тях.

Телефонът иззвъня и Ерлендур вдигна.

- Ерлендур? - каза слаб глас от другата страна. Ерлендур го разпозна веднага.
- Марион?
- Какво намерихте в Клейфарватн? — попита Марион Брием.
- Кости — каза Ерлендур. — Нищо, което трябва да те тревожи.
- Да, наистина - каза Марион. Беше пенсионер отдавна, но трудно можеше да се
стърпява да не се намесва в по-интересните разследвания, които Ерлендур водеше.
По линията настъпи дълго мълчание.
- Нещо конкретно ли искаш? — попита Ерлендур.
- Трябва да проверш по-внимателно Клейфарватн – каза Марион. – Но не позволявай
да те притеснявам. Не ми е това целта. Не бих искал да притеснявам стар колега,
който и без това има предостатъчно на плещите си.
- Какво за Клейфарватн? – попита Ерлендур. – Какво имаш предвид?
- Нищо. Довиждане – каза Марион и затвори на Ерлендур.

7.
Понякога, когато се замислеше, усещаше мириса на централата на Дитрихринг,
задушаващата воня на мръсен килим, пот и страх. Спомняше си и лютата воня на въглищния
смог, който покриваше града и закриваше дори слънцето. Лайпциг изобщо не беше такъв,
какъвто си го представяше.
Беше се поинтересувал, преди да напусне Исландия, и знаеше, че Лайпциг се намира
при сливането на реките Елстер, Парте и Плейсе и е стар център на немското издателство и
книжарство. Бах е погребан там и там е бил домът на прочутата Auerbachkeller, бирената
изба, върху която Гьоте моделира сцена от Фауст. Композиторът Йон Лейфс учи музика в
града и живее там дълги години. В съзнанието си той бе видял древен културен немски град.
Това, което намери беше жалко, мрачно следвоенно място. Съюзниците бяха окупирали
Лайпциг, но по-късно го предадоха на Съветите и дупките от куршуми все още можеха да
се видят в стените на сгради и полусрутени къщи - руини, оставени от войната.
Влакът пристигна в Лайпциг посред нощ. Той успя да прибере куфара си на гарата и
се разхождаше по улиците, докато градът започна да се събужда. Имаше недостиг на

27
електричество и центърът на града беше тъмен, но той беше щастлив, че е пристигнал и се
наслаждаваше на приключението да бъде сам толкова далеч от родните си места. Изкачи се
до Николайкирхе, а когато стигна до Томаскирхе, седна на една пейка. Припомни си разказа
за писателя Халдор Лакснес и поета Йохан Йонсон, които се разхождали заедно из града
преди толкова много години. Разсъмваше и той си ги представяше да гледат към Томаскирхе
точно като него, възхищавайки се на гледката, преди да продължат разходката си.

Покрай него мина момиче, което продаваше цветя и му предложи букет, но той
нямаше излишни пари и я дари с извинителна усмивка.
Очакваше с нетърпение всичко, което му предстои. Да стои на краката си и да бъде
господар на собствената си съдба. Въпреки че нямаше представа какво го очаква,
възнамеряваше да се изправи пред него с отворен ум. Знаеше, че няма да изпитва носталгия,
защото се беше запътил към приключение, което ще оформи трайно живота му. И макар да
осъзнаваше, че неговият курс ще бъде взискателен, той не се страхуваше да кандидатства.
Имаше страстен интерес към инженерството и знаеше, че ще срещне нови хора и ще намери
нови приятели. Нямаше търпение да се заеме с ученето. Той обиколи руините и улиците
под лекия ръмеж и лека усмивка пробяга по лицето му, когато отново си помисли за двамата
приятели писатели, вървели по същите улици преди много време.
На разсъмване той взе куфара си, отиде в университета и намери без проблем
службата за регистрация. Беше настанен в студентско общежитие недалеч от централната
сграда. Сградата, в която щеше да бъде негови дом през ледващите няколко години, беше
елегантна стара вила, която беше поета от университета. Щеше да дели стая с още двама
студенти. Единият беше Емил, негов съученик от училище. Другият, каза му, бил от
Чехословакия. Никой от тях не беше в стаята, когато той пристигна във вилата. Беше
триетажна къща с обща баня и кухня на средния етаж. Старите тапети се лющеха от стените,
дървените подове бяха мръсни и в сградата се носеше миризма на плесен. В стаята му имаше
три футона и едно старо бюро. Гола електрическа крушка висеше от тавана, чиято стара
мазилка се беше олющила, за да разкрие изгнила дървена ламперия. Някога в стаята бе
имало два прозореца, единият от които сега бе закован, тъй като стъклото бе счупено.
Сънени студенти излизаха от стаите си. Пред банята вече се беше образувала опашка.
Някои излязоха да уринират на открито. В кухнята голяма тенджера беше пълна с вода и се
нагряваше на старинна готварска печка. До нея имаше старовремска фурна. Огледа се за
приятеля си, но не го видя. И докато гледаше групата в кухнята, изведнъж осъзна, че това е
смесено жилище.
Една от младите жени се приближи до него и каза нещо на немски. Въпреки че беше
учил немски в училище, той не я разбираше. На тромав немски я помоли да говори по-бавно.
- Търсиш ли някого? – попита тя.
- Търся Емил. Той е от Исландия.
- И ти ли си от Исландия?
- Да. Ами ти? Откъде си?
- Дрезден – каза момичето. – Аз съм Мария.

28
 - Казвам се Томас – каза той и те си стиснаха ръцете.
- Томас – повтори тя. – В университета има няколко исландци. Често посещават Емил.
Понякога се налага да ги изхврълим, защото пеят по цяла нощ. Твоя немски не е
толкова лош.
- Благодаря. Училищен немски. Познаваш ли Емил?
- Той е на смяна – каза тя. – Долу в мазето. Тук гъмжи от плъхове. Искаш ли чаша чай?
Правят столова на последния етаж, но дотогава трябва да се обслужваме сами.
- На смяна ? Плъхове?!
- Излизат през нощта. Това е най-доброто време да ги хванеш.
- Много ли има?
- Ако убием десет, двайсет ще заемат мястото им. Но сега е по-добре, отколкото през
войната.
Той инстинктивно огледа пода, сякаш очакваше да види съществата, които се стрелват
между краката на хората. Ако нещо наистина го отблъскваше, това бяха плъховете. Усети
потупване по рамото и когато се обърна, видя приятеля си да стои зад него и да се усмихва.
Държейки ги за опашките им, той вдигна два гигантски плъха. В другата си ръка държеше
лопата.
- Лопата е най-доброто нещо, с което да ги убиеш - каза Емил.

Той бързо свикна със заобикалящата го среда: миризмата на влага, ужасяващата смард
от банята на средния етаж, вонята, която се разпространяваше из цялата сграда, изгнилите
футони, скърцащите столове и примитивните съоръжения за готвене. Той просто ги
изхвърли от ума си, знаеше, че следвоенното възстановяване ще бъде дълъг процес.
Университетът беше отличен въпреки скромните си съоръжения.
Преподавателският състав беше висококвалифициран, учениците бяха ентусиазирани и той
се справяше добре с курса си. Запозна се със студентите по инженерство, сред които имаше
младежи от Лайпциг, други германски градове и от съседни страни, особено от Източна
Европа. Подобно на него, няколко от тях получаваха субсидии от източногерманското
правителство. Всъщност студентите в университета „Карл Маркс“ бяха сякаш от цял свят.
Скоро той се срещна с виетнамски и китайски студенти, които имаха склонност да се
затварят в тяхната си общност. Имаше и нигерийци, а в стаята до неговата в старата вила
живееше приятен индиец на име Дийпендра.

Малката група исландци в града останаха много близки. Карл идваше от малко рибарско
селце и учеше журналистика. Твърдеше се, че неговият факултет, наречен Червената обител,
приема само партийни хардлайнери. Рут беше от Акурейри. Тя беше председател на
младежкото движение там и сега учеше литература и специализираше руски език.
Храфнхилдур учеше немски език и литература, докато Емил от западна Исландия беше
бакалавър по икономика. По един или друг начин повечето от тях бяха избрани от
Социалистическата партия на Исландия за стипендии за обучение в Източна Германия. Те
се срещаха вечер и играеха карти, слушаха джаз записи на Дийпендра или отиваха в местния

29
бар и пееха исландски песни.

Университетът имаше активен филмов клуб и те гледаха броненосеца Потьомкин и

обсъждаха филма като средство за пропаганда. Говореха за политика с други студенти.
Присъствието на срещите и разговорите, провеждани от студентската организация Freie
Deutsche Jugend3 – съкратено FDJ беше задължително. А самата организация бе
единственото дружество, на което бе разрешено да работи в университета.
Всички те искаха да създадат нов и по-добър свят.
Всички с изключение на един. Ханес беше в Лайпциг най-дълго от всички исландци и
избягваше останалите. Изминаха два месеца, преди Томас да го срещне за първи път. Той
знаеше за Ханес още от Рейкявик: партията имаше големи планове за него. Председателят
споменаваше името му на редакционни срещи и го бе посочил като „материал за бъдещето“.
Подобно на Томас, Ханес бе работил като журналист в партийния вестник и Томас бе чувал
истории за него от репортерите. Беше го виждал и да говори на срещи в Рейкявик и беше
впечатлен от пламът му, от фразите му за това как войнолюбиви каубои могат да „изкупят“
демокрацията в Исландия и как исландските политици са марионетки в ръцете на
американските империалисти.
Демокрацията в тази страна не струва пукната пара, докато американската армия
пръска мръсотията си по исландска земя! бе извикал Ханес под вълна от бурни
аплодисменти.
През първите си години в Източна Германия Ханес пишеше редовна колонка,
наречена „Писма от Изтока“, описвайки чудесата на комунистическата система, но после
статиите се разредиха и накрая престанаха да излизат. Другите исландци в града нямаха
какво да кажат за Ханес. Постепенно се беше дистанцирал от тях и беше поел по свой път.
От време на време те обсъждаха това, но вдигаха рамене, сякаш не беше тяхна работа.
Един ден той се натъква на Ханес в университетската библиотека. Беше се свечерило,
на бюрата имаше малко хора и Ханес беше заровил глава в книгите си. Навън беше студено
и ветровито. Понякога в библиотеката беше толкова студено, че дъхът на хората се виеше
като пара, когато говореха. Ханес беше облечен с дълго палто и шапка с наушници.
Библиотеката беше тежко пострадала от въздушните нападения и само част от нея беше в
употреба.
- Ханес, нали? — попита той с приятелски тон. — Никога не сме се срещали.
Ханес вдигна поглед от книгите си.
- Аз съм Томас – той протегна ръка.
Ханес се взря в него и протегнатат ръка, после отново зарови глава в книгите си.
- Остави ме на мира — каза той.

3
Орзанизация Freie Deutsche Jugend/FDJ – Свободна немска младеж (немски). FDJ първоначално е основана
от комунистите като привидно неполитическа, „национална“ младежка организация, но се превръща в
политически управляван орган.

30
Томас беше изненадан. Той не очакваше такъв прием от свой сънародник, най-малко от този
човек, който се радваше на голямо уважение и го беше впечатлил толкова силно.
- Съжалявам — каза той. — Не исках да те безпокоя. Разбира се, че учиш.
Вместо да отговори, Ханес продължи да си записва бележки от отворените книги на масата
пред него. Пишеше бързо с молив и носеше ръкавици без пръсти, за да топли ръцете си.
- Просто се чудех дали можем да изпием по кафе някой път — продължи Томас. —
Или бира.
Ханес не отговори. Томас стоеше над него в очакване на някакъв вид отговор, но когато
такъв не последва, той бавно отстъпи от масата и се обърна. Беше наполовина зад стелажа
с книги, когато Ханес вдигна поглед от томовете си и най-накрая му отговори.
- Томас ли каза?
- Да, никога не сме се срещали, но съм чувал…
- Знам кой си - каза Ханес. — Някога бях като теб. Какво искаш от мен?
- Нищо — каза той. — Само да те поздравя. Седях от тази страна и те видях ... Исках
само да те поздравя. Веднъж отидох на среща, където ти ...
- Какво мислиш за Лайпциг? - прекъсна го Ханес.
- Студ от който ти замръзват топките и лоша храна, но универсиета е добър, а първото
което ще направя като се върна в Исландия е да проведа кампания за легализиране
на бирата.
Ханес се усмихна.
- Вярно е, бирата е най-доброто нещо на това място.
- Може би бихме могли да изпием по някоя халба заедно някой път - каза Томас.
- Може би - каза Ханес и се зарови отново в книгите си.
Техния разговорът приключи.
- Какво искаш да кажеш с това, че някога си бил като мен? — попита колебливо Томас.
- Какво трябва да означава това?
- Нищо — каза Ханес, вдигна очи и го огледа внимателно. Поколеба се. - Не ми
обръщай внимание — каза той. — Няма да ти помогне.
Объркан, той излезе от библиотеката и се насочи срещу пронизващия зимен вятър. На път
за общежитието срещна Емил и Рут. Те трябваше да вземат пакет, изпратен от Исландия за
нея. Това беше колет с храна и те се радваха много за него. Той не им спомена срещата си с
Ханес, защото не разбираше какво има предвид.
- отар те търсеше — каза Емил. — Казах му, че си в библиотеката.
- Не го видях — каза той. — Знаеш ли какво искаше?
- Нямам идея — каза Емил.

31
Лотар беше неговата връзка, неговият „ментор“. Всеки чужденец в университета имаше
връзка, която беше на разположнеие при нужда от помощ. Лотар се беше сприятелил с
исландците в общежитието. Той предложи да ги разведе из града и да им покаже
забележителностите. Помагаше в университета и понякога плащаше сметката, когато
отиваха в Ауербахкелер. Искаше един ден да отиде в Исландия, каза им той, за да учи
исландски, а говореше езика добре, дори можеше да пее най-новите хитове. Той каза, че се
интересува от старите исландски саги, чел е сагата на Нял и иска да я преведе.
- Ето я сградата — каза внезапно Рут и млъкна. - Това е централата. Вътре има килии.
Погледнаха нагоре към сградата. Беше мрачна каменна постройка на четири етажа. Върху
всички прозорци на приземния етаж бяха заковани шперплатови плоскости. Видя името на
улицата: Дитрихринг. Номер 24.
- Затворнически килии ли? Какво е това място? - попита той.
- Тук се помещава Службата на полицията по сигурността – каза Емил.
- Щази – добави Рут.
Той отново погледна нагоре към сградата. Бледите улични лампи хвърляха мътна сянка
върху каменните стени и прозорци и от гледката го прониза лека тръпка. Ясно усещаше, че
не би искал никога да влезе в това място, но тогава нямаше начин да разбере колко малко
значение имат собствените му желания.

Сега той въздъхна, върна се в реалността и погледна към морето, където кръстосваше
малка платноходка.
Десетилетия по-късно, когато Съветският съюз и комунизмът паднаха, той се беше
върнал до щаба на полицията по сигурността и веднага бе усетил старата гадна смрад.
Сградата предизвика същия ефект върху него, както когато откриха заклещен плъх зад
печката в спалното помещение, където без да искат го бяха пекли отново и отново, докато
вонята в старата вила бе станала непоносима.

8.
Ерлендур наблюдаваше как Марион седи в креслото във всекидневната и диша през
кислородна маска. Последният път, когато видя бившия шеф на Отдела по криминални
разследвания и някогашен негов началник, беше на Коледа и не знаеше, че оттогава Марион
се е разболял.
Разпитвайки на работа, той откри, че десетилетията пушене са унищожили белите
дробове на Марион, а тромбоза е причинила парализа на дясната му страна, ръката и част
от лицето.
Апартаментът беше сумрачен въпреки слънцето навън, а дебел слой прах се бе наслоил
по мебелите. Една сестра идваше веднъж на ден и тъкмо си тръгваше, когато Ерлендур
позвъни.

32
 Той седна на дълбокия диван срещу Марион и се замисли за жалкото състояние, до което
бе стигнал стария му колега. По костите му почти не беше останала плът. Огромната глава
клюмаше над слабото тяло. Всяка кост по лицето на Марион се виждаше, очите под
рошавата жълтеникава коса бяха хлътнали. Ерлендур се съсредоточи върху пожълтелите от
тютюн пръсти и сбръчканите нокти, опряни на изтърканите подлакътници на стола. Марион
спеше.

Сестрата беше пуснала Ерлендур вътре и сега той седеше и чакаше Марион да се събуди.
Спомняше си първия път, когато се появи на работа в Отдела за криминални разследвания
преди толкова години.
- Какво ти има? - беше първото нещо, което Марион му каза. - Никога ли не се
усмихваш?
Той не знаеше какво да каже в отговор. Не знаеше какво да очаквам от този загрубял музеен
експонат, винаги обгърнат от воняща мъгла син дим.
- Защо искаш да разследваш престъпления? - продължи Марион, когато Ерлендур не
отговори. — Защо не се заемеш с насочването на трафика?
- Мислех, че мога да помогна - каза Ерлендур.
Седяха в малък офис, пълен с документи и папки; големият пепелник на бюрото беше пълен
с фасове. Въздухът в помещението беше плътен и димен, но Ерлендур нямаше нищо против.
Извади цигара.
- Имаш ли особен интерес към престъпленията? — попита Марион.
- Към някои от тях — каза Ерлендур, изваждайки и кутия кибрит.
- Някои?
- Интересувам се от изчезнали хора — каза Ерлендур.
- Изчезнали лица? Защо?
- Винаги съм бил... Аз… — Ерлендур направи пауза.
- Какво? Какво щеше да кажеш? - Марион допуши цигарата си и запали нов Camel от
малкия фас, който все още светеше, когато се приземи в пепелника. – Премини към
същината. Ако и на работа се объркваш така, не искам да имам нищо общо с теб.
Направо изчезвай.
- Мисля, че те може да имат повече общо с престъпленията, отколкото хората си
мислят – каза Ерлендур. – Нямам нищо, което да го подкрепя. Това е само интуиция,
усещане.

Ерлендур се откъсна от тази ретроспекция. Гледаше как Марион вдишва кислорода. Той
погледна през прозореца на хола. Само предчувствие, помисли си той.

33
 Очите на Марион Брием бавно се отвориха и той забеляза Ерлендур на дивана.
Погледите им се срещнаха и Марион свали кислородната маска.
- Всички ли са забравили за онези проклети комунисти ? – попита Марион с дрезгав
глас, провлачен през схванатата уста, изкривена от тромбозата.
- Как се чувстваш? – попита Ерлендур.
Марион се усмихна кратко. Или беше гримаса.
- Ще е чудо, ако изкарам тази година – каза той.
- Защо не ми каза?
- Какъв е смисълат? Можеш ли да ми намериш чифт нови дробове?
- Рак?
Марион кимна.
- Ти пушеше прекалено много — каза Ерлендур.
- Какво ли не бих направил за една цигара - каза Марион.
Марион сложи отново маската и се загледа в Ерлендур, сякаш го очакваше да извади
цигарите си. Ерлендур поклати глава. В единия ъгъл телевизорът беше включен и очите на
онкоболния проблясваха от светлината на екрана. Маската пак се отдръпна от лицето.
- Какво става със скелета? Всички ли забравиха за комунистите?
- Какви са тези приказки за комунисти?
- Вчера шефът ти дойде да ме поздрави или може би да се сбогува. Никога не съм
харесвал този новодошъл. Не разбирам защо не искаш ти да си един от шефовете.
Какво ти е обяснението? Можеш ли да ми кажеш? Можеше да вършиш наполовина
по-малко работа за двойно повече пари и то от много години вече.
- Нямам обяснение – каза Ерлендур.
- Той се изпусна, че скелетът е бил привързан към руски радиопредавател.
- Да. Смятаме, че е руски и мислим, че е радиопредавател.
- Няма ли да ми дадеш една цигара?
- Не.
- Не ми остава много време. Смяташ ли, че има значение?
- Няма да получиш цигара от мен. Затова ли се обади? За да те довърша? Защо просто
не ме помолиш да ти пусна куршум в главата?
- Ще го направиш ли за мен?
Ерлендур се усмихна и лицето на Марион грейна за миг.
- Да получиш инсулт е по-лошо. Говоря като идиот и не мога да си помръдна ръката.
- Какви са всички тези глупости за комунистите?
- Беше няколко години, преди да се присъединиш към нас. Кога беше това , напомни
ми ...
- 1977 — каза Ерлендур.
- Спомням си ... Каза, че се интересуваш от изчезнали хора — каза Марион Брием и
трепна.
Марион сложи кислородната маска и се облегна назад със затворени очи.
Мина доста време. Ерлендур огледа стаята. Апартаментът му напомняше неприятно за
неговия собствен.

34
 - Искаш ли да се обадя на някого?
- Не, не се обаждай на никого — каза Марион и свали маската. - Можеш да ми
помогнеш да направя кафе. Просто трябва да събера сили. Но със сигурност
помниш? Когато намерихме онези устройства?
- Какви устройства?
- В езерото Клейфарватн. Никой ли не помни нищо вече?
Марион го погледна и със слаб глас започна да разказва историята на устройствата от
езерото; на Ерлендур внезапно му просветна за какво говори старият му шеф. Той само
бегло си спомни въпроса и изобщо не го беше свързал със скелета в езерото, въпреки че
трябваше да разбере веднага.

На 10 септември 1973 г. телефонът в полицейския участък на Хафнарфьордур звъннал.

Двама жабари от Рейкявик – „те вече не се наричат жабари“, изсмя се болезнено Марион –
случайно попаднали на купчина оборудване в езерото. Била на десетина метра дълбочина.
Скоро станало ясно, че по-голямата част е руска, а кирилицата е изпилена. Инженери по
телекомуникациите били извикани да го прегледат и установили, че това е набор от
телекомуникационни и подслушващи устройства.
- Имаще купища най-различни неща – каза Марион – магнетофони, радиостанции,
предаватели.
- Ти участва ли в случая?
- Бях на езерото, когато ги извадиха, но не отговарях за разследването. Случаят получи
голяма публичност. Беше в разгара на Студената война и беше добре известно, че в
Исландия има руски шпионаж. Разбира се, американците също шпионираха, но те
бяха приятелска нация. Русия беше враг.
- Предаватели?
- Да. И приемници. Оказа се, че някои са били настроени към дължината на вълната
на американската база в Кефлавик.
- Значи искаш да свържеш скелета в езерото с това оборудване?
- Ти какво мислиш? — каза Марион Брием със затворени очи.
- Може би такава верния не е съвсем неправдоподобна.
- Имай го предвид — каза Марион и направи изморена гримаса.
- Мога ли да направя нещо за теб? — попита Ерлендур. — Мога ли да ти донеса нещо?
- Понякога гледам уестърни — каза Марион след дълга, неподвижна пауза със
затворени очи.
Ерлендур не беше сигурен, че е чул правилно.
- Уестърни? За каубийски филми ли говориш?
- Би ли ми донесъл някой добър уестърн?
- Какво е добър уестърн?
- Джон Уейн – каза Марион със затихващ глас.
Ерлендур поседя известно време до Марион, в случай че старият му шеф се събуди
отново. Наближаваше обяд. Той отиде в кухнята, направи кафе и наля две чаши. Спомни си,

35
че Марион, пиеше черно кафе без захар, както и самият той и остави едно до креслото. Не
знаеше какво друго да направи.

Същия следобед Сигурдур Оли седна в кабинета на Ерлендур. Мъжът бе звъннал

отново посред нощ, съобщавайки, че ще се самоубие. Сигурдур Оли беше изпратил
полицейска кола до дома му, но вкъщи нямаше никой. Мъжът живееше сам в малка
самостоятелна къща. По заповед на Сигурдур Оли полицията беше нахлула вътре, но не бе
открила никого.
- Той ми се обади отново тази сутрин - каза Сигурдур Оли, след като описа епизода.
– Вече си беше отново вкъщи. Нищо не се случи, но съм малко уморен от него.
- Той ли, който загуби жена си и детето си?
- Да. Необяснимо, но той обвинява себе си и отказва да чуе нещо различно.
- Било е съвпадение, нали?
- Не и в ума му.
Сигурдур Оли беше временно назначен да разследва пътни произшествия. Рейндж Роувър
се бе врязал в кола на кръстовище на Брейдхолт Роуд, убивайки майка и петгодишната й
дъщеря, която е била отзад с предпазен колан. Шофьорът на Рейндж Роувъра бе минал на
червено, в пияно състояние. Колата на жертвите беше последна в дългата опашка, минаваща
през кръстовището точно в момента, в който Рейндж Роувърът препускаше на червено. Ако
майката беше изчакала следващия зелен светофар, Рейндж Роувърът щеше да мине без да
нанесе такива щети и да продължи по пътя си. Сигурно пияният шофьор щеше да направи
катастрофа някъде другаде, но нямаше да е на това кръстовище.
- Но точно така се случват повечето злополуки - каза Сигурдур Оли на Ерлендур -
Невероятни съвпадения. Ето това човекът не разбира.
- Съвестта му го убива — каза Ерлендур. — Трябва да проявиш малко разбиране.
- Разбиране?! Обажда ми се вкъщи посред нощ. Как мога да проявя повече разбиране
към него? Жената е пазарувала с дъщеря им в супермаркета в Смаралинд. Тя била
на касата, когато съпругът й се обадил на мобилния й телефон, за да я помоли да му
вземе панерка ягоди. Тя го направила, но това я забавило с няколко минути. Той е
убеден, че ако не й бил телефонирал, тя нямало да е на кръстовището в момента, в
който я блъснал Рейндж Роувърът. Така че обвинява себе си. Катастрофата била
станала, защото той й се обадил.
Мястото на инцидента било ужасно. Колата на жената била разцепена, Рейндж Роувърът
бил излязъл от пътя. Шофьорът бил с тежка черепномозъчна травма и множество фрактури
и бил в безсъзнание, когато линейката го откарала. Майката и дъщерята загинали
мигновено. Трябвало да бъдат изрязани от останките. По пътя течала кръв.
Сигурдур Оли отишъл да посети съпруга с духовник. Колата била регистрирана на неговото
име. Той бил започнал да се тревожи за жена си и дъщеря си и изпаднал в шок, когато видял
Сигурдур Оли и викария на прага си. Когато му казали какво се е случило, той се разпаднал
и се наложило да извикат лекар. Оттогава често се обаждаше на Сигурдур Оли, който се бе
превърнал в нещо като довереник, напълно против волята му.

36
 - Не искам да му бъда шибан изповедник - изпъшка Сигурдур Оли. – Но той няма да
ме остави на мира! Звъни посред нощ и говори за самоубийство. Защо не може да го
прави с викария? Той също беше там!
- Кажи му да се консултира с психиатър.
- Редовно се вижда с такъв.
- Разбира се, невъзможно е да се поставиш на негово място - каза Ерлендур. – Сигурно
се чувства ужасно.
- Да – кимна Сигурдур Оли.
- И обмисля самоубийство?
- Така казва той. И лесно може да направи някоя глупост. Но просто не мога да се
занимавам с всичко това.
- Какво смята Бергтора?
- Тя смята, че мога да му помогна.
- Ягоди?
- Знам. Нелепо е. Винаги му го казвам.

9.
Ерлендур седеше и слушаше разказ за някой, изчезнал през 60-те години. Сигурдур
Оли беше с него. Този път беше мъж в края на трийсетте си години.
Предварителен преглед на скелета предполагаше, че тялото в Клейфарватн е на мъж
на възраст между 35 и 40 години. Възоснова на възрастта на придружаващото го руско
устройство, можеше да се допусне, че то е оставено в езерото по някое време след 1961 г.
Беше извършено подробно проучване на черната кутия, открита под скелета. Оказа се
подслушвателно устройство – известно в онези дни като микровълнов приемник – което
можеше да прихване честотата, използвана от НАТО през 60-те години. Беше отбелязана и
годината на производство - 1961 г., не добре изпилена, а надписите, които останаха за
допълнително дешифриране, явно бяха руски.
Ерлендур проучи вестникарски съобщения от 1973 г. за откритото руско оборудване
в езерото Клейфарватн и повечето от това, което Марион Брием му беше казал, съвпада с
разказите на журналистите. Устройствата са били открити на дълбочина от десет метра
точно до нос Гейршьофди, на известно разстояние от мястото, където бе намерен скелетът.
Той каза на Сигурдур Оли и Елинборг за това и те обсъдиха възможността да има връзка с
техния скелет. Елинборг смяташе, че това е очевидно. Ако полицията беше изследвала по-
задълбочено, когато беше намерила руската техника, вероятно е можела да намери и тялото.
Според тогавашни полицейски доклади, водолази били видели черна лимузина по
пътя за Клейфарватн, когато били там предходната седмица. Веднага помислили, че е
дипломатическа кола. Съветското посолство не отговарило на запитвания по случая, нито
други източноевропейски представителства в Рейкявик. Ерлендур откри кратък доклад, в
който се казваше, че оборудването е руско. Включва подслушващи устройства с обхват от
160 километра, които вероятно са били използвани за прихващане на телефонни разговори
в Рейкявик и около базата Кефлавик. Устройствата вероятно датират от 60-те години на

37
миналия век и използват клапи, които били отпаднали от транзисторните технологии като
остарели. Захранваха се с батерии и можеха да се поберат в нормален куфар.
Жената, която седеше срещу тях, наближаваше седемдесетте, но бе остаряла добре.
Тя и партньорът й не бяха имали деца до момента на внезапното му изчезване. Те не бяха
женени, но бяха обсъждали да отидат в съвета. Оттогава не беше живяла с никого, каза им
доста свенливо, но с нотка на съжаление в гласа.
- Той беше толкова мил - каза жената - и винаги съм мислила, че ще се върне. Беше
по-добре да вярвам в това, отколкото да мисля, че е мъртъв. Не можех да приема това.
И никога не го приех.
Бяха си намерили малък апартамент и планирали деца. Тя работела в магазин за млечни
продукти. Това било през 1968 г.
- Сигурно помниш - каза тя на Ерлендур - а може би и ти - каза тя, като погледна към
Сигурдур Оли. - Имаше специализирани магазини за млечни продукти, които
продаваха само мляко, извара и други подобни. Нищо друго освен млечни продукти.
Ерлендур кимна спокойно. Сигурдур Оли вече беше загубил интерес.
Партньорът й казал, че ще я вземе след работа, както всеки ден, но тя стояла сама пред
магазина и чакала.
- Вече минаха над тридесет години, – каза тя, като погледна Ерлендур – а имам
чувството, че още стоя пред магазина и чакам. През всичките тези години. Той винаги
беше точен и си спомням как си помислих колко закъснява, след като бяха изминали
едва десет минути, а след това и четвърт час, и половин час. Спомням си колко
безкрайно дълго беше. Сякаш ме беше забравил.
Тя въздъхна.
- По-късно се чувствах, сякаш никога не е съществувал.
Бяха чели докладите. Тя съобщила за изчезването му рано на следващата сутрин. Полицията
отишла в дома й. Обявили го за изчезнал по вестниците, радиото и телевизията. Полицията
й казала, че той със сигурност скоро ще се появи. Питали я дали е пиел, дали някога е
изчезвал така, знаела ли е за друга жена в живота му. Тя отрекла всички тези
предположения, но въпросите я накарали да погледне на мъжа по съвсем различен начин.
Имал ли е друга жена? Дали някога е й бил неверен? Той бил продавач, който обикалял
цялата страна. Продавал селскостопанска и земекопна техника, трактори, сеночистачки,
копачи и булдозери, пътувал много. Може би няколко седмици поред при най-дългите
пътувания. Тъкмо се беше върнал от едно такова пътуване, когато изчезна.
- Не знам какво може да е правил в Клейфарватн - каза тя, хвърляйки поглед от единия
детектив към другия. – Никога не сме ходили там.
Не й бяха казали нито за съветската шпионска техника, нито за разбития череп, само че на
място където езерото е пресъхнало е намерен скелет и те проучват лица, обявени за
изчезнали през определен отдавна минал период.
- Колата ви е била намерена два дни по-късно пред автогарата - каза Сигурдур Оли.
- Никой там не разпозна партньора ми по описанията - каза жената. – Нямах негови
снимки. И той нямаше мои. Не бяхме заедно толкова дълго и нямахме фотоапарат.
Не бяхме пътували заедно, нали предимно тогава хората се снимат.

38
 - И по Коледа – каза Сигурдур Оли.
- Да, и по Коледа – съгласи се тя.
- А родителите му?
- Те са починали много отдавна, много преди да се познаваме. Той беше прекарал
много време в чужбина. Работил е на търговски кораби, живял е в Британия и
Франция. Говорше с лек акцент, толкова дълго бе живял навън. Около трийсет
автобуса бяха напуснали гарата, тръгвайки към места из цяла Исландия между
времето, когато той изчезна и когато беше намерена колата, но никой от шофьорите
не можеше да каже дали е бил в някои от тях. Не мислеха, че е. Полицията беше
сигурна, че ако е бил в някои автобус, все някой щеше да го забележи, но знам, че
просто се опитваха да ме утешат. Мисля, че предполагаха, че е се запилял из града и
накрая ще се появи. Казаха ми, че притеснените съпруги понякога се обаждали на
полицията, когато съпрузите им били навън и се запиели.
Жената млъкна.
- Не мисля, че са го разследвали много внимателно – каза накрая тя. - Не мисля, че се
заинтересуваха особено от случая.
- Защо мислиш, че е закарал колата до автогарата? — попита Ерлендур. Забеляза
Сигурдур Оли да записва забележката за полицейската работа.
- Нямам ни най-малка представа.
- Мислиш ли, че някой друг може да я е закара до там? За да те заблуди, да залуди
полицията? Да мислите, че е напуснал града.
- Не знам. – каза тя. - Разбира се, безкрайно се чудех дали е бил убит, но не разбирам
кой би могъл да го направи и още по-малко защо. Просто не мога да разбера.
- Често е просто съвпадение - каза Ерлендур. — Не винаги има обяснение. В Исландия
рядко има истински мотив зад едно убийство. Най-често е инцидент или внезапно
решение, не е предварително обмислено и в повечето случаи е извършено без
очевидна причина.

Според полицейските доклади мъжът беше отишъл да уговоря продажба по-рано същия ден
и възнамерявал след това да се прибере. Производител на млечни продукти, локиран край
Рейкявик се интересуваше от закупуването на трактор и търговеца смятал да се отбие през
фермата му, за да се опита да приключи продажбата. Фермерът каза, че мъжа така и не се
обадил. Беше го чакал цял ден, но той така и не се появил.
- Всичко изглежда нормално – каза Оли. – Но в крайна сметка направил така, че да
изчезне. Какво лично ти смяташ, че се е случило?
- Той не е направил нищо, за да изчезне – каза жената. – Защо го казваш по тизи начин?
- Не, съжалявам – каза Сигурдур Оли. – Разбира се, че не. Просто е изчезнал.
Съжалявам.
- Не знам – продължи жената. – Понякога беше малко депресивен, мълчалив и
затворен. Може би, ако имахме деца ...може би всичко щеше да се развие по различен
начин, ако имахме деца ...
Замълчаха.

39
Ерлендур си представи жената да чака пред магазина, разочарована и разтревожена.
- Поддържал ли е връзки с някои посолства в Рейкеявик? – попита Ерлендур.
- Посолства?
- Да, посолства – потвърди Ерлендур. – Имал ли е връзки с такива, в частност с
източноевропейски?
- Съвсем не – каза жената. – Не разбирам ... Какво имате предвид?
- Дали е познавал някого от посолствата, да е работил за тях, нещо такова.
- Не, със сигурност не. Или поне не след като го срещнах. Поне доколкото зная.
- Каква кола имаше? – попита Ерлендур. Не можеше да си спомни да е отбелязано в
докладите.
Жената се замисли. Тези странни въпроси я объркваха.
- Форд – каза тя. – Мисля че се казваше Фалкон.
- От докладите изглежда, че в колата не е открита никаква следа за изчезването му.
- Не, не успяха да намерят нищо. Един от тасовете беше откраднат, но това беше
всичко.
- От пред автогарата? – попита Сигурдур Оли.
- Така мислеха.
- Тас?
- Да.
- Какво се случи с колата?
- Продадох я. Имах нужда от парите. Никога не съм имала много пари.
Тя си спомни регистрационния номер и механично им го повтори. Сигурдур Оли си записа.
Ерлендур му направи знак, те се изправиха и й благодариха за отделеното време. Жената
остана на стола си. Той си помисли, че тя е непоносимо самотна.
- Откъде идваха машините, които е продавал? – попита Ерлендур, повече просто за да
каже нещо.
- Селскостопанската техника? От Русия и Източна Германия. Той казваше, че не са
така добри като американските, но са много по-евтини.

Ерлендур не можеше да си представи какво иска Синдри Снаер от него. Синът му беше
напълно различен от сестра си Ева, която смяташе, че Ерлендур не е положил достатъчно
усилия за правото да вижда децата си. Те никога нямаше да разберат, че той съществува, ако
майка им не бешеругаела непрестанно по негов адрес. Когато Ева бе пораснала, тя беше
проследила баща си и безмилостно беше изляла гнева си срещу него. Синдри Снаер
изглежда нямаше същия дневен ред. Той нито осъди Ерлендур, че е унищожил семейството
им, нито го осъди, че не се е интересувал от него и Ева, когато бяха просто деца, които
вярваха, че баща им е лош, че ги е напуснал.
Когато Ерлендур се прибра вкъщи, Синдри вареше спагети. Беше подредил кухнята,
което означаваше, че е изхвърлил няколко пакета от готова храна за микровълновата фурна,
измил е няколко вилици и е почистил кафемашината и около нея. Ерлендур влезе в хола и
изгледа новините по телевизията. Скелетът от езерото Клйфарватн беше петата тема.
Полицаите се бяха погрижили да не се споменава съветската техника.

40
Седяха мълчаливо и ядяха спагетите. Ерлендур наряза своите с вилицата и им добави масло,
докато Синдри сви устни и ги засмука с кетчуп. Ерлендур попита как е майка му и Синдри
казал, че не е чувал нищо за нея, откакто е дошъл в града. По телевизията започваше няккаво
шоу. Поп-звезда разказваше за триумфите в живота си.
- На Нова година Ева ми каза, че имаш брат, който е починал - внезапно каза Синдри,
избърсвайки устата си с парче хатия от кухненско руло.
- Така е – потвърди Ерлендур след известен размисъл. Не беше очаквал това.
- Ева каза, че е оставило ефект върху теб.
- И това е вярно.
- И донякъде обяснява какъв си.
- Обяснява какъв съм? – каза Ерлендур. – Не знам какъв съм. Нито пък Ева.
Те продължиха да ядат. Синдри смучеше спагетите си, а Ерлендур се мъчеше да ги
балансира върху вилицата си. Помисли си, че следващия път, когато мине покрай магазин,
ще си купи овесена каша и туршия.
- Вината не е моя – каза Синдри.
- Какво?
- Че почти не знам кой си.
- Не – съгласи се Ерлендур. – Не е твоя.
Продължиха да се хранят мълчаливо. Синдри остави вилицата си и отново избърса устата
си с хартията от кухненско руло. Изправи се, взе чаша за кафе, напълни я с вода от чешмата
и седна отново на масата.
- Тя каза, че никога не е бил намерен.
- Да, така е, той никога не е бил намерен - каза Ерлендур.
- Значи все още е там?
Ерлендур спря да яде и остави вилицата.
- Предполагам, че да — каза той, гледайки сина си в очите. - Накъде води всичко това?
- Понякога търсиш ли го?
- Да го търся?
- Все още ли го търсиш?
- Какво искаш от мен, Синдри? — попита Ерлендур.
- Работих на изток. В Ескифьордур. Те не знаеха, че ние… — Синдри търсеше точната
дума… — се познавахме, но след като Ева ми разказа за онази работа с брат ти,
започнах да разпитвам местните, по-възрастни хора, които работеха в рибната
фабрика с мен.
- Разпитвал си за мен?
- Не директно. Не за теб. Разпитвах за старите времена, за хората, които са живели там
и за фермерите. Баща ти е бил фермер, нали? Дядо ми.
Ерлендур не отговори.
- Някои от тях помнят добре — каза Синдри.
- Помнят какво?
- Двете момчета, отишли с баща си в планината. По-малкото момче загинало. След
това семейството се преместило в Рейкявик.

41
 - С кого разговаря?
- Хора, които живеят на изток.
- Шпионираш ме – каза мрачно Ерлендур.
- Изобщо не съм те шпионирал. Ева Линд ми каза за това и аз попитах хората какво се
е случило.
Ерлендур бутна чинията си.
- И какво?
- Времето било кошмарно. Бащата се прибрал сам и повикал спасителните служби.
Намерили те затрупан в снежна пряспа. Баща ти не участвал в търсенето. Хората
казаха, че изпаднал в самосъжаление и след това излязъл от релсите.
- Излязъл от релсите – ядосано се тросна Ерлендру. – Глупости.
- Майка ти била по-твърда – продължи Синдри. – Тя всеки ден излизала да търси със
спасителния екип. И дълго след това. Докато сте се преместили две години по-късно.
Ходела да търси своя син. Била като обсебена от това.
- Искаше да го погребе както му е реда – каза Ерлендур. – Ако това наричаш обсебване.
- Хората ми казаха и за теб.
- Не трябва да слушаш слухове.
- Хората казаха, че по-големия брат, който бил спасен, се връщал в района
непрексънато и обикалял планината и блатата. Можело да минават години между
посещенията му и не бил идвал вече няколко години, но там всички го очакват. Идвал
сам, с палатка, наемал коне и тръгвал към планината. Слизал след седмица, десетина
дни или две седмици и си тръгвал. Не говорел с никого, освен докато наемал конете,
но и тогава не казвал много.
- Хората на изток още ли говорят за това?
- Не мисля – каза Синдри. – Не особено. Просто аз бях любопитен и говорих с хора,
които го помнят. Спомниха си за теб. Говорих с фермера, който ти дава коне под наем.
- Защо ти беше всичко това ... Никога не си ...
- Ева Линд каза, че те разбирала по-добре, след като си й казал за това. Тя винаги иска
да говори за теб. Аз никога изобщо не съм си правил труда да мисля за теб. Не мога
да разбера какво представляваш за нея. За мен нямаш никакво значение. Това ме
устройва. Радвам се, че нямам нужда от теб. И никога не съм имал. Ева има нужда от
теб. Винаги е имала.
- Опитах се да направя каквото мога за Ева - каза Ерлендур.
- Знам. Тя ми каза. Понякога мисли, че се месиш, но мисля, че разбира какво се
опитваш да направиш за нея.
- Човешки останки могат да бъдат намерени и цяло поколение по-късно - каза
Ерлендур. — Дори стотици години. По чиста случайност. Има много истории за това.
- Сигурен съм — каза Синдри, поглеждайки към рафтовете с книги. — Ева каза, че се
чувстваш отговорен за случилото се с него. Че си го изгубил. Затова ли ходиш на
изток да го търсиш?
- Мисля… — Ерлендур спря рязко.
- Твоята съвест? – попита Синдри.
- Не зная дали е съвест – каза Ерлендур с крива усмивка.

42
 - Но така и не си го намерил.
- Не.
- Ето защо се връщаш отново.
- Харесва ми да ходя на изток. Малко промяна на обкръжението. Да остана за малко
сам.
- Видях къщата, в която сте живели. Изоставена е от много години.
- Да. Мина много време. Полу-срутено е. Понякога правя планове да я превърна в
лятна вила, но ...
- Намира се насред нищото.
Ерлендур погледна Синдри.
- Хубаво е да спиш там. Сред призраците.

Когато легна да спи тази нощ, той се замисли върху думите на сина си. Синдри беше прав.
Беше ходил на изток няколко лета, за да търси брат си. Не можеше да каже защо, освен по
очевидната причина: да намери тленните му останки и да затвори въпроса, въпреки че
дълбоко в себе си знаеше, че намирането на каквото и да било на този етап е напразна
надежда.
В първата и последната нощ винаги спеше в старата изоставена селска къща. Спеше на пода
в хола, гледаше през счупените прозорци към небето и си мислеше за старите времена,
когато седеше в същата стая със семейството и роднините си или местните. Погледна някога
грижливо боядисаната врата и видя майка си да влиза с кана кафе и да пълни чашите на
гостите в меката светлина на лампите във всекидневната. Баща му стоеше на прага и се
усмихваше на нещо казано от някого. Брат му се приближаваше до него, срамежлив заради
гостите, и го питаше дали може да си вземе още една поничка. А той самият стоеше до
прозореца и гледаше конете. Бяха се отбили ездачи, весели и шумни.
Това бяха неговите призраци.
10.
Марион Брием изглеждаше малко по-оживен, когато Ерлендур се обади на следващата
сутрин. Беше успял да изнамери един уестърн на Джон Уейн. Наричаше се „Търсачите“ и
това изглежда развесели Марион, който го помоли да го пусне във видеоплейъра.
- Откога гледаш уестърни? — попита Ерлендур.
- Винаги съм харесвала уестърните - каза Марион. Кислородната маска лежеше на
масата до креслото в хола. - Най-добрите разказват обикновени истории за
обикновени хора. Бих си помислил, че нещо такова ще ти хареса и на теб. Уестърни.
Селски дяволи като теб.
- Никога не съм харесвал киното – каза Ерлендур.
- Има ли някакъв напредък с Клейфарватн? – попита Марион.
- Какво ни говори когато един скелет, вероятно от 60-те години на миналия век, е
намерен свързан с руско подслушвателно устройство? – попита Ерлендур.
- Няма ли само една възможност? – попита Марион.

43
 - Шпионаж?
- Да.
- Мислиш ли, че това в езерото може да е истински исландски шпионин?
- Кой казва, че е исландец?
- Не е ли доста очевидно предположение?
- Няма нищо, което да говори, че е исландец - каза Марион, внезапно избухнал в
пристъп на кашлица и задъхан. - Подай ми кислорода, чувствам се по-добре, когато
имам кислород.
Ерлендур посегна към маската, сложи я върху лицето на Марион и включи кислородната
бутилка. Чудеше се дали да повика медицинска сестра или дори лекар.
Марион сякаш прочете мислите му.
- Отпусни се. Нямам нужда от повече помощ. Медицинската сестра ще намине малко
по-късно.
- Не би трябвало да те изморявам така.
- Не тръгвай още. Ти си единственият посетител, с когото си правя труда да говоря. И
единственият, който би могъл да ми даде цигара.
- Няма да ти дам цигара.
Настъпи тишина, докато Марион отново не свали маската.
- Някой исландец шпионирал ли е по време на Студената война? — попита Ерлендур.
- Не знам — каза Марион. - Знам, че са се опитвали да ги накарат. Спомням си един
тип, който дойде при нас и каза, че руснаците никога не са го оставяли на мира. -
Очите на Марион се затвориха. - Това беше изключително гадна шпионска история,
но много исландска, разбира се.
Руснаците се бяха свързали с човека, за да го попитат дали ще им помогне. Имаха нужда от
информация за базата Кефлавик и нейните сгради. Руснаците приемаха въпроса сериозно и
искаха да се срещнат с мъжа на изолирано място извън града. Той ги намираше за много
напористи и не можеше да се отърве от тях. Въпреки, че отказа да направи това, което
поискаха, те не го послушаха и в крайна сметка той им каза, че се предава. Свърза с
полицията и от тях бе организирана проста акция. Когато мъжът потеглил да посрещне
руснаците край езерото Хафраватн, в колата с него имало двама полицаи, скрити под одеяло.
Други полицаи бяха заели позиции наблизо. Руснаците не заподозрели нищо, докато
полицаите не излезли от колата на мъжа и не ги арестували.
- Те бяха изгонени — каза Марион с болезнена усмивка при мисълта за аматьорските
опити на руснаците да шпионират. Завинаги запомних имената им: Кисилев и Дмитриев.
- Исках да разбера дали си спомняш някой от Рейкявик, изчезнал през 60-те години
на миналия век - каза Ерлендур. — Човек, който продавал селскостопански машини и
багери. Не успял да се яви на среща с фермер извън града и оттогава не се чуло нищо за
него.
- Помня добре. Нилс се зае с този случай. Мързеливото копеле.
- Да, така е — каза Ерлендур, който познаваше Нилс. — Мъжът притежавал Форд
Фалкон, който бил открит пред автогарата. Единият тас липсвал.
- Не е ливъзможно да е искал просто да се махне от старото си момиче? Доколкото си
спомням това беше заключението ни. Че се е самоубил.

44
- Възможно е – каза Ерлендур.
Очите на Марион отново се затвориха. Ерлендур седеше на дивана в мълчание известно
време и гледаше филма, докато Марион спеше. Резюмето на видео кутията описваше как
Джон Уейн играе ветеран от Гражданската война на Конфедерацията, който преследва
индианците, които са убили брат му и снаха му и са отвлекли дъщеря им. Войникът прекарва
години в търсене на момичето и когато най-накрая я намира, тя вече не помни откъде идва
и самата тя е станала индианка.
След двадесет минути Ерлендур се изправи и се сбогува с Марион, която все още спеше под
маската. Когато пристигна в полицейския участък, Ерлендур седна с Елинборг, която
пишеше речта си за представянето на своята книга. Сигурдур Оли също беше в кабинета си.
Той каза, че е проследил историята на продажбите на Фалкона до последния собственик.
- Той продал колата на търговец на резервни части в Копавогур малко преди 1980 г.. -
каза Сигурдур Оли. - Компанията все още работи. Просто не отговарят на телефона.
Може би са на почивка.
- Нещо ново от криминалистите относно подслушвателното устройство? — попита
Ерлендур и забеляза, че Елинборг движи устните си, докато се взираше в екрана на
компютъра, сякаш пробваше как звучи речта й.
- Елинборг! - излая той.
Тя вдигна пръст, за да му каже да изчака.
- …И се надявам, че тази моя книга – прочете тя на глас от екрана – ще ви донесе
безкрайно удоволствие в кухнята и ще разшири хоризонтите ви. Опитах се да
запазя нещата прости и семпли, опитах се да подчертая традиционния дух, защото
готварството и кухнята са фокусната точка…
- Много добре - каза Ерлендур.
- Чакай — каза Елинборг. - „…Центърът на всяко добро домакинство където
семейството се събира всеки ден, за да се отпусне и да се наслади на щастливи
моменти заедно“.
- Елинборг – извика Сигурсур Оли.
- Прекалено ли е сантиментално? – вдигна лице Елинборг.
- Какво казаха криминалистите за оборудването? - попита той. - Нещо ново от
криминалистите относно подслушвателното устройство?
- Все още го проучват - каза Елинборг. - Опитват се да се свържат с експерти от
Исландския телеком.
- Мислех си за цялото онова оборудване, намерено в Клейфарватн преди години - каза
Сигурдур Оли - и това, вързано за скелета. Дали да не поговорим с някой дърт козел
от дипломатическата служба?
- Да, разберете с кого можем да говорим — каза Ерлендур. - Някой, който помни
Студената война.
- За шпиониране в Исландия ли говорим? — попита Елинборг.
- Не знам — каза Ерлендур.
- Това не е ли малко абсурдно? – каза Елинборг.

45
 - Не повече от „където семейството се събира всеки ден, за да се отпусне и да се
наслади на щастливи моменти заедно“, имитира я като папагал Сигурдур Оли.
- О, я млъкни – каза Елинборг и изтри това, което беше написала.

Старите коли бяха държани зад висока ограда, наредена по шест на редици. Някои
бяха потрошени, други бяха просто стари и изхабени. Търговецът на резервни части
изглеждаше по същия начин — уморен мъж, наближаващ шейсетте, в мръсен, скъсан
гащеризон, който някога е бил светлосин. Той разкачаше предната броня на нова японска
кола, която е била ударена отзад и се беше смачкала точно до предните седалки.
Ерлендур стоеше и оглеждаше отломките, докато мъжът не вдигна очи.
- В задната част се е врязъл камион – каза той. – За късмет никой не е седял на задната
седалка.
- Доста нова кола – каза Ерлендур.
- Какво търсите?
- Издирвам черен Форд Фалкон – каза Ерлендур. – Бил ви е продаден или просто
оставен тук около 1980.
- Форд Фалкон?
- Безнадеждно е, разбира се, знам – въздъхна Ерлендур.
- Трява вече да е бил доста стар, когато е дошъл тук — каза мъжът, изваждайки парцал,
за да избърше ръцете си. - Спряха да правят Фалкон около 1970 г., а може би и по-
рано.
- Искате да кажете, че не сте имали никаква полза от него?
- Повечето Фалкони излязоха от употреба много преди 1980 г. Защо ви е? Резервни
части ли ви трябват? Ремонтирате стар такъв ли?
Ерлендур му обясни, че е от полицията и че колата е свързана със стар случай на изчезнал
човек. Интересът на човека се събуди. Той каза, че е купил бизнеса от човек на име Хаукур
в средата на 80-те години, но не си спомня да имало Форд Фалкон в описите. Предишният
собственик, който беше починал преди години, беше запазил регистър на всички останки,
които беше купил или продал, каза търговецът и въведе Ерлендур в малка стая, пълна до
тавана с папки и кутии с документи.
- Това са нашите регистри - каза мъжът с извинителна усмивка. - Никога не
изхвърляме нищо. Заповядайте да разгледате. Аз не си правя труда да водя записи на
колите, не виждам смисълв това, но той го е правел съвестно.
Ерлендур му благодари и започна да разглежда папките, тясна страна на които бяха
отбелязани с година. Забелязвайки купчина от 70-те години на миналия век, той започна от
там. Не знаеше защо търси тази кола. Дори и да съществуваше, той нямаше представа как
това може да му помогне. Сигурдур Оли беше попитал защо се интересува точно от този
изчезнал човек преди другите, за които беше чул през последните няколко дни. Ерлендур
нямаше подходящ отговор. Сигурдур Оли никога нямаше да разбере какво има предвид, ако
му беше казал, че е обсебен от мисълта за самотна жена, повярвала, че най-сетне е намерила

46
щастието, и стояла напразно пред магазин за млечни продукти, поглеждайки часовника си
и чакайки мъжа, когото обича.
Три часа по-късно, когато Ерлендур беше на ръба да се откаже и собственикът вече
го бе питал многократно дали е намерил нещо, той най-после октри това, което търсеше:
фактура за колата. Дилърът бе продал черен Форд Фалкон на 21 октомври 1979 г., двигателя
не работел, вътрешността на купето било в добро състояние, лака бил добре. Нямал
регистрационни табели. Към листа хартия, описващ продажбата, имаше изписана с молив
записка: Фалкон 1967. 35 000 крон. Купувач: Херман Албертсон.

11.
Първият секретар на руското посолство в Рейкявик беше на същата възраст като
Ерлендур, но по-слаб и изглеждаше значително по-здрав. Когато ги посрещна, той като че
ли положи специални усилия да изглежда непринуден. Носеше панталон в цвят каки и с
усмивка им каза, че е на път за голф игрището. Той упъти Ерлендур и Елинборг до местата
им в кабинета си, след което седна зад голямо бюро и се усмихна широко. Знаеше причината
за посещението им. Срещата беше уговорена доста предварително, така че Ерлендур беше
изненадан да чуе извинението с голфа. Имаше впечатлението, че от тях се очакваше да
побързат със срещата и след това да изчезват. Те говореха на английски и, въпреки че
първият секретар беше наясно с причината за посещението им, Елинборг повтори накратко
причините довели до необходимостта от срещата. Руско подслушвателно устройство било
открито, вързано за скелета на човек, вероятно убит и хвърлен в езерото Клейфарватн
известно време след 1961 г. Откриването на руското оборудване все още не беше изтекло в
пресата.
- Има няколко съветски и руски посланици в Исландия от 1960 г. насам - каза
секретарят, усмихвайки се самоуверено, сякаш нищо от това, което бяха разказали,
не го засягаше. - Тези, които са били тук през 60-те и началото на 70-те години на
миналия век, отдавна са мъртви. Съмнявам се, че са знаели нещо за руска техника в
това езеро. Не повече от мен.
Той се усмихна. Ерлендур се усмихна в отговор.
- Но вие сте шпионирали тук, в Исландия, по време на Студената война? Или поне сте
опитвали.
- Това е било преди моето време — каза секретарят. — Не бих могъл да кажа.
- Искате да кажете, че вече не шпионирате?
- Защо ще шпионираме? Ние просто влизаме в интернет като всички останали. Освен
това вашата военна база вече не е толкова важна. Ако изобщо има значение.
Конфликтните зони се разместиха. Америка вече не се нуждае от самолетна база в
Исландия. Никой не може да разбере какво правят тук с тази скъпа база. Ако това
беше Турция, бих могъл да разбера, но тук?
- Това не е нашата военна база – каза Елинборг.

47
 - Знаем, че някои служители на посолството са били експулсирани от Исландия по
подозрение в шпионаж - каза Ерлендур. – По времето на Студената война, когато
нещата бяха много напрегнати.
- Значи знаете повече от мен — каза секретарят. - И разбира се, това е вашата военна
база - добави той, като погледна към Елинборг. - Ако сме имали шпиони в това
посолство, тогава със сигурност е имало два пъти повече агенти на ЦРУ в
посолството на САЩ. Питали ли сте ги? Описанието на скелета, който намерихте,
ми подсказва – как да го кажа – убийство на мафията. Това да ви е хрумвало? Бетонни
ботуши и дълбока вода. Това е почти като в американски гангстерски филм.
- Оборудването е руско - каза Ерлендур. — Оборудването завързано за тялото.
Скелетът ...
- Това не означава нищо — прекъсна го секретарят. – Имаше посолства или офиси на
други страни от Варшавския договор, които също използваха съветско оборудване.
Не е необходимо да е свързано с нашето посолство.
- Имаме подробно описание на устройството и снимки — каза Елинборг и му ги
подаде. - Можете ли да ни кажете нещо за това как е било използвано? Кой го е
използвал?
- Не съм запознат с това оборудване – каза секретарят, докато разглеждаше снимките.
- Съжалявам. Все пак ще проуча. Но дори и да го разпознаем, не можем да ви
помогнем много.
- А ще опитате ли? – попита Ерлендур.
Секретарят се усмихна.
- Просто ще трябва да ми се доверите. Скелетът в езерото няма нищо общо с това
посолство и неговия персонал. Нито в настоящето, нито в миналото.
- Смятаме, че това е подслушвателно устройство – каза Елинборг. – Настроено на
старата честота на вълните на американските войски в Кефлавик.
- Не мога да коментирам това – каза секретарят и погледна часовника си. Очакваше го
голф игрището.
- Ако в старите времена бяхте шпионирали, което, разбира се, не сте правили — каза
Ерлендур — от какво щяхте да се интересувате?
Секретарят се поколеба за миг.
- Ако тогава бяхме правили нещо такова, очевидно щяхме да искаме да наблюдаваме
базата, транспортирането на военна техника, движението на военни кораби,
самолети, подводници. Щяхме да искаме да знаем всичко относно способностите на
Америка по всяко време. Това е очевидно. Бихме искали да знаем какво се случва в
базата и други военни съоръжения в Исландия. Такива е имало навсякъде. Не само в
Кефлавик. Имало е дейности в цяла Исландия. Щяхме също да наблюдаваме и
дейностите на други посолства, вътрешната политика, политическите партии и други
подобни неща.
- Много оборудване е било намерено в езерото Клейфарватн през 1973 г. – каза
Ерлендур. — Предаватели, микровълново оборудване, магнетофони, дори

48
 радиостанции. Всички от страните от Варшавския договор. Предимно от Съветския
съюз.
- Не знам за този инцидент — каза секретарят.
- Не, разбира се, че не – съгласи се Ерлендур. – Но каква причина може да има за
захвърлянето на това оборудване в езерото? Вие използвате ли определен метод да
се отръвавате от старите неща?
- Страхувам се, че не мога да ви помогна с това – каза секретарят без повече да се
усмихва. – Опитах се да ви отговора, доколкото ми е възможно, но има неща, които
просто не знам. И това е всичко.
Ерлендур и Елинборг се изправиха. В този човек, когото Ерлендур не хареса, имаше много
самодоволство. Вашата база! Какво ли знаеше за военните бази в Исландия?
- Оборудването е било остаряло, така че нямаше смисъл да го изпращате вкъщи с
дипломатическа поща? - попита той. - Не можехте да го изхвърлите като всеки друг
боклук? Тези устройства ясно показват, че в Исландия се е извършвал шпионаж.
Когато светът беше много по-прост и границите бяха ясно очертани.
- Можете да мислите и кажете каквото си искате — каза секретарят, като се изправи. –
Аз трябва да съм на друго място ...
- Човекът, чието тяло беше намерено в Клейфарватн, може ли да е бил от посолството?
- Мисля, че това е изключено.
- Или от друго посолство на Източния блок?
- Не мисля, че има и най-малък шанс. А сега трябва да ви помоля да...
- Има ли изчезнали от вашите хора през този период?
- Не.
- И просто знаете това? Не е нужно да го търсите, да проверите?
- Проверих. Никой не е изчезвал.
- Никой, който е изчезнал и не знаете какво е станало с него?
- Довиждане — каза секретарят с усмивка. Беше отворил вратата.
- Сигурен сте, че няма нито един изчезнал? – пак попита Ерлендур, докато излизаше в
коридора.
- Никой – каза секретарят и затвори вратата пред носовете им.

