Кристен Калихан

МЕНИДЖЪРЪТ
 Любовта е онова, което правиш в живота.
Гейбриъл Скот

Любовта е кого оправяш в живота.

Софи Дарлинг

ПЪРВА ГЛАВА

Софи
Нали ги знаете щастливците, които Съдбата непрестанно целува?
Онези, които ги повишават в службата само защото са се явили на
работа? Които грабват най-голямата печалба от томболата? И които
намират сто долара на тротоара? Е, аз не съм сред тях. Както и
повечето от нас. Съдбата е придирчива кучка.
Но днес… Днес най-сетне ме забеляза. Благодарен поклон -
ъпгрейднаха ми билета и ще пътувам първа класа до Лондон! Може би
са продали прекалено много билети икономична класа. Каквато ще да
е причината, фактът си е факт. Първа класа, бейби! Не ме свърта от
радост.
Каква седалка само! Мека, кремава кожа и лъскави облегалки от
скъпо дърво с естествени шарки (всъщност кой знае, по съображения
за сигурност може и да са добра имитация). Не че има някакво
значение. Все едно съм в моя собствена къщичка с гардеробче за
чантата и обувките, барче, лампа за четене и телевизор с голям екран.
Потъвам в стола с въздишка. Мястото е до прозореца, а между мен и
съседа има матирана преграда, която се сваля с бутон.
Двете места могат да се превърнат в уютно Луксозно купе - като онези
в някогашните влакове.
 Аз съм сред първите пътници и се отдавам на изкушението да
разгледам малките екстри: ментови бонбони, пухкави чорапи, маска за
очите и - о! - торбичка с козметика. Разучавам седалката, свалям и
вдигам екрана на телевизора, докато не чувам зловещо щрак! - той
замръзва в долна позиция и отказва да помръдне.
Отдръпвам смутено ръка, събувам се и се зачитам в менюто. Дълго е
и ястията изглеждат превкусни. Не знам как бих могла да се върна в
мизерията на икономичната класа с гадното пиле или не знам какво
месо от консерва!
Разсъждавам дали да изпия един коктейл с шампанско, или чаша
вино, когато чувам плътен и гневен мъжки глас с кристален английски
акцент:
- Какво прави тази жена на моето място?
Стягам се и не поглеждам към него. Жената вероятно съм аз.
Пътниците наоколо са само мъже.
Този човек греши. Ама много греши! Това е моето място. Проверих
два пъти, ощипах се, за да повярвам, и чак тогава се настаних. Седя
където трябва, а не където ми е скимнало. Бях толкова слисана, когато
ми казаха, че ще пътувам първа класа. И дума да не става да се местя!
Стискам менюто и се правя, че го разглеждам. Надавам ухо.
Стюардесата говори много тихо, но не и възмутеният пътник.
- Купих два билета, за да седя сам! Два билета!
На това се казва декадентско отношение към живота. Или по-скоро
изчанчено. Едва се сдържам да не направя физиономия. Кой постъпва
така! Толкова ли е ужасно да седиш до друг човек? Тоя тип виждал ли
е някога икономична класа? Там можеш да преброиш космите в носа
на съседа, а седалките в първа класа са толкова широки - има поне
трийсетина сантиметра между моята и неговата.
- Много съжалявам, господине - мълви стюардесата. Питам се
защо мрънка, а не му се опъне. Но такава вероятно е политиката за
пътниците в първа класа, понеже са платили майка си баща си, а това е
важно, нали. - Както знаете, имаме прекалено много продадени
билети.
- Точно заради това купих два билета!
Стюардесата шепти успокоителни думи, но не я чувам заради
двамата пътници, които минават по пътеката и обсъждат борсата.
Господин Навляк продължава да упорства:
- Това е недопустимо!
Някой се навежда до мен и почти скачам от седалката. Виждам
червената униформа на стюардесата, която се опитва да вдигне
преградата между двете места. Уви, бутонът не работи. Лицето ми
пламва, докато я слушам да обяснява:
- Има преграда между седалките, която осигурява лично
пространство.
Заравям нос в менюто. Господин Навляк повишава тон:
- Само дето не работи!
И така, той беснее, тя го усмирява, а аз съм се взряла в страница
първа и втора.
- Ще се опитам да разменя мястото ви с мястото на друг пътник -
предлага услужливата стюардеса.
Ами да! Хайде, дано се навие някой!
- Какъв е смисълът? - избухва Навляка. - Държа на празно място
до моето!
Иде ми да му кажа да прояви благородство и да изчака следващия
полет, ама не било писано. Досадникът се стоварва до мен с възмутено
пухтене и от порива на въздуха съдя, че е и дебел. Усещам яростния
му пронизващ поглед.
Ама че отвратителен тип!
Зарязвам менюто със замах и си казвам: „Да върви на майната си.
Няма да си развалям кефа заради тоя нещастник. Какво толкова може
да се случи? Мястото си е мое!“
Намирам дъвка в чантата си, лапвам я и започвам да мляскам. След
малко се обръщам и зяпвам - боже мили, никой няма право да
изглежда толкова привлекателно и същевременно да е такъв гадняр! За
първи път виждам толкова красив мъж. Странното е, че чертите му не
са съвършени, нито дори приятни. Напротив - като издялкани са, а
челюстта му би разрязала стомана. Брадичката е рязко очертана,
скулите са високи, изявеният нос е въздълъг, но идеален за лицето.
Очаквах да видя прошарен аристократ с белезникава кожа, но
съседът ми е с тен и гарвановочерната коса пада над челото му.
Устните му са плътни, изваяни, но стиснати от нескрито възмущение,
докато прехвърля страниците на някакво списание. Той усеща
изненадания ми поглед - за съжаление зяпам като риба на харпун - и
обръща гневните си очи към мен. Зашеметена съм от невероятната му
мъжка красота.
Очите му са морскосини. Дебелите, извити вежди са свъсени и
погледът му не предвещава нищо добро. Всеки миг ще ме взриви.
Хрумва ми, че ще е по-разумно да не влизаме в конфликт, слагам ръка
на очите си и ахвам:
- Боже, все едно гледам палещото слънце!
- Моля? - сепва се той и присвива лазерносините си очи.
Продължавам най-невъзмутимо да се шегувам с него:
- Едва ви виждам, толкова сте ослепителен!
Това е самата истина, но не бих го изрекла при каквито и да е други
обстоятелства.
- Вие май не сте наред… - недоумява съседът ми.
- Ослепях! - размахвам ръце и питам отчаяно: - Имате ли някакъв
бутон да намалите това страхотно излъчване?
Ноздрите му се разширяват, лицето му помръква и красавецът
въздъхва:
- Върхът! Ще седя до луда.
- Не ми казвайте, че не знаете за зашеметяващия ефект, който
имате над всичко и всички! - възкликвам в почуда, или поне се
надявам, че изглеждам така.
Мъжът се отдръпва, когато се навеждам към него. Какво ухание! На
скъп одеколон и фин кашмир.
- Жените сигурно се въргалят в краката ви!
- Поне мълчат - мърмори той и прелиства списанието. - Госпожо,
бихте ли били така добра да се въздържате от разговори до края на
полета?
- Да не сте херцог? Говорите като истински херцог!
Главата му помръдва, сякаш се изкушава да се обърне към
мен, но погледът му неотклонно сочи напред и устните му побеляват
от стискане. Що за пародиен образ!
- Или принц? Ами да! Приказният принц! - щракам с пръсти и
чакам отговор.
От гърдите му се изтръгва звук, който прилича на едва сподавен
смях или на негодуващ стон, но негодуванието взема превес. Настъпва
мълчание и аз изпитвам известно безпокойство, тъй като е осъзнал, че
му се подигравам. Заглеждам се и забелязвам, че е доста атлетичен.
Над метър и осемдесет, с дълги, мускулести крака в пепелносиви
панталони.
Да не вярваш, ама костюмът му е с елек! Гълъбовосив и прилепнал
към стройното тяло. Би трябвало да изглежда доста смехотворно с
това елече, но то подчертава яките му ръце и очертаните мускули под
опънатата бяла риза. Не така, красавецо, не е честно! Раменете му са
много широки и изпълват докрай огромния стол на първа класа. Висок
е, слаб и предполагам, че тялото под елегантните му дрехи е
невероятно изкусително. Да видиш ти на какъв съсед случих…
Наблюдавам го внимателно и забелязвам големите му стиснати ръце.
Не че се боя от гнева му - може да се държи като нафукано леке, но
определено не е побойник, който би ми налетял. Той дори не повиши
тон на стюардесата.
Така или иначе, сърцето ми задумква, когато се обръща бавно към
мен. Плътните му устни се извиват в лукава усмивка.
Не ги гледай, недей. Ще те засмуче в горещ въртоп и няма да има
връщане назад.
- Разкрихте ме - подхваща той с плътен тон, а гласът му е
разтопено масло върху филия. - Приказният принц е на вашите услуги.
Простете избухването ми, мадам, но аз изпълнявам извънредна мисия.
- Навежда се още повече, очите му се реят и накрая спират върху мен.
- Търся невестата си. Но тъй като нямате стъклена пантофка, това не
ще да сте вие. - Двамата поглеждаме босите ми крака и червените
„Чъкс“ до седалката. - Ще трябва да продължа да търся.
Усмивката му е широка - и, уви, неискрена, - но аз съзирам
трапчинката на бузата му и дъхът ми секва. Чаровен мъж, няма спор.
Въздишам замечтано и отвръщам:
- Ох, когато се усмихвате, става още по-зле! Толкова сте
ослепителен, че чак е опасно и не трябва да се появявате без
предупреждение за повишено внимание. Същински бог Хелиос!
Усмивката му угасва като духната свещ, той отваря уста, за да
отговори, но в този миг стюардесата застава до него.
- Господин Скот, желаете ли питие? Шампанско? Пелегрино,
може би?
 Не бих се учудила, ако му беше предложила и себе си, тъй като се
навежда твърде грижовно, опира ръка на седалката досами рамото му
и гърдите й надвисват. Не я виня. Изкусителен е, и още как!
Той почти не я поглежда.
- Не, благодаря.
- Сигурен ли сте? Кафе? Чай?
Едната му вежда се повдига с онзи високомерен, присъщ на
англичаните маниер, и отговорът е отново отрицателен.
- Не желая нищо.
Поръчвам си шампанско, ала стюардесата не откъсва очи от
набелязаната жертва.
- Господин Скот, извинявайте много за недоразумението.
Уведомих шефовете си и ще направим всичко възможно, за да
удовлетворим желанието ви.
- Съмнявам се, но благодаря. - Той разлиства списанието и
мълчи. На корицата има скъпа спортна кола. Типично.
- Ако имате нужда от нещо…
Не издържам и прекъсвам стюардесата:
- Не знам за него, но аз бих искала… един момент… Госпожице?
- Махам с ръка, но тя се отдалечава с подчертано поклащане на
бедрата. - Ехо… Тук съм!
Долавям подигравателната му усмивка и заявявам:
- Вие сте виновен.
- Така ли? - Той повдига вежди, но не и очи. - И как стигнахте до
това заключение?
- Зашеметяващата ви красота я ослепи и затова сега нито чува,
нито вижда.
Лицето му не трепва.
- Да можеше да имам такъв ефект върху жените - помръдват
стиснатите му устни.
Не се сдържам и се усмихвам.
- Че лошо ли е? Всички омаяни жени ще ви се кланят и умилкват.
Съжалявам, господин Хелиос, но мен не ме бройте.
- Не съм си го и помислял. Съдбата ме настани до жена с
неизличима вербална диария.
- Каза мъжът със социален запек.
 Той ме поглежда учудено. От гърдите му се изтръгва звук, който
преминава в потиснат смях. Хелиос стиска върха на носа си, за да го
сподави, и негодува:
- Боже! Обречен съм!
Потупвам го по ръката и успявам да не се засмея.
- Спокойно! Ще изтърпите някак седем часа.
Хелиос изпъшква и вдига глава от списанието. Веселото пламъче в
очите му е истинско и затова е още по-чаровно.
- Не мисля, че ще мога.
Самолетът помръдва и тръгва по пистата. Господин Навляк
пребледнява, леко позеленява и накрая посивява. Шубе го е да лети.
Очаквам всеки миг да хипервентилира.
Решавам да му помогна - може би защото майка ми се ужасява от
летене или просто защото ми се иска да вярвам, че се държи така не
защото е гадняр, а само защото го е страх. Поне ще се позабавлявам!
 Гейбриъл
В ада съм. Дългата, тясна и клатеща се крилата тръба се затътри. Ковчег с петстотин
места, спарен въздух и тътнещи двигатели. Пътувам често, но този път до мен седи самият
Дявол.
В шоубизнеса съм от памтивека и знам, че Дяволът се явява в привлекателен вид. Така е
по-лесно да заблуди нищо неподозиращите люде. Този до мен е като представител на
петдесетте години - платиненоруса коса, лице на херувим, големи кадифенокафяви очи и
червени, много червени устни. Фигура - пясъчен часовник, от който гледам да извъртам очи.
Не е лесно да не поглеждам гърдите й - заоблени и плюшени, те се надигат и подскачат,
докато говори, и сякаш имат свой собствен живот. Бърбораната не спира да приказва и има
опасност да бъда хипнотизиран от двата фантастични купола размер D.
Боже, не спира да каканиже! Кошмарен Джаберуоки, решил да ме подлуди.
- Вижте какво… - Гърдите подскачат, устните й се стискат. - Ясна сте ми и няма да ви
се получи. - Мълчание. - Чухте ли ме, моля?
- Не ми прилагайте английското произношение на изнервено „м-моля-я?“, защото
няма да се поддам. - Размахва тънък пръст пред лицето ми и уточнява: - Не ми пука дали
говорите със секси глас, или не.
Няма да се усмихна. За нищо на света.
- Не разбирам за какво намеквате, но няма да е лошо да потърсите медицинска помощ
веднага след като пристигнем.
- Ама вие май се преструвате, че ви е страх от летене с надеждата, че ще ви съжаля?
Стомахът ми се свива, стискам юмруци и се сдържам да не викна - не че мога да взема
думата. Момичето продължава да бълва:
- Правите се на вцепенен и ужасен, та дано ви предложа свирка за отпускане.
Свирка? Не мога да повярвам на ушите си!
ххх

