Ирис Йохансен

Златният варварин

Терез а, прекра сн ат а и своен равн а прин ц еса на крал ство Там ровия ,
опит ва всичко, з а д а се изм ъкн е от т иран ия т а на бащ а си. В ед н а ст ран а,
къд ет о жен ит е н е г и см я т ат з а хора, н а н ея и ̀ ост ава сам о ед ин из ход —
д а се пред ад е във вл аст т а н а Га л ен бен Раш ид — мл ад и приказн о бог ат
прин ц. Тя ст а ва н ег ова жен а, но при ед н о усл овие — сл ед т ри г од ин и д а
бъ д е свобод н а. Н о горд ия т прин ц им а д руг и пл ан ове — иска д а я н аправи
робиня на своит е жел ан ия . К ъсн о об аче осъзн ава, че сам ият той вече е роб
н а своен равн ат а си г од ен иц а.

Пролог

Б елайо, Там ровия

8 април 1797 г од ин а
Щеше да умре!
Те с ус еща ше как с всяка измина ла с екунда затъва вс е по-дълбоко в
м очури щето. Лепкават а т иня бе ст игн а ла до рамен ете и ̀ и неот с тъпно
пъл з еше на горе. Бож а ма йко, помогни ми! Тя не искаше да умре, не ис каш е
да потъне в т а зи отв рат ителн а ка л и никога веч е да не и зле зе на
повърхно с тт а.
В сичко беш е ст ан а ло толкова бър зо.
А пол он в иеш е и с мощни уд ари на лапите с е опитва ше да с е пребори с
ковар нат а т иня.
Н е, в ни как ъв случай не бива ше да пот ъне. Ако умре ше, А полон също
ще ше да заг ине и всичко щеш е да бъде напраз но.
Те с придърп а кучето по-близо до с ебе си и помилва дългат а му муцуна.
— Тихо, милият ми, няма нищо. Вс е ще ми хрумне нещо.
— Горя от нетърп ение да раз бера какво ще бъде.
По тял ото и ̀ с е разл я вълна на облекчение. Кратък поглед пре з рам о и ̀
по каза, че братовчед и ̀ Саша тъкмо е спрял коня си неда леч от опас ното
м ясто. Какъв късм ет, ч е я намер и! Двамат а с А полон нямаше да за гинат. И
не с ам о това. Може би пореднат а порци я бой съ що щеше да и ̀ бъде
сп е сте на. Саша Р уби нов не беше като друг ите възра стни около не я. М акар
че с двайс е т и пе тт е си годин и бе ше много по-напред от ней ните двана йс ет,
той не с е отн ася ше с ма лкат а си братовчедка като с праз но про ст ра нство,
о свен това по-че сто с е смее ше на пако с тит е и ̀ , отколкото да с е мръщ и.
— С аша, не мога да с е измъкна от тинят а. Клонът с е счуп и и…
— Какво, по дяволит е, ст ава тук?
В тори е здач препусн а към тях и спря з ад Саш а. Те с го удо стои с
из пъл нен с не търпен ие поглед. Този чове к не в иж даше ли, че няма в рем е за
гл упав и приказк и? Това бе ше нов ия т прия тел на Саша, див обит ател на
ч уж дат а ст рана отт атъ к границат а. «Златн ият варвар ин на Саша» го бе ше
нар екъл баща и ̀ и тя с е бе уч удила, за щото с маслине ния си тен и тъмн ите
ко си и очи, той изглеж д аше по-скоро бронзов , от колкото злате н.
— И звади ни отту к, Саша — подкан и братовчеда си тя.

1
 С аша с е ухили.
— В еднаг а. — П о сле с е обърна към мъж а, който бе спрял зад него : —
М исл я, че вс е още не с а те предст ав или на ма л кат а ми братовчедка, Га л ен.
Шейх Га л ен бе н Р ашид, позволе те ми да ви предст авя Н ейно Височ е ство
Тере за К ристи на М ария Р убинов . Бъдет е уверен, че тя нев и наги е толкова
м ръсн а. — Той смръщи веж ди и зами слено продълж и: — Всъщно с т, като си
пом исл я…
— С аш а! — Ти нят а стяга ше коварнат а си пре гръдка около гърлото и ̀ .
В с е по- т рудно и ̀ беш е да държ и муцунат а на А полон в исоко над лепкават а
мас а. — Пре ст а ни да ме дразн иш!
— Е, добре. — Той скочи от сиват а си кобила и с е огледа за някой по-
дъл ъг кл он. — И да не забравя по сле да смъмря на й-ст рого гувер нан ткат а
ти, ма л ка братовчедке. — О бърна с е към Га лен и обясни : — С дван айс ет те
си години, Те с очев идно не е в състоян ие да прочет е надпис а «О пасно ст» на
т абел ат а.
— Р азб ира с е, че мога да чет а — изфуч а разярено момичето. — И
поз навам т ази гора много по- добре от теб. А полон е в инове н! Той тича ше
пред м ен и пропад на в тин ят а. Започна да с е блъс ка като луд и затън а още
по- дъл боко. А з с е хванах за клон а и…
— … и по следва кучето в блатото. — Са ша с възди шка с е наведе да
вдигн е един дълъг клон, по сле с е зае да из следва здрав инат а му. — Н е е
бил о м ного умно от твоя ст рана, Те с.
— Н има т рябваш е да го о ст авя да потъне ? — Ти нят а вече ст игаш е до
бради чкат а и ̀ . Гъ рлото и ̀ с е св ива ше от ст рах. — Н е може ш ли… да
побъ р за ш?
С аша прот егна клона пре з т ре с ав ището. До Те с о ст аваха т риде с ет
с ант им ет ра.
— Ще с е справ и ш. П усни кучето, напъни с е и го хвани. А з ще т е
издър пам .
К л онът изглеж д аше до ст атъчно здрав , а Саша при теж ава ше
ф изи че с кат а сила да я изт егли и Те с го зн аеш е. Само след миг щеше да
почувс тва здрава земя под кра кат а си. П огледът, който отправ и към клона,
беше изпъл н ен с копнеж .
Ал а поклати реши телно глава.
— Н е мога да о ст авя А полон. Той ще започне да бие около с ебе си и
веднага ще потъ не. Трябва да измислиш нещо друго.
Бе з гриж нат а усмив ка на Саш а с е из пари.
— Те с, в ремето напредва. Н е ст авай глупава. Това е с амо едно лов но
куче. С л ед няколко мину ти ще потъне ш.
Те с бе обзет а от пани ка. Горещ и сълзи опари ха очи те и ̀ . Зн ачи, вс е пак
ще ше да умре.
— Н е мога да изо ст авя А полон.
О т устн ите на Саш а с е изт ръ гна гнев но прокля тие.
— Ти с амо стой мирно — наме с и с е в този миг Га лен бен Р ашид. По сл е
събл ече ел е ган тния си сю ртук от тъмно син брокат и го преметн а пре з
с едл ото, преди да скочи на земят а. — Н е с е дв иж и и ча кай указ аният а ми. —
Той см ъкна бле стящ ите черни ботуши от кракат а си и ги захвъ рли на ст рани.
— Д а не ис ка ш и ти да с е озовеш в блатото при това сво е нрав но
м ом иче? — Саша поклат и глава. — Това е работ а за мен, прият елю .
— Еди н кра лск и принц, затъна л до гуша в т инят а? — усмихна с е Га л ен.

2
— О ст ав и това на мен. М а лко мръс отия върху един нецив илизова н
ава нтю рис т не е нещо необик новено. Въпреки това дръж здраво този клон.
И той решит елно т ръгна напред. Р ъст ът и теглото му бяха прич ина още
сл ед първат а крачка да затъне до колен ете. Когато с е добра до Те с, тинят а
ст ига ше до кръ ст а му.
— Ти дръж кучето — по съве тва я Га лен, докато п отърс и в тинят а
тял ото и ̀ и го намер и. — Н е с е опи твай да ми помагаш. — Вдигн а глават а и ̀
и заповяда: — Подай клона, Са ша!
Те с пошепн а няколко окураж ител ни думи в ухото на А полон и
в нимател но преме ст и ръце те си от врат а към корема му.
— Ам и, ако муцунат а му затъ не? Няма да може да си п о еме въздух.
— Ей с ега ще изле зем на твърда земя. По-добре с е погриж и за
собс твенат а си бе зопа сно с т.
— А з но ся отговорно с т з а А полон. — П отъна ла в мислите си, тя
приб ав и: — За мен ще с е погриж и те в ие.
— Така зн ачи ?
— Д а. — За нея нямаше ни какво съмне ние, че той ще я спаси. О т м ига,
в който ръце те му обгър наха кръ ст а и ̀ и я издър паха извън опаснат а зона, я
обз е ст ранно чувство за абс олют на си гурно ст. Тя срещ на бе з ст рах погл еда
м у. — Знам, че няма да ме изпусн ете.
Х ваткат а му инс тинктив но с е зат егна.
— Р азбира с е, че няма да т е из пусна. — Га лен отвърн а очи. — Вече с е
из цапах до ст атъчно, за да с е от каж а. О ще някол ко с антим ет ра, и ще с е
хван а за кл она. Тогава Саша ще т рябва да с е понапрег не.
— В с е пак е по-добре, откол кото да джапам из блатото — пров икна с е
бе з гриж но Саш а. — Н ямам желани е да си игр ая с ка лт а. Като си помисля, аз
дори ти правя услуга, скъпи ми Га ле н. В С еди кан си лиш ен от подобни
преж и вяван ия. Ес те с твено, т ам имате пясъч ни дю ни, в които затъвате, но
тук…
— Д ай клона!
С аша протег на дървото по-близо към тях и Га лен успя да го улов и със
свободнат а си ръка. Саша за от стъп ва на зад, теглей ки клон а и товара му пре з
ти нят а. Сл ед минут а, той прот егна ръка и със силен тласък издърпа Га л е н
от т ре с ав ището.
— О , го с поди! — пров икн а с е Саш а. Га лен бе ше покри т от глава до
пе ти съ с сиво-кафява тиня и при т ази гледка прия телят му не мож а да с е
въздърж и и из бухна в смях. — Merde! Ст рахотно! Как ми с е иска твои те
chér es amies да могат да те в идят в този в ид. Сигур ен съм, че няма да бър зат
да с е пъхнат в легл ото ти.
— А з пък мисля, че ще с е разбъ р зат още повече — глас еше краткия т
ком ент ар на Га лен. Той с е обърна и издърп а Те с на твърда земя. — Н е
кра сот ат а ми е при чина дамите доброволно да разт варят бедрат а си.
— А ма, че си цини к. М ай нямаш голямо доверие на пре крас ния п ол.
— Това не е за дет с ки уши — промърмори много значит елно Га лен и
хвърл и бър з поглед към Те с.
— Тя ли? — поклати глава Саш а. — Може и да е дет е, но е до ст а добре
о сведом ена. И зрасна ла е в двора и зн ае какво ст ава по свет а. — Той с е
обърна към братовчед кат а си : — П рав ли съм, невъз пит ано хлапе ?
— П о-късно. — Те с правеше отча яни опит и да о свободи А полон от
упорит ат а тин я. — П о-добре ми помогн и.

3
 Га л ен я из бут а на ст рана, сгра бчи лов ното куче за лапи те и го измъкна
на твърда земя.
Кучето, благородна хрътка, му с е отблагодар и, като разтърс и ст ройното
си тял о и ка лт а с е разхвърча на вси чки ст рани.
— Н еблагодарен звяр — промърмори Га лен и изт ри тинят а от буз ат а си.
— Той не е в иновен. — Те с с е почувст ва задължена да за щити
л ю бим еца си. — Кучет ат а с а т аки ва. Н е може те да очаквате… — Тя с е
обърна ря зко към Саша: — Пре ст ани да с е сме еш. Благородни ят Бен Р ашид
с е държ а м ного смело и заслуж ава по- добро отно шен ие.
В сини те очи на Са ша свя ткаха дръзки искри.
— О ще едно зав о еван ие, Га лен. М а лко е млада, но след няколко годи ни
ще разцъф ти като…
— Н е му обръщай те в нима ние — възмути с е Те с.
— Н е с е бой. — Га ле н хвърли унищож и телен поглед към Саш а. — И бе з
това не го правя.
— К ъде е всъ щно с т П аулина, Те с? — поис ка да узнае Саша. — М исл я,
че не с а т е пусн а ли с ама в горат а ?
— Р азбира с е, че не. — Бе з да го погледне, момичето, кол енич и до
А пол он и с е зае да почис тва дългат а му козина. — Н о тя е з ает а с М андл и.
С кри ха с е някъде още щом влязохме в горат а и си гурно дълго време ням а да
за бел еж ат от с ъств ието ми.
— С какво с а толкова з аети ?
— В ършат разн и непр иличн и нещ а.
Като забеляза сма йван ето, и зпис а ло с е по лицето на Га лен, С аша
из бухна в смях.
— Е, това за нима ние ще им отнеме до ст а в реме. П аулина не с е
за довол ява с един път.
— Коя е т ази П аулин а?
— П аулина Ка лбр ен е вярнат а и доброде телна гуверн ант ка на Те с —
обяс ни С аш а. — А М андли е един от конярит е на милия ми чи чо.
— Н ищо не помага. — Те с с е от каза от опити те си да поч ист и кози нат а
на А пол он и по с егн а към ръкат а на Га лен. — Елат е с мен. О тт атъ к хъл ма
има е зеро, в ко ето можем да с е измием. — Тя с е обърна към коня му, но
в не запно замръзн а на мястото си и опули очи.
— С вет а дево, колко е красив ! — Момичето пусн а ръкат а на шей ха и
направ и крачка към ж ребеца, който подплаше но с е отдръп на. — Как т ака не
съм забел яза ла този великолеп ен кон?
— Това е разб ираемо. Трябваш е да п олож иш изве стн и усилия, за да
о ст ан еш ж ива — от беля за мъдро Саша.
Те с не му обръ щаше в нимани е.
— Как с е каз ва?
— Тел цан — отговори Га лен.
— Тел цан, а з ни що няма да ти направя — изчурулика примамващо
ма л кат а и направ и още една крачка напред. Н е спокойно прист ъпва щият
ж ребец с е усмир и ведна га щом пръс ти те и ̀ доко с наха бял ото пе тно с ф орма
на диаман т върху ноздрит е му.
— Ст ранно — промърмори младия т ше йх. — О бикнове но Телцан не
позв ол ява да го доко сват не познати.
— Той зн ае, ч е го хар е свам. — Те с неж но милваше чувств ит елни те
ноздр и на великолеп ното ж ивотно. — Няма ше да с е уплаши от мен, ако не

4
беше отв рат ителн ат а миризма на ти ня.
— Хм … Виж какво — нам е си с е Саша, — мисля, че аз съ що бих с е
отдръп на л по- да лече от теб.
Га л ен с е усмихна изн енада но.
— Ти очев ид но разб ираш от коне.
— Когато не с е търка л я в блатото, наш ето диваче Те с прекарва цял ото
си врем е в коню шнит е на двореца — обяс ни Са ша.
— Тоз и кон не е бил в обора — отговори убедител но Те с и с е обърна
към Га л ен : — И нач е непр еменно щях да го за бележ а.
— Н аст ан ил съм го близо до градс кат а си ква ртир а. Едва дне с с е
появ их в па лат а.
— О т С едикан ли е конят ?
— Д а.
— Н икога не съм в иж да ла кон, с т акава сил а и чар. И ма ли и дру ги като
не го в …
— Те с! — Саша сърд ито смръщи чело. — Веднаг а!
Те с кимн а.
— Д о е зерото ще върв им пеш. Н е вярвам, че ще с е кач ите на коня и ще
го изцапат е.
— Д а, небето да ни пази, ако и зцапаш коня си, Га ле н — от бел я за
съвс ем с ерио зно Са ша.
— Ст рува ми с е, че прека л яваш — от беляз а с измамн а мекот а прия тел ят
м у. — Н ай-спр аведливо ще бъде да отърка лям и те б в тинят а. — Той вдигн а
Те с и ̀ я сл ож и на гърба на коня, по сле гъв каво с е метна на с едлото. — Н о
ще го направя, едва когато съм напълно чис т и мога да с е на сладя на
превъз ходството си.
— Ще из цапам цялото с едл о с т аз и уж асн а ка л — възпр отив и с е Те с. —
Н а л и в и казах, че е по-добре да върв им пе ш.
Га л ен заби пет и в хълбоци те на коня. Жребецът пот егли в га лоп към
ни ския хълм, който бе по соч ила Те с, Аполо н хук на след тях и радо стно
з а л ая.
— Тел цан не с е плаш и от ма лко мръс отия. П реж ивял е и по-лоши не ща.
Те с го из гледа сърд ито пре з рамо.
— Н е изп олзвате ли ш пори?
— Н е и нямам нав ика да с е вслушвам в нареж дан ия на деца.
— Н ищо не съм в и наредила. П ро сто каз ах, че е по- добре да върв им
пе ш.
— В с е същото. — Га лен из кач и хълма и след ма лко спря коня пред
кра сивото е зер це, з аобикол ено от ст ари борове. — Дълбоко ли е?
— Н е.
— Д обре тогава. — Той я вдигн а от коня и я метна във водат а.
О ст ана ла бе з дъх от пад ането в леденит е вълни, Те с побър з а да изпл ува
на повърхно стт а.
Га л ен, който вс е още с едеш е на с едлото я наблюдаваше с оча квател на
усм ив ка.
— Ст рахотно! — Те с с мъка си по ема ше дъх. — Благодаря в и.
Усм ив кат а му угас на, погледъ т му ст ана изп ит ателе н.
— За разли ка от пе с а си ти си била спо со бна да изп итва ш благодарно ст.
П ом исл их, че ще с е ядо с аш.
А пол он, който беше скочил след го сподаркат а си, пръскаше в лиц ето и

5
вода и ти ня. Те с избух на в смях и побър з а да с е с крие, като потоп и глават а
си във водат а. След ма лко раз търси ко си и попит а :
— Защо? — Вдигна очи към Га лен, мокра до ко сти, но със си яещо лице.
— А з бях мръсна и в ие ми помогнахте да с е изчистя. Защо т рябва ше да с е
раз сърдя ?
— Д а кажем, че дамите от двора на Тамров ия с а много да леч от твоят а
издръж л иво ст.
— А з не съм придворна дама. — Тя от ново с е потоп и, а след като
из скочи на повърхно с тт а, започн а усилено да изс тиск ва ке с теняв и те си
къдр ици. — Освен това няма да ст ан е нуж да да си блъскам глават а над тоз и
пробл ем още пон е че тири годи ни. Зас ег а съм уче нич ка.
— Р азбирам. — Га лен скочи от с едлото. — Тог ава със сигурно ст няма
да нара ня чувств и телно с тт а ти, като с е окъ пя с теб. — Той с е хвърл и във
водат а и з акрачи навът ре, докато с е п отопи поч ти до брадич кат а. —
Го споди, колко е студено!
— С ега е едва април. — Те с раз търси глава и отново с е потоп и. — И
във вашат а ст рана ли е студе но по това време?
— Н е чак толкова. Тамров ия е ба лканс ка ст ра на, а С едика н в голямат а
си час т е пус тиня. — Га ле н потоп и глава във водат а и с е по ст ар а да поч ист и
ко с ат а си като Те с. — М акар ч е е зерат а в хълм исти те ме ст а зад С едикан,
съ що не с а кой зна е колко топли.
Мократ а му ко с а за бле стя на слънцето като аба но с. П од тъмния загар
л ицето м у с е бе з ачерв ило от студа. Ярки те слънчев и лъчи позлатя ваха
бронзоват а му кож а и Те с с е улов и, че го е зяп на ла възхи тено. Чертит е на
л ицето м у не бяха толкова ф ини като на Саш а. Високи те скули бяха о ст ро
изс ечен и като гранит нит е блокове по брег а на е зерото. Тъмнит е очи с е
криеха дълбоко под гъ сти мигли. Той с е различ аваш е от придворни те
кон тет а, както вълците от мекия и плах А полон. Беше твъ рд, силе н и див .
Д ърж ани ето му също беш е разли чно. Бе з да губи в реме, с е хвърл и в
отв рати тел нат а тиня, за да я спа си. Н ито за миг не с е поколеба, преди да
сп аси и А полон. А Саша пре з цял ото в реме с е ст ар аеш е да стои по-да л еч от
ти нят а, макар че много обичаш е братовчедка си.
Га л ен я изт ръ гна от мисли те и ̀ , като в не запно зададе въпро с:
— Защо ме гледа ш т ака, киле н?
— Какво е това «киле н»?
— Н а моя е зик озн ача ва «ма л кат а» или «ма лко момиче».
— А ха. — Те с отме с ти очи. — Само с е пит ах, да ли в и нари чат «злате н»
зар ади цвет а на кож ат а в и.
Га л ен с е ограни чи с подигравателна усмив ка, но след кратъ к размисъл
отговори:
— Ах, з нач и и в учили щето с е ше пне за мен ? Н е, нари чат ме т ака,
зар ади зл атото в джоба ми и преди вси чко, заради количе ството пари, с
които разпол агам.
Те с м у хвърли кратък поглед.
— М ного ли ст е богат ?
— Като цар М идас. Х ълмовете зад За ла ндан с а пълни със злато. —
Устн ите м у пот ръпн аха : — Толкова съм богат, че ваши ят великолеп ен двор
не с ам о търпи варварското ми прис ъств ие, а дори го търси.
Той беше раним, Те с ясно ус ети това и ин сти нктив но пои ска да за гл ади
обидат а.

6
 — В арвар ски озн ачава див , на ли ? Според мен дивото не е нещо лошо.
Горат а е пълна с прекра сни див и неща.
— Но т е не с е допускат в елега нтн ите с а лони.
— Б и т рябва ло обаче — промърмори упорито тя.
— С лед пе т годин и ще говориш дру го.
— Н е, няма. — Следвана от А полон, Те с закрачи към брега и с е от пусна
на затопл ен ат а земя. Беше заг убила обув кит е си, кафяват а и ̀ кадиф е на
рокл и чка беше в уж ас ен в ид. Н ака зан ието за днеш ното приключени е със
си гурно ст щ еше да бъде бе змило ст но, но с ега не си ст руваше да мисл и за
това. Н е и ̀ с е случваше че сто да раз говаря с възрас тни, а Га лен бен Р ашид
беше най-ин тере сния т чове к, когото бе сре ща ла. — А з няма да с е променя.
— Ще в идим. — Га лен съ що изле з е на брега и с е отпу сна до нея. — Н о
не бих с е учудил, ако удърж и ш на думат а си. Твоят а възхити телн а майка не
м е даря ва с о собено благораз положение.
— Ст рах я е от баща ми, а мисля, че той не в и обича.
— Защо я е ст рах от бащ а ти ?
Те с учуд ено и згледа мъж а до с ебе си.
— Защото когато не що не му е по угодат а, я би е.
— Н аис тина ли? — Га лен сведе глава, и в нимат елно я погледн а. — И
те б л и бие, когато не е доволен?
— Р азбира с е — отговори т ре зво моми чето. — М ама казва, че вси чки
ба щи правят т а ка с децат а си. Вие не бие те ли ва шит е?
— Н ямам деца — отговори Га ле н. — Хорат а от племето Ел За лан нямат
обич ай да бият же ните от с емействат а си. И ма по- добри н ачин и за
укр отяване.
— Какв и например?
— Е, вс е едно.
— В ероятно ги бие те, но не ис кате да си призн ает е. М ама казва, че
няко и м ъже не жела ят да си при зная т, но че всич ки бият женит е и де цат а си.
— А з нямам жен а. — Га л ен смръщи чело. — Но не бих по с егна л на
бе з пом ощен човек.
— Н е с е сърде те. Вече няма да говоря за това. — Те с прот егна ръка и
пом ил ва м ократ а коз ина на А полон. — Н е исках да в и обидя. Всъщно с т
м исл я, че в и хар е свам.
— Това е че ст за мен. — М ъжът с е усмихна и леко склон и глава.
Мом ич ето с е изчерв и.
— Н е, аз на ист ина говоря с ериозно. Н е с а много хорат а, които
хар е свам , но в ие сте ми симпат иче н. — Тя с е смути и прибав и : — И скам да
в и бл агодаря, че не ме о ст ав ихте да затъ на в блатото. М ного великодушно
от ваш а ст ран а, че полож ихт е толкова усилия.
— Направ их го от чист егоизъм. Дне с имам ауди енци я при кра л я и
вси чки те м и пла нове щя ха да с е прова ля т, ако т рябва ше да стоя и да гледам
как пре търсват т ре с ав ищ ето за бе зж изн еното ти тяло…
— Шегувате с е — усмихн а с е не с игурно Те с. — Спасихте и А полон.
— Защо го нарич аш Аполо н? За щото е крас авец ли?
Тя поклат и глава.
— Заради Даф не.
— Д аф не ли?
— Това не с а ист инск ите им имена. П реди годин а т атко купи А полон и
Д аф не от един руски граф , който ги нари чаше Волф и Шеба. Баща ми бе ше

7
реш ил да ра звъж да кучет а и с е надява ше да с е сдобие с цяла глутниц а лов ни
хрът ки. — Д е тето въздъхн а. — Н о Даф не не иска и да з нае за А полон.
Га л ен из бухна в луд смях.
— Знач и нарече Даф не на нимф ат а, която с е превърна ла в дърво, з а да
с е отърве от лю бов ните домогвания на А полон?
Те с кимн а.
— Н адявам с е, че А полон скоро ще я склони. — Тя с е намръ щи
за грижено. — Татко и бе з това е уж асно ядо с ан.
— Ще с е ядо с а ощ е повеч е, ако не с е върнеш ведна га при
възпит ател кат а си.
Когато прокънтя т ропот на копит а, и двамат а с е обърн аха. Саш а бав но
с е прибл иж и до тях и подхвърли на Га лен боту шит е му.
— И зглеж дат е ма лко по-добре.
— И зглеж дам е много по-добре — възмути с е Те с. — И зчис тихме с е и
веч е не воним. — Тя с е надиг на неохотно. — Време е да вървя. — П окол еб а
с е, за щото и ̀ с е искаше да по стои още с двамат а мъже. Саша в инаги я
раз см ива ше, а приятел ят му… Тя не можеше да даде име на обхвана л ото я
чувс тво. П овечето хора бяха ле сни за подреж да не в една или друга
категор ия, но млади ят шейх предст авл яваш е ист инс ка з агад ка. Той бе ше…
т айн стве н. Е, не чер ен като греха. П о-скоро тъмен като нощт а. Н о Те с
открай в реме предпочит а ше нощт а пред деня. Когато падн еше м рак,
вс екид нев нит е, очев идн и не ща ст аваха великоле пни, т айнств ени и
въл нуващ и. Тя направ и дълбок реверан с и пла хо с е усмихн а на Га лен. —
С богом , го сподине.
О сл епит елна усмив ка огря лицето му.
— С рещат а с теб беш е ин тере с но преж ивяване, килен.
М а л кат а с е обърна и з ати ча към горат а.
— Ч ака й! — изв и ка след нея Саша. — Ще те в зема на коня, за да…
— Н е! — Те с енерг ично за клат и глава. — П о-добре е да ида с ама.
П аул ина ще ка же, че изобщо не е бива ло да те заме свам. Тя ще с е ядо с а и…
— В сл едващ ия момен т крехкат а и ̀ ф игурка, следван а от А полон, с е скр и
м еж ду дървет ат а.
— В ърв и след нея — на стоя укорител но Га л ен. — Н е бива с амо дете да
броди из горат а. Ще с е обърка или па к ще затъ не в няко е блато.
С аша поклат и глава.
— Те с позн ава отлич но горат а и не може да с е за блуди. Н ищо няма да и ̀
с е сл уч и.
Га л ен сти сна устни :
— С възпит ат елка, която с е забавля ва пред очи те на детето ? Ще каже ш
л и на май ка и ̀ ?
— Н е, защ ото тя веднага ще уволн и П аулина.
— М ного добре. Това и за служ ава.
С аша отново поклати глава.
— Н е, няма да е добре. Беднич кат а Те с с е ползва с твърд е ма л ко
свобода. Н а ли с е запозна с милия вуйчо А кс ел. Н егово в исоче ство има
сл ават а на един от най-г руби те и отв рат ителн и хора в царс твото. Той с е
отнас я към Те с също като към кре по стн ите си. — Лиц ето му с е из крив и в
грим ас а. — А като с е разгн ев и, ст ава ст раше н! С небр еж на гуверна нт ка като
П аул ина Те с може пон е от в реме на в реме да с е измъква от затвора на
кл а снат а ст ая. — Той хвърл и лю бопите н поглед към Га лен. — Защо си

8
тол кова загр ижен ? И нач е не обръщаш о собе но в ниман ие на мора ла на
же нски я персо на л. — Са ша из бухна в смях. — О свен ако този мора л не
за ст ане на пътя на собс твени те ти намер ения.
Ре акцият а на Га лен беш е из ненад а не с амо за Саш а, а и за с амия него.
И скре но стт а на Те с Р убинов и делов ито стт а, с която момичето с е бе
нау чил о да с е примирява със зао бика лящат а го грубо с т, го зас е гна ха по
ст ран ен н ачин.
— Твоят а братовчедка е смела, а това е кач е ство, ко ето ме възхи щава.
— Шей хът обу лев ия си ботуш и св и рамен е. — Н о това не ме засяг а.
С пом енах го, с амо за щото т и е роднин а. — Той хвърли изп ит ателе н погл ед
към С аш а. — М ай си твърде добре о сведомен за липсва щит е доброде тели на
П аул ина.
С аша кимна доволно.
— М ина лото лято. — П о сле п о е дълбоко дъх и с щ астли ва усмив ка си
при пом ни преж ивяното. — Ц ели четир и с едмици с е з абавлявахм е всяка нощ.
А з не с е з адоволявам ле сно, но и двамат а с е наслаж давахме на всяка
м инут а. С амо като си помисля как в икаше и ст ене ше…
— И къд е с е раз играва ше всичко това?
— В ст аят а и ̀ .
Га л ен обу и втория си ботуш.
— Която е до дет скат а?
С аша с е намръщи.
— Д а, защо ?
— О , с амо т ака. О т чисто лю бопит ство. — Н ищо ч удно, че Саш а беше
тол кова открове н с ма л кат а си братовчедка. П рисъс тв ието му в легл ото на
л еком исл е нат а гувернан тка, и не с амо неговото, съ що бе доприне сло за
придоб ити те твърде рано позн ания на Те с. Га лен с е изправ и, нахл узи
копри нени я си ж акет и с е метн а на с едлото. — Да с е в ръщаме в двореца.
Мокри те дрехи ме карат да с е чувс твам неудоб но. След т ри ч ас а т рябва да
с е явя на ауд иенц ия при баща ти.
С аша кимна.
— Н а л и зна еш, че ако имах ма лко повеч е власт, щях да сторя всичко, за
да ти пом огна. — Той поклати глава. — Н о роден ият втори няма думат а в
една монарх ия.
Га л ен с е усмихна и подкар а коня в т ръс.
— Ти направ и повеч е, отколкото с е на дявах. Въведе ме в двора и убеди
ба ща си да изслуш а варварин а от С едикан. Всичко това ст ана възмож но
с ам о бл агодаре ние на за стъп ниче ството ти.
— Н е съм сигуре н, че с това съм т и направ ил услуг а. Както ба ща м и,
т ака и по- големия т ми брат смят ат, че от мен няма ника ква п олза… За
техни я в кус аз съм твъ рде не с ер иозе н и лекомисле н.
Га л ен зна еше, че з ад прив идн ото бе з гриж ие на Саш а Р убинов с а скрит и
о ст ър ум и добро сърце. Той бе о съзн а л това много скоро сл ед
запо знан ството си с втория кра л ски син. Р азб ираш е, че екст рава ган тно с тите
м у с а сл едств ие на скукат а, от която ст рада ше. Светъ т, в който бе роден,
по ср еща ше бе згр иж ието и ж изнено стт а му с недовери е. Га лен че сто с е
пит а ше, какво ли би могло да и зле зе от Саш а, ако беше възпит а н като воин
и бе за ка л ил волят а си в бе зброй битки.
— Ти ми направ и голяма услуг а. Благодарен ие на твоят а помощ с е
прибл иж их с ощ е една с тъпка към целт а си.

9
 Усм ив кат а на Саша угасна.
— Н е очаква й твърде много от т аз и аудие нция. В по следно време бащ а
м и вс е по- т рудно в зема ре шения.
— Трябва поне да опит ам. Трябва да убедя ба ща ти, че съю зът меж ду
на шит е две ст ра ни е от п олза за вси чки.

Когато в идя Га лен да изли за от за лат а за аудие нции, Са ша бут на стол а

и с е надигн а.
— Ка к мина… — М рач ното лице на Га ле н беш е до ст атъч ен отговор. —
Зн ачи всичко пропадна.
— Н яма да има съю з — отговори ря зко Га л ен. — Н егово Вели че с тво не
в иж да п ол за от съю зяването с някакво прим итив но племе, ко ето не м у
предл ага друга за щит а, о све н пра зни обеща ния. — Га лен преко си за л ат а,
бе з да поглеж д а заст ан а лит е в реди ца лакеи. Вся ка от кр ачки те му беше
зареде на с дива ен ергия. — Такъв глуп ак! Толкова ли не проумява, че
обеди нения т С едикан може да предлож и на Тамров ия много повече,
откол кото тя на него?
— Говориш за в исоча йши я ми бащ а — напомни му меко Саш а,
опи твай ки с е да с е израв ни с крачки те му.
— В с е пак е глупак.
— Н а всичкото отгор е, сво енравен и упори т — съгла си с е с усмив ка
С аш а.
— Тоз и съю з ми е нео бходим, за да събер а неприя телск и наст ро ени те
пл ем е на в ст ранат а ми под силно цент ра лно управлен ие. Със съю зни к като
Там ров ия, мо ето племе Ел За ла н може да по сре ща споко йно заплах ите от
в раже ско нападени е и т а ка да спеч ели за обедине нието вож довете на
о ст ан а л ит е племен а. Н ищо не доприн ася т акава полз а за създава нето на
един съю з, колкото заплахат а от чуж да сила. — Гласът на Га лен отек ваше в
купол ни я т аван, покри т с ф ре ск и. — П о дяволит е, не искам те зи по стоянни
войни. Те ще унищож ат С едикан. Докъде ще ст игнем, ако племе нат а
продъл ж ат да с е изт реб ват в заимно?
С аша, който бе ше слуш а л бе збро й път и те з и думи, с е ув и в съчув ствено
м ъл ча ние.
— В срав нени е с на шат а во енн а мощ, т аз и на Тамров ия е направо
см е шна. Б аща т и е на ист ина глупак, ако мисли, ч е не можем с ни що да
допри не с ем за за щит ат а на гран ицит е в и.
С аша не с е зас е гна от обид ат а към владетеля, защ ото има ше съ щото
м нен ие за него. Н о с е ядо с а, че оценяват прене бреж ит елно во енн ат а мощ на
родинат а м у, и побър за да промени темат а.
— Какво смят аш да предприеме ш с ега?
— Ще побъ р зам да с е върна у дома — отговор и мрачно Га ле н. — Ка кво
да правя тук? Ще с е върна към войнат а и убиването и ще продълж а да
за щит авам земят а си. Такъв е ж ивотът в С едикан.
— Б и могъл да о ст а неш при на с.
— Тук, къд ето вс еки виж да в мен варварин а? — Га лен поклати глава. —
Н е, прият елю . П о стояннит е насме шки на придворн ите скоро ще ми омръзнат
и ще им покаж а как с е държ и ис тин ския т варварин. — Той с е обърн а към
С аш а: — Но защо ти не дойд еш с мен в С едикан? Ж ивотъ т в двора не е
о со бено прияте н и з а теб, на ли?

10
 — М ай ще успее ш да ме убедиш… Каз ват, че же ните в и с а много
кра сив и и по срещат с великодушие беднит е мъже.
— Ел а и с е увери с очи те си.
В очите на Са ша пробля сваха дяволи ти ис крици.
— М исля, че не е редно да прекар вам цялото си в реме в леглото. Но тъй
като ти си ре шен да превърне ш С едика н в мрачно, мирно ме ст енце… — Той
в пи очи в лицето на Га лен. — Винаг и съм с е ч удил, за що си избра л този
пъ т.
Га л ен не отговори.
— Н икой не може да с е мери с теб в боя с мечове, ст реляш в ина ги
точно, а и…
— Какво значени е има това ?
— Е, при мен поне е т ака, ч е искам в инаг и да пра вя онова, ко ето ум ея
добре.
— А з… аз го правех пре ка ле но добре — приз на задав ено Га ле н и
извърн а поглед.
С аша го изгледа смая но. След ма лко о съзн а смисъла на думи те му. Зад
прив ид но сдърж ан ат а ф ас ада на Га ле н бе н Р ашид бушуваха силни чувства.
С аш а, ком уто бе позв олено да хвърл и кратък поглед зад ф ас адат а откри, че
прия тел я т с е отл ичава не с амо съ с смело с т и бу йно ст.
Как необу зданат а му същно ст ре аг ираше на ца рува щит е в С едика н
м еж дуо соб ици, на нас илието и убийс тват а?
Га л ен наблюдава ше чувс тват а, които с е от раз яваха върху лицето на
С аш а.
— Та ка е — п отвърди т ихо той. — В мен има много от дива ка —
повече, отколкото си мислят хор ат а. — Той отново стис на устни. — Н о не
ис кам да бъда т акъв . Прит еж авам инт елигент но ст и силн а воля. М ястото на
раж да не и вродени те инст инкти нев и наги о съж дат човека на веч на
не цив ил изовано с т и варварство.
Ал а м еж ду вроден ото варварс тво на Га лен и разума му сигурно с е води
оже сточена борба, каза си Саш а.
— Кога щ е напусне ш Тамров ия ?
— Ут ре на разсъмване — усмихна с е Га лен. — Н е гледай т ака мрачно.
О ще не съм с е преда л. Щом не мога да с е съю зя с Тамров ия, ще с е обърна
към Фран ция и Напол еон.
— Ф ранция и С еди кан с а много да леч е една от друг а.
— Но Н аполеон е ж аден за още влас т. Сигурно ще с е съгласи да м е
за щит ава, като узнае, колко злато има в За ланд ан.
— М айка ти не е ли била ф ранцузойка ?
— Д а — отговор и крат ко ше йхът и спря на мраморнат а стълб а. —
Ф ранцузой ка от Тамров ия. — П о сле побър з а да сме ни темат а : — Ще с е
върна в покои те си, за да наредя на Саид да с е з аеме с подготов кат а за
пътува нето.
— Ще с е в идим ли т а зи веч ер?
Га л ен кимна. Усмив кат а му беше дръзка, когато каза :
— Р азбира с е. Ще с е сре щнем в т ази за ла в о с ем. Ще си потърсим
някол ко услуж л ив и дами и аз щ е ти покаж а как с е заба влява един воин от Ел
За л а н.
Преди Са ша да успее да от говори, Га л ен беше изче зн а л.
— Н яколко ? — промърмори лю боп итно младия т принц. Вне запно ус ети,

11
че го ча ка ин тере сна вечер.

Н якой го наблюдаваше. Га л ен ведн ага с е събуд и.

Продълж и да леж и с напрег нати, готов и з а скок мускули, с
пол у затворе ни очи. Камат а му бе ше на маси чкат а до леглото, но т рябваше
да с е пре с егне пре з леж а щат а вляво же на, з а да я до стиг не.
— Бл агородни Га лен.
М ъжът ст ре снато отвори очи. О т бялото, обкръ жено от ра збърка ни
ке сте няв и къдри ци лиц е го гледаха две сив и дет ски очи.
Р ъкат а на Те с Р убинов стис на по- здраво медния све щник.
— И в ие ли пихте много в ино? — пошеп на тя.
— Ка кво, по дявол ите, търс иш тук? — Мъжъ т скочи и инст инктив но
по с ег на към зав ив кат а, за да покрие голот ат а си.
Те с въздъхна облекчено.
— Зн ачи не ст е пиян. П ърво от идох в покоит е на Саша, но не мож ах да
го накар ам да ме и зслуша… — Тя от стъ пи кр ач ка на зад. — Н уж на м и е
пом ощ. Н е мога да с е спр авя с ама. Бихте ли… — Тя хвърли поглед към
гол ат а же на, която с е бе св ила на кълбо в други я край на легл ото. — Д ве?
П аул ина никога не с е е з абавлява ла с двама мъже. Защо т рябва да…
— Как вле зе тук? Н е бях толкова пи ян, че да не заключа в рат ат а.
— П ре з ст аич кат а за облича не. Там има т айна в рати чка, а ходни кът
оби ка л я повеч ето ст а и на дворец а. О ткрих го преди т ри години — отговори
ти хо Те с, загледана в златни те ко си на сгуше нат а до Га лен жена. — Това е
л ейд и Кам ил а, на ли ? Бе з дрехи изгл еж да до ст а слаба. Коя е другат а ?
— Това не те засяг а — от говори намръ щено Га лен. — В гард еробнат а
сп и С аид.
— С л угат а в и, на ли? А з бях съвс ем ти ха. Той не с е събуд и. —
Мом ичето пре небреж и телно вдиг на раме не. — Н о това не е важ но.
Н еобходима ми е помощт а в и. — П огледът и ̀ падна върху зав ив кат а, която
бе придърпа л върху с ебе си Га л ен. — Студено ли в и е? — Тя с е обърна и
по с ег на към червени я му ут ринен ха лат, о ст авен на стол до леглото. — Ето,
обл еч ете с е.
— Бл агодаря — отговори сухо мъжът и пъхна ръцет е си в ръкав ите. —
М ного си грижов на и въпреки това т рябва да те укоря за проявенат а
не предпазл иво с т.
Кам ил а с е обърна на другат а ст рана и про с тена насън.
Те с я из гледа небреж но.
— И две те сп ят като мъртв и. М ай с а пили повече, откол кото т рябва.
— Права си, наист ина обърнаха по няколко ча шки.
Те с огледа кри тично зас па ли те же ни.
— О чев идно с а били повече. Вс е пак не бива да рискуваме да ги
съ будим . М ястото ми не е тук.
— М исля, че аз веч е ти каз ах същ ото.
— Ще в и ча кам в гард еробнат а. — Тя с е обърна и т ръгна към врат ат а.
— А ко Саид с е съ буди, ще т и пререже гъ рлото, преди да съм ти с е
при текъл на помощ. М ъжет е от наш ето плем е нямат в кус към среднощн и
по с ещ ения.
— Н аучих с е да с е промъквам не за беля зано. Няма да го съ будя.
— Тог ава продълж и към ст аят а си. И бе з това нямам намерен ие… —

12
Га л ен з анемя. Гърбът на бялат а нощни ца, с която беш е облече на Те с, беш е
из пъст рен с черве но-ка фяв и пе тна. П етна от кръв .
Мом ич ето с е обърна и го погледна.
— Какво има?
— Н ищо. Върв и. А з ще дойда веднаг а.
Те с отвори скрит ат а в т апе тит е в рат а и изче зна.
Га л ен промърмори ня каква ругат ня, претърколи с е внимателно пре з
Кам ил а и с е измък на от леглото.
С лед с едем час а отдаден и на с екс а и а лкохола, нощнат а по с ети телка не
беше добре дошла. Глават а му беш е ма лко по-ясна от т ази на Саша, но
на ст ро ен ието му не бе ше добро. А ко прокле тия т и ̀ баща я бе ше на лож ил с
кам ши ка, това беше раб от а на Саша, не не гова. Те с не беш е част от
с ем ейс твото му и нямаш е прич ина да в зема толкова при сърце кървав ите
пе тна по нощн ицат а и ̀ . Вс е па к, на ли той я бе ше измъкна л от блатото.
Трябва ше да изслуш а историят а и ̀ и да я прат и обрат но в дет скат а ст ая, след
като и ̀ обещае, че ще говори със Саш а.
Той отвори в рат ат а към гардероб нат а и в идя Те с, която търп еливо го
ча ка ше, прис една ла в едно кре сло в от сре щни я край на ст аят а. Го споди,
кол ко е сл аби чка, помисл и неволно мъжът. И зглеж д аше толкова неж на и
крехка в затворе нат а бяла нощни ца. Н е на два найс ет, по- скоро на девет
години. С ве щт а, която бе з акреп ила на нис ка по ст ав ка до кре сл ото,
огряваше златни те луничк и по но сл ето и ̀ и хвърляше златни отблясъц и
върху ра збърканит е къдри ци. Саи д спе ше мирно на дю ше ка си — точно
сре щу нея, както уст анов и смаяно Га лен. Как бе съумяла да не събуди
при сл уж ни ка му?
Га л ен вле зе.
— С аид!
С аид Абдул надиг на натеж а лат а си глава. П о сле рязко скочи.
— Ка кво има? — Видя де тето в кре сл ото сре щу с ебе си и замръз на. —
Кой…
— Това не е важ но. — Га лен не може ше да с е съ рди на смайването м у.
Когато присл уж ник ът с е отте гли за сън, жен ски те съще ства, с които бе ше
зао бикол ен го сподаря т му, отдав на бяха надхвърлили дет с кат а възрас т. —
О ст ав и ни с ами. Ще те пов икам, ако ст ан е нуж д а.
С аид кимна като з амаян, из търколи с е от леглото и ув и одеял ото окол о
гол ото си тяло. В следва щия момен т бе ше изче зна л в сп а лнят а.
Те с изправ и гръб, когато Га ле н затвори в рат ат а и с е облегн а на
рам кат а.
— Трябва да бъ р зам — прошеп на тя. — Татко заповяда на мама да с е
гриж и по-ст рого за възпит анието ми и тя сигур но ще дойде да ме в иди.
— Как е гърбът ти?
Те с го из гледа нера збира що.
— Ка кво… Ах, сигурно па к кърв и. Добре, че ми ка захте. Ще пото пя
нощ ницат а в студен а вода. — Тя поклат и глава. — Р абот ат а е т ам, че мам а
подозир а П аулина в недо ст атъ чни гриж и з а мен.
— Тво ето присъс тв ие тук е най-доброто дока зател ство, кол ко
о сновател н и с а подозрен ият а и ̀ . — Га лен ядно сти сна уст ни. — Вс е пак с е
радвам , че ня кои хора с а загр ижен и да ли си в леглото си или не.
— Ест е стве но е родител ите ми да с е т ревож ат за мен — отговор и
уч удено м омичето. — А з предст авлявам изв е ст на ценно ст за тях. Нямат син

13
и очакват да сключа изгоден брак и по този начин да поправя гре шкат а на
май ка си. А ко с мен с е случи не що, за тях не о ст ава ни що.
— Р азбирам. — Браковете по смет ка бяха обичай ни и в него ват а ст ра на,
но кой зна е по каква при чина, Га лен почувс тва огорче ние, че това дете съ що
е част от вечнат а борба за власт. — А з а кого щ е с е омъж иш? — попит а той.
— Това щ е с е реши по-къс но. М акар че би т рябва ло да съм вече
сгоден а. — Те с с е намръ щи. — Сигурно ба ща ми с е надява, че след някол ко
години щ е изглеж дам ма лко по- добре и ще п олучи по-из годни предложени я.
— П огл едът и ̀ с е на сочи към в рат ат а на сп а лнят а. — Като лейди Камила. Тя
бе от ру пана с предложен ия, преди да с е омъж и за граф Ев иан. След този
ст ари к в л еглото, з а нея сигурно е било гол ямо облекчени е да пре кара една
нощ с вас.
М ъжът изобра зи подигра вател ен покло н.
— П о ст арах с е да направя добро в печатлен ие. И мисля, че не я
разочаро… — Той спря насред думат а, за щото о съзна, че ра зговаря с едно
де те като с някоя опитна при дворна коке тка. — С ега не е в реме да
обсъж дам е из невери те на дамит е.
Те с го из гледа с кри ст а лно сив ите си очи.
— За що не? Н е съм иска ла да ги обидя. Знам, че всич ки правят т а ка.
П ърво с е омъж ват, по сле си намират някой силен, млад мъж з а легл ото,
П аул ина ка зва, че всяка жена има по един лю бов ни к, понякога по двама и
по…
— Н е ме ин тере сува какво казва П аулина — прекъ сна я раздра знено
м ъжъ т. — Защо дойде при мен?
Те с по е дълбоко въздух.
— Ст ава въпро с за А полон.
Га л ен бе ше оча ква л всичко дру го, с амо не това.
— За кучето?
М а л кат а кимна и с е за лов и ощ е по-здраво за облег а лки те на кре сл ото.
— П о стъп их глупаво. Паулина по бе сн я, защ ото роклят а ми бе ше
м ръсн а, затова и ̀ раз ка зах за А полон и затъването в блатото. И здаде ме на
мама, а тя веднага оти де при баща ми. Той пъ к…
— Той те наш иба с камш ика.
— Та ка е — отговори учуд ено Те с, — но на мен ми е вс е едно. Н е съм и
оча ква л а друго. С ега обаче ст ава въпро с за А полон. Тат ко беше уж асно
раз ярен и ми изрева, че тър пени ето му е свършило. Прокле тит е хрътки
ням а л о да имат ма лк и, а му ст ру ва ли цяло състояние. — В огромнит е и ̀ очи
зат р епкаха сълзи, позлат ени от све тлинат а на све щт а. — Заповяд а да уб ият
двет е кучет а.
Като я погледна, Га ле н бе обзе т от ст ранн а неж но с т. Зна еше от опит,
кол ко е боле з нено да изг убиш лю бимото си четир иного.
— М ного съж а лявам.
— Н е съм дошл а да ме уте шавате. Н уж на ми е помощ. — Те с
не търпел иво изт р и очи. — О ще не с е е ст игна ло дот ам и аз няма да го
допус на. Едва ме за ключи ха в дет с кат а ст ая, когато с е муш нах в т айни я
коридор и хук нах пре з двора към кучкар ника. Говорих с над зирателя Сим он.
Той е добър човек. О бещ а ми да заб ав и изпълн ението на присъ дат а, но
кучет ат а т рябва да бъдат мъртв и, когато ут ре сут рин баща ми с е появ и в
кучкар ника.
— Знач и ис каш аз да ги махн а отт ам?

14
 — Н е. И сках Са ша да го направ и, но той…
— Той беше пия н като пън — довърши изр ечен ието Га лен. — Значи аз
съм вторат а възмож но ст.
— Н има не разбирате? А з не мога да о сигуря убеж ище на кучет ат а и
ако т рябва да бъда че с тна, в ие сте много по- подходя щ за т ази работ а от
С аш а. — В глас а и ̀ звучеш е доверие. — Дори ако Саша скр ие кучет ат а в
няко е от име ният а си, това скоро ще сти гне до ушит е на баща ми и той ще
си ги в зем е насила. Н о не вярвам властт а му да сти га ча к до С едикан.
— Колко вярно. Кой би по с етил това забр авено от бога пус тин но
град че?
Те с не обърна в ниман ие на ирони чния му тон.
— В ие в идяхт е А полон. Той има много мек нрав и е с амо на една
година. С игурна съм, че може да бъде обуч ен з а лов или за куче паз ач. А
Д аф не…
— Д аф не не раж да ма лк и.
— Б ихт е могли да я изп олзвате за не що друго — продълж и с т реперещ
гл ас Те с. — Тя също е много мила. Щом я пов икам, веднаг а дотичва и с е
сгу шва до мен. Кози нат а и ̀ е толкова мека… — Гласъ т и ̀ отка за да с е
подчи нява и тя замлъ кна. Когато продълж и, думите едва с е чуваха : —
Тол кова я обичам… Н е мога да я о ст авя да умре. Моля в и, отведе те и
двамат а!
Тъй като Га ле н въз намерява ше да пътува по суш а, кучет ат а с амо щяха
да м у пречат по дългия път. Глупаво беше да с е обременя ва с две
че тири ноги, които при това бя ха бе зп оле зни… Н о той с е чувства ше искр ено
зат ро гнат от молбат а на Те с. Тя бе ше едно бе зкрай но с амот но дет е и
отдаваше цялат а си лю бов на две те кучет а. А с ега с е беше прин удила да
потърси помощ от него. Га ле н примире но въздъхна.
— К ъде с а кучкар ници те?
Лицето и ̀ гре йна от радо с т.
— Н аисти на ли ще го направ и те?
М ъжът ким на кол ебливо.
— М акар ч е не мога да си предст авя, как ще с е спра вя с тях по врем е
на дъл гия път до С едикан. Н ие със Саид не пътуваме с голяма св ит а и
ф анф ари като благородни те в и придворни.
Те с облекчено с е отпу сна в кре слото. Н апрежен ието бе ше изче зна ло.
— С л ава богу!
— Н е бих иска л да звучи ере тично, но мисля, че аз съ що заслуж авам
изв е ст на благодарно с т. Вс е пак а з съм този, който ще т рябва да пол ож и
до ст а усил ия пре з следващи те с едмици.
— Бл агодаря и на вас. — Думит е и ̀ бяха ис крени и идва ха направо от
сърц ето. — О бещ авам да намеря н ачин да по каж а при знателно с тт а си.
М ъжът я изгледа из пит ат елно.
— Така ли? Какво би направ ила, за да изр ази ш благодарно стт а си?
— В сичко — отговори про сто момичето. — Всичко.
Тя говореше с ериозно. Той ус еща ше поч ти ф изиче ски, блика щит е от
сърц ето и ̀ чувс тва.
— Б е з предразсъд ъци? — По лицето му с е изп ис а ст ранен изр аз, за щото
м у бе хрум н а ла нев ероятна мисъл. — Н якой ден може би ще с е въз ползвам
от вел икодушн ото ти предложени е. — П о сле бър зо преко си ст аят а и я
из прав и на крака. — Н е с ега. Къде е т айн ият коридор?

15
 Те с по соч и заб ития в стенат а свещ ник.
— Този свещн ик т рябва да с е завъ рти на ляво.
Га л ен го направ и и час т от ламперият а с е отм е сти.
— Б ър зо с е в ръща й в ст аят а си. А з ще с е обле ка, и ще сляза при
над зир ател я на кучкарни ка. Той ще отведе кучет ат а в горат а и ще ме ча ка
т ам , докато прис тигн а със Саид.
— Ам и ако не иска ?
— Ще поис ка. Златото при теж ава свойств ото да убеж дава.
— Ще го подкупит е ли?
— Твоят дълг нара ства с всяка минут а. — Га лен и ̀ подаде медни я
све щник и я по бутн а към тъм ния коридор. — А ко някой ден поис кам отве тна
усл уга, помни, че си ми много задъл жена.
— Ще помня — отговори Те с и хвърли бъ р з поглед пре з рамо. — Н а л и
ще отведе те кучет ат а на си гурно място? О бещавате ли ми?
— Р азбира с е — усмихна с е Га лен. — Давам ти думат а си.
В сл едващ ия миг ма лкат а беше изче зна ла в мра ка. Врат ат а в
л ам пер ият а с е з ат ръшна, но Га л ен продълж и да стои неподв ижен, вт ренчил
погл ед в свещ ника, с т иха усмив ка на устн ите си.
И згл еж да съдбат а с е бе наме с ила в негова полза. Ще ше да бъде глупак,
ако не с е възп олзва от щастл ивото ст ечен ие на обстоятелс тват а. Н еобходим и
м у бяха търп ение, реши телно с т и добро планира не, з а да до с тигн е целт а си,
но един ението на С еди кан беш е делото на ж ивот а му и всичк и усилия си
ст руваха.
Той с е обърна и с е запъ ти към спа лнят а. Трябваше да с е облеч е и да
съоб щи на Саид, ч е не заб ав но потеглят към С едикан.
Н е, не не заб ав но.
П ърво т рябваш е да съ буди Са ша и да го на кара да изт ре з нее. И маха да
водят дъл ъг разговор.

Първа глава
Дин ар, прист ан ищ е в Там ровия
3 май 1803 г од ин а
Б аркас ът поч ти беш е до ст игна л прист ан а, когато Те с за беляз а в исокат а,
ел ег ант на ф игура на Саша. Братовчед и ̀ с е бе облегн а л с подче рт ана
небр еж но ст на ст рупан ите по кея дървени с андъци.
С аша не с е е промен ил ни най-ма лко, уст анов и облекче но Те с.
Ке сте няват а му ко с а, която толкова прилич аше на не йнат а, бле с теш е на
сл ън цето. Когато кора бчето с е приближ и до брега, тя уст анов и, че
ст ройн ото му, мускуле сто тяло е облечено с тип ичнат а з а него бе зукорна
ел ег ант но ст. Дне с но с е ше те сни, светли пант а лон и от сърне шка кож а и
ж акет от златен брокат. И зкусно завър з ана в ръзка крас еше бле стя щат а бял а
риз а.
— С аша! — изв ика Те с, наведе с е пре з парапет а и ож ивено зама ха с
ръка. — Ето ме, Са ша! — Тя чу как капит анът из крещ я нещо от кърмат а, но
не м у обърна в нима ние и не пре ст ана да маха. — Саш а!
М ъжът погледна към морето и с е изправ и. Р адо стна усмив ка огря
л ицето м у.
— П редупреж давам те, ако пад неш във водат а, ще те о ст авя да с е
уд ав иш — и зв ика и ̀ той. — За пръв път обли чам този ж акет и го харе свам

16
повече от всич ко.
— Прили чаш на пау н! — изв и ка в от говор Те с. — П ариж ан ите с е
обл ич ат с дискре тна елеган тно с т.
— Н аха лно хлапе! О ткъде знае ш ка кво с е но си в П ариж ? Н а ли бе ше
ше ст годи ни в мана стирс ко учили ще!
— И мам очи на глават а си. — Когато бар касъ т хвърли котва, тя ул ов и
ръкат а, която и ̀ протег на Саша, и в нимат елно засли за по стълби чкат а. —
П аул ина м и го ка за.
— А ха! Ка к мож ах да забр авя милат а П аулина. — Саша обгър на с ръце
тъ нкат а и ̀ т а лия и я сва ли на кея. П о сле те ат ра лно про с тена и с е олюля. —
M erde, т а ти теж иш цял тон! Ето ка кво ст ава, като с а те натъ пка л и с
бл агоче ст ие и какв и ли не зна ния… — Той я изгледа от глава до пе ти и
си ните м у очи засвяткаха подигр авател но. — Слава богу, че не ти личи.
И нач е нико га няма да си намери ш мъж .
Ч увството на щас тие обзело Те с, бе помрачено значител но от
предст ават а, че и ̀ предстои жен итба, но тя побъ р за да прогон и т ази
не прият на мисъл. М акар че бащ а и ̀ над а ли би прекъс на л учени ето и ̀ във
Ф ранц ия по друга прич ина, тя нямаш е намерени е да с е т ревож и заради
бур ено сн ите облаци на хоризонт а, докато слън цето грее ше на не бето и
све тът пред очите и ̀ беше ве с ел и бе згр иже н.
— Н е е вярно, ч е теж а цял тон! — Колко и ̀ с е ис каш е да надебелее поне
ма л ко. Но колкото и да с е тъп чеше, си о ст аваше дребна и лека — едва
ст ига ше до средн ото копче на ф инат а бати сте на ри за на Саша. Те с в ирна
бради чка и надм енно добав и: — Ти си този, който е за губил силат а си от
бе зд ел ие и разв рат… И сти нско чудо е, че т атко ти е поверил гриж ат а да м е
отведеш в Белайо.
Усм ив кат а му изче з на, очи те с е сведоха в инов но.
— В реме е да т ръгваме. Карет ат а чака зад ъгъла.
— С амо за момен т — Те с с е обърн а към кап ит ана, който тъкмо слиза ше
по стъл бич кат а, и ̀ му протег на ръка. — С богом, капит ане. М ного в и
бл агодаря, че прояв ихт е лю бе зно с т към мен. П ътуването беше много
ин тере с но. Н адявам с е скоро да в и в идя в Белайо.
По сив елият капит ан подне с е ма л кат а ръка в ръкав и ца към устни те си.
— В аше в исоче с тво — отговор и сухо той, — за нас също беше…
«ин тере с но». Въпре ки това не бих има л нищо прот ив отново да попътувам с
вас. — Той спр я за миг. — След една или две години.
— Р азб ирам — кимн а Те с, обърн а с е към Саша и го хвана под ръка. —
Готова съм .
С аша погледна лю бопит но към кап ит ана и поведе братовчедка си към
ча ка щат а карет а.
— Този човек май не е бил о собено въодушевен от присъс тв ието ти на
кораб а м у. Какво си му направ ила?
— Н ищо. — А ла ске пти чния т му поглед я при нуди да обясн и: — Е, това
беше първото ми пътува не по море, по в реме на ко ето нямаше кой да м е
набл юдава непр екъсн ато и да ми казва ка кво да пра вя и какво не. П реди
ше ст години, когато зам инах за Ф ранц ия, П аулина беше не от стъ пно до м ен
и изобщо не ми позволи да разгледам кораба. — След като бе до ст ав ил а
повере ното и ̀ момич е в манас тирс кото учил ище «Свет а М аргарит а»,
П аул ина бе ше зами на ла за П ариж и с амо след няколко с едмиц и с е бе
ом ъж ил а за един млад пе кар. — Когато корабът потегли, П аулина дори не с е

17
м ярна на ке я и с е ст ри те нямаха в реме да ми нам ерят друга компань онка.
— И кои час ти на кораба реши да огледаш?
— Кач ва л ли си с е няког а по мачти те? Или в кош а на наблюдателя?
— Ка кво? Да не ис ка ш да каже ш, че си била най- отгоре, на върха на
мачт ат а? Вс емогъ щи боже, не! Да не съм луд! Н а ли ще ми с е зав ие свят!
— Гл едкат а отт ам е вел иколе пна — промълв и з амечт а но Те с. —
В ятър ът ра звява ко сит е ти, а мирисъ т на море и сол е ненадм инат.
— Позв оляваш ли да поп ит ам, как с е качи дот ам?
— П окатерих с е по мачт ат а. Трябваше да си сва ля обув к ите, но не бе ше
по- разл ично от кат еренето по дървет ат а в на шат а гора. — Те с смръщ и чел о.
— С ам о ревът на кап ит ана ме смущаваше пре з цялото време.
— Мога да си предст авя колко е бил загри жен — от беляз а сухо Саш а.
— Трябваше да поча ка с крясъц ите, докато с тигн а върха.
— С игурно си му намек на ла да млъкне.
Те с кимн а.
— Та ка е, но той бе ше твърд е ядо с ан и не ме слуша ше. — Тя погледна
С аш а право в очи те. — Св ит ат а в ха на ли чака ?
— Н е. Ще прис тигн е ут ре. А з и збър зах. — Ед ин млад слуга скоч и от
капрат а и отвори врат ич кат а. — Казах си, че ще т и дойдат добре някол ко
дни спо койств и е, преди да т ръгнем на пъ т. Друс ането в карет ат а ще
продъл ж и цел и че тири дни.
— Н а кораба имах много в реме за почив ка. П оис ках да помогна на
м оряци те, но те отказа ха. — А ко в Белайо я чака ше заплахат а за жени тба,
на исти на няма ше защо да бър за. — Н е може ли да вечеряме в онова каф ене?
— Тя ким н а с глава към бли зкия лока л, на чиято ф ирма бе ше изрисувана
протя гащ а с е на слънц ето рус а л ка. — Н икога не съм веч еряла навън, Саша.
Мол я те, не бихме ли могли…
М ъжът ким на благо склонно.
— О т мен да мине, но не на прист ани щето.
Те с бе ше уж асно разочаро вана.
— За що не? Моряците с а изключит елно интер е сни. Р аз ка зват т аки ва
въл нуващ и истори и…
С аша и ̀ помогна да с е качи в карет ат а.
— Н ай-че сто в при ключен ият а им няма и капка ист ина.
— И на мен ми с е иска да преж иве я не що подобно… — Те с с е приведе
напред и лиц ето и ̀ поруменя от вълне ние. — Един ден ис кам да обикол я
И зтока, по следит е на Марко П оло. Ст рахотно приключ ение, на ли?
С аша я погледна и изражението на лицето му с е смекчи.
— И сти нско приключени е. — Той с е кач и в карет ат а и с една насре ща и ̀ .
— Н о в заведението с рус а лкат а няма да сре щне ш нито един М арко П ол о.
Моряшк ите кръчми имат съмнит елна слава.
— Ка кво значени е има това ? Н али ти си с мен. — Те с с бърчи но сле. —
А ко с е боиш за доброде телт а ми, мога да те уверя, че никой няма да м е
погл едне. М ного съм дребна. Моряци те на кораба гледаха на мен като на
де те. — Тя с е облегн а назад, з ащото карет ат а подскача ше по паваж а. —
С игур на съм, че когато ме в иди, избра ния т от баща ми годени к ще пол ож и
вси чки усилия да анулира договора. — Тя с е ухили, защ ото и ̀ бе хрумна л а
ч уде сн а м исъл. — Това е идея! Ще с е направя на по-грозн а, откол кото и бе з
това съм , т ака ще минат години, докато т атко ми нам ери съп руг.
С аша сведе очи, з а да с е скр ие от погледа и ̀ .

18
 — Н ямаш ли желани е за жени тба?
— За що да имам ? В мана стир ското учили ще бе ше уж асно, но поне
с е ст ри те бя ха мили. А съп ругъ т… — Тя отвърн а поглед и с е з агледа пре з
прозореца. — Н е, мисълт а з а съп руг не ме привли ча о со бено.
— Н е всичк и мъже с а като бащ а ти — промърмори примир ително Саша.
— Н е, но всич ки с е опи тват да из ползват жени те за собств ени те си
цел и. — Те с из пъна рамене и направ и опи т да с е усмих не. — Н ека не
говорим за това. Р азкаж и ми с ка кво си с е зан имава л пре з те з и ше ст годин и.
Д окато учех във Фран ция, получ авах твърде рядко пи сма от мама и във
всяко с е говореше с амо за това, че т рябва да с е науча на подчи нени е и
по сл у шани е. Да не си с е оже нил?
— С вет а дево! — В глас а м у прозвуча ис тин ски уж ас.
— Как успя да с е избав и ш от т ази съдба? Доколкото знам, отдав н а м ина
т риде с е тте.
— И збягвах двора и всич ки дами забрав и ха за същ е ствува нето м и.
О свен това, т риде с ет години ощ е не с а възра ст за же нитб а.
Те с с е засм я и очи те и ̀ забле стя ха дяволито.
— В ече ти казах, че сили те ти из неверяват…
— А ма че бе зсрамна жен ичка! — усмихн а с е Саша. — Р адвам с е, че
м онахи нит е не с а успели да изкоре нят наха лството ти.
Той я и згледа с при св ити очи и като с е в зря в о ст рия му поглед, Те с
проум я, ч е първото в печ атлен ие я е излъг а ло. Саша с е бе ше промен ил.
Когато тя напусн а родинат а си, той бе ше мек, от с тъпчив , ле сно
раздр азн ителе н. Въпреки подче рт анат а не бреж но с т, която изла гаш е на
по каз, дне с в него с е ус еща ше запла шит елна твърдо ст и нара сна л о
с ам очувс тв ие. О чев идно опитъ т от по следни те години бе ше з а личил
м екот ат а м у.
— За що не ми отговаря ш? С какво си с е з анимава л пре з те зи ше с т
години ?
— О, с разни нещ а. П ътувах, научих ка кво ли не.
— Какво си науч ил?
М ъжът с е облег на на зад и с е засмя.
— Може би т рябва да ти задам същи я въпро с, го с пож ице Вс е зн айке. Н а
какво те научи ха в ман астир ското училищ е?
— Ч е за в бъде ще т рябва да стоя да леч от подобни богоугодни
заведе ния.
— Какво друго? — засмя с е Саша.
— Шиене, тъкане, правене на све щи. Н ищо важ но. Е, разбира с е,
вероу чени е. — Те с с клони глава и в нимателно изгледа братовчед си. — Защо
не искаш да ми от говориш?
— В сяко не що с времето си. — Са ша отме сти очи към прозореца. — Ей
с ега ще с тигн ем. Н аредих дъщерят а на го стилн ичаря да ти присл уж ва като
кам ериер ка. Сигур но баг ажът ти вече е присти гна л…
— Защо си наел камери ерка ? О ткъде зна еше, че П аулина няма да
дойде ?
С аша с е поколеб а, по сле с е усмихна дяволито.
— Може да съм сметн а л, че имаш нуж д а от млада, ж изне на
при сл уж ни ца. Н ашат а преле с тна П аулин а е веч е на т рийс е т и две. — Той
въздъхна угрижено. — П о-ст ара е дори от мо е нищоже ство.
— М ъжът и ̀ си гурно с е моли да с е е оже нил за някоя по-ма лко ж из нена

19
— за см я с е Те с. — Женен е за нея с амо от пе т години, а вече изглеж д а
изто щен до смърт.
— П аулина е жена, която с е за доволява, с амо когато е из сти ска л а
докра й па ртнь ора си… О бикнов ено тя с амат а задава темп ото.
Карет ат а спр я и слугат а побър з а да отвори в ратич кат а. Саш а скочи и
пом огна на Те с да сле зе.
— В ле з вът ре. Го стилни чаря т ще ти по каже ст аят а. А з ще о ст ана да
доча кам колат а с багаж а.
— Н е може ли го с тилни чаря т…
Но С аша веч е с е бе запъ тил към оборите и за Те с не о ст ана ни що друго,
о свен да т ръгн е колебл иво към отворенат а врат а.

