Стивън Кинг

Стивън Кинг
Роуз Мадър
Роуз Мадър
Наистина съм Роузи, Роузи Истинска, слушай, искам да ти кажа,

че съм туй и още нещо…
Морис Сендак1
Кървав жълтък. Дупка от прогорено,

която се разраства върху белия чаршаф.
Разярена роза, която всеки миг яростно ще разцъфне.
Мей Суенсън
1. Морис Бърнард Сендак (1928) – американски писател и илюстратор на детски книги.

– Б. пр.
2
Посвещавам тази книга на Джоун Маркс
Роуз Мадър
ПРОЛОГ
ЗЛОВЕЩИ ЦЕЛУВКИ
Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не

се намира в своята дневна, а в безвъздушно пространство. Сякаш отда-
леч долита едва доловимо хъъър-хъъър – тя осъзнава, че чува задавено-
то си дишане, но въпреки това й се струва, че се задушава, докато се
взира в разкъсания роман, който четеше, когато съпругът й се прибра
вкъщи.
Всъщност изобщо не я е грижа. Боли я прекалено много, за да се
тревожи за такива незначителни подробности като дишането си или пък
че във въздуха, който поема, като че изобщо няма никакъв кислород.
Болката я е погълнала цялата, както китът според Светото писание по-
гълнал Йона, библейския дезертьор. Тя пулсира в нея като отровно
слънце, което тлее дълбоко в тялото й, там, където до тази вечер се тае-
ше единствено усещането за нов живот.
Никога не я е боляло толкова, или поне тя не си спомня – дори и
когато веднъж на тринадесет години караше велосипед и рязко зави, за
да избегне голяма дупка на пътя – падна върху асфалта и на главата й
зейна рана, за която впоследствие се установи, че са необходими точно
единадесет шева. Спомняше си пронизващата болка, последвана от осе-
яна със звездички изненадваща тъма, когато за малко бе изгубила съзна-
ние… но онази болка изобщо не можеше да се сравнява с тази агония. С
тази ужасна агония. Притиснала е ръка към корема си, но като че изоб-
що не допира човешка плът – сякаш някой я е разпорил и е заменил жи-
вото й детенце с нагорещен камък.
„Моля те. Господи – мисли си тя, – моля те, нека поне на бебето да
му няма нищо.“
Но сега, когато най-сетне започва да диша по-леко, осъзнава, че на
бебето му има нещо, че ако не друго, той се е постарал поне за това. Ко-
гато си бременна в четвъртия месец, бебето все още е по-скоро част от
теб, отколкото отделно същество, а когато седиш в ъгъла и косата ти е
полепнала на кичури по потното ти лице и ти се струва, че сякаш си по-
гълнала нагорещен камък… Някакво същество обсипва вътрешната
страна на бедрата й със зловещи, лепкави целувчици.
– Не – шепне тя, – не! Господи, мили Боже, не! Боже мой, мили Бо-
же, Господи, не!
4
„Дано е пот – казва си. – Дано е пот… а може пък да съм се напиш-
кала. Да, сигурно е точно така. Като ме удари третия път, така ужасно
ме заболя, че неволно съм се напишкала. Това ще да е.“
Само че не е нито пот, нито урина. Кръв е. Тя седи тук, в ъгъла на
дневната, взира се в разкъсаната книга – едната половина е захвърлена
на дивана, другата – под масичката за кафе, а утробата й се готви да изх-
върли бебето, което до този миг е носила без възражения и без каквито
и да било проблеми.
– Не – стене тя, – не, моля ти се Господи, недей!
Вижда сянката на съпруга си – изкривена като бостанско плашило
или пък като сянка на обесен – която подскача по свода между дневната
и кухнята. Вижда други сенки – телефонна слушалка, притисната към
ухо. Дори различава пръстите на силуета, които разсукват шнура, после
пак го навиват – като лош навик, от който не можеш да се отървеш.
Първата й мисъл е, че се обажда в полицията. Но това е абсурдно,
разбира се – той самият е полицай.
– Да, спешен случай – казва. – Дявол да го вземе, не знаеш колко е
спешен, красавице, тя е бременна. – Вслушва се в отговора, увива шну-
ра на пръста си, а когато заговаря отново, тонът му е малко кисел. Едва
доловимото раздразнение в гласа му е достатъчно отново да я обземе
ужас и в устата си да почувства металически вкус. Та кой би посмял да
му противоречи? О, кой би направил подобна глупост? Разбира се, само
човек, който не го познава така добре, както го познава тя. – Разбира се,
че няма да я местя, ти за малоумен ли ме имаш?
Пръстите й се плъзват нагоре по бедрото към влажните памучни га-
щички. „Моля те – казва си тя. Колко ли пъти изрече тази фраза наум,
откакто той измъкна книгата от ръцете й? Не знае, но ето че отново я
повтаря: – Моля те, дано течността е прозрачна. Моля те, Господи. Мо-
ля те, дано да е прозрачна!“
Но когато измъква ръка изпод роклята, пръстите й са обагрени с
кръв. Тя ги поглежда и в същия миг тялото й се раздира от чудовищен
спазъм, сякаш я кълцат с ножовка. Стисва зъби, за да задуши писъка. Не
е толкова глупава, та да пищи в тази къща.
– Зарежи ги тия дивотии, просто тръгвайте насам! Веднага! – Той
трясва слушалката.
Сянката му се уголемява и подскача по стената, след миг той заста-
ва под свода, обърнал към нея зачервеното си от гняв красиво лице.
Очите му са като парчета стъкло, които проблясват в тревата край селс-
ки път.
5
Роуз Мадър
– Погледни само – казва й, разперва ръце, после ги отпуска, плес-
вайки се леко по бедрата. – Каква свинщина.
Тя протяга към него дланта си и му показва окървавените си пръс-
ти, сякаш безмълвно го обвинява за стореното; не се осмелява да
проговори.
– Зная – отвръща й с тон, който намеква, че повече обяснения не са
необходими. Извръща се и се вторачва в разкъсаната книга. Вдига една-
та част от дивана, после се навежда под масичката за другата. Докато се
изправя, пред очите й се мярва корицата, на която е изобразена облече-
на в бяла селска блуза жена, застанала на носа на кораб. Заглавието
„Пътешествието на Мизъри“ е отпечатано с лъскави алени букви.
– Ама ей това е проблемът – натъртва той и размахва останките от
книгата, сякаш заплашва със свит на руло вестник кученце, което се е
изпишкало на пода. – Колко пъти съм ти казвал, че не понасям тия
щуротии?
Всъщност отговорът е „никога“. Тя знае, че можеше да седи в този
ъгъл и да усеща как помята, защото я е заварил да гледа новините по те-
левизията, да шие копче на някоя негова риза или пък просто да е задря-
мала на дивана. Сега е в лош период. Някаква жена Уенди Яроу му съз-
дава неприятности, а Норман обича да споделя неприятностите. „Колко
пъти съм ти казвал, че не мога да понасям тия щуротии? – щеше да из-
вика той, независимо за каква щуротия става дума. А после, точно пре-
ди да започне да я налага с юмруци, изкрещяваше: – Искам да си пого-
ворим, пиленце. Хубавичко да си поговорили“
– Нима не разбираш? – шепне тя. – Ще изгубя бебето.
Колкото и да е невероятно, съпругът й се усмихва и заявява:
– Ще родиш друго.
Все едно успокоява момиченце, което е изпуснало фунийка сладо-
лед. После занася разкъсаната книга в кухнята, безсъмнено за да я зап-
рати в кошчето за смет.
„Копеле! – казва си тя, без да осъзнава, че го мисли. Отново усеща
пронизващата болка, само че този път спазмите разтърсват тялото й, ся-
каш то гъмжи от някакви ужасяващи насекоми; отмята глава към стена-
та и издава стон: – Копеле, как те мразя!“
Той отново се появява и се приближава към нея. Вперила в него
ужасен поглед, тя забива пети в пода, като че се опитва да се пъхне в
стената. За миг е повече от сигурна, че този път действително възнаме-
рява да я убие – не просто да й причини болка или пък да й отнеме бебе-
то, за което тя толкова отдавна мечтаеше, а наистина да я убие. Напомня
6
й на животно, докато се приближава с наведена глава, а мускулите на
бедрата му се издуват. Преди да измислят прозвището „ченге“ за такива
като мъжа й, децата използваха друга дума, която й хрумва сега, докато
го следи с поглед как прекосява стаята и се приближава към нея с наве-
дена глава, а ръцете му се поклащат като месести махала, понеже той
изглежда точно така – като бик.
Тя стене, мята глава, рита. Едната й обувка изхвръква. Отново я за-
болява, спазмите се врязват в корема й като ръждясали котви, потича
още кръв, но тя не престава да рита. Знае, че когато е в това състояние,
съпругът й действа като ужасяващ робот.
Той се надвесва над нея и уморено клати глава.
– Нищо лошо няма да ти направя – казва, докато коленичи, за да я
повдигне, – тъй че престани да се държиш като идиотка.
– Тече ми кръв – пошепва жената, спомняйки си телефонния разго-
вор, в който той каза, че няма да я мести, разбира се, че няма.
– Ъ-хъ, зная – равнодушно отвръща злодеят. Оглежда стаята, чу-
дейки се къде би могла да се удари жена му – тя сякаш чете мислите му.
– Спокойно, ще я спрат. Ще я спрат.
„А дали ще успеят да предотвратят аборта? – наум изкрещява тя, но
не й хрумва, че е възможно той също да чете мислите й, и не забелязва
колко внимателно я следи с поглед. Отново се опитва да заглуши гласа
в главата си, като прошепва: – Мразя те. Мразя те.“
Той я пренася до стълбите. Коленичи, после я настанява на най-
долното стъпало и загрижено пита:
– Удобно ли ти е?
Тя затваря очи. Не може да го гледа, поне не сега. Струва й се, че
ще обезумее, ако го гледа.
– Добре – съгласява се той, сякаш му е отговорила, а когато тя отва-
ря очи, лицето на съпруга й отново е безизразно като на робот. Сякаш
мисълта му е отлетяла, изоставяйки тялото му.
„Ако имах нож, можех да го забия в гърдите му“ – мисли си тя… но
всъщност изобщо не би се осмелила да даде ухо на подобна идея, камо
ли пък да я приеме сериозно. Това е само далечно ехо на лудостта на
съпруга й, тихо като плясък на криле на прилеп, кръжащ в пещера.
Изведнъж лицето му отново се оживява, той се изправя и ставите
му изпукват. Поглежда ризата си, за да провери дали не е изцапана с
кръв. Всичко е наред. Хвърля поглед към ъгъла, където се беше стропо-
лила. Ето на, там има кръв – няколко капчици и петънца. От нея отново
руква кръв и я облива с болезнена, някак алчна топлина. Настава
7
Роуз Мадър
истински порой, като че през цялото това време кръвта само е чакала да
изхвърли детенцето от мъничкото му обиталище. Сякаш едва ли не – о,
каква противна мисъл – собствената й кръв е на страната на мъжа й…
колкото и налудничаво да е това.
Той отново отива в кухнята и се бави там около пет минути.
Чува го как се разхожда, а през това време болката става непоноси-
ма, след това утихва и руква някаква течност – тя чува ужасяващия звук.
Сякаш седи в лечебна вана, пълна с гъста топла течност. Нещо като кър-
вав сос.
Удължената му сянка подскача по свода към кухнята – хладилни-
кът се отваря и затваря, после се отваря и затваря шкафче (едва долови-
мото проскърцвате й подсказва, че това е шкафчето под мивката). Пуска
чешмата и почва да си тананика нещо – като че ли „Когато мъж обича
жена“ – а в същия миг бебето напуска тялото й.
Като се връща, в едната си ръка държи сандвич – още не е е вече-
рял, разбира се, и сигурно е гладен, а в другата – влажен парцал от коша
под мивката. Кляка в ъгъла, където се беше завлякла, след като изтръгна
книгата от ръцете й и заби в корема й тежките си юмруци – бам, бам,
бам, довиждане, детенце – и се залавя да изтрие кървавите петна и кап-
ки; многото кръв ще се вижда на най-долното стъпало, точно където
иска.
Докато чисти, яде сандвича. Съдейки по миризмата, между филии-
те хляб е сложил останалите пържоли на скара, които тя смяташе да
приготви с макарони за събота вечер – нещо бързо, което да хапнат пред
телевизора, докато гледат ранните новини.
Той поглежда парцала, който леко е порозовял. Кимва, отхапва от
сандвича и се изправя. Когато се връща от кухнята, тя долавя далечния
вой на сирени.
Мъжът прекосява стаята, коленичи край нея и улавя ръцете й. См-
ръщва се, като усеща колко са студени, започва лекичко да ги разтрива
и да й говори.
– Извинявай. Просто… случват се разни работи… оная кучка от
мотела… – Млъква, за миг отмества поглед встрани, след това отново се
обръща към нея. На лицето му е изписана странна, виновна усмивка.
„Виж на кого съм седнал да обяснявам – сякаш казва тя. – Ето докъде
стигна всичко – тссссс.“
– Бебето – шепне тя. – Бебето.
Той стисва ръцете й до болка.
– Слушай внимателно. След минута-две ще са тук.
8
– Да – линейката вече е съвсем близо и вие в нощта като ужасяваща
хрътка.
– Ще кажа, че си слизала по стълбите и си се спънала. Паднала си.
Разбираш ли?
Тя мълчаливо се взира в него. Болката в корема й, която временно
бе позатихнала, я прерязва с все сила.
– Разбираш ли?
Вглежда се в хлътналите му празни очи и кима. Долавя странна ми-
ризма, сякаш седи сред локва химикал.
– Добре. Знаеш ли какво ще се случи, ако кажеш нещо друго?
Тя продължава да го гледа.
– За теб е по-добре да го произнесеш на глас. По-безопасно е.
– Ще ме убиеш.
Той кима, явно доволен. Прилича на учител, който с мъка е изкоп-
чил отговор от слаб ученик.
– Точно така. И никак няма да бързам. Преди да съм приключил,
днешното произшествие ще ти изглежда само като порязан пръст.
Навън алените светлини пулсират в алеята пред къщата.
Той сдъвква последната хапка от сандвича и бавно се изправя. Ще
отиде на вратата да ги посрещне – разтревоженият съпруг, чиято бре-
менна жена е претърпяла злополука. Още не се е обърнал, тя го сграбчва
за ризата и шепне:
– Защо? Защо бебето, Норман?
За миг по лицето му преминава нещо, което тя не вярва, че вижда –
прилича на страх. Но защо пък ще се страхува от нея? Или пък от
бебето?
– Било е злополука – казва. – Това е, чисто и просто злополука. Аз
нямам нищо общо. И като говориш с тях, бъди убедителна. Тъй че Бог
да ти е на помощ.
„Тъй че Бог да ми е на помощ“ – повтаря си тя.
Навън се затръшват врати; чуват се забързани стъпки, които идват
към къщата, и металното дрънчене и потропване на количката, в която
ще я отнесат до мястото й под сирената. Той се обръща към нея за пос-
леден път, свел глава като бик, с помътнели очи.
– Ще имаш друго дете и това няма да се повтори. Всичко ще бъде
наред. Момиче. Или пък сладичко момченце. Подправката няма значе-
ние, нали така? Ахо е момче, ще му купим бейзболно костюмче. Ако е
момиченце… – Той махва неопределено – … шапчица или нещо подоб-
но. Само почакай и ще видиш. Точно така ще стане. – Усмихва се, от
9
Роуз Мадър
което на нея й се иска да се разпищи. Все едно да гледаш ухилен труп в
ковчег. – Ако ме слушаш, всичко ще бъде наред. Честно слово, миличка.
После отваря вратата да посрещне екипа на линейката, казва им да
бързат и че има кръв. Те се приближават към нея, тя затваря очи, защото
не иска да им позволи да надзърнат в нея, и се откъсва от гласовете им.
„Не се тревожи, Роуз, недей се ядосва, та това е дребна работа, ня-
какво си бебе, можеш да родиш друго.“
Спринцовка ужилва ръката й, а после я повдигат. Продължава да е
със затворени очи и си мисли: „Е да, добре. Предполагам, че мога да ро-
дя друго дете. Мога да го родя и да го отнеса някъде, където той няма да
може да го достигне. Далеч от жестоките му ръце.“
Но времето минава и мисълта да го напусне – да не говорим, че ос-
тана недоизречена – се изплъзва, както сънят разтваря усещането за
действителния свят; постепенно за нея не остава друг свят освен съня, в
който живее – като онези сънища, които й се присънваха, като беше
малка, и в които все тича ли, тича сред непроходима гора или пък в мра-
чен лабиринт, преследвана от някакво огромно животно, от някакво
страховито безумно чудовище, което се доближава все повече и повече
и което най-сетне ще я стигне, без значение колко пъти се изплъзва, сви-
ва встрани, в миг се втурва напред или пък се връща назад. Концепцията
за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съ-
ществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав раз-
съдък. Роуз Макклендън Даниълс проспа всред безумието на съпруга си
още цели девет години.
10
ЧАСТ ПЪРВА
ЕДНА КАПКА КРЪВ
Изминаха общо четиринадесет години адски мъки, но тя почти не

си даваше сметка за това. През повечето време живееше в дълбок унес и
неведнъж почти успяваше да се убеди, че това не е истинският й живот,
че някой ден най-сетне ще се събуди, ще се прозее и сладко ще се про-
тегне, като героиня от анимационен филм на Уолт Дисни. Най-често та-
зи мисъл й хрумваше, когато той я пребиваше толкова жестоко, че после
тя трябваше да полегне, за да дойде на себе си. Правеше го три-четири
пъти годишно. През 1985 година – годината на Уенди Яроу, на служеб-
ното порицание, на „спонтанния аборт“ – това се бе случило почти де-
сет пъти. През септември същата година за втори и за последен път я от-
караха в – болница в резултат на нежните грижи на Норман… за после-
ден, поне засега. Тогава храчеше кръв. Надявайки се, че ще й мине, той
отлага отиването в болницата три дни, но когато вместо това кръвоизли-
вът се усили, й нареди точно какво да каже (винаги й нареждаше точно
какво да каже) и я отведе в „Сейнт Мери“. Избра нея, защото след „по-
мятането“ от „Бърза помощ“ я бяха откарали в Градската болница. Ока-
за се, че има счупено ребро, което е засегнало белия дроб. Разказа исто-
рията за падането по стълбите за втори път през последните три месеца
и й се стори, че този път дори стажантът не повярва, но нямаше никакви
неудобни въпроси. Просто я излекуваха и я пратиха у дома. Все пак
Норман си даде сметка, че е извадил късмет, и след това внимаваше
повече.
Понякога, докато лежеше нощем, в главата й като комети нахлува-
ха чудати образи. Най-често виждаше юмрука на съпруга си, с кръв по
кокалчетата и по релефния златен надпис на пръстена му от Полицейс-
ката академия. Имало бе сутрини, в които се събуждаше и откриваше
думите, изписани на този пръстен – дълг, лоялност, общност – отпечата-
ни на корема или на гърдите си. Това често й напомняше за синия печат
на Инспекцията по храните, който слагаха на пържолите и на свинското.
Тези образи се появяваха винаги на границата между съня и дейст-
вителността, когато лежеше съвсем отпусната, с отмалели крайници.
11
Роуз Мадър
Сетне юмрукът политаше към нея, тя рязко подскачаше и се събуждаше,
а после лежеше разтреперана до него, молейки се да не се обърне, сами-
ят той буден, и да не я ръгне в корема или в бедрото, защото му пречи
да спи.
Прекрачи прага на този ад, когато беше на осемнадесет години, и се
събуди от унеса около месец след тридесет и втория си рожден ден –
почти половин живот по-късно. Пробуди я не друго, а една-едничка кап-
ка кръв не по-голяма от петаче.
Видя я, като оправяше леглото. На горния чаршаф, от нейната стра-

на, почти до мястото, където обикновено слагаше възглавницата, като
разтребваше сутрин. Всъщност можеше да бутне възглавницата малко
наляво и да скрие петънцето, което бе засъхнало и бе придобило грозен
кафяв цвят. Даде си сметка колко е лесно и се изкуши да го стори, защо-
то не можеше да смени само горния чаршаф – нямаше други изпрани
бели чаршафи, а ако сложи от онези на цветчетата вместо чистобелия с
петънцето кръв, ще трябва да смени и долния. Ако не смени и него, пос-
ле той най-вероятно ще се сърди.
„Виж, моля ти се – сякаш го чуваше да казва. – Проклетите чарша-
фи дори не са еднакви – отдолу бял, отгоре на цветя. Божичко, защо си
толкова мързелива? Я ела тука – искам хубавичко да си поговоря с
тебе.“
Тя стоеше до леглото откъм своята страна всред пролетните слън-
чеви лъчи – мързеливата повлекана, която по цял ден чисти малката
къща (един-единствен отпечатък от пръст в ъгълчето на огледалото в
банята можеше да й навлече юмрук) и си блъска главата какво да му
приготви за вечеря; тя стоеше там и се взираше в петънцето на чаршафа,
а лицето й бе толкова отпуснато и безжизнено, че ако някой я гледаше
отстрани, би я помислил за бавноразвиваща се. „Мислех, че проклетият
ми нос е спрял да кърви – рече си. – Сигурна бях, че е престанал.“
Не я удряше често по лицето – не беше толкова глупав. По лицето
удрят само пияните тъпанари, каквито бе арестувал като униформен по-
лицай, а по-късно и като градски детектив. Удряш някого – жена си нап-
ример – по лицето прекалено често, а след известно време престават да
вярват на историите как паднала по стълбите, как се блъснала посред
нощ в шкафчето в банята или пък как настъпила греблото в задния двор.
12
Хората знаят. Хората говорят. И в крайна сметка загазваш, дори и жена-
та да си държи устата затворена, защото времената, когато хората не се
месеха в чужди работи, май вече са отминали безвъзвратно.
Само че нравът му не влизаше в тези сметки. А той имаше лош
нрав, много лош нрав, и понякога се изпускаше. Точно това се случи и
снощи, когато тя му сервира втора чаша чай с лед и разля мъничко вър-
ху ръката му. Прас, и още преди да е разбрал какво става, носът й вече
течеше като централния водопровод. Като рукна кръвта по устата и бра-
дичката й, на лицето му се изписа погнуса, която в миг се смени с разт-
ревожена пресметливост – ами ако носът й е счупен? Това би означава-
ло още една разходка до болницата. За миг й се стори, че се задава ис-
тински пердах – от онези, след които тя седи в ъгъла, свита на кълбо, ед-
вам диша, плаче и се опитва да поеме дъх достатъчно дълбоко, та да по-
върне в престилката си. Винаги в престилката. В тази къща не плачеш с
глас, не спориш с домакина и със сигурност не повръщаш по пода – е,
ако държиш главата ти да си остане на мястото.
После, подгонен от силно изостреното си чувство за самосъхране-
ние, той й донесе в един кухненски парцал лед, отведе я в дневната и я
сложи да легне на дивана, притиснала импровизирания леден компрес в
основата на носа си, точно между плувналите си в сълзи очи. Там тряб-
вало да се сложи, обясни й, ако иска бързо да спре кръвоизлива и да не
стане голям оток. Притесняваше го отокът, разбира се. Утре е ден за па-
зар, а подутият нос не може да се скрие като насинено око зад тъмни
очила.
После отиде да си довърши вечерята – риба на скара и печени прес-
ни картофи.
Подутината не беше голяма, както я увери един бърз поглед в огле-
далото тази сутрин (той вече я огледа внимателно и кимна одобрително,
преди да си изпие кафето и да тръгне на работа), а кръвоизливът спря
петнайсетина минути, след като бяха сложили ледения компрес, или по-
не така изглеждаше. Но по някое време през нощта, докато е спяла, една
предателска капка е оставила това петно, което значи, че трябва да сва-
ли чаршафите и да ги смени, въпреки че я боли гърбът. Напоследък гър-
бът непрестанно я болеше – и при най-малкото навеждане или пък дори
като вдигаше съвсем леки неща. Гърбът й бе едно от любимите му мес-
та. За разлика от лицето гърба можеш да налагаш съвсем спокойно…
особено ако въпросният някой знае как да си държи устата затворена. В
продължение на четиринадесет години Норман методично работеше
върху бъбреците й и кръвта, която напоследък все по-често забелязваше
13
Роуз Мадър
в урината си, вече нито я изненадваше, нито я тревожеше. Просто по-
редната неприятна страна на семейния живот, това е всичко – сигурно
има милиони жени, на които им е много по-тежко. Само в този град си-
гурно са хиляди. Винаги бе разсъждавала така, поне до този момент.
Погледна петънцето и усети непривично негодувание, но и нещо
друго, някакво странно изтръпване – не знаеше, че така се чувства чо-
век, когато най-после се събуди.
До нейния край на леглото имаше дървено люлеещо се столче, кое-
то тя винаги кой знае защо наричаше „столчето на Пух“. Заотстъпва към
него, без да отделя очи от капката кръв върху белия чаршаф, и седна.
Седя в столчето на Пух почти пет минути, после подскочи, защото дочу
някой да говори в стаята. Отначало не осъзна, че това е собственият й
глас.
– Ако продължава така, ще ме убие – изрече тя и когато най-сетне
се успокои от мигновеното стряскане, предположи, че говори на капката
кръв – на тази малка частица от себе си, която бе вече мъртва.
Отговорът дойде веднага и беше неописуемо по-ужасен от възмож-
ността, която бе изрекла гласно: „Само че може и да не те убие. Замис-
ляла ли си се за това? Може и да не те убие.“
Това не й беше хрумвало досега. Често й минаваше през ум, че ня-

кой ден може да я удари прекалено силно или пък на неподходящо мяс-
то (макар никога до този момент да не го бе изричала гласно, дори и
пред себе си), но никога не се бе замисляла, че може да оживее…
Напрежението в мускулите и ставите й се усили. Обикновено прос-
то седеше на столчето, скръстила ръце в скута си, и гледаше над леглото
през отворената врата на банята отражението си в огледалото, но тази
сутрин залюля стола с кратки, резки движения. Не можеше да не се лю-
лее. Изтръпналите й крайници налагаха това. И без друго, последното
нещо, което би искала да прави, бе да гледа отражението си, независимо
от това, че носът й не беше много подут.
„Ела, пиленце, искам хубавичко да си поговорим.“
Четиринадесет години все това. Цели сто шейсет и осем месеца, ка-
то се започне от първата им брачна нощ, когато я дръпна за косата и я
ухапа, понеже тряскала вратата. Помятане. Наранен бял дроб. Онова
ужасно нещо, което направи с ракетата за тенис. Старите белези, най-
14
вече на скритите места по тялото й. Норман обожаваше да хапе. Отнача-
ло все си казваше, че той го прави от любов. Струваше й се невероятно,
че някога е била толкова млада.
„Ела тука – искам хубавичко да си поговорим.“
Изведнъж проумя какво означава това изтръпване, което вече ое
обхванало цялото й тяло. Тя изпитваше гняв, ярост, и това откритие я
изненада.
„Изчезвай оттук – заповяда онази скрита част от съзнанието й –
Веднага изчезвай оттук! Не губи време дори да се срешеш. Направо
тръгвай!“
– Но това е абсурдно – рече и се заклати на стола с всичка сила.
Капката кръв на чаршафа направо я заслепяваше. Оттук й приличаше на
точката под удивителен знак. – Но това е абсурдно, къде ще отида?
„Все едно, някъде, където него го няма – отвърна гласът. – Но тряб-
ва да го направиш веднага. Преди да…“
Преди да какво?
Това е лесно. Преди да е успяла отново да заспи.
Част от съзнанието й – привикнала и примирена – в миг проумя, че
тя обмисля идеята съвсем сериозно, и вдигна невъобразима олелия. Да
напусне дома, в който е живяла четиринадесет години? Да изостави къ-
щата, в която е господарка на всичко? И съпруга, който, въпреки че е
малко избухлив и често пуска в действие юмруците си, винаги е бил
добре осигурен? Хрумването е абсурдно. Трябва да го забрави, и то
веднага.
Вероятно би могла да забрави, и почти сигурно е, че щеше да пос-
тъпи точно така, ако не беше тази капка на чаршафа. Тази една-единст-
вена капка тъмночервена кръв.
„Ами тогава не я гледай! – нервно викна онази част от нея, която си
въобразяваше, че е практична и разумна. – За Бога, не я гледай, ще те
вкара в беля!“
Само че вече не можеше да откъсне поглед от чаршафа. Приковала
очи върху петънцето, тя се залюля още по-силно. Краката й, обути в бе-
ли кецове, потропваха по пода все по-бързо (бученето в главата й сякаш
бъркаше в мозъка й, възбуждайки я още повече), а в ума й се въртеше:
„Четиринадесет години. Четиринадесет години го търпя. Помятането.
Ракетата за тенис. Три зъба, един от които глътнах. Счупеното ребро.
Юмруците. Щипането. И, разбира се, хапането. Колко ме е хапал. Кол-
ко… Престани! Безсмислено е да разсъждаваш така, защото никъде ня-
ма да ходиш, той просто ще те намери и ще те върне обратно. Той е
15
Роуз Мадър
полицай и издирването на хора е част от работата му, едно от нещата, в
които го бива…“
– Четиринадесет години – промърмори тя, но вече не мислеше за
изминалите, а за следващите четиринадесет години. Защото другият
глас, онзи скритият, бе прав. Може да не я убие. И как ли ще изглеждат
след още четиринадесет години подобни разговори? Дали ще може да се
навежда? Дали ще й се събира час – или поне петнадесет минути – на
ден, в които бъбреците й да не парят като нажежени камъни? Или пък
може би ще я удари толкова силно, че да умъртви някоя жизненоважна
връзка и тя няма да може повече да мести ръката или крака си, или пък
едната страна на лицето й ще увисне отпуснато и безизразно като на
горката госпожа Дайъмънд, която работеше в денонощния магазин в
подножието на хълма?
Изведнъж скочи толкова рязко, че облегалката на столчето се удари
в стената. Застина за миг, дишайки учестено, вперила широко отворени
очи в кафеникавовиолетовото петънце, сетне закрачи към дневната.
„Къде отиваш? – писна в ушите й госпожа Практична-Разумна –
онази нейна половинка, която, изглежда, изгаряше от желание да бъде
тормозела и може би дори убита заради неотменната си привилегия да
знае в кой шкаф се намира чаят и на кой рафт в шкафа под мивката се
държат бърсалките. – Ама къде си мислиш, че си…“
Тя хлопна вратичката на този глас – не бе и подозирала, че е спо-
собна на това. Грабна чантата си от масичката пред дивана и закрачи
през дневната към входната врата. Стаята изведнъж й се стори много го-
ляма, а вратата – ужасно далеч.
„Трябва да действам стъпка по стъпка. Ако се опитвам да мисля за
бъдещето, ще се побъркам от ужас.“
Но не вярваше това да я затрудни. Първо, онова, което се случваше,
вече й приличаше на халюцинация – със сигурност не е възможно прос-
то ей така, заради моментно хрумване, да напусне дома и съпруга си,
нали? Това трябва да е сън. Но имаше и друга причина – вече почти й бе
станало навик да не мисли за бъдещето, и то още от първата им брачна
нощ, когато я ухапа като куче, задето блъснала вратата.
„Е, ама не можеш да тръгнеш просто ей така, дори да успееш да се
добереш до ъгъла, преди да те напуснат силите – не се отказваше
Практична-Разумна. – Поне се преоблечи. В тези дънки страшно си ли-
чи колко си се разширила в ханша напоследък. И си среши косата.“
Поспря, за миг готова да захвърли всичко още преди да е стигнала
до входната врата. После разгада какво всъщност се криеше зад този
16
съвет – това бе отчаяна хитрина, която целеше да я задържи в къщата.
При това много умела. Да си облече пола и да се посреше не отнема
много време, но за жена в нейното положение това би било
предостатъчно.
За какво ли? Да легне отново да спи, разбира се. Докато дръпне ци-
па на полата, вече ще са я обзели сериозни съмнения, а докато нагласи и
косата си, вече ще е стигнала до извода, че е изпаднала в кратък прис-
тъп на безумие, в мимолетна амнезия, вероятно нещо свързано с месеч-
ния й цикъл.
После ще се върне в спалнята и ще смени чаршафите.
– Не – промърмори. – Няма да го направя. Няма.
Но като хвана топката на вратата, пак се замисли.
„Тя проявява разум! – извика Практична-Разумна, а в гласа й се до-
лавяше смесица от облекчение, ликуване и – нима е възможно това – ле-
ко разочарование. – Алелуя, това момиче прояви малко разум! По-добре
късно, отколкото никога!“
Облекчението и ликуването в този въображаем глас се превърнаха
в тих ужас, когато изтича до перваза на газовата камина, която сложиха
преди две години. Онова, което търсеше, вероятно нямаше да е там, за-
щото се появяваше само към края на месеца (да не се изкушава, както
казваше той), но нищо не пречи да се провери. Тя знаеше кода – като те-
лефонния им номер, но първата и последната цифра бяха разменени.
„МНОГО ще боли! – пищеше Практична-Разумна. – Ако пипнеш
нещо негово, после много ще боли, и ти го знаеш! МНОГО!“
– Тя и без това няма да е там – промърмори, но ето ти на – яркозе-
лената кредитна карта от Мърчант Банк с името му, изписано с релефни
букви.
„Не пипай! Да не си посмяла да я взимаш!“
Но се оказа, че смее – трябваше само да си представи капката кръв.
Освен това тази карта е и нейна, нали и част от парите също са нейни;
брачният обет не означава ли точно това?
Само че не става дума за парите, в никакъв случай. Въпросът е да
млъкне госпожа Практична-Разумна; важното е да се превърне този вне-
запен, неочакван порив за свобода от избор в необходимост. Тя си дава-
ше сметка, че вероятно ще стигне най-много до съседния ъгъл и необят-
ното бъдеще ще се изпречи пред нея като гъста мъгла, ще се обърне и
ще се върне вкъщи, бързайки да смени чаршафите, за да й остане време
да измие подовете на долния етаж, преди да е станало обяд… и колкото
и невероятно да звучи, като стана тази сутрин, това бе единствената
17
Роуз Мадър
мисъл в главата й – миенето на подове.
Без да обръща внимание на гласа, грабна кредитната карта от ками-
ната, пусна я в чантата си и отново се запъти с бързи крачки към
вратата.
„Не го прави! – скимтеше госпожа Практична-Разумна. – О, Роузи,
за такова нещо не само че ще боли, а направо в болницата ще свършиш,
та дори може да те убие – нима не знаеш?“ Като че ли знаеше, но въпре-
ки това продължи да крачи напред със сведена глава и сгушени рамене,
сякаш се бори със силен вятър. Сигурно точно това ще направи… но ще
трябва първо да я хване.
Този път ръката решително хвана топката – завъртя я, отвори вра-
тата и излезе навън. Беше красив слънчев ден в средата на април и дър-
ветата вече напълваха. Издължената й сянка падаше върху стъпалото
пред къщата и върху бледата млада тревица като картинка, изрязана с
остра ножица от черна гланцова хартия. Стоеше пред вратата и вдишва-
ше дълбоко пролетния въздух и уханието на земя, влажна (и може би
събудена за живот) от дъжда, който бе паднал през нощта, докато тя е
спяла пад съхнещата капка кръв.
„Целият свят се пробужда. Не само аз.“
Докато затваряше вратата, по тротоара пред къщата притича мъж в
анцуг. Махна й с ръка и тя отвърна на поздрава. Вслуша се в себе си,
очаквайки Практична-Разумна отново да се обади, но тя мълчеше. Си-
гурно бе зашеметена от кражбата па кредитната карта, а може би просто
бе притихнала пред безметежното спокойствие на това априлско утро.
– Тръгвам – тихо рече. – Наистина, наистина тръгвам.
Но се забави още миг, като животно, което са държали в клетка
толкова дълго, че то не вярва в свободата си дори когато го пускат на-
вън. Посегна назад и попипа дръжката на вратата – вратата към нейната
клетка.
– Никога вече – прошепна.
Пъхна чантата под мишница и направи първите десет крачки в мъг-
лата, която бе вече нейно бъдеще.
Тези първи десетина крачки я отведоха дотам, където циментовата

алея се сливаше с уличния тротоар – откъдето преди минута мина чове-
кът с анцуга. Понечи да свие наляво, но изведнъж спря. Норман й бе
18
казвал, че човек като избира уж напосоки накъде да върви – например,
ако се е изгубил в гората – почти винаги поема посоката на по-силната
си ръка. Може би това няма никакво значение, но тя не искаше той да
отгатне дори в коя посока е поела по Уестморленд Стрийт, като е изляз-
ла от къщи. Даже и това.
Вместо наляво, пое надясно, по посока на по-слабата си ръка, и се
заспуска по хълма. Мина покрай магазин № 24, потискайки желанието
си да прикрие с ръка лицето си, докато крачеше покрай витрината. Вече
се чувстваше като беглец и в главата й се бе загнездила една мисъл, коя-
то гризеше мозъка й като плъх сирене – ами ако си дойде от работа по-
рано и я види? Ако я види как се спуска по хълма по дънки и кецове,
пъхнала чанта под мишница и с несресана коса? Ще се запита къде, по
дяволите, е хукнала, нали тази сутрин трябва да мие пода? И ще иска тя
да отиде при него, нали? Да. Ще иска тя да отиде при него, за да си по-
говорят едно хубавичко.
„Това е глупаво. Защо пък ще се връща точно сега? Излезе едва
преди час. Това е някаква безсмислица.“
Да… но понякога хората правят неща, в които няма много смисъл.
Да вземем нея например – я виж с какво се е заела. И да предположим,
че изведнъж го осени някаква интуиция? Колко пъти й е казвал, че с те-
чение на времето полицаите развиват шесто чувство и долавят кога ще
се случи нещо необичайно? „Една такава игличка те бодва в кръста –
беше й казвал. – Не знам как другояче да го опиша. Зная, че повечето
хора биха се изсмели, но питай някое ченге – то не би се изсмяло. Да
знаеш, миличка, колко пъти тези игличка ми е спасявала живота.“
Ами ако от двадесетина минути насам тази игличка го боцка? И той
вече е потеглил с колата към къщи? Щеше да дойде точно по този път и
тя се прокле, че зави надясно, вместо наляво. После й хрумна още по-
неприятна мисъл, която й се стори отвратително правдоподобна… Ами
ако е спрял пред банковия автомат на две пресечки от полицейското уп-
равление, за да изтегли десет-двайсет долара за обяд? И като е видял, че
картата не е в портфейла му, е решил да се върне вкъщи да я вземе?
„Овладей се. Това няма да се случи. Нищо подобно няма да се
случи.“
Половин пресечка по-надолу по Уестморленд зави кола. Беше чер-
вена, какво съвпадение, защото и те имаха червена кола… по-точно той
имаше; колата бе нейна, колкото и кредитната карта, и парите по смет-
ката. Тяхната червена кола беше нова сентра, но – съвпадение след съв-
падение – не беше ли червена сентра и приближаващият се към нея
19
Роуз Мадър
автомобил?
„Не, хонда е!“
Само дето не беше хонда, просто на нея така й се искаше. Беше сен-
тра, чисто нова червена сентра. Неговата сентра. Най-ужасният й кош-
мар се бе сбъднал още в мига, в който си го представи. В миг бъбреците
й й се сториха невероятно тежки, почувства невероятна болка, невероят-
но пълни и вече бе сигурна, че ще се напишка. Нима наистина е смята-
ла, че може да избяга от него? Сигурно не е била с всичкия си.
„Вече е твърде късно да се тревожиш за това – каза й Практична-
Разумна. Истеричната й възбуда бе преминала – в този миг това като че
ли бе единствената част от съзнанието й, която бе в състояние да раз-
съждава – и тя заговори с ледения, пресметлив тон на създание, за което
оцеляването е най-важно от всичко. – По-добре си помисли какво ще му
кажеш като спре и те попита какво правиш тук. И се постарай да бъдеш
убедителна. Знаеш колко е схватлив и колко е проницателен.“
– Цветята – промърмори тя. – Излязох да се поразходя и да видя
чии цветя са цъфнали, това е всичко. – Спря и силно стисна бедра, опит-
вайки се да попречи на реката да се отприщи. Дали ще й повярва? Не
знаеше, но ще трябва да мине с това оправдание. Не можеше да измисли
нищо друго. – Просто се канех да се поразходя до ъгъла със Сейнт Марк
Авеню и после да се върна да измия…
Млъкна и проследи с ококорени, невярващи колата – все пак беше
хоида, не беше нова и всъщност беше по-скоро оранжева. Жената зад
волана се огледа любопитно, а жената на тротоара си рече: „Ако беше
той, никакво оправдание нямаше да свърши работа, колкото и правдопо-
добно да звучи – щеше да види истината, изписана па лицето ти, грейна-
ла като неонов надпис. Сега вече няма ли да се върнеш? Да се вслушаш
в разума и да се върнеш?“
Не можеше. Непреодолимата нужда да се облекчи вече бе премина-
ла, но още усещаше мехура си натежал и препълнен, бъбреците й про-
дължаваха да пулсират, краката й трепереха, а сърцето й туптеше толко-
ва силно, че чак я плашеше. Изобщо не би съумяла отново да се изкачи
по хълма.
„Не, можеш. Знаеш, че можеш. Откак си женена, си правила далеч
по-страшни неща и си се справяла.“
Добре де – може и да успее да се изкачи по хълма, но сега се сети
друго. Той се обажда понякога. Обикновено пет-шест пъти месечно, но
понякога и по-често. Само: „Здрасти, как си, искаш ли на връщане да
донеса кутия мляко или сладолед, добре, чао.“ Само че тези обаждания
20
не й се струваха никак утешителни и съвсем не ги приемаше като проя-
ва на загриженост. Просто я проверяваше. Ако не вдигне телефона, той
продължаваше да си звъни. Нямаха телефонен секретар. Веднъж го по-
пита дали не би било добра идея да си купят. Той я ръгна не съвсем при-
ятелски и й каза да не се шегува. „Ти си телефонният секретар“ – рече.
Ами ако се обади и тя не си е вкъщи?
„Ще си помисли, че съм излязла на пазар по-рано, това е всичко.“
Само че няма да си помисли така. Там е работата. Сутрин – чисте-
нето, следобед – пазаруването. Открай време е така и той изобщо не до-
пускаше мисълта нещата някога да се променят. На Уестморленд 908
хрумванията не се насърчават. Ако се обади…
Отново закрачи; мислеше на следващия ъгъла да свие, макар да не
бе съвсем сигурна накъде води Тремънт нито в едната, нито в другата
посока. Само че това сега нямаше значение; важното бе да се махне от
тази улица – ако мъжът й се върне от града по междущатското шосе №
295, както правеше обикновено, щеше да мине точно оттук, и това я ка-
раше да се чувства в центъра на мишената за състезание по стрелба с
лък.
Зави наляво по Тремънт и продължи да върви покрай тихите крайг-
радски къщички, отделени една от друга с ниски плетове и редици деко-
ративни дръвчета – тук маслините май бяха много на мода. Някакъв
мъж, който приличаше на Уди Алън с роговите си очила, луничките и
безформената си шапка, прекъсна за малко поливането на цветята и й
помаха. Днес май всички бяха настроени да се държат любезно по съ-
седски. Предполагаше, че е заради времето, но можеше да мине и без
това. Не беше никак трудно да си представи как след известно време
той минава след нея оттук, търпеливо разгадава следите й, задава въп-
рси, прибягва до малките трикове за подсещане и където спре, все вади
снимката й.
„Помахай му и ти. Не искаш да те запомни като невъзпитана, не-
възпитаните лесно се запомнят, тъй че му помахай и си продължавай ти-
хомълком по пътя.“
Помаха и продължи. Отново й се допишка, но трябваше да се при-
мири с това. Наоколо не се забелязваше подходящо място, където да се
облекчи – имаше само къщи, къщи, къщи и плетове, бледозелени мора-
ви и маслинови дръвчета.
Зад нея се приближаваше кола и тя веднага разбра, че е той. Обърна
се с подивели от ужас очи и видя ръждив шевролет, който пълзеше по
средата на улицата с не повече от пет километра в час. Старецът зад
21
Роуз Мадър
волана беше със сламена шапка и на лицето му се четеше истерична не-
поколебимост. Тя се обърна пак напред, преди той да е забелязал пани-
ката й, спъна се, сетне пое решително с наведена глава. Бъбреците й от-
ново запулсираха от болка, а мехурът й беше препълнен. Всеки момент
всичко щеше да рукне навън. Ако това се случи, направо може да се
прости с надеждата да се измъкне незабелязано. Хората може и да не за-
помнят пребледняла брюнетка, която върви по тротоара в свежата про-
летна утрин, но няма да пропуснат бързо уголемяващото се между кра-
ката й тъмно петно. Трябва да реши този проблем, и то незабавно.
Забеляза кафява къщурка. Щорите бяха спуснати, на входа имаше
три вестника. На пътеката, която започваше от най-долното стъпало на
верандата, бе захвърлен четвърти вестник. Роузи се огледа припряно, за-
бърза през ливадата и сви зад къщата. Задният двор беше празен. На
дръжката на алуминиевата плъзгаща се врата бе закачено правоъгълно
картонче. Тя се доближи и прочете бележката: Поздрави от (Ан Корсо),
местният разпространител на „Ейвън“! Днес не ви открих, но ще дойда,
отново! Благодаря! И непременно ми се обадете на телефон (555–1731),
ако имате желание да поговорим за прекрасните продукти на „Ейвън“!
Датата, надраскана най-отдолу, гласеше седемнайсти април, значи пре-
ди два дни.
Роузи отново се огледа, установи, че от едната страна я скрива пле-
тът, а от другата – маслинови дръвчета, разкопча ципа, смъкна дънките
си и клекна в празното място между верандата и бутилките газ. Вече бе
прекалено късно да се тревожи кой и дали изобщо някой може да я забе-
лежи от горния етаж на някоя от съседните къщи. Пък и облекчението,
което изпитваше, караше такива въпроси да звучат – поне в този миг –
тривиално.
„Ти си побъркана, да знаеш.“
Да, разбира се, че знае… но напрежението в мехура й спадна и при
вида на ручейчето, което криволичеше между плочите, я обзе луда ра-
дост. В този миг разбра какво значи да стъпиш на чужда земя, а после да
подпалиш моста зад себе си, да стоиш на речния бряг, да поемаш дъх с
пълни гърди и да гледаш как единствената ти възможност да се върнеш
назад отлита като дим.
Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне
22
стигна до някакъв търговски център в западния край на града. Пред
„Бои и килими“ имаше уличен телефон с монети и докато се обаждаше
от него за такси, с почуда установи, че вече е в предградието Мейпъл-
тън. Имаше огромни пришки и на двете пети и нищо чудно – сигурно бе
изминала пеш повече от петнадесет километра.
Таксито дойде след петнадесет минути – тя вече бе успяла да си ку-
пи евтини слънчеви очила и шарено червено шалче от изкуствена коп-
рина. Норман й бе споменавал, че ако искаш да отклониш вниманието
от лицето си, най-добре да носиш нещо ярко.
Шофьорът на таксито бе дебел мъж с несресана коса, кръвясали
очи и неприятен дъх. Носеше провиснала избеляла тениска с карта на
Южен Виетнам. КАТО УМРА, ЩЕ ИДА В РАЯ, ЗАЩОТО СЛУЖИХ В
АДА, пишеше отдолу. АЙРЪН ТРАЙАНГЪЛ, 1969 г. Лъскавите му за-
червени очи се плъзнаха по нея, първо по устните, после по гърдите и
ханша й, след което той като че изгуби интерес.
– Накъде сме, драга?
– Можете ли да ме откарате до спирката на „Грейхаунд“?
– Искаш да кажеш, до „Портсайд“?
– Това ли е автогарата?
– А-ха. – Той вдиша очи към огледалото да я погледне. – Само че
това е чак на другия край на града. Ще ти струва двайсет долара. Имаш
ли толкова?
– Разбира се – отвърна тя, а после пое дълбоко дъх и допълни: – Да-
ли ще може някъде по пътя да намерите автомат на Мърчант Банк?
– Де да можеше всички проблеми по света да се решават толкова
лесно – отговори той и включи таксиметъра. На него бе изписано $2. 50.
НАЧАЛНА ТАКСА.
Тя реши да отбележи като начало на новия си живот мига, в който
таксиметърът се смени от $2, 50 на $2, 75 и надписът НАЧАЛНА
ТАКСА изчезна. Вече няма да е Роуз Даниълс, освен ако не се налага –
не само защото Даниълс е неговото име и следователно е опасно, а за-
щото той е вече минало. Отново ще стане Роузи Макклендън – момиче-
то, което на осемнадесетгодишна възраст потъна в ада. Може би поня-
кога ще се налага да използва фамилията на мъжа си, но дори и тогава в
сърцето и душата си ще продължава да бъде Роузи Макклендън.
„Наистина съм Роузи – повтаряше си, докато таксито минаваше по
моста над река Трънкатони, и се усмихваше, а в главата й като призраци
се щураха стиховете на Морис Сендак и гласът на Каръл Кинг. – И съм
Роузи Истинска.“
23
Роуз Мадър
Но дали наистина? Дали е истинска?
„Тъкмо ще разбера. Започвам още тоз час.“
На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати,

разположени насред площада, който даже си имаше и фонтан, и лъскава
метална статуя, която не приличаше на нищо определено. Машината в
края на редичката отляво беше ярко-зелена.
– Тая върши ли работа? – попита той.
– Да, благодаря. Ще отнеме само минута.
Но всъщност изгуби малко повече време. Отначало все не можеше
да избере правилно кода, макар бутоните да бяха доста големи, но кога-
то пък най-сетне се справи с тази операция, не можа да реши колко точ-
но да изтегли. Натисна последователно седем, пет, десетичен знак, нула,
нула, подвоуми се, преди да натисне „ВЪВЕДИ“, но отдръпна ръка. Ще
я бие, затова че избяга – по този въпрос няма никакво съмнение. Но ако
я пребие от бой и пак се окаже в болницата („или ако те убие – мърмо-
реше тъпичко гласче, – може и да вземе да те убие, Роузи, и ще бъде
много наивно от твоя страна, ако не го имаш предвид“), то ще е не за
друго, а защото е посмяла да отмъкне кредитната му карта… че и да я
използва. Струва ли си да рискува подобно наказание за някакви си се-
демдесет и пет долара? Нима си заслужава?
– Не – промърмори и отново посегна към машината. Този път избра
три-пет-иула-десетичен знак-нула-нула… и пак се размисли. Не знаеше
точно колко „сухо“, както го наричаше той, има в тази сметка, но триста
и петдесет долара ще да са доста солидна сума. Така ще се вбеси…
Протегна ръка към бутона „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“, но изведнъж се
запита това пък какво значение има. Така или иначе ще е бесен. Вече
няма връщане назад.
– Дали ще се бавите още дълго, госпожо? – попита някой зад гърба
й. – Понеже обедната ми почивка вече свърши.
– О, извинете! – стресна се тя. – Просто се бях… разсеяла.
Натисна „ВЪВЕДИ“. На екрана се появи надпис „ИЗЧАКАЙТЕ,
МОЛЯ“. Не чака дълго, но достатъчно, за да си представи как изведнъж
машината надава пронизителен писклив вой и някакъв механичен глас
започва да мучи: „ТАЗИ ЖЕНА Е КРАДЕЦ! СПРЕТЕ Я! ТАЗИ ЖЕНА
Е КРАДЕЦ!“
24
Вместо да я нарече крадец обаче, екранът й благодари, пожела й
приятен ден и в отвора изпаднаха седемнадесет банкноти по двадесет и
една десетачка. Роузи се усмихна нервно на младежа зад себе си, без да
го поглежда в очите, и забърза към таксито.
„Портсайд“ представляваше широка ниска сграда с голи стени, об-

лицовани с варовик. Цялата гара бе заобиколена с автобуси – имаше не
само „Грейхаунд“, но и „Трейлуей“, „Американ Патфайндър“, „Истърн
Хайуей“ и „Континентал Експрес“ – чиито предници бяха скрити в то-
варителните помещения. На Роузи й заприличаха на тлъсти прасенца,
които сучат от изключително грозната си майка.
Застана пред главния вход и погледна вътре. Чакалнята не беше
толкова пълна, колкото се бе надявала (колкото повече хора, толкова
по-безопасно) и страхувала (за четиринадесет години, през които бе
виждала само съпруга си и колегите, които той водеше понякога на ве-
черя, бе развила доста силна агора-фобия), вероятно защото беше среда-
та на седмицата, а и не наближаваха празници. Все пак като че ли има-
ше неколкостотин души, които се разхождаха безцелно наоколо, седяха
по старомодните пейки с високи облегалки, играеха на електронните иг-
ри, пиеха кафе в бюфета или пък чакаха на опашка за билети. Малки де-
ца в ръцете на майките си, втренчили се в избелелия стенопис с дърво-
секачи на тавана отмятаха назад глави и мучаха като изгубени теленца,
а писъците им отекваха наоколо. Гласът от високоговорителя, който
ечеше като гласа на Господ в библейската телевизионна поредица па
Сесил Б. Демил, обявяваше автобусите: за Иъри, щата Пенсилвания; за
Нашвил, щата Тенеси; за Джаксън, щата Мисисипи; за Маями, щата
Флорида (безплътният отекващ глас го изговаряше „Маямъъ“); за Ден-
вър, щата Колорадо.
– Госпожо – изрече уморен глас, – ей, госпожо, помогнете ми мал-
ко. Айде малко да ми помогнете, а?
Тя се обърна и видя младеж с бледо лице и дълга мръсна черна ко-
са, който седеше на входа, опрял гръб на едното крило на вратата. В
скута си държеше огромен надпис: БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН
ОТ СПИН, МОЛЯ, „СПОМОГНЕТЕ“ МИ.
– Дали нямате някоя излишна монета? Ще ми помогнете ли? Ще
има да се возите в катера си по езерото Саранак, а аз отдавна вече ще
25
Роуз Мадър
съм в гроба. Какво ше кажете?
Изведнъж се почувства странно отмаляла. Чакалнята сякаш се раз-
расна пред очите й до размерите на катедрала, а в това непрестанно
движение напред-назад между пейките и отделните помещения имаше
нещо ужасно. Някакъв мъж с подобен на торбичка набръчкан пулсиращ
израстък отстрани на врата премина едва-едва покрай нея с наведена
глава, влачейки мешката си за връвта. Тя се плъзгаше по мръсния тера-
котен под и съскаше като змия. Най-отгоре стърчеше плюшен Мики
Маус, който й се хилеше тъпо. Богоподобният глас уведомяваше насъб-
ралото се множество пътници, че автобусът за Омаха тръгва от изход
седемнадесет след двадесет минути.
„Не съм в състояние да го направя – изведнъж си рече. – Не мога да
живея в този свят. Не са само чаят и бърсалките – вратата, зад която ме
биеше, е и вратата, която ме пазеше от целия този хаос и лудница. А тя
вече е затворена завинаги.“
Ненадейно в съзнанието й изплува невероятно ярък образ, свързан
с неделното училище – Адам и Ева със смокиновите листа, със съвсем
еднакви засрамени, нещастни лица, се спускат боси по каменистата пъ-
тека, която води към тежкото, необещаващо бъдеще. Зад тях е Едемска-
та градина, потънала в зеленина и цветя. Пред затворените порти стои
крилат ангел, чийто меч блести страховито.
– Не смей да мислиш така! – неочаквано кресна тя и младежът, сед-
нал на входа на чакалнята, подскочи и едва не изпусна табелата си. – Не
смей!
– Боже мили, извинете! – каза той и забели очи. – Вървете си, ако
така ви иде отвътре!
– Не, аз… не на вас, мислех си за…
В този миг я осени абсурдността на онова, което вършеше – опит-
ваше се да обясни как се чувства на някакъв просяк. Все още стискаше
двата долара ресто от таксито. Хвърли ги в кутията отстрани до младе-
жа и влезе тичешком в автогара „Портсайд“.
В дъното на чакалнята друг млад мъж – този беше с тъпички муста-

ци като на Ерол Флин и красиво, невдъхващо доверие лице, бе подредил
върху куфар монте2 с три карти – беше виждала тази игра във филмите
2. Вид испанска хазартна игра. – Б. пр.
26
по телевизията.
– Ще намерите ли асото пика, мадам? – подкани я той. – Няма ли да
опитате да изтеглите асо пика?
Пред очите й изплува юмрукът, който замахва към нея. Виждаше
пръстена на средния пръст – пръстен, на който са гравирани думите
„дълг, лоялност, общност“.
– Не, благодаря – отвърна. – Винаги успявам.
Изражението, което премина по лицето му, подсказваше, че според
него й хлопа дъската, по няма значение. Той не й влизаше в работата.
Нито пък онзи на входа, болен или не от СПИН, нито онзи с торбичката
и плюшения Мики Маус. Нейна грижа беше само Роуз Даниълс – не,
грешка, Роузи Макклендън – и това бе едничката й грижа.
Тръгна по средата на чакалнята, но видя кошче за боклук и спря. На
кръглия зелен съд беше залепен надпис: НЕ ЦАПАИ! Отвори чантата
си, измъкна кредитната карта, взря се за миг в нея, после я бутна през
отвора на кошчето. Никак не й се хвърляше, но едновременно с това из-
пита облекчение, че повече няма да я види. Ако я задържи, може да не
устои на изкушението да я използва отново… а Норман не е глупав.
Жесток – да. Но не и глупав. Ако остави следа, той няма да се бави дъл-
го. Няма да е зле да не го забравя. Пое дълбоко дъх и се запъти към мо-
ниторите в средата на залата, които обявяваха разписанието на присти-
гащите и заминаващите автобуси. Не погледна назад. Ако се беше обър-
нала, щеше да види как младежът с мустаци като на Ерол Флин вече ро-
ви в кошчето и търси онова, което бе изхвърлила шантавата дама със
слънчевите очила и яркочервената кърпа. Строи му се, че е кредитна
карта. Може и да бе сгрешил, но човек никога не знае с тия неща, дока-
то не се увери сам. Понякога човекът има късмет. Понякога? Дявол го
взел, доста често. Не случайно му се вика „земята на неограничените
възможности“.
Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километ-

ра, а това й се струваше прекалено близо. Спря се на друг, още по-голям
град на хиляда и триста километра. Както и техният град, той се намира-
ше на брега на езеро, но в следващата часова зона. След половин час за
там потегляше автобус на „Континентал Експрес“. Сърцето й биеше
учестено, а устата й бе пресъхнала. Миг преди човекът пред нея да
27
Роуз Мадър
приключи с купуването на билета си, тя притисна длан към устата си, за
да заглуши надигащото се парещо уригвапе с вкуса на сутрешното й
кафе.
„Тук не бива да използваш нито единия, нито другия вариант на
името си – напомни си. – Ако искат име, ще трябва да оставиш чуждо.“
– С какво мога да ви помогна, госпожо? – попита чиновникът и я
погледна над очилата с отрязани наполовина стъкла, кацнали безгрижно
на върха на носа му.
– Анджела Флайт – рече тя. Така се казваше най-добрата й приятел-
ка от прогимназията, всъщност последната приятелка, която бе имала. В
Обривилската гимназия излизаше единствено с момчето, което се ожени
за нея само седмица след завършването й, и заживяха в държава за два-
ма… зад чиито граници туристи обикновено не се допускаха.
– Извинете?
Осъзна, че вместо име на място е изрекла име на човек – колко ли
странно
(„тоя сигурно оглежда китките и врата ми и търси следи от усмири-
телна ризница“)
бе прозвучало това.
– Извинете – рече тя и в този миг я връхлетя доста неприятно пред-
чувствие – каквото и да крие бъдещето, тази простичка, тьжновата фра-
за щеше да я следва като тенекия, завързана на опашката на бездомно
куче. Четиринадесет години по-голямата част от света бе заключена за
нея и сега се чувстваше като ужасена мишка, която е объркала дупката в
кухненския под.
Чиновникът продължаваше да я гледа, а очите над чудатите
половинки-очила вече изглеждаха доста нетърпеливи.
– Мога ли да ви помогна или не, госпожо?
– Да, ако обичате. Искам билет за автобуса в единадесет и пет. Има
ли още места?
– О, поне четирийсет. Еднопосочен или отиване и връщане?
– Еднопосочен – отвърна тя и проумявайки значението на онова,
което бе казала, цялата пламна. Опита се да се усмихне и да го изрече
отново, този път малко по-силно – Еднопосочен, ако обичате.
– Петдесет и девет долара и седем цента – каза той и тя почувства
как коленете й се подкосяват от облекчение. Очакваше да чуе далеч по-
голяма цифра, дори се бе подготвила за възможността да й поискат по-
голяма сума от онази, с която разполагаше.
– Благодаря.
28
Сигурно бе доловил искрената благодарност в гласа й, защото вдиг-
на поглед от бланката, която беше придърпал към себе си, и й се усмих-
на. Нетърпеливият, предпазлив поглед бе изчезнал.
– За мен е удоволствие. Имате ли багаж?
– Н-не… нямам.
Изведнъж се изплаши от погледа му. Опитваше се да съчини някак-
во обяснение – сигурно му изглежда много подозрително сама жена да
пътува толкова надалеч само с дамската си чанта и никакъв друг багаж
– но нищо не й идваше наум. Обаче всичко бе наред. Не личеше да е из-
пълнен с подозрения, дори не проявяваше любопитство. Просто кимна и
започна да попълва билета. Изведнъж я осени внезапно и не особено
приятно откритие – такива като нея не са рядкост в „Портсайд“. Този
човек непрекъснато вижда жени като нея – жени, които се крият зад
тъмни очила, които си купуват билет за друга часова зона, които изг-
леждат така, сякаш някъде по пътя са забравили кои са, какво правят и
защо.
10
Роузи изпита неописуемо облекчение, когато автобусът потегли

навреме от автогара „Портсайд“, зави наляво, отново мина над река
Трънкатони и се насочи на запад по междущатско шосе № 78. Като ми-
наваха покрай последната от трите отбивки към центъра на града, видя
триъгълната сграда със стъклена фасада, където отскоро се помещаваше
дирекцията па полицията. Хрумна й, че точно в този миг съпругът й си-
гурно се намира зад някой от огромните прозорци и че може би дори
вижда големия сребрист автобус, който се движи по междущатското
шосе. Затвори очи и започна да брои до сто. Когато отново ги отвори,
сградата вече се беше скрила. Надяваше се да не я види повече.
Беше си избрала място към края на автобуса – малко по-назад се
намираше дизеловият двигател, който бръмчеше тихо. Отново затвори
очи и облегна чело на прозореца. Беше прекалено напрегната, за да зас-
пи, но можеше да си почине. Не можеше да се начуди колко внезапно се
случи всичко – това не бе просто промяна, а по-скоро нещо като ин-
фаркт или удар. Промяна ли? Меко казано промяна. Тя не просто про-
мени живота си, а сякаш го изтръгна от корените му, както би изкорени-
ла стрък теменужки от саксията им. Промяна в живота, няма що. Не, ни-
кога повече няма да спи. За сън и дума не може да става.
29
Роуз Мадър
И докато размишляваше така, неусетно потъна в онова подобно на
пъпна връв състояние, което свързва съня и пробуждането. Сякаш плу-
ваше бавно като сапунен мехур и едва долавяше непрекъснатото бръм-
чене на двигателя, писъка на гумите по асфалта и бърборенето на някак-
во хлапе през четири-пет места, което питаше майка си кога ще прис-
тигнат при леля Норма. Но усещаше още как се е откъснала от себе си и
съзнанието й се е разтворило като цвят (роза, разбира се), както когато
човек още не се е отдал напълно нито на единия, нито па другия от два-
та свята. „Наистина съм Роузи…“
Гласът на Карол Кинг пее стиховете на Морис Сендак. Те долитат
по коридора, в който тя се намира, от някаква далечна стая, отекват,
придружени от звънтящия призрачен глас на пиано.
„… И съм Роузи Истинска…“
„Май все пак заспивам – рече си тя. – Наистина. Виж ти!“ „Най-
добре повярвай… Аз съм тъй необикновена.“ Вече не е в сивия коридор,
а навън, и е тъмно. Гърдите й се изпълват с летни ухания, тъй сладки и
силни, че едва не я задушават. Най-силен е ароматът на орлови нокти,
който се носи на талази. Пеят щурци, а като вдига глава, вижда лъскаво-
то, бяло като слонова кост лице на луната, която плува високо в небето.
Бялата й светлина залива всичко наоколо и превръща парата, която се
надига от гъстите треви около босите й крака, в дим.
„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“ Вдига ръце, раз-
перила пръсти, а палците й почти се докосват; огражда луната като в
рамка, нощният вятър гали голите й ръце и сърцето й първо се изпълва с
щастие, но после се свива от ужас. Долавя присъствието на дремеща ди-
ва сила, сякаш в дъхавия храсталак се крият животни с огромни зъби.
„Роуз, ела тук, пиленце. Искам хубавичко да си поговорим.“ Извръ-
ща глава и вижда как от тъмнината изниква юмрукът му. По релефния
надпис на пръстена от Полицейската академия се плъзгат ледени отбля-
съци лунна светлина. Вижда ужасяващата му гримаса, устните му са
разтеглени в нещо подобно на усмивка…
… и подскочи на седалката, задъхана, с влажно от пот чело. Сигур-
но известно време е дишала учестено, защото стъклото беше замъглено
и през него почти не се виждаше. Изтри с длан и погледна навън. Гра-
дът вече почти се беше скрил; от двете страни се редяха какви ли не
бензиностанции и закусвални, а зад тях се виждаха поля.
„Махнах се – помисли си. – Махнах се, каквото и да ме очаква сега.
Дори ако трябва да спя по входовете на кооперациите или под мостове-
те, вече се махнах от него. Никога повече няма да ме удари, защото се
30
махнах.“
Но изведнъж откри, че не вярва напълно в онова, което си казва.
Той ще побеснее и ще се опита да я открие. Бе сигурна в това.
„Но как ще ме открие? Заличих следите си – дори не се наложи да
се представям с името на старата си приятелка от училище, за да си взе-
ма билет. Изхвърлих кредитната карта, а това бе най-важното. Как ще
ме открие сега?“
Не знаеше точно как… но на него това му беше работата и затова
ще трябва да бъде много, много внимателна.
„Наистина съм Роузи… И съм Роузи Истинска…“
Да, това сигурно е вярно, но никога в живота си не се е чувствала
по-малко необикновена. По-скоро се чувстваше като малко боклуче нас-
ред безкрайния океан. Ужасът, който я обзе към края на краткия й сън,
още не я бе напуснал, но щастието и въодушевлението също не се бяха
стопили напълно – изпълваше я усещането, че е ако не силна, то поне
свободна.
Отпусна глава на високата облегалка и проследи с поглед как се из-
губват и последните закусвални и сервизи. Вече са извън града – ширна-
ли се поля и горички, които полека-лека потъват в бухнала зеленина,
каквато може да се види само през април. Здраво стиснала длани в скута
си, тя ги гледаше как отминават зад стъклата и се бе оставила на голе-
мия сребрист автобус да я носи към онова, което я очакваше занапред.
31
Роуз Мадър
ЧАСТ ВТОРА
ДОБРИНАТА НА НЕПОЗНАТИТЕ
Първите няколко седмици от новия й живот бяха изпълнени с безб-

рой трудни мигове, но и в най-тежкия от тях – когато слезе от автобуса
в три сутринта на четири пъти по-голямата от „Портсайд“ автогара – не
съжали за взетото решение.
Въпреки това изстина от ужас.
Здраво стиснала чантата си с две ръце, Роузи стоеше точно до вра-
тата на изход 62 и потресено се оглеждаше наоколо – хора бързаха
насам-натам, едни влачеха куфари, други носеха овързани с канап кашо-
ни на раменете си, трети се прегръщаха. Някакъв мъж се втурна към ед-
на жена, която слезе от автобуса на Роузи, грабна я и я завъртя така лу-
дешки, че краката й увиснаха във въздуха. Тя изкрещя от радост и ужас
и писъкът й отекна като изстрел в претъпканата чакалня.
Отдясно имаше електронни игри и макар да бе посред нощ, пред
всичките висяха малчугани – шапките на повечето бяха обърнати с ко-
зирката назад и косите им бяха обръснати.
– Опитай пак, Спейс Кадет! – подканяше най-близката машина със
стържещ, нечовешки глас. – Опитай пак, Спейс Кадет! Опитай пак,
Спейс Кадет!
Бавно отмина игрите и влезе навътре в чакалнята, сигурна в едно –
че не смее да излезе навън по това време на нощта. Като нищо можеха
да я изнасилят, да я убият и да я натъпчат в най-близката кофа за бок-
лук. Хвърли поглед наляво и видя двама униформени полицаи, които
слизаха с ескалатора от горния етаж. Единият описваше сложни движе-
ния с палката си. В начина, по който се хилеше другият, имаше нещо,
което й напомни за един мъж на хиляда и четиристотин километра от-
тук. Хилеше се, но погледът му, който непрестанно се местеше насам-
натам, беше жесток.
„Ами ако работата им е всеки час да обикалят и да гонят навън
всички, които нямат билет? Какво ще правиш тогава?“
И с това ще се справи, ако се наложи, какво друго й остава. Засега
се отдалечи от ескалатора и се запъти към едно отделение, където
32
десетина пътници седяха на твърди пластмасови столове. На облегалки-
те им бяха закрепени малки телевизори, които се включваха с монета.
Роузи не откъсваше поглед от полицаите и си отдъхна, като видя, че
продължават към долния етаж, и следователно се отдалечават от нея.
След два часа и половина, най-много три, ще съмне. После могат да я
хванат и да я изхвърлят. Дотогава обаче искаше да остане тук, където е
светло и пълно с хора.
Седна на стол с телевизорче. През две места отляво момиче с избе-
ляло дънково яке държеше в скута си самар и дремеше. Изпод моравите
му клепачи се виждаше бялото на очите му, а от долната му устна се бе-
ше проточила слюнка. На дясната му ръка бяха татуирани три думи и
разкривените сини печатни букви тръбяха: ОБИЧАМ МОЯ СКЪП. „А
къде е сега твоят скъп, мила моя?“ – мислено попита Роузи. Погледна
празния телевизионен екран, после отправи поглед към облицованата с
плочки стена отдясно. Някой бе издраскал с червен маркер думите: ДА
МИ ДУХАШ СПИНОЗНИЯ ХУЙ. Бързо отмести очи, сякаш думите
щяха да й прогорят ретината, и погледът й се плъзна над чакалнята. На
стената в другия край на залата висеше огромен светлинен часовник.
Часът беше три и шестнадесет след полунощ. „След два часа и половина
вече ще мога да изляза“ – рече си и зачака.
Когато привечер в шест часа автобусът спря за почивка, си беше

купила чийзбъргър и лимонада, но оттогава не бе слагала в устата си ни-
щичко и вече беше гладна. Седя при телевизорите, докато стрелките на
големия степен часовник застанаха на четири часа, после реши, че няма
да е зле да хапне нещо. Тръгна към малкото кафене отсреща, настъпвай-
ки неколцина спящи по пътя. Мнозина от тях здраво стискаха прокъса-
ни и облепени с тиксо издути найлонови торби за боклук. Вече с чаша
кафе, чаша сок и купа овесени ядки пред себе си, Роузи си даде сметка,
че напразно се е тревожила ченгетата да не я изхвърлят. Тези хора тук
не бяха пътници – бяха бездомни, които лагеруват в чакалнята на авто-
гарата. На Роузи й беше мъчно за тях, но изпитваше и грозно задоволст-
во – не е зле да знае, че и за нея ще се намери място утре вечер, ако на-
истина й се наложи.
„Ами ако той дойде тук, в този град, къде според теб ще провери
най-напред? Къде, мислиш, ще отиде най-най-напред?“
33
Роуз Мадър
Това е глупаво – няма да я открие, абсолютно невъзможно е да я от-
крие – но тази мисъл сякаш прокара леден пръст по гръбнака й.
Храната я накара да се почувства по-дооре, по-силна и я поразсъни.
Като приключи с всичко (бави се с кафето, докато не улови изпълнения
с неприкрито нетърпение поглед на келнера-мексиканец), се отправи
бавно назад към столовете с телевизорите. По пътя забеляза будка със
синьо-бял кръгъл надпис, недалеч от помещението за даване на коли
под наем. Думите, изписани в периферията на кръга, гласяха
ИНФОРМАЦИЯ, и Роузи си рече, без капчица хумор, че надали е имало
пътник в световната история, който да е бил по-обръкан от нея.
Пристъпи към осветената табела. В будката под нея седеше мъж на
средна възраст с оредяла коса и очила с рогови рамки. Четеше вестник.
Направи още една крачка и отново спря. Нали не се кани да иде там?
Какво, за Бога, ще му каже? Че е напуснала съпруга си? Че е тръгнала
само с дамската си чанта, неговата кредитна карта и дрехите на гърба
си?
„Защо не? – попита Практична-Разумна и пълната липса на съчувс-
твие в гласа й подейства на Роузи като шамар. – Щом изобщо събра
смелост да го изоставиш, нима сега не можеш да го признаеш?“
Не знаеше може ли, не може ли, но бе сигурна, че ще й бъде много
трудно в четири сутринта да сподели с един непознат най-важната стъп-
ка в живота си. „А и най-вероятно той ще ми каже да се махам. Сигурно
работата му е да помага на хората да презаверяват билетите си и да съ-
общават по високоговорителя за изгубени деца.“
Но тъй или иначе краката й сами потеглиха към будката с надпис
„Информация“; тя разбра, че все пак се кани да поговори с непознатия с
оредялата коса и очилата с рогови рамки, и то поради най-простата при-
чина на света – нямаше друг избор. В следващите дни сигурно ще й се
наложи да разказва на дяволски много хора, че е напуснала съпруга си,
че четиринадесет години е живяла в унес зад заключена врата, че има
съвсем малко житейски опит, а професионални умения – никакви, че се
нуждае от помощ и че трябва да разчита на добрината на непознати.
„Само че аз нямам абсолютно никаква вина за това“ – заключи мис-
лено с такова спокойствие, че чак се смая, дори направо се изуми.
Застана пред будката и се подпря на гишето. Отправи изпълнен с
надежда и страх поглед към наведената глава на човека с роговите очи-
ла, оглеждайки луничките по кафеникавия му череп, които се виждаха
през старателно подредените кичури. Чакаше го да вдигне глава, но той
беше погълнат от вестника си, написан на някакъв чужд език, който
34
приличаше па гръцки или руски. Тъкмо отгърна внимателно страницата
и се намръщи на снимката на двама футболисти, които се боричкаха за
топката.
– Извинете? – тихо изрече Роузи и мъжът зад стъклото вдигна
поглед.
„Божичко, дано не ме изгледа накриво – внезапно си рече. – Дори с
нищо да не може да ми помогне, нека поне не ме изгледа накриво… и
нека види мен, мен, действителния човек, който стои тук и освен за
дръжката на чантата си, няма за какво друго да се хване.“
Не я изгледа накриво. Макар и късогледи и воднисти зад дебелите
стъкла на очилата, очите му все пак бяха меки.
– Извинете, но дали не бихте могли да ми помогнете?
Доброволният служител в бюро „Информация“ се представи като

Питър Слоуик и внимателно изслуша патилата й. Вече бе стигнала до
извода, че не може да разчита на добрината на непознатите, ако крие ис-
тината за себе си, било то от гордост или от срам, и затова му разказа,
каквото можа. Единственото важно нещо, което пропусна – и то защото
не знаеше как да го изрази – бе колко беззащитна и напълно неподготве-
на за живота се чувства. Допреди осемнадесет часа не бе и подозирала
колко много неща познава само от телевизията и от вестниците, които
съпругът й носеше вкъщи всеки ден.
– Доколкото разбирам, сте напуснали дома си съвсем ненадейно –
каза господин Слоуик, – и все пак, докато пътувахте насам, не сте ли
мислили какво да правите или къде да отидете, като пристигнете? Съв-
сем нищо ли не ви е хрумвало?
– Като начало мислех да потърся някой хотел за жени. Съществуват
ли все още подобни места?
– Да, знам поне три такива хотела, но дори и в най-евтиния от тях
цените са безбожно високи. Тези места са най-вече за заможни дами, ко-
ито пристигат тук за седмица на пазар или пък на гости на роднини, ко-
ито не могат да ги настанят у дома.
– О, не знаех. А няма ли общежитие на Асоциацията на младите
християнки?
Господин Слоуик поклати глава.
– Затвориха последното през 90-та година. Напълниха се с
35
Роуз Мадър
побъркани и наркомани.
– А вие нямате ли някакво предложение?
Той я измери с поглед, хапейки химикала си – дребен мъж с най-
обикновено лице и воднисти очи, който въпреки всичко й обърна вни-
мание и заговори с нея, вместо да я прати по дяволите. „А, и, разбира се,
не ми каза да се наведа, за да си поговорим добре.“
На Слоуик май му хрумна нещо. Бръкна в сакото си (поовехтяло
готово сако от изкуствена тъкан), порови във вътрешния си джоб и изва-
ди визитка. Старателно написа някакъв адрес на лицевата страна. После
обърна картичката и постави на гърба поразително голям подпис. Роузи
се сети за учителя по американска история в гимназията, който им бе
разказвал защо Джон Ханкок изписал името си под Декларацията за не-
зависимостта с големи букви. „Та да може крал Джордж да го прочете и
без очила“ – казал мъжът.
– Разчитате ли адреса? – попита той, като й подаваше визитката.
– Да. Дърам Авеню 251.
– Добре. Приберете я в чантата си и я пазете. Може би ще ви я по-
искат. Пращам ви на едно място, наречено „Дъщери и сестри“. То е убе-
жище за малтретирани жени. Почти единствено по рода си. Според оно-
ва, което ми разказахте, там ще ви приемат.
– Колко дълго мога да остана при тях?
Сви рамене.
– Зависи от случая, предполагам.
„Значи сега съм случай“ – заключи тя.
Той сякаш прочете мисълта й и се усмихна. Зъбите му далеч не бя-
ха прекрасни, но усмивката изглеждаше съвсем искрена. Потупа я по
ръката. Докосването бе непохватно и малко свенливо.
– Ако вашият съпруг ви е нанасял такива жестоки побоища, госпо-
жо Макклендън, навсякъде ще се чувствате по-добре отпреди.
– Да, и аз така смятам. Пък дори и никак да не ми провърви, винаги
мога да дойда тук и да спя на пода, нали?
Той се стресна.
– О, не мисля, че ще се стигне дотам.
– Би могло.
Тя кимна към двама бездомни, които спяха върху палтата си на ед-
на пейка. Единият бе нахлупил на лицето си мръсна оранжева шапка, за
да се скрие от безпощадната светлина.
Слоуик ги погледна и се обърна към нея.
– Няма да се стигне дотам – повтори по-уверено. – Автобусите от
36
градския транспорт спират точно пред главния вход – ако се обърнете
наляво, ще видите спирката. Тротоарът е боядисан, така че да съответс-
тва на автобусните линии. На вас ви трябва Оранжевата линия, тъй че
ще застанете в оранжевата ивица. Разбрахте ли?
– Да.
– Таксата е един долар и шофьорът ще ви поиска точни пари. Иначе
малко се сърди.
– Имам дребни.
– Добре. Ще слезете на Диърборн и Елк и ще продължите по Елк до
втората пряка… всъщност може би до третата, не помня точно. Както и
да е, излизате на Дърам Авеню. Завивате наляво. Къщата е на три-чети-
ри преки, но те са къси. Голяма, бяла, зидана постройка. Бих ви казал, че
се нуждае от боядисване, но вече може да са я ремонтирали, не зная. Ще
запомните ли всичко?
– Да.
– Още нещо. Докато съмне, стойте в чакалнята. Не ходете никъде,
дори до спирката на градските автобуси.
– Да, и без друго не смятах да излизам навън.
Събираха й се най-много два-три часа неспокоен сън по време на

пътуването с „Континентал Експрес“, тъй че онова, което и се случи, ка-
то слезе от Оранжевия автобус, не беше никак чудно – Роузи се изгуби.
По-късно стигна до извода, че най-вероятно е тръгнала по Елк Стрийт в
противоположната посока, но в сравнение с резултата – почти тричасо-
во лутане из непознат квартал – причината нямаше почти никакво зна-
чение. Влачеше се пресечка след пресечка, търсеше Дърам Авеню и все
не го намираше. Обувките я убиваха. Кръстът й отмаля. Заболя я глава-
та. Пък и в този квартал далеч не беше пълно с хора като Питър Слоуик
– онези, които не я отминаваха с пълно безразличие, я гледаха с недове-
рие, подозрение или направо с открито презрение.
Недалеч от автобусната спирка забеляза мръсна кръчма на име
„Напръстничето“. Прозорците бяха тъмни, рекламите не светеха, а на
вратата беше спусната решетка. Когато двадесет минути по-късно се
оказа пред същото заведение (едва когато го видя, разбра, че вече е ми-
навала оттук – къщите наоколо бяха досущ еднакви на вид), щорите още
бяха спуснати, но рекламите светеха и решетката беше вдигната. На
37
Роуз Мадър
входа се бе подпрял мъж в дочени дрехи с полупразна бирена халба в
ръка. Роузи си погледна часовника и установи, че още няма шест и
половина.
Сведе глава, така че да вижда мъжа едва с крайчеца на окото си,
стисна чантата по-здраво и ускори крачка. Мъжът сигурно знаеше къде
се намира Дърам Авеню, но тя нямаше никакво намерение да го разпит-
ва. Имаше вид на човек, който обича да разговаря с хората – особено с
жените.
– Ей, маце, ей, маце – извика й той, щом го подмина. Гласът му бе-
ше като на робот. И макар никак да не искаше да го поглежда, не се
стърпя и го стрелна ужасено през рамо. Косата му бе пооредяла, имаше
бледа кожа, по която бемките изпъкваха като неоздравели белези от из-
гаряния, и тъмночервени мустаци като на морж, с които й напомняше на
Дейвид Кросби. По тях имаше бирена пяна.
– Ей, маце, айде да се чукаме. Не изглеждаш никак зле, даже доста
добре, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим
кревата, айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?
Обърна му гръб и с усилие продължи да върви спокойно, с приве-
дена глава, като мюсюлманка, която отива на пазар; насили се да не му
обръща абсолютно никакво внимание. Ако покаже, че го забелязва, той
може да тръгне след нея.
– Ей, маце, айде да се потьркаляме по пода, кво ше кажеш? Айде да
си легнем, айде под чаршафа, айде да се чукаме, айде да се чукаме, айде
да се чукаме.
Тя сви зад ъгъла и пое дълбоко дъх – сърцето й туптеше бързо и уп-
лашено. До този миг изобщо не се бе сещала за родния си град и своя
квартал, но сега ужасът от мъжа пред бара и пълното й объркване – за-
що трябваше тия къщи да са толкова еднакви, защо? – породиха у нея
усещане, подобно на носталгия. Никога не се бе чувствала толкова ужа-
сяващо сама, нито пък така уверена, че всичко ще завърши зле. Струва-
ше й се, че сигурно никога няма да се измъкне от целия този кошмар и
това е просто прелюдия към онова, което я очаква отсега нататък. Дори
започна да й се струва, че няма никакво Дърам Авеню; че господин Сло-
уик, който бе толкова мил на вид, е всъщност садистичен перко, на ко-
гото му доставя безкрайно удоволствие да обърква още повече загуби-
лите се пътници.
Беше осем и петнадесет – слънцето отдавна вече бе изгряло и денят
обещаваше да бъде изключително горещ – когато заговори някаква де-
бела жена по пеньоар, която стоеше на алеята към къщата си и с бавни
38
отсечени движения редеше празни кошчета за боклук в ниска количка.
Роузи свали тъмните очила.
– Прощавайте?
Жената се извърна. Наведе глава, а на лицето й беше изписано сви-
репото изражение на лелка, която е свикнала да й подвикват „дебелана-
дебелана-цяла вана“.
– Кво искаш?
– Търся Дърам Авеню № 251 – обясни Роузи. – Някаква организа-
ция „Дъщери и сестри“. Бяха ми обяснили как се стига, но
предполагам…
– О-о, лесбийската благотворителност? Мразя лизачки. Разкарвай
се оттука. Чупка.
С тези думи тя се обърна и все така бавно и церемониално забута
количката с дрънчащите кофи по алеята, придържайки го с пухкавата си
бяла ръка. Задникът й се поклащаше под избелялата домашна дреха. Ка-
то стигна до стълбите пред входа, се обърна назад.
– Не чу ли кво ти казах? Чупка. Преди да съм извикала ченгетата.
Последната дума подейства па Роузи като удар под кръста. Тя сло-
жи тъмните очила и бързо отмина. Ченгета? Не, благодаря. Не искаше
да има нищо общо с тях. Въобще. Но като се отдалечи на известно раз-
стояние от дебелата дама, си даде сметка, че се чувства малко по-добре.
Поне установи със сигурност, че „Дъщери и сестри“ (известно в някои
квартали като „лесбийската благотворителност“) наистина съществува.
Няколко преки по-надолу имаше семейна бакалничка с изложени
отпред колелета и надпис ПРЕСНИ КИФЛИ на витрината. Тя влезе, ку-
пи си кифла – беше още топла и Роузи се сети за майка си – и попита
възрастния мъж зад тезгяха как да стигне до Дърам Авеню.
– Малко сте се отклонили – рече той.
– О, така ли? Колко малко?
– Два-три километра. Елате.
Сложи кокалестата си ръка на рамото й, отведе я до вратата и й по-
каза оживеното кръстовище на съседния ъгъл.
– Това е Диърборн Авеню.
– О Боже, наистина ли? – Роузи не знаеше да плаче ли, да се смее
ли.
– А-ха. Само дето голямата Д минава почти през целия град. Виж-
дате ли онова кино, дето е затворено?
– Да.
– Там завивате надясно по Диърборн. До Дърам са петнайсет-
39
Роуз Мадър
шестнайсет преки. Бая ходене е. По-добре да вземете автобуса.
– Ами, май да – отвърна Роузи, макар да не смяташе да се качва на
автобус. Вече нямаше монети по двайсет и пет цента, а ако шофьорът
настоява за точни пари, щеше направо да зареве с глас. (Мисълта, че
старецът на драго сърце би й развалил един долар, изобщо не мина през
умореното й и объркано съзнание. )
– И най-сетне стигате до…
– … Елк Стрийт.
– Ама, госпожо! Защо питате, като знаете как се стига?
– Не знам как се стига – отвърна тя и макар че гласът му съвсем не
прозвуча грубо, сълзите напираха в очите й. – Нищичко не знам! Щурам
се наоколо от часове, уморена съм и…
– Добре, добре, няма страшно, не се горещете, всичко ще се оправи.
Слизате от автобуса на Елк. Дърам е на две-три пресечки. Просто е като
две и две четири. Имате ли точен адрес?
Тя кимна.
– Чудесно, значи всичко е наред.
– Благодаря ви.
Той измъкна от задния си джоб намачкана, но чиста носна кърпа.
Връчи й я с набръчканата си ръка и рече:
– Избършете си лицето, миличка. Като че ли плачете.
Роузи бавно крачеше по Диърборн Авеню, без да обръща внимание

на профучаващите по улицата автобуси и почти на всяка пресечка сяда-
ше на скамейките по автобусните спирки да си почине. Главоболието –
най-вече от напрежение, че се изгуби – й мина, но краката и гьрбът
ужасно я боляха. Отне й цял час да стигне до Елк Стрийт. Зави надясно
и запита първия срещнат – млада бременна жена – дали Дърам Авеню е
натам.
– Изчезвай – сопна се жената и в миг лицето й доби такова яростно
изражение, че Роузи неволно отстъпи.
– Извинете – каза.
– Извинете не извинете, това е. Кой ти дава право да ме заговаряш?
Махай се оттука! – викна другата и така стремглаво се втурна покрай
нея, че едва не я блъсна в канавката. Роузи я изгледа удивено, после се
обърна и продължи нататък.
40
По Елк вече вървеше едва-едва – на тази улица имаше какви ли не

магазинчета, пунктове за химическо чистене, цветарници, деликатесни
магазини с щандове на тротоара, книжарници. Беше ужасно изморена и
очакваше всеки миг да се строполи на земята. Като стигна Дърам Аве-
ню, се поободри, но съвсем за кратко. Какво й бе казал господин Слоу-
ик, наляво ли да завие, или надясно? Не помнеше. Тръгна надясно – но-
мерата вървяха от четиристотин и петдесет нагоре.
– Нечетни, естествено – промърмори тя и отново се върна.
Десет минути по-късно стоеше пред огромна бяла зидана къща (ко-
ято наистина плачеше за боядисване), на три етажа, с голяма, добре под-
държана ливада отпред. Щорите бяха спуснати. На верандата имаше де-
сетина плетени стола, само че в момента нямаше никого. Никъде не пи-
шеше „Дъщери и сестри“, но на колонката отляво на стълбището висе-
ше табелка № 251. Роузи запристъпва по заградената с колчета пътека
към входа.
„Ще те отпратят – прошепна някакъв гласец. – Ще те пратят да си
вървиш и ще трябва да се върнеш на автогарата. Тъкмо ще пристигнеш
по-раничко и ще си запазиш хубаво местенце на пода.“
Звънецът беше облепен с изолирбанд, а ключалката беше запушена.
Отляво на вратата имаше нова-новеничка система за отключваме с маг-
нитни карти, а над нея беше монтиран домофон. Под него имаше над-
пис: МОЛЯ ПОСЕТИТЕЛИТЕ ДА ПОЗВЪНЯТ И ДА СЕ
ПРЕДСТАВЯТ.
Роузи позвъни. Докато обикаляше, си бе намислила няколко начина
да се представи, но сега, когато беше вече тук, дори и най-безизкусните
и най-елементарните от подготвените фрази се бяха изпарили от главата
й. Секундите минаваха, тежки като оловни късчета. Тъкмо посегна да
позвъни отново, и от говорителя долетя женски глас. Той звучеше съ-
вършено безизразно и в него се долавяха металически нотки.
– Мога ли да ви помогна?
И макар че мустакатият тип пред „Напръстничето“ я изплаши, а
бременната жена я слиса, никой от тях не бе успял да я разплаче. Сега
обаче сълзите рукнаха неудържимо.
– Надявам се, все някой може – отвърна Роузи и изтри с ръка мок-
рите си страни. – Съжалявам, съвсем самичка съм тук, не познавам ни-
кого и няма къде да нощувам. Може би не разполагате с никакво място,
41
Роуз Мадър
но дали не може да вляза за мъничко да си почина и ако може да изпия
чаша вода?
Тишина. Тъкмо отново се пресягаше към бутона, когато гласът по-
пита кой я изпраща.
– Един човек от „Информация“ на автогарата. Дейвид Слоуик. –
После се замисли и поклати глава. – Не, грешка. Питър. Казваше се Пи-
тър, не Дейвид.
– Даде ли ви визитка?
– Да.
– Потърсете я, моля.
Роузи отвори чантата си и й се стори, че измина цяла вечност, дока-
то ровеше в нея. Тъкмо сълзите бликнаха отново и всичко пред очите й
придоби двойни очертания, и картичката изскочи. Беше под пакетче
носни кърпи.
– Намерих я. Искате ли да я пъхна под вратата?
– Не. Точно над главата ви има камера.
Роузи стреснато вдигна глава. Над вратата наистина бе инсталирана
камера, която бе вторачила в нея черното си око.
– Поднесете я към камерата, ако обичате. От обратната страна.
И докато протягаше ръка към камерата, Роузи се сети как Питър
Слоуик се бе подписал с възможно най-големи букви. Сега разбираше
защо.
– Добре – заключи гласът. – Ще ви отворя.
– Благодаря – рече Роузи.
Опита се да изтрие лице с хартиена кърпичка, но нямаше никакъв
смисъл – плачеше неудържимо и като че ли изобщо не можеше да спре.
Докато Норман Даниълс се излежаваше на дивана във всекидневна-

та, гледаше тавана и вече обмисляше откъде да започне издирването на
оная мръсница („кратък отпуск – мислеше си той, – като начало ми
трябва кратък отпуск, поне ден-два“), съпругата му отиваше да се запоз-
нае с Ана Стивънсън. У Роузи вече се бе възцарило странно, но приятно
спокойствие – подобно на усещането, че сънуваш познат сън. Тя бе поч-
ти убедена, че наистина сънува.
Вече й бяха поднесли закуска (или по-скоро й сервираха ранен
обед), а после я бяха настанили в една спалня на долния етаж, където
42
спа непробудно цели шест часа. Преди да я отведат при Ана отново я
поканиха на масата – вечеряха печено пиле с картофи и грах. За десерт
имаше плодово желе. Парченцата плуваха в купичката като тъмните
жилки в къс кехлибар. Усещаше върху себе си любопитните погледи на
другите жени на масата – те като че бяха приятелски настроени. Говоре-
ха помежду си, но Роузи не разбираше за какво става дума. Някой спо-
мена „Индиго Гърлс“ – тях поне ги знаеше, беше ги гледала по
телевизията.
Вече привършваха с вечерята, когато една жена пусна запис на Ли-
тъл Ричард; други две станаха и лудешки се разтанцуваха.
Всички се смееха и ръкопляскаха. Роузи следеше танцуващите с
безразличие и се питаше дали пък не са лесбийки. Когато зараздигаха
масата, понечи да им помогне, но те не й позволиха.
– Ела – повика я една, която май се казваше Консуело. Лявата стра-
на на лицето й беше обезобразена от грозен белег. – Ана иска да се за-
познае с теб.
– Коя е Ана?
– Ана Стивънсън – поясни й жената и я поведе по коридора. –
Шефката.
– Що за човек е?
– Ще видиш.
Консуело отвори вратата на някакво помещение, което навремето
ще да е било килер, но остана отвън.
В стаята веднага се набиваше на очи най-отрупаното с книжа бюро
на света. Зад него седеше едра, но безспорно красива жена. С прошаре-
ната си къса, но добре поддържана коса приличаше на Беатрис Артър в
ролята на Мод3 в познатите сериали. Строгата комбинация от бяла блуза
и черно сако подчертаваше приликата още повече и Роузи пристъпи към
бюрото изпълнена с боязън. Тук я нахраниха, подслониха я да поспи ня-
колко часа, значи вече трябваше да си върви. Ако я отпратят, няма да
спори и да се моли – в крайна сметка, те са господарки тук, пък и вече я
нагостиха два пъти. Но няма и да воюва за място на пода в автогарата –
все още може да си позволи няколко нощувки в евтин хотел или мотел.
Можеше да бъде и по-зле. Много по зле.
Отлично го знаеше, но още се смущаваше от строгия вид на тази
жена и откритите й сини очи – които през годините сигурно са видели
стотици като Роузи.
3. Героиня на А. Теннсън, олицетворение на викторианския морал. – Б. пр.
43
Роуз Мадър
– Седнете – покани я Ана и когато младата жена се настани на
единствения друг стол в стаята (като преди това трябваше да премести
купчина бумаги на пода, защото нямаше къде другаде да ги сложи), се
представи и я попита как се казва.
– Ами всъщност сигурно Роуз Даниълс – отвърна тя, – но реших от-
ново да приема моминското си име Макклендън. Може би не е много за-
конно, но вече не искам да нося името на съпруга си. Наби ме и го на-
пуснах. – Май излезе, че веднага щом я е набил, го е напуснала; Роузи
посегна към носа си, който още я понаболяваше. – Женени сме отдавна,
но чак сега събрах кураж.
– Колко отдавна?
– Четиринадесет години. – Не можа да издържиш изпитателния
поглед и сведе очи. Сплетените й пръсти бяха побелели от притискане.
„Сега ще ме пита защо не съм се осъзнала по-рано. Няма да го изре-
че гласно, но сигурно ще си помисли, че съм малко луда, и всъщност ми
е доставяло удоволствие да ме бие.“
Без да иска каквито и да било обяснения, жената я попита кога е на-
пуснала дома си.
Трябваше доста да помисли, преди да отговори на този въпрос, и то
не заради часовата разлика. След продължителното пътуване с автобуса
и необичайно дългия следобеден сън беше изгубила всякаква представа
за време. Започна да пресмята наум и накрая отвърна:
– Преди около тридесет и шест часа.
– А-ха. – Все очакваше жената да й връчи формуляр или сама да за-
почне да го попълва, но тя продължаваше да се взира в нея сред плани-
ните книжа. – Започнете от самото начало и подробно ми разкажете
всичко.
Роузи пое дълбоко дъх и започна от капката кръв на чаршафа. Не
искаше да оставя у Ана впечатлението, че е толкова мързелива или от-
качена, та да напусне мъжа си след четиринадесет години брак заради
едно спално бельо, но се опасяваше, че думите й звучат точно така. Не
беше в състояние да опише всички чувства, които петънцето бе породи-
ло у нея, нито да признае, че се бе разгневила – гневът бе нещо ново за
нея, и едновременно с това като че ли познаваше това усещане от много
отдавна – но не пропусна да разкаже как се заклати на „столчето на
Пух“ толкова силно, та чак се уплаши да не го счупи.
– Така наричам своя люлеещ се стол – добави и лицето й пламна. –
Зная, че е глупаво…
Ана Стивънсън махна с ръка.
44
– По-добре ми кажете как постъпихте, след като решихте да напус-
нете дома си.
Роузи заразказва за кредитната карта и за страховете си, че Норман
ще усети какво става и ще се върне вкъщи или ще се обади по телефона.
Не можеше да признае пред тази непристъпно красива жена приключе-
нието в чуждия заден двор, но описа подробно как бе изтеглила пари,
каква сума, и как пристигна в този град, защото се бе качила па първия
автобус за възможно най-отдалеченото място. Говореше задъхано, пос-
ле млъкваше и не знаеше как да продължи, размишляваше с почуда над
онова, което бе извършила, и почти не вярваше, че е била способна на
подобно нещо. Разказът и завърши с тазсутрешното лутане и как бе по-
казала визитката на Питър Слоуик пред камерата. При тези думи Ана
хвърли един поглед на картичката и й я върна.
– Добре ли познавате господин Слоуик?
По-възрастната жена се усмихна – на Роузи й се стори, че в усмив-
ката й има известна доза горчивина.
– О, да. Той е мой приятел. Мой стар приятел. Наистина. Освен то-
ва е добър приятел на жените във вашето положение.
– Както и да е, най-сетне се добрах дотук – завърши. – Не зная как-
во ме чака отсега нататък, но поне направих първата крачка.
На устните на Ана Стивънсън се появи усмивка.
– Да. И тя не е никак малка.
Роузи събра целия си кураж – който почти се беше изпарил през
последните тридесет и шест часа – и попита дали може да пренощува в
„Дъщери и сестри“.
– Можете да останете доста по-дълго, ако се наложи – отвърна ди-
ректорката. – Ако трябва да бъдем точни, това е общежитие – частно
спонсорирано, временно убежище. Можете да прекарате тук най-много
осем седмици, но и това е относително. Системата при нас е доста гъв-
кава. – Думите й прозвучаха (може би несъзнателно) малко самодовол-
но и на Роузи й дойде наум нещо, което бяха учили по френски преди
много, много години: „L'etat, c'est moi.“4 Но тази мисъл бързо отлетя, из-
местена от удивлението, което предизвикаха у нея думите на Ана,
когато най-сетне проумя смисъла им.
– Осем… осем…
Припомни си бледия младеж пред автогарата в Портланд, който
държеше в скута си надпис „БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ
4. Държавата, това съм аз. – Б. пр.
45
Роуз Мадър
СПИН, МОЛЯ, «СПОМОГНЕТЕ» МИ“, и си представи как би се почув-
ствал той, ако някой минувач, незнайно защо, пусне в кутията му стодо-
ларова банкнота.
– Извинете, осем седмици ли казахте?
„Я си отпуши ушите, уважаема – хладно щеше да отвърне госпожа
Стивънсън. – Дни казах, осем дни. Да не мислиш, че такива като теб мо-
гат да стоят тук осем седмици? Нека разсъждаваме реалистично.“
Но вместо това дамата кимна и допълни:
– Макар че много малко жени остават толкова дълго. И ние много
се гордеем с това. Освен това накрая ще трябва да заплатите за престоя
си, но аз мисля, че цените при нас са доста прилични. – Тя отново се по-
усмихна самодоволно. – Все пак съм длъжна да ви кажа, че условията
съвсем не са луксозни. Почти целият втори етаж е преустроен в спалня.
Разполагаме с тридесет легла – всъщност нарове – и в момента тъкмо
имаме едно свободно място, тъй че можем да ви приемем. Днес бяхте в
стаята на една от консултантките ни. Те са три.
– И не трябва да се допитвате до някого? – прошепна Роузи. – Или
пък да разисквате молбата ми в някаква комисия или нещо подобно?
– Аз съм комисията – отвърна Ана; по-късно Роузи стигна до изво-
да, че по-възрастната жена отдавна е възприела този малко високомерен
тон и вече несъзнателно говори така. – „Дъщери и сестри“ е основан от
родителите ми, които бяха доста заможни хора. Издръжката се поема от
попечителски фонд. Аз решавам кой ще остане тук и кой не… макар че
преценката на другите жени също има значение. Може би дори решава-
що значение. Към вас бяха благосклонни.
– И това е добре, нали? – безсилно попита Роузи.
– Да, много добре.
Ана се порови из книжата и най-сетне откри онова, което търсеше,
зад компютъра в левия край на бюрото. Бутна пред Роузи бланка на
„Дъщери и сестри“ и рече:
– Заповядайте. Прочетете това и се разпишете. В общи линии се
казва, че сте съгласна в края на престоя си да заплатите по шестнадесет
долара на вечер за спане и храна, като плащането може да се отсрочи,
ако се наложи. Това е по-скоро лично обещание, отколкото законен до-
кумент. Ще се радвам, ако междувременно имате възможност да изпла-
щате половината сума, поне за известно време.
– Да, ще мога, останаха ми малко пари. Не зная как да ви се отбла-
годаря за всичко това, госпожо Стивънсън.
– „Госпожа“ съм за деловите си партньори, а за вас съм Ана –
46
отбеляза тя, проследявайки как Роузи се подписва в долния край на лис-
та. – А и не е необходимо да благодарите на мен или на Питър Слоуик.
Тук ви доведе Провидението – с главно П, като в романите на Дикенс.
Аз твърдо вярвам в него. Видяла съм достатъчно жени, които пристигат
при нас съсипани и колкото и да е невероятно, си тръгват като нови. Ос-
вен Питър в града има още десетина души, които насочват хора към
мен, но силата, която те е отвела при него, Роуз… е било самото
Провидение.
– С главно П.
– Именно.
Ана хвърли един поглед на разписания документ, после го постави
на полицата отдясно – Роузи беше сигурна, че нямаше да мине и ден,
преди да се загуби в общия безпорядък.
– Така – каза Ана, с вида на човек, който е приключил с досадните
формалности и вече може да премине към онова, което му харесва. –
Какво умееш?
– Какво умея? – повтори Роузи. Изведнъж й призля. Усещаше какво
се задава.
– Да, какво умееш, какво умееш да правиш? Можеш ли например
да стенографираш?
– Ъ-ъ… – Преглътна. Едно време в гимназията беше завършила с
отличие курс по стенография в две нива, но вече не помнеше абсолютно
нищо. Поклати глава. – Не. Някога можех, но вече не.
– А някакви други секретарски умения?
Отново поклати глава. В очите й напираха сълзи. Запримига ярост-
но, опитвайки се да ги сдържи. Продължаваше да притиска оплетените
си пръсти с все сила.
– Канцеларски познания? Може би машинопис?
– Не.
– Математика? Счетоводство? Банково дело?
– Не!
Ана намери някакъв молив сред хартиите, измъкна го и започна да
почуква с гумичката по ослепително белите си зъби.
– А работила ли си като сервитьорка?
Роузи отчаяно искаше да отвърне с „да“, но като си представи ог-
ромните подноси, които келнерките разнасят по цял ден… и си помисли
за състоянието на гърба и бъбрците си, тихо прошепна:
– Не.
Сълзите спечелиха битката – стаичката и жената зад бюрото
47
Роуз Мадър
започнаха да се размиват пред очите й и да губят очертания.
– Мисля, че засега няма да мога. Може би след месец, два… В мо-
мента не съм добре с гърба.
О, прозвуча като лъжа. На подобни реплики по телевизията Норман
винаги се смееше цинично и подхвърляше забележки за кадилаци и ми-
лиони, натрупани от социални помощи.
Само че Ана Стивънсън не изглеждаше твърде обезпокоена.
– А какви умения имаш, Роуз? Умееш ли нещо въобще?
– Да! – извика тя, отвратена от острия си тон, но не можеше нито да
го превъзмогне, нито дори да го смекчи. – И още как! Мога да бърша
прах, да мия чинии, да оправям легла, да чистя с прахосмукачка, да гот-
вя за двама души, да преспивам със съпруга си веднъж седмично. А мо-
га и бой да ям, и това умея. Дали в някоя от местните спортни зали не
набират спаринг-партньори?
При тези думи вече наистина избухна в сълзи. Закрила очи с ръце,
както беше правила толкова години наред, Роузи плачеше и чакаше Ана
да я изгони, да й каже, че на празния нар могат да настанят някоя друга,
която не си отваря толкова устата.
Нещо я докосна по лявата ръка. Ана й подаваше кутия салфетки. И
чудно, при това се усмихваше.
– Не мисля, че ще се наложи да ставаш спаринг-партньор. Нещата
ще потръгнат, винаги така става. Ето, изтрий си очите – рече и докато
Роузи попиваше сълзите си, й разказа за хотел „Уайтстоун“, с който
„Дъщери и сестри“ отдавна поддържали добри делови отношения. Нав-
ремето заможният й баща участвал в управата на компанията, която
притежавала хотела, и стотици жени преоткривали там удоволствието
от това сами да си изкарват хляба. Освен това Роузи щяла да работи,
колкото може, но ако физическото й състояние не се подобри до дваде-
сет и един дни, щяла да преустанови работа и да влезе в болница за
изследвания.
– Ще работиш заедно с опитна помощничка – нещо като отговор-
ничка – от нашите момичета. Тя ще ти показва, но и ще носи отговор-
ност за теб. Ако откраднеш нещо, тя ще си има неприятности… но ти не
си крадла, нали?
Роузи поклати глава.
– Не съм откраднала нищо, освен картата на мъжа си, при това я из-
ползвах само веднъж. Колкото да мога да избягам.
– Ще работиш в „Уайтстоун“, докато си намериш нещо по-подхо-
дящо, което непременно ще се случи – Провидението, както знаеш.
48
– С главно П.
– Да. Но те молим да се представиш в хотела възможно най-добре –
единствено и само за да могат тези след теб да се радват на същата въз-
можност. Разбираш ли ме?
Роузи кимна.
– Не пречи на следващия. Е, добре дошла при нас, Роуз
Макклендън.
Ана се изправи и протегна ръце в жест, който криеше немалко от
несъзнателната надменност, която вече бе доловила у нея. Роузи се по-
колеба, после стана и пое протегнатите ръце.
– Искам да ти кажа още три неща – продължи Ана. – Много са важ-
ни, затова искам да ме слушаш внимателно. Ще го направиш ли?
– Да. – Ясните сини очи сякаш я бяха омагьосали.
– Първо, това, че си взела банковата карта, не означава, че си кра-
дец. Второ, съвсем законно можеш да използваш моминското си име –
то си е твое и ще ти принадлежи цял живот. Трето, можеш да бъдеш
свободна, стига да искаш.
Замълча, втренчила в Роузи забележителните си сини очи над спле-
тените им ръце.
– Разбираш ли? Можеш да бъдеш свободна, стига да искаш. Мо-
жеш да се освободиш от него, от онова, което той казва, че дори и от са-
мия спомен за него. Искаш ли? Искаш ли да бъдеш свободна?
– Да – тихо отвърна с разтреперан глас. – Най-много от всичко на
света.
Ана Стивънсън се наведе над писмената маса, целуна я лекичко и
стисна ръцете й.
– Значи си попаднала точно където трябва. Добре дошла у дома,
мила моя.
Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на мла-

дите мъже някак съвсем незабелязано зажадняват за любов – прекрасен
сезон, наситен със силни усещания, но мислите на Норман Даниълс бя-
ха заети с други неща. Искаше да си вземе отпуск, макар и съвсем кра-
тък, и ето че сега го имаше. Прекалено дълго чака – дявол го взел, цели
три седмици – но най-после го дочака.
Седеше на една скамейка в парка – едър мъж с червено поло и сиви
49
Роуз Мадър
габардинени панталони, а в същото време на хиляда и триста километра
оттук жена му сменяше хотелски чаршафи. В едната си ръка Норман
държеше електриковозелена топка за тенис. Стискаше я с все сила и
мускулите му ритмично се издуваха.
От отсрещната страна на улицата се зададе някакъв човек, който
спря в началото на алеята, огледа парка, забеляза мъжа на пейката и се
запъти към него. Наблизо прелетя фризби и той се дръпна рязко встра-
ни; в същия миг покрай него профуча немска овчарка, която гонеше иг-
рачката, и той в миг се закова на място. Този човек беше по-млад и по-
слаб от онзи на пейката. Имаше красиво, невдъхващо доверие лице и тъ-
пички мустаци като на Ерол Флин. Застана пред господина с топката за
тенис в ръка и го погледна неуверено.
– Какво мога да направя за тебе, драги? – попита другият.
– Даниълс ли се казваш?
Мъжът с топката кимна.
Младият махна към отсрещната страна на улицата, където се изви-
сяваше огромна сграда с множество чупки и прозорци.
– Един там ми каза, че си тука. Можел си да ми помогнеш.
– Лейтенент Морели ли?
– А-ха. Точно така се казваше.
– И какъв ти е проблемът?
– Ти знаеш – отвърна мустакатият.
– Виж какво, драги – може да знам, а може и да не знам. Но и в два-
та случая, надут мазен мелез, говориш с истински мъж. Тъй че най-доб-
ре да ми кажеш онова, което очаквам, а именно, какъв ти е проблемът.
Давай да чуем.
– Арестуван съм за дрога. – Той изгледа Даниълс кисело. – Преца-
ках се с един наркоман.
– О-хо – възкликна мъжът с топката за тенис. – Тежко провинение.
Тоест може да се окаже тежко. Обаче има и друго. В портфейла ти май
са намерили нещо мое.
– А-ха. Проклетата ти кредитна карта. Ама, че късмет имам. Нами-
раш си банкова карта на боклука, пък тя да се окаже на някакво си
ченге.
– Седни – дружелюбно го подкани Даниълс, но когато младежът
понечи да се настани от дясната му страна, полицаят нетърпеливо закла-
ти глава. – От другата страна, пикльо, от другата страна.
Мустакатият се върна назад и бодро се настани от лявата му страна.
Погледът му се закова върху дясната ръка на ченгето, която ритмично
50
мачкаше топката за тенис. Раз… два…, три. Дебелите сини вени се вие-
ха като змиорки.
Летящата чиния отново изсвистя край тях. Двамата мъже проследи-
ха с поглед немската овчарка, която хукна да я гони – с тези дълги задни
лапи препускаше грациозно като кобилка.
– Разкошно куче – отоеляза Даниълс. – Овчарките са прекрасни ку-
чета. Толкова ми харесват. А на теб?
– Да, страхотни са – отвърна мустакатият, макар че всъщност ги на-
мираше за адски противни – сякаш са готови всеки момент да се метнат
върху теб, стига за миг да се разсееш.
– Имаме да обсъдим доста неща – заяви ченгето с топката за тенис.
– Всъщност този разговор, млади приятелю, може да се окаже едно от
най-забележителните събития в твоята младост, Готов ли си за подобно
нещо?
Мустакатият преглътна с мъка буцата в гърлото си и съжали – си-
гурно за осемстотния път днес – че не е изхвърлил навреме проклетата
карта. И защо я бе задържал? Как можа да направи такава колосална
глупост?
Е, знаеше отговора – беше се надявал все пак да открие начин да я
използва. По природа беше оптимист. Това е Америка в крайна сметка,
земята на неограничените възможности. Освен това (и то беше много
по-близо до истината) почти беше забравил, че я е пъхнал в портмонето
си зад визитките, с които никога не се разделяше. Това е от кокаина –
държиш се, ама, дявол го взел, изобщо не знаеш защо се държиш.
Ченгето се бе втренчило в него и уж се усмихваше, но очите му не
трепваха. Те бяха като… на изгладнял звяр. Изведнъж мустакатият се
почувства като прасенцето от приказката, а на пейката до него – големи-
ят лош вълк.
– Ей, слушай, изобщо не съм я използвал. Дай да се разберем по тоя
въпрос. Не може да не са ти казали. Изобщо не съм ти я докосвал.
– Естествено, че не си – поухилено отвърна ченгето. – Не си се до-
копал до кода, който е като номера на домашния ми телефон. Само че
него го няма в указателя… като на всички ченгета. Бас държа, че това
вече ти е известно. Сто на сто си проверил.
– Не! – викна мустакатият. – Не съм!
Разбира се, че беше проверил. След като безуспешно бе опитвал
възможните комбинации с номера на улицата и пощенския код, указани
на картата, най-сетне беше погледнал и в телефонния указател. Отнача-
ло обиколи всички банкомати в града. Натискаше бутоните, докато му
51
Роуз Мадър
изтръпнат пръстите, чувствайки се като тъпанар, който не може да се
отлепи от най-скапания покер-автомат на света.
– А-ха, а какво ще стане, ако проверим компютрите на уличните
машини на Мърчантс Банк? Искаш да кажеш, че номерът моята карта не
се повтаря около милион пъти в графата „ОТКАЗ/КОРЕКЦИЯ“? Ако е
така, направо те каня на вечеря. Какво ще кажеш?
Мустакатият изобщо не знаеше какво да каже – за това или за как-
вото и да било друго. Започваха да го обземат много лоши предчувст-
вия. Дяволски лоши. Междувременно пръстите продължаваха да се впи-
ват в топката – раз-два, раз-два, раз-два. И за миг не спира да я мачка,
чак страх те хваща.
– Казваш се Реймън Сандърс – отбеляза ченгето на име Данилъс. –
Имаш две педи досие. Кражби, измама, наркотици, проституция. Какво
ли не, освен нападения, побой и тем подобни. Не ти е по вкуса да се бу-
таш между шамарите, а? Вие, педерасите, хич не обичате да ви перда-
шат, а? Даже и ония, дето мязат на Шварценегер. Умират да се правят
на бодигардове и да се дуят с перките си по лимузините пред гей-клубо-
вете, ама като почне истинският пердах, сте по-тихи от тревата, а?
Реймън Сандърс не отговори. Това като че ли беше най-разумно
засега.
– Аз лично нямам нищо против юмруците – заяви полицай Дани-
ълс. – Нито пък против ритниците. Че дори и против хапането. – Гово-
реше едва ли не замислено. Гледаше немската овчарка, която се връща-
ше с фризбито в уста, но същевременно погледът му като че ли се рееше
нейде отвъд нея. – За какво си мислиш, драги?
Реймън продължаваше да мълчи, опитвайки се да запази невъзму-
тимо изражение, но вътрешно бе нащрек и тръпнеше от неприятни
предчувствия. Сърцето му биеше все по-силно, като влак, който набира
скорост на излизане от града. Току мяташе скришни погледи към огром-
ния мъж с червеното поло и сивите панталони, обезкуражавайки се все
повече и повече. Дясната ръка на тоя беше напомпана до крайност, ве-
ните се бяха издули от кръв, а мускулите му бяха изскочили като току-
що бухнали кифлички.
Мълчанието на Реймън май никак не го впечатляваше. Бе обърнал
глава към дребосъка и се усмихваше… или поне така изглеждаше, като
се изключат очите. Те бяха безжизнени и лъскави, като чисто нови
монети.
– Имам добра вест за теб, момко. Тая работа с дрогата може да ти
се размине. Свършваш ми една услуга и си свободен като птичка. Какво
52
мислиш по въпроса?
Истината е, че с удоволствие би продължил да си мълчи, но май ве-
че нямаше да мине. Този път ченгето очакваше отговор.
– Готово – отвърна Реймън, молейки се да е уцелил верния отговор.
– Готово, благодаря ти, адски мило от твоя страна.
– Е, може би ми допадаш, Реймън – отвърна оня и направи най-не-
вероятното нещо на света, което най-малко можеше да се очаква от та-
къв обръснат тип с вид на морски пехотинец – намести ръка на чатала
на Реймън и започна да го гали, ей тъй, насред парка, без да се свени ни
от Господ, ни от децата на площадката, нито пък от случайните минува-
чи. Ръката му бавно се плъзгаше по посока на часовниковата стрелка, ту
напред, ту назад, ту нагоре, ту надолу, и разтриваше малкия израстък, от
който повече или по-малко зависеше животът на младежа, откакто два-
ма приятели на баща му – чичо Бил и чичо Карло – се редуваха да му
правят свирки, когато беше деветгодишен. А онова, което последва, ве-
роятно не беше кой знае колко учудващо, но точно в този миг беше дос-
та необичайно – Реймън започна да се възбужда.
– М-даа, може би ми допадаш, при това много ми допадаш с тия
лъскави черни панталони и заострени обувки, защо не, мазен чекиджия
такъв. – Ръката не спираше нито за миг. От време на време променяше
посоката на движение и лекичко го стисваше, от което Реймън направо
се задъхваше. – А това е добре за теб, Реймън, не е лошо да го знаеш, за-
щото тоя път наистина са те сгащили. Лефингуел и Брустър – ченгетата,
дето са те гепили – нещо се хилеха тая сутрин. Хилеха се на тебе, дотук
добре, но ми се стори, че и на мен се присмиват, което не е чак толкова
добре. Не обичам да ми се смеят и обикновено не допускам подобно не-
що. Но тази сутринт трябваше да си замълча, а днес следобед ще ти се
пиша пръв приятел и ще затрия едни важни улики за наркотрафикантс-
тво, въпреки че скапаната ми карта беше в твоя протфейл. И досещаш
ли се защо?
Фризбито отново профуча край пейката, а след него и немската ов-
чарка, която не го изпускаше нито за миг, но този път Реймън Сандърс
почти не ги забеляза. Членът му се бе издул до пръсване под ръката на
ченгето и младежът умираше от страх, като мишка в ноктите на котка.
Ръката стисна по-силно и Реймън изстена дрезгаво. Кожата му с
цвят на кафе със сметана лъщеше от пот; мустаците му бяха провиснали
като умрели червеи след проливен дъжд.
– Та досещаш ли се защо, Реймън?
– Не.
53
Роуз Мадър
– Защото тази, дето е изхвърлила картата, е била жена ми. По моите
сметки затова се хилеха Лефингуел и Брустър. Взима ми картата, изтег-
ля неколкостотин долара – парите, дето аз ги изкарвам – и когато карта-
та отново се появява на бял свят, тя се подвизава у някакъв си мазен пе-
дераст на име Реймън. Нищо чудно, че се забавляват.
„Моля те, моля те, не ми причинявай болка, ще ти кажа каквото си
поискаш, само не ми причинявай болка.“ Реймън искаше да изрече
всички тия неща, но дума не можеше да обели. Нито думичка. Задникът
му сякаш се беше свил до размерите на винтил.
Огромното ченге се надвеси над него и му лъхна на скоч и цигари.
– Та след като аз споделих с тебе, очаквам да ми отвърнеш със съ-
щото. – Ръката престана да го гали и железните пръсти се впиха в тести-
сите му през тънкия плат на панталоните. Очертанията на набъбналия
пенис изпъкваха съвсем ясно – приличаше на бейзболна бухалка-суве-
нир, от ония, дето ги продават по стадионите. Тази ръка беше ужасно
силна. – И гледай да уцелиш верния отговор, Реймън. Знаеш ли защо?
Младежът безчувствено поклати глава. Сякаш някой бе отвъртял
някакъв скрит топъл кран в тялото му и целият бе мокър от пот.
Даниълс тикна дясната си ръка точно под носа му. После яростно
стисна топката. Пръстите му се впиха в рошавия зелен кожух, чу се
„пук“ и после дрезгаво съскане – „пшшшт“. Въздухът спадна и топката
се сплеска наполовина.
– Мога да повторя същото нещо и с лявата си ръка. Не вярваш ли?
Реймън искаше да каже, че вярва, но още не си бе възвърнал спо-
собността да говори. Вместо това кимна.
– Ще го имаш предвид, нали?
Реймън отново кимна.
– Брав-а-аво. Та ето какво искам да ми кажеш, мойто момче. Извес-
тно ми е, че си нищо и никакъв шоколаден педал и не разбираш от же-
ни, освен да ги шибаш отзад – мязаш малко на такъв – но си понапрегни
мозъка и ми отговори. Прибираш се, значи, вкъщи, и откриваш, че жена
ти, дето се е клела да те обича, да те уважава и да те слуша, по дяволите,
е свила кредитната ти карта и е офейкала – как ще се почувстваш? Пос-
ле тегли пари за скапаното си пътешествийце, изхвърля картата в кофа-
та за смет на тъпата автогара и някакво смотано леке като тебе просто
си я намира – е, как ще се почувства човек, а?
– Не много добре – прошепна Реймън. – Бас държа, че никак не е
приятно, моля ви, господин полицай, не ми причинявайте болка…
Даниълс полека затягаше хватката, докато най-сетне сухожилията
54
на китката му изпъкнаха като струни на китара. В корема на мустакатия
като течно олово се разля ужасяваща болка и той се опита да изпищи.
От гърлото му излезе само сухо гъргорене.
– Не много добре ли? – изсъска ченгето в лицето му. Дъхът му бе-
ше горещ, атажен и лъхаше на алкохол и на цигари. – Това ли можа да
измислиш? Какъв си олигофрен! Е… все пак донякъде си прав.
Ръката се поотпусна, но съвсем малко. Коремът на Реймън се раз-
дираше от непоносима болка, но пенисът му беше невероятно твърд.
Садо-мазо техниките му бяха съвършено чужди, изобщо не ги разбира-
ше ония откачалки и единственото обяснение, което му хрумваше за се-
гашното му състояние, беше, че дланта на ченгето спира кръвта в члена
му. Зарече се, ако се измъкне жив, да иде право в „Сейнт Патрик“ и да
каже „Благодатна Мария“ петдесет пъти. Какво ти петдесет, сто и петде-
сет пъти.
– Ония там ми се смеят – заяви ченгето и кимна с глава към новото
здание на дирекцията на полицията отсреща. – Смеят ми се, и още как.
Големият мъж Норман Данилъс, и какво, моля ви се? Жена му избяга-
ла… но преди това намерила време да види сметката на сухото.
Даниълс издаде нечленоразделен хъркащ стон, малко необичаен из-
вън зоологическата градина, и отново стисна тестисите на Реймън. Бол-
ката беше непоносима. Младежът се надвеси напред и повърна
кафеникаво-белите остатъци от обяда си. Другият мъж като че ли изоб-
що не забеляза. Втренчен в късчето небе над катерушките, той бе потъ-
нал в някакъв свой свят.
– И да ги оставя да те мотаят насам-натам, та всички да се смеят? И
не стига полицейското, ами и в съда да се разнесе? Не ми харесва тая
работа.
Извърна се и погледна Реймън право в очите. Ухили се. На младежа
му се дощя да изпищи при вида на тая жестока гримаса.
– Стигнахме до големия въпрос. И ако излъжеш, господин герой,
ще ти откъсна мъжествената работа и ще ти я натикам в устата – заяви
ченгето и така го стисна за чатала, че на Реймън му притъмня пред очи-
те. Напрегна всичките си сили. Ако вземе да припадне, тоя ще му види
сметката за едното нищо.
– Разбираш ли какво ти говоря?
– Да! – проплака. – Азбирам! Азбирам!
– Бил си в чакалнята и си я видял как хвърля картата в кошчето за
смет. Това вече ми е известно. Искам да знам после къде е отишла.
Реймън едва не се разплака от облекчение – нямаше причина да
55
Роуз Мадър
знае отговора на този въпрос, но той съвсем случайно му беше известен.
Беше проследил жената, за да се увери, че тя няма да се обърне и да го
забележи… а пет минути по-късно, когато картата отдавна вече кроту-
ваше в портофейла му, отново я мерна. С тази червена кърпа на главата
беше като светофар – нямаше как да не я забележи човек.
– Беше на гишето за билети! – изписка младежът сред безжалостно
поглъщащата го тъма. – На гишето беше! Като награда за усилието оня
пак го стисна безмилостно. Чувстваше се така, сякаш някой е разпрал
топките му, напълнил ги е с газ и го е подпалил.
– Знам, че е била там! – Даниълс нададе нещо средно между писък
и смях. – За кой дявол е щяла да отиде на Портсайд, ако не се е канела
да отпътува нанякъде с автобус? За да провежда социологическо проуч-
ване с нещастници като теб ли? На кое гише ми кажи – на кое проклето
гише и колко беше часът, мамка ти?
И, о, слава тебе Господи, слава на Исуса и на Дева Мария, Реймън
можеше да отговори и на тези два въпроса.
– На „Континентал Експрес“! – извика той с все сила и собственият
му глас му прозвуча съвсем далечно. – Видях я на гишето на „Конти-
нентал Експрес“, около десет и половина, единайсет без петнайсет!
– На „Континентал“? Сигурен ли си?
Реймън не отвърна. Катурна се на една страна, ръката му провисна
настрани, а тънките му пръсти се разпериха безжизнено. Лицето му бе-
ше съвсем бледо, а на скулите му избиха две морави петна. По алеята
минаха двама млади; те погледнаха проснатия на пейката човек, после
се обърнаха към Даниълс, който вече беше отдръпнал ръка.
– Не се тревожете – успокои ги той със сърдечна усмивка. – Страда
от епилепсия. – Ухили се още по-ослепително. – Ще се погрижа за него.
Аз съм полицай.
Те отминаха с бързи крачки и повече не се обърнаха. Даниълс
сграбчи младежа през раменете. Костите му бяха крехки като на птиче.
– Хайде, хоп, момчето ми – подвикна му и го изправи да седне.
Главата на Реймън увисна като прекършено стъбълце. Отново се
засвлича надолу, а в гърлото му нещо хъркаше. Ченгето отново го дръп-
на и този път успя да го закрепи.
След това отправи спокоен поглед към немската овчарка, която ра-
достно търчеше след фризбито. Завиждаше на кучетата. Не им тежат ни-
какви отговорности, не работят – поне в тази държава – храната им е
осигурена, и дом си имат, а на всичкото отгоре им е все едно в рая ли
ще идат или в ада. Веднъж в училище бе разпитвал отец О'Брайън по
56
този въпрос и той му обясни, че домашните любимци нямат душа – като
им дойдел краят, просто угасвали като четвъртоюлски фойерверки. Е,
вярно, че тези овчарка сигурно не е била и на шест месеца, когато са я
кастрирали, но…
– Но в известен смисъл това също си е дар божи – измърмори Дани-
ълс. Потупа Реймън по омекналия член; тестисите му започваха да се
подуват. – Нали така, моето момче?
В отговор младежът изгъргори нещо. Подобни звуци човек издава,
когато сънува отвратителни кошмари.
„Тъй или инак – мислеше си Даниълс, – няма от какво толкова да се
оплача.“ Може пък да извади достатъчно късмет и в следващия си жи-
вот да се роди немска овчарка, чиято единствена грижа ще бъде да тича
след летящите чинии и да си подава главата от задното стъкло на колата
на път за вкъщи към огромната прекрасна кучешка вечеря – но в този
живот бе човек и имаше човешки проблеми. Поне беше истински мъж, а
не като тоя дребосък.
„Континентал Експрес“. Видял я е на гишето на „Контенентал Екс-
прес“ в десет и половина – единайсет без петнадесет, а тя не ще да се е
бавила дълго – главата си залагаше, че прекалено много я е било страх
от него, за да се бави. Значи е избрала автобус, който тръгва от Порт-
сайд не по-късно от, да речем, един часа. Вероятно е тръгнала към ня-
кой голям град, надявайки се да потъне сред навалицата.
– Да, ама не си познала – гласно се закани той. Проследи с поглед
кучето, което скочи във въздуха и улови летящата чиния с дългите си
бели зъби. Не, няма да му се изплъзне. Тя може и да си мисли, че ще ус-
пее, но сметките й са криви. Ще започне да я издирва през почивните
дни, най-вече по телефона. Няма как, в момента имаха ужасно много ра-
бота, задаваше се голям удар (неговият удар, ако му излезеше късме-
тът). Но нищо. Съвсем скоро ще може изцяло да се отдаде на Роуз и не
след дълго ще я накара да съжалява за стореното. Да. Ще я накара да съ-
жалява цял живот, пък бил той и кратък, но изключително… ъ-ъ…
– Изключително наситен – допълни гласно.
Да – това бе точната дума. Възможно най-точната дума.
Изправи се и закрачи енергично към полицейското управление отс-
реща, без изобщо да се обръща към полуприпадналия младеж на пейка-
та, чиято глава бе увиснала на гърдите, а ръцете му се притискаха вяло
между краката. За младши инспектор Норман Даниълс той вече не съ-
ществуваше. Мислите му бяха заети със съпругата му и с нещата, които
тя трябва да научи. Обмисляше всички онези въпроси, които трябва да
57
Роуз Мадър
обсъдят. По които несъмнено ще говорят, веднъж да я открие. Какво ли
нямаха да си кажат – като се започне от корабите, платната и червения
восък и се свърши със съпруги, които обещават да обичат, уважават и
слушат съпрузите си, а после им взимат кредитната карта и изчезват.
Такива ми ти работи.
Хубавичко ще си поговорят.
Ето че отново сменя чаршафи, но в това няма нищо лошо. Това бе

друго легло, в друга стая, в друг град. Но най-хубавото бе, че тя никога
не е спала и няма да спи в него. Бе изминал вече месец, откакто напусна
дома си на хиляда и триста километра източно оттук, и се чувстваше
далеч по-добре отпреди. Напоследък най-сериозният й проблем бяха
болките в гърба, но тя вярваше, че състоянието й полека-лека се подоб-
рява. Е, вярно, че в момента изпитваше остра и доста непрятна болка в
бъбреците, но това бе осемнадесетата стая, която зареждаше за днес, а
когато започна да работи в хотел „Ууайтстоун“, едва не припадаше след
дванадесетата стая, а след четиринадесетата силите й съвсем се изчерп-
ваха и трябваше да моли Пам за помощ. Роузи откри, че за четири сед-
мици човек видимо се променя, особено когато са му спестени юмруци-
те в бъбреците и в слабините.
Все пак време бе за почивка.
Излезе в антрето, подаде глава през вратата и огледа коридора. Ня-
маше никого, само тук-там празни подноси от закуска, камериерската
количка на Пам пред апартамента и нейната собствена количка пред
стая № 624.
Роузи повдигна купчината чисти хавлиени кърпи и отдолу се пода-
де банан. Тя го взе, върна се в стаята и се настани на огромното кресло
до прозореца. Обели плода, бавно отхапа и се загледа през прозореца
към езерото, което проблясваше като огледало в сякаш застиналия дъж-
довен майски следобед. Сърцето й се изпълни с едно-единствено чувст-
во – изпитваше безкрайна благодарност. Животът й съвсем не беше иде-
ален, поне засега, но много по-лек, отколкото изобщо си бе представяла,
че би могъл да бъде, когато стоеше в онази априлска утрин на верандата
на „Дъщери и сестри“ и се взираше в домофона и запушената ключалка.
Тогава й се струваше, че я очакват черни дни, изпълнени с нещастие.
Сега бъбреците я боляха, краката й бяха отмалели и тя съвсем ясно си
58
даваше сметка, че съвсем не иска цял живот да работи като камериерка
в хотел „Уайтстоун“, но се чувстваше прекрасно, защото бананът беше
вкусен, а креслото – ужасно меко и удобно, и в този миг за нищо на све-
та не би се разменила с другиго.
През тези няколко седмици, откакто бе напуснала Норман, Роузи
откри прелестта на дребните удоволствия – да почете половин час преди
лягане, да побъбри с другите жени за филми и телевизионни сериали,
докато мият съдовете, или пък да открадне пет минути за почивка и да
хапне банан.
Толкова е хубаво да знае какво я очаква, и да е сигурна, че то няма
да бъде нито ненадейно, нито болезнено. Ето сега например й остават
само две стаи, а после с Пам ще се качат със служебния асансьор и ще
си тръгнат през задния вход. На път за автобусната спирка (вече спокой-
но се справяше с Оранжевите, Червените и Сините автобусни линии)
най-вероятно ще се отбият в „Хот Пот“ да пият кафе. Простички неща.
Простички удоволствия. Животът можеше да бъде и приятен. Може би
го е знаела, когато е била малка, но го беше забравила. Сега го преотк-
риваше с огромно удоволстие. В никакъв случай не можеше да се каже,
че е постигнала всичко, което иска, но онова, което имаше, засега й бе
достатъчно… особено като се има предвид, че нямаше никаква предста-
ва какво я очаква. Тези въпроси ще трябва да почакат, докато се премес-
ти в самостоятелна квартира – Роузи имаше усещането, че това ще стане
съвсем скоро, вероятно щом в така наречения „списък на Ана“ се появи
свободна стая.
През отворената врата на хотелската стая се шмугна една сянка; Ро-
узи още не бе успяла да се изправи, камо ли да скрие недоядения банан,
когато в стаята надникна Пам.
– Никога повече не прави така, Пами! Едва не получих удар.
– О-о, никога не биха те уволнили, само защото си поседнала и си
хапваш банан – успокои я тя. – Само да знаеш какви работи стават тук.
Какво ти остана, само двадесет и втора и двадесета ли?
– Да.
– Имаш ли нужда от помощ?
– О, не се…
– Нямам нищо против. Наистина. Двете заедно ще ги оправим за
петнадесет минути. Какво ще кажеш?
– Добре – признателно отвърна Роузи. – Но след работа аз черпя –
кафе и пай, искаш ли?
– С най-голямо удоволствие бих си хапнала от онези сладкиши с
59
Роуз Мадър
шоколадовия крем.
10
Прекрасни дни – почти цял месец измина безметежно и приятно.

