Мъртво вълнение

Мъртво вълнение
автор:
МаНиТо
РиКоДо
ЯнЛаРо
ЕвВ
1
Думи на автора:
Като всеки човек на тази планета и аз единственно искам да има
мир,любов и разбирателство.Да бъдем единни,всички заедно да се
стремим към едни цели.Но явно трябва да минат хилядолетия за
да станем по добри,защото все още има зло на този свят и то по
голямо,откогато и да било.
Всичко в тази книга е авторова измислица.
Страница 2 от 188
1 Пурпорночервеният диск на изгряващото слънце забулен в
сивкавозлатистите и тъмни облаци се показа на хоризонта над

Созопол.Силните му оранжево жълти лъчи си пробиха път през тях и
заблестяха над изпълнената с лазур морска шир.
Водната стехия бошувайки с най голямата си мощ се разбиваше в
назъбените и осеяни с малки песачинки скалисти брегове.Вълните
бързо се отдръпваха и с нова по мощна сила отново нападаха
невидимият си враг.
Слави Динев или бай Слави,както го наричаха всички,стоеше на
люлеещият си стол пред своята порутена къща и се поклащаше леко
в такта на разбиващите се вълни и гледаше с мрачнокисел поглед
случващото се.Разразилата се буря не позволяваше на старият рибар
да излиза в открито море и той сладко посърбаше от сутрешният си
чай.
Нова вълна се надигна,но в стомаха на бай Слави и той я загаси с
глътка от горещата течност,която държеше в старата си обрулена от
работа ръка,проклинайки случващото се.
Когато времето беше толкова смахнато,скуката го убиваше и той
често посягаше към шишето с кехлибарената течност от която
обичаще да си пиива с наслада,но с това посягаше и на крехкото си и
изпито от годините здраве.
Дори когато беше в открито море не му се гадеше така,както в
момента.
Поредна силна вълна се разби с грохот в скалите и опръска чак
лицето на Слави.Водата шуптейки и съскайки се одръпна със същата
бърза сила и пред очуденият поглед на Слави се разкри наистина
грозна и отвратителна гледка.Той подскочи от стола и се втурна към
мястото на случващото се,с най голямата сила,която имаше, въпреки
старите си години.
Водната стехия беше захвърлила нещо,нещо наистина смразяващо
кръвта и костите на мозакът ти.
Бай Слави още преди да стигне до него се наведе и от устата му
излезе целият стомашен сок,който се намираше вътре.
От очите му потекоха кървави сълзи.Болка раздра старите му гърди
и обруленото от вятарът и слънцето лице.Той с най голяма мъка се
изправи и прокара ръката си по лицето си.Когато я погледна тя беше
кървава,а отдолу под кръвта се виждаха големи мехури,който бързо
се надуваха и пукайки се от тях изтичаше още кръв.
Той не можеше да повярва какво става с него.Такова нещо за
първи път се случваше в дългогодишната му кариера на моряк.
Преди да тръгне към къщата си,той за последно погледна нещото
изхвърлено от водата и настръхна,като по тялото му премина лека
конвулсия,като ударил те леко ток.
Трябваше бързо да се обади в полицията и да съобщи за
случващото се,а и на бърза помощ за да помогнат на самият него.
Надяваше се,че нещото,буквално изплюто от морето,доста
навътре в сушата и забито в скалите,няма да мърда от там,докато
дойдат органите на реда.При тази своя мисъл леко се засмя и от
корема му излезе лека конвулсия.Влезе в къщата и с поглед потърси
захвърленият си някъде стар и очукан телефон.Вдигна телефона
много бавно,като набра по клавиатурата му номера на полицията и
бърза помощ.
След като приключи със всички обаждания,се отпусна в леглото
си и затвори уморените си и кървави очи,но бързо ги отвори,защото
образа веднага излизаше в съзнанието му и го плашеше.Дълго
нямаше да може да заспива сега.
Надигна се бавно и посегна към бутилката,пълна със скъпоценна
кехлибарена течност.Замисли се за момент,но бързо я изсипа в
старата си и отрупана със чинии мивка.
Тялото му потрепери от прекалената възбуда на всичко изживяно,и
той си каза че трябва да се стегне и да се вземе в ръце.
В далечината се чуваха вече сирените на полицията и линейката и
това някак си го успокой.Излезе навън,загледан в далечината на
криволичащият и прашен път,по който се стигаше до неговата къща и
зачака появата на двете престигащи коли.
2 Чудо,невиждано чудо-си мислеше бай Слави,лежейки в
болничното легло на неврологично отделение в Бургаската окръжна
болница-Или аз вече изкуквам.Не неможе да бъде,сигурен съм в това
което видях.А тези рани по лицето и ръцете ми са един вид
доказателство.Сега всички ще има да ми се подиграват.
Когато бай Слави беше излязъл да чака двете коли,бе отправил и
поглед към мястото,където беше изхвърлено нещото,но там вече
нямаше нищо.Сърцето на стареца бе подскочило и той се бе свлякъл
на колене прекръствайки се,нещо което не беше правил отдавна.
Той не беше съобщавал по телефона,за какво вика линейка и
полиция,и веднага си даде сметка,че трябва да измисли някаква друга
версия,за своето обаждане,никой нямаше да му повярва ако кажеше
другото,по ужасяващото,истинското което беше видял.
Бай Слави се върна отново в действителността и погледна
полицаят,който беше в неговата стая.Едър мускулест с няколко
татуировки по ръцете,които се виждаха явно,заради лятната
униформа с която беше облечен.
“Това ако е полицай,аз тогава съм трамвай.Този тук си е истински
бандюга.Ех времена със странни нрави.“-бай Слави се изкашля за да
прочисти гърлото си от натрапчивият вкус в устата му и така
оповести на полицаят,че се е събудил.
-Добър ден,господин Динев-каза униформеният,е иначе пък беше
учтив.
-Добър да е,ако е рекъл Господ-отвърна бай Слави.
-Ще бъде ли така удобно,вече да ви разпитам,какво точно се
случи и защо ни повикахте все пак.
-Вече мисля че се чувствам по добре и съм готов да отговарям на
въпроси те ви.
В стаята изведнъж влетя някакъв доктор,погледна униформеният
сърдито и се развика.
-Аз нали казах на вашият началник,че тук не е място за
разпити.Това тук е болница.Пациента трябва да си почива.Моля
напуснете.Когато го изпишем,му задавайте колкото си искате
въпроси.Приятен ден.
Униформеният без много да протестира,прекривайки някак яда
си,защото вътрешно искаше да хване доктора и да го удуши,но иначе в
действителност по лицето му играеше весела усмивка,излезна
веднага без да каже нищо.
Доктора се обърна към бай Слави,провери как върви системата
му,записа си нещо в голямата книга която носеше със себе си,без да
каже нещо и също си тръгна.
„Засега добре-помисли си бай Слави-отложихме разпита с
полицията.Но това няма да трае вечно.А този доктор пък какъв
беше.Ама че странни неща стават този ден с мене.Но я по добре да си
почивам,стига съм мислил глупости.
Бай Слави се отпусна и под въздействието на лекарствата бързо
заспа отново.
3 Ноща бе настъпила,спускайки тъмната си ефирна
пелерина,небето бе ясно и безоблачно и звездите трепкаха със своето

златисто сияние.Луната със своя ореол осветяваше запустелите вече
улици на Созопол. Всичко тъмнееше в мрачна тишина след дългият
разгулен живот на туристите.Беше вече почти четири часа и само
короните на дърветата се люлееха от морският бриз,като хвърляха
зловещи сенки по покривите на къщите.
Тъмен силует се прокрадна между стволовете на дърветата.
Вървеше бавно но уверено,стискайки нещо голямо,подобно на
ковчеже за скъпоценности,в ръцете си.Товарът някак му пречеше,като
че ли го възпираше да върви.Краката му бяха като бетонирани и едва
ги предвижваше.Сърцето му лудо прескачаше и кръвта препускаше из
тялото му,карайки всяко мускулче да трепва и пулсира.Въпреки
маската която беше сложил,лицето му издаваше хладно
спокойствие.Адреналинът му даваше нови сили да продължи със
своето дело,да го довърши до край.
Вървейки вече по кея,той застина и се ослуша.Не нямаше
нищо,само въжетата на лодките проскърцваха,раздвижвани от
вълните.С поглед ги обходи и в тъмнината съзря своята малка лодка.
С мъка се добра до нея,шумно скочи вътре,като едва не се преобърна.
Отдъхвайки си,сложи ковчежето в краката си,развърза лодката,взе
греблата в ръцете си и загреба тихо.Още само малко и мисията му
щеще да бъде увековечена с успех.Само трябваше да стигне до остров
„Свети Иван“ и да върне ковчежето на мястото му.
Вълните шумно се удряха в борда на лодката,повдигаха я леко и я
подминаваха,като малка играчка омръзнала им бързо.Някъде далече
проблясна светкавица,предвещавайки идването на буря. Лодкарят
погледна небето,но то тук все още си беше ясно и чисто. Бурята все
още беше далеч.Лицето му все още със маската,просветна на лунната
светлина.Умората силно беше избила във формата на едри капки
пот,който се търкаляха надолу и навлажняваха целите му
дрехи.Ръцете му вече не държаха и той трудно се справяше с вълните.
За миг наведе глава надолу,поглеждайки ковчежето,изправи я отново
и загреба с последни сили.Фарът вече се виждаше,оставаше още
малко.
Изведнъж една вълна грабна лодката и я преобърна.Лодкарят се
озова в буйното море заедно със скъпоценният си товар.Бързо
изплува на повърхността,хвана се за лодката и се заоглежда.Страхът
бе заседнал в сърцето и умът му.Но всичко бързо отмина,когато го
съзря да плува близо до него.Присегна се и го хвана,като нежно го
върна в лодката.След това и той се качи и отново загреба.
Денят почти наближаваше,звездите изчезваха една по една от
небосклона.Нова,но по близка светкавица раздра небето. Ято
ранобудни сребристи чайки излетяха подплашени от острова и почти
прелетяха над главата на лодкаря.С няколко последни замаха,той
насочи лодката и тя акустира на брега на острова.Слезе от нея заедно
с товара си и въобще не я завърза.Морето щеше да се погрижи за
нея,да я отнесе нанякъде, и по този начин да прекрие следите му.
За миг седна на една скала за да отдъхне и се загледа в отсрещният
бряг.Погледна часовника си и установи че се движи по
разписание.Няколко капки дъжд паднаха по ръцете му и това го
накара да скочи поглеждайки към небето.Голям тъмен облак идваше с
удивителна бързина,раздиран от огнените езици на светкавиците.
Грабна багажа си и се заизкачва по възвишението с голяма мъка.
След като го изкачи,пред погледа му се разкриха руините,останали
още от времето на траките.Нещо свръх естественно наелектризира
цялото му тяло.Ръцете му силно затрепериха и за малко да изпусне
безценната си реликва.Някаква невидима сила,като че ли я
дърпаше,затова той я стисна още по силно.Голяма светкавица падна
малко встрани от него и го накара да изхвръкне на земята.Малки
искри се посипаха наоколо.Ушите му забучаха а тялото му стана
тежко и трудно подвижно.Ужас проблесна в очите му,като на най
страшният кошмар.Ковчежето с реликвата бе изпаднало от ръцете му
и с разтворен капак стоеше самотно край една скала,обвито от някакво
магическо сияние.Стържеш звук,дразнеш всяка частица на тялото,се
изтръгна от дълбините му и капака се затвори с невероятната сила на
хиляди падащи гръмотевици.
Лицето му дълго остана заровено в земята,пръстите на ръцете му
се бяха вкопчили в твърдата почва и я стискаха немощно.Под
изпадналата вече маска,се виждаха сълзи на отчаяние.
Бурята се разрази с пълната си опостушителна мощ.Големите
капки дъжд се спускаха отгоре му и го удряха с невероятна
сила.Дрехите му плющяха под непрестаният сипещ се порой.
Твърдата пръст бързо се превърна в лепкава и гадна кал.
Въпреки оглушителният тътен,издаван от бурята,в далечината на
отсрещният бряг,се чу биенето на хиляди църковни камбани.
„Не,това неможе да е краят”-си каза той и замря така в
земята,изтощен и немощен до краен предел.
4 Масивният старинен часовник,изправен до стената отстрани на
леглото му,отчете пет удара.От едната му страна излезе зъл дявол

държащ тризъбец в ръцете си,а от другата красив ангел пърхащ с
криле.Те се срещнаха по средата и някак си се поклониха един на
друг.Тогава до тях се появи усмихнат белобрад старец и те тръгнаха
да се пребират по местата си.
Свещенник Павел Якимов се протегна в леглото.Спусна първо
десният си а след това левият крак,изправи се,като се прекръсти и
целуна големият кръст,който висеше на връта му.
Големият кръгъл лик на луната,го гледаше усмихнато през
прозореца,осветявайки цялата му стая.Той стана от леглото и се
доближи до него,поглеждайки навън.С лека усмивка на лицето и ръце
слепени за молитва,той благодари на Господ за целият този
прекрасен и изпълнен с чудеса свят и след това се отправи към
кухнята.Там вече го чакаше топло кафе и няколко кифлички.Взема
една и отхапа малко,като продължи към другите две стаи.В едната
съпругата му лежеше на леглото и побутваше с ръка кошарата до
нея.Когато го усети тя даде знак за мълчание и той бързо излезе за да
не нарушава спокойствието.Надникна и в другата,където още две
дечица но вече по големи,си спяха спокойно,озарени от щастие.
Докато обикаляше из къщата си бе изял кифлата и затова сега се
отправи до банята.Плисна няколко шепи вода на лицето си,изми си
зъбите и се върна в кухнята.Набързо глътна кафето си,обличайки
расото си през това време.Взема останалите кифлички в ръка и
излезе навън,като тръгна към църквата.
Свежият утринен въздух,аромата на морето,всичко това отново го
накара да благодари на всевишният.По пътя имаше парк с няколко
пейки и той седна на една,наслаждавайки се освен на живота и на
няколкото кифлички,които беше вземал.Дълго така се любува,докато
не си погледна ръчният часовник и той не го върна обратно в
реалноста.
Стана от пейката,но расото му се бе закачило за нея.Погледна
небето и се запита,какво още дължи,но веднага си отговори че почти
всичко.Бог дава,но и бог взема.Прословутите философий на който го
учеше църквата.
Дръпна расото рязко и парченце плат остана на пейката.
„Навярно дължа нещо на пейката,че не постоях повече,и не
споделих кифличките с нея“
При тея си думи се усмихна,но изведнъж усмивката му замръзна
на устата.Нещо като вълна се надигна от стомаха му.Коленете му се
подкосиха и това го накара да се строполи на земята.
„Боже,какво става“-с тоя въпрос на устата се изправи,с усилие на
силите си.
В тоя момент силна гръмотевица раздра небето и малки капки
дъжд закапаха по лицето му.
Краката му сами тръгнаха към църквата.Нещо се случваше
там.Против волята на Всевишният Бог.
Небето бързо потъмня.Сив и плътен воал се спусна и го
обгърна.Уличните лампи премигнаха и изгаснаха нацяло.Втора
светкавица раздра сивият воал и освети бледото му лице.Расото му
плющеше под едрите капки дъжд,който се изсипваха безмилостно
отгоре му.
Зави зад ъгъла и в далечината съзря църквата.Вътре се носеше
бледото сияние на хиляди горящи свещи.А трябваше да е тъмно.
Вратата вместо затворена,беше отворена и от нея долитаха песните
на някакъв небесен хор.
Забави крачка.Сърцето му бумтеше лудо.Устните му мълвяха
всичките молитви който знаеше.
Пристъпи вътре плахо и се огледа.Светлината на свещите се
отразяваше във всичките икони и леко потрепваше под нахлуващият
вътре вятър.
Песните бяха заглъхнали,само вятърат свиреше своята песен.
Погледна към амвона и се смрази.Вместо това което търсеше,съзря
тялото на една монахиня,която се грижеше за реда вътре в църквата.
Вятърат духна по силно и изгаси свещите и вътре настана
непрогледна тъмнина.
Вълната в стомаха му отново се надигна,но този път не успя да я
потисне и всички кифлички който беше изял преди миг се озоваха на
пода.
Немощен,невиждаш в тъмното и с преобърнат стомах,той намери
някакви сили и се втурна към камбаната,като я заудря силно колкото
можеше.
Вятарът подде звука от камбаната и я разпространи навсякъде.
Когато силите го напуснаха се свлече на пода и пълзейки се
доближи до монахинята.Тя лежеше на мястото на ковчежето което
липсваше.Очите и стояха отворени и гледаха невярващо.От сърцето и
стърчеше голям кол с който беше прободена.
Свещеник Павел Якимов и затвори очите изричайки молитви за
изгубената и душа и се свлече до нея също изнемощял.
5 Денят беше хубав.Слънчевите лъчи подскачаха по леките
вълни в морето.Чайките летяйки уж безгрижно,търсеха своята

прехрана.
Бай Слави гребеше в спокойните води със своята лодка,насочвайки
се към мрежата която беше хвърлил снощи.
Стара оръфана сламена шапка бе кацнала на главата
му,прекривайки го от силното изгарящо слънце.
Той присви очи и сложи ръката си,взирайки се в далечината.
Звънчетата на натежалата мрежа подрънкваха весело известявайки
за своя успешен улов.
С усмивка на лице и потривайки доволно ръце,той се зае да
издърпва мрежата.
Изведнъж лодката се разклати силно и накара станалия бай Слави
да падне по очи.Той надигна главата си проклинайки случилото се и
избърса потеклата кръв от носа си.
Погледна сламената си шапка,която беше изпаднала от главата
му и плуваше във водата надигана от балбукащи пръски изригващи
като някакъв фонтан.
Звънчетата на мрежата така се раздрънкаха,че ушните мембрани на
бай Слави писнаха и звука се вряза дълбоко в мозъка му и се върна
обратно по тялото му като потръпващи тикове.
Шапката му хвръкна от изригващият фонтан и се озова точно на
главата му.
В унисон на всичко случващо се небето притъмня и тъмните
облаци надвиснаха като безмълвен призрак с разтворена паст,готов да
погълне всичко по пътя си.От там излязоха няколко огнени езика и
полазиха с хиляди разклонения по морската шир.
Небето като че ли се завъртя,образувайки фуния,която започна да
изсмуква вода от морето.
Бай Слави стоеше като паралезиран и наблюдаваше случващото
се.
Мрежата засмукана от образувалата се стихия се стовари в
лодката,разгърна се и от нея изскочи обезобразен труп,чиято кожа
почти липсваше.Очните ябълки стоящи все още на мястото
си,гледаха невярващо и смразяващо.От ивицата останала уста се
подаваха два дълги много криви и пожълтели зъба,с капки кръв по
тях.А от гръдния кош,където трябваше да е сърцето стърчеше голям
дървен кол.От тънките кокалести пръсти на ръцете злобно се
извиваха дълги пожълтели нокти,остри като бръснач.
Главата се търкулна настрана,трупа се размърда в конвулсивен
гърч а ноктите проблясвайки като добре калено оръжие се
размърдаха,сграбчиха я и я върнаха на мястото си.
Огромна вълна блъсна лодката и бай Слави се озова в морето.
Викът раздра тихата болнична стая.Бай Слави стоеше изправен в
леглото,целият плувнал в пот.Очите му гледаха уплашено мястото на
което се намираше.Сърцето му лудо биеше и караше малките вени
покрай очите му да пулсират толкова силно,заплашвайки да се
пръснат всеки момент.Мозъкат му обработи бавно новата придошла
информация,разпръсквайки я по нервните окончания.Тялото му се
успокои и той се опомни вече къде се намира.Бавно се отпусна в
леглото отпъждайки от мислите си лошият кошмар.
-„Да това сега беше лош сън“-каза си той-„Но това беше,което
видях онзи ден.Да пази Господ.“-и направи с едната си ръка
непохватно няколко прекръствания.
Обърна се към прозореца в болничната стая и се вгледа
навън.Небето наистина беше притъмняло и по стъклото се стичаха
силни струй дъжд.Силна светкавица проблесна,но вместо трясък,като
че ли се чу далечно биене на хиляди камбани.
Бай Слави се усмихна сам на себе си,решавайки че му се е
причуло,отпусна се,склупявайки очи и се унесе отново в дрямка,под
въздействието на лекарсвата.
6 „-Не,това неможе да е краят.“
„-Какво стана,твоят приятел Господ нещо май те изостави.“

„-На този богохулник ли викаш вярващ.“
„-Върви в ада и се по-кефи изчадие такова.“
„-Млъкнете,моля ви млъкнете.“
Гласовете в главата му крещяха злорадственно и напираха да
пръснат мозъка му.С калните си ръце претисна слепоочията
си,изкрещя силно,освобождавайки всички зверове живеещи вътре в
него и се изправи бързо,готов да продължи напред.
Сложи си маската,взема ковчежето и го претисна нежно в обятията
си и тръгна да върви накуцвайки леко.
Фарът премигваше със своята сонарна светлина,давайки
напътствия на плаващите кораби.Светлината проникна в гънките на
мозъка му и му даде напътствия да продължи към него.
Бодлива тел обграждаше фарът и постройката под него.Мизерна
къщурка се беше сгушила под извисената му осанка.Малкият двор бе
обрасъл с високи бурени и даваше вид че никой не обитава това
забравено от бога място.Голяма червена табела със светещ неонов
надпис, „Военна зона“,святкаше заплашително и гонеше
натрапниците.
Изпратеният от Господ,човекът с маската,наричащ себе си
„Белязаният от Бога“, се шмугна вътре поправяйки си път през
трънаците.Няколко от тях се впиха в плътта му и я разраниха,
напоявайки съвсем леко дрехите му с кръв.
-„Ето и аз съм принуден като Исус,да извървявам трънливият път и
да дам кръвта си за народа.Благодарен съм ти Господи за всичко това
с което ме даряваш.“
Леката усмивка се плъзна по лицето му и се превърна в мощен
гърлен смях идваш като че ли от дълбините на ада.
Удари със силен ритник паянтовата врата на къщичката и тя се
срути пред него с трясък.Прескочи я ловко и се озова пред една
маса,на която лежеше труп.
-„А тук ли си още.Това е добре,че не си решил да се
поразходиш.Сега имам друга работа,но ти обещавам,че по късно ще се
погрижа за теб.Сега слизам долу в подземията,да оставя
реликвата.Само още една остава да върна и делото ми ще е завършено
и тогава светът ще разбере за моето съществуване и всеки ще ми се
кланя в краката.Сега почивай в мир.“
Гърленият смях се повтори отново,но сега бе подхванат и от ехото
и звучеше още по ужасно.
Подмина масата и се доближи до една секция наредена с дебели
книги.Пресегна се и дръпна една от тях и веднага до него на земята
се отвори тъмна зееща дупка.
-„А така,Сезам отвори се,идва предпоследното съкровище.“
-„Много си оригинален днеска,просто нямаш равен на себе си.“
-„Аз всеки ден съм си такъв.“
-„Хайде да замълчите,много ви се моля.За да можем да си вършим
работата.Иначе можем за спорим цял ден.Не е ли така.“
Гласовете замлъкнаха и изпратеният от Господа потъна в
тъмнината.
7 Военно морска база Атия се намираше по пътя между
Бургас и Созопол.Колоната от лъскави черни мерцедеса последен

модел сви и спря пред големият портал.
Разразилата се буря все още плющеше със своята сила и
огромните капки дъжд се блъскаха по бронираните коли с опит да
влязат вътре,но неуспешно.
Огромен паметник на моряк,скръстил ръце и гледайки към морето
се извисяваше пред портала,а под него стояха няколко истински
моряци с автомати в ръце и зорко налюдаваха спрялата делегация.
Телефонът в малката караулна извъня и дежурния го вдигна мудно
и с недоволство.
-Да.
-Дойдоха ли гостите?
-Тъй вярно.
-Защо не ги пропускате.Какво чакате?
-На вашите заповеди генерале.
Голямата и тежка бариера проскърца под напъна на задвижващият
механизъм и бавно се заиздига нагоре.Моряците се отдръпнаха,един
се отдели и с бързо темпо поведе колоната от колите.
На големият плац,под спускащите се едри капки се виждаха цяла
рота войници,който тренираха усилено.По напрегнатите им и мокри
лица трудно можеше да се разбере дали са уморени,те действаха като
някакви роботи или по точно като кукли на конци управлявани от
някой болен мозък.
Колоната ги отмина съпровождана все още от бягащият
войник.През едрите капки дъжд се видяха и няколко огромни
сгради,потънали в мократа мъгла.Няколко светкавици паднаха
наблизо и осветиха пристанището с наредените на него кораби.Един
огромен кораб с американското знаме на него,правеше най голямо
впечатление.Сравнение с него корабите около него с опънато
българско знаме,бяха като малки лодчици.
Морякът спря до мостика,където не беше сложен обикновен трап за
изкачване а бе изправен механичен елеватор с покрив отгоре за
прекритие от дъжда.Извади малко джобно фенерче и подаде някакъв
морзов сигнал с него.Елеваторът се размърда и по него слезе дребна
и набита фигура,облечена с елегантен офицерски костюм,целият
отрупан със звания и медали.
Когато дребничката фигура приближи почти до края,морякът
извади,като някакъв фокусник от ръкавите си,голям чадър и го
разтвори.Една от вратите на колите се отвори и генералът се пъхна
вътре,без да е капнала и една капчица дъжд по него.
-Добро утро господин премиер.Благодаря че се отзовахте веднага.
В голямата мрачна кола не се виждаше нищо,само проехтя плътен
и строг глас.
-Какво толкова спешно имаше адмирале мой,че трябваше толкова
неотложно да идвам дотук.Знаете че бях на посещение в полигона
„Ново село“.
-Това тук,което стой пред вас е спешното.
-Както виждам това е американски кораб.Не виждам нищо
необичайно.
-Празен американски кораб.
-Как така празен?!
-И аз това се питам.
-Обяснете ми всичко по подробно,защото нещо не ми се връзва.
-Ами вчера сутринта този кораб акустира тук в нашето пристанище
и си имаше хора на него.Поне така си мислим че е имало.Понеже
поддържахме връзка с тях и ние им позволихме да акустират по
тяхна молба в нашето пристанище.И аз незнам,но май корабът е бил
управляван дистанционно.Защото когато акустира аз се качих по
същият този елеватор и там нямаше никой.Незнам как да си го обясня
по друг начин.Това е една голяма мистерия за мен.
-Кой друг знае освен вас и мен за това?
-Никой.Само ние двамата поне засега.И ви повиках за да ви питам
дали тези от „Ново село“ не си правят някаква шега с нас.Нещо
споменавали ли са за престигането на американски кораб.
-Хм.Интересно.Трябва по най бързият начин да разберем какво става
тук.От тук нататък се заемаме ние.А вие си мълчете.Мисля че срещата
приключи.Приятен ден адмирале.
Дребничкият адмирал понече нещо да каже,но примиерът махна с
ръка и вратата на колата се отвори.Отвънка все още го чакаше морякът
с чадъра.
-Махни този чадър и бягай да търсиш комодор Данаилов.-разкрещя
се той на високият и мускулест моряк-Тази работа няма да приключи
така,както си я мислят.
Морякът захвърли чадъра и хукна нанякъде.Колоната от коли
потегли и изчезна по най бързият начин.Адмиралът остана обливан от
силната струя дъжд,ядосан но нищо неможеш да направи поне за в
момента.
8 Мобилния телефонът извъня настоичиво и събуди
спящата жена.Тя разтвори сънено очи и махна превръзката

предпазваща я от светлината,която струеше в стаята.Както си лежеше
само леко се надигна и с една ръка опипвайки,докопа звънящият
телефон.
-Кой е?И колко е часа?
-Професор Силвенска извинявам се за безпокойството в този ранен
час.Аз съм личната ви секретарка.Часът е седем сутринта.Навънка
времето е кофти.Вали пороен дъжд.
-Казвай какво има.
-Изчезнала е…
-Кое е изчезнало?!
-Мощите на свети Йоан.
Очите на професорката се разшериха от очудване и тя като че ли
чак сега се събуди.Ръцете и гласът и се разтрепериха и
единственното което можа да каже беше.
-Отивам веднага.
Краката и подчинявайки се на някаква вътрешна воля се спуснаха
извън леглото и голото и тяло се изправи в седнало
положение.Някаква чужда ръка я докосна по гърба отзад и зърната на
гърдите и настъхнаха от преминалата възбуда.
-Не сега скъпи-отговори спокойно вече тя-Ставай има извънредна
новина и за теб.
Репортерът Иван Калчев,дръпна бързо ръката си и
скочи,прекривайки слабините си с чаршафа.
-Ивънредна новина!
-Да…..
Професор Яна Силвенска се замисли за момент,вглъбена в някаква
точка в стената.Приятелят и Иван Калчев обу захвърлените дънки на
земята,метна ризата си и механично я закопча на бързо,като се затича
към банята.Хвърли няколко шепи вода на очите си.Погледна
брадясалото си лице,но се отказа да се бръсне.Изстиска паста на
четката си и започна да си мие зъбите.От спалнята долетя гласа на
Яна.
-Изчезнали са мощите на свети Йоан.
Погледът му се втренчи невярващо в огледалото.Малко паста
попадна в кривото му гърло от изненадата и той се закашля.Изплю
пастата и изплакна устата си,като бавно престъпи в спалнята и
попита все още невярващо.
-Я повтори.
-Чу много добре.
-Тогава какво чакаш.Ще имаме доста работа и двамата тези дни.
Тя стана и сложи сутиена си,като се обърна с гръб към него,за да
може той да го закопчее.Допирът на студените му пръсти,накараха и
двамата да настръхнат за момент.Но работата ги чакаше,сега въобще
небеше време за удоволствия и той бързо отдръпна ръката си,след
като закопча сутиена и.А тя вече по бързо,нахлузи роклята си и
облече блузата си.Бързо влезе в банята оправяйки косата си с
гребена.Изми очите си и зъбите си.Подсуши се с хавлиената кърпа и
сложи малко грим.
Иван бе изкарал колата от гаража и я чакаше.Тя нахлузи високите
си токчета,грабна чантата си и изхфръкна навън,като се качи в колата
и двамата потеглиха на дългият път,който ги очакваше до Созопол.
9 Събудени от камбаненият звън,туристи и местни жители
се завтекоха към близката църква откъдето идваше отчаяното биене
на камбаната.Поройният дъжд,който все още се изсипваше,неспираше
никой.Малките улички бързо се напълниха с тълпи от хора.Всички се
питаха какво ли е станало,но никой не говореше а само се молеше на
ум.Водени от някаква вътрешна сила те бързо стигнаха до църквата и
там спряха,като образуваха огромен кръг около нея и паднаха на
колене,прикланяйки главите си,ниско на земята,продължавайки да се
молят.Молитвите им преминаха от тих шепот във високи ридания.
Свещеник Павел Якимов чу молитвите и се изправи
бавно.Хилядите хора застанали отпред му вдъхнаха нови сили.Той
пооправи расото си и взема големият кръст с резбован Исус Христос
на него и излезна навън.
-Бог е вътре в нас,ние само трябва да повярваме в него,да го
допуснем до сърцата и душите си.Той е пролял своята кръв за нас и
тя в момента е в нас.Не е нужно да се кланяме на някакви икони.Не е
нужно да се кланяме на тоя кръст.
С бързо движение воден от някаква невидима сила той счупи
големият кръст с крака си.
-Какво ви доведе тази вечер тук.Никой.Вие сами дойдохте.Водени
от какво.От сърцата си.Защото вие усетихте с тях.Усетихте с душата
си,че трябва да дойдете тук.Нека спасим останалото в нас.Останалата
ни частица от Господа.Да я съхраним и да повярваме наистина.Да
повярваме в самите нас.Защото ние сме частица от Господа.Молете
се не за вас.Молете се за съседа до вас.Премахнете всичко
човешко.Защото щом си човек ти грешиш.Никой не е безгрешен.Ние
сами се унищожаваме,но не го разбираме.Когато го разберем ще е
твърде късно.Някой ще каже че Бог се е отказал от нас.Аз ще му кажа
че ние сме се отказали от Бог.Ние с човешките си предразположения
го предадохме,ние сами го разпънахме на този кръст.Събудете се
братя и сестри.Ние всички сме едно,произлязли сме от
него.Забравете зависта.Забравете всичко.Бог тази вечер е с нас.Той
няма народност.Бог води тази вечер мисълта и действията
ми.Защо?Защото бе осквернена частица от него.Бяха откраднати
мощите на свети Йоан.На неговият и нашият кръстител.Бог говори
чрез мен.И той има да ви каже много неща.Но сега има само да ви
покаже едно нещо.Затова вървете след мен.
Свещеникът тръгна а тълпата след него.Бурята се укроти.Дъжда
спря.Черните облаци отстъпиха място на грейналото и усмихнато
слънце.Човек да си каже наистина,че Господ беше тук.Като
предвестник на нещо по добро или нещо още по лошо.Един Бог знае
за какво.
10 Слънцето разблъска черните облаци и се усмихна
доволно над плажа на Созопол.Ято сребристи чайки се спусна над

плажа и започна да пирува над изхвърлените от морето непотребни
неща.Няколко чайки се сбиха за едно око,изплезен език и мъжки
гениталии.
Но какво разбираше слънцето от това,какво разбираха
чайките.Слънцето просто си грееше.Чайките се хранеха защото бяха
гладни.
След разразилата се буря,бурното море бе изхвърлило множество
от трупове,облечени в моряшки дрехи.От страната на сърцето им на
униформата беше извезано американското знаме а от другата страна
имената на всеки.
Потресаващата гледка не притесняваше гладните чайки.Те кълвяха
от телата и лакомо засищаха своя глад.Яростно се биеха за някой от
частите и пиеха от изтичащата кръв.
Плажът бързо се обагри в червено и заприлича на истинско бойно
поле.
Тълпата предвождана от свещеник Павел Якимов достигна този
същият плаж и всички се спряха неподвижно пред разкрилата се
гледка.
-О господи-изтръгна се от гърдите на свещеникът и той се свлече
на колене прекръствайки се няколко пъти-Бързо повикайте полиция
и бърза помощ.Да разпъдим чайките и да видим дали има някой
оцелял.
Тълпата се разпръсна и се зае да изпълнява думите на отец
Павел,който също се включи.
За съжаление нямаше оцелели,всички бяха починали внезапно по
неразбираеми поне засега причини,който щяха тепърва да се
доизясняват.
Полицията и бърза помощ дойдоха почти веднага. Периметарът
бързо бе обграден с чарвени ленти а труповете закрити с бели
чаршафи,за да не бъдат кълвани от чайките,който прелитаха над тях.
11 Бай Слави стоеше пред къщурката си и се любуваше на
хубавото време.Мрежите бяха хвърлени и сега на рибарят му оставаше

да чака.Сладко подръпваше от лулата си и изпускаше кълбета
дим,правейки с тях различни формички.Едната форма от дим страшно
много му заприлича на него самият и той чак се сепна.Погледна под
краката си и забеляза че столът потъваше в пясакът.Бързо скочи,но и
той докато стъпи в пясакът и беше потънал до кръста в него.Докато
разбере,че колкото повече се мърдаше,толкова по бързо потъваше,
пясакът беше стигнал до гърлото му.Изведнъж от нищото изникна
татуираният полицай,подаде си ръката и попита.
-Да ви помогна.
Бай Слави успя да извади едната си ръка и му я подаде. Когато
полицаят я хвана,пред погледа на Слави вече не стоеше той а
призрачен скелет,който го хвана здраво и го задърпа с цел не да го
спаси а да пие от кръвта му.Дълго извитите зъби примляскваха жадно
а бледожълтите му очи го гледаха лукаво,хвърляйки малки
пламъчета.
-Не се дърпай.Какво избираш.Да бъдеш погълнат от пясъците и да
умреш завинаги или да ти помогна и да бъдеш ухапан от мен,живееки
вечно на този свят,бъдейки един от нас,като мене.
Бай Слави задърпа,колкото сила имаше и изведнъж кокалестата
ръка остана да виси откъсната от тялото на чудовището,в ръката
му.Пясакът бързо го погълна и главата на Слави изчезна.
Сепна се от съня си и видя че стой в лодката си.Мрежата беше
прибрана и вътре в нея се мърдаше нещо.Разтвори я изплашено,но
вътре имаше само подскачащи рибки,който помръдваха с
усти,искайки като че ли да кажат нещо.И една наистина му проговори.
-Ти умря.
Той се стресна и падна извън лодката.Нещо го грабна отдолу за
крака и той бързо се озова на дъното.Въздухът не му стигаше вече и
той видя собственият си край,как отлита в небесата.
Пак се стресна,но се озова притиснат под възглавницата
си,наистина задушаван.Огромни мускулести ръце я натискаха към
устата му.Очите му смътно разпознаха татуираният полицай,който
крещеше.
-Умри жалко старче.
Чуха се няколко приглушени пукота и хватката над него се отпусна
и тялото на полицаят се свлече от горе му.Някой дръпна тялото и то
се свлече на пода.Махна възглавницата от устата на Слави и каза
заповеднически.
-Ставай и тръгвай с мен ако искаш да живееш.
Пред него стоеше онзи доктор,който бе попречил предният път на
разпита.Ръцете му нахлузени в ръкавици,все още стискаха огромен
пистолет със заглушител.Бай Слави загубил ума и дума бързо стана,
обувайки чехлите си и тръгна след доктора.Бързо напуснаха
болницата необезпокоявани от никой.Качиха се на една кола и
потеглиха нанякъде.
-Този тук не беше никакъв полицай.А аз не съм доктор а по скоро
като таен агент.Отдавна го наблюдавах и знаех че иска да ви убие.Но
незнам защо.Може би вие ще ми кажете.
-Незнам дали ще ми повярваш синко,защото нямам доказателства
над това,което видях.
-Опитай да ми обясниш.Имаме всичкото време на света.
-Добре ще опитам.Само не ме прекъсвай.
-Не обещавам,но и аз ще опитам.
-Вчера сутринта,както си стоях пред рибарската си къща,пиеки
горещ чай и гледайки излязлото вълнение,заради което неможех да
ловя риба.Видях нещо изхвърлено от морето,нещо което ми смрази
кръвта,което на няколко пъти ми носи само лоши кошмари.А вълната
която го изхвърли,опръска и моето лице и то цялото се покри в
мехури,който се пукаха и от тях изтичаше кръв.Ужасно нещо ви
казвам.Нещото което беше изхвърлено от водата беше скелет.Не.По
скоро оглозган труп,защото на места висеше останала кожа,по която
имаше същите мехури,като моите.Кръв не се виждаше,защото водата я
беше измила.Вътре се виждаше стомахът,бъбреците,сърцето,
дробовете.Сърцето като,че ли още биеше,прободено с голям кол,
кълна се че то биеше.Очните му ябълки си стояха отворени и се
мърдаха,гледайки ме някак невярващо и с омраза.От останалата му
уста се подаваха два много жълти и дълги зъба,с капчици кръв по
тях.От кокалестите му ръце,от пръстите стърчаха дълги нокти,остри
като бръснач.Не разбирам много,ама мисля че това беше вампир или
някакво зомби.
-Гледали сте прекалено много филми.
-Ето аз ви казах че няма да ми повярвате.
-Не.Аз ви вярвам,затова което сте видели.Даже сега ми се навръзва
защо са искали да ви убият.Това за филмите,го имах в предвид,за
вампира и зомбитата.Било си е истински човек.Облъчен от нещо
човек.По късно като разбера повече,ще се опитам и аз да ви
обесня.Но сега ако искате да останете жив,трябва да ви скрия
някъде.Имам една страхотна вила с езерце до нея и там може да си
ловите колкото си риба искате.Но е доста далеч така че ни чака дълго
пътуване,така че ако искате поспете.Виждам че сте доста изморен.
Бай Слави се опита да протестира,но някаква игла се заби в него и
течността и потече вътре в тялото му.Веднага се отпусна и под
въздействието на тази течност бързо заспа.
Човекът до него се усмихна и продължи да кара.
12 Белязаният от Бога заслиза надолу в мрака,а капакът
отгоре му се затвори автоматично и веднага в подземието засвяткаха

няколко лампи,осветявайки пътя му.Малко му беше трудно само с
една ръка да слиза,но се справяше отлично,като се имаше в предвид,
че и единият крак нещо му отказваше.Дупката беше тясна и той
опираше гърба в стената,като това някак му помагаше с
предвижването.Преходът беше дълъг,на няколко места спира за да си
почива и си мислеше защо не са сложили асансьор,за да се
предвижваш по бързо.Мисълта му пак блуждаеше не където
трявба.Важно е делото,а не ти.Напомни си той.Добре ли си,попита
единият глас.Добре,отговори другият.Какво ти е добрето,
недоволстваше третият.Затова ти е белязъл така лицето че си го
криеш,шепнеше четвърти глас.Моля ви престанете,нареждаше пети и
те млъкваха,но за малко.След това отново всичко се повтаряше до
изтощение.Не искаше да се изтощава,оставаше още малко,само
някакви си крачки,все едно е достигнал луната.Хайде покажи
приятел,какво можеш.После ти обещавам че ще те дават по
телевизията.Твоето име ще е навсякъде по новините.Хайде.
Краката му напипаха твърдият под отдолу му.Седна на земята
изнемощял и избърса потта от челото си.
„- Ето видя ли.“
Крушките премигнаха няколко пъти,несигурно.
„ -Нямаш време.“
„-Ставай.“
Послуша гласа и стана от земята.
Светлината правеше сянката му да бъде огромна и призрачна,тя се
размиваше с пода,играеше по стените,и вървеше по таванът.
Някъде в далечината се чуваше приглушеното бръмчене на
агрегата,който поддържаше това място живо.Гласът му от време на
време леко поспираше,закашляше се,като дългогодишен пушач,и пак
продължаваше.Светлината точно тогава отслабваше,пресвяткаше,
замисляше се дали да спре.Но след като агрегатът,като голямо
механично сърце,подадеше кръв,на свойте артерии,крушките,те
отново заблестяваха с пълната си мощ,събуждайки се за нов живот.
Въздухът беше застоял и тежък,отнякъде се чувстваше леко
течение,което правеше дишането лесно.
Белязаният от Бога стигна до една врата,която усетила
приближаването му,с механичен глас каза:
-Въведете парола.Сложете пръстов отпечатък.Проверка на
ретината.Моля продължете.
Той не чака втора подкана.Въведе дълга и сложна парола,която му
се беше набила в ума и нямаше как да я забрави.След това сложи
палеца си и изчака машината докато му го сканира.След това от
тавана се спусна малка кръгла камерка и сканира ретината му.След
всички тези процедури вратата се отвори и той премина по нататък.А
тя се затвори с трясък и леко свистене зад гърба му.
Беше се озовал в голяма просторна зала,в средата на която имаше
огромен компютър.Черният екран премигна радостно и на екрана
излезе женско лице,което заговори.
-Добре дошъл.Движите се по график.Оставете реликвата при
другите.И се обадете на професор Силвенска.
Гласът замлъкна замалко.Лицето изчезна от екрана и на негово
място се появиха някакви цифри.Белязаният от Бога се огледа за
камерите,който го наблюдаваха и закрачи към една тъмна стая.Вътре
струеше съвсем лека светлина,която хвърляше своите светлосенки
върху няколко покрити с тънък тензух предмета.Постави ковчежето
до другите и го покри внимателно.Искаше му се да ги открие и да им
се полюбува,да ги докосва нежно,това го възбуждаже адски много,от
колкото да докосва някоя гнусна и префърцунена жена или било мъж.
Но бързо им обърна гръб.Знаеше че го наблюдават зорко и
внимателно за всяко негово движение.А пък и го чакаше друга работа.
Трябваше да има търпение,всичко с времето си.
Върна се пред компютъра и взема сателитният телефон,като
погледна цифрите от екрана и ги набра по клавиатурата му.Погледна
часовникът си,който показваше шест и половина и зачака някой да
вдигне от другата страна.Отговори му сънен глас.
-Да .
-Професор Яна Силвенска ли е на телефона-апарата през който
говореше преправяше гласа му.
-Секретарката и е.
-Няма значение.Слушайте ме внимателно,няма да повтарям.Обадете
се на професорката и и съобщете,че мощите на свети Йоан са
изчезнали.Разбрахте ме нали.
-Да….-отговори стреснато секретарката и не продължи,защото от
другата страна вече бяха затворили и сигналът от телефонът се
набиваше в главата и като някакво свредло,което и пробиваше черепа,
и се вряза в мозакът и,като накара мигрената и да се обади.
-„Сега какво-каза си Белязаният от Бога-Остава да чакаш.“
Умората си казваше вече своето.Поогледа се но нямаше,нито къде
да легне,нито къде да седне.Затова се отпусна близо до стената,за да
му служи като опора.Дълго време заставяше мозакът си да не се
предава на умората,но клепачите му сами се затваряха и накрая не
издържа и те се затвориха и той се унесе в спокоен сън.
13 По усиленото радио звучеше парче на рок динозаврите
АС/DС.Репортерът Иван Калчев барабанеше с ръце по волана и си

припяваше тяхната песен,макар и да пееше фълшиво.Кракът му
натискаше здраво газта и километражът показваше 240.Часовникът до
километражът показваше вече 7:30.Професорката Яна Силвенска си
бе свалила седалката и се опитваше да подремне,по дългият път от
София до Созопол.Силният дъжд който допреди малко бе поддържал
барабаненето на групата,изведнъж бе престанал и слънцето вече
заслепяваше каращият Иван,макар той да бе си сложил очила.
Музиката изведнъж секна и говорителят по радиото съобщи.
-Извънредни новини от Созопол дами и господа.Току що ни
съобщиха че мощите на свети Йоан са били откраднати,а на плажът са
били намерени хиляди мъртви американски моряци и военноморска
база Атия е била вдигната във въздуха…
Иван Калчев наби спирачки.Колата поднесе,завъртя се няколко
пъти и с димящи гуми спря.Няколко коли преминаха свирейки с
клаксони.
-Ти луд ли си.Искаш да ни убиеш ли-разкрещя се Яна.
-Извинявай,но за малко не получих инфаркт,от тази новина,която
трябваше да е моя.Ела да покараш малко ти.
Той слезе от шофьорското място и отвори галантно вратата на
Яна,покланяйки се.Тя не се сдържа и му заби силен шамар,след което
избухна в смях.
-Ненормален клоун.Сядай си да си караш.Аз трябва да проведа
няколко разговора.
-Както желаете госпожице-повдигна рамене той и се върна
обратно,като подкара колата,но този път по бавно.
Яна извади мобилният си телефон и набра секретарката си,но
телефона отсреща даваше заето,което означаваше,че тя говори с
някой.Все пак новината вече бе избухнала и всички щяха да търсят
нея.Но никой не разполагаше с личният и номер освен най близките и
приятели,всеки друг имаше номера на секретарката и.
-Какво по дяволите се случва.-каза си тя,по скоро на себе си.-С това
изчезналите предмети стават пет.Ще изчезва ли още нещо.Трябва
добре да се помисли над въпроса и да се спре извършителят.И защо
немогат полицайте да го открият,да не би да е дух.Уф главата ще ме
пръсне.А като знам какво ме чака в Созопол.
Пусна телефона в дамската си чанта.Беше се отказала да звъни на
когото и да било.Просто нямаше смисъл.Отпусна се на седалката и се
загледа в небето.Приятелят и въобще не и обърна внимание,защото и
той си мислеше своите работи.
Така те продължиха със своето пътуване.
14 В прекритието на дъжда едно въже се спусна от
големият американски кораб.Човекът който го спусна изчака докато