— В сичко наред ли е? — попит а Га лен, когато прия теля т му вле зе в

коню ш нят а.
С аша спря до в рат ат а и изч ака очи те му да прив и кнат с пол умрака.
П ом ещен ието бе ше празно. Само Га ле н бе ше колени чил пред ж ребеца си,
на ст анен в един от боксовет е, вляво от в рат ат а. Беше сва лил ж акет а и нав ил
ръкав ите на риз ат а си. В дън ото на обора има ше огни ще, над ко ето в реше
м еден кот ел с вода. М ирисът на слама и конс ки тор бе ше приме с ен с аромат
на бил ки.
— Н е — отговори кратко Саша. — Н ищо не е наред. Чувствам с е като
Юда И скари от ск и.
— Н ямаш при чини да с е чувс тваш като предател. — Га л ен обв и
предния л яв гле зен на ж ребе ца с топла влаж на кърпа. — Вече из тегл их
от роват а. След ден-два ще може да с е дв иж и.
— Защо не предо ст ав иш т ази работ а на Саид?
— Защото С ели к прин адлеж и на мен, а аз с е гриж а с ам за
собс твено с тт а си. — Той вдиг на глава и продълж и с мека на стойчиво с т: —
Това важ и з а всичко, ко ето ми принадл еж и.
С аша зн аеш е, че това е вярно. Един стве ното обстоятелс тво, ко ето
праве ше положе нието поно симо.
— Тя е още дете…
— Д о ст атъч но възрас тна е. Чаках дълго.
— Знам, но…
— Н яма да прилож а насил ие.
Но ще полу чи онова, ко ето ис ка. П ре з измина л ите ше ст години Саш а бе
из пит а л на собс твения си гръб, колко е силна волят а на Га лен.
— О бичам ма л кат а — промълв и той. — Винаг и съм я обич а л. Н е
за сл уж ава да я изпол зваме по този н ачин.
— О свен ако с ама не с е съгл аси да бъде изп олзва на. — Га лен с е
над игна и потуп а коня си по ч ернит е ноздри. — Нима вси чки ние не см е
шах матн и ф игури, дв ижени от вис ша сил а?
С аша го изгледа мрачно.
— Какво би направ ил, ако те помоля да с е от кажеш от пла на си ?
Га л ен замръ зна с ръка върху коня си.
— Б их размислил. Ти си мой приятел, а момичето т и е братовчед ка.
— Ще размисли ш, но няма да с е вслуш аш в молбат а ми.
— Знае ш, че Те с е много важ на за мен. Видя какво е в С едика н.
Д а, С а ша знае ше колко важ н а роля е от реден а на Те с в плана на Га л е н.

20
Ч увств ото, ч е с е раз късва меж ду две задълже ния, запла шваш е да го надв ие.
Усм ив кат а му беш е крива.
— Ч е сто съм с е пит а л, да ли именно по т ази прич ина не ме отведе в
С едикан. А з също ли съм с амо шахматна ф игурка ?
Га л ен с е усмихна.
— Р азбира с е, че това беше една от прич ини те да ти по каж а родинат а
си. Н има очакваш да го от река? Но пре з всичк ите те з и години, ти бе ше за
м ен м ного повеч е от ма лка ф игура в голя мат а игр а. — И той прибав и съвс ем
ти хо: — Н ямам по-добър прия тел от т еб.
Д а, двамат а бяха исти нски прият ели, з ака л ени в бит кит е, по-бли зки от
братя. С аша з амислено раз търси глава.
— О, по дяволит е, наи стин а не знам какво да правя.
— Н е прав и нищо — отвърна Га л ен и о ст ав и коня. П о сле с е обърна и
по с ег на към черния си ж акет. — А з ще отида при нея. Да в идим какво ще
каже.
— О ще с ега?
— П ървонач а лно смят ах да изча кам до веч еря, но с ега мисля, ч е т рябва
ча с по-скоро да те спася от мъчит елното раздво ен ие. — Той направ и
грим ас а. — И тъ й като съм вмирис ан на кон и билков мехлем, ра зпола гам с
два допъл нит елни разумни аргумент а, които щ е спечелят Те с за мен. — Той
за крачи към врат ат а. — Когато компре съ т из стин е го натоп и в горещат а вода
и отново превърж и гле зена. Ще поговоря с Те с и веднаг а ще с е върна.

Ст аят а не бе ше пре ка лено луксо зна, но поне беше чи ст а. Те с, която с е

про с на на леглото, за да го изпробва, сърдито изкр ив и лице. Кораво като
нар а и ̀ в па нсион а. Е, това и ̀ беше бе зр азли чно. Н ямаше намер ение да си
раз ва л я по следн ите свободни дни с дреболи и.
Тя с е усмихна доволно, развъ р за пан делки те на шапкат а си, сва ли я и я
захвъ рл и небреж но на пода. Веднага с е почувства по-добре. О ткрай в рем е
м раз еше шапки те, но Паулина настоя да и ̀ купи цяла дузин а подобни
дрънкул ки, преди да с е с богува с нея в П ариж .
Те с сва ли дългит е бел и ръкав и ци и разтърс и ко си те си, при ко ето от
тях изпа даха куп фуркети и ф иби. П о сле отиде до маси чкат а з а измиване и
на л я вода в легена от украс енат а с шар ка на цветя стомна.
В това в реме на врат ат а с е почука.
— Entr ez — и зв ика тя и напръ ска лицето си с вода. — М ного с е забав и,
С аш а. С коро щ е с е стъмн и, а а з умирам от глад. — Те с по с ег на към кърпат а
и бър зо с е обърн а. — И скам да с е върнем на прист анищ ето… — добав и тя и
сма яно опули очи.
Н а врат ат а сто е ше Га лен бен Р аш ид.
— Мога ли да вляза?
Той не изча ка отговора и ̀ , прист ъпи бе з повеч е церемо нии в ст аят а и
затвори сл ед с ебе си врат ат а.
— Д ъл го в реме мин а — промълв и той и направ и лек поклон. — Както
в иж дам , т и си с е превърна ла в млада дама.
— Порас нах с амо с о с ем с антимет ра. — А ма че глупав отговор, ядо с а
с е Те с, как не мож а да ми хрумне нещо по-умно.
Погл едът му с е спря върху присте гнатия корс аж на роклят а и ̀ .
— Поня кога няколко с антимет ра предст авляват огромна разлика.

21
 Те с ус ети как по вени те и ̀ с е разля гореща вълна и бу зите и ̀ пламн аха.
— Ч акам Саша. Току-що с е върнах от Ф ранция… — Ст ига глупо сти! —
Н о в ие сигур но го з нает е. Вероят но сте придруж или Саша. Н е очаквах да с е
сре щнем отново, след като напуснахте Тамров ия.
— А з обаче бях твърдо ре шен да те в идя пак. — Мъжъ т преко си ст аят а
и с е запъти бав но към нея. Те с неволно от беля за ж ивоти нскат а грация, с
която с е дв иже ше. Га лен беш е по-едър, от колкото го помнеш е, ис тинс ки
вел и кан, и тя с е улов и, ч е с е в зира като хипн оти зира на в играт а на
м ускул ите под те сни те черн и пант а лон и. Беше облече н с копри нен, чер ен
ж акет, но не но с еш е в ратов ръз ка. Горното копч е на снеж нобялат а риза бе ше
раз копча но и ра зкриваше силния, бронзов от слън цето в рат. Те с в не запно
о съ зна, че е почт и шокира на, но и привл ечен а от мъже с твен ото м у
изл ъ чван е. М акар да изглеж да ше както преди, вс е пак с е бе ше променил .
П реди ше с т години не и ̀ ст аваш е горе що, когато беше близо до него.
— Трябваше да полож а изве с тни усилия, за да те в идя отново —
пром ъл в и мъжът и в зе кърпат а от ръце те и ̀ . — Ли цето ти е мокро —
пош епна той и поп и капк ите вода от бу зит е и ̀ .
Д ейс тв ието му бе ше на слуга и въпреки това у Га лен бе н Р ашид няма ше
и сл еда от покорс тво. Той бър шеше лиц ето и ̀ , сяка ш бе ше в правото си да я
доко сва толкова интим но. Те с не помръдна, з агледана в очи те му, бе з да
бъде в съ стояние да отме сти погледа си. Бле стящат а черн а ко с а беше
спл е тен а на плитка, лицето му ся каш с е беш е удълж ило и и зглеж да ше по-
тъм но от преди. А ла силат а, която беше почувс тва ла още тогава, и с ега
л ич еше под рав нодуш ното и зраже ние. Вне запно тя с е зад ъха и най- по сл е
успя да отме ст и очи.
— Тъкмо с е миех… — О ще един глупав от говор! Ка кво ст ава ше с нея?
— Д а — проше пна Га лен и избърс а брадич кат а и ̀ . — Кож ат а ти е
вел икол епн а. П овечето же ни г убят този копри нен блясък, щом излязат от
дет с кит е години — допълни той с тон на ин тимно ст.
— Така ли? — Те с беш е толкова близо до него, че ус еща ше мирис а на
кон, бил к и и с апун, който с е излъч ваше от тялото му. И маше чувств ото, че
ус еща дори топлинат а му. Взе кърпат а от ръцете му и я о ст ав и на
мас ичкат а. Забеля за, че ръкат а и ̀ т репер и, но не с е учуд и. — Ка к с а А пол он
и Д аф не ?
— Р адват с е на добро здраве.
— Ч уд е сно. Че сто мислех з а тях. — Тя от ст ъпи крачка на зад и попит а :
— С ъс С аша ли дойдохте ?
— Н е — усмихн а с е едва забележ имо мъжът. — Саша дойде с мен. Н е
о со бено охотно, както т рябва да от бележ а. И зпълне н е съ с съмнени е и
вът решн а съпр отива. — Той по сочи към кре сл ото до в рат ат а: — Мога ли да
с една?
— О чаквам Саша. Вс ек и момент.
Га л ен я погледна ст ранно.
— Ст рах т е е от мен. Невероят но. Н е те помня т акава.
— Гл упо сти. Н е ме е ст рах от вас. П ро сто с е из ненад ах. Н е в и оча квах
и с е почувствах натясно.
— Н атясно? — повтори з амислено Га лен. — Значи по стоян но си
на щрек ? — П огледъ т му потърси лицето и ̀ . — Да, мисля, че отгатнах. Като
с е с етя какъв ж ивот си водила, веч е не ми е чуд но. — Той по сочи стола до
прозореца. — Моля те, с едни. А з не съм опас ен.

22
 — С аша ще…
— С аша ще дойд е, едва когато завършим разговора си.
Те с с е покол еба, но по сле преко си ст а ят а, прис една на края на стол а и
скръ сти ръце в скут а си.
М ъжът съ що с една, усмихн а с е и замъл ча. След ма лко забел яза
украс е нат а с пера шап ка на пода, наведе с е и я вдигна.
— Твоя ли е?
В те зи загорели от слънцето, едри мъж ки ръце шапкат а изглеж д аше
нео писуем о глупава и фривол на. Крас ив и ръце, каз а си разс еяно Те с. Дъл ги,
прав и пръс ти, които с е дв ижеха в мек ритъм, въртей ки нас ам-нат ам богато
украс е нат а шап ка, за да може той да я разгледа от всич ки ст рани.
— Н е ми с е вярва, ч е изгл еж даш добре с не я.
— П аулин а я избр а. Заяв и ми, че е по следен в ик на модат а.
— И т и и ̀ повярва?
Те с небреж но вдигна рамене.
— Те зи нещ а не ме интер е суват.
— Н е. — Мъжъ т в нимателно по ст ав и шапкат а на масич кат а до
кре сл ото. — Ти не си же на, която с е кич и с пер а и па нделки. А з бих ти
из бра л нещо друго. — Той с е отпус на наза д и слож и ръце върху облега лк ите
на кре сл ото. — А ко беш е моя.
Те с вт ренчи поглед в лиц ето му и в пи нокти в дланит е си.
— П ак с е уплаши — усмихна с е Га лен. — Думите про сто с е изплъз наха
от уст ат а ми… Н ие варвари те сме прими тив ни, за съж а ле ние. Я рко
изр азе ното собств енич е ско чувство е едно от нецив илизова нит е ни кач е ства.
— Той с е приведе напред. — Н ямаш при чини за т ревога. Н аучил съм с е да
с е вл аде я и нео бузда но стт а избли ква с амо ког ато и ̀ позв оля.
— Н е разбирам за какво говори те — про шепн а Те с и с е намръщи.
— Ведн ага ще ти обясня. И скам да ти направя предложен ие. —
П огл едът м у зад ърж а ней ния. — Трябва да с е оже ня за теб.
О чите и ̀ с е раз шири ха смая но, цялото и ̀ съ ще ство с е напрегна, ся ка ш да
от ра зи удар.
— Какво?
— Н уж на ми е здрава в ръзка меж ду Тамров ия и племето Ел За л ан,
в ръзка, която да не може да с е раз къс а. Кра л Лионел с е прот ивопо ст авя на
съю за м еж ду двет е ст рани. За него ние не предст авляваме нищо повече от
едно диво бедуи нско племе. В моят а ст ран а обач е, бракъ т е обвър зва щ не
по- ма л ко от поли тиче ския съю з. Братъ т ни кога не с е бие срещу брат.
П л ем енат а щ е с е съобра зяват с ф акт а, че бракът с член на кр а лското
с ем ейс тво на Тамров ия означава за мен во е нна за щит а. — Той стис на
т апицир ани те облега лк и с т а кава сила, че ко ка лчет ат а на пръсти те м у
по бел яха. — Трябва да обединя племенат а на С едикан под едно
вл ади че с тво. Един ствен ат а възмож но ст, с която разпол агам, е да докаж а, че
во е ннат а м и сила е по-голяма от тяхнат а. В С едика н мощт а означ ава всичко.
С ъю зът с Тамров ия ще…
— Еди н момен т. — Те с раз търси глава като за маяна. — Защо идвате при
м ен? А з нямам думат а по този въпро с. Татко ще ми избер е съп руг и…
— И и зборът му няма да падне върху някакъв си див шейх от пус тин ят а
— завър ши и зрече нието той.
Те с бав но ким на.
— Н е исках да в и обидя.

23
 — Н е ме обид и. Знам за какъв ме смят ат в двора на Тамров ия, затова с е
обръщ ам към т еб. Ут ре ще с е венча ем. — Той с е усмихна. — И ще разкр ием
ис тинат а на баща ти, едва когато няма да е в състояние да предприем е
ни що.
Те с с е усмихна невярващо.
— Това е невъзмож но. Н е в и ли е ясно, че аз съм негова собстве но ст?
А ко с е ом ъж а бе з неговото съгласие, ще помоли папат а да анулира брака.
— Н има ис каш да о ст ане ш не гова соб ствено ст?
— Н ямам друг избор.
— А з обаче т и давам възмож но ст да реш иш с ама, а това е случа й, който
рядко с е отдава на жен а от твоят а клас а. — Гласъ т на Га лен с е сниж и и
прозвуч а като закли нани е: — П редлагам т и свобода.
Те с ус ети как някъде дълбоко в нея покълна надеж дат а.
— Б ракът не озн ача ва свобода.
— Напротив . В на шия случ ай щ е озн ачава имен но това — усмихн а с е
Га л ен. — Н е си ли си помисл яла, ка къв е в кусът на свободат а?
— Н е. — Тя дори не си позволя ваше да на сочи мислите си в т ази
по со ка, защ ото болкат а бе ше неописуема. — Н е е възмож но.
— А з ще ти помогна.
Те с скочи и отид е до прозореца, и с е загледа с от съст ващ в ид към
двора.
— В ие не ст е по-разли чен от дру гит е мъже. Сам го ка захт е. Н ай-много
държ и те на собстве но стт а си.
— Каз ах също т ака, че уме я да с е влад ея. О жени с е за мен и след т ри
години щ е те изпратя в Париж или Лондо н, където иска ш. Ще ти купя
хубава къща и ще с е погриж а за вси чко о ст ан а ло. Ще водиш ж ивот на
из искана дама, щ е има ш елега нте н с а лон. Ще ж ивееш ж ивот а, който вина ги
си ис ка л а. — Той направ и крат ка пауза и прибав и : — Бе з до с аден съпруг. А з
ще си о ст а на в С еди кан.
— С ледва йки една нее с те с твена т радици я.
— Н е вярвам да държ иш много на т радиц иит е.
Б еше твърде хубаво, за да е вярно. Н ямаш е да с е върне в Белайо.
Н ямаш е да с е подчинява на няка къв не позн ат и да играе ролят а на покорн а
гл уп ачка като майка си.
Те с с е зара зхож д а напред-наз ад из ст аят а, скръст ила ръце на гърб а си.
— Пл анъ т в и е нео същ е ств им. Татко ще ни задърж и още преди да
ст игнем грани цат а.
Га л ен поклати глава.
— Границат а е с амо на ден път оттук.
— Той ще ни пре следва ча к до За ла ндан.
— В ъзмож но е — съглас и с е Га ле н. — Н о щом сти гнем С едика н, вече
ням а проблеми. Н ие сме мъже ствен народ. В срав нени е с на с,
т ам ров иан ците с а мекотели.
Те с в ирна упорито брадич ка.
— Защо тогава с е нуж д ает е от нашат а за щит а?
— Н ев идим ият меч е съ що толкова добър, колкото и ис тинс кия т, ст ига
не прият ел ят да вярва, че е на сочен към сърц ето му.
— Н о демон ст раци ят а на сила ще с е окаже напълно бе з поле зн а, когато
дру гите шей хове з абел еж ат, че Тамров ия е против този бра к!
По л иц ето му с е изп ис а изн енад а.

24
 — М ъдра за бележ ка. Н о няма да с е сти гне дот ам. Н уж ни с а ми с ам о
ше ст м е с еца, за да укр отя гнева на бащ а ти и да го на карам да ме призна е за
свой зет.
— Н ада ли ще разп олагате с толкова в реме.
— Н апротив . Може би имам и повече — отговори Га л ен и спря за м иг.
— Зав ис и кога баща ти щ е реши да те в земе от ман аст ирското училищ е и да
те върне обрат но в Белайо.
— Но той вече… — Те с веднаг а проумя какво беше ст ана ло. — Саша?
— Той направ и оф ициа л но по с ещен ие на вуйчо си и с е въз ползва от
сл уч ая да пише на май кат а иг уменка и да по ст ав и под писмото печат а на
ба ща ти.
Те с с е с ети и за в не запн ото изче зване на П аулина в по следния момент.
— Какво ст ана с П аулин а?
— П о пътя за За л андан, тя с амо ще ше да ни преч и. Мога да те уверя, че
гуверн ант кат а ти о ст а на повече от доволна от обе з щет ението, ко ето и
пл атихм е.
— Р азбирам. Помислили сте за вси чко.
— С м ят ам, че дейс твахме цив илизова но — усмихн а с е ирони чно Га л е н.
— Б ащ а м и отвлече мама и след раж дането ми я прин уди да му ст ане жена.
Н о аз не съм като него — в инаги съм смят а л, че свободното реш ение е по-
добро от на силието.
Те с го из гледа дръзко.
— Д окато реш ението е във ва ша пол за.
— Защо бракът да не е от полза и за двама ни?
Те с прехапа долнат а си устн а.
— Защо тъкмо аз ?
— Ти си единс твенат а дъщеря на брат а на кра ля на Тамров ия. — Га л ен
сре щна погледа и ̀ . — И ми направ и сил но в печатлени е със смело стт а и
цел е насоч ено с тт а си, каче ст ва, които са извънредно важ ни за
о съ ще ст вяван ето на пла на ми.
— Знач и след т ри години ще бъда свободна?
М ъжът ким на.
— Ще с е увериш, че ж ивотът в За ландан не е непоно с им. Р азп олагам е с
до ст а удобс тва.
— Б их ли могла да получа кон? Някой прекрас е н ж ребец като Телцан?
Лека усмив ка за игра по устн ите му.
— Колко е добре, че не ст радам от суетно с т, иначе можех да схвана
като обида, ч е изи сква ш че тири ног подкуп, за да с е омъж иш з а мен.
— В с е пак… ще полу ча ли кон? — на стоя Те с.
М ъжът ким на с ерио зно.
— Н ай-добрия. Прит еж авам една кобила, която щ е ти подхож да
отл ично.
В ъзбуда и ст рах с е бореха в душат а и ̀ .
— Н е знам…
— О ще не що…
В ниман ието и ̀ с е съ буди.
— Трябва колкото с е може по-бър зо да имаме дет е.
— Д ет е? — из гледа го слис ано Те с.
— Защо с е учудва ш? Н е мисля, че ис кан ето е неразумно.
— Н е, вс ек и мъж жела е син.

25
 — Н е е н уж но да бъде син. П ро сто дет е, ко ето да заздрав и съю з а. Б аща
ти ще срещн е голем и т руд но ст и да т и намери друг мъж , ако но си ш дет е под
сърц ето си. — Га ле н с е из прав и. — А в очите на моя народ ма лкото щ е бъде
ж ивото доказателс тво за сключе ния договор.
О т дете я бяха учили, че е неин дълг да раж да на мъж а си деца, докато
има сил и, но предст ават а за това си бе о ст ана ла мъглява, както и за мъж а,
който щеше да ги създаде.
— Д ет е ли…
— О бещавам, че няма да ти съ здава зат руднен ия. Когато замине ш, то
ще о ст ане при мен в С едикан.
Кой знае по ка ква прич ина, т ази мисъл и ̀ при чини пар еща бол ка. Га л е н
не отк ъсва ше очи от лицето и ̀ .
— Какво има?
— И а з не знам — про шепн а задаве но Те с. — Когато в зехт е Аполо н и
Д аф не, м е забол я много. Какво ще ст ане, ако…
— П редлагам да обсъдим съдбат а на дет ето, ког ато то ст ане ре а лно с т
— усм ихн а с е Га л ен. — Като каз ах «колкото с е може по-скоро», ням ах
предв ид ут ре. Ще поча кам да св и кнеш с мен, докато о същ е ствя
съп руже ск ите си права. Чаках дълго и мога да поч акам ощ е изве с тно врем е.
А с ега т е о ст авям с ама, за да размислиш над предложението ми. — Той
т ръгн а към в рат ат а, но с е обърна ощ е веднъж : — Смят ам, ч е сделкат а е
разум на. Ти получ аваш вси чко, ко ето искаш. Н има предпочит а ш Саша да те
отведе обратно в Белайо? — О тговоръ т, който проч ете на лицето и ̀ , беш е
повече от яс ен. — Тогава прояв и кураж , к илен.
В рат ат а с е затвори за д гърба му.
Те с с е обърна и от ново с е загледа пре з прозореца.
Н икога не и ̀ беш е липсва ла смело ст, но дне с обстоятелс тват а бяха
дру ги: стъп кат а, която той и зиск ваше от нея, беше определяща за целия и ̀
по- нат атъш ен ж ивот. Тя ще ше да с е опълчи срещу волят а на баща си, да
зам ине в не познат а, дива ст рана, да заж иве е с мъж , ч уж д и варварски като
родинат а си.
Ал а Га л ен и ̀ направ и предложен ието си напълно разумно и прилично.
В л ож и цял ото си ум ение да я убеди, бе з ни на й-ма лко насили е. Защо
продъл ж ава ше да го смят а з а варвар ин?
В идя го да пре ко сява двора на път към оборит е, бе з да бър за, с
отм ерен и крачки, които обач е издаваха огромна ф изи че с ка сила, подчин ена
из цял о на разума.
Гл едайки го, тя о съз на, че това желя зно с амооблада ние е ист инс кат а
при чина за обаянието, ко ето упраж няваш е върху не я. Докато и ̀ излаг аше
съобра жен ият а си, тя ус ещаш е скр ит ат а дълбоко, а ла готова вс еки миг да
из бухне брут а лно ст и сяка ш оча кваш е тя да изле зе на бял свя т.
Каква глупач ка бе ше! А ко той наис тина беше на силни к по природа,
м оже ше да му отка же. Той и ̀ дава ше възмож но с т да избира. Н о какво л и
ще ше да ст ане, ако отклоне ше предложението му? Да ли и тогава ще ше да с е
държ и спокойно и разумно ?
Га л ен с е скри в обора и Те с ус ети в не запно облекчен ие, ся каш с е бе
о свободил а от нев ид ими оков и. О ков и? Каква ст ранна мисъл! Н а ли току-що
и ̀ бяха предлож или свобода!
Те с обърна гръб на прозореца и с е отпус на в мекото кре сло. П одпря с
ръка бради чкат а си и о ст ана загледана пред с ебе си.

26
 С вобода. Предст ават а бе ше твърд е привле кателна, изкушен ието поч ти
неу стоим о. Три години, и ще ше да бъде свободна до края на ж ивот а си. Три
години не бя ха толкова дълъг сро к. Тя бе издърж а ла цели ш е ст години в
ман аст ирското учили ще, а в За ланд ан сигурно с е ж ивееш е по-добре,
откол кото в мрачни я пан сион.
С вобода.

— Е? — поп ит а не търпеливо Саша, когато Га л ен вле зе в коню ш нят а.

— Д адох и ̀ време да обмисли предложен ието ми. — Га ле н сва ли ж акет а
си, прем ет на го пре з оград кат а на бокс а и колени чи до Саша. — А з ще
продъл ж а.
— Д а ида ли при нея ?
Га л ен вдигна веж ди и скр итом изгледа при ятеля си от ст р ани.
— Н е знам, за що продълж аваш да мислиш, че съм готов да прил ож а
на сил ие спрямо милат а ти братовчед ка. Точ но обрат ното, държ ах с е като
дже нтъл м е н, учт иво и дели катно.
— Тя е още дете. Н адявах с е, че по в реме на учението си…
— М анас тирс кит е училищ а не допринас ят о собе но за обогатяван е на
свет с кит е зн ания. — Га лен потопи прев ръз кат а в топлат а вода. — С ам о
порад и т ази прич ина успя да убеди ш баща и ̀ да я отпрат и. — Той нам аза
прев ръз кат а с мехлем и ув и гле зе на на коня. — Тя не е дете. Може и да и ̀
л ипс ва опи т, но ни е и двамат а зн аем, че не е нито глупава, нито на ив на.
С аша си припомн и искр ите в очите и ̀ , когато му спомен а за
нам ер ението си да т ръгне по следи те на М арко П оло.
— Тя има свои мечти.
— А з също. — Га лен поча ка ма лко и сва ли компре с а. — С еди кан.
С аша изгледа намръ щено прев ръзк ите.
— Д окога ще продълж аваш т ака?
Га л ен от ново потопи парчето плат в горе щат а вода.
— Д окато в идя жел ания ре зулт ат.
— Ц ял а нощ?
— А ко е нуж но. — Га лен изс тис ка прев ръ зкат а, нама за я с мехлем и
в нимател но го разтър ка.
В не запно Саша с е почувства нелов ко. Бе ше о съзн а л, че решит елно с тт а
на Га л ен в тоз и не толкова зн ачи теле н случа й озн ачава пълно отдаване и на
гол ямат а цел в ж ивот а му.
— За що не я предупредиш ? — предлож и Га лен, бе з да го поглеж да. —
Това е, ко ето искаш, на ли?
— Н яма ли да с е опит аш да ми попречиш ?
— За що да го правя ? След като от това ще с е почув ства ш по-добре —
усм ихн а с е Га л ен и ув и прев ръзкат а около гле з ена на коня. — Пък и дум и те
ти няма да променя т реше нието и ̀ .
— В ярваш ли, че си я убедил?
— Н е — отговори тихо мъжът. — Знам, че я убедих.

— Н е е нуж но да с е съгла сяваш. — Саша не откъсваше очи от

из правен ия гръб на момич ето, ко ето с е бе ше обърна ло към прозореца. —
Трябва с ам о да кажеш, че не иска ш да с е омъж и ш за Га лен, и още ут ре ще

27
потегл им за Белайо.
— Ти си го направ ил, на л и? — поп ит а ти хо Те с. — Знаеш ли колко с е
уч удих, когато т атко ми заяв и, че ще замина да уча във Ф ранц ия? Ти си го
навел на т аз и мисъл. Защо?
— Га л ен сти гна до заключени ето, че т и е нео бходима защит а, и беше
убеден, ч е с амо с е ст рит е монахин и могат да ти я предлож ат.
— В инаг и ли прав и ш онова, ко ето т и ка зва шейх Бен Р ашид?
— Той ме убеди, че прав и вси чко за тво е добро.
— Д а, той ум ее да убеж д ава. — Те с с е обърна към братовчед си и
продъл ж и: — Въпреки това с е чудя с каква лекот а те подчи нява на
жел аният а си.
— Н е е точно т ака… — Саш а спря за миг и из пис а на лицето си
раз кая ние. — Вярно е, той п олож и до ст а усилия да оф орми характ ера м и.
П реди ш е ст години бях с амо едно ж а лко конт е, ко ето с е ин тере сува ше
повече от моднат а крой ка на ж акет а си, откол кото от съби тият а по свет а.
Те с го из гледа изп ит ател но.
— Промянат а е очев идн а.
— П ричи нат а е в С едикан. В Га лен. — Са ша изгледа доволно нов ия си
ж акет от златен брокат. — Вс е пак т рябва да призна я, че вс е още ням ам
ни що против ма лко блясък и няко е и дру го лъскаво украш ение.
— В това няма нищо лошо — усмихна му с е с обич Те с. — А и
бл агородни ят фран т бе ше в инаги мил с мен.
— Н е е вярно. Трябва ше да направя много повече, да ти помагам .
С ъчувс тв ието не е до ст атъ чно, т рябва и дей ств ие.
— И това ли научи в С едикан ?
— И това, и много дру ги не ща.
— Тог ава ст ранат а т рябва да е наис тин а интер е сна. За що с е опит ваш да
м е убедиш да стоя да лече от нея ?
— Защото с е чувствам от говорен.
— Какво?
— П ол ожени ето никак не е про сто за мен. Н е искам никому да при чиня
бол ка.
— В с е пак си с е съгла сил да му помогн еш?
— Га л ен има нуж да от те б. С еди кан има нуж д а от теб. Пък и си казах,
че сдел кат а съвс ем не е лоша.
— Защо с ега си на друго мнение ?
С аша вдиг на раме не.
— И а з не знам. Га лен е… Той нев и наги е… — След до ст а дълга пауза
продъл ж и с тих глас: — В За ла ндан Га л ен е вс евлас тен, народъ т му го
обич а. В л ас тт а му е по- голяма дори от т ази на бащ а ми.
— Щом народът го оби ча, това не е толкова лошо.
— Ти не разбир аш… Ст ремежъ т на Га лен да обедин и С еди кан е ст раст,
която пом ит а всичко по пътя си. — Саша я погледна с ериоз но. — Н е ис кам и
ти да бъде ш помет ена, Те с.
— Ка кво ме за сяга вси чко това? — за смя с е братовчедка му. — Ще бъда
го с т в С едикан с амо т ри годин и. А може и по-ма лко.
С аша в идя как ст ра нит е и ̀ с е зач ерв иха от вълне ние и с мъка проумя, ч е
дум и те м у не с а разколеба л и реши телно стт а и ̀ .
— Три години ни ка к не с а ма лко.
— И мам с амо един въпро с: мислиш ли, че Га л ен ще удърж и на дум ат а

28
си ? Може л и да с е разчит а на не го?
— Д а.
Те с прис тъпи към него и неж но го целуна по бу зат а.
— Бл а годаря ти за загр ижено стт а, Саш а, но вси чко ще мине добре. —
Когато продълж и, в глас а и ̀ прозвуч а изве с тна бе з надеж дно ст: — Знам , че
за твоя прия тел съм с амо ма лка ф игурка в гол ямат а игра, но кога съм бил а
не що друго ? А ко с е съглас я с услов ият а му, имам ня какъв ш анс да ст ана
не зав и сима. Н икой друг няма да ми предлож и т ази възмож но с т. Ти си прав ,
той съ що е прав : сделкат а ни как не е лош а.
— О кончат елно ли е решен ието ти ?
Те с кимн а и от с тъпи крач ка назад.
— Трябва да му съоб щя, че съм съгла сна. Къде е той?
— В обора. Ще дойд а с т еб.
— Н е, отивам с ама. — Тя с е усмихн а дяволито. — И не с е т ревож и.
В си чко ще с е нареди.

Втора глава

— Какво прав ите тук? — попит а Те с още от в хода.

Га л ен с е обърна. Светли нат а на за ля зващ ото слънце оче рт ава ше
ст ройн ия и ̀ силуе т и ко сите и ̀ све теха с тъмен пламък.
— По пътя към Динар конят ми бе ухапан от змия и ранат а с е възп а л и
— обяс ни споко йно той.
— В ече е тъмно. Трябва в и лампа.
— Тъкмо ис ках да потърся.
— А з ще го направя. Вие с е погр иже те за коня. — Те с с е запът и бър зо
към окачен ия на една греда близо до в рат ат а ф енер. Н а една издатина на
ст енат а под гредат а бе ше о ст ав ено огн иво и тя го уд ари с вс е сил а в
крем ъ ка. Пре скочиха искр и и с амо след миг, Те с отне с е при Га л ен
запа л ения ф енер.
Тял ото и ̀ с е оче рт ава ше примамливо под тън кат а синя батист а на
рокл ят а, с която вс е още беш е облече на.
Тя о ст ав и ф енера на пода близо до коф ат а и о ст ана права, вт рен чил а
възхи тен поглед в коня. П о сле меко го помилва по ноздр ите.
— Пре крас ен е. Как с е каз ва?
— С ел и к.
— Какво ст ана с Телцан?
— И зползвам го з а разплод. С елик е едно от ж ребч ет ат а му.
— И ма мек нрав . Н еоби чайно каче ство за ж ре бец.
Га л ен я изгледа ст ранно.
— Какво знае ш за ж ребци те?
— М а лко. Трябва да науча повеч е. — Тя колени чи до не го. — О т ров на
л и беше зм ият а?
— Д а, но ухапва нето не беш е дълбоко.
— Какъв мехлем из ползвате ?
— Б ил кова сме с от горчиц а и рай грас.
— Н е слож ихте ли и мент а?
— Н е.
— Тя охлаж да болн ото място и благодар ение на не я, ж ивот ното пон ася
по- горещи компре си.

29
 — О ткъде знае ш това?
— И зп олзвах раз ни билки, когато една от кобили те на в иконт а си
из къл чи кра ка. — Тя по с егн а към прев ръ зкат а, ра зв и я и о свободи гле з ена
на С ел и к. П омилва го неж но и продълж и: — Виж те… какв и ф ини ко сти
с ам о…
Твоите с а още по-ф ини, каза си невол но мъжът. И маше чувс твото, че
едно-единс твено необмислено дв ижени е ще я нара ни. П о длани те и ̀ бле стя ха
си нкав и вени, сле поочият а и ̀ пулсира ха с амо на с антим ет ри от него.
— Н еобикнове но.
— Н епре къснато с е чудя ка к те зи тън ки ко сти но с ят толкова гол я ма
те же с т. — Те с п отопи парчето плат в коф ат а и го изст иска. — Трябва ни още
горе ща вода.
— Ще доне с а. — Га лен с е изпр ав и, отиде до в рат ат а, за да изл ее
водат а, по сле т ръгна към огъня да напълни коф ат а от котел а. — Кой е този
в икон т?
— Ка кво? — Те с бе ше смръщил а съсредоточено веж ди, отда дена из цял о
на ув иването на прев ръз кат а. — А , в иконт дь о Санвен. Той бе ше соб ствен ик
на им ение близо до панс иона. Има ше голяма коню ш ня с расов и коне, но
нико й от тях не може да с е мери с тоз и тук. — Тя прис една на пе тите си и
вдигн а изпълне н с възхи щен ие поглед към ж ребеца. — Имат е ли ощ е коне
като С ел и к?
— В с еки кон е разли чен от другия.
— Това е вярно.
— Н има с е ст рит е ти позволяваха да по с ещ аваш в иконт а?
— В нач а лото не. Трябваше да с е измъквам т айно — отговори с
дявол ит а гримас а Те с. — Веч е не помня кол ко пъти ме за лавя ха и т рябваше
да сл ушам п оучен ият а на до стойнат а май ка иг умен ка.
— Н а колко годин и е в икон тът?
— Н ямам предст ава — отговори момич ето и св и раме не. — Н е съм го
пит а л а.
— Н а колко и зглеж да ше? — О т в ниманието на Га л ен не убяг на
о ст рот ат а на собстве ния му тон и когато Те с го погледна учудено, той
побъ р за да обуздае надига щия с е гняв . — М лад ли бе ше?
Тя поклат и глава. Га лен облекчено о ст ав и до нея коф ат а с в ряща вода.
— Х аре сваш е ли т и?
— Конет е му ми хар е сва ха — усмихн а с е Те с. — О тн ача ло м е
по ср еща ше сдърж ано, но като за беляз а, че мога да му бъда поле зн а в обора,
ст ан а поч ти мил.
— Поч ти?
— А м и да, веч е не ме ру гаеш е, дори направ и в изит а на майкат а
иг ум ен ка и я убеди да ми позв оли да го по с ещавам два пъ ти с едмично.
— Как успя?
— Увер и я, че щ е бди на д мен, о све н това и ̀ каз а, че имам дарбат а да
л екувам ж ивотн и. Свети Ф ранци ск от Асиз и със сигурно с т щял да одобри
пом ощт а, която съм ока зва ла на бедни те четир иноги съще ства. — Те с не
м ож а да с е удърж и и изхихи ка. — За първ и път ме срав ни ха съ с свет ец.
Д о стойнат а май ка иг умен ка о ст а на сма яна.
— Знач и добрия т в иконт с е сдоби с бе зплатен оборски рат ай?
— Това не бе ше важ но за мен. О бичах кон ете. Те направ иха пре стоя м и
в па нсион а ма лко по-поно сим. — Те с с е обърна към него с грей на ло лице.

30
— Един ден ще имам своя собств ена коню шн я и ще отглеж дам коне като
С ел ик и Телцан.
Га л ен с е улов и, че погледът му следва прел е стн ат а изв ив ка на ши ят а и ̀ ,
ча к до м екат а издат ина на ма лк ите гъ рди, разкр ити от дълбокото деколт е на
рокл ят а. С ветлат а кож а излъ чваш е омайва що уха ние… Глед кат а го накар а да
с е запит а, колко ли е мека кож ат а и ̀ при доко сване.
— Ще от глеж дам и кучет а, а може би и по щенс ки гълъб и. — Те с разв и
ком пре с а. — Това ще бъде пре крас ен ж ивот, не мисли те ли и в ие т ака ?
— Знач и не иска ш из искан с а лон?
Те с с е изсм я с глас.
— За ка кво ми е с а лон? Н е мога да си предст авя нищо по-скучно от
това да с едя неподв иж но, да чет а сти хове и да обсъж дам произведен ият а на
Р усо и В ол тер.
С ил ния т аромат на билки с е приме сва ше с мирис а на лавандул а и
с апун, който с е и злъчва ше от тялото и ̀ . Той с е приведе по-близо до нея, по е
аромат а с ноздри те си и ре а кцият а в слабини те му не з акъсн я. Н е го
оча кваш е толкова скоро. П о дяволит е, това не биваш е да с е случва ощ е с ега.
Тял ото м у беше готово да я в земе — а тя има ше очи с амо за коня му.
Те с вдигна поглед.
— Н е можем да т ръгн ем за С едикан ут ре. С елик не е и злекуван
напъл но.
М ъжът помисли ма лко и отговори :
— Д руг иден също е добре. — По сле попит а нарочно небреж но: — Д а
при ема л и, че това озн ача ва съгла сие с предложени ето ми?
— Р азб ира с е — отговори с ис крено учудване Те с. — Вие от с ам ото
нача л о знаехте, че щ е с е съглас я.
— Н ека кажем, че оце нявах шансове те като добри.
— Н аричай те го, както ис кате. Знаехте, че няма да устоя на
изкуш ението. — Те с потопи кърпат а в горещат а вода. — Смят ам, че
от роват а не излиз а до ст атъ чно бър зо. Трябва да сменяме компре сит е пре з
цял ат а нощ. А з по емам първат а вахт а. Вие ще сп ите.
— Ще с е справя и с ам.
— Защо? Когато сме двама, е по-добре.
Га л ен не възра зи. И ска ше в ръзкат а им да с е з аздрав и, а общото
преж и вяван е можеш е да бъде важ но нача ло. Той с е усмихн а и с е и зправ и.
— И маш право. Когато сме двама, всичко върв и по-добре. — Н аправ и
някол ко кр ачк и и с е отпусн а на свежото с ено, нат рупано в празн ия със еден
бокс. — Ти по ема ш първ ит е два час а. А з следващ ите два. — О чит е му не
м ожеха да с е откъ снат от дребнат а ф игур ка. Дв иженият а и ̀ бяха пе с телив и и
въпрек и това преле стн и с цел енасочено с тт а и ж изнено стт а си. Къси те
набр ани ръкав и на роклят а ра зкриваха две съвършено оф ормен и ръце с
ма л к и, сръч ни длан и, които доко сваха коня с исти нска неж но ст. Каква
ст ран на см е си ца от сила и огън под т ази крехка външно ст! Той няма ше
о со бен в кус към дребни те жен и, въпре ки това с ега ус ещ аше как цел ия т
пот ръ пва, предст а вяйк и си колко плът но ще го обгръщ а ут робат а и ̀ при
вс еки тл асъ к…
Га л ен с е опит а да прогони те зи неканен и мисли, скри с е в мрака и
обл ег на гл ава на студе нат а сте на. Н е ис каш е Те с да за бележ и как тялото м у
ре агир а на близо с тт а и ̀ . Тя беш е из пълнен а с над еж да, прав еше планове за
бъде щето… Н а ли точно те зи чувства искаше да пробуди в душат а и ̀ ?

31
 Н якой я вдигна от с еното и я изне с е навън.
— С аша? — промърмори сън ено Те с.
— Н е. Тихо, продълж авай да спиш. Ще те отн е с а в ст аят а ти.
Га л ен. Клепки те и ̀ бяха толкова т еж ки, че няма ше сили да ги вдигне.
— Как е С елик?
— Ей с ега ще с е изправ и. Вече е сут рин.
Хл аде н нощен въздух помилва лицето и ̀ , когато Га лен я изн е с е на двора
и Те с с е ож ив и.
— Знач и е в реме да слагаме студен и компре с и. Та ка щ е облекчим ото ка.
— В ече започнах със студ енат а вода, до като ти спеш е.
— Н е исках да за спивам…
— Р аботи усилено. Заслуж а ваш си съня.
Те с бав но повдиг на ре сни ците си. Л ицето на Га ле н беш е
не по средстве но над нейн ото. Тя с е в гледа замечт а но в о ст ро изс ече ните
скул и и добре оф орме ните устн и и ся каш ги в идя за първ и път. Голем и те
тъм н и очи домин ираха на лицето и не по зволява ха да с е за бел еж и
о ст ан а л ото.
Га л ен сигурно ус ети изпит ателни я и ̀ поглед и я погледна право в очи те.
— С пи, кил ен — усмихн а с е меко той. — Всичко ще бъде наред,
обещавам ти. Имай ми доверие.
Те с си припомни непоколебимат а му реш ително ст, припомни си и
споко йнат а неж но с т, с която даряваше С ели к, и си каз а, че наис тина м оже
да м у има доверие. П о сле затвор и очи и отново засп а. Н а сигур но място. В
пре гръдки те на Га ле н.

В енчав кат а на Те с и Га лен бе извър шена в т ри час а на следващ ия ден

от от ец Ф ран сис Д е слеп с, в катедра лат а на Светия Спаси тел. Га л ен ж ивее ше
според м ю сюлма нски те обича и, но беше хрис тиян ин… и уж асно много с е
понр ав и на отец Д е слепс. Та ка успя да полу чи извънредно разре шен ие за
вен чав кат а, бе з нео бходим ото т рикратно обявяване и бе з о ст ана л и те
ф орма л но сти.
Те с с е чувст ваше ст ра нно, колен ичила до Га ле н пред олт ара. О пит ваше
с е да с е успокои с мисълт а, че с вс еки друг мъж би с е чувства ла по съ щия
начин. Тъй като чове к с е же ни с амо веднъж , нада ли ще ше да има
възм ож но ст да св икне с т ази церемон ия. Тя с е усмихн а.
— Усмихва ш с е вече от до ст а време — от беляз а Га лен, след като
бл агодари ха на свещ ени ка и закр ачи ха по широки я проход към порт а ла. —
С м ея л и да попит ам, ко е е толкова забав но?
— О, про сто си помислих, че е съвс ем е ст е стве но да с е чувс твам
ст ран но. В с е па к жен итбат а ст ава с амо веднъж в ж ивот а.
— Ст ава? Звучи, ся каш бракът е природно явление. — Той улов и ръкат а
и ̀ , за да и ̀ помогне при слиз ането. — Н е е изключ ено да с е омъж иш
повторно. Ж ивотът в С едикан не е много сигур ен, а богати те вдов иц и с а
м ного търс ени.
— Н яма да с е омъж а втори път — отговори уверено Те с. — Защо да
вл из ам доброволно в този капан ? Живот ът ще бъде много по-прия тен бе з
съп руг, който да ми пречи.

32
 — С ъпруз ите могат да бъдат и поле з ни.
— И скаш да ка жеш, че о сигуряват ня каква за щит а? Мога да си наема
до ст атъчно слуги, които да ме па зят.
М ъжът и ̀ помогна да с е качи в ча кащат а пред църкват а кар ет а.
— Н ямах предв ид за щит ат а. Говорех по-скоро за… съвме ст ния ж ивот.
— Повеч ето съп рузи не разб ират нищо от съвме с тен ж ивот. Те с а
тол кова зае ти да пре следват чуж ди те жени, че не им о ст ава време да
общуват съ с съп ругит е си. — Тя с е облегна назад. — Н е, женат а с е чувства
м ного по-добре с ама. Съпругъ т е до с аде н и и ̀ създава с амо ядове.
М ъжът също с е облегна на зад и на лицето му с е появ и усмив ка.
Кар ет ат а п отегл и с рязъ к тла сък.
— Ще в идим, да ли ще продълж иш да защ ит ава ш това ст анов и ще.
С игур но има и други причи ни, пора ди които хорат а с е же нят и ж ивеят
заедно.
Те с го из гледа учуд ено.
— П ричи ните с а чисто практ иче с ки. М ъжът ис ка да е си гурен, че ще
има насл едни ци, а женат а не може да допусн е бащ ат а на децат а и ̀ да я
изо ст ав и, след като първат а ст раст е угас на ла.
Тъм ни те очи о ст аваха неподв иж ни.
— Така било з нач и?
Те с кимн а утвърди телно.
— Р азбира с е. Самият ти го знае ш на й-добре. Мога да с е обза лож а, че
си за брав ил напълно и лейд и Камила и о ст ана ли те, след като си по стиг на л
онова, ко ето си ис ка л от тях.
— О, не, от време на в реме с е с ещ ах за тях.
— Така ли? — намръщи с е Те с. — И кога?
— В инаг и когато тялото ми пожелаваше жена.
Тя поруме ня и побър з а да отме с ти поглед.
— Това не означава да мисли ш за някого, то е с амо похот. — Тя с е
приведе и погледна пре з прозорчето. За щаст ие гледкат а и ̀ беше познат а. —
А , ето го интер е сн ото ре стор ант че… Помолих Саш а да ме заведе, но той
отка за. — Тя с е обърн а към Га лен: — Ще идем ли да веч еряме т ам… дн е с?
— И побър за да добав и: — Но, с амо ако С елик е добре.
— Р азбира с е, сват бен ото търже ство т рябва да поч ака, докато оздр авее
С ел ик.
— Защо с е подигр аваш, Га ле н? И двамат а зна ем, че церемоният а е бе з
зн аче ние.
— Напротив , тя има огромно значен ие.
Те с ре агира с нет ърпелив же ст.
— Знае ш ка кво искам да каж а… Важен е с амо съю зът. Ще ме заведеш
л и на прист а нищ ето?
— За що не? Дълж а ти пон е една веч еря за гриж и те, които полож и за
С ел ик, и с е надявам преж ивяването да бъде ин тере с но.

— Х аре сва ми — заяв и Те с и отново зарея поглед към шумн ото

м ноже ство. Дъс ките на пода бяха ст ари и ра зкриве ни, окаче нит е по ст ени те
л ам пи бъл ва ха пуше к, който пар еше на очи те и оцветяваш е възду ха в синь о.
— Н е е л и вълнува що, Саш а?
— Н е биваш е да идваме тук.

33
 — Р азб ира с е, че биваше. — Тя хвърли дяволи т поглед към Га ле н, който
и ̀ държеш е стола. — С ега съм омъжен а же на и имам пълното право да ходя,
къд ето искам. П рав илно ли е това, го сподарю мой?
— В изве с тни гра ници. — Лицето на Га лен о ст ана бе зизра зно, докато
огл еж да ше помеще нието. — М акар да в иж дам твърде ма лко не ща, които
би ха по сл уж или като препоръ ка за заведе нието.
— Как мож а да го каже ш! — Те с опря скри тит е си в ръкав ици ръц е на
раз неби тенат а мас а. — Ту к е про сто боже ств ено, а яденето съ с сигур но ст
ще бъде м ного вкусно.
— Д ано с амо няма хлебарки — промърмори Саш а, с една до Га л ен и
махн а на една набит а келнер ка.
— Д ори на кораб а няма ше хлеб арки в яде нето. Х ранат а беш е до ст а
еднообра зна, но поне готвачът бе ше чи ст, а и съм си гурна, че… О , т ази
же на сигурно е про с титут ка? — Те с из гледа лю бопи тно светлоко с ат а же на в
затворена з елена рокля, с една ла в скут а на един моряк. — Симпати чна е, не
м исл и те л и?
— П о-симпатич на от повеч ето от нейнат а порода — отговори Са ша,
докато кел нер кат а бе з цер емонии по ст ав и на мас ат а т ри ч аши и ги напъл н и
с червено вино от кожения мях, който в ис еше на в рат а и ̀ .
— Порода ли? — попит а намръще но Те с. — Та зи дума не ми хар е сва.
С якаш женат а е кон или крава.
С аша прогони келнер кат а с рязък же ст, бе з да сва ля очи от огромнит е и ̀
гъ рди, над нич ащи от дълбокото деколте.
— Трябва да при зна еш, че има изве с тна прилика.
— Н ищо няма да при зная. Тя е жена, а не ж ивотно. П родава с е, за щото
ням а друг а възмож но с т да с е препит ава.
— А какво ще ка жеш за П аулина? — попит а т ихо Га ле н. — Тя
не прекъс нато смен я мъже те.
— П аулина не е ули чниц а, тя е… — Те с спря и с е з амисли. — Н е е
м ного ум на и ̀ няма други интере си. Може би го прав и, за да не скучае.
С аша едва не с е за дав и с в ин ото си.
— В ъзмож но е. Със сигур но ст го смят а за прия тен н ачин з а прекарване
на врем ето.
Те с зна еше, че двамат а и ̀ с е присмиват, но това не я т ревожеше. Темат а
за ф изич е ското удоволс тв ие не я инт ере суваш е, макар че проявяваш е
изв е ст но л ю бопит ство. Но тук беше твърде интер е сно, за да си губ и в рем ето
с бана л но с ти.
— Гл адна съм. Н яма ли да вечеряме ?
— Р азбира с е — отговори с пот ръ пващ и уст ни Га лен. — Дълг на вс еки
съп руг е да… да з адоволява апетит а на съп ругат а си.

— П ре ст ан и, Саша! — захихи ка бе зпомощ но Те с, ког ато братовчед и ̀ я

завъ ртя в кръг и с е поне с е с нея пре з двора на го ст илницат а. — П река л и с
пи енето. И двамат а ще свърш им като ж а лка купчи нка на з емят а.
— Ти ме обиж даш — отговори със зас е гнат а ф изиономия Саша. — Д а
не м исл иш, че в иното не ми пон ася? И маме повод за пра знува не и аз съм
извънредно щас тлив .
— Ти си извънредно пиян — усмих на с е сн изходи телно Те с и го
по бутна към в рат ат а. — Та ка си с е разве с елил, т а човек може да помисл и,

34
че ст ава въпро с за собствен ат а ти сватб а.
— П разнувам, защ ото не с е женя а з. — Усмив кат а на Саш а угасна, от
очи те м у блик наха сълз и, пръс тите му неж но помилва ха бузат а и ̀ . —
Б едното м и момич енце…
— Тя с е държ и по-добре от теб — обади с е Га ле н, който ги бе ше
на стиг на л . П о сле блъсна в рат ат а и продълж и: — Ела, ще ти помогна да
из качиш стълби те.
— Н е е н уж но. — Саш а направ и огромен ско к пре з врат ат а в по со ка
към стъл би щето. — Мога и с ам… — Спъна с е ощ е на второто ст ъпа ло и с е
про с на в цялат а си дълж ина.
— Можеш и с ам да падн еш на но с а си.
— С амо с е спън ах — обясн и с до стойн ство Са ша. — Как да в иж дам
ст ъл бите, като с а зап а лили с амо една свещ?
— Ст ранно, защо аз нямам зат рудн ения с в иж дането. — Га лен м у
пом огна да с е из прав и и го прихван а пре з кръст а. — И мах си до ст атъ чно
гриж и със С елик и нямам намерен ие да с е занимавам с още един пацие нт.
— Д а не ме срав няваш с кон?
— С ам о когато си т ре звен. В пи яно състоян ие ми напомня ш на кам ил а,
пол удял а от слънчев ия пек.
— С ипеш обида след обида.
— Ка кво очаква ш от един варварин ? — Га л ен т ръгна нагор е по
ст ъл бат а. Са ша с е облег на на него с цялат а си теже ст и ти хо зат а нани ка.
— Д а пов икам ли слугат а ти? — попит а Те с.
— С аша вече не пътува с прислуга. — Га ле н спря за миг, за да преме сти
хват кат а, и преме тна ръкат а на Саша пре з рамото си. — Когато сме на път,
С аид с е гриж и и за двама ни.
— Н аис тина ли? — Те с затвори в ходнат а в рат а и про следи с погл ед
из качван ето им. — Колко ст ранно. — По-рано братовчед и ̀ пътува ше с ам о с
гол яма св ит а, състояща с е от готвачи, камери ери и коняри.
— Н ика к не е ст ранно. Когато преко сяваш пус тинят а, слуг ите с амо ти
с е преч кат. — Га лен с тигн а до площа дкат а и хвърли поглед към не я. — И ди
в ст аят а си. Ей с ега ще дойда.
Те с ус ети как усмив кат а замръз на на устни те и ̀ . Поби ха я леден и
т ръпк и.
— Ти щ е дойде ш?
— Р азбира с е.
— Р азб ира с е — промърмори тя. Н има бе ше очаква ла нещо друго ? Вс е
па к това беше сват бенат а и ̀ нощ. Д ет ето бе ше ч аст от споразуме нието, а тя
не беш е някоя глупач ка, която няма поня тие как ст ава зач еването. Но той
беше каз а л , че ще и ̀ даде в реме и тя си мисле ше…
— Те с — проговори тихо и пре з рамо Га лен, — иди в ст аят а си.
Те с кимн а смуте но и бу ква лно полетя нагоре по стълби те, като едва не
събори двамат а мъже, за да сти гне по-бър зо в ст аят а си. Не бива ше да
допус ка разоч аровани ето и ̀ от Га л ен да я надв ие. О т опит знае ше, че много
ма л ко м ъже удърж ат на думат а, даден а пред жен а. Затвори в рат ат а и с е
обл ег на на нея с лудо биещо сърце. Ст р анит е и ̀ пламтяха като в т ре с ка.
Когато св икн еше с него, лю бен ето си гурно няма ше да и ̀ из глеж да толкова
уж а сно. Н а ли Паулина с е наслаж да ваше на вся ка нощ! Те с че сто я бе чува л а
как ум ол ява мъж а по-скоро да я лю би.
Но тя не бе ше П аулина.

35
 В с е па к бе да ла съглас ието си и т рябва ше да спа зи своя дял от
уговоркат а.
Д а с е съблеч е. Това беш е час т от ритуа л а. За да с е приготв и за акт а,
т рябва ше да сва ли дрехи те си. Га лен т рябваш е да я завари гола.
Те с въздъхна дълбоко и с е отблъсна от врат ат а. П ръстит е и ̀ с е заеха да
раз копча ват бе збройн ите перле ни коп ченц а по гърб а на царев ичножълт ат а
рокл я.
С ам о след пет мину ти бе ше гола- голени чка и лежеше св ит а на къл бо
под зав ив кат а. В ст аят а бе ше топло. Зн ачи нямаш е при чина да т репер и.
В си чко щеш е да мин е добре. Паулина хар е сва ше това, а же нат а в кръч мат а
очев ид но няма ше ни що пр отив мъже те да опипват гъ рдит е и ̀ …
В рат ат а с е отвори. Га л ен спря за миг на в хода, вдиг на лампат а, която
държеше в ръка, и като в идя, че Те с с е е св ила уплаш ено до т еж кат а дъбова
т абл а в горн ия кра й на леглото, неодобри телно с тисн а уст ни.
— Ч уде с но е да имаш толкова от зивчи ва неве ст а. П ризн авам, не
оча квах да те нам еря толкова покорна.
— Н е съм покор на. — Гла сът и ̀ т репере ше и тя не съумя да отговори
споко йно. — Това изобщо не ми хар е сва.
Недоволнат а му ф изиономия с е разведри.
— Защо тогава с е подчин яваш ?
— Това не е подчин ение. Това е въпро с на ч е ст. Н е можем да имам е
де те, ако не те приема в тялото си.
— Р азб ирам. — Га л ен затвори в рат ат а зад с ебе си. — Доколкото си
спом ням , аз т и ка зах, че ще изча кам с консумирането на бра ка.
— Одеве обаче каза… — За ля я вълна на облекчен ие. — П омислих си,
че си пром ен ил намере нието си.
— Д ърж а на обеща ният а си. Ти си първат а, която ще узнае, когато
пром еня реше нието си. — Той о ст ав и свещн ика на мас ат а, съблече ж акет а
си и го преме тна на един стол. — Н ямам намер ение да те принуж д авам.
— Тук не ст ава въпро с за принуд а. Споразум ението си е спор азумен ие.
— С игурно съм луд, но предпоч ит ам ст рас тт а пред покорното тър пени е.
— Га л ен ра зхлаби коло с ан ат а си вратов ръз ка и побър з а да с е о свободи от
нея. — Н е ми харе сва предст ават а, че щ е с е на ла га да изтър пява ш всяко
доко сване със здраво стис нати зъби.
— Н е мога да т и обещ ая ст раст. — Те с с е ув и ощ е по-плътно в
зав ив кат а. — Н е мисля, че ще ми харе с а. Трябва да призн ая, че всичко това
ма л ко м е обърква. П аулина го харе с ваше, но аз съм в иж да ла кобили, яхнати
от ж ребци, и те не изглеж д аха ни как… — Тя спря и затърси прав илнат а
дум а. — М исля, че не им беш е прия тно.
— П рият но? — усмихн а с е Га л ен. — Е, според мен това не е на й-
подходящ ат а дума. Н е мога да ти обещая, че ще мине бе з болка, но съм
си гурен, че ще го намери ш ин тере сно. — Той разкоп ча ри зат а си и я сва л и.
— Като ти по каж а как ст ава.
Погл едът и ̀ бе привлече н от мощни те мускули по рамене те, ръцет е и
гръдн ия кош, по сле продълж и към черн ия т риъгъл ник на гърд ите, изче зва щ
в кол ан а на пант а лон а. Кож ат а му бле щука ше като бронз. Ус ети ст ранно
пот ръ пван е в стомаха.
— Защо с е съблича ш, щом няма да сп иш с мен?
— За да си легна.
— При мен? За що? Н а ли си има ш ст ая?

36
 Устнит е му пот ръ пнаха.
— За разли ка от т амров иа нски те аристократи, с емейн ите хора в
За л а ндан спят не с амо в една ст ая, но и в едно легло.
— Колко ст ра нно. Бих каза л а, че това лиш аван е от личен ж ивот е
ис тинс ко предизв икателс тво. — Те с вдиг на рамене. — Е, смят ам, че ще
св ик на.
— С ъс сигур но ст. М ахни зав ив кат а.
Те с с е в камен и и го изгледа с широко ра зтворен и очи.
— Какво?
— С едни и махни зав ив кат а. И скам да те в идя.
Ст рани те и ̀ пламна ха.
— Н е разбирам, з ащо е нуж но да ме гледа ш, след като няма да прав иш
ни що.
— И мам определена цел. Сва ли зав ив кат а.
Те с с е прин уди да разтвор и ръка и да смъ кне зав ив кат а до бедрат а си.
П о сл е в ирна упорито брадич ка и го погледна в очите, ма кар да имаше
чувс твото, че в тялото и ̀ бушуват пламъ ци.
— Ка къв е смис ълът да с е раз голвам ? Не съм крас ав ица като лейди
Кам ил а. С игур но няма да ти до ст ав и удовол ств ие да ме гледаш.
— Н е, ти не си Камила. — Га лен спря поглед върху раме нет е и ̀ , по сл е
продъл ж и към гърди те. — Че сто ма лкото биж у при теж ава по- красив и
диам ант и.
— А пон якога диаман ти те с а толкова ма лки, че не може да с е разл ич и
кра сив и л и с а или не. — Те с едва диша ше. Гъ рди те и ̀ с е втвърдиха и ся каш
набъ бнаха под погледа му. — Мога ли вече да с е зав ия, го сподарю ?
М ъжът бав но поклати глава, бе з да сва ля поглед от гъ рдит е и ̀ .
— Н е мисля. Уст ановявам, че сме по ст игна л и напредък.
— Н акъде върв им?
Га л ен с е усмихна.
— Е, целт а е да св икнем един с друг. О т дне с нат атък ще сп иш гол а в
л егл ото м и, а аз ще те милвам и ще т е доко свам, където си искам. — Той с е
отпусн а на кре слото до врат ат а, сва ли лев ия си боту ш и го хвърли на пода.
— Кол е нич и на леглото с лице към мен.
Те с не го погледна. О тме тна зав ив кат а и заст а на на колен е, обърнат а
към него.
— Н е вярвам да изпит а ш удоволс тв ие. — И де сния т ботуш бе захвърл ен
на пода. — М исля, че го прав иш, с амо за да с е засрам я.
— Н е ти ли харе сва да т е гледам?
— Д аже ми е непри ятно.
— Н е бива да с е чувства ш нелов ко. Ти си толкова въз буж да ща.
Те с пре зри телно изпухтя.
— И мам уж асн а черве на ко с а, очи те ми с а твърде големи за лиц ето и…
— И маш най- прекр асни те гъ рди и крайн ици, които някога съм в иж да л .
Те с по е шум но въздух, но не отме сти поглед от стен ат а зад рамото м у.
— Н е ми ли вярва ш?
— Н е — преглът на с мъка тя.
— Знач и т рябва да ти го докаж а. Я ме погледни.
Погл едът и ̀ с е отдели неохот но от сте нат а. Той сто е ше пред не я,
е с те с твен в гол от ат а си, леко разкр аче н, истин ска ст атуя от бронз и черно
дърво.

37
 О чите и ̀ с е разш ириха от учудване, когато погледът и ̀ с е плъз на на дол у
по мускул е стото тяло и откр и възбуденат а мъже с твено ст. Га лен про сл еди
погл еда и ̀ .
— Ето дока зат елството — промълв и тихо той.
— И зглеж даш разли чен.
— Р азличе н от… кога?
— О т нощт а, в която те в идях гол.
— Тогава бе ше де те — за смя с е за давено мъжът. — Освен това ме в идя
сл ед, а не преди или по в реме на з абавлен ието. Доказателс твото нев инаг и е
в идим о. — Той спр я за миг и продълж и: — М акар че дне с п олож их всичк и
усил и я да с е овлад ея. — Той вдиг на све щни ка и прист ъпи към Те с.
Тял ото и ̀ с е скова, очит е и ̀ не с е отк ъсва ха от лицето му.
— Ч уй ме добре — заговори тихо Га лен. — А з наис тин а те намирам
жел ана, толкова жела на, ч е чак ус ещам болка. — Той спря пред нея и о ст ав и
све щт а на нощнат а маси чка. — О ще ли с е съмн яваш ?
Те с не мож а да промълв и нито дума. М ъжът проте гна ръка и доко сна
ко си те и ̀ с неи зка зан а неж но ст.
— Толкова си крехка — за шепн а той. — М ина лат а нощ те гледах и
не прекъс нато си мислех колко си тясна. Винаги, когато те гледам, с е
втвърдявам и с е пит ам…
Те с има ше чувс твото, че с е дав и. Той едва я доко сва ше, а тя цял ат а
т ръпн еше — дланит е, връхчет ат а на гърди те, дори стъп а лат а и ̀ . С м ъка
откъс на поглед от лицето му.
— С ъм нявам с е, ч е си подхож д аме.
— Ти з наеш по-добре. Женат а е създ адена да прием е мъж а в с ебе си. —
Р ъкат а м у с е плъ зна към гърлото и ̀ . — Създаде на е да пожелае мъж а. Може
и да ти с е ст рува, че кобилат а не полу чава ни що от акт а на оплож дане, но
не си л и в иж да ла как тя с е уст ремя ва срещу ж ребеца, ка к отмят а глава и
размахва опа шка? — П а лецъ т му при тисн а изв ив кат а на в рат а и ̀ и Те с
раз бра, че иска да ус ет и пулс а и ̀ . — Зна еш ли колко ис кам да в идя и те б
т акава?
Те с бе ше толкова шок ирана, че едва не с е зад ав и.
— А з не съм ж ивотно.
— Н е исках да те обид я. Поняко га изп олзвам груби думи. — Р ъкат а м у
с е отдел и от тялото и ̀ . — О ще не съм с е събля къл. П омогни ми.
Те с го из гледа обърка но. За какво говоре ше? Н а ли вече беш е гол?
М ъжът с е обърн а с гръб към нея.
— П анделкат а, която държ и ко с ат а ми. Р азвърж и я вме сто мен.
Те с с е нади гна и зара звър зва с т реп ерещ и ръце чернат а кадиф е на
па ндел ка. Гърдите и ̀ доко с наха топлия му гръб и тя ус ети как по тялото м у
пробя га т ръпка. О пит а с е да стои по- да леч от не го, но като развъ р за възел а,
отново го доко с на. Този пъ т т ръпкит е разтър сиха не с амо неговото, но и
не йното тяло. Гъ рди те я боляха, зърнат а им бяха твърди като камъчет а,
м еж ду кр акат а и ̀ не що ст ран но пулсира ше. Какво ст аваше с нея?
— Н е мога… Н аправ и го с ам.
— Н е. — Глас ът му звуче ше дре згаво. — В За ла ндан е обича й да го
прав и съп ругат а. Това е зн ак, че тя единс твен а има правото да о свободи
м ъж а си.
Ал а тоз и же с т не о свободи напреже нието на Те с. С вс еки миг, който
отм инаваше, чувството, че Га лен я е завлад ял изц яло, с е зас илваш е. Н ай-

38
по сл е усп я да издърпа панд елкат а от ко сит е му. Х върл и я на мас ичкат а и с
обл екчен а въздиш ка с е отпу сна на пет и.
— Успях.
М ъжът разт ърси глава и о ст ана с гръб към нея. Светли нат а на свещи те
с е от ра зява ше в бле стя щат а чер на ко с а, която стига ше до рамене те, и
огряваше пот ръпва щи те мускули на гърб а. Вне запно Те с ус ети диво желан ие
да проте гне ръка и да доко сн е вълнуващ ите с е мускули, да заров и пръс тит е
си в гъ ст ат а ко с а и да го привл ече към с ебе си.
Га л ен с е обърна и я погледна право в очите — едър, див необузд ан.
О чит е м у искр яха, един тъмен к ичур бе ше падна л на лиц ето му. Ноздр ите
м у с е раз шири ха и той поглад и подчерт а но бав но двет е си бедра в от крит а
по кана. Те с с е задъха, мускулите на корема и ̀ с е св иха. Той не я беш е
доко с на л , а тя имаше чувството, че я е привлякъл към с ебе си с един-
единс твен чувствен же с т.
— Жел анието може да събуди в на с ж ивотн ото, кил ен, и с е надявам
скоро да го разбереш. — Той по е дълбоко въздух и затвори очи. — Го споди,
дано е скоро…
С лед ма лко отвори очи и с е отдръпна. Н аведе с е и духна све щт а.
Те с иска ше да почувства облекчение, но тъмн инат а с амо засил и
ус еща нето за ранимо с т.
В иж даше тъм нит е очерт ан ия на едрат а мъж ка ф игура, ус ещ аше мирис а
на тял ото му.
— Легни си. — Тихия т глас на Га лен т реп ереш е от възбуда. — Веч е не
издърж ам . За дне с е до ст атъчно.
Но той още не е започн а л, помисли си объркано Те с. Доко с на с ам о
ко с ат а и шият а и ̀ , раз гледа тялото и ̀ и промълв и няколко дум и за желан ие и
копн еж . Защо отново я обзе чувството, че е окована в златни оков и?
— Ведн ага!
Тя с е пъхна под з ав ив кат а и с е преме сти в другия кра й на легл ото.
С ам о сл ед миг ус ети как дю ше кът поддаде под те же с тт а му.
Той л ежеше до нея, бе з да я доко сва, напре гнат и възбуден.
Тя л ежеш е до него с лудо биещо сърце и ст ранно пулсиращи слабин и.
— Н е разбирам какво означава това — произ не с е със запъван е тя. —
За що?
Гл асъ т му бе ше з адавен, дъхът му идваш е на тласъц и в мрака.
— Ил и ще те в зема, както аз искам, или изобщо няма да те в зема.
— Ст ава въпро с с амо за детето. Каква разли ка има ?
— Р азликат а е голяма. — Га лен мълча дълго. — Ние сме двама
цив ил изова ни хора. А з няма да играя ролят а на ж ребец. Ти не си кобила. —
Той отново млъкна и когато пак проговори, тонът му беше ра згоре щен и
отчая н: — За щото не съм варвар ин, з а бога.