Същата вечер, докато лежеше на своя нар, скръстила ръце под гла-
вата си, взираше се в тъмнината и се вслушваше в приглушените стоно-
ве на новата жена през две-три легла отляво, Роузи си рече, че дните й
са толкова спокойни, понеже го няма Норман. Обаче осъзна, че скоро
това няма да й е достатъчно.
„Но още не е дошъл моментът – заключи и затвори очи. – Засега
имам предостатъчно. Спокойни дни на труд, добра храна, сън… и без
присъствието на Норман Даниълс.“
Вече се унасяше и в ушите й зазвуча песничката, която я приспива-
ше почти всяка вечер: „Наистина съм Роузи… Роузи Истинската… слу-
шай, искам да ти кажа… че съм туй и още нещо…“
После настъпи мрак, но в него – и то все по-често – вече не я дебне-
ха кошмари.
60
ЧАСТ ТРЕТА
ПРОВИДЕНИЕТО
Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се

стори доста бледа.
– Имам мензис – отвърна тя на Роузи. – Умирам от болка.
– Ще се отбием ли за кафе?
Пам размисли, но поклати глава.
– Иди сама. Единственото, което искам в момента, е да се прибера
и да се пъхна в някоя празна спалня, преди другите да се върнат от рабо-
та и да се разкикотят. Ще взема нещо и ще поспя няколко часа. Дано да
се почувствам добре.
– Ще дойда с теб.
Приятелката й отново поклати глава.
– Няма да идваш! – отсече и за миг на устните й грейна усмивка. –
Спокойно ще се оправя и сама, а ти си достатъчно голяма да пиеш кафе
и без наставник. Кой знае – може пък да срещнеш някоя интересна
личност.
Роузи въздъхна. За Пам някоя „интересна личност“ означаваше
мъж с огромни мускули, които изпъкват под тясната фланелка като ге-
ографски възвишения, но що се отнася до нея самата, тя спокойно мо-
жеше да преживее остатъка от дните си и без такава личност. Освен то-
ва беше омъжена.
Като излязоха на улицата, сведе поглед към венчалната халка и го-
дежния си пръстен. Доколко този поглед имаше нещо общо с онова, ко-
ето се случи малко по-късно, тя така и не разбра, но благодарение на не-
го годежният пръстен (за който почти никога не се сещаше) изплува в
съзнанието й. Тежеше малко повече от карат и беше почти най-скъпият
подарък, който бе получавала от съпруга си, но никога досега не й бе
хрумвало, че всъщност пръстенът е неин и тя може да прави с него как-
вото си поиска.
Изчака автобуса с Пам, въпреки протестите й. Видът й наистина я
притесняваше – с това пребледняло лице, тъмни кръгове под очите и бо-
лезнени бръчки край устата. Освен това й беше толкова приятно да се
61
Роуз Мадър
грижи за някого, вместо за нея да се грижат. За малко щеше да се качи в
автобуса, за да е сигурна, че Пам ще се прибере благополучно, но в
крайна сметка мисълта за горещото кафе (а може би и парче пай) се ока-
за прекалено изкусителна и тя не устоя.
Остана на тротоара и помаха на Пам, когато тя се качи в автобуса и
се настани край огромния прозорец. Пам отвърна на поздрава и в този
миг автобусът потегли. Роузи постоя на спирката още миг, после се
обърна и се запъти по Хичънс Булевар към „Хот Пот“. Неочаквано се
върна към първата си разходка из този град. Не помнеше почти нищо –
освен страха и това, че се бе загубила – но две фигури изпъкваха в съз-
нанието й като огромни скали – насред стелеща се на талази мъгла: бре-
менната жена и мъжът с мустаци като на Дейвид Крозби. Особено той.
Сякаш и сега го виждаше как се е подпрял на вратата на кръчмата, стис-
нал халба бира в ръка, и я гледа втренчено. Говори й
(ей, маце, ей маце)
нещо. Тези мисли така я погълнаха – само най-лошите спомени за
времена, когато сме се чувствали съвсем объркани, безпомощни и на-
пълно неспособни да се контролираме, имат тази сила – че тя подмина
„Хот Пот“ с невиждаш поглед, в който се четеше безкраен ужас. Мъче-
ше я образът на онзи мъж с бирата, който тогава я изплаши до смърт и
който ужасно приличаше на Норман. Не в лице – по-скоро имаше нещо
в позата му. Стоеше до вратата, готов да скочи върху нея всеки миг,
стига само да покаже, че го е забелязала…
Някой я хвана за ръката и Роузи едва не изпищя. Вдигна глава,
очаквайки да види я Норман, я мъжа с тъмночервените мустаци. Но до
нея стоеше някакъв младеж в летен костюм.
– Извинявам се, ако съм ви стреснал, по за миг ми се стори, че се
каните да се хвърлите под колите.
Тя се огледа и установи, че се намира на кръстовището на Хичънс и
Уотъртауър Драйв – едно от най-оживените кръстовища в града, при то-
ва на цели три, може би дори четири преки от „Хот Пот“. Колите се но-
сеха по улицата като река от метал. Изведнъж осъзна, че този младеж
може би й е спасил живота.
– Б-благодаря ви. Много ви благодаря.
– Няма нищо – отвърна той.
Отсреща светна зелено за пешеходци. Младият мъж любопитно ог-
леда Роузи за последен път, после стъпи па пешеходната пътека и се из-
губи в навалицата.
Тя остана на тротоара малко пообъркана, но същевременно
62
изпълнена с безкрайно облекчение, сякаш току-що се събужда от ужа-
сен кошмар.
„Ами да, това всъщност си беше лош сън. Бях съвсем будна и вър-
вях по улицата, но всъщност ми се присъни кошмар, тоест бях потънала
в спомени.“
С почуда откри, че с все сила притиска чантата към гърдите си точ-
но както тогава, по време на онова безпаметно лутане преди пет седми-
ци, когато търсеше Дърам Авеню. Преметна дръжката през рамо, обър-
на се и закрачи обратно по Хичънс Булевар.
Лъскавата търговска част на Хичънс започваше след кръстовището
– отсам магазините не бяха големи. Повечето бяха неугледни и някак
тъжни. Роузи вървеше бавно и се заглеждаше по магазинчета за дрехи
втора ръка, които се опитваха да минат за гръндж-бутици; по витрини с
надписи „ИЗБЕРЕТЕ АМЕРИКАНСКОТО“ и „РАЗПРОДАЖБА“, на ко-
ито бяха изложени обувки; после подмина витрина, отрупана с мекси-
кански или манилски кукли и надпис „Всичко само по $5“; в съседство
имаше магазин за кожени изделия на име „Мама моторджийка“ и друг
един, „Avec plaisir“5, на чиято витрина върху надиплено черно кадифе
беше изложена странна смесица от стоки – вибратори, ръкавели и неве-
роятно изрязано бельо. Роузи се застоя доста дълго пред витрината,
удивлявайки се на тези неща, така смело извадени на показ; после пре-
сече улицата. „Хот Пот“ беше на половин пресечка и се виждаше оттук,
но тя реши, че е най-добре да се откаже от кафето и пая и да се прибере
направо в „Д и С“. Стигаха й приключения за днес.
Само че не се получи точно така. На отсрещния ъгъл на улицата,
която току-що пресече, имаше невзрачен магазин със светещ надпис
„ЗАЛОЗИ, ЗАЕМИ, КУПУВАМЕ И ПРОДАВАМЕ ФИНА
БИЖУТЕРИЯ“. Последните две думи я накараха да спре. Тя отново пог-
ледна годежния си пръстен и си припомни какво й бе казал Норман мал-
ко преди да се оженят – „Ако излизаш навън с този пръстен Роуз, обръ-
щай го навътре. Това е страшен камък, а ти си малко момиче.“
Бе го питала веднъж (още преди да научи, че е по-безопасно да не
задава въпроси) колко струва. Той поклати глава и се усмихна снизхо-
дително – както се усмихват родителите, когато децата искат да знаят
защо небето е синьо или колко сняг има на Северния полюс. „Няма зна-
чение – заяви. – Стига ти да знаеш, че трябваше да избирам между пръс-
тена и нов буик. Предпочетох диаманта. Защото те обичам, Роуз.“
5. С удоволствие (фр. ). – Б. пр.
63
Роуз Мадър
Още помнеше как се почувства тогава – достраша я, защото не мо-
же да не те дострашее от мъж, който е готов да предпочете пръстен пред
нова кола, но тайничко потръпна от свенливо задоволство. Това бе тол-
кова романтично. Да й купи пръстен с такъв голям диамант, че чак да е
опасно да го носи по улиците.
„Защото те обичам, Роуз.“
А може би бе… но това се случи преди четиринадесет години, а то-
гава очите на момичето, което бе обичал, бяха ясни и светли, гърдите му
– стегнати, талията – съвсем тънка, а краката му – дълги и стройни. В
урината на онова момиче нямаше кръв.
Роузи продължаваше да стои на ъгъла пред витрината с неоновия
надпис и да се взира в годежния си пръстен. Питаше дали сега ще изпи-
та същото – далечен отглас от тогавашния страх, а може би дори и ро-
мантичен свян, но тъй като не почувства абсолютно нищо, се обърна и
закрачи към заложната къща. Предстоеше й да напусне „Дъщери и сест-
ри“ и ако тези тук й дадат прилична сума за пръстена, ще изчисти смет-
ките си, а дори може и да й остане някой долар.
„Но кой знае, може би чисто и просто искам да се отърва от него –
рече си. – Сигурно не искам нито ден повече да разнасям на пръста си
буика, който той така и не купи.“
Надписът на вратата гласеше „ЗАЕМИ И ЗАЛОЗИ В ГРАДА НА
СВОБОДАТА“. За миг това определение й се видя доста странно – на-
ричаха този град как ли не, но винаги го свързваха или с езерото, или с
тукашния климат. Но после се замисли за друго, отвори вратата и влезе.
Очакваше да види тъмно помещение, и вътре наистина беше тъмно,

но по стените танцуваха ослепителни златисти отблясъци. Слънцето ве-
че залязваше и топлите му коси лъчи влизаха право в прозореца на за-
ложната къща. Те се отразяваха в окачения на стената саксофон, който
сякаш бе целият в пламъци.
„Не ще да е случайно – отбеляза Роузи. – Някой се е сетил да го за-
качи точно на това място. Колко хитро.“ Но въпреки това все още не мо-
жеше да се освободи от магията. А мястото очароваше и с аромата си –
миришеше на прах, антики и стари тайни. Макар и съвсем слабо, някъде
отляво долиташе тиктакането на безброй часовници.
Бавно тръгна по средната пътека – от едната страна бяха окачени
64
акустични китари, а от другата имаше стъклени витрини, в които бяха
наредени най-различни домакински уреди и аудиотехника. Имаха какви
ли не стереоуредби, точно като онези по телевизията.
В дъното на магазина видя друг светещ надпис, под формата на
синьо-червена неонова дъга. Отгоре със сини букви беше изписано
„СРЕБЪРНА И ЗЛАТНА ФИНА БИЖУТЕРИЯ“. „ПРОДАВАМЕ,
КУПУВАМЕ, РАЗМЕНЯМЕ“ – гласяха червените букви отдолу.
„А лазите ли по корем?“ – запита се Роузи с палава усмивчица на
устните и се насочи към щанда, зад който на високо столче седеше един
мъж. С часовникарска лупа разглеждаше нещо, което бе поставено на
малка подложка пред него. Като се доближи, Роузи различи и самия
предмет – джобен часовник, чийто заден капак беше свален. Човекът
зад щанда внимателно бъркаше в механизма с невероятно тънка, почти
невидима метална игла. Стори й се млад, може би още нямаше тридесет
години. Косата му бе дълга, стигаше почти до раменете, и беше облечен
с най-обикновена бяла фланелка и син копринен елек, комбинацията й
се стори необичайна, но му стоеше страхотно.
Отляво като че нещо се помръдна. Тя се обърна и видя по-възрас-
тен господин, който разглеждаше книгите, натрупани на етажерка с над-
пис ДОБРИТЕ СТАРИ РОМАНИ. Полите на шлифера му се влачеха по
пода, а отстрани като вярно куче търпеливо го чакаше старомодното му
черно куфарче, което бе започнало да се прокъсва в ъглите.
– Мога ли да ви помогна, госпожо?
Роузи отново се обърна към продавача, който бе махнал лупата и
топло й се усмихваше. Имаше доста приятни пъстри очи и тя се запита
дали Пам би го определила като „интересна личност“. Може би не. Не
се забелязваше да има канари от мускули.
– Може би – отвърна тя.
Свали пръстените си, а венчалната халка пъхна в джоба си. Носеше
я постоянно, но сигурно бързо щеше да отвикне. Жена, която е в състоя-
ние да напусне дома си най-ненадейно, с един-единствен чифт дрехи,
вероятно е способна на много други неща. Роузи остави диамантения
пръстен до старинния часовник на кадифената подложчица.
– Колко струва? – попита тя. После като че размисли и допълни: –
Колко можете да ми платите за него?
Той нахлузи пръстена на палеца си и вдигна ръка към прашната
слънчева светлина, която падаше през обърнатите на запад прозорци.
Искрящите разноцветни пламъци я заслепиха и за момент изпита съжа-
ление. Златарят я погледна за миг, но Роузи улови в очите му нещо,
65
Роуз Мадър
което не разбра веднага – те сякаш казваха: „Ама вие шегувате ли се?“
– Какво става? – поиска да знае тя. – Какво има?
– Нищо. Влезе ми нещо в окото.
Той нагласи лупата и старателно огледа годежния пръстен. Но ко-
гато вдигна глава, погледът му накара Роузи в миг да проумее. Всъщ-
ност не се изненада, не се ядоса и дори не съжали. Само се смути и умо-
рено се запита как не се бе досетила по-рано. Как е могла да бъде толко-
ва наивна?
„Не си – намеси се вътрешният глас. – Наистина не си, Роузи. Ако
не знаеше дълбоко в себе си – от самото начало – че камъкът е фалшив,
отдавна щеше да си отишла в някоя заложна къща. Нима на двадесет и
две години вече не знаеше, че Норман Даниълс не би ти подарил пръс-
тен, който струва хиляди долари? Наистина ли не знаеше?“
Не, навярно е знаела. Първо, никога не е държал на нея. А освен то-
ва човек, който има три резета на входната си врата, още три на задната,
прожектори в двора и свръхчувствителна алармена инсталация на нова-
та си сентра, никога не би позволил на жена си да ходи на пазар с най-
скъпия диамант на света на пръста си.
– Фалшив е, нали?
– Ами, всъщност е истински синтетичен диамант, но със сигурност
не е естествен, ако това имате предвид.
– Разбира се, че това имам предвид. Какво друго бих могла да имам
предвид?
– Добре ли сте? – Изглеждаше наистина разтревожен – всъщност
отблизо й се струваше, че по-скоро е на двадесет и пет, отколкото на
тридесет.
– По дяволите! Не зная. Сигурно.
За всеки случай извади кърпичка от чантата си – напоследък никога
не знаеше в кой миг ще рукнат сълзите й. Или пък ще се засмее исте-
рично – вече й се бе случвало няколко пъти. Добре би било да избегне и
двете крайности, поне засега. Няма да е лошо на тръгване оттук да запа-
зи поне капчица достойнство.
– Надявам се, защото сте в добри ръце. Не се тревожете, наистина
сте в добри ръце. Няма да повярвате, като чуете колко дами точно като
вас.
– О, я престанете. Ако се канех да припадам, щях да си купя корсет.
Никога през живота си не бе казвала на мъж подобно нещо – под-
текстът си беше съвсем явен – но и никога през живота си не се бе чувс-
твала така… сякаш е в безтегловност, сякаш ходи по въже, а отдолу
66
няма предпазна мрежа. А нима не е прекрасно? Нима това не е най-под-
ходящият завършек за брака й? „Предпочетох камъка – сякаш чуваше
гласа му, който тръпне от вълнение и дори сивите му очи като че проб-
лясват влажно. – Защото те обичам, Роуз.“
Едва не се засмя истерично. Напрегна цялата си воля, за да се
удържи.
– А струва ли изобщо нещо? Или просто го е купил от първата
дрогерия?
Този път златарят дори не посегна към лупата, просто вдигна пръс-
тена срещу светлината.
– Всъщност струва нещо – облекчено отвърна той, сякаш се радва-
ше, че не й готви поредната неприятна изненада. – Камъкът не струва и
десет долара, но обковът… може би ще успеете да му вземете двеста до-
лара. Разбира се, аз не мога да ви предложа толкова много – бързо до-
пълни. – Баща ми ще ми прочете конско. Нали, Роби?
– Баща ти винаги ти чете конско – без да се обръща, отвърна мъ-
жът, който бе клекнал пред рафта с книги. – Децата са за това.
Златарят погледна към него, после към Роузи и пъхна пръст в уста
преструвайки се, че му се повръща. Не беше виждала тази шеговита
гримаса от училище и сега се усмихна. Мъжът с копринения елек също
се ухили.
– Мога да ви предложа петдесет долара. Интересува ли ви?
– Не, благодаря. – Тя взе пръстена, огледа го замислено и го уви в
чистата кърпичка, която продължаваше да стиска в ръка.
– Проверете и в съседните заложни къщи. Ако някъде ви предложат
повече, готов съм да го взема на най-високата цена. Татко постъпва по
този начин – и, смятам, с основание. Тя пусна кърпичката в чантата и
щракна закопчалката.
– Благодаря ви, но мисля, че ще го задържа.
Усещаше върху себе си погледа на господина, който ровеше сред
старите книги – златарят го нарече Роби; при това я гледаше необичай-
но съсредоточено, но реши да не му обръща внимание. Нека гледа. Това
е свободна държава.
– Човекът, който ми подари този пръстен, каза, че струвал колкото
чисто нова кола – рече тя. – Представяте ли си?
– Да. – Отвърна й без никакво колебание и Роузи си припомни как я
бе успокоил, че се намира в добри ръце, че толкова други дами идват
тук и научават неприятната истина за своите съкровища. Подозираше,
че този мъж, макар да бе още млад, бе чувал какви ли не вариации на
67
Роуз Мадър
все същата стара песен.
– Вероятно е така. Значи тогава разбирате защо искам да задържа
тази дрънкулка. Ако случайно някой ден залитна по някого – дори и са-
мо да ми се струва – ще я изровя, за да си я гледам, докато се осъзная.
Замисли се за Пам Хейвърфорд с белезите от шевове по ръцете.
През лятото на 1992 година мъжът й се напил и я хвърлил в една стъкле-
на врата. Тя вдигнала ръце да предпази лицето си от стъклата и в резул-
тат на това имаше шестдесет шева на едната си ръка и сто и пет на дру-
гата. Само че и до ден-днешен се разтапяше от удоволствие, когато боя-
джиите и зидарите й подсвиркваха – как се нарича това? Оптимизъм
или безмозъчност? Издръжливост или амнезия? В крайна сметка го бе
нарекла „синдром на Хейвърфорд“ и не й оставаше нищо друго, освен
да се надява да не се разболее и тя от него.
– Както решите, госпожо – отвърна бижутерът. – Все пак съжаля-
вам, че трябваше да ви разочаровам. На мен лично ми се струва, че на
това се дължи и лошата става на заложните къщи. Все на нас се пада да
казваме на хората, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Никой не
обича това.
– Не – съгласи се Роузи, – никой, господин…
– Стайнър – представи се той. – Бил Стайнър. А баща ми се казва
Ейб Стайнър. Ето ви една визитка.
Подаде й картичка, но тя усмихнато поклати глава.
– Нямам нужда от нея. Приятен ден, господин Стайнър.
Запъти се към вратата, но избра най-далечната пътека, защото въз-
растният господин се бе изправил и се бе приближил, стиснал в едната
си ръка куфарчето, а в другата няколко стари романа. Не знаеше дали
той иска да я заговори, но бе напълно убедена, че тя не иска да разгова-
ря с него. В момента изпитваше едно-единствено желание – да излезе от
магазина, да се качи на автобуса и да забрави, че изобщо някога е била
тук.
Почти не обърна внимание на скулпторките и картините, с рамки и
без рамки, които бяха натрупани по прашните рафтове в този край на
магазина. Вървеше с изправена глава, но не виждаше почти нищо – точ-
но сега не беше в подходящо настроение за изкуство, било то изящно
или не толкова. Но най-неочаквано се закова на място и едва не полит-
на. Като че в първия миг тя самата изобщо не забеляза картината. Сякаш
картината забеляза нея.
68
Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало

подобно нещо, но поразителното тук съвсем не бе това – вече повече от
месец й се случваха какви ли не странни неща. Не намираше нищо нео-
бичайно (поне отначало) в силата, с която й въздействаше тази картина.
Причината бе проста: след четиринадесет години брак с Норман Дани-
ълс – време, в което бе живяла напълно изолирана от целия свят – няма-
ше никаква представа кое е обичайно и кое – не. Често пъти си обясня-
ваше нещата, съдейки единствено по телевизионните сериали и по фил-
мите, на които понякога я водеше той (Норман Даниълс бе готов да гле-
да всеки филм, в който участва Клинт Истууд). Тъй че реакцията й към
картината съвсем не й се стори необичайна. Като говорим за филми –
героите в тях все припадат по нещо.
Но всъщност това нямаше никакво значение. Най-важното бе, че
картината сякаш я призова, накара я да забрави за пръстена, напълно за-
личи желанието й да се махне оттук час по-скоро и съвсем изтри от съз-
нанието й приятното предусещане за облекчението, което ще изпитат
отмалелите й крака, като види как Синият автобус спира пред „Хот
Пот“ – накара я да забрави всичко. В главата си имаше една-единствена
мисъл: „Гледай ти! Нима не е най-прекрасната картина на света!“
Картината беше рисувана с маслени бои и имаше дървена рамка с
големина шейсет на деветдесет сантиметра; беше подпряна на спрял
стенен часовник и скулптурка на голо херувимче. Наоколо имаше какви
ли не други картини (стара цветна фотография на катедралата „Сейнт
Пол“; акварелен натюрморт; гондоли призори на Канале Гранде; някак-
ва гравюра, която изобразяваше лов – няколко неописуеми същества
преследват невиждани под слънцето твари насред английски ливади),
но тя не им обърна почти никакво внимание. Интересуваше я само кар-
тината с жената на хълма. Тя не се различаваше особено нито по сюжет,
нито по рисунък от хилядите други картини, които се търкалят из за-
ложните къщи, магазинчетата за сувенири и крайпътните битпазари (по
целия свят), но изпълваше очите и душата й с онова чудно божествено
прозрение, което предизвикват единствено творби, докосващи дълбини-
те на душата ти – песните, които ни карат да се разплачем; разказите,
които ни разкриват света през чуждите очи, пък макар и за кратко; сти-
ховете, които ни изпълват с радост, че сме живи; танцът, който ни ома-
гьосва и дори забравяме, че някой ден вече няма да ни има на този свят.
69
Роуз Мадър
Обзелото я чувство бе толкова ненадейно, толкова пламенно и тъй
откъснато от ежедневието й, че в първия миг съзнанието й блокира и тя
изобщо не знаеше как да се справи с така неочаквано обзелите я чувст-
ва. В този миг бе като автомобил, чиято предавка изведнъж се е изклю-
чила и е застанала в неутрално положение – и макар двигателят да се
скъсва да ръмжи, машината не се помръдва. После сякаш съединителят
зацепи и механизмът отново заработи.
„Сякаш съм си мечтала да имам тази картина в новата си квартира
и сигурно затова се развълнувах толкова – предположи Роузи. – Точно
такова нещо искам.“
Улови се за тази мисъл с безкрайна готовност и благодарност. На-
истина, жилището щеше да се състои от една-единствена стая, но й бяха
обещали тя да бъде голяма, да има кухненски бокс и баня. Във всеки
случай това щеше бъде първото й самостоятелно жилище през целия й
живот, още повече, че нямаше да го дели с никого. Това бе изключител-
но важно за нея, затова нещата, които избираше за този дом, също бяха
изключително важни… а първото от тях щеше да бъде най-най-важно,
защото то щеше да даде тон на всичко останало.
Да. Колкото и прекрасна да бе тази стая, тя си оставаше квартира,
през която вече са минали поне десетина самотни бедни наематели, а
мнозина други щяха да я обитават и след Роузи. Но въпреки това озна-
чаваше много за нея. Последните пет седмици бяха преходен период,
границата между стария и новия й живот. Но в новата квартира ще за-
почне истинският нов живот – самостоятелният й живот… и тази карти-
на, която Норман Даниълс никога не бе виждал и не бе коментирал, мо-
жеше да се превърне в символ на този живот.
По този начин разсъдъкът й – здрав, рационален, съвсем неподгот-
вен да приеме и дори да признае съществуването на каквито и да било
свръхестествени явления – едновременно обясни, обоснова логично и
оправда ненадейната свръхемоционална реакция, породена от картината
с жената на хълма.
Само тази картина имаше стъкло (Роузи бе чувала, че на маслени

платна обикновено не се слага стъкло, защото трябвало да дишат), а в
долния ляв ъгъл на рамката беше залепено жълто етикетче с надпис
„$75 или?“.
70
Тя протегна ръце – те леко трепереха – и хвана картината отстрани.
Внимателно я вдигна и закрачи обратно по пътеката между витрините.
Възрастният господин още не си бе тръгнал и продължаваше да я гледа,
но Роузи изобщо не му обърна внимание. Отиде право на щанда и пос-
тави картината пред Бил Стайнър.
– Май сте си харесали нещо – рече той.
– Да. – Почука с нокът по етикетчето с цената. – Тук пише седемде-
сет и пет долара или въпросителна. Вие казахте, че можете да ми пред-
ложите петдесет долара за пръстена. Съгласен ли сте да ги разменим?
Пръстенът срещу картината?
Стайнър се отдалечи към другия край на щанда, вдигна преградата
и заобиколи откъм нейната страна. Вгледа се в картината със същия
внимателен поглед, с който преди малко изучаваше пръстена, но сега
като че ли му беше забавно.
– Не я помня. Мисля, че не съм я виждал досега. Сигурно старецът
я е домъкнал. В нашето семейство той е големият любител на изкуство-
то, а аз съм негово величество господин Поправко.
– Това означава ли, че не можете да?…
– Да се пазаря ли? Напротив! Стига да ме оставят, от сутрин до ве-
чер бих се пазарил. Но в случая е излишно. С удоволствие ще приема
предложението за размяна. Тъкмо няма да ви гледам как си тръгвате с
възможно най-нещастната физиономия на света.
Без изобщо да се усети, Роузи се хвърли на врата на Бил Стайнър,
прегърна го и радостно извика:
– Благодаря ви! Много ви благодаря! Стайнър се засмя и отвърна:
– О Боже, за нищо! Досега не ми се е случвало клиент да ме прегръ-
ща между тези свещени стени. Няма ли да си харесате още някоя карти-
на, госпожо?
Възрастният господин с шлифера, когото Стайнър нарече Роби, се
приближи да разгледа картината и отбеляза:
– Имайки предвид редовните клиенти на заложните къщи, вие сте
истинска рядкост.
Бил Стайнър кимна.
– Имаш право.
Тя изобщо не ги слушаше. Ровеше в чантата си за носната кърпич-
ка, в която бе увила пръстена. Търси я дълго, защото не можеше да от-
късне очи от картината. Нейната картина. Нейната квартира, а не просто
някаква си дупка, като всички останали. Нейната квартира и нейната
картина, която ще окачи на стената. „Това ще ми е първата работа, като
71
Роуз Мадър
се преместя – обеща си и в този миг напипа кърпичката. – Най-първата.“
Отви пръстена и го подаде на Стайнър, но той се беше загледал в карти-
ната и не посегна да го вземе.
– Не е репродукция, маслото е истинско – заключи той, – но ми се
струва, че качеството не е много добро. Сигурно затова са й сложили
стъкло – та да не си личи. А какво е това в дъното? Опожарено имение
ли, що ли?
– Прилича на останки от храм – тихо каза господинът с куфарчето.
– Може би е гръцки храм. Макар че е доста трудно да се определи.
Наистина беше трудно да се определи, защото въпросното здание
беше потънало в храсталаци. По петте колони отпред се виеха лози.
Имаше и шеста колона, която бе паднала отстрани, натрошена на парче-
та. Край нея се търкаляше статуя, но тревите я скриваха и се виждаше
само гладко бяло каменно лице, взряно в застрашително надвисналите
буреносни облаци, които художникът бе изрисувал със замах по цялото
небе.
– А-ха – съгласи се Стайнър. – Във всеки случай перспективата май
е нарушена – сградата е прекалено голяма.
По-възрастният кимна.
– Да, но иначе щеше да се вижда само покривът. А падналата коло-
на и статуята изобщо нямаше да ги има.
Роузи пет пари не даваше за фона – цялото й внимание беше съсре-
доточено върху централната фигура. На един хълм стои жена, която се
взира в руините на храма, тъй че зрителят виждаше само гърба й. Русата
й коса се спускаше в дълга плитка на гърба. Имаше прекрасно оформе-
ни ръце. Над лакътя на дясната се виждаше широка златна гривна. Лява-
та й ръка беше вдигната – жената като че ли бе засенчила очи, но не се
виждаше много добре. На Роузи това й се видя странно, като се има
предвид мрачното небе, но все пак, изглежда, именно това правеше. Бе-
ше облечена в къса рокля – сигурно тога – и кремавото й рамо бе заголе-
но. Дрехата й имаше наситен пурпурен цвят. Не можеше да се определи
с какво е обута, ако изобщо беше обута с нещо, защото тревите закрива-
ха краката й почти до коленете, докъдето стигаше и дрехата.
– Как ще определиш стила? – обърна се Стайнър към Роби. – Кла-
сицизъм? Неокласицизъм?
– Като стил „слабо изкуство“ – ухили се Роби, – но мисля, че разби-
рам защо дамата иска да притежава тази картина. Тя изразява някакво
необикновено силно чувство. Композицията може и да е в класически
стил – подобно на старинните метални гравюри – но усещането е
72
готическо. А освен това централният персонаж е с гръб към зрителя. То-
ва ми се струва много странно. Като цяло… е, не може да се каже, че
младата дама си избра най-хубавата картина в цялата колекция, но не-
съмнено се спря на най-необикновената.
Роузи не ги слушаше. Непрекъснато откриваше в рисунката нови и
нови детайли. Ето например тъмновиолетовият шнур, привързан на та-
лията на жената, беше в тон с канта на подгъва, а вдигнатата лява ръка
разкриваше загатнатите очертания на гръдта й. Тия двамата просто си
дрънкат. Картината е прекрасна. На нея й се струваше, че би могла да я
гледа с часове и сигурно точно това щеше да прави, като се премести.
– Няма име, няма подпис – отбеляза Стайнър. – Освен ако… Той
обърна картината. На гърба с мек въглен бяха изписани думите „РОУЗ
МАДЪР“.
– Хм, това ще да е името на художника – предположи той. – Какво
странно име. Сигурно е псевдоним.
Роби поклати глава и понечи да каже нещо, но в този миг забеляза,
че жената, която бе избрала тази картина, също е разбрала правилно
надписа.
– Така се нарича самата картина – обясни тя, а после допълни: – И
аз се казвам Роуз.
Стайнър я погледна озадачено.
– Няма значение, просто съвпадение.
„Но дали наистина е съвпадение? Нищо и никакво съвпадение?“ –
питаше се тя. – Вижте.
Внимателно обърна картината и посочи дрехата, с която бе облече-
на централната фигура.
– Този цвят – такъв един пурпурночервен, се нарича роуз мадър6.
– Тя е права – потвърди Роби. – Художникът, или най-вероятно
последният притежател на картината – въгленът бързо се изтрива – е на-
рекъл картината по името на цвета на хитона.
– Моля ви – обърна се Роузи към Стайнър, – нека се заемем с наша-
та сделка. Трябва да си тръгвам. Вече закъснявам.
Стайнър понечи да я попита за последен път, дали е убедена, че ис-
ка да направи размяната, но прочете по лицето й, че е напълно сигурна.
Забеляза и нещо друго – тя имаше едва забележимо войнствен вид на
човек, на когото напоследък не му е било никак леко. Изглеждаше като
6. От англ. rose madder – брош, и Rose madder – букв. „по-лудата Роуз“ (игра на думи). –
Б. пр.
73
Роуз Мадър
жена, която може да приеме искрения интерес и загриженост към себе
си като подигравка, а може би дори като опит да бъде измамена в сдел-
ката. Тъй че само кимна и рече:
– Пръстенът срещу картината.
– Да – потвърди Роузи и го дари с ослепителна усмивка. За четири-
надесет години това бе първата й искрена усмивка и тази усмивка спе-
чели сърцето на Бил Стайнър.
Роузи излезе и спря за миг пред магазина, примигвайки глуповато

насред летящите по улицата коли; като малка баща й я водеше на кино и
на излизане от салона се чувстваше точно така – полузашеметена от
действителността, все още под магията на света на фантазиите. Но кар-
тината беше съвсем истинска – стигаше й само да погледне пакета, кой-
то носеше, за да се увери в това.
Вратата зад нея се отвори и възрастният господин излезе на улица-
та. Вече не се притесняваше от него и дори му се усмихна заговорничес-
ки, както се усмихваме само на хора, с които сме споделили невероятно,
но прекрасно преживяване.
– Извинете, госпожо, дали би ви затруднило да ми направите една
услуга?
– Зависи за какво става дума, но обикновено не правя услуги на
непознати.
Това беше вярно. Нещо повече. Обикновено дори не разговаряше с
непознати.
Той сякаш се смути и това я окуражи.
– Да… ъ-ъ… предполагам, че ще ви се стори странно, но би могло
да се окаже полезно и за двама ни. Казвам се Лефъртс. Роб Лефъртс.
– Роузи Макклендън.
Мислеше да му подаде ръка, но после се отказа. Май дори не тряб-
ваше да се представя.
– Струва ми се, че нямам време за услуги, господин Лефъртс.
Бързам…
– Моля ви.
Той остави куфарчето си на земята, бръкна в кафявия плик, който
държеше в другата си ръка, и измъкна една от купените току-що стари
книги. На корицата имаше стилизирана рисунка на мъж в раирана
74
затворническа униформа, който стои на входа на нещо като тунел или
пещера.
– Искам само да ви помоля да прочетете първия абзац. На глас.
– Тук? – Роузи се огледа. – Насред улицата? Но защо, за Бога?
– Моля ви – повтори той и тя пое книгата, надявайки се, че ако из-
пълни молбата му по-бързо, ще може да си тръгне. Май трябваше да
постъпи точно така, защото започваше да й се струва леко мръднал. Мо-
же би не беше опасен, но със сигурност беше мръднал. А ако наистина
се окаже опасен, най-добре да го разбере, докато все още не се е отдале-
чила много от заложната къща – и от Бил Стайнър.
Книгата се казваше „Тъмни пътища“ и беше написана от Дейвид
Гудис. Никога не бе чувала това име, но това не я изненада – по-скоро я
порази откритието, че книгата е била отпечатана през 1946 година, шес-
тнадесет години преди нейното раждане.
Вдигна поглед към Роб Лефъртс. Той й кимна, едва ли не тръпнещ
от очакване… и надежда? Откъде-накъде надежда? Но лицето му съв-
сем недвусмислено излъчваше надежда.
Малко развълнувана (каквото повикало, такова се обадило, както
обичаше да казва майка й), Роузи зачете. Слава Богу, първият абзац не
беше дълъг.
„Не му провървя. Пери бе невинен. На всичко отгоре бе почтен чо-
век, който никога никому не досаждаше и предпочиташе да живее мир-
но и кротко. Но уликите срещу него бяха прекалено много, а почти ня-
маше какво да се изтъкне в негови полза. Съдът го обяви за виновен.
Съдията го осъди на доживотен затвор и така го откараха в затвора «Сан
Куентин».“
Тя погледна господин Лефъртс, затвори книгата и му я подаде.
– Доволен ли сте?
Той се усмихваше, очевидно бе очарован:
– Безкрайно съм доволен, госпожо Макклендън. Почакайте, само
още един пасаж… направете ми това удоволствие. – Бързо запрелиства
книгата, после отново й я връчи. – Този кратък диалог, ако обичате. Пе-
ри разговаря с един таксиметров шофьор. Можете да започнете от „Как
да ви кажа“. Намерихте ли го?
Откри пасажа и този път въобще не се поколеба. Вече беше преце-
нила, че Лефъртс не изглежда опасен, а може би дори не беше и побър-
кан. Освен това я бе обзела някаква странна възбуда, сякаш всеки миг
щеше да й се случи нещо интересна, то може би дори вече се случваше.
„Да, разбира се – радостно възкликна вътрешният глас. – Не
75
Роуз Мадър
забравяй картината, Роузи.“
Естествено. Картината. Самата мисъл за нея я окуражи и я накара
да се почувства голяма късметлийка.
– Всичко това е много особено – каза тя, но всъщност се усмихва-
ше. Не можа да се сдържи.
Той кимна – стори й се, че и за мадам Бовари да се беше представи-
ла, щеше да го приеме със същата готовност.
– Да, да, несъмнено изглежда точно така, но… намерихте ли
пасажа?
– А-ха.
Набързо прегледа диалога, опитвайки се да си изгради някаква
представа какви са тези хора и за какво говорят. Шофьорът беше лесен
– почти веднага си представи образа на Джаки Глийсън в ролята на
Ралф Крамдън от сериала „Меден месец“, който се въртеше следобед по
18-ти канал. Пери я затрудни повече – сигурно бе обобщен образ. Всъщ-
ност нямаше никакво значение. Прокашля се и зачете; скоро съвсем заб-
рави, че стои на оживено кръстовище, стиснала опакована картина, и
дори не забелязваше любопитните погледи на минувачите. „Как да ви
кажа – започна шофьорът, – като гледам хората в лицето, разбирам за
какво си мислят, както и с какво се занимават. Понякога дори успявам
да отгатна какви са… както във вашия случай“
„Добре, да вземем мен. Та какво можете да кажете за мен?“
„Имате проблеми.“
„Нямам абсолютно никакви проблеми.“
„Не можеш ме излъга, братко. Познавам те. Познавам хората. Още
нещо ще ти кажа. Имаш проблеми с жените.“
„Едно на нула за мене. Мога да се похваля с щастлив брак.“
Изведнъж й хрумна много подходящ глас за Пери – представи си
Джеймс Уудс, нервен и напрегнат до крайност, но с доста хапливо чувс-
тво за хумор. Това я зарадва и тя продължи, вживявайки се в историята,
а пред очите й се нижеха сцени от несъществуващ филм – вечер е, Джа-
ки Глийсън и Джеймс Уудс пътуват с такси из някакъв неизвестен град
и си подхвърлят реплики.
„Да кажем, удар от втора база. Не сте женен. Но преди сте били,
при това нещастно.“
„О, разбирам. Били сте там и през цялото време сте се крили в
килера.“
„Я да видим що за човек е тя. Не ви е било лесно с нея. Тя непре-
къснато иска разни неща. И колкото повече има, толкова по-ненаситна
76
става. Картинката е готова.“
Роузи бе прочела цялата страница. По гърба й полазиха странни
тръпки и тя мълчаливо върна книгата на Лефъртс, който изглеждаше на
седмото небе от щастие.
– Имате фантастичен глас! – похвали я. – Нисък, но не монотонен,
мелодичен и много ясен, без никакъв акцент – веднага го разбрах, но
гласът сам по себе си почти няма значение, по-важното е, че можете да
четете! Наистина можете да четете!
– Разбира се, че мога. – Не знаеше да се смее ли, да се ядосва ли. –
Да не мислите, че съм расла в гората?
– Не, разбира се, но често пъти дори хора, които четат много, не че-
тат добре на глас – даже и да не се запъват, не влагат никакво чувство.
А диалогът е много по-труден от авторовата реч… може да се каже, диа-
логът му е цаката. А аз чух гласовете на двама различни герои. Наисти-
на ги чух!
– Да, и аз ги чух. Но сега наистина трябва да си тръгвам, гоподин
Лефъртс. Вече…
Обърна се да си върви, но той протегна ръка и лекичко я докосна
по рамото. Жена с повече житейски опит веднага би разбрала, че участ-
ва в прослушване, пък дори и насред улицата и следователно никак не
би се изненадала от последвалите думи на Лефъртс. Роузи обаче застина
от учудване, когато той се прокашля и й предложи работа.
В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка

на четвъртия етаж, вдигнал крака на бюрото и скръстил ръце на тила си.
Не го бе правил от години – обикновено цялото му бюро бе отрупано с
най-различни формуляри, хартии от закуски, недописани доклади, поли-
цейски бюлетини, бележки и какви ли не боклуци. Той не бе от хората,
които разтребват (само за пет седмици домът им, в който Роузи бе под-
държала идеален ред, заприлича на Маями след урагана Андрю), и в ка-
бинета му това си проличаваше още от пръв поглед, но сега стаичката
беше абсолютно опразнена. Беше я разчиствал почти цял ден – замъкна
в боклукчийската шахта в приземния етаж три чувала отпадъци, без да
дочака негърката, която в работни дни идваше да чисти между полунощ
и шест сутринта. Оставиш ли една работа на негър, считай, че е пропад-
нала – този урок бе научил от баща си, и старецът беше съвсем прав.
77
Роуз Мадър
Има една изконна истина, която политиците и радетелите за обществе-
ното благо изобщо не разбират или не искат да разберат – негрите не
знаят какво е това работа. То си им е вродено в африканската кръв.
Норман огледа бюрото – с изключение на телефона и краката му, то
бе съвършено празно – после бавно отмести очи към стената отдясно.
Години наред по нея висяха накачени какви ли не снимки на издирвани
престъпници, последни сводки, лабораторни резултати и менюта за вкъ-
щи от разни ресторанти – да не говорим за календара с оградените в
червено дати на съдебни процеси, но сега тя бе абсолютно гола. Огледът
завърши с натрупаните до вратата кашони от алкохол. Междувременно
Норман размишляваше над изненадите, които крие животът.
Той самият лесно се палеше и пръв би го признал. Не би скрил, че
избухливият му нрав често му навличаше бели и вечно си имаше непри-
ятности заради него. И ако преди година някой му бе показал собстве-
ния му кабинет в сегашния му вид, той щеше да си извади едно съвсем
просто заключение – благодарение на лошия си нрав най-сетне така е
загазил, че няма измъкване и вече наистина ще го тикнат в затвора. Или
в досието му са се натрупали достатъчно порицания, с които си е навля-
къл дисциплинарно уволнение, или са го хванали да малтретира някога,
например оня пикльо Реймън Сандърс. Разбира се, направо е смехотвор-
но да се страхува, че някой ще се загрижи особено за някакъв си педал –
той да не е Свети Антоний – но човек трябвада спазва правилата на иг-
рата… или поне да внимава да не го заловят в нарушение. Както не
трябва да заявяваш открито, че черните не разбират какво означава ра-
бота, макар че всички (поне всички бели) отлично го знаят. Само че не
го пращат в затвора. Местеше се, това е всичко. Напускаше тая скапана
кутийка, в която се завираше, откакто Буш дойде на власт. Сега го мес-
теха в истински кабинет, чиито стени са си стени, а не като в тоя коко-
шарник. Не го опандизват, повишават го. Припомни си една песен на
Чък Бери, в която се пееше „C'est la vie“7, което значи, знае ли човек.
Ударът бе успешен, при това беше страхотен удар – сценарий да
беше написал, нямаше да се получи толкова добре. Бе станало нещо не-
вероятно – той изведнъж се оказа истински герой. Опитваха се да зало-
вят банда наркотрафиканти, които действаха в целия град, а в такива ма-
щабни операции все нещо не е както трябва… само че този път той ус-
пя. Всичко сработи идеално – все едно да играеш на зарове в Атлантик
Сити и да хвърляш печеливши седмици една след друга, като всеки път
7. Такъв е животът (фр.) – Б. пр.
78
удвояваш залога. Неговите хора заловиха над двадесет човека, сред кои-
то имаше и пет-шест големи риби. На окръжния прокурор оная работа
сигурно му става, както не му е ставала от първите класове на гимназия-
та. Норман, който едно време се страхуваше, че ако не си усмири нрава,
някой ден тоя скапан перко ще го подведе под отговорност, сега бе пръв
любимец на прокурора. Прав е Чък Бери, човек никога не знае.
– А хладилникът е натъпкан със салати и безалкохолно – изтанани-
ка Норман и се ухили.
Усмивката му беше толкова жизнерадостна, че на повечето хора им
се приискваше и те да му се усмихнат, но Роузи се вкаменяваше при ви-
да на ухилената му физиономия и пожелаваше да потъне вдън земя.
Тайно наричаше тази гримаса „хапещата усмивка на Норман“.
А на всичко отгоре такава прекрасна пролет, наистина чудесна на
пръв поглед, но всъщност доста лоша пролет. Тотално скапана, ако
трябва да сме точни, и причината за това бе Роуз. Според първоначални-
те си очаквания отдавна трябваше да я е пипнал. Но тя все още съумява-
ше да му се изплъзне. Все още беше на свобода.
Беше ходил на автогарата още същия ден, когато разпита „своя до-
бър приятел“ Реймън. Носеше със себе си снимка на Роуз, но и това не
му помогна особено. Като спомена тъмните очила и червената кърпа
(безценни подробности, които бе научил от преписа на първоначалните
показания на Реймън Сандърс), един от продавачите в „Континетал“ от
дневната смяна се сети, че я е виждал. Единственият проблем беше, че
продавачът не можеше да си спомни закъде е пътувала, а и не можеше
да се провери, защото нямаше къде. Бе платила билета си в брой; пъту-
вала без багаж.
Според разписанието на „Континентал“ е имала три възможности,
но Норман изключваше третата – автобусът на юг в един и четиридесет
и пет. Не би се бавила толкова. Оставаха две възможности – единият
град беше на четиристотин километра оттук, а другият бе доста по-го-
лям и се намираше в сърцето на Средния Запад.
Постепенно се бе убедил, че тогава бе допуснал грешка, която му
струва последните две седмици – бе предположил, че каквато е страх-
ливка, не би избягала толкова надалеч от дома си, от родния си град. Но
сега…
Целите му длани бяха нашарени с извити бели резки. Приличаха на
следи от нокти, но истинският им източник се криеше в главата му – ся-
каш там бе монтирана нажежена фурна, която през целия му живот не
бе изстивала и за минутка.
79
Роуз Мадър
– На твое място бих умрял от страх – промърмори той. – И ако още
не ти е увряла главата, обещавам ти, че много скоро цялата ти смелост
набързо ще се изпари.
Да. Трябва да я хване. Без Роуз събитията от тази пролет – бляска-
вият удар, репортерите, които го озадачаваха с почтителния си въпрос
ще се промени ли нещо оттук нататък, че дори и повишението, нищо не
означаваха. Жените, с които спеше, откакто го бе напуснала, също не
означаваха нищо за него. Важното бе, че тя го напусна. Още повече, че
той изобщо не подозираше. И на всичкото отгоре бе отмъкнала кредит-
ната му карта. Беше я използвала само веднъж, при това бе изтеглила
някакви си въшливи триста и петдесет долара, но не в това бе въпросът.
По-важното бе, че е задигнала нещо негово, явно бе забравила кой е
най-големият мръсник на света и сега ще трябва да си плати. При това
доста соленичко ще й излезе.
Откакто Роуз го напусна, бе удушил една жена. Изви й врата, а пос-
ле я натика зад един силоз на западния бряг на езерото. И това ли да
припише на лошия си нрав? То не се знае, но май понамирисваше на
чиста лудост. Знаеше само, че я намери на Фремънт Стрийт, улицата на
червените фенери – беше миниатюрна брюнетка с бежови тесни панта-
лопки и с такива едни огромни цици като на Дейзи Мей. Не бе обърнал
внимание колко много прилича па Роуз (или поне така си казваше сега и
вероятно си вярваше), докато не се нахвърли върху нея на задната се-
далка на служебната си кола – четиригодишен шевролет без номера. Из-
веднъж тя извърна глава, прожекторите от близкия силоз блеснаха в ли-
цето й и в този миг курвата беше Роуз, тая мръсница, дето го заряза, че
и бележка не остави, дявол го взел, поне думичка да беше драснала, и
докато се усети, бюстието беше омотано на врата на курвата, езикът й
стърчеше между зъбите, а очите й се бяха изцъклили като стъклени топ-
чета. Но най-лошото бе, че като издъхна, вече никак не приличаше на
Роуз.
Е, не се паникьоса… пък и защо да се паникьосва? И без това не му
беше за пръв път. А дали Роуз е знаела? Дали не е усетила? Заради това
ли го напусна? Защото се е страхувала, че може да я…
– Не ставай глупав – измърмори той и затвори очи.
Грешка. Пред очите му се появи образът, който напоследък непре-
къснато измъчваше сънищата му – зелената кредитна карта от Мърчантс
Банк, която плува в мрака като дирижабъл. Бързо отвори очи. Дланите
ужасно го боляха. Разтвори юмруци и никак не се изненада от кървави-
те резки. Съвсем не бяха новост за него и той знаеше какво да прави в
80
подобни ситуации – трябваше да се вземе в ръце. Това означаваше да
размисли и да състави план за действие, а в такива случаи обикновено
се започва с равносметка на постигнатото до момента.
Беше се обаждал в полицейските управления на двата по-близки
града под предлог, че Роуз Макклендън – беше сигурен, че отново е въз-
приела моминското си име – е главното заподозряно лице в сериозна
банкова афера (най-голямото й провинение беше картата, и тази мисъл
непрестанно го човъркаше). Ако се окаже, че е сбъркал, ще изкара съв-
падението на имената чиста случайност. В практиката са известни по-
добни съвпадения на имената на инспектора-следовател и престъпника.
При това става дума за съвсем обикновено име, Даниълс, а не нещо от
сорта на Трзевски или пък Бошац.
Освен това им изпрати по факса нейни снимки. На едната тя седи
на задните стълби – беше правена миналия август от Рой Фостър, един
приятел от службата. Не беше много хубава – най-малкото, на нея си
личеше колко е напълняла, откакто чукна тридесетте – но беше черно-
бяла и чертите на лицето се различаваха доста отчетливо. Другата пред-
стааляваше полицейска художествена фотография (Ал Кели, един та-
лантлив кучи син, я беше направил в извънработно време по молба на
Норман) на същата жена, само че този път с шал на главата.
Ченгетата в другия град бяха попитали където трябва и бяха пре-
търсили всички подозрителни места – приюти за бездомни, неугледни
хотелчета, частни общежития, където ако знаеш кого и как да попиташ,
може и да се добереш до списъка на обитателите – но нищо не излезе.
Самият Норман използваше всяка свободна минута, за да звъни по теле-
фона и се ожесточаваше все повече и повече, защото не откриваше ни-
какви писмени доказателства. Дори плати да му изпратят по факс спи-
сък на издадените наскоро шофьорски книжки, но и в него нямаше ни-
що интересно.
И през ум не му минаваше, че е възможно веднъж завинаги да се е
изплъзнала от ръцете му и да е избягала от справедливото си наказание
(особено задето се бе осмелила да вземе кредитната му карта), но вече
се убеждаваше, че все пак сигурно е заминала за другия, по-далечния
град, и толкова се е страхувала от него, че четиристотин километра са й
се сторили прекалено малко.
Но хиляда и триста километра съвсем не са много и това ще й се
изясни в най-скоро време.
Достатъчно се заседя тук. Крайно време е да намери някаква колич-
ка и да почне да мести боклуците си в новия кабинет два етажа по-горе.
81
Роуз Мадър
Смъкна крака от бюрото и в същия миг телефонът иззвъня. Вдигна
слушалката.
– Инспектор Дапиълс ли е? – попита отсреща мъжки глас.
– Аз съм – отвърна той, и добави мислено: „Всъщност, старши инс-
пектор Норман Даниълс.“
– Оливър Робинс се обажда.
Робинс. Робинс. Името му беше познато отнякъде, но…
– От „Континентал Експрес“. Продал съм билет па жената, която
търсите.
Подскочи на стола.
– Да, господин Робинс, отлично си спомням.
– Видях ви по телевизията. Браво на вас. Кокаинът е ужасно нещо.
При нас, на автогарата, непрекъснато се мотаят разни наркомани.
– Да – съгласи се Дапиълс, прикривайки нетърпението си, – сигур-
но е пълно с такива.
– Тия наистина ли ще идат в затвора?
– Мисля, че повечето ще идат. А с какво мога да ви бъда полезен
сега?
– Ами всъщност, надявах се, че аз мога да ви бъда полезен. Нали ми
казахте да ви позвъня, ако изскочи нещо. Имам предвид, във връзка с
жената с тъмните очила и червения шал.
– Да. – Гласът на Норман звучеше все така спокойно и дружелюб-
но, но ръката му отново се бе свила в юмрук и ноктите се впиваха, впи-
ваха в дланта му.
– Ъ-ъ, тази сутрин, докато се къпех, най-неочаквано ми хрумна не-
що. Цял ден все за това мисля и ми се струва, че не греша. Тя наистина
каза точно това.
– Какво каза? – Гласът продължаваше да звучи нормално, спокой-
но, че дори и приятно, по в стиснатия юмрук вече избиваше кръв. Нор-
ман дръпна едно от чекмеджетата на опразненото си бюро и подпря ръ-
ка на него. Тъкмо ритуално посвещаване за следващия обитател на тая
скапана дупка.
– Разбирате ли, тя не ми каза за къде иска да пътува – аз и казах.
Сигурно затова не можах да си спомня, като ме питахте, инспектор Да-
пиълс, въпреки че обикновено не пропускам подобни неща.
– Не ви разбирам съвсем.
– Когато си купуват билети, хората обикновено казват за къде ще
пътуват – обясни Робинс. – „Искам отиване и връщане до Нашвил“ или
пък „Еднопосочен до Дансинг, моля“. Разбирате ли?
82
– Да.
– Тази жена каза нещо съвсем друго. Не каза име на град, а в колко
тръгва автобусът. Едва тази сутрин се сетих. Каза – „Искам билет за ав-
тобуса в единадесет и пет. Има ли още места?“ Сякаш не е важно къде
отива, а просто да се…
– … да се махне час по-скоро и да отпътува колкото се може по-на-
далеч! – възкликна Норман. – Да! Да, разбира се! Благодаря ви, госпо-
дин Робинс!
– Радвам се, че можах да ви бъда полезен – отвърна мъжът, леко
озадачен от реакцията му. – Тази дама май е важна клечка.
– Да, търсим я под дърво и камък. – На лицето му пак бе изписана
усмивка, а видеше ли я Роузи, цяла настръхваше и изпитваше желание
да се залепи на стената, за да не я удря в бъбреците. – Страшно ни тряб-
ва. Значи автобусът в единадесет и пет, господин Робинс. А той закъде
е?
Робинс му каза, а след това попита:
– И тя ли е от бандата?
– Не, става дума за една кредитна афера.
Робинс отговори нещо – явно му се бъбреше – но Норман тресна
слушалката, без да го доизслуша. Пак вдигна крака на бюрото. Количка-
та и местенето можеха да почакат. Облегна се на стола и се втренчи в
тавана.
– Да бе, да, истинска кредитна афера. Само че нали знаеш за дълга-
та ръка на закона.
Протегна ръка и разтвори юмрука си – цялата му длан бе в кръв.
Пораздвижи пръстите, които бяха окървавени.
– Дългата ръка на закона, мръсница такава – повтори той и извед-
нъж се ухили. – Скапаната дълга ръка на закона, която скоро ще те спи-
па, искам да ти кажа.
Продължи да свива и да разтваря юмрук, а по бюрото му капеше
кръв, но той се смееше и се чувстваше добре.
Най-сетне всичко си идваше на мястото.
Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в мо-

мента вниманието й беше ангажирано с Гърт Киншо и едно кльошаво
мъниче, което бе пристигнало преди десетина дни – Синтия някоя си. Тя
83
Роуз Мадър
имаше фрапантна пънк-прическа – половината й коса беше зелена, а
другата половина – оранжева, и сигурно не тежеше и тридесет килогра-
ма. Лявото й ухо беше превързано – приятелят й се опитал, при това
доста успешно, да го откъсне. Носеше потник с образа на Питър Тош на
фона на психаделично синьо-зелено изображение на слънчев взрив.
„НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“, оповестяваше надписът отдолу. При всяко
нейно движение дълбоко изрязаната под мишниците фланелка разкри-
ваше стегнатите й гьрдички с малки ягодовочервени зърна. Девойката
се беше запъхтяла и цялото й лице бе плувнало в пот, но явно изпитва-
ше безкрайно задоволство от себе си и от факта, че се намира тук.
Гърт Киншо беше пълната противоположност на Синтия Роузи така
и не можеше да разбере дали Гърт е съветничка, постоянна жителка на
„Д и С“ или приближена на двора, така да се каже. Току се появяваше за
някой и друг ден, после пак изчезваше. Често присъстваше на сбирките
за групова терапия (те се провеждаха сутрин и следобед и всяка обита-
телка бе длъжна да ги посещава поне четири пъти седмично), но не
обелваше нито дума. Гърт беше грамадна жена, висока поне метър и
осемдесет и пет – имаше широки, заоблени, шоколадови на цвят рамене,
гърдите й бяха колкото пъпеши, а внушителният й увиснал корем се из-
дуваше като бъчонка под тениската с размер XXXL, пусната свободно
над неизменния памучен анцуг. Косата й бе сплетена на стотина къдра-
ви плитчици, които стърчаха на всички страни (доста странна
прическа).
Толкова приличаше на хилядите други жени, които четат списания
и се тъпчат с бисквитки по обществените перални, че силните й ръце,
здравите й бедра под размъкнатия анцуг и стегнатият задник, който ма-
кар да бе огромен, не подскачаше, когато Гърт ходеше, изобщо не се за-
белязваха на пръв поглед. Роузи я бе чувала да говори само по време на
спортните им занимания.
Гърт преподаваше сложното изкуство на самоотбраната на всички
обитателки на „Д и С“, които имаха желание да го изучат. Самата Роузи
бе взела няколко урока и все още се стараеше да упражнява поне вед-
нъж дневно комплекса, който треньорката наричаше „Шест чудесни на-
чина да видиш сметката на мръсника“. Не владееше добре движенията,
а и не можеше да си представи как би ги приложила на някой мъж –
например на оня с тюленските мустаци, дето се беше подпрял тогава на
вратата на „Напръстничето“ – но жената й допадаше. Най-много й ха-
ресваше как се променя широкото й шоколадово лице по време на тре-
нировка – замръзналата безизразна маска сякаш се разчупваше и то
84
ставаше живо и умно. Дори красиво. Веднъж Роузи я попита на какво
всъщност ги учи – на тае-куон-до, жиу-жицу или карате. Или може би
на някаква съвсем друга техника? Гърт сви рамене и отвърна:
– От всичко по малко. Каквото ми е останало.
Сега масата за тенис беше изместена встрани и в средата на стаята
бяха проснати няколко сиви дюшека. Край облицованата с чамова лам-
перия стена, между старинната музикална уредба и праисторическия те-
левизор, чиито възможности се изчерпваха с бледорозови и бледозелени
образи, бяха наредени десетина сгъваеми стола. Там седеше само Пам.
С книгата върху плътно притиснатите си колене и с опънатата назад ко-
са, привързана със син плетен шнур, приличаше на свенлива девойка на
училищна забава. Роузи седна до нея и подпря картината на коленете си.
Сто и двадесет килограмовата Гърт и Синтия, която и с туристичес-
ка раница на гърба едва ли имаше петдесет килограма, се дебнеха в кръ-
га. Синтия лъхтеше от умора, но, изглежда, й беше забавно. Леко приве-
дена, с протегнати напред ръце, грамадната жена я обикаляше спокойно
и мълчаливо. Роузи ги наблюдаваше развеселена, но гледката малко я
потискаше. Все едно катеричка да се изправи срещу мечка.
– Вече бях започнала да се тревожа – посрещна я Пам. – Дори се
чудех дали да не излезем да те търсим. – Прекарах най-невероятния сле-
добед на света. Но първо искам да чуя ти как си. Пооправи ли се?
– Вече съм по-добре. „Изберете Мидол и ще забравите какво значи
болка“. Но това няма значение. С теб какво става!? Цялата сияеш!
– Ами!
– Съвсем сериозно. Разказвай бързо.
– Я да видим сега – започна да свива пръстите си един по един. –
Оказа се, че годежният ми пръстен е фалшив, размених го срещу карти-
на – ще си я закача в новата квартира – предложиха ми работа…
Тя млъкна, сякаш да прецени ефекта от думите си, и допълни:
– … и срещнах една интересна личност. Приятелката й се ококори.
– Ти се шегуваш!
– Ни най-малко. Честна дума. Но не бързай да се радваш – той е по-
не на шейсет и пет.
Говореше за Роби Лефъртс, но пред очите й за миг се появи образът
на Бил Стайнър със синия копринен елек и лешниковите очи. Това бе
направо смехотворно. Сега изобщо не й беше до мъже. А и освен това
нали вече стигна до извода, че Стайнър е най-малко седем години по-
млад? Направо момченце.
– Говоря ти за онзи, дето ми предложи работа. Казва се Роби
85
Роуз Мадър
Лефъртс. Остави това сега – искаш ли да видиш новата ми картина?
– О-о, хайде де! – дружелюбно, но като че малко недоволно се про-
викна Гърт насред стаята. – Това да не ти е танцова забава, сладурче.
Последната дума прозвуча като „суадурче“.
Синтия се втурна към нея и потникът й се развя. Гигантката се из-
върна, сграбчи под мишниците крехката девойка с шарената коса и я
преметна във въздуха. Тя прелетя над главата й и се строполи по гръб на
дюшека.
– Ууууу! – изписка и скочи на крака като гумена топка.
– Не желая да гледам никакви картини – отвърна Пам. – Освен ако
не е портрет на твоя човек. Наистина ли е на шейсет и пет? Силно се
съмнявам!
– Може и на повече да е. Е, имаше и един друг – оня, дето ми каза,
че годежният пръстен е с изкуствен диамант. После ми размени пръсте-
на срещу картината. – Замълча. – Той е доста по-млад.
– И как изглежда?
– С лешникови очи… – Наведе се и вдигна картината. – Нищо няма
да ти кажа, докато не обърнеш внимание на ей това.
– Роузи, не се прави на луда!
Тя се ухиля – почти бе забравила колко са приятни безобидните за-
качки – и заразгръща хартията, в която Бил Стайнър грижливо бе
опаковал най-ценната придобивка в новия й живот.
– Слушай – обърна се Гърт към Синтия, която я обикаляше дебнеш-
ком. Огромните й кафяви крака бавно пружинираха. Гърдите й се пов-
дигаха и спускаха под бялата тениска като океански вълни. – Видя как
се прави. Сега е твой ред. Не забравяй, че не можеш да ме преметнеш –
каквото си ми дребосъче, ще вземеш да се прекършиш – но можеш да
ми помогнеш да се преметна сама. Готова ли си?
– Готова, готова, три-пет – викна Сиптия.
Ухили се до уши и малките й бели зъби блеснаха. „Има зъбки на
свирепо зверче – рече си Роузи. – Така прилича на мангуста.“
– Гъртруд Киншо, ела ми тука!
Гърт се втурна към нея. Миньончето сграбчи на свой ред огромните
й ръце и самоуверено подложи кльощав момчешки хълбок под внуши-
телните й месища – на Роузи й се струваше, че никога не би била спо-
собна на подобно нещо… изведнъж негърката вече летеше във въздуха
като привидение с бяла блуза и сив анцуг. Тениската й се запретна и от-
долу се подаде най-огромният сутиен на света – бежовите чашки прили-
чаха на артилерийски снаряди от Първата световна война. Гърт се
86
стовари на пода и стъклата потрепераха.
– Урааа! – развика се Синтия и затанцува, победоносно размахвай-
ки сплетепите си ръце. – Голямото мамче падна на тепиха! Урааа!
УРААА! Кой ще брои? Бързо почвайте да броите, дяволите ви…
Гърт се усмихна – това изражение й беше неприсъщо и придаваше
на лицето й доста свиреп вид – грабна Синтия, вдигна я пад главата си и
започна да я върти като самолетна перка.
– Ооооооо! Ще повърна! – пищеше момичето, но в същото време се
заливаше от смях. Зелено-оранжевата коса и шареният потник се слива-
ха в размазано цветно петно. – Оооооо! Направо ще се
ИЗДРАЙФАААМ!
– Достатъчно, Гърт – тихо нареди нечий глас. На най-долното стъ-
пало стоеше Ана Стивънсън. Както винаги бе облечена в бяло и черно
(много рядко се обличаше в други цветове – елегантен черен панталон и
бяла копринена блуза с дълъг ръкав и висока яка. Роузи почти й завидя.
Винаги й завиждаше на вкуса. Малко позасрамена, Гърт внимателно
спусна Синтия на земята.
– Ниго ми няма, Ана – рече момичето.
После залитна, спъна се, стовари се на дюшека и се разкикоти.
– Виждам – сухо отвърна Ана.
– Преметнах Гърт. Трябваше да ме видиш. Изживях най-вълнува-
щия миг в живота си. Честна дума.
– Несъмнено е било така, но Гърт може да ти каже, че се е премет-
нала сама. Просто си й помогнала да извърши онова, за което тялото й
вече е било подготвено.
– Да, сигурно си права – съгласи се Синтия и внимателно се изпра-
ви на крака, но не можа да се задържи, тупна по задник (доколкото
изобщо имаше задник) и отново се разкикоти. – Божичко, всичко ми се
върти пред очите като грамофонна плоча.
Ана прекоси стаята и застана пред Пам и Роузи.
– Какво е това? – попита и посочи разопакования пакет.
– Картина. Купих я днес следобед. За новата квартира, като се пре-
местя някой ден. За моята квартира. – После добави боязливо: – Какво
мислиш?
– Не зная – трябва да я видя на светло.
Ана вдигна картината и я отнесе на масата за пинг-понг. Петте же-
ни се скупчиха наоколо. Роузи се огледа и установи, че всъщност вече
са седем. Към групичката се бяха присъединили и Робин Ст. Джеймс и
Консуело Делгадо, които бяха слезли току-що – те стояха зад Синтия и
87
Роуз Мадър
надничаха зад тънките й като на птичка раменца. Роузи мълчаливо очак-
ваше мнението им – сигурно Синтия щеше да заговори първа – но мъл-
чанието се проточи, тя започна да нервничи и накрая не издържа:
– Е? Как ви се струва? Няма ли най-сетне да кажете нещо?
– Доста странна картина – отбеляза Ана.
– А-ха – съгласи се Синтия. – Направо шантава. Абе, май съм виж-
дала подобна преди време.
Ана погледна Роузи в очите и попита:
– Защо я купи, Роузи?
Тя сви рамене и отвърна смутено:
– Не знам как да го обясня. Стори ми се, че картината ме призова.
Ана се усмихна и кимна. Младата жена се изненада, но същевре-
менно изпита безкрайно облекчение.
– Да. Струва ми се, че силното изкуство въздейства на хората точно
така – и това важи не само за картини, но и за книги, скулптури, та дори
и за пясъчни замъци, ако щеш. Някои неща сякаш ни проговарят, това е.
Сякаш творецът чете собствените ни мисли. Но като говорим за тази
картина… ти намираш ли я за красива, Роузи?
Собственичката се взря в придобивката си и се опита да улови онзи
безмълвен зов, който я прикова на място в заложната къща и заличи от
ума й всички други мисли. Погледът й се плъзна по русата жена с пур-
пурната тога (или хитон, както го нарече господин Лефъртс), която сто-
еше насред високите треви на върха на хълма, и се закова върху плитка-
та, която се спускаше по гърба й, и златната гривна над десния лакът.
После продължи към порутения храм и прекатурената
(бог)
статуя в подножието на хълма. Натам гледаше и жената с тогата.
„Откъде знаеш накъде гледа? Как разбра? Та лицето й изобщо не се
вижда!“
Това, разбира се, е вярно… но накъде другаде да гледа?
– Не – отвърна Роузи. – Купих я не защото я намирам за особено
красива. Просто ми се стори невероятно въздействаща. Направо останах
като гръмната, като я видях. Как мислите, трябва ли една добра картина
непременно да бъде красива?
– Съвсем не – отвърна Консуело. – Вземи Джексън Полак8. Той
търси енергията, а не красотата. Да не говорим за Даян Арбъс.
8. Джексън Полак (1912–1956) – американски художник, основоположник на абстракт-

ния експресионизъм в Америка. – Б. пр.
88
– Коя е тя? – поиска да знае Синтия.
– Една фотографка, прочута със снимките си на брадати жени и
джуджета, които пушат цигари.
– О! – възкликна девойката, замисли се над думите й и в миг лицето
й светна от радост. – Навремето, като ходех по коктейли, веднъж бях на
парти в една картинна галерия. Изложбата беше на някой си Апълторп,
Робърт Апълторп, и знаете ли какви снимки имаше там? Едип мъж беше
налапал оная работа на друг мъж! Съвсем сериозно! И въобще не бяха
само пози като по порносписанията. Тоя човек наистина се впрягаше и
даже изкарвал пари с тия снимки, освен това работел непрекъснато.
Направо да не повярва човек, че някой може да извади толкова хляб от
тоя нищо и никакъв бастун в панталоните им…
– Мапълторп – сухо я прекъсна Ана.
– А?
– Мапълторп, не Апълторп.
– О, да. Май си права.
– Той почина.
– Ами? От какво?
– СПИН – разсеяно отвърна Ана, все още разглеждайки картината
на Роузи. – Някъде го наричат и „бастунджийската болест.“
– Спомена за някаква картина, дето приличала на тая – избоботи
Гърт. – Къде си я виждала? В същата галерия ли?
– Не. – Разговорът за Мапълторп бе предизвикал у Синтия жив ин-
терес, но нищо повече; сега обаче страните й изведнъж поруменяха, а
ъгълчетата на устните й се извиха в смутена усмивчица. – Пък и не бе-
ше съвсем същата, но…
– Хайде де, разкажи ни – подкани я Роузи.
– Добре де, значи, баща ми беше методистки пастор в Бейкърс-
фийлд, щата Калифорния – аз съм оттам. Живеехме в енорийския дом и
в малкия салон на долния етаж имаше стари картини – с портрети на
президенти, с цветя, с кучета. Най-обикновени украшения за стени, та
да не стоят съвсем голи.
Роузи кимна и си представи картините, с които бяха отрупани лави-
ните в заложната къща – венециански гондоли, купи с плодове, кучета,
лисици. Прости украшения за стени, та да не стоят съвсем голи.
– Само че имаше и една друга… наричаше се… – Смръщи се, опит-
вайки се да си спомни името на картината. – Май се казваше „Де Сото
гледа на запад“. На нея беше нарисуван изследовател с широкопола
шапка, застанал на висока скала, а около него – няколко индианци. Той
89
Роуз Мадър
се взира над безкрайните гори в някаква огромна река. Сигурно е било
Мисисипи. Но разбирате ли… работата беше там, че…
Тя ги изгледа смутено. Страните й пламтяха като божури, а усмив-
ката й се беше стопила. Бинтованото й ухо се набиваше на очи и прили-
чаше на причудлив аксесоар, неизвестно как прикрепен към главата й;
Роузи се запита – за пореден път, откакто бе дошла в „Д и С“ – защо по
света има толкова много лоши мъже. Какво им има? Дали им липсва не-
що, или пък лошотията някак си им е вградена в мозъка, като дефект в
паметта на компютър?
– Слушаме те, Синтия – подкани я Ана и се обърна към останалите
– Няма да й се смеем, нали?
Жените поклатиха глави.
Синтия скръсти ръце зад гърба си като момиченце, което рецитира
стихотворение пред целия клас, и продължи с необичайно тих глас:
– Ами, тогава ми се струваше, че реката наистина тече и това ми се
виждаше ужасно необикновено. Картината висеше в стаята, където все-
ки четвъртък баща ми водеше заниманията на вечерното библейско учи-
лище; влизах там и бях в състояние да седя пред нея по цял час, че и по-
вече – беше ми по-интересно и от телевизия. Гледах я как се движи…
или по-скоро чаках да се раздвижи. Вече не си спомням как точно беше,
била съм девет-десетгодишна. Помня само как си мислех, че ако наисти-
на се движи, рано или късно по нея все ще мине я някой сал, я лодка или
пък индианско кану и тогава ще разбера със сигурност. Само че един
ден влязох в стаята и открих, че картината я няма. Просто беше изчезна-
ла. Сигурно майка ми ме е видяла как седя пред нея и я гледам и нали
знаете…
– Притеснила се е и я е махнала – довърши Роузи.
– А-ха, най-вероятно е я изхвърлила на боклука. Тогава бях хлапе.
Но твоята картина ми напомня на нея, Роузи.
Пам заби нос в картината.
– Да, нищо чудно. Жената диша.
Всички се разсмяха.
– Не бе, нищо подобно… просто изглежда… някак старинна, като
училищна картина… а и цветовете са толкова бледи. Като изключим об-
лаците и дрехата на жената, всичко останало е някак белезникаво. Също
като моята картина с Де Сото. Само реката беше ярка, другите неща бя-
ха съвсем невзрачни. Но реката беше като от сребро и направо блесте-
ше. Тя като че ли беше най-истинската част от цялата картина.
– Разкажи ни за работата – обърна се Гърт към Роузи. – Чух те да
90
споменаваш някаква работа.
– Разкажи ни всичко – намеси се и Пам.
– Да, разкажи ни всичко поред. А след това ще дойдеш ли за малко
при мен? – обади се Ала.
– Онова… онова, което очаквам ли е?
– Струва ми, че да – усмихна се тя.
– Квартирата е чудесна, една от най-хубавите в списъка. Аз много

се радвам, надявам се, ти също – започна Ана.
На ръба на бюрото й едва се крепеше купчина рекламни листовки
за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, кой-
то „Дъщери и сестри“ организираха, за да наберат средства, да печелят
популярност, пък и като повод за веселие. Ана взе една листовка и нах-
върли на гърба скица па жилището.
– Тук е кухненският бокс, отсам имаш ниша за леглото, а тук – не-
що като дневна. Това е банята. Почти няма къде да се обърнеш – ако
седнеш на дивана, краката ти стигат едва ли не до душа, но важното е,
че стаята е твоя.
– Да – промърмори Роузи. – Моя.
Отново я обземаше позабравеното за няколко седмици чувство, че
сякаш живее в някакъв чудесен сън и всеки миг ще се събуди на спалня-
та до Норман.
– Гледката е приятна – е, не е изглед към езерото, разбира се, но
Брайънт Парк е хубаво място, особено през лятото. Стаята е на втория
етаж. През осемдесетте години кварталът беше доста позападнал, но на-
последък са започнали да го благоустрояват.
– Говориш така, сякаш си живяла там.
Ана сви рамене – правеше го толкова приятно и изискано – и на-
черта коридора пред стаята и стълбището. Рисуваше с точните движе-
ния на чертожник. Отговори, без да вдига поглед от схемата:
– Доста пъти съм била там. Но ти, разбира се, нямаше това предвид,
нали?
– Не.
– Знаеш ли, сякаш с всяка жена, която ни напуска, си отива и части-
ца от мен самата. Предполагам, че това ти звучи доста изтъркано, но ня-
ма значение. Важното е, че е вярно. И тъй, какво ще кажеш?
91
Роуз Мадър
Роузи импулсивно я прегърна, но в същия миг съжали – Ана леко
настръхна.
„Не трябваше да го правя – рече си тя. – Знаех си.“
При това го знаеше много добре: изобщо не се съмняваше, че тя е
изключително добра жена – може би дори светица, макар понякога да се
държеше малко високомерно, но имаше и още нещо – Ана не обичаше
да се нарушава личното й пространство. Особено неприятно й беше да я
докосват.
– Извинявай – промърмори Роузи и се отдръпна.
– Не ставай глупава – отсече другата жена. – Та какво ще кажеш за
квартирата?
– Прекрасна е.
Ана се усмихна и неприятната случка бе забравена. После отбеляза
с молива празното място до миниатюрното правоъгълниче, което предс-
тавляваше прозорецът на стаята, и обясни:
– Тук ще бъде новата ти картина… обзалагам се, че това място ще
ти се стори най-подходящо за нея.
– И аз така мисля.
Ана остави молива.
– Радвам се, че мога да ти помота, Роузи, и съм щастлива, че дойде
при нас. Заповядай, струва ми се, че плачеш.
Отново хартиените кърпички, но надали това бе същата кутия, коя-
то й подаде при първия им разговор в тази стая – на Роузи й се струва-
ше, че тук се използват доста хартиени кърпички.
Извади една, избърса очи и изрече с дрезгав глас:
– Ти ми спаси живота и аз никога, никога няма да го забравя.
– Ласкателно, но неточно – отвърна другата жена с обичайния си
спокоен, суховат тон. – Спасих ти живота, колкото Синтия преметна
Гърт във въздуха. Ти сама си се спасила с решението да напуснеш мъжа,
който ти е причинявал болка.
– Все пак, благодаря ти, че си тук…
– Моля те, няма защо – отвърна Ана, но за пръв път, откакто бе
пристигнала в „Дъщери и сестри“, Роузи забеляза в очите й сълзи. Ус-
михна се и й подаде кутията с носните кърпички.
– Заповядай. Като че ли и ти се поразплака.
Ана се засмя, извади кърпичка, избърса се и я хвърли в кошчето.
– Мразя да плача. Това е моята най-голяма и най-тежка тайна. От
време на време ми се струва, че веднъж завинаги съм приключила с този
въпрос, че просто не може да не съм, и точно тогава пак се разплаквам.
92
Горе-долу като с мъжете.
При тези думи Роузи се улови, че си мисли за Бил Стайнъп с леш-
никовите очи.
Ана отново взе молива и надраска нещо под грубата скица която
беше нахвърляла. После й подаде листа, на който пишеше: „Трентън Ст-
рийт № 897“.
– Твоят адрес. Това се намира почти в другия край на града, но ав-
тобусите вече изобщо не те затрудняват, нали?
Роузи се усмихна – все още със сълзи на очите – и кимна.
– Можеш да оставиш адреса на някои от тукашните си приятелки, а
после и на тези, с които ще се сприятелиш на други места, но засега
всичко това си остава между нас двете. – На Роузи тези думи й звучаха
като предварително подготвена прощална реч. – Никой няма да получи
адреса ти от нас. Просто тук така е прието. След двадесет години работа
с малтретирани жени съм убедена, че това е най-правилно.
Вече бе говорила с Пам за тези неща, а Консуело Делгадо и Робин
Ст. Джеймс също й бяха разяснили това-онова по време на часа на голя-
мото веселие – обитателките на дома наричаха така вечерните домакин-
ски занимания. Тези допълнителни обяснения й се струваха излишни.
На човек с нормални умствени способности му стигаха три-четири тера-
певтични сеанса, за да се ориентира в тукашните порядки. Имаше „Спи-
сък на Ана“ и „Правила на Ана“.
– Още ли се страхуваш от него? – попита тя.
Роузи се бе разсеяла. Отначало не разбра за кого става дума и Ана
трябваше да повтори:
– Говоря за съпруга ти – искам да знам до каква степен те тревожи
мисълта за него. Доколкото си спомням, през първите две-три седмици
се страхуваше да не тръгне да те търси… щял да те „проследи“, както
каза тогава. Какво мислиш сега?
Трябваше внимателно да обмисли този въпрос. Първо, думата
„страх“ беше прекалено слаба, за да изрази онова, което чувстваше по
отношение на Норман през първите няколко седмици в „Д и С“; дори и
думата „ужас“ не беше съвсем подходяща, защото към ужаса се примес-
ваха и други усещания: изпитваше срам, че бракът й е бил неуспешен;
тъгуваше за някои неща, които бе зарязала у дома, но на които държеше
изключително много (например „Столчето па Пух“); почти всеки ден
изпадаше в пристъпи на еуфорична радост от пълната свобода, с която
разполагаше; освен това понякога я изпълваше такова ледено облекче-
ние, че чак страх я хващаше – сигурно по подобен начин се чувства
93
Роуз Мадър
човек, който току-що е преминал по въже над бездънна пропаст.
Разбира се, най-отдолу се таеше страхът – изобщо не се съмняваше
в това. През първите две седмици на новото място я преследваше все
един и същи сън – тя седи на плетен стол на верандата и изведнъж пред
портата спира нова червена сентра. Вратата се отваря и отвътре се пода-
ва Норман. Облечен е с черна тениска с карта на Южен Виетнам. Поня-
кога на нея пише: „КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО, ТАМ Е ДОМЪТ“; друг път –
„БЕЗДОМЕН СЪМ И СЪМ БОЛЕН ОТ СПИН“. По панталона му има
следи от кръв. На ушите му се полюшват кокалчета, които приличат на
костици от пръсти. Стиска някаква маска, от която висят разкървавени
меса. Тя се опитва да стане от стола, но не може – сякаш се е парализи-
рала. Не й остава друго, освен да седи и да го гледа как бавно се приб-
лижава към нея, а кокалчетата потракват на ушите му. Да седи и да го
слуша как й казва, че трябва хубавичко да си поговорят. Усмихва се и тя
вижда, че и цялата му уста е в кръв.
– Роузи? Къде витаеш?
– Тук съм – сподавено отвърна тя. – Да. Още се страхувам от него.
– Е, в това няма нищо необичайно. Предполагам, че дълбоко в себе
си цял живот ще се страхуваш от него. Но всичко ще бъде наред и стига
да вярваш, с течение на времето все по-рядко ще се страхуваш от какви-
то и да било… и все по-рядко ще се сещаш за него. Но аз нямах това
предвид. Исках да знам още ли се страхуваш, че може да те проследи.
Да, страхуваше се. Е, не чак толкова. През последните четиринаде-
сет години бе чувала доста от служебните му телефонни разговори, а и
той нерядко канеше колега и тогава седяха в дневната или на верандата
и обсъждаха разни случаи. Почти не я забелязваха, докато им сервираше
закуски с кафе или бира. Все Норман водеше дискусиите – приведен над
масата с бутилка бира в ръка, която се губеше в огромния му юмрук,
той говореше бързо и възбудено, все ги припираше за нещо, отхвърляше
съмненията им и никога не приемаше техните доводи. Случваше се да
обсъжда служебни дела и с нея. Разбира се, изобщо не го интересуваше
какво ще каже тя – просто я използваше като удобен слушател, пред ко-
гото да излага своето мнение. Мислеше бързо, вечно бе нетърпелив и
бързо губеше интерес. Случаи се преди три седмици бяха за него онова,
за което Гърт смяташе познанията си по бойно изкуство – чисто и прос-
то минало. А смята ли нея, Роузи, за минало?
Толкова й се искаше да вярва, че е така. Всячески се опитваше да се
убеди в това. Но не… успяваше… съвсем.
– Не зная – изрече гласно. – Струва ми се, че ако беше тръгнал да
94
ме търси, вече щеше да се е появил. Но, от друга страна, може би все
още ме издирва. При това не е кой да е – все пак е полицай. Умее да из-
дирва хора.
– Да, зная. Това го прави особено опасен и също така означава, че
ти трябва да бъдеш много по-внимателна. Освен това не бива да забра-
вяш, че не си сама. Самотата е вече минало. Нали няма да го забравиш?
– Няма.
– Сигурна ли си?
– Сигурна съм.
– А ако случайно се появи, какво ще направиш?
– Ще му хлопна вратата под носа и ще я заключа.
– И после?
– Ще се обадя в полицията.
– Без никакво колебание?
– Без никакво колебание.
Говореше самата истина, но въпреки това щеше да умре от страх.
Защо ли? Защото Норман е ченге, а онези, на които тя ще позвъни, също
са ченгета. Защото Норман знаеше какво прави – беше професионалист.
Защото хиляди пъти й беше повтарял все едно и също – всички ченгета
са братя.
– А как ще постъпиш, след като се обадиш в полицията?
– Ще позвъня на теб.
Ана кимна одобрително.
– Значи всичко ще бъде наред. Ще се справиш отлично.
– Зная.
Заяви го уверено, но дълбоко в себе си се питаше дали е точно та-
ка… и вероятно цял живот щеше да се пита, освен ако някой ден самият
той не разсее догадките й с появата си. Ако това наистина се случи, ако
една вечер на вратата се почука и на прага стои Норман, дали целият то-
зи живот от месец и половина насам – „Д и С“, хотел „Уайтстоун“, но-
вите й приятели – ще изчезне като сън в мига на пробуждането? Въз-
можно ли е това?
Роузи погледна картината, която беше подпряна до вратата, и в миг
разбра, че не е възможно. Беше обърната към стената, но въпреки това
жената на хълма под смраченото небе, надвиснало над порутения храм,
бе сякаш пред очите й и никак не приличаше на съновидение. Нищо не
би могло да превърне нейната картината в сън.
„Пък и с малко повече късмет, може и да не се наложи да си отгова-
рям па тези въпроси“ – заключи и се усмихна.
95
Роуз Мадър
– А колко е наемът, Ана?
– Триста и двадесет долара на месец. Ще имаш ли достатъчно пари
поне за първите два месеца?
– Да. – Разбира се, Ана отлично знаеше това; изобщо нямаше да во-
дят този разговор, ако спестяванията на Роузи не й позволяваха да си
тръгне оттук. – Цената е разумна. Колкото за наема, имам достатъчно
пари като за начало.
– Като за начало – повтори другата жена. Подпря брадичка с ръка и
строго я изгледа зад купищата книжа. – Което пък ме навежда на мисъл-
та за новата ти работа. Звучи фантастично, но и някак…
– Неопределено? Временно?
Тези думи й бяха хрумнали на път за вкъщи… освен това въпреки
ентусиазма на Роби Лефъртс все още не знаеше дали изобщо ще се
справи с тази работа, а щеше да разбере със сигурност най-рано в поне-
делник. Ана кимна.
– Аз не бих се изразила така – всъщност не зная точно какви думи
бих употребила в случая – но да приемем, че имам предвид нешо тако-
ва. Въпросът е в следното: ако напуснеш хотел „Уайтстоун“, не мога да
ти гарантирам със сигурност, че после ще мога отново да уредя да те
приемат, при това незабавно. Както добре знаеш, в „Д и С“ винаги има
нови момичета, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях.
– Естествено. Разбирам те.
– Ще направя всичко, което е по силите ми, дума да не става, но…
– Ако не ми провърви с господин Лефъртс, ще си потърся работа
като келнерка – тихо я прекъсна Роузи. – Мисля, че ще се справя, гърбът
ми вече доста заякна. В краен случай благодарение на Дон вероятно ще
успея да се хвана като продавачка нощна смяна в „7-11“ или в някоя
друга закусвалня.
Дон беше Дон Верекър, която ги учеше на основни чиновнически
умения на стар касов апарат в една от задните стаи. Роузи беше стара-
телна ученичка.
Ана не снемаше от нея проницателния си поглед.
– Но не вярваш, че ще се стигне дотам.
– Не. – Отново погледна картината. – Мисля, че нещата ще потръг-
нат. О, Ана, дължа ти толкова много…
– Знаеш как трябва да постъпиш, нали?
– Да предам нататък.
– Точно така. Ако някой ден срещнеш на улицата свое подобие –
жена, която изглежда безкрайно объркана и се страхува дори от
96
собствената си сянка – просто я изпрати тук.
– Може ли да те попитам нещо, Ана?
– Питай каквото си поискаш.
– Ти ми беше казала, че твоите родители са основали „Дъщери и
сестри“. Защо са го направили? Ти самата защо го поддържаш? Или пък
го предаваш нататък, ако така ти харесва повече?
Ана отвори едно чекмедже, порови вътре и най-сетне измъкна де-
бел бестселър. Подхвърли го на бюрото, Роузи го взе и като видя пред-
ната корица, в съзнанието и нахлуха ярки видения, подобни на онези, от
които ветераните от войната страдат понякога. Сякаш не просто си
спомняше, а наново усещаше зловещите лигави целувчици по бедрата
си. Пред очите й сякаш отново плуваха сенки – Норман, който говори
по телефона от кухнята; пръстите му; шнурът на апарата. Сякаш и сега
чуваше думите му – разбира се, че е спешен случай, жена му е бремен-
на. А после се връща в дневната и прибира разкъсаната книга, която бе
издърпал от ръцете й, преди да започне да я бие. На корицата на книга-
та, която й подхвърли Ана, беше изрисувана същата червенокоса хуба-
вица. На тази картинка обаче беше облечена с бална рокля и се бе сгу-
шила в прегръдките на красив циганин с пламенни очи и очевидно с
дълги чорапи под късите до коленете бухнали панталони.
„Ама ей това е проблемът – бе казал Норман. – Колко пъти съм ти
казвал, че тия помии не мога да ги понасям?“
– Роуз? – Това бе загриженият глас на Ана. Сякаш долиташе отда-
леч, както понякога глъхнат гласовете в сънищата. – Роуз, да не ти е
зле?
Младата жена вдигна очи от книгата („Любовникът на Мизъри“ –
сякаш крещяха с все сила лъскавите алени букви, а отдолу – „Най-горе-
щият роман на Пол Шелдън“) и се насили да се усмихне.
– Не, всичко е наред. Струва ми се, че тук е малко задушно.
– Тайният ми порок са страстните любовни романи. Обичам ги по-
вече от шоколада, защото от тях не се пълнее, а и мъжете са страхотни в
сравнение с истинските, защото не ти се обаждат пияни в четири сут-
ринта, за да те молят да опитате отново. Но тия книги изобщо не стру-
ват, и знаеш ли защо?
– Не.
– Защото изкарват живота от ясен по-ясен. В тях можеш да наме-
риш обяснение за абсолютно всичко. То може да звучи колкото си ис-
каш скалъпено – като сензациите в жълтите вестници – и да противоре-
чи и на най-елементарния житейски опит, но, Бога ми, вътре има
97
Роуз Мадър
обяснение за всичко. Несъмнено в книга като „Любовникът на Мизъри“
Ана Стивънсън ще държи общежитие за малтретирани жени, защото са-
ма е пострадала… или пък защото майка й е пострадала. Само че на мен
никога не ми се е случвало такова нещо, а доколкото знам, майка ми съ-
що не е имала подобни злополуки. Вярно е, че съпругът ми често ме
пренебрегваше – разведени сме от двадесет години, ако Пам или Гърт
случайно са пропуснали да ти кажат – но никога не ме е малтретирал.
Понякога, Роузи, хората правят разни неща, и добри, и лоши, просто та-
ка. Можеш ли да повярваш?
Роузи кимна тежко. Спомняше си колко пъти е плакала, колко пъти
Норман я е бил и й е причинявал непоносима болка… а после най-нео-
чаквано й носеше цветя и я водеше на вечеря. Ако му поискаше обясне-
ние, той просто свиваше рамене и отвръщаше, че му се искало да я „пог-
лези“. Просто така, с други думи.
Мамо, защо тряова да си лягам в осем часа дори и през лятото –
виж, още е светло? Просто така. Тате, защо умря дядо? Просто умря. Без
съмнение Норман бе убеден, че ако от дъжд на вятър излизат, това ще
компенсира „лошия му нрав“, както сигурно го наричаше за себе си.
Изобщо не подозираше (дори и да му бе казала, не би я разбрал), че тези
вечери я ужасяваха много повече от гнева и яростните му пристъпи. С
тях поне умееше да се справя.
– Ненавиждам поговорката „каквото повикало, такова се обадило“
– отбеляза Ана. – Все едно сме безсилни да променим каквото и да би-
ло, а истината е, че тук-там сред нас живее по някой и друг светец или
злодей; във всеки случай изобщо не ми звучи правдоподобно. Но в кни-
ги като тази никак не дразни, дори успокоява. Поне за известно време те
кара да вярваш, че Господ не е побъркан и че на любимите ти герои ня-
ма да им се случи нищо лошо. Мога ли да си получа книгата? Довечера
ще я дочета. И ще пия много, много чай. Цели бъчви.
Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.
– Нали ще дойдеш на Етингър Пиър, Роузи? Нуждаем се от помощ.
Както винаги има страшно много работа.
– О, разбира се. Освен ако господин Лефъртс не реши, че съм ня-
какво чудо на чудесата и не ме накара да работя и в събота.
– Съмнявам се.
Ана се изправи и заобиколи бюрото. Роузи също стана. Разговорът
бе почти приключен, когато изведнъж й хрумна най-естественият въп-
рос на света.
– Кога мога да се пренеса, Ана?
98
– Още утре, ако искаш.
По-възрастната жена се наведе и вдигна картината. Вгледа се в ду-
мите, изписани на гърба, после я обърна.
– Защо каза, че е странна?
Ана почука с нокът по стъклото.
– Защото жената се намира в центъра, а е обърната с гръб към зри-
теля. Това е крайно необичаен похват за този тип изкуство, което иначе
е доста конвенционално. – Тя погледна Роузи и продължи с малко изви-
нителен тон: – Между другото, постройката в дъното нарушава
перспективата.
– Да. Човекът, от когото я купих, спомена нещо подобно, Господин
Лефъртс предположи, че сигурно е направено нарочно. Иначе някои от
елементите изобщо нямаше да ги има.
– Вероятно е прав. – Ана се загледа в картината. – И все пак, има
нещо. Някаква страст.
– Не разбирам. Ана се засмя.
– Нито пък аз… само че ми напомня по някакъв начин на моите лю-
бовни романи. Силни мъже, сладострастни жени и много хормони. „Ст-
раст“ е единствената дума, с която поне приблизително мога да опиша
какво имам предвид. Нещо като затишие пред буря. Сигурно така ми се
струва заради небето. Отново обърна картината и се вгледа в надписа. –
Това ли те привлече? Твоето име?
– Съвсем не, видях го едва след като вече бях решила, че непремен-
но трябва да я притежавам. – Тя се усмихна. – Предполагам, че това е
чисто и просто съвпадение – в твоите любими романи такива съвпаде-
ния не са позволени.
– А-ха – отвърна разбиращо Ана, макар много да не разбираше.
Прокара пръст по изписаните с въглен букви и те се позамазаха.
– Да – продължи Роузи. Изведнъж стана неспокойна. Сякаш някъде
там, в съседната часова зона, където беше вече вечер, някой си мислеше
за нея. – „Роуз“ е най-обикновено име – не е като Еваиджелайн или пък
Петронела.
– Може би си права – съгласи се другата жена и й връчи картината.
– И все пак тоя въглен доста ме смущава.
– Как така?
– Въгленът по принцип се размазва много лесно. Ако не е защитен
по някакъв начин – а твоята картина няма абсолютно никакво покритие
на гърба – се изтрива за нула време. Написано е съвсем наскоро. Но за-
що ли? Самата картина никак не прилича на скорошно творение – тя е
99
Роуз Мадър
поне отпреди четиридесет години, а спокойно може да е правена и пре-
ди осемдесет или дори сто години. Но има и нещо друго.
– Какво?
– Художникът не се е подписал.
100
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОКТОПОДЪТ
Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да за-

почне новата си работа… с която не бе съвсем сигурна дали ще се спра-
ви. Той възнамеряваше да пътува с автобуса на „Континентал Експрес“
в 11: 05. Не за да икономисва – за него бе въпрос на живот и смърт да се
преобрази в Роузи. Още не можеше да признае пред себе си колко дъл-
боко го бе потресло съвършено ненадейното й заминаване. Казваше си,
че е разстроен най-вече заради банковата си карта, но в сърцето си знае-
ше истинската причина за гнева си – не бе и подозирал какво крои жена
му. И през ум не му беше минавало, че може да постъпи така.
Откакто бяха женени, знаеше до най-малката подробност мислите,
с които тя се събуждаше сутрин, и повечето й сънища. Фактът, че това
положение се бе променило, направо го влудяваше. Най-големият му
страх бе, че тя е планирала бягството си седмици и месеци наред, а мо-
же би дори от година. Ако знаеше истинската причина, която я бе нака-
рала да го напусне (ако знаеше за капката кръв, с други думи), може би
щеше да е по-спокоен. А може би щеше да е много по-неспокоен.
Както и да е, вече си даваше сметка, че първоначалната му инстин-
ктивна реакция – от съпруг да заиграе ролята на детектив – се оказа фа-
тална грешка. След първите няколко думи, които размени с Оливър Ро-
бинс по телефона, осъзна, че трябва да отхвърли и двете роли и да се
опита да се превъплъти в Роузи.
Трябваше да започне да разсъждава като нея, а като начало можеше
да пътува по същия начин.
Стиснал леката си пътна чанта, Норман се качи в автобуса, спря до
шофьорската кабина и заоглежда пътеката между седалките.
– Какво ще кажеш да се поразмърдаш, приятелю? – попита човекът
отзад.
– Какво ще кажеш да ти поразбия носа? – сряза го той. Другият
пътник не намери какво да отговори.
Даниълс постоя още миг, опитвайки се да реши кое място най-мио-
го му
101
Роуз Мадър
(й)
допада, а после закрачи по пътеката. Не би седнала най-отзад – не-
говата Роуз бе толкова придирчива, че в никакъв случай не би избрала
място близо до тоалетната кабина, освен ако автобусът не е препълнен,
а неговият добър приятел Оливър Робинс (от когото също като нея си бе
купил билет) го бе уверил, че за автобуса в 11: 05 винаги има свободни
места. Нито пък би седнала точно над колелата (много друса), или пък
близо до шофьора (прекомерно се набива на очи). Съвсем не – най-веро-
ятно би се настанила по средата, при това от лявата страна, защото беше
левачка, а човек като избира уж напосоки накъде да се движи, почти ви-
наги поема посоката на по-силната си ръка.
От дългогодишния си опит като полицай се бе убедил, че телепати-
ята е напълно възможно, но изключително трудно нещо… всъщност до-
ри невъзможно, ако не избереш правилната роля. Трябва да се намър-
даш като къртиче в главата на онзи, когото преследваш, и да следиш не
толкова мисълта, колкото мозъчните вълни – да улавяш не отделните
мисли, а начина му на мислене. А когато най-после го напипаш, можеш
да хванеш краткия път – пресичаш бежешком извивките на размишле-
нията на жертвата и някоя нощ най-неочаквано изскачаш зад вратата…
или пък се скриваш под леглото с нож в ръка, готов да разпориш матра-
ка отдолу в мига, в който пружините се разскърцат и горкият мухльо
(или мухла в неговия случай) си легне да спи.
– Най-неочаквано – промърмори Норман и се отпусна на седалката,
надявайки се, че е уцелил нейното място. Репликата му хареса и той я
повтори, а в това време автобусът излезе на заден ход от стоянката и по-
тегли на запад. – Най-неочаквано.
Пътуването беше дълго, но доста приятно. На две от спирките за
почивка ходи в тоалетната, ала не защото наистина му се налагаше, а за-
щото знаеше, че жена му е трябвало да го прави, но надали й се е искало
да използва тоалетната в автобуса. Макар да бе придирчива, Роуз имаше
проблеми с бъбреците. Сигурно й е по наследство от покойната й майка,
която открай време му приличаше на кучка, дето прикляка под всеки бо-
жи люляков храст, който й се изпречи на пътя.
На втората спирка забеляза петима-шестима пушачи, скупчени око-
ло пепелник в ъгъла на преддверието на чакалнята. Погледна ги жално,
но после ги подмина и влезе вътре. Умираше за цигара, но Роуз не би
изпитвала подобно желание – тя не пушеше. Вместо това се спря да по-
пипа препарираните рошави животинки, които се изпречиха пред погле-
да му, защото Роуз си падаше по такива щуротии; после си купи евтин
102
криминален роман от будката до входа, понеже жена му понякога чете-
ше такива помии. Поне милион пъти й бе казвал, че истинските крими-
нални следствия нямат нищо общо с тъпотиите в тия книги, и тя винаги
се съгласяваше – тъй ще да е, щом той го казва – но въпреки това про-
дължаваше да ги чете. Изобщо нямаше да се изненада, ако и тя е пре-
листвала същите книги… но после с голямо неудоволствие се е отказала
да си купи, защото при толкова много въпроси без отговор и почти ни-
какви пари, никак не й се е искало да изхарчи цели пет долара за нищо и
никакво забавление.
Поръча си салата и се насили се да почете от книгата, после се вър-
на в автобуса. Не след дълго отново потеглиха; Норман седеше непод-
вижно с книгата в скута, взрян в ширналите се поля – Изтокът отстъпва-
ше място на Средния Запад. Когато шофьорът обяви, че навлизат в съ-
седната часова зона, върна часовника си с един час – пет пари не даваше
за часовите зони (през следващите тридесетима дни щеше да следва
собствения си биологичен часовник), но Роуз би постъпила точно така.
Разлисти книгата и зачете – разказваше се за някакъв пастор, който отк-
рил труп в градината си – но бързо му доскуча и я остави. Скуката обаче
беше само привидна. Вътрешно не изпитваше отегчение. Чувстваше се
като момиченцето от оная приказка за трите мечки. Седи на столчето на
най-малката мечка, държи в скута си нейната книжка, скоро ще открие и
къщурката й. Ако всичко върви както трябва, не след дълго ще се скрие
и под креватчето й.
– Най-неочаквано – измърмори. – Най-неочаквано…
Като слезе от автобуса в ранните часове на следния ден, застана до
вратата на отделението за багаж и огледа чакалнята с високи тавани,
опитвайки се да погледне курвите и сводниците, наркоманите и прося-
ците не като полицай, а с по-други очи – по начина, по който ги е възп-
риела тя, когато е слязла от същия този автобус, влязла е в същата тази
чакалня и я е видяла в същия този час на денонощието, когато по прави-
ло човешката природа е най-пасивна.
Стоеше насред залата, опитвайки се да се потопи в този шумен
свят, да го почувства – на вид, на мирис, на вкус – и да улови усещане-
то, което той пораждаше.
„Кой съм аз? – запита се той и си отговори: – Роуз Даниълс.“
„Как се чувствам?“
Мъничка. Съвсем объркана. Страх ме е. Просто умирам от страх.
В миг му хрумна нещо ужасно – ами ако, обзета от паника, Роуз е
заговорила неподходящия човек? Това е напълно възможно – за някои
103
Роуз Мадър
долни типове подобни места са златна мина. Ами ако този неподходящ
човек я е отвел в мрака, а после я е ограбил и убил? Безсмислено е да си
казва, че няма такава опасност – беше полицай и прекрасно знаеше, че
тя съществува. Ами ако, да речем, някой главорез случайно забележи
глупавия й евтин пръстен…
Няколко пъти пое дълбоко дъх – преразпределяше усилията си, ста-
раейки се да се съсредоточи върху онази част от съзнанието си, с която
играеше ролята на Роуз. Какво друго му остава? Ако са я убили – убили
са я, и толкоз, тъй че най-добре да не разсъждава излишно над този въп-
рос… пък и освен това не можеше да понесе мисълта тя да му се изплъз-
не толкова лесно и някакъв си друсал нехранимайко да задигне онова,
което по право принадлежи на Норман Даниълс.
„Няма значение – заключи накрая. – Няма значение, ти мисли за се-
бе си. В момента единствената ти задача е да се движиш като Роузи, да
говориш като Роузи и да мислиш като Роузи.“ Закрачи бавно из чакал-
нята, стиснал портфейла си в ръка (както тя би притискана чантата си),
и заоглежда хората, които бързаха насам-натам – едни влачеха куфари,
други крепяха на раменете си овързани с канап кашони, трети се раз-
хождаха прегърнати. Изведнъж някакъв мъж се втурна към жена с мом-
ченце, която бе слязла от същия автобус. Целуна жената, после грабна
момченцето и го подхвърли във въздуха. То се разпищя от радост и
страх.
„Страх ме е – всичко е съвършено ново и различно, страх ме е до
смърт – повтаряше си Норман. – Сигурна ли съм в нещо? На какво да
вярвам? Мога ли изобщо на нещо да вярвам?“
Съвсем-съвсем бавно прекоси огромната, постлана с теракотени
плочи чакалня, като се вслушваше в екота на стъпките си и се стараеше
да си представи как би изглеждало всичко това в очите на Роуз, какво
би изпитала тя в същата ситуация. Хвърли бегъл поглед към хлапетата,
облещели пред автоматите с електронни игри (в три часа през нощта на
някои просто им се спеше, а на други очите им вече бяха червени), но
после отново се съсредоточи върху центъра на чакалнята. Роуз забеляз-
ва телефонните кабини, но на кого да се обади? Няма приятели, няма
роднини – няма дори леля в най-затънтената тексаска провинция или
пък някъде из планините в Тенеси. Уплашена, поглежда към изхода, до-
ри може би се колебае дали да не излезе навън и да потърси място, къде-
то да пренощува, да се скрие зад някоя врата от целия този огромен,
объркан, безразличен, опасен нощен свят – благодарение па неговата
банкова карта може да си позволи да плати нощувката – но така ли ще
104
постъпи?
Норман се спря пред ескалатора, смръщи се и перефразира въпроса:
„Така ли ще постъпя!“
„Не. Няма. Първо, не искам да отсядам в мотел в три през нощта, а
утре да ме изхвърлят още в дванадесет на обяд – нямам сметка. Мога да
постоя тук и да си поопъна нервите още малко. Но това не е всичко –
намирам се в непознат град, а до разсъмване остават два часа. Гледала
съм какви ли не филми по телевизията, чела съм стотици криминалета, а
и мъжът ми е полицай. Добре зная какво може да се случи на жена, коя-
то излиза сама по тъмно, тъй че по-добре да изчакам да съмне. Само че
какво да правя дотогава? Как да си прекарам времето?“
Отговорът на въпроса дойде от собствения му стомах, който се
разкъркори.
„Точно така. Трябва да хапна нещо. За последен път спирахме вче-
ра в шест часа вечерта и вече съм доста гладна.“
Отсреща до гишето за билети имаше малко кафене и Норман се за-
пъти натам, като прескачаше спящите скитници и се мъчеше а потисне
желанието да срита в най-близката желязна пейка някоя и друга против-
на въшлива глава. Напоследък подобни желания го обземаха все по-чес-
то. Ненавиждаше бездомните хора – смяташе ги за ходещи кучешки
лайна. Не можеше да понася сълзливите им оправдания и лъжите им, че
са много болни. В този миг някакъв полузаспал тип се препъна в него и
го попита дали не му се намират дребни. Норман едва успя да се удържи
да не го сграбчи за ръката и да му свети маслото. Вместо това рече:
– Оставете ме на мира, моля ви.
Знаеше, че тя би казала точно това, и то по съвсем същия начин.
Отначало посегна към бекона и бърканите яйца на витрината, но
после съобрази, че тя не яде такива неща, освен по негово настояване –
понякога нарочно я принуждаваше да го прави (не че толкова го интере-
суваше с какво се храни, по-важното беше да е наясно кой командва па-
рада – много по-важно). Наместо бекона избра студена каша, чаша ска-
пано кафе и половин грейпфрут, който изглеждаше така, сякаш е бил
докаран с „Мейфлауър“9. Храната го накара да се почувства по-добре и
го поразсъни. Като приключи, инстинктивно посегна за цигара, попипа
пакета в джоба на ризата, но после отпусна ръка. Роуз не пушеше и сле-
дователно на негово място не би копняла за цигара. След миг-два разми-
съл, както и очакваше, престана да му се пуши. Излезе от кафенето,
9. Корабът, с който пристигнали първите заселници в Америка през 1620 година – Б. пр.
105
Роуз Мадър
застана насред чакалнята, подпъхвайки със свободната си ръка ризата в
панталоните, и в този миг пред очите му се изпречи голям светлинен
синьо-бял кръгъл надпис, в чиято периферия бе изписано
„Информация“.
„Дали да отида? Да отида ли при будката под огромния успояващ
надпис? Но какво изобщо ще търся там? Разбира се, че ще ида – къде
другаде?“
Запъти се натам; отначало подмина будката, а после се върна и я за-
обиколи от другата страна, та да може внимателно да огледа човека вът-
ре. Беше тънковрат юдей на около петдесет, на вид не по-опасен от Тъм-
пър, приятелчето на Бамби10. Четеше вестник „Правда“ и от време на
време вдигаше глава, за да хвърли по някой и друг безцелен, блуждаещ
поглед към чакалнята. Тъмпър несъмнено щеше да го забележи, ако
Норман бе продължил да играе ролята на Роуз, само че той отново се бе
превърнал в Норман – инспектор Даниълс в засада, което означаваше,
че се бе разтворил в пейзажа. Бавно описваше плавни дъги зад будката
(важното бе да не стои па едно място; на подобни места човек много не
рискува да го забележат, ако непрекъснато се движи) тъй че спокойно
да чува Тъмпър, но да остане извън полезрението му.
Около четири и петнадесет към будката се приближи разплакана
жена. Тя каза на Тъмпър, че пристигнала от Ню Йорк с „Грейхаунд“, а
докато спяла, някой й задигнал портмонето. Обясняваха се дълго, жена-
та изхаби няколко от хартиените кърпички, които мъжът й предложи, но
в крайна сметка той й намери някакъв хотел, където щели да я настанят
на доверие за няколко нощи, докато съпругът й изпрати пари.
„Аз да ти бях съпруг, уважаема госпожо, щеше да получиш парите
лично от мен – мислено отбеляза Норман, продължавайки да описва ма-
халоподобни движения зад будката. – Заедно с един ритник отзад, заде-
то си толкова умна.“
Като се обади в хотела, Тъмпър се представи като Питьр Слоуик.
На Норман това му бе достатъчно. Евреинът заобяснява на жената какво
да прави отсега нататък и как да стигне до хотела, но Даниълс се отда-
лечи от будката и се запъти към телефонните кабини, където по чудо бя-
ха останали цели два телефонни указателя, които все още не бяха разд-
рани или изгорени. През деня можеше да се обади в своето полицейско
управление и оттам да получи необходимата информация, но предпоче-
те да провери в указателя. В зависимост от това как ще се развият
10. Анимационен филм на Уолт Дисни за сьрненцето Бамби. – Б. пр.
106
нещата с начетения евреин, впоследствие телефонните разговори може-
ха да се окажат опасни – от оня тип случки, които човек не забравя лес-
но. А и не се наложи. В градския указател бяха дадени само три имена с
фамилията Слоуик. Имаше един-единствен Питър.
Даниълс надраска на едно листче адреса на Тъмпърстайн, излезе от
автогарата и се запъти към таксиметровата стоянка. Шофьорът на най-
предното такси в редицата беше бял – слава Богу – и Норман го попита
дали в този град е останал поне един хотел, където човек може да плати
в брой и да не слуша цяла нощ как се гонят хлебарките. Онзи поразмис-
ли, после кимна.
– Хотел „Уайтстоун“. Хубав, евтин, плаща се в брой и не задават
въпроси.
Норман отвори задната врата на таксито, качи се и рече:
– Карай натам.
В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса

дама с дългите като на фотомодел крака до Студио С на звукозаписната
компания „Тейп Енджин“, а там, точно както й бе обещал, я чакаше Ро-
би Лефъртс и бе все така мил, както и на улицата пред заложната къща,
когато я убеждаваше да почете на глас от току-що купената книга. Роу-
да Саймънс, около четиридесетгодишната режисьорка, също изглежда-
ше приятелски настроена, но… режисьорка! Само като си помисли чо-
век, че става дума за Роузи Макклендън, която навремето дори не се бе
осмелила да се запише в курса по драма за напреднали. Къртис Хамил-
тън, тонрежисьорът, също се държа любезно, но бе прекалено зает с ре-
жисьорския пулт и я удостои единствено с кратко, разсеяно ръкостиска-
не. Преди да опънат платната (както се изрази Роби), госпожа Саймънс
им предложи кафе и Роузи съумя през цялото време да държи чашата
нормално, без да разлее и капчица течност. Само че когато пристъпи
през двойната врата в малката остъклена кабина за запис, изпадна в та-
кава паника, че едва не изпусна купчината ксерокопия, които Роуда на-
рече „страните“. Почувства се почти както тогава, когато взе приближа-
ващата се по Уестморленд Стрийт червена кола за сентрата на Норман.
Те се взираха в нея зад стъклената преграда – дори младият Къртис
Хамилтън със сериозното изражение се бе обърнал към нея – и лицата
им й се сториха размазани и изкривени, сякаш се намираше под вода.
107
Роуз Мадър
„Сигурно на една златна рибка хората й изглеждат по същия начин, като
се наведат да я разгледат през аквариума – рече си тя и още в следващия
миг – не мога да се справя с това. Защо, за Бога, ми е хрумнало, че
мога?“
Чу се силно прещракване, което я накара да подскочи.
– Госпожо Макклендън? – Това беше тонрежисьорът. – Дали боих-
те могли да седнете пред микрофона, за да изравня звука?
Не бе особено убедена, че може. Не знаеше в състояние ли е дори
да се помръдне. Стоеше като истукан и се взираше в микрофона, който
стърчеше на отсрещната стена на кабината като някаква фантастична
отровна змия. Дори и да успее да прекоси стаичката, като седне пред не-
го, от гърлото й няма да излезе и звук.
В този миг сякаш всичко, което бе извоювала, се сгромолясваше
пред очите й – с невероятната бързина на филмов преглед за Кийстоун
Копс11. Представяше си как незначителните й спестявания се стопяват и
трябва напусне приятната стаичка, където живееше едва от четири дни;
как в „Дъщери и сестри“ всички охладняват към нея, даже и Ана.
„Не мога да те върна пак на старата работа – чуваше думите които
Ана ще каже. – Както добре знаеш, в «Д и С» винаги има нови момиче-
та, а аз трябва да се грижа преди всичко за тях. Как можа да постъпиш
толкова глупаво, Роузи? Откъде-накъде ти хрумна, че можеш да бъдеш
актриса, пък макар и в този скромен смисъл на думата?“
Сякаш виждаше как й отказват сервитьор, ско място в кафенетата
из центъра, но не защото не изглежда добре, а защото отдалеч ще им
лъхне на поражение, срам и погубени надежди.
– Роузи? – обади се Роб Лефъртс. – Дали би седнала, за да може
Кърт да изравни звука?
Още не беше разбрал, и двамата мъже не знаеха, но Роуда… тя най-
малкото подозираше. Беше сграбчила молива, който стърчеше до преди
малко зад ухото й, и дращеше нещо по бележника пред себе си. Само че
погледът й не следеше движенията на ръката – вместо това тя се взира-
ше в Роузи и веждите й бяха сключени недоволно.
Изведнъж – като удавница, която ревниво се хвърля върху всеки
боклук, който види, за да се задържи над водата поне още мъничко – Ро-
узи се замисли за картината. Беше я окачила точно там, където й подска-
за Ана, до прозореца на дневната – на стената дори имаше кукичка,
11. Неколцина глуповати полицаи, герои на британска филмова комедия от двайсетте го-
дини. – Б. пр.
108
останала от предишния наемател. Мястото беше идеално за целта, осо-
бено вечер – човек можеше да погледа през прозореца как слънцето за-
лязва над тъмната зеленина на Брайънт Парк, после да извърне очи към
картината, после отново да зарее поглед навън. Двете неща сякаш прек-
расно се допълваха – прозорецът и картината, картината и прозорецът.
Кой знае защо, но се допълваха. Само че ако я изгонят от стаята, ще
трябва да свали картината от стената…
„Не, това е изключено – рече си Роузи. – Тя е създадена да виси
там!“
Тази мисъл я накара да се раздвижи. Бавно застана до масата, оста-
ви страните пред себе си (те представляваха увеличени страници от из-
дадената през 1951 година книга) и седна. Стори й се, че се строполи на
стола – сякаш краката й бяха прикачени един към друг с гвоздеи, които
някой току-що бе измъкнал.
„Можеш да се справиш, Роузи – уверяваше я тайнственият вътре-
шен глас, но този път авторитетният му топ звучеше малко фалшиво. –
Вече го направи веднъж на улицата пред заложната къща, ще успееш и
сега.“
Никак не се изненада, че тези думи не й прозвучаха особено убеди-
телно. Изуми се обаче от следващата мисъл, която й хрумна:
„На твое място жената от картината нямаше да се страхува – жена-
та с пурпурно-виолетовия хитон ни най-малко не би се изплашила от
подобна дреболия.“
Естествено това бе пълна смехория – ако съществуваше в действи-
телност, жената от картината би обитавала древен свят, чиито хора са
смятали кометите за предвестници на гибел; вярвали са, че боговете се
шляят по върховете на планините, а повечето смъртни са умирали, без
дори да видят книга. Ако пренесем през времето жена от древността в
такава стая – със стьклени стени, хладни светлини и стоманена змийска
глава, която стърчи от някаква маса – горката нещастница или ще се
разпиши и ще побегне или пък ще припадне.
Само че Роузи бе убедена, че русата жена с пурпурния хитон нико-
га не е припадала и най-малкото някакво си нищо и никакво студио мо-
же да я накара да се разпищи.
„Мислиш за нея така, все едно е истинска – обади се поизнервен
вътрешният й глас. – Сигурна ли си, че това е разумна идея?“
– Роузи? – изпращя по интеркома гласът на Роуда. – Всичко наред
ли е?
– Да – отвърна тя и въздъхна облекчено, когато установи, че все
109
Роуз Мадър
още не е изгубила гласа си, макар че беше пресипнала. – Просто съм
жадна. И умирам от страх.
– Отляво под масата има хладилна чанта с минерална вода – обясни
Роуда. – А колкото до страха, това е съвсем естествено. Ще се
съвземеш.
– Кажи още нещо, Роузи – подкани я Къртис. Вече си беше сложил
слушалки и подръпваше разни лостчета по пулта.
Наистина започна да се съвзема от паниката, и то благодарение на
жената в пурпурния хитон. Силата й на успокоително средство изобщо
не можеше да се мери със „Столчето на Пух“.
„Не, не е заради нея, истинската причина е в теб – мърмореше вът-
решният глас. – Ти се справи, хлапе, поне засега, и то съвсем самичка.
А, ще направиш ли нещо за мен, независимо как ще свърши всичко?
Подсещай се от време на време кой е тук наистина Роузи и коя е Роузи
Истинска.“
– Говори нещо – подканяше я Къртис. – Все едно какво.
Нищичко не й хрумваше. Погледът й се плъзна по ксерокопията на
масата. Най-горната страница беше факсимиле на корицата. На нея бе
изрисувана полуоблечена жена, над която заплашително се бе надвесил
мъж с нож в ръка. Мъжът имаше мустаци и в мислите на Роузи се про-
мъкна мимолетен спомен, който дори не успя да изплува до повърхност-
та на съзнанието й
(айде да се чукаме, айде под чаршафа),
а само я лъхна като неприятен дъх.
– Ще чета книга на име „Октоподът“ – изрече тя с нормален глас,
или поне така се надяваше. – Публикувана е през 1951 година от „Лайън
Букс“, малко издателство за книги с меки корици. И макар че според
заглавната страница името на автора е… стига ли толкова?
– На магнитофона стана идеално – отвърна Къртис, докато се пър-
заляше със стола от единия край на пулта до другия. – Дай ми още мал-
ко, за да настроя и DAT12. Но звучи добре.
– Да, страхотно – вметна и Роуда. Роузи не мислеше, че си въобра-
зява облекчението в гласа на режисьорката.
Окуражена, отново се обърна към микрофона.
– Според заглавната страница авторът се нарича Ричард Расин, но
господин Лефъртс – Роб – казва, че книгата всъщност е написана от
12. Digital Audio Tape – дигитална аудиокасета, на която върху магнитна лента се осъ-
ществява цифров запис. – Б. пр.
110
жена на име Кристина Бел, Записът е част от поредицата „Жени зад мас-
ки“, която включва записи на романи в оригиналния им вариант, а аз по-
лучих тази работа, защото жената, която е щяла да чете Кристина Бел,
спечелила роля в…
– Готово – прекъсна я Къртис Хамилтън.
– Божичко, звучи като Лиз Тейлър в „Бътърфийлд 8“! – възкликна
Роуда и дори плесна с ръце.
Роби кимна. Ухилен до уши, той очевидно преливаше от
задоволство.
– Роуда ще ти помага, но ако четеш като пред заложната къща,
всички ние ще бъдем безкрайно доволни.
Роузи се наведе да извади бутилка минерална вода и едва не заби
чело в ръба на масата. Докато отвиваше капачката, забеляза, че ръцете й
треперят.
– Ще направя всичко възможно. Обещавам.
– Зная – усмихна се той.
„Мисли за жената па хълма – повтаряше си Роузи. – Представи си я
как стои на хълма и не се страхува от нищо, което може да се изпречи
пред нея от собствения й свят или пък да я изненада в гръб от твоя. Тя
няма абсолютно никакво оръжие, и дори не е нужно да видиш лицето й,
за да отгатнеш, че не се страхува. Това личи по стойката на гърба й. Тя
е…“
– … готова на всичко – промърмори Роузи и се усмихна.
Роби се приведе към стъклото.
– Какво казваш? Не те чух.
– Казвам, че съм готова.
– Звукът е добър – каза Къртис, а после се обърна към Роуда, която
също бе извадила на масата ксерокопие от романа. – Започваме веднага
щом наредите, Професоре.
– Добре, Роузи, пека им покажем как се прави – заключи Роуда. –
„Октоподът“, от Кристина Бел. Този запис се осъществява за „Аудио
Консептс“. Режисьор – Роуда Саймънс. Четец – Роуз Макклендън. Запи-
сът тече. Като ти дам знак, започваш и… ги разбиваш!
„Божичко, не мога!“ – за последен път си помисли Роузи, но после
се съсредоточи върху един-единствен магически, ярък образ – златната
гривна над десния лакът на жената от картината. В същия миг паниката
я напусна.
– Първа глава.
Нела разбра, че мъжът с измачкания сив цилиндър я следва чак
111
Роуз Мадър
когато се озова под светлината на уличните лампи и отляво зейна улич-
ка, потъналата в боклуци, като разтворената челюст на старец, издъхнал
с храна в устата. Но вече беше много късно. Дочу стъпки от подковани
обувки, които се приближаваха към нея, и в същия миг една огромна,
изцапана с кал ръка се стрелна в мрака…
В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята

на втория етаж на Трентън Стрийт. Беше съсипана и умираше от горе-
щина – тази година лятото бе подранило в Града на свободата – но се
чувстваше ужасно щастлива. С едната си ръка бе прегърнала неголям
пакет покупки. Най-отгоре стърчаха купчина жълти рекламни листовки
за предстоящия пикник-концерт под надслов „Потънете в лятото“, орга-
низаран от „Дъщери и сестри“. Роузи мина през „Д и С“, за да им разка-
же за първия си работен ден (направо щеше да се пукне от гордост), а на
тръгване Робии Ст. Джеймс я помоли да вземе няколко листовки и да се
опита да ги раздаде по магазините в нейния квартал. Стараейки се да не
показва колко се вълнува от самата мисъл, че има свой квартал, Роузи
обеща да вземе колкото може.
– Направо ми спасяваш живота – каза Робин. Тази година тя отгова-
ряше за продажбата на билетите и изобщо не криеше, че никак не й вър-
ви. – И ако някой те попита, Роузи, кажи му, че не сме тинейджърки, из-
бягали от къщи, нито пък сме лесбийки. Много хора не си купуват биле-
ти само заради тия слухове. Ще направиш ли това за мен?
– Разбира се – отвърна тя, но прекрасно знаеше, че няма да каже
нищо подобно. Изобщо не си представяше как се изправя пред някакъв
съвършено непознат продавач и му изнася лекция на тема „Какво е «Дъ-
щери и сестри»… и какво не е.“
„Но пък мога да кажа, че са чудесни жени“ – помисли си и включи
вентилатора в ъгъла, а после отвори хладилника да прибере малкото си
покупки. После допълни на глас:
– Не, ще кажа „дами“. Чудесни дами. Да, така звучи доста по-добре.
Кой знае защо думата „жени“ притесняваше мъжете – особено онези
над четиридесет години, но думата „дами“ не ги плашеше чак толкоз.
Това си беше чиста измишльотина (а по нейно мнение още по-глупаво
беше самите жени да вдигат шум около семантиката на думата), но до-
като размишляваше по този въпрос, изведнъж се сети как наричаше
112
Норман проститутките, които понякога арестуваше. Никога не казваше
за тях „дами“ (тази дума употребяваше, когато имаше предвид съпруга-
та на някой колега, например „Съпругата на Бил Джесъп е страхотна да-
ма.“), само че не ги наричаше „жени“. За него те бяха „фусти“. Фустите
това, фустите онова. Чак сега си даваше сметка колко много е мразила
винаги тази дума. Фусти. Все едно казваш „пфу“ с погнуса.
„Забрави за него, Роузи, той не е тук. Няма и да бъде.“
Както винаги тази мисъл я изпълни с радост, почуда и благодар-
ност. Неведнъж й бяха казвали – най-вече на груповата терапия в „Д и
С“, че с течение на времето тези еуфорични чувства ще стихнат, по на
нея никак не й се вярваше. Вече сама си е господарка. Беше се изплъзна-
ла от чудовището. Беше свободна.
Роузи затвори вратата на хладилника, извърна се и огледа стаята си.
Мебелировката беше съвсем оскъдна, а украшения – като изключим
картината – нямаше никакви, но въпреки това при вида на всичко, до
последната прашинка, й се искаше да крещи от радост. Стените бяха
кремави и Норман Даниълс, никога не ги бе виждат; имаше стол, от
който никога не я беше блъскал на пода, защото „философства“; имаше
и телевизор, пред който никога не бе седял и не се бе хилил злорадо на
новините, нито пък се бе заливал от смях на повторенията на „Всички в
семейството“ и „Бар «Наздраве»“. Ала най-хубавото беше, че в нито
един от ъглите на тази стая не се бе свивала, напомняйки си, че ако й
призлее, трябва да повръща само в престилката си. Защото него го няма-
ше. И никога нямаше да го има тук.
– Сама съм си господарка – промърмори с удоволствие Роузи.
Прекоси стаята и застана пред картината. Хитопът на русата жена
едва ли не грееше под лъчите на късното пролетно слънце. „Тя е жена –
рече си. – Не е дама и със сигурност не е фуста.“ Стоеше си на хълма и
смело се взираше в порутения храм и прекатурените божества…
„Божества ли? Но богът беше само един… нали така?“
Не, като се вгледа внимателно, откри две статуи – едната лежеше
до повалената колона, отправила ведър взор в надвисналото небе, малко
по-надясно от нея имаше друга фигура. Тя бе повалена настрана и над-
ничаше през високата трева. Виждаше се само извивката на бялото ка-
менно чело, едното око и крайчецът на едното ухо. Чак сега я забелязва-
ше, но какво от това? Сигурно в картината имаше още куп неща, които
не бе забелязала – дребни подробности, като в онези рисунки, „Открий-
те седемте разлики“, пълни с какви ли не неща, които на пръв поглед
изобщо не се забелязват, и… – и това си беше чиста глупост. Картината
113
Роуз Мадър
всъщност беше съвсем простичка.
– Е, досега – промърмори Роузи.
Изведнъж веднъж се размисли за Синтия и за онази картина „Де
Сото гледа на запад“. Момиченцето седяло пред нея с часове, сякаш
гледало телевизия, и наблюдавало как реката се движи.
– Движела се е наужким – изрече и хукна към прозореца да подиша
чист въздух и да проветри стаята. От детската площадка долитаха тън-
ките гласчета па децата и по-силните гласове на по-големите хлапета,
които играеха бейзбол.
– Разбира се, че наужким. Като всички деца. Че и аз така.
Подпря прозореца с пръчка – иначе известно време стоеше отворен,
а после падаше с гръм и трясък – и отново се извърна към картината.
Изведнъж я обзе ужасяващо подозрение, при това толкова убедително,
че Роузи за малко да го приеме за истина. Гънките по пурпурния хитон
не бяха същите. Бяха се разместили. Бяха се разместили, защото жената,
която беше облечена с този хитон, или тога, или все едно какво, се беше
размърдала.
– Ти си ненормална – откъде ти хрумна тази щуротия? – прошепна.
Сърцето й биеше лудешки. – Сигурно съвсем си откачила. Това, струва
ми се, ти е известно.
Да, известно й беше. Въпреки това се наведе към картината и вни-
мателно се взря в нея. Почти половин минута оглежда рисунката от пет
сантиметра разстояние, сдържайки дъха си, за да не се запоти стъклото.
Най-после се отдръпна и с облекчение изпусна дъха от гърдите си. Гън-
ките на хитона не бяха мръднали и милимегьр. Беше сигурна в това. (Е,
почти сигурна.) Чисто и просто въображението й й погаждаше лоши но-
мера след дългия уморителен ден – който беше едновременно прекрасен
и безкрайно напрегнат.
– Но аз се справих – заяви тя на жената в хитона.
Вече изобщо не й се струваше необичайно да разговаря гласно с
нея. Е, може би бе малко ексцентрично, но какво от това? Кому пречи?
Дори никой не знае! А и като гледаше обърнатия гръб на русата краса-
вица, й беше някак по-лесно да повярва, че тя наистина я слуша.
Роузи застана до прозореца, опря се на перваза и се загледа навън.
Отсреща децата се смееха, тичаха по бейзболното игрище и размахваха
бухалки. До бордюра, точно под нейния прозорец, спря кола. Преди вре-
ме, като видеше кола да спира под прозореца й, изстиваше от ужас, а
пред очите й веднага изплуваше юмрукът на Норман с пръстена от По-
лицейската академия; в тази кола пристига юмрукът, пристига при нея,
114
думите „дълг, лоялност, общност“ стават все по-големи и по-големи и
най-сетне сякаш изпълват целия свят… но това време вече беше отми-
нало. Слава Богу. Роузи отново се обърна към картината:
– Дори смятам, че не просто се справих. Като че ли свърших доста
добра работа. И Роби беше на същото мнение, зная, но по-важното беше
да спечеля Роуда. Тя като че предварително бе решила да не ме хареса,
и то защото съм откритие на Роби. Нали знаеш как е?
После отново се извърна към картината – точно както жените ог-
леждат лицата на приятелките си, за да преценят дали току-що съобще-
ната новина или идея ги е потресла – но, разбира се жената на хълма
продължаваше да гледа към порутения храм – на нея не й оставаше ни-
що друго, освен да си вади заключения, съдейки по гърба й.
– Нали знаеш колко проклети можем да бъдем ние, фустите – отбе-
ляза и се изсмя. – Но мисля, че все пак я спечелих. Минахме само петде-
сет страници, но към края вървеше доста по-гладко, а и старите романи
са толкова кратки. Бас държа, че до сряда следобед ще свършим, но зна-
еш ли кое е най-хубавото? Изкарвам почти по сто и двадесет долара на
ден – не на седмица, а на ден – а ще записват още цели три романа от
Кристина Бел. Ако ги възложат на мен, ще…
Млъкна и се вторачи в картината, оглушала за виковете от игрище-
то, и дори не чу стъпките, които се изкачваха по стълбището към втория
етаж. Отново погледът й бе насочен към десния ъгъл на рисунката – за-
облено чело, изпъкнало сляпо око, загатната извивка на ухо. Изведнъж я
осени прозрение. От една страна, бе права, но, от друга страна, грешеше
– вярно, забеляза втория прекатурен торс чак като се върна от студиото,
но това не означава, че той не е съществувал преди и че някак си е из-
никнал в картината в нейно отсъствие. Гънките на пурпурния хитон й се
видяха разместени, защото съзнанието й бе създало някаква илюзия в
подкрепа на първоначалното заблуждение. Обяснението като че звуче-
ше малко по-разумно, особено в сравнение с онова, което й се привиж-
даше сега.
– Картина е станала по-голяма! – възкликна. Не. Не беше точно
така.
Премери рамката и установи, че си е деветдесет на шейсет санти-
метра. Лепилото от вътрешната й страна също не беше напукано, тъй че
какво толкоз?
„Ами просто втората каменна глава я нямаше, ето какво – рече си. –
Може би…“
Изведнъж й се зави свят и й призля. Стисна очи и заразтрива
115
Роуз Мадър
слепоочията си. Когато отново ги отвори и се вгледа в картината, тя й
подейства както първия път – не като съвкупност от отделни елементи:
храмът, повалените статуи, жената с пурпурно-виолетовия хитон и пов-
дигнатата лява ръка – а като едно цяло, което я зовеше.
Имаше нови детайли. Беше почти убедена, че не си измисля.
Картината не беше станала по-голяма, но в двата й края се бяха по-
явили подробности. Сякаш кинооператорът изведнъж разбира, че рабо-
ти с неподходящ обектив, и решава да смени тридесет и пет милиметро-
вите лещи с обектив за широкоекранна лента „Синерама 70“. Вече се
вижда не само Клинт Ийстууд, но и двамата каубои от двете му страни.
„Ти си луда, Роузи. Картините не стават по-големи.“
Така ли? Ами тогава какво обяснение може да се даде за втората
статуя? Беше сигурна, че тя е била там през цялото време, но не се е
виждала, защото…
– Защото сега изображението се е разширило отдясно – измърмори.
Очите й бяха широко отворени, макар че трудно можеше да се определи
какво изразяват – почуда или ужас. – Ама и отляво се е разширила, че и
отгоре, и отд…
Изведнъж на вратата се почука, по толкова бързо и лекичко, сякаш
отделните почуквания се пресрещаха и се сблъскваха. Роузи се извърна
– струваше й се, че се движи в забавен кадър или под вода.
Вратата беше отключена.
Отново се почука. Сети се за колата, която спря до бордюра – беше
малка, от онези, които човек наема от „Херц“ или „Авис“, когато пътува
сам – и изведнъж забрави за картината. Обсеби я една-единствена ми-
съл, сякаш очертана по края с тъмните краски на яда и отчаянието: зна-
чи Норман я откри. Позабави се, но в крайна сметка я намери.
Припомни си част от последния си разговор с Ана – обсъждаха как-
во би направила, ако Норман все пак се появи. Тогава заяви, че ще зак-
лючи вратата и ще се обади в полицията, но беше забравила да заключи,
а телефон нямаше. Това бе жестока ирония, защото в ъгъла на стаята
имаше контакт, при това в изправност – а днес в обедната почивка бе
ходила до телефонната компания да плати депозит. Получи от служи-
телката бяла картичка с новия си телефонен номер, пъхна я в чантата си
и си тръгна, без да погледне изложените за продан телефонни апарати.
Каза си, че като й се отвори път към търговския център „Лейвкю“, ще си
намери телефон поне с десет долара по-евтин. И сега, само защото иска-
ше да спести някакви си жалки десет долара…
Посетителят отвън мълчеше, но ако сведе очи към прага, ще види
116
обувките му. Големи лъскави черни обувки. Нямаше да е с униформа,
но въпреки това ще носи точно тези обувки. Бяха доста тежки. Можеше
да го потвърди със сигурност, защото неведнъж бе носила отпечатъка
им по краката, корема и гърба си.
Отново се почука, три пъти по три: чук-чук-чук, тишина, чук-чук-
чук, тишина, чук-чук-чук.
И пак както тази сутрин, когато едва не се задуши от паника при
вида на звукозаписната кабина, Роузи се замисли за жената от картина-
та, която стоеше върху обраслия с трева хълм и не се страхуваше, че се
задава буря, нито пък че из руините бродят призраци, троли или просто
разни бандити – не се страхуваше от абсолютно нищо. Това личеше съв-
сем ясно в позата й, в небрежно вдигната ръка и дори (или поне така й
се струваше в загатнатата гръд.
„Но аз не съм като нея, мен ме е страх – направо ще се подмокря от
страх – само че този път няма да ти се оставя Норман. Кълна се в Бога,
изобщо няма да ти се оставя.“
Опита се да си припомни хватката, която бе научила от Гърт – она-
зи, дето хващаш втурналия се срещу теб противник под мишниците, а
после се извръщаш настрани. Нямаше смисъл – като се опита да си
представи най-важното движение, пред очите й изплува Норман, ухилен
до уши (наричаше тази гримаса „хапещата му усмивка“), който се приб-
лижава към нея хубавичко да си поговорят.
Много хубавичко.
Пакетът с покупките още стоеше на кухненския шкаф, а до него се
мъдреха купчина панически жълти листовки. Беше прибрала в хладил-
ника пресните продукти, но още не бе извадила от плика консервите.
Едва се замъкна до шкафа с вдървен ните си крака и бръкна в
торбичката.
Отново се почука: чук-чук-чук.
– Идвам – извика Роузи.
Гласът й прозвуча изненадващо спокойно. Измъкна най-голямата
консерва – килограм плодов коктейл. Стисна я колкото се може по-здра-
во и закрачи към вратата.
– Един момент, ей сега идвам.
Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в
117
Роуз Мадър
хотел „Уайтстоун“, пушеше цигара и се взираше в тавана.
Като много други момчета и той пропуши покрай баща си – отнача-
ло крадеше цигари от неговите „Пал Мал“, примирявайки се с пердаха,
който щеше да отнесе, ако баща му го залови, но си заслужаваше всички
да те видят в центъра, на ъгъла на Стейт и шосе № 49, подпрян на теле-
фонния стълб пред обривилския „Смесен магазин и поща“, с небрежно
вдигната яка на сакото и цигара в уста: страхотия, бейби, печен тип съм
аз. Пък и откъде ще знаят приятелите ти, които те подминават в старите
си коли, че си гепил фаса от чекмеджето на стария, а единственият път,
когато си събрал достатъчно кураж и си решил да си купиш цяла кутия,
дъртият Грегъри изсумтя и ти каза да се върнеш, като ти покарат
мустаци?
На петнадесет години пушенето беше голяма работа, ама наистина
голяма работа, и компенсираше всичко, което липсваше на Норман (да
речем кола, пък била тя и трошка, каквито караха повечето му приятели
– замазани с кит по калниците, с бяла „пластмасова стомана“, както й
викаха тогава, около фаровете, а бронята прикрепена с усукана тел); на
шестнадесет години вече се беше пристрастил – изпушваше по две ку-
тии на ден, а сутрин дробовете му се раздираха от кашлица като на ис-
тински пушач.
Три години след сватбата с Роуз цялото и семейство – баща й, май-
ка й и шестнадесетгодишният й брат – загинаха на същото това шосе №
49. Ходили следобед на плаж в градската къпалия на Фило, а на връща-
не някаква бетонобъркачка се врязала в насрещната лента и ги размаза-
ла като мухи. Главата на дъртия Макклендън се откъснала и после я на-
мерили в една канавка на тридесет метра от мястото на произшествието,
с отворена уста и порядъчно размазано кравешко лайно в окото (по оно-
ва време Норман вече беше ченге, а сред ченгетата тия работи се разчу-
ват). Но случилото се не го разстрои ни най-малко – той дори се зарад-
ва. Ако питат него, дъртият нахалник си получи заслуженото. Макклен-
дън имаше навика да разпитва дъщеря си за неща, които въобще не му
влизаха в работата. Пък и в крайна сметка Роуз вече не му беше дъщеря
– поне пред закона. Пред закона тя бе съпруга на господин Даниълс.
Норман дръпна силно от цигарата, изпусна едно след друго три ко-
лелца дим и ги загледа как се издигат към тавана. Навън ревяха клаксо-
ни. Пристигна в този град едва тази сутрин, но вече го мразеше. Струва-
ше му се прекалено голям. Имаше хиляди потайни местенца. Но какво
от това? Вече бе напипал следата и в най-скоро време щеше да даде до-
бър урок на твърдоглавата дъщеричка на Макклендън.
118
На погребението на Макклендънови – на тройното опело присъст-
ваше едва ли не цял Обривил – Даниълс се разкашля и не можеше да
спре. Хората започнаха да се обръщат, а той повече от всичко на света
мразеше да го зяпат. Целият почервенял и бесен от смущение (но про-
дължавайки да кашля), отмести хлипащата си млада съпруга и бързо из-
лезе от църквата, като притискаше длан към устата си и се мъчеше да
сподави пристъпите.
Навън се разкашля толкова силно, че трябваше да се приведе и да
опре длани на коленете си, за да не припадне, а докато гледаше през
сълзи неколцината пушещи – трима мъже и две жени, които не можеха
да издържат без цигара дори на скапаното половинчасово опело – извед-
нъж реши, че спира да пуши. Просто ей така. Кашлицата може би се
дължеше на алергията, която го мъчеше всяко лято, но това нямаше зна-
чение. Пушенето беше идиотски навик, може би най-идиотският на све-
та – дявол го взел, не искаше в крайна сметка някой общински чиновник
да впише в смъртния му акт „Причина за смъртта: «Пал Мал».“
В деня, когато се прибра у дома и откри, че Роуз е изчезнала –
всъщност вечерта, след като установи липсата на кредитната карта и
разбра, че най-после трябва да приеме истината такава, каквато е – слезе
до денонощния магазин в подножието на хълма и за пръв път от едина-
десет години насам си купи пакет цигари. Избра любимата си марка от
едно време – като убиец, които се завръща на местопрестъплението. На
червените пакети пишеше „In hoc signo vinces“, или „под този знак ще
победиш“ – така поне твърдеше неговият старец, който непрекъснато
побеждаваше майка му в домашните разправии, но доколкото му бе из-
вестно, с това се изчерпваха всичките му подвизи в битките с нея.
Първото дръпвапе го замая, а докато допуши цигарата, вече му се
струваше, че ще повърне, ще припадне или ще получи инфаркт. Може
би и трите наведнъж. Но ето че отново свършва по две кутии всеки ден,
а сутрин се измъкваше от леглото с добре познатата кашлица, която ся-
каш се къртеше от дъното на дробовете му. Като че изобщо не бе спирал
да пуши.
Но това не беше чак толкова страшно – в момента изживяваше
стрес, както обичат да казват ония тъпаци – психолозите, а в такива слу-
чаи хората често се връщат към старите си навици, Казват, че привички-
те – особено лошите, например пиенето и пушенето – служели като па-
терици. И какво от това? Какво лошо има да ходиш с патерици, като ку-
цаш? Веднъж да се оправи с Роузи (да се погрижи, ако ще има неофици-
ален развод, то поне да е по негово желание, дето се вика), ще захвърли
119
Роуз Мадър
всякакви патерици.
Този път веднъж завинаги.
Извърна глава и погледна през прозореца. Още не се бе стъмнило,
но вече се здрачаваше. Не искаше да закъснява за срещата. Смачка цига-
рата в препълнения пепелник до телефона на нощното шкафче, скочи от
леглото и започна да се облича.
Най-хубавото беше, че не се налагаше да бърза; отдавна не беше
взимал отпуск, а капитан Хардъейу дори не се заяде. Норман подозира-
ше, че причините са две. Първо, инспектор Даниълс беше новината на
месеца, и второ, капитанът никак не го обичаше. На два пъти насъска по
него копоите от вътрешния отдел заради обвинения в неправомерно
прилагане на сила и несъмнено се радваше, че ще се отърве от Даниълс
за известно време.
– Още довечера, мръснице – мърмореше Норман, докато слизаше с
асансьора; освен него и собственото му отражение в очуканото огледало
срещу вратата в кабината нямаше никого. – Още тази вечер, ако ми из-
лезе късметът. А интуицията ми подсказва, че днес ми върви.
На улицата пред хотела чакаха цяла редица таксита, но той ги от-
мина. Шофьорите си водеха отчет, понякога запомняха и лица. Не, отно-
во ще вземе автобус. Този път градски. Енергично закрачи към спирката
на ъгъла, питайки се на майтап ли каза, че днес му върви – май не се ше-
гуваше все пак. Преследването беше към края си и той го знаеше. Беше
уверен в това, защото отново бе успял да се вмъкне в мислите й.
Зад ъгъла се зададе автобус – движеше се по Зелената линия – и
спря точно пред Норман. Той се качи, плати на шофьора четири долара,
седна най-отзад – тази вечер не трябваше да се прави на Роузи, слава
Богу – и се загледа навън. Зад прозорците се нижеха светлинни надписи
над барове и ресторанти. „ДЕЛИ“. „БИРА“. „ПИЦА НА ПАРЧЕ“.
„ЕРОТИЧНО МОНОКИНИ ШОУ“.
„Ти нямаш раобта тук, Роуз – мислено отбеляза той, а в това време
автобусът тъкмо отминаваше някакъв ресторант на име «Кухнята на
татко» – «Оригинални телешки специалитети от Канзас», гласеше кър-
вавочервеният неонов надпис зад витрината. – Това място не е за теб, но
няма страшно, вече съм тук. Дойдох да те отведа у дома. Или някъде
другаде, все едно къде.“
Неоновият лабиринт на фона на тъмнеещото кадифено небе го на-
веде на мисли за доброто старо време, когато животът далеч не беше
толкова шантав и клаустрофобичен – като стая, чиито стени сякаш все-
ки миг ще те затрупат. Едно време, светнат ли неоновите надписи,
120
започваше веселбата – поне в годините на неговата младост, когато хо-
рата като че живееха по-безгрижно. Избираш някое заведение с ярка
светлинна реклама и се промъкваш в него. Онези времена отминаха, но
повечето ченгета – повечето добри ченгета – още умееха да се промък-
ват незабелязано по тъмно. Умееха да се промъкват незабелязано зад не-
оновите реклами и да се справят с отрепките по улиците. Ченге, което
не умее тези неща, не се задържа дълго в бранша. Съдейки по уличните
табели, Каролайна Стрийт беше съвсем наблизо. Стана, отиде най-отп-
ред и се улови за дръжката до вратата. Когато автобусът спря на ъгъла,
Норман слезе и незабелязано се изгуби в тъмнината.
Беше си купил карта па града от будката за вестници в хотела – да-
де шест долара и петдесет цента, безобразна цена, но разговорите с раз-
ни случайни минувачи можеха да му излязат много по-скъпи. Като по-
молиш някого да те упъти, той някак си те запомня – колкото и да е
странно, случва се и след пет години още да те помни. Тъй че ще по-
добре да не пита никого. Особено ако после стане нещо. Нещо лошо. За-
сега нямаше такава вероятност, но „Върши си работата сам“ и „Затваряй
си устата“ са най-полезните правила в тоя живот. Според картата Каро-
лайна Стрийт излизаше на Бодри Плейс на четири пресечки западно от
автобусната спирка. Чудесна разходка в такава топла вечер. На Бодри
Плейс живееше евреинът от „Информация“.
Бръкнал в джобовете на панталоните си, Даниълс крачеше нехайно,
сякаш чисто и просто се разхожда. Имаше замислен леко отнесен вид и
никой не би предположил, че всичките му сетива са изострени до край-
ност. Отбелязваше наум всяка кола, която минаваше по улицата, и не
пропускаше нито един минувач, като особено старателно следеше дали
някой го заглежда. Дали някой го забелязва. Никой не му обръщаше
внимание, това го успокояваше.
Като стигна до къщата на Тъмпър – ново двайсе, тоя наистина жи-
вееше в къща, а не в апартамент – отначало я подмина, а после се върна
обратно, наблюдавайки колата пред гаража, и осветения прозорец на
долния етаж. Най-вероятно беше дневната. Завесите не бяха спуснати,
но на прозореца имаше транспаранти. През тях прозираше мека цветна
светлина – сигурно телевизорът. Тъмпър не спеше, Тъмпър си беше у
дома. Тъмпър беше седнал да погледа телевизия и да хапне някой и друг
морков, преди да тръгне за автогарата, та да помага на разни глупави –
или направо лоши – жени, които изобщо не заслужават помощ.
Тъмпър не носеше венчална халка, а според Норман и без друго мя-
заше на обратен, но както се казва, покритото мляко котки не го лочат.
121
Роуз Мадър
Той се шмугна в алеята към гаража и за всеки случай надникна в
четири-петгодишния форд. Не забеляза нищо тревожно.
Изправи се доволно и огледа спокойната квартална улица, но не ви-
дя никого.
„Нямаш маска – упрекна се мислено. – Даже нямаш чорапогащник
да си го нахлузиш на лицето, а, Норми?“
Не, нямаше.
„Забрави, нали?“
Ами… всъщност не. Не беше забравил. Просто му се струваше, че
когато слънцето изгрее утре заран, на света ще има един зализан евреин
по-малко. Понякога и в най-хубавите квартали стават гадни работи.
Случва се разни типове да те нападнат в къщата ти – най-вече психопа-
ти, разбира се – и тъй нататък. Много е неприятно, но е така. „Стават и
кофти работи“, както пише по разни тениски и лепенки. А понякога,
колкото и да е невероятно, кофти работи се случват на добрите, вместо
на лошите хора. Например на еврейчета, дето четат „Правда“ и помагат
на разни жени да се крият от мъжете си. Непростимо е човек да се при-
мирява с подобни работи – какво общество е това. Ако всички се държа-
ха по тоя начин, обществото изобщо нямаше да съществува.
Подобно поведение обаче се шири най-безнаказно, и то защото ме-
ките душици го търпят. Само че за разлика от другите меки душици, то-
зи юнак беше допуснал фаталната грешка да помогне на неговата жена.
Бе убеден в това, както и че се казва „Норман“. Този човек й беше
помогнал.
Изкачи се по стълбите, за последен път набързо се огледа и позвъ-
ни. Изчака, после отново натисна звънеца. Наострил уши да долови и
най-малкия шум, този път дочу приближаващи се стъпки – само че не
шльоп-шльоп-шльоп, а ссст-ссст-ссст – Тъмпър се разхожда по три-чет-
върти чорапи, колко трогателно.
– Идвам, един момент.
Вратата се отвори. Домакинът въпросително го погледна с насълзе-
ните си очи иззад роговите рамки на очилата.
– Добър вечер, мога ли с нещо да ви бъда полезен?
Разкопчаната му риза беше извадена над панталоните, а отдолу се
подаваше потник, досущ като потниците на Норман – това му дойде
прекалено много, чашата на търпението му преля и той направо побесня
от ярост. Мърльо като тоя да носи същото бельо! Бельо за бели хора!
– Струва ми се, че можете – отвърна Норман, но нещо в лицето или
в гласа му – а може би и в двете – стресна Слоуик, защото кафявите му
122
очи се разшириха, той понечи да отстъпи назад и посегна към вратата,
най-вероятно възнамерявайки да я хлопне под носа на Норман. Но ако
целеше това, вече беше прекалено късно. Даниълс светкавично посегна
към него и го сграбчи за ризата, а след това го натика обратно в къщата.
После бутна вратата с крак и тя се захлопна зад гърба му – чувстваше се
по-изящен и от Джийн Кели в мюзикъл на „Метро Голдуин Майер“.
– М-даа, струва ми се, че можеш – повтори той. – Или по-скоро за
твое добро се надявам да можеш. Ще ти задам няколко въпроса, Тъм-
пър, няколко хубави въпроса, тъй че по-добре се помоли на дългокосия
ви еврейски Господ да ти пошепне правилните отговори.
– Махайте се оттук! – викна Слоуик. – Ще извикам полицията!
Като чу тези думи, Норман Даниълс здравата се изхили, после из-
въртя мъжа и изви лявата му ръка назад, чак до хърбавата му дясна
плешка. Слоуик се разпищя. Той посегна между краката му, хвана го за
тестисите и му нареди:
– Млъкни. Млъкни веднага или ще ти откъсна топките като грозде.
Внимавай да не се разделиш с тях веднъж завинаги.
Тъмпър млъкна. От време на време задавено изхлипваше и дробо-
вете му хъркаха, но Норман щеше някак си да го да преживее. Натика го
в дневната, взе дистанционното устройство.
После сградбчи новото си приятелче за ръката и го подкара към
кухнята. Там го пусна и му заповяда:
– Застани до хладилника. Задникът и плешките долепени до туй не-
що, и само да си посмял да мръднеш, направо ще ти откъсна джуките.
Ясно ли е?
– Д-д-да – заекна Тъмпър. – К-к-кой сте вие? – Приличаше на Тъм-
пър, но гласът му прозвуча като на оня смотаняк, Бухала Уудзи.
– Ървин Р. Левин от №80 – отвърна Норман. – Обикновено така
прекарвам почивните си дни. – Без да изпуска Тъмпър от очи, той заиз-
мъква едно по едно кухненските чекмеджета. Надали старият Тъмп би
хукнат да бяга, но все пак. Понякога страхът минаваше всякакви грани-
ци и хората ставаха по-непредвидими и от торнадо.
– Какво… Не зная какво…
– Не ти трябва да знаеш. В това се крие цялата красота на занима-
нието, Тъмп. Ти не знаеш абсолютно нищо друго освен отговорите на
няколко съвсем прости въпроса. Останалото остави на мен. Аз съм про-
фесионалист. Примерно от кръжока „Сръчни ръце“.
Най-сетне в последното, пето чекмедже, в другия край на стаята,
откри онова, което търсеше – кухненски ръкавици, на цветенца. Колко
123
Роуз Мадър
сладко. Толкова му подхожда на лъскавите дрешки точно с такива ръка-
вици да си вади еврейските тенджерки с еврейските манджи от еврейс-
ката си печка. Норман ги нахлузи, после набързо отри дръжките на
всички чекмеджета, за да не остават отпечатъци. Закара Тъмпър обратно
в дневната, намери дистанционното, отри го в ризата си и заяви:
– Сега ще се поразговорим, Тъмпър.
Дрезгавият глас, с който изрече тези думи, прозвуча нечовешки до-
ри на него самия. Не се изненада особено, когато установи, че от ярост
се е възбудил. Захвърли дистанционното на дивана и се обърна към
Тъмпър, който стърчеше насред стаята с жално приведени рамене, а от
очите му иззад плътните рогови рамки се стичаха сълзи. И хич не му пу-
каше, че е облечен в бельо за бели хора.
– А сега хубавичко ще си поговорим. Ама много хубавичко. Не ми
ли вярваш? Повярвай ми, Тъмпър. Най-добре ми повярвай.
– Моля ви – простена Слоуик и протегна треперещи ръце към Нор-
ман. – Не ми причинявайте болка. Вие грешите, аз не съм човекът, кого-
то търсите, който и да е той. Не мога да ви помогна.
Но най-накрая доста му помогна. Тогава вече бяха в избата, защото
Норман бе започнал да хапе и макар да бе увеличил звука на телевизора
до края, и той не беше в състояние да заглуши писъците. Но писъци или
не, Тъмпър много му помогна.
Когато празненството приключи, отиде да потърси под кухненската
мивка чувал за боклук. Натъпка в него ръкавиците и ризата си, която в
този си вид никак не беше за пред хора. Щеше да вземе чувала със себе
си и после да се оправя с него.
На горния етаж в спалнята на Тъмпър откри една-единствена дреха,
в която едрите му рамене се побираха – размъкната избеляла блуза с
надпис „Чикаго Булс“. Простря я на леглото, после се пъхна под душа
на Тъмпър. Докато чакаше да потече топлата вода, разгледа аптечката,
откри аспирин и глътна четири хапчета. Челюстите го боляха зверски.
Цялата му брада беше в кръв, косми и парченца кожа.
Застана под топлата струя и грабна сапуна на Тъмпър, напомняюки
си после да го прибере в чувала. Всъщност не знаеше има ли смисъл от
всичките тези предпазни мерки – не беше наясно какви улики е оставил
в мазето. По едно време направо му беше причерняло пред очите. Като
си миеше косата, затананика:
– Непокоорна Роуз… непокоорна Роуз… де се скиташ… кой те
знай… с ветровете… расна ти… кой могъл би… да те задържи?
Спря водата, излезе изпод душа и огледа неясното си зловещо
124
изражение в замъгленото огледало над мивката.
– Аз – безизразно отбеляза на глас. – Аз бих могъл.
Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото

го вълнение – обикновено не се плашеше от жени – но в този миг тя се
обади отвътре: „Един момент, ей сега идвам.“ Не звучеше раздразнено,
Слава Богу – значи може би не я изкарва от банята.
„По дяволите, какво изобщо търся тук? – запита се той, като чу
приближаващите стъпки. – Това прилича на сцена от нескопосана ро-
мантична комедия, от която даже и Том Ханкс не би изкарал нищо
свястно.“
Дори да е вярно, това не променяше факта, че жената, която идва
миналата седмица в заложната къща, не му излизаше от ума. И вместо
впечатлението от нея да избледнява, то сякаш ставаше все по-ярко. Две
неща бяха неоспорими: за пръв път в живота си носеше цветя на непоз-
ната, а освен това от шестнадесетгодишен не се бе срамувал толкова да
покани жена на среща.
Стъпките съвсем приближиха до вратата; изведнъж Бил забеляза,
че една от огромните маргарити тъкмо се кани да изскочи от букета. По-
сегна набързо да я оправи и в този миг вратата се отвори – на прага с
убийствен поглед в очите, стиснала в заплашително вдигнатата си ръка
огромна консерва – като че ли някакъв плодов коктейл – стоеше жената,
която бе разменила фалшивия си диамант срещу ужасяваща картина.
Сякаш бе окаменяла, разкъсвана между желанието си да нанесе изне-
надващ удар и зашеметяващото откритие, че това не е човекът, когото
очаква. По-късно Бил си рече, че това е едно от най-невероятните пре-
живявания в живота му. Двамата стояха на прага на стаята па Роузи, ко-
ято се намираше на втория етаж в някаква сграда на Тремънт Стрийт:
той – стиснал букет от съседната цветарница на Хичънс Авеню, тя – с
консервата в ръка, и макар че паузата продължи не повече от две-три се-
кунди, на Бил се стори безкрайно дълга. Достатьчно му бе обаче да
осъзнае нещо потресаващо, ужасяващо, влудяващо, зашеметяващо и
доста очарователно. Противно на очакванията му, повторната им среща
нищо не променяше – дори стана още по-страшно. Тя не бе красива же-
на – със сигурност не и телевизионна красавица – но на него му се виж-
даше прекрасна. Неизвестно защо устните и линията на брадичката й
125
Роуз Мадър
караха дъха му да спре, а като видеше котешката извивка на синьо-сиви-
те й очи, коленете му се подкосяваха. Струваше му се, че сърцето му ще
се пръсне и целите му страни пламтят. Прекрасно познаваше тези усе-
щания и чак го доядя, като се улови, че ги изпитва.
Подаде й цветята с усмивка, но без да изпуска от очи консервата, и
рече:
– Ще сключим ли примирие?
Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че по-

каната за вечеря я свари съвсем неподготвена, но за своя най-искрена
почуда, я прие. Може би изпитаното облекчение също допринесе за ре-
шението й. Чак когато се настани в колата до него, Практична-Разумна
– доскоро съвсем низвергната – най-сетне се обади: какво била правела,
къде била тръгнала с мъж (при това много по-млад), когото изобщо не
познава, да не се е побъркала? Тези въпроси бяха изпълнени с най-иск-
рен ужас, но Роузи веднага прозря истинското им предназначение – слу-
жеха за камуфлаж. По-важният въпрос бе толкова ужасяващ, че дори и
Практична-Разумна не смееше да го зададе от достопочтената си пози-
ция в главата на Роузи.
„Ами ако Норман те хване?“ – това бе страшният въпрос. Ами ако
Норман я завари да вечеря с друг мъж? По-млад, красив мъж? Норман
се намираше на хиляда и четиристотин километра оттук, но това изобщо
не интересуваше Практична-Разумна, която всъщност не беше нито
практична, нито разумна, а чисто и просто уплашена и объркана.
Тъй или инак, де да беше само Норман. През целия си живот на
зряла жена никога не бе оставала насаме с мъж, а в момента в душата й
цареше пълна бъркотия. Да вечеря с него? О, разбира се. Няма що. Гър-
лото й се сви, а стомахът й ръмжеше като пералня.
Ако бе облечен с нещо по-изискано, а не с избелели, по чисти дъп-
ки и плътна памучна риза; ако бе отправил макар и най-бегъл критичен
поглед към обикновените пуловер и пола, с които бе облечена; или пък
ако заведението, в което я заведе, й се бе сторило прекалено трудно (не
й идваше наум друга дума), надали изобщо би съумяла да слезе от буика
му. Но ресторантът изглеждаше никак заплашително, а по-скоро друже-
любно – над входа грееше весел надпис „Кухнята на татко“, от тавана
висяха огромни вентилатори, а масивните маси бяха застлани с червени
126
карирани покривки. Според рекламата зад витрината завението предла-
гаше „Оригинални телешки специалитети от Канзас“. Келнерите бяха
възрастни господа с дълги престилки, завързани под мишниците. Те
заприличаха на Роузи на бели рокли до земята от времето на Френската
империя. Вечерящите по масите не се различаваха много от тях с Бил –
е, от Бил поне: хора от средната класа, със средни доходи, облечени съв-
сем неофициално. Ресторантът й се стори жизнерадостно и открито мяс-
то, където човек може да диша спокойно.
„Сигурно е така, само че те никак не приличат на теб – пошепваше
вътрешният й глас. Не се заблуждавай, Роузи. Те са самоуверени, щаст-
ливи, но най-вече – изглеждат съвсем на място тук. Това обаче не важи
и никога няма да важи за теб. Прекалено дълго си живяла с Норман и
прекалено често си седяла в ъгъла и си повръщала в престилката си. Ве-
че си забравила как се държат хората, какво си говорят… ако изобщо
някога си знаела. Опитваш ли се да бъдеш като тях, дори само в мечтите
си, някой ден ще ти бъде много, много мъчно.“
Нима е вярно? Самата мисъл я ужасяваше, понеже дълбоко в себе
си изпитваше истинска радост от това, че Бил бе дошъл да я види, че й
бе донесъл цветя, че я бе поканил на вечеря. Представа нямаше какво
изпитва към този човек, но бе поканена на вечеря… което я караше да
се чувства млада и изпълнена с магия. Това бе неизбежно.
„Давай, продължавай да се радваш – каза Норман. Пошепна й тези
думи в мига, в който с Бил прекрачиха прага на заведението, и те проз-
вучаха толкова близки и толкова истински, сякаш, минавайки наблизо,
наистина ги бе изрекъл. – Радвай се, докато можеш, защото после твое-
то приятелче ще те изведе в мрака и ще поиска хубавичко да си погово-
рите. Разговорите може и да ги пропусне. Може би просто ще те завлече
в най-близката уличка, ще те притисне до стената и набързо ще те
оправи.“
„Не – мислено отвърна тя. Изведнъж осветлението в ресторанта й
се стори прекалено ярко и всичко, абсолютно всичко зазвуча в ушите й
необикновено ясно, дори мързеливите въздишки на огромните вентила-
тори. – Не, не е вярно, той е добър, това са лъжи!“
Незабавно последвалият отговор бе неопровержим и според Нор-
ман – Абсолютната истина.
„Никой не е добър, пиленце – Ти, аз, всички.“
– Роуз? Добре ли си? – попита Бил. – Цялата пребледня.
Не, не беше добре. Прекрасно знаеше, че глъсът, който отеква в
главата й, лъже; че принадлежи на онази част от съзнанието й, която бе
127
Роуз Мадър
попарена от отровата на Норман; но онова, което знаеше, много се раз-
личаваше от онова, което изпитваше. Не може да остане сред всички те-
зи хора, наистина сред всички тези хора, да улавя уханието на сапуните,
парфюмите и шампоаните им и да слуша веселата глъч на разговорите
им. Не може да се справи с келнера, който заплашително ще се надвеси
над нея и ще заизрежда списък специалитети на чужди езици. Но най-
трудно щеше да й бъде с Бил Стайнър – как щеше да му говори, да отв-
ръща на въпросите му, а през това време да се пита какво ли би било да
го погали.
Понечи да му каже, че не се чувства добре, и е най-добре да я изп-
рати; може би някой друг път. После, както и в звукозаписното студио,
се сети за жената в пурпурния хитон – изправена сред буйните треви на
хълма, с вдигната ръка и разголено рамо, което хвърля меки отблясъци в
странната приглушена светлина на онова място, тя съвсем безстрашно и
спокойно се взира в порутения храм, който се струваше на Роузи по-
страховит и от най-мрачните къщи, които бе виждала. Представи си ру-
сата плитка, златната гривна и едва загатнатата извивка на гръдта й и се
поуспокои.
„Мога да се справя – рече си. – Не знам дали изобщо мога да хапна,
но със сигурност мога да събера достатъчно кураж да постоя известно
време с него в това светло място. Дали да се опасявам, че може да ме из-
насили? Струва ми се, че този човек най-малко мисли за насилие. Това
са чисто и просто глупостите на Норман – Норман, който смята, че нито
един чернокож не притежава радио, което не е крадено от някой бял.“
Тази простичка истина й позволи да отдъхне облекчено и та се ус-
михна на Бил. Усмивката бе несигурна и ъгълчетата на устните й леко
потрепваха, но по-добре, отколкото изобщо да не се усмихне.
– Всичко е наред. Малко ме е страх, това е всичко. Ще се наложи да
ме изтърпиш.
– Нали не се страхуваш от мен?
„Баш от теб се страхувам“ – вметна Норман, който се ое загнездил
в мислите й като злонамерен тумор.
– Не, не точно. – Вдигна глава и го погледна в очите. Това й коства-
ше много и страните й като че пламнаха, но устоя твърдо. – Просто ти
си едва вторият мъж, с когото излизам през живота си, и ако това наис-
тина е среща, то това е първата ми среща, откакто завърших гимназията.
Горе-долу през осемдесета година.
– Мили Боже! – възкликна той. Изрече го съвсем тихо и напълно
сериозно. – Сега пък мен ме хваща страх.
128
Служителят, който ги посрещна – Роузи не бе съвсем сигурна дали
не се наричаше maitre d'otel, или това е някой друг – попита дали пред-
почитат „пушачи“ или „непушачи“.
– Пушиш ли? – попита я Бил; тя отривисто поклати глава.
– Някъде по-встрани би било чудесно – обърна се той към господи-
на с фрака и в същия миг някаква сивозеленикава сянка – стори й се, че
беше петдоларова банкнота – премина от ръката на кавалера й в ръката
на келнера. – Може би дори в някой ъгъл?
– Разбира се, господине – отговори келнерът и ги поведе през ярко
осветеното помещение с мудно поклащащите се вентилатори.
Като се настаниха на масата, Роузи попита Бил как я е открил, ма-
кар че вече имаше известни подозрения. По-скоро искаше да узнае защо
я е потърсил.
– Ами чрез Роби Лефъртс – отвърна й. – Той минава през два-три
дни да провери не са ли се появили нови бестселъри – всъщност стари
бестселъри; разбираш какво искам да кажа…
Спомни си Дейвид Гудис – „Не му провървя. Пери бе невинен…“ –
и се усмихна.
– Знаех, че те е наел да четеш романите на Кристина Бел, защото
специално дойде да ми каже. Беше страшно въодушевен.
– Нима?
– Каза, че не е чувал по-хубав глас, откакто Кати Бейтс записа
„Мълчанието на агнетата“, а това значи много – Роби просто боготвори
този запис, както и „Смъртта на наемника“, запис на самия Робърт
Фрост. Има го на дългосвиреща плоча, 33 оборота, от едно време. Ужас-
но е издраскана, но е нещо невероятно.
Роузи замълча. Това надхвърляше всичките й очаквания.
– Та значи, помолих го да ми даде адреса ти. Е, така звучи доста за-
харосано. Истината е, че изобщо не го оставях на мира. А Роби е от хо-
рата, които просто са много уязвими в това отношение. И за да му отдам
дължимото, Роузи…
Но останалото изобщо не стигна до пея. „Роузи – повтаряше си тя.
– Той ме нарече «Роузи». Дори не съм го молила, сам ме нарече така.“
– Ще пийнете ли нещо, уважаеми? – Отнякъде бе изникнал келнер,
който стоеше край Бил. Беше възрастен, достопочен господин, който
приличаше на колежански преподавател по литература. „Който си пада
по рокли с висока талия от времето на Френската империя“ – помисли
си тя и едва не се изкиска.
– За мен чай с лед, ако обичате – каза Бил. – А за теб, Роузи?
129
Роуз Мадър
„Ето пак. Пак го направи. Откъде знае, че никога не съм била
«Роуз», и всъщност винаги съм била Роузи?“
– Същото, благодаря.
– Значи два чая с лед – усмихна се келнерът и изрецитира кратък
списък специалитети. За щастие на Роузи всичките бяха на английски, а
като чу „Лондонско печено“, дори започна да й се отваря апетит.
– Ще помислим и ще ви кажем след малко – каза Бил. Келнерът се
оттегли, а той отново се обърна към младата жена и продължи:
– Роби има още две заслуги. Предложи ми да се отбия в студиото…
В „Корн Билдинг“ сте, нали?
– Да, студиото се казва „Тейп Енджин“.
– А-ха. Та значи, предложи ми някой спедобед след работа да нами-
на към студиото и тримата да идем да пийнем по нещо. Толкова беше
загрижен, направо бащински. Като му казах, че не мога да направя по-
добно нещо, ме накара да му обещая най-тържествено първо да ти се
обадя. И аз наистина се опитах да ти позвъня, Роузи, но от „Услуги“ не
можаха да ми кажат номера ти. Няма ли те в указателя?
– Всъщност още нямам телефон – послъга тя. Разбира се, че номе-
рът й не е включен в указателя; трябваше да доплати тридесет долара –
които мъчно можеше да отдели за това удоволствие, но в никакъв слу-
чай не можеше да си позволи телефонът й да цъфне в полицейския ком-
пютър у дома. Норман се оплакваше, че нямали свободен достъп до те-
лефонните номера извън указателя. Това бе незаконно, защото по този
начин нарушаваха личните права на хората, които доброволно предоста-
вяха на телефонните компании правото да издават телефонни указатели.
Така бе постановил съдът, а Норман – както и останалите полицаи, с ко-
ито се бе запознала, откакто бяха женени – изпитваше неистова омраза
към съдилищата и техните постановления.
– А защо не мина през студиото? Може би си бил извън града?
Той взе салфетката, разгъна я и внимателно я постави на коленете
си. Като вдигна поглед, лицето му се бе променило, но на Роузи й отне
известно време да проумее очебийното – страните му бяха поруменели.
– Ами, може би просто не съм искал да има други хора. Така не мо-
жеш да говориш спокойно. Просто исках… ъ-ъ-ъ… да се сближа с теб.
– И ето ни тук – тихо отбеляза тя.
– Точно така. Ето ни тук.
– Но защо искаш да се сближаваш с мене? Защо ме каниш на сре-
щи? – помълча, после довърши мисълта си: – Искам да кажа, не съм ли
малко възрастна за теб?
130
Той я изгледа с недоумение, после реши, че се шегува, и се засмя.
– М-даа. И на колко години си, бабо? На двайсет и седем? На двай-
сет и осем?
Отначало Роузи си помисли, че той се шегува – и то не особено
уместно – но после осъзна, че като се изключи шеговитият тон, въпро-
сът е съвсем сериозен. Дори не се опитваше да я ласкае, просто гласно
отбелязваше очевидни факти. Или най-малкото, очевидни за него. Това
откритие я порази. Осъзна, че промените в живота й не свършват с на-
мирането на работа и самостоятелно жилище, а едва сега започват. Ся-
каш всичко до този момент е било нещо като подготовка, а истинското
сътресение тепърва предстои. Не земетресение, а живототресение – из-
веднъж зажадня за него с цялата си душа, изпълнена с непонятно
въодушевление.
Бил понечи да заговори, но се появи келнерът с чая. Младият мъж
поръча пържола, а тя поиска „Лондонско печено“. Кленерът я попита
как да бъде приготвено и понечи да му отговори „добре запечено“ –
вкъщи го ядяха така според предпочитанията на Норман – но вместо то-
ва каза:
– Алангле.
– Прекрасно! – възкликна мъжът, сякаш наистина смяташе така, и
се отдалечи, а Роузи се размисли какво чудесно място би бил утопични-
ят свят, в който всички са като този келнер и посрещат избора на други-
те като нещо прекрасно, отлично, превъзходно.
Обърна се отново към Бил и откри, че той не сваля очи от нея – зе-
лените им отблясъци бяха в състояние да ръзвълнуват всяка жена. Прив-
лекателни очи.
– Много ли беше зле? Бракът ти, искам да кажа – попита я.
– Какво имаш предвид? – смути се тя.
– Знаеш какво. В магазина на баща ми идва една жена, говорим де-
сетина минути, а после ми се случва най-шантавото нещо на света – не
мога да я забравя. Такива работи стават по филмите и в списанията, де-
то се подмятат в чакалнята при зъболекаря, но аз никога не съм вярвал в
тях. Само че, праас-праас, ето че става и с мен. Гася лампата и в тъмно-
то виждам лицето й. Обядвам и мисля само за нея… – Замълча и я пог-
ледна напрегнато. – Надявам се, че не те плаша.
Ужасно я плашеше, но същевременно си мислеше, че никога не е
чувала по-прекрасни думи. Цялата пламтеше (с изключение на краката,
които бяха студени като лед), а бръмченето на вентилаторите продължа-
ваше да отеква в ушите й. Сякаш на тавана имаше поне хиляда
131
Роуз Мадър
вентилатора, цял батальон вентилатори.
– Та тази дама идва да ми продаде годежиия си пръстен, защото
смята, че камъкът е диамант… макар че дълбоко в себе си знае истина-
та. После, когато издирвам адреса й и отивам да я видя – с букет цветя, а
сърцето ми е чак в петите, така да се каже – едва не ме халосва с консер-
ва по главата.
Той вдигна дясната си ръка и раздалечи палеца от показалеца на
един сантиметър. Роуз отвърна:
– Спокойно аз съм като Роджър Клемънс – притежавам превъзхо-
ден контрол над движенията си.
При тези думи той избухна в смях. Звучеше хубаво, неподправено,
някак изотвътре. След миг и тя се присъедини.
– Както и да е, дамата не ме обстрелва, просто малко ме стряска с
едва доловимото движение на ръката си, а след това скрива консервата
зад гърба си, като хлапе, което е отмъкнало „Плейбой“ от чекмеджето
на баща си. Казва „О, Господи, съжалявам“, а аз се чудя кой е врагът,
след като очевидно не съм аз. А после започвам да се питам доколко
съпругът е бивш, щом като дамата се появи в магазина с халка и годе-
жен пръстен на ръката. Разбираш ли?
– Да, струва ми се, че разбирам.
– Това е важно за мен. Дори да ти се струва, че съм много нахален –
добре де, може и да съм нахален – но… с две дума, толкова съм запле-
нен от тази жена, че никак не ми се иска да е много обвързана с друг. От
друга страна, не искам да се страхува толкова много, че всеки път, кога-
то се почука, да търчи на вратата с консерва с размерите на кофа. Това
звучи ли ти смислено?
– Да. Съпругът е доста бивш. – А после, неизвестно защо, добави: –
Казва се Норман.
Бил кимна сериозно.
– Разбирам защо си го напуснала.
Роузи се засмя и притисна длани към устата си. Лицето й
пламтеше. Най-сетне съумя да се овладее, но очите й вече плуваха в
сълзи и се наложи да ги отрие с крайчеца на салфетката.
– Та?
– Всичко е наред.
– Сега ще ми разкажеш ли за него?
Изведнъж пред очите й с яснотата на ужасяващ кошмар изплува об-
раз – старата ракета за тенис на Норман, марка „Принс“, чиято дръжка
бе облепена с изолирбанд. Доколкото й бе известно, тази ракета още си
132
висеше до стълбите в мазето. В първите години на съвместния им живот
няколко пъти я бе пердашил с нея. После, около шест месеца след абор-
та, я използва, за да я изнасили анално. Много случки от брака си бе
споделила (така го наричаха, „споделяне“ – думата й се струваше еднов-
ременно ужасяваща и съвсем подходяща) по време на груповата терапия
в „Д и С“, но предпочиташе да запази този бисер за себе си – как се чув-
стваш под мъж, който те е яхнал и притиска бедрата ти с колене, завира
в задника ти облепена с изолирбанд дръжка на ракета за тенис, марка
„Принс“, а после се навежда и ти казва, че ако мръднеш, ще строши вод-
ната чаша на нощното шкафче и ще ти пререже гърлото. Ти лежиш, по-
душваш аромата на пастата му за зъби и се питаш какво ли ще се разкъ-
са в теб.
– Не – отсече тя и благодари на Бога, че гласът й не се разтрепера. –
Не искам да говоря за Норман. Тормозеше ме и го напуснах. Точка.
– Това стига – отвърна Бил. – Веднъж завинаги ли го напусна?
– Веднъж завинаги.
– А той знае ли? Питам единствено защото, как да кажа, ми отвори
вратата по доста странен начин. Със сигурност не очакваше посещение
от „Църквата на последния ден“.
– Не ми е известно знае ли, или не – отвърна тя след миг-два разми-
съл – няма що, въпросът недвусмислено показва, че чутото му стига.
– Страхуваш ли се от него?
– О, да. И оше как. Но това не означава непременно нещо кой знае
какво. Страхувам се от всичко. Приятелите ми… приятелите ми казват,
че ще свикна, но аз не съм много сигурна.
– Но не те достраша да излезеш на вечеря с мен.
– О, достраша ме. Направо се ужасих.
– Тогава защо се съгласи?
Понечи да му каже онова, което си помисли по-рано – че я свари
неподготвена – но замълча. Това бе вярно, но не беше самата истина, а
що се отнася до тези неща, не искаше никакви заобикалки. Не знаеше
дали след вечерята в „Кухнята на татко“ изобщо им предстои някакво
бъдеще заедно, но ако това е така, уклончивите отговори падали биха
били добро начало.
– Защото исках – изрече тя с тих, но ясен глас.
– Добре. Прекратяваме тази тема.
– Както и темата „Норман“.
– Това истинското му име ли е?
– Да.
133
Роуз Мадър
– Като Бейтс13?
– Като Бейтс.
– А може ли да ти задам един друг въпрос, Роузи?
Тя се поусмихна.
– Ако не трябва да обещавам да отговоря.
– Добре. Мислеше, че си по-възрастна от мен, нали?
– Да, точно така. Но ти на колко години си. Бил?
– На тридесет. От което следва, че сме нещо като съседи по отно-
шение па възрастта… даже може да се каже, че живеем на една улица.
Само че ти веднага заключи, че не само си по-възрастна, но при това си
много по-възрастна. А сега идва ред на въпроса. Готова ли си?
Роузи смутено сви рамене. Той се приведе към нея, приковал вели-
колепните си зеленикави очи върху нея.
– Знаеш ли, че си красива? И това не е просто комплимент, питам
те от чисто любопитство. Знаеш ли, че си красива? Не, нали?
Отвори уста да му отговори. Не излезе нищо, просто въздухът едва
доловимо изсвистя в гърлото й. Прозвуча по-скоро като изсвирване, от-
колкото като въздишка.
Той стисна лекичко ръката й. Докосна я за, миг, но това й подейст-
ва като електрически шок и за миг не виждаше нищо друго освен него –
косата му, устните му, но най-вече очите му. Светът изчезна; сякаш те
двамата се намираха на тъмна сцена под светлината на един-единствен
ослепителен прожектор.
– Не ми се подигравай! – Гласът й трепереше. – Моля те, не ми се
подигравай. Не мога да го понеса.
– Няма, и за нищо на света не бих ти се подигравал. – Говореше
разсеяно, сякаш поставяше точка по въпроса и той изобщо не подлеже-
ше на обсъждане. – Но ще ти казвам, каквото виждам. – Усмихна се и
отново протегна ръка към нея. – Винаги ще ти казвам онова, което виж-
дам. Обещавам ти.
Предложи му да не я изпраща чак до горе, но той настоя и на нея й

стана приятно.
На вечеря говориха на по-общи теми – с голямо задоволство Бил
13. Норман Бейтс, главният герой на филма „Психо“ – на вид мил и дружелюбен, но
всъщност ненормален и опасен. – Б. пр.
134
откри, че Роузи е запален привърженик на бейзбола и не бе споменала
Роджър Клемънс току-тъй; надълго и нашироко обсъдиха градските от-
бори, а после разговорът съвсем естествено премина към баскетбол. На-
пълно бе забравила за Норман, но на връщане се сети за него и се запита
как ли би се почувствана, ако го завари да седи на леглото в стаята й,
може би с чаша кафе в ръка, и да разглежда нейната картина с поруте-
ния храм и жената на хълма.
После, докато се изкачваха по тясното стълбище – тя вървеше отп-
ред, а Бил я следваше на едно-две стъпала разстояние – намери друга
интересна тема за притеснение – ами ако Бил поиска да я целуне за „ле-
ка нощ“? А ако след това поиска да влезе за малко?
„Естествено, че ще поиска – отбеляза Норман с подчертано спокой-
ния си тон, което означаваше, че полага огромни старания да не се ядо-
са, но въпреки това се ядосва. – Даже ще настоява. Иначе защо ще се из-
ръси цели петдесет долара за вечеря? Божке, трябва да си поласкана –
сто пъти по-хубави уличници от тебе не взимат петдесетак и за двойна
услуга. Ще поиска да влезе и да те чука, което сигурно няма да ти се от-
рази зле – най-после ще слезеш на земята.“
Успя да измъкне ключа от чантата, без да го изпусне, но като поне-
чи да отключи, се разтрепери и дълго не можа да уцели ключалката. Бил
стисна ръката й и я насочи в правилната посока. Допирът отново й по-
действа като електрически шок; не можа да отпъди неприличната ми-
съл, която й мина през ума, когато ключът прилегна в ключалката.
Отвори вратата. Норман никакъв не се виждаше, освен ако не се бе
скрил в банята или в дрешника – посрещнаха ги само приятнта празна
стая с кремавите стени, картината до прозореца и светещата лампа над
кухненската мивка. Квартирата й не създаваше усещането за истински
дом, но го наподобяваше много по-убедително от общите спални в „Д и
С“.
– Никак не е лошо – замислено отбеляза Бил. – Е, не е като мезонет
в предградията, но никак не е зле.
– Ще влезеш ли? – едва успя да раздвижи устни тя, сякаш бе глът-
нала голяма доза успокоително. – Да направя кафе…
„Чудесно! – ликуваше Норман от своеобразното си укрепление в
главата й. – А с кафето още нещо, нали, миличка? От теб кафето, от не-
го сметаната. Чудна сделка!“
Преди да отговори, Бил внимателно размисли над поканата, но нак-
рая все пак поклати глава и отказа:
– Това като че ли не е много добра идея. Най-малкото за тази вечер.
135
Роуз Мадър
Изобщо не можеш да си представиш как ми въздейства присъствието
ти. – Позасмя се нервно. – Май и аз самият не мога много да си предста-
вя. – Погледна над рамото й и забеляза нещо, което го накара да се ус-
михне и да направи с ръка знак, че е възхитен. – Оказа се права за карти-
ната – тогава за нищо на света не бих повярвал, но ти все пак се оказа
права. Като си я купувала, сигурно си имала предвид точно това място.
Тя поклати глава и се усмихна на свой ред.
– Когато се сдобих с нея, дори не подозирах за съществуването на
тази стая.
– Тогава сигурно си пророчица. Обзалагам се, че в късните следо-
беди и привечер, когато слънчевите лъчи я огряват, изглежда страхотно
на това място.
– Да, изглежда прекрасно – съгласи се Роузи, но се въздържа да до-
бави, че я намира за страхотна – идеална и съвсем на място по всяко
време на деня.
– Да разбирам ли, че още не ти е омръзнала?
– Не, ни най-малко.
Поколеба се дали да не добави: „Освен това тя има някои особени
свойства. Защо не се доближиш да я рагледаш по-внимателно? Може би
видяното ще те изненада повече от дамата, която отваря вратата с ог-
ромна консерва в ръка, готова да я стовари на главата ти. Кажи ми. Бил
– не ти ли се струва, че картината някак се е уголемила, или аз просто си
въобразявам?“
Разбира се, не каза нищо такова. Бил постави ръце на раменете й и
се наклони към нея; тя го погледна умолително – като дете, което слагат
да спи – но той само я целуна по гладката кожа, точно между веждите.
– Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен.
– Благодаря, че ме покани.
Една сълза се търкулна по бузата й. Роузи я отри с юмрук. Не се
страхуваше, нито пък се срамуваше, че той ще я забележи – имаше усе-
щането, че една сълза поне може да му довери, а това бе прекрасно.
– Слушай – започна той, – имам мотоциклет „Харли Дейвидсън“? –
старичка, но добра машина. Доста е голям, вдига страхотен шум и поня-
кога гасне на дългите светофари, но е удобен… а аз съм изключително
предпазлив водач, особено щом сам го казвам. Един от шестте мотоцик-
летисти в цяла Америка, които използват каска. Ако в събота времето е
хубаво, мога да намина сутринта и да те изведа на разходка. Знам едно
място нагоре по езерото. Красиво е. Още е студено и не става за плува-
не, но можем да си направим пикник.
136
Отначало изобщо не съумя да му отговори – просто бе зашеметена
от факта, че отново я кани на среща. После се запита какво ли е усеща-
нето, когато се возиш на мотоциклет. В ума й се въртеше единствено
как ли би се чувствала зад този мъж на двуколата машина, която лети с
осемдесет-деветдесет километра в час. А като го прегърне през кръста?
Ненадейно пламна като в треска, но макар да не отгатна веднага какво
означава това, й се стори, че някога, много отдавна, е изпитвала подоб-
но усещане.
– Роузи? Какво ще кажеш?
– Аз… ъ-ъ…
Какво да каже? Нервно облиза устни и отклони поглед, опитвайки
се да се съсредоточи, и в този миг за свое най-голямо успокоение и ра-
зочарование забеляза купчината жълти листовки на кухненския плот.
Отново се обърна към Бил и рече:
– Не мога. В събота е пикникът на „Дъщери и сестри“. Това са хо-
рата, които ми помогнаха, когато пристигнах тук – моите приятелки.
Организирали са състезание по софтбол, конни надбягвания, хвърляне
на подкови, базар – такива неща. Вечерта ще има концерт, от който се
очакват стабилни приходи. Тази година са поканени „Индиго Гърлз“.
Обещах от пет часа да продавам теииски и непременно трябва да съм
там. Дължа на тези жени толкова много.
– Няма проблем, ще се върнем до пет. Дори в четири, ако искаш.
Искаше… но притесненията й далеч не се изчерпваха със закъсне-
нието за празненството. Дали би я разбрал, ако се опита да му обясни?
Например: „С огромно удоволствие бих се притискала зад теб на мото-
циклета и страшно искам да си облечен с кожено яке, за да се облегна
на теб и да се наслаждавам на приятния му дъх на кожа, а то да поск-
ръцва при всяко твое движение. Адски искам, но се опасявам от откри-
тието, което ме очаква, като слезем от мотора – че онзи Норман в мис-
лите ми се е оказал прав за всичките неща, които всъщност очакваш от
мен. Най-много обаче се страхувам, че ще се сблъскам с основното
схващаие на мъжа си, което никога не е изричал на глас, защото никога
не е имало нужда – че поведението му към мен е било напълно естестве-
но и съвсем в реда на нещата. Болката не ме плаши – мен ли ще уплаши!
Не, страх ме е, че това ще бъде краят на моята малка сладка мечта. А аз
нямам много мечти…“
Изведнъж разбра какво трябва да каже, но беше безсилна да го из-
рече – може би защото го бе чувала в толкова много филми, че винаги й
звучеше като жалко скимтене. „Не ми причинявай болка. – Именно това
137
Роуз Мадър
трябва да каже. – Моля те, не ми причинявай болка. Ако ме нараниш,
ще умре най-хубавото, което ми е останало.“
Но Бил чакаше отговор. Някакъв отговор.
Роуз понечи да откаже, да се извини, че наистина трябва да присъс-
тва иа пикника и на концерта, че може би ще отидат някой друг път.
После погледна картината па стената до прозореца и си рече: „Тя не би
се колебала. Тя щеше с нетърпение да брои часовете до събота, а когато
най-сетне се качи зад него на огнения змей, непрекъснато ще го побутва
по рамото да ускори още малко.“ Представи си за миг как жената от
картината седи на мотоциклета, запретнала полите на пурпурния си хи-
тон, плътно притискайки с голите си крака мъжа пред нея.
По тялото й отново премина гореща тръпка, по този път по-силна и
по-сладка.
– Добре. Ще дойда. При едно условие обаче.
– Само кажи – ухили се той, очевидно преливащ от задоволство.
– Да ме закараш до Етингър Пиър – там ще се състои празненството
– и да останеш на концерта. Ще взема билети.
– Дадено – веднага се съгласи той. – Може ли да мина към осем и
половина, или ти се струва прекалено рано?
– Не, идеално е.
– Трябва да си облечеш яке и може би пуловер. Следобед, на връ-
щане, ще ги натъпчем в багажника, но на отиване ще е доста хладно.
– Добре. – Вече правеше планове как ще трябва да заеме такива
дрехи от Пам Хейвърфорд, с която бяха почти еднакви на ръст. Всички
връхни дрехи на Роузи се свеждаха до едно леко якенце, а бюджетът й
не допускаше никакви разходи по това перо, поне на първо време.
– Значи ще се видим тогава. Благодаря ти още веднъж за тази ве-
чер. – Като че ли се поколеба дали да не я целуне отново, но сетне само
стисна ръката й.
– Беше ми приятно – отвърна тя.
Бил се обърна и хукна по стълбите като хлапак. Сравнението с по-
ходката на Норман се налагаше от само себе си – съпругът й или прис-
тъпяше тежко с приведена глава, или пък така отривисто крачеше
насам-натам, че понякога чак страх я хващаше. Роузи проследи издъл-
жената сянка на Бил, която се плъзна по стената и се стопи, след това се
прибра, пусна и и двете резета и се облегна на вратата, взирайки се в
картината си на отсрещната стена.
Отново се бе променила. Почти бе сигурна в това.
Прекоси стаята и застана пред нея с изпъната шия – досущ като
138
карикатура от списание „Ню Йоркър“ на запален почитател на изкуство-
то в музей или на редовен клиент на галерия.
Да, въпреки че размерите на картината не се бяха увеличили, Роузи
бе почти убедена, че сега тя изглежда още по-широка отдясно, зад вто-
рото каменно лице – онова, което надничаше с празен поглед измежду
високите треви – се бе появило нещо като горска просека. Отляво пък,
зад жената на хълма, се забелязваха главата и предните крака на малко
рошаво пони с капаци на очите. То сякаш пощипваше буйната трева и
бе впрегнато – може би в каручка, или в някаква двуколка, или дори във
файтон. Не се виждаше много хубаво – тази част оставаше извън карти-
ната (засега). Роузи забеляза част от сянката на каручката, а над нея се
издигаше друга сянка. Може би главата и раменете на някакъв човек.
Сигурно наблизо стои някой. А да не би…
„Да не би да си превъртяла, Роузи! Наистина ли вярваш, че карти-
ната става все по-голяма? Или че се появяват нови и нови неща, ако така
ти звучи по-добре?“
Истината е, че вярваше и ги виждаше, но това не я плашеше – нап-
ротив, въодушевяваше я. Съжали, че не попита Бил какво мисли по въп-
роса – любопитно би било да провери дали и той вижда онова, което бе
забелязала… или мислеше, че забелязва.
„В събота – обеща си тя. – В събота ще трябва да го попитам.“
Започна да се съблича, а когато влезе в банята да си мие зъбите, ве-
че бе забравила напълно за Роуз Мадър, жената от картината. Забрави и
Норман, и Ана, и Пам, и „Индиго Гърлз“ в събота вечер. Мислеше един-
ствено за вечерята с Бил Стайнър и се опитваше да си припомни как
протече цялата среша – минута по минута, секунда по секунда.
Лежеше под завивките, унасяше се и слушаше песента на щурците,

която долиташе от Брайънт Парк.
Вече в полусън, в съзнанието й изплува – без да й причинява никак-
ва болка и сякаш много, много далечен – споменът за 1985 година и за
дъщеря й Каролайн. Що се отнася до Норман, изобщо никаква Каролайн
не бе имало и макар да бе приел колебливото предложение на Роузи, че
„Каролайн“ е хубаво женско име, това не променяше нещата. Според
него чисто и просто поповата лъжичка не видя бял свят. Дори да е било
момиче, по силата на някакви неведоми женски щуротии, какво от това?
139
Роуз Мадър
На осемте милиона червенокожи китайци хич не им дреме, както обича-
ше да казва.
1985 година беше истински ад! Загуби
(Каролайн)
бебето, Норман едва не го уволниха (Роузи подозираше, че арестът
му се бе разминал на косъм), тя лежа в болница със счупено ребро, кое-
то бе наранило белия й дроб, а за разнообразие съпругът й беше органи-
зирал и увеселението с ракетата за тенис. През същата тази година раз-
съдъкът й, невероятно ясен до този миг, започна да й изневерява от вре-
ме на време – в цялата бъркотия почти не обръщаше внимание на факта,
че понякога половин час в „Столчето на Пух“ й се струваше като пет
минути или че докато Норман е на работа, си взима душ по осем-девет
пъти.
Сигурно беше забременяла през януари, защото тогава започна да й
се гади сутрин, а през февруари за пръв път месечният й цикъл беше на-
рушен. През март последва случаят, заради който Норман бе наказан
със „служебно порицание“.
„Как се казваше онзи? – питаше се тя в просъница. – Този, от който
започна цялата каша – как се казваше?“
Не можеше да извика името му в паметта си – само си спомняше,
че беше чернокож… или черньо, както би казал Норман. Внезапно си
спомни.
– Бендър – промърмори тя в тъмното, заслушана в тихото скрибу-
цане на щурците. – Ричи Бепдър, така се казваше.
1985, каква проклета година! Какъв проклет живот! Сега животът е
съвсем друг. Тази стая. Това легло. И песента на щурците.
Роузи затвори очи и потъна в сън.
Заслушан в непрестанния рев на уличното движение по Лейкфрънт

Авеню девет етажа по-долу, Норман лежеше в леглото си на няма и пет
километра от съпругата си, унасяше се в сън и полека-лека го обгръща-
ше мрак. Зъбите и челюстите му все още бяха схванати, но удавена в ас-
пирин и скоч, болката вече бе съвсем слаба и маловажна. На заспиване
той също си мислеше за Ричи Бендър; сякаш, без да знаят, Роузи и Нор-
ман размениха мимолетна телепатична целувка.
– Ричи – промърмори той сред сенките в хотелската стая, а после
140
похлупи с ръка затворените си очи. – Ричи Бендър, гад такава. Долна,
мръсна гад!
Това се беше случило една събота – първата събота на месец март
1985 година. Девет години, кажи-речи. Около единадесет часа сутринта
на този ден някакъв черньо влязъл в бакалията на ъгъла на Шейсета
улица и Саранак, пуснал два куршума в главата на продавача, изпразнил
касата и си излязъл. Докато Норман и сътрудникът му разпитваха чове-
ка в пункта за изкупуване на бутилки в съседство, се появи друг черньо,
облечен във фланелка с надпис „Бъфало Билс“14.
– Знам оня негър – заяви той.
– Кой негър, брато?
– Дет ограбил магазин. Седях отсреща, до пощенска кутия, кат из-
лиза. Казва Ричи Бендър. Той лош негър. Продава дрога в стаята в мотел
ей там. – Махна неопределено с ръка на изток към гарата.
– И кой ли ще да е този мотел? – попита Харли Бисингтьн. В този
злощастен ден той сътрудничеше на Норман.
– Мотела на гарата.
– Но ти надали знаеш номера на стаята му? – продължи Харли. –
Толкова добре ли познаваш заподозрения злодей тъмнокожи ми
приятелю?
Харли винаги се изразяваше по този начин. Понякога Норман уми-
раше от смях. В повечето случаи обаче му идеше да да го сграбчи за
тясната плетена вратовръзчица, каквито все ги носеше, и да му изкара
всичките тия щуротии от главата.
Тъмнокожият им приятел прекрасно знаеше, разбира се. Несъмнено
самият той прескачаше дотам два-три пъти седмично – а може би дори
пет-шест пъти седмично, ако финансовото му състояние в момента поз-
воляваше – и си купуваше дрога от лошия негър Ричи Бендър. Тъмноко-
жият им приятел и всичките му дружки-чернилки. Вероятно тогава е
имал зъб на Ричи Бендър, но на двамата полицаи това не им влизаше в
работата – те искаха да спипат убиеца, да го тикнат в Окръжния съд и да
приключат случая преди стъмване, нищо повече.
Черньото не можа да си спомни номера на стаята, но все пак им
обясни точно къде се намира – в централното крило, на първия етаж,
точно между машината за кока-кола и автомата за вестници.
Норман и Харли се разходиха до мотела, безспорно една от най-ху-
бавите дупки в града, и почукаха на вратата между машината за кока-
14. Бъфало Бил – скаут (англ. ). – Б. пр.
141
Роуз Мадър
кола и автомата за вестници. Отвори им размъкната дълга рижа фуста с
лъскава червена рокля, през която човек спокойно можеше да разгледа
сутиена и бикините й – очевидно дрогирана американка. Двете ченгета
забелязаха три празни кутийки от кокаин върху телевизора в стаята, а
когато Норман я попита къде е Ричи Бендър, тя направи фаталната
грешка да му се изхили.
– Не признавам никаква Чиниена Бленда – заяви тя. – А сега изчез-
вайте, момчета. Вдигайте си тлъстите задници от тука.
Дотук всичко бе съвсем недвусмислено, но впоследствие се появи-
ха доста разнородни версии за случилото се. Норман и Харди твърдяха,
че госпожа Уенди Яроу (през пролетта и лятото на онази година извест-
на в кухнята на семейство Даниълс като „размъкнатата дълга рижа фус-
та“) извадила от чантата си пила за нокти и се нахвърлила с нея срещу
Норман. Разбира се, той имаше по една дълга драскотина па челото и на
дясната ръка, но госпожа Яроу настояваше, че полицай Даниълс сам
направил драскотината на ръката си, а тази над веждите му била дело на
други. Това се случило, след като я натикали в стая № 12 на мотела, раз-
били й носа и и счупили четири пръста, размазали девет костици в ляво-
то й стъпало (редували се да я настъпват, според нея), изскубвали цели
кичури от косата й и я удряли с юмруци в корема. Казала още на копои-
те от Вътрешния отдел, че след това ниският я изнасилил. Якият също
се опитал, но отначало не му ставало. Ухапал я няколко пъти по гърдите
и по лицето и най-после получил ерекция, но „ми опръска целия крак,
още преди да влезе. После продължи да ме удря. Искал да си поговорел
хубавичко с мене, обаче през повечето време говореше с юмруци“.
И сега, изтегнат в леглото в хотел „Уайтстоун“, в чаршафите, които
жена му бе докосвала, Норман се обърна на една страна и се опита да се
освободи от спомена за 1985 година. Но той бе доста упорит. Веднъж
като изплуваше, по никакъв начин не можеше да се освободи от него.
1985 година беше истинска досадница – като някакъв задръстен съсед,
който дрънка непрестанно и от когото не можеш да се откачиш.
„Тогава сгрешихме – размишляваше Норман. – Повярвахме на оня
проклет черньо с фланелата.“
Да, това наистина беше грешка – голяма грешка. Бяха се подлъгали,
че жената има нещо общо с Ричи Бендър – на вид идеално се връзваше с
него – и следователно стаята най-вероятно е неговата. И това или беше
втора грещка, или последствие от първата – няма значение, защото в
крайна сметка резултатите си бяха все същите. Госпожа Уенди Яроу ра-
ботеше половин ден като сервитьорка, половин ден като проститутка, и
142
денонощно се друсаше, но стаята не беше на Ричи Бендър и тя дори не
подозираше, че на света съществува такъв човек. Накрая се оказа, че
именно Ричи Бендър бе обрал бакалията и бе очистил продавача, но ста-
ята му не се намираше между машината за газирани наритки и автомата
за вестници – това си беше стаята на Уенди Яроу и точно този ден Уен-
ди Яроу си беше сама. Стоята на Ричи Бендър се оказа от другата страна
на машината за газирани напитки. Заради тази грешка Норман Даниълс
и Харли Бисингтън едва не останаха без работа, но в края на краищата
агентите от Вътрешния отдел приеха историята с пилата, а и не откриха
никаква сперма, която да подкрепи обвинението на Уенди Яроу, че е би-
ла изнасилена. Твърдението, че по-възрастният – който практически я
изнасилил – използвал презерватив, а после го изхвърлил в тоалетната и
пуснал водата, беше недоказуемо.
Само че неприятностите не свършиха дотук. Даже и най-отявлени-
те защитници в отдела трябваше да признаят, че инспектор Даниълс и
инспектор Бисингтън малко са се поувлекли в усилията си да се справят
с петдесеткилофамовата пантера с пилата за нокти – например нямаше
как да се отрече, че тя наистина има няколко счупени пръста. По тази
причина двамата получиха служебно порицание. Но и това не беше кра-
ят. Надутата кучка изнамери оня перко… оня плешив перко…
Тъй или инак светът е пълен с надути кучки, които създават проб-
леми. Да вземем жена му. Но с нея можеше да се оправи някак… разби-
ра се, ако успее да поспи.
Норман се обърна на другата страна и най-после споменът за 1985
година започна да избледнява.
– Най-неочаквано, Роуз – промърмори той. – Ще дойда най-
неочаквано.
След пет минути вече спеше.
10
„Наричаше я оная размъкната фуста – мислеше си Роузи. Тя също

почти спеше, но още чуваше щурците в парка. – Оная размъкната дълга
рижа фуста! Как я мразеше само!“
Да, разбира се, че ще я мрази. Първо, имаше някакви неприятности
с агентите от Вътрешния отдел. Норман и Харли Бисингтън се отърваха
на косъм, но за тяхна най-голяма изненада размъкнатата дълга рижа
фуста си беше намерила адвокат (плешив перко, дето само дебне
143
Роуз Мадър
линейките, на езика на Норман), който предяви в съда огромен граждан-
ски иск от нейно име. Искът бе насочен срещу Норман, Харли и цялото
полицейско управление. После, малко преди Роузи да направи аборт,
Уенди Яроу беше убита. Намерили я зад един силоз на западния бряг на
езерото. Била наръгана повече от сто пъти, а гърдите й били отрязани.
„Някакъв психопат – обясни Норман на съпругата си и макар че не
затвори телефона с усмивка – сигурно някой в полицейското много се
беше въодушевил, та да му се обади вкъщи – в гласа му се долавяше
неприкрито задоволство. – Който бърка в огъня, се опарва. Рисковете на
професията.“ После нежно докосна косите й, започна да я гали и да й се
усмихва. Не с хапещата усмивка, а с онази, от която й идеше да се раз-
пищи, защото знаеше какво се беше случило с Уенди Яроу, размъкната-
та дълга рижа фуста.
„Виждаш ли каква си късметлиика? – попита я, галейки шията, ра-
менете и ръцете й с огромните си груби ръце. – Виждаш ли каква си
късметлиика, че не си на улицата, Роуз?“
След това – месец, месец и половина по-късно – една вечер, като
заключи гаража и влезе в къщата, завари я да чете любовен роман и ре-
ши, че трябва хубавичко да си поговорят за предпочитаните от нея за-
бавления. Че всъщност се налага много хубавичко да си поговорят.
1985, каква проклета година!
Унасяйки се в сън, Роузи лежеше, слушаше песента на щурците,
която долиташе през отворения прозорец толкова ясно, сякаш някой бе
превърнал с магическа пръчка стаята й в лятна естрада, и мислеше за ед-
на жена, свита в ъгъла – сплъстените й коси полепнали по влажните й
страни, коремът й по-твърд от камък, а очите й се забелили в потъмне-
лите от ужас орбити – една жена, която изведнъж усеща по бедрата си
зловещи целувчици; която чак след години щеше да открие капката
кръв на чаршафа; която не знаеше, че съществуват места като „Дъщери
и сестри“ или мъже като Бил Стайнър; която бе скръстила ръце на гър-
дите си, впивайки пръсти в раменете си, и се молеше на Бога, в когото
вече не вярваше, да не й отнема бебето, да не убива малката й сладка
мечта, а после, докато помяташе, си казваше, че може би така е по-доб-
ре. Знаеше как Норман изпълнява съпружеските си задължения – а как
ли би изпълнявал родителските?
Щурците тихичко свиреха и я приспиваха. Дори улавяше дъха на
трева – някакъв тръпчиво-сладък аромат, който й се струваше малко не-
обичаен за май месец. Свързваше този дъх с косените ливади през
август.
144
„Доскоро този парк изобщо не ухаеше на трева – сънено си помис-
ли тя. – Това ли прави с теб любовта – или най-малкото, увлечението?
Изостря сетивата ти и същевременно те побърква?“
Долови далечен грохот, който напомняше гръмотевица. Но това съ-
що й се стори странно, защото когато Бил я изпращаше, времето беше
съвсем ясно – помнеше, че на връщане гледаше набето и с удивление
откри колко много звезди се виждат въпреки яркооранжевите улични
лампи.
Унасяше се, потъваше все по-дълбоко в последния си сън без съни-
ща в предстоящите няколко дни и тъкмо преди тъмнината да я погълне,
се запита: „Как така чувам щурчета и улавям дъха на трева? Прозорецът
не е отворен, затворих го, преди да силегна. Затворих го съвсем
плътно.“
145
Роуз Мадър
ЧАСТ ПЕТА
ЩУРЧЕТА
Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти

като насън. Поръча си чай и парче торта, седна до прозореца и започна
бавно да се храни, без да отделя поглед от безспирния поток минувачи
по улицата – по това време на деня повечето бяха чиновници, които се
прибираха у дома след работа. Всъщност, откакто бе напуснала „Уайтс-
тоун“, „Хот Пот“ съвсем не й беше на път, но тя без никакво колебание
се бе запътила право натам – може би заради приятните часове, които бе
прекарвала на това място с Пам на чаша чай след работа, или пък защо-
то не й се искаше да изследва нови места – поне засега – а и заведението
й беше познато и тук се чувстваше спокойна.
Привърши с четенето па „Октоподът“ около два следобед и тъкмо
посягаше под масата за чантата си, когато Роуда Саймънс включи ин-
теркома и попита:
– Роузи, искаш ли почивка, преди да започнем следващата книга?
Колко лесно се подреждаше всичко! Надяваше се да й възложат и
другите три романа на Бел/Расин, дори предполагаше, че най-вероятно
ще ги получи, но сега, когато вече знаеше със сигурност, изпитваше
несравнимо облекчение.
Това обаче далеч не беше всичко. Като приключиха работа в чети-
ри часа – вече бяха записали две глави от краткия трилър „Убий всяко
мое утре“, Роуда й предложи да слязат заедно до тоалетната.
– Знам, че ти звучи странно – обясни тя, – но умирам за цигара, а
това е единственото място в цялата проклета сграда, където се осмеля-
вам да пуша. В наши дни животът е толкова подъл, Роузи.
В тоалетната Роуда запали цигара „Капри“ и явно по навик се нас-
тани на порцелановия перваз между двете мивки. Кръстоса крака, за-
мислено се загледа в другата жена и отбеляза:
– Така изглеждаш страхотно.
Роузи смутено попипа косата си. Прическата й беше плод на нена-
дейно хрумване, което снощи в един фризьорски салон бе осъществила
срещу петдесет долара, невъзможна цена… но не можеше да не ги даде.
146
– Благодаря – отвърна.
– Роби ще ти предложи да подпишете договор, нали знаеш?
Тя се смръщи и поклати глава.
– Не, не зная. Какво говориш?
– Роби може и да ти прилича на господин Пенибегс15 и да ти се
струва, че си изтеглила най-печелившата карта от „Общинската хазна“16,
но трябва да имаш предвид, че е в този бизнес от 1975 година и знае
колко си добра. Знае го много по-добре от теб самата. Но ти смяташ, че
му дължиш много, нали?
– Зная, че му дължа много – упорито отвърна Роузи. Този разговор
никак не й харесваше – напомняше й на Шекспировите пиеси, в които
хората все забиват нож в гърба на приятелите си, а после се правят на
много добродетелни и обясняват в пространни монолози, че било
неизбежно.
– Не позволявай признателността да противоречи на личния ти ин-
терес – каза Роуда и внимателно тръсна цигарата в мивката, а после пус-
на студената вода да отмие пепелта. – Не зная историята на твоя живот,
а и не ме интересува. Обаче ти свърши „Октоподът“ само със сто и че-
тири паузи, което е направо феноменално, а гласът ти е като на Елиза-
бет Тейлър на млади години. Освен това ми е известно – защото ти е из-
писано на челото – че живееш сама, при това отскоро. Толкова си tabula
rasa, че чак страх ме хваща. Знаеш ли какво означава това?
Роузи не бе съвсем сигурна точно какво е значението на този израз
– може би нещо като „наивна“ – но нямаше намерение да се издава.
– Да, разбира се.
– Добре. И не ме разбирай погрешно, за Бога – не се опитвам да
подлея вода на Роби, нито пък да си опека моята работа. Опитвам се да
ти вдъхна кураж. А също и Роби, и Къртис – всички се опитваме. Само
че Роб се опитва да вдъхне кураж и на портфейла си. Аудиокнигите са
неразработено поле. Все едно сме в епохата на немите филми в киното.
Разбираш ли какво се опитвам да кажа?
– Горе-долу.
– Като те слуша как четеш „Октоподът“, той си представя Мери
Пикфорд. Сигурно ти звучи налудничаво, но това е самата истина. А и
начинът, по който сте се срещнали, също допринася. За Лана Търнър се
15. Символът на играта „Монопол“ – пухкаво човече с фрак и цилиндър, което размахва
пачки пари и бастунче. – Б. пр.
16. В играта „Монопол“ – квадратче от игралната дъска. Като попадне на това квадратче,
играчът „плаща“ или „получава“ определена сума. – Б. пр.
147
Роуз Мадър
разправя, че я открили в дрогерията „Шваб“. Е, Роби вече мислено си
съчинява легендата за това как те е открил да разглеждаш старинни по-
щенски картички в заложната къща на неговия приятел Стайнър.
– Така ли ти каза? – попита Роузи, изпълнена с топли чувства към
Роби Лефъртс, които граничеха с любов.
– А-ха, но къде те е открил и какво точно си правела там, не е тол-
кова важно. Истината е, че ти наистина си добра, Роузи, и си много,
много талантлива. Сякаш си родена за тази работа. Роб те е открил, но
това не му дава пожизнено право над гласа ти. Не му позволявай да те
превръща в свое притежание.
– Никога не би го направил – възрази Роузи.
Чутото едновременно я плашеше и я окриляше, макар че малко я
доядя на режисьорката заради циничните й приказки, но всички тези
усещания се загубиха на фона на бурната радост и облекчението, което
изпита при мисълта, че поне още известно време всичко ще бъде наред.
А ако Роби й предложи договор, може пък животът й да се уреди и за
по-дълго. Много мило от страна на Роуда Саймънс да й проповядва
предпазливост – тя не живееше на три пресечки от квартал, където хора-
та не паркират колите си на тротоара, ако искат да не останат без джан-
ти и касетофон; съпругът й беше счетоводител, имаха къща в предгра-
дията и тя караше сребрист нисан, модел 1994 година. Роуда използва-
ше какви ли не кредитни карти. Освен това разполагаше с медицинска
осигуровка, която можеше да ползва, ако се разболее. На хора, които
притежават подобни неща, сигурно им се струва съвсем естествено да
предупреждават останалите да бъдат предпазливи в ангажиментите, ко-
ито поемат.
– Може би, но ти си малка златна мина, Роузи, а такива ценни на-
ходки понякога променят хората. Дори свестните хора като Роб
Лефъртс.
Роузи пиеше чай, загледана през прозореца на „Хот Пот“, и си при-
помняше как Роуда загаси цигарата под студената вода, изхвърли я в ко-
фата за смет, а после се приближи до нея.
– Зная, че в момента ти е необходима сигурна работа, нито пък каз-
вам, че Роби е лош човек – от осемдесет и втора насам от време на вре-
ме работим заедно и спокойно мога да кажа, че не е – но ти не забравяй,
че човек никога не знае от кой храст какъв заек ще изскочи, а същевре-
менно не бива да изпускаш този, който вече си хванала за ушите. Разби-
раш ли ме?
– Ами, не съвсем.
148
– Като начало приеми шест книги, не повече. От осем сутринта до
четири следобед, тук, в „Тейп Енджин“. За хиляда долара на седмица.
Роузи занемя от удивление.
– Хиляда долара на седмица, ти луда ли си?!
– Питай Кърт Хамилтън той какво смята по въпроса – тихо отвърна
другата жена. – Не забравяй, че става дума не само за глас. Ти направи
„Октоподът“ със сто и четири прекъсвания. Никой от хората, с които ра-
ботя, не би се справил на по-малко от двеста части. Гласът ти е много
изразителен, но начинът, по който контролираш дишането си, е наисти-
на изумителен. Сигурно се занимаваш с пеене – иначе как, за Бога, си
постигнала такъв невероятен контрол над него?
При тези думи в главата на Роузи изплува кошмарен спомен: тя се-
ди в ъгъла, бъбреците й сякаш са издути и пулсират като опънати мехо-
ве, пълни с гореща течност; седи в ъгъла, стиска престилката си и се мо-
ли на Господ да не се налага да я използва, защото повръщането й при-
чинява неистова болка – сякаш дълги назъбени остриета пронизват бъб-
реците й. Седи в ъгъла, вдишва дълбоко и равномерно, а после издишва
бавно и леко, защото това е най-безболезненият начин, и се опитва да
усмири подивелия бяг на сърцето си в такт с по-спокойния ритъм на ди-
шането си; седи в ъгъла и слуша как Норман си прави сандвич в кухнята
и подпява „Даниъл“ или „Ето ти писмо, Мария“ с изумително приятния
си кръчмарски тенор.
– Не зная – отвърна. – Преди да се запознаем, дори не знаех какво е
контрол над дишането. Сигурно е природна дарба.
– Е, пу-пу-пу, тогава. А сега най-добре да се връщаме, защото Кърт
ще си помисли, че сме се отдали на особени женски ритуали.
Тъкмо се канеше да си тръгва от студиото, когато Роби се обади от
агенцията си в центъра, за да я поздрави по случай завършването на
„Октоподът“, и макар че не спомена направо за договор, я покани на
обяд в петък, за да обсъдят едно „делово предложение“. Напълно слиса-
на, Роузи прие и затвори телефона. После си рече, че Роуда наистина го
бе описала много точно – Роби Лефъртс поразително приличаше на чо-
вечето от „Монопол“.
Като приключи разговора, излезе от кабинета на Къртис – претъп-
кана стаичка с хиляди визитни картички, забодени на корковите табла
по стените – и се върна в студиото да си вземе чантата. Режисьорката не
беше там – очевидно бе отишла до дамската тоалетна за една последна
цигара. Кърт надписваше кутиите с магнитофонните ленти. Той вдигна
поглед към нея и се ухили.
149
Роуз Мадър
– Страхотна работа свършихме днес, Роузи.
– Роуда смята, че Роби щял да ти предложи да подпишете договор.
– И на мен така ми каза – отвърна тя. – Дори започвам да си мисля,
че може да се окаже права. Да чукаме па дърво.
– А-ха, но помни едно, като се пазариш – предупреди я Къртис, до-
като прибираше ролките по високите полици, където като тънки бели
книжки бяха наредени десетки подобни кутии. – Ако изкараш от „Окто-
подът“ петстотин долара, Роби вече е на сметка… защото му спестяваш
поне седемстотин в студийно време. Схващаш ли?
Много добре го беше разбрала и сега седеше в „Хот Пот“ и раз-
мишляваше над неподозирано светлото бъдеще, което й се очертаваше.
Имаше приятели, квартира, работа и обещание за още поръчки, като
свърши с Кристина Бел. Договорът можеше да означава хиляда долара
на седмица – повече, отколкото изкарваше Норман. Звучеше съвсем не-
вероятно, но беше самата истина. „Може да се окаже самата истина“ –
поправи се тя.
Но имаше и още нещо. В събота й предстоеше среща… която щеше
да продължи цял ден, ако се има предвид и концертът на „Индиго
Гърлз“.
На лицето й, иначе толкова сериозно, разцъфна ослепителна усмив-
ка и Роузи изпита крайно неприличното желание да обвие ръце около
раменете си. Дояде сладкиша и отново се загледа навън, питайки се ни-
ма всички тези неща се случват на нея й дали е възможно действителни
хора в действителния живот да напуснат затвора си, да завият надясно
по улицата, и да се окажат в рая.
Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на

светофара тъкмо се сменяше със зелена. Пам Хейвърфорд, която беше
сменила бялата си униформа на камериерка с елегантни червени панта-
лони, пресече улицата заедно с трийсетина други минувачи. Тази вечер
остана да поработи едни час извънредно, но кой знае защо си беше нау-
мила, че Роузи ще бъде в „Хот Пот“… бе убедена, че ще я открие там.
„Така наречената «женска интуиция»“ – помисли си тя.
Измери крадешком огромния мъжага, който вървеше точно до нея
– стори й се, че току-що го бе забелязала пред будката за вестници в
150
„Уайтстоун“. Можеше да мине за „интересна личност“, ако се изключат
очите му… които бяха съвсем безизразни. Като се качваха на отсрещния
тротоар, случайно срещна погледа му – беше съвсем празен, като на ро-
бот – и изстина.
В „Хот Пот“ пък Роузи внезапно реши да изпие още една чаша чай.
Кой знае защо си беше наумила, че Пам може да се отбие. Макар работ-
ното време на приятелката й да беше приключило преди цял час, реши
да я изчака. Сигурно женската й интуиция й го подсказваше. Стана и се
запъти към касата.
„Малката кучка е сладичка – мислеше си Норман. – Тесни червени

панталони, стегнато задниче.“ Изостана една-две крачки да се полюбува
на гледката, но в същия миг мадамката се шмугна в някакво заведепий-
це. Той надникна през прозореца, но не забеляза нищо интересно – само
неколцина дъртофелници, които преживят захарни боклуци и сърбат ча-
йове и кафета; плюс няколко келнера, които тичат наоколо със ситни
стъпчици.
„На възрастните дами сигурно им допада – рече си. – Големи бак-
шиши ще да падат от цялото това кълчотене.“
Най-вероятно е заради бакшишите, защо иначе големи мъже ще хо-
дят така? Не може всичките да са обратни… нали?
Зад витрината мерна една дама, значително по-млада от синьокоси-
те госпожи в костюми с панталони, каквито бяха повечето посетителки.
Тя се отдалечаваше навътре към касата в другия край на чайната (тези
заведения май така се наричат). Огледа задника й, просто защото очите
му винаги се залепяха най-напред на задника, ако жената беше под че-
тиридесет, и го окачестви като нелош, но нищо особено.
„Задникът на Роуз изглеждаше така едно време – рече си. – Едно
време, преди да се отпусне и да заприлича на слон.“
Тази жена имаше страхотна коса – всъщност далеч по-хубава от
задника й – но тя не му напомняше на съпругата му. Роузи бе от онзи
тип жени, които неговата майка наричаше „кестенявка“, и почти никога
151
Роуз Мадър
не си правеше прически (като се има предвид убитият миши цвят на ко-
сата й, Норман напълно я разбираше). Обикновено я връзваше на конска
опашка с ластик, а ако излизаха на кино или на вечеря, я омотаваше в
набърчена разтегателна джунджурия – от ония, дето се продават във
всяка дрогерия.
Жената, която Норман мерна зад прозореца па „Хот Пот“, не беше
кестенявка, а стройна блондинка, чиято коса не беше вързана на опаш-
ка, нито пък беше оплетена с шнур. Тя се спускаше на гърба й в грижли-
во сплетена плитка.
Но онова, което през този ден най-много я зарадва – дори повече от

зашеметяващата новина, която научи от Роуда, че Роби Лефъртс я оцени
достатъчно високо, за да й плаща по цели хиляда долара на седмица – бе
срещата с Пам Хейвърфорд, пред която най-неочаквано се оказа, когато
плати втората чаша чай и се отмести от касата. Пам я погледна, но отна-
чало не я позна и отмести поглед… после рязко се обърна, а в очите й се
четеше удиаление. Понечи да се усмихне, но всъщност изпищя, с което
сигурно докара до прединфарктно състояние поне десетина от посети-
телките на малкото, пълно с цветя заведение.
– Роузи? Ти ли си? О… мили… Боже!
– Аз съм – отвърна й тя, засмя се и се изчерви. Усещаше как хората
извръщат погледи към тях, но откри – чудо на чудесата – че това не я
притеснява много.
Отнесоха чашите с чай на любимата си маса до прозореца и Роузи
дори позволи на Пам да я предума да хапне още едно парче сладкиш,
макар че откакто пристигна в този град, бе отслабнала със седем килог-
рама и доколкото зависеше от нея, нямаше никакво намерение пак да ги
качва.
Приятелката й не преставаше да повтаря, че „не може да повяярва,
просто не може да повяяярва“ – забележка, която Роузи би се изкушила
да приеме за ласкателство, ако не беше неразбиращият поглед на Пам,
който непрекъснато се местеше от лицето към косата й, сякаш все още
не можеше да проумее истината.
– Изглеждаш поне с пет години по-млада – отбеляза. – Божичко,
Роузи, направо си като момиченце!
– За петдесетте долара, които дадох, трябва да приличам най-
152
малкото на Мерилия Монро – с усмивка отвърна тя… но след разговора
с Роуда парите за фризьор далеч не й тежаха толкова на съвестта.
– Откъде… – започна Пам, но после млъкна. – Заради картината,
дето си я купи, нали? Направила си си същата прическа като на жената
от картината.
Роузи помисли, че ще се изчерви при тези й думи, но не усети и по-
мен от руменина. Просто кимна и отговори:
– Нейната коса страшно ми харесва, та реших и аз да опитам. – По-
мълча замислено, а после допълни: – А пък за цвета, още не мога да по-
вярвам, че се осмелих. За пръв път през живота си си боядисвам косата.
– За пръв път!… Не ти вярвам!
– Това е самата истина.
Пам се наведе през масата и заговорнически й пошепна с дрезгав
глас:
– Случило се е, нали?
– Какво имаш предвид? Какво да се е случило?
– Срещнала си някоя интересна личност!
Роузи отвори уста. После я затвори. Отново понечи да каже нещо,
макар да нямаше никаква представа какво се кани да изрече. В крайна
сметка не каза нищо – вместо думи от устата й избликна смях. Накрая
чак се просълзи, а Пам се разсмя заедно с нея.
Не й се наложи да използва ключа от входната врата на жилищната

сграда, намираща се на Трентън Стрийт № 897 – в работни дни стоеше
отключено докъм осем вечерта – но трябваше да извади малкото ключе
за пощенската кутия (отпред с тиксо беше залепен надпис „Р.
МАККЛЕНДЪН“, който смело потвърждаваше, че тя живее тук, да,
именно тук), но освен рекламната брошура на евтините магазини „Уол-
Март“, вътре нямаше нищо. Докато се изкачваше по стълбите към вто-
рия етаж, приготви друг ключ. Този беше от нейната квартира и единст-
вен портиерът на сградата имаше дубликат. Както и пощенската кутия
той бе нейна собственост. Краката й бяха съвсем отекли – измина пеш
седемте километра от центъра дотук, прекалено възбудена и безкрайно
щастлива, за да пътува с автобус, а освен това искаше да поразмисли и
да помечтае. Беше гладна въпреки двете парчета сладкиш в чайната, но
приглушеното ръмжене в стомаха й не помрачаваше щастието й, а дори
153
Роуз Мадър
го засилваше. Нима е изпитвала подобна радост през живота си? Стру-
ваше й се, че отговорът е „не“. Освен в мислите й радостта сякаш се раз-
ливаше по цялото й тяло и макар да чувстваше краката си уморени, не й
бе никак тежко да върви. Дори кръстът изобщо не я болеше въпреки
дългата разходка.
Като влезе в стаята (този път се сети да заключи), отново се разки-
коти. Тази Пам и нейните „интересни личности“. Призна насила някол-
ко неща – все пак в събота вечер на концерта на „Индиго Гърлз“ щеше
да се появи заедно с Бил и жените от „Д и С“ щяха да се запознаят с не-
го. Но когато запротестира, че е боядисала и сплела косата си съвсем не
само заради Бил (всъщност наистина смяташе така), в отговор Пам
вдигна очи и и намигна. Това малко подразни Роузи… но приятелката й
беше толкова трогателна.
Отвори прозореца и стаята се изпълни с мекия аромат на късна про-
лет и с шума, който идваше от парка. После застана до малката кухненс-
ка маса – до вазата с цветята, които Бил й донесе в понеделник, лежеше
тънка книжка. Цветята бяха увяхнали, но сърце не й даваше да ги изх-
върли. Щеше да ги запази поне до събота. Снощи го сънува – насън се
возеше на мотоциклета зад него. Той кара все по-бързо и по-бързо и из-
веднъж на нея й хрумва ужасяваща, фантастична дума. Магическа дума.
Сега не можеше да си припомни точно как звучеше – беше някаква без-
смислица като „писвам“ или „мисвам“ – но насън й се стори невероятно
красива… и въздействаща.
„Не я изричай на шега – мисли си, докато летят по някаква магист-
рала; от лявата страна се издигат възвишения, а отдясно езерото хвърля
зад папратите златисто-синкави отблясъци. Отпред се вижда хълм, по-
тънал в зеленина, и тя знае, че от другата страна има порутен храм. – Не
я изричай, ако не си решена да се отдадеш изцяло, тялом и духом.“
Но тя изрича думата, която изскача от устата и като електрическа
искра. Мотоциклетът се отделя от шосето – Роузи за миг мерва предно-
то колело, което продължава да се върти на двадесетина сантиметра от
настилката – и сянката им остава вече някак си отдолу. Бил завърта ръч-
ката, те политат към яркосиньото небе и сякаш изплуват над пътя в про-
секата сред дърветата като подводница, която се появи сред океана. Зъз-
неща се събуди сред омотаните на кълбо завивки. Същевременно се за-
дъхваше, изпълнена с тайнствена топлина, която извираше от тялото й,
невидима, но жарка, като слънце при затъмнение. Съмняваше се, че в
събота ще полетят по същия начин, колкото и магически думи да изри-
ча, но все пак реши да задържи цветята за по-дълго. Дори можеше да
154
хербаризира няколко стръка между страниците на тази книга.
Беше я купила в „Мечтите на Илейн“ – фризьорския салон, където
й боядисаха косата. Заглавието беше „Лесно, но елегантно – десет при-
чески, които можете да направите сама“.
– Хубави са – обясни й Илейн. – Разбира се, винаги трябва да се хо-
ди на специалист, аз така смятам, но ако човек не може да си го позво-
лява всяка седмица, било заради парите, било заради времето, а само
при мисълта да повика вкъщи фризьор му настръхват косите, тази книж-
ка е разумен компромис. Само те моля да ми обещаеш, че ако някой
младеж те покани на забава в Уестууд, първо ще се отбиеш при мен.
Роузи седна на масата и отвори на прическа № 3 – „Класическа
плитка“… която била известна и като „Класическа френска плитка“.
Прегледа черно-белите фотографии, на които една жена показваше как
да се раздели и как да се сплете косата, а когато прочете статията док-
рай, започна да разглежда снимките в обратен ред и да разплита косите
си. Разпускането се оказа далеч по-лесно от сплитането тази сутрин –
бяха й необходими четиридесет и пет минути и доста проклятия, докато
накара плитката да заприлича попе малко на прическата, с която излезе
снощи от „Мечтите на Илейн“. Струваше си все пак да положи всички
тези усилия, дори само заради искреното удивление на Пам, когато я ви-
дя в „Хот Пот“.
Щом привърши, мисиите й се насочиха към Бил Стайнър – питаше
се дали ще хареса косата й сплетена. Дали ще му хареса руса. И дали
изобщо ще забележи всички тези промени. Замисли се дали ще се натъ-
жи, ако той не забележи изобщо промяната, но изведнъж въздъхна и
сбърчи нос. Разбира се, че ще се натъжи. Да, но ако той не само забеле-
жи, а и реагира като Пам (като изключим писъците, разбира се)? Може
дори да я грабне в прегръдките си, както пише в любовните романи…
Тъкмо посегна за дамската си чанта да потърси гребен, отдадена на
приятни мечти за събота – Бил завърза на плитката й кадифяна панделка
(а защо именно ще му се намира кадифяна панделка, можеше и да не се
уточнява – именно затова бе толкова приятно да мечтаеш на кухненска-
та маса) – когато някакъв звук от отсрещния край на помещението пре-
късна мислите й.
Скръъц. Скръъц-скръъц.
Щурче. Само че звукът не долиташе през отворения прозорец от-
към парка. Щурчето като че се намираше по-наблизо.
Огледа пода и забеляза нещо, което подскочи. Стана, отвори шкафа
от лявата страна на мивката и извади стъклена купа. Прекоси стаята,
155
Роуз Мадър
като взе от стола в дневната рекламната брошура на „Уол-Март“. Коле-
ничи до насекомото, което почти бе стигнало до празния десен ъгъл на
помещението – беше го определила за телевизора, ако изобщо си купи
телевизор, преди да се изнесе оттук. След днешните събития мисълта да
се премести в ново жилище – при това по-голямо – съвсем не й се стру-
ваше неосъществима мечта.
Наистина беше щурец. Не беше много ясно как се бе добрал до вто-
рия етаж, но определено беше щурец. Сетне й хрумна отговор на загад-
ката и дори можеше да си обясни защо бе чула щуреца на заспиване.
Сигурно е дошъл с Бил – бил е скрит в маншета на панталона му. Малък
подарък към цветята.
„Само че онази нощ щурецът не беше само един – изведнъж се
намеси Практична-Разумна. Нейният глас напоследък никак не се чува-
ше. Звучеше пресъхнало и леко дрезгаво. – Чуваха се поне цяла ливада
щурци. Даже цял парк.“
„Дрън-дрън – уверено отвърна тя и захлупи насекомото с купата,
после подпъхна рекламната брошура отдолу, няколко пъти го побутна с
крайчеца, а когато то най-сетне подскочи, успя да пъхне хартията под
целия съд. – Просто ми се е сторило, че са цял оркестър. Спомням си
добре, тъкмо заспивах. Сигурно вече съм се била унесла.“
Вдигна купата и я обърна, притискайки рекламата отгоре, та Щуре-
цът да не избяга, преди да му е позволила. Междувременно той енергич-
но подскачаше и бронираното му гръбче току почукваше по снимката
на новоиздадения роман на Джон Гришам, които човек можел да си ку-
пи в „Уол-Март“ само за шестнадесет долара, плюс данъка. Роузи зата-
наника „Ако видиш падаща звезда“, застана до отворения прозорец,
махна брошурата и поднесе купата с щуреца над перваза. Насекомите
могат да падат от много по-голяма височина, а после преспокойно да
тръгнат („да заподскатат“ – мислено се поправи тя) нанякъде. Бе сигур-
на, че е прочела този факт в някое списание, или пък го е чула в преда-
ване по телевизията за живата природа.
– Хайде, Щурчо – подкачи го. – Бъди добро момче и скачай долу.
Виждаш ли онзи парк? Там има буйна трева, колкото си поискаш роса
за пиене, безброй щуречки…
Роузи млъкна. Насекомото съвсем не бе пристигнало тук, скрито в
маншет на панталон, защото в понеделник, когато я води на вечеря, Бил
беше с дънки. Роузи затърси някакъв спомен, но отново стигна до също-
то заключение, при това без капчица съмнение. Беше с плътна памучна
риза и дънки „Ливайс“, които нямаха никакви маншети. Тогава дрехите
156
му й подействаха успокоително – бяха за нея доказателство, че той не
възнамерява да я води в луксозно заведение, където другите посетители
ще я оглеждат презрително.
Беше с дънки, никакви маншети.
Как тогава бе дошъл Щурчо?
Нима имаше значение? Ако не се е изкачил на втория етаж, скрит в
маншета на Бил, значи просто се е пъхнат в нечий чужд панталон, а ко-
гато му е доскучало да се вози, е скокнал на площадката на втория етаж
– хей, благодаря за превоза, приятел. След това чисто и просто е про-
пълзял под нейната врата, какво толкова? Къде-къде по-неприятни нео-
чаквани гости можеше да очаква.
Сякаш в израз на съгласие с нейните разсъждения щурчето изскочи
от купата и се скри от погледа й.
– Лек ден – подвикна след него Роузи. – Отбий се някой път. Съв-
сем сериозно.
Докато отнасяше купата в кухнята, през прозореца нахлу вятър,
който измъкна рекламната листовка изпод пръстите й. Тя се заклати
мързеливо във въздуха и се приземи на пода. Роузи се наведе да я вдиг-
не, но се смрази. На пода видя още две щурчета, но и двете бяха мъртви
– едното беше обърнато на една страна, а другото лежеше по гръб и
крачката му стърчаха нагоре. Можеше да си обясни и да приеме появата
на един щурец, но на три? В стая на втория етаж? Как да си го обясни
човек? Изведнъж забеляза още нещо, което се криеше недалеч от двете
щурчета в пролуката между две дъски. Коленичи, измъкна новата си на-
ходка и я разгледа внимателно.
Беше цвят от детелина. Миниатюрен розов цвят от детелина. Отно-
во сведе очи към пролуката между дъските, откъдето го бе измъкнала,
след това погледът й се отмести към двете щурчета, а после бавно за-
почна да се изкачва по кремавата стена… и най-сетне се спря на карти-
ната, която висеше до прозореца. Роуз Мадър (име като всяко друго)
стоеше на своя хълм, а наскоро появилото се пони пасеше трева зад нея.
С разтуптяно сърце – ударите му отекваха в ушите й като приглу-
шен ек на тимпани – Роузи се наведе към картината и едва не опря нос в
муцуната на понито – образът се разслои пред очите й на отделните от-
сенки на старата боя, а от такова разстояние виждаше дори мазките на
четката. Тревата беше в тревистозелени и маслинени нюанси – худож-
никът, изглежда, я бе изрисувал с бързи коси движения. Сред стръкове-
те се гушеха розови петънца. Детелина.
Роузи погледна розовото цветче в дланта си, после го доближи по
157
Роуз Мадър
картината. Цветът съответстваше напълно. Несъзнателно поднесе длан
пред устните си и подухна миниатюрното цветче към картината. Едва
ли не очакваше (дори нещо повече – за миг бе напълно сигурна в това)
розовата топчица да проникне през боята и да се върне в онзи свят, съз-
даден от неизвестен художник преди шейсет, осемдесет или дори сто
години.
Разбира се, нищо подобно не се случи. Детелинката се удари в
стъклото (доста необичайно за маслено платно, както бе казал Роби в
деня, когато се запознаха), отскочи и бавно се приземи на пода като топ-
чица смачкана тоалетна хартия. Картината може и да е магическа, но
стъкленото покритие със сигурност не беше.
„А как тогава щурците са успели да изскочат навън? Ти наистина
смяташ, че именно така е станало, нали? Че щурците и детелинката ня-
как си са успели да изпаднат от картината?“
Бог да й е на помощ, защото точно така смяташе. Подозираше, че
извън тази стая, в компанията на други хора, подобна мисъл би й се сто-
рила смехотворна, ако изобщо й хрумне, но засега вярваше напълно в
това обяснение – щурците са изскочили от тревата под краката на руса-
та жена с пурпурния хитон. Някак си са успели да прескочат от света на
Роуз Мадър в света на Роузи Макклендън.
„И как именно? Нима чисто и просто са се просмукали през
стъклото?“
Не, естествено. Това беше глупаво, но…
С леко разтреперани ръце Роузи посегна към картината и я свали от
кукичката. Занесе я в бокса, постави я на плота и я обърна. Надраскани-
те с въглен думи на гърба съвсем се бяха размазали – ако не знаеше как-
во гласи надписът, изобщо не би успяла да го разчете.
Съвсем колебливо, вече сериозно изплашена (сигурно се е страху-
вала през цялото време, но едва сега започваше да си дава сметка), по-
пипа гърба на картината. Като побутна с пръст кадастрона, той изпращя.
Звукът беше обезпокоително силен. А когато докосна долния ръб, къде-
то кафеникавата хартия се скриваше в рамката, напипа нещо… няколко
неща…
Преглътна с усилие – гърлото й бе пресъхнало. Като насън, сякаш
това не беше нейната ръка, посегна и отвори едно чекмедже; извади нож
и бавно насочи острието към кафявата хартия.
„Недей! – изписка Практична-Разумна. – Роузи, недей, не знаеш
какво може да изскочи оттам!“
За миг задържа върха на ножа опрян върху кадастрона, но после го
158
остави настрана. Вдиша картината и огледа долния край на рамката, ус-
тановявайки с някаква далечна част на съзнанието си, че ръцете й са се
разтреперали неудържимо. Новият елемент насред гората – просека с
големина поне сантиметър в най-широката си част – изобщо не я изне-
нада. Отново постави картината на плота, като я придържаше с дясната
си ръка, а с лявата – по-сръчната си ръка – отново насочи ножа към
гърба.
„Недей, Роузи! – Този път Практична-Разумна не изписка, а напра-
во простена. – Моля те, не прави това, остави всичко, както си е.“ Само
че този съвет бе направо смешен – ако го бе последвана първия път, ко-
гато госпожа П-Р й го натякваше, все оше щеше да живее с Норман.
Или да умира от него.
Цепна с ножа задното покритие на картината, точно над издутини-
те, които беше открила. На плота изпаднаха шест щурчета – четири бяха
мъртви, петото едва-едва помръдваше, а шестото събра сили колкото да
отскочи от плота и да се прекатури в мивката. Освен щурците от карти-
ната изпаднаха още няколко розови цветчета детелина, няколко стръка
трева… и парче изсъхнало кафяво листо. Беше почти сигурна, че е
листо.
С внимателни движения (и без да обръща никакво внимание на
госпожа Практична-Разумна) Роузи отдели от рамката цялата задна част
на картината. Отвътре изпадаха още няколко природни находки: мравки
(повечето бяха мъртви, но три-четири все още можеха да пълзят), пух-
кавото телце на мъртва пчела, няколко листенца от маргаритка като оне-
зи, които човек откъсва едно по едно, докато брои: „Обича ме, не ме
обича, обича ме, не ме обича“… и няколко лъскави бели косъма. Стис-
кайки картината по-здраво, Роузи повдигна космите към светлината и
по гърба й полазиха тръпки – като огромни крака, които се изкачват по
стълбище. Знаеше какво ще й кажат, ако занесе находката на някой ве-
теринар и го помоли да ги разгледа под микроскоп – това са конски кос-
ми. Или по-точно, това са косми от малко рошаво пони. Което в момен-
та преспокойно пасе трева в един друг свят.
„Започвам да губя разсъдъка си“ – хладнокръвно отбеляза Роузи, но
това не беше гласът на Практична-Разумна, а нейният собствен глас,
който изразяваше мислите и душата й. Не звучеше нито истерично, нито
уплашено – говореше съвсем разумно, спокойно и като че ли с лека по-
чуда. Роузи подозираше, че именно този глас ще отбележи неизбеж-
ността на смъртта в дните или седмиците, когато тя окончателно
наближи.
159
Роуз Мадър
Само че младата жена упорито отказваше да повярва, че се побърк-
ва, или поне да повярва в този факт с абсолютната увереност, с която би
приела откритието, че е неизлечимо болна от рак. Току-що разряза гър-
ба на картината си и отвътре изпаднаха няколко стръка трева, косми и
насекоми – сред които и три-четири живи. Толкова ли е трудно да се
приеме този факт? Преди няколко години бе чела в един вестник как ня-
каква жена открила в стар семеен портрет напълно валидни акции – в
сравнение с тях някакви си буболечки са направо прозаични.
„Е, да, но все още живи? А какво ще кажеш за свежата детелинка и
зелената трева, а, Роузи? Листото е мъртво, но ти прекрасно знаеш как-
во ти се върти в главата – че…“
Мислеше си, че листото не е изсъхнало зад стъклото. Пейзажът бе-
ше летен, но дори и през юни човек може да попадне на сухо листо,
скрито в тревата.
„Та бих искала да повторя – изгубвам си разсъдъка.“
Само че нещата бяха тук – насекомите и тревите бяха разпилени по
кухненския плот.
Неща.
Не сънища или халюцинации, а материални предмети.
Но имаше още нещо, което никак не искаше да признае открито.
Тази картина й беше проговорила. Не, съвсем не на глас, но при все то-
ва, още в първия миг, когато я видя, картината й проговори. На гърба бе
изписано собственото й име – или поне възможна негова версия – а вче-
ра бе изхарчила далеч по-голяма сума, отколкото можеше да си позволи,
за да направи косата си по подобие на жената в пурпурния хитои.
Водена от някаква инстинктивна решителност, пъхна плоската
страна на ножа под горния край па рамката и натисна дръжката надолу.
Ако бе усетила някакво съпротивление, веднага щеше да се откаже – то-
ва бе единственият й нож и тя не искаше да го счупи – но гвоздейчетата
излязоха съвем лесно. Роузи махна най-горната част, придържайки стък-
лото със свободната си ръка, за да не падне на плота и да се разбие, и я
остави настрана. След миг държеше в ръце самото платно. Беше дълго
около седемдесет и пет сантиметра, а без рамката и подложката на висо-
чина бе към четиридесет и пет сантиметра. Внимателно прокара пръсти
по отдавна засъхналата боя, напипвайки миниатюрните грапавини, че
дори следите от четката на художника. Това бе необикновено, дори мал-
ко страшновато усещане, но в него нямаше нищо свръхестествено –
пръстът й не потъна в другия свят, скрит в картината.
Телефонът, който купи вчера и веднага включи, иззвъня за пръв
160
път. Звукът бе усилен докрай и стресната от ненадейните, пронизителни
трели, самата Роузи извика. Ръката й потръпна и пръстът й едва не про-
муши платното.
Постави картината на масата и забърза към телефона, като се надя-
ваше да чуе гласа на Бил. „Ако е той – разсъждаваше тя, – мога да го по-
каня да види що за картина имам.“ Щеше да му покаже и най-разнород-
ните боклуци, които изпаднаха отвътре. Нещата.
– Ало?
– Ало, Роузи? – Не беше Бил, а някаква жена. – Ана Стивънсън се
обажда.
– О, Ана! Здравей! Как си?
От мивката долиташе настойчиво скрибуцане – скръъъц, скръъъц.
– Не съм много добре – отвърна Ана. – Съвсем не съм добре. Слу-
чило се е нещо крайно неприятно и непременно трябваше да ти се оба-
дя. Може би няма нищо общо с тебе – от все сърце се надявам да е така,
но…
Роузи приседна на пода – дори когато откри издутинките по гърба
на картината, не се бе уплашила толкова.
– Какво има, Ана? Какво се е случило?
Слушаше с нарастващ ужас. Когато приключи, Ана й предложи да
отиде в „Дъщери и сестри“ и да остане там през нощта.
– Не зная – окаменяла отвърна тя. – Ще трябва да помисля. Аз…
Ана, трябва да се обадя на един друг човек. След това отново ще се
свържа с теб.
Без да дочака отговор, прекъсна връзката и избра 411, номера на
„Услуги“, поиска някакъв номер, записа го, след това го набра.
– „Градът на свободата“ – обяви възрастен мъжки глас.
– Да, мога ли да говоря с господин Стайнър?
– Господин Стайнър е на телефона – сякаш поразвеселено отвърна
хрипкавият глас. Роузи се пообърка, но изведнъж се сети, че Бил работи
при баща си.
– Бил. – Гърлото й отново бе пресъхнало до болка. – Бил, искам да
кажа… той там ли е?
– Изчакайте, госпожице… – Чу се прошумоляване и потропване
(беше оставил слушалката) и далечен вик: – Били! Една дама те търси!
Роузи затвори очи. Скрибуцането на щуреца в мивката долиташе
сякаш от много далеч: скръъц-скръъц.
Дълга, непоносима пауза. Изпод левия й клепач се изплъзна сълза и
се търколи по лицето й. След това от десния й клепач се отрони друга, а
161
Роуз Мадър
в главата й изплува стих от стара кънтри песен: „Надбягването почва…
Гордост е последна… Болка ще спечели…“ Роузи отри лице. Толкова
сълзи бе избърсала в този свой живот. Ако индуистите не грешат и на-
истина има прераждане, не искаше и да си помисля каква е била в пре-
дишния си живот.
Отсреща се обадиха.
– Ало? – беше гласът, който вече чуваше в сънищата си.
– Здравей, Бил.
Това съвсем не беше нормалната височина на гласа й, дори не беше
и шепот, съвсем не. Това бе дрезгав повей на шепот.
– Не ви чувам – извини се Бил. – Бихте ли говорили малко по-висо-
ко, госпожо?
Изобщо не искаше да говори по-високо – искаше да затвори теле-
фона. Само че не можеше. Ако Ана е права, той също може да пострада
– да пострада много тежко. В случай, че някой забележи, че той й е
малко по-близък от останалите хора.
Прокашля се и опита отново:
– Бил? Роузи се обажда.
– Роузи! – викна той, в гласа му се долавяше задоволство. – Ей, как
си?
Неподправената му, неприкрита радост само я накара да се чувства
още по-зле – така, сякаш жива я режат на парчета.
– Не мога да изляза с теб в събота – бързо изрече тя. Сълзите вече
се стичаха по лицето й, процеждайки се изпод клепачите като гадно го-
рещо олио. – Не мога да излизам повече с теб. Трябва да съм била луда,
да си помисля, че мога.
– Разбира се, че можеш! Божичко, Роузи! Какво говориш?
Паниката в гласа му – не гняв, както бе очаквала, а съвсем истинска
паника – й причиняваше ужасна болка, но кой знае защо, смущението
му я нараняваше още повече. Не можеше да го понесе.
– Не ми се обаждай и не идвай у пас – нареди му, а в същия миг с
ужасяваща яснота пред очите й изплува образът на Норман, който стои
в проливния дъжд на отсрещния тротоар пред нейния вход, яката на
шлифера му е вдигната, а уличната лампа слабо осветява долната поло-
вина от лицето му – стърчи насред улицата, досущ като пъклените, без-
пощадни злодеи от романите на Ричард Расин.
– Роузи, не разбирам…
– Зная, но това е за твое добро. – Гласът й трепереше и всеки миг
щеше да секне. – Просто стой настрана от мен, Бил.
162
Побърза да затвори, взря се за миг в слушалката и нададе пронизи-
телен, мъчителен писък. С опакото на дланите си бутна апарата от скута
си. Слушалката се плъзна и остана да лежи на пода, а долитащият от нея
сигнал „свободно“ незнайно защо напомняше на Роузи за щурците в по-
неделник вечер. Изведнъж я обзе неистова непоносимост към този звук;
имаше чувството, че ако го послуша още половин минута, главата й ще
се разцепи на две. Изправи се, отиде до розетката, коленичи пред нея и
измъкна щепсела. Опита се да се изправи, но не можеше да се държи на
краката си. Седна на пода и остави сълзите да се стичат на воля. Няма-
ше никакъв избор.
Ала непрекъснато й повтаряше, че не е сигурна, че независимо от
подозренията си и тя на свой ред не може да бъде сигурна. Но Роузи бе
напълно уверена. Бил е Норман. Норман е в града, Норман е изгубил и
последната капчица здрав разум, Норман е убил бившия съпруг на Ана
Питър Слоуик, Норман я търси.
Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само