всички си тръгнат,наблюдавайки с очилата,който отчитаха всяко
движение,всяко нещо което отделяше топлина и правеха нощта като
ден.Един мускул помръдна по нашареното му с черна боя
лице.Големите му мощни ръце провериха за последно дали
снаражението му е в ред.Погледът му обходи за последно корабът и
извън него и се спря на часовникът на ръката му,който отброяваше
някакво време.Бързо се хвана за въжето и някакси увивайки го около
себе си се заспуска надолу.Нямаше време,скоро спектакълът щеше да
започне,а той нямаше намерение да се изстреля в небето,като някакъв
снаряд и от там да се пръсне,като заря с най различни цветове.
До тук всичко вървеше по план,който той изпълняваше с точност
до секундата и стотната и всичко бе изпълнил така както му беше
наредено.Обичаше всичко да му е изрядно,затова всичко което
ставаше така както небеше той го планувал,го дразнеше извънредно
много и го вбесяваше страшно много.
Краката му докоснаха твърдата земя под него и той се освободи от
въжето.Веднага усети някакво движение и посрещна удара,който се
беше отправил към лицето му и тъкмо навреме,защото нападателят
държеше нож в ръката си.Избивайки ножа,той се обърна светкавично и
се опита да нанесе удар с крака си.Но нападателя се оказа също
толкова корав и умен,като него и успя да парира удара и даже да
нанесе той мощен удар в слепоочието му.Това ни най малко не му
повлия а напротив само го ядоса.Ето затова ставаше въпрос,откъде се
беше вземал този негов нападател,защо той не беше го видял.Това
много го вбеси,защото в момента страшно много му се объркваха
плановете,а той мразеше да става така.Това значеше само едно,че
срещу него стой равностоен противник или даже нещо още по зле,по
добър от него.Случеше ли се това,той се объркваше страшно
много,яда му вместо да му помага,му вредеше,а това беше страшен
минус за него.Така врагът можеше много лесно да го победи.Затова
трябваше да измисли бързо нещо и да се измъкне от тук невредим.
Врагът усетил преимуществото си,бързо нанесе няколко доста
сериозни удара и така успя да го повали на земята,като го претисна
силно и му изкрещя в лицето.
-Кой си ти по дяволите.Какви ги вършиш в нашата база.
Не последва отговор а удар,който накара питащият да изхфръкне
настрани.Лежащият скочи и хукна,колкото го държаха краката.Беше
време да се омита,нямаше време да се занимава в момента с
нападателя си.Може би някой друг път,но не и сега.
Комодор Данаилов,или този,който беше нападнал слизащият от
кораба,разбра че работата леко намирисва и наду една свирка която
носеше на врата си.Макар и малка,звукът от тази свирка така
пропищя,че за части от секундите,цялото поделение беше вдигнато
на крак.
Ето това беше въпросният човек,който търсеше адмиралът преди
това и който незнайно как се беше озовал тук.Но той си беше такъв по
природа.Винаги беше на точното място и затова макар и млад,все още
на 38 години,вече имаше комодорски чин,и всеки в това поделение
слушаше думата му,естествено след думата на адмиралът,управляващ
цялото поделение.
Повторното изсвирване от свирката,означаваше опасност и че
всички трябва да напуснат,колкото се може по надалеч от
американският кораб,защото с него щеше да се случи нещо,нещо
наистина доста разтърсващо.
Човекът спуснал се от корабът,необезпокояван напусна
поделението.Навън скрита в едни храсти го чакаше колата му.Той се
качи на нея и потегли нанякъде.
Цялото поделение,което се състоеше от хиляди моряци,бързо се
събра пред паметникът на морякът.И тъкмо навреме.Силният взрив
последва веднага и помете всичко по пътя си.Статуята леко се
разтресе,но не мръдна от своето място а само продължаваше да
гледа,но вече невярващо към морето,както и всички събрали се около
нея.
Взривът беше онищожил всички кораби и част от поделението,което
се намираше на сушата.В цялата суматоха се чу ядосаният глас на
адмиралът.
-Някой ще ми обясни ли какво се случва тук.Данаилов имаш ли
нещо да споделиш с нас,простосмъртните-каза той язвително.
Пред погледите на всички,поделението изгаряше,но огънят бързо
бе путошен от изливащият се пороен дъжд.Всички бяха мокри до
кости но невредими,което беше по важно.
Данаилов отговори посочвайки.
-Имаме гости.Може би те ще обяснят.
Колоната от черните мерцедеси се връщаше и спря пред мокрите
моряци.Вратата на един от тях се отвори и навън в дъжда излезе
самият примиер.
-Заря виждам сте организирали в моя чест.Вие двамата влезте в
колата.-посочи той към адмиралът и комодор Данаилов-Ще трябва да
си поприказваме по обстойно.Защото тук нещата май излязоха извън
контрол.Голяма каша се е забъркала тук.А с тея малки лъжици незнам
как ще я сърбаме.Имате ли си напредстава,че опозицията сега ще ми
иска оставката.И аз няма как да не я подам.Освен ако не оправим
бъркотията някакси.Затова чакам някакви идей от вас.Хайде
влизайте,че прогизнах целият.А вие какво гледате-обърна се той вече
към моряците-Връщайте се в поделението,за да спасите това което
все още може да се спаси.
Той влезна,а след него и другите двама.
-Така господа,няма нужда повече да се повтарям,че положението е
напечено,нали.
Комодор Данаилов се изкашля и прекъсна по този начин премиерът.
-Ще ме извинявате,но може ли аз да кажа нещо.
-Целите сме в слух Комодор Данаилов.
-Благодаря ви господин премиер.Адмирале на вас също.Почти бях
хванал натрапника причинил тези последици и мога да твърдя че не е
от нашите.Господин примиер нещо се мъти и то здраво.Тези от „Ново
село“ крият и от вас.Защото този си беше от техните.А пък и видях
татуировката му.Направил си е много интересен надпис с името на
полигона си.А по точно „Ново село“,на чист български.Вие идвате от
там нали господин примиер.
-Да идвам.Но те искаха да сложа моя подпис за някакво
разрешение,и аз го сложих.Това беше.
-И вие не прочетохте за какво става въпрос.
-Ами май не.
-Ами ако са искали разрешение за ядрено оръжие.
-Ами явно съм им го дал.
-Ами положението е,незнам как да го нарека,за да не прозвучи
обидно.
-Какво ще правим господа.
-Неможем да скрием това.Вие защо се върнахте.Защото сте го
видели.Но не сте бил само вие,който го е видял.Нали ви е ясно.Сега
сме летният сезон и минават хиляди туристи,по този път.Все някой го
е видял,немислите ли.
-Прав сте комодор Данаилов.Макар че сте седнал.-пошегува се
премиерът.-Ами май ме прекараха жестоко.Ама какво да направя като
се доверявам на хората.Моята е изпята,след тая случка ще ми искат
остовката,на сто процента.
Времето беше напреднало с разговорът им и бурята беше
отминала,така както беше дошла.Черните облаци си бяха отишли и
греещото слънце се мъдреше на небосклона и се усмихваще,въпреки
всичко,което беше станало,в тоя странен ден.Все пак животът
продължаваше.Слънцето неможеше да спре да грее.Въпреки всичко то
с топлите си жизнерадостни лъчи,топлеше нашите сърца и ни даваше
надежда,че ще дойдат по добри дни.Дни на щастие и радост.
По прозореца,който отделяше тримата от шофоьора и охраната
отпреде,се почука.
Те стреснато се погледнаха и го отвориха.По радиото се чу
следното.
-Извънредни новини от Созопол дами и господа.Току що ни
съобщиха че мощите на свети Йоан са били откраднати,а на плажът са
били намерени хиляди мъртви американски моряци и военноморска
база Атия е била вдигната във въздуха…
Никой не каза нищо.Трите новини,макар че знаеха за едната,ги
свариха неподготвени и без думи.
Положението наистина бе излязло извън контрол.
Питаше се какво следва нататък.
Само един единствен Бог знаеше.
15 Полигон „Ново Село“,не беше изцяло американски,все
пак си беше на българска земя и се командваше от българи.Нищо че

имаше доста американци,който тестваха някакви оръжия,на нашата
родна земя,но всичко си беше строго секретно,нищо че взривовете
отекваха надалеч и създаваха толкова много клюки,че се говореше
дори че се строят летящи чинии и се правят оръжия за война с
извънземни и какви ли не още дивотии.
Естественно в хорските приказки нямаше нищо вярно,поне за
летящите чинии и извънземните.В някой други можеше и да има един
процент истина,но това си го знаеха,само военнослужещите в самият
полигон и никой друг.
Колата карана от лейтенант Ивайло Божилов,спря пред хубава и
голяма къща в близкото до полигон „Ново село“ село
Мокрен.Двигателят замря и лейтенант Божилов слезе,като се огледа
по навик за някакъв противник.Мускулът на лицето му пак трепна и
той осъзна че е още с боята по лицето си.Погледна дрехите си и те
бяха целите кални,мокри и измачкани от скорошната му битка.Видът
му не беше много изряден за предстоящата му среща и това го смути
леко.Но точно в момента нямаше никакво време за да се оправя.
Стояйки все още до колата се сепна от гласа,който му каза:
-Влизайте моля.Генерал Радоев ви очаква.
Ето пак се случваше,зает от мислите си,въобще не беше чул как
вратата се бе отворила и че секретарката на генералът е излязла навън
за да го повика.Добре че беше с боята на лицето си,защото лицето му
сто процента се беше изчервило от обзелият го смут.Насреща му
стоеше млада и добре изглеждаща,колкото него,жена.Гърдите и така
изкачаха от деколтето и,че той бързо извърна поглед,защото
животното в него веднага се пробуди и в момента можеше само да
направи някоя глупост.Успя да измъдри само едно,следвайки вече
тръгнала обратно навътре в къщата,секретарка.
-Да благодаря ви много.
Тя го заведе до една стая в огромната къща,почука и отвори леко
вратата.Вътре не се виждаше нищо и той се ориентира по гласа,който
прозвуча.
-Обичам тъмнината.Тя ме предразполага и така мисля по добре.Все
пак в коремите на майките ни всеки един от нас е стоял на тъмно.И
като си отидем от този свят пак ще е тъмно.Така че трябва да
свикваме с тъмнината.Не случайно тъмнината е повече от светлината
в тоя и в който и да е друг свят.Сядайте и се разполагайте лейтенант
Божилов.На колко години бяхте.
-Двадесет и пет.
Последва дълго мълчание и генералът продължи.
-Днескашната младеж изглежда по възрастна за годините си.Не
искам да ви обидя,но ми изглеждахте по голям.Някак си по
улегнал,ако мога така да се изкажа.Но това няма значение.Свършихте
задачата си добре.Парите са приведени по сметката ви,както се
разбрахме.Аз държа на думата си.Биологичното оръжие се оказа
много добро,щом всички моряци са мъртви.От базата в Атия,почти
нищо не е останало.Само неможах да разбера,кой е откраднал мощите
на свети Йоан.Не сте вие нали.Защото ви поръчах само другите две
задачи.Ще ви отговоря защо ви ги поръчах.За отвличане на
вниманието.Ще попитате какво внимание. И на това ще ви
отговоря.Защото това ще е следващата ви задача,защото другият се
провали.Оказа се пълен некадърник.Но вие сте нещо друго.А това ме
радва и знам че мога да разчитам на вас.Нали така.Не ми отговаряйте,
знам че е така.
Последва мълчание,тъмнината бе нарушена от запалването на
хубава и скъпа запалка.Генералът запали своята пура,чийто аромат се
разнесе из цялата стая.
-Пушите ли.Какво ви питам като знам,че не пушите.Аз си
позволявам отвреме на време да запаля по някоя пура.В знак на моята
победа,естествено.Не обичам да губя.Няма нещо което да не съм
постигнал в тоя живот лейтенант.Сега засега всичко се нарежда така
както съм го планирал и затова си позволявам да запаля.Лейтенант,а
как ви се струва прозвището майор.Особенно на вашите години.От
лейтенант направо на майор,всеки би си мечтал за това,немислите
ли.Друго звучи все пак.
Последва дръпване,при което съвсем леко се видя лицето на
генералът.
-Да минем по същество.Какво ще кажете.Само май ви пълня
главата с глупости.
Лейтенант Божилов нищо не казваше.Той също се радваше на
тъмнината.Поне генералът,не виждаше мръсният му вид.А и се бе
научил и да слуша само по висшестоящите по служба от него.Така
само можеше да се учи от тях и да става по добър.
-Вярвате ли във вампири лейтенант.Аз лично невярвам.Покрай един
наш опит с биологичните оръжия,ние създадохме нещо подобно на
вампир и зомби.Оръжието попадна в един от нашите хора и той се
превърна в чудовище.Това чудовище искам аз.Трябва да намерите
начин да го убиете.Незнам как.Ще намерите начин.Последно е било
видяно от един старец в Созопол.Искам да намерите стареца,защото
чудовището ще се върне и ще го довърши.А като намерите стареца
вие ще можете да заловите и убиете чудовището.Разбирате мисълта
ми,нали.Убиете ли го,ще получите всичко,каквото искате.
Включително и секретарката ми.Откъде разбрах ли.И аз имам някоя
друга способност.И не се притеснявайте за вида си.Вие сте
войник.Един войник в никакъв случай не трябва да е суетен.Може да
тръгвате вече.Ще се чуваме по телефона и аз ще продължа да ви
напътствам,къде е чудовището.Сега тръгвайте към Созопол и
намерете стареца,ако решите убийте го,ако ви се стори пречка,понеже
може да се разбърбори.Никой не трябва да разбира за това чудовище.
Затова ви накарах да направите другите неща,за отвличане на
вниманието.Хайде тръгвайте.Аз мога и цял ден да ви говоря.
Виктория,изпрати госта.
Секретарката като че ли стоеше до вратата,защото пак плахо чукна
и я открехна малко.Лейтенант Божилов,не чака повече подкана а
стана и я последва.Генерал Радоев си остана сам в тъмната си стая.
Виктория изпрати лейтенант Божилов до колата му и се скри
бързо,отново в къщата,а той се качи в нея и потегли обратно към
Созопол.
16 Клепачите му тежаха ужасно.Отвори ги на няколко
пъти,но те веднага се затваряха автоматично.Когато успееше да ги

задържи,всичко пред него беше размазано,като да гледаш филм на
три де,без нужните очила.Главата адски го болеше и му тежеше,все
едно не си бе на мястото.Гласът който му говореше,звучеше някак
далечен,все едно му говореха на чужд език,но той някак си го
разбираше.
-Буден ли сте вече.Нарочно ви приспах.Ще ви изчакам да излезете
от въздействието на лекарството,за да ви обесня,какво стова.
Опита се да каже нещо,но само изломоти нещо неразбираемо.
-Почивайте.Почти стигнахме.Тук се надявам,че ще сте в
безопастност.
Сцените бавно изплуваха в упоеният му мозък.Видя се как стой на
плажа и си пие чая.После развълнуванота море,беше
изхвърлило,нещото.Колко истинско изглеждаше всичко.Но сега му се
струваше,че всичко е сън.Мозъкат му не можеше да оработи
нищо.Чувстваше се като малко бебе.То и така си беше,раждаш се бебе
и умираш,като бебе.Нищо не помнещ и задаващ си въпроса,жив ли си
наистина,от какво си част.Истина или алюзия е това.Живот ли е или
смърт.Никой не знаеше.Това винаги щеше да остане един неразрешен
въпрос.Защо си ги задаваше тея въпроси.Беше ли умрял наистина.Не
мислеше,че е умрял.Би трябвало,там горе да срешне умрели
роднини.Така ли е наистина.Или му се иска да е така.Или човек,като
умре е самотен,нямайки никой до него.Оф,какви са тези
въпроси,какво беше това лекарство,което му беше бито.
Гласът долетя отново.
-Добре ли сте?Чувствате се странно,нали.Това е от
лекарството,което ви бих.
-Кой си ти по дяволите.И кой съм аз.
В съзнанието на бай Слави изплува изведнъж,живата
действителност.Спомни си всичко .То си стоеше там някъде,забутано
в съзнанието му.Никога нямаше да го забрави.Какво се случваше.Къде
отиваме.Погледът му се проясни.Шофьорът на колата
маневрено,караше по балканските завой,който следваха един след
друг.Дърветата и склонът заплашително се доближаваха. Зеленината
изпъкваше и се сливаше със скалните образувания. Планината
стоеше,като някакъв великан опасана със мрежи,против
срутвания.Слънцето бягаше по небесният свод,като се обвиваше в
белите облаци,който приемаха различни форми.Ето форма на слон
изведнъж станала на малка мишка.Вкусът на въздуха беше
различен.Поемеш ли го се чувстваш,като новороден.Всичко беше
толкова прекрасно,че да ти се иска да не се сабуждаш.Да останеш да
се къпеш в белите и ефирни облаци.Да се гмуркаш в тях,като
прелетна птица.Духът ти да се рее неволно из тях.Но тежестта на
тялото да те връща в реалността и да те приковава,като
затворник,оковон в огромните вериги на живота.
-Къде сме-успя да смотолеви,като той сам едва си разбра,какво
казва,езикът му се преплиташе и го чувстваше,като чужда
придобивка,а не част от собственото си тяло.Дебел и
лигав,изплезен,като на някакво куче,дишащо доста начесто.
Човекът отсреща се засмя и каза:
-Красива местност,нали.По добре е за вас е да не знаете,къде се
намирате.Бъдете само в едно сигурен.В България сме,но малко знаят
за това красиво място.Как се казвате?
-Слави Динев.
-Това е добре,като начало.Аз съм Михаил Костов.Водя ви на моята
вила,която е на забравено от бога място.Мястото е с такава неземна
красота,че се питаш,понякога дали се намира на нашата планета Земя.
Но уви Бог си е поиграл тук доста,но после го е забравил,между
другите си грижи.Вие сте видели нещо като вампир и зомби,нали.
-Незнам,какво видях.Но продължавам все още да го виждам.И едва
ли ще спра да го виждам някога.Постоянно е пред очите ми.
-Не се притеснявайте.Глупости.Доста си е притеснително.Опитвам
се да ви успокоя,но едва ли ще успея,защото истината неможе да се
скрие.Вие сте длъжен да я знаете.Имам няколко новини за вас,вие ги
проспахте,но това не е от значение.Да не забравям,че аз ви преспах.
Едната е,че мощите на свети Йоан са изчезнали.Втората е,че плажът в
Созопол е осеян с хиляди трупове на американски войници.А третата
е,че базата в Атия е била взривена.И знаете ли какво си мисля аз.
Мисля си,че тези три неща са за заблуда.Колкото и да не вярвам и да
нямам в момента доказателство,моя глупав мозък стига до тези
изводи.Защо ли.За да прикирие някой това,което вие сте видели.Ето
затова са опитали да ви убият и пак ще опитат.Разбирате ли.
-Синко нищо не разбирам.
-Не се напрягайте.От вас се иска да си почивате.А от мен да ви
опазя жив.
-Тогава замълчете.Защото главата ще ме пръсне.Искам да се
наслаждавам на гледката.
Завойте,като че ли свършиха.Пътят изведнъж стана прав.Колата
намали и свърна от асфалтираният път и пое по един прашен и
неравен балкански път,изпълнен с бабунки.Дърветата стояха отстрани,
като огромни исполини,и леко се покланяха,приветсващи своя
господар.Клоните на храстите се остъргваха в бронята на
колата,издавайки неприятен и дразнещ звук.Камъчетата леко
отскачаха,подемани от големите гуми на колата и се удряха в
подкалниците.
Бай Слави раздрусан от всичко това,нацяло вече се пробуди от
лекарствата.Дъхът му изведнъж замря пред открилата се гледка.
Дърветата изведнъж изчезнаха,храстите също.Пред погледа му се
откри голяма и просторна поляна.Чистото и кристално гладко езеро
отразяваше белите прелитащи облаци.Малка но спретната къщурка се
мъдреше до него.Няколкото лодки се поклащаха леко от течението и
го примамваха веднага да се качи в една от тях и да заплува.Гласът
на Михаил,го извади от обзелото го мечтание.
-Тук ще отседнете.
-Тук мога да остана до края на дните си синко-каза бай Слави и
слезе от спрялата кола-Тук ще забравя всичко.
Гърдите му се изпълниха с чистият планински въздух и той се
отпусна в тревата,затваряйки очи,отлитайки с мислите си нанякъде.
17 Някакъв глас го стресна и той се огледа.Нима беше
заспал,беше ли си позволил това удоволствие.Колко ли време е

спал.По късно трябваше да накаже тялото си,за допуснатото
удоволствие.Лешението е правият път,да постигнеш целите
си.Капчица сълза,се появи в едното му око и се търкулна по бузата
му.Маската му я нямаше.Ужас,какъв ужас.Някой му я бе махнал,докато
е спял.Смял се е над рожденният му белег и какво ли още е
правил,докато той е сънувал сладки сънища.
От седнало положение се изправи и погледна големият монитор на
компютъра.Гласът идваше от там.
-Не се притеснявай.Аз я махнах.Исках да видя лицето ти братко.Не е
нужно да го криеш.Важно е каква е душата ти вътре,а не телесните ти
форми.Душата ти щом е красива,от какво се криеш братко.От този
белег.Ти само трябва да се радваш.Бог те е белязъл по този начин и
когато дойде времето по лесно ще те познае.
Белязаният от Бога наведе глава и падна на колене изричайки.
-Благодаря ти учительо за мъдрите слова.Нека по скоро дойде
времето на нашият спасител Господ Бог.
-Искам да те запозная с досегашните обстоятелства.Освен новината
че скъпоценната реликва е изчезнала има и още две новини.Намерени
са американски войници,мъртви на плажа.А военноморска база Атия е
била взривена.Това нас само може да ни радва.Така ще свършим
нашата работа необезпокоявани.По точно вие ще я свършите.И
веднага ще ви кажа,каква е последната ви задача.Трябва да изровите
един труп от гробищата.Специален труп за завършека на нашата
мисия.Стар погребан скелет на прободен,някогашен вампир,за който
никой не подозира.На мен нашият Господ ми го показа.Така с него ще
възродим нашият спасител и учител и той ще е редом с нас,за да ни
води в нашата битка,срещу злото.А ние с вас двамата ще бъдем
дясната му и лявата му ръка.Двамата негови апостоли.Не се
притеснявайте,че навремето са били дванадесет,сега му трябват само
двама.А именно ние с вас двамата.Да аз съм мъж,като вас,но и аз като
вас се крия по мой си причини,затова съм сложил този женски глас и
образ.Не се безпокойте,скоро ще се видим.Но засега ще остана все
още в сянка.Та това е което имам да ви казвам за в момента,мой
братко.
Екранът стана черен,образът изчезна и Белязаният от Бога остана
самичък.Трябваше отново да действа.Това беше неговата
стихия.Незнаеше много за този странен гроб,но щеше да разбере.Краят
на мисията се виждаше.Тогава щяха да видят всички.Тъпкано щеше да
им го върне с бакшиша.Но за всичко се изискваше време.Още малко и
твоята звезда щеше да изгрее на небосклона,братко.Само търпение и
упование в Господа Бог,нашият спасител.Гърленият смях излезе от
него сподавено.Краят на една блянувана мечта се виждаше.Само още
малко търпение мой братко.Само не се предавай.Не се
предавай.Уповавай се в нашият Господ Бог.
18 Свещите горяха и пламакът им играше по иконите в
църквата.Свещеник Павел Якимов бе колиничил до олтара,с отворена

стара библия в ръцете и се молеше.
-Прости ми Господи аз съгреших.Незнам откъде ми дойдоха тези
думи,а и изстъкнах че ти си ми ги пратил.Толкова хора ме чуха,че
незнам,къде да се дяна.Нека недрата на земята се отворят и да ме
погълнат за кощунството,което сторих с твоето разпятие.Хиляди
бичове да се изсипят върху мен,малко ще са ми.Устата ми кръв да
плюе,пак ще ми е малко.Ще ми простиш ли някога Господи,за моето
вероломно дело.
Лек вятър раздуха свещите и те изгаснаха.
-Ти ли си Господи,дай ми знак.
-Не.-стресна го женски глас-Аз съм професор Яна Силвенска.
-Прощавайте.Църквата ще е затворена за дълго.
-Не идвам в църквата а при вас.Аз съм тази,която преди време откри
на остров свети Иван,мощите на Свети Йоан.Е това го остановихме
след дълги изследвания,но все пак,се оказа вярно писанието в
старите книги.
-Ох,извинявайте.След това светотатсво,не се чувствам на себе си.
-Няма нищо.Нормално е.Но станете,моля ви.Не съм някое
божество,за да коленичите.
Свещеник Якимов се засмя.Тази жена успя да му върне усмивката и
вярата.Той стана и подаде ръката си,а тя я целуна.
-Доста сте пътували.-каза той-Да седнем.Имаме доста да си
говорим.Немислите ли.
Професор Силвенска,току що престигаше в Созопол и първата и
работа беше да дойде до църквата,където се съхраняваха мощите на
свети Йоан.Приятелят и Иван,беше отишъл на плажа,за да види там
как вървят събитията.
-Имате право-каза тя-Да поседнем.
Свещеник Якимов си пое дълбоко въздух и го издиша бавно.Направи
го няколко пъти и каза:
-Имах нужда малко да се успокоя.За да мого да мисля по трезво и
разумно.
-Това е петата реликва,която изчезва-започна Яна,тя си беше
спокойна,добре ги бе обмислила нещата,докато пътуваха до Созопол,
особенно след оная случка,жичката в мозъка и бе просветнала
самичка и нещата изплуваха от само себе си.-Ще има шеста
последна.Тези който ги крадът се мъчат да направят нещо.Но не се
сещам,какво.Някъде бях чела в една книга,че ако тези шест неща се
съберат ще се възроди нещо,чрез събирането им.Но незнам,по точно
нямам спомен,какво беше шестото нещо и незнам,какво се
възраждаше,като се съберяха.
-Сещам се за коя книга ми говорите.Да отидем в библиотеката да я
потърсим.Макар че едва ли ще я намерим.
Пред погледа му изведнъж изплува гроб,ясно го виждаше,как в гроба
лежи ковчега.Можеше да се закълне,че ако се присегне и ще го
докосне.Ковчегът се отвори,но вътре не лежеше труп,а обикновенна
книга.Страниците и се разлистиха бързо,той понече наистина,да я
улови и тогава всичко изчезна,както и се бе появило.
Прекръсти се и каза:
-Бог е велик.Благодаря ти Господи за всичко,което си ни дал на нас
грешниците в тоя прекрасен свят.Видях,къде можем да намерим
книгата.Имате ли кола.
-Да.-изгледа го малко странно Яна,но не спори с него-Само трябва да
звънна на приятеля си да дойде.
-Не си правете труда.Ще отидем с моята.Хайде да тръгваме,мисля че
нямаме много време.Живея наблизко.
И те тръгнаха да се напредварват с времето.
19 Миризмата на разлагащите трупове,примесена с
аромата на морето си беше отвратителна.Слънцето жарко напичаше и

спомагаше за разлагането на труповете.Лекият морски бриз не
отпъждаше миризмата,напротив,той я поднасяше до обонянието на
присъстващите,дразнейки по този начин техните стомаси.
Тълпата от хора,беше разпратена от дошлите полицай и в момента
те се опитваха да попречат на репортерите,който снимаха със свойте
камери,ужасяващите кадри,за да бъде поднесено всичко това на
телевизионният зрител.
Беше дошла една подвижна лаборатория и зад ограждащите ленти,
при труповете в момента,единственно имаше само един човек,
облечен почти,като космонавт,и вземаше проби от всеки труп,които
щяха веднага да бъдат изследвани тук на място,за да се разбере или
поне да се опитат да разберат,каква е причината за смъртта на толкова
много хора.
Репортерът Иван Калчев спря колата,слезе и се приближи към един
от полицаите,като го попита.
-Добър ден.Кой е най главният тук.
Униформеният го погледна злобно и с държанието си показа,че няма
намерение да му отговори.В погледа му се четеше ясното,“Който и да
си ти,върви си по пътя“.
Иван се огледа,но не видя нищо и тъкмо се канеше да се върне към
колата си,когато някой го извика.
-Господин Калчев-задъхан,с голяма камера в ръцете,някакъв
оператор се появи до него,целият плувнал в пот-Здравейте.Приятно
ми е да ви видя.
Иван си беше известен журналист и репортер в най водещата
телевизия и въобще не се очуди,че някой го е познал.Огледа
дребничкият оператор и се зачуди,как той се справя с тежеста на
голямата камера,която пред неговото дребничко и слабовато
тяло,наистина изглеждаше огромна.Пусна една от своите чаровни
усмивки,която беше вместо отговор и даде знак на оператора да
продължи.
-Ето там е най главният-продължи оператора,посочвайки някакъв
едър мъж облечен в хубав и лъскав костюм.
Очите на Иван се разшириха от очудване,когато съзря фигурата на
показаният му човек.
-Но това е примиерът-успя да отговори овладявайки емоциите си
той.
Тръгна към примиерът а операторът го последва,но същият
полицай,когото Иван бе попитал,за най главният тук,се изпречи
отпреде им,като потупваше пистолета си,който засега бе прибран в
кобура му,но потупването единственно означаваше,“Вървете си по
пътя,защото освен тия мъртавци,ще има и мъртви репортери,а
мъртвите репортери,са за предпочитане пред живите.“
Иван страшно много се ядоса на наглоста на полицая,но нямаше
какво да направи.Гледаше полицаят,гледаше премиерът,гледаше и
пистолетът и само извика ядно,колкото му глас държи.
-Господин премиер,ще отговорите ли на няколко въпроса,зададени
ви от Иван Калчев.
Примиерът се обърна,чул викът и огледа Иван и операторът.До него
стоеше някакъв военен.С няколко кимвания и недочут разговор,
премиерът даде знак на военният и той се приближи до Иван.
-Аз ще поема оттук-каза той,като се приближи до полицаят.
-Вие,кой сте-изгледа го глупаво Иван.
-Комодор Данаилов.Аз ще отговоря на зададените ви въпроси.На
вас и всички ваши колеги.Само ви моля да изчакате малко.За да може
да се констатира,каква е причината за смъртта на всички тези моряци.
Ще дадем пресконференция,когато сме готови.Само предупредете и
вашите колеги,защото започват да ме дразнят.Ще кажа и за взрива във
военноморска база „Атия“.Това е засега.Благодаря ви за разбирането.
И той се отдалечи оставяйки Иван и операторът със зяпнали от
очудване усти.
20 Предната броня на колата беше обсипана с дребни
мушици.Тялото на едно врабче се полюшваше,размазано върху

номера на колата.Отзаде на калният багажник бе изписано“Моля те
измий ме“.Шофьорът спря пред една стара къща и слезе.Изплю се в
пръста.Раздигналият се прахоляк бе влязъл в гърлото му и той кихна
раздразнен от блесналата светлина.Намести слънчевите си очила и се
огледа.Вдиша от морският въздух и долови неприятна миризма от
себе си.Боята по лицето му беше полуизтрита,но на места все още си
личеше.Мръсните му дрехите вече миришеха и той се запита,кога ще
успее да си вземе душ и ще може да се преоблече.Дали Генерал
Радоев не го наблюдаваше някак.Изби всички мисли от главата си и
се доближи до вратата на къщата.Огледа се отново припряно и
погледът му се спря пред гледката на спокойното море.Нещо,като че
ли се мярна между скалити,но някак си му убягна от нищо не
изпускащият му поглед.Обърна се към вратата и я провери дали е
отворена.Уви тя се оказа затворена и той без да му мисли много и
удари един ретник и тя се отвори широко приветствайки го вътре.
Влезе и пак се огледа.Къщата беше малка и разхвърляна.Въпросният
човек,когото търсеше го нямаше,това беше ясно,щом беше заключено.
Погледът му се спря върху бележката сложена и задържана
посредством магнити,върху хладилника,“Ако някой ме търси съм в
Бургаската окръжна болница.“
Стана му смешно,но някак си успя да сдържи смехът си.Мускулът на
лицето му пак потръпна.Този тик,който си го имаше може би от
рождение,понякога като се проявеше,започваше да го дразни,защото
той обикновено се проявяваше,когато предстоеше нещо,нещо което
той не очакваше,че ще се случи.
Тъмна сянка мина зад гърба му и той леко я видя в не толкова
лъскавата врата на хладилника.Усети само смаряваща кръвта хладина
и аромата на нещо вкиснато и старо.Обърна се светкавично,но зад
него нямаше нищо.На пода само,където се предполагаше,че е било
нещото,имаше някаква бяла слуз,която бавно прояждаше пода,със
съскащ и дразнещ ушите звук.
Усещането за слабост,пак се прояви в него.Нямаше я сигурноста,че
той е печелившият.Който и да беше тук,сто процента беше много по
добър от него.
Май пак трябваше да си плюе на петите.
Нима беше толкова силен само пред истински слабите,а като се
изправеше силен противник и ставаше точно това,плюеше си на
петите.Като се замислеше,беше точно така,а в момента може би,пред
него стоеше много силен противник,съдейки по слузта,която беше
оставена.Тук беше споменатият от генерал Радоев,вампира-зомби,той
също търсеше стареца,като него.Дали можеше да чете.Дали беше
видял бележката оставена от бай Слави.
Лейтенант Божилов се отърси от мислите си и видяното и побърза
да излезе навън.Качи се в колата и бързо запали.
Колата се запъна и нещо изхлопа в багажника,като че ли вътре
имаше някакъв товар,който и пречеше да потегли.Гумите и се въртяха
от подадена газ.Камъчетата хвърчаха,подети от силно въртящите се
гуми.Колата стоеше на едно място и гумите само се задълбаваха в
меката и кална пръст.
Паниката беше изписана ясно на лицето му,видя я отразена в
огледалото за обратно виждане.Кракът му се беше отпуснал
безпомощно върху газта.Мощните му ръце въртяха волана наляво и
надясно.Страхът бе обзел изцяло тялото му.Инстинкта за
самосъхранение не закъсня,изстреля го като някаква пружинка навън.
Направи няколко бързи крачки и успя да се прикирие зад някаква
стара пробита лодка,тъкмо навреме.Колата се разтресе и избухна в
пламъци.Отломките се разхвърчаха и се заблъскаха в коритото на
лодката.Адреналинът бе залял тялото му и той изпитваше адска
възбуда от случващото се.
Страх,паника,адреналин,възбуда.Трябваше ли да се срамува от себе
си.Едва ли.Смехът разтресе тялото му и той го сподави в шепите си.
Съскаш дебел и плътен глас,глас идваш от преизподнята,се разнесе,
карайки всяко мускулче по тялото му да потръпне.
-Лейтенант Божилов,вас ли прати генерал Радоев.Радвам се,
удоволствието е мое,наистина.Но по добре не ми се пречкайте,
защото ще свършите,като всички останали,а именно,на дъното на
морето.Той ви лъже,както излъга и мен и аз рано или късно ще го
докопам.Вървете си ви казвам,това е чист приятелски съвет.Въпреки
че съм чудовище е остнало нещо човешко,дълбоко вътре в мен.Няма
да можете нито да ме убиете,нито да ме хванете.Така че се откажете.
Мога да бъда и по силен от това,което ви показах.Но вие ще си
решите.И не ми трябва никакъв старец.Просто моето убежище е
наблизко тук.А онзи ден бях пометен от една доста силна вълна и тя
ме изхвърли тук на скалите.Ние с вас се познаваме отпреди,но това
сега няма значение.Време е да тръгвам.
Гласът изчезна и лейтенант Божилов излезе от своето прикритие.
Успя да види разпенената морска вода,как пребира,като някакъв
морски бог,своето чудовище,и всичко след това се успокой.
„Няма начин да нямаш някакво слабо място и аз ще го разбера.А
може би е именно този старец,затова аз трябва да го намеря на всяка
цена.Така че сега трябва да си намеря някакъв транспорт и да отида до
Бургас.Но пак ще се върна тук и тогава ще видим,кой кого ще убие.“
Лейтенант Божилов тръгна по прашният път а гласът в главата му
продължаваше да си говори.
„В никакъв случай не трябва да се предаваш.Горе главата и само
напред.Предават се само слабите.Битката в никакъв случай не е
приключила.Ти също си човек,така че изпитваш съвсем нормални
човешки чувства.Това в никакъв случай не те прави слаб…“
Натиснат клаксон на кола го извади от мислите му.Незнайно кога бе
излязъл на някакъв главен път и вървеше по средата на осовата
линия.Минаващите коли му пибиткаха и шофьорите му махаха
заканително.Някаква жена спря и го изгледа изпитателно,преди да си
отвори прозореца и да го попита.
-Нуждаете ли се от помощ.
-Искам да отида до Бургаската окръжна болница.
-Не сте някой луд,нали.Защото имам пистолет и ще го ползвам ако
се наложи,ако тръгнете да правите глупости.Виждате ми се свестен,
затова се качете,ще ви закарам.
Тя се присегна и отвори вратата от другата страна.В едната си ръка
наистина държеше пистолет,чийто дуло проблесна на слънчевата
светлина.Той нямаше голям избор и се качи и колата потегли.
-Гледайте пътя напред и неговорете-каза тя,като бе насочила
пистолета към него и освен че си гледаше пътя,хвърляше и по един
поглед,към него.
„Ето това е истинска жена“,помисли си той и послушно се загледа в
пътя без да казва нещо.
21 –Татко-съскащият глас се чу от разпенилото се езеро и
го стресна-Това съм аз татко.Твоят син.Не ме ли позна.

Бай Слави гледаше към езерото невярващо и чакаше да се събуди,но
уви не се събуждаше.Ощипа се силно,но нищо не се
случваше.Разпадащото тяло на чудовището стоеше пред погледът му
и не помръдваше.Водата се бушуваше около него,надигаше се
обезумяло,обвиваше го,просмуквана от виждащите му се органи и
някак си го държеше на повърхността.Босите му кльощави крака
стояха на повърхността.Жълтите и дълги нокти стърчаха и
помръдваха в някакъв такт.
Бай Слави стоеше и неможеше да каже нищо.Гласът му бе
изчезнал.Страхът бе обзел отново тялото му и той неможеше да
помръдне.Яростно се бореше и се мъчеше да се измъкне от тази
схватка.Падна на колене и сълзите бликнаха от очите му.Брадата му
трепереше.Най накрая намери сили и от сподавеното му гърло излезе
някакъв непознат за самият него глас.
-Моя син е мъртав.Ти не си моят син.Той загина при една военна
мисия.
Чудовището като че ли не го чуваше и продължаваше да нарежда.
-Как е мама,къде е тя.
-Жена ми почина след смърта на сина ни.Поболя се от мъка и си
отиде от този свят.Върви си по пътя който и да си ти.Ти не си моят
син,той отдавна умря.Ти неможе да си моят син.
-Може.Видя ли тялото на сина си,като ти казаха,че е умрял в тая
мисия.
-Минаха толкова години.Върви си ти казвам,аз не съм твоя баща.Аз
сънувам.Искам да се събудя.Това е пак един от онези кошмари.
Бай Слави плачеше крещейки.Рукналите сълзи влизаха в
засъхналото му и станало като буца гърло.Той намери сили да стане
от земята и започна бързо да се приближава към чудовището,което се
намираше почти в средата на езерото.
-Ето вземи ме и изпий кръвта ми и всичко да се свършва вече.Или
ще се удавя и аз и поне ще отида горе на небето при жена ми и сина
ми.Махай се ти казвам.
-Аз не се храня с кръв.Стой на мястото си татко.Ще се опитам да ти
обясня,какво се случи с мен.
-Не искам да слушам повече твойте лъжи-запуши ушите си с ръце и
се гмурна в езерото бай Слави.
Чудовището стоеше и гледаше,докато не започнаха да излизат
балончета на повърхноста.Спусна се във водата и извади от там бай
Слави,като го положи на земята до езерото и натисна гърдите
му.Старецът изплю погълната вода и се закашля.
Чу се ревът на престигаща кола и чудовището изчезна.
Човекът в колата видя мокрият и кашляш бай Слави и бързо изскочи
от колата и дотича до него.
-Какво стана-попита видимо притесненият Михаил.
Бай Слави още треперещ от случилото се,каза.
-Направи ми един чай синко.Нека да се успокоя малко.Да се
преоблика и ще ти кажа.
-Тъкмо ти накупих накоя друга дреха.
-Благодаря ти.
Бай Слави си сложи ръката на сърцето,то лудо биеше.
„Кога ще свърши всичко това Господи-прекръсти се бай Слави-
Отговори на неверникът в мене.Защото май си приказвам вече сам.Но
има ли значение.“
Стана от земята и се запъти към банята.Пусна само студената вода и
хвърли мокрите си дрехи и влезе под ледената вода.Тялото му се
стегна и той се съвзе бързо от всичко преживяно.Излезе бързо,защото
можеше да настине.Облече новите си дрехи и отиде при Михаил.
Чаят които ме беше приготвил вдигаше пара,но той отпи и някак си
още повече се отпусна.
-Горски билки.
-Да.
-Ще започна направо,няма какво да го увъртам.Чудовището се
появи и твърдеше,че е моят син.Но моят син загина преди пет години
в една военна мисия.Поне така ни казаха.Ние наистина не видяхме
тялото.Жена ми се поболя и си отиде и тя от този ужасен свят.А аз си
нямам никой,сега в момента,само риболова ме успокоява.До оня ден.
Защо реши сега да ми го сподели това.Ами ако наистина това е моят
син,как се е превърнал в това същество,че той е чудовище.
-Спокойно-каза Михаил-Той искаше ли да ви обясни,какво се е
случило.
-Да.Но аз не го изслушах а тръгнах да се давя.
-Аз ви казах,че е било някакъв биологичен опит,но всичко е
засекратено.Има на вид съществуваща документация.Но ще е много
трудно да се докаже.Свидетелите ги няма,всички са мъртви.Това е
лошото.Разбирате ли.В момента вие сте единственият жив свидетел.
Вие сте трън в очите на някой.След случилото се днес,много лесно
можете да ги навържете нещата.Но сте прав,кой ще ви повярва.Ако
това е синът ви,какво иска той от вас след пет години.Има много
въпроси за доизясняване.А затова трябва време.Но дали го имаме това
време.Май и тук не сте в безопасност.От тук нататък не трябва да ви
изоставям и за секунда самичък.За мен единственно в момента се
изяснява един въпрос.А именно че неговата стихия е водата.Това
единственно в момента значи,че трябва да се махнем и от тук.Изпихте
ли си чая.Време е да тръгваме.Да видим дали ще опровергаем това ни
твърдение.Не мислите ли.Кажете вашето мнение.
-Много съм уморен.Това ще кажа в момента.Нищо повече.Тук е
прекрасно,но явно съдбата така е решила.Понякога човек трябва да се
остави по течението и то накъдето го отведе.Бийте ми от оная
инжекция за забрава.
-Немога.Вече в съзнание ще сте ми по полезен.Всичко което се
сетите от тук нататък ще ни е от полза.Така че успокойте се.Аз ще
помисля,къде да отидем.Някъде където няма вода.Това ще е трудно
тук в България,но ще измисля нещо.Ако трябва и чешми да
няма,защото той може да се появи и от там.Качвайте се в колата,пак
ни чака път.
-Неведоми са пътищата Господни.Аз съм един грешник на тоя свят
синко.Господи помилуй.
-Не споменавайте името на Господ напразно.Всичко ще се оправи и
ще е наред.Всичко се нарежда,рано или късно в тоя свят.Само трябва
да имаме търпение.
Те се качиха в колата на Михаил и потеглиха отново на път.Път
може би предначертан им от Господ или от тях самите.Времето щеше
да покаже.Но понякога времето се нижеше адски бавно,а в други
моменти адски бързо.Според зависи от ситуацията.
22 Слънцето се намръщи,обви се в сивите и мрачни
облаци и се скри пред предстоящото престъпление.Не искаше да

гледа нечовешкото в човека.Сълзите на нашият Господ започнаха да
се ронят ситно.Защото вярата в човека я нямаше отдавна.Имаше ли
хора на този забравен от Бога свят.Имаше единственно омраза и
садистични чудовища ограбващи човешката душа.Всеки се бореше за
надмощие.Да бъде начело.За съжаление това бе в корена на нашето
сътворение.То си седеше там,гниеше в нашите мозъци,угниваше и
сътворяваше нещо погубващо нашата цивилизация.Сън в съня ли сме
ние.Какво сме.Никой не може да отговори на този елементарен
въпрос. Или вече може,щом си играем с биологични и химически
оръжия.Кой ни ги даде в нашите простосмъртни ръце.Нарочно ли ни
се дават за да се избиваме и да ни няма за да предостъпим място,за
нещо наистина велико създадено от Бога.Ще изчезнем ли като
динозаврите.
Сълзата в окото му се търкулна и му напомни,че Господ иска това
дело.Защо той с простият си човешки мозък се измъчваще с тези
човешки терзания.Той беше избран от Господ нашият Бог,да извърши
това велико дело.Винаги преди него е имало такива като него.Нима
всичко не е описано във великата „Библия“.За новият свят,който
съществуваше днеска,дишаше под това слънце,трябваше да бъде
написана, нова Библия.
Дали той не беше човекът,който трябваше да я напише.Нима не бе
учен от малък да се уповава единственно в Бога,че той единственно
му помага на този свят и никой друг.
Ситният дъжд проникваше навътре в дрехите му и ако имаше
възможност,щеше да стигне и до органите вътре в тялото му и даже
по навътре в забравената от всички,но съществуваща душа.
„Сигурен ли си братко,че Господ иска точно това.“
„Нима ако сътворим наново неговият син Исус,ще е престъпление.“
„Защо тогава се сърди и плаче.“
„Защото се радва,че ще бъде изпълнено делото му“
„Нима сълзите му са от радост.Това ли твърдиш с болният си
мозък.“
„Ти си самият дявол.Самият Сатана.“
„Нима белега на лицето ти не го потвърждава.“
„Това не са трите шестици.Да ти е ясно.Би ти се искало.Но не са.
Доближи руините и ги загледа.Стояха оставени тук,помилвани от
времето,от преди близо две хиляди години,още от времето на
траките.Как са останали непокътнати от земетресенията и всичко
останало.Може би Бог оставяше малка следа за да знаем откъде сме
произлезли и откъде идваме.Но естественно ние,като първобитните
хора го забравяхме и искахме да сме вилики,и всички се
самозабравяхме покрай това ни желание.
„Стига толкова“-крясакът излетя от гърлото му и изплаши
накацалите наблизо чайки.
Нова лодка го чакаше завързана,полюшквана от развалнувалото се
море,удряйки се леко в скалите.Качи се в нея,отвърза я и загреба.
В морето не се виждаше жива душа.Всички бяха насочили
вниманието си на плажа с мъртвите моряци.Това донякъде беше
добре дошло,но от друга страна,трябваше да заобиколи този плаж и да
акустира някъде другаде,което означаваше само едно,че повече
трябваше да гребе.
Дано някой не го забележи,все пак си беше ден,сега неможеше да се
крие в тъмният и необятен мрак на нощта.Нищо че слънцето се беше
скрило зад тъмните облаци.Силната му светлина неможеше да бъде
така лесно скрита зад плътната им преграда.
Погледна си часовникът.Поне сега имаше повече отпуснато време
за изпълнение на задачата и не трябваше да гребе толкова бързо и да
се изморява.Напротив той загребваше няколко пъти и оставяше
лодката да се движи сама,побутвана от вълните.Качваше греблата
горе и се наслаждаваше на гледката.Ситният летен дъжд леко се
спускаше над вдигнатата му към небето глава и го освежаваше.Беше
си махнал маската и мокрите му дълги коси леко се развяваха от
морският бриз.
Гласовете и мислите му бяха отлетели нанякъде и той се чувстваше
щастлив,че е сам със себе си.
Като гледаше голямото и просторно,изпълнено с тъмни облаци
небе,се чувстваше като малка прашинка в този огромен свят.Изведнъж
му се прииска да се рее носен от вятарът,необезпокояван от нищо и от
никой.
Лека усмивка се плъзна по лицето му,нямаше го оня гърлен смях
идваш от дълбините на ада.Прииска му се да е така постоянно.
Взе греблата и започна пак да гребе и се загледа в някаква вълна,
която ивдаше направо към него.Не това не беше вълна,а като че ли
лек фонтан,чийто пръски носеха нещо върху себе си.Фигурата носена
върху водата го гледаше предизвикателно и от гърлото и излизаше
неговият смях.
Застанала там пред него,тя спря на известно разстояние,така че той
неможа добре да я види,какво точно представлява,само чуваше смехът
и й съскашият звук се забиваше в ушите му и той сложи ръцете си за
да спре това нещо,което чуваше.
Погледът му се проясни,тялото му някак се отпусна след всичко
видяно,ръцете му загребаха със всичката сила която притежаваше.
Лодката се понесе бързо,но фигурата не изчезваше.Напротив тя
стоеше и дори се приближаваше все повече към него продължавайки
да се смее.Вече я видя,какво точно представлява.Видя всичко и му се
стори някакъв кошмарен сън.
Водата се надигаше,като изсмуквана и се въртеше в малка фуния,
като влизаше в тялото носено от нея.Всичко така се въртеше,че да ти
се завие свят.Но тялото не помръдваше,носеше се във вихъра на
всичко това и коварно продължаваше да се смее.
Обгръщаше се във водната стихия.Пръските вода се въртяха около
него,обгръщаха го,като воден воал.Всмукваха се в прояденото му и
разпадащо тяло и навътре във виждащите му се органи.
То подаваше едната си ръка от водните пръски.Кривите му и жълти
нокти се стремяха да докопат нещо,но не успяваха.Или се мъчеше да
излезе от водната стихия и да го докопа.
Смехът му започваше да става дразнещ и непоносим.
Белязаният от Бога гребеше,колкото сила имаше,сложил отново
маската си,стиснал очи.Искащ да избяга по далече от това нещо.
И като че ли Господ чул молитвите му,го избави от злото
привидение и то изчезна,както и се бе появило.
Но гласовете изникнаха,те отново се появиха,бъркайки дълбоко в
мозакът му,прииждаха и му говореха.
„Грешка е това,което правиш.“
„Господ ти изпрати провидение,че няма да създадеш неговият син
Исус,а ще създадещ чудовище.“
„Помисли какво правиш.После да не съжаляваш.“
„Искам спокоиствие.Да ме оставите на мира.Махнете се от главата
ми.Махнете се,моля ви.
Лодката се удари в нещо и той почти изскочи на брега.Отвори очите
си и погледна къде се намира,все още не вярващ,какво се случва.
Очите му съзряха мокрият пясък,в който се беше забил.Ръцете му
механично опипаха тялото му за някакви рани.Всико по него си беше
наред,като изключим психиката и гласове които чуваше.
Припомни си задачата,която имаше да изпълнява.Погледна си
часовникът.Имаше предостатъчно време.
Беше заобиколил плажът с умрялите моряци и бе акустирал
невъзпрепятстван на обезпокоително място.
Просто трябваше да забрави,какво е видял и да продължи с мисията
си.Вникна дълбоко в мозъка си,притваряйки очи,за да си спомни
картата,която беше изникнала на големият компютърен екран и която
щеше да го заведе до гробището и въпросният гроб.Тя изникна пред
очите му и той тръгна натам бавно и уверено.
23 –По бавно,ако обичате.Все пак съм с токчета.-Каза Яна
на подтичващият пред нея свещеник.