Трета глава

Когато на следва щат а сут рин с е събуди и откри, че Га лен е изля зъл, Те с
ус ети еднов ремен но облекче ние и разочарован ие. П рисъств и ето му я
въл нуваш е, предизв иква ше ума и ̀ , а в същ ото време тялото и ̀ бе обхва нато
от няка ква ст ранн а ж изнено ст. А ла не беше си гурна доколко е успяла да
пре цени въздей ств ието му. М ина л ат а вечер предст авлява ше обе зпо кояващо
преж и вяван е. Той и ̀ даде да раз бере, че с е е свър з а ла с един необик новен и

39
не предв ид им мъж .
Тя навлеч е набъ р зо ст ария си тъмно кафяв ко стюм з а е зда, който не
беше захвъ рлила въпреки молби те на П аулин а, изле зе от ст аят а и с е затича
над ол у. Н а стълб ището едва не с е с блъска с млад мъж в дълга одеж да на
черв ени и бели райет а. Белите ша лвари бяха напъхан и в кафяв и ботуши от
дивечова кож а. Лицето му и ̀ с е стори поз нато.
— Тъкмо бях т ръгна л към покоит е в и, мадж ира — промълв и с учтив
покл о н м ъжът. — М адж иронът желае да потеглим след час. Ще позволи те л и
да събера багаж а в и?
— Н яма много нещ а за събиран е. Сметнах, че е изли шно да опаковам
вси чко за едно толкова кратко пребиваване — отговори Те с и зам исл ено
см ръщ и чело. — А ко не с е лъж а, ти си Саид ?
М ъжът отново с е покло ни.
— С аид Абдул, мадж ира.
— Н е те по знах веднаг а — прими гна Те с. — Този път си облече н.
Той сведе очи, в идимо смуте н.
— Мога ли да започна с прибира нето, мадж ир а?
Го споди, този човек беше сух и скован като май кат а игумен ка!
— Р азбира с е — отговори търже стве но тя. — Къде е шей хът?
— В обора. Да му съобщ я ли, че желае те до говорите с него?
— Н е, върш и си работ ат а — засмя с е Те с и за слиза по стълб ат а. — А з
ще го нам ер я.
— Бе з придруж ит ел? — сма я с е Саид. — В обора е пълно с мъже,
мадж ир а!
Те с м у хвърли не търпелив поглед пре з рамо.
— Е, и?
— Н е е прилич но. Вие сте омъже на жена. Не е много разумно да…
— А з ще я придруж а, Саид — обад и с е Саша, който с е бе появ ил в
поднож ието на стълб ат а. — А ти с е заеми с багаж а.
С аид облекче но въздъхна.
— Както жела ете, го сподарю .
Те с с е загледа след него и поклат и глава.
— Този човек не прит еж ава и искр ица хумор.
— С аид е добър слуга — защи ти го Саша. — Но прека лява със
сп азва нето на етикет а. В С едикан с е ж ивее в друг свят.
— Лека-п олека започвам да го о съ знавам и аз — усмихна с е Те с и с е
запъ ти към него. — Какво озн ача ва «мадж ир а»?
— Това си ти — ухили с е Саша. — Съпруг ат а на мадж ирона. В
Там ров ия биха ка за ли «Ваше в исоч е ство».
— Знач и Га л ен е мадж ирон?
— Това е една от ти тлит е му — кимна Саша. П огледна я в лицето и
усм ив кат а му угас на. — Добре ли си?
Те с поруменя и избя гна погледа му.
— М исля, че съм по-добре от т еб. Снощ и пре ка ли с а лкохола. — М ина
покр ай не го на път към врат ат а. — О тивам да в идя С елик.
— Н е отиваш ли при мъж а си ?
Те с го из гледа и с е ухили като хлапак.
— Когато го в идях за по следен път, беш е здрав и теле сно, и душев но.
С ел ик обаче не бе ше.
— С ел и к е много по-добре.

40
 Те с с е обърна ст ре снато и с е озова лице в лице със з аст ан а лия в
рам кат а на врат ат а Га лен. П огледъ т му бе ше невъзмутим, с амо уст нит е му
изд айни че с ки пот ръ пваха.
— Р адвам с е, че ме обозн ачи като… здрав .
Те с чу з ад гърба си т рудно п отис кан ия смях на Саша и с е изч ерв и,
за вл адяна от спомена… Га л ен сто е ше пред не я, великолеп ен в гол от ат а си, с
пл ам тя щ поглед и напада ла по рамен ете чер на грива. За да не заг уби
окон чател но с амообладан ие, тя хвърли бър з поглед към ко с ат а му, която
беше спл ет ена на плит ка и завър зана с чер нат а кадиф ена панд елка. Черния т
ж акет от благородна матер ия беше допълнен с подходящ пант а лон, а
в ратов ръзкат а беше з авър за на не по-ма лко изкусно от т ази, която крас еше
ши ят а на Саша. Ц ив илизован ият му в ид успя да възвърн е с амообладан ието
ѝ.
— Готов ли е за път?
Га л ен кимна.
— Ал а не бива да но си товар. Н яколко дни ще го водя за ю здат а.
— М ного разумно — от беляз а Те с.
— Р адвам с е, че одобрява ш реше ният а ми — отговори с лек покл он
Га л ен. — Купих от го стил ничар я една кобил а, която ще язди ш до За ла ндан.
В еч е е на възра ст, но вярвам, че ще с е спр ав и успеш но с дългото
раз стояние. А ко нямаш нищо против , ще отидем да закусим и ведн ага след
това щ е т ръгнем на пъ т. Св ит ат а ни чака отт атък грани цат а в оазис а Ел
Д аба л .
П ътуван ето до С еди кан започваш е. Кой би си помислил, че ня кога ще
ст ан е го сподар ка на т ази варварс ка ст рана? Вне запно я обзе не търпе ние.
— Д а т ръгваме! Н е съм гладна.
— В ъпреки това, първо ще хапне ш не що — от говори споко йно Га лен. —
Д о за л е з-слън це ще яздим бе з поч ив ка и ще има ш нуж да от вси чки те си
сил и.
— Н еприя тно ми е да ми заповядват, го сподарю — от говори със
см ръщ ени веж ди Те с.
Усм ив кат а изче зна от лиц ето му.
— По-добре да ти заповядвам аз, отколкото бащ а ти.
— Кол ко вярно — промърмори Те с и го изгледа с премрежени очи. —
Н о както м ного добре зн аеш, аз че сто намирах нач ин да с е противопо ст авя
на нареж да ният а му.
— В За ланда н няма да раз пола гаш с подобни възмож но сти. — Га л е н
в идя ка к Те с с е в камени от изне нада и изра жени ето му с е смекч и. — Ко ето
не озн ача ва, че ще те тир ани зирам. Всичко с е прав и, зарад и твоят а
собс твена сигурно ст.
— Б аща ми също правеше всичко възмож но да о сигури ж ивот а ми. Ед на
от те зи о сигуров ки бе ше уб ийс твото на А полон, който ме обичаш е. — Тя
сре щна погледа му. — Би ли направ ил нещо подобно?
М ъжът я изгледа мълча л иво, по сле бав но и отм ерено отговори :
— А ко с е на лож и.
Те с с е уплаш и. Н е бе очаква ла т акъв отговор. Той бе ше сп асил А пол он.
А с ега я гледаше с поглед, изпълн ен с неумол има реши телно с т. О чев идно
говоре ше с ериоз но. Тя по е дълбоко въздух и с е опит а да пот исне
т репер енето на глас а си.
— Тог ава е добре, ако веднаг а с е споразумеем по един въпро с. —

41
Когато Га л ен понеч и да възра зи, тя го спря с не търпелив же с т. — Знам , че
имам изве с тна стойно с т за теб. О бе щавам да не с е излагам нен уж но на
опа сно ст.
— Н е исках да каж а…
— Р азб ира с е, че ис ка ше. А з не съм глупачка. Зн ам какво значен ие
имам за т еб. — Тя с е обърна и с е запът и към го с тилн ицат а. — С ега ще
закуся. Н яма да обръщам в ниман ие на подобни дреболи и, защ ото знам , че
си за грижен за мо ето благо. — Тя с е обърн а и му хвърл и преди зв икател ен
погл ед. — Н о ти ми обе ща свобода и аз няма да по зволя да на лож иш вол ят а
си.
— С вободат а ще дойд е, когато ме напуснеш — усмихна с е Га ле н. — В
За л а ндан всичко ст ава по моят а воля. Та ка съм св и кна л.
— Ум ир ам от глад. — Саш а пристъ пи напред и по с егн а към ръ кат а на
братовчед ка си. По сле умело с е промуши меж ду двамат а. — Вече си
хвърл ихте ръкав ицат а, а с ега е време за з акуска. Х айде, Те с. Н а ли знае ш, че
неж н ат а ми природа не пон ася конфликти те. — Чу недоверчивото
из пухтяван е на Га лен и го из гледа зас ег нато. — Ти, бе зчувств ени човече,
нико га не си проявява л разб иране към неж н ат а ча ст на натурат а ми. — Той
с е ухил и и побу тна Те с към в рат ат а. — О свен това намирам, че и двамат а м е
дарявате с твърде ма лко в нима ние. По ст епен но започва да ст ава до с адно.

Б роя т на шат рите на кара Те с да помисли, че зас е нчен ият от па л м и

оаз ис Ел Д аба л е з ает от армия. Когато ма лкат а гру па с е при ближ и, насре ща
им препус наха най-ма лко с едемде с ет е здачи в одеж ди на червени и бел и
рай ет а, подобни на т аз и, която но с еше Саид.
— С вет а майко! — Те с дръпна ю здите на кобил ат а си и с е загл еда
сма яно във връхлит а щит е е здач и. — Дори Н егово велич е ство не пътува с
т акава св ит а!
— Ал а на кра л Лионел не с е на л ага да преко ся ва раз късва на от
пл ем е нни меж дуо собици ст рана — от беляз а Га л ен. — В С едикан
въоръжен ат а св ит а не е с амо за пока з.
— П оне докато Тамар гледа на гран ични те област и като на свои —
приб ав и с крива гримас а Саша.
— Кой е Та мар? — попит а веднаг а Те с.
— Шейх Та мар Х ас ан — обяс ни с от със тващ в ид Га лен, съблеч е ши тия
по м ярка ж акет, преметн а го на с едлото, развър з а в ратов ръз кат а си и отвори
горн ите т ри копчет а на ризат а си.
— Какво прав иш? — изне нада с е Те с.
— С ва лям те з и глупав и оков и. Вече съм в родинат а си.
Широкат а усмив ка и ̀ позв оли да в иди пробля сващ ите на ф она на
бронзовото лиц е бели зъби. Те с с е загледа като замаяна в него. Дне с бе ше
по- див и необу здан от вч ера. Горещ ият бриз отвява ше ко с ат а от лицето м у, в
очи те м у свя ткаше едва пот искана възбуда. Тя з нае ше, че нач инът, по който
нар ече «родин а» неплодородния злате н пясъ к, който бле щука ше под
неум ол им ото синь о не бе, идва направо от сърц ето му. Га ле н бе ше част от
т аз и бе зм ило ст на ст ран а, из пълнен а с екзот ична хубо ст.
— О ст ани с нея, Саш а. А з ще и збър зам напред, за да с е срещн а с
Х а л им . — Следван от Саи д, Га ле н препу сна напред.
Те с задърж а коня си и про следи отда леч радо стн ото по ср еща не, ко ето

42
уст рои на Га л ен св ит ат а му. О тнач а ло мъже те стояха неподв иж ни, с ам о
над аваха прони зит елни крясъци. П о сле обач е наоби коли ха Га лен и въпреки
зн ачи тел н ото разстояние Те с в идя, че по лицат а им бяха изп ис ани
привъ р зано ст и уваже ние, ко ето гра ниче ше с обож ание.
— Те го обичат и уваж ават — прошеп на з амислено тя.
С аша кимна.
— Н ищо чуд но… Той пази ж ивот а на плем ето Ел За лан и с е гриж и за
бл агото м у.
— Н е, това е повеч е.
С аша я изгледа с искре на и знен ада.
— М ного си прониц ателн а, ма лкат а. Га лен е исти нск и хамелеон. Той
при теж ава спо собно с тт а да бъде всичко онова, ко ето т рябва. П ригаж д а с е
към всяка ситуац ия и с е държ и т ака, както с е из исква от него. Дава на
з а л ани те онова, от ко ето имат н уж да, а в зам яна те му отдават бе зре зерв нат а
си обич и вярно ст. Вече ти казах, че ра зпола га с неогран ичен а влас т.
За първ и пъ т от нач а лото на пътуването Те с с е почувс тва нелов ко. А ко
Га л ен на ист ина беш е хамел еонът, току-що опис ан от Саш а, мъжът, когото бе
повярва л а, че започва да разб ира, вероятно не същ е ствува ше. Вне запно с е
почувс тва изо ст авена и с амотн а в т ази дива ст ра на.
— В еч е е къ сно за угриз ения на съве стт а — промърмори Са ша, който
очев ид но бе прочел мисл ите и ̀ .
Те с вдигна глава.
— Н е изпи твам угриз ения. Само… е, може би мъничко. — Тя приш пори
коня си и изв ика : — Да продълж им пътя си! Умир ам от глад.
Когато наближ иха групат а, воин ите замлъ кна ха. Те с нямаше пон яти е
как щ е с е справ и със ситуацият а и с е радваше, че Саш а е до нея. Га л ен
раз говаря ше с в печатляващо крас ив млад мъж , възс една л великол епен
черв ени кав ж ребе ц. Двамат а бяха толкова за дълбочен и в разговора си, че
Те с с е почувства изключен а… и ст ра шно с амотна.
— И ма ли нов ини за Тамар? — и зв ика Саша още докато препус ка ха.
— Н яма и следа от него — от говори мрач но Га ле н. — Н о това не
озн ача ва, че не ни дебне някъде наблизо.
К расив ия т млад мъж до Га л ен с е изч ерв и и побъ р за да го увери :
— Търсих го съве с тно, мадж иро н.
— Това не означава нищо. Тамар е хитър като вълк. — Га л ен обърн а
гл ава и за говори съвс ем т ихо на мъж а до с ебе си.
Те с с е ядо с а, че съпру гът и ̀ не и ̀ обръщ а в ниман ие, но по сле с е нар ече
гл уп ачка и с е опит а да с е запа зи с търпе ние. Споразум ението им не
предв иж даш е Га л ен да прекарва цялото си в реме с нея и тя т рябваше да с е
погр иж и с ама за удовле творяван е на пот ребно сти те си. П риближ и с е дръз ко
и дръпна ю зди те на кобилат а точно пред него.
— Ум орена съм и бих жела ла да с е нахра ня и да пийн а нещо,
го с подарю .
Га л ен вдигна глава и небреж но по сочи мъж а до с ебе си:
— Х а л им, позволи ми да ти предст авя же на си. Те с, това е заме стн икът
м и Х а л им Р анмир.
Учудва не и сдърж ано с т с е из пис аха по кла сиче ското лице на Х а л им .
Той с е поклони учтиво, но гласът му прозвуча хладно:
— М адж ира.
— Бл агородни Х а лим. — Те с му кимна и веднага насоч и в ниман ието си

43
към Га л ен. — Както вече каз ах, го сподарю , аз съм глад на.
Упорс твото, ко ето прозвуча в глас а и ̀ на кара Га лен да присв ие очи. Той
хвърл и бър з поглед към нацу пени те и ̀ устни и гордо изпр авеното младо тял о
и с е усм ихна.
— Тог ава т рябва да те снабдя с до ст атъчно храна, з а да з адоволя гл ада
ти. В ече обсъдихме задълженият а ми в това отно шен ие. — О бърна с е и
пов ика С аид : — О тведи съп ругат а ми в моят а шат ра, Саид, и и ̀ доне си
вси чко, ко ето желае сърцето и ̀ .
— Ще с е присъеди ниш ли към мен… по-късно ? — попит а ти хо Те с.
— Н аисти на ли желаеш това? — отговори с искре но учуд ване Га лен.
— А ко ти го желаеш. — Те с с е надя ваше небреж н ото св иван е на
рам ен ете да из глеж да убеди телно. — И сках с амо да зн ам, да л и да т е
оча квам . — П реди Га лен да успе е да отговори, тя с е обърна и умело си
пропр ав и пъ т пре з ст рупа ли те с е воин и, гордо изпр авена, с вдигнат а в исоко
гл ава.
— Кой е този Х а лим? — попит а Те с, докато язд еше със Саи д към
шат рат а, оки чена с цветовет е на Га лен. Тя беш е изди гнат а до извора, чиято
си нкава повърхно с т създа ваше е ст е стве ния център на оа зис а.
— Той е заме стн ик на мадж ирона. Х а лим е смел бо ец и с е п олзва с
гол ям о уваже ние.
— А а з си мислех, че зам е стн ик на Га ле н е Са ша.
— О , не — поклати глава Саид. — Това е невъзмож но. Благородния т
С аш а е ч уж дене ц. Той не е от племето Ел За лан.
Те с из крив и уст а.
— Н е може да е толкова ч уж д, щом е прия тел с мадж ирона в и и с е бори
за вашат а кау за.
С аид ким на.
— Н ямах намере ние да подценя услугит е му. Той е исти нск и прия тел на
з а л ани те. Вси чки обичат благородния Саша.
Но дори след години вярно сподв иж ниче ство, не с а го приел и като един
от своит е. Чувството, че е нежела на тук, нарасн а.
— Това е чуде с но за Саша.
— Той с е чувс тва добре. — Саид си позвол и кратка и едва за бележ им а
усм ив ка. — О собе но го хар е сват на шите жен и. — Той като че ли с е упл аши
от от кровено с тт а си и усмив кат а му угас на. — П ро сте те, мадж ира, не исках
да проявя неува жени е.
— Р азбира с е, че не. И тъй като ще пре карваме много време заедно, бих
жел а л а да си изя сним едно недоразумени е: а з не съм като же нит е на Ел
За л а н и нямам ника кво нам ерени е да с е държ а като тях. П редпочит ам да с е
за нимавам с коне, а не с жен ски клю ки. И няма да с е възмущавам, когато
прав и ш недискр етн и за бележ к и. — Тя спря за миг и продълж и: — Напрот ив ,
т ак ива ра зговори щ е ме на карат да с е чувс твам по-ма лко… — тя потърси
дум а, която да при крие ле снат а и ̀ ранимо с т, и на края про сто обясни : — …
по- ма л ко с амот на.
По л ицето на Саид с е изпис а не що като съчувств и е. Той скочи от
с едл ото и побъ р за да и ̀ помогне.
— Н яма да ст е с амот на. Дами те от двора щ е с е чувст ват почет ени да с е
спр иятел я т с вас. М адж иронъ т не би и допус на л не що друго.
— Ще в идим. — Те с с е опря на ръ кат а му и скочи леко от дамското
с едл о на земят а. — А ла ми с е ст рува, че ще с е на лож и да с е боря с ама, бе з

44
да разчит ам на го сподаря ти.
Тя с е обърна и с е скри в шат рат а.
С лед като и ̀ доне с е вода да с е измие, Саид с е зае да и ̀ приготв и вечеря.
Р азс тл а покрив ка върху много цветн ия перси йски к илим, нареди приборит е и
с ерв ира зае шко рагу с пика нтн и подпр ав ки, много по-вкусно от яденето,
ко ето бяха получ или предиш нат а вечер в кръчмат а на прист ан ището.
— М адж иронът и Саша няма ли да ми правят компа ния?
С аид покл ати глава.
— Те вечеря т с мъже те до огъня.
— Така ли? — Те с с е чувстваше о свежен а и не с е разт ревож и о собе но
от необик новенат а ситуация, в която с е намираш е. — Н е е лошо и аз да
по с едя с тях. — Тя по с ег на към чиният а си и понеч и да ст ане, но С аид
за кл ат и уж ас ено глава. И зражени ето на лицето му бе ше повече от ясно.
— Н е бива ли? — изне нада с е тя.
— М адж иронът ще с е ядо с а уж асно, ако в и пусн а при огъня. Н е е…
— Н е е прил ично — завърши изр ече нието Те с. — Н амирам, че за една
варвар ска ст рана, обича ите в и с а до ст а ст роги.
— В арвар ска ? — обиди с е мъжът. — За лани те не с а варвари. Другит е
пл ем е на м оже и да с а варварски, но ние ж ивеем по закон ите на мадж иро на.
— Той см ръщи веж ди. — Н а ли няма да иде те при огъня ?
— Н е. — Те с бе ше твърде уморе на, за да с е ядо с а на неодобрен ието м у,
а и нямаш е сили да с е опълч и срещу обича я на племето, при ко ето ще ше да
ж ивее. О свен това сърцето и ̀ вс е повеч е с е пълне ше със симп атия към С аид
и не и ̀ с е ис каш е да го изл ага на гнева на Га лен. — Н о в шат рат а е много
горе що.
С аид помисли ма лко и предлож и:
— Ще в и по ст еля един килим пред в хода, за да с еднете, и ще с е
на сл адит е на нощни я бриз. Ще угасим ф енера, за да в иж дат е, бе з да ви
в иж дат.
— Н уж но ли е това? — промърмори Те с и въздъх на: — О т мен да м ине.
Както каже ш. Доне с и килима, моля те.
В ечерн икът беше при ятно хладен и Те с с едя дълго пред ш ат рат а,
охраня вана неот с тъпно от Саид, прис една л на кил имчето си на поч тит ел но
раз стояние от нея. Всъщ но ст хладинат а не я интер е суваше. Щеше да поне с е
горе щинат а в шат рат а, но не понася ше да бъде изключен а от ст ава щото
окол о огън я, в другия кра й на извора. Чуваха с е ож ивени раз говори,
гърм е ше м ъж ки смях и тя ус еща ше почт и ф изиче ски дру гарств ото на
воини те, които споделяха т руд ния пус тин ен ж ивот. П лахо с тт а и ̀ изче зн а.
Уж а сно и ̀ с е искаше да с е присъеди ни към ве с елат а компани я.
Забел я за Га лен, прис една л от от сре щнат а ст рана на огън я. Като видя
как отм ет на глава и сърдечно с е изсмя на ня каква за бележ ка на Х а л им ,
очи те и ̀ с е разш ириха от учудване. Видя ка к Х а лим с е усмихн а и как
на сяда л и те в кръг мъже нев олно с е прибл иж иха към Га л ен, привл ечен и като
с магн ит от смеха му. Таз и ст рана от хар актера му и ̀ беш е непоз нат а до с ега.
Д а л и показва ше топлот а и от крито ст с амо в кръга на сън ародници те си? Н е,
С аш а също го познаваше добре. Вс е пак го следваше от ше ст годин и и
дружбат а им бе ше изпит а на в бе збро й бит ки.
С л адък и същев реме нно горч ив протяжен звук, който сякаш с е бе
изт ръ гна л от човешко гърло, на кара Те с да с е обърн е учудено. Саид беше
този, който изт ръг ваше неж ни, умоли телни тонове от про ст ат а си флейт а,

45
не изказа но сладки, ха рмонира щи с нощт а, пясъ ка и огъня, сякаш създа дени
за това м ясто и време. Когато най- по сле сва ли св иркат а от устн ите си, Те с
пром ъл в и:
— Б еше прекрас но, Саид.
М ъжът с е смут и и гла сът му про звуча необ ичай но рязко :
— М адж иронъ т няма нищо пр отив . Това развли ча, макар че за
охран ител я на мадж иро на не е…
— Н е е прил ично — довърш и вме сто него Те с. Та зи дума започваше да
и ̀ ом ръзва. — А би т рябва ло. Всичко кра сиво би т рябва ло да бъде прил ично
и подходя що. И зсв ири още не що.
— Н яма ли да с е при бере те?
— Н е, ще по с едя още ма лко навън — от говори тя и побър за да добав и:
— П рав бе ше, вет рецъ т е много прия тен. — И скаше да наблюдава лицето на
Га л ен, докато той разговар яше с хорат а си. Може би щеш е да с е науч и да го
раз бира, като го следеш е в момен ти, когато с е чувстваше ненаблюдаван.
С аид отново подне с е флейт ат а към устн ите си, тя с е отпусн а удобно на
кил има и насочи възхи тен погл ед към съпруг а си. Когато Га лен с е надигн а
от м ястото си до огъня и заоб иколи извора на път към шат рат а, бе ше
ст ан а л о де с ет час а. Той спря пред Те с и я погледна изн енада но.
— М ислех, че вече си си легна л а.
Те с с е нади гна с изве с тно усилие.
— Б ях уморена, но не ми с е спе ше.
— Н адявам с е, че Саид т е е сн абдил с всичко необходимо ?
— С всичко, о свен с прия тна компан ия — промърмори Те с и о ст ро
добав и: — Която в ие не си от каз ахте.
Га л ен вдигн а платни щето пред в хода и тя вле зе първа. М ъжът сва л и
бур нус а си и го хвърли върху ст рупан ите възглав ници.
— Н ямаше ме почти две с едмици. Х а лим имаше да ми съоб щи много
не ща.
— Н ямахте в ид на хора, разговарящи за държ ав ни дела.
Той с е обърна и я погледна с в исоко вдиг нати веж ди.
— Това звучи подозрит елно укорно и съп руже ски.
Те с с е изчерв и.
— За това и дума не може да ст ава. Само бях лю боп итна… и ми беше
скучно. — Тя го погледна намръ щено. — И сках да с една при вас, но с ам о
спом ен аван ето на това намерени е на кара Саид да изпад не в пан ика.
— И с право.
— За що? Когато дворът на Тамров ия пътува, никой не заточа ва жени те
в горещ ите, задуш ни ш ат ри.
— Н е ти ли харе сва шат рат а ми?
— С ега не говорим за това. — Те с с е огледа. Д е бел килим с
вел икол епн и шарки покр иваш е пода, а купчинат а пъст ри коприн ени
възгл ав ни ци, изкусно изр аботени те ме син гов и лампи и украс е нит е с бис ери
сребър ни свещ ници създ аваха уют. — П ознавам до ст а поме щени я в двореца,
които съвс ем не с а обзаведе ни т а ка луксо зно — усмих на с е тя и побър з а да
с е върне на темат а: — Н о не ми харе с ва, че т рябваш е да с едя тук като
пл ен ница.
— Ще помисля как да направя обст анов кат а по-привле кателна.
— Н е искам да стоя по стоянно в шат рат а. Н е може ли вечер да с едя с
вас до огъня? М ъжете от двора…

46
 — М ъжете от вашия двор не с а ж ивели с едмици наред бе з жени —
пре късна я о ст ро Га лен. — В срав н ение с воини те на мо ето племе, ваши те
придворн и с а мирни като кучен ца.
Те с раз шири очи от учудване.
— М ислиш, че някой ще прояв и дър зо ст?
— Н е. Ти при надлеж и ш на мен. Н икой няма да т е нападн е. Н о ще т е
гл едат, в слаб ини те им щ е пламне желан ие и ще ст рад ат.
— Суров и думи — про шепн а тя, поруменяла от срам.
— С амият ф акт е суров , би т рябва ло на й-с етн е да го разбереш. Н е
ис кам хор ат а ми да ст радат ненуж но.
— Предпочит аш да ст радам аз — отговори мрачно Те с. — А аз си
м исл ех, че ще научиш хорат а си да с е владеят. О свен това няма ка кво
о со бено да с е гледа.
М ъжът с е усмих на едва з абележ имо.
— С м ят ах, че вчера сме изя снили въпро с а за привл екателно с тт а т и.
Те с, която бе ше твърдо убеде на, че буз ите и ̀ не могат да пламтят по-
сил но, от кри, че с е е излъ га ла.
— С игур на съм, че не съм по в кус а на вс екиго. М исля, че ти си ма л ко
обрат ен.
Га л ен из бухна в смях и лицето му с е разведри, също както в кръга на
верни те м у хора, с които с е шегува ше и с е смееш е.
— Мога да т е уверя, че вкусът ми не е необи чаен. Ти при теж аваш едно
каче ство, ко ето с е срещ а у твърд е ма лко жени.
— И ко е е то? — изгледа го подозрител но Те с.
— Ж изне но ст. — П огледът му улов и нейн ия. Вне запно изра зът му ст ана
с ериоз ен. — Н иког а не съм срещ а л жен а, ж изн ена като теб, килен.
Те с ус ети ст ранни т ръпки в корема, толкова силни, че побъ р за да
откъс не очи от негов ите и с е за гледа в килима.
— Н има ваш ите жени не при теж ават ж из нено с т и дух?
— П ритеж ават и двете — отговор и тихо той. — Н о ни коя не огрява т ака
шат рат а още с влиза нето си.
Тръпкит е отново с е обадиха, като към тях с е приб ав и и ст ран на
за дъха но ст.
— К расив и дум и. Н о с тях ка зваш с амо, че т рябва да си стоя в ш ат рат а.
— О нова, ко ето каз вам е, да запаз иш све тлинат а си един ствено за мен.
В сърц ето и ̀ пламн а смущава ща радо ст. Н е бива да допускам тоз и човек
да на руши рав нове с ието на чувстват а ми, помисли си отчая но Те с. Саш а бе
каза л , че Га лен предлага в инаг и онова, ко ето с е и зисква от него. Сигур но
с ега си м исли, че тя желае да слуша ласкателст ва.
— Както вече каз ах, кра сив и думи. — Време беше да смени темат а. —
И згл еж да ш ми толкова чуж д в това одея ние — усмихна с е тя и го погледна
право в очи те.
— И прил ичам на варвар ин.
— Н е съм ка за ла това — побър за да с е защ ити тя.
— Но си го помисли — усмихна с е горчиво Га лен. — Приех някои от
обич аит е на цив илиза цият а, но нямам намер ение да с е откаж а от всич ко.
М атер ият а, от която с а направен и наши те дрехи е тъ нка, прия тна и от ра зява
сл ън цето. — Той разров и торбат а в ъгъла. — Помня колко неудобно с е
чувс тваш е в кадиф е ния ко стюм з а е зда. Време е да предпри ема нещо в т ази
по со ка. — Най- по сле нам ери онова, ко ето търс еше : дълга роба, прили чна на

47
не говат а. — Ето, облечи това. — Обърна с е и хвърли дрехат а в ръцете и ̀ . —
Ще с е убедиш, че е много по-удо бна.
— Моят ко стюм също е удобе н.
— И с ни що не забележ ит елен, т ака че би т рябва ло да го но си ш вина ги
пред м оите воини — засмя с е Га лен и сре щна погледа и ̀ . — Н о не ког ато см е
с ам и. О бл ечи това, ако обичаш.
Трябваше да с е облече, за да му с е харе с а. Зна еше, че това е е сте стве но
за жен ите, но дейс тв ието бе ше толкова… ин тимно. Атмо с ф ерат а бър зо с е
зар еж даш е с напре жени е. Вне запно ус е ти с цялото си съще с тво колко тън ка
е пам учнат а матер ия в ръцет е и ̀ и сладки те тонове на флейт ат а, които
ст руяха отвън, проникн аха в дълби нит е на душат а и ̀ .
— Е, добре — прошепн а тя и с е з ае да откоп чава кафяв и те копчет а.
Га л ен я погледа и зве ст но в реме, по сле с е обърна и т ръгна към из хода.
— О тиваш ли си? — учуди с е Те с. — А аз си мислех… — Тя не
довърши и побър за да намокри с е зик долнат а си ус тна.
— П омислила си, че пак щ е искам да те в идя — усмих на с е Га лен. — И
аз го ис кам. Н о вчера в го стилн ицат а беш е много по-про сто, за щото бяхм е
зао бикол ени с по сти жен ият а на цив илиз ацият а. Тук съм по-свободен и
т рябва да бъда непр екъс нато нащре к. — Той вдигна платнищ ето и с амо сл ед
м иг заст а на отвън, огрян от луннат а све тлина.
Н ямаше да я о ст ав и с ама. О блекче нието, ко ето с е разля по тялото и ̀ я
из пъл ни със смущ ение и ст рах. Единс твенат а причи на, пора ди която
търс е ше бл изо стт а му, беш е чувството на с амот а в чуж д ат а ст рана, опит а с е
да си втъл пи тя. Затова не биваше да с е зася га, ако съпру гът и ̀ с е върнеше
при воинит е до огъня.
— D epeches toi — проговори т ихо той, бе з да я погледне.
Те с с е о свободи с т реп ерещи ръце от ко с тюма за е зда и побър за да с е
ув ие в м екат а памуч на одеж да.
Робат а и ̀ беше твърде голяма, краят с е влаче ше по пода, ръкав и те
в ися ха. С т аз и дребна ф игура сигур но изглеж дам сме шна и
не привл е кател на, каз а си неволно тя. Р азров и коженат а торба и нам ери
чер ен шарф . Ув и го т ри път и около т а лият а си и го завъ р за на възел. С л ед
това нав и ръкав и те до лакти те. Робат а беш е ушит а от толкова много плат, че
и ̀ с е ст рува ше уж асно неудобн а, но за ра злика от ко стюма и ̀ , памучнат а
мат ерия бе ше лека като пер це. П рекара пръс ти пре з ко си те си и закр ачи
реш ител но към и зхода.
— И зглеж дам глупаво. О беща й ми да не с е смее ш.
— Защо да не с е смея ? — Га л ен с е бе загледа л към лагерния огън от
дру гат а ст ра на на извора. — В свят като наш ия, смехъ т е рядко нещо.
— Но а з нямам намерен ие да ти давам о снова ния за смях — изсъс ка
съ рдито Те с и прис тъпи към не го. — Сигурн а съм, че съм много по-
разл ична от онова, ко ето си си предст авял. Но в инат а е твоя! Веч е ти каз ах,
че не съм крас ав ица.
— Д а, ка за го — от говори тихо Га лен и с е обърна. П ърво п отърс и с
погл ед л иц ето и ̀ , по сле очи те му с е спусна ха към ув итото в робат а тял о.
Устн ите м у пот ръпн аха. — И зглеж даш ма лко… скр ит а. — А ла бър зо ст а на
с ериоз ен: — Лъже ш с е, кил ен. Одеж дат а от говаря много точно на
нам ер еният а ми.
— Та ка ли? — Те с с е намръщи съ с съмнени е. Как да раз бере този
чове к, щом той с е променя от минут а на минут а? М ина лат а но щ пожел а да я

48
в иди необл ечена, с ега на стоя да с е ув ие от глава до пе ти. Тя го погледна и
вдигн а рам ене. — П рав си, това одеяни е е много по-прия тно от ко ст юма з а
е зда.
— Р адвам с е, че с е съгла сява ш с мен — усмихна с е Га лен. — Защото
ни как не м и е прият но, да не съм прав .
— Ти ни кога няма да го приз наеш. М ъжете не го правят. Баща ми…
Га л ен смръщи чело.
— Ом ръз на ми да ме срав нява ш с баща си.
Н еодобрен ието му бе ше разбира емо.
— С ъж а лявам — отговори с ериозно Те с. — Поз навам твърде ма л ко
м ъже и вероятно съм некор ектна. Р азбирам, че няма ш жел ание да те
срав нявам с ба ща си, който в никакъв случа й не би могъл да с е нар ече
прия тен човек.
По л иц ето му пробягн а едва за бележ и ма усмив ка.
— Н аис тина не е прия тен. — По сле протег на ръка и меко доко сна
ко си те и ̀ . — Но т и не бива да с е т ревож иш зар ади не го, киле н.
— Н е го и правя — св и рамене Те с. — Само си губя в ремето да
разм ишл явам над неща, които не могат да бъдат промен ени. М ного по-
разум но е да приемем зл ото и да с е наслаж даваме на доброто.
— М ного по-разумно — повтори Га ле н. П ръсти те му нам ериха път към
очи те и ̀ и очерт а ха тъмни те пръст ени под тях. — Не сме почива ли от Динар
нас ам . Изм ори ли т е е здат а?
Кож ат а и ̀ пот ръ пна под доко сването му и тя ус ети въз буд а и ст рах,
съ що като преди шнат а вечер, толкова силн и, че т рябваше да полож и усил ие
да не с е отдръп не.
— Е, не съм толкова изн еже на. Про сто мина лат а нощ спах лошо. —
Д ум и те с е и зплъзн аха неволно от уст ат а и ̀ и тя побър з а да при бав и: —
И сках да каж а…
— Знам какво иска ше да ка жеш. А з също не мож ах да сп я. — Га л ен я
обърна и я побу тна към шат рат а. — Затова цял де н на лагах бър зо тем по.
И сках да с е уморя и да з аспя ведна га. Лека нощ, килен.
— Н яма ли да дойд еш?
— Ей с ега. Ляга й си.
Те с понечи да възра зи, но напре гнатият му гръб я на кара да замъл чи.
В ъпре ки това с е поколеба, измъчван а от ст ранно желан ие да продъл ж и
раз говора.
— Кога т ръгвам е ут ре?
— Н а зазоряван е.
— Кога щ е сти гнем в За ла ндан?
— С лед пе т дни.
— А щ е…
— Ляга й си, Те с.
Трудно пот исканат а ст раст в дум ите му я уплаши и тя побъ р за да с е
скр ие в шат рат а.
— Д обре де — промърмори тя, но забав и крач ка едва вът ре. Н ишат а за
сп ане беше отделен а със заве с а. Защо бъ р за ше, след като Га лен очев идно
ням аше намерен ие да я по следва?
Тя придърпа тънкото плат но и с е отпусн а с доволн а въздиш ка на
възгл ав ни цит е, ст руп ани върху ниск ия, ш ирок диван. Варвар ския т начин на
ж ивот предлага до ст а удобс тва, помисли си уморено тя и заров и лице в

49
м екат а копри на. То зи диван е много по-мек от леглото в го стил ницат а…
Тъм ни те къдриц и на Те с с е очерт аваха яс но върху све тлат а матери я на
възгл ав ни цат а под глават а и ̀ . Широ кат а роба с е бе разтворила и раз крива ше
крехкото рамо с кад иф ено ме ка кож а, която бле сте ше повече от копри ненат а
възгл ав ни ца.
Тя с е раздв иж и под погледа на Га л ен и с е обърна наполов ин а, т ака че
из под дипл ите на робат а с е откро и добре оф ормен кра к. Н е пи щно бедро, а
м ускул е сто и ст ройно. П ривлич ащо. Докато сто е ше и я наблюдаваше, в
сл аб инит е му с е нади гаш е буря. Н арочно и ̀ бе да л широ кат а одеж да, за да
не я гл еда гола като предишнат а вечер, но май т ази полура згол ено с т беше
още по-възбуж дащ а.
Това е, защ ото с е върнах в С едикан, ка за си той. Н е беш е възмож но
бу нтът на тялото му да е предизв и кан един стве но от това ма лко съще с тво,
пол уде те, полужена. Н а родна з емя той в инаг и изпи тва ше клокоче що
не спокойс тво и нео бузд ано ст. Споменът за мина лит е из стъпле ния беш е
повече от ж ив , о собе но когато с е намираш е в пуст инят а. Ала див ото у него
нико га не с е бе проявява ло с т акава сила. До с ега не беше изп итва л т акава
неутол има ж аж да да направ и една жена своя…
Ал а т рябваше да с е владее. Можеше да с е владе е.
Защо? Н има тя не беше жен а като всяка друга?
Н е, не бе ше. Тя притеж аваше почт и мъж ко чувс тво за че ст. Б еше
скл ючил а сделка с него и ще ше да спаз ва п о ети те задълже ния. Може ше
про сто да протегн е ръка и да я в земе. Можеш е да доко с не мек ите, къдрав и
ко съм чет а меж ду кракат а и ̀ и да ги милва, както милваше С елик. Можеше да
га л и т айнств еното скъпо ценно място, докато тя не го помоли да я о свободи
от сл адкат а мъка. Можеше да я по ст ав и на колен е и да я принуди… да я
при нуди. Д умат а веднаг а го охлади. Само варвари нът в зема же нат а насил а.
Га л ен побъ р з а да с е съблеч е, загас и свещи те в медния ф енер и с е
отпусн а на възгл ав ници те до Те с, полаг айки усилия да не я доко сва.
Н ати скът в слабини те му с е зас или. Обърн а и ̀ гръб, но сърцето му биеше
тол кова силно, че запла шваш е да ра зкъс а гърди те му.
Той м ожеше да с е владее. Н е беше дивак, който с е… Ус ети ка к
възгл ав ни цит е с е раздв иж и ха. А ромат на лавандула и жен ствено ст го удари
право в но с а и той спря дори да диш а, за да нама ли въздей ств ието му.
С лед миг ус ети пръс тите и ̀ в ко с ат а си. Вси чки мускули по тялото м у с е
напрег наха.
— Те с?
Ч у с е неясно мърморене, а пръс тите и ̀ милва ха т ила му — ся каш в
пол у сън.
— Какво… — Връхчет ат а на пръс тите и ̀ доко сна ха раме нет е му и по
цял ото м у тяло с е разляха сладо с тни т ръпки. — Какво прав и ш?
Тя издърпа пандел кат а от ко с ат а му и я захвърл и на пода.
— Задъл жени ето на съп ругат а… — В следва щат а минут а Те с с е
отдръп на от не го и рав ното и ̀ диша не му показа, че отново е засп а л а
дъл боко.
Задъл же нието на съпру гат а? Га лен едва не с е и зсмя с глас, обз ет от
горе що разочаровани е. Как му с е ис каш е да и ̀ по каже ко е е съпруже ското
за дъл жен ие! Как му с е ще ше да с е нам е ст и меж ду бедрат а и ̀ и да п отън е
дъл боко в горе щат а и ̀ ут роба. Горе ше от жела ние да подеме буйн а е зда, да
обхване с две ръце стег натото и ̀ за днич е, да я почувства с вся ка ф ибра на

50
тял ото си… П рогони с мъка нат рапч ив ите мисли и разтвори стис нат ите си
юм руц и.
Б еше приключил с дивака в с ебе с е. Необу здано стт а и изс тъплен ият а
бяха м ина л о. Трябваше да мисли, да прец енява, да ча ка. Боже не бе сн и, как
с ам о ст рада ше!

— Еди н-единс твен писъ к и щ е разпоря тън кото ти в ратле от едното ухо
до дру гото.
Гърл е ният глас изт ръгна Те с от дълбокия сън. Тя отвори ст ре снато очи,
но разл ичи с амо неяс ни оче рт ани я в мрака на шат рат а.
… и блясъ ка на стоманат а, когато камат а с е опря в гърл ото и ̀ !
Щеше да умре. Това не беше че стно. Н е иска ше да умре точно с ега,
когато ж ивотъ т започва ше да я вълнува.
— К ъде е той?
Ведн ага разбра, че ст ава дума за Га лен. За ля я вълна на облекчени е.
Това означава ше, че съп ругът и ̀ е ж ив . Н ожът прони за кож ат а и ̀ , нещо топл о
с е ст ече надолу по в рат а и ̀ .
— К ъде е?
— Тук. — Зад мъчит еля и ̀ изни кна тъмна сянка. О тново пробле сна
стомана и в гъ рлото на непоз нат ия бе опряно студе но о ст рие. — П усни я,
Там ар!
М ъжът, който с е бе свел над Те с, заст ина на мястото си.
— Ще и ̀ прер еж а гърл ото, преди да си изд иша л, Га лен.
— Е, и? Ще ж ивееш толкова ма лко, че няма да успее ш да с е наслади ш
на успеха си.
М ъжът с е поколеба, но следващат а му ре акция бе ше повече от ст ран на
— отм етн а глава наз ад и и збухн а в луд смях.
— А х, Га лен, от край в рем е умее ш да убеж даваш. — Камат а бав но с е
отм е ст и от шият а на Те с. — М ахни оръж ието, за да можем да поговорим .
В си чко свърши.
— Предпочит ам убеди телно стт а на стоманат а пред т ази на е зи ка —
отговори сухо Га лен. — Хвърли камат а.
М ъжът небр еж но з ахвърли оръж ието си на пода.
— А с ега я пусн и… бав но.
— С голямо съж а лен ие. Винаг и съм с е възхищ ава л на вкус а, с който
подбира ш кадън ите си. — М ъжът о свободи Те с и продълж и: — За що не
запа л иш свещ, з а да мога да я в идя?
— Ти щ е я запа л иш. И скам и двет е ми ръце да с а свободни.
— Зл обен негодн ик. — М ъжъ т, нарече н от Га ле н Тамар, направ и
някол ко стъп ки към медни я ф енер окач ен на един кол. — Вече т и каз ах, че
вси чко свърши. — Чу с е щр ака не на кремък и скоро във ф енера зат ре птя
пл ам ъ че.
Те с най-по сле мож а да в иди лицето на Тамар. М ъжът бе ше млад, не по-
възрас тен от Га лен, среден на ръс т, с къ со подря зана брада, дълг а черна
ко с а и тъмни очи. Когато с е обърн а към Га лен, съразмерн ите че рти на
л ицето м у с е озари ха от широ ка усмив ка.
— М ного добре, при ятелю . Като чух, че водиш със с ебе си жена,
веднага разбрах, че ще спи ш като мъртъв .
Га л ен на влече бялат а си одеж да и покри гол от ат а си, бе з да пуска

51
камат а от де с ницат а си.
— Д окато разря зва ше платн ището, вдигна т акъв шум, Та мар, че би
съ будил и мъртв ец.
М ъжът и зкрив и лице в гримас а.
— Ти си този с крака на па нтер а, не аз. — И пак избух на в смях. —
П ом ниш л и как една нощ с е промъкна в хар ема на оня дърт ак…
— Това е мина ло.
Тамар поклат и угрижено глава.
— Знае ш ли ка к ми лип сва това време! Какво ли не вършехме двамат а!
— Защо си тук?
Тамар вдиг на уч удено веж ди.
— Ам и, дойдох да по с етя ст ария си прия тел Га л ен бен Р аш ид.
— Защо? — повтори Га лен.
— Е, бях лю бопит ен — отговори Тамар и св и рамене.
— Д а не си убил някого от хорат а ми, докато си с е промъква л в лагера,
за да за доволиш лю боп ит ството си?
Тамар поклат и глава.
— Н икой не ми с е изпречи на пътя.
— А ко ме лъжеш…
— Кога съм те лъга л ?
— В инаг и, когато т и е било изгодно.
— Може би да, но в този случа й не беш е нуж но. — Тамар вт рен чи
погл ед в Те с. — Съгледвачите ми съобщ иха, че има ла червен а ко с а. Кож ат а
и ̀ е вел икол епна, но не прили ча на други те ти ка дъни. М ай т рябва да я
поогл едам по-отблизо, за да разбер а с какво т е е привля кла.
Те с с е изпр ав и като свещ.
— Га л ен, ще ми разре шиш ли да поп ит ам кой е този чове к?
— Говори с ч уж д акце нт — отбеляза Тамар. — Да не си ходил за плячка
извън грани цит е на С едика н?
— Женат а прис тига направо от Ф ранци я. О ткрих я в една кръчма в
Д инар.
Този отговор направо слис а Те с.
— А ха. Трябваш е да с е с етя. О ткр ай в реме имаш слабо ст към
ф ранцузой ките — промърмори Тамар и закр ачи бав но към леглото. — Добра
л и е?
— Горе-долу. — Га лен с е обърна към Те с и с е в цепен и, забеляза л
кръвт а по шият а и ̀ . — Кучи си не, ти си я поряза л! — Преко си с гол ем и
кр ачки шат рат а и с е от пусна на кол ене до Те с. — Н аред ли е всичко ?
Тамар смръщи чело.
— Какво толкова? Само драскотин а.
Га л ен не го удо стояваш е с поглед.
— В ремето за по с ещен ие свърш и, Тамар. — Той доко с на ран ич кат а и
прош епна : — Н е с е бой.
— Н е с е боя — отговори твърдо Те с и изгледа гнев но Тамар. — Защо да
с е боя от м ъж , който с е промъква като змия в тъмн ото и напад а спя ща же на?
Тамар почервен я като рак, уст ните му с е разкр ив иха в гро зна гримас а.
— Ей с ега щ е ти дам да с е разбереш, курво! — Като в идя упорито с тт а,
из пис ана на лиц ето и ̀ , добав и бе з изра зно: — Тази жена има нуж д а от
възпит ание, Га ле н. Н е е лошо да ми я даде ш за изве стно време.
— Кога съм ти дава л нещо, ко ето е мо е?

52
 О чите на Тамар с е раз шири ха от учудване.
— Та тя е с амо жена! Колко път и сме споделяли же нит е…
— И мам я от скоро. Зас ега ми до ст авя удов олств ие.
— Тогава ще сключим сделка. Дай ми я за две но щи, а аз ще те пусна да
прем и неш свободно пре з з емите ми.
— Те зи земи не с а твои.
— Щом аз ка звам, че с а мои, з нач и с а.
— Н е, защ ото аз казвам друго. Думите не оз нач ават нищо.
— Н о кръвт а озн ачава всичко — отвърна ти хо Тамар. — А ти зна еш
кол ко обичам вкус а и ̀ .
— Д а, знам. Направо п олудява ш, когато те обз еме бойн ат а т ре с ка —
отбел я за уморено Га лен.
Тамар го изгледа. По лиц ето му бяха изпис а ни пр отиворечив и чувс тва.
— Д а не ме преди зв иква ш, прия телю ?
— Предупреж да вам те, Тамар.
Погл едът на нат рапн ика с е ст релна към захвърле нат а на пода ка ма.
Га л ен напрегн а мускулите на бедрат а си и Те с ус ет и, че е готов вс еки
м иг да скочи. А ла Тамар оголи зъби в широ ка усмив ка.
— Д не с не, Га лен. След два дни съм запланува л напа дени е над Ел
Ка бар. — Той изобрази подигравателен поклон. — Задръж си же нат а. В
л агера Ел Кабар има до ст атъчно жен и, които ще ми до ст авя т удов олств ие.
— Той огл еда шат рат а. — Подне с и ми ча ша в ино и ще си вървя.
Га л ен не откъс ваше поглед от ран ат а на Те с. Устн ите му с е опън аха в
тъ нка ив ица.
— Н яма да пи еш в ино под моя покр ив , Тамар.
М ъжът го изгледа мрачно, по сле рав нодушно св и рамене.
— Е, ни що. Дай си ми с амо камат а.
— Ще я за бия в голямат а па лма край извора. Вземи си я ут ре, сл ед
т ръгва нето ни. Н е мога да рискувам да прере жеш гърлото на няко й по ст,
с ам о за щото дне с си претър пял не с полу ка.
— Кол ко добре ме позн аваш. — Тамар с е изсмя дре згаво и в следващ ия
м иг ст ан а отново с ериозе н. — Н о не по знава ш с амия с ебе си, ст ари
прия тел ю . Ела в моя лагер и ти обе щавам да с е опоз нае ш.
— С богом, Тамар.
— Д о следва щия път. — Тамар ким на небреж но към Те с. — М а лко е
м ърша ва, но аз харе свам дребнит е. Мъжъ т с е чувс тва като бик, като с е кач и
върху някоя по-ма л ка. — Той с е поклони пред нея. — П ри следващат а ни
сре ща с удоволс тв ие ще науча дамат а ти, как да си държ и е зика зад зъб ите.
— Той с е врът на и изле зе от шат рат а.
Те с, която дори не бе забел яза ла, че е зат аила дъх, го и зпусн а шум но.
— Това беше… интер е сно.
— И нтере с но? Доколкото разб ирам, има ш о со бени предпочит ан ия към
т аз и дума. — Уч удван ето в погледа на Га лен от с тъпи място на уваже ние. —
Д а, Та мар на исти на може да бъде нареч ен ин тере с е н.
— А т и ка к би го нарекъл ?
— Убие ц, нас илник и банди т. В С едикан няма по-же сток човек от
Там ар.
— Той с е държеше т ака, сяка ш те позн ава много добре.
— И зрас нахме заедно в За ла ндан. За изве стно в реме племето на баща
м у и Ел За лан бяха обвър зани със споразуме ние. Когато Тамар дойде на

53
вл ас т, съю зъ т бе ше ра зтурен и той с е върна на с евер. — Га лен с е надиг на,
отиде до ф енера и духна свещт а. — П родълж авай да сп иш. Той няма да с е
върне.
— Защо дойде? Н е в иж дам сми съла.
Га л ен сва ли робат а си и с е върна на дивана.
— Кой може да зна е, за що Тамар прав и това или онова? Той с е
ръководи от наст р о ен ият а си. — О тпусна с е на възглав н ици те и изпън а
кра ка. — Той е чове к извън закон а, разбо йни к, прими тивен дивак.
— По-рано сте били при ятели.
— Д а, по-рано.
Той м лъкн а и Те с ус ет и напрежението, ко ето с е излъчва ше от не го.
— Защо му на дрънка те зи лъж и за мен?
— Така бе ше най-добре. Тамар не жела е обедин яването на С еди кан.
И ска да продълж и да ж ивее, както до с ег а. А ко зна еше, че си ч аст от пл ана
м и, си гурно щ еше да те отвлече.
Те с си спомни каква дума бе упот р ебил Тамар по от ношен ие на нея и
поп ит а:
— Какво е кадъ на?
— Про с титут ка.
— Н е можеше ли да ме предст ав и ш като твоя жен а и да запази ш
с ам ол и чно с тт а ми в т айна ?
— Може би да, но това ще ше да го разгн ев и ощ е повече. Тамар знае, че
не изпи твам о собено желан ие да с е обвърж а в бра к.
Те зи дум и предизв ика ха ст ран но пробож дане в сърц ето и ̀ . Те с
прегл ъ тна.
— Д а, разбир ам. — О ст ана да леж и неподв иж на, премисл яйки
необ икнове нит е съби тия от по следн ите минути. След ма лко заговори
отново: — Ти твърдиш, ч е никой не зна е, защо Тамар върш и това или онова,
но аз съм си гурна, че ти го зн аеш.
— Д а. Винаг и съм предугаж д а л ко е е следващ ото, ко ето ще извърши.
— Как т ака?
Га л ен мълча толкова дълго, ч е Те с пре ст ана да очаква отговор.
— Защото той е моят огледа лен образ.
— Какво?
— Той е онова, ко ето бях. О нова, ко ето от ново мога да ст ана.
— Но т и ми каза, че Тамар е бе зск рупулен бандит и уби ец — и зтърс и
упл а шено Те с.
— Точно т ака.
— А вантю рис т и на силни к.
— Д а.
Тя ус ети нат рапч иват а енер гия, която с е излъч ваше от тялото му. Ус ет и
на сил ието, обуздава но с огромни усилия на волят а, но нито следа от
зл обат а, която изпълваше Тамар.
— Лъже ш с е. Ти не може ш да бъдеш като него.
— Н е с е лъж а — пророни едва чуто мъжът. — Но това няма да ст ане.
Н е, ако о ст ана твърд. Н е, ако с е боря. Н е, ако съм по стоян но на щрек…

Четвърта глава

— Га л ен ми съобщ и, че сте има ли нощен по с ети тел — ка за на друг ат а

54
сут рин С а ша, докато помага ше на Те с да възс едне кобилат а си. — Н е с е бой,
това ням а да с е повтори. Х алим беш е уж ас ен, че Тамар е успял да с е
пром ъкн е покра й по стове те.
— Га л ен му с е накара, на л и?
— Той рядко прав и т акива неща. Каза му с амо, че е разочарован от
не го.
— Ст ране н начин за уреж да не на нещат а.
— Га л ен в инаги си служ и с не го и до с ега има успех. «Р азочарованието»
на мадж ирона е по-лошо от всяко на каза ние, измислено от кой да е водач на
пл ем е.
Те с с бърчи но сле.
— Х а лим сигурно няма ше да има ни що против , ако Тамар ми беш е
преря за л гърл ото. Няма ка к да не в идя, че не с е отн ася със симп атия към
м ен.
— С амо си въобраз яваш. Как би могъл да не те одобрява, като изобщо
не те по знава ?
Те с си припомни кратки я, из пълнен с омраза поглед, който и ̀ бе
хвърл ил Х алим по в реме на предст авянето, и поклат и глава.
— Н е си въобразявам. — В този миг за беляз а Га л ен, който излиз аше от
л агера заедно с Х алим. — Какво з нае ш за Тамар?
— П очти ни що. Пре з по следни те години меж ду неговото плем е и
з а л ани те непре къснато възни кват меж дуо соб ици, но Га ле н с е ст ара е да го
из бягва.
— Защо?
С аша вдиг на раме не.
— Н ямам понят ие. Га лен не говори з а него.
— И зрасна л и с а заедно. Може би вс е ощ е е привъ р зан към не го.
С аша поклат и глава.
— Га лен никог а не би допу сна л едно приятел ство да попречи на
бл агото на народа му. Може би причин ат а за редките им срещ и е в
отда л ечено стт а на двет е племе на.
О бяснени ето бе ше повече от недо стоверно.
— Е, може и т ака да е. — Те с по с егн а към ю зди те. — Да т ръгвам е.
Га л ен им а голяма преднин а.
— Н е е нуж но. — Саша с е метна на с едлото. — Ти ще язди ш по следн а,
аз ще те охраня вам и т а ка ча к да За ланда н.
— Мога да поддърж ам темпото — отговори зас е гнат а Те с. — Умея да
яздя по-добре от т еб.
— Н е е т ам въпро сът. Га лен ще препус ка напред с Х алим. И ска да
стои ш да л еч от глав нат а г рупа.
— С вет а майко! — Те с ст исна здраво ю здит е. — П ърво ме затваря в
шат рат а, с ега ме кара да гълт ам пра ха му. Омръзн а ми да с е отна сят с м ен
като с…
— А з съм тоз и, който би т рябва ло да с е чувства зас е гнат — прекъ сна я
С аш а и и зкрив и лице. — Н е си ме в иж да ла години наред, а с ега с е оплакваш
от ком пани ят а ми.
— Знае ш, че не е това…
— С ам о пет дни — опит а с е да я успокои той. — В За ланда н всичко ще
бъде по-разли чно.
Те с го из гледа мрачно.

55
 — Д а не ис ка ш да каже ш, че ще бъда свободна?
— Е, поне в изве с тна степе н.
Тя пришпор и кобилат а си.
— Д ано — процеди пре з сти снати зъб и. — Н е понас ям т ази по стоянна
опе ка. Няма да я търп я повеч е, щом прис тиг нем в За ланд ан.
— М адж ира, поча кай те!
Д вамат а с е обърн аха из ненад ано. Към тях с е но с е ше в га лоп с амотен
е здач. Д ръпна ю здите точ но пред тях и с е покло ни с широка усмив ка.
— Поздр авявам ви, мадж ира. Тъй като няма да яздите с глав нат а група,
Х а л им м е изпрати да в и служ а и да в и охраня вам. Името ми е Юсуф
Б ена рдон.
— С м ят ам, че мога и с ам да за щит авам братовчедка си, Юсуф —
отвърна сухо Са ша.
Юсуф , чиито очи блещу ка ха като черни коп чет а на кръглото лице, го
из гл еда нев инно.
— М ного добре, тогава ще охранявам вас, Саш а. И с това ще с е справя.
— Д а охранява ш мен? — смая с е Саша.
Юсуф сведе ре сниц и, за да при крие бликащ ат а от очи те му подиграв ка.
— С м ят ат е, че в и е ока зана твърд е голяма че ст? П ризн авам, ф актът, че
с а в и определили за з ащи тни к най-гол емия воин на С едикан, е до ст атъч но
о снование да ша шне те и засле пите всич ки хора наоколо.
С аша затвори очи.
— Прило шава ми.
Юсуф направ и изи ска н же с т с ръка.
— В иж дате ли? М адж ират а ще има спе шна нуж да от мен, след като в ие
с е отл ичавате с т ака ва чувс тв ителн а натура.
Те с едва успя да потисн е смеха си, когато Саша гнев но отвори очи.
Б ратовчед и ̀ непре ст анно с е шегува ше с чувств и телно с тт а си, но не
пон асяш е друг да го дра зни с нея.
Юсуф регист рира с ъгълч ето на окото си усмив кат а и ̀ и веднага с е
обърна към нея с лас кател на ф из иономия.
— Н е ме изпр ащай те обратно при Х а лим. Сред св ит ат а с е чувс твам
с ам отен и изо ст авен, тъй като вси чки зав иж дат на силат а ми. Предпочит ам
да яздя в ариерг арда. Сигурен съм, че ще с е ра збираме много добре.
— Така ли?
М ъжът с е усмих на уч тиво.
— А з ще с е отдам изц яло на бе зкра йното удоволств и е да бъда във
ва шат а ком пан ия, а като отв етн а услуга ще в и раз ка звам истори и, които щ е
в и разве с еляват и поучават. Часове те на пътуването ще отлетят бър зо,
обещавам в и.
— Това е много желателно — отбеляза с ериозно Те с.
— Ето че с е разбрахме. — Юсуф я дари със сияйн а усмив ка. — Ще
пре пусна напред, за да с е уверя, че пътят е сигур ен, но не с е ст раху вайт е,
ням а да в и о ст авя да скучае те по-дълго, отколкото е нео бходимо. — Той
при шпори коня си и с е поне с е след от ряда.
В отговор на полугл асни те прокляти я на Саша, Те с избух на в луд см ях.
— Н е в иж дам нищо забав но… — Саша направ и опит да с е усмихн е и не
довърши изр ече нието си. — Н ищо чудно, че Х а лим го е прат ил при на с. Тук
пон е не може да прав и бели. Х а лим го позн ава много добре. Юсуф е в
състоян ие с амо за някол ко дни да наст рои хорат а на Га л ен едни срещу дру ги

56
и да разц епи от ряда.
— Н има не е голям воин ?
— Н е съм каза л т акова нещо. Той е един от най- добрите бойци, с които
раз пол а га Га лен. За съж а л ение при теж ава и в исоко разв и т т а лант да върши
л удори и.
— М исля, че ми харе с ва.
— Това не ме учудва. П овечето жени имат слабо ст към Юсуф . О ще една
при чина да не с е ползва с о со бена лю бов сред мъже те.
— А ха, зн ачи е жен кар? — Те с бе ше искрено учуде на, тъ й като
външно стт а на Юсуф съвс ем не беш е за бележ и телна. Н е можеш е да с е м ери
с Х ал им ил и Саша, да не говорим за привлекателно стт а на Га лен. Среден на
ръс т, той изгл еж даш е по-скоро пъргав и ж илав , отколкото силе н. С те зи
свя тка щи очи и кръгл ото, ве с ело лице и ̀ напомняш е игри ва майму нка.
— Д а кажем, че той също има слабо с т към женс кия род. Щом някоя
же на м у с е усмихн е, забр авя дреб нит е зат рудне ния като съп рузи и бащ и —
обяс ни С аш а и св и рамене. — Ти не с е бой — той е дяволс ки смел, но не е
л уд. Н яма да обиди своят а мадж ира и със сигурно с т щ е те забавлява. —
П огл едът м у с е помрач и. — Въпре ки това смят ам, че нямаме н уж да от този
бе зд ел ник.
Те с сдърж а ше с мъка смеха си.
— Н е, разбира с е, че не.
Тя при шпори коня си и с удоволс тв ие уст анов и, че ж изне но стт а и ̀ с е
възв ръща. М акар да бе убеден а, че Х а лим и ̀ е изпр атил Юсуф съвс ем не от
за грижено ст за развлеч ението и ̀ , веч но склон ният към ше ги спъ тни к ще ше
да направ и пет те дни път много по- поно сими.

— Ей т ам е градът! — изв ика Юсуф , радо ст но възбуден, и по соч и

напред. — За ла ндан! — Той пришпор и коня си в га лоп, за да нас тигн е
от ряд а, който язд еше на че твърт миля пред тях.
— Н е очаквах т акова нещо. — Те с спря на хълма до Саша и зара зглеж да
сма яно огромния, обграде н със стен и град в долинат а под тях. Къс ното
сл едобедно слънц е позлатява ше син кав ит е покрив и и белит е стен и на
къ щит е и те бле стяха. Крас от ат а на града проникн а дълбоко в сърц ето и
душат а и ̀ .
— В печатлява що… Голям е почти колкото Белайо.
— С това прили кат а свършва — отбеля за сухо Саша. — Белайо с е
ст рем и да из глеж да като западе н град, докато За ла ндан е тип ично източен.
— В ъпре ки това, ти предпочет е да прекар аш тук по следните ш е ст
години.
— Защото ус етих пов и ка му.
— Какъв пов и к? — уч уди с е Те с.
— С ама щ е го почувс тва ш.
Д вамат а пре пусна ха надолу към града.
— За л а ндан има сво е собстве но лице — обясн и Саша, докато минаваха
пре з градск ите порт и.
По в реме на бав нат а е зда пре з ож ивен ите улици, Те с започна да разбир а
какво е ис ка л да ка же братовчед и ̀ . Търгов ци на подправ ки и коприн а,
продавачи, които мъкнеха огромни каф е з и, препъл нени с гълъби и бел и
папаг а л и кака ду — всич ки т е спир аха момент а лно да крещя т и да с е карат и

57
с е в зира ха ст рахопоч тит елно в голем ия от ряд, който преко с яваш е па зарния
пл ощ ад.
Юсуф с е присъедини към Те с и Саша точно на па зара.
— П рекра сно е да с е върнеш у дома — уст анов и с довол на въздиш ка
той и побър з а да прибав и: — Н е, че не с е насладих на вс еки миг в
ком пан ият а в и, мадж ир а. О тмин а лите дни щ е о ст анат веч но ж ив и в
съ знан ието ми…
— Д о ст атъч но, Юсуф — прекъс на го разс еяно Те с, чието в нимание бе
привл ечено от дю кя нит е и с ерги ите от двете ст рани на улицат а. Вне зап но тя
по сочи едно маг ази нче, в ко ето бяха изложени множе ство ярко оцвете ни
гл ин ени съдове със ст ран ни дълги дръж ки. — Какво е това? Н икога не съм
в иж да л а вази с т акава ф орма и всичк и с една големин а!
Юсуф хвърли бър з поглед към маг ази нчето и небреж но обясни :
— Това не с а вази. Н арич ат с е каробел и. Камар има най- добрия мага зин
за каробел и в цял За ланда н. — Той с е ухили. — И най- краси ват а дъщеря. —
П о сл е хвърли ж а лен поглед на зад. — Сърдеч на, с великодушие, рав но на
кра сот ат а и ̀ . О смелявам с е да в и помоля… Тъ й като вече при стиг нахм е в
За л а ндан…
Те с отговори с примире но поклащ ане на глава. Трябваш е да очаква, че
Юсуф ще я з абрав и ведна га след сре щат а с краси ват а и щедра дъщеря на
за ная тчият а, а ла ве с елия т момък и шеги те му щя ха да и ̀ липсват.
Бл а годареше на вси чки свети и, че с е сдоби с т акива лю бе з ни прид руж и тел и
като Юсуф и Саша, защ ото след оназ и първа нощ, Га лен почти не с е
м яркаше. Н е, че това имаше няка кво зн ачен ие з а нея, опит а с е да си в нуши
тя.
— В ърв и при за ная тчий скат а щер ка, Юсуф .
М ъжът с е усмих на.
— О чаквам с нетър пени е мига, когато отново ще ми позвол ите да с е
радвам на компан ият а в и, мадж ира. — Той обърна кон я си и пре пусна към
дю кян а.
— Е, имахме къ смет, че този път издърж а чак до градск ите по рти,
преди да с е поддаде на и зкушени ето — от беля за сухо Са ша. — О бикнов ено
не е тол кова сдърж ан. Всяка нощ т реп ерех, че ще с е от клони от пътя, за да
си потър си ня коя племен на крас ав и ца.
В ече бяха отмин а ли пазар а и Те с оча кваш е да з абележ и призн аци на
бедно ст, тип ични з а Белайо и П ариж . А ла ма л ките къ щи на За ланд ан бяха
бе зупречно чис ти, хорат а из глеж даха добре нахране ни и бяха в идим о
довол н и. П ристи гането на Га л ен с е по ср еща ше с усмив ки и привет ств ени
в икове, а при наближ аването на колонат а вси чки поч тит елно с е раз стъп ваха
да и ̀ сторят място.
— П а л атъ т е пред нас — каз а Саша и по сочи обгра дения с в исока стен а
пар к в края на улицат а.
Н яма ка к да не го в идя, каза си възхи тено Те с. По ст рой кат а, макар и
с ам о на два ет аж а, беш е прекрас на. И стин ски при каз ен дворец със своде сти
прозорци и изкусно изкова ни ре шет ки по ба лконит е, прили чни на ф ина
дан тел а. С ветли те ст ени привли чаха слънчев ит е лъчи и па латъ т бле сте ше
като огром ен бис ер сред заоби ка лящ ия го двор.
— Завладява ща гледка…
С аша, от чието в ниман ие не бе убягн а ло възхит еното и ̀ изра жени е,
ким на м ного значит елно.