четири секунди по-рано щеше да се изправи лице в лице с жена си, Нор-
ман свърна в евтина дрогеря на име „Не повече от 5“. Мотото на магази-
на беше „Всички стоки под $5!“ То беше изписано под разкривена ри-
сунка с образа на Ейбрахам Линкълн. Брадатото лице на Линкълн бе
разтегнато в широка усмивка и той намигаше – според Норман Даниълс
така доста приличаше на един тип, когото бе арестувал, защото удушил
жена си и всичките си четири деца. В този магазин, който се намираше
буквално на хвърлей място от заложната къща „Града на свободата“,
той закупи необходимата му за днес маскировка – тъмни очила и бейз-
болна шапка с надпис „ЧИСОКС“ над козирката.
В резултат на десетгодишния си опит като полицай Норман бе
стигнал до убеждението, че използването на маскировка е подходящо
само в три случая: в шпионски филми, в разкази за Шерлок Холмс и на
карнавал по случай Хелоуин. Маскировката е изключително безполезна
през деня, когато гримът е просто най-обикновен грим, а дегизировката
– нищо повече от най-обикновена дегизировка. А фустите от „Дъщери и
сестри“ – бардак в стил Нова ера17, където, както накрая си бе признало
приятелчето му Питър Слоуик, бе изпратило неговата непокорна Роуз –
най-вероятно имат изключително развит нюх към всякакви хищници,
163
Роуз Мадър
които се навъртат около дупката им. За кучки като тях параноята е не
просто начин на живот, а чиста проба висока степен на технологично
развитие.
Шапката и очилата щяха да му свършат идеална работа – привечер
възнамеряваше единствено да проведе „малко рекет“, както се изразява-
ше първият му сътрудник, детектив Гордън Сатъруейт. Освен това Гор-
дън умираше най-ненадейно да сграбчи младия си помощник и да обя-
ви, че е време да си поиграят – според неговите думи – на „старата слу-
шалка“. Детективът беше тлъст, миризлив мърльо с кафяви зъби, който
дъвчеше тютюн, и Норман започна да го презира от мига, в който видя
за пръв път. Работеше като полицай от двадесет и шест години, беше
следовател от деветнадесет, но нямаше никакъв усет към работата. За
разлика от Норман, който не харесваше работата си, ненавиждаше отка-
чалките, с които трябваше да се занимава (и дори да си сътрудничи при
изпълнението на секретни задачи), но имаше усет, който с течение на
годините се бе оказал безценен. Именно той бе решаващ в случая, бла-
годарение на който го повишиха, и който го превърна – макар и съвсем
за кратко – в златното момче на пресата. В това разследване, както и в
повечето следствия, свързани с организираната престъпност, настъпва-
ше момент, когато следата се изгубваше в плетеница от пътечки и де-
тективите не знаеха накъде да продължат, разликата в случая с наркоти-
ците беше, че за пръв път в цялата си кариера Норман Даниълс ръково-
деше разследването и когато логиката започна да му изневерява, напра-
ви онова, което повечето ченгета не можеха или не смееха да сторят –
превключи на интуиция и залагайки на нея цялото си бъдеще, се впусна
в безстрашни и непоколебими ходове.
За него не съществуваше такова нещо като „малко рекет“; той смя-
таше, че единственият начин бе да се ходи на риболов. Като се озовеш в
задънена улица, изхвърляш от главата си всякакви безполезни идеи и
недообмислени предположения и отиваш на някое свързано със случая
място – и сякаш се носиш в лодката си, от време на време замяташ въди-
цата, после бавно я изтегляш, после пак я замяташ и пак я изтегляш, и
чакаш нещо да клъвне. Понякога нищо не се хваща. Друг път изваждаш
само някой потънал клон, стар гумен ботуш или някоя такава риба, за
17. Движение „Нова ера“ (New Age Movement) – популяризира спиритуални и мистични
идел, начин на живот, практики, възникнало през 80-те години във Великобритания и
Америка. Много от членовете на Фундаменталистката християнска църква в Съеди-
нените щати са силно настроени срещу него, смятайки, че е подклаждано от Сатана-
та. – Б. пр.
164
която и гладен ракун не би се полакомил. Само че се случва да извадиш
и истински деликатес. Норман сложи шапката и очилата, после свърна
наляво по Харисън Стрийт и се насочи към Дърам Авеню. До „Дъщери
и сестри“ имаше поне пет километра, но той нямаше нищо против да
походи – тъкмо междувременно ще изпразни съзнанието си. Докато се
добере до № 251, ще бъде като фотографска хартия, готов да запечата
всички образи или идеи, които може да изникнат, без да ги преиначава и
да ги нагажда към своите предположения. Не можеш да ги преиначиш,
ако нямаш предположения.
Прескъпата карта на града се намираше в задния му джоб, но той
спря да направи справка само веднъж. Нямаше и седмица, откакто бе
пристигнал в този град, но в сравнение с Роузи вече имаше много по-яс-
на представа за разположението му – това също бе по-скоро дарба, от-
колкото умение.
Като се събуди вчера сутринта с непрестанна болка в ръцете, раме-
нете и слабините и с така възпалена устна кухина, че едва успя да отво-
ри уста (като провеси крака от леглото, първият опит да се прозее бе мъ-
чителен), посрещна деня с ужасяващото откритие, че онова, което стори
с Питьр Слоуик – известен още като Тъпърстайн, или Неотразимото за-
лизано еврейче – вероятно бе грешка. Колко сериозна, бе трудно да се
определи, защото голяма част от случилото се в къщата на Слоуик бе за
него само смътен спомен. Но докато стигна до будката за вестници, вече
бе напълно убеден, че в тая работа няма „вероятно“. Да не говорим, че
„вероятно“ е за обикновените мижитурки – макар и негласен, този прин-
цип от житейския правилник на Норман бе пламенно отстояван още от
ранна юношеска възраст, когато майка му ги напусна и баща му наисти-
на започна да прекалява с пердаха.
Купи си вестник и докато се връщаше в стаята си, набързо го прег-
леда. Нищо не се споменаваше за Питър Слоуик, но това не му донесе
кой знае каква утеха. Може би просто не са имали време да включат но-
вината в сутрешните издания – всъщност възможно бе тялото все още
да лежи там, където го остави (поне където мислеше, че го остави, наум
се поправи той), тоест, натъпка го зад бойлера в приземието. Само че
образи като Тъмпър, които се занимават с какви ли не общественополез-
ни дейности и имат цял куп сърцераздирателни приятелчета, не остават
неоткрити за дълго. Някой ще се притесни, друг ще намине към уютната
заешка бърлога ма Бодри Плейс да го потърси и най-сетне някой ще по-
падне на изключително неприятното откритие зад бойлера.
И естествено макар да не излезе вчера, новината се появи в
165
Роуз Мадър
днешния вестник на първа страница в рубриката „Градски новини“:
„СОЦИАЛЕН РАБОТНИК ЗАКЛАН В ДОМА СИ“. От статията става-
ше ясно, че служба „Информация“ е била само една от доброволните
дейности па Тъмпър… и че всъщност съвсем не е бил толкова беден.
Вестникът твърдеше, че семейството му – чиято единствена издънка бил
– притежавало доста добро богатство. Фактът, че бе работил на автогара
посред нощ, пращайки избягали съпруги при ония пачаври в „Дъщери и
сестри“, само потвърждаваше подозрението на Норман, че Тъмпър е бил
или незадоволен, или обратен. Както и да е, той бе истински праведен
глупак, който се вреше тук и там, толкова зает да спасява света, че през
по-голямата част от времето не му оставаше свободна минута дори да си
смени бельото. Служба „Информация“, Армията па спасението, телефон
на доверието, помощ за Босна, помощ за Русия (човек би рекъл, че у ев-
рейче като Тъмп ще се намери достатъчно акъл, та да пропусне поне
последното, но не би), както и две-три „женски каузи“. Вестникът не ци-
тираше имена, но той вече знаеше за една от тях – „Дъщери и сестри“,
известни още като „Лесби бейби в Страната на мечтите“. Панахидата на
Тъмпър щеще да се състои в събота, само дето в статията се наричаше
„възпоменателна сбирка“. Ах, недей!
Освен това знаеше, че ченгетата ще потърсят връзка между смъртта
на Слоуик и всяка една от каузите, за които бе работил… но няма да из-
ключат вероятността, че може и да няма нищо общо с нито една от тях.
Ще се позаинтересуват и от личния му живот (приемайки, разбира се, че
разхождаща се „стая под наем“ като Тъмпър изобщо има личен живот),
но няма да изключат и възможността да се е случило поредното от така
популярните напоследък „убийство без особени мотиви“, обикновено
дело на някой случаен психопат. Може да се каже, че човекът просто си
е търсел жертва.
Само че тези хипотези изобщо нямаше да натежат пред пачаврите
от „Дъщери и сестри“ – Норман можеше да се закълне в това. С течение
на времето бе насъбрал доста опит с подобни общежития, особено от-
както наплодилите се през Новата ера „дървени философи“ започнаха
да оказват своето влияние върху начина на мислене и постъпките на хо-
рата. Според тях всеки принадлежи на разбито семейство, всеки пресъз-
дава детето в себе си и всеки трябва да се пази от всички ония гадни, ло-
ши хора, които имат кураж да се опитат да живеят без да мънкат, да
циврят и всяка вечер да тичат в някое дружество за алкохолици или нар-
комани. Тия „дървени философи“ са големи тъпанари, но сред тях се
срещат – например жените в институции като „Дъщери и сестри“ –
166
някои особено предпазливи тъпанари. Предпазливи ли? По дяволите! В
техния случай определението „бункерна психика“ придобива съвърше-
но нови измерения.
Норман бе прекарал почти целия вчерашен ден в библиотеката и бе
открил доста интересни неща за „Дъщери и сестри“. Най-големият май-
тап беше, че собственичката на приюта Ана Стивънсън е била госпожа
Тъмпър до 1973 година, когато очевидно се беше развела и отново бе
приела моминското си име. Невероятно съвпадение на пръв поглед, но
не и ако човек е запознат с брачните обичаи и церемонии на „дървените
философи“. Те вървят по двойки, но в края на краищата рядко съумяват
заедно да теглят хамута. Все единият дърпа надясно, а другият – наляво.
Не са в състояние да проумеят простичката истина, че учтивите бракове
не са особено сполучливи.
Бившата съпруга на Тъмпър обаче не управляваше своето заведе-
ние на принципа на повечето подслони за малтретирани жени, който
гласи: „жените знаят“. В статия, публикувана преди малко повече от го-
дина в неделната притурка на някакъв вестник, жената Стивънсън (Нор-
ман бе поразен от изумителната й прилика с оная кучка Мод от позна-
тия телевизионен сериал) отричаше идеята и я наричаше „не само сек-
систка, но и глупава“. Беше цитирано и мнението на някоя си Гърт Кин-
шо. „Мъжете не са врагове, докато не нападнат – казваше тя. – Но ако
нападнат, отвръщаме им със същото.“ Имаше и снимка – огромна дърта
негърка, която смътно напомняше на Норман за един състезател от Чи-
кагския отбор по американски футбол, Уилям „Хладилника“ Пери.
– А си ме докоснала, съкровище, ще ми станеш на батут – промър-
мори той.
Но всички тия работи, колкото и да бяха интересни, не му бяха осо-
бено полезни. В този град освен жени може да има и мъже, които знаят
къде се намира подслонът и могат да действат като посредници, и може
да го управлява само една „дървена философка“ вместо цял комитет, но
Даниълс бе сигурен, че в едно отношение тези жени по нищо не се раз-
личават от по-традиционните си посестрими – смъртта на Питър Слоуик
ги с разбунила като кошер. Те няма да разсъждават като ченгетата – и
до доказване па противното ще бъдат твърдо убедени, че убийството па
Слоуик е непосредствено свързано с тях… особено с едно лице, което
им е изпратил през последните шест или осем месена от своя живот. Си-
гурно името на Роузи вече се споменава.
„И защо тогава го направи? – питаше се той. – Защо, за Бога, го
направи? Имаше и други начини да стигнеш дотук, и ти го знаеш добре.
167
Роуз Мадър
Разбира се, че го знаеш, нали си ченге, дявол го взел! Защо ти трябваше
да ги стряскаш? Дебелата повлекана от статията, Дърта Гърта, я-я-виж,
сигурно вече се е строила в преддверието на проклетата дупка и оглеж-
да с бинокъл всяко двукрако в панталони, дето минава наблизо. Освен
ако междувременно не е получила някой и друг инфаркт от много слад-
ко. Защо, защо го направи? Защо?“
Знаеше отговора, но съумя да го избегне веднага щом понечи да из-
плува на повърхността на съзнанието му – навеждаше го на прекалено
злокобни изводи. Пречука Тъмпър и оная червенокоса курва с бежовите
панталони по една и съща причина – от дъното на съзнанието му бе про-
пълзяло нещо, което го бе накарало да го извърши. Напоследък това не-
що се появяваше все по-често и по-често, но той не искаше да мисли за
него. Така му беше по-добре. По-сигурно.
Междувременно бе пристигнал на местоназначението – ей го на,
Котешкият палат.
Норман прекоси улицата и безгрижно закрачи по четната страна,
знаейки, че който и да го наблюдава, няма да се чувства пряко застра-
шен от минувач, който върви по отсрещния тротоар. Конкретният наб-
людател, когото непрестанно си представяше, бе смуглата слоница, чия-
то снимка беше отпечатана във вестника – огромна бъчва с мощен бино-
къл в едната ръка и разтопен сладолед в другата. Забави крачка още
малко, но не видимо – „на пожар, припомни си, – вече са на пожар“.
Заведението се помещаваше в огромна бяла къща, не точно викто-
рианска, а от онези богаташки триетажни грозотии от началото на века.
Отпред изглеждаше тясна, но Норман бе израснал в подобен дом и бе
готов да се обзаложи, че назад сградата излиза почти на съседната успо-
редна пряка.
„Кучка-кучка тук, кучка-кучка там – повтаряше си, но внимаваше
да не променя бавната си нехайна походка и се старееше да не изпива с
поглед къщата на един дъх, а да я наблюдава крадешком, сякаш на мал-
ки глътки. – Тук кучка, там кучка, кучка-кучка, тук и там.“
Точно така. Тук и там все кучки.
Слепоочията му започнаха да пулсират от вече привичната ярост, а
с нея изплува и един добре познат образ, който олицетворяваше за Нор-
ман всички неизразими неща – кредитната карта. Зелената банкова кар-
та, която тя се бе осмелила да задигне. От известно време насам този об-
раз никога не го напускаше за дълго и вече се бе превърнал в символ на
ужаса и насилието в неговия живот – на силите, срещу които се гневе-
ше; на лицата (например лицето на майка му – тъй бяло, месесто и някак
168
крадливо), които току изплуваха пред очите му вечер, докато лежи в
леглото си и се опитва да заспи; и на гласовете, които чуваше насън. Да
речем, гласът на баща му: „Ела тука. Норми. Трябва да ти кажа нещо и
искам хубавичко да си поговорим.“ Понякога това означаваше юмрук.
Друг път, с достатъчно късмет, ако беше пиян, просто ръката му се
плъзваше между крачолите на панталоните.
Но сега това нямаше значение – в този миг най-важна беше къщата
на отсрещния тротоар. Няма да му се отвори друг случай да я разгледа
толкова добре, а ако пропилее няколкото безценни секунди в размисли
над миналото, кой му е виновен?
Намираше се точно срещу сградата. Приятна градина, тясна, но
дълга. Спретнати цветни лехи, грейнали в пролетни цветове, ограждаха
просторната веранда. В центъра на всяка леха имаше метален стълб, об-
вит в бръшлян. Само че бръшлянът бе почистен от черния пластмасов
цилиндър на върха на всеки стълб и Норман знаеше причината – в тъм-
ните кутийки бяха скрити видеокамери, които обхващат цялата улица в
двете посоки. Ако точно в този миг някой наблюдава черно-белите мо-
нитори, ще види дребен мъж с бейзболна шапка и тъмни очила, който
прескача от монитор на монитор и върви приведен, за да изглежда на
по-небрежния наблюдател доста по-нисък от метър и деветдесет, колко-
то всъщност бе неговият ръст.
Имаше още една камера, точно над входната врата, която най-веро-
ятно няма брава – ключовете се дублират много лесно, а ако човек има
подръка подходящи инструменти, патронът изобщо не би го затруднил.
Не, във вратата сигурно има отвор за магнитни карти или някаква елект-
ронна система, а може би и двете. И, разбира се, още няколко камери в
задния двор.
Отминавайки къщата. Норман си позволи да хвърли един поглед в
страничния двор. Там имаше зеленчукова градина; две кучки по къси
панталони забиваха дълги пръчки – предположи, че са за домати – в зе-
мята. Едната приличаше на мексиканка – маслинена кожа, дълга черна
коса, привързана на конска опашка, около двадесет и пет годишна, с бо-
жествено тяло. Другата беше по-млада, може би още нямаше двайсет, и
явно беше от ония пънк-гръндж отрепки, защото косата й беше боядиса-
на в два различни цвята. На лявото си ухо имаше превръзка. Беше обле-
чена с някаква психаделична риза без ръкави, която разкриваше татуи-
ровката на лявото й рамо. Норман не виждаше чак дотам и не можеше
да различи подробности, но бе работил като полицай достатъчно дълго
време, за да знае, че или е име на рокгрупа, или разкривено
169
Роуз Мадър
изображение на канабис.
Представи си как, забравил за видеокамерите, в миг се втурва през
улицата; как сграбчва матката Мис Светкавица с пънкарската прическа;
после плъзва огромната си ръка около тънкото й вратле и опира пръсти
в челюстта й. „Роуз Даниълс – обръща се той към другата, мексиканката
с черната коса и божественото тяло. – Веднага да излезе, иначе ще скър-
ша вратлето на малката пачавра като на пиле.“
Би било страхотно, само че почти бе сигурен, че Роуз вече не е тук.
При проучването в библиотеката бе открил, че от създаването му през
1974 година от Лио и Джесика Стивънсън общежитието „Дъщери и сес-
три“ е дало убежище на повече от три хиляди жени и престоят тук про-
дължава средно четири седмици. Доста бързо ги настаняват в общество-
то – хубави мушици, които сеят зараза. Сигурно на тръгване вместо
дипломи им раздават гумени членове.
Не, почти сигурно е, че Роуз вече е напуснала и сега се бъхта на ня-
коя черна работа, която са й намерили обратните й; приятелки, а нощем
се прибира в някоя дупка, където пак те са я настанили. Все пак кучките
отсреща най-вероятпо знаят къде е – оная Стивънсън не може да няма
адреса й по папките си, а пък тия в градината сигурно вече са успели да
й отидат на гости на чай и благотворителни сладки в мърлявата й квар-
тирка. Която още не се е доредила, вече знае всички подробности от
другите, дето са били, защото жените са си такива. Няма как да им зат-
вориш устата, освен ако не ги пречукаш.
По-младата, оная с пънкарската коса, направо му изкара акъла – из-
веднъж вирна глава, забеляза го… и му помаха. В миг Норман преживя
нещо ужасно, убеден, че тя му се надсмива, че всички те му се надсми-
ват; строили са се по прозорците на своя Лесбизамък и се смеят на него,
на Инспектор Норман Даниълс, който съумя да опандизи шест мафиотс-
ки боса, но не успя да опази жена си, която му задигна банковата карта.
Ръцете му светкавично се свиха в юмруци. „Я се овладей! – викна него-
вата собствена версия на Практичпа-Разумна. – Тая сигурно маха на
всеки! Че дори и на уличните кучета! Патки като нея винаги правят
така!“
Ами да. Разбира се, че е така. Норман отпусна юмруци и отсечено
махна в отговор. Дори съумя да се поусмихне, при което устата отново
го заболя. А когато Мис Светкавица се върна към градинските си зани-
мания, той бързо се отдалечи с разтуптяно сърце.
Опита се отново да се съсредоточи върху задачата си – как да хване
насаме една от тия мръсници (за предпочитане Главната мръсница –
170
така нямаше да рискува да налети на някоя, която не знае онова, което
му трябва) и да я накара да пропее – но способността му да мисли трез-
во по проблема като че се беше изпарила.
Посегна към лицето си и го разтри. И преди се бе наранявал, но ни-
кога толкова сериозно – какво бе правил с Тъмпър? Във вестника не пи-
шеше, но болката в челюстта и в зъбите – зъбите също го боляха – го на-
веждаше на мисълта, че не ще да е било малко.
„Ще загазя, ако ме пипнат – рече си. – Сигурно имат снимки от от-
печатъците по тялото. Сигурно имат и проби от слюнката и… ъ-ъ… от
разни други течности, които може да съм оставил. В днешно време имат
какви ли не шантави тестове, при това за абсолютно всичхо, а аз дори не
знам дали мен ще изследват.“
Добре, дори да е така, няма да им се остави да го пипнат. В хотела
бе регистриран под името „Алвин Дод“ от Ню Хейвън, а ако много се
запънат, може дори да им представи шофьорска книжка – ксерокопие на
шофьорска книжка – в потвърждение на думите си. Ако тукашните по-
лицаи се свържат с полицаите у дома, ще научат, че Норман Даниълс се
намира на около хиляди километри от Средния Запад, на добре заслуже-
на почивка в Зиън Нашънал Парк в щата Юта. Дори може да им отгово-
рят да не се занасят, Норман Даниълс е толкова благонадеждно, направо
златно момче. Със сигурност няма да седнат да разправят историята с
Уенди Яроу… нали? Не, най-вероятно няма. Но рано или късно… Исти-
ната е, че вече пет пари не даваше за късното. Напоследък се интересу-
ваше единствено от раното. Как да открие Роуз и да проведе с нея сери-
озен разговор. Как да й поднесе подарък. Всъщност щеше да й подари
кредитната карта, която никога повече няма да се окаже в кофа за смет
или пък в портфейла на някое мазно педи. Той ще се погрижи никога
повече Роуз да не я губи или изхвърля. Ще я постави на сигурно място.
И ако след това бъдещето се губи в мрак… след напъхването на този
последен подарък… е, може би ще е за добро.
Но веднъж изплувала в мислите му, кредитната карта просто се за-
котви там, както напоследък му се случваше почти непрекъснато и на-
сън, и наяве. Сякаш пластмасовата дреболия се бе превърнала в чудата
зелена река (река Мърчантс, вместо Мисисипи), а мислите му се влива-
ха в пея като приток. Сякаш изведнъж рухваха надолу и изгубваха вся-
какви очертания, сливайки се в зеления натрапчив образ. На повърх-
ността отново изплува страшният въпрос без отговор – как е посмяла?
Как изобщо се е осмелила да я вземе? Можеше някак да приеме, че го е
напуснала, че е избягала от него, макар да не намираше никакво
171
Роуз Мадър
оправдание за постъпката й, но тя трябва да умре дори само защото го
бе измамила така ловко и бе съумяла толкова изкусно да таи предателс-
твото в подлото си женско сърце. Но да се осмели да открадне кредит-
ната му карта, да посегне на негова вещ, като хлапето, дето се промък-
нато по бобеното стебло и отмъкнало златната кокошчица на спящия
великан…
Норман несъзнателно бе пъхнат левия си показалец в уста и го гри-
зеше ожесточено. Болеше го доста силно – но той бе така погълнат от
мислите си, че изобщо не усещаше. На двата му показалеца имаше ог-
ромни мазоли, защото да си хапе пръстите в моменти на силно напреже-
ние му бе ужасно стар навик, още от детството. Отначало мазолът пред-
пазваше пръста, но колкото повече си мислеше за кредитната карта, зе-
леният цвят в мислите му ставаше все по-тъмен, докато накрая придоби
мрачните оттенъци на елхови клони по здрач (този цвят нямаше почти
нищо общо с бледозеления цвят на самата карта) – тогава мазолът се
проби и по устните и показалеца рукна кръв. Норман впиваше зъби в
пръста, наслаждаваше се на болката, дъвчеше плътта, вкусваше собстве-
ната си кръв, тъй солена и гъста, също като кръвта на Тъмпър, която по-
тече, когато прегриза връзката в основата на…
– Мамо? Какво прави тоя чичо с ръката си?
– Нищо. Хайде, побързай.
Тези думи го накараха да се извърне. Погледна вяло през рамо, като
човек, който се събужда от кратка, но дълбока дрямка, и забеляза млада
жена с момченце на около три години, която се отдалечаваше по улица-
та – дърпаше хлапето толкова силно, че то подтичваше край нея, а кога-
то самата тя се обърна, Норман отбеляза, че е изплашена до смърт. Как-
во ли точно бе направил?
Сведе очи към пръста си и забеляза два червени полумесеца от две-
те му страни. Някой ден ще отхапе проклетото нещо, да, направо ще го
отхапе и ще го глътне. Не че ще му е за пръв път да отхапе нещо. Нито
пък да го погълне.
Тази улица никак не му харесваше. Извади кърпата от задния си
джоб и превърза разкървавения пръст. После се огледа. Никак не се из-
ненада, че вече почти се е стьмнило – зад някои прозорци дори светеха
лампи. Колко ли се е отдалечил? Къде ли се намира? Присви очи, взря
се в табелата на следващото кръстовище и разчете надписа: „Диърборн
Авеню“. Отдясно имаше семейна бакалничка; на тротоара отпред бе из-
правена стоянка за велосипеди, а на витрината пишеше „ПРЕСНИ
КИФЛИ“. Стомахът му закъркори – изпитваше истински глад за пръв
172
път, откакто слезе от автобуса на „Континентал Експрес“ и изяде една
овесена каша в кафенето на автогарата, и то само защото тя би яла нещо
такова.
Изведнъж страшно му се приискаха няколко кифлички… но не
просто кифлички. Искаше пресни кифлички, като онези, които правеше
майка му. Тя бе дебела повлекана, която вечно пискаше, но не може да й
се отрече, че умееше да готви. Пък и беше най-големият поклонник на
собствената си кухня.
„Гледай да са пресни – закани се Норман, изкачвайки се по стъпа-
лата. Вътре забеляза възрастен господин, който се туткаше около тезгя-
ха. – Гледай да са пресни, приятелче, иначе Господ да ти е на помощ.“
Тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато един от плакатите
на витрината привлече погледа му. Беше яркожълт и макар да не знае-
ше, че тази листовка я бе закачила неговата Роуз, нещо трепна в него
още преди да различи думите „Дъщери и сестри“.
Присви очи и се приведе да прочете листовката, а пулсът му се ус-
коряваше все повече и повече.
ЕЛАТЕ ДА СЕ ПОВЕСЕЛИМ НА ОТКРИТО

НА КРАСИВОТО ПРИСТАНИЩЕ ЕТИНГЪР ПИЪР
И ДА ОТПРАЗНУВАМЕ
ЯСНОТО НЕБЕ И ТОПЛИТЕ ДНИ С
ДЕВЕТИЯ ГОДИШЕН ПИКНИК – КОНЦЕРТ
„ПОТЪНЕТЕ В ЛЯТОТО“, ОРГАНИЗИРАН ОТ „ДЪЩЕРИ
И СЕСТРИ“
СЪБОТА, 4 ЮНИ.
БАЗАР ∗ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ ∗ ЛОТАРИИ
СЪСТЕЗАНИЯ ПО СРЪЧНОСТ
ЛАКОМСТВА ЗА ХЛАПЕТАТА
! ! ! ПЛЮС ! ! !
„ИНДИГО ГЪРЛЗ“, КОНЦЕРТ НА ЖИВО ОТ 20 ЧАСА
САМОТНИ РОДИТЕЛИ, ГЛЕДАНЕТО НА ДЕЦА Е
ОСИГУРЕНО!
„ЕЛАТЕ С НАС, ЕЛАТЕ ВСИЧКИ!“
ВСИЧКИ НАБРАНИ СРЕДСТВА ЩЕ СЕ ИЗПОЛЗВАТ ЗА
ПОДПОМАГАНЕ НА „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“, КОИТО ВИ
НАПОМНЯТ, ЧЕ НАСИЛИЕТО СРЕЩУ ЕДНА ЖЕНА Е
ПРЕСТЪПЛЕНИЕ СРЕЩУ ВСИЧКИ ЖЕНИ
173
Роуз Мадър
Събота, четвърти. Тази събота. А дали тя ще бъде там, неговата не-
покорна Роуз? Естествено, че ще бъде, тя и новите и приятелки-лесбий-
ки. Краставите лесбийки и през девет дола се подушват.
Норман проследи с ухапания си пръст редовете на плаката отдолу
нагоре и се спря на петия ред. По кърпата вече бяха избили алени петна.
„Елате с нас, елате всички“ – така пишеше. Норман реши, че може
и да приеме поканата.
Четвъртък сутрин, наближава единадесет и половина. Роузи отпи

глътка минерална вода, изплакна уста, преглътна и отново се захвана с
текста.
– Тя е – този път слухът му не го заблуждаваше. Питърсън отчетли-
во долавяше осмините в стакатото, които високите й токчета отмерваха
по коридора. Сякаш бе пред очите му – рови в отворената си чанта за
ключовете, страхувайки се от ненадейно нападение в гръб, а не се пази
от злодея, който я чака в засада. Бързо провери дали ножът е на мястото
си, после нахлузи найлоновата ласка на главата си. В този миг ключът й
изщрака в ключалката, Питърсън измъкна ножа и…
– Стоп-стоп-стоп! – разнесе се нетърпеливият глас на Роуда. Роузи
вдигна глава и се огледа. Изобщо не й хареса погледа на Кърт Хамил-
тьн, който седеше пред DAT със слушалки на врата и се взираше в нея,
но повече я разтревожи фактът, че Роуда пушеше една от дългите си
тънки цигари насред самото студио, без да обръща каквото и да било
внимание на окачения на стената надпис „ТУК НЕ СЕ ПАФКА“. Явно
тази сутрин се чувстваше ужасно, но не беше единствената.
– Роуда? Нещо нередно ли направих?
– Ами не, освен ако не използваш ласка за коса – отвърна Роуда и
тръсна пепелта от цигарата в стиропорената чашка на контролното таб-
ло пред себе си. – Като се замисля, и на мен ми се е случвало някой и
друг тип да обсипе косата ми с такива, но все пак май става дума за
маска.
Отначало Роузи изобщо не можеше да проумее за какво говори тя,
но като преповтори наум последните няколко прочетени изречения, яд-
но изстена:
– Дявол да го вземе Роуда, ужасно съжалявам.
Кърт намести слушалките на ушите си и натисна стартовия бутон.
174
– „Убий всяко мое утре“, седемдесет и тре… Режисьорката докосна
лакътя му и каза нещо, от което стомахът на Роузи болезнено се сви.
– Зарежи. – После хвърли поглед към звукозаписната кабина и като
видя потресената й физиономия, се усмихна уморено, но все пак закач-
ливо. – Всичко е точно, Роузи, просто предлагам да излезем в обедна
почивка половин час по-рано, това е. Ела с мен.
Младата жена скочи от стола, блъсна с крак масата – доста я заболя
– и едва не прекатури бутилката с минерална вода. Сетне се втурна
навън.
Роуда и Кърт я чакаха пред студиото и в миг й се стори – не, разбра
със сигурност – че си говорят за нея.
„Ако наистина си вярваш, мила моя, трябва да идеш на лекар – сар-
кастично вметна Практична-Разумна. – При някой такъв, дето ти дава да
разглеждаш мастилени картинки и те пита как са те учили да пишкаш.“
Друг път не се съобразяваше с този глас, но днес Роузи прие думите му
на драго сърце.
– Мога да се справя и по-добре – рече тя на Роуда. – Следобед ще
се постарая. Честна дума.
Дали не греши? Дявол го взел, нямаше никаква представа. Цяла
сутрин безутешно се опитваше да се потопи в „Убий всяко мое утре“
както в „Октоподът“. Тъкмо започваше да потъва в света на Алма Ст.
Джордж, преследвана от своя умопобъркан обожател Питърсън, когато
някой от снощните гласове отново я измъкваше на повърхността – гла-
сът на Ана, която й казва, че бившият й съпруг, човекът, който бе изпра-
тил Роузи в „Дъщери и сестри“, е мъртъв; или Бил, който я пита нещо
нередно ли има, а в гласа му се долавя паника и смут; или собственият й
глас, най-ужасен от всички, който казва на Бил да стои настрана от нея.
Просто да стои настрана?
Кърт я потупа по рамото и рече:
– Днес гласът ти не е във форма. Нали знаеш, има дни, когато на
човек му се струва, че косата му е ужасна. Е, това е нещо подобно, но
по-неприятно. Тук, в Студиото на ужасите, често се случва, нали Ро?
– Несъмнено – отвърна тя, но очите й нито за миг не преставаха да
изучават лицето на Роузи, която имаше доста добра представа какво за-
белязва Роуда. Снощи бе спала не повече от два-три часа, а не притежа-
ваше никаква специална козметика, с чиято помощ да прикрие следите.
„Но и да имаше, надали щях да се справя“.
В гимназията използваше някои основни неща (по ирония на съдба-
та това бе времето, когато най-малко бе имала нужда от подобни
175
Роуз Мадър
средства), но откакто се омъжи, слагаше само по малко пудра и червило
с възможно най-естествен цвят. Норман й бе казал веднъж, че ако искал
курва в къщата си, щял да си хване една от улицата и да се ожени за нея.
Предположи, че Роуда се е вторачила в очите й – зачервени, под-
пухнали, с тъмни сенки. Като си легна снощи, бе плакала безутешно по-
вече от час, но плачът не я приспа – сънят би бил истинска благодат. Са-
мо че сълзите пресъхнаха, а тя продължи да лежи будна в тъмното и да
се опитва да не размишлява, но й бе невъзможно да избяга от мислите
си. Мина полунощ и с приближаването на утрото я преследваше ужася-
ваща мисъл, че е сгрешила, като се е обадила на Бил, че не е трябвало
сама да си отказва правото на утеха и може би на закрила в миг, когато
най-много се нуждаеше от това.
„Закрила ли? О Боже, та това е смехотворно! Знаеш, че го харес-
ваш, малката ми, и в това няма нищо лошо. Но нека погледнем истината
в очите – Норман би го сгризкал за обяд.“
Само дето нямаше как да се разбере дали съпругът й наистина е в
града – Ана подчерта този факт неколкократно. Питър Слоуик бе подк-
репял множество каузи, някои от които доста противоречиви. Възможно
е нещо друго да му е създало неприятности… и да е довело до убийст-
вото му.
Само дето Роузи знаеше истината. Знаеше я със сърцето си. Това бе
работа на Норман.
Дългите часове се нижеха, а гласът продължаваше да й нашепва.
Сигурна ли е, че сърцето й не греши? А не е ли това най-обикновено оп-
равдание, скалъпено от онази част на съзнанието й, която не е ни Прак-
тична, ни Разумна, а чисто и просто безпомощна и изплашена до смърт?
Която в обаждането на Ана вижда идеална възможност да прекъсне при-
ятелството с Бил още преди да е разцъфнало?
Роузи не знаеше верния отговор, но мисълта да не види повече Бил
я караше да се чувства безкрайно нещастна… и безпомощна, като воин,
лишен от жизненоважна част от снаряжението си. Разбира се, невъз-
можно е един човек да се привърже толкова скоро към друг, по мина
един, после два (после три) след полунощ и тази идея вече съвсем не й
изглеждаше толкова смехотворна. Ако е невъзможно да вплетеш другия
човек в ритъма на своя живот толкова бързо, защо тогава тя се чувства
тъй странно изцедена и отчаяна при мисълта, че може и да не види този
мъж никога повече?
Когато най-сетне заспа, отново сънува, че летят с мотоциклета – тя
е облечена с пурпурен хитон и притиска към Бил голите си крака.
176
Когато будилникът иззвъня – стори й се прекалено скоро – дишаше
учестено и пламтеше като в треска.
– Роузи, добре ли си? – попита я Роуда.
– Да. Просто… – Погледна към Къртис, после отново се обърна към
режисьорката. Сви рамене и на устните й се появи плаха усмивка. –
Просто, тъй да се каже, съм малко неразположена.
– А-ха. – Роуда не изглеждаше особено убедена. – Ами, хайде да
слезем до кафенето. Ще удавим мъката си в салата и ягодов шейк.
– Готово – намеси се Кърт. – Аз черпя.
Този път усмивката па Роузи бе малко по-искрена, но тя поклати
глава.
– Аз ще пропусна. Имам нужда от разходка. Дано вятърът да поиз-
духа паяжините от главата ми.
– Ако не хапнеш нищо, към три часа сигурно вече ще си умряла от
глад – възрази Роуда.
– Ще си взема салата. Обещавам. – Вече се бе запътила към разд-
рънкания асансьор. – И без това, ако ям друго, стомахът ми ще се възп-
ротиви и ще съсипе още двайсетина прекрасни части.
– Днес няма особено голямо значение – отбеляза режисьорката. –
Дванадесет и петнадесет, става ли?
– В дванадесет и петнадесет ще съм тук – отвърна Роузи, но докато
се спускаше четири етажа надолу с трещящия асансьор, последната за-
бележка на Роуда продължаваше да звучи в главата й – „Днес няма осо-
бено голямо значение.“
Ами ако следобед не е в по-добра форма? Ами ако стигнат само до
осемдесета или до сто и кой знае коя част? Ами ако утре на срещата с
господин Лефъртс вместо предложение за договор получи предупреж-
дение за уволнение? Какво ще прави тогава?
Изведнъж я обзе неизразима ярост към Норман. Усещането бе фи-
зическо, като удар между очите с тъп тежък предмет. Дори да не е убил
господин Слоуик, дори все още да се намира в съседната часова зона,
той не я напускаше нито за миг, точно както Питърсън неотклонно след-
ваше горката наплашена Алма Ст. Джордж. Преследваше я в мисиите й.
Асансьорът спря и вратата се отвори. Тя излезе от кабината; мъжът,
който стоеше до указателя на сградата, се извърна към нея, а лицето му
излъчваше едновременно надежда и нерешителност. Така изглеждаше
безкрайно млад… едва ли не момче.
– Здравей, Роузи – поздрави я Бил.
177
Роуз Мадър
Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да

е успял да забележи колко я бе изненадал, но сетне очите му се впиха в
нея, потърсиха нейните и бягството стана невъзможно. Бе забравила
изумителните зелени отблясъци, които грееха в тези очи, като слънчеви
отражения в плитчините. Вместо да хукне към входната врата, Роузи
бавно закрачи към него, едновременно щастлива и уплашена. Всъщност
я изпълваше всепоглъщащо чувство на облекчение.
– Казах ти да стоиш настрана от мен. – Сама долавяше трепета в
гласа си.
Той посегна към нея. Бе убедена, че не бива да поема ръката му, но
не можа да устои и вплете пръсти в неговите.
– Зная, че ми каза – простичко отвърна той, – но, Роузи, просто не
мога.
Тези думи я изплашиха и пусна ръката му. Взря се нерешително в
лицето му. Никога досега не й се бе случвало подобно нещо, никога, и
тя нямаше никаква представа как да го приеме и как трябва да се държи.
Той разтвори ръце и може би с този жест просто искаше да потвър-
ди и подчертае своята безпомощност, но това бе напълно достатъчно за
изнуреното, изпълнено с надежда сърце на Роузи – заличи колебанията
й и изключи гласа на разума. Сякаш като насън пристъпи към отворени-
те обятия на Бил и когато ръцете му се сключиха около нея, притисна
лице към рамото му и затвори очи. А когато дланите му докоснаха коси-
те й, които тази сутрин не бе сплела, а бе оставила свободно да се спус-
кат по раменете й, изпита особено, фантастично чувство – сякаш току-
що се събужда. Като че бе спала – не само сега, преди да се сгуши в
прегръдката му; не просто тази сутрин, когато будилникът прогони съня
с мотоциклета, а години наред, като Снежанка, която потънала в непро-
буден сън, след като отхапала от отровната ябълка. Сякаш едва сега се
събуждаше съвсем и се оглеждаше наоколо с очи, които тепърва започ-
ват да проглеждат истински.
– Радвам се, че дойде – изрече.
10
Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия

силен вятър. Бил обви ръка около талията й и Роузи се усмихна. Езерото
178
се намираше на пет километра западно от тук, но на нея й се струваше,
че както я е прегърнал, би извървяла целия този път без никакво усилие.
Би стигнала до езерото и може би дори би продължила по водата, прис-
тъпяйки по гребените на вънните.
– Защо се усмихваш? – поиска да знае той.
– О, нищо. Просто така, усмихва ми се.
– Наистина ли се радваш, че дойдох?
– Да. Снощи почти не спах. Непрестанно се питах дали не съм
сбъркала. Всъщност наистина сбърках, но… Бил?
– Тук съм.
– Направих го, защото държа на теб много повече, отколкото съм
си представяла, че мога да държа на който и да е мъж в целия си живот,
а и всичко стана толкова неочаквано… аз съм полудяла, не знам защо ти
говоря всички тези неща.
Притегли я за миг към себе си.
– Не си полудяла.
– Обадих ти се и ти казах да стоиш настрана от мен, защото става
нещо – може би става нещо – а аз не искам да пострадаш. За нищо на
света.
– Норман, нали? Като Бейтс. Все пак е дошъл да те търси.
– Сърцето ми подсказва, че е той – подбирайки внимателно думите
си, отвърна Роузи, – и нервите ми са на същото мнение, но аз не съм
много сигурна дали вярвам на сърцето си – било е изпълнено със страх
толкова дълго, а нервите ми… нервите ми са абсолютно разбити.
Погледна часовника си, после се обърна към будката за хот-дог на
близкия ъгъл. Наблизо имаше градинка с пейки, по които бяха насядали
да обядват чиновници.
– Би ли почерпил една дама с хот-дог с кисело зеле? – Изведнъж й
се стори, че следобедните неприятности със стомаха са най-маловажно-
то нещо в света. – От детските си години не съм яла хот-дог.
– Мисля, че може да се уреди.
– Да седнем на онези пейки и ще ти разкажа за Норман, като Бейтс.
После ще можеш сам да решиш още ли искаш да се виждаш с мен или
не. Ако стигнеш до извода, че не желаеш, ще те разбера…
– Роузи, няма да…
– Не казвай нищо. Нека първо ти разкажа. И по-добре хапни преди
това, защото после няма да имаш апетит.
179
Роуз Мадър
11
След пет минути Бил се появи пред пейката, където го чакаше Роу-
зи. Внимателно крепеше поднос с два сандвича и две картонени чаши
лимонада. Роузи взе единия сандвич и едната чаша, постави я на пейка-
та до себе си и измери младия мъж със сериозен поглед.
– Може би трябва да престанеш да ме храниш. Започвам да се чувс-
твам като сирачето от плакатите на УНИЦЕФ.
– Доставя ми удоволствие да те храня. Толкова си слаба, Роузи.
„О, Норман изобщо не смята така“ – си каза тя, но при тези обстоя-
телства надали това бе най-подходящата забележка. Не знаеше коя би
била по-подходяща и изведнъж се улови, че се мъчи да си припомни
глуповатите реплики, които си подхвърляха героите в телевизионните
сериали като „Мелроуз Плейс“. Да можеше сега да заговори така увере-
но. „Ах, колко съм глупава, забравих си сценария!“ – каза си с насмеш-
ка. Но вместо да се разприказва, Роузи се втренчи в хлебчето с набърче-
но чело и плътно стиснати устни, сякаш изпълняваше магически ритуал
преди хранене, който от поколения се предава по женска линия в нейно-
то семейство.
– Хайде, разкажи ми за Норман, Роузи.
– Добре. Нека помисля откъде да започна.
Отхапа от сандвича, вкусвайки с удоволствие възкиселичкия сос,
сетне отпи от лимонадата. Хрумна й, че като изслуша разказа й, Бил ще
се отрече от познанството с нея, изпълнен единствено с ужас и отвраще-
ние към жена, която е била способна да живее с изчадие като Норман
толкова години, но вече бе късно за подобни тревоги. Отвори уста и за-
говори. Гласът й звучеше доста уверено, което я поуспокои.
Отначало му разказа за едно петнадесетгодишно девойче, което се
мислеше за изключително красиво с розовата панделка, вързана в коси-
те му, и как една вечер това девойче отиде на баскетболен мач на отбора
на гимназията само защото сбирката ма кръжока „Бъдещи домакини“ бе
отменена в последния момент и то трябваше да убие някъде два часа,
докато баща му дойде да го вземе. Може би пък просто му се бе искало
хората да видят колко е хубаво с тази панделка, но училищната библио-
тека беше празна. После едно момче с кожено яке седна до девойчето на
пейката на последния ред – то бе едро момче с широки рамене, от гор-
ните класове, и трябваше да тича по игрището наред с останалите, ако
миналия декември не го бяха изключили от отбора заради побой.
180
Продължи да говори, разказвайки за неща, които доскоро бе убеде-
на, че ще крие чак до гроб. Нищичко не спомена за тенис-ракетата – та-
зи случка със сигурност щеше да отнесе чак в гроба – но разказа под-
робно как през първия ден от медения им месец Норман я бе ухапал, а
тя се бе опитвала да се заблуждава, че го прави от обич; и как Норман й
помогна да направи аборт; и за жизненоважната разлика между юмру-
ците в лицето и юмруците в гърба.
– Ето защо сега често ми се налага да ходя до тоалетната – обясни и
нервно се усмихна, загледана в ръцете си, – но постепенно се
възстановявам.
Разказа му колко пъти през първите години след сватбата Норман
гореше връхчетата на пръстите на ръцете и краката й със запалка и кол-
кото и да е смешно, как бе зарязал това мъчение, когато престана да пу-
ши. Описа онази вечер, когато съпругът й се върна от работа по време
на новините, седна мълчаливо пред телевизора, крепейки вечерята на
скута си, без изобщо да поглежда към Роузи, изчака Дан Радър да прик-
лючи с бюлетина, побутна чинията настрана и започна да боде жена си с
молива, който намери на масичката пред дивана. Натискаше графита
достатъчно силно, та да причини на Роузи болка, оставяйки по кожата й
подобни на бенки черни точици, но се стараеше да не потече кръв. Роу-
зи обясни на Бил, че й се е случвало Норман да я наранява много по-
силно, но никога не е била по-уплашена. Най-много я ужасявало мълча-
нието му. Заговаряла го, искала да разбере какво става, но той мълчал.
Тя се опитала да се отдалечи от него, но той я следвал неотклонно (не
искала да бяга – това било все едно да хвърлиш клечка кибрит в буре с
барут) и нито отвръщал на въпросите й, нито обръщал внимание на про-
тегнатите й, сплетени в отчаяна молба ръце. Непрестанно я мушкал с
молива по ръцете, раменете и по ключиците – онази вечер била с тясна
блузка с малко деколте – и всеки път, като забивал графита в тялото й,
изсумтявал тихо и отсечено: „Пуу! Пуу! Пуу!“ Най-сетне се свила в ъгъ-
ла, притискайки колене към гърдите си, сплела ръце на тила си, а той
коленичил пред нея със сериозно изражение, и продължил да я боде и да
издава все същия звук. Обясни на Бил, че вече била сигурна, че ще я
убие, и че е щяла да стане първата жена в историята, умъртвена с черен
молив НВ… но помнела как непрекъснато си повтаряла, че не бива да
пищи, защото съседите може да чуят, а тя не би искала да я заварят в то-
ва положение. Не и жива. Струвало й се толкова срамно. После, когато
усетила, че всеки миг ще се разпиши, Норман отишъл в банята и хлоп-
нал вратата след себе си. Бавил се вътре дълго и тогава й хрумнало да
181
Роуз Мадър
избяга – просто да отвори входната врата и да хукне накъдето й видят
очите – но било нощ, а и той си бил вкъщи. Роузи допълни, че ако на из-
лизане от банята установял, че я няма, щял да се втурне след нея, а тя
знаела със сигурност, че настигне ли я, ще я убие.
– Щеше да ми прекърши врата – отбеляза, без да вдига поглед. Все
пак си бе дала обещание още следващия път, когато я нарани, наистина
да го напусне. Но след онази нощ той за дълго я оставил на мира. Може
би за цели пет месеца. А когато отново посегнал, отначало не било тол-
кова страшно и тя си рекла, че щом е изтърпяла да я боде с молив, спо-
койно ще може да понесе юмруците му. Залъгвала се с подобни мисли
чак до 1985 година, когато нещата бързо започнали да се влошават. Раз-
каза му колко изнервен бил Норман покрай историята с Уенди Яроу.
– В същата година си направила аборт, нали?
– Да – отвърна Роузи, вторачена в ръцете си. – Тогава ми счупи и
едно ребро, а може би и две. Не помня точно, но е отвратително, не смя-
таш ли?
Той не отвърна, тъй че тя продължи, обяснявайки, че най-лошото (с
изключение на аборта, разбира се) били продължителните мълчаливи
мигове, когато просто я гледал и пръхтял тъй силно, че приличал на жи-
вотно, което се кани да се нахвърли върху жертвата си. Но след аборта
нещата като че ли се пооправили. Отбеляза, че тогава започнали да й се
губят разни подробности; открила, че като седне в люлеещото се столче,
времето като че ли престава да тече за нея; а понякога, докато слагала
масата за вечеря, заслушана как колата на Норман избръмчава по алеята
към гаража, изведнъж осъзнавала, че през деня се е къпала осем-девет
пъти. Обикновено изгасяла лампата.
– Обичах да се къпя на тъмно – неочаквано отбеляза тя, все още не
смеейки да вдигне поглед от скута си. – То е като да седиш в мокър
дрешник.
Най-сетне му разказа за разговора с Ана, която не бе закъсняла да й
се обади поради една изключително важна причина. Научила нещо, кое-
то не било споменато в статията във вестника, а полицаите го криели,
защото не искали да ги залеят с потоци фалшиви признания и да ги под-
ведат в погрешна посока. Тялото на Питър Слоуик било нахапано на че-
тиридесетина места и поне една част от него липсвала. Полицаите смя-
тали, че убиецът може да я е отнесъл със себе си… по един или друг на-
чин. От груповата терапия Ана знаела, че Роуз Макклендън е била омъ-
жена за ухапвач, а при пристигането си в този град най-напред се бе
срещнала с бившия й съпруг. Ана бързо добавила, че двете неща може
182
въобще да не са свързани помежду си. Но все пак… от друга страна…
– Ухапвач – тихо повтори Бил. Звучеше така, сякаш говореше на
себе си. – Така ли се наричат такива хора? Това ли е истинското
название?
– Струва ми се, че да – отвърна Роузи.
Сетне, сякаш се страхуваше, че той няма да й повярва (или че ще
реши, че тя, както би се изразил Норман, „си дрънка, колкото да не зас-
пи“), запретна ръкава на розовата тениска с надпис „Тейп Енджин“, с
която бе облечена, и му показа стар белег, който приличаше на ухапано
от акула. Това бил първият й сватбен подарък. После му показа друг бе-
лег, от вътрешната страна на лявата ръка. В същия миг кой знае защо
пред очите й изплуваха гладки, бели, каменни лица, почти скрити в буен
зелен храсталак.
– Тази рана кървя доста, а после се възпали – говореше с тона на
човек, който съобщава най-обикновени, ежедневни факти – баба се
обади по-рано, пощальонът донесе колет, или нещо такова. – Само че не
ходихме на лекар. Норман ми донесе голяма туба антибиотик. Изпих го
и се пооправих. Той познава какви ли не хора, от които може да получи
каквото си поиска. Нарича ги „малките помощници на татко“. Като се
замисли човек, това дори звучи смешно, нали?
Продължаваше да говори повече на сплетените си ръце, които по-
чиваха в скута й, но накрая се осмели да погледне към Бил, за да преце-
ни въздействието на думите й. Откритието я порази.
– Какво? – дрезгаво попита той. – Какво има, Роузи?
– Плачеш – отвърна тя с треперещ глас. Бил сякаш се изненада.
– Не, не плача. Най-малкото, не смятам, че плача.
Роузи протегна ръка, избърса нежно очите му и му показа върха па
пръста си. Той го разгледа съсредоточено, после прехапа долната си
устна.
– А и не се храниш.
Половината сандвич стоеше недокоснат, а киселото зеле с горчица
бе изпопадало от хлебчето. Той захвърли цялата чинията в близката ко-
фа за смет, после се загледа в жената до себе си и разсеяно отри влажни-
те си страни.
Завладя я предчувствие. Ей сега ще я попита защо е останала при
Норман и понеже няма да съумее да стане от скамейката и да си тръгне
(със същия успех можеше да напусне дома на Уестморленд Стрийт сто
пъти досега), помежду им ще изникне първата преграда, понеже няма да
може да отговори на този въпрос. Наистина не знаеше защо бе останала
183
Роуз Мадър
при него, както и защо в крайна сметка една-единствена капчица кръв
промени живота й. Знаеше само, че банята бе най-хубавото място в ця-
лата къща – тъмно, влажно и изпълнено с пара, и че понякога половин
час в столчето на Пух й се струваше като пет минути, а и въпросът „за-
що“ не притежава никакво значение, когато човек живее в ада. В ада ня-
ма мотиви. Жените, които вземаха участие в груповата терапия, знаеха,
че е така – никоя не я бе попитала защо не го е напусната по-рано. Те
знаеха защо го е направила. Знаеха от личен опит. Струваше й се, че до-
ри случката с ракетата за тенис няма да ги изненада… и кой знае какво
още.
Но когато най-сетне Бил й зададе въпрос, той бе толкова различен
от очакваните, че за миг Роузи запримига глуповато.
– Каква е вероятността да е убил жената, която през осемдесет и пе-
та му е създавана неприятности? Онази Уенди Яроу?
Роузи бе потресена, защото й бяха задали въпрос, на който бе не-
мислимо да се даде отговор – бе тъй слисана, както се чувства човек, ко-
гато съзре познато лице на съвършено неподозирано място. Гласно из-
реченият въпрос си бе задавала с години наред.
– Роузи? Попитах каква е вероятността…
– Струва ми се, че… вероятността всъщност е доста голяма.
– Било му е изгодно нещата да приключат по този начин, напи? Та-
ка си е спестил раздухването на историята в съда.
– Да.
– А ако тялото й е било изпохапаио, дали вестниците щяха да го
споменат?
– Не вярвам. Най-вероятно не. – Погледна часовника си и скочи. –
Олеле, Боже, трябва да вървя! Роуда искаше да започнем в дванадесет и
четвърт, а вече минава и десет.
Бързо тръгнаха обратно. Роузи осъзна, че желае Бил отново да я
прегърне, и тъкмо когато част от съзнанието й я убеждаваше да не бъде
алчна, а друга част (Практична-Разумна) я предупреждаваше да не си
търси белята, той направи точно това.
„Струва ми се, че се влюбвам в него.“
Тази мисъл изобщо не я изненада и по този начин извика следваща-
та: „Не, Роузи, това е стара информация. Изглежда вече си се влюбила.“
– А какво каза Ана за полицията? – попита Бил. – Не те ли помоли
да отидеш някъде и да дадеш показания?
Роузи изведнъж се напрегна, уплаши се и гърлото й пресъхна. И
всичко това от една-единствена дума. Думата, която започваше с П.
184
„Всички ченгета са братя. – Норман й повтаряше това непрекъсна-
то. – Съдебната институция е едно голямо семейство, а всички ченгета
са братя.“ Тя не беше сигурна до каква степен е вярно това и доколко
наистина се застъпват един за друг – доколко се прикриват един друг –
но знаеше, че полицаите, които той водеше у дома от време на време,
зловещо наподобяват него самия; той никога не изричаше нито дума
против тях, дори и против най-първия си сътрудник-следовател – едно
хитро, нечестно дърто прасе на име Гордън Сатъруайт – когото Норман
ненавиждаше от дъното на душата си. И, разбира се, не бива да се про-
пуска Харли Бисингтън, чието любимо занимание, докато гостуваше в
Каса Даниълс, бе да разсъблича с поглед Роузи. Преди три години той
се разболя от някакъв рак на кожата и се пенсионира, но през 1985, ко-
гато се случиха историите около Ричи Бендър – Уенди Яроу, той бе сът-
рудник на Норман. Ако събитията са се развили така, както подозираше
Роузи, Харли е прикрил Норман. Работата беше доста сериозна. При то-
ва единствената причина далеч не беше личното му участие в случката.
Беше го направил, защото съдебната институция е едно голямо семейст-
во, а всички ченгета са братя. Те виждаха света в по-различна светлина
от обикновените служители, които се трудеха от девет до пет всеки ден
(Норман ги наричаше „клиентите на К-Март18“); светът се разкриваше
пред тях с оголени пулсиращи артерии. Това ги правеше по-различни от
останалите хора, някои от тях ставаха много по-различни… и най-сетне,
идваше ред на Норман.
– Изобщо няма да припаря до полицията – бързо заговори Роузи. –
Ана каза, че не е необходимо и че никой не може да ме принуди. Поли-
цаите са негови приятели. Те са му братя. Те винаги се застъпват един за
друг, те…
– Спокойно. – Той като че ли бе леко разтревожен. – Всичко е на-
ред, не се вълнувай толкова.
– Не мога да бъда спокойна! Искам да кажа, ти не знаеш за какво
става дума. Именно това е причината, която ме накара да ти се обадя и
да ти кажа, че не мога да се срещам с теб, понеже не знаеш как стоят не-
щата… що за човек е той… и как се отнасят помежду си. Ако отида в
тукашната полиция, те ще се свържат с тамошната полиция. И ако ня-
кой от тях… някой, с когото са работили заедно, с когото в три през
нощта са висели в засада, който е поверявал живота си в негови ръце…
18. Огромна верига универсални магазини в САЩ, където всички стоки се продават на
по-ниски цени. – Б. пр.
185
Роуз Мадър
– Мислеше за Харли, който не откъсваше очи от гърдите й и не пропус-
каше да отбележи с поглед докъде се повдига полата й, когато сяда.
– Роузи, не е необходимо да…
– Не, необходимо е! – изрече с несвойствено ожесточение. – Ако
някое такова ченге знае как да се свърже с Норман, ще го направи на
всяка цена. Ще му каже, че съм говорила за него. Ако оставя адреса си –
а човек е задължен да посочи адреса си, когато дава показания – и него
ще му предадат.
– Сигурен съм, че нито един полицай на света не би…
– А случайно да са идвали у вас да играят покер и да гледат „Деби
представя Далас“?
– Ами… не. Не, но…
– А у нас са идвали. Чувала съм разговорите им и знам как гледат
на останалия свят. Точно така, за тях другите са „останалият свят“. Дори
и най-добрите разсъждават така. Светът се дели на две. Съществуват
те… и клиентите на „К-Март“. Това е.
Бил понечи да каже нещо, макар да не бе много сигурен точно как-
во, но сетне размисли. Стори му се в известен смисъл правдоподобно
Норман да съумее да се добере до адреса на Роузи на Трентън Стрийт
чрез някакви неведоми полицейски системи за осведомяване, но не това
го накара да замълчи. Изражението на лицето й – изражението на жена,
която с омраза и нежелание бе разровила спомените за по-злощастни
времена в своя живот – му подсказваше, че не би могъл да й каже нищо
достатъчно убедително. Тя се страхуваше от полицаите, знаеше, че не
„всички страхове могат да бъдат победени със силата на логиката“.
– Освен това Ана каза, че не съм длъжна да го правя. Според Ана,
ако наистина е бил Норман, той ще отиде най-напред при тях, а не при
мен.
Бил се замисли над думите й и заключи, че съдържат истина.
– И какво смята да прави?
– Вече е взела мерки. Изпратила е факс на някаква женска органи-
зация в нашия град – там, където живеех преди – и ги е предупредила за
ставащото тук. Поискала е информация за Норман и след час те й изпра-
тили цял куп неща, включително и снимка.
Той повдигна вежди.
– Бързо са се справили, при това в извънработно време.
– В момента съпругът ми е герой у дома – безизразно заяви. – Си-
гурно цял месец само го черпят. Проведе успешна операция срещу голя-
ма наркотрафикантска банда. Два-три поредни дни снимката му
186
излизаше на първа страница във вестниците.
Бил подсвирна. В крайна сметка може и да не е чак такава
параиоичка.
– Жената, която получила съобщението на Ана, не спряла дотук –
продължи Роузи. – Обадила се в Полицейското управление и поискала
да говори с него. Заблудила ги с някаква история за това, че възнамеря-
вали да му връчат похвална награда от името на жените.
Той се замисли, после избухна в смях. Тя се усмихна вяло.
– Дежурният проверил в компютъра и казал, че лейтенант Даниълс
е на почивка. Според него бил заминал някъде на запад.
– Което значи, че може да е дошъл да си почива тук – замислено от-
беляза младият мъж.
– Да. И ако някой пострада, аз ще съм ви…
Той я сграбчи за раменете и рязко я извърна към себе си. Тя разтво-
ри широко очи и като че потрепна. Този поглед предизвикваше у него
неизпитвана досега болка. Внезапно си припомни някаква история, коя-
то бе чувал в Ционския американски Център, където до деветгодишна
възраст ходеше на вероучение и курсове по иврит. Ставаше дума как по
времето на пророците хората понякога се превръщали в камък. Тогава
това му се струваше възможно най-жестоката форма на наказание, която
е съществувала под слънцето, далеч по-страшна от разстрел или от
електрическия стол – наказание, което по никакъв начин не може да бъ-
де оправдано. И сега, като виждаше какво бе направил Норман Даниълс
с тази жена, чиято крехкост и уязвимост бяха изписани на лицето й, за-
почваше да се пита прав ли е бил.
– Само не казвай „виновна“ – изрече. – Да не би ти да си създала
Норман?
Тя премига, сякаш никога досега не й бе хрумвало подобно нещо.
– Но как, за Бога, е успял да открие тоя Слоуик?
– Правил се е на мен.
Бил я изгледа учудено. Роузи кимна.
– Звучи налудничаво, но говоря сериозно. Наистина умее да прави
такива неща. Виждала съм как го прави. Сигурно по същия начин се е
справил и с оная банда.
– Усет? Интуиция?
– Нещо повече. Почти като телепатия е. Той го нарича „риболов“.
Бил поклати глава.
– Май говорим за много особена личност.
Тези думи я изненадаха и тя се разсмя.
187
Роуз Мадър
– О, Боже, и представа нямаш! Както и да е, жените в „Д и С“ вече
са виждали снимката му и ще бъдат изключително предпазливи, особе-
но в събота. Някои ще носят със себе си спрей… както казва Ана, онези,
които може и да се сетят да го използват, ако се окажат натясно. Всичко
ми звучеше много успокоително, докато изведнъж не ми заяви: „Не се
тревожи, Роузи, и друг път сме били под тревога“, но накрая всичко се
оправяло. Защото когато има убит човек – при това добър човек, като
този, дето ме измъкна от затруднението на онази влудяваща автогара –
това не е просто тревога.
Гласът й отново се извисяваше и думите се сипеха все по-бързо.
Той хвана ръката й и я погали.
– Зная, Роузи – изрече, надявайки се, че гласът му звучи успокои-
телно. – Знам, че не е.
– Мисли си, че знае какво прави – Ана де; че й се е случвало да из-
пада в подобна ситуация, и то само защото се обадила в полицията, ко-
гато някакъв пиян тип замерил прозореца с тухла, или пък се мотаел на-
около и заплюл жена си, като излязла да прибере сутрешния вестник.
Никога не се е сблъсквала със същество като Норман, но това не й е из-
вестно, което пък тревожи мен. – Тя замълча, стараейки се да се овла-
дее, а после се усмихна. – Както и да е, тя твърди, че не било необходи-
мо и аз да се замесвам, поне на този етап.
– Радвам се да го чуя.
Вече почти бяха стигнали до „Кори Билдинг“.
– Нищо не каза за косата ми. – Тя го погледна плахо. – Това какво
означава, че не си забелязал, или че не ти харесва?
Той огледа косата й и се ухили.
– Забелязах и ми харесва, само че мислите ми бяха заети с други не-
ща – страхувах се, че няма да те видя никога повече, искам да кажа.
– Съжалявам, че толкова те разстроих. – Наистина съжаляваше, но
се и радваше, че го разстрои. Нима някога ухажването на Норман я бе
вълнувало и наполовина толкова много? Не помнеше. Помнеше ясно
как бяха на рали и той я опипваше под някакво одеяло, но поне за мо-
мента всичко друго чезнеше в мъгла.
– Хрумна ти от картината, нали? Онази, която си купи, когато се
запознахме.
– Може би – внимателно отвърна. Странно ли му се вижда и затова
ли не бе казал и думичка за косата й?
Но той отново я изненада, дори повече, отколкото с въпроса за Уен-
ди Яроу:
188
– Когато жените променят цвета на косата си, изглеждат така, ся-
каш са си променили цвета на косата. В повечето случаи мъжете се пра-
вят, че не знаят това, и намират промяната за страхотна, но всъщност го
знаят. Но ти… сякаш когато дойде в магазина бе с боядисана коса, чий-
то истински цвят е този, с който си сега. Това вероятно ти звучи като
най-нахалното твърдение на света, но е самата истина, а блондинките по
правило изглеждат най-нереалистични. Само че трябва да я сплетеш ка-
то жената на картината. Ще си като викингска принцеса. Много секси
ще стои.
Тази дума сякаш натисна огромен червен бутон в главата й и пре-
дизвика у нея невероятно приятни емоции, които същевременно ужасно
я плашеха. „Не обичам секса – каза си. – Никога не ми е харесвал, но…“
Срещу тях се задаваха Кърт и Роуда. Четиримата се срещнаха пред
поочуканите въртящи се врати на „Корн Билдинг“. Режисьорката огледа
Бил.
– Бил, това са хората, с които работя – представи ги Роузи. Румени-
ната плъзна нагоре по страните й. – Роуда Саймънс и Къртис Хамилтън.
Роуда, Къртис, това е… – В един кратък, отчайващо подтискащ миг по
никакъв начин не можеше да си спомни името на човека, който вече оз-
начаваше толкова много за нея. После, става Богу, то изведнъж изплува.
– Бил Стайнър – довърши.
– Приятно ми е – избърбори Кърт и се ръкува с младия мъж. После
хвърли поглед към вратата, очевидно горящ от нетърпение да нахлузи
слушалките на ушите си.
– Както се казва, за мен е удоволствие – разбирам, че сте приятел
на Роузи – заяви Роуда и също протегна ръка. Тъничките й гривни глухо
звъннаха.
– Удоволствието е мое – отвърна той и се обърна към Роузи. – Ос-
тава ли уговорката за събота?
Тя се размисли напрегнато, сетне кимна.
– Ще те взема в осем и половина. Не забравяй, че трябва да се обле-
чеш топло.
– Ще го имам предвид.
Руменината сякаш бе плъзнала по цялото й тяло, гърдите й се бяха
стегнали и дори усещаше лек гъдел в пръстите. Бил я погледна и сякаш
отново натисна горещия бутон, но този път усещането бе по-скоро при-
ятно, отколкото тревожно. Изведнъж я обзе неистово желание – комич-
но, но при все това невероятно силно – да обвие тялото му с ръце… и с
крака… и просто да се изкатери по него като по дърво.
189
Роуз Мадър
– Ами, значи ще се видим тогава. – Той се наведе и лекичко докос-
на с устни ъгълчето на устата й. – Роуда, Къртис, беше ми приятно.
После се обърна и закрачи, подсвирквайки си.
– Роузи, нямам какво да кажа, освен че имаш добър вкус – отбеляза
другата жена. – Какви очи!
– Ние сме просто приятели – смутено заобяснява тя. – Срещнах
го… – Замълча. Изведнъж й се стори много сложно и твърде неловко да
разказва как точно се е запознала с Бил. Сви рамене и се засмя притес-
нено: – Е, нали знаеш как става.
– О, знам – отвърна Роуда, проследявайки с поглед Бил, който се
отдалечаваше по улицата. После се обърна отново към Роузи и доволно
се засмя. – Знам, и още как. В тази развалина тупти сърце на истинска
романтичка, която искрено се надява, че с господин Стайнър ще станете
много добри приятели. А междувременно, готова ли си пак да се захва-
щаме за работа?
– Да.
– Надявам се, че в работата ти ще има подобрение, след като…
проблемите вече горе-долу са решени?
– Сигурна съм, че ще има голямо подобрение – заяви Роузи и се
оказа права.
190
ЧАСТ ШЕСТА
ХРАМЪТ НА БИКА
Преди да си легне същата вечер, Роузи отново включи новия си те-

лефон и позвъни на Ана. Попита я има ли новини и дали някой не е
виждал Норман из града. Тя даде категоричен отрицателен отговор и на
двата въпроса, увери я, че засега всичко е спокойно, а после се опита да
й пробута изтърканата мъдрост, че щом няма новини, значи всичко е на-
ред. Роузи изпитваше известни съмнения по този въпрос, но ги запази за
себе си. Вместо това колебливо изказа на Ана съболезнования по повод
смъртта на бившия й съпруг, в същото време питайки се дали госпожи-
ца Добри нрави няма някое и друго правило за справяне с подобни
ситуации.
– Благодаря, Роузи. Питър беше странен човек с тежък характер.
Обичаше хората, но беше трудно да го обича човек.
– Стори ми се много любезен човек.
– Не се съмнявам. Към непознати винаги се държеше като добър са-
марянин. Но за близките си и за онези, които се опитваха да му бъдат
приятели – зная добре, защото съм принадлежала и към двете категории
– се държеше по-скоро като Левит, който се отвърнал на другата страна.
Веднъж в Деня на благодарността грабна цялата пуйка и я запрати по
брат си Хал. Не помня точно за какво се спречкаха, но вероятно са ра-
зисквали ООП или Сейзар Чавес19. Все спореха ту за едното, ту за
другото.
Ана въздъхна.
– В събота следобед ще има възпоменателна сбирка – сигурно ще
седим на сгъваеми столове, като пияници на събрание на Дружеството
за анонимните алкохолици и ще се редуваме да говорим за него. Най-
малкото аз така си го представям.
– Това е добре.
– Мислиш ли? – Роузи си представи как Ана повдига вежди със
свойственото си несъзнателно високомерие и повече от всякога
19. Сейзар Чавес (1927-) – работнически активист от американо-мексикански произход,

основоположник на Съюза на селскостопанските работници в САЩ. – Б. пр.
191
Роуз Мадър
заприличва на Мод. – На мен ми се струва доста глупаво, но сигурно си
права. Както и да е, ще се наложи да се оттегля от пикника за известно
време, но ще се върна, при това надали изпълнена със съжаление. Малт-
ретираните жени в този град изгубиха един приятел, в това поне няма
никакво съмнение.
– Ако е работа на Норман…
– Знаех си, че именно това ще последва. Отдавна работя с жени, ко-
ито години наред са били мачкани, тъпкани, пренебрегвани и унижава-
ни и мазохистичната мегаломания, която развиват, ми е добре позната.
Тя е неразделна част от синдрома на малтретираната жена наред с чувс-
твото за иереалност и депресията. Помниш ли взривяването на косми-
ческата совалка „Чалънджър“?
– Да… – Роузи бе озадачена, но помнеше случая.
– Същия ден при мен дойде една жена, потънала в сълзи. Лицето и
ръцете й бяха в червени петна – сама се бе щипала и удряла. Твърдеше,
че тя е виновна за смъртта на целия екипаж и на милата учителка на
борда. Попитах я защо, а тя ми обясни, че написала не едно, а две писма
в подкрепа на космическата програма с човешко участие: едното изпра-
тила в „Чикаго Трибюн“, а другото – до представителя на своя район в
долната камара. С течение на времето малтретираните жени развиват
комплекси за вина, това е. Научават се да поемат вината за абсолютно
всичко.
Роузи си представи как Бил я изпращаше към „Корн Билдинг“, пре-
гърнал я през кръста. „Само не казвай «виновна» – беше изрекъл. – Да
не би ти да си създала Норман?“
– Дълго време не разбирах на какво се дължи това – продължи Ана,
– но мисля, че вече знам отговора. Все някой трябва да поеме вината, за-
щото депресията и отчуждението са лишени от всякакъв смисъл. Човек
откача. По-добре да се чувстваш виновен, отколкото да се побъркаш. Но
вече е време да изоставиш този начин на мислене, Роузи.
– Не разбирам.
– Разбираш – тихо отвърна Ана, а после смени темата.
Двадесет минути след като пожела на Ана „лека нощ“, Роузи бе в

леглото и се взираше в тъмнината, а пред очите й като отвързани балони
плуваха лицата на разни хора. Роб Лефъртс, досущ като господин
192
Пенибегс от жълтите карти „Общинска хазна“ – на картата, която стис-
каше в протегнатата си ръка, пишеше „Безплатно освобождаване от зат-
вора“. Роуда Саймънс със забоден в косата молив, която казва „найло-
нови маски, а не найлонови ласки“. Гърт Киншо, човешка равностой-
ност на планетата Юпитер, която е облечена с анцуг и мъжка фланелка с
остро деколте, и двете мярка XXXL. Синтия Някоя си (Роузи все не мо-
жеше да запомни фамилията й), жизнерадостната пънкарка с шарената
коса, дето с часове седяла пред някаква картина с река, която като че на-
истина се движела.
И, разбира се, Бил, с кафявите очи със зеленикави отблясъци, мини-
атюрния белег на дясното ухо, което навремето си е продупчил (сигурно
в колежа, като проява на смелост под влияние на алкохола), а после е
оставил да зарасне. Сякаш усещаше случайните побутвания, докато вър-
вяха, и допира на ръката му до тялото й – топлата длан, силните пръсти
– и се питаше дали докосването му й бе подействало възбуждащо. Тя са-
мата бе склонна да признае с нежелание, че на нея й бе подействало
именно така. Той бе толкова различен от Норман – направо й се струва-
ше, че е влязла в досег с обитател на друга слънчева система.
Затвори очи и се унесе.
От мрака изплува друго лице. Лицето на Норман. Той се усмихва-
ше, но сивите му очи бяха като бучки лед. „Тръгнал съм на риболов,
сладка моя – казваше й. – Лежа в легло си, а то съвсем не е толкова да-
леч, и се опитвам да те уловя. Съвсем скоро ще можем да си поговорим.
Хубавичко ще си поговорим. Разговорът ще бъде съвсем кратък. А като
свърши… – Вдигна ръка. Стискаше черен молив НВ. Беше подострен
като бръснач. – Този път няма да си губя времето с раменете и ръцете
ти. Направо ще започна от очичките. Или от езика. Как ли ще се чувст-
ваш, скъпа моя, ако забия молив в многознайния ти лъжлив ез…“
Роузи рязко отвори очи и лицето му изчезна. Отново ги затвори и
се помъчи да извика лицето на Бил. За миг бе убедена, че то няма да се
появи и вместо неговото отново ще изплува образът на Норман, но той
бе изчезнал някъде.
„В събота ще се видим – мислеше си тя. – Ще прекараме целия ден
заедно. Ако поиска да ме целуне, няма да се противя. Или ако иска да
ме прегърне и да ме погали, пак няма да се противя. Ама че побъркана
история, толкова искам да съм с него.“
Отново се унесе, подозирайки, че сънува пикника с Бил вдругиден.
На съседна маса имаше други туристи, които бяха довели бебе. Роузи
долавяше плача му, макар и съвсем слаб. После, този път малко по-
193
Роуз Мадър
силно, до слуха й достигна тътенът на гръмотевица.
„Точно като в моята картина – рече си. – Като седнем да хапнем,
ще му разкажа за нея. Днес забравих, но имахме да си кажем толкова
други неща…“
Изтрещя нова гръмотевица, но сякаш по-близо. Изведнъж Роузи се
ужаси. Дъждът ще им развали пикника и ще разтури празненството на
„Дъщери и сестри“ на Етингър Пиър, а може и концертът да се отмени.
„Не се тревожи, Роузи, гръмотевиците са в картината, а всичко това
е само сън.“
Но ако беше само сън, защо тогава все още усеща допира на възг-
лавницата до ръцете си? И как така чувства, че пръстите й са сплетени, а
тялото й е покрито с леко одеяло? Защо продължава да чува уличния
шум под прозореца?
Щурците пееха и свиреха: скръъц-скръъц-скръъц-скръъц-скръъц.
Бебето плачеше.
Изведнъж през затворените й клепачи проникна заревото на пур-
пурна мълния, а гръмотевицата отново изтрещя досами леглото й.
Роузи ахна и скочи с разтуптяно сърце. Не виждаше никакви свет-
кавици. И никакви гръмотевици. Стори й се, че все още чува щурците,
да, но може би просто й се причува. Погледна към прозореца в отсрещ-
ния край на стаята и различи тъмния правоъгълник, който висеше на
стената точно до рамката. Картината с Роуз Мадър. Утре ще я пъхне в
пазарска чанта и ще я отнесе на работа. Дано Роуда или Кърт знаят ня-
коя работилница наблизо, където слагат рамки.
И все пак, макар и едва доловимо, чуваше песента на щурци.
„От парка е“ – заключи и отново се отпусна на възглавницата.
„Даже и на затворен прозорец? – попита Практична-Разумна. Беше
доста озадачена, но не беше разтревожена. – Сигурна ли си, Роузи?“
За сигурна – сигурна беше. В края на краищата вече бе почти лято,
щурците са наизлезли, пък и какво значение има? Добре де, сигурно на-
истина има нещо необичайно в тази картина. По-вероятно е то да е в
нейното съзнание, което още не бе напълно излекувано от всички изкри-
вявания, но да речем, че причината наистина се крие в картината. И как-
во от това? Не намираше нищо лошо.
„Но можеш ли да кажеш, че не виждаш в това нищо опасно, Роузи?
– в гласа на Практична-Разумна като че ли се долавяше тревога. – Оста-
ви настрана лошотията, или злината, или както щеш го наречи. Можеш
ли да кажеш, че не е опасно?“
Не, не можеше да каже такова нещо, но, от друга страна, навсякъде
194
дебнат опасности. Вижте какво се случи с бившия съпруг на Ана
Стивънсън.
Само че Роузи не желаеше да мисли за случилото се с Питър Слоу-
ик – не искаше отново да се окаже на улица „Виновна“, както го нарича-
ха на груповата терапия. Искаше да мисли за събота и да си представя
как ли ще я целуне Бил Стайнър. Дали ще я прегърне през раменете или
през талията? А какво ще бъде усещането от допира на устните му? Да-
ли ще бъде…
Главата й се отпусна на една страна. Разнесе се тътенът от гръмоте-
вица. Щурците скрибуцаха оглушително и един от тях дори заподскача
по пода към леглото й, но тя не го забеляза. Нишката, която свързваше
тялото и разума, се бе прекъснала, и Роузи отплува в тъмата.
Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ос-

лепително бяло. Гръмотевицата не закъсня – не изтрещя, а направо
изрева.
Роузи седна в леглото и задъхана придърпа одеялото към шията си.
Втората светкавица освети масата, кухненския плот, дивана, който бе
всъщност канапе за двама, отворената врата към малката баня с прибра-
на настрани завеса на маргаритки. Светлината бе толкова ярка, че обра-
зите сякаш продължаваха да се виждат и в тъмното, след като угасна,
само че цветовете се бяха обърнали наопаки. В миг осъзна, че плачът на
бебето още се чува, но щурците бяха замлъкнали. Бе излязъл и вятър.
Едновременно го чуваше и усещаше с тялото си. Вятърът повдигна ко-
сата й, а наблизо някакви страници прошумоляха, плъзнаха се, паднаха
на пода. Снощи бе оставила ксерокопираните страници от следващия
роман на Ричард Расин на масата и вятърът ги бе разпилял из стаята.
„Това не е никакъв сън“ – рече си и спусна крака на пода. В същия
миг погледна към прозореца и дъхът й спря. Или прозорецът бе изчез-
нал, или цялата стена се бе превърнала в огромен прозорец.
Във всеки случай гледката, която се разкриваше, съвсем не беше
Брайънт Парк – вместо това се виждаше жена в пурпурночервен хитон,
която стоеше на върха на потънат в зеленина хълм и се взираше в руи-
ните на някакъв храм в подножието. Но сега полите на късата й дреха се
увиваха около дългите й гладки крака; сега Роузи различи тънки руси
кичури, които се бяха измъкнали от плитката и се виеха като планктон
195
Роуз Мадър
на вятъра, и виолетово-черни буреносни облаци, препускаха по небето.
Рошавото пони пък поклащаше глава, хрупайки високите треви.
Ако това бе прозорец, то той бе широко отворен. Докато Роузи наб-
людаваше, изведнъж понито навря глава в стаята, подуши дъсчения под
и тъй като явно го намери доста безинтересен, се отдръпна и отново за-
почна да пасе от своята страна.
Отново блесна светкавица, последвана от гръмотевица. След внеза-
пен порив на вятъра разпилените страници се разлетяха и затанцуваха
из кухненския бокс. Като се изправи и бавно пристъпи към картината,
която се бе разпростряла върху цялата стена, от пода до тавана, вятърът
развя нощницата й и полите й се увиваха около босите й крака. Косите й
също се развяха и тя усети сладкия дъх на приближаващия дъжд.
„Всеки момент ще се изсипе – мислено отбеляза. – Ще ме измокри
до кости. Всъщност май всички ни ще измокри.“
„РОУЗ, КАКВИ ГИ ГОВОРИШ? – изпищя Практична-Разумна. –
КАКВО ЗА БОГА ПРА…“
Роузи моментално смаза гласа – в този миг й се струваше, че му се
е наслушала за цял живот – и поспря пред стената, която не беше вече
никаква стена. Точно пред нея, на не повече от метър и половина, стое-
ше русокосата жена с хитона. Тя все още бе обърната с гръб и сякаш
продължаваше да се взира в подножието на хълма, но отблизо се очер-
таваха мускулите и грапавинките по кожата й, а като дишаше, едва забе-
лежимата извивка на гръдта й се надигаше и спускаше.
Роузи пое дълбоко дъх и пристъпи в картината.
Оттатък бе поне с десет градуса по-студено и високите треви гъде-
личкаха глезените и коленете й. За миг й се стори, че отново чува едва
доловим бебешки плач, но после звукът заглъхна. Погледна назад, очак-
вайки да види своята стая, но и тя бе изчезнала. Там, откъдето влезе в
този свят, се виеше старо маслиново дърво с чепат ствол и разперени
коренища и клони. Под него имаше триножник с платно и малка табу-
ретка. На столчето бе оставена разтворена палитра с какви ли не цветове
и четки.
На големина платното на триножника беше като картината, която
купи от „Града на свободата“. На него бе нарисувана стаята й на Трен-
тън Стрийт, погледната от стената, където бе окачила „Роуз Мадър“.
Насред помещението стоеше жена – очевидно самата Роузи – обърната с
лице към вратата за площадката на втория етаж. Стойката и положение-
то й не съответстваха напълно на позата и мястото на жената, която се
взираше в порутения храм – например ръката й не беше вдигната – но
196
ги наподобяваха до такава степен, че тя страшно се изплаши. Имаше и
друго, което я плашеше в тази картина – жената бе облечена с тъмноси-
ни панталони и розова блуза без ръкави. Това бяха дрехите, които бе на-
мислила да облече за разходката с Бил. „Ще трябва да облека нещо дру-
го“ – ужасена си рече, сякаш ако в събота промени облеклото си, ще
промени с нещо онова, което виждаше сега.
Нещо я побутна над лакътя и Роузи изписка. Обърна се и срещна
невинните кафяви очи на понито. В небето изтрещя гръмотевица.
До кокетната каручка, в която беше впрегнато кончето, стоеше ня-
каква жена. Тя бе облечена в многопластова червена дреха. Роклята сти-
гаше до земята, но бе прозрачна почти като паяжина – изпод изкусно
надиплените фусти се забелязваха топлите отблясъци на шоколадена ко-
жа. Светкавица раздра небето и на светлината й Роузи видя същата сян-
ка, която бе забелязала, когато се прибра след вечерята с Бил в „Кухнята
на татко“ – сянката, която каручката хвърляше върху тревата и издига-
щата се край нея сянка на жена.
– Не се тревожи – каза жената с червената дреха. – Радамант е най-
малката ти грижа. Той хрупа само трева и детелина. Иска малко да те
подуши.
Изведнъж Роузи бе изпълнена с безкрайно облекчение – това бе же-
ната, която Норман винаги наричаше (с отсенка на докачливо огорче-
ние) „оная дълга рижа фуста“. Това бе Уенди Яроу, но Уенди бе мъртва
и значи това е само сън, q.e.d.20. Независимо от това колко истинско й се
струва всичко и колко реалистични са детайлите (например влажното
петно от любопитната муцуна на понито), това бе сън.
„Разбира се, че е сън – рече си тя. – Никой не влиза в картини,
Роузи.“
Но това заключение изобщо не й се стори убедително, за разлика от
предположението, че жената с каручката бе всъщност Уенди Яроу, коя-
то отдавна не бе сред живите.
Отново се изви вятър и донесе далечния плач на дете. Роузи забеля-
за и нещо друго – на седалката на каручката бе поставена огромна кош-
ница от зелен папур. Дръжката бе украсена с копринени панделки, а във
всеки ъгъл бе вързана по една копринена фльонга. От единия край се
подаваше крайчецът на розово одеялце, което явно бе тъкано на ръка.
– Роузи.
Гласът бе нисък и примамливо дрезгав. Въпреки това по гърба й
20. Quod erat demonstrandum (лат. ) – което трябваше да се докаже. – Б. пр.
197
Роуз Мадър
полазиха тръпки. В гласа имаше нещо нередно, което като че само жена
би могла да долови – ако мъж чуе такъв глас, започва да мисли само за
секс. Но в гласа все пак имаше нещо нередно. Нещо много нередно.
– Роузи – отново я повика той и младата жена изведнъж проумя –
гласът сякаш се опитваше да имитира човешкия. Сякаш се мъчеше да си
спомни как да прозвучи като човешки глас.
– Не я гледай в лицето момиче – каза жената с червената дреха. В
думите й се долавяше тревога. – Туй не е за такива като теб.
– А, не, аз и не искам. Искам да си вървя у дома – отвърна Роузи.
– Не те виня, но вече е твърде късно – отбеляза другата и поглади
шията на понито. Тъмните й очи излъчваха тъга, а устните й бяха плът-
но стиснати. – И не я докосвай. Не ти мисли злото, но вече не се владее
добре. – Тя почука челото си с пръст. Роузи се извърна неохотно към
жената с хитона и пристъпи напред. Бе очарована от тъканта на гърба,
заголеното рамо и шията й. Кожата й бе по-фина от сърма. Но по-нагоре
по шията й…
Не беше сигурна от какво са причинени сивкавите петна, които се
виждаха изпод косите й, а и не мислеше, че държи да узнае. Отначало й
хрумна, че сигурно са следи от ухапване, но не приличаха много на бе-
лези от зъби. Тя добре познаваше белезите от ухапване. Дали пък друга-
та не е болна от проказа. Или от нещо още по-страшно? От нещо зараз-
но може би?
– Роузи – за трети път я повика медният дрезгав глас, в който зву-
чаха такива нотки, че на нея й се приискваше да се разпищи точно както
от усмивката на Норман.
„Тази жена е луда. Всички останали нередности – разни петна по
кожата – са от второстепенно значение. Тя е луда.“
Блесна светкавица. Изтрещя гръмотевица. А с капризния порив на
вятъра, който се изви откъм порутения храм, долетя далечният плач па
пеленаче.
– Коя си ти? – попита тя. – Коя си ти и защо съм тук?
В отговор жената протегна дясната си ръка и й показа побелял стар
кръгъл белег, скрит във свивката на ръката, и отбеляза със сладкия си
пресипнал глас:
– Тази рана кървя доста, а после се възпали.
Роузи протегна ръка. Имаше абсолютно същия белег, само че на
другата ръка. Осени я ужасяващо откритие – ако тя облече късия тъмно-
червен хитон, би оставила открито дясното, а не лявото си рамо, освен
това би пристегнала гривната над левия, а не над десния си лакът.
198
Жената на хълма е неин огледален образ.
Жената на хълма е…
– Ти си мен, нали? – попита Роузи. А когато жената с плитката се
поотмести, допълни с писклив разтреперан глас: – Не се обръщай, не ис-
кам да те виждам!
– Не подскачай толкова – търпеливо отвърна Роуз Мадър със стра-
нен тон. – Ти наистина си Роузи, и си Роузи Истинска. Не забравяй това,
дори когато забравиш всичко останало. И помни още нещо – аз възмез-
дявам. Каквото и да направиш за мен, ще ти отвърна със същото. Затова
се срещнахме. Това е нашето равновесие. Нашето ка.
Светкавица раздра небето; изтрещя гръмотевица, вятърът засъска в
клоните на маслиновото дърво. Тъничките кичури, които се бяха изп-
лъзнали от плитката на Роуз Мадър, се разбъркаха и затрептяха. Дори и
на тази мъждива светлина приличаха на златни влакънца.
– А сега иди долу – нареди Роуз Мадър, – и ми донеси моето
детенце.
Детският плач долиташе до тях като далечен зов от друг континент

и обзета от нови страхове, Роузи сведе поглед към порутения храм, кой-
то все още изглеждаше странно и подтискащо разкривен. Освен това
гърдите й започнаха да пулсират, както често се случваше в месеците
след аборта.
Понечи да каже нещо, макар да не бе сигурна какво точно щеше да
се възпротиви по някакъв начин – но още преди да продума, нечия ръка
се впи в рамото й. Обърна се. Жената в червено. Тя поклати предупре-
дително глава, отново почука чело с пръст и посочи към руините.
В този миг една друга ръка, ледена като надгробна плоча, я сграбчи
за дясната китка. Младата жена се извърна и в последния момент осъз-
на, че жената с хитона се е обърнала и сега се намира с лице срещу нея.
В съзнанието й нахлуха объркани мисли за Медуза21 и тя бързо сведе
очи, за да не види лицето на другата. Вместо това обаче погледът й по-
падна върху ръката, която бе вкопчена в нейната. Върху кожата имаше
тъмносиво петно, което напомняше дебнещ океански хищник (октопод,
21. Гръцко митично чудовище – горгона; имала змии вместо коси, а страшното й лице с
изцъклени очи, оголени зъби и изплезен език вкаменявало всеки, конто я погледнел. –
Б. пр.
199
Роуз Мадър
разбира се). Ноктите бяха потъмнели и безжизнени. Изпод един от тях
се подаде бяло червейче.
– Тръгвай – нареди Роуз Мадър. – Извърши за мен онова, което не
мога да извърша сама. И помни – аз възмездявам.
– Добре – съгласи се Роузи. Изведнъж я бе обзело ужасното жела-
ние да погледне другата жена в лицето. Да разбере какво толкова има в
него. Може би да види размитите очертания на собственото си лице под
мъртвешката сива сянка на странната болест, която те изяжда жив, но ти
взима и разсъдъка. – Добре, отивам, ще се опитам, но само не ме карай
да те гледам в лицето.
Ръката освободи нейната… но много бавно, сякаш отново щеше да
я приклещи, стига само да усети и най-малка слабост у Роузи. После се
отмести и посочи подножието на хълма с мъртвешки сив пръст, точно
както призракът на една предстояща Коледа посочва на Ебънейзър Ск-
рудж определен надгробен надпис.
– Тръгвай тогава.
Без да вдига поглед, младата жена бавно се заспуска по хълма, изу-
чавайки босите си крака, които се провираха сред острите високи треви.
Едва когато поредната, изключително зловеща гръмотевица раздра не-
бето, стреснато вдигна глава и откри, че жената с червената дреха я
придружаваше.
– Ще ми помогнеш ли? – попита Роузи.
– Не мога д'ида по-натам – посочи й падналата колона. – И аз го
имам същото като нея, но на мене ми е съвсем слабо.
Тя протегна ръка и малко над китката й Роузи забеляза безформено
розово петно, което се бе образувало върху кожата й – или по-точно във
кожата й. Имаше подобно образувание и в средата на дланта. То бе дори
красиво. Напомняше й детелинката, която бе открила в цепнатината
между дъските на пода в стаята си. Стаята й, която бе разчитала да пре-
върне в свое сигурно убежище, сега й се струваше безкрайно далечна.
Може би онова там е сън, както и целият й живот, а това тук е
действителността.
– Засега са само тия двете, но и те стигат да не мога да вляза там.
Бикът ще ме подуши и веднага ще дотърчи. Ще дойде за мен, но ще
убие и двете ни.
– Какъв бик? – озадачено и уплашено попита Роузи. Вече почти бя-
ха стигнали до повалената колона.
– Ериниъс. Той е пазител на храма.
– Какъв храм?
200
– Не си губи времето с човешки въпроси, жено.
– Какво говориш? Какви човешки въпроси?
– Такива, чиито отговори вече са ти известни. Ела тука.
„Уенди Яроу“ бе застанала край обраслия с мъх перваз на колоната
и нетърпеливо се взираше в Роузи. Храмът се издигаше току над глави-
те им. Като го гледаше, я заболяваха очите, както когато гледаше разфо-
кусиран кинообраз. Забеляза малки издутини, които бе убедена, че не е
виждала досега, както и сенки, които веднага изчезнаха, щом примигна.
– Ериниъс е едноок и окото му е сляпо, ама носът му си е съвсем в
ред. В цикъл ли си?
– В… какво?
– В месечен цикъл!
Роузи поклати глава.
– Хубаво, щот инак щеш да е свършено с нас още преди да сме би-
ле започнали. И аз не съм, и не съм имала женска неволя, откак се раз-
болях. Много лошо, защото най-добре с такава кръв. Ама нейсе…
Тресна най-страшната и най-оглушителната мълния досега и от не-
бето се посипаха ледени капки.
– Трябва да побързаме! Откъсни две парчета от нощницата си – ед-
на ивица за превръзка и едно по-широчко парче, в което да можеш да
увиеш камък, така че да остане да го вържеш. Не спори и престани да
задаваш въпроси. Просто прави каквото ти казвам.
Роузи се наведе, прихвана края на памучната си нощница и отпра
отстрани дълга широка лепта, тъй че почти целият й ляв крак се оголи.
„Като ходя, ще приличам на сервитьорка в китайски ресторант“ – отбе-
ляза наум. После откъсна една по-тясна ивица от голямото парче, а като
вдигна глава, с тревога установи, че „Уенди“ стиска в ръка дълга, злона-
мерена на вид кама. Недоумяваше откъде я е измъкнала, освен ако не я е
носила прикрепена за крака си, като чаровните дивачки, за които се раз-
правя в романите на Пол Шелдън – там всичко си има обяснение, макар
и съвсем неправдоподобно.
„Всъщност може би точно там е била скрита“ – предположи. Не се
съмняваше, че тя самата би носила нож, ако придружаваше жената с
пурпурния хитон. Сети се как онази, която действително придружаваше
русата, се почука с пръст по челото и посъветва Роузи да не се докосва
до нея. „Не ти мисли злото, но вече не се владее добре.“
Роузи отвори уста да попита жената какво възнамерява да прави с
тази кама… но после се отказа. Ако човешките въпроси са въпроси, чи-
ито отговори са ти вече известни, то нейният въпрос бе точно такъв.
201
Роуз Мадър
„Уенди“ сякаш усети погледа й и вдигна глава.
– По-напред ти трябва голямото парче. Да е готово.
Не я остави да отговори и заби острието в собствената си ръка. Из-
съска някакви неразбрани думи – може би молитва – а после прокара от
лакътя до китката си тънка линия, която по цвят точно съответстваше на
дрехата й. Ръката й се поду, раната зейна и от нея рукна кръв.
– Ооох, как боли! – простена жената, а сетне, без да изпуска камата,
протегна към Роузи другата си ръка. – Дай тук. Голямото парче, голямо-
то парче!
Тя постави плата в дланта й; бе доста объркана и изплашена, но не
и отвратена – не й се повдигаше от кръв. „Уенди Яроу“ взе парчето,
притисна го към ръката си, подържа го известно време, после го навлаж-
ни от другата страна. Явно не целеше да притисне раната – искаше чис-
то и просто да попие кръвта. После подаде парцалчето на Роузи – дока-
то лежеше в леглото си на Трентън Стрийт, нощницата й бе с цвят на
метличина, но сега памучната тъкан бе придобила много по-тъмен… и
все пак познат цвят. Ако се смеси синьо с алено, се получава
пурпурночервено.
– А сега намери камък и го увий с парчето. Кат' свършиш, смъкни
туй, дето си го навлякла, и увий цялото нещо в него.
Роузи беше много по-слисана от тази заповед, отколкото от стича-
щата се кръв по ръката на другата жена.
– Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!
„Уенди“ се ухили саркастично.
– На никого няма да кажа. В туй време дай онуй другото, преди да
ми изтече цялата кръв.
Подаде й по-тясната ивица, която все още бе синя на цвят, и тъмно-
кожата жена бързо я заувива около ръката си. Отляво като гигантски
фойерверк избухна светкавица. Последва гръмотевична канонада. Във
въздуха се разнесе особена миризма, сякаш някой разтапяше медни мо-
нети. Сетне, сякаш светкавицата бе раздрала небесните мехове, се изля
дъждът. Силният вятър отнасяше водните капки настрана и леденият
порой се сипеше почти хоризонтално. Капките падаха по сгънатото пар-
че в ръцете й и от него започна да се издига пара, а след малко рукнаха
розови кървави вадички, които се застичаха по пръстите й. Приличаше
на ягодов сироп.
Без да се замиеш) повече какво или защо върши, Роузи хвана –
нощницата си, приведе се напред и я измъкна през главата. След миг се
намери под най-ледения душ на света и чак се задъха от студ, когато
202
дъждовните капки заплющяха по лицето, раменете и голия й гръб. Ко-
жата й настръхна.
– Ай! – отчаяно извика. – Оу, ай! Ужасно ми е студено!
Преметна на ръка нощницата, която още не се бе измокрила много,
и в този миг забеляза камък с големината на канелено руло, сгушен
между два отломъка от прекатурената колона. Вдигна го, после се от-
пусна на колене и наметна с нощницата главата и раменете си, както хо-
рата се скриват под вестник, когато дъждът ги изненада на улицата.
Сгушена под този временен дъждобран, Роузи уви камъка в окървавено-
то парче плат. Остави два дълги, лепкави края, които завърза най-нак-
рая, намръщвайки се от погнуса, когато размитата от дъжда кръв на
„Уенди Яроу“ започна да се процежда по земята. После опакова цялото
нещо в нощницата си (вече напълно прогизнала), както й бе наредено.
Сигурно цялата кръвта и без това щеше да се изпере. Това не беше по-
рой, нито дори буря. Беше истински потоп.
– Тръгвай! – нареди жената с червената дреха. – Отивай в храма!
Трябва да го прекосиш, но за нищо на света не се спирай! Не пипай ни-
що и не хващай вяра на онова, което ще чуеш или видиш. Вътре е пълно
с призраци, но и насред самия Храм на Бика призраците не могат да сто-
рят нищо на смъртна жена.
Роузи цялата трепереше, от стичащата се в очите и вода всичко й се
виждаше двойно; от ушите й като екзотични обици, висяха огромни
водни капки. „Уенди“ стоеше пред нея, мократа й коса бе прилепнала
към челото и страните, а тъмните й очи пламтяха. Вече трябваше да кре-
щят, за да надвикат безпощадната вихрушка, която се бе извила.
– Мини през вратата от другата страна на олтара и ще се намериш в
градина, където всички цветя и треви са мъртви! В отсрещния й край ще
видиш няколко дървета, но и те са изсъхнали, всичките, 'свен едно!
Между градината и горичката тече поток! Ти не шещ пий от него, и кол-
кото и да ти се ще – не щещ пий – дори да се не докосваш до него! Пре-
коси го по камъните. Ако си потопиш дори малкото пръстче, ще забра-
виш всичко, което някога си знаела, и дори как се казваш!
По небето пробяга ослепителна електрическа искра и в миг облаци-
те заприличаха на оцъклени чудовища. Роузи не бе изпитвала такъв
студ в живота си, нито пък подобно необикновено вълнение в сърцето
си, което сякаш се опитваше да изпомпа малко топлина в изстиналата й
от ледения дъжд кожа. Отново й хрумна същата мисъл – ако това е сън,
то водните каскади, които се изливат от небето, са най-обикновен про-
летен дъждец.
203
Роуз Мадър
– Иди в горичката! При изсъхналите дървета! Онуй дърво, живото,
е нар! Набери семки от плодовете, които ще намериш под него, но да не
си посмяла да ги опиташ и дори не се пипай по устата с тая ръка, дето
си пипала семките! От дървото има стълби, които водят надолу, към
подземието! Намери бебето и й го донеси, но се пази от бика! Пази се от
бика Ериниъс! Хайде, тръгвай! Бързай!
Роузи се страхуваше от Храма на Бика с чудновато разкривените
стени, но възможността да се махне от дъжда й донесе известна утеха.
Искаше да се махне от вятъра, дъжда и светкавиците, но да е на закрито,
в случай, че падне градушка. Мисълта да се намери гола насред градуш-
ка, пък макар и насън, й се стори крайно неприятна.
Изкачи няколко стъпала, после се обърна към другата жена. Ефир-
ната червена дреха бе плътно прилепнала към тялото й като пласт боя и
„Уенди“ също изглеждаше като гола.
– Кой е Ериниъс? – викна Роузи. – Какъв е той?
Хвърли през рамо поглед към храма, сякаш очакваше богът да чуе
гласа й и да се появи. Но не се показа никакъв бог – около постройката,
чиито очертания се размиваха в дъжда, нямаше никого.
Тъмнокожата жена вдигна нагоре очи и викна в отговор:
– Защо го правиш толкова глупаво, момиче? Отивай, отивай, дока-
то все още можеш!
И безмълвно посочи храма, точно като господарката си.
Роузи закрачи към храма гола и бяла като сняг, притиснала свитата
си на кълбо нощница към корема си, стараейки се да го предпази колко-
то може. След пет крачки стигна до каменната глава, която лежеше в
тревата. Взря се в нея, очаквайки да види лицето на Норман. Разбира се,
че ще е той, най-добре да е подготвена предварително. В сънищата ви-
наги става така.
Но не беше Норман. Пооредялата коса, месестото лице и буйните
мустаци като на Дейвид Кросби принадлежаха па мъжа, когото подмина
на входа на онази кръчма – „Напръстничето“ – в деня, когато се изгуби,
търсейки „Дъщери и сестри“.
„Пак се изгубих – рече си наум. – Божичко, изгубих се.“
Отмина каменната глава, чиито празни очи сякаш плуваха в сълзи,
а напряко на лицето и челото й бе паднал дълъг мокър стрък трева,
204
който наподобяваше белег; като се доближи до странно наклонения
храм, й се стори, че дочува шепот зад гърба си: „Ей, маце, айде да се чу-
каме, готини цици, кво ше кажеш, айде да се чукаме, айде да стоплим
кревата, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
Заизкачва се по хлъзгавите стъпала, които бяха обрасли в лози и
пълзящи растения и изглеждаха доста несигурни, обзета от странното
усещане, че каменната глава се извръща настрани, за да следи извивките
на голите й крака, докато се изкачва към мрачния вход, а от мократа зе-
мя под каменната фигура избива кална вода.
„Не мисли за нея, не мисли за нея, не мисли.“
Устоя на обзелото я желание да избяга – и от дъжда, и от въобража-
емия поглед – и продължи внимателно да подбира пътя си, стараейки се
да избегне цепнатините, които с течение на времето се бяха образували
в камъка, а на места бяха достатъчно широки да си изкълчи глезена или
да си счупи крака. Но това не беше чак толкова страшно – кой знае как-
ви отровни гадини кротуваха в тия тъмни дупки, готови всеки миг да я
ухапят или да я ужилят?
Водата се стичаше от плешките й чак до основата на гръбначния й
стълб и на Роузи й се струваше, че никога не й е било толкова студено,
но въпреки това поспря на най-горното стъпало и се взря в каменната
рисунка, издялана над широкия тъмен вход на храма. Не я бе забелязала
на картината си – явно е била скрита в сянката на надвисналия покрив.
Изобразяваше момче с ледено изражение, което се подпираше на
нещо като телефонен стълб. То имаше перчем на челото, а яката на са-
кото му бе вдигната нагоре. В устата му висеше цигара, а небрежната,
отпусната поза сякаш целеше да извести на целия цвят, че това е госпо-
дин Самата невъзмутимост, издание от края на седемдесетте. Но не оз-
начаваше ли тя още нещо? Младежът сякаш казваше: „Ей, маце, ей, ма-
це, ей, маце, не искаш ли да си легнем? Не искаш ли да стоплим крева-
та? Не искаш ли да скочим под чаршафа?“
Това бе Норман.
– Не! – прошепна тя. Прозвуча почти като стон. – О, не!
О, да. Това бе самият Норман, Призракът на предстоящите побои-
ща – подпрян на телефонния стълб на ъгъла на Стейт Стрийт и шосе №
49 в центъра на Обривил (в центъра на Ооривил, ама че работа); Нор-
ман, който зяпа след минаващите девойки, а от отворената врата на
„Кръчмата на Финеган“, където магнетофонът е усилен докрай, се носи
„А трябва да танцуваш“ на „Би Джийс“.
Изведнъж вятърът утихна и отново се чу плачът на бебето. Не
205
Роуз Мадър
звучеше тревожно – по-скоро детето бе гладно. Едва доловимите вопли
накараха Роузи най-сетне да откъсне очи от проклетата рисунка и да се
раздвижи, но миг преди да влезе вътре, отново вдигна глава… не можа
да се въздържи. Малкият Норман бе изчезнал, ако изобщо някога е бил
там. Сега точно над главата й се мъдреше надписът: „ДА МИ ДУХАШ
СПИНОЗНИЯ КУР“.
„В сънищата нищо не е постоянно – мислеше си тя. – Те са като
водата.“
Обърна се назад и видя „Уенди“, която продължаваше да стои край
падналата колона, вир-вода в слепналите паяжини па своята дреха. Роу-
зи й помаха, продължавайки нерешително да притиска омотаната нощ-
ница с другата си ръка. „Уенди“ помаха в отговор и продължи да я наб-
людава, очевидно без да обръща абсолютно никакво внимание на про-
ливния дъжд.
Младата жена прекрачи широкия хладен каменен праг и пристъпи в
храма. Напрегната до крайност, не посмя да влезе навътре и остана бли-
зо до входа, готова веднага да изскочи навън, ако види… ъ-ъ… не знае-
ше какво. „Уенди“ й бе казала да не обръща внимание на призраците, но
Роузи бе на мнение, че на жената с червената дреха й е много лесно да
бъде хладнокръвна – нали си остана отвън.
Предполагаше, че вътре ще е по-топло, но сега не й се струваше
кой знае колко по-топло – от влажните стени лъхаше студ като в подзе-
мие или гробница и за миг й се стори, че няма да съумее да се накара да
продължи по мрачната пътека, засипана с купища отдавна изсъхнали
листа. Беше прекалено студено… при това не само в буквалния смисъл
на думата. Скръстила ръце на гърдите си, тя трепереше и шумно поема-
ше дъх на кратки вдишвания, а над нея се виеха тънички струйки пара.
С пръст докосна зърното на гърдата си и никак не се изненада, че то се
бе втвърдило като камъче.
Представи си как се връща при жената на хълма и тази мисъл я на-
кара да се раздвижи – как щеше се изправи пред Роуз Мадър с празни
ръце? Запристъпва по пътеката бавно и внимателно, вслушвайки се в да-
лечния плач на пеленачето. Сякаш идеше от километри разстояние по
някаква тънка магическа нишка. „Иди долу и ми донеси моето детенце.“
Каролайн. Името, което искаше да даде на своето детенце и което Нор-
ман и „изби“ от главата, изплува в мислите й съвсем естествено. Непос-
тоянното пулсиране в гърдите й се възстанови. Докосна ги с ръка и пот-
ръпна. Бяха се отпуснали.
Очите й привикнаха с тъмнината и изведнъж й хрумна, че Храмът
206
на Бика много прилича на християнска църква – всъщност наподобява-
ше Първа методистка църква в Обривил, която редовно посещаваше два
пъти седмично, преди да се омъжи за Норман. Брачната им церемония
също се състоя там, както и опелото на майка й, баща й и братчето й. От
двете страни на пътеката имаше редици дървени пейки – най-задните
бяха прекатурени настрана и почти бяха затрупани под изсъхналите
листа с мирис на канела. По-предните все още бяха изправени в стройни
редици. На еднакви разстояния по пейките бяха наредени дебели черни
книги – може би дори методистките „Химни и хвалебствия“, с които бе
израснала.
В следващия миг – пристъпяйки по централната пътека като някак-
ва странна гола птица – долови и миризмата, която се носеше наоколо.
Приятният аромат на листата, които вятърът бе навял през вратата, се
смесваше с някакъв друг, доста по-неприятен мирис. Той напомняше на
плесен, на мухъл, на изгнило, но като че ли изобщо не приличаше на те-
зи миризми. Дали пе мирише на засъхнала пот? Да, може би. А може би
и на разни други секрети – на сперма и на кръв.
Веднага след като усети миризмата, я обзе почти непреодолимо
усещане, че нечии злонамерени очи я наблюдават. Чувстваше как те
внимателно изучават голотата й, може би дори отбелязват всяка извивка
и линия на тялото й, стараейки се да запомнят с точност движението на
мускулите под мократа гладка, лъскава кожа.
Стори й се, че в шума на дъждовните капки, които барабаняха по
покрива, и пукота от сухите листа под босите й крака се примесва шепо-
тът на храма – „Хубавичко да си поговорим. Хубавичко да си погово-
рим… но няма да ни отнеме много време да си кажем нещата, които
имаме да си казваме. Нали, Роузи?“ Тя спря и взе една книга от втората
пейка. Като я отвори, ахна и едва не се задави. На титулната страница на
книгата имаше грубовата рисунка, каквато нямаше в нито един методис-
тки молитвеник от времето на найната младост – на нея бе изобразена
коленичила жена, която извършваше фелацио на мъж, чиито крака изоб-
що нямаха стъпала, а копита. Лицето му беше само загатнато, но въпре-
ки това забеляза потресаваща прилика… или поне така й се струваше.
Мъжът напомняше на бившия сътрудник на Норман, Харли Бисингтън,
който неизменно проследяваше с поглед докъде ще се повдигне полата
й всеки път, когато Роузи сядаше.
Жълтата страница под картинката бе гъсто изписана па кирилица,
но буквите все пак й се сториха познати. Трябваше да се позамисли, за
да открие причината – когато се бе доближила до гише „Информация“
207
Роуз Мадър
да помоли за помощ, Питьр Слоуик четеше вестник, написан на същата
азбука.
Картинката внезапно се раздвижи и линиите като че се плъзнаха
към побелелите й, набърчени от дъждовната вода пръсти, оставяйки
след себе си тънки мътни следи, подобни на слузестите дири, които ос-
тавят охлювите. Някак си бе оживяла. Роузи рязко затвори книгата и
гърлото й се сви при мазното изпукване, което се чу отвътре. Изпусна я
на пейката и или трясъкът, или нейният писък разбуди прилепите в тъм-
ната половина, по принцип предназначената хора. Над главата й, опис-
вайки безцелни осморки, прелетяха няколко – дебелички кафяви телца,
влачени с мъка от черните криле – а после се върнаха в скривалището
си. Точно пред нея се намираше олтарът и тя си отдъхна, като забеляза
тясната вратичка отляво, през която в мрачното помещение падаше ясна
бяла светлина и хвърляше продълговато отражение на пода.
„Тии наистинасссс Роууу-зей – пошепна безмълвният глас на храма
със зловещо задоволство. – И сии Роууу-зей Истинскаа-ааа… ела ми ту-
ка и ще видиииш… що е тръпкааааа…“
Изобщо не искаше повече да се оглежда – прикова поглед върху
вратичката и дневната светлина, която нахлуваше през нея. Дъждът бе
намалял, глухият барабанящ звук бе заглъхнал и сега дъждовните капки
тихо ромоляха по покрива.
„Тук е само за мъже, Роууу-зей – въздъхна храмът, а после добави
нещо, което Норман й казваше, когато не искаше да отговори на някой
неин въпрос, но не бе и много ядосан от него: – Това са мъжки работи.“
Надникна в олтара, но бързо извърна поглед. Вътре нямаше нищо –
нито амвон, нито символи на вярата, нито свещени книги – но на голите
камъни бе просната друга дебнеща сянка на октопод. Ръждивият цвят
напомняше кръв, а големината на сянката подсказваше, че с годините
много кръв се е проляла тук. Наистина много.
„Като в мотел за самоубиййййци, Роууу-зей – сякаш пошепна зала-
та, а листата по каменния под се разшумяха подобно на смеха на беззъ-
ба уста. – Идват, но никога не си отиииииват.“
Тя решително продължи към вратичката, стараейки се да не обръща
внимание на гласа и да не отклонява поглед. Питаше се дали няма да й
се хлопне под носа, но тя остана отворена. А и никакъв пакостлив тала-
съм с образа на Норман не изскочи от нея. Роузи излезе на малката ка-
менна площадка сред свежия аромат на съживените от дъжда треви и
вдъхна въздуха, който отново започваше да се затопля, макар дъждът да
не бе напълно спрял. Отвсякъде се стичаше и шумолеше вода. Чу се
208
гръмотевица (но тя бе прощална, Роузи бе убедена в това). А бебето, ко-
ето бе забравила за няколко минути, отново се обади.
Градината бе разделена на две части: отляво имаше цветни лехи, а
отдясно – зеленчуци, но всички растения бяха изсъхнали. Цареше пълно
опустошение. В сравнение с буйната зеленина, която обгръщаше Храма
на Бика от всички страни, това парче земя изглеждаше още по-ужасно –
като труп с отворени очи и провиснал език. Огромни слънчогледи с
жълтеникави жилави стъбла, кафяво семе и сгръчени вехнещи листенца
се извисяваха над всичко останало като смъртно болни тъмничари в зат-
вор, чиито обитатели вече са измрели. Цветните лехи бяха засипани от
увяхнали цветни листенца и в съзнанието на Роузи изплува кошмарен
спомен за онова, което видя на гробището месец след погребението на
близките си. След като постави свежи цветя на гробовете им, поиска да
се усамоти и се запъти към дъното на малкото гробище, но там с ужас
откри купчина увяхнали цветя, които гниеха в пролуката между камен-
ната стена и гората зад гробището. Острата миризма на гаснещото им
ухание я накара да се замисли за онова, което ставаше под земята с
близките й. Как се променят телата им.
Роузи побърза да отклони поглед от цветните лехи, но зеленчукова-
та част съвсем не бе по-привлекателна – една от лехите сякаш плуваше
в кръв. Отри очи, вгледа се отново и въздъхна с облекчение. Нямаше
никаква кръв, а чисто и просто домати. Пред нея се простираше шест-
метрова леха с попадали, гниещи домати.
„Роузи.“
Но това не беше храмът. Това бе гласът на Норман, който идваше
точно зад нея, и изведнъж осъзна, че дори улавя аромата на неговия оде-
колон. „Всички мъже около мен или използват «Инглиш Ледър», или не
използват нищо“ – рече си и я побиха ледени тръпки.
Той се намира зад нея. Точно зад нея. Посяга към нея.
„Не, не вярвам. Изобщо не вярвам, дори и да вярвам.“ Това, разои-
ра се, бе съвършена безмислица, може би дори заслужаваше да се вклю-
чи в „Книгата на Гинес“, макар и със съвсем малка статия по въпроса,
но въпреки това й подейства успокояващо. Много бавно – знаеше, че
ако закрачи по-бързо, съвсем ще загуби присъствие на духа – слезе по
трите каменни стъпала (по-неугледни дори от онези пред главния вход)
и навлезе в останките от „Градините на Бика“, както мислено нарече то-
ва място. Дъждът още не бе спрял, но вече едва-едва пръскаше, а вятъ-
рът бе като въздишка. Роузи закрачи по алеята, която се образуваше
между две редици прегорели, скършени царевични стъбла (в никакъв
209
Роуз Мадър
случай не би минала през доматите, усещайки как се разпукват под стъ-
палата й), и се заслуша в шума на някакъв поток недалеч от тук. Звукът
се усилваше с всяка стъпка и когато излезе от царевичака, на не повече
от пет метра забеляза и самата рекичка. Ако се съди по заоблените бре-
гове, сигурно бе три метра широка и съвсем плитка, но сега бе придош-
ла от пороя. Само върховете на четирите големи бели камъка, по които
се преминаваше на отсрещния бряг, се подаваха над водата като избеле-
ли костенурки.
Самата вода бе плътна и черна като катран. Роузи бавно пристъпи
към брега, смътно давайки си сметка, че със свободната си ръка изстис-
ква водата от косата си. Като се приближи съвсем, я блъсна особена ми-
ризма на химикали, която неустоимо я привличаше. Изведнъж изпита
страхотна жажда.
„Ти не щеш пий от него.“
Да, точно така й каза, предупреди я – как ако си потопи дори мал-
кото пръстче, ще забрави всичко, което някога е знаела, и дори как се
казва. Но нима това бе толкова неизгодно? Ако помисли, нима ще загу-
би много, ако забрави Норман, както и факта, че той все още има сметки
за разчистване с нея и дори бе убил човек заради нея?
Преглътна с мъка и усети как пресъхналото й до болка гърло из-
скърца, сякаш бе полепнало с пясък. И отново без да си дава сметка как-
во върши, Роузи прокара ръка нагоре по гърдите и по шията си, събра
влагата по кожата си, и облиза дланта си. Но няколкото капки не я уто-
лиха, а само събудиха още по-силна жажда. Катраненочерната водна по-
върхност хвърляше мазни отблясъци по белите камъни и на нея й се
струваше, че серните изпарения проникват в глава й. Съвсем ясно усе-
щаше вкуса на чернилката – блудкава и гъста като студен сироп, тя ще
изпълни гърлото и стомаха й със странни минерални соли и неизвестни
бромиди. Ще дъхти на безпаметна пръст. А после никога повече няма да
си спомня деня, когато госпожа Прат (пребледняла като платно, а уст-
ните й с цвят на боровинка) позвъни на вратата и каза, че семейството й,
цялото й семейство, е загинало при катастрофа, нито пък Норман с мо-
лива или Норман с ракетата за тенис. Завинаги ще забрави образа на мъ-
жа на входа на „Напръстничето“ и дебеланата, която нарече общежитие-
то на Ана „лесбийската благотворителност.“ Вече няма да сънува как се
свива в ъгъла, а болката в бъбреците й е толкова силна, че й се гади, и
трябва непрестанно да си напомня да повръща единствено в престилка-
та, ако се наложи. Хубаво би било да забрави всичко това. Някои неща
заслужаваха да бъдат забравени, но други – например онова, което й
210
стори с ракетата за тенис – на всяка цена трябваше да бъдат забравени…
но повечето хора рядко имаха възможност за това дори насън.
Цялата се разтрепера, неспособна да откъсне очи от водата, която
бълбукаше около нея като прозрачна копринена завивка, пълна с гъсто
черно мастило – гърлото й пламтеше, сякаш вътре горяха сухи вейки, а
очите й пулсираха в ямките и тя си представи как ляга по корем, потапя
глава в непрогледната мътилка и пие ненаситно.
„Ще забравиш и Бил – почти извинително пошепна Практична-Ра-
зумна. – Ще забравиш зеленикавите отблясъци в очите му, ще забравиш
миниатюрния белег на дясното ухо. В днешно време има неща, които си
струва да запомниш, Роузи. Знаеш това, нали?“
Без да се мае (съмняваше се, че дори мисълта за Бил ще я спаси, ако
се бави дълго), стъпи на първия камък с протегнати встрани ръце. От
влажната, омотана на кълбо нощница, се стичаше червеникава вода и тя
чувстваше тежестта на камъка, увит в нея като прасковена костилка. За
миг застина, стъпила на белия камък насред потока с левия си крак, а с
десния – на брега, после събра кураж и пристъпи на следващия камък.
Дотук добре. Повдигна отново левия си крак и прекрачи на третия ка-
мък. Този път изгуби равновесие и политна надясно, размахвайки лявата
си ръка за равновесие, а в ушите й звънтеше ромонът на причудливата
вода. Може би не беше толкова близо, колкото изглеждаше на пръв пог-
лед; миг след това Роузи стоеше насред реката, здраво стъпила на камъ-
ните, а ударите на сърцето й отекваха в ушите й.
Страхувайки се, че ще замръзне, ако се колебае прекалено дълго,
стъпи на последния камък, а после на изсъхналата трева на отсрещния
бряг. Не бе изминала и три крачки сред голите дървета, когато откри, че
е забравила жаждата като лош сън. Сякаш някога, в далечното минало,
някой бе погребал живи на това място множество великани, които са се
мъчили да се изтръгнат от земята – дърветата като че представляваха
мършавите им ръце, които напразно се протягат към небето и безгласно
нашепват за страшни престъпления. Сухите клони бяха гъсто преплете-
ни, тъй че очертаваха на фона на небето чудновати геометрични фигу-
ри. Към шубрака водеше пътека. В началото на пътеката като страж се
възправяше каменна статуя на момче с огромен щръкнал фалос. Ръцете
му бяха протегнати право нагоре, като на радостен запалянко. Роузи се
доближи и то извърна към нея празните си очи. Бе сигурна в това.
„Ей, маце! – стори й се, че изрече каменното момче в мислите й. –
Айде да се чукаме, айде под чаршафа, кво ше кажеш?“
Отдръпна се от него и вдигна ръце, сякаш да се защити, но
211
Роуз Мадър
каменното момче отново бе само статуя… ако дори и за миг е било не-
що друго. По комично издължения му фалос се стичаха водни капки.
„Май нямаш проблеми с ерекцията – помисли си Роузи, взирайки се в
празните очи и някак прекалено всезнайната усмивка на фигурата (пре-
ди малко беше ли усмихната? Тя се опита да си припомни, но не успя). –
Как би ти завидял Норман.“
Отмина статуята с бързи крачки и пое по пътеката, която водеше
към изсъхналата горичка, потискайки желанието си да се обърне, за да
се увери, че каменното момче не я следва, решено да приведе в действие
каменната грамада, с която бе надарено. Не смееше да погледне назад.
Страхуваше се, че напрегнатото й съзнание може да премести фигурата
на крачка зад гърба й, макар тя изобщо да не е мръдвала от мястото си.
Дъждът ръмеше едва-едва. Изведнъж Роузи осъзна, че вече не чува
плача на бебето. Може би бе заспало. Или пък на бика Ериниъс му е ом-
ръзнало да го слуша и го е схрускал на една хапка като пържена филий-
ка. Във всеки случай как да го намери, като не плаче?
„Едно по едно, Роузи“ – прошепна Практична-Разумна.
– Лесно ти е на теб да го кажеш – промърмори. Продължи напред,
заслушана в шума на дъждовните капки, и откри – с голямо неудоволст-
вие – че в кората на всеки дървесен ствол отличава лице. Само че това
не бяха картини, нарисувани от въображението, както когато човек ле-
жи по гръб и гледа облаците, а истински лица. Те сякаш бяха сгърчени в
ужасени гримаси. На Роузи й се стори, че повечето имат женски черти.
Сякаш някой хубавичко си бе поговорил с тях.
След малко пътеката завиваше и свършваше пред огромно повале-
но дърво, което очевидно бе ударено от гръм в разгара на бурята. От
едтта страна целият му ствол бе нацепен и овъглен. Няколко клона про-
дължаваха упорито да димят като скрити въглени под пепелта на неб-
режно угасен лагерен огън. Роузи се страхуваше да се покатери върху
него и да го прескочи – засегнатата част от ствола бе цялата в дупки,
трески и напукана кора.
Тръгна да го заобикаля отдясно, покрай изтръгнатите коренища.
Почти бе стигнала до пътеката, когато един корен внезапно подскочи,
потрепера, а после се плъзна над коляното й и се уви около крака й като
пепеливокафява змия.
„Ей, маце! Айде да помърсуваме, негоднице!“
Гласът долетя откъм сухата яма в разронената пръст, където доско-
ро бе расло дървото. Коренът се плъзна по-нагоре и се обви около крака
й още по-плътно.
212
„Айде да се потъркаляме по пода, Роузи. Как ти се струва? Ще ти
бъда черният ратай, ще те схрускам като препечена филийка. Или пред-
почиташ да ми духаш спинозния…“
– Пусни ме – тихо отвърна Роузи и притисна омотаната си нощница
към корена. Той веднага освободи крака й и падна на земята. Тя бързо
заобиколи дървото и отново стъпи на пътеката. Дървесният израстък я
бе притискал толкова силно, че бе оставил червена пръетеновидна следа
на бедрото й, но тя бързо избледня. Роузи предположи, че е трябвало да
се ужаси от случилото се току-що и може би нещо е искало да я ужаси.
Ако е така, номерът не мина. Заключи, че за човек, живял четиринадесет
години с Норман Даниълс, всичко това е евтино забавление – като къ-
щата на духовете в някой лунапарк.
След пет минути пътеката свърши. Излизаше насред една съвърше-