Той забавяше малко крачка,но след минута пак крачеше,като някой
състезател по бързо ходене.
Накрая тя не издържа да му повтаря едно и също и сабу неодобните
си обувки,взема ги в ръка и тръгна боса,ускорявайки и тя крачка.
Малките камъчета се забиваха в босите и крака и я нараняваха,но тя не
им обръщаше внимание.Най накрая свещеник Павел се спря пред
една къща,отключи вратата и и каза:
-Изчакайте ме тук.Ей сега идвам.Да взема ключовете на колата.
Тя не отговори нищо.Спря се да си отдъхне.Такава тренировка не
беше правила скоро.Погледна краката си и се изплаши,при вида на
малкото кръв потекла от нараняванията.
Отец Павел още с влизането и беше нападнат от двете си малки
деца,който скочиха на врата му,викайки колкото глас им държи.
-Тате,тате.
Той ги прегърна и се обърна към съпругата си,която държеше в
ръце,третото по малко дете.
-Разбра,какво стана,нали.Сега ми трябват ключовете на колата.После
ще ти обесня всичко.Сега страшно бързам.
Тя го погледна разбиращо и бръкна в едно чекмедже и извади от там
ключовете и нужните документи на колата.
-Тати,трябва да тръгва деца-каза той и върна децата на земята,като
пое ключовете и бързо излезе пак.
Навън вече отключи колата,която беше паркирана почти до входа на
къщата му,качи се вътре и каза:
-Да тръгваме.
Професор Силвенска се качи и попита.
-Къде казахте,че са тези гробища.
-Не съм казвал.Да де.Искате сега да ви кажа.В едно малко и
изоставено гробище до Бургас.Така че се надявам,че няма да ни трябва
разрешение да копаем.Само трябва да купим лопати по пътя.Защото с
ръце ще ни е малко трудно.
-Определено-професор Силвенска не се засмя на шегата на отец
Павел,тя си мислеше своите неща, а и краката я боляха ужасно.
Почисти кръвта от тях и се закани следващият път да се облича по
спортно,понеже в момента не беше облечена въобще подходящо за
предстоящите приключения.
„Привидяло му се гробище с празен гроб,а вътре книга-мислеши си
тя-Дали да му вярвам.Ти тръгна вече,значи му вярваш.Все от някъде
трябва да се започне.Немислиш ли.Така е.Това е неоспорим факт.
-Не ми вярвате нали-дочу,като че ли от далечината гласът му.
-Ами не много.Няма да ви лъжа.Но определено продължавам да съм
с вас така,че все пак вярвам в нещо,каквото и да е то.Ето го
доказателството.Изранените ми крака.Друг е въпросът,кой се крие зад
тези престъпления.
-За това бързам.Намерим ли книгата,тя ще ни посочи следващият ни
ход.Но не трябва да закъснява дори и със сукунда.Поне така ми беше
показано.Аз вярвав в нашият Господ Бог,така че казвам,че той ми е
пратил това послание.Ето времето пак се разваля.Господ се мъчи със
своите сили да попречи над това,което ще се случи.А ние сме негови
помощници.
Вятарът,който се явяваше помощник,на черните облаци,ги събра и те
закриха,досега греещото слънце.Дъждът,който закапа беше лек,но се
оказа проблем за двамата пътуващи.
-Чистачките не работят.Дявол…-Не се доизказа отец Якимов,но
продължи да говори по друга тема-Ще продължим с Божието
провидение.Дано Дяволът да се пръсне от яд.Няма да ни спре твоето
адско дело.Незнам какво ми става напоследък.Взех да се изтървам.
-Нервите си оказват влиянието.Колкото и да потискаме лошото,то
избива в някаква друга форма.Привидно можем да се правим на
спокойни,но вътрешно винаги ни яде нещо.Колкото и положителни
мисли да имаме,лошото пак се случва.Доста книги съм изчела и то
научно доказани,но фактите са си факти.Отворете си прозореца,
намалете скоростта и така продължете.А пък вашето провидение ще
покаже,какво ще се случва нататък.
-Вие сте невероятна.Казвали ли са ви го друг път.
-Много пъти.Най много ми го казва,човекът с когото съм в
момента,а именно моят приятел.
-Нямате брак.Така ли да разбирам.
-Имах преди него,но се оказа несполучлив и сега не бързам.
-Ясно.С моята съпруга сме вече тринадесет години заедно и имаме
три наистина,много хубави и щастливи деца.
-При мен там е проблема,че немога да имам деца.Затова ме
изостави предишният.Той държеше много на това.
-Съжалявам.
-Няма нищо.Вие няма,как да знаете моите проблеми.Нито пък аз
вашите.
Така измина половин час в разговори и каране на отворен прозорец,
като главата на отец Якимов през повечето време беше навън и
дългата му свещенническа коса се бе намокрила от ситният дъждец.
Влязоха в Бургас и на първият железарски магазин спряха и купиха
две лопати.
Яна се засмя,като се качиха в колата и потеглиха за малкото и
изоставено гробище и каза:
-Не питахме,откъде се включват.
-Не виждам да има копче.Явно този модел се задейства,чрез нещо
друго.
Двамата избухнаха в смях и дълго се смяха,докато накрая не ги
заболяха коремите и повече неможеха да се смеят.Яна избърса
сълзите си,предизвикани от смеха и размаза малкото грим,който си
беше сложила.
Отец Павел спря колата пред доста неогледното и избуяло със
всякакви треви изоставено гробище и каза:
-Господ да ни е на помощ.Тук може да има и змии.
-Не споменавйте змий,аз съм жена и се числя към тях,но не се
чувствам такава.
Свещеник Якимов взема лопатите от багажника,погледна Яна,а в
погледа му се четеше,тук само аз ще копая.От вас искам само
душевна подкрепа и нищо повече.Плю на ръцете си,застана пред
определеният гроб и започна да копае.
Силата която му даде Бог,беше неизмерима,в нашите човешки
единици.Почвата благодарение на валялият наскоро дъжд и валящият
все още,беше мека и лесно се копаеше.Тревата над гроба бързо
изчезна и отсрани покрай него се напълни с лепкава пръст.Лопатата
му бързо удари в нещо дървено и той разчисти около него за да могат
да отворят ковчега.Плахо го отвориха и вътре се мъдреше
полуизгнил скелет стиснал в останалата му ръка книга.Отец Павел
освободи захвата и взема книгата.
„А трябваше да е само книга.Но нищо все пак сме на прав път.
Книгата почти се разпадна в ръцете му.Усещаше се как е проядена от
влагата и червеите,но почти си стоеше невредима.Нямаше го
въздухът,който най много би нарушил неиното състояние.
Той я взема и излязоха от гробището.Леко я постави на капака на
колата и попита Яна.
-Нещо като пинсети или друго подобно да ви се намира в чантата.
-Имам-каза тя и му подаде пинсетите си.
Той ги хвана и нежно заразлиства страниците,като се очуди.
-Това не български,нито старо български.Погледнете ако обичате.
-Това е глаголица,с примес на някакъв друг праисторически
език,може би е грътци или латински,или нещо създадено от трите
езика,който са били главни за това време.Незнам.
-Как ще я разчитаме тогава-каза той и доста се отчая.
Видът му видно посърна,но Яна разлистваше вече вместо него и
радостно съобщи.
-Не се отчайвайте.Ето тук са изписани някакви цифри.Какво ли
означават.Дали да не ги въведа в мобилният си телефон за да
видим,какво ще излезе.Мисля че са някакви координати.
Яна бързо ги въведе,но нищо не излезе и тя заралиства по
нататък.Изведнъж тя ахна и каза:
-В тази книга пише на няколко езика същевревенно.Ето тук започва
да пише на старобългарски.Малко не се разбира,защото мастилото се
е размазало от влагата,но ето погледнете.
Отец Павел втренчи погледа си,но нищо не видя,пред погледът му
буквите се размазваха и уголемяваха.За него все още си пишеше на
някакъв неразбираем език.
-Момент-каза тя-пак същите цифри но подредени по друг
начин.Какво ли означава това.
Върна малко назад и видя цифрите на няколко места,после
прелисти пак напред и ги откри на още няколко места.
-Това е някаква задача.Но как трябва да я решим.За да получим
правилното решение.Нищо не разбирам от тази книга.Я чакай,тук ясно
си пише на чист български,доколкото се разбира.“Мощите на свети
Йоан и другите предмети,като се смесят със скелета на
вампира,обитавал тези земи преди много време,ще възродят…“.Тук не
се разчита какво ще възродят.По нататък пише“Всички числа събрани
по правилният начин и умножени по най простото число,ще дадат
правилното местонахождение на заровеният скелет“.Е това вече
минава всякаква граница.Как ще я решим тази задача.И как в тази стара
книга си пише на чист български.Това е някаква шега.Да не ни снимат
със скрита камера и да ни се смеят в момента.Свещеник Якимов и аз
се вързох,като първата нищо неподозираща глупачка.А вие през
цялото време сте участвали и сте ме подмамали,във всичко това.
-Няма нищо подобно.Няма никакви скрити камери.Неведоми са
пътищата Господни.В случаят трябва доста да мислим или да чакаме
Божието провидение.
-Да да,като братята дето викали неволята и накрая те сами си
свършили работата.Добре щом не е шега,да разсъждаваме логически.Я
чакай малко.Това е едно огромно число,то е едно цяло.Неразбирате
ли.
Тя извади от дамската си чанта някакво бележниче и записа
всичките цифри.
-Така,дотук добре.А кое е най простото число.Те са доста.Прости
числа бяха тези които се деляха на едно и сами на себе си,нали отец
Павел.Първото просто число е двойката.
Тя започна да пресмята на бележника и като превърши,загледа
получилото се число,но то нищо не и говореше.Вкара го в мобилният
си телефон,но пак нищо.
-Не е и това.Нещо ми убягва.Прекалено голямо число е за някакви
координати.Значи не е това,което си мислех.Някаква проста задача ме
затруднява тук.
Яна започна да драска по тефтера си и написа всичките цифри от
всяка страница една под друга.Набързо ги събра и ги умножи по две.
Сложи на полученото число,нужните му запетайки и градуси и реши
последно да опита,като го вкара в мобилният си апарат.
Той се замисли за момент,което означаваше единственно,че
преизчислява нещо и после показа някаква карта.
Двамата дълго време гледаха невярващо и ахнаха заедно от
изненада.
-Та това е в Созопол.
24 Репортерите се бяха събрали в кръг около Иван
Калчев и обсъждаха,кой какви въпроси ще зададе.Няколко линейки

бяха дошли.Труповете се прибираха в черни чували и се товареха по
няколко в линейка.Анализът за смърта на хилядите моряци беше
готов и всички чакаха с нетърпение да започне пресконференцията.
Когато всички трупове бяха натоварени,дойдоха няколко машини,за
да може пясакът да се почисти.
Комодор Данаилов надълго обсъждаше с примиера и екипът
му,какво и как ще бъде поднесено пред обществото.
-На вниманието на всички репортери-провикна се гръмогласно
комодор Данаилов и всички замълчаха-Пресконференцията ще бъде
дадена след половин час в лятното кино в Созопол.Моля да се
оттеглите там и да ни изчакате.Тъкмо ще си подготвите и подредите
камерите.Благодаря ви много.
Някой се опитоха да протестират,но Иван хвана своя дребничък
оператор и тръгна към лятното кино.Другите недоволствайки с
половин уста,тръгнаха от няма и къде след него.
След като и журналистите се изтеглиха,примиерът доизчака и
машините да приключат с почистването и всички тръгнаха към
лятното кино на Созопол а плажът беше готов да се използва вече от
туристите.На него нямаше и най малка следа,какво се беше
случило.Въпреки разигралата се трагедия за живите продължаваше
животът,мъртвите щяха да бъдат почетени с цветя и няколко минутно
мълчание.Вестта дълго щеше да обикаля страната да се излъчва по
телевизиите,да се пишат статии по вестниците и един ден всичко
щеше да замлъкне и да се забрави.Щеше да остане само мъката на най
близките на загиналите,тяхната трагедия щеше да остане дълбоко
загнездена в сърцата и душите им за цял живот.
Когато примиерът и съпрождащата го група стигнаха до лятното
кино,вътре се чуваше оживена глъчка.Примиерът седна на една
пейка,направена около стволът на едно дърво и се загледа в трите
делви,които стояха нопосредствено до пейката.
-Седнете за малко комодор Данаилов.По моя часовник имаме още
малко време,преди да влезем в устата на вълка.Няма излизане от тази
каша,така че да не бързаме.
-Вече ви казах оставете аз да говоря в началото а после вие ще
довършите.Така аз ще поема част от вината върху себе си.
-Добре,така да бъде.Нека представлението да започва.Вече съм
напълно готов.Да влизаме.
Когато влязоха всички отново замлъкнаха.За половин час лятното
кино на Созопол беше преобразено.Светлините на прожекторите се
лееха точно на сцената,камерите на операторите бяха разположени в
различни ъгли.Всички се бяха обеденили в едно и се бяха разбрали да
записват от всеки ъгъл от всяко кътче на това кино,след което всичко
да се обработи и да бъде излъчвано едно и също нещо по всички
телевизии.Микрофоните бяха опънати и проверени на няколко пъти.
Личеше си опитът на добър специалист в предаването на истински
репортажи,а именно нашият небезивестен Иван Калчев,беше
постигнал всичко това.Защото един репортер освен да прави
репортаж трябваше и да умее да убеждава и предразполага
интервюраният а съвместно с него и уважаваният зрител.
Представлението наистина можеше да започне.Току що влезлити
даже доста се очудиха и малко се смутиха,но естественно не го
показоха явно,а смута си остана някъде вътре в тях,качвайки
адреналинът им.
Охраната застана така,че да не бъде хващана от камерите,но все пак
да е наблизо и да може да се намеси при явяването на някакъв
инцидент.
На сцената единственно излязоха премиерът и комодор Данаилов.
Камерите ги обхванаха от всякъде и всичко започна да се записва.
Времето изведнъж се намръщи и ситен дъждец заваля в откритото
лятно кино на Созопол,но никой не се смути от това и всичко си
продължи по план.
-Добър ден.-доближи се комодор Данаилов до единият микрофон и
започна да говори.-Нека първо почетем паметта на загиналите с
едноминутно мълчание.
В продължение на минута никой не мръдна от мястото си,това
добре се записваше от камерите,понеже няколко имаше и да снимат
самите репортери,като задават въпросите си.
-За съжаление нямаме американският химн,за да изразим още
повече нашата почит с това,но обстоятелствата са такива, и ние трябва
да се примирим с тях.Но това в никакъв случай не означава,че ние ще
се примирим със смъртта на тези американски моряци загинали в
Български териториални води.Аз съм комодор Данаилов и ще
отговарям на част от вашите въпроси тази вечер.Служа във
военноморска база Атия,която беше взривена.Това за мен е акт на
терористи,но не какви да е терористи,не ме разбирайте
погрешно,защото терористът извършил това пъклено дело,така да го
наречем е българин,а това донякъде трябва да ни тревожи дали
Америка в момента няма да ни обяви война заради загиналите
моряци.Аз лично замалко да заловя извършителя на това дело със
взривяването на военноморска база Атия,но той се оказа хитър и
добър противник и успя да се измъкне,но само за в момента.И сега
пред всички ще заявя,че базата беше взривена от човек,които служи в
Базата в „Ново село“,аз лично видях неговата татуировка.
Всичко се предаваше наживо в момента и хиляди хора из цяла
България бяха застанали пред телевизорите,не това беше меко казано,
почти цяла България,че да не казваме и цяла,гледаше излъчваното в
момента по трите най важни тлевизии предаване.
В една тъмна стая в село Мокрен,гледащият новините захвърли
близо намиращият се до него пепелник,които се счупи на хиляди
малки парчета,когато се удари в стената и извика страховито.
-Дяволите да те вземат лейтенант Божилов-след дълго
успокоение,повлияно от пиенето на доста пълна чаша с
уиски,човекът продължи-Не си ли свършиш сам работата,няма кой да
ти я свърши така,както искаш.
Но да се върнем на изказването на комодор Данаилов,което все още
продължаваше да се излъчва на живо.
-Той през цялото време е бил на корабът и някак си се е прикривал
и не е бил забелязан дори и от самите американци служещи на този
кораб.Може да се е причеслил към тях,това е единственното
обяснение.Когато корабът престигна на нашият бряг преди да
акустира,ние се бяхме свързали с американците и докато той не
акустира на нашето пристанище,нямаше никакви признаци за
извършващото се на каробът, понеже ние постоянно контактувахме с
тях и те ако се съмняваха в нещо щяха да ни кажат.Макар че сега,като
се установи смърта на всички,а тя се оказа причинена от някаква
проста настинка,която се е задълбочила,заради нещо което може би
са вдишали и то им е нарушило цялостната имунна система и тя се е
оказала толкова крехка,че дори може да се каже че са починали от
лекият ветрец,който ги е приветствал в български води.Та това е
причината за смърта на тези американски войници.Нарушаването на
имунната им система,което ги е направило слаби.И всеки е починал
от крайната смяна ако може така да се каже на климата или на
обстановката. Всички ще търсим отговорност и отговори от база“Ново
село“.Това е общо взето от мен.Сега давам думата на уважаемият
господин примиер на България,а след това и двамата ще можем да
отговаряме на вашите зададени въпроси.
Примиерът с намокрените си вече дрехи от дъжда взема микрофона,
прокашля се в него и объркано,каза.
-Извинявам се.Добър ден на уважаваните зрители и мои избиратели.
Вече почетохме паметта на загинали,но аз ще ви помоля още един
път,нека да я почетем.
Тишината отново настана внезапно,камерите зорко следяха
премиера а и всички зрители в цяла България.Досега всеки беше
слушал с въхищение,ако такова може да има в българският народ,
изказването на комодор Данаилов,но все пак той си беше военен и
някак си успяваше да прикове вниманието върху себе си.
-Благодаря ви за отделената минута.Настъпи един труден момент за
цяла България.Изправени ли сме наистина ще попитат мнозина от вас
във военен конфликт с Америка.Те ще ни сринат,ще кажат много
други.В други ден може би България ще я няма от картата вече,ще
кажат трети.Но това за мен са пребързани изводи.Рано е да се говори
за война с американците.Предполагам в момента вече и те
знаят,понеже поддържат връзка с кораба си и след като не са
установили с тях контакт няколко дни е нормално да започнат да
подозират нещо.Тепърва ще установим с тях връзка и всичко ще им
бъде обяснено и дори ще поискаме тяхната помощ за решаване на
проблема.Сега съм изцяло ваш да отговарям на въпросите ви.Давам
почивка от десет минути,в която да преусмислите вашите
въпроси,които искате да бъдат зададени и после да бъдат зададени
само от един човек а именно репортерът Иван Калчев,който има
удоволствието да присъства на това важно събитие.Благодаря ви
много за вниманието.
Премиерът и комодор Данаилов се оттеглиха за десет минутна
почивка някъде в сянката далеч от полезрението на хищните камери а
репортерите наскачаха и бурно се развикоха,но Иван с привидната си
осанка на добър и почитан репортер бързо въдвори ред в залата,като
взема думата в свои ръце.
-Не се сърдете,колеги.Моля ви да се успокоим и да решим
заедно,кои въпроси да зададем.И аз докато пътувах насам се
ядосах,че някой ми иззе новината,но като премислих,си дадох
сметка,че няма смисъл.Не винаги може да си първи в нещо.Всеки от
нас е постигнал сам всичко на този свят или на някой,които го
подкрепя в съвместният им живот.Аз лично много дължа на моята
приятелка и само ще го вметна на всеослушание,че се надявам да ми
стане годеница и спътница в моя живот.Не е времето да говорим
обаче за мен или някой от вас.Време е да решим,какви въпроси ще
зададем.А нямаме много време.Имаме десет минути.Така,че спокойно
да се консултираме и да обсъдим най важното,набързо.Нямаме много
време.И аз ви благодаря за вниманието.
С това той завърши и на всички им стана доста смешно,че той почти
успя да имитира премиера.Но време за смях нямаше.Трябваше да се
работи и то с пълна пара.Съвсем тихо и внимателно се започна
разговор помежду всички,за да решат какви точно въпроси ще бъдат
зададани.
В тъмният ъгъл,където се бяха уединили примиерът и комодор
Данаилов,светеха две малки светлинки,като на светулките,и само от
време на време,светлината ставаше малко по ярка и бели кълбета дим
се виеха около главите им.
-Доста отдавна не съм пушил-каза примиерът-Трябва ли да го
считам,като подарък за белите ми дробове,това пушене,комодор.
-В интерес на истината и аз отдавна не съм пушил,но това си го
позволявам,не толкова,като подарък за белите ми дробове,отколкото,
да разпусна в момента,като се има предвид положението,една цигара
е нищо.Кариерите и на двама ни в момента е толкова застрашена,че не
ми се мисли.След всичко това,трябва да се съсредоточа и да намеря
виновника иначе няма да съм комодор Данаилов и няма да мога да
заспивам спокойно,всяка вечер.Незнам за вас,но това съм си аз и си
го казвам направо,без заобиколки.
-Може би във вас ми е надеждата комодор.Какво друго да кажа.Ако
спасите кариерите и на двама ни,ще съм ви задължен цял живот.
-Тежки думи,господин премиер.Не искам някой да ми е задължен.
Мисля че бях достатъчно ясен за какво го правя това нещо.Не толкова
за вас или за мен,отколкото за да накажа виновниците.Искам да съм
ясен и не искам вие с нищо да ми се отблагодарявате,мразя ги тия
неща.Това за мен ще ви го кажа направо си е чисто фамилиарничене
или лигавщина.Аз не ви целувам задните части и нито ви се
подмазвам,не съм такъв човек,искам да го знаете.И не искам и същото
от вас.Иначе да не се казвам комодор Станимир Данаилов.
-Доста сте искрен,за което ви благодаря.
-Такъв съм си.Какво да се прави.
Двамата доизпушиха цигарите си,загасяйки ги и понеже нямаше,
къде да ги изхвърлят,комодор Данаилов ги пусна в джоба си.Станаха
и се запътиха към изградената трибуна.
Групата от репортерите беше готова вече да ги разкъса,както може
би се казва на репортерският език.Иван Калчев беше нахвърлял в един
бележник всичките въпроси,които смятаха да им зададът.
Прожекторите блеснаха отгоре им и всичко се започна.
-Добър ден и от мен на уважаваемите зрители в цяла България,нека
за трети път почетем паметта на загиналите.
Тишината изпълни за трети пореден път лятното кино в Созопол а и
на всякъде,където се гледаше.
-Благодаря на всички вас за указаното уважение и внимание.Нека да
започваме с въпросите.Комодор Данаилов за какво беше дошъл този
американски кораб в български териториални води.
-Щяхме да обменяме опит помежду си.Това постоянно се прави и
не само с американците а и със всякакви други,руснаци,турци и много
други.Както те идват така и ние някой път предприемаме пътувания и
ходим до техните страни.
-Това какво ще покаже комодор Данаилов,че се опитваме да
оближем задниците на всичките или че по точно продаваме нашите
собствени.
Комодор Данаилов се смути и червинината плъзна по тялото му, но
той овладя ситуацията и тя не изби по лицето му.
-Нито едно от двете.Аз не сам главнокомандащият на военноморска
база „Атия“,но съм вторият по ранг и мога само да твърдя,че няма
такива подмолни игрички.Вие всички знаете,че Америка ни лишиха
от много неща.
-Затова ли им го върнахме убивайки техните моряци.
-Нищо на никого не сме връщали.Това дело е извършено от някой от
базата в „Ново село“.
-А тя не е ли българска.Нищо че има много американци там.Вие не
си ли сътрудничите заедно.
-Ние сме моряци,те са сухоземната ни армия.
-Какво искате да кажете с това,че вие моряците си сътрудничите със
всички други,но не и със сухоземната войска на България.
Много от въпросите не бяха написани в бележника на Иван и той
дори не го поглеждаше,но никой дори не се възпротиви на неговите
въпроси в момента,единственно може би,само комодор Данаилов,той
отдавна не беше присъствал на такъв кръстосан разпит.
-Отдавна съществува неразбирателство помежду ни.Може би това е
генно заложено в нас българите.Това е моя отговор.Те си отговорят за
тях ние за нас.
-Искате да кажете,че ние сами си направихме война в момента.
-Нищо не искам да кажа.Но така излиза.
-Колко време ни остава да живеем комодор Данаилов.
-Замълчете със вашите провокативни въпроси-Комодор Данаилов
се ядоса и малко повиши гласа си,той разбираше добре репортерът и
неговите въпроси,но нямаше да се остави да бъде оплетен от тях.-Аз
като съвестен гражданин на тази страна ви казах,че ще заловя
извършителя и той ще бъде наказан,направо по военните закони,а те
са строги и стриктно се спазват от нас.
-Така да бъде.Оттук нататък вие ще сте в полезрението на нашите
камери.Обещавате ли че няма да се криете.
-На никого не мога да обещая нищо.
-Господин примиер готов ли сте да отговарята на нашите въпроси.С
вас може да продължим по късно комодор Данаилов.
Напрежението беше голямо и примиерът се изпусна,като каза:
-Тъй вярно.-после се усети и каза мънкащо.-Извинявайте.
-Това означава ли че сте готов да се разделите с поста си господин
примиер.
-Предполагам,че ще съм готов,когато заловим и установим
истенският извършител.В момента аз отговарям пред цяла България
за тази каша и докато,тя не се установи,а именно кои са виновниците
и те не бъдат наказани от закона,няма да си подам оставката.
-По наши данни вие преди да дойдете тук сте имали среща в базата
„Ново село“,това вярно ли е.
-Вярно е.
-За какво беше срещата ви там.
-Трябваше да дам одобрението си за унищожаването на някакви
стари ракети.-излъга премиерът.
-Дали тези ракети не са били унищожени върху база Атия.
-Не мисля.Но всичко ще се уточни в процеса на разследването.
-Нещо прикрива ли се господин примиер.Нещо по голямо от смърта
на тези моряци и взривяването на базата.А именно може би
откраднатите мощи на свети Йоан.
-Не мисля,че това има нещо общо с тези неща.Но ние ще
разследваме и затова.
-През цялото време,казвате ние,кои сте това „ние“.
Премиерът се почувства неловко,репортерът Иван Калчев,почти го
беше довършил.Почти му идваше да каже,“Подавам си оставката,нали
това искате.Разпънете ме на кръст и да се приключва“,но в крайна
сметка не го направи.Вместо него отговори комодор Данаилов.
-Това съм аз и всички,които служат във военноморска база Атия.Ние
ще помогнем на господин премиерът във всичко това,защото то касае
и нас.То касае между другото и цяла България.
-Несъмнено.Трябва ли да очакваме война.
-Мисля че говорих за това,но щом трябва пак ще се повторя.Тепърва
ще се свържем с американците,може би още щом приключим тук със
вас и всичко ще им се обясни.
Някакъв телефон извъня и всички се спогледоха.Звънеше телефонът
на комодор Данаилов и той го вдигна.
-Да.Тъй вярно господин адмирал.Да разбрах ви.Ще предам думите
ви господин адмирал.
Комодор Данаилов приключи набързо с разговора,затвори телефона
и го прибра пак на мястото му.
-Обади се главнокомандащият на база Атия адмирал Стратиев.Току
що е разговарял с американските военни.
Настъпи всеобща суматоха,врявата вдигната от журналистите дълго
време неможа са се овладее,докато комодор Данаилов не извади
онази свирка,която не висеше на врата му и не изсвири с нея,а след
това каза:
-Адмирал Стратиев каза,че американците не са пращали никакъв
тяхен кораб в нашите териториални води.Всичките им кораби и
всичките им моряци са налице.Въобще незнаели за какво говорим и
се изсмели.Помислили си че си правим с тях някаква шега.
Всички онемяха от изненада и комодор Данаилов се възползва от
това.
-Прекратяваме пресконференцията,докато не се уточнят нещата.
Благодаря ви много.
И бързо със съдействието на хората на премиерът,излязоха
навън,където черните мерцедеси вече ги чакаха.Качиха се на тях и
бързо се оттеглиха.
25 –Слизайте.Престигнахме.Ало къде се отнесохте.
Лейтенант Божилов се огледа опомняйки се,къде се намира и
въпреки пистолета,които продължаваше да бъде насочен към него,
реши да се пошегува.
-Вие направо ме пленихте.Да си разменим телефоните.
-Войниче тук си сбъркал ако ти приличам на лека жена.Изчезвай по
бързо ако не искаш да се простиш с мъжкото си достойнство.Мъжете
всичките сте като някакви разгонени нерези.
Той се засмя и нищо не каза,отвори вратата и слезе,като изпрати
въздушна целувка.Колата се изтегли с мръсна газ и той само бегло я
погледна за да може да запомни цветът и номерът и.Паметта му беше
феноменална и веднага се запечата,като на лента и се прибра някъде
дълбоко в гънките на мозъкат му,като в някакъв строгоохраняван
склад,където ако му затрябваше винаги можеше да го извади,но в
момента той вече не помнеше дотук изживяното а продължи да
мисли за настоящата си операция.
Влезна в огромната болница и се огледа,като се очуди,че няма
никаква охрана,съзря регистратурата и се отправи натам.
-Добър ден.Искам да попитам за един пациент,Слави Динев.
Жената на регистратурата го изгледа странно и въведе казаното и
име в компютърат.
-Негов близък ли сте.
-Не точно.
Тя вдигна телефона и набра някакъв номер и зачака,като потракваше
с дългите си нокти по бюрото на което беше седнала.Погледът и го
измерваше отдолу до горе и това на лейтенант Божилов въобще не му
хареса.Секундите течаха бавно и оттегчително,нервите му започваха
да играят и тика на лицето му прещрака на няколко пъти,а това
означаваше единственно опастност.Той бързо извади пистолета и
хвана рецепционистката за яката,като го насочи точно в главата и.
Телефонът изхвърча от ръцете и и падна с трясък на земята,като се
разби на малки и ситни парчета.Подвижният стол се плъзна и се
удари с трясък в отсрещната стена.
Огромната му сила почти прекърши рецепционистката,като в
следващият момент я хвана за китката и и я извъртя отзад,натиснал
здраво пистолета в слепоочието и.Обърна се и веднага дочу познат
глас.
-Не мърдай кучи сине.
Насреща му стоеше жената,която го беше докарала до тук,до нея
имаше още няколко човека,само че облечени в полицейски
униформи.
-Още като те качих ми се стори съмнителен и трябваше да ти тегля
куршума-каза ядно тя и от очите и почти излизаха искри.
На лейтенант Божилов му стана много смешно.Няколкото
пистолета,които бяха насочени към него не го изплашиха въобще в
момента.
-Аз пък още като се качих и си казах,това е жената за мен,която ще
успее да те сложи и в малкият си джоб.Просто сме родени един за
друг скъпа.
-Пусни жената и ходи да се….-недовърши жената,понеже телефонът
и звънна.
Тя го извади,продължавайки да насочва пистолета и се обади.
-Да.
-Агент Мария Игнатова ли е на телефона.
-Да.
-Обажда се агент Михаил Костов.Включете микрофона за да ме
чуват всички.
-Добре.
Тя натисна нужното копче и гласът на агент Костов се чу пред
всички,като че ли той беше тук.
-Чуват ли ме всички добре.Предполагам че да.Говоря конкретно на
мъжа.Лейтенант Божилов приятно ми е,да се запознаем въпреки
обстоятелствата.Пуснете жената и се успокоите,казвам го и на
всички,нека да се успокоим.Въпросният господин когото търсите е
при мен.Ваш колега се опита да го убие и аз го измъкнах тъкмо
навреме.Напуснете болничното заведение без повече инциденти и
може би ще се споразумеем.
-Слушам ви с доста проявен интерес-изкрещя лейтенант Божилов за
да може да бъде чут-Казвайте каквото имате да казвате.
-Повярвайте ми не е сега момента.
-Аз няма какво да крия.
-Не мисля че е точно така.Вашите действия и тези на генерал Радоев
се следят много от близо.Аз и в момента ви виждам лейтенант.
Лейтенант Божилов се смути за момент и се огледа.Веднага
забеляза няколкото камери насочени срещу него и предприе
единственното което му идваше наум в момента а именно да стреля
срещу тях.
-Хабите си изстрелите а аз мога да броя.Да вярно имате още два
допълнителни добре скрити пистолета.Повярвайте ми,аз в момента
съм на ваша страна.
Лейтенант Божилов обходи навсякъде с погледа си,но не видя
други камери,това отново го постави в онова за него гадно положение
на губещият и той за миг си помисли дали да не застреля
рецепционистката,която още държеше в ръцете си.
-Няма смисъл да я застрелвате-прозвуча гласа отново.
-Но как разбрахте моите мисли.
-Генерал Радоев има доста да ви обеснява.Защо не попитахте него.
Вие сте добър войник,не искам да ви губя като такъв.Мога ли да
разчитам на вас.
-Но аз единственно се подчинявам на генерал Радоев-изкрещя
сподавено Божилов.
-От вас единственно в момента искам да се оттеглите,нищо
повече,после аз ще ви се обадя.Не е нужно присъстващите да
научават за нашите тайни,немислите ли.
-Какво да направя тогава.
-Напуснете болницата.Агент Игнатнова,колкото и да не е доволна в
момента,ще ви даде ключовете на собствената си кола.Върнете се в
Созопол.Там ще се чуем и ще обсъдим по нататъшните ви
действия.Аз ще ви потърся.Благодаря за вниманието ви на вас и
всички около вас.Пуснете го да си ходи.Агент Игнатова ще се чуем и
с вас по късно.
Лейтенант Божилов пусна рецепционистката и прибра пистолета
си спокойно и така бавно напусна болницата.Агент Игнатова му
подаде само ключовете си за колата,продължавайки да държи
пистолета си насочен към него,гледайки го с най голямата си ярост
на която беше способна.
Когато всичко се успокои тя излезе извън болницата,оставяйки
другите двама полицай да се оправят с положението.Прекоси
няколко улици пеша оглеждайки се дали някой не я следи и когато
напълно се увери,че преследвач няма,тя измъкна някаква визитка от
джоба си а същевременно и със нея някакъв специален телефон,които
не би трябвало да бъде проследен и го включи,като набра номера от
визитката.
-Комодор Данаилов слушам.-чу се от другата страна.
-Имаме работа с вас комодор.Да се видим на уреченото място.
Тя прекъсна връзката и хвърли ненужният и вече телефон със
всичката си сила и ярост,които се бяха натрупали вътре в нея и той
падна,като се строши на хиляди малки парченца.
26 Голямата и кръгла луна гледаше със своите две
огромни очи,обвита в сивкавите облаци,които преминаваха покрай

нея,спираха се за малко,за да може тя да си избере някаква нова
премяна и след това се отдалечаваха прогонени и неодобрени от
изтънченият и вкус.
Ситният дъжд които се ронеше през деня беше отвят нанякъде
другаде.Господ си беше изплакал очите по обичайните за
човечеството глупости и след като никой отново не му обърна
внимание,той изпрати само вятърат,като свое последно оръжие,които
се опитваше да издуха злобата и коварството и да влее само любов и
доброта в човешката душа.
Белязаният от Бога скрит отново в сянката на коварната и тъмна нощ
изчакваше удобният момент за да извърши поредното си пъклено
дело,па макар и казваш,че това му е наредено от нашият
Господ,такива заповеди съществуваха само в неговото увредено и
болно съзнание и за човечеството той беше една прогнила
утайка,която трябваше да се изкорени и изпепели от очите на Земята
во веки веков.
Гробът който търсеше се оказа в двора на малка полусрутена
къщичка в която живееше многолюдно семейство,което беше
разпънало една голяма маса точно в този двор,под отрупаните с плод
хасми и оживено водеше вечерният си разговор с преминалите за
всеки член от семейството събития.
Белязаният от Бога си погледна часовникът,времето напредваше
неумолимо и той трябваше да действа,независимо от обстоятелствата.
Извади оръжието на своите престъпления и го погледна,острието на
ножа проблесна на лунната светлина и му се стори леко дефектно,но
той не му обърна внимание.Звярът които беше вътре в него се
надигна,погледът му се замъгли,яростта изплува,кръвта му закипя,
предусещайки топлата кръв,която щеше да пролее.Погледът му
избледня и в него не се виждаше вече нищо човешко.Нахлу като
истински звяр в малкият двор и пося само смърт,в изпълненоното със
смях и веселие щастливо семейство.Кръвта багреше блесналите му от
възбуда очи,влизаше в широко отворената уста и вкуса и го
възбуждаше и той сластно я облизваше с езика си.Чувстваше се
свободен и забиваше яростно своя нож във всеки член на това мило
семейство.Смърта настъпи за секунди и никой от десетчленното
семейство така и не разбра,какво точно се е случило с него.
Ние хората сме истински страшилища,на какво ли не сме способни,в
тоя правдоподобен живот.За колко кратко всичко си отиваше от тоя
скъпоценен за нас живот,изчезваше и се губеше,и ние неможем никога
да разберем и преодолеем това,което се случваше със нас самите.
Нашият обичан Бог гледаше пак безучастно над разигралото се
дело.За какво ни наказваш Господи,с какво толкова сме съгрешили.
Нима ти не ни прати на този забравен от тебе свят.
-„Аз ви пратих чада мой-отговаряше нашият Господ-Но вие сте
управлявани повечето от моя първи ученик и мой любимец Сатанаил.
Все още неосъзнат и незнаещ какво върши,докоснат от лудоста,
Белязаният от Бога намери една лопата и започна да копае,точно
където стоеше масата.Нечовешките му силни удари бързо удариха в
дървото,което беше положено отдолу.Смехът му раздра нощната
тишина и изплаши бледата луна и тя се покри в преминаващите
тъмни облаци.
Ръцете му разчистиха пръста и отвориха прогнилият стар ковчег.
Скелетът от вътре го гледаше и нашепваше.
-„Къде беше толкова дълго братко,че ме остави закопан във
вечността.Виж какво остана от мен в тая изпълнена с омраза твърда
Земя.“
Дървеният кол,които беше пробол сърцето стоеше все още цял и
невредим,запазен от времето,показващ че е убил със своята сила
нещо наистина непотребно на света.
Смехът и лудостта го обземаха още повече и той прегърна крехкият
скелет и той едва не се разпиля под силните му и мощни,овладяни от
гняв ръце.
Познатият глас го върна в реалността и той отначало неможа да
повярва на това.
-Братко.Аз съм тук.
Той се обърна и погледна невярващо към женският глас,които
излизаше от устата.Видя женската фигура,но мъжката обрасла гъста
брада по лицето,говореше друго.Тренираните мускули по ръцете и
краката изпъкваха грубо.Грозотата на това човешко тяло,скрито в
сянката на нощта,крещеше неистово в неговият малък мозък.
-Аз съм твоят брат.Ето видя ли,че аз съм по грозен и от теб.
Белязаният от Бога се преклони и сведе ниско глава в нозете на своя
досега несъществуващ господар.В очите му потекоха сълзи на
благодарност и радост и той отговори хлипащо.
-Братко мой.Господарьо мой.Вие сте всичко за мене.
-Стани.Не се унизявай.Ние сме равни,пред Бога.Не говори,
мълчанието е злато.И аз се радвам да те видя.Дойдох да ти помогна.
Все пак ще ти е трудно да мъкнеш този ковчег сам самичък.Браво на
теб,думи които може би не си чувал отдавна,но се нуждаеш от тях в
дълбоко наранената ти душа.Знам много добре,какво изпитваш в
момента.Аз трябва да съм на твоето място в момента и да лазя в
краката ти.И да ти благодаря за всичко,което направи.Ти си
синът,които никога съм нямал,а аз съм бащата,които ти също никога
си нямал.Безприкословно мога да бъда и майката,която също си
нямал.
-Благодаря ти за всичко,учительо.Това са моите думи на
признателност.Аз съм готов да продължа,само чакам вашата дума.
-Ставай тогава.
Същевременно нежната но силно окосмена ръка го погали нежно по
главата и се спря на белега,които Белязаният от Бога си имаше от
своето рождение.Дълго се задържа там,а погледът на човекът,вършещ
всичко това обходи с поглед нападалите и кървави тела на
семейството живеещо в тая къща и нищо не трепна в тоя поглед,нищо
човешко,защото това неможеше да е човек,според законите на
природата.Тези двамата бяха някакви зверове.А зверовете се
разбираха най добре,това беше вътре в тяхната природа.
Двамата извадиха ковчега с толкова ценната реликва за тях и я
изнесоха необезпокоявани от никой.
Нощта ги закриляше и въпреки тяхното вероломно престъпление
нищо не се случи за да спре това злодеяние.Светът бе безучастен и
саркастичен,както винаги.Нищо ново под този обкръжаващ ни
свят.Такъв ще го запомним от нашето съществуване,коварен и подъл,
взимащ ни най скъпото,което сме имали.
Вънка ги чакаше нужната за този ковчег катафалка и те го
натовариха вътре и се погледнаха с погледи,“Аз съм твоя баща,твоя
Бог,уповавайми се,винаги,и не съгрешавай.“А аз съм твоя роболепен
син и винаги ще се прекланям пред теб и твоята Божественост.
Алилуя.
27 Когато късметът работеше срещу теб и всичките светии
да слезнеха от небето,пак нищо нямаше да се промени.