- Вие сте луда! Абсолютно куку!

- А вие сте красив, но и лицемерен. Уви, но външността не е
достатъчна. Е, жалко за свирката…
Навеждам се, доколкото приличието позволява.
- Дори да съм се ориентирал към устата ви, защо да изпитвам
желание да го направим тук? Всички ще ни видят. Кой би въртял
свирки в самолет?
- Не и аз - заявява момичето с отвратено изражение. - Оценявам
разсъжденията ви - подсказват добра логистика!
Не бива да посягам към гръкляна й. Не и не. Стискам зъби до болка
и разяснявам:
- Госпожо, ако тази адска машина тръгне да се сгромолясва в
смъртоносни огнени пламъци, но съществува възможност да ми
направите свирка като последен сексуален акт приживе, бих откопчал
колана и скочил, без да се замисля.
Големите й кадифени очи мигат, но не и смутено.
- Така ли, господин Хелиос? Истината обаче е, че категорично
бихте предпочел една хубава свирка.
 Отварям уста като риба на сухо. Търся думи, което ми се случва
рядко. Може и да не съм разговорлив, но налага ли се, винаги слагам
хората на място.
Звънчето над главите ни дрънка - самолетът е високо в небесата и
можем да откопчаем коланите. Поглеждам Дявола - чете
съсредоточено с тъничка, доволна усмивка. Ами да, тя продължава да
ми се подиграва, но пък съм доволен, че разговорът ме разсея и не
забелязах кога излетя самолетът. Разкъсван съм от чувство на зловидна
възхита, неловка благодарност и изгарящ копнеж за мъст.
Хапя бузи, за да потисна усмивката си, и се надвесвам над
съседката, без да обръщам внимание на приятното й ухание на
лимонов пай.
Тя отдръпва глава, изправя гръб и усещам напрежението й. Точно
това искам! Опитва се да се измъкне колкото може по- далеч, но аз
шепна в ухото й:
- Признавам, че сте права. Имам адско желание за орална любов.
Бъдете така мила и ми помогнете да не съм толкова нервен.
Момичето зяпва и нежната му кожа побледнява.
- Шегувате ли се?
Откопчавам колана на панталоните си.
- Вече го обсъдихме, нали? Изпитвам силно желание да усетя
устните ви.
- Чакай малко! - дръпва се тя, опира ръка в гърдите ми и я
отдръпва, сякаш опарена.
Топла длан, която остава следа под ризата ми. Гледам да не се
замислям и палаво бърча вежди.
- Не се бой. Изчислил съм всичко. Все едно те боли глава и се
налага да полегнеш в скута ми. Ще те завия с одеяло и ще заглушим
стоновете ти.
Каня се да сваля ципа на панталоните си, сякаш ще го извадя всеки
миг, и добавям:
- Ще затворя преградата към пътеката и ще се усамотим.
- Отврат! - възмущава се бърбораната. - Не мога да повярвам!
- Недей така, мила. Оближи го поне!
Е, не биваше да прекалявам с детайли, че малкият Гейбриъл веднага
се надигна, сякаш чува какви ги говоря.
 Зяпналите й устни са меки, пълни и червени.
Усмихвам се до уши и се доближавам до зачервеното й лице.
- Малко духане, какво толкова! Ужасно съм напрегнат. Няма да
трае повече от пет, максимум десет минути. - Изстенвам и я моля: -
Облекчи ме, малка мръснице!
Най-сетне постигнах целта си. Тя повдига вежди и присвива
вбесените си очи.
- Да ти духам, значи! Що за арогантност и помпозно
самочувствие!
- „Помпозно“ дали не идва от „помпа“? Как добре приляга на
същността на акта!
- Извратеняк! - Уж негодува, а усмивката й е доволна. Завива ми
се свят от скоростта, с която сменя настроението си. - Е, браво,
Хелиос, добре го изигра! Влезе ми в тон!
Избягвам да я поглеждам, за да не ми влияе. Може да е голяма
досадница, но е доста умна.
- Хайде, заслужавам почерпка! - подканя ме тя, а аз се усмихвам
подигравателно:
- Ами то няма откъде да знаеш, но в първа класа питиетата са
безплатни.
- Важен е принципът!
Бих й взел цяла бутилка шампанско - само да млъкне, но алкохолът
развързва езика. Изтръпвам от мисълта за още бръщолевеници.
Стюардесата не спира да ме наблюдава, сякаш съм Супермен, и след
малко се надвесва със сребърен поднос в ръка.
- Господин Скот, шампанското ви.
- Само за него?! - възмущава се съседката.
В този момент е важно да запазя самообладание, но петгодишното
момче у мен се проявява и се изкушавам да дръпна Дяволчето за
косата. Овладявам се, оставям чашата пред мис Латерна и благодаря
на стюардесата, като пояснявам:
- Не аз, а дамата го поръча.
Стюардесата е смутена и се усмихва на бърбораната. Седим един до
друг и може би е редно да я попитам как се казва, но по-добре да се
въздържа, че колкото и да ме забавлява, не бива да рискувам с още
един поток от непредвидими реплики и предложения.
 - Не разбрах… Мислех, че… - смотолевя стюардесата.
- Няма нищо - успокоява я съседката ми и се накланя над мен.
Отново попадам под лъха на сладкото й лимоново ухание. - Красивият
Хелиос ме възбуди и се чудя дали да не му платя с кредитна карта за
секс.
Задавям се със слюнката си и процеждам през зъби:
- Върви по дяволите!
Стюардесата почервенява като домат.
- Ами… Искате ли нещо друго?
Да. Парашут.
- Аз съм добре така - чурулика кукуто и отпива глътка
шампанско.
Поръчвам газирана вода с лед, макар да ми се иска да си поръчам
бутилка джин. Въздържам се, тъй като алкохолът засилва страховете
ми, когато летя. Дишай, отпусни се и след няколко часа адският полет
ще приключи.
Стюардесата ме поглежда с разбиране. До мен се носи доволно
тананикане. Чакам следващата атака, но колкото и да е странно, съм
разочарован, тъй като мис Латерна изважда телефона и си слага
слушалките. Значи, че ще млъкне. Само така! Отдъхвам си.
Вторачвам се в списанието и в снимката на ламборджини
„Сентенарио“ - имам същия модел в цвят графит. Прелиствам.
Напрегнато ми е.
Тананикането продължава и заглушава боботенето на двигателите.
Бърбораната пее заедно с песента. Кой знае защо, но петгодишният
Гейбриъл отново ме подкокоросва да действам и да й кажа, че пее
фалшиво. Изпълнен съм с радостно предчувствие заради
предполагаемата й реакция, но разпознавам песента и се отказвам.
Слуша „Кил Джон“, а те са ми любимци. Най-великата група в наши
дни, свързана до болка с всяка фибра на тялото ми.
Защото съм нейният мениджър. Килиан, Джакс, Уип и Рай са моите
момчета. Готов съм на всичко за тях. Само не и да общувам с феновете
им, защото които и да са те, не ме оставят да дишам. Латерната запява
фалшиво следващата песен. Клати глава със затворени очи и блажено
лице.
 Пия газираната вода доста по-ентусиазирано от друг път и
въздишам.