но кръгла просека, където растеше единственото живо нещо в цялата та-
зи пустош. Това бе най-красивото дърво, което бе виждала през целия
си живот – за няколко секунди дъхът й секна от почуда. Навремето в
Обривил бе посещавала най-съвестно Методисткото детско неделно
училище, и сега си припомни притчата за Адам и Ева в Едемската гра-
дина – каза си, че ако насред онази градина наистина е имало дърво на
доброто и злото, то сигурно е изглеждало досущ като това пред очите й.
То имаше гъста корона от продълговати, тесни, лъскави зелени листа, а
клоните му бяха натежали от пурпурночервеникави плодове. Нападали
плодове обграждаха дървото като тъмночервена преспа, на цвят досущ
като късата дреха, с която бе облечена жената, чието лице Роузи не пос-
мя да погледне. Много от тях все още бяха сочни и здрави – сигурно
току-що отминалата буря ги бе обрулила. Но дори и онези, които на вид
бяха вече доста поизгнили, изглеждаха иеустоимо сладки и тя примляс-
на доволно при мисълта да вдигне един плод и да впие зъби в него. Вку-
сът му сигурно ще е едновременно тръпчив и сладък, подобно на стрък
ревен, откъснат в ранна утрин, или пък като малини, ден преди да са уз-
рели съвсем. Докато се взираше в дървото, един плод се откъсна от при-
ведения клон, тупна на земята и се разцепи – имаше месеста пурпурно-
червена сърцевина. По кожицата избиха ситни капчици сок, но семките
се виждаха съвсем ясно.
Роузи пристъпи към дървото и спря. Продължаваше да се разкъсва
213
Роуз Мадър
между съзнателното убеждение, че всичко това е сън, и не по-малко
настойчивото телесно усещане, че не може да е сън, че никой на земята
не е сънувал толкова истински сън. Колебливо се обръщаше ту в полза
на тезата, че е сън, ту против нея, като озадачената стрелка на компас в
област с прекалено много природни залежи. Отляво до дървото се отк-
риваше отвърстие, подобно на вход към подлез. Широки бели стъпала
водеха надолу и се губеха в тъмнина. Над входа имаше перваз от ала-
бастър, на който бе изписана една-единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.
„Не, това е прекалено“ – рече си, но все пак се запъти към дървото.
Даже и да сънува, няма много да й навреди, ако следва указанията – по
този начин може би дори ще ускори идването иа момента, когато ще се
събуди в своето легло и пипнешком ще се протегне към будилника, за
да прекрати самодоволното му пищене, преди да й се пръсне главата.
Как ще му се зарадва този път! Вече бе премръзнала, краката й бяха
изцапани, току-що един корен се опитваше да я опипва, а някакво си ка-
менно момченце – да я гледа влюбено; в свят, където всичко си е на
мястото, то би било прекалено малко, за да знае, какво по дяволите,
вижда. Но най-вече се опасяваше, че ако не се върне скоро в стаята си,
като нищо ще пипне някоя настинка, може би дори бронхит. Така въп-
росът със срещата й в събота ще се реши от само себе си, а и няма да
може да ходи на работа цяла седмица.
Без да осъзнава колко е абсурдно да вярва, че може да се разболее
като последица от разходка насън, Роузи коленичи точно до плода. Ог-
леда го внимателно, питайки се какъв ли е на вкус (със сигурност няма
да прилича на онези в магазините), а после отгърна крайчето на нощни-
цата си. Отпра го, за да има още едно парцалче – успехът надмина всич-
ките й очаквания. Разстла го и започна да събира семки от земята, под-
реждайки ги грижливо върху парчето, в което смяташе да ги носи.
„Добра идея – отбеляза мислено, – но само да знаех за какво са ми.“
Пръстите й веднага изтръпнаха, сякаш бяха инжектирани с огромна
доза упойка. Но пък уханието, което се разнасяше наоколо, бе наистина
вълшебно. То бе упойващо, но не сладникаво, и я караше да си предста-
вя всичките онези пайове, торти и сладки, които излизаха изпод сръчни-
те ръце иа баба й. Но й напомняше и още нещо, което се намираше на
светлинни години от кухнята на баба й, с избелелия линолеум и репро-
дукциите по стените – допира до тялото на Бил, докато се връщаха към
„Кори Билдинг“.
Събра двадесетина семенца, после се подвоуми, сви рамене и при-
бави още двадесетина. Дали ще й стигнат? Как да отгатне, като дори не
214
знае за какво са й? Ето защо по-добре да върви и да престане да умува.
Бебето отново плачеше, но плахите му писъци долитаха до нея като ед-
ва доловимо ехо – така скимтят пеленачетата, като останат без сили и
вече се готвят да заспят.
Загъна влажното парцалче и подви краищата; малкото пакетче й на-
помняше за пликчетата със семена, които в края на зимата баща й купу-
ваше от компанията „Бърпи“ – това бе още по времето, когато беше ре-
довна ученичка в Методисткото детско неделно училище. Вече се бе
примирила с голотата си и по-скоро се ядосваше, отколкото се срамува-
ше – трябваше й джоб. Е, де да зависеше от желанията й…
Изведнъж, секунда преди да тикне оцапалите си с пурпурно-червен
сок пръсти в устата, проумя с разумната и практична част от съзнанието
си какво се кани да направи. Рязко отдръпна ръка с разтуптяно сърце и в
миг изпита чувството, че ще се удави в тази тръпчиво-сладка миризма.
„Да не си посмяла да ги опиташ и дори не докосвай устата си с тая
ръка, дето си пипала семките!“
Тук бе пълно с капани.
Изправи се и огледа изтръпналите си пръсти, сякаш ги виждаше за
пръв път. Отстъпи заднешком от дървото, което се извисяваше насред
нападалите плодове и разпилените семки.
„Не е дървото на доброто и злото – рече си. – И дървото на живота
не е. Мисля, че е дървото на смъртта.“
Лек порив на вятъра погали тялото й и дългите лъскави листа на на-
ра се разшумяха, сякаш мпогогласен, саркастичен шепот я зовеше по
име: „Роузи-Роузи-Роузи!“
Отново коленичи и затърси свежа трева, но наоколо нямаше. Оста-
ви увития в нощницата камък на земята, сложи отгоре пакетчето със се-
мената и наскуба изсъхнала мокра трева. Изтърка колкото се може по-
добре ръката, с която бе докосвала плода. Пурпурните петна поизблед-
няха, но не се изчистиха напълно, а под ноктите й останаха червени сле-
ди. Сякаш имаше белег по рождение, който никога не се заличава на-
пълно. В това времето бебето проплакваше все по-нарядко.
– Добре – промърмори Роузи и се изправи. – Просто дръж прокле-
тите си пръсти по-далеч от устата си! Това е напълно достатъчно!
Запъти се към стълбите под белия камък, но ужасена от мрака в
тъмния тунел, преди да слезе, спря за миг, опитвайки се да събере дос-
татъчно кураж да влезе вътре. Белият камък, на който бе изписано
„ЛАБИРИНТ“, вече изобщо не й приличаше на перваз – сега и изглеж-
даше като тесен отворен гроб.
215
Роуз Мадър
Само че бебето е някъде долу и едва проскимтява, както правят бе-
бетата, когато никой не идва да ги успокои и те най-сетне решават до-
колкото могат да се справят сами. Именно този самотен, насочен единс-
твено към себе си вопъл я накара да се раздвижи. Никое бебе не бива да
заспива в такова самотно място.
Заслиза, броейки стъпалата. Седмото се падаше точно под камъка с
надписа. На четиринадесетото погледна през рамо светлия правоъгъл-
ник, който изоставяше зад гърба си, а когато отново се обърна напред,
той изплува на екрана па непрогледната тъма като ярко привидение. Ро-
узи слизаше надолу, надолу и босите й крака шляпаха по камъка. Невъз-
можно бе да се освободи от ужаса, който изпълваше сърцето й, нито пък
да го преодолее. Най-добре да се примири с него.
Петдесет стъпала. Седемдесет и пет стъпала. Сто стъпала. На сто
двадесет и петото спря и осъзнавайки, че вече се вижда, отбеляза наум:
„Пълна лудост. Въобразяваш си, Роузи, това е всичко.“
Все пак не си въобразяваше. Бавно повдигна ръка към лицето си.
От пакетчето, което стискаше, и от самата й ръка се излъчваше мътно,
отровнозеленикаво сияние. Повдигна и другата си ръка, в която стиска-
ше увития в остатъците от нощницата си камък. Виждаше го съвсем яс-
но. Извърна глава първо на едната, после на другата страна. От стените
струеше съвсем слаба зелена светлина. Черни сенки се надигаха и мър-
зеливо се извиваха в тях, сякаш от двете страни на стълбището имаше
стъклени аквариуми, в които се носеха и се поклащаха мъртви трупове.
„Роузи, престани! Избий си тия мисли от главата!“
Не можеше да си ги избие. Сън или не, вече бе готова да се обърне
и панически да хукне назад.
„Ами тогава не ги гледай!“
Добра идея. Фантастична идея. Сведе очи към смътните, сякаш рен-
тгенови очертания на собствените си крака и продължи да слиза, като не
преставаше да брои стъпалата, но вече на глас. Зелената светлина посте-
пенно се усилваше. Когато достигна двеста и двадесетото – последното
– стъпало, Роузи сякаш се намери на сцена, потънала в мъждива зелена
светлина. Вдиша поглед и се приготви да приеме смело онова, което мо-
же да се появи пред очите й. Тук, долу, въздухът не беше застоял и ма-
кар да бе влажен, бе достатъчно свеж… но течението довя някаква ми-
ризма, която никак не й се хареса. Миришеше на зоологическа градина
– сякаш сред тези стени бе затворено диво животно. Разбира се, че е зат-
ворено диво животни – бикът Ериниъс.
Отпред имаше три каменни стени, които не стигаха до таван, а се
216
губеха в мрак. Бяха високи по около четири метра и тя не можеше да
надзърне от другата страна. Те също излъчваха приглушено зелено сия-
ние и Роузи нервно заоглежда четирите прохода, които се откриваха
между тях. Кой да хване? Нейде в далечината бебето продължаваше да
плаче… но звукът неумолимо глъхнеше. Като радио, чийто звук намаля-
ва постепенно, но равномерно.
– Плачи! – викна и потръпна от екота на собствения си глас.
– Ий!… ий!… ий!
Нищо. Четирите прохода – четирите входа към лабиринта – зееха
безмълвно насреща й, като четири идентични рибешки усти, свити в
слисана, възмутена гримаса. Малко по-навътре във втория проход от-
дясно забеляза тъмна купчина.
„Дяволски добре знаеш какво е това – рече си. – Четиринадесет го-
дини си слушала приказките на Норман и на Харли и на всичките им
приятелчета, тъй че трябва да си доста плиткоумна, та да не различиш
едно кравешко лайно.“
Тази мисъл и спомените, които нахлуха заедно с нея в съзнанието й
– как всички онези мъже седят край масата в трапезарията, говорят за
работа и пият бира, говорят за работа и пушат цигари, говорят за работа
и разправят вицове за чернилки и латиноамериканци и мексиканци и
после пак си говорят за работа – я ядосаха. Цял живот старателно се бе
учила да потиска гнева си, но сега, напук на всичко, изцяло му се отда-
де. Толкова е хубаво да си ядосан – да чувстваш каквото и да било дру-
го, но само не и страх. Като малка умееше да надава ужасяващо прони-
зителен боен вик – такъв един силен, висок, неистов, от който стъклата
се разтреперваха и очите па човек сякаш всеки миг щяха да се пръснат.
На около десетгодишна възраст с големи усилия я бяха отучили от него,
защото не подхождало на една дама да пищи така, а и защото тези звуци
увреждали мозъка. Сега Роузи реши отново да го изпробва. Пое дълбо-
ко, с цели гърди, влажния въздух, затвори очи и се опита да си припом-
ни игрите на „Свали неприятелското знаме“ зад училището на Елм Ст-
рийт или зад кръчмата „Червения пират“, или пък на „Тексаски рейн-
джъри“ в подобния на джунгла, потънал в храсталаци заден двор на Би-
ли Калхоуп. За миг й се стори, че едва ли не усеща успокоителния ми-
рис на любимата си памучна фланела – онази, с която не се разделяше,
докато дрехата не стана на парцал – отвори уста и нададе пронизителен
вой, който накрая извиваше като тиролска песен.
Изпита истинско удоволствие – любимият боен вик прозвуча точно
както едно време, но по-хубавото бе, че той я накара да се почувства
217
Роуз Мадър
точно както едно време, като Уандър Уоман, Супергьрл и Ани Оукли22
едновременно. А явно не бе загубил силата си да въздейства и върху
околните – още преди викът да заглъхне сред каменните стени, бебето
отново бе започнало да плаче. Всъщност пищеше, та се късаше.
„А сега, Роузи, трябва да побързаш. Ако е уморена, няма да издър-
жи да реве дълго с тази сила.“
Приближи се към четирите прохода и огледа всеки един поотделно,
после се отдръпна и се ослуша. Бебешкият плач като че ли се дочуваше
малко по-силно откъм третия проход. Може би просто си въобразяваше,
но все отнякъде трябва да започне. Отправи се по третия проход, шля-
пайки по каменния под с босите си крака, но изведнъж спря и наклони
глава настрана, хапейки долната си устна. Като че ли старият боен зов
бе разбудил не само бебето. Някъде наоколо – не можеше да прецени
дали наблизо или надалеч – ечаха удари на копита по каменен под. Те
потропваха мързеливо, ту приближавайки се, ту отдалечавайки се, ту
отново наблизо, но ненадейно (и това бе много по-ужасяващо от самия
шум) замлъкнаха. Из тъмнината се разнесе глухо пръхтене. Последва
още по-тихо изръмжаваме. След това в каменните стени отекваха единс-
твено писъците на пеленачето, които отново бяха започнали да
отслабват.
Роузи си представяше бика съвсем образно – грамадно животно с
настръхнала четинеста козина и огромни черни хълбоци, които стърчат
над застрашително сведената му глава. На носа му, разбира се, ще има
закачена златна халка – като Мипотавъра на илюстрацията в детската й
книжка с митове – и зелената светлина, която се процежда от стените,
ще хвърля бледи воднисти отблясъци по украшението. Ериниъс кротува
в някой от тунелите с наострени уши. Чака я.
Опипвайки стената, Роузи продължи по мъждивия коридор, като се
ослушваше за плача на детето и препускащите копита на бика. Оглежда-
ше пода за други тъмни купчини, но наоколо не се забелязваше нищо
такова. След около три минути проходът, който следваше, я изведе на
Т-образен кръстопът. Плачът се чуваше по-силно откъм левия ръкав
(„Или понеже съм левачка, лявото ми ухо има по-остър слух?“ – питаше
се Роузи) и тя зави натам. Не бе изминала и две крачки, когато се закова
на място. Ето за какво ще й послужат семките – тя е Гретел под земята,
но няма братче, което да сподели страха й. Върна се на кръстопътя и
22. Ани Оукли (1860–1926) – участничка в шоуто на Бъфало Бил, известна с точната си
стрелба. – Б. пр.
218
разгърна пакетчето. Остави една семка на пода, като обърна заострения
й край към тунела, по който бе дошла. Тук поне нямаше птици да изкъл-
ват семките, които щяха да я водят по обратния път.
Изправи се и продължи напред. След пет крачки достигна до друг
проход. Надникна зад ъгъла и откри, че той се разделя на три ръкава.
Избра средния и го отбеляза със семка. Два завоя и тридесет крачки по-
късно тунелът я отведе до каменна стена, в която бяха издълбани и по-
черпени следните четири думи: „АЙДЕ ДА СЕ ЧУКАМЕ.“
Роузи се върна на разклонението с трите ръкава и отбеляза със сем-
ката друг коридор.
Нямаше представа колко се бе лутала, докато се добере до центъра

на лабиринта, защото времето бързо изгуби всякакво значение за нея.
Предполагаше, че все пак не е било толкова дълго, защото бебето про-
дължаваше да плаче… макар че когато съвсем наближи, то вече почти
не се обаждаше. Роузи на два пъти чу глух тропот на копита по камен-
ния под – първо в далечината, а след това толкова наблизо, че се закова
на място, притиснала ръце към гърдите си, очаквайки всеки миг бикът
да изскочи насреща й.
Ако се случеше да се върне назад, прибираше последното семенце,
за да не се обърква на излизане. Тръгна с почти петдесет зрънца –
когато най-сетне зави зад поредния ъгъл и попадна в някакъв коридор,
където зеленото сияние изведнъж грейваше много по-ярко, й бяха оста-
нали три.
Прекоси галерията, която водеше към квадратно помещение с каме-
нен под, и спря на прага. Погледна нагоре, очаквайки да види таван, но
срещна единствено дълбок мрак, от който й се зави свят. Отново сведе
очи и тук-там забеляза още няколко купчини изпражнения, а после на-
сочи вниманието си към центъра на помещението. В мека постеля от
одеяла лежеше пълничко русокосо детенце. Очите му бяха подути от
плач, а личицето му бе обляно в сълзи, но засега сякаш се бе успокоило.
То бе вирнало крачета и като че изучаваше пръстчетата си. От време на
време тихо проплакваше. Тези стонове разчувстваха Роузи много пове-
че, отколкото всичките му писъци досега – сякаш момиченцето някак си
бе разбрало, че са го изоставили.
„Донеси моето детенце.“
219
Роуз Мадър
„Чие детенце? Кое е то всъщност? И кой го е донесъл тук?“
Реши да не се блъска над отговорите на тези въпроси, особено пък
сега. Стига й, че бебето лежи тук, тъй очарователно и самичко, и за уте-
ха разглежда пръстчетата си под хладното зелено сияние в центъра на
лабиринта.
„Сигурно изобщо не е полезно да стои на тази светлина – разсеяно
отбеляза Роузи, бързайки към постелята. – Може да е някаква
радиация.“
Бебето извърна глава и като я видя, протегна ръчички към нея. Този
жест окончателно спечели сърцето й. Тя уви детето с най-горното одея-
ло, после го вдигна на ръце. Момиченцето обви шията й, а после отпус-
на глава – туп! – на рамото й. Отново се разхълца, но вече едва
доловимо.
– Всичко е наред – рече Роузи и лекичко потупа по гърба загърна-
тото в одеялото пеленаче. Топлият аромат на кожата му й се струваше
по-уханен от всички парфюми на света. Зарови нос в пухкавите меки
къдрици, под които се криеше идеално оформен череп. – Всичко е на-
ред, Каролайн, всичко е наред. Ей сега ще се махнем от този гаден
стар…
Зад гърба й долетя тропотът на приближаващи копита и тя млъкна,
молейки се бикът да не е чул гласа й, непознат в неговите владения, а
след миг ужасяващото чаткане отново да заглъхне в някой далечен ко-
ридор. Но този път молитвите й не се сбъднаха. Тропотът ставаше все
по-силен, а с приближаването на бика – все по-отчетлив. После извед-
нъж секна, но зад гърба й се бе появило огромно същество, което шумно
пъхтеше, като тежък човек, който току-що се е изкачил по стълба.
Стискайки бебето в прегръдките си, Роузи бавно се извърни по по-
сока на шума. Обърна се да срещне Ериниъс – и той бе там.
„Бикът ще ме надуши и веднага ще дотърчи – така каза жената с
червената дреха… ала добави още нещо: Ще дойде за мен, но ще убие й
двете ни.“ Дали Ериниъс не я е надушил? Макар да не бе пълнолуние?
Не й се вярваше. Предполагаше, че бикът трябва да пази бебето – или
може би всичко, което се намира в центъра на лабиринта – и е дошъл,
както и самата тя, воден от плача му. Може да има връзка, но може и да
няма. Във всеки случай бикът бе тук и представляваше най-отвратител-
ният звяр, който бе виждала.
Стоеше на входа на коридора, по който току-що бе дотичал – в тя-
лото му имаше нещо непропорционално, подобно на храма, който тя
трябваше да прекоси; струваше се й се, че го гледа през бистрите води
220
на буен поток. И все пак в този миг бикът стоеше неподвижно. Главата
му бе наведена. Огромно предно копито, разцепено толкова дълбоко, че
приличаше на гигантски птичи крак, неуморно риеше по каменните пло-
чи. Животното се извисяваше над Роузи поне с десет сантиметра и може
би тежеше най-малко два тона. Горната част на главата му бе плоска ка-
то камък и лъщеше като коприна. Рогата му бяха къси, най-много една
педя, но изглеждаха доста здрави, а върховете им бяха силно заострени.
Тя си представи съвсем ясно как се забиват в голия й корем… или в гър-
ба й, ако се опита да избяга. Само не знаеше какво ще изпита, ако умре
по този начин – въпреки всичките години, които бе прекарала с Норман,
бе неспособна да си го представи.
Бикът повдигна глава и Роузи се увери, че наистина има само едно
око – мътно синьо образувание, разположено точно над муцуната му.
Животното отново наведе глава и продължи да рие ожесточено. В съ-
щия миг тя проумя и нещо друго – то се готвеше да я нападне.
Бебето нададе оглушителен писък почти в ухото й и така я стресна,
че Роузи едва не подскочи.
– Шшт – прошепна му и го залюля на ръце. – Шшт, тихо, миличка.
Няма страшно, няма страшно.
Но всъщност беше страшно, при това много страшно. Бикът на вхо-
да на тесния коридор ще я разпори и ще украси необикновените свете-
щи стени с вътрешностите й. Сигурно на този зелен фон ще изглеждат
черни, също като ония неща, които от време на време се раздвижват в
дълбините на камъка. Тук нямаше къде да се скрие, нямаше пукната ко-
лона, а ако се спусне към прохода, по който бе дошла, слепият звяр ще
чуе стъпките й и ще я пресрещне още преди да е успяла да прекоси по-
мещението и наполовина – ще я намушка, ще я подхвърли към стената,
после пак ще я намушка и ще я стъпче до смърт. Същото ще направи и с
детето, ако изобщо съумее да го задържи. „Едноок е и окото му е съвсем
сляпо, ама носът му си е съвсем в ред.“
Роузи гледаше звяра с широко отворени очи, сякаш омагьосана от
потропващото копито. А когато най-сетне престане да рие…
Сведе поглед към влажната, омачкана нощница, която стискаше в
ръка. Нощницата, в която бе скрит увитият в парцал камък.
„Ама носът му си е съвсем в ред.“
Притискайки детето към рамото си с дясната си ръка. Роузи се от-
пусна на коляно, без да откъсва поглед от бика. С лявата ръка разви
нощницата. Като загръщаше камъка, парчето, напоено с кръвта на „Уен-
ди Яроу“ бе тъмночервено на цвят, но дъждът бе измил кръвта и платът
221
Роуз Мадър
бе станал бледорозов. Само краищата, които бяха вързани на възел, бяха
по-ярки – всъщност имаха пурпурночервен цвят.
Вдигна камъка с лявата си ръка и почувства тежестта му. Бикът
трепна и в същия миг тя замахна и търколи камъка по пода, малко
встрани от чудовището. То тежко обърна глава наляво, ноздрите му пот-
ръпнаха и животното се хвърли към вързопа, подмамено от шума и
миризмата.
Роузи веднага се изправи. Измачканата си нощница изостави до
постелята на бебето, но малкото пакетче със семките продължи да стис-
ка в ръка, без изобщо да си дава сметка за това. Помнеше само как се
втурна към желания коридор, а през това време Ериниъс се нахвърли
върху камъка, подритна го с все сила встрани, хвърли се към него, блъс-
на го с плоското си чело, запрати го в съседен коридор и отново хукна
подир него, пръхтейки гърлено. Роузи се затича колкото се може по-
бързо, но сякаш се движеше на забавен кадър – и всичко отново й зап-
рилича на сън, защото насън човек винаги тича така, особено в кошма-
рите, когато врагът винаги те следва на две крачки. В страшните сънища
бягството е като балет под вода.
Потъна в тесния проход в момента, в който животното се обърна и
ужасният тропот започна да ги настига. Звярът се движеше със страхот-
на бързина, идеше право към нея, и щом я достигна, Роузи изкрещя,
притисна пищящото дете към гърдите си и хукна с всичка сила. Нямаше
смисъл. Бикът бе по-бърз. Задмина я… а сетне сви зад ъгъла в отсрещ-
ния край на стената отдясно. Ериниъс бе открил измамата навреме, за да
се върне и да я настигне, но бе объркат коридорите и се хвърли в съсед-
ния проход.
Роузи забърза нататък запъхтяна, с пресъхнала уста, а ударите на
сърцето й сякаш отекваха едновременно в слепоочията, гърлото и очите
й. Изобщо не знаеше къде се намира, нито накъде се движи – сега всич-
ко зависеше от семенцата. Ако е пропуснала макар и едничко, ще има да
се лута тук с часове, докато най-сетне бикът я намери и я премаже с
копита.
Стигна до разклонение с пет галерии, огледа пода, но не видя сем-
ка. Затова пък видя лъщяща миризлива локва урина и това я наведе на
ужасяващо правдоподобно обяснение. Ами ако е имало семка? Вярно,
не помнеше да е оставяла знак на това място, тъй че всъщност липсата
му не означаваше нищо. От друга страна, не помнеше и да не е оставяла.
Ами ако е оставила семка, и тя се е забила в копитото на бика, който е
прелетял през кръстопътя, цепейки въздуха с наведените си напред
222
заострени рога, опикавайки всичко наоколо?
„Не можеш да мислиш така, Роузи – правдоподобни или не, подоб-
ни разсъждения са не на място. Ще измръзнеш и най-накрая бикът ще те
намери и ще те убие.“
Втурна се в един от ходовете, придържайки главицата на детето с
ръка. Коридорът вървеше направо и след двадесет метра извеждаше на
друг Т-образен кръстопът. Забърза натам, повтаряйки си, че не бива да
губи самообладание, ако не намери семка. Просто ще трябва да се върне
до предишния ъгъл и да опита друг проход – нищо работа… разбира се,
ако запази самообладание. Но докато се опитваше да се подготви за неп-
риятната изненада, някакво непознато, уплашено гласче се промъкна
сред мислите й с жално скимтене: „Ще се изгубиш – ето какво става, ко-
гато напуснеш съпруга си, ето как завършват такива начинания – изгуб-
ваш се в лабиринта, играеш в тъмното на криеница с бика, изпълняваш
разни поръчки на някаква луда жена… така им се полага на лошите съп-
руги, които си приписват по-важно място в световния ред, отколкото им
се полага. Изгубват се в тъмнината…“
Роузи видя семката, чийто заострен край сочеше в десния ръкав на
кръстопътя, и въздъхна с облекчение. Целуна бебето и откри, че то от-
ново е заспало.
Зави надясно и закрачи с Каролайн – най-обикновено име, като вся-

ко друго – на ръце. Не успя да се освободи напълно от кошмарното чув-
ство, че плува, нито пък от страха си, че неизбежно ще стигне до кръс-
топът, където не е оставила знак, но на всеки ъгъл неизменно я посре-
щаше семка. Ериниъс обаче я следваше – тропотът на копитата му доли-
таше до нея, ту далечен и приглушен, ту близък и отчетлив, и този шум
извика у нея спомена за пътуването до Ню Йорк заедно с родителите й,
когато беше на пет-шест години. Най-ясно си спомняше две неща –
женската формация „Рокетс“, които се вихрят на сцената на Рейдио Си-
ти Мюзик Хол, а краката им се движат в пълен синхрон, и оглушител-
ния шум и невероятната бъркотия на Гранд Сентрал Стейшън – екотът,
огромните светлинни табели, непрестанният прилив на хора, сред които
човек се чувства съвсем нищожен и безпомощен. Хората на Гранд Сент-
рал я възхитиха не по-малко от „Рокетс“, и то по много сходни причини,
както откри впоследствие, но шумът от влаковете я изплаши до смърт,
223
Роуз Мадър
защото човек никога не знаеше откъде идват или закъде пътуват. Приз-
рачните стържещи шумове и грохотът ту се усилваха, ту заглъхваха,
усилваха се и заглъхваха, понякога съвсем далечни, а в следващия миг
тъй близки, че сякаш земята под краката й се разклащаше. При шума от
копитата на бика Ериниъс, който се хвърляше напосоки из лабиринта,
този спомен изплува в съзнанието й с изумителна яснота. Роузи осъзна,
че тя, която никога не е заложила и един долар на лотария и веднъж не е
участвала в църковните благотворителни игри с награда пуйка или стък-
лен сервиз, се е впуснала в игра на късмет, в която залогът е нейният
живот… и животът на детето. Спомни си онзи младеж на автогара
„Портсайд“ с красивото, невдъхващо доверие лице, който бе подредил
върху куфара си моите с три карти. Сега самата тя е асо пика. Суровата
истина бе, че бикът не се нуждае непременно от ушите или обонянието
си, за да ги открие – можеше да налети върху тях по чиста случайност.
Но нищо такова не се случи. Роузи зави за последен път и се оказа
пред стъпалата. През смях и сълзи забърза задъхана към края на галери-
ята и хукна нагоре по стълбите. Изкачи пет-шест стъпала и се обърна
назад. Оттук се виждаше целият лабиринт с виещите се в сумрака ходо-
ве и безредната плетеница от завои кръстопътища и задънени галерии.
Отдясно долиташе далечният тропот на копитата на препускащия Ери-
ниъс. Той се отдалечаваше. Вече не ги застрашаваше с нищо и тя облек-
чено отпусна рамене.
Изведнъж в главата й екна гласът на „Уенди“: „Зарежи туй – бързо
се качвай горе с детето. Добре се справи, ама още не си свършила.“
Не, със сигурност не е. Имаше да изкачи повече от двеста стъпала,
този път с дете на ръце, а вече се чувстваше изтощена.
„Едно по едно, мила – посъветва я Практична-Разумна. – Така тряб-
ва да постъпиш. Едно по едно.“
Да, да. Госпожа Практична-Разумна. Царицата на програмите за
възстановяване.
Продължи да изкачва стъпалата (едно по едно), като от време на
време хвърляше поглед през рамо, а с отдалечаването от лабиринта в
съзнанието й се въртяха какви ли не незавършени
(биковете могат ли да изкачват стъпала)
ужасяващи мисли. Бебето й се струваше все по-тежко, сякаш тук
действаше някакъв шантав математически закон – колкото по-нагоре се
изкачва, толкова повече й натежава детето. Забеляза над главата си то-
чица дневна светлина и впи очи в нея. Известно време точицата като че
й се присмиваше и изобщо не се доближаваше, макар че Роузи дишаше
224
все по-учестено, а кръвта туптеше в слепоочията й. За пръв път от две
седмици насам бъбреците я заболяха, сърцето й биеше до пръсване. Но
тя не обръщаше внимание на тези неща – доколкото можеше все пак – и
не откъсваше очи от светлата точица. Най-сетне петънцето започна да
се уголемява и бавно придоби формата на отвора в основата на дървото.
На пет стъпала от изхода я преряза непоносим спазъм в дясното
бедро и кракът й от коляното до горе стана на възелчета. Като посегна
да разтрие пострадалото място, отначало й се стори, че се опитва да раз-
мачка камък. Стенейки тихо, свила устни в болезнена гримаса, масажи-
раше схванатите мускули (докато бе омъжена, се научи да прави и то-
ва), докато те най-сетне започнаха да се отпускат. Сви коляно, за да ви-
ди дали няма отново да я заболи. Стори й се, че й е минало, и докато из-
качваше останалите стъпала, Роузи много внимаваше да не натоварва
този крак. Щом излезе навън, се огледа смаяно, като миньор, оцелял по
чудо след страхотно срутване.
Докато бе стояла под земята, облаците се бяха разпръснали и сега
въздухът трептеше под жаркото лятно слънце. Беше задушно и влажно,
но на нея й се струваше, че вдишва най-упойващия аромат на света.
Вдиша мокрото си от пот и сълзи лице към късчето небе с цвят на избе-
лели дънки, което се подаваше от разпокъсаните облаци. Някъде в дале-
чината гръмотевиците продължаваха да трещят заканително, като побе-
дено теле, което продължава да се ежи. Тази мисъл я подсети за Ерини-
ъс, който препускаше в тъмницата под земята и продължаваше да търси
жената, която нахлу във владенията му и отмъкна съкровището му.
„Cherhcez la femme – рече си Роузи и се подсмихна. – Можете да си
cherchez колкото си искате, дебелако – тази femme – да не говорим за
нейното petite fille – вече са другаде.“
10
Роузи бавно се отдалечи от входа към подземието. В началото на

пътеката през мъртвата гора седна да си почине и настани детето в скута
си. Искаше само да си поеме дъх, но жаркото слънце така приличаше на
гърба й, че като вдигна глава, поотместената сянка я наведе на мисълта,
че е подремнала.
Като се изправи на крака – направо изтръпна от режещата болка в
дясното бедро – чу свадливото, пронизително грачене на ято птици, кое-
то напомняше шумна разправия в многочленна фамилия на неделен
225
Роуз Мадър
обяд. Понамести детето в по-удобно положение и малката изсумтя, а
после изпусна мехурче слюнка през свитата си устица и отново замлък-
на. Роузи се развесели, но същевременно завидя на спокойния сън на
момиченцето.
Потегли по пътеката, но след няколко крачки спря и се обърна да
погледне единственото живо дърво с лъскавите зелени листа, огънато
под тежестта на изобилните смъртоносни пурпурночервени плодове, и
входа на митичното подземие наблизо. Гледа ги дълго, за да запечата
образа в съзнанието си.
„Истински са – рече си наум. – Как е възможно да ги виждам толко-
ва ясно, ако не са истински? А и бях задрямала, сигурна съм. Как е въз-
можно да спиш насън? Нима може да заспиш повторно, след като вед-
нъж вече си заспал?“
„Зарежи – посъветва я Практична-Разумна. – Така е най-добре, това
е най-малкото засега.“
Да, сигурно е права.
Отново потегли, а когато стигна до падналото дърво, което преп-
речваше пътеката, с удивление и яд откри, че е могла да си спести мъчи-
телния обход покрай заплетените корени – покрай короната на дървото
минаваше много по-удобна пътека.
„Е, всъщност минава сега – отбеляза мислено, докато заобикаляше
дървото. – Сигурна ли си, че я е имало и преди, Роузи?“
До слуха й достигна ромонът на черния поток, а когато достигна до
него, забеляза, че водите вече спадат и белите камъни съвсем не изглеж-
дат толкова малки – сториха й големи колкото теракотени плочи, а во-
нящата мътилка бе изгубила злокобно привлекателната си сила. Просто
дъхтеше на варовита вода, която оставя ръждиви следи по ваната и тоа-
летната чиния.
Птиците отново започнаха да се карат – „Ти го направи“ – „Не, не
съм аз“ – „Не, ти го направи“ – и Роузи забеляза двадесетина-тридесет
пернати с невиждани размери, които се бяха наредили на върха на хра-
ма. Бяха прекалено едри за свраки и като поразмисли, предположи, че са
местна разновидност на мишелови или лешояди. Но откъде ли са се взе-
ли? И какво правеха тук?
Взирайки се в птиците, тя притисна бебето към себе си, без да си
дава сметка за това, докато детето не се размърда и възпротиви в съня
си. Птиците се вдигнаха във въздуха едновременно, а плясъкът на кри-
лете им наподобяваше плющенето на чаршафите на простор. Сякаш бя-
ха уловили втренчения й поглед и той не им бе харесал. Повечето
226
отлетяха да се разправят в мъртвата гора, която току-що отмина, но ня-
колко продължиха да се вият в омарното небе като лоша поличба в кау-
бойски филм.
„Откъде са се взели? Какво искат?“
Поредните въпроси, чиито отговори не знаеше. Прекоси потока по
камъните. Като наближи храма, забеляза изоставена, но все пак видима
пътека, която заобикаляше каменната постройка. Тръгна по нея без ни-
какво колебание, макар че бе гола, а пътеката беше обрасла в трънливи
храсти. Придвижваше се внимателно, като пристъпваше настрана, за да
не се одраска, и държеше
(Каролайн)
малката над главата си, за да я предпази от тръните. Въпреки всич-
ките си старания се закачи в тях, но само на едно място (от драскотина-
та през преумореното й дясно бедро) потече кръв.
Като заобиколи храма и погледна фасадата, й се стори, че сградата
бе претърпяла някаква промяна, при това толкова основна, че на пръв
поглед дори не се забелязваше. За миг безкрайното облекчение при вида
на „Уенди“, която не бе помръднала от повалената колона, изтика тези
мисли на заден план, но като измина пет-шест крачки към жената с чер-
вената дреха, спря и се обърна, опитвайки се да погледне зданието с от-
крити очи и ясна мисъл.
Този път веднага забеляза промяната и изсумтя изненадано. Храмът
на Бика изглеждаше плосък и недействителен… сякаш двуизмерен. Роу-
зи се сети за един стих, който помнеше още от гимназията – ставаше ду-
ма за нарисуван кораб в нарисуван океан. Необичайното, тревожно усе-
щане, че постройката излиза от перспективата (че се намира в някакво
странно, неевклидово пространство, където са валидни законите на дру-
га геометрия), бе изчезнало, а с него и заплашителният й вид. Всички
прави линии бяха застанали по местата си – вече нямаше неочаквани
кривини и издатини. Всъщност сега сградата изглеждаше като картина
на банално сантиментален художник с посредствен талант, а в съчетани-
ето си двете раждат слаби творби – от онези, които заедно със старите
броеве на списанието „Нашънал джиографик“ и купчините картинни
мозайки, от които липсва по някое и друго парченце, вечно събират
прах по ъглите на мазето или по рафтовете на тавана.
А може би по най-забутаните щандове на заложните къщи, където
рядко минава някой.
– Жено! Ей, жено!
Рязко се извърна към „Уенди“ и видя, че другата жена нетърпеливо
227
Роуз Мадър
я приканя с ръка.
– Побързай и дай бебето тука! Това не ти е туристическа 'тракция!
Не й обърна никакво внимание. Бе рискувала живота си за това де-
те и изобщо не възнамеряваше да се оставя да я припират. Отгърна оде-
ялото и сведе поглед към телцето на детето – голо женско тяло, точно
като нейното. Само че приликата свършваше дотук. По кожата па дете-
то нямаше белези, прилични на белези от зъби. Не забелязваше ни една
бемчица по изящното телце. Бавно прокара пръст по гладката кожа, от
глезена, през коляното до малкото рамо. Съвършено.
„Да, съвършено. Та след като рискува живота си за това момичен-
це, Роузи, и след като я спаси от мрака, бика и Бог знае още какво там,
да не би да възнамеряваш да я върнеш на тия две жени? И двете страдат
от някаква болест, а на всичкото отгоре онази на хълма има и психичес-
ки проблеми. Сериозни психически проблеми. Да не би да се каниш да
им оставиш малката?“
– Всичко е наред – каза тъмнокожата. Извърна глава по посока на
гласа. „Уенди Яроу“ надничаше зад рамото й и я гледаше с пълно разби-
ране. – Да – потвърди тя, сякаш Роузи бе изказала съмненията си гласно.
– Знам какво си мислиш, но ти казвам, че всичко е наред. Тя е луда, туй
си е ясно като бял ден, но лудостта й няма нищо общо с детето. Знае си,
че макар да го е родила, то не си е нейно за вечни времена, както не е и
твое.
Роузи хвърли поглед към хълма, където едва се различаваше фигу-
рата на жената с пурпурния хитон, която стоеше край понито и чакаше
завършека на изпитанието.
– Как се казва? Майката на бебето, искам да кажа. Не се ли нари…
– Зарежи – бързо я прекъсна тъмнокожата жена в червената дреха,
сякаш да я предпази да каже нищо, което е по-добре да остане неизрече-
но. – Името й не е важно. Нито пък акъла й. Напоследък наедно с други-
те тревоги е станала и много нетърпелива дама. Стига сме дрънкали,
най-добре да вървим.
– Бях решила да кръстя своето дете Каролайн. Норман ми разреши.
Всъщност не го интересуваше особено как ще се казва – обясни Роузи и
се разплака.
– Хубаво име. Недей плачи сега. Стига. – Обгърна раменете й с ръ-
ка и двете се заизкачваха по хълма. Тревата нежно шумолеше в босите
крака на Роузи и гъделичкаше коленете й. – Искаш ли да ти дам един
съвет, жено?
Изгледа я с любопитство.
228
– Знам, че за мъката е трудно да се дават съвети, но първо чуй кое
ми дава право да ти ги предлагам: родена съм в робство, израснала съм
в окови, но една жена, не точно богиня, откупи свободата ми. Тя. –
„Уенди“ посочи към третата жена, която мълчаливо ги наблюдаваше. –
Тя е пила жива вода, даде и на мен да пия. Сега я следвам навсякъде, и
не знам за нея, но като се погледна в огледалото, мечтая за бръчки. Пог-
ребала съм децата си, техните деца и децата на децата им чак до пето
коляно. Колко войни съм видяла да започват и свършват, и да отминават
като вълните, които плискат брега, заличават стъпките и отмиват пясъч-
ните кули! Виждала съм клади и стотици глави, набучени на колове по
улиците на град Лъд, и още, как убиват мъдри владетели, а на тяхно
място въздигат глупци, но продължавам да живея. – Въздъхна дълбоко.
– Продължавам да живея и ето кое ми дава право да ти предложа своя
съвет. Искаш ли да го чуеш? Отговаряй бързо. Не е съвет, който бих ис-
кала тя да чуе, а вече сме доста близо.
– Да, кажи ми.
– Трябва да бъдеш безжалостна към миналото. Важни са не удари-
те, които ни нанасят, а онези удари, на които сме устояли. И запомни, за
да запазиш разсъдъка си, ако не живота си, не я поглеждай!
Жената в червено измърмори последните думи с настойчив шепот.
След миг Роузи отново се изправи пред русата жена. Закова поглед в
дрехата й и чак когато „Каролайн“ се размърда неспокойно и недоволно
размаха ръчичка, осъзна, че отново силно я притиска към себе си. Дете-
то се събуди и любопитно се ококори насреща й. Очите му имаха същия
синкав цвят като лятното небе.
– Добре се справи, наистина успя – изрече ниският, медно-дрезгав
глас. – Благодаря ти. А сега ми я дай.
Роуз Мадър протегна ръце с тъмни петна. Роузи забеляза и нещо
друго, още по-обезпокоително – между пръстите й се бе напластило не-
що като мътна сиво-зелена утайка, подобна на мъх. Или на люспи. Без
да се замисля какво прави, притисна бебето към себе си. Този път то се
раздвижи още по-неспокойно и дори проплака.
Една кафява ръка се протегна и стисна Роузи за рамото.
– Всичко е наред, повярвай ми. Нищо лошо няма да му направи, а и
без друго аз ще се грижа за него, докато завършим пътуването си. Не ни
остава много, а после тя ще даде детето на… е, няма значение на кого.
Още известно време ще е нейно. А сега й го дай.
Докато й подаваше бебето, на Роузи й се струваше, че това е най-
трудното нещо, което е правила в изпълнения си с трудности живот.
229
Роуз Мадър
Осеяните с петна ръце поеха детето и жената тихичко изръмжа от задо-
волство. То извърна главица към лицето, което Роузи не биваше да виж-
да… и се засмя.
– Да, да – изпя хрипливият сладък глас, но Роузи долови в него не-
шо подобно на усмивката на Норман, от което й се прииска да се разпи-
щи. – Да, сладка моя, там беше тъмно, нали? Тъмно, мръсно и лошо, да-
а, мама знае.
Нашарените с петна ръце повдигнаха момиченцето към пурпурната
дреха. Детето вдигна очи, усмихна се, отпусна главица на гърдите на
майка си и отново заспа.
– Роузи – повика я жената с хитона. Гласът й бе дълбок, замислен,
безумен. Гласът на деспот, който всеки миг ще оглави безчетни въобра-
жаеми армии.
– Да – почти шепнешком отвърна тя.
– Наистина Роузи. Роузи Истинска.
– Д-да, струва ми се.
– Помниш ли какво ти казах, преди да слезеш долу?
– Да. Помня много добре. – Искаше й се изобщо да не си спомня.
– И какво беше то? – поиска да знае Роуз Мадър. – Какво ти казах.
Роузи Истинска?
– „Аз възмездявам.“
– Да. Аз възмездявам. Страшно ли беше там долу в мрака? Страш-
но ли беше, Роузи Истинска?
Тя помисли внимателно.
– Страшно беше, но най-страшен ми се видя потокът. Толкова ис-
ках да пия от него.
– Има много неща в живота си, които искаш да забравиш, нали?
– Да, мисля, че има.
– Съпруга си?
Тя кимна.
Жената със спящото бебе на ръце заговори със странна, непоклати-
ма увереност, от която на нея й се сви сърцето.
– Ти ще бъдеш разделена от него.
Роузи отвори уста да каже нещо, но не можа и дума да отрони, и от-
ново стисна устни.
– Мъжете са зверове – подхвана Роуз Мадър. – Някои могат да бъ-
дат облагородени, а сетне – опитомени. Но други не могат. А ако попад-
нем на такъв, който не може да бъде облагороден и дресиран – на зло-
дей, с една дума – то трябва ли да се чувстваме поругани и измамени?
230
Да седнем край пътя – или ако щещ в люлеещото се столче край леглото
– и да оплакваме съдбата си? Да се гневим срещу ка? Не, защото ка е ко-
лелото, кооето движи света, а който се бунтува против него, ще бъде
смазан под тежестта му. А злосторниците трябва да бъдат наказвани. Но
към тази задача винаги трябва да пристъпяме с открито сърце защото
следващият звяр винаги може да се окаже различен.
„Бил не е звяр“ – рече си, но никога не би дръзнала да го изрече на
глас пред тази жена. Никак не й бе трудно да си представи как жената я
сграбчва и впива зъби в гърлото й.
– Тъй или инак, зверовете все ще се сбият – продължи Роуз Мадър.
– Така са устроени – навеждат глави и се нахвърлят един срещу друг да
изпитат рогата си. Разбираш ли?
Изведнъж на Роузи й се стори, че добре проумява какво говори же-
ната, и думите й я ужасиха. Посегна към лицето си и нервно докосна ус-
тни. Бяха пресъхнали и горещи.
– Няма да има никаква битки. Няма да има никаква битки, защото
те не знаят един за друг. Те…
– Зверовете ще се сбият – повтори Роуз Мадър и й подаде нещо.
Отначало тя не разбра какво е то, но после проумя – златната гривна,
която Роуз Мадър носеше над десния си лакът.
– Аз… не мога…
– Вземи я – неочаквано се тросна жената с хитона. – Вземи я, вземи
я! И стига си хленчила! В името на боговете, стига си хленчила като ня-
коя глупава овца!
Роузи протегна трепереща ръка и пое гривната. Макар да бе стояло
на ръката на жената, украшението бе студено. „Ако ме накара да го сло-
жа, не знам дали ще мога“ – помисли си, но Роуз Мадър не поиска нищо
подобно. Вместо това протегна осеяната си с петна ръка и посочи мас-
линовото дърво. Стативът бе изчезнал, а картината – подобно на нейна-
та картина – се бе разраснала до огромни размери. Освен това се бе про-
менила. Това бе същата стая на Трентън Стрийт, но жената, която гледа-
ше към вратата, я нямаше. Стаята бе потънала в мрак. Само над одеяло-
то се подаваше един-единствен рус кичур и едно голо рамо.
„Това съм аз – с почуда отбеляза Роузи. – Това съм аз как спя и съ-
нувам този сън.“
– Отивай – заповяда Роуз Мадър и я докосна по тила. Роузи пристъ-
пи към картината, но най-вече защото искаше да се отдалечи от допира
на тази ужасна ледена ръка. Тогава осъзна, че чува – съвсем слабо – шу-
мът на уличното движение. Във високите треви около глезените й
231
Роуз Мадър
подскачаха щурци.
– Отивай, малка Роузи Истинска. Благодаря ти, че спаси моето
детенце.
– Нашето детенце – каза Роузи и застина. Който се осмели да поп-
рави тази жена, сам трябва да е побъркан.
Но вместо да се ядоса, жената с пурпурночервеникавия хитон се
развесели.
– Да, да, щом искаш – нашето детенце. А сега отивай. Помни, което
трябва да помниш, и забрави онуй, което трябва да забравиш. И да се
пазиш, когато си далеч от моя взор.
„Непременно – рече си. – Изобщо не възнамерявам да се домъкна
тук да прося услуги. Все едно да помолиш Айди Еймин23 да организира
градинско увеселение или Адолф Хитлер да…“
В този миг мисълта й се прекъсна, защото жената в картината се
размърда в леглото си и придърпа одеялото над голото си рамо.
Но това вече не беше картина.
А прозорец.
– Отивай – тихо я подкани жената с червената дреха. – Справи се
отлично. Отивай си, преди да си е променила мнението.
Роузи пристъпи към картината, а зад гърба й Роуз Мадър викна с
глас, който вече не беше ни сладък, ни дрезгав, а направо ужасяващ:
– И помни, аз възмездявам!
При този неочакван писък Роузи замижа и се втурна напред, увере-
на, че жената с пурпурния хитон вече е забравила добрината, която й
направи, и все пак е решила да я унищожи. Препъна се в нещо (може би
в рамката на картината? ), а после й се стори, че пропада. В миг се прео-
бърна като цирков акробат, а после в очите и ушите й сякаш нахлу неп-
рогледна тъма. Стори й се, че в мрака отеква далечен злокобен грохот,
който се приближава. Той идеше може би от влаковете в дълбоките ту-
нели под Гранд Сентрал Стейшън, или пък бе тътенът от копитата на
бика Ериниъс, който препускаше в непрогледните дълбини на своя ла-
биринт с наведена глава, а късите му заострени рога свистят във
въздуха.
Сетне известно време не чувстваше нищо.
23. Айди Еймин Дада (1925-), президент на Уганда от 1971 до 1979 г. По време на него-
вото управление много хора били подложени на жестокости и герор. – Б. пр.
232
11
До седем часа сутринта спа непробудно, плувайки в пълна тишина

и спокойствие, като зародиш, който все още няма сънища. После подоб-
но на часовниковата кула будилникът й я изтръгна от съня с нечовешки
вой. Роузи скочи в леглото и загребвайки въздуха с ръце, подобно на
птица, извика думи, които не разбираше и които принадлежаха на сън,
който вече бе забравила:
– Не ме карай да те гледам! Не ме карай да те гледам! Не ме карай!
Не ме карай!
После забеляза кремавите стени, малкия диван, който всъщност бе
канапе за двама, което си въобразяваше, че е много импозантно, и днев-
ната светлина, която струеше през прозореца, и се опита да се върне към
действителността. Каквато и да е била насън, където и да е ходила, сега
бе просто Роузи Макклендън, самотна жена, която си изкарва хляба със
записи на книги Дълго време бе живяла с един лош човек, но го бе на-
пуснала и бе срещнала друг, добър човек. Живееше в самостоятелна
стая на Трентън Стрийт 897, на втория етаж, в дъното на коридора с
красива гледка към Брайънт Парк. О, и още нещо. Тя е самотна жена,
която възнамерява до края на живота си да не вкуси хот-дог с кренвирш,
особено пък с кисело зеле. Очевидно не се погаждаше с тази храна. Не
помнеше какво сънува
(помни, което трябва да помниш и забрави онуй, което трябва да
забравиш)
но си спомняше как започна всичко – влезе в проклетата картина
като Алиса в огледалния свят.
Поседя още миг в леглото, сякаш опитвайки се да затвори черупка-
та на света на Роузи Истинска колкото се може по-плътно, а после се
пресегна към досадния будилник и неволно го бутна на пода. Той оста-
на там, продължавайки да надава въодушевени, безсмислени крясъци.
– Наемете инвалиди, толкоз са забавни – изграчи Роузи. Надвеси се
от леглото, затърси опипом часовника и отново се възхити най-искрено
от русите къдрици, които забелязваше с крайчеца на окото си и които
нямаха нищо общо с безцветната косица на онази послушна свита миш-
чица Роуз Даниълс. Най-после докопа будилника и затърси с палец коп-
чето за изключване. В този миг забеляза, че гърдата, която се притиска-
ше към дясната й ръка, е гола.
Изключи часовника и седна в леглото, продължавайки да го стиска
233
Роуз Мадър
в лявата си ръка. Отметна чаршафа и тънкото одеяло. Надолу също бе
гола.
– Къде ми е нощницата? – обърна се към празната стая. Въпросът й
прозвуча твърде глупаво… но, разбира се, не бе свикнала да си ляга с
нощница и да се събужда без нея. Дори след четиринадесет години брак
с Норман Даниълс не се чувстваше подготвена за такова необикновено
събитие. Остави часовника на нощното шкафче, провеси крака на
пода…
– Оуу! – извика, едновременно стресната и уплашена от болката в
схванатите си крака и в кръста. – Оу, оу, ОУ!
Седна на ръба на леглото и раздвижи енергично първо десния, пос-
ле левия си крак. Можеше да ги движи свободно, но така я боляха, осо-
бено десният. Сякаш вчера цял ден бе спортувала, изреждайки всички
уреди във фитнес-залата, а всъщност единствено се бе поразходила с
Бил, при това съвсем бавно.
„Тътенът напомняше на влаковете на Гранд Сентрал Стейшън. Ка-
къв тътен?“
За миг почти се досети за нещо, но то отново й се изплъзна. Изпра-
ви се бавно и внимателно, постоя за миг край леглото, после се запъти
към банята. По-право, закуцука към банята, изпитваше парлива болка в
десния крак като от разтегнато сухожилие, а бъбреците й също не бяха
наред. Какво, за Бога?… Някъде беше чела, че се случва човек да „тича“
насън. Сигурно това обяснява загадката – може би обърканите й съни-
ща, които не помнеше добре, са били толкова зловещи, че тя е хукнала
да се спасява. На прага на банята спря и се обърна към леглото. Макар и
измачкан, долният чаршаф не бе нито усукан, нито събран или измък-
нат, както би бил, ако наистина е буйствала насън.
Забеляза още нещо, което обаче никак не й хареса, и което с ужася-
ващо удивление я върна към омразното минало – кръв. Само че петната
имаха формата не на капки, а на тънки ивици, които се намираха прека-
лено далеч от възглавницата – явно кръвта не бе текла от разбит нос или
цепната устна… освен ако в съня си не се бе мятала тъй бурно, та да се
обърне наопаки в леглото. После предположи, че кардиналът е дошъл на
посещение (майката на Роузи винаги настояваше дъщеря й да нарича
менструалния си цикъл по този начин, ако изобщо говори за него), но
сега съвсем не му беше времето за това. „В цикъл ли си, момиче? Огря
ли те пълната луна?“
– Какво? – екна гласът й в празната стая. – Каква луна?
И ето че отново се надигна някакъв спомен, но бързо отлетя, преди
234
да го е уловила. Роузи огледа тялото си – поне една загадка бе решена.
Имаше драскотина на десния й крак, при това доста неприятна, докол-
кото можеше да се съди по вида й. Ето откъде се е взела кръвта на
чаршафа.
„Насън ли съм се одраскала? Това ли е…“
Този път мисълта, която се въртеше в главата й, се задържа малко
по-дълго, може би защото всъщност не бе точно мисъл, а образ. Това бе
някаква гола жена – самата тя – която внимателно се провира настрана
по някаква пътека, обрасла с трънак. Роузи пусна крана, подложи ръка
под струята и зачака водата да се стопли. Питаше се възможно ли е на
човек да му потече кръв от само себе си, ако сънува необикновено ярък
сън. Нещо като при онези хора, на които на Разпети петък им руква
кръв от дланите и ходилата.
„Стигми? Да не искаш да кажеш, че на всичкото отгоре имаш и
стигми? – Нищо не казвам, защото нищо не знам“ – сама си отвърна Ро-
узи, и нима това не бе самата истина! Вероятно можеше да приеме –
съвсем условно, че е възможно на спящ човек да се появи драскотина,
съответстваща напълно на драскотината, която се появява в съня на чо-
века. Стори й се доста невероятно, но не бе съвсем изключено. Изклю-
чено е обаче човек да накара нощницата да изчезне от тялото му, чисто
и просто сънувайки, че е гол.
(Смъкни това, дето си го навлякла.
Не мога да направя подобно нещо! Отдолу нямам нищо!
На никого няма да кажа… )
Призрачни гласове. В единия разпозна собствения си глас, но чий
бе другият?
Няма значение – естествено, че няма значение. Смъкнала е нощни-
цата си насън, това е, или пък в момент на събуждане, което си спомня-
ше не по-ясно от чудатия сън как тича насам-натам в тъмното или пък
прекосява черен поток по бели камъни. Съблякла я е и като я потърси,
несъмнено ще я открие на топка под леглото.
– Точно така. Освен ако не съм я изяла или нещ…
Дръпна ръка изпод душа и я разгледа с интерес. По пръстите си за-
беляза избледнели пурпурночервеникави петна, които бяха запазили
доста по-ярък цвят под ноктите й. Бавно вдигна ръка към лицето си и в
главата й се прокрадна някакъв друг глас – стори й се, че сякаш не е на
Практична-Разумна – който й отвърна загрижено: „Не пипай по устата с
тая ръка, дето си пипала семките! Не пипай, не пипай!“
– Какви семки? – уплашено попита Роузи. Помириса пръстите си и
235
Роуз Мадър
долови съвсем слаб дъх, който й напомняше аромата на пекарна и апе-
титни сладкиши. – Какви семки? Какво се е случило снощи? Да не
би?…
Наложи си да спре дотук. Знаеше какво се кани да изрече, но не ис-
каше да изкаже въпроса и да го остави да увисне във въздуха без отго-
вор – „Да не би да продължава да се случва и сега?“
Застана под душа, пусна толкова гореща вода, че едва я търпеше, а
после грабна сапуна. Изми ръцете си с особено внимание и ги търка, до-
като по пръстите й, дори и под ноктите, не остана и следа от пурпурните
петна. После започна да си мие косата и да си тананика. Кърт я бе посъ-
ветвал преди запис да рецитира детски стихчета в различна тоналност и
с различна височина на гласа и точно с това се зае сега, стараейки се
много-много да не вика, за да не притеснява съседите си. Когато пет
минути по-късно излезе от банята, се почувства като нормално човешко
същество от плът и кръв и вече не й се струваше толкова натрапливо, че
тялото й е чудновата конструкция от бодлива тел и натрошено стъкло.
Гласът й също се бе оправил.
Понечи да облече дънки и тениска, но се сети, че ще обядва с Роб
Лефъртс, затова си сложи нова пола. После седна пред огледалото да
сплете косата си. Вършеше го бавно, защото гьрбът и раменете й също
бяха схванати. Горещата вода бе облекчила болката, но не я бе премах-
нала напълно.
„Да, бебето беше доста едричко за възрастта си“ – помисли си тя,
толкова погълната от плитката, че дори не обърна внимание на думите
си. Но докато си завързваше косата, вдигна поглед към огледалото, кое-
то отразяваше цялата стая зад гърба й, и видя нещо, което я накара да се
ококори изумено. Всичко друго моментално излетя от главата й.
– О, Боже мой! – безсилно възкликна Роузи. Изправи и се прекоси
стаята с отмалели крака, сякаш стъпваше на кокили.
В много отношения картината беше съвсем същата. Русата жена
продължаваше да стои на хълма, плитката се спускаше по гърба й, а ля-
вата й ръка все така засенчваше очите й, но жестът вече не бе лишен от
смисъл, защото буреносните облаци бяха изчезнали. Небето над главата
на жената с късата дреха имаше цвета на избелели дънки като във вла-
жен юлски ден. Във въздуха кръжаха няколко едри черни птици, които
също бяха новост, но Роузи почти не им обърна внимание.
„Небето е синьо, защото бурята мина. Свърши, докато бях… ъ-ъ…
докато бях на друго място.“
Със сигурност помнеше единствено, че това друго място бе мрачно
236
и страшно. Това й бе достатъчно – не искаше да си спомня повече, а и
като че ли вече не държеше и да постави картината си в нова рамка. Ня-
маше да я показва утре на Бил и дори нямаше да я споменава. Не би би-
ло добре той да види жаркото слънце, което се бе появило на мястото на
надвисналите буреносни облаци, но още по-зле би било, ако не забеле-
жи никаква промяна. Това би означавало, че си е изгубила разсъдъка.
„Вече изобщо не съм сигурна дали искам да притежавам това прок-
лето нещо. Толкова е страшно. И знаеш ли кое е най-смешното? Мисля,
че в тази картина има призраци.“
Вдигна платното като поднос, без да позволява на мисълта, която я
караше да го държи по този особен начин
(внимавай да не паднеш Роузи)
да изплува. Вдясно до входната врата имаше малък дрешник, но за-
сега в него нямаше нищо друго освен маратонките, с които напусна до-
ма си, и един нов евтин пуловер. Трябваше да остави картината на пода,
за да отвори вратата (можеше, разбира се, да я пъхне под мишница, кол-
кото да освободи едната си ръка, ала някак си не й се искаше), но преди
да влезе в дрешника, внимателно се взря в нея. Грееше слънце – несъм-
нено нов елемент, а в небето над храма кръжаха големи черни птици –
сигурно и те са нови, но нямаше ли още нещо? Някаква друга промяна?
Струваше й, че не греши, но не може да я забележи веднага, защото
всъщност нещо липсваше. Нещо бе изчезнало, нещо…
„Не искам и да знам – изрече рязко. – Въобще не искам да мисля за
това, тъй че тук ти е мястото.“
Точно така, тук й е мястото. Малко й бе мъчно, че изпитва такива
чувства към картината, защото бе започнала да я възприема като талис-
ман, който й носи късмет. Но едно бе сигурно: именно мисълта за Роуз
Мадър – безстрашно застанала на своя хълм – я крепеше в първия ден в
звукозаписното студио когато я бе обзела паника. Затова не й се искаше
да изпитва такива неприятни чувства към картината, нито пък да се
страхува от нея… но не можеше да ги превъзмогне. В крайна сметка в
маслените платна времето не се променя за една нощ нито пък изрису-
ваните елементи се увеличават или намаляват, сякаш някой невидим
оператор непрестанно сменя лещите на обектива. Роузи нямаше ясна
представа какво ще прави с картината за в бъдеще, но за уикенда й гот-
веше следната съдба – ще се наложи да я тикне в дрешника, да прави
компания старите й маратонки.
Внесе я вътре, подпря я на стената (устоявайки на желанието дори
да я обърне с лице към стената) и затвори вратата. Като свърши и тази
237
Роуз Мадър
работа, облече единствената си хубава блуза, взе си чантата и излезе от
стаята. Докато крачеше по дългия сумрачен коридор към стълбите, от
дълбините на съзнанието й изплуваха думите: „Аз възмездявам.“ Роузи
се закова на най-горното стъпало и така се разтрепера, че едва не изпус-
на чантата, а мускулите на десния крак отново я заболяха, сякаш я пре-
ряза ужасен спазъм. Но болката премина и тя забърза към първия етаж.
„Няма да мисля за това – заповяда си, докато вървеше към автобусната
спирка. – Като не искам – няма, а аз съвсем определено не искам. Ще си
мисля за Бил. За Бил и неговия мотоциклет.“
12
Мисълта за Бил така я погълна, че не усети кога се озова в студиото

всред мрачните герои на „Убий всяко мое утре“, а на обяд съвсем не й
остана време за размишления. Господин Лефъртс я покани в приятно
италианско заведение на име „Делла Фемина“, което й се стори най-
прекрасният ресторант на света. Докато ядеше пъпеш, господин Лефър-
тс й направи „сериозно предложение за работа“, което включваше дого-
вор за двадесет седмици или за дванадесет книги, в зависимост от това
кое условие ще се изпълни по-напред, при заплащане осемстотин дола-
ра седмично. Нямаше да получава по хиляда долара, както Роуда я бе
посъветвала да настоява, но Роби й обеща да й намери импресарио, кой-
то да я представи в колкото радиостанции тя пожелае.
– До края на годината можеш да изкараш двадесет и две хиляди до-
лара, Роуз. И повече, ако искаш… но защо да се преуморяваш?
Тя помоли да й остави почивните дни за размисъл, преди да му да-
де отговор. Господин Лефъртс се съгласи на драго сърце. Преди да се
разделят във фоайето на „Корн Билдинг“ (Роуда и Кърт седяха на пейка-
та до асансьора и си шепнеха заговорнически), той протегна ръка. Роузи
отвърна на жеста, очаквайки да се ръкуват. Вместо това той пое ръката
й, наведе се и я целуна. Младата жена изтръпна от вълнение – подобен
жест на внимание бе виждала само по филмите.
Чак когато седна пред микрофона и зачака Кърт да навие нова маг-
нетофонна лента, мислите й се върнаха към картината, прибрана на си-
гурно място
(надявай се, Роузи, надявай се)
в дрешника. Най-неочаквано осъзна какво се бе променило, какво
бе изчезнало от пейзажа – гривната. Жената с пурпурния хитон я
238
носеше над десния си лакът. Тази сутрин на ръката й нямаше нищо.
13
Като се прибра у дома същата вечер, Роузи коленичи на пода и над-

никна под неоправеното си легло. Златната гривна се бе търкулнала чак
до стената, беше се задържала изправена и меко проблясваше в тъмни-
ната. Приличаше на огромна венчална халка. Отстрани имаше още нещо
– сгънато парченце син плат. В крайна сметка част от изгубената нощ-
ница като че се бе намерила. Парчето бе напръскано с червеникавопу-
пурни петънца. На пръв поглед приличаха на петна от кръв, но тя знае-
ше какво всъщност представляват – това са петна от сока на плодове,
които за нищо на света не бива да се опитват. Тази сутрин имаше подоб-
ни петна и по пръстите си и ги изми под душа.
Гривната беше невероятно тежка – най-малко половин, а може би
дори цял килограм. Ако очите не я лъжеха и металът бе истински, колко
ли ще струва? Сто и двадесет хиляди долара? Или сто и петдесет? Не
беше зле, особено като се има предвид, че гривната бе изпаднала от кар-
тина, която получи срещу евтин годежен пръстен. И все пак й беше неп-
риятно да докосва украшението и затова го остави до лампата на нощ-
ното шкафче.
Седна по турски на леглото и се облегна на стената, подържа сгъна-
тото памучно парче, после повдигна единия му край. Вътре имаше три
семки – три съвсем мънички семчици – и докато отчаяно ги гледаше,
онези безмилостни думи отекнаха в главата и като биене на клепало:
„Аз възмездявам.“
239
Роуз Мадър
ЧАСТ СЕДМА
НА ПИКНИК
Норман бе заметнал въдицата и чакаше Роуз да клъвне. Лежеше бу-

ден в хотелската си стая; скоро настъпи полунощ и сякаш с черен нож
преполови тънката нишка между четвъртък и петък. В стаята беше тъм-
но – единствено флуоресцентната лампа над мивката в банята хвърляше
разсеяни отблясъци, които много му харесваха. Те му напомняха на сия-
нието на улични лампи в гъста мъгла. Бе заел почти същата поза, в коя-
то заспа Роузи тази вечер – с едната ръка под възглавницата. Другата му
ръка бе заета с цигарата и бутилката уиски „Гленливет“, която стоеше
на пода край леглото.
„Къде си, Роузи? – мислено се обърна той към жена си, която го бе
напуснала. – Къде си и как, за Бога, уплашена свита мишчица като теб
събра толкова смелост, та да зареже всичко и да побегне?“
Най-живо го вълнуваше вторият въпрос – как се бе осмелила. Пър-
вият не беше от голямо значение, защото знаеше къде може да я намери
в събота. Лъвът не се интересува къде пасе зебрата – важното е къде ще
отиде на водопой. Дотук добре, и все пак… откъде, да му се не види, бе
събрала толкова кураж? Искаше да узнае това в последния разговор,
който им предстоеше, пък дори и с цената на живота си. Отдалеч ли бе
замисляла бягство? Или е било случайно хрумване? Моментно умопом-
рачение? Помогнал ли й е някой (като изключим Питър Слоуик и онази
кавалкада кучки от Дърам Авеню)? С какво ли се занимава, откакто бе
пристигнала в този чуден градец на брега на езерото? Работи като сер-
витьорка? Изтръсква пръдните от чаршафите в някоя дупка като този
хотел? Не му се вярваше. Прекалено бе мързелива за черна работа – дос-
татъчно бе да я погледне човек как домакинства и веднага му ставаше
ясно – а други умения не притежаваше. Ако носиш цици, остава ти
една-единствена възможност. Сигурно в този миг жена му е на улицата
и се продава на някой ъгъл. Разбира се – има ли избор? Бог му е свиде-
тел, тя е мързелива повлекана, а да се люби човек с нея бе все едно да
бърка в кал, но мъжете плащат на мацки, които ако не друго, поне да си
направят труд да пуснат някоя лига, като свърши цялата галимация.
240
Значи – да, точно така, сигурно се продава някъде по улиците.
Няма да пропусне да я попита. Ще я разпита за всичко. А когато
получи отговор на всичките си въпроси, ще омотае колана и на гушата
й, та да не може да писка, и ще хапе… ще хапе… ще хапе. Устата още
го болеше след инцидента с Тъмпър зализания син на Изарил, но това
нито ще го спре, пито ще му попречи. Имаше три таблетки перкодан на
дъното на пътната си чанта, които ще глътне, преди да се заеме с изгу-
бената си овчица, със сладката си непокорна Роуз. А после, като свърши
всичко и лекарството престане да действа…
Не можеше да си представи какво ще последва, а и не искаше. Ст-
руваше му се, че няма да има после, че там го очаква само тъмнина. В
това нямаше нищо лошо. Всъщност една голяма доза тъмнина може да
се окаже най-доброто лекарство.
Лежеше, отпиваше от бутилката с най-доброто уиски на света, пу-
шеше цигара след цигара, следеше дима, който се стелеше на копринени
талази и придобиваше синкав оттенък на бялата светлина от банята, и
чакаше Роуз да клъвне. Замяташе въдицата, но кукичката оставаше
празна. Нищо не се закачаше на нея и това направо го вбесяваше. Няма-
ше и следа от жена му, сякаш я бяха похитили извънземни. По едно вре-
ме – вече беше доста пиян – пусна горящата цигара в дланта си и сви
пръсти, представяйки си, че въгленчето е в нейния юмрук, а той го при-
тиска отгоре с длани. Болката се вряза в плътта му, а над кокалчетата му
се изви дим и Норман прошепна:
– Къде си, Роуз? Къде се криеш, крадло?
Не след дълго се унесе. Като се събуди към десет часа на другия
ден, не го сдържаше на едно място, болеше го главата и го мъчеше нея-
сен страх. Цяла нощ сънува най-невероятни сънища. Той лежи буден в
леглото си на деветия етаж на хотел „Уайтстоун“, лампата в банята
хвърля ярки отблясъци, а димът се стеле подобно на синкава потрепва-
ща мембрана. Обикновено само насън му се привиждаха димни образи.
Тази нощ в дима се появи Роуз.
„Ето те и теб“ – казва си той, докато я следи с поглед как прекосява
някаква изсъхнала градина. Вали като из ведро. Кой знае защо, Роуз е
без дрехи и голотата й предизвиква у него буйна страст. През
последните седем-осем години гледката на голото й тяло предизвикаше
у него единствено уморено отвращение, но сега тя изглежда различно.
Даже доста добре.
„Причината не е в това, че е отслабнала – разсъждава насън той, –
макар че изглежда по-стройна… малко. Има нещо в походката й. Какво
241
Роуз Мадър
ли?“
Изведнъж проумява. Тя има вид на жена, която се среща с любов-
ник, но още не се е наситила. Дори да му бе хрумнало да се усъмни в то-
ва заключение – да рече: „Какво, Роузи ли, бе? Нещо се будалкаш с мен,
братко“ – един поглед към косата й му е достатъчен да го проумее. Нап-
равила се е да на пачавра – сякаш си въобразява, че е Шарън Стоун или
Мадона.
Проследява с поглед как изтъканата от дим Роуз напуска увяхнала-
та градина и се приближава към някакъв поток, чиито води са толкова
тъмни, че приличат на мастило. Тя прекосява потока по някакви камъни,
разперила ръце встрани и Нормаи забелязва, че в едната си ръка е стис-
нала мокър смачкан парцал. Прилича му на нощница и той си казва: „А
защо не я сложиш, нагла мръснице? Или може би чакащ твоя човек да
ти перфорира билетчето? Ах, как искам да видя! Наистина искам. Ще ти
кажа едно – ти ще ми паднеш и а те пипна да ми се държиш за ръце с
някой мърльо, ченгетата ще го намерят с проклетия му патлак забучен в
задника като свещ в торта.“
Никой обаче не се приближава – поне в съня. Изтъканата от дим
Роуз над леглото му върви по някаква пътека сред гора, чиито дървета
са мъртви като… е, като Питьр Слоуик, да речем. Най-сетне излиза на
полянка, а там се издига разлистено дърво. Тя коленичи, събира шепа
семки и като че ги увива в друго парче от нощницата си. Щом привърш-
ва, се изправя, тръгва към стълбите недалеч от корените на дървото (на-
сън човек никога не знае какво ще последва) и изчезва в тъмнината. Той
я чака отвън, но изведнъж усеща нечие присъствие, от което лъха такъв
студ, сякаш някой е забравил да затвори вратичката на камера за дълбо-
ко замразяване. В полицейската практика му се е случвало да се занима-
ва с доста опасни типове – с Харли Бисингтън най-много мразеха нарко-
мани, дето се друсат с хапчета – и след известно време човек свикваше
да усеща присъствието им. Норман се чувства точно така. Някой го
приближава в гръб – той нито за миг не се усъмнява, че този някой е
доста опасен.
– Аз възмездявам – нашепва женски глас. Гласът е сладък и мек, но
не по-малко ужасяващ. В него няма разум.
– Браво на теб, негоднице! – отвръща й в съня си. – Гледай мен да
ме възмездиш и после няма да си познаеш физиономията.
Тя надава вой, но той сякаш изобщо не достига до слуха му, а нап-
раво се забива в мозъка му, и странното същество се втурва към него с
протегнати ръце. Тогава мъжът поема дълбоко дъх и издухва цигарения
242
дим. Жената изчезва. Норман вече не чувства леденото й присъствие.
Известно време цари непрогледен мрак, а той се носи сред него, несму-
щаван от страховете и желанията, които го преследват наяве.
Събуди се в десет и десет в петък сутрин и веднага отмести поглед
от часовника към тавана, едва ли не очаквайки да съзре призрачни сен-
ки, които плуват в застоялия цигарен дим. Разбира се, не видя никакви
сенки, били те призрачни или не. Освен това нямаше и дим – в стаята
просто миришеше на „Пал Мал“, „In hoc signo vinces“. Детектив Норман
Даниълс лежеше сам-саменичък насред влажните от пот чаршафи, кои-
то воняха на тютюн и прокиснало. В устата си имаше отвратителен
вкус, сякаш цяла вечер бе дъвкал щавена кожа, а лявата му ръка пламте-
ше от болка. Разтвори юмрук – насред дланта му се бе надигнал огро-
мен лъскав мехур. Той го съзерцава дълго, заслушан в гълъбите, които
гукаха и пърхаха с криле по оцвъкания перваз на прозореца. Най-сетне
си спомни как прогори дланта си с цигара и кимна. Направи го, защото
колкото и да се стараеше, не можеше да извика образа на Роуз пред очи-
те си… а после сякаш за компенсация цяла нощ я сънува в някакви отка-
чени сънища.
Притисна мехура с пръсти от двете страни, докато кожата се пукна.
Минута-две продължи да лежи и да оглежда раната – буквално я вижда-
ше как пулсира. После бръкна под леглото и измъкна пътната си чанта.
На дъното имаше метална кутия от захарин, в която носеше десетина
най-разнообразни таблетки. Имаше две-три тонизиращи, но повечето
действаха успокоително. Норман бе установил, че по правило сутрин не
се нуждае от фармакологична намеса – само че лягането вечер понякога
му създаваше проблеми.
Глътна един перкодан с малко уиски, после се отпусна на възглав-
ницата и отново запуши цигара след цигара, смачквайки фасовете в пре-
тъпкания пепелник на нощното шкафче.
Не мислеше за Роузи, най-малкото директно – вълнуваше го пикни-
кът, дето го организираха новите й дружки. Вече се разходи до Етингьр
Пиър, но мястото никак не го окуражи. Беше доста обширно – имаше
плаж, поляна за пикник и увеселителен парк – и Норман изобщо не си
представяше как точно да го наблюдава, за да не пропусне мига на прис-
тигането или тръгването на Роуз. Ако разполагаше с шестима сътрудни-
ци (или дори четирима, стига да знаят какво вършат), щеше да се чувст-
ва съвсем различно. Имаше три входа – ако се изключи възможността тя
да пристигне с лодка – а Норман бе сам и не можеше да следи и трите
едновременно. Ще се наложи да обикаля из тълпата, а това си е направо
243
Роуз Мадър
умряла работа. Искаше му се да вярва, че утре единствена Роуз ще може
да го разпознае, но де да беше така. Налагаше да приеме, че те ще са
нащрек, както и че вече са получили негови снимки от някоя подобна
женска организация в родния му град. Не знаеше за „к“ и „с“, но първи-
те две букви от думата „факс“ определено означават „фонтан от акъл“.
Бедата обаче не се изчерпваше с това. Другият проблем бе твърдото
убеждение, до което го бе довел горчивият опит, че маскировката е си-
гурен начин за провал в подобни ситуации. Сигурно единственият по-
бърз и по-сигурен начин да се издъниш е да се въоръжиш с неизменния
радиотелефон – достатъчно е някое хлапе да пусне количка с дистанци-
онно управление точно там, където се каниш да нанесеш съкрушител-
ния удар на твоя мърльо.
„Добре, де – разсъждаваше Норман. – Не се тръшкай толкова.
Спомни си какво казваше дъртият Уайти Слейтър – положението е тако-
ва, каквото е. Единственият въпрос е как да се справиш с него. Хич не
си и помисляй да отлагаш. До проклетия купон остават двадесет и чети-
ри часа, а ако я изпуснеш сега, можещ да си я преследваш и до Коледа и
пак да ти се излъзне. Ако случайно си пропуснал да забележиш, този
град е доста голям.“
Надигна се от леглото, запъти се към банята и застана под душа,
протегнал наранената си ръка зад завесата. След като се изкъпа, намък-
на избелели дънки и зелена риза, нахлупи новата си шапка и напъха
тъмните очила – поне за момента – в джоба на ризата. Слезе с асансьора
до централното фоайе и се запъти за вестник и цитопласт. Докато чака-
ше оня тиквеник зад щанда да пресметне рестото, хвърли поглед през
стъклената стена зад гърба му. Оттук се виждаха служебните асансьори
и единият тъкмо се отвори. От кабината с кикот и глъч се изсипаха три
камериерки. Носеха чанти и Норман предположи, че са в обедна почив-
ка. Тази в средата му беше позната отнякъде – стройна, хубавка, с бух-
нала руса коса. След миг се досети. Тъкмо бе тръгнал да огледа „Дъще-
ри и сестри“. Бяха се засекли на улицата и известно време въряха заед-
но. Червени панталони. Апетитно задниче.
– Заповядайте, господине – прекъсна го продавачът на вестници.
Норман пъхна монетите в джоба си, без изобщо да ги погледне. По-
вече не обърна внимание и на трите камериерки, даже и на онази с апе-
титното задниче, макар че мина на крачка от тях. Автоматично направи
връзка, нищо повече – беше му професионален рефлекс, ставаше от са-
мо себе си. Съзнателният поток на мислите му бе съсредоточен върху
едно-единствено нещо – как утре най-успешно да открие Роуз, като сам
244
остане незабелязан.
Бе се запътил по коридора към централния вход на хотела, когато
дочу две думи, сякаш изскочили от собствените му мисли – „Етингър
Пиър“.
Забави крачка, сърцето му подскочи чак в гърлото, а раната па
дланта запулсира яростно. Изненадата продължи не повече от миг –
след краткото объркване Норман спокойно закрачи към въртящата се
врата с наведена глава. Ако някой го наблюдаваше отстрани, би предпо-
ложил, че чисто и просто го е прищракало коляното, нищо повече – и
слава Богу. Не смееше да спре, дявол го взел. Ако жената, която говоре-
ше, е някоя кучка от лесбийския клуб на Дърам Авеню, може да го раз-
познае… а може и вече да го е разпознала, особено пък ако двете маги-
чески думи бяха изскочили от устата на матката сладурана, с която онзи
ден заедно пресякоха улицата. Даваше си сметка, че е малко вероятно –
като ченге знаеше колко възхитително, потресаващо незабележими изг-
леждат повечето цивилни граждани – но от време на време се случва на
човек да му хрумне нещо. Убийци, похитители и касоразбивачи се укри-
ват от полицията толкова успешно, че в крайна сметка влизат в списъка
на десетте най-търсени престъпници от ФБР, но най-ненадейно се озо-
вават в пандиза благодарение на някой продавач от „7-11“, който чете
поредицата „Истински детективи“, или на някоя пазачка на паркинг, ко-
ято редовно следи криминалните хроники по телевизията. Норман не
смееше да спре, но…
… но трябваше да спре.
Застана вляво от въртящата се врата, с гръб към жените и рязко ко-
леничи. Наведе глава и се престори, че завързва връзката на обувката
си.
– … ме е яд, че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога
да пропусна…
Вратата ги погълна, но чутото го успокои – жените наистина гово-
реха за пикника и концерта на някаква си женска група на име „Индиан
Гърлз“ – най-вероятно лесби, с който щеше да приключи празненството.
Следователно има шанс тези жени да познават Роузи. Не е много сигур-
но – на празника ще има какви ли не хора, които нямат нищо общо с
„Дъщери и сестри“ – но все пак е възможно. А Норман бе човек, който
много се осланяше на капризите на съдбата. Дявол да го вземе, само де-
то не знаеше коя от трите изрече тези думи.
„Дано да е била Русокоска – молеше се той, докато се изправяше
енергично и нахълтваше във въртящата се врата. – Дано да е била
245
Роуз Мадър
Русокоска, с големите очи и сладкото задниче. Дано да е била тя.“
Разбира се, опасно бе да ги следи – не знаеше в кой миг някоя от
тях ще реши да се огледа небрежно и да спечели голямата награда на
„Познай кой е престъпникът“ – но в момента друго не му оставаше. Не-
хайно закрачи след тях, извърнал глава встрани, сякаш шарениите по
витрините живо го интересуваха.
– Как върви днес с калъфките? – попита дебелата, която вървеше по
средата.
– Като никога свърших с всичките – отвърна по-възрастната жена,
която вървеше откъм улицата. – Ами ти, Пам?
– Още не съм ги броила, пълна трагедия – отвърна Русокосика и
всички се разсмяха.
На Норман направо му призляваше от женски кикот и винаги из-
питваше усещането, че всичките му пломби ще изпопадат. Той се закова
насред улицата, зазяпа се във витрината на някакъв магазин за спортни
стоки и остави жените да се отдалечат. Тя е, няма съмнение. Русокоска
бе изрекла магическите думи „Етингър Пиър“. Може би от това зависе-
ше всичко, а може би не. В момента бе прекалено екзалтиран, за да пре-
цени. Несъмнено обаче извади невероятен късмет – човек толкова се на-
дява на подобни случайни открития, когато работи върху заплетен слу-
чай, а да не повярваш колко често се случват.
Засега смяташе да прибере случилото се в някое чекмедженце и да
продължи с План А. Дори нямаше да разпитва в хотела за Русокоска.
Вече знаеше, че се казва Пам, а това бе обещаващо начало.
Застана на автобусната спирка, изчака петнадесет минути специал-
ния автобус за летището и скочи в него. Дотам имаше доста път. Когато
най-сетне слезе пред терминал А, сложи тъмните очила, прекоси улица-
та и се отправи към паркинга за дълъг престой. Първата кола, която се
опита да свие, не бе карана от толкова отдавна, че акумулаторът й беше
напълно изтощен. Втората – най-невзрачен форд „Темпо“ – за късмет
запали веднага. Норман обясни на пазача, че е бил три седмици в Далас
и си загубил талончето. Допълни, че все ги губел. Бележките за прането
също вечно му изчезвали, а като взимал снимки от фотото, най-редовно
трябвало да си показва шофьорската книжка. Човекът в кабинката заки-
ма с досада, явно слушаше за хиляден път все същата отегчителна исто-
рия. Когато обаче извинително му предложи десет долара за изгубеното
талонче, се постресна. Банкнотата изчезна.
Норман Даниълс напусна паркинга за дълъг престой почти в същия
миг, когато Роби Лефъртс правеше на неговата бегълка „сериозно
246
предложение за работа“.
Като се отдалечи на четири-пет километра от летището, спря зад
някаква очукана таратайка и размени регистрационните номера на двете
коли. След още три километра се отби в някаква автомивка. Беше се об-
заложил наум, че темпото ще се окаже тъмносиньо, но загуби. Колата
беше зелена. Надали имаше значение – пазачът благоволи да откъсне
поглед от портативния си черно-бял телевизор чак като подуши десетач-
ката – но най-добре да не рискува. Така човек се чувства по-спокоен.
Включи радиото и попадна на станция със стари парчета. Тъкмо
вървеше Шърли Елис и Норман заприглася на поучителната песен: „Ако
първите две букви са еднакви/ изпусни ги, името кажи направо/ ето,
Бари-Бари, махаш Б и става о-Ари/ Върху правилото може и да се пос-
пори.“ Изведнъж осъзна, че знае наизуст цялата глупава песен. Що за
свят е това, щом човек завършва гимназия, а за две години не остава и
следа от проклетите квадратни уравнения или спрежението на френския
неправилен глагол „avoir“, но и на четиридесет години продължава да
си спомня „Ник-Ник-боу-бик, банана-фана-фоу-фик, фий-фи-моу-мик,
Ник“? Що за свят е това?
„Не знам, но вече го загърбих“ – блажено отбеляза той и му се сто-
ри, че никак не греши. Също като в научнофантастичните филми, къде-
то астронавтите гледат Земята от илюминаторите, а тя се смалява до
размерите на топка, после на монета, превръща се в малка светеща точ-
ка, а след това се изгубва от погледа. Сякаш нещо подобно ставаше и
със съзнанието му – то като че потегляше като космически кораб на пет-
годишна мисия да изследва чужди галактики, където никога не е стъп-
вал човешки крак. Ракетата „Норман“ набира ускорение.
Шърли Елис свърши и пуснаха някакво парче на „Бийтълс“. Нор-
ман изключи радиото с такъв замах, че копчето отхвръкна. Днес не му
се слушаха хипарски дивотии като „Хей, Джуд“. На няколко километра
извън града забеляза магазин с табела „Базов лагер“. Като прочете над-
писа на вратата „БОЙНО СНАРЯЖЕНИЕ КАТО НЯМА НИКЪДЕ“, из-
бухна в смях. Струваше му се, че по някакъв начин уникалното мото бе
най-невероятното на света – на пръв поглед означаваше нещо, но не е
много ясно какво точно. Както и да е, надписът нямаше значение. Надя-
ваше се тук да открие едно от нещата, които търсеше, и не се излъга.
Над пътеката в средата на помещението висеше друг надпис –
„ВИНАГИ СЕ ПАЗИ И НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАШ“, Норман огледа три
различни флакона „зашеметяващ газ“, лютивите патрони, цялата
колекция нинджа-бомбички (идеално оръжие за домашна самоотбрана
247
Роуз Мадър
при нападение от слепи инвалиди), газовите пушки, които стреляха с гу-
мени патрони, прашките, пиринчените ръкохватки със и без шипове,
боздуганите и ласата с топузи, камшиците и свирките.
В средната част на стелажа откри стъклена клетка, в която бе поста-
вен единственият според него наистина полезен артикул в целия мага-
зин. Уредът струваше шестдесет и три долара и петдесет цента; при на-
тискане на спусъците пораждаше мощна (макар и не 90 000 волтова,
както обещаваше етикетът) електрическа дъга между двата електрода.
Според полицая това оръжие по нищо не отстъпваше на малокалибрен
пистолет, а най-удобното бе, че човек може да го купи, без да оставя
име.
– Исшли деетволтва бтерия? – попита продавачът. Имаше конусо-
видна глава и заешка уста. На тениската му пишеше „ПО-ДОБРЕ ДА
ИМАШ ПИСТОЛЕТ И ДА НЕ ТИ ДОТРЯБВА, ОТКОЛКОТО ДА ТИ
ДОТРЯБВА, А ДА НЯМАШ.“ Норман реши, че сигурно родителите на
тоя са били кръвни роднини.
– Нтва работи – на деет воота, де.
Проумя какво се опитва да му каже младежът със заешката устна и
кимна.
– Дай две. Тъй де, да се поразпуснем.
Продавачът се разкикоти, сякаш не бе чувал по-голяма смешка, ко-
ято биеше дори „Бойно снаряжение като няма никъде“, после се наведе,
извади изпод щанда две батерии и ги подхвърли на масата до тейзъра
марка „Омега“.
– Штисвъъшт стрхотна раата – викна младежът и продължи да се
смее. След малко Норман разгада и тази реплика и се засмя с господин
Заешка устна, а по-късно реши, че именно в този момент е достигнал
скоростта на светлината, когато звездите зад илюминаторите се превръ-
щат в чертички. Пълен напред, господин Сулу – този път Империята на
Клингьн ще има да ни гълта праха.
Подкара откраднатия форд към града и се насочи към онази част, в
която усмихнатите физиономии на рекламите за цигари по улиците бяха
предимно на чернокожи, където намери някаква бръснарница с прекрас-
ното название „Подстрижки фантазе“. Влезе вътре и завари чернокож
младеж с изискани мустачки, който седеше в старинен бръснарски стол.
Той слушаше уокмен и бе разтворил списание „Джет“.
– Какво ще жилайте? – попита бръснарят. Тонът му бе малко по-ос-
тър, отколкото в разговор със събрат по раса, но не и неуважителен. С
тип като този човек не се държи невъзпитано без дяволски основателна
248
причина, особено когато е сам в бръснарницата си. Беше висок най-мал-
ко метър осемдесет и пет, имаше широки рамене и огромни яки крака. А
освен това понамирисваше на ченге.
Над огледалото бяха накачени снимки на Майкъл Джордан, Чарлз
Баркли и Джейлън Роуз. Джордан беше облечен в екипа на „Бърмингам
Барънс“. Над снимката имаше хартиена лента с надпис „БИКЪТ СЕГА
И ЗАВИНАГИ“. Норман посочи снимката:
– Подстрижи ме така.
Негърът внимателно го огледа, отначало да провери, че другият не
е пиян или друсан, а после – да се увери, че не се шегува. Вторият въп-
рос бе изречен с доста по-остър тон:
– Какво казваш, брато? Искаш кубе ли?
– Точно това казвам. – Прокара ръка през гъстата си черна коса, ве-
че попрошарепа на слепоочията. Не беше нито прекалено дълга, нито
прекалено къса. Поддържаше тази дължина почти от двадесет години.
Огледа се в огледалото и се опита да си представи как ли ще изглежда
гологлав като Майкъл Джордан, само че белокож. Не можеше. Ако има
късмет, Роуз и нейните приятелки също няма да могат.
– Сигурен ли си?
Изведнъж Норман едва не се задуши от желание да просне тоя об-
раз на пода, да притисне гърдите му с колене, да се наведе и да отхапе
цялата му горна устна барабар с тънките му мустачки. Като че ли се до-
сещаше и за причината. Тоя приличаше на незабравимия поплювко Рей-
мън Сандърс, дето се беше опитвал да му бърка в банковата сметка с
кредитната карта, която оная подла негодница, дето минаваше за негова
жена, бе отмъкнала.
„О, бръснарю – мислено възкликна. – О, бръснарю, знаеш ли ти, че
само миг те дели от звездите на небето? Задай ми още един въпрос, ка-
жи ми още някоя глупост и с теб е свършено. За нещастие не мога нищо
да ти кажа – и да искам, не мога да те предупредя, защото гласът ми би
ми подействал като клечка кибрит в буре с барут. Тъй че мисли му, не
мога да ти помогна.“
Бръснарят отново го измери внимателно с поглед. Норман се оста-
ви да го оглеждат, без да помръдва. Вече бе спокоен. Да става каквото
ще. Всичко беше в ръцете на черньото.
– Ами хубаво, явно си сигурен – най-сетне продума той. Тонът му
бе мек и обезоръжаващ. Норман пусна дръжката на новото си оръжие,
скрито в дъното на десния му джоб, която бе стискал с все сила. Бръсна-
рят остави списанието на полицата край шишенцата с балсам и
249
Роуз Мадър
одеколон (пред тях бе поставена малка пиринчена табела с надпис
„САМЮЕЛ ЛОУ“), после се изправи и изтръска найлоновата престилка.
– Щом искаш да е като Майк, тъй да бъде – рече най-сетне. Дваде-
сет минути по-късно Норман замислено изучаваше образа си в огледа-
лото. Самюел Лоу стоеше до стола и го наблюдаваше. Като че ли беше
разтревожен, но в погледа му се четеше и любопитство. Мъжът в огле-
далото приличаше на познат човек, който изведнъж се разкрива в нова,
неподозирана светлина. Междувременно бяха дошли двама нови клиен-
ти. Те също наблюдаваха как Норман се оглежда, а на лицата им бе из-
писано едно и също одобрително изражение.
– Човекът бил красив – отбеляза единият малко изненадано, сякаш
говореше на себе си.
Норман още не можеше съвсем да се примири с факта, че в огледа-
лото вижда себе си. Той примигне, а човекът отсреща също примигва;
Норман се усмихва, а огледалният му двойник също се усмихва; обърне
се настрани, а другият също се обръща – но и това не му помогна да се
възприеме. Преди имаше типично чело на полицай – сега приличаше на
професор по математика и челото му сякаш се извисяваше чак до стра-
тосферата. Още не можеше да свикне с гладките, дори някак чувствени
извивки на голия си череп. И с белотата му. Не си въобразяваше, че има
кой знае какъв загар, но в сравнение с бледата кожа на главата му, оста-
налата част от тялото му беше като на спасител от плажа. Главата му из-
глеждаше странно крехка и формата й бе неестествено съвършена за та-
къв като него. За човешко същество по принцип, особено пък за мъж.
Приличаше на съд от делфтски24 порцелан.
– Главата ти не била никак лоша – отбеляза Лоу. Изрече го нереши-
телно, но като че ли не се опитваше да го ласкае, и слава Богу, защото
Норман съвсем не беше в настроение за това. – Така си по-добре. Изг-
леждаш подмладен. Нали бе, Дейл?
– Не е зле – отвърна новодошлият. – Съвсем не, сър, изобщо не е
зле.
– Колко каза? – поиска да знае Норман. Опита се да откъсне поглед
от огледалото и дори се изненада и поуплаши, като се улови, че се опит-
ва да улови отражението на тила си, за да види как му стои новата при-
ческа отзад. Като че ли вече съвсем не беше на себе си. Не е възможно
този човек с плешивата професорска глава и високото чело над гъстите
24. Делфт – град в Нидерландия, популярен с финия порцелан, който се произвежда там.
– Б. пр.
250
черни вежди да е той самият, нали? Този е чисто и просто някой непоз-
нат несъществуващ и безполезен Велик законодател, чиито действия от-
сега нататък нямат никакво значение. От този миг насетне нищо няма
значение. Освен, разбира се, да улови Роуз. И да поговори с нея.
Хубавичко.
Лоу отново го гледаше подозрително, като от време на време по-
поглеждаше към двамата си приятели – Норман осъзна, че бръснарят
иска да се увери дали ще му помогнат, ако големият бял човек – големи-
ят плешив бял човек – изведнъж го прихванат лудите.
– Извинявай. – Опита се да говори с тих, помирителен тон.
– Тъкмо казваше нещо, нали? Та какво, значи?
– Викам, че трийсет ми звучи разумно. А на тебе?
Той извади прегънато на две топче банкноти от предния си ляв
джоб, измъкна две двайсетачки от потъмнялата щипка и ги подаде на
негъра.
– Трийсет е прекалено малко. Вземи четиридесет и извинявай. Ст-
рашно си ме докарал. Просто тая седмица съм малко скапан, това е. –
„Даже и не подозираш колко съм скапан, приятелче“ – мислено уточни.
Самюел Лоу видимо се отпусна и прие парите.
– Нямай грижа, брато. Пък и не те будалкам – главата ти наистина
не изглежда никак зле. Не си като Майкъл, ама като Майкъл няма втори.
– 'свен самият Майкъл – вметна новодошлият на име Дейл. Тримата
чернокожи бурно се разсмяха и се спогледаха. Норман можеше да ги
свърши без да му мигне окото, но вместо това кимна и се засмя с тях.
Двамата клиенти променяха ситуацията.
Отново трябваше да се внимава. Като продължаваше да се смее,
той излезе навън.
Три момчета, също чернокожи, се бяха подпрели на оградата близо
до темпото, но на колата й нямаше нищо – сигурно им се бе видяла пре-
калено обикновена. Те огледаха с любопитство бледия череп на Норман,
после се спогледаха многозначително, Бяха на по четиринайсет-петнай-
сет години, беше им леко на сърцата. Момчето в средата понечи да ка-
же: „Мен ли гледаш?“, като Робърт де Ниро във филма „Шофьор на так-
си“. Норман сякаш долови това и се опули насреща му – втренчи се пра-
во в него, сякаш изобщо не забелязваше останалите. Момчето реши, че
репликата трябва още да се доизкусури, и се отказа от представлението.
Норман се качи в току-що измитата си кола и потегли, пътьом се
отби в някакъв магазин за дрехи втора употреба на име „Давай още,
Сам“25, който се намираше на шест пресечки по-надолу по същата улица
251
Роуз Мадър
в посока към центъра на града. В магазина имаше неколцина зяпачи, ко-
ито се обърнаха да го огледат, но всичко бе наред. Норман нямаше ни-
що против да го оглеждат, особено ако погледите им бяха забодени
върху току-що избръснатия му череп. Ако се заплеснат по темето, пет
минути след като излезе, вече изобщо няма да си спомнят лицето му.
Откри някакво рокерско яке, което лъщеше от токи, ципове и малки
сребърни верижки и скърцаше при всяко докосване. Продавачът понечи
да му поиска двеста и четиридесет долара, но като забеляза налуднича-
вите очи, които надничаха изпод внушителната белота на избръснатия
череп, каза, че дрехата струва сто и осемдесет долара заедно с данъка.
Ако Даниълс се бе пазарил, онзи щеше да я смъкне още, но той се съгла-
си веднага. Вече бе изморен, главата го болеше, доспа му се и искаше да
се прибира. Изпитваше желание да спи чак до утре. Трябваше да си по-
чине колкото се може по-добре, защото утрешният ден се очертаваше
доста напрегнат.
На връщане спря на още две места. Първо се отби в санитарен мага-
зин, откъдето се сдоби с механична инвалидна количка втора употреба,
която в сгънато положение идеално се побираше в багажника на форда.
После мина през Културния център и музея на жените. На входа плати
шест долара, но изобщо не погледна експозициите, и дори не надникна
в залата, където се дискутираше естественото раждане. Изтича до суве-
нирния магазин и веднага си тръгна.
Като се върна в „Уайтстоун“, се качи направо в стаята си, без да
разпитва за Русокоска с апетитното задниче. В сегашното си състояние
не би посмял да поиска и чаша сода. Сякаш някой забиваше ковашки
чук в мозъка му, слепоочията му пулсираха, зъбите го боляха, а лицеви-
те му мускули трескаво пламтяха.
Най-мъчително обаче бе усещането, че съзнанието му се рее нейде
над главата му като подвижна платформа на парада на „Мейсис“26 по
случай Деня на благодарността – сякаш единствената връзка между
мислите и останалата част от тялото му се проточваше като тъпичка
нишка, която всеки миг може да се прекъсне. Трябва да легне. Да поспи.
А що се отнася до Русокоска, най-добре да я използва като скрит коз са-
мо при крайна необходимост. При пожар счупете стъклото!
Легна да спи в четири часа в петък следобед. Слепоочията му
25. Прави се аналогия с филма „Казабланка“, която се използва като шеговита подкана
към музикант да повтори изпълнението си. – Б. пр.
26. Верига американски магазини в източните щати, която организира ежегодна проце-
сия по случай Деня на благодарността, в четвъртия четвъртък от ноември. – Б. пр.
252
пулсираха тъй силно, че вече и дума не можеше да става за махмурлук –
главоболието бе прераснало в едно от онези състояния, които Норман
наричаше „специални издания“. Често изпадаше в подобни състояния в
резултат на преумора, а след заминаването на Роуз и голямата наркоа-
фера се засили, най-редовно му се случваше да го мъчи и по два пъти
седмично. Докато лежеше в леглото и се взираше в тавана, очите му се
навлажниха и му потече носът, а около предметите в миг се очертаха
смешни ярки, игриви контури. Болката вече граничеше с агония, сякаш
в центъра на мозъка му се бе вгнездил отвратителен зародиш, който се
опитва да излезе на бял свят – в такива моменти не му оставаше друго,
освен да се свие някъде и да чака да му мине, а единственият начин да
се справи човек с подобно нещо е да не избързва, да се придвижва крач-
ка по крачка, сякаш прекосява река по каменен ород. Това сравнение на-
вя някакъв смътен спомен, но той не можа да пробие безмилостната
пулсираща болка и Норман го остави на мира. Поглади глава. Тази коп-
ринена мекота не може да принадлежи на неговото тяло – 1 сякаш
гладеше току-що полирана автомобилна каросерия.
– Кой съм аз? – обърна се той към празната стая. – Кой съм аз? За-
що съм тук? Какво правя? Кой съм аз?
Но не успя дори да размисли над тези въпроси и заспа. Болката го
последва и в мрачните дълбини на съня като неприятна мисъл, от която
човек не може да се отърве, но най-сетне той се откъсна от нея. Главата
му клюмна на възглавницата, а струйките, които се проточиха от лявата
му ноздра и лявото му око, измокриха лицето му. Норман захърка
басово.
Като се събуди дванадесет часа по-късно, в четири часа сутринта в
събота, главоболието бе изчезнало. Както почти винаги след подобно
специално издание се чувстваше изпълнен с енергия и освежен. Надигна
се, спусна крака на пода и се загледа в тъмния прозорец. Гълъбите бяха
наредени по перваза и си гукаха дори насън. Норман осъзна с абсолют-
на увереност, непомрачена от капка съмнение, че днес ще настъпи краят
на всичко. Може би и на него самия, но това бе маловажно. Дори мисъл-
та, че никога повече няма да страда от главоболие, съвсем-съвсем нико-
га, му бе достатъчна утеха.
Коженото яке висеше на един стол в другия край на стаята като че-
рен призрак без глава.
„Трябва да станеш рано, Роуз – почти с нежност изрече мислено
Норман. – Трябва да станеш рано, сладка моя, и да се налюбуваш на из-
грева, и защо не? И хубаво да му се нарадваш, защото ти е за последен
253
Роуз Мадър
път.“
В събота сутринта Роузи се събуди в четири и пет и с треперещи

ръце затърси пипнешком нощната лампа с абсолютната увереност, че
Норман се е вмъкнал в стаята й, че долавя аромата на одеколона му.
Всички мъже около нея или използват „Инглиш Ледър“, или не използ-
ват нищо.
В цялата си припряност едва не бутна лампата на пода, но когато
най-сетне напипа ключа (поставката вече едвам се крепеше на ръба на
нощното шкафче), страховете й се изпариха. В малката, спретната и
най-нормална стая нямаше никого, а освен топлото благоухание на сън-
ната си кожа Роузи не усещаше никаква друга миризма. Беше сама… ка-
то изключи Роуз Мадър, разбира се. Роуз Мадър обаче бе на сигурно
място в дрешника, където несъмнено продължава да се взира в руините,
засенчила очи с ръка.
„Сънувала съм го – помисли си младата жена и се изправи в легло-
то. – Пак съм сънувала Норман в някакъв кошмар, затова се събудих
толкова изплашена.“
Пресегна се и намести лампата в средата на нощното шкафче. Ме-
талната поставка дръпна, като докосна гривната. Роузи я взе и я заразг-
лежда. Странно, колко й бе трудно да си спомни
(помни, което трябва да помниш)
откъде й бе попаднала тази дрънкулка. Дали я е купила от магазина
на Бил, защото прилича на гривната на жената от картината? Не може-
ше да си спомни, а това я тревожеше. Как може да забрави
(което трябва да забравиш)
такова нещо?
Роузи претегли колелцето на око – стори й се достатъчно тежко, за
да е направено от злато, но по-скоро бе изработено от някаква позлатена
сплав, а после огледа стаята през него като през далекоглед.
В този миг изплува спомен за аромат, който бе усетила насън, и тя
осъзна, че изобщо не е сънувала Норман. Бе сънувана Бил.
Те се – носят на мотоциклета му, но вместо да я отведе на пикник
край езерото, той следва някакъв път, които навлиза все по-на вътре в
някаква зловеща изсъхнала гора. След малко излизат на поляна, насред
която расте самотно разлистено дърво, чиито клони са превити до
254
земята от плодове на цвят досущ като дрехата на Роуз Мадър.
„Страхотен ордьовър! – радостно възкликва Бил, скача мотоцикле-
та и хуква към дървото. – Чувал съм за тези плодове – като изядеш един,
започваш да виждаш с тила си, а от два ставаш безсмъртен!“
Тук сънят преминаваше границата между неприятните съновидения
и страната на кошмарите. Насън Роузи някак си знае, че дървото съвсем
не е магическо, а съдържа смъртоносни отровни сокове, и на свой ред се
втурва към Бил да му попречи преди да е отхапал от изкусителния плод.
Ала той не й вярва. Непринудено обгръща раменете й с ръка, притиска я
към себе си и казва: „Я не се занасяй, Роузи – виждат съм нарове, те не
са такива.“
В този миг се събуди разтреперана, ала не с мисълта за Бил, а за
Норман… сякаш Норман лежеше в своето легло някъде наблизо и мис-
леше за нея. При тази мисъл скръсти ръце на гърдите си и силно стисна
раменете си. Твърде е възможно това да е така. Остави гривната на ма-
сата, изтича в банята и пусна душа.
Тревожният сън за Бил и отровните плодове, въпросът откъде ли се
е сдобила с гривната и обърканите чувства към картината, която купи,
после извади от рамката, а най-сетне скри в дрешника, сякаш бе тайна…
всички тези безпокойства избледняха пред далеч по-важното и по-въл-
нуващо предстоящо събитие – срещата. Срещата е днес и всеки път при
тази мисъл сякаш нажежена игла пронизваше гърдите й. Едновременно
се страхуваше и радваше, но като че ли най-вече й беше любопитно. Тя
имаше среща. Те имаха среща.
„Ако изобщо дойде – ехидно вметна някакъв вътрешен глас.
– Може просто да се е пошегувал. Или пък да се е уплашил от теб и
да не дойде.“
Понечи да пристъпи под душа, но в последната секунда осъзна, че
още не се е съблякла.
– Ще дойде – промърмори и се наведе да смъкне гащичките си. –
Ще дойде, разбира се. Сигурна съм.
Примижа под водната струя и посегна към шампоана, но в същия
миг друг глас – съвсем различен от първия – й прошепна: „Зверовете ще
се сбият.“
– Какво? – Роузи замръзна с пластмасовото шише в ръка. Не знае-
ше защо, но я достраша. – Какво каза?
Нищо. Дори не можеше да си припомни точните думи – пак беше
нещо свързано с проклетата картина, която й се бе забила в главата като
припев на досадна песен. Докато си сапунисваше косата, изведнъж
255
Роуз Мадър
реши да се отърве от картината. При тази мисъл настроението й се пови-
ши, както когато човек реши, че изоставя лошите си навици – пушенето
или пиенето на обяд, а когато излезе от банята, вече си тананикаше.
Не се измъчва дълго от съмнения, защото Бил пристигна навреме.