Бог ли така искаше,че се подиграваше,насмешливо с неговите чада.
Никой не можеше да отговори на този странен въпрос.
Отец Павел и професор Силвенска бяха отворили капака на колата и
надничаха неразбиращо над странните за тях неща,съдържащи се в
една обикновенна кола.
Времето напредваше безвъзвратно и неумолимо за техните лутащи
се и неразбиращи нищо погледи.
Тя отдавна беше звъннала на своя приятел Иван и го очакваше всеки
момент той да се появи във своите рицарски доспехи и да избави
принцесата,заточена в най тъмната част на високият непревземаем
замък.Погледът и не се откъсваше от непрестанно преминаващите и
неспиращи коли.
Бяха закъсали малко преди Созопол и тъмнината беше обгърнала
техните души и сърца.Всичко беше въпрос на време,а те го нямаха,то
неумолимо си правеше шега с тях.
Позната кола най после спря до тях и от нея излезе дългоочаквания
Иван Калчев.
-Какво става скъпа-каза усмихвайки се той-Проблеми с колата.
Тя го погледна доста яростно и в погледа и се четеше единственно
любов,към тоя така скъп и за нея човек.Неможеше да го мрази той в
момента беше нещо много скъпо за нея.
-Нямаме време-каза тя-На път сме да разкрием нещо невиждащо,
досега.И се моля само да не сме закъснели.
-Ще карам като най добрият рали пилот,който си познавала,скъпа.
-Много ти е весело.
-Ни най малко.Какво става да не сте открили свещенният граал.
-Ще кажеш ли най после какво има или ще ти вадя думите с ченгел.
-От военноморска база Атия са се свързали с Америка.
-Какво война ли ще има.
-Не.Не е бил техен корабът.
-Какво каза току що.
-Каквото чу.
-Но как е възможно това.
-Ще стоим ли още тук.Защото ако има Бог.-Каза отец Якимов-Той в
момента ни е изоставил.Ние сме на крачка на някаква световна
катастрофа.Немога да повярвам какво се случва.
-Има Бог отче,но той наистина ни е изоставил.
-Да тръгваме-каза Яна-Този свят се е побъркал.
Те се качиха в колата и Иван натисна газта доколкото му бе
възможно.
28 Тъмнината изпълваше душата му.Мракът се бе загнездил
в костите на мозакът му.Очите му светеха в тъмното и предаваха

светлина на картите коите държеше.Огънчето от пурата му светеше
жадно и хвърляше жадна за пламък светлина.
-Как да изиграя картите си Виктория.
-По най добрият възможен начин.
-Кажи ми защо си при мен.
-Вие ме наехте Генерал Радоев.
Смехът изпълни стаята .
-Накъде отива тоя загубен свят.
-Вие държите всичко в ръцете си.Незнам как да ви наричам.Генерал
Радоев или генералша.
-Забавна си.Не те ли е страх от мен.
-Неумоверно ме плашите.
-Парите ли са най важното на тоя объркан свят.
-Не Генерале аз съм ваша дъщеря и все още държа на вас.
-Благодаря ти за което.Поне си пряма.Баща ти.По точно аз.Се е
превърнал в една долна отрепка.
-Аз те обичам в каквото и да си се превърлнал татко.
-Не ме ли мразиш.
-Аз съм изцяло с теб.Искам да го изкореним това което съществува
на тоя свят.Изцяло съм с теб.
Генерал Радоев се събуди целият плувнал в пот.Сънуваше поредният
кошмар.Тропна силно по масата и реши че наистина трябва да вземе
съдбата във своите ръце.Пурата изгаряше бавно в ръцете му,но той не
изпита болка.Болката я нямаше отдавна.Погледна се плахо в
огледало и се попита какво си е причинил.В какво се беше
превърнал.Изродът в огледалото го гледаше и му се смееше.Той се
беше превърнал в жена и се криеше от света.
Сънят му беше истински,но той не искаше да го признае пред него
си,че това беше неговата родна дъщеря,но тя не го знаеше.
Ще си върна всичко сторено свят.Само почакай.Ще хвана моя враг.А
сега трябва да помогна на моя брат.
29 Вълните леко се плискаха по плажната ивица,
изземаха част от пясакът,задълбаваха го,разпенвайки се и се

отдръпваха.Нощното небе озаряваше плажът на Бургас и тишината
вмъкваше някаква красота във всичко това.
Косите и леко се развяваха от морският бриз и тя се наслаждаваше
на всичко това необезпокоявана от нищо и от никой.
Съвсем леки стъпки,които в нейните уши оттекнаха толкова
високо,се прокраднаха отзаде и и някаква голяма сянка слята с
тъмнината надвисна отгоре и,но тя не потрепна очакваше само един
човек и знаеше,че само той може да идва по това време на плажът.
-Добър вечер агент Игнатова.-незакъсня гласът,които очакваше.
Тя се разсмя продължавайки да гледа напред в голямата морска
шир,а човекът отзаде и се почуства неловко и попита.
-Какво толкова смешно има.
-Много си официален,това е смешното.Откога се познаваме
Станимире.
-Незнам за какво говорите.Аз въобще не ви познавам.
-Така си мислиш.Много бързо забравяш любимата си.
-Ти-очуди се той и застана пред нея,като клекна-Ти си агент.Не
мога да повярвам.Какво още незнам за теб.
-Ти също имаш своите тайни,но тази като ти я споделям сега трябва
да те убия.
Веселият и смях изпълни плажът на Бургас.
-Много забавно.На мен главата ми пуши а тя се залива от смях.Стига
моля те Мария.
-Добре де добре.Да говорим делово затова те извиках тази вечер тук
а и за да ми помогнеш.
-Мисля че двамата взаимно трябва да си помогнем.Като разменим
информация.Не мислиш ли.
Тя го погледна и в погледа и се криеше възхищение,мъжът до
нея,които тя така лудо обичаше,беше мъдър и знаеше точно кога да
направи определеното нещо и да каже думата така,че тя да си тежи на
мястото.
Той я погледна и видя крехката жена,но явно външността по някога
лъжеше,вътре в нея се криеше толкова силен дух и той го видя тук на
плажа,как той иска да излезе на повърхността и да не се крие повече.
Те взаимно си разказоха това което всеки знаеше и накрая мислейки
много стигнаха до някакво заключение,че трябва да работят взаимно
за да могат по бързо да разкрият истината и човекът,които стоеше зад
всичко.
Дълго стояха прегърнати вгледани в красотата,забравяйки за
момент всички грижи и проблеми.Времето напредваше неумолимо,но
те не помръдваха от местата си.
Изведнъж красотата изчезна,мракът,като че ли се сгъсти,ставайки
непрогледен,макар че луната продължаваше да осветява земята под
себе си.От пясакът заизлиза гъста пара и се разстла около тях.Те се
хванаха силно за ръце и не вярваха,нито с очите си,нито с която и да
е друга част на тялото какво се случваше.За тях това беше някакъв
феномен.Морето зашумя неспокойно и водата от разбиващите се
вълни стигна до тях и те в един момент се озоваха почти до кръста
във вода.Пясакът се движеше и ги дърпаше навътре във водата.А те
стояха,като замръзнали неможейки да помръднат.Навътре в
далечината на морската шир се виждаше въпреки гъстият мрак и
непрогледната пара някаква фосфорецираща фигура,от чието гърло
се чуваше смях примесен,като че ли с плач.Тя зовеше някак по своему
за помощ отправила светещите си очи към небето,като за молитва.Но
от небето просветна само светкавица от нищото,раздра небето и падна
във вид на гръмотевица върху фигурата,разтресе се я,а тя изрева
нечовешки от болка и изчезна погълната от разпенилата се вода.
Всичко се успокой,като че ли нищо не беше се случвало.То остана
само дълбоко запечатано в съзнанието на двамата
наблюдаващи,които освободени вече от обхваналото ги бездвижие се
изправиха бавно и леко започнаха да се предвижват по плажа.Очите
им гледаха невярващо,но те не се обърнаха повече към морето а
продължиха напред,качвайки се в колата на Комодор
Данаилов,изоставяйки колата на агент Мария Игнатова.
Тяхната задача сега беше да потърсят лейтенант Божилов и агент
Михаил Костов,това щеше да е като да търсят игла в купа сено,но за
тях щом си го поставиха на преден план,нямаше как да не се случи.
Намереха ли тези двамата може би,някой тайни щяха да излязат на
повърхността и от там хванат ли нишката всичко щеше да си дойде
само на мястото си.
Само времето щеше да покаже дали са направ път.Но те искренно го
вярваха,затова здраво се заловиха за работа и дълго дори докато
караха обсъждаха,накъде да тръгнат за да търсят тези двамата.
30 Бай Слави се взираше в мрака но изтощените му очи
нищо не виждаха в настъпилата вечер.Беше се хванал здраво за

дръжката на вратата на бързо каращата кола и се поклащаше леко по
завойте и неравностите които преминаваха.Шофьорът му мълчеше и
бай Слави не намери думи за да го попита накъде отиват.Опитваше се
да види нещо пред осветяващите фарове,но те само още повече
караха очите му да пулсират от болка.В главата му изникваха много
въпроси и той само ги отхвърляше,но те натрапчиво пак се връщаха и
се загнездваха и той неможеше да ги премахне с лека ръка,но
неможеше и да си отговори на тях.Умореното му лице се бе
сбръчкало от преживяното още повече а от напрягане от очите му
течаха лютиви сълзи и той постоянно се забърсваше с една кърпичка.
Въртеше се неспокойно на мястото си с цел да мерне нещо но пак не
се получаваше нищо.Сърцето му играеше лудо и той си мислеше че
това ще е краят му.Макар че бе изстрадал много и бе загубил синът си
а после и сапругата си,ума му мислеше кой ще се грижи за ловенето
на рибата.Това доказваше само едно,че на него му се живееше.Някак
си усещаше че не е сега момента да умира.Да помоли шофьора си да
му бие някаква инжекция на забравата ли.Бързо си изби това от
главата и се прокашля,но спътникът му отново не му обърна
внимание.Нещо се беше случило след като му разказа за онази случка
и той го усещаше,но нямаше какво да направи,нямаше просто силата,
нужна му за да извърши някакво геройство,а и беше стар за такива
глупости.Неможеше да върне времето и да е млад и да прави
безразсъдни неща,които върши обикновено младият човек.Може би
след време щяха да измислят някакво хапче за подмладяване или
вече го бяха измислили,но се криеше в дълбока тайна,но засега
трябваше да се примирява с неволите си.
Изведнъж пред фаровете изникна някаква порутена постройка,
подобна като неговата къща,се мъдреше отпреде и колата най после
спря.Михаил го погледна и в погледа му се четеше,“Изчакай
малко,не бързай да слизаш,аз ще ти кажа кога“.
Мрачният му блестящ поглед дълго се взира в бай Слави,докато не
отвори вратата на колата и не слезе от нея.Фаровете на колата
останаха да светят и той застана пред тях оглеждайки местността.В
ръцете му светна много силен фенер,които хвърли голям осветяващ
сноп на местността и след това се спря на къщата.На силната
светлина се видя,че малката къща всъщност не е толкова зле,колкото
изглеждаше първоначално.Явно си лечеше,че е била изоставена,но
след това някой доста се е постарал да я поправи за да може тя да
функционира.Отвсякъде пак беше заобградена с гъсти дървета и това
показваше,че се намират някъде пак в планината.
Махна с ръка и това подкани бай Слави да слезне от колата.
Той отвори вратата несигурно и стъпи с двата си крака навън,като се
изправи бавно,държейки се здраво все още за вратата на колата,за да
не се струполи от безсилието,което беше завладяло всичките му
крайници и те трепереха от напрежение и умора.Пусна се несигурно
и пристъпи,като застана до Михаил.
-Ще останеш тук.-каза спътникът му без да го поглежда.-Няма ток,но
ще ти оставя този фенер да си светиш с него.Храна има в изобилие,но
няма да се задържаме дълго,може би тук.Ще видим според
обстоятелствата.Опитай те се да си починете.Глътнете това хапче,ще
ви помогне да заспите-и той пусна в джоба на бай Слави някакво
миниатюрно бяло хапченце-Аз трябва да тръгвам сега,чака ме доста
работа.
Той буквално бутна фенера в треперещите ръце на бай Слави,врътна
се и бързо се качи в колата.Двигателят изръмжа,гумите извистяха в
пръста и той бързо изчезна.
Бай Слави дълго стоя,светлината от фенера подскачаше в ритъма на
треперещите му ръце и той се застави да се успокои,но дълго нищо
не се получаваше,затова той се принуди да накара краката си да
направят няколко крачки,за да стигне поне до вратата на къщата.
Стискащ в едната си ръка фенера,мъчейки се да го насочва поне
малко за да може да си осветява,протегна другата си ръка и я сложи
на бравата.Бавно,чакащ като че ли отвътре да изскочи нещо,той отвори
и открехна вратата,като веднага насочи снопа светлина вътре.
Къщата беше малка и неугледна.По стените бяха направени
множество рафтове,които почти се огъваха под тежестта на
отрупаните консерви от храна по тях.Виждаше се само един прозорец
доста мръсен и осеян с паежини,на които още трепкаха току що
уловени мухи.До прозореца се мъдреше старо легло с пружина и
зацапан матрак.Завивките бяха събрани накупчина в единият край и
това показваше,че тук доскоро е имало прибиващ човек.В другият
край се виждаше стара малка печка,която се палеше в случай че стане
студено или ако решиш да си сготвиш нещо.Масата не беше маса а по
скоро малко по висока софра с наредени пънове от дървета покрай
нея.Голяма туба с вода стоеше на нея и бай Слави,като някакъв
наркоман я грабна отливайки си в каната,която стоеше до
тубата,напипа с треперещите си ръце малкото хапченце пуснато му в
джоба и бързо го лапна,като жадно присуши цялата кана с вода.Като
на сън се замъкна до леглото и се хвърли жадно в него,карайки
старите пружини да изскърцат от тежестта му.Намести завивката
отгоре си и затвори неспокойно очи.Изключи все още стискащият с
едната си ръка фенер.Усети как тялото му леко започва да се
успокоява и след малко вече похъркваше тежко.
31 Лейтенант Божилов крачеше нервно по плажа,вълните
обливаха воинишките му обувки а той ядно се опитваше да ги

ритне.Тях не успяваше,но загребваше с обувката си от пясакът и като
ритнеше яростно го разпращаше на хиляди места и той звучно падаше
в морето.Покатери се на скалата и със силните си ръце започна да
отчупва малки камъчета,започвайки да прави обстрел със тях към
спокойно плискащата се в тях вода.
Не чу колата,която спря,нито видя светлините,просто я усети.
Насили тялото и мозакът си да се успокоят и скочи от скалата,като
тръгна вече спокоен към колата.
Пристигналият Михаил загаси двигателят и фаровете и се отпусна
уморено на седалката,като го зачака,обмисляйки все още какво да
предприеме от тук нататък.
Лейтенант Божилов отвори рязко вратата му,но това не го смути ни
най малко и седна тежко на другата седелка.
Настана тишина,като дори дишането на двамата събеседници не се
чуваше.
-Виждали ли сте някога генерал Радоев-започна Михаил.-
Предполагам,че не,така ли е.Той винаги се крие в тъмното.Запитвали
ли сте защо.Едва ли.Вие сляпо се подчинявате на неговите заповеди
и вярвате на неговите обещания.Досега спазил ли е нещо което ви е
обещал.Ще ви разкажа една история в която участвахме аз,генералът и
още един обикновен войник,които беше подлъган от генералът като
вас.Ще попитате откъде го познавам.Падаме се братя но от различни
бащи.Той е по големият от мене и когато загинаха родителите ни,той
ме отгледа и аз му вярвах безприкословно.Но с времето той се
промени,болната му амбиция за власт,и го направи неузнаваем.
Искаше още и още,не му стигаше това,което имаше.Незнам как точно
е подлъгал този воиник,може би и на него е обещал нещо,което
воиникът се е стремял да постигне.Знаете ли как се казваше този
воиник.Откъде ще знаете,нямате си ни най малка представа.Неговото
име беше Валентин Динев.Говори ли ви нещо това име.Свързвате ли
фамилията с някой друг.Нима човекът,които търсите не се казва
Слави Динев.Да точно така,баща и син са.Бащата естественно незнае
нищо за случилото се защото преди да го предприемем ние добре
замислихме нещата и направихме така че всички да си мислят че
Валентин е починал.Естественно това не беше така.Просто
подхвърлихме друго тяло,силно обгоряло от огъня и неразпознаемо
за никой.Всичко до тук вървеше по плановете ни.Всички повярваха на
неговата мнима смърт и ние вече можехме да продължим с
изпълнението на другите ни велики планове.Къде ми беше акълат
тогава и аз незнам.И аз преследвах някакви невидими цели.Когато си
по млад не мислиш така както когато улегнеш с времето и годините.
Мислиш безрасъдно.Да кажем че и аз съм постъпил така.Сега мразя
тогавашното си решение,но е твърде късно,а времето не може да се
върне колкото и да ни се иска.В момента имам такава
способност,която ме укрива от генерал Радоев.Както сте разбрал
досега мога да чета мисли и да скривам моето съществуване,да
втълпявам на хората,че съм мъртав или нещо такова.В момента съм
втълпил на моя брат,че съм мъртав и че никога не съм съществувал.
Затова той не ме търси,иначе сигурно би искал да ме онищожи,
понеже знам много тайни и съм голяма опастност за него и неговите
все още велики планове.А вашият генерал се превърна в жена и също
може да чете мислите на другите.Валентин стана едно
чудовище,което вие сте видели точно тук.Как стана всичко ли.Чрез
различни експерименти с едно много страшно биологично оръжие,
което аз със собствените си ръце създадох.Този кораб и тези моряци
аз ги втълпих във вашата глава и не само,а в главите на всички
останали.Създадох една голяма илюзия в главите на всички.Вие
единственно взривихте военноморска база Атия.Това е истината.И
това чудовище,което генералът преследва,мъчейки се да вдъхне
живот на друго подобно чудовище,така че двете да се избият помежду
си.Вие за него сте една непотребна пионка.Аз единственно искам да
ви помогна да ви извадя в заблудата в която живеете,защото страшно
ми напомняте на мен самият.Откажете се от амбициите си и се
приберете,ако искате покриите се за известно време някъде.Ако ли не
единственно ви предлагам да ми помагате.Ще се опитам да оправя
всичко.Как ли.В момента разработвам антидот на това биологично
оръжие,което тогава използвахме и съм накрачка да успея.И тогава
една сутрин,когато се събудят всички,ще стане така че все едно нищо
не се е случвало.Какво избирате.-Михаил погледна събеседника си и
зачака неговият отговор.
-Все пак не ми казвате всичко.
-Разказах ви историята набързо,нямаме много време.
-А дали не ми втълпявате в момента да ви помагам,понеже почти
ме навихте и аз сам се очудвам на избора си.
-Вие в момента единственно избрахте да останете жив.Защото
останете ли на страната на генерал Радоев,дните ви са проброени.
-Добре.Съгласен съм.Какво следва да правим по нататък.
Михаил въздъхна тежко,умората го беше налегнала и всеки един
момент можеше да го надвие.Клепачите му тежаха и от прекалената
умора на недоспиване,очите му изгаряха налютявайки му и
пречинявайки малки сълзи,които лейтенант Божилов нямаше как да
види.Той извади клетъчният си непроследим за никой телефон и
набра някакъв номер,които Божилов неможа да види,защото той беше
здраво впримчен в поредната илюзия създадена от Михаил.Затова
той дори неможа да чуе разговора,които проведе Михаил.
След дълго изчакване да се вдигне от другата страна,Михаил
оставаше все още спокоен.Накрая от другата страна му вдигнаха.
-Комодор Данаилов на телефона.
-Добър вечер комодор.При вас ли е агент Игнатова,или всъщност да
кажа вашата приятелка,за която вие досега незнаехте че е това,което е
всъщност,а я мислехте за кротка и послушна овчица.Но това няма
никакво значение,тя все пак ви обича и вие можете да и имате
безприкословно доверие.Сега пуснете телефона на микрофон,за да
може и тя да ме чува.
Комодор Данаилов очудено се подчини на заръчаното и по
пуснатият вече микрофон двамата отново чуха гласа на агент Костов.
-Няма да увъртам.Видяхте странно явление тази вечер.Но не заради
него ви се обаждам.Пътувате към Созопол и аз ще ви обесня,как да
заловите търсеният от вас лейтенант Божилов.Мене все още няма да
можете да намерите,аз когато завърша това което съм запланувал,ще
се предам самичък и ще излежа заслужената ми присъда.Когато го
заловите,ще го намерите заспал,като го събудите той ще ви разкаже
странна история.Имайте предвид че тя е истинска.После правете
каквото искате със него,защото той единственно е виновен за
взривяването на военноморска база Атия и според мен трябва да си
изтърпи наказанието за това.Той ще ви насочи и към друга следа.
Последвайте я,няма да съжалявате.Но много внимавайте.А сега
вкарайте в GPS си следните данни и бързо ще намерите,това което
търсите в момента.
Той им издиктува няколко цифри и затвори телефона.Погледна
събеседника до себе си.Той тежко се бе облегнал на седалката.Устата
му беше широко отворена и от белите му дробове излизаха със
свистени шумни хрипове.Очите му,като че ли бяха изчезнали,все още
си бяха отворени,но се виждаше само бялото им.
Агент Костов слезна от колата и мина от другата страна,като отвори
вратата,като се зачуди,как ще замъкне това тежко тяло в къщата на бай
Слави.Дръпна го силно и безжизненото неподвижно и непотребно в
момента тяло на лейтенант Божилов се свлече в пясакът.
Михаил затвори вратата и се отказа от по нататъшни действия.
Просто нямаше повече сили.Качи се в колата и я запали.Тръгна бавно
и сигурно.Нямаше я бясната скорост и въртенето на гумите.Отдалечи
се на далечно и сигурно място,като предварително го провери и се
увери че никой няма да може да го намери тук и да го изненада.
Извади от малките бели хапчета,от които беше дал едно на бай Слави
и го глътна така.Трудно го преглътна защото нямаше вода а езикът и
гърлото му вече се бяха слепнали в едно цяло.Свали ниско долу
седалката си и затвори силно наболяващите го очи.След броени
секунди вече се възнасяше в света на сънищата.Най накрая малко
щеше да си почине.Това за него след всико свършено си беше една
заслужена почивка.
32 Колата спря рязко и тримата замалко да излетят през
предният прозорец.Добре че си бяха сложили коланите и те ги

обезопасиха.Телата им само се люшнаха напред и спрени от
коланите,като пружинки се върнаха в нормалното си състояние.
Фаровете осветиха отворената врата на къщата пред която бяха
спрели.Погледите им се заковаха дълго в нея,докато накрая не се
погледнаха очудено.Освободиха се от коланите и слязоха плахо от
колата,доближавайки се до отворената врата,като погледнаха вътре в
открилият се пред погледите им двор.
Яна бързо се извърна и от устата и като фонтан излезе всичкият
стомашен сок,които се намираше вътре.Отец Якимов се прекръсти и
извърна поглед от разкрилата се гледка.Само репортерът Иван Калчев
смело влезе навътре прескачайки кървавите тела избягвайки също да
ги гледа.Стигна до разровеното място и погледна вътре,но то зееше
празно.Нечия ръка го докосна отзаде и той се стресна залитайки,като
едва не падна в отвореният гроб.Зад гърба му стоеше отец Якимов.
Иван го погледна и въпреки тъмнината забеляза ситните капки сълзи,
които се стичаха от очите на свещенника и влизаха в гъстата му
брада.
-Да тръгваме-каза отец Якимов-Закъсняли сме.
-Отче тук е вилнял такъв злодей,че дори моят богат речник,неможе
да опише това злодеяние,което е извършено тук.Какво ще правим щом
сме закъснели.
-Да се махаме оттук.Предлагам да отидем в църквата и да се
помолим на Господ.Той ще ни насочи към бъдещите ни дела.Хайде
приятелката ви въобще не е добре.
Иван почти я беше забравил пред всичко видяно и сега изскочи като
попарен.
Яна беше клекнала на земята и се беше свила.Тялото и силно
трепереше и тя сподавено ридаеше,хълцайки.
Иван клекна до нея и я прегърна силно,бършеики сълзите и с ръка.
Тя го погледна и хлипайки каза:
-Това е дело на жестоко чудовище.Никой човек не е способен на
такова нещо,нали.
Той не отговори нищо,в момента беше по добре да мълчи. Много
добре знаеше,че това е извършено от човешка ръка.Като се замисли си
каза че този човек е по лош и от най кръвожадното животно,което
съществуваше на планетата.
-Да вървим в църквата-намеси се отец Якимов.
-Ние сме безсилни отче-Яна овладя гласа си и хлиповете секнаха.
-В момента това е най доброто решение.В дома на нашият Господ
ние ще се успокоим и ще разсъждаваме по трезво.-защити думите си
отец Якимов.
-Няма ли да се обадим в полицията за извършеното престъпление-
намеси се Иван.
-И да изгубим още време с разпити и обвинения,че едва ли не ние
сме го извършили-изстреля като отговор Яна без да се замисля.
Двамата не отговориха,което означаваше че са съгласни с нея.
Всички те щяха да се чувстват доста виновно,но в момента това което
каза Яна беше най правилното решение,колкото и да не им се искаше.
Отърсвайки се от мрачните си мисли те са качиха в колата и Иван
подкара към църквата.
Тя не беше много далеч и след няколко минути те бяха пред нея.
Силна светлина обливаше цялата църква.Жълта полицейска лента
беше опъната навсякъде и потрепваше леко.Зад нея се виждаха
няколко полицай,които кръжаха наоколо като призрачни привидения,
като влизаха и излизаха постоянно.Вътре в църквата се водеше
усилено разследване.Чуваха се яростни викове,излизащи от гърлата
на преуморените полицай.Никой не забеляза наблизо спрялата кола и
още по добре.
Иван без да му мисли много,бързо даде назад,обърна в първата
пряка и натисна силно газта,което накара колата да поднесе леко,но
той бързо я овладя и я подкара нанякъде.
На никой от тях не му беше минавала през ума,че полицията ще
започне разследване заради изчезналите мощи на свети Йоан.
Прекалено бяха заети със своето собственно разследване за да
помислят над това.
Иван спря колата близо до плажа където се беше разиграла
случката с умрелите моряци и слезе от колата.Другите не чакаха
подкана а го последваха.Тримата се доближиха почти до водата и
отправиха мисленно някаква молба към голямото изпъстренно със
звезди небе.Луната като че ли потрепна и засили своето
сияние.Тримата сведоха погледи към морската шир и очите им
съзряха в далечината една лодка.На борда на лодката ясно се виждаха
двама души,които гребяха доста силно и лодката бързо се
отдалечаваше.Нямаше как да не видят и ковчегът които превозваха.
-Отиват към остров свети Иван-ахна от изненада Яна-Как не се
сетих.Бързо мисля,че все още имаме време.
-По дяволите,къде да намерим лодка-изруга Иван и в следващият
момент се усети че отец Якимов стои до него и смотолеви-Извинявам
се.
-Кея е наблизо-нереагира свещеникът-Все ще намерим лодка.
Той толкова бързо побягна,че другите двама дълго време
осмисляха,какво се е случило,докато не се осъзнаха и не го
последваха също тичешком.
Тримата стигнаха задъхани до кея и се хвърлиха на първата лодка,
която им се изпречи пред погледите.Хванаха греблата и бързо
загребаха към остров свети Йоан.
33 Двамата гребци,единият от които имаше добре
оформено женско тяло,а другият изпъкващ белег на челото,които

изобразяваше три цифри,приличащи много на шестици,само че
обърнати някак си наобратно,както се изписва латинската буква „ди“,
гребяха в едно доста бързо темпо.Толкова бяха съсредоточени върху
това си действие и над товара които превозваха,че въобще не
забелязаха тримата,които ги наблюдаваха от плажа.Мозаците и на
двамата бяха ангажирани с изпълнението на пъкленото им дело,че
нищо друго не ги интересуваше.
Генерал Радоев без да помръдва главата си,хвърляше тревожни
погледи над морската шир,очаквайки,като че ли от нея да се появи
нещо.Много добре знаеше,че това което очакваше да се появи,няма да
дойде точно тази вечер,когато на него му се искаше.То щеше да се
появи точно тогава,когато го очакваше най малко.
Белязаният от Бога за първи път се чувстваше толкова
спокоен,гласовете ги нямаше,съзнанието му беше толкова чисто.Той
тайно благоговееше пред осанката на своя събеседник.Веднага
почувства някаква душевна връзка с него.Неможеше да си го обясни но
присъствието на този толкова находчив човек му даваше неумоверна
сила.И той си каза че ще му остане винаги верен и вече неможеше да
си представи някаква раздяла с него.Това определено щеше да го
убие,да разбие лабилната му психика и той не искаше да си го
помисля въобще.
Двамата намалиха темпото и насочиха бавно лодката към пристана
на остров свети Иван.Носът и се вряза в брега и те пуснаха греблата.
Слязоха от лодката и този път я завързаха.Свалиха тежкият си товар и
бавно го понесоха към тайното си скривалище.
Едва бяха направили няколко крачки и лодката проскърца.Те се
спряха и пуснаха товара си на земята,като се вгледаха в брега,но там
не се виждаше нищо.
Лодката някак си теглена от някаква сила тръгна сама навлизайки
във водата.Въжето и се опъна и се скъса със страшен звук,като на
удряш камшик.
Двамата изоставиха товара си,с цел да я спасят,но тя се понесе с
бясна скорост към близките скали,удари се в тях и се пръсна на малки
дървени отломки,които хвръкнаха високо във въздуха.Нещо ги
задържа няколко секунди и ги засили обратно във водата,която вместо
да ги задържи на повърхността ги погълна като някакъв гладен звяр и
от лодката им нямаше вече никакъв помен.
Забравили за момент товара си,друг звук ги накара да се извърнат
към оставеният на земята ковчег.Понечиха да побягнат към него но
нещо ги възпря,като въобще неможеха да помръднат а само им
позволяваше да наблюдават това което се случи с ковчега.
Дъските му се издуха пукайки и пращейки и се пръснаха също на
малки парчета със страшна сила.Отломките достигнаха до тях и се
изсипаха отгоре им,като ги удряха по лицата.Обилна кръв текна от
дълбоките рани,причинени от силните удари на летящото дърво
станало на малки заострени трески.
Трупа които беше вътре си стоеше все още цял,но се размърда
обезумяло,изправи се на крака,разтвори челюста си и от там излетя
страшен и непоносим вик на ярост.След това кокалите започнаха да се
тресат неистово и от този скелет се понесе обезумял смях.Смях които
продължи дълго време,дразнещ слуха на двамата все още
непомръдващи,че от ушите им потече тънки струики кръв,която
потече надолу по вратовете им.Скелетът се свлече на земята,
оставайки цял и непомръдна повече.Някакъв висок но далечен глас
просъска казвайки.
-Генерал Радоев,нямате представа колко се радвам да ви видя с
вашият верен помощник.Двамата толкова си приличате,че помежду
ви протича такава любов,че аз дори немога да си я представя.Знайте
че аз постоянно ви наблюдавам и пак ще се върна.Засега сте
свободни,но нищо не е свършило,напротив тепърва предстой най
голямата кулминация,но нея съм я оставил за най накрая.До нови
срещи.
Гласът изчезна,както и обездвижването на двамата.Генерал Радоев
се завтече към лежащият скелет и препъвайки се по пътя падна върху
него,като почти го прегърна.
Белязаният от Бога последва своя господар и брат и се свлече на
колене до него.
Тихи сълзи на отчаяние потекоха от очите и на двамата.Безсилието
което имаха и им причиняваше чудовището с човешкото име
Валентин Динев,ги караше да се чувстват слаби и непотребни.
„Значи силите му продължават да растат и вече никой неможе да го
спре“-каза си генерал Радоев и потръпна от ужасяващата мисъл.
Но същевременно се изправи и изкрещя неистово,отправил поглед
към морската шир.
-Няма да ме спреш.Чуваш ли.Аз няма да се предам и ще те победя.
Погледна Белязаният от Бога и двамата се разбраха без думи.
Хванаха скелетът и го понесоха към своето скривалище.Дошлите им
нови сили,като прилив ги накараха почти тичешком да стигнат до
фарът.Тъмнината не им пречеше,а напротив тя им помагаше,понеже
душите им вътре бяха обвити изцяло с мрачна и смразяваща
тъмнина.А злото което се коренеше дълбоко в сърцата им обичаше
тъмнината,защото то бе изградено само от това.Ноща беше неговото
царство и то властваше тогава,необезпокоявоно от никакви светии.
Влязаха и отвориха тайният вход към своето подземие.Белязаният
от Бога престъпи пръв.Генерал Радоев сложи на раменете му краката
на скелетът и се спусна след него,като той с една ръка слизаше а с
другата бе прихванал като някакъв трофей през кръстта своето малко
заевование.Нямаше спор че им е трудно,но наближаването на целта
им даваше нови и свежи неизмерими сили.
Бързо стигнаха на дъното и от там по лесно пак понесоха своята
плячка.Отвориха вратата,но в бързината забравиха да я затворят.
Отнесоха скелетът при другите артефакти и го поставиха нежно до
тях.
Генерал Радоев взема една дебела книга и я заразлиства.Другарят му
стоеше зад него и почти му дишаше във врата,но това не смущаваше
генералът.
Изведнъж нещо изчатка доста силно.Лампите премигнаха.
Генераторът които ги захранваше се закашля,започна да дими силно
изхлопа на няколко пъти и спря.Настана непрогледна тъмнина.
Генералът извади от единият си джоб малко фенерче и светна с
него.Остави книгата настрана,зави скелетът като останалите неща и
каза:
-Трябва да го оправим, без светлината и топлината няма да се
получи нищо.С това джобно фенерче,неможем да пресъздадем
слънцето и неговата топлина,за да се зароди какъвто и да било живот.
Добре че навремето се занимавах с такива неща.Човек незнае никога
кога кое ще му влезе в употреба и ще му помогне да продължи по
избраният от него път.А тръгнеш ли по пътя връщане назад няма.Да
действаме.
И те се отправиха към генераторът за да може да го ремонтират и
тогава да продължат с по нататъшните си действия.
34 Разтворът в колбата бълбукаше и сменяше цвета си
през определен интервал от време.Облечен в екип като на космонавт,

до нея стоеше Михаил.Очилата с които беше се запотиха и той ги
свали предпазливо.Погледна формулата,но тя се размаза пред
погледа му.Задушливата миризма го задушаваше,макар че беше с
маска и от гърлото му излизаха периодични хрипове.Главата му или
стаята се въртеше,той неможеше да разбере,но всичко покрай него
беше в пълен безпорядък.До ума му пропълзя налудничава мисъл,че
е объркал нещо и краят му на този свят наближава.С голяма мъка
протегна ръката си и видя няколко ръце,които се движеха хаотично.
Трябваше да снеме колбата от огъня на които тя се грееше бавно.Но
как да го направеше,като незнаеше коя е истинската му ръка и
истинската колба.Фокусира погледа си,но не се получи нищо.Нещо
под краката му се разлюля и той почуства че пропада в някаква
дълбока яма.Но тялото му се беше строполило само на земята.
Незнаеше колко време е лежал на земята,но като отвори очи над
главата му се мъдреше някакъв образ.Нечии глас го попита.
-Добре ли си Михаиле.
-Асене ти ли си.Къде е Валентин.
-Спокойно всичко е наред.
-Но аз не направих биологичната формула,а направих някакъв
химически разтвор.Защо обърках всичко.
-Имаш нужда от почивка.Това е всичко.Нищо не си объркал.Просто
не си си почивал от няколко дена и са ти се привидели разни неща.
-Значи няма вряща отвара сменяща цвета си.
-Няма нищо подобно-потисна смехът си Асен Радоев-Ще можеш ли
да станеш или да ти помогна.
Михаил се помъчи да стане,но всяка частица от тялото му отказваше
да му се подчинява.Чувстваше тялото си толкова тежко и премазано,
все едно цяло стадо слонове беше минало отгоре му.Само очите и
гласът му му се подчиняваха в момента,но всичко му изглеждаше
някак чуждо.Все едно гледаше през очите на някой друг и говореше с
чужд а не със собственият си глас.Да не би да беше попаднал в някое
чуждо тяло,например на някои инвалид.Мисълта го изплаши и той
почуства как по лицето му се стича нещо топло и солено.Погледът
му се размаза от бликащите сълзи и той не видя другият човек,които
влезе в стаята.Почуства че някой го хваща за ръцете а друг за краката
и го понасят нанякъде.Значи все пак имаше някакви чуства.Щом не
беше правил никаква формула и не беше вдишал от нея,да не би да
бяха го упоили.Груба ръка избърса насъбралите се сълзи и прокара
острите си нокти по лицето му,така че той усети пареща и болезнена
болка,но се очуди,като не намери сили да извика.Прокара език около
вътрешността на устата си и разбра че в нея има натъпкано нещо,което
му пречи да говори.Пред очите му изникна някакво женско лице със
силно обрасла,като на мъж брада,а до него нещо наистина страшно и
смразяващо кръвта чудовище.Двете същества се смееха и люшкаха
безжизненото му тяло над някаква огромна пропаст.Сърцето му
подскочи и се качи в гърлото му.Топла вълна заля тялото му и
бездната се раздвижи.Захвърленото му тяло летеше надолу в нея.
„Остров свети Иван.Отиди там и спри всичко докато е време.Изкупи
греха си.“
Страховит глас прозвуча шепнещо в ушите му и Михаил се стресна и
отвори очи.Прокара ръцете си по всяка част на тялото си и се
размърда.Лицето му беше обляно със ситни капки пот.Свали блузата
си и се избърса със нея.
-Ама че кошмар-каза си той на глас,за да провери дали може да
говори.
Огледа се и видя,че е в колата си,както беше заспал.Погледна
часовникът си и не повярва,че бе минал само половин час.Замисли се
над последните думи,които беше чул в съня си и се сепна,че те не
бяха част от кошмара му.Те бяха изречени от познат му глас,а именно
на Валентин Динев.Макар и превърнат в чудовище,той никога нямаше
да сгреши гласът му,които си остана почти същият,само където
звуците излизаха съпровождани със странно съскане.
Огледа се в огледалото,по лицето му нямаше нищо,абсолютно
никакво нараняване.Посегна към едно шише пълно със вода и изсипа
в шепата си,като намокри на няколко пъти очите си,а накрая отпи
жадно доста големи глътки,като почти пресуши шишето.
Запали колата и се отправи към кея,където го чакаше голяма и
хубава яхта.С нея щеше да стигне много бързо до остров свети Иван.
35 Комодор Данаилов закова спирачки и колата занесе в
сухият пясък.Задницата се завъртя и спря на милиметри от

безжизненото тяло,което Данаилов беше видял в последният момент.
Двамата слязоха от колата оставяйки фаровете цъкнати макар че те
осветяваха на друго място.Данаилов хвана тялото на Божилов и го
затътри пред тях,за да може по добре да виждат.
Пусна го тежко на пясакът и го срита в ребрата.Тялото се помръдна
от силният удар,но се върна в предишното си състояние.Комодор
Данаилов го преметна и извади чифт белезници и закопча ръцете му
отзаде на гърба му.Хвана го отново и го подпря на колата,но тялото
се свлече отново на пясакът.
-Какво ще го правим-каза досега наблюдаващата Мария.-Да не е
мъртав.
Данаилов сложи двата си пръста на врата му,но бързо ги отдръпна.
-Жив е и още как.Пулса даже е над нормата му.
Той погледна Мария а после морето и без да мисли много замъкна
тялото на Божилов до водата и започна да го облива с шепи по
лицето и тялото.Като и с водата не се получи нищо,той се ядоса и му
би два шамара.
Тялото на Божилов се стегна и остана в седнало положение,но поне
не се свлече.Очите му все още бяха затворени,но като ги
отвори,зениците липсваха от местата си и се виждаже само
бялото,което му придаваше доста страшен вид.Устата се размърда и
от нея потекоха думи.Но Божилов говореше като в транс и някой думи
така ги завалваше и фъфлеше,че те трудно му се разбираха,но долу
горе подразбраха това което той говори доста дълго време.
-Ще ви разкажа нещо,което ще ви се стори странно и на моменти
няма да вярвате на чутото.Но това е самата истина.Аз Михаил Костов
говоря чрез една от моите способности да внушавам,чрез тялото на
лейтенант Божилов.В цялата тази история аз имам голяма намеса и
вина.Като по млад и зелен имах една мечта,която се оказа
недостежима,въпреки старанието ми тя да се сбъдне.Това ме отчая и
замъгли съзнанието ми.Подтикван от моя доведен брат генерал Асен
Радоев,на когото вярвах толкова безприкословно,аз се подлъгах и
сътворих едно страшно биологично оръжие,което ние сами
изпробвахме върху нас си.Бяхме трима човека,аз,споменатият ми брат
и един обикновен войник на име Валентин Динев.Само че не се случи
това което очаквах.Нещата се объркаха и то много.Формулата
подейства на всеки по различен начин.Все още не мога да си го
обесня и това ме бави да създам антидот или друго биологично
оръжие,което ще ни върне в предишните нас,които бяхме.Аз получих
способността да създавам илюзии,да подчинявам всеки въпреки
волята му.Така сега говоря чрез устата на лейтенант Божилов,като
заповядах на неговото тяло и мозък да извършат тези дейности.
Другата ми способност е да чета мисли.Никой неможе да скрие нищо
от мен.Дори сега в момента знам вие какво си мислите.Това понякога
ме подлудява,тези непрестанни гласове,които чувам в главата си
започнаха да ме изморяват и аз искам да ги махна от там.Понякога
успявам сам себе си да подчиня и те изчезват за известно време,но не
винаги се получава.
За момент тялото на лейтенант Божилов се сгърчи в адска агония и
от носа му започна да тече кръв.
Двамата които слушаха се спогледаха и агент Игнатова извади от
джоба си носни кърпички и ги натъпка в ноздрите на Божилов за да
спре кръвта.
След не много дълга пауза говоренето продължи.
-Той се бори в момента.Дано издържи и не му се случи нищо.
Защото ако тялото му и мозакът му прекалено се борят,всичко това
единственно може да доведе до неговата смърт.Така да продължим.
Моят доведен и верен брат също започна да чува мислите на другите.
Но другото по страшното в което се превърна бавно и мъчително е
това че той стана или по точно се превърна и има формите на
истинска жена.Само където окосмяването му не изчезна.Всъщност
брадата му остана.Всичко друго си е женско.Това го накара да се скрие
от света и да поведе една своя собствена война със своите зли и
пъклени планове за владеене на целият свят ако щете.Трябва да го
спра докато не е унищожил всичко след себе си.В момента той е на
остров свети Иван с още един човек,които му помага и се мъчат да
сътворят нещо,което ако успеят историята ще помни вечно.А третият
човек които участва в това наше начинание,се превърна в нещо много
страшно,но не е опасно,стига да не го раздразниш.Вие всъщност го
съзряхте тази вечер за малко.Той също се опитва да спре генерал
Радоев.Но тялото му бързо се разпада и незнам докога той ще
издържи и ще остане жив.А и още нещо няма никакви мъртви моряци
и до утре сутринта всички ще се убедят в това.Сега ви оставям сами да
решите вашите действия от тук нататък.Сега изчезвам от главата на
лейтенант Божилов,че му причиних доста повреди.Може би дълго ще
остане в това си състояние ако не и за постоянно.
Тялото на лейтенант Божилов се свлече безжизнено на пясакът и
започна да подскача,като че ли е получил епилептичен пристъп.От
очите,устата,ушите и носът му шурна кръв.Накрая се отпусна
безжизнено и замря.
Комодор Данаилов се наведе и провери пулса му.Той биеше бавно
и едва се усещаше.Лейтенанта като че ли беше изпаднал в кома или
някакво подобно състояние,защото нито беше жив,нито умрял.
-Какво ще го правим.Неможем да го оставим тук.А пък ако тръгнем
да се занимаваме с него ще изтървем генерал Радоев.-каза някак
загрижено Мария.
-Мисля че засега трябва да оставим Михаил сам да се оправя.Да го
откараме в Бургас в болницата.Тъкмо ще се уверим в думите на
Михаил за телата на моряците.
Мария неохотно повдигна рамене,не беше много съгласна,но май
неиният любим беше прав.
Хванаха тялото на Божилов и го качиха в колата си и отново
тръгнаха за Бургас.Тази вечер само сновяха между Бургас и Созопол.
По лицата им се виждаше само лека нервност,но и никаква умора.
Но и двамата бяха калени в това да стоят будни ако трябва и няколко
денонощия,така че щяха да издържат дълго време.Мисълта че трябва
да се разкрият нещата до самият им край,все пак неможеше току така
да ги остави и те да заспят спокойно,все едно нищо не е станало.
36 Яхтата пореше водата с пълна мощ,а Михаил застанал
на руля управляваше доста умело.Изведнъж той съзря в далечината

малка лодка и намали тягата.Бързо се доближи до лодката,а от там го
гледаха с интерес трима души.
-Добър вечер-започна разговора той,вече вникнал в главите на
тримата и разбрал от мислите им кои са и къде отиват-Аз се казвам
Михаил Костов и отивам там накъдето и вие сте се отправили.По
добре се преберете и оставете аз да свърша това за което съм тръгнал.
Хората срещу които сте се изправили са опасни и само ще
пострадате.Затова обърнете лодката и се приберете по домовете си.
Няма защо да се притеснявате,утре всички шест артефакта ще са
върнати по местата си.Аз ви го обещавам.Дори ще направя така че
никой да не помни че някога те са изчезвали.
Тримата го гледаха с празни погледи и подчинявайки се на думите
му обърнаха лодката и започнаха да гребат към брега.Той се засмя
доволно и продължи малко по бавно към островът,понеже той вече
се виждаше в далечината.
Дълго обикаля около островът търсейки подходящо място да
акустира.Накрая съзря малка плажна ивица,която не беше пълна с
познатият му ситен и мокър пясък,а беше изпълнена с големи и
средни камъни,които бяха напукани и бавно се рушаха и с времето
щяха да се превърнат в познатият ни ситен пясък.Засили яхтата и тя
се вряза в камъни.Дъното и проскърца и възпроизведе страшно и
оглушително свирене,като се втри в камъните.
Огаси двигателя,които се давеше,понеже витлото загребваше от
камъните,като се удряше в тях с тъп звук,успявайки да грабне някой
по малък камък и да го заметне в морето.
Скочи от яхтата,като в момента тя въобще не го интересуваше и
воден от някаква интуиция тръгна да издирва двамата злодеи.
Там където беше акустирал имаше стръмни и високи скали,но той
смело и бързо започна да ги изкачва,като не поглеждаше
надолу.Погледът му следеше всяко удобно за захващане място,а
краката му инстиктивно намираха сами опората под себе си и той
нито за миг не изгуби самоконтрол и много бързо се изкачи,все едно
го правеше всеки ден или това му беше професията.Когато стигна до
горе се хвана и с бърз оттласък се набра и се просна на твърдата
почва под него.Чак сега осъзнавайки какво беше извършил тялото му
потрепери от огромното усилие и той остана известно време така
докато се успокой.
Накрая надигна бавно главата си и се огледа,когато съзря
фарът,нещо му подсказа че трябва да върви натам.Надигна се бързо,
леко се олюля и това го накара да клекне за малко.Пое си дълбоко
въздух и го задържа,като го издиша бавно.Когато се почуства по
добре и се концентрира,изправи се бавно изчака така няколко секунди
и хукна като луд,гонен от някакво въображаемо и невидимо за другите
същество.
Когато стигна до фарът се закова на място дишайки тежко.Годините
си оказваха влиянието,а и отдавна вече не тренираше нищо.Времето с
което разполагаше просто не му позволяваше,той просто го отделяше
за други по важни неща или поне така си мислеше сам за себе си.
Влезна в къщата и се огледа.Миризмата на все още лежащият труп
го лъхна и той бързо сложи ръката си на устата,като си запуши
същевременно и носа.Доближи се до него и го докосна с другата си
свободна ръка.За съжаление човекът беше мъртав отдавна и той
неможа да извлече нищо от изстиналият му от отдавна мозък.
Съзря изхвърленото на пода оръжие с което бедният човек беше
намушкван неколкократно и го вдигна.В главата му веднага се появи
погледът на убиецът и той видя всичко,като на забавен каданс,как
този човек беше убит по най жестокият начин.След това убиецът се
отправи към секцията с книгите и дръпна една от тях.
На Михаил това му беше достатъчно.Бързо захвърли
оръжието,отвръщавайки се от човекът извършил това.Доближи се до
книгите и дръпна тази която трябваше.Входът се откри и той веднага
се шмугна в него,като заслиза надолу в подземието.
Светлините започнаха да премигват несигурно,светейки едва едва.
Тази стълба му се видя толкова безкрайна,че в един момент му се
стори,че слиза към дълбините на ада.И всеки момент очакваше
отнякъде да наизкачат слугите на дявола,въоръжени със своите
тризъбци.Да го хванат и захвърлят във врящата лава,заобградили го
отвсякъде непозволявайки му да се измъкне от там.
Смехът които долетя го стресна и той за малко да се изпусне от
стълбата.Всяка частица от него настръхна за момент и той се вцепени
не толкова от страх а от отчаяние.За първи път като че ли чуваше
толкова отвратителен и гърлен смях,той като че ли наистина идваше
от дълбините на ада.
Смехът продължи дълго.Човекът които го възпроизвеждаше
едновременно злорадстваше и се радваше на нещо.Вслуша се по
внимателно и долови друг по слаб смях.Нямаше как,веднага го позна.
Това го опомни и той заслиза още по бързо.
Най накрая краката му стъпиха на твърдата земя и за момент на
Михаил му се прииска да се хвърли и да я разцелува.Но бързо си
изби това си желание и тръгна по коридора.
Когато стигна до врата с радост видя че тя е отворена.Не искаше
отново да влиза в съзнанието на човекът,които помагаше на генерал
Радоев.Просто се страхуваше да не бъде обладан от болният му
мозък,просто нищо не се знаеше.
Извади пистолетът си съзрявайки двамата,които все още се смееха
и извика.
-Добър вечер господа.
Първо се извърна генерал Радоев и се вгледа в новодошлият с
голям интерес.
Михаил го освободи от илюзията,която му беше създал много
отдавна и генерал Радоев отвори устата си в очудване.Дълго така
стоеше и неможеше да повярва.Спомените му нахлуха като ураган
развихрил се с голяма сила в главата му.
Непознатият също се обърна и Михаил се взря в белега на челото
му,невярвайки на очите си.Добре видя отначало че това не са три
шестици,но сега те бяха направени с фулмастер точно да изглеждат
на три шестици.
-Доидох да поправя стореното от мен и да спра всичко,което ти
извършваш с болният си мозък братко….
Той не продължи понеже беше прекъснат от генерал Радоев.
-Ха-извика той с най голямата си ярост-Няма да ми втълпяваш
нищо повече.А се приготви да умреш…
Михаил стоеше насреща им насочил пистолетът към брат си и се
приготви да говори пак,но изведнъж осети отзаде си някакъв хлад
примесен същевременно със странно излъчваща топлина.Призрачно
бели ръце го обгърнаха и два остри зъба се впиха във врата му.
-Ти закъсня-чу приглушено в съзнанието си Михаил и усети че губи
жизнените си сили.
Мракът се спусна и го отнесе нанякъде в небитието.
-Ти закъсня-каза сам на себе си генерал Радоев и веселата усмивка
заигра по лицето му.
Смехът на двамата отново изпълни голямата зала,но бе прекъснат
от гърлено ръмжене,което изрева боботейки.
-Искам още кръв.Искам още кръв.
-Ще получиш всичко нужно,само трябва да изпълняваш моите
заповеди.Аз ще съм новият властелин на света.Никога не забравяй
кои ти вдъхна нов живот.Разбра ли синко мой.
Призрачно бялото същество се свлече в краката на генерал Радоев,
като се закланя и заповтаря.
-Да господарьо винаги ще ви служа.Да господарьо винаги ще ви
служа…
37 Белязаният от Бога насочваше малкият сноп светлина
излъчвана от фенерчето към някаква голяма кутия.Димът които се