На Сигурдур Оли бе отказана среща с американския посланик или неговия персонал.

Вместо това той получи съобщение от посолството, маркирано като „поверително“, което
гласеше, че нито един гражданин на САЩ в Исландия не е бил обявен за изчезнал през
въпросния период. Сигурдур Оли искаше да задълбае по въпроса и да настоява за среща, но
молбата му беше отхвърлена от висшите служители на Отдела за криминални разследвания.
Полицията имаше нужда от нещо по-осезаемо, за да свърже тялото в езерото с посолството
на САЩ, базата или американски граждани в Исландия.
Сигурдур Оли се обади по телефона на свой приятел, оглавяващ департамента по
външните работи в Министерството на отбраната, за да попита дали може да открие някой

49
бивш служител, който да каже на полицията нещо за служители на чуждестранни посолства
през 60-те и 70-те години на миналия век. Той се опита да издаде възможно най-малко за
разследването, колкото да събуди интереса му, а приятелят му обеща да се свърже с него.

Ерлендур стоеше неудобно с чаша бяло вино в ръка и обхождаше с очи тълпата на
представянето на книгата на Елинборг. Беше му доста трудно да вземе решение дали да се
появи, но в крайна сметка реши да отиде. Сбирките го дразнеха, дори и малкото, които му
се случваха. Той отпи от виното и направи гримаса. Беше кисело. Помисли си тъжно за
бутилката си Шартрьоз у дома.
Той се усмихна на Елинборг, която стоеше сред тъпата и му махна с ръка. Разговаряше с
представители на пресата. Фактът, че жена от отдела за криминални разследвания в
Рейкявик е написала готварска книга, предизвика доста публичност и Ерлендур беше
доволен да види Елинборг да се наслаждава на вниманието. Веднъж тя беше поканила него,
Сигурдур Оли и съпругата му Бергтора на вечеря, за да тестват ново индийско ястие с пиле,
за което им каза, че ще бъде включено в книгата. Беше особено вкусно и пикантно и те бяха
хвалили Елинборг докато тя се изчерви.
Ерлендур не разпозна много от присъстващите, освен полицаите и с облекчение видя
Сигурдур Оли и Бергтора да вървят към него.
- Опитай се поне веднъж да се усмихнеш, когато ни видиш — каза Бергтора и го
целуна по бузата. Той отпи от чашата с бяло вино, след като вдигнаха специална
наздравица за Елинборг.
- Кога ще се срещнем с жената, с която се виждаш? - попита Бергтора и Ерлендур
забеляза Сигурдур Оли да се напряга до нея.
За връзката му с жена се говореше в криминалния отдел, но малцина се осмеляваха да го
питат по въпроса.
- Някой ден – отговори Ерлендур. – На осемдесетия ти рожден ден.
- Нямам търпение – засмя се Бергтора и Ерлендур се усмихна.
- Кои са всички тези хора – попита те и се огледа.
- Познавам само полицаите – отговори Сигурдур Оли. – А онези дебелаци там май са
с Елинборг.
- Ето го Теди - каза Бергтора и помаха към съпруга на Елинборг.
Някой почука с прибор по чаша и глъчката спря. В далечния ъгъл на стаята един мъж
започна да говори и макар че те не можаха да чуят нито дума, всички се засмяха. Те видяха
Елинборг да се отправя към него и да вади речта, която си бе написала. Те се приближиха
по-близо, за да я чуят и успяха да я хванат да изказва благодарности на семейството и
колегите си от полицията за тяхното търпение и подкрепа. Последваха бурни аплодисменти.
- Ще останете ли дълго? — попита Ерлендур, като звучеше готов да си тръгне.
- Не бъди толкова напрегнат — каза Бергтора. – Отпусни се. Наслади се малко. Напий
се - тя грабна чаша бяло вино от най-близкия поднос и му я подаде. – Вкарай това в
тялото си.

50
Елинборг се появи от тълпата, поздрави всички с целувка и попита дали скучаят. Тя
погледна Ерлендур, който отпи глътка от киселото бяло вино. Тя и Бергтора започнаха да
говорят за някаква телевизионна знаменитост, която присъствала на събитието и имала
връзка с някакъв бизнесмен. Сигурдур Оли се ръкува с някого, когото Ерлендур не разпозна
и вече се канеше да се измъкне, когато се блъсна в стар колега. Беше близо до пенсиониране,
нещо, от което Ерлендур знаеше, че се страхува.
- Чу ли за Марион? — попита мъжът, отпивайки от бялото вино. - Казаха ми, че белите
му дробове са извън строя. Просто седи вкъщи и страда.
- И гледа уестърни – каза Ерлендур.
- Разпита ли го за Фалкона? – попита мъжът и грабна нова чаша вино от подноса на
сревитьора, който се плъзна покрай тях.
- Фалкона?
- Говореше се за това в участъка – поясни колегата му. – Проучвате изчезнали лица във
връзка със скелета в Клейфарватн.
- Спомняш ли си нещо за Фалкона?
- Не, не особено. Намерихме го пред автогарата. Нилс водеше разследването. Видях
го тук преди малко. Страхотна книга, на това момиче – добави той. - Точно я
прегледах, страхотни снимки.
- Мисля, че момичето е на четирийсет години — вметна Ерлендур. - И да, това е
наистина добра книга.
Той се огледа за Нилс и го откри седнал на широкия перваз на прозореца. Ерлендур седна
до него и си спомни как някога му беше завиждал. Нилс имаше дълга полицейска
кариера зад гърба си и семейство, с което всеки би се гордял. Съпругата му беше
известна художничка, те имаха четири обещаващи деца, всички завършили университет
и осигурили им поредица от внуци. Двойката притежаваше голяма къща в предградието
Графарвогур, великолепно проектирана от художничката, две коли и сякаш нямаше
нищо, което да хвърли сянка върху вечното им щастие. Ерлендур понякога се чудеше
дали изобщо е възможен по-щастлив и по-успешен живот. Те не бяха най-добрите
приятели. Ерлендур винаги бе намирал Нилс за мързелив и абсолютно неподходящ за
детективска работа. Личният му успех не намали антипатията, която Ерлендур
изпитваше към него.
- Чух, че Марион е сериозно болен - каза Нилс, когато Ерлендур седна до него.
- Сигурен съм, че има още малко време – възрази Ерлендур срещу преценката му. –
Как си? – попита той просто от учтивост. Знаеше как се справя Нилс.
- Отказах се да се опитвам да разбера нещата - каза Нийлс. - Арестувахме един и същи
тип за кражба с взлом пет пъти за един уикенд. Всеки път си признава и го пускат,
защото случаят е разкрит. Пак нахлува някъде, арестуват го, пускат го, обира някъде
другаде. Малоумно е. Защо не създадат система за изпращане на такива идиоти
направо в затвора? Събират им се по двайсет престъпления, преди да получат
минималната присъда лишаване от свобода, а след това в момента, в който излязат в
пробация - отново арестувате същите негодници. Какъв е смисълът от такава лудост?
Защо тези копелета не получават правилна присъда?

51
 - Няма да откриеш по-безнадежно устроена правосъдна система от Исландската –
съгласи се Ерлендур.
- Тази измет прави съдиите на глупаци! – продължи Нийлс. – А педофилите! И
психопатите!
Замълчаха. Дебатът за снизходителността на правсъдната система вълнуваше полицейските
служители, които арестуваха престъпници, изнасилвачи и педофили само за да чуят малко
по-късно, че са получили леки присъди, а някои дори и само условни.
- Има още нещо — каза Ерлендур. – Помниш ли човека, който продавал
селскостопански машини? Имал Форд Фалкон. Изчезнал безследно.
- Имаш предвид колата пред автогарата?
- Да.
- Имаше хубава приятелка, този тип. Какво мислиш, че се е случило с нея?
- Тя все още чака — каза Ерлендур. – Един от тасовете на колата липсвал. Помниш ли
това?
- Предположихме, че трябва да е откраднат от пред автогарата. В случая нямаше нищо,
което да подсказва престъпна дейност — освен може би кражбата на този тас. Ако е
бил открадната. Може да се ударил в бордюр и да се счупил и да епаднал. Както и да
е, така и не се намери. Както и собственика.
- Защо би се самоубил? – попита Ерлендур. – Имал е всичко. Красива приятелка.
Светло бъдеще. Купил си е Форд Фалкон.
- Знаеш, че понякога при самоубийците всичко това няма значение.
- Мислиш ли, че е хванал автобус за някъде?
- Ако си спомням правилно, го мислехме за вероятно. Но разпитахме шофьорите и
никой не си го спомняше. Все пак това не означава, че не е взел автобус за извън
града.
- Мислиш ли, че се е самоубил?
- Да – каза Нилс. – Но ... – той се поколеба.
- Какво? – настоя Ерлендур.
- Този тип играеше някаква игра – каза Нилс.
- Как така?
- Тя каза, че името му е Леополд, но не можахме да намерим никого с това име на
възрастта, на която каза, че е. Нямаше никой в нашите досиета или в националния
регистър. Няма акт за раждане. Няма шофьорска книжка. Нямаше Леополд, който да
може да е този човек.
- Какво имаш предвид?
- Или всички записи за него са изчезнали, или…
- Или той я е мамил?
- Поне не може да се е казвал Леополд — каза Нилс.
- Какво каза тя за това? Какво каза приятелката му, когато я попитахте за това?
- Имахме усещането, че я е напуснал набързо - каза Нилс накрая. - Съжалихме я. Тя
дори нямаше негова снимка. Какво ти говори това? Та тя не знаеше нищо за този
мъж.
- И?

52
 - Не й казахме.
- Какво не сте й казали?
- Че нямаме данни за този нейн Леополд – каза Нилс. – Видя ни се ненужно и жестоко.
Той просто я е излъгал и оставил.
Ерлендур седеше в мълчание, опитвайки се да осмисли евентуланите последици от това,
което Нилс му беше казал.
- От уважение към нея – добави Нилс.
- И тя все още не знае?
- Не мисля.
- Защо го пазите в тайна?
- В името на любезността.
- Тя все още седи и го чака – каза Ерлендур. – Щели са да се женят.
- В това я е убедил, преди да изчезне.
- Ами ако е бил убит?
- Смятаме го за малко вероятно. Това е рядък сценарии, но определено не ни е
непознат. Мъж си проправя път към дадена жена, получава каквото иска, след което
изчезва. Мисля, че дълбоко в себе си тя го знаеше. Нямаше нужда да й го казваме.
- Ами колата?
- Беше на нейно име. Заемът за нея е бил на нейно име. Тя я е притежавала.
- Трябвало е да й кажете.
- Може би. Но щеше ли да е по-добре за нея? Тя щеше да научи, че мъжа когото обича
е измамник. Не й е казал нищо за семейството си, за себе си. Тя не знаеше нищо за
него. Не е имал приятели. Бил непрекъснато на път за продажби из страната. Какво
ти говори това?
- Тя го е обичала.
- И ето как й се отплати.
- Какво каза фермера, с който е трябвало да се срещне?
- Всичко е в досието – каза Нилс и кимна с усмивка на Елинборг, която водеше оживен
разговор с издателя си. Веднъж Елинборг беше споменала, че името му е Антон.
- Хайде, не всичко влиза в досиетата.
- Никога не се е срещнал с фермера – каза Нилс и Ерлендур видя как той се опитва да
си припомни подробности по случая. Всички помнеха големите случаи, убийствата,
изчезналите, всеки един голям арест, всяко нападение и изнасилване.
- Не можахте ли да разберете от Фалкона дали се е срещал с него или не?
- В колата не открихме нищо, което да което да показва, че е бил във фермата.
- Взехте ли проби от пода пред предните седалки? Под педалите?
- В досието е.
- Не го видях. Можело е се установи дали е посещавал фермера. Би трябвало да е
набрал разни неща по обувките си.
- Не беше сложен случай, Ерлендур. Никой не искаше да го превръща в такъв. Мъжът
се погрижил да изчезне. Или се е самоубил. Не винаги намираме телата. Знаеш това.
И да бяхме намерили нещо под седалките, педалите – можеше да е отвсякъде.
Пътувал е много из страната. Селскостопанска техника е продавал.

53
 - Какво казаха от работата му?
- Било е толкова отдавна, Ерлендур ...
- Опитай да си спомниш.
- Не е бил включен във ведомостите. Това си спомням, защото беше рядкост по онова
време. Бил е на свободна практика.
- Което означава, че е трябвало сам да си плаща данъците.
- Както казах, в регистрите нямаше нищо за Леополд. Нищо.
- Значи смяташ, че е бил с тази жена, когато е бил в Рейкявик, но иначе, какво, живял
е някъде другаде?
- Или дори е имал семейство – каза Нилс. – Има такива типове.
Ерлендур отпи от виното си и огледа перфектния възел на вратовръзката под яката на ризата
на Нилс. Не беше добър детектив. За него никога не бе имало сложен случай.
- Трябвало е да й кажеш истината.
- Може и така да е. Но тя имаше щастливи спомени за него. Заключихме, че това не е
криминален случай. Това изчезване никога не е разглеждано като убийство, защото
нямаше никакви улики в тази посока.
Замълчаха. Говора на гостите се беше превърнал в плътна стена от шум.
- Все още си падаш по тези изчезнали хора - каза Нилс. - Защо този интерес? Какво
търсиш?
- Не знам – отговори Ерлендур.
- Това беше рутинно изчезване – повтори Нилс. — Беше необходимо нещо повече, за
да се превърне в разследване на убийство. А никога не се появиха улики, които да
дават основание за това.
- Не, вероятно не.
- Никога ли не се уморяваш от всичко това? — попита Нилс.
- Понякога.
- А дъщеря ти, тя все така ли е забъркана във все същите стари глупости? – попита
Нилс с четирите си образовани деца, които всички до едно бяха създали красиви
семейства и живееха перфектен, безупречен живот - точно като него.
Ерлендур беше наясно, че цялата полиция знае как Ева Линд беше нападнала Сигурдур Оли.
Понякога тя се озоваваше в полицейски арест и не получаваше специално отношение за
това, че е негова дъщеря. Нилс явно беше чувал за Ева. Ерлендур го погледна, изисканото
му облекло и поддържаните му нокти и се зачуди дали щастливият живот не прави хората
още по-скучни, отколкото са само по природа.
- Да — каза Ерлендур. - Тя е прецакана както винаги.

12.
Когато Ерлендур се прибра тази вечер, Синдри го нямаше, за да го посрещне и все още
не се беше появил когато си легна точно преди полунощ. Нямаше съобщение, нито
телефонен номер, на който можеше да се свърже с него. Компанията му липсваше на
Ерлендур. Той потърси в указателя, но мобилният номер на Синдри не беше в списъка.
Тъкмо заспиваше когато се обади Ева Линд.

54
 - Нали знаеш, че тук дрогират – каза тя с неясен глас.
- Спях – излъга Ерлендур.
- Дават ти таблетки, за да те съборят – каза Ева. – Никога през живота си не съм се
чувствала толкова уморена. Какво правиш?
- Опитвам се да заспя. Създава ли им неприятности?
- Синдри се отби днес – каза Ева без да му отговори. – Каза, че сте разговаряли.
- Знаеш ли къде е той?
- Не е ли с теб?
- Мисля, че си е тръгнал. Може да е при майка ви. На това място позволено ли ви е да
се обаждате когато пожелаете?
- И аз се радвам да се чуем – изръмжа Ева. – И не причинявам никакви шибани
проблеми. – Тя му затръшна телефона.
Ерлендур лежеше и се взираше в тъмнината. Мислеше за двете си деца, Ева Линд и Синдри
Снаер, и тяхната майка, която го мразеше. Мислеше си за брат си, когото бе търсил напразно
през всичките тези години и чийто кости лежаха незнайно къде. Може би дълбоко в някоя
пукнатина или по-високо в планината, отколкото можеше да си представи. Въпреки че се бе
изкачил нагоре по планинските склонове, опитвайки се да разбере колко високо може да
стигне осемгодишно момче при лоши условия и ослепителна виелица.
Никога ли не се уморяваш от всичко това?
Уморяваше се. Беше уморен от това безкрайно търсене.

Херман Албертсон му отвори вратата малко преди обяд на следващия ден. Беше слаб
мъж на около шейсет години, пъргав, облечен в мърляви дънки и червена карирана памучна
риза и с широка усмивка, която сякаш не слизаше от лицето му. От кухнята се носеше
миризмата на варена риба треска. Той живееше сам и винаги го беше правил, каза той на
Ерлендур, без той да го е питал. Миришеше на спирачна течност.
- Вземи си риба – покани го той, когато Ерлендур го последва в кухнята.
Ерлендур твърдо отказа, но Херман не му обърна внимание, отреди му място на масата и
преди да се усети той седеше с напълно непознат и ядеше рохка риба и намазани с масло
картофи. И двамата ядоха рибата с кожата, също и картофите и за миг мислите на Ерлендур
се насочиха към Елинборг и нейната готварска книга. Когато работеше върху нея, тя го беше
използвала като опитно зайче, за да тества прясна риба монах със сос от лайм, пожълтял от
четвърт килограм масло, което беше сложила в него. На Елинборг й отне цял ден и нощ, за
да извари рибния бульон, докато на дъното останат само четири супени лъжици есенция от
морския деликатес; беше останала будна цяла нощ, за да обира пяната от водата. Сосът е
всичко, беше мотото на Елинборг. Ерлендур се усмихна на себе си. Треската на Херман беше
вкусна.
- Оправих онзи Фалкон - каза Херман, слагайки голямо парче картоф в устата си.
Бил автомонтьор и за хоби реставрирал стари коли, след което се опитвал да ги продаде.
Ставало все по-трудно, каза той на Ерлендур. Никой вече не се интересуваше от стари коли,
само от нови Рейнж Роувъри, които никога не са се сблъсквали с по-тежки условия от
задръстване по пътя към центъра на града.
- Все още ли го имаш? — попита Ерлендур.

55
 - Продадох го през 1987 г. - каза Херман. - Сега имам Крайслер от 1979, наистина
страхотна лимузина. Прекарах под капака му около шест години.
- Ще спечелиш ли нещо от него?
- Нищо — каза Херман и му предложи кафе. — А и аз не искам да го продавам.
- Не си регистрирал Фалкона, когато си го притежавал.
- Не — каза Херман. —Никога не е имал регистрационни табели, докато го имах.
Заиграх се за няколко години с него и беше забавно. Карах го из квартала, а ако исках
да отида някъде другаде от време на време, вземах на заем табелите от собствената
си кола. Не мислех, че си струва да му плащам застраховката.
- Не можем да го открием никъде регистриран, – каза Ерлендур – така че явно новият
собственик също не го е регистрирал и го ползва така.
Херман напълни две чаши.
- Не е нужно да е така — каза Херман. — Може би се е отказал и се е отървал от него.
- Кажи ми нещо друго. Тасовете на Фалкон специални ли са по някакъв начин, търсени
ли са?
Ерлендур беше помолил Елинборг да провери в интернет за Фалкона, както и на сайта на
Форд. Бяха намерили снимки на стар Форд Фалкон. Единият беше черен и когато Елинборг
разпечата изображението за него, тасовете се открояваха много ясно.
- Бяха доста изискани — каза Херман замислено. — Онези тасове на американските
коли.
- Единия е липсвал - каза Ерлендур. — По онова време.
- Наистина ли?
- Купи ли нов когато взе колата?
- Не, един от предишните собственици беше купил нов комплект преди много време.
Оригиналните не бяха включени, когато го купих.
- Беше ли забележителна кола Фалкона?
- Забележителното в него беше, че не беше голям - каза Херман. – Не беше чудовище
като повечето американски коли. Като моя Крайслер. Беше малък, компактен и
удобен за шофиране. Изобщо не беше луксозен автомобил. Много далеч е от това.

Настоящият собственик се оказа вдовица, няколко години по-възрастна от Ерлендур. Тя

живееше в Копавогур. Съпругът й, производител на мебели с прищявка за автомобили,
починал от сърдечен удар преди няколко години.
- Беше в добро състояние - каза тя, отваряйки гаража за Ерлендур, който не беше
сигурен дали говори за колата или за сърцето на съпруга си. Колата беше покрита с
дебело платнище, което Ерлендур попита дали може да махне. Жената кимна.
- Съпругът ми се грижеше много за тази кола - каза тя със слаб глас. — Прекарваше
цялото си време тук. Купи за нея някои наистина скъпи части. Обиколи къде ли не,
за да са ги намери.
- Той карал ли го е някога? — попита Ерлендур, докато се мъчеше да развърже възел.
- Само около дома ни — каза жената. - Изглежда добре, но момчетата ми не се
интересуват от тази кола, а не успяват да я продадат. В днешно време няма много
ентусиасти за автомобили-ветерани. Съпругът ми щеше да сложи регистационни
табели, когато умря. Той почина в работилницата си. Работеше сам и когато не се

56
 прибираше за вечеря и не отговаряше на телефона, изпращах сина си; той го намери
проснат на пода.
- Сигурно е било трудно — каза Ерлендур.
- В семейството му имат проблеми със сърцето – каза тя. – Майка му си отиде по този
начин. Също и братовчед му.
Тя гледаше как Ерлендур си играеше с платнището. Тя не оставяше впечатлението, че мъжът
й й липсва особено много. Може би бе преодоляла скръбта си и се е бе опитала да започне
наново.
- Какво става с тази кола? - попита го тя.
Беше задала същия въпрос, когато Ерлендур й се обади по телефона и той все още не
можеше да намери начин да й каже защо се интересува от колата, без да казва за какво
всъщност става въпрос. Искаше да избегне навлизането в подробности. Не искаше да казва
твърде много за момента. И той самият не знаеше защо преследва колата и дали ще е от
някаква полза.
- Някога е била свързана с полицейски въпрос – неохотно й отговори той. – Исках
просто да знам дали още е наоколо и е здрава.
- Някои известен случай ли?
- Нищо подобно. Изобщо не е известен – каза Ерлендур.
- Искаш ли да я купиш? – попита тя.
- Не – отговори й Ерлендур. – Не искам да купувам. Старите коли не ме интересуват
като такива.
- Както казах, в добро състояние е. Валди - съпругът ми - каза, че основният проблем
бил долната пломба. Била ръждясала и той трябваше да я поправи. Иначе всичко
друго беше наред. Валди отвори двигателя, изтърка всяка част и купи нови части,
ако имаше нужда от тях. - Тя направи пауза. - Той нямаше нищо против да харчи пари
за колата - каза тя накрая. – На мен никога нищо не ми е купувал. Но мъжете са
такива.
Ерлендур най-сетне отметна покривалото, което се изплъзна от колата и падна на пода. За
момент той постоя загледан в красивите елегантни линии на Форд Фалкона, собственост на
мъжа, който беше изчезнал пред автогарата. Коленичи до едно от предните колела. Ако
приемеше, че капачката на главината е липсвала, когато колата е била открита, той се чудеше
къде може да е попаднала.
Мобилният му звънна в джоба. Беше от криминалистиката с информация за руската техника
в Клейфарватн. Пропускайки всички формалности, ръководителят на криминалистиката му
каза, че устройството не изглежда да е функционирало, когато е било пуснато в езерото.
- О? — каза Ерлендур.
- Да — каза началникът на криминалистиката. - Със сигурност е било безполезно още
преди да отиде във водата. Коритото на езерото е с порест пясък и съдържанието на
контейнера е твърде повредено, за да се обясни с това, че е лежало във вода. Не е
работело, когато е стигнало до там.
- Какво ни казва това? — попита Ерлендур.
- Не разполагам и с най-мъглива догадка - каза началникът на криминалистиката.

57
 13.
Двойката вървеше по тротоара, мъжът малко пред жената. Беше прекрасна пролетна
вечер. Слънчеви лъчи падаха върху повърхността на морето, а в далечината валеше дъжд.
Двойката сякаш беше сляпа и безчувствена към вечерната красота. Те пристъпваха напред,
мъжът изглеждаше развълнуван. Говореше непрестанно. Жена му го следваше мълчаливо,
опитвайки се да не изостава. Гледаше ги да минават покрай прозореца му, гледаше
вечерното слънце и се връщаше назад към времето, когато беше млад и светът започваше да
става толкова безкрайно сложен и неуправляем.
Когато започна трагедията.
Той завърши първата си година в университета с отличие и се върна в Исландия през
лятото. През ваканцията работи за партийния вестник, пишейки статии за възстановяването
на Лайпциг. На различни срещи той описваше, че е бил студент там и обсъждаше
историческите и културни връзки на Исландия с града. Среща се с ръководни членове на
партията. Те имаха големи планове за него. Очакваха с нетърпение да се върне. Чувстваше,
че трябва да играе роля, може би по-голяма от другите. Говореше се, че е много обещаващ.

Същата есен се върна в Германия, наближаваше неговата втора Коледа в

резиденцията. Исландците в общежитието го очакваха с нетърпение, защото на някои от тях
по него щяха да бъдат изпратени колети с храна от дома: традиционни исландски коледни
деликатеси като пушено агнешко, осолена риба, сушена риба, захарни изделия, дори книги.
Карл вече беше получил колета си и когато започна да вари огромен агнешки бут от
Хунаватнсисма, където чичо му имаше ферма, ароматът изпълни старата вила. В кутията
имаше и бутилка исландски шнапс, която Емил реквизира.
Само Рут можеше да си позволи да се прибере в Исландия за Коледа. Тя беше и
единствената, която изпитваше истинска носталгия по дома, след като се върна след лятото,
а когато си замина за коледната ваканция, някои казаха, че може и да не се върне. Старата
вила беше по-празна от обикновено, защото повечето немски студенти се бяха прибрали,
както и някои от източноевропейците, на които беше разрешено да пътуват и имаха право
на евтин железопътен транспорт.
Така че бяха съвсем малка група, когато се събраха в кухнята около бута пушено
агнешко и бутилката шнапс, която Емил постави на средата на масата. Двама шведски
студенти бяха доставили картофи, други донесоха червено зеле и Карл някак успя да
направи приличен бял сос за месото. Лотар Вайзер, който беше тяхната връзка в
университета и който особено се беше ссближил с исландците, се отби и беше поканен да
се присъедини към празника. Всички харесваха Лотар. Той беше разговорлив и забавен.
Изглеждаше силно заинтересован от политиката и понякога ги разпитваше за възгледите им
относно университета, Лайпциг, Германската демократична република, първия секретар
Валтер Улбрихт и неговата планирана икономика. Той се чудеше дали смятат, че Улбрихт е
твърде тясно свързан със съветското правителство, и многократно питаше за събитията в
Унгария и опитите на американските капиталисти да забият клин в приятелството й със

58
Съветския съюз чрез своите радиопредавания и безкрайна антикомунистическа пропаганда.
По-специално той смяташе, че младите хора са твърде лековерни към пропагандата и слепи
за истинските намерения на западните капиталистически правителства.
- Не може ли просто да се забавляваме малко? — попита Карл, когато Лотар започна
да говори за Улбрихт, и изпи съдържанието на чашата си на един дъх. Правейки
ужасна гримаса, той каза, че никога не е харесвал исландски шнапс.
- Да, да, естествено – съгласи се Лотар.
Говореше исландски и им беше казвал, че го е научил в Германия и те смятаха, че трябва да
е лингвистичен гений, защото говореше езика почти толкова добре, колкото и те самите без
изобщо да е посещавал страната. Когато го попитаха как е успял да го овладее, той каза, че
е слушал записи и радиопредавания. Нищо не ги забавляваше повече от това, когато той
запееше стари приспивни песни, а „наближава дъжд“ беше друга фраза, която той
повтаряше безкрайно за Исландското време.
В кутията имаше две писма до Карл, които доставяха основните новини от Исландия от
есента насам, заедно с някои изрезки от вестници. Говориха за новините от дома и някой
отбеляза, че Ханес отсъства както обикновено.
- Да, Ханес – каза с усмивка Лотар.
- Казах му, че се събираме – каза Емил и изри чаша шнапс.
- Защо е толкова мистериозен? — попита Храфнхилдур.
- Ах, да, мистериозен – повтори Лотар.
- Толкова е странен — каза Емил. — Никога не се появява на срещите на FDJ или на
техните лекции. Никога не съм го виждал да работи като доброволец. Прекалено
добър ли е, за да работи в руините? Не сме ли достатъчно добри за него? Мисли ли,
че е по-добър от нас? Томас, ти си говорил с него.
- Мисля, че Ханес просто иска да завърши курса си - каза той и сви рамене. – Остава
му само тази година.
- Всички винаги са го описвали като бъдеща звезда на пратията – каза Карл. – Винаги
е бил описван като лидерски материал. Тук не изглежда много обещаващ. Мисля, че
съм го виждал само два пъти тази зима и той почти не ми продума и дума.
- Едва го виждаме — каза и Лотар. — Доста е мрачен — добави той, поклащайки глава,
след това отпи от шнапса и направи същата гримаса като Карл.

Долу на приземния етаж чуха да се отваря врата, последвана от стъпки нагоре по стълбите.
Двама мъже и една жена се появих в далечния край на мрачния коридор. Бяха студенти,
случайни познати на Карл.
- Чухме, че сте организирали исландско коледно прати – каза момичето когато влязоха
в кухнята и видяха почерпката. Имаше останало много от агнето и другите им
направиха място край масата.
Един от мъжете извади две бутилки водка и предизвика с това бурни аплодисменти. Те се
представиха: мъжете бяха от Чехословакия, а момичето беше унгарка. Тя седна до него и
той усети, че му прималява. Опита да не се взира в нея, след като тя се появи от тъмнината
на коридора, но когато я видя там за първи път, в него нахлу вълна от чувства, на каквито

59
никога не би допуснал, че е способен и му беше трудно да разбере. Случи се нещо странно
и изведнъж го обзе особена радост и еуфория, примесени със срамежливост. Нито едно
момиче не бе имало такъв ефект върху него
- И ти ли си от Исландия? - обърна се тя към него и зададе въпроса си на добър немски.
- Да, аз съм от Исландия - заекна той, също на немски, който вече говореше добре и
отмести погледа си от нея, когато му стана ясно, че я гледа откакто седна до него.
- Що за чудовище е това? – попита тя и кимна към една овча глава на масата, която все
още стоеше неизядена.
- Овча глава – разполовена и овъглена – обясни й той и видя, че тя потръпва.
- Какви хора правят това? – попита тя.
- Исландци – каза й той. – Всъщност е доста добра – започна той колебливо. – Езикът
и бузите ... – той млъкна когато осъзна, че изобщо не звучи апетитно.
- Значи ядеш и очите и устните? — попита тя, без да се опитва да прикрие
отвращението си.
- Устните? Да, и тях. И очите.
- Не бих яла много, ако ми се налагаше да правя това.
- Ние бяхме много бедна нация – обясни той, кимайки.
- Аз съм Илона - каза тя и протегна ръка. Двамата си размениха поздрави и той й каза,
че името му е Томас.
Един от спътниците й я извика. Той беше препълнил чиния с пушено агнешко и картофи и
я подтикна да опита, като й каза, че е вкусно. Тя се изправи, намери чиния и отряза парче
месо.
- Ние никога не получаваме достатъчно месо - каза тя, докато отново седна до него. –
Мммм, чудесно е – каза тя с пълна с агнешко уста.
- По-добре от овчи очи – каза той.

Те продължиха да празнуват до ранните зори. Още студенти бяха научили за купона и

къщата се напълни. Един стар грамофон беше изваден отнякъде и някой пусна плочи на
Синатра. Късно през нощта различните националности се редуваха да пеят песни от своите
страни. Карл и Емил, които определено усетиха ефекта от пратката от Исландия, започнаха,
като изпяха меланхолична ода от Йонас Халгримсон. След това унгарците поеха,
последвани от чехите, шведите и германците и студент от Сенегал, който копнееше за
горещите африкански нощи. Храфнхилдур настоя да чуе най-красивите думи на всичките
майчини езици и след известно объркване беше решено по един представител от всяка
страна да стане и да рецитира най-красивия пасаж от някое произведение. Исландците бяха
единодушни. Храфнхилдур стана и прокламира най-доброто произведение от исландска
поезия, писано някога:
Звездата на
любовта над Стипъл Рок
е забулена в нощни облаци.
Веднъж се засмя от небето на
момчето, скърбящо

60
 дълбоко в тъмната долина.

Рецитирането му беше изпълнено с емоции и въпреки че само няколко от тях разбираха

думите, групата беше зашеметена и след моментна тишина избухнаха в мощни
аплодисменти, а Храфнхилдур се поклони дълбоко.
Той все още седеше с Илона на кухненската маса; тя го погледна изпитателно. Той й разказа
за героя от рецитираното стихотворение, който размишляваше за дълго пътуване през
исландската пустош с младо момиче, за което копнееше. Той знаел, че те никога не биха
могли да бъдат любими и с тези мрачни мисли се върнал сам в долината си, натежал от
скръб. Над него блеснала звездата на любовта, която някога осветявала пътя му, но после
била изчезнала зад облак, и той си помислил, че тяхната любов, макар и несбъдната, ще
продължи вечно. Тя го наблюдаваше, докато говореше и дали защото реши, че ролята на
скръбния млад любовник е и негова история, дали заради начина, по който го разказа или
просто заради исландския шнапс, тя внезапно го целуна право по устните, толкова нежно,
че той отново се почувства като малко дете.

Рут не се върна от коледната си ваканция. Тя изпрати писмо до всеки от приятелите

си в Лайпциг и в него тя обясни съоръженията си и различни други оплаквания и той разбра,
че тя се е наситила на живота в Германия. Или може би просто изпитваше твърде голяма
носталгия. В кухнята на общежитието исландците го обсъдиха. Карл каза, че му липсва, а
Емил кимна. Храфнхилдур каза, че е твърде мека.
Следващият път, когато срещна Ханес, той го попита защо не е искал да се
присъедини към тях в резиденцията. Това беше след лекция за структурното напрежение,
което взе странен обрат. Ханес също беше присъствал на лекцията. Двадесет минути след
началото й вратата се отвори и влязоха трима студенти, които казаха, че са от FDJ и биха
искали да кажат няколко думи. С тях беше млад мъж, когото понякога бе виждал в
библиотеката и предполагаше, че е студент по немска литература. Студентът гледаше надолу
към пода. Лидерът на групата, който се представи като секретар на FDJ, започна да говори
за студентската солидарност и им напомни за четирите цели на работата на университета:
да ги научи на марксистката теория, да ги направи социално активни, да ги стимулира да
работят в услуга на обществото в рамките на програма, организирана от млади комунисти
и да създаде класа от интелектуалци, които по-късно ще станат професионалисти в
съответните си области. Той се обърна към ученика с тях и описа как той е признал, че е
слушал западни радиостанции и е обещал повече да не го прави. Студентът вдигна поглед,
направи една крачка напред, призна престъплението си и каза, че повече няма да слуша
западни програми. Казаха, че са покварени от империализма и капиталистическото
печалбарство и призоваха всички в залата в бъдеще да слушат само източноевропейско
радио. Секретарят му благодари, след което помоли студентите да се присъединят към него
в обещанието никой в тази стая да не слуша западно радио. След като всички повториха
клетвата, секретарят се обърна към учителя и се извини, че са го обезпокоили, и групата
напусна стаята. Ханес, който седеше два реда по-отпред, се обърна и го погледна с
изражение, което съчетаваше дълбока тъга с гняв.

61
Когато лекцията свърши, Ханес успя да се оттегли бързо, така че той хукна след него,
сграбчи го и доста нагло го попита дали всичко е наред.
- Дали всичко е наред? – повтори Ханес. – Мислиш ли, че всичко което току-що се
случи е наред? Видя ли бедния нещастник?
- Току-що, – каза той - но аз ... но, разбира се ... ние трябва ...
- Остави ме сам – прекъсна го Ханес. – Просто ме остави сам.
- Защо не дойде на Коледната сбирка? Другите мислят, че си твърде дистанциран и ...
- Глупости – каза Ханес и ускори хода си, сякаш искаше по-бързо да се освободи от
присъствието му.
- Какво не е наред? – попита той. – Защо реагираш така? Какво сме ти направили?
Ханес спря насред коридора.
- Нищо. Не сте ми направили нищо – каза той. – Просто искам да остана сам.
Завършвам тази пролет и тогава всичко ще свърши. Това е. Ще се върна обратно в
Исландия и всичко това ще свърши. Целия този фарс. Не ги ли видя? Не видя ли как
третират този нещастник? Това ли искаш за Исландия? – след това той се врътна и
изчезна.

- Томас - чу глас, който викаше зад него. Обърна се и видя Илона да му маха.
Той й се усмихна. Те планираха да се срещнат след лекцията. Беше отишла в общежитието,
за да го види в деня след коледния празник. Оттогава те се срещаха редовно. В този ден те
продължиха дълго разходката си из града и седнаха извън Томаскирхе. Той й разказа истории
за двамата исландски приятели писатели, които някога са живели в Лайпциг и са седели там,
където седят те сега. Единия от тях починал от туберкулоза. Другият станал най-великият
писател, когото нацията му познава.
- Винаги си толкова тъжен, когато говориш за онези твои исландци - каза тя с усмивка.
- Просто мисля, че това е брилянтна история. Те вървят по същите улици като мен и
теб в този град. Двама исландски поети.
До църквата той забеляза, че тя е неспокойна и изглежда някак нащрек. Оглежда се, сякаш
търси някого.
- Добре ли си? – попита я той.
- Има един мъж ... – тя спря.
- Какъв мъж?
- Онзи мъж там – каза Илона. – Не, не, не си обръщай главата. И вчера го видях. Просто
не мога да се сетя къде.
- Кой е той? Познаваш ли го?
- Никога преди не съм го виждала, но го видях два пъти за последните два дни.
- Да не е студент?
- Не мисля, по-възрастен е.
- Мислиш ли, че те наблюдава?
- Не, няма нищо. Хайде.

Вместо да живее в кампуса Илона държеше стая в града и те отидоха там. Той се опита да
види дали човека от Томаскирхе не ги следи, но не можа да го забележи никъде. Стаята беше

62
в малък апартамент на вдовица, която работеше в печатница. Илона каза, че била много мила
и й позволявала да танцува валс из апартамента, когато си поиска. Жената беше загубила
мъжа си и двамата си сина във войната. Видя техни снимки по стените. Двамата синове
носеха униформи на немската армия. В стаята на Илона имаше купища книги на немски и
унгарски, вестници и списания, потрошена преносима пишеща машина на бюрото и футон.
Докато тя отиде в кухнята, той прелисти някои от книгите й и натисна няколко клавиша на
пишещата машина. На стената над футона имаше снимки на хора, които предполагаше, че
са нейни роднини. Илона се върна с две чаши чай и ритна вратата с пета. Тя внимателно
остави чашите до пишещата машина. Чаят беше горещ, почти още кипеше.
- Като свършим ще бъде точен – каза тя.
След това се приближи до него и го целуна дълго, дълбоко. Преодолявайки изненадата си,
той я прегърна и я целуна страстно, докато не паднаха върху футона и тя започна да вдига
пуловера му и да разкопчава колана му. Беше много неопитен. Беше правил секс и преди,
първия път след прощалния танц в училище и веднъж след това на годишната среща на
вестника, но това бяха доста тромави усилия. Той не беше особено умел, но тя изглежда
беше и той с радост й позволи да поеме контрола.
Оказа се права - когато той се свлече до нея, а тя изпусна дълъг стон, чаят беше точно с
правилната температура.

Два дни по-късно в Ауербахкелер те заговориха за политика и спориха за първи и единствен

път. Тя започна, като описа как руската революция е породила диктатура и че диктатурите
винаги са опасни, независимо каква форма приемат. Той не искаше да спори с нея, въпреки
че знаеше много добре, че тя греши.
- Благодарение на програмата за индустриализация на Сталин нацистите бяха
победени – каза той.
- Той също така сключи договор с Хитлер - каза тя. - Диктатурата поражда страх и
сервилност. Сега в Унгария ние носим тежестта на това. Не сме свободна нация. Те
систематично създадоха комунистическа държава под съветски контрол. Никой не ни
попита нас, народа, какво искаме. Искаме да управляваме собствените си работи, но
не можем. Млади хора са хвърлени в затвора. Някои изчезват. Говори се, че са
изпратени в Съветския съюз. Вие имате американска армия във вашата страна. Как
бихте се почувствали, ако управлява всичко с военната си мощ?
Той поклати глава.
- Виж изборите тук - каза тя. - Наричат ги свободни, но има само една истинска
партия. Какво свободно има в това? Ако мислиш различно, те хвърлят в затвора.
Какво е това? Това социализъм ли е? За какво друго да гласуват хората на тези
свободни избори? Нима всички са забравили въстанието тук по-миналата година,
което Съветите потушиха, разстрелвайки цивилни по улиците, хората, които искаха
промяна!
- Илона…
- И това интерактивно наблюдение — продължи Илона, сериозно развълнувана. —
Казват, че е, за да ни помогнат. Трябва да шпионираме приятелите и семейството си
и да информираме за антисоциалистически нагласи. Ако знаеш, че някой от твоите

63
 състуденти слуша западно радио, трябва да го докладваш, а той ще се влачи от лекция
на лекция да признава престъплението си. Децата се насърчават да докладват
родителите си.
- Партията се нуждае от време, за да се адаптира - възрази той.

Когато новостта да са в Лайпциг изчезна и реалността се изправи пред тях, исландците

обсъдиха ситуацията. За себе си той беше стигнал до твърдо заключение относно
обществото за наблюдение, за това, което се наричаше „интерактивно наблюдение“, при
което всеки гражданин държи под око всички останали. Също и за диктатурата на
комунистическата партия, забраната на свободата на словото и печата и задължителното
присъствие на събрания и шествия. Той смяташе, че вместо да бъде потайна относно
методите, които използва, партията трябва да признае, че определени методи са необходими
по време на тази фаза на трансформацията към социалистическа държава. Те бяха
оправдани, ако бяха само временни. С течение на времето подобни методи биха престанали
да бъдат необходими. Хората щяха да разберат, че социализмът е най-подходящата система.
- Хората са уплашени - каза Илона.
Той поклати глава и започнаха да се карат. Той не беше чувал много за събитията в Унгария
и тя беше наранена, когато се усъмни в нейните думи. Той се опита да използва аргументи
от партийните събрания в Рейкявик, от партийното ръководство и младежкото движение и
от трудовете на Маркс и Енгелс, но безуспешно. Тя само го погледна и повтори многократно:
- Не трябва да си затваряме очите си за това.
- Позволяваш на западната империалистическа пропаганда да те настрои срещу
Съветския съюз – каза той. - Те искат да подкопоят солидарността на
комунистическите страни, защото се страхуват от тях.
- Това не е правилно - каза тя.
Замълчаха. Бяха допили чашите си бира. Той й беше ядосан. Никога не беше чувал или
виждал някой да описва Съветския съюз и източноевропейските страни с такива термини,
освен консервативната преса в Исландия. Той знаеше за силата на пропагандната машина
на западните сили, която работеше добре в Исландия, и призна, че това е една от причините
за необходимостта от ограничаване на свободата на словото и свободата на печата в Източна
Европа. Това той можеше да разбере, докато социалистическите държави се изграждаха
след войната. Не го смяташе за репресия.
- Нека не спорим — каза тя.
- Не — каза той и сложи малко пари на масата. - Нека да тръгваме.
На излизане Илона го дръпна леко за ръката и той я погледна. Тя се опитваше да каже нещо
с изражението си. После кимна крадешком към бара.
- Ето го – каза тя.
Погледна и видя мъжа, за когото Илона каза, че смята, че я преследва. Облечен в палто, той
отпиваше от бирата си и се държеше така, сякаш ги нямаше. Беше същият човек от
Томаскирхе.
- Ще си поговоря с него — каза той.
- Не — каза Илона. — Недей. Да тръгваме.

64
Няколко дни по-късно той видя Ханес да седи на масата в библиотеката и седна до него.
Ханес продължи да пише с молив в учебната си тетрадка, без да вдига поглед.
- Тя ли те навива? — попита Ханес, продължавайки да пише в книгата.
- FDJ?
- Илона.
- Познаваш ли Илона?
- Знам коя е – каза Ханес и вдигна глава.
Носеше дебел шал и ръкавици без пръсти.
- Знаеш ли за нас? - попита той.
- Всичко става наоколо – сви рамене Ханес. - Илона е от Унгария, така че не е толкова
зелена като нас.
- Зелена като нас?
- Забрави — каза Ханес и зарови глава в учебната си тетрадка.
Той се пресегна през масата и грабна книгата му. Ханес се надигна, погледна изненадано и
се опита да я дръпне обратно, но тя беше извън обсега му.
- Какво става? – попита го. – Защо се държиш така?
Ханес погледна книгата, която Томас държеше, после се втренчи в него.
- Не искам да се намесвам в това, което става тук, просто искам да се прибера вкъщи
и да го забравя - каза той. - Това е пълен абсурд. Не бях тук толкова дълго, колкото
теб, когато ми омръзна.
- Но все още си тук.
- Университета е добър. А и ми отне известно време преди да проумея лъжите и да
изгубя търпимост към тях.
- Какво не мога да видя? — попита той, страхувайки се от отговора. - Какво откри?
Какво пропускам?
Ханес го погледна в очите, огледа библиотеката и после книгата, която Томас все още
държеше, после отново в очите му.
- Просто продължавай - каза той. - Придържай се към убежденията си. Не излизай от
коловоза. Повярвай ми, с това няма да спечелите нищо. Ако ти е удобно така, значи
всичко е наред. Не задълбавай повече. Не можеш да си представиш какво можеш да
откриеш.
Ханес протегна ръка за учебната си тетрадка.
- Повярвай ми, просто забрави!
- А Илона?
- И нея забрави.
- Какво имаш предвид?
- Нищо.
- Защо говориш с гатанки?
- Остави ме на мира – каза Ханес. – Просто ме остави на мира.

Три дни по-късно бяха в гора извън града. Двамата с Емил се бяха записали в Gesellschaft
für Sport und Technik, който се рекламираше като всестранен спортен клуб, който предлага
конна езда, рали шофиране и много други. Студентите бяха насърчавани да участват в

65
клубни дейности, както и да вземат участие в доброволческата работа, организирана от FDJ.
Това включваше едноседмично прибиране на реколтата през есента, един ден на семестър
или през ваканциите разчистване на развалини останали след въздушните атаки, работа във
фабрика, производство на въглища или други подобни. Посещението трябваше да е
доброволно, но всеки, който не се запишеше, подлежеше на наказание. Сега той обмисляше
тази уговорка, докато стоеше в гората с Емил и другите техни другари, а пред тях
предстоеше едноседмичен лагер, който, както се оказа, включваше до голяма степен и
военно обучение. Такъв беше животът в Лайпциг. Много малко от нещата беше точно това,
което изглеждаше.
Чуждестранните студенти бяха под наблюдение и се стараеха да не кажат публично нищо,
което да обиди домакините им. Те бяха обучавани на социалистически ценности на
задължителни събрания, а доброволният труд беше доброволен само по име. С течение на
времето те свикнаха с всичко това и го наричаха „шарадата“. Той вярваше, че настоящата
ситуация ще бъде временна. Други не бяха толкова оптимистично настроени. Засмя се на
себе си, когато разбра, че спортният и технологичен клуб е просто тънко завоалирано военно
звено. На Емил не му беше никак забавно от техните шеги. Той не виждаше нищо смешно
в това и, за разлика от другите, никога не го наричаше „шарада“. Нищо в Лайпциг не му се
струваше смешно. Те лежаха опънати в палатката си през първата си нощ с новите си
другари. Цяла вечер Емил говореше с плам за социалистическа държава в Исландия.
- Цялата тази несправедливост в такава малка държава, където всички могат толкова
лесно да бъдат равни - каза Емил. - Искам да променя това.
- Би ли искал социалистическа държава като тази? — попита Томас.
- Защо не?
- С всичко друго? С наблюдението? Параноята? Ограниченията на свободата на
словото. Шарадата?
- Тя превзема ли те вече?
- FDJ?
- Илона.
- Какво имаш предвид?
- Нищо.
- Познаваш ли Илона?
- Не, изобщо.
- Ти също си имал приятелки. Храфнхилдур ми каза за едно момиче от Червената
обител.
- Това не е нищо – каза Емил.
- Не, почакай.
- Може би някой път ще ми разкажеш повече за Илона – каза Емил.
- Тя не е убедена като нас. Вижда проблеми в системата и иска да ги оправи.
Ситуацията тук е същата като в Унгария, но младите хора там се опитват да направят
нещо срещу това. Да се преборят с шарадата.
- Борба с шарадата! – изръмжа Емил. - Шибани глупости. Виж как живеят хората в
Исландия. Треперят в стари хижи и фургони. Децата гладуват. Хората едва могат да
се облекат. А през цялото това време елита става все по-богат и по-богат. Това не е

66
 ли шарада? На кого му пука, ако трябва хората да бъдат държани под наблюдение и
за известно време се ограничи свободата на словото? Изкореняването на
несправедливостта може да изисква и жертви. На кого му пука?
Спряха да говорят. Тишината се беше спуснала в лагера и ги обгръщаше пълен мрак.
- Бих направил всичко за исландската революция - каза Емил. - Всичко за изкореняване
на несправедливостта.

Той стоеше на прозореца, гледайки слънчевите лъчи и далечната дъга и се усмихваше на

себе си, докато си спомняше спортния клуб. Виждаше как Илона се смее на празника с
пушеното агне и си помисли за нежната целувка, която все още усещаше на устните си, за
звездата на любовта и за скърбящия млад мъж, потънал дълбоко в тъмната си долина.

14.

Служителите от звеното за международни отношения бяха готови да съдействат на

полицията. Сигурдур Оли и Елинборг имаха среща със заместник-секретаря, приятен мъж
на възрастта на Сигурдур Оли. Те бяха познати от студентските си години в Америка и си
спомняха за времето си там. Заместник-секретарят каза, че министерството е било
изненадано от искането на полицията и той би искал да знае защо им е необходима
информация за бивши служители на чуждестранни посолства в Рейкявик. Замълчаха.
Просто рутинно разследване, каза му Елинборг накрая и се усмихна.
- А и ние не говорим за всички посолства – усмихна се и Сигурдур Оли. – Само за
страни от някогашния Вършавски договор.
Заместник-председателят ги погледна на свой ред.
- За бившите комунистически страни ли говорите? – попита той, явно любопитството
му изобщо не беше удволетворено от отговора им. – Защо само те? Какво за тях?
- Просто рутинно разследване – повтори Елинборг.
Беше в необичайно добро настроение. Представянето на книгата й пожъна огромен успех и
тя все още хвърчеше в облаците от рецензията, която се появи в най-тиражния вестник,
възхваляваща нейната книга, рецептите и снимките, която завършваше с думи, изразяващи
надеждата, че това няма да е последното, което чуват от Елинборг, детективът-гурме готвач.
- Комунистическите държави ... – замислено повтори заместник-председателят. – За
случая с езерото ли става дума? Какво сте намерили?
- Все още не знаем дали е свързано с някое посолство – каза Сигурдур Оли.
- Предполагам, че трябва да дойдете с мен — каза заместник-секретарят като се
изправи. - Нека поговорим с генералния директор, ако е му е възможно.
Генералният директор ги покани в кабинета си и изслуша искането им.
- Имаме ли регистър за тези служители? – попита директорът.
Той беше особено висок мъж, който имаше загрижено изражение и големи торбички под
уморените си очи.
- Правим при нужда - каза заместник-секретарят. - Ще отнеме известно време, за да
съставим списъка, но не би било проблем.
- Тогава да го направим – съгласи се генералният директор.

67
 - Можем ли да говорим за някакъв шпионаж от времето на Студената война? – попита
Сигурдур Оли.
- Мислиш, че човека в езерото е бил шпионин? – попита го заместник-секретарят.
- Не можем да навлизаме в подробности от разследването, но смятаме, че скелетът е в
езерото от преди 1970 – каза Елинборг.
- Би било наивно да предполагаме, че не е имало шпиониране - каза генералният
директор. - Това се случваше навсякъде около нас, а и тогава Исландия беше
стратегически жизненоважна, много повече, отколкото днес. Тук имаше няколко
посолства на източноевропейски страни, плюс, разбира се, скандинавските страни,
Обединеното кралство, САЩ и Западна Германия.
- Като казваме шпиониране - попита Сигурдур Оли - за какво точно говорим?
- Мисля, че това включваше основно наблюдение какво правят другите - каза
генералният директор. - В някои случаи имаше опити за установяване на контакт. Да
накараш някой от другата страна да работи за теб, такива неща. И разбира се –
събиране на данни за базата, подробностите за операциите там и военни учения. Не
мисля, че това има нещо общо със самите исландци. Но има истории за опити да
бъдат накарани да сътрудничат.
Генералният директор потъна в размисъл.
- Исландски шпионин ли търсите? - попита той.
- Не – отговори Сигурдур Оли, въпреки че всъщност нямаше предства. – Имало ли е
такива – исландски шпиони? Не е ли нелепо предположение?
- Може би трябва да говорите с Омар – каза началникът на отдела.
- Кой е Омар? – попита Елинборг.
- Той е бил генерален директор тук през по-голямата част от времето на Студената
война - каза началникът на отдела. - Много възрастен е вече, но ума му е като бръснач
- добави той и потупа главата си с показалец. - Все още идва на нашата годишна
вечеря и е животът и душата на партито. Познава всички онези момчета в
посолствата. Може би той би могъл да ви помогне по някакъв начин.
Сигурдур Оли записа името.
- Всъщност е недоразумение да се говори за истински посолства – каза генералният
директор. - Някои от тези страни имаха само делегации тогава, търговски делегации
или търговски офиси или както искате да ги наречете.

Тримата детективи се срещнаха в офиса на Ерлендур по обяд. Ерлендур беше прекарал

сутринта в търсене на фермера, който бе чакал шофьора на Фалкона и бе казал на полицията,
че същия не се е появил на срещата им. Името му беше в досиетата. Ерлендур откри, че част
от старата земеделска земя е била продадена на строителни предприемачи от Мосфелбаер.
Мъжът бе спрял да се занимава със земеделие около 1980 г. Сега бе регистриран като
живеещ в дом за възрастни хора в Рейкявик.

Ерлендур извика експерт от криминалистиката, който донесе оборудването си в гаража,

събра с прахосмукачка всяка прашинка от пода на колата и я провери за петна от кръв.

68
 - Ти се майтапиш – каза Сигурдур Оли, докато отхапваше голям залък от багетата си.
Той дъвчеше бързо, очевидно, за да може да продължи да говори. – Какво мислиш да
правиш с този случай? Да не планираш да възобновиш разследването? Да не мислиш,
че нямаме какво по-добро да правим, че да се занимаваме със стари случаи на
изчезнали хора? Имаме милион други неща.
Ерлендур погледна Сигурдур Оли.
- Млада жена - каза той - стои пред магазина за млечни продукти, където работи, и
чака приятеля си. Той не идва. Те ще се женят. Всичко изглежда добре уредено.
Бъдещето е светло, както се казва. Нищо не подсказва, че няма да живеят щастливо
завинаги.
Сигурдур Оли и Елинборг не казаха нищо.
- Нищо в живота им не подсказва, че нещо не е наред — продължи Ерлендур. - Нищо
не подсказва, че той е в депресия. Той ще я вземе след работа. Но не пристига. Излиза
от работа, за да се срещне с някого, но не се появява и изчезва завинаги. Има намеци,
че може да е хванал автобус за извън града. Има и други признаци, че се е самоубил.
Това би било най-очевидното обяснение за изчезването му. Много исландци страдат
от сериозна депресия, въпреки че повечето я крият добре. И винаги има възможност
някой да го е убил.
- Не е ли просто самоубийство? - попита Елинборг.
- Нямаме официални данни за съществуването на човек на име Леополд, който е
изчезнал по това време - каза Ерлендур. - Изглежда, че е лъгал приятелката си. Нилс,
който е отговарял за случая, не че има нещо особено в изчезването му. Той дори вярва,
че мъжа е живял някъде другаде, но е имал любовна връзка в Рейкявик. Освен, ако
не е просто самоубийство.
- Значи е имал семейство в провинцията и жената в Рейкявик е била негова
любовница? – попита Елинборг. – Тогава не говори ли много това, че колата му е
намерена пред автогарата?
- Искаш да кажеш, че може да се е върнал у дома в другия край на страна и да е спрял
да се чука в Рейкявик? – попита Сигурдур Оли.
- Да се чука в Рейкявик! – възмути се Елинборг. - Как може да те понеся бедната
Бергтора?
- Тази теория не е по-глупава от която и да е друга — каза Ерлендур.
- Може ли да ти се размине двуженството в Исландия? — попита Сигурдур Оли.
- Не — каза твърдо Елинборг. — Твърде малко сме.
- В Америка правят публични съобщения за такива момчета - каза Сигурдур Оли. —
Те имат специални програми за този тип изчезнали хора - престъпници и двуженци.
Някои убиват семейството си, изчезват и след това създават ново.
- Естествено, по-лесно е да се скриеш в Америка - каза Елинборг.
- Може и да е така — каза Ерлендур. - Но не е ли достатъчно просто да водиш
двойнствен живот дори за известно време в малка общност? Този човек е прекарвал
много време на село, из провинцията, понякога седмици наред. Срещнал е жената в
Рейкявик и може би се е влюбил или може би тя е била просто любовна връзка.
Когато връзката станала сериозна, той решил да я прекъсне.

69
 - Сладка малка градска любовна история – вметна Сигурдур Оли.
- Чудя се дали жената от магазина за млечни продукти е обмисляла тази възможност -
каза Ерлендур замислено.
- Не е ли било съобщено, че този Леополд е изчезнал? — попита Сигурдур Оли.
Ерлендур вече беше проверил и бе намерил кратка обява във вестниците, описваща
изчезването на мъжа, заедно с молба всеки, който го е видял, да се свърже с полицията.
Даваше се описание на това с какво е бил облечен, неговия ръст и цвета на косата му.
- Това не довело доникъде — каза Ерлендур. — Той никога не е бил сниман. Нилс ми
каза, че никога не са казали на жената, че не могат да намерят никакви данни за него,
в никакви регистри.
- Не са й казали това? - каза Елинборг.
- Знаеш какъв е Нилс — каза Ерлендур. — Ако може да избегне неприятности, той го
прави. Имал чувството, че жената е била измамена и бил сигурен, чувствал, че тя е
преживяла достатъчно. Не знам. Той не е особено...
Ерлендур не довърши изречението.
- Може би си е намерил нова приятелка - предположи Елинборг - и не се е осмелил да
й каже. Няма по-голям страхливец от измамния мъж.
- Ами ето един – каза Сигурдур Оли.
- Не е ли пътувал из страната, продавайки каква ли не селскостопанска техника? - каза
Елинборг. — Не е ли обикалял непрекъснато из фермите и селата? Може би не
можем да изключим да е срещнал някого и да е започнал нов живот. И да не е посмял
да каже на приятелката си в Рейкявик.
- И оттогава се крие? — намеси се невярващо Сигурдур Оли.
- Разбира се, нещата са били напълно различни през 1970 - вметна Ерлендур. –
Отнемаше цял ден да се стигне до Акурейри – основния път не беше завършен.
Транспорта беше много по-лош и местните общности бяха много по-изолирани.
- Искаш да кажеш, че е имало места, които никой никога не е посещавал? – попита
Сигурдур Оли.
- Веднъж чух история за някаква жена, – включи се Елинборг - която имала страхотно
гадже и всичко било просто супер докато един ден не й се обадил по телефона, за да
й каже, че късат и след като се скарали признал, че следващата седмица се жени за
друга. Приятелката му повече никога не чула за него. Както казах – няма ограничения
колко големи гадняри могат да бъдат мъжете.
- Тогава защо Леополд е бил в Рейкявик под фалшив предтекст? – попита Ерлендур. –
Ако не е посмял да каже на приятелката си, че е срещнал някого извън града и е
започнал нов живот? Защо е тази игра на криеница?
- Какво знаем за такива типове ?! – въздъхна Елинборг примирено.
Всички замълчаха.
- Али тялото в езерото? – попита след малко Ерлендур.
- Мисля, че търсим чужденец – каза Елинборг. – Нелепо е да мислим, че е исландец
със завързано около него руско шпионско оборудване. Просто не мога да си го
представя.
- Студената война – каза Сигурдур Оли. – Странни времена.

70
 - Да, странни времена – съгласи се Ерлендур.
- За мен Студената война винаги е означавала страх от края на света – каза Елинборг.
– Спомням си, че винаги си мислех това. Някак си никога не можеш да избягаш от
това. Страшният съд постоянно виси над главата ти. Това е единствената Студената
война, която познавам.
- Един малък бушон гръмва и ... бууууумммм!!! – каза Сигурдур Оли.
- Този страх трябва да избие на някъде – каза Ерлендур. – Отразява ни се. В това, което
правим. В това, което сме.
- Искаш да кажеш - и в самоубийството на човека с Фалкона? – попита Елинборг.
- Освен ако не си е жив и здрав и щастливо женен в Шийпсвил — каза Сигурдур Оли.
Той нави опаковката на франзелата и я хвърли на пода до близката кофа за боклук.