58
 — Н а л и ти каз ах… Ус ещаш пов ика му…
— Д обре дошла в За ла ндан. — Га лен беше скоч ил от с едлото и бър з аше
към тях. Те с с е ст ре сн а, изт ръг нат а вне запно от замайването си. М ъжът я
погл една и вдигна в исоко веж ди. — Н адявам с е домът ми да ти харе с а.
— Р азбира с е, че ми харе сва. Защо не? Толкова е красив .
— О чев идно те е из ненад а л. — Той я вдигна с усмив ка от с едлото и я
пус на върху по крити я с моза йка под на двора. — Вече т и ка зах, ч е ние,
дива цит е, с е слав им с лю бовт а си към удо бстват а. А със злато всичко с е
купува. — Тя го изгледа уч удено и той поклати глава. — Да, зн ам, че не съм
те купил . Твоят а цена бе ше много по-в исока. Но златото ще направ и
преб ивава нето ти тук и зключ ително при ятно. — Той с е обърна към Саид. —
О тведи я в покои те и помоли Виан е да с е погриж и з а нея.
— А з ще я заведа — наме си с е бъ р зо Саш а. — Н ямам какво друго да
правя.
Га л ен с е обърна и вт рен чи поглед в не го. Те с за беля за и зве ст на
за грижено ст в очите му, но от говорът про звуча добродушно :
— Както жела еш. — Га лен с е обърна отново към Те с и продълж и: —
Каж и на В иане, че ще вечерям с теб, щом с е стъмни.
— А ко не си твърде зает…
Ирони чния т тон не убяг на от в ниман ието му.
— Н яма да бъда зае т — от говори кратко той и с е запъти към
коню ш ните, където го очаква ше Х а лим.
В ъзбуда, приме с ена с голяма доза разочарован ие, обз е Те с, докато го
про сл едява ше как отид е при Х а лим и го поведе към коню шнят а. Двамат а не
бяха вечер яли заедно от деня на сват бат а си. П о пътя към За ла ндан
раз говаря ха рядко. Той о ст аваше до огъня с воинит е си и с е прибира ше в
шат рат а дълго след като тя бе ше за спа ла.
— Те с?
Мл адат а жена с е обърна ст ре снато и в идя, че Саша я наблюдава с
разв е с ел ена усмив ка. Той с е обърна и направ и широк же ст с ръка, с който я
канеш е да вле зе първа в па лат а.
Тя хук на нагоре по стълб ат а и двамат а паз ачи побъ р за ха да отворя т
теж кат а врат а.
— Коя е Виан е?
— В иане е не съ ща с е ст ра на Га лен.
— Д ори не подозирах, че има с е ст ра. — Всъщно ст нео сведомено с тт а и
не беш е учудващ а. О бщо в зето, тя з наеш е твърд е ма лко за съп руга си.
— М айкат а на Га лен поч ина ла, когато той бил на дван айс ет години.
С коро сл ед това бащ а му си в зел нова жена. Виа не е един ствен ото дете от
т аз и в ръзка. — Саша я поведе по бле стящия коридор, с нети пичн а за него
бър зин а и Те с го изгледа объркано. — Сигурен съм, че ще хар е с аш Виане.
Те с направ и гримас а.
— Н е с е сприя телявам ле сно с жени. Те ме намират твърде дръз ка.
— Р азбирам ги — ухили с е Саша. — Не по знавам много же ни, които да
предпоч ит ат коню шнит е пред ба лн ите за ли, но съм сигур ен, че никог а няма
да с е скара ш с Виане.
— Н има тя обича да язд и?
— Н е, ст рах я е от кон ете, но това няма значен ие.
Те с го из гледа скеп тично. Н е можеше да си предст ав и, ка к ще с е
спр иятел и с няко го, който не обича ж ивотн ите. Саша погледна

59
ф изио ном ият а и ̀ и из бухна в смях.
— Н аисти на!
Той спря пред ре збованат а в рат а от тиково дърво, отвори я и от ст ъпи
на ст рани, за да пропусне Те с.
Тъм ноко с а млада жен а в падащ а свободно тъмно синя роба с е запъ ти
към тях. Когато с е поклони уч тиво пред Саш а, маслине нит е и ̀ ст ран и
порум еня ха.
— Д обре дошли, благородни го с подине. — П о сле с е обърна с м е ка
усм ив ка към Те с : — О ткакто Га ле н ме изв е ст и за тво ето идван е, чакам с
не търпе ние. Добре дошла, мадж ир а.
О т В иа не бен Р аш ид с е излъ чваш е топл от а. Две те разда лечен и тъм ни
очи бл е стя ха ве с ело, съразмернит е черти на лицето и ̀ сяка ш бяха о све тени
отвът ре.
— Им ето ми е Те с — предст ав и с е усмих нато новодошлат а. Чове к не
м оже ше да не харе с а Виан е от пръв поглед. — Сигурна съм, че и аз щях да
оча квам с радо ст първат а ни сре ща, ако имах предст ава за съ ще с твуването
ти. Н икой не си направ и т руда да ме о сведоми.
В иане с е усмихна още по- широко.
— Р адвам с е, че си толкова от крит а. О ткров ено стт а е пре красн а
добродет ел . А з съм възпит ан а твърде ст рого и не си позволявам да говоря
че стно като те б.
Те с из бухна в смях.
— Н якои го нар ичат грубо ст, не откровено ст!
— О, не! — Лиц ето на Виа не с е помрачи. — А з съм т ази, която с е
държ а неуч тиво. Н е биваше да с е израз явам т ака нет актично. И сках да
каж а…
— Знам — спря я Те с с едно дв ижение на ръ кат а. П ървото в печатлени е
от ти хото до стой нство на Виан е я направ и сляпа з а ф акт а, че с е ст рат а на
Га л ен не е по-възрас тна от с амат а нея. Съмни телно беше, че младото
м ом иче поз нава зн аче нието на думат а г рубо с т. — Само с е по шегувах. Та къв
м и е обичая т. — Тя хвърли бъ р з поглед към Са ша, който беш е вт ренч ил очи
във В иане. — Така ли е, Са ша?
— Ка кво? — М ъжът с мъка отд ели поглед от лицето на Виане. — Да, ти
открай в реме си о ст роумна и на ха лна.
Те с опули смая но очи. Н икога не беш е в иж да ла тоз и изр аз по лицето на
братовчед си, а Виа не беше цялат а по румен яла.
— Н ека с е погр иж а з а теб. — Виане сведе очи и с е обърна към Саша: —
Ще пожел ае ли благородния т Саш а да ни о ст ав и с ами?
С аша с е намръщи и кратко кимн а.
— Ще с е в идим ут ре, Те с. — П о сле с е обърна и изле з е с бъ р зи кр ачки
от покои те.
Когато в рат ат а с е затвори за д него, Виане въздъхна с облекчение.
— Така, първо ще с е окъпе ш, а аз ще ти потърс я не що за обличан е.
— Д оне сла съм целия си га рдероб.
Ал а В иан е поклати глава, пле сна с ръце, за да пов ика слугинят а, и
реш ител но с е запът и към големия, инкру стир ан със с еде ф гард ероб.
— Га л ен нареди да те облека с някоя от мои те рокли. П о-късно той с ам
ще из бере гардероб а ти.

60
 Затворенат а рокля, избран а от Виане за Те с, беш е изр аботена от бял
шиф он на сре бърни ив ици. Тя за гръща ше меко крехкат а и ̀ ф игура, бе з да
раз крива нищо.
Когато надвечер вле зе в покоите на же на си, Га ле н кимн а при знат ел но с
гл ава.
— И зглеж да ш много по-добре, отколкото в робат а, която ти бях да л а з
— от бел яз а с усмив ка той. — Ут ре щ е с е погриж им да попъл ним гардеро ба
ти.
— Учудвам с е, че с е з а лавя ш с подобни дреболи и. Н е вярвам да с е
ин тере сува ш от дамска мода.
— М ного пъти съм уст ановява л, ч е най- не значит елни дребол ии
създ ават големи ядове, ако не ги свършиш, както т рябва. — Усмив кат а не
изче зваш е от лицето му. — А за мен е от голяма важ но ст да облека жена си,
както подобава.
— Д аже, ако я крие ш за д в исоки те с тени ? — попит а дръзко Те с.
— П ро сто пазя онова, ко ето ми прин адлеж и. — Той пристъ пи към
дива на. — А и обстоят елстват а с е промени ха.
— В какъв смисъл?
— В ече не сме обкръжен и от от ряд воин и. — Той с е отпус на на една
възгл ав ни ца пред ни скат а маси чка, наредена от слугит е с крехъ к порцел ан и
украс е ни със скъпо ценн и камъни ча ши. — С ега не ни дели тъ нкото
пл атнищ е, а здр ават а с тена на па л ат а. — Бе з да откъ сва очи от нея, той
приб ав и съвс ем ти хо: — А з съм ист инск и егои ст. Н е искам никой да чуе
в иковет е ти.
К ръвт а нахлу в ст ран ите и ̀ . Те с не беше в състояние да отдели погл еда
си от очите му.
— Р азбирам — промълв и едва чуто тя. Знае ше за ка кво ст ава дума. О т
на й-ранно дет с тво беше слу ша ла жен и да кр ещя т в момент а на върхов но
удов ол ств ие. — Може би щ е те разочаровам. Вин аги съм го смят а ла за…
недо стойно.
Га л ен из бухна в луд смях.
— Тол кова ли голямо в нимание обръща ш на вън шнат а форма ?
Те с с е изчерв и още повече.
— Може и да не съм до ст атъчно жен ствен а, но не ми липсва
до стойн ство.
Га л ен спря да с е смее и в глас а му прозвуча искрен а неж но ст:
— Д а, ти имаш до стойнство, и то от най-добрия в ид. То не с е о сновава
на гордо с т, а на доверие в собс твенат а лично ст.
— Н аисти на ли? — попит а учуде но Те с.
М ъжът ким на.
— Р азбрах го, още ког ато бе ше де те. Че с т и до стой нство. Знаех, че щ е
с е превърн еш в жен а, на която може да с е има доверие.
Те с ус ети непоз нато до с ега задоволс тво. Же на, на която може да с е има
довери е. С яка ш беше получил а из ключи телно скъпоце нен подарък.
— М ислех, че Виан е ще вечеря с нас.
Га л ен поклати глава.
— В иане с е храни с жени те.
— Защо? — попит а със смръщ ено ч ело Те с.
Га л ен, който не пропусна да отбел еж и нападателни я и ̀ тон, с е усмих на.
— Н е по мо е желани е. Виан е е възп ит ана от майка си в духа на ст ари те

61
нрав и и т радици и. Чувства с е по-добре, когато с е храни в своите покои.
— Ти си бил длъже н да я запозна еш с нов ите обичаи.
— Това е борба, която не съм пре ст ан а л да водя.
— Н е и в собстве ния си па лат.
— Н е, наис тина не. — П о лицето му с е и зпис а умора. — Н е мога да
водя непре късн ат а борба — ден след ден, минут а след минут а.
В не запно пламна л ото съ чувств ие прого ни войнств еното и ̀ на ст ро ен ие.
Тя преко си помещ ението и заст ана пред него.
— Н яма нуж да да с е т ревож иш повече за с е ст ра си. С ега аз съм тук и
ще и ̀ по светя цялото си в ниман ие.
— Н е с е и съмнявам — усмихна с е Га лен. — Само те моля да не
бл ъсн еш В иане в някоя ка лна дупка.
— Н икога не бих направ ила т акова не що. Тя ми харе сва. — Те с с е
отпусн а на възгл ав ницат а срещу него. — В па лат а има с амо няколко мебел и
в западе н ст ил. Тъй като си прекар а л много време в Тамров ия, мислех, че си
доне съл не що…
— В Тамров ия о ст авах с амо толкова време, колкото беш е необходим о.
М ястото м и е тук. — Га лен говореш е с ис крен а убедено с т. — Вз емам с ам о
онова, от ко ето з а лани те и аз имаме нуж д а. Н ищо повече.
— Н е ти ли т рябват мас и за хранен е?
— Подът е по-подходящ за яде не.
— Защо?
— Я денето е е сте ствен а дей но ст. Н яма нищо по-е ст е ств ено от това да
с еднеш непр инуд ено на земят а и да с е нахр ани ш. Н е с е ли чувс тваш по-
удоб но върху копри нени те възглав ни ци, отколкото върху твърди те столове в
родинат а си?
Те с кимн а, за щото съ знава ше, че той има право.
— Знач и вярва ш, че ж ивотъ т т рябва да бъде про с т и е сте с твен ?
— Д околкото е възмож но. До ст атъ чно ст радаме от раздор и и войни и не
бива да зат рудн яваме допълни телно вс екид нев нит е си ж изне ни функции. А
с ега яж — усмихна с е той. — До ст атъч но ме раз питва.
— И маш ли не що против въпро си те ми?
— Н е, ти има ш пълн ото право да задаваш въпро с и. — Той на ля в ино в
украс е ния със скъ поцен ни камън и бока л и и ̀ го подад е. — А аз имам
пъл н ото право да от каж а да ти отговоря.
Те с в зе ча шат а и с е загледа в черв енат а течно ст.
— И мам още един въпро с.
— Д а?
— П реди ш е ст години, ког ато сп аси А полон и Даф не, аз ти обе щах да
из пъл ня всяко тво е жела ние. — Тя вдиг на очи и срещ на погледа му над
мас ат а. — Когато ми направ и предложен ие в Динар, не спомена з а това
обещан ие. За що?
— П о две при чини. П ърво, ис ках да ми имаш доверие. Трябва ше да
дойде ш доброволно с мен.
— А вторат а при чина ?
Га л ен с е усмихна.
— И сках да си запа зя обе щани ето з а друг, по- изгоден случа й. И сках да
о ст ан еш обвър зан а с мен.
В не запно атмо с ф ерат а помеж ду им натеж а от чувс твено с т. Те с ус е ти с
цял ото си съ ще с тво ухан ието на букет а от гарде нии в ъгъла, а леки ят шиф он

62
с е ув и около гърди те и ̀ и я накар а да с е задъха. Га ле н продълж ава ше да я
гл еда на стойчиво.
Тя побър за да подн е с е ча шат а към устни те си и изл я в иното в гърл ото
си. То я затопл и и за мая глават а и ̀ .
— М ного си открове н с мен.
— В ин аги ще бъда т акъв . — Той я изгледа и зпит ателно. — И скаш ли да
в идиш А полон?
— Д не с ли?
М ъжът покл ати глава.
— Ут ре. Ще дойда при т еб след сут решнат а ауди енци я.
Д а дойде? Знач и не въз намерява ше да прекара но щт а при нея?
— Н е. — Га лен сякаш ч ете ше по лицето и ̀ . — Правех вси чко това, с ам о
за да св ик неш с присъ ств ието ми в леглото. С ега обаче е в реме да пож иве ем
ма л ко разделе ни.
— Н ищо не разбирам — намръщи с е Те с. — И не съм сигурна, че
вси чко това ми с е нрав и.
В очите му бле сна ха искри.
— Н а мен също, повярвай. Н адявам с е да слож им кр ай колкото с е м оже
по- скоро. — Усмив кат а му беше уморена. — Тогава ще прекарвам всяка нощ
в л егл ото т и, а ни що ч удно и по няколко час а днев но.
Те с отново ус ети оне зи ст ран ни т ръпки и прия тното задъх ване. Тя отп и
още една глът ка вино и кимна делово.
— Д а, за да забрем енея…
Га л ен доля чашат а и ̀ и отговори :
— Но ра збира с е. Н а ли това е при чинат а да бъде ш тук?

— М ислех, че А полон е на ст ане н в оборите на па лат а. — Те с изгледа с

недоверие ма л кат а бяла къщ а, пред която Га лен спря след дълга е зда пре з
те сни те ул ичк и на За ланда н. — Защо не го задърж а близо до с ебе си ?
— Можех да го направя. — Га лен скочи от коня си и вдигна Те с от
кобил ат а. — Н о реших друго.
— Защо? Сигурно по пътя ти е създа ва л много ядове, но вс е па к…
— Ч е стно ка зано, пътят от Тамров ия до С едикан беше същи нски ад —
пре късна я бе з изра зно Га ле н. — Н о не това е причин ат а да го на ст аня
да л ече от двореца. — Той отвори кова нат а желя зна в рат а и и ̀ от стъ пи да
вл е зе първа в гради нат а. — П одслоних Даф не и А полон тук, за да разре ша
някол ко проблема наведнъж . А з пътувам много и не мога да им по светя
цял ото си в нима ние, както праве ше ти. А не ми с е ис каш е да ги затвар ям в
кучкар ник. — Той хвърл и бър з поглед към Те с. — Доколкото помня, ти не
ис каш е да заменя т един з атвор с друг.
— Н е. — Лицето и ̀ си о ст ана замисле но. — Въпре ки това съм
обе з поко ена. Винаги, когато мислех за А полон, го в иж дах близо до теб.
— Ти повер и кучет ат а на мен. А з т рябва ше да в зема т акова реш ение,
ко ето да о си гури ж ивот а им. — Той я поведе по а леят а, която заоби ка л я ше
къ щат а. — Когато с е върнах в За ланда н, научих, че план инск ите плем е на
отново с е бия т помеж ду си. Един от племенни те водач и и же на му бяха
уб ити. О ст ав и ха пе тна йс етгоди шен син. Доведох тук момчето, ко ето беш е
о ст ан а л о съвс ем с амо и с е топеш е от мъка, и го натоварих със зад ачат а да
дре с ира А полон и Даф не.

63
 — Д а ги дре с ира? — смая с е Те с — Н аисти на ли си с е опит а л да ги
дре с ираш ?
Га л ен кимна.
— М исля, че по сти гнахме успех.
— За л ов ?
— Н е, това не отговаря на природат а на А полон. В това от ноше ние
ба ща ти с е е излъ га л. А полон няма инс тинкт на уб иец, но умее да търс и
сл еди. С ега може да про следи хор а и ж ивотни, дори в пус тинят а — завърш и
с усм ив ка той.
Те с не можеше да повярва.
— А полон?
Усм ив кат а му угас на.
— Н е можеше цял ж ивот да си о ст а не куче з а игра. Н е сме из ползва л и
при нуда, нито сме били же сто ки, но той също т рябва да ж ивее пълно цене н
ж ивот.
Пре з всички те те зи годин и Те с си бе предст авяла А полон като т ромав и
кр отък чет ириног другар. Тя с е помъчи да с е усмихне.
— А какво ст а на с Даф не ? Ка к реш и проблема с нея ?
— Тя не е толкова добра в разч ит ането на следи като А полон, но съ що
обич а пре следва нето. — Га лен спр я за миг. — Н аскоро А полон ст а на дядо.
— Какво? Н има Даф не на й-по сле го прие ?
— Д а, и това не ст ана по прин уда, а беш е плод на свободно решени е.
М ногократно съм уст ановява л, че случая т и възмож но стт а за свободен избор
в инаг и побеж дават.
С л учаят и свободат а да избира ш. Те с вне запно о съ зна в ръзкат а меж ду
поведени ето му спрямо нея и спр ямо кучет ат а.
— А з… разбир ам…
— Н е, не разб ираш. Н ищо не разбира ш. О свен удобния случай и
свободат а да избир а, кучкат а т рябва да пламти от желание!
О ткровено с тт а му я улучи като уд ар.
— Учудвам с е, как не си с е научил да направляваш и т ази стихия —
отбел я за хладно тя.
Га л ен с е усмихна.
— Трябва да предо ст ав им нещо и на природат а, на ли?
Усм ив кат а му бе ше толкова чувс твена, че Те с побър за да отме с ти
погл ед. В п оле зрени ето и ̀ попадн а една къ ща, която с търче ше в исоко над
вси чки със едни сград и.
— Пре крас ен дом. Кой ж ивее в него?
— Юсуф Бенардон.
— Юсуф ? — учуди с е тя. — Толкова ли е богат?
Га л ен кимна.
— Б аща му беше един от най- замож ни те тър гов ци на коприн а.
— Защо е ст ана л член на св ит ат а т и?
М ъжът вдигн а рамен е.
— Градския т ж ивот е до ст а монотоне н. М ладите мъже че сто
предпоч ит ат битки те пред търгов ият а. — Направ и кратка пауз а и поп ит а с
подче рт ана небреж но ст: — Ти и зпи тваш ж ив интер е с към Юсуф . Х аре сва л и
ти ?
— Р азб ира с е — отговори веднаг а Те с, която продълж аваше да с е в зира
в къщат а. — Н а кого не би хар е с а л? Вин аги ме разсми ва.

64
 — А нам ираш ли, че е красив ?
— Д а, мисля, че да. Колкото повеч е в реме пре карва ш с не го, толкова
повече ти харе сва.
Га л ен сти сна устни.
— Може би направ их греш ка, като допусн ах да св ик неш с близо стт а м у.
— Преди Те с да успее да отговор и, той из св ири прониз ително и към тях с е
ст рел н аха две бели свет кав ици, надаващи оглушит елен лай.
Те с бе обзет а от луда радо с т. Ше с т години…
— А полон! — Тя с е отпу сна на коле не, но двете хрътк и не и ̀ обърнаха
в нима ние. Профучаха покр ай нея и с е втурнаха да поздр авят Га лен.
— С едни! — Га ле н про ст ря ръка и двете кучет а мигнове но изпълн иха
заповедт а. Само опашк ите им продълж иха да с е развя ват привет ств ено.
Р азочарова нат а ф из иономия на Те с не бе убягна л а от в нимани ето му. О т
гъ рдит е му с е и зт ръгна т ихо прокля тие. — Не с е натъж ава й. Та те с а с ам о
кучет а.
— Знам. — Те с с е усмихна не сигурно и с е опит а да скрие сълз ите си.
— Н е бива ше да очаквам, ч е ще ме по зная т, но в манас тирското уч ил ище
м исл ех не прекъс нато за тях… С в ремето ще си спомнят за мен.
— В ремето не стои на едно място, Те с — промълв и окураж и тел но
Га л ен. — Н ищо не о ст ава т акова, какв ото е било.
Тя с е изправ и и отупа праха от роклят а си.
— В иж дам, че с а много привър з ани към теб, Га л ен. Сигурно си с е
отнас ял добре с тях.
— За бога, не го правех, за да те лиш а от обичт а им!
— Н е, разбира с е, че не. Когато бя ха ма лк и, те бяха мои. П ропуснах
години те на съзр яването. — Тя с е усмихна пре з сълзи. — Р азбирам.
М ъжът промърмори нещо не о собено прил ично под но с а си.
— Н о т е боли — проговори дре зг аво той. — Трябва ше да го имам
предв ид.
— Ти не си яс нов идец. О ткъде може ше да зна еш, ч е ж ивот нит е ще
ре агират т а ка бе зчув ствено ? — Тя протегн а ръка и помилва неж но
копри ненат а кози на на Даф не. — П о стъп их глупаво, че… — Тя не мож а да
продъл ж и, тъ й като кучет ат а скочи ха и с е втурна ха към мъж а, изля зъл от
къ щат а. — Кой… ?
Това беше Х а лим… но не сдърж ания т, с ериоз ен Х а лим, когото
поз нава ше. Този мъж с е смее ше като дет е и пре гръща ше двете хрът ки, които
т анцу ваха радо ст но около него.
Те с зас тин а на мястото си.
— Какво прав и той тук?
— Тук ж иве е. Това е къщат а, която му предо ст ав их преди ш е ст години,
когато го доведох от планини те след смъртт а на родител ите му.
— Знач и онова момче е Х а лим? — Тя не пре ст аваше да с е чуд и на
съ рдечн ото му от ноше ние към кучет ат а. — Н икога не бих го помислила.
— Х а л им има сил но разв ито чувство за от говорно ст. Бил е прин уден да
ст ан е м ъж , още преди да о ст ав и зад с ебе си момче шки те годин и.
— Ти го обичаш ?
Га л ен кимна.
— И го разбирам. Когато бащ а ми умря и аз ст анах шейх на Ел За л а н,
бях с ам о на с едемн аде с ет години. — Той т ръгна напред. — Сгреших, че т е
доведох тук. Ще поздрав им Х а л им и ще си върв им.

65
 Мл аде жът вдигна глава и и згледа го сподар я си със същ ат а сърдечн а
усм ив ка.
— Знаех си, че ст е в ие. А полон изскочи от къщ ат а като… — Забел я за
Те с и спря насред изречени ето. Усмив кат а му угасн а и той направ и скован
покл о н. — М адж ира.
Поби ха я студени т ръпки.
— Е, Х а лим, ка к ст е? Трябва да в и благодаря, че ст е бил толкова добър
с Апол о н и Даф не.
— Н е го направ их от доброт а, мадж ира. А з много обич ам кучет ат а. —
Той с е обърна от ново към Га л ен: — Ще имате ли нуж да от мен пре з
сл едващ ите дни? А ко не, бих жел а л да п отегл я към пла нини те, з а да по с етя
правуйчо си.
— В ърв и, но бъди предп азлив . Дне с прис тигн а прат еник с ве с тт а, че в
обл ас тт а С аид Абаба е има ло няколко нападе ния.
— А з в инаги съм предпазл ив . — Топла усмив ка озар и лицето му и той
поту па ве с ело кучет ат а. — Както сте ме научили, мадж иро н. В края на
с едм ицат а ще с е върна с подробен доклад за положението т ам. — Той с е
покл о ни пред двамат а и т ръгн а обрат но към къ щат а.
Га л ен го про следи със за гриже н поглед.
— Н икак не ми харе сва, че иска да т ръгне с ам.
— Ти си много привъ р зан към не го — промърмори сма яно Те с.
— А з също имам чувс тва — отвърна подигравателно той, в зе ръкат а и ̀ и
я поведе към порт ат а. — П ривъ р зан съм към Саша, към Виане и Х а лим и
към м ного друг и хора, които ти още не позна ваш.
— Но Х а лим изглеж да толкова… — Те с побър за да замени нелю бе зн ат а
дум а с по- мека: — Толкова студе н.
— Н е е студе н. П ро сто ти лип сва ра збиран е.
— Н ада ли ще го раз бера някога. Той не ме одобрява.
— Д а.
Те с беше оча ква ла съп ругъ т и ̀ да о спори това твърдени е, както бе
направ ил С аша.
— Защо? Защото ст анах твоя жена ?
— О тчас ти. — Га лен отвори по рт ат а: — Но глав но, защ ото идва ш от
Запад.
— Н е разбирам.
— Той е излиз а л много пъ ти и звън С еди кан и зна е ка ква при влекател на
сил а упраж нява Западът.
— В ърху те б ли? — смая с е оконч ателно Те с.
— Н е, не върху мен — отговори крат ко Га ле н и я вдиг на на дамското
с едл о. — Преди да умре, вторат а ми майка уреди брака меж ду Виа не и
Х а л им . С ватбат а щ е с е състои следващото лято.
— С ъс съгла сието на Виане ?
Га л ен сти сна устни и с е метн а на с едлото.
— И нач е не бих одобрил т ази в ръзка. Ти продълж аваш да ме мислиш за
тир анин. Н якои от ст арите оби чаи с а добри, но аз ни кога не бих затворил
В иа не в каф е з. Н ито не я, нито А полон и Даф не.
— К ъде отиваме с ега? — попит а при те с нено тя, опитва йки с е да
пре пуска редом с него.
— В ръщ аме с е в па л ат а — отговори кратко Га лен. — Направ их греш ка,
но това не озн ачава, че не мога да я попра вя.

66
 Зл атогриват а кобил ка беше в исока петн аде с ет педи, кози нат а и
бл е с теш е на слънцето.
— И м ето и ̀ е Павда. — Га лен помилва меки те като коприн а ноздри. —
Д о с ега е била язд ена с амо от конярчет ат а, за да св икне със с едл ото.
В ъз нам ерявах да я дам на Виан е, но тя с е ст ра хува от не я.
— О т този ангел? — Те с прис тъпи напред и за ст ана до Га лен. — Защо,
за бог а? В иж с амо очит е и ̀ — мека е като агън це, позна вам това от пръв
погл ед.
— Каж и го на момчето, ко ето я язд и всяка сут рин.
— С игур но не обича да е затворен а — изгледа го многоз нач ител но Те с.
— Р азб ирам я.
— М ай долавям крит ика в дум ите ти? — изкрив и лице Га лен. — Щом
проявяваш т акова разб иране, от дне с нат атък ст ава твоя. Прие маш л и
П авда?
Те с пога л и кобилкат а с ж а лен поглед.
— В иа не е толкова мила… Не мога да и ̀ отн ема това великолеп но
ж ивотно.
— Н яма ка кво да и ̀ отнема ш. Тя нико га не го е п олучила.
— Н е мога да повяр вам. Н аис тина ли ми я подарява ш? — Бузите на Те с
с е зач ерв иха от въз буд а. Тя вдигна ръка и помилва ноздр ите на коня. — И
ще бъде м оя?
— Н има това не беш е час т от споразумени ето ни?
— Д а, но баща ми… — Тя млъкна насред изречени ето. — Вс е забравям ,
че не оби чаш да те срав нявам с него. — По сле направ и нетър пелив же ст с
ръка. — Знае ш не по-зле от мен, ч е много мъже изобщо не сп азват
обещан ият а, дадени на же ни.
— Знам съ що, че много мъже с а бе зсилн и сре щу жен ски те оръж ия.
— Гл упо сти. М ъжет е с а те з и, които държ ат в ръце цялат а власт. — Те с
говоре ше с от състващ в ид, завладя на изцяло от П авда. — Наис тин а л и е
м оя? Н яма ли да ми я в земе ш?
— Твоя е — увери я Га лен и ти хо прибав и: — Н е е нуж но да с е бориш
за обичт а и ̀ . Тя не е има ла друга го сподарка и ни кога няма да има.
За л я я топла вълна.
— Ти си моя — прош епна на кобил кат а тя. — Мога ли да я пояздя още
с ега ?
— Н е. По-добре ут ре.
— Но а з ис кам…
— Ут ре — пре късн а я твърдо Га лен. — Пре з о ст ана л ат а част на де ня
съм зает, а т рябва да проведем няколко урока по е зда.
— Уроци по е зда? — слис а с е Те с. — Та аз язд я прекр асно! М ного по-
добре от повечето мъже.
— С дамско с едло. — Той в зе ръкат а и ̀ и я поведе към в рат ат а. — О т
ут ре щ е с е науч иш да язди ш с ис тинс ко с едло.
— Като мъж ? — упла ши с е Те с.
— Моят а майка заг уби ж ивот а си, по в ина на проклетото дамско с едл о.
Коня т си счупи крак и я задуш и под те же стт а си. — Гласъ т на Га л е н
звуче ше гнев но. — Н яма да допус на да изпол зва ш повече те зи смъ ртоно сни
игр ачк и. — Забеляза смаян ат а и ̀ ф изиономия и из бухна в смях. — Защо м е

67
гл едаш т ака? Смят ах, че новат а свобода ще ти харе с а.
— Н икога не бих… Вина ги с а ми казва ли, че женат а т рябва… — О чите
и ̀ за свят ка ха, защ ото бе о съзн а ла разкр иващ ите с е пред нея нов и
възм ож но сти. — Н е съм и помисляла, че мога да яздя по мъж ки.
— М ного нещ а, които по свет а из глеж дат неми слими, в За ла ндан с а
възм ож ни — усмихна с е Га ле н и с е в зря в гре йна лото и ̀ лице. — Трябва
с ам о да с е откаже ш от ст ария нач ин на мислене.
— Ти съ що държ иш на много ст ари оби чаи.
— Д оброволно. Н ев инаги т рябва да извър шиш не що, с амо за щото ти с е
е отда л а възмож но ст да го направ иш.
— Ти обаче не ми о ст ав и възмож но ст да из бера с ама с едлото.
— Това е друго.
— О тговор на мъж . Бе з логи ка. — Въпреки това Те с цялат а сияе ше от
ща сти е. — П рощавам ти, тъ й като ми подари П авда.
— Бл а годаря ти — покло ни с е леко Га л ен. — Н адявам с е
бл аго скл онно стт а ти да с е разпро ст ре и върху и збора на гард ероб. Р азре ши
м и да го сторя аз. Тър говецъ т на платове и шивачъ т ще с е явя т в покоит е ти
в два час а.
— А , да. — Те с с е намръщ и. — Бих предпочела да по стоя в обора и да
с е запо зная по-отбл изо с П авда.
— Направ и ми това удоволс тв ие — помоли той.
Мл адат а жен а вдигна рамене.
— Е, добре. Наис тин а имам нуж да от ко с тюм за е зда.
Га л ен побър за да с е обърне, но Те с за беляз а усмив кат а му.
— Д а, е здат а е най-важ н ото нещо на свет а.

С лед като излязоха от обора, Те с с е от прав и не забав но към па лат а, за

да нам ер и Виане. П окоите и ̀ много прили чаха на нейни те, с едно
из кл юче ние: на т ерас ат а беше издиг нат а голяма къщи чка за п тици с бел и,
разчу пени сте ни, с дървет а и храс ти, пълн а с многобро йни птиц и от най-
разл ични в идове и ра зцвет ки.
В рат ат а на птич арни ка беше отворе на. Те с спря пред нея.
— В иане!
— В ле з, Те с! — изв и ка отвът ре Виан е. — Тъкмо храня птици те.
— Предпочит ам да о ст а на отвън.
Те с хвърли предпа злив поглед пре з в рат ат а. Н а рамото на Виан е беше
кацна л гол ям папа га л. — О бича ш ли птици те?
— О , да. — Виане вдигн а ръка и папага лъ т отлетя към близкото дърво.
— Н е с а л и пре красн и?
— М ного с а крас ив и.
В иане т ръгна към в рат ат а, гледайки учуде но Те с.
— Д а не т е е ст рах?
— Н икак.
В иане не може ше да повярва.
— Ка за, че обич аш коне те. Н има е възмож но да с е ст рахува ш от те зи
м ил и пернат и същ е ства, а да не с е бои ш от оне зи огромни чудов и ща?
— Конет е не те оща стливя ват по всяко в реме с падащ и дарове.
В иане избух на в смях.
— В ярно е, но въпре ки това предпочит ам да наблюдавам полет а на

68
пт ица, вм е сто да препус кам върху гърба на някой полудял ж ребе ц.
Те с събра цялат а си смело ст и из търси :
— Га л ен ми подари Павда. М исля, че т рябва да го з наеш.
— Защо? — Виане учуде но вдигна веж ди. — Н ямам жел ание да я язд я.
Този път уч уденат а бе ше Те с.
— Га л ен ка за съ щото, но аз не мож ах да повярвам.
В иане, от в ниманието, на която не убягн а смайван ето на Те с, с е
усм ихн а м еко.
— О пит ай с е да ме раз береш. А з не съм като те б. П риродат а м и е
разл ична, възп ит ани ето съ що. Н е съм смела и бе зст ра шна, а и нямам
жел ание да прекр ача грани цит е си.
— О ткъд е знае ш къде с а те зи грани ци, след като не с е опитва ш да ги
пре крач иш?
— Ам и, аз… — Виа не отново с е за смя. — Ето, на л и в иж даш, че см е
разл ични. — Тя затвори в рат ат а на птич арни ка и грациоз но преко си
тер ас ат а. — Дне с изле зе много рано. Да ти доне с а ли ча й?
— О ткъде знае ш кога съм изля зла?
В иане в инов но с е изчерв и.
— Моля те, не мисли, че т е шпионир ам. Ала след смъ ртт а на мама
при сл угат а очаква аз да ръководя дома кинс твото и Га лен не възра зява —
обяс ни тя и бър зо продълж и: — Н о мадж ират а си т и и може би ще
пои ска ш…
— А з? — изгледа я смая но Те с. — Ти май с е ш егува ш? За бога, не! По
в рем е на пре стоя си в За ланд ан възнамеря вам да прекарвам повече в рем е в
коню ш нят а, отколкото в па лат а.
— По в реме на пре стоя ти… — Виан е я и згледа смуте но. — Ка кво
ис каш…
— Това гълъб и ли с а?
В иане кимна.
— В икон тът съ що имаше гълъб и. Дре с ираш е ги да но с ят писма на баща
м у в П ариж . Беше много ин тере с но.
— Гъл ъби те с а пре насяли изве с тия ?
Те с кимн а.
— В икон тът каза, че ощ е преди две хиляди години и зпол зва л и
пощ енс ки гълъби, и то на разстояния стот ици, понякога хиляди мили. — Тя
с е обърна към Виа не с поруме няло от вълнение лице: — Знае ш ли какво?
Х айде да обуч им и твои те гълъби!
В иане смръщи чело.
— Н е мисля, че…
— Р азбира с е, че щ е с е справ им — прекъс на я Те с. О чите и ̀ бле стя ха
възбудено. — Защо не? И деят а е великол епна. Ти щ е ме нау чиш на всич ко,
ко ето знае ш за птиц ите, а аз ще т е науча да с е опра вяш с конет е. — Тя
скръ сти ръце з ад гърба си и с е зар азхож д а въодушеве но по т ерас ат а. —
Н аучих м ного не ща от в иконт а. Той ка зва ше, че всичк и гълъби прит еж ават
този ин стинкт, т рябва ло с амо да им с е даде възмож но с т да го упраж няват.
Щом в иконтъ т с е спр авяше, ние също щ е с е справ им, още повече, че той не
беше о собено умен. И ког ато напусна За ланда н, ще знам всичко, ко ето…
— Н има ис каш да си отиде ш? Но за що? Тук е родинат а на съпруг а ти.
Те с не биваше да с е поддава на въодушевлен ието си.
— Е, това още не оз нач ава, ч е ще о ст ана зав инаг и тук. Н аши ят брак е

69
не що друго.
— Б ракът е с амо един. Дори не бива да си помисля ш т акова нещо —
прош епна Виа не и прибав и едва чуто: — Га ле н няма да ти позвол и да го
напусн еш.
— Ще в идим. — Те с спря да ходи напред-наза д и с е обърна: — Чух, че
сл едващ ото лято ще с е омъж и ш.
— Д а. — Ме ка червен ина оцве ти ст рани те на Виане и тя побър з а да
отм е ст и очи към гълъбите, които бяха нака ца ли по клонит е на пипере ното
дърво. — Годежът ст а на по желани е на мама. Х а лим е добър човек и е много
м ил с м ен.
— Знач и си доволна от съдбат а си?
— Д овол на съм, разбира с е — произн е с е зад авено Виане. — М акар да
см ят ам , че няко и жени не с а създаде ни за с емеен ж ивот. Като помисл я за
Х а л им м е обзема ст рах.
— Тогава не мисли за него — по съв етва я Те с. — Кой знае какво ще с е
сл уч и до следващ ото лято! — Тя с е усмихна. — Уверен а съм, че двете с теб
ще си пре карам е чуд е сно. И не премен но ще дре сираме гълъби те. И мат л и
им ен а?
— Ал екс а ндър Вели ки и Рокс ан а.
Те с из бухна в смях.
— Ето, в иж даш ли? А лекс андър Велики е обиколил свет а. Сигур но си
има л а предв ид съдбат а му при и збора на именат а.
В иане с е усмихна с копнеж .
— Увер явам те, и в най- смелите си меч ти не съм предполаг а ла, че ще
из пол з вам гълъби те си за предаване на изв е ст ия.
— Но щ е бъде великолеп но, на ли ?
Мекат а усмив ка на Виа не ст ан а още по-сърд ечн а, когато с е в зря в
пл ам н а л ото лиц е на Те с.
— Д а, мисля, че наис тин а ще бъде великолепно, Те с. И много
въл нуващо.

Пета глава

— И збери ти. На мен ми е вс е едно — отговори не търпел иво Те с.

П огл едът и ̀ с е плъзна рав нодушно по топовете прекрас ни платове,
нат рупан и по столове те, мас ат а и дивана в ст аят а и ̀ . — Омръз на ми да ги
раз гл еж дам .
— Н якои нещ а ти омръзват много бър зо. — Га лен с е облегна назад и
протег на обу тит е си в боту ши дълги кра ка. — П очти не погледна платовете.
— Това не е важ но. А и т рае твърде дълго. — Те с бе забеляза л а, че
сл ън цето бър зо отива към за ле з. — И ска ше ми с е да зан е с а една ябъл ка на
П авда, преди да е ст ан а ло в реме за вечеря.
— Б рокатъ т с цвят на среднощн а син ева е великоле пен, мадж ира —
опит а с е да я п олас кае брадатия т тър говец.
Мл адат а жена хвърли изпъл нен с бе зра зличи е поглед към бле стя щат а
тъ кан, разпро ст р яна пред нея.
— Д а, много е хубав . — О бърна с е към Га ле н и поп ит а: — Каз ах ли ти
за гъл ъби те?
— Д ва пъти — от говори с ериоз но той.
— Хубав ? — промърмори пот ре с ено търгове цът. — Брокатъ т е доне с е н

70
от К ит ай, а избродира нето му с пе рли отне с едем ме с ец а.
— Кол ко мило — от зова с е нетър пеливо Те с. — Н аист ина нямам ни що
против стоки те в и.
— Ще в земем брокат а! — Га лен с е надигн а. — Също зелен ия и златни я
шиф он. — Той обходи ст аят а, избр а няколко мат ерии, отхвърли други,
доказва йки при това вкус и познаване каче с тват а на платовет е. — В еч е
има ш м ерк ите на мадж ират а, зн аеш и ка кв и с а желан ият а ми по от ношен ие
на кройки те. Първат а да бъде готова з а проба следващат а с едмица!
— Р азб ира с е, мадж иро н. — Търгове цът въздъхна с облекчен ие и
щра кна с пръс ти, след ко ето млади ят му помощн ик започн а да съб ира
топовет е. — Одеж ди те, които вече ми поръчахте, ще бъдат до ст аве ни ут ре в
о с ем .
Те с с е обърна и изн енада но погледна Га лен.
— Какв и одеж ди ?
— П реди вси чко, нов ият ти ко с тюм за е зда. — Га л ен махна на
тър говеца и помощни ка му да изл язат и отново с една. Като в идя
въодушевен ото лице на Те с, при бав и усмихн ато: — М ай на й-по сле събудих
ин тере с а ти?
— Как изглеж д а ко стюмъ т? П ант а лон ли щ е но ся?
— Н ещо подобно — отговори мъжът и направ и гримас а. — М акар да
ням ам о со бено жела ние да те в идя преоблеч ена като мъж . Ко стюм ът
предст авл ява не що като разделен а рокля.
— О т кадиф е ?
— В този климат? Н акарах да го уши ят от съ щия плат като моите
одеж ди.
Те с с е усмихна доволно, при помнила си мекия и прохладе н памук и
пре красн ат а, неж н а копри на.
— Ч уде с но.
— И сках да с е чувстваш удобно — усмихна с е в отговор той. — Да ти е
м еко и прият но. Ес те с твено няма да но сиш нищо под него.
— Защо? — намръщи с е Те с. — Н е зн ам да ли е прилич но. П аулина м и
раз ка за, че в П ариж с е но сят какв и ли не клю ки за императ риц а Жозе ф ин а,
която не но с ела ни що под робите си. Н е мога да раз бера как не и ̀ духа!
Га л ен едва не избухн а в смях.
— К л иматъ т в С едикан е много по-прия тен, отколкото във Ф ранция.
Този аргуме нт с е стори на Те с разумен.
— Н ай-добре да изча кам и да с е убедя лично.
Га л ен я погледна право в очи те, по сле кимн а с ясно долов им а
на стойчиво с т.
— М ного добре. Х айде да в идим.
— Какво?
— Ка за, че ис каш да с е убеди ш лично. — Той развъ р за чер ния ша л ,
нав и т окол о кръст а му и го сва ли. — Ще с е убеди ш с ега, още преди рокл ят а
да е готова. Съблечи с е.
В не запнат а смяна на лениво с т с чувс твено напреже ние я свари
не подготве на.
— С ега ли?
— Д а, с ега! — Га лен държе ше ша ла в дяснат а си ръка и леко милваш е с
не го дл ант а на ляват а. — Н ямаме друг и зан иман ия.
Те с наблюдава ше като зама яна как ръцете му си игр аят с ша ла, как

71
кра сив ите сил ни пръст и приглаж дат с лени ва чувстве но ст гън кит е на пл ат а.
С ърцето и ̀ с е разту птя, о собено като в идя ка к пръстъ т му с е муш на в една
от гън ките и с е върна обратно.
— Н яма да има ш в реме да по с ети ш П авда преди вечер я.
Те с откъ сна поглед от ръцет е му и смаяно уст а нов и, ч е напълно е
за брав ил а кобил кат а.
— О чев идно не можеш да реши ш, да ли искаш да ме гледаш облечена
ил и необл еч ена — отбеляза о ст ро тя. — Това е до ст а обе зпокоява що.
— Е, м оже би намере нието ми е именно да от нема спокойс тв ието т и.
Тя по е дълбоко въздух и с т реперещ и ръце започна да раз копчава
коп чет ат а на роклят а си.
— Я сно ми е какво прав иш…
— Н аисти на ли?
Тя ким на и о ст ав и роклят а да с е свлече на пода.
— О питва ш с е да ме дре сира ш, както си дре сир а л А полон и Даф не —
обяс ни тя и го изгледа мрачно. — А аз ти с е подчи нявам, защ ото т рябва да
из пъл ня своят а час т от споразум ението. Но а з не съм ж ивотно и
отнош ението ти ни как не ми харе сва.
— В ъпре ки това смят ам, че ще изпит аш прия тно чувство. О собе но
когато уст анов иш, че си ст ана ла го сподар ка на положението, вс е едно какв и
из исквания имам аз.
— В еднъж вече ка за нещо подобно — промърмори тя и с е о свободи от
дол н ат а риз а. — Н о не си прав .
— М акар да с е прот ив иш с цялото си съще ство, аз съм убеден, че ще
нам ер им и дру го о снова ние да ми с е подчин яваш.
— И какво е то?
— Лю бопит ството. То е неотм енима ч аст от природат а на ж изнен а жена
като теб. — Погледът му я обхвана от горе до долу. — Впрочем, им аш
вел икол епн и гърд и. М а лки, а ла съвърше ни.
По тялото и ̀ с е разл я гореща вълна. Н ямаше ка к да не забел еж и
пар ещат а чувстве но ст, която ст руе ше от погледа му. Покашля с е, но въпреки
това дум ите и ̀ прозвуч аха дре згаво:
— Знач и ти омръз на да чакаш?
— Това е още едно от не щат а, които ни предстои да в идим — от говори
с усм ив ка Га лен. — Р адо стното оча кване при дава на положени ето
изв е ст на… ж ар, не мислиш ли?
Лекото, но недвусмислено подчерт аване на думат а не и ̀ убя гна, защ ото
в този м иг и по следнат а час т от бель ото и ̀ отид е на пода.
— В ече каз ах, че не съм като Даф не.
— А ко беш е като нея, няма ше да стоиш пред мен. Щеш е да си заст ана л а
на че тири кра ка, а аз да проник вам в теб, от ново и отново. — Той с е
усм ихн а криво, забеляза л смайва нето и ̀ . — М исля, че съм до ст а сдърж ан…
за пол ожението, ко ето з аемам.
— Какво иска ш от мен?
— Жар — отговори задаве но той. — И скам с ама да дойд еш при м ен,
когато повече не издърж аш.
Те с ус ети как коремът и ̀ с е св и, а меж ду кра кат а и ̀ потеч е топла влаг а.
— Тог ава го направ и веднаг а, инач е може и да не доча каш. А з не съм
като П аул ин а.
— Н е искам това от теб. Ела тук.

72
 Тя с е поколеб а, по сле си по е дълбоко дъх и т ръгн а към кре слото,
къд ето бе ше с една л. Спря непо средс твено пред него.
— Ето ме.
— Д а. — Га ле н не помръдва ше. Само с едеш е, уст ремил поглед в
гъ рдит е и ̀ , които с е дв ижеха в бър з ритъм.
— Какво с ега?
— Н е помниш ли? И скахме да в идим прия тен ли ще ти е платът. — Той
вдигн а черн ия ш а л и го ув и около гърди те на Те с. Ме кат а коприна и ̀
подейс тва като хладна милув ка. — Как го ус е щаш ?
— М ного добре.
Той смъкна ш а ла под гърдите и ̀ и го стег на с едно завъ рт ане, за да ги
вдигн е.
— А тук?
Гърд ите и ̀ с е на ляха, в ръхчет ат а с е втвърдиха боле зн ено.
— Н е е… непри ятно.
М ъжът я о ст ав и да по стои ма лко т ака, с т реп ерещ и от вълнение гъ рди,
по сл е разв и ша ла и го издърп а толкова бав но от тялото и ̀ , че Те с ус е ти
поч ти ф изич е ска болка. Н ищо не с е промени. Гърд ите и ̀ си о ст аваха твърди,
напрег нат и и боле з нени.
— Това ли е… всичко? — попит а бе зпомощ но тя.
— Н е съвс ем. — О чите му искря ха, а когато с е изпр ав и, ст ранит е м у
запл ам тя ха. — И ма още едно място, ко ето бих жел а л да и зследвам. — Те с
зат аи дъх, ког ато ус ети пръсти те му по вът реш нат а ст рана на бедрото си.
Тя с е задав и и стъп ис ано го изгледа.
— Какво…
— П оняког а е здат а щ е бъде мека и рав номерна. — М ъжът плъ зна
копри нени я ша л меж ду бедрат а и ̀ , повтори това дв ижен ие няколко пъ ти и
Те с сяка ш ус ети чувстве н ше пот в най-ин тимни те си час ти. — Но тъй като
природат а ти не е о собено кротка, ри тъмът ще бъде по-ч е сто бър з и твърд.
— Той изпъ на ш а ла и направ и рязко, т рие що дв иже ние.
Те с изпи щя и с е огъна, обз ет а от неоп исуемо блажен ство. М ного добре
зн аеш е, че Га лен няма намерен ие да и ̀ при чини болка, а ла т рие нето на
копри нат а предизв и ка в тялото и ̀ ис тинс ки еротиче н шок. П о с ег на като
сл яп а към раме нет е на Га лен, за да с е опре, докато ша лът продълж аваш е да
с е т рие м еж ду бедрат а и ̀ , да я дразн и и възбуж да. Н икога не бе ше из питва л а
т акова нещо. Ст рува ше и ̀ с е, че гори в т ре с ка, че с е напряг а, из немощял а от
ж аж да…
— Га л ен! — Тя прехапа долнат а си ус тна, за щото дв ижени ето ст ана
не поно сим о бър зо. — М ного е…
Ша л ът изче зна ведн ага и мястото му бе заето от не говат а сил на,
успокояваща ръка.
— Н яма нищо. — М ъжът я прити сна неж но във възгл ав ници те на
дива на. — Трябва да зн аеш.
Какво да знам ? — запит а с е заш емете но тя и вдигн а очи към него. Ч е
чувс твото, ко ето изп ит а, беше в съ стояние да я подлуди, да я превърне в
робин я, да я погълне изцяло? Направ и опит да си п о еме въздух и проговори:
— Защо?
М ъжът о ст ав и черния ша л на възглав ни цат а.
— За щото искам в ина ги, когато те доко сва копри нат а, да мислиш з а
м ен. Д а помниш ка кво с е случи дне с. — Усмив кат а му беше з агадъ чна. —

73
Това е един от моит е егои сти чни, нецив илизован и импулси. — Гласът м у
т репер еше. — Ще го помни ш, на л и, Те с?
Н има можеше да го предотв рат и? Тя продълж ава ше да т репери,
сл аб инит е и ̀ с е при св иваха, дъхъ т и ̀ идва ше на тлас ъци.
— Д а — проше пна тя.
— А ког ато язд им заедно и а з те погледна, ще зна еш, че мисля за това,
ко ето направ их току-що. — Н егов ият дъх също изли заше на тл асъци, които
отекваха в т ишин ат а на ст аят а. — Ще си спомн иш какво оз нач ава в теб да
пл ам н е ж арава. — Бронзов ите му ст рани бяха зачерв ени, тъмн ите очи
ис кряха възбудено. — М исля, че дн е с няма да веч ерям с т еб — за кл ючи
дре зг аво той. — Трябва ми в реме, за да… — И той с е запъ ти към врат ат а. —
Ще с е срещн ем ут ре сут ринт а в девет.
В рат ат а с е затвори за д него.

Те с т рябваш е да събере цялото си с амообладани е, за да сле зе по

ст ъл бите при оча ква щия я Га лен.
— Д обро ут ро. — По ст ара с е гласъ т и ̀ да звучи подче рт ано рав нодуш но
и т ръгна към ф онт ана, къд ето Саид държеше ю зди те на о с едлани те коне. —
Ка к е дне с П авда?
— П авда е добре — отговори Га лен и вдигна веж ди. — С елик съ що.
А пол он и Даф не също не с е чувстват зле. — Той спря з а миг. — А з също с е
радвам на срав н ително добро здраве.
— Това щ еше да е следващия т ми въпро с. — Те с спр я пред кобилат а и
пом ил ва м еки те ноздри. — М акар да не бях о собено з агрижена. Ти си в
състоян ие да с е гриж иш за с ебе си.
— С ърд иш с е. — Га ле н пристъ пи към нея и пошеп на в ухото и ̀ : —
Вчер а те накарах да с е почувстваш бе зпомощн а и това т е при те сня ва.
— Точно т ака.
— Н е аз събудих те зи чувс тва в теб. Те идват от собстве нат а ти
природа. Можеше да с е възпротив иш. Трябваше с амо да ка жеш «не» и аз
щях да пре ст ана.
Те с с е изчерв и.
— Ти ме завари неподготвена. Н е очаквах да…
— О чаква ше да в зема не що, но не и да си игра я игри чки, на ли? —
Га л ен по кл ати глава. — Н е по с тъпвам т ака. — Той направ и крач ка на зад и
в нимател но огледа Те с, от крач ет ат а в ботуш ки до качулкат а, която м еко
за гръща ше ко сите и ̀ . — Н ов ият ко с тюм за е зда ти стои ч уде сно.
Те с избя гна погледа му.
— М ного е бле стя щ. И ска ше ми с е да е по-оби кновен.
— Н о той е съвс ем про с т. — Га лен я гледа ше изп ит ател но. — И съм
уверен, че ще с е науч иш да го цен иш.
Ко стюмъ т и ̀ хар е сва ше, но тя нямаш е намер ение да му го при знае, не и
докато с е чувстваше т ака ле сно ран има. Широ кат а пола-па нт а лон не я
при стягаш е при ходене и и ̀ даваш е ус е щане за свобода, неи зпи твано нико га
дотог ава. П рават а, дълга до бедрат а горна час т бе ше обш ит а с бродери я и с е
пол юл ява ше грацио зно при всяко дв иже ние.
— Ще с е справя. — Тя по с егн а към в рат а си и попи па златнат а
вериж ка, която но с еш е дне с. — Виан е ми даде голямо ковчеже със
скъ поцен но ст и и това беше в нея. Тя ме увери, че т и ще настояваш да го

74
но ся в ина ги, когато изли зам. — Устни те и ̀ бяха сърдито стис нати. —
Н аки тит е не ме привлич ат о со бено.
— В ъпреки това ще го но си ш.
— Н е позволявам да…
— Това не е обик новен нак ит. Н о сят го с амо членов ете на с емейс твото
м и.
В не запно Те с с е почувства беля зан а, в зет а в плен, бе зпомощ на като
м ин а л ат а веч ер, когато лежеше гола на възглав ни цит е.
— Н ека го но си Виа не — възра зи тя.
— В иа не има същ ото и го слага в инаг и когато излиз а в града. — Га л ен
не откъсваше очи от упорито св и тите ус тни. — Защо с е пр отив и ш? То ще ти
сл уж и за защ ит а.
— Ще си помисля. — Те с з аобикол и П авда отляво, мина по край С аид,
който от чаяно с е в зираш е наст ран и и много му с е ис каш е да с е разтвор и във
въздуха.
— Ще го но с иш, инач е няма да изле з еш от па л ат а.
Те с ре агира на ст рого с тт а с упорство.
— Н а л и ка зах, че ще си помисля.
Га л ен направ и не търпеливо дв ижени е с ръка.
— С аид, о ст ав и ни с ами.
М ъжът т икна облекчено юзди те в ръкат а на Га лен и от говори:
— Р азб ира с е, мадж иро н. — В следва щия миг вече т ича ше нагоре по
ст ъл бите.
— Те с, по т аз и точка няма да допусн а спор — заговори тихо Га лен. —
Знам , че тър сиш за какво да с е за лов и ш, за да с е скараме и да ме по бедиш,
но по този въпро с не може да има и най-ма лко съмнен ие. Меда ль онъ т ти
о си гурява защит а и ти ще го но си ш.
— Какво? — Те с изобщо не го слуш аше. Погледът и ̀ следеш е бър защ ия
по стъл бит е Саид. — Защо го отпр ати?
В не запнат а промяна на темат а го на кара да примиг не сма яно.
— В ече каз ах, че въз намерявам да спечеля т ази би тка.
— И не искаше Саид да ст ане св идетел на пора жени ето ми? — П огледът
и ̀ беш е учуден. — Ст ранно. Баща ми никога не с е т ревоже ше, че слуги те
в иж дат униже ният а на мама. — Той пон ечи да ка же не що и тя вдиг на ръка,
за да го спре. — Знам. П ак започн ах да т е срав нявам с него. Ще с е опит ам
да си държ а е зика зад зъби те. С ега обаче ми помогни да с е кача на с едл ото.
Н е съм си гурна да ли ще успея да преме тна крак пре з гърба на П авда. Н е
м исл и ш л и, ч е има няка ква ф из иче с ка причи на же нит е да язд ят с дам ско
с едл о?
Га л ен смръщи чело.
— О ще не сме приключили.
— Р азб ира с е, че при ключихме — изгледа го сърд ито Те с. — Както
в иж даш, т ази глупо ст още в иси на в рат а ми!
— Ще продълж аваш ли да я но сиш ?
Погл едът и ̀ с е разведри.
— Пом огни ми да с е кача на коня. — Га ле н прис тъпи напред, вдигна я и
тя прем ет на т ромаво кра к пре з гърба на П авда. — Чувствам с е… повече от
ст ран но.
— Това щ е мине. — Га л ен о ст ана не подв ижен, бе з да от късва очи от
нея. — Защо пре ст ан а да с е гн ев иш?

75
 — Н е съм… — Те с млъкна, от говори на погледа му и обясни про сто: —
П рав си, не оби чам да с е чувст вам бе зпомощн а, но щ е търпя, докато м и
позв ол ява ш да запа зя гордо стт а си.
Га л ен отме сти очи.
— М ъжът съ що с е чувс тва бе зпомощен, когато го обземе желание.
Ст рад а, не може да спи и не желае нищо по- ст раст но от това да прон икне
дъл боко в ут робат а на някоя жена. Вчера излязох от ст аят а ти с намерени ето
да отид а при друга. При която и да е.
Те с зас тин а на с едлото.
— И… отиде ли?
— Н е.
— Защо не?
— Та ни е сме женен и съвс ем от с коро!
— Н е те ра збирам.
— По с тъпк ите ми с е следят на й-в нимат елно. Н е ис кам ня кой да о ст ане
с впечатл е нието, че не т е намир ам привле кат елна.
Те с с е изчерв и.
— Н е съм толкова неопи тна. Знам, че всички мъже изневер яват на
же нит е си. Няма ше да с е разт ревож а.
— За мен обаче, това е от голямо знач ение.
— Н аисти на ли? — намръщи с е тя. — Ст ран ен чове к ст е в ие,
повел и тел ю мой.
— П ризн авам. — Усмив кат а му ст ана не с игурна. — О ткакто те
сре щнах, действ и ят а ми ст ават вс е по- ст ранни.
— Предпочит ам в ръзкат а ни… да ст ане по-ясна. Н е ми харе сва как си
игр аеш с м ен на кот ка и мишка.
— Н икак ли? Каж и ми, Те с, не намира ш ли, ч е ситуацият а е
«ин тере с на»? Н има сърцето ти не бие по- силно, защ ото не знае какво м оже
да с е очаква от мен?
— Може би, но това още не озн ачава, че чувството ми с е нрав и.
Га л ен из бухна в луд смях.
— С времето ще т и ст ане по-леко. Ф изи че с кат а ж аж да не т рае по
двайс е т и четир и час а в дено нощи ето. Тя е на прилив и и отлив и.
— Това звучи като дълъг, из пълнен с усили я проце с, а ти не и зглеж да ш
м ного търпелив човек.
— Търпелив съм, с амо когато нагр адат а си засл уж ава. — Га л ен
протег на ръка и на й-е с те с твено доко с на бедр ото и ̀ .
Те с спря да диша, очит е и ̀ потър сиха лицето му. Тя ус ет и приятн ат а
те же с т на длант а му пре з тънкат а мат ерия и бе обзет а от споме на за
сно щнат а интим но ст. Н амокри уст нит е си с е зик и пре с екливо промълв и:
— Ст раж ит е…
— Те не ни в иж дат. — Га лен беше заст а на л т а ка, че препречва ше с
тял ото си гледкат а на за ст ана ли те пред порт ат а ст раж и, и не пре ст аваше да
м ил ва бедрото на Те с, бе з да от късва очи от ней нит е. — Мога да проявя
тър пени е, но не съм монах — продълж и дре згаво той. — Затова в инаг и ще
има м ом ен т като този, в които т рябва да те доко свам.
Р ъкат а му я опари пре з плат а и тя почув ства как гърд ите и ̀ с е на ляха и
из пъл ни ха корс аж а. Га лен я пусн а и от с тъпи наз ад.
— Н аучих с е да чакам. — Метн а с е на с едлото и продълж и: — Н аучих
с е, дори да с е наслаж д авам на очакването, с тига то да не т рае твърде дъл го.

76
 — А ако с е проточи ? — попит а не с игурно Те с.
За час т от с екундат а, овладя нат а ф ас ада с е пропука под напора на
нео бузда на ст ра ст.
— Тогава природат а щ е в земе връх над волят а. Да с е на дяваме това да
не с е сл учи. — Той с е обърна и по с егна към ю здит е на П авда. — Прит искай
здраво кол е нет е си и дръж гърба из правен. Ще те водя з а юзди те, докато
св ик неш с нов ия рит ъм.

— С при, по дяволите! — Копит ат а на С елик и зт ропаха точно зад гърба

и ̀ и с ам о след миг мощн ият ж ребец я задми на.
Тонът на Га лен беше о стър и може би т рябваше да го по слу ша, но тя
ням аше ни какво жела ние да спре. Та зи сут рин небето бе ше синь о, слънц ето
гре еше, вятър ът си играе ше с ко с ат а и ̀ и отнемаше дъха и ̀ . Кръвт а
пул сира ше в тялото и ̀ , П авда преми на от т ръс в га лоп и Те с имаш е
чувс твото, че лети с коприн ено кил имче. О тново заби шпори в хълбо цит е на
кобил ат а, за да я на кара да побър за.
Ал а С елик с е израв ни с нея и Га л ен по с ег на с твърда ръ ка към ю здите.
— Н е! — изв ика сърд ито тя. — О ще не!
Ч у дъл бокия му гърлен смях, когато Павда прем ина в т ръс.
— О ще две мили, и щ е бъдем на полов инат а път до Саид Абаба. —
Усм ив кат а му изче зна. — Защо не ме по слу ша?
Те с с е засм я щас тливо.
— П авда има нуж д а да полудува. — Тя помилва в рат а на кобилат а. —
О свен това С ели к е твърд е бавен.
— Ст ранно, как вс е пак успя да те на сти гне. — Га лен стис на ус тни. —
Н икога повече не си позволявай да не ме слу шаш, Те с! О собено когато см е
извън градс кит е сте ни.
— Н яма опасно ст. Ц яла с едмица язд им по този път и не сре щнахм е
нико го. — Те с преброди с поглед пус тинн ат а ме стно ст, чак до зеле нит е
хъл м ове в да л ечин ат а. — Н яма ж ива душа. Вече т и ка зах… — Тя спр я и
по сочи в исокат а каменна по ст ро йка, кацна л а върху втория хълм. До с ега не
я беше за беляз а ла. — Ка кво е това?
Га л ен хвърли поглед към кулат а и лицето му с е затвор и.
— Н аблюдателн а кула, издигн ат а от дядо ми. И здигна ли с а я, за да
сл едят товарите със злато, които пътуват към За ла ндан от ра зположени те
окол о хъл мове те мини. П о този начин с е надява л и да предотв ратят
напад еният а на ра збойни цит е. Кулат а отдав на не с е из полз ва.
— Защо? Да не с а с е свърш или разбо йниц ите ?
— Напротив , има ги и то до ст а. Н якои нещ а не с е изменят…
— Защо тогава…
— Д а с е в ръщаме. — Га ле н обърна коня си с бър зи на, която я ст ре сн а.
— Та зи сут рин пропилях до ст атъчно в реме.
Преди да заговоря т за кул ат а, не смят аш е е здат а с нея з а пилеене на
в рем е.
— И зглеж да толкова… с амот на. Веднъж П аулина ми разказа приказ ка…
за вещи цат а, която затворила горещо оби чанат а си дъ щеря в една в исо ка
кул а, за да я предпаз и от суров ия свят и никой да не може да и ̀ я от неме.
— Н е мога да повяр вам, че ж изнер адо ст на же на като П аулин а с е е
за инт ере сува ла от т а кава прика зка.

77
 Те с захих ика.
— Поча кай, още не съм свърш ила. Дъщерят а о ст ав ила ко с ат а си да
пора сне и лю бов ник ът с е и зкачва л по нея. Всяка нощ з аст ава л под кулат а и
в ика л : «П ринце со, прин це со, пусни ко с ат а си!» Тя ра зплит а ла плит ките си и
л ю бим ият с е качва л в кулат а, за да прекара нощт а с не я. П аулина беше
възхи тена от хит ро стт а и ̀ .
— Как свършва историят а?
— Н ямам понят ие. П аулин а с е ин тере сува ше с амо от частт а, която м и
раз ка за. — Те с хвърли лю бопите н поглед към кулат а. — Може ли ут ре да я
раз гл едам е отвът ре?
— Н е! — О ст рот ат а на тона му я из ненад а. Погледна лицето му и зат аи
дъх. Р ъкат а и ̀ неволно ст исна по- здраво поводит е. — Стой да леч от кул ат а,
Те с.
— Защо?
— П о дявол ите, не ти ли е до ст атъ чно, че аз го искам! — ядо с а с е още
повече той. — Трябва ли да по ст авяш под въпро с всяко мо е нареж да не?
Стой да л еч от кулат а!
— Твърд е неразумно от твоя ст ра на да не обяснява ш причи нат а —
възра зи з ас егнато тя. — Ако съ ще с твува някаква опасно ст, обяс ни ми.
— Д а, в кулат а дебн е опасно с т. — Той из говори всяка дума с яс но
дол ов има настой чиво ст.
— Б андит и ли има ?
— Н е.
— Може би кулат а заплаш ва да с е срути ?
— Н е знам. О т годи ни не съм влиз а л вът ре.
— Тогава не ра збирам…
— Н е е нуж но ти обяс нявам. — О чите му ис кряха, цялото лице беше
напрег нато. — До ст атъ чно е да зна еш, че в кулат а деб не опа сно с т.
— Щом няма банд ити… Н е разбир ам.
— О пасно с тт а идва от мен. — В думи те му звуч еше непри крит а
запл а ха. — О т мен, по дяволи те!
Той при шпори С елик и пол етя в див га лоп към порт ите на За ла ндан.

— С аш а, вчера в идях на един от хълмовет е наблюдателна кул а.

О гром на, ст рашн а кула. — Те с говореше подче рт ано рав нодушно, очи те и ̀
бяха вт ренче ни в дъскат а за шах. — Га лен каз а, че е изди гнат а от дядо м у.
— Така ли? — Саша вдигн а една ф игура.
— Защо с а пре ст ан а ли да я изп олзват?
— Н е попит а ли Га лен ?
— Д а.
— Щеше да ти каже, ако иска ше да го зна еш.
— Ти си невъзможен. — Те с вдигна поглед и го изгледа мрачно. — Защо
не м и позволя ва да зная?
— Н е е нуж но да зн аеш всичко, ма лкат а ми. — Саша с е облегна наз ад в
кре сл ото. — Ц яла с едмица ме влачи ш по град а и съб ираш сведения и
за бел еж ително сти като лю бопит но ма лко момич е.
— За л а ндан ме инт ере сува. — Те с по с егн а към дамат а от слонова ко с т.
— Н е разб ирам, з ащо Га лен обгръща кулат а с т акава т айнс твено с т.
Усм ив кат а на Саша избледня.

78
 — Стой да леч от кулат а, Те с. О нова, ко ето ще намери ш т ам, няма да ти
хар е с а.
— П аяж ини и мишки.
— И споме ни.
— С помени ? — Тя го погледна в очите. — Знач и знае ш нещо. Х айде,
раз каж и м и.
С аша поклат и глава. О т устни те на Те с с е и зт ръгна ядно прокля тие.
— С поменит е не с а заплаха.
— С поменит е на Га лен с а точно т акива.
— Защо?
— Защото с а по-див и и по-горчив и от те з и на други те хор а.
— Какв и спомени?
С аша замисле но поклати глава.
— Пре ст ани да с е ров иш, момиче. — След кратка пауз а прибав и : —
Га л ен с е съ стои от двама души, които вс е още продълж ават да с е боря т
пом еж ду си. Докато владе е спомен ите си, той не предст авлява опасно с т з а
те б.
Те с направ и гримас а.
— Преувел ичава ш. Га лен умее да конт ролира чувстват а си.
С аша с е усмихна лю бопи тно.
— Б и ли ис ка ла да раздра зни ш ти гъра?
— С ъс сигур но ст не. Само съм лю бопи тна.
— И не търпел ива.
Те с не бе оча ква ла да я раз крия т толкова ле сно. Го споди, дано и Га л ен
не беше за беля за л! М ина лат а с едмица бе проумяла, че той нарочно минава
от шегов ит флирт към сурова чувств ено ст, з а да на дв ие съпротиват а и ̀ .
П о сред някоя ш ега или спор с е появяваха един поглед, едно доко сване, една
дум а, които я запра щаха бе зпомощна в дълбинит е на желани ето.
Н апрежен ието в сърцето и ̀ расте ше. Улавяш е с е, че копнее за сладки те м у,
м ъчи тел ни думи и погледи. П онякога имаш е чувс твото, че не издърж а. Той
т рябва ше с амо да прот егне ръка и…
Те с с е изчерв и и с е нади гна.
— Н е разбирам з а какво говориш. О мръзна ми т ази глупава игра. Ще
дойде ш л и с мен?
С аша бе свел очи към дъскат а.
— Н е мисля. О ще дне с т ръгвам към Тамров ия.
Те с с е обърна като уж иле на.
— Защо?
— Га лен иска да знае, кога ба ща ти ще науч и, че си напусна л а
Ф ранц ия. А з съм единс твения т, чието присъ ств ие е логично и няма да
съ буди подозрени я.
— М ина ли с а с амо т ри с едмици. Н е вярвам т атко да е уз на л не що…
— Н аисти на не е много вероя тно. — Саш а бу тна стола си и с е изпр ав и.
— Га л ен не желае да го изнен адат от към гърба.
Те с с е раз хож даш е не спокой но по т ерас ат а, вт ренчила поглед в
да л ечинат а.
— Ст рува ми с е, че Белайо прин адлеж и към друг свя т. Тук ми харе сва
м ного повече.
— И на мен.
— В нач а лото ми с е ст руваш е невъзмож но. Хорат а ми изглеж да ха

79
с ериоз ни и ст роги, но ведна га обикнах Виа не. С ега обичам и Юсуф , и С аид
и…
— Х а л им?
— Ка к да обикна Х а лим? Щом ме погледне, ме обзема чувс твото, че
жел ае да с е превърна в камъ к. — Те с направ и гримас а. — Не мога да си
предст авя, че ще ст ан е съп руг на Виане.
— А з също.
Горчив инат а, която пролич а в думит е му, накара Те с да с е обърне и да
го погл едне смая но. И зразъ т на лицето му я упла ши.
— С аша?
Зас егнат ат а гордо ст от стъп и място на тих коп неж .
— Н е с е бой, Те с. Ще с е справя няка к.
— В иане ? — Те с за клат и изуме но глава. — Н е разбирам. Вие изобщо не
си прил ичате.
— Може би именно това е причи нат а да не мога да с е от късн а от нея.
И згл еж да прил икат а не е предпо ст ав ка за голямат а ст раст. — Мъжъ т вдигна
рам ен е. — Знам с амо, че ми е до ст атъч но да я погледна в лицето, з а да с е
почувс твам споко ен, овладя н, про сто много по- добре, отколкото пре з цел ия
м и до с ег ашен ж ивот.
— С поко е н? Ти?
— Може би съм търсил именно това.
По л ицето и ̀ с е из пис а съмнен ие. Саша и споко йств ие, те з и неща
ням аха нищо общо помеж ду си. Ала не бе ше нейно право да съди
нео бузда ния си братовчед.
— Зн ачи т рябва да я имаш — заключ и твърдо тя. — Всъщно ст това не
би т рябва л о да бъде проблем. Ти си много по-до сто ен за лю бов от мрач ния
Х а л им .
С аша избух на в смях.
— В твоите уст а вси чко звучи про сто.
— Точ но т ака. Трябва с амо да намерим н ачин да го о съще ств им. Га л е н
ням а нищо против , на ли?
— Н е, но Виане…
Те с направ и не търпел ив же ст с ръка.
— Ще я убедим да промен и мнен ието си.
— Н е можеш да промени ш природат а, с амо з ащото т ака иска ш.
— Ще с е опит ам. Виане е мила и умна. — Те с смръщ и чело. — Лип сва
и ̀ не зав исимо ст и приключ енск и дух. Докато си в Тамров ия, а з ще с е опит ам
да и ̀ вдъхна ма лко от своят а смело ст.
С аша поклат и глава.
— По-добре помисли з а с амат а с ебе си.
— И скам да ти помогн а. — Те с ус ети ка к очите и ̀ с е пълнят със съл зи.
— С аш а, толкова те обичам…
— И ска ш да пренареди ш свет а, с амо за да ме направ иш щас тлив . —
С аш а прот егна ръка и помилва све тлат а къдриц а, която с е вие ше по чел ото
и ̀ . — В иане е час т от този свят, Те с. Тук с а коре нит е и ̀ .
— А твои те не, т ака ли?
С аша поклат и угрижено глава.
— А з не съм от плем ето Ел За лан, а тук не приемат толкова ле сно
ч уж денц ите. Всъщно с т не знам къде е мястото ми…
М ай и тя не знае ше… Те с ус ети прон изва ща болка.