ВТОРА ГЛАВА

Софи
Крайно време беше да се измъкна от сексапилния съсед. Малко се
поувлякох в закачките и тъй като се познавам добре, допускам, че ще
се поддам на увлечението по този хем съблазнителен, хем сдържан
мъж. Сдържаността не предполага привлекателност, но само като си
представя как сядам на коленете му и…
Постъпих разумно, като извадих слушалките. Разлиствам „Вог“ и
слушам музика.
Той прави същото. По едно време остави списанието и отвори
лаптопа си. Измъчвам се от желанието да надникна в екрана. Може
наистина да е херцог. Отговаря на всички изисквания. Или пък е
милиардер? Но херцозите и милиардерите имат свои самолети…
Представям си как Хелиос се разпорежда в имението или разхожда
невинни девици с хеликоптера си. Пристига количка с коктейли - явно
богатите обичат да летят почерпени. Има и ордьоври. Свалям
слушалките и възкликвам:
- О, благодаря!
Хелиос сумти под нос.
Не му обръщам внимание. Аз обичам храната. Много! И ордьоврите
изглеждат превкусно. Стюардесата ми подава поднос със сиренца,
ядки, рулца с пъпеш и прошуто и печени доматчета върху тост.
Страхотно. Поглеждам съседа и заявявам:
- Пропускаш лакомствата! - Лапвам едно рулце с въздишка на
задоволство. Ах, тази първа класа! Не знам дали вече бих могла да
пътувам в класата на бедняците. Горките хорица някъде там, отзад…
 - Ще съжаляваш още при първата турбуленция с тоя пълен
стомах - предупреждава ме Хелиос.
- Забелязал ли си, че тя е винаги по време на вечеря?
- Не съм.
- Сякаш специално заради икономичната класа. Има логика,
нали?
Той предпочита да не дава мнението си и все така гледа в екрана.
Много забавен тип, няма що. Предлагам му да си почине. Той
въздиша, затваря лаптопа и пита:
- Защо мислиш, че не си почивам? - Страхотните му сини очи ме
приковават. Боже мой, трудно ми е да го гледам. Дъхът ми секва и
стискам бедра. Нормална реакция при възбуда. Нищо повече.
За съжаление гласът ми издава вълнение, когато отговарям:
- Предполагам, че линиите между веждите ти не са от смях.
Тъжните бръчки се задълбочават над свъсения поглед. Не сдържам
усмивката си и го успокоявам:
- Не се тревожи. Поведението ти е доста дразнещо, но
изглеждаш що-годе млад.
- Освен упрек може би и комплимент? - недоумява той.
- Изкусителен мъж като теб не се нуждае от комплименти. На
колко си години? - Прекалявам, но ми е забавно да го дразня.
- Това е личен въпрос. Аз не те питам на колко си.
- На двайсет и пет - обявявам радостно и забелязвам, че устните
му потрепват в опит да остане сдържан.
- Аз съм на двайсет и девет.
- Догодина на деветдесет?
- Нарочно ме провокираш, нали?
- Господин Хелиос, да се върнем на въпроса за почивката ви.
- Може ли да престанеш да ме наричаш така?
Гласът му е като мехлем - плътен, галещ и приятно дрезгав. Ще ми
се да го слушам как чете телефонния указател.
- Ами не знам името ти!
Бръчките на челото се задълбочават, но му придават чар. Няма да му
го кажа, защото сигурно ще го подразня, но свъс- ването му издава
вътрешни колебания, сякаш води война сам със себе си.
 - Ако не искаш да се представиш, добре. Много хора страдат от
параноя.
- Нямам параноя.
Да не повярваш!
- Може би мислиш, че съм международна хакерка и искам да се
докопам до бизнеса ти. Ех, само да знаех как се казваш!
- Надявах се да не разкриеш кой съм.
Изпива последната глътка вода с недоволна гримаса и му предлагам:
- Поръчай си един коктейл!
Навежда се, взема бутилка вода от барчето, отвърта рязко капачката
и започва да гълта, сякаш е в пустиня. Не гледам. Нарочно. Как може
шията му да е съблазнителна?! И какво толкова преглъща?
- Гейбриъл.
Отговорът ме стряска. Гледа напред и след малко извърта глава към
мен.
- Казвам се Гейбриъл Скот.
За първи път чувам някой да се представя с такова неудобство. Дали
не е шпионин?
- Гейбриъл - повтарям и забелязвам, че не му е приятно да чува
името си, сякаш е голяма тайна.
- Аз съм Софи. Софи Дарлинг.
Той мига, а силното му, стегнато тяло се накланя към мен и застива,
сякаш осъзнало действието си.
- Дарлинг?
Вече не помня броя на мъжете, които бяха реагирали също толкова
учудено. Неговият тон е скептичен, но и ласкав. Всъщност не, не
точно ласкав. Изрече Дарлинг с приятно загадъчна интонация и името
като че ли ме погали.
Ама че съм загубена! Не трябва да залитам по този тип. Страхотен е,
няма спор, но е толкова странен! Така или иначе, след няколко часа ще
пристигнем и край. Едва ли би го направил неизискано, но съм
сигурна, че чака с нетърпение да се разделим.
- Така се казвам. Софи Дарлинг. - Потвърждавам името с
престорено спокойствие и дочувам смотолевените му думи:
- Господ да ми е на помощ… Е, госпожице Дарлинг - подхваща
той със сдържания и леко дрезгав глас, който вероятно използва при
нова свалка, - отговорът на въпроса за почивката е: „Аз по принцип не
почивам.“
- Самопризнание, че си пълна скука.
- Кой използва такива думи в наши дни! - Той взема доматче от
чинията ми и добавя: - Измисли нещо по-умно.
Гейбриъл дъвче домата и ъгълчетата на очите му се присвиват почти
незабелязано. Самодоволна усмивка!
- Нещо обидно може би?
- Нещо по-оригинално, което не съм чувал стотици пъти.
Този мъж активира дремещия ми мозък и зашептявам в ухото му:
- Ти си постер на Роджър Наранения. Пази си ръката.
- Кой е този Роджър?
- Имаш интернет. Чети.
Мой ред е да се подсмихна и да се загледам в списанието.
Бръмченето на двигателите изпълва тишината и аз чувам
потракването на клавиатурата. Следва тих възглас и аз се усмихвам
още повече. Роджър Наранения е определение за вманиачен
самозадоволяващ се мъж, който си причинява рани от прекалено
задоволяване. Не искам да си го представям, защото изпитвам
известно неудобство, но съседът ми ме хвали с хрипкав глас:
- Отлично сравнение, госпожице Дарлинг!
ххх

Преди времето за сън сме поканени да посетим салона на първа

класа. Да не повярваш, ама има такъв салон! Знам, че има барове в
самолетите дотолкова, доколкото знам, че има смърфове и еднорози.
Но да ги видиш наистина? Умът ми не го побира.
Изкачвам спираловидната стълба, сядам на бара и започвам да се
наливам с разводнени коктейли заедно с другите „първокласници“.
Дори Хелиос идва, но стои настрани и пие вода с лед. До мен седи
възрастен господин с поизмачкан костюм, който пояснява:
- Докато сме тук, стюардесите оправят леглата. Време е за сън.
Уютно и уединено… Разполагам с една седалка, но има място за двама.
Зяпвам.
- Да не би да ме каните?
 Мъжът свива рамене.
-Чух как съседът ви недоволства. Звучеше доста грубо. Може би
предпочитате по-приятна компания.
- Предпочитам него.
Ухажорът ми изсумтява:
- Странно.
Иде ми да кресна: „Ама какво, по дяволите, си въобразявате?“,
когато ме лъхва познато изискано ухание и между нас застава
мускулестото рамо на Гейбриъл, който отправя невероятно
презрителен, почти убийствен поглед към мъжа и заявява:
- Може и да съм кретен, но точно заради това умея да се справям
с всякаква миризлива напаст.
Почти се задавям с коктейла. Натрапникът се опитва да издържи на
погледа му, ала не успява. Оттегля се и мърмори:
- Кретен си, и то какъв!
- Този пък като че ли направи откритие! - подсмихва се Гейбриъл.
Благодаря му с усмивка:
- Слава богу, спасена съм! Гордея се с качествата ти на
самопризнал се кретен!
- Защитих честта си. Надявах се, че ще ми се опъне, ама… Той е
изпълнителният директор на „Форчън 500“. Неуморен сваляч, нещо
като досадна невестулка.
- Откъде знаеш?
Най-накрая ме поглежда и синият му поглед отново ме омайва.
- Току-що прочетох статия за него във „Форбс“.
Този Хелиос е голяма работа!
- Е, може да кръстосате шпаги по-късно.
Този път той се задавя, но бързо преглъща. Оставя чашата и
придърпва маншетите на ризата си.
- Засега ти ми стигаш.
- Комплимент?
Поглежда ме и тъмните мигли почти докосват скулите му. Навежда
се и ме шокира с думите, които ми прошепва в ухото:
- Да, бърборано!
Думите резонират у мен и аз усещам тръпки по гърба и бедрата си.
Следва съвет и Хелиос си тръгва:
 - Не прекалявай с коктейлите, защото ще те боли главата.
Колкото и да ми е неприятно, ще призная, че цялата прелест на бара
напуска заедно с него. Настъпва скука. Оставям питието и слизам.
Седалките са превърнати в легла. С големи възглавници и ослепително
бяла завивка с тъмночервен кант. На възглавницата - червена роза. Иде
ми да заподскачам от радост и поглеждам към Приказния принц, който
стои на прага и е толкова начумерен, че веждите му се сливат.
- Какъв е проблемът? Чаршафът не е прилежно подгънат като в
болница ли?
- Изрично помолих да не пипат седалката. Стюардесата действа
като робот.
Бях толкова радостна, когато видях леглото, че не бях забеляза, че е
двойно - всъщност едно легло, а до него кофичка с лед и бутилка
шампанско. Прихвам и Възкликвам:
- За първата нощ на медения месец!
- И това те забавлява? - Ноздрите му се разширяват и погледът
му разрязва слетите седалки като с лазерен лъч.
- Ами да!
Събувам се и се покатервам на леглото. Твърдо е, дори кораво, с лека
вдлъбнатина в средата. Няма да се оплаквам. Седя с кръстосани крака
и гледам сърдития си съсед.
- Хайде, ела, не намираш ли, че е… смешно?
- Не намирам - тросва се той, но влиза и дърпа преградата към
пътеката. - Просто не ми се вярва, че стюардесата флиртува с мен!
Не спира да се чуди и го питам през смях:
- Какво имаш предвид?
Сяда в своя ъгъл, събува се и обяснява все така смръщено:
- Убедена е, че сме заедно, но въпреки това… - Недовършва и
лицето му поруменява, което е и странно, и някак мило.
- Да не те награби на пътеката? - Усещам как се впрягам - не от
ревност, а по принцип. - Гледай я ти нея, малката мръсница!
- Ревнуваш ли, госпожице Дарлинг? - пита с палаво пламъче в
очите.
- Ти се оплака, не аз.
- Не съм се оплакал. Стори ми се непристойно - сякаш тъка на
два стана. Доста дръзко, след като съм тук с настоящата дама на
сърцето си.
- Ама ти сигурен ли си, че не си херцог?
Завърта нервно очи и заявява:
- Ще й звънна.
- Недей.
Поглежда ме въпросително, навежда се и се обляга на мускулестото
си бедро.
- Защо?
- Защото това легло е най-прекрасното нещо на света и не искам
да се лиша от него.
- Ще направят единично легло за теб.
Ще направят, но тая хитруша, стюардесата, ще се цупи за щяло и не
щяло.
- А ти ще станеш обект на още по-голямо ухажване. Освен ако не
го искаш…
Да не би да ревнувам? О, откъде накъде! Няма такова нещо!
- Тя не е мой тип.
- Че ти имаш ли си тип?
- Да. Кротките, достопочтените и дискретните.
- Лъжеш.
- Моля? - поглежда ме и тутакси се мушвам под меката и лека
завивка. - Защо, ти какво си мислеше? - Качва краката си на леглото и
добавя: - Да знаеш, че доста ме дразниш.
- Не можеш да излезеш на глава с мен, нали?
Слагам красивата маска за сън и въздишам доволно. Няма да му
обръщам внимание. Тишината отеква и се чуват само двигателите.
Дрезгавият глас - оня, който подхожда на свалка, - пита:
- Ще пиеш ли шампанско?
- Не. Предупредиха ме да не прекалявам с пиенето.
Въздъхва. Леглото потъва, когато той се навежда и премества
бутилката.
- За първи път срещам някого, с когото не мога да изляза на
глава.
Протягам ръка, без да свалям маската.
- Софи Елизабет Дарлинг.
 Леко ухапване на ръката и аз подскачам с вик. Свалям маската и
срещам немигащия му поглед.
- Ухапа ли ме? - Гласът ми писука, не че толкова ме заболя. Беше
съвсем леко и закачливо гризване. И все пак! - Всъщност това е
реторичен въпрос. Ухапа ме и още как!
Устните му се извиват в усмивка, която потиска смеха.
- Не си пъхай ръката там, където не трябва.
- Може да ти се струвам куку, но и ти си откачалка.
- Би ли ме оставил на спокойствие? - пита съседът ми и затваря
очи.
- Не те понасям - промърморвам, слагам отново маската, а той
повтаря моето обвинение:
- И ти лъжеш. Няколко пъти каза, че съм страхотно изкусителен.
- Това не означава, че те харесвам. Действаш като вампир и
привличаш жертви с красотата си. Няма да се учудя, ако заслепяваш
слънцето!
- Намекваш за „Здрач“?
- Сигурно си падаш по вампира Едуард!
- О, не, за върколака Джейкъб съм! - отвръща язвително, а аз
повдигам крайчеца на маската и заявявам:
- Край! Ние никога няма да бъдем приятели.
Погледът му е престорено обиден.
- Засегна ли се, малка бърборанке?
Измърморвам нещо против „тия задници, англичаните“, лягам с гръб
към него и не обръщам внимание на зле прикритото му подхилкване.
Изменям на себе си, защото ми се иска да се посмеем заедно, но се
боя, че отново ще издигне барикада и ще се почувствам нелепо.
Гейбриъл Скот може да не знае как да излезе на глава с мен, но и аз не
знам как да се справя с него. Съсредоточавам се върху дишането си и
бръмченето на двигателите и се унасям в сън.