Когато Сигурдур Оли и Елинборг си тръгнаха, телефонът на Ерлендур иззвъня. От другата

страна беше мъж, когото не разпозна.
- Ерлендур ли е? — каза гласът, дълбок и ядосан.
- Да, а кой е отсреща? — каза Ерлендур.
- Искам да те помоля да оставиш жена ми на мира - каза гласът.
- Жена ти?!
Думите хванаха Ерлендур напълно неподготвен. Не му хрумна, че гласът говореше за
Валгердур.
- Разбираш ли? - каза гласът. — Знам какво си намислил и искам да спреш.
- От нея зависи какво ще направи - каза Ерлендур, когато най-сетне схвана, че това е
съпругът на Валгердур. Спомни си какво беше казала Валгердур за неговата афера и
как срещата с Ерлендур първоначално беше се случила като опит от нейна страна да
му се реваншира.
- Остави я на мира — каза гласът още по-заплашително.
- Разкарай се — каза Ерлендур и затръшна телефона.

15.

Омар, пенсионираният генерален директор на Министерството на външните работи,

беше на около осемдесет, напълно плешив, пъргав, с широко лице с голяма уста и брадичка
и явно беше доволен, че има посетители. Той се оплака горчиво на Ерлендур и Елинборг, че
е бил принуден да се пенсионира, когато е навършил седемдесет, все още в добро състояние
и с ненарушена работоспособност. Той живееше в голям апартамент в Кринглумири, за
който каза, че е сменил къщата си след смъртта на съпругата си.
Бяха изминали няколко седмици, откакто хидроложката от Енергийния орган се бе
натъкнала на скелета. Сега беше юни и беше необичайно топло и слънчево. Градът се беше
отпуснал след мрака на зимата, хората се обличаха по-леко и изглеждаха някак по-щастливи.
Кафенетата бяха поставили маси и столове по тротоарите, също както правеха на

71
континента и хората седяха на слънце и пиеха бира. Сигурдур Оли взе лятната си ваканция
и приготвяше барбекю при всяка възможност. Той покани Ерлендур и Елинборг. Ерлендур
не беше склонен. Не беше чувал Ева Линд, но смяташе, че тя вече не е на терапия. Доколкото
знаеше, тя бе приключила с престоя си там. Синдри Снаер не се бе свързвал пак с него.
Омар много обичаше да говори, особено за себе си и Ерлендур опита да спре потока
от думи.
- Както ви казах и по телефона ... – започна той.
- Да, да, ясно ми е, по новините идях всичко за скелета в Клейфарватн. Мислите, че е
убийство и ...
- Да, – прекъсна го Ерлендур – но това, което не е събощено в новините и което никой
не трябва да знае и вие трябва да запазите за себе си е, че руско подслушвателно
устройство от 60-те години на миналия век е било вързано към скелета.
Оборудването очевидно е било манипулирано, за да се прикрие произходът му, но
няма съмнение, че идва от Съветския съюз.
Омар ги погледна и двамата и те усетиха как това събуди интереса му. Той сякаш стана по-
предпазлив и премина към стария си служебен маниер на общуване.
- Как мисли, че бих могъл да ви помогна в това? – попита ги.
- Въпросите, които обмисляме, се отнасят главно до това дали по това време в
Исландия е имало шпиониране в някакъв мащаб и доколко е вероятно да е исландец
или служител на чуждестранно посолство в Исландия.
- Проверихте ли изчезналите от това време? - попита Омар.
- Да – отговори му Ерлендур. – Не можахме да свържем никого от тях с руското
оборудване.
- Не мисля, че исландци са се занимавали сериозно с шпиониране — каза Омар след
дълга пауза за размисъл и двамата усетиха, че той подбира думите си много
внимателно. - Знаем, че страните от Варшавския договор и НАТО са се опитали да
ги накарат и знаем, че е имало шпионаж под една или друга форма в съседни страни.
- Другите северни страни, например? — уточни Ерлендур.
- Да — отговори Омар. — Но, разбира се, има един очевиден проблем. Ако
исландците шпионираха, за която и да е от страните, нямаше да знаем за това, ако е
било успешно. Никога нито един забележителен исландски шпионин не е бил
разкрит.
- Има ли друго възможно обяснение това руско оборудване да лежи там със скелета? –
попита Елинборг.
- Разбира се – каза Омар. – Не е задължително да е свързано с шпионаж. Но вашето
заключение най-вероятно е правилно. Достатъчно разумно обяснение е, че подобно
необичайно откритие е свързано по някакъв начин с посолствата на бившия
Варшавски договор.
- Може ли такъв шпионин да е дошъл от, да кажем, външното министерство? — попита
Ерлендур.
- Доколкото знам, никой служител на външно министерство не е изчезвал - каза Омар.
Това, което имам предвид, е, къде например би било най-полезно за руснаците да
внедрят шпиони?

72
- Вероятно навсякъде в правителството — каза Омар. - Държавната служба е малка и
чиновниците се познават добре, така че пазят много малко тайни един от друг.
Сделките с отбранителните сили на САЩ до голяма степен се осъществяваха чрез
нас в Министерството на външните работи, така че би си струвало да имат някой там.
Но мога да си представя, че за чуждестранните шпиони или служители на
посолствата би било достатъчно да четат исландските вестници – което те, разбира
се, правеха. Всичко беше там. В демокрация като нашата винаги има много публичен
дебат около важните неща и те трудно се прикриват.
- И, разбира се, много коктейли след дебатите – каза Ерлендур.
- Да, не трябва да ги забравяме. Посолствата бяха доста умни в съставянето на
списъците си с гости. Ние сме малка общност, всеки познава всеки друг и е свързан
с всички останали и те се възползваха от това.
- Никога ли не сте имали чувството, че информацията изтича от обществените
служби?
- Никога, доколкото знам — каза Омар. - И ако тук е имало някакъв шпионаж в какъвто
и да е мащаб, той вероятно досега вече щеше да е излязъл наяве, особено след като
съветската система рухна и тайните служби от стария стил в Източна Европа бяха
разпуснати. Бивши шпиони в тези страни усилено публикуваха мемоарите си, но в
тях Исландия никога не се е споменавала. Повечето от архиви на тези страни бяха
отворени и хората можеха да видят и поискат унищожаване на досиетета, които
октриха за себе си. Старите комунистически страни бяха събрали огромно
количество лична информация и тези записи бяха унищожени след падането на
Берлинската стена. Събарянето й.
- Някои шпиони на Запад бяха разкрити след падането на Стената - каза Елинборг.
- Разбира се — каза Омар. - Мога да си представя, че това е разтърсило цялата
шпионска общност.
- Но не всички архиви са били направени публично достояние - каза Ерлендур. – Не
всичко е достъпно и на разположение, ако някой иска да погледне.
- Не, разбира се, че и в тези страни все още има официални тайни, както и тук. Но
всъщност не съм специалист по шпионажа - нито по отношение на чужбина, нито по
отношение на Исландия. Предполагам, че знам съвсем малко повече от вас. Но
винаги ми се е струвало малко абсурдно да се говори за шпионаж в Исландия. Някак
си е толкова нереално за нас.
- Спомняте ли си, когато онези водолази намериха някакво оборудване в
Клефевйфарватн? — попита Ерлендур. – Било е на известно разстояние от мястото,
където намерихме скелета, но оборудването осигурява очевидна връзка между
случаите.
- Спомням си когато беше открито - каза Омар. - Разбира се, руснаците отрекоха
всичко, както и другите посолства на Източния блок. Твърдяха, че не познават
устройствата, но теорията беше, ако си спомням правилно, че просто са изхвърлили
старо подслушвателно и радио оборудване. Не си е струвало разходите да го
изпращат у дома с дипломатически поща и, разбира се, не са могли просто да го
изхвърлят на градското бунище, така че…

73
 - ... Опитали да го скрият в езерото.
- Предполагам, че е нещо подобно, но, както казах, не съм експерт. Оборудването
доказа, че в Исландия се е провеждало шпиониране. В това няма спор. Но и никой не
беше изненадан.
Замълчаха. Ерлендур огледа стаята. След дълга кариера в министерството тя беше
претъпкана със сувенири от цял свят. Омар и жена му бяха пътували много и бяха посетили
и всички краища на земното кълбо. Имаше Буди и снимки на Омар на Великата китайска
стена и на нос Канаверал с космическа совалка на заден план. Ерлендур видя и негови
снимки с редица министри от кабинета.
Омар прочисти гърлото си. Те усещаха, че обмисля дали да им помогне или да ги изпрати.
След като споменаха руската техника в езерото, осезаемо доловиха у него нотка на
предпазливост и имаха чувството, че претегля всяка своя дума.
- Може би не е лоша идея ..., не знам..., може би да говорите с Боб – каза той накрая,
препъвайки се леко с думите.
- Боб? – попита Елинборг.
- Робърт Кристи. Боб. Шеф на охраната в посолството на САЩ през 60-те и 70-те г.,
добър човек. Опознахме се добре и поддържаме връзка. Винаги го посещавам, когато
ходя в Америка. Той живее във Вашингтон, като мен е пенсиониран вече от доста
години. Има брилянтна памет и жив характер.
- Как би могъл да ни помогне? — попита Ерлендур.
- Посолствата са се шпионирали взаимно - каза Омар. — Толкова ми е казвал. Не знам
в какъв мащаб и не мисля, че има замесени исландци, но сред персонала на
посолствата на страните от НАТО и Варшавския договор е имало шпиони на работа.
Той ми каза това след края на Студената война и историята го потвърждава, разбира
се. Една от задачите на посолствата беше да следят движението на дипломати от
вражески страни. Те знаеха точно кой идва тук и кой си тръгва, каква е работата им,
откъде идват и къде отиват, имената им, личните им обстоятелства и семейното
положение. По-голямата част от усилията бяха положени за събиране на такава
информация.
- Какъв би бил смисълът? — попита Елинборг.
- Някои служители бяха известни шпиони — каза Омар. - Те идваха тук, оставаха за
кратко и пак си тръгваха. Имаше йерархия, така че ако пристигнеше някой с
определен ранг, можеше да си доста сигурен, че нещо се случва. Спомняте ли си
предишните новини за експулсирани дипломати? Това се случи и тук, а в съседните
страни си беше често явление. Американците изгониха някои руснаци за шпионаж.
Руснаците отхвърлиха всички обвинения и отговориха незабавно, като изгониха
няколко американци. Така продължи по целия свят. Всички знаеха правилата. Всеки
знаеше всичко за другите. Следяха взаимно движенията си. Водеха подробни записи
за това кой се е присъединил към посолствата и кой е напуснал... - Омар направи
пауза. - Един от техните приоритети беше набирането на персонал - продължи той.
- Набиране на нови шпиони.
- Искате да кажете да обучават дипломатите в шпионаж? — каза Ерлендур.

74
 - Не, вербуване на шпиони от врага. - Омар се усмихна. - Да накарат служители от
други посолства да шпионират за тях. Разбира се, те се опитаха да накарат хора от
всички сфери на обществото да шпионират и да събират информация, но
служителите на посолствата бяха особено търсени.
- И? — покани го Ерлендур.
- Боб може да е в състояние да ви помогне с това.
- С кое? — попита Елинборг.
- Дипломатите – каза Омар.
- Не разбирам какво ... – настоя Елинборг.
- Искаш да кажеш, че той би разбрал, ако се случило нещо необичайно и особено в
мрежата? – уточни Ерлендур.
- Той със сигурност не би казал нищо в подробности. Никога не казва това на никого.
Не и на мен и със сигурност не и на вас. Питал съм го достатъчно често, но той
просто се смее и се шегува с това. Но би могъл да ви каже нещо невинно, което
предизвиква уж повърхностен интерес и е трудно за обяснение, нещо странно.
Ерлендур и Елинборг погледнаха Омар с леко озадачени изражения.
- Например, ако някой е пристигнал в Исландия, но никога не си е тръгнал - каза
Омар. - Боб може да ви каже това.
- Мислиш за възможна руска грешка? – уточни Ерлендур.
Омар кимна.
- Ами при вас, в министреството? Министерството сигурно е регистрирало кой се
присъединява към посолствата и какви хора са.
- Да, правехме го. Винаги сме били информирани за организационни промени, нов
персонал и други подобни. Но ние нямахме възможността или капацитета – или,
като правило, дори желанието – да поддържаме наблюдение на посолствата в такъв
мащаб, както те.
- Така че, ако например човек се присъедини към персонала на някое от
комунистическите посолства в Рейкеявик - каза Ерлендур - и работи тук, а
американското посолство изобщо не го е забелязало да напуска страната, то вашият
приятел Боб би знаел това?
- Да — каза Омар. - Мисля, че Боб може да ви помогне с такъв въпрос.

Марион Брием замъкна кислородната бутилка обратно във всекидневната, след като
отвори вратата на Ерлендур. Ерлендур го последва, чудейки се дали това ще бъде съдбата
му, когато остарее – да чезне сам у дома, изгубен за света и мъкнещ кислородна бутилка
след себе си. Доколкото той знаеше, Марион нямаше братя и сестри и имаше едва неколцина
приятели, но старото куче с кислородната маска никога не бе съжалявало, че не е създало
семейство.
- За какво? – беше казал веднъж Марион. - Семействата са само неудобство.
Темата беше изникнала покрай въпроса за семейството на Ерлендур, което не се
случваше често защото Ерлендур не обичаше да говори за себе си. Марион беше попитал за
децата му и дали поддържа връзка с тях. Това беше преди много години.

75
 - Не бяха ли две? — беше попитал Марион.
Ерлендур седеше в офиса си и пишеше доклад за случай на измама, когато внезапно се появи
Марион и започна да разпитва за семейството му. В измамата бяха замесени две сестри,
които бяха измамили майка си и я бяха оставили без пари. Това беше накарало Марион да
определи семейството като неудобство.
- Да, две са – каза Ерлендур. – Не може ли да говорим за случая тук ... Струва ми се,
че ...?
- И кога ги видя за последен път ? – не спираше Марион.
- Не мисля, че това е твоя ра....
- Да, не е моя работа, но е твоя работа, нали? Не е ли твоя работа? Имаш две деца ...
Споменът изчезна от съзнанието на Ерлендур, когато седна срещу Марион , който се отпусна
в креслото си. Имаше причина Ерлендур да не харесва бившия си шеф. Предполагаше, че
това е същата причина, поради която пациент с рак има малко посетители. Марион не
привличаше приятели. Напротив. Дори Ерлендур, който го посещаваше от време на време,
не можеше да се нарече голям негов приятел. Докато наместваше кислородната си маска,
Марион наблюдаваше Ерлендур. Мина известно време без да си кажат и дума. Най-накрая
Марион свали маската.
Ерлендур прочисти гърлото си:
- Как се чувстваш?
- Смъртно уморен — каза Марион. — Непрекъснато съм замаян. Може би е от
кислорода.
- Вероятно е твърде здравословно за теб – каза Ерлендур.
- Защо продължаваш да се мотаеш тук ? – попита със слаб глас Марион.
- Не знам – отговори Ерлендур. – Как беше уестърна?
- Трябва да го гледаш. Това е приказка за упоритостта. Как върви с Клейфарватн?
- Върви.
- А шофьора на Фалкона? Намерихте ли го?
Ерлендур поклати глава, но му разказа, че е намерил колата. Собственичката в момента била
вдовица, която не знаела много за Фалкона и искала да го продаде. Разказа на Марион как
мъжа – Леополд – се оказал мистериозна фигура. Нямало негови снимки и нямали никакви
данни за него в официалните архиви. Сякаш никога не е съществувал, сякаш е бил плод на
въображението на жената от млекарницата.
- Защо го търсиш? — попита Марион.
- Не знам — призна Ерлендур. — Напоследък често ми задават този въпрос. Нямам
идея. Заради жената от млекарския магазин. Защото липсва таса на една от гумите.
Във всичко това има нещо, което не пасва.
Марион се отпусна по-дълбоко в креслото със затворени очи.
- Имаме същото име — каза Марион с едва доловим глас.
- Какво? — каза Ерлендур, навеждайки се напред. — Какво каза?
- Аз и Джон Уейн — каза Марион. — Същото име.
- Бълнуваш ли? — каза Ерлендур.
- Не ти ли се струва странно?
Ерлендур се канеше да отговори, когато видя, че Марион е заспал.

76
Той вдигна кутията с видеозаписа и прочете заглавието: „Търсачите“. Приказка за
упоритост, помисли си той. Погледна към Марион, после отново към обложката, на която
беше изобразен яхналия кон и размахващ пушка Джон Уейн. Той погледна към телевизора,
поставен в една ниша във всекидневната, сложи касетката в плейъра, включи телевизора,
облегна се на дивана и гледа „Търсачите“, докато Марион спеше кротко.

16.

Сигурдур Оли излизаше от офиса си, когато телефонът иззвъня. Той се поколеба. Щеше му
се да затръшне вратата след себе си, но вместо това въздъхна и отговори на обаждането.
- Преча ли ти ...?
- Всъщност да – каза Сигурдур Оли. – На път съм за вкъщи. Така че ...
- Съжалявам – каза мъжът.
- Спри да се извиняваш за всичко. И спри да ми звъниш също така. Не мога да направя
нищо за теб.
- Нямам много хора, с които да мога да поговоря.
- И аз не съм един от тях. Аз съм просто човек, случайно появил се на мястото на
произшествието. Това е всичко. Не съм нечия съчувстваща леля. Говори с викария.
- Не мислиш ли, че вината е моя? – попита мъжът. - Ако не се бях обадил…
Те вече бяха минавали през този неводещ доникъде разговор безброй пъти. Нито един от
тях не вярваше в някакъв неразгадаем бог, който изискваше жертви като съпругата и
дъщерята на мъжа. Нито един от двамата не беше фаталист. Те не вярваха, че всичко е
предопределено и невъзможно да се промени, да се повлияе. И двамата вярваха в простите
съвпадения. И двамата бяха реалисти и трябваше да се примирят с факта, че ако мъжа не се
беше обадил на жена си и не бе я забавил, тя нямаше да се намира на кръстовището в
момента, в който пияният шофьор с Рейнж Роувъра преминаваше на червено. Сигурдур Оли
обаче не обвиняваше мъжа за случилото се и смяташе разсъжденията му за абсурдни.
- Произшествието не е по твоя вина – повтори за пореден път Сигурдур Оли. — Знаеш
това, престани да се измъчваш. Не ти си виновен, не ти си този, който отива в затвора
за непредумишлено убийство, това е негодника в Рейнж Роувъра.
- Това няма значение – въздъхна мъжът.
- Какво казва психиатъра?
- Говори само за хапчета и страничните им ефекти. Ако вземам тези лекарства ще
напълнея. Ако вземам от онези ще загубя апетита си. Ако пък вземам други ще
повръщам през цялото време.
- Помисли за този сценарий - каза Сигурдур Оли. - Група хора ходят на къмпинг всяка
година в продължение на двадесет и пет години. Един член на групата го предложил
преди много време. След толкова много години, веднъж се случва фатален инцидент.
Един от групата е убит. Виновен ли е човекът, на когото е хрумнала идеята? Разбира
се, че не! Разбира се, това са глупости! Докъде може да се стигне с такива
спекулации?! Съвпаденията са си съвпадения. Никой не може да ги контролира.
Мъжът не отговори.

77
 - Разбираш ли какво имам предвид? – попита Сигурдур Оли.
- Знам какво имаш предвид, но не ми помага.
- Да, добре, но трябва да тръгвам – каза Сигурдур Оли.
- Благодаря ти – каза мъжът и затвори.

Ерлендур седеше на стола си у дома и четеше. Стоеше под лампата с компанията на

разказа за група пътешественици под склоновете на Ошлид в началото на двадесети век.
Били седем човека в групата, пътуващи покрай дерето Стейнофаера на път от Исафьордур.
От едната страна ги съпътствал отвесният планински склон, покрит от сняг, а от другата –
леденото море. Вървели в близост един до друг, за да се възползват от единствения фенер,
който носели със себе си. Част от тях предната вечер били на представление в Исафьордур
- „Шериф Леонард“. Било средата на зимата и докато прекосявали Стейнофаера, някой
споменал, че в снежната маса над тях има пукнатина, сякаш се е откъснал камък. Говорели,
че това може да е знак, че снегът по-нагоре по планинския склон е нестабилен, дори може
и да се движи. Спрели за момент и в същия миг се спуснала лавина, която ги помела в
морето. Един човек оцелял, тежко осакатен. От останалите бяха намерени само няколко
вещи - пакет, който един от тях носел и фенерът, който осветявал пътя им.
Телефонът иззвъня и Ерлендур вдигна поглед от книгата си. Помисли си да го остави да
звъни. Но можеше да е Валгердур, дори Ева Линд, макар че не ги очакваше наистина.
- Спеше ли? – попита Сигурдур Оли когато Ерлендур най-сетне вдигна.
- Какво искаш?' — попита Ерлендур.
- Ще доведеш ли на барбекюто ми утре онази жена? Бергтора пита. Трябва да знае
колко гости да очаква.
- За каква жена говориш?
- Тази, която срещна на Коледа — каза Сигурдур Оли. — Вече не се ли виждате?
- Как ти влиза това в работата? – тросна се Еролендур. – И за какво барбекю говориш?
Кога ти казах, че искам да идвам на барбекюто ви?

На вратата се почука. Сигурдур Оли се беше оплел в объркани обяснения за това как
Ерлендур бил казал, че ще отиде на барбекюто, което той и Бергтора организират и как
Елинборг щяла да поеме готвенето, когато Ерлендур му затвори и се отправи към вратата.
Валгердур се усмихна бързо, когато я отвори и го попита дали може да влезе. След моментно
колебание той каза, че разбира се, че може, а тя влезе в хола и седна на очукания му диван.
Застанал неловко насред дневната си, Ерлендур предложи да направи кафе, но тя само махна
с ръка и му каза да не се занимава.
- Напуснах го — каза тя кратко.
Той седна срещу нея и си спомни телефонното обаждане от съпруга й, който му каза да я
остави на мира. Тя го погледна и видя загрижеността на лицето му.
- Отдавна трябваше да си тръгна — каза тя. - Ти беше прав. Но трябваше да измина
целия този път.
- Защо сега?

78
 - Каза ми, че ти се е обадил — каза Валгердур. — Не искам да бъдеш въвлечен в
нашите разправии. Не искам да ти звъни. Това е между мен и него. Не става дума за
теб.
Ерлендур се усмихна. Спомняйки си за зеления шартрьоз в шкафа, той стана и взе бутилката
и две чаши. Напълни ги и й подаде едната.
- Нямам предвид това, всъщност знаеш какво имам предвид — каза тя и те отпиха от
ликьора си. - Всичко, което направихме, е да поговорим. Което е повече, отколкото
може да иска.
- Но досега ти не искаше да го напускаш — каза Ерлендур.
- Трудно е след всички тези години. След цялото това време. Нашите момчета и...
просто е много трудно.
Ерлендур не каза нищо.
- Тази вечер видях колко мъртво е всичко между нас — продължи Валгердур. - И
изведнъж осъзнах, че искам то да си остане мъртво. Разбрах се с момчетата. Те
трябва да знаят какво точно се случва, защо го напускам. Ще се срещна с тях утре.
Опитвах се да ги пощадя. Те го обожават.
- Затръшнах му телефона - каза Ерлендур.
- Знам, той ми каза. Изведнъж прозрях всичко. Той вече няма никакъв контрол върху
това, което правя или което искам. Никакъв. Не знам за кого се мисли.
Валгердур не беше склонна да разкрива много за съпруга си, освен че той й изневеряваше
от две години с медицинска сестра в болницата, а и беше имал и други афери преди това.
Той беше лекар в Националната болница, където тя също работеше и понякога, когато си
мислеше за Валгердур, Ерлендур се чудеше какво трябва да е било за нея да работи на
място, където всички освен нея самата знаят със сигурност, че съпругът й преследва други
жени.
- Ами работата? - попита той.
- Ще се справя — каза тя.
- Искаш ли да спиш тук тази вечер?
- Не — каза Валгердур, — говорих със сестра си и ще остана при нея за момента. Тя
много ме подкрепя.
- Като казваш, че не става въпрос за мен…?
- Няма да го напусна заради теб, заради мен е, за мое добро - каза Валгердур. - Не
искам повече да контролира всяко мое движение. И ти, и сестра ми сте прави,
трябваше да го напусна преди много години. Веднага след като разбрах за тази афера.
- Тя замълча и погледна Ерлендур. – Той току-що ми каза, че аз съм го накарала да го
направи - каза тя. - Защото не… не… не намирах секса за достатъчно вълнуващ.
- Всички казват това — каза Ерлендур. - Това е първото, което казват. Трябва да го
игнорираш.
- Той побърза да ме обвини - каза Валгердур.
- Какво друго може да каже? Опитва се да оправдае постъпките си пред себе си.
Те млъкнаха и допиха ликьорите си.
- Ти си… — започна тя, но спря по средата на изречението. — Не знам какво си —
каза накрая. - Или кой си. Нямам и най-смътна представа.

79
 - Нито пък аз — каза Ерлендур.
Валгердур се усмихна.
- Искаш ли да дойдеш на барбекю с мен утре? — внезапно попита Ерлендур. -
Приятелите ми се срещат. Елинборг току-що издаде готварска книга, може би вече
си чувала за нея. Тя ще приготви барбекюто. Готви много добре - добави Ерлендур,
гледайки масата, върху което беше оставил пакет кюфтета за микровълнова фурна.
- Не искам да бързам с нищо – каза тя.
- Нито пък аз – каза отново Ерлендур.

Чиниите в столовата на дома за стари хора дрънчаха, докато Ерлендур вървеше по коридора
към стаята на стария фермер. Персоналът подреждаше след закуска и почистваше стаите.
Повечето врати бяха отворени и слънцето грееше през прозорците. Но вратата на стаята на
фермера беше затворена, така че Ерлендур почука.
- Оставете ме на мира - чу силен, дрезгав глас да вика отвътре. – През цялото време ме
безпокоите!
Ерлендур завъртя дръжката, вратата се отвори и той пристъпи вътре. Знаеше много малко
за обитателя. Само че името му е Харалдур и че се е преместил след продажбата на земята
си преди двадесет години. След като се отказал от земеделието и преди да се премести в
дома за стари хора, той живял в жилищен блок в квартал Хлидар в Рейкявик. Ерлендур събра
малко информация за него от един член на персонала, който му каза, че Харалдур е
дърдорлив стар размирник. Наскоро беше ударил друг обитател с бастун и се държеше грубо
с персонала. Повечето хора тук не можели да го понасят.
- Кой си ти? — попита Харалдур, когато видя Ерлендур да стои на прага.
Той беше на осемдесет и четири години, побелял и с големи ръце, сковани от дългогодишния
физически труд. Седеше на ръба на леглото си по вълнените си чорапи, превил гръб и с глава
дълбоко потънала между лопатките. Рехава брада покриваше половината му лице. Стаята
миришеше особено и Ерлендур се запита дали Харалдур е смъркал емфие.
Ерлендур се представи и обясни, че е от полицията. Това изглежда разпали интереса на
Харалдур, той се изправи и погледна Ерлендур в очите.
- Какво иска полицията от мен? – попита той. – Да не е задето ударих Тордур по време
на вечеря?
- Защо удари Тордур? – попита Ерлендур. Стана му любопитно.
- Той е негодник – каза Харалдур. – Няма какво да ти разправям за това. Излез и
затвори вратата след себе си. Тук по цял ден те гледат. Врат си носовете в чуждите
работи.
- Не съм тук да говорим за Тордур – каза Ерлендур, като влезе навътре в стаята и
затвори вратата след себе си.
- Слушай, не ми пука за какво си се довлякъл тук. Каквото и да искаш, не ми пука.
Излез и ме остави на мира.
Старецът се изправи, вдигна глава, доколкото можа и погледна гневно Ерлендур, който
спокойно седна срещу него на леглото. Все още беше оправено и Ерлендур си помисли, че
няма смисъл да предлагат на някого да споделя стая със сърдития стар Харалдур. В
помещението имаше съвсем малко лични предмети. На масичката до нощното шкафче

80
имаше две книги с поезия на Ейнар Бенедиксон, които очевидно бяха препрочитани отново
и отново.
- Не ти ли е добре тук? — попита Ерлендур.
- На мен? Какво те интересува това? Какво искаш от мен? Кой си ти и защо не се
пръждосваш както ти казах?
- Свързано е със стар случай на изчезнал човек — каза Ерлендур и започна да описва
мъжа, продавал селскостопански машини и багери и притежавал черен Форд Фалкон.
Харалдур изслуша мълчаливо разказа му, без да го прекъсва. Ерлендур не можеше да бъде
сигурен дали Харалдур си спомня за какво говори. Той спомена как в миналото полицията
е питала Харалдур дали мъжът е бил във фермата и той категорично е отрекъл да го е
срещал.
- Помниш ли това? — попита Ерлендур.
Харалдур не отговори. Ерлендур повтори въпроса.
- Ъъъъ - изпъшка Харалдур. — Той така и не дойде, гаднярът му с гадняр. Беше преди
повече от 30 години. Вече не помня нищо от това.
- Но помниш ли, че той не е дошъл?
- Да, какво, по дяволите, не го ли казах току-що? Хайде, разкарай се! Не обичам хора
в стаята ми!
- Овце ли отглеждаше? — не спираше Ерлендур.
- Овце? Когато бях фермер ли? Да, имах няколко овци, коне и десетина крави. Доволен
ли си?
- Взел си добри пари за земята си – продължи Ерлендур. – Толкова близо до града.
- Да не си от данъчното? – изръмжа Харалдур.
Той погледна надолу към пода. Свит от физическия, дългите години физически труд и
старостта, за него беше усилие да вдигне главата си.
- Не, от полицията съм – за пореден път каза Ерлендур.
- Сега получават много повече - каза Харалдур. - Тези мафиоти. Сега градът се
простира точно до там или почти. Те бяха проклети акули, тези дето взеха земята ми.
Шибани акули. Махай се оттук! — добави той ядосано и повиши тон. — Трябва да
говориш с тези проклети акули!
- Какви акули?
- Онези акули дето ми взеха земята за едното нищо – едно лайно и шест пенса!
- Какво възнамеряваше да купиш от него? От търговеца с черната кола?
- От този ли? Трактор. Трябваше ми добър трактор. Отидох до Рейкявик, за да видя
техните трактори и ми хареса как изглеждат. Срещнах този тип там. Взе телефонния
ми номер и непрекъснато ми досаждаше. Всички са еднакви, продажници. След като
те накарат да кажеш, че се интересуваш, никога не те оставят на мира. Казах му, че
ще го изслушам, ако си направи труда да дойде да ме види. Каза, че има няколко
брошури. Така че го чаках като идиот, но той така и не пристигна. Следващото нещо
беше, че някакъв клоун като теб ми се обади да ме попита дали съм го виждал. Казах
му това, което ти казвам сега. И това е всичко, което знам, така че можеш да се махаш.
- Той е имал чисто нов Форд Фалкон - каза Ерлендур. — Човекът, който щеше да ти
продаде трактора.

81
 - Не знам за какво говориш.
- Смешното е, че тази кола все още е наоколо и дори е обявена за продажба, ако се
намери купувач - каза Ерлендур. - Когато колата била намерена първоначално,
единия тас липсвал. Знаеш ли какво може да се случило с него?
- На къде биеш? – каза Харалдур и главата му се стрелна нагоре, за да се вгледа в
Ерлендур. — Нищо не знам за него. И за какво се занимаваш с тази кола? Аз какво
общо имам?
- Надявах се, че можеш да ни помогнеш - каза Ерлендур. - Коли като тази могат да
пазят доказателства почти завинаги. Например, ако този човек е идвал във фермата
ти и се е разходил из двора и вътре в къщата, той може да е отнесъл нещо полепнало
по обувките му, което сега е в колата. Дори след всички тези години. Може да е нещо
тривиално. Една песъчинка е достатъчна, ако е от същия тип като в твоята ферма.
Разбираш ли какво ти казвам?
Старецът гледаше мълчаливо в пода.
- Фермата още ли е там? – попита Ерлендур.
- Млъкни! – каза Харалдур.
Ерлендур огледа стаята. Той не знаеше почти нищо за мъжа, който седеше на ръба на леглото
пред него, освен че беше неприятен и сквернословен и че стаята му миришеше. Четеше
Ейнар Бенедиксон, но Ерлендур си мислеше, че за разлика от поета той вероятно никога
през живота си не е „превръщал мрака в светлината на деня“.
- Сам ли живееше във фермата?
- Махай се, казах!
- Имаше ли икономка, помощничка?
- Бяхме двамата с брат ми. Йо умря. Сега се махай.
- Йо? – Ерлендур не можеше да си спомни в полицейското досие да се споменава друг
освен Харалдур. – Кой е той?
- Брат ми – тросна се Харалдур. – Почина преди двайсет години. Сега се махай. За
Бога, разкарай се и ме остави на мира.

17.

Той отвори кутията с писма и ги извади едно по едно, прочете някои от пликовете и
ги остави на една страна, други отвори и бавно прочете писмата вътре. Не беше ги
поглеждал от години. Бяха дошли от Исландия, от неговите родители, сестра му и другари
от партийното младежко движение, които искаха да знаят за живота му в Лайпциг. Спомни
си писмата, които им пишеше в отговор, описвайки града, възстановяването му, морала там
и как всичко е в положителна насока. Пишеше им за колективния дух на пролетариата и
социалистическата солидарност с цялата онази мъртва, пронизана от клишета някогашна
негова реторика. Не написа нищо за съмненията, които започваха да се зараждат в него.
Никога не им написа и за Ханес.
Той бръкна по-дълбоко в купчината. Отмести писмо от Рут, а под него и съобщението
от Ханес.
И там, в дъното на купчината, бяха писмата от родителите на Илона

82
 През първите седмици и месеци, откакто бяха заедно, той почти не мислеше за нищо
друго освен за Илона. Разполагайки с малко пари, той живееше пестеливо и се опитваше да
я зарадва с малки подаръци. Един ден, когато рожденият му ден наближаваше, той получи
пакет от Исландия, включващ джобно издание на стиховете на Йонас Халгримсон. Той й
даде тома и й каза, че е от поета, който е написал най-красивите думи на исландския език.
Тя каза, че очаква с нетърпение да научи исландски от него, за да може да ги чете. Каза
също, че няма какво да му даде в замяна. Той се усмихна и поклати глава. Не й беше казал,
че е рождения му ден.
- Просто ми харесва да те имам – каза й той.
- О-хо – възкрикна тя.
- Какво?
- Лошо момче!
Тя остави книгата, бутна го обратно на леглото, на което седеше и го събори назад. Даде му
дълга, дълбока целувка. Това се оказа най-приятния рожден ден в живота му.

Същата зима той стана по-близък приятел с Емил и двамата прекарваха много време
заедно. Харесваше Емил, който, колкото по-дълго оставаха в Лайпциг и колкото по-добре
опознаваше системата, ставаше все по-твърдолинеен. Емил оставеше невъзмутим от
критиките на другите исландци за лично шпиониране и следене, недостига на
потребителски стоки, задължителното присъствие на срещите на FDJ и други подобни.
Присмиваше се на всички техни недоволства и съмнения. Като се има предвид крайната цел,
такива краткосрочни съображения за него бяха тривиални. Двамата с Емил се разбираха
добре и се подкрепяха.
- Но защо не произвеждат повече стоки, щом хората се нуждаят? — попита Карл
веднъж, докато седяха в ново кафене и обсъждаха правителството на Улбрихт. -
Хората имат толкова очевидна точка за сравнение в Западна Германия, която е залята
от стоки и всичко, което някой може да пожелае. Защо Източна Германия трябва да
наблегне толкова много на индустриалното развитие, когато има недостиг на храна?
Единственото нещо, което имат в изобилие, е лигнит, а това дори не са истински
въглища.
- Планираната икономика ще даде резултат в крайна сметка - каза Емил. -
Възстановяването едва е започнало, а те нямат същия поток от долари от САЩ.
Всичко отнема време. Важното е, че Партията на социалистическото единство е на
прав път.

Томас и Илона не бяха единствената двойка в техния кръг в Лайпциг. Карл и

Храфнхилдур срещнаха германки, които се вписаха добре в тяхната група. Карл все по-
често можеше да бъде видян с дребна студентка с кафяви очи от Лайпциг; името й беше
Улрика. Нейната злонравна майка не одобряваше връзката им и описанията на Карл за
неудобни им взаимоотношения ги хвърляха в истеричен смях. Той каза, че са обсъждали да
живеят заедно, дори да се оженят. Те бяха съвместими, весели и непринудени по природа и
тя споменаваше, че е готова да отиде в Исландия, дори да живее там. Храфнхилдур започна

83
да излиза със срамежлива и доста невзрачна студентка по химия от малко селце извън
Лайпциг, която понякога доставяше нерегламентирани спиртни напитки за партитата им.
Беше февруари. Виждаше Илона всеки ден. Вече не обсъждаха политика, а всичко останало
беше гладко и имаха много за какво да си говорят. Той й бе разказал много за страната на
варените овчи глави, а тя му бе разказала за семейството си. Тя имаше двама по-големи
братя, което правеше нещата за нея по-трудни. И двамата й родители бяха лекари. Тя учеше
литература и немски език. Един от любимите й поети бе Фридрих Хьолдерлин. Тя четеше
много и го разпитваше за исландската литература. Книгите бяха сред техните общи
интереси.
Лотар прекарваше все повече време с исландците. Той ги забавляваше с неговия
тромав, официален исландски и непрестанни въпроси за всичко, свързано със страната им.
Томас се разбираше добре с Лотар. И двамата бяха твърди комунисти и можеха да обсъждат
политика, без да спорят. Лотар упражняваше исландския си с него, а Томас му говореше на
немски. Лотар беше от Берлин, което според него беше прекрасно място. Беше загубил баща
си във войната, но майка му все още живееше там. Лотар го покани да посети града с него
някой път – не беше далеч с влак. В други отношения германецът не беше много откровен
за себе си, което Томас отдаде на трудностите, които е търпял като момче по време на
войната. Той все повече разпитваше за Исландия и изглеждаше, че има неугасващ интерес
към страната. Искаше да знае за университета там, за политическите конфликти,
политическите и бизнес лидери, как живеят хората, за американската база в Кефлавик.
Томас му обясни, че Исландия е спечелила изключително много от войната, че Рейкявик е
пораснал като гъба и страната сякаш за една нощ се е трансформирала от бедна фермерска
общност в модерно буржоазно общество.
Понякога в университета говореше с Ханес. Обикновено се натъкнаха един на друг
в библиотеката или в кафенето в основната сграда. Станаха добри приятели въпреки всичко,
въпреки песимизма и дистанцираността на Ханес. Томас се опитваше се да разговаря с него
за това, но напразно. Ханес беше загубил интерес. Единствената му мисъл беше да завърши
обучението си и да се прибере у дома. Един ден той седна до Ханес в кафенето. Навън
валеше сняг. По Коледа от Исландия му бяха изпратили топло палто. В едно от писмата си
беше споменал колко студено е в Лайпциг. Ханес го попита за палтото и той долови нотка
на ревност в гласа му. Това, което тогава не знаеше е, че това е последният път, в който
разговарят в Лайпциг.
- Как е Илона? – попита Ханес.
- Познаваш ли Илона? – попита той на свой ред.
- Не я познавам – Ханес се огледа из кафенето, сякаш да се увери, чи никой не ги чува.
– Само знам, че е от Унгария. И че ти е приятелка. Нали? Излизате заедно?
Той отпи от кафето си без да отговори. Усети странна нотка в тона на Ханес. Беше някак по-
твърд и по-упорит от обикновенно.
- Тя разказва ли ти понякога за това, което се случва в Унгария? — попита Ханес.
- Понякога. Опитваме се да не говорим много за…
- Знаеш ли какво става там? — прекъсна го Ханес. - Съветите ще използват военна
сила. Изненадан съм, че още не са го направили. Не могат да го избегнат. Ако
позволят случващото се в Унгария да ескалира, останалата част от Източна Европа

84
 ще ги последва и срещу съветската власт ще се вдигне пълномащабен бунт. Никога
ли не ти е говорила за това?
- Говорим за Унгария – каза той. – Просто не сме на едно мнение.
- Не, разбира се, ти знаеш какво става там повече от нея самата – унгарката.
- Не казвам това.
- Какво казваш тогава? - попита Ханес. -Замислял ли си някога сериозно за това?
Когато червения блясък изчезне от очите ти?
- Какво ти става, Ханес? Защо си гневен? Какво ти стана откакто дойде тук? Та в
Исландия ти беше Голямата Надежда!
- Голямата надежда! – изръмжа Ханес. – Вероятно вече не съм – каза той.
Те замълчаха.
- Просто прогледнах зад всички тези глупости - каза Ханес след малко с тих глас. -
Цялата шибана лъжа. Бяхме захранени с лъжичка с лъжи за рая на работниците,
равенството и братството, докато не запеем Интернационала като зациклили плочи.
Един голям припев на алелуя без нито дума критика. Вкъщи ходехме на предизборни
срещи. Тук няма нищо друго освен хвалебствия. Къде виждаш дебат? Да живее
партията и нищо друго! Говорил ли си с хора, които живеят тук? Знаеш ли какво
си мислят? Говорил ли си с един обикновен човек от този град? Искат ли Валтер
Улбрихт и Комунистическата партия? Искат ли единна партия и централизирана
икономика? Искат ли да забранят свободата на словото и свободата на печата и
истинските политически партии? Искали ли са да бъдат разстрелвани по улиците по
време на въстанието от 1953 г.? В Исландия поне можем да спорим с опонентите си
и да пишем статии във вестниците. Тук това е забранено. Има само един ред, finito.
А след това, когато хората са принудени да гласуват за единствената партия, която
има право да действа в страната, те го наричат избори! Местните смятат, че това е
пълен фарс. Разбират, че това не е демокрация!
Ханес замълча. Вътрешно кипеше.
- Хората не смеят да кажат това, което мислят, заради цялото това наблюдение. Цялото
шибано общество. Всичко, което кажеш и направиш може да ти се отрази, да бъдеш
привикан, арестуван, изгонен. Говори с хората, Томас! Телефоните се подслушват!
Те шпионират гражданите!
Продължиха да седят мълчаливо.
Той знаеше, че Ханес и Илона имат право. И смяташе, че е по-добре партията да си признае,
че свободните избори и свободните дискусии за момента са невъзможни. Те щяха да дойдат
по-късно, когато целта беше постигната: социалистическа икономика. Понякога се
подиграваха на германците, че се съгласяваха на всяко предложение на срещите, а след това
насаме казваха точно обратното. Хората се страхуваха да бъдат откровени, трудно се
осмеляваха да представят независима гледна точка от страх, че ще бъде изтълкувана като
антисоциалистическа и ще бъдат наказани.
- Тези хора са опасни, Томас — каза Ханес след дълго мълчание. - Те не си играят
игрички.
- Защо винаги говорите за свобода и правото на мнение? - каза той ядосано. - Ти и
Илона. Вижте лова на вещици срещу комунистите в Америка. Виждате как гонят

85
 хората от страната, от работата им. А какво да кажем за системата за наблюдение
там? Чел ли си за страхливците, които са информирали другарите си в Комисията за
неамерикански дейности в Камарата на представителите? Там комунистическата
партия е извън закона. И там е позволено само едно мнение – мнението на
капиталистическите картели, на империалистите, на войнолюбците. Отхвърлят
всичко останало. Всичко.
Той стана.
- Ти си тук по покана на пролетариата на тази страна — каза той ядосано. - Той плаща
за твоето образование и трябва да се срамуваш от себе си, че говориш така. Засрами
се! И, по дяволите, върви си вкъщи!
Той изхвърча от кафенето.
- Томас! – извика след него Ханес, но той не му отговори.
Той тръгна по коридора встрани от кафенето и се блъсна в Лотар, който го попита защо се
е разбързал. Поглеждайки назад през рамо, той каза, че не е нищо и двамата напуснаха
сградата заедно. Лотар предложи да го почерпи с бира и той прие. Когато седнаха в Баум до
Томаскирхе, той разказа на Лотар за спора и как Ханес по някаква причина се беше обърнал
напълно срещу социализма и го очерняше. Сподели с Лотар, че не може да приеме и
толерира лицемерието на Ханес да спори срещу социалистическата система, но да се
възползва от нейните предимства, като продължава да учи там.
- Не го разбирам – каза той. – Не разбирам как може да злоупотребява по този начин с
положението си. Аз никога е бих могъл да го направя! Никога!

Същата вечер той се срещна с Илона и й разказа за спора. Спомена, че Ханес понякога
създава впечатлението, че я познава, но тя поклати глава. Никога не беше чувала името му
и никога не беше говорила с него.
- Съгласен ли си с него? — попита я той колебливо.
- Да — каза тя след дълга пауза. — Съгласна съм с него. И не само аз. Има много,
много други. Хора на моята възраст в Будапеща. Млади хора тук, в Лайпциг.
- Защо не говорят?
- В Будапеща го правим - каза тя. - Но сме изправени пред огромна съпротива.
Невероятно е. И има много страх. Навсякъде има страх, от това, което може да се
случи.
- Армията?
- Унгария е един от трофеите на Съветския съюз от войната. Те няма да го предадат
без бой. Ако успеем да се освободим от тях, не може да се каже какво ще се случи в
останалата част от Източна Европа. Това е големият въпрос. Верижната реакция.

Два дни по-късно, без всякакво предупреждение, Ханес беше изключен от

университета и му бе наредено да напусне страната. Чу че полицейска охрана била
разположна пред сградата на Ханес и той бил ескортиран до летището от двама членове на
полицията за сигруност. Както разбра, никой от крусовете, взети от Ханес нямаше да му
бъде признат от никой друг университет. Сякаш Ханес никога не е бил студент. Беше просто
изтрит.

86
Не можеше да повярва на ушите си, когато Емил нахлу и разказа новината. Емил не знаеше
много. Беше срещнал Карл и Храфнхилдур, които му разказали за полицейската охрана и
как всички говорели, че Ханес е бил отведен на летището. На Емил му се наложи да повтори
всичко, преди той да може да го възприеме. Техният сънародник беше третиран така, сякаш
е извършил някакво ужасяващо нарушение. Като обикновен престъпник. Същата вечер
общежитието още гъмжеше от новините. Никой не знаеше със сигурност какво точно се е
случило.
На следващия ден, три дни след спора им в кафенето, той получи съобщение от
Ханес. Достави го довчерашния му съквартирант. Беше в запечатан плик само с неговото
име отпред. Томас. Той отвори плика и седна на леглото си с бележката. Не отне много време
за четене.

Попита ме какво се е случило в Лайпциг. Какво ми се случи ли? Просто е. Постоянно

ме караха да шпионирам приятелите си, да им казвам какво говорят за социализма,
за Източна Германия, за Улбрихт, какви радиостанции слушате. Не само ти, но
всички, които познавам. Отказах да им бъда доносник. Казах, че няма да шпионирам
приятелите си. Мислеха, че мога да бъда убеден. В противен случай казаха, че ще
ме изгонят от университета. Отказах и ме оставиха. Досега.

Не можеше ли просто да ме оставиш на мира?

Ханес

Четеше съобщението отново и отново и все не можеше да повярва какво пишеше в

него. По гърба му пробягаха тръпки и главата му се замая.
Не можеше ли просто да ме оставиш на мира?
Ханес го обвиняваше за изгонването си. Ханес вярваше, че е отишъл при университетските
власти и е съобщил за мнението му, за неговото противопоставяне на системата. Ако го беше
оставил на мира, това никога нямаше да се случи. Той се втренчи в писмото. Беше
недоразумение. Какво имаше предвид Ханес? Не беше разговарял с университетските
власти, само с Илона и Лотар, а вечерта беше споменал изненадата си от възгледите на Ханес
пред Емил, Карл и Храфнхилдур в кухнята. Това не беше нищо ново. Те се бяха съгласили
с него. Те смятаха, че начинът, по който Ханес се бе променил, беше в най-добрия случай
прекомерен, а в най-лошия – възмутителен и достоен за презрение.
Може пък да беше само съвпадение, че Ханес беше изключен след спора им, и
грешка от страна на Ханес, да свързва това съботие със срещата им. Със сигурност не
можеше да си мисли, че Томас е виновен задето не му беше позволено да завърши курса си.
Не беше направил нищо. Не беше казал на никого, освен на приятелите си. Дали Ханес не
беше параноик? Можеше ли той сериозно да вярва в това?
Емил беше с него в стаята и той му показа бележката. Емил изсумтя. Той изобщо не
харесваше Ханес и всичко, което защитаваше, и не го криеше.
- Той е луд! — отсече Емил. — Не му обръщай внимание.
- Но защо казва това?

87
 - Томас — каза Емил. - Забрави. Той се опитва да обвини някой друг за собствените си
грешки. Отдавна трябваше да е изчезнал.
Томас скочи на крака, грабна палтото си и го облече, като се втурна надолу по коридора,
изтича до квартирата на Илона и заблъска на вратата. Хазайката й отвори и го въведе при
Илона. Тя тъкмо слагаше шапка и вече беше с якето и обувките си. Очевидно излизаше.
Очевидно изненадана да го види, тя осъзна, че е много развълнуван.
- Какво не е наред? — попита, приближавайки се към него.
Той затвори вратата
- Ханес смята, че имам нещо общо с неговото изключване и депортиране. Сякаш съм
казал нещо на някого!
- Какво говориш?
- Той ме обвинява за изгонването си!
- С кого си говорил? – попита Илона. — След като срещна Ханес?
- Само с теб и останалите. Илона, какво имаше предвид онзи ден, когато говореше за
младите хора в Лайпциг? Тези, които са съгласни с Ханес? Кои са те? Откъде ги
познаваш?
- Не си говорил с никой друг? Сигурен ли си?
- Не, само с Лотар. Какво знаеш за младите хора в Лайпциг, Илона?
- Каза ли на Лотар какво си казал на Ханес?
- Да. Какво имаш предвид? Той знае всичко за Ханес.
Илона го гледаше замислено.
- Моля те, кажи ми какво става - помоли я той.
- Не знаем точно кой е Лотар - каза Илона. - Мислиш ли, че някой те е последвал до
тук?
- Да ме е последвал? Какво имаш предвид? Кой не знае кой е Лотар?
Илона го гледаше с по-сериозно изражение, отколкото той някога преди бе виждал на лицето
й, почти ужас. Нямаше представа какво става. Всичко, което знаеше, беше, че съвестта му
го гризеше за Ханес, който смяташе, че е виновен за всичко, което се случи. Но той не беше
направил нищо. Нищичко!
- Познаваш системата. Опасно е да се говори твърде много.
- Твърде много! Не съм дете, знам за наблюдението.
- Да. Разбира се.
- Не съм казал нищо, освен на приятелите си. Това не е незаконно. Те са мои приятели.
Какво става, Илона?
- Сигурен ли си, че никой не те е проследил?
- Никой не ме е следил - каза той. - Какво имаш предвид? Защо някой трябва да ме
следи? За какво говориш? – После се замисли: - Не знам дали някой ме е следил. Не
съм гледал за това. Защо някой ще ме следи? Кой би го направил?
- Не знам — каза Илона. - Хайде, да излезем през задната врата.
- Къде отиваме? – попита той.
- Ела с мен – подкани го тя.
Илона го хвана за ръка и го изведе през малката кухня, където старицата седеше на стол и
плетеше. Тя вдигна очи и се усмихна, те й се усмихнаха в отговор и се сбогуваха. Излязоха

88
в тъмен заден двор, прекачиха се през оградата и се озоваха в тясна уличка. Нямаше
представа какво се случва. Защо следваше Илона в тъмна вечер, гледайки през рамо, за да
провери дали някой не ги преследва?

Тя заобикаляше, като от време на време спираше и замръзваше неподвижно, за да се

ослушва за стъпки. След това отново продължаваше, придърпвайки го след себе си. След
дълъг преход те се озоваха в нов жилищен квартал, където се строяха жилищни блокове на
доскоро празно място на доста голямо разстояние от центъра на града. Някои от сградите
нямаха прозорци или врати, но в други хората се бяха вече нанесли. Те влязоха в един от
частично заетите блокове и хукнаха към мазето. Илона заблъска по една врата. От другата
страна се чуваха гласове, които рязко замлъкнаха. Десетина души в малкия апартамент ги
гледаха как пристъпват на прага. Огледаха го внимателно. Илона влезе, поздрави ги и го
представи.
- Той е приятел на Ханес - каза тя и те го погледнаха и кимнаха.
Приятел на Ханес, помисли си той учудено. Откъде са познали Ханес? Той беше хванат
напълно неподготвен. Едно момиче пристъпи напред, протегна ръка и го приветства.
- Знаеш ли какво се случи? - попита го тя. — Знаеш ли защо е бил изключен?
Той поклати глава.
- Нямам представа — каза той.
Огледа групата.
- Кои сте вие? – попита той. — Откъде всички познавате Ханес?
- Някой проследи ли ви? – обърна се момичето към Илона.
- Не — каза Илона. - Томас не знае какво става, а аз исках да го чуе от теб.
- Знаехме, че наблюдават Ханес - каза момичето. — След като той отказа да работи за
тях. Те просто чакаха шанс. Чакаха възможност да го изгонят от университета.
- Какво искаха от него?
- Наричат го служене на комунистическата партия и пролетариата.
Един мъж се приближи към него.
- Той винаги е бил толкова внимателен - каза неразбиращо мъжът. – Грижеше се никога
да не казва нещо, което може да го въвлече в беда.
- Разкажи му за Лотар — каза Илона.
Напрежението бе спаднало леко. Някои от присъстващите бяха седнали по местата си.
- Лотар е връзката на Томас в университета – добави тя.
- Никой не ви е проследил? – попита пак някой, хвърляйки тревожен поглед към
Илона.
- Никой – каза тя. – Казах ви вече. Уверих се в това.
- Ами Лотар? – напомни им той, объркан и недоверчив от всичко, което чуваше и
виждаше.
Той огледа малкия апартамент, хората, които го гледаха със страх и любопитство. Разбра, че
е на партийна сбирка, но наобратно. Това не беше като когато младите социалисти се
срещнаха в Исландия. Това не беше събрание за социализъм, а тайно събиране на
дисиденти, срещу социализма. Тези хора се срещаха тайно от страх да не бъдат наказани за
антисоциалистическо поведение.

89
Казаха му за Лотар. Той не бил роден в Берлин, както твърди. Бил от Бон и бил учил в
Москва, където исландският бил един от изучаваните от него предмети. Мисията му беше
да набира млади хора в университета за комунистическата партия. Той полагал специални
усилия за чуждестранните студенти на места като Лайпциг, които биха могли да бъдат от
полза, когато се приберат у дома. Лотар беше този, който се беше опитал да накара Ханес
да работи за него. Без съмнение Лотар беше този, който в крайна сметка бе изиграл роля в
неговото изгонване.
- Защо не ми каза, че познаваш Ханес? — попита той озадачен Илона.
- Ние не говорим за това - каза Илона. — С никого. Ханес също никога не ти го е
споменавал, нали? В противен случай щеше да разкриеш всичко на Лотар.
- На Лотар? – повтори той.
- Ти му каза за Ханес – каза Илона.
- Не знаех ...
- Трябва през цялото време да пазим, това което казваме. Със сигурност не си
помогнал на Ханес като си говорил с Лотар.
- Не знаех за Лотар, Илона ...
- Не е нужно да е Лотар – каза Илона. – Може да е всеки. Никога не можеш да кажеш.
Никога не знаеш кой е. Така работи системата. Така работят те.
Той се взря в Илона и разбра, че е права. Лотар го беше използвал, възползвайки се от гнева
му. Това, което Ханес беше написал в съобщението си, беше вярно. Беше казал на някого
нещо, което трябваше да си остане неизказано. Никой не го беше предупредил. Никой не
беше говорил за тайни. Но също така в сърцето си знаеше, че не беше нужно някой да му
казва. Трябваше да знае. Чувстваше се ужасно. Погълнат от вина. Та той беше наясно как
работи системата! Знаеше всичко за интерактивното наблюдение! Беше позволил на яростта
си да го подведе. Неговата наивност им бе помогнала да хванат Ханес.
- Ханес спря да се мотае с нас, останалите исландци - каза той.
- Да – каза Илона.
- Защото той ... – не можа да довърш изречението си.
Илона кимна.
- Какво става? - попита той. - Какво всъщност става тук? Илона?
Тя огледа групата, сякаш очакваше отговор. Човекът, който беше говорил по-рано кимна и
тя му разкри, че са се свързали с нея по тяхна инициатива. Един от членовете на групата –
Илона посочи момичето, което го беше поздравило с ръкостискане – учеше немски с нея в
университета и искаше да знае подробности за случващото се в Унгария, за несъгласието на
унгарците с комунистическата партия там и страха от Съветския съюз. След предпазливи
опити да проучи нейните възгледи и след като се беше убедила, че Илона е за въстанието в
Унгария, тя я беше помолила да дойде и да се срещне с другарите й. Групата провеждала
тайни срещи. Наблюдението се засилваше непрекъснато и хората все повече се призоваваха
да уведомяват охранителната полиция, ако разберат за антисоциалистическо поведение или
нагласи. Това беше вследствие на въстанието от 1953 г. и до известна степен бе реакция на
ситуацията в Унгария. Илона се срещна с Ханес на първата си среща с младите активисти в
Лайпциг. Те искаха да знаят за Унгария и дали подобна съпротива може да бъде
организирана и в Източна Германия.

90
 - Защо Ханес е бил в тази група? - попита той. — Как се е включил във всичко това?
- Ханес беше напълно промит мозък, точно като теб - каза Илона. – Явно имате силно
лидерство в Исландия - тя погледна към мъжа, който беше говорил преди това. -
Мартин и Ханес са приятели от инженерния курс. На Мартин му отне много време,
за да накара Ханес да разбере какво казваме. Но му се доверихме. Нямахме причина
да не го направим.
- Щом знаете всичко това за Лотар, защо не направите нещо? - попита той.
- Не можем да направим нищо, освен да го избягваме, което е трудно, защото той е
обучен да бъде приятел с всички - каза мъжа. — Това, което можем да направим, ако
стане твърде любознателен и напорист, е да го подведем. Хората му се връзват. Той
казва това, което искаме да чуем и се съгласява с нашите възгледи. Но е фалшив. А е
и опасен.
- Чакай малко — каза той, гледайки Илона. – Щом вие знаехте за Лотар, Ханес не
знаеше ли кой е той?
- Знаеше – потвърди Илона.
- Защо не каза нищо? Защо не ме предупреди? Защо нищо не каза?
Илона се приближи до него.
- Той ти нямаше доверие. Не знаеше накъде си.
- Каза, че иска да бъде оставен сам...
- Той наистина искаше да бъде оставен сам. Не искаше да шпионира нас или
сънародниците си.
- Той извика след мен, когато излязох от кафенето. Щеше да каже още нещо, но той…
Бях ядосан и просто изхвърчах. И се блъснах право в Лотар. - Той погледна към
Илона. - Значи това не е било съвпадение?
- Съмнявам се — каза Илона. — Но рано или късно със сигурност щеше да се случи.
Те следяха отблизо Ханес.
- Има ли още хора като Лотар в университета? - попита той.
- Да — каза Илона. — Но не знаем кои са те. Знаем само за някои от тях.
- Лотар е твоята връзка - каза мъж, седнал на стол, който слушаше разискванията, без
досега да каже и дума.
- Да.
- Какво имаш предвид – попита Илона мъжа.
- Връзките трябва да наблюдават чужденците — каза мъжът и се изправи. — Те трябва
да докладват всичко за чужденците. Знаем, че Лотар също има за цел да ги накара да
сътрудничат.
- Обясни му какво искаш да кажеш - каза Илона и направи крачка по-близо до мъжа.
- Откъде да знаем, че можем да се доверим на този твой приятел?
- Вярвам му — каза Илона. - Това е достатъчно.
- Откъде знаеш, че Лотар е опасен? - попита той. - Кой ви каза това?
- Това си е наша работа - каза мъжът.
- Той е прав – каза Томас и погледна мъжа, който се съмняваше в неговата лоялност. –
Защо трябва да ми вярвате?
- Ние вярваме на Илона – дойде отговорът.

91
Илона се усмихна неловко.
- Ханес каза, че в крайна сметка ще се осъзнаеш – каза тя.

Той погледна избелелия лист хартия и прочете старото съобщение от Ханес. Скоро щеше
да стане вечер и двойката щеше да мине покрай прозореца му. Мислеше си за онази нощ в
сутерена в Лайпциг и как тя бе променила живота му. Мислеше за Илона, за Ханес и Лотар.
И за ужасените хора в онова мазе. Децата на тези хора бяха превърнали църквата
Николайкирхе в своя крепост и се бяха втурнали на улицата, когато десетилетия по-късно
ситуацията там най-сетне достигна точката на кипене.

18.