80
 — Ти си принц на Тамров ия.
— Това не оз нач ава нищо за з а лани те. Тук Х а лим с е радва на много по-
гол яма поч ит от мен. — Саша с е наведе и неж но я целун а по но с а. —
Тръгвам сл ед час. Щом прис тиг на в Белайо, ще ти пратя ве с т, скъпа. Вси чко
хубаво!
— Ще сляз а да с е с богувам с теб на двора.
С аша т ръгна към врат ат а, но спря още веднъж и с е обърна.
— Стой да леч от кулат а, Те с.
Поби ха я студени т ръпки. Н ямаше намерен ие да с е поддад е на
очарованието, ко ето и злъчва ше т айнс твенат а ст ара по ст ройка. Н ека Га л ен
запа зи споменит е и т ай ните си з а с ебе си. Тя нямаше да о ст ане дълго в т ази
ст ран а и не бива ше да прекрачва бариери те, които съпругъ т и ̀ изд ига ше
окол о нея.
В ъпреки това ще ше да с е по ст ар ае да убеди Виан е, че Саша ще бъде
пре крас ен съпруг. Това няма ше да нав реди никому.
С аша като съп руг. Тя с е усмихна, о съзн а ла, че не може да си предст ав и
подобна гл едка.
Но щом братовчед и ̀ си бе загуб ил ума по Виан е, ней но задъл жени е
беше да м у помага с всич ки сил и.

Шеста глава

Ч ас по- късно Те с чу т ропот на копит а и мъж ки гласове, долит а щи

откъм двора. Тя изскоч и навън, тъкмо когато Саша излиз аше от обора.
Триде с е т ув ити в широ ки роби е здачи ча каха на не спокой но т анцуващи те си
коне. Га л е н, който веч е бе ше яхна л С елик, на сочи ж ребец а към не я.
— И т и ли зам инава ш? — попит а тя, правейк и усилия да скр ие
из нена дат а и разоч аровани ето си. — За що не ми ка за ни що?
— Защото мразя с цялото си сърце сцени те на с богуван е. Саид ще м е
прид руж и, затова помолих Х а лим да ти съоб щи по- късно.
— Кол ко лю бе зно.
О т устн ите на Га л ен с е и зт ръгна полуглас но прокля тие.
— Ще от ида с амо до границат а. Х а лим ми ра зка за ня кои не ща з а
пл ан инс ките племен а, които ни как не ми харе с аха. Саш а от ива в Тамров ия
по м о е поръч ение и аз т рябва да с е погриж а преминаването му пре з
обл ас тт а на Тамар да бъде бе зопасно.
— Н яма нуж да да ми даваш обяс нени я. Нямам намер ение да с е карам с
те б. В същ но ст с е радвам, че о ст авам с ама. — Тя в ирна бради чка. — П ро сто
съм на м нени е, че щеш е да бъде много по- учтиво, ако ми го беше съоб щил
л ич но.
— В ече каз ах, че сцени те на с богуване с а ми непр иятн и.
— П риличи ето и уч тиво стт а съ що. — Глас ът и ̀ пот р епери, ма кар и едва
за бел еж им о, и тя т рябва ше да полож и много усилия, за да продълж и: —
В си чки ние сме прин удени да вършим неща, които не желаем. За що ин аче
бих дошл а в За ланд ан?
— За да ме тормоз иш и измъчваш! Е, добре, не с е държ ах до ст атъчно
уч тиво, но не съм ис ка л да те зас ег на. Н адявам с е въпрек и това да м и
пожел аеш добър път.
— Но, ра збира с е. Желая в и добър и бе зопас ен път, го сподарю .
— А ко имаш нуж да от не що, обърни с е към Х а лим. П о в реме на

81
от съ ств ието ми той е най- важ нат а лично с т тук.
— С игурно ще с е справ и отли чно съ с задъл жени ят а си. Високомерието
м у м оже да с е срав ни с амо с тво ето.
— П о дявол ите, Те с, повярва й, че т ака е най- добре. — Тъмни те очи
свя тка ха запла шител но. И зражен ието му издаваше напре жени е. —
Търп ението ми свършва. Трябва да с е махн а от теб, поне за изв е стно в рем е.
— И както в инаг и, решен ият а в зима ш ти. Кара ш ме да с е чувствам като
дребн а ф игурка, която ме сти ш по свои собс твени прав ила. — Тя го погледна
право в очи те. — Смят ам, че е в реме да започнем нова па рт ия шах,
го с подарю .
— Така ли? — Га лен зас тина на мястото си. След ма лко лиц ето м у
гре йна в дръз ка усмив ка. — Ще поговорим за това, щом с е върна.
Те с поклати глава.
— Н яма да те има цяла с едмица… П ък и не вярвам да с е върнеш
тол кова бър зо. Само от гра ницат а до За ланд ан ни т рябваха пет дни.
— Тог ава нищо не ме подтикваше да бър зам. — П огледът му беше
съсред оточен върху лицето и ̀ . — С ега обач е имам с ериозна при чина да
пре пускам като дявол.
Те с ус ети как я за лива горе ща вълна и с е задъ ха.
— Н аисти на ли? — попит а едва чуто тя.
— О, да. — М ъжът не от късва ше очи от нейни те. — Знаеш ли ка ква е
тя?
Ест е стве но, че знае ше. Н апрежени ето, с ко ето вече беш е добре
запо знат а, с е появ и отново и обгър на двамат а с чувстве но стт а си. Те с с
уч удване уст а нов и, че именно т ака ва ре акция е ис ка ла да предизв ика у него.
Може би Саша имаш е право. Тя ис ка ше да раздраз ни т игъра. Преглъ тна
конвул сив но, обз ет а от непо нятно вълнение.
— Н адявам с е ти да ми я каже ш.
— Д обре. Н ека го каж а с твоит е собстве ни думи — усмихна с е Га л ен.
— О м ръзна ми т ази игра на котка и миш ка.
С ам о след минут а двамат а със Саша вече излиз аха от двора, следвани
от въоръжения от ряд, който не спа зваш е ника ква дисц иплин а. Те с ус ет и как
сърц ето и ̀ бие в гърлото. Р адо стн ото очаква не на предстоящото
при кл ючен ие и ̀ дейс тваш е за шеметява що.
Тя направ и крачка напред и спря. Н е можеше да с е втурне подире му.
Той ведна га щ еше да я отпрат и. Трябваш е да чака зав ръща нето му.
Го споди, ка к мразе ше да ча ка!
Е, тоз и път щеш е да с е примири съ с съдбат а и да си п отърс и
за нима ние, с ко ето времето да мине бъ р зо.
Тя с е обърна и хукна по стълб ат а към в ходнат а в рат а, преко с и някол ко
коридор а и ст игна бе з дъх до покоит е на Виане.
Мл адат а жен а, която бе ше з аст ан а ла на терас ат а, с е извърна смаяно,
когато Те с нахлу в помеще нието като поне с ен от в ихруш ка лист, с пламна л и
бу зи и сияе щи очи.
— Ре ших, че не пола гаме до ст атъ чно усилия да обуч им Алекс а ндър и
Рокс ана — обясни Те с и закр ачи ре шител но към п тичар ника. — Крайно
в рем е е да ги запо знаем със з адълже ният а им.

— Защо не может е да ме разберет е? Ка зах, че жела я да в идя дома кина…

82
— Те с хвърли бегъл поглед по край слугин ят а, която и ̀ бе отворила в рат ат а,
и в идя бър з ащия по стълб ите Юсуф . — Слава богу! — з асмя с е тя. — Ето го
и него. — Втурна с е покра й възмутен ат а жена и за ст ана пред Юсуф , който
беше зам ръ зна л на мястото си. — Добре, че с е появ и. Не мож ах да и ̀ обясня,
че т рябва да вляза и да говоря с теб. Веч е си мислех, че ще с е на лож и да…
— М адж ира! — Зяпна лат а му уст а с е затвори шумно. — Н е с е сърде те
на беднат а слугиня. В За ланда н почте ните жени не по с еща ват мъже те в
къ щит е им .
— Н е с амо в За ла ндан. Където и да ж ивеят, женит е с а огран ичавани от
жел е з ни ре шет ки и глупав и прав ила. — Те с направ и пре небреж и телен же с т
с ръка. — Вс е едно, с времето аз с е науч их да заоби ка лям повечето прав ил а.
Д о ст атъ чна е ма лко повече упорито ст и реши телно с т.
— Р азбирам… — Юсуф прого ни слуг инят а с небреж но махван е и
побъ р за да сле зе по стълбат а. Уж ас ения т му поглед претър си с а лона зад
Те с. — Вс емогъ щи боже! Къде с а придруж ители те в и?
— Я не ст авай сме шен. Нямам нуж да от охран а, за да те по с етя.
— Н аис тина ли сте с ама ? — проше пна с ж а лък в ид Юсуф . — А з обаче
ще имам н уж да от охрана, когато мадж иро нът узнае, че с те ме по с етил и
с ама, бе з прид руж и тел. Н е е прилично да…
— Говори ш като Саид. — Те с и зкрив и лице в сърд ит а гримас а. — Свет а
М ария, ка к мразя те зи не ща! Н е жел ая по стоянно да бъда обкръже на от ято
пе тл и, които не пре ст ават да кря кат.
По шо киран ото лице на Юсуф пробяг на усмив ка.
— Д околкото знам, пе тлит е пея т, а не крякат.
— Р азликат а е не з нач ителн а. О ще не си ме попит а л, защо съм тук.
— Упл а хат а ми отне дар слово.
Те с из бухна в смях.
Юсуф с е огранич и с покл аща не на глава.
— Ти и зглеж да ш с ериозно уплаш ен, затова ще побър зам да ти раз крия
при чинат а за идването си — ка за Те с. — И скам да изп олзвам покрива ти.
— Какво?
— Когато Га л ен ме з аведе в къщат а на Х а лим, з абеля зах, че домът т и е
м ного в исок. П окривът с е изв исява над целия град. И скам да с е качим т ам ,
за да пус на А лекс андър.
— Ал екс а ндър?
— Това е моят поще нски гълъб. Е, той всъщно с т не е мой, но аз съм с е
за ел а да го обу чавам. И ма още един, но Рокс ан а е лиш ена от този ин сти нкт
и т рябваше да по све тим цял ото си в нима ние на А лекс андър.
— Н е можете про сто т ака да идвате в дома ми — побър за да възр ази
Юсуф . — Н е е прили чно.
— И скаш да ка жеш, че т рябва да си пот ърся дру га къ ща? Жа л ко.
С игур на съм, че никой друг покр ив не е т ака в исок като твоя, о свен това ще
с е чувс твам уж асно нелов ко да т ръгна от къща на къ ща и да моля напъл но
не познати хора…
— Н е! — пре късна я уж ас ено Юсуф . — Н е бива да прав ите това! — Той
спря за м иг и ̀ като забеляза реши телнат а и ̀ ф изио номия, от гърд ите му с е
изт ръ гна дълбока възди шка. — Колко време ще и зпол зват е покрива?
Лицето и ̀ с е разведри.
— О, не вярвам да е дъл го. Ще идвам вс еки ден и най-много сл ед
с едм ица вси чко щ е бъде свърш ено.

83
 — А л а когато мадж иронът с е върне в града, т рябва веднага да
пре крати те по с ещен ият а си.
Те с кимн а.
— Н адявам с е, че Алекс а ндър прит еж ава до ст атъ чна ин телиген тно с т и
м ного бър зо ще проуме е ка кво с е ис ка от него.
— А з също с е надявам. — Юсуф повторно въздъхн а. — Ще отпратя
при сл угат а, за да не т ръгнат слухове. Мога с амо да с е над явам, че
по с ещ еният а в и ще о ст анат не за беляз ани. — Погледът му о ст а на при кован в
черв енат а и ̀ ко с а, която сякаш бле с те ше в пламъци. — Н о май из исквам
твърд е м ного.
— С игур на съм, че никой няма да узн ае — отговори с усмив ка Те с. —
М ного т и благодаря, Юсуф . Зн аех, че мога да разчит ам на помощт а ти. — Тя
с е обърна и за крач и към врат ат а. — Ще дойда ут ре, ма лко след обед.
Юсуф кимна поти снато.
— За съж а ле ние. Но ще в и чакам, мадж ира.

П ясъкът на дю нит е с е раздв иж и, надиг на с е и с е поне с е с призр ачна

прел е ст пре з огрянат а от лунат а но щ.
Пус тинят а и зглеж да ше необит а ема, но в печатле нието можеш е да бъде
измам но. Га лен с е в зираш е не от стъп но в бе злюднат а пустош.
— С м ят аш ли, че Тамар ни дебне отда леч?
Га л ен с е обърна. Саша вървеш е към не го откъм па л атков ия лагер.
— В ероятно. Н амирам е с е в неговат а област.
— Д а л и ще ни създ аде т рудно с ти?
— Н е… ако не го прихван ат дяволите. — Га ле н св и рамен е. — Удвоих
ст раж и те. Щом преко сим гра ницат а с Тамров ия, вече няма опа сно ст.
— О свен опас но стт а да при паднем от изтоще ние. — Саша и згл еда
кри тич но прия теля си. — Н икога не съм т е в иж да л да пришпорваш т а ка
нем ил о стиво хорат а си.
— Трябва да т е отведа бър зо до гра ницат а. Сред племенат а слуховет е с е
раз про ст ран яват све ткав и чно. Съще с твува възмож но ст Тамар да е раз крил
ис тинс кит е при чини за женит бат а ми и да ги подст ре кава към бу нт.
Погл едът на Саш а бе ше скеп тиче н.
Га л ен вдигна рамене.
— Е, добре. Н е споко ен съм и искам да с е върна кол кото с е може по-
бър зо в За ла ндан. — Той с е обърна и т ръгна към зав ив кат а си, про снат а
пред л агерни я огън. — Пре з по следн ите ме с еци о ст авах твърд е ма лко т ам .
По ус тни те на Саша пробягна усмив ка.
— О, ж ивотът на владе теля наис тина е натоваре н с много отговорно ст и
т рудни държ ав ни дела. — Той с е от пусна върху одеялото с гръб към огън я и
с е при готв и за съ н. — Ка къв късме т, че съм с амо едно конте от благороден
прои зход, ко ето в инаги прав и онова, ко ето си ис ка.
Га л ен з нае ше много добре, че Саша подозира ис тин скат а при чин а за
бър зан ето му. Двамат а бя ха ж ивели твърде дълго един до друг. С аша
не прем енно бе ше з абеля за л, че единс твено ф из иче с кото жел ание го
подти ква да с е върне по-скоро при Те с. Учудва що бе ше с амо, ч е той не
м оже ше да му отговори по обичай ния си от крит начин. Саш а знае ше, че
Га л ен че сто из питва нуж да от же на, но знае ше също, че след зав ръща нето
си в За л андан владет елят не е по с е тил нито една от кадън ите, които му бяха

84
на разп ол ожен ие.
Той не с е поддаваш е на желаният а си, не с амо за щото не желае ше да
опе тни доброто име на Те с, или поне т а ка му с е ис каш е да бъде. Б еше
твърд е за ет, времето му беше запълнено и не можеше…
По дявол ите, защо с е с амоизмамваше! Защо мамеше и Те с, и Саша! Той
не искаше леки жени. Искаше с амо Те с.
Жел ае ше я още от она зи първа вечер в обора и ст рас тт а и ж аж дат а м у
да я има бя ха нар асна л и дотолкова, че му стиг аше с амо да я погледне и
жел анието заплашва ше да го надв ие.
Ето и с ега, с амо щом помислеше за нея и го обзема ше див копнеж .
Той измърмори няка кво прокл ятие и с е обърна към огъня. П ламъците
горя ха ярко като къдрици те и ̀ . Н е, не бе ше т ака. Ко с ат а на Те с пламте ше в
огн ени тонове, но те бяха по-дълбоки, по-меки.
Га л ен з атвори очи, твърдо реш ен да прогони вся ка мисъл за съпру гат а
си. Щом я направ и своя, нещ ат а ще с е променят. Властт а, която тя
упраж н яваш е върху не го, ще нама ле е, щом утоли ж аж дат а си… и
неж но стт а…
Н е, не ис каш е да мисл и за неж но с тт а, която тя будеш е у него, нито за
начин а, по който го разве с еляваше. Беш е съвс ем е с те с твено, че сл ед
някол ко час а раздяла отново с е ст реми към нея. Та зи жен а искре ше от
ж из нено с т и беше разбир аемо, че с е чувства привлечен от т ази jo ie de vivre.
В ъпре ки това беш е най- добре да съсредоточи мислите си върху ф изиче скат а
на сл ада. Тя може ше да бъде з адоволен а. Тя няма ше да му причи ни бол ка.
По дяволи те, и това не бе ше вярно! Н има с ега не с е чувс твам адск и зл е,
каза си горч иво той. Н о в ремето на чака не свършва ше. Щом с е върне ше в
За л а ндан, щеш е да з адоволи глада, който го мъчеше вече повече от ме с ец.
Га л ен побъ р з а да прого ни по-да леч мислите за Те с, ка звай ки си, че още
ут ре ще потегли за За л андан, но не с е знае кога щ е стиг не. Колко ли врем е
ще ше да м ине, преди да с е съедин и, с Те с…

Н якой я следеш е!
Те с ускори крач ка и зав и з ад близ кия ъгъл. Беше време за веч еря и
ул ици те на За ланд ан бяха пус ти. О т две те и ̀ ст рани в ходовете на
маг ази нчет ат а зееха като тъм ни пе щери. Младат а жен а пот ре пери.
Може би с е лъжеше. Може би с тъпки те, които ускорява ха или забавяха
ход заедно с нейн ите, бяха про сто плод на въображени ето и ̀ … Кой би
по см ял да я следи?
Тя по с егн а инст инктив но към злат ния меда ль он на врат а си. П ре з
изм ина л ите дни бе от крила, че може да с е дв иж и бе з препят ствено из
За л а ндан, ма кар че градът не беше лиш ен от раз бойни ци и крадци.
Меда л ь онът. Те с бе ше убедена, че причин ат а да се разхож да
нео бе зпокоявана е именно в не го. Той я паз еше като нев иди ма броня.
Б ронят а на Га лен.
Ал а Га л ен бе зами на л преди т ри дни. Може би пре следвачът с е
ин тере сува ше повече от златн ия меда ль он, отколкото от предупреж ден ието,
съдърж а що с е в него…
— Стой! — Гла сът зад гърба и ̀ беше рязък, мъже ств ен, св ик на л да
заповяд ва.
С ърцето и ̀ направ и скок. Те с хукна да бяга.

85
 — М адж ира!
Гл асъ т и ̀ с е стори познат и тя почув ства облекчение. О бърна с е и с е
озова пред едра мъж ка ф игура, з агърнат а в широка роба. Х а лим!
— Ох, как ме уплаши, Х а лим! Н е очаквах… — Тя си п о е дълбоко
въздух и с е изпън а гордо, за беляз а ла неодобри телн ото му изра жени е.
— Н е бива да с е разхож дате с ама.
— Какво може да ми с е случи?
— А з отго варям за сигур но стт а в и… и за поведението в и, докато
мадж иро нът от съст ва. — Х а лим с тисн а устн и. — О т дне с нат атък ням а да
напус кат е па лат а!
В сърцето на Те с пламн а луд гн яв .
— Ще ходя, къд ето си пои скам.
В усм ив кат а му нямаш е и следа от ве с елие.
— Знач и в и харе сва да влизате в къщ ат а на Юсуф Бен ардон ?
О чите и ̀ с е разш ириха от уплаха.
— По дявол ите! Защо ме шпион ираш, Х а лим?
— С ам о изпъл нявам дълга си към владет еля. — М ъжът направ и кратка
пау за и продълж и : — Когато рат аит е в обора ми каза ха, че не сте язд ил и
П авда, откакто мадж иро нът е напусна л града, лю бопит ството ми с е събуди.
— Затова ли ме про следи дне с ?
— Счит ам, че имат е нуж да от з ащит а. — Х а лим сведе глава. — Б ях
твърдо уверен, че ст е изле зл и да си купи те нещо от ба зара.
— О т къде на къде ?
— И майк и предв ид прои зхода в и, т рябва ше веднага да с е с етя. Жен ите
от Запада рядко напус кат сигурни я си дом, зар ади няка кв и бе зобидни
раз вл ече ния.
Те с го из гледа смая но и след ма лко попит а:
— Какво иска ш да каже ш?
— С м ят ам, че знае те много добре.
— Каж и го гласно!
М ъжът с е усмих на. М рачно.
— Юсуф е млад и силе н, ис тинс ки би к. Дамите много го харе сват.
— Продълж авай.
— М адж иронъ т го няма, а зап адни те жени с а нетър пелив и да задовол я т
жел аният а си.
— В иж дам, че нямаш и поня тие от западни те жени — отвърна ядо с ано
Те с.
Усм ив кат а му с е из пари.
— Знам до ст атъчно и няма да допусн а прия теля т ми да бъде обе зче сте н
в очит е на за лан ите. Забранявам в и да влиз ате в къ щат а на Юсуф .
— Ще ходя, къд ето си пои скам.
— А ко го по с ети те ощ е с амо веднъж , ще го намери те мъртъв .
— Какво? — проше пна уж ас ено Те с.
— С вас мога да с е раз правя с амо съ с съглас ието на мадж ирона, но във
вси чко о ст ан а ло раз полаг ам с абс олютн а влас т. Юсуф ще бъде от ст ра нен. —
Х а л им направ и крат ка пау за. — Така ще обе зв редя и всяка друг а заплаха за
мадж иро на.
Те с поклати з амаяно глава.
— С ам о за щото съм оти шла в къщат а му?
— За щото прекарахте т ри следобеда с ама с него. П ризнавам, ч е

86
прояв ихт е дискре тно с т, но ако продълж ава т ака, срещи те в и ще ст а нат
предм ет на клю ки и това ще опет ни че стт а на мадж иро на.
— И щ е уби еш човек, з а да го предотв рати ш?
— С ъп руже скат а невярно с т у на с не с е радва на търп имо ст, както е във
ва шат а ст ра на. — Само очи те блещукаха на неподв иж н ото, с ериозно лице.
— А Га л е н няма да пощ ади не вярнат а си съп руга. М акар да в и дава
пре ка л е на свобода, няма да допу сне да имат е и дру г мъж , о свен него.
Те с по е дълбоко въздух, з а да обу здае гнева си.
— Ти ме обиж даш.
Лицето му о ст ана бе зизр азно.
— Ще ми повярваш ли, ако ти каж а, че не съм невяр на съп руга ?
— Западни те же ни отлично умея т да лъж ат.
— Това е невероя тно! — Те с едва не замахн а да го уд ари. — Н ямам
нам ер ение да с е за щит авам, срещу позорнит е ти обв ин ения. — Тя с е обърна
и забър за надолу по улиц ат а.
— Н е отивайт е при Юсуф ! — изв и ка подир е и ̀ той.
— Ще правя каквото си ис кам. — Тя му хвърли сърди т поглед пре з
рам о. — Н яма да допусн а да с е ме с иш в ж ивот а ми, Х а лим.
— О ще с амо едно по с еще ние в дома на Юсуф , и ще в и подн е с ат глават а
м у в кошни ца.
Те с спря като закова на и с е в зря уж ас ено в бе змило с тното му лиц е. По
гърба и ̀ пробя гаха студени т ръпк и. Едва с ега повярва, че Х а лим ще изп ъл ни
запл а хат а си.
— Ти си ист инск и дива к. Бе зсъве с тен, нецив илизова н.
— П оняког а. — Х а лим отново с е усмихваше. — Ще в и каж а още нещо и
не ка то в и по сл уж и за предупреж ден ие — Га лен беш е този, който ме научи
на това още от де те. Срав нен с бе с ния от гн яв Га л ен, аз съм крот ък като
агъ нце.

— В ърна ли с е? — Те с из тича на т ерас ат а и с е опит а да различ и не що в

сян кат а на пи перовото дърво. — Н аис тина ли с е върна?
— Преди ч ас. — Виа не изле зе от пт ичарн ика с усмихнато лице. —
П рав и го веч е за т рети път.
— Д аде ли му зърн а?
— Р азбира с е — кимна Виане. — Ведн ага след като кац на до Рокс ан а.
— Едва преди час? — Те с с е намръ щи. — Времето не е добро. П уснах
го от покр ива на Юсуф преди цели два час а. Кой зна е къде е оби ка лял.
— Ка кво значени е има? — з асмя с е Виа не. — Ц яло чудо е, че нам ери
пътя за дома.
— Н е е ч удо, а инсти нкт! — Те с св и рамене. — Н адявам с е следващ ия
пъ т гл адът да го подт икне да лет и по-бър зо. Виконтъ т твърде ше, че това е
т айн ат а на цялат а дре сура. — Бръчки проряза ха чел ото и ̀ . — П очвам да
м исл я, че гълъб ите с а уж асно глупав и. До къщат а на Юсуф с е сти га за не
повече от час. Можех да с е при бера по-рано от него.
— Какво? Н има си преко сила града пеш? — Виане я погледна с
раз шире ни от упла ха очи. — Н а ли зна еш, че не бива? А з никога не бих…
— Н е ме запла шва ше никаква опас но ст. — Те с с е прокли наш е за бър з ия
е зи к. Трябваш е да премъл чи пред Виа не, че не е яздила П авда. С е ст рат а на
Га л ен и бе з това т реп ереш е от ст рах, че сна ха и ̀ с е дв иж и нався къде бе з

87
позв ол ени е. Трябваш е да зап ази с амообладание. — Когато първ ия път го
отведох на кон, той толкова с е и зплаш и от необи чайн ия т ропот, че едва
успях да го успокоя. М ина много в реме, преди да полет и.
В иане поклат и глава.
— Е, да, като не пожела да те при друж ава няко й коняр…
— С м ят ам, че е време да го пуснем на по- дълго ра зстояние — прекъ сна
я бъ р зо Те с.
— Ка кво си замислил а? — Виа не заст а на нащр ек. — Къщ ат а на Юсуф е
на края на града.
— Зн ачи т рябва да изле зем и звън градски те порти — отговори
реш ител но Те с.
— Н е! Н а жени те от па лат а е за бране но да и злизат извън града!
— С Га лен яздехме ча к до хълмове те.
В иане я изгледа разт ревоже но.
— Зна еш, че нико га няма да ти позвол и да и зле зеш на е зда с ама, дори
да те прид руж ава коняр. До в ръщан ето на Га лен, ще т рябва да с е задовол им
с къщат а на Юсуф . П о сле може би ще го убедим…
— Д а го убедим? — Те с недоволно изкр ив и лице. — Това е про сто
дру га дум а за «помолим» и о ст авя в уст ат а ми дявол ски горчив в кус.
— Га л ен е много сниз ходителе н към теб. Н икоя дру га жена не с е пол зва
с т ака ва свобода — обясни т ре зво Виане. — Трябва да з нае ш, че за жени те е
необ ичай но да излизат на е зда с мъжете си, да не говорим да с е разхож дат
с ам и. С игур но му с е на ла га да слуша до ст а укори, ч е ти позволява толкова
вол но с ти.
— Н е вярвам да го е гриж а.
— Той е св и кна л да вою ва — отговори замисл ено Виа не. — С л ед
см ъртт а на т атко полаг а всич ки усил ия да приближ и За л андан до западн ат а
цив ил и зац ия, но много от наши те хора не жела ят да с е откъс нат от ст арите
обич аи.
— Като Х а лим.
— И като мен.
— Ти?
В иане кимна.
— В това отнош ение двамат а с Х алим много си прили чаме. Смят ам , че
ст ари те обичаи с а разумни и почт ени.
— Ка кво му е разумното да стоиш затворена в ст аите си ? Също като
пт ица в каф е з!
— Домът на пт ици те е прекрас ен. А и никог а не гладуват.
— Н икога не позн ават и вкус а на свободат а.
— А л екс андър веч е знае какво е свобода — намигна и ̀ ве с ело Виа не. —
Н а л и го пуска ш да с е но си по вятъра.
— Д ори тогава го подкупвам е с лакомст ва, за да с е върне в каф е з а. —
Те с покл ати глава. — Ако не бе ше толкова глупав , щеш е да отлет и и да с е
гриж и с ам за с ебе си.
— Тогава няма ше да имаме по щенс ки гълъб.
— Н е — отговори с мрач но лице Те с, припомнил а си по следнат а сре ща
с Х а л им . — Ти изобщо не прили чаш на годени ка си. Той е едно диво
ж ивотно.
В иане вдигна смаяно тънкат а си веж да.
— За що с е гнев и ш? Какво е направ ил, за да те наст рои т ака срещу с ебе

88
си ?
Те с не по смя да и ̀ разкаже за сре щат а с Х а лим.
— О, про сто не мога да го пон асям — промърмори недоволно тя.
— Поня кога изглеж да власте н и рязък, но има своит е о снования.
И зрас на л е в едно от див ите племен а по гра ницат а и пре з целия си ж ивот е
в идял с ам о би тки и проливане на кръв . Когато пои ска, ст ава много мил.
— Н о не е заб авен. О т него можеш да чуеш с амо укори и напомняни я за
за дъл жен ият а ти. — Те с направ и кратка пау за и допълни: — Със С аша
нико га ням а да скуча еш.
В иане с е изчерв и и отме сти очи.
— Н е, със Саш а е невъзмож но да с е скучае.
— Той съ що може да бъде мил и добър… когато ис ка.
— Ти го познаваш по-добре от мен.
— О свен това е красив и предст ав и телен. Всич ки дами с а на мне ние, че
С аш а из гл еж да великолеп но.
— Така е. — Виа не пре ко си терас ат а и с е приведе над перилат а, за да
погл едне към град а и изд ига щите с е зад него пла нини. — Защо говорим за
С аш а, Те с?
— Защото той те обича. М ного.
— Знам…
— Ти съ що го оби чаш.
— Той за сяга ня каква ст руна дълбоко в мен. — Виане сключи пръст и
окол о кам ен нит е перил а. — Това е наис тин а обе зпо кояващо.
— С ъс Саш а ще бъдеш много по-ща стлива, от колкото с Х а лим. Той ще
ти даде свобода.
— В ече ти казах, че свободат а няма о собена ценно с т з а мен.
— Б и т рябва ло да има — отговори с ериозно Те с. — А ко зна еше кол ко е
пре красно да…
— Н е бих ис ка ла да говорим повеч е за това. Тревож а с е.
Повярва ла, че е по сти гна ла, ма кар и ма лък напредък, Те с ус ет и
изкуш ение да продълж и с убеж д аването, но след миг реш и, че зас ега е
до ст атъчно.
— Д обре. Желая ти с амо най-доброто.
О гром ни те очи на Виане блещука ха като скъ поцен ни камъни.
— Н адявам с е да не ми с е разсъ рдиш, че отклоня вам разговора. Ти си
м и м ного скъп а…
— Та ка ли? — учуди с е Те с. — А аз си мислех, че с амо ти… до с аж дам .
Я сно м и е, че от време на в реме те побу твам до ст а грубичко…
— Д а ме побутваш? — Виане из бухна в смях и поклати глава. — Тво ето
по бутва не е вс е едно, ч е С елик ме влачи з ад с ебе си в пълен га лоп. — Тя с е
см ут и и побъ р за да добав и: — Н о това не ми пречи. О ткакто си в За лан дан,
ж ивотът ст ана много по-прия тен!
Те с не можеше да пропус не удобни я случай и продълж и с жела нат а
те ма:
— С аша е много по- интер е с ен от мен. Нека ти раз каж а… — Тя спр я и
с е усм ихн а смут ено на укорител ния поглед на Виан е. — Ка звам ис тинат а.
О ще съм м ного млада, за да с е меря със Саша, но горя от нет ърпен ие да го
надв ия. — Усмив кат а и ̀ изче зн а, гласъ т и ̀ прозвуч а зад авено: — Н икога не
съм има л а при ятел ка, но вече те смят ам за т акава. — След кратка пауза
приб ав и: — Това озн ачава… ако т и ис каш.

89
 — Р азб ира с е, че сме прия телк и — от говори и ̀ с грейна ло лице Виа не.
— П рият ел ки и с е ст ри. Веднага разбрах, че ще ст ан е т ака.
— Колко си… умн а. — Те с с е обърн а и с е загледа в з а лязва щото зад
хъл м ове те слън це. Зн аеше, че с амо бу цат а в гърл ото е в инов на за дре зг ав ия
и ̀ гл ас. — Вин аги съм не си гурна в отнош еният а си с хорат а. Н адявам с е…
— Тя с е покашля и продълж и с подче рт ана бодро ст: — Така, а с ега е в рем е
да подготв им А лекс анд ър за следващия поле т.
В иане с е намръщи.
— М ислех, че сме с е разбр а ли да продълж им да го пускам е от дома на
Юсуф .
— Н е, до ст атъч но до с аж дахме на Юсуф . — Те с избягна погледа и ̀ . —
Стигн ах до извода, че той с е чувс тва нелов ко, когато ни предо ст авя покр ива
си.
— Н ел ов ко?
Те с си предст ав и как глават а на младеж а с е търка ля в плете на ко шниц а
и пот ръпна.
— М ного нелов ко… наис тина. Ут ре ще му пратя ве ст, че вече нямам е
нуж д а от помощт а му. — «О свен това щ еше да му намекн е, че е по- разум но
да напусн е града до з ав ръщан ето на Га лен.» Х върл и бър зо поглед към
А л екс андър, който с е полюляваше на пръ чкат а си в каф е за. — Ще му дадем
ма л ко почив ка, преди да предпр иеме голямото пътува не.
— Ка кво пътуване? — попит а разт р евожено Виа не. — О ткъд е ще го
пус нем , щом не можем да изпол зваме къщат а на Юсуф ?
— Трябва да помисля — от говори колебл иво Те с. Н ямаш е намере ние да
раз крие ведна га нов ия си план. Виане проявява ше сма йващ а упорито с т,
когато за сяга ха чувств ото и ̀ за прилич ие. Трябваше да из полз ва следващи те
два дни за в нимателни нам еци и по ст епен но по свещаване в нам ереният а си.
О гл еда внимателно хоризонт а. О т това разстояни е кулат а не с е в иж даш е, но
не беше и необходимо. Можеше да си я предст ав и — в исока, мрачна,
т айн стве на, тя и ̀ маха ше, както първ ия път, когато я видя. — Сигурно ще м и
хрум не нещо ин тере сно.

Х а л им пре сре щна Га лен пред градс кит е порти.

— Б ър зо с е върнахте, мадж ирон.
— Д а, до ст а бър зо. — Га л ен с е и звърна към па лат а и ус е ти очакваното
при св иване в слаб ини те, прим е с ено със смущаващо при пламван е на радо ст.
«Н е. О ще не. О владей с е. Скоро и това ще ст ане.» — Яздихме като дявол и.
В си чко наред ли е?
Х а л им не отговори. Само пришпор и коня си, за да с е изр ав ни с Га лен.
В л адетел ят му хвърли поглед от ст ран и и с е в цепе ни.
— С л учило с е е не що лошо, на ли?
Х а л им не го поглеж даш е.
— В За ланда н не е ст ана ло нищо, ко ето да буд и т ревога.
Погл едът на Га лен с е уст рем и към па л ат а.
— В иа не е много добре — отг атн а неизречен ия въпро с Х а лим и добав и:
— Ст ава въпро с з а мадж ират а.
С ърцето на Га лен спря. О т устни те му с е и зт ръгна ядно прокля тие.
— По дявол ите… Н а ли ти наредих да с е гриж иш за нея. Да не е болна?
— Здравето и ̀ не може да бъде по-добро. — Х алим с е изчерв и от

90
см ущ ение. Н аобиколилит е ги мъже го караха да с е чувст ва нелов ко. —
М исл я, че не бива да говорим тук…
Га л ен подкара С елик като луд и скоро двамат а с е озоваха начело на
от ряд а. С пря едва в двора на па лат а. Дръпна ю зди те пред ш ирокат а външна
ст ъл ба, скоч и от с едлото и с е обърна рязко към Х а лим:
— Защо т рябва да ми съобщи ш ве ст ите си на чет ири очи ?
Х а л им преглът на и отговори с подре згавял глас:
— Н е исках да опе тня че стт а в и пред мъжет е от от ряда.
Га л ен зас тин а на мястото си.
— Д а опет ниш че стт а ми?
— Таз и с едмиц а мадж ират а по с ет и дома на Юсуф Бен ардон т ри път и и
о ст ан а т ам по няколко час а. — Х а лим направ и пауза. — Сама.
Га л ен имаш е чувс твото, че някой го е изр ит а л с вс е сил а.
— С игурен ли си?
Х а л им кимна.
— О тиваш е пе ш, бе з да в земе със с ебе си дори един слуга. Говорих със
със едит е на Юсуф и те ме о сведомиха, че вс еки следобед той отпр аща л
сл уги те си. Н о няма да има при ка зки и слухове — побър за да добав и Х а л им .
— Запл аш их да предам на па л ача вс ек и, който ра зпро ст ран и ве с тт а за
позора в и.
Позор. Га лен ус ети как в сърц ето му с е над ига не сд ърж ан гняв . Те с в
л егл ото на Юсуф , потън а ла във възглав ниц ите, мъжъ т над нея… Кръвт а
за кипя във вен ите му. Въпреки това с е по ст ара да раз съж дава разумно.
— Поня кога нещат а с а много по-ра зличн и, от колкото изглеж д ат.
— Попит ах я, но тя не от реч е. Държ а с е… дръз ко.
Ест е стве но, Те с щ еше да ре агира дръзко. Почт и я в иж даш е ка к стои
сре щу Х а л им със свят кащ и от гняв очи и му от говаря надменно.
— Попит а л си я?
— Каз ах и ̀ , че ако с е срещн е още веднъж с лю бов ни ка си, ще му от с ека
гл ават а — обясн и разгоре щено Х а лим. — За мен ще ше да бъде удоволств и е
да го убия зарад и вас, мадж ирон.
Га л ен попит а с учуд ващо споко ен тон:
— Продълж иха ли по с ещ еният а и ̀ ?
Х а л им поклат и глава.
— С л угат а на Юсуф ми ка за, че на следващ ия ден е прист игна л а ве ст от
па л ат а и го с подарят му е побър за л да напусне града.
— Н акъде е т ръгна л?
— К ъм едно от планин ски те племена — отговор и с възди шка Х а лим . —
Н о… това не е всичко.
Га л ен му обърна гръб. Н е ис ка ше никой да в иди изра жени ето на лиц ето
м у.
— Какво друго има ш да ми съобщи ш?
Х а л им отговор и с ис крена загр ижено ст:
— Д не с, ма лко след обед, мадж ират а напусна града. Сметнах за свой
дъл г да я по следвам. — Той спря смутено. — Ц елт а и ̀ беше кулат а.
Га л ен с е обърна като уж иле н.
— Кул ат а ?
— Н е вярвам, тя да зна е колко е позорно да уреж да сре щите си т ам —
пош епна смуте но Х а лим. — Сигуре н съм, че не с а я о сведомили.
— А ко не тя, Юсуф зна е всичко. — Га ле н ст исна устни. — Както зн ае и

91
че е л е сно да ст игне до кулат а от план инс кия лагер.
В очите на Х а лим забле стя ха съл зи.
— Повярвайте, не ис ках да в и каж а всичко това. Смят ах да го уредя
с ам , преди да сте с е върн а ли.
— Знам, Х а лим. — Га лен ус еща ше, че момъкът е дълбоко зас егнат, но
не беш е в състояние да го успокои или утеш и. Ц ялото му същ е ство бе
съсред оточено в ст ремеж а да обу здае бе сн ия гн яв , който бушуваше в
гъ рдит е м у. Трябваше да мисли, да раз съж дава. Н е биваш е да допус не
диват а м у природа да в земе в ръх над разума.
— Какво да направя? Ще отида до кулат а и ще я върна.
— Н е. — Га лен с е обърна и скочи на с едлото. — Ти веч е не но сиш
отговорно с т за случая, Х а лим.
— Позв олете ми да в и прид руж а. Може би Юсуф е…
— Д ано да е — усмихн а с е ледено Га лен. — Тогава няма да с е на л ож и
да т ръгна по следи те му.
Х а л им св и ръце в юмруц и.
— Знаех си, че жен ат а от Запад щ е в и доне с е неща стие.
— А з с ам си го навлякох, Х а лим. Отдав на з нам колко бър зо започват да
скучая т же нит е. Трябва в ина ги да ги държ им под око. — Го споди, вече
говоре ше като баща си! И за що не? Измамен, бе с ен от гняв , ж адува щ за
кръв . — Трябва ше да я в зема с мен. — О бърна коня си и заключи: — Каж и
на В иане, че няма да с е върна до довечера.
Преко си в га лоп двора, препус на пре з града и след мину ти изхвърча
пре з порт ите. Той не беш е като баща си.
Но във венит е му бие ше не говат а кръв . Дивото го зовеше.
Те с не беше бе зче стна.
Но см ят а ше Юсуф з а крас ив мъж . Смееше с е с него, шегуваше с е.
В м ного отноше ния тя беш е още дете.
И какво от това? В дните преди т ръгван ето си той я възбуж д аше съвс ем
съ знат ел но, подготвяше я да го при еме в леглото си. П реди да потегли на
пъ т, тя с ама го предизв ика. Беше готова да опозн ае мъж а.
В с еки мъж ?
Га л ен изс кърца със зъб и и при шпори лудо препу ска щия ж ребец.
Трябваше да запа зи с амооблада ние. Трябва ше да о ст ане споко ен и
разум ен. Трябва ше да и ̀ даде възмож но ст да му обясни.
Го споди, ти, който си на небето, дано с е удърж и, дано не я набие!
С ел и к с е но с еше с неизме нна бър зи на към хълмовете.

Те с извади в нимателно Алекс а ндър от каф е за му.

— Е, ма лк ият ми, вече знае ш ка кво ти предстои. Трябва с амо да
пои ска ш исти нски. — Тя с е прот егна, приведе с е навън от прозореца и
запрати гълъб а да леч напред.
Ал екс а ндър запляс ка със сив ите си кр ила, камбан кит е, закре пени на
кр ачет ат а му, зазвън яха ве с ело, той с е издиг на във въздуха, опис а преле стен
кръг… и пол етя на запад.
— Н е на запад, глупчо! — изкре щя Те с, която го следеше от кулат а. —
За що л ети ш към Саид Абаба? Кой ще ти дад е зрън ца т ам?
Гъл ъбът продълж и усърд но полет а си — да леч от кулат а… и от
За л а ндан.

92
 Те с с е облегн а на прозоречнат а рамка и подпря бради чкат а си с ръце,
в зрян а разочарова но в бър зо отда лечава щат а с е птица.
— Е, добре, надявам с е скоро да с е о съ знае ш. — Н е с е зн аеше кол ко
в рем е щ е т рябва на глупават а пти ца да откр ие з аблудат а си. Тя т рябва ше да
о ст ан е в кулат а, в случа й, че Алекс а ндър с е върнеш е при нея, вме сто да
пол ети към къщ и. Кой знае… може би птич ето щеш е да загуб и ориент ация и
нико га ням аше да намер и пътя към па лат а.
Те с с е опит а да прец ени ка к падат слън чев ите лъч и в ст аят а. Реш и, че
ще м ин ат най- ма лко два час а, преди слън цето да за ле зе и Виане да с е
разт р евож и.
Щеше да о ст ав и до ст атъ чно в реме на проклет ат а пти ца да с е върне в
къ щи. А ко не с е появеше до за ле з- слънце, тя щеше да с е върне в па л ат а,
над явайк и с е, че Алекс а ндър с е е прояв ил като ис тинс ки по щенс ки гълъб и
с е е завърна л у дома.
Меж дув ременно ще ше да огледа кулат а, която и ̀ с е ст руваше до ст а
ин тере с на. О свен това тя предлага ше добри услов ия з а чака не.
П ом ещен ието за ст раж ит е в партера бе ше обърнато с глават а надолу. М аси те
и стол ове те бяха преобър нати и из почупе ни, нався къде в исяха де бел и
паяж ини, но покоит е на ет аж а бяха обзаведе ни наис тин а луксозно.
О ф ицери те, които с а командва ли този преден по ст, из глеж да с а им а л и
предпоч ит ание към удоб стват а. Широкото легло кр ай от сре щнат а ст ена бе ше
за крито с теж ки заве с и от синь о кадиф е, които предпазваха от хлад инат а на
пус тинн ат а нощ. Килимът в све тло синь о и бежово поч ти не с е разли чава ше
от тоз и в ст аят а и ̀ . А ла изис канат а мебелиров ка беш е покрит а с дебел сл ой
прах, навсяк ъде с е в иж даха следи от пле с ен и гни ене. Ако пре ценяваше
прав ил но ин телиген тно с тт а на Але кс андър, предсто е ше и ̀ дълго чака не.
Н ямаш е намер ение да с е из тегн е на прашн ото легло, но не може ше и да
доча ка зав ръщан ето му, с едн а ла на камен ния под.
Те с избут а големия стол, прилич ен на т рон, пред огромнат а кам ина.
И здърпа м ръсн ите възглав ни ци и ги захвърли небр еж но на пода, сва л и
нам е ткат а си и я раз стла върху стола. П о сле предп азливо с е отпус на върху
твърд ат а с еда лка и с възди шка с е облегна наза д.
Като цяло, кулат а я беше разочарова ла. Н е от кри инт ере сн и неща, да не
говорим за т айн ствен и, и изобщо пре ст ана да разб ира ст рогат а заповед на
Га л ен, да с е държ и да леч от това място. Еди нстве нит е обит атели на кул ат а
бяха м иш кит е и пая цит е.
Те с беше на ясно, за що дойде тук. Знаеш е много добре, з ащо
не прем енно държе ше да в иди кулат а. Не с е чувс тва ше привл ечен а толкова
от с амат а по ст ройка, колкото от ст раннат а ре акция на Га лен при в ида и ̀ .
Н адява ше с е да откр ие ня какво указ ание за непоз нати те черт и в характ ера
м у. Той беш е толкова затворе н, че никога не би с е разкрил доброволно, а тя
ус еща ше, че след зав ръщ ането му в ръз кат а им ще навле з е в нов ет ап. Затова
см е тна, че ще с е почувст ва пон е ма лко по-сигурн а, ако…
С игурна ? Ст ранно ка к мож а да и ̀ хрумне именно т а зи дума. Та тя не с е
ст ра хуваш е от Га ле н. М акар да о съз нава ше, че мъжът до нея може да ст а не
опас е н за околни те, тя вярва ше в уме нието му да с е владее и беш е убеден а,
че поне спрямо нея, той никог а няма да с е забр ав и.
Таз и кула не мож а да и ̀ обяс ни характ ера на Га ле н. Трябва ше да изча ка
зав ръ щането му, за да продълж и да го изучава. След два, на й-много след т ри
дни той ще ше да бъде отново в За ла ндан. Тогава щеш е да започ не новат а

93
игр а. Тя с е опит а да п оти сне възбуден ото т реп ерене, ко ето не закъс ня да с е
появ и в ут робат а и ̀ . Предст ават а за близо ст с Га лен беш е повеч е от
обе з покоява ща. По-добре да мисли за глуп ават а пти ца, която лет еше в
по со ка към Саид Абаба.
Пра шинк ите т ан цуваха ве с ело в сно па слънчев и лъчи, който пада ше
пре з в исокия, те с ен прозорец. П ътят до кулат а беш е дълъг и праш ен. Сл ава
богу, жег ат а вече от слабваше. Всъ щно с т и ̀ беше много прия тно да с еди в
това кръ гл о помеще ние, о собено докато слън цето га ле ше лицето и ̀ …

Н ай-по сле Га л ен забеляза в да лечи нат а наблюдател нат а кула, чиито

тъм н и оче рт ания с е от крояваха на фона на огн ения за ле з. Павда беше
завъ р за на за едно дърво, изра сна ло близо до обкова нат а с ме синг в ходна
в рат а. Н ямаш е друг кон. Те с беше с ама в кулат а.
С игурно е ст ана ло недоразумени е. Х а лим може да с е е и злъга л.
Н е, Х а лим никога няма ше да го излъже. Сигурно има причин а да е тук.
Р азбира с е, че има прич ина. Лю бов ни кът и ̀ я бе ше по канил на сре ща.
Прин ц есо, спу сн и косат а си…
Те сния т прозорец на кулат а беш е тъмен. Да ли оча кваш е идва нето на
л ю бов ника си, з а да зап а ли све щ?
Га л ен ус ети как с енкит е на кулат а по ся гат с желе зн и кле щи към
гъ рл ото м у, ка к го т еглят навът ре в мрака.
Той беш е цив илизован човек. Трябва ше да разсъж да ва, т рябваше да
открие ист инск ите причи ни, които обяснява ха присъс тв ието и ̀ тук.
Кол кото повеч е наближ ава ше кулат а, толкова по- объркани ст аваха
м исл и те му. Ся каш с е бе озова л с един скок в мин а лото. М ъжът, който бе
възпит а л у с ебе си, изче зваш е. Дивото, нео бузда но момче, ко ето беше
няко га, и зник на ся каш от нищ ото.
В душат а му избухн а пламък. Гневът го обгърна, погълна го, завл ад я
цял ото м у съще ство…

Седма глава

Б и т рябва ло да из питва ст рах, това и ̀ ст ана ясно, въпрек и обзелото я

за майва не. Те с отвори очи и в идя голямат а тъмна ф игура, като сянка пред
кървавочервен ото не бе за д прозореца. Лекат а нам етка с е развяваш е от
вят ъра и я кара ше да изглеж да като див , обкръ жен от огън сокол. Га ле н!
Но тя не с е уплаш и. Да с е събуд и и да в иди Га ле н, загледан в не я, беше
не що съвс ем е с те с твено. Зарадва с е, че ча кан ето е свършило. Години те
м ина ваха бав но, с амот ат а беш е т раяла твърде дълго.
— Га л ен…
— Д а, аз съм. Съж а лявам, че те разочаровах. — О ст рият му тон я
изт ръ гна от състоянието на полусъ н. — Ж ивотъ т с е състои от
разочарования, не мисли ш ли и ти т ака?
Те с раз търси глава и изправ и гръб.
— Н е би т рябва ло да бъдеш тук. О чаквах те най-ма лко след два дни.
— Кой съп руг не би бър за л да с е върне при лю бимат а си? —
Н едвусм исл енат а ирония в тона му я ст ре сна. Той пре ко си поме щени ето и
кол енич и на пода пред камин ат а. — П редст ав и си, колко голямо бе ше
разочарованието ми, когато открих, че си с е изплъ зна ла от ръцете ми.

94
 — Зна еш, че не съм твоят а лю бов . — Те с го изчака да зап а ли дърват а в
кам инат а, съж а лява йки, че ст аят а е тъмн а и не може да прочет е ни що по
л ицето м у. Ус еща ше заплаши телна промяна в поведени ето му, в тона на
гл ас а. — С ърдиш ли ми с е?
— Б ях бе с ен, но това отмина.
— Знам, ти не ис ка ше да идвам тук, но беш е нео бходимо — и зтърс и тя.
П о сл е см ръщи чело, за щото и ̀ бе хрум на ло още нещо : — О ткъд е знае ш, че
съм тук?
— Х а л им те е про следил.
— Х а л им… — Тя с е приведе напред, опитва йки с е да различи не ясни те
м у очерт а ния. Едва с ега проумя ист инс кат а причи на за недоволств ото му. —
П риемам , че ти е раз ка за л каква глупо ст извърши…
— Н е желая да говоря за Х а лим. — П рехвърча ха искри и ст руп ани те
съч ки пл ам наха. — Ролят а му е приключ ена.
— А з обаче т рябва да говоря за Х а лим, ако искам… — Тя зат аи дъх,
когато Га л ен обърна лице към нея. Чертит е бяха същ ите, но изра зът им го
караше да из глеж да напълно чуж д. Стори и ̀ с е по-млад, по-твърд, тъмн ите
очи бл ещу ка ха на светли нат а на огъня, уст нит е бяха изв ит и в хладна
усм ив ка, съдърж аща не прикр ит а же стоко с т. — М исля, че е най- добре да си
из ясним някои неща — прошеп на тя.
— Ом ръз на ми да говоря. — Га л ен сва л и наме ткат а си и я пусна на
пода пред каминат а. — О мръзна ми и да ча кам.
Д а чака. Думат а пробуди споме на и изв ика на бял свят съ знан ието за
онова, ко ето беш е прозрял а преди мину ти в полусъ нно съ стояние.
— Ти не си на с ебе си. Н ека с е върнем в па лат а и т ам да…
— Напротив , нико га не съм бил толкова с амият аз, както в този мом ен т.
— Той разкоп ча ризат а си, сва ли я и я захвърли небр еж но на пода. Тонът м у
беше м ек, лекомисле н, почти бе з грижен и въпре ки това Те с ус ети как
цял ото и ̀ тяло с е напряг а. Сяка ш има ше насре ща си диво ж ивот но.
С рав нен ието беш е подходящо, тъй като в този момент Га л ен наис тин а
прил и чаш е на великоле пна дива котка, гъв кав , копр инен, прониз ан от
вл ас тна чувстве но ст.
Той отид е до прозореца, прис една на рам кат а и бър зо с е о свободи от
боту шите и пант а лона.
— С ъблечи с е. — Думите бяха изговорен и небр еж но. — И скам да бъде ш
готова за мен. — Той вдиг на очи към нея и с е усмихн а хладно, забеляза л
вт реще но стт а и ̀ . — О т дне с нат атък т рябва да бъдеш готова за мен по всяко
в рем е на деня и нощт а. Във вс еки ч ас, по вс ек и начи н, който ще пожел ая.
Н икога няма да уз ная да ли дет ето щ е е от мен или не, но няма да допус на
още измам и. П лемето Ел За л ан ще получ и жела ния наследник.
— Д ет ето няма да е от теб ? — повтори смая но Те с. Трябва ше да с е
опит а да го убеди, може би т рябва ше да ус ети ст рах, но тя уст анов и, че
из питва с амо лю бопит ство, че е възхи тен а от т ази нова ст ра на в характера
на Га л ен.
— Удовлетворе нието щ е даде ре зулт ат, щом не мож а да го направ и
с ам ия т акт на създаване. — Той с е раз съблеч е докрай и с е запъ ти към нея.
Те с отново почув ства гъв кават а, ж ивот инс ка прел е ст на дв иже ният а м у,
в идя играт а на мускулите при всяка стъп ка, прикова поглед във възбуденат а
м у м ъже ствено ст. — Ст ани — заповяда Га лен.
Те с откъ сна очи от тялото му и с е изправ и, ма кар и бав но. Тъм н а

95
възбуда завладяваше цялото и ̀ съще ство.
— Б и т рябва ло пон е да чуеш ка кво имам да ти каж а.
— П ървонач а лно и аз смят ах т ака — усмихна с е мъжът. — П о сле обач е
си каз ах, че логикат а може да засле пи мъж а, да замъгли погледа м у в
ре а л но с тт а. Защо да търсим мъчи телно реш ение на не що, ко ето е за ложено
в природат а на женат а? Ти си възп ит ана от една ра зпас ан а кучка и беше
гре шка от моя ст рана да очаквам от теб ст роги мора лни принц ипи. — Той с е
за е да разкопч ава роклят а и ̀ . — Н аправ их всичко възмож но да събудя
чувс твено с тт а ти, а замин ах, бе з да я удовл етворя. — Усмив кат а му ст ана
още по- широка, когато ус ет и как гъ рдит е и ̀ пот ръ пна ха под доко сването м у.
— Н икога вече няма да извър ша подобна греш ка. — Той ра зтвори корс аж а
на рокл ят а и оголи гъ рдит е и ̀ . Ст ра нит е му пламна ха, гласъ т му
предре зга вя: — Ще с е научи ш да до ст авяш на слада с тялото си с амо на м ен
— за кл ючи той и обхвана с ръка ляват а и ̀ гръд.
Те с прехапа с вс е сила дол нат а си устн а, за да не изпи щи. Р ъкат а м у
беше твърда и силна и по тялото и ̀ с е разля ст ранна горещи на.
П а л ецът му с е плъз на по набъбна л ото зърно и Га лен веднага раз бра, че
то с е втвърдява под милув кат а му.
— Това т и харе сва, на ли? Я, каж и, добър лю бов ник ли бе ше Юсуф ?
— Юсуф не ми е бил… — Тя не мож а да продълж и, защ ото па лец ът и
по каз а л ецът с е сключ иха около зърн ото, не грубо, но нат искъ т беш е
до ст атъчно силе н, да я за л еят горе щи вълни. Тя с е и зв и бе зпомощно в
ръце те му. Н е беше очаква ла, че тялото и ̀ ще ре агира т ака чувствено на едно
про сто доко сва не. Н е може ше да си по ем е дъх. Гъ рдит е и ̀ с е надиг аха и
спу ска ха нер ав номерно в ст аран ието да по емат въздух.
— Н а л и няма ше да говорим за Юсуф .
— Н е бях аз т ази, която прои зне с е името му — поше пна задъхано Те с.
— Лъ га л съм с е. Н е подоз ирах, че ще с е ядо с ам толкова, с амо като чуя
им ето м у от уст ат а ти. — Га лен по е дълбоко въздух и продълж и да
мас аж ир а гърд ат а и ̀ . — Н ищо не ми ст рува да ти при чиня болка. Ст ранно,
за що т аз и предст ава ме от блъсква.
Той не правеш е нищо друго, с амо прити ска ше гърд ат а и ̀ , но т ази
м ил ув ка предизв и ка необя снима, боле знен а празн от а меж ду бедрат а и ̀ . Те с
навл аж ни с е зик пре съхна л ите си уст ни и прошеп на:
— Н яма да допус на да ми причи ниш болка.
— В някои пози женат а е наис тин а бе з помощна… а ти ще с е запоз нае ш
с всич ки, т ака ис кам аз. — Ръкат а му с е плъзна над олу и притис на гърба и ̀ .
— Н етърпен ието ми нар аства. Съблечи с е ведна га, ако не иска ш да разкъс ам
вси чки те ти дрехи. М исля, че ще т и е н уж но не що за обратни я път.
Те с вс е още с е колебае ше. Но т рябва ше да реши. И нстинкт ът я
съве тваш е да продълж и с обясне ният а, ма кар че той не желаеш е да я слуша.
О свен това… на ли и тя с амат а го искаше ? О чакван ето, ко ето с амият той бе
по сял в сърцето и ̀ , беше толкова сил но, че тя т репер еше от нетърп ение да го
поз нае. Трябваш е да изпит а това ново ус е щане. За що да от ри ча, че го
жел ае? С ам о защ ото думи те му я оже сточава ха?
Тя с е о свободи бав но от ко с тюма за е зда и мекат а роба с е свлече на
купчин ка пред кракат а и ̀ .
— Защо никой не изп итва съчувс тв ие към вещицат а? — поп ит а
за давено Га лен.
— Какво? — изгледа го нера збира що Те с.

96
 — В ещиц ат а си гурно е обича ла много дъщер я си, щом е иска ла да я
запа зи от светов ни те т ревоги. Симпат ият а е в инаги на ст ран ат а на оне зи,
които мам ят вещ ици те.
— Н е знам какво…
— В с е едно. Про сто ми хрумна…
Те с прекр ачи ст рупа нит е на пода дрехи, с една на стола и сва л и
боту шки те и чорапите си. П о сле отново с е надиг на. Какво да прав и с ега?
Ка кво иска ше той от нея? Тя заст а на зад него и с е зае да отвър зва лент ат а,
която държе ше ко с ат а му на тил а.
Гърд ите и ̀ доко сна ха мускуле ст ия гръб и цялото му тяло с е напрег на.
— Какво прав иш?
— Н а л и затова ми обърна гръб?
— Н е беш е затова. — Гласъ т му прозвуча задав ено. — О бърнах с е,
за щото не ис ках про сто да те вдиг на и да проникн а в теб, както си стоиш
пред м ен.
— В ъзмож но ли е това? — поп ит а лю бопит но Те с.
— Д а. — Дъхът му идваше на тл асъци. — И още ка к. Вероят но.
— Н е си спомням да съм в иж да ла П аулина… — Той с е обърна и тя не
продъл ж и. — Ще боли ли?
— Н е, ако си готова з а мен.
— О ткъде можеш да зна еш да л и съм готова?
— О ткъде? Юсуф май с е е прояв ил като некадърни к. Ка к може ш да не
зн аеш… — Той с е пре късн а с подигра вател ен смях. — Ка кво да правя?
П обе с нявам, че той те е научил на лю бов , а не аз. — Той при стъп и по-
бл изо, обхван а крехкат а и ̀ т а лия, помилва я и неус етно сле зе по- надолу. Д ва
пръст а прони кна ха в жен ствено стт а и ̀ и започн аха да я из следват. —
Го споди, колко си тясна.
Те зи инт имни милув ки изт ръг наха от гърди те и ̀ задаве н стон.
— Може би не бива…
— П о дявол ите! — изсъ ска гн ев но мъжъ т. — Ще го направ им, макар и
не ведна га. — Той я полож и върху наме ткат а си, колени чи над нея и я
погл една с искр ящи от въз буд а очи. — Много си ма л ка.
Тя си припомн и ка кво бе ше каза л в сватбенат а им нощ.
— Ти ми каза, че женат а е създад ена да приеме мъж а.
— Н е биваш е да с е и зразявам толкова общо. Ти си създаден а да
при ем еш м ен. — Думите му звучаха вс е по-гнев но. Той я прити сна върху
пода и разтвори кракат а и ̀ . — Н е мърдай. О ст ав и ме да те погледам.
Ал а не с е огран ичи в гледане. П ръсти те му с е раздв иж и ха, проникн аха
отново в женс твено стт а и ̀ , погледът му бе прикован в на й-ин тимнат а и ̀ час т.
Те с пл ам на от срам и бър зо затвори очи. И скаш е и ̀ с е да потъне в з ем ят а.
Гъ рдит е и ̀ с е над ига ха и спускаха при всяко вди шване. Лежеш е пред него
бе з пом ощна и ранима и по тялото и ̀ с е разл иваха горе щи вълни.
Р ъцете му с е плъзна ха нагоре, помилва ха бедрат а и обх вана ха тъ нкат а и
т а л ия.
— Б ож ичко, кол ко си ма лка. Мога да те обхван а с две ръце. — Х ват кат а
м у с е ст егна и Те с боле зне но о съзна, каква мощ е скрит а в мъж ките ръце. —
А ко реш а, мога да те пречупя. — Той о свободи т а лият а и ̀ и отново с е з ае да
из сл едва ин тимни те и ̀ ча сти, да си играе с неж ни те ру си ко съм чет а. — С ам о
л уд м оже да разру ши т акава красот а. А с ега ме погледни — заповяда той,
продъл ж авай ки да си игр ае с кичурч ет ат а меж ду кракат а и ̀ .

97
 Те с отвори очи. Га лен с е приведе над нея. Тъмн ите очи бле стя ха диво
на зач ервен ото лице, ръкат а му продълж ава ше да търси.
— И скам да в идя как и зпи тваш на слада. Знае ш ли колко че сто съм си го
предст авял ? — Той намери чувств ит елнат а точ ка и я обхван а с па л еца и
по каз а л еца си.
Те с го из гледа с раз шире ни от упла ха очи. По тялото и ̀ пробя га гореща
т ръп ка. Га лен я милваше умело, бе з да откъсва очи от лиц ето и ̀ . Бдит елния т
м у погл ед рег ист рира ше вс еки ню анс на изра жен ието и ̀ .
— Пл амн а ли ж арават а, Те с?
— Д а… — Те с бе ше като замаяна и думат а с е изт ръг на с усилия от
уст нит е и ̀ . Темпото на милув кит е му с е ускори и тя т рябваш е да събере и
по сл едни те о ст атъци от с амообладани ето си, з а да не изп ищи. Ус еща ше как
вси чко в нея с е напря га, как гърбъ т и ̀ с е изв ива като ст руна, как с е
уст рем ява наср еща му. — Бож ичко… какво прав и ш с мен?
— Н е искам да ти причи ня бол ка — прошепн а зад авено той, разтвори
кра кат а и ̀ и легна меж ду тях. — Трябва да бъдеш готова за мен.
Те с с е скова. Р ъцете му ведна га з амилваха тялото и ̀ , м ек и,
успокояващи, окураж аващи.
— С покойно… — пошеп на до ухото и ̀ той.
Каз а го с от съ ства щ в ид, обзе т изцяло от нахлуващ ат а чувстве но ст, и
Те с с е усъмни, че го е направ ил съз нател но. М акар вс е още да ки пеше от
гняв , той инст инктив но с е опитва ше да направ и преж и вяван ето по-прия тно
за не я. Като о съзна това, в душат а и ̀ с е надиг на вълна на топлот а и неж но ст.
Н е бива да с е ст ра хувам, каза си реш ително тя. Това е съдбат а на всяка
же на. О бзе я нетър пени е. Време беш е да ст а не ис тинс ка жена.
— Х айде — пош епна тя. — С ега. Готова съм. — Той прон икна в
ут робат а и ̀ и от гърлото му с е изт ръгн а зад авен стон.
Те с също изпи щя. Мощния т тласъ к разкъс а девс твенат а пре града и тя
ус ети реже ща бол ка.
Ч у прокля тието, изр ечено с тон на изне нада и уплаха, ус е ти
сковаването му, но не изо ст ав и усилият а си да с е на годи към ч уж дото тял о в
ут робат а си. Болкат а от сла бна и от стъ пи мястото си на великоле пно чувс тво
за пъл нот а.
— Готова била — изпъ шка той. — Защо, по дяволи те…
— Ти хо. — Те с вече с е наслаж да ваше на съеди нени ето им и бър зо
раз бра, че то е недо ст атъ чно. Боле зне нат а праз нот а из исква ше повеч е. — Н е
говори. Дв иж и с е. Искам да т е почувс твам.
М ъжът з асти на не подв ижен, макар и с амо за миг, по сл е лицето му бе
огряно от мека усмив ка.
— П рава си, много е късно за при каз ки. С ега ще ме почувстваш. — Той
с е отдръпна на зад, по сле прон икна навът ре, променя йки не прекъс нато
тем пото и силат а. — Та ка ли?
Те с закима буйно, по сле отметн а глава наз ад и тялото и ̀ с е изв и сре щу
не говото.
М ъжът спр я за миг, за да обхване гърди те и ̀ .
— По дявол ите, колко си тясна. Направо ме подлуд яваш.
Д а не беше с бърка ла нещо? Н о той нямаш е в ид на ст радащ. Н аведен
над не я с е дв иже ше нагоре и над олу, тъм нат а ко с а падаш е на кичури по
рам ен ете му, очите му бяха затворе ни, а по лицето с е че те ше боле з нена
на сл ада.