Роузи бе придърпала стол до прозореца, за да не пропусне идването му
(настани се на поста си в седем и петнадесет, точно три часа, след като
излезе от банята), и точно в осем и двадесет и пет на паркинга пред
сградата спря мотоциклет с хладилна чанта на багажника. Водачът носе-
ше огромна синя каска на главата си, а и тя се намираше в неудобна по-
зиция и не можеше да види лицето му, но бе сигурна, че това е той. Вече
безпогрешно разпознаваше раменете му. Той натисна газта, после изга-
си машината и изправи стойката с тока на ботуша си. Стъпи на земята и
за миг бедрото му се очерта под изсветлелите дънки. По тялото й пробя-
га свенлива, но несъмнено сластна тръпка и тя си рече: „Ето за какво ще
си мисля довечера, докато заспя – все това ще ми е пред очите. А ако из-
вадя късмет, може и да го сънувам.“ Подвоуми се дали да не го изчака
горе да почука на вратата й – като девойка, която спокойно очаква в
уютната къща на родителите си идването на младежа, който ще я изведе
на танци по случай завръщането у дома27, но дори когато вече е дошъл,
тя не помръдва, издокарана във вечерна рокля с голи рамене, и тайничко
се усмихва зад завесата в спалнята си, като го вижда как слиза от току-
що измитата и лъсната кола на баща си и се приближава към вратата, са-
модоволно намествайки папийонката си или подръпвайки пояса си.
Подвоуми се, после отвори дрешника и грабна пуловера си. Облече
го в движение, докато бързаше по коридора. Като стигна до най-горното
стъпало и видя Бил, който вече бе изкачил наполовина стълбите към
втория етаж, й мина през ума, че е достигната златната възраст – не е
толкоз млада, та да бъде прекалено свенлива, но оше не е и толкова въз-
растна, та да не вярва, че някои надежди – онези, които наистина имат
значение – напук на всичко може да се оправдаят.
– Здрасти – поздрави го тя и го погледна от най-горното стъпало. –
Идваш точно навреме.
27. В САЩ тържествено събитие по повод завръщането на абсолвентите в колежа, обик-

новено за футболен мач. Завръщането се отбелязва всяка есен с танци п празненства,
и се избира кралица на завръщането – Б. пр.
256
– Естествено – отвърна той и погледна нагоре. Като че ли беше по-
изненадан. – Никога не закъснявам. Така съм възпитан. Сигурно го нося
в гените си. – Подаде й ръката си в ръкавица, точно като на филм. Ус-
михна се. – Готова ли си?
Роузи още нямаше отговор на този въпрос, тъй че просто слезе при
него, пое протегнатата ръка и се остави да я изведе навън в ослепително
слънчевия първи съботен ден на месец юни. Накара я да се изправи на
бордюра до наклонения мотоциклет и критично я огледа.
– Тц, пуловерът не върши работа. За късмет старото ми скаутско
яке никога не ми изневерява.
От двете страни на багажника бяха прикрепени кожени торби. Бил
разкопча едната и измъкна кожено яке подобно на своето – имаше два
горни и два долни джоба с цип, но иначе беше най-обикновено. Нямаше
никакви капси, еполети, лъскави катарами или други подобни финтиф-
люшки. Беше по-малко от неговото. Роузи гледаше дрехата – тя висеше
безжизнено в ръцете му като одрана кожа – озадачена.
Той улови погледа й, отгатна тревогата й и поклати глава.
– На баща ми е. Научи ме да карам мотоциклет на една стара маши-
на с плетена седалка, която получил в замяна срещу маса за хранене и
спална гарнитура. Той казва, че като станал на двадесет и една, обико-
лил с нея цяла Америка. Палеше с много ритаме, а като забравиш да
поставиш ръчката за скоростите в неутрално положение, като нищо из-
литаше изпод тебе.
– И какво стана с нея? Баща ти я блъсна? – Тя се подсмихна. – Или
ти я блъсна?
– Нищо подобно. Просто остаря. От тогава насам семейство Стай-
нър купува само „Харли Дейвидсън“. Този е „Херитидж“, хиляда триста
четиридесет и пет кубика. – Бил нежно докосна резервоара. – Татко не
кара мотоциклет от пет години.
– Омръзна ли му вече?
Бил поклати глава.
– Не, има глаукома.
Роузи се пъхна в якето. Предположи, че бащата на Бил е поне с де-
сет сантиметра по-нисък, а може би и с двайсетина килограма по-лек от
сина си, но въпреки това дрехата висеше комично на гърба й и й стига-
ше почти до коленете. За сметка на това пък топлеше и тя изтегли ципа
до горе, изпълнена едва ли не от чувствена наслада.
– Добре ти стои. Малко си смешна, като хлапе, което се е преобляк-
ло в дрехи на възрастен, но изглеждаш добре. Наистина.
257
Роуз Мадър
Изведнъж реши, че вече може да изрече онова, за което не намери
сили, докато седяха на пейката; при това й се струваше, че е много важ-
но да го каже:
– Бил?
Той я погледна усмихнато, но очите му бяха сериозни.
– Да?
– Не ми причинявай болка.
Младият мъж се замисли над думите й, продължавайки да се ус-
михва със сериозен поглед, сетне поклати глава.
– Не. Няма.
– Обещаваш ли?
– А-ха. Обещавам. Хайде, скачай на мотора. Возила ли си се друг
път?
Роузи отвърна отрицателно.
– Добре, значи – тези клинчета са да си опреш краката. – Той се на-
веде и измъкна каска за нея. Пурпурно-виолетовият й цвят изобщо не я
изненада. – Ето ти още една джунджурия.
Тя сложи каската, приведе се, взря се в огледалото за обратно виж-
дане, а после избухна в смях.
– Приличам на състезател по американски футбол!
– Но пък си най-хубавият в отбора! – Той я хвана през раменете и я
обърна. – Закопчава се под брадичката. Дай на мен.
За миг лицето му се доближи до нейното, на Роузи й се зави свят и
тя си рече, че ако поиска да я целуне насред обления в слънце тротоар,
сред всичките хора, които преспокойно си кършат сутрешните съботни
работи, няма да се възпротиви.
Той отстъпи назад.
– Каишката стяга ли ти?
Тя поклати глава.
– Сигурна ли си?
Кимна.
– Я кажи нещо.
– Кишката стяг' ли ти – рече тя и се разсмя, като видя учудената му
физиономия.
Той се засмя с нея и повтори въпроса си:
– Готова ли си?
Изрече го с усмивка, но очите му отново бяха придобили предиш-
ното си сериозно замислено изражение – сякаш знаеше, че им е възло-
жена изключително отговорна задача и всяка дума или движение биха
258
могли да имат трайни последици.
Тя сви ръка в юмрук, потропа по каската и се ухили нервно.
– Май да. Кой се качва пръв, ти или аз?
– Аз. – Той преметна крак през седалката. – Сега е твой ред.
Тя внимателно прехвърли крак и опря ръце иа раменете му.
Сърцето й биеше до пръсване.
– Не, хвани ме през кръста, става ли? Ръцете ми трябва да са сво-
бодни, за да управлявам машината.
Тя пъхна длани между свободно отпуснатите му край тялото ръце и
ги сключи отпред. Изведнъж сякаш отново сънуваше. Нима всичко това
бе причинено от една мъничка капка кръв? От ненадейния подтик да из-
лезе на улицата и просто да не спира да върви? Нима изобщо е
възможно?
„Мили Боже, нека това не е сън“ – помоли се тя.
– Вдигна ли крака на поставките?
Тя постави стъпалата си на правилното място и застина от страхо-
почитание, когато Бил изправи мотоциклета и прибра стоянката с крак.
Придържаше машината изправена само с крака и на нея й се стори, че се
намира в малка лодка в мига, когато въжетата падат на брега, черупката
се понася край кея и вече по-смело се поклаща на вълните. Тя се накло-
ни към Бил, затвори очи и вдъхна дълбоко. Затоплената от слънцето ко-
жа миришеше почти така, както си я беше представяла, а това бе хубаво.
Всичко бе хубаво. Страшно и хубаво.
– Надявам се да ти хареса – рече Бил. – Наистина много се надявам.
Той натисна бутона на дясната ръчка и мотоциклетът изръмжа. Ро-
узи подскочи и се примъкна по-близо до Бил, сграбчвайки го по-силно и
не толкова самоуверено.
– Всичко наред ли е? – извика той.
Тя кимна, но осъзна, че той не я вижда, и викна в отговор, че всич-
ко е наред.
След миг бордюрът отляво се плъзна назад. Бил провери дали не
идват коли, после зави и потегли в обратната посока. Беше различно от
кола – мотоциклетът направи вираж, като малък самолет, който се из-
равнява с пистата. Младият мъж завъртя ръчката и моторът литна нап-
ред, вятърът засвистя в каската на Роузи и тя се засмя.
– Знаех си, че ще ти хареса! – викна Бил през рамо, като спряха на
светофара. Той отпусна крака на паважа – на Роузи й се стори, че сякаш
отново стъпиха на твърда земя, само че свързващата нишка бе съвсем-
съвсем тъничка. Като светна зелена светлина, двигателят под нея отново
259
Роуз Мадър
изрева – този път по-авторитетно – и те полетяха по Диъринг Авеню,
покрай Брайънт Парк, чиито стари дъбове хвърляха по пътната настилка
тъмни сенки подобни на мастилени петна. Тя надникна над дясното ра-
мо на Бил и слънцето блесна в очите й като хелиографско огледало, кое-
то сякаш ги водеше през дърветата, а като завиваха по Калюмет Авеню,
машината се наклони и Роузи се наклони заедно с нея.
„Знаех си, че ще ти хареса“ – бе казал той на тръгване, но на нея й
хареса чак когато пресичаха северната част на града, криволичейки из
все по-еднообразните улици в преградията, чиито еднотипни, залепени
една до друга къщи й напомняха ма сериала „Всички в семейството“, и
където на всеки ъгъл като че имаше по едно „Напръстниче“. Щом обаче
излязоха на магистралата „Скайуей“, която отвеждаше извън града, на
Роузи не просто й харесваше, а направо беше във възторг; а като свиха
по шосе № 27 – двулентов път, който вървеше по брега на езерото чак
до съседния щат – вече й се струваше, че с удоволствие би се возила та-
ка цяла вечност. Ако Бил я попиташе какво ще каже да се раходят до
Канада, може би да идат на бейзболен мач в Торонто, просто би опряла
скритата си под каската глава на топлата черна кожа върху гърба му, за
да усети как тя кима с глава в знак на съгласие.
Тази магистрала беше чудесна. Към края на лятото щеше да бъде
претоварена дори в този ранен утринен час, но днес почти нямаше пре-
возни средства и празното шосе се губеше в далечината, като черна пан-
делка, пришита с жълт конец по средата.
Отдясно, зад дърветата, надничаше фантастичната синева на езеро-
то, а отляво се нижеха мандри, туристически бунгала и сувенирни
магазинчета, току-що открити за летния сезон.
Роузи не изпитваше нужда да говори, не знаеше дали би могла да
заговори, ако се наложи. Бил плавно увеличаваше скоростта, докато
най-сетне червената стрелка на скоростомера се изправи вертикално на-
горе – като часовникови стрелки, които сочат пладне – и сега свистене-
то на вятъра се усещаше по-силно. На Роузи й се струваше, че сякаш ле-
ти, като в сънищата от детинство, когато безстрашно се носеше над по-
ля, зидове, покриви и комини, а косата й се развяваше като знаме. Вина-
ги след такива сънища се събуждаше плувнала в пот, едновременно
ужасена и очарована, а сега се чувстваше точно така. Погледна наляво и
забеляза сянката си, досущ като в онези сънища, само че сега сенките
бяха две и това я изпълни с радост. Не помнеше някога да е била по-
щастлива. Светът й изглеждаше съвършен, а тя самата се чувстваше съ-
вършена ведно с него.
260
Температурата на въздуха се изменяше едва доловимо – като нав-
лизаха в падини или потъваха в дълбоки сенки, ставаше по-студено; ка-
то излизаха на слънце, отново се затопляше. При скорост деветдесет ки-
лометра в час миризмите достигат до теб концентрирано, сякаш в капсу-
ли, изхвърлени от реактивен двигател: крави, тор, сено, пръст, окосена
трева, разтопен асфалт. Тъкмо задминаваха неколцина работници, които
поправяха шосето, и Бил наду клаксона. Мазен синкав пушек се виеше
зад пуфтящия по магистралата селскостопански камион. В каросерията
му лежеше проскубано куче, което бе опряло муцуна на подвитите си
лапи и ги наблюдаваше равнодушно. Когато Бил се изравни с камиона,
за да го изпревари, фермерът зад волана помаха на Роузи. Тя успя да
различи гъстите бръчици около очите му, зачервения и обелен от слън-
цето нос, венчалната халка, която блесна на слънцето. Съвсем внимател-
но, като акробат, който изпълнява сложен номер без защитна мрежа, Ро-
узи измъкна ръка и отвърна на поздрава. Фермерът се усмихна, а после
се изгуби от поглед.
На двадесетина километра от града Бил посочи някакво бляскаво
металическо петно в небето. След миг тя долови равномерното бучене
на вертолетна перка, а след малко видя и двамата мъже в прозрачната,
подобна на мехур кабина. Хеликоптерът изпърпори над главите им и
преди да се скрие, Роузи забеляза как пътникът се навежда да извика не-
що в ухото на пилота.
„Всичко се вижда – отбеляза и се запита какво толкова необичайно
има в това. В крайна сметка същите неща се виждат и от автомобил. –
Не е вярно. Ако гледах през стъклото на кола, всичко това би било най-
обикновен пейзаж. А сега е не просто красива гледка, а светът, и аз се
намирам насред него. Летя през света, също като в детските ми сънища,
но сега не съм сама.“
Двигателят отмерено боботеше между краката й. Усещането не бе-
ше кой знае колко възбуждащо, но й помагаше да осъзнае какво се крие
там и за какво служи. Улови се, че в миговете когато не се любува на
природата, с удивление изучава тъмните косъмчета по врата на Бил, пи-
тайки се какво би изпитвала докато ги гали, приглаждайки ги като пти-
чи перца.
Час след като се отклониха от магистралата „Скайуей“, вече няма-
ше и помен от града. Бил намали скоростта и мина на втора предавка, а
щом наближиха табела с надпис „ТУРИСТИЧЕСКА МЕСТНОСТ
ШОРЛАНД: РАЗПЪВАНЕ НА ПАЛАТКИ САМО СЪС СПЕЦИАЛНО
РАЗРЕШЕНИЕ“, превключи на първа и зави по черния път, указан от
261
Роуз Мадър
табелата.
– Дръж се! – Гласът му се чуваше съвсем ясно, понеже вятърът вече
не свистеше толкова остро. – Дупки!
Имаше дупки, само че мотоциклетът минаваше през тях, сякаш
бяха най-обикновени бабуни. След пет минути спряха на малък пар-
кинг, покрит с чакъл. От паркинга започваше зелена ливада с маси и ка-
менни огнища, която постепенно се спускаше към каменистия бряг – не
можеше да се нарече с точност „плаж“. Крайбрежните вълнички се доб-
лижаваха до камънака сякаш в стройна, възпитана процесия. Отвъд тях
езерото се простираше чак до хоризонта, сливайки се с небето. Наоколо
нямаше абсолютно никого, а когато Бил изгаси двигателя, пълната ти-
шина напълно зашемети Роузи. Над езерото кръжаха чайки и надаваха
тревожни пронизителни писъци. От запад долиташе далечно бръмчене
на двигател, но се чуваше толкова слабо, че бе невъзможно да се опре-
дели дали е от камион или от трактор. Друга шумове нямаше.
Младият мъж придърпа с крак един плосък камък към мотоцикле-
та, после отпусна стойката и я нагласи да стъпи на камъка. Слезе и се
извърна с усмивка към Роузи, но като видя лицето й, усмивката му
угасна.
– Роузи? Добре ли си?
Тя го погледна изненадано.
– Да, защо?
– Ами, изглеждаш толкова странно…
„Бас държа. Няма начин“ – помисли си тя, а на глас рече:
– Всичко е наред. Просто ми се струва, че всичко това се случва на-
сън. Продължавам да се питам как се озовах тук.
Младата жена се засмя нервно.
– Нали не се каниш да припадаш?
Този път смехът й беше малко по-естествен.
– Не, ни най-малко, съвсем сериозно.
– Как ти се струва?
– Направо съм очарована.
Тя безуспешно се опитваше да се справи с катарамата под брадич-
ката си.
– Първият път не е лесно. Дай на мен.
Той се наведе да й помогне и отново доближи лице до нейното, но
този път не се отдръпна. Хвана каската и я смъкна от главата й, после я
наниза на пръстите на лявата си ръка, а с дясната притегли младата же-
на през талията и я целуна. Изведнъж сякаш всичко си дойде на мястото
262
– допирът на устните му, лекият натиск на дланта му – Роузи най-сетне
се чувстваше у дома. Като че ли от очите й рукнаха сълзи, но в това ня-
маше мишо страшно. Плачеше от радост.
Той се поотдръпна и се вгледа в лицето й, като продължаваше да я
притиска към себе си, а каската се поклащаше и я побутваше по коляно-
то като махало.
– Как си?
„Добре“ – й се искаше да отвърне, но като че бе останала без глас и
вместо това само кимна.
– Чудесно – съгласи се той, а после най-сериозно, сякаш погълнат
от важна задача, зацелува хладните й влажни страни – отначало отдяс-
но, после отляво. Нежният допир на миглите му напомняше пърхащи
крилца на пеперуда. Усещането й бе напълно непознато. Тя изведнъж
прегърна Бил пламенно, притискайки лице към рамото му, а от стисна-
тите й до болка очи се стичаха сълзи. Той я привлече към себе си и по-
гали сплетената й коса.
След миг Роузи се отдръпна, изтри очи, опита се да се усмихне и
заяви:
– Е, не плача винаги. Сигурно не ти се вярва, но е така.
– Вярвам ти – отвърна той и свали шлема си. – Хайде, помогни ми
да свалим тази чанта.
Тя му помогна да освободят хладилната чанта от багажника и да я
отнесат до една маса. После се загледа в езерото и отбеляза:
– Това е най-красивото място на света. Не мога да повярвам, че сме
съвсем сами.
– Е, шосе № 27 се пада малко встрани от обичайните туристически
маршрути. Идвал съм тук за пръв път с нашите като малък. Татко каза,
че открил това местенце почти случайно, докато обикалял с мотоцикле-
та. Даже и през август, когато по езерото е пълно с народ, не идват мно-
го хора.
Роузи го стрелна с поглед.
– А с други жени идвал ли си?
– Не. Искаш ли да се поразходим. Тъкмо ще ни се отвори апетит, а
и искам да ти покажа нещо.
– Какво?
– Най-добре направо да ти го покажа.
– Добре.
Той я поведе към брега и двамата седнаха на един камък да си съ-
буят обувките. Бил изу ботушите си и отдолу се подадоха бели спортни
263
Роуз Мадър
чорапи, които доста я поразвеселиха – свързваше ги с часовете по физ-
култура в прогимназията.
– Ще си взимаме ли обувките, или ще ги оставим тук? – попита тя,
стискайки кецовете си в ръка.
Той се замисли.
– Ти си ги вземи, но аз ще оставя моите. Тия проклети ботущи и на
сух крак едвам се обуват. Ако си измокриш краката, става невъзможно.
Той събу чорапите и ги сгъна върху квадратните бомбета на боту-
шите. Нагласи ги толкова старателно, че Роузи се подсмихна.
– Какво има?
– Нищо. Хайде, покажи ми изненадата.
Тръгнаха на север покрай брега – Бил вървеше напред, а Роузи
пристъпяше след него. Отначало водата й се стори толкова студена, че
едва не й спря дъхът, но след минута-две свикна и вече не й беше толко-
ва неприятно. Стъпалата й помръдваха под водата като игриви светли
рибки и от пречупването на светлината изглеждаха леко разместени в
глезените. Дъното беше каменисто, но удобно за стъпване. „Можеш да
си изпонарежеш краката и изобщо да не забележиш – рече си. – Изтръп-
нали са, миличка.“ Но по дъното нямаше остри камъни. Бил не би я ос-
тавил да се изпонареже. Това заключение й се стори смешно, но много й
хареса.
Четиридесетина метра по-нататък по стръмния бряг сред бухналите
хвойни се извиваше пътека, посипана с едър бял пясък – тя й се стори
странно позната от някакво неясно съновидение.
Бил посочи с ръка към ръба и тихо рече:
– Ще се изкачим горе. Стъпвай възможно най-тихо.
Изчака я да се обуе и я поведе по пътеката. На върха отново спря да
я изчака и като понечи да му каже нещо, докосна устните й с пръст, а
после посочи нещо.
Пътеката водеше до обрасла в храсталаци просека, която се нами-
раше на малка височинка около петна десетина метра над езерото. Нас-
ред полянката бе паднало дърво. Сред коренищата, от които още висяха
бучки пръст, се бе разположила червена лисица, която кърмеше три ли-
сичета. Наолизо четвърто лисиче си гонеше опашката насред слънчево
петно. Роузи се захласна в гледката.
Бил се наведе към спътницата си. Дъхът му погъделичка ухото й и
тя потръпна:
– Онзи ден идвах да проверя това местенце още ли съществува и
264
дали е все така хубаво. Не съм идвал от пет години и исках да се уверя,
преди да дойдем. Като се разхождах, попаднах на тия приятели. Vulpes
fulva – червена лисица. Малките са на около шест седмици.
– Знаеш толкова много за тях!
Той сви рамене:
– Просто обичам животните. Чета за тях и се опитвам да ги наблю-
давам на живо, сред природата, когато имам възможност.
– Ходиш ли на лов?
– Пази Боже. Дори не правя снимки. Само гледам.
Лисицата ги беше забелязала. Без да помръдва, напрегнато впери в
тях блестящите си зорки очи.
„Не я гледай право в очите – изведнъж си рече Роузи. Нямаше
представа какво означава това; знаеше само, че гласът, който го изрече,
не принадлежи на нея. – Не я гледай право в очите, туй не е за такива
като тебе.“
– Толкова са красиви – пошепна тя. Посегна и стисна дланта му с
двете си ръце.
– Да, прекрасни са.
Майката извърна глава към четвъртото лисиче, което се бе отказало
да гони опашката си и сега преследваше сянката си. Нададе кратък про-
низителен лай. Малкото се обърна, огледа дръзко новодошлите, застана-
ли насред пътеката, изприпка при майка си и легна до нея. Тя започна да
го ближе по главичката с бързи и умели движения, но очите й нито за
миг не изпускаха Роузи и Бил.
– Има ли си другар? – шепнешком попита Роузи.
– Да, виждал съм го и преди. Доста едър мъжкар.
– Така ли се казва?
– А-ха, мъжкар.
– И къде е сега?
– Тук някъде. На лов. Сигурно честичко им носи по някоя и друга
чайка със счупено крило за вечеря.
Роузи отмести поглед към коренището, което лисиците бяха изора-
ли за своя бърлога, и отново я обзе неясно чувство за deja vu. Пред очи-
те й изплува огромен корен, който като че посяга към нея, после трепна
и се изгуби.
– Страхува ли се от нас? – попита тя.
– Може би мъничко се страхува. Ако се опитаме да се доближим,
ще се нахвърли върху ни.
– Да – съгласи се тя. – Ако ги закачим, ще последва възмездие.
265
Роуз Мадър
Бил я погледна озадачено.
– Ами, да, сигурно, а-ха.
– Радвам се, че ми ги показа.
Лицето му грейна в усмивка.
– Радвам се.
– Хайде да се връщаме. Не искам да я плашим. Освен това съм
гладна.
– Добре, и аз поогладнях.
Той вдигна ръка и махна тържествено. Лисицата проследи движе-
нието с блестящите си, неподвижни очи… после муцуната й се набърчи
и тя сякаш изръмжа безмълвно, показвайки ситните си бели зъби.
– Да-а – рече Бил. – Ти си добра майка. Грижи се за тях.
После се обърна. Роузи го последва, но след няколко крачки се
обърна и за последен път се вгледа в ясните, сякаш замръзнали очи на
животното. Лисицата още не бе скрила зъбите си, но продължаваше да
кърми малките си насред притихналата слънчева полянка. Козината й бе
по-скоро оранжева, отколкото червена, но странният оттенък, който яр-
ко контрастираше с ленивата зеленина наоколо, отново я накара да пот-
ръпне. Над просеката се изви чайка и сянката й пробяга по тревата, но
лисицата не отместваше очи от лицето на Роузи. Младата жена се обър-
на и тръгна да настигне Бил, продължавайки да усеща как зоркият, не-
подвижно съсредоточен поглед продължава да я следва.
– Може ли да им се случи нещо? – попита Роузи, като слязоха при

езерото. Опирайки се на рамото на Бил, тя събу обувките си.
– Искаш да кажеш, дали някой няма да ги застреля?
Тя кимна.
– Ако не се навират в градините и кокошарниците – а мама и татко
ще бъдат достатъчно разумни, та да ги пазят далеч от стопанствата –
всичко ще бъде наред, стига да оцелеят. Лисицата е поне на четири го-
дини, а мъжкарят може би има седем-осем. Жалко, че не можа да го ви-
диш. Козината му е с цвета на листата през октомври.
Нагазили до глезени във водата, двамата джапаха по обратния път
към поляната с масите. Вече бяха изминали половината път и Роузи за-
беляза големия камък с ботушите на Бил с акуратно сгънатите чорапи
върху квадратните бомбета.
266
– Какво искаш да кажеш с това, „стига да оцелеят“?
– Бяс. Хващат бяс и най-вече заради това тръгват по градините и
кокошарниците. Така хората ги забелязват. После ги убиват. Женските
са по-податливи от мъжките и научават малките на опасни навици. Ако
се разболеят, мъжките умират бързо, но женските могат да разнасят бе-
са дълго време и стават все по-войнствени.
– Така ли? Срамота!
Той спря, вгледа се в бледото й замислено лице, после я грабна в
прегръдките си.
– Не е задължително да се случи. Засега им няма нищо.
– Но не е изключено. Не е изключено.
Той се замисли над думите й, кимна и най-сетне рече:
– Да, разбира се. Всичко се случва. Хайде сега да похапнем.
Какво ще кажеш?
– Ще кажа, че идеята ти е прекрасна.
Всъщност блестящият поглед на лисицата тъй я бе стъписал, че в
момента никак не й се ядеше. Само че когато Бил започна да нарежда
лакомствата на масата, изведнъж й се отвори вълчи апетит. Бе закусвала
само препечена филийка с чаша портокалов сок – вълнуваше се (и се
страхуваше) като невеста сутринта преди сватбата си. При вида на хля-
ба и колбасите обаче изцяло забрави за лисиците и бърлогата им малко
по на север над плажа.
Бил продължаваше да вади пакети от хладилната чанта – сандвичи
със студено телешко и с риба тон, пилешка салата, картофена салата, зе-
лева салата, две кутии кока-кола, термос с чай, пай, голямо парче торта
– накрая Роузи се сети за клоуните в цирка, които вадят какво ли не от
съвсем малка количка и се разкикоти. Сигурно не беше много възпитано
от нейна страна, но вече му имаше достатъчно доверие, за да не се крие
непрекъснато зад любезни маниери. Това я успокояваше, защото не би
могла да удържи смеха си.
Бил вдигна глава, стиснал в ръка солницата. Роузи забеляза, че вни-
мателно е залепил парченца тиксо върху дупките, за да не се разсипе съ-
държанието, и от това й стана още по-смешно. Отпусна се на пейката
край масата, похлупи лице с длани и се опита да се овладее. Почти бе
успяла, но като надникна измежду пръстите си, видя внушителна купчи-
на сандвичи – бяха поне шест, от диагонално разрязани филии, всеки
един грижливо опакован в прозрачно фолио – и пак се засмя.
– Какво? – с усмивка попита той. – Какво има, Роузи?
– Да не очакваш някого? – неудържимо кискайки се попита тя. –
267
Роуз Мадър
Например отбор от Литъл Лийг28? Или пък група скаути?
Бил се усмихна широко, но очите му останаха сериозни. На лицето
му се изписа многозначително изражение, което показваше, че той доб-
ре разбира кое е смешното и кое – не; Роузи най-сетне осъзна, че той на-
истина е на нейната възраст, или пък ако има разлика в годините им, то
тя е незначителна.
– Просто не знаех какво обичаш и взех повече неща.
Тя беше престанала да се кикоти, но продължаваше да го гледа с
усмивка. Бил й се струваше по младежки трогателен, но тази поразител-
на откровеност някак си му придаваше зрялост.
– Бил, никак не съм претенциозна.
– Сигурен съм в това – отвърна й и се настани до нея, – но не е там
работата. За мен не е толкова важно какво си в състояние да изтърпиш
или да превъзмогнеш, а по-скоро какво обичаш и какво желаеш. Искам
да получиш нещата, които обичаш, защото съм луд по теб.
Тя го измери със сериозен поглед, в който не бе останала и следа от
смях, а когато Бил посегна към ръката й, притисна дланта му в своите.
Опитваше се да проумее онова, което й бе казал току-що, но това мъчно
й се удаваше – все едно да се опитваш да прекараш обемист, упорит
скрин през тясна врата и да го извръщаш ту на едната, ту на другата
страна, тъй че най-сетне да успее да мине.
– Защо? Защо избра точно мен?
Той поклати глава.
– Не зная. Истината е, Роузи, че аз не разбирам много от жени. В
началните класове на гимназията имах момиче, с което в крайна сметка
сигурно щяхме да станем близки, но то се премести на друго място и
нищо не излезе. В първи курс в колежа се запознах с друго момиче, с
което станахме близки. После, преди пет години, се сгодих за едно мо-
миче, с което се запознах в градската зоологическа градина, представи
си! Казваше се Бронуин О'Хара. Малко като в „Отнесени от вихъра“,
нали?
– Прекрасно име.
– Тя беше прекрасно момиче. Почина от мозъчен аневризъм.
– О, Бил, съжалявам.
– Оттогава съм излизал понякога с други момичета. Родителите ми
са във вечна борба. Баща ми казва, че ще си умра ерген, а майка ми от-
говаря: „Остави момчето на мира, стига си го гьлчал.“ Само че тя казва
28. Детска бейзболна лига в САЩ. – Б. пр.
268
„гълшал“.
Роузи се усмихна.
– После ти се появи в магазина и откри картината. Веднага разбра,
че непременно трябва да я имаш, нали?
– Да.
– Аз изпитах същото към теб. Просто исках да го знаеш. Не сме тук
благодарение на моята добрина, милосърдие или чувство за дълг. Съв-
сем не правя всичко това, защото горкичката Роузи е живяла толкова-
толкова тежко. – Той позамълча, сетне продължи: – Причината, която се
крие зад всичко това, е, че съм влюбен в теб.
– Още не знаеш дали си влюбен. Много е рано.
– Знам. – Нежната упоритост в тона му я постресна. – Стига със са-
пунените опери. Дай да похапнем.
Заловиха се с храната. Като приключиха – на Роузи й се струваше,
че копчето на панталоните й всеки миг ще изхвръкне – прибраха хла-
дилната чанта и Бил отново я прикрепи на багажника на мотоциклета.
Никой не бе дошъл – Шорленд все още бе изцяло на тяхно разположе-
ние. Отново слязоха до езерото и се настаниха на камъка. Роузи започ-
ваше да се привързва към него – бе подходящо място човек да идва тук
веднъж-два пъти годишно в знак на благодарност… ако всичко върви
както трябва, разбира се. Засега поне като че вървеше. Всъщност не мо-
жеше да си припомни по-прекрасен ден.
Бил я прегърна, после погали страната й и извърна лицето й към се-
бе си. Посегна да я целуне. Пет минути по-късно, тя наистина се чувст-
ваше така, сякаш всеки миг ще припадне, сякаш се намира в някакъв по-
лусън – никога не бе допускала, че е възможно толкова да се възбуди;
сега откриваше смисъла на всички книги, разкази, филми, които преди
не бе разбирала и бе приемала на доверие, както слепецът приема на вя-
ра думите на зрящия, че залезът е красиво нещо. Страните й пламтяха,
гърдите й сякаш се разтапяха под нежните му пръсти, които ги галеха
през блузата й, и Роузи изведнъж съжали, че е със сутиен. При тази ми-
съл страните й поруменяха още повече. Сърцето й биеше учестено, но
това й се струваше хубаво. Всичко й изглеждаше безкрайно хубаво.
Всъщност на границата на прекрасното. Погали го там долу и почувства
колко се е възбудил. Членът му беше твърд като камък, само че под
дланта й камъкът не би пулсирал учестено като собственото й сърце.
Бил я остави да го погали, после нежно отмести ръката й, целуна
дланта й и заяви:
– Стига толкова.
269
Роуз Мадър
– Но защо? – В погледа й се четеше най-искрена почуда, без капка
преструвка. През целия си живот бе познала сексуално единствено Нор-
ман, а той не бе от мъжете, които се възбуждат само като ги докоснеш.
Дори понякога – през последните години все по-често – изобщо не се
възбуждаше.
– Защото ако не спрем сега, после ще се повредя.
Роузи толкова се слиса, че той избухна в смях.
– Забрави, няма значение. Просто искам първия път, когато се лю-
бим, всичко да бъде наред – не разни комари да ни хапят по голите зад-
ници, да се окажем в копривите или в сюблимния момент отнякъде да
изникнат банда гимназисти. Освен това ти обещах да те прибера до че-
тири, за да продаваш тениски, а не искам да се надпреварваме с
времето.
Тя погледна часовника си и с изненада установи, че вече е два и де-
сет. Но как е възможно, та те седяха на камъка едва от пет-десет мину-
ти! С неудоволствие стигна до прекрасното заключение, че не са минали
само пет-десет минути. Бяха прекарали тук половин час, дори може би
четиридесет и пет минути.
– Хайде – подкани я той и се смъкна от камъка. Цопна в студената
вода и направи недоволна гримаса; миг преди да се обърне, Роузи забе-
ляза издутината в панталоните му. „Това е мое дело“ – рече си тя, уди-
вена от чувствата, които породи тази мисъл – зарадва се, стана й весело
и я изпълни палаво задоволство.
Хързулна се по камъка и още преди да се усети, бе уловила Бил за
ръката.
– Добре, какво ще правим сега?
– Ще се поразходим, преди да потеглим обратно. Малко да се
поразхладим.
– Нямам нищо против, но хайде да не ходим при лисиците. Не ис-
кам да ги безпокоим отново.
„Да я безпокоя – мислено се поправи. – Нея не искам да безпокоя
отново.“
– Добре. Сега ще се поразходим на юг.
Той понечи да продължи. Тя стисна ръката му, за да го накара да се
обърне, пристъпи към него и го прегърна. Подутината още не бе спадна-
ла и Роузи бе доволна. Никога до днес не й бе хрумвало, че в тази твър-
дина има какво да се хареса на една жена – винаги бе вярвала най-искре-
но, че това е измислица на модните списания, които целят единствено
да продават дрехи и козметика за лице и за коса. Може би вече знаеше
270
малко повече. Притисна се към твърдото място и погледна Бил в очите.
– Имаш ли нещо против да ти кажа нещо, на което ме научи майка
ми, когато за пръв път ме поканиха на рожден ден? Била съм на четири-
пет години.
– Слушам – с усмивка отвърна той.
– Благодаря ти за чудесния следобед, Бил. Това бе най-прекрасният
ден, който съм прекарвала, откакто пораснах. Благодаря, че ме покани.
Бил я целуна.
– На мен също ми беше хубаво, Роузи. От години не съм се чувст-
вал толкова щастлив. А сега ела да се поразходим.
Уловени за ръка, двамата се отправиха на юг покрай брега на езеро-
то. Поведе я по някаква друга пътека, която излизаше в дълга, тясна ли-
вада, която явно бе изоставена от години. Следобедното слънце хвърля-
ше полегати прашни отблясъци, а над тревите прелитаха пеперуди. Жу-
жаха пчели, а някъде отляво долиташе неуморното почукване на кълвач.
Бил й показваше различни цветя и ги назоваваше. Малко се обърка с
имената, но Роузи не го поправи. На свой ред му показа гъбите в коре-
нището на стар дъб в края на ливадата и му обясни, че не са много опас-
ни, защото са горчиви – от сладките човек може да се отрови и дори да
умре.
Като се върнаха при масите, както бе предрекъл Бил, гимназистите
вече бяха пристигнали – на паркинга се бяха появили микробус и джип.
Бяха приветливи, но шумни момчета и момичета и вдишаха страхотна
олелия, докато опънат волейболната си мрежа и настанят хладилните
чанти с бира на сянка. Едно деветнадесетгодишно на вид момче разна-
сяше на конче приятелката си, облечена в сиво-зелени панталони и бан-
ски. Младежът изведнъж се затича – момичето весело се разпишя и за-
удря на шега остриганата му глава. Докато ги наблюдаваше, Роузи из-
веднъж се запита дали веселата глъч достига до слънчевата полянка с
лисичата бърлога – предположи, че сигурно се чува. Лисицата сякаш бе
пред очите й – лежи насред тревите, майчински загърнала с опашка мъ-
ничетата, които сити и доволни спят, и се вслушва в човешките крясъци
откъм плажа с наострени уши и блеснал хитър поглед, в който дебне лу-
дост. „Ако се разболеят, мъжките бързо умират, но женските могат да
разнасят беса дълго време“ – рече си, а после се замисли за гъбите под
влажните сенки на синура. „Паяшки столчета“ – така ги бе нарекла баба
й, когато й ги показа едно лято, и понеже й се бе сторило, че баба Уикс
много обича това име – макар да не го бе открила в нито една книга за
растения – Роузи добре запомни тези гъби, които, кой знае защо, й се
271
Роуз Мадър
виждаха неприятни – безцветната им мека тъкан бе изпъстрена с тъмни
петънца, които наистина напомняха паяци, ако човек има въображе-
ние… а тя имаше.
„Женските могат да разнасят беса дълго време – отново си помис-
ли. – Мъжките бързо умират, но…“
– Роузи? Студено ли ти е? Тя го погледна нбразбиращо.
– Цялата трепериш.
– Не, не ми е студено. – Погледна към децата – за тях те двамата яв-
но не съществуваха, понеже бяха над двадесет и пет години – после от-
ново извърна очи към Бил. – Но може би е време да си тръгваме.
– Мисля, че си права – кимна той.
На връщане движението по „Скайуей“ беше доста натоварено, а ка-

то излязоха от магистралата, попаднаха в истинско задръстване. То ги
забавяше, но не се наложи да спират. Бил умело се пъхаше в пролуките
между колите и на нея й се струваше, че хвърчат на гърба на дресирано
водно конче, но той не се впускаше в рисковани маневри и не й даваше
никакъв повод за притеснение, дори когато насочваше машината към
прекъснатата линия по средата на пътното платно и отминаваше строе-
ните от двете страни лимузини, подобни на послушни мастодонти, кои-
то чакаха па бариерите за „Скайуей“. Като започнаха да се появяват та-
бели с надпис „КРАЙБРЕЖНА ЗОНА“, „АКВАРИУМ“, „ЕТИНГЪР
ПИЪР“, Роузи вече не съжаляваше, че си тръгнаха от Шорленд. Радва-
ше се, че ще пристигне навреме за смяната на щанда за тениски. Трябва-
ше да представи Бил на приятелките си и това я изпълваше с още по-го-
лямо задоволство. Сигурна бе, че ще го харесат. Щом минаха под розо-
во платнище с надпис „ПОТЪНЕТЕ В ЛЯТОТО с «ДЪЩЕРИ И
СЕСТРИ»“, изпита неописуемо щастие – по късно през този предълъг
ден щеше да си спомня с тръпки на ужас за този миг.
На фона на небето вече изникна силуетът на сложната конструкция
на увеселителното влакче в лунапарка, а веселите писъци на забавлява-
щите се пътници се издигаха над него като влажни изпарения. Тя се
притисна към младия мъж и се засмя. Каза си, че всичко ще бъде наред,
а когато пред очите й за миг се появи лисицата с тъмните зорки очи, се
отърси от спомена, както сватбар отпъжда мисълта за неотдавнашна
смърт.
272
Докато мотоциклетът на Бил Стайнър внимателно пълзеше по чер-

ния път към Шорленд, Норман предпазливо обикаляше откраднатата
кола огромния паркинг на Прес Стрийт. Той се намираше на пет пресеч-
ки от Етингър Пиър и обслужваше едновременно пет-шест крайбрежни
атракции – увеселителния парк, аквариума, „Стария град“, както и окол-
ните магазини и ресторанти. Тези места за отдих и развлечение разпола-
гаха със собствени паркинги, но той не искаше да оставя колата си мно-
го наблизо. Може да се наложи бързо да изчезне, а в такъв случай би би-
ло крайно неприятно да попадне в задръстване.
В десет без петнадесет в събота сутрин предната част на паркинга
бе почти пуста – много неудобно за човек, който се опитва да остане не-
забелязан – но доста от местата в дъното, определени за по-дълъг прес-
той, бяха заети; собствениците на автомобилите навярно бяха заминали
на север с ферибота на екскурзия или пък на риболов за ден-два. Нор-
ман намести форда между две каравани – едната беше марка
„Уинибаго“, с регистрация от щата Юта, а другата беше огромен „Роуд-
кинг RV“, с номер от щата Масачузетс. Сгушен между тези гиганти,
фордът едва се забелязваше, точно както искаше той.
Слезе от колата, взе от задната седалка новото си кожено яке, обле-
че го и си сложи тъмни очила. После мина зад колата и като се увери, че
никой не го вижда, отвори багажника. Измъкна инвалидната количка и я
разгъна.
Цялата беше в лепенки от Културния център. Заседателните им за-
ли и големият салон на горния етаж може да са пълни с умни хора, кои-
то четат лекции и участват в симпозиуми, нов сувенирния магазин на
партера намери точно това, което търсеше – какви ли не идиотщини.
Надали щеше да има голяма полза от ключодържател с огледалото на
Венера и плакат на жена, разпната на Голгота (ИСУСИНА ИЗКУПИ
ГРЕХОВЕТЕ ВИ НА КРЪСТА), но лепенките за кола отговаряха идеал-
но на целта. „НА ЕДНА ЖЕНА Е НЕОБХОДИМ МЪЖ, КОЛКОТО НА
РИБА ВЕЛОСИПЕД“, твърдеше една. В друга, очевидно творение на
някого, който никога не бе виждал гъска с коса и вежди, опърлени на га-
зова печка, гръмко се заявяваше, че „ЖЕНИТЕ НЕ СА СМЕШНИ!“
Имаше още какви ли не: „АЗ ГЛАСУВАМ. ПОДКРЕПЯМ АБОРТА И
СМЯТАМ, ЧЕ СЕКСЪТ Е ПОЛИТИЧЕСКИ ВЪПРОС“; „У-В-А-Ж-Е-Н-
И-Е. КАКВО СПОРЕД ВАС ОЗНАЧАВА ЗА МЕН?“ Норман се чудеше
273
Роуз Мадър
дали някое от тия безполови чудеса на природата са чували, че авторът
на тази песен е мъж. Въпреки това купи от всичките. Залепи онази, коя-
то му хареса най-много, до поставката уокмен на задната облегалка, об-
лицована в изкуствена кожа: „АЗ СЪМ МЪЖ, КОЙТО УВАЖАВА
ЖЕНИТЕ.“
„Което е самата истина – мислено си отбеляза и отново набързо се
огледа, да не би някой да забележи инвалида, който пъргаво скочи в ко-
личката си. – Защо да не ги уважавам – стига да се държат както
трябва.“
Наоколо нямаше жива душа, камо ли някой, който да наблюдава
именно него. Извъртя количката и се огледа в страничното стъкло на
съвсем скоро измитата си кола. „Е? – запита се. – Какво ще кажеш? Ще
мине ли?“
Вярваше, че ще успее. Тъй като бе абсолютно немислимо да се де-
гизира, се бе опитал да отиде една крачка по-нататък – да създаде дейст-
вителен образ, както добрите актьори пресъздават героите си на сцена-
та. Дори му бе измислил име – щеше да го кръсти Хъмп Питърсън.
Хъмп беше ветеран от войната и в продължение на десетина години
след завръщането си от фронта се мъкнал с някаква престъпна рокерска
банда, в каквито обикновено жените имат много ограничено участие.
После станала катастрофата. Много бира, мокра настилка, брегови ус-
тои. Парализират се от кръста надолу, но към живота го върнала една
свята млада жена на име…
– Мерилин – гласно изрече, имайки предвид Мерилин Чеймбърс,
любимата му порнозвезда от години. Другата му любимка беше Амбър
Лин, но „Мерилин Лин“ звучеше адски фалшиво. После му хрумна
„Маккуу“, но и то не ставаше – Мерилин Маккуу беше оная кучка, дето
пееше с „Фифт Дайменшън“ през седемдесетте, когато животът не беше
толкова шантав.
Насред празното място на отсрещния тротоар бе поставена табела,
на която пишеше: „ДОГОДИНА ТУК ЩЕ СЕ ИЗДИГА ПОРЕДНАТА
СУПЕРКАЧЕСТВЕНА СГРАДА НА СТРОИТЕЛНА ФИРМА
«ДЕЛАНИ»“ – а Мерилин Делани бе най-обикновено име. Жените от
„Дъщери и сестри“ надали щяха да го разпитват за автобиографията му,
но ако се перифразира надписът от рекламната блуза на продавача във
военния магазин „Базов лагер“, по-добре да си намислиш история и да
не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва, а да не си я намислил. Все пак
Хъмп Питърсън беше правдоподобен образ. Те положително неведнъж
са виждали такива като него, които преживяват животокрушителна
274
криза и започват да се разкайват за минали грешки. Другите Хъмповци
изкупуват греховете си точно както вършат и всичко останало в живота
си – най-самоотвержено се изправят до стената за разстрел. За разлика
от тях Хъмп Питърсън просто се опитваше да се превърне в нещо като
почтена жена. Норман често се бе сблъсквал с подобни отрепки, които
впоследствие се превръщат в най-отявлени противници на наркотиците,
в религиозни фанатици или в перотисти29. Дълбоко в себе си те оставаха
непроменени – все същите едноизмерни тъпанари, които просто подкар-
ват старата песен на нов глас. В случая обаче не това бе важното. Важ-
ното бе, че ако се огледа по-старателно, човек винаги може да открие
някой и друг такъв чешит в ъгъла на сцената. Те са нещо като пустинни
храсти в пясъците или пък като ледени шушулки в Аляска. Тъй че, да –
Норман смяташе, че жените ще приемат Хъмп чисто и просто като
Хъмп, макар че ще се оглеждат много внимателно за инспектор Дани-
ълс. Даже и най-циничните сред тях най-много да го окачествят като не-
дъгав женкар, който прилага баналната стратегия „чувствителен, добро-
съвестен човек“, след което ще престанат да му обръщат внимание. С
мъничко късмет Хъмп Питърсън хем ще се набива на очи, хем ще си ос-
тане незабелязан – точно като онзи с кокилите, който изпълнява Чичо
Том на парада в чест на Четвърти юли.
От там насетне планът на Норман бе съвсем прост. Ще открие яд-
рото на групата и ще ги наблюдава от позицията на Хъмп – ще се слее с
пейзажа, ще наблюдава какви игри играят; кой с кого разговаря, как се
хранят. Ако някой му донесе хот-дог, царевична питка или парче пай –
непременно ще се намери някоя услужлива кучка (никакви пропаганди
не са в състояние да изкоренят изконната им необходимост да носят
храна на мъжката половина от света – у тях това е инстинкт, за Бога) –
ще приеме храната с благодарност и ще я омете до шушка. Ако го заго-
ворят, няма да мълчи; на усмивката ще отвърне с усмивка, а ако спечели
плюшено мече на стрелбището или на кегли, ще го подари на някое хла-
пе… като изключително много внимава да не потупа малкия по главата
– в наши дни дори подобни работи ги изкарват за тормоз над децата.
Но преди всичко ще се оглежда. Ще се оглежда за своята непокорна
Роуз. Стига да мине за най-обикновен посетител, това няма да го затруд-
ни – Норман като никой друг умееше да дебне из засада. Веднъж като я
забележи, стига да поиска, може да си свърши работата и тук, на самия
29. Привърженици на Хенри Рос Перо (1930) – независим кандидат в президентската
кампания през 1992 г, в САЩ, който се радва на голяма обществена популярност, тъй
като бе смятан за по-честен и открит от останалите политици. – Б. пр.
275
Роуз Мадър
кей – просто ще изчака да й се приходи до тоалетната, ще я последва и
ще й прекърши врата като на пиле. Всичко ще свърши за секунди, но
именно в това бе проблемът. Той не искаше всичко да свърши за
секунди.
Искаше да има повече време. Искаше да поговорят на спокойствие.
Да изслуша в подробности разказа за приключенията й от мига в който
го напусна с неговата кредитна карта в джоба. Да получи пълен отчет,
тъй да се каже, от игла до конец. Например можеше да я попита как се е
чувствала, докато е вкарвала пин-кода в машината, и да разбере какво е
изпитвала в мига, когато се е навела да прибере парите – парите, които
той бе спечелил, за които бе работил по цели нощи и се бе разправял с
какви ли не отрепки, които спокойно щяха да правят каквато си поис-
кат, с когото си поискат, ако нямаше такива като него да им попречат.
Искаше да я попита как си е представяла, че подобно нещо може да й се
размине безнаказано. Как изобщо й е хрумнало, че може него да напус-
не безнаказано.
А като изслуша всичко, което иска да узнае, той ще си поговори с
нея.
Само дето „говоря“ надали бе най-подходящата дума за онова, кое-
то възнамеряваше да направи с нея.
Точка първа – трябва да я открие. Точка втора – трябва да я държи
под око от разумно разстояние. Точка трета – като й омръзне и тръгне
да се прибира, да я проследи… най-вероятно след концерта, но може и
по-рано, ако му излезе късметът. Извън увеселителния парк веднага мо-
же да захвърли инвалидната количка. Ще остави отпечатъци наистина
(моторджийски ръкавици с капси щяха да му спестят това главоболие, а
и щяха да допринесат за образа на Хъмп, но не разполагаше с много
време за подготовка, да не говорим за ужасното главоболие от серията
„специални издания“), но няма значение. Кой знае защо му се струваше,
че отсега нататък отпечатъците ще са последната му грижа.
Той искаше срещата да се състои в квартирата й – подозираше, че
желанието му ще се изпълни. Като се качи в автобуса (разбира се, че ще
се качи на автобуса – нямаше кола, а надали би харчила пари за такси),
ще я последва неотлъчно. Ако случайно го забележи, преди да са стиг-
нали до измамническото й гнезденце, ще я довърши на място, пък да
става каквото ще. Но ако всичко върви добре, ще я последва чак в бър-
логата й и в тази бърлога ще я накара да изтърпи нечувани мъки.
Норман насочи количката към будката, в която продаваха билети за
цял ден, прочете, че билетът за възрастни струва дванадесет долара,
276
отброи сумата, подаде банкнотите на продавача и влезе в парка. Беше
празно – още беше рано и нямаше много хора. Това, разбира се, си има-
ше и лоша страна. Ще трябва изключително много да внимава да не
привлича неодобрителни погледи. Но с тази задача лесно можеше да се
справи.
– Приятел! Ей, приятел! Върни се!
Той се закова, ръцете му замръзнаха върху страничните облегалки
на количката и облещи празен поглед срещу Кораба на духовете и ог-
ромния автомат в старовремски капитански одежди на входа. „Ужас зад
борда, друже!“ – монотонно повтаряше капитанът с механичния си глас.
О не, Норман никак не искаше да привлича неодобрителни погледи… а
ето че прави точно това.
– Ей, ти, плешивия! В инвалидната количка!
Хората започнаха да се извръщат. Забеляза облечена в червена дре-
ха чернокожа дебелана, на вид двойно по-загубена от продавача със за-
ешката устна в „Базов лагер“. Стори му се смътно позната, но не й обър-
на внимание – това си беше чиста параноя, та той не познава никого в
този град. Тя отмина, здраво стиснала дамската си чанта с размерите на
дипломатическо куфарче, но сума ти други хора продължаваха да го зя-
пат. Слабините му плувнаха в пот.
– Ей, ало, върни се! Дал си ми повече!
Отначало изобщо не проумяваше какво му казват – сякащ му гово-
реха на непознат език. После схвана за какво става дума и изпита безк-
райно облекчение – примесено с голяма доза презрение към собствената
си глупост. Разбира се, че му е дал прекалено много. Бе забравил, че не
е възрастен, а инвалид.
Обърна количката и се върна на касата. От гишето се бе подал ня-
какъв дебелак, който го гледаше със същата погнусена досада, която и
той самият изпитваше към себе си. Служителят стискаше петдоларова
банкнота, с която посочи ценоразписа, а после я тикна в лицето му и се
провикна:
– За инвалиди е седем, не можеш ли да четеш?
За миг си представи как навира петачката в лявото око на тоя мазен
тип, но после я взе, пъхна я в един от многобройните джобове на якето
си и смирено се извини.
– Нищо, нищо – разсеяно отвърна билетопродавачът и се обърна на
другата страна.
С разтуптяно сърце Норман отново се насочи към парка. Изгради
образа изключително старателно… начерта проста, но печеливша
277
Роуз Мадър
стратегия за постигането на целите си… и после, още в самото начало,
направи не просто глупост, а потресаваща глупост. Какво му става? Не
знаеше, но ще трябва да се съобразява с това.
– Мога да се справя – мърмореше си под нос. – Дявол го взел, мога
да се справя.
– Ужас зад борда, друже! – избоботи роботът над главата му точно
в мига, когато Норман го подмина. В едната си ръка размахваше лула с
големината на тоалетна чиния. – Ужас зад борда, друже! Ужас зад бор-
да, друже!
– Както кажеш, Капитане – изломоти той и продължи напред. Стиг-
на до кръстопът с пътепоказател, където пътеката се разделяше три –
към кея, към централната алея и към ливадата за пикник. Под стрелката,
която сочеше към ливадата, бе поставена допълнителна табела:
„ГОСТИТЕ И ПРИЯТЕЛИТЕ НА «ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ» МОГАТ ДА
ЗАПОВЯДАТ НА ОБЯД В ДВАНАДЕСЕТ ЧАСА И НА ВЕЧЕРЯ В
ОСЕМНАДЕСЕТ ЧАСА. КОНЦЕРТЪТ ЗАПОЧВА В ДВАДЕСЕТ
ЧАСА! ЗАБАВЛЯВАЙТЕ СЕ ДО НАСИТА!“
„Няма начин“ – рече си и подкара покритата с лепенки количка по
циментовата алея сред цветните лехи към ливадата за пикник. Тя не бе-
ше точно ливада, а цял парк, при това доста приятен. Имаше детска пло-
щадка за онези, които се бяха уморили или уплашили от лунапарка.
Храстите бяха подрязани във формата на животните на Дисни, имаше
игрища за игра на подкова, за софтбол и многобройни дървени маси.
Насред поляната беше разпъната брезентова шатра, а вътре се забеляз-
ваха готвачи с бели престилки, които подготвяха обяда. Зад шатрата бя-
ха подредени няколко павилиона, очевидно предназначени само за
днешния ден – в един имаше лотария с награди ръчно тъкани завивки; в
друг продаваха тениски (чиито надписи не се различаваха много по сми-
съл от лепенките на „Хъмп“); в трети пък имаше какви ли не брошур-
ки… стига човек да се интересува как би могъл да напусне съпруга си и
да се радва на живота с обратните си сестри по душа.
„Ако имах автомат – мислеше си Норман, – нещо тежко и бързо от
рода на «Мак-10», мисля, че само за двадесет секунди щях да превърна
света в по-добро място за живеене. В много по-добро място за живеене.“
Повечето посетители бяха жени, но имаше достатъчно мъже, та той
да не се набива на очи. Обикаляше павилионите, правеше се на любезен,
отвръщаше на усмивките и киманията. Купи си билетче за ръчно тъка-
ната завивка на снежинките, представяйки се под името „Ричард Питър-
сън“. – Може би не е много подходящо да се представя като Хъмп – не и
278
тук. После си купи книжка със заглавие „Жените също притежават пра-
ва над недвижимото имущество“ и обясни на лесбийската принцеса зад
Щанда, че щял да я изпрати на сестра си Джийни в Топика. Принцесата
се усмихна и му пожела приятен ден. Той се усмихна в отговор и й по-
жела същото. Оглеждаше всички и търсеше едно конкретно лице: Роуз.
Още не я бе забелязал, но не се отчайваше – още бе рано. Положително
ще бъде тук за обяд – веднъж само да потвърди със сигурност предполо-
жението си, че тя е тук, всичко ще бъде наред и всичко ще се подреди.
Е, наистина се пооплеска на касата, но какво от това? Случката мина и
замина и няма да се повтори. Със сигурност.
– Страхотна количка имаш, приятелю – жизнерадостно възкликна
млада жена в къси панталони с тигров десен. Водеше за ръка момченце.
То държеше огромна фуния черешов сладолед и очевидно се опитваше
да омаже цялото си лице с него. Норман го прецени като първокласно
кретенче. – И лепенките също са страхотни.
Тя му протегна ръка и той се запита – за секунда – колко ли бързо
тьповатата й усмивка, която означаваше „Не се страхувам от инвалиди“,
ще изчезне от лицето й, ако вместо да й подаде ръка, както тя очакваше,
й отхапе няколко пръста. Бе протегнала лявата си ръка и Норман никак
не се изненада, че на безименния й пръст няма венчална халка, въпреки
че мишлето с черешовия сладолед по цялата физиономия доста прили-
чаше на нея.
„Пачавра с пачавра – мислено възкликна. – Както те гледам така,
разбирам какво му е на шибания свят. Какво си направила? Хванала си
някоя от обратните си приятелки да те заплоди с олигофренче, а?“
Усмихна се, леко стисна протегнатата ръка и рече:
– Имате ли познати тук? – попита жената.
– Ами да – вие – веднага отвърна Норман. Тя доволно се засмя.
– Благодаря, но нямах това предвид.
– Не, просто исках да видя. Ако преча и празненството е частно,
веднага мога да се махна.
– Не, в никакъв случай! – викна тя, ужасена от думите му… както и
бе очаквал, че ще реагира. – Останете. Разходете се наоколо. Повеселете
се. Искате ли да ви донеса нещо за хапване? Ще ми достави удоволст-
вие. Захарен памук? Хот-дог?
– Не, благодаря. Преди време катастрофирах с мотоциклет – така се
и оказах в тая прекрасна количка. – Негодницата кимаше със съчувст-
вие, но стига да поиска, за около три минути можеше да я накара да се
279
Роуз Мадър
разреве като на заколение. – Та от тогава нямам много апетит. – Усмих-
на се несигурно и допълни: – Но животът още ми харесва, Бога ми!
Тя се засмя.
– Браво на вас! Пожелавам ви най-приятен ден.
Той кимна.
– Да ви се връща двойно. И на теб весел ден, синко.
– Естествено – уклончиво отвърна хлапакът и враждебно изгледа
чичкото в инвалидната количка сред сладоледената пяна по лицето си. В
миг Норман бе обзет от паника – стори му се, че момчето видя истинс-
кия Норман, който се криеше зад обръснатата глава и коженото яке с
хиляди ципове на Хъмп Питърсън. Рече си, че това е най-обикновена
градинска параноя, ни повече, ни по-малко – което е съвършено нормал-
но, при положение, че се бе намъкнал с измама в неприятелския лагер –
но въпреки това побърза да се отдалечи от младата жена.
Надяваше се, че веднъж да се махне от хлапето с враждебния пог-
лед, ще се почувства по-добре, но уви. Краткотрайният оптимизъм бе
последван от доста неприятни предчувствия. Вече наближаваше време
за обяд, след четвърт час хората ще започнат да се настаняват по маси-
те, а от Роузи нямаше ни следа. Възможно бе да е отишла с другите же-
ни в лунапарка, но той дълбоко се съмняваше. Никога не е била от ония
фусти, дето си падат силните изживявания. „Да, прав си, никога не е би-
ла, но може да се е променила“ – пошепна някакъв вътрешен глас. Той
понечи да каже още нешо, но преди да е успял и дума да издума,
Норман най-безмилостно му запуши устата. Въобще не му се слушаха
глупости, макар да знаеше, че нещо у Роуз се е променило, иначе още да
си е у дома и да продължава да му глади ризите всяка сряда, вместо
всичко това, което се случва сега. Мисълта как у Роуз настъпва такава
промяна, че тя събира сили просто да си излезе от къщи, при това с не-
говата кредитна карта в джоба, отново се загнезди в главата му и започ-
на упорито да го човърка. Размишленията на тази тема направо го заду-
шаваха, сякаш нещо притискаше гърдите му и не му позволяваше да
диша.
„Контролирай се – заповяда си. – Просто трябва да се контролираш.
Представяй си, че дебнеш някой престъпник – толкова пъти си го пра-
вил. Достатъчно е да се накараш да мислиш по този начин и всичко ще
бъде наред. Виж какво, Норми – забрави, че търсиш Роуз. Забрави за
нея, докато не се появи наистина.“
Опита се да последва този съвет. Хъмп Питърсън бе приет като
най-обикновен посетител, точно както бе очаквал, и това улесни
280
задачата. Две лесбийки с фланелки без ръкави, за да се виждат изключи-
телно добре развитите им мускули, играеха на летяща чиния и го вклю-
чиха за малко в играта, а някаква по-възрастна лелка с побелели коси и
отвратителни разширени вени му донесе кисело мляко, защото, както
каза, й се сторило, че сигурно му е много неудобно и горещо в тази ко-
личка. „Хъмп“ топло й благодари и потвърди, че доста се е посгорещил.
„За разлика от теб, мила моя – отбеляза шум, когато жената с прошаре-
ната коса се отдалечи. – Нищо чудно, че си се завряла при тия лесбийки
– никой мъж не би се хванал с тебе, дори на живот и смърт.“ Във всеки
случай киселото мляко беше хубаво – добре изстудено – и Норман лако-
мо го омете.
Номерът бе да не се застоява на едно място прекалено дълго. След
малко напусна ливадата и отиде при игрището за хвърляне на подкови,
където двама некадърни мъже играеха срещу две точно толкова нека-
дърни жени. Според него играта можеше да си продължава така до залез
слънце и никой да не спечели.
Завъртя се покрай шатрата-кухня – първите хамбургери вече бяха
готови и готвачите разпределяха картофената салата в големи купи.
Най-сетне се запъти към централната алея и към лунапарка, придвиж-
вайки количката с наведена глава, като само от време на време хвърля-
ше бегли погледи към жените, които бързаха към масите за пикник – ня-
кои бутаха детски колички, други мъкнеха току-що спечелените
възможно най-идиотски награди. Роуз не бе сред тях. Не се виждаше
никаква.
Прекалено зает да търси Роуз, Норман не забеляза, че същата тъм-

нокожа жена, която го загледа на входа, отново го следи с поглед. Тя бе-
ше изключително едра и всъщност малко приличаше на Уилям „Хла-
дилника“ Пери.
Гърт люлееше едно момченце на люлките на детската площадка.
Изведнъж отпусна ръка и поклати глава, сякаш да отпъди натрапчива
мисъл, но без да изпуска от поглед инвалида с рокерското яке, макар да
бе обърнат с гръб към нея. На задната облегалка на количката му имаше
надпис: „АЗ СЪМ МЪЖ, КОЙТО УВАЖАВА ЖЕНИТЕ“.
„Освен това ми изглеждаш някак познат – рече си тя. – Да не би
пък просто да приличаш на някой филмов актьор?“
281
Роуз Мадър
– Люлей ме де, Гърт! – викна хлапето на Мелани Хигинс. – Давай!
Искам силно! Искам да се превъртя!
Гърт засили люлката, макар изобщо да не възнамеряваше да изпъл-
нява желанието на малкия Станли – та после само да мрънка, много бла-
годаря. Но все пак смехът му й подейства ободряващо и тя самата се ус-
михна. Засили люлката и престана да мисли за мъжа в инвалидната ко-
личка. Или поне привидно.
– Искам да се превъртя! Моля те, Гърт! Хайде де, моооля те!
„Добре, от веднъж нищо няма да му стане.“
– Дръж се здраво, юнако!
Норман отмина и последните посетители на лятното увеселение на

ония кучки, но продължи да се отдалечава. Стори му се разумно да се
скрие от полезрението, докато жените от „Дъщери и сестри“ гощават
приятелите си. Освен това тревогата му нарастваше и той вече се стра-
хуваше, че ако много се навърта покрай тях, някой може да надуши не-
що нередно. Роуз трябваше да е тук, вече трябваше да я е срещнал, но
уви. Като че ли я нямаше, а това бе съвсем нелогично. За Бога, тя е така-
ва мишка, такива мишка – къде би могла да бъде, ако не с дружките си
мишки? Къде ли се е забила, та не е тук?
Пътеката минаваше под арка, на която бе написано: „ДОБРЕ
ДОШЛИ НА ЦЕНТРАЛНАТА АЛЕЯ“. Норман мина под арката и про-
дължи да се движи безцелно по широката циментова алея. Бе открил, че
най-хубавото на инвалидните колички е, че хората ти правят път.
Паркът вече започваше да се изпълва с посетители, а това навярно
бе добре, макар че всичко останало вървеше зле. Главата му отново бе
започнала да пулсира, а забързаните тълпи наоколо създаваха у него
особени усещания и го караха да се чувства като извънземно в собстве-
ната си кожа. Защо например толкова много хора се смеят? Какво, за
Бога, им е толкова смешно? Не разбират ли какво става с този свят? Не
виждат ли, че всичко – всичко – съвсем скоро ще стане на пух и прах? С
ужас установи, че вече всички му приличат на лесбийки и педали, сякаш
светът вече се бе изродил в клоака, гъмжаща от еднополови създания, в
която всички жени са крадци, всички мъже са лъжци и никой няма и
капка уважение към силите, които крепят обществото.
Главоболието му се усилваше и около предметите отново
282
заподскачаха смешни ярки контури. Всички шумове достигаха до съзна-
нието му с влудяваща яснота, сякаш някакъв зъл дух се бе вселил в гла-
вата му и непрестанно усилваше звука. Трясъкът на вагоните на увесе-
лителното влакче бучеше в главата му като лавина, а писъците на път-
ниците се забиваха в ушите му като шрапнели. Пръдливият пукот на
парния орган, дрънченето на автоматите с електронни игри, воят на
блъскащите се колички, който напомняше жужене на насекомо… всич-
ки тези шумове се смесваха в обърканото му наплашено съзнание като
някакви ненаситни чудовища. Възгласът на механичния моряк пред Ко-
раба на духовете му се струваше най-ужасен – той сякаш проникваше
навсякъде и като свредел се забиваше чак в мозъка му. Имаше чувство-
то, че ако още веднъж чуе монотонното „Ужас зад борда, друже!“, гла-
вата му ще пламне като суха клечка. Или пък ще захвърли проклетата
количка и ще се разпиши като…
„Спри, Норми!“
Отби се от алеята и се пъхна между будката за мекици и будката,
където продаваха пица на парче – там най-после спря и се извърна с
гръб към разбунената тълпа. В този глас винаги се вслушваше. Преди
девет години именно той му каза, че единственият начин да затвори ус-
тата на Уеиди Яроу е да я убие и пак той най-сетне го бе предумал да за-
кара в болница Роуз, когато беше със счупено ребро.
„Норми, ти си откачил – отбеляза спокойният ведър глас. – Според
критериите на съдилищата, където толкова пъти си давал показания, ти
си луд за връзваме. Нали знаеш?“
В този миг лекият полъх откъм езерото довея възгласът:
– Ужас зад борда, друже!
„Норми?“
– Да – пошепна и заразтрива слепоочията си. – Да, мисля, че знам.
„Добре тогава. Човек може да се справи въпреки недъзите си… сти-
га да ги признае. Трябва да я откриеш, а това е рисковано. Самото ти ид-
ване тук беше рисковано, нали?“
– Да. Да, татко, рисковано беше.
„Хубаво, глупостите бяха дотук. Слушай ме внимателно, Норми.“
Той наостри уши.
Гърт остана на площадката още малко, но полека-лека започна да й
283
Роуз Мадър
дотяга от непрестанните викове на Станли „хайде пак, хайде пак“. Ня-
маше никакво намерение непрекъснато да му угажда – първият път едва
не се изтърси на земята и Гърт едва не получи разрив. А и освен това от-
ново се бе замислила за онзи тип. С голата глава.
Познава ли го отнякъде, наистина? Познава ли го?
Възможно ли е да е съпругът на Роузи?
„О, това е чиста лудост. Параноя.“
Навярно е така. Няма почти никакво съмнение. Но мисълта не й да-
ваше мира. Ръстът му горе-долу съответстваше… въпреки че заради та-
зи инвалидна количка бе трудно да се каже. Естествено, човек като мъ-
жа на Роузи изобщо не би се затруднил в преценката си.
„Престани! Хващаш се за глупости.“
На Стан му омръзна да се люлее и й предложи да повисят на кате-
рушките. Тя се усмихна и поклати глава.
– Но защо? – нацупи се хлапето.
– Защото твоята стара приятелка Гърт е прекалено дебела за подоб-
ни занимания.
В този миг тя забеляза край пързалката Ранди Франклин и веднага
взе решение. Тези съмнения направо я влудяваха – трябваше да направи
нещо по въпроса. Помоли Ранди да наглежда Стан за малко. Младата
жена се съгласи и Гърт я нарече „ангел мой“, каквато тя със сигурност
не беше… но от малко насърчение никого няма да го заболи.
– Къде отиваш, Гърт? – разочаровано попита Станли.
– Трябва да свърша една работа, момчето ми. Бягай на пързалката
при Андреа и Пол.
– Пързалките са бебешка работа – ледено заяви той, но отиде при
Ранди.
10
Гърт се запъти към централната алея, а оттам сви към входа. Пред
касите за целодневни и полудневни билети се виеха дълги опашки, кои-
то доста я обезсърчиха – продавачът надали щеше да й обърне
внимание.
Задната врата към неговата каса беше отворена. Гърт събра кураж и
се запъти натам. Тя не заемаше официален пост в „Дъщери и сестри“ –
никога не бе заемала – но обичаше Ана, която й бе помогнала да прекра-
ти връзката си с един мъж, заради когото във възрастта между
284
шестнадесет и деветнадест години се бе оказвала в спешното отделение
точно девет пъти. Сега беше на тридесет и седем години и от петнадесет
години в качеството си на неофициален първи заместник помагаше на
Ана във всичко. Да учи новодошлите в общежитието на онова, което са-
мата тя бе научила от Ана – че не са длъжни да се връщат при съпрузи-
те, приятелите, бащите или пастроците, които ги малтретират – бе само
едно от задълженията й. Освен това обучаваше жените на самоотбрана
(не че това би им помогнало да си спасят живота, но поне ще могат да
защитят достойнството си); участваше в организирането на мероприя-
тия – като днешното увеселение – за набиране на средства; помагаше на
болнавата възрастна счетоводителка да отчита нещо като печалба в края
на всеки месец. А когато се нуждаеха от охрана, се стараеше да направи
каквото е по силите й. Именно в качеството си на отговорник по охрана-
та се запъти към кабината, като разкопчваше чантата си. Тя представля-
ваше походната канцелария на Гърт.
– Извинете, господине – рече и се опря на отворената врата. – Мо-
же ли за момент?
– „Службата за посетители“ се намира вляво от Кораба на духовете.
– Той дори не благоволи да се обърне. – Ако имате някакъв проблем,
обърнете се към тях.
– Не ме разбирате. – Гърт пое дълбоко дъх, стараейки се да запази
равен тон. – Единствено вие можете да ми помогнете.
– Двадесет и четири долара – рече касиерът на младата двойка зад
гишето, – шест долара ресто. Приятен ден. – После, без да обръща гла-
ва, заяви: – Извинете госпожо, но ако не забелязвате, в момента съм за-
ет. Тъй че ако ще ми се оплаквате, че автоматите с игрите гълтат моне-
ти, или нещо подобно, просто изприпкайте до „Службата за посетители“
и…
Чашата на търпението й преля – нямаше никакво намерение да изп-
рипка където и да било, особено пък ако й нареждат с такъв непоносим
тон, който означаваше „светът е пълен с какви ли не тъпаци“. Светът
може и да е пълен с тъпаци, но тя не бе от тях, а освен това знаеше не-
що, което този самонадеян кретен дори не подозираше – тялото на Пи-
тър Слоуик бе изпохапано на повече от осемдесет места, а не е изключе-
но извършителят на престъплението да е тук, на кея, и да търси жена си.
Влезе в кабината – едвам се свря вътре – и сграбчи служителя за синята
униформа. Обърна го към себе си. На горния джоб на ризата му висеше
табелка с надпис „КРИС“. Крис се вторачи в широкото като пита тъмно
лице на Гърт, слисан от самия факт, че някаква си клиентка се бе
285
Роуз Мадър
осмелила да го докосне. Понечи да каже нещо, но тя не го остави и му
нареди:
– Млъкнете и слушайте. Има вероятност тази сутрин да сте прода-
ли целодневен билет на един много опасен човек. Престъпник. Тъй че
въобще не си правете труда да ми обяснявате колко сте натоварен днес.
Крис, защото пет… пари… не давам.
Мъжът изумено се опули насреща й. Преди да е успял да се съвзе-
ме, Гърт измъкна от огромната си чанта леко замазаното факскопие на
някаква снимка и я тикна под носа му. „Детектив Норман Даниълс, шеф
на секретната група, която разби мафиотската наркобанда“, пишеше
отдолу.
– Идете при охраната – обидено, но с тревога в гласа заяви Крис.
Господинът, който бе на ред зад гишето – беше с шапка-идиотка на гла-
вата, а на тениската му пишеше: „ДЯДО № 1 В СВЕТА“ – внезапно из-
вади видеокамера и започна да снима, вероятно надявайки се, че ще из-
лъчат заснетото в някоя рубрика за куриозни действителни случки по
местната телевизия.
„Ако знаех колко ще е забавно, изобщо нямаше да се колебая“ – ре-
че си Гърт.
– А, не, те не ми трябват, поне засега. Искам да говоря с вас. Моля
ви. Просто го огледайте хубаво и ми кажете…
– Госпожо, не можете да си представите колко хора минават пред
очите ми на д…
– Представете си господин в инвалидна количка. Рано сутринта.
Преди навалицата. Едър. С гола глава. Вие се наведохте от гишето и се
развикахте след него. Той се върна. Сигурно си беше забравил рестото,
или нещо подобно.
Очите на Крис светнаха.
– Не, не го забрави. Той мислеше, че ми дава точно. Сигурен съм,
защото ми даде една десетачка и две банкноти по един долар. Или беше
забравил точната цена на целодневния билет за инвалиди, или изобщо
не е забелязал, че има намаление.
„Има си хас – вметна наум тя. – Такова нещо може да забрави само
човек, който се преструва на инвалид, а в момента се е замислил за не-
що друго.“
Господинът с шапката-идиотка явно реши, че няма да има схватка,
и смъкна видеокамерата, провиквайки се през гишето:
– Може ли да получа два билета за мен и за внука ми?
– Трай малко – отвърна Крис. Гърт не бе виждала по-любезен
286
човек, но надали това бе подходящият момент да му дава съвети как да
подобри взимоотношенията си с хората. Сега се изискваше да бъде дип-
ломатична. Когато продавачът се обърна – по отегчената му физионо-
мия личеше, че вече се е примирил – тя отново му показа снимката и за-
говори тихо, сякаш питаше оракул:
– Това ли е човекът с инвалидната количка? Представете ей го без
коса.
– О, моля ви се, госпожо! Онзи беше и с тъмни очила!
– Опитайте. Опасен е. Ако съществува и най-малката възможност
да е тук, наистина ще се наложи да се обърна към охраната.
Грешка! Почти веднага осъзна, че е сбъркала, но вече беше късно.
Очите му припламнаха само за миг, но не бе никак трудно да се отгатне
какво искаше да каже: ако тя ще ходи при охраната и цялата работа ня-
ма нищо общо с него – добре, да прави каквото иска. Но ако ще замесва
и него, макар и косвено, това съвсем не беше добре. Гърт предположи,
че сигурно вече е имал разправни с охраната или пък съвсем наскоро са
го порицали за невъздържаност. И в двата случая нейните въпроси биха
му изглеждали като ненужно усложнение и той заяви непоколебимо:
– Не е той. – До този момент разглеждаше снимката внимателно, но
сега понечи да й я върне.
– Тя скръсти ръце над застрашителния си бюст, поне за момента от-
казвайки да я прибере, и настоя:
– Много ви моля. Ако този човек е тук, това означава, че търси една
моя приятелка, и ви уверявам, че съвсем не се кани да я води в
лунапарка.
– Ей! – развика някой от нарастващата опашка. – Хайде по-
бързичко!
Чуха се и други подвиквания и мосю Дядо № 1 в света отново вдиг-
на камерата. Този път вниманието му изцяло бе насочено към господин
Любезност, когото очевидно искаше да увековечи на видеолентата си.
Крис се извърна към гишето, забеляза обектива и посегна да прикрие
лице, като мошеник, който излиза от съда след изчитането на обвинени-
ето. Гърт нямаше какво повече да научи тук.
– Не е онзи! – изсъска Крис. – Тоя е съвсем различен! А сега си
вдигай дебелия задник от тука, защото ще се наложи да те изхвърлим от
парка.
– Я кой се репчи! – не му остана длъжна. – На задника ти може да
се сервира цял банкет и даже една вилица няма къде да падне.
– Разкарвай се! Веднага!
287
Роуз Мадър
Жената се запъти обратно към ливадата за пикник с пламнали стра-
ни. Чувстваше се като пълен глупак. Как можа така да се издъни? Иска-
ше й се да се оправдае с обстановката – беше ужасно шумно, цареше
пълна бъркотия, наоколо непрекъснато търчаха разни хора, които се
правеха, че се забавляват – но причината не беше в бъркотията. Тя се
беше уплашила. Предположението, че е възможно съпругът на Роузи да
е убил Питър Слоуик, бе доста неприятно, но опасението, че същият то-
зи тип може в момента, да е тук, преоблечен като рокер, бе неизмеримо
по-неприятно. И преди й се бе случвало да се сблъсква с луди, но лудост
в съчетание с такава невероятна изобретателност и маниакалност…
„Между другото, къде ли е Роузи? – Гърт бе сигурна, че не е тук. –
Поне засега“ – поправи се.
– Издъних се – гласно измърмори тя, припомняйки си думите, с ко-
ито посрещаше почти всички новодошли в „Дъщери и сестри“ – „Приз-
най си, като знаеш.“
Добре де, призна си, че се е издънила. Това означаваще, че в мо-
мента не може да разчита на пристанищната охрана – нямаше как да ги
убеди, а дори и да успее, това би й отнело прекалено много време. Бе за-
белязала обаче, че докато се мотаеше по ливадата за пикник, плешивият
рокер с инвалидната количка се заговори с няколко души, повечето же-
ни. Дори Лана Клайн му донесе нещо освежително, като че ли сладолед.
Забърза към ливадата, пренебрегвайки настоятелната нужда да по-
сети тоалетната. Огледа се за Лана или за някоя от другите жени, с кои-
то бе разговарял плешивкото, а то бе все едно да търсиш ченге – точно
когато най-много ти трябват, никакви ги няма.
Не можеше да отлага повече – направо щеше да се пръсне. Защо, по
дяволите, се бе наливала с толкова много чай с лед?
11
Норман се върна на централната алея и бавно потегли към ливадата

за пикник. Обедът още не бе свършил, но не оставаше много време – ве-
че бяха започнали да разнасят първите подноси с десерта. Ако ще пред-
приема нещо, трябваше да побърза и да действа, докато жените са съб-
рани на едно място. Вече не се притесняваше – тревогите му бяха пре-
минали. Знаеше точно място, където може да хване някоя жена насаме и
хубавичко да си поговори с нея. „Жените не могат без тоалетна, Норми
– бе му казал веднъж баща му. – Те са като кучетата, дето не могат да не
288
припикаят всеки божи люляков храст, който им се изпречва на пътя.“
Бързо насочи количката към алеята с надпис „КЪМ
ТОАЛЕТНИТЕ“.
„Достатъчна ми е и една – разсъждаваше той. – Една, която да ми
каже къде е Роузи, щом като не е тук. Ако е в Сан Франциско, ще ида в
Сан Франциско, ако е отлетяла за Токио, и там ще я последвам. И в ада
да е слязла, няма да се откажа. И защо не? И без друго всички ще свър-
шим там, а току-виж с Роуз и дом сме завъртели в преизподнята.“
Прекоси горичката с декоративни борчета и остави количката да се
пързаля свободно по лекия наклон към тухлената сграда без прозроци и
с врати в двата края – отдясно „Мъже“, отляво „Жени“. Продължи нап-
раво покрай дамската част и сви зад ъгъла. Мястото му се видя задово-
лително – постройката бе заобиколена с равна тясна ивица земя, загра-
дена с високи колове, край които бяха наредени пластмасови боклук-
чийски кофи. Той слезе от количката и предпазливо подаде глава зад
ъгъла, за да може да наблюдава алеята. Вече се беше оправил и отново
се чувстваше уравновесен и спокоен. Главата още го понаболяваше, но
тъпата пулсираща болка, която изпитваше сега, не го измъчваше толко-
ва. От горичката се зададоха две жени – ядец. Най-голямото неудобство
на избраната стратегия беше, разбира се, навикът на жените вечно да се
мъкнат до едното място по двойки. Какво, по дяволите правят там?
Обарват ли се, що ли? Тия двете влязоха вътре. През близкия прозорец
се чуваше как се смеят и обсъждат някого на име Фред. Фред това, Фред
онова, Фред не знам си какво. Очевидно Фред бе някакво хлапе. Всеки
път, когато по-приказливата замлъкваше да си поеме дъх, цятата пост-
ройка екваше от стръжещия смях на другата – Норман имаше чувство-
то, че някой посипва мозъка му с натрошени стъкла, както сладкарят ръ-
си поничките със захар. Въпреки това не помръдна от мястото си и про-
дължи да наблюдава пътеката абсолютно неподвижно, като непрекъсна-
то ту свиваше, ту отпускаше юмруци.
Най-сетне излязоха, продължавайки да говорят за Фред, и закрачи-
ха по пътеката толкова близо една до друга, че хълбоците и раменете им
се докосваха – той едвам се сдържаше да не хукне след тях, да ги сграб-
чи за косите с по една ръка и да пръсне главите им една в друга като
тикви, пълни с експлозив.
– Не – шепнешком си заповяда. Потта се стичаше по лицето му на
едри, кристално чисти капки и лъщеше по гладко избръснатия му череп.
– Не, не сега, за Бога, не губи самообладание точно сега!
Целият трепереше, главоболието му отново се бе усилило и главата
289
Роуз Мадър
му кънтеше до пръсване. По контурите на предметите танцуваха ярки
искри, а му потече и носът.
Следващата посетителка на заведението бе сама и той я разпозна
веднага – това беше същата лелка с побелелите коси и отвратителните
вени, дето му донесе кисело мляко.
„Да знаеш аз какво съм ти приготвил – целият в очакване, мислено
й се закани, а в това време жената се заспуска по циментовата алея към
тухлената постройка. – Такова млекце съм ти спретнал, а ако не ми ка-
жеш онова, което ме интересува, при това веднага, току-виж си го из-
сърбала до дъно.“
В този миг от горичката изникна още някой. И тази особа му бе
позната – това беше дебелата, нахална кранта с червената дреха, дето го
зяпаше, когато касиерът го повика за парите. Отново го обзе влудяващо-
то чувство, че я познава отнякъде, но не помни откъде – то наподобява-
ше раздразнението, което предизвиква досадна дума, която е на върха
на езика ти, но всеки път, щом понечиш да я изречеш, отскача като гу-
мена топка.
Познаваше ли я? Само да не го болеше така силно главата…
Тя продължаваше да размахва огромната си чанта, която прилича-
ше на дипломатическо куфарче, и тъкмо тършуваше из нея. „Какво тър-
сиш, дебелано? – мислено възкликна Норман. – Малко сладко? Или ня-
кой и друг бонбон? Да не би…“
Името се появи изневиделица. Беше чел за нея в статията за „Дъще-
ри и сестри“, която намери в библиотеката. Даже беше поместена и
снимка – негьрката беше приклекнала в някаква идиотска бойна поза,
приличаше по-скоро на двойно ремарке, отколкото на Брус Лий. Имен-
но тя се беше изказала, че мъжете не били техни врагове… „Но ако на-
паднат, отвръщаме им със същото.“ Гърт. Не помнеше фамилията, но
малкото й име беше Гърт.
„Изчезвай, Гърт“ – мислено я подкани. Бе стиснал юмруци с все си-
ла и ноктите му болезнено се забиваха в дланите му.
Но вместо да се махне, тя подвикна:
– Лана! Ей, Лана!
Белокосата жената се обърна и закрачи обратно към Дебелака, коя-
то приличаше на Хладилника, облечен в рокля. Норман проследи с пог-
лед как възрастната жена на име Лана се заизкачва с Дърта-Гърта към
горичката. Докато се отдалечаваха, Гърти й подаде нещо. Приличаше на
лист хартия.
Норман отри потта от очите си и зачака Лана да приключи
290
оперативката с Гърт и да се върне в тоалетната. Оттатък дърветата, на
ливадата, вече приключваха с десерта и скоро жените щяха да се изси-
пят насам като потоп. Ако в най-скоро време не му потръгне, ще наста-
не пълен хаос.
– Хайде, хайде – мърмореше Норман, и сякаш в отговор на думите
му, от горичката излезе някой и закрачи надолу по циментовата пътека.
На беше Гърт, не беше и Лана – лейди Кисело мляко, а някакво трето
лице, но той познаваше и нея – това беше едната от двете пачаври, кои-
то видя в зеленчуковата градина, когато беше на оглед на „Дъщери и
сестри“ – онази с двуцветната коса. Дръзката кучка, която дори му
помаха.
„И ми изкара акъла, мръсницата му с мръсница – помисли си. –
Тъкмо ще й го върна. Хайде, побързай, малката ми. Ела при татко.“
Започваше да се възбужда, главата вече не го болеше. Седеше не-
подвижно и надничаше зад ъгъла, молейки се Гърт да не изскочи в най-
неподходящия момент и момичето е оранжево-зелената коса да не раз-
мисли и да се върне. Засега алеята беше пуста, а девойката с отвратител-
ната перука се приближаваше към тоалетната. „Госпожице Пънк-Грън-
дж отрепка за 1994 година, заповядай в моя кабинет, казал паяка на му-
хата, насам, насам“ – тя посяга към вратата, но така и не успява да я от-
вори, защото пръстите на Норман се сключват около тъничката китка на
Синтия, преди да е докоснала дръжката.
Тя извръща слисан поглед към него и изблещва очи.
– Ела тука – каза той и я помъкна след себе си. – Ела тука да си по-
говорим. Хубавичко да си поговорим.
12
Гърт Киншо бързаше към тоалетната и буквално подтичваше, кога-

то – чудо на чудесата – пред нея се изпречи именно жената, която търсе-
ше. Моментално отвори обемистата си чанта и припряно затьрси
фотографията.
– Лана! – викна тя. – Хей, Лана!
Лана се върна по пътеката и започна да й обяснява:
– Търся Кати Спаркс. Виждала ли си я някъде?
– А-ха, хвърля подкови – отвърна Гърт и посочи с палец към лива-
дата. – Видях я преди две минути.
– Чудесно!
291
Роуз Мадър
Тя веднага забърза натам. Чернокожата отправи изпълнен с копнеж
поглед към тоалетната и забърза да я настине. Мехурът й сигурно щеше
да издържи още малко.
– Притесних се да не би пак да е изпаднала в пристъп на паника и
да е хукнала да си върви. Нали я знаеш каква е.
– А-ха. – Вече бяха стигнали до горичката, когато Гърт подаде
снимката на по-възрастната жена. Тя се вгледа с интерес. Не бе сред
постоянните обитателки на „Дъщери и сестри“ и виждаше фотография-
та за пръв път. Лана беше социален работник-психиатър и живееше в
Кресънт Хайтс със симпатичния си съпруг, който никога не я малтрети-
раше, и трите си симпатични деца, които никога не й създаваха
проблеми.
– Кой е този? – попита тя.
Понечи да отговори, но в този миг се зададе Синтия. Както винаги,
независимо от обстоятелствата, шантавата й коса накара Гърт да се
усмихне.
– Здрасти, Гърт, ризата ти е страхотна! – подкачи я девойката. Това
не беше комплимент, а чисто и просто реплика, малък синтиизъм.
– Благодаря. Имаш чудни панталони. Но бас държа, че ако поло-
жиш малко старание, ще намериш и такива, от които задникът ти съв-
сем да изскача.
– Я пък ти – отвърна девойката и продължи по пътеката, а стегнато-
то й, безспорно привлекателно задниче подскачаше като махалото на
часовник. Лана я изгледа развеселена, а после отново се загледа в сним-
ката, разсеяно поглаждайки дългата си бяла коса, която бе вързала па
опашка.
– Не ти ли се струва познат?
Тя поклати глава, но Гърт изтълкува отговора й по-скоро като израз
на съмнение, отколкото като отрицание.
– Представи си го без коса.
На другата жена й хрумна още по-добра идея – закри косата на мъ-
жа от снимката с ръка. После се вгледа много по-внимателно и безмълв-
но раздвижи устни, сякаш се опитваше да разчете нещо. После вдигна
поглед към Гърт, а на лицето й бяха изписани изумление и тревога.
– Тази сутрин го почерпих с кисело мляко – колебливо започна. –
Беше с тъмни очила, но…
– Движеше се в инвалидна количка – прекъсна я Гърт и макар да
знаеше, че това е едва началото, от раменете й сякаш се смъкна огромен
товар. Винаги е по-добре да знаеш. Да си сигурен.
292
– Да. Опасен ли е? Да, нали? Придружавам две жени, които са пре-
живели страхотни травми през последните няколко години. Психиката
им е доста разклатена. Ще възникнат ли някакви усложнения, Гърт? Пи-
там заради тях, не заради себе си.
Чернокожата размисли внимателно и рече:
– Не смятам. Мисля, че страшното почти мина.
13
Норман раздра ризата на Синтия и оголи гърдите й с големината на

кафени чашки. Притисна я към стената и запуши устата й. После се при-
лепи към нея. Тя се опита да се отдръпне, но, разбира се, нямаше накъде
да мърда – беше я приклещил с тяло, а това го разпали още повече. Но
възбудата въздействаше само върху тялото му. Съзнанието му сякаш се
рееше на около метър над главата му и невъзмутимо наблюдаваше как
Норман се привежда над госпожица Пънк-Гръндж и впива зъби в рамо-
то й. Задъвка плътта й като вампир и всмука кръвта, която изби изпод
кожата. Тя бе гореща и солена на вкус; дори не бе забелязал кога е еяку-
лирал, а писъците на момичето, които се изплъзваха изпод тежката му
длан, изобщо не достигаха до слуха му.
14
– Върни се при пациентките си и стой при тях, докато не ти кажа,

че всичко е чисто – каза Гърт на Лана. – И ще те помоля за една услуга –
за момента не споменавай за това на никого. Твоите приятелки не са
единствените психически нестабилни жени тук.
– Зная.
Гърт стисна ръката й.
– Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.
– Добре, ти си знаеш.
– А-ха, дано да е така. Поне знам, че няма да ми е трудно да го отк-
рия, ако още се разхожда с инвалидната си количка. Ако случайно го
видиш, стой далеч от него. Разбра ли? Стой далеч от него!
Лана я изгледа ужасено.
– А ти къде отиваш?
– Ще се отбия до тоалетната, защото иначе ще почина от отравяне.
293
Роуз Мадър
После иди при охраната и им кажи, че един инвалид в количка се е опи-
тал да ми задигне чантата. Ще започнем от там, но най-важното е да го
разкараме от празненството.
Добре, че Роузи я нямаше, сигурно имаше среща или някакъв друг
ангажимент – Гърт никога не бе изпитвала такова дълбоко чувство на
благодарност. Ако види Роузи, ще откачи – но докато я няма, може и да
успеят да го спрат, преди да е направил големи поразии.
– Искаш ли да те изчакам? – нервно я попита другата жена.
– Не бери грижа.
Лапа погледна към пътеката сред дърветата и се смръщи.
– Е, може би все пак ще те изчакам.
Гърт се ухили.
– Добре. Никак няма да се бавя, обещавам.
Вече почти бе стигнала до тоалетната, когато до слуха й достигна
странен шум – някой пъхтеше, при това доста тежко. Не – бяха двама.
Огромната й уста се изви в лека усмивка. Съдейки по шума, някой се е
усамотил зад тоалетната за малко следобедно удоволствие. Просто…
– Говори, мръснице!
Гласът прозвуча почти като кучешки лай и усмивката й замръзна на
устните.
– Казвай веднага къде е!
15
Гърт хукна покрай ниската тухлена постройка толкова бързо, че ед-

ва не се препъна в празната инвалидна количка. Плешивкото с рокерс-
кото яке – Норман Даниълс – стоеше с гръб към нея и стискаше Синтия
с такава сила, че палците му почти се бяха изгубили в кльощавите й ра-
менца. Лицето му бе почти долепено до лицето на девойката, но въпре-
ки това тя забеляза странната форма на носа й. И преди бе виждала така-
ва чупка, а веднъж дори в собственото си огледало. Носът й бе счупен.
– Казвай къде е отишла, иначе ще се погрижа да не ти се налага да
използваш червило, защото направо ще ти одера проклетия плюва…
В този миг Гърт престана да мисли и да чува. Превключи на авто-
пилот. От Норман Даниълс я деляха две крачки. Докато ги измина, здра-
во вплете пръстите на двете си ръце. Вдиша свитите си юмруци над дяс-
ното му рамо колкото се може по-високо, за да събере повече сила. Точ-
но преди да нанесе удара обаче подивелите от ужас очи на Синтия се
294
извърнаха към нея и съпругът на Роузи веднага улови погледа й. Реаги-
ра светкавично – не можеше да му се отрече. Притежаваше страхотна
бързина.
Гърт успя да го удари, при това доста силно, но не съумя да уцели
основата на врата му, където се мереше. Вече се бе отместил настрана и
сключените й юмруци се стовариха върху челюстта му. Възможността
да приключи всичко набързо без много-много шум бе пропусната. Като
се извърна с лице към нея, отначало й се стори, че е ял ягоди. Ухили се
насреща й – по зъбите му се стичаше кръв. Тази кървава усмивка я пот-
ресе до дън душа и я изпълни с непоклатима увереност, че само е успяла
да осигури смъртта на две жени, вместо на една. Това не бе човек. Това
бе Грендъл, преоблечен в рокерско30 яке.
– Я виж ти, Дърта-Гърта! – възкликна той. – Искаш да се сборим
ли, Гърти? Това ли искаш? Да се сборим? Ще ме понаплескаш, за да
слушкам, така ли? – Разхили се и се тупна с длан по гърдите, за да пока-
же колко е доволен от идеята. Циповете на якето дръпнаха.
Гърт стрелна с поглед Синтия, която оглеждаше тялото си с почуда,
сякаш се питаше къде ли е изчезнала ризата й.
– Бягай, Синтия!
Момичето вдигна към нея замаян поглед, отстъпи две крачки назад
и се опря на стената, сякаш самата мисъл за бягство я бе изтощила. По
лицето й като втасващо тесто се надигаха насинени подутини.
– Гърт-Гърт-боу-Бърт – занарежда Норман и запристъпва към едра-
та негърка. – Банана-фана-фоу-Фърт, фии-фи-моу-Мърт… Гърт! – Раз-
смя се като дете, а после отри окървавената си уста. По голата му глава
лъщяха капки пот. Приличаха на пайети. – Оооо, Гърти – монотонно
продължи да тананика мъжът, а горната част на тялото му се накланяше
ту наляво, ту надясно, като кобра, подмамена от свирката на укротителя.
– Оооо, Гърти. Ще ми станеш на поничка. Ще те обърна наопаки като
ръкавица, ще…
– Айде, ела де! – кресна тя в отговор. – Това да не ти е училищна
забава, смотаняк задръстен! Като толкова съм ти притрябвала, ела де!
Даниълс престана да се криви и зяпна насреща й, очевидно неспо-
собен да проумее факта, че тъпата бъчва му се бе развикала. Че се опит-
ваше да го предизвика. В това време Синтия направи още две-три ко-
лебливи крачки, панталонките й се отриха с шумолене о стената и тя от-
ново се опря на тухления зид.
30. Чудовище от староанглийския епос „Беоулф“. – Б. пр.
295
Роуз Мадър
Гърт протегна ръце напред, извърнати с дланите навътре, отдалече-
ни една от друга на около петдесет сантиметра. Пръстите й бяха присви-
ти като нокти на хищна птица. Приведе глава и тромаво се запоклаща
като мечка. Като видя отбранителната й поза, той забрави слисването си
и страшно се развесели.
– Какво си намислила, Гърт? На Брус Лий ли смяташ да се правиш?
Е, не искам да те разочаровам, ама той пукна, Гърти. А само след петна-
десет секунди същото ще ти се случи и на теб – след петнадесет секунди
ще си просто труп на една дърта тлъста негьрка. – Той се разхили.
Тя изведнъж се сети за Лана Клайн, която преди малко се оглежда-
ше притеснено и все пак реши да я изчака.
– Лана! – извика с все сила. – Той е тук! Ако още си там, тичай за
помощ!
Мъжът на Роузи отново се стресна, но после се отпусна. Лицето му
отново се разтегна в усмивка. Хвърли поглед през рамо да се увери, че
Синтия още не е изчезнала, а после отново се обърна към Гърт и започ-
на да се поклаща наляво-надясно.
– Къде е жена ми? Кажи ми къде е и може да се разминеш само със
счупена ръка. Даже току-виж съм те пуснал. Тя ми задигна банковата
карта. Просто искам да си я получа.
„Не мога да го нападна – разсъждаваше едрата жена в това време. –
Трябва той да го направи, иначе няма да се справя. Как обаче да го нака-
рам да се приближи?“
Замисли се за Питър Слоуик – припомни си за липсващата част от
тялото му и за другите части, където белезите от ухапване бяха най-
многобройни – и като че съумя да си отговори на въпроса.
– За теб „изяж ме“ има съвсем буквално значение, нали, педераст
такъв? Не ти стигаше да му направиш свирка, значи? Та какво казваш?
Ще ме нападаш ли, или прекалено много те е страх от жените?
Сега вече усмивката му не просто угасна – на Гърт й се стори, че
буквално чу как гримасата пада от лицето му и се разбива като ледена
шушулка в металните бомбета на обувките му. Норман престана да се
клати.
– ЩЕ ТЕ УБИЯ, КУЧКА ТАКАВА!
Тя се извърна настрана и се приготви за същата хватка, която по-
казваше на Синтия в деня, когато Роузи донесе новата си картина в „Дъ-
щери и сестри“. Този път задържа ръцете си доста по-дълго време, от-
колкото учеше момичетата да правят, знаейки, че дори сляпата ярост на
това животно не е сигурна гаранция, че ще успее да го преметне – той
296
бе силен мъж и ако не го подхване както трябва, просто ще я смели като
плъх във вършачка. Норман се хвърли срещу нея и раззина уста, готов
да хапе. Гърт приклекна още по-ниско – задникът й вече се опираше в
стената – и безмълвно се помоли: „Господи, помогни ми.“ После сграб-
чи дебелите му космати китки.
„Не мисли, за да не развалиш всичко“ – заповяда си тя, после се из-
върна към него, подложи му огромния си хълбок и светкавично го пре-
метна наляво. Под огромната тежест краката й се раздалечиха; на кади-
фяната й пола не й провървя – червената дреха се разпори почти до та-
лията с пукот, подобен на припламването на боровите съчки в камината.
Хватката беше добра. Норман прелетя над хълбока й и наместо
яростното изражение на лицето му се изписа безкрайно слисване. При-
земи се челно в инвалидната си количка. Тя се преобърна и го захлупи.
– Ееее! – хрипливо възкликна Синтия.
Иззад ъгъла предпазливо надникна Лана Клайн.
– Какво става? Защо вик… – Тя забеляза окървавения мъж, който се
опитваше да изпълзи изпод прекатурената количка и в чиито очи се че-
теше неприкрита злост, и млъкна.
– Тичай за помощ! – кресна й Гърт. – Охраната! Веднага! Викай
колкото можеш!
Норман блъсна количката настрана. Челото му беше леко одраска-
но, но от носа му като фонтан струеше кръв.
– Ще те убия за това – изсъска той.
Тя нямаше никакво намерение да му позволи дори да опита. Меж-
дувременно Лана се разпищя и хукна да бяга, а огромната негърка нап-
рави невероятен плонж, на който и Хълк Хоган би завидял, и се стовари
върху Норман Даниълс. Имаше какво да стовари – последният път кан-
тарът показваше сто и четиридесет килограма – и всички усилия на мъ-
жа да се изправи бяха пресечени. Ръцете му се изпружиха настрани като
краката на маса за игра на карти, върху която са поставили двигател на
камион; разбитият му нос се заби в спечената пръст между тухлената
постройка и оградата, а тестисите му се заклещиха в стъпенките на ко-
личката, причинявайки му неописуема болка. Опита се да изпищи – съ-
дейки по лицето му, трябваше да пищи с все сила – но от гърлото му из-
лезе само дрезгаво хъркане. Възседнала Норман – разпраната й пола се
бе запретнала почти до хълбоците – Гърт се питаше какво да прави по-
нататък, когато изведнъж си припомни първите няколко терапевтични
сбирки, на които Роузи най-сетне събра кураж да се разприказва. Най-
напред им разказа за ужасните си болки в гърба, които понякога дори
297
Роуз Мадър
гореща баня не можела да облекчи. Когато им обясни причината, много
от присъстващите закимаха с разбиране. Тя бе сред тях. Сега се протег-
на, повдигна полата си още по-високо, при което се подадоха грамадни
сини памучни гащи.
– Роузи вика, че си падаш по бъбреци, Норман. Бил си от ония сра-
межливци, дето не обичали да оставят следи. Ама ти харесва как изг-
лежда, като я удряш там, нали? Заприличва на парцал. Лицето й побеля-
ва като платно, а? Даже и устните. Знам, знам – и аз имах един приятел,
дето си падаше по тия работи. Като видиш нечия такава сгърчена физи-
ономия и ти става благо на душата, нали? Поне за известно време.
– … кучка… – изсъска той.
– Н-дааа, по бъбреци си падаш – по лицето ти виждам, нали разби-
раш, имам дарба да чета по лица. – Тя постепенно се придвижваше към
горната част на тялото му. Вече почти бе стигнала до раменете му. – Ня-
кои си падат по крака, други по задници, трети по цици, обаче има ня-
кои – разни откачалки като тебе, Норман – дето си падат по бъбреци. Е,
сигурно ти е известна старата поговорка „Каквото повикало, такова се
обадило“.
– … разкарай се…
– Роузи не е тук, Норм – продължи Гърт, без да му обръща никакво
внимание, и се понамести малко по-нагоре, но пък ти остави едно малко
послание от своите бъбреци, чрез моите бъбреци. Слушай внимателно,
то гласи следното.
Излази още малко по-нагоре, настани се точно върху извърнатото
му лице и отпусна мехура си. Ах, какво блаженство.
Отначало Норман като че дори не разбра какво става. После бавно
проумя. Разкрещя се и се опита да я събори. Гърт почувства, че се нади-
га, и го притисна със задник към земята. Бе изненадващо, че е способен
на такова усилие, като се има предвид колко пердах отнесе.
– Ааа, хич не си я мисли тая, мърльо смотан – рече му и продължи
да изпразва мехура си. Нямаше опасност да се удави, но никога досега
не бе виждала такава погнуса и гняв, изписани на нечие лице. И то за
какво? Заради някаква си гореща водица. Ако някой в историята на чо-
вечеството заслужава да бъде препикан, то това със сигурност бе тоя от-
качен про…
Той нададе неистов рев, протегна се, сграбчи я под лактите и впи
ноктите в ръцете й. Тя изписка (най-вече от изненада, макар че ужасно я
заболя) и политна назад. Той правилно прецени движението й и в същия
миг с все сила я блъсна отдолу. Този път успя да я прекатури. Гърт се
298
пльосна до стената. Норман съумя да се изправи криво-ляво – по лицето
му, по голата му глава и по рокерското му яке се стичаха струйки, а
снежнобялата му тениска бе прилепнала към тялото му.
– Ти се изпика върху мен, курва с курва – изсъска той и се метна
към нея.
Синтия му подложи крак. Той се препъна и отново заби нос в инва-
лидната количка. Излази заднешком и се обърна. Почти успя да се изп-
рави, но в последния миг политна назад и запъхтян впери в Гърт блесна-
лите си сиви очи. Обезумели очи. Тя понечи да се приближи, възнамеря-
вайки да го свали на земята и повече да не го изпуска. Ако трябва, ще
му прекърши гръбнака като на змия – вече е крайно време, иначе току-
виж събрал сили отново да се изправи.
Той бръкна в един от многобройните джобове на якето и в миг Гърт
се вледени, убедена, че ще извади пистолет и ще я простреля в корема.
„Поне ще умра с празен мехур“ – рече си и застина.
Не беше пистолет, но все същото – Норман стискаше в ръка тейзър.
Тя познаваше една умопобъркана бездомна жена, която имаше подобно
устройство и трепеше плъхове с него – от ония, огромните, дето се мис-
лят за кокер-шпаньоли, само дето нямат кучешки паспорт. – Искаш ли
да те бодна? – продължавайки да седи на колене попита той и размаха
тейзъра. – Искаш ли, а, Гърти? По-добре ела сама, защото няма да ти се
размине, щеш не щеш…
Той замлъкна и извърна колеблив поглед към ъгъла на постройката.
В далечината се чуваха стъписани, тревожни женски писъци, но тълпата
като че се приближаваше.
Гърт използва моментното му разсейване, отстъпи назад сграбчи
прекатурената инвалидна количка за страничните облегалки и я изпра-
ви. После я забута с резки движения към него.
– Айде де – подразни го. – Айде де, давай, любителю на бъбреци.
Давай, лайнар такъв. Давай, педал смотан. Искащ да ме жилнеш, а? Ис-
каш да ме гръмнеш с тъпия си фазер? Айде де, какво чакаш. Май имаме
време за един последен танц, преди ония с белите престилки да те отве-
дат в „Сънидейл Ейкърс“ или където там държат откачени ненормални-
ци като т…
Той стана, отново се извърна по посока на приближаващите гласове
и Гърт си рече: „Какво толкоз, по дяволите, имам един живот, поне да
го изживея като бял човек“, после блъсна количката срещу него с все
сила. Тя налетя право срещу Норман, той изквича и политна заедно с
нея. Гърт се хвърли отгоре му. Разплаканият, треперлив вик на Синтия
299
Роуз Мадър
долетя до нея прекалено късно:
– Внимавай, Гърт! Онова нещо!
Чу се тихо злокобно изпращяване – зиииттт! – и кракът на Гърт, от
глезена, където я докосна металният проводник, чак до ябълката, се раз-
къса от болка. Кожата й още бе влажна от урината и това може би усили
ефекта на оръжието. Мускулите й се напрегнаха до скъсване и в очите й
избиха сълзи, а после вече изобщо не чувстваше крака си. Свлече се на
земята. Падайки, стисна ръката, която стискаше тейзъра, и я изви колко-
то се може по-жестоко. Норман изквича от болка и понечи да я ритне и
с двата си крака. Не уцели съвсем, но едната му подметка болезнено се
заби точно под гърдите й, право в диафрагмата. Болката бе толкова не-
надейна и силна, че за миг поне Гърт изцяло забрави за болката в крака,
но продължи да стиска китката му и да я извива, докато най-сетне юм-
рукът му се разтвори и противната джунджурия падна на земята.
Норман тежко падна назад – на устата му бе избила кървава пяна, а
от носа му се стичаха малки капки кръв. В широко отворените му очи се
четеше крайно изумление – той изобщо не можеше да проумее, че отне-
се такъв пердах от жена, а и надали щеше да го проумее. Изправи се,
олюлявайки се, извърна глава по посока на приближаващите гласове –
вече бяха съвсем наблизо – а после хукна покрай оградата към парка.
Гърт предполагаше, че няма да стигне далеч, без да привлече внимание-
то на охраната на парка – изглеждаше така, сякаш току-що бе изваден от
филм на ужасите.
– Гърт…
Разплакана, Синтия се опитваше да изпълзи до едрата негърка, коя-
то лежеше на една страна и наблюдаваше бягащия Норман. Тя се обърна
към момичето и установи, че е изтърпяло много по-жесток побой, от-
колкото й се бе сторило отначало. Точно над дясното и око се бе надиг-
нала огромна синина, а носът й навярно никога нямаше да бъде същият.
Гърт се изправи с мъка на колене и изпълзя до Синтия. Като се доб-
ра до нея, двете се прегърнаха здраво, за да не паднат. Опитвайки се да
проговори през подпухналите си устни, Синтия издума с огромни
усилия:
– Щях да го преметна… както ни учеше… но той ме изненада.
– Няма значение – отвърна й и целуна нежно слепоочието й. – Мно-
го ли пострада?
– Не зная… не плюя кръв… едно добро начало. – Опитваше се да
се усмихне. Усилието очевидно й причиняваше непоносима болка, но
въпреки това се опитваше да се усмихне. – Напика го.
300
– Да. Напиках го.
– Точно така – прошепна момичето и отново се разплака. Гърт я взе
в прегръдките си и така ги откриха първите жени, които дотичаха заед-
но с двама от охраната – на колене, между задната стена на тоалетната и
изоставената преобърната инвалидна количка, всяка опряла чело на ра-
мото на другата, вкопчени една в друга като моряци-корабокрушенци.
16
Първото неясно впечатление на Роузи от спешното отделение на

градската болница беше, че цялото общежитие се е събрало там. Докато
се опитваше да си пробие път до Гърт, която се намираше в отсрещния
ъгъл на стаята (не обърна почти никакво внимание на мъжете около се-
бе си), отбеляза, че поне три от жените липсват – Ана, която сигурно
още се бави на сбирката в памет на бившия й съпруг, Пам, която беше
на работа, и Синтия. Последното откритие я ужаси най-много.
– Гърт! – извика и разбута мъжете, без изобщо да ги поглежда. –
Гърт, къде е Синтия? Да не би…
– На горния етаж. – Тя се постара да се усмихне, за да й вдъхне уве-
реност, но опитът не беше много убедителен. Очите й бяха подути и за-
червени от плач. – Приеха я и сигурно ще остане тук известно време, но
ще се оправи, Роузи. Бил я доста лошо, но ще се оправи. Знаеш ли, че си
с каска на главата? Толкова си… сладка.
Бил отново се зае с катарамата под брадичката й, но тя дори не усе-
ти кога каската изчезна от главата й. Вглеждаше се в Гърт… в Консуе-
ло… в Робин. Търсеше в очите им обвинение, че е замърсила чистия им
дом. Търсеше омраза.
– Съжалявам – дрезгаво изрече тя. – Ужасно съжалявам за всичко.
– Защо? – учуди се Робин. – Не ти си пребила Синтия.
Роузи я изгледа объркано, после отново се извърна към Гърт.
Тя гледаше на другата страна, а като проследи погледа й, младата
жена се вкамени от ужас. Чак сега осъзна, че в това помещение освен
жените от „Дъщери и сестри“ има полицаи. Двама цивилни и трима
униформени. Полицаи.
Роузи протегна вкочанената си ръка и се вкопчи в пръстите на Бил.
– Говерете с тази жена – обясняваше Гърт на единия. – Нейният
съпруг го извърши. Роузи, това е лейтенант Хейл.
Всички се извръщаха към нея, взираха се в жената на ченгето която
301
Роуз Мадър
бе имала най-безочливото нахалство да задигне кредитната карта на мъ-
жа си и да се опита да изчезне от живота му.
Братята на Норман нея гледат.
– Госпожо? – обърна се към нея цивилният полицай и за миг гласът
му толкова й заприлича на гласа на Харли Бисингтън, че й идеше да се
разпищи.
– Спокойно, Роузи – тихо й говореше Бил. – Тук съм и ще остана с
теб.
– Госпожо, дали можете да ни кажете нещо за случилото се? – Поне
гласът му вече не приличаше на гласа на Харли.
Тя погледна през прозореца към входа на болницата. Там бе изток –
посоката, от която не след дълго над езерото ще изплува нощта. Роузи
прехапа устни и се обърна към ченгето. Стисна ръката на Бил и с друга-
та си ръка и заговори с дрезгав глас, който като че нямаше нищо общо с
нейния собствен глас.
– Нарича се Норман Даниълс – каза тя на лейтенант Хейл.
„Говориш като жената от картината – помисли си. – Говориш като
Роуз Мадър.“
– Той е мой съпруг, полицейски следовател е и е луд.
302
ЧАСТ ОСМА
ДА ЖИВЕЕ БИКЪТ
Отначало имаше усещането, че съзнанието му някак си се е откъс-

нало от тялото му и витае над него като балон, пълен с хелий, но когато
Дърта-Гърта напика лицето му, всичко се промени. Започна да му се
струва, че разсъдъкът му сякаш се е превърнал в плоско камъче, което
подскача като жабка по гладката повърхност на езерото. Като че мисли-
те му вече не витаеха, а бяха започнали да подскачат.
Още не можеше да проумее онова, което му направи тлъстата черна
мръсница. Прекрасно знаеше, че го бе направила, но понякога да знаеш
нещо и да вярваш в него са коренно различни неща, а това бе именно
един от тези случаи. Сякаш неведома сила го беше превърнала в друго
същество, което безпомощно подскачаше по повърхността на възприя-
тието и единствено в краткотрайни мигове на просветление успяваше да
възстанови мисловните си способности или да преживее някакви чудно-
вати, несвързани случки.
Помнеше, че последния път зад кенефа му беше много трудно да се
изправи – имаше поне пет рани по лицето, които кървяха, носът му
зверски го болеше от последователните удари в инвалидната количка,
цялото му тяло беше натъртено от сто и петдесетте килограма на Дърта-
Гърта, която се друсна отгоре му – ребрата и слабините му пулсираха…
и все пак Норман беше в състояние да понесе всички тези беди – и как-
во ли още не. Не можеше да преживее обаче мисълта, че е подмокрен от
нея, че мирише на нея, не просто на урина, а на женска урина. Всеки
път, когато мислите му се насочваха в тази посока, имаше чувството, че
мозъкът му започва да се разтапя. Приискваше му се да се разпищи и
целият свят – бе жизненоважно да не изгубва връзка с него, инак щеше
да се окаже зад решетките, навярно пристегнат в усмирителна риза и
наблъскан с успокоителни – сякаш започваше да се разпада.
Докато се мъкнеше покрай оградата, си мислеше: „Дръж я тая,
дръж я тая, върни се, дръж я и я пречукай, заслужава си го, иначе никога
няма да можеш да спиш спокойно, никога няма да можеш да разсъжда-
ваш спокойно.“
303
Роуз Мадър
Дърта-Гърта сигурно се заблуждаваше, че бе избягал заради приб-
лижаващите се гласове. В действителност обаче се махна, защото ребра-
та така го боляха, че в момента едва дишаше; стомахът го прерязваше, а
тестисите му се късаха от онази непоносима, неистова болка, която само
мъжете познават.
Но болката не бе единственият подтик да избяга – другата причина
бе онова, което означаваше тази болка. Норман се страхуваше, че ако
отново се нахвърли върху Дърта-Гърта, тя не само ще го притисне до
стената, но кой знае какво още ще му направи. Тъй че хукна да бяга пок-
рай оградата колкото се може по-бързо, а гласът на грозната негърка го
следваше като присмехулен призрак. „Но пък ти остави едно малко пос-
лание… от своите бъбреци чрез моите бъбреци… едно посланийце,
Норми, и то гласи…“
После съзнанието му се замъгли за кратко – плоското камъче запод-
скача по гладката повърхност на действителността нагоре-надолу,
нагоре-надолу, а когато Норман най-сетне дойде на себе си, бе минало
известно време – може би петнадесет секунди, а може би и четиридесет
и пет. Установи, че тича по централната алея към лунапарка като подп-
лашена крава и вместо да се приближава към изхода от парка, всъщност
се отдалечава от него, насочвайки се право към езерото, към кея, където
изобщо нямаше да се затруднят да го пипнат и да го пречукат.
През това време в главата му ечаха истеричните викове на баща му,
обарвач на световно равнище (който веднъж на един незабравим лов се
бе проявил дори като несравним майстор на свирките). „И беше жена! –
пищеше Рей Даниълс. – Как можа да се оставиш на някаква си пачавра,
Норми?“
Норман прогони гласа от съзнанието си. Докато беше жив, старе-
цът му беше крещял достатъчно – нямаше намерение да слуша същите
дивотии и сега. Той може да се справи с Гърт, може да се справи и с Ро-
уз, и с всичките, но първо трябва да се разкара… и то преди цялата ох-
рана да се е вдигнала па крак да търси гологлав тип с окървавено лице.
Без друго вече го видяха сто човека, и как не. Вонеше на пикня и целият
бе изподран, сякаш бе ходил на лов за диви котки.
Свърна към залата с електронните игри и въртележката „Пътешест-
вие в Южните морета“ без ясна цел – просто искаше да се махне от из-
родите на централната алея – и точно тогава съдбата му се усмихна.
Страничният вход към залата с електронните игри се отвори и от-
вътре излезе някой. Предположи, че бе някакво хлапе. Не можеше да се
определи с точност. На ръст съществото бе колкото дете и бе облечено
304
като дете – дънки, маратонки „Рийбок“, тениска „Майкъл Макдърмот“
(отпред пишеше „ОБИЧАМ МОМИЧЕ НА ИМЕ ДЪЖД“, каквото и да
означаваше това) – но главата му бе скрита под гумена маска, която
представляваше Фердинанд Бика. На муцуната му се мъдреше широка
глуповата усмивка. Рогата му бяха закичени с цветни гирлянди. Без
изобщо да се замисля, Норман посегна и смъкна маската от главата на
детето. В ръката му остана кичур коса, но какво от това.
– Ей! – писна хлапето. Без маската изглеждаше на около единадесет
години. Въпреки това бе по-скоро ядосано, отколкото уплашено. – Дай
си ми я, тя си е моя, аз си я спечелих! Какво си мислиш, че…
Перна хлапето през лицето и то отхвръкна назад. Въртележката с
Южните морета бе оградена с брезентово платнище – хлапакът профуча
през него, а скъпите му маратонки излетяха във въздуха.
– Само да кажеш на някого, ще се върна и ще те пречукам – запла-
ши Норман поклащащото се платнище. После забърза към централната
алея и нахлупи маската на лицето си. Тя миришеше на гума и на потна-
та коса на предишния си притежател, но тези миризми не го
притесняваха. По-скоро се опасяваше, че скоро маската ще завони на
пикнята на Гърта.
После съзнанието му отново се замъгли и за известно време сякаш
се намираше над озона. При следващото просветление се намери насред
паркинга на Прес Стрийт – подтичваше към колата си, притиснал с ръка
гърдите си отдясно, където при всяко вдишване го пронизваше режеща
болка. Страховете му се бяха сбъднали и вътрешността на маската вече
се беше развоняла – смъкна я и с наслада вдъхна хладния въздух, който
не смърдеше на пикня и на жени. Погледна маската и потрепери – има-
ше нещо в тази сладникава, ухилена физиономия, от което му призлява-
ше: бик с халка на носа и венци на рогата; бик с ухилената физиономия
на тъпак, на който нещо му липсва, но той е толкова тъп, че дори не
знае какво му липсва. Инстинктивната му реакция бе да захвърли прок-
летото нещо, но се въздържа. Трябваше да помисли и за пазача на пар-
кинга и макар че той несъмнено ще запомни шофьор с маска на Ферди-
нанд Бика, може и да не направи връзка между него и онзи, за когото
полицията не след дълго ще разпитва. Струва си да я задържи, ако му
спечели още малко време.
Седна зад волана на форда, захвърли маската на седалката и запали
мотора. Като се навеждаше да свърже жиците, гадната воня отново го
блъсна в носа – ризата му така смърдеше на кисело, че чак сълзи избиха
в очите му. „Роузи вика, че си падаш по бъбреци – прозвуча в ушите му
305
Роуз Мадър
гласът на оная проклета чернилка, дето се е пръкнала направо от
чистилището, Дърта-Гърта. Норман ужасно се страхуваше, че никога ве-
че няма да може да я прогони от мислите си – сякаш го бе изнасилила и
бе заплодила в него недъгаво идиотче. – Бил си от ония срамежливци,
дето не обичали да оставят следи.“
„Не – мислено отвърна той. – Не, престани веднага, не мисли за
това.“
„Остави ти едно малко послание от своите бъбреци, чрез моите
бъбреци…“ и тогава оная гадост се изля върху лицето му смърдяща и
гореща като детска треска.
– Не! – изкрещя Норман и стовари юмрук върху таблото – Не, не
може! НЕ МОЖЕ ДА ПРАВИ ТАКИВА НЕЩА С МЕН! – Юмрукът му
отскочи, удари се в огледалото за обратно виждане и то отхвръкна на
пода. Норман ядно тресна предното стъкло – ръката го заболя, а пръсте-
нът му от Полицейската академия напука стъклото под формата на ги-
гантска звезда. За малко да започне да блъска с все сила волана, когато
най-после съумя да се овладее. Вдигна поглед и забеляза пъхнатата под
сенника квитанция. Съсредоточи поглед върху нея, стараейки се да си
възвърне присъствието на духа.
Като се поукроти, бръкна в джоба си, извади парите си и измъкна
изпод щипката петдоларова банкнота. После, опитвайки се да пренеб-
регне миризмата (въпреки че нямаше как човек да я игнорира напълно),
нахлупи маската на лицето си и подкара колата към изхода. Наведе се
над страничното стъкло и впери поглед в пазача зад маската. Онзи се
подпря на вратата с трепереща ръка и се наведе да прибере банкнотата –
в този миг Норман направи великолепно откритие: човекът беше пиян.
– Да живее дяволският му бик! – провикна се той и се разсмя.
– Тъй вярно – отвърна бикът, който бе подал глава през отворения
прозорец на зеления форд „Темпо“. – El toro grande31.
– Дължите ми два петдесет и…
– Задръж рестото – отвърна Норман и подкара колата. Измина по-
ловин пресечка, но се наложи да спре – ако не махнеше тая проклета
маска от лицето си, направо щеше да повърне в нея, което щеше да вло-
ши нещата. Разтрепераните му пръсти панически се опитваха да я смък-
нат от лицето му – сякаш го бе полазила пиявица, а после всичко отново
се разтвори, съзнанието му се откъсна от действителността и отлетя на-
някъде като направлявана ракета.
31. Големият бик (исп. ). – Б. пр.
306
Когато се съвзе, откри, че е гол до кръста и чака на някакъв свето-
фар да светне зелено. На отсрещната страна па улицата електронният
часовник на фасадата на някаква банка показваше четиринадесет часа и
седем минути. Норман се огледа и откри, че тениската му се въргаля на
пода заедно с откъртеното огледало и откраднатата маска. Дъртият Фър-
ди, който изглеждаше като спукан балон, впери в него празните си очи,
през които се виждаше подът на автомобила. Усмивката на бика, допре-
ди малко щастлива и закачлива, бе станала някак мъдра. Карай да върви,
поне не му е на лицето. Пусна радиото – копчето липсваше и операция-
та се оказа доста трудна, но не и невъзможна, има си хас. Приемателят
още беше настроен на станцията със старите песни и в момента Томи
Джеймс и Шондълс пееха „Туй-онуй“. Норман моментално започна да
им приглася. В съседната лента зад волана на някакво камри седеше
мъж с вид на счетоводител и го наблюдаваше с предпазливо любопитс-
тво. Отначало не можеше да проумее какво толкова интересно намира
оня в собствената му персона, но после се сети, че лицето му е окърва-
вено – даже като че ли кръвта вече беше засъхнала. А, и тениската, раз-
бира се. Ще трябва да реши проблема по някакъв начин, при това в най-
скоро време. Междувременно…
Наведе се, взе маската, пъхна в нея ръка и прихвана гумените устни
с върховете на пръстите си. После доближи ръка до стъклото, движейки
устните на маската в такт с песента, сякаш Фердинанд пригласяше на
Томи Джеймс и Шондълс. Норман поклащаше ръка и бикът дори танцу-
ваше в ритъма на песента. Мъжът в съседната кола бързо извърна пог-
лед напред. За миг остана неподвижен. После се пресегна и заключи
дясната врата. Норман се ухили.
Захвърли маската на пода и отри ръка в голите си гърди. Знаеше, че
изглежда адски странно, като пълен ненормалник, но за нищо на света
нямаше да навлече отново вонящата тениска. На съседната седалка бе
захвърлил якето, а то поне бе сухо отвътре. Навлече го и закопча ципа
до горе. В този миг светна зелено и камрито в съседната лента прелетя
през кръстовището, сякаш го изстреля оръдие. Норман също потегли, но
по-спокойно, пригласяйки на радиото:
– Тя ходеше по тротоара… малка хубавица, сам-сама… Ей, сладка
моя, да те отведа ли у дома?
Песента му напомни за училище. Бяха хубави години. Нямаше ни-
каква малка сладка Роуз, която да оплеска всичко и заради която стана
цялата бъркотия. Или поне в първия клас на гимназията още я нямаше.
„Къде си, Роуз? – мислено я питаше. – Защо не беше на смотания
307
Роуз Мадър
пикник? Къде си, мътните те взели?“
– Тя е на друг пикник – прошепна бикът, а в гласа му се долавяше
нещо едновременно непознато и мъдро – сякаш не излагаше заключе-
ния, а му поднасяше неоспоримите пророчества на оракул.
Норман отби колата до тротоара, без да обръща внимание на знака,
който забраняваше паркирането, и грабна маската от пода. Отново я
нахлузи на дланта си. Но този път я извърна към себе си. В празните
дупки за очите се виждаха собствените му пръсти, но те като че го гле-
даха право в очите.
– Как така на друг пикник? – хрипливо попита. Пръстите му се раз-
движиха и накараха муцуната да помръдне. Не ги чувстваше, но ги виж-
даше. Освен това подозираше, че самият той говори, но гласът не звуче-
ше като неговия, а и като че ли нямаше нищо общо с неговото гърло –
като че излизаше между гумените устни на маската.
– Харесва й как я целува – заяви Фердинанд. – Как не си се сетил?
Освен това й харесва какво правят ръцете му. Иска да направят нещо,
преди да си тръгнат. – Бикът въздъхна и, чудно, поклати всезнаещо гу-
мената си глава. – Но жените са си такива. Дай им на тях туй-онуй. Да
правят любов. И то по цяла нощ.
– Кой, бе? – викна Норман. От ярост вените на слепоочията му за-
пулсираха. – Кой я целува? Кой я обарва? Къде са? Казвай веднага!
Но маската мълчеше. Ако изобщо бе проговаряла.
„Какво ще правиш, Норми?“ – познатият глас. Гласът на татко.
Пълна досада, но поне не беше страшен. Виж, другият глас беше стра-
шен. Ако ще от собственото му гърло да бе излязъл, пак беше страшен.
– Ще я намеря – прошепна. – Ще я намеря, а после ще й покажа
туй-онуй. По моя начин.
„Е да, но как? Как възнамеряваш да я намериш?“
Най-напред му дойде наум да иде в свърталището им на Дърам
Авеню. Сигурен беше, че новият адрес на Роузи все ще е записан някъ-
де. Но идеята не му изглеждаше добра. Оная дупка беше нещо като кре-
пост. Сигурно е необходима карта – която най-вероятно много прилича
на собствената му банкова карта – за да се влезе, а и навярно има няка-
къв код за изключване на алармата.
Ами ако има някой? Е, ако се наложи, може да ги огърми на бърза
ръка – ще пречука две-три и тъкмо ще сплаши останалите. Служебният
му пистолет се намираше в сейфа в хотелската стая – едно от предимст-
вата на автобуса – но огнестрелното оръжие обикновено е най-тъпашко-
то решение на даден проблем. Ами ако адресът е вкаран в компютър?
308
Напълно възможно е – в наши дни кой ли не използва проклетите
машинки. Най-вероятно още ще се мотае и ще се чуди как да измъкне от
жените паролата и името на файла, когато ченгетата ще цъфнат и ще му
разкажат играта.
Изведнъж в главата му прозвуча нечий друг глас. Той изплува от
съзнанието му като мътен образ, замъглен от цигарен дим: „… ме е яд,
че няма да чуя концерта, но ако искам колата, не мога да пропусна…“
Чий бе този глас и какво не можеше да си позволи да пропусне соб-
ственикът му?
След миг отговорът на първия въпрос изплува. Това бе гласът на
Русокоска. Русокоска с големите очи и сладкото задниче, русокоска, чи-
ето истинско име беше Пам Някоя си. Пам работеше в „Уайтстоун“, ни-
що чудно да познава неговата непокорна Роуз, и освен това Пам не мо-
жеше да си позволи да пропусне нещо си. Какво ли е то? Като се замис-
ли човек, щом нахлупи старата ловджийска шапка и напрегне малко
блестящия си детективски мозък, отговорът вече не изглежда чак толко-
ва труден. Ако искаш кола, единственото нещо, което не искаш да про-
пуснеш, е извънредната работна смяна. А тъй като концертът, който ня-
маше да чуе, щеше да се състои тази вечер, имаше доста голяма вероят-
ност да я намери в хотела още сега. Дори ако я няма, скоро ще се появи.
А ако знае нещо, ще го каже. Нищо не научи от оная пънк-рок красави-
ца, но просто не му остана достатъчно време да обсъдят въпроса на спо-
койствие. Този път обаче няма за къде да бърза.
Щеше да се погрижи за това.
Сътрудникът на лейтенант Хейл – Джон Гюставсън – закара Роузи

и Гърт Киншо в Трети районен полицейски участък – Лейкшор. Бил ги
следваше с мотоциклета си. Роузи непрекъснато се обръщаше, за да се
увери, че е след тях. Гърт забеляза, но не каза нищо.
Хейл представи Гюставсън като „по-добрата ми половинка“, но
всъщност лейтенантът беше алфата, както би казал Норман – Роузи от-
гатна това в мига, в който ги видя заедно. Личеше по начина, по който
Гюставсън гледаше Хейл, дори докато шефът му се настаняваше до него
на предната седалка на служебния автомобил без номера. Тя бе виждала
този поглед хиляди пъти, дори в собствената си къща.
Подминаха някаква банка, на чиято фасада имаше часовник –
309
Роуз Мадър
същият, покрай който малко преди това бе минал и Норман – и Роузи се
наведе да види колко е часът. Беше четири часът и девет минути. Денят
се точеше като топъл карамел.
Хвърли поглед през задното стъкло на колата, страхувайки се Бил
да не изчезне – дълбоко в себе си бе уверена, че вече е свърнал нанякъ-
де. Само че той бе зад колата. Усмихна й се и й махна. Тя му помаха в
отговор.
– Изглежда приятен тип – отбеляза Гърт.
– Да – съгласи се Роузи, но не й се говореше за Бил, особено в авто-
мобил с две ченгета на предната седалка, които несъмнено слухтят за
всяка дума. – Защо не остана в болницата? Трябваше да те прегледат,
може да ти е направил нещо с оная гадост.
– Ами, съвсем добре ми се отрази – ухили се в отговор негьрката.
Върху разпраната си дреха беше намъкнала болнична синьо-бяла раира-
на нощница. – По-събудена не съм се чувствала откак загубих девстве-
ността си в Баптисткия младежки лагер още през 1974.
Роузи се опита да се усмихне в отговор, но нищо не излезе, и вмес-
то това попита:
– Значи „Потънете в лятото“ беше дотук, така ли?
Гърт доста се озадачи:
– Какво искаш да кажеш?
Тя сведе поглед към скута си и никак не се изненада, че е свила ръ-
це в юмруци.
– Норман искам да кажа. Провали пикника, гадината. Мамка му,
вонлива гад! – Изтърва неприличната дума и отначало не можеше да по-
вярва, че я е изрекла, при това в полицейска кола, в присъствието на
двама детективи на предната седалка. За още по-голямо свое изумление
левият й юмрук изведнъж се стрелна към вратата на колата, точно над
ръчката за стъклото.
Гюставсън се постресна зад волана. Хейл се обърна с безизразна
физиономия, после отново се загледа напред. Като че ли промърмори
нещо на сътрудника си. Роузи не чу добре, но пет пари не даваше.
Гърт хвана изтръпналата й ръка и се опита да разтвори свития юм-
рук, разтривайки го с търпеливи движения.
– Всичко е наред, Роузи – говореше тихо и гласът й боботеше като
двигател на камион на нулева скорост.
– Нищо подобно! – викна младата жена. – Изобщо не е наред, въоб-
ще не ми говори! – От очите й се стичаха сълзи, но и за това не й пука-
ше. За пръв път в зрелия си живот плачеше по-скоро от ярост, отколкото
310
от срам или страх. – Защо не се разкара? Защо не ме остави на мира?
Пребива Синтия, разваля пикника… мамка му, проклета гадина! – Отно-
во понечи да удари вратата, но Гърт здраво стискаше ръката й. – Шиба-
на вонлива гад!
Гърт кимна.
– Права си. Шибана вонлива гад.
– Норман е като… като белег по рождение! Колкото повече го тър-
каш и се опитваш да го махнеш, толкова повече потъмнява! Шибана га-
дина! Побъркан, ненормален, задръстен изрод! Мразя го! Мразя го!
Роузи се задъха. Страните й запламтяха, от очите й се стичаха съл-
зи… но въпреки това не се чувстваше чак толкова зле.
Бил! Къде е Бил?
Извърна се, сигурна, че вече наистина няма да е там, но той ги
следваше неотклонно. Помаха й. Тя му помаха и отново се обърна, мал-
ко поуспокоена.
– Роузи, ти си полудяла. Имаш право да си полудяла, но…
– О, полудяла съм и още как.
– … но той не пи развали празненството, искам да ти кажа.
Роузи примигна глуповато.
– Какво? Искаш да кажеш, че продължават? След…
– А ти как си продължавала след всичките побоища?
Неразбиращо поклати глава.
– В известен смисъл става дума за издръжливост – обясни Гърт. – И
може би за най-обикновено упорство. Но най-важното е, Роузи, да пока-
жем на целия свят, че не се отказваме. Че не могат да ни заплашват. Да
не мислиш, че за пръв път се случва подобно нещо? Ами! Норман е най-
неприятното произшествие досега, но не и първото. Какво правиш, ко-
гато насред пикника те полази някоя твар и усмърди целия свят? Чакаш
вятърът да разнесе миризмата и продължаваш да се веселиш. Точно това
става на Етингър Пиър сега, и то не само защото ще трябва да плащаме
обезщетение на „Индиго Гърлз“. Празненството продължава, защото
трябва да докажем на себе си, че не могат да ни пребиват, за да ни умър-
твят… или за да ни освестят. О, някои сигурно отдавна са се омели – на
Лана Клайн и нейните пациентки сигурно няма повече да им видим очи-
те – но останалите са там. От болницата Консуело и Робин веднага се
запътиха към кея.
– Браво на вас – вметна лейтенант Хейл от предната седалка.
– Как можахте да го изпуснете? – укорително попита Роузи. – Бо-
жичко, знаете ли поне как се е измъкнал?
311
Роуз Мадър
– Ами, ако трябва да бъдем точни, не ние го изпуснахме – меко
обясни той. – Това е дело на пристанищната охрана. Когато е пристиг-
нала градската полиция, съпругът ви отдавна вече не е бил там.
– Смятаме, че е задигнал маската на едно дете – допълни Гюстав-
сън. – От онези, които скриват цялата глава. Сложил я е, а след това
просто е офейкал. Имал е късмет, това е единственото, което мога да ви
кажа.
– Винаги е имал късмет – горчиво отбеляза тя. Колата вече завива-
ше към паркинга пред полицейското управление, следвана от Бил с мо-
тоциклета. Младата жена се обърна към Гърт и рече: – Вече можеш да
ми пуснеш ръката.
Тя я пусна и в същия миг юмрукът на Роузи отново се заби във вра-
тата. Този път я заболя по-силно, но онази част от съзнанието й, където
се пораждаха нови усещания, бе изпълнена със задоволство.
– Защо не ме остави на мира? – отново попита, без да се обръща
конкретно към никого. Въпросът й все пак получи отговор, който бе из-
речен с омайно дрезгав глас, изплувал от дълбините на спомените й.
„Ще бъдеш разделена от него – казваше този глас. – Ще бъдеш раз-
делена от него, Роузи Истинска.“
Роузи погледна ръцете си и забеляза, че е настръхнала.
Съзнанието му отново се рееше нагоре, нагоре и далече, както пее-