ТРЕТА ГЛАВА
Софи
 Някой казва „Моля, закопчейте коланите“ и аз се събуждам. Не знам
къде съм. Тъмно е, нещо тътне и се тресе. Свалям маската и мигам.
Самолетът се друса като гневен юмрук и стомахът ми се бунтува.
Легнала съм и имам чувството, че съм в състояние на безтегловност.
Къде е коланът на леглото? Опипвам и докосвам… бедро. Спомням
си, че Гейбриъл се страхува да лети. Вторачвам се пред себе си и го
виждам да лежи като талпа, със стегнати юмруци и мъртвешки бледо
лице. Диша учестено и челото му е в капки пот. Не го обвинявам, тъй
като турбуленцията си я бива. Самолетът се тресе и всеки миг ще
падна от леглото. Решавам да съм внимателна и пошепвам:
- Слънчице?
Той не помръдва и стиска зъби. Докосвам го по рамото.
- Няма страшно, спокойно!
В този миг рязко хлътваме надолу. Чувам гласа му.
- Дръпни се.
Примъквам се по-наблизо.
- Знам, че не искаш да те виждам уплашен, но нека ти помогна.
- Предложението за свирка няма да ме разсее. - Устните му са
стиснати и ми се струва, че го обзема паник атака.
- Знам,знам.
Отмятам завивката и лягам до него. Той ме поглежда с ококорени
очи и възкликва:
- Какво правиш?
- Гушкам се.
паникьосва се още повече и е склонен да се дръпне, но е вцепенен
от страх.
- Моля? Не!
- Да.
Колко е студен! Отдръпвам се и сядам, той въздиша с облекчение, но
след като завивам краката му, отново лягам. И да иска, не може да се
отдалечи повече, тъй като е на ръба на леглото. Свива се настрани и
заявява:
- Абсолютно нередно е да…
- Редно или нередно, не мърдам оттук. - Вниманието му изоставя
турбуленцията и се насочва към мен, което е добре. Облягам глава на
бицепса му. Твърд е като камък и трепери. - Пред побъркване си и
затова трябва да приемеш мъчението на моята близост, за да се
успокоиш.
Ръцете му потрепват и накрая вдига едната си ръка и ми прави
място. Победа! Притискам тяло и се сгушвам под рамото му.
Докосването е приятно. Много приятно. Боже мой, залива ме топла
вълна и нервните ми окончания са нащрек. А не бива. Намерението ми
е да помогна на горкия човек, а не да се възползвам от страха му.
Не знам какво си мисли, но се държи за мен, сякаш съм спасителен
пояс. Тялото му се тресе, той се старае да се овладее, а аз погалвам
широките му, мускулести гърди и го успокоявам:
- Шшт… Мисли за мен като за добрата, услужлива съседка.
Сърцето му бие под дланта ми и усещам как си поема дъх,
за да попита:
- Да не би да искаш да кажеш, че би го направила за всеки?
- Не. Водещият фактор е съблазнителното ти тяло. Правя се на
самарянка, за да те опипам.
- Не думай!
- Хайде, стига с тоя гняв! Знам със сигурност, че повечето жени
не отказват на гушкане с готин пич. Може да изглеждам глупава, че го
признавам, но това е самата истина.
Ръката му се плъзва по рамото ми.
- Ти си изумителна.
- Знам. А сега - тихо, че имам задача. - пускам ръка надолу по
гърдите му и ми е приятно, че той затаява дъх и мускулите на корема
му се стягат. Страхотно тяло! Налагам си и спирам с ласките, но
Гейбриъл отново се напряга и започва да трепери. Гушкането
несъмнено го успокоява. Този факт ми дава зелена светлина - аз
милвам гърдите му и си тананикам. Тялото му се отпуска и той се
завърта към мен, така че гърдите ми опират в ребрата под мишницата
му. Самолетът подскача и проклетата турбуленция непрекъснато ми
отнема по сантиметър-два от завоюваната територия.
- Съгласен ли си да назовем децата си с номера ?
Усещам как се опитва да вникне в смисъла на думите ми.
- Защо?
- Защото ще са много и ще бъде по-лесно. Като краля в „Звезден
прах“ - какво ще кажеш за Уна, Секундус, Септимус…
 - Горките деца. Помисли ли как ще им се подиграват в училище?
- Те ще бъдат смелчаци и няма да смеят да ги пипнат. Радвам се,
че одобряваш идеята.
Той сумти, а аз се смея. Все пак не каза „не“, а само потвърди, че ме
смята за куку. Нищо ново.
- Голяма гадост… - мърмори Гейбриъл и знам какво има
предвид, но се шегувам:
- Кое? Гушкането ли?
Смехът му е ироничен.
- Не, слабостта.
- Всички имаме слабости и страхове.
- Ти от какво се боиш?
Винаги съм си мислила, че ми липсват качества - инак защо ще ме
използват и изоставят? Преглъщам и отвръщам:
- От вълни. Страх ме е, че ще ме отнесат надълбоко. Виновни са
филмите на ужасите.
- Имам чувството, че си от тези, които винаги оцеляват.
Усмихвам се. Нещо топло лъха в косата ми и усещам, че е опрял
устни над челото ми. Ако забравим за турбуленцията, заобикалящите
ни кремави цветове и приглушеното осветление придават на нашето
кътче завидно спокойствие и уют.
- Какъв е естественият цвят на косата ти? - пита почти
непринудено той.
- Доста личен въпрос, господин Скот.
- Нали ще бъда баща поне на седем от децата ти, защо да не
попитам?
Самолетът се раздрусва от силно по-силно и Гейбриъл си поема
рязко дъх. Притискам се и усещам одеколона му, а под него и
влажната, настръхнала кожа. Затварям очи и слагам длан на корема му.
Мускулите потрепват.
- Руса съм.
- Това го виждам.
- Естествено руса. Само малко съм я изсветлила. Миналата
седмица бях синя. - Усмихвам се и се питам какво ли би казал за
синята ми коса.
- Не съм изненадан.
 Оправям с пръсти гънката на сивия кашмирен елек, който наистина
му стои учудващо добре. Ръбът му е запретнат и виждам ризата.
Заигравам се с едно от копчетата. Става задушно. Тялото ми натежава,
сякаш желанието го изпълва и сгорещява. Решавам да откопчая
копчето. Затаили сме дъх и когато измъквам копчето от илика, сякаш
звънва струна. Напрежението помежду ни е осезаемо. Гейбриъл се
стяга и пръстите му престават да изследват косата ми.
Какво правиш, Софи? Спри веднага. Пръстите ми не ме чуват. Пъхат
се под ризата и пълзят по гладката, гореща кожа. Тя е стегната,
опъната, почти пари и искам още… Почти не мърдам ръката си и се
надявам, че той не забелязва движението й, но знам, че не е така.
Покашлям се, но гласът ми звучи дрезгаво.
- Червената коса ме забавлява - има толкова много нюанси…
Приказвай, не спирай, че само така ще съумееш да прикриеш
нечистите си намерения. Гениална идея, нали!
- Например яркочервена. Кестеняво-червена. Ягодовочервена…
Изброявам цветовете и не млъквам - все едно чувам Буба Гъмп.
Тялото му е напрегнато, но не се отдръпва. Гейбриъл не обелва нито
дума, което е показателно, тъй като не е от онези, които биха мълчали,
ако нещо ги дразни.
Слабините ми се сгорещяват при мисълта, че ме допуска толкова
близо до себе си. Пръстите ми докосват косъмчетата на пътечката под
пъпа му. Едва сдържам желанието си да я проследя и почти изстенвам.
Стискам зъби, поемам си дъх и казвам:
- Имала съм и лилава коса. Не и зелена, не съм по зеленото.
Понечвам да откопчая следващото копче. Цялото му тяло
се стяга като под команда, но миг преди да освободя копчето, топлата
му и твърда ръка притиска моята. Дотук.
Нищо не би ме отрезвило по-добре от това докосване. Така ами,
какво правя с този почти непознат? Дори не го харесвам. Или може би
само малко? Край на романа. Ето това пише на челото на Гейбриъл
Скот.
Отново засилване на турбуленцията. Той потреперва, интимното
докосване е забравено и отново се притиска в мен, останал без дъх.
Спокойно. Без опипване. Само спокойно.
Това го мога. Или така си мисля.
 ххх

Гейбриъл
Падението е велико. Да ме видеше някой в сегашната ситуация,
цялата ми слава на безкомпромисен пич щеше да се изпари в миг. Ха-
ха! Великият непобедим Скоти, заслепен от жена все едно животът му
зависи от нея.
Килиан не би ме изслушал, а Брена щеше да ме побърка от
подигравки.
Постъпка, равностойна на самоубийство.
Е, не чак толкова. Страхът ме е сковал, мравучки лазят по краката и
ръцете ми, драйфа ми се. Оказвам се в прегръдката на непознатата и
приятно мека жена до мен. Дали не сънувам кошмар? Всичко е някак
нереално и трудно за проумяване.
Не навлизам в разговори с непознати, особено с безспирно, до
непочтителност приказливи дами. И определено не се гушкам. Не си
спомням кога за последно съм прегръщал жена. Забравено чувство,
макар и приятно.
Тялото ми копнее за по-дълбок контакт, кожата ми е гореща и
свръхчувствителна при докосване. Искам да сваля дрехите си с един
замах. Да почувствам нежността и топлината на нейното тяло.
Не мога да повярвам, че пръстите й погалиха корема ми. Едва
доловимо докосване, което пари кожата.
Възбудих се в мига, в който понечи да откопчае копчето на ризата
ми, и за малко да й позволя да плъзне ръка и сама да се увери. И
тогава? Тогава щях да я помоля да го опознае с пръсти и да го погали.
Кой знае какво щях да й обещая, само да беше продължила…
Питам се какво ли още ще избърбори - тази жена е непредсказуема в
приказките. За човек, чийто живот се върти около упражняване на
контрол върху всичко и всички, подобно изкушение е нежелано и
объркващо. И все пак, лепката Дарлинг ми помогна да потуша част от
безумния страх.
Използвам близостта й, за да я разуча по-добре. Отначало ми се
стори приятна и нищо повече. Сгреших. Профилът й е добре очертан
на фона на сивия ми елек и забелязвам изящните му линии и нежна
заобленост - не, тя не е само приятна, тя е трогателно хубава. Кожата й
е неописуема. Бил съм с жени с различен цвят на кожата - от
тъмнорозово-кафяво до най- бледо млечнобяло, - но никога не съм
обръщал кой знае какво внимание на този фактор в женската красота.
Докато не видях Софи Дарлинг. Кожата й е луминесцентна, гладка и
нежна, без нито едно петънце. Златистият цвят ми напомня на
бисквитите масленки. Всичко у Софи наподобява на сладко угощение:
изкусително, но и вредно за здравето.
Колкото повече я гледам, толкова повече се изкушавам да докосна
лицето й и да проверя дали наистина е копринено. Сещам се за
сияйната и съвършена Мерилин Монро, ала нейната красота се дължи
на грим и добро осветление. Лицето на Софи е без пудра и без
фондьотен.
Без разрешение плъзвам ръка към рамото и се надявам да докосна
шията й. Софи не помръдва, сякаш следи всяко мое движение.
Сърцето ми ще изхвръкне: спри, спри, спри…
Не спирам.
Само едно докосване. Ще задоволя любопитството си и нищо
повече.
Краят на пръста ми спира на ключицата й и едва сподавям
надигащия се в гърдите ми стон. Кожата й е по-нежна от коприна. По-
мека от кадифе. Гладка, топла. Поемам си дълбоко дъх и бавно
издишам. Ръката ми намира отново ръба на леглото, където не дебне
изкушение. Проклетият самолет не спира да се тресе.
Говорѝ. За каквото и да е.