98
 Те с с е опит а да с е раздв иж и, за да му помогне, но той загуби
с ам ообл ада ние. Тласъци те му ст а наха още по-мощни, ръцет е му обхва наха
твърд ото и ̀ за днич е и я повди гнаха от пода. О ст ана л а бе з дъх, тя с е в копчи
като удав ниц а в него.
Га л ен с е претър коли по гръб, издърп а Те с върху с ебе си, мърморей ки
ст ран ни, нера збираем и думи, и продълж и да с е дв иж и, този път на горе,
отново и отново. Н о и това не усп я да го задов оли. И зправ и с е и обв и
кра кат а и ̀ около хълбо ците си.
— О ще не ми е до ст атъ чно. — Скулите му бяха изпък на ли, устни те м у
с е изв ива ха чувстве но, хълбоци те му с е дв ижеха в т ре с кав ри тъм. — И скам
те съвс ем близо, като част от мен…
— Ст арая с е. — Те с не разбра да ли я е чул. Този нео бузд ан, за брав ил с е
в чувств ено стт а си мъж нямаше нищо общо с овладяния Га лен, когото
поз нава ше до с ега. Той от ново промен и позат а и тялото и ̀ бе разтърс ено от
нов и въл ни на насл ада.
Те с заби нокти в раме нете му, поне с ен а от увеличаващ ото с е темпо. Н е
издърж аше повече. Горещинат а ст аваш е непоно с има, въпреки това всяка
ст епен на увели чени е с е ус еща ше отче тливо. П рекра сно ус еща не. Гл а д.
Жаж да.
Д ъл боките тласъ ци бя ха прид ружени от вс е по-ускорява що с е диш ане.
— С ъвс ем близо. — Га лен стис на зъб и. — О ще по-близо. Н е мога…
С яка ш някъде много отда л еч, Те с чу соб ствен ите си гъ рлени стонове,
тих и, поч ти ж ивотинс ки. Съедин ение. Великол епие. Съвършенс тво.
Тя чу тихи я стон на Га лен, в идя как мъжъ т отме тна глава и
м ускул е стото му тяло бе разт ърс ено от силн и т ръпки.
Пре красно, помисли си з амаяно тя и с е в зря в наведен ото над не я лице.
И зразът м у в тоз и момен т беше поч ти толкова пре крас ен, колкото
о свобож даването, дошло с оргазма. Тя беше т ази, която му помогн а да
преж ив ее този момен т на най- в исша наслад а, и съ знан ието за това я
из пъл ни с неописуемо задов олство.
Га л ен с е наклон и напред и с е подпря на лакти. Гъ рдит е му с е надига ха
и спускаха нерав номерно, той с е мъчеше от чаяно да си по еме дъх. М акар да
не с е пом ръдваше, Те с ус еща ше т ръпки в ут робат а си, както и мощното
бие не на сърцето му до нейното.
С лед и зве ст но в реме Га лен с е на дигн а, бав но и колебливо, вс е още
за дъха н. О т уст ните му с е и зт ръгна ти хо проклят ие. О свободи я от те же с тт а
на тял ото си и с е изправ и. Закрачи с бо си кра ка към ками нат а, в зе от стол а
нам е ткат а и ̀ и с е върна. Те с продълж аваш е да леж и пред камин ат а.
— С едни.
— О ще не. — Тя не ис каше да с е дв иж и. Н е беше сигурн а да ли изобщо
е в състоян ие да с е помръдне. Уморат а е толкова сладка, помисли си
за маяно тя. По-при ятна дори от буй нит е ус ещан ия, които я предхож даха.
Га л ен с е намръщ и и с е приведе към нея.
— При чиних ли ти болка ?
С пом енът с е опит а да с е пребор и с мъглат а, о ст ан а ла след преж и вянат а
буря.
— М а лко… в нача л ото.
— Ти си в инов на. Що за глупо ст… Зн аеш ли какво можех да напра вя!
— Гнев ният тон не можеш е да я излъ же. Р ъцете, които я ув иваха в
нам е ткат а и еднов ремен но с това милва ха тялото и ̀ , бяха толкова меки. —

99
Трябва ше да ми кажеш, че Юсуф не т е е доко сва л.
— Ти не поис ка да ме чуе ш.
— Трябва ше да ме при нуди ш. — Той прис една до нея и обгърна с ръце
кол енет е си. Мускулите на раме нете и ръце те му сил но изпък наха. — Това
беше м ного важ но.
— Щеше ли да ми повяр ваш?
Га л ен помълча ма лко, преди да отговори :
— В ероятно не. А з… не бях на с ебе си.
Те с обаче бе ше на мнени е, че диват а ст рас т, която бе открила дне с, е
съ що час т от същ но стт а на Га л ен, както и уме нието му да с е владее, ко ето
веч е позн аваш е.
— Защо тогава с е сърдиш?
— По-скоро въпро сът би т рябва ло да звучи т а ка: защо ти не с е сърди ш,
ма кар че те принуд их?
— Защото не беше принуд а. — Те с с една и с е загърн а по-плъ тно в
нам е ткат а си. — Би т рябва ло да го з нае ш. По дяволит е, с амия т ти разп а л и
до кра йно с т лю бопит ств ото ми.
Га л ен я изгледа прони зващо.
— Н адявам с е, че задоволих не с амо лю бопит с твото ти.
Те с кимн а из теж ко.
— Р азбира с е, че не. Н асладих с е на всяка минут а. Н ищо чуд но, че
П аул ина го вършеше непре ст анно.
По ус тни те му пробяг на поч ти не забележ има усмив ка.
— Знач и вече не смят а ш, че тя го прав и с амо з ащото не и ̀ хрумва ни що
по- добро?
Те с с бърчи чело и потъна в дълбок размисъл.
— М ного е… — Тя затърси подходящат а дума. — … сил но. Дори не
подозир ах…
— Трябваше с ама да го изпит аш. — Га лен помълча ма лко и попит а : —
О ще л и те бол и?
— Ст рува ми с е, че съм ма лко ра зране на. — Те с смръщи но сл е. — Н о
не повече, отколкото след първат а е зда с мъж ко с едло. Твоите тла съци с а
м ного по-м еки от те зи на П авда.
По л иц ето му с е изп ис а учудване. След ма лко отме тна глава на зад и
из бухна в луд смях.
— Го споди, когато не ме срав няваш с бащ а си, търси ш прилики с коня
си.
Те с също с е засмя.
— П ада ти с е. Че сто съм слуш а ла мъже те да с е хва лят, че с а ж ребц и.
Усм ив кат а му с е из пари.
— Това е игра з а пред улични ци. Д ев ствен ицат а заслуж ава неж но ст.
— Н ищо не ми ст ана. Напротив , бе ше много инт ере сно. Сигурно не съм
бил а исти нска девс твени ца.
В очите му пробле сн аха ве с ели искр и.
— Д евств ениц ат а или наис тина е т ака ва, или изобщо не е девстве на.
— Зна еш за ка кво говоря. — Тя из бег на погледа му. — Бях дива… както
в инаг и. Н о бе ше пре красно.
— А з а мен предст а вляваш е бе з крайно удоволс тв ие.
— Н аисти на ли? — погледна го изне надано тя.
— Р азб ира с е. — О тговорът прозвуча тър же с твено. — Н о не съм и

100
оча ква л не що дру го от жен а като теб. — Той доко сна ко с ат а и ̀ с върхове те
на пръст ите си. — Ти си с амия т ж ивот, килен.
Прони за я буйн а радо с т. Гл ават а и ̀ с е за мая от нахлули те чувс тва, които
прого ниха с един з амах сладо стн ат а умора. Усмив кат а и ̀ беш е сия еща.
— Тол кова с е радвам, ч е не си възмутен от моят а липс а на сдърж ано ст.
И нач е щях да… — Тя с е прекъ сна в не запно, когато пред прозорец а с е чуха
добре познатит е звънч ет а и пляска не на крила. — Алекс а ндър!
— Какво?
Те с захвърл и наме ткат а, скочи и хук на към прозореца.
— Ал екс а ндър с е върна!
— Кой, по дявол ите, е А лекс андър?
Те с о ст ав и въпро с а бе з от говор, зает а да отваря прозореца.
— В л е з, глупчо. Ц яло ч удо е, че си нам ерил пътя дотук, въпреки
тъм н инат а.
Ал екс а ндър влетя в ст аят а и кацна на перваза на каминат а.
Га л ен с е в зря смая но в едрия гълъб, който с е разхож д аше въз буд ено по
широ кат а л ав ица.
— Каква е т аз и пт ица?
— Той не е про сто п тица. Това е моят поще нски гълъб. Р аз каз ах ти за
не го още в ден я след прис тига нето в За ланд ан.
— А , да… Ка к мож ах да забр авя толкова важ но не що? — Га л ен
про сл еди с поглед ка к Те с вдигн а пт ицат а и я поне с е към върбов ия каф е з
под прозореца. — Трябва да приз ная, че глават а ми бе ше пълна с дребол ии.
Б анд ити, раз при меж ду племенат а, единс твото на ст ранат а… Доколкото
раз бирам , име нно А лекс андър е при чинат а да бъде ш тук?
— Точно т ака — и згледа го уч удено Те с. — Х а лим запла ши, че ще
от с еч е гл ават а на Юсуф . П ък и полет ите от покрива на Юсуф вече не
предст авл яваха ис тин ско предизв икателс тво за Алекс а ндър. — Тя изгл еда
ст рого лю биме ца си. — Н е, няма да получи ш нито едно зрънце. Н е
за сл уж аваш. Трябваше да пол ети ш към За ландан. — Затвори в рати чкат а на
каф е за и обяс ни: — Алекс а ндър по ст авя на изпит ание търпе нието ми. Ама,
че гл упа ва птиц а! Сигурно е прелетял цялото разстоян ие до Саид Абаба и
обрат но.
— И зползва ла си къщат а на Юсуф , з а да дре с ираш гълъба, т ака ли?
— Покр ивът му е на й-в исоки я в цял За ланд ан. А лекс анд ър не е о собе но
ум е н и си казах, че щ е намери пътя към па лат а, ако може да го в иди. — Тя
из гл еда неодобрително т ихо гука щат а пт ица. — Чуваш ли как ми с е
подм ил ква. Вероятно дори не подоз ира, ч е е обърка л всич ко. — Тя извади
т ри зрънц а от коже нат а торбичка до каф е з а и ги мушн а пре з пръчки те. — И
запом ни : това не е нагр ада. П ро сто не искам да гладува ш.
— Защо не ка за на Х а лим?
Те с не го поглеж да ше.
— Н ямаш е да ми повярва. Той не ме хар е сва. — Тя с е обърна и упорито
в ирна брадич ка. — И изобщо — защо да му давам обяс нени я? За що да м у
позв ол явам да ми нареж д а ка кво ще правя и какво не?
— За да си спе с ти ш непр иятно сти те.
— Н е съм има ла неприя тно с ти — отговори намръ щено тя. — О свен
някол кото мига на съ буж да нето при появат а ти в кулат а, когато поведението
ти не беше о собе но прили чно. За що с е държ а толкова ст ран но?
Га л ен с е обърна и с е загледа в огън я.

101
 — В ече ти казах, че не бях на с ебе си. Това място ми е омразно.
— Защо?
— Н апомня ми за мин а лото. — Той ст исна ус тни. — Дне с отново ст анах
онова, ко ето бях преди.
— И смят а ш, че това е лошо?
— Ти не смят аш ли?
За м омент Те с ус ети не сигур но ст и с амотно ст под бдителнат а ф ас ада,
която м у служеше за защит а. П оиска да му помогне, да го утеши, макар да
зн аеш е, че той няма да го допусн е. Вс е па к бе откр ила утеха, която
до ст авяше наслада и на двамат а и която той щеш е да при еме.
— Н е — отговори реши телно тя и бе зст ра шно срещн а погледа му. —
Н е. — П реко си помещен ието и з аст ан а пред него. — Н е е лошо. Р азли чно е
и… интере сно.
Той поклати глава.
— За теб целия т свя т е ин тере с ен.
Тя ким на.
— Ал а познавам разли кат а меж ду инт ере сно зло и ин тере сна въз буда.
— Каква е т аз и разл ика ?
— Тамар е ин тере сно зло. Н е ис кам да съм близо до не го. — Тя
пом ил ва тъмни те ко съм чет а по гърди те му. — А теб доко свам с удоволс тв ие.
Га л ен не помръдн а.
— Какво щаст ие з а мен.
— Б их го направ ила пак… с ега.
— Н аисти на ли?
— А ко не ти е много т рудно. — Тя не устоя на погледа му и с е хвърл и в
обят ият а му. П рит исна буза до твърди те му гърди и продълж и: —
Уст ановявам, че ме обзема желан ие… Само като те погледна, и искам да го
направ им пак.
— Н е си ли много разран ена?
— Н е. — Тя вдиг на глава и продълж и едва чуто: — И искам да м е
цел уваш. Н иког а не си го прав ил.
— О, да. — Устнит е му доко сн аха нейн ите, той я прегър на и я пол ож и
м еко на пода. — И ма много начи ни за целува не и аз с удоволств и е ще ти
по каж а вси чки те. — Той раздели бедрат а и ̀ и с е наме ст и меж ду тях. —
Трябва да направ им ж ивот а ти ин тере с е н — с вси чки средства.

Те с бе облегна л а глава на ръкат а си и с е в зира ше доволно в кр отуващи я

в каф е за си Але кс андър. М а лкит е тъмни очи от говориха на погледа и ̀ , от
гъ рл ото м у с е изт ръгн а тихо гъргоре не. В този момент младат а жена с е
чувс тваш е ст ранно свър зана с пти цат а. Също като нея, тя с е бе издигн а л а
в исоко в не бе с ат а. Когато дне с следобед вле зе в кулат а, дори не
подозир аше, че след няколко час а ще леж и на пода, доволна като никог а
до с ега и из пълнен а с уч удване, ч е ф изиче скат а лю бов дарява т акава
на сл ада. Успя да разкри е ма лка ча ст от за гад кат а, която предст авляваше
Га л ен. В с е ощ е ис каш е да го опозна е и с ега имаш е удо бен случай да с е
върне на темат а.
— Ка кво с е е случило в т аз и кула? — Те с с е обърна с лиц е към не го. —
За що не м и позволяваше да я раз гледам?
Га л ен мълча толкова дълго, ч е тя почт и пре ст ана да очаква от говор.

102
 — М ама намери смъртт а си тук.
— В кулат а? Н а ли ми ка за, че е за гина л а след пада не от коня ?
— Ум ря, когато избяга от кулат а. — Той с е в зираше в т реп ка щите
пл ам ъ чет а, които лижеха дърват а в камин ат а. — Татко уб и лю бов ни ка и
дол у, в пом ещ ението на ст раж и те. Мама изле зе навън, скоч и на с едлото и с е
втурна да бяга. — Той отново спря. — Н америхме я след петна де с ет мину ти
на пътя за Саид Абаба, задуш ена под па дна лия кон.
— Н америли ст е я? — Те с с е скова от уж ас. Га лен беше ка за л, че майка
м у е ум рял а, когато той е бил с амо на дванаде с е т години. — Ти си бил тук?
М ъжът ким на едва з абел еж имо.
— Татко узна л, че мама с е срещ а с лю бов ника си в т ази кула и м е
пов ика при с ебе си. Ка за ми, ч е моят а май ка е курва, че мами и двама ни и
т рябва да бъде нака зан а. Ка за, че тя никог а не е изп итва л а дори ис крица
обич към не го или към мен и че ис ка ла да избя га с лю бов ника си в С аид
Абаба.
— Суров и думи.
— В ерни думи. А з и бе з това з наех, че тя не ме обич а. — Га л ен направ и
пореднат а пау за. — Н о не исках тя да умре. Смят ах, че ще намеря начин да
я сп ася, затова т ръгн ах с т ат ко към кулат а.
— М исля, че с е лъжеш. Повеч ето майк и с а привър зани към дец ат а си.
Га л ен поклати глава.
— Тя ме мраз еше и не го крие ше. — Той вдигн а рамене. — Може би
има ше о снова ния. Тат ко я в идял на улицат а в Диран и това било до ст атъчно
о снование да я отвлеч е и да я доведе в За л андан като своя на лож ница.
— Това е грях на баща ти, не твой.
— Тя в иж даше в мо е лице един ствено баща ми. Веднъж ми ка за, че от
м ен ще и зл е зе същи я варварин, ка къвто е той, и ч е и ̀ с е ис ка ло да съм ум рял
още в ут робат а и ̀ .
Те с ус ети как я побиват студ ени т ръп ки.
— Твоят а май ка е била бе зчувстве на. Дано поне бащ а ти е бил по-
добър.
— Какво? Как варвари нът ще е по- добър от курват а ?
— Той беше ли… варвари н?
— Д а, много по- ст рашен от Тамар. Възпит а ме в същия дух. Н а
т рина де с ет години бях дива кът, за който ме смят аше мама. — Той от късн а
очи от пл амъцит е и погледн а Те с. — П омня ка ква орги я уст роих тук по
сл уч ай ше стн аде с ет ия си рож ден ден. П оканих няколко прият ели, които по
ни що не м и от с тъпваха. Ес те с твено не липсваха улични ци. — Н е му убя гна
уж а сът в очи те и ̀ . — Н амира ш го гроз но, на ли? Е, т акъв бях някога. Двамат а
с Тамар пл ю с кахме и мърсувахме дни наред. В това място има нещо, ко ето
м е до карва почти до лудо ст.
О тчаян ие. Буйство. Те с не изговори те з и думи. Само с е прит исна ощ е
по- пл ътно до него.
— В прист ъп на пиянс ка лудо ст Тамар удуши една от про ст итутки те. —
Га л ен отново с е з агледа в огъня.
— Н е му ли попреч и?
— Б ях не по-ма лко пия н от него. Когато на следващат а сут рин с е
съ будих, м оми чето леже ше меж ду нас на креват а. За момент помислих, че
съм го направ ил аз. Започ на да ми с е гади от уж ас и отв рат а. Погледнах
Там ар и в не запно о съз нах, ка къв ще бъда след в реме, не, какъв вече съм

103
ст ан а л . Тогава си казах, че има и друг пъ т, че т рябва да с е слож и край на
бе з з аконият а и прол иването на кръв . — Той с е надиг на и разбут а съчки те в
кам инат а. — О ттогава не съм при стъпва л праг а на т ази кула.
Те с пот репер и и с е обърна да огледа про стор ното помещен ие. След като
узн а на какв и оргии и насили я с а били св ид етели сте ните му и ̀ с е стори, че
хл адн ият камък излъчва нещо т айнс твено, заплаши телно. О нова, ко ето
Га л ен бе ше преж ивял тук, болкат а и разочарованието, бе ше в състоян ие да
пречупи вс еки човек. А той бе и злязъл за ка лен от неща сти ето, по- силен и
упори т. В ъпреки това мястото продълж аваш е да го потис ка. Те с с една и
побъ р за да с е наме тне.
— Стига толкова. До ст атъчно в идях. — Тя с е и зправ и, намери рокл ят а
си и я обл еч е. — Вече не ми е интер е сно. И скам да с е върна в па лат а.
— С ега? — Га лен с е обърн а из ненад ано. — Н е е ли по-добре да
поч акам е до разс ъмване ?
Те с поклати глава.
— Н е ми е възмож но да зас пя в т акова място. — Тя прис една на
гол ем ия стол и обу ботуши те си. — Чувствам с е… не сигур на.
Га л ен, който продълж ава ше да с еди на пода, направ и опи т да с е
усм ихн е.
— М исля, че бих могъл да отклоня в нимани ето ти и да те задърж а чак
до сут ринт а.
— Убеден а съм в това — усмихн а му с е Те с. — Лю бов нат а игра започва
да м и харе с ва, а ти си исти нски майстор, на ли?
— Ст арая с е да до ст авям удоволс тв ие на дамите — Га ле н пониж и гл ас и
прико ва поглед в гърд ите и ̀ — като до ст авям удов олств ие на с ебе си.
— Е, всич ко това можем да имаме и в па лат а. — Тя с е изпр ав и, събр а
дрехите и му ги подхвърли. — Сигурна съм, че т ам ще с е чувс тваме много
по- добре. А лекс андър също ще бъде по- щас тлив в къщич кат а си.
— А, да, пъте ше с твени кът Алекс а ндър! — усмихн а с е Га л ен. — Ка к
м ож ах да го забра вя!
— Н е е ни ка къв пъ теше стве ник — отговори със съ рдит а гримас а Те с. —
Твърд е е глупав за това. Н о с е надявам да поумнее. И мам т ри години, з а да
го науча на всичко необходимо.
Га л ен спря насред облича нето.
— По ст ав ила си си определен срок?
— Р азбира с е. О бикнах Виане и дре сирам Але кс андър, з а да си
разм еням е писма, когато напус на С едикан.
— А ха. — Га л ен издър па ен ерги чно боту ша си и с е изпр ав и. — Значи
веч е подготвяш замин аването си? Ще позволи ш ли да ти напомня, че т рябва
да бъдат по с тиг нати ощ е някои цели, преди да ти позволя да напусн еш
С едикан ?
— За дет ето ли говориш ? — Те с при стъп и към прозорец а и с е наведе за
каф е за. — Това няма да т рае дълго, о собено след като по ст ав ихм е толкова
добро нач а ло. А з съм млада и здрава и ако иска бог, пре з е с ент а ще бъда в
напредна л а бременно ст. — Тя с е обърна към него. — Веч е не искам да
из пол з вам т аз и кула. Трябва да потърсим друго подходя що място, от ко ето
да пускам Алекс а ндър. И два ли ти не що на ум?
— Ще помисля. — Га лен т ръгн а към в рат ат а. — Сигур но ще нам еря
не що…
Той е ядо с ан, уст анов и учудено Те с. Въпре ки ра зстоянието помеж ду им

104
тя ус еща ше излъчва щи те с е от него напреже ние и недоволство.
— Н е е нуж но да идва ш с мен. Само ми каж и къде е…
М ъжът с е обърн а рязко.
— В иж ка кво — заговори той, — от дне с нат атък ще бъда зад теб, до
те б ил и в теб. Щом с е върнем в п а лат а, ще споделяш покоит е ми и легл ото
м и. Н яма да язди ш с ама и звън града, няма да изли заш с друг придруж ит ел .
Щом м и дава ш с амо т ри годин и, те ще бъдат из цяло мои.
Преди да успее да му от говори, той раз твори в рат ат а с т рясък и
боту шите му зат ропа ха по стълби те.
Те с о ст ана загледан а след него, не з наей ки какво да мисли. А лекс андър
не пре ст аваше да гъргори.
— Мл ъквай, с ега т ръгваме — промърмори от със тва що тя.
Св и рамене и т ръгна надолу по в ит ат а стълба. П оведен ието на Га л ен
беше см ущ аващо и нера згад аем о, но но щт а и ̀ доне с е повече добри не ща, не
на по сл едно място удоволс тв ието, на ко ето я беш е научил той. Освен това
веч е има ше предст ава за обстоятелс тват а, които бяха оф ормили характ ера
м у, за битк ите, които бе ше водил и продълж ава ше да води.
Н е, тя не съж а ляваше, че бе дошла в кулат а.

Осма глава

Тихи гласове, топлин а, която в не запно и ̀ бе от нет а. Ус етила, че Га л е н

с е над ига, Те с измърмори не що недоволно.
— Н яма нищо. П родълж авай да сп иш.
Те с отвори очи и в идя и зправен ия пред дивана Саид, който полаг аше
отчая ни усил ия да не поглеж да към нея.
— Какво има?
— С аид казва, че Х а лим иска да ме в иди. — Га лен скочи от легл ото.
Те с погледна към з ащи тени я с ре шет ка прозорец. П ърв ит е розов и л ъчи
на зорат а огряваха ст аят а. Двамат а с Га лен с е бяха прибра ли късно сл ед
пол у нощ и не бяха има л и много в реме за сън.
— По това време? — учуд и с е тя.
— Х а л им ка зва, че е важ но.
Те с с е подпря на лакът.
— К ъде е той?
— В преддверието. — Га лен спря за миг. — Н е с е бой, няма да го пус на
вът ре. А з ще от ида при него.
Те с го погледна учуде но.
— Защо? Той не ми харе сва, вярно, но не съм толкова срамеж лива, че
да забул я л ицето си пред него.
Га л ен не сва ляше очи от дръз кит е млади гъ рди под копр инен ия чар шаф .
— Н е съм ис ка л да скри я лицето ти. По-скоро сме тнах, че ще с е
чувс тваш… бе зпомощ на.
— П обедена, ис ка ш да каже ш. — Те с поклати глава. — Това не е вярно.
Н икой не ме е победил. Н ито ти, нито Х а лим. П ро сто с е придърж ам към
спор азум ен ието ни, а в него няма нищо бе зче стно. — Тя направ и
повел и тел ен же с т с ръ ка. — Саид, каж и му да вле зе.
— Д обре, че ми пока за кол ко съм сгр ешил в предположени ят а си —
отговори с ериозно Га лен. Той кимн а на Саид, легна си и издърпа з ав ив кат а
над гол ото рамо на Те с. — Н адявам с е, че нямаш нищо прот ив , ако не

105
позв ол я да леж иш ра зголе на пред ч уж д мъж . О ткривам у с ебе си ня какво
прим и тив но собствен иче ско чувс тво.
Те с см ръщи чело.
— Н ямам нищо прот ив , но не го разбир ам. Ст рува ми с е неразумно да…
— Про с тет е, че в и попречих, мадж ирон. — Х а лим вле зе и с е запъ ти с
бър зи крачки към леглото. — В план инит е е има ло напа дения и
пл яч ко сван ия! П рист игна прат еник от лагера Ел Сабир.
— Ел Сабир! — Га лен скоч и като уж илен. — Кой с е крие з ад
напад ението?
— Н е може да с е каже със си гурно с т. — Х а лим с е поколеба. —
В ероят но Тамар.
— Тол кова да леч е на юг? — Га лен покл ати глава. — Той никог а не е
напад а л за ла нит е.
Х а л им вдигна рамене.
— О пис ани ето на водач а на бандат а си схож да с вън шния в ид на Тамар.
О ткра дна л е коне и жени, о свен това злато! Бил е много прид ирчив в избора
на конет е. Н а ли зн ает е, че Тамар обича расов ите коне.
— Кой доне с е ве стт а?
— Юсуф . — Х а лим ст арател но избягваше погледа на Те с. — Н е е бил в
л агера по в реме на напад ението, но е при стиг на л т ам ма лко след него.
И м енно той съобщи, че ако с е съди по опис анието на водача, отново си
имам е работ а с Тамар.
Га л ен с е усмихна с едва долов има подиграв ка.
— С пе сти си пре ка лен ат а дискре тно с т, Х а лим. Увер явам те, че сно щи
Юсуф не беше в компа ният а на мадж ир ат а.
Х а л им кимна бе зи зраз но.
— А ко беш е т ака, дне с той няма ше да с е радва на добро здраве,
си гурен съм в това.
— П рав си. — Га ле н с е нади гна и по с егна към ха л ат а, подаден м у
веднага от Саид. — О свен това узнах, че моят а съпру га е прояв ила сим пати я
не към Юсуф , а към къ щат а му. Н ужен и ̀ е бил в исок покрив , за да пус ка
пощ енс кия си гълъб.
— Гъл ъб ли? — Х а лим примиг на бе з помощно.
— В същно ст гълъбъ т е на Виан е. Учим го да… — Те с не продълж и по-
нат атък. Защо да дава обяс нени я на Х алим? — Къде с е намир а Ел Саб ир?
— Това е един от план инск ите лагери, изд игнати за за щит а на злат нит е
м ини. П л емето Ел Сабир е вас а лно на Ел За ла н. — Га ле н по с егна към
ча шат а с в ино, подне с ена му от Саид. — Дот ам с а четир и час а път на кон.
— Той отп и една глът ка и попит а Х а лим: — Ка кв и ще ти с а нане с ен и?
— За съж а ле ние значител ни. Л агерът е бил подпа лен, има и ше с тима
м ъртв и. — Х а лим помълча ма лко и добав и : — Един от тях е дет е. Синчето
на Х ана л .
Га л ен промърмори ня какво прокляти е.
— Кога на й-по сле ще спр ат да с е и збиват? — Той бу тна ча шат а в
ръце те на Саид, обърна с е и закрачи към ст аят а за преобл ичан е. — Тръгвам е
сл ед пол ов ин час. Събуд и цялат а св ит а. — И с е скри в ст аи чкат а, следван от
С аид.
Х а л им с е обърна да си върв и, но на полов инат а пъ т спря и с е обърна
към Те с:
— Знач и съм с е и злъга л? — Гласъ т му звучеш е зад авено.

106
 Те с го гледаш е, бе з да от говори.
— Трябваше да с е за щит ите. Трябваше да ми каже те…
— Ч е не съм ули чниц а? Защо да с е з ащит авам? Да не мисл иш, че
м нен ието ти има зн ачен ие за мен? — Тя в ирна бради чка и продълж и: —
О тдав на зн ая, че не и зпи тваш прият елски чувства към мен.
Х а л им с е изчерв и.
— Може би не, но нико га не бих нав редил на нев инен човек. — Той
направ и скован поклон. — Съж а лявам, ако по с тъп кат а ми в и е причи нил а
не прият но ст и. П озволет е ми да изкупя в инат а си.
Те с го из гледа с раз шире ни от учудване очи. Х а лим бе ше горд мъж и тя
не бе очаква ла изв ин ение. Едва с ега о съз на, че той е много ст р анна лично с т
и може би не е толкова зъл, както бе предпол ага ла по-рано. Склони глава и
поп ит а, пл амн а ла от лю бопит ство :
— В ъпро сът не е с амо в това, че идвам от Запад, на ли? Ти про сто не
м оже ш да ме понася ш.
— Н ямам т акова право. Вие с те съп руга на владе теля. Би т рябва ло…
— За бога, о ст ав и това. — Тя го и згледа укорно. — Каж и ми истин ат а!
Х а л им отвори уст а и бъ р зо я затвор и, бе з да е каза л нито дума. Н ай-
по сл е заговори не си гурно:
— Н е сте права, ч е не мога да в и пона сям. А з с е боя от вас.
О ще преди Те с да с е е оправ ила от шока, при чине н от думи те му, той с е
бе обърна л и бе изскочил навън.
Мл адат а жен а о ст ан а загледа на в затвор енат а врат а. Н е с ам о
съдърж а нието на думи те му я бе пот р е сло, а и с амото приз нани е. За не я
Х а л им беше олице творени е на всичко ст ранно и чуж до в За лан дан, но в
един крат ък миг тя бе открил а зад студен ат а, горда ф ас ада чувс тв ително и
л е сно ранимо човешко сърце.
А м оже би тя дойде тук с твърде гол еми очаква ния? За що вярваше, че
хорат а ще я по ср ещнат сърдечно, след като не бе сторила нищо, за да
сп ечел и сърцат а им? Заж ивя в За ландан, но не полож и ни ка кв и усилия да с е
запо знае с народа на Ел За лан. И граеш е си с гълъб и като дете, изли заш е на
е зда с П авда и си търс еше развлеч ения.
— А ко всичко мине добре, ут ре вечер съм тук. Н о бог зна е, че не м ога
да бъда сигур ен. — Га лен изле зе от ст а ичкат а напълно облечен. — Вероятно
ще с едя часове наред в шат рат а з а съвещан ия и ще с е мъча да възпир ам
бу йнит е гл ав и, т ръгн а ли да забърк ват нов и меж дуо собиц и. Моля те, Те с, не
изл иза й извън града, макар да с е съмнявам, че Тамар дебне ня къде набл изо.
О бикнов ено той на нася удара и отвл ича плячкат а в лагера си. Вс е пак е
нер азум но да с е излаг аш на риск — заключи той и с е запъти към в рат ат а.
— Поча кай — изплъ зна с е от устни те и ̀ . — И скам да дойда с теб.
Га л ен поклати глава.
— Н е съм т ръгна л да с е заб авлявам. Н яма да има шат ри и копринен и
възгл ав ни ци. Ще яздим бъ р зо и ще спим на голат а земя.
— Знам това. Вс е па к ис кам да дойда.
— Защо? — погледна я настойчиво той.
— Н е мога да т и обясн я. — Те с навл аж ни с е зик пре съхна л ите си
уст ни. — М ислех си, че мога да с е науч а… — Тя ра зтърс и глава и
бе з пом ощно заключ и: — И аз не зн ам.
— Ще в идиш неща, които няма да ти харе с ат.
Тя кимн а и пръ сти те и ̀ стис наха конвулсив но зав ив кат а. М атерият а

107
беше м ека и глад ка, ка къвто бе ше и целия т и ̀ до с егаш ен ж ивот. Н о в т а зи
ст ран а има ше и други, по-суров и материи, имаш е хора, за които не зн аеш е
поч ти ни що.
— Ще ми позв олиш ли да дойда ?
Га л ен кимна крат ко.
— И маш право да в идиш със собс твени те си очи, за що те доведох в
С едикан. О блечи с е. Ще с е срещн ем след полов ин час в двора.

Пож аръ т в лагера на Ел Сабир беше догорял и бе о ст ав ил гол ем и

раз руш ения.
Те с ус ети миризмат а на дим от две мили ра зстояние. Когато вле зе в
л агера редом с Га лен, очи те и ̀ пареха и тя не зна еше да ли това е от дима
ил и от сълзит е и ̀ . П овечето шат ри бяха ст ана ли же ртва на пламъцит е.
Гл едкат а на с емействат а, които с е ровеха из разва л инит е в търс ене на
овъгл ени о ст атъц и от имуще ството си, бе ше сърцеразд ират елна. Н а бял свят
изл иза ха и зкриве ни т енджер и, скъс а ни з ав ив ки, парц а лени кукли.
— Трябва ло ли е да изгор и шат ри те? — попит а дре з гаво тя.
— Н е. — П о лиц ето на Га лен с е четяха омраза и гняв . — Н аправ ил го е,
за да си до ст ав и удовол ств ие. — Той дръпна ю здит е на коня си пред една
овъгл ена шат р а, чието платно в ис еше на пар ца ли. — Това е домът на Д а л а,
май кат а на убитото дет е. Н е е нуж но да вли заш с мен.
— Ще вляза.
Га л ен скочи от с едлото, з аобикол и коня си и и ̀ подаде ръка.
— Може би щ е съж а ляваш.
Те с наи стин а съж а ли. Едва бе вля зла в ма лкат а шат ра, когато за бел я за
де тето.
Мом че нцето про снато на сламен ика, беше на й-много на т ри годинки.
Д ъл ги м игли почиваха мирно върху загор елите от слънцето бу зки, меки като
копри на и пухкав и като на бе бе. М а лкия т изглеж да ше за спа л, но нямаш е
сън, тъж но неподв ижен като този.
С л абич кат а жениц а, коле ничил а до него, едва бе ше и злязла от дет скат а
възрас т, а ла когато вдигн а очи при влиза нето на Те с и Га лен, в тях с е
че теш е праст ара бол ка.
— Тъгувам с теб, Да ла — проговори меко Га ле н. — Мога ли да сторя
не що, ко ето да облекчи болкат а ти?
Женат а поклати глава.
— Те го стъп каха, мадж ирон — за шеп на бе з глас тя. — Втурнаха с е с
коне те си пре з него, ся каш на пътя им с е бе изпречило улично кот е.
Га л ен я прегър на пре з рамене те.
— В идяха го. — Же нат а клатеш е глава като з амаян а. — Видяха го и
въпрек и това не отби ха вст рани. Той няма ше и т ри годинки!
— К ъде е мъжъ т ти ?
— С еди с другит е в шат рат а за съве щан ия. — О чит е и ̀ с е напълни ха със
съл з и. — Н е може да поне с е глед кат а на мъртвото си де те. — Тя протег на
ръка и помилва немир нит е къдрици, напад а ли над челцето му. — А а з не
м ога да поне с а мисълт а, че т рябва да с е разделя с него.
Те с ус ет и как гъ рлото и ̀ с е св и, но не откъсн а поглед от женат а. М ного
и ̀ с е искаше да обърне гръб на това място на тъ га и смърт, да с е кач и на
коня си и да препус не на да леч. Го споди, ка ква пронизваща болка!

108
 — Ще ти го пратя — промълв и Га лен.
Женат а поклати глава.
— Трябва да при готвя си на си за погр ебе ние. Мъжъ т ми ус ещ а моят а
бол ка като своя. Н е може да но си дво ен товар.
— К ъде с а же ните от с елото?
— Те с е гриж ат за соб ствен ите си с емейс тва. Дошло е теж ко в реме.
— А з ще о ст ана. — Те с не повярва, че думите бяха дошли от не йнат а
уст а. — Тя пристъ пи напред и колени чи до женат а. — Ще позвол ите ли? —
Го споди, как мож а да и ̀ хрумне т акова не що! Н е ис каше да о ст ава тук.
— В с е ми е едно — отвърна глухо женат а. П огледът и ̀ беш е прикован в
де тето. — Както жел ае мадж иро нът.
— Н аисти на ли иска ш да о ст анеш ? — попит а ти хо Га л ен.
— Н е — отговори с т репер ещ гла с тя. — Н о т рябва да го направя.
О чите и ̀ бяха прикован и в мъртвото дет ско т елце. Бож ич ко, т а то бе ше
поч ти бебе! Как ли ще ше да с е чувства, ако беше нейно ?
Га л ен с е колеб аеше. Те с ус еща ше настойчив и я му поглед.
— В ърв и — прошеп на тя. — Ту к вече нищо не може ш да направ и ш.
Ч у как с е раздв иж и, след ма лко ус ети лек полъх на вят ъра, когато
вдигн а пл атното на в хода. Възцар и с е ти шина. Какво да прав и с ега ? Д а л а
беше в цепе нена от мъка, а Те с нямаше опи т в общува нето с хор а. Ал а
т рябва ше да предприеме нещо, и то ведна га.
Е, добре. Не зна еше как да с е спра вя с хор ат а, но кон ете поз нава ше
добре. Щеше да прилож и при Да ла онова, ко ето знае ше за коне те. Младат а
май ка бе ше пораз ена от съдбат а и не иска ше нищо дру го, о свен да легне и
да с е отдаде на мъкат а си. Н о да по зволиш на бол ния кон да легн е, че сто
озн ача ваше край. Трябва да я накар ам да с е раздв иж и, ка за си реши тел но
Те с.
Прег ърна те сни те рамене на младат а жена и я раз търси.
— Знам, че в и е теж ко, но т рябва да ме науч ите.
Д а л а я из гледа с помътн ели от тъг а очи.
— Какво?
— И скам да в и помогна, но не зная ка к да започна. Ка кво т рябва да
направ им ?
Реши телни ят глас на Те с изт ръг на женат а от в цепене нието и ̀ . Тя с е
раздв иж и, потърка слепооч ият а си и прош епна :
— П ърво т рябва да го окъ пем.
Те с кимн а в знак на съгл асие.
— Тогава започваме. Ще каж а на Саид да доне с е вода. — Тя с е изпр ав и
и отиде до в хода на шат рат а. — Това звучи разумно.
Н има същ е ствува ше разум в този свят, в който убива ха нев инни те дец а?

Те с напус на шат рат а на Да ла едва на смрачаване. Когато изле з е навън,

с една л ия т пред в хода Саид ведна га скочи.
— Трябва да хапне те нещо — проговори почт ително той. — Лагерът ни
е неда л еч от потока. Уб ихме до ст атъ чно дивеч за веч еря. Да в и доне с а л и
една чиния ?
— Н е с ега. — Те с бе ше толкова изтощ ена, толкова и зпълне на с тъга, че
не и ̀ с е м исле ше за яден е. — Къде е съпру гът ми?
С аид направ и знак с глава към голя мат а шат р а на неколко стоти н мет ра

109
от тях.
— В с е още с е съве щават.
— Заведи ме при него.
— Н е е прилич но една жена да смути събрани ето…
Те с сти сна ръце в юмруци.
— По дявол ите! Н ямам никакво намер ение да смущ авам све щен ото
м ъж ко събр ание! М акар ч е с амо го спод з нае, защо не позв оляват е на жени те
да в земат участ ие в него, след като уби ват децат а им. — Тя с е извърна
на ст рана. Саид не беше в иновен, че ж ивотът е не спр аведлив към жен ите.
Н е, в инат а беш е и в него, и в Га лен, в баща и ̀ и във вси чки мъже, които
караха женит е да раж дат деца, а не им о сигурява ха мирни дни. — Ще
поч акам , докато събра нието свърш и, но въпре ки това на стоявам, колкото с е
м оже по-бър зо да говоря с мадж иро на.
За нейно голямо уч удване Х а лим не бе ше в шат рат а з а съвеща ния, а
с едеше на нис ко столч е пред в хода.
— За що не участваш в събра нието? Смят ах, че Га ле н има нуж да от
твоят а подкр епа.
Х а л им поклат и глава.
— А з съм роден в пла нини те и израс нах сред т а зи хора. Га ле н знае, че
ням а да м ога да с е въздърж а.
Те с обходи с поглед опустош еният а наоколо.
— Га л ен успява ли да зап ази с амообладание ?
— Н икак не му е ле с но. — Ли цето на Х а лим потъм ня. — Н о той е по-
сил е н от друг ите.
— Бедн ото дете. — В душат а и ̀ отново с е над игна гняв . — Н егодници!
В еднаг а бих т ръгн а ла да пре следвам Та мар.
— Каква буй но ст! — Кратка усмив ка пробяга по лицето му, но ведн ага
изче зна. — Защо ст е тук? С какво бих могъл да в и помогна ?
— Б и могъл да и зведеш съ пруга на Да ла от шат рат а и да го пратиш при
же на м у. — Те с прокара ръка пре з ко си те си. — А з направ их вси чко, ко ето
м ож ах. С ега е негов ред.
— Х ана л не може…
— В с емогъщ и боже! — и збухн а Те с. — Какво ме е гриж а за желан ият а
м у! Д а л а ще погребе сина си ут ре сут ринт а и с ега има н уж да от мъж а си.
Може би т рябва а з да вля за в шат рат а и да го изведа?
Х а л им я гледа в продължени е на няколко мига, по сле с е обърна и
т ръгн а към в хода на шат рат а.
— Н е е нуж но. Ще го и зведа навън и ще с е погр иж а да иде при жена си.
— Н аисти на ли ще го направ и ш?
— Защо с е учудвате? Нима дивак като мен смее да с е усъмни в
м ъдро с тт а на западнат а жен а?
Те с не обърна в ниман ие на подиграв кат а.
— Защо го прав иш?
Х а л им и ̀ хвърли бър з поглед пре з рамо.
— За щото сте права — от говори про сто той. — Х ана л не бива да с е
отдава на собстве нат а си мъка и да крещ и за отмъщ ение, бе з да е уте шил
бл из кит е си.
Веднъж решил да дейс тва, Х алим прояв и зав идна енерг ия. Само сл ед
някол ко м ину ти той изле зе от шат р ат а с мрачен в ид, повел със с ебе си
оже сточен млад мъж . П оведе го към шат рат а на Да ла, като пре з цял ото

110
в рем е го побутваше.
— Ка кво има? — Те с с е обърна и в идя Га лен, който също бе изля зъл
навън. — Защо Х алим изведе Х ана л?
— Защото му заяв их, ч е ако той не го направ и, аз ще вляза и ще го
изм ъкн а със собстве ните си ръц е — от говори сърдито Те с. — Да ла има
нуж д а от него.
— Как е тя? — поп ит а разт р евожено Га лен.
— М исля, че е ма лко по- добре. Държ ах с е с не я като към болен кон и
това дад е ре зулт ат и, ма кар че…
— Какъв кон? — смая с е Га ле н.
— Н е разбира ш ли! Непре късн ато я кар ах да с е дв иж и.
За м омент напрежен ието и уморат а изче з наха от лицето му и то бе
огряно от топла усмив ка.
— М ного умно.
— Н е знам да ли бе ше умно. Н о не ми хрумна нищо друго.
— В ситуа ции като т ази, инс тинктъ т поч ти в ина ги е прав илен.
— Така ли? — Те с поклат и глава. — Н е знам. Никог а не бях попад а л а в
т акава ситуац ия. Вс е па к смят ам, ч е с е справ их добре — прибав и бър зо тя.
— В м ом ент а обач е Да ла има много по- голяма нуж д а от Х ана л, отколкото от
м ен. А т и не биваше да напус каш събрани ето.
— С правяш с е великол епно — отвърна меко той. — А що с е от нася до
събра нието, ще ги о ст авя да с е карат помеж ду си. — В думи те му с е
ус еща ха умора и до с ада. — П о-късно щ е вляза пак. — Той улов и ръкат а и ̀ и
я п отегл и към ш ат рите, издиг нат и от хорат а му в края на опож ар ения лагер.
— Тук е по-лошо, отколкото си мислех. Ще на карам да ти при готвят храна и
ще те изпратя обратно в За ла ндан. Х а лим ще т е прид руж и.
— С аид веч е с е е погр иж ил. — Те с по клати глава. — Н яма да с е върна.
О бе щах на Да ла да стоя до нея и да каж а с богом на син а и ̀ . — Погледът и
обхож даш е обгорен ите шат ри. Тук има още много работ а.
— Твоя работ а ли е това?
— В ече съм тук. Защо да не бъда поле з на? Трябва да поръч аме хран а и
запа си от За ла ндан. Ще обиколя всич ки с емейс тва, за да уст ановя от какво
имат нуж д а. — Тя вдигна рамене. — О свен това смят ам, че за нея е добре да
с е за ем е с нещо след погр ебе нието. Не ми с е вярва мъжъ т и ̀ да я раздв иж и,
затова ще я убедя, че имам нуж да от помощ. Това щ е и ̀ помогне да с е
възст а нов и по-бър зо.
— Обмислил а си всичко най-подробно. — Га лен я гледаше учудено. —
В с е па к проблемъ т не е твой. Н е е н уж но да с е забъркваш.
— Хорат а имат нуж д а от мен.
— Така е — ким на Га лен. — Имаме нуж да от вся ка възмож на помощ.
— Н ека не спорим повече за това. Ще о ст ана, докато и ти с е върнеш в
За л а ндан. Ка к мислиш, ще усп ееш ли да убеди ш хорат а от Ел Сабир да не
пре сл едват Та мар?
— А ко разпол агам с краснор ечието на Луц иф ер и тър пени ето на Хио с…
— Те с а изг убили домовет е си.
— Ще из губя т много повече, ако т ръгнат да отмъщават на Тамар. Той е
банд ит и има опи т в бит кит е и пре следваният а.
— Б и могъл да им помогнеш — по съветва го колебливо тя.
— Така е, но няма да го направя. Време е да с е слож и край на
прол иването на кръв . — Влязоха в лагера и той пусна ръкат а и ̀ . — Трябва да

111
има и друг път. — Той присв и очи. — П роклет ият Тамар!
С ам о ден, откакто в иж даше със собс твени те си очи на силието и
бол кат а, и тя веч е с е чувст ваше нар анен а и беляза на. А колко по- ст рашно
беше това за Га лен, който бе ше и зрасн а л сред непр е ст ава щи меж дуо соб ици
и прол иван е на кръв .
— Какво мислиш да предприеме ш?
Той поклати глава.
— И а з не знам. Вероя тно ще с е върна и щ е продълж а да ги убеж давам .
— Той пом илва тъмн ите с енки под очите и ̀ . — И з а теб деня т не беше ле с ен.
— Н е толкова, кол кото за Ел Сабир. — Те с не съж а ляваш е, че е дошл а.
О тм ин а л ите тъж ни часове по ст ран ен начин я бяха обогат или, бяха я
направ ил и по- мъдра. И маш е чувството, че е т ръгна ла по нов път, от който
ням а в ръщане. — П о-лек и от твоя…
О ще едно прозр ение. Трагедият а, с която с е бе с блъс ка ла дне с, я бе
направ ил а сляпа за душ ев ните те р зан ия на Га ле н, но с ега ги о съ знава ше
повече от ясно.
Той е по-силен от другит е, бе ка за л Х а лим.
Но каква цена плаща ше за с амооблада нието и силат а си ?
— Н е с е в ръщай на събр анието — помоли тихо тя. — М ного си
изто щен. Поча кай до ут ре.
— Загрижено с тт а ти е зат рог ваща.
Те с направ и гримас а.
— Но няма да промен иш решен ието си.
И зразът му с е смекчи, но поклащ ането на глават а издава ше
не покол еб имо ст.
— Д уховете с а разгор ещен и. Трябва да ги успо коя. — Той хвърли бър з
погл ед към шат рат а за съве щани я. — С ега би т рябва ло да бъда т ам, сред
тях.
— Гл упо ст и. Можеш поне да с е нахра ниш. С едни тук! — Тя го нати сна
да с едне на от с еч ения пън до лагерни я огън и т ръгна към голям ото гърне, в
ко ето в реше вечерят а. — Ще ти доне с а една чиния рагу и чаша чай.
— Н ямам в реме за…
— Р азб ира с е, че има ш в реме — изгледа го укорит елно тя. — Почи ни си
пон е ма л ко.
В е с ел лъч, приме с е н с ис крен а неж но с т, оз ари лицето му.
— Както заповядате, мадж ира.

С коро щ еше да с е разсъмн е. Те с с е събуди, когато Га лен с е мушна под

зав ив кат а до не я и я притегл и към с ебе си.
— Д обре ли мина всичко? — поше пна сънено тя.
— Н е. — Мъжъ т протег на дълги те си кра ка и заров и лице в ко сите и ̀ . —
П родъл ж авай да спиш.
— В никакъв случай. — Тя с е прозя и с е обърна към него. — А ко ис каш
да спя, т рябва ше да ме излъжеш. Ще пре следват ли Тамар или не?
— С ъглас иха с е да почакат т ри ме с еца. А ко дотог ава не успея да
из правя Тамар пред съда, ще нападнат лагера му.
— Какъв съд?
— С ъдът на обедине нит е племен а на С едика н — отговори след кратка
пау за Га л ен.

112
 Те с отвори широко очи.
— С лед т ри ме с еца? Н али каз а, че може да т рае години!
Га л ен присв и поди грават елно ус тни.
— Това беше единстве ният компромис, с който с е съгласи ха. Така
за довол иха и мен, и собс твенат а си ж аж да за кръв .
— Какво ще прав и ш с ега?
— Ка кво ще правя ли? — Дръз ка усмив ка огря лицето му. — Ще
обеди ня т аз и проклет а ст рана с амо за т ри ме с еца.
В ъзхит ена от непокол ебимат а му вяра, Те с не от късва ше очи от него.
— Знач и не си разколеба н?
— Ка к да с е разколеба я? П оложени ето е много повеч е от смеш но, то е
напъл но невъзмож но!
В ъпреки това той ре аг ираш е на предизв икателс твото с въодушевле ние и
уст рем , които Те с не бе преж ивява ла до с ега. И всич ко това, за щото
ча кан ето свършваше, о съ зна в не запно тя… Може би шан совет е за успех
бяха не значит елни, но той има ше свобода на действ и е и може ше да т ръгне
напред.
— И скаш да с е бориш срещу вятърн и мелниц и, т ака ли?
М ъжът покл ати глава.
— И скам да ги убедя, че е крайно в реме да спр ат да въртят крил ат а.
В ъодуш евлени ето на Га лен запа ли искра и в нейнат а душа. Тя с е
над игна с бляс кащи очи.
— Как ще го направ иш?
— П ърво щ е по с етя ше йхове те на девет те най- големи племе на и ще с е
опит ам да по с тигн а съгласи е за едно голямо съб иране, на ко ето да обсъд им
въпро с а за обедине нието.
— Ще дойдат ли?
— Д а, ще дойдат. Ще органи зирам «каробел».
Д умат а про звуча поз нато, но Те с не мож а да си припомн и зн ачен ието и ̀ .
— Какво е това?
— П разн ик. Ядене, музи ка, т анц и и надбягван е с каробел и. Някои
ше йхове не с е ин тере суват от обсъж дан ето на обеди нени ето, но пра зник ът
ще ги при влече. Щом ги събера, ш ансове те да на лож а волят а си с е
увел ич ават.
— К ъде ще с е състои празне нств ото?
— В поднож ието на планин ат а, неда леч от За ланд ан. Това е, т ака да с е
каже, неут ра лна земя. — Той намръщ и зам ислено чело. — След като не
по с тигам успех, по с еща вайк и всяко племе поотд елно, т рябва да ги събера
заедно. В ъзмож но е да с е възп олзвам дори от нападен ият а на Тамар.
П овечето шей хове с е боят от нарас на лат а му сила и с а оже сточ ени от
раз бойни че ск ите му набе з и. Заплахат а, която предст авлява Тамар, и
нар асна л ият ми пре ст иж след жен итбат а с прин це с а от Тамров ия щ е им
окаж ат силно въздей ств ие и ще ми помогнат да ги убедя в пол зат а от
обеди нени ето.
— Защо тогава не в земеш принце с ат а от Тамров ия със с ебе си и не им я
предст ав и ш?
— Какво!? — В глас а му звуче ше не подправен уж ас.
Те с с е подпря на лакът и го и згледа сърд ито.
— Н има това не е най- важ нат а причин а за брака ни? — Лицето и
порум еня от вълне ние. — Вземи ме със с ебе си.

113
 — Н аисти на ли иска ш да дойдеш?
Тя заки ма въодушевено.
— Ще ни т рябват ня колко дни, за да помогнем на Ел Саб ир, но сл ед
това съм свободн а и т ръгвам с теб. — Тя с бърчи чело. — Трябва да уведом я
В иа не, за да продълж и с обучен ието на Алекс а ндър. Н е бива да м у
позв ол явам е да с е от пуска.
— О, ра збира с е, първат а гриж а е з а А лекс андър. — Га лен я погледна
зам исл ено. — Ти си огън и пламък. За що?
Те с не беше сигурн а в с ебе си. Беше е ст е стве но, че искаше да в зем е
уча сти е в проблемит е и делат а му, а и не можеше да пропу сне едно т акова
гол ям о приключени е. А ла всяко от те з и обясн ения би изд а ло уязв имо с тт а и ̀ ,
а тя не ис каше да я при зна е — поне зас ег а.
— С ключихме сделка. Че с тт а ми и зисква да изпълня своят а час т,
кол кото с е може по-бър зо.
Га л ен с е в камен и.
— За да с е о свободиш от мен и да напусне ш С еди кан, т ака ли?
Д а напусне С едикан? Та тя дори не бе помислила з а това. М акар да с е
почувс тва обидена от въпро с а му, тя побър з а да с е овладее и отговори
хл адно :
— Точно т ака.
— Тогава няма какво да говорим повеч е. Тръгваш с мен. — Га лен я
при тегл и към с ебе си и при тисн а бузат а и ̀ в рам ото си. — Щом не ми о ст ава
м ного, ще с е възп олзвам от всяка минут а на присъс тв ието ти.

Девета глава

Те с, която поздрав и ст ария шейх с учтива усмив ка, пожън а с ам о

в исоком ере н поглед.
С ам о след две минут и и ̀ ст ан а ясно, че по с е щени ето при ш ейх Сад рум
Х аким от племето Ел Каб ар е вси чко дру го, с амо не и прият но. П о ст ара с е
да запа зи усмив кат а си, пит а йки с е с цялат а си с ериозно с т, как ли ще
по с тъпи ст ария т мърморко, ако изле зе напред и издърп а бялат а му брад а.
Таз и предст ава толкова я разве с ели, че я на кара да забр ав и уморат а и
уни нието, когато ст арецъ т неу чтиво и ̀ обърна гръб и за говори с Га лен:
— С л ед ч ас ще с е хран им с на й-възрас тни те мъже от племето, а преди
това ис кам да говоря с т еб. — Щрак на с пръсти и една з абулена, облече на в
чер но жен а при тича към тях. — О тведи мадж ир ат а в шат рат а за по с е тител и.
— Д оне сл и сме си своя шат ра — наме си с е Га ле н. — Н е ис каме да в и
зат рудн яваме.
— Н има от ка зваш го стоприем ството ми?
Га л ен св и рамен е.
— Н е съм има л т акова намерен ие. И сках про сто да ти спе стя усил ият а.
— Той с е усмихн а. — Р азбир а с е, ние сме съгл асни с всичко, ко ето прав иш
за на с. — Га л ен кимна на Саид, з аст ан а л плътно зад го сподар я си. —
П огриж и с е мадж ират а да получ и всичко, от ко ето има нуж д а.
По л иц ето на ст ар ия ше йх с е из пис а злоб на усмив ка.
— Ти я гле зиш! П лемето Ел За лан ст ана мекушаво, от както по ст рои
кра сив град и пре ст а на да броди свободно из пус тинят а. Же ните на Ел
Ка бар зн аят мястото си и с е от нася т с подобава що ува жени е към мъже те.
Кам шикъ т ги учи на подчине ние. — Той прот егна ръка по по со ка към Те с.

114
— С ам о я в иж — т а тя дори не е забуле на.
— С ъп ругат а ми идва от Тамров ия, а в т аз и ст рана жен ите не кри ят
л ицат а си.
— Ч ух, че в За ланд ан е същото. Каква слабо с т!
— И маш право на собс твено мне ние. — Га лен говореше с непро ница ем о
изр аже ние. — Само че преди два ме с еца Тамар ви напад на и отвлече пе т
же ни и ше ст от най- добрите в и коне. Уж сте сил ни, а не мож ахте да го
предотв рати те.
Х аким с е вт ренчи злобно в го ст а си, но не от говори.
— Може би за в бъде ще имаме нуж д а от друг в ид предпазн и мерки —
продъл ж и т ихо Га лен.
— П ак ли ще ми разпр авяш за един ството на ст ранат а? — Ст ар ият шейх
с е покол еб а, по сле рязко с е обърна, изправ ен и скован, ко ето го на кара да
из гл еж да още по-едър и мършав . — Е, бихме могли да поговорим още по
този въпро с. Смят ам, че няма да ни нав реди. Да върв им.
Га л ен с е по ст ара да върв и в крак с него и двамат а с е запъти ха към
гол ямат а ш ат ра.
— Ел ате, мадж ира — проговори меко Саид. — Сигурно ще минат
ча сове, преди да…
— Знам. — Те с направ и нетър пелив же ст с ръка. — Съмнявам с е, че ще
в идя Га л ен преди изгр ев -слънце. — Тя с е обърна и по следва за буленат а
же на пре з лагера, ус е щайк и боле знено слън чев ит е лъчи, които пареха
откритото и ̀ лице. Всич ки же ни, които среща ха по пътя си, бяха облечени в
чер но и поглеж д аха ст рахливо Те с и Саид изпод плътн ите си була. О кол о
очи те им бяха изрисувани черн и кръгове. Н икога дото гава Те с не с е беше
чувс тва л а толкова ч уж да. Срав не н с този племене н лагер, За ла ндан беш е
рай на свободат а. Е, аз имах до ст атъ чно в реме да св ик на с нов ия си ж ивот,
каза си изто щено тя. Ел Кабар бяха с едмото плем е, ко ето по с ещаваха, и
навс якъде с е бяха с блъсква ли с недоверие. Е, не беше точно т ака, до с ега ги
по ср еща ха сдърж а но и с лю бопит ство, но никъде с т ази в раж дебно с т.
Погл едът на Саид бе ше уст реме н съчувс твено в лиц ето и ̀ .
— М адж иронът каз а, че ще о ст а нем тук с амо една нощ. Н ападени ето на
Там ар направ и шейха податлив на разумни аргум енти. Следващ ото пл ем е,
ко ето ще по с етим, не с е от нася толкова ст рого към же ните.
— И ска ш да кажеш, че им позволяват да ходят с откр ити лица и не
из искват от тях да с е клан ят на го сподари те си и да колени чат пред тях?
Кол ко вел икодуш но! — Те с не сва ля ше очи от же нат а, която бър за ше пред
тях.
— Го споди, колко ми е ж а л за тях. Ст раш но ми с е иска да уд аря някого
ил и…
— Н е! — Погледът на Саид издава ше обзелия го ст рах. — Н е бива да
прав и те това. Само ще зат руд ните още повече задачат а на мадж ирон а.
— Н е с е бой. — Те с заров и пръст и в ко с ат а си. — Знам, че няма да
по с тигн а ни що. Само ще ме изгледат смая но и щ е… — Тя раз търси глава: —
Н а л и и майка ми е съ щат а. Ако ба ща ми ж ивееше в С едикан, мама също
ще ше да но си було, това е извън всяко съмн ение.
Женат а спря и отме тна платн ището на една ма л ка ш ат ра, по сле с же с т
ги пока ни да влязат.
— Бл агодаря — каз а Те с.
Женат а с е огран ичи с кратко кима не и побър з а да сведе поглед.

115
 Го споди, т ази нещ астн ица с а ст рахува ше дори от нея! Те с ус ети как
чувс твото за бе зпомощ но ст я заду шава. Н аправ и крач ка в пол умрака и
зам ръ зна на мястото си.
Горещо, мрач но, опуш ено.
Р азл ичи наредени те по пода предмети, нат руп ани те възглав ни ци,
тол кова чуж ди и ст ран ни… Като в каф е з.
Н е м ожеше да си по еме въздух.
О бзе я па ника, сърцето лудо с е заблъ ска в гърди те и ̀ .
Ус ещ ането, че е попа дна ла в з атвор, ст ан а непо но симо.
— Н е! — изпла ка тя, обърна с е и и зскоч и от шат рат а. Толкова бър з аше
да избяга, че влетя право в ръцет е на Саид. Атмо с ф ерат а навън беше не по-
ма л ко гореща, но не толкова з адушн а и потис ка ща. Те с с е бореше отча яно з а
гл ът ка въздух.
— Тол кова сте бледа. — Саид я подкреп и внимателно. — Н е в и л и е
добре?
Те с поклати глава и отново с е опит а да прогон и разтър сващ ите я
т ръпк и.
— Н е мога да о ст а на в оназ и шат ра. Къде е П авда?
С аид по сочи кобил кат а, вър зан а на края на лагера.
— Д а пов икам ли мадж ирона ?
— Н е, разбира с е, че не. — Бе з да обръ ща в нима ние на смая ните
погл еди на жен ите, Те с забъ р з а да с е отда лечи от шат рат а. — Скоро ще с е
почувс твам по-добре. Трябва с амо да с е махна оттук. Ще пояздя ма лко и…
— Ще от ида да доведа конет е.
— За що не ми възра зяваш, Саи д? Н яма ли да ка жеш, че поведени ето м и
е неприл и чно?
М ъжът покл ати глава.
— О т в реме на в реме, т рябва да отхвърляме по някой ст ар обич ай.
Знам , че по следн ите дни не бяха ника к леки за вас. — Те с го из гл еда
уч удено. — Знам един ма лъ к оаз ис на две мили оттук. Там ще по с едит е и щ е
си отпочине те, а аз щ е в и по св иря на флейт ат а. — Той направ и кратка пауз а.
— П озвол явате ли?
Те с в идя за гриже ното му лиц е и ус ети ка к в сърцето и ̀ с е над ига топл а
въл на на симпатия и привър зано с т. П ре з измина ли те с едмици двамат а бяха
започ на л и да проявяват разбира не един към дру г и Саид я приемаше, ма кар
вс е още да не одобрява ше много от онова, ко ето тя върше ше.
— О ценявам в исоко намере нието т и да ми прав иш компа ния, Саи д.

Лунат а с е бе издигн а ла в исоко в не бето, ког ато Те с в идя пре пускащия

към оазис а с амотен конни к. Га л е н.
Тя погледна към Саид, прис една л под близкат а па лма и попит а:
— Ти ли го изве с ти накъде сме т ръгн а ли?
— Направ их го с амо от учтиво с т, мадж ира — отговор и с усмив ка мъжът
и отново подне с е флейт ат а към устни те си.
Те с си каза, ч е е т рябва л о и с ама да с е с ети з а това, но тогава не
м исл е ше за ни що друго, о свен да с е махн е ведна га от заду шнат а ш ат ра… да
не в иж да тъж ни те и уплаше ни очи на же нит е. О свен това беш е сигур на, че
раз говорите меж ду Га л ен и шейха ще с е проточат до къс но пре з нощт а.
Га л ен спр я до дървото, където бе ше вър за на П авда, и с е плъзна от

116
с едл ото. Д а ли и ̀ с е съ рдеш е? Н е може ше да разбере, з ащото лицето му бе
скр ито в с енкит е на дървет ат а.
— Е, ка к мина разговоръ т?
— Горе-долу добре. — Га лен с е приближ и и коле ничи пред нея. —
Ка кво ти е? За що си дошла тук?
— Н ищо ми няма. И сках с амо да с е махна… — Те с побър з а да с е
пре късне. — Вече съм по-добре. Можем да с е върнем в лагера.
— С игур на ли си ? — Той с една до нея и заповяд а на Саид: — Върни с е
в л агера и преда й на шейха изв ин еният а ми. Каж и му, че мадж ират а е бол на
и мога да с е сре щна с него едва ут ре сут ринт а.
— Н е! Н а ли ти казах, че нищо ми няма. Ей с ега щ е…
Бе з да обръщ а внимание на проте с тит е и ̀ , Саид скочи на коня си и с е
отда л ечи в га ло п. Те с с е обърн а сърд ито към Га лен:
— Н е ст авай глупав . Шейхът и бе з това те смят а за слаб мъж , който
преком ер но е ра згле зил жена си. Ходът не е о собено уме н.
— Н е ме е гриж а какво мисли ше йхъ т. Н е зав ис я от мнени ето на ч уж ди
хора.
— С ега е важ но единстве но обедин ението на С еди кан. След вси чко,
ко ето преж ивях пре з по следн ите ме с еци, няма да допу сна да с е прова ли ш в
по сл едни я момент. — Те с с е отпу сна на по с тланото одеяло и ст рого нареди :
— Х айде, върни Саид и…
— Защо? — прекъс на я разве с елено Га ле н. — Ще с е спр авя и бе з не го.
— По сл е с е излег на до нея и с кръст и ръце под глават а си. — Ще о ст анем
още ма л ко тук. За първ и път от нача лото на пътува нето ни с е чувс твам
свободен и необреме нен с теж к и гриж и.
— Ам и шейхът?
— Шейхъ т ще си каже, че же нит е с а слаб ото ми място — усмихн а с е
ум оре но Га лен. — Ала аз ще съ умея да го убедя, че във всич ки други
обл ас ти не съм слаб и мекушав . Възмож но е дори да с е зар адва, че има
не що, в ко ето е по-силе н от мен.
— Н е е нуж но — поклат и глава Те с.
— Н е беш е нуж но, зарад и мен да с е примиряваш със с амот ат а и
нев ол ите — отговор и ти хо Га л ен. — Н е бе ше нуж но да стоиш т ам и да с е
о ст авя ш да те обиж дат, докато аз с е отда леча вах от теб, бе з да мога да те
за щитя.
Те с го из гледа смая но.
— Н о а з знаех, че не можеш да ме защ ити ш. Това би означ ава л о
от сл абване на по зици ите ти.
— Н е бях сигуре н, да ли ще прояв иш разбир ане. — Га лен прот егна ръце
и я прите гли към с ебе си. Глават а и ̀ полег на на рамото му. — Мога да
вою вам с амо с един в раг. Първо ще о сигуря единс твото, по сле ще с е заема и
с другит е проблеми.
Те с ус ет и как с е отпу ска, как унини ето и уморат а изче зват от тялото и ̀ .
С гуш и с е в него, сяка ш ис каш е да п о еме част от силат а му.
— Зарад и жени те — при зна и зведнъж тя, макар че нямаш е намерени е да
м у го казва.
Га л ен мълчеш е и я чака ше да продълж и.
— Те с а робини, затворен и, спла шен и и о съде ни на вечно подчинен ие.
В л язох в шат рат а и с е почувствах като в каф е з. — Усмив кат а и ̀ беш е
не сигурн а. — М исля, че това ме упла ши.