Валгердур не беше с Ерлендур на барбекюто на Сигурдур Оли, нито името й беше

споменато. Елинборг приготви на барбекю вкусни агнешки филета, които бе мариновала в
специален пикантен сос с настъргана лимонова кора, но първо ядоха ястие със скариди,
направено от Бергтора, което Елинборг високо оцени. Десертът беше мус, приготвен отново
от Елинборг; Ерлендур не разбра какво има в него, но беше добър на вкус. Изобщо не беше
възнамерявал да ходи на барбекюто, но в крайна сметка се предаде след поредица
безмилостни нападки от страна на Сигурдур Оли и Бергтора. Не беше толкова лошо обаче,
колкото представянето на книгата на Елинборг. Бергтора беше толкова доволна, че той
дойде, че дори му позволи да пуши в хола. Лицето на Сигурдур Оли изрази собственото му
смайване, когато тя му донесе пепелник. Ерлендур го наблюдаваше с усмивка и се
почувства, сякаш е получил заслужена наградата.
Те не обсъждаха работа, с изключение на един момент, когато Сигурдур Оли започна да се
чуди защо руското оборудване е било извън строя, преди да отиде в езерото заедно с тялото.
Ерлендур им беше казал за резултатите от криминалистиката. Тримата стояха заедно на
терасата. Елинборг приготвяше скарата.
- Това не ни ли говори нещо? - попита тя.
- Не знам — каза Ерлендур. - Не знам има ли значение дали работи или не. Не виждам
разликата. Подслушвателното устройство си е подслушвателно устройство.
Руснаците са си руснаци.
- Да, предполагам — каза Сигурдур Оли. — Може би е било повредено при
ползването. Паднало е например на пода и се е разбило.
- Възможно е – съгласи се Ерлендур.
Той погледна нагоре към слънцето. Наистина не знаеше какво прави тук, на тази тераса. Не
бе идвал досега в дома на Сигурдур Оли и Бергтора, въпреки че работеше със Сигурудур от
много време. Не беше изненадан да види всичко спретнато и подредено – дизайнерски
мебели, предмети на изкуството и елегантни подови настилки. Никъде не се виждаше и една
прашинка. Нито пък някакви книги.
Вътре Ерлендур се ободри, след като откри, че Теди – съпругът на Елинборг – знае доста за
Форд Фалкон. Теди беше закръглен автомонтьор, влюбен в готвенето на Елинборг, както и
повечето хора, които я познаваха. Някога баща му бе притежавал Форд Фалкон и бил
истински почитател на модела. Теди каза на Ерлендур, че е бил много удобен за шофиране,

92
с пейка за предна седалка, с автоматична скоростна кутия и голям волан в цвят слонова кост.
Това било по-малка семейна кола, в сравнение с други американски модели от 60-те години
на миналия век, които обикновено бяха огромни.
- Не се справяше много добре по старите исландски пътища - каза Теди, докато
грабваше цигара от пакета на Ерлендур. - Може би не е бил построен достатъчно
здраво за исландските условия. Имахме много проблеми, когато вендъж оста се
счупи в провинцията. Татко трябваше да наеме камион, за да го транспортира
обратно до града. Не бяха особено мощни коли, но подходящи за малки семейства.
- Тасовете бяха ли специални по някакъв начин? — попита Ерлендур, палейки
цигарата на Теди.
- Тасовете на американските коли винаги са били доста крещящи и на Фалкона също
бяха такива. Но не бяха наистина отличителни с нещо. Като имаш предвид например
Шевролет ...
„За малки семейства“ , помисли си Ерлендур и гласът на Теди някак заглъхна. Изчезналият
търговец беше купил хубава кола за малкото семейство, което възнамеряваше да създаде с
жената от магазина за млечни продукти. Това беше бъдещето. Когато бе изчезнал, единият
тас на колата му липсвал. Може да е завил твърде бързо или да е ударил бордюра. Или може
би таса просто е бил откраднат от паркираната пред автогарата кола.
- ... след това дойде петролната криза и трябваше да се произвеждат автомобили с по-
икономични двигатели ... – продължаваше Теди, отпивайки от бирата си.
Ерлендур кимна разсеяно и загаси цигарата си. Видя Сигурдур Оли да отваря прозорец, за
да излезе димът. Ерлендур се опитваше да намали цигарите, но винаги пушеше повече,
отколкото възнамеряваше. Мислеше да спре да се тревожи за цигарите. Досега това не беше
довело до нищо добро. Помисли си за Ева Линд, която не се бе свързвала с него, откакто бе
напуснала клиниката за рехабилитация. Тя не се тревожеше за здравето си. Той погледна
към малкия вътрешен двор зад градската къща на Сигурдур Оли и Бергтора и видя как
Елинборг се суети край барбекюто; тя сякаш си тананикаше нещо. Погледна към кухнята,
където Сигурдур Оли целуна Бергтора по тила, докато минаваше покрай нея. Хвърли кос
поглед към Теди, който се наслаждаваше на бирата си.
Може би това беше удоволствието от живота. Може би наистина е толкова просто - когато
слънцето грее в един приятен летен ден.

Вместо да се прибере същата вечер, той излезе от града и тръгна покрай Графархолт
в посока Мосфелсбаер. Пое по хлъзгав път към голяма ферма и се отклони от нея в близост
до морето, докато стигна до земята, която Харалдур и брат му Йохан бяха обработвали.
Харалдур му беше дал само ограничени указания и се бе опитал да бъде възможно най-
безполезен. Той отказа да каже на Ерлендур дали старите селскостопански сгради все още
стоят, твърдейки, че не знае нищо за това. Брат му – Йохан - бил починал внезапно от
инфаркт, каза той. Не всеки има такъв късмет като брат ми Йо, добави той.
Сградите все още стояха. Тук-там върху старата земеделска земя бяха построени летни
хижи. Съдейки по дърветата, растящи около някои от тях, те стояха там вече от известно
време. Други бяха по-скорошни. В далечината Ерлендур видя голф игрище. Въпреки че

93
беше късно вечерта, той можеше да види няколко души да удрят топки, а след това да се
разхождат след тях под топлото слънце.
Стопанските постройки бяха порутени. Малка селска къща и навеси до нея. Къщата беше
облицована с ламарина. Някога е била боядисана в жълто, но цветът беше почти избледнял.
От външната страна на къщата бяха окачени ръждясали гофрирани метални листове; други
се бяха предали на вятъра и времето и се бяха свлекли на земята. Явно повечето покривни
плоскости са били отнесени в морето, помисли си Ерлендур. Всички прозорци бяха
изпочупени, а входната врата напълно липсваше. Наблизо, до навес и плевня, стояха
руините на малка барака за инструменти.
Той стоеше пред разрушената селска къща. Беше почти като домът от детството му.
Пристъпвайки вътре се озова в малко антре, а после в тесен коридор. Вдясно имаше кухня
и перално помещение, а вляво малък килер. В кухнята все още имаше остаряла исландска
готварска печка с три котлона и малка, напълно ръждясала фурна. В края на коридора имаше
две спални и всекидневна. Дъските на пода скърцаха в тишината на вечерта. Не знаеше
какво търси. Не знаеше защо въобще е дошъл на това място.
Излезе до навесите. Разгледа, преминавайки край редицата от боксове в обора за добитък и
надникна в бараката с пръстен под. Когато заобиколи ъгъла, той различи следи от купчина
тор зад обора. Вратата на бараката за инструменти висеше, но когато я дръпна, тя се отдели
от пантите си, падна на земята и се счупи с нещо, което прозвуча като тежък стон. Вътре в
бараката имаше стелажи с малки отделения за винтове, гайки и болтове и гвоздеи по
стените, на които да се закачат инструменти. Инструментите обаче не се виждаха наоколо.
Несъмнено, когато се бяха преместили в Рейкявик, братята бяха взели със себе си всичко
полезно. Счупена работна маса беше подпряна под ъгъл на стената. Капак на трактор
лежеше върху купчина неопределени железни предмети на пода. В единия ъгъл лежеше
елемент от задното колело на трактор.
Ерлендур навлезе по-навътре в бараката за инструменти. Беше ли идвал тук шофьорът на
Фалкона? Беше ли взел автобус до някоя провинциална дестинация? Ако е дошъл тук, какво
ли си е мислил? Било е късно през деня, когато беше напуснал Рейкявик. Знаел е, че няма
много време. Тя щеше да го чака пред млекарницата и той не е искал да закъснява. Но не е
искал и да бърза с братята. Имали интерес да купят от него трактор. Нямало е да отнеме
много, за да се уговори продажбата. Но не е искал и да създава впечатлението, че е твръде
настойчив. Да изглежда нетръпелив и превъзбуден е можело да застраши продажбата му. Но
все пак е бързал. Искал е всичко да приключи максимално бързо.
Ако е дошъл тук, защо братята не са го казали? Защо им трябва да лъжат? Нямат лични
интереси. Те ни най-малко не са познаваха човека. И защо онзи тас липсвал от колата му?
Паднал ли е? Отпред автогарата ли е откраднат? Тук ли е откраднат? Ако той беше човекът
в езерото със счупен череп, как се е озовал там? Откъде се е взело устройството, вързано за
него? Имаше ли връзка това, че е продавал трактори и машини от Източния блок? Имаше
ли връзка?

Мобилният телефон на Ерлендур звънна в джоба му.

- Да — отговори той кратко.

94
 - Остави ме на мира — каза глас, който той познаваше добре. Познаваше го особено
добре, когато беше в това състояние.
- Това и възнамерявам – отвърна той.
- Тогава го направи — каза гласът. — От тук нататък ме оставяш на мира. Просто спри
да се месиш в живота ми, защото ...
Той затвори. По-трудно обаче беше да изключа гласа от съзнанието си. То отекваше в главата
му: вкаменен, ядосан и отблъскващ. Знаеше, че тя трябва да е някъде в леговище с някой,
който може да се казва Еди и да е два пъти по-млад от нея. Опитваше се да не мисли за
живота, който водеше, с твърде много подробности. Той многократно беше правил всичко
по силите си, за да й помогне. Не знаеше какво повече да опита. Беше напълно объркан от
дъщеря си наркоманка. Някога щеше да се опита да я открие. Бягай и я намери. Някога
щеше да вярва, че когато каза „остави ме на мира“, тя всъщност нямаше това предвид, а
„ела и ми помогни“. Вече не. Не искаше повече. Искаше да й каже: „Край. Можеш да се
грижиш за себе си“.
Онази Коледа тя се беше преместила да живее при него. После, след кратка пауза, когато
беше направила спонтанен аборт и беше хоспитализирана в болница, тя отново беше
започнала да приема лекарства. Сед Новата година той усещаше безпокойството й и тя
започна да изчезва за различни периоди от време. Той тичаше след нея и я връщаше у дома,
но на следващата сутрин тя оново си отиваше. Продължаваше така, докато той спря да я
преследва, спря да се преструва, че има значение какво прави. Това беше нейният живот.
Ако е избрала да живее по този начин, това зависи от нея. Той беше неспособен да направи
повече. Не беше чувал за нея повече от два месеца, когато тя удари Сигурдур Оли по рамото
с чука.
Той стоеше в двора и гледаше към руините на един някогашен живот. Мислеше за човека,
притежавал Фалкона. За жената, която все още го чакаше. Мислеше за собствените си
дъщеря и син. Погледна вечерното слънце и се замисли за мъртвия си брат. За какво си е
мислил в виелицата? Колко ли е студено? Колко хубаво би било да се върне на топло у дома?

На следващата сутрин Ерлендур се върна при жената, която чакаше мъжа с Форд Фалкона.
Беше събота и тя не беше на работа. Той й се беше обадил предварително и тя беше
приготвила кафе за него, въпреки че той изрично я беше помолил да не си създава
затруднения заради него. Сега седяха, както и преди, в дневната й. Тя се казваше Аста.
- Явно полицията работи и в събота – коментира тя и добави, че тя самата работи в
кухнята на градската болница във Фосвогур.
- Да, често е доста натоварено — каза той, като внимаваше да не й отговаря твърде
подробно.
Можеше да си вземе почивка този уикенд. Но случаят с Фалкона беше събудил
любопитството му и той изпитваше странна, належаща нужда да стигне до дъното. Той не
знаеше защо. Може би заради жената, която седеше срещу него и която цял живот беше
вършила черна работа, която все още живееше сама и чието уморено изражение отразяваше
как е минал живота й. Сякаш си мислеше, че мъжът, когото някога е обичала, ще се върне

95
при нея, както преди, ще я целуне, ще й разкаже как е минал деня му на работа, ще попита
как е било при нея, как се справя.
- Когато бяхме тук последния път, каза, че не вярваш да е била замесена и друга жена
– започна той предпазливо.
По пътя към дома й той се беше замислил. Не искаше да разруши спомените й, не искаше
да унищожи онова, в което се беше вкопчила. Беше виждал това да се случва толкова често
преди. Когато пристигнеха в дома на престъпник, неговата съпруга често просто ги гледаше,
неспособна да повярва на очите и ушите си. Децата зад нея. Крепостта й, рушаща се
навсякъде около нея. Моят съпруг! Да продава наркотици? Сигурно сте луди!
- Защо питаш за това? - каза жената, сядайки на стола си. – Нещо повече от мен ли
знаеш? Открихте ли нещо? Нещо ново?
- Не, нищо — каза Ерлендур, трепвайки вътрешно, когато усети нетърпението в гласа
й.
Той описа посещението си в Харалдур и как е намерил Фалкона, все още в добра форма и
съхраняван в гараж в Копавогур. Каза й също, че е посетил изоставената ферма близо до
Мосфелбаер. Изчезването на партньора й обаче си оставаше мистерия както винаги.
- Каза, че нямате негови снимки или общи на двама ви заедно — каза той.
- Да, така е – потвърди Аста. – Познавахме се толкова от скоро.
- Значи нито една него снимка не се появи във вестниците или по телевизията, когато
е бил обявен за изчезнал?
- Не, но дадоха подробно негово описание. Възнамеряваха да използват снимка от
шофьорската му книжка. Казаха, че винаги пазят копия от тях, но после не можаха
да я намерят. Сякаш не я предал или пък са я изгубили.
- Виждали ли сте някога шофьорската му книжка?
- Шофьорската му книжка? Не, не и доколкото си спомням. Защо питаше за друга
жена? – въпроса беше зададен с по-твърд тон, по-настойчив.
Ерлендур се поколеба, преди да отвори вратата към това, което за нея със сигурност щеше
да се окаже самият ад. Може би беше продължил твърде бързо. Някои точки се нуждаеха от
по-внимателно разглеждане. Може би трябваше да изчака.
- Има случаи на мъже, които напускат жените си без да се сбогуват и започват нов
живот - подхвана той.
- Нов живот? — каза тя, сякаш идеята беше извън възможностите на нейното
възприятие.
- Да, дори и тук, в Исландия. Хората си мислят, че всеки знае всичко за всички
останали, но това е много далеч от истината. Има много градове и села, които малко
хора посещават, освен може би в разгара на лятото, а може би дори и тогава. В
миналото те са били още по-изолирани от днес – някои дори са били отрязани
напълно в половината от годината. Тогава и транспортът беше много по-лош.
- Не следвам мисълта ти — каза тя. - Какво целиш?
- Просто исках да знам дали някога си обмисляла тази възможност.
- Каква възможност?
- Че се качи на автобус и се е прибрал вкъщи – каза Ерлендур.
Той я наблюдаваше, опитвайки се да усети необозримото.

96
 - Ккаво имаш предвид? – изпъшка тя. – Вкъщи? Къде вкъщи? Какво имаш предвид?
Виждаше, че е прекрачил границата. Че въпреки всичките години, изминали откакто онзи
мъж бе изчезнал от живота й, у нея все още оставаше незараснала рана, свежа и отворена.
Искаше му се да не беше стигал толкова далеч. Не трябваше да се доближава до нея на
толкова ранен етап. Без да има нещо по-осезаемо от собствените си фантазии и една празна
кола, изоставена пред автогарата.
- Това е само една от хипотезите - каза той в опит да смекчи въздействието на думите
си. - Разбира се, Исландия е твърде малка за подобно нещо - побърза да добави той.
- Това е само идея, без реална основа.
Ерлендур беше прекарал дълго време в чудене какво би могло да се е случило, ако не се
става дума за самоубийство. Когато идеята за друга жена започна да пуска корени в
съзнанието му, той започна да губи сън. Първоначално хипотезата не би могла да бъде по-
проста: по време на пътуванията си из Исландия продавачът се е срещал с всякакви хора от
различни сфери на живота: фермери, хотелски персонал, жители на градове и рибарски
селища, жени. Вероятно си беше намерил приятелка по време на едно от пътуванията си и
след време я бе предпочетел пред тази в Рейкявик, но не му бе достигнала смелостта да й го
каже. Колкото повече мислеше Ерлендур по въпроса, толкова по-склонен беше да вярва, че
ако е замесена друга жена, мъжът трябва да е имал по-силен мотив да изчезне; той беше
започнал да мисли за една дума, която нахлу в съзнанието му край изоставената ферма в
Моселфбаер и която му беше напомнила за собствената му къща в източна Исландия.
У дома.
Бяха обсъдили това в офиса. Ами ако обърнат парадигмата? Ами ако жената, която стои пред
него сега, е била приятелката на Леополд в Рейкявик, но той е имал семейство някъде
другаде? Ами ако беше решил да сложи край на дилемата, в която се е забъркал и беше
решил да се прибере у дома? Той скицира за жената общите очертания на тези идеи и
забеляза как тъмен облак сякаш постепенно се спусна над нея.
- Той не е имал никакви проблеми - каза тя. — Това, с което излзаш сега, са просто
глупости. Как изобщо можа да си помислиш такова нещо? Да говориш за него по
този начин!
- Името му не е много разпространено — каза Ерлендур. — В цялата страна има само
шепа мъже с това име. Леополд. Не знаеш номера на личната му карта. Имаш съвсем
малко лични негови вещи.
Ерлендур млъкна. Спомни си, че Нилс бе премълчал пред нея индикациите, че Леополд не
е използвал истинското си име. Че я е измамил и е твърдял, че е някой, който не е. Нилс не
беше казал на Аста за тези подозрения, защото я съжаляваше. Сега Ерлендур разбра какво
означаваше това.
- Може би не е използвал истинското си име - каза той. — Хрумвало ли ти е това? Той
не е регистриран официално под това име. Не може да бъде открит в в архивите.
- Някой от полицията ми се обади - каза гневно жената. По-късно. Доста по-късно.
Казваше се Брием или нещо подобно. Разказа ми същото като твоята теория, че
Леополд може да не е този, за когото се представя. Каза, че е трябвало да ми го кажат
веднага, но се получило забавяне. Слушам сега твоите идеи и те са смешни. Леополд
никога не би се представял за някой друг. Никога.

97
Ерлендур не каза нищо.
- Опитваш се да ми кажеш, че може би е имал семейство, при което се е върнал? Че
съм била само негова годеница в града? Що за глупост е това?
- Какво знаете за този човек? – настоя Ерлендур. — Какво всъщност знаеш за него?
Достатъчно ли е?
- Не говори така — каза тя. — Моля те, не ми внушавай такива глупави идеи. Можеш
да запазиш мнението си за себе си. Не ми е интересно да ги слушам. –
Аста спря да говори и се втренчи в него.
- Аз не… — започна Ерлендур, но тя го прекъсна.
- Искаш да кажеш, че е още жив? Това ли казваш? Че е още жив? Че живее в някое
село в провинцията?
- Не — каза Ерлендур. — Не казвам това. Просто искам да обсъдя тази възможност с
вас. Нищо от това, което казах, не е повече от предположения. Не е нужно да има
основание и в момента няма такова. Исках само да знам дали можетш да си спомниш
нещо, което да ни даде основание да го предположим. Това е всичко. Не казвам, че
нещо е така, защото не знам дали е така.
- Просто говориш глупости - каза тя. — Току-що сякаш ми се подигра. Защо трябва
да слушам това?!
Докато Ерлендур се опитваше да я убеди, в ума му се плъзна странна мисъл. Оттук насетне,
след това, което той каза и не може вече да върне назад, за жената щеше да бъде много по-
голяма утеха да разбере, че мъжът е мъртъв, отколкото да го намери жив. Това щеше да й
причини неизмерима скръб. Той я погледна и му се стори, че тя сякаш си мислеше нещо
подобно.
- Леополд е мъртъв — каза тя. — Няма смисъл да твърдиш обратното. За мен той е
мъртъв. Умря преди години. Преди цял един живот.
И двамата млъкнаха.
- Но какво знаеш за този човек? — повтори Ерлендур след известно време. — В
действителност?
Погледът й подсказваше, че иска да му каже да престане и да си върви.
- Сериозно ли искаш да кажеш, че се е казвал по друг начин и не е използвал
истинското си име? – попита тя.
- Нищо от това, което казах, не е нужно да се е случило — подчерта още веднъж
Ерлендур. - Най-вероятното обяснение, за съжаление, е, че по някаква причина се е
самоубил.
- Какво знаем за другите хора? - внезапно каза тя. - Той беше тих и не говореше много
за себе си. Някои хора са си самодостатъчни. Не знам дали така е по-добре. Той ми
каза много прекрасни неща, които никой преди това не ми беше казвал. Не съм
възпитана в такова семейство - където хората си казват хубави неща.
- Никога ли не си искала да започнеш отново? Да срещнеш нов мъж. Да се ожениш.
Да си създадеш семейство.
- Бях над трийсет, когато се срещнахме. Мислех, че ще свърша като стара мома.
Времето ми скоро щеше да изтече. Това никога не е бил планът, но накрая някак си
така се оказа. Изведнъж достигаш определена възраст и всичко, което имаш си самия

98
 ти в една празна стая. Ето защо той... той промени това. И въпреки че не говореше
много и много отсътваше, той все още беше моят човек.
Тя погледна Ерлендур.
- Бяхме заедно и след като той изчезна, чаках няколко години, може би дори още чакам.
Кога преставаш да го правиш? Има ли някакво правило за това?
- Не — каза Ерлендур. -Няма правило.
- Не мислех така — каза тя и той изпита болезнено съжаление, когато забеляза, че
започва да плаче.

19.

Един ден на бюрото на Сигурдур Оли се появи съобщение от американското посолство в

Рейкявик, в което се посочваше, че има информация, която би могла да се окаже полезна на
полицията при разследването им относно скелета от Клейфарватн. Съобщението беше
предадено от облечената в ръкавица ръка на шофьор на посолството, който каза, че му е
наредено да изчака отговор. С помощта на Омар, бивш генерален директор на отдела за
външни отношения към министерството, Сигурдур Оли се беше свързал с Робърт Кристи
във Вашингтон, който, след като чу за какво се отнася искането им, обеща да помогне.
Според Омар Робърт – или Боб, както той го наричаше – се е заинтересувал от случая и
посолството скоро ще се свърже с тях.
Сигурдур Оли погледна шофьора и черните му кожени ръкавици. Беше облечен в черен
костюм и носеше шапка със златен ширит – изглеждаше като пълен идиот с този си вид.
След като прочете съобщението, Сигурдур Оли кимна. Каза на шофьора, че ще бъде в
посолството в два часа същия ден и ще доведе със себе си детектив на име Елинборг.
Шофьорът се усмихна. Сигурдур Оли очакваше да се сбогува на тръгване, но той не го
направи и си тръгна, като почти се блъсна в Елинборг, идваща към вратата на кабинета на
Сигурдур. Той се извини и тя го изгледа как се отдалечава по коридора.
- Какво, за Бога, беше това? – възкикна тя.
- Американското посолство – осведоми я й Сигурдур Оли.

Те пристигнаха в посолството точно в два часа. Двама исландски охранители стояха пред
сградата и ги гледаха подозрително, докато се приближаваха към тях. Детективите се
представиха, вратата пред тях бе отворена и те бяха допуснати вътре, където ги приеха други
двама охранители, този път американци. Елинборг се подготвяше за проверка на оръжията,
когато във фоайето се появи мъж и ги приветства с ръкостискане. Представи се като
Кристофър Мелвил и ги помоли да го последват. Той ги похвали, че са „точно навреме“.
Говореха на английски.
Сигурдур Оли и Елинборг последваха Мелвил до следващия етаж, надоу по коридора и до
врата, която той отвори. На вратата пишеше: Директор по сигурността. Вътре ги очакваше
около шейсетгодишен мъж с подстригана по военному глава, въпреки че носеше цивилни
дрехи, и се представи като споменатия директор по сигурността Патрик Куин. Мелвил си
тръгна и двамата седнаха с Куин на малък диван в просторния му кабинет. Той каза, че е
говорил с департамента по външните работи към Министерството на отбраната на

99
Исландия и, че стига да могат, американците с радост ще помогнат на исландската полиция.
Те размениха няколко думи за времето и се съгласиха, че лятото е доста добро за стандартите
на Рейкявик.
Куин им каза, че е бил в посолството още от времето на посещението на Ричард Никсън в
Исландия през 1973 г. за срещата си на върха с френския президент Жорж Помпиду, която
се бе провела в Музея на изкуствата Кйарвалстадир. Каза им, че много харесва Исландия
въпреки студените и тъмни зими. По това време на годината се опитал да отскочи до
Флорида за почивка. Той се усмихна.
- Всъщност съм от Северна Дакота, така че съм свикнал с този вид зими. Но ми
липсват по-топлите лета.
Сигурдур Оли се усмихна в отговор. Мислеше, че са си поприказвали достатъчно, колкото
и да му се искаше да разкаже на Куин, че три години е учил криминология в Щатите и обича
Америка и всичко американско.
- Учили сте в САЩ, нали? – попита го Куин. - Криминология. Три години, нали?
Усмивката замръзна на лицето на Сигурдур Оли.
- Разбирам, че харесвате страната ни – добави Куин. – За нас е добре да имаме
приятели в такива трудни времена.
- Вие ... имате досие за мен тук ли? – попита онемял Сигурдур.
- Досие ли? - Куин се засмя. — Просто се обадих на Бара от фондация „Фулбрайт“.
- Бара, да, разбирам - каза Сигурдур Оли. Той познаваше добре директора на
фондацията.
- Бил сте на стипендия, нали?
- Точно така — каза неловко Сигурдур Оли. - За момент си помислих, че… - Той
поклати глава на собствената си глупост.
- Не, но тук имам досието на ЦРУ за вас — каза Куин и се пресегна към папка на
брото си.
Усмивката на лицето на Сигурдур Оли отново замръзна. Куин махна към него с празната
папка и започна да се смее.
- Човече! – каза той и се обърна към Елинбор. - Много е напрегнат.
- Кой е вашият колега? – попитя тя.
- Робърт Кристи заемаше поста в посолството, който сега заемам аз - обясни Куин. -
Но сега работата е съвсем различна. Той беше директор по сигурността на
посолството по време на Студената война. Проблемите със сигурността, с които се
занимавам, са тези на един променен свят, в който тероризмът е най-голямата заплаха
за Съединените щати а, както се потвърждава от събитията, и за останалия свят - той
погледна Сигурдур Оли, който все още се възстановяваше. – Съжалявам, не исках да
ви изплаша.
- Не, всичко е наред - каза Сигурдур Оли. — Малка шега. Няма обидени.
- С Боб сме добри приятели - продължи Куин. - Той ме помоли да ви помогна с този
скелет, който сте намери при, как го наричате, Клоуфервейтън?
- Клей-фер-ватн – произнесе отчетиво Елинборг.
- Да, точно така - каза Куин. - Нямате никого, обявен за изчезнал, който може да е
скелетът, който сте намерили, или какво?

100
 - Никой не изглежда да пасва на човека от Клейфарватн.
- Само два от четиридесет и четири случая на изчезнали през последните петдесет
години са били разследвани като криминални дела — каза Сигурдур Оли. – Това са
типа изчезвания, които искаме да разгледаме по-отблизо.
- Да — продължи Куин, — разбирам също, че тялото е било вързано за руско радио
устройство. Ще се раваме да ви помогнем с това, можем да го прегледаме, ако имате
проблеми с установяването на модела и датата на производство, както и
потенциалните му приложения. Това е лесно.
- Мисля, че криминалистите работят по въпроса съвместно с Исландския телеком -
каза весело Сигурдур Оли. - Може да се свържат с вас.
- Както и да е, изчезнал човек, не непременно исландец — каза Куин, поставяйки
очилата си за четене. Той взе черна папка от бюрото си и прегледа някои документи.
- Както може би знаете, в старите времена персоналът на посолствата беше под
строго наблюдение. Червените ни дебнеха и ние също дебнехме тях. Така стояха
нещата и никой не го смяташе за странно.
- Може би и днес все още е така – вметна Сигурдур Оли.
- Прегледахме архивите си - каза Куин, без да се усмихва повече. - Боб помни добре
това. По онова време всички смятаха, че е мистерия и тя така и не беше изяснена.
Това, което се случи, според нашите записи – а аз говорих подробно с Боб за това –
е, че един източногермански аташе в даден момент е влязъл в Исландия, но ние
никога не сме го забелязахме да си тръгва отново.
Те го гледаха безизразно.
- Може би бихте искали да повторя това? – попита Куин. - Източногермански дипломат
е дошъл в Исландия, но така и не си е тръгнал. Според нашата информация, която е доста
надеждна, той или все още е тук — и върши нещо съвсем различно от работата в
посолството — или е бил убит и тялото или е изхвърлено, или изпратено извън страната.
- Значи сте го загубили в Исландия? - уточни Елинборг.
- Това е единственият случай от този вид, за който знаем - каза Куин. – Поне в
Исландия - добави той. - Човекът е бил източногермански шпионин. Познат ни е като
такъв. Нито едно от посолствата ни в други части на света не го е засичал, след като
е пристигнал в Исландия. За него е изпратен специален сигнал. Той така и не се е
появил никъде. Направихме специална проверка дали не се е върнал в Източна
Германия. Сякаш земята го беше погълнала. Исландската земя.
Елинборг и Сигурдур Оли обмисляха думите му.
- Възможно ли е да е преминал към врага? Имам предвид към вас, британците или
французите? – попита Сигурдур Оли, опитвайки се да си спомни филми и книги за
шпиони, които е гледал и чел. - И след това да е преминал в нелегалност? - добави
той, несигурен какво точно има предвид. Не беше голям фен на шпионските истории.
- И дума не може да става – категоричен бе Куин. - Щяхме да знаем за това.
- Може да е използвал фалшива самоличност, когато е напуснал страната? –
предположи Елинборг, опипвайки в тъмното, не по-малко от Сигурдур Оли.
- Познавахме повечето от тях - каза Куин. - И наблюдавахме доста отблизо техните
посолства в това отношение. Вярваме, че този човек никога не е напускал страната.

101
 - Ами, ако е напуснал по някакъв начин, различен от това, което сте очаквали? – попита
Сигурдур Оли. – Например с кораб?
- Това беше една възможност, която проверихме - каза Куин. — И без да навлизам в
подробности за нашите процедури, както тогава, така и сега, мога да ви уверя, че
този човек никога не се е появявал в Източна Германия, откъдето първоначално е
дошъл, нито в Съветския съюз или която и да е друга страна в Източна или Западна
Европа. Просто е изчезнал.
- Какво мислихте, че се е случило? Или какво мислехте по онова време?
- Че са го убили и са го погребали в градината на посолството – каза Куин без да му
мигне окото. – Убили са собствения си шпионин. Или, както вече става ясно –
потопили са го в езерото Клейфарватн, завързан за едно от техните подслушвателни
устройства. Не знаем защо. Напълно ясно е, че той не е работил за нас, нито за която
и да е страна от НАТО. Не е бил агент от контраразузнаването. Ако беше, би трябвало
да е работил под толкова дълбоко прикритие, че никой не е знаел за това и вероятно
той самият едва ли щеше да го разбере.
Куин прелисти папката и им каза, че мъжът е дошъл за първи път в Исландия в началото на
60-те години и е работил няколко месеца в дипломатическия корпус. След това, през есента
на 1962 г., той напуска, но се завръща за кратко две години по-късно. След това се мести
между постове в Норвегия, Източна Германия и за една година в Москва, а после се озовава
в източногерманското посолство в Аржентина с титлата „търговско аташе“.
- Като повечето от тях - каза Куин с усмивка. - Нашите момчета също. После, през
1967 г., прекарва кратък период в посолството в Рейкявик, след което се връща в
Германия и оттам в Москва. Завръща се в Исландия през 1968 г., през пролетта. До
есента на същата година вече е изчезнал.
- Есента на 1968 г.? – поиска да уточни Елинборг.
- Тогава забелязахме, че вече не е в посолството. Разследвахме по определени канали
и той не беше открит никъде. Вярно е, че източногерманците нямаха подходящо
посолство в Рейкявик, а само това, което се наричаше търговска делегация, но това е
второстепенен въпрос.
- Какво знаете за този човек? — попита Сигурдур Оли. — Имал ли е приятели тук?
Или врагове у дома? Направил ли е нещо лошо, доколкото, разбира се, ви е известно?
- Не. Както казах, не сме наясно с това. И разбира се, не знаем всичко. Но подозираме,
че нещо му се е случило тук през 1968 г. Не знаем какво. Той може също толкова
лесно да е напуснал дипломатическата служба и да е изчезнал. Определено е знаел
как да го направи, как да се слее с тълпата. От вас зависи как ще интерпретирате тази
информация. Това е всичко, което знаем.
Той направи пауза.
- Може би ни се е изплъзнал – каза след това. - Може би има рационално обяснение за
всичко това. Но това е всичко, което имаме. Сега трябва да ми кажете едно нещо. Боб
попита за това. Как е бил убит? Човекът в езерото?
Елинборг и Сигурдур Оли си размениха погледи.
- Бил е ударен по главата и е свършил с дупка в черепа, точно до слепоочието - каза
Сигурдур Оли.

102
 - Удар по главата? - попита Куин.
- Възможно е да е била от падане, но тогава и трябвало да е от доста голяма височина
- каза Елинборг.
- Значи не е обикновена екзекуция? Куршум в тила?
- Екзекуция? – удиви се Елинборг. - Ние сме исландци. Последната екзекуция в тази
страна е била обезглавяване с брадва от преди почти двеста години.
- Да, разбира се - каза Куин. - Не казвам, че го е убил исландец.
- Начина на смъртта говори ли ви нещо? - попита Сигурдур Оли. – Ако този шпионин
е открития в езерото?
- Не, нищо - каза Куин.- Човекът е бил шпионин и работата му е криела определени
рискове.
Той стана. Те усетиха, че разговорът отива към края си. Куин остави папката на масата.
Сигурдур Оли погледна към Елинборг.
- Как му е било името? – попита той.
- Името му е било Лотар – каза Куин.
- Лотар – повтоки като папагал Елинборг.
- Да - каза Куин, поглеждайки пак в документите, които държеше. - Името му е било
Лотар Вайзер. Роден в Бон. И нещо, което е интересно – говорел е исландски като
роден език.

20.

По-късно същия ден те поискаха среща в германското посолство, като посочиха причината,
за да дадат време на служителите да съберат информация за Лотар Вайзер. Срещата беше
уговорена за по-късно през седмицата. Те разказаха на Ерлендур какво бе разкрила срещата
с Патрик Куин и обсъдиха възможността човекът в езерото да е източногерманския
шпионин. Според тях редица знаци сочеха за това и особено руското устройство и
местоположението. Те се съгласиха, че в убийството има нещо отвън, чуждестранно. Нещо
в случая, което рядко, ако изобщо са виждали преди. Вярно е, че беше жестоко, но такива
бяха всички убийства. По-важното бе, че изглежда е било внимателно планирано, умело
изпълнено и е останало прикрито толкова много години. Исландските убийства обикновено
не са извършени по този начин. Те бяха по-случайни, непохватни и нескопосни, а
извършителите почти без изключение оставиха поредица от улики.
- Освен, ако просто не е паднал на главата си - каза Елинборг.
- Никой не пада на главата си, преди да бъде вързан за шпионско устройство и хвърлен
в Клейфарватн - каза Ерлендур.
- Има ли някакъв напредък с Фалкона? - попита Елинборг.
- Никакъв, - каза Ерлендур - освен че раздухах нещата с приятелката на Леополд, която
не може да разбере какво й говоря.
Ерлендур им беше разказал за братята извън Мосфелсбаер и неговата доста сурова
хипотеза, че човекът, притежавал Фалкона, може дори да е все още жив и да живее в друга

103
част на Исландия. Те бяха обсъждали тази идея и преди и гледаха на нея почти по същия
начин като приятелката на изчезналия мъж – нямаха нищо съществено, което да я подкрепя.
- Твърде пресилено за Исландия - каза Сигурдур Оли.
- Може би в милионен град – съгласи се Елинборг.
- Странно обаче, че този човек не може да бъде намерен никъде в системата - каза
Сигурдур Оли.
- Точно там е смисълът — каза Ерлендур. — Леополд, както се е наричал, доколкото
знаем, се оказва доста мистериозен тип. Нилс, който се е занимавал тогава със
случая, никога е разглеждал правилно и задълбочено неговия произход, никога не е
открил никакви данни в регистрите. Изчезването не е разследвано като наказателно
дело.
- Не и повече от от случаите на повечето изчезнали хора в Исландия – напомни му
Елинборг.
- Тогава едва няколко души са носили това име и всички те могат да бъдат
идентифицирани. Направих бърза проверка. Приятелката му каза, че той е прекарал
много време в чужбина. Може дори да е роден в чужбина. Никога не се знае.
- Защо мислиш, че изобщо се е казвал Леополд? — попита Сигурдур Оли. — Това не
- е ли доста странно име за исландец?
- Поне това е името, което е използвал — каза Ерлендур. — Другаде може да е
използвал и друго име. Това всъщност е доста вероятно. Не знаем нищо за него,
докато изведнъж не изплува като продавач на булдозери и селскостопански машини
и като гадже на жена, която по някакъв начин става жертва в цялата тази афера. Тя
знае много малко за този човек, но все още скърби за него. Няма предистория. Няма
акт за раждане. Нищо за образованието му. Знаем само, че е пътувал много, живял е
в чужбина и може да е роден там. Живял е в чужбина толкова дълго, че е говорел с
лек чуждестранен акцент.
- Освен ако не се е самоубил - каза Елинборг. - Единствената основа за твоята теория
за двойнствения живот на Леополд е само в собствените ти фантазии.
- Знам - каза Ерлендур. – Най-вероятно е да е посегнал на живота си и в това да е
единствената мистерия.
- Мисля, че си бил дяволски тъп с тази си нелепа идея, която си сервирал на жената –
каза Елинборг. – Сега тя мисли, че може да е жив.
- Самата тя е вярвало в това през цялото време - каза Ерлендур. – Дълбоко в себе си.
Че той просто я е напуснал.
Спряха да говорят. Беше късно през деня. Елинборг погледна часовника си. Тестваше нова
марината за пилешки гърди. Сигурдур Оли беше обещал да заведе Бергтора в Тингвелир.
Щяха да прекарат една лятна нощ в хотела там. Времето беше възможно най-доброто за
юни: топло, слънчево и с аромат на цветя във въздуха.
- Какво ще правиш довечера? – попита Сигурдур Оли Ерлендур.
- Нищо – каза му Ерлендур.
- Може да дойдеш в Тингвелир с мен и Бергтора - каза той, правейки неуспешен опит
да скрие отговора, който му се искаше да чуе.

104
Ерлендур се усмихна. Загрижеността им за него понякога можеше да му лази по нервите. А
понякога, като сега, това беше просто учтивост.
- Очаквам посетител – отговори той.
- Как е Ева Линд? - попита Сигурдур Оли, потривайки рамото си.
- Не съм чувал много от нея напоседък - каза Ерлендур. – Знам само, че е приключила
с рехабилитацията, но не знам почти нищо друго.
- Какво каза за Леополд? - внезапно попита Елинборг. – Говорел с чужд акцент? Така
ли каза?
- Лотар сигурно е имал акцент – каза Сигурдур Оли.
- Какво имате предвид? – не разбра Ерлендур.
- Е, човекът от американското посолство каза, че този немец, Лотар, е говорил
исландски като роден. Но трябва да го е говорил с акцент.
- Ще трябва да имаме това предвид, разбира се — каза Ерлендур.
- Че те са един и същ човек ли? – попита Елинборг. — Леополд и Лотар?
- Да — каза Ерлендур. - Не мисля, че това е необичайно предположение. Най-малкото
и двамата са изчезнали през една и съща година - 1968.
- Значи Лотар се е наречал Леополд? - каза Сигурдур Оли. - Защо?
- Не знам - каза Ерлендур. — Нямам представа какво става. Ни най-малка.
- А имаме и това руско оборудване - каза Ерлендур след дълго мълчание.
- И? – подкани го Елинборг.
- Последнята работа на Леополд била във фермата на Харалдур. Откъде Харалдур би
имал руско подслушвателно устройство, с което да го потопи в езерото? Можеш да
разбереш, ако Лотар е бил замесен, ако е бил шпионин и се случи нещо, което да
завърши с изхвърлянето на тялото му в езерото. Но Харалдур и Леополд са различни
светове.
- Харалдур категорично отрича търговеца някога да е ходил във фермата му – напомни
Сигурдур Оли. – Независимо дали се е казвал Леополд или Лотар.
- Това е смисълът ... - каза Ерлендур.
- Какво? – попита Елинборг.
- Мисля, че лъже.

Ерлендур обиколи три видеотеки, преди да намери уестърна, който да вземе за Марион
Брием. Веднъж беше чул Марион да го описва като любим, защото ставало дума за човек,
който се изправя сам пред надвиснала опасност, когато общността, включително всичките
му най-добри приятели, му обръща гръб.
Той почука на вратата, но никой не отвори. Марион го очакваше, защото Ерлендур се беше
обадил предварително, така че той отвори вратата, която беше отключена, и влезе вътре. Без
да планира да остане, той възнамеряваше само да пусне видеото и да си тръгне. Тази вечер
очакваше посещение от Валгердур, която се беше преместила да живее при сестра си.

105
 - А, вече си тук? — каза Марион, която беше заспал на дивана. — Чух те да чукаш.
Чувствам се толкова уморен, цял ден съм спал. Ще ми поИмаш ли нещо против да
ми приближиш ли кисородния апарат?
Ерлендур постави резервоара до дивана и когато видя ръката на Марион да посяга към
кислорода, през ума му внезапно изкочи стар спомен за самотен човек и абсурдната му
смърт. Полицията беше извикана в къща в Тингхолт. Баха отишли с Марион. Той беше в
криминалния отдел само от няколко месеца. Някой беше починал вкъщи и това беше
класифицирано като смърт при злополука. Едра възрастна жена седеше на фотьойл пред
телевизора си. Беше мъртва от две седмици. Ерлендур беше почти съборен от вонята в
апартамента. Съседката на жената била извикала полиция заради миризмата. Не беше
виждала съседката си известно време и едва накрая забелязала, че телевизорът й денонощно
се чува тихо през стената. денонощно. Беше се задавила. На масата до нея имаше чиния с
осолено месо и варена ряпа. Нож и вилица лежаха на пода до стола. Голяма буца месо беше
заседнала в гърлото й. Не беше успяла да стане от дълбокото кресло. Лицето й беше
тъмносиньо. Оказа се, че тя няма близки, които да я посещават. Никой никога не я бе
посещавал. На никого не липсваше.
- Знам, че всички ще умрем, - беше казал Марион, гледайки надолу към тялото – но не
искам да умра така.
- Горката жена - каза Ерлендур, покривайки с ръка носа и устата си.
- Да, горката жена — каза Марион. — Затова ли постъпи в полицията? Да гледаш
такива неща?
- Не - каза Ерлендур.
- Защо тогава? - настоя Марион. - За какво правиш това?

- Седни – през спомена от миналото до него гласа на Марион. - Не стой там като тъпак.
- Не е нужно да ме посещаваш, Ерлендур – добави Марион.
- Знам. Донесох ти филм. С участието на Гари Купър.
- Гледал ли си го? - попита Марион.
- Да, гледал към го преди години.
- Защо си толкова мрачен, за какво си мислеше? — попита Марион.
- „Всички трябва да умрем, но аз не искам да умра така.“
- Да - каза Марион след кратка пауза. - Помня го – онова старо момиче потънало в
креслото. И сега ти ме гледаш и си мислиш същото.
Ерлендур сви рамене.
- Не отговори на въпроса ми — каза Марион. — И все още не си.
- Не знам защо се присъединих към полицията - каза Ерлендур. – Беше работа. Лека
офис работа.
- Не, имаше нещо повече в това — каза Марион. - Нещо повече от удобна офис работа.
- Нямаш ли някой ...? — попита Ерлендур, опитвайки се да смени темата. Не знаеше
как да го изрази. - ... Някой, който може да се погрижи за нещата след… когато всичко
свърши?
- Не — каза Марион.

106
 - Какво искаш да направят с теб? - попита Ерлендур.- Не трябва ли да обсъдим това
някой път? Практическите въпроси? Доколкото те познавам, ти сигурно си уредил
всичко, но ...
- Вече чакаш с нетърпение ли? — попита Марион.
- Никога нищо не очаквам - каза Ерлендур.
- Говорих с адвокат, един млад адвокат, който ще уреди нещата ми. Благодаря ти. Може
би ти би могъл да се заемеш с практическата страна. С кремацията.
- Кремация ли?!
- Не искам да изгния в ковчег - каза Марион. - Ще се кремирам. Няма да има
церемония. Без никакъв шум.
- А пепелта?
- Знаеш ли за какво всъщност става въпрос във филма? - каза Марион, явно опитвайки
се да избегне отговора. - Филмът на Гари Купър? Става въпрос за лова на вещици
срещу комунистите през 50-те години в Америка. Разбойническа банда пристига в
града, за да нападне Купър и приятелите му му обръщат гръб. Свършва сам и
беззащитен. Битката на живота. Най-добрите уестърни са много повече от
обикновени уестърни.
- Да, каза ми го веднъж.
Вечерта беше далеч, но небето все още беше светло. Ерлендур погледна през прозореца. И
нямаше да се стъмни. Точно това винаги му липсваше през лятото. Тъмнината. Копнееше за
студената черна нощ и дълбоката зима.
- Какво толкова намираш в уестърните? - попита Ерлендур.
Не можа да устои да попита. Доскоро не знаеше нищо за страстта на Марион към
уестърните. Всъщност той изобщо знаеше много малко за Марион и когато започна да мисли
за това, седейки в хола му, си даде сметка, че всъщност много рядко е разговарял с Марион
на лично ниво.
- Пейзажите — отговори Марион. - Конете. Широките открити пространства.
В стаята се настани тишина. Марион сякаш задряма.
- Последният път, когато бях тук, споменах Леополд, човекът с Форд Фалкона, който
бил оставен пред автогарата - каза Ерлендур. - Ти не ми каза, че си се обадил на
приятелката му, за да й кажеш, че никъде няма запис за мъж с това име.
- Има ли значение? Ако си спомням правилно, онзи пич Нилс се опитваше да избегне
нуждата да й съобщи. Никога не бях чувал нещо толкова глупаво.
- Какво каза тя, когато повдигна въпроса?
Умът на Марион се върна назад във времето. Ерлендур знаеше, въпреки старостта и
множеството различни заболявания, паметтна на Марион Брием е все още непогрешима.
- Тя, естествено, не беше много доволна. Нилс се занимаваше със случая и аз не исках
да се намесвам твърде много.
- Дадее ли й надежда, че той може все още да е жив?
- Не - каза Марион. - Това би било нелепо. Пълен абсурд. Надявам се, че не ти е влязла
такава муха в главата.
- Не - каза Ерлендур. - Не е. Това определено би било нелепо. А тя не иска да го чуе.
-

107
Ева Линд му се обади, когато се прибра. Беше отсъствал от офиса си почти през целия ден,
след което отиде да купи храна. Беше сложил готово ястие в микровълновата, която нададе
звън, че е готово в същия миг като телефона. Сега Ева Линд беше много по-спокойна.
Въпреки че не искаше да му каже къде се намира, тя му сподели, че в рехабилитационен
център е срещнала мъж, при когото е отседнала за момента, и каза на баща си да не се
тревожи за нея. Срещнала се със Синдри в едно кафене в града. Той си търсел работа.
- Ще живее в Рейкявик ли? — попита Ерлендур.
- Да, иска да се върне в града. Това лошо ли е?
- Мести се в града?
- Ти го виждаш повече от мен. Трябва да знаеш.
- Не мисля, че е лошо. Мисля, че е хубаво, ако иска да се премести. Не мисли винаги
най-лошото за мен, Ева. Кой е този човек, при когото си отседнала?
- Никой – отряза го Ева Линд. – И аз не мисля винаги лошо за теб.
- Заедно ли се друсате?
- Друсаме?
- Чувам го, Ева. Начина, по който говориш. Не те упреквам. Но аз не мога да се
притеснявам повече. Можеш да правиш каквото си искаш, но не ме лъжи. Няма да те
оставя да ме лъжеш.
- Не съм ... какво знаеш ти за начина, по който говоря?! ... Защо винаги трябва да ...
Тя не довърши и му затвори.
Валгердур не дойде, както бяха планирали. Тя се обади, за да каже, че се е забавила на работа
и току-що се влиза у сестра си.
- Всичко наред ли е? - попита той.
- Да, наред е - каза тя. - Ще говорим по-късно.
Ерлендур отиде в кухнята и извади храната от микровълновата: кюфтета в сос с картофено
пюре. Мислеше за Ева и Валгердур, а после за Елинборг. После хвърли опаковката
неотворена в кофата за боклук и запали цигара.
Телефонът иззвъня за трети път тази вечер. Ерлендур го гледаше как звъни, надявайки се да
спре и да го остави на мира, но когато това не се случи, той все пак отговори. Оказа се един
от криминалистите.
- Става дума за Фалкона - каза той.
- Да, какво за него? Намерихте ли нещо?
- Нищо освен мръсотия от улиците - каза криминалистът. - Анализирахме всичко и
открихме вещества, които може да произлизат от кравешки тор или други подобни,
от обор. Никъде няма кръв.
- Кравешка тор?
- Да, има всякакъв вид пясък и кал, както в повечето коли, но и кравешка тор. Този
човек не живееше ли в Рейкявик?
- Да - каза Ерлендур, - но е пътувал много из страната.
- Не можем да го свършем с нищо - каза техникът. - Не и след толкова време и толкова
много собственици.
- Благодаря ти.

108
Двамата се сбогуваха и една идея мина през ума на Ерлендур. Той погледна часовника.
Минаваше десет. Никой не заспива по това време, помисли си той, несигурен дали да
продължи. Не и през лятото. Но той се сдържа. Пак се поколеба. И в крайна сметка направи
ход.
- Здравей - отговори Аста, приятелката на Леополд.
Ерлендур направи гримаса. Веднага разбра, че тя не е свикнала да получава телефонни
обаждания толкова късно вечер. Въпреки че беше средата на лятото. След като той се
представи, тя изненадано попита какво иска и не може ли да почака до следващия ден.
- Разбира се, че можеше да почака — каза Ерлендур, — но току-що разбрах, че на пода
на колата е открита кравешка тор. Изследвали за проба. Колко време вие с Леополд
притежавахте колата, преди той да изчезне?
- Не много, едва няколко седмици. Мисля, че ви казах.
- Някога карали ли сте в провинцията?
- Провинцията ли? – жената се замисли. – Не, не мисля. Не сме. Имахме колата толкова
за кратко. Спомням си също, че казваше, че не иска да го троши по селските пътища,
които са в толкова лошо състояние. Първоначално смяташе да го използва, за да кара
из града.
- Има още нещо – каза Ерлендур, - и извинете, че ви безпокоя толкова късно вечерта,
но този случай е просто… знам, че колата е регистрирана на ваше име. Спомняте ли
си как го платихте? Леополд заем ли взе? Спестявания ли имаше? Случайно да си
спомняш?
Последва ново мълчание по линията, докато жената отново се замисли и се опита да си
припомни подробности от преди толкова години, които повечето хора идобщо никога не
биха запомнили.
- Аз не съм платила нищо - каза тя накрая. - Помня това. Мисля, че вече имаше по-
голямата част от сумата. Каза, че е спестявал, докато е работил по корабите. За какво
ти е да знаеш това? Защо ми се обади толкова късно? Случило ли се е нещо?
- Знаеш ли защо искаше колата да е на твое име?
- Не.
- Не ти ли се стори странно?
- Странно? Кое да е странно?
- Че не е регистрирал колата на свое име? Това щеше да е нормалната процедура.
Мъжете закупуват колите и биват вписани като собственици. В онези дни имаше
много малко изключения от това правило.
- Не знам нищо за това - каза Аста.
- Може да го е направил, за да прикрие следите си - каза Ерлендур. — Ако е трябвало
колата да бъде регистрирана на негово име, това би означавало предоставяне на
определена информация за себе си, което може би не е искал да направи.
Последва дълго мълчание.
- Той не се е крил – каза най-после жената.
- Не, може би не – съгласи се Ерлендур. – Но може да е имал друго име. Различно от
Леополд. Не искаш ли да знаеш кой е бил той? Кой е бил тй всъщност?

109
 - Много добре знам кой беше – каза жената и Ерлендур усети, че тя е на ръба на
сълзите.
- Разбира се – каза Ерлендур. – Съжалявам, че те обезпокоих. Не забелязах колко е
късно. Ще ви уведомим, ако открием нещо.
- Знам много добре кой беше той - повтори жената.
- Разбира се - каза Ерлендур. - Разбира се, че знаеш.

21.

Кравешкият тор не помогна. Колата бе имала и други собственици преди да бъде продадена
за скрап и всеки един от тях би могъл да е газил в тор и да я нанесъл вътре. А и преди
тридесет години Рейкявик беше толкова провинциален, че на собственикът дори не би се
налагало наистина да напуска града, за да се натъкне на крави.
Гневът на Харалдур не се беше подобрил от последния път, когато Ерлендур го беше
посетил в стаята му.
Той обядваше - някаква рядка каша с резен мека наденица, а протезите му стояха на нощното
шкафче. Ерлендур се опита да избегне да поглежда крадешком към зъбите. Да слуша
сърбането на каша и да я вижда как се стича от едната страна на устата на стареца, му беше
напълно достатъчно. Харалдур изсмука кашата си и се наслади на наденицата с черен дроб,
която вървеше с нея.
- Знаем, че собственикът на Фалкона е посетил теб и брат ти във фермата – каза
Ерлендур, когато шума на сърбане и примляскване престана и Харалдур избърса
устата си.
Както и преди, той изсумтя, когато видя Ерлендур и му каза да се разкара, но Ерлендур
просто се усмихна и седна.
- Не можеш ли да ме оставиш на мира? — беше казал Харалдур с лаком поглед, вперен
в очакващато го каша. Не му се искаше да започне да яде, докато Ерлендур го
наблюдаваше.
- Яж си овесената каша - беше го посъветвал Ерлендур. - Аз мога да изчакам.
Харалдур го стрелна мръсен поглед, но скоро се отказа и засърба.
- Къде ви е доказатеството? – каза сега Харалдур. -Нямате доказателства, защото той
никога не е идвал при нас. Няма ли закон срещу този вид тормоз? Позволено ли ви е да
тормозите хората ден след ден?
- Вече знаем, че ви е посетил — каза Ерлендур.
- Ха! Шибани глупости! И защо си мислиш, че знаеш това?
- Проучихме по-винмателно колата му - обясни Ерлендур. Всъщност той нямаше нищо
конкретно, но смяташе, че си струва да се окаже натиск върху стареца. - Тогава не е
осъществен цялостен съдебномедицински профил на колата. Но оттогава
микроскопската технология е революционизирана.
Опита се да използва дълги думи. Харалдур наведе глава както преди и се втренчи в пода.
- В резултат извлякохме някои нови доказателства - продължи Ерлендур. - По онова

110
време случая не е разследван като криминален. Обикновенно не се прави при изчезване,
защото в тази страна не се смята за значимо, ако хората изчезнат. Може да е от климата и
депресиите. Или исландска апатия. Може би нямаме нищо против да имаме висок процент
на самоубийства.
- Не знам за какво говориш — каза Харалдур.
- Името му е било Леополд. Помниш ли? Бил е търговец, вие сте го накарали да смята,
че ще си купите трактор и всичко, което е трябвало да направи в онзи ден, било да
отскочи да ви види. Мисля, че го е направил.
- Трябва да имам някакви права - каза Харалдур. - Не можеш просто да нахлуеш тук,
когато си пожелаеш.
- Мисля, че Леополд е дошъл да те посети — повтори Ерлендур, без да отговори на
Харалдур.
- Глупости.
- Той е дошъл да ви види - теб и брат ти - и нещо се случи. Не знам какво. Видял е
нещо, което не е трябвало да вижда. Започнали сте да спорите с него за нещо, което
е казал. Може да е бил твърде настоятелен. Искал е да се договори за продажбата
същи ден.
- Не знам за какво говориш — повтори Харалдур. - Той така и не дойде. Каза, че ще го
направи, но не го направи.
- Колко смяташ, че ти остава да живееште? - попита Ерлендур.
- Дявол знае. И ако имаше някакви доказателства, щеше да ми кажеш за тях. Но ти
нямаш нещо. Защото той никога не е идвал.
- Няма ли просто да ми кажеш какво се случи? - попита Ерлендур. - Не може да ти
остава много веме. Ще се почувстваш по-добре. Дори и да е идвал във вашата ферма,
това не означава, че сте го убили. Изобщо не казвам това. Може също толкова лесно
да си е тръгнал от там и след това да е изчезнал.
Харалдур вдигна глава и го погледна изпод рунтавите си вежди.
- Махай се - каза той. — Никога повече не искам да те виждам тук.
- Имахте крави във фермата, ти и брат ти, нали?
- Вън!
- Ходих там и видях бараката за добитък и купчината тор зад нея. Каза ми, че сте имали
десетина крави.
- Какво целиш?- попита Харалдур. - Бяхме фермери. Да не ме арестуваш заради това?
Ерлендур се изправи. Харалдур го дразнеше, въпреки че знаеше, че не трябваше да му го
позволява. Трябваше да си тръгне и да продължи с разследването, вместо да му позволява
да го разиграва. Харалдур не беше нищо друго освен един злонравен и досаден стар глупак.
- Намерихме кравешки тор в колата - каза той. — Ето защо се сетих за твоите крави.
Маргаритка и Лютиче или както си ги кръстил. Не мисля, че торът е внесен в колата
с обувките му. Разбира се, има шанс да е газил в тор и после да е потеглил. Но мисля,
че някой друг е нанесъл изпражненията в колата. Някой, който е живял във фермата,
която е посетил. Някой, който се е скарал с него. Някой, който го е нападнал, след
което е скочил в колата направо с работните си дрехи от бараката и е потеглил към
автогарата.

111
 - Остави ме на мира. Не знам нищо за никаква кравешка тор.
- Сигурен ли си?
- Да, а сега се махай. Остави ме на мира.
Ерлендур погледна надолу към Харалдур.
- В тази моя теория има само един недостатък - продължи Ерлендур.
- Хъ – изсумтя Харалдур.
- Тази работа с автогарата...
- Какво за нея?
- Има две неща които не си пасват.
- Не ме интересува. Махни си задника оттук.
- Твърде умно е.
- Хъ.
- А ти си твърде глупав.

Компанията, за която Леополд бе работил по време на изчезването си, все още

функционираше, но вече като един от трите отдела в голяма компания занимаваща се с вноса
на автомобили и подемна техника. Първоначалният собственик беше напуснал преди
няколко години. Синът му каза на Ерлендур, че се е борил да задържи компанията на
повърхността, но това е се оказало безнадеждно начинание и в крайна сметка, вече на ръба
на фалита, той я продал. Синът беше част от сделката и бе станал мениджър на отдела за
селскостопански и земекопни машини на новопридобилата ги компания. Всичко това се бе
случило преди повече от десетилетие. Тогава няколко служители бяха отишли с него, но
никой от тях не работеше вече за компанията. Синът даде на Ерлендур данните на баща си
и тези на най-дългогодишния продавач в старата компания, който беше работил там по
същото време като Леополд.
Когато Ерлендур се върна в офиса си, той потърси продавача в телефонния указател
и му се обади. Нямаше отговор. Опита да се обади и на бившия собственик. Същата история.
Ерлендур отново вдигна слушалката. Обърна се към прозореца и се загбеда в лятото по
улиците на Рейкявик. И сам не знаеше защо е толкова вглъбен в случая със собственика на
Фалкона. Със сигурност човекът се е самоубил. Въпреки че нямаше почти нищо, което да
предполага друго, той седеше там, с телефонна слушалка в ръка, готов да поиска разрешение
за претърсване на земеделската земя на братята за тялото, с екип от петдесет полицаи,
спасители и цялата медийна шумотевица, до която това неминуемо би довело.
Може би в края на краищата търовецът беше Лотар и пак той лежеше на дъното на
езерото Клейфарватн. Може би те бяха един и същи човек.
Бавно остави телефона. Беше ли твърде вманиачен да разрешава случаи на изчезнали
хора, до степен това да замъглява преценката му? Дълбоко в себе си знаеше, че най-
разумното нещо би било да затвори случая на Леополд в чекмеджето и да го остави да
потъне, подобно на други изчезвания, за които не може да се намери просто обяснение.
Докато стоеше така погълнат от тези си мисли, телефонът иззвъня. Беше Патрик Куин от
американското посолство. Размениха си няколко любезности, след което дипломатът мина
по същество.