ше едно време оная кучка Мерилин Маккуу, а когато Норман отново
дойде на себе си, установи, че вкарва форда в друг паркинг. Не знаеше
със сигурност къде се намира, но предполагаше, че е влязъл в подзем-
ния паркинг на половин пресечка от хотел „Уайтстоун“, където прибра
колата и вчера. Като се наведе да откачи жиците, погледът му попадна
върху бензиномера – стрелката клонеше надясно. Значи през последно-
то затъмнение е спирал да зареди резервоара. Но защо ли го е направил?
„Всъщност не заради бензина“ – отговори си сам.
Наведе се към огледалото за обратно виждане, но после се сети, че
то се намира на пода. Вдигна го и се взря в отражението си. Лицето му
бе насинено и подуто – веднага ставаше ясно, че се е бил, но кръвта бе
почистена. Сигурно я е измил в тоалетната на някоя бензиностанция, а
през това време колата се е зареждала автоматично на най-бавната сте-
пен. Значи спокойно можеше да се покаже на улицата – без да разчита
312
прекалено много на късмета си – а това бе хубаво.
Докато откачаше жиците, се запита колко ли е часът. Нямаше как
да разбере – не носеше часовник, намираше се под земята, а скапаното
„Темпо“ нямаше часовник на таблото. Но има ли значение? Има ли? …
– Не – тихо отвърна един добре познат глас. – Няма значение.
Всичко се обърка.
Гумената маска го гледаше от пода на колата с все същите празни
очи, смущаваща насърчена усмивка и нелепо украсени рога. На Норман
изведнъж му се прииска да я запази. Това му се видя глупаво, защото
цветните гирлянди го дразнеха, а още повече го дразнеше глупашката
усмивка, която сякаш казваше „кастрирайте ме, ако щете“… но може би
играчката му носеше късмет. Тя, разбира се, не можеше да говори – той
само си фантазираше – но без нея нямаше да се измъкне от Етингьр Пи-
ър. В никакъв случай.
„Добре де, добре де, да живее бикът“ – рече си и се пресегна да
вдигне маската.
В следващия миг, сякаш не бе минала и секунда, се намери приве-
ден над Русокоска, стискайки я през кръста с все сила, за да не й остане
дъх да пищи. Тъкмо бе излязла от стаята за персонала със заредената ко-
личка – предположи, че я е чакал доста време преди това, но сега това
нямаше значение, тъй или иначе отново ще влязат в стаята – те двамата,
Пам и нейният нов приятел Норман, да живее бикът.
Тя риташе и на няколко пъти съумя да го уцели под коляното, но
той не почувства почти нищо, понеже беше обута с маратонки. Като
продължи да я държи с една ръка, хлопна вратата зад гьрба си и пусна
резето. Огледа се набързо, за да се увери, че няма свидетели. Стаята бе-
ше дълга и тясна, а отсрещната стена беше заета от лични шкафчета.
Ухаеше на изпрано и изгладено пране – този прекрасен дъх извика у не-
го детския спомен за деня за пране у дома.
Върху полиците бяха наредени грижливо сгънати чаршафи, край
тях бяха строени кошове с пухкави пешкири, а на етажерките по стени-
те бяха наредени калъфки за възглавници. Едната стена бе изцяло заета
от полици с покривки за легла. Той запрати Пам в огромната купчина и
униформената й пола се запретна, но това не предизвика у него никакъв
интерес. Сексуалното му желание явно бе в отпуска, навярно дори се бе
пенсионирало, но толкоз по-добре. Колко ядове е брал покрай това
кранче между краката си! Ужасна работа! През първите дванадесет го-
дини изобщо не го забелязва, но през останалите петдесет – или дори
шейсет – търчи подир него като подир някакво побесняло плешиво
313
Роуз Мадър
тасманийско божество.
– Недей да викаш – нареди Норман на ужасената жена. – Недей да
викаш, Пами, че инак ще те убия.
Засега само искаше да я сплаши, но тя не знаеше това. Пам бе поела
дълбоко дъх, но вместо да изпиши, въздъхна безмълвно. Норман си
поотдъхна.
– Моля ви, не ми причинявайте болка – изведнъж изтърси тя, о Бо-
же, не е ли оригинално, дявол го взел, това не го беше чувал.
– Не искам да ти причинявам болка – сърдечно отвърна той. – В ни-
какъв случай. В задния му джоб нещо пошльопваше. Норман бръкна да
провери и напипа някаква гума. Маската. Не се изненада особено. – Са-
мо трябва да ми кажеш онова, което искам да узная, Пам. А после ще се
разделим по живо, по здраво.
– От къде знаете името ми?
Той сви рамене по присъщия на следователите начин, който идеше
да покаже, че той знае още много други неща – това му е работата.
Жената седеше насред тъмновиолетовите покривки – и Норман
имаше подобна покривка в своята стая на деветия етаж – и приглажда-
ше полата си. Очите й наистина бяха необикновено сини. В ъгълчето на
левия й клепач се образува сълзичка, която потрепна, след това се тър-
коли по страната й, оставяйки след себе си черна следа от грима й.
– Ще ме изнасилвате ли? – изведнъж попита тя. Взираше се в него с
чудните си бебешки сини очи, наистина страхотни очи – с такива очи
кому е притрябвало да търчи след мъжете, а, Пами? – но те не изразява-
ха онова, което очакваше да види Норман. Търсеше онзи поглед, който
се среща в стаите за разпит, когато цял ден и цяла нощ тормозиш някого
с въпроси и той най-сетне започва да омеква – тогава в очите му се поя-
вява характерният смирен, умоляващ поглед, който означава: „Ще ви
кажа всичко, каквото си поискате, само ме оставете на мира.“ Но не и в
очите на Пам. Все още.
– Пам…
– Моля ви, не ме изнасилвайте, моля ви, недейте, но ако все пак ще
ме изнасилвате, ако толкова се налага, използвайте, моля ви, презерва-
тив, толкова се страхувам от СПИН.
Той я изгледа удивено и избухна в смях. Не можеше да се спре,
въпреки че от смеха лицето го болеше ужасно, сви го диафрагмата и му
призля. Знаеше, че трябва да престане да се смее, току-виж наблизо ми-
не някой служител или дори самият управител, дочуе смеха и се зачуди
какво ли означава той, но и това не му помогна – в крайна сметка
314
пристъпът щеше да премине от само себе си.
От начало Русокоска недоумяваше, но сетне и самата тя се усмихна
колебливо. Слава Богу.
Най-после се овладя, но от очите му вече се стичаха сълзи.
– Няма да те изнасилвам, Пам – в крайна сметка съумя да изрече
Норман, без да се разкикоти и думите му да прозвучат неискрено.
– От къде знаете името ми? – отново попита жената, този път малко
по-уверено.
Той измъкна маската, напъха вътре ръка и я раздвижи, както на
светофара.
– Пам-Пам-боу-Бам, банана-фана-фоу-Фам, Фий-фи-моу-Мам – из-
пя Фърди.
Норман накара маската да танцува, точно като Шари Луис и тъпите
й агнешки пържоли, само дето това беше бик, а не агне – задръстен смо-
тан обратен бик с цветя на рогата. Не намираше абсолютно никакво ос-
нование, поради което да харесва тая идиотска играчка, но истината е,
че тя по някакъв начин му допадаше.
– По някакъв начин и ти ми допадаш – каза Фърд с обратната резба
и извърна към Норман празните си очи. После отново погледна Пам и с
помощта на Норман, който движеше устните му, изрече:
– Някакъв проблем?
– Н-Н-Не. – Той още не беше доволен от изражението й, но вече бя-
ха отбелязали напредък и тя бе ужасена от него – от тях с Фърд – това
поне бе очевидно.
Норман приклекна и подпря лакти на коленете си – гумените рога
на Фердинанд сочеха към пода. Погледна я право в очите и попита:
– Бас държа, че умираш да се махна от тая стая и от целия ти жи-
вот, нали, Пам?
Тя се закима толкова отривисто, че косата й заподскача по
раменете.
– Да, знаех си, но няма нищо. Кажи ми само едно нещо и ще изчез-
на яко дим. Толкова е просто. – Той се приведе към нея и рогата на
Фърд се провлачиха по пода. – Искам да знам само едно – къде е Роуз,
Роуз Даниълс. Къде живее?
– О, Боже! – Руменината, която все още бе останала на лицето й –
две малки петънца високо на скулите – се стопи, и очите й се изцъклиха.
– О, Боже, вие сте той. Вие сте Норман.
Тези думи го изненадаха и ядосаха – според правилата на играта на
него му беше позволено да знае нейното име, как иначе, но не и тя да
315
Роуз Мадър
знае неговото – и от там тръгна всичко. Докато се окопити, тя вече бе
скочила, бе хукнала да бяга и почти бе успяла да му се изплъзне. Той се
хвърли след нея с протегната ръка, продължавайки да стиска маската.
Като че ли промърмори под нос, че няма намерение да отива никъде, че
само иска да поговорят, при това хубавичко да си поговорят.
Сграбчи я за гърлото. Тя нададе хриплив вой, който искаше да ми-
не за писък, и се изтръгна от ръцете му с изненадваща, неустоима сила.
Въпреки това щеше да успее да я задържи, ако не беше маската. Гумата
се плъзна по влажната му ръка и жената съумя да се откопчи, после по-
литна към вратата, размахвайки разперените си ръце, но Норман не
осъзна веднага какво се случи след това.
Чу се някакъв звук, сякаш тапа отхвръкна от бутилка, и Пам започ-
на лудешки да се мята и да удря по вратата, но главата й оставаше изк-
ривена назад под неестествен ъгъл, сякаш неотклонно следеше с поглед
издигането на националния флаг на някоя тържествена церемония.
– А? – възкликна Норман и в този миг пред очите му изникна Фърд,
който се беше изкривил на една страна. Фердинанд му се стори пиян.
– Уууупс – възкликна бикът.
Норман дръпна маската от ръката си и я натика в джоба си – дочу
нов звук, който наподобяваше дъждовни капки. Сведе поглед и устано-
ви, че лявата обувка на Пам вече не беше чисто бяла. Беше станала чер-
вена. Беше плувнала в кръв, която се стичаше по пода и образуваше
дълги червени ивици. Тя продължаваше неистово да размахва ръце. На
Норман те му заприличаха на птички.
Сякаш бе прикована към вратата, а когато пристъпи до нея, Дани-
ълс установи, че всъщност наистина в известен смисъл е прикована към
вратата. На проклетата врата беше поставена закачалка. Пам се бе изт-
ръгнала от ръце му, беше се втурнала напред и се беше забила право в
закачалката. Металната кука се оеше забучила в лявото й око.
– О, Пам, дявол да го вземе, глупачка такава – изстена, едновремен-
но вбесен и потресен. Глупавата усмивка на бика, който казва „Ууупс“
като многознайните герои в анимационните филмчета на „Уорнър Бра-
дърс“, още му беше пред очите.
Издърпа я от куката. Чу се неописуемо изхрущяване. Здравото й
око – то му се стори изумително синьо – се взираше в него с безмълвен
ужас.
Тя отвори уста и изписка.
Без изобщо да се замисля, Норман я сграбчи – сякаш ръцете му са-
ми се впиха под нежните извики на челюстите й и рязко извиха главата
316
й. Нещо изпука – сякаш някой настъпи изсъхнала греда – и Пам увисна
в ръцете му. Замина си, а каквото и да е знаела за Роуз, замина с нея.
– Ах, ти, загубена фуста – изпъхтя. – Навря се в скапаната закачал-
ка, ама че си глупава!
Разтърси тялото й. Главата й се люшна безчувствено. На бялата
униформа се виждаше червено петно. Норман отнесе мъртвата жена до
рафта с покривките и я настани върху купчината. Краката й се разпери-
ха безжизнено.
– Нагла кучка. Сега как ще избягаш? – Кръстоса краката й. Едната
й ръка се изплъзна и тупна върху виолетовите завивки. На китката й бе-
ше надяната идиотска цикламена гривна – малко приличаше на телефо-
нен кабел. На нея беше закачен ключ.
Той се вгледа в ключа, после извърна поглед към шкафчетата в отс-
рещния край на стаята.
„Не можеш да идеш там, Норми – каза баща му. – Знам какво си
мислиш, но е чиста лудост дори да се доближиш до Дърам Авеню.“
Норман се ухили. Чиста лудост. Като се замисли човек, чак да го
досмешее. Пък и къде другаде да иде? Какво друго му остава? Нямаше
много бреме. Мостовете зад него вече злорадо горяха – всички до един.
– Всичко се обърка – промърмори Норман Даниълс и измъкна грив-
ната. Захапа я, докато нахлузи маската на ръката си, и застана пред
шкафчетата. После остави Фърд да огледа надписите.
– Това – Фърд отри гумената си муцуна о надписа „ПАМ
ХЕЙВЪРФОРД“.
Ключът стана. В гардеробчето имаше дънки, тениска, спортен сути-
ен, чанта с принадлежности за баня, а освен това дамската чанта на Пам.
Норман я отнесе при кошовете с прането и изсипа съдържанието й вър-
ху кърпите. Размаха ръка и накара Фердинанд да кръжи над джунджу-
риите като причудлив разузнавачески сателит.
– О-хо, я виж ти – промърмори гуменият бик.
Сред козметичните принадлежности, кърпичките и документите
Норман изрови тънка сива пластмасова карта. Без съмнение това бе
ключът към бърлогата им. Той я взе, обърна я…
– Чакай – нареди бикът. Наклони се към ухото на Норман и му по-
шепна нещо, поклащайки рога.
Мъжът се вслуша, след това кимна. Отново изхлузи маската от из-
потената си длан, натъпка я в джоба си и се наведе над рапилените
предмети. Този път ги прерови с внимание, както би разследвал „сцена-
та на събитието“, казано на модерния жаргон – само дето тогава би го
317
Роуз Мадър
правил с молив или химикал и не би пипал с пръсти.
„За отпечатъците няма страшно – помисли си и се засмя. – Вече ня-
ма значение.“
Побутна портмонето й настрана и взе малкото червено тефтерче, на
чиято корица пишеше „ТЕЛЕФОНИ И АДРЕСИ“. Отгърна па буквата
Д, където беше вписано общежитието „Дъщери и сестри“, но не намери
онова, което търсеше. После отвори на заглавната страница, където бяха
записани какви ли не номера и повечето бяха оградени със странни
завъртулки – най-вече очета и панделки. Все пак числата приличаха на
телефонни номера.
После отвори на другото възможно място – последната страница.
Още телефони, очета, панделки… а на средата на страницата, старател-
но очертана с химикал и заградена със звездички, се мъдреше следната
поредица от цифри:
0471
– Божке! – възкликна той. – Не бързайте да се радвате, приятели, но

май уцелихме десетката. Нали тъй, Пами?
Откъсна страницата, натъпка я в предния си джоб и се приближи на
пръсти до вратата. Ослуша се. В коридора нямаше никого. Той въздъхна
и попипа листчето, което току-що пъхна в джоба си. В този миг съзна-
нието му отново му изневери и известно време Норман не чувстваше
нищо.
Хейл и Гюставсън отведоха Роузи и Гърт в ъгъла на канцеларията,

която повече приличаше на гостна – мебелите бяха стари, но доста
удобни, а и нямаше никакви бюра. Настаниха се на диван с избеляла зе-
лена дамаска, тикнат между автомат за безалкохолни напитки и маса, на
която беше поставена машина за кифлички. Вместо зловещи снимки на
наркомани или болни от СПИН над кафе-машината беше закачен рекла-
мен плакат на някаква туристическа агенция със снимка на швейцарски-
те Алпи. Детективите бяха спокойни и мили, разпитът се водеше с тих и
уважителен тон, но нито отношението им, нито непретенциозната обс-
тановка подействаха успокоително на Роузи. Още се ядосваше. Никога в
318
живота си не бе изпитвала такъв гняв, но същевременно умираше от
страх. Самото място я ужасяваше.
На няколко пъти, докато им задаваха въпроси, едва не изгуби при-
съствие па духа и всеки път поглеждаше към Бил, който седеше търпе-
ливо зад парапета с надпис: ДОСТЪП САМО ПО СЛУЖЕБНИ
ВЪПРОСИ МОЛЯ.
Знаеше, че би било редно да стане, да отиде при него и да му каже
да не чака повече – просто да се прибере и да й се обади утре. Обаче не
можеше да се насили да го направи. Изпитваше нужда от присъствието
му, точно както изпитваше нужда от присъствието му, докато ги караха
насам в полицейската кола – както дете с невероятно развинтена фанта-
зия изпитва нужда от светлина, когато се събуди посред нощ.
Работата бе там, че непрекъснато й хрумваха налудничави мисли.
Много добре знаеше, че са налудничави, но това не помагаше. Те я оста-
вяха на мира за известно време и тя отговаряше на въпросите, без да си
измисля щуротии, по след миг пак се улавяше в подозрения, че полица-
ите държат Норман в приземието, че го крият там, долу; бе убедена в
това, защото съдебната институция е едно голямо семейство, а всички
ченгета са братя, и на жените на ченгетата не им е позволено да бягат и
да живеят самостоятелно, каквото ще да става. Норман е скрит на сигур-
но място в някоя миниатюрна подземна стая, където и с все сила да пи-
щиш, пак никой няма да те чуе, чиито циментови стени сигурно са
влажни, а от тавана виси една-единствена гола крушка – когато свърши
цялата тази безсмислена бутафория, просто ще я отведат при него. Ще я
отведат при Норман.
Чиста лудост. Само че си даваше сметка за това единствено в миго-
вете, когато вдигаше глава към Бил, който я гледаше зад преградата и я
чакаше, за да я откара с металния си змей у дома.
Повтаряха все едни и същи неща, като Гюставсън и Хейл се редува-
ха да задават въпроси – Роузи не си даваше сметка, че двамата мъже иг-
раят на доброто ченге и лошото ченге и искаше час по-скоро да приклю-
чат с безкрайните си въпроси и безкрайните си формуляри и да ги пус-
нат да си вървят. Може би като се махне оттук, цялото това вцепенява-
що люшкане между ярост и паника ще престане.
– Разкажете ми отново как се е случило така, че сте разполагали със
снимка на господин Даниълс, госпожо Киншо – каза Гюставсън. Докла-
дът му вече беше готов наполовина. Беше ужасно смръщен – сякаш дър-
жеше изпит, за който не беше чел.
– Вече два пъти ви разказах – отвърна Гърт.
319
Роуз Мадър
– Това ще е за последен път – тихо рече Хейл. Гърт се обърна към
него.
– Честна скаутска?
Той се ухили – имаше невероятно подкупваща усмивка – и кимна.
– Честна скаутска.
И тя разказа как с Ана предположили, че убийството на Питър Сло-
уик може да е свързано с Норман Даниълс, и как им изпратили негова
снимка по факс. После премина към събитията в парка и как забелязала
човека с инвалидната количка, когато касиерът се развикал след него.
Роузи вече знаеше историята, но продължаваше да се удивлява на храб-
ростта на Гърт. Негьрката разказваше с най-безизразен тон, сякаш чете-
ше бележка с покупки, а когато стигна до сблъсъка с Норман, Роузи
грабна огромната й ръка и я стисна.
Щом най-сетне свърши, Гърт погледна Хейл и повдигна вежди.
– Сега доволни ли сте?
– Да – отвърна лейтенантът. – Съвсем. Синтия Смит ви дължи жи-
вота си. Ако бяхте полицай, щях да ви предложа за повишение.
Жената изпръхтя.
– Нямаше да ме пуснат на общата физическа. Много съм дебела.
– Въпреки това – отвърна той и я погледна сериозно в очите.
– Е, благодаря за комплимента, но по-скоро се надявам да чуя, че
ще го хванете.
– Ще го хванем – намеси се Гюставсън. Говореше съвсем уверено,
но Роузи си рече: „Не познавате моя Норман, господин полицай.“
– Свършихте ли с нас? – попита Гърт.
– С вас, да – отвърна Хейл. – Имам още няколко въпроса към гос-
пожа Макклендън… ще се справите ли? Ако не сте в състояние, въпро-
сите могат да почакат. – Той замълча. – Но всъщност не бива да чакат.
Мисля, че и двамата го знаем, нали?
Тя затвори за секунда очи. После погледна към Бил, който я чакаше
зад парапета, и отново извърна поглед към полицая.
– Питайте ме каквото трябва. Само, моля ви, приключвайте по-ско-
ро. Искам да се прибера у дома.
Щом настъпи следващото просветление, Норман се намери на тиха

улица, която веднага позна – тъкмо слизаше от форда на Дърам Авеню.
320
Беше спрял на пресечка и половина от Котешкия замък. Още беше свет-
ло, но вече се здрачаваше – сенките под дърветата бяха плътни, сякаш
кадифени и някак похотливи.
Погледна се и установи, че навярно се е отбил в стаята си, преди да
излезе от хотела. Кожата му ухаеше на сапун, а и беше облечен в други
дрехи. Бяха много подходящи за предстоящата задача – беше с широки
памучни панталони, бяла тениска и синя работна риза, която свободно
падаше над панталоните. Изглеждаше точно като техник, който ще се
появи насред почивните дни да проверява повреда в газопровода или…
– Или да прегледа алармената инсталация против крадци – измър-
мори под нос и се ухили. – Доста нагло от ваша страна, синьор Даниълс.
Дявол го взел, доста на…
В следващия миг, сякаш поразен от гръм, попипа левия заден джоб
на панталоните си. Освен портфейла му вътре нямаше нищо друго. Като
бръкна в другия джоб обаче напипа меката гума и изпусна хриплива
въздишка на облекчение. Очевидно бе забравил служебното си оръжие
– сигурно го бе оставил в сейфа в хотелската си стая – но не бе пропус-
нал да вземе маската, а точно сега тя му се струваше далеч по-необходи-
ма от пистолета. Колкото и налудничаво да изглеждаше, това бе самата
истина.
Закрачи по тротоара към № 251. Ако има само две-три пачаври, ще
се опита да ги вземе всичките за заложници. Ако са повече, ще задържи
колкото може – например пет-шест – а останалите да вървят по дяволи-
те. После просто ще ги застрелва една по една, докато някоя не изплюе
адреса на Роуз. Ако никоя не го знае, ще застреля всичките и ще преро-
ви документацията, но надали щеше да се стигне дотам.
„А какво ще правиш, ако има ченгета, Норми? – нервно попита ба-
ща му. – Представи, че е пълно с ченгета, които охраняват къщата зара-
ди теб?“
Не знаеше какво щеше да прави. А и не му пукаше особено.
Отмина номерата 245, 247, 249. Последната къща беше отделена от
улицата с жив плет и скрит зад него, той огледа № 251 с присвити очи.
Очакваше тук да цари голямо оживление или известно оживление, но не
бе подготвен за онова, което видя, а именно, а именно, никакво
оживление.
„Дъщери и сестри“ царствено се извисяваше в дъното на тясната
дълга ливада, а щорите на втория и третия етаж бяха спуснати. Беше ти-
хо като в храм. Прозорците вляво от верандата бяха открити, но вътре
беше тъмно. Не се движеха никакви сенки. На верандата също нямаше
321
Роуз Мадър
никого. В двора нямаше и коли.
„Не мога да стоя ей така на улицата“ – рече си Норман, и отново
закрачи. Отмина входа и надникна в зеленчуковата градина, където бе-
ше видял двете пачаври – впоследствие налетя на едната от тях зад тоа-
летната. Градината също беше празна. Доколкото можеше да види – зад-
ният двор също.
„Това е капан. Норми – рече баща му. – Нали знаеш, че е капан?“
Той се разходи едва ли не до нос Код, с № 257 на входната врата,
после спокойно тръгна в обратната посока. Приличаше на капан, гласът
на баща му беше прав, но Норман някак си нямаше усещането, че го ча-
ка капан.
Пред очите му като презрян гумен призрак изплува Фердинанд Би-
ка – бе измъкнал маската от джоба си и я бе надянал на ръката си, без
изобщо да забележи. Знаеше, че хрумването не е особено добро – ако
някой случайно погледне през прозореца си, неминуемо ще се запита за-
що мъжагата с насиненото лице разговаря с някаква гумена маска… а
после я движи с ръка и сящаш се вслушва в онова, което тя му отговаря.
Но това като че ли изобщо нямаше значение. Всичко бе станало
много… ъ-ъ, първично. На него това по някакъв начин му харесваше.
– Тц, не е капан – рече Фердинанд.
– Сигурен ли си? – Вече почти се бе върнал до № 251.
– А-ха. – Бикът поклати окичените си с цветя рога. – Просто са про-
дължили да се веселят, това е. Сигурно тъкмо си похапват разтопени
бонбони, а някоя лесбийка в рокля от времето на баба ми пее парчета на
Боб Дилан. Ти само им помрачи за кратко деня, нищо повече.
Норман се закова като поразен от гръм точно пред портата на
общежитието.
– Ъ-ъ, извинявай приятелю – заоправдава се бикът, – но пали разби-
раш, аз само ти докладвам новините, не си ги измислям сам.
С изумление мъжът откри, че съществува и друго изживяване, поч-
ти толкова неприятно, колкото откритието, че жена ти е забегнала в не-
известни географски ширини, при това с твоята кредитна карта в чанта-
та си – това бе усещането, че не ти обръщат абсолютно никакво
внимание.
При това някакви си жени не ти обръщат абсолютно никакво
внимание.
– Е, тогава им дай урок, за да не се повтаря повече – предложи
Фърд. – Хайде. Норм. Покажи им кой си. Такъв урок им дай, че цял жи-
вот да го помнят.
322
– Че цял живот да го помнят – повтори той, а маската закима
отривисто.
Отново я пъхна в задния си джоб, а докато се приближаваше към
верандата, измъкна от левия си преден джоб картата на Пам и листчето
с шифъра на алармата. Изкачи се по стъпалата и погледна нагоре към
камерата над входа. Беше долепил картата до крака си. В крайна сметка
някой може да наблюдава. Няма да е зле да си припомня от време на
време, че колкото и късмет да му носи, Фердинанд си оставаше гумена
маска, чийто мозък бе чисто и просто ръката на Норман Даниълс.
Отворът за магнитните карти се намираше точно там, където очак-
ваше да го открие. Отстрани имаше домофон и малък надпис, който
подканяше посетителите да натиснат бутона и да се представят.
Норман натисна бутона, приведе се и рече:
– „Мидланд Газ“, търсим повреда в кварталната мрежа.
Отпусна бутона. Изчака. Погледна към камерата. Мониторът беше
черно-бял и нямаше да си проличи, че лицето му е толкова подуто…
или поне така се надяваше. Усмихна се, за да покаже колко е доброже-
лателен, а сърцето му тупкаше като някаква зловредна машинка.
Никакъв отговор. Пълна тишина. Отново натисна бутона.
– Има ли някой вкъщи?
Даде им още малко време, отброявайки бавно до двадесет. Гласът
на баща му шептеше, че това е капан, че в подобна ситуация и Норман
би постъпил по същия начин – примамва мръсника вътре, заблуждава
го, че няма абсолютно никого, а после го напада изневиделица. Да, точ-
но такава клопка би организирал… но тук нямаше никого. Беше почти
сигурен. Тая къща беше празна като захвърлена бирена кутия.
Пъхна картата в отвора. Устройството щракна. Той издърпа карта-
та, завъртя топката на вратата и влезе във входното антре на „Дъщери и
сестри“. Отляво се чуваше тихо непрестанно писукане: миип-миип-
миип-миип. Алармата. На екранчето светеше надпис: „ВХОДНА
ВРАТА“.
Норман погледна листчето, което бе донесъл, молейки се това да е
вярната комбинация и избра 0471. В продължение на един ужасяващ
миг алармата продължи да мипка, но после престана. Той въздъхна с об-
лекчение и затвори вратата. Без изобщо да се замисля, нагласи алармата
отново – полицейски инстинкт.
Огледа се, забеляза някакви стълби, които водеха към горния етаж,
после закрачи по коридора. Надникна в първата стая отдясно. Прилича-
ше на класна стая – вътре имаше черна дъска и наредени в кръг столове.
323
Роуз Мадър
На дъската бяха изписани думите: ДОСТОЙНСТВО, ОТГОВОРНОСТ и
ВЯРА.
– Какви мъдри думи, а Норм – възкликна Фердинанд, който отново
се беше настанил на ръката му, сякаш по силата на някаква магия. –
Какви мъдри думи.
– Щом казваш. Според мен е все старата песен.
Огледа се и подвикна. Стори му се едва ли не светотатство да кре-
щи в някак прашната тишина, но човек трябва да прави каквото трябва.
– Ехо? Има ли някой тук? „Мидланд Газ“!
– Ехо? – извика и Фърд и весело се огледа с празните си очи. После
заговори на комичен развален немски, както понякога, като се напиеше,
говореше господин Рей Даниълс. – Ехо, вас ю дере, друше?
– Млъквай, идиот такъв – изсъска Норман.
– Слушам, Капитане – отвърна бикът и млъкна. Норман бавно се
извърна и продължи по коридора. Имаше още някакви помещения – са-
лон, дневна, нещо подобно на библиотека – но всичките бяха пусти.
Кухнята в дъното също беше празна; пред него възникна нов проблем –
къде да потърси онова, което му е необходимо?
Пое дълбоко дъх и притвори очи, опитвайки се да помисли (и да
превъзмогне главоболието, което отново започваше да го мъчи). Пуше-
ше му се, но не смееше да запали цигара – кои знае дали нямат детекто-
ри за дим, които да се разпищят още на първото облаче пушек.
Отново пое дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си, и чак сега раз-
позна миризмата, която лъхаше от това място – миришеше не на прах, а
на жени, които открай време са сами; които, опитвайки се да се откъс-
нат от останалия свят, са изтъкали около себе си защитно покривало от
самодоволство. Миришеше на кръв, шампоани, ароматизатори за въдух,
лак за коса, сух дезодорант и парфюми с разни извратени имена от сор-
та на „Май Син“, „Уайт Шоулдърс“ и „Ъбсешън“. Миришеше на вегета-
риански манджи и плодови чайове, каквито толкова обичаха; това не бе-
ше миризма на прах, а нещо подобно на мая, което ферментира, и ни-
какви препарати не можеха да я премахнат – това бе миризмата на жени
без мъже. Изведнъж тя започна да изпълва носа, устата, дробовете му,
сърцето му; тя го давеше, призляваше му от нея и едва не се задуши.
– Я се съвземи, друже – сопна се Фердинанд. – Та това е чисто и
просто снощният сос за спагети! Боше гошподи!
Норман пое два пъти дъх и отвори очи. Разбира се, че мирише на
сос за спагети. Да, наистина – кухнята бе изпълнена с миризма на дома-
тен сос, която малко напомняше на кръв. Но все пак миришеше на сос
324
за спагети, нищо повече.
– Извинявай, малко се увлякох – рече.
– Е, да, кой не би се увлякъл на твое място? – Празните очи на
Фърд като че ли изразяваха нещо подобно на съчувствие и разбиране. –
В крайна сметка, тук се вихри Цирцея32 и превръща всички мъже в сви-
ни. – Маската се завъртя на китката му и огледа помещението с празни-
те си очи. – Яаа, тук ше да е.
– Какво каза?
– Нищо, няма значение.
– А сега накъде? – попита Норман и също се огледа. – Нямам много
време, но за Бога, тая къща е толкова голяма! Сигурно има поне дваде-
сет стаи!
Бикът посочи с рога към вратата в дъното на кухнята.
– Я виж там.
– По дяволите, това сигурно е килерът.
– Не мисля, Норм. Не ми се вярва да си сложат табелка
„ПОВЕРИТЕЛНО“ на вратата па килера, а?
Вярно. Прекоси стаята, натъпквайки маската в задния си джоб (на
скарата за съдове наистина имаше цедка за спагети) и потропа на врата-
та. Тишина. Опита бравата. Топката се превъртя с лекота. Отвори врата-
та, опипа стената отдясно и включи осветлението.
Лампата на тавана освети грамадно бюро, затрупано с какво ли не.
Най-отгоре се мъдреше позлатена табелка с надпис: „АНА
СТИВЪНСЪН“, а отдолу „БЛАГОСЛОВЕН ТОЗИ ХАОС“. На стената в
рамка висеше снимка на две жени, които бяха познати на Норман. Една-
та беше покойната велика Сюзан Дей. Другата беше оная белокоса
мръсница от снимката във вестника – същата, дето приличаше на Мод.
Двете жени се бяха прегърнали и се усмихваха една на друга като съ-
щински лесбийки.
Едната стена беше изцяло заета от картотека. Норман застана до
нея, понечи да извади папката под буквата Д-Е, после се отказа. Тя вече
не се нарича Даниълс. Не помнеше дали разбра от Фердинанд, дали го
беше научил отнякъде или пък го беше почувствал интуитивно, но бе
убеден, че е така. Тя си бе възвърнала моминското име.
– До последния си ден ще бъдеш Роуз Даниълс – закани се той и
посегна към папката под буквата М. Измъкна я. Нищо. Беше заключена.
32. Морска нимфа магьосница, която живеела със своите нимфи на самотния остров Еея,
опасен за моряците, защото Цирцея превръщала попадналите там корабокрушенци
във всякакви животни, (лат./гр.) – Б. пр.
325
Роуз Мадър
Това не беше голямо затруднение. Все ще намери нещо в кухнята, с
което да я отвори. Извърна се и понечи да излезе, но в същия миг забе-
ляза тръстиковата кошничка в ъгъла на бюрото и спря. На дръжката ви-
сеше картичка. „ЛИТНИ ПИСЪМЦЕ“, пишеше на нея със старинни
букви. Вътре имаше купчина писма, които приличаха на готовата поща,
а изпод плик със сметка, адресиран до „Лейкланд Кейбъл Ти Ви“, се по-
даваше ъгълчето на долния плик, на който пишеше: ендънрентън Ст-
рийт… ендън? Макклендън?
Норман грабна писмото, преобръщайки цялото панерче – повечето
писма се разпиляха по пода – и се втренчи в него.
Да, Макклендън, за Бога – Роузи Макклендън! А отдолу с решите-
лен четлив почерк бе изписан адресът, заради който Норман бе преми-
нал през какво ли не: Трентьн Стрийт № 897. Изпод купчина рекламни
листовки за „Потънете в лятото“ стърчеше покрит с платина нож за пис-
ма. Той го грабна, разряза плика и механично тикна ножа в задния си
джоб. По едно време отново измъкна маската и я нахлузи на ръката си.
Пликът съдържаше един-единствен лист, на който бе щампован огромен
релефен надпис „АНА СТИВЪНСЪН“, а отдолу, с едва забележимо по-
малки букви – „ДЪЩЕРИ И СЕСТРИ“.
Норман отбеляза тази малка проява на егоизъм, после поднесе лис-
та към Фердинанд, карайки маската да чете. Почеркът на Ана Стивън-
сън беше едър и елегантен – дори би могло да се каже, високомерен.
Потните му пръсти се мърдаха в главата на Фердинанд, опитвайки се да
се свият в юмрук, при което гумената маска правеше какви ли не
физиономии.
Скъпа Роузи,
Просто исках да ти се обадя в новата „дупка“ (зная колко са важни-
те първите писма! ) и да ти кажа колко се радвам, че дойде при нас в
„Дъщери и сестри“, и колко съм щастлива, че можах да ти помогна. Ис-
ках още да ти кажа колко съм доволна от новата ти работа – струва ми
се, че няма да останеш дълго на Трентън Стрийт!
Всяка жена, която идва в „Дъщери и сестри“, обновява живота на
останалите – на онези, които й помагат при първоначалното лечение,
както и на онези, които идват, след като тя вече си е отишла, защото
всяка оставя тук късче от своя опит, от своята сила и от своята надежда.
Моята надежда е да те виждам често сред нас, Роузи, и то не защото
пълното възстановяване тепърва ти предстои и защото изпитваш
чувства (най-вече ярост, предполагам), с които все още не си съумяла да
се справиш, а защото си поела задължението да предаваш нататък
326
онова, което си научила тук. Може би не е нужно да ти казвам всички
тези неща, но…
Най-обикновено щракване, но наоколо беше толкова тихо, че зву-
кът се чу съвсем отчетливо. Последва друг шум: миип-миип-миип-
миип.
Атармата!
Норман си имаше компания.
Ана подмина зеления форд „Темпо“, паркиран на пресечка и поло-

вина от „Дъщери и сестри“, без изобщо да го забележи. Тя беше потъна-
ла в тайната си фантазия, за която не знаеше абсолютно никой, дори
психоаналитикът й – тази фантазия й бе необходима за изключително
неприятни дни като днешния. Представяше си, че публикуват нейния
образ на корицата на списание „Тайм“. Но поместват не снимка, а раз-
кошен маслен портрет, на който е изобразена с тъмносиня роба (тъмно-
синя, защото синьото най-много й отива, а роба, защото под нея няма да
се виждат неприятните натрупвания около ханша от последните две-три
години). Извърнала е глава наляво, предоставяйки на художника по-кра-
сивия си профил, а косата й пада на вълни над дясното рамо. На секси
вълни.
Заглавието гласи: „АМЕРИКАНСКА ЖЕНА“.
Сви в алеята към № 251 и с голямо неудоволствие временно прого-
ни фантазията (вече беше стигнала до момента, в който авторът на ста-
тията казва: „Макар че е помогнала на повече от хиляда и петстотин
малтретирани жени да започнат живота си наново, Ана Стивънсън про-
дължава да бъде невероятно, дори трогателно, скромен човек…“). Изк-
лючи двигателя и остана за миг в колата, масажирайки кожата под очи-
те си.
Питър Слоуик, когото навремето, около развода, наричаше Петър
Велики, Распутин или Лудия марксист, приживе бе дърдорко, а прияте-
лите му явно бяха решили да го почетат в същия дух. Изказванията се
точеха и всеки „възпоменателен букет“ (Ана с удоволствие би разстре-
ляла маниеристичните тъпанари, които по цял ден измисляха подобни
мазни фрази) ставаше все по-дълъг от предишния, а към четири часа,
когато най-после станаха да хапнат и да пийнат – виното беше домаш-
но, отвратително, несъмнено каквото би избрал самият Питър, ако сам
327
Роуз Мадър
бе пазарувал – бе сигурна, че отпечатъкът от сгъваемия стол, на който
бе седяла, сигурно се е врязал в задника й за цял живот. И през ум не й
мина обаче да се измъкне по-рано – да речем след първия сандвич и
обичайната глътка вино. Хората ще я наблюдават, ще преценяват пове-
дението й. В крайна сметка тя бе Ана Стивънсън, важна личност в поли-
тическата структура на този град, и след официалната част на сбирката
трябваше да се срещне с някои хора. Хора, с които искаше други хора
да я видят, че разговаря, защото така върви светът.
А на всичкото отгоре за четиридесет и пет минути пейджърът й
звъня три пъти. Седмици наред го влачеше в чантата си и той изобщо не
се обаждаше, но днес следобед насред сбирка, на която хората замлък-
ваха, неспособни да скрият сълзите си, проклетата щуротия сякаш беше
обезумяла. На третия път Ана се умори от непрестанно извръщащите се
погледи и изключи досадната машинка. Дано никой не е тръгнал да
ражда, дано да не са пукнали с конска подкова главата на нечие дете –
но най-горещо се молеше да не се е появил съпругът на Роузи. Съмнява-
ше се, че ще го направи – едва ли е толкова глупав. Във всеки случай,
който е звънял на пейджъра, преди това несъмнено се е обадил в „Дъще-
ри и сестри“ – първата й работа ще бъде да провери съобщенията на те-
лефонния секретар. Междувременно ще иде до тоалетната. В повечето
случаи двете занимания идеално се съчетават.
Слезе от колата, заключи я (даже и в хубави квартали като този не е
излишно човек да бъде предпазлив) и се изкачи на верандата. Механич-
но пъхна картата си в отвора и изключи разпищялата се аларма, а в гла-
вата й продължаваха да се нижат (единствената съвременничка, която е
обичана и уважавана от всички фракции, нароили се напоследък в женс-
кото движениие) приятни видения.
– Здравей, къщо! – викна тя, крачейки по коридора. В отговор –
пълна тишина, както и предполагаше… а, нека си признаем, и както се
надяваше. Щеше да се порадва на два или дори три часа благословена
тишина, преди да започне вечерното хихикане, съпроводено с непрес-
танно шумене на душове, тряскане на врати и ужасяващи комедийни се-
риали по телевизията. Влезе в кухнята, питайки се дали една гореща ва-
на няма да разсее най-неприятните емоции от деня. Като видя вратата на
кабинета си, спря и се смръщи. Тя беше открехната.
– По дяволите! – измърмори Ана. – По дяволите!
Ако най-много мразеше нещо на този свят – като изключим
прегръдко-целувко-любвеобвилните хора – то това бе да нарушават
личното й пространство. Вратата на кабинета й не се заключваше,
328
защото тя не смяташе, че е необходимо да се принизява чак дотам. В
крайна сметка това бе нейната къща – и единствено по нейно благоволе-
ние и благодарение на нейната щедрост момичетата и жените, които ид-
ваха тук, имаха тази възможност. Не би трябвало да има нужда от клю-
чалка на вратата. Желанието й да не влизат в кабинета й неканени би
трябвало да е достатъчно.
И в повечето случаи то наистина се уважаваше, но от време на вре-
ме някоя все решаваше, че ужасно й се налага да вземе някой документ,
че ужасно й се налага да използва копирната машина на Ана (която
загряваше по-бързо от другата в стаята за отдих на долния етаж), че
ужасно й трябва пощенска марка – и тъй тази непочтителна личност
влизаше, тършуваше из чуждата стая, може би разглеждаше чуждите
неща и омирисваше цялото помещение на евтин парфюм…
Ана се спря на вратата и огледа тъмната стая, която в нейното детс-
тво представляваше килер. Наостри нос и се смръщи още повече. Наис-
тина миришеше на нещо, но не на парфюм. Ароматът й напомняше Лу-
дия марксист. Беше…
Всички мъже около мен използват „Инглиш Ледър“, или не използ-
ват нищо.
Боже! Исусе Христе!
Настръхна. Тя бе жена, която се гордееше със здравия си разум, но
в миг й се стори съвършено естествено призракът на Питър Слоуик –
сянка, не по-материална от смехотворния одеколон, който бе използвал
– да я чака в кабинета й…
Погледът й се насочи към единствената светлинка в мрака, която
идваше откъм телефонния секретар. Това обясняваше защо пейджърът
бе звънял непрекъснато… а тя като последен глупак го беше изключила,
за да престанат да я зяпат. Нещо се беше случило, може би на Етингър
Пиър. Някой е пострадал. Пази Боже, дано не е…
Влезе в кабинета и потърси ключа на осветлението, а после засти-
на, озадачена от онова, което напипваше в тъмното. Съдейки по положе-
нието на ключа, лампата вече беше включена, значи би трябвало да све-
ти, но в стаята беше тъмно.
Щракна два пъти ключа и тъкмо понечи да опита за трети път, ко-
гато върху дясното и рамо се стовари нечия ръка.
Тя изпищя при допира на тази тежка длан и звукът, който излетя от
гърлото й, беше точно толкова неистов и пронизителен, колкото писъ-
ците на героинята от кой да е филм на ужасите; а когато в ръката се впи-
ха пръсти, извъртяха я с гръб към стаята и в светлия отвор на вратата се
329
Роуз Мадър
очерта силуетът на самото същество, отново изпищя.
Нещото, което я беше причакало зад вратата, не беше човешко съ-
щество. На главата си имаше рога, обсипани със странни израстъци, по-
добни на туморни образувания.
– Да живее бикът – изрече нечий глух глас и Ана осъзна, че това
все пак е човек с маска на лицето, но от това не се почувства по-добре,
защото много добре знаеше кой е този човек.
Изтръгна се от ръцете му и отстъпи към бюрото. Още долавяше ми-
ризмата на „Инглиш Ледър“, но вече усещаше и други миризми. Наго-
рещена гума. Пот. И урина. Дали е от нея? Подмокрила ли се е? Не знае-
ше. Долната половина на тялото й беше безчувствена.
– Не ме докосвайте – изрече с треперлив глас, който доста се разли-
чаваше от обичайния й спокоен и властен тон. Протегна ръка назад и за-
търси бутона, който звънеше в полицията. Тук трябваше да е, но беше
затрупан под купища хартия. – Да не сте посмели да ме докоснете, пре-
дупреждавам ви.
– Ана-Ана-бо-Бана, банана-фана-фоу-Фана – изрече с дълбоко на-
певен глас, сякаш медитирайки, съществото с рогатата маска, после
хлопна вратата. Сега се намираха в пълен мрак.
– Не се приближавайте – изрече Ана, движейки се покрай бюрото,
или по-право, приплъзвайки се покрай бюрото. Ако успее да се добере
до тоалетната и да заключи вратата…
– Фий-фи-моу-Мана…
Отляво. Съвсем наблизо. Тя се хвърли надясно, но прекалено къс-
но. Нечии силни ръце я обгърнаха. Тя се опита да изпищи отново, но ръ-
цете я притиснаха, дъхът й спря и устните й просто се раздвижиха
безмълвно.
„Ако бях Мизъри Частийп, щях да…“ – помисли си, а зъбите на
Норман вече опираха гърлото й, той я подуши като някой страстен юнак
на Алеята на влюбените, после вече зъбите му се впиваха в гърлото й, а
по дрехите й рукна нещо топло и тя престана да мисли.
Когато приключиха с последните въпроси и подписаха показания-

та, вече отдавна се бе мръкнало. На Роузи й се виеше свят и се чувства-
ше малко замаяна както след целодневните тестове, с които понякога ги
изненадваха в гимназията.
330
Гюставсън отиде да заведе доклада си, стискайки го пред гърдите
си, сякаш беше Свещения Граал, и тя стана. Запъти се към Бил, който
също се изправи. Гърт бе отишла да издирва дамската тоалетна.
– Госпожо Макклендън? – сякаш изпод лакътя й долетя гласът на
лейтенант Хейл.
Изведнъж умората й се изпари и внезапно я обзе ужасяващо пред-
чувствие. В стаята бяха останали само те двамата – Бил беше прекалено
далеч, за да чуе какво ще й каже Хейл, а като заговори, офицерът ще се
обърне към нея с нисък поверителен тон. Ще й каже, че ако си знае ин-
тереса, ще престане с всички тия глупости за мъжа си, при това веднага,
докато все още има време. И че отсега нататък по-добре да си затваря
устата в присъствието на ченгета, освен ако някой: а) й зададе въпрос;
б) разкопчее ципа на панталоните си. Ще й припомни за семейството…
– Ще го арестувам – меко изрече той. – Не зная дали мога да ви
убедя в това, каквото и да ви говоря, но въпреки това искам да чуете, че
го казвам. Ще го арестувам. Обещавам.
Тя го зяпна.
– Ще го направя, защото той е убиец, ненормален е и е опасен. Ос-
вен това не ми харесва погледа, с който оглеждате приемната и подска-
чате всеки път, когато някъде се тръшне врата. Или как трепвате всеки
път, като помръдна ръка.
– Не…
– Трепвате. Не можете да се удържите и трепвате. Няма нищо, раз-
бирам защо го правите. Ако бях жена и бях преживял онова, което сте
преживели вие… – Той замълча и я изгледа скептично. – Хрумвало ли
ви е някога какъв невероятен, дяволски, магичен късмет сте извадили,
че все още сте сред живите?
– Да – отвърна Роузи. Краката й трепереха. Бил стоеше на входа и я
гледаше, очевидно разтревожен. Тя се насили да му се усмихне и вдигна
пръст – идвам след една минутка.
– И сте права. – Хейл огледа приемната, а тя проследи погледа му.
Зад някакво бюро седеше полицай и записваше показанията на разпла-
кан тинейджър в яке с инициалите на гимназията си. На друго, точно до
прозорец с телена мрежа, един униформен полицай и детектив, който си
беше свалил сакото и закаченият на колана му полицейски пистолет
38-ми калибър се виждаше, бяха доближили глави и разглеждаха купчи-
на снимки. В другия край на стаята, където имаше цяла редица монито-
ри, Гюставсън обсъждаше доклада си с някакъв съвсем млад униформен
полицай, който на вид нямаше повече от шестнадесет години.
331
Роуз Мадър
– Знаете много за полицаите – казваше Хейл, – но повечето от не-
щата, които знаете, не са верни.
Роузи не отвърна, но това не беше важно – той като че ли не изиск-
ваше от нея отговор.
– Но искате ли да знаете коя е основната причина да го арестувам,
госпожо Макклендън? Възможно най-важната и най-значимата
причина?
– Ще го арестувам, защото е полицай. При това полицай-герой, за
Бога. Но следващият път, когато мутрата му се появи на първа страница
в градския ви вестник, то или ще бъде във връзка с покойния Норман
Даниълс, или пък на снимката ще е показан с белезници и оранжева
униформа.
– Благодаря ви за тези думи – рече Роузи. – Те означават много за
мен.
Хейл я отведе при Бил, който отвори преграждението и я прегърна.
Тя се притисна силно към него и затвори очи.
– Госпожо Макклендън?
Огледа се и видя Гърт, която тъкмо влизаше в стаята. После сра-
межливо, но съвсем не и уплашено, се обърна към Хейл:
– Можете да ме наричате Роузи.
Той се усмихна.
– Искате ли да чуете нещо, което ще позаличи първоначалните ви
далеч не възторжени впечатления от това място?
– Да… струва ми се.
– Нека аз да отгатна – намеси се Бил. – Имате проблеми с полиция-
та в родния град на Роузи.
Офицерът се усмихна горчиво.
– Именно. Нещо се срамуват да ни съобщят кръвната му група, до-
ри отпечатъците му не искат да ни изпратят. Вече се обърнахме към по-
лицейската прокуратура. Безсрамници!
– Прикриват го – отбеляза тя. – Знаех си, че ще постъпят така.
– Засега – да. Въпрос на инстинкт – по същия начин, като застрелят
полицай, забравяш всичко и хукваш след убиеца. Най-накрая ще разбе-
рат, че това не е игра, и ще престанат да слагат прът в колелата.
– Убеден ли сте? – попита Гърт. Той размисли, сетне кимна.
– Да, убеден съм.
– А дали не бихте могли да осигурите полицейска защита на Роузи,
докато свърши всичко това? – попита Бил.
332
Хейл отново кимна:
– Вече изпратихме патрулна кола пред дома ви на Трентьн Стрийт,
Роузи.
Отново завладяна от страх и ужас, младата жена отмести поглед от
Гърт към Бил и от Бил към Хейл. Не можеше да се справи с тази ситуа-
ция. Тъкмо започваше да й се струва, че е овладяла положението, и из-
невиделица изникваше нещо ново, което я съкрушаваше напълно.
– Защо? Защо? Той не знае къде живея, не може да знае къде жи-
вея! Нали затова е дошъл на пикника – смятал е, че аз ще бъда там. Син-
тия не му е казала, нали?
– Казва, че не е. – Хейл наблегна на първата дума, но Роузи изобщо
не усети. Гърт и Бил обаче схванаха намека и се спогледаха.
– Ето! А Гърт също не му е казала! Нали, Гърт?
– Не, госпожо.
– Ами нека приемем, че предпочитам да не рискувам. Момчетата са
пред входа, а в квартала има още няколко коли. Не искам пак да ви пла-
ша, но психопат, който познава полицейската процедура, е по-особен
психопат. Най-добре да не се рискува.
– Щом така смятате – тихо отвърна Роузи.
– Госпожо Киншо, ще изпратя някого да ви придружи до където
пожелаете…
– Етингьр – прекъсна го тя и приглади нощницата. – Смятам да
направя малко ревю на концерта.
Хейл се усмихна, после подаде ръка на Бил.
– Господин Стайнър, радвам се, че се запознахме.
Бил стисна ръката му.
– И аз се радвам. Благодаря за всичко.
– Това ми е работата. – После погледна Роузи. – Лека вечер, моми-
чета. – Погледът му отново се насочи към Гърт, Хейл се ухили и сякаш
за миг се подмлади с петнадесет години. – Пипнах те! – рече и се
разсмя.
Гърт размисли, но после се засмя с него.
Като излязоха. Бил, Гърт и Роузи се позабавиха още малко на стъл-

бите пред управлението. Въздухът беше влажен, а над езерото се нади-
гаше мъгла. Още беше съвсем рядка – около уличните лампи се бяха
333
Роуз Мадър
образували сияйни кръгове, а над мокрия паваж сякаш се виеше дим, но
Роузи предполагаше, че до час-два мъглата ще бъде гъста като мляко.
– Искаш ли тази вечер да се върнеш в „Дъщери и сестри“, Роузи? –
попита Гърт. – Концертът скоро ще свърши и ще си направим пуканки.
Роузи, която в никакъв случай не искаше да се връща в общежитие-
то, се обърна към Бил:
– Ако си отида в квартирата си, ти ще останеш ли при мен?
– Естествено – веднага отвърна той и улови ръката й. – Ще остана с
удоволствие. Изобщо не се тревожи къде ще ме сложиш – досега не съм
виждал диван, на който да не мога да спя.
– Не си виждал моя – отвърна тя, знаейки много добре, че нейният
диван няма да представлява проблем, понеже Бил въобще няма да спи
на него. Леглото й беше единично, което означаваше, че едва ще се по-
берат на него, но сигурно щяха се справят чудесно. А това близко съсед-
ство може да породи и нещо друго, кой знае. После се обърна към Гърт:
– Отново ти благодаря, Гърт.
– За нищо – Тя я прегърна сърдечно, после се наклони към Бил и
залепи на лицето му звучна целувка. Появи се полицейска кола и спря. –
Да я пазиш, младежо.
– Ще я пазя.
Гърт се запъти към колата, после спря, посочи мотоциклета на Бил,
който бе паркиран на служебния паркинг, и подвикна:
– И гледай да не обърнеш тая щуротия в проклетата мъгла.
– Ще карам бавно, мамче, обещавам.
Едрата жена размаха шеговито огромния си юмрук, а той вирна
брадичка и притвори очи с такъв комично смирен израз, че Роузи се зас-
мя. Не бе очаквала, че може да се смее на стълбите пред полицията, но
тази година й се случиха много неща, които изобщо не бе очаквала.
Наистина много.
Независимо от случилото се на връщане към Трентън Стрийт изпи-

та почти същото удоволствие от возенето с мотоциклет каквото бе изпи-
тала и тази сутрин, докато пътуваха по извънградската магистрала. Бе-
ше се притиснала към Бил, докато огромният „Харли Дейвидсън“ лете-
ше през града и се плъзгаше през сгъстяващата се мъгла. На три пресеч-
ки от Трентън Стрийт мъглата вече приличаше на пухкав приказен сън.
334
Включеният фар образуваше пред себе си ярък светещ цилиндър, който
се врязваше във влажните изпарения като лъч на джобно фенерче, осве-
тяващ задимена стая. Когато най-сетне завиха по улицата, сградите бяха
придобили призрачни очертания, а Брайънт Парк се бе превърнал в
офомно бяло петно.
Обещаната от Хейл патрулна кола беше паркирана точно пред №
897. Отстрани бяха изписани думите: „Да служим и защитаваме“. Съ-
седното място беше свободно – Бил вкара мотоциклета пред полицейс-
ката кола и изгаси двигателя.
– Цялата трепериш – отбеляза той, помагайки й да слезе от
машината.
Тя кимна и установи, че трябва да положи усилие, за да говори, без
да й тракат зъбите.
– Това е заради влагата, а не толкова от студ.
Всъщност Роузи подозираше, че дълбоко в себе си знае истинската
причина, която нямаше нищо общо нито с влагата, нито със студа – дъл-
боко в себе си знаеше, че става нещо нередно.
– Ами, хайде бързо да се прибираме и да се преоблечеш в сухи топ-
ли дрехи. – Бил прибра каските, заключи мотора и пусна ключа в джоба
си.
– Това е най-гениалната идея на столетието.
Хванати за ръце, прекосиха тротоара и спряха пред стълбите па ко-
операцията. Като отминаха радиоколата, той махна на полицая зад вола-
на. Онзи подаде ръка през прозореца и мързеливо помаха в отговор, а
пръстенът му проблесна на светлината на уличните лампи. Сътрудникът
му явно спеше. Роузи отвори чантата си, измъкна ключа от входната
врата, която в този късен час вече беше заключена, и го пъхна в ключал-
ката. Почти не си даваше сметка какво прави – всичките й добри наме-
рения се бяха изпарили и сега отново се чувстваше смазана под по-ран-
шния панически страх, който я притискаше като огромен железен пред-
мет, пропадащ от етаж на етаж в стара сграда, докато най-сетне се сгро-
моляса в мазето. Стомахът й се сви, слепоочията и започнаха да пулси-
рат, но тя не знаеше каква беше причината.
Бе забелязала нещо, нещо, и бе толкова погълната в опитите си да
разбере какво е то, че изобщо не усети как вратата на полицейската кола
щракна и водачът слезе. Не чу и скърцащите стъпки, които ги
последваха.
– Роузи?
Това бе гласът на Бил, който изникна от тъмнината. Вече се
335
Роуз Мадър
намираха във вестибюла, но снимката на оня стар перко (приличаше на
Калвин Кулидж33), която висеше на стената отдясно, както и чепатата
закачалка с хилядите месингови куки, която се намираше точно до стъл-
бите, не се виждаха. Защо, по дяволите, тук бе толкова тъмно?
Защото лампата беше изключена, разбира се – толкова бе просто.
Но Роузи знаеше, че трябва да си отговори на един друг, по-труден въп-
рос – зашо полицаят на предната седалка до шофьора в полицейската
кола спеше в такава неудобна поза, забил брада в гърдите си, а шапката
му беше нахлупена като борсалинката на главорез в гангстерски филм
от трийсетте години? И защо всъщност изобщо спеше, когато субектът,
когото бе изпратен да наблюдава, трябваше да се появи всеки миг?
„Хейл много ще се ядоса, ако узнае – разсеяно си рече Роузи. – Ще иска
да си поговори с този служител. Хубавичко да си поговори с него.“
– Роузи? Какво има?
Стъпките, които ги следваха, забързаха.
Тя превъртя като на видеолента последните няколко минути. Бил
махва на униформеното ченге зад волана на полицейската кола, казва
„здрасти, радвам се, че сте тук“, макар че не изрича гласно нито дума.
Ченгето отвръща на поздрава, пръстенът му проблясва на светлината на
уличните лампи. Роузи не бе достатъчно близо, за да различи добре ду-
мите, гравирани на него, но бе убедена какво гласят те. Хиляди пъти ги
беше виждала отпечатани върху кожата си, като синия печат на инспек-
цията по храните, който слагаха върху свинското.
„Дълг. Лоялност, Общност“.
Стъпките припряно изкачиха стъпалата. Вратата се хлопна – тря-
сък. Някой пъхтеше силно в тъмнината, а в помещението се разнесе аро-
матът на „Инглиш Ледър“.
10
Гол до кръста, Норман стоеше на кухненската мивка в „Дъщери и

сестри“ и отмиваше кръвта от лицето и гърдите си. Като посегна за кър-
пата, оранжевото слънце, което вече съвсем се беше снишило над хори-
зонта, го заслепи. В следващия миг отново не помнеше нищо. Струваше
му се, че не е минала и секунда, а той вече се намираше на улицата и се
беше смрачило. Отново бе нахлупил шапката с козирката. Освен това
беше с шлифер. Бог знае откъде го беше взел, но дрехата бе много
33. Калвин Кулидж (1872–1933) – президент на САЩ (1923–1929) – Б. пр.
336
подходяща за това време – над града бе паднала мъгла, която бързо се
сгъстяваше. Норман потърка с пръсти плата и установи че на допир е
много приятен. Освен това беше елегантна дреха! Отново се опита да си
спомни как се сдобил с него, но не можа. Дали не е убил още някого?
Възможно е – съседи и приятели всякакви, никак не е изключено; на по-
чивка всичко се случва.
Огледа Трентън Стрийт и на три-четвърти път от следващото кръс-
товище забеляза полицейска кола – марка „Чарли и Дейвид“, както ги
наричаха в неговия район у дома – чиито колела напълно се бяха скрили
в мъглата. Норман бръкна дълбоко в левия джоб на шлифера – наистина
разкошен шлифер, собственикът му несъмнено бе притежавал прекра-
сен вкус – и напипа някакъв нагънат гумен предмет. Усмихна се довол-
но, сякаш се здрависваше със стар познат.
– Да живее бикът – прошепна той. – El toro grande.
Бръкна в другия джоб, без да знае точно какво ще открие, макар да
бе убеден, че непременно ще има нужда от него.
Предметът убоде средния му пръст, той потръпна от болка и внима-
телно го извади. Видя покрития с платина нож за писма от бюрото на
неговата стара приятелка Мод.
„Ама как пискаше“ – мислеше си с усмивка, подмятайки ножа под
уличните лампи, чиято светлина се плъзгаше по острието му като
мляко. Да-а, тя се разпищя… но после млъкна. Фустите винаги млъкват
в крайна сметка, и слава Богу.
Междувременно пред него бе възникнал доста сложен проблем.
Патрулът се състои от двама полицаи; те носят огнестрелно оръжие, а
той има само нож за писма. Трябва да ги изкара от колата, при това кол-
кото се може по-безшумно. Хубав проблем, наистина – а на Норман не
му хрумваше абсолютно никакво разрешение.
– Норм – прошепна нечий глас. Идваше от левия му джоб. Той
бръкна и извади маската. Тя сякаш го зяпна с възторжено любопитство,
а муцуната й като че отново се усмихваше мъдро.
На това слабо осветление цветните венци, които украсяваха рогата
й, спокойно можеха да минат за кървави съсиреци.
– Какво? – тихо, съзаклятничеки пошепна Норман. – Какво има?
– Направи се, че имаш инфаркт – отвърна все така шепнешком би-
кът и той го послуша.
Запристъпя тежко към полицейската кола и колкото повече се
приближаваше, толкова повече забавяше крачка. Стараеше се да не вди-
га глава и следеше автомобила само с периферното си зрение. Колкото
337
Роуз Мадър
и да са некадърни, няма как да не са го забелязали вече – други хора на-
около нямаше – а той искаше те да видят човек, който е забил нос в зе-
мята и бавно пристъпя с мъка. Който или е пиян, или му се е случило
нещо лошо.
Беше пъхнал лявата си ръка под шлифера и масажираше гърдите
си. Ножът за писма, който стискаше, го пробождаше лекичко през те-
ниската. Като се доближи до целта си, се олюля и спря. Замръзна на
място с наведена глава и бавно отброи до пет, без да позволява на тяло-
то си да помръдне и на сантиметър. Сигурно първоначалното им впечат-
ление – че този господин Ракиен крета към къщи след няколко часа в
бар „Росна капка“ – вече отстъпва място на други възможни обяснения.
Въпреки това искаше те да дойдат при него. Ако няма друг избор, той
ще се доближи към тях, но най-вероятно нищо няма да излезе и ще го
пипнат.
Направи още три крачки, но не към колата, а към близката порта.
Вкопчи се във влажната студена желязна ограда и задиша тежко с наве-
дена глава, надявайки се, че прилича на човек със сърдечен пристъп, а
не на злодей, който крие смъртоносно оръжие под шлифера си.
Тъкмо вече започваше да си мисли, че е допуснал сериозна грешка
в догадките си, когато вратата на колата се отвори. Норман по-скоро чу,
отколкото видя това, а след миг долови още по-радостен звук – забърза-
ни стъпки, които се приближаваха към него. „Ура шенгетата идат“ – ре-
че си и се осмели да хвърли поглед. Трябваше да погледне какво става и
как са разположени един спрямо друг. Ако не са близо един до друг, ще
трябва да инсценира припадък… но това, ама че ирония, криеше друга
опасност. В такъв случай може единият да изтича до колата, за да пови-
ка линейка.
Бяха типичен екип „Чарли и Дейвид“ – ветеран и хлапак с жълто на
устата. Новакът се стори на Норман странно познат, сякаш го бе виждал
по телевизията. Но това нямаше никакво значение. Двете ченгета бяха
съвсем близо едно до друго, почти опрели рамо до рамо – ето това има-
ше значение. Колко хубаво. Прекрасно!
– Господине? – подвикна полицаят отляво – по-възрастният. – Гос-
подине, зле ли сте?
– Направо ме скъсва от болка – изхриптя Норман.
– Какво ви боли? – продължаваше да говори по-възрастният. Това
бе важен миг, макар и не решаващият. Всеки момент по-възрастният по-
лицай можеше да изпрати младежа да повика подкрепление и тогава
всичко ще пропадне, но пък не можеше да ги нападне още сега –
338
трябваше да се доближат още малко.
Изведнъж, за пръв път откакто се отправи на тази експедиция, от-
ново се почувства в старата си кожа, – изцяло потопен в околната обста-
новка, с изключително хладен и бистър ум, забелязваше всичко – от
капчиците по железните пръчки на оградата до сивото гълъбово перце,
което се подмяташе в канавката до смачкано пликче от чипс. Дори дола-
вяше тихото дишане на двамата мъже.
– Ей тук, вътре. – Норман се задъха и заразтрива гърдите си под
връхната дреха. Острието на ножа продупчи тениската и го бодна на го-
ло, но той почти не усети. – Все едно имам жлъчен пристъп, но в
гърдите.
– Може би трябва да повикаме линейка – предложи младичкият и
внезапно осъзна на кого му прилича момчето – на Джери Мадърс, хла-
пето, което изпълняваше ролята на Бийвър във филма „Остави на Бий-
вър“. Беше гледал повторенията на всичките серии по Канал 11, а някои
дори по пет-шест пъти.
Само че по-дъртият никак не приличаше на Уоли, брата на Бийв.
– Чакай малко – задържа го по-старият и, направо невероятно, до-
бави: – Нека да го погледна. В армията бях медицински служител.
– Шлифера… копчетата… – каза Норман, следейки с периферното
си зрение Бийв под око.
По-възрастният пристъпи още крачка. Застана точно пред Норман.
Бийв също направи крачка напред. По-възрастният разкопча най-горно-
то копче на шлифера. После второто. Като разкопча и третото, Норман
измъкна ножа за писма и го заби в гърлото му. Кръвта бликна като по-
рой и се стече по униформата му. На тъмно, в мъглата, приличаше на
сос за пържоли.
Оказа се, че Бийв няма да представлява никакъв проблем. Младе-
жът стърчеше като истукан и ужасено гледаше сътрудника си, който
вдигна ръце и немощно потупа дръжката на нещо, което стърчеше от
гърлото му. Приличаше на човек, който се опитва да се отърве от няка-
къв чудноват лишей.
– Кръх! – давеше се той. – Ахк! Кръх!
Бийв се обърна към Норман. Сякаш и през ум не му мина, че този
човек би могъл да има нещо общо със случилото се със сътрудника му,
но Даниълс никак не се изненадваше от това. И друг път се бе сблъсквал
с подобна реакция. Слисан и потресен, младежът изглеждаше на не по-
вече от десет години, и не само приличаше на Бийв, а направо бе пълно
негово копие.
339
Роуз Мадър
– Нещо стана с Ал! – рече. Норман знаеше още нещо за този мдад
човек, който скоро щеше да се присъедини към градския Почетен леги-
он – той си мислеше, че вика, бе сигурен в това, а всъшност от устните
му на пресекулки излизаше глух шепот:
– Нещо стана с Ал!
– Зная – отвърна Норман и му нанесе силен удар под брадичката –
рискован удар, ако имаш насреща си опасен противник, но Бийв се на-
мираше в такова състояние, че и тестокласиик би се справил с него.
Юмрукът му се заби в брадичката на хлапето под прав ъгъл и то полит-
на към оградата, в която преди това сам Норман се бе вкопчил. Бийв не
беше в безсъзнание, както се бе надявал, но погледът му беше замъглен
и отнесен – нямаше да има никакви проблеми. Фуражката му бе паднала
на земята. Косата му беше късо подстригана, но не толкова, че да не мо-
же да го хване за нея. Норман сграбчи и тласна главата му надолу, като
в същия миг я подпря с коляно. Звукът бе приглушен, но страховит – ся-
каш някой мачкаше с дървен чук торба, натъпкана с порцелан.
Бийв се строполи на земята като сноп. Като се огледа за сътрудника
му обаче, направи потресаващо откритие – другият бе изчезнал.
Норман се извърна с изблещени очи и веднага го забеляза. Той вър-
веше по тротоара много-много бавно, с протегнати напред ръце, като
зомби в ужасно страшен филм. Норман се извъртя, търсейки с поглед
зрителите на тази комедия. Не видя никого. От парка долитаха шумни
възгласи и кикот – тинейджърите си играеха на гепиме в мъглата, но то-
ва не го притесняваше. Дотук бе извадил невероятен късмет. Ако му
върви все така още четиридесет и пет секунди, най-много минута, след
това щеше да бъде свободен като птичка.
Хукна след по-възрастния полицай, който току-що беше спрял нас-
ред тротоара и за пореден път се опитваше да измъкне от гърлото си но-
жа за писма на Ана Стивънсън. Бе успял да измине цели двадесет и пет
метра.
– Господин полицай! – строго изсъска Норман и го побутна по
лакътя.
Полицаят залитна и се обърна. Както му се бяха оцъклили очите,
Норман реши, че по му подхожда да виси на стената в някой ловен дом.
Униформата му бе в кръв. Невероятно бе как този човек все още е жив,
камо ли в съзнание. „Сигурно в Средния Запад правят по-здрави ченге-
та“ – рече си той.
– Вий! – припряно изрече ченгето. – Вий! Поепление!
Гласът му бе сподавен и бълбукащ, но въпреки това изумително
340
силен. Норман дори разбра какво се опитваше да каже човекът. Преди
малко полицаят бе допуснал груба грешка, държал се бе като неопитен
новак, но Даниълс смяташе, че въпреки това с гордост би служил заедно
с него. Дръжката на ножа стърчеше от гърлото му и при всяка дума
подскачаше нагоре-надолу, напомняйки му как помръдваше гумената
муцуна на Фердинанд, като я движеше с пръсти.
– Да, ще извикам подкрепление – най-убедително изрече той. Стис-
на ръката на другия и продължи: – Но сега нека ви отведа обратно в ко-
лата. Елате! Насам, господин полицай!
Би се обърнал към него и по име, но картичката с името му бе зама-
зана с кръв. А съвсем спокойно можеше да го нарича и „полицай Ал“.
Отново го подръпна внимателно за лакътя и той най-после тръгна.
Отведе олюляващия се, потънал в кръв полицай „Чарлни Дейвид“,
със забучен в гърлото нож за отваряне на писма обратно при патрулната
кола, очаквайки всеки миг от непрестанно сгъстяващата се мъгла да из-
никне някой – мъж, който е излязъл да купи бира; жена, която се връща
от кино; гимназисти, които се прибират след среща (и са ходили на
Етингър Пиър, Боже пази Краля) – а ако се появи такъв случаен мину-
вач, ще се наложи да убие и него. Започнеш ли да убиваш хора, сякаш
край няма – убийството се разпростира като вълнички по повърхността
на езеро.
Никой не се появи. Само от парка долитаха безплътни гласове. Ис-
тинско чудо бе как полицай Ал продължаваше да се държи на крака,
след като кървеше като заклано прасе и оставяше след себе си такава
широка и плътна кървава диря, че на места дори се образуваха локвич-
ки. Те лъщяха като петна от машинно масло на призрачната светлина на
уличните лампи.
Норман поспря да вдигне фуражката на Бийв, която беше паднала
на стълбите, а после се наведе, подхвърли я на седалката на водача и из-
мъкна ключовете от таблото. Връзката съдържаше внушителен брой
ключове – те бяха толкова много, че стърчаха настрани, като слънчевите
лъчи в детска рисунка с цветни моливчета, но той никак не се затрудни
да открие ключа за багажника.
– Хайде – пошепна. – Хайде, още мъничко и веднага ще повикаме
подкрепление. Все очакваше другият да се срути на земята, но той про-
дължаваше да се държи, въпреки че се бе отказал от опитите си да изва-
ди ножа от гърлото си.
– Внимавайте с бордюра, господин полицай, хоооп – така.
Полицаят слезе от бордюра. В мига, в който черната му
341
Роуз Мадър
униформена обувка стъпи на платното, раната на гърлото му се разтво-
ри около острието на ножа като рибешки хриле и отново бликна кръв.
„Убих полицай“ – помисли си Норман. Очакваше това да го съкру-
ши, но то никак не го разстрои. Може би защото дълбоко в себе си знае-
ше, че не той уби този опитен служител – това бе дело на друг. На нещо
друго. Най-вероятно на бика. Колкото повече размишляваше по въпро-
са, толкова по-правдоподобно му се струваше това обяснение.
– Задръжте малко, господин полицай, вече пристигнахме.
Ченгето се закова на място точно зад патрулната кола.
Норман отвори багажника с ключа, който бе избрал от връзката.
Вътре имаше резервна гума (при това изтъркана като бебешко дупе),
крик, бронирани жилетки – от естествени, а не от изкуствени влакна; и
още – ботуши, омазнен брой на списание „Пентхауз“, комплект инстру-
менти и полицейска радиостанция, на която половината чаркове липсва-
ха. С други думи, доста пълен багажник – като на всяка друга полицейс-
ка кола. Но както и в багажника на всяка друга полицейска кола, тук съ-
що можеше да се намери място за още нещо. Той бутна комплекта инст-
рументи на една страна, премести полицейската радиостанция на друга,
а през това време сътрудникът па Бийв се поклащаше край него, потъ-
нал в дълбоко мълчание и втренчил поглед в някаква далечна точка, ся-
каш вече виждаше пристана, от който щеше да започне следващото му
пътешествие. Норман тикна крика зад резервната гума, после огледа
празното място, а след това човека, за когото го беше определил.
– Тъй. Хубаво. Но ще трябва да заема шапката ви, нали може?
Полицаят не отговори и просто продължи да се поклаща назад-нап-
ред; дъртата мърлява старица на Норман обожаваше да повтаря, че мъл-
чанието е знак на съгласие, а синът й го намираше за хубаво мото, или
поне със сигурност далеч по-хубаво от девиза на баща му, който гласе-
ше: „Щом сами пикаят вече, и за мене стават значи.“ Свали фуражката
на ченгето и я нахлупи на обръснатата си глава. Бейзболната шапка се
намести в багажника.
– Кръх – издаде звук полицаят и протегна окървавената си ръка.
Очите му изобщо не потрепваха – сякаш вече бяха отплували завинаги.
– Да, зная, кръв, този проклет бик – съгласи се Норман и блъсна
другия мъж в багажника. Той се стовари вътре, но единият му крак про-
дължи да стърчи навън и да потрепва конвулсивно. Норман го прегъна в
коляното, напъха го и хлопна багажника. После отново се зае с новобра-
неца. Той се опитваше да се изправи, но погледът му още беше мътен.
Даниълс се отпусна на коляно, хвана с ръце гърлото му и стисна. Когато
342
Бийв престана да се движи, той допря ухо до гърдите му. Дочу три слу-
чайни, неравномерни удара, сякаш сърцето му се мяташе като риба на
сухо. Въздъхна, отново плъзна ръце около гърлото на младока и притис-
на трахеята му. „Някой ще дойде – рече си, – вече няма как да не дой-
де.“ Но никой не се появи. От огромното бяло петно, в което се криеше
Брайънт Парк, долетя възглас: „Подъл мръсник такъв!“ Последва го
пронизителен кикот, ня какъвто е способен само някой пиян или умст-
вено разстроен тип, но това бе всичко. Норман отново притисна ухо към
гърдите на полицая. Този му трябваше за декор, а никак не му се искаше
в някой момент декорът му да оживее.
Тиктакаше единствено часовникът на Бийв.
Вдигна момчето, замъкна го от дясната страна на патрулната кола и
го настани на предната седалка. Нахлупи фуражката му колкото се може
по-надолу – с това подпухнало, почерняло лице хлапето повече прили-
чаше на трол – и хлопна вратата. Вече цялото му тяло пулсираше от
болка, но отново най-много го боляха зъбите и челюстите.
„Мод – рече си. – Само Мод е виновна.“
Обзе го задоволство, че не помни какво е направил с Мод… или
какво е направил на Мод. Естествено, той самият нямаше нищо общо с
това – това бе работа на бика, el toro grande. Но мили Боже, защо трябва
всичко така да го боли. Сякаш го разглобяваха отвътре навън чарк по
чарк.
Бийв бавно се накланяше наляво, а очите му се бяха изцъклили като
стъклени топчета.
– Не, не, прррт, Нели! – подвикна Норман и го изправи на седалка-
та. Пресегна се през него и му сложи колана. Така въпросът се реши.
Той се отдръпна и критично огледа творението си. Общо взето, добре се
беше справил. Младежът изглеждаше като капнал от умора човек, който
е задрямал за малко.
Норман отново се пресегна през стъклото и бръкна в жабката. Знае-
ше, че там има аптечка. Вдигна капака, извади стара прашна туба с ас-
пирин и глътна пет-шест таблетки. Подпрян на вратата на колата, дъвче-
ше хапчетата и потръпваше от киселия им вкус, когато съзнанието му
отново отлетя.
След известно време дойде на себе си – още му горчеше на устата и
гърлото от стипчивия аспирин. Намираше се във фоайето на нейната
жилищна кооперация и натискаше ключа на осветлението. Нищо не ста-
ваше – в малкото помещение цареше мрак. Значи е направил нещо с ос-
ветлението. Това бе хубаво. В другата си ръка стискаше пистолета на
343
Роуз Мадър
единия от полицаите. Стискаше го за дулото – явно бе зачуквал нещо с
дръжката. Бушони, може би? Възможно бе, но нямаше значение. Освет-
лението не работеше, и това бе достатъчно.
Намираше се в жилищна сграда с квартири под наем – кооперация-
та беше хубава, но все пак стаите се даваха под наем. Невъзможно е да
се сбърка миризмата на евтина храна – от онази, която се готви на кот-
лон. След известно време тази миризма се пролива в стените и нищо не
е в състояние да я премахне. След две-три седмици към нея ще се при-
бави и тихото бръмчене на многобройните вентилатори, които наемате-
лите ще сложат на прозорците на стаите си, опитвайки се да се поразх-
ладят, защото през август вътре става като в нажежена пещ.
Роузи бе заменила прекрасната им къщичка за такава мизерна дуп-
ка, но сега Норман нямаше време да размишлява над тази загадка. Най-
важното бе да разбере колко наематели живеят в тази сграда и колко от
тях ще са си вкъщи рано в събота вечер. С други думи, колко от тях би-
ха могли да му създадат проблеми?
„Никой няма да създава проблеми – успокоително изрече един глас
от джоба на новия му шлифер. – Никой няма да създава проблеми, за-
щото е все едно как ще завърши всичко, което опростява нещата. Ако
някой ти се изпречи на пътя, просто го убиваш, и толкоз.“
Норман се обърна, излезе на стълбите пред входа и хлопна вратата.
Бутна я, но не можа да я отвори. Очевидно бе успял да влезе по някакъв
начин – на вид бравата не представляваше никакво предизвикателство –
но му се струваше обезпокоително да не знае със сигурност. Пък и ос-
ветлението. Защо си бе правил труда да го прекъсва, след като най-веро-
ятно ще се прибере сама? А може би вече си е вкъщи?
Отговорът на втория въпрос беше лесен – тя не си е вкъщи, защото
бикът така каза, а той му вярваше. Що се отнася до първия въпрос, може
и да не е сама. Например Гърти може да е с нея… ъ-ъ, бикът спомена
нещо за приятел. Честно казано. Норман намираше тази възможност за
изключена, но… „Харесва й как я целува“ – бе казал Фърд. Това бе глу-
паво, тя за нищо на света не би посмяла… но за всеки случай.
Заслиза по стълбите с намерението да се върне в патрулната кола,
да седне зад волана и да я чака да се появи, когато съзнанието му отлетя
нанякъде – този път не се зарея, а литна, като монета, с която по тради-
ция реферът хвърля жребий преди началото на играта – а когато се съв-
зе, тъкмо хлопваше входната врата зад гърба си, после се втурна в тъм-
ното и сключи ръце около врата на приятеля на Роуз. Не беше сигурен
откъде знае, че този мъж е именно приятел на Роуз, а не някой цивилен
344
полицай, който я придружава, това не го интересуваше. Знаеше, и това
му беше достатъчно. Главата му пулсираше – Норман бе разярен. Дали
бе видял тоя тип
(харесва й как я целува)
как разменя лиги с жена му, преди да влязат в кооперацията, а ръ-
цете му се плъзват надолу под талията й? Не си спомняше, не искаше да
си спомня, нямаше нужда да си спомня.
– Нали ти казах! – обади се бикът и макар да бе обзет от дива ярост,
гласът му беше съвършено ясен. – Нали ти казах? Виждаш ли на какво
са я научили дружките й? Чудно! Чудничко!
– Ще те убия, копеле такова! – пошепна той в лицето на приятеля
на Роуз, макар да не го виждаше, и го притисна до стената. – И, Бога ми,
ако мога, ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.
Обви ръце около гърлото на Бил Стайнър и го стисна.
11
– Норман! – извика Роузи в тъмното. – Норман, пусни го!

Бил я придържаше лекичко над лакътя от мига, в който тя извади
ключа от бравата, но изведнъж ръката му изчезна, в мрака някой се зап-
репъва – стъпваше направо като слон. После се чу глух удар, сякаш ня-
кой блъсна някого в стената.
– Ще те убия, копеле такова – долетя шепот в тъмнината. – И, Бога
ми, ако мога, ако Господ ми позволи…
„Два пъти ще те убия“ – мислено го изпревари Роузи – това бе една
от любимите заплахи на Норман и той често крещеше тези думи пред
телевизионния екран, когато някой съдия отсъжда наказателен удар сре-
щу неговия любим отбор на Янките или пък когато някоя кола го засе-
чеше на улицата. „Ако Господ ми позволи, два пъти ще те убия.“ Чу се
сподавено хъхрене – това беше Бил, разбира се. Огромните, невероятно
силни ръце на съпруга й се опитваха да му изтръгнат живота.
Вместо ужаса, който винаги будеше у нея, този път я обзе ярост –
почувства се като в полицейската кола. Направо обезумя и се разкрещя
с все сила:
– Остави го на мира, Норман! Махай си шибаните ръце от него!
– Млъквай, кучко такава! – долетя отговорът в тъмнината, но в гла-
са му освен гняв се долавяше и изненада. Никога не му беше заповядва-
ла – през целия им съпружески живот – нито пък се бе обръщала към
345
Роуз Мадър
него с такъв тон.
Но имаше и нещо друго – малко над мястото, където я държеше
Бил – ръката й сякаш бе стегната в затоплен пръстен. Гривната. Златна-
та гривна, която получи от жената с хитона. В съзнанието й прозвуча
троснатият й глас: „И стига си хленчила като някоя глупава овца!“
– Престани веднага, предупреждавам те! – кресна Роузи, сетне се
запъти по посока на сподавеното дишане и напрегнатото пъхтене. Прис-
тъпяше с протегнати напред ръце като слепец.
„Няма да го удушиш – мислеше си. – Няма да го удушиш, няма да
ти позволя. Трябваше да ни оставиш, Норман. Трябваше да ни оставиш
и да се махнеш, докато все още можеше.“
Точно отпред нечии крака безпомощно ритаха стената – тя си пред-
ставяше как Норман е вдишал Бил в силните си ръце, а лицето му е раз-
тегнато в хапещата усмивка – като че мигом се превърна в стъклена ста-
туетка на женска фигура, изпълнена с бледа червена течност – най-чис-
та, непримесена с нищо ярост.
– Ей, скапаняк, не чу ли? КАЗАХ ДА ГО ПУСНЕШ!
Протегна лявата си ръка, която сякаш бе придобила невероятна си-
ла. Гривната сякаш пламтеше – на Роузи й се струваше, че едва ли не
вижда меките кехлибарени отблясъци дори през пуловера и якето, което
й зае Бил. Не изпитваше никаква болка, а само яростна възбуда. Сграб-
чи за рамото мъжа, който я бе малтретирал в продължение на четирина-
десет години, и го дръпна назад. Стисна го за ръката през хлъзгавата ма-
терия на импрегнирания му шлифер и го запрати в тъмнината. Той се
запрепъва трополейки в тъмното, после се чу удар и се посипаха стъкла.
Кал Кулидж, или който там беше, падна на тепиха.
Бил кашляше и се давеше. Роузи го затърси в тъмнината с разпере-
ни пръсти, напипа раменете му и опря длани на тях. Беше се привел
напред, мъчително поемаше дъх и веднага започваше отново да кашля.
Тя не се изненада. Познаваше силата на Норман.
Прихвана Бил с дясната си ръка. Страхуваше да не го нарани с ля-
вата – струваше й се, че пращи от сила. Усещането я плашеше най-мно-
го с това, че й доставяше огромно удоволствие.
– Хайде, Бил. Ела с мен – шепнешком го подкани тя.
Трябваше да го качи по стълбите. Още не знаеше защо, но не се
съмняваше, че като му дойде времето, ще разбере. Само че Бил не пом-
ръдваше. Беше се подпрял на колене, кашляше и издаваше сподавени
звуци.
– Хайде, дявол да го вземе! – прошепна с рязък, властен тон… и за
346
малко не каза „да те вземе“, като в „Хайде, дявол да те вземе!“ Освен то-
ва знаеше кой се изразява така, о, да, дори при тези отчаяни обстоятелс-
тва, много добре си даваше сметка.
Той се раздвижи – засега това бе най-важното. Роузи го преведе
през фоайето с увереността на куче-водач. Той не спираше да кашля и
да се дави конвулсивно, но поне беше в състояние да върви.
– Спрете! – извика съпругът й от тъмнината, едновременно строго
и отчаяно. – Спрете, или ще стрелям!
„Ами, няма да стреляш – ще си развалиш удоволствието“ – рече си
Роузи, но той наистина стреля – с насочен към тавана пистолет 45-ти ка-
либър, който принадлежеше на мъртвия полицай; трясъкът отекна оглу-
шително в затвореното помещение, което се изпълни с такава остра ми-
ризма на изгорял кордит, че чак очите им се насълзиха. За миг проблес-
на червеникавожълто пламъче, което бе толкова ярко, че образите се за-
печатаха в съзнанието й като татуировки – явно затова го бе направил –
искаше да се ориентира в обстановката, и по-специално, къде се намира-
ше Бил.
Бил се закашля задавено, сякаш щеше да повърне, политна към
младата жена и я блъсна към парапета. Като се стараеше да запази рав-
новесие, тя дочу припрените стъпки на Норман, който се втурна към
тях.
12
Роузи изтича по първите две стъпала, влачейки Бил след себе си.
Той подритваше, опитвайки се да й помогне – може би дори до известна
степен успяваше. Като стигнаха до второто стъпало, тя протегна назад
лявата си ръка и събори закачалката на стълбите. Норман се блъсна в
нея и запсува. Роузи използва момента и пусна Бил, който се олюля, но
не падна. Продължаваше да се дави и тя усети в тъмното как се наведе
напред, опитвайки се да възстанови дишането си и да прочисти трахеята
си.
– Чакай – промърмори тя. – Чакай тук.
Изкачи две стъпала, после слезе от другата му страна, за да го кре-
пи с лявата си ръка. За да го качи до горе, щеше да се нуждае от силата
на златната гривна. Прихвана го през кръста и изведнъж всичко стана
съвсем лесно. Дишайки учестено, се заизкачва нагоре, приведена на ед-
на страна, сякаш влачеше тежък товар, но не се запъхтя и коленете й не
347
Роуз Мадър
се огъваха. Струваше й се, че ако се наложи, може да го носи така по
дълга-дълга стълба. От време на време той се опитваше да пристъпва
сам, но краката му предимно се влачеха по металните лайсни, с които
бяха обковани застланите с пътека стъпала. Като стигнаха до десетото
стъпало – до средата по сметките на Роузи – започна да й помага малко
повече. Това бе добре, защото отдолу се разнесе трясък – закачалката се
прекърши под сто и десетте килограма на Норман. Ето че отново ги наб-
лижаваше, само че не ходеше – не се чуваха стъпки – а лазеше на чети-
ри крака.
– Не си играй с мен, Роуз – запъхтяно изрече. На какво ли разстоя-
ние бе след тях? Колкото и да се бе забавил, все пак той не влачеше
друг човек, който беше почти в безсъзнание. – Веднага спри. Не се
опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим…
– Не се приближавай! – Шестнадесет… седемнадесет… осемнаде-
сет. Тук също нямаше осветление, но на този етаж нямаше прозорци и
площадката беше тъмна като шахта. Роузи залитна напред, търсейки с
крак деветнадесетото стъпало, но се оказа, че стълбите са свършили. Яв-
но от площадка до площадка имаше само осемнадесет стъпала, а ие два-
десет. Прекрасно! Изкачиха се преди него – поне това успяха да напра-
вят. – Не се приближавай до мен, Нор…
Хрумна й такава ужасяваща мисъл, че занемя. Глътна последната
сричка от името на съпруга си, сякаш я бяха ударили в стомаха.
Къде са ключовете й? Дали не ги бе оставила на входната врата?
Пусна Бил, за да провери в левия джоб на коженото яке, и в този
миг Норман здраво хвана крака й над глезена, като змия, която не убива
жертвата си с отрова, а я души. Роузи с все сила ритна назад с другия си
крак. Подметката й се заби право във вече пострадалия нос на Норман,
който извика от болка. В следващия миг изпищя от изненада – опита се
да се улови за парапета, но не успя, и политна по тъмните стълби. После
с трясък се затъркаля надолу. „Счупи си врата!“ – безмълвно изкрещя
Роузи и в същия миг за свое най-голямо успокоение напипа ключовете в
джоба на якето – значи все пак ги беше прибрала, слава на Богу, слава
Богу и вси светии от Царството Небесно. – „Счупи си врата и пукни в
тъмното, счупи си смрадливия врат, пукни и ме остави на мира!“
Уви. Вече го чуваше как се изправя на крака и как пристъпва някъ-
де долу, а после започна да я псува; след това отново запълзя по стълби-
те – коленете му тупкаха по стъпалата – наричайки я с какви ли не име-
на: пачавра, мръсница, негодница, кучка.
– Вече мога и сам – изведнъж заяви Бил. Гласът му беше писклив и
348
тъпичък, но тя бе изпълнена с благодарност, като го чу. – Мога да вървя.
Роузи, хайде да вървим в твоята стая. Побърканото копеле пак идва.
Той се разкашля. По-надолу – но наблизо – Норман се разхили.
– Точно така, смехурко, побърканото копеле пак идва. По-бъркано-
то копеле ще ти изтръгне шибаните очички от тъпата глава и ще те на-
кара да си ги изгълташ. Питам се, какъв ли вкус ще имат?
– НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, НОРМАН! – извика Роузи и помъкна
Бил в тъмнината. Продължаваше да го държи през кръста с лявата си
ръка – с дясната опипваше стената и търсеше своята врата. В левия си
юмрук стискаше единствените три ключа, които бе успяла да събере в
новия си живот – от входната врата, от пощенската кутия и от стаята си.
– НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!
От тъмното стълбище – почти от площадката – долетя възможно
най-безумният отговор:
– Не СМЕЙ да ме предупреждаваш, МРЪСНИЦЕ!
Стената хлътна в някаква врата – би трябвало да бъде нейната. Роу-
зи пусна Бил, намери ключа от тази врата – за разлика от външния ключ
този беше с квадратна глава – и затърси ключалката в тъмното. Норман
вече не се чуваше. Дали е на стълбите? Или в коридора? Дали ие е зад
тях и тъкмо се пресяга по посока на задавеното дишане на Бил? Откри
ключалката и притисна показалец към нея, за да насочи по-лесно ключа.
Поднесе и самия ключ, но не успя да го пъхне. Опираше се в ключалка-
та, но не искаше да влезе по-навътре. На нея й се струваше, че паниката
загриза мозъка й като плъх.
– Не влиза – тежко пошепна тя на Бил. – Това е ключът, но не иска
да влезе!
– Обърни го. Сигурно го пъхаш наопаки.
– Ей, какво става там долу? – от дъното на коридора, някъде отгоре,
долетя нов глас. Явно човекът се намираше на площадката на третия
етаж. Последва безплодно щракане на ключа на осветлението. – Защо
няма осветление?
– Стой… – викна Бил и веднага се разкашля. Опитваше се да про-
чисти гърлото си, което се дереше страхотно.
– Стой на място! Не слизай! Извикай п…
– Аз съм полицията, дърво смотано – изрече тих, странно приглу-
шен глас точно иззад гърбовете им. Чу се доволно припряно ръмжене.
Роузи тъкмо успя да напъха ключа в ключалката и Бил политна назад.
– Не! – извика тя и заразмахва в тъмното лявата си ръка. Гривната
страшно се бе нагорещила. – Не, пусни го! ПУСНИ ГО!
349
Роуз Мадър
Напипа гладка кожа – якето на Бил – но в следващия миг то й се из-
плъзна. Ужасното сподавено гъргорене отново започна – сякаш пълнеха
нечие гърло с пясък. Норман се разкикоти. Смехът му също бе някак
приглушен. Тя пристъпи към него с протегнати ръце и го затърси в тъм-
нината. Докосна рамото на Бил, после протегна ръка по-нагоре и докос-
на нещо ужасяващо – подобно на мъртва плът, но същевременно някак
живо. Беше набърчено… като че гумено…
Гумено.
„Той е с маска – рече си. – Сложил си е някаква маска.“
После някой сграбчи лявата й ръка и тя потъна в някакво влажно
отвърствие, в което Роузи разпозна устата му още преди да впие зъби в
пръстите й и да ги прехапе чак до кокал.
Болката беше ужасяваща, но тя нито се уплаши, нито остави Нор-
ман да прави каквото иска, както бе правил винаги, а бе обзета от дива
ярост, която граничеше с безумие. Вместо да се опита да измъкне пръс-
тите си от страшните му остри зъби, сви пръсти, опирайки връховете им
във венеца му. После опря дланта на свръхестествено силната си ръка
на брадичката му и рязко дръпна.
Нещо изскърца под ръката й, като дъска, която пропуква под коля-
ното ти миг преди да се прекърши. Норман рязко се дръпна и нададе
глух вик, който като че се състоеше само от гласни:
– Аааооууууу!
Устата му увисна като чекмедже и долната му челюст се измъкна
от ставата. Той неистово се разпищя, а Роузи отдръпна окървавената си
ръка и си рече: „Така ти се пада, като хапеш, копеле недно, само се опи-
тай пак да ме ухапеш!“
Норман се олюля и запристъпя покрай стената – тя се ориентираше
по писъците му и по шумоленето на дрехата му о стената. „Сега вече ще
стреля“ – рече си и се извърна към Бил. Той се бе опрял на стената – тъ-
мен силует в непрогледната тъма – и не можеше да спре да кашля.
– Ей, хора, стига де, шегата настрана, стига толкова. – Това бе чове-
кът от горния етаж, който викаше доста кисело и недоволно, само че
гласът вече идваше от долния етаж, той се намираше в края на коридора
и сърцето на Роузи се сви от лошо предчувствие още докато отключва-
ше и отваряше вратата.
– Махай се оттук, тъпанар такъв! Той ще те убие! Не…
Пистолетът гръмна. Роузи бе извърнала глава наляво и пред очите й
за миг се появи Норман, който седеше на пода, подвил крака под себе
си. Нямаше време да различи онова, което бе поставено на главата му,
350
но въпреки това разбра какво е то – маска на бик с идиотски ухилена
муцуна. От дупката за устата се стичаше кръв – нейната. Безумните очи
на съпруга й я търсеха – това бяха очите на пещерен дивак, който се
хвърля в последния, гибелен бой.
Недоволният съсед се развика, но в същия миг Роузи дръпна Бил в
стаята си и хлопна вратата. Стаята бе изпълнена със сенки, а мъглата бе
приглушила блясъка на уличната лампа, която иначе хвърляше светла
ивица през пода, но след тъмнината на стълбището и площадката на
втория етаж помещението им се струваше едва ли не ярко осветено.
Първото нещо, което тя забеляза, беше гривната, която хвърляше
меки отблясъци в сумрака. Беше поставена на нощното шкафче, до
лампата.
„Успях сама – рече си, изумена от удивителното откритие. – Успях
сама и бе достатъчно просто да си мисля, че съм с нея…“
„Разбира се – отвърна друг глас: Практична-Разумна . – Разбира се,
в тази гривна никога не е имало сила, никога, силата винаги е била в
нея, силата винаги е била в…“
Не, не. В никакъв случай нямаше намерение да продължава тази
мисъл. А и в този момент вниманието й и без друго се разсея, защото
Норман блъсна вратата с такава сила, сякаш товарен влак се заби в нея.
Евтината дървесина се разцепи под теглото му и вратата простена на
пантите си. От по-далеч долитаха виковете на съседа – когото Роузи до-
ри не познаваше – от горния етаж.
„Бързо, Роузи, бързо! Знаеш какво да правиш, знаеш къде да
идеш…“
– Роузи… да се обадим… трябва да се обадим… – Бил не можа да
продължи и се разкашля с все сила. Тя и без друго нямаше време да слу-
ша глупости. По-късно идеите му може да се окажат много полезни, но
сега най-много да ускорят края им. Задачата й бе да се погрижи за него,
да го скрие… а това означаваше да го отведе някъде, където ще бъде в
безопасност. Където и двамата ще бъдат в безопасност.
Отвори със замах вратата на дрешника, очаквайки той да се е пре-
върнал в онзи свят от картината, на прага на който се намери, когато се
събуди от гръмотевиците. Очакваше ярка слънчева светлина да заслепи
привикналите им към мрака очи…
Но се оказа в познатото малко помещение, изпълнено с миризма на
застояло, в което нямаше абсолютно нищо – там държеше само пулове-
ра и маратонките, с които беше в момента. О, да, картината също бе там
– подпряна на стената, точно както я бе оставила, но нито беше
351
Роуз Мадър
пораснала, нито се беше променила, нито се беше отворила – или какво-
то там правеше. Беше най-обикновена посредствена картина, със свале-
на рамка, каквато човек може да намери в дъното на всеки антикварен
магазин, на всеки битпазар и във всяка заложна къща. Нищо повече.
Норман отново налетя върху вратата. Този път дървото изтрещя по-
силно, една треска се отцепи и изтрополи на пода. Щеше да издържи
още няколко удара. Вратите на квартирите не са предвидени да устояват
на лудостта.
– Дявол го взел, нали до вчера беше нещо повече от най-обикнове-
на картина! – изкрещя Роузи. – Беше оставена специално за мен и съв-
сем не беше чисто и просто обикновена картина! През нея се влизаше в
друг свят! Зная го много добре, защото гривната й е в мен!
Извърна глава, погледна гривната, после хукна към нощното шкаф-
че да я вземе. Беше невероятно тежка. И гореща.
– Роузи – изрече Бил. Тя едва успя да различи силуета му – отново
бе притиснал ръце към гърлото си. Стори й се, че забелязва кръв на уст-
ните му. – Роузи, трябва да се обадим на… – После извика от почуда, за-
щото стаята потъна в ярка светлина… макар и не в лъчите на омарно,
ослепително лятно слънце, както очакваше Роузи. Стиснала гривната в
ръка, тя се се върна при Бил и надникна в дрешника. На мястото на зад-
ната му стена се бе появил хълм, обрасъл във високи треви, които се по-
люшваха на нежния нощен ветрец, а в подножието му оловносините
очертания и колони на храма проблясваха в тъмнината. Нощният пей-
заж беше увенчан от грейналата като сребърна монета луна, която се
плъзгаше по черно-виолетовото небе.
Роузи си представи как лисицата с малките, която бяха видели днес
– сякаш бяха минали години от тогава – гледа тази луна. Скрити на за-
вет в коренището на поваления дънер, лисичетата спят, а старата лисица
съсредоточено се взира в луната с черните си очички.
На лицето на Бил бе изписано крайно изумление. Лунните лъчи ся-
каш бяха посребрили кожата му. Изражението му събуди у нея непозна-
ти и противоречиви чувства: той реагираше съвсем бавно, като вол, кое-
то предизвикваше у Роузи бурно нетърпение, а същевременно изпитва-
ше към него дълбока любов – макар и не точно майчинска – която я из-
гаряше като огън. Тя ще го спаси. Да. Да. Тя ще го спаси, дори с цената
на живота си, ако се наложи.
– Няма значение какво става – обясни му. – Само ми се довери, как-
то аз ти се доверих да ме возиш на мотоциклета си, довери ми се и ме
последвай. Трябва да тръгваме веднага!
352
Дръпна го с дясната си ръка. Гривната се полюшваше на лявата й
китка като златна поничка. Той се поколеба, но в този миг Норман изре-
ва и отново блъсна вратата. Роузи изписка от ярост и страх и пак дръпна
ръкава на Бил. Помъкна го в дрешника, а от там го изведе в обления в
лунна светлина свят, който се простираше отвъд него.
13
Нещата започнаха да се влошават, когато оная мръсница блъсна за-

качалката на стълбите. Норман – или всъщност шлиферът му – се запле-
те в нея. Една пиринчена кука се промуши в илик, друга се закачи в
джоба му като неопитен джебчия, опитващ се да му задигне портфейла.
Пиринченото краче на трета се заби в изстрадалите му тестиси. Побес-
нял от ярост, проклинайки Роуз, отчаяно се опита да се отскубне. Злора-
дата закачалка обаче не искаше да го пусне, а дори не можеше да я пов-
лече със себе си – подобно на граблива птица, тя сякаш бе впила нокти в
парапета и изобщо не помръдваше, сякаш бе пуснала котва.
Трябваше да се качи горе, непременно трябваше да се качи. Не ис-
каше с оня мухльо да се заключат в скривалището й, преди да е успял да
ги докопа. Несъмнено ще успее да разбие вратата, ако се наложи – кол-
ко врати е разбивал в полицейската си практика, при това някои доста
яки – но не биваше да губи време. Не искаше да я застреля – това би би-
ло прекалено бързо, а и такива като неговата непокорна Роуз не заслу-
жават да се отърват толкова лесно – но ако не му потръгне поне малко,
може би няма да има друг избор. Колко срамно би било!
– Включи ме в играта, треньоре – викна бикът от горния джоб на
шлифера. – Загорял, отпочинал, стегнат, бликам от енергия!
Дяволски добра идея. Норман измъкна маската и я сложи на глава-
та си, вдъхвайки дъха на гума и урина. В съчетание тези миризми не бя-
ха толкова неприятни – дори в известен смисъл му харесваха. Действаха
му успокоително.
– Да живее бикът! – викна той и се освободи от шлифера. Втурна се
по стълбите, стиснал пистолета. Настъпи проклетата закачалка и тя се
прекърши под тежестта му, но преди това все пак се опита да забучи ед-
на от проклетите си куки в лявото му коляно. Нормап почти не почувст-
ва болка. Зловещо ухилен, той тракаше със зъби и се наслаждаваше на
чаткането, което напомняше па тракането на билярдни топки.
– Не си играй с мен, Роуз. – Опита се да се изправи на крака, но
353
Роуз Мадър
нараненото от закачалката коляно се подгъна. – Веднага спри. Не се
опитвай да избягаш. Само искам да си поговорим.
Тя изкрещя нещо в отговор – думи, думи, думи, които нямаха ни-
какво значение. Отново запълзя нагоре колкото се може по-бързо и по-
безшумно. Най-сетне долови някакво движение. Протегна ръка и я
сграбчи за крака, впивайки нокти в плътта й. Колко добре се почувства!
„Пипнах ли те! – възкликна наум, ликувайки злорадо. – Пипнах ли те, за
Бога! Пипнах…“
Изведнъж, за най-голямо негово изумление – все едно от боздуган
да се посипят сачми – другият й крак се стрелна в тъмнината, уцели го
право в носа и го счупи на ново място. Болката беше ужасна – сякаш в
главата му изведнъж забръмчаха цяло ято африкански пчели. Роуз се из-
плъзна от ръцете му, но той изобщо не забеляза – вече бе политнал на-
зад, а като се пресегна да се улови за парапета, едва докосна пречките от
вътрешната страна. Изтъркаля се чак до закачалката, като не пропусна
да пусне предпазителя на пистолета, за да не вземе да се простреля, без
да иска… а както беше тръгнало, като нищо можеше да се случи и това.
Остана за миг свит на кълбо на най-долното стъпало, после разтърси
глава, сякаш да проясни мислите си, и отново се заизкачва нагоре.
Не му се губеха моменти и нишката на мисълта му остана непре-
късната, но нямаше абсолютно никаква представа какво са му подвикна-
ли отгоре и какво е отвърнал. Разбитият му нос засенчваше всичко дру-
го, сякаш болката се проектираше върху червен екран, в който потъваха
всички други усещания.
Като че ли някакво четвърто лице се опитваше да се намеси във ве-
селбата – някакъв слабосилен, най-невинен съсед – и смотаното прия-
телче на Роузи го предупреди да стои настрана. Най-хубавото в цялата
работа беше, че смотаното приятелче самичко ориентира Норман къде
се намира, чиста работа. Той протегна ръка към него и ето ти го на. Пос-
ле сключи ръце около врата на тоя мухльо и започна да го души. Този
път вече беше твърдо решен да го довърши, само че изведнъж усети ръ-
ката на Роузи върху лицето си… върху маската. Все едно да те погалят,
когато си натъпкан с транквиланти.
Роузи. Роузи го докосва. Тя е тук. За пръв път, откакто си замина с
проклетата му банкова карта, тя бе тук, до него, и Норман изведнъж из-
губи интерес към любовника й. Сграбчи ръката й и я тикна в устата на
гумената маска, а после захапа пръстите й с все сила. Направо примира-
ше от радост. Само че…
Само че изведнъж стана нещо. Нещо лошо. Нещо отвратително. Тя
354
като че ли му размести долната челюст. От наранените места сякаш лит-
на цяло ято заострени стоманени стрелички, които се сблъскваха със
звън под темето му. Той изпищя и се дръпна от нея – мръсница, ах, гад-
ната мръсница, какво се бе случило с нея, как се бе превърнала от пред-
видимото хрисимо същество, което беше, в такова чудовище?
Точно тогава се обади невинният съсед и Норман бе сигурен, че го
простреля. Някого простреля – такива писъци надаваха само ранени с
огнестрелно оръжие или пострадали от изгаряне. После насочи пистоле-
та към предполагаемото място, където се намирха Роуз и смотаният
приятел, но в същия миг се затръшна врата. Значи в крайна сметка тая
никаквица успя да го изпревари.
Но в момента дори този факт беше от второстепенно значение. Бол-
ката в челюстта му държеше палмата на първенството, измествайки раз-
бития му нос, който на свой ред бе изместил натъртеното коляно и
пламналите тестиси. Какво бе направила с него? Струваше му се, че
долната част на лицето му не само зее, но и някак си се е удължила – зъ-
бите му подобно на сателити плуваха далеч отвъд носа му.
„Не ставай глупав. Норми – пошепна баща му. – Просто ти размес-
ти челюстта. Знаеш какво трябва да направиш, не се помайвай!“
– Млъквай, дърт развратник – опита се да каже Норман, но лицето
му беше толкова разкривено, че от устата му излезе нещо като „Ъай, ър
ираик!“
После остави пистолета на пода, пъхна палци под маската (като я
сложи преди малко, не я беше нахлузил докрай, което улесняваше тази
част от задачата), после внимателно притисна длани към долната си
челюст.
Събра кураж, после бавно смъкна ръце по-надолу, извърна пръсти-
те си нагоре и рязко натисна челюстта. Заболя го наистина, но най-вече
понеже не успя да намести ставата и от двете страни. Поради това дол-
ната част на лицето му се изкриви настрани като прибрано накриво
чекмедже.
„Ако си кривиш лицето. Норман, така ще ти зарасне завинаги“ – из-
съска майка му – старата усойница, която помнеше толкова ясно.
Той повтори движението отдясно. Сякаш цялата му глава прещра-
ка. Струваше му се обаче, че челюстта му е закрепена много хлабаво и
ще й е необходимо доста време да се възстанови. Изпитваше невероятно
странното усещане, че ако се прозее, долната му челюст ще провисне
чак до кръста.
„Маската, Норми – пошепна баща му. – Маската ще свърши работа,
355
Роуз Мадър
ако я нахлузиш до долу.“
– Точно така – намеси се и бикът. Думите му бяха малко сдъвкани,
защото гумата се бе набрала, но Норман прекрасно го разбра.
Внимателно обтегна маската докрай, нагласявайки долния ръб да
минава точно под челюстта му и това наистина помогна – тя стегна ли-
цето му сякаш с ластичен бинт.
– А-ха – заяви зевулът. – Мисли си за мен като за превръзка.
Норман пое дълбоко дъх, изправи се и тикна полицейския пистолет
в колана на панталоните си. „Всичко е точно – рече си. – Само за момче-
та – момичета не пускаме.“ Дори като че ли вече виждаше по-ясно през
очните дупки на маската – сякаш тя усилваше зрението му по някакъв
начин. Чисти фантасмагории без съмнение, но наистина му се струваше
така, а освен това усещането беше приятно. Създаваше му чувство за
сигурност.
Норман долепи гръб към стената, после се хвърли към вратата, зад
която се скриха тя и смотаното й приятелче. Маската беше доста стегна-
та и въпреки това челюстта му болезнено се разтърси, но без никакво
колебание той отново блъсна вратата. Тя се разклати и от горната част
на касата се отчупи дълга треска.
Изведнъж му се прииска Харли Бисингтън да е с него. Щяха да съ-
борят вратата с един удар; можеше да пусне жена си на Харли, докато
самият той се занимае с приятелчето й. Едно от най-големите неизрече-
ни желания в живота на колегата му бе да му пуснат Роуз – нещо, което
Норман не разбираше, но четеше в погледа му всеки път, когато Харли
им идваше на гости.
Отново блъсна вратата.
На шестия – или пък на седмия, щастливия, удар, вече бе престанал
да ги брои – бравата отхвръкна и той влетя в стаята. Тя е тук, и двамата
са тук, трябва да са тук, но засега не виждаше никого. В очите му се сти-
чаше пот, която му пречеше да вижда. Стаята му се струваше празна, но
това бе невъзможно. Не са скочили през прозореца – той беше плътно
затворен.
Хвърли се към отсрещния край на стаята, прекоси безжизненото от-
ражение от притулепата в мъгла улична лампа, поклащайки глава
насам-натам, сякаш Фердинанд мушкаше въздуха с рога.
В отсрещния край на стаята забеляза отворена врата, през която се
виждаше затвореният капак на тоалетна. Хвърли се към банята и над-
никна вътре. Нямаше никого. Освен ако…
Измъкна пистолета и изпрати два изстрела в завесата – насред
356
цветните мотиви се ококориха две любопитни черни дупки. Събра я
настрани. Ваната беше празна. Куршумите бяха избили няколко фаянсо-
ви плочки – други щети нямаше. Може би така бе по-добре. Все пак не
искаше да я застреля.
Да, но къде ли е изчезнала?
Норман се втурна обратно в стаята, отпусна се на колене (дори не
усети, че потръпна от болка) и затършува с дулото на пистолета под лег-
лото. Нищо. От яд удари с юмрук по пода.
Запъти се към прозореца, макар да виждаше, че е затворен, но ня-
маше друга възможност… или поне така смяташе, докато забеляза свет-
лината – ярко сияние, подобно на лунна светлина – което струеше от
друга отворена врата, която бе подминал, като влетя в стаята.
„Лунна светлина ли? Да не мислиш, че това е лунна светлина. Луд
ли си, Норми? Не знам дали си спомняш, но навън има мъгла, синко.
Мъгла. А дори това да е най-лунната нощ в цялото столетие, тази врата
води към дрешника. Това е най-обикновен дрешник на втория етаж.“
Може и така да е, но Норман бе стигнал до извода, че тоя малък
обарвач и духач с мазна коса, дето вечно вонеше на пот и му се пишеше
за баща, не винаги е прав. Той много добре знаеше, че не е твърде ло-
гично от отворената врата на дрешник на втория етаж да струи лунна
светлина… но това виждаха очите му.
Размахвайки пистолета, се запъти към дрешника и застана насред
сиянието. Взря се през отворите за очите (всъщност колкото и да е
странно, му се струваше, че и двете му очи гледат през една дупка) и за-
оглежда малкото помещение.
На голите стени, облицовани с ламперия, бяха заковани куки, а на
поставения по дължината на стаичката метален лост висяха празни зака-
чалки, но задната стена бе изчезнала. На нейно място се извисяваше об-
лян в лунна светлина хълм, обраснал с високи треви. Дори виждаше све-
тулките, които тъчаха странни светли нишки в тъмните дървета встра-
ни. По нощното небе препускаха облаци, които приличаха на фенери на
светлия лунен диск – беше почти пълнолуние. В подножието на хълма
се виждаше някаква съборетина. Норман я оприличи на изоставена
плантаторска къща или пък на запустяла църква.
„Пощурял съм напълно – рече си. – Или пък тя така ме е фраснала,
че сега имам кошмари.“
Не, това не можеше да бъде вярно. Не беше вярно.
– ВЪРНИ СЕ, РОУЗ! – кресна той в празния дрешник… който, ако
трябва да сме искрени, вече изобщо не беше дрешник. – ВЪРНИ СЕ,
357
Роуз Мадър
НЕГОДНИЦЕ!
Нищо не се случи. Невероятното видение продължаваше да плува
пред очите му… и сякаш за доказателство, че то не е чисто и просто оп-
тическа измама, върховете на дърветата се поклащаха от лекия ветрец и
ухаеше на треви и цветя.
Освен това свиреха щурци.
– Ти ми открадна кредитната карта, негоднице – тихо изрече Нор-
ман. После се пресегна и се улови за една от куките на стената – така
приличаше на най-обикновен пътник в метрото. Пред него се разстила-
ше незнаен, облян в лунна светлина свят, но Даниълс бе обзет от такава
дива ярост, че дори не се изплаши. – Открадна я, и аз искам да си пого-
ворим за това. Хубавичко… да си… поговорим.
Пристъпи в дрешника и се мушна под металния лост, събаряйки ня-
колко закачалки на пода. За миг остана неподвижен и се взря в другия
свят, който се простираше зад дрешника.
После прекрачи в него.
Стори му се, че леко пропада – както в старите къщи, където подо-
вете на отделните стаи вече се разминават, но това бе всичко. След
крачка вече не стъпваше по дъските в нечий дрешник на втория етаж –
стоеше сред тревите, разлюлени от уханния ветрец. Той подухваше, ос-
вежително галейки наранената му потна кожа. Сграбчи маската – иска-
ше да я свали за малко и да подложи цялото си лице на приятния ветрец,
но тя не помръдваше. Изобщо не помръдваше.
358
ЧАСТ ДЕВЕТА
АЗ ВЪЗМЕЗДЯВАМ
Застанал на върха на обления в лунна светлина хълм, Бил се огледа,

неспособен да възприеме видяното. Посегна към гърлото си и го заразт-
рива с ръка. Роузи забеляза, че започват да му избиват синини – запри-
личаха й на ветрила, които постепенно се разтварят. Нощният ветрец
погали челото й като грижовна ръка. Беше съвсем лек, топъл, уханен ле-
тен вятър, за разлика от мъгливата влага и тежката блатна миризма от
езерото източно от града.
– Роузи? Това истина ли е?
Но преди да е успяла да измисли подходящ отговор на този въпрос,
един настойчив глас, който й бе добре познат, се намеси:
– Жено! Ей, ти, жено!
Това бе дамата в червено, само че сега бе облечена в проста роба –
като че ли синя на цвят, но на лунната светлина бе трудно да се опреде-
ли със сигурност. „Уенди Яроу“ стоеше на средата на хълма.
– Дай го тука! Няма време за губене! Другият ще дойде след мину-
та, а има неща за вършене! Важни неща!
Роузи продължаваше да държи Бил под ръка. Понечи да го поведе
надолу, но той се опъваше, тревожно взрян в „Уенди“. Иззад тях – ма-
кар и приглушен, но ужасяващо близък – долетя ядният крясък на Нор-
ман, който викаше Роузи. Като го чу, Бил подскочи стреснато, но не
помръдна нито крачка.
– Коя е тази, Роузи? Коя е тази жена?
– Няма значение. Ела!
Този път не просто го побутна, а припряно го задърпа с все сила.
Той тръгна с нея, но още на десетата крачка се преви на две и така се
разкашля, че очите му се изцъклиха. Междувременно Роузи разкопча
ципа на якето, което й беше дал, съблече го и го пусна на тревата. После
свали и пуловера. Отдолу беше с блуза без ръкави и наниза гривната на
голата си ръка. Моментално почувства невероятен прилив на сила, но
изобщо не я интересуваше дали усещането е действително, или просто
си въобразява. Хвърли бегъл поглед през рамо, едва ли не очаквайки да
359
Роуз Мадър
види Норман на две крачки. Наоколо беше пусто и само понито пасеше
посребрената от лунните лъчи трева, а на входа към своя свят забеляза
статива, който беше виждала и преди. Картината отново се беше проме-
нила. Например обърнатата с гръб фигура в средата бе на мъж – прили-
чаше на рогат демон. Може би наистина бе демон, но също така бе чо-
век. Това бе Норман – спомни си рогата, които бе забелязала да стърчат
на главата му в мигновения проблясък при изстрела.
– Момиче, защо се бавиш толкоз? Хайде!
Роузи прегърна Бил, който се беше пооправил, и го помъкна към
нетърпеливо чакащата „Уенди“. Като стигнаха до нея, тя почти го
носеше.
– Коя сте… вие? – попита Бил тъмнокожата жена и веднага се
разкашля.
„Уенди“ не обърна никакво внимание на въпроса му и го прегърна
от другата страна, понеже той непрекъснато залиташе. Като заговори, се
обърна към Роузи:
– Сложих резервния й зат зад храма, тъй че това поне е наред… но
трябва да бързаме! Нямаме и минутка за губене!
– Не разбирам за какво говориш – отвърна младата жена, но дълбо-
ко в себе си като че ли знаеше за какво става дума. – Какво е зат?
– Стига с твоите въпроси. Най-добре да се поразмърдаме.
Прегърнали Бил от двете страни, заслизаха към Храма на Бика
(удивително, колко бързо си припомняше). Сенките им ги следваха отс-
трани. Сградата изникна пред тях – дори като че ли изникна насреща
им, сякаш бе живо, при това гладно, същество. Роузи си отдъхна, когато
„Уенди“ сви вдясно и ги поведе покрай сградата.
Зад храма, преметнат на гъстите храсталаци като на закачалка в
дрешник, висеше резервният зат. Тя го изгледа с ужас, но не и изненада-
но. Това бе пурпурночервен хитон, досущ като онзи, с който бе облече-
на жената с примамливия, безумен глас.
– Облечи го – нареди тъмнокожата жена.
– Не – безсилно отвърна Роузи. – Не, страхувам се.
– ВЪРНИ СЕ, РОУЗ!
Бил подскочи и се извърна с подивели от ужас очи, треперещи уст-
ни и толкова пребледнял, че на лунната светлина лицето му губеше
очертанията си. Тя също се уплаши, но под страха и се таеше ярост, ка-
то огромна акула, която дебне малка лодка. Продължаваше отчаяно да
се надява, че Норман няма да може да ги последва в този свят, че карти-
ната някак си ще се затвори след тях. Вече знаеше, че това не бе така.
360
Той бе открил картината и сигурно съвсем скоро щеше да дойде при
тях, ако вече не беше и тук.
– ВЪРНИ СЕ, НЕГОДНИЦЕ!
– Облечи го – повтори жената.
– Защо? – попита Роуз, но вече издърпваше блузата си през главата.
– Защо трябва да го обличам?
– Защото тя така иска, а каквото иска, обикновено го постига. –
Чернокожата жена се втренчи в Бил, който зяпаше Роузи. – Обърни се –
нареди му. – В твоя си свят може да я гледаш гола, докат ти паднат очи-
те, все ми е тя, но не и в моя. Обърни се, за твое добро е.
– Роузи? – колебливо я повика той. – Това е сън, нали?
– Да – отвърна младата жена, а в гласа й звънна ледена нотка – не-
що подобно на светкавична пресметливост – която не бе чувала досега.
– Да, точно така. Прави каквото тя ти казва.
Той се извърна рязко, сякаш бе войник, който изпълнява команда
„кръгом“. Оказа се с лице срещу тясната пътечка, която минаваше зад
сградата.
– Сваляй тоз сутиен – нареди й „Уенди“ и нетърпеливо подръпна
презрамките на бельото й. – Не може с такива работи под зат.
Роузи разкопча сутиена и го свали. После изу маратонките си, без
да ги развързва, и смъкна и дънките. Останала само по семплите си бели
бикини, извърна въпросителен поглед към „Уенди“, която кимна.
– Да, и тях.
Роузи свали бикините, после внимателно вдигна хитона – зата – от
храста, на който беше закачен. Тъмнокожата жена пристъпи да и
помогне.
– Знам как да го сложа, не ми пречи! – сопна й се и навлече хитона
през глава като риза.
Уенди я преценяваше с поглед, но не посмя да се приближи дори
когато тя се затрудни с презрамката. Когато най-сетне я нагласи, дясно-
то й рамо бе голо, а гривната блестеше над левия й лакът. Беше се пре-
върнала в огледален образ на жената от картината.
– Можеш да се обърнеш, Бил – извика.
Той се обърна. Огледа я внимателно – погледът му се задържа миг
по-дълго върху зърната й, ясно очертани под фината тъкан. Роузи няма-
ше нищо против.
– Приличаш ми на някого – най-сетне изрече той. – На някой стра-
шен човек.
– Насън винаги така ни се струва – отвърна тя и отново долови
361
Роуз Мадър
студенина и пресметливост в гласа си. Мразеше този тон… но по няка-
къв начин го и харесваше.
– Да ти казвам ли какво трябва да правиш? – попита другата жена.
– Не, разбира се.
Роузи извиси глас и кресна – той прозвуча едновременно мелодич-
но и свирепо, съвсем различно от нейния, а по-скоро като гласа на дру-
гата… макар че всъщност беше нейният глас, да това беше нейният
глас.
– Норман! – извика тя. – Норман, аз съм тук, долу!
– Божичко, Роузи, недей! – сподавено простена Бил. – Да не си
полудяла?
Понечи да я хване за рамото, но тя нетърпеливо блъсна ръката му и
го изгледа заплашително. И той, също като „Уенди Яроу“, отстъпи.
– Това е единственият начин, при това правилният начин. Освен то-
ва… – Обърна се към „Уенди“ и в очите й за миг се появи колебание. –
Всъщност не трябва да правя нищо, нали?
– Не – отвърна жената със синята дреха. – Господарката ще свърши
всичко. Ако й се бъркаш – даже да искаш да й помогнеш – после много
ще съжаляваш. Трябва да направиш само онуй, което оназ гад горе смя-
та, че правят всички жени.
– Да го подмамя – промърмори, а очите й грейнаха на сребърната
лунна светлина.
– Тъй. Подмами го по пътеката. През градината.
Роузи пое дъх и отново го повика – гривната пламтеше на ръката й
като магически, упойващо сладък огън – и изпита огромно удоволствие
от силата, с която прокънтя гласът й, подобно на стария боен вик от дет-
ските години, с който бе събудила бебето в лабиринта.
– Тук долуууууу, Норман!
Бил се взираше в нея. Не й се нравеше това изражение на лицето
му, но искаше да го види. Държеше да го види. И той е мъж, нали? А
понякога мъжете трябва да узнаят какво означава да се страхуват от же-
на, нали? Понякога на жените не им остава друг начин да се защитят.
– А сега отивай – нареди тъмнокожата жена. – На нас няма да ни се
случи нищо лошо. Той ще мине през храма.
– Откъде знаеш?
– Винаги минават от там. Не забравяй какъв е той.
– Бик.
– Именно, бик. А ти си девицата, която тъче сребърната шапка, за
да го подмами след себе си. Просто помни, че ако те пипне, никакви
362
'falias няма да го откъснат от теб. Ако те настигне, ще те убие. Толкоз.
Нито аз, нито господарката ще можем да те спасим. Той иска да изпие
кръвта ти.
„Знам по-добре от теб – помисли си Роузи. – Знаела съм го от
години.“
– Не отивай, Роузи. Остани с нас – примоли се Бил.
– Не.
Тя го побутна и закрачи между храстите; някакъв трън я одраска по
бедрото, но болката, която изпита, й достави не по-малко удоволствие
от гръмогласния вик. Дори усещането, че по кожата й се стича кръв, й
доставяше удоволствие.
– Малка Роузи.
Тя се обърна.
– Най-накрая трябва да избързаш пред него. Знаеш ли защо?
– Да, разбира се.
– Какво значи, че е бик? – попита младият мъж. Въпросът му проз-
вуча разтревожено, дребнаво… но Роузи никога не бе изпитвала по-сил-
на любов към него и надали някога щеше да изпитва. Лицето му беше
толкова пребледняло и той изглеждаше толкова беззащитен. Отново се
разкашля. Роузи го хвана за ръката, ужасена, че ще се дръпне от нея, но
той не помръдна. Засега.
– Стой тук – нареди му. – Стой тук и не вдигай абсолютно никакъв
шум.
После забърза по пътеката. Точно преди да завие зад храма, където
пътеката явно свършваше, полите на хитона й проблеснаха на лунната
светлина, а после Роузи се скри.
След миг викът, безгрижен и някак ужасяващ, отново отекна в
нощта:
– Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… – Пауза, а сет-
не: – Вече не се страхувам от теб, Норман…
– Божичко, той ще я убие – промърмори Бил.
– Може – отвърна жената със синята дреха. – Някой ще умре тази
вечер, това е… Замълча, сетне блесналите й очи се разшириха и тя от-
метна глава.
– Какво ч…
Тъмнокожата й ръка се стрелна и му запуши устата. Не го притис-
каше много силно, но той усещаше, че в нея се крие огромна мощ – ся-
каш отвътре бе пълна със стоманени пружини. Притиснатата й към уст-
ните му длан и допирът на възглавничките на пръстите й към страните
363
Роуз Мадър
му го наведоха на зловещо предположение, при това доста правдопо-
добно – не сънува. Колкото и да му се искаше да вярва, че сънува, прос-
то не можеше.
Тъмнокожата жена се повдигна на пръсти и любовно се притисна
към него, продължавайки да притиска устата му.
– Шшшт – пошепна на ухото му. – Той идва.
Бил долови шумоленето на тревите и листата, а после и шумни теж-
ки вдишвания – на всяко вдишване дробовете на съществото, което из-
даваше тези звуци, леко просвирваха. Той свързваше тези шумове с
далеч по-тежките от Норман мъже – в категорията от сто и петдесет до
сто и осемдесет килограма.
Или пък с големите животни.
Тъмнокожата жена освободи устата му и двамата зачакаха прибли-
жаването на чудовището. Бил я прегърна, тя обви ръка през кръста му.
Както си стояха, младият мъж изведнъж изпита странната увереност, че
Норман – или в каквото се беше превърнал – изобщо няма да мине през
сградата. Той – то – щеше да заобиколи оттук и да ги види. Ще зарие с
копито земята, ще приведе глава, после ще ги подгони по отчайващо
тясната пътека, ще ги премаже, ще ги стъпче, ще ги намушка с рога до
смърт.
– Шшшшт – едва-едва доловимо изрече жената.
– Норман, кретен такъв…
Викът долетя като разнесен от вятъра дим, като лунен лъч.
– Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш?
Глупав стар бик!
Тези думи бяха последвани от пронизителен присмехулен кикот.
Той предизвика у Бил представата за стъклена вата, зейнали кладенци и
празни стаи в полунощ. Потръпна и ръцете му настръхнаха.
Откъм предния вход на храма не се чуваше абсолютно нищо (освен
повеят на ветреца, който се провираше в храсталаците като ръка, която
се опитва да разреши оплетени коси), Роузи също мълчеше. Над главите
им кокалестият диск на луната се бе скрил зад някакъв облак, посребря-
вайки краищата му. Небето беше обсипано със звезди, но тези съзвездия
бяха съвършено непознати на Бил. И в миг:
– Норрр-мунннн… не искаш ли да си поговороооорим?
– О, ще си поговорим – отвърна Норман Даниълс, а Бил почувства
как тъмнокожата жена изненадано се притисна към него, а собственото
му сърце предприе доста неприятен скок, който завърши в гърлото му.
Гласът бе на не повече от двадесет метра. Сякаш Норман нарочно бе
364
вдигал шум, за да им покаже докъде е стигнал, а после изведнъж бе
станал по-тих от тревата, защото така му изнасяше. – Хубавичко ще си
поговорим, пачавра с пачавра.
Тъмнокожата жена бе притисната пръст към устните на Бил, но то-
ва изобщо не бе необходимо. Погледите им се срещнаха и той разбра, че
жената вече не е толкова убедена, че Норман ще мине през храма.
Тишината се проточи сякаш цяла вечност. Дори Роузи сякаш
изчакваше.
После съпругът й заговори отново – явно се беше поотдалечил от
тях:
– Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?
Бил се взря в жената. Тя поклати леко глава да покаже, че също не
разбира какво става. Той осъзна нещо ужасяващо – кашляше му се.
Дразнещото пулсиране, което чувстваше да се надига зад мекото небце,
бе направо непоносимо. Притисна устни с шепа, опитвайки се да спода-
ви пристъпа в гърлото си. Жената го следеше с тревожен поглед.
„Не мога да се сдържам дълго. Божичко, Норман, защо не се раз-
мърдаш? Преди напредваше с такава забележителна бързина.“
Сякаш в отговор на мислите му екна вик:
– Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мъннн!
– Негодница – изрече плътен глас, който явно се намираше от дру-
гата страна на храма. – Негодница такава.
Обувки, които скърцат по чакъл. След миг Бил чу кънтящи стъпки
– Норман бе влязъл в постройката, която тъмнокожата жена наричаше
храм. Осъзна и нещо друго – вече не му се кашляше.
Той се наведе към жената със синята дреха и пошепна в ухото й:
– А сега какво ще правим?
– Ще чакаме – погъделичка дъхът й ухото му.
Откритието, че маската се е сраснала с лицето му, го уплаши за

миг, но преди страхът да успее да прерасне в паника, Норман забеляза
нещо, което го накара напълно да забрави маската. Бързо се спусна
малко по-надолу по склона и коленичи на земята. Вдигна пуловера, ог-
леда го и го захвърли. После взе якето. Оня тип има моторетка и са били
на разходка – сигурно се е притискала към задника му с разкрачени кра-
ка. „Якето е прекалено голямо за нея – помисли си той. – Сигурно той й
365
Роуз Мадър
го е дал.“ Това предположение го вбеси и той плю върху дрехата, преди
да я захвърли, после се изправи и се заоглежда като обезумял.
– Мръсница! – изръмжа. – Долна, измамна мръсница.
– Норман! – долетя вик от тъмнината, от който дъхът му замря.
„Близо е – рече си. – За Бога, тя е наблизо, като че ли дори в оная
сграда.“ Без да помръдва, се ослуша дали няма да извика отново. След
миг наистина екна крясък:
– Норман, аз съм тук, долу!
Посегна към маската, но вместо да я дръпне, я погали.
– Да живее бикът – възкликна изпод нея и хукна по склона към руи-
ните в подножието. Струваше му се, че забелязва следи, които водят на-
там – като че ли тук-там тревата беше прегазена от крака – но беше пре-
калено тъмно и не се виждаше добре.
После, сякаш за да го насочи във вярната посока, влудяващият
присмехулен вик екна отново:
– Тук, долуууууу, Норман!
Сякаш въобще не се страхуваше от него, а дори го чакаше с нетър-
пение. Мръсница!
– Стой там, Роуз – промърмори. – Важното е да не избягаш, докато
дойда.
Полицейският пистолет още беше затъкнат в панталоните му, но
той възнамеряваше да го използва само в краен случай. Не знаеше може
ли да се стреля във видение, но нямаше и желание да научи. Искаше да
поговори с непокорната си Роуз много по-задушевно, отколко би му
позволил пистолетът.
– Норман изглеждаш толкова глупаво с тази маска… Вече не се
страхувам от теб, Норман…
„Ще ти стане ясно, че това е мимолетна заблуда, мръснице“ – рече
си той.
– Норман, кретен такъв!
Добре де, може и да не е в сградата – може вече да е излязла от дру-
гата страна. Няма значение. Ако си мисли, че може да му избяга, й
предстои най-голямата изненада в живота й. Последната изненада в жи-
вота й.
– Такъв си глупак… да не мислиш, че можеш да ме настигнеш?
Глупав стар бик!
Отклони се малко наляво, като се стараеше да се движи колкото се
може по-тихо, напомняйки си да не бъде като, ха-ха, бик в стъкларски
магазин. Спря пред порутените стълби, които водеха към храма (сега
366
видя, че е храм, като в ония гръцки приказки, дето хората ги измисляли
едно време, докато си нямали работа – преди да почнат да си раздават
ритници в задниците, де) и внимателно огледа постройката. Очевидно
бе изоставена и вече беше съвсем порутена, но въпреки това не изглеж-
даше никак страшна – изглеждаше странно уютна.
– Норрр-мънннн… не искаш ли да си поговороооорим?
– О, ще си поговорим, хубавичко ще си поговорим, пачавра с
пачавра.
Изведнъж отдясно на стълбите, всред високите треви, забеляза не-
що – в бурените се криеше голямо каменно лице, което се взираше в не-
бето. Той се изправи над него, гледайки го втренчено, за да се увери, че
не му се привижда. Не му се привиждаше. Това бе лицето на баща му,
чиито празни очи сякаш ядно святкаха на идиотската лунна светлина.
– Буу, дърти кучи син! Ти пък какво правиш тук?
Каменната фигура не отвърна, но за сметка на това Роуз отново се
обади:
– Норр-мъннн! Мамка му, колко си БАВЕЕЕН, Норр-мънннн!
„Ама на хубави думички са я научили – отбеляза бикът, чийто глас
вече звучеше в мислите на Норман. – Страхотни приятелчета си е наме-
рила, няма съмнение – променили са целия й живот.“
– Негодница – възкликна той с плътен, треперещ глас. – Негодница
такава.
Обърна гръб на каменната глава, превъзмогвайки желанието си да
се върне и да я заплюе, като коженото яке… или да разкопчее пантало-
ните си и да я напикае. Но сега нямаше време за игрички. Бързо се заиз-
качва по напуканите стъпала, които водеха към тъмния вход на храма.
При всяка крачка ужасна болка пронизваше целия му крак, гърба и на-
ранената му долна челюст. Струваше му се, че единствено маската при-
държа лицето му да не се измести, и изпитваше непоносима болка.
Ядосваше се, че не взе аспирина от колата на Чарли и Дейвид.
„Но как можа тя да направи всичко това, а, Норми?“ – дочу тих ше-
пот от дълбините на съзнанието си. Той все още напомняше гласа на ба-
ща му, но не помнеше баща си толкова разтревожен и толкова неуверен
в себе си. – „Как дръзна да го направи? Какво е станало с нея?“
Норман спря на най-горното стъпало – лицето страхотно го болеше
и имаше усещането, че долната му челюст всеки миг ще отхвръкне, като
джанта с разхлабени гайки. „Не знам и не ме интересува – отвърна на
призрачния глас. – Но нека ти кажа едно, тате – ако наистина с теб раз-
говарям – като я намеря, бързичко ще го отстраня. Имаш думата ми.“
367
Роуз Мадър
„Сигурен ли си, че държиш да опиташ?“ – попита гласът и Норман,
който беше на входа, спря и се заслуша с наклонена глава.
„Знаеш ли, може би ще е по-разумно да постъпиш по друг начин –
продължи гласът. – Може би ще е по-разумно да спреш дотук. Зная как
ти звучи, Норми, но единствено мога да те успокоя, че аз самият бих
постъпил така. Ако бях на твое място, щях да се обърна и да се върна
там, откъдето съм дошъл. Защото тук има нещо нередно. Всъщност има
нещо адски ненормално. Не зная какво е, но така ми се струва – прилича
на клопка. А ако попаднеш в нея, челюстта ти и маската, дето не искала
да се махне от лицето ти, може да се окажат незначителни грижи. Защо
просто не се обърнеш и не се върнеш там, откъдето си дошъл? Защо не
опиташ да се върнеш в квартирата й и да я изчакаш там?“
„Защото те ще дойдат, тате – отвърна той. Увереността и настоятел-
ният тон на този призрак страшно го притесниха, макар да не искаше да
си признае. – Ченгетата ще дойдат и ще ме арестуват. Ще ме арестуват,
преди да й подуша парфюма. А освен това ми каза «мамка му». Защото
е станала курва. Личи си по приказките й.“
„Какво значение имат приказките й, тъпако! Ако е пропаднала, ос-
тави я да си изгние с приятелчетата си! Може би нищо не е изгубено и
все още можеш да приключиш с цялата тая история, преди да е станало
твърде късно.“
Норман всъщност дори се замисли… но в този миг вдигна поглед
към надписа, изваян в камъка над входа: „ОНАЗИ, КОЯТО ОТКРАДНЕ
КРЕДИТНАТА КАРТА НА МЪЖА СИ, НЕ ЩЕ ЖИВЕЕ ДЪЛГО.“
Всичките му съмнения се изпариха. Въобще нямаше да слуша пове-
че пъзливия си перверзен баща. Прекрачи зейналия вход и потъна в тъм-
ното помещение. Не беше чак толкова тъмно – виждаше се. Лунната
светлина струеше през тесните прозорци като звезден прах и осветява-
ше съборетината, която зловещо наподобяваше оная църква в Обривил,
където ходеха Роуз и нейните хора. Норман закрачи през изсъхналите
листа, а когато през лунното сияние над главата му се спуснаха ято
цвъртящи, пърхащи прилепи, просто махна с ръка да ги отпъди.
– Я се махайте, гнъсни гадини – промърмори заканително. Като из-
лезе през малката врата отляво на олтара, забеляза нещо пухкаво, което
висеше на един храст. Наведе се, дръпна го и го поднесе пред очите си.
Трудно можеше да се определи на тази светлина, но като че ли беше ро-
зово или червено. Беше ли облечена с подобна дреха? Стори му се, че е
с дънки, но вече всичко се бе объркало в главата му. Дори да е била с
дънки, беше съблякла якето, което й беше дал оня смотаняк, а може би
368
отдолу…
Отзад долетя тих звук, като че морският бриз поклаща високо вдиг-
нат вимпел. Норман се извърна и един кафяв прилеп с разтворена муста-
ката уста налетя в лицето му, удряйки страните му с криле.
Ръката му стисна дръжката на пистолета. Като видя животинката,
се отказа от пистолета, сграбчи малкото телце и го смачка. После го из-
ви и го разкъса на две с такава сила, че закърнелите вътрешности се из-
сипаха върху обувките му.
– Кретен! Да не ми се беше завирал в лицето – заяви Норман и зап-
рати останките от прилепа в изпълнения със сенки храм.
– Страшно те бива да трепеш прилепи, Норман.
– Исусе Христе, това се нарича близо – гласът долетя точно зад
гърба му! Извърна се толкова светкавично, че едва не падна от
стълбите.
Зад храма започваше лек наклон, който свършваше при някакъв по-
ток – на средата на пътеката към потока, насред най-изсъхналата гради-
на на света, стоеше сладката непокорна Роуз – просто си стоеше под
лунната светлина и го гледаше. Той направи три смайващи открития.
Първо, вече беше събула панталоните си, ако изобщо е била с пантало-
ни – беше облечена с къса тога, сякаш взета от реквизита на някакво от-
качено братство. Освен това си беше променила косата. Беше я изруси-
ла и опънала назад.
Третото поразяващо нещо бе, че тя беше красива.
– Прилепи и жени – ледено отбеляза Роуз. – Дотам се простират
възможностите ти като че ли. Мъчно ми е за теб, Норман. Ти си жалко
подобие на човек. Всъщност дори не си човек. Нито пък тази глупава
маска, която си нахлузил, ще ти помогне да станеш човек. – ЩЕ ТЕ
УБИЯ, МРЪСНИЦЕ!
Той скочи от стълбите и хукна надолу към нея, а рогатата му сянка
подскачаше край него по мъртвата трева, окъпана в мъждива лунна
светлина.
Отначало не можа да помръдне – сякаш окаменя, като го видя как

се втурва към нея, ревейки изпод зловещата маска, която бе надянал.
Онова, което я накара да се раздвижи, бе ужасяващият спомен – най-
вероятно Практична-Разумна го бе извикала в съзнанието й – за
369
Роуз Мадър
окървавената дръжка на ракетата за тенис, с която я бе измъчвал.
Обърна се, полите на зата се развяха, и хукна към потока.
„Камъните, Роузи… ако паднеш в тази вода…“
Само че тя нямаше да падне. Тя бе наистина Роузи, тя бе Роузи Ис-
тинска и нямаше да падне. Не, няма, ако не си позволява да мисли за
онова, което ще последва. Тежката миризма така я блъсна в носа, че
сълзи й потекоха… а устата й пресъхна от жажда. Посегна с лявата ръка
към лицето си и притисна носа си с два пръста, а после скочи на втория
камък. Сетне се прехвърли направо на четвъртия, а оттам – на отсрещ-
ния бряг. Фасулско. Нищо работа. Така поне й изглеждаше, докато из-
веднъж се подхлъзна, падна и започна да се свлича по хлъзгавата трева
към черните води.
Норман я видя как пада и й се присмя. Май щеше да се понамокри.