Не ме бива в общите приказки и се чудя какво да попитам.

- Защо отиваш в Лондон? На почивка ли?
Чудя се защо жена като Софи пътува сама. На нея й подхожда да е с
някого, с когото да обменят мисли и впечатления. Струва ми се
странно, че ще обикаля Лондон сама. Каква нелепа мисъл - та тя е
голяма, зряла жена.
- Отивам по работа. - Отговорът й прозвучава едва ли не като
подигравка към въпроса ми.
- Наистина ли? - Изненадата, уви, ми проличава и тя заявява
неприязнено:
- Наистина! Лекомислената жена с големите гърди има и мозък.
 Не споменавай за гърдите, че и без това са се опрели в ребрата ми.
- Какво общо имат гърдите с мозъка?
Тя вдига глава и ме поглежда.
- Ти да не се обиди?
- Обидих се. Намекваш, че съм сексист, а не съм. Колкото до
лекомислието… Не мога да си представя да си сериозна за каквото и
да е.
Вирнатият й нос се сбръчква и тя забива пръст в ребрата ми. Едва се
сдържам да не изохкам. Дано не разбере, че имам страшен гъдел.
Отпуска глава на рамото ми и ми е много, много приятно.
- Е, предполагам, че сама си заслужих това определение.
Благодарен съм, че не задълбочава разговора и отпускам ръка върху
главата й.
- Софи, разкажи ми за работата си.
Усещам, че тялото й се напряга.
- Няма кой знае какво за разказване.
Поглеждам я, скулите й пламват и тя се покашля.
- Отивам на интервю за нова работа.
- И защо си толкова притеснена?
Тя отново бърчи нос. Обзема ме лудо желание да го целуна. Ще я
шокирам, но ще бъдем едно на едно. Овладявам се, а тя продължава да
бърбори.
- Имам бегла представа за работата, не съм наясно с
подробностите.
- Отиваш в чужда страна и не знаеш за каква позиция
кандидатстваш? - Какво странно момиче! - Знаеш ли поне къде
отиваш? Пътуваш в първа класа, но не знаеш точно за къде?
- Херцоже, престани! - Сръгва ме, въздъхва и се обляга на мен. -
Знам името, имам препоръки, така че не съм си купила билета просто
ей така. Те ми го плащат.
- Гледай ти!
- Защо се учудваш?
- Защото ако някой ти плаща международен билет, за да отидеш
на интервю, не може да не знаеш какво ще искат от теб.
Отново сръгване и този път потръпвам, тъй като е под рамото,
където имам най-много гъдел.
 - Аз просто съм най-добрата!
- И какво точно работиш?
Дано не каже, че е стриптийзьорка.
Аз май наистина съм сексист.
- Маркетинг в социалните медии и Лайфстайл фотография -
гордо заявява Софи.
- Няма какво друго да е.
Очите й се присвиват.
- Мислеше, че съм високоплатена компаньонка ли?
- Съвсем не.
Впечатлен съм - момиче с лице на Барби, а гледа с такъв гняв! За
малко да й го кажа и стискам устни, за да не се поддам на
изкушението. Повдигам вежди, поглеждам я въпросително и все едно
сме герои от „Точно по пладне“.
- Социалните медии са важна част от бизнеса! - заявява тя, а аз я
успокоявам:
- Госпожице Дарлинг, отпусни се. Напълно съм съгласен.
Групата ни има нужда от още по-добро представяне в социалните
медии и от няколко месеца карам Брена да направи нещо по въпроса.
След опита на Джакс да се самоубие, ние се оттеглихме от светлините
на прожекторите и феновете и музикалната индустрия запълниха
неяснотите с неверни предположения. Тревожен факт, тъй като „Кил
Джон“ са много повече от това, което светът мисли за тях.
Софи продължава да ме гледа подозрително, сякаш се е наслушала
на критика към професията си. Би било престъпление, ако дръзна да
излича надеждите и мечтите на това жизнерадостно и чувствително
момиче. Смекчавам тона и подхвърлям:
- По-добре започни от началото.
- Не и ако ме поучаваш - тросва се тя.
- Не обещавам. - Подръпвам я леко за косата и се усмихвам: -
Хайде, говори. И без това няма какво друго да правим.
Стиска устни; огненият им цвят е изчезнал и бледността им й
придава по-благодушен и уязвим вид. В ъгълчето на горната устна има
малък, почти избелял сребрист белег, който е дяволски
предизвикателен: хайде, прилепи устни точно тук и ме вкуси. Стискам
пръсти в юмрук, за да не го докосна. Скот, стегни се.
 - Слушай тогава - започва Софи и се сгушва като котка. Затварям
очи и съм целият в слух. - Миналата година работех в сферата на
социалните медии и помагах на творчески личности във връзка с
изявите им в Туитър, Инстаграм, Фейсбук, Снапчат…
- Учеше ги как да изглеждат остроумни?
- О, почти комплимент!
- Комплимент е.
Тихият й смях ме вълнува все повече.
- Два комплимента за една вечер. Дано не ми прималее. Уча ги
как да подчертават качествата си и да се сдобиват с нови
последователи. С последния клиент наистина ми провървя.
Споменава името на изгряваща телевизионна звезда. С Брена бяхме
само преди месец със същата знаменитост в един нюйоркски клуб и
пихме коктейли. Малък свят…
Дългите мигли на Софи хвърлят сенки върху скулите й, а погледът й
е замислен.
- Та с този клиент имах успех. Направих снимки - твърде
сценични и претенциозни, но феновете адски ги харесаха.
- Виждаме това, което искаме да виждаме.
- Строим си пясъчни замъци за известните личности и ни се ще
да надникнем през някое макар и малко прозорче.
- Да. И ти отваряш прозорчето, нали?
Тя кима, а бузата й гали скулата ми.
- Получих имейл за интервю за работа в Европа и покана да
отида в Лондон за сметка на компанията. Вероятно става дума за
голяма знаменитост, но подробностите ще науча, когато пристигна,
тъй като информацията е дискретна. Първа класа беше страхотна
изненада. Очаквах билетът ми да е икономична класа. Какъв трябва да
си, че да те викат на интервю с билет първа класа?
- Зависи от кандидата. Но така или иначе, не разбирам защо са ти
дали моето второ място?
- Още ли си бесен?
Хората може да говорят какво ли не за мен, но аз съм сдържан и
винаги се владея.
- Нищо лично - уверявам я и усещам ръката й върху корема си.
Тя се усмихва и подхвърля:
 - Не искаш свидетели, а?
Прозорливо момиче, което ме радва, когато казва:
- Както и да е, радвам се, че съм тук.
Аз също се радвам.
Сръгва ме и настоява:
- Признай, че пътуването ти е приятно заради мен.
- Несравнимо по-приятно от всички пътувания досега.
Предполагам, че е тайна, но разбра ли кой ще те интервюира? Някакво
име?
- Да. - Усмивката й сияе, сякаш информацията ще ме ощастливи.
- Браян Джеймисън от… Ама защо пребледня толкова? Повръща ли ти
се?
Почти. „Браян“ е върхът на черешката в невероятната ми среща с
това приказливо момиче!
Софи се надига на лакът и около загриженото й лице се появява
ореол от лунни кичури. Те са плод на въображението ми, тъй като
светлината е мижава - до мен седи само едно момиче с изрусена коса и
с дар слово.
Лъжа. Тя е много повече от това.
- Слънчице, какво става? Как си?
- Добре съм. Опитвам се да осъзная факта, че се излежавам с
потенциален бъдещ служител.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Софи
Не е за вярване колко бързо може да спадне настроението в мига, в
който разбираш, че мъжът, в когото си се гушнал, работи с
евентуалния ти бъдещ шеф. Не че съм очаквала нещо друго от
високомерния, но и - о! - ужасно сексапилен Гейбриъл Скот. И за миг
не съм си въобразявала, че няма да се разделим веднага щом кацне
самолетът, което би било разумно решение. Категорично не желая да
се поддавам на свалки, тъй като не се отразяват добре на менталното
ми здраве. През мен минаха достатъчно никакъвци, че да се отдам на
спорадичен секс. То така или иначе, Гейбриъл не ми предлага. Какво
да очакваш от такъв надменен фукльо!
Дали е просто арогантен и по принцип не се занимава с обикновени
жени като мен? Май не, тъй като наблюденията ми показват, че се
държи така с всички.
Разделяме се на летището и толкова - двама непознати, принудени
да прекарат една нощ в близост. Ето защо не ми пука как се държа.
Но какво се оказа? Ще се виждаме и в Лондон. Той работи с Браян
Джеймисън, което, разбирам, било измисленото име на шефката на
„Връзки с обществеността“ Брена Джеймс. Недоумявам защо й е това