112
 - Вашите хора получиха информацията, която се чувствахме сигурни да разкрием в
онзи момент - каза Куин. - Сега съм упълномощен да направя още една крачка в тази
посока.
- Те всъщност не са мои хора - каза Ерлендур, мислейки за Сигурдур Оли и Елинборг.
- Да, добре, както и да е - каза Куин. - Разбрах, че вие отговаряте за разследването на
скелета в езерото. Те не бяха напълно убедени от това, което им казахме за
изчезването на Лотар Вайзер. Имахме информация, че той е пристигнал в Исландия,
но никога не е напускал страната, но така, както го представихме, звучеше малко, как
да го кажа, ненадеждно. Свързах се с Вашингтон и получих разрешение да отида
малко по-далеч. Имаме името на човек, чех, който може да потвърди изчезването на
Вайзер. Казва се Мирослав. Ще видя какво мога да направя, за да говорите с него.
- Кажете ми още нещо - каза Ерлендур. - Имате ли снимка на Лотар Вайзер, която
можете да ни заемете?
- Не знам - каза Куин. - Ще проверя. Може да отнеме известно време.
- Благодаря ви.
- Все пак не очаквайте твърде много - каза Куин и те се сбогуваха.

Ерлендур се опита отново да се свърже със стария продавач и се канеше отново да остави
телефона, когато някой най-сетне отговори. Вече с увреден слух, мъжът погрешно взе
Ерлендур със социален работник и започна да се оплаква от обядите, които се доставяха в
дома му.
- Храната винаги е студена - недоволстваше той. – И това не е всичко ...
Ерлендур имаше впечатлението, че се кани да подхване дълга реч за качеството на грижата
за старите хора в Рейкявик.
- Аз съм от полицията — побърза да изясни той със силен и отчетлив глас. - Исках да
попитам за един търговец, който навремето е работил с вас в Machine and Plant. Един
ден изчезнал и оттогава не се чуло нищо за него.
- Имате предвид Леополд? – попита мъжът. – Какво за него? Намерихте ли го?
- Не - каза Ерлендур. - Не е намерен. Помниш ли го?
- Малко - каза мъжът. - Вероятно по-добре от повечето други, просто заради случилото
се с него. Защото изчезна. Беше оставил някъде чисто нова кола, нали?
- Пред автогарата – припомни му Ерлендур. - Какъв човек беше той?
- А?
Ерлендур вече беше на крака. Той повтори въпроса, почти крещейки в слушалката.
- Трудно е да се каже. Той беше мистериозен тип. Никога говореше много за себе си.
Беше работил на кораби, може дори да беше роден в чужбина. Поне говореше с лек
акцент. И имаше тъмен тен, а не бял като мляко - като нас, исландците. Наистина
дружелюбен човек. Жалко как се оказа накрая.
- Той е правел търговски пътувания из страната – каза Ерлендур.
- О, да, можеш да се обзаложш – ние всички го направихме. Посещавахме фермите с
нашите брошури и се опитвахме да продадем разни неща на фермерите. Вероятно
той влагаше най-много усилия в това. Носеше със себе си алкохол, разбираш ли, за
да разчупи леда. Всички го правехме. Това помагаше за сделките.

113
 - Имахте ли някакви конкретни маршрути за продажбите? Имам предвид, деляхте ли
си регионите?
- Реално не. Най-богатите фермери са на юг и на север, разбира се, и се опитахме да
си ги разделим. Но проклетата кооперация така или иначе ги държеше всички за
топките.
- Ходил ли е Леополд на определени места? ЧДа е посещавал едни райони повече от
другите?
Настъпи тишина и Ерлендур си представи как старият търговец се опитва да си спомни за
Леополд подробности, които отдавна е забравил.
- Сега като го спомена - каза той накрая. - Леополд прекара доста време в източните
фиорди, южната част. Можеш да наречеш това любимия му маршрут. Западът също,
цялата западна Исландия. И Западните фиорди. И югозападът също. Но ходеше
навсякъде, наистина.
- Много ли продаваше?
- Не, не бих казал това. Понякога го нямаше седмици наред, дори месеци, без да
постигне много. Но трябва да говориш със стария Бенедикт. Собственика. Може да
знае повече. Леополд не беше с нас дълго време и ако си спомням правилно, имаше
някакви проблеми с назначението му.
- Проблеми с назначаването му ли?
- Мисля, че трябваше да уволнят някого, за да му направят път. Бенедикт настоя да се
присъедини към фирмата, но не беше доволен от работата му. Никога не съм разбирал
това. Но най-добре говорете с него. Говорете с Бенедикт.

Вкъщи Сигурдур Оли изключи телевизора. Беше гледал най-важните моменти от

исландския футбол късно вечерта. Бергтора беше в групата си по шиене. Когато вдигна
телефона си помисли, че вероятно именно тя се обажда. Но не беше тя.
- Съжалявам, че непрекъснато ти звъня — каза гласът.
Сигурдур Оли се поколеба за кратко, преди да остави телефона и да прекъсне разговора.
Той незабавно иззвъня отново. Сигурдур го изгледа втренчено.
- Мамка му – изруга той.
- Не затваряй — каза мъжът. — Искам само да поговорим малко. Чувствам, че мога да
говоря с теб. Откакто дойде с новината..
- Аз… сериозно, не съм ти терапевт. Отиваш твърде далеч. Искам да престанеш. Не
мога да ти помогна. Беше ужасно съвпадение и нищо повече. Ще трябва да го
приемеш. Опитай се да го разбереш. Довиждане.
- Знам, че беше съвпадение - каза мъжът. - Но аз го предизвиках.
- Никой не кара съвпаденията да се случват – каза Сигурдур Оли. – Ето защо са
съвпадения. Такива се случват още от момента, в който човек се роди.
- Ако не я бях забавил, щяха да се приберат безопасно.
- Това е абсурдно. И ти го знаеш. Не можеш да се обвиняваш. Просто не можеш. Никой
не трябва да се самообвинява за подобни неща.
- Защо не? Съвпаденията не идват от нищото. Те са последствия от условията, които
създаваме. Като мен онзи ден.

114
 - Това е толкова абсурдно, че дори няма да си правя труда да го обсъждам.
- Защо?
- Защото, ако позволим на този вид мислене да контролира действията ни, как бихме
взели каквото и да е решение? Жена ти е отишла до магазина в определено време, не
ти си я доближил до това решение.
- Значи е било един вид самоубийство?
- Не! Беше някакъв пиян идиот в Рейнж Роувър. Нищо повече.
- Аз предизвиках съвпадението, когато й се обадих.
- Можем да продължим така до края на света - каза Сигурдур Оли. – Трябва ли да
тогава да шофираме извън града? Да отидем ли на кино? Трябва ли да се срещнем в
някое кафене? Кой би се осмелил да предложи нещо от страх да не се случи нещо?
Ставаш смешен.
- В това е смисълът.
- В кое?
- Как трябва да направим нещо?
Сигурдур Оли чу Бергтора да влиза през вратата.
- Трябва да спра това - каза той. - Това са просто глупости.
- Да, аз също - каза мъжът. - Трябва да спра това.
После остави телефона.

22.

Той проследи съобщенията за откриването на скелета по радиото, телевизията и

вестниците и видя как историята постепенно избледнява по значение, докато в крайна
сметка спря изобщо да се споменава. От време на време се появяваше кратко изявление,
цитиращо детектив на име Сигурдур Оли, в което се казваше, че по случая няма нищо ново
за докладване. Знаеше, че затишието в новините за скелета не означава нищо. Разследването
сигурно е в разгара си и ако се случи пробив, някой ще почука на вратата му. Не знаеше кога
и кой ще бъде. Може би скоро. Може би този Сигурдур Оли. А може би никога нямаше да
разберат какво се е случило. Той се усмихна на себе си. Вече не беше сигурен, че това е,
което иска. Беше го преследвало твърде дълго. Понякога чувстваше, че не съществува, че
няма друг живот, освен да живее в страх от миналото.
Понякога в миналото изпитваше вътрешен подтик, неконтролируемо желание да разкрие
какво се е случило, да излезе напред и да каже истината. Винаги се съпротивляваше на този
импулс. Той се успокояваше и с течение на времето тази нужда избледня и той отново се
вцепени за случилото се. Не съжаляваше за нищо. Предвид начина, по който се развиха
нещата, той не би променил нищо.

Винаги, когато погледнеше назад, виждаше лицето на Илона от първия път, когато я
срещна. Когато тя седна до него в кухнята, той й обясни историята за края на пътуването на
Йонас Халгримсон и тя го целуна. Дори сега, когато беше сам с мислите си и се връщаше
към всичко, което беше толкова ценно за него, той почти можеше отново да усети нежната
целувка на устните си.

115
 Той седна на стола до прозореца и си припомни деня, когато светът му се срути.

Вместо да се върне в Исландия за лятото, той работи известно време във въглищна мина и
после пътува из Източна Германия с Илона. Бяха планирали да заминат за Унгария, но той
не можа да получи разрешително. Както той разбра - чужденците все по-трудно получаватха
такова разрешение. Той чу, че пътуването до Западна Германия също е строго ограничено.
Те пътуваха с влак и автобус, а след това предимно пеша, като обичаха да вървят сами.
Понякога спяха на открито, друг път в малки къщи за гости, училищни сгради или
железопътни и автобусни гари. От време на време те прекарваха по няколко дни във ферми,
в които попадах случайно попаднаха по пътя си. Най-дългият им престой беше при овцевъд,
който беше впечатлен от това, че един исландец е почукал на вратата му и многократно го
разпитва за северната му родина, особено за ледника Снаефелсйокул; оказа се, че е чел
„Пътешествие до центъра на Земята“ на Жул Верн. Те прекараха две седмици с него и им
беше приятно да работят във фермата му. Много по-опитни в земеделието, те си тръгнаха от
фермера и семейството му с раница, пълна с храна, и добрите благопожелания на
домакините.
Илона му описа дома от детството си в Будапеща и родителите си лекари. Беше им
казала за него в писмата си до дома. Какво планират да правят?, писа майка й. Тя беше
единствената дъщеря. Илона й каза да не се тревожи, но въпреки това тя продължи. Ще се
ожените ли? Какво ще кажете за обучението си? Ами бъдещето? Това бяха все въпроси,
които те бяха обмислили заедно и поотделно, но не бяха намерили решението им за
належащо. Всичко, което имаше значение, бяха те двамата, в настоящето. Бъдещето беше
мистериозно и неначертано и всичко, в което можеха да бъдат сигурни, беше, че ще го
посрещнат заедно.
Понякога вечер тя му разказваше за приятелите си – които биха го посрещнали, увери
го тя – и как седяха в кръчми и кафенета и вечно обсъждаха необходимите реформи, които
се задаваха на хоризонта. Той погледна Илона и видя как тя се оживи, когато заговори за
свободна Унгария. Тя говореше за свободата, която той винаги беше познавал и на която се
е радвал през целия си живот, сякаш е мираж - неосезаем и далечен. Той винаги бе имал
всичко, което Илона и нейните приятели желаеха, и го приемаше толкова много за даденост,
че никога не му беше обръщал специално внимание. Тя говори за приятели, които са били
арестувани и прекарали известно време в затвора, за хора, които са изчезнали и чието
местонахождение е останало неизвестно. Той забеляза страха в гласа й, но също и
въодушевлението, породено от дълбокото убеждение и борбата за него независимо от
цената. Усещаше нейното напрежение и вълнение от великите събития, които се
разиграваха.
Той мисли много през седмиците, прекарани в пътуване това лято, и все повече се
убеждаваше, че социализмът, който е намерил в Лайпциг, е изграден върху лъжа. Започна да
разбира как се чувства Ханес. Подобно на него и той се бе събудил с осъзнаването, че
истината не е еднозначна, проста и социалистическа; по-скоро нямаше проста истина. Това
усложняваше извън всякаква мярка неговия поглед към света, принуждавайки го да се заеме
с нови и предизвикателни въпроси. Първият и най-важен зависеше от това как да реагираме.
Той беше в същото положение като Ханес. Трябваше ли да продължи да учи в Лайпциг?

116
Трябваше ли да се върне в Исландия след това? Предположенията зад обучението в Лайпциг
се промениха. Какво трябваше да каже на семейството си? От Исландия той чуваше, че
Ханес, бившият лидер на младежкото движение, е писал статии във вестници и е говорил
на събрания за Източна Германия, критикувайки комунистическата политика. С това той бе
предизвикал както гняв, така и недоволство сред исландските социалисти и значително бе
отслабил каузата им, особено на фона на случващото се в Унгария. Знаеше, че все още е
социалист и че това няма да се промени, но версията на социализма, която беше видял в
Лайпциг, не беше това, което искаше. Ами Илона? Не искаше да прави нищо без нея. Всичко,
което щяха да правят след това, щяха да правят заедно.
Те обсъдиха всичко това през последните дни от пътуването си и стигнаха до общо решение.
Тя щеше да продължи да учи и да работи в Лайпциг, да ходи на тайните си срещи, да
разпространява информация и да следи развитието на ситуацията в Унгария. Той ще
продължи да учи и ще се държи така, сякаш нищо не се е променило. Той си спомни своята
критика срещу Ханес за злоупотреба с гостоприемството на източногерманската
комунистическа партия. Сега възнамеряваше да направи точно същото и имаше проблеми
да го оправдае пред себе си. Чувстваше се неудобно. Никога преди не беше се изправял пред
такава дилема - животът му винаги досега е бил толкова прост и сигурен. Мислеше за
приятелите си в Исландия. Какво щеше да им каже? Беше загубил ориентация. Всичко, в
което бе вярвал толкова твърдо, му бе станало чуждо. Той знаеше, че винаги ще живее
според социалистическия идеал за равенство и справедливо разпределение на благата, но
социализмът, практикуван в Източна Германия, вече не си струваше да се вярва или да се
бори за него. Съзнанието му едва започваше да се променя. Щеше да отнеме известно време,
за да разбере напълно всичко това и да предефинира света си, а междувременно не
възнамеряваше да взема радикални решения.
Когато се върнаха в Лайпциг, той се премести от паянтовата вила в стаята на Илона.
Спяха заедно на стария футон. Първоначално хазайката й бе възразила. Като строга
католичка тя искаше да запази благоприличието, но бързо се поддаде. Каза му, че е загубила
съпруга си и двамата си сина при обсадата на Сталинград, показа му техни снимки. Те се
разбираха добре, а той й вършеше разни задачи в апартамента, кърпеше неща, купуваше
кухненски потребности, продукти и готтвена храна. Приятелите му от общежитието
понякога се обаждаха, но той усещаше, че постепенно се отдалечава от тях и те го намираха
за по-сдържан и дистанциран от преди.
Емил, най-близкият му приятел, спомена това веднъж, когато седна до него в
библиотеката.
- Всичко наред ли е? – попита Емил и подсмръкна.
Беше настинал. Беше мрачна, ветровита есен и спалното помещение беше мразовито.
- Наред ли? – каза той. – Да, всичко е наред.
- Ами, защото ... – продължи Емил - … имаме чувството, че ни избягваш. А това не е
добре, нали?
Той погледна към Емил.
- Разбира се, че не е добре – каза той. - Има толкова много неща, които се промениха
за мен. Илона и, знаеш, много неща се промениха.

117
 - Да, знам - каза Емил със загрижен глас. - Разбира се. Илона и всичко останало. Знаеш
ли достатъчно много за това момиче?
- Знам всичко за нея - засмя се той. — Всичко е наред, Емил. Не се притеснявай
толкова.
- Лотар говореше за нея.
- Лотар? Върнал ли се?
Той не беше казал на приятелите си какво са му разкрили другарите на Илона за Лотар
Вайзер и неговата роля в изключването на Ханес от университета. Лотар не беше в
университета, когато той се върна отново онази есен, и той не го беше виждал, нито чувал
за него досега. Беше решил да избягва Лотар, да избягва всичко, свързано с него, да избягва
да говори с него и за него.
- Намина през нашата кухня предната вечер - каза Емил. - Донесе голяма торба със
свински пържоли. Той винаги има много храна.
- Какво каза за Илона? Защо е говорил за нея?
Не успяваше да прикрие нетърпението си и изгледа развълнуван Емил.
- Само че е унгарка и че те били закон сами за себе си - каза Емил. – Нещо такова.
Всички говорят какво се случва в Унгария, но изглежда никой не знае какво точно е
то. Чувал ли си нещо от Илона? Какво се случва там?
- Не знам много - каза той. - Всичко, което знам, е, че хората обсъждат промяна. Какво
точно каза Лотар за Илона? Закон сами за себе си? - погледна към Емил. - Защо го е
казал? Какво искаше да каже с това?
Забелязвайки нетърпението му, Емил се опита да си спомни точните думи на Лотар.
- Каза, че не знае накъде клони тя - осмели се да изрече Емил след дълга пауза. - Той
се съмнява, че тя не е истински социалист и каза, че има лошо влияние. Говорела за
хората зад гърбовете им. Също и за нас – твоите приятели. Той каза, че тя се държала
лошо с нас. Чувал я бил да го прави.
- Защо казва това? Какво знае той за Илона? Та те са напълно непознати. Тя никога не
е говорила с него.
- Не знам — каза Емил. - Това са само празни клюки, нали?
Той не каза нищо, беше дълбоко замислен.
- Томас? – настоя Емил. - Това е просто празна клюка, нали? Която Лотар повтаря?
- Разбира се, че са глупости - каза той. — Той ни най-малко не познава Илона. Тя
никога не е говорила лошо за вас. Това е шибана лъжа. Лотар...
Беше на ръба да сподели с Емил какво му беше казано за Лотар, когато изведнъж осъзна, че
не може. Разбра, че не може да се довери на Емил. На своя приятел. Въпреки че нямаше
причина да не му вярва, животът му изведнъж бе започнал да се върти около това на кого
може да се довери и на кого не. Хора, за които можеше да отвори сърцето си и такива, с
които не можеше да говори. Не защото бяха подли и коварни, а защото можеха да позволят
на нещо недискретно да се изплъзне, точно както беше направил той с Ханес. Това
включваше Емил, Храфнхилдур и Карл, неговите приятели от общежитието. Когато това му
се беше случило, той им беше разказал за преживяването си в мазето, как се оказало, че
Илона и Ханес се познават, колко вълнуващо беше всичко, дори опасно. Вече не можеше да
говори така.

118
Що се отнася до Лотар, той трябваше да стъпва особено внимателно. Слушайки своя
пирятел, той се опита да разбере защо Лотар говори така за Илона. Опитваше се да си
спомни дали германецът някога е описвал Ханес с такива думи. Не можеше да си спомни.
Може би беше послание към него и Илона. Те знаеха твърде малко за Лотар. Те не знаеха за
кого точно работи. Илона вярваше на приятелите си, които мислеха, че той работи за
полицията по сигурността. И това може да е сред методите, използвани от полицията.
Разпространение на клевети в малки групи с цел създаване на търкания.
- Томас? - Емил се опитваше да привлече вниманието му. – Какво за Лотар?
- Съжалявам - каза той. – Замисих се.
- Щеше да кажеш нещо за Лотар – напомни му Емил.
- Не, – отказа се той - не беше нищо.
- Ами ти и Илона?
- Какво за нас?
- Ще останете ли заедно? – колебливо попита Емил.
- Какво имаш предвид? Разбира се. Защо изобщо питаш?
- Само се пази — каза Емил.
- Какво имаш предвид?
- Е, след като Ханес беше изхвърлен, никога не знаеш какво може да се случи.
Той разказа на Илона за разговора си с Емил, опитвайки се да го омаловажи колкото можеше.
Изражението й веднага стана тревожно и тя го заразпитва за всяка подробност от казаното
от Емил. Опитаха се заедно да разгадаят мотивацията на Лотар. Той явно я клевети пред
други студенти и най-близкото й обкръжение, неговите приятели. Дали това не беше
началото към нещо по-голямо? Възможно ли е Лотар да я наблюдава специално? Може ли
да знае за срещите й? Те решиха да се скрият за няколко седмици.
- Тогава просто ще ни изпратят у дома - каза Илона, опитвайки се да се усмихне. -
Какво друго могат да ни направят? Ще последваме пътя на Ханес. Не може да е по-
сериозно от това.
- Не - каза той утешително, — не може да е по-сериозно от това.
- Могат да ме арестуват за подривна дейност - каза тя. – Антикомунистическа
пропаганда. Заговор срещу партията на социалистическия съюз. Те имат
формулировки за това.
- Не можеш ли да спреш? Да се оттеглиш за известно време? Виждаш какво се случва?
Тя го погледна.
- Какво имаш предвид? Не позволявам на глупаци като Лотар да ми нареждат.
- Илона!
- Казвам това, което мисля - каза тя. - Винаги. Бих казвам на всички, които се
интересуват, какво се случва в Унгария и за реформите, които хората изискват.
Винаги съм бил такава. Ти знаеш това. Няма да спра.
И двамата потънаха в тревожно мълчание.
- Кое е най-лошото, което могат да направят? – пак попита тя.
- Да те изпратят у дома.
- Ще ме изпратят у дома.
Двамата се спогледаха.

119
 - Ще трябва да внимаваме - каза той. - Ще трябва да внимаваш. Обещай ми.

Минаха седмици и месеци. Илона продължи както преди, но беше по-предпазлива от

всякога. Той посещаваше часовете си, но беше обзет от притеснения за нея, като й
повтаряше отново и отново да внимава и да се грижи за себе си.
Тогава един ден той срещна Лотар.
Не го беше виждал отдавна и когато след това се замисли за случилото се, разбра, че
срещата им не е била случайна. Той тръгваше от лекции на път да се срещне с Илона край
Томаскирхе, когато Лотар се появи от нищото и го поздрави дружелюбно. Той не отвърна на
поздрава и се канеше да продължи по пътя си, когато Лотар го хвана за ръката.
- Не искаш ли да се поздравим? – попита го той.
Той се отскубна и тръгна надолу по стълбите, когато отново усети ръка върху своята.
- Трябва да поговорим — каза Лотар, когато той се обърна към него.
- Няма за какво да говорим - каза той.
Лотар се усмихна отново, но очите му вече не се усмихваха.
- Напротив - каза Лотар. - Има много за какво да говорим.
- Остави ме на мира - каза той, като продължи надолу по стълбите към етажа, където
се намираше кафенето.
Той не погледна назад и се надяваше, че Лотар ще го остави на мира, но Лотар отново го
спря и се огледа. Явно не искаше да привлича внимание.
- За какво е всичко това? - сопна се той на Лотар. - Нямам какво да ти кажа. Опитай да
си го набиеш в главата. Остави ме на мира!
Той се опита да мине покрай него, но Лотар препречи пътя му.
- Какво не е наред? - попита Лотар.
Той се взря в очите на германеца, без да отговори.
- Нищо - каза той накрая. - Просто ме остави на мира.
- Кажи ми защо не говориш с мен. Мислех, че сме приятели.
- Не, ние не сме приятели - каза той. - Ханес беше мой приятел.
- Ханес?
- Да, Ханес.
- Това заради Ханес ли е? – учуди се Лотар. - Заради Ханес ли се държиш по този
начин?
- Остави ме на мира – повтори отново той.
- Какво общо има Ханес с мен? – не спираше Лотар.
- Ти…
Той незабавно спря. От къде се появи Ханес в разговора? Не трябваше да го споменава. Той
не беше виждал Лотар от експулсирането на Ханес. След това Лотар сякаш се изпари във
въздуха. Междувременно беше чул Илона и нейните приятели да описват Лотар като
марионетка на полицията за сигурност, предател и доносник, който се опитва да накара
хората да разкрият какво мислят и казват. Лотар не знаеше, че той подозира нещо. И сега
той беше на път да му разкаже всичко, да му каже какво е казала Илона за него. Изведнъж
му хрумна, че ако има нещо, което не трябва да прави, то е да даде на Лотар да разбере какво
мисли и какво знае за него. Просветна му колко много още трябваше да научи за играта,

120
която започваше да играе, не само с Лотар, но и с събствените си събратя исландци и
всъщност с всички, които срещта, освен Илона.
- Аз какво? – упорстваше Лотар.
- Нищо.
- Ханес вече не принадлежеше на това място - каза Лотар. – Нямаше работа тук. Ти
сам го каза. Ти ми каза това. Ти дойде при мен и говорихме за това. Седяхме в
кръчмата и ти ми каза какъв лицемер смяташ, че е Ханес. Ти и Ханес не сте били
приятели.
- Да, така е - каза той с неприятен вкус в устата си. - Не сме били приятели.
Чувстваше, че трябва да каже това. Не беше напълно наясно кого прикрива. Вече не знаеше
къде точно стои. Защо не изрази мнението си, както правеше в миналото. Той играеше
някаква игра, разиграваше някакъв блъф, който едва разбираше, опитвайки се да си
проправи път напред в пълен мрак. Може би не беше достатъчно смел за това. Може би е
страхливец. Мислите му се насочиха към Илона. Тя щеше да знае какво да каже на Лотар.
- Никога не съм казвал, че той трябва да бъде изключен - каза той, като се стегна.
- Всъщност си спомням, че говори точно в тази насока - каза Лотар.
- Не съм - каза той и повиши тон. - Това е лъжа.
Лотар се усмихна.
- Успокой се - каза му той.
- Просто ме остави на мира.
Той се канеше да се отдалечи, но Лотар го спря. Този път направи това по-заплашително и
го стисна по-твърдо за ръката, придърпа го към себе си и прошепна в ухото му.
- Трябва да поговорим – повтори.
- Няма за какво да говорим – отново му каза той и се опита да се отскубне.
Но Лотар го държеше здраво.
- Трябва да поговорим за твоята Илона.
Усети внезапно лицето му да се облива в червенина. Мускулите му се отпуснаха и Лотар се
усети ръката му за миг да висва безсилна.
- За какво говориш? – попита той, опитвайки се да не се издаде.
- Не мисля, че тя е достатъчно добра компания за теб - каза Лотар, - и го казвам като
твоя връзка тук и като твой другар. Надявам се, че ще ми простиш, че се намесвам.
- За какво говориш? – отново го попита той. - Достатъчно добра компания? Не мисля,
че е твоя работа какво…
- Не мисля, че тя общува с такива като нас — прекъсна го Лотар. – Страхувам се, че
ще те завлече със себе си в калта.
Останал безмълвен, той само гледаше втренчено в Лотар.
- За какво говориш? - изтърси той за трети път; просто не знаеше какво друго да
направи или каже. Умът му беше напълно изпразнен. Единственото, за което можеше
да мисли, беше Илона.
- Знаем за срещите, които тя организира - каза Лотар. - Знаем кой ходи на срещите.
Знаем, че и ти си бил на тези срещи. Знаем за брошурите, които тя разпространява.
Не можеше да повярва на това, което чуваше.
- Нека ви помогнем - каза Лотар.

121
Той се взря в Лотар, който го фиксира със сериозно изражение. Лотар беше изоставил
всички шаради. Фалшивата му усмивка беше изчезнала. На лицето му виждаше само
непоколебима грубост.
- Нас? – попита. - Какви нас? За какво говориш?
- Ела с мен – каза Лотар. - Искам да ти покажа нещо.
- Няма да дойда с теб - каза той. – Не ми трябва да идвам никъде с теб!
- Няма да съжаляваш — каза Лотар със същия твърд глас.
- Опитвам се да ти помогна. Опитай се да го разбереш. Нека ти покажа нещо. Така ще
разбереш точно за какво говоря.
- Какво можеш да ми покажеш?
- Хайде — каза Лотар и го побутна напред. - Опитвам се да ти помогна. Повярвай ми.
Искаше да се съпротивлява, но страхът и любопитството го тласкаха и той се поддаде. Ако
Лотар имаше нещо да му покаже, може би си струваше да го види, вместо да му обръща
гръб. Те напуснаха сградата на университета и поеха към към центъра на града, като се
насочиха през площад Карл Маркс и покрай Барфусгьошен. Скоро видя, че наближават
Дитрихринг 24, за който знаеше, че е щаба на охранителна полиция в града. Той забави ход,
а после спря вцепенен, когато видя, че Лотар възнамерява да се изкачи по стълбите в
сградата.
- Какво правим тук? – попита той.
- Хайде – подкани го Лотар. - Трябва да говорим с теб. Не прави нещата по-трудни за
за себе си.
- По-трудни? Няма да влизам там!
- Или идваш сега, или те идват и те вземат - каза Лотар. - Така е по-добре.
Той стоеше неподвижен. Искаше му се да избяга. Какво искаше полицията по сигурността
от него? Не беше направил нищо. От ъгъла на улицата той се огледа на всички посоки. Щеше
ли някой да го види да влиза вътре?
- Какво имаш предвид? - каза той с тих глас.
Искрено се страхуваше.
- Хайде – отново го подкани Лотар и отвори вратата.
Той се изкачи колебливо по стълбите и последва Лотар в сградата. Влязоха в малко фоайе
със сиво каменно стълбище и кафеникави мраморни стени. Врата в горната част на
стъпалата водеше към приемна. Веднага усети миризмата на мръсен линолеум, влажни
стени, цигари, пот и страх. Лотар кимна на мъжа на рецепцията и отвори врата към дълъг
коридор. Стените му бяха боядисани в зелено. По средата на коридора имаше ниша, а вътре
в нея офис с отворена врата и тясна стоманена врата до нея. Лотар влезе в кабинета, където
зад бюрото седеше уморен мъж на средна възраст. Той вдигна поглед и позна Лотар.
- Адски много време ти отне - каза мъжът на Лотар, без да обръща внимание на другия
посетител.
Мъжът пушеше дебели, лютиви цигари. Пръстите му бяха изцапани с жълти петна, а
пепелникът преливаше от миниатюрни угарки. Имаше гъсти мустаци, обезцветени от
тютюна, беше мургав, с прошарени бакенбарди. Издърпа едно от чекмеджетата на бюрото,
извади папка и я отвори. Вътре имаше няколко напечатани страници и няколко черно-бели
снимки. Мъжът извади снимките, погледна ги и след това му ги хвърли през бюрото.

122
 - Това не си ли ти? - попита той.
Томас взе снимките. Отне му известно време да разбере какво вижда. Те бяха заснети
вечер от известно разстояние и показваха хора, напускащи жилищен блок. Светлина над
вратата осветяваше групата. Вглеждайки се по-внимателно в снимката, той внезапно
разпозна Илона и мъж, който беше на срещата в сутеренния апартамент, жена от същата
среща и самия ебе си. Той прелисти снимките. Някои бяха на уголемени лица – лицето на
Илона и неговото собствено.
След като запали цигара, мъжът с дебелите мустаци се облегна назад в стола си. Лотар
беше седнал на друг стол в ъгъла на кабинета. На едната стена имаше карта на Лайпциг и
снимка на Улбрихт. Три здрави стоманени шкафа стояха срещу друга стена.
Той се обърна към Лотар, опитвайки се да прикрие треперенето в ръцете си.
- Какво е това? - попита той.
- Ти трябва да ни кажеш това – отвърна му Лотар.
- Кой е правил тези снимки?
- Мислиш ли, че това има значение?
- Шпионирал ли си ме?
След този му въпрос Лотар и мъжат с дебелите мустаци си размениха погледи и Лотар
избухна в смях.
- Какво искаш? – обърна се той към Лотар. – Защо са тези снимки?
- Знаеш ли какво е това събиране? – попита Лотар.
- Не познавам тези хора – заяви той и не излъга. – Освен Илона, разбира се. Защо сте
ги снимали?
- Не, разбира се, че не ги познаваш — каза Лотар. - Освен хубавата малка Илона. Нея
я познаваш. Познаваш я по-добре от повечето хора. Познаваш я дори по-добре от
твоя приятел Ханес.
Той не знаеше какво цели Лотар. мустаците. Погледна към коридора, където стоманената
врата се изправи пред погледа му. Напречно в нея имаше малкък прорез с капак. Зачуди се
дали в момента вътре има някой. В ареста. Искаше на всяка цена да се махне от това място.
Чувстваше се като хванато в капан животно, което отчаяно търси път за бягство.
- Искате да спра да ходя на тези срещи ли? Няма проблем в това. И без това не съм бил
на много.
Той се взря пак в стоманената врата. Изведнъж го обзе страх. Вече беше започнал да
отстъпва, вече беше започнал да обещава, че ще се поправи, въпреки че не знаеше точно
какво е сгрешил или какво може да направи, за да ги успокои. Но би направил всичко, за да
се махне от тук.
- Да спреш ли? - каза мъжът с мустаците. – Съвсем не. Никой не те моли да спираш.
Напротив. Бихме искали да ходиш на повече срещи. Трябва да са много интересни.
Каква е тяхната цел?
- Нищо особено - каза той, опитвайки се да изглежда смел. – Без определена цел.
Просто си говорим за университетски въпроси. Музика, книги. Такива неща.
Мъжът с мустаците се ухили. Със сигурност разпознаваше страха. Трябва да беше очевидно
колко силно уплашен беше. Почти осезаемо. И без това никога не е бил добър лъжец.

123
 - Какво каза за Ханес? - попита той колебливо, като погледна Лотар. - Че познавам
Илона по-добре от него? Какво имаш предвид?
- Не знаеше ли? – каза Лотар, симулирайки изненада. - Те бяха заедно, както ти и
Илона сте заедно сега. Преди да се появиш на сцената. Не ти ли е споменавала?
Изгубил способност да каже и дума, той зяпна Лотар.
- Защо мислиш, че никога не ти е казвала? — каза Лотар със същия тон на фалшиво
учудване. - Сигурно има слабост към вас, исландците. Знаеш ли какво си мисля - не
мисля, че Ханес е пожелал й помогне.
- Да й помогне?
- Тя иска да се омъжи за един от вас и да се премести в Исландия - каза Лотар. – Не
се получи с Ханес. Може би ти ще можеш да й помогнеш. Отдавна иска да напусне
Унгария. Тя не ти ли казвала нищо за това? Полага доста усилия да се измъкне.
- Нямам време за всичко това — каза той, опитвайки се да се стегне. – Трябва да си
вървя. Благодря ти, че ми каза всичко това, Лотар. Ще го обсъдим по-късно.
И, почти залитайки, той се насочи към вратата.
Човекът с мустака погледна въпросително Лотар, който само сви рамене.
- Седни, шибан идиот такъв! – кресна мустакатия, като скочи от стола си.
Той спря зашеметен до вратата и се обърна.
- Ние не толерираме никаква подривна дейност! – извика онзи в лицето му. – Още по-
малко от шибани чужденци като теб, които идват да учат тук под фалшиви
предтексти. Седни, идиот шибан! Затвори вратата и седни!
Той затвори вратата, върна се в кабинета и седна на един стол до бюрото.
- Сега го ядоса – поклати глава Лотар.

Искаше му се да може да се върне в Исландия и да забрави цялата работа. Завиждаше на

Ханес, че успя да избяга от този кошмар и това беше първата мисъл, която му мина през
ума, когато най-накрая го освободиха. Забраниха му да напуска страната. Получи
инструкции още същия ден да предаде паспорта си. После мислите му се насочиха към
Илона. Знаеше, че никога не може да я изостави, а когато страхът му вече поутихна, си даде
сметка и че не иска. Никога не можеше да напусне Илона. Те я използваха като заплаха
срещу него. Ако той не направи това, което казаха, можеше нещо да й се случи. Макар и не
изречена директно и категорично, заплахата беше достатъчно ясна. Ако й каже какво се е
случило, може нещо да й се случи. Не казаха какво. Оставиха заплахата да виси неизречена,
за да му позволят да си представи най-лошото.
Изглежда бяха държали дълго в полезрението си. Те знаеха точно какво ще направят и какво
ще поискат от него. Нищо от това не беше решено на секундата. Доколкото можеше да каже,
те планираха да го използват като техен човек в университета. Той трябваше да им докладва,
да следи противообществените прояви, да информира. Знаеше, че оттук нататък ще бъде
под наблюдение, казаха му го. Това, което най-много ги интересуваше, бяха дейностите на
Илона и нейните спътници в Лайпциг и останалата част на Германия. Те искаха да знаят
какво се случва на срещите, кои бяха лидерите, каква е ръководната им идеология. Имат ли
връзки с Унгария или други страни от Източна Европа. Колко широко разпространено е

124
несъгласието. Какво се говори за Улбрихт и комунистическата партия. Изреждаха още
точки, но той отдавна беше престанал да ги чува. Ушите му бучаха.
- Ами ако откажа? – попита той Лотар на исландски.
- Говори на немски! – сопна се мъжът с мустаците.
- Няма да откажеш – каза Лотар.
Човекът му каза какво ще стане, ако го направи. Нямаше да бъде депортиран. Той не би се
отървал толкова леко като Ханес. В техните очи той беше незначителен, нищожен. Беше
като паразит. Ако не изпълнеше инструкциите, щеше да загуби Илона.
- Но ако ти кажа всичко, така или иначе ще я загубя - каза той.
- Не и по начина, по който сме го уредили - каза мъжът с мустаците и загаси поредната
цигара.
Не и по начина, по който сме го уредили.
Това бе изречението, което продължи да го преследва и след като нпусна щаба и звъня в
главата му през целия път до дома.
Не и по начина, по който сме го уредили.
Той се втренчи в Лотар. Бяха уговорили нещо, което включваше Илона. Вече. Просто
оставаше да се осъществи. Ако не направи онова, което му казаха.
- Какво си ти все пак? – обърна се той на Лотар, надигайки се нервно от стола си.
- Седни! – кресна пак мъжът с мустаците и също се изправи.
Лотар го погледна, а по устните му заигра неясна усмивка.
- Как спиш през нощта?!
Лотар не отговори.
- Ами ако каза на Илона за това?
- Не бива – каза му Лотар. – Кажи ми още нещо – как тя успя да те спечели? Според
нашата информация ти си бил сред най-твръдите поддръжници. Какво стана? Как те
обърна така?
Той събра смелост да му каже каквото искаше и чувстваше. Мъжът с мустаците заобиколи
бюрото и застана зад него, но той продължи да говори на Лотар:
- Не беше тя – каза му той на исландски. – Ти беше. Всичко, което защитаваш, ме
убеди. Цинизмът ти. Ненавистта. Жаждата ти за власт. Всичко, което си, ме обърна.
- Много е просто - каза Лотар. - Или си социалист, или не си.
- Не – отговори му той. - Не разбираш, Лотар. Или си човешко същество, или не си.

Той бързаше към къщи, мислейки за Илона. Трябваше да й каже какво се е случило, без
значение какво поискаха от него или какво бяха уговорили. Тя трябваше да избяга от рада.
Дали можеха да отидат заедно в Исландия? Усети колко безкрайно далеч е страната му.
Може би щеше да избяга обратно в Унгария. Може би могат дори да преминат в Западна
Германия. До Западен Берлин. Контролът не беше толкова строг. Можеше да им каже всичко,
което искаха да чуят, за да ги държи далеч от Илона, докато тя организираше бягството си.
Тя трябваше да напусне страна. А какво беше това за Ханес? Какво беше казал Лотар за
Ханес и Илона? Били ли са някога заедно? Илона никога не му беше казвала това. Само, че
били приятели и се запознали покрай тайните срещи. Дали Лотар си играеше игрички с
него? Или Илона наистина го използваше, за да се измъкне? Втурна се към къщи. Хората

125
минаха покрай него, без той да ги забележи. Преминаваше от една улица към друга напълно
невиждащ нищо наоколо си, а умът му препускаше с мисли за Илона, за самия себе си, за
Лотар и охранителната полиция и стоманената врата с люка върху нея, за мъжа с мустаците.
Нямаше да проявят никаква милост. Това го знаеше. Исландски гражданин или не. За тези
хора това нямаше значение. Искаха той да шпионира за тях. Да им докладва за случилото се
на срещите на Илона. Да ги информира какво е чул в коридорите на университета, сред
исландците в общежитието и други чуждестранни студенти. Те знаеха, че имат лостове да
му въздействат. Ако откажеше, нямаше да се отърве толкова леко като Ханес. Имаха Илона.
Когато най-сетна се прибра вкъщи, той беше облян в сълзи и безмълвно прегърна Илона.
Тя беше притеснена. Каза му, че е и се е сторило й се че вечоке стои и чака край Томаскирхе.
Той й разказа всичко, въпреки че му бяха наредили да не го прави. Илона го изслуша
мълчаливо, след което започна да го разпитва подробно. Той й отговори възможно най-
точно. Първото нещо, за което тя попита, беше за нейната група приятели от Лайпциг, дали
могат да бъдат идентифицирани от снимките. Той й каза, че по негово мнение, полицията
знае за всеки един от тях.
- О, Боже мой - изпъшка Илона. - Трябва да ги предупредим. Как са разбрали? Сигурно
са ни проследили. Някой ни е предал. Някой, който е знаел за срещите. FDJ? Кой би
могъл да знае? Винаги сме били толкова предпазливи. Никой не знаеше за тези
срещи.
- Не знам – каза той.
- Трябва да се свържа с тях – каза тя, крайчейки из малката им стая.
Тя спря до прозореца с изглед към улицата и надникна навън.
- Дали ни наблюдават? – попита тя. – Сега?
- Не знам – каза той.
- О, Боже мой - отново изпъшка Илона.
- Казаха, че ти и Ханес сте били заедно - каза той. - Лотар каза така.
- Това е лъжа - каза тя. - Всичко, което казват, е лъжа. Трябва да знаеш това. Те играят
игра, играят игра с нас. Трябва да решим какво да правим. Трябва да предупредя
останалите.
- Казаха, че си се мотаела с нас, за да избягаш в Исландия.
- Разбира се, че ще го казват, Томас. Какво друго биха могли да кажат? Престани да
бъдеш толкова наивен.
- Не трябваше да ти казвам нищо, така че трябва да действаме внимателно - каза той,
разбирайки че тя е права. Всичко, което казаха, беше лъжа. Всичко. – Ти си в голяма
опасност. Казаха ми го ясно. Не трябва да правим нищо глупаво.
Двамата се спогледаха отчаяно.
- В какво се забъркахме? – въздъхна той.
- Не знам – каза тя, прегърна го и сякаш леко се поуспокои. – Те не искат друга
Унгария. Ето в какво сме се забъркали.

Три дни по-късно Илона изчезна.

126
 Карл беше с нея, когато бяха дошли за да я арестуват. Той изтича до Томас в кампуса и
изстреля новината. Карл беше отишъл да вземе книга, която тя беше обещала да му заеме.
Изведнъж полицията се бе появила на прага. Бяха го блъснали в стената. Бяха обърнали
стаята с главата надолу. И бяха отвели Илона.
Карл едва беше преполовил разказа си, когато Томас хукна. Бяха толкова предпазливи.
Илона беше предала съобщение на спътниците си и те си бяха уредили да напуснат Лайпциг.
Тя възнамеряваше да се върне в Унгария, за да остане със семейството си; той се връщаше
в Исландия и щеше да се срещне по-късно с нея в Будапеща. Ученето му вече нямаше
значение. Значение имаше само Илона.
Когато стигна до къщата им, дробовете му вече щяха да се пръснат. Вратата беше
отворена и той влетя в стаята им. Всичко беше в безпорядък - книги, списания и спално
бельо се валяха по пода, бюрото беше преобърнато, леглото килнато настрани. Не бяха
пропуснали нищо. Някои предмети бяха счупени. Той стъпи върху пишещата машина, която
лежеше на пода.
Отново хукна, този път право към централата на ЩАЗИ. Чак когато стигна там, той
осъзна, че не знае името на човека с мустаците; хората на рецепцията не разбраха какво има
предвид. Той понечи да тръгне по коридора и сам да го намери, но рецепционистът само
поклати глава. Той се блъсна във вратата към коридора, но тя се оказа заключена. Той
започна да вика за Лотар. Рецепционистът излезе иззад бюрото си и повика помощ. Появиха
се трима мъже и го помъкнаха към вратата. В този момент обаче тя се отвори и се появи
онзи с мустаците.
- Какво направи с нея?! - изрева той. – Искам да я видя! Илона, Илона! - развика се
той в посока на коридора.
Мустакатият затръшна зад себе си вратата, от която се беше появил и излая някакава заповед
към другите, които го хванаха и извлякоха навън. Той заблъска по вратата и пордължи да
вика името на Илона, но напразно. Беше полудял от тревога. Бяха я арестували и той беше
убеден, че я държат в тази сграда. Трябваше да я види! Трябваше да й помогне, да я
освободи! Би направил всичко.
Той си спомни, че същата сутрин бе забелязал Лотар в кампуса и тръгна бързо натам.
Наблизо беше спрял трамвай и той скочи в него. Изкочи от него край университета, докато
трамваят беше още се движеше, и намери Лотар да седи сам на маса в кафенето. Вътре
нямаше много хора. Той седна срещу Лотар, задъхан и хриптящ, лицето му беше алено от
тичането, тревогата и страха.
- Всичко наред ли е? – попита го Лотар.
- Ако я пуснеш, ще направя всичко за теб – веднага каза той.
Лотар го гледа дълго, наблюдавайки го с почти философско изражение.
- FDJ? – попита той.
- Илона! Знаеш за кого говоря. Ще направя всичко, ако я пуснеш.
- Не знам за какво говориш - каза Лотар.
- Днес сте арестували Илона.
- Ние? – учиди се Лотар. – Кои сме ние?

127
 - Полиция по сигурността - каза той. - Илона беше арестувана днес преди обед. Карл
е бил с нея, когато са дошли. Няма ли да говориш с тях? Няма ли да им кажеш, че
ще направя всичко необходимо, за да я освободят?
- Не мисля, че вече имаш значение — каза Лотар.
- Можеш ли да ми помогнеш? – настоя той. - Можеш ли да се намесиш?
- Ако са я арестували, не мога да направя нищо. Твърде късно е. За жалост.
- Какво мога да направя? - попита той, едва сдържайки се да не избухне в сълзи. –
Кажи ми какво мога да направя.
Лотар го изгледа продължително.
- Върни се на Поечещрасе - каза той накрая. - Върви си вкъщи и се надявай на най-
доброто.
- Какъв човек си ти? - каза той, усещайки как гневът преминава през него.- Какво
копеле си ти? Какво те кара да се държиш като...като чудовище? Какво ти има?
Откъде идва това невероятно желание за доминиране, тази арогантност? Тази
безчовечност!
Лотар малцината клиенти, които седяха в кафенето. После се усмихна.
- Хората, които си играят с огъня, рано лии късно се изгарят, но винаги се изненадват,
когато това се случи. Винаги са шибано невинни и изненадани, когато това се случи.
Лотар се изправи и се наведе над него.
- Върви си у дома - каза той. - Надявам се на най-доброто. Ще говоря с тях, но не мога
нищо да обещая.
После Лотар се отдалечи с бавни стъпки, спокойно, сякаш нищо от това не го интересуваше.
Той остана в кафенето и зарови лице в ръцете си. Мислеше за Илона и се опитваше да се
убеди, че са я извикали само на разпит и скоро ще бъде освободена. Може би се опитваха да
я сплашат, както преди няколко дни направиха с него. Те се възползваха от страха. Ханеха
се с него. Може би вече се е върнала у дома. Той се изправи и излезе от кафенето.

Когато напусна сградата на университета, завари всичко странно непроменено,

накъдето и да погледнеше. Хората се държаха така, сякаш нищо не се бе случило. Бързаха
по тротоарите или просто стояха и си говореха. Светът му се беше сринал, но всичко наоколо
изглеждаше непроменено. Сякаш всичко все още беше наред. Щеше да се върне в стаята им
и да я чака. Може би тя вече се е върнала у дома. Може би щеше да се върне по-късно.
Тряавше да си дойде. За какво да я задържат? За среща с хора и разговори с тях? Той беше
почти обезумял, когато се втурна към дома им. Беше толкова скоро, когато лежаха сгушени
един в друг и тя му беше казала, че това, което подозираше от известно време, се е
потвърдило. Тя го прошепна в ухото му. Вероятно се бе случило в края на лятото. Лежеше
парализиран, втренчен в тавана, несигурен как да приеме новината. После я прегърна и каза,
че иска да изживее с нея целия си живот.
- И с двамата – прошепна тя.
- Да, и с двамата – каза той и положи глава на корема й.

128
 Върна се на себе си от болката в ръката. Често, когато си спомняше за случилото се
в Източна Германия, той стискаше юмруци докато го заболяха ръцете. Той отпусна
мускулите си, както обикновено, чудейки се дали е могъл да предотврати всичко това. Дали
е можел да направи нещо друго. Нещо, което би променило хода на събитията. Така и никога
не стигна до заключение.
Той се изправи сковано от стола си и отиде до вратата надолу към мазето. Отвори го,
светна лампата и внимателно слезе по каменните стъпала. Изтъркани са след десетилетия
употреба и хлъзгави. Влезе в просторното мазе и запали лампите там. През годините тук се
бяха натрупали различни странности. Ако можеше да го избегне, той никога не изхвърляше
нищо. Но не беше разхвърляно, защото поддържаше всичко в ред – всичко си беше на
мястото.
До едната стена имаше работна маса. Понякога правеше резби. Изработваше малки
предмети от дърво и ги рисуваше. Това беше единственото му хоби – да вземе квадратен
дървен блок и да създаване от него нещо живо и красиво. Той държеше някои от животните
на горния етаж в апартамента си. Тези, от които беше най-доволен. Колкото по-малки
успяваше да ги направи, толкова по-удволетворяващо беше да за него извайването им. Беше
изваял дори исландско овчарско куче с къдрава опашка и клупнали уши, съвсем малко по-
големо от нокътя на палеца му.
Бръкна под работната маса и отвори кутията, която държеше там. Опипа приклада,
после вдитна пистолета от мястото му. Металът беше студен на допир. Понякога спомените
му го теглеха в мазето, за да погали оръжието или просто да се увери, че е на мястото си.
Не съжаляваше за случилото се толкова години по-късно. Дълго след като се върна
от Източна Германия. Дълго след като Илона изчезна. Никога нямаше да съжалява за това.

23.

Германският посланик в Рейкявик, фрау доктор Елза Мюлер, ги прие лично в

кабинета си по обяд. Тя беше внушителна жена, прехвърлила шестдесетте, и веднага
започна да се взира в Сигурдур Оли. Ерлендур, в кафявата си вълнена жилетка, облечена
под оръфаното си сако, привлече значително по-малко от нейното внимание. Тя им спомена,
че е историк по професия, откъдето и докторската степен. Чакаше ги с немски бисквити и
кафе. Те седнаха и Сигурдур Оли прие предложението за кафе. Не искаше да бъде неучтив.
Ерлендур отказа. С кафето щеше да му се прииска да пуши, но не можеше да поиска
разрешение.
Те си размениха любезности - детективите за усилията, положени от германското
посолство, а д-р Мюлер за това колко естествено е да се опита да помогне на исландските
власти и минаха към темата.
Запитването на исландския отдел за криминални разследвания за Лотар Вайзер бе
минало по всички подходящи канали, каза им тя, или по-скоро - каза го на Сигурдур Оли,
защото бе насочила думите си почти изцяло към него. Говореха на английски. Тя потвърди,
че германец с това име е работил като аташе в източногерманската търговска делегация през
60-те години. Оказало се особено трудно да се получи информация за него, тъй като по това
време той е бил агент на източногерманските тайни служби и е имал връзки с КГБ в Москва.

129
Тя им каза, че голям брой досиета на Щази са били унищожени след падането на
Берлинската стена, а оскъдната оцеляла информация е до голяма степен получена от
източници от западногерманското разузнаване.
- Изчезнал е безследно в Исландия през 1968 г. - каза фрау Мюлер. - Никой не знае
какво се е случило с него. По онова време се смятало за най-вероятно, че е направил
нещо нередно и… - Фрау Мюлер млъкна и сви рамене.
- ... са го очистили - довърши изречението вместо нея Ерлендур.
- Това може да е една от възможностите, но все още нямаме потвърждение. Възможно
е също така и да се е самоубил и да е бил изпратен у дома с дипломатическа поща.
Тя се усмихна на Сигурдур Оли, сякаш за да даде знак, че това е проява на чувство за хумор.
- Знам, че ще го намерите за забавно и абсурдно - каза тя, - но от гледна точка на
дипломатическа служба, Исландия е ... в задния край на света. Времето е ужасно.
Непрестанните бури, мрак и студ. Едва ли може да си представите по-лошо наказание
от това някой да бъде изпратен тук.
- Значи, с изпращането му тук, е бил наказан за нещо, така ли? – попита Сигурдур
Оли.
- Доколкото можахме да разберем, той е работил за полицията по ситурността в
Лайпциг. Когато е бил по-млад.
Тя прелисти няколко листа на масата пред себе си.
- През периода от 1953 до 1957 или 1958 г. той е имал за задача да кара чуждестранните
студенти в университета в града, повечето от окоито, ако не и всички, са били
комунисти, да работят за него или да станат доносници. Това не е точно шпионаж.
Беше по-скоро наблюдение какво правят студентите.
- Доносник? - каза Сигурдур Оли.
- Да, не знам как бихте го нарекли - каза фрау Мюлер. - Шпиониране на хората около
вас. Говори се, че Лотар Вайзер е много добър в привличането на млади хора, които
да работят за него. Предлагал им е пари и дори по-високи резултати от изпитите.
Тогава ситуацията беше нестабилна заради Унгария и всичко останало. Младежите
следяха изкъсо какво се случва там. Полицията по сигурността пък следеше зорко
младежите. Вайзър прониква в техните редици. И не само той. Като правило във
всеки университет в Източна Германия и във всички комунистически страни имаше
хора като Лотар Вайзер. Те искаха да наблюдават собствените си хора, да знаят какво
мислят. Чуждестранните студенти можеха да имат опасно влияние, въпреки че
повечето бяха съвестни и като студенти, и като социалисти.
Ерлендур си спомни, че е чувал, че Лотар е владеел исландски.
- По онова време имало ли е исландски студенти в Лайпциг? - попита той.
- Наистина не знам - каза фрау Мюлер. - Трябва да можете да откриете това.
- Ами Лотар? - попита Сигурдур Оли. - След Лайпциг?
- Сигурно всичко това ви звучи доста странно, предполагам — каза фрау Мюлер. -
Тайни служби и шпионаж. Тук, насред океана, за това вие сте чували само слухове,
нали?
- Вероятно - усмихна се Ерлендур. - Не си спомням да сме имали нито един свестен
шпионин.

130
 - Вайзер става шпионин на източногерманските тайни служби. По това време вече е
приключил с работата си за полицията по сигурността. Пътува много и работи в
разлини посолства по света. Сред данните ни - бива изпрате ни тук. Имал специален
интерес към тази страна, както се доказва от факта, че още като млад е научил
исландски. Лотар Вайзер се оказва изключително талантлив лингвист. Както
навсякъде другаде, ролята му тук е била да накара местните хора да работят за него,
така че той всъщност има същата функция като в Лайпциг. Ако идеалите им били
колебливи, той можел да предложи пари.
- Имал ли е исландци, с които е работил? - попита Сигурдур Оли.
- Не е задължително да е постигнал напредък с това тук - каза фрау Мюлер.
- Ами служителите от посолството, които са работили с него в Рейкявик? - каза
Ерлендур. - Някой от тях жив ли е още?
- Имаме списък на персонала от онова време, но не успяхме да идентифицираме
никой, който все още да е жив, би познавал Вайзър или да знае какво се е случило с
него. Всичко, което знаем в момента е, че историята му изглежда свършва тук, в
Исландия. Как - не знаем. Сякаш просто се е изпарил във въздуха. Трябва да се
признае, че старите досиета на тайните служби не са много надеждни. Има много
пропуски, точно както в досиетата на Щази. Когато бяха разсекретени след
обединението, се оказа, че част от личните досиета или части от тях така или иначе
липсваха. Честно казано, информацията ни за случилото се с Лотар Вайзер е
незадоволителна, но ще продължим да търсим.
Те потънаха в мълчание. Сигурдур Оли хапна бисквитка. Ерлендур все още жадуваше за
цигара. Никъде не виждаше пепелник и осъзнаваше, че е отчаяна надежда, да вярва че ще
успее да запали тук.
- Всъщност във всичко това има един интересен момент - каза фрау Мюлер, - като се
има предвид, че става въпрос за Лайпциг. Жителите на Лайпциг са много горди, че
всъщност са започнали въстанието, което събаря Хонекер и Стената. В Лайпциг
имаше масови протести срещу комунистическото правителство. Центърът на
въстанието е Николайкирхе, близо до центъра на града. Хората се събраха там, за да
протестират и да се молят, а една вечер протестиращите просто напуснаха църквата
и нахлуха в намиращата се наблизо централ на Щази. Поне в Лайпциг това се смята
за началото на събитията, довели до падането на Берлинската стена.
- Наистина - вметна Ерлендур.
- Странно, че германски шпионин е изчезнал в Исландия - каза Сигурдур Оли. – Някак
си е ...
- Нелепо? - Фрау Мюлер се усмихна. - В известен смисъл е било удобно за неговия
убиец – ако е бил убит, че Вайзър е бил таен агент. Можете да видите това от
реакцията на източногерманската търговска делегация тук; те не са имали подходящо
посолство тогава. Нищо не са предприели. Това е типичен отговор за прикриване на
дипломатически скандал. Никой не казва нищо. Сякаш Вайзер никога не е
съществувал. Нямаме доказателства изчезването му да е разследвано.
Тя ги погледна поред.
- Не е съобщавано за изчезването му в полицията тук - каза Ерлендур. - Проверихме

131
това.
- Това не означава ли, че е прието за вътрешен въпрос? - попита Сигурдур Оли на свой
ред. — Че някой от колегите му го е убил?
- Възможно е - каза фрау Мюлер. - Все още знаем твърде малко за вайзър и неговата
съдба.
- Не смятате ли, че убиецът му вече е мъртъв? – попита Сигурдур Оли. – Било е
толкова отдавна. Ако Лотар Вайзер е бил убит, разбира се.
- Мислите ли, че той е човекът в езерото? - попита фрау Мюлер.
- Нямаме представа - каза Сигурдур Оли.
Те не бяха споделили с посолството никакви подробности относно откритието. Сигурдур
Оли погледна Ерлендур, който му кимна.
- Скелетът, който открихме - започна Сигурдур Оли, - беше вързан за с руско
подслушвателно устройство, датиращо от 60-те години.
- Разбирам - каза замислено фрау Мюлер. - Руско устройство? И какво от това? Какво
значеине има?
- Има редица възможности - каза Сигурдур Оли. - Възможно ли е устройството да е
дошло от източногерманското посолство или делегация или както го наричате? -
попита Ерлендур.
- Разбира се - каза фрау Мюлер. - Страните от Варшавския договор си сътрудничиха
много тясно, включително и в областта на шпионажа.
- Когато Германия беше обединена - каза Ерлендур, - и посолствата тук, Рейкявик бяха
обединени, открихте ли подобни устройства в ръцете на източногерманците?
- Не сме се сливали - каза фрау Мюлер. - Източногерманското беше разпуснато без
наше знание. Но ще проверя за устройствата.
- Какво мислите за намирането на руско подслушвателно устройство със скелет? –
попита Сигурдур Оли.
- Не мога да кажа - отговори фрау Мюлер. - Не е моя работа да спекулирам.
- Да, така е – съгласи се Сигурдур Оли. - Но всичко, което имаме, са спекулации, така
че…
Ерлендур пъхна ръка в джоба на сакото си и стисна пакета цигари. Не посмя обаче да го
извади от джоба си.
- Вие какво погрешно наравихте? – попита той.
- Какво имате предвид, какво погрешно да съм направила? – не го разбра Фрау Мюлер.
- Защо бяхте изпратена в тази ужасна страна? На задника на света?
Фрау Мюлер се усмихна, което според Ерлендур беше доста двусмислено.
- Мислите ли, че това е подходящ въпрос? - тя попита. - Не забравяйте, че говорите с
германският посланик в Исландия.
Ерлендур сви рамене.
- Съжалявам - каза Ерлендур, - но вие описахте дипломатическа работа тук като
някакъв вид наказание. Но не е моя работа, разбира се.
Неловко мъчание се спусна над офиса, докато Сигурдур Оли не предприе действие, като
прочисти гърлото си и благодаря на фрау Мюлер за помощта. Тя студено си осведоми, че ще

132
се свърже с тях, ако се разбере нещо повече за Лотар Вайзер, което може да се окаже полезно
за тях. По тона на гласа й можеха да разберат, че няма да се втурне към най-близкия телефон.

Когато бяха вече пред посолството, те се зачудиха дали навремето в Лайпциг не е

имало исландски студенти, които да са се запознали с Лотар Вайзер и Сигурдур Оли каза,
че ще провери.
- Не беше ли малко груб с нея? - попита той.
- Тези лайна за гъза на георграфията ми лазят по нервите - каза Ерлендур и запали
дългоочаквана цигара.

24.