„Не се тревожи, Роуз – изрече наум. – Ще те измъкна и хубавичко
ще те изцедя. Наистина.“
Тя се надигна и запълзя нагоре по брега, хвърляйки ужасен поглед
през рамо… очевидно се страхуваше от водата, а не от него. Когато най-
сетне съумя да се изправи, Норман мерна гол-голия й задник и тогава
му се случи най-удивителното нещо – започна да се възбужда.
– Идвам, Роуз – задъха се той. Да, а може би в най-скоро време тази
дума ще придобие и малко по-друго значение.
Забърза към потока, стараейки се да стъпква нежните следи от стъ-
палата й с тежките обувки на Хъмп Питърсън – като стигна до водата,
тя вече се бе изкатерила на отсрещния бряг. Спря за миг и погледна на-
зад – сега гледаше право към него. После направи нещо, което така го
същиса, че за миг остана като истукан.
Показа му среден пръст.
Направи всичко както си му е редът – дори целуна върха на пръста
си, преди да хукне към изсъхналата гора, която се виждаше отсреща.
„Видя ли, Норм, стари приятелю? – попита бикът от новото си се-
далище в съзнанието му. – Мръсницата ти показа среден пръст. Видя
ли?“
– Да – изпръхтя той. – Видях. И за това ще се погрижа. За всичко
ще се погрижа.
Не смяташе да се хвърля през потока – току-виж паднал в него. По
370
някакви причини Роуз не харесваше тази вода, тъй че най-добре да вни-
мава – и да си гледа в краката, в най-буквалния смисъл на думата. Прок-
летата вада може да е пълна с южноамерикански рибки – от ония, с го-
лемите зъби, дето за нула време изяждат цяла крава и от нея остава само
скелетът. Не знаеше дали създанията в измислиците могат да ти причи-
нят нещо лошо, но с всяка изминала минута всичко ставаше все по-
действително.
„Тя ми показа задника си – мислеше си Норман. – Голия си задник.
Може пък и аз да й покажа нещо… на това не му ли се вика честна
игра?“
Оголи зъби в ужасяваща гримаса, която трудно можеше да мине за
усмивка, и стъпи на първия бял камък. В същия миг луната се скри зад
облаците. Когато се показа отново, Норман стоеше насред потока. Заг-
леда се във водата, отначало заинтригуван, а сетне смаян и ужасен. Лун-
ните лъчи не проникваха и на сантиметър под водата, сякаш това бе кал,
но не това го изуми и го накара да спре. Отражението на луната в черна-
та вода изобщо нямаше формата на луна. То представляваше ухилен бял
човешки череп.
– Пийни си от тази помия, Норми – пошепна черепът. – По дяволи-
те, ако щеш дори се изкъпи. Забрави всички тия измислици. Пийни и ще
забравиш. Пийни и те никога повече няма да те тревожат – нищо няма
да те тревожи.
Звучеше доста убедително и правдоподобно. Вдигна глава да види
дали истинската луна на небето също няма формата на череп, но вместо
това видя Роуз. Тя бе спряла там, където пътеката навлизаше сред из-
съхнала гора, край статуя на хлапе с вдигнати ръце, чиято пишка смело
стърчеше.
– Няма да се отървеш толкова лесно – пошепна той. – Няма да…
В този миг каменното момче се раздвижи. То смъкна ръце и улови
Роуз за дясната китка. Тя се разпищя и го заудря да я пусне. Каменното
момче се бе ухилило до уши и дори изплези мраморния си език и похот-
ливо го размърда точно под носа й.
– Браво, мойто момче – прошепна Норман. – Дръж я и не я
изпускай.
Скочи на отсрещния бряг и хукна с протегнати ръце към невярната
си жена.
371
Роуз Мадър
– Айде да се чукаме – рече каменното момче със стържещ равен

глас. Каменните му ръце бяха ужасно груби и я стискаха доста силно.
Роузи хвърли поглед през рамо и видя как Норман скочи на брега, а ро-
гата на маската му изсвистяха в нощния въздух. Той залитна на хлъзга-
вата трева, но не падна. За пръв път, откакто осъзна, че зад волана на
патрулната кола седи Норман, я обхвана паника. Ще я настигне, а пос-
ле? Ще я разкъса със зъби и тя ще умре сред писъци, задушавайки се от
миризмата на „Инглиш Ледър“. Той ще…
– Айде да се чукаме – изтърси момчето. – Айде да мърсуваме, Роу-
зи, да стоплим кревата, да се търкулнем на под…
– Не! – Отново я обзе буйна ярост и пред очите й сякаш се спусна
огнена завеса. – Не, остави ме на мира, престани с тия детински идиот-
щини и ме остави НА МИРА!
Замахна с лявата си ръка, без изобщо да се замисля колко ли ще я
заболи, ако забие юмрук в мраморна статуя… но всъщност никак не я
заболя. Все едно да нападнеш с таран изгнила гъба. Миг преди ухилена-
та физиономия на тая гадост да се разлети на хиляди парченца с цвят на
сурово тесто, Роузи забеляза как похотливото изражение бе заменено от
крайно изумление. Тежката ръка освободи китката й, но сега пък се поя-
ви Норман, който летеше към нея с приведена глава и протегнати ръце,
дишаше шумно и всеки миг щеше да се хвърли върху нея.
Роузи се обърна – в този миг пръстите му докоснаха презрамката на
зата – и хукна с все сили.
Предстоеше им да се надбягват.
Така тичаше, когато беше малка, още преди практичната й и разум-

на майка да се захване с трудната задача да възпита Роуз Даяна Мак-
клендън (според нея не било изискано да се търчи, особено във възраст-
та, когато вече имаш гърди и те подскачат, щом тичаш). С други думи,
Роузи се носеше напред с наведена глава и размахваше юмруци. Усеща-
ше присъствието на Норман, който я следваше по петите, но не забеляза
как той започна да изостава, отначало на крачка-две, после на цели мет-
ри. Дори когато го изпревари, продължаваше да чува зад себе си ръмже-
нето и пръхтенето му – звучеше й точно като Ериниъс в лабиринта.
372
Долавяше и своето по-леко дишане, а плитката я удряше по гърба и
подскачаше насам-натам. Но тези усещания отстъпваха пред дивия въз-
торг, с който я изпълваше усещането как главата й се пълни с кръв и
всеки миг може да се пръсне. Погледна към небето един-единствен път
и забеляза луната, която препускаше редом с нея по осеяното със звезди
небе зад клоните на изсъхналите дървета, подобни на жално протегна-
тите ръце на великани, погребани тук живи. По едно време Норман й
изръмжа да спре и да не се прави на ударена и тя му се изсмя, а на себе
си каза: „Той си мисли, че се правя на недостъпна.“
Следващият завой я изведе пред поваленото от гръм дърво, което
препречваше пътя й. Нямаше време да го заобикаля, а ако се опиташе да
спре, най-много да се наниже на някой от изсъхналите изпочупени кло-
ни. Дори и да се спаси от клоните, трябваше да мисли за Норман. Беше
се отскубнала от него, но ако спре дори за миг, той ще се нахвърли вър-
ху нея като хрътка на заек.
Всички тези мисли преминаха през главата й за части от секундата.
После изкрещя – може би изпищя от страх, или пък нададе боен зов, а
може би викът бе смесица между двете – отскочи с протегнати напред
ръце като Супергърл, прелетя над дървото и се приземи на лявото си ра-
мо. Направи кълбо, изправи се замаяна и видя Норман, който я зяпаше
над поваления ствол. Беше се вкопчил в два обгорели чепати клона и ед-
ва дишаше. Ветрецът повя и Роузи долови някаква друга миризма, освен
на пот и на „Инглиш Ледър“.
– Пак си пропушил, нали? – попита го.
В очите, които се взираха в нея изпод украсените с цветя рога,
блестеше истинско безумие. Долната част на маската потръпваше кон-
вулсивно, сякаш човекът, скрит зад нея, се опитваше да се усмихне.
– Роуз – рече бикът, – престани.
– Не съм Роуз – тросна се тя и се усмихна иронично, сякаш разгова-
ряше с най-глупавото създание в целия свят – el toro dumbo. – Аз съм
Роузи. Роузи Истинска. Но ти вече съвсем не си истински, Норман… на-
ли? Дори сам не си вярваш. Обаче това няма значение, защото аз вече
съм разделена от теб.
Тя се обърна и побягна.
„Ти вече съвсем не си истински“ – повтаряше си той, докато
373
Роуз Мадър
заобикаляше поваления дънер – имаше достатъчно място човек спокой-
но да го заобиколи. Тя бе хукнала презглава и вече се бе изгубила сред
изсъхналите дървета отсреща, но Норман се бе отказал от дивото пре-
пускане и като излезе отново на пътеката, продължи напред, като под-
тичваше леко. Няма нужда да се престарава. Вътрешният глас, който
никога не го лъжеше, му нашепна, че пътеката свършва недалеч от тук.
Това трябваше да го зарадва, той обаче размишляваше над последните й
думи, преди да си врътне кокетната опашчица и да се изгуби.
„Аз съм Роузи Истинска, по ти вече съвсем не си истински, Нор-
ман. Дори сам не си вярваш… вече съм разделена от теб.“
„Е – рече си той, – това последното е на път да стане. Наистина ще
има раздяла, Роуз, но аз ще диктувам условията.“
Потича още малко по пътеката, после спря, отри чело и никак не се
изненада, че по ръката му остана пот – всъщност дори не се досети, че
все още е с маската.
– Я най-добре се върни, Роуз! Давам ти последна възможност.
– Ти ела – отвърна тя и гласът й прозвуча по-различно, макар че
той не можа веднага да долови разликата. – Ела при мен, Норман, вече
стигна почти докрай.
Ами да, тъй ще да е. Заради нея прекоси половината държава, после
дори премина в друг свят, или в сън, или в някаква друга подобна прок-
летия, но вече не й остава накъде да бяга.
– Няма къде да ходиш, сладкишче – рече Норман и свивайки юмру-
ци, се запъти по посока на гласа й.
Роузи излезе на поляната и забеляза себе си, коленичила край един-

ственото живо дърво, с гръб към пътеката и наведена глава, сякаш по-
гълната в молитва или размисъл.
„Не съм аз – нервно се поправи тя. – Това не съм аз.“
Но спокойно би могла да бъде тя. Ако гледаше в гръб жената, коле-
ничила под нара, човек спокойно можеше да ги вземе за близначки.
Онази жена имаше същия ръст, същата структура на тялото, същите
дълги крака и широк ханш. Пурпурновиолетовият й хитон бе досущ ка-
то нейния – тъмнокожата жена го бе нарекла зат – а косата й беше спле-
тена и се спускаше на гърба също като на Роузи. Единствената разлика
бе, че жената нямаше гривна, защото я бе дала на Роузи. Норман обаче
374
едва ли щеше да забележи тази разлика. Никога не бе виждал жена си с
подобни украшения, а особено в състоянието, което се намираше сега,
надали щеше да обърне внимание на тази подробност. В следващия миг
тя видя нещо, което би могло да му направи впечатление – тъмните пет-
на на тила и по раменете на Роуз Мадър. Те се стелеха по кожата й като
гладни сенки.
Спря, втренчи се в жената, която бе коленичила пред дървото на
лунната светлина, и колебливо изрече:
– Дойдох.
– Да, Роузи – отвърна другата с напевния си алчен глас. – Ти дойде,
но още не си стигнала до самия край. Искам те ей там. – Посочи широ-
кото каменно стълбище към подземието, над което пишеше
„ЛАБИРИНТ“. – Не слизай много надолу – десетина стъпала ще са дос-
татъчни, ако легнеш по корем. Просто се скрий, за да не гледаш. Не би
искала да гледаш… освен ако не сметнеш, че държиш да видиш какво
ще стане.
Тя избухна в смях, който изразяваше удоволствие – според Роузи
именно това правеше смеха й толкова зловещ.
– Във всеки случай, добре би било да чуеш онова, което ще стане.
Да, мисля, че би било много подходящо – заключи Роуз Мадър.
– Той може да разбере, че не съм аз, дори на лунната светлина.
Роуз Мадър отново се разсмя. Роузи я побиваха тръпки от този
звук.
– И защо, малка Роузи?
– Ами… ъ-ъ… заради петънцата. Аз ги виждам и в тъмното.
– Да, ти ги виждаш – през смях отвърна другата. – Ти ги виждаш,
но той няма да ги види. Забрави ли, че Ериниъс е сляп?
Мислеше да й каже: „Грешите, госпожо, става дума за съпруга ми,
а не за бика от лабиринта.“ После се сети за маската на Норман и
замълча.
– Бързай – нареди Роуз Мадър. – Чувам го, идва. Тичай надолу по
стълбите, малка Роузи… и не минавай прекалено близо покрай мен. –
Замълча, после добави с ужасяващия си замислен тон: – Не е безопасно.
Норман тичаше по пътеката, наострил уши. Изведнъж му се стори,

че Роузи говори с някого, но сигурно се заблуждаваше. Както и да е,
375
Роуз Мадър
няма значение. Дори да има някой с нея, няма да се церемони. Ако изва-
ди късмет, може да е Дърта Гърта – навярно тоя дизелов локомотив съ-
що е открил входа към цялата тая измислица и на него ще му бъде пре-
доставено огромното удоволствие да забие дулото на пистолета 45-ти
калибър в тлъстата й лява цица.
Мисълта за Дърта Гърта го накара да ускори крачка. Вече почти бе
стигнал и в миг му се стори, че усеща присъствието й, оповестено от
смесващите се аромати на сапун „Дъв“ и шампоан „Силк“. Най-сетне
влезе в последния завой и си помисли: „Идвам, Роуз. Няма накъде да бя-
гаш, няма как да се скриеш. Дойдох да те отведа у дома, скъпа моя.“
10
От стъпалата, които водеха към лабиринта, лъхаше хлад, а в тунела

се носеше и някаква миризма, която миналия път й бе убягнала – на вла-
га и гнилоч. В нея се примесваше воня на изпражнения, леш и диви жи-
вотни. Тревожната мисъл
(биковете могат ли да изкачваш стъпала? )
отново я обзе, но този път никак не я беше страх. Ериниъс вече не е
в лабиринта, освен ако светът – светът на картината – не беше на свой
ред лабиринт.
„Да, разбира се – спокойно изрече непознатият глас, който не
приличаше много-много на гласа на Практична-Разумна. – И този свят,
и всички останали светове са лабиринти. А всеки един лабиринт е пълен
с бикове. Тези митове съдържат много истини, Роузи. В това се крие и
силата им. Затова са оцелели и до днес.“
11
Пътеката, която следваше, го изведе на кръгла поляна, а ето я и нея.

Най-сетне, ето я и нея. Неговата непокорна Роуз.
Коленичила с гръб към него, облечена в оная къса червена дреха
(почти бе сигурен, че е червена), а изрусената й като на пачавра коса се
спуска по гърба й, вързана на някаква опашка. Норман спря в края на
пътеката и се вгледа в жената. Роуз беше, дума да не става, но някак си
се беше променила. Задникът й например се беше смалил, но това съв-
сем не беше най-важното. Нагласата й се беше променила. А какво
376
означава това? Че е дошло време за малка корекция в нагласата, разбира
се.
– И защо ти е дотрябвало да си изрусяваш проклетата коса? – попи-
та. – Заприличала си на най-долнопробна пачавра.
– Не, ти не разбираш – спокойно отвърна Роуз, без да се обръща. –
Преди това беше боядисана. Винаги е била руса, Норман. Бях я проме-
нила, за да те заблудя.
Той направи две крачки към нея и отново спря – започваше да се
вбесява, както винаги, когато жена му – или който да е – не се съгласява
с него или му противоречи. А и какви неща наговори тази вечер… какви
неща му наговори…
– Мамка му, боядисала си я! – възкликна той.
– Мамка му, не съм – отвърна тя, а после, с цялото си нахалство, се
изсмя презрително. Но не се обърна.
Норман направи още две крачки и отново спря. Свитите му в юмру-
ци ръце свободно висяха край тялото му. Огледа зорко просеката сред
дърветата, припомняйки си, че на идване дочу говор. Търсеше Гърт или
пък смотаното приятелче, което го дебне да го застреля с капсовата си
пушка, или просто да го замери с камък. Не забеляза никого, което озна-
чаваше, че най-вероятно си е говорила сама – вкъщи непрекъснато го
правеше. Освен ако някой не се е сгушил зад дървото в средата на поля-
ната, разбира се. То като че ли беше единственото живо нещо в целия
натюрморт – имаше дълги, тесни, зелени листа, които лъщяха като лис-
тата на авокадо. Клоните му бяха увиснали под тежестта па някакви
причудливи плодове, които не би докоснал дори в сандвич с фъстъчено
масло и конфитюр. Земята под дървото беше покрита с попадали плодо-
ве, а дъхът, който изпускаха, му напомняше за водата в потока. Плод с
такава миризма или убива, или причинява такива непоносими болки, че
на човек да му се прииска да умре.
От лявата страна на дървото забеляза нещо, което потвърди подоз-
ренията му, че сънува. Приличаше на облицован с мрамор вход към ня-
коя от станциите на проклетото нюйоркско метро. Но това нямаше зна-
чение – нито пък дървото и пикливите му плодове. Най-важното нещо
беше Роуз – Роуз и презрителният й смях. Сигурно дружките й, дето
смъркат кокаин, са я научили да се хили така, но и това нямаше значе-
ние. Той обаче бе дошъл да я научи на нещо, което имаше значение – че
подобно кикотене е добър начин да си навлечеш беля. Дори да не успее
да я посвети в тази истина наяве, ще се възползва от възможността, коя-
то му се предоставя в този глупав сън – пък ако ще в същия този миг да
377
Роуз Мадър
лежи на пода на стаята й, прострелян на сто места, и да се намира в
предсмъртен делириум.
– Ставай. – Направи още една крачка към нея и измъкна пистолета
от колана на дънките си. – Трябва да поговорим.
– Да, напълно си прав – съгласи се тя, но нито се обърна, нито ста-
на. Просто си седеше на земята, а лунната светлина хвърляше на гърба й
дълги светли ивици, които се редуваха с тъмните сенки, като окраска на
зебра.
– Обърни ми внимание, мътните те взели! – Пристъпи още крачка
напред. Свободната му ръка бе свита в юмрук и ноктите му се впиваха в
дланите му като нажежени до бяло стружки. Но тя не се обърна. Не се
изправи на крака.
– Ериниъс от лабиринта! – тихо и напевно изрече жената. – Ecce
taurus! Ето бикът! – Ала не се изправи и не се обърна към него.
– Аз не съм бик, патка такава! – викна той и дръпна маската с пръс-
ти. Тя не помръдваше. Сякаш не просто се бе залепила или сраснала с
лицето му – сякаш самата тя бе лицето му.
„Но как е възможно? – изумено се питаше. – Как изобщо е възмож-
но? Та това е най-обикновена евтина играчка от лунапарка!“
Не можеше да намери отговор, но маската не помръдваше от лице-
то му, независимо как я дърпаше – не можеше да се освободи от ужася-
ващата убеденост, че ако забие нокти в нея, ще го заболи. Ще потече
кръв. А освен това наистина имаше само една дупка, която някак си се
бе преместила точно в средата на лицето му. Вече не виждаше добре
през нея – ярката лунна светлина сякаш бе помътняла.
– Махни я от мен! – изрева Норман. – Махни я от мен, негоднице!
Можеш да я махнеш, нали? И стига си ме разигравала! Не СМЕЙ да ме
разиграваш повече!
Запрепъва се към нея и я сграбчи за рамото. Презрамката на дреха-
та й помръдна, а онова, което се подаде отдолу, го ужаси и той възклик-
на сподавено. Кожата й бе черна и разложена като корите на плодовете,
които гниеха около дънера па дървото, и то на онези, които вече съвсем
се бяха размекнали.
– Бикът излезе от лабиринта – изрече Роуз и скочи на крака тъй
гъвкаво и грациозно, че той застина от изненада – никога не бе подози-
рал подобни качества у нея. – И тъй, време е Ериниъс да умре. Така е
писано – така и ще стане.
– Единствената, която ще умира тук… – започна той, но така и не
довърши изречението си. Тя се обърна, а когато лунните лъчи осветиха
378
лицето й, Норман се разпищя. Стреля два пъти в земята, без изобщо да
усети, и изпусна пистолета. Притиснал глава с ръце, се разпищя и заотс-
тъпва на разтрепераните си крака, на които вече едва се държеше. В от-
говор на крясъците му тя също нададе вой. Горната част на гърдите й бе
абсолютно прогнила, а шията й бе покрита с черно-виолетови петна, ка-
то на човек, починал от удушаване. Тук-там зееха рани, от които бе из-
била гъста жълта гной и се стичаше по кожата й. Това бяха симптомите
на някакво твърде напреднало и очевидно смъртоносно заболяване, но
не те бяха причината за непрестанните му писъци, които сякаш се кър-
теха от гърлото му и се сипеха от устата му; те разбиха крехката черуп-
ка, която обвиваше лудостта му и отвориха път на далеч по-ужасяваща-
та действителност, подобна на безмилостните лъчи на чуждопланетно
слънце. Лицето й предизвика всичко това.
Това бе лицето на прилеп с блестящите налудничави очи на побес-
няла лисица; това бе лицето на неземно красива богиня, сякаш взето от
илюстрация, скрита в стара прашна книга, като рядко цвете в пущинак;
това бе лицето на неговата Роуз, която не изглеждаше простовата единс-
твено благодарение на свенливата надежда в погледа си и леката, тъжна
извивка на устните си дори когато не се усмихваше. Тези образи плува-
ха по лицето насреща му като лилии в коварно езеро, а когато се разле-
тяха като сапунени мехури, Норман видя какво се крие отдолу. Това бе
паяк със замъглен от лудост интелигентен поглед и ненаситна паст. Тя
криеше ужасяваща чернота, в която се точеха сребърни нишки – в тях
бяха оплетени стотици бръмбари и буболечки, кои мъртви, кои полужи-
ви. За очи чудовището имаше огромни кървящи яйца с пурпурночервен
цвят, които пулсираха в орбитите си като оживяла тиня.
– Ела насам, Норман – пошепна паякът под лунните лъчи, но преди
да обезумее напълно, Норман забеляза, че пълната с бръмбари и копри-
на уста се мъчеше да наподоби усмивка.
През ръкавните извивки на тогата започнаха да се подават още ръ-
це, изпод подгъва също, само че това не бяха ръце, съвсем не бяха ръце,
и Норман започна да пищи, да пищи, да пищи; пищеше и молеше забве-
ние, за да не вижда, да не чува, но забвението не идваше.
– Ела по-близо – увещаваше го то и протягаше не-ръце, а пастта му
зееше. – Искам да си поговорим. – Всяка черна не-ръка, обсипана с
гнусна четина, завършваше с нокти. Те се впиваха в китките му, в крака-
та му, в подутия израстък, който продължаваше да пулсира в пантало-
ните му. Едно от пипалата чувствено се шмугна в устата му – острата
четина го дращеше по зъбите и от вътрешната страна на бузите. То се
379
Роуз Мадър
впи в езика му, изтръгна го и победоносно го размаха пред единствено-
то втренчено, святкащо око. – Искам да си поговорим, и искам… хуба-
вичко… да си… ПОГОВОРИМ!
Норман направи последен отчаян опит да се отскубне, но вместо
това потъна в жадната прегръдка на Роуз Мадър.
Където най-сетне разбра какво е теб да те хапят.
12
Стиснала юмруци над главата си, Роузи лежеше на стълбите със

затворени очи и слушаше писъците му. Не искаше и да си представя
какво се случва горе, но непрестанно си напомняше, че Норман пищи –
Норман със зловещия молив, Норман с ракетата за тенис, Норман с ост-
рите зъби.
Но тези мисли се губеха сред ужасените му писъци и нечовешките
крясъци на Роуз Мадър…
… която правеше незнайно какво.
След известно време – след много, много време – писъците
замряха.
Тя продължи да лежи на стълбите, юмруците й бавно се отпускаха,
но все още ги стискаше и хрипливо поемаше дъх на пресекулки. Сигур-
но щеше да лежи там с часове, ако медният, безумен глас на жената не я
бе повикал:
– Излез, малка Роузи! Излез и зарадвай сърцето си! Бикът вече го
няма!
Роузи бавно се изправи на колене, а после в цял ръст – безчувстве-
ните й крака сякаш бяха от дърво. Изкачи стълбите и излезе от тунела.
Не искаше да гледа, но очите й като че ли изпълняваха собствените си
желания – те набързо кръстосаха поляната, но в миг дъхът й секна.
После изпусна дълга тиха въздишка на облекчение. Роуз Мадър бе
коленичила под дървото и бе обърната с гръб. Пред нея се тъмнееше ня-
каква купчина, на пръв поглед парцали. После от сянката изплува бяла,
подобна на морска звезда форма. Беше ръка – изведнъж различи и оста-
налата част от тялото му, сякаш в миг откри някаква връзка и смисъл в
мастилената картинка, като онези в психиатричните кабинети. Това бе-
ше Норман. Беше обезобразен и макар изцъклените му очи да бяха зас-
тинали в безкраен ужас, това все пак бе Норман.
Докато тя го наблюдаваше, Роуз Мадър протегна ръка и откъсна
380
един плод, надвиснал точно над главата й. Стисна го в ръка – съвсем чо-
вешка ръка, при това доста красива, като се изключат черните петна под
кожата й – отначало изтече пурпурночервеният сок, а сетне и в самия
плод се отвори сочна тъмночервена цепнатина. Тя измъкна десетина
семки от месестата вътрешност и ги посипа в разкъсаната плът на Нор-
ман Даниълс. Последната пъхна в ококореното му единствено око.
Чу се бълбукащо изпукване – сякаш някой настъпи напращял грозд.
– Какво правиш? – неволно попита Роузи. Едва не добави: „Не се
обръщай, можеш да ми отговориш и без да се обръщаш!“
– Засявам го. – После направи нещо, което накара Роузи да се по-
чувства сред света на героите на Ричард Расин – приведе се и целуна ус-
тните на трупа. Най-сетне се отдръпна от него, вдигна го на ръце, изпра-
ви се и се обърна към бялото мраморно стълбище, което водеше под
земята.
Роузи извърна очи, а сърцето й сякаш бе скочило в гърлото й и бие-
ше до пръсване.
– Приятни сънища, копеле – рече Роуз Мадър и запрати тялото на
Норман в тъмния тунел, който зееше под надписа, състоящ се от една-
единствена дума: „ЛАБИРИНТ“.
Където може би някой ден семената щяха да пуснат корени и да
израснат.
13
– Отивай си – каза Роуз Мадър. Беше застанала до стълбите – Роузи

се намираше в другия край на поляната, в началото на пътеката и се бе
обърнала с гръб. Вече в никакъв случай не искаше да рискува да види
Роуз Мадър, а се бе уверила, че не може да разчита на очите си да я слу-
шат. – Отивай си и намери Доркас и твоя мъж. Тя има нещо за теб, и пак
ще поговорим… но за кратко. После времето ни изтича. Което, вярвам,
ще бъде голямо облекчение за теб.
– Няма го, нали? – попита Роузи, без да откъсва поглед от обляната
в лунна светлина пътека. – Наистина го няма.
– Предполагам, че ще се явява в сънищата ти – хладно отвърна Роуз
Мадър, – но какво от това? Истината е, че кошмарните сънища съвсем
не са толкова неприятни, колкото кошмарните събуждания.
– Да. Това е толкова просто, че повечето хора, струва ми се, го
пренебрегват.
381
Роуз Мадър
– Сега върви. Аз ще дойда при теб. И Роузи…
– Какво?
– Не забравяй дървото.
– Дървото ли? Не…
– Зная. Но ще си спомниш. Не забравяй дървото. Сега върви.
Роузи тръгна. И повече не се обърна.
382
ЧАСТ ДЕСЕТА
РОУЗИ ИСТИНСКА
Бил и тъмнокожата жена – Доркас, казваше се Доркас, а не Уенди

все пак – не я чакаха на тясната пътечка зад храма, а и дрехите й също
бяха изчезнали. Това обаче никак не я разтревожи. Мина покрай храма,
а когато най-сетне го заобиколи, погледна нагоре към хълма, забеляза
Бил и Доркас, които я чакаха край каручката с понито, и се запъти към
тях.
Той тръгна да я пресрещне – бе пребледнял, на лицето му бе изпи-
сано крайно изумление, а в очите му се четеше огромна тревога.
– Роузи? Добре ли си?
– Всичко е наред – отвърна тя и отпусна глава на гърдите му. Ръце-
те му се сключиха около нея и Роузи се запита какво ли разбира човеш-
ката раса от прегръдки – колко е хубаво и как на човек понякога му се
иска да прегръща другиго часове наред. Предполагаше, че някои знаят,
но много се съмняваше, че те са много. Може би само ако никога не са
ти достигали прегръдки, можеш да го оцениш.
Двамата се приближиха към Доркас, която галеше понито по наша-
рения с бяло нос. Животното вдигна глава и сънено огледа Роузи.
– Къде е… – започна тя, но не се доизказа. Едва не каза
„Каролайн“, „Къде е Каролайн?“. – Къде е бебето? – После смело доба-
ви – Нашето бебе.
Доркас се усмихна.
– В безопасност. Намира се на сигурно място, ти не се грижи, гос-
пожице Роузи. Дрехите ти са в каручката. Иди се преоблечи, ако искаш.
Бас държа, че с радост ще смъкнеш туй нещо.
– Печелиш баса – отбеляза Роузи и мина зад каручката. Като махна
зата от тялото си, изпита неописуемо облекчение. Докато закопчваше
ципа на панталоните си, се досети за думите на Роуз Мадър.
– Господарката ти каза, че имаш нещо за мен.
– О! – сепна се Доркас. – Оле, Боже! Ако бях забравила, щеше да
ме съдере от бой!
Роузи вдигна блузата си и я облече – в същия миг Доркас й подаде
383
Роуз Мадър
нещо. Младата жена го взе и го заразглежда с любопитство, обръщайки
го на всички страни. То представляваше изящно изработено керамично
съдче, не по-голяма от флакон за капки за очи. Гърлото му беше запу-
шено с миниатюрна коркова тапичка.
Доркас потърси с поглед Бил – той стоеше настрани от тях и унесе-
но зяпаше руините на храма – и явно остана доволна. После отново се
обърна към Роузи и заговори тихо, произнасяйки отчетливо всяка дума:
– Една капка. За него. После.
Роузи кимна, сякаш прекрасно разбираше за какво говори тя. Така
беше по-лесно. Сигурно можеше да зададе някои въпроси, трябвате да
зададе някои въпроси, но бе прекалено уморен да ги формулира.
– И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш
още една по-после. Но да внимаваш, момиче. Това е опасно нещо!
„Сякаш в този свят има нещо безопасно“ – отбеляза Роузи мислено.
– Скрий го сега – нареди Доркас и зорко проследи как тя напъха
шишенцето в малкото предно джобче на дънките си. – И гледай да мъл-
чиш пред него за туй нещо. – Кимна към Бил, после отново обърна стро-
гото си черно лице към Роузи. За миг очите й сякаш се разтвориха в
тъмнината и заприличаха на очите на гръцка статуя. – Знаеш защо,
нали?
– Да – отвърна й. – Това са женски работи.
Доркас кимна.
– Тъй.
– Женски работи – повтори Роузи и си спомни заръката на Роуз Ма-
дър: „Не забравяй дървото.“
Затвори очи.
Тримата се бяха настанили на хълма – Бил и Роузи се бяха прегър-

нали през кръста, а Доркас бе застанала малко по-настрана, близо до по-
нито, което сънено пощипваше тревите – и седяха така кой знае колко
време. От време на време попито вдигаше поглед към тъмнокожата же-
на, сякаш се дивеше защо не спят всички тези хора по това нечовешко
време, но Доркас изобщо не му обръщаше внимание, седеше неподвиж-
но, обвила свитите си колене с ръце, и се взираше с копнеж в напредна-
лата луна. На Роузи й се струваше, че другата жена прави равносметка
на живота си и изведнъж открива, че грешките далеч надхвърлят
384
правилните стъпки… На няколко пъти Бил отвори уста да заговори и тя
го поглеждаше окуражително, но той все се отказваше и не отронваше
нито дума.
Луната тъкмо се настани всред дърветата отляво на руините на хра-
ма, когато понито вдигна глава и изцвили тихо, но радостно. Роузи пог-
ледна към подножието на хълма и видя задаващата се Роуз Мадър. Сил-
ните й, красиво оформени крака от време на време се виждаха изпод хи-
тона на бледата светлина на угасващата луна. Сплетената й коса се
мяташе насам-натам като махалото на старинен часовник.
Доркас доволно изръмжа и скочи на крака. Самата Роузи бе обзета
от странна смесица от тревога и очакване. Стисна Бил за ръката, загледа
го настойчиво и му нареди:
– Не я поглеждай.
– Не – намеси се другата жена, – и не задавай въпроси, Били, дори
ако тя те подкани.
Той отмести озадачения си поглед към Роузи, сетне отново се обър-
на към Доркас.
– И защо? Коя е тя? Кралицата на Май34?
– Тя е кралица на каквото си поиска – отвърна Доркас, – помни то-
ва. Не я поглеждай и не прави нищо, с което да я подразниш. Не мога да
ти кажа повече – няма време. Сложи ръце в скута си, човече, и гледай в
тях. Не вдигай поглед нито за миг.
– Но…
– Ако я погледнеш, ще обезумееш – простичко му обясни Роузи.
После погледна другата жена, която кимна.
– Това е сън, нали? – попита Бил. – Искам да кажа… нали не съм
умрял? Защото ако това е отвъдният живот, мисля, че предпочитам да го
пропусна. – Той погледна към приближаващата се жена и потрепера. –
Прекалено е шумно. Много се пищи тук.
– Сън е – съгласи се Роузи. Роуз Мадър вече беше съвсем близо –
стройната й фигура плуваше сред сенките и светлите ивици. Те играеха
по страшното й лице и сякаш го прикриваха зад маска с котешка или ли-
сича муцуна. – Това е сън, в който трябва да постъпваш точно както ти
казваме.
– А-ха, вместо „Саймън каза“, „Роузи и Доркас каза“.
– Тъй. Доркас каза да поставиш ръце в скута си и да не откъсваш
34. Момиче или млада жена, която бива избрана за кралица на красотата и носи венец от
цветя; това е местен пролетен обичай във Великобритания. – Б. пр.
385
Роуз Мадър
поглед от тях, докато някоя от нас двете не ти каже, че вече можеш да
вдигнеш глава.
– Може ли? – попита той и свенливо я погледна изпод вежди, но на
Роузи й се стори, че този поглед всъщност изразяваше крайно
изумление.
– Да – отчаяно отвърна тя. – Да, можеш, за Бога, просто не я
поглеждай!
Той преплете пръсти и послушно сведе глава.
Младата жена вече чуваше приближаващите стъпки и копринения
шепот на тревата, която гали гола кожа. И тя наведе глава. След миг два
боси, посребрени от лунната светлина крака спряха пред нея. Настъпи
гробовно мълчание, нарушавано само от писъците на някаква безсънна
птица в далечината. Роузи извърна очи надясно – Бил седеше до нея съ-
вършено неподвижно, прилежно приковал поглед в преплетените си ръ-
це, като последовател на дзен-будизма, който се е отдал на утринна мо-
литва с учителя си.
Най-сетне, без да вдига поглед, тя свенливо издума:
– Доркас ми даде онова, за което ми каза. В джоба ми е.
– Добре – отвърна сладкият, пресипнал глас. – Това е хубаво, Роузи
Истинска. – Осеяната с петна ръка се мерна пред погледа й и нещо пад-
на в скута й. На дрезгавата светлина проблесна нещо златно. – За теб.
Сувенир, ако щеш. Прави с него каквото пожелаеш.
Вдигна подаръка от скута си и го заразглежда учудено. Камъкът в
средата – кръгъл обсидиан – бе ограден с надпис, състоящ се от три ду-
ми, които образуваха триъгълник – Дълг, Лоялност, Общност. В средата
на черния кристал имаше ярка алена точка. Така приличаше на втренче-
но зло око.
Мълчанието се проточи, но като че бе изпълнено с очакване. „Дали
очаква да й благодаря?“ – питаше се Роузи. Не можеше да го направи…
но можеше да изкаже истинските си чувства.
– Радвам се, че е мъртъв – тихо и спокойно изрече. – Сега ми е
леко.
– Разбира се, че се радваш и разбира се, че ти е леко. А сега отведи
този звяр в своя свят. Струва ми се хубав звяр. – В гласа на другата –
Роузи не искаше да си позволи дори да допусне, че е похот – имаше не-
що. – Хубави джолани. Хубави хълбоци. – Пауза. – Хубави рибици. –
Последва друга пауза, след което обсипаната с петна ръка загали влаж-
ната от пот и разрошена коса на Бил. Той пое дълбоко дъх, но не вдигна
глава. – Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.
386
Тогава Роузи вдигна глава. Ужасяваше се от онова, което щеше да
види, но въпреки това не можа да се удържи.
– Повече не го наричай звяр – с треперещ от ярост глас изрече. – И
си махни болната си ръка от него.
С крайчеца на окото си забеляза, че Доркас застина от уплаха. Поч-
ти цялото й внимание беше съсредоточено върху Роуз Мадър. Какво бе
очаквала от това лице? Докато го гледаше под бледнеещата лунна свет-
лина, не можеше да си спомни точно. Може би Медуза. Горгона. Но же-
ната пред нея не бе Горгона. Някога (при това доскоро, заключи Роузи)
лицето й е било изключително красиво и дори спокойно е можело да съ-
перничи по хубост на троянската Елена. Сега бе изпито и започваше да
губи фините си очертания. Лявата й страна бе покрита със същото тъм-
но петно, с каквито бяха обсипани ръцете й – подобно на точиците по
крила на ношна пеперуда то бе започнало да се разпростира и върху че-
лото й. Пламналото око, което святкаше изпод този череп балдахин, из-
лъчваше едновременно гняв и тъга, Не това лице бе видял Норман, до-
толкова поне й беше ясно, но отдолу се подаваше друго лице – сякаш
Роуз Мадър бе поставила тази маска специално за Роузи, нещо като
грим – при вида на което я побиха ледени тръпки. Под красотата се кри-
еше лудост… но не само лудост.
Роузи си рече: „Това е нещо като бяс – той я разяжда отвътре и ця-
лата й красота, всичките й вълшебства и предишният й блясък вече й се
изплъзват и скоро съвсем ще се стопят, а ако аз извърна поглед, ще се
нахвърли върху мен и ще ме сполети съдбата на Норман. После може и
да съжалява за стореното, но аз няма да спечеля особено от това, нали?“
Роуз Мадър посегна към тях, но сега погали Роузи – първо челото,
после косата й, която в края на този предълъг ден съвсем се бе измъкна-
ла от плитката.
– Ти си смела, Роузи. Бори се достойно за своя – за своя приятел.
Безстрашна си и имаш добро сърце. Но нека ти дам един съвет, преди да
те отпратя обратно.
Тя се усмихна – може би искаше да бъде ласкава, но сърцето на
младата жена замря, а после лудо затуптя. Зад устните на Роуз Мадър се
откри отвърстие, което съвсем не приличаше на уста и изличи всякаква
прилика с човешко същество. Устата и представляваше гладната паст на
паяк, създадена да поглъща насекоми, при това дори живи, но потънали
във вцепенение.
– Разбира се – отвърна Роузи с изтръпнали устни. Осакатената ръка
я галеше нежно по слепоочието. Паяковата уста широко се ухили. Очите
387
Роуз Мадър
блестяха.
– Измий боята от косата си, Роузи – пошепна Роуз Мадър. – Ти не
си създадена да бъдеш руса.
Погледите им се срещнаха. Роузи откри, че не може да сведе глава
– очите й бяха приковани към лицето на другата жена. С крайчеца на
окото си забеляза, че Бил продължава сериозно да се взира в ръцете си.
Страните и челото му бяха плувнали в пот.
Първа Роуз Мадър отклони поглед.
– Доркас.
– Да, госпожо?
– Бебето? …
– Когато кажете.
– Добре. Нямам търпение да я видя, а и вече е време да потегляме.
Време е и ти да си вървиш, Роузи Истинска. Заедно със своя мъж. Виж-
даш ли, така мога да го наричам. Твоя мъж, твоя мъж. Но преди да си
тръгнеш…
Тя протегна ръце.
Съвсем бавно, сякаш бе хипнотизирана, Роузи се изправи и потъна
в разтворените обятия. Над петната кожата на Роуз Мадър беше гореща
и трескава – на Роузи едва ли не й се струваше, че усеща как пулсират.
Инак жената в хитона – в зата – беше ледена като труп. Но тя вече не се
страхуваше. Роуз Мадър я целуна под скулата и пошепна:
– Обичам те, малка Роузи. Иска ми се да се бяхме срещнали в по-
добри времена, когато може би щеше да ме запомниш в по-добра свет-
лина, но направихме, каквото можахме. Имахме щастливо запознанство.
Само не забравяй дървото.
– Какво дърво? – разтревожи се Роузи. – Какво дърво?
Но странната жена поклати глава и отстъпи назад. Роузи се вгледа
за последен път в това зловещо, убийствено лице и отново се досети за
лисицата и малките й.
– Аз ти ли съм? – пошепна тя. – Кажи ми истината – аз ти ли съм?
Роуз Мадър се усмихна. Устните й потръпнаха едва видимо, но за
миг Роузи отново мерна чудовището, което се криеше отдолу, и
потрепера.
– Няма значение, малка Роузи. Прекалено съм стара и болна, за да
дам отговор на подобен въпрос. Философията е за онези, които се чувст-
ват добре. Но ако не забравяш дървото, това никога няма да има
значение.
– Не разбирам…
388
– Шшшш! – Долепи пръст до устните си. – Обърни се, Роузи. Обър-
ни се, за да не ме видиш никога повече. Представлението свърши.
Роузи се обърна, наведе се, хвана Бил за ръцете (той продължаваше
силно да притиска преплетените си пръсти в скута си) и му помогна да
се изправи на крака. Триножникът отново бе изчезнал, а изрисуваната с
маслени бои картина, която бе поставена на него – нейната собствена
квартира през нощта – бе придобила огромни размери. И отново сякаш
съвсем не бе картина, а прозорец. Роузи се запъти натам, решена да се
махне от това място и да забрави тайните на този свят ведвъж завинаги.
Бил я подръпна за ръката и я накара да спре. Обърна се към Роуз Мадър
и заговори, без да позволява на очите си да гледат над височината на
гърдите й:
– Благодаря ви, че ни помотахте.
– Много моля – спокойно отвърна Роуз Мадър – като възмездие да
се отнасяш добре с нея.
„Аз възмездявам“ – помисли си Роузи.
– Хайде. – Тя го подръпна за ръката. – Моля те, нека да вървим.
Но той се забави още миг.
– Да. Ще бъда добър към нея. Вече много добре знам какво се случ-
ва на хората, които не са. Може би дори по-добре отколкото би ми се
искало.
– Такъв хубав мъж – замислено изрече Роуз Мадър, а после извед-
нъж тонът й се промени – гласът й зазвуча отнесено, почти безумно. –
Отведи го, докато все още можеш, Роузи Истинска! Докато все още
можеш!
– Вървете! – викна Доркас. – И двамата се махайте оттук! Веднага!
– Но преди да си тръгнеш, върни ми онова, което си е мое! – изкре-
щя Роуз Мадър. Гласът й бе станал писклив и съвсем нечовешки. – Вър-
ни ми го, негоднице!
Нещо – беше прекалено тънко и четинесто, за да бъде ръка – плесна
като камшик на дрезгавеещата лунна светлина и се уви около настръх-
налата ръка на Роузи Макклендън.
Тя изпищя, дръпна златната гривна и я хвърли в краката на гърче-
щата се фигура, която се извисяваше над нея. Забеляза как Доркас се
хвърли върху лудата, опитвайки се да я удържи, но повече не искаше да
гледа. Сграбчи Бил за ръката и го дръпна в огромната като прозорец
картина.
389
Роуз Мадър
Роузи не усети пропадане, но не излезе, а сякаш се изтърколи от

картината. Бил също падна. Двамата се намериха един до друг на пода в
дрешника, насред дълга, стесняваща се ивица лунна светлина. Младият
мъж си удари главата във вратата – доста силно, съдейки по звука – но
като че изобщо не усети.
– Това не беше сън – каза той. – Божичко, ние бяхме вътре в карти-
ната! В същата картина, която купи в деня на запознанството ни.
– Не – спокойно отвърна тя. – Нищо подобно.
Лунната светлина стана по-ярка и ивицата започна да се смалява,
изгуби продълговатата си форма и се превърна в кръгло светло петно.
Сякаш зад тях имаше шлюз, който бавно се издигаше. На Роузи й се
прииска да се обърне и да види какво става, но устоя на желанието. Бил
също понечи да извърне глава, но тя нежно долепи длани към лицето
му, извърна го към сеое си и рече:
– Недей. Какъв смисъл има? Онова, което се случи, вече свърши.
– Но…
Светлината се концентрира в ослепително ярко петно – на нея й
хрумна налудничавата идея, че ако той я прегърне и затанцуват, лъчът
ще ги последва.
– Зарежи. Зарежи всичко това. Просто се успокой.
– Но къде е Норман, Роузи?
– Няма го. – Сетне добави, съвсем не на място: – Както и пуловерът
ми и якето, което ми даде. Пуловерът не струваше, но ме е яд за якето.
– Ей – нехайно изтърси той, – не обръщай внимание на дребните
неща.
Петънцето се превърна в точица с големината на кибритена главич-
ка и яростно заискри в ледени отблясъци; после се смали като връхчето
на игла и накрая изчезна, но образът се отпечата в съзнанието й и тя
продължи да го вижда и след това. После се обърна. Картината стоеше
на същото място, където я бе оставила, след като се завърна от първото
си пътешествие из нея, но отново се бе променила. На платното беше
изрисуван само хълм, а в подножието му, под лъчите на залязващата лу-
на, се виждаха руини на храм. Пейзажът бе съвсем неподвижен – не се
виждаха и никакви човешки фигури – и това го правеше класически.
– Боже мили! – Бил разтриваше подутото си гърло. – Какво стана,
Роузи? Просто не мога да разбера какво стана.
390
Надали бе минало много време – в коридора мъжът, когото Норман
простреля, продължаваше да крещи.
– Ще отида да видя какво мога да направя за него – каза Бил и с мъ-
ка се изправи на крака. – Ще извикаш ли линейка? И полиция?
– Да. Сигурно вече са на път, но ще се обадя.
Той се запъти към вратата, после се спря и я погледна въпросител-
но, продължавайки да разтрива гърлото си:
– Какво ще кажеш на полицията, Роузи?
Тя се замисли, после се усмихна:
– Де да знам… ще измисля нещо. Напоследък станах изпечен лъ-
жец. Ти върви. Виж какво можеш да направиш.
– Обичам те, Роузи. Това е единственото нещо, в което съм
сигурен.
После хукна навън, преди да е успяла да му отговори. Тя тръгна
след него, но се отказа. В дъното на коридора се виждаше треперлива,
подскачаща светлинка – явно свещ. Някой рече:
– Мама мия! Тоя да не е гръмнат?
Бил промърмори нещо в отговор, но думите му се изгубиха в стоно-
вете на ранения. Да, наистина беше ранен, но може би немного тежко.
Щом съумява да крещи толкова пронизително.
„Грубо“ – отбеляза тя, вдигна слушалката на новия си телефон и из-
бра 911. Може би наистина бе грубо, но можеше да се приеме и просто
като реализъм. Май нямаше значение.
Предполагаше, че е възприела нов поглед към света, а мисълта, ко-
ято й хрумна по-повод на пищящия съсед в коридора, просто бе едно от
неговите проявления.
– Няма значение, стига да не забравя дървото – заключи, без изоб-
що да си дава сметка, че говори на глас.
Отсреща някой веднага се обади:
– Ало, 911, разговорът се записва.
– Да-да. Казвам се Роузи Макклендън, живея на Трентьн Стрийт №
897, втори етаж. Един съсед от горния етаж има нужда от линейка.
– Госпожо, бихте ли могли да опишете характера на…
Можеше, естествено, че можеше, но изведнъж й дойде наум нещо
друго, което не бе разбрала преди, но прекрасно проумяваше сега; нещо,
което не търпеше никакво отлагане. Затвори телефона и пъхна пръсти в
малкото предно джобче па панталоните си. Понякога вършеше работа,
но беше много досадно – просто поредният видим знак на полунеосъз-
натите предразсъдъци на този свят срещу леваците. По правило в този
391
Роуз Мадър
свят всичко е създадено за десняци, а малкото джобче бе само едно от
хилядите други неудобства. Все едно – ако си левак, просто се научаваш
да се справяш, това е. А това не е толкова трудно. Като в онова парче на
Боб Дилан, „Хайуей 61“, дето се казваше, че о, да, може с лекота да
стане.
Измъкна шишенцето, което получи от Доркас, взира се две-три се-
кунди в него, сетне наклони глава и се ослуша. Към групичката в дъно-
то на коридора се беше присъединил още някой, а простреляният (поне
Роузи подозираше, че е прострелян) говореше нещо с тъпичък стенещ
гласец. В далечината се чуваше вой на сирени.
Тя се премести в кухничката и отвори малкия хладилник. Вътре
имаше найлонов пакет, в който бяха останали три-четири парченца кол-
бас; литър мляко, две кисели млека, половин литър сок и три бутилки
пепси. Извади една от трите, отвори я и я остави на плота. Хвърли пог-
лед през рамо, едва ли не очаквайки да завари Бил на прага (Какво пра-
виш? – ще попита той. – Какво бъркаш там? ) Но на вратата нямаше ни-
кого, а гласът му се чуваше от дъното на коридора – спокойният, внима-
телен глас, който вече бе обикнала.
Извади с нокти миниатюрната тапа от гърлото па шишенцето. Пос-
ле го поднесе към носа си и го подуши, сякаш бе парфюм. Течността ня-
маше аромат на парфюм, но въпреки това миришеше познато – едновре-
менно на нещо остро, металическо, но и странно примамливо. В стъкле-
ничката имаше вода от потока зад Храма на Бика.
Доркас: Една капка. За него. После.
Да, само една – повече би било опасно, но една ще е достатъчна.
Всички въпроси и всички спомени – лунната светлина, кошмарните пи-
съци на Нормаи, изпълнени с болка и ужас жената, която му бе забране-
но да гледа в лицето – всичко ще се стопи. Заедно със страха й, че тези
спомени може да нарушат здравия му разум и тяхната връзка като ко-
варна отрова. Това опасение можеше да се окаже просто предлог – чо-
вешкият разсъдък е много по-издръжлив и гъвкав, отколкото си мислят
повечето хора, а ако за четиринадесет години живот с Норман не бе нау-
чила нищо друго, то поне това й бе останало – но иска ли да рискува?
Особено пък след като иначе нещата могат да протекат съвсем лесно?
Кое е по-опасно – спомените му или тази течна амнезия?
Но да внимаваш момиче. Това е опасно нещо!
Погледът й се плъзна от керамичното шишенце към канала на мив-
ката, после отново бавно се върна на шишенцето.
Роуз Мадър: Хубав звяр. Закриляй го и той ще те закриля.
392
Реши, че думите може да са подбрани неправилно и да звучат през-
рително, но смисълът беше верен. Бавно, внимателно, Роузи наклони
шишенцето към гърлото на бутилката с пепси.
Пльок – падна една капка.
„А сега излей останалото в мивката, бързо.“
Наклони шишенцето над сифона, но изведнъж се сети за думите на
Доркас: И по-малко щях да ти дам, но може да се наложи да му дадеш
още една по-после.
„Ами аз? – запита се тя, докато затъкваше миниатюрната тапичка в
гърлото на шишенцето и го прибираше в малкото си джобче. – Ами аз?
Дали и на мен няма да ми дотрябва капка-две някой ден, за да не откача
напълно?“
Не вярваше да се наложи. А и…
– Онзи, който не се учи от миналите си грешки, е обречен пак да се
оплеска – промърмори. Не знаеше кой го беше казал, но й се струваше
прекалено правдоподобно, за да не му обърне внимание. Забърза към те-
лефона, стиснала бутилката с лечебната пепси-кола в ръка. Отново изб-
ра 911 и попадна на същия оператор, който я посрещна със същата реп-
лика – „внимавайте, госпожо, този разговор се записва“.
– Отново се обажда Роузи Макклендън. Нещо прекъсна. – Направи
добре премерена пауза, после нервно се позасмя. – Дявол го взел, не е
точно така. Толкова се развълнувах, че изскубнах телефона от контакта.
Тук цари истински ад в момента.
– Да, госпожо. Вече изпратихме линейка на адрес Трентьн стрийт
№ 897 по обаждане на Роуз Макклендън. Имаме оплаквания от стрелба
на същия адрес, госпожо. Раненият, за когото споменахте, от изстрели
ли е пострадал?
– Да, струва ми се.
– Искате ли да ви свържа с полицията?
– Искам да говоря с лейтенант Хейл. Той е детектив, което означа-
ва, че ще трябва да ме свържете с отдела за разследване, или както там
го наричате.
Последва пауза, след което операторът заговори отново, но този
път гласът му прозвуча малко по-човешки:
– Да, госпожо. Наричаме го отдел „Разследване“. Сега ще ви
свържа.
– Благодаря. Искате ли телефонния ми номер, или засичате
разговорите?
Явно този път човекът наистина се изненада.
393
Роуз Мадър
– Имам вашия номер, госпожо.
– Така си и мислех.
– Изчакайте, прехвърлям ви.
Докато чакаше, поднесе бутилката с пепси към носа си и я подуши
по същия начин като другата, мъничката бутилка. Стори й се, че долавя
някаква съвсем лека остра миризма… но може би само така й се струва-
ше. И без друго нямаше значение. Или ще го изпие, или няма. „Ка – ре-
че си тя, а после – Моля?“
Нямаше време да размишлява дълго, защото отсреща вдигнаха
телефона.
– Отдел „Разследване“, сержант Уилямс.
Тя каза името на Хейл и отново зачака. В коридора пред стаята й
продължаваха да се носят приглушени гласове и сподавените отговори
на ранения. Сирените вече бяха много по-близо.
– Ало, Хейл на телефона – изведнъж изджафка един глас в ухото й.

Той по нищо не напомняше въздържания, замислен мъж, с когото вече
се познаваше. – Вие ли сте, госпожо Макклендън?
– Да…
– Добре ли сте? – Продължаваше да джафка – напомни й на всички
ония ченгета, които идваха в къщата им, събуваха си обувките и осмър-
дяваха дневната с чорапите си. Не можеше да изчака търпеливо онова,
което тя искаше да му каже – не, беше разочарован и сега щеше да й се
умилква в краката и да джафка като териер.
„Мъже!“ – с досада си рече тя.
– Да. – Говореше бавно, като възпитателка, която се опитва да уте-
ши истерично хлапе, което току-що се е изтърсило от катерушките на
площадката. – Да, добре съм. Бил – господин Стайнър – също. И двама-
та сме добре.
– Съпругът ви ли беше? – Стори й се адски вбесен и почти изпад-
нал в паника. Като бик насред полето, който рие с копито и се оглежда
за червения плащ, който го е раздразнил. – Даниълс ли беше?
– Да, но сега го няма. – Тя се поколеба, сетне добави: – Не зная къ-
де е.
„Но подозирам, че там, където се намира, е доста горещо, а клима-
тичната инсталация не работи.“
394
– Ще го намерим – рече Хейл. – Обещавам ви, госпожо Макклен-
дън – ще го намерим.
– Желая ви успех, инспекторе – тихо изрече и извърна поглед към
вратата на дрешника. Попипа лявата си ръка над лакътя, където продъл-
жаваше да усеща топлината от гривната. – Трябва да затварям. Норман
простреля един съсед от горния етаж и сега трябва да ида при него. Ще
дойдете ли насам?
– Дявол го взел, колко сте права.
– Ами тогава ще се видим. Дочуване. – Тя затвори, без да изчака да
й отговори.
Бил влезе в стаята и в същия миг лампите в коридора светнаха. Той
се огледа изненадано.
– Явно шалтер… което значи, че е ходил в мазето. Но ако е щял да
изключи само един, защо не е…
Не можа да довърши и отново се разкашля силно. Приведе се с при-
тиснати към насиненото си подуто гърло ръце, а лицето му се сгърчи.
– Ето – забърза Роузи към него. – Пийни малко. Тъкмо го извадих
от хладилника и е студено.
Той отпи няколко глътки от пепсито, после учудено огледа
бутилката:
– Има доста странен вкус.
– Така ти се струва, защото гърло ти е възпалено. Хайде, до дъно.
Измъчвам се като те слушам да кашляш.
Той изпи и остатъка, остави бутилката на масичката, после отново
се обърна към нея – празният му поглед доста я изплаши.
– Бил? Бил? Какво има? Какво става?
Недоумяващото изражение се задържа още миг, после младият мъж
тръсна глава и се засмя.
– Няма да повярваш. Денят беше толкова напрегнат, но все пак…
– Какво? Какво няма да повярвам?
– За момент не можех да си спомня коя си. Не можех да си спомня
името ти, Роузи. Но най-странното бе, че за няколко секунди забравих и
собственото си име.
Тя се засмя и пристъпи към него. В коридора екнаха стъпки сигур-
но „Бърза помощ“ беше пристигнала и се качваха по стълбите, но тя не
даваше пет пари. Прегърна Бил и го притисна с всичка сила.
– Казвам се Роузи. Аз съм Роузи. Наистина съм Роузи.
– Да. – Той целуна слепоочието й. – Роузи, Роузи, Роузи, Роузи,
Роузи.
395
Роуз Мадър
Затвори очи и притисна лице към рамото му, а зад затворените й
клепачи изплуваха неестествената уста на паяка и черните очи на лиси-
цата, които бяха толкова неподвижни, че не издаваха нито разум, нито
безумие. Знаеше, че ще вижда тези неща още дълго време. В главата й
като желязна камбана оттекваха думите: Аз възмездявам.
Хейл запали цигара, без да си прави труд да иска разрешение, кръс-

тоса крака и се втренчи в Роузи Макклендън и Бил Стайнър – класичес-
ки случай на чезнещи от любов; всеки път, като се погледнеха, той има-
ше чувството, че в очите им едва ли не светва надпис: „ЕЛА“. Това бе
достатъчно да породи съмнението дали пък сами не са се отървали от
досадния Норман… но това бяха глупости. Не бяха от този тип. Точно
тези двамата в никакъв случай не бяха.
Хейл придърпа един стол и го яхна наопаки, сложи ръка на обле-
галката и подпря брада на ръката си. Роузи и Бил се бяха сместили ня-
как си на канапенцето, което претендираше да е диван. Бе изминал мал-
ко повече от час, откакто жената се обади за пръв път на 911. Раненият
съсед от горния етаж – Джон Бриско – бе откаран в болница с „повърх-
ностна рана с претенции“, както се изказа един от екипа на „Бърза
помощ“.
Най-сетне всичко се бе поуспокоило. На Хейл това му допадаше.
Само едно нещо би го зарадвало повече от тишината – да узнае къде, по
дяволите, бе офейкал Норман Даниълс.
– Има нещо фалшиво в цялата работа – рече той – и скапва целия
оркестър.
Двамата влюбени се спогледаха. Неразбирането в очите на Бил
Стайнър бе най-искрено, но в очите на Роузи имаше нещо загадъчно.
Имаше нещо, сигурен беше. Тя криеше нещо.
Бавно прелисти бележника, сякаш не бързаше за никъде – искаше
да ги постресне малко. Но те изобщо не реагираха. Изненадваше се, че
тя може да бъде толкова спокойна – ако, разбира се, крие нещо – но или
бе забравил важна подробност за нея, или отначало не я бе разбрал. Ни-
кога не е била подлагана на полицейски разпит, но беше слушала хиля-
ди разкази и дискусии, докато мълчаливо е сервирала на Норман и прия-
телите му напитки и е чистила пепелниците им. Не можеше да я изнена-
да с нищо.
396
– Добре – заключи детективът, когато се увери, че и от двамата не
може да очаква нова информация. – Ето докъде стигнахме в разсъжде-
нията си. Норман идва. Съумява по някакъв начин да убие полицаите
Алвин Демърс и Лий Бабкок. Демърс заминава в багажника, Бабкок – на
предната седалка до шофьора. Норман изключва осветлението във фоа-
йето, после слиза в мазето и изключва няколко шалтера, съвсем наслу-
ки, макар че на самите кутии има доста прегледни схеми. Защо? Не зна-
ем. Той е откачен. После се връща в патрулната кола и се прави на по-
лицейски служител Демърс. Когато се появявате вие с господин Стай-
нър, ви напада в гръб – едва не удушава господин Стайнър, преследва
ви нагоре по стълбите, стреля срещу господин Бриско, който се опитва
да се намеси в цялата дандания, а после ви разбива вратата. Така ли е?
– Да, струва ми се – отвърна Роузи. – Доста е объркано, но събития-
та протекоха горе-долу така.
– Тук стигаме до частта, която вече не разбирам. Вие сте в
дрешника…
– Да…
– … и Норман влита в стаята като Фреди Джейсън или както се каз-
ваше оня там във филмите на ужасите…
– Ами, не точно като…
– … и се мята наоколо като слон в стъкларски магазин, завърта се в
банята, колкото да простреля завесата на няколко места… а после отно-
во хуква навън. Това ли ми казвате, че е направил?
– Това се случи – отвърна Роузи. – Естествено, ние не видяхме как
се е мятал наоколо, защото бяхме в дрешника, но го чухме.
– Значи това умопомрачено, жалко подобие на полицай преминава
през какво ли не, за да се докопа до вас, напикават го, разбиват му носа,
претрепва двама полицаи, а после… какво? Претрепва и завесата в баня-
та и си обира крушите? Това ли се опитвате да ми кажете?
– Да. – Явно нямаше смисъл да казва каквото и да било повече. Той
не я подозираше в незаконни действия – най-малкото тогава щеше да я
скастря много по-спокойно – но ако каже още нещо, това джафкане мо-
же да продължи и цяла нощ, а вече започваше да я боли глава от него.
Хейл се обърна към Бил:
– И вие ли си спомняте същото?
Той поклати глава.
– Не го помня. Последното нещо, за което съм сигурен, е, че спрях
мотоциклета си пред патрулната кола. Имаше страхотна мъгла.
Полицаят отегчено вдигна ръце. Роуз хвана ръката на любимия си,
397
Роуз Мадър
сложи я в скута си и му се усмихна ласкаво.
– Всичко е наред – рече му. – След време ще си спомниш.
Бил й обеща да остане. Спази думата си – заспа в мига, в който по-

ложи глава на възглавницата. Роузи не се изненада. Лежеше до него в
тясното легло, гледаше мъглата, която се стелеше навън и чакаше кле-
пачите й да натежат. Не й се спеше – стана, отиде в дрешника, включи
лампата и седна по турски пред картината.
Целият пейзаж бе облян в безмълвна лунна светлина. Храмът при-
личаше на гробница от светъл камък. Над него продължаваха да се вият
лешояди. „Дали утре, на изгрев слънце, ще пируват с тялото на Нор-
ман?“ – питаше се. Не й се вярваше. Там, където го бе скрила Роуз Ма-
дър, нямаше птици.
Погледа картината още миг-два, после попипа замръзналите мазки
на четката. Допирът я успокои. Изгаси светлината и се върна в леглото.
Заспа почти веднага.
В първия ден от своя живот без Норман Роузи се събуди рано – но

събуди и Бил. С писъците си.
– Аз възмездявам! Аз възмездявам! Божичко, очите й! Черните й
очи!
– Роузи! – Той я разтърси за рамото. – Роузи!
Тя отвори очи и отначало го гледаше неразбиращо; лицето й беше
плувнало в пот, а влажната й нощница беше прилепнала към извивките
на тялото й.
– Бил?
Той кимна.
– Аз съм. Няма страшно. Всичко е наред.
Тя потръпна и се притисна към него. Утешението бързо премина в
нещо друго. Стиснала под тила лявата си ръка с дясната, лежеше под не-
го, докато той я обладаваше (от Норман никога не бе получавала толко-
ва нежност и не се бе чувствала толкова уверено), а погледът й се насо-
чи към дънките й, които бяха захвърлени край леглото. Керамичното
398
шишенце още беше в джоба й; сигурно бяха останали най-малко три
капки от неустоимо примамливата вода – а може би дори повече.
„Ще пия – рече си Роузи миг преди да загуби способността си да
мисли свързано. – Ще пия, рзбира се. Ще забравя, а така ще бъде най-
добре – кому са потребни подобни сънища?“
Но дълбоко в себе си – много по-надълбоко от седалището на ста-
рата си приятелка Практична-Разумна – знаеше отговора – тя, ето кой
имаше нужда от подобни сънища. Тя имаше нужда от тях. Щеше да за-
пази шишенцето и съдържанието му, но не за себе си. Защото онази, ко-
ято забрави миналото си, е обречена да го повтори.
Обърна очи към Бил. Той я гледаше, а широко разтворените му очи
имаха унесено блажено изражение. Изведнъж Роузи откри, че неговото
блаженство всъщност е и нейно блаженство, и се остави в ръцете му да
я отведе където иска – пътешестваха дълго, двама смели моряци в мал-
кото корабче, което представляваше нейното легло.
Към десет часа младият мъж най-сетне се реши да излезе да купи

гевреци и неделния вестник. Роузи се изкъпа, облече се, седна на легло-
то и провеси босите си крака на пода. В леглото усещаше миризмата на
всеки от тях поотделно и миризмата на двамата. Струваше й се, че нико-
га не е вдъхвала по-божествен аромат.
Но кое бе най-хубаво от всичко? Отговорът бе лесен. На чаршафа
нямаше и капчица кръв. Нито пък където и да било на друго място.
Дънките й бяха емигрирали под леглото. Тя ги придърпа с крак и
извади шишенцето от малкото джобче. Занесе панталоните в банята –
зад вратата държеше пластмасов кош за дрехи. Шишенцето заминава в
аптечката, поне засега – щеше идеално да се скрие зад шишето мотрин.
Преди да хвърли дънките при другите мръсни дрехи, старателно пре-
бърка джобовете им – правеше го съвсем несъзнателно, докато извед-
нъж напипа нещо на дъното на доста по-често използвания ляв преден
джоб. Извади го, подържа го в ръка и в главата й изведнъж прозвучаха
думите на Роуз Мадър, от които изтръпна: „Сувенир… прави с него как-
вото пожелаеш.“
Пръстенът на Норман от Полицейската академия.
Сложи го на палеца си, повъртя го насам-натам под светлината, ко-
ято идеше през матираното стъкло и хвърляше ярки отблясъци по
399
Роуз Мадър
гравираните думи: Дълг, Лоялност, Общност. Отново настръхна, едва
ли не очаквайки зловещият талисман да повика Норман.
След половин минута, старателно прикрила шишенцето на Доркас
в аптечката, тя се втурна към разхвърляното легло, без изобщо да усеща
никакви миризми. Цялото й внимание беше насочено към нощното
шкафче. То имаше чекмедже. Засега ще прибере пръстена в него. По-на-
татък щеше да мисли какво ще прави с него, но сега искаше да го скрие.
Със сигурност ще си навлече беля, ако го остави на видно място. Най-
вероятно Хейл щеше да се отбие с няколко нови и безброй стари въпро-
си и никак нямаше да е добре да види полицейския пръстен на Норман.
Ама никак.
Тя измъкна чекмеджето, посегна да пусне пръстена вътре… и ръка-
та й замръзна.
Там вече имаше нещо. Синьо памучно парче, старателно сгънато в
пакет. По плата бяха избили пурпурночервени петна – приличаха на
капки полузасъхнала кръв.
– О, Боже мой! Семките!
Извади вързопчето, което едно време бе част от евтина памучна
нощница, седна на леглото и го постави на скута си. Сякаш чуваше за-
ръките на Доркас да не е посмяла да опита плодовете и дори да не до-
косва уста с тази ръка, с която е пипала семките. Нар – така го бе нарек-
ла тя, но на Роузи не й се вярваше дървото да е нар.
Разгъна парцалчето и се вгледа в семките. Сърцето й препускаше
като състезателен кон.
„Не ги пази – рече си тя. – Не ги пази.“
Остави пръстена на покойния си съпруг до лампата, изправи се и се
запъти към банята с разгърнатото парче плат в ръка. Не помнеше кога
излезе Бил, бе изгубила всякаква представа за времето, но като че ли бе-
ше доста отдавна.
„Божичко, дано в деликатесния да има дълга опашка.“
Остави пръстена на тоалетната дъска, коленичи на пода и взе пър-
вата семка. Бе й хрумнало, че е възможно в този свят семките вече да не
са магически, но пръстите й веднага изтръпнаха и тя разбра, че хипоте-
зата е погрешна. Дори не ги чувстваше като премръзнали – сякаш се-
менцата бяха поразили с някаква странна амнезия самата тъкан. Но въп-
реки това Роузи задържа семката за миг, взирайки се втренчено в нея.
– Една за лисицата – каза тя и хвърли семенцето в тоалетната чи-
ния. Водата веднага придоби зловещ пурпурночервен цвят. Сякаш вътре
бе изтекла кръвта от прерязана ръка. Само че миризмата, която се
400
надигаше от тоалетната, нямаше нищо общо с миризмата на кръв – има-
ше тръпчивия, леко металически дъх на водата от потока зад Храма на
Бика. Той беше толкова остър, че чак сълзи й избиха в очите.
Отдели втората семка от плата и я доближи до очите си.
– Едно за Доркас.
Тя последва първата в тоалетната чиния. Цветът потъмня още пове-
че – вече наподобяваше не кръв, а кървави съсиреци – а от миризмата
така й залютя на очите, че по лицето й потекоха сълзи. Очите й се зачер-
виха, сякаш часове наред бе рязала лук.
Взе и последната семка и се вгледа в нея.
– И една за мен. За Роузи.
Но когато се опита да запрати и нея в тоалетната, пръстите й не по-
желаха да я пуснат. Опита отново, но резултатът беше същият. В глава-
та й с убедителна разсъдливост прозвуча гласът на лудата: „Не забравяй
дървото. Не забравяй дървото, малка Роузи. Не забравяй…“
– Дървото – промърмори Роузи. – Не забравяй дървото, да, ясно, но
кое дърво? И какво трябва да направя? Какво, за Бога, трябва да
направя?
„Не зная – отвърна Практична-Разумна, – но каквото и да правиш,
най-добре побързай. Бил може да се върне всяка минута. Дори всеки
миг.“
Пусна водата и изчака, докато пурпурната вода изтече в канала.
Върна се в стаята, седна на леглото и се втренчи в последната семка
върху памучното парче. Отмести поглед към пръстена на Норман. Пос-
ле отново погледна семката.
„Защо не мога да изхвърля това проклето нещо? – питаше се тя. –
Зарежи проклетото дърво, просто искам да знам защо не мога да изхвър-
ля и последната семка и да приключа с цялата тази история.“
Никакъв отговор. През прозореца обаче долетя жизнерадостно пър-
порене и пукот на приолижаващ се мотоциклет. Вече разпознаваше
бръмченето на Биловия мотоциклет марка „Харли Дейвидсън“. Без да
си задава повече въпроси, бързо уви пръстена в синьото памучно пар-
цалче заедно със семката. После сгъна пакетчето още на две, прекоси
стаята с бързи крачки и взе чантата си от скрина. Вече беше протрита на
места, но тя много държеше на нея. Отвори я и натъпка синьото пакетче
най-отдолу, на по-сигурно място дори от скривалището на шишенцето в
аптечката. Като свърши и това, застана до прозореца и задиша дълбоко
свежия въздух.
Когато Бил се появи с дебелия неделен вестник и скандално
401
Роуз Мадър
количество гевреци, натъпкани в хартиен плик, Роузи го посрещна с ос-
лепителна усмивка.
– Къде се забави? – попита го, а наум си рече: „Каква си ми лисица,
малка Роузи. Каква си ми л…“
Усмивката, с която отвърна на нейния поздрав, изведнъж угасна.
– Роузи? Всичко наред ли е? Тя отново грейна.
– Малко ме полазиха мравки, нищо ми няма. Само дето не бяха
мравки.
„Но нека ти дам един съвет, преди да те отпратя обратно“ – бе каза-

ла Роуз Мадър, а късно същия следобед лейтенант Хейл им извести ужа-
сяващата новина за Ана Стивънсън (чието тяло било открито едва на
следващата сутрин поради нареждането й да не влизат в кабинета й),
след което си тръгна и Роузи се вслуша в съвета. Беше неделя, но фри-
зьорският салон в търговския център „Скайуей“ работеше. Когато фри-
зьорката, при която попадна, разбра какво иска клиентката й, бурно
запротестира.
– Толкова ви отива така!
– Да, сигурно, но ме дразни – отвърна Роузи.
И тъй, фризьорката си свърши работата, а и Бил не възрази, както
очакваше.
– Косата ти е по-къса, но иначе изглеждаш точно както като дойде
в магазина – каза й. – Мисля, че това ми харесва.
Тя го прегърна.
– Радвам се.
– Искаш ли да вечеряме в китайски ресторант?
– Само ако ми обещаеш, че пак ще останеш.
– Де да бяха всички обещания толкова лесни за изпълнение – ухили
се той.
10
Заглавията на пресата в понеделник: ЧЕНГЕ-ПРЕСТЪПНИК СЕ

ПОЯВЯВА В УИСКОНСИН.
Във вторник: ОТ ПОЛИЦИЯТА МЪЛЧАТ ЗА ЧЕНГЕТО-УБИЕЦ
402
ДАНИЪЛС.
В сряда, – ДВЕХИЛЯДНО МЪЛЧАЛИВО ПОКЛОНЕНИЕ НА
КРЕМАЦИЯТА НА АНА СТИВЪНСЪН.
В четвъртък: ОСВЕДОМЕНИ УМУВАТ НАД ВЪЗМОЖНОСТТА
ДАНИЪЛС ДА СЕ Е САМОУБИЛ.
В петък Норман мина на втора страница.
Следващия петък вече нищо не се споменаваше за него.
11
Наскоро след Четвърти юли Роби Лефъртс възложи на Роузи чете-

нето на един роман, който бе толкова далеч от творбите на Ричард Ра-
син, колкото изобщо бе възможно – „Хиляда акра“ от Джейн Смайли.
Разказваше се за фермерско семейство от Айова, но това съвсем не беше
истинската история – в драматичното дружество в гимназията тя бе ди-
зайнер на костюмите в продължение на три години и макар никога да не
се бе появявала и за секунда пред прожекторите на сцената, от пръв пог-
лед разпознаваше Шекспировия луд крал. Смайли бе преоблякла Лир в
нови одежди, но лудият си остава луд.
Освен това го бе превърнала в същество, което ужасно напомняше
на Норман. В деня, когато свършиха книгата („Най-добрата ти книга до-
сега – бе казала Роуда, – и едно от най-хубавите изпълнения, които съм
чувала.“), Роузи се върна в квартирата си и извади старата картина без
рамка от дрешника, където бе стояла от нощта, когато Норман… хм, из-
чезна. От онази нощ не я бе поглеждала.
Онова, което видя, не я изненада много. Там отново беше ден. Хъл-
мът си беше същият – обрасал и запустял; храмът в подножието също не
се бе променил (почти не се бе променил – отначало на Роузи й се стру-
ваше, че разкривената постройка някак си се е изправила и е станала съ-
размерна), а жените също ги нямаше. Подозираше, че Доркас е отвела
Роуз Мадър да види детенцето си за последен път… след което Роуз
Мадър щеше да продължи пътя си сама – към онова място, където съ-
щества като нея отиват, когато удари смъртният им час.
Взе картината и излезе в коридора при шахтата към пещта за боклу-
ка. Държеше я внимателно с две ръце – както я държеше едно време –
сякаш се страхуваше, че ако не внимава, ръката й ще пропадне в другия
свят. В действителност изпитваше някакви подобни страхове.
Пред капака на шахтата отново спря и за последен път се взря в
403
Роуз Мадър
картината, която я бе призовала от прашните лавици на заложната къща,
призова я безмълвно, повелително, сякаш самата Роуз Мадър я бе пови-
кала. „И сигурно точно така е станало“ – рече си. Посегна към капака,
после отново се разколеба – забеляза нови две подробности във висока-
та трева малко по-надолу по хълма. Прокара пръст по платното и се
смръщи, питайки се какво ли е това. След малко се досети. Детелинено-
розовата точица бе нейният пуловер. Черната точка до нея бе якето, кое-
то Бил й бе дал за разходката по шосе № 27. Изобщо не съжаляваше за
пуловера, но се ядосваше за якето. Не беше ново, но още доста време
можеше да изкара. Освен това държеше да връща на хората вещите, ко-
ито взимаше на заем.
Дори кредитната карта на Норман бе използвала само веднъж.
Погледна картината и въздъхна. Нямаше смисъл да я пази – скоро
щеше да напуска стаичката, където я бе настанила Ана, и нямаше никак-
во намерение да мъкне излишни неща от миналото със себе си. Сигурно
част от картината завинаги ще остане в главата й, но…
„Не забравяй дървото, Роузи“ – изрече нечий глас, който този път
доста напомняше гласа на Ана – Ана, която й бе помогнала, когато се
нуждаеше от помощ, когато нямаше към кого да се обърне; Ана, за коя-
то дори не можа да се разплаче… макар че изплака цели реки за милата
Пам с хубавите сини очи, които винаги се оглеждаха за „някоя интерес-
на личност“. Но сега мъката изведнъж я прониза, устните й се разтрепе-
раха и я засмъдя носът.
– Ана, толкова съжалявам – рече.
„Няма значение. – Все същият сух, високомерен тон. – Не си ме
създала ти, нито пък си създала Норман, тъй че не е необходимо ти да
поемаш вината. Ти си Роузи Макклендън, а не Тифозната Мери35 и най-
добре да си го напомняш от време на време, когато се задават мелодра-
матични урагани. Но трябва да помниш…“
– Не, не трябва – рече тя и рязко прегъна картината на две, сякаш
ядно затвори книга. Старата дървена рамка, на която бе опънато платно-
то, изпука и се строши. Самото платно не само се прокъса, а се нацепи
на ленти, които увиснаха като парцали. Боята по тях й се стори избеляла
и безсмислена. – Не, не трябва. Нищо няма да правя, като не искам, а аз
не искам.
„Онези, които забравят миналото…“
35. Тифозната Мери – починала 1938 г. Ирландска емигрантка в САЩ, болна от коремен
тиф, която вероятно заразила много хора. – Б. пр.
404
– Майната му на миналото! – извика Роузи.
„Възмездявам“ – отвърна нечий глас. Той шепнеше, мамеше.
Предупреждаваше.
– Не те чувам – изрече Роуз. Дръпна капака и усети топлината и
миризмата на сажди. – Не те чувам, не слушам, всичко свърши.
Захвърли разкъсаната счупена картина през вратичката, сякаш пра-
ти някому писмо в преизподнята, после се изправи на пръсти да види
как ще падне нейде долу в горящите пламъци.
405
Роуз Мадър
ЕПИЛОГ
ЖЕНАТА И ЛИСИЦАТА
През октомври Бил отново я заведе на пикник в Шорланд. Този път

отидоха с колата му – есенният ден бе прекрасен, но бе прекалено мра-
зовито за мотоциклет. Когато пристигнаха, поляната се ширна пред тях,
заобиколена от дървета, пламнали в есенни цветове. Бил й зададе въпро-
са, който очакваше от известно време.
– Да – отвърна. – Веднага щом излезе съдебното решение.
Той я прегърна, целуна я. Тя обви ръце около шията му и затвори
очи, а в главата й прозвуча гласът на Роуз Мадър: „Сметките са вече
уредени… но това няма да има никакво значение, ако не забравяш
дървото.“
Кое дърво?
Дървото на живота?
Дървото на смъртта?
Дървото на познанието?
Дървото на доброто и злото?
Роузи потръпна и прегърна бъдещия си съпруг още по-силно, а ко-
гато той погали гърдите й, започна да се диви защо сърцето й бие тъй
силно.
Кое дърво?
Гражданската брачна церемония се състоя точно между Деня на

благодарността и Коледа, десет дни след излизането на окончателното
съдебно решение за развод с Норман Даниълс. В първата си нощ като
госпожа Стайнър Роузи се събуди от виковете на съпруга си.
– Не мога да я гледам! – извика той насън. – На нея й е все едно ко-
го убива! На нея й е все едно кого убива! О, моля ви, не можете ли да го
накарате да престане да ПИЩИ? – Сетне, по-тихо: – Какво имаш в уста-
та си? Какви са тези нишки?
Бяха отседнали за една вечер в хотел в Ню Йорк, където щяха да
406
прекарат две седмици, но макар че синьото парцалче остана вкъщи, на
дъното на чантата й бе керамичното шишенце. Взе го, водена от женска
интуиция е название не по-лошо от всяко друго – някакъв инстинкт. Ве-
че на два пъти след онези събития му бе давала от течността и на сут-
ринта, докато Бил се бръснеше, тя капна остатъка в кафето му.
„Ще трябва да стигне – каза си, изхвърли шишенцето в тоалетната
и пусна водата. – А ако не стигне – е, просто ще трябва да стигне.“
Сватбеното пътешествие бе прекрасно – много слънце, хубав секс и
никакви кошмари.
През януари, когато вятърът довя от равнините снежни вихрушки,

които засипаха техния град, тестът за бременност показа на Роузи Стай-
нър онова, което вече й бе известно – че очаква бебе. Но тя знае още не-
що, което не се указваше в теста – бебето щеше да е момиче.
Каролайн най-сетне щеше дойде.
„Сметките са вече уредени“ – прозвучава в главата й нечий глас.
Младата жена стои на прозореца и гледа снега. Той й напомня за онази
мъглива нощ в Брайънт Парк, когато се прибраха и завариха Норман да
ги чака.
„Да, да, да – каза си тя, вече почти отегчена от тази мисъл – тя не я
оставя на мира като досадна мелодийка. – Сметките са уредени, стига да
не забравям дървото, нали?“
„Не – отвръща лудата с ясен глас и Роузи рязко се извръща, а сър-
цето й тупти силно – за миг е сигурна, че Роуз Мадър се намира в съща-
та тази стая. Но макар гласът да продължава да говори, стаята е празна.
– Не… стига да сдържаш яда си. Стига да сдържаш яда си. Но двете не-
ща се свеждат до едно и също нещо, нали?“
– Махай се – казва на празната стая, а пресипналият й глас трепери.
– Махай се, негоднице. Стой настрана от мен. Стой настрана от живота
ми.
Бебето тежи три килограма и осемстотин и осемдесет грама. И ма-

кар че скришното й име е и винаги ще бъде Каролайн, в свидетелството
407
Роуз Мадър
за раждане вписват името Памела Гъртруд. Отначало Роузи се противи
и казва, че като се добави и фамилията, името на детето се превръща в
нещо като литературна игрословица. Тя настоява, макар и не особено
разпалено, на Памела Ана.
– О, моля те – отвръща Бил, – това звучи като име на плодов десерт
в префърцунен калифорнийски ресторант.
– Но…
– А и не се тревожи за Гъртруд. Първо, тя никога няма да каже, до-
ри на най-добрата си приятелка, че второто й име е Гърт. Можеш да си
сигурна. А освен това авторката, за която говориш, е написала, че роза е
роза е роза. Не виждам друга, по-основателна причина да изберем това
име.
Него и избират.
Малко преди Пами да стане на две годинки, родителите й решиха

да купят къща в предградията. Вече спокойно можеха да си го позволят
– и двамата печелеха добре. Отначало събираха купчина брошури, която
бавно изтъня, докато най-сетне се спряха на десет възможности, от кои-
то отхвърлиха четири, после още две и накрая останаха само две. И тук
започнаха неприятностите: Роуз иска едната къща, а Бил предпочита
другата. Мненията се поляризираха и дискусията премина в дебат, а де-
батът прерасна в спор – злощастен, но надали първият под слънцето; до-
ри и най-щастливият и най-хармоничният брак не е имунизиран против
дребни разправии… и скандали от време на време.
Щом настоящият скандал приключи, Роузи се затвори в кухнята и
започна да приготвя вечерята – първо пъхна пилето в печката, а после
сложи вода да вари царевицата, която купи от една крайпътна сергия.
След малко, докато белеше картофи на плота край печката, Бил се появи
от дневната, където уж бе разглеждал снимките на двете къщи, винов-
ници за безпрецедентния раздор помежду им… а всъщност бе размиш-
лявал над спора. Тя чу стъпките му, но не се обърна – не се обърна и ко-
гато той се наведе и я целуна по врата.
– Извинявай, че ти се разкрещях за къщата – тихо изрече. – Продъл-
жавам да смятам, че тази в Уиндзър е по-подходяща за нас, но наистина
съжалявам, че повиших тон.
Очакваше отговор, но тъй като тя мълчеше, се обърна и тъжно се
408
отправи към хола, навярно убеден, че тя все още е ядосана. Тя обаче не
е ядосана – думата „яд“ е неспособна да опише състоянието й в момен-
та. Обзета е от черна ярост, почти убийствена ярост, а мълчанието й не е
продиктувано от детинското желание „да му обърне гръб“, а по-скоро от
отчаяното усилие да
(не забравя дървото)
не грабне тенджерата с врящата вода от печката, да се обърне и да
му я лисне в лицето. Яркото видение, което изплува пред очите й, е ед-
новременно отвратително и коварно примамливо: Бил полита назад и се
разкрещява, а кожата му добива онзи цвят, който тя все още вижда по-
някога в сънищата си. Той посяга към лицето си, а по димящата му кожа
започват да се надигат първите мехури.
През следващите дни тя не може да откъсне поглед от ръцете и ли-

цето си… но най-вече от ръцете си, защото от там ще започне.
Откъде и какво ще започне? Не е сигурна, но е сигурна, че ще го
познае
(дървото)
като го види.
Един ден случайно попадна в западния край на града, в някакъв
клуб с бейзболни автомати, който се нарича „При Елмо“, и започна ре-
довно да го посещава. Другите посетители са все мъже на средна въз-
раст, които се опитват да поддържат фигурата си, или младежи, които
са готови да похарчат пет-шест долара, за да се попреструват на Кен
Грифи Младши, или да излеят Голямата си Мъка. От време на време се
появяват и госпожици, които удрят някоя и друга топка, но те са повече
за украшение и стоят зад телените мрежи на клетките или на малко по-
скъпото удоволствие, наречено „Тунелът на Мейджър Лийг“36, и само
гледат. Идват и няколко жени на около тридесет и пет, които упражня-
ват граундъри и лайн-драйвове37. Няколко ли? Всъщност нито една, като
се изключи онази дама с късата кестенява коса и строгото бледо лице. И
тъй, значи момчетата се шегуват, кикотят се, побутват се с лакти и нах-
лупват шапките си с козирките назад, за да покажат колко са лоши, а тя
36. Голямата Лига (Major Leagues) – професионалната бейзболна лига в САЩ. – Б. пр.
37. В бейзбола и крикета – отбита топка, която почти веднага се удря в земята, продължа-
вайки да се търкаля или да подскача. – Б. пр.
409
Роуз Мадър
не обръща никакво внимание на смеха им и на леките закачки за тялото
й, което приятно се закръгли след раждането. Приятно? За мадама на
нейните години (казват си те помежду си) направо е страхотно, парче и
половина.
След време престават да се присмиват. Престават, защото дамата с
тениската без ръкави и широките сиви панталони, неумела и тромава в
началото (на няколко пъти попадаше под ударите на гумените топки,
които изхвърля машината), вече започва да уцелва топките, при това уд-
ря страхотно.
– Добре го дава тая хубавица – отбелязва някакъв юнак един ден,
когато Роузи, задъхана и зачервена, с мокра от пот коса, съумява да уда-
ри три последователни лайндрайва по цялата дължина на теления тунел.
Всеки път, когато бухалката докосва топката, тя надава пронизителен
нечовешки писък – като Моника Селеш, когато изпълнява сервис. Ся-
каш топката я е обидила с нещо.
– Направо скапа машината – добавя втори, когато следващата топка
излита от огромната машина в средата на тунела със скорост сто и два-
десет километра в час. Роузи надава вой, накланя глава и замахва. Топ-
ката полита с огромна скорост в обратната посока. Удря се в телената
мрежа шейсет метра по-нататьк в тунела, продължава да се издига и
преди да падне при другите, които дамата вече е ударила, зеленият й ко-
жух цъфва.
– А-аа, тя не удря толко силно – с насмешка подхвърля трети. Той
вади цигара, захапва я, после вади кутия кибрит и пали клечка. – Просто
се…
Този път Роузи надава оглушителен писък – като писъка на гладна
птица – и топката полита в тунела абсолютно успоредно със земята. Уд-
ря мрежата… и я пробива. След себе си оставя такава дупка, сякаш ня-
кой е прострелял мрежата от упор.
Цигарко замръзва, запалената клечка изгаря пръстите му.
– Какво викаш? – пита първият.
Месец по-късно, наскоро след като затвориха игрището до другия

сезон, Роуда изведнъж прекъсна Роузи, която четеше новата книга на
Глория Нейлър, и й предложи да приключат за този ден. Тя й каза, че
още е рано. Режисьорката се съгласи, но я упрекна, че не чете
410
изразително и е по-добре да си починат.
– Ами, ъ-ъ, аз исках да свърша днес – отвърна Роузи. – Останаха са-
мо двадесет страници. Искам да свърша тая проклета книга, Ро.
– Каквото и да направим сега, ще трябва да се презаписва – заяви
Роуда. – Не знам до колко часа си висяла снощи заради Памеласита, но
днес просто вече нищо не става.
Роузи се изправя, излиза от кабината и тръшва вратата с такава си-

ла, че едва не я откача от дебелите безшумни панти. После застава на
контролния пулт и най-ненадейно сграбчва Роуда Саймънс за яката на
проклетата й скъпа блуза и забива лицето й в пулта. Патрицианският й
нос се набучва на едно лостче като на зъбец на вилица за сервиране на
месо. Навсякъде руква кръв и опръсква стъклената преграда, а капките
се стичат па грозни пурпурночервени ивици.
– Роузи, не! – крещи Кърт Хамилтън. – Боже мили, какво правиш?
Роузи забива нокти в гърлото на Роуда, разкъсва го и подлага лице
на горещия кървав фонтан, който избликва – иска й се цялата да се окъ-
пе в него и да се кръсти в новия живот, срещу който тъй глупаво се съп-
ротивлява. Няма нужда да отвръща на Кърт – тя прекрасно знае какво
прави, тя възмездява, ето какво, възмездява, и Бог да е на помощ на оне-
зи, които са в графата „Длъжници“. Бог да е на…
– Роузи? – прозвуча гласът на Роуда по интеркома и прекъсна кош-

марното, но при все това омагьосващо видение. – Добре ли си?
Сдържай яда си, Роузи.
Сдържай яда си и не забравяй дървото.
Сведе глава и забеляза, че моливът, който държи, е пречупен на
две. Взира се в парчетата няколко секунди и дълбоко пое дъх, опитвай-
ки се да се овладее. Когато най-сетне съумя да заговори с горе-долу ра-
вен глас, заяви:
– Да, всичко е наред. Но си права. Хлапето снощи ме държа до къс-
но и съм изморена. Хайде да приключваме.
– Умно момиче – заключи режисьорката, но жената от другата
411
Роуз Мадър
страна на стъклената преграда – жената, която сваля слушалките със
съвсе-е-ем леко треперещи ръце – си казва: „Не. Не умно. Гневно. Гнев-
но момиче.“
„Аз възмездявам – нашепва й глас. – Рано или късно възмездявам,
малка Роузи. Искаш или не, възмездявам.“
10
Подозираше, че няма да спи тази нощ, но малко след полунощ очи-

те й се затвориха и тя започна да сънува. Сънува дърво, дървото, а кога-
то се събуди, си каза: „Нищо чудно, че ми беше толкова трудно да проу-
мея. Ниищо чудно. През цялото време съм си мислила за друго дърво.“
Лежеше до Бил, взираше се в тавана и размишляваше над съня. В
него бе чула чайки, които пищят ли, пищят над езерото, и гласа на Бил:
„Всичко ще бъде наред, стига да оцелеят – казваше той. – Стига да оце-
леят и да не забравят дървото.“
Тя вече знаеше какво трябва да направи.
11
На следващия ден се обади на Роуда, за да я предупреди, че ще от-

съства от работа. Пипнала грип. После пое по шосе № 27 към Шорланд,
но този път сама. На съседната седалка лежи старата й чанта. В делни-
чен ден и по това време па годината поляната е изцяло на нейно разпо-
ложение. Събу обувките си, остави ги под масата за пикник и се отправи
на север през плитчината, както някога, когато Бил я доведе тук за пръв
път. Опасяваше се, че ще й е трудно да намери пътеката, която води
сред храсталаците, но веднага я откри. Докато се изкачваше нагоре и за-
биваше пръсти в едрия пясък, се питаше колко ли незапомнени сънища,
откакто започнаха пристъпите на ярост, са били необходими, та да се
окаже най-сетне тук. Разбира се, не можа да си отговори, но и без друго
нямаше значение.
Горе пътеката извежда на заобиколена с шубраци просека, където
има повалено дърво – най-сетне си спомни. Добре помни какво й се бе
случило в света на картината, затова никак не се изненада, като откри,
че това дърво и дървото, което препречваше пътеката към „наровото
дърво“ на Доркас, са абсолютно еднакви.
412
Видя лисичата бърлога под прашните преплетени корени в левия
край на дървото, но дупката бе празна и явно изоставена. Въпреки това
тя се приближи до нея, коленичи – и без друго краката й трепереха. От-
вори старата си чанта и изсипа остатъците от стария си живот на застла-
ната с листа рохкава земя. Изпод смачканите бележки за пране и покуп-
ки отпреди години, под списъка с продукти за пазар, който започва със
СВИНСКИ ПЪРЖОЛИ!
написано с големи букви, подчертано и отбелязано с удивителна
(Норман обожаваше свинските пържоли) падна синьото вързопче на
пурпурночервени петънца.
Разтреперана и със сълзи на очи – отчасти защото останките от ста-
рия й, изпълнен с болка живот ужасно я натъжаваха и отчасти защото се
страхуваха, че новият й живот е застрашен – започна да копае в основа-
та на поваленото дърво. Когато дупката стана достатъчно дълбока, пос-
тави вързопчето на ръба и го разгърна. Семката бе още там, заградена
със златния пръстен на първия й съпруг.
Постави я на дъното на дупката (магията съвсем не е престанала да
действа – в мига, в който докосва семенцето, пръстите й изтръпват), а
после отново натъкми пръстена около нея.
– Моля те – изрече, не знаейки дори дали и кому се моли. Във всеки
случай молитвата й получи своеобразен отговор. Чу се кратък, пронизи-
телен лай. В него не долови ни съжаление, ни съчувствие, ни нежност.
Той издаваше нетърпение. „Я не се занасяй с мен“ – сякаш й казваше.
Роузи вдигна поглед и в отсрещния край на поляната видя лисица-
та, която стои неподвижно и втренчено я гледа. Опашката й е вирната
нагоре. На фона на сивото небе пламти като факел.
– Моля те – тихо, тревожно повтори Роузи. – Моля те, нека не се
превръщам в онова, от което се страхувам. Моля те… моля те, просто
ми помогни да сдържам гнева си и да не забравям дървото.
Не дойде никакъв отговор, дори лисицата мълчише. Просто стоеше
в другия край на поляната. Дишаше тежко, провесила език. На Роузи й
се стори, че животното е ухилено до уши.
Отново погледна семката и пръстена, после ги засипа с уханна, рох-
кава пръст.
„Едно за мойта господарка – мислено занарежда. – Едно за нейно
благородие и едно за малкото момиче от съседската махала. Едно за
Роузи.“
Отстъпи заднешком към пътеката, която ще я изведе на езерото.
Като стигна дотам, лисицата бързо притича до поваленото дърво,
413
Роуз Мадър
подуши прясно заровената дупка, в която са зарити семката и пръсте-
нът, и легна отгоре. Продължи да диша тежко, широко ухилена (Роузи
вече бе сигурна, че животното е ухилено), и да я съзерцава с черните си
очи. „Малките вече ги няма – казват те, – а и мъжкарят, който ги запло-
ди, също го няма. Но аз, Роузи… аз чакам. И ако е нужно, възмездявам.“
Роузи потърси безумство и разум в тези очи… и откри и двете.
После лисицата положи хубавата си муцуна върху разкошната си
опашка, затвори очи и като че заспа.
– Моля те – прошепна жената за последен път и си тръгна. Докато
пътуваше по магистралата „Скайуей“ на връщане към, както се надява-
ше, своя живот, изхвърли в езерото и последния спомен от стария си
живот – чантата.
12
Пристъпите на ярост престанаха.

Дъщеря й Памела вече е достатъчно голяма, за да има свои прияте-
ли; гърдите й са напъпили, и вече има месечен цикъл, спори с майка си
за дрехите, които носи, кои вечери може да излиза и кои – не, какво мо-
же да прави, с кого може да се вижда и колко време да прекарва с него.
Ураганът на юношеството още не се е развихрил напълно, но тя знае, че
вече се задава. Обаче го очаква напълно невъзмутимо, защото пристъпи-
те на ярост вече са стихнали.
Косата на Бил вече е прошарена и започва да оредява. Нейната все
още е кестенява. Тя я носи дълга до раменете. Понякога я прибира наго-
ре, но никога не я сплита.
Вече са изминали години от първия им пикник в Шорланд, на щатс-
ко шосе № 27 – Бил явно бе забравил тази случка, когато продаде мото-
циклета, а го продаде, защото както каза: „Рефлексите ми вече са много
забавени, Роузи. А когато любимите ти удоволствия започват да се
превръщат в риск, време е да се откажеш от тях.“ Тя не възрази, но й се
стори, че заедно с мотоциклета той продаде и цял куп спомени, а на нея
й е много мъчно за тях. Сякаш почти цялата му младост бе натъпкана в
кожените торби, а той забрави да ги прегледа и да извади каквото е ос-
танало, преди приятният младеж от Ивъистьн да откара машината.
Вече не ходят на пикник, но веднъж годишно, винаги напролет, Ро-
узи отива на Шорланд сама. Наблюдава как новото дръвче расте в сян-
ката на стария повален дънер и как се превъща в жилава фиданка с
414
гладко право стъбло и наперени клони. Наблюдава го как расте от годи-
на на година самичко в просеката, където вече не подскачат лисичета. С
кротко скръстени в скута ръце, тя седи пред него, понякога дори по цял
час. Не идва тук нито на поклонение, нито за молитва, а сякаш извърш-
ва някакъв ритуал – съвестта й се пречиства, изпитва усещането за из-
пълнен дълг, за подновяването на някакъв негласен завет. А ако посеще-
нията на това място й помагат да не причинява болка никому – на Бил,
на Пами, на Роуда, на Кърт (за Роби Лефъртс не се тревожи; в годината,
когато дъщеря й навърши пет годинки, той почина мирно и тихо от ин-
фаркт) – значи не си е загубила времето напразно.
Как чудно расте това дърво! Младите вейки вече са облечени в гъс-
та корона от продълговати листа с тъмнозелен оттенък, а през последни-
те две години всред тях бе забелязала ярки цветни петна – цветове,
които по-нататък щяха да се превърнат в плод. Роузи е сигурна, че ако
някой случайно намине към тази поляна и опита плодовете, неизбежно
ще го сполети смърт, при това грозна и мъчителна. Тази мисъл я трево-
жи от време на време, но не прекалено често, поне докато се появят зна-
ци за присъствието на хора. Досега не е виждала такива следи – ни една
бирена кутия, нито празна цигарена кутия, нито пък обвивка от дъвка.
Засега не е нужно друго, освен да идва тук, да седи пред фиданката със
скръстени в скута гладки, бели ръце и да гледа дървото на своята ярост
и огнените пурпурночервени цветове, които след години, щяха да се
превърнат в отровно сладките плодове на смъртта.
Понякога, докато седи пред дървото, си пее:
– Аз съм наистина Роузи, и съм Роузи Истинска… слушай, искам
да ти кажа, аз съм туй и още нещо…
Разбира се, че не е нищо повече, освен за хората, които имат значе-
ние в нейния живот, но тъй като те са единствените, на които тя държи,
всичко е наред. Всички сметки са уредени, както бе казала жената със
зата. Достигнала бе мирен пристан и понякога в пролетните утрини край
езерото, докато седи с подвити крака в обрасналата с храсталак тиха
просека, която изобщо не се променя през годините (много прилича на
картина – от ония посредствени творения, които човек може да намери в
стар антикварен магазин или пък в заложна къща), я изпълва такава ог-
ромна благодарност, та чак сърцето й ще се пръсне. Това чувство я кара
да пее. Трябва да пее. Няма избор.
Случва се лисицата – тя вече е много стара и отдавна е загърбила
майчинските си години, а в разкошната й опашка се прокрадват тънки
сребристи кичури – да дойде в края на поляната и да остане, сякаш
415
Роуз Мадър
заслушана в песента на Роузи. Черните й очи не казват на жената нищо
определено, но човек не може да сбърка съвършената разсъдливост на
стария хитър мозък, който се крие зад тях.
10 юни 1993 – 17 ноември 1994 г.
КРАЙ
416
© 1995 Стивън Кинг
© 1997 Весела Еленкова, превод от английски
Stephen King
Rose Madder, 1995
Сканиране, разпознаване и редакция: Maskara, 2008
Публикация
ИК „Плеяда“, 1997
Преводач: Весела Еленкова, 1997
Дизайн на корицата: Димитър Стоянов – ДИМО, 1997
Редактор: Лилия Анастасова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/8456]

Стивън Кинг - Роуз Мадър

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Стивън Кинг - Роуз Мадър

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Наистина съм Роузи, Роузи Истинска, слушай, искам да ти кажа,

Кървав жълтък. Дупка от прогорено,

1. Морис Бърнард Сендак (1928) – американски писател и илюстратор на детски книги.

Тя седи в ъгъла и се опитва да си поеме дъх. Има усещането, че не

Изминаха общо четиринадесет години адски мъки, но тя почти не

Видя я, като оправяше леглото. На горния чаршаф, от нейната стра-

Това не й беше хрумвало досега. Често й минаваше през ум, че ня-

Тези първи десетина крачки я отведоха дотам, където циментовата

Вървя близо два часа, все през непознати квартали, и най-сетне

На Иръкуойз Скуеър шофьорът спря и посочи редица автомати,

„Портсайд“ представляваше широка ниска сграда с голи стени, об-

В дъното на чакалнята друг млад мъж – този беше с тъпички муста-

Най-близкият голям град на запад беше на четиристотин километ-

Роузи изпита неописуемо облекчение, когато автобусът потегли

Първите няколко седмици от новия й живот бяха изпълнени с безб-

Когато привечер в шест часа автобусът спря за почивка, си беше

Доброволният служител в бюро „Информация“ се представи като

Събираха й се най-много два-три часа неспокоен сън по време на

Роузи бавно крачеше по Диърборн Авеню, без да обръща внимание

По Елк вече вървеше едва-едва – на тази улица имаше какви ли не

Докато Норман Даниълс се излежаваше на дивана във всекидневна-

3. Героиня на А. Теннсън, олицетворение на викторианския морал. – Б. пр.

4. Държавата, това съм аз. – Б. пр.

Беше началото на май, разгарът на пролетта, когато сърцата на мла-

Ето че отново сменя чаршафи, но в това няма нищо лошо. Това бе

Прекрасни дни – почти цял месец измина безметежно и приятно.

Следващата сряда, като слизаха с асансьора след работа, Пам й се

5. С удоволствие (фр. ). – Б. пр.

Очакваше да види тъмно помещение, и вътре наистина беше тъмно,

Картината я привличаше неудържимо; никога не й се бе случвало

Само тази картина имаше стъкло (Роузи бе чувала, че на маслени

Роузи излезе и спря за миг пред магазина, примигвайки глуповато

В същия този миг Норман Даниълс седеше в сбутаната си стаичка

7. Такъв е животът (фр.) – Б. пр.

Завари Пам в дневната на долния етаж. Тя държеше книга, но в мо-

8. Джексън Полак (1912–1956) – американски художник, основоположник на абстракт-

– Квартирата е чудесна, една от най-хубавите в списъка. Аз много

Норман замина от родния си град в неделя, ден преди Роузи да за-

10. Анимационен филм на Уолт Дисни за сьрненцето Бамби. – Б. пр.

В понеделник сутринта Роузи последва невероятната червенокоса

В седем и петнадесет същата вечер Роузи отключи и влезе в стаята

Докато Роузи пазаруваше, Норман лежеше полугол в стаята си в

Бил Стайнър понечи да почука още веднъж, проклинайки обзелото

Още не се бе съвзела от изненадата, че това не е Норман, тъй че по-

Предложи му да не я изпраща чак до горе, но той настоя и на нея й

Лежеше под завивките, унасяше се и слушаше песента на щурците,

Заслушан в непрестанния рев на уличното движение по Лейкфрънт

14. Бъфало Бил – скаут (англ. ). – Б. пр.

„Наричаше я оная размъкната фуста – мислеше си Роузи. Тя също

Късно следобед в сряда Роузи прекрачи прага на „Хот Пот“ почти

Половин пресечка по-нататък по улицата червената светлина на

„Малката кучка е сладичка – мислеше си Норман. – Тесни червени

Но онова, което през този ден най-много я зарадва – дори повече от

Не й се наложи да използва ключа от входната врата на жилищната

Пет пресечки по-надолу от витрината на „Хот Пот“, където само

ЕЛАТЕ ДА СЕ ПОВЕСЕЛИМ НА ОТКРИТО

Четвъртък сутрин, наближава единадесет и половина. Роузи отпи

Обзе я ненадейно и неописуемо силно желание да избяга, преди да

Поеха бавно на изток, по Крайбрежната улица, право срещу топлия

Преди да си легне същата вечер, Роузи отново включи новия си те-

19. Сейзар Чавес (1927-) – работнически активист от американо-мексикански произход,

Двадесет минути след като пожела на Ана „лека нощ“, Роузи бе в

Събуди се от блясъка на мълния, но сиянието бе не пурпурно, а ос-