стелеше от нея минаваше през светлината и пречупваше с гъстотата
си малката светеща точка и тя недостигаше до желаното място а
светеше в очите на надвеселият се над нея генерал Радоев.
-Махни го това проклето фенерче.Вместо да ми помага то ми
пречи.Ще се оправя и без него.Прекалено дълго съм стоял в
тъмнината и очите ми вече са превикнали с нея.
Белязаният от Бога угаси фенерчето послушно и се дръпна на
известно разстояние за да не вдишва смрадливият и дразнещ
дим,които разяждаше с отровата си устната му кухина,влизаше
навътре в дробовете му и го накара на няколко пъти да се
закашля.Болката която изпита и товарът които като че ли претискаше
гърдите му с менгеме му напомниха една много стара случка и от
крайчетата на очите му потекоха две малки сълзи.Той бързо ги
избърса и съсредоточи нищо невиждащите му в тъмното очи,към
мястото където би трябвало да е неговият брат и нов господар.Видя
гъстият дим,които беше обвил около себе си тялото на генерал
Радоев и потрепваше леко от неговите движения.В мрака изплува
нещо като голяма глава,която страшно надвисваше от тавана.Празните
очни ябълки следяха с интерес случващото се отдолу и, а голямата и
уста се отваряше апетитно и голям груб език,преличаш на змийски се
изстрелваше навън,облизваики устните сладко.
Той се се стресна и от устата му излезе сподавен вик на ужас.
-Какво ти става-чу се в мрака,гласът на генерал Радоев-За малко да
объркам жиците.Да не би тъмнината да те плаши.По хубаво ме остави
самичък.Отиди оттатък и виж в книгата как трябва да се подредят
предметите.Подготви всичко,не стои така.
Белязаният от Бога освети с фенерчето пътя си и тръгна да
изпълнява казаното му.
Изведнъж в главата му се прокрадна груб глас и започна да нарежда.
„Какво ти стана наистина човече.Обикновенно тъмнината ти дава
сила.Неудържима сила.Какви са тези привидения които започна да
виждаш.
-Все едно не бях аз-каза си той на глас на самият себе си-Все едно
че имаше втори човек в главата ми и за момент ме контролираше.
„Знаеш че в главата ти няма само един човек.Бих казал че са доста
хората които живеят в твоята малка и празна глава.Отдавна ти
повтарям да отидеш на лекар…“
-Млъкни,ако обичаш.Иначе ще си разпоря черепа и ще те измъкна от
там и ще те удуша със собственните си ръце.
Той не беше се отдалечил много когато се чу някакъв крясък идващ
от гърлото на генерал Радоев.
-Неееее.Как успя да влезеш тук.
-Аз не съм тук а в главата ти-просъска леден и дебел глас.
-Ти ли спря генератора животно такова.Казах ти че няма да ме
спреш.Ще довърша това което съм започнал и ти няма да ме спреш.
-Всъщност вече не искам да те спирам…
-Какво?
-И аз съм изумен от новото си решение.
-Нещо си замислил.
-Нищо не съм замислил.Уморих се да си играем на котка и мишка.
Времето ми бавно изтича и никой не може да ми помогне.Дори и да
те спра в момента,когато настъпи краят ми,няма да има кой да те спре
тогава.Дръпни се от там да пусна генератора.
-След това какво ще правиш.
-Ще намеря баща си и ще се оставя на смъртта да ме отнесе оттук.
-Нямам ти доверие.
-Ти сам на себе си нямаш доверие а какво остава за останалите.Не
си се променил особенно.
Генералът се отдалечи от отвореното и пушещо табло.Зад гърба му
се появи Белязаният от Бога и двамата се изгледоха в тъмното
доколкото им беше възможно.В главите им цареше огромно
недоразумение над това което се случваше,но те оставиха нещата
такива каквито са.
Светлината изведнъж блесна в очите им и ги ослепи.Беше по силна
от всякога.Генераторът забоботи с вече по тих глас и дори почти не
се усещаше че работи.Вентилацията изсмука бързо гъстият и
разстилащ се дим и в помещението вече всичко се виждаше.
Пред тях над отвореното табло стоеше истински човек а не някакво
чудовище.Генералът веднага позна в неговото лице бившият воиник
Валентин Динев.
-Но как се трансформира в човек.
-Появиха ми се много и нови възможности.Някой от тях все още
немога да контролирам,но други ги управлявам толкова лесно,все
едно е някаква детска игра.Единственното което не мога да спра е
смъртта.Въпреки всичко тя идва за мен с такава скорост,че дори и аз
самият незнам колко още ми остава.Може би секунди,минути,часове,
дни,седмици или най много няколко месеца.Успех генерале във
всички ваши начинания.Но знаите че каквото и да правите смъртта е
неизбежна.Или мислите като създадете новото чудовище да го
оставите да ви ухапе и така да получите безсмъртието,което винаги
сте искали да имате.Знаите само едно и то ще ви умръзне с времето и
един ден ще ви се иска да сте смъртен и да влезете в пръста от която
сте произлезли,но ще е твърде късно.Обмислете добре нещата преди
да ги направите.Това е моят съвет.Сега засега мисля че нямам какво
друго да добавя.И знаите че въпреки всичко преди да умра пак ще
наблюдавам какво правите и ако прекалите,може да си променя
мнението да ви помагам.
-Не те ли е страх от новото чудовище.
-Не.И знам че замисляте да го изпратите срещу мене.Забравете най
после за мене.Вие бяхте този които ме докара до това състояние и аз
трябва да ви отмъщавам,но си дадох сметка че няма никакъв смисъл.
За какво толкова ме мразихте и ме преследвахте толкова дълго
време.
-Заради това че ви исках на моя страна.И то донякъде се
получи.Остани и ни помогни.
-Вие ще се справите сами.Аз го знам отлично.А и ще се имате вече
ново чудовище,което ще ви се подчинява безропотно на всяка ваша
заповед.За съжаление аз слушам само себе си и няма да ви се
подчинявам така,както би ви се искало на вас самият.Е стига толкова
приказки.Захващаите се за работа.
Материалезираният в човек Валентин Динев се превърна в плътен
гъст пушек.Вентилацията го пое бързо и той беше буквално изсмукан
от нея.
Двамата които останаха в подземието дълго гледоха озадачени,без
никой да каже нещо.Мислите препускаха в главите им и те все още не
можеха да повярват на случилото се току що.
Когато се съвзеха бавно и умислено се върнаха при своите шест
артефакти.Генерал Радоев отвори дебелата книга и заразлиства
страниците и с лекота и нежност.Стигайки някъде почти до средата
той се спря и зачете наум.Дълго чете и препрочита написаното.До
него имаше изрисувана някаква картина и той се взря в нея.
-Хм.Нищо не разбирам-каза той и погледна своя другар като му
бутна книгата в ръцете-Прочети го и ти.Доста е объркано и трябва да
се размишлява над това което е написано.
-Скелетът гледа ви с истинска тревога-започна да чете на глас
Белязаният от Бога-Объркате ли нещо,чака ви същата съдба като него.
Поставите ли ги на истенският им път на живота сърцето ще забие в
гърдите му под мощите силни.Маската падна,звездите се сипят.Рогът
изсвирва своята последна песен.Орелът излита за своята поредна
плячка.Конете препускат,като диви,превозвайки своя свещен товар.
Пръстенът малък е вече и сърцето не го иска за своя господар.Тъмата
се спуска,луната е цяла и тъжно крещи.Ще се разплиска кръвта сред
гърдите и ще потече по очите.Крийте се люде идва новият цар на
мрака.Треперете сега после ще е късно уви.Колът извадете сега от
сърцето и си прережете ваште гърла,храната е важна сега.Очите
отварят се и хлад се разстила сега.Ръцете горещи пламтят със
странна светлина.Кожата груба покрива таз следваща следа.Разгадайте
всичко сега.
Той свърши да чете,краткото и нищо не разбиращо се съдържание и
погледна картината,но от нея само гледаше бледо създание и беше
впило зъбите си в поредната си жертва.
Съскащият глас на Валентин ги стресна,носейки се по старата но все
още работеща вентилация.
-Глупави сте и глупави ще си останете.За да ви докажа че съм на
ваша страна пак ще ви помогна,какво да ви правя.
-Искрено ще съм ти благодарен-извика генерал Радоев и едва не се
свлече на колене,за да се моли за помощ.
-Стига,стига.Вие и благодарност.Въобще знаете ли какво означава
тази дума.Не ме карайте да се смея генерале.Хайде нямаме много
време на разположение.Иначе ще изтървем таз вечерното
пълнолуние.
-Какво навън ли трябва да го изнасяме.
-Няма да е нужно-каза Валентин и след думите му се чу леко
пукване,грохот и страшен трясък.
Подземието се разлюля и двамата се свлякоха на пода.Когато
всичко се успокои,те погледнаха към тавана,но той липсваше.
Нощното небе обсипано с хилядите звезди ги приветстваше,а луната
грееше по силно от всякога.По небето не се виждаше нито едно
облаче.А те като че ли погледнати отгоре се намираха в голям кратер
образуван от много голям паднал метеор.
-Поставете мощите на мястото на сърцето му-прогърмя гласът на
Валентин.-Маската я поставете на лицето му,никой не обърна
внимание от вас че от обратната и страна,която прилепва на лицето
има изресувано голямо съзвездие,което изобразява нашият млечен
път.Това за рогът и аз малко се затрудних,отначало си помислих,че
вие трябва да изсвирите някаква песен,но после се досетих,какво
трябва да се направи.
Той спря за момент изчаквайки двамата да изпълнят предните две
неща,които им беше наредил.
Генерал Радоев постави ковчежето с мощите на свети Йоан на
мястото на сърцето,като с мъка го провря между ребрата,със страх да
не се счупят или разпаднат на ситен прах.Той го наместваше
неумело,докато някаква сила,не го намести на правилното място и то
застана,като в безтегловност в гърдите на скелетът.
Белязаният от Бога се зае с маската,но тя се плъзгаше от черепът му
и неможеше да застане плътно на хлъзгавите бели кости.Почти беше
се отказал,когато щом ковчежето зае своето място,нещо като тънак
лъч или някакво статично електричество протече между нея и маската
и тя прилепна толкова плътно на мястото на лицето,че когато той се
помъчи да я извади тя не помръдна въобще.
Двамата дишаха учестено в пълно мълчание.Сърцата им биеха в
пълен синхрон на истинска радост и неизмеримо щастие,над това
което се случваше.Те чакаха следващата заръка на Валентин с
огромен интерес и той не ги разочарова а продължи да ги направлява
без да чака да го подсетят да продължи.
-Сложете рогът в лявата му ръка,първо вижте накъде духа вятарът-
при тези думи генералът наплюнчи пръстта си и го вдигна високо,но
не усети никакъв полъх,като че ли нямаше грам ветрец.
Белязаният от Бога започна да бърка по джобовете си припряно и
нервно.Претърси ги няколко пъти,но дали защото му трепереха
ръцете неможа да намери това което търсеше.Вдишвайки дълбоко
въздух за да успокои играещите си с него нерви,той направи
последен опит и ръката му напипа че единият му джоб е
скъсан.Бръкна по навътре и намери не само това което търсеше а и
много други неща,които бяха изпадали там на това скрито дори от
него място.Остави другите неща настрана и намери и извади кибрита,
които така съсредоточено търсеше.Драсна една клечка и когато тя се
запали и разгоря хубаво я вдигна високо над главата си.Пламакът
леко потрепери и се наклони в посоката в която все пак духаше
някакъв съвсем лек ветрец.Бързо сложиха рогът така че да можеше от
там където се надуваше да влиза слабият ветрец и наистина от него,
като че ли потече някаква съвсем лека мелодия.От кутията се спусна
още един лъч и се свърза с рогът,като накара дори лявата ръка да се
изправи и да допре рогът до мястото на самите устни.Тогава
мелодията или по точно тръбенето се разнесе по силно и уверено.
-Щом орелът е негов от къде може да излита-продължи Валентин-
Естесвенно че от рамото му.Само се пита от кое рамо.Според мен би
трябвало да е от дясното.Дано не бъркам и да е бил левичар.Но при
положение че с лявата си ръка надува рога,няма как с нея да
посрещне връщащият се орел.Той е литнал в момента,но после като
се връща,той трябва да го посрещне със свободната си дясна ръка и да
го сложи пак на дясното си рамо.
Сега беше ред на генералът с треперещи ръце да се помъчи да
поставя орелът на рамото.Дълго време нищо не се получаваше и той
нервно опита на другото рамо,но и там нищо не стана и той започна
да губи всякакво търпение.
-Чакай малко-изсвистя гласът на Валентин като някакъв камшик-
Орелът излетя се казва там.Я се опитай малко над рамото му.
Генералът отново се обнадежди и започна да кръжи със статуетката
на орелът около рамото на скелетът.Не след дълго друг лъч се
спусна към него и той остана също замръзнал и немърдащ във
въздуха.
-Хм.До тук добре.-каза по скоро на себе си Валентин,отколкото на
другите двама.- Конете препускат,като диви,превозвайки своя свещен
товар.И тук малко се затруднявам.Ако беше един кон е нормално да си
го възседнал и да си отгоре му,което иде да рече че трябваше да го
сложим между краката му.Но щом са няколко коне,той неможе да язди
всичките заедно,а би трявало те да са впрегнати в нещо и да го теглят.
Така че предполагам,че трябва да са в краката му,но къде точно и аз
незнам.
-Защо в краката му-намеси се генерал Радоев-Така все едно е
стъпил върху тях.Да прав си донякъде.Те не го теглят с нещо.Конете
са два и той се е изправил на крака върху тях и ги язди заедно,като
единият му крак е върху първият кон а другият крак върху вторият кон.
-Браво генерале получавате отличен.Хайде поставете ги.
Бързо налучкаха правилното място и четвърти лъч се спусна от
ковчежето към конете.
-И сме дотук-каза Валентин-Предметите ни се изчерпаха или се
лъжа.Вас питам генерале.Понеже вашият приятел събра точно шест
неща.А този пръстен се явява седмо нещо.Струва ми се че криете нещо
в джоба си генерале.Първото нещо,от което вие се запалихте да
извършите този ритуал.Първото нещо което вие сам намерихте и
всъщност никъде другаде то не се описва освен в тази книга.Прав ли
съм.
Генералът,като че ли се почувства неловко и сведе главата си в знак
на провинение.
-Аз самият мислех,че е нещо безлично и затова дори го сложих на
моята дясна ръка.
Той я повдигна бавно и пръстенът просветна осветен от лунната
светлина.Той стоеше на кутрето на дясната му ръка и едва се
забелязваше.Беше наистина малък и безличен пръстен.Дори на места
се беше окислил и цветът неможеше да се разбере какъв му е
бил,нито материалът от които е бил направен.
Генералът се помъчи да го извади,но той като че ли се бе сраснал с
неговият пръст и въобще не помръдна и милиметър от мястото си.
-Май ще трябва да извършваме операция по рязане на пръсти тази
вечер-ухили се сам на шегата си Валентин.
-Щом е нужно-повдигна многозначително рамене генералът.
Всички се умълчаха за момент,които им се видя толкова дълъг и
мъчителен.Времето като че ли бе спряло и се чудеше дали да тръгне
отново.
Генералът изпита пареща болка в областта на пръстенът и той се
изхлузи самичък и падна на земята,като отскочи няколко пъти,завъртя
се сам около оста си и замря в очакване.
Времето реши все пак да тръгне отново и те излязоха,като от транс
от това си състояние.
Белязаният от Бога се наведе и взе пръстенът,като поглеждаше ту
него ту новият си господар.Чувството на недоверие веднага загриза
душата му и той го стисна силно в ръката си,като изпита същата
пареща болка,която изгаряше дланта му.
-Сложи го,моля те братко.Кълна се че не съм го направил нарочно.-
каза виновно генералът и наистина се чустваше така,макар и да бе
странно от негова страна.
Двамата се погледнаха и дълго се изучаваха с погледи.
Тъмните мисли се бяха спуснали в главата на Белязаният от Бога и
той се бореше с тях.Погледът му потъмня и искрицата на злото вътре
в него проблесна.Ръката му инстиктивно се спусна към неговото
любимо оръжие и го хвана жадно за дръжката.
Генералът вече очакваше да се случи немислимото,оставяйки се на
произвола на съдбата или на решението на своя брат и падна на
колене очакваики той да го съсече със своето оръжие.
Валентин също не се намеси.Двамата сами трябваше да се оправят в
момента.Той неможеше вечно да им помага.
Блясакът изчезна и кафявите очи изплуваха,като се огледоха плахо
и любопитно.Ръката му трепна и пусна оръжието,което стискаше до
посиняване.Дланта на другата изгаряше от силна болка.Осъзнал се на
време Белязаният от Бога сложи пръстенът на кутрето на дясната ръка
на лежащият скелет.Пети лъч се спусна към него,но нищо повече не
се случи.Той също коленичи до своя брат и започна да отправя
молитви.Двамата бяха прекъснати от гласа на Валентин.
-Малко избързвате.Молитвите ви няма да помогнат.Нужна е кръв.И
понеже твоят другар не я осигури,ще трябва да измислим нещо друго.
Те леко се стъписаха от чутото и скочиха напрегнати.Лицата им
издаваха дивата ярост,която тайно се прокрадваше в душите и сърцата
им.Бяха на крачка от всичко,което желаеха.Чувстваха се като богове,
всеки момент щяха да вдъхнат живот и това ги караше да се вълнуват
и да очакват края с такъв неподозиращ трепет.
Досега Валентин не се виждаше,само се чуваше гласът му,идващ от
нищото.Не минаха и няколко минути и той се появи във формата си
на човек,като държеше в ръцете си малко яре.Бедното животно се
опитваше да се освободи от здраво стисналите го ръце,предусещайки
съдбата си то блееше жално и в очите му се запечата лицето на
неговият убиец.Кръвта потече от тялото му веднага щом Валентин
извади от вътрешностите на животното ръката си.Очите му застинаха
в дива паника и тялото му се затресе в предсмъртна агония.
Валентин разпръска кръвта навсякъде,но най много гледаше да тече
в гърдите на скелета.Когото нищо не се случи а кръвта на животното
почти беше изтекла,той за част от секундата размисли,като освободи
духът и мозакът си от всичко и ръката му механично се спусна над
ковчежето и го отвори.Ослепителна светлина блесна и заслепи
всички със своето сияние.Останалата кръв изпълни бързо
вътрешността на ковчежето и светлината угасна,като потушен пожар.
Валентин държеше все още бавно изстиващото животно и гледаше
кръвта.Мислите му се върнаха пак към писанията и трескаво
заработиха над написаното.Захвърли трупа с голяма сила и той
политна нанякъде и се изгуби в тъмнината.Хвана стърчащият кол,
които се държеше забит в ребрата и го изтегли.Чу се леко пукване,
като на счупено.Очите им за момент щяха да изхвръкнат от орбитите
си,оглеждайки скелета за някаква видима повреда,но всички
въздъхнаха тежко с облекчение,след като не видяха нищо нередно.
Кръвта в ковчежето започна бавно да клокочи и няколко силни струи
ги опръскаха в лицата.Валентин се наведе и бавно затвори капакът.
Тогава се случи истинското чудо.Ковчежето,където преди се бяха
съхранявали мощите на свети Йоан изчезна и на негово място се
появи истинско сърце,което заби лудо между гърдите.Кръвта започна
да циркулира по невидими за техните очи вени и капиляри.От
нищото започнаха да се образуват другите органи,мускули,нерви и
скелетът постепенно се закриваше с призрачно восъчна кожа.
Тътен разтресе земята и небето над главите им изчезна и двамата
отново се намираха във своето обежище.От Валентин нямаше никаква
следа.
Смехът изпълни залата в която се намираха.Те се смееха и
неможеха да престанат.Радостта им беше толкова голяма.Телата им
се тресяха от придошлата възбуда и адреналин.
Точно в това време Михаил акустирваше със своята яхта на островът.
А двамата злодей продължаваха да се смеят злорадостно и пред
погледите им тяхното ново чудовище все повече придобиваше
форма.Докато накрая то не отвори жълто оранжевите си очи,
наподобяващи змииски и не се изправи бавно,като огледа с
признателен поглед двамата все още смеещи се срещу него и падна
на колене,като сведе главата си и изрече.
-Господари мой.Искам кръв.
Генералът се поуспокои от смехът си за малко и каза:
-Ще получиш своята кръв,но трябва да ни служиш вярно.
То продължаваше да се кланя и да повтаря същата фраза а
генералът избухна отново в смях.
Така ги свари Михаил и намери своята смърт,а чудовището получи
първата си кръв,която така силно желаеше,че всяка частица от тялото
му тръпнеше от мисълта за още кръв и още много кръв.
-Ще получиш всичката кръв,на този свят-каза генералът-Хайде да
отиваме на лов.Понеже скоро ще изгрее слънцето,а незнам все още
дали ти можеш да го понасяш и от какво трябва друго да те
предпазваме.Но ще разберем.Мисля че в книгата някъде е описано.Но
тя ще почака.
И те тръгнаха на лов за още кръв.
38 Къщата блестеше толкова много,макар и осветявана
от слабата светлина на големите висящи абажури.Всичко беше

почистено до основи освен офисът на генерал Радоев и Виктория се
зачуди дали да не влезе и там да почисти,докато го няма стопанинът.
Беше късно вече,но тя не чувстваше умора.Приливът на енергия така
струеше от младото и тяло,че въобще нямаше никаква следа на умора
или споходил я сън.
На няколко пъти посяга към дръжката застанала до вратата,но все не
намираше смелост,а тук никога не беше почиствала.Само като си
помисли,каква мръсотия ще е,смелоста дойде сама и тя открехна
рязко вратата и се озова в мрачната стая на генералът.С опипване
намери ключа за лампите и светна.Ужасът я разтресе за части от
секундата.Безпорядакът беше направо неописуем.Навсякъде се
въргаляха фасове от любимите пури на генералът.Пепелниците
направо преливаха.Фотьоилът в които винаги стоеше,беше
изтърбушен а покривалото с което по принцип трябваше да е закрит
се бе смъкнало пред него и цялото беше омазано с кал и малки петна
кръв.Леглото беше обърнато и краката му стърчаха заплашително.
Разни книжа бяха разхвърляни навсякъде из стаята а под тях и над тях
се виждаха празни бутилки от алкохол.Някой от шкафовете бяха
отворени а други направо извадени и преобърнати на земята.Цветът
на стените въобще не се различаваше какъв е бил,в момента беше
мръсно жълтеникъв от изпушените може би хиляди пури.Едната от
стените бе служила нещо като мишена,защото явно беше олющена и
издълбана от падналите и строшени на малки и ситни пърчета стъкла
от хвърлените по нея бутилки.Мръсни и провиснали завеси се
мъдреха на някогашният прозорец,които вече не съществуваше,защото
беше зазидан и тухлите стояха голи и неизмазани.А миризмата която
се носеше беше отвратителна.
-Господи-каза си на глас Виктория,като леко и прилоша от видяната
гледка.
За момент се замисли дали да не се обърне да излезе и да забрави
за тази стая,но нещо я спря.Просто не можеше да го стори,мисълта че
не е почистила щеше да изплува постоянно в съзнанието и и тя
нямаше да бъде спокойна.
-Но тук ще са ми нужни сигурно няколко дена за да почистя-хвана се
тя отново да си говори и леко се засмя-Оф вече изперквам,а съм още
млада.
И в съзнанието и изплува една нейна фантазия,което накара тялото и
да потръпне леко и по лицето и да избие ярка червенина.
-Стига си мислила глупости а се захващай на работа.
Излезе само за момент за да се въоръжи с нужните и неща и пак се
върна,като се залови за работа.
След около час тя се изправи с пот на челото и се огледа.Фасовете и
бутилките вече ги нямаше.Пердетата бяха свалени и щяха да заминат
направо на боклука,както и покривката на фотьоила.Леглото беше
обърнато и върнато с голямо усилие на мястото му.Извадените
шкафове се мъдреха отворени и следващото с което тя се зае беше да
подрежда разпръснатите документи.Някой бяха разтворени и тя без да
иска хвърляше бегъл поглед за какво става въпрос и бързо ги
затваряше,когато се усетеше че се зачита в тяхното съдържание.
Купчината документи бавно намаляваше подреждана прецизно по
шкафовете.Изведнъж дебела и тежка папка с надпис на нея
„Биологични опити“ и направи силно впечатление и тя с треперещи
ръце я разтвори.Някакъв слаб шум долетя от коридора и тя се стресна,
като затаи дъх и се ослуша напрегнато.Дълго стоя така,но повече
нищо не се чу и тя си каза,че вече от преумора започва да и се
причува.Дали да не оставеше всичко,все пак и утре беше ден и да
отиде да полегне.Сърцето и напрегнато тупкаше между гърдите и те
се надигаха и отпускаха много бързо.Остави папката и се надигна
бързо.За момент и причерня и тя усети как се свлече на пода.Когато
се свести незнаеше колко време е стояла там,но папката стоеше
разтворена до едната и ръка а тя добре помнеше,че я беше оставила
върху шкафа.Примреженият и поглед съзря разлети букви на
отворената страница.Когато всичко си дойде на мястото и тя добре
вече виждаше,прочете текста,които се набиваше в очите и.
„Биологичен опит номер едно с генерал Асен Радоев и неговите
последствия.“
Скочи уплашено,като остана в седнало положение и разтвори
следващата страница.
„Първи ден.Обекта започна да си бие сам първите инжекции.Не се
наблюдават поне засега никакви странични ефекти.Държи се съвсем
нормално и продължава да крещи,което е нормално за него.По късно
вечерта поиска допълнителна доза и се наложи да скрия всичко от
него.Заспа много изнервен и цяла вечер се мяташе из леглото,като
бълнуваше нещо неразбираемо.Втори ден.Обекта се събуди с
подпухнало и бледо лице.Първото което ми направи впечатление
беше,че цвета на очите му не беше обичайният зелен цвят,които
винаги си е бил а направо си бяха катранено черни,което доста ме
изплаши.Водих дълги преговори да преустановим всичко с него
докато не е станало късно,но той не ме послуша.Твърдеше че всичко
му е наред,но през цялото време леко буйстваше и си изпускаше
нервите,като си искаше дозата.След дълги спорове той изпадна в
гърчещ се колапс на земята и започна да се тресе неистово.Двамата с
Валентин се чудехме какво да го правим и това ме принуди да му бия
първата инжекция за днес.Тялото веднага се успокои и той заспа вече
някак си по спокоен.Трети ден.Обекта се събужда чак сега.Друга доза
не съм му бил.Лицето му е нормално и очите му си имат същият цвят.
Казва че вече е по добре и настоява спокоино и разговорчиво да
продължим с опита.Съгласявам се с него,след дълъг и обстоен
преглед.Продължаваме по същата схема.Биологичният разтвор
трябваше да се дава десет дни по моите изчисления по три пъти на
ден.През останали дни не се наблюдава нищо странно и вторият обект
а именно Валентин настоява и той да започне да приема разтвора.
Това на мен не ми харесва,понеже не е по договорките ни,но той
изстъква че всичко ще е наред,вече е осми ден а при генералът не се
отчита въобще никаква промяна и той продължава да си прави
нормалните човешки неща,които е правил и преди.Накрая отстъпих,
като реших че и аз ще започна да взимам заедно със него
биологичният разтвор.“
Тя спря да чете,втори шум я беше извадил от това което тя
прочиташе с дълбок и нарастващ интерес.
-Има ли някой-извика тя по посока на шума-Генерал Радоев вие ли
сте.
Безмълвна тишина.
„Ама че съм глупава-каза си тя наум и се плесна по челото.-
Виктория какво очакваш моето момиче,че като викнеш и които е
влезнал в къщата ще ти отговори ли.Въобразявам си нали.Не само си
говориш сама със себе си.Това не ме прави луда все пак.“
Тя се засмя сама на себе си и богатото и въображение и се върна
обратно към интересното четиво.
„Трети ден от вземането на разтвора от мен моя милост Михаил и
Валентин.При нас въобще нямаше никаква реакция,както първият ден
при генерала.Той днеска вече не си биеше и държанието му въобще
не беше добро.В смисъл той се ядосваше,че нещо съм объркал,нали
съм твърдял,че разтвора трябва да започне веднага да действа и
искаше да продължи да си бие,понеже за в момента нямало никакъв
ефект.Аз обаче го оборвам,като му обеснявам,че разтвора така съм го
направил,че да стигне за тримата ни и да не остане нищо,за да не
може някой да се добере до него.Затова и не съм записъл никъде
съставките му,а ги пазя дълбоко в главата си,където според мен са на
по сигурно място.Той ми протеворечи,като казва че ако ме хванат и
измъчват лесно всеки би измъкнал каквато и да е информация.Аз му
се надсмивам и му напомням че съм полеви и все още действащ
агент и съм добре трениран за всякакви мъчения.Накрая той отстъпва.
Но на другият ден всичко почти се повтаря,само дето този път той
иска да направя още от разтвора.Бил съм се държал като дете,той ме
бил отгледал,как съм му се отблагодарявал.Нямал съм никакво
достойнство и такива подобни.Последният ден и последното биене.
Разтвора вече тече от десет дни и в нашите тела а ефект
никакъв,същото и при генерала.Само дето тримата сме се изнервили
до ента степен и се караме постоянно за всичко.Валентин и той ми
крещи и ме обвинява.Защо било нужно да се прави на мъртав,защо ни
бил послушал и такива подобни.Изведнъж генерал Радоев
наблюдавайки ни докато двамата си крещим изцепва следните думи.
„Майка ти е починала днеска.Съжалявам.“Ние го поглеждаме с
отворени усти и искаме да чуем отново казаното от него.Той го
повтаря а ние го питаме с нарастващ интерес откъде е разбрал.
“Незнам-отговаря той съвсем спокойно-Дойде ми така само в главата,
като че ли бях там в главата на баща ти и го видях със собствените си
очи.И аз немога да го обесня.“Аз оставам без дъх и ги поглеждам
усмихнат,като казвам.“Боже господи.Случва се.Все пак се случва.“Те
ме гледат втренчено и неразбиращо.“Не разбирате ли-казвам аз-
Разтовара започва да дава ефект.Той е прочел някак мислите на баща
ти.Честито генерале,това е новата ви способност.“Той не остава много
доволен и казва унило.“Само това ли.Да чета някакви и нищо мисли.
Мисля че ти ми обещаваше много повече.“ „Почакай-прекъсвам го аз-
Тепърва ще наблюдаваме,какво още ще се случва.“Той махва разсеяно
с ръка и в следващият момент пада на земята сгърчвайки се от силни
болки.Ние стоим и нищо не можем да направим.Всичко това
продължи някъде около час,през които той виеше от адски болки.
Накрая като се успокои,каза че всяка частица в тялото го боляла и
като че ли костите му се трошели вътре в него.Аз му отговорих че
може би това е някакъв страничен ефект или че пък ще му се появява
някаква друга дарба.Това въобще не го успокоява в момента и той
започва да ми крещи.Твърде съм уморен за нов спор и извиквам в
съзнанието си да спре.Той като по чудо се заковава и неможе да
обели нито една дума.Аз ахквам и споделям,какво съм направил току
що.Така дните минават,генералът все по често започва да влиза в
главите и на двамата и съвсем безцеремонно си ни чете скритите
мисли и ни се надсмива.Аз естественно се ядосвам по някое време и
извиквам в съзнанието си,да спре да ми човърка в мозакът и това
веднага го възпира.Продължава да получава същите пристъпи,като
почти всеки ден болките му се увеличават и продължават повече от
час.Аз му помагам донякъде като извиквам в съзнанието си те да
спрат и той само поне се гърчи в страшни конвулсии на земята без да
крещи от болки.Валентин се ядосва от друга страна,че на него все още
не му се е проявила някаква способност,това се улавям че съм го
прочел в мислите му,което ме стряска.Естественно не им издавам,че
на мен ми се е проявила втора способност,защото знам какви ще им
са реакциите,предпочитам в момента да го запазя за себе си.След
няколко дни и Валентин започва да изпада в същите конвулсии,като
генералът и естественно двамата започват да ме гледат подозрително
и аз свободно им чета мислите,а те са че на тях съм им дал някакъв
друг разтвор,които ги убива бавно.Това ме накарва след няколко дни и
аз да падам и да се преструвам че получавам същите конвулсии като
техните,което ги прави по спокоини вече и те спират да ме
подозират в каквото и да било.След няколко дни кожата на Валентин
започва да се бели и да пада,като почти му се вижда месото.Боже
господи какво наистина се случва с тях,започвам да се питам аз и
къде сбърках наистина.На мен ми нямаше нищо а след още няколко
дни генералът се съблече чисто гол пред нас и аз онемях.Гледаше ме
обвинително и въпросително,като чакаше някакво просто обяснение
на това,което му се беше случило.Тялото му имаше същите форми,
като на жена,дори и гърдите които му се бяха образували си бяха
чисто за завиждане.Не много жени можеха да се похвалят с такъв
огромен бюст.Боже господи хващам се че ми е много забавно,но
какво мога да направя.Поглеждам по надолу и виждам че мъжкото му
достойнство почти не се вижда и се плаша от видяното.Естественно
не намирам никакви думи за обяснение.Следващите дни станах
свидетел наистина на нещо страшно.Генералът придоби изцяло
женски форми и тяло със всичко нужно му за това.На Валентин
започнаха да му растът големи нокти и два дълги зъба а кожата му
направо се беше разпаднала и му се виждаха някой органи.Това което
ме очуди че постоянно се наливаше с вода и си беше напълнин ваната
и се киснеше постоянно в нея и това донякъде облекчаваше болката
му и му даваше някаква сила.Следващите няколко дена двамата се
караха постоянно и това ме наведе на следващото ми действие.
Внуших им с моята способност че никога не съм съществувал и че ме
няма при тях,да не могат да ме виждат и това наистина се получи.
Следващите няколко дена които останах при тях те въобще минаваха
покрай мене и не ме виждаха все едно бях невидим.Продължаваха да
се карат,като караниците им завършваха с кървави битки и в един
момент те се обявиха за най големите врагове.Валентин беше разбрал
че водата му дава някаква сила и аз прочетох в мислите му че той е
решил да живее в морето или на такова място,където има вода.Той се
беше превърнал в страшно чудовище,което можеше да изплаши всеки
с вида си.Генералът се беше превърнал в жена и можеше да чете
мисли.А аз,дойде време да спра да описвам нещата и също да се
отправя нанякъде,където да остана известно време на саме със себе
си и да обмисля добре нещата.Къде бях сгрешил и как можех да ги
оправя или поне да се опитам да ги оправя.
Виктория приключи с четенето цялата настръхнала и невярваща все
още на написаното.Треперещите и ръце понечиха да затворят
папката,но блуждаещите и очи съзряха по нататък из страниците
някаква друга подпъхната папка и тя я хвана за да ги раздели.Стори и
се че двете папки са споени с някакъв метал,понеже доста се
затрудни докато ги раздели.Накрая като я измъкна очите и невярващо
прочетоха нейното име.“Виктория Радоева“.Това я стресна.Не
неможеше да става въпрос за нея.Тя се казваше Виктория,но
фамилията и беше друга,а не Радоева.Ръцете и още повече се
разтрепериха а главата и бумкаше в ритъма на сърцето и,все едно то
се беше,качило горе и бе заело мястото на мозакът и.
Следващото нещо което прочете на единственният лист намиращ се
в папката я накара да скочи и да изпищи силно.Изскочи като
подплашено малко животно бягащо от преследващият го хищник.
Спря се пред огледалото и се погледна.Лицето и беше бледо и жълто
и твърде много изпито от прекалената умора и от това,което тя беше
разбрала току що.
-Аз съм му дъщеря.Не.Неможе да бъде.Неееееееееееееее.
Викът излезе от гърлото и на талази и като че ли се удари в
огледалото и се върна обратно към нея,като размърда косата и.
Последното нещо което видя да стои до нея и да я гледа в
огледалото беше онова чудовище.Успя да се извърти и да види
очертанията на човек и след това се свлече в обятията на Валентин,
които я хвана умело и прошепна нежно в ухото и.
-Да ти си му дъщеря.И ще ми помогнеш да си отмъстя.
39 Лодката направлявана от тримата гребци достигна брега на

Созопол и те слязоха от нея,като се озоваха до кръста в леко хладката
морска вода.Избутаха я навънка и тя се заби в мокрият пясък.
Колата на Иван се виждаше спряна в далечината и те се качиха в нея
и тръгнаха нанякъде мълчаливо.
Направляван от внушението на Михаил,Иван спря пред дома на отец
Якимов,все едно винаги е знаел къде точно живее той.Неловкото
мълчание продължаваше да тегне и атмосферата в колата беше по
скоро злокобна и оттегчителна.
Отец Якимов обаче стоеше и не слизаше.Някакви смътни
проблясъци се промъкнаха в съзнанието му и той се смути.Какво
точно правеха,къде бяха и накъде отиваха.
Точно в този момент Михаил издъхваше на островът и те бяха
освободени от създадената им против волята им натрапчива идея да
се приберат по домовете си,се осъзнаха и всичко нахлу толкова
шеметно в главите им,че щом се опомниха нещо като ураган се
надигна в душите им и те се спогледаха смаяни и Иван изрече бавно.
-Какво правим всъщност.Защо сме тук?
-Самият дявол ни беше обзел душите и ние му се подченихме
съвсем безропотно.-отец Якимов извади някаква миниятурна библия
от джоба на расото си и отгърна на една от страниците и започна да
чете на ум,като постоянно се кръстеше и гледаше в една въображаема
точка на тавана на колата.
-Какво чакаме-намеси се Яна-да се връщаме обратно и да
продължим с това с което се бяхме заели.
-Нещо лошо се е случило-каза приглушено отеца и продължаваше
да се кръсти.-Господ да ни е на помощ.
-Пак с вашите видения ли започвате-запротестира Яна.
-Тялото адски ме боли-заоплаква се Иван.
Те стояха и нищо не предприемаха а времето безмилостно течеше,
като пясък взет в шепата.
-Всъщност не беше дяволът отче.Беше си обикновен човек,които ни
каза да се прибираме по домовете си-каза Яна-Спомням си много
добре.
-Защо си мислите че на дяволът му е трудно да се превъплати,като
истински човек и така да ни подмами.-започваше да губи търпение
свещеникът.
Иван запали колата,гумите изпищяха на нажежения все още от
слънцето,през деня асфалт и завъртя волана до последно.Колата
подскочи и се завъртя на едно място,обръщайки се на другата посока.
Двигателят ръмжеше заплашително от натиснатата до последно газ.
Иван изправи волана и запревключва скоростите,като на някакво рали
състезание.Колата се понесе шеметно и принуди двамата пътници да
се хванат здраво за дръжките на тавана.
По пътя се разминаха с една полицейска кола но тя ги размина без
да им обръща внимание,явно бързаше за някъде другаде,понеже
сирените и бяха пуснати и тя се движеше също много
бързо,преследваики нещо.
Отново спряха близо до плажа и изскочиха,като се затичаха към
лодката,но от нея нямаше и следа,освен следата,която явно се
виждаше оставена в мокрият пясък.
Спуснаха се отново към кея за да вземат друга лодка но се заковаха
и дълго неможеха да повярват на очите си.Там нямаше нито една
лодка.
Иван скочи във водата и заплува,но не беше изминал и един метър,
когато водата го подхвана,като някаква надуваема играчка и го
изхвърли обратно.Това естественно го ядоса и той още по яростно
заплува,като замахваше с пълна сила с ръцете си.Повтори се същата
сцена на няколко пъти и накрая тои излезе и се хвърли уморено на
пясакът дишайки тежко и учестено.
Другите двама приседнаха до него и незнаеха какво да мислят.
Безцелно зареяха погледите си в морската шир и дълго наблюдаваха
пустеещото спокоино море.
Иван се надигна и каза все още дишайки тежко и на пресекулки.
-Какво по дяволите се случва тази вечер.Някой ще ми обясни ли.
Немисля.Никой от нас няма правдоподобно обяснение.Нали.
-Уви но е така за съжаление-повдигна раменете си Яна и въздъхна.
-Отче ще ви задам глупав въпрос но ще ме извинявате-Иван
погледна отец Якимов и поразмисли как точно да формулирова точно
думите си-Казахте че нещо лошо се е случило.Да не би да идва краят
на света или по точно да е дошъл вече и да сме останали само ние
тримата.
Яна му удари силен шамар по врата и това го накара да осъзнае,че
наистина е задал глупав въпрос.Нали все пак преди малко срещнаха
полицейска кола,какви си ги въобразяваше.Изведнъж го напуши на
смях и той започна да се смее неудържимо.
-Ти напълно откачи-изкрещя му Яна доста ядосана-На какво се
смееш.На себе си ли?
След нейната забележка той се сконфузи още повече и млъкна.
Никой дълго време,траещо около половин час не каза нищо.
Погледите им все още отправени към морската шир изведнъж се
спряха на нещо и те станаха свидетели на нещо наистина доста
интересно.
40 Три сенки се плъзгаха предпазливо по обраслата с
трева земя.Пречупваха се по издадените неравности и пак се

изправяха на равното.
Тих шепот се разнесе от устата на собственика на една от сенките.
-Къде ли си е спрял яхтата Михаил.Не ми се гребе пак,като някакъв
идиот.Преди да го бяхме убили трябваше да му прочета мислите.
Понякога или даже в повечето случай винаги се сещам късно за това,
което съм можел да сторя и винаги се оказва че е късно уви.
Генерал Радоев погледна двамата си другари и се почуства щастлив
и безкрайно благодарен че съдбата го беше срещнала първо с единият
и после те двамата заедно с общи усилия бяха създали и третият си
приятел.Тримата спокойно можеха да изкарат акъла на някого ако
изскочеха от нищото пред него,та дори и можеха да доведат и до
неговата смърт без да се налага дори да си мърдат и малкият пръст.
Тази му мисъл го развесели и той се усмихна под мустак,но никой не
забеляза тази негова съвсем лека усмивка.
-Някой чу ли ме въобще-обърна се той повече към Белязаният от
Бога-Трябва да я намерим на всяка цена.С нея нещата ни много ще се
улеснят.
-Не ти отговорих,защото съм съгласен със своя брат.
-Поне дай някакъв признак на съгласие,щом не ти се говори.Знам
че и ти се чувстваш така както аз.В тялото ми приижда такъв прилив
на енергия,че бих преплувал и цялото море без да се задъхам ни най
малко.
В далечината се виждаха издигнатите руини и чудовището се закова
на място и не помръдна.По тях премина нещо като статично
електричество,което тръгна от горните им крайща,спусна се до долу,
събра се в центъра на издигнатите колони,образувайки потрепкваща
синя топка,която се търкулна с пълна сила към тях.
В обгръщащият ги със своят воал тъмен мрак се видя в
примламващите очи на чудовището,дивият и неубоздан страх,към
това,което се беше запътило към тях.Устата му се разкриви в
ужасяваща гримаса и от там излязоха пръски противна и слузеста
слюнка.
За части от секундата другите двама го прегърнаха през кръста и го
вдигнаха във въздуха.
Топката се спря,като разумно същество,потрепвайки и пръскаики
малки сини искри,оглеждайки новата ситуация.Те бавно заотстъпваха
назад,препъвайки се в камъните и не изпускаха нещото пред тях от
полезрението на очите си.То подскочи във въздуха,проблесна с
мощна синьо виолетова и сребриста светлина и се пръсна със
страшен и оглушител трясък,които ги изхвърли на земята,карайки ги
да закрият очите си за да не ослепеят.Ушите им забучаха а по телата
им премина мощна вълна,която ги разтресе.
Чудовището ги изгледа всепризнателно и се изправи на краката си,
като бързо се заотдалечава от това място.Когато сметна че се е
отдалечило достатъчно то се спря за да ги изчака.За тях не беше така
лесно да се изправят.Някаква изгаряща болка беше плъзнала из
целите им тела и ги сковаваше все още,като не им даваше да
помръднат.Устните им се мърдаха в опит да кажат нещо,но от гърлата
им излизаха само сподавени хрипове и нищо повече.
Много бавно и продължително,което на тях им се стори цяла
вечност,говорът им се оправи и болката в телата им започна леко да
отшумява.
-Какво беше това дявол да го вземе-изкрещя генералът в изблик на
ярост.
-Не знам.Това място притежава някаква енергия,която за малко не
ни уби.
-Добре че не уби творението ни-започна генералът,но се усети,че те
ако бяха загинали,нямаше да има кой да го направлява и смисалът на
всичко което той планираше се губеше-Е да де и ако и ние бяхме
загинали,всичко заради което толкова много се трудехме,щеше да
повехне с настъпването на нашата смърт.Виж само как ни чака,но явно
това тук доста го изплаши,щом не се приближава отново.
-То си беше доста плашещо.
Докато разговаряха болката в телата им отшумя и те се надигнаха от
земята.Краката им несигурно поеха тежеста на телата им,
потрепервайки леко и те запрестъпваха отначало бавно и несигурно,
чуствайки се все едно управляваха нечий чужди крака.С постепенното
им отдалечаване от мястото,силата им постепенно нарасна до
пълното си възстановяване и те дори увеличиха темпото за да
наваксат изгубеното време.
Чудовището се беше спряло до края на спускащите се надолу
назъбени и остри скали.Морето бучеше долу и грохотът на
разбиващите вълни изпълваше мракът и обсебваше със
страхопочитание всеки надвесил се над скалите.
Те погледнаха набързо долу в бездната и се отдръпнаха бързо
обратно.
-Я чакай малко-радостно възкликна генералът и леко пак се върна
за да погледне добре-Ако не ме лъжат очити,това долу е яхтата на
Михаил.Само се питам как ще слезем.
-Аз помогна на мой господари.Аз сваля тях долу един по един.Нека
единият да се качи на моят гръб и ние слезем бързо долу.
Те се погледнаха,но трябваше да му се доверят,само където никой
не се решаваше да е пръв.
-Какво пък толкова-набра смелост генералът и възседна клекналото
чудовище.
То се изправи,все едно че нямаше никакъв товар и заслиза наистина
много бързо надолу.Ръцете и краката му,като че ли прилепваха към
скалите и то нито за миг дори не се подхлъзна.Генералът леко се
полюшкваше от бързото темпо,обвил плътно ръцете и краката си в
тялото му.Сигурно нямаше и изминала минута,когато то се закова и
каза:
-Може слиза мой господар.
Генералът чак сега погледна под краката си,уверявайки се че
наистина има къде да стъпи и чак тогава се пусна.
Без никой на гърба си чудовището се изкачи още по бързо.След
малко вече слизаше с другият си господар качен на гърба му.
-Трябва да избутаме яхтата във водата.Не разполагаме кой знае с
какво време.-каза генералът когато вече всички бяха долу до нея.
-Качете се мой господари.Аз ще я бутна.
Те веднага послушаха своето творение,защото нямаше време за
разправии а и вече видяха,че то все пак е способно да извършва разни
неща,все пак вътре в тялото му се криеше неизмерима сила,която
щеше да нараства щом то почнеше да се храни с нужната му кръв.
Почустваха силен тласък,които едва не ги събори.Чудовището беше
бутнало яхтата със всичка сила и в следващият момент при
избутването беше скочило на борда.
Двигателят запърпори безпроблемно.Генералът завъртя руля и даде
пълна мощност.Яхтата се понесе,като леко отскачаше от морската
повърхност.Косите на двамата се вееха от шибащият в лицата им
вятър.Бързо изминаха половината разстояние и колкото повече се
приближаваха до брега на Созопол толкова повече започваха да
чустват насладата от това което ги очакваше.
Изведнъж яхтата се закова на едно място,като двигателят
продължаваше да работи и да реве неистово.Телата им от внезапното
спиране се разлетяха и се удряха с неизмерима сила във всичко което
срещнеха на пътя си.Чудовището протегна двете си ръце и сграбчи
двамата си господари,като се опитваше то да поема ударите.Заби
краката си и застина спирайки изхвърчането им в морето.Те
погледнаха във водата и не повярваха на това което ставаше.
Част от водата се беше издигнала високо,като изригващ гейзер и те
висяха в нищото далеч от морето под тях.Черни облаци надвиснаха
толкова близо до главите им,че те чуваха как пропукват,като допряни
два кабела с различни фази.Дълбоко в недрата им се зараждаше
изпепеляваща светлина,която всеки момент се канеше да се изсипе
върху главите им.Силен вятър брулеше телата им и те едва се
държаха да не политнат в небитието.
Гърмовен глас идващ от облаците заговори,като накара телата им
да завибрират а ушите им да писнат до пукване.
-Здравейте отново генерале мой.
-Валентине какво става,за какво е всичко това-генералът надвика
разразилата се стихия-Нали ни помогна…
-В стремежа си да притежавате всичко на този свят вие си останахте
глупав и ще си умрете такъв.Оказа се че аз ви измамих,но вие въобще
нищо не заподозряхте с вашата противна наивност вие ми се
доверихте,като първия хлапак.Казах ви че умирам бавно и това е
самата истина,но никой не ме попита дали наистина искам да умра.
Нима и вие не искате вечен живот генерале или се лъжа във вашите
желания.Толкова много способности ми се проявиха напоследък,че
ще е голям грях да ги похабя,като се оставя на произвола на съдбата
и умра.Не мислите ли така.Вие ме обявихте за свои враг и ме
преследвахте толкова време,като се опитвахте по всевъзможни
начини да ме онищожите.Да си кажа честно един път от всички ваши
опити вие почти успяхте.Тялото ми беше замряло в морето и аз
почти се докосвах до светлината,която ме викаше така съблазняващо
да се потопя в нея и да полетя в безкрая.Силното вълнение ме
изхвърли и запокити в скалите тъкмо когато щях да хвана
протегнатата ръка на майка ми,която нежно ми шепнеше в ухото да я
последвам,нещо друго се случи.Аз усетих някак с тялото си,което
вече започваше леко да изстива,присъствието на моя баща,чувах
изплашеният му глас и усещах кървавите сълзи в очите му.
Погледнах плахо към майка ми и тя ми каза само,“Върви и се грижи
за баща си,върни човешкото в себе си и ще бъдеш десетократно, та
дори и стократно възнаграден за това.Господ иска от нас няколко
прости неща и едно от тях е да се обичаме помежду си.Върви,така
или иначе и твоето време ще дойде.Оправи нещата които сте
забъркали със своите приятели и заживее спокоен живот с баща си.Аз
ще съм тук и ще ви чакам.“В следващият момент меката
всепоглъщаща светлина изчезна и аз отворих болезнено очите си и
видях твърдите скали на които бях изхвърлен.Видях и някаква
фигура,която се движеше.Напрегнах сетните си сили и изправих леко
главата си за да мога по добре да видя тази заинтригуваща фигура.
Тогава видях гърба на баща си и неговата порутена рибарска колиба.
Когато той се прибра аз се довлякох някак си до водата и се оставих
тя да ме обладае.Тя веднага ми даде нужните ми сили и аз бързо
изчезнах навътре в морските дълбини,където дълго размишлявах.А
знаеш ли какво искам в момента.Нямаш си и на представа.Искам да
поправя като Михаил нашата грешка.Всъщност винаги съм искал това.
И сега всъщност мога вече спокойно да го осъществя.А между
другото ти водя някой,пред когото ти да кажеш най после своята
тайна и да му споделиш че го обичаш.
-Виктория-изкрещя генералът.
Тялото на дъщеря му падаше от облаците и генералът протегна ръце
сякаш щеше да я хване.Всичко останало се случи толкова бързо,че
почти никой не усети нищо.
Валентин се спусна преди Виктория и застана пред новото
чудовище.Хвана здраво устата му,като се материалезира като дим и
започна бързо да навлиза в новото си тяло,без старият му собственик
да може да реагира.Жълто оранжевите очи се стопиха и на тяхно
място се появиха две небесно сини очи,които премигваха някак
невинно.Кожата от восъчно бяла започна да се изглажда и вече да
няма оня влечугест вид,които имаше преди,като леко дори поруменя
и вече имаше почти нормален човешки вид.На голият скалп порасна
дълга и хубаво изглеждаща лъскаво черна коса.Дългите нокти
придобиха нормалният си размер.Но преди зъбите да изчезнат,
Валентин управлявайки вече новото си тяло ги заби във врата на
Белязаният от Бога и изсмука не само кръвта му,но и душата му,като я
хвана и и прошепна.“Ти не си белязан от Бога а от самият Дявол.
Толкова убийства е извършила твоята нечестива ръка,че пръстите и
на сто човека,взети заедно сигурно няма да стигнат да ги изброим.
Дано гориш вечно в огъня на ада.Но нека Господ реши,какво ще прави
от тук нататък с тебе и да ти прости твоите хиляди прегрешения.Сега
върви с мир.“Той я пусна и душата на Белязаният от Бога беше
засмукана от черният облак,а тялото му се превърна в прах и вятарът
го подхвана и го разпръсна навсякъде в морето.Зъбите чак тогава
заеха нормалният си вид и когато Валентин се усмихна,те вече не
бяха мръсно жълти а блестяха с такава белота,че можеше да заслепят
спокоино някой,които се вгледаше прекалено дълго в тях.
Ръката му докосна рамото на генералът и от устата на Валентин
излязоха меки и плавни изречения.Нямаше го вече онзи съскаш и
дрезгав глас.
-Забрави всичко,което си искал да постигнеш.Обичай единственно
дъщеря си и и се радвай докато можеш.Не пропилявай повече живота
си.Аз отдавна съм ти простил.Въпроса е ти да си простиш за
стореното,а пък и тя да те възприеме.
След тези думи на Валентин,тялото на генерала започна да се
трансформира и да приема предишната си мъжка форма.В очите му
се появиха сълзи на благодарност и той падна на колене,като
всъщност отправи благодарност към Бога а не към Валентин,които
въобще не се обиди.Все пак тези му сили бяха му дадени от някаква
възвишена и духовно по силна от самият него,неуписуема материя.
Може би това беше Бог,както ние го наричахме.Никой не може да
каже със сигурност.
Последното което направи Валентин беше да хване тялото на
Виктория,без на него да има и грам драскотина и да го положи в
краката на генералът.Докосна челото и и каза:
-Ще ти направя още една услуга.Когато тя се събуди ще те познае
като своя баща,все едно винаги го е знаела.Така ще ти спестя още
едни мъки да се чудиш как да и обесняваш всичко.И не забравяй да се
грижиш добре за нея,ще те наблюдавам имай го напредвид.
Черните облаци изчезнаха и нощното небе заблестя с най
ослепителната си и пленителна красота.Вятарът утихна нацяло а
яхтата бавно се спусна във водата.Витлото и разцепи морските вълни
и тя се понесе небрежно по вълните.
Валентин се гмурна във водата и изчезна нанякъде в морските
дълбини.
Ето на тази невъобразима гледка бяха наблюдатели тримата,които
стояха на плажа,а именно Яна,Иван и отчето.
Лекият проблясък на слънцето предвещаваше скорошното идване на
деня.Светлината бавно избутваше тъмната непрогледна нощ.
Да бъде ден…
41 Светлините огряваха изпитото му тяло,лежащо
неподвижно в компютърната зала на тайното подземие.Животът беше