Когато Ерлендур се прибра от офиса същата вечер, Синдри Снаер го чакаше в апартамента
му. Спеше на дивана, но когато Ерлендур влезе, той се събуди.
- Къде изчезна? – попита го Ерлендур.
- Наоколо – отговори му Синди и седна.
- Ял ли си?
- Не, но всичко е наред.
Ерлендур извади малко ръжен хляб, агнешки пастет и масло и направи кафе. Синдри каза,
че не е гладен, но Ерлендур забеляза как изяде пастета и хляба. Той извади и малко сирене
и то също изчезна бързо.
- Знаеш ли нещо за Ева Линд? — попита Ерлендур над чашата кафе, когато глада на
Синдри най-сетне изглеждаше утолен.
- Да - каза той, - говорих с нея.
- Тя добре ли е?
- Горе-долу.
Синдри и извади пакет цигари и Ерлендур направи същото. Синдри запали цигарата на баща
си с евтина запалка.
- Мисля, че е минало много време, откакто Ева е била добре - каза той.
Те седяха, пушеха и мълчаха над черното си кафе.
- Защо е толкова тъмно тук? - попита Синдри, оглеждйки се из всекидневната, където
плътните завеси спираха вечерното слънце.
- Навън е прекалено светло - каза Ерлендур. - Вечер и нощем – добави той след кратка
пауза.
Не навлезе повече в темата. Не каза на Синдри, че предпочита кратките дни и пълната
тъмнина пред вечното слънце и безкрайната светлина, която то излъчваше. Самият той не
знаеше причината за това. Не знаеше защо се чувстваше по-добре през тъмните зими,
отколкото през ярките лета.
- Къде я изкопа? - попита той. - Къде намери Ева?
- Тя ми изпрати съобщение. Обадих й се. Винаги сме поддържали връзка, дори когато
бях далеч от града. Винаги сме се разбирали добре.
Той спря да говори и погледна баща си.

133
 - Ева е добра душа - каза той.
- Да - каза Ерлендур.
- Сериозно - каза Синдри. - ко я познаваше, когато беше…
- Не е нужно да ми казваш нищо за това - каза Ерлендур, не осъзнавайки колко рязко
звучи. - Знам всичко за това.
Синдри седеше мълчаливо и гледаше баща си. После загаси цигарата си. Ерлендур направи
същото. Синдри се изправи.
- Благодаря за кафето - каза той.
- Тръгваш ли си? – попита Ерлендур, като също се изправи и последва Синдри от
кухнята. - Къде отиваш?
Синдри не отговори. Той взе мърлявото си дънково яке от стола и го облече. Ерлендур го
наблюдаваше. Не искаше Синдри да си тръгне разгневен.
- Не исках да… - започна той. — Просто… Ева е толкова… знам, че сте добри
приятели...
- Какво си мислиш, че знаеш за Ева? – сопна се Синдри. - Защо си мислиш, че знаеш
нещо за Ева?
- Не я изкарвай мъченица – каза Ерлендур. – Тя не го заслужава. А и не би искала да
го правиш.
- Не го правя - каза Синдри, - но не се заблуждавай, че познаваш Ева. Не си го и
помисляй дори. И какво изобщо знаеш ти за това, което тя заслужава?
- Знам, че е проклета наркоманка - изръмжа Ерлендур. - Има ли още нещо, което
трябва да знам? Тя не прави нищо, за да се оправи. Знаеш, че имаше спонтанен аборт.
Лекарите казаха, че това е благословия след всичката дрога, която е взела по време
на бременността си. Не води битки за нея. Тази идиотка за пореден път прецака
нещата и не мога повече да се занимавам с всичките й глупости.
Синдри вече бе отворил вратата и беше наполовина излязъл на площадката. Той замълча и
отново погледна Ерлендур. После се обърна, върна се в апартамента и затвори вратата. Той
тръгна към него.
- Да не водя битки за сестра си? – попита той.
- Бъди реалист - каза Ерлендур. — Това е всичко, което казвам. Докато сама не поиска
да направи нищо, за да си помогне, няма какво друго да направим.
- Добре си спомням Ева, когато не беше на наркотици - каза Синдри. – Ти помниш ли
я?
Беше се приближил до баща си и Ерлендур можеше да види гнева в движенията му, в лицето
му, в очите.
- Помниш ли Ева, когато не употребяваше наркотици? - повтори той.
- Не — каза Ерлендур. – Не я помня. Много добре го знаеш.
- Да, много добре го знам - каза Синдри.
- Не започвай да ми проповядваш глупости — каза Ерлендур. - Тя достатъчно го прави.
- Глупости?! – извика Синдри. – Ние сме просто глупаци, нали?
- Господи — изпъшка Ерлендур. - Спри. Не искам да споря с теб. Не искам да споря с
нея и със сигурност не искам да споря за нея.

134
 - Нищо не знаеш, нали? - каза Синдри. — Видях Ева. Онзи ден. Тя е с мъж на име Еди,
който е с десет, петнадесет години по-голям от нея. Той беше полудял. Щеше да ме
намушка, защото ме помисли за бияч. Мислеше, че съм дошъл да събирам дълг. И
двамата пласират, но също и взимат много, после се нуждаят от още повече и
горилите идват за парите. Сега ги преследват. Може и да го познаваш този Еди, нали
си ченге. Ева не искаше да ми каже къде се крият – уплашена е до смърт. В някаква
бърлога близо до центъра на града е. Еди я снабдява с дрога и тя го обича. Никога не
съм виждал толкова истинска любов. Разбираш ли го? Той е нейният дилър. Беше
мръсна – не, потънала е в мърсотия. И знаете ли какво искаше тя да знае?
Ерлендур поклати глава.
- Искаше да знае дали съм те виждал - каза Синдри. - Не мислиш ли, че е странно?
Единственото, което искаше да знае, беше дали съм те виждал. Защо мислиш, че е
така? Защо мислиш, че тя се тревожи за това? Сред цялата тази гнус и мизерия. Защо
мислиш, че е така?!
- Не знам - каза Ерлендур. - Отдавна спрях да се опитвам да разбера Ева.
Можеше да спомене, че той и Ева са минали през лоши и дори опасни неща заедно. Че
въпреки, че връзката им беше трудна и крехка и в никакъв случай лишена от търкания, тя
все пак беше връзка. Понякога дори беше много добра. Спомни си за Коледа, когато тя беше
толкова депресирана за бебето, което беше изгубила, че той се страхуваше да не опита нещо
глупаво. Тя прекара с него Коледа и Нова година и двамата обсъдиха ситуацията с бебето и
измъчващата я за това вина. После, една сутрин след Нова година, вече я нямаше.
Синдри се втренчи в него.
- Искаше да знае как се справяш. Как се справяш ти!
Ерлендур не каза нищо.
- Само ако я познаваше такава, каквато беше преди - каза Синдри. - Преди да влезе в
капана на дрогата, ако я познаваше като мен, щеше да си шокиран. Не я бях срещал
от дълго време и когато я видях, начина, по който изглеждаше… аз… исках да…
- Мисля, че направих всичко възможно, за да й помогна - каза Ерлендур. - Има граници
на това, което може да се направи. И когато почувстваш, че отсреща няма истинско
желание да се направи нещо … - Думите му заглъхнаха.
- Тя имаше рижа коса - каза Синдри. - Когато бяхме деца. Дълга рижа коса, която е
дошла от твоята страна на семейството.
- Спомням си рижите коси ...
- Когато беше на дванадесет години ги отряза и боядиса в черно - каза Синдри.
- Защо?
- Връзката й с мама беше трудна през повечето време – каза Синдри. - Мама никога не
се е отнасяла с мен така, както с Ева. Може би защото беше по-голяма и й напомняше
твърде много за теб. Може би защото Ева винаги кроеше нещо. Определено беше
хиперактивна. Червенокоса и хиперактивна. Тя застана на грешната страна срещу
своите учители. Мама я изпрати в друго училище, но това само влоши нещата.
Подиграваха й се, беше новото дете, и тя правеше какви ли не щуротии, за да
привлече внимание. И тормозеше другите, защото смяташе, че това ще й помогне да
се впише. Заради нея мама ходи на милиони срещи в училище. - Синдри запали

135
 цигара. - Тя никога не е вярвала на това, което мама ни казваше за теб. Или поне
казваше, че не вярва. Караха се като куче и котка и Ева беше брилянтна в това да те
използва, за да изнерви мама. Казваше, че не е изненада, че си я напуснал. Че никой
не може да живее с нея. Защитаваше те.
Синдри се огледа с цигарата в ръка. Ерлендур посочи един пепелник на масичката за кафе.
След като тръсна пепелта, Синдри седна на масата. Беше се успокоил и напрежението между
тях спадна.
Той разказа на Ерлендур как Ева е измисляла истории за него, докато е станала
достатъчно голяма, за да задава разумни въпроси за баща си. Децата на Ерлендур можеха да
усетят враждебността на майка си към него, но Ева не вярваше на думите й и си
представише баща си така, както го чувстваше - образ, напълно различен от този, които
майка й представяше. Ева беше бягала от дома два пъти, на девет и на единадесет години,
за да го търси. Беше излъгала приятелите си, като каза, че истинският й баща – а не онези,
които се навъртаха около майка й – винаги е бил в чужбина. Винаги, когато се връщал, й
носел прекрасни подаръци. Тя никога не можеше да им покаже нито един от тези подаръци,
защото баща й не искал тя да се хвали с тях. На други беше казвала, че баща й живеел в
огромно имение, където тя понякога отсядала и където можела да има каквото си пожелае,
защото той бил много, много богат. Когато започнала да расте, приказките й за баща й
станали по-обикновени, по-реалистични. Веднъж майка им казала, че доколкото знае, той
все още работи в полицията. При всичките си проблеми в училище и у дома, заради което
и започнала да пуши тютюн, а после и хашиш, да пие на тринадесет или четиринадесет
години, Ева Линд винаги бе знаела, че баща й е някъде в града. С течение на времето тя все
повече се колебаела дали все още иска да го намери. Може би, казала тя веднъж на Синдри,
е по-добре да го държа в главата си. Била убедена, че той ще се окаже разочарование - като
всяко друго нещо в живота й.
- И без съмнение така и стана – каза Ерлендур.
Беше седнал в креслото си. Синдри отново извади пакета си цигари.
- И тя не ми направи добро впечатление с всички тези пиърсинги по лицето си - каза
Ерлендур. - И винаги попада в същия стар коловоз. Никога няма пари, хваща се за
някой дилър и се мотае с него и колкото и лошо да се отнасят с нея, тя винаги остава
с тези типове.
- Ще се опитам да говоря с нея — каза Синдри. — Но това, което наистина мисля, е,
че тя чака ти да дойдеш и да я спасиш. Мисля, че вече е на ръба и това ще е последен
шанс за нея. Често е била зле, но никога преди не съм я виждал такава.
- Защо си е отрязала косата? — попита Ерлендур. — Когато е била на дванайсет.
- Някакъв я опипвал, погалил косата й и й говорил мръсни думи - каза Синдри.
Той каза това директно, без замисляне, сякаш можеше просто да бръкне в паметта си и да
открие лесно безброй подобни инциденти. Синдри погледна към лавиците с книги във
всекидневната. В апартамента нямаше почти нищо освен книги. Изражението на Ерлендур
остана непроменено, очите му бяха студени като мрамор.
- Ева каза, че непрекъснато търсиш изчезнали хора — каза Синдри.
- Да.
- Заради брат ти ли е?

136
 - Може би. Вероятно.
- Ева каза, че си й казал, че ти си нейният изчезнал човек.
- Да - каза Ерлендур. - Само защото хората изчезват, не означава, че непременно са
мъртви - добави той и в съзнанието му се появи образът на черен Форд Фалкон,
паркиран с липсващ тас пред автогарата в Рейкявик.

Синдри не искаше да остане. Ерлендур го покани да спи на дивана, но той отказа и

те се сбогуваха. Дълго след като синът му си тръгна, Ерлендур седя в креслото си и мисли
за брат си и Ева Линд и малкото, което си спомняше за нея, когато беше малка. Тя беше на
две, когато с майка й се разделиха. Описанието на Синдри за нейното детство бе попаднало
в целта и той видя обтегнатите си отношения с Ева в различна, по-тъжна светлина.

Когато малко след полунощ заспа, той все още мислеше за брат си и Ева, за себе си
и Синдри и сънува странен сън. Тримата - той и децата му - бяха излезли на разходка.
Децата бяха отзад, той беше зад волана и не можеше да каже къде се намират, защото около
тях струеше ярка светлина и той не можеше да различи пейзажа. И все пак усещаше, че
колата се движи и че трябва да я управлява по-внимателно от обикновено, именно защото
не вижда нищо. Гледайки в огледалото за обратно виждане децата, седнали зад него, той не
можеше да различи лицата им. Изглеждаха така, сякаш можеше да са Синдри и Ева, но
лицата им бяха някак замъглени или обвити в мъгла. Той си помисли, че трябва да се те, че
просто не може да са други. Ева не изглеждаше на повече от четири години. Видя, че се
държат за ръце.
Радиото беше включено и съблазнителен женски глас пееше:
Знам, че тази вечер ще дойдеш при мен...
Изведнъж видя гигантски камион да се насочва към него. Опита се да натисне клаксона
и да натисне спирачките, но нищо не се случи. В огледалото за обратно виждане забеляза,
че децата са си отишли и изпита неописуемо облекчение. Той погледна към пътя пред себе
си. Приближаваше се с пълна скорост към камиона. Катастрофата беше неизбежна. Когато
стана твърде късно, той усети до себе си странно присъствие. Погледна към пътническата
седалка и видя Ева Линд да седи там и да се взира към него с усмивка. Тя вече не беше малко
момиченце, беше пораснала и изглеждаше ужасно, облечена в мръсен син анорак, с бучки
пръст в косата, кръгове под очите, хлътнали бузи и черни устни. Той забеляза, че някои от
зъбите в широката й усмивка липсваха. Искаше да й каже нещо, но не можеше да изрече
думите. Искаше да й извика да се хвърли от колата, но нещо го възпря. Някакво спокойствие
за Ева Линд. Пълно безразличие и мир. Тя отмести поглед от него към камиона и започна да
се смее. Миг преди да ударят камиона, той се събуди и извика името на дъщеря си. Отне му
известно време, за да се ориентира, след което отпусна глава на възглавницата и странно
меланхолична песен се прокрадна в него и го върна обратно в сън без сънища.
Знам, че тази вечер ще дойдеш при мен...

137
 25.

Нилс не си спомня особено ясно Йохан - брата на Харалдур и наистина не разбира защо
Ерлендур вдига шум, че той не се спомена в докладите за изчезналия човек. Нилс
разговаряше по телефона, когато Ерлендур го прекъсна в кабинета му. Той говореше с
дъщеря си, която учеше медицина в Америка – всъщност следдипломна квалификация в
областта на педиатрията, каза Нилс гордо, когато приключи с телефона, сякаш никога педи
и на никого не беше казвал това. Всъщност той почти за нищо дуруго не говореше. На
Ерлендур не можеше да му пука по-малко. Нилс наближаваше пенсионирането си и сега се
занимаваше главно с дребни престъпления, кражби на коли и дребни кражби, като
неизменно казваше на хората да се опитат да го забравят, вместо да повдигат обвинения, че
това е просто загуба на време. Ако намереха виновните, щяха да направят доклад, но без
реална цел. Нарушителите щели да бъдат освободени веднага след разпита и делото никога
нямало да стигне до съд. В малко вероятния случай, ако са се натрупали достатъчно дребни
престъпления, и все пак се стигне до дело, то присъдата би била нелепа и направо обида за
жертвите им.
- Какво си спомняш за този Йохан? - попита Ерлендур. - Ти срещна ли се с него? Ходил
ли си някога във фермата им близо до Мосфелсбаер?
- Не трябва ли да разследвате руското шпионско оборудване? – отвърна с въпрос Нилс,
извади от джоба на жилетката си нокторезачка и се захвана да оформя маникюра си.
Той погледна часовника си. Наближаваше време за дълъг и лежерен обяд.
- О, да - каза Ерлендур. - Има много какво да се прави.
Нилс спря да подрязва ноктите си и го погледна. Имаше нещо в тона на Ерлендур, което не
му хареса.
- Йохан или Йо, както го нарича брат му, беше малко странен - каза Нилс. - Беше
умствено изостанал или слабоумен, както ни позволяваха да казваме преди
полицията за политическа коректност да изглади езика с всичките си учтиви фрази.
- Умствено изостанал? – попита Ерлендур. Той беше съгласен с Нилс за езика. Беше
превърнат в абсолютно нищонезначещ поради прекомерно внимание към всяко
възможно малцинство.
- Той просто беше мрачен - каза Нийлс и поднови маникюра си. - Ходих там два пъти
и говорих с братята. По-големият говореше от името на двамата. Йохан не каза много.
Те бяха напълно различни. Единият беше само кожа и кости, с изострено лице,
докато другият беше по-дебел, едър, но с някакво детско, овче изражение.
- Не мога да си представя Йохан - каза Ерлендур.
- И аз не мога да си го спомня добре, Ерлендур. Някак си беше вкопчен в брат си като
малко момче и все питаше кои сме. Трудно говореше, заекваше. Беше като фермер
от някоя отдалечена долина със слама в косата и ботуши на краката.
- И Харалдур успя да те убеди, че Леополд никога не е бил там – в тяхната ферма?
- Нямаше нужда да ме убеждават - каза Нилс. - Намерихме колата пред автогарата.
Нищо не подсказваше, че е бил при братята. Нямаше с какво да работим. Не и повече
от теб сега.
- Не мислиш, че може братята да са закарали колата там?

138
 - Нямаше индикация за това - каза Нилс. — Знаеш как е с тези случаи на изчезнали
хора. С информацията, която имахме и ти би направил точно същото.
- Намерих Фалкона - каза Ерлендур. - Знам, че е било преди години и оттогава с колата
може да се случило какво ли не, но в нея беше намерено нещо, което може да е
кравешка тор. Хрумна ми, че ако си беше направил труда да разследваш случая както
трябва, може би щеше да намериш мъжа и да успееш да успокоиш жената, която
оттогава го чака.
- Какви са тия лайна, които ми стоваряш? - изпъшка Нилс, вдигайки поглед от
подрязването на ноктите си. - Как изобщо ти хрумна таква глупост? Само защото
тридесет години по-късно си намерил кравешки лайна в колата ? Да не откачи?
- Имало е шанс да намерите нещо полезно - настоя Ерлендур.
- Ти и изчезналите ти хора — каза Нилс. – Накъде биеш? Кой те насочи към това?
Истински случай ли е? Кой го каза? Защо подновяваш този трийсетгодишен не-
криминален-случай, който така или иначе никой не може да разбере, и за какво се
опитваш да извлечеш нещо от него? Възкреси ли надеждите на тази жена? Каза й, че
можеш да го намериш ли?
- Не - каза Ерлендур.
- Ти си луд – каза Нилс. – Винаги съм го казвал. Още откакто започна тук. Казах го и
на Марион. Не знам какво видя той в теб.
- Искам да го потърся из нивите там – каза Ерлендур.
- Да го търсите в нивата? - Нилс изрева учуден. – Ти нормален ли ти? Къде ще търсиш?
- Около фермата - каза Ерлендур невъзмутимо. - В подножието на хълма има потоци и
канавки, които водят чак до морето. Искам да видя дали не можем да намерим нещо.
- Какви основания имаш? – изнерви се Нилс. — Признание? Някакви нови
доказателства? По дяволите! Просто буца лайна в купчина старо желязо!
Ерлендур се изправи.
- Исках просто да ти кажа. Ако планираш да пееш все същата песен, трябва да
отбележа колко калпаво е било първоначалното разследване, защото в него има
повече дупки, отколкото...
- Прави каквото искаш — прекъсна го Нилс с изпълнен с омраза поглед. - Направи се
на задник, щом искаш. Никога няма да получиш заповед за такова претърсване!
Ерлендур отвори вратата и излезе в коридора.
- Не си режи пръстите - каза той и затвори вратата след себе си.

Ерлендур направи кратка среща със Сигурдур Оли и Елинборг относно случая с езерото
Клейфарватн. Търсенето на допълнителна информация за Лотар Вайзер се оказа бавно и
трудно. Всички запитвания трябваше да минават през германското посолство, което
Ерлендур беше успял да обиди, а и те изобщо имаха твърде малко следи. Като формалност
те изпратиха запитване до Интерпол и условният отговор беше, че никога не са чували за
Лотар Вайзер. Куин от американското посолство се опитваше да убеди един от служителите
на чешкото посолство от този период да говори с исландската полиция. Не можеше да се
каже до какво ще доведат тези увертюри. Изглежда, че Лотар не беше общувал много с
исландците. Запитванията сред старите държавни служители не доведоха до никъде.

139
Списъците с гости на източногерманското посолство бяха отдавна изгубени. За онези години
нямаше списъци с гости от страна на исландските власти. Детективите нямаха представа
как да разберат дали Лотар е познавал исландци. Изглежда никой не си спомняше за него.
Сигурдур Оли бе поискал помощ от германското посолство и Исландското министерство на
образованието за предоставяне на списък на исландските студенти в Източна Германия. Без
да знае върху кой период да се съсредоточи, той започна, като попита за всички студенти от
края на войната до 1970 г.
Междувременно Ерлендур имаше достатъчно време да се потопи в любимата си тема
- човекът с Фалкона. Той много добре осъзнаваше, че няма почти нищо, с което да
аргументира такова искане и да получи заповед за организиране на пълномащабно
издирване на труп в земята на братята близо до Мосфелсбаер.
Реши да се отбие при Марион Брием, чието състояние леко се подобряваше.
Кислородният апарат все още беше в готовност, но пациентът изглеждаше по-добре,
говореше за нови лекарства, които действаха по-добре от старите и ругаеше доктора, че „не
различава задника си от лакътя“. Ерлендур смяташе, че Марион Брием се връща във форма.
- Какво правиш, защо душиш тук през цялото време? – посрещна го Марион, седнал
на стола си. - Нямаш ли нещо по-добро за вършене?
- Много - каза Ерлендур. - Как се чувстваш?
- Нямам късмета да умра - каза Марион. – Снощи си мислех, че съм умрял. Забавно.
Разбира се, това може да се случи, когато само лежиш и нямаш какво друго да
правиш, освен да чакаш смъртта. Бях сигурен, че всичко е свършило.
Марион отпи от чаша вода с пресъхнали устни.
- Предполагам, че е това е, което наричат астрална проекция - каза Марион. - Ти знаеш,
че не вярвам в тези глупости. Беше просто делириум, докато задрямвах. Без съмнение
предизвикан от тези нови лекарства. Но се реех там горе - каза Марион, взирайки се
в тавана - и гледах отгоре на нещастното ми аз. Мислех, че си отивам и в сърцето си
бях напълно примирен с това. Но, разбира се, изобщо не умирах. Беше просто
смешен сън. Тази сутрин отидох на преглед и лекарят каза, че съм малко по-добре.
Кръвните ми изследвания са по-добре от седмици насам. Но не ми даде никаква
надежда за бъдещето.
- Какво знаят лекарите? - каза Ерлендур.
- Какво изобщо искаш от мен? Пак ли за Форд Фалкона? Защо се ровиш в този случай?
- Спомняш ли си дали фермера, който сте посетили край Мосфелсбаер е имал брат? –
попита Ерлендур просто за всеки случай. Не искаше да уморява Марион, но също
така знаеше, че старият му шеф се радва на всичко мистериозно и странно.
Марион затвори очи и се замисли.
- Този мързелив подлец Нилс каза, че братът бил малко смешен. Казва, че е бил
слабоумен, но не знам какво точно означава това.
- Беше изостанал, ако си спомням добре. Голям и силен, но с ум на дете. Не мисля, че
можеше наистина да говори. Просто дрънкаше глупости.
- Защо това разследване не продължи, Марион? - попита Ерлендур. – Защо беше
оставено така? Можело е да са направи още много.
- Защо го казваш?

140
 Земята на братята е трябвало да бъде претърсена. Всички сте приели, че търговеца
-
не е стъпвал там. Изобщо не са повдигнати някакви съмнения в това. Всичко е било
удобно и лесно – решили, че се е самоубил или че е напуснал града и ще се върне,
когато му е удобно. Но той така и не се върнал, а и не съм сигурен, че се е самоубил.
- Мислиш ли, че братята са го убили?
- Бих искал да разгледам това. Умствено изостаналия е мъртъв, но по-големия брат е в
старчески дом тук в Рейкявик и предполагам, че е способен да нападне някого и по
най-малък предтекст.
- И каъв би могъл да е този предтекст? - попита Марион. - Знаеш, че нямаш мотив.
Щял да им продаде трактор. Нямат причина да го убият.
- Знам - каза Ерлендур. - Ако са го направили, то е било, защото нещо се е случило
там, когато ги е посетил. Може би по чисто съвпадение се е задействала верига от
събития, доведели до смъртта на човека.
- Ерлендур, добре го знаеш, – каза Марион – това са фантазии. Престани с глупостите.
- Знам, че нямам мотив, нито тяло и че е било преди много години, но има нещо, което
не пасва и искам да разбера какво е то.
- Винаги има нещо, което не пасва, Ерлендур. Никога не можеш да балансиращ всички
аспекти. Животът е по-сложен от това, както ти, по-добре от всички, трябва да знаеш.
Откъде фермерът би взел руското шпионско оборудване, за да потопи тялото в
Клейфарватн?
- Да, знам, но това може да е друг, несвързан случай.
Марион погледна Ерлендур. Нямаше нищо ново в това детективите да бъдат погълнати от
случаите, които разследват, и след това да бъдат напълно обсебени от тях. Често се бе
случвало и на Марион, който знаеше, че Ерлендур е склонен да приема най-сериозните
случаи твърде присърце. Имаше рядка чувствителност, която беше едновременно негова
благословия и проклятие.
- Изрови ли го? – попита Марион.
Ерлендур кимна. Беше попитал Сигурдур Оли, който знаеше всичко американско и беше
същинска златна мина за информация за знаменитости.
- И неговото име е било Марион4 – каза Ерлендур. – Нали? Съименници сте.
- Забавно, нали? – отговори Марион. – Предвид състоянието ми.

26.

Бенедикт Йонсон, пенсионираният някогашен вносител на селскостопански машини,

посрещна Ерлендур на вратата и го покани да влезе. Посещението на Ерлендур се забави.
Бенедикт беше отишъл да види дъщеря си, която живееше край Копенхаген. Току-що се
беше върнал у дома и създадаваше впечатлението, че би искал да беше останал по-дълго.
Той каза, че в Дания се чувствал като у дома си.

4
Името на американския актьор познат с псевдонима Джон Уейн е Марион Робърт Морисън.

141
Ерлендур кима, докато Бенедикт говореше за Дания. Вдовец, изглежда, че живееше добре.
Беше сравнително нисък, с малки, дебели пръсти и румено, безобидно на вид лице.
Живееше сам в малка кокетна къща. Ерлендур забеляза нов джип Мерцедес пред гаража.
Помисли си, че старият бизнесмен вероятно е бил хитър и е спестил за старините си.
- Знаех си, че в крайна сметка ще отговарям на въпроси за този човек - каза Бенедикт,
когато най-сетне стигнаха до въпроса.
- Да, искам да поговорим за Леополд — каза Ерлендур.
- Всичко беше много мистериозно. В крайна сметка все някой трябваше да започне да
се пита. Вероятно тогава трябваше да ти кажа истината, но…
- Истината?
- Да - каза Бенедикт. - Мога ли да попитам защо се интересувате от този човек сега?
Синът ми каза, че и него сте разпитвали и когато говорих с вас по телефона, бяхте
доста уклончив. Защо този внезапен интерес? Мислех, че случай беше разследван и
още тогава сте го изяснили. Всъщност се надявах да е така.
Ерлендур му разказа за скелета, намерен в езерото Клейфарватн и това, че Леополд е едно
от няколкото изчезнали лица, разследвани в тази връзка.
- Познаваше ли го лично? — попита Ерлендур.
- Лично? Не, едва ли може да се каже. Той също така и не продаде много, в краткото
време, в което работи за нас. Ако си спомням правилно, той пътуваше много извън
града. Всичките ми търговци имаха доста работа в регионите - продавахме
селскостопански машини и земекопни съоръжения – но никой не пътуваше толкова
много, колкото Леополд, и никой не беше по-лош търговец.
- Значи не ви е донесъл печалби.
- На първо място – въобще не исках да го приемам - каза Бенедикт.
- Така ли?
- Да, не, нямам предвид това. Те ме принудиха, наистина. Трябваше да уволня
дяволски добър човек, за да направи място за него. Никога не сме били голяма
компания.
- Чакай малко, повтори това. Кой те принуди да го наемеш?
- Казаха ми, че не трябва да казвам на никого, така че… не знам дали трябва да
дрънкам за това. Чувствах се доста зле от целия този заговор. Не съм човек, който
прави неща зад гърба на хората.
- Било е преди десетилетия - каза Ерлендур. — Сега вече едва ли може да навреди.
- Не, предполагам, че не. Те заплашиха да преместят франчайза си другаде. Ако не
наема този тип. Сякаш бях хванат от мафията.
- Кой те принуди да вземеш Леополд?
- Производителят в Източна Германия, както се водеше тогава. Имаха добри трактори,
които бяха много по-евтини от американските. И булдозери, и багери. Продадохме
много от тях, въпреки че не се смятаха за класни като Massey Ferguson или Caterpillar.
- И те имаха думата относно назаначенията на персонала?
- Заплашиха ме с това - каза Бенедикт. - Какво трябваше да направя? Нищо не можах
да направя. Разбира се, че го наех.
- Дадоха ли ви обяснение? Защо трябва да наемете точно този човек?

142
- Не. Изобщо. Без обяснение. Взех го, но така и не го опознах. Казаха, че това е
временно споразумение и, както казах, той не прекарваше много време в града,
повече време сновеше напред-назад из страната.
- Временно споразумение?
- Казаха, че няма нужда да работи дълго за мен. И поставиха условия. Не трябваше да
влиза във ведомостите за заплатата. Трябваше да му се плаща като изпълнител, под
масата. Това беше доста трудно. Счетоводителят ми непрекъснато питаше за това. Но
парите не бяха много, далеч не достатъчни, за да се живее, така че трябва да е имал
и друг доход.
- Какъв мислиш, че е бил мотивът им?
- Нямам представа. После той изчезна и никога повече не чух за Леополд, освен от вас
- полицията.
- По времето, когато той изчезна не съобщихте ли това, което сега ми казвате?
- Не съм казал на никого. Заплашиха ме. Трябваше да мисля за персонала си.
Препитанието ми зависеше от тази компания. Въпреки че не беше голяма, успяхме
да спечелим малко пари и тогава започнаха водноелектрическите проекти.
Станциите Сигалда и Бюпфел. Тогава имаха голяма нужда от нашите тежки
промишлени машини. Направихме цяло състояние от водноелектрическите проекти.
Беше горе-долу по същото време. Компанията се разрастваше. Имах други неща, за
които да мисля.
- Значи просто се опита да го забравиш?
- Точно така. И не мислех, че съм длъжен. Наех го, защото производителят го искаше,
но той нямаше нищо общо с мен.
- Имаш ли представа какво може да му се е случило?
- Ни най-малка. Трябваше да се срещне с тези хора край Мосфелсбаер, но не се беше
появил там, доколкото знаем. Може би просто се е отказал от идеята или я е отложил.
Това не е нещо невъзможно. Може да му е изникнала някаква друга спешна работа.
- Мислиш ли, че фермерът, с когото е трябвало да се срещне, е излъгал?
- Честно казано, не знам.
- Кой се свърза с теб относно наемането на Леополд? Сам ли го направи?
- Не, не беше той. Служител от тяхното посолство на Егисида дойде да ме види. В
онези дни те управляваха всъщност търговска делегация, а не истинско посолство.
По-късно всичко стана много по-голямо. Всъщност той ме срещна в Лайпциг.
- Лайпциг?
- Да, ходехме на годишни търговски панаири там. Те организираха големи изложения
на промишлени стоки и машини и доста голям контингент от нас, които правехме
бизнес с източногерманците, винаги ходехме.
- Кой беше този човек, който говори с вас?
- Никога не се е представял.
- Познато ли ти е името Лотар? Лотар Вайзер. Източногерманец.
- Никога не съм чувал името. Лотар? Не, не съм го чувал никога.
- Би ли описал този служител на посолството?

143
 - Беше толкова отдавна. Беше доста пълничък. Изключително приятен тип, струва ли
се, освен че ме принуди да наема онзи търговец.
- Не мислиш ли, че по онова време е трябвало да предадеш тази информация на
полицията? Не смянаш ли, че е можело да помогне?
Бенедикт се поколеба. После сви рамене.
- Опитах се да се държа така, сякаш това не ми е работа – нито моя, нито на моята
компания. И наистина мислех, че не е. Човекът не беше част от моя екип. Всъщност
той нямаше нищо общо с компанията. И ме заплашиха. Какво трябваше да направя?
- Помниш ли приятелката му, приятелката на Леополд?
- Не - каза Бенедикт след известен размисъл. — Не, не мога да кажа, че я познавам. Тя
беше ли …? - той спря рязко, сякаш нямаше представа какво да каже за жена, която
бе загубила мъжа, когото обича и никога не бе получила каквито и да е отговори за
съдбата му.
- Да - каза Ерлендур. – Била е с разбито сърце. И все още е.

Мирослав, бивш служител на чешкото посолство, днес живееше в Южна Франция.

Той беше възрастен човек, но имаше добра памет. Говореше френски, но също така добре
говореше и английски и беше готов да разговаря със Сигурдур Оли по телефона. Куин от
американското посолство в Рейкявик, който ги беше свързал с чеха, действаше като
посредник. В миналото Мирослав бил признат за виновен в шпионаж срещу собствената
си страна и бе прекарал няколко години в затвора. Той не бил смятан за ключов или особено
плодовит шпионин, тъй като бе прекарал по-голямата част от дипломатическата си кариера
в Исландия. Нито пък той се описваше като шпионин. Каза им, че се е поддал на
изкушението, когато му предложили пари, за да информира американските дипломати за
всякакви необичайни събития в неговото посолство или в тези на другите страни от
Желязната завеса. Но всъщност никога не е имал какво да каже. В Исландия не се случвало
нищо.

Беше средата на лятото. В разгара на летните ваканции скелетът в Клейфарватн беше

напълно изпаднал от радара на новините. Медиите отдавна бяха спрели да го споменават.
Искането на Ерлендур за заповед за издирване на човека с Фалкона в земеделската земя на
братята все още стоеше без отговор, тъй като персоналът беше на почивка.
Сигурдур Оли бе прекарал с Бергтора две седмици в Испания и се върна загорял и
доволен. Елинборг бе пътувала из Исландия с Теди и беше прекарала две седмици в лятната
вила на сестра си на север. Все още имаше значителен интерес към нейната готварска книга
и лъскаво списание цитира в колоната си „Хората в новините“ думите й, че вече има „още
една във фурната“.
И един ден в края на юли Елинборг прошепна на Ерлендур, че Сигурдур Оли и Бергтора
най-накрая са успели.
- Защо шепнеш? — попита Ерлендур.
- Най-после - въздъхна възхитено Елинборг. — Бергтора току-що ми каза. Все още е
тайна.

144
 - Какво?! – продължаваше да не разбира Ерлендур.
- Бергтора е бременна! - каза Елинборг. - Беше им толкова трудно. Трябваше да
преминат през ин витро оплождане и сега най-сетне се получи.
- Сигудур Оли ще има бебе? - изненада се Ерлендур.
- Да - каза Елинборг. - Но не говори за това. Никой не трябва да знае.
- Горкото дете - каза Ерлендур на висок глас и Елинборг си тръгна, мърморейки
ругатни под носа си.

Първоначално Мирослав изглеждаше нетърпелив да им помогне. Разговорът се

състоя в офиса на Сигурдур Оли, в присъствието на Ерлендур и Елинборг. Към телефона
беше свързан магнетофон. В уговорения ден и час Сигурдур Оли вдигна слушалката и
набра. След няколко позвънявания отговори женски глас, Сигурдур Оли се представи и
попита за Мирослав. Жената го помоли да остане на линията.
Сигурдур Оли погледна Ерлендур и Елинборг и сви рамене, сякаш не знаеше какво да
очаква. В крайна сметка на телефона се чу мъж, който каза, че е Мирослав. Сигурдур Оли
отново се представи като детектив от Рейкявик и представи молбата си. Мирослав веднага
каза, че знае за какво става дума. Той дори говореше малко исландски, въпреки че поиска
разговорът да се води на английски.
- По-удобно е за мен - каза той на исландски.
- Да, напълно ви разбирам. Става дума за онзи служител от източногерманската
търговска делегация в Рейкявик през 60-те години - каза Сигурдур Оли на английски.
– Лотар Вайзер.
- Разбрах, че в някакво езеро сте намерили и смятате, че е той - каза Мирослав.
- Не сме стигнали до никакви заключения – побърза да уточни Сигурдур Оли. - Това е
само една от няколкото възможности - добави той след кратка пауза.
- Често ли намирате тела, свързани с руско шпионско оборудване? - засмя се
Мирослав. Явно Куин го беше ориентирал в обстановката. – Разбирам, че искате да
играете на сигурно и да не издавате твърде много, особено по телефона. Ще получа
ли някакво заплащане за информацията?
- За съжаление не - каза Сигурдур Оли. - Нямаме разрешение за подобни преговори.
Казаха ни, че ще сътрудничите.
- Сътрудничество, значи? – каза Мирослав. – Няма пари? – попита пак на исландски.
- Не - отговори Сигурдур Оли, също на исландски. - Няма пари.
Телефонът замлъкна и всички се спогледаха, натъпкани в кабинета на Сигурдур Оли. Мина
известно време, преди отново да чуят чеха. Той извика нещо, което според тях беше на
чешки и чуха женски глас на заден план да му отговаря. Гласовете бяха полузаглушени,
сякаш държеше ръката си над слушалката. Размениха още думи, но те не можаха да кажат
дали това е спор.
- Лотар Вайзер беше един от шпионите на Източна Германия в Исландия - каза
Мирослав директно, когато се върна към телефона. Думите бликнаха, сякаш
разговорът му с жената го беше подтикнал. - Лотар говореше много добре исландски,
който беше научил в Москва - знаехте ли това?
- Знаехме, да – каза Сигурдур Оли. - Какво правеше той тук?

145
 - Наричаха го търговско аташе. Всички бяха такива.
- Но беше ли и нещо друго? — попита Сигурдур Оли.
- Лотар не е бил нает от търговската делегация, той работеше за източногерманските
тайни служби - каза Мирослав. - Неговата специалност беше да привлича хора, които
да работят за него. И беше брилянтен в това. Използваше всякакви трикове и имаше
умение да използва слабостите на другите. Той изнудваше. Поставяше капани.
Използваше проститутки. Всички го правеха. Правеха уличаващи снимки. Знаете
какво имам предвид, нали? Той имаше невероятно въображение.
- Имал ли е, как да кажа, сътрудници в Исландия?
- Не знам, но това не означава, че е нямал.
Ерлендур намери писалка на бюрото и започна да записва идея, която му хрумна.
- Бил ли е приятел с някой исландец, когото помните? - попита Сигурдур Оли.
- Не знам много за контактите му с исландци. Не го опознах много добре.
- Бихте ли ни описали Лотар по-подробно?
- Лотар се интересуваше само от себе си - каза Мирослав. - Не го беше грижа кого е
предал, ако можеше да се възползва от това. Той имаше много врагове и много хора
със сигурност са искали смъртта му. Поне така чух.
- Познавал ли сте лично някой, който е искал смъртта му?
- Не.
- Ами руската техника? Откъде може да е дошла?
- От някое от комунистическите посолства в Рейкявик. Всички използвахме руска
техника. Те произвеждаха оборудването и всички посолства го използваха.
Предаватели и записващи устройства, и подслушвателни устройства, радиостанции,
също и ужасни руски телевизори. Заливаха ни с тези боклуци и трябваше да ги
купуваме.
- Смятаме, че сме открили подслушвателно устройство, което е било използвано за
наблюдение на американските военни в базата Кефлавик.
- Това всъщност беше всичко, което правехме - каза Мирослав. - Подслушвахме други
посолства. А американските сили бяха разположени в цялата страна. Но не искам да
говоря за това. Разбрах от Куин, че искате да знаете само за изчезването на Лотар в
Рейкявик.
Ерлендур подаде бележката на Сигурдур Оли, който прочете въпроса, който му беше минал
през ума.
- Знаете ли защо Лотар беше изпратен в Исландия? — попита Сигурдур Оли.
- Защо ли? – учуди се Мирослав.
- Останахме с впечатление, че да бъдеш изпратен тук, в Исландия, не е било много
популярно сред служителите на посолствата - каза Сигурдур Оли.
- Беше добре за нас, чехословаците - каза Мирослав. - Но не ми е известно Лотар
някога да е направил нещо, с което да заслужи да бъде изпратен в Исландия като
наказание, ако това имате предвид. Знам, че веднъж е бил изгонен от Норвегия.
Норвежците разбрали, че той се опитва да накара високопоставен служител във
външното министерство да работи за него.
- Какво знаете за изчезването на Лотар? - попита Сигурдур Оли.

146
 - Последният път, когато го видях, беше на прием в съветското посолство. Това беше
точно преди да чуем, че е изчезнал. Беше 1968 г. Това бяха лоши времена, разбира се,
заради това, което се случваше в Прага. На приема Лотар си спомняше унгарското
въстание от 1956 г. Чух само откъси от него, но го помня, защото това, което каза,
беше толкова типично за него.
- Какво беше то? — попита Сигурдур Оли.
- Той говореше за унгарци, които е познавал в Лайпциг - каза Мирослав. – Конкретно
за някакво момиче, което се мотаело с исландските студенти там.
- Спомняте ли си какво точно каза? — попита Сигурдур Оли.
- Каза, че знае как да се справи с дисидентите, бунтовниците в Чехословакия. Те
трябвало да бъдат арестувани и изпратени в ГУЛАГ. Беше пиян, когато го разказваше
и не знам какво точно казваше, но това беше същината на нещата.
- И скоро след това разбрахте, че е изчезнал? – уточни Сигурдур Оли.
- Сигурно е направил нещо лошо – каза Мирослав. – Поне това е, което всички си
мислеха. Имаше слухове, че те сами са го извадили – източните германци. Че са го
изпрати у дома с дипломатическа поща. Лесно биха могли да го направят. Пощата
на посолството никога не се проверяваше и можехме да вземем каквото поискаме в
и от страната. Най-невероятните неща.
- Или са го хвърлили в езерото - каза Сигурдур Оли.
- Знам само, че той изчезна и нищо повече не се чу за него.
- Знаете ли какво е трябвало да е престъплението му?
- Мислехме, че е преминал.
- Преминал ли?
- Продал се е на другата страна. Това често се случваше. Просто ме погледнете. Но
германците не бяха толкова милостиви като нас, чехите.
- Искате да кажете, че е продавал информация…?
- Сигурен ли сте, че в това няма пари? - Мирослав прекъсна Сигурдур Оли. Гласът
на жената на заден план се беше върнал, по-силен от преди.
- За съжаление не - каза Сигурдур Оли.
Чуха Мирослав да казва нещо, вероятно на чешки. След това на английски:
- Казах достатъчно. Не ми се обаждайте повече - след това затвори.
Ерлендур посегна към касетофона и го изключи.
- Какъв глупак си само - каза той на Сигурдур Оли. - Не можа ли да го излъжеш?
Обещай му десет хиляди крони, нещо. Не можа ли да опиташ да го задържиш по-
дълго на телефона?
- Успокой се - каза Сигурдур Оли. - Не искаше да каже нищо повече. Не искаше да
говори повече с нас. Чу го.
- По-близо ли сме до това да разберем кой е бил на дъното на езерото? — попита
Елинборг.
- Не знам — каза Ерлендур. - Източногерманско търговско аташе и руски таен агент.
Може да пасва на пъзела.

147
 - Мисля, че е очевидно - каза Елинборг. - Лотар и Леополд са един и същи човек и
този човек е бил потопен в Клейфарватн. Сбъркал е някъде и е трябвало да се отърват
от него.
- Ами жената от млекарския магазин? – попита Сигурдур Оли.
- Тя няма представа - каза Елинборг. — Тя не знае нищо за този мъж, освен че се е
държал добре с нея.
- Може би е била част от прикритието му в Исландия - каза Ерлендур.
- Може би – съгласи се Елинборг.
- Мисля си, че трябва да е важно, че устройството не е функционирало, когато е било
- използвано за потапяне на тялото - каза Сигурдур Оли. - Сякаш са остарели и
унощожени.
- Чудех се дали устройството непременно идва от някое от посолствата - каза
Елинборг. - Дали не може да е влязло в страната по друг канал.
- Кой би искал да пренася контрабандно руско шпионско оборудване в Исландия? -
попита Сигурдур Оли.
Те замълчаха, като всеки си мислеше по свой начин, че случаят е извън тяхното разбиране.
Бяха свикнали по-често да се занимават с прости, исландски престъпления без мистериозни
устройства или търговски аташета, които не бяха търговски аташета, без чужди посолства
или Студената война, просто исландска реалност: местна, лишена от събития, светска и
безкрайно далеч от бойните зони на света.
- Не можем ли да намерим исландски подход към това? – попита накаря Ерлендур,
повече просто за да каже нещо.
- Ами студентите? - напомни им Елинборг. — Не трябва ли да се опитаме да ги
намерим? Да разберем дали някой от тях помни този Лотар? Това трябва да проверим.

На следващия ден Сигурдур Оли се сдоби със списък на исландски студенти,

посещавали източногермански университети между края на войната и 1970 г.
Информацията им бе предоставена от Министерството на образованието и германското
посолство. Те се заеха бавно с прегледа му, като започнаха със студентите в Лайпциг през
60-те години на миналия век и започнаха да работят на обратно. Тъй като не бързаха, те се
заеха с това успоредно с други разследвания, които се появиха, свързани най-вече с обири
и кражби. Те знаеха кога Лотар е бил записан в университета в Лайпциг през 50-те години
на миналия век, но също така, че той можеше да е останал ангажиран там много по-дълго
от необходимото за нормално обучение и бяха решени да свършат работата както трябва.
Решиха да работят като се върнат назад във времето, започвайки от момента, в който той
беше изчезнал от посолството.
Вместо да се обаждат на хората и да говорят с тях по телефона, те решиха, че ще бъде
по-продуктивно да правят изненадващи посещения в домовете им. Ерлендур вярваше, че
първата реакция на полицейско посещение често дава жизненоважни улики. Както във
войната, изненадваща атака можеше да се окаже решаваща. Проста промяна на израза,
когато споменеа защо ги търсят. Първи изречени думи.

148
 И така, един ден през септември, когато тяхното разследване на исландски студенти
стигна до средата на 50-те години на миналия век, Сигурдур Оли и Елинборг почукаха на
вратата на жена на име Рут Бернхардс. По тяхна информация тя бе изоставила обучението
си в Лайпциг само след година и половина.
Тя отвори вратата и се ужаси, когато чу, че са от полицията.

27.

Рут Бернхардс стоеше и мигаше към Сигурдур Оли и после към Елинборг,
неспособна да разбере как може да са от полицията. Сигурдур Оли трябваше да й го каже
три пъти, преди тя да се овладее и да попита какво искат. Елинборг обясни. Беше около
десет часа сутринта. Стояха на площадката на жилищен блок, не по-различен от този на
Ерлендур, но по-мръсен, килимът беше поизтъркан, от пода се усещаше надигаща се воня
на влага.
Рут беше още по-изненадана, след като Елинборг я информира за целта на
посещението си.
- Студенти в Лайпциг? - тя каза. - Какво искате да знаете за тях? Защо?
- Може би бихме могли да влезем за минута - каза Елинборг. — Няма да се задържим
дълго.
Все още изпълнена със съмнения, Рут се замисли за момент, преди да им отвори вратата.
Влязоха в малък коридор, който водеше към всекидневната. От дясната страна имаше
спални, а зад хола беше кухнята. Рут им предложи да седнат и попита дали искат чай или
нещо подобно, като се извини, защото никога преди не била говорила с полицията. Видяха,
че тя стои на прага на кухята си много объркана. Елинборг си помисли, че ще й помогне да
дойде на себе си, ако направи чай, така че прие предложението й, за огорчение на Сигурдур
Оли. Той не изгаряше от желание да присъства на чаено парти и даде на Елинборг да
разбере това, като направи гримаса серщу нея. Тя само му се усмихна в отговор.

Предишния ден Сигурдур Оли получи още едно телефонно обаждане от мъжа, загубил
жена си и дъщеря си в автомобилна катастрофа. Той и Бергтора току-що се бяха върнали
от посещение при лекаря, който им каза, че бременността напредва добре, плодът се
развива и няма за какво да се тревожат. Но думите на доктора не бяха толкова успокоителни.
Бяха го чували да говори по този начин и преди. Те седяха у дома в кухнята и предпазливо
обсъждаха бъдещето, когато телефонът иззвъня.
- Не мога да говоря сега с теб – каза Сигурдур Оли, когато разбра кой стои от
насрещаната страна на телефонната линия.
- Не исках да те безпокоя - каза мъжът, учтив както винаги. Настроението му не се
промени, нито височината на гласа му; той говореше със същия спокоен тон, който
Сигурдур Оли приписваше на транквилантите.
- Добре - каза Сигурдур Оли, - не ме безпокой отново.
- Исках просто да ти благодаря - каза мъжът.

149
 - Няма нужда, не съм направил нищо - каза Сигурдур Оли. – Изощо няма за какво да
ми благодариш.
- Мисля, че постепенно го преодолявам - каза мъжът.
- Това е добре.
По линията настъпи тишина.
- Толкова ужасно ми липсват – каза накрая мъжа.
- Разбира се - каза Сигурдур Оли и погледна Бергтора.
- Няма да се откажа. Заради тях. Ще се опитам да бъда смел.
- Това е добре.
- Извинявай, че те безпокоя. Не знам защо непрекъснато ти звъня. Това ще е
последният път.
- Това е добре — пак изрече Сигурдур Оли.
- Трябва да продължа.
Сигурдур Оли се канеше да се сбогува, когато той изведнъж затвори.
- Той добре ли е? - попита Бергтора.
- Не знам – каза Сигуруд Оли. – Надявам се.

Сигурдур Оли и Елинборг чуха Рут да прави чая в кухнята, след което тя излезе, държейки
чаши и захарница, и попита дали искат мляко. Елинборг повтори това, което е казала на
входната врата за тяхното издирване на исландски студенти от Лайпциг, добавяйки, че това
е потенциално свързано – само потенциално, повтори тя – с човек, който е изчезнал в
Рейкявик точно преди 1970 г.
Рут я изслуша, без да отговори, докато чайникът не изсвири в кухнята. Тя се отправи натам
и се върна с чая и чиния с няколко бисквити. Елинборг знаеше, че е прехвърлила
седемдесетте и смяташе, че е остаряла добре. Беше слаба, с ръст подобен на нейния, косата
й беше боядисана в кестеняво, а издълженото й лице имаше доста сериозно изражение,
подчертано от не малко бръчки, но хубава усмивка, която тя сякаш използваше доста
пестеливо.
- И мислите, че този човек е учил в Лайпциг? – попита тя.
- Нямаме представа - каза Сигурдур Оли.
- За какъв изчезнал човек става дума? – попита Рут. – Не помня да съм чула от
новините, нещо което ... – изражението й стана замислено. – Освен Клейфарватн през
пролетта. За скелета от Клейфарватн ли говорите?
- Пасва – каза неопределено Елинборг.
- Свързано ли е с Лайпциг?
- Не знаем – отговори Сигурдур Оли.
- Но все трябва да знаете нещо, щом сте дошли тук, за да говорите с бивш студент от
Лайпциг - каза твърдо Рут.
- Имаме някои улики - каза Елинборг. – Не са достатъчно убедителни, за да кажем
много за тях, но се надявахме, че може да сте в състояние да ни помогнете.
- Как това е свързано с Лайпциг?

150
 - Изобщо не е необходимо човека да се свързва с Лайпциг - каза Сигурдур Оли, с
малко по-остър тон от преди. - Ти си напуснала след година и половина - каза той, за
да смени темата. — Не си завършила курса си, или какво?
Без да му отговори, тя наля чая и добави мляко и захар в своята чаша. Разбърка го с малка
лъжичка, но мислите й видимо бяха другаде.
- На мъж ли е скелетът в езерото? Ти каза „човекът“.
- Да - потвърди Сигурдур Оли.
- Разбирам, че си учителка - каза Елинборг.
- Когато се върнах в Исландия отидох в колеж за обучение на учители - каза Рут. -
Съпругът ми също беше учител. И двамата бяхме начални учители. Току-що се
разведохме. Сега спрях да преподавам. Пенсионирах се. Вече няма нужда от мен.
Сякаш спираш да живееш, когато спреш да работиш.
Тя отпи от чая си, а Сигурдур Оли и Елинборг направиха същото.
- Запазих апартамента си – добави тя.
- Винаги е тъжно, когато… - започна Елинборг, но Рут я прекъсна, сякаш искаше да
покаже, че не желае съчувствие от непознат.
- Всички бяхме социалисти - каза тя и погледна към Сигурдур Оли. - Всички ние в
Лайпциг.
Тя спря, докато умът й се връщаше назад към годините, когато беше млада и целия й живот
бе пред нея.
- Имахме идеали - каза тя и премести поглед към Елинборг. - Не знам дали някой вече
ги има. Сред младите хора, имам предвид. Истински идеали за по-добро и по-
справедливо общество. Не вярвам някой в наши дни да мисли за това. Днес всички
мислят само за забогатяване. Тогава никой не мислеше за правене на пари или за
притежаване на нещо. Нямаше го този безмилостен комерсиализъм. Никой нямаше
нищо, освен може би красиви идеали.
- Изградени върху лъжи - вметна Сигурдур Оли. - Нали? Повече или по-малко?
- Не знам - каза Рут. – Изградени върху лъжи? Кое е лъжа?
- Да - каза Сигурдур Оли с особено арогантен тон. - Имам предвид, че комунизмът е
изоставен навсякъде по света, освен там, където се извършват груби нарушения на
човешките права, като Китай и Куба. Почти никой вече не си признава, че е бил
комунист. Това вече е почти синоним за злоупотреба. Значи не е било така в старите
времена или какво?
Елинборг го изгледа шокирана. Не можеше да повярва, че Сигурдур Оли е толкова груб с
жената. Но може би трябваше да го очаква. Тя знаеше, че Сигурдур Оли е гласувал за
консерваторите и понякога го беше чувала да говори за исландските комунисти, сякаш
трябва да се покаят за защитата на система, за която знаеха, че е безполезна и която в крайна
сметка не предложи нищо освен диктатура и репресии. Сякаш комунистите трябваше да си
си платят сметките от миналото, защото през цялото време е трябвало да знаят истината и
всъщност са отговорни за лъжите. Може би намираше Рут за по-лесна мишена от повечето
от тях. Или може би търпението му се беше изчерпало.
- Трябвало е да се откажеш от обучението си ... - побърза да каже Елинборг, за да
насочи разговора в по-безопасни води.

151
 - Според начина ни на мислене нямаше нищо по-благородно - каза Рут втренчена в
Сигурдур Оли. - И това не се е променило. Социализмът, в който вярвахме тогава и
в който вярваме и сега, остава същият и той изигра роля в установяването на
работническото движение, осигурявайки прилична заплата за живот и безплатни
болници, които да се грижат за вас и вашето семейство, даде ви образование и
възможност да станете полицай, създаде националната осигурителна система,
създаде системата за социални грижи. Но това не е нищо в сравнение с имплицитните
социалистически ценности, с които всички живеем, ти, аз и тя, за да може
обществото да функционира. Социализмът ни прави хора. Така че не ми се
подигравай!
- Сигурна ли си, че именно социализмът всъщност е довел до всичко това? - отказваше
да отстъпи Сигурдур Оли. - Доколкото си спомням, консерваторите създадоха
националната осигурителна система.
- Глупости - отсече Рут.
- А съветската система? – попита каза Сигурдур Оли. - Ами тази лъжа?
Рут не отговори.
- Защо си мислиш, че имаш някакви сметки за уреждане с мен? – попита накрая.
- Нямам сметка за уреждане с теб - каза Сигурдур Оли.
- Може би хората са смятали, че трябва да бъдат догматични - каза Рут. — Може би
тогава това е било необходимо. Никога не можеш да знаеш. Идват различни времена
и нагласите се променят и хората се променят. Нищо не е постоянно. Не мога да
разбера този гняв. От къде идва? - тя погледна към Сигурдур Оли. - Откъде идва този
гняв? - повтори тя.
- Не дойдох тук, за да споря - каза Сигурдур Оли. - Не това беше целта.
- Спомняте ли си някой от Лайпциг на име Лотар? — попита неловко Елинборг. Тя се
надяваше, че Сигурдур Оли ще измисли някакво извинение, за да отиде до колата, но
той остана седнал до нея, вперил поглед в Рут. - Лотар Вайзер - добави тя.
- Лотар? - каза Рут. - Да, но не толкова добре. Той говореше исландски.
- Разбрахме това - каза Елинборг. - Значи го помниш?
- Само бегло - каза Рут. - Понякога идваше на вечеря с нас в общежитието. Но никога
не успях да го опозная особено добре. Винаги съм изпитвала носталгия и…
условията не бяха толкова добри, лошо жилище и… аз… не ми подхождаше.
- Да, очевидно нещата не са били в много добро състояние след войната – каза
Елинборг.
- Беше просто ужасно - продължи Рут. - Западна Германия се развиваше десет пъти
по-бързо с подкрепата на Запада. В Източна Германия нещата се случваха бавно или
изобщо не се случиха.
- Ние разбрахме, че неговата роля е била да накара студентите да работят за него - каза
Сигурдур Оли. – Или да ги набюдава по някакъв начин. Били ли сте някога наясно за
това?
- Наблюдаваха ни - каза Рут. - Ние знаехме това и всички останали го знаеха. Наричаше
се интерактивно наблюдение, друг термин за шпиониране. Хората трябваше да
излязат по собствено желание и да докладват всичко, което нарушава техните

152
 социалистически принципи. Не го правехме, разбира се. Никой от нас. Никога не съм
забелязала Лотар да се опитва да ни привлече. Всички чуждестранни студенти имаха
връзка, към която можеха да се обърнат, но който също така ги и наблюдаваше. Лотар
беше един от тях.
- Все още ли поддържате връзка с вашите приятели от студентските години в
Лайпциг? - попита Елинборг.
- Не - каза Рут. - Отдавна не съм виждала никой от тях. Ние не поддържаме контакт, а
ако те поддържат помежду си, то аз не знам за това. Напуснах партията, когато се
върнах. Или може би не точно напуснах, просто изгубих интерес. Вероятно е по
точно да се нарече оттегляне.
- Имаме имената на някои други студенти от времето, когато си била там: Карл,
Храфнхилдур, Емил, Томас, Ханес…
- Ханес беше изключен – вметна Рут. – Казаха ми, че той престанал да посещава
лекции и да ходи на паради за Деня на републиката и като цяло не се вписвал. Ние
трябваше да участваме във всичко това. И вършехме социалистическа работа през
лятото. Във ферми и въглищни мини. Доколкото разбрах, Ханес не харесал това,
което виждал и чувал. Искал да завърши курса си, но не му беше позволено. Може
би трябва да говорите с него. Не знам обаче дали е още жив - тя ги погледна. - Него
ли намерихте в езерото? – попита тя.
- Не, не е той – каза Елинборг. - Разбрахме, че той живее в Селфос и управлява къща
за гости там.
- Спомням си, че след като се върна в Исландия той писа за преживяванията си от
Лайпциг и го разкъсаха на парчета заради това. Старата гвардия на партията.
Заклеймиха го като предател и лъжец. Консерваторите го посрещнаха като блуден
син и го защитиха. Не мога да си представя, че би се интересувал от това. Мисля, че
той просто искаше да каже истината, както я виждаше, но, разбира се, това си имаше
цена, която трябваше да плати. Срещнах го веднъж няколко години по-късно и той
изглеждаше ужасно депресиран. Може би си мислеше, че все още съм активна в
партията, но не бях. Трябва да говорите с него. Може би е познавал Лотар по-добре.
Аз бях там твърде за кратко.

Обратно в колата, Елинборг се скара на Сигурдур Оли, че е позволил политическите му

възгледи да повлияят на полицейско разследване. Трябва да си държи устата затворена и да
не напада хора, каза тя, особено възрастни жени, които живеят сами.
- Какво всъщност ти става? - каза тя, докато се отдалечаваха от блока. — Никога не съм
чувала такива глупости. Какво си мислеше? Съгласна съм с това, което тя те попита:
откъде идва целият този гняв?
- О, не знам - каза Сигурдур Оли. - Баща ми беше такъв комунист, никога не видя
светлината - добави той накрая.
Това беше първият път, когато Елинборг го чу да споменава баща си.

153
Ерлендур тъкмо се беше върнал у дома, когато телефонът иззвъня. Отне му известно време,
за да се сети кой е Бенедикт Йонсон от другата страна, след което изведнъж си спомни.
Онзи, който беше дал на Леополд работа в неговата компания.
- Притеснявам ли те, като звъня вкъщи по този начин? - попита учтиво Бенедикт.
- Не - каза Ерлендур. - Има ли нещо, което…?
- Свързано е с онзи човек.
- Кой човек?
- От източногерманското посолство или търговска делегация, или каквото там беше -
каза Бенедикт. - Този, който ми каза да наема Леополд и каза, че компанията в
Германия ще предприеме действия, ако не го направя.
- Да - каза Ерлендур. — Дебелият. Какво за него?
- Доколкото си спомням - каза Бенедикт - той знаеше исландски. Всъщност, мисля, че
го говореше доста добре.