117
 — Ти си с е уплашил а?
— Д а. О бзе ме ис тин ски ст рах… че и с мен ще с е случ и същото. Ц ял
ж ивот съм мечт а ла да бъда свободна, ма кар да знаех, ч е жен ите с а лишен и
от свобода. А ко съдбат а ми с е бе обърна ла, можех да попад на в същи я каф е з
като… — Тя спря з а миг, но по сле продълж и с неоч аква на бу йно ст : — Н е е
спр аведл иво! Н е е редно на же нит е да с е гледа като на част от мъж кото
им ущ е ство. Бедните жени едва ли не пълз ят пре з лагера, ст рах ги е дори да
вдигнат очи… Ами Да ла, която изг уби сина си, а нямаше право да с е
нам е си, ког ато ст ава ше въпро с за съдбат а на убиец а? Н е е ч е стно, Га ле н.
— С ъглас ен съм.
— О тдав на знаех, че не е че ст но, но го прие мах. Казвах си, че т ака
върв и светъ т. Го споди, т а дори свещ ениц ите ни проповядват да с е
подчи няваме и да из пълнявам е задъл жени ят а си! — Тя с е в зираше право
пред с ебе си в мрака. — Дълго мислих и накрая ст игнах до извода, че не
с ам о м ъжете с а в инов ни. Н ие съ що имаме в ина. Защо допус каме всич ко
това? Н ямаме кураж да с е борим и да дока жем стойно с тт а си. Това т рябва
да с е пром ени.
— Готов съм да от говарям за собс твени те си грехове, но не съм
съгл ас е н да по ема върху с ебе си вси чки мъж ки прегр еше ния.
— Ти си много по- добър от тях.
Га л ен с е усмихна и склон и глава.
— П ремного съм ти благодарен з а т ази необи чайн а похва ла. —
Усм ив кат а му изче зна. — Вече ти казах, че не мога…
— Ти не ме слуша ш. Н е те моля за нищо. Н ие в инаги очакваме мъже те
да действат вме сто на с, затова не з аслуж аваме да спечел им.
— И т и въз намерява ш да с е в пусне ш с ама в лют ат а битка? — Га л ен
неж но отм ахна падна лат а на челото и ̀ къдриц а. — Го спод да ни е на помощ!
— Го спод е помага л до ст атъ чно на мъжет е. Време е да помогне и на
на с.
— Кога щ е премин еш в ат а ка?
— О ще не знам. Зад ачат а е много т рудна.
— Та зи зад ача из исква повече в реме, отколкото си мислиш. — Га ле н не
пре ст аваш е да милва слепооч ият а и ̀ , ма кар че не я поглеж даш е. — О собе но
ако си реш ила да с е пребориш за прават а на жен ите от С едика н…
О т дум ите му я за боля. Те с знае ше, че Га л ен цени в исоко насл адит е,
които м у до ст а вя тялото и ̀ , и заедно с това я позна ваше до ст атъчно добре,
за да зн ае, че тя ще му създ аде големи т рудно с ти. Тя беше чуж д енка в
ст ран ат а м у, а пре з по следнит е с едмици има ше до ст ат ъчно случа и да с е
убеди, с какво недовери е по сре щат тук чуж де нци те.
— Те имат спе шна н уж да от помощ — отговори с подчерт а но
споко йств и е Те с и побър за да промени темат а. — Х аким ще уча ства л и в
над преварат а с каробели ?
Га л ен кимна.
— И вероят но ще гласува за обедине нието. И зтърпял е твърд е много и
не м оже да не с е възпол зва от предлаг аното лекарс тво за ст радани ят а си.
— О ст ават ни с амо двама шей хове. О свен ако не възн амерява ш да
по кани ш и Тамар.
— Д а не съм луд! Ще и збухн е война, още преди да сме вле зл и в
шат рат а за съвеща ния.
— Той си гурно ще побе снее от яд, че не е по кане н. Да ли няма да с е

118
опит а да попр ечи на сре щат а?
— Н яма да го допусна.
— Как ще…
— Н е бих ис ка л да говорим повече за това. — Га лен започна да
раз копча ва ко стюма и ̀ за е зда. — И бе з това ще имам н уж да от цялото си
кра снореч ие, ког ато с е върна при Х аким. — Той сведе глава и започна да
м ил ва с устн и връхчет ат а на гърди те и ̀ . — Дне с Х аким ми предлож и най-
добрат а си кадъна, за да ми до ст ав и удов олств ие — пошеп на и ̀ той.
Те с с е в камен и.
— Какво му отговори?
— Ка кво можех да каж а ? Заяв их му, че ти си ис тинс ка богин я на
л ю бовт а и че те раз гле звам прекомерно, с амо защ ото меж ду бедрат а ти с е
чувс твам като в рая.
Те с ус ет и познат ат а болка в ут робат а си, когато зъби те му неж но
за гриз аха зърното на гърдат а и ̀ , и преглъ тна.
— Н е биваш е да го лъжеш.
Га л ен с е надве с и над нея, издърпа роклят а и ̀ и раздели бедрат а и ̀ .
— Н е съм излъг а л…

— П рилича на ма лко с ело — промърмори полугл асно Те с, докато

двамат а с Га лен разгл еж даха от ма лко възв ишен ие терен а, на който щ еше да
с е състои праз ненс твото.
В л агера, съст ав ен от стотина шат ри, цареше т ре скава суе тня. Н ад
огнь ове те в исяха големи гърнет а и жен ите не прекъ снато разбърк ваха
в рящото в тях ядене ; мъжет е ходеха напред-на зад, смееха с е и бъбреха;
расов и коне с бле сн а ла на слънцето кож а прис тъпва ха от кра к на крак в
оград еното паси ще на другия край на лагера.
— Н е в иж дам деца — отбеляза Те с. — Н а ли е празн ик. Къде с а децат а?
— В каро бела учас тват с амо навършили те т ринайс е т години — обясни
Га л ен и подкара коня си надолу. — Д ецат а о ст ават в къщи под гриж ат а на
възрас тни те.
— Защо?
— С ъс те зани ето и на гради те с а с амо за възраст ни. Тук с е отна сям е
м ного с ериозно към каро бела. — Га лен по сочи откр итото място в запад ния
кра й на л агера : — Ето я и Виане.
— Така ли? — Но Те с веч е бе за беляз а ла дреб нат а ф игур ка на зълва си.
М л адат а жена с е дв ижеше грацио зно и с отм ерени крач ки пре з нава ли цат а.
Те с пришпори П авда в га лоп и кобилат а из превар и ж ребе ца на Га ле н. —
В иа не! — пров ик на с е отда л еч тя.
В иане с е обърна и на лицето и ̀ гре йна усмив ка. Спря и зачака Те с да
сл е зе от с едлото.
— Кол ко с е радвам да те в идя пак! И зглеж да ш чуд е сно.
Те с я прег ърна с обич.
— Д оне с е ли А лекс андър ?
В иане избух на в смях.
— Знаех си, че това ще бъде първ ия ти въпро с. Р азбира с е, че го
доне сох. Н а ли т ри пъти ме предупреди да не го з абравям? Каф е зът е в
шат рат а ми и можем да го пуснем, ког ато поис каш. Н аредих на
при сл уж ни цат а да го нахран и след в ръщан ето в па лат а. — Тя вдигн а ръка,

119
за щото Те с гореш е от нетър пени е да я прек ъсне. — Да, да, не пре ст анахм е
да го обуча ваме. Х а лим много ми помогна.
— Х а л им? — смая с е Те с.
В иане кимна.
— В ся ка вечер го от нася ше в къщ ат а на Юсуф и го пус ка ше от покр ива.
— Тя спря з а миг. — М ина лат а с едмица го пус каше от различ ни краи ща на
град а. Та ка го научихме да с е приб ира у дома от вси чки по соки.
— Х а л им не споме на ни що за това в писмат а си до Га лен.
— Това е разбира емо. О буче нието на Але кс андър не е държ ав но дело.
— В ярно. — Беше учудващо, че Х а лим е пожертва л в реме и усил ия за
пр о ект а и ̀ , но Те с не беше сигурна, че това и ̀ е прия тно. — А ко Саш а бе ше
тук, той също ще ше да ти помогне.
В иане с мъка скрива ше усмив кат а си.
— Може би.
— Напротив , със сигурно с т — на стоя упорито Те с. — Ту к ли е Х алим ?
— Р азб ира с е. За със те зан ието с каробел и присти гат хора отвсяк ъде.
Уча сти ето е т радиц ия за всич ки в исокопо ст авени лично с ти.
— И з а Га л ен ли?
В иане кимна.
— Той казва, че е много важ но да продълж им да съблюдаваме ня кои
ма л к и т радиц ии, ако искаме да премахнем големи те. — Усмив кат а и ̀
изче зна. — За съж а л ение, нямам време за при каз ки. И ма толкова работ а,
ма кар че праз никъ т започва едва вдру гиден. Трябва да с е погриж а за
яде нето. — Тя по соч и голямат а шат ра. — Там щ е с е наст анят кадъ ните.
— Кадън и? Ту к?
— Р азбира с е. Н е знае ше ли, че е обичай победит елят в със те зан ието да
бъде възнагра ден с най- красиват а кадъ на? В нач а лото че сто с е е ст ига ло до
бой, защ ото победи телят избир а л жен ат а или дъщерят а на дру г със те зат ел ,
и в кра йна смет ка реш или да довеж дат най- красив и те кадън и. Така с е
из бягват конфликтит е. — Виан е вдиг на рамене. — О свен това же ните
успя ват да обслуж ат всички мъже още преди кр ая на празн енс твото.
В одачи те на племен ат а и хорат а им идват тук не с амо зара ди пирше стват а и
със те зан ият а. Тради цият а изис ква вс ек и мъж да с е поз абавлява поне веднъж
с изкуството на кадъ нит е.
— Д а… разбир ам. — Те с може ше да си сп е сти учудването, з ащото
м еж дув рем ен но бе ше открил а, че жени те и на лож ниц ите отдав на с а с е
прим ир ил и със съще ствуван ето на кадъни те. — П рис тигн аха ли вече?
В иане поклат и глава.
— Ут ре. Трябва да с е погриж а за обзав еж дането на шат рат а им. Ще
имат м ного по с етит ели.
— Това може да с е оча ква.
— Д оне сл а съм ти цял куф ар с подходящи дрехи, слож их в него и
ковч ежето със скъ поцен но сти — ка за Виа не. — Сигур на съм, че ще
пожел аеш да подкре пиш планов ете на Га л ен с подходя щ вън шен в ид. — Тя
погл една неодобрит елно пра шния ко стюм на Те с и добав и: — П редлагам
веднага да с е преобл ече ш. П овечето ше йхове вече присти гна ха.
— И ма време. — Те с не откъ сваш е очи от шат рат а на кадъни те. —
М ного л и с а красив и?
— Р азбира с е, на ли с ама ги и збрах. — Виа не и зглеж да ше уч удена. —
Ка к ин аче ще по сл уж ат за на града ?

120
 — Н е знам… про сто…
— Здравей, Виане. — Га лен спря коня си до тях, докато погледът м у
обхож даш е в нимат елно чи сти я и подреден лагер. — Справяш с е отли чно.
В иане порум еня от радо с т.
— И ма още много работ а. Тъкмо казвах на Те с… Ут ре всичко ще бъде
готово. — Тя изгледа Те с и ст рого наст ав и: — Край но в реме е да с е
преобл ече ш.
— Д обре де, добре. — Те с изкр ив и лице. — Но кате горично от казвам да
скр ия л ицето си, вс е едно ка кв и ще бъдат по следств ият а за Га лен.
— Кол ко ж а лко. — В очите на мъж а святкаха ве с ели ис кри. — Ст ар ият
Х аким щеш е да го въз приеме като голя ма по беда на т рад ицият а.
— Н ика кво було — повтори упорито Те с. С ети с е за при сти гащ ите
про с титут ки и добав и кол кото с е може по- небреж но: — Н о не в иж дам, защо
да не обл ека не що крас иво.
— М ного съм ти задължен — отговори с ериозно Га лен.
— И бе з това ко с тюмът за е зда ми е омръзн а л до смърт. Н о ся го цел и
два м е с еца. О свен това съм възпри емчива към разумн ите доводи.

Единс твен ото украше ние на скромнат а брокате на рокля с в исо ка т а л ия

беше перл е на брош ка, върху дълбокото ква дратно декол те.
Те с хвърли и зпълне н с копн еж поглед към гладкото бронзово огледа л о
пред с ебе си и си каз а, че няма с какво да запълни корс аж а. Е, поне златото
подче рт ава ше блясъ ка на ко си те и ̀ .
Га л ен с е наст а ни удоб но на дивана и подпря брад ичка с ръц ете си.
— Пре красно изглеж д аш — отбеляза със з адоволство той.
— Б и т рябва ло да допълня тоа лет а си с обшит а с ре сни нам ет ка и
гл упаво чадърче за слънц е — усмихн а с е Те с и попипа деколтето си. —
Рокл ят а не ми из глеж да о собено добродетелна. М ай наи сти на имам нуж да от
нам е тка. Х аким пак щ е ме прони зва с поглед.
Га л ен вдигна веж ди.
— Н еприят но ли ти е?
— Ам и… Виане каз а, че не бива да уронвам пре ст иж а ти. — Тя с е
погл една още веднъж в огледа лото и прибав и уж меж ду другото: — Тя
из гл еж да е на мнен ие, ч е и ти ще споделиш т радицият а на пра зни ка.
— А ко е нуж но.
— Тя каз а, че повечето мъже по с ещ ават шат рат а на кадъ нит е.
— Това е вярно.
— И т и ли? — Те с не смееш е да го погледне. — Н е, че това има някакво
зн аче ние за мен. Про сто искам да го зн ам.
— Щом няма зн аче ние, защо с е интер е суваш?
— Това не ми харе сва — отговори сърдито Те с. — Смущава ме.
— Защо?
— О ткъде да знам ? — из бухна бе зпомощно тя. — Дори с амат а
предст ава ми е не прия тна… — Тя с е отказа да обясня ва. — Е, ще отиде ш л и
при кадън ите или не ?
— А ко не го направя, ще нару ша т ради цият а. — Га лен ст ана и прис тъпи
към нея. — Друг ите мъже ще с е усъмня т в мъже ств ено с тт а ми.
— Гл упо ст и.
— Х аким сигур но ще си помисли, че съм обе зумял.

121
 — Пре ст ани да ме драз ниш. Ще от идеш ли или не?
Га л ен помилва пе рленат а брош ка и мекат а кож а под нея.
— Д а не би да си облякла т аз и рокля, с амо з а да ме отклон иш от това
по с ещ ение ?
— Н е, разбира с е, че не.
— Това е добре. Защ ото не си на прав път.
— Как т ака? — поше пна не сигур но Те с.
— За да ме спреш, т рябва да с е съблече ш из цяло. П редпочит ам т е бе з
дрехи. — Той с е усмихна. — Ала с е радвам, че не ти е приятно да с е
отдавам на удоволств и я с дру ги жени. Смят ам, че е почт ено да с е ст рем и ш
да м и харе с а ш. Ако с е откаж а, ще прине с а голяма жертва. Кад ънит е с а
обу чени да до ст авя т на мъж а всякакв и на слади. — Той пъхна ръка в корс аж а
и доко сн а зърното на гърдат а и ̀ . — И ска ш ли да с е запозн аеш с някои от
ум е ният а им?
Те с ус ети как тялото и ̀ с е разт апя под доко сван ето му.
— С м ят аш ли, че това би ме заи нтере сува ло?
— С игурен съм.
Те с навлаж н и пре с ъхна ли те си устн и.
— Тогава не в иж дам при чин а да…
— Га лен, Тамар при сти гна! — изкре щя задъ хано втурна лият с е в
шат рат а Х а лим.
— Тамар? — Га ле н пусн а Те с и с е обърна. Тялото му пот ръ пна от
напре жени е. — Сигуре н ли си?
Х а л им кимна.
— А з лично го в идях да вли за в лагера.
— Кол ко душ и води със с ебе си?
— И два с ам.
Напрежението на Га лен от слабна.
— Д обре. Значи няма непо средствен а опас но ст. Доведи го тук.
Х а л им кимна и изле з е от шат рат а.
— Тамар… — пошеп на слис а но Те с. — П разн икът дори не е започн а л .
— О чаквах появяването му. По-добре с ега, отколкото по-късно. —
Га л ен я погледна с неж но ст. — И ди в ш ат рат а на Виане. Н е искам той да
в иди…
— Га л ен, ка к може да си толкова него стоприеме н? — Тамар вле зе в
шат рат а, бе з да ча ка по кана. — Кога съм празну ва л каробел, бе з да те
по каня?
Лицето на Га лен о ст а на бе зизра зно. Гласът му прозвуча рав нодуш но:
— Ти с ам с е о съди с нападе ният а си. П овечето от го с тит е ми не хран ят
добри чувства към те б. Н има оча кваш да те по сре щнат с добре дошъл?
— Какво ме интер е сува ка к ще ме по сре щнат оне зи ж а лки копелет а! —
св и рам е не Та мар и си избр а една смок иня от гол ямат а дърве на купа. — Н о
ти в инаги с е радваш да ме в иди ш, на ли ? — Той захапа смокин ят а със
сил н ите си зъб и и отправ и поглед към Те с. — И зглеж дате великолеп но. Като
ис тинс ка прин це с а, ка квато всъщно с т сте. — Гласът му беш е тих и мек като
копри на. — М ного умно от ст рана на Га ле н, че не с е изд аде какво
възнам ерява да прав и с вас. Чух, че двамат а сте обиколили ст ранат а. Е,
в печатл ихт е ли на шит е ж а лки глупац и с великолепи ето си?
— В ярвам, че по сти гнахме значит елен успех — отговори хладно Те с. —
П рисъс тв ието ми съ що доприн е с е за това.

122
 Тамар отново захапа мекия плод.
— Ка ква надме нно с т. — Белит е зъби свят каха изпод тъмнат а брада. —
М исл я, че прин це с ат а ми харе сва повеч е от уличниц ат а, Га лен. Да ти каж а
л и з ащо?
— Н е. По-добре каж и, защо си дошъл.
Тамар вт рен чи поглед в ст ария си при ятел.
— За да т и дам по следе н шан с да с е вразуми ш и да пре ст а неш с
гл упо с тит е си. И зпрати оне з и ов це по родните им ме ст а и веднъж зав и наги
пре ст ани да ги убеж да ваш в нео бходимо с тт а от ня какво си единс тво. Н икой
не вярва в него, о свен т еб.
— А т и изобщо не го ис каш.
— При знавам, че то не с е вме с тва в планов ете ми. П риродат а ми с е
бу нтува сре щу оков ите, които на ла га едно т акова единство. — Усмив кат а м у
ст ан а още по-широ ка. — Твоят а също, сигурен съм в това. Готов съм да с е
обз а л ож а, на какв ото пои ска ш, че с амо след полов ин година ще на руши ш
създ аден ите от с амия теб закони.
— Лъже ш с е, Тамар.
Б андит ът по клати глава.
— О , не, а з те позна вам добре, ст ари прият елю . Глупав и те ти иде а л и
ще издърж ат с амо докато с е намери до ст атъч но привле кат елно о снование да
ги раз руш иш. — Усмив кат а му изче зн а. — А аз т е уверявам, че съм в
състоян ие да ти го о сигуря. О тпрати те зи хора, Га л ен.
Га л ен издърж а на погледа му.
— Те ще си от идат, с амо след като по ст игнем обедине нието на С едикан.
Тамар измърмори някакво прокля тие.
— А м ен ще по ст ав ите извън з акона, т ака ли?
Га л ен кимна.
Тамар го изгледа мрачно.
— М ай е време ше гат а да пре ст а не. О тиваш твърде да л еч.
П редупреж давам те… — Той с е по ст ара да обузд ае на дига щия с е гняв и
из пис а на лицето си крива усмив ка. — Н е сп олучливо решен ие, Га ле н. —
П о сл е с е обърн а и т ръгн а към и зхода на шат рат а. Спря още веднъж и
из гл еда пре зрител но Те с. — Н е поис кахте да ме ч ует е, но аз въпре ки това
ще в и каж а, защо принц е с ат а ми харе сва повече от улич ницат а. Защо никога
не съм с е забавлява л с при нце с а. — Той направ и запла шит елна пауз а. —
О ще не.
В сл едващия миг беше изче зн а л.
Те с с е опит ва да поти сне т реперен ето си. То зи пъ т Тамар не извади
нож , но днешн ат а сре ща беше м ного по- ст рашна от първат а.
— Ще те изпратя обратно в За л андан — проговори бе зизр азно Га лен.
Те с с е обърна като уж иле на.
— С амо за щото Тамар е толкова отв ратит елен? — Тя покл ати
реш ител но глава. — Н яма да с е махн а. Трябва да изпълн я своят а ча ст от
за дачат а. Вс е ми е едно да ли ше йхове те одобряват присъс тв ието ми. Видът
м и им напомня вс еки миг за съю з а с Тамров ия.
— Ще т ръгне ш ут ре сут ринт а. Х а лим ще т е прид руж и.
— Ведн ага щом ме о ст ав и в За ланда н, аз ще обърна коня си и ще
т ръгн а сл ед него. Н има предпочит а ш да яздя с ама, бе з св ит а, вме сто под
твоя з ащит а ?
Га л ен сти сна ръце в юмруци.

123
 — Ти не позн аваш Тамар. Той няма да… — Като в идя реши тел но
ст иснат ат а и ̀ уст а и упорито в ирнат ат а брадич ка, от ус тни те му с е изт ръгн а
ядно проклят ие. — Го споди, колко си сво енр ав на! За що не иска ш да
раз бере ш? Тамар не с е задов олява с празн и заплахи.
— Той запла ши не с амо мен.
— Това е моя борба. Н е е твоя. — Той разпер и бе з помощно ръце и
пром ърм ори още ня какво прокля тие, преди да с е завъ рти на токовет е си и да
из скочи от шат рат а.
Той с е лъже, ка за си сърдито Те с. Н има не знае, че не гов ите битк и с а и
м ои? Д окато съм ж ива, ще…
Д окато е ж ива ?
В т рещен а от уж ас, тя с е в зира ше в отметн атото платни ще на в хода,
пре з който бе изче з на л Га ле н. По дяволит е, откъд е и ̀ дойде т а зи бе зум на
м исъл ? Н а ли не иска ше да с е обвър зва с нико й мъж ?
В ъпреки това тя бе ше обвър зан а с Га лен бен Р аш ид, не с амо чре з
брачни те кле тв и или плът скат а наслад а. Връз кат а им беше много по-
дъл бока.
— Н е! — Те с не ис ка ше да с е чувства съпри час тна с проблемит е на
Га л ен и ст ранат а му. И скаше да захвъ рли оков ит е, да бъде свободна. Н е, тя
не обича ше Га лен. Уваж ава ше мъж а и необи кновени те му кач е ства и и
до ст авяше удоволс тв ие да с е лю би с него. Споразумени ето и общат а цел ги
бяха с бл иж или повече, откол кото беше необходимо, но не беш е възмож но
да…
Той не я обича ше.
Б ол кат а запла шва ше да я надв и е. Защо, защо я боле ше, след като тя
съ що не го обича ше?
Тя погледна новат а си рокля — злат ния брокат, който беше облякл а,
с ам о за да го отклон и от намере нието да иде при друга — и в не запно о съ зна
кол ко опасн а е ре ак цият а и ̀ .
Н е биваш е да с е з аслепява от насла дите, които и ̀ до ст авяш е. Веднъж и
П аул ина с е топи цел и два дн и по един от лю бов ници те си, но скоро с е
в разум и.
Н е, Те с не беше П аулин а и нямаше да забр ав и толкова ле сно Га лен.
С ега не биваше да мисли за това. Щеш е да си п отърс и няка кв и
за нима ния, за да не и ̀ о ст ава време да размишлява з а ст раннат а в ръзка
м еж ду двамат а. И ще ше да с е държ и на ра зстояние от него.
Д а, това бе ше на й-доброто, ко ето може ше да направ и. Щеш е да лекува
и с ебе си по начина, по който бе по ст ъпила с тъгуващат а Да ла.

П ол унощ бе ше мина ла, когато Те с чу Га лен да влиз а в шат рат а и да с е

събл и ча. Зад иша леко с над еж дат а той да повярва, че сп и.
Н е м ина много време и съп ругът и ̀ с е из тег на до не я на мекат а по стел я.
М ъл ча дъл го, по сле с е обърна към нея.
— О ще не спиш, на ли? — Погледът му я прони зваш е въпреки мрака.
— Н е.
— Щях да с е при бера по-рано, но Х аким държеше да обсъдим закон ите
и…
— Н яма нищо.
Той помълча ма лко и продълж и колебливо:

124
 — Н е исках да руг ая пред т еб, но… бях много загр иже н.
— Ч увстват а ми не с а толкова крехки, че да подскачам при вся ка о ст ра
дум а.
— Така ли? — Той протегн а ръка и помилва бузат а и ̀ . — М исля, че с а,
кил ен.
Те с сти сна здраво очи, за да задърж и напиращи те сълзи.
Каква лудо с т! Р азлялат а с е по тялото и ̀ чувс твена вълна бе ше про сто
при стъп на лудо с т. Само защ ото я бе доко с на л неж но, не бива ше да избухва
в пл ач като ма лко дете. Да, реше нието да с е държ и да леч от него бе ше
м ного по-умно, откол кото мисле ше в нача лото.
— Лъже ш с е. Будн а съм, с амо з ащото жегат а не ми дава да заспя.
— Ст ра нно. А според мен нощт а е хладна. — Той обхвана гъ рдат а и ̀ . —
Ти съ що си студена. — Засмя с е, ус е тил как зърн ото с е втвърди под
м ил ув кат а му. — Но ж арават а е тук, въпре ки всичко.
— Д обре си ме дре сира л. Или поне т ака си мислиш. — Те с отблъ сна
ръкат а м у и с е отме с ти на ст рана. — М ного с е съмнявам, че Даф не с е е
по каз а л а толкова усърдн а и е овладяла толкова бър зо з адължен ието си.
— Задълже ние?
— Д а ти до ст авям удовол ств ие, да родя де тето ти. Н има това не е м о е
за дъл жен ие? — Гласът и ̀ изд аваш е обзелото я вълне ние и тя т рябва ше да
пол ож и усилия, за да говори по-спокой но. — Дълго мислих и реших, че
до ст атъчно съм ти доказ ва ла покорството си.
Га л ен зас тин а неподв иже н.
— Така ли?
— Н е искам повече да ме доко сваш.
О т уст ат а му с е изт ръ гна проклят ие.
— По дявол ите, Те с, на ли ти казах, че съж а лявам…
— Д умите ти нямат нищо общо с реш ението ми… Лю бов нат а игр а бе ше
за бав на, но смят ам, че с е наси тих на милув ките ти.
Га л ен с е изсмя недоверчиво.
— Таз и сут рин още не беше. Яздеше ме като демон и…
— Н е искам да говоря з а това. — Н е бива ше да мисли з а измина л и те
нощ и. Д ори с амо споменъ т караш е тялото и ̀ да т ръпне. — Ще ти каж а,
когато настъ пи промян а в чувстват а ми.
— Бл а годаря ти. — И ронич ният му тон гра ниче ше със с арка зъм . —
Бл а годарен съм за всяка т рохич ка, която благоволява ш да ми подхвърл иш.
В с е па к т рябва да сти гнем до споразуме ние. Нямам намерен ие… — Той
м л ъкн а рязко и когато отново заговори, тонът му бе ше ласкав . — Те с, каж и
м и какво т и теж и. Н е крий т ревогите си от мен.
— Н ищо ми няма. — Те с затвори очи и с е отдръп на още ма лко. —
И зтоще на съм до смърт. И скам да спя.
— И ска ш да спиш ? — В ъзмущени ето и разочарованието прогон иха
м екот ат а от глас а му. — Докар ваш ме до лудо с т и про сто засп иваш ?
— Д а.
— Това е… — Те с ус ети, че мъжът до нея полаг а от чаян и усилия да
потис не чувстват а и да възвърне с амообладан ието си. — Е, добре, спи. —
Той и ̀ обърна гръб. — Мога да ча кам.
Ц ял ж ивот т рябва ше да чака. Да ча ка обич, която никога не идваше, да
ча ка края на войнит е, о същ е ствяването на целт а си. Го споди, как и ̀ с е
ис каш е да го помилва, да го утеш и! Трябва ше да го прити сне до с ебе си, да

125
го за л юл ее в прегръд кит е си като бе бе, да му каже…
Те с стисн а здраво ръце в юмруци, за да не с е поддаде на порива си. Н е
бива ше да го доко сва. А ко издържеше т ази нощ, ут ре щ еше да с е почувс тва
по- добре.
С ам о да не го доко сва.

Десета глава

Те с ст ана на ра зсъмван е и оттогава не си позвол и нито минут а почив ка.

Га л ен спр я за миг пред в хода на шат рат а на Х аким и с е загледа намус е но в
же на си, която ти чаш е нас ам-нат ам с Виане, бъбре ше с нея и ож ивено
же стикул ираш е. Когато с е събуд и, нея вече я нямаш е, а пре з цялат а сут рин
успя да я зър не с амо един или два пъ ти. Те с тича ше след Виа не като кипя ща
от енерги я вихру шка, помагаш е и ̀ в подреж да нето на шат рит е, наглеж да ше
мас ите с о свеж и телни напитк и и хран а. Н е му убяг на и с ериозното
изр аже ние, с ко ето опит ваше яде нет ат а, които с е готвеха в огромни гърн ет а
на откр ити огнь ове.
По дяволи те, Те с бе започна л а да с е инт ере сува от готвене! А в
За л а ндан категор ично бе отка за ла да с е погриж и за кухнят а на па л ат а,
обяс нявай ки, че бъркотият а е до с адна. Щом с ега с е навеж да ше над
те нджер ите, нещо с нея не бе ше наред. Какво ли беш е то, по дяволи те?
Тя изглеж да ше променена. О тнася ше с е с него хладно и го и збягва ше,
ма кар че студе нинат а бе ше в пълно пр отиворечие със съ щно стт а и ̀ . Н икой
не беше по-откри т от Те с. Когато по следнат а нощ с е отвърна от него, той с е
почувс тва измамен и ограбе н.
В сърц ето му с е над игна гн яв , ся каш отка зът и ̀ го бе лиш ил от някаква
скъ поцен но ст.
Н асл ада. Тя го бе лиш ила от възмож но с тт а да с е на слаж дава на тял ото
и ̀ . Б еше сключила сделка с не го и нямаше право да бяга от задъл жени ят а си.
Д не шнат а му чувств ит елно ст не беше бол ка, а разочаровани е, защ ото беше
св ик на л с тялото и ̀ и никоя жена не бе ше в състоян ие да го задовол и т ака,
както тя. Трябва ше да и ̀ заяв и, че не въз намерява да при еме още един от ка з.
Трябва ше да я принуди, за да полу чи онова, ко ето му с е полаг аше…
— Н ещо не е наред ли?
Га л ен с е бе ше вдълбочил в мислит е си и не за беля зва идва щия към него
Х а л им .
— Какво да не е наред? Шей ховет е на деветт е племен а вече
при стиг наха и дори с е вслушват в онова, ко ето имам да им каж а.
— Б еше толкова намръ щен, т а реших, че си загр ижен — вдигна рам ене
Х а л им . — Дойдох да ти каж а, ч е получ их съоб щени е от едно плани нско
пл ем е.
Га л ен замръ зна на мястото си.
— Тамар ли?
Х а л им поклат и глава.
— Тамар е потъна л, вдън земя. Н е, ст ава въпро с з а Саша Р убинов .
В идел и с а го на полов ин ден път оттук.
— С аш а? — Вероя тно прият елят му но с еше лоша ве ст. Н е току-т ака
беше реш ил да напус не Белайо и да с е върне в С едикан. В по следно в рем е
Га л ен вс е по- че сто ус ещаш е липс ат а на сухия му хумор. — И зпрати от ряд
да го по сре щне. Съмнявам с е, че Тамар наис тина е изче з на л от лицето на

126
зем ят а.
— От рядъ т вече е на път — усмих на с е Х а лим. — А з не съм глупа к,
Га л ен.
— Н е. — Погледът на Га л ен отново потърси Те с. Той беш е глупа кът,
той, че не и зпус каш е от очи съп ругат а си като болен от лю бов хлапак,
вм е сто да по св ети в нима нието си на много по-важ ни и нет ърпящ и отлаг ане
не ща. — Ще пре карам следобеда в компан ият а на Ломед и Х аким. Уведом и
м е, ког ато Саша прист игне.
— Д а го доведа ли при теб?
— Н е. — Га л ен не сва ля ше очи от Те с. — И зпрати го при мадж ират а. —
Може би тя щ е довери на братовчед си, с ка кво я е зас ег на л съпру гът и ̀ . —
За бога, той нямаше да издърж и дълго на това положение!
Ирони ят а, съдърж ащ а с е в т аз и мисъл го на кара да с е усмихне
подигра вател но. Почт и дваде с ет години с е бе ше упраж нява л в търпен ие и бе
ча ка л о съще с твява нето на мечт ат а си за обединен С едикан, а с амо след една
нощ, пре кара на да леч от обятият а на крехкат а му черве ноко с а съпру га, бе ше
готов да скърца съ с зъби от гняв и да в земе насила онова, ко ето му бе
отка зано.
— Каж и му да дойде довечера в шат рат а ми. Ще вечеряме заедно и ще
обсъд им всичко.

— С аша!
Те с изскоч и от шат рат а на Виа не и с е хвърли в прегръд кит е на
братовчед си. А ла с амо след миг с бърчи но сле и с е отдръпна.
— Ауу, как вони ш на пот и кон!
— Ти ме обиж да ш! — Саша с е пре стори на дълбоко зас е гнат и също с е
отдръп на. — Н е с тига, че бъ р зам да поздравя първо теб, ами т рябва да чуя
от уст ат а ти уж а сни обиди!
— Можех да поч акам с поздравл еният а, до като с е из къпе ш. Е, ням а
ни що, ще с е по ст арая да не дишам. — Те с от ново го прегър на и с е прити сна
до не го. — Ка кв и ве ст и ни но сиш ?
— За съж а ле ние непр иятн и. — Усмив кат а на Саш а угасна. — М айкат а
иг ум ен ка поп ит а ла с писмо ба ща т и, да ли си с е прибр а ла благо получно у
дома и да л и капит ан Бракстън с е е прояв ил като до сто ен за оказа ното м у
довери е.
Те с го из гледа с раз шире ни от упла ха очи.
— Нов инат а наис тин а не е добра.
— Е, не е чак толкова ст ра шно, ма лкат а ми. — Саша почука с пръс т по
но с а и ̀ . — Баща ти има ше намере ние да т ръгне за Дин ар в деня сл ед
зам инава нето ми, да откр ие кап ит ана и да го разпит а. Н адявам с е, че
добрия т човечец отдав на веч е е в от крито море.
— Може и да не е. — Те с прехапа уст ни. — Татко не зна е, че си
зам е с ен и ти, на л и?
— О ще не.
— Н е заподозря ли не що, когато в не зап но реши да зам ине ш?
— Д о стойни те ми баща и брат бяха намислили да орган изир ат
риб ол овен изле т по ре ка Зандар и аз уверих бащ а ти, че възнамерявам да с е
при съединя към тях. — Саша изкр ив и лице. — Предлогът не бе ше много
сп ол учл ив , като с е има предв ид отно шен ието ми към кра л скат а

127
екст раваг ант но ст, но свърши работ а.
— А л а не за дълго. Х ановете в Динар не с а чак толкова много, а
го с тил ни чаря т със сигурно с т те е запомнил. — Те с намръщ и чело. — А
Га л ен не премен но с е е запечат а л в паме тт а му.
— О ще една обида към лично с тт а ми — промърмори угрижено Саша. —
Га л ен в печ атлява с амо теб, хлапен це.
— П рощава й. — М исълт а и ̀ усилено работе ше. — Бащ а ми не е глупак.
Той ще т ръгн е да събира сведен ия в Динар и непреме нно щ е науч и за
же нитб ат а ми. Сигур но ведна га ще потегли към За ланд ан, за да… — Тя спря
за м иг и с е опит а да пре смет не. — Кол ко в реме ни о ст ава?
С аша с е от каза да я успо коява и реши да и ̀ каже исти нат а:
— С едмица. А може и по-ма лко.
Те с въздъхна облекчено.
— В еч е с е ст раху вах, че той е по пет ите ти. Смят ам, че имам е
до ст атъчно време. Ут ре ще с е състои над преварат а с каробел и, а съве тът ще
с е събер е ведна га след нея. Га лен може да прокар а обединен ието, преди да е
при стиг на л ба ща ми.
— М ай след замин аван ето ми съби тият а с а с е надпреварва ли? Кой е
при чинат а за това ? Тамар ? — Те с к имна. — Вся ко племе, ко ето сре щахм е по
пътя си, бе ше о сведомено за разбой ниче стват а на Тамар. — Той с е обърна и
т ръгн а към шат р ат а. — М ай е най-добре да по следвам добронамерен ото ти,
ма кар и ма лко грубо изр азе но предложение и да с е окъ пя. Р азбрах, че ще
веч ерям с Га лен. Приемам, че ти също ще присъс тваш ?
— Н е.
С аша с е обърна ряз ко. П о лицето му с е че теш е учуд ване.
Те с полож и усилие да с е усмихне.
— И мам много работ а. Ще веч ерям с Виа не и ще с е при съединя към вас
по- късно.
С аша я изгледа замисле но, след ко ето прие рав нодуш но изра жен ие.
— Както ис каш. — Помълча ма лко и т ихо поп ит а: — Как е Виане ?
— Д обре е — отговори намръщ ено Те с. — Време бе ше да с е върнеш.
Х а л им беше много усърден в обу чени ето на гълъб ите.
— Прие мам, че забележ кат а ти съдърж а дълбок смисъл, но не смят ам да
си бл ъскам глават а над раз гадава нето и ̀ . — Саша повдигна платни щето. —
Х а л им щ е учас тва ли в съ сте за нието?
— Д а. А ти?
— В ероятно. Обик новено е много за бав но.
— Забав но ли? Какво всъщно с т предст авлява това със те зан ие?
— Н има не знае ш? — вдигн а веж ди Саша.
— Зан имавах с е с подготов кат а на праз ненс твото. Га ле н каза с амо, че
с е кас ае за надбя гване с коне.
— Д а, но има някои о собено сти. Ше ст те мили разстояни е минават пре з
пус тиня и него стоприемн и хълмове.
— И ма ли препят ств ия?
— П ет — кимна Саш а. — П ри пре скачан ето им повеч ето каробели с е
чуп ят.
— Какво?
— Каробелът предст авлява глинен съд, в исок около две ст ъпки. П ъл нят
го със сил но напарф юмира на вода, затваря т го и го окачват на гърба на
е здача. С ъдовете с а изключит елно тънк и и с амо най- добрите е здач и, с на й-

128
си гурна стойка върху с едлото усп яват да ги върнат здрав и в лагера.
П овечето с е прибират вонящи на парф юм.
— Това е исти нско преди зв икателство. — Те с бе ше огъ н и пламъ к. —
С игур но е ст ра шно ин тере сно.
С аша пре ст ан а да с е усмихва.
— Това не е за теб, ма лкат а ми.
— Н е съм ка за ла, че ис кам да участ вам. Ка зах с амо, ч е изгл еж да много
ин тере с но.
С аша я изгледа скеп тично.
— Учас тниц ите ще по бе сн еят, ако с е в ключи и жен а.
Те с в ирна брад ичка.
— О бза лагам с е, че мога да ги победя. Може би ще им е поле з но да
в идят, че една жена умее да язди по-добре от тях.
— Ти си мадж ират а на Ел За лан. П одобно поведение ще накар а
ше йхове те да с е разбу нтуват и може да прова ли преговорит е.
Ож ивл е нието от стъп и място на разочаровани е.
— П рав си. Това беше с амо една мисъл. Е, зн ачи ни що не може да с е
направ и.
С аша въздъх на облекче но и отново с е обърна към шат рат а.
— Зрялото обмислян е води до най- добри ре зулт ат и.
— О ткъде знае ш това — тъ кмо ти ? — попит а сухо Те с.
С аша и ̀ намигн а пре з рамо.
— Н е от собствен опит. Срещн ах т ази мъдро ст в един от до с адн ите
том ове, които т рябва ше да прочет а по заповед на учи теля си.
Те с с е върна в шат рат а късно вечерт а. Саша си беше оти шъл, но
л ам пат а още свете ше. Га лен с едеше на дивана напълно облече н.
Те с бе ше подготвен а за някои неща и боязливо го изча ка да вдиг не очи
от нат ру пани те върху нискат а мас ичка докумен ти. Л ицето му беше
бе з изра зно.
— В ече с е пит ах, да ли изобщо ще с е прибереш.
— Н икога не бих те по ст ав ила в подобно нелов ко положе ние. — Тя
при стъп и по-близо. — Саш а ка за ли ти, какво възнам ерява баща ми?
Га л ен кимна.
— Това няма зн аче ние. Докато прис тигн е, аз ще съм обединил С едика н
и това ще му направ и силно в печатлен ие. И ли пък…
— Какво или пък?
— И л и ще завар и глутниц а биещи с е помеж ду си кръвож ад ни вълци. —
Усм ив кат а му беш е мрач на. — Н о както и да е. И в дват а случая няма да м у
е приятно.
Те с не по смя да сре щне очит е му.
— Н а л и няма да ме предаде ш на баща ми?
— О бещах ти, никога вече да не с е в ръща ш при него. Колко пъти т рябва
да ти повт арям, ч е не съм като ба ща ти ?
— М ислех си… Когато С едикан с е обедини, з адач ат а ми щ е е
из пъл нен а.
— Ще бъде изпълн ена, когато аз каж а.
— С ледователно вс е ощ е има ш нуж д а от мен?
Га л ен сведе очи към раз творени те на масич кат а докум енти.
— С кл ючихме споразум ение. О беща ми дет е и а з нямам намерен ие да
с е откаж а от него.

129
 Н ямаше да я напусне. О блекчението, ко ето с е разля по вени те и ̀ , беш е
тол кова огромно, че Те с с е уплаш и. П обър з а да му обърне гръб и т ръгна към
отдел ения със зав е с а креват.
— В ече не ти е нео бходимо де те.
— А з решавам от какво имам нуж д а. — В глас а му с е дол авяш е т рудно
сдърж а на яро с т. — А з реш авам и какво ще в зема.
Н еприкри т гняв и възмуще ние изпълни ха шат рат а с ясно долов им о
напре жени е. За втори път Те с о съзна, че з ад овладянат а ф ас ада на Га л ен е
скр ито потис кано насилие.
— Н яма да в земе ш ни що, ко ето…
О стър пис ък прон иза нощнат а ти шина.
Те с с е в камен и.
О ще един пи сък. Писъ к на жена!
— О ст ани тук! — Га лен скочи на кра ка и изт ича към в хода.
Д а стои в шат рат а и да слуш а бе зде йно пи съци те на нещ аст ницат а ?
Го споди, ами ако бе ше Виа не?
Га л ен бе ше до ст а напред, когато Те с и зле зе от шат рат а.
О ще един уж а сява щ писъ к!
П ол уоблечен и мъже изс кач аха от шат рит е със запа лени ф енери в ръка.
Те с с е втурна пре з п олянат а към шат рат а на Виа не.
— Какво ст ава, Те с? — Млад ото момиче вдигн а плат нищ ето и хвърл и
упл а шен поглед навън. Кам ериер кат а и ̀ бе заст ана ла зад нея. — Кой пищи
т ака?
— Н е знам.
И згл еж да, Га лен знае ше, з ащото зат ича право към с еверни я край на
л агера.
Те с хук на подире му. Н авлязоха в лагера на Ел Кабар. Тук ш ат рите бяха
тъм н и и т ихи.
О ще един пи сък, тоз и път някъде отбл изо.
Те с зав и покрай една шат ра и едва не с е с блъс ка с Га лен, който бе
спрял и наблюдава ше какво ст ава пред шат рат а на Хак им.
— Какво с е е случило?
— Н а ли ти каз ах да си стоиш в шат рат а — от говори Га лен, бе з да я
погл едне.
К рехка ф игура, облечен а в черно, бе ше колен ичила на корават а зем я.
Же нат а беше за булена, но гърбът и ̀ беш е огол ен и о с еян с черве ни ив иц и и
кървя щи рани. Х аким сто еше над не я с окървавен кам шик в ръка и тъ км о
за махва ше за нов удар.
— Н е! — изкре щя Те с и понечи да хукне към тях. Га лен я сграбчи з а
ки ткат а и ма кар и с мъка, успя да я удърж и. — Н има не в иж даш ка кво прав и
той! За що стоиш т ака ?
— Га л ен! — Х аким вдигн а очи към тях и погледът му с е помрачи. —
О чев идно в иковете на же на ми с а т е събудили. И зв инявам с е, че смутих
сън я ти, но ма л кат а е не с амо не сръчна, а и ст рахлива. — Той вдигна
рам ен е. — Е, тя е с амо на т ринайс е т. Има до ст атъ чно в реме да с е научи на
по сл у шани е.
Га л ен избя гваш е да погл еж да към колени чилат а жена.
— В си чки имаме н уж да от споко йств ие, з а да с е предст ав им добре на
ут реш ното със те за ние. Не беше ли по-добре да отлож и ш на ка зани ето за
дру г ден?

130
 Х аким поклати от рицат елно глава. Белит е му къдриц и бяха разбър кан и.
— Тя ст роши най-добрия ми каро бел и ще п олучи още т ри уд ара.
Же нит е т рябва да бъдат наказва ни веднага след про стъ пкат а си, з а да им а
ре зул т ат. Те с а като кучет ат а или кон ете — твърде глупав и, за да запаметя т
няко и не ща. — П огледът му с е отме ст и към Те с. — Помни думите и дел ат а
м и и м оже би ще я превърн еш в ис тинс ка жена.
Я ро ст пламна в гъ рдит е на Те с, толкова силна, че бе готова да с е
нахвърл и върху ст аре ца.
— А ко не я бие ше, тя нямаше да с е ст ра хува и да проявява
не сръчно с т…
— Мл ък ни! — Га лен з атис на с ръка уст ат а и ̀ .
Те с го отблъсна, но той про сто я грабна и я преме тна пре з рамо. П о сл е
с е обърна и закр ачи към шат рат а им, бе з да обръща в нима ние на проте с тит е
ѝ.
— Точно т ака! — и зв ика подире им Х аким. — Добре го направ и, Га л ен.
Н ито дума бе з тво е разреш ение.
Те с заудря с юмруци по гърба му.
— Ведн ага ме пусни!
Д вамат а вече бяха навле зли в лагера на Ел За лан, когато до уш ите им
отново до ст игна гласъ т на Хак им:
— И не с е т ревож и, Га лен, же на ми няма повече да смуща ва съня ти.
Ще сл ож а в уст ат а и ̀ пар ца л.
Га л ен пус на Те с едва когато влязоха в шат р ат а. Тръш на я на дивана и
побъ р за да спус не платни щето. Те с веднаг а скоч и и с е втурна към изхода.
— Н е! — Га лен я погледна с едва сдърж ан а яро ст. — П о смей да
изл е зеш навън и ще те върж а за леглото. — Сгра бчи я за рамен ете и я
раз търси. — Чуй ка кво ще ти каж а: ако с е наме сиш, ще с е в идя принуд ен да
те на каж а, както Х аким на казва онова бедно дете. За него твоят а наме с а е
теж ка обида, която може да бъде за лич ена с амо с теле с но на каза ние.
— С камш ик, н а ли?
— П о-добре да те набия а з, откол кото Х аким. С ега не е моментъ т да
предизв и кваме недоволството м у.
— Той е звяр, ж ивотно! — Гла сът и ̀ т репер еше от възмущен ие. —
Го споди, заради няка къв си глинен съд!
— Х аким с е горд ее с е здаче ското си изкуство и с уча стието си в
със те зан ият а.
— Ти го защит аваш!
— Н е, с амо обяснявам, че каробелъ т не е про ст глине н съд.
— Трябваше да с е наме сиш.
— Д а, и да погр еба веднъж з ав инаг и мисълт а за обедине нието. Н уж дая
с е от Х аким. Той има силно влиян ие върху планин ски те племе на.
— Каз а ми, че у вас не бият жени те.
— Говорех за племето Ел За л ан. Н ародът на Х аким има други обича и и
за кони.
— Н ищо ли няма да направ и ш?
— П ърво т рябва да с е обедин им. Трябва да създад ем общи закон и.
— А дото гава те ще продълж ават да бият жен ите си и да ги рит ат с
кра ка като кучет а, т а ка ли?
— Д а не мисли ш, че ми до ст ав и удоволств и е да гледам какво прав и с
м ом ичето? — отговори гнев но Га лен. — Знае ш ли, колко че сто съм

131
при съства л на т акива сце ни, бе з да мога да с е наме ся? — Той спря и т еж ко
си по е дъх. — Н е искам да т е забл уж давам. Дори след обединен ието ще
м инат години, преди да промен им зако нит е, от нася щи с е до положе нието на
же нат а. Н е мога да променя за един ден не що, уст анове но преди стол етия.
— Н ие не сме ж ивотн и. — Те с св и ръце в юмруци. — Той за служ ава
на каз ание. Н якой т рябва да го в разуми.
— Така е — отговори уморено Га лен. — Пре ст а ни, з а бога! Вече т и
казах, че не мога да предприема нищо. О ще не. Сигурно ще мине много
в рем е, преди да съм в състоян ие да променя нещо. — Той с е за е да събира
раз пил ен ите по пода докумен ти. — Легни си.
— Д а не мисли ш, че ще мога да з аспя? Той е натъп ка л в уст ат а и
пар ца л , за да не чуваме в иковете и ̀ !
Га л ен измърмори ня какво прокля тие и с е обърн а към не я с мрач но
изр аже ние на лицето.
— За що с е вълнуваш толкова ? Баща ти също т е биеше с кам шик и ти
при емаш е боя бе зроп от но. Сама ми го ка за!
— Тогава бях дет е, бяха ме наплаш или и мислех, че нямам друг избор.
П ром ених с е, и то и з о снов и.
— Н е можеш да промени ш свет а.
— Защо не? Ти също с е опитва ш.
— Това е друго. А з съм…
— М ъж , н а ли? А аз съм с амо жена, която могат да бият и заключват
като домашно ж ивотно. — Те с разп ери отчая но ръце. — Ти си същи ят
варвар ин като Х аким. — Гневът и ̀ в не запно с е изпари, като в идя
изр аже нието на лицето му. Ударъ т и ̀ го зас ег на боле зн ено. Бе уп от ребил а
единс твенат а дума, която беш е в състояние да го нар ани.
Ал а изразъ т на ранимо с т бър зо изче зна. Лицето му с е превърна в
кам енна мас ка.
— А ко бях варвари н, няма ше да чуе ш пис ъцит е на женат а. — Той с е
усм ихн а като същин ски с ат ана и пристъ пи по- близо до нея. — Ти щеш е да
кре щиш, за щото щях да те лю бя, отново и отново. — Той по с ег на и ул ов и
ко с ат а и ̀ . — Щях да т е хвърля на леглото още с влиз ането ти в шат рат а и да
те подл удя от жел ание.
— Щях да с е отбраня вам.
— Д а не мислиш, че варваринъ т го е гриж а за т ак ива нещ а? — Той
дръпн а ко с ат а и ̀ и глават а и ̀ с е отметн а на зад. — Варваринъ т с е наслаж д ава
на вся ка бит ка. — Усмихна с е и помилва изпък на ли те ко сти на в рат а и ̀ . —
И ма л о е м игове, когато ми с е е иска ло да те в идя на колен е. Може би Х аким
е прав и т рябва да… — Той п о е дълбоко въздух, пусна Те с и от с тъпи наза д.
— Н е. — Обърн а с е и преко си ш ат рат а. Повдигн а с т реп ерещ и ръце
пл атнищ ето и пон ечи да изле зе.
— К ъде отива ш? — пош епна Те с.
— Ка кво те интер е сува? — П огледът му беше из пълнен с горч ив ина. —
Може би в шат рат а на про ст итутки те. Няма ли да дойде ш и да в идиш как с е
за бавл яват варвар ите?
— Д уми те ми бяха необмисле ни — проговор и колебливо Те с. — Н е
ис ках да каж а това.
— Напротив . Това обяснява много. Дне с ще те о ст авя на мира, защ ото
с е на ситих на на силия. — Той спря за миг. — Н о това не означава, че ут ре
ням а да променя реше нието си.

132
 Преди Те с да успе е да отговори, той изле зе от ш ат рат а.
Мл адат а жена о ст ан а загледана след него. Н аист ина ли щеш е да отиде
при кадън ите или го беше ка за л , с амо за да я з ас егне ?
В същно ст какво я интере сува ше? Да върв и, където ще!
Н е, интер е суваше я!
Х ао с от гняв , възмущ ение, болка… и съж а л ение бушуваше в глават а и ̀ .
Тя го наран и. Запрат и в лицето му обв инен ие, с ко ето ощ е май ка му го
бе зас ег на ла дълбоко. Той с е беше борил цял ж ивот сре щу варвар ското в
с ебе си, а тя му заяв и, ч е борбат а е била напра зна.
За всичко бе ше в иновен онзи ст ар дявол Х аким. А ко не беше толкова
възм утена от насили ето му, нямаш е да хвърли т аз и силна дума в лицето на
Га л ен. В ече има ше двойн а сме тка за уреж да не с Х аким.
Те с пристъ пи към изхода на шат рат а и с е загледа в мрака. Ст арият
дявол т рябваше да бъде нака зан. Н е с амо защ ото бие ше с камши к младат а
си же на, а и з ащото Га л ен бе ше дълбоко зас егнат от необми слени те и ̀ дум и.
А л а м ъжът и ̀ каза, че не може да предприеме нищо…
Това не означава ше, че и не йни те ръце с а свър з ани. Не беше толкова
про сто да измисли на ка зани е за Х аким, о собено в с ега шното положен ие, но
тя не беш е глупава. Щеш е да нам ери ня какъв начи н, ст ига с амо да помисл и
до ст атъчно дълго и да в земе под в ниман ие вси чки ст рани на проблема…

Га л ен прис тегн а по-здраво кожен ите ремъци на боядис ания в

тъм ночервено каробел и предпазл иво с е наме с ти на с едлото. В другия кра й
на л агера дваде с е т и ше ст е здачи вече бяха заели ме ст ат а си пред опънатото
напре ки въже, ко ето по казваше ст арт а. Всичк и каро бели бяха боядис ани в
ярк и цветове и бле стя ха на силното слън це. М ъжете бяха облечен и с ам о в
л ек и ризи и пант а лони. Поче тнат а задача да хвърли т ака нареченат а
«кам о с а», жълт а копр инен а кърп а, с която с е дава ше нача л ото на
със те зан ието, беше поверена на един от на й-възрас тни те плем енни вож дове
на Ел За л ан. Ст ар ецът с е раз хож даше го рдо пред опънатото въже. Н а лицето
м у бе ше изпис а на тър же с твена с ериозно с т.
Х аким кимн а на Га лен бе з следа от усмив ка и насочи коня към
опън атото въже. Ст арият не годник, вс е пак си е намерил подходящ каро бел ,
каза си оже сточено Га лен, като в идя све тло син ия глин ен съд на гърб а му.
— Жел ая ти успех, Га лен.
М ъжът отме сти поглед от Х аким и с е обърн а срещу нехай но краче щия
към него С а ша.
— Ти няма ли да с е в ключиш в със те зан ието? — попит а смаяно той. —
С нощ и м е уверяваше, че ще учас тваш.
С аша потупа С елик по в рат а, бе з да вдига очи към е здача му.
— В еч е нямам желан ие. Чувствам с е изтоще н. Ко стит е ме боля т от
пътува нето. — Ли цето му с е разведри. — Пък и бе з това успявам да сти гна
с ам о до че твъртото препят ств ие, след ко ето каро белът ми с е счупва и с е
обл ивам с парф юм. Н ямам жел ание да с едя цял ден в ба нят а, з а да го отм ия.
— Той от стъ пи на зад и по сочи зрит елит е, които с е блъс каха зад опънат ите
въжет а и очакваха с напрежение ст арт а. — П редпоч ит ам да о ст а на тук и да
набл юдавам.
За разли ка от братовчед си, Те с нямаше намере ние да гледа. Га л е н
хвърл и бър з поглед към шат рат а и невол но стис на ю здите на коня си. С л ед

133
сно щното им скарване не бе ше очаква л да му пожел ае успех в надбя гван ето
и въпре ки това бе из пълнен с разочарова ние и гняв .
— О пасн и ли с а препят с тв ият а? — попит а Саш а, който продълж ава ше
да огл еж да зри тели те.
— Н е по-опасн и отколкото при всяко друго надбягване.
— И това е много — промърмори като на с ебе си Саша.
Га л ен изв и подигр ават елно веж ди.
— Трогваш ме със за грижено стт а си.
С аша с е усмихна принуд ено.
— Кам о с ат а скоро ще с е спусне. Време е да заеме ш мястото си.
Га л ен к имна и заби шпор и в хълбоци те на С елик. Трябваше да прогон и
вси чки други чувства и да с е съ средоточи върху надбягването. Н е беше
нуж но да и зле зе победи тел, важ ното бе ше да с е предст ав и добре пред
дру гите шей хове и каробелът му да о ст ане цял. О ткъс на очи от шат рат а си и
побъ р за да с е прис ъедини към заели те ст артова позиц ия е здачи.
С ред зрител ите с е въз цари мълчание.
Жъл т ат а камо с а пад на на земят а.

В торото препят с тв ие беше дърво със стърча щи, чворе сти клони,
пол ожено напряко на пътя.
С ел и к, който с готов но ст прелетя над дървото с е при земи не сигурно, но
продъл ж и да препус ка. Га ле н чу про клятият а на следва щия го по пети те
Х аким , когато каро белъ т на гърба му с е разме ст и. Той прист егна
собс твени те си ремъци и продълж и да пришпорва С елик. Съдбат а на много
е здачи сл ед тях беше друга. Един кон падн а и започ на да бие диво с копит а
в усил ият а си да с е изправ и. Конят на Ла дар, младия шейх на Ел Забор, с е
подпл а ши и запрати е здача си право в близ кото дърво. Момъкът с е удари в
ст ъбл ото и каробелът му с е ст роши. Тежък, слад ък аромат с е сме си с
натеж а л ия от прах въздух.
— Ладар, ако улични цит е мириш ат като теб, няма да ги погледна —
изв и ка ве с ело Х а лим, когато коня т му пре с кочи дървото и каробелът о ст ана
нев редим . — Ето, видя ли как с е справя ист инск ият бо ец!
Га л ен с е приведе на с едлото и прошеп на не що в ухото на С елик.
— Какво ст ава? — Викът на Х аким беш е толкова възмутен, че Га л ен
хвърл и бър з поглед пре з рамо.
Успя да в иди с амо как следващ ият е здач пре скочи бе з усилие дървото и
прел етя покра й Х а лим.
Привър за ла на гърб а си огненоч ервен каро бел, Те с с е бе прив ела ниско
над с едл ото и пришпор ваше П авда в див га лоп. И зпревари Х аким, израв ни
с е с Х ал им и скоро беше съвс ем близо до Га ле н.
— Ка кво си въобра зява ш, по дяволи те! — изкре щя той, когато може ше
да го чуе.
О тговорът бе ше възбуден смях. Червенат а и ̀ ко с а бле сна на слън цето,
когато с е приведе още по-плътно над гърба на кобилат а.
Ч у с е ядното прокляти е на Х аким, когато коп ит ат а на П авда вдигнаха
прах пред муцунат а на коня му.
При скока над водното пре пят ств и е Те с беше вече непо средств ено з ад
Га л ен. Д вама е здач и падна ха, каро белит е им с е ст роши ха и сил но
парф юм ир анат а течно с т с е изл я в п отока. Х а лим не удърж а на темп ото и

134
изо ст ан а. Х аким пре скочи потока и с е пон е с е след тях.
М ил я по- нат атък ги ча ка ше четвъ ртото препят с тв ие — купчин а т рева и
кл он и, в исока чет ири с тъпк и. Га ле н вс е още водеш е, но П авда го следва ше
по пети те. Като наближ и ха купчи нат а, мъжъ т изв и ка пре з рамо:
— Това е много опас но за П авда! М ини от ст ра ни, по дяволите!
Те с с амо поклати глава. Ст ран ите и ̀ горяха, в очите и ̀ свят каха искр и.
Га л ен избълва някакво прокл ятие и уст реми очи напред, тъй като С ел ик
веч е с е готвеше да скоч и. Жребецът преод оля препят с тв ието, макар и
т рудно. Га ле н побър з а да с е обърне на зад и в идя как П авда прелетя на
с ант им ет ри от купчи нат а върши ни.
О бл екче нат а въздиш ка дойде от дън ото на сърцето му. Като в идя как
Те с с е изправ и в бе зукорн а поза на с едлото с нев редим каробел на гърб а,
към гнева от лудеш кат а и ̀ смело ст с е приме си гордо с т.
Го споди, с ега т рябваше да в нимава, защ ото упорит ат а хлапач ка ще ше
да надм ине и него! И маше да и ̀ гълт а праха като Х аким…
Га л ен шибн а леко гърба на коня си и С елик момент а лно ре агира,
напряг айки всич ките си сил и. Двамат а до стиг наха поч ти еднов ременно до
по сл едн ото пре пят ств и е, о с ея но с копри ва, но по по следнат а права към
л агера, С ел ик отново по е водаче ств ото.
Га л ен хвърли бър з поглед на зад. Х аким, Х а лим и ощ е няколко е здачи
продъл ж ава ха състе зани ето. След с екунди С елик преко с и ф ина ла на някол ко
дъл ж ин и пред Те с. Зрители те из бухна ха в привет с тв ия, но Га лен не им
обърна в нимани е. О бърна с е назад, за да в иди ка к П авда преко с ява ф ин а л а.
М а л кат а кобила мина пре з лини ят а бе з е здач кат а си.
Те с л ежеше в пясъка с амо на няколко мет ра от целт а, неподв иж на,
за сипа на с парчет а от счупени я каро бел.

О бзет а от пан ика, Те с с е мъче ше да си п о еме въздух. Не беше очаква л а,

че зем ят а е толкова твърда. П адна с т а кава сила, че въздухът изле зе от
гъ рдит е и ̀ .
Ч у как Га ле н кре щи не що с нео бича йно дре зг ав глас, но беш е твърде
за маяна, з а да ра збер е смисъла на думи те му. Ус ети ка к ръцете м у я
о свобож дават от стяга щи те гърба и ̀ ремъц и, а по сле опипват тялото и ̀ .
— Р ане на ли е? — Гласъ т на Саша, за гриже ното му лице, ко ето с е сведе
над нея.
— Н е знам — отговори т репер ещия т глас на Га ле н. — Н е с е е
пом ръдна л а.
— Н е съм… ранен а — прош епна с мъка Те с. — Само не мога да…
ди шам .
— С л ава богу — промърмори облекчено Саша. — Предупредих те кол ко
е опасно, ма лкат а ми.
Га л ен го удо сто и с мрач ен поглед.
— И въпре ки това си и ̀ помогна л да извърши т ази лудо ст, на ли? Н е
вярвам да с е е спр ав ила с ама.
— Н е я подценявай — усмихн а с е Саш а. — Увере н съм, ч е ще ше да го
направ и и бе з мен. — Кимн а с глава и продълж и: — Вярно е, а з и ̀ дадох м оя
каробел и и ̀ по казах ка к да с е скр ие в храс тите и да чака е здачи те да минат
покр ай не я.
— И едва не я уби — озъби с е ядно Га л ен. — За що го направ и?

135
 — Тя ме убеди. А и много добре знае ш, че откр ай в реме не понас ям
Х аким .
— С аша… не е в инове н. — Те с праве ше усилия да с едне. — А з…
т рябва ше…
— Д а с е излож и ш на опасно с т? — пре късн а я Га лен. — М ина л ият път
има ше двама за гин а ли.
— Трябва ше… да покаж а на Х аким. — Те с на й-по сле мож а да си по ем е
дъх. Н о веднага съж а ли, защ ото силнат а миризма на парф юм я удар и право в
но с а. Го споди, как вонеше! — А з не съм… ж ивотно. — Тя зас тина на
м ястото си, за щото преко с илият ф ин а ла Х аким с е от прав и към тях, вс е още
на кон.
Ст арецъ т спр я пред нея и я изгледа със злоб но задов олство.
— В иж даш ли какво ст ава, когато жен ите забравя т подчи нен ото си
пол ожени е и дръ знат да с е мерят с мъжете ? Свършват унижени в пра ха. —
П о сл е с е обърн а към Га лен: — Ще я на кажеш ли?
— Б ъди уверен, че щ е чуеш пи съци те и ̀ — отговори горчиво Га лен. —
И мам до ст атъчно време за това, преди да с е съ берем з а оконч ателн ото
гл асуван е.
— Д обре. — Ше йхът обърн а коня си и с е запът и към шат р ите на Ел
Ка бар.
С аша пристъ пи напред.
— Га лен, знам, че си по бе сн ял от гняв , но т рябва да при знае ш, че
по с тъп кат а на Те с е оправда на. Н е го направ и от лю бов към
при кл ючен ият а…
— И ди потър си Виа не. Каж и и ̀ да стопли вода. — Га ле н с е намръщ и. —
Го споди, каква воня! — П о сле с е обърна към Те с и попит а с леден глас : —
Може ш л и да ходиш?
— Р азбира с е. — Тя с е изправ и, първо на колене, по сле с тъпи на
кра кат а си. — Веч е ка зах, ч е не съм ранен а.
— Тог ава с е при бери в шат рат а и ме ча кай. — Га ле н по с егна към
ю здит е на П авда и С елик, за да ги отведе на паси щето. — П авда има нуж да
от повеч е гриж и. При четвъртото препят ств ие можеше да я уб иеш.
— Б ях уверена, че щ е с е справ и. Н икога не бих сторила нещо, ко ето да
за ст раш и ж ивот а и ̀ .
Бе з да я удо стои дори с поглед, Га ле н т ръгна към ограде нат а ливада.
Загл едан след не го, Саш а подсв ирна тихо.
— Б ъди на щрек, ма лкат а ми. Н икога не съм го виж да л т акъв .

Те с тъкмо беш е излязл а от ванат а и Виан е я ув иваш е в голяма хавл ия,

когато Га л ен вле зе в шат рат а. В ръка стис каш е къс камш ик за е зда.
— О ст ав и ни с ами, Виа не.
С е ст ра му гледаше уж ас ено камши ка.
— Н е беш е ли до ст атъчн а ма лка пръч ка?
— Х аким ми изпрати кам шика в зна к на добра воля… и като напомняне,
как с е на ка зва една жена. М ило е от негова ст рана, на ли?
В иане не ис каш е да изле зе.
— С игур на съм, че Те с не е ис ка ла да ти създ ава непри ятно с ти. Н е би
л и м огъл …
— Тя причи ни нарочно цялат а т а зи бъркот ия — отговори рязко Га л ен.

136
— О ст ав и ни с ами и каж и на прислуж н ицат а си да нареж да багаж а. Х ал им
ще събере св ит ат а и още дне с следобед ще в и отведе в За ланда н.
— Га л ен, Те с наи сти на не е ис ка ла да ти стори зло. Н е би ли могъл да и ̀
про с тиш ?
— Н е, тя отиде твърд е да леч. А ко не полу чи засл уже ното наказан ие, ще
из губя гл ас а на Х аким.
— Таз и злобен ст ар дявол. Ка кво те е гриж а…
— Той е прав , Виане — обади с е т ихо Те с. — Н яма друга възмож но с т.
В ърв и си с ега.
— Н е очаквах да прояв иш т акова ра збиран е — проговори студ ено
Га л ен. — Толкова ли държеш е да униж иш Хак им по в реме на надбягването?
— Д а — отговор и сърд ито Те с и го рдо в ирна брадич ка.
— П ринуд ен съм да ти възр азя. — Той заст а на плътно пред нея. —
Н ищо не бе ше чак толкова важ но, че да с е срав ни с уж ас а, който из пит ах,
като те в идях да леж иш в пя съка и помислих… — Той с е пре късна и сведе
очи към л ицето и ̀ . — Помислих, че пад ането от коня ти е ст рува ло ж ивот а.
— Н е съм па дна ла от коня — възмути с е Те с. — Н иког а не падам по
в рем е на е зда.
Га л ен зас тин а на мястото си.
— Какво иска ш да каже ш?
— Е, падн ах, но с амо защ ото т ака ис ках — отговори намръщ ено тя. —
Н ямах предст ава, че уд арът ще бъде толкова сил ен. Н е съм пада л а от кон,
откакто бях дете. О свен това см ят ах, че пяс ъкът е мек.
— Б и ли ми обяс нила ма лко по-ясно, ако обич аш? — попит а смаяно
Га л ен.
— В еч е ти каз ах, че паднах нарочно — вдигн а рамене Те с. — Н е исках
да раздраз ня до кра йно с т Х аким и о ст ана ли те, като ги победя. Та ка щях да
прова л я решава щото съвещ ание и обедин ението ще ше да оти де по дявол ите.
Ка зах си, че ако падн а пред ф ина ла и счупя каробела си, го рдо стт а им няма
да по ст рад а о собено. — Тя по ср ещна спо койно мрач ния му поглед. — Х аким
си за сл уж аваше на каз анието. Н якой т рябваш е да му пока же, че може да бъде
по беден от жен а.
— Ти не го победи. О тка за с е от победат а в по следния момен т.
— И това беш е до ст атъ чно — изгледа го сърдито тя. — Н е, може би не
беше. Ч увствах с е отв ратит елно, когато леж ах в пясъка, а той сто е ше над
м ен и м и с е подиграваше. — Тя си по е дълбоко въздух и заключи: — Е, за
дне с бе ше до ст атъч но. — П огледн а кам шика и поп ит а: — Да колени ча ли?
— Н е, с амо с е обърни.
Те с м у обърна гръб.
— Пусн и хавл ият а.
Мл адат а жена бе зро пот но о ст ав и кър пат а да с е свлече на килима и с е
напрег на в очак ване на първ ия удар.
С мая с е, когато вме сто опашкат а на камш ика ус ет и по гърба си неж ното
пл ъз гане на ус тни те му.
Погл една пре з рамо и в идя, че Га лен е колен ичил на килима и е
при тисн а л лице в кож ат а и ̀ . Кам шикъ т беше захвърле н нада л еч. О бзе я л уда
радо с т.
— Н яма ли да ме нака жеш ? — пош епна задаве но тя.
— Н е съм каза л, че щ е те наши бам с камши к. Казах с амо, че ще те
на карам да кре щиш. — Той обхвана задни чето и ̀ и неж но го при тис на. —

137
И мам нам ер ение да удърж а на думат а си.
Р ъцете му продълж иха на горе към кръст а и ̀ и той я придър па да заст а не
на кол ен е.
— А а з си мислех, че си ми ядо с ан.
— Точ но т ака — отвърна дре згаво мъжът. П рит исна я да легне на
кил има, докато ръцет е му продълж аваха да я милват и въз буж дат. —
Го споди, как ме уплаши с това прокл ето падан е! Засл уж ава ш си
на каз анието… макар и не с камш ик.
Б и т рябва ло да с е съпротивлявам, помисли си з амаяно Те с, но тялото и
веч е т ръпне ше от жел ание. О чаква ше уд ари с камши к, а с ега я за л иваха
въл ни на наслад а, за които не беш е подготвена.
Га л ен раз твори бедрат а и ̀ , прон икна с т ри пръст а в ут робат а и ̀ и от
гъ рл ото и ̀ с е изт ръ гна задаве н писъ к. Тялото и ̀ с е изв и чувс твено към него.
Те с ус ет и как Га лен издърп а ръкат а си и с е приведе над нея. Скоро
ус ети топл ия му дъх от вът решн ат а ст ран а на бедрат а си.
— И ма и други, по-из искани мъче ния. — Е зикъ т му с е плъзна навът ре и
Те с отново бе раз търс ена от сладо ст ни т ръпк и. — Ето, в иж даш ли?
Р ъцете му обхван аха задни чето и ̀ , повдигна ха го и го приближ иха към
л ицето м у.
— Н яма нищо по- ле сно от това да изт ръгн а от теб в икове и всички да
ги чуят.
И с е з ае да приведе в изпълн ение думи те си.
Уст ат а му…
Те с ским теш е, плачеше и отново ским теш е. Той я гоне ше от оргазъм
към оргазъм и от казваше да я о свободи. П озволяваше и ̀ с амо м иг
споко йств и е, преди да я поведе към следващ ия в ръх на насл адат а. Те с
за губи вся какво чувс тво з а време. Н е знае ше колко път и е и зпит а ла мъч ение
и сл адо стно о свобож даван е. Когато Га лен с е надиг на и легна меж ду бедрат а
и ̀ , тя т репере ше с цялото си тяло и с е в копч и бе зпомощно в сил нит е му
рам ен е.
Тъм ни те очи на мъж а ис кряха, гърд ите му с е издиг аха и спус каха
възбудено.
— Н икога веч е — из пъш ка той. — Забраня вам ти да излаг аш ж ивот а си
на опасно ст. — Вся ка дума бе прид ружена от силен тл асък. — Н яма да го
пон е с а.
Тл асъц ите му с е усили ха и с амо след няколко с екунди той съ що
до с тигн а върха.
М акар и в мъгла от тот а лно изто щени е, Те с ус ет и как в душат а и ̀ с е
над ига пл аха надеж да, слаба, но ясно долов има.
— Трябва ше да го направя. Не бе ше толкова опас но. Знаеш, че съм
добра е здач ка.
Ус ет и ка к мъжът в нея пот р епери с цялото си тяло.
— По-добре да язди ш мен, отколкото Павда.
— При знай, че с е спр ав их добре.
Га л ен с е усмихна и от махна напада ли те на челото и ̀ къдриц и.
— Когато не бях обзе т от диво желани е да т е спра и да т е натупам, бях
уж а сно го рд с т еб.
— Н аисти на ли?
— Н аис тина. — Той с е отме с ти от нея и по с егн а към хавлият а, която
Те с бе хвърлила по негова заповед. — Свърш ихме онова, ко ето с е иска ше от

138
на с. В рем е е да вървя на събранието.
Те с с е изчерв и до корени те на ко си те си.
— М ислиш ли, че с а ме чули?
— Бе з съмнен ие. П ище ше т ака, че с а те чули чак в За ланда н.
Р ум енин ат а и ̀ ст ан а още по-гъст а.
— Н е очаквах това…
Га л ен започн а да с е облич а.
— Н адявам с е, за в бъдеще да си вина ги подготвен а. — Тръгна към
из хода и кратко нареди: — Ча кай ме тук, докато събрани ето свърши. —
Вдиг на пл атни щето и и згледа пре з рамо Те с, която продълж аваш е да л еж и
нем о щно на килима. — И зглеж да ш предоволн а, а нямаш и беле зи. Ще
наредя никой, о свен Саид да не влиза в шат рат а.
— Р азбира с е, че си ми о ст ав ил беле зи. — Те с по сочи синин ат а на
бедрото си, при чине на от силн ото при тис кане на па л еца му. — И ли това не
с е брои? — О блегн а с е на лакъ т и го погледна зами слено. — Вярваш ли, че
ще гл асуват за единс твото?
— Н е знам ка кво да мисля. Ц елт а е толкова близо… — Ръкат а м у
ст исна конвулсив но плат нището. — Може би не смея да с е надявам.
Те с зна еше, че би т рябва ло да запази разстоян ието помеж ду им, но не
беше в състоян ие да прояв и сдърж ано с т, когато го в иж даше с амоте н и унил .
— А з ще с е надявам вме сто т еб — проговори меко тя.
— Н аисти на ли, килен? — Лицето му грейна в усмив ка. — Н ека всич ко
ст ан е, както е пис ано. Надявам с е съдбат а да е ре шила в на ша пол за.