угаснал отдавна и духът му се рееше безцелно,като неможеше да
премине отвъд границата а се блъскаше в някаква невидима преграда.
Погледнеше ли към тялото си се отвръщаваше от него и бързо
извръщаше поглед за да не гледа отвратителната гледка.Как е можел
да живее и да обитава това безпризорно нещо,наречено човешко тяло.
Висшата сила ли избираше телата в които те влизаха или ние сами си
ги избирахме.Защо неможеше да премине а стоеше затворен в
нещо,като голяма светеща сфера и само смътно виждаше двата
изхода.Долавяше с някакви странни сетива,че единият ще е за така
нареченият от човеците рай а другият за ада.Животът му минаваше,
като на лента и той си даде ясна сметка,че определено е за ада.
“Хайде пускай ме,какво чакаш“.Крещеше някакъв вътрешен глас.Но
никой не му отговаряше.Дори нямаше представа дали някой го
чуваше.
Леки и плавни стъпки привлякоха вниманието му и той се обърна
към тялото си за да види,какво става.Някой се беше надвесил над него
и го изследваше с интерес.Неможеше да види кой е и това въобще не
му допадна.
„Кой си ти и какво искаш от моето тяло.Аз съм тук.Не съм вече в
него.“
Притежателят на непознатата фигура се извърна и като че ли се взря
точно в него и той не беше сигурен дали го вижда.Само разпозна че е
Валентин,които изрече много бавно.
-Знам че си някъде тук.Усещам те,но немога да те видя.Неможеш да
преминеш през тънката нишка водеща отвъд пределите на
неизвестното.Знаеш ли защо.Защото има нещо,което си оставил
недовършено на земята и то винаги ще те държи тук докато не
намериш начин да го довършиш.Което няма как да стане в това ти
състояние.Проявиха ми се доста способности и една от тях е че мога
да те върна към живота.
Духът на Михаил кръжеше безпомощно в сферата и крещеще
неистово.
„Нееееееее.Не и не.Остави ме намира.Махай се.Върви си по пътя.
Не се занимавай с мене.“
-За съжаление немога да те чуя.Но това няма значение.Когато се
върнеш,няма да си спомняш дори че си бил там затворен.А аз ще ти
помогна да си спомниш,каква е недовършената ти задача,за да можеш
да я довършиш и после когато дойде истинското ти време да можеш
да преминеш границата и да отидеш на това място което ти е
отсъдено.Готов или не ще го направя дори и да не желаеш.Повярвай
ми после ще ми благодариш.
Валентин докосна челото му и духът на Михаил усети,че нещо го
дърпа обратно към тялото му.Той се опитваше да се съпротивлява,но
безуспешно.Сферата изчезна и духът му,като че ли бе изсмукан
обратно в тялото му.
Гърдите му се надигнаха и спуснаха изпускайки сподавено
придошлият въздух.Очите му се отвориха и съзряха надвеселият се
Валентин над него.Опита се да се надигне и да каже нещо,но
Валентин го притисна обратно на земята и каза:
-Не бързай толкова.Почини си малко.
-Какво стана?-гласът му звучеше някак далечен и чужд.
Усещаше как слепоочията му пулсират силно,ушите му бяха леко
заглъхнали а главоболието го режеше с пареща и непоносима болка.
-Всичко е наред.Спомняш ли си въобще нещо от предишният си
живот.
-Смътно.Знам че ти си Валентин а аз се казвам Михаил Костов.
-Засега това ти е достатъчно.Не се напрягай.Живееш нещо като
втори живот и трябва да си починеш малко.
Валентин се изправи и се огледа за нещо меко,което да му положи
под главата,но такова не се виждаше никъде и той се отказа,като се
върна обратно при Михаил и хвана ръката му,като седна до него и го
загледа с някаква обич.Чуствата му към Михаил бяха,като към по
голям брат и много добър приятел.
Още едно добро дело,което беше извършил,но това не го караше да
се гордее със себе си,напротив той продължаваше някак си да се
чуства все още гузен и съвестта му го разяждаше бавно,като някакъв
стар дънер прояден и кух отвътре.
Знаеше че не е довършил най важното,но при мисълта за това
някакъв панически страх изпълваше душата му и той незнаеше дали
ще намери сили пак да се появи пред баща си.Затова засега го
отлагаше някъде в близкото бъдеще,като психически се приготвяше
за това.
-О Господи-изстена Михаил-Какво човешко престъпление съм
извършил.Как е възможно това.Трябва да управя нещата веднага.
-Спокойно-намеси се Валентин-Нещата вече са управени.
-Но как?Къде е генерал Радоев и неговият болен приятел?Трябва да
ги спра.
-Погрижил съм се за всичко бъди спокоен.Така нареченият от
самият себе си „Белязаният от Бога“ е някъде в ада и се пържи на
вечният огън.Дори сега като говоря за него и започнах малко да го
съжалявам.Но сигурно полудявам.Генерал Радоев е в предишното си
мъжко тяло и единственното с което ще се занимава в момента е да се
грижи за своята дъщеря.
Михаил някак си го погледна с празен поглед,мисълта му
блуждаеше някъде и той изплака.
-Аз съм свободен.Благодаря ти.Сега осъзнах,че ги няма онези
способности с които вършех само коварни неща.Така се радвам…
От очите му наистина застичаха истински сълзи на радост и
облекчение и чуствайки се вече по силен той се изправи и прегърна
силно Валентин.
-Сега е време да си спомниш,какво е това нещо което не си
изпълнил.
Отначало той отпусна прегръдката си и погледна замислено
Валентин.Мислите му запрепускаха,но напразно,не се сещаше за нещо
недовършено,колкото и да се мъчеше.Повдигна рамене в знак,че не се
сеща нищо и Валентин му каза:
-Да ти помогна ли?
-Можеш ли?!
-Ще извикам спомена в главата ти,понеже ти си го закътал в някое
тайно кътче и си забравил,че то стой там и чака.
-Незнам как ще ти се отблагодаря.
-Не е нужно.
Валентин го погледна и бавно проникна в обърканото съзнание на
Михаил.Там наистина цареше пълен безпорядък и той дълго се
луташе,като хващаше отделни мисли и спомени,но веднага ги
пускаше,щом разбереше,че не са това което търси.Опитваше се малко
да подреди обърканите мисли за да подхване някаква вярна следа и
да разбере,какво точно търси,но засега нямаше никакъв успех.
Тъкмо се канеше да напусне мислите му,казвайки си че може би
нещо го е подвело и той само си е внушил,че Михаил има нещо
недовършено,когато нещо проблесна и го привлече.Наистина в едно
забравено кътче на съзнанието цареше потайствена тъмнина и нещо
мъничко леко проблясваше от време на време.Той се приближи
бавно,страхувайки се да не би тази мисъл да изчезне нацяло,защото
тя бавно изгасваше и бледнееше забравена там много отдавна.Хвана я
леко и я издърпа.Тя се сви уплашено,запулсира леко и се чу едно
много леко „пуф“.
Валентин изскочи като попарен от съзнанието на Михаил и го
изгледа уплашено,като каза:
-Съжалявам да го кажа,но тя избухна.
Михаил се засмя и весело каза,като го потупа по рамото.
-Напротив тя се възроди.
Валентин го гледаше,как той се усмихва и за момент му се стори че
Михаил нещо се подиграва с него.
-Навремето преди да почнем с нашите опити имаше едно момиче,
моя любима.Нашата любов беше толкова чиста,непорочна и
безгранична.Но накрая аз,като започнахме всичко я изоставих,като и
казах,че вече не я обичам.Знаеш ли какво ми отговори тя.Че не ми
вярва и ще продължи да ме чака да се върна един ден при нея.
-Знаеш ли къде да я намериш?
-Мисля че се сещам.
-Ще ти помогна още с нещо.Ще те отведа на брега на Созопол.Но от
там нататък ще се оправяш самичък.
-Все е нещо.
Валентин го хвана в обятията си и полетя,напускайки тайното
скривалище,понасяйки се високо в небето.
Под него земята се разтресе и подземието избухна,хвърляйки
горящи отломки навсякъде.Фарът премигна за последен път,леко се
издигна във въздуха и след това се сгромоляса със силен грохот на
земята.Всичко се свлече в отвореният кратер,като продължаваше да
гори с изпепеляващи пламъци.Земните недра се разлюляха,
разтвориха се поглъщайки всичко това и се затвориха отново,
покривайки издълбаният кратер,все едно там никога не беше
съществувало нищо,а винаги си е било равно поле.За да заличи още
повече следите гъста трева избуя и покри рохката все още почва.
Руините останали от траките стояха непокътнати от всичко това.От
горните им крайща се изстреляха няколко лъча,които се събраха в
един по голям сноп,които се стрелна високо в небето и там се
разцепи,хвърляйки силна синьо виолетова светлина,която за момент
освети вече изсветляващото нощно небе.
Валентин се спусна на брега на Созопол и остави Михаил,като
побърза да изчезне.
И двамата имаха важни задачи за изпълнение и нямаше време за
още сънтименталности.

42 Слънцето бавно показа огненият си диск и обагри
облаците в кървавочервена светлина.Ако си някъде над облаците и

наблюдаваш настъпването на деня ще те обземат смесени чувства на
уплаха,тревога и могъществото над това което се случва.Ще видиш
тънката граница която разделя нощта от деня.Как тъмнината отстъпва
пред светлината.Гледката ще те омая със своята красота и ти ще се
почустваш малък и нищожен пред нейното величие.Как светлината,
като че ли избутваше разстилащият се мрак и той уплашено се
дърпаше пред неиният път,заемаики и обагряйки с тъмнина друга
част от земното кълбо.
Гледката за нас човеците гледайки изпъстрените с цвят пухкави
облаци пак беше неповторима.Видиш ли зараждащият ден,той ти дава
нови сили на живот.Подтиква те към нов стремеж,нови очаквания,
ново начало.Влиза дълбоко в сърцето и душата ти и ги сгрява,окъпва
те в светлина и ти си даваш сметка,че има за какво да се живее на
този изпълнен с такива красоти малък свят.
Плажът беше изпълнен с туристи излезли рано сутринта да
наблюдават изгревът.Всеки имаше някой до себе си.Някой се държаха
за ръка,други се бяха прегърнали силно.Но всеки мълчаливо
наблюдаваше красивият изпепеляващ изгрев.
Червени знамена се вееха на спасителните вишки,духани от
морският бриз те плющяха под напора на вятарът.Вълните се
блъскаха силно и пенестите им пръски окъпваха някой от тези,които
стояха близо до брега.
Спасител наметнат с ярко зеленикава жилетка и с мегафон в ръка,
вървеше в края на разбиващите се вълни и крясваше по него ако някой
решеше да се спусне и да влезе във водата.
-Отдръпнете се моля.Не влизайте във водата.За днес е обявено
мъртво вълнение.
Надуваше звучно висящата на врата му свирка и отминаваше нататък.
Изгревът посрещна трима души в колата на път за Бургас.
-Пак изпуснахме да наблюдаваме и този изгрев.-обърна се той към
жената,която стоеше до него и леко се усмихна.-Но се надявам за
напред да посрещаме много такива изгреви.
Тя се беше обърнала назад и се направи,че не го е чула,но сърцето и
леко потрепна от вълнение и лека топлина се разля по тялото и.Сега
като се замисли,те досега не бяха имали възможността заедно да
наблюдават нито един изгрев или залез и това малко я натъжи.С
техните професии и този забързан живот,които живееха,никога не им
беше останало свободно време за тях самите.Ако искаха връзката им
да продължи в нещо по голямо,трябваше да направят нещо по
въпроса.Изведнъж тя се размечта и се видя заедно с него на някакъв
забравен от бога плаж.Двамата бяха сами и голи и телата им леко се
докосваха с такава трепет и наслада.Чайките прелитаха безгрижно
над главите им,като издаваха своя грачеш звук.В морето два делфина
се гмуркаха,показваха главите си и се изправяха високо във водата,
като само опашките им оставаха във водата.Веселите им звуци
изпълваха с приятна мелодия мястото и го правеха още по приказно.
Някой я бутна леко по рамото и всичко изчезна стопявайки се,като
някакъв мираж.
Отзаде мъжът,които лежеше досега неподвижно се беше размърдал
и повтаряше едно и също.
-Мъртво вълнение.Мъртво вълнение.
Те се спогледаха с почуда,какво можеше да означава това.
-Трябва да намеря чудовището с човешкото име Валентин и да му
кажа.Трябва да му кажа…
Лейтенант Ивайло Божилов подскочи и се изправи.Тялото му все
още се тресеше от някаква вътрешна агония.Той изгледа с
изпитателен поглед двамата свои придружители и се облегна назад,
като притвори очи.
-Ама че сън-промърмори той-Защо съм с белезници.
Никой не му отговори,но той и не изчака някой да му отговоря а се
сепна и каза:
-Не е било сън.Аз почти бях умрял и…и….и видях нещо.Беше толкова
истинско,все едно присъствах там и наблюдавах всичко от…от…от и аз
незнам откъде.Като че ли се реех безцелно из облаците,на косъм от
смъртта и живота.Нишката е толкова тънка и крехка между тези две
неща.Да.Това е.Налюдавах всичко от облаците.Толкова много неща
видях.Ама че работа.Къде сме сега.
-Почти стигнахме до моргата в Бургас.-отговори му комодор
Данаилов.
-Ха.Да не би да мислехте там да ме водите.Бяхте ме отписали от
живота.Нали.-лейтенант Божилов се засмя и каза това толкова
смекчено и непренудено-Не ви обвинявам.Всъщност съм си го
заслужавал…
-Не те водехме към моргата.Там имаме друга работа.Теб мислехме
да те заведем в болницата.-полуядосано и раздразнено му отвърна
Мария,като го прекъсна най безцеремонно.
-Добре де,добре.Извинявам се за грубият си език.Казах го повече,
като на шега,ей така да върви разговора помежду ни.Какво всъщност
ще правим в моргата или мен не ме включвате в това число.
-Като се има предвид че допреди малко лежеше полуумрял и
събуждайки се бълваш някакви небивалици.Мисля че ти първо трябва
да ни разкажеш всъщност,какво си видял.А и не сме сигурни че си от
нашият отбор,така че ще си останеш засега с белезниците.-не му
остана длъжна,на острият му език Мария.
-Ако не ви кажа,какво ще направите.-погледна я изпитателно той,но
вместо нея му отговори комодор Данаилов.
-Щом вече си жив,така да го кажем,ще те заведем във военноморска
база Атия,където ще бъдеш задържан и съден за нейното взривяване.А
от там нататък каквото съда реши.
-Това не ми харесва като идея.Ако почна да ви разказвам ще ме
сметнете за луд,за това е по добре да си премълча,поне
засега.Вършете си работата в моргата и ще ви помоля само за едно.
Знам че ще ви е трудно да ми се доверите.Добре оставете ме с
белезниците,нямам нищо против.Това което се случи с мене някак си
малко ме промени,но вие няма как да ми повярвате поне за в
момента.Искам да направя нещо добро и да предупредя Валентин за
това,защото те никога не са подозирали за тази истина.Накрая дори и
вие ще се очудите над това което се е замисляло и кои стой зад него.
Доверете ми се и като свършим тук да се върнем на този плаж,където
ме намерихте.Обещавам ви че там ще разберете всичко.
-Знаеш че неможе да му се вярва на този плазмодий-обърна се
Мария към Станимир.
-Знам.-въздъхна тежко той и се замисли как да я убеди,нямаше
въобще да е лесно.-Но трябва да опитаме…
-Този ни крои някакъв капан.Не разбираш ли.Любопитството ти
надделява над правилният избор,които е много лесен.Водим го в
Атия и се отърваваме от него.
-Не е толкова лесно,колкото изглежда.И не е любопитството.А
нуждата нещата да се доведат до самият им край.Трябва всичко да се
разплете.Не мислиш ли така.
Той замълча и се шмугна с колата на някакъв огромен паркинг.
Намери свободно място и паркира колата,като я загаси,отвори си
неговата врата и каза:
-Трябва да го вземем с нас ако искаме да не избяга.После ще
обсъдим по обстойно това,което е правилно да направим.Сега да се
обедим в казаното от този Михаил,който някак си беше влязъл в
тялото на този палячо или както искаш го наречи.Или и това беше
някакъв измислен капан и на двамата ни се привидя всичко това тази
вечер,което видяхме и изживяхме.
-Ама вие нещо да не сте две влюбени гълъбчета.-засмя се Божилов
и млъкна,защото се усети че пак беше изръсил поредната си глупост.
Никой не го удостои с отговор.Комодор Данаилов го хвана рязко и
така го измъкна,че той си удари главата при излизането.
-Оп извинявай.Толкова съм непохватен напоследък.-повдигна
небрежно рамене комодор Данаилов и го поведе пред себе си.
Мария ги следваше отзаде им.
Тримата се спряха пред светналият червено светофар,за да могат да
пресекът големият и шумен булевард,който разделяше паркинга с
голямата сграда,към която се бяха насочили.Другите минувачи им
хвърляха небрежни погледи и ги разминаваха бързо,всеки тръгнал по
своите задачи.
Светна зелено и те тръгнаха да пресичат.Тълпата от други
пешеходци ги разминаваха,като всеки се извърташе да ги огледа,като
че ли бяха някакви пришълци дошли от друга планета.Бързо се
озоваха пред вратите на сградата и ги отвориха,като веднага още тук в
предверието на моргата ги лъхна лекият сковаващ хлад,които
витаеше във въздуха.Отдалеч миришеше на разни препарати с които
явно почистваха пода.Миризмата се примесваше с някакви разтвори,с
които явно обработваха телата.
През една плъзгаща стъклена врата се виждаше,че вътре е
настанала някаква суматоха.Няколко хладилни шкафа в които лежаха
телата бяха отворени и от тях се носеха гъсти бели изпарения.
-Добър ден.С какво мога да ви помогна.-посрещна ги гласа на
някакъв млад стажант облечен в бяло и с маска на лицето.
-Добър ден.-отговори комодор Данаилов.-Аз съм комодор Данаилов
от военноморска база Атия и съм пратен тук от господин примиерът
за да проверя,какво става с телата на починалите неизвестни моряци
намерени на плажа на Созопол.-излъга бързо той.
-Ъ-Запъна се стажанта-Незнам как да ви го съобщя,но…но затова е
тази суматоха.Ъ…ъ…Аааа…мммм…иии телата са изчезнали…
-Как така изчезнали-прекъсна го Данаилов.
-Ами няма ги.Банките със всички починали моряци са празни.
Дежурният се кълне,че малко преди да настъпи изгревът е обработвал
някой от телата а други е проверил и те са си били там,но след това,
бум и ги нямало.Да повикам ли някой висшестоящ той да ви обясни.
Аз незнам много.
Комодор Данаилов се замисли за момент.Не му се разправяше с
никой друг,но щеше да изглежда подозрително ако си тръгнат ей
така,макар че това му беше достатъчно,за да се увери в думите на
Михаил.
-Повикайте и дежурният-каза само и проследи с поглед
изчезващият зад плъзгащата стъклена врата стажант.
Минаха десет дълги минути в които никой не се появяваше и
комодор Данаилов започна да губи търпение,но си каза че тук не са
много бързи като във военноморската база обучени войници и
търпеливо зачака,покрай другите с него.
Най накрая стажанта се зададе с още двама до себе си.Единият беше
много нисък и пълен и перуката която си беше сложил за да закрие
плешивоста му се беше леко разместила и под това място се виждаха
много редки наскоро избръснати косми.Под престилката която беше
нахлузил се виждаше някакъв много стар полуизхабен костюм,с
няколко кръпки на места.Вратовръзката която беше сложил въобще не
беше в тон с другото му облекло и още повече го загрозяваше.Лицето
му силно се потеше и той постоянно го забърсваше с някаква пропита
от потта му кърпа.Това трябваше да е директорът на моргата.
Другият беше нормално висок но много слаб и по изпитото му и
уморено лице се бяха образували такива сенки,че съвсем можеше да
мине за някой разхождащ се труп излязол от моргата току що.Това би
трябвало да е пък дежурният.
Вратата се плъзна и те преминаха при тримата чакащи.Нисичкият
веднага заговори.
-Никой не ме е уведомил че господин примиерът ще изпраща
когото и да било за да види какво е състоянието на моряците.То едва
ли може да се промени и да стане от мъртво по мъртво.
-Явно някак си се е променило щом телата ги няма или имате
някакво друго обяснение за изчезването им.-властно заговори и
комодор Данаилов.
-Не слушаите приказките на този идиот.-плесна той по главата
младичкият стажант.-Пошегувал се е с вас.
-Можем ли да се уверим с очите си тогава.-продължи Данаилов.
-Трябва да имате подписан лично от примиерът пропуск.И в реда на
нещата да ви се направят няколко кръвни изследвания за да не
замърсите с някакви бацили въздуха тука.Между другото може ли
само да се легетимирате за да знам с кого съм говорил.Защото всеки
може да дойде от улицата и да каже че го изпраща примиерът.
Комодор Данаилов и агент Мария Игнатова извадиха служебните си
карти и му ги навряха под носа.
-Да добре.А този..
-Бръкни в левият ми джоб и му я покажи-прекъсна го лейтенант
Божилов.
Комодор Данаилов бръкна в джоба му и показа и неговата карта и
после я върна на мястото и.
-Защо е арестуван?-не се стърпя да попита директорът на моргата.
-Ако ви кажа ви издавам военна тайна.При което не отговарям дали
след това някой няма да ви хване и да ви измъчва за да я изскопчи от
вас.А не мисля че ще издържите на мъките,на които биват подлагани
знаещите на военни тайни.-натъртено и съвсем сериозно му каза
При тези думи потта на лицето на директора изби още повече и той
се врътна,като тръгна да влиза навътре.
-Хайде идвай-изкрещя на дежурният.
Дежурният ги погледна и бутна нещо в ръцете на стоящият до него
стажант,като побърза да догони своя шеф.
След като двамата се изгубиха зад стъклената врата,стажанта
разтвори ръката си и от там изскочи някакво омачкано листче.Той го
разгърна и го прочете.
-След половин час ми свършва смяната.Ако искате да знаете
подроности изчакайте ме на паркинга.-той преглътна шумно и
смутено продължи.-Ако ни разбере директора с нас е свършено.
Комодор Данаилов му хвана ръката и каза:
-Спокойно ще мълчим като риби или като за пред вашата
институция,като мъртавци.
Тримата благодариха на стажанта за съдействието и излязоха от
сградата.Лекият вятър,които подухваше ги лъхна освежително в
лицата.А слънцето със своите лъчи стопли телата им.Макар и да бяха
само в приемната на моргата,хлада които се носеше така беше се
пропил в костите им,че ако беше някой друг обикновен човек а не те
калените войници,би затреперил от студ дори.
Върнаха се до колата и зачакаха мълчаливо да отмине този
половин час.Комодор Данаилов извади една цигара и я запали
нервно.
Мария го погледна многозначително и каза:
-Какво правиш?Знам че ти е нервно,но цигарата едва ли ще ти
помогне.
Божилов понече да каже нещо,но убийствените погледи които му
хвърлиха двамата веднага го възпряха и той се мушна самичък в
колата.
Комодор Данаилов не отговори а дръпна няколко пъти и смачка
противно димящата цигара.
-Докато чакаме-каза той-да решим ще се доверяваме ли на Божилов.
-Няма какво да решаваме-подде тя-Аз на него немога да имам
доверие.Но щом ти така чустваш,че трябва да го послушаме и да
отидем там ще се доверя на теб.Така че отговорът ми е да.
Комодор Данаилов понече да каже но беше прекъснат.
-Здравейте отново-каза хриптящ глас,чийто собственик беше
дежурният от моргата.
В устата му висеше димяща цигара и той жадно всмукваше от нея.От
гърдите му при всяко вдишване и издишване излизаха такива
хрипове,че всеки би си помислил,че този човек е на прага на смърта,
особенно като и го погледнеше.
-Да ви разкажа какво се случи.Нали затова сте дошли.-продължи
той и ги погледна,като буквално изплю цигарата от устата си.Значи
смяната ми започва в десет часа вечерта и първата ми работа е да
обходя всички шкафове и да огледам труповете вътре а и самите
хладилни шкафове,понеже някой път правят проблеми и не правят
нужната температура и телата започват да се разлагат.Върша всичко
това а то ми отнема поне един час,понякога и повече според зависи
от ситуацията.Ако има някакви проблеми.С една дума снощи нямаше
проблеми.След това пия кафе в офиса си и преглеждам
документацията,където ми е описано какво трябва да правя за тази
нощ.На ум си недоволствам,понеже виждам че работата пак е много,
затова глътвам кафето си на еск и се заемам с обработката на
изброените ми трупове.Поглеждам си часовникът вече е минало
полунощ,стрелките показваха дванадесет и три минути.Така от труп
на труп си върша работата и времето минава.Когато приключвам със
всичко пак поглеждам часовникът си и се очудвам,че той показва пет
и половина.Бързо съм свършил с многото работа която имах,но не си
чуствам краката и тялото от умора и се запътих към офиса да изпия
още едно кафе.Към шест,шест и половина трябваше да направя
повторна обиколка на всички шкафове и пак да ги огледам,така че
имах доста време.Когато приключих с кафето тръгнах да обикалям,
но не погледнах колко е часа,така или иначе трябваше да го направя,
така че дали половин час по рано или по късно,беше все едно.Почти
преключвах оставаха ми около пет шест шкафа и до тук всичко беше
наред.Навън започваше да просветлява,отворих поредният шкаф,
огледах поредният труп и тъкмо да го затворя…Пуф…Тялото изчезна
пред очите ми.Разтърках ги и погледнах пак,но шкафа все още си
беше празен.Помислих че полудявам.Отворих следващият трупа си
беше там,но на последният пак го нямаше,просто липсваше.Тялото
ми се олюля и аз седнах на пода.Започнах да мисля,но паниката
която ме беше обладала не ми позволяваше кой знае колко.Станах и
отворих двата шкафа,като се надявах че съм халюцинирал и всичко
ще си е наред,но уви труповете не бяха там,както очаквах.Прочетох
надписа отпред пред шкафа и тогава разбрах,че са от телата намерени
на плажа в Созопол,от загиналите моряци.Нямаше имена а само
пишеше.“Лице неизвестно.Намерено на плажа в Созопол.Смърт
причинена от отслабване на имунната система.“Нещо ми прищрака и
започнах да отварям всички шкафове на които беше написано това.
Няма да ви кажа как се почуствах,когато открих че всички шкафове,
където трябваше да лежат труповете на тези моряци,бяха празни.Това
е общо взето което се случи.После алармирах на колегите си и шефа
си и им разказах същата история,която разказах и на вас.Всички се
смяха до припадък,но никой нямаше разумно обяснение,как са
изчезнали телата.Естественно шефа ме обвини че съм заспал,някой се
е вмъкнал и ги изнесъл всичките,едно по едно,без аз да се усетя.Аз не
издържах и му казах да погледне видеозаписите дали съм спал и
всички заедно наистина ги изгледахме.На едната камера добре се
виждаше,как е хванала изчезването на първото тяло.Отварям,то е там
а в следващият го няма.Шефа се развилня,каза на всички да си
мълчат,защото ще падат глави и ще има съкратени.Изтри записите и
каза че версията за пред всички ще е че аз съм заспал,група хора са
влезли и са изнесли всички тела само на моряците,после добави че
всъщност тези който са изнесли телата са били американци и не са
оставили никакви следи,изтривайки и записа дори.
Разказвачът на историята извади друга цигара и я запали,като
продължи.
-Видяхте ми се свестни хора.А и вие сте от военноморска база Атия.
Гледах изказването ви онази вечер затова ви помня.Затова сметнох за
неоходимо да ви кажа истината.Така и на мен ми олекна,а вие можете
и да ми помогнете ако разкриете как са изчезнали телата.
Комодор Данаилов се замисли и му отговори.
-Ще направим всичко необходимо за да разберем,но не ви обещавам
кой знае какво.Благодаря ви за съдействието.
Той много добре знаеше как са изчезнали телата,но как щеше да
излезе пред публиката от запитващи репортери и да каже.Добър
вечер дами и господа.Има един човек,който се казва Михаил Костов и
той има способността да внушава различни неща.Та той ни е внушил
на всички нас за тези тела да ги видим че са мъртви и след това като
е премахнал вече внушението те просто не са изчезнали ами ние сме
спрели да ги виждаме.Ама че смях щеше да падне.Най много да се
озовеше в усмирителна риза и затворен в лудницата.Нямаше как да
помогне на човека,но се чустваше длъжен да му обещае все пак нещо.
Стиснаха си ръцете и таз вечерният дежурен на моргата се изгуби в
тълпата.
Той се качи в колата,последван от Мария и завъртя ключовете.
Колата забръмча с мъркаш звук и те потеглиха обратно към Созопол.
-Дано не ни се налага пак да идваме в Бургас-каза Данаилов и
всички се разсмяха.
43 Слънчевата светлина навлизаше през дръпнатите
тъмни и тежки пердета и хвърляше ярка светлина в стаята.Изящно

подбраните мебели придаваха такава мека и спокойна атмосфера и
предлазполагаха всеки които беше влизал тук.Цветовете по стените
изразяваха някакви пищни картини,които някак си се комбинираха с
мебелите и още повече те отпускаха,понеже представляваха някакви
природни забележителности.Художникът така беше си поиграл с
четката,че като ги погледнеше човек и задържеше по дълго погледът
си,можеше спокойно да се принесе умствено вътре в тях,всичко
изглеждаше така реалистично и истинско.
Двама човека се намираха в тази стая и единият явно идваш за първи
път се беше изпънал в един толкова удобен фотьоил,които
автоматично заемаше формата на седналият в него и му създаваше
най добрите удобства.Той замечтано се беше прихласнал в едната
картина на стената и умората която беше завладяла тялото му някак си
беше изчезнала и той се чувстваше свеж и отпочинал.Едрото му тяло
беше и леко масажирано от модерният фотьоил и на него му се
искаше никога да не си тръгва оттука.
Другият беше доста нисичък и се щураше назад напред.На него
всичко му беше толкова познато,че въобще не обръщаше никакво
внимание на обстановката.Все пак я виждаше всеки ден и тя не му
правеше вече такова впечатление.Видът му издаваше нервността
му,но той не искаше да бъде груб към госта си и само крачеше
наоколо.
Изведнъж се спря пред едно барче и го отвори.Вътре бяха наредени
толкова красиво изработени чаши,че ако беше някой друг щеше да им
се любува цял ден,но той бързо грабна две,които му се изпречиха и
ги постави леко върху изработената от слонова кост маса.Върна се и
отвори на друго място,където беше пълно с марков и отлежал
алкохол.Взема една неотворена бутилка,защото вътре се мъдреха и
такива,които бяха наченати и я отвори механично,като не си правеше
труда да събира боклуците,които паднаха от нея а ги оставяше да
падат по земята.Наля доста от хубавото уиски и каза:
-Наздраве.
Другият се сепна и погледна чашата.Взема я нежно с грамадните си
ръце и огледа с любопитство чашата и течността в нея и отговори.
-Наздраве.
Нисичкият глътна на екс цялото съдържание и избърса устата си с
ръкава на модерното си и ново сако.Седналият леко отпи и няколко
секунди като изкусен дегустатор,превърташе малката глътка в устата
си,докато накрая не я глътна и чак тогава последва примера на
другият,като и той глътна на екс питието си.
-Кога ще е готово всичко-запита седналият.
-И аз това се питам.
-Нали никой неподозира за нашата намеса във всичко това.
-Имате предвид онези трима кретени ли.Нямат си и ни най малка
представа,че аз и вие също стоим в дъното на всичко това.Бих искал
да им видя физиономиите ако случайно разберат.
-Как успяхте да им измъкнете това биологично чудо и да им тикнете
друго,което ги е направило,бих казал в изроди,защото те са точно
такива.
Нисичкият се засмя и отговори.
-Имам си моите начини.Да го формулирам по следният начин.
Когато едно куче лае много то всъщност не хапе.Но трябва да се
страхуваме от тези кучета,които си мълчат кротки като агънца и чакат
удобният момент да ти заръфат крака и да го оглозгат до кокъл.
-Самият вас си ли сравнявате.
-Разбира се,кой друг.Като няма кой да ме похвали,поне аз самичък
да го сторя.
-И казвате че вашият екип досега е експирементирал с едно
шимпанзе и ефекта е невероятен.
-Ще се убедите сам.Само незнам какво се бавят.Чакането доста ме
изнервя.
-А ще ни стигне ли количеството за да го приложим и върху много
хора.Знаете какво имам предвид.Моята идея е да направим армия от
хора с такива мощности и умения,на която никой няма да се
противопостави.
-Хм.Това е лошата част.Екипът ми как ли не се мъчи да постигне
точните съставки и с тях правихме опити,но засега с неуспех,всички
екземпляри на които сме приложили от нашият разтвор са мъртви за
съжаление.
-Това все едно не съм го чул.Давам ви още един,не нека бъдат два
дни.Като трябва заловете този Михаил Костов,които го е изработил и
измъкнете цялата информация от него.
-Няма да е лесно.Той е трениран агент.Едва ли ще се поддаде на
някакви мъчения или на серума на истината.
-Всеки си има слабите места драги.Разберете какво е неговото и
бръкнете така дълбоко в него,че да го накарате да кърви.
-Вече съжалявам,че ви намесих и вас.Не обичам някой да ме
командва.
-Да,но ви трябва финансова помощ а само аз мога да ви я осигуря,
така че ще се примирите с този факт.А и все пак вие ми се обадихте.
-Така е.Защото моята мечта е точно същата като вашата.А без вашата
финансова помощ нищо няма да мога да постигна.
-Това е добре щом го разбирате.От генерал Радоев ще имаме ли
някаква нужда.
-Не споменавайте това име в моето присъствие.Знаете че го
ненавиждам.Мразя го в дъното на душата си.
-Не сте ми казвали защо.
-Твърде личен проблем за да го споделям с вас.
-Трябва да си имаме доверие все пак.Така че би трябвало да знам
всичко за вас.
-Че и аз нищо незнам за вас.
-Разкажете първо вие.После и аз ще споделя нещо с вас.
-Не ми се говори много за това,като си го спомня и полудявам.Но
щом настоявате.Открадна ми любимата под носа а се пишеше на
много добър приятел.Така двамата избягаха и той и направи дете и тя
почина при раждането.Ето затова го мразя и ненавиждам.
-Сериозно.Той има дъщеря.Незнаех.Знаете ли какво подписах при
срещата си с него…
-Интересно ми е как ви се показа той.
-Не съм се виждал лично с него а с неговият помощник.Генерал
Радоев дава само нарежданията си по телефона а помощникът му
изпълнява всичко.Беше подготвил лично документацията,която
трябваше да подпиша.А и секретарката му Виктория беше там…
-Какво?Как казахте че се казва.
-Виктория.Защо?
-Не може да бъде.Просто не може да бъде.През цялото време той я
е крил при себе си.А аз никога не се усъмних и къде ли не я търсих.
Ах гадно мръсно…-дребничкият се възпря да изрече обидната дума,
която се канеше да каже,а вместо нея допълни-…изчадие.Сега вече ми
падна и той в ръцете.Ще му го върна тъпкано.
-По спокойно.Нищо не ви разбрах.
-Тази секретарката му.Виктория.Тя е дъщеря му.Какво има толкова
за разбиране.Та продължете вие,докъдето ви прекъснах.Какво
подписахте всъщност…
Двамата бяха прекъснати от влезлият в стаята човек,който нервно се
заобеснява.
-Извинявам се много но доста чуках на вратата и след като никой не
ми отговори а чувах че разговаряте оживено реших да вляза и да ви
прекъсна.Всичко е готово.Може да заповядате в експерименталната
зала.
Дребният го изгледа и го скастри.
-Надявам се че не си чул много,защото може да се пишеш за труп
при обратното положение.Явно друг път ще продължим разговора си-
обърна се към седящият мъж,които се размърда и се изправи,като
каза:
-Да друг път.Сега да вървим.
Тримата излязоха а едрият мъж за последно се обърна за да се
сбогува с хубавата стая и затвори вратата след себе си.
Тръгнаха по дълъг коридор,където гледката не беше толкова
ефектна.Оголени кабели стърчаха от тавана и хвърляха малки искри.
Приглушената жълта светлина която мъждукаше от големите
луминисцентни лампи,който хвърляха своята призрачна светлина на
неизмазаните и олющени стени,придаваше доста зловещ вид и
веднага можеше да ти мине идеята,че току що си излязъл от рая и си
се озовал някъде по пътя за ада.Тук там от стените се подаваха тръби,
по които се стичаше на малки капки ръждиво жълта течност и на
места се бяха образували малки локви от които лъхаше неприятна за
обонянието миризма.
Минаха покрай входа от които бяха влезли и продължиха още
навътре.Една от стените беше избита и натрушените на ситно тухли
стояха струпани и препречваха част от пътя им.Покатериха се по тях,
като главите им застрашително се доближиха до оголените кабели.
Вътре в отворената дупка се виждаше само потайният мрак.Едрият
мъж се спря пред нея и се вгледа навътре.Имаше странното чуство че
там има нещо и можеше да се закълне,че то се рееше в тъмното
пространство и издаваше някакъв задавен звук подобен на смях,но не
точно,а като че ли се опитваше да каже нещо,но от гърлото му не
излизаше нищо.Жицата над главата му пресветна и той продължи по
пътя си.
Приминавайки през купчината тухли изведнъж коридора
застрашително се стесни и те бяха пренудени да вървят настрани за да
продължат нататък.
Изведнъж на едрият му се закачи сакото в една от издадените тръби
и се скъса звучно.На него му беше най трудно да преминава през тази
теснина.Точно на това място липсваше всякакво осветление и само
човекът които беше дошъл да ги повика им осветяваше пътя с едно
мижаво фенерче.Но неговите ръце така непохватно насочваха лъчите,
че в повечето случай им осветяваше лицата и ги заслепяваше,от
колкото да им помага да виждат по добре къде вървят.
Едрият мислено тегли една майна на потайната сграда,където го
беше вкарал дребничкият и съжали че не е влязъл с охраната си.
Коридора завиваше изведнъж и от ъгъла се виждаше вече ярка
струяща светлина.Завивайки те се озоваха в просторно помещение,
чийто таван беше доста висок и от него се спускаха доста прожектори
и именно те хвърляха сноповете светлина,която така силно струеше
от тях.
В кръглото помещение се виждаха доста врати,повечето от които
липсваха.Зад тях се виждаше тъмнина и нищо повече.Врата имаше
само на едно място и тя веднага правеше впечатление.Беше голяма и
внушителна.В една ниша до нея се виждаше някакво табло.
Човекът които ги водеше извади една карта от джоба си и я пъхна в
един процеп на таблото.Над него премигна монитор с черен екран на
когото пишеше.“Въведете парола“.Той бързо нащрака някакви цифри
и от някъде прогърмя човешки глас.
-Кодова дума за преминаването ви.
-Мъртво вълнение-изрече водачът и зачака.
Чуха се хилядите заключващи механизми,как се отключват.Вратата
издаде някакъв звук и от вътре излезе някаква струя хладен въздух.
Намираха се в някакво херматезирано помещение.Пред тях стоеше по
малка врата,но докато не се затвори голямата зад тях нищо не се
случи.Няколко камери ги наблюдаваха и няколко синьо лилави лъча
се спуснаха по телата им.Помещението се изпълни с някаква гъста и
парлива газообразна субстанция.От всякъде ги обля силна струя
миризлива течност,която се всмукваше в дрехите им и бързо те вече я
усещаха и как се впива в телата им.Целите мокри и прогизнали те
чакаха следващата процедура.Топла вълна от силен горещ въздух ги
лъхна и за части от секундата ги изсоши.Една от стените леко хлътна
навътре със стържещ звук и на нейното място се видя нещо като
контеинер в които висяха три чисто бели костюми и маски за лицата.
Контеинера се отвори със съскаш звук и всеки си взема
предназначения за него костюм,с ясно изписана табела с имената на
всеки на него.
Облякоха ги и отначало те им стояха прекалено големи.Но
контеинера се завъртя и на негово място се появи някаква друга
машина с накрайник,които висеше.Водачът на групата го взема и
машината тихо заработи.Леко над гърдите на самият бял костюм
имаше отвори той пъхна накрайника на машината в него и костюма
бързо зае формата на собственика си,като прилепна плътно по него.
Другите двама изпълниха същата процедура и всички вече бяха
готови за преминаването си от другата страна.
Малката врата се разхерметезира и се отвори.Зад нея се откри
просторно и голямо помещение.Видяха се някакви машини в които се
въртяха епруветки пълни с гъста жълта течност,до тях стояха няколко
човека и внимателно от време на време спираха машините и с големи
спринцовки инжектираха някаква друга смес в епруветките,после пак
ги пускаха.При спирането отделяха една епруветка изтегляха от нея
малка част и обстоино я изследваха чрез някаква апаратура.Няколко
бяха застанали до едната стена на която беше монтиран голям екран,
които в момента беше замрял а те работеха над своите компютри,
като щракаха бързо по клавиатурите.
Зад една спусната завеса се чу тъп звук и мърморене.Тримата се
отправиха на там и при доближаването им завесата се дръпна и
прибра автоматично.Пред погледите им се откри голяма и добре
подсилена стоманена клетка.В нея се разхождаше нещо изумително и
от време на време се спираше,като думкаше с някакво желязо по
клетката,едно шимпанзе.Стойката му не беше като на истинска
маимуна а си вървеше добре изправено.Част от козината му на места
беше започнала да изчезва и там се беше образувала гладка човешка
кожа.Носът и устните си бяха чисто човешки,но очите и ушите си бяха
все още маймунски.Съществото забеляза наблюдателите си и се спря.
-Какво сте ме зяпнали-изговори с човешки глас и го каза на няколко
различни езика.
В очите и проблесна дивото,което все още не се беше изкоренило
нацяло и тя полетя из клетката,като се приземи по близо до тях.
-Ей дребният пусни ме веднага-заговори странното същество-Знаеш
че,като овладея способностите си ще си първият,когото ще убия,нали.
-Успокой се Били.Това което искаме от теб е да се подчиняваш на
нашите команди.-изрече дребният.
-Не го харесвам това име,казах ти го хиляда пъти.Наричай баща си
Били,не мен.Много искаш да ти се подчинявам,но всъщност ти ще си
този,които ще ми се подчинява.Нали го осъзнаваш или малкият ти
празен мозък не може да обработи толкова много информация.
-Покажи ни на какво друго си способен.
-Да не съм ви някаква атракция тука,че да ви показвам каквото и да
е било.Покажи ни ти някой номер,че да се посмеем.Много добре ще
изглеждаш в костюм на палячо,това бялото въобще не ти отива.
Съществото надигна желязната пръчка която държеше и я опря в
дебелата стоманена решетка.Много бързо,като почти не се виждаше,то
започна да бяга.Пръчката се удряше издавайки тежък и тъп звук.
-Престани иначе ще предприемем другата крайна мярка-изкрещя
дребничкият.
То се закова пак до тях и промуши ръката си,която не беше толкова
дълга вече а се беше скъсила и захвърли пръчката по дребничкият.Тя
полетя право към него с шеметна сила и щеше да попадне точно в
черепа му,при което щеше да го строши на две,ако не беше бързата
реакция на едрият мъж,които я хвана малко преди тя да попадне в
целта си.Силна болка раздра ръката му,но той не показа с нищо
чуствата си а гледаше изпитателно съществото и изрече.
-И аз знам някой друг номер-гласът му беше властен.
Всичко това нямаше как да не окаже ефект на разярилото се
същество.То като ли чак сега спря погледа си на новодошлият и му
обърна внимание.
-Ти кой си.?
-Човекът на когото ще се подчиняваш пряко.Човекът които ще бъде
във всеки твои сън.Човекът които ще ти даде всичко ако ми се
подчиняваш и изпълняваш пряко всяка моя заповед.
-Ако не го сторя.
-Отговори си сам на този въпрос.
-Аз го виждам в мислите ти.Очаква ме бавна и мъчителна смърт.
-Точно така.И повярвай ми въобще не се шегувам.
За да подсили думите си той се извъртя и тръгна да си ходи,като
подвикна на дребничкият.
-Засега видях достатъчно-преминаха през завесата и тя се спусна
отново след тях.-Време е да си вървя-той се спря и загледа екипът от
работещите,които се бяха събрали и бяха наблюдавали всичко до
сега.-А вие се връщайте на работа и искам скоро да имате нужните
резултати.-после се обърна към дребният и му каза-А вие знаете какво
да правите нали.Срокът ми е два дни.Моите хора ще се погрижат до
час да получите нужната ви сума.И не ме изпращайте.А и нещо друго.
Искам да се погрижите за тази сграда.Вижте какъв офис сте си
направили а всичко друго е толкова отблъскващо,че нямам нужните
думи да опиша състоянието на тази сграда.Ще ви пратя малко по
голяма сума от договорената за да се заемете с ремонта на сградата.
Ако ще създаваме супер войници искам условията да са повече от
перфектни.Мисля че бях достатъчно ясен за всички.Ще се чуваме по
вътрешната връзка за да не би някой да ни подслушва,защото имам
мой нежелатели които постоянно ме следят.А и скоро ще се видим
пак и се молете да имате някакъв напредък.
Едрият премина през малката херметезирана врата,където съблече
костюма си,а след това и през голямата и бързо се предвижи през
тесният коридор,като излезе навънка,където го чакаха няколко коли.
Той се качи на една от тях и колоната изчезна нанякъде.
44 Ревът на мотора на приближаващата кола го стресна и