28.

Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на антипатия и пълно безразличие от

страна на властите в Лайпциг. Никой не искаше да му каже какво се е случило с нея, къде е
отведена, къде е задържана, причината за ареста й, кое полицейско управление отговаря за
нейния случай. Той се опита да привлече на помощ двама университетски професори, но те
му казаха, че не са в съсотяние да направят нищо. Опита се да накара заместник-ректора на
университета да се намеси, но той отказа. Опита се да накара председателя на студентската
организация да направи запитване, но студентското общество не му обърна внимание. В
крайна сметка той се обади на външното министерство в Исландия, което обеща да направи
запитване по въпроса, но не се получи нищо: Илона не е исландска гражданка, уведомиха
го те, те не са женени, Исландия не се интересува от въпроса и не поддържа дипломатически
отношения с Източна Германия. Неговите исландски приятели в университета се опитаха
да го подкрепят, но също така не знаеха какво да правят. Те не разбираха какво става. Може
би е било недоразумение. Тя щеше да се появи рано или късно и всичко щеше да се изясни.
Приятелите на Илона и други унгарци в университета, които бяха решени като него да
намерят отговори, в крайна сметка казаха същото. Всички се опитваха да го утешат и му
повтаряха да запази спокойствие – накрая всичко щяло да се изясни.
Той откри, че Илона не е единствената арестувана в този ден. Полицията по
сигуността нахлула в кампуса и приятелите й от срещите също били арестувани. Знаеше,
че тя ги е предупредила, след като разбра, че са наблюдавани, че полицията има техни
снимки. Няколко бяха освободени същия ден. Други бяха задържани по-дълго, а някои все
още бяха в затвора, когато той беше депортиран. Никой не бе чувал нищо за Илона.
Той се свърза с родителите й, които бяха чули за нейния арест и които му писаха
развълнувани писма с въпроси дали знае къде се намира. Доколкото на тях им бе известно,
тя не е била върната обратно в Унгария. Те не бяха получили никаква вест от нея, откакто тя
им бе писала седмица преди изчезването си. Тогава нищо не подсказвало, че е в опасност.
Нейните родители описваха безплодните си усилия да убедят унгарските власти да проучат
съдбата на дъщеря им в Източна Германия. Властите обаче не бяха особено разстроени, че

154
тя е изчезнала. Като се има предвид ситуацията в собствената им страна, служителите не
бяха загрижени за ареста на предполагаем дисидент. Родителите й казаха, че им е отказано
разрешение да пътуват до Източна Германия, за да разследват изчезването на Илона.
Изглежда бяха стигнали до задънена улица.
Отговори им, че той търси отговори в Лайпциг. Копнееше да им разкаже всичко,
което знаеше - как тя е разпространявала нелегална пропаганда срещу комунистическата
партия, срещу студентското общество FDJ, което беше ръка на партията, срещу лекциите и
срещу ограниченията на свободата на словото, сдружаването и печата. Че е мобилизирала
млади германци и е организирала тайни срещи. И че не е могла да предвиди ареста си. Не
повече от него самия. Но знаеше, че не може да напише такова писмо. Всичко, което изпрати,
ще бъде цензурирано. Трябваше да внимава. Вместо това той им каза, че няма да се успокои,
докато не разбере какво се е случило с Илона и не осигури нейното освобождаване.
Спря да ходи на лекции. През деня ходеше от една държавна служба до друга, искаше
срещи с официални лица и търсеше помощ и информация. С течение на времето вече
правеше това по-скоро по навик, тъй като не получаваше отговори и осъзнаваше, че това
явно никога няма да се случи. Нощем крачеше от мъка по пода на малката им стая. Почти
не спеше, дремваше едва по няколко часа. Крачеше напред-назад с надеждата, че тя ще се
появи, че кошмарът ще свърши, че ще я пуснат с предупреждение и тя ще се върне при него,
за да могат отново да бъдат заедно. Ако задремеше се събуждаше при всеки звук на улицата.
Ако се приближеше кола, отиваше до прозореца. Ако къщата скърцаше, той спираше и се
вслушваше, мислейки, че може да е тя. Но никога не се оказа така. После изгряваше нов ден
и той бе все така ужасно сам. В крайна сметка той събра смелост да напише ново писмо до
родителите на Илона, в което им съобщи, че тя е бременна от него. Имаше чувството, че
чува виковете им с всеки клавиш на старата й пишеща машина, който натискаше.
Сега, всичките тези години по-късно, той седеше с техните писма в ръце,
препрочиташе ги и отново усещаше гнева в написаното от тях, после отчаянието и
неразбирането им. Те повече никога не бяха видели дъщеря си. Той никога повече не видя
приятелката си.
Илона беше изчезнала от тях веднъж завинаги.

Той въздъхна толкова дълбоко, колкото винаги, когато си позволеше да се рови в най-
болезнените си спомени. Колкото и години да бяха минали, скръбта му винаги беше все така
сурова, а загубата му – неразбираема. Вече избягваше да си представя съдбата й. Преди той
се измъчваше безкрайно с мисли какво може да се е случило с нея, след като я арестуваха.
Представяше си разпитите. Виждаше в ума си килията до малкия кабинет в централата на
ЩАЗИ. Дали е била заключена там? За колко дълго? Било ли я е страх? Беше ли им
отвърнала? Дали е плакала? Бита ли е била? И, разбира се, най-големият въпрос от всички:
каква съдба я е сполетяла?
Години наред той беше обсебен от тези въпроси; в живота му нямаше място за нищо
друго. Никога не се ожени и не създаде деца. Той се опита да остане в Лайпциг толкова
дълго, колкото можеше, но тъй като вече не ходеше на лекции и предизвикваше полицията
и студентската организация FDJ, стипендията му беше оттеглена. Той се опита да убеди
студентския вестник и местната преса да отпечатат снимка на Илона с репортаж за

155
незаконния й арест, но всичките му искания бяха отхвърлени и в крайна сметка му беше
наредено да напусне страната.
Имаше различни възможности, съдейки по това, което прочете по-късно, когато
изследва отношението към дисидентите в цяла Източна Европа от онова време. Тя можеше
да умряла в ръцете на полицията в Лайпциг или Източен Берлин, където се намираше
главната централа на полицията за сигурност, или да е била изпратена в затвор като замъка
Хонекер, за да умре там. Това беше най-големият женски затвор за политически затворници
в Източна Германия. Друг скандален затвор за дисиденти беше Бауцен II, наречен „Жълтата
мизерия“ заради цвета на тухлените си стени. Там бяха изпращани затворници, които са
намерени за виновни в „престъпления срещу държавата“. Много дисиденти бивали
освободени скоро след първия си арест. Той често се приемаше като предупреждение. Други
биваха освободени след кратко интерниране без съд. Някои се оказваха изпратени изпратени
в затвор и бяха освободени години по-късно; някои никога. Родителите на Илона не
получиха известие за смъртта й и години наред живееха с надеждата, че тя ще се върне, но
това така и не се случи. Колкото и да умоляваха властите в Унгария и Източна Германия, те
така и не получиха никаква информация, дори дали е жива. Сякаш тя просто никога не бе
съществувала.
Като чужденец в страна, която не познаваше добре и още по-малко пък разбираше,
той нямаше много средства. Той добре осъзнаваше колко малко може да направи срещу
мощта на държавата и усещаше безсилието си, докато обикаляше от служба в служба, от
един полицейски началник на друг, от един чиновник на друг. Но отказа да се предаде.
Отказа да приеме, че някой като Илона може да бъде заключен заради мнения, които не
съвпадат с официалната линия.
Той многократно питаше Карл какво се е случило, когато Илона беше арестувана.
Карл беше единственият свидетел на полицейското нахлуване в дома им. Беше отишъл да
вземе ръкопис със стихотворения от млад унгарски дисидент, които Илона беше превела на
немски и бе обещала да му заеме.
- И какво се случи тогава ? - попита той Карл за хиляден път, докато седеше с него и
Емил в кафенето на университета.
Бяха изминали три дни от изчезването на Илона и той все още имаше надежда, че може да
бъде освободена; очакваше да я чуе всеки момент, дори тя да влезе в кафенето и
непрекъснато поглеждаше към вратата. Беше полудял от притеснение.
- Тя ми предложи чай - каза Карл. - Казах „да“ и тя кипна водата.
- За какво говорихте?
- Всъщност нищо, само за книгите, които четяхме.
- Какво каза тя?
- Нищо. Беше просто празен разговор. Не сме говорили за нищо особено. Не знаехме,
че ще бъде арестувана малко по-късно. - Карл виждаше как той страда. - Илона беше
приятелка на всички ни - каза той. — Не го разбирам. Не разбирам какво става.
- И тогава какво? Какво стана след това?
- На вратата се почука - каза Карл.
- Да?

156
 - На вратата към апартамента. Бяхме в нейната стая, имам предвид във вашата стая.
Те блъскаха по вратата и крещяха нещо, което не можахме да различим. Тя отиде до
вратата и те нахлуга в мига, в който я отвори.
- Колко бяха?
- Пет, може би шест, не помня точно, нещо такова. Те нахлуха в стаята. Някои бяха с
униформи като полицията по улиците. Други бяха облечени в обикновени костюми.
Един от тях беше отговорникът. Другите изпълняваха заповедите му. Попитаха я за
името. Дали е Илона. Имаха снимка. Може би от архивите на университета. Не знам.
След това я отведоха.
- Обърнали са всичко с главата надолу! – каза той.
- Намериха някакви документи, които взеха със себе си и някакви книги. Не знам какви
бяха - каза Карл.
- Какво направи Илона?
- Естествено тя искаше да знае за какво е всичко и непрекъснато ги питаше. Аз също.
Не отговориха нито на нея, нито на мен. Попитах кои са и какво искат. Дори не ме
погледнаха. Илона поиска да се обади по телефона, но те отказаха. Те бяха там, за да
я арестуват и нищо друго.
- Не можа ли да попиташ къде я водят? – попита Емил. — Не можа ли да направиш
нещо?
- Нищо не можеше да се направи. - Карл се сви. — Трябва да разбереш това. Нищо не
можах да направя. Не можах да направя нищо! Искаха да я отведат и я отведоха.
- Беше ли уплашена? - попита той.
Карл и Емил го погледнаха съчувствено.
- Не - каза Карл. - Не беше уплашена. Беше предизвикателна. Тя попита какво търсят
и дали може да им помогне да го намерят. После я отведоха. Тя ме помоли да ти кажа,
че всичко ще бъде наред.
- Какво каза тя?
- Трябваше да ти кажа, че всичко ще бъде наред. Тя каза това. Каза ми да ти го предам.
Че всичко ще бъде наред.
- Тя ли каза това?
- После я качиха в колата. Бяха с две коли. Тичах след тях, но, разбира се, беше
безнадеждно. Изчезнаха зад следващия ъгъл. Това беше последният път, когато видях
Илона.
- Какво искат? - той въздъхна за кой ли път. - Какво са направили с нея? Защо никой
нищо не ми казва? Защо не получаваме никакви отговори? Какво ще правят с нея?
Какво могат да направят с нея?
Той подпря лакти на масата и се хвана за главата.
- Боже мой - изпъшка той. - Какво се е случило?
- Може би нещата ще се оправят - каза Емил, опитвайки се да го утеши. - Може би вече
се е върнала у дома. Може би ще си дойде утре.
Той погледна Емил с невиждащи очи. Карл седеше на масата мълчаливо.
- Знаете ли, че… не, разбира се, че не знаете.
- Какво? - попита Емил. - Какво не знаеме?

157
 - Каза ми точно преди да я арестуват. Никой не знаеше.
- Какво не знаеше никой? – подкани го Емил.
- Тя е бременна - каза той. - Тя току-що беше разбрала. Очакваме бебе заедно.
Схващате ли? Осъзнавате ли колко е отвратително? Това проклето шибано
интерактивно наблюдение! Какво са те? Що за хора са те? За какво се борят? Ще
направят ли света по-добър като се шпионират един друг? Колко дълго смятат да
управляват чрез страх и омраза.
- Бременна ли е? – изпъшка Емил.
- Трябваше аз да съм с нея, Карл, не ти - каза той. — Никога не бих им позволил да я
вземат. Никога.
- Обвиняваш ли ме? - каза Карл. — Нямаше какво да направя. Бях безпомощен.
- Не - каза той и зарови лице в ръцете си, за да скрие сълзите си. – Разбира се, че не.
Разбира се, че вината не е твоя.
По-късно, на излизане от страната, след като вече му бе наредено да напусне Лайпциг
и Източна Германия, той за последен път потърси Лотар и го намира в офиса на FDJ в
университета. Все още нямаше никаква представа къде е Илона. Страхът и тревогите, които
го тласкаха през първите дни и седмици, бяха отстъпили място на почти непоносимото
бреме на безнадеждност и скръб.
В офиса Лотар се шегуваше с две момичета, които се смееха на нещо, което беше
казал. Когато той влезе в стаята, те замълчаха. Той помоли Лотар да поговорят.
- Какво има сега? – попита Лотар без да помръдне.
Двете момичета се спогледаха сеирозно. Цялата радост беше изчезнала от лицата им.
Мълвата за ареста на Илона се беше разпространила из кампуса. Тя беше заклеймена като
предател и се говореше, че е изпратена обратно в Унгария. Той знаеше, че това е лъжа.
- Просто искам да поговоря с теб - каза той. – Става ли?
- Знаеш, че не мога да направя нищо за теб - каза Лотар. - Казах ти го. Остави ме на
мира.
Лотар се размърда, за да бъде още по-забавен за момичетата.
- Ти участва ли в ареста на Илона? - попита той, превключвайки на исландски.
Лотар му обърна гръб и не отговори. Момичетата ги наблюдаваха.
- Ти ли я арестува? – настояя той, повишавайки глас. — Ти ли им каза, че е опасна? Че
тя трябва да бъде премахната от играта? Че е разпространявала антисоциалистическа
пропаганда? Че е управлявала клетка на дисиденти? Ти ли беше, Лотар? Това ли беше
ролята ти?
Преструвайки се, че не чува, Лотар каза нещо на двете момичета, които му отвърнаха с
глупави усмивки. Той се приближи до Лотар и го сграбчи.
- Кой си ти? - каза той спокойно. - Кажи ми.
Лотар се обърна и го избута, след това се приближи до него, сграбчи сакото му за реверите
и го блъсна в шкафовете с документи. Те изтрополяха.
- Остави ме на мира! - изсъска Лотар между стиснати зъби.
- Какво направи с Илона? - попита той със същия равен глас, без да се опитва да
отвърне на удара. - Къде е тя? Кажи ми това.
- Нищо не съм направил - изсъска Лотар. - Погледни по-наблизо, глупав исландецо!

158
Тогава Лотар го хвърли на пода и изхвърча от офиса.

По пътя обратно към Исландия чу новината, че съветската армия потушава

въстанието в Унгария.

Той чу стария часовник да удря полунощ и върна писмата на мястото им. Беше гледал
по телевизията, когато падна Берлинската стена и Германия се обедини. Видя как тълпите
се катерят по стената и я удрят с чукове и кирки, сякаш нанасят удари срещу самата
нечовечност, която я бе построила. Когато обединението на Германия бе постигнато и се
почувства готов, той пътува до бившата Източна Германия за първи път, откакто бе учил
там. Сега му отне половин ден, за да стигне до целта си. Отлетя за Франкфурт и хвана връзка
за Лайпциг. От летището взе такси до хотела си, където вечеря сам. Не беше далеч от
центъра на града и кампуса. В трапезарията имаше само две възрастни двойки и няколко
мъже на средна възраст. Може би търговци, помисли си той. Единият му кимна, когато
погледите им се срещнаха.
Вечерта той направи дълга разходка и си спомни първия път, когато се беше
разхождал из града, когато пристигна там като студент, и размишляваше как се е променил
светът. Той огледа университския квартал. Неговото общежитие - старата вила, беше
реставрирана и сега служеше като централа на мултинационална компания. Старата сграда
на университета, в която беше учил, беше по-мрачна в тъмната нощ, отколкото я помнеше.
Той тръгна към центъра на града, надникна в Николайкирхе, където запали свещ в памет на
загиналите. Пресичайки някогашния площад Карл Маркс в посока към Томаскирхе, той се
взря в статуята на Бах, под която толкова често бяха стояли.
Към него се приближи възрастна жена и го подкани да купи цветя. Той взе малко
букетче. После отиде там, където мислите му толкова често се връщаха. Остана доволен, че
къщата все още стои. Беше частично реновирана и в позорците й имаше светлина. Колкото
и да му се искаше, не посмя да надникне вътре, но остана с впечатлението, че там живее
семейство. Телевизор излъчваше мъждукаща синкава светлина от това, което някога беше
всекидневната на старата хазяйка, която беше загубила семейството си във войната. Сега
всичко вътре трябва да е различно, разбира се. Може би най-голямото дете спеше в старата
им стая.
Той целуна букета цветя, постави го на вратата и го прекръсти.
Няколко години по-рано той бе летял до Будапеща и се бе срещнал с възрастната
майка на Илона и двамата й братя. Баща й беше починал без да разбере нищо за съдбата на
дъщеря си. Той прекара цял ден с майката на Илона, която му показа нейни снимки от
времето, когато е била бебе до студентските й години. Братята, които като него започваха да
остаряват, му казаха това, което той вече знаеше: нищо не беше произлязло от търсенето им
на отговори за Илона. Усещаше горчивината им и примирението, което отдавна беше
пуснало корени в тях.
Ден след като пристигна в Лайпциг, той отиде при старата централа на полицията по
сигурността, която все още беше в същата сграда на Дитрихринг 24. Вместо полицаи на
рецепцията във фоайето сега имаше млада жена, която се усмихваше, докато му подаваше
брошура. Все още в състояние да говори сносно немски, той се представи като посетител

159
на града и поиска да разгледа. И други бяха идвали в сградата със същата цел и бяха влизали
и излизали през днес отворените и незаключени врати, свободни да ходят където си искат.
Когато чу акцента му, младата жена го попита откъде е. После му обясни, че се създава архив
в старата централа на Щази. Той бил добре дошъл да изслуша беседа, който скоро щеше да
започне, след което да обиколи сградата. Посочи му коридора, водещ до мястото, където
бяха подредени столовете, всеки един от които беше зает. Някои от публиката стояха
изправени до стените. Беседата беше за лишаването от свобода на писатели дисиденти през
70-те години. След лекцията той отиде в кабинета в нишата, където го бяха разпитвали
Лотар и мъжът с дебелите мустаци. Съседната килия беше отворена и той влезе вътре.
Отново си помисли, че може би Илона е била там. По стените имаше графити и драскотини,
направени, както си помисли той, с лъжици.
Той беше подал официално заявление да разгледа досиетата, когато архивът на Щази
беше отворен след падането на Берлинската стена. Целта беше да се помогне на хората да
проследят съдбата на изчезнали близки, или да намерят информация за себе си, събрана от
съседи, колеги, приятели и семейство чрез системата за интерактивно наблюдение.
Журналисти, учени и хора, които подозираха, че са били документирани в досиетата,
можеха да кандидатстват за достъп, което той и направи с писмо и по телефон от Исландия.
Кандидатите трябваше да обяснят подробно защо трябва да проучат досиетата и какво
търсят. Знаеше, че има хиляди големи кафяви хартиени торби, пълни с досиета, които са
били разпилени през последните дни на източногерманския режим; беше нает огромен екип,
за да ги окомплектова отново заедно. Мащабът на записите беше невероятен.
Пътуването му до Източна Германия не доведе до нищо. Колкото и да търсеше, не можа
да намери нито късче информация за Илона. Досието й вероятно е било унищожено, казаха
му. Вероятно е била изпратена в трудов лагер или гулаг в стария Съветски съюз, така че
имало малък шанс той да намери записи за нея в Москва. Възможно било също да е умряла
в полицейския арест в Лайпциг или в Берлин, ако е била изпратена там. В досиетата на Щази
не намери и каквато и да било информация за доносника, който бе предал любомата му на
полицията.
Бе седял и чакал полицията да се обади. Беше правил това цяло лято; сега беше есен и
още нищо не се бе случило. Сигурен, че рано или късно полицията ще почука на вратата му,
понякога се чудеше как ще реагира. Щеше ли да действа спокойно, да отрече обвиненията
и да се престори на изненадан?
Зависеше с какви доказателства разполагат. Нямаше представа какви можеха да бъдат,
но си представяше, че би трябвало да са значителни, ако им бяха помогнали да стигнат до
него след толкова време.
Той се взря в пространството и отново се върна в годините си в Лайпциг. Четири думи
от последната му среща с Лотар бяха останали запечатани в съзнанието му до ден днешен и
щяха да останат там завинаги.
Четири думи, които казаха всичко.
Погледни наблизо.

160
 29.

Ерлендур и Елинборг пристигнаха без предупреждение, знаейки много малко за

човека, когото щяха да видят, освен че се казваше Ханес и някога е учил в Лайпциг. Той
управляваше къща за гости в Селфос и като странична дейност отглеждаше домати. Знаеха
къде живее, затова отидоха направо там и паркираха пред едно бунгало, идентично с всички
останали в малкото градче, само дето не беше боядисвано отдавна и пред него имаше
бетонирано място, където може би е било планирано да има гараж. Градината около къщата
беше добре поддържана, с жив плет, цветя и малка къщичка за птици.
В градината имаше мъж, когото сметнаха за седемдесетгодишен, който се бореше с
косачка. Моторът не можеше да се задейства и той очевидно беше останал без дъх от
дърпането на стартовото въже, което отново се стрелна обратно в дупката си като змия
веднага щом той го пусна. Възрастният мъж не ги забеляза, докато не застанаха точно до
него.
- Стара бръкма, а? — попита Ерлендур, докато гледаше надолу към косачката и
вдишваше дим от цигарата си.
Беше запалил в момента, в който слезе от колата. Елинборг му беше забранила да пуши по
пътя. И без това колата му била достатъчно ужасна, каза тя.
Мъжът вдигна поглед и се втренчи в тях - двама непознати, изправени в градината
му. Имаше сива брада и също такава сива коса, която вече започваше да оредява, високо и
интелигентно чело, гъсти вежди и будни кафяви очи. На носа му имаше чифт очила, които
може би са били на мода преди четвърт век.
- Кои сте вие? – попита ги той.
- Името ти Ханес ли е? - попита Елинборг в отговор.
Мъжът потвърди и им хвърли изпитателен поглед.
- Домати ли искате? - попита той.
- Може би - каза Ерлендур. - Добри ли са? Тук Елинборг е експерта в това.
- Не си ли учил в Лайпциг през 50-те години? – попита Елинборг, отминавайки темата
с доматите.
Мъжът я погледна безизразно. Сякаш не разбираше въпроса и още по малко – причината да
му бъде зададен. Елинборг го повтори.
- Какво става? - каза мъжът. – Кои сте вие? Защо ме питате за Лайпциг?
- За първи път си отишъл там през 1952 г., нали? – продължи Елинборг.
- Точно така - каза той изненадан. - И какво от това?
Елинборг му обясни, че разследването на скелета, открит в Клейфарватн през пролетта, е
довело до исландски студенти в Източна Германия. Това е само един от многото въпроси,
повдигнати във връзка със случая, каза тя, без да споменава руското шпионско устройство.
- Аз… какво… искам да кажа… - заекна Ханес. - Какво общо имам с това? Какво
общо имат онези от нас, които бяха в Германия?
- Лайпциг, за да бъда абсолютно точен - каза Ерлендур. - Разпитваме конкретно за
човек на име Лотар. Говори ли ви нещо това име? Германец. Лотар Вайзер.
Ханес ги гледаше учудено, сякаш току-що бе видял призрак. Той погледна към Ерлендур,
после отново към Елинборг.

161
 - Не мога да помогна - каза той.
- Не би трябвало да отнеме много време - каза Ерлендур.
- Съжалявам - каза Ханес. — Забравих всичко това. Беше толкова отдавна.
- Ако може… - каза Елинборг, но Ханес я прекъсна.
- Моля, напуснете — каза той. — Не мисля, че имам какво да ви кажа. Не мога да ви
помогна. Отдавна не съм говорил за Лайпциг и няма да започвам сега. Забравих и
няма да търпя да ме разпитват. Нищо няма да спечелите, като говорите с мен.
Върна се към шнура на стартера на своята косачка и започна отново да се занимава с мотора.
Ерлендур и Елинборг си размениха погледи.
- Какво те кара да мислиш така? — каза Ерлендур. — Ти дори не знаеш какво искаме
от теб.
- Не, и не искам да знам. Оставете ме на мира.
- Това не е разпит - каза Елинборг. — Но ако искаш, можем да те повикаме за
официален разпит. Ако така предпочиташ.
- Заплашваш ли ме? — каза Ханес, вдигайки поглед от косачката.
- Какво лошо има в отговора на няколко въпроса? — каза Ерлендур.
- Не се налага да отговарям, ако не искам и нямам намерение да го правя. Довиждане.
Елинборг беше на ръба да каже нещо, което, съдейки по изражението на лицето й щеше да
бъде доста мъмрене, но преди да има възможност да проговори, Ерлендур я хвана за ръката
и я повлече към колата.
- Ако смята, че може да се измъкне с такива глупости… - започна Елинборг когато
седнаха в колата, но Ерлендур я прекъсна.
- Ще се опитам да изгладя нещата и ако не проработи, вече зависи от него - каза той.
Тогава ще наредим да го доведат за разпит.
Той излезе от колата и се върна при Ханес. Елинборг го гледаше как се отдалечава. Ханес
най-накрая беше запалил косачката и косеше тревата. Той пренебрегна Ерлендур, който
пристъпи пред него и изключи машината.
- Отне ми два часа, за да запаля - извика Ханес. — Какво трябва да означава това?
- Трябва да го направим — каза Ерлендур спокойно, — дори и да не е приятно за
никой от нас. Съжалявам. Можем да го направим сега и да побързаме, или можем да
изпратим патрулна кола за да те доведе в управелинето. И може би и тогава няма да
кажеш нищо, така че ще изпратим да те повикат отново на следващия ден и на по-
следващия също и така, докато станеш един от редовните ни клиенти.
- Не позволявам на хората да ме принуждават!
- Нито пък аз — каза Ерлендур.
Те стояха един срещу друг с косачката между тях. Нито един от двамата нямаше да се
поддаде.
Елинборг седеше в колата и наблюдаваше противопоставянето им, после поклати
глава и си помисли: Мъже!
- Добре — каза Ерлендур. - Ще се видим в Рейкявик.
Той се обърна и тръгна обратно към колата. Ханес го наблюдаваше намръщен.
- Вписва ли се във вашите доклади? — извика той след Ерлендур. — Ако говоря с
вас.

162
 - Страхуваш ли се от доклади? — попита Ерлендур и се обърна.
- Не искам да ме цитират. Не искам никакви досиета и доклади за мен или за това,
което казвам. Не искам никакво шпиониране.
- Всичко е наред — каза Ерлендур.
- Не съм мислил за това от десетилетия - каза Ханес. — Опитах се да забравя за това.
- За кое? — попита Ерлендур.
- Това бяха странни времена - каза Ханес. — Не съм чувал името на Лотар от векове.
Какво общо има той със скелета в Клейфарватн?
Известно време Ерлендур просто стоеше и го гледаше, докато Ханес не прочисти гърлото
си и каза, че може би трябва да влязат вътре. Ерлендур кимна и махна на Елинборг.
- Жена ми почина преди четири години – обясни Ханес, докато отваряше вратата. Каза
им, че понякога децата му се отбиват с внуците му на неделна разходка в
провинцията, но извън това той е оставен сам със себе си и предпочита да така.
Попитаха за района и от колко време живее в Селфос; той каза, че се е преместил там преди
около двадесет години. Бил инженер в голяма фирма, занимаваща се с водноелектрически
проекти, но загубил интерес към темата, преместил се от Рейкявик и се установил в Селфос,
където му харесваше да живее.
Когато донесе кафето във всекидневната, Ерлендур го попита за Лайпциг. Ханес се
опита да обясни какво е да си студент там в средата на 50-те години на миналия век и преди
да се усети, вече им разказваше за недостига, доброволния труд, разчистването на руините,
парадите за Деня на републиката, Улбрихт, задължителното посещение на лекции по
социализъм, възгледите на исландските студенти за социализма, антипартийните дейности,
Организацията на Свободната немска младеж - FDJ, съветската власт, плановата икономика,
колективите и интерактивното наблюдение, което гарантирало, че никой не може да се
измъкне ненаказано и да причинява проблеми на властта, за премахването на всякаква
критика. Разказа им за приятелствата, създадени между исландските студенти, за идеалите,
които обсъждали и за социализма като истинска алтернатива на капитализма.
- Не мисля, че е мъртъв — каза Ханес, сякаш достигайки до някакво заключение. -
Мисля, че е много жив, но по различен начин от това, което може би сме си
представяли тогава. Това е социализмът, който ни прави способни да живеем при
капитализма.
- Още ли си социалист? — попита Ерлендур.
- Винаги съм бил - каза Ханес. - Социализмът няма нищо общо с крещящата
нехуманност, в която Сталин го превърна, или с нелепите диктатури, развили се в
Източна Европа.
- Но не се ли присъединиха вече всички към оплюването на тази измама? — каза
Ерлендур.
- Не знам — каза Ханес. – Аз не го правих, след като видях как е поставен социализмът
на практика в Източна Германия. Всъщност бях депортиран, защото не бях
достатъчно покорен. За това, че не искаха да се включа в доносническата свинщина,
която управляваха и така поетично описваха като интерактивна. Смятаха, че е
приемливо децата да шпионират родителите си и да ги докладват, ако се отклонят от

163
 партийната линия. Това няма нищо общо със социализма. Това е страх от загуба на
власт. Което, разбира се, и стана в крайна сметка.
- Какво искаш да кажеш, с това да включиш в доносническата свинщина? — попита
Ерлендур.
- Искаха от мен да шпионирам сънародниците си си, исландците. Аз отказах. Други
неща, които видях и чух там, ме накараха да се бунтувам. Не посещавах
задължителните лекции. Критикувах системата. Не открито, разбира се, защото
никога не критикувахме нищо на глас, просто обсъждахме недостатъците в
системата с малки групи хора, на които имахме доверие. В града имаше дисидентски
клетки, млади хора, които се събираха тайно. Запознах се с тях. Лотар ли намерихте
в Клейфарватн?
- Не - каза Ерлендур. — Или по-скоро не знаем.
- Кои бяха те? — попита Елинборг. — Каза, че „те“ са те помолили да шпионираш
спътниците си.
- Лотар Вайзер, например.
- Защо той? — попита Елинборг. – Знаеш ли?
- Официално той беше студент, но не изглеждаше сериозен и се занимаваше повече
със собствените си работи, отсъстваше когато си пожелаеше. Той говореше свободно
исландски и ние вярвахме, че е там изрично по заповед на партията или студентската
организация, което беше едно и също. Ясно е, че една от функциите му беше да
държи под око студентите и да се опитва да ги привлече към сътрудничество.
- Какъв вид сътрудничество? - попита Елинборг.
- Приемаше всякакви форми - каза Ханес. - Ако знаеш, че някой слуша западно радио,
трябваше да уведомиш служител от FDJ. Ако някой каже, че не иска да си прави
труда да разчиства руините или да върши друга доброволна работа - трябваше да
информирате. Тогава имаше и по-сериозни провинения като това да си позволяваш
да споделяш антисоциалистически възгледи. Неприсъствието на парада в Деня на
републиката също се възприемаше като признак на опозиция, а не като обикновен
мързел. Също и ако пренебрегнаш онези безсмислени лекции на FDJ за
социалистическите ценности. Всичко беше под строг контрол и Лотар беше един от
играчите. Бяхме призовани да докладваме едни за други. Приемаше се, че не
демонтрираш правилния дух и настройки, ако не информираш.
- Възможно ли е Лотар да е помолил и други исландци да му дават информация? -
попита Ерлендур. — Възможно ли е да е помолил други хора да шпионират техните
спътници?
- Нямам съмнение. Сигурен съм, че го е направил - каза Ханес. – Допускам, че е опитал
това с всеки един от тях.
- И?
- И нищо.
- Имаше ли някаква конкретна награда за съдействие или беше чисто идеалистично? -
попита Елинборг. – Да шпионираш състудентите и приятелите си?
- Имаше системи за възнаграждение на онези, които искаха да впечатлят. Понякога
лош студент, който беше лоялен към партийната линия и политически стабилен,

164
 получаваше по-голяма стипендия от блестящ студент, който имаше много по-високи
оценки, но не беше политически активен. Така работеше системата. Когато някой
нежелан студент бъдеше изключен, както бях аз в крайна сметка, за другите студенти
беше важно да покажат какво мислят, като застанат на страната на партийните
апаратчици. Студентите можеха да получат похвала, като изобличат нарушителя, за
да покажат лоялност към общата линия, както се наричаше. FDJ отговаряше за
дисциплината. Това беше единствената позволена студентска организация и имаше
много власт. На непринадлежността към организацията се гледаше с недоверие.
Както и на неприсъствието на срещите им.
- Каза, че имало дисидентски клетки — каза Ерлендур.
- Дори не знам дали бихте могли да ги наречете дисидентски клетки - каза Ханес. –
това бяха предимно млади хора, които се събираха и слушаха западни радиостанции
и говореха за Бил Хейли и Западен Берлин, където много от тях са били, или дори за
религията, за която служителите нямаха високо мнение. Имаше и други дисидентски
групи, които искаха да се борят за реформи на политическата структура, истинска
демокрация, свобода на словото и печата. Те бяха смазани.
- Каза, че Лотар Вайзер „например“ ви е помолил да шпионирате. Искаш да кажеш, че
е имало и други като него? — попита Ерлендур.
- Да, разбира се — каза Ханес. - Обществото беше строго контролирано - както
университетът, така и обществото като цяло. И хората се страхуваха от наблюдение.
Ортодоксалните комунисти вземаха участие в него с цялото си сърце, скептиците се
опитваха да го избегнат и да се примирят да живеят под зоркия му поглед, но мисля,
че повечето хора го намираха в противоречие с всичко, което представлява
социализмът.
- Познавахте ли някой исландски студент, който може да е работил за Лотар?
- Защо искате да знаете това? — попита Ханес.
- Трябва да знаем дали е бил в контакт с исландци, когато е бил тук като търговско
аташе през 60-те години - каза Ерлендур. - Това е съвсем нормална проверка. Не се
опитваме да шпионираме хора, просто събираме информация заради скелета, който
открихме.
Ханес ги погледна.
- Не знам нито един исландец да е обърнал внимание на тази система, освен може би
Емил — каза той. - Мисля, че той е действал под прикритие. Казах това на Томас
веднъж, когато ми зададе същия въпрос. Много по-късно всъщност. Той дойде да ме
види и ми зададе абсолютно същия въпрос.
- Томас? — попита Ерлендур. Спомни си името от списъка на студентите в Източна
Германия. - Поддържаш ли връзка с възпитаниците на Лайпциг?
- Не, нямам много контакт с тях и никога не съм имал - каза Ханес. - Но Томас и аз
имахме едно общо нещо: и двамата бяхме изключени. Подобно на мен и той се върна
у дома, преди да завърши курса си. Наредиха му да напусне. Той ме потърси, когато
се върна в Исландия и ми разказа за приятелката си, унгарско момиче на име Илона.
Познавах я бегло. Тя, меко казано, не беше от хората, които следват партийната
линия. Нейният произход беше доста различен. Тогава климатът в Унгария беше по-

165
 либерален. Младите хора започваха да казват какво мислят за съветската хегемония,
обхванала цяла Източна Европа.
- Защо ти каза за нея? — попита Елинборг.
- Когато дойде да ме види, той беше прекършен човек - каза Ханес. — Сянка на
предишното си аз. Спомних си го, когато беше щастлив и уверен и пълен със
социалистически идеали. Бореше се за тях. Произхожда от солидно работническо
семейство.
- Защо беше пречупен човек?
- Защото тя изчезна – каза Ханес. - Илона беше арестувана в Лайпциг и никой никога
повече не я видя. Той беше напълно унищожен от това. Той ми каза, че Илона е била
бременна, когато е изчезнала. Каза ми го със сълзи в очите.
- И той дойде да те види и по-късно? — попита Ерлендур.
- Всъщност беше доста странно. Дойде след всички тези години, за да си спомни.
Наистина бях забравил цялата работа, но беше очевидно, че Томас не е забравил
нищо. Спомняше си всичко. Всеки детайл - сякаш се е случило вчера.
- Какво искаше? - попита Елинборг.
- Пита ме за Емил - каза Ханес. — Дали е работил за Лотар. Дали са били в близък
контакт. Не знам защо искаше да знае, но му казах, че имам доказателство, че Емил
трябва да бил сред доносниците на Лотар.
- Какъв вид доказателство? — попита Елинборг.
- Емил беше безнадежден студент. Той всъщност не принадлежеше към университета,
но беше добър социалист. Всичко, което казвахме, отиваше право при Лотар и Лотар
се погрижи Емил да получи добра стипендия и добри оценки. Томас и Емил бяха
добри приятели.
- Какво доказателство имаш? — отново попита Елинборг.
- Моят професор по инженерство ми каза за това, когато се сбогувах с него. След като
ме изгониха. Беше наранен, че не ми позволиха да завърша курса. Целият учителски
състав говорел за това, каза той. Учителите не харесвали ученици като Емил, но не
можели да направят нищо. Те също не харесваха Лотар и подобните му. Професорът
каза, че Емил трябва да е много ценен за Лотар, защото едва ли в университета имало
по-лош студент, но Лотар наредил на университетските власти да не го провалят. FDJ
одобрил този ход и с Лотар стояха зад него. - Ханес направи пауза. -Емил беше най-
верният от всички нас - каза той след малко. – Праволинеен комунист и сталинист.
- Защо… — започна Ерлендур, но Ханес продължи, сякаш умът му беше другаде.
- Всичко беше такъв шок - каза той, гледайки напред. — Цялата система. Станахме
свидетели на абсолютна партийна диктатура, страх и репресии. Когато се върнаха,
някои се опитаха да кажат на членовете на партията тук за това, но не постигнаха
напредък. Винаги съм чувствал, че социализмът, който практикуваха в Източна
Германия, беше нещо като продължение на нацизма. Този път под руската пета,
разбира се, но доста бързо придобих усещането, че социализмът в Източна Германия
по същество е просто друг вид нацизъм.

166
 30.

Ханес прочисти гърлото си и ги погледна. И двамата можеха да видят, че му беше

трудно да говори за студентските си години. Изглежда нямаше навика да си спомня
лайпцигскя си период. Ерлендур го беше принудил да седне и да върне спомените си.
- Има ли още нещо, което трябва да знаете? — попита Ханес.
- И така, Томас се появява години след като е напуснал Лайпциг и те пита за Емил и
Лотар и ти му кажаш, че имаш доказателство, че са действали заедно — обобщи
Ерлендур. – Че Емил е изпълнявал вместо него важната задача да наблюдава и
информира за учениците.
- Да — каза Ханес.
- Защо Томас питаше за Емил и кой е Емил?
- Той не ми каза защо, а аз знам много малко за Емил. Последно разбрах, че живеел в
чужбина. Мисля, че го направи още откакто учехме в Германия. Той никога не се е
връщал, доколкото знам. Срещнах един от студентите от Лайпциг преди няколко
години, Карл. И двамата пътувахме в Скафтафел и се заговорихме за старите времена
и той ми каза, че смята, че Емил е решил да се установи в чужбина след университета.
Оттогава не го беше виждал или чувал за него.
- А Томас, знаеш ли нещо за него? — попита Ерлендур.
- Не точно. Учи инженерство в Лайпциг, но не ми е известно да е работил на терен.
Изгониха го. След срещата веднага след връщаето му от Германия, го срещнах само
още веднъж - когато дойде да пита за Емил.
- Разкажете ни повече за това - каза Елинборг.
- Няма много за разказване. Той се отби и си припомнихме старите времена.
- Защо се интересуваше от Емил? — попита Ерлендур.
Ханес ги погледна отново.
- Трябва да направя още кафе — каза той и се изправи.

Ханес им разказа как по това време е живял в нова градска къща в квартал Вогар в Рейкявик.
Една вечер на вратата се позвънило. Когато отворил, на стълбите стоял Томас. Било есен и
времето било лошо, вятърът разклащал дърветата в градината и дъждовни струи биели в
стените на къщата. Първоначално Ханес не разпознал посетителя и бил изненадан, когато
разбрал, че това е Томас. Той бил толкова учуден, че в първия момент не му хрумнало да го
покани да влезе и да се скрие от дъжда.
- Извинявай, че те безпокоя така — казал Томас.
- Не, всичко е наред – казал Ханес. После изведнъж се осъзнал: - Какво ужасно време.
Хайде, влизай!
Сега Ханес се върна назад във времето.

Томас свали палтото си и поздрави съпругата на Ханес; децата им надникнаха да

видят госта и той им се усмихна. Ханес имаше малък кабинет в мазето и когато си изпиха
кафето си и си побъбриха за времето, той покани Томас долу. Усещаше, че Томас не е
спокоен, че нещо го преследва. Беше нервен и малко притеснен, че е посетил хора, които

167
всъщност изобщо не познаваше. В Лайпциг те не бяха приятели. Съпругата на Ханес никога
не беше чувала да се споменава името на Томас. Когато се настаниха в мазето, за известно
време си поговориха отново за миналото, припомняйки си Лайпциг, другите от онова време
- те знаеха къде са сега някои от студентите, но не и други. Ханес усети как Томас се
приближава към целта на посещението си и си помисли, че ако го познаваше по-добре,
вероятно би го харесвал. Спомни си първия път, когато го видя в библиотеката на
университета. Спомни си впечатлението за учтива свенливост, което остави тогава у него.
Знаейки добре за изчезването на Илона, той си спомни предишния път, когато Томас
го беше посетил - точно след като току-що се бе завърнал от Източна Германия - за да му
каже какво се е случило. Беше вече променен човек. Ханес вече не изпитваше нищо друго
към Томас освен съжаление. Някога му беше изпратил съобщение, написано в момент на
гняв, обвинявайки го за изгонването си от Лайпциг. Но когато яростта му утихна и той се
върна в Исландия, осъзна, че не Томас е виновен, а по-скоро самия той, със своето
противопоставяне на системата. Томас спомена за бележката и каза, че още я помни, пази я
в ума си. Ханес го посъветва да я забрави, че я е написал в пристъп на гняв и не отговаря на
истината. Те и двамата бяха напълно помирени. Томас му каза, че се е свързал с партийните
лидери относно Илона и те са обещали да направят запитвания в Източна Германия. Той бил
остро упрекнат, че е изгонен, че злоупотребява с положението си и с гласуваното му доверие.
Томас беше признал всичко, каза сега той на Ханес, и се бе разкаял. Казал им всичко, което
според Томас искали да чуят. Единствената му цел беше да помогне на Илона. Но всичко в
крайна сметка беше напразно.
При онова посещение Томас спомена и подхвърлените му слухове, че Илона и Ханес
по някое време са излизали заедно и че Илона целяла да се омъжи, за да напусне страната.
Ханес каза, че това е новина за него. Той бил на няколко срещи и там се запознал с Илона,
след което обаче той се отказал от всякакво участие в политиката.
И сега Томас отново седеше там, в дома му. Изминали бяха дванадесет години,
откакто за последно се бяха изправили един срещу друг. Беше започнал да говори за Лотар
и най-после изглежда стигна до същността на посещенитео си.
- Исках да те попитам за Емил — каза Томас. — Знаеш, че в Германия бяхме добри
приятели.
- Да, знам — каза той.
- Може ли Емил да е имал специална връзка с Лотар?
Той кимна. Въпреки че не обичаше да клевети хората, той не беше приятел с Емил и
смяташе, че разбира какъв характер има той. Ханес повтори думите на професора си за Емил
и Лотар. Как това потвърдило и собствените му подозренията. Че Емил се е занимавал
активно с интерактивно наблюдение и се е възползвал от лоялността си към студентската
организация и партията.
- Чудил ли си се някога дали Емил е участвал в изгонването те? — попита Томас.
- Невъзможно е да се каже. Всеки можеше да ме издаде на FDJ – не един и двама.
Обвиних те и теб, както си спомняш. Написах ти онази бележка. Става толкова
сложно да говориш с хора, когато не знаеш какво ти е позволено да кажеш. Но не съм
се спирал на това. То свърши и приключи отдавна. Погребано и забравено.
- Знаеш ли, че Лотар е в Исландия? — внезапно попита Томас.

168
 - Лотар? В Исландия? Не, не знаех.
- Свързан е с източногерманското посолство, някакъв служител там е. Срещнах го
случайно – всъщност не го срещнах, видях го. Беше на път за посолството. Вървях
по Егисида. Живея в западната част на града. Той не ме забеляза. Бях доста далеч, но
беше той - голям като живота. Още в Лайпциг го обвиних, че е замесен в изчезването
на Илона и той ми каза: „Погледни по-наблизо“. Но тогава не разбрах какво има
предвид. Мисля, че сега разбирам.
Спряха да говорят. Ханес погледна Томас и разбра колко безпомощен и сам на света е
бившият му състудент и му се искаше да може да направи нещо за него.
- Ако мога да ти помогна с… знаеш, ако мога да направя нещо за теб ...
- Професорът каза ли, че Емил е работил с Лотар и е имал ползи от това?
- Да.
- Знаеш ли какво стана с Емил?
- Не живее ли в чужбина? Не мисля, че се върна в Исландия след завършването си.
Отново замълчаха за известно време.
- Онази история за мен и Илона, кой ти я разказа? - попита Ханес.
- Лотар – отговори му Томас.
Ханес не беше сигурен как да продължи.
- Не знам дали трябва да ти го кажа — каза той накрая, — но точно преди да си тръгна
аз чух нещо друго. Ти беше толкова разстроен, когато се върна от Германия и не исках
да разпространявам клюки. И без това има толкова много. Но ми казаха, че Емил се
е опитвал да се сближи с Илона, преди да започнете да излизате заедно.
Томас се втренчи в него.
- Така чух - каза Ханес, виждайки как Томас пребледня при новината. - Не е
задължително в това да има някаква истина.
- Искаш да кажеш, че са излизали заедно, преди аз …?
- Не, по-скоро той опитвал. Навъртал се около нея, нали разбираш, доброволна работа
с нея и ...
- Емил и Илона? - Томас изстена невярващо, сякаш просто не можеше да схване
идеята.
- Само се е опитвал, това беше всичко, което чух - побърза да каже Ханес, вече
съжалявайки за думите си. По изражението на Томас разбра, че изобщо не е трябвало
да го споменава.
- Кой ти каза това? — попита Томас.
- Не си спомням и не е нужно да е вярно.
- Емил и Илона? – пак повтори Томас. – Тя не е откликнала?
- Съвсем не — каза Ханес. - Това чух. Тя не се интересувала от него. Но Емил бил
наранен.
Те направиха поредната пауза.
- Илона никога ли не ти е споменавала за това?
- Не — каза Томас. — Никога.

169
 - След това си тръгна - каза сега Ханес, поглеждайки Ерлендур и Елинборг. –
Оттогава не съм го виждал и всъщност нямам представа дали още е жив или е
мъртъв.
- Преживяното в Лайпциг трябва да е било неприятно за теб - каза Ерлендур.
- Най-лошото бяха шпионирането и безкрайните подозрения. Но в други отношения
беше добро място. Може би не всички бяхме щастливи да видим отблизо славното
лице на социализма, но повечето от нас се опитаха да живеят с недостатъците. На
някои от нас им беше по-лесно от други. По отношение на образованието това беше
безупречна институция. Преобладаващото мнозинство от учениците бяха деца на
фермери и работници. Това случвало ли се е някъде преди, а или след това?
- Защо Томас се появи след всички тези години и те попита за Емил – попита
Елинборг. - Мислиш ли, че се е срещнал отново с него?
- Не знам — каза Ханес. — Никога не ми е казвал.
- Това момиче Илона — попита Ерлендур — знае ли се нещо за нея?
- Не мисля. Времената бяха странни заради Унгария, където по-късно всичко буквално
избухна. Нямаше да позволят това да се случи в други комунистически страни.
Нямаше свобода за обмен на мнения, за критика или дебат. Не мисля, че някой знае
какво всъщност стана с Илона. Томас никога не разбра. И аз съм се чудил, въпреки
че всъщност няма нищо общо с мен. Нито пък искам да се връщам в този период от
живота ми. Отдавна го оставих зад гърба си и не обичам да говоря за това. Бяха
ужасни времена. Ужасни.
- Кой ти каза за Емил и Илона? — попита Елинборг.
- Казва се Карл — каза Ханес.
- Карл? - уточни Елинборг.
- Да – потвърди Ханес.
- И той ли беше с вас в Лайпциг? – попита тя.
Ханес кимна.
- Знаеш ли за исландци, които през 60-те години биха могли да притежават оборудване
като руско подслушвателно устройство? — попита Ерлендур. – Някой, който би
могъл да се занимава с шпионаж?
- Руско подслушвателно устройство?
- Да, не мога да навлизам в подробности, но някой да ти хрумва?
- Е, ако Лотар е бил аташе в посолството, той би бил кандидат – каза Ханес. — Не мога
да си представя, че… ами ... не говорите за исландски шпионин, нали?
- Не, мисля, че това би било странно - каза Ерлендур.
- Както казах, просто не съм наясно с цялата картина. Почти не съм имал контакт с
групата от Лайпциг. Не знам нищо за руското шпиониране.
- Случайно да имаш снимка на Лотар Вайзер? — попита Ерлендур.
- Не — каза Ханес. - Нямам много спомени от онези години.
- Емил изглежда е бил потаен тип - вметна Елинборг.
- Може и да е така. Както ви казах, мисля, че цял живот е живял в чужбина. Всъщност
аз… последния път, когато го видях… беше след онова странно посещение на
Томас... . Видях Емил в центъра на Рейкявик. Не го бях виждал от Лайпциг и само го

170
 зърнах, но съм сигурен, че беше Емил. Но както казах, не знам нищо друго за този
човек.
- Значи не си говорил с него? — попита Елинборг.
- Да говоря? Не, не можах. Качи се в някаква кола и потегли. Видях го само за част от
секундата, но определено беше той. Спомням си го заради шока, който изпитах
когато изведнъж го разпознах.
- Помниш ли каква беше колата? — попита Ерлендур. – Каква марка? Модел, цвят?
- Беше черна - каза Ханес. - Не разбирам нищо от коли. Но помня, че беше черна.
- Може ли да е бил Форд?
- Не знам.
- Форд Фалкон?
- Както казах, помня само, че беше черена.

31.

Остави писалката на бюрото. В разказа си за събитията в Лайпциг и по-късно в

Исландия той се беше опитал да бъде възможно най-ясен и кратък. Работата му съдържаше
повече от седемдесет внимателно написани страници, чието създаване му отне няколко дни,
а той все още не беше приключил с епилога. Беше решил. Беше се примирил с това, което
щеше да направи.
Беше стигнал до момента в своя разказ, когато вървеше покрай Егисида и видя Лотар
Вайзер да се приближава до една от къщите. Въпреки че не беше виждал Лотар от години,
той веднага го разпозна. С напредването на възрастта Лотар бе напълнял и сега ходеше някак
по-напрегнато; той не забеляза зяпналия го минувач. Томас беше спрял вцепенен и се беше
втренчил изумен в Лотар. След като първоначалната изненадата премина, първата му
реакция беше да се скрие от полезрението му, така че се обърна и много бавно се върна по
стъпките си. Той гледаше как Лотар минава през портата, затваря я внимателно след себе си
и изчезва зад къщата. Предположи, че германецът се е отправил към задната врата. Забеляза
табела с надпис „Търговска делегация на Германската демократична република“.
Стоейки отвън на тротоара, той се взираше като зашеметен в къщата. Беше обяд и
беше излязъл да се разходи в хубавото време, макар че обикновено използваше обедната си
почивка за един час у дома. Той работеше в застрахователна компания в центъра на града.
Правеше това от две години и се наслаждаваше на работата си да застрахова семейства
срещу несполуки. Сега погледна към часовника си осъзна, че трябва да се върне.
Рано тази вечер той отново излезе на разходка, както правеше понякога. Като човек
на рутината той обикновено следваше едни и същи улици в западния квартал и край морския
бряг на Егисида. Той вървеше бавно и се взираше през прозорците на къщата, очаквайки да
зърне Лотар, но не видя нищо. Само два прозореца светеха и той не можа да различи никого
вътре. Тъкмо се канеше да се върне у дома, когато една черна Волга внезапно излезе от
алеята до къщата и потегли по Егисида, отдалечавайки се от него.

171
 Не знаеше какво прави. Не знаеше какво очаква да види или какво ще се случи след
това. Дори да беше видял Лотар да излиза от къщата, нямаше да знае дали да му извика или
просто да го последва. Какво трябваше да му каже?
Следващите няколко вечери той минаваше покрай Егисида и покрай къщата и една
вечер видя да я напускат трима души. Двама се качиха в черната Волга и потеглиха, докато
третият, който се оказа Лотар, се сбогува с тях и тръгна нагоре по Хофсвалагата към центъра
на града. Беше около осем часа и той го последва. Лотар вървеше бавно до Тунгата, по
Гардастраети чак до Вестургата, където влезе в ресторант Наустид.
Той прекара два часа в чакане пред ресторанта, докато Лотар вечеряше. Беше есен и
вечерите започваха да стават забележимо по-студени, но той беше облечен топло в зимно
палто с шал и шапка с наушници. Да играе тази детска игра на шпиони го караше да се
чувства доста глупаво. Той остана на Фишерсунд, опитвайки се да не изпуска вратата на
ресторанта от погледа си. Когато Лотар най-сетне се появи отново, той слезе надолу по
Вестургата и покрай Аустурстраети към района Тингхолт. На Бергстастрети той спря пред
малка барака в задната градина на къща недалеч от Хотел Холт. Вратата се отвори и някой
пусна Лотар вътре. Той не видя кой беше.
Не можеше да си представи какво става и воден от любопитство, той колебливо се
приближи до бараката. Уличното осветление не стигаше толкова далече и той внимателно
си проправи път напред в почти пъната тъмнина. На вратата имаше катинар. Той се
промъкна до малък прозорец отстрани на бараката и надникна вътре. Над една работна маса
светеше лампа и на нейната светлина той видя двамата мъже.
Един от тях посегна към нещо и се озова под светлината. Изведнъж видя кой е и се
стрелна рязко назад от прозореца. Сякаш го удариха в лицето.
Това беше неговият стар приятел от студентските години в Лайпциг, когото той не
беше виждал през всичките тези години.
Емил.
Той се измъкна от бараката и се върна на улицата, където дълго стоя преди Лотар да
се появи отново. Емил беше с него. После Емил изчезна в мрака край бараката, но Лотар
тръгна отново на запад от града. Нямаше представа какъв контакт поддържаха Емил и
Лотар. Доколкото знаеше, Емил бе живял в чужбина.
Той превъртя всичко това в ума си, без да стигне до някакво заключение. Накрая
реши да посети Ханес. Беше правил това веднъж, веднага след връщането си от Източна
Германия, за да му разкаже за Илона. Можеше Ханес да знае нещо за Емил и Лотар.
Лотар влезе в къщата на Егисида. Томас изчака известно време на разумно
разстояние, преди да потегли към дома си, и внезапно в съзнанието му изплува странното
и неразбираемо изречение на германеца от тяхната последна среща: Погледни по-наблизо.

32.

Връщайки се от Селфос, Ерлендур и Елинборг обсъдиха историята на Ханес. Беше

вечер и по Хелишейди нямаше голямо движение. Ерлендур се замисли за черния Форд
Фалкон. В онези дни едва ли е имало много такива по улиците. И все пак, според Теди,
съпруга на Елинборг, Фалкона е бил популярен. Помисли си за Томас, чиято приятелка беше

172
изчезнала в Източна Германия. Трябваше да го посетят при първа възможност. Той все още
не можеше да установи връзката между тялото в езерото и студентите от Лайпциг през 60-
те години. И някак си си помисли за Ева Линд, която се самоунищожаваше, въпреки опитите
му да я спаси, и за сина си Синдри, когото ни най-малко не познаваше. Той мислеше за
всичко това, без да успява да подреди мислите си. Като го погледна косо, Елинборг попита
какво му е на ума.
- Нищо — каза той.
- Трябва да има нещо — каза Елинборг.
- Не — каза Ерлендур. - Нищо няма.
Елинборг сви рамене. Ерлендур си помисли за Валгердур, която не беше чувал от
няколко дни. Знаеше, че тя има нужда от време, а и той също не бързаше. Това, което тя бе
видяла в него, беше загадка за Ерлендур. Не можеше да разбере какво привлича Валгердур
в един самотен, депресивен мъж, който живееше сам в мрачен жилищен блок. Понякога се
питаше дали изобщо заслужава нейното приятелство.
Но той знаеше точно какво харесва във Валгердур. Той знаеше това от първия
момент. Тя беше всичко, което той не беше, но би искал да бъде. Във всяко отношение тя
беше неговата противоположност. Привлекателна, усмихната и щастлива. Въпреки
брачните проблеми, с които трябваше да се справя и за които Ерлендур знаеше, че са имали
дълбок ефект върху нея, тя се опита да не им позволи да съсипят живота й. Тя винаги
виждаше обратната страна на всеки проблем и беше неспособна да изпитва омраза или
раздразнение за каквото и да било. Тя не позволяваше на нищо да помрачи възгледа й за
живота, нейната нежност и щедрост. Нито дори съпругът й, когото Ерлендур смяташе за
идиот, задето беше неверен на такава жена. Ерлендур знаеше отлично какво вижда в нея.
Това, че беше с нея, го ободряваше.
- Кажи ми за какво си мислиш - помоли го пак Елинборг. Тя беше отегчена.
- Нищо — каза Ерлендур. — Не мисля за нищо.
Тя поклати глава. През това лято Ерлендур беше доста мрачен, въпреки че беше прекарал
необичайно много време след работа с колегите си. Тя и Сигурдур Оли бяха обсъдили това
и си помислиха, че той вероятно е подтиснат, тъй като вече почти няма контакт с Ева Линд.
Те знаеха, че той изпитва мъка за нея и се опитаха да помогнат, но момичето сякаш нямаше
никакъв контрол над себе си. Тя е вечно губеща, беше отговорът на Сигурдур Оли. Два или
три пъти Елинборг се бе обръщал към Ерлендур, за да говори за Ева и да го попита как е,
но той я беше отхвърлил.
Седяха в дълбоко мълчание, докато Ерлендур не се озова пред градската къща на
Елинборг. Вместо да излезе направо от колата, тя се обърна към него.
- Какво не е наред? – попита го тя.
Ерлендур не отговори.
- Какво да правим с този случай? Да говорим ли с този Томас?
- Трябва – каза Ерлендур.
- Мислиш ли за Ева Линд? — попита Елинборг. — Затова ли си толкова мълчалив и
- сериозен?
- Не се тревожи за мен — каза Ерлендур. - Ще се видим утре.

173
Той я гледаше как изкачва стълбите към къщата си. Когато влезе вътре, той потегли.

Два часа по-късно Ерлендур седеше на креслото си вкъщи и четеше, когато звънеца
звънна. Той се изправи и попита кой е, след което натисна бутона на домофона, за да отвори
входната врата на долния етаж. После запали лампите в апартамента си, отиде в коридора,
отвори вратата и зачака. Скоро се появи Валгердур.
- Може би предпочиташ да те оставя на мира? – попита тя.
- Не, не, влизай — каза той.
Тя се промъкна покрай него и той взе палтото й. Забелязвайки отворената книга до стола, тя
го попита какво чете и той й отговори, че е книга за лавините.
- И предполагам, че всички срещат ужасна смърт — заключи тя.
Те често бяха говорили за интереса му към исландския епос, исторически разкази,
биографии и книги за фатални изпитания сред безмилостната природа.
- Не всички. Някои оцеляват. За щастие.
- Затова ли четеш тези книги за смъртта в планините и лавините?
- Какво имаш предвид? —каза Ерлендур.
- Защото някои хора оцеляват?
Ерлендур се усмихна.
- Може би — каза той. — Още ли живееш при сестра ти?
Тя кимна. Разказа му, че очаква да се наложи да се консултира с адвокат относно развода си
и попита Ерлендур дали знае за някой подходящ. Каза, че никога досега не е имала нужда
от съвети на адвокат. Ерлендур предложи да попита на работа, където каза, че юристите са
страшно много.
- Остана ли ти нещо от онова зелено питие? – попита тя, сядайки на дивана.
С кимване той извади Шартрьоз и две чаши. Споми си как веднъж бе чул, че са използвани
тридесет различни ботанически съставки, за да бъде постигнат правилния вкус. Той седна
до нея и й разказа за тях. Тя му разказа, че се е срещнала със съпруга си по-рано същия ден,
как той обещал да обърне нов лист и се опитал да я убеди отново да се върне. Но когато
разбрал, че тя възнамерява да го напусне, той се ядосал и в крайна сметка изгубил контрол
над себе си, започвайки да крещи и да я ругаее. Били в ресторант и той я обсипал с обиди,
без да обръща внимание на клиентите, които ги гледали учудено. Тя се изправила и излязла,
без да се обръща назад.
След като тя му разказа събитията от деня, те поседяха мълчаливо, допивайки
напитките си. Тя поиска още една чашка.
- И така, какво да правим? – попита тя.
Ерлендур изпи остатъка от питието си и усети, че то изгаря гърлото му. Той напълни отново
чашите, мислейки за парфюма по нея, който бе усетил при преминаването й край него на
вратата. Беше като аромат на отминало лято и той беше изпълнен със странна носталгия,
която идваше от много назад във времето, за да може да я определи правилно.
- Ще правим каквото си поискаме - каза той.
- Ти какво искаш да правиш? – попита тя. – Беше толкова търпелив и се чудех дали
наистина е търпение, дали не е повече … ами някак си да не искаш да се замесваш.
Замълчаха. Въпросът увисна във въздуха.