Га л ен едва бе влязъл в ш ат рат а, когато Те с ра збра ка кво е бил о

реш ението.
— О бединихте с е, на ли? — изв ика тя и с е хвърли в прегр ъдки те му. —
Кой бе определе н за владетел ?
— Моят а нищож на лично с т. — Той я вдигна на ръце и я завъ ртя в кръг.
— За съж а лени е сме още да леч от съ щинс кат а си цел. П ърво т рябва да
изр аботим общ и зако ни, а съм сигуре н, че много племен а ще с е
съпр оти вл яват оже сточе но. Е, вс е па к единс твото е ф акт и аз ще нам ер я
начин да запа зя съю за.
— С игурна съм, че ще с е спр ав иш. Кой друг е в състоян ие да по сти гне
тол кова м ного? Н икога няма да допус неш да раз рушат целт а на ж ивот а ти.
— Н е. — Га л ен я полож и на възглав ници те, бе з да я изпус ка от
пре гръдкат а си. — Слава на бога, най- по сле сме единни! — Лицето м у
гре еше с м ладеж ка дър зо ст. — Успяхме, Те с! — Той с е смее ше и я люлееш е
като дете.
— Как гласува Х аким?
— Като друг ите… за един ството.
— Коя е следващат а стъ пка ?
— В ръщаме с е в За ла ндан. Ще напиш ем зако нит е т ака, че да от говарят
на м оите схва щания, а не на те з и на Хак им. Шейхов ете с е уговориха да с е
сре щнат от ново след ме с ец…
— В иа не пот егли дне с следобед за За лан дан — каза т ихо Те с. —
П ом ол и м е да ти предам поздрав и те и ̀ за с богуване. — П о сочи о ст авени я в
ъгъл а каф е з. — Ост ав и ми Алекс а ндър. Тъй като не знаех накъде ще
т ръгн ем сл ед събран ието на съвет а, сметн ах, че ще мога да пращам ве с ти на

139
В иа не с негова помощ.
— В с е ми е едно, дори ако т и предо ст ав и вси чки пт ици от птич арни ка
си. Н е с е интер е сувам от те зи неща. — Га ле н удо стои пти цат а в каф е за с ам о
с един небрежен поглед и отново по свет и цялото си в ниман ие на жена си. —
О бединихм е с е… най- по сле! — повтори щастл иво той.
О бичам го, каза си Те с.
В ече няма ше вът решни борби, нямаше с амоизмами. Съзн аваш е
собс твени те си чувс тва и нямаш е намере ние да бяга от тях. Га лен беш е м ъж ,
който засл уж ава ше да бъде обичан, и тя го оби чаш е. Всичко бе ше толкова
про сто.
Н е, не бе ше. Тя с е ст реме ше отч аяно към свобода, и това в ст ран а,
която не позволяваше свобода на жени те. Р адо стт а, която и ̀ бе позволено да
сподел и с него, бе ше предве с тник на бли зкия край. Съю з яването на
пл ем е нат а оз нач аваш е, че скоро той няма да има повече нуж да от нея.
Д ет е. Той вс е още жела еше де те. Те с с е в копчи отчая но в т ази по следна
над еж да. Д е те, ко ето щ еше да прили ча на него. Как щеше да го оби ча…
— Защо с е умълча? — Устнит е му милваха ухото и ̀ .
Та тя не беше глупава! Вс е ще ше да намери начин да преодол е е
пре пят ств ият а. Склони глава и го изгледа с лю бов .
— М исля, че т рябва да пра знувам е.
— Така ли?
Тя кимна и с е зае да развъ р зва пандел кат а, която държеш е ко с ат а м у.
И здърпа я и я з ахвърли на възглав ниц ат а.
— П разн икът т рябва да бъде сп ециа л ен. О беща да ме научи ш как
кадъни те з абавляват мъже те.
— М ай ще с е на лож и да сдърж а обещ анието си. — Га лен я полож и на
дива на и започна да я съблича. — П рава си, това е великолепен н ачин да
пра знувам е.
Те с заров и пръсти в разпусн ати те тъм ни къдр ици. И зразът на лицето м у
беше изпъл н ен с неж но ст и еднов ременно с това изд аваш е дива чувстве но ст.
— Знаех си, че ще с е съгласи ш — про шепн а задъ хано Те с.
Д ет е…

Единадесета глава

Пре з нощт а Те с на някол ко пъти с е събуди от т ропот на копит а и

скър цащ и колел а. Н а зазорява не изд игнатия т за празн ика лагер бе опустял .
Еди нств енит е о ст ан а ли шат р и бяха на племето Ел За ла н.
Когато Те с и зле зе навън, Саша, който я очаква ше пред шат рат а, вдигна
подигра вател но веж ди.
— Ка ква плав на поход ка, какв и пламтя щи буз ки! Състоянието ти е
твърд е добро з а жен а, из търпяла бой с камши к.
Те с го дари със си яйна усмив ка.
— Н а л и зна еш, че с е възст ано вявам бъ р зо.
— В с е пак, би т рябва ло да има в идими по следств ия от нака зани ето. —
Той с е ул ов и з а челото с добре и зигра н уж ас. — Какв и в икове, ка кво
отчая ние!
Те с с е изчерв и и ти хо попит а:
— Ч ул си ме да в икам?
— Н ямаш е как да не те чуя! Бях готов да ти с е прит ека на пом ощ,

140
когато м и ст ана ясно…
— Какво?
— Ч е вече съм чува л нещо подобно — ухили с е той. — И с е надявам да
го чувам още много път и, преди да ст ана немоще н ст арец.
Те с побър за да смени темат а.
— Какво прав иш тук?
— И зпра ща ме Га лен. Трябва да с е погриж а да с е при готв и ш бър зо за
пъ т. П реди ма лко прис тиг на пратени к от план инск ите племена и с ега той
раз говаря с него.
— Д а няма лоши нов ини ? — уплаш и с е Те с.
С аша вдиг на раме не.
— Трябва да попит ам е съпруг а ти. — И по сочи с глава приближ аващия
с е Га л ен. — Н е ми изглеж да много радо с тен.
— Н е. — Лицето на младия владет ел бе ше мрачно.
— П ак ли Тамар?
Га л ен поклати глава.
— В ъоръжен от ряд от Тамров ия е бил за беля зан да с е дв иж и в по сока
към За л анда н.
— Б аща ми?
— В ероятно. Кой друг?
— Бл изо ли с а?
— Н а два дни път.
По гърб а и ̀ пробяга ха студени т ръпки. Сякаш от ново бе ст ана ла дете,
т репер ещо пред бащин ия гняв .
— Ще ги пре сре щнем и ще ра зговаряме с тях. — Тя из пъна рамене. —
Готова съм .
Га л ен от ново поклат и глава.
— Н е, ти не. — П о сле с е обърн а към Са ша: — Има ш ли не що прот ив да
м е при друж иш? Присъ ств ието ти може да с е ока же много поле зно, макар че
с т ази по с тъп ка щ е с е изпр ав иш открито срещу кра лското с емейс тво.
— Д а не мислиш, че бих пропу сна л възмож но с тт а да подразня ма л ко
л ю бим ия си вуйчо?
— Н е ме е ст рах да заст а на пред ба ща си — наме с и с е твърдо Те с.
— Тво ето появяване с амо ще услож ни положението и ще на ле е масл о в
огън я — отвърн а Га лен. — Ще о ст анеш тук под защит ат а на Юсуф , докато
пратя да те пов икат. Баща ти щ е по с тъпи глупаво, ако напад не За л андан с
този ма л ък от ряд. П редп олагам, че по- скоро ис ка да ни ст ре с не, отколкото
да ни обяв и война.
— Защо да с е крия? Н е мога да…
— Ще о ст ан еш тук — от говори о ст ро Га лен. — Н е мога да рискувам да
те изг убя.
Щаст ието и ̀ беше бе з грани чно. Собстве ниче ското му поведен ие не
о ст авя ше м ясто за съмн ения.
— Д обре, ще о ст ана.
С аша тихо с е изсмя.
— Какво по слушан ие! Н аказа нието, ко ето си и ̀ на лож ил, очев идно е
отнел о ма л ко от инат а и ̀ . М ай ст ария т Х аким има право…
Га л ен не му обърн а в ниман ие. Той прист ъпи към Те с и неж но пригл ад и
пад на л ат а на чел ото и ̀ къдр ица.
— Ще те пов икам, щом реш а, че е си гурно. Ще по срещ на баща т и,

141
както подобава на во е ннат а сила и богат с твото на За ланда н. — Усмив кат а
м у ст ана още по- широка. — Н е с е бой, Те с, пре говорите с владе теля на една
обеди нена ст ран а с а не що много по-различ но от с блъсъци те с шейхов ете на
отдел ни пл еме на. Сигур ен съм, че ще с е споразум еем.
— Д аже ако с е на лож и да по ст елеш пътя до Тамров ия със злато? —
поп ит а сухо Саш а.
— Бе з съмнен ие… з ащото си ст рува. — Га л ен целун а Те с по челото. —
Ще о ст авя цял от ряд на разп оложен ие на Юсуф . О бещай ми, че няма да
върши ш гл упо с ти.
— А з никог а не върша гл упо сти. — Ала изра зът на лицето му беш е
тол кова с ерио зен и загр ижен, че по тялото и ̀ отново с е разля вълна на
ща сти е. — О бещ авам.
С аша поклат и загр иже но гл ава.
— Това е с амо едно прекърш ено цве тенц е, сян кат а на няко гашн ат а Те с.
— М л ъкни, Саш а — прош епна Те с, бе з да го погледне. — П ро сто съм
разум на.
— А, това ли било? А з пъ к си мислех…
— Д а върв им, Саша. — Га ле н с е обърна и т ръгна към пас ището, където
С аид вече о с едлава ше коне те.
С аша вдиг на ръ ка за поздрав .
— Б ог да те паз и, ма лкат а ми. — Л ицето му ст а на с ериозно. — Б ъди
уверен а, че ще сторим всичко, за да си в бе зопасно с т.
— Когато всич ко свърши, сигурно няма да ти по зволят да с е върнеш в
Там ров ия — проговори з амислено Те с.
С аша ре аг ира с рав нодуш но св иван е на рамене те.
— Н е е толкова т рагично. Ж ивотът в кр а лски я двор не предл аг а
до ст атъчно забавл ения. И зключи телния т ми ум и о ст рит е ми ш еги отдав на
не с е оценяват както т рябва.

Б яха м ина ли с амо няколко ч ас а, когато в лагера при сти гна Х а лим.
Н еочаква ното з ав ръщане бе по срещ нато с уж ас е ни в икове, които
на кара ха Те с да изс кочи от ш ат рат а. Видъ т му я упла ши до смъ рт. Гла ват а
м у беш е ув ит а с прими тив на прев ръз ка, подгизн а ла от кръв , от ранат а на
рам ото вс е още теч еше кръв и мокр еше бялат а риз а. По всичко личе ше, че
едва с е държ и на с едлото.
Те с видя ка к Юсуф ти ча покрай коня на Х а лим и му говори нещо, а
Х а л им с ам о клати глава. Той не спря, докато не стиг на при нея.
— Х а л им — проше пна едва чуто тя. — Къде е Виа не?
— О ст ав и ни с ами — заповяда Х а лим на Юсуф и с е смъкн а от с едлото.
А л а едва бе доко сн а л земят а, когато кол енет е му от ка заха и т рябва ше да с е
хван е за с едлото.
— Х а л им, ти си ране н. — Юсуф прист ъпи напред. — Н ека ти помогна.
— О ст ав и ни с ами. — Х а лим с е изпр ав и и пус на с едлото. — Трябва да
говоря нас аме с мадж ират а.
Юсуф промърмори нещо недот ам прили чно, обърна с е и неохотно с е
отда л ечи.
— Какво с е е случило? — попит а с т репере щ глас Те с.
— Тамар… Нападн а от ряда ни с многократно превъз хож да щи сил и,
когато едва бяхме навле зл и в хълмист ат а рав нина. Н ямахме възмож но с т да

142
с е за щи тим . П обедиха ни.
— К ъде е Виа не?
— В зе я в плен. Всич ки о ст а на ли с а мъртв и или пленни ци.
Те с от чаяно с е опитваше да си по еме въздух.
— Как успя да им с е изплъ зне ш?
— Н е съм избя га л. — Х а лим с е усмих на с горчив ина. — Тамар м е
из прат и като ве стоно с ец.
— Д о Га лен ли? Той замин а още сут ринт а за За ланда н.
— Знам. Тамар също го зн ае. П ре з цялото време е наблюдава л лагера
ни. — Х а л им помълча ма лко и обясн и: — П о слан ието е з а вас.
— За мен?
— Там ар не иска Виа не — обяс ни едва чуто Х а лим. — Той ис ка вас…
С м ят а, че единс твеното чре з вас може да въздейс тва на Га л ен. — Х а лим с е
в зира ше с неподв иж но лице в ни щото. — Готов е да заме ни Виане сре щу
вас. Каза м и да в и заведа в лагера му. О беща да о свободи Виане. П озвол ява
дори да я заведа в За ла ндан.
— С вет а майко! — проше пна смаяно Те с.
— А ко не от идет е, той ще предо ст ав и Виа не на всичк и мъже в лагера
си и по сл е ще я убие. — Гласът на Х а лим беше бе зи зраз ен. — Ка за да в и
съоб щя и това.
Те с кл ат еше глава като зама яна.
— К ъде е той?
— Н якъде сред хълмове те.
— Н е можеш ли да отид еш в За лан дан и да уведомиш Га л ен? Той ще
съ бере от ряд и щ е нападн е лагера му.
— Тамар е опит ен ра збойни к и не е глупа к. Вся ка нощ опъва шат рит е
си на дру го място. Га л ен няма да го откр ие толкова ле сно. — Х а л им
продъл ж ава ше да с е в зира в праз ното про ст р анство. — Н астоява размянат а
да ст ане по обед… или ни кога.
Те с т репере ше с цялото си тяло.
— И скаш да ка жеш, че т рябва да отида, на ли?
Х а л им затвори за миг очи и когато отново ги отвор и, те бяха из пълнен и
с нечовеш ка болка. Те с пот ръ пна като от удар.
— И скам да каж а, че Тамар ще удърж и на думат а си.
— Трябва да направ им нещо! — Те с з аров и пръ сти в ко с ат а си и
започ на т ре скаво да обмисля възмож но с тит е. Тамар бе запла шил, че ще
при нуди Га лен да разтури съю за. Га л ен може и да не я обич аше, но
при теж ава ше ярко изра зено собстве нич е ско чувс тво и не премен но ще ше да
т ръгн е да я търс и. След като бе успял да убеди племето Ел Сабир, че не
бива да предпри емат нищо срещу Тамар, започването на нов во ен ен поход с
цел л ично отмъще ние, щеш е да от сл аби много собств енат а му позици я. —
Н е ст ава въпро с с амо за мен, ст ава въпро с за съю за. С ега не е време Га л ен
да с е забърква в племенн и меж дуо соби ци.
Х а л им не казва ше нито дума.
— Пом огни ми! — помоли отча яно Те с. — Какво да сторя?
— Н е мога. Трябва с ама да в земе те реш ение.
— Как да реш а, като…
— А з не мога да в и помогна — повтори упорито Х а лим. — Н е
проум явате ли? Той ще я убие, и то по моя в ина. Н е успях да я за щитя.
Там ар я и зт ръгна от ръцете ми, като че има ше насре ща си ке кав ст арец. Тя

143
ще ум ре. Няма да в и убеж давам да не отивате, ма кар това да озн ачава, че
пре стъпвам клет ват а з а вярно с т към го сподаря си.
— Р азбирам. — Измъчен ият му в ид събуд и в сърцето и ̀ съж а лен ие,
ко ето с е приме с и с обз елото я чувство на бе зпомощ но ст. Н икога не беше
пом исл ял а, че скования т и ст рог Х а лим е спо собе н на толкова дълбок и
чувс тва. — Ти не можеш да ме по съветваш да не отид а. — Св и примирено
рам ен е и обяс ни: — Знам, че т рябва да отид а и щ е го направя. Виа не не е
дорасл а да с е спр ав и с ковар ен раз бойни к като Тамар.
— Н е. Тя… тя беш е изпла шена до смърт. Зн ае какво може да с е очаква
от него. О ще като дете е слуша л а за лудо ст ите му.
Те с също беш е из плаше на, но в ни как ъв случай не смят а ше да допусне
ст ра хът да замъгли разума и ̀ .
— Трябва не заб ав но да я о свободим — отговори реши телно тя и с е
обърна. — Вле з в шат рат а да те превърж а. Тъкмо ще помислим как…
— Н е!
— Какво има пък с ега? — изгледа го смаяно Те с.
— Н е заслуж авам да с е за нимавате с мен. Н е съм до сто е н за доброт ат а
в и.
Те с ус ети как в сър цето и ̀ пламва луд гн яв .
— Д а не ис ка ш да т и из тече кръвт а? Как щ е за щит ава ш Виа не, ако си
м ъртъв ? — Тя по с егна към ръкат а му и го завл ече в шат р ат а. Бутна го на
дива на и замисле но смръщ и чело. — Първото, ко ето т рябва да направ им , е
да с е уверим, че размянат а ще с е състои бе з мръсни номера. Ще в земем с
на с Юсуф и целия от ряд, з а да з ащит а ват Виане. Ще с е върнете в За ландан и
ще уведом ит е Га л ен.
— Той няма да ми про ст и. — Х а лим говореше с мъка. — Той ми е по-
бл изъ к от вс еки друг, с из ключен ие на Виане, а аз по стъ пих като…
— Я да мълчиш! — Те с го прин уди да с еди споко йно. — Н има би могъл
да по стъп иш другояче ? Р азбир а с е, че т рябва да предпри емеш нещо за
сп ас ението и ̀ .
— А какво щ е ст ане с вас ?
— А з не съм Виане. — Те с ра звър за нап о енат а с кръв прев ръзка. — Ти
я оби чаш м ного, на ли ?
— Б их да л ж ивот а си з а нея — отговори про сто младия т мъж . — Че с тт а
м и веч е е з агубен а след т ази подла по стъ пка…
— Н е знаех…
— О бичам я от де те… от както едно ма лко диваче сле зе от план ини те.
— Х а л им говоре ше като в т ран с. — Н е умея да говоря с красив и думи. Н е
съм привл е кат елен като братовчед в и. А з съм с амо воин и… — Той св и
бе з пом ощно ръце в юмруци. — Виане не бива да умре.
— Н е, тя няма да умре. — Те с прегледа в нимателно ран ат а на
сл епоочието му. — Н е е толкова зле. Р амото боли ли те?
— Н е, това е с амо една драс кот ина.
— Д обре. М акар да съм поч ти си гурна, че ме лъже ш. — Те с т ръгна към
из хода. — Ще доведа Юсуф да те превърже и да ти даде ма лко лауда нум .
С правям с е по-добре с лечен ието на конет е, откол кото на хорат а. — Тя спря
за м иг. — Моля ти с е, не ме гледай, като че с е готвя да и зкопая соб ствен ия
си гроб. Н ямам намер ение да позв оля на Тамар да спечели. Трябва да
изм исл я няка къв нач ин да го предотв ратя. Ст рува ми с е, че не е толкова
т рудно.

144
 К расив и, смели думи, ка за си унило Те с, но те нада ли щя ха да и ̀
пом огнат да изле зе нев редим а от лапите на Тамар и да предотв рат и
из бухва нето на нова война. А ко от рядът на Тамар бе ше толкова многобр о ен,
кол кото твърд еше Х а лим, тя не може ше да с е спас и с ама. Трябва ше да чака
Га л ен. Н о ако Тамар ме с теш е лагера си всяка нощ, Га лен можеш е да го
тър си дни наред…
Оръж ие. Трябва ше да има някакво оръж ие, ко ето да обе зв реди Тамар.
Д а, м оже би тя при теж ава ше някои предимс тва, които можеха да с е
прил ож ат с успех в нер ав нат а борба. С ет и с е, че подобно на Х аким, Тамар
в иж да в нея с амо бе змозъчна, макар и в исокопо ст авена ф игура в играт а на
Га л ен. Може би ще ше да успее да… Тя зас тин а на мястото си и отвори
широ ко очи.
— С вето Д ево, да ли ще с е спр авя? — Обърн а с е и ху кна към шат рат а.
— И зм исл их не що!

Тамар хвърл и поглед към го рдо из правенат а на с едлото Те с, отмет на

гл ава наз ад и и збухн а в гръмък смях.
— Ал л ах да ми е на помощ, ка кво в иж дат очите ми! Да не си доне сл а
със с ебе си целия лагер?
— Н е в иж дам нищо смешно — отговори Те с и в исокомерно в ирна
бради чка. Огледа Тамар и отме сти поглед към ухилени те му воини,
наредил и с е зад предводит еля си. — Н има бих могла да т ръгна на път бе з
на й-нео бходимото? Кой зн ае на кого ще ме продад ете сре щу откуп и кол ко
в рем е щ е т рае вси чко?
— Н ай-необходимото? — Тамар плъзна поглед към смар агдоват а
огъ рл ица, която крас еше ш ият а и ̀ , по сле вдигна очи към злат ното чадърче,
раз творено над глават а и ̀ . Гриват а на коня и ̀ беше украс ена със златни
па ндел ки, а вторият кон, който но с еше товара, бе ше от руп ан с куф ари,
ча нти и украс ен с раз ноцвет ни лен ти, каф е з за птиц и. — Суе тна пуйка!
Б ож ичко, Га ле н с е е оже нил за пуйка!
— О жен ил с е е за принц е с а от Тамров ия — обясни отв и соко Те с. —
Н икога нямаше да с е съглася, ако зн аех в каква варвар ска ст ра на ще м е
доведе. — Тя изкрив и ус тни и захлен чи: — В Белайо не бих позв олила да с е
отнас ят с мен т ака прен ебреж ит елно. — О бърна с е към Х а лим и
не търпел иво изсъ ска : — Х айде, по-скоро да свършваме. Вземи момичето и
го махни оттук. Н е издърж ам повеч е на с едлото. Горещи нат а е непоно сима.
Х а л им изгледа въпро с ително Тамар. П огледът на бан дит а изуч аваш е
л ю бопит но Те с.
— Н е в и ли харе с ва ст ран ат а ни ?
— В За ланда н е поно симо, но пусти ннит е ме стно сти с а уж асн и. — Те с
из бърс а чел ото си с парф юмирана кърпи чка и обв ини телно добав и : —
Кар ате м е да ча кам!
— П рощава йте, Ва ше в исоче с тво. — Тамар направ и подигравател е н
покл о н. Щракн а с пръ сти, мъжете с е разс тъпи ха и откр иха дребна женс ка
ф игур ка на кон.
В иане т ръгн а бав но към Те с. Лиц ето и ̀ беше бледо и скова но, очите
потъм нел и от болка. Те с ус ети ка к в душат а и ̀ с е надиг а луд гняв . Упл а ши
с е, че Тамар ще з абел еж и не що и побъ р за да извърн е глава.
— Гл упаво момиче, колко ядове ни създаде.

145
 — М ного съж а лявам — проше пна едва чуто Виане.
Те с св и рамен е.
— Може би т а ка е най-добре. А ко тоз и уличен разбой ник има пон е
ма л ко ум и разум, двамат а ще можем да с е споразуме ем. Може би ни е
събр а л а волят а на съдбат а.
— Така ли? — учуди с е Тамар.
— С вас щ е говоря по сле — махна с ръка Те с и ряз ко заповяд а на
Х а л им : — Вземай я и изче звай!
— Те с! — Виан е спря коня си точно пред муцунат а на П авда. — М ного
съж а л я вам . Н икога не бих…
— Щом толкова съж а ляваш, побър з ай да изче зн еш оттук, з а да м ога
на й-с етне да сля за от този звяр. Н има не зна еш, че не понасям конет е?
В иане я гледаше смаяно.
— Какво говориш, Те с?
— Д а върв им, Виа не. — Х а лим грабна ю здите на коня и ̀ и я поведе.
Д а л и Тамар ще ги пусн е да си вървят? Те с наблюдава ше със зат ае н дъх
как погл едът на бандит а про следи Х а лим и Виане. Зна еше, че ако отново го
прихванат, няма да сдърж и обещ анието си. Га л ен го бе опис а л като човек,
сл едващ спонт а нни те си порив и.
Трябваше да от клони в ниман ието му. П одкара П авда право към него, з а
да заст ан е на пътя на погледа му.
— Така, а с ега в и моля да изслушате предложението ми.
Тамар в пи о стър поглед в лиц ето и ̀ .
— Предложен ие ли?
Тя ким на.
— За що инач е бих с е съглас ила с т а зи размяна? Това е чуде сна
възм ож но ст да напусна зав и наги т аз и проклет а ст рана. А ко сте реш ил да
ис кат е откуп, предложете ме на баща ми в Тамров ия. — Тя изт ри отново
чел ото си и продълж и с хленче щ тон: — Защо ме о ст авят е да с е пърж а на
т аз и жег а? Н яма ли някъде наблизо ся нка ? Х айде, водете ме в лагера си.
— В л агера ли? — ухили с е Тамар. — Н е, Ваше в исоче с тво, няма да в и
отведа т ам . Шат рит е ни с а вдиг нат и. П редстои ни дълъг път, преди да с е
раз пол ож им за поч ив ка. — Той с е загледа след Х а лим и Виане, които бяха
с ам о ма л к и точки в да л ечин ат а, по сле някак нер еши телно с е обърна към
Те с: — А з ре шавам, кога ще поч иват е. Скоро ще пр оумее те, че нямам ни що
общо с Га л е н бен Р ашид. Той в ина ги е бил меко с ърдечен по отно шен ие на
же нит е. Она зи мръсниц а майка му е в инов на з а всичко… — Вне запно той
опул и очи и избух на в луд смях. — П о дявол ите! — Удари с е довол но по
бедрото и продълж и: — Всъ щно с т, защо не? Х рум на ми нещо великол епно.
— О бърна коня си и я подка ни: — Да т ръгваме, Ва ше Кра лско Височ е ство.
Ще в и заведа на едно чуде с но място.
— Какво ст ава е предложението ми? — изв и ка подире му Те с и хвърл и
бър з погл ед на ст рана. Като в идя, че Х а лим и Виа не с а изче зна ли з ад завоя и
очев ид но с а с е присъединил и към Юсуф и от ряд а, от гърд ите и ̀ с е изт ръ гна
дъл бока въздиш ка на облекчен ие.
— Ц елият съм слух — пров ик на с е пре з смях Тамар. — Вие сте много
по- забав на, отколкото си мислех в нача лото. П озволявам в и да бъбрите,
каквото в и дойд е на уст ат а, сти га с амо да ме забавл явате. Вс е пак имам е
нуж д а от развлечен ия… в промеж дутъц ите — завърши със зъл поглед той.
Те с с е нацу пи.

146
 — И в ие ст е недодялан като съп руга ми. П овече няма да позволя да с е
отнас ят т ака с мен. Горя от нетър пени е да с е прибера у дома, в моят а
цив ил изова на ст ра на, къд ето кава лерит е не пе стят учтив и те си
ком пл им ен ти.
Тамар я изгледа толкова слис ано, сякаш имаше насре ща си нев иж дан а
до с ега ж ивоти нка.
— Н има не разбирате, как щ е по с тъпя с вас, з а да… — Той не мож а да
продъл ж и, ра зтърс ен от нов пристъ п на смях. — Н евероятно! —
П родъл ж авайки да с е смее, той приш пори кон я си. — Започвам да
съж а л я вам Га лен. Какво ли е из търпял, докато в и влаче ше от племе на
пл ем е ? Б и т рябва ло да ме възна гради, че в и отвлякох.

— В с емогъщ и боже, наис тин а ли я о ст ав и при него?! — Га лен има ше

чувс твото, че някой къс а сърцето му парче по парч е. — О ст ав и я във
вл ас тт а на Тамар ?
Х а л им т репере ше с цялото си тяло.
— Н е по стъп их добре, но не з наех ка кво друго бих могъл да сторя.
В иа не беше…
С аша пристъ пи напред.
— Как е Виан е? О нзи… направ ил ли и ̀ е нещо ?
— Н е, тя е с амо преуморена и пол умъртва от упла ха. По пътя към
За л а ндан не размени с мен и две дум и — от говори дре згаво Х а лим. — Щом
при стиг нахме в па лат а, побъ р за да с е скри е в покоит е си, а аз хукнах нас ам .
Га л ен преко с и помеще нието и спря пред в рат ат а.
— К ъде ст ан а размянат а?
— В хълмист ат а ме стно ст над мястото на със те зан ието.
— С ъбери от ряда. Тръгваме веднага!
— Га л ен, Х а лим е теж ко ране н — обади с е предупредително Саша.
Га л ен с е обърна като свет кав иц а, т репер ещ от гняв . Бунтуващат а с е в
гъ рдит е м у яро ст беш е готова вс еки миг да из бие навън.
— Д а не мислиш, че ме е гриж а? А ко може да язд и, т ръгва с нас.
В си чки т ръгваме. Да с е благодари, че не го удуших! Трябва да я върнем!
С аша поклат и със съмнени е глава.
— Н е можем да оби ка ляме бе зц елно. Н а ли по знава ш Тамар. Той е
не по стоянен като вят ъра. Ще претърсваме хълмове те дни наред.
— Точно т ака щ е направ им.
— Н е — наме си с е реши телно Х а лим.
— Н е? — Гласъ т на Га лен бе ше мек като копри на, но погледът м у
режеше като нож . О бърна с е към Х а лим и з аговори опа сно бав но : — Ти май
предпоч ит аш да о ст авя Те с при Та мар? Сигурен съм, че с готов но ст си я
поверил на гриж ите му.
Х а л им побледня като мъртве ц.
— Н е можех… — Преглъ тна няколко пъти и продълж и: — Засл уж авам
гн ева в и, но мадж ират а ми нареди да в и каж а, че т рябва да чакате тук.
— Д а чакам? Тя няма и поня тие как ъв е Тамар!
— Тя знае вси чко — отговори ти хо Х алим. — Каза, ч е ще в и из прати
ве с т къде с е намира.
— И как ще го направ и ?
— Ще из прати съоб щени е по гълъб а Алекс а ндър. Взе каф е за със с ебе

147
си. Увер и ме, че щом спрат някъде за поч ив ка, веднага ще го пусн е към
За л а ндан. О свен това измисли ловък план да обе зв реди Тамар и хорат а м у.
Га л ен го гледаше смаяно, но в сърцето му по с теп енно кълнеш е
над еж да. Н е може ше да си предст ав и, че Те с — бе зпомощна, изо ст авена на
прои звол а на съдбат а жена — ще успее да обе зв реди Тамар и бандат а му
гл аворе зи, но гълъбъ т можеш е наи сти на да доне с е сп ас ението и ̀ .
— Кога с е разд елихт е?
— Н а обед.
Га л ен хвърли поглед към небето.
— С л ънцето скоро ще з а ле зе. Щом пад не мрак, Тамар ще заповяда да
опън ат ш ат рите. — Той с е обърн а и т ръгн а към в рат ат а. — Са ша, заповя дай
да о с едл аят конет е и да събер ат воин ите. Х а лим, ти ели с мен и ми обясни в
подробно с ти плана на Те с. Ще ча каме прис тига нето на Алекс а ндър в
покои те на Виан е.
Ст рахъ т стягаш е с желе зни кле щи сърцето му. Ус еща ше, че му с е гади,
че л еден студ пълз и по тялото му. И скри цат а надеж д а беше ни щож на. Н о
това беше единстве ния т им ша нс.
Б ож ичко, Те с непрек ъснато повт аряше, ч е гълъбът не е о собено ум ен!
Д аже ако и ̀ с е уд адеш е случа й да и зпрат и ве ст по него, той можеш е да
пол ети в съвс ем друга по сока.

М ил и боже, не му позволя вай да т ръгне отново към Саид Абаба!

Те с гл едаше след Алекс а ндър, който беше разп ерил крил е и с е рее ше
в исоко в смрачава щото с е не бе. Отда лечава ше с е в западн а по со ка. П ак л и
ще ше да с е раз ходи до Саид Абаба ?
По в ит ат а камен на ст ълба с е чу ха ст ъпки и Те с побъ р за да обърне гръб
на прозореца. Запрати пра зния каф е з в с енч е ст ат а част на ст аят а и с е
втурна към отворен ия си куф ар. Тамар отвори шум но в рат ат а и вл е зе.
Н ам ира ха с е на първ ия ет аж на изо ст авенат а кула.
— Н е мога да нам еря ковч ежето със скъ поцен но сти — изхле нчи Те с. —
Знаех си, че слугите с а го слож или не където т рябва.
— Н апротив , то е точно т ам, където искам да бъде, а именно в чант ат а
на с едл ото ми — ухили с е злобно Тамар.
— Н е можете про сто т ака да открад нет е наки тит е ми! — изфуча
възм утено Те с. — Какво получих от тоз и брак ? П ясък, жега, меж дуо собици,
обиди и… и луни чки. — Тя обходи с поглед помещен ието. — А накр ая м е
захвъ рл ихте в т ази п олураз руше на, изо ст аве на кула. Защо сме тук?
— П реди много в реме идвах тук с Га лен. — Тамар отм е ст и очи към
широ кото легло. — Сметнах, че кулат а е подходяща за целт а ми.
«В пиянат а си лудо ст Тамар удуши едно от момичет ат а…»
Припомн ила си разказа на Га лен за нощт а, промен ила целия му ж ивот,
Те с с е опит а да скрие обзелия я уж ас.
Тамар не откъсваше очи от леглото.
— Га л ен никог а няма да с е с ети, че сме тук. Спомени те му за кулат а не
с а тол кова прия тни като моите.
— И скам да чуе те предложе нието ми — заговори бър зо Те с. — Б их
жел а л а…
— Н е с ега — пре късна я разс ея но Тамар. О чите му свят каха коварно. —
О ст ав и м е на мира с прика зки те си. О т в реме на време ми е прия тно да

148
съж ивя м ина л ото.
В не запно въздухъ т натеж а, напо ен със зло, с в раж дебно с т.
— Гл адна съм. Н яма ли да получа вечеря ? — нацу пи с е отново Те с.
М ъжът откъс на поглед от леглото и с е обърна към нея.
— Го споди, ама че до с адно жени ще!
— К ъде е с андъчето с бут илки те в ино, ко ето но с ех със с ебе си ? Виното
беше превъз ходно. — Те с смръщи з амислено чело. — Учудвам с е, ка к един
тол кова див народ като Ел За лан създава т акива прекр асни пит иет а.
— Моите хор а също ме увери ха, че в иното е превъзходно, ма кар вкусът
им да не е толкова изис кан като ва шия. Вс е пак оцени ха каче с твото му. —
Там ар с е ухили злобно. — Ес те с твено, моят вкус е по-благороден и ще м ога
веднага да в и каж а права ли ст е или не.
— Бутилки те с а си мои! Щяха да ми стиг нат за няколко годин и!
— Ще с е опит ам да в и запаз я поне една. Всъщ но ст… по-добре не.
И скам в и буд на и т ре зва за предстоя щото за бавлен ие. — Усмив кат а му беш е
подигра вател на. — Ще ме дарит е ли с благов олени ето си, при нце со ?
— Н е разбирам за какво говори те, но съм сигурн а, че е нещо
отв рати тел но. — Те с го гледаше със свя тка щи от гн яв очи. — Гладна съм .
И скам да вечер ям!
Тамар и ̀ обърна гръб.
— Ще в и пратя ня кой от хорат а си с чиния чорба.
— И скам в собс твенат а ми сребърн а купа! — изв и ка сърдито Те с.
Тамар и ̀ хвърл и зъл поглед пре з рамо.
— Р адвайт е с е, ако изобщо получ ите вечеря.
— И скам си купат а!
Тамар т ре сн а врат ат а зад гърб а си. Гръмк ият му смях отек на по
кам еннат а стълб а.
Лека-п олека напре жени ето в гърди те и ̀ от слабн а и едва не и ̀ с е зав и
свя т от облекчени е. Свет а дево, как не умря от ст рах! П огледъ т на Тамар,
втораче н в леглото, и ̀ причи ни гаден е. Как може ше Га ле н да вярва, ч е
двамат а с Та мар имат дори и най- да лечна прили ка? Тамар беше чудов и ще.
Тя с е обърна и отново пристъ пи към прозореца. Може ше с амо да с е
над ява, че в иното, ко ето нароч но бе накара ла да слож ат в баг аж а и ̀ , ще
отвл ече поне за и зве ст но в реме в ниман ието на Тамар и банди тит е му. В с е
па к т рябва ше да очаква, че Та мар ще поис ка от нея и друг и заб авлени я. Н е
предпол ага ше, че ще изпит а т акъв уж ас ен ст рах. Н е беше и сигурн а, да л и
ще издърж и още дълго да с е прав ила идиотка. Колен ете и ̀ с е разт реп ерваха,
с ам о щом Тамар с е прибли жеш е до нея.
Тя пре търси с поглед небето, а ла не от кри А лекс андър. Да ли бе ше
изо ст ав ил п олет а на запад и с е бе отправ ил в и зточна по сока ?
— Н е отивай към Саид Абаба — заше пна умолит елно тя. — Моля те,
А л екс андър, не лет и към Саид Абаба. Лети към За ла ндан, към За ланд ан.

Буйния т рев и гръмк ите смехове в ст аят а на ст раж ат а продълж иха цел и
два час а, но най-с етн е за глъхнаха и скоро в кулат а с е възцар и мъртв ешка
ти шин а.
Те с с е за лов и за облег а лки те на кре слото и с е вслуша напрегнато в
м рака. Н е с е чуваше нито звук. Да ли Тамар съ що беш е пил от в иното?
С пас е на л и беше ?

149
 Н якой с е затът ри на горе по каменн ите стълби. Го споди, той па к идва ше
при нея! Те с отч аяно преброди с поглед п олутъмн ото помещен ие.
С ребърнат а кана на мас ат а и ̀ с е стори до ст атъч но теж ка, з а да и ̀
по сл уж и като оръж ие.
Тамар блъсна врат ат а и нахлу с не сигур ни ст ъпки в ст аят а.
— Защо не почу кахте ? — из съска Те с и с усилие о свободи ръцет е си от
обл ег а л ки те на кре слото. — Н е позв олявам подобно неприли чно поведение.
— Тя с е из прав и и пристъ пи към мас ат а, по-близо до сребър нат а кана. —
Забрав ихте вечерят а ми.
— В сичко свърши. Вин ото също. — Тамар едва говореше. П огледът м у
изд аваш е в раж дебно с т и подозр ително ст. — Мои те хора с е учуд иха, че
в иното ведна га с е качи в глав ите им. П ит ам с е, как т ака… — Той прис тъпи с
ол юл яван е към нея. — П ит ам с е, ка к т ака с е напиха толкова бъ р зо и глав ите
им натеж а ха, след като с а св икна л и с много по-силни пит иет а?
Те с м у обърна гръб и из пъна рамене. Дано с амо успее ше да сти гне до
канат а…
— В ин ото беше много добро. Р азбир а с е, че с а с е… — тя замлъ кна,
за щото ръкат а на Тамар с е отпус на теж ко върху рамото и ̀ . М ъжът я обърна
към с ебе си и с е в зря в лицето и ̀ .
— Какво имаше във в иното?
— Н е знам за ка кво говорит е. П уснет е ме, ако обичате…
Тамар я сгра бчи по-здраво и Те с едва не и зпи щя от болка.
— Е, ка кво има ше? От рова ли?
Н атискъ т с е з асили и Те с прехапа долнат а си уст на.
— Какво?
— Лауд анум.
— М ного ли?
— Н е знам. Всички я, който нам ерих в лагера.
— Р ази гравахте ролят а на придворн а дамичка, за да ме на карате да
повярвам , че сте глупава гъ ска и не сте спо собна на ни що! — Ли цето му с е
раз крив и от гняв , ръцете му с е плъзна ха към гърл ото и ̀ . — Курва!
«Тамар уби едно от момичет ат а в пиянс кат а си лудо с т. Удуш и го…»
За момен т и ̀ с е стори, че пис ъкът на бедн ото момич е отек ва в
кам енни те стен и. Да ли и тя беш е о съден а да умре тук?
— Д а не мисли те, че наи сти на имам нуж да от вас? — поп ит а ковар но
Там ар, продълж авай ки да стяга хваткат а около гърлото и ̀ . — Смъртт а в и
м оже да с е окаже ощ е по-поле зн а. Га лен ще с е в иди принуд ен да отмъс ти за
уб ийств ото на съпругат а си, макар да не ви оби ча. И скаше ми с е да си
пои граем ма лко, но в ие усп яхте да ме надх ит рите.
Жел е зн ите мъж ки ръце около гъ рлото и ̀ пре крати ха до стъ па на въздух.
Те с по с егна сляпо към мас ат а зад с ебе си с надеж д ат а да до стиг не до
канат а, но Тамар я дръпна към леглото. Тя улов и ръцете му с надеж дат а да
от сл аби см ъ ртоно снат а хват ка.
Б ож ичко, каква болка!
К ръвт а пулсираш е в слепоочи ят а и ̀ , уши те и ̀ буча ха.
Кол ене те и ̀ поддадоха и тя с е свлеч е на пода. О бе зумял, Тамар
продъл ж ава ше да я сти ска за гъ рлото.
Те с не чу как в рат ат а с е отвори с т рясък, не чу в ика, и зт ръгна л с е от
гъ рдит е на Га лен. Чу го с амо Тамар.
Р азбойн икът от сл аби хват кат а си и с е обърна към в рат ат а,

150
продъл ж авай ки да държ и же ртват а си. Га лен. Саша.
— П усни я ведн ага, Тамар! — О чите на Га лен искр яха на све тлинат а на
све щит е, изп ълнени с яро с т като те зи на някога шни я му прия тел.
«Той е мо ето от ражение. Той е онова, ко ето можех да бъда…»
Тамар изрева някакво прокля тие и о свободи гърл ото на жертват а си.
За шл ев и я с вс е сил а пре з лицето и Те с с е олюля. По сле свет кав ично
по с ег на към камат а в колана си.
— Н е! — Га лен с е озова пред него с един скок.
Го споди, лицето на Га лен… Те с в идя в него нещо, ко ето беш е очаква л а.
В идя нещо…
Ал а дв иженият а му бяха бав ни. Та мар веч е сти ска ше камат а в ръ ка и я
вдига ше сре щу не я.
Га л ен зак ъсняваше!
Тя беш е о съде на да умре.
Н е, не с ега. Н е с ега, когато знае ше, че Га ле н…
О ст рието бле сна на све тлинат а на свещи те и изсъс ка като зм ия.
П о сл едното не що, ко ето Те с о съ зна беше, че потъва в дълбок мрак…

Дванадесета глава

Но с еха я силни те ръце на Га ле н. Чуваше т ропането на боту шите му по

кам ъка.
— Н е ме о ст авяй… да умра. — Думи те изли заха с усили е от изра нен ото
и ̀ гърл о.
— Н е говори, Те с. — Гла сът на Га ле н отка зваш е да го слуша. — С ам о
ти хо.
Те с отвори очи и в идя над с ебе си бледото му лице. Н има не бе ше
раз бра л ? Непрем енно т рябваше да му ка же, кол ко е важ но тя да о ст ан е ж ива
и двамат а да бъдат заедно.
— В аж но е…
Хл аде н въздух о свеж и лицето и ̀ . П о срещ наха я стотина воини съ с
запа л ени ф акли, които ча ка ха на коне пред кулат а.
— Н яма да умре ш — прош епна дре згаво Га лен. След ма лко я предаде в
ръце те на друг, за да с е качи на с едлото.
«Това с а ръце те на Саш а», уст анов и Те с и с е в гледа в милите на
сърц ето и ̀ си ни очи.
— Каж и му…
— Н е бъди толкова упорит а, миличка — прекъ сна я нетър пеливо Саш а.
— При чини ни до ст атъчно не прият но ст и, с ега поне ни пощад и с ж абешкото
си квакане.
За л я я вълна на облекчен ие. Саша не би с е о смелил да я срав нява с
ж аба, ако същ е ствува ше опа сно с т за ж ивот а и ̀ .
— В инат а не е моя — отговори тя с толкова възмущени е, колкото
допус ка ше гласъ т и ̀ . — А з… не мож ах да свърша с ама всичко.
С аша не мож а да удърж и усмив кат а си.
— В с е пак с е опит а. Упо и хорат а на Тамар и ни уведоми къде си. П о
дявол и те, о ст ав и ни твъ рде ма лко възмож но с ти да с е прояв им като герои.
М ай би т рябва ло да ти благодарим, че ни предо ст ав и Тамар.
— Н е успях да до стиг на до канат а…
— Д ай ми я — чу с е гласът на Га лен.

151
 С аша я полож и в нимат елно върху разтворен ат а в ръцет е му наме тка.
Га л ен я ув и добре и я при тис на до с ебе си.
— С прав их с е добре, на ли?
— Ст рахотно. — Га ле н с е наме с ти по-удобно на с едлото. — А с ега си
от с пи, докато ние свършим о ст ан а лото.
— Какво ст ана с Тамар?
Те с ус ети как тялото му с е напряга.
— М ъртъв е.
О гледа лото с е счупи… Н е, това не бе ше вярно. Трябваше да каже на
Га л ен, ч е с е е лъга л.
— О гледа лото е било криво. Той изобщо не прили ча на теб.
— Тихо! — Той при тисн а бу зат а и ̀ до рамото си, обърна С елик и вдигн а
ръка, за да даде зна к за т ръгване. — По-къ сно щ е говориш.
С коро след това, рав номерния т т ръс на С елик я уне с е в сън. Те с
вдъхваш е дълбоко уханието на влаж нат а от нощнат а ро с а т рева, приме с ено
с аромат на кож а и лимон.
— Трябва да си… поговорим. И ма толкова не ща за ка зване.
— По-къ сно.
Га л ен бе ше прав . Имаш е в реме за всичко. О ткакто бе в идяла ис тинат а в
очи те м у, може ше да чака бе з крайно.
Тя с е сгуши в него и промърмори в полусън :
— По-къ сно.

С л ънцето огрява ше покоит е и ̀ . Когато Те с с е съ буди много ча сове по-

къс но, В иан е с едеше в едно кре сло до нис кия диван.
Ч ерт ите на младат а же на бяха изопнати от напре жени е. Тя с е наведе
над Те с и по с ег на към ръкат а и ̀ .
— Н е с е опитва й да говориш.
Те с попи па гъ рлото си и пот ръп на от бол ка.
— Уж асно…
— Шият а т и е цялат а по синяла — поше пна и ̀ Виа не. — Тол кова
съж а л я вам . За всичко съм в инов на аз…
— Гл упо сти. — Те с с една в леглото и из бут а зав ив кат а. М айч ице,
грачеш е като някоя ст ара в рана! — О т къде на къде щ е си винов на т и?
Там ар с е нахвърл и да ме души. Къде е Га ле н?
— И зл е зе преди ма лко. Ц яла нощ с едя до легл ото ти.
Те с см етна това за добър зна к, а като си при помни изра за на лицето м у
м ин а л ат а веч ер…
— Трябва да го в идя. — Тя ст ан а и по стоя ма лко, докато възст а нов и
рав нове с ието си. — Ще ми помогне ш ли да с е облека ?
— Б и т рябва ло да о ст ане ш в леглото — из гледа я със съмн ение Виа не.
— О свен това, Га лен няма ни какво в реме. Преди ма лко прис тигн а ве ст, че
пратени ци от Тамров ия с а били за беля зани на миля от градски те порти.
Б аща и ̀ ! Свет а дево, как мож а да забрав и т ази заплаха! Ала Те с
уст анов и с учуд ване, че нов инат а за прист иган ето му вече не я уж асява
както по-рано. След с блъсъка с Тамар, запла хат а от ст ран а на баща и ̀ веч е
не и ̀ с е ст руваше толкова ст рашна.
— К ъде отиде Га лен, в поко ите си ли?
В иане кимна.

152
 — За що не можеш да чакаш? Х а лим бди навън в коридора. Можеш да
пратиш ве ст по него.
— Мра зя да чакам. Сама щ е от ида при Га ле н. — Те с вдигн а веж ди. — И
Х а л им л и о ст ана тук цяла нощ ?
В иане с е изчерв и.
— Той е много загр ижен и не иска да ме о ст авя с ама. Твърди, че е
сторил нещо не про ст имо.
Б их да л ж ивот а си з а нея, беш е ка за л Х алим.
— С аш а сигурно ще ше… — Те с млъкн а и поклати глава. Те зи думи бяха
не на м ястото си тук. П о-късно ще ше обмисли въпро с а по-подробно.
— Га лен е непримир им. О ще е сърд ит на Х а лим, че те е пратил в
ръце те на Тамар.
— Х а лим не е в иновен. По-къ сно ще поговоря с Га лен и за не го. —
С ам о не с ега, ког ато гореш е от нетър пени е, най- по сле да слож и в ред
собс твени я си ж ивот. — П обър зай, за щото т рябва да с е сре щна с Га л е н,
преди да е прис тиг на л ба ща ми. — Тя т ръгн а бав но към врат ат а на
га рдеробн ат а. — Ще облека смарагдовоз еленат а рокля. Докато с е мия и
обл ич ам , ти ми и збер и красив ша л, за да скрия уж асни те сини ни по врат а
си.
О свен това т рябва ше да полож и усилия да говори норма л но. Не бива ше
Га л ен да в земе решен ие, воден единс твено от съчувств и ето си към нея.
Ка квото и да бе ше ре шени ето му, какв ото и да и ̀ кажеше, то т рябваше да
дойде от дъното на душат а му.

— При бери с е в ст аят а си — по срещ на я неодобри телно Га лен. — И

веднага си лег ни.
— Защо? М ястото ми е тук. — Те с затвори в рат ат а зад с ебе си и го
погл една. — До с ад но е да леж иш в леглото, когато на дру го място ст ават
тол кова инт ере сн и не ща.
За м ом ент мрачното изра жени е на лицето му с е разведри.
— М ного добре знам, че не ти е до с адно и когато интер е сни те не ща с е
раз играват в леглото. — Усмив кат а му веднага изче зна. — Н е искам да
при състваш на срещ ат а с баща ти. До ст атъ чно и зтърп я.
— Таз и борба е и моя. Къде е ба ща ми?
— С коро ще бъде тук. Саша отиде да го по срещ не и да го прид руж и до
па л ат а.
— Знач и ще го ча каме заедно. — Те с с е усмих на. — Трябва да бъда тук,
за да с е защ итя. Вс е пак съм с амо една бе зпомощна же на. О ткъде да зн ам ,
да л и про сто няма да ме предад еш в ръце те му?
— Бе з помощна? Ти май с е ше гуваш ? Ц елият град говори как см е
з а л ов ил и Тамар благодарен ие на теб. — Га лен с е намръщи. — Н а ли ти
казах, че нико га няма да… Защо с е смее ш?
— За щото ми е ве с ело. М ного съм ща стлива. — Те с прист ъпи напред и
за ст ана плътно пред него. — Каж и ми, Га лен, щом Тамар е мъртъв ,
запл а хат а за същ е ствува нето на съю за е много по-ма л ка, на л и?
— Д а.
— В същно ст, т и вече не с е н уж даеш от мен, за да го з адърж иш.
Га л ен зас тин а на мястото си.
— Н е съм ка за л това.

153
 — Тогава ми го каж и с ега. И скам да чуя ис тинат а.
— Н е — процеди пре з стис нати зъби Га лен.
Те с с е усмихна.
— Тог ава съм свободна. Щом баща ми си замин е, ще пот егля за
Ф ранц ия. Н адявам с е, че ще ми от редиш подходяща св ит а?
— Н е! — Га л ен обхван ах с две ръце рамен ете и ̀ . П огледът м у
за кл ева ше. — Ти ми обе ща…
— Д ет е? С ега вече не ти е необходимо дете.
— Напротив , ис кам де те.
— Н е заради съю за.
— Н е, но детето ми е… нуж но.
— О бе ща да ме о свободиш, когато веч е не съм нуж на за единств ото на
ст ран ат а ти. Н има няма да удърж иш на думат а си?
— В ече ти казах… имам нуж д а от теб!
— Пре с тъпването на обе щани е е варвар ски обичай — проше пна едва
чуто Те с. — Н адявам с е, че в този случай щ е по стъп иш като цив илизован
чове к, Га л ен.
По л ицето му с е чет еше ис тинс ка мъка. Х ват кат а около рамен ете и ̀ с е
затег на.
— Н е! Вс е едно за какъв ме смят а ш, но ще о ст ан еш тук, с мен!
— Д окога?
— Зав ин аги! — изкре щя в с амозабра ва той и думи те му отек наха в
пом ещ ението.
Те с го из гледа с бле с на ли от радо с т очи.
— Ч уд е сно! — изв ика тя и с е хвърли в прегръ дкат а му. — Веч е ме беше
ст рах, че ще ми с е на лож и да те моля да ме зад ърж иш, а това щеше да бъде
м ного унизи телно за мен.
Га л ен, който не можеше да повярва на ушите си, я отблъсн а.
— Ка кво… наис тина ли искаш да о ст ане ш? Го споди, дано зна еш ка кво
говори ш. — Той помилва с не сигур ни пръст и лицето и ̀ и повдигн а
бради чкат а и ̀ , за да я погледн е в очите. — Н е мога да те пусн а да си от идеш
— обясни за давено той. — Ще те за държ а при с ебе си, ако с е н а лож и и със
сил а, както ба ща ми по с тъпи с мама. — Той затвори очи. — Велики боже, на
какво заприли чах!
— Н а мъж а, когото обичам — отвърна про сто Те с. — И ако Бог е добър
към м ен, на мъж а, който ме обич а.
Га л ен отвори очи и с е усмихна с бе зкр айна неж но с т.
— О , да — отговори с т репер ещ глас той. — М исля, че те обик нах още
в м ига, когато те в идях затъ на ла до гуша в блатото с А полон в ръце.
— М ного окураж аващо, като с е има предв ид, че бях покрит а с тиня и
вонях отв ратит елно. — Тя с е хвърли в прегръ дки те му и заров и лице в
гъ рдит е му. — Добре, че най- лошото мина още в нача л ото. След като м е
в идя в бл атото, във всичк и друг и ситуации сигурно съм ти изглеж д а л а
пре красно.
— М ина лат а нощ не те направ и по-крас ива. — П регръд кат а му ст а на
по- здрава. — Бледа и бе зж и знен а… а в ратъ т ти… — Той при тисн а лице в
ко с ат а и ̀ . — Заклех с е, че ако бог т е о ст ав и ж ива, щ е те пусна да си от идеш,
но като те в идях да влиза ш тук… — Помълча ма лко и поше пна в ухото и ̀ : —
Б ях готов да продам душат а си на дявола, з а да т е задърж а. И зглеж да
дъл боко в с ебе си о ст авам варвар ин. Като баща си.

154
 — Н е си прав . — Те с с е отдръп на и вдиг на очи към лицето му. — Ти не
си като ба ща си, не си и като Тамар. Може и да си варвари н, но аз обичам
варвар ското в те б, както оби чам и вси чки те ти друг и кач е ства. — Тя смръщи
чел о и затърси прав илни те думи : — Н е разбира ш ли? Н ие сме т аки ва,
какв ито см е. А з съм импулсив на и от крит а и не ис кам да ст ана друга. По-
ма л ко л и м е обич аш з аради това?
— Н е. — О коло устн ите му играе ше едва з абележ има усмив ка. — М акар
да с е надявам, че след в реме ще обузда я импулсив но с тт а т и.
— Н ада ли ще т и с е удад е, също както и ти ще запаз иш до края на
ж ивот а си няко и варвар ски прив ичк и. Всъщ но ст, важ на е един стве но
борбат а за по- добро и ние ще я водим з аедно до края на ж ивот а си. — Те с
го прегър на с цялат а сила, на която беше спо собна. — Смят ам, че ж ивотът
ще ст ане още по-интер е с ен.
— Д ори ако не успея да ти о сигуря мечт анат а свобода?
— Ще ми даде ш вси чко, ко ето можеш, а другото ще си и звою вам с ама.
— Те с вирна реши телно брадич ка. — Това също е инт ере сно, не мисл иш л и
и ти т ака?
Га л ен с е пре стори, че т реп ери от ст рах.
— В ел ики боже, какво ли съдба ме оча ква! Бедния т Х аким!
— Заслуж ава си го! — Те с направ и величе с твен же ст с ръка. — Всич ки
в ие си го за служ авате.
Га л ен отме тна глава и избух на в сърд ече н смях. Л ицето му ст ан а
м л адеж ко и бе згр иж но.
— Бедни чки ят Га лен!
— Н е. — Те с с е нади гна на пръс ти и сля устн и с не гов ите. — А з ще т е
обич ам вечно и в инаг и ще те з ащит авам. Н яма да ти позв оля да с е
с ам о съж а л яваш.
— В ечно и зав ина ги — повтори Га лен, уст ремил очи в не йнит е.
Д ум ите му прозвуча ха като клетва и Те с сякаш с е издигн а в исоко в
не бе с ат а. В очите и ̀ за блещу каха милиони радо ст ни ис кри.
— В съ щно ст, би т рябва ло да съм благодарна на Тамар, който т е накар а
да о съзна еш, че ме обич аш.
— Знаех го много преди това, още когато пад на преди ф ина л а и
пом исл их, че си умряла.
— Н е съм падн а ла. М ного добре зна еш, ч е нароч но… — Те с го изгл еда
сл ис ано. — Знаел си? За що не ми го ка за още тогава ?
— А т и, за що не ми ка за, че няма ш намере ние да ме напусн еш?
— Заради споразуме нието. Ст рах ме беше, че…
— И с мен бе ше същото. — Га лен в идя разш ирени те и ̀ от учуд ване очи
и продъл ж и: — Н икога, пре з целия си ж ивот не съм изп итва л т акъв ст рах.
Ст руваш е ми с е невъзмож но да о ст анеш при мен доброволно и бях твърдо
реш ен да те з адърж а на сила.
Той оча кваш е и тя да го напусне, както го беше напусна л а май ка му.
— А з няма да те изо ст авя — отговори увере но Те с, целун а го ощ е
веднъж и с е отдръпн а. — Това бе ше, ко ето ис ках да каж а. С ега ще с една в
онова кре сло и щ е с едя мирно и т ихо, докато ти раз говаря ш с ба ща м и…
П ре ст ан и да с е сме еш! — Тя не мож а да с е сдърж и и също из бухна в см ях.
— Е, ще полож а всич ки усил ия да си държ а уст ат а затворе на.
И двамат а млъкн аха, когато Саш а с е втурна в ст аят а, бе з да почу ка.
— Какво ст ава, по дяволите ?

155
 Те с с е обърна към братовчед си и веднаг а разбра, за що Га лен е зад а л
този въпро с. Лиц ето на Саша беше бледо, той изглеж да ше объркан.
— Ка кво ти каз а баща ми? М ного ли беше ра згневе н? — поп ит а бър зо
тя.
— Кой?
— Б аща ми! — изв ика не търпеливо тя.
— А кс ел? — Са ша поклат и глава. — Н е знам колко е разг невен. Той не
е тук.
Те с го гледаш е, бе з да разб ира.
— Н е е тук? П о средник ли е из прат ил?
— Д а, по средник. В момент а А кс ел не може да напус не Тамров ия.
— С аша, какво ст ава с теб? — попит а настойчиво Га лен.
Тонът му изт ръгн а младия мъж от з амайването.
— Те с а мъртв и. И двамат а с а мъртв и.
— Кой е мъртъв ?
— Б ащ а ми и брат ми. Удав или с а с е. Лодкат а им с е преобърна ла по
ре ка Занд ар и т е с е поне сли към водопади те, преди да успе ят да им с е
при текат на помощ. Ст ан а ло е два дни, след като напуснах Тамров ия. А кс ел
е по ел упра влението от мо е име. — Той вдигна глава и ги и згл еда
невярващо. — А кс ел води държ ав ни те дела в мо е от съств ие. А з съм нов ият
кра л на Тамров ия. — Вне запно той избух на в луд смях. — Го споди, това е
см е шно! А з съм цар!
— С игурен ли си? — попит а Га лен.
— Граф М азлек ме увери, че дворът и народът очакват с нетърп ение
възкачването ми на т рона. — Той с е усмихна не бе з горчив и на. — За първ и
пъ т ще м е привет с тват при зав ръ щането ми в двора. — Помълча ма лко и
продъл ж и: — Вероятно би т рябва ло да тъгувам за смъ ртт а на бащ а си и брат
си… но не съм лицемер. — Св и рамене и обясн и: — Докато бя ха ж ив и, не ги
обич ах, нито ги уваж авах, затова и дне с не тъгу вам за тях.
— Какво ще ст ан е с ега? — попит а тихо Те с.
С аша я изгледа бе зпомощно.
— Ще с е на лож и ведна га да пот егля з а Тамров ия. — Той с е запът и към
в рат ат а, но спря и с е обърна към Те с: — Ще наредя да опаковат багаж а м и.
П о сл е ще заповядам на при служ ни цат а ти да събере и твоите не ща, Те с. Ще
с е сре щнем след четир и час а в двора.
— Моите ве щи? — уплаши с е Те с.
Лицето му о ст ана с ериозно.
— Мо е за дължен ие като кра л на Тамров ия е да те омъж а за благородн ик
от твоят а родина.
Те с го из гледа с раз шире ни от уж а с очи.
— С аша!
С инит е очи бяха студени като лед, тонът му не по-ма лко хладен:
— С ъж а лявам, но смърт ните случаи, които зас е гна ха кра л ското
с ем ейс тво, из искват о си гуряван е на т рона. Бракъ т в и ще бъде анулира н и
на й-късно след година вече ще си омъже на за подходящ по знатно ст
ари стократ.
— Какво? — Те с ус ети как Га ле н я прег ърна успокояващо пре з кръст а.
— А м и да, не подобава на принце с а от кра лск ия двор на Тамров ия да
ж ивее с варвар ски шейх… — Вне запно Саш а с е прекъ сна и из бухна в
гръм ък см ях. — Го споди, ако може ше да с е в иди ш, ма лкат а! — Той с е

156
обл ег на на врат ат а, защ ото цели ят с е т ре с е ше от смях. — Н има наис тина м и
повярва?
— Ч удов и ще! — Те с го изгледа уни щож ител но. — Р азбир а с е, че ти
повярвах!
— С м ят ам, че с е предст ав их успе шно в ролят а на кра л. Също като баща
м и! — С а ша п от репери. — А ма че отв рати телна мисъл! — Усмив кат а м у
беше неве с ела. — Га лен беш е готов да по с егне към камат а и да я заби е в
гъ рдит е м и, с амо и с амо да те о ст ав и тук.
— И з а мен не бе ше о со бено забав но — призн а Га ле н, бе з да из пуска
Те с от ръце те си. — П ървото ти действ и е като монарх ще ше да тласне
Там ров ия във война.
— По дявол ите! — промърмори уплаш ено Са ша. — Забр ав их, че от дне с
нат атък т рябва да обмислям в нимател но по следицит е от деяни ят а си. Кол ко
не прият но… — Смутен ото св иване на рамен ете изд аваш е нелов ко ст. — Не
вярвам , че щ е с е примиря с новото си положение. Н е съм създаде н за
вл аде тел .

Ч етири час а по-късно Те с сто е ше до Га лен на стълб ището на па лат а и

набл юдаваше как Саша с е кач ва на коня си.
— Ще ми липс ва — прош епна унило тя.
— Н е с е с богуваме зав и наги — отговор и Га ле н.
Ал а и двамат а знаеха, че ж ивотът на Са ша в зема нов обрат, който ще го
отведе да л еч от тях. Въпреки опас е ният а му от новото положение, Те с вече
за бел я зваш е при знац и на властно ст и автори тет в поведен ието му, о собено
когато с е обърна към граф М азле к и нетърп еливо го подка ни да възс едне
коня си.
— С аша с е променя.
— Н ие всич ки с е променям е. — Га ле н неж но доко сна с уст ни
сл епоочието и ̀ . — Ж ивотът би бил много до с аден, ако о ст авахме вс е
съ щите. Това не би харе с а ло и на теб, скъпа моя.
Те с засл иза по стълб ите.
— Н яма ли да дойд еш с мен?
— В ече бях при Са ша. С богувахме с е в ст аят а му. Дългите сцен и на
с богуван е не с а по вкус а ми.
С аша изгледа с усмив ка приближ ава щат а с е към него Те с.
— Н е прав и т акова тъж но лице, ма лкат а ми. За л андан не е много да л еч
от Б ел айо, а и вече знам пътя.
— С богува ли с е с Виа не?
— Д а. — Усмив кат а му уга сна. — Докол кото успях, за щото Х а л им
сто еше на по с т до в рат ат а. Виа не с е държ а много… учт иво. — Възди шкат а
м у бе ше искрен а. — М ай започ вам да ст авам мелан холи чен.
— Гл упо ст и.
С аша опули очи.
— А а з си въобра зявах, че симп ати зира ш на чувстват а ми.
— О тн ача ло бях на мнени е, че т рябва да имаш Виане, щом я иска ш. —
Те с срещ на погледа му. — Но с ега ми е ясно, ч е тя не ти е до ст атъ чна. Н ие
с теб м ного си прили чаме. Ти я ис ка ше, за щото търс еше сигурно стт а и
убеж и щето, от ко ето сме лише ни и двамат а. Но с амо след т ри ме с еца щеш е
да пол уде еш от скука. Х а лим ще бъде ч уде с ен съпруг на Виа не. Той ми ка за,

157
че би да л ж ивот а си за нея.
С аша с е намръщи ст рахов ито.
— А з също не съм лиш ен от смело с т.
— Тук не ст ава въпро с з а смело ст — обясни не търпеливо Те с. —
И м енно затова тя не е жен а за теб. Ти с удов олств ие ще рискуваш ж ивот а си
за не я, но какво ще прав иш по сле ? Ще хукне ш да търсиш нов и
предизв и кат елства. Каж и ми, за що бър заш да напусн еш С едика н, след като
ше ст годи ни си ж ивял тук?
— Може би, з ащото никога преди това не с а ми предлага ли т рон —
отговори сухо братовчед и ̀ .
Те с поклати глава.
— Н е си съгла сна? — вдигна веж ди Саша. — Тогава ми го каж и т и.
— Н а л и не искаш да ст ане ш кра л? О тива ш си, защ ото с обеди няван ето
на ст ранат а бе сложен край на войнит е и опа сно с тите, макар че ни
предстоят още много би тки. Н е разбира ш ли? Ти нямаш н уж да от убеж ищ е.
Трябва ти при ключен ие, ист инско и голямо! Виан е не е тв о ето гол ям о
при кл ючен ие, Са ша.
М ъжът с е в гледа в с ериозн ото и ̀ лице и изр ажен ието му с е смекчи.
— Га л ен обач е е тв о ето гол ямо приключ ение, на ли, ма лкат а ми?
— Така е — отговори тихо Те с.
— Знач и няма да т ръгне ш по следи те на М арко П оло?
— Н якой хуб ав ден може и да го направя — усмих на с е дявол ито тя. —
Н о и тогава ще в зема Га л ен със с ебе си. За съж а лени е кадъ нит е игра ят
важ н а рол я в С еди кан и с а твърде добре при ети за в кус а ми. — Тя стис на с
обич ръкат а му и от с тъпи назад. — Върв и с бога, Саша, и с е върни при нас,
когато м ожеш.
— Ще с е върна — усмих на с е Саш а. — А ако дойде ш в Белайо след
година ил и две, със сигур но ст щ е уст анов иш някои промен и в двора. — Той
обърна коня си и с е при съедини към граф М азле к и св ит ат а си. — М ного
отдав н а съм на мнение, че изве с тно ож ивяване няма да им нав реди.
Те с с е засм я тихичко и с е загледа след бав но отда лечава щия с е конник
с развя на рус а ко с а и бе зупречна, ма кар и небреж на стой ка на с едл ото.
П редст ав и си как Саша с е е излег на л на т рона на Тамров ия с в исокомерно
свя тка щи очи, а обси панат а с бис ери корона е нахлупен а на една ст рана.
— Б ог да им е на помощ — изплъз на с е нев олно от уст ните и ̀ .
— Те с! — изв и ка я Га лен.
Мл адат а жена с е обърна. Съпругъ т и ̀ я ч ака ше на стълбат а. Вятърът
роше ше тъмн ите му ко си и той я гледаше с нетър пени е, но и с много лю бов .
Га л ен бе ше слож на лично с т и нада ли ще ше да и ̀ с е уд аде да го ра згада е
докра й. Ч овек, който с е променяш е вс ек и ден и който нико га няма ше да
пре ст ане да раст е. Тя вече с е радваш е на следващото ин тере с но
предизв и кат елство, ко ето щ еше да и ̀ с ерв ира, да, дори го чакаше с
не търпе ние.
— И двам — изв ика с усмив ка тя.
По сл е т ръгна пре з двора към сво ето ис тинс ко, голямо приключ ение.

Край
Скан и ран е: bobych , 2012
Раз п озн аван е и корек ц и я : zaples , 2013

158
159