бай Слави скочи,като попарен от леглото и погледна през малкият
мръсен прозорец.Някаква кола се приближаваше и спря пред къщата.
Човекът които караше изключи двигателят и се погледна в
огледалото.Погледът му отначало срещна лицето на Михаил Костов,
но после там изникна лицето на Валентин и не на последно място,
лицето на чудовището,което се криеше в най долният пласт на
преобразилият се в Михаил Валентин.
Решението което беше вземал Валентин не беше най доброто,но
засега предпочиташе да се преобрази в образа на Михаил,отколкото
да се появи с истинският си образ.Така само можеше да докара някой
инфаркт на баща си,а това на него не му се искаше.
Слезе от колата и се запъти към неугледната къща.От нея
нерешително излезе бай Слави и погледна престигналият Михаил.
Валентин влезе за кратко в мислите на баща си и видя разигралата
се снощи сцена.Вече знаеше как да действа и какво да говори.
-Добро утро.-започна той,като нарочно нервно кършеше ръцете си.-
Аз…искам да ви се извиня за моето странно държание снощи.Явно
умората си беше казала думата…и…и…аз незнам какво ми стана.-той
повдигна рамене,като гледаше някак умолително бай Слави.
-Няма нищо синко-усмихна се бай Слави и престъпи към
преобразеният Валентин,като го прегърна силно и каза-Прощавам ти.
Валентин незнаеше как да отреагира на тази прегръдка.Той никога
не беше получавал такива прегръдки от баща си и за момент изпита
истинска ревност,че неговият старец прегръща така непознатият за
него Михаил.Нещо му дойде отвътре и той отговори по същият
начин.Някаква топлина се разля вътре в тялото му и стопли сърцето и
душата му.Дали майка му ги наблюдаваше в момента от небето и
весело се усмихваше.Той нямаше как да знае.Все още нямаше чак
такива възможности.
-Какво ще правим сега.-запита бай Слави след като дълго се
прегръщаха и сега се гледаха втренчено.
-Ще те върна в твоята рибарска къща.
Бай Слави го погледна с интерес,но нищо не каза.
-Да хапнем нещо първо.Аз съм адски гладен.Предполагам и вие.
После по пътя ще ви разкажа нещо.
Влязоха вътре и избраха някаква консерва.Валентин я отвори и
отсипа на двамата в две чинии.Огледа се за хляб и намери няколко
филии,които бяха изпечени и станали на сухар и така времето не им
бе оказало никакво влияние за да мухлясат.Седнаха на малката софра
и започнаха вкусно да ядат.Бавно сгризваха от сухара и той звучно
хрупаше между зъбите им.Консервата която бяха отворили им се
стори така вкусна,че не им стигна и те отвориха втора.Мълчаливо
ядяха и всеки гледаше в друга посока.След като приключиха
едновременно,Валентин се изправи и каза:
-Време е да тръгваме.Стопанинът на вилата скоро ще идва и ще се
оправи с безпорядъка тук.
Излязоха на вън и се качиха в колата,като потеглиха.Дълго
мълчаха.Валентин обмисляше,как да подхване разговора и какво
точно да каже,а бай Слави търпеливо го изчакваше.
Чак като излязоха на главният път и там вече не друсаше така силно,
както по обикновенният горски път,Валентин се реши да поддеме
разговора.
-Не бях напълно искрен с вас.Не беше виновна изцяло умората,
предната вечер.Реагирах така,защото всъщност познавах синът ви.Ще
кажете,че какво общо има той с това чудовище.Но вие сам казахте че
то ви е нарекло „татко“.Още от самото начало подразбрах,че
чудовището ще има някаква връзка с вас,но незнаех точно каква.Затова
донякъде ви помогнах и ви наблюдавах.Исках да разбера вашата
връзка.-Валентин замълча за момент и видя в съзнанието на бай Слави
и разбра защо Михаил не е разбрал връзката веднага,защото в
съзнанието на стареца се виждаше споменът само за мъртвият му син
и нищо повече.-Ще ви разкажа набързо една история.Тя ще ви се
стори смахната и странна.Но и вие като ми разказахте за плажа и това
което сте видели,ми казахте отначало,че може да не ви повярвам.
Така че и вие сега имате правото да не ми вярвате.Незнам как започна
всичко,но тогава бяхме по млади и по наивни и се подлъгахме ние
самичките,а не някой друг.Ние сами си сторихме това,което ни
промени нацяло и отне предишният ни живот.В един миг от нашият
живот ние тримата а това сме аз,вашият син и моят доведен брат
искахме да разполагаме с величествени сили и едва ли не да
завладеем с тях светът или поне да си правим каквото си искаме и
никой да не ни контролира.С моя начетен ум и изобретателност,аз
успях да създам един биологичен разтвор с които щяхме да
придобием невиждани за човешкото око сили и възможности.
Оставаше само да го приложим върху нас си и да видим,какъв ще е
ефекта.Тогава се случи немислимото и необратимото.Аз естественно
не претърпях никаква деформация,но се сдобих с две странни
възможности,които с времето започнаха да ме тормозят и аз искрено
съжалявах,че ги притежавам.Аз мога да чета мисли и да внушавам на
хората различни неща.Например да сторят нещо,което те иначе не
биха направили никога или да видят нещо,което всъщност не
съществува,а е плод на тяхната фантазия.Моят доведен брат получи
всъщност една способност да чете също мисли,но другото което му се
случи беше,че той притърпя пълна трансформация на своето тяло и
се превърна изцяло в жена.Дойде ред на синът ви.При него е много
сложно да ви го обесня,но всъщност ние тримата взаимно
изсценирахме неговата смърт.Да той не е мъртав,както си мислите.
Напълно жив си е.Обаче най много той пострада от тези опити.
Отначало незнаех какви са неговите възможности,но по нататък ги
разбрах.Едната беше,че водата напълно му се подчиняваше,все едно
той беше част от нея и я контролираше.Другото,което беше,че нищо
неможеше да го убие.Не го ловеше нито куршум,нито нещо друго,но
той се превърна в чудовището,което вие сте видели.Кожата му се
разпадаше и всички негови органи се виждаха,а вместо кръв в тялото
му течеше вода.Но той не беше напълно безсмъртен,той бавно
умираше,защото тялото му продължаваше да се разпада и го
обричаше на гибел.
Валентин спря за малко и погледна бай Слави,но той видимо беше
спокоен.От гърдите му излезе тежка въздишка и той погледна в очите
Валентин и каза:
-Имах странен сън тази вечер,но се кълна,че той все едно беше
истина.Помня го съвсем ясно и подробно.Ти си ги оправил нещата
тази вечер,не напълно,но отчасти.Но и аз незнам откъде да започна.
Може би от това,че добре си решил да влезеш в ролята на Михаил,но
си пропуснал една част.Забравил си очите.Никога няма да забравя
очите на сина си.Разбирам те защо така си постъпил,за да не ме
изплашиш.Ти си моят син и тази вечер ти възкреси мъртвият Михаил,
като премахна неговите способности.И върна мъжкото тяло на
другият,като го събра с дъщеря му.Те двамата ще са ти вечно
благодарни,за това.А ти влезе в тялото на едно друго създадено
чудовище,за да продължиш да живееш.Аз немога да чета мисли,но то
се вижда в очите ти.Питаш се ти как ще се измъкнеш от твоите
възможности.Това те тормози и съсипва.Душата ти неистово крещи да
се върне всичко човешко и да заживееш нормално.
От очите на Валентин закапаха сълзи и той ги избърса,като придоби
вече своя си собствен образ.Бай Слави продължи да говори.
-Знам какво ти е липсвало през цялото време.Моята прегръдка и
подкрепа.Разговорите помежду ни.Никога за нищо не те питах.Бях
оставил майкати изцяло да отговаря за теб.И мисля че така е по
добре.Аз нямаше да те науча на нужните неща.Аз щях да те науча
единственно на едно нещо,а то е да ловиш риба.А аз не го исках.
Когато ти избра да станеш военен,незнаеш как се гордеех с теб и как
плачех от радост и щастие,като излизах да ловя риба.Там изливах
моята емоция.Тайно плачех и от майка ти.Но сега разбрах че това не
е слабост да плачеш,това е съвсем нормално човешко чуство.Човек
които не плаче,значи има каменно сърце и никаква душа.Той за мен
не е никакъв човек,а някаква грешка на природата.Та това е засега
което имам да ти казвам.Но тепърва ще водим толкова много
разговори и ще си кажем толкова много неща,които сме пропуснали
да си кажем. Сега вече ми олекна малко.
-И на мен-каза Валентин и двамата се погледнаха за секунда и се
усмихнаха един на друг.
Чуството да се вози в колата и да си говори с баща си,беше толкова
хубаво,че този миг му се искаше никога да не свършва.
Трябваше наистина да помисли как ще спаси себе си или как ще
премахне тези свои възможности.Но и това щеше да стане,просто се
изискваше нужното време.
Колата се движеше към Созопол,а те продължаваха да си
приказват и да се смеят.
45 Изгревът ги посрещна там на плажа,седнали и стоящи
безмълвно.Това на което бяха станали свидетели,се беше запечатало

дълбоко в съзнанията им и те неможеха да се отърсят от разигралата
се сцена.Погледите им все още приковани в морето,гледаха
невярващо и те неможеха да решат дали са сънували.Мислите им се
лутаха из коридорите на безкрайността,търсейки някакъв смисъл,
някаква истина или реялност,но не намираха никакво обяснение.
Любопиството ги човъркаше смушвайки ги да разберат,какво беше
това,на което бяха станали свидетели.Но те стояха дълго така
онемели и безжизнени.Плажът започна да се пълни с хора,някой от
които не ги забелязваха и връхлитаха върху тях.Всичко се изпълни с
глъч и веселие,но на тях нещото продължаваше да им тежи.Пред тях
се мяркаха няколко спасители и отблъскваха с виковете си хората,
които се мъчеха да навлязат в морето за да плуват и забавляват.
Всички крещяха нещо,тълпата изведнъж се отдръпна,един спасител
се хвърли след някакъв осмелил се да влезе човек,но явно беше
закъснял.Главата на влезлият се показа за малко над водата и след
секунди изчезна.Спасителят се гмуркаше търсейки потъналото тяло.
Всички други осъзнали опастността се възпряха да влизат вече във
водата и духовете се поуспокоиха малко.
След малко спасителят вече дърпаше прекрепил тялото на човекът
за буя си.Просна го на плажа и започна да му прави изкуственно
дишане.Водата бликна като фонтан от устата му и спасеният се
закашля продължавайки да плюе голямо количество вода.
Всички си отдъхнаха с незабележими въздишки.Един от спасителите
се появи с мегафон в ръка и казваше нещо.Това което чуха тримата
беше само част,но тази част им подейства някак и те се върнаха в
действителността и бавно се изправиха,като чак сега осъзнаха че са
заобиколени от хиляди хора.Започнаха да си пробиват път през
скупчилата се тълпа и чак след като се отдалечиха достатъчно се
спряха.Колата на Иван беше изчезнала,нямаше я на мястото на което я
бяха оставили и те решиха че някой от дежурните полицай я е видял
и е повикал паяк да я вдигнат,понеже там където беше спрял той,не
беше разрешено спирането.
-Чухте ли това име мъртво вълнение-каза Иван и погледна към
другите.
-Чухме го-отговориха в един глас Яна и отец Якимов.
-Да но странното е че тези две думи ме извадиха от видяното снощи.
Чуствам се така,като че ли означават нещо друго.При вас същото ли е
чуството.
-Мисля че да-каза отец Якимов.
-И при мен е така-започна Яна-Но не в това е въпроса.Въпроса е
какво ще правим.
Тя погледна след тръгналият на някъде Иван и се зачуди какво ли е
намислил.После погледът и се върна към отец Якимов,които също
гледаше към отдалечаващият се Иван,но после погледите им се
срещнаха и те безмълвно решиха да го настигнат.Бързо го догониха,
макар че той доста бързо крачеше,като почти даже подтичваше.
-Къде тръгна-задъхано го попита Яна.
-Незнам.-отговори съвсем честно той-Искам да се махна от тук.Да
забравя всичко,но тези две думи ми звучат ужасно познато,а не мога
да се сетя откъде.Понякога виждам някакво смътно прозрение,но не
мога да уловя главната нишка.Като че ли някъде другаде съм чувал
тези думи,но незнам къде,кога и защо.
Плажът бързо изчезваше зад тях.Отпреде им се появиха няколко
дюни и те започнаха да се изкачват по тях.Пясакът леко се
преплъзваше под тях и съвсем леко се свличаше надолу.
След като ги изкачиха,започна и спускането.Иван се остави на
земното притегляне и с големи крачки и подскоци дърпан надолу в
ниското,той бързо се спусна,като бягаше и крещеше с пълно гърло.
Стигайки долу той изчака другите двама,които се спуснаха по
същият начин.Само където накрая отец Якимов се препъна в расото си
и се строполи на земята.За момент те се изплашиха,но когато той
каза че е добре,ги заля вълната от смях и тримата стояха и се смяха
на самите себе си и странностите,които се случваха покрай тях.
Когато се насмяха на воля те пак продължиха да вървят.По някой
време умората вече започна да си казва думата.Устите им започнаха
да пресъхват от жажда.Коремите им да къркорят бунтовнически от
глад.А да не говорим че слънцето така жарко изгаряше телата им и по
тях се стичаше пот,която беше напоила дрехите им и те бяха
прилепнали плътно по тях.
Стигнаха до едни скали и се налагаше да се катерят по тях.Силите
им вече бяха накрая на предела си.Пръв тръгна нагоре Иван.Скалите
бяха мокри и хлъзгави.Морето бучеше ожесточено.Вълните се удряха
в изпречилата им се преграда и пенести пръски хвърчаха навсякъде.
На няколко пъти Иван се покатерваше донякъде,ръцете и краката му
губеха нужната им опора и той се озоваваше обратно в началното си
положение.Накрая се ядоса и подвикна.
-Хайде помогнете ми.Какво ме гледате.
-Мисля,че аз трябва да съм първа-избута го Яна и тръгна да се
катери.
Отнякъде намери нужните и сили и бързо се озова горе на скалите.
-Хайде засрамете се.Не се оставяйте една жена да ви натрие
носовете.-извика тя отгоре.
-Давай отче ти си-отстъпи му път Иван.
Отец Якимов погледна стръмната и хлъзгава скала и се прекръсти.
Плю си на ръцете и започна да се изкачва.В мислите му изплува
представата,че горе го чака неговият създател,към които той
постоянно отправяше молитви.Не трябваше да кара Господ да го чака.
Една скала ли щеше да му се опре по осеяният с тръни път.Мислите
му бяха прекъснати от захвата на нежна ръка.Той погледна в очите не
своя спасител а Яна,която му помогна,като го издърпа и след малко и
той беше при нея.Двамата погледнаха надолу,където Иван още се
суетеше и нещо негодуваше,но от бурното вълнение нищо не му се
чуваше.
Той стоеше долу и знаеки,че никой не го чува си говореше сам на
себе си.
-Ти остана самичък и изоставен сред пустоща,какво чакаш,давай,
покажи на какво си способен.Не е ли по хубаво да си стоиш тук и без
това незнаеш накъде си се запътил и накъде отиваш.
Никой не му отговоряше и той решавайки най после да не се
предава започна да се катери.Изведнъж съзнанието му се изчисти от
всякави мисли и чуства и той почуства стръмната скала като част от
себе си.Тялото му се обедени в едно цяло,ръцете му здраво хващаха
мокрите скали,краката му здраво стъпваха и той бързо напредна.Краят
вече се виждаше,когато една вълна се разби някъде близо до него.
Мокрите пръски го посипаха обилно и той замалко да се изтърве.
„Ето на върха си почти,не се отказвай накрая.Почти стигна.Само
още малко и ще бъдеш възнаграден с една целувка от любимата си.“-
каза си той и се подсмихна на тези си налудничави мисли.
Изкатери се горе при останалите двама и за кратко замря в
прегръдките на Яна.
Огледаха се къде се намират и долу в ниското видяха една
рибарска къща.Скалите от другата страна не бяха така стръмни а
полегато се спускаха и слизането им щеше да бъде по лесно.
По пътя към рибарската къща се видя една кола,която
приближаваше.Те се снишиха долу на земята и се прекриха колкото
можаха за да видят кой престига с тази кола.
Когато колата спря пред къщата и от нея слязоха трима
човека,единият от които беше с белезници,Иван шепнешком каза:
-Та това е комодор Данаилов от военноморска база Атия.Какво ли
прави тук.Хайде трябва да слезем и да видим,какво става тук.А и без
това трябва да пийнем вода и да хапнем нещо.Иначе ще си умрем тука
на скалите.
И те заслизоха без повече да се крият надолу.
46 Комодор Данаилов спря колата пред къщата на бай
Слави и се обърна назад за да погледне лейтенант Божилов,казвайки

му право в очите.
-И сега какво.Ето пристигнахме.
-Ще чакаме.Да влезем в къщата.Тъкмо ще си починем.Ръцете ми
взеха да се схващат,няма ли да ме освободиш.
-Все още не.Ставаш нагъл.Не мислиш ли.
-Просто попитах.
-Да ти помогна ли да излезеш от колата.
-Не благодаря ще се справя самичък.Забавлявай се докато можеш.
След като разкажа това за което сме дошли,няма да ти е много
смешно особенно,като се обедите че е истина.
Тримата слязоха от колата и се запътиха към вратата на къщата,
когато изведнъж в далечината се разнесе някакъв глас.
-Здравейте комодор Данаилов.Помните ме нали.Аз съм репортерът
Иван Калчев.
Тримата новодошли се обърнаха и съзряха в далечината да слизат
от скалите други трима човека.Изчакаха търпеливо да се доближат до
тях и комодор Данаилов каза:
-Здравейте.Помня ви разбира се.Какво правите тук?
-Тъкмо щях да ви попитам същото.-каза на свой ред Иван.
В далечината се чу гласа на друга престигаща кола и те всички се
извърнаха за да видят какво става и кой идва.
Колата спря и от нея слязоха Валентин и баща му,бай Слави.Всички
дълго време се изучаваха с погледи.Накрая тишината беше нарушена
от Валентин.
-Добре сте дошли на всички.Да влезем вътре.Нали нямаш нищо
против татко.
Бай Слави се усмихна и каза:
-Разбира се че нямам.
Влязоха вътре и всеки се настани където намери за добре.
-С повечето от вас се познаваме.Е може вие да не ме познавате в тоя
ми вид,но аз ви познавам всичките до един.-започна Валентин-За
какво сте дошли.
Комодор Данаилов посочи към лейтенант Божилов и каза:
-Този човек казва че има да ви предаде нещо важно.И макар че в
момента му нямаме доверие ние решихме да дойдем и да разберем,
какво всъщност се случва.
-Вие тримата за това идвате.А вие другите.-обърна се Валентин към
другите трима.
-Ние също искаме обеснение за много неща.-каза Иван.
Валентин мисли дълго и каза:
-Хайде лейтенант говорете,какво толкова имате да споделяте.След
като изслушам него,ще давам обяснение и на вас всичките.
-Незнам откъде да започна-започна лейтенант Божилов,като малко
се запъваше-Но може ли вече да освободите ръцете ми от тези
убийствени белезници.
Комодор Данаилов долови веднага погледа на Валентин,в които
ясно се четеше,“Освободи го какво чакаш.Той неможе нищо да
направи срещу всички нас.“.Бриближи се и откопча белезниците.
Лейтенант Божилов дълго разтрива изтръпналите му от болка ръце.
Знаеше че всички в момента са вперили погледи в него и чакат да
чуят разказа му,но той не бързаше особенно.Но накрая все пак се реши
и започна да разказва.
-Когато се срещнах с вашият приятел Михаил-той се обърна към
Валентин-Той ми внуши да му помогна,но и нещо друго.Да се предам
в ръцете на тези двамата.-той посочи комодор Данаилов и агент
Мария Игнатова-И да разкажа за вас тримата и вашите опити с
биологичният разтвор,които той сам е разработил.Това негово
внушение ме е довело до кома.Не си спомням как съм напуснал
тялото си и как съм се върнал пак в него.Но помня нещо друго,което
наблюдавах,като че ли бях лично там.Първо да попитам на някой
говорят ли му нещо думите „Мъртво вълнение“.
Той спря да говори и огледа всички.Иван плахо вдигна ръка и каза:
-Ние тримата имахме странното чуство че сме чували някъде
другаде тези две думи,но незнаем откъде.Така че може да
продължаваш.
-Дори и ти ли незнаеш Валентине-обърна се Божилов към него и
след като не получи никакъв отговор продължи.-Та като бях в това си
състояние видях първо един човек,много дребничък и хитър човек,
които умело се е криел зад своята маска и никой никога не е
заподозрял в това което е извършил.Този човек е с прозвището
адмирал Стратиев.
Той спря за да види пак реакцийте на всички.Само комодор
Данаилов трепна при споменаването на това име,никой друг не
показа с нищо,че това име му е познато.
-Това е главнокомандващият на военноморска база Атия,нали така
комодор Данаилов.-продължи Божилов,като леко се забавляваше-Та
този човек някак си е откраднал истенският биологичен разтвор от вас
тримата,подменил го е с нещо друго,което ви е причинило тези
странни мутации и е чакал дълго време удобен момент за да го
извади на показ.После видях вече сцената с другият,вторият човек.Как
двамата си говорят и замислят да разработят още от това биологично
оръжие и да направят армия от супер човеци,които да им се
подчиняват.Именно този проект,които те са замислили се нарича
„Мъртво вълнение“.Засега обаче не са успели да направят нищо а
само правят опити върху едно шимпанзе.Но нещо ми подсказва,че
скоро ще успеят.И ти Валентине трябва да ги спреш.
-Вече се уморих да спирам,когото и да е било.На света винаги ще
има такива,които се опитват да навредят със своите злини и поквара.
Единственното нещо,което искам в момента е да се наслаждавам на
момента,че най накрая се събрах с баща си и да изживея загубените
моменти,които сме пропуснали заедно.Защо не ги спреш ти,щом
толкова желаееш.-каза Валентин.
-Нима ще стоиш със скръстени ръце и ще оставиш всичко така.-не
се сдържа Божилов и викна.-Добре щом трява аз сам ще се изправя
срещу тях сам самичък.Знаете ли кои е другият човек помагащ на
адмирала.Това е самият примиер.Не разбирате ли,че ние всички
трябва да се обеденим и да се изправим срещу тяхната армия,докато
можем да я победим.Защото след това ще сме безсилни.Даже може да
сме едни от тях след време.И другото,което е той се кани да отвлече
генерал Радоев и дъщеря му и Михаил и неговата любима.Нима пак
ще ги оставите така нещата.
Лейтенант Божилов бясно събори един стол и изгледа сърдито
всички,като погледа му питаше,“Идва ли някой друг с мен“.
-Предлагам малко да си починем-намеси се комодор Данаилов-
Всички сме страшно изморени и в момента ако тръгнем да правим
каквото и да било,то ще е обречено на провал.Трябва да хапнем,да
поспим и добре да обмислим нещата.Иначе аз съм съгласен.Макар че
още немога да повярвам в случващото се.
Иван,Яна,отец Якимов,агент Мария Игнатова и дори бай Слави
вдигнаха ръка в знак на съгласие.
Валентин се засмя и свали ръката на баща си,като каза:
-Ти ще останеш тук.Аз ще отида вместо двама ни.В момента мога да
ви внуша че нямате никаква умора и глад,но после последствията ще
са още по страшни,след като премахна внушението.Затова наистина е
по добре да си починете и да хапнете.Макар че имам суперсили и аз
имам малко нужда от почивка и добре подготвена стратегия.А и
трябва да разберем,къде правят своите опити.А това значи че аз
самичък първо трябва да разбера нещата и чак тогава да действаме.
Вие тъкмо ще имате достатъчно време да си починете.
-Да не започнеш да се правиш на герой и да свършиш всичко сам-
погледна го лейтеннант Божилов.
-Спокойно нямам такова намерение.Точно това исках от вас и вие да
ми помогнете.Това тяло нещо не ми понася и се чуствам някак
странно.Явно не може да ме приеме и скоро ще трябва отново да го
напусна.Но явно това именно иска съдбата и този път съм решил да
се оставя в ръцете и изцяло.Татко хайде да излезем навън и да ги
оставим на спокойствие.Искам да излезем в морето с твоята лодка и
да се наслаждаваме на момента да сме заедно.
Той хвана баща си и двамата излязоха навън,оставяйки другите
шест човека на спокойствие.

47 Денят си отиваше бавно,последният слънчев сноп
светлина потъваше на западният хоризонт.Огромният му диск се скри

нацяло и тъмнината обагри със своята сивота.Блещукащите светлинки
на уличните лампи,присветнаха и огряха изпънатите и прави улици
на Стара Загора.
Михаил паркира на добре познатият му паркинг и загаси фаровете
на колата.Огледа се и отбеляза,че почти нищо не се беше
променило,а имаше странното чуство че са минали не няколко години
а цели векове и той е прероден и живее нов пълноценен живот.
Слезе бавно от колата и се загледа отсреща в детската площадка.
Крясъците и виковете на играещите деца я изпълваха и създаваха
една хармония на щастие и любов.Млади майки или баби бяха
насядали по пейките отстрани и си бърбореха безгрижно,като само
отвреме на време някоя се провикваше по адрес на детето с което
беше и след като то я удостоеше с отговор,се впускаше отново в
разговора.
„Дали наистина ме чакаш още или си се омъжила и имаш вече
няколко деца.Как ще възприемеш моята поява.Не трябваше въобще да
идвам.Но споменът които изплува отново в съзнанието ми бавно
щеше да ме убие.Така че по добре да се уверя и след това да страдам.
Но аз сам ще съм си виновен.А какво ли си преживяла ти през това
време,през какви ли бури си преминала за да ме забравиш.“
Силно ритната топка полетя към него и го удари в гърдите,като
почти му изкара въздуха.Няколко деца се затичаха след топката,но се
спряха на известно разстояние,след като забелязаха непознатият.
Михаил държеше топката и я оглеждаше.Толкова спомени нахлуха в
него,като развихрил се ураган,но той ги отпъди и им подаде топката.
Погледна към жилищната кооперация в която живееше Ирина и
забеляза,че нейният апартамент свети.Това малко го успокои и той се
запъти към входа.
Застана до чисто новата врата и понече да отвори,но се спря,като
видя,че от тази страна няма дръжка а само поставена топка и вратата
неможеше да се отваря.
Видя наредените звънци и започна да пресмята,кое копче да
натисне.Ръката му затрепери от обзелото го вълнение и той натисна
едно копче от всичките.Повтори процедурата няколко пъти,но не
получи никакъв отговор.Явно беше сгрешил и този звънец отговаряше
на друг апартамент в които нямаше никой в момента.
Натисна съседният до него доста продължително и някакъв ядосан
глас сърдито избуча по уредбата.
-Кой е?
-Добър вечер.Търся Ирина.
-Сбъркали сте копчето.Натиснете следващият номер.
Връзката прекъсна а гърдите на Михаил ритмично се повдигаха и
спускаха.
„Ама че си…незнам подходящо име с което да те нарека.Може би
страхливец.Хайде действай по бързо,че току виж докато звъннеш,вече
ще си остарял и побелял.Държиш се като някакъв тинейджър и си на
първата си среща с момиче.Те даже днескашната младеж са по
отракани и от тебе.“
Натисна следващият номер звънец и зачака.
-Да,моля.Какво ще обичате.-гласът които прозвуча го накара да
забрави ума и дума-Ало има ли някой или е поредната шега.Затварям.
-Не…не…не затваряйте.Добър вечер.Търся Ирина.
-Да аз съм.Кой сте вие?
-Стар познат от едно далечно минало…
-Много забавно.Искам име.Иначе няма да ви отворя.
-Ммм…иии..ха…иллл Ккк..ооо…сттт…овввв.-изрече името си той,
неможейки да овладее появилото се треперене,дори и в устата му.
Минута дори повече в слушалката се чуваше дишането и на двамата.
След това вратата избръмча и той я дръпна за да влезе.Асансьорът го
чакаше,като по поръчка и той влезна вътре,като натисна на нужният
етаж.Той плавно пое нагоре и Михаил имаше чувството че ще го
отведе в облаците.Спря на етажа и отвори внимателно вратата.
Ключалката от апартамента на Ирина изщрака и вратата се отвори
широко.Двамата се погледнаха,но първото което забеляза той,че тя
въобще не беше мръднала,беше си абсолютно същата,каквато я
помнеше.Той набра сили и изръси.
-Здравей.
Тя продължаваше да го гледа невярващо,докато накрая някакъв
порив я накара да му се хвърли и да го прегърне силно,извиквайки
името му на галено.
-Мише.
Той на свой ред също я прегърна и отговори.
-Рени.
-Боже Господи.Не мога да повярвам.Влизай,влизай.Какво те води
насам.
-Ти-отговори Михаил и след като се пуснаха от дългата прегръдка
двамата влязаха навътре в апартамента а Ирина заключи вратата след
него.
Апартамента и си беше почти същият с изключение на някой нови
придобивки.Влезнаха в хола и се настаниха.Тя неможеше да откъсне
очите си от него.Той също.Стояха и мълчаха,докато тя не стана и
извади някакви сладки за да го почерпи.Той си взема една и си
отбеляза,че тя продължава да се занимава със своето любимо хоби,да
прави различни сладки.Лапна я и тя веднага се разтопи в устата му.
-Аз-реши се той-незнам откъде да започна.
След това всичко в него се отприщи и той разказа много подробно,
защо я е изоставил и какво се е случило след това,до този момент в
които се намираше при нея.
Тя го гледа дълго взимайки някакво решение и каза:
-Няма да те лъжа.След като ти ме заряза така,дълго страдах.След
това се опомних и се опитах да имам други връзки,но при тях все
нещо куцаше.Накрая разбрах че търся твоята прилика в новите ми
приятели,но никъде не я намирах и се отказах.Така че в общи линии
съм свободна,нямам деца.През деня работя усилено.Вечер като се
прибера,започвам да бъркам от твоите любими сладки.Изпокарах се с
повечето си приятелки.Все ме насърчаваха да те забравя,че ти никога
няма да се върнеш.Сватосваха ме с този и онзи и накрая на мен ми
писна и им бих дузпата.Знаеш ли,някак си,точно така си представях
твоето появяване.Все още лудо те обичам,но ще ми трябва малко
време да свикна с мисълта,че си се върнал.Ти какво мислиш да
правиш.Моята работа,която имам тук ми харесва и не искам да
напускам града си.
-Ще остана някъде наблизо в града.Няма да ти се натрапвам много,
щом това ти е желанието.Ще си намеря квартира и работа.Когато
пожелаеш ще се виждаме.В това си права.Трябва да си дадем време.
Времето мина неусетно в разговори.Полунощ отдавна минаваше и
часовникът закачен на стената показваше някъде към два и
петнадесет.Но те не обръщаха никакво внимание а продължаваха да
си говорят увлекателно.Не чувайки даже хиликоптера,които кръжеше
в близост.
Стъклата на прозореца се посипаха на малки и ситни парченца със
силен трясък и полетяха към тях.След тях влетяха няколко добре
замаскирани мъже,увиснали на въжета с насочени пистолети към тях.
Дори и да имаше някаква реакция от тяхна страна,вече беше късно.
Михаил видя само как хващат пред смаяният му поглед Ирина а след
това почуства и над себе си тежкият захват на няколко здрави ръце.
Натикаха им пред устите парцали напоени с упоиващ препарат и те
замряха безжизнени.
Закачиха телата им на две допълнителни спуснати въжета и от
хиликоптера ги издърпаха нагоре.След тях се изкачиха и появилите
се изневиделица мъже и хиликоптера полетя към лабораторията,
където адмирал Стратиев очакваше с нетърпение новите си гости.
-Тук екип едно,към базата.
-Чувам ви чудесно екип едно-прозвуча обратно гласът на адмирал
Стратиев.
-Задачата е изпълнена.Обектът е заловен и го водим в базата.Край.
Адмирал Стратиев вдигна чашата си с уиски и отпи доста голяма
глътка от парещото и съдържание.
-Наздраве-каза той,като погледна отражението си в огледалото,
което също му каза наздраве с вдигната чаша в ръце.
48 Офисът на генерал Радоев блестеше,подреден и
обновен.Блестеше и неговата усмивка,жизнерадостна и неотразима.

Застанал пред огледалото той оглеждаше мъжките си форми и
оправяше старият си генералски костюм,окичен със всички почетни
звания и награди,които собственоръчно беше придобил.Зад него
стоеше дъщеря му и той не задържа погледа си много над самият
себе си.
Странно спокоиствие и чуства се примесваха с говорещата му
съвест.Толкова злини извършени за какво.Някой друг ли беше
обитавал женското му тяло и го бе подтиквал да ги извършва.Не беше
самият той и странното беше,че и тогава се чустваше щастлив,но
жалко щастлив,търсещ правилното щастие,което истински желаеше.
Сега като се гледаше и не можеше да повярва на отминалите
събития.Прави бяха хората,че казваха,че един ден човек съжалява за
своите действия,но когато го осъзнаеше беше твърде късно да върне и
да поправи стореното,по пътя по които се е опитвал да постигне
нещо недостижимо.Една химера,една фалшива илюзия,че можеш да
станеш недостижим.Нямаше такова нещо,то просто не съществуваше.
Но въпреки всичко беше в нашите глави и ни обричаше на бавна и
невъзвратима гибел.
Странно беше да открие всъщност,че сега се чустваше още повече
недостижим.Дъщеря му беше зад гърба му и това му даваше
невъобразима сила.Сила с която можеше да надвие целият
злонамерен свят в които обитавахме или поне се правехме,че
обитаваме.Нима всички хора имаха подобна,не така добре изразена
дарба,като на Михаил,да си внушават,да си правят грешна илюзия и
да я следваха неотлъчно.
„Ама че си бил глупак Асене-пропълзя в съзнанието му мисълта и
натрапчиво се загнезди в него-Сляп и глух да беше,щеше да разбереш
истинският си стремеж.Постоянните кошмари които сънуваше и бавно
те унищожаваха,ти ги прогонваше с литри алкохол и самозаблуда,че
ще завладееш света.Колко съм бил нищожен и умопомрачен да
забележа истината“.
Тежка въздишка излезе от гърдите му и топлият дъх,които излезе
от устата му,запоти стъклото на огледалото.
-Добре ли си татко?-гласът и пролази по вените му и се вля заедно
с кръвта му в закоравялото му сърце.
Нейното присъствие,нейните думи,вълшебният и глас изричаш
каквато и да е дума,сгряваше с топлината и мелодията си,едно
каменно сърце и то започваше да тупти по съвсем различен начин.
-Добре съм дъще-нямаше я вече онази дяволска усмивка,тази която
току що разцъфтя на устните му и придаде весели пламъчета в очите
му,беше истинска,идваща от един нов човек,преродил се за нов живот.
Нежните и ръце обгърнаха кръста му и тя положи главата си на
рамото му.
„Ако имаше спомена за истинският твой баща и неговите
злонамерени подбуди,едва ли щеше да ме прегръщаш.Но нищо,ще се
примиря и с това.Толкова си чиста и хубава,като капка утринна роса,
вдъхваща на изсъхващото цвете нов живот.Валентине,добре направи,
че ме отърва от женското ми тяло,но защо не ми сложи и на мен
забравата.Защото не заслужавам,нали.Не всичко е така просто и лесно
в този живот.Трябва сам да се опитам да забравя и да заживея новият
си живот с единственното същество,което истински ме цени и обича в
този момент.“
-Късно е вече татко,не си ли уморен.
-Не мога да се откъсна от теб и с лекота да заспя.Направи по един
чай да изпием.
Тя се засмя и се отдалечи,отивайки към кухнята.Стрелките на
часовникът,поставен над огледалото се заковаха на два и половина,
нощно време и замръзнаха в някакво дълго безвремево пространство.
Всичко като ли застина за дълъг период от време,но всъщност траещ
само няколко мизерни секунди.
От кухнята долетя звукът на изпуснати чаши.Пукотът с който
паднаха и се строшиха и последвалият писък се размазаха,като на
някакъв забавен каданс в ушите и очите на генерал Радоев.Закъснялата
му реакция на каквото и да е действие,изникналите нови чуства и
стъписването от случващото,не му дадоха никакъв избор.Последното
което видя беше черната маска и облекло на човекът зад него,държаш
някакъв предмет в ръцете си с които го удари в главата.Лицето му се
блъсна от удара в огледалото и то се пропука на малки плъзгащи
тънки ивици.Широко отворените му очи видяха потеклата от него
кръв и светът се завъртя в забързан кръговрат и се изгуби в мрака на
забравата.
Мажът го хвана в силните си ръце и го приметна на гърба си,като
някакво перце.Силните му стъпки оттекнаха по пода и той се отправи
към няколко други мъже.Единият от тях беше приметнал
безжизненото тяло на Виктория на рамото си.Другите огледоха
къщата за последно за някакви други субекти и тръгнаха пред
останалите двама.
Перките на хеликоптера,които ги очакваше навънка,развихряха и
цепеха нощният въздух.Двете тела бяха качени и екипът от мъже се
качи в бучащата машина.Тя се издигна тежко с тромавото си
стоманено тяло и отлетя нанякъде.
-Тук екип две до базата.Чуваме ли се.Обектите са заловени и
задачата е изпълнена без никакви проблеми.
-Тук базата.Новината е повече от чудесна.Наздраве за успеха.
Адмирал Стратиев погледна сияещото си отражение в огледалото и
пресуши пълната чаша с алкохол.Седна в модерният фотьоил и след
няма и минута,тялото му се отпусна в неизмерим екстаз.Очите му се
склопиха и той с доволна усмивка на устата,захърка в сладък и
отпускащ душата му сън.Последната му мисъл беше,че е на крачка от
успеха и дългото чакане на което е бил подложен,все пак се е
увенчало накрая с успех.
49 Утрото настъпи и новият ден дойде с безоблачно и
чисто синьо небе.Вълните леко се плискаха в брега отмивайки

лошотията на света.Слънцето започна бавно да се катери по
небосклона.Усмихваше се лъчезарно и разпръскваше своята топлина.
Валентин отправи лодката към брега и скочи да я избута,като каза:
-Ама че незабравима нощ.Ето сега разбрах,защо риболова толкова те
е пленил.Никога не съм предполагал,че това може да ме разтовари и
за известно време мога да забравя всичките си грижи и проблеми.Ще
се окаже че кръвта вода не става.Защо никога не си споделил това
огромно щастие и богатство с мен,татко.Не че те упреквам.
-Вече ти казах,че исках нещо по добро за теб.Вече трудно можеш да
се препитаваш с тази професия.
-Така е.А и преди да се случи това с мен,аз изпитвах огромен страх
от водата.Ако не беше така можех да стана моряк,но аз избрах
сухоземната армия.Човек трябва да се изправя пред страховете си и да
ги преодолява,не да ги оставя те да повлияват на бъдещето му.Но
както и да е.Проблема е там,че в момента въобще не ми се пребираше
на брега,защото знам,какво ме очаква тук.Ще трябва да се разделим за
малко и да посвърша някоя друга работа.Ти виж какво става с нашите
гости.Аз като приключа,ще се върна за да им кажа,какво съм разбрал.
-Добре.До после.-каза бай Слави и се усмихна на сина си-И да
внимаваш.
-Задължително ще внимавам-каза Валентин и отвърна на усмивката
на баща си.
Бай Слави се обърна и закрачи към рибарската си къщурка.Отвори
вратата и завари всички все още да спят,кой където е намерил.Мъжете
бяха налягали на пода а двете жени,някак си се бяха сгушили в
малкото легло на бай Слави.
-Хайде сънливци,ставайте-провикна се бай Слави.
Шестимата се сепнаха от дълбокият си сън и се надигнаха.
-Къде е Валентин-запита комодор Данаилов.
-Отиде да разбере,къде се намира тази лаборатория-отговори му
бай Слави.
Четеримата мъже се надигнаха от неудобният и твърд под и
започнаха да се разкършват.Схванатите им тела започнаха да
пропукват.Всеки си хвърли по една шепа вода за да се разсъни.През
това време бай Слави беше направил кафето и те седнаха на масата за
да изпият ободряващата си напитка.
След като бай Слави се обърна и влезе вътре в къщата си,Валентин
навлезе навътре в морето до кръста,отправи погледа си към
небесната шир и тялото му стана частица от множеството вода.Ситни
малки капчици се издигнаха над останалата вода и полетяха нагоре,
като се разпръснаха,търсейки свои приемник.Няколко попаднаха в
случайно прелитащи птици и това му беше достатъчно.Другите които
не успяха се спуснаха отново във водата и тя заклокочи на това място,
оставайки да чака завръщането на другите части.
Няколкото птици в които беше попаднало част от съзнанието на
Валентин полетяха управлявани вече от него в различни посоки.Така
от въздуха той се надяваше,че по лесно ще намери търсеният обект.
Дълго се лута,прелитайки къде ли не.Като незнаеше какво точно
търси,все едно търсеше игла в купа сено.
Останалата част от съзнанието му се напрегна съсредоточено и
клокочещото място започна да хвърля големи пръски вода във
въздуха.
„Помисли-каза си той-хубаво,къде може да е това място.Щом
адмирал Стратиев дирижира нещата,несъмнено той е подбрал удобно
място,което да е близо за неговите действия.Това единственно
значи,че мястото се намира в близост до военноморска база Атия.А
дали не е там.Едва ли.Комодор Данаилов не е толкова глупав и все
щеше да заподозре нещо.А и да върши такова нещо пред хиляди
други войници,все ще се намери някой да издаде тайната.Ако аз бях
на неговото място щях да го направя в близост до базата си,на някакво
място,не толкова забележимо.Например обрасло с гора,която да
прекрива всякакъв вид дейност.А щом идеята ми е да създавам супер
човеци,помещението в което ще провеждам тези си опити,би
трябвало да е доста голямо.Но щом е голямо,така ще превличам
любопитството на хората.Колкото и да е скрито в гората,неговата
големина все ще го издава.Освен ако…сградата е много стара или
даже полусрутена.Един вид неизползваема.Всеки като види външният
и вид и ще бърза да отмести поглед отвращавайки се от гледката.
Според мен би трябвало да е така.Да видим дали съм прав.“
Той остави мисленето и съсредоточи съзнанието си което се
намираше в няколкото птици и те като част от малко ято се обедениха
и полетяха към военноморска база Атия.
Пътят които трябваше да изминат не беше малък.И Валентин ги
насили да летят по бързо.Местността през която в момента
прелиташе,не беше нито гориста,нито имаше някакви големи
невзрачни сгради.На него му се искаше да се отпусне и да се наслади
на полета,но пак нямаше много голям избор и трябваше да бъде
съсредоточен върху всяко нещо,долу на земята.Някой друг път
можеше да се позабавлява,сега не му беше въобще времето.
Прелитайки вече над военноморска база Атия,той видя хиляди
наредени машини и множество от работещи войници и обикновенни
хора,които изграждаха избухналата част от базата на ново.
Срещу него изведнъж в далечината се видяха две малки черни
точки,които бързо се увеличаваха и стесняваха разстоянието по
мужду им.
Два хиликоптера идваха от някъде и той се опита да прелети
достатъчно близо до тях,за да погледне какво превозват.
Облечените от главата до краката с черни дрехи и маски няколко
човека му направиха силно впечатление и това го наведе на мисълта,
че лети в правилната посока.
Под него изникна доста гъста голяма гора.Исполинските дървета
бяха израсли почти едно до друго и клоните им обрасли с гъста
зелинина се преплитаха и прекриваха всяка живинка под тях.
Самата сграда би трябвало да се намира на някоя поляна,обкръжена
от множеството дървета,тя нямаше да се вижда от никъде другаде
освен от небето.А и хиликоптерите все от някъде трябваше да могат
да излетят.
Не след дълго предположението на Валентин се оказа толкова
вярно,че той дори леко се стресна,че толкова едентично мисли,като
самият адмирал Стратиев.Нима и той беше толкова лош,като него.
Пълен абсурд.Кого ли заблуждаваше.Може би самият себе си и никой
друг.
Кацна насочвайки няколкото птици към клоните на едно дърво.
Няколкото капчици освободиха телата на няколкото птици,като се
смесиха в едно и останаха в съзнанието на само една птица.
Пред погледа му се разкри огромна поляна,която от всякъде беше
заобградена с гъста растителност.Неугледната сграда която се
мъдреше на нея,наистина неможеше да привлече с нищо вниманието
ти.Времето така си беше поиграло с нея,че тя всеки момент
заплашваше едва ли не да се сгромоляса и да се разпадне на хиляди
малки парченца.Но нещо друго му направи впечатление.До нея се
бяха наредили няколко големи камиона и множество облечени в
черно мъже кръжаха покрай тях и ги разтоварваха.Това неминумо
бяха хората на премиера.Значи наистина тук имаше нещо съмнително.
Ако бяха обикновенни хора,облечени в нормални работнически дрехи,
човек да си каже,че някой ненормалник е купил за жълти стотинки
тази сграда и е решил едва ли не да я съживява.Но на това място
неможеха да бъдат допуснати обикновенни хора,по простата причина,
че все някой щеше да види нещо и да се разприказва.Докато хората на
премиера,колкото и да не им влизаше в работата разтоварването на
някакви камиони,щяха да си мълчат безропотно и всичко щеше да си
остане в сянка.Докато не създадяха това,което целяха,след това
несъмнено щеше да разбере целият свят,но тогава щеше да е твърде
късно,за каквато и да е външна намеса.
Вътре се правеше нещо,защото от единият камион се стоварваха
торби с цимент и тухли а другият изсипваше голямо количество
пясък.Сградата несъмнено се ремонтираше,но само вътре,засега.
Камионите също бяха управлявани от хора на премиера.Тези които
бяха тук,бързо бяха изпразнени и потеглиха по някаква неравна горска
пътека,която се губеше някъде измежду дърветата.
Валентин трябваше да влезе вътре.А затова се изискваше да повика
останалата част от тялото и съзнанието си,която беше изоставил в
морето до рибарската къща на баща си.
Голяма част от водата се надигна и полетя към дървото с кацналата
птица.Малките капчици вода полетяха в тънък сноп и осветявани от
слънцето се изпълниха в пъстроцветна дъга.Никой не видя този
моментен феномен и така може би беше по добре.
Останала птица и тя беше вече освободена и тя бързо полетя,
незнаейки какво се е случило с нея и какво прави тук.
Всичката вода се сбра под дървото в голяма локва,която започна да
пропълзява като малко извиращо ручейче по поляната.Когато
достигна до краката на един от мъжете облечени в черно.Тя пропълзя
по двата му крака,овивайки го отвсякъде,като някаква сложна
плетеница и след като достигна до устата му се вля вътре
необезпокоявана от нищо и от никой.В тялото на мъжа до преди
малко,сега обитаваше Валентин и с цялото си същество той без
никакво усилие подчини тялото на човека в което се намираше в
момента.
Огледа се и тръгна навътре в сградата.Там се работеше усърдно.
Стари стени се събаряха а след тях се издигаха нови и в коридора в
който се беше озовал Валентин беше пълен мрак.Но тези които
работеха имаха каски на главите си,които хвърляха силна светлина
пред тях и така без затруднение се справяха с поставените им задачи.
Няколко други се бяха покатерили на стълби и правеха нещо по
тавана.На светлината която пробляскваше от каските им се виждаше
как премахват старите осветителни тела с висящите около тях
наголени кабели и поставят нови,като слагаха гипсокартон за да ги
покрият.А след това закачаха и нови осветителни тела,които щяха да
засветят чак след като всичко беше готово.
Валентин се зачуди в коя посока да тръгне,когато покрай него
направо профуча малка дребна фигура и той веднага разпозна в нея
адмирал Стратиев.Макар че за първи път го виждаше,някак си улови
неговите импулси,които преминаха и наелекрезираха тялото му.
Адмиралът нещо недоволстваше,като ожесточено си мърмореше
нещо неразбираемо под носа.В едната ръка стискаше фенер с които си
осветяваше пътя а в другата някаква папка.
Отначало адмиралът дори не усети че влезлият в чуждото тяло
Валентин го следва.
Накрая се спря пред някаква голяма врата и чак тогава погледна зад
себе си и го видя и веднага реакцията не закъсня.
-Ти накъде-в погледът с които го изгледа се четеше
неконтрилируем гняв и омраза-Връщай се на работа.Тук в
лабораторията,където се извършват опити,нямате работа.Премиерът
би трявало да ви е казал,какви са вашите задължения.Тук мога да
влизам само аз,той и моят екип от добре подбрани учени.Ясно ли е.
Валентин трябваше да действа бързо и да напусне тялото.Но по
какъв начин можеше да влезе вътре.Можеше да опита да се
трансформира в светещият фенер,но веднага се досети,че вътре в
лабораторията е осветено и адмиралът може да го остави някъде,
защото вече ще му е непотребен.Не му оставаше нищо друго освен да
пробва да влезе под някаква форма в папката,която явно беше доста
нужна и важна на адмиралът,защото той плътно бе обвил потните си
пръсти около нея и не я изпускаше нито за един момент.
Никога преди не беше се трансформирал в невъодушевен предмет и
незнаеше какво ще стане,но просто трябваше да рискува.Мисълта му
потече и той мигновенно освободи тялото на мъжа и се превърна в
черен прах,които се стрелна между страниците на папката и се
нареди на нея във формите на букви.
Освободеният от присъствието на Валентин,облечен в черно мъж се
почуди за секунди,какво прави тук и като видя физиономията на
стоящият пред него адмирал се обърна и тръгна на вън.
Не забелязалият нищо адмирал се извърна към вратата и там на
таблото въведе нужната парола и след това запитан за кодова дума
той изрече,добре познатите вече на Валентин две думи „Мъртво
вълнение“.
Валентин се оказа прав.Озовавайки се вътре адмиралът остави
фенера настрани,но папката стисна още по силно.
Минавайки през същите процедури и нахлузвайки накрая белият
костюм,той най после влезе вътре.
Валентин неможеше да види нищо,както беше сега под формите на
букви и то вътре в здраво стиснатата папка,но усещаше някак си
задушливата и напрегната до краен предел ситуация.
-Нищо,нищо и пак нищо-кресна гневно адмиралът и тресна папката
на земята.
Тя се разтвори и няколко хиляди букви изпадаха на пода под
формата на черен мастилен прах.
Някакъв непознат се приближи и стъпи върху черното петно,като
надигна папката и в този момент беше обладан от силата на
Валентин,които вече се намираше в тялото на някой от всички учени.
Старателно прочете мислите на човека в които беше и започна да
извършва дейността,която той беше смятал да направи преди да бъде
обладан.Отвори бавно папката и я заразглежда старателно.Нищо не
разбираше от написаните там формули и странни думи,които нищо не
му говореха,но ги запечата дълбоко в мозакът си за да може по късно
да ги възпроизведе.Почесваше се замислено по главата и покашляше
тежко,накрая каза:
-Значи този Михаил Костов въпреки мъките на които е подложен
той и приятелката му не казва нищо.
-Ти малоумен ли си.Казах ти че нищо.
-Ако му дадем някакъв серум от нашият или по точно заплашим,че
ще почнем да го инжектираме на приятелката му,дали тогава няма да
проговори.Как мислите.И това е все пак някакъв вариант а в момента
сме доста претиснати и трябва да пробваме всичко дошло ни на ума.
-Да действаме тогава-буквално излая адмиралът.
Ученият грабна първата попаднала му колба и спринцовка с голяма
игла и тръгна след фучащият все още адмирал.
Преминаха през вратите и тръгнаха по коридора.Подминаха входа
и продължиха нататък.Тук ясно си лечеше,че работата е приключила.
Стените бяха изпънати и току що боядисани.Мирисът на прясната боя,
така удряше в носа,че главата ти се замайваше и човек лесно можеше
да се опияни.От тавана вече не стърчаха оголените кабели а се
спускаха големи и що годе красиви осветителни тела,които тук вече
светеха.
Стигнаха до хубава и изящно изработена врата.Адмиралът я отвори с
ряз и нахлу вътре а Валентин след него.Очудването свари Валентин
доста неподготвен и след като бързо огледа обстановката той започна
да прозира и навързва,защо и нататък се извършваше ремонт.Вътре
бяха вкарани четири допълнителни стола,които явно се отличаваха от
всичко друго в стаята.На два от тях,които се намираха в дъното на
стаята,бяха овързани двама човека с качулки на главите.А другите
двама се намираха почти в началото и бяха с открити разкървавени
лица.Единият беше Михаил а момичето най вероятно приятелката
му.Нейната глава беше клюмнала и тя най вероятно беше изпаднала в
безсъзнание.Другите двама със закритите качулки неменуемо бяха
генерал Радоев и дъщеря му Виктория.Валентин неможеше да види
какво е тяхното състояние,но виждаше много добре състоянието на
Михаил.Той яростно се противеше,като се мъчеше да се измъкне от
примката на добре омотаните въжета около себе си.Подпухналите му
от ударите очи се надигнаха при влизането на двамата и той се изсмя
и плю по тях.
От извъртяният фотьоил се надигна странна фигура и Валентин чак
сега видя грозното и плашещо с вида си шимпанзе.От очите му
блестеше ясният отблясък на злоба и още нещо.Съществото явно
показваше с държанието си и стоиката си,че то командва в момента
тук.
-Успя ли да влезеш в главата му-погледна го въпросително
адмиралът.
-Нищо не е останало там,което да ни е от полза за нашето
начинание.Има само любов и нищо повече.Ама че отврат.Какво сте
решили да правите.
-Ще бием от серума на приятелката му.Така може да освежим
паметта му.
-Казах ти че там няма нищо.Безполезни са и четеримата.Да ги
довършваме и толкова.
-Не забравяй че аз те създадох,което ще рече че аз командвам
парада.
Полу човека шимпанзе доближи лицето си до това на адмирала и
му се озъби страховито,като каза:
-Давай тогава да те видим,какво ще постигнеш.Този малоумник ли
те посъветва да постъпиш така.-обърна се то към ученият и Валентин
почуства,как съществото се мъчи да проникне в мислите му.
Трябваше да направи нещо по най бързият начин,иначе то щеше да
усети че има нещо нередно.Бързо внуши илюзията за която бяха
дошли в мислите на ученият и напусна тялото му,като се
материалезира в невидима за очите субстанция и влезна в тялото на
Михаил.
Шимпанзето като че ли усети нещо,защото помръдна някак си
странно,но след като влезе и прочете свободно мислите на ученият,
остана видимо доволно и бързо излезе от там,чуствайки се някак
омърсено,че е направило някакъв дори и мисловен контакт с
обикновенният за него човек.
Валентин не обзе изцяло мислите на Михаил,а някак си влезе,като
втора личност в неговото съзнание и му заговори.
-Аз съм Валентин,не се плаши.Трябва да измислим веднага нещо за
да ви измъкнем от тук по най бързият начин.И ето каква е моята идея.
Но първо да ти кажа,че след като те освободих от твоите способности
някак си съм извлякъл и формулата за биологичният разтвор.Което от
гледна точка на сегашната ситуация е добре.Та моята идея е да ти
внуша някаква подобна формула в съзнанието и след като те тръгнат
да бият този серум на приятелката ти,ти да им го кажеш.Естественно
това грозно същество ще иска да се увери,че говориш истината и ще
влезе в мислите ти за да провери дали говориш достоверно.След като
се увери,че е така или даже преди това,трябва да изискваш да ви
освободят.Иначе дори и с моите способности незнам как ще ви
помогна срещу толкова хора.Напоследък се чуствам доста слаб и не
съм сигурен дали ще се справя,а и обещах на няколко човека,че няма
да действам самичък и да се правя на герой.Така че ще се върна
подготвен с тях и ще онищожим всички в тази сграда,включително и
нея.Съгласен си,нали.-Валентин получи положителен отговор от
Михаил и продължи-Да действаме тогава.
Той бързо се върна в тялото на ученият и се приближи до
безжизненото тяло на приятелката на Михаил.Изтегли със
спринцовката голямо количество от серума и заплашително го
доближи до едната и ръка.Плясна със свободната си ръка за да може
вената да се открие и там да бие серума и се приготви да я бие вече.
Михаил се раздвижи,като крещеше като обезумял.
-Добре,добре,ще ви я дам,само не и бийте от тази отрова.Дайте
нещо да ви я напиша и да приключваме.Но после,какво ще правите с
нас.Ще ни освободите ли?!Трябва да се договорим и нещо за това.
Откъде да бъда сигурен,че пак няма да ни убиете или да ни биете от
фалшивият серум.
-Не можеш-отговори адмиралът-Няма какво да се залъгваме.
Прекалено много видяхте и знаете,така че ще се помъча смърта да ви
бъде по бърза.Но спокойно няма да е веднага.Определено и аз трябва
да се убедя,че даваш истинската формула,а не някаква измислица.И се
моли да казваш истината иначе смъртта ти определено ще е бавна и
страховита.Първо ще те оставя да гледаш,как умира приятелката ти а
след това ще довърша и тебе.
-Каква е моята изгода тогава,да ви казвам,каквото и да е.-не беше
много съгласен с поставените му условия Михаил.
-Печелиш време и бърза смърт.Това не е ли достатъчно.Мисля че
постъпвам достатъчно спортсменски.
-А защо не ни пуснете.Дори и да кажем на някой за вашите
намерения,едва ли ще ни повярват.Дори незнаем къде се намираме.
-Не сте в положението да се пазарите-изкриви устата си в някаква
полусмешна,полустраховита физиономия,адмиралът-Имате ли си на
представа от кога чакам този момент.Колко дълго бях принуден да
търпя подигравките на всички зад гърба си.Какво си мислите,че аз
съм сляп и глух и не разбирах,че всички се присмиваха,на дребната
ми и недодялана фигура.Никой не идваше да ми го каже в очите,само
поради факта,че бях се сдобил с висок офицерски чин.Но преди да се
сдобия с него,дори собствените ми майка и баща се отрекоха от мен и
ме бяха захвърлили в дом за изоставени деца.Всички ме мразеха и
тъпчеха през целият ми смислен живот,но аз търпеливо изчаквах
момента и провидението най после ме споходи и ме възнагради за
всичко,което съм изтърпял.Аз като молех за съжаление и капка
милост,някой чуваше ли ме.Не.Така че и аз оставам глух за вашите
молби.Часът на истината,часът на разплатата най после настъпи.
Какво ли ви се обеснявам въобще.Хайде казвайте ако ще казвате нещо,
ако ли не,да приключваме най после,понеже взех да губя търпение.
-Дайте ми химикал и лист-каза Михаил,виждайки че няма да стигне
до споразумение.
Просто трябваше да се надява,че по този начин ще спечели
достатъчно време,през което Валентин ще се върне и ще ги освободи.
Дълго време писа на даденият му лист и след като свърши го
подаде на адмиралът,които го пое и погледна към шимпанзето.
То се приближи и вникна в съзнанието на Михаил и видя там,че той
наистина е дал истинската формула.Веднага излезна и докладва на
адмиралът,че всичко е истина.
-Това е добре-потри доволно ръце адмиралът-Е сега трябва да я
разработим и да я изпробваме.Така че можете да си отдъхнете.
Спечелихте си няколко дена живот още.А сега ми хрумна нещо
брилянтно.Като сме готови с разработката,можем да пробваме върху
вас.Така вие ще получите някакви супер сили,но ще сте подвластни
на мен и моите заповеди.Добра идея нали.Хайде всички след мен.
Това се отнасяше за ученият и получовека шимпанзе и те
последваха излезлият вече навън в коридора адмирал.
Валентин напусна тялото,като се материалезира в своето собствено
тяло и каза на Михаил.
-Трябва да побързам.Нямаме особенно много време.
-Валентине ти ли си-промърмори се под едната качулка.
-Аз съм генерал Радоев.
-Пожелавам ти късмет,понеже ще ти е нужен.Оказа се че има
много по зли хора и от мене самият.Никога не съм очаквал такова
нещо от адмирал Стратиев.Но явно неговата психика и его са много
повече наранени.Има си комплекси човека,но това естественно не го
извинява.Така че успех.
-Всичко ще е наред генерале-каза Валентин и материалезирайки се
като не толкова гъст а напротив прозрачен дим изчезна бързо от тази
сграда бързайки да се върне в рибарската къща на баща си.
50 Бай Слави стоеше в центъра на собствената си
рибарска къща а останалите се бяха събрали покрай него.Той