174
Какво искаш? Той допи втората си чаша. Това беше въпросът, който сам си задаваше още
откакто я срещна за първи път. Не се смяташе за търпелив. Той нямаше представа какво
друго беше, освен че се опитваше да й бъде опора. Може би не й бе показал достатъчно
внимание или топлота. Той не знаеше.
- Не искаш да прибързваш с нищо — каза той. — Нито пък аз. В живота ми отдавна
не е имало жена.
Той спря. Искаше да й каже, че почти винаги е бил сам, вътре в това място, с неговите книги
и че това тя да седи на дивана до него му доставяше специална радост. Тя беше толкова по-
различна от всичко, с което беше свикнал и той не знаеше как да се справи с това. Как да й
каже, че това е всичко, за което бе искал и копнеел от момента, в който я видя. Да бъде с нея.
- Не исках да бъда сдържан - каза той. — Но тези неща отнемат време, особено за мен.
И, разбира се, ти си… искам да кажа, че е трудно да преживееш развод…
Тя видя, че той се чувства неудобно да обсъжда такива неща. Всеки път, когато разговорът
тръгнеше в тази посока, той се държеше някак неловко, ставаше колеблив и млъкваше. По
правило той не казваше много, което може би беше причината тя да се чувства комфортно в
негово присъствие. В него нямаше преструвки. Вероятно нямаше да има представа как да
се държи, ако решеше да се опита да бъде по някакъв начин различен. Той беше напълно
честен във всичко, което й каза и направи. Тя го усещаше и това й даваше сигурност, която
толкова дълго й беше липсвала. Усещаше, че той е мъж на когото може да има доверие.
- Съжалявам — усмихна се тя. - Не възнамерявах да превръщам това в някакъв вид
преговори. Но понякога е хубаво да знаеш къде се намираш. Разбираш го, надявам
се.
- Напълно — каза Ерлендур, усещайки как напрежението между тях леко намалява.
- За всичко трябва време. Ще видим - каза тя.
- Мисля, че това е много разумно - каза той.
- Добре — каза тя, изправяйки се от дивана.
Ерлендур също се изправи. Тя каза нещо за това, че трябвало да се срещне със синовете си,
което той не разбра. Мислите му бяха другаде. Тя отиде до вратата и докато той й помагаше
да си облече палтото, усети, че нещо го тревожи. Тя отвори вратата към коридора, обърна
се и го попита дали всичко е наред. Ерлендур я погледна:
- Не си отивай.
Тя спря на прага.
- Остани с мен.
Валгердур се поколеба.
- Сигурен ли си?
- Да – каза той. – Не си отивай.
Тя стоеше неподвижно и дълго го гледа. Той се приближи до нея, въведе я обратно вътре,
затвори вратата и започна да сваля палтото й, без тя да възрази.

Любиха се бавно, плавно и нежно, като и двамата изпитваха леко колебание и

неувереност, които постепенно преодоляха. Тя му каза, че той е вторият мъж, с когото е
спала.

175
Докато лежаха в леглото, той погледна към тавана и й каза, че понякога е ходил в източната
част на Исландия, по местата на детството си, където е отсядал в старата си къща, в която
вече нямаше нищо освен голи стени, полусрутен покрив и съвсем малко следи, че някога
семейството му е живяло там. И все пак стояли останки от отдавна изчезнал живот. Парчета
от шарен килим, който добре си спомняше. Счупени шкафове в кухнята. Прозоречни
первази, на които малките ръчички някога се бяха облягали. Той й каза, че му е хубаво да
иде там, да легне със спомените си и да преоткрие един свят, пълен със светлина и
спокойствие. Валгердур стисна ръката му. Той започна да й разказва история за изпитанията
на младо момиче, което напуснало къщата на майка си без точна представа къде отива. Беше
претърпяла много неуспехи и волята й беше слаба – може би разбираемо, защото никога не
й бе получавала нещо от това, за което копнееше най-много. Чувствала, че нещо й липсва в
живота. Изпитвала чувство на предателство. Тя затъвала стремглаво, водена от странен
саморазрушителен порив, и потъвала все по-дълбоко и по-дълбоко по пътя на
самоунищожението си, докато просто нямало вече накъде повече. Когато я намерили, тя
била върната и лекувана, но веднага след като се възстановила, отново изчезнала без
предупреждение. Тя обикаляла сред житейските бури и понякога търсела подслон там,
където живеел баща й. Той направил всичко възможно да я предпази от бурното време, но
тя така и не го послушала и отново тръгвала, сякаш съдбата не й беше давала възмажност
за нищо друго освен за унищожение. Валгердур го погледна.
- Никой не знае къде е тя сега. Още е жива, защото бих чул, ако не е. Чакам тази
новина. Влизал съм в тази буря многократно, намирал съм я и съм я връщал обратно
у дома, опитвах се да й помогна, но вече се съмнявам дали някой наистина може да
й помогне.
- Не бъди твърде сигурен — каза Валгердур след дълго мълчание.

Телефонът на нощното му шкафче иззвъня. Ерлендур го погледна и не понечи да отговори,

но Валгердур му каза, че трябва да е важно, щом някой да се обажда толкова късно през
нощта. Мърморейки, че трябва да е Сигурдур Оли с някаква идея, той се пресегна към
слушалката.

Отне му известно време, за да разбере, че човекът от другата страна е Харалдур.

Обаждаше се от дома за стари хора и каза, че се е промъкнал в офиса, защото иска да говори
с Ерлендур.
- Какво искаш? — попита Ерлендур.
- Ще ти кажа какво се случи — каза Харалдур.
- Защо? — попита Ерлендур.
- Искаш ли да го чуеш или не? – тросна се Харалдур.
- Успокой се — каза Ерлендур. — Ще се отбия утре. Така добре ли е?
- Направи го - каза Харалдур и затръшна телефона.

176
 33.

Той постави страниците, които беше написал, в голям плик, адресира го и го остави
на бюрото си. Прокарвайки ръка по плика, отново се замисли за историята, която тези
страници съдържаха. Беше се борил сам със себе си дали изобщо да опише събитията, след
което реши, че не може да избегне това. Тялото в Клейфарватн бе намерено. Рано или късно
следата щеше да доведе до него. Той знаеше, че няма никаква връзка между него и тялото в
езерото и че полицията ще си свърши работата, за да установи истината и без негова помощ.
Но не искаше да лъже. Ако всичко, което остави след себе си, беше истината, това щеше да
е достатъчно за него.
Той се наслади и на двете си посещения у дома на Ханес. Още от първата им среща
той го харесваше, въпреки някогашните им разногласия. Ханес му беше помогнал. Той
хвърли нова светлина върху връзката на Емил с Лотар и, макар и с много неясни и уклончиви
думи, му разкри, че Емил и Илона са се познавали преди неговото пристигане в Лайпциг.
Може би това му помогна да си обясни случилото се по-късно. Или може би тази връзка
усложни въпроса. Наистина не знаеше какво да мисли за това.
Накрая стигна до извода, че трябва да говори с Емил. Трябваше да попита него за
Илона и Лотар и интригите в Лайпциг. Не можеше да бъде сигурен, че Емил ще може да му
даде отговорите, но трябваше да чуе какво знае. А не можеше да дебне около бараката на
Емил. Това беше под достойнството му. Не искаше да играе на криеница. Тласкаше го и
друго. Мисъл, която го осени след посещението у Ханес, свързана със собственото му
участие и колко наивен, лековерен и невинен е бил. Ако нямаше друго обяснение за
случилото се, тогава причината за всичко трябва да е бил самия той. Трябваше да знае.
Ето защо един следобед няколко дни след като беше проследил Лотар до там, той се
върна на Бергстадасраети и надникна в бараката. Беше готов да се изправи срещу Емил
направо след работа. Започваше да се стъмва и времето беше студено. Усети, че зимата
наближава. Той отиде в задния двор, където се намираше бараката. Когато се приближи,
забеляза, че вратата е отключена. Катинарът беше отворен. Бутна вратата и надникна вътре.
Емил седеше прегърбен над работната маса. Той се промъкна вътре. Навесът беше пълен с
разнообразие от стари боклуци, които в тъмното той не можеше да идентифицира. Една-
единствена оголена крушка висеше над масата.
Емил го забеляза едва когато застана точно до него. Якето му лежеше върху стола и
изглеждаше така, сякаш е разкъсано, сякаш се е бил. Емил си мърмореше нещо сам на себе
си и звучеше ядосано. Изведнъж той сякаш усети присъствие в бараката. Вдигна поглед от
картите си, обърна бавно глава и го погледна. Томас видя, че му трябваше известно време,
за да схване кой е той.
- Томас — каза той с въздишка. - Това ти ли си?
- Здравей, Емил — каза той. — Вратата беше отворена.
- Какво правиш тук? - попита Емил. - Какво… - той онемя. – Как разбра...?
- Проследих Лотар до тук - каза той. — Последвах го от Егисида.
- Проследил си Лотар? – каза невярващо Емил. Той се изправи, без да откъсва очи от
посетителя си. - Какво правиш? — повтори той. — Защо си проследил Лотар?
Погледна през вратата, сякаш очакваше да се появят още неканени гости.

177
 - Сам ли си? – попита го Емил.
- Да, сам съм.
- За какво дойде тук?
- Спомняш си Илона — каза той. — В Лайпциг.
- Илона?
- Излизахме заедно, аз и Илона.
- Разбира се, че си спомням Илона. Какво за нея?
- Можеш ли да ми кажеш какво се случи с нея? - попита той. - Можеш ли да ми кажеш
сега - след всички тези години? Знаеш ли?
Без да иска да изглежда, че полага твърде много усилия за това, той се опита да запази
спокойствие, но беше напразно. Можеше да бъде прочетен като отворена книга - годините
му на агония по момичето, което беше обичал и което бе изгубено, бяха очевидни.
- За какво говориш? - попита Емил.
- За Илона.
- Все още ли мислиш за Илона? Дори и сега?!
- Знаеш ли какво се случи с нея?
- Нищо не знам. Изобщо не знам за какво говориш. Не трябва да си тук. Трябва да си
тръгнеш – Емил се огледа из бараката.
- Какво правиш? - попита го Томас. - За какво е тази барака? Кога се прибра?
- Трябва да излезеш — повтори Емил, надничайки тревожно през вратата. - Някой друг
знае ли, че съм тук? — добави той след малко. - Някой друг знае ли за мен тук?
- Можеш ли да ми кажеш? — упорстваше Томас. - Какво стана с Илона?
Емил го изгледа, после внезапно изпусна нервите си.
- Престани! Казах ти! Излез! Не мога да ти помогна с тези глупости.
Емил го блъсна, но той стоеше здраво.
- Какво получи, задето съобщи за Илона?- попита той. - Какво ти дадоха, какво дадоха
на тяхното златно момче? Пари ли ти дадоха? По-добри оценки ли получи? Намериха
ти добра работа при тях ли?
- Не знам за какво говориш — повтори Емил. До момента той почти шепнеше, но сега
повиши тон.
Емил изглеждаше много променен от Лайпциг насам. Беше кльощав както винаги, но
изглеждаше по-нездрав, с тъмни кръгове под очите, пръстите му бяха пожълтели от пушене,
гласът му беше дрезгав. Изпъкналата му адамова ябълка се движеше нагоре-надолу, когато
говореше, а косата му започваше да оредява. Той не беше виждал Емил отдавна и го
помнеше само като млад. Сега му изглеждаше уморен и изтощен, с няколкодневна брада по
лицето; изглеждаше като пияч.
- Вината беше моя, нали? - каза той.
- Ще престанеш ли да си толкова глупав — каза Емил и се приближи, за да го бутне
отново. – Изчезвай! – каза пак. – Забрави за това!
Той се отдръпна от пътя.
- Аз бях този, който ти каза какво прави Илона там, нали? Аз ти я предадох. Ако не ти
бях казал, тя можеше да се измъкне. Те нямаше да знаят за срещите. Нямаше да ни
снимат.

178
 - Махай се оттук!
- Говорих с Ханес. Той ми разказа за теб и Лотар и как Лотар и FDJ са накарали
университета да ти пише добри оценки. Никога не си бил кой знае какъв студент,
нали, Емил? Никога не съм те виждал да отваряш книга. Какво получи за това, че
предаваше другарите си? Приятелите си? Какво ти дадоха задето шпионира
приятелите си?
- Тя не успя да ме обърне с проповедите си, но ти си падна за това - изръмжа Емил. -
Илона беше предател.
- Защото тя те отхвърли ли? - той каза. — Защото тя не би имала нищо общо с теб?
Толкова ли беше болезнено? Толкова ли беше болезнено, когато тя те отхвърли?
Емил се втренчи в него.
- Не знам какво видя тя в теб – каза той с лека усмивка, играеща на устните му. - Не
знам какво видя в умника-идеалист, който искаше да направи социалистическа
Исландия, но промени решението си в момента, в който тя го вкара в леглото си. Не
знам какво видя в теб!
- Значи си искал отмъщение — каза той. - Това ли беше? Отмъщение срещу нея?
- Заслужавахте се един друг — каза Емил.
Той се взря в Емил и го прониза странна студенина. Той вече не познаваше стария си
приятел, не знаеше в кой и в какво се е превърнал Емил. Знаеше, че гледа същото
непоколебимо зло, което бе виждал в студентските си години, и знаеше, че трябва да бъде
погълнат от омраза и гняв и да нападне Емил, но изведнъж установи, че не изпитва желание
за това. Не чувстваше необходимост да прехвърля години на безпокойство, несигурност и
страх върху него. И не само защото у себе си никога не бе носил жестокост или никога не
бе влизал в конфронтации и битки. Той презираше насилието под всякаква форма. Знаеше,
че трябваше да бъде обхванат от такъв силен гняв, че да иска да убие Емил. Но вместо гнева
му да набъбне, умът му се изпразни от всичко, остана само студ.
- И си прав — продължи Емил, като застана пред него и се оказаха лице в лице. - Ти
беше. Трябва да обвиняваш само себе си. Ти беше първият, който ми разказа за
нейните срещи, нейните възгледи и идеите й за подпомагане на хората в нападките
им към социализма. Ти беше. Ако това е, което искаше да знаеш, мога да ти го
потвърдя. Това, това което ти каза, доведе то това Илона да бъде арестувана! Не знаех
как работи. Ти ми каза. Помниш ли? След това започнаха да я наблюдават. После те
те извикаха и те предупредиха. Но тогава вече беше твърде късно. Тя продължи.
Въпросът беше извън нашите ръце.
Помнеше добре случая. Отново и отново се беше чудил дали не е казал на някого нещо,
което не е трябвало. Винаги беше вярвал, че може да се довери на сънародниците си. Довери
им се, че няма да се шпионират един друг. Че малката група приятели е имунизирана срещу
интерактивно наблюдение. Че полицията по сигурността няма нищо общо с исландците. С
тази си вяра той им разказа за Илона, за нейните другари и техните идеи. Гледайки Емил,
той разпозна неговата безчовечност и осъзна как цели общества могат да се градят само
върху бруталността.
- Имаше едно нещо, за което започнах да мисля, когато всичко свърши - той продължи,
сякаш говореше сам на себе си, сякаш беше отдалечен от времето и пространството

179
 и беше на място, където нищо вече няма значение. - Когато всичко свърши и нищо
вече не можеше да се направи. Дълго след като се върнах в Исландия. Аз бях този,
който ти разказа за срещите на Илона. Не знам защо, но го направих. Предполагам,
че просто насърчавах теб и другите да отидете на събранията. Между нас,
исландците, нямаше тайни. Можехме да обсъдим всичко, без да се притесняваме.
Така мислех. Не очаквах някой като теб. Седяхме заедно — продължи той. - Някой е
информирал за Илона. Университетът беше голямо място и можеше да бъде всеки.
Едва дълго след това започнах да обмислям възможността някой от нас, исландците,
един от моите приятели, да го е направил - той погледна Емил в очите. - Бях идиот,
като си мислех, че сме приятели — каза той с тих глас. - Бяхме просто деца. Едва на
двадесет.
Той се обърна, за да излезе от бараката.
- Илона беше шибана уличница - изръмжа Емил зад него.
В момента, в който тези думи бяха изречени, погледа му падна върху лопата, стояща
върху прашен стар шкаф. Той сграбчи дръжката, завъртя се и нададе силен рев, когато я
стовари с всичка сила върху Емил. Удари го по главата. Видя как светлината в очите на Емил
угасна, когато той се свлече на пода. Стоеше и гледаше надолу към отпуснатото тяло на
Емил, сякаш витаеше в свой собствен свят, докато едно отдавна забравено изречение се
върна в съзнанието му. „Най-добре е да ги убиеш с лопата“.
Тъмна локва кръв започна да се образува на пода и той разбра, че удара, който е
нанесъл на Емил е бил смъртоносен. Но беше странно напълно откъснат. Спокоен и овладян,
докато гледаше лежащия неподвижно на пода Емил и нарастващата локва кръв. Гледаше
така, сякаш всичко това нямаше нищо общо с него. Не беше отишъл до бараката, за да го
убие. Не бе планирал да го убие. Беше се случило без да се замисли.
Нямаше представа колко време е стоял там, преди да регистрира, че до него има
някой, който му говори. Някой, който го дръпна, плесна го леко по бузата и му каза нещо
което той не разбра. Той погледна мъжа, но не го позна веднага. Видя го да се навежда над
Емил. Да постави пръст върху югуларната му вена, сякаш за да провери за пулс. Знаеше, че
е безнадеждно. Знаеше, че Емил е мъртъв. Той го беше убил.
Мъжът се изправи от тялото и отново се обърна към него. Сега видя кой е. Беше
последвал този човек през Рейкявик; той го беше го завел при Емил.
Беше Лотар.

34.

Карл Антонсон беше у дома, когато Елинборг почука на вратата му. Любопитството
му се събуди в момента, в който тя му каза, че откриването на скелета в Клейфарватн ги е
накарало да направят запитвания за исландски студенти в Лайпциг. Той покани Елинборг в
хола. Той и жена му бяха на път за голф игрището, каза й той, но то можеше да ги почака.
Рано тази сутрин Елинборг се обади по телефона на Сигурдур Оли и попита как се
чувства Бергтора. Той каза, че е добре. Всичко вървеше добре.
- А онзи човек спря ли да ти звъни нощем?
- Чувам го от време на време.

180
 - Не беше ли потенциален самоубиец?
- Патологочен – отговори Сигурудур Оли и добави, че Ерлендур го чака.
Те щяха да се срещнат с Харалдур в дома за стари хора като част от нелепото търсене на
Леполод, подхванато от страна на Ерлендур. Заявлението за пълномащабно претърсване на
земята в Мосфелсбаер беше отхвърлено, за голямо негово разочарование.

Карл живееше на Рейнимелур в красива къща с добре поддържана градина, разделена

на три апартамента. Съпругата му Улрика беше германка и стисна здраво ръката на
Елинборг. Двойката носеше възрастта си добре, и двамата бяха във форма. Може да е голфът,
помисли си Елинборг. Те бяха много изненадани от това неочаквано посещение и се
спогледаха безизразно, когато чуха причината.
- Намереният в езерето е сред хората, учили в Лайпциг ли? - попита Карл.
Улрика отиде в кухнята да направи кафе.
- Не знаем - каза Елинборг. — Някой от вас помни ли човек от Лайпциг на име Лотар?
Карл погледна жена си, която стоеше на прага на кухнята.
- Тя пита за Лотар – каза й той.
- За Лотар? Какво за него?
- Мислят, че той е в езерото — каза Карл.
- Това не е съвсем вярно - каза Елинборг. - Не предполагаме, че случаят е такъв.
- Платихме му да ни съдейства - каза Улрика. - Веднъж.
- Да ви съдейства?!
- Когато Улрика дойде в Исландия с мен - каза Карл. - Той имаше влияние и успя да ни
помогне. Но за известна цена. Моите родители я събраха – и родителите на Улрика в
Лайпциг също, разбира се.
- И Лотар помогна?
- Много — каза Карл. - Той го таксуваше, така че не беше просто услуга и мисля, че
помогна и на други хора, не само на нас.
- И всичко, което цената включваше, беше плащането на пари?
Карл и Улрика се спогледаха и тя пак потъна в кухнята.
- Спомена, че може да се свърже с нас по-късно. Но ние никога не бихме се заигравали
с това. Никога. Никога не съм бил в партията, след като се върнахме в Исландия,
никога не съм ходил на срещи или подобни. Отказах се от всякакво участие в
политиката. Улрика пък никога не се е занимавала с политика, тя изпитваше
отвращение към подобни неща.
- Искаш да кажеш, че са възнамерявали да ви дават задачи? - уточни Елинборг.
- Нямам представа — каза Карл. — Никога не се стигна дотам. Никога не сме срещали
Лотар отново. Като се върна назад, понякога е трудно да повярваме какво всъщност
сме преживели през тези години. Беше един съвсем различен свят.
- Исландците го наричаха „шарадата“ — каза Улрика, като се присъедини отново към
тях. - Винаги съм смятала, че това е подходящ начин да се опишат нещата.
- Въобще поддържате ли връзка с приятелите си от университета? — попита Елинборг.
- Много малко — каза Карл. - Е, случвало се е понякога да се сблъскваме един с друг
на улицата или на някой рожден ден.

181
 - Един от тях се казвал Емил - каза Елинборг. — Знаете ли нещо за него?
- Не мисля, че някога се е връщал в Исландия - каза Карл. — Той винаги е живял в
Германия. Не съм го виждал от... още ли е жив?
- Не знам — каза Елинборг.
- Никога не съм го харесвала — каза Улрика. - Той беше малко мъгляв. Емил винаги е
бил самотник. Не познаваше много хора. Говореше се, че изпълнява заповедите на
властите. Но аз никога не съм виждала тази негова страна.
- И не знаете нищо друго за този тип - Лотар?
- Не, нищо — каза Карл.
- Имате ли снимки на студентите от Лайпциг? – попита Елинборг. - На Лотар или на
някой друг?
- Не на Лотар и определено не на Емил, но имам една на Томас и неговата приятелка
Илона. Тя беше унгарка. - Карл се изправи и прекоси всекидневната до голям шкаф.
Той извади стар албум и го запрелиства, докато намери снимката, която подаде на Елинборг.
Беше черно-бяла снимка на млада двойка, държаща се за ръце. Слънцето ги огряваше и те
се усмихваха в камерата.
- Правена е пред Томаскирхе — каза Карл. — Няколко месеца преди Илона да изчезне.
- Чух за това — каза Елинборг.
- Бях там, когато дойдоха да я вземат - каза Карл. - Беше ужасно. Брутално. Никой не
разбра какво се е случило с нея и не мисля, че Томас някога се възстанови от това.
- Тя беше много смела - каза Улрика.
- Тя беше дисидент - каза Карл. - Това не беше одобрявано.

Ерлендур почука на вратата на Харалдур в дома за стари хора. Закуската току-що

беше приключила и от столовата все още се чуваше тракането на чинии. Сигурдур Оли беше
с него. Те чуха Харалдур да крещи нещо отвътре и Ерлендур отвори вратата. Харалдур
седеше в леглото с наведена глава и поглед втренчен в пода. Той вдигна очи, когато влязоха
в стаята.
- Кой е това с теб? — попита той, когато видя Сигурдур Оли.
- Той работи с мен — каза Ерлендур.
Вместо да поздрави Сигурдур Оли, Харалдур го стрелна с предупредителен поглед.
Ерлендур седна на един стол срещу Харалдур. Сигурдур Оли остана прав и се облегна на
стената. Вратата се отвори и друг сивокос обитател на дома пъхна главата си вътре.
- Харалдур, - каза той - тази вечер в стая единадесет има репетиция на хора – и без да
дочака отговор, той отново затвори вратата.
Ерлендур зяпна Харалдур.
- Репетиция на хор ли? – попита той. — Сигурно не се занимаваш с това?
- „Репетиция на хора“ е код за пиене - изсумтя Харалдур. — Надявам се, че няма да
те разочаровам.
Сигурдур Оли се ухили на себе си. Имаше проблеми с концентрацията. Това, което беше
казал на Елинборг тази сутрин, не беше съвсем вярно. Бергтора беше посетила лекаря,

182
който й каза, че нещата са петдесет на петдесет. Бергтора се опитваше да бъде позитивна,
докато му разказа това, но той знаеше, че тя се измъчва.
- Да продължим — каза Харалдур. — Може би не ти казах цялата истина, но не виждам
защо трябва да си вреш носа в делата на другите. Но… исках…
Ерлендур усети необичайно колебание в Харалдур, когато старецът вдигна глава, за да може
да го погледне в лицето.
- Йо не получи достатъчно кислород - каза той, поглеждайки обратно към пода. – При
раждането. Ето защо беше такъв. Мислеха, че всичко е наред, той порасна както
трябва, но се оказа различен. Не беше като другите деца.
Сигурдур Оли даде знак на Ерлендур, че няма представа за какво говори стареца. Ерлендур
сви рамене. Нещо в Харалдур се бе променило. Той не беше в обичайното си аз. Беше някак
по-мек.
- Оказа се, че е малко смешен — продължи Харалдур. - Простоват. Изоставащ. Мил
отвътре, но не можеше да се справя, не можеше да учи, никога не можа да се научи
да чете. Отне много време, за го разберем и много време, за да го приемем и да се
примирим с това.
- Сигурно е било трудно за родителите ти - каза Ерлендур след дълго мълчание, след
като Харалдур замълча и изглеждаше малко вероятно да каже нещо друго.
- Накрая аз се грижех за Йо, когато те умряха - каза Харалдур накрая, вперил поглед в
- пода. - Живеехме във фермата, накрая едва изкарвахме прехраната си. Нямаше какво
да продам освен земята. Струваше си доста, защото беше толкова близо до Рейкявик
и направихме доста добра сделка. Можахме да си купим апартамент и пак да ни
останат пари.
- Какво искаше да ни кажеш? — каза Сигурдур Оли нетърпеливо.
Ерлендур го изгледа злобно.
- Брат ми открадна таса от колата — каза Харалдур. - Това беше цялото престъпление
и сега можете да ме оставите на мира. Това е – и на кратко, и на дълго. Няма друго.
Не разбирам защо вдигна такъв шум около това. След всички тези години. Той
открадна таса! Що за престъпление е това?
- За черния Фалкон ли говорим? — попита Ерлендур.
- Да, за черния Фалкон.
- Значи Леополд е посетил вашата ферма — каза Ерлендур. — Признаваш го.
Харалдур кимна.
- Мислиш ли, че е било редно цял живот да криеш тази информация? – ядоса се
Ерлендур. - Да създадеш на всички ненужни проблеми?
- Недей да ми проповядваш — каза Харалдур. — Няма да те отведе доникъде.
- Има хора, които страдат от десетилетия – каза Ерлендур.
- Нищо не сме му направили. Нищо не му се е случило.
- Съсипал си полицейско разследване!
- Тогава ме вкарай в дранголника – тросна се Харалдур. – Няма да усетя голяма
разлика.
- Какво стана? — попита Сигурдур Оли.

183
 - Брат ми беше малко прост — каза Харалдур. — Но той никога не е наранявал този
човек. В него нямаше жестокост. Мислеше, че проклетите тасове са хубави, затова
открадна единия. Той смяташе, че на този тип му е достатъчно да има три.
- И какво направи той? — попита Сигурдур Оли.
- Вие от полицията търсехте изчезнал човек — продължи Харалдур, втренчен в
Ерлендур. – Не исках да усложнявам нещата. Всичко щеше да се усложни, ако бях
казал, че Йо е взел таса. Тогава щехте да искате да знаете дали го е убил, което той
не беше направил, но никога нямаше да ми повярвате и щяхте да го отведете.
- Какво направи този човек, когато Йо взе таса? — повтори Сигурдур Оли.
- Изглеждаше много напрегнат.
- И какво стана?
- Той нападна брат ми — каза Харалдур. - Не трябваше да го прави, защото въпреки
че Йо беше глупав, той беше силен. Метна го като чувал с пера.
- И го уби — каза Ерлендур.
Харалдур вдигна глава.
- Какво ти казах току-що? -викна.
- Защо да ти вярваме сега, след като си лъгал през всичките тези години?
- Реших да се преструвам, че никога не е идвал. Че никога не сме го срещали. Това
беше най-очевидното за мен. Никога не сме го докосвали, освен дето Йо се защити,
когато онзи му налетя. Той си отиде и като си тръгна си беше добре.
- Защо да ти вярваме сега? – попита Сигурдур Оли.
- Йо не е убил никого. Никога не би могъл. Йо никога не е наранявал и муха. Но не
бихте повярвали на това. Опитах се да го накарам да ми даде таса, но той не каза къде
го е скрил. Йо беше като гарван. Харесваше хубави неща, а те бяха хубави, лъскави
– тези тасове. Искаше да притежава такъв. Просто така. Онзи човек наистина се
ядоса и ни заплаши и двамата, а след това се насочи към Йо. Скарахме се и след това
той си тръгна и никога повече не го видяхме.
- Защо да вярвам на това? – отново попита Ерлендур
Харалдур изумтя.
- Все ми е тая в какво вярваш – каза той. – Ако искаш вярвай, ако искаш - недей.
- Защо не разказа на полицията тази трогателна история за тебе и брат ти, когато са
търсили човека?
- Полицията не изглеждаше особено заинтересована от нищо — каза Харалдур. — Не
поискаха никакви обяснения. Взеха ми показания и това беше.
- И след сблъсъка мъжът си тръгна? — попита Ерлендур, мислейки си за мързеливия
Нилс.
- Да.
- С един липсващ тас?
- Да. Той избяга, без повече да се притеснява за таса.
- Какво направи с него? Или никога не го намери?
- Зарових го. След като започнаха да разпитват за този тип. Йо ми беше казал къде го
е сложил и аз отидох, изкопах една дупка зад къщата и го зарових в земята.

184
 - Добре — каза Ерлендур. — Ще поровим зад къщата и ще видим дали не можем да го
намерим. Но все още мисля, че ни лъжеш.
- Не ме интересува — каза Харалдур. – Можеш да мислиш каквото си щеш.
- Нещо друго? — попита Ерлендур.
Харалдур седеше, без да каже дума. Може би смяташе, че вече е казал достатъчно. В малката
му стая не се чуваше и звук. От столовата и коридора се чуваха шумове: стари хора се
скитаха наоколо и чакаха следващото си ядене. Ерлендур се изправи.
- Е, благодаря ти — каза той. — Това ще бъде полезно. Трябваше да ни бъде казано
преди повече от тридесет години, но…
- Изпуснал си е портфейла — каза Харалдур.
- Портфейлът му?
- При битката. Търговецът. Той си е изпуснал портфейла. Намерихме го едва след като
си отиде. Там беше паркирана колата му. Йо го видя и го скри. Той не беше толкова
глупав.
- Какво направи с него? — попита Сигурдур Оли.
- Зарових го с таса — каза Харалдур с внезапна неясна усмивка на лицето си. - Ще
откриеш и това там.
- Не опита ли да го върнеш?
- Опитах се, но не можах да намеря името в телефонния указател. Тогава много
започнах да се питам за този тип, така че в крайна сметка го скрих с таса.
- Искаш да кажеш, че Леополд не е бил в указателя?
- Не, нито другото име.
- Другото име ли? – попита Сигурдур Оли. — Имал ли е друго име?
- Не можах да разбера защо, но някои документи в портфейла съдържаха името, с
което се представи, Леополд, а на други имаше друго име.
- Какво име? — попита Ерлендур.
- Йо беше забавен - каза Харалдур. - Той винаги се мотаеше около мястото, където
зарових таса. Понякога лягаше на земята или сядаше, където си знаеше. Но така и не
посмя да го изрови. Никога не посмя да го докосне отново. Знаеше, че е направил
нещо нередно. След този бой той плака в ръцете ми. Горкото момче.
- Какво беше името? - попита Сигурдур Оли.
- Не мога да си спомня – каза Харалдур. – Казах ви всичко, котето трябва да знаете,
така че сега се махайте. Оставете ме на мира.

Ерлендур отиде с колата до изоставената ферма точно до Мосфелсбаер. Надигаше се

студен северен вятър и есента се спускаше над земята. Чувстваше че замръзва, докато
минаваше зад къщата. Той придърпа палтото си около себе си. Някога около двора е имало
ограда, но тя отдавна беше съборена и сега дворът беше почти обрасъл с трева. Преди да си
тръгнат, Харалдур бе дал на Ерлендур доста подробно описание къде е заровил таса. Той
взе лопата от селската къща, закрачи на известно разстояние от стена и започна да копае. Не
можеше да е заровен много дълбоко.
Копането го разгорещи и той спря за да си почине и да запали цигара. После
продължи. Изрови около един метър, но не намери и следа. Започна да разширява дупката,

185
а после отново си направи почивка. Отдавна не беше вършил физическа работа. Изпуши
още една цигара. Около десет минути по-късно вече имаше по-широк процеп и когато
натисна острието на лопатата в него разбра, че е намерил таса на черния Фалкон.
Разрови внимателно около него, после коленичи и изстърга мръсотията с ръце. Скоро
цялия тас се откри и той внимателно го повдигна от земята. Макар и ръждясал, таса
очевидно беше от Форд Фалкон. Ерлендур се изправи, чукна го в стената и част от
мърсотията по него падна. Удряйки се в стената, таса издаде звънтящ звук.
Ерлендур го остави настрани и надникна в дупката. Все още трябваше да намери
портфейла, който Харалдур беше описал. Още не се виждаше, затова той отново коленичи,
наведе се над дупката и разрови пръстта с ръце. Всичко, което Харалдур му беше казал,
беше истина. Ерлендур намери портфейла в земята наблизо. След като внимателно го
извади, той се изправи. Беше обикновен, дълъг, черен кожен портфейл. Заради влагата в
земята портфейла бе започнал да гние и той трябваше да борави с него внимателно, защото
беше почти на парцали. Когато го отвори, видя чекова книжка, няколко отдавна изтеглени
от обращение исландски банкноти, няколко листчета и шофьорска книжка на името на
Леополд. Влагата беше проникнала навътре и снимката беше съсипана. В друго отделение
намери друга карта. Приличаше на чуждестранна шофьорска книжка и снимката на нея не
беше толкова повредена. Той я погледна, но не разпозна мъжа. Доколкото Ерлендур можеше
да разбере, шофорската книжка беше издадена в Германия, но беше в толкова лошо
състояние, че се четяха само отделни думи. Виждаше ясно името на собственика, но не и
фамилията му. Ерлендур се изправи, държейки портфейла, и погледна нагоре.
Той разпозна името в шофьорската книжка.
Разпозна името Емил.

35.

Лотар Вайзер го разтърси, викаше му и го удари многократно по лицето. Постепенно

той дойде на себе си и видя как локвата кръв под главата на Емил се е разляла широко по
мръсния бетонен под. Той погледна Лотар в лицето.
- Убих Емил – каза му.
- Какво, по дяволите, стана? — изсъска Лотар. — Защо го нападна? Какво знаеш за
него? Как го проследи? Какво правиш тук, Томас?
- Проследих те — каза той. — Видях те и те последвах. И сега го убих. Каза нещо за
Илона.
- Все още ли мислиш за нея? Никога ли няма да забравиш това? - Лотар отиде до
вратата и я затвори внимателно.
Той се огледа из бараката, сякаш търсеше нещо. Томас стоеше прикован към мястото,
гледайки Лотар като в транс. Очите му бяха свикнали с тъмнината и сега можеше да вижда
по-добре в бараката. Беше пълно с купища стари боклуци: столове и градински
инструменти, мебели и матраци. Разпръснати по пейката, той забеляза различни части от
оборудване, някои от които не разпозна. Имаше телескопи, камери с различни размери и
голям магнетофон, който изглеждаше свързан с нещо, наподобяващо радиопредавател. Той

186
забеляза също и снимки, лежащи пръснати наоколо, но не можеше да види ясно какво има
на тях. На пода до пейката имаше голяма черна кутия с циферблати и бутони, чиято функция
му убягваше. До нея имаше кафяв куфар, в който черната кутия можеше да се побере.
Изглеждаше повреден – закопчалките с цифри бяха счупени, а гърбът беше паднал отворен
на пода.
Той беше все така като хипнотизиран. В странно, съноподобно състояние. Това, което беше
направил, беше толкова нереално и далечно, че не можеше да започне да се изправя пред
него. Той погледна тялото на пода и Лотар, който се суетеше около него.
- Мисля, че го се досещам. Емил можеше да е истинско копеле — каза Лотар.
- Той ли беше? Който ти каза за Илона?
- Да, той привлече вниманието ни към нейните срещи. Той работеше за нас в Лайпциг.
В университета. Не го интересуваше кого е предал или какви тайни е издал. Дори
най-добрите му приятели не бяха в безопасност. Като теб — каза Лотар и се изправи
отново.
- Мислех, че сме в безопасност - отговори той. - Исландците. Никога не съм
подозирал… — Той спря по средата на изречението. Бавно се връщаше на себе си.
Мъглата се вдигаше. Мислите му ставаха по-ясни. — Ти не беше по-добър — каза
той.
- Ти самият не беше по-добър. Ти беше абсолютно същия като него, дори по-лош.
Погледнаха се в очите.
- Трябва ли да се страхувам от теб? - попита той.
Нямаше чувство на страх. Поне не още. Лотар не представляваше заплаха за него. Напротив,
Лотар вече изглежда се чудеше какво да прави с Емил, който лежеше на пода в собствената
си кръв. Лотар не го беше нападнал. Той дори не беше взел лопатата от него. По някаква
абсурдна причина той все още я държеше в ръце.
- Не — каза Лотар. — Не е нужно да се страхуваш от мен.
- Откъде мога да съм сигурен?
- Казвам ти.
- Не мога да вярвам на никого - каза той. — Трябва да го знаеш. Ти ме научи на това.
- Трябва да се махнеш оттук и да се опиташ да забравиш това - каза Лотар, като хвана
дръжката на лопатата. — Не ме питай защо. Аз ще се погрижа за Емил. Не прави
нищо глупаво, като например да се обадиш на полицията. Просто забрави. Все едно
никога не се е случвало.
Не прави нищо глупаво.
- Защо? За какво ми помагаш? Мислех си…
- Не си мисли нищо — прекъсна го Лотар. - Върви си и никога на никого не споменавай
за това. Няма нищо общо с теб.
Застанаха един срещу друг. Лотар стисна по-здраво лопатата.
- Разбира се, че има нещо общо с мен!
- Не - каза твърдо Лотар. - Забрави.
- Какво искаш да кажеш с това, което току-що каза?
- Какво беше то? — попита Лотар.
- Откъде знаех за него. Как го проследих. Отдавна ли живее тук?

187
 - Тук в Исландия? Не.
- Какво става? Какво правите заедно? Какво е цялото това оборудване в тази барака?
Какви са тези снимки на пейката?
Лотар продължи да държи дръжката на лопатата, опитвайки се да го обезоръжи, но той го
гледаше мрачно и не я пусна.
- Какво правеше Емил тук? - попита той. - Мислех, че живее в чужбина. В Източна
Германия. Че никога не се е връщал след университета.
Лотар все още беше загадка за него, може би дори повече от всякога. Кой беше този човек?
Дали през цялото време грешеше за Лотар или беше същият арогантен и коварен звяр,
какъвто беше в Лайпциг?
- Върви си у дома — каза Лотар. — Не мисли повече за това. Няма нищо общо с теб.
Случилото се в Лайпциг не е свързано с това.
Той не му повярва.
- Какво стана там? Какво се случи в Лайпциг? Кажи ми. Какво направиха с Илона?
Лотар изруга.
- Опитваме се да накараме вас, исландците, да работите за нас - каза той след малко.
Не проработва. Двама от нашите хора бяха арестувани преди няколко години и
депортирани, след като се опитаха да накарат някой от Рейкявик да направи снимки.
- Снимки?
- На военни съоръжения в Исландия. Никой не искаше да работи за нас. Така че
включихме Емил.
- Емил?
- Той нямаше проблем с това.
Виждайки изражението на недоверие на лицето му, Лотар започна да му разказва за Емил.
Сякаш Лотар се опитваше да го убеди, че може да му се довери, че се е променил.
- Осигурихме му работа, която му позволи да пътува из страната, без да буди
подозрение - каза Лотар. - Той беше много заинтересован. Чувстваше се като
истински шпионин. - Лотар хвърли поглед към тялото на Емил. – И може би е бил.
- И той трябваше да снима американски военни съоръжения?
- Да, и дори да работи временно на места близо до тях, като базата в Хайдарфял на
Ланганес или Стоккснес близо до Хьофн. И в Налфьордур, където е нефтеното депо.
Страумснесфиял в западните фиорди. Работи и в Кефлавик и взе със себе си
подслушвателни устройства. Продаваше селскостопанска техника, така че винаги
имаше добра причина да е някъде. Имахме още по-голяма роля, предвидена за него
в бъдеще - каза Лотар.
- Като например?
- Възможностите са безкрайни — отвърна неопределено Лотар.
- Ами ти? Защо ми казваш всичко това? Нали си един от тях?
- Да — каза Лотар. - Аз съм един от тях. Аз ще се погрижа за Емил. Забрави всичко
това и никога не го споменавай. На никого. Разбра ли?! Никога.
- Нямаше ли риск да бъде разкрит?
- Той си направи прикритие — каза Лотар. - Казахме му, че не е необходимо, но той
искаше да използва фалшива самоличност и така нататък. Ако някой го разпознаеше

188
 като Емил, щеше да каже, че е за кратко на гости у дома, но иначе се наричаше
Леополд. Не знам откъде му е хрумнало това име. Емил обичаше да мами хората. Той
изпиваше перверзно удоволствие да се преструва на някой друг.
- Какво ще правиш с него?
- Понякога изхвърляме боклука в малко езеро югозападно от града. Не би трябвало да
е проблем.
- Мразя те от години, Лотар. Знаеш го, нали?
- Честно казано, бях те забравил, Томас. Илона беше проблем и рано или късно щеше
да бъде разкрита. Това, което направих, е без значение. Без абсолютно никакво
значение.
- Откъде знаеш, че няма да отида направо в полицията?
- Защото не се чувстваш виновен за него. Ето защо трябва да забравиш това. Ето защо
то никога не се е случвало. Няма да казваш какво се е случило и ще забравиш, че
някога съм съществувал.
- Но…
- Но какво? Ще си признаеш ли, че си извършил убийство? Не се дръж толкова
детински!
- Бяхме просто деца, просто деца. Как свърши така?
- Опитваме се да се справяме — каза Лотар. — Това е всичко, което можем да
направим.
- Какво ще им кажеш? За Емил? Какво ще кажеш, че се е случило с него?
- Ще им кажа, че така съм го намерил и не знам какво, по дяволите, се е случило. И
най-важното е да се отървем от него. Те разбират това. Сега се махай! Махай се оттук,
преди да съм променил решението си!
- Знаеш ли какво се случи с Илона? – попита той. – Можеш ли да ми кажеш? Какво се
случи с нея?
Беше стигнал до вратата на бараката, когато се обърна и зададе въпроса, който отдавна го
измъчваше. Сякаш отговора може да му помогне да приеме тези необратими събития.
- Не знам много — каза Лотар. — Чух, че се е опитала да избяга. Откараха я в болница
и това е всичко, което знам.
- Но защо я арестуваха?
- Знаеш това много добре — каза Лотар. — Тя пое риск, а знаеше залога. Тя беше
опасна. Предизвикваше бунт. Работеше срещу тях. Те вече имаха опит от въстанието
от 1953 г. Нямаше да позволят това да се повтори.
- Но…
- Тя знаеше рисковете, които поема.
- Какво се е случило с нея?
- Спри с това и се махай!
- Тя умря ли?
- Сигурно е — каза Лотар, гледайки замислено черната кутия със счупените
циферблати. Хвърли поглед към пейката и забеляза ключовете от колата. На пръстена
имаше лого на Форд.

189
 - Ще накараме полицията да си помисли, че е излязъл извън града — каза той почти
на себе си. - Трябва да убедя хората си. Това може да се окаже трудно. Вече не вярват
почти на нито една дума, която им казвам.
- Защо не? - попита той. — Защо не ти вярват?
Лотар се усмихна.
- Бях малко палав — каза Лотар. — И мисля, че те знаят.

36.

Ерлендур стоеше в гаража в Копавогур и гледаше Форд Фалкона. Като държеше таса,
той се наведе и го закачи за едно от предните колела. Пасна идеално. Жената беше доста
изненадана да види Ерлендур отново, но го пусна в гаража и му помогна да свали тежкото
платнище от колата. Ерлендур стоеше и гледаше обтекаемостта, лъскавата черна боя,
кръглите задни светлини, бялата тапицерия, големия, деликатен волан и стария тас, която се
върна на мястото си след всичките тези години, и изведнъж го обхвана силно желание. Не
беше изпитвал такъв копнеж за нещо от много дълго време.
- Това оригиналния тас ли е? – попита жената.
- Да — каза Ерлендур — намерихме го.
- Това е голямо постижение - каза жената.
- Мислиш ли, че все още е годен за движение? — попита Ерлендур.
- Поне до последно беше - каза жената. - Защо?
- Това е доста специална кола - каза Ерлендур. - Чудех се… дали се продава…
- Дали се продава ли? – каза жената. - Опитвам се да се отърва от него, откакто
съпругът ми почина, но никой не прояви интерес. Дори се опитах да го рекламирам,
но единствените обаждания, които получих, бяха от стари луди, които не бяха готови
да платят. Очакваха просто да им го дам. Проклета да съм, ако им дам така тази кола!
- Колко искаш за него? — попита я Ерлендур.
- Не трябва ли да провериш първо дали пали и такива неща? – попита го тя. – Вземи
го за няколко дни. Трябва и да говоря с моите момчета. Те знаят повече по тези
въпроси от мен. Аз не знам нищо за колите. Всичко, което знам е, че не бих подарила
тази кола. Искам прилична цена за нея.
Мислите на Ерлендур се насочиха към старата му японска бръкма, която се разпадаше,
разяждана от ръжда. Никога не се беше интересувал от притежания, не виждаше смисъл да
трупа безжизнени предмети, но във Фалкона имаше нещо, което запали интереса му. Може
би това беше историята на автомобила и връзката му с мистериозен случай на липсващ от
десетилетия изчезнал човек. По някаква причина Ерлендур чувстваше, че трябва да
притежава тази кола.

Въпреки че опита, Сигурдур Оли не успя да прикрие учудването си, когато Ерлендур
го взе на обяд на следващия ден. Фордът беше напълно годен за движение. Жената каза, че
синовете й идват редовно в Копавогур, за да се уверят, че все още работи гладко. Ерлендур
беше отишъл направо в сервиз на Форд, където колата беше проверена, смазана, третирана

190
за защита от ръжда и електричеството беше поправено. Казаха му, че колата е като нова,
седалките показват слаби следи от износване, всички уреди работят и двигателят е в
нормално състояние, въпреки че почти не е използван.
- Къде ти е ума? — попита Сигурдур Оли, когато се настани на пътническата седалка.
- Къде ми е ума ли?
- Какво смяташ да правиш с тази кола?
- Да го карам — каза Ерлендур.
- Позволено ли е? Не е ли доказателство?
- Ще разберем.
Щяха да се видят с един от студентите от Лайпциг, Томас, за когото Ханес им беше казал.
Ерлендур беше посетил Марион тази сутрин. Пациентът се връщаше във форма и пита за
случая Клейфарватн и за и Ева Линд.
- Намери ли вече дъщеря си? – попита го старият му шеф.
- Не — каза Ерлендур. — Не знам нищо за нея.

Сигурдур Оли каза на Ерлендур, че е проучвал в интернет дейностите на ЩАЗИ.

Източна Германия се беше доближила най-много от всяка страна до почти тотално
наблюдение на своите граждани. Полицията за сигурност имала щабове в 41 сгради,
използвала за своите агенти 1181 къщи, 305 летни ваканционни къщи, 98 спортни зали, 18
000 апартамента за шпионски срещи и имала 97 000 служители, задълженията на 2171 били
да следят пощата, 1486 отговаряли за подслушването на телефони и 8426 за подслушане на
телефонни разговори и радиопредавания. ЩАЗИ имало и повече от 100 000 активни, но
неофициални сътрудници; 1 000 000 души предоставили на полицията случайна
информация; съставени били доклади за 6 000 000 души и един отдел на ЩАЗИ имал
единствената функция да наблюдава останалите членове на полицията за сигурност.
Сигурдур Оли приключи с изброяването на цифрите точно когато той и Ерлендур
стигнаха до вратата на къщата на Томас. Тя представляваше малко, нуждаещо се от ремонт,
бунгало с мазе. Имаше петна от боя по покрива от гофрирана ламарина, който беше
ръждясал, а ръжда се спускаше и надолу до улуците. По стените, които отдавна не бяха
боядисвани, имаше пукнатини, а градината беше обрасла. Къщата беше добре разположена
с изглед към брега в най-западната част на Рейкявик и Ерлендур се възхити на гледката към
морето. Сигурдур Оли звънна на вратата за трети път. Изглежда в къщата нямаше никой.
Ерлендур видя кораб на хоризонта. Мъж и жена вървяха бързо по тротоара пред
къщата. Мъжът правеше широки крачки и леко изпреварваше жената, която правеше всичко
възможно да не изостава от него. Говореха - мъжът през рамо, а жената с повишен тон, за да
я чува той. Никой не забеляза двамата полицаи пред къщата.
- Означава ли всичко това, че Емил и Леополд са били едно и също лице? – запита
Сигурдур Оли, докато натискаше звънеца отново.
Ерлендур му беше казал за откритието си във фермата на братята близо до Мосфелсбаер.
- Така изглежда — каза Ерлендур.
- Той ли е човекът в езерото?
- Възможно е.

191
 Томас беше в мазето, когато чу звънеца. Знаеше, че е полицията. През прозорчето на
мазето беше видял двама мъже да слизат от стара черна кола. Чисто случайно идваха точно
в този момент. Той ги чакаше от пролетта, чака ги и през цялото лято и ето, че вече беше
настъпила и есента. Знаеше, че накрая ще дойдат. Знаеше, че ако имаха някакъви умения,
накрая все щяха да застанат на прага му. И ето ги сега пред входната му врата, чакат той да
отговори.
Той погледна през прозореца на мазето и си помисли за Илона. Как някога стояха под
статуята на Бах до Томаскирхе. Беше прекрасен летен ден и те се прегръщаха един друг.
Около тях минаваха пешеходци, трамваи и коли, но те бяха сами на света.
Той държеше пистолета. Беше британски, от Втората световна война. Беше на баща
му, подарък от британски войник, и той го беше дал на сина си, заедно с малко амуниции.
Беше го смазал, полирал и почистил, а няколко дни по-рано бе отишъл в природния резерват
Хайдмьорк, за да тества дали все още работи. В него беше останал един куршум.
Той вдигна ръка и опря дулото на слепоочието си.
В спомена му Илона погледна нагоре към фасадата на църквата и към камбанарията.
- Ти си моят Томас — каза тя и го целуна.
Бах се извисяваше над тях, мълчалив като гроб, но някак му се стори, че по устните на
статуята играе усмивка.
- Завинаги — каза той. - Винаги ще бъда твоя Томас.

- Кой е този човек ? — попита Сигурдур Оли, застанал с Ерлендур на прага. — Той
има ли значение?
- Знам само това, което Ханес ни каза - отговори Ерлендур. — Бил е в Лайпциг и е
имал приятелка там.
Той отново натисна звънеца. Те стояха и чакаха.
Звукът от изстрел едва достигна до ушите им. Беше по-скоро като лек удар от
вътрешността на къщата. Като глух удар от чук по стената.
Ерлендур погледна Сигурдур Оли.
- Чу ли това?
- Вътре има някой — каза Сигурдур Оли.
Ерлендур почука на вратата и завъртя дръжката. Не беше заключено. Те влязоха вътре и
извикаха, но не получиха отговор. Забелязаха вратата и стъпалата надолу към мазето.
Ерлендур слезе предпазливо по стълбите и видя на пода да лежи мъж с остарял пистолет до
себе си.
- Тук има плик, адресиран до нас — каза Сигурдур Оли, докато слизаше по стълбите.
Държеше дебел жълт плик с надпис „Полиция“.
- О — каза той, когато видя мъжа на пода.
- Защо го направи? — прошепна Ерлендур сякаш на себе си.
Той отиде до тялото и се взря в Томас.
- Защо? — прошепна пак той.

192
 Ерлендур посети приятелката на мъжа, който се наричаше Леополд, но чието име
беше Емил. Той й каза, че скелетът от Клейфарватн наистина са земните останки на човека,
когото някога е обичала и който след това бе изчезнал безследно от живот й. Той прекара
дълго време седнал във всекидневната й, докато и предаваше разказа, който Томас беше
написал и оставил, преди да слезе в мазето и опита да отговори на въпросите й възможно
най-добре. Тя прие новината спокойно. Изражението й остана непроменено, когато
Ерлендур й каза, че Емил вероятно е работил под прикритие за източногерманците.
Въпреки че историята му я изненада, Ерлендур знаеше, че не въпросът какво е
правил Емил или кой е той всъщност щеше да обмисли, когато към вечерта той най-сетне
си тръгне от дома й. Не можеше да отговори на въпроса, който знаеше, че я гложди повече
от всеки друг. Той беше ли я обичал? Или просто я беше използвал като прикритие?
Преди той да си тръгне, тя се опита да изрази въпроса с думи. Той можеше да види
колко й е трудно, така че на средата на изречението той я прегърна. Тя се бореше да задържи
сълзите си.
- Знаеш това — каза той. — В себе си го знаеш, нали?

Един ден, малко след това, Сигурдур Оли се върна вкъщи от работа и намери
Бергтора да стои объркана и безпомощна в хола, гледайки го с разбити очи. Веднага разбра
какво се е случило. Той се затича към нея и се опита да я утеши, но тя избухна в неудържим
пристъп на сълзи, които накараха цялото й тяло да се разтрепери. По радиото звучеше
характерната мелодия за вечерните новини. Полицията съобщи за изчезнал мъж на средна
възраст. Съобщението беше последвано от краткото му описание. В съзнанието си Сигурдур
Оли внезапно видя една жена застанала насред магазин с кутия пресни ягоди в ръка.

37.

Когато зимата настъпи, носейки пронизителни северни ветрове и вихрушки от сняг,

Ерлендур отиде с колата до езерото, където през пролетта беше намерен скелетът на Емил.
Беше сутрин и около езерото имаше малко движение.
Той паркира Форд Фалкона отстрани на пътя и тръгна надолу към брега на езерото.
Беше чел във вестниците, че езерото е спряло да се оттича и започва отново да се пълни.
Експерти от енергийния орган прогнозираха, че в крайна сметка то ще достигне предишния
си размер. Ерлендур погледна към близкия басейн на Ламбтагатьорн, който беше пресъхнал,
разкривайки червено кално легло. Той погледна Сидри-Стапи, стръмна скала, стърчаща в
езерото, и заобикалящата го верига от планини и се почувства учуден, че това спокойно
езеро може да е било сцена за шпионаж в Исландия.
Гледаше как езерото се вълнува от северния вятър и си мислеше, че тук всичко ще се
върне към нормалното. Може би провидението беше определило всичко това да се случи.
Може би единствената цел на пресъхващото езеро е била да разкрие това старо
престъпление. Мястото, където бе лежал скелет, пазел история за любов и предателство в
една далечна страна. Скоро то отново щеше да стане дълбоко и студено.

193
 Той беше чел и препрочитал разказа, написан и оставен от Томас, преди да отнеме
живота си. Чете за Лотар и Емил, и за исландските студенти и системата, с която се бяха
сблъскали – нехуманна, неразбираема и обречена да се разпадне и изчезне. Той прочете
размишленията на Томас за Илона и краткото им време заедно, за любовта му към нея и за
детето, което очакваха, но което той никога нямаше да види. Той изпитваше дълбока
симпатия към този човек, когото никога не беше срещал, когото само бе намерил да лежи в
собствената си кръв със стар пистолет до себе си. Може би за Томас това беше единственият
изход.
Оказа се, че Емил не е липсвал на никого, освен на жената, която го познаваше като
Леополд. Емил беше единствено дете с малко роднини. Той си бе кореспондирал много
спорадично от Лайпциг с братовчед до средата на 60-те години. Братовчедът почти беше
забравил, че Емил съществува, когато Ерлендур започна да разпитва за него.
Американското посолство предостави снимка на Лотар от времето когато той бе
служил като аташе в Норвегия. Приятелката на Емил не си спомняше да е виждала мъжа на
снимката. Германското посолство в Рейкявик също предостави стари негови снимки и беше
разкрито, че той е заподозрян като двоен агент, който вероятно е починал в затвор извън
Дрезден известно време преди 1978 г.
- Връща се - чу Ерлендур глас зад себе си и се обърна.
Жена, която не разпозна, му се усмихваше. Беше облечена с дебел анорак и шапка.
- Извинете ме…?
- Суна — каза тя. — Хидрологът. Аз намерих скелета през пролетта. Може би не ме
помниш.
- О, да, спомням си.
- Къде е другият човек, който беше с теб? — попита тя, оглеждайки се наоколо.
- Искаш да кажеш Сигурдур Оли. Мисля, че е на работа.
- Открихте ли кой е бил?
- Повече или по-малко — каза Ерлендур.
- Не съм виждала в новините.
- Не, още не сме го оповестили - каза Ерлендур. - Как се справяш?'
- Добре, благодаря.
- Той с теб ли е? — попита Ерлендур, като погледна край брега към един мъж, хвърлящ
камъни по повърхността на езерото.
- Да — каза Суна. - Срещнах го през лятото. - И така, кой беше? В езерото?
- Това е дълга история — каза Ерлендур.
- Може би ще прочета за това във вестниците.
- Може би.
- Е, ще видим.
- Довиждане — каза Ерлендур с усмивка.
Той наблюдаваше Суна, докато тя отиваше при мъжа; те тръгнаха ръка за ръка към една
кола, паркирана край пътя, качиха се и потеглиха към Рейкявик.

Ерлендур се загърна плътно с палтото си и погледна над езерото. Мислите му се

насочиха към съименника на Томас в Евангелието на Йоан. Когато другите апостоли му

194
казали, че са видели Исус възкръснал от мъртвите, Тома отговорил: „Ако не видя на ръцете
Му раните от гвоздеите и не сложа ръка на ребрата Му, няма да повярвам5“.
Томас беше видял следите от гвоздеите и беше пъхнал ръката си в раните, но за
разлика от библейския си съименник, в акта на откритието той беше изгубил вярата си.
- Блажени са тези, които не са видели, но са повярвали - прошепна Ерлендур и думите
му бяха отнесени от северния вятър отвъд езерото.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

5
Евангелие на Йоан, 20:25

195
Арналдур Индридасон е роден през 1961 г. и живее в Исландия. Работил е в исландски
вестник, първоначално като журнаслист, а по късно като филмов рецензент. Печели
наградата стъклен ключ за най-добър скандинавски роман както за „Стъклен град“ (Jar City),
така и за „Гробна тишина“ (Silence of the Grave), както и наградата „Златен Кинжал“ за най-
добър криминален роман на годината за „Гробна тишина“ . Екранизацията на „Стъклен
град“ е кандидатът на Исландия за наградата на Академията за най-добър чуждестранен
филм през 2008 г.

Романи на автора от серията „Инспектор Ерлендур“ (Inspector Erlendur)

1. Synir duftsins (1997) – приблизителен превод „Синове на праха“
2. Dauðarósir (1998) – приблизителен превод „Розите на смъртта“
3. Mýrin (2000), издаден и като „Jar City“ и „Tainted Blood“, издаден на български като
„Стъклен град“ от „ИнфоДАР“, София (2008), прев. Александра Калугерова
4. Grafarþögn (2001), издаден на български като „Гробна тишина“ от ИК „Колибри“,
София (2016), прев. Айгир Сверисон
5. Röddin (2003), издаден на български като „Гласът“ от ИК „Колибри“, София (2017),
прев. Айгир Сверисон
6. Kleifarvatn (2004), издаден на английски като „The draining lake“
7. Vetrarborgin (2005) – приблизителен превод „Зимен град“
8. Harðskafi (2007)
9. Myrká (2008) – приблизителен превод „Мрак“
10. Svörtuloft (2009) – приблизителен превод „Черен въздух“
11. Furðustrandir (2010) – приблизителен превод „Невероятни плажове“

196