фалшиво име, но фактът си е факт. При това интересен факт.
Гейбриъл се отдръпва и помежду ни зейва цяла педя. Самолетът
вече не се друса и аз не съм му необходима. Мълчим.
Преди да кацнем, го заговорвам за работата и за Брена. Тя щяла да
ми обясни всичко. Успявам да го разсея достатъчно, за да не забележи,
когато кацаме. Поглежда ме и предлага:
- Шофьорът ми ще те закара до хотела ти.
Късна вечерта е, в чужда страна съм и нямам намерение да откажа.
Дори съм благодарна и малко слисана oт предложението.
- Благодаря. Много мило.
Гейбриъл ме изглежда така, сякаш недоумява какви ги говоря, но
кима.
- Имаш ли чекиран багаж?
- Да. Вероятно и ти? Или може би не? Нали живееш в Лондон.
- Напоследък живея предимно в Ню Йорк, но имам всичко
необходимо и в Лондон.
Замислям се за живота му - обикаля света, има къщи в Ню Йорк и
Лондон с „всичко необходимо“ - и за малко да изпусна ескалатора към
лентата с багажа. Гейбриъл върви така, както предполагах - бързо и
уверено, като човек, който е свикнал да му се прави път.
Вече на terra ftrma, забелязвам как въздейства на хората - те
наистина му правят път. Разделят се като пословичното Червено море
и гo зяпат.
 Мъжествената му красота секва дъха, а излъчването му е силно,
земно, почти брутално. Повечето чаровни хора ни карат да искаме да
бъдем част oт техния кръг и да се чувстваме един вид
привилегировани. С Гейбриъл не е така: той е сдържан, не говори и
докато вървим, не вдига очи oт телефона. Безброй имейли, на които
отговаря със завидно умение, без да спре дори за миг. Спираме пред
лентата и той ме пита с телефона на ухото:
- Виждаш ли багажа си?
Освен ръчния багаж с камерата и оборудването й имам два големи
куфара. „Браян“ ме беше посъветвал да взема повече багаж, в случай
че ме назначат.
- Не още.
- Цвят?
- Червен.
Подсмихва се.
- Не се учудвам.
- А твоят куфар сигурно е черен като безсмъртната ти душа.
Той пъхва телефона в джоба си и ме поглежда с леко насмешлив
поглед.
- Тъмнокафяв е. От крокодилска кожа.
- Защо ли изобщо се шегувам с теб!
- Уважавам последователността ти.
Зървам куфарите си, Гейбриъл извиква носач и отново тръгваме.
Десет вечерта е и се чувствам някак странно, защото прекарахме цяла
нощ в самолета. Такситата не са много и повечето хора разчитат на
посрещаните си.
Мразя да пристигам на нови места нощем. Самотата на пътника
свива стомаха ми. Обзема ме страх да не остана на летището и да спя
на някоя пейка.
Не и тази вечер. Отново изпитвам благодарност към Гейбриъл, тъй
като ме насочва към черния ролс-ройс до тротоара, и казва:
- Надявам се, че няма да подскачаш и да викаш е-ха-а!
- Не съм чак толкова недодялана.
Добре че ме предупреди, тъй като бях склонна да постъпя точно
така. Стискам зъби, защото - е-ха-а - колата е много яка! Ще ми се да
потрия лице в меката като масло кожена тапицерия и едва се сдържам
да не натисна някой от бутоните.
Шофьорът затваря вратата и Гейбриъл ме поглежда.
- Хайде, друсни се няколко пъти, знам, че се изкушаваш.
Присвитите очи и плътният му, настоятелен глас намекват,
че ме подканва към нещо, което едва ли не излиза от рамките на
приличието. Кръстосвам крака и заявявам с привидно небрежен глас:
- Благодаря, но така съм добре.
Миглите му са почти спуснати, но забелязвам, че гледа коленете ми.
Под блузата ми плъзва неочаквана топла вълна. Колата потегля и аз
потъвам в меката седалка. Каквото и да се случи по-късно, поне ще се
насладя на този момент.
Погледът ми се рее и ми е странно, че пътуваме в лявото платно.
Очаквам едва ли не да се блъснем челно с някоя задаваща се кола.
Гейбриъл говори по телефона с Джулс и го (или я) засипва с въпроси -
готова ли е къщата му, договорите получени ли са и така нататък.
Приятният му, макар и сдържан тон, ме успокоява и се чувствам
прекрасно в уютната кола.
Облягам глава и затварям очи. Гейбриъл пита дали стаята на
госпожица Дарлинг е готова с всичко необходимо. Осъзнавам, че
всъщност кандидатствам за работа в неговата компания. Не знам дали
съм радостна, или разочарована. Може би и двете.
- Да не разубедиш госпожа Джеймс и да остана без работа?
- Заради съвместния ни полет ли? - Повдига вежди и стиска
устни. - Трябва да съм голям клюкар, ако го направя.
-Ти го каза.
- Твърдиш, че съм клюкар ли? - Гласът му звучи толкова
обидено, че се чувствам и дребнава, и нетактична.
- Извинявай, не биваше да го казвам. Уморена съм от пътуването,
пък и не всеки ден се случва да спориш с часове с бъдещия си
началник.
В ъгълчетата на очите му се забелязва нещо като усмивка.
- Технически погледнато, аз не съм ти началник. С Брена сме
нещо като партньори. И все пак, уважавам угризението ти.
- Угризението предполага провинение. По-скоро изпитвам
неудобство.
 Опитва се да се усмихне, но устните му отказват. Дали някога ще го
видя да се усмихва от сърце? И докога ли ще трае познанството ни?
Шансовете ми да работя за неговата компания са почти минимални,
тъй като не се вмествам в рамките на закостенял и изпълнителен
служител. Решавам да го попитам:
- Няма ли да ми кажеш каква точно е работата ти?
- Напиши в Гугъл името ми или името на Брена. - Посочва с
надменно вирната брадичка чантата ми и добавя: - Хайде, извади
телефона и пиши.
Изкушавам се. И то много, но ми се струва, че е по-редно да не ровя
в Гугъл.
- Можеш да ми се довериш и да ми кажеш вместо да…
- Не е въпрос на доверие. Това не е тайна и съвсем скоро ще
разбереш кой съм. Уважавам макар и малко крайното, но категорично
желание на Брена за ограничаване на информацията до деня на
интервюто.
Облягам се с въздишка.
- Прав си. Ще се придържам към изискванията й и ще използвам
въображението си.
Поглежда ме с весело пламъче в очите.
- Значи засега оставам международен шпионин!
- Само веднъж си го помислих!
Телефонът му звъни и веднага пише отговор на съобщението.
- Брена ли е?
- Хем приказлива, хем любопитна. Върховна комбинация.
- Ама ти харесва! - Гласът ми звучи тържествуващо. Изкушавам
се да го принудя да ми отговори и той като че ли се досеща.
- Да, Брена. Казах й, че пратката е готова за доставяне.
Обляга се в ъгъла, стройното му тяло изпълва пространството и ми
заприличва на жива реклама на „Армани“. Цялата тази мъжествена
красота е фокусирана върху мен и все едно съм под горещите,
разголващи и ослепителни прожектори на огромна сцена.
Старая се да не мърдам. Дали ще мога някога да го погледна, без да
ми секне дъхът и да ми омекнат коленете?
Размяната на сконфузени погледи най-сетне престава, тъй като
колата спира пред малък хотел с непретенциозна фасада. Лъскавата
зелена врата е във викториански стил, с прозорчета от шлифовано
кристално стъкло и малък черен навес, за да пази гостите от дъжда.
Хубав хотел, но не е подходящ за елегантния и превзет Гейбриъл Скот.
Няма дори портиер, а Гейбриъл без портиер…
Оправям черните си панталони за йога и съжалявам, че не се бях
издокарала за полета до Лондон. Брена вече беше разбрала, че съм
пристигнала, но дали щеше да ни чака?
Гейбриъл казва със спокоен и плътен глас:
- Безпокоиш се напразно.
- Не се безпокоя.
Повдига една вежда и ме поглежда въпросително. Мачкам подгъва
на блузата си.
- Е, може би малко.
- Отговаряш на изискванията. Напълно. - Бърчи вежди и се
питам дали не ми се присмива.
- Ако Брена е като теб…
- Не е. - Придърпва маншетите на ризата си. Прави го често,
нещо като нервен тик. Чудя се защо се притеснява. - Никой не е като
мен. Ще ти харесат.
Ще ми се да попитам кои са тези, които ще ме харесат, и понеже не
одобрявам намека, че само той не струва, казвам:
- Ако искаш да знаеш, не си чак толкова лош и не е като хич да
не те харесвам…
Гейбриъл почуква по стъклената преграда и дава знак на шофьора да
отвори вратата. После казва с равен и едва ли не безразличен тон:
- Ако всичко е наред, ще се виждаме често.

Слезе с мен и не ме остави сама на рецепцията, като се изненада, че

съм учудена от вниманието му. Бях толкова уморена, че веднага си
легнах.
Не мигнах. Беше тъмно и чувах колите на улицата, което ми
напомняше за дома. Лежах така с часове.
Вече е утро. Издокарана съм с любимата ми впита, циановозелена
рокля с три четвърти ръкави в стила на шейсетте години. От едната
страна има черни копчета, а от подгъва се подава закачлив тесен черен
волан. Обувките ми са с котешки токчета, а косата ми е събрана на кок
шиньон.
Можех да се облека по-консервативно, но тогава нямаше да съм аз.
Не съм и няма да бъда консервативна. Ако Брена
Джеймс ме наеме да организирам медийната кампания и да правя
снимки, ще нося предимно джинси.
Дълго стоя пред огледалото и накрая слизам в салона на втория
етаж. Хотелът е в стара викторианска сграда на четири етажа.
Стълбището е тясно и с поизтъркани дървени стъпала, които скърцат.
Миниатюрният асансьор е клаустрофобичен. Салонът прилича на клуб
за джентълмени - с кожени фотьойли около малки дървени масички и
бяла ламперия между Изумруденозелените копринени тапети. Гостите
разговарят тихо и закусват. Срещата ми с Брена е след час. Не съм
гладна, но поръчвам кафе „flat white“, тъй като не съм в настроение за
пенесто капучино. Помолвам сервитьорката да ми дешифрира менюто
и я питам:
- Защо пише да не се правят снимки?
Отговорът е със силен източноевропейски акцент:
- Това е частен клуб за професионалисти в шоубизнеса. Гостите
не желаят да ги безпокоят.
Оглеждам се и забелязвам красива жена, която не може да е друго
освен многообещаваща млада певица. Закусва в компанията на мъж,
двамата бъбрят и се смеят. Той като че ли ми е познат, или си
въобразявам…
- Клуб, значи!
- За музиканти, театрални и филмови деятели, а понякога и
футболисти - делово пояснява сервитьорката.
Трудно ми е да се съсредоточа. Пия кафето със сметана и дочувам
разговорите oт съседните маси: продуцент на документални филми се
оплаква, че не може да намери свестен разказвач, изпълнителен
директор на звукозаписна компания се е запътил към студиото за
работа върху нов албум, телевизионен репортер се жалва на агента си
oт договора.
За кого ли ще работя? За известен актьор? Може би и Гейбриъл е
агент? Би се справял отлично. Дали не работи във филмово студио?
 Погълната съм oт макар и безочливото подслушване на разговорите
и не забелязвам жената, която издърпва стола до мен и сяда.
- Здравей. Аз съм Брена. Или Браян. - Засмива се и добавя: -
Скоти ме уведоми, че си наясно с тайната ми самоличност.
Брена Джеймс е висока, слаба и изключително красива.
Златисточервената й коса е прибрана в елегантна конска опашка,
изисканият й костюм е с цвят на мед, а обувките са тюркоазени и с
убийствено висок ток.
- Каква страхотна рокля! Дали да не те вземем на работа заради
нея?
- Нямам против - усмихвам се и стискам ръката й. - Готова съм да
отговоря на всякакви въпроси.
- Срещата ни е след половин час, но те видях и си казах, че няма
да е учтиво, ако не дойда да се представя. - Усмивката й е до ушите и й
придава леко палав вид. - Извинявай, че подраних.
- Няма проблем. А Скоти… Гейбриъл ли е?
- Да. Гейбриъл Скот. Наричаме го Скоти. Казал ти е първото си
име? - Поглежда ме учудено.
Това някаква дълбока тайна ли е? Защо се държат като
международни шпиони?
- Все едно му извадих зъб - отвръщам през смях, макар това да
беше самата истина.
Брена си поръчва каничка кафе и ме оглежда внимателно. Изваждам
дебелата кожена папка.
- Заповядай, това е портфолиото ми.
- Няма нужда. Проучих работата ти, преди да те поканя на
интервю.
Усещам, че се изчервявам.
- Извинявай, малко се притеснявам.
- Недей - потупва ме Брена по ръката. - Преживяла си цял полет
със Скоти. Какво по-голямо изпитание от това!
 Поглеждам я подозрително и решавам да я попитам:
- Ти ли ме настани до него? Мислех, че съм имала късмет да се
озова в първа класа, а то…
Брена си налива кафе.
- Аз, разбира се. - Отпива глътка и въздиша със задоволство. - За
да те примамя да работиш за нас. Ще гледам да стоиш настрани от
него. Не бива да проявявам жестокост.
- Чак пък жестокост?
- Повечето хора не предполагат що за птица е, докато не си
отвори устата и не ги сащиса.
Усмихвам се.
- Погледът му е достатъчен.
- Но ти оцеля!
Гейбриъл няма нужда от покровител, но кой знае защо, съм склонна
да го защитавам.
- Беше забавно.
- Забавно? - Червените й вежди се повдигат и скептицизмът в
гласа й почти я задавя.
- Полетът беше чудесен. Благодаря за първата класа. Беше
несравнимо преживяване!
Брена се покашля.
- Радвам се. Бях сигурна, че Скоти ще постави междинната
преграда още преди да настани скъпоценния си задник на седалката.
Не й обяснявам за липсата на преграда, а тя поглежда телефона си.
- Да вървим. Момчетата ни чакат.
Стомахът ми се свива.
- Колко души ще ме интервюират? Цяла група ли?
- Горе-долу.
Краката ми се подкосяват.
- Гейбриъл ще дойде ли? - Част от мен предпочита той да не
присъства, тъй като едва ли ще мога да се съсредоточа под лазерния
му поглед. Но нещо дълбоко у мен ме кара да искам да го видя -
странно, ала се чувствам по-уверена, когато той е наблизо.
- Да, Гейбриъл ще дойде. - Брена спира и ме поглежда изпод
миглите си. - Може би ще е по-добре, ако засега му казваш Скоти.
 - Защо? - Скоти не му подхожда - звучи като галено обръщение
към чаровен хубавеляк, а не към такъв супер елегантен мъж с вид на
модел и с нрав на заядлив херцог.
Токчетата на Брена потракват, докато приближаваме залата, където е
срещата.
- Така го наричат всички в бизнеса - отвръща тя. - От години не
съм чувала някой да му казва Гейбриъл.
Добре че не споделих, че се обръщам към него с Хелиос или
слънчице. Все пак искам да ме назначат и най-добре да се въздържам
от споменаването на името Гейбриъл.
Влизаме и се стъписвам. Дали не кандидатствам за работа в агенция
за модели? Всички присъстващи мъже са пълна шемет по различен
начин. В следващия миг установявам, че са ми познати.
„Кил Джон“!
Най-великата група в света! Погледът ми пърха, а изражението на
мъжете варира от „добре дошла“ до „я, гледай ти“ и „о, бива си я“.
Басистът Рай Питърсън, атлетичен и красив по момчешки, ме гледа с
усмивка до уши, барабанистът Уип Декстър кима учтиво, Джакс
Блекул - скандалният китарист и понякога певец - е с изражението „я,
гледай ти“ и отбягвам зеления му поглед, защото леко ми прималява.
Килиан Джеймс е с тъмна коса, тъмни очи и мрачно изражение. Той
става и накланя глава, сякаш за да ме види по-добре.
Трябва веднага да изчезна оттук!
Правя крачка назад и се блъскам в някого. Усещам мириса на
одеколон и фин кашмир.
- Не назад, бърборано - шепне Гейбриъл в ухото ми и ме побутва
напред.
Килиан ме гледа все едно съм прочетена книга. До него стои красива
жена с тъмноруса коса - същата, с която беше на закуска. Това е
Либърти Бел, певица и негова съпруга. Не ми върви, факт, трябваше да
ги разпозная по-рано, а сега е вече късно.
Гейбриъл е с типичното си неутрално изражение, но в погледа му
проблясва пламъче за кураж. Не отмествам очите си от него и се
страхувам, че ще си тръгне и ще остана сама. Странно, но това ме
тревожи, тъй като се познаваме от толкова скоро…
 Брена ме представя. Взема портфолиото от изтръпналите ми пръсти
и го подава на момчетата.
- Софи е фотожурналистка и…
Килиан избухва:
- Спомних си коя е! Това шега ли е? - Върви към мен с пламнало
лице и вика: - Що за наглост - да се появиш тук!
Гейбриъл застава помежду ни и го спира:
- Спокойно! Не се дръж така с госпожица Дарлинг.
Килиан едва се владее.
- Защо? Папараците може да ни притесняват, така ли?
- Килс, кротко - намесва се Рай. - Не всички фотожурналисти са
папараци.
Де да беше истина и за мен.
- Тя не е само папарак, тя е онази, която снима Джакс. Нали,
мила? Мислиш, че не те видях с шибаната ти, навряна в лицето ми
камера, докато той умираше?
Гейбриъл недоумява:
- Какво говориш?
- Чу ме много добре. Тя продаде онези снимки с Джакс!
- Невъзможно. Мартин Шиър ги продаде, сигурен съм. Цяла
година се разправяхме с адвокатите. - Гейбриъл вдига ръка, сякаш иска
да сложат край на разговора. Държи се все така хладно и по дръзкото и
неспокойно потрепване на челото му личи, че очаква обяснение.
Едва си поемам дъх и казвам, без да го поглеждам:
- Мартин ми беше гадже.
Той отмята глава, сякаш съм го зашлевила. На лицето му се изписва
силно разочарование и растящо отвращение - вече ме е зачертал с две
дебели черти и не го виня. Аз също съм отвратена. Невероятно е, че
човек може да падне толкова ниско в копнежа си да бъде обичан с
мисълта, че най-сетне е намерил любовта.
Дано земята се разтвори и ме погълне! Но как ли ще се отърва от
ужасното, мъчително чувство, което ме изпълва всеки път, когато си
спомня за онази нощ и снимките на Джакс Блекул, който лежи в
несвяст сред локва повърната храна… Още чувам как Килиан крещи
името му, а охраната тича в паника. Постъпих глупаво, защото мислех
за доброто заплащане и Мартин ме насърчаваше да не мисля за обекта
като за човек, а само да си представям завидния хонорар.
Постъпих като най-долната и безскрупулна Софи. Бях объркана и не
разсъждавах. Ето че миналото се изправи срещу мен и не знам как да
се оправдая, но подхващам:
- Мартин беше… и е боклук. Тогава не го знаех, но това едва ли е
извинение. Когато се запознахме, бях в тежък момент от живота ми, а
той притежава особен чар. Убеди ме, че тази работа е забавна: лесно
спечелени пари и доставяне на радост на феновете на заснетите
знаменитости. - Сред негодуващите възклицания на момчетата
добавям: - Повярвах в заблудата. След снимките в онази нощ Мартин
беше на седмото небе и ме увери, че спечелените пари ще ми стигнат
поне за една година.
Момчетата ме гледат възмутено, а Гейбриъл стиска зъби и всеки миг
ще избухне. Стомахът ми се обръща и пръстите ми са ледени, но
продължавам:
- Няма да ви лъжа, че се нуждаех от парите. Месеци наред нямах
добър доход и живеех на нудъли. Видях снимките и се ужасих. Бяха
потресаващи и никога няма да ги забравя. Не исках да ги продам.
Мартин ги взе, без да ми каже, и ги продаде.
- Откраднал ги е? - пита Гейбриъл с равен глас и не ме поглежда.
- Да. Трябваше да го съдя, но не го направих, защото снимките
обиколиха света и толкова ме беше срам…
Гейбриъл кима. Килиан отново крещи:
- Брена, тя не може да остане повече тук, ясно?
- Бихме могли да обърнем гръб на миналото и да продължим
напред - спокойно предлага тя, а той се изсмива, сякаш не вярва на
ушите си.
Едва намирам сили да кажа:
- Ако знаех, че интервюто е за вас, нямаше да дойда.
- И какво от това? Като че ли цяла година не се чудим как да се
измъкнем от ада, в който ни вкара с тези снимки! - не се предава
Килиан.
Всички заговорват в един глас, думите се сипят върху мен и всеки
миг ще се разплача. По едно време Джакс изсвирва с уста и вика:
- Млъкнете най-сетне и седнете!
 Вероятно това не се случва често, защото другите го поглеждат
учудено, но сядат на мига. Само Килиан му хвърля неприязнен поглед
и чак тогава сяда.
Когато видях за първи път Джакс, той беше слънчево и
жизнерадостно момче и го помислих за американец, макар да беше
половин англичанин. В последните две години се беше променил и
момчешкият му чар беше заменен с макар и нешлифована мъжествена
красота - животът беше оставил отпечатъка си, но за по-добро.
Джакс ме поглежда и казва:
- Дълго време исках да те намеря и да ти се извиня за
„случката“…
- Какво?! - скача Килиан.
- Млъкни и ме изслушай - заявява Джакс и прокарва пръсти през
щръкналите си кичури коса.
- Няма защо да ми се извиняваш - промълвявам, а Гейбриъл се
намесва:
- Джакс, ти откъде познаваш госпожица Дарлинг? - Лицето му е
като изсечено от камък в очакване на отговор.
Имам чувството, че потъвам в земята, когато Джакс отвръща:
- Срещнахме се в бара на хотела в нощта на нещастния случай.
- И ти предложи да ме почерпиш питие. - Решавам да участвам в
разговора, за да помогна на Джакс.
Лицето на Гейбриъл пламти, но не му обръщам внимание. Уип
подхвърля:
- Ясно, свалка!
- Няма такова нещо - обяснява Джакс. - Пихме водка с тоник и
лайм и се смяхме на тъпанарите, които плащат хиляди за папарашки
снимки. Софи не се обиди, че едва ли не нарекох работата й глупава.
- А каква да е! - възмущава се Килиан.
- Тя имаше нужда от пари, за да плати заемите в университета и
наема си. В заключение решихме, че има и по-кофти начини за
сдобиване със средства.
- Не думай! - не се предаваше Килиан.
Не го обвинявам. Той пръв намери почти бездиханния Джакс и
групата се разпадна за цяла година след опита му за самоубийство.
Как би могъл да прояви и най-малко благородство…
 - Има, и ти го знаеш - изглежда го Джакс и се обръща към мен. -
Помниш ли какво ти казах тогава?
В гърлото ми засяда буца. Едва преглъщам. Гейбриъл ще избухне
всеки миг. Погледът му ме приковава, а мълчанието в залата ме
задушава.
- Каза… Каза… - Гласът ми е хрипкав и едва се чува. - Каза…
Джакс продължава вместо мен:
- Казах: „Ела по-късно в стаята ми и ще ти дам нещо скъпо,
което ще продадеш.“
Рай мърмори:
- Мамка му!
Килиан вика:
- Върви по дяволите, Джакс!
Всички осъзнават истината. Осъзнавам я и аз.
Завива ми се свят, примигвам и си поемам дъх.
- Мислех, че се шегуваш, но когато ми даде ключа от стаята си,
реших, че просто искаш да бъдем заедно, а не…
Гейбриъл се изсмива иронично и смехът му се забива в сърцето ми.
Не мога да го погледна и ми се струва, че никога няма да мога.
- Знам, мила - промълвява Джакс. - Но както вече разбра, аз те
поканих нарочно.
- Защо избра мен? Защо мен?
- Казах си, че си свястно момиче и не си за такава гадна работа,
че имаш нужда от пари, а за мен вече не би имало значение, така че…
Килиан скача, събаря стола си и излиза. Либи тръгва след него и
прошепва:
- Ще поговоря с него.
Мълчанието е мъчително и искам да потъна вдън земя. Но от
грешките си не можеш да избягаш, опитвала съм неведнъж.
- Толкова съжалявам - подхващам едва чуто. - Онази вечер е…
най-ужасната в живота ми.
Джакс клати глава.
- Вършеше си работата.
- Не е така. Аз продадох човечността - моята и твоята. Трябваше
да захвърля камерата и да ти помогна, а не да снимам и да позволя да
публикуват снимките!
 - Всеки човек съжалява за нещо - успокоява ме Джакс. - Искам
всички да знаят, че не тая лоши чувства към теб и ще се радвам, ако
работиш за нас.
Боже мой! Аз не заслужавам такова благородно отношение!
Уип е пребледнял, но кима и заявява:
- Джакс е прав. Остани при нас. А и Брена не би те избрала, ако
не си добър професионалист.
- За всички ще бъде добре - съгласява се Рай. - А за теб ще бъде и
нещо като катарзис.
Какви хора! Очаквах да ме изхвърлят, а то…
- Килиан ще се успокои и ще разбере за какво става дума -
уверява ме Уип. С Рай ми протягат ръце и стисват моята и добавя: -
Извинявай…
Джакс слага топлата си ръка на рамото ми.
- Радвам се, че изяснихме нещата. Наистина исках да те потърся
и да ти се извиня. Беше доста непочтено да те използвам по този
начин.
- Радвам се, че го направи, а и че си добре.
Усмивката му е сдържана, но приятелска.
- Ела довечера с нас. Ще се позабавляваме, Соф.
Целува ме по бузата, поглежда Брена и излиза.
В стаята оставаме аз, тя и Гейбриъл, който казва:
- Голяма грешка. - Сепвам се и срещам очите му. Имам
чувството, че мога да се огледам в ледения му поглед. Все едно
виждам друг човек - студен и затворен, който говори с отчетлив, но и
равен, служебен глас. - Ти съжаляваш за постъпката си, Джакс поема
отговорността, но всичко това е без значение за предстоящото турне.
- Не те разбирам, Скоти - най-сетне се обажда Брена и гласът й
не търпи възражение.
Той кръстосва крака, като подпира глезена върху коляното си с
пренебрежителен жест.
- Брена, групата е най-сетне действаща. Заровихме стари рани, а
ти въвеждаш елемент на недоверие, без да се замисляш за рисковете.
- Аз не съм елемент, а човек - заявявам, макар да знам, че не бива
да показвам колко много съм разстроена. Мислех си, че изпитваме
поне малко уважение един към друг, успокоявах го, когато трепереше в
самолета, а сега се оказва, че съм някакъв елемент! - Защо си против,
след като другите не са?
- Защото моята работа е да мисля рационално, когато другите не
искат или не могат. - Гледа ме така, сякаш съм част от мебелировката,
и продължава: - Госпожице Дарлинг, става дума за бизнес и нищо
повече.
- Празни приказки! Всичко на този свят е лично. Най-вече
бизнесът. Преценяваме дали един човек заслужава доверие, за да
можем да работим с него, не е ли така? - Усещам тръпки на гняв и
обида. - Господин Скот, вие вече сте взел решение и няма нужда да ми
обяснявате, че тук няма нищо лично.
Да не повярваш, ала този човек нито мига, нито помръдва, а само ме
гледа с очи на ледник.
- Съжалявам, госпожице Дарлинг.
- Убедена съм!
Ако не го гледах втренчено, нямаше да забележа потрепването в
ъгъла на устните му. Надига се бавно и отегчено, закопчава сакото на
костюма, кима сдържано и излиза, без да погледне назад.
- Идеално! Доволна съм! - заявява Брена.
- Извинявай, че ти загубих времето…
- Назначена си, Софи.
Зяпвам, а тя подхваща:
- Такъв късмет се пада веднъж в живота. Знаем го и двете. Не
прецаквай всичко заради някаква тъпа неприязън. Говоря ти от опит.
После ще съжаляваш.
Можех да кажа нещо гневно или самосъжалително, но си давам
сметка, че имам възможност да обикалям Европа с една от любимите
ми групи, колкото и страшен да е този Гейбриъл. Животът ми в Ню
Йорк щеше да бъде много по-лесен. Там всичко ми е познато. Не било
лично?! На кого ги разправяш тия!
- Мамка му на всичко! Приемам!
 ПЕТА ГЛАВА
Гейбриъл
След две минути и трийсет и шест секунди излизам от хотела. Знам,
тъй като броя всяка секунда. Вървя уверено и целенасочено. Никой не
вижда, че ръката ми трепери, защото е пъхната в джоба.
Първо правило в бизнеса: за всеки проблем има разрешение.
Второ правило: никога не се поддавай на емоции.
На края на улицата усещам неувереност. Забавям крачка. Червена
пелена се спуска пред очите ми. Сритвам близката будка за вестници.
- Да му се не види! - Удрям будката с длан и продължавам да
крача.
- И аз реагирах така - дочувам глас, оглеждам се и забелязвам
Килиан. Стои облегнат на фасадата на близкия магазин и пие кафе. -
Разгоних фамилията на ей онази боклукчийска кофа. На улицата има
безброй будки и кофи, а ти реши да дойдеш точно тук!
Поглеждам смачканата кофа и питам:
- Къде е Либи?
- Остави ме сам, за да се успокоя. - Килиан се засмива, но не и
радостно. - Не ми е разрешено да се върна в хотела, докато не се
извиня на папарачката.
- Името й е Софи.
Не мисли за нея. Стегни се! Но казаното - казано, няма как да го
излича. Отново ме обзема гняв. Броя до десет. Бавно.
Трето правило: Действай така, че клиентът да е доволен. Постъпих
както винаги - в името на доброто на моите подопечни. Винаги ги
защитавам и загърбвам личните желания.
Бърборано, дали не си права? Оказва се, че май наистина всичко е
лично. Проблемът е, че почти не познавам тази жена. Рискът е ясен -
тя е в състояние да обърка баланса, който постигнахме толкова трудно.
И все пак, няма обяснение за отровните ми реплики. Нито пък за
болезненото чувство, което ми причини нараненият й поглед. Едва
устоях да не забия юмрук в стената и накрая си тръгнах, като я
оставих да се чувства недостойна и ненужна.
Овладявам се да не сритам още нещо и мърморя под нос:
- Голям съм тъпанар!
 - Трябва да простиш на Джакс - заявява Килиан. - Така каза
Либи.
Мислех, че съм му простил, но той все измисля нещо и ме вбесява.
Гледам сплесканото бомбе на обувката си. Не възразявам на Килиан,
защото не се сърдя на Джакс, че е уредил Софи да направи тези
ужасни снимки. Може и да не е искал да умира, а все пак някой да го
намери, преди да е станало късно… Не съм съвсем сигурен, но няма
да го порицавам за това, че е постъпил човешки. Въздишам и се
замислям, че не съм спал като хората от седмици. Умората ми личи.
Лондончани вървят покрай мен, забързани към метрото. Заоблачава се
и става студено. Минава майка с дете в сива количка. Спират пред
книжарницата. Имам една стара снимка на майка ми, клекнала до
моята количка. На около две години съм и вече гледам свъсено, но
майка ми сияе, сякаш целият й свят е в тази количка. Прокарвам ръка
по лицето си. Джакс, Килиан, Уип и Рай ме дариха с истинско
приятелство, когато нямах приятели, и със семейство, когато моето го
нямаше. Те ми дадоха цел в живота - работа, която обичам, и
преживявания, е каквито малцина могат да се похвалят. За
благодарност си обещах, че винаги ще защитавам интересите им.
Последните няколко години не се представих много добре. Мога и по-
добре. Трябва да бъде по-добре.
Не искам да мисля за Софи Дарлинг, но тя се е загнездила в ума ми.
Закачливият й смях ме преследва. Болката в кафявите й очи, когато я
нарекох „елемент“, ме пронизва, но тя е отговорна за снимките на
Джакс в най-тежкия момент от живота му. Не помня колко съм
проклинал мерзавеца, който направи тези снимки. И да се окаже, че
това е Софи, на която позволих да ме прегръща и успокоява така, както
никой не ме е успокоявал след смъртта на майка ми, е много повече от
разочарование. Това откритие ме изкара извън релси. Крача и не мога
да спра. Килиан ме гледа, клати глава и пита:
- Ще ти трябваме ли, ако се стигне до бой?
- Чак пък толкова!
- Просто искам да знам.
Когато основахме „Кил Джон“, изкарвах парите за костюмите си
чрез участие в ъндърграунд боеве. Пример за Оксиморон - побойник,
който се облича като джентълмен. След време се биех, за да отпусна
клапаните, което се случваше или чрез секс, или чрез налагане на
някой мъжага. Всъщност сексът никога не ми е въздействал толкова
силно, колкото нетърпимата болка.
- Брена ще я назначи, нали? - пита Килиан.
- Разбира се. Беше я настанила в първа класа. Не би го
направила, ако нямаше намерение да я назначи.
- Представям си как си се вбесил, че седиш до непознат.
Кимам, но не мога да му кажа истината. Та това беше най-
хубавият полет в живота ми!
- Брена е същински дявол - смее се Килиан. - Назначи я, и
толкова!
Усмихвам се, но усмивката ми бързо угасва - наговорих какво ли не
на Софи и вече не мога да се надявам на каквато и да е близост.
- Килиан, ти ще работиш всеки ден с госпожица Дарлинг и ще
трябва да се отнасяш с нея с необходимото уважение, което заслужава
професионалист като нея.
- Тъй вярно, сър - козирува приятелят ми.
- В четири имаме среща с нов спонсор.
- С кого?
- С компания за подбор на китари.
- Скоти, работим вече десет години и не знаеш какви марки
предпочитам?
Знам, разбира се, но Килиан избухва лесно и бързам да обобщя:
- Спонсор като спонсор. Не закъснявай.
Пращам съобщение на Брена.
Предполагам, че госпожица Дарлинг остава?
Отговорът е: Да. Но не и благодарение на теб. Следващия път
разисквай дискретно мнението си за моя персонал.
Пиша: Ясно. Тя къде е сега?
Брена: Защо?
Мускулите на брадичката ми потрепват.
Аз: Искам да я поздравя и да сложим край на неприязънта.
Брена: Защо не й пишеш?
Ядосана ли ми е, Брена може да ме вбеси и да ме накара да се чудя
как да поправя стореното.
Брена: Споменах ли, че имам среща с Нед довечера?
 Нед е местен промоутър и абсолютен мухльо, който има дързостта
да сваля Брена. За съжаление, той отговаря за повечето големи
събития в града и за разлика от нея, аз трябва да работя с него по
време на лондонските турнета.
Аз: Така ли? Жалко! Много исках да го поканя да дойде с нас!
Усмихвам се, защото знам, че иронията ми я е ядосала. Отговорът е:
Кретен! Между другото, Джулс заведе Софи на вечеря в близката
гастро кръчма.
Не е ли малко рано за вечеря?
Брена: Заведе я да пийне едно, защото двамата с Килиан я
побъркахте!
Обзема ме чувство на вина, което не съм изпитвал вече десет
години. Не мога да кажа, че ми е приятно.
Веднага забелязвам Софи и Джулс. Двете са като цветни петна сред
тъмната дървена ламперия на стените. Седят на ъглова маса и говорят
с наведени една към друга глави. Платиненорусата коса на Софи е като
лунна светлина до къдриците „тирбушон“ на Джулс, които са с цвят на
фуксия. Седят с гръб към мен и пият по халба „Гинес“ - „закуската за
шампиони“ по думите на Рай.
- Няма да те лъжа, но ако очакваш любезни думи от него, това
няма да се случи. Не е от тези шефове - казва Джулс.
- Той няма да ми е шеф - заявява Софи и отпива голяма глътка, а
когато облизва бялата пяна от горната си устна, усещам малкия
Гейбриъл да се размърдва.
- Не се заблуждавай, Софи. Той е шеф на всички. Дори на
момчетата. Става това, което каже. Е, не твърдя, че е тиранин, само е
малко…
Навеждам се, за да чуя какво ще каже.
- …подробен.
- И по-точно арогантен гадняр - уточнява Софи най-
безцеремонно.
Чудесно, няма що!
- Защо всички му казвате Скоти? На него му подхожда Велзевул.
- Софи възмутено разперва ръце и едва се сдържам да не се намеся.
Джулс се засмива.
 - Права си! Според „легендата“ Джакс и Килиан започнали да му
казват така в самото начало. Май идва от някаква шега в „Стар Трек“.
Завъртам се към тяхната маса, навеждам се към момичетата и
подхвърлям:
- Всъщност се канех да следвам за инженер.
Те се обръщат сепнато и ме зяпват.
- Скот е бордовият инженер в „Стар Трек“. Имаме едно и също
фамилно име. Онези двамата добавиха „и“, та да се различаваме.
Въпреки негодуващия ми тон, навремето не се възпротивих, че ми
избраха това име. С него станах един от групата и за първи път се
сдобих с прякор, който не беше обиден.
Вторият необиден прякор ми даде едно прекрасно бъбриво момиче
по време на полет, но ето че същото момиче ме гледа така, сякаш съм