разказваше някакви рибарски истории и вицове,но така умело ги
пресъздаваше,че шестимата се бяха хванали за коремите.Приятната
болка от непрестанният смях,които се лееше от тях така звучно ги
беше завладял и те почти бяха забравили за проблемите си и
това,което им предстоеше.
Валентин изникна пред тях от нищото и те отначало малко се
стъписаха.
-Май прекъснах някаква веселба-каза той,като видя че всички се
смеят и го гледат очудено.
-Извинявай синко-каза бай Слави-Аз съм виновен.Разказвах им стари
рибарски вицове.Но сметнах,че имат нужда от разтоварване.А и
времето да минава.Пък и никога съм нямал толкова гости и такава
голяма аудитория от слушатели.
-Няма проблем.Но нямаме никакво време и трябва да престъпим
към действие веднага по най бързият начин.-каза той и набързо им
разказа какво се е случило,след което добави-Ще ни трябва оръжие и
някакъв експлозив за да взревим после сградата.
-Аз ще се погрижа-обади се комодор Данаилов.
-Всеки реши ли сам за себе си,какъв риск поемаме и дали е готов
да извърши това-погледна ги Валентин изпитателно-Отче най вече
това се отнася за вас.Ще ви се наложи да използвате оръжие и да
убивате хора.
-Дали съм готов за това.И още питате.Естественно след това ако
някой разбере какви съм ги вършил,ще се наложи да напусна църквата
и да си потърся друга професия.Само ще ми трябват други дрехи,тези
не са много подходящи.А като преключим ще се помоля на нашият
Господ Бог да опрости греховете на всички ни.Да боравил съм с
оръжие.Все пак преди да се запиша в семинарията съм ходил войник
и трябва да ви кажа,че много добре стрелях,бях един от първите по
стрелба.
-Трябва да се помолите още сега за нашият успех-добави Валентин.
-Не е нужно.Щом съм с вас съм сигурен,че Господ ще ни пази.
-Какъв ще е плана ни за действие-попита Яна.
-Изненадата над врага ще е най големият ни плюс.Ще е добре
оръжията ни да имат заглушители за да не вдигаме,кой знае каква
пукотевица.А и не забравяйте,че аз ще помагам и с част от своите
способности.Така че да действаме.Може би само ще ни трябва по
голяма кола.Все пак в момента сме седем човека а после навръщане
ще се увеличим с още четерима.
-И това лесно ще се уреди-подсмихна се комодор Данаилов-Само
ще ми трябва телефон да звънна на един добър приятел,които ще ни
обзаведе с каквото си пожелаем.И дано да нямате нищо против и той
да се присъедини,защото щом разбере,че ще има пукотевица,съм сто
процента сигурен,че и той ще иска да участва.
Никой не отговори,което красноречиво говореше,че никой няма
нищо против и темата е вече изчерпана.Място за празни приказки,
нямаше повече.Всяка минута беше ценна за спасяването на четеримата
пленници и за онищожаването на един потенциален луд.
Мария извади от джоба си малка пластмасова пластинка,в средата
на която се виждаше миниатурна интегрална схема.Разглоби
внимателно мобилният си телефон,като премахна някаква дребна
част.Сложи пластинката на мястото на картата и сглоби телефона си,
като го подаде на комодор Данаилов.
Той го взема и набра някакъв номер.В слушалката отначало се чу
тихо пращене и след това започна да издава някакъв сигнал,което
означаваше,че набира даденият номер.
Собственикът на номера се бе заврял под гумите на една кола и
завиваше с голям ключ нещо,когато извъня телефона.Звъненето го
стресна,понеже по този телефон не го търсеше почти никой,малко
хора знаеха този му номер и той се изправи забравил,че е под колата
и си цапна силно главата.Измъкна се ядосано и като вдигна
слушалката направо изкрещя.
-Който и да си дано си заслужава.
Някакъв познат смях се разнесе отсреща му и той онемя.
-Данаилов,това ти ли си,старо куче.Само ти имаш такъв
самодоволен смях и аз няма да го сбъркам с никой друг.Къде се
губиш,помислих,че си умрял.Домъчняло ти е за мене…
-Не си се променил много Георгиев,все същият дивак си.Трябва ми
нещо и то спешно.
-Казвай.Знаеш,че за теб бих дал всичко.Макар,че не си се сещал
скоро да ми се обадиш.Знам че постоянно мислиш за мене понеже те
биех доста често на шах.
-Ех и ти,така и не разбра,че нарочно те оставях да ме биеш.Я се
замисли някой друг побеждавал ли ме е.Правех го с единствената
цел другите да те уважават колкото мене.И мисля,че се получаваше
доста ефикасно.Трябва ми голяма,мощна кола.И всякакъв вид оръжие
за което се сетиш.Ти знаеш,кое най много предпочитам.
-Имаш ги.За кога ти трябват.
-Ако може веднага.
-Уау.Я по полека го давай.Кажи къде си.
Данаилов обясни подробно местоположението си след което
Георгиев каза:
-Имаш всичко максимум до час.
-Не може ли малко по бързо.
-Добре де добре,ще направя всичко възможно да го съкратя на
четиридесет минути,но не обещавам нищо,малко напоследък съм
изгубил форма,нещо доста съм се занимарил,но това е друга тема.И
да знаеш,че трябва да ми обесняваш доста за какво ти е това оръжие.А
и да не забравим,че щом ти трябва такова,значи си намислил да
обстрелваш някой,така че ме брой и мене.Нека си припомним добрите
стари времена.Хайде сега да действам после ще си говорим надълго
и широко.
И връзката прекъсна.
Данаилов се обърна към останалите.
-Остава ни само да чакаме.
51 Захари Георгиев прекъсна връзката и му трябваха
няколко секунди за да вземе решението,което се оформяше в

съзнанието му.Избърса омазнените си ръце и спусна рулетната щора
на работилницата си,като се огледа за нещо подозрително.Видя добре
познатата му кола,която редовно стоеше на пост на няколко преки от
работилницата му.Човекът които беше пратен да го следи отдавна
беше изгубил всякакъв интерес върху скучното ежедневие на
въпросният Георгиев и сладко похъркваше в колата си.
Дължеше толкова много на комодор Данаилов и щом той искаше
оръжие,значи подготвяше някакво наистина велико фиаско.Чуството
за дълг над този човек,които чустваше едва ли не като по голям брат
се зароди отново и той не можеше да остави така просто нещата.
Трябваше подобаващо да се отблагодари за всичко направено от
Данаилов,за всяка негова сторена с такава любов постъпка към така
скромната личност на Георгиев.Но едва ли и това щеше да е
достатъчно.Но нищо и това беше достатъчно поне за в момента.
Винаги щеше да се чувства задължен и едва ли някога щеше да се
чувства реванширан.
Доближи се до един голям масивен ръчно изработен от него,
смесица от открит гардероб с много рафтове по него,натрупан със
всякакви части за коли и набра на един малък сейф няколко цифри.
Сейфът се отвори автоматично и от вътре го гледаше само някаква
ръчка и нищо повече.Той я дръпна и гардеробът се плъзна малко в
страни,откривайки съвсем тясно пространство,през което да може да
мине само един човек.
Пъхна се в открилият се процеп и машинално натисна от дясната си
страна на стената някакво копче.Силна светлина обсипа стръмното
стълбище на което се беше озовал а гардероба зад него се затвори.
Стените и таванът бяха облицовани от ръчно изработена дървена
ламперия.На места бяха окичени различни трофей и множество
снимки,на повечето от които се виждаха десетина човека винаги
наредени покрай изпъкващата личност на комодор Данаилов.
Спомените се опитаха да нахлуят в съзнанието му но той ги отпъди
и заслиза на бегом надолу.
Когато стигна на най долното стъпало пред него се откри голямо
просторно помещение.Покрай стените бяха наредени големи
масивни железни и труднодостъпни шкафове,на всеки от който беше
изписано нещо.В средата имаше закрити с брезент някакви огромни
неизвестни неща.
Доближи се до една голяма картина,на която пак бяха нарисувани
същите десет човека и я преплъзна в страни.Зад нея се появи не
толкова голям екран и хиляди малки копченца.Под всички тях
стоеше стар сателитен телефон.Георгиев го взема и натисна някакво
копче,което започна да избира едновременно осем различни номера.
На малкият екран се появиха различни сцени,които се редуваха
през няколко секунди.На една от тях се виждаше колата с
похъркващият в нея човек и от това ставаше ясно,че на екрана се
появяваха сцени от поставените от него в района камери,които
следяха за евентуални появили се съмнителни лица.
Когато приключи едновременният си разговор с осемтяхто човека,
той си погледна часовникът и отбеляза,че е загубил вече десет
минути.
„Ех аз ти казах Данаилов,че съм изгубил форма.Преди това го
правех максимум за две минути.Дано поне останалите не са изгубили
форма и дойдат по най бързият начин“-каза си той и започна да
натиска различни копчета.
След всяко натискане се чуваше изщракващ звук и няколко шкафа се
отвориха и от тях се показваше изрядно подредено и различно
оръжие.
Доближи се до един от бризентите и го откри.Под него се показа
голям добре оборудван и брониран специално разработен военен
джип.Георгиев бързо пресметна,колко такива ще им трябват и бързо
откри още три такива бризента,под които също бяха закрити
едентични на първият,джипове.
Отзаде на всеки имаше специално място,където да се сложи доста
голямо количество и независимо какъв размер оръжие.
Той започна да вади от шкафовете и да нарежда в джиповете.
Когато свърши от челото му се спускаха тънки струйки силно
избиваща солена пот.Погледна си часовникът и го обзе паника.Бяха
минали още цели двадесет минути или общо половин час от както
беше приключил разговорът му с комодор Данаилов.
Чу се някакво позвъняване и той погледна на екрана.Пред ролетната
врата на работилницата му се бяха събрали осем души и гледаха
право в камерата.Натисна едно копче и тя се раздвижи нагоре.Те
влязоха навътре и се запътиха към гардероба,където отвориха сейфа
и натиснаха добре известната им ръчка.
Георгиев прегледа и останалите камери,които показваха,че
положението е спокойно.
След малко осмината вече бяха долу при него и след кратки
прегръдки,всички се качиха на четертяхто джипа и потеглиха един
след друг,като се качваха на една платформа,която ги отвеждаше
отвън на повърхността.Мястото откъдето излизаха беше не толкова
голям паркинг,заобграден с бодлива тел,по която беше обрасла гъста
и непроницаема за очите растителност.
Четертяхто джипа за измъкнаха незабелязани от никой от добре
прекритият паркинг и с пълна газ се понесоха към мястото,където
вече ги очакваше комодор Данаилов.
Георгиев искренно се надяваше,че ще престигнат там до половин
час и поне ще спази единият час,които му беше отпуснал Данаилов.
Колата която дебнеше пред работилницата му все още си стоеше.
Вътре човекът само се размърда леко и продължи да спи,
незабелязвайки въобще нищо.
Осмината се бяха явила веднага на повикването им от Георгиев и
никой не зададе никакъв въпрос,на къде отиват и какво ще правят.Те
просто се бяха отзовали щом разбраха,че мисията е свързана с
52 Денят бързо се извъртя и последният слънчев лъч се
скриваше на хоризонта.Първите бледи звезди започнаха да се

появяват на небосклона и вечерното небе бързо се нашари със своята
нощна премяна.
Няколко хиликоптера кацнаха на поляната пред неугледната и
изоставена сграда и от тях наизлязоха доста мъже,облечени в черно и
въоръжени до зъби.
Същевременно с тях престигна и конвоят от лъскави мерцедеси
следван от стотици джипове от които също наискачаха цяла армия
командоси.
От единият мерцедес излезе премиерът и косата му се развя от все
още пикиращите въртолети.За миг луната се показа от своето
прикритие и освети каменното му и доволно усмихнато лице.
Кордонът от мъже бързо го обкръжи и той само им махна вяло да се
разпръснат.Тук се чустваше толкова незасегаем,далеч от света и
неговите постоянни проблеми,далеч от любопитните камери на
репортерите и техните тъпи въпроси.Искаше дълго да се наслаждава
на този незабравим момент.Вдишваше бавно от вкуса на дълго
очакваната и предстояща победа.
Плановете му бяха далеч от тези,които беше споделил с адмирал
Стратиев.Нямаше въобще никакво намерение да прави армия от супер
войници.Притежаваше ли такова биологично чудо,просто можеше да
го продаде и да спечели доста пари.Несъмнено щеше да има доста
заинтересувани да притежават такова оръжие.Оръжие от ново
потекло.Можеше да го продаде едновременно на няколко страни,да си
прибере печалбата,да си закупи някой остров и завинаги да се
оттегли там на него и да води живота за които винаги бе мечтал.Да не
беше заобиколен от тези едри и груби със своите действия мъже а да
беше обгрижван от финни и крехки създания,наречени жени.
-Добър вечер господин премиер-прекъсна разгорещените му мисли
гласът на дребничкият адмирал.
Той стисна ядно зъби и ги изкриви в приветлива усмивка,като си
каза:“Първо теб трябва да премахна от моето полезрение а и после
всички тези идиоти с черни маски на лицата.Все пак славата и парите
немогат да се делят на толкова много,те се делят само на едно а
именно лично на мен.“
-А добра ли е наистина адмирале мой-каза високо той,като пое
подадената му за поздрав дребна и потна ръка на адмирала.
-О сам ще се убедите в това.За мен е повече от добра.Всичко така се
нарежда,както никога досега.
-Добре обезопасете периметъра и сградата,докато ние с адмиралът
сме вътре-обърна се премиерът към един от мъжете,които явно беше
техният лидер,а след това подкани адмиралът-Да влизаме тогава.Не
ми се стой цяла вечер навънка.
Когато влязоха навътре,там наистина изненадата за примиерът беше
голяма.Нямаше помен от стърчащите кабели над главата му.
Коридорът беше разширен и стените му бяха изпънати и гладки.
Осветлението над главите им не беше толкова мижаво,а напротив
хвърляше силна ослепителна светлина.Останал видимо доволен от
извършената работа,той поклати глава,но повече на себе си,от
колкото на адмиралът.Мислите му за момент бяха отлетели пак
нанякъде.
„Успях да подлъжа адмиралът да направи ремонт на тази порутена
сграда.Загубих толкова средства,за какво.Недей така,за всичко
случващо се си има причина,било тя добра или лоша.За сметка на
изгубеното ще ти се върне нещо двойно,че и тройно.Размерът на това
което предстой е толкова голям,че можеш спокойно да си купиш
постоянен и вечен живот.Ама че брилянтна идея.Дали това
биологично оръжие няма да дава безкраен живот.Трябва да го пробвам
върху себе си.“
-Къде желаете да отидем-гласът на адмиралът дойде толкова
далечен и глух и пак го извади от собствените му разсъждения.Дали
беше добре това,че напоследък доста често изпадаше в такива
размишления.Това не би трябвало да означава,че полудява.Не,в
никакъв случай,не означаваше това.
-Да видим как са вашите,в случая и мойте гости-отговори той и те
поеха към стаята,където бяха Михаил,приятелката му,генерал Радоев
и дъщеря му.
С влизането им вътре в сградата,мъжете отвън се разпръснаха
навсякъде,но повечето от тях застанаха плътно до входа,а други
малко по късно щяха да влязат и в самата сграда.
В прекритието на нощта изкачили се на една малка възвишинка,
шестнадесет души бяха налягали на земята и наблюдаваха със
специални бинокли настъпилото раздвижване.
-Време е да започваме купона.Какво ще кажеш Данаилов.-прошушна
тихо Захари Георгиев-Ще падне голяма веселба.Няма спор.
-Георгиев,Георгиев-въздъхна комодор Данаилов-Ти си някаква
грешка или по скоро голямо недоразумение на майката природа.Но
сега не му е времето да споря с теб.Пак ти повтарям искам стриктно
да се изпълняват мойте заповеди и тези на Валентин.А не да си
правиш волни съчинения и пируети за да не те обирам после с
лопатата от тука.
Останалите се засмяха съвсем тихичко.
-Не виждам,какво толкова смешно казах-възпротиви се комодор
Данаилов.
-Стига толкова-прекъсна ги Валентин-Наистина е време да
започваме.Искам обсъденият план стриктно да се спазва и никой от
групата да не се отделя нито за миг.Ако действаме заедно то това
единственно означава че ще успеем.Но ако някой е решил да се прави
на герой и да си прави своеволни неща,още сега ще му заявя,че е
обречен на смърт.Някой имали още нещо да добави.
Всички мълчаха и погледите им както бяха отправени във Валентин
се отправиха обратно към поляната.
Той се отдалечи и стисна юмруците си до посиняване.Погледна
плъзналите,като някаква плетеница по тялото му сивкави оттенаци.
На места кожата му беше силно зачервена и големи мехури пълни с
някаква течност заплашваха всеки момент да се пръснат.По челото му
избиха ситни капчици пот и той ги избърса.Тялото му страшно
гореше и той си каза:
„Само още малко издръж да довършиш тази последна мисия а след
това да става,каквото ще.“
Погледна към блещукащите звезди и се усмихна,но никой не видя
че в усмивката му се крие съжаление.Той усещаше че наближава края
му и никаква негова придобита сила неможеше да спре това,което
предстоеше.
Кой бяхме всъщност ние,че се залъгвахме,че можем да диктуваме
природните и физичните закони,създадени от една много по висша
сила.Сила наричана от всеки по различен начин.Какво се оказваше,че
ние сме едни дребни пионки,дребни прашинки,участващи в
закономерността на голямата и необятна Вселена.
Никой не видя как тялото му се издигна високо в небето.За кратък
миг изчистеното и ясно небе,бързо потъмня.Гъсти и черни облаци
надвиснаха над цялата поляна и я обгърнаха в непроницаем мрак.
Статичното електричество пращеше вътре в тях и започна да
обстрелва различни места по поляната.Всяка светкавица която падаше
избухваше със силен тътен,поразявайки разбягалите се командоси на
премиерът.
Всички се укриха на избрано от тях място,което счетоха,че е
достатъчно безопасно и зачакаха появилата се изневиделица буря да
отмине.
Няколко се пъхнаха вътре в сградата и бързо затвориха входа.Най
странното беше,че вътре не се чуваше абсолютно нищо.Все едно на
вън не бе настъпил някакъв изсипал се едва ли не апокалипсис.
Светкавиците замряха и от облаците заваля пороен плющяш дъжд.
Петнадесетто души се надигнаха от своето прикритие,като сложиха
на очите си специални очила за нощно и топлинно виждане и
тръгнаха да изпълняват следващата точка от техният план.
За миг поляната се превърна в бойно поле.Покрилите се
командоси на премиерът неочакващи нищо за миг станаха много
лесни и достъпни мишени.Повечето докато се усетят вече лежаха
простреляни и мъртви.Някой се опитаха да отговорят на огънят,които
се сипеше върху тях,но безуспешно.
Земята се тресеше от избухващите джипове,чийто части се
разхвърчаваха на хиляди малки парчета,последвани от топлинната
вълна,която се стелеше и набраздяваше земята след себе си.
Няколко последни командоси се насочиха към няколкото
въртолети,търсейки спасение в тях.Перките им се завъртяха под
силно сипещият се дъжд,но още преди да са направили,какъвто и да
е опит да излетят,няколко отправени ракети се отправиха към тях и
ги раздробиха на ситен прах,които се надигна леко и се опита да се
разстеле по земята,но веднага бе задушен от силата на изсипващият
се дъжд.
Пламъците бързо бяха путошени и всичко бързо замря,както и беше
почнало.Облаците се разнесоха и ликът на нощната силно светеща
луна озари със своята светлина,поляната и сградата.
Валентин се появи видимо уморен.Бледото му лице излъчваше
някаква вътрешна болка,но той съвсем спокойно даде няколко знака
на останалите и те бързо се разпръснаха за да огледат за евентуални
оцелели.
След малко всички отново се събраха пред вратата на сградата.По
специално облечените им екипи,ясно си личеше,че са водили
някаква ожесточена битка.Тук там дрехите им бяха разпокъсани и на
тези места се виждаха съвсем слаби одрасквания с малко бликнала
кръв.
Предстоеше втора фаза от плана и Валентин се доближи до
затворената врата и заблъска с юмрук.От вътре се чуха някакви
сподавени гласове и вратата бавно започна да се отваря.Появилите се
от вътре командоси бяха веднага покосени.Някой успяха да разберат,
какво се случва и вместо да се защитават,предпочетоха да бягат за да
се прикрият от изсипващите се куршуми.Вътре в сграда настъпи
истинска суматоха,защото оцелелите веднага съобщиха,че са
нападнати от многоброенен противник.Никой всъщност си нямаше
напредстава,че нападателите са само шестнадесет човека и ако вътре
изпокрилите се командоси се съберяха бързо можеха да обърнат
битката в тяхна полза.
Валентин не се притесняваше от факта,че в лабораторията ще се чуе
нещо.Тя беше добре звукоизолирана и в нея никой неможеше да влезе.
Осем човека тръгнаха към нея а останалите към стаята,където
държаха пленниците.А там нямаше как да не чуят крясъците и да не
разберат,какво се случва.Точно това най много притесняваше
Валентин.Да не докато стигнат до стаята вече да е твърде късно.
Междувременно в стаята премиерът и адмиралът стояха с
четеримата овързани пленници и разговаряха,когато отвънка се чуха
откъслечни думи примесени с викове на ужасяваща паника.
-Нападат ни,нападат ни.
-Какво става навън адмирале.-каза все така спокойно премиерът-
Излезте да видите,каква е тази врява.
-Защо не излезете вие-дребничкият адмирал погледна
многозначително премиерът-Нима не чувате,че сме нападнати.А в
момента тази стая е най доброто ни укритие.А пленниците нашето
оръжие.Защото тези които ни нападат са дошли именно за тези
четерима души.
Отвън настана призрачна тишина и двамата дълго се вслушваха в
настъпилото мълчание.
Адмиралът бързо с помощта на премиерът барикадира вратата и
преместиха пленниците а те самите се покриха зад тях.
Настана дълго и провлачено очакване.
Вратата с трясък падна от пантите си и двамата очаквайки на нея да
се появят освободителите на пленниците,изпразниха пълнителите на
пистолетите си,които държаха,в празното пространство.
Неописуем хлад се появи зад гърбовете на двамата и те усетиха,че
нещо стои там зад тях и бавно се извърнаха,но там нямаше нищо.
Валентин стоеше точно зад тях материалезирал се,като невидима за
човешкото око субстанция и следващото нещо,което направи,бе да
раздели съзнанието си на две и да проникне в съзнанието и на
двамата едновревенно.
Погледите на адмиралът и премиерът се срещнаха с такава омраза
и неприязън и те се вкопчиха,като диви животни един в друг.
Силните ръце на премиерът надделяха и той с бързо движение
прекърши врата на дребничкият адмирал.
Очуденият поглед застина в пространството,премигна няколко пъти
невярващо.Очите му се забелиха и от гърлото му излезе за последно
хриптящ звук с пръски кръв.Тялото му се свлече,няколко последни
конвулсии преминаха по него и той замря във вечен сън.
Собствените ръце на премиерът се вкопчиха в неговият врат и се
стиснаха около него като клещи.
Съзнанието му яростно се бореше с това на Валентин и в един миг
премиерът заподскача из стаята,започна да се въргаля а от устата му
излизаше пяна и лиги,като на малко дете.
Валентин излезна от тялото му и се свлече на пода и промълви
тихо.
-Оставете го той полудя.Мозакът му не издържа и направо се
изпържи.
Нахлулите в стаята мъже се спуснаха да освобождават четеримата.
Щом Михаил беше освободен той коленичи до свлеклият се на
земята Валентин и обходи с насълзени очи тялото на своя спасител.
Сивкавите оттенъци се бяха превърнали в тъмно сини и така се бяха
издули и бавно пулсираха,като някакво съвсем отделно същество.На
зачервените места мехурите се бяха напукали и от тях се стичаше
тъмно жълто зелена течност.От цялото му тяло се надигаше силно
миризлива пара.
Валентин направи последно усилие и успя да излезе от
разпадащото се тяло на създаденото от него,генерал Радоев и отдавна
мъртвият му помощник,чудовище.
Кожата започна веднага да се разпада и да пада на големи късове
направо с месото,а след това със силно съскане се стопяваше и се
превръщаше на ситен сив прах.Накрая остана само бяло
жълтеникавият скелет и най изненадващото беше,че всички шест
артефакта си стояха непокънтати.
Професор Яна Силвенска се доближи с изумен поглед и бавно ги
отдели от скелета.Всичко беше спасено и щеше да бъде върнато от
там от където беше вземато.Последното което извади беше ковчежето
с мощите на свети Йоан.Със силно треперещи ръце тя го подържа и
бавно го остави на земята.
Капакът му ненадейно се отвори и отвътре заблестя силна светлина.
Сивият прах от тялото на чудовището започна да влиза просмукван от
някаква сила.Белият скелет се разпадна след това и той на прах и се
вмъкна до последната частица в кутията.Капакът и се затвори със
силен звук и се получи малка взривна вълна,която залюля стаята и
мебелите в нея.Някой неща нападаха и се счупиха.Стените леко се
напукаха и малко бяла мазилка падна от тавана,като посипа съвсем
безвредно главите им.Чу се някакво изсъскване и прещракване и Яна
грабна кутията.Тя леко пареше,но въпреки това тя не я изпусна а се
опита да отвори кутията,но без никакъв особен резултат.Тя беше се
запечатала завинаги и само може би някаква невидима и мистериозна
сила би могла да я отвори занапред.
Михаил грабна старото разпадащо се и то тяло на чудовището
Валентин,които дишаше едва забележимо и изкрещя.
-Бързо към лабораторията.
Взимайки артефактите с тях си те с бързо темпо се насочиха към
лабораторията.
Там отпреде пред вратата ги очакваха останалите осем души.
Полуделият премиер ги следваше през цялото време,като
постоянно си говореше нещо несвързано и буквално се държеше,като
малко дете.
Никой вътре в лабораторията все още не беше разбрал,какво се беше
разиграло навън,но тепърва и те щяха да разберат.
Георгиев извади един гранатомед и се приготви да взриви вратата.
-Ннн…н…ннн…еее…е-едва едва промълви умиращият Валентин-
Пп…рр…ее…бб…лл…иии…жжж…иии ммм…еее.Ааа…ззз ппп…ооо… ммм-
ннн…яяя ппп…ааа…ррр…ооо…ллл…ааа…ттт…аааа.
Михаил го приближи до командното табло и Валентин с трепереща
ръка,бавно натисна съответните цифри.А след това всички вече
знаеха,че кодовите думи са „Мъртво вълнение“.
Трябваше да преминат през всички процедури и да облекат белите
дрехи.Влизайки вътре в лабораторията настана смут и учените
незнаеха какво да правят.
Получовека шимпанзе се разкрещя неистово зад спуснатата завеса,
но никой не му обърна никакво внимание.
-Не убивайте никой засега-каза Михаил-Всеки тук може да ми е
нужен.Трябва да спасим Валентин на всяка цена.Всеки от нас му
дължи много…
Михаил положи изгнилото и умиращо тяло на Валентин на едно
легло и трескаво започна да се разхожда из лабораторията.Включи го
на някакъв апарат,които показваше всичките му жизнени показатели.
-Открили ли сте нещо досега-отправи той въпроса си към учените-
Искам да ми покажете вашите проучвания.
-Те не са нищо същественно.Но това което вие ни дадохте все още
не е използвано а е почти готово.-осмели се да се намеси един от
учените.
-Това което ви дадохме е една измислица.Няма да свърши работа.
Остана ли от истинският разтвор нещо.
-Съжалявам,но не.
Михаил се канеше да изпсува,когато апарата включен към Валентин
запищя неистово.Той се втурна към леглото и загледа показателите.
Нещо не беше наред,функцийте на всички органи в тялото на
Валентин спираха да работят.Сърцето едва едва изпомпваше кръв до
останалите му органи.Мозакът му вече не работеше и Валентин бе
забелил очи.Сърцето и то нацяло вече отказа и на апарата се появи
права черта.Михаил скочи върху гърдите на Валентин и започна да му
прави изкуственно дишане.
Минаха пет минути а Михаил все още продължаваше да се опитва
да направи нещо.Силите му бяха вече изцедени до последната капка,
но той не се отказваше.
Комодор Данаилов се приближи и внимателно го отдели от тялото
на Валентин,като каза:
-Стига толкова.Няма смисъл.Той е мъртав.
-Не ми казвай,че е мъртав.И аз бях мъртав,но той ме спаси.Той ме
спаси разбираш ли.А аз какво направих за него.Едно голямо нищо.-
викна насреща му Михаил.
Той бясно се заоглежда из лабораторията,търсейки на кого да си
изкара всичкият насъбрал се в него гняв,но изведнъж го осени една
идея и той само се хвана за главата и погледна фълшивата
формулата,която бяха дали на адмирал Радоев.
-Бързо доведете онова шимпанзе искам да пробвам нещо.-каза по
спокойно вече той-Ама че съм глупак.Така разместена формулата би
трябвало да даде обратният ефект.Когато Валентин я е разбъркал,той
без да осъзнава е създал антидот.Просто да не повярваш.Дано да съм
прав.
Георгиев и екипът,които беше сформирал трудно бяха усмирили и
хванали човекът шимпанзе,но вече го носеха хубаво овързано и
зашаметено с нещо по главата.
-Готово ли е новото биологично оръжие-попита учените Михаил и
те му подадоха една епруветка в която се виждаше гъста оражево
жълта субстанция.
Той бързо изтегли с една спринцовка голямо количество и го вкара
във вените на човека шимпанзе.
Минутите минаваха бавно и проточено.Пространството като че ли
беше се изкривило и всичко се случваше толкова мудно и бавно.
Минаха пет минути а като че ли бяха отминали пет дълги дни.
Минаха още десет,които се сториха на цяла една година.
Нищо не се получаваше.Вече изминаваше почти час,които си беше
като цял век.Всички стояха в очакване,но нищо.
Михаил като на забавен каданс хвърли спринцовката и епруветката,
които все още стискаше.Хвана първият изпречил се пред него учен и
му нанеси няколко удара.Топла кръв от лицето на ученият го опръска
и той го пусна на земята безжизнено.
-Хайде да се махаме и да взривяваме това място до основи-каза
провлачено той-Някой да ми помогне да вземем това което е
останало от тялото на Валентин.Поне заслужава да му се направи
хубаво погребение.
Изведнъж времето се стабилизира и даже,като че ли забърза малко
повече от обичайното,за да навакса провлачените час и няколко
минути.
Данаилов дойде за да му помогне и те двамата внимателно
поддеха тялото на Валентин.
Всички тръгнаха да излизат,като групата на Георгиев бързо започна
да слага пластичен експлозив навсякъде из сградата.
-Някой да довърши това същество-викна Михаил.
-Аз ще го убия-каза лейтенант Божилов и извади пистолета си.
Всички почти бяха излязли от лабораторията,когато Божилов
извика силно.
-Чакайте малко.Нещо се случва.Бързо се върнете.
Но никой не го чу.Божилов погледна към шимпанзето и изстреля
няколко изстрела в главата му.Грабна няколко епруветки и ги напъха
в джобовете си.
Всички бързо напуснаха сградата и се отправиха към възвишината
от където бяха наблюдавали поляната.Там наблизо ги чакаха
четертяхто им джипа.Те се качиха и потеглиха с бясна скорост.
Нощното небе след тях се озари от силният взрив и избухналите
пламъци.
Мисията беше изпълнена макар и с не толкова щаслив край.Те се
отправиха с не толкова щастливи а напротив унили лица към къщата
на Бай Слави.
53 Слънцето се показа а светлината му се преплъзна по
спокойната морска вода.Вълните леко се плискаха на брега.Чайките

летяха наоколо и грачеха,търсейки някаква храна.
Бай Слави леко се люлееше на стола си и пиеше сутришният си
чай.Погледът му които се взираше в голямата морска шир,беше ведър
и старческото му лице беше някак подмладено и широката усмивка не
слизаше от лицето му.
-Дълго ще ги помним тези дни,нали.-отправи той въпрос на човека,
които стоеше до него и също се полюшкваше на неговият си стол,
пиейки също чай.
Младежът го погледна и весело се засмя,като каза:
-Хайде работа ни чака.
-Чувал ли си се с другите скоро.Работата ще почака,няма да избяга.
-Вчера идваха пак,нима не помниш.
-Помня.Ама имам чуството че са минали повече дни от както не са
идвали и не са се обаждали.
-Ех татко и те си имат работа,както и ние.Неможем непрекъснато
през час да се чуваме.
Бай Слави погледна синът си и мислено благодари на Всевишният
Господ Бог а и на новите приятели на Валентин.
-Хайде щом ти се работи толкова,да тръгваме,че рибата току виж
избягала.-усмихна се бай Слави и перна съвсем закачливо сина си по
врата.
Двамата станаха от люлеещите се столове,оставяйки ги бавно да се
долюляват и тръгнаха към лодката.Избутаха я във водата и се качиха,
като загребаха,насочвайки се към хвърлените снощи мрежи.
Бяха минали два месеца и лятото бавно си отиваше,но морето този
ден си беше доста спокойно.
Какво се беше случило ли?!Защо Валентин беше жив?!Та нали
всъщност той умря.
Всъщност това заради което беше извикал Божилов на другите да се
върнат и никой не беше го чул а той беше грабнал колкото се може
повече епруветки,беше поради факта,че пред него вече не лежеше
получовек шимпанзе,а съвсем нормална маймуна.Тогава той
всъщност бе разбрал,че антидота е имал ефект,но въпреки това
гръмна животното,защото виждаше че то се измъчва и със слагането
на края на живота му,той всъщност го беше спасил от мъките му.
Когато се качиха на джиповете и потеглиха и взривът отихна зад
гърбовете им,той бутна в ръцете на Михаил всички епруветки и му
разказа,какво е видял.
Михаил незнаейно откъде извади една спринцовка,направи нещо,
като абокад на Валентин,изсипа част от епруветките в импровизирана
система,която бавно започна да се влива в тялото на Валентин.
Заведоха го в къщата на баща му и там чакаха дълги дни да се
случи някакво чудо.
Сърцето на Валентин заби някъде на втората седмица и те така се
зарадваха,че дълго крещяха от радост,че чак накрая гърлата им
прегракнаха и неможеха дълго да говорят.
От там нататък след като сърцето му беше забило,всички други
органи и те започнаха нормално да си функционират.Тялото му
постепенно ставаше,като ново и си придобиваше първоначалният
човешки облик.
Ето така всъщност Валентин оживя и в момента си беше съвсем
нормално и обикновено човешко същество.
Другите,какво стана с тях ли?!
За тях може би някой друг път ще ви разкажа.Но общо взето всеки
си продължи да върши това с което се беше занимавал до в момента.
Лодката на Валентин и баща му бавно се плъзгаше по морската
повърхност.Весел смях се лееше от нея.Бай Слави пак разказваше от
своите неизчерпаеми рибарски вицове,а Валентин се кикотеше и му
подвикваше да престане,защото устата вече го болеше от многото
смях,та чак сълзи се стичаха по лицето му.
Но той продължаваше,като казваше,че разказвал вицовете си на
рибата в морето и тя заливайки се от смях се ловяла в техните мрежи,
та затова уловът им винаги бил успешен.
КРАЙ.

Мъртво вълнение

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Мъртво вълнение

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Мъртво вълнение

сивкавозлатистите и тъмни облаци се показа на хоризонта над

2 Чудо,невиждано чудо-си мислеше бай Слави,лежейки в

3 Ноща бе настъпила,спускайки тъмната си ефирна

пелерина,небето бе ясно и безоблачно и звездите трепкаха със своето

4 Масивният старинен часовник,изправен до стената отстрани на

леглото му,отчете пет удара.От едната му страна излезе зъл дявол

5 Денят беше хубав.Слънчевите лъчи подскачаха по леките

вълни в морето.Чайките летяйки уж безгрижно,търсеха своята

6 „-Не,това неможе да е краят.“

„-Какво стана,твоят приятел Господ нещо май те изостави.“

7 Военно морска база Атия се намираше по пътя между

Бургас и Созопол.Колоната от лъскави черни мерцедеса последен

8 Мобилния телефонът извъня настоичиво и събуди

спящата жена.Тя разтвори сънено очи и махна превръзката

9 Събудени от камбаненият звън,туристи и местни жители

10 Слънцето разблъска черните облаци и се усмихна

доволно над плажа на Созопол.Ято сребристи чайки се спусна над

11 Бай Слави стоеше пред къщурката си и се любуваше на

хубавото време.Мрежите бяха хвърлени и сега на рибарят му оставаше

12 Белязаният от Бога заслиза надолу в мрака,а капакът

отгоре му се затвори автоматично и веднага в подземието засвяткаха

АС/DС.Репортерът Иван Калчев барабанеше с ръце по волана и си

14 В прекритието на дъжда едно въже се спусна от

големият американски кораб.Човекът който го спусна изчака докато

15 Полигон „Ново Село“,не беше изцяло американски,все

пак си беше на българска земя и се командваше от българи.Нищо че

пъти,но те веднага се затваряха автоматично.Когато успееше да ги

17 Някакъв глас го стресна и той се огледа.Нима беше

заспал,беше ли си позволил това удоволствие.Колко ли време е

18 Свещите горяха и пламакът им играше по иконите в

църквата.Свещеник Павел Якимов бе колиничил до олтара,с отворена

аромата на морето си беше отвратителна.Слънцето жарко напичаше и

20 Предната броня на колата беше обсипана с дребни

мушици.Тялото на едно врабче се полюшваше,размазано върху

го стресна-Това съм аз татко.Твоят син.Не ме ли позна.

облаци и се скри пред предстоящото престъпление.Не искаше да

23 –По бавно,ако обичате.Все пак съм с токчета.-Каза Яна

на подтичващият пред нея свещеник.

24 Репортерите се бяха събрали в кръг около Иван

Калчев и обсъждаха,кой какви въпроси ще зададе.Няколко линейки

25 –Слизайте.Престигнахме.Ало къде се отнесохте.

26 Голямата и кръгла луна гледаше със своите две

огромни очи,обвита в сивкавите облаци,които преминаваха покрай

27 Когато късметът работеше срещу теб и всичките светии

да слезнеха от небето,пак нищо нямаше да се промени.

28 Тъмнината изпълваше душата му.Мракът се бе загнездил

в костите на мозакът му.Очите му светеха в тъмното и предаваха

29 Вълните леко се плискаха по плажната ивица,

изземаха част от пясакът,задълбаваха го,разпенвайки се и се

30 Бай Слави се взираше в мрака но изтощените му очи

нищо не виждаха в настъпилата вечер.Беше се хванал здраво за

31 Лейтенант Божилов крачеше нервно по плажа,вълните

обливаха воинишките му обувки а той ядно се опитваше да ги

32 Колата спря рязко и тримата замалко да излетят през

предният прозорец.Добре че си бяха сложили коланите и те ги

33 Двамата гребци,единият от които имаше добре

оформено женско тяло,а другият изпъкващ белег на челото,които

34 Разтворът в колбата бълбукаше и сменяше цвета си

през определен интервал от време.Облечен в екип като на космонавт,

35 Комодор Данаилов закова спирачки и колата занесе в

сухият пясък.Задницата се завъртя и спря на милиметри от

36 Яхтата пореше водата с пълна мощ,а Михаил застанал

на руля управляваше доста умело.Изведнъж той съзря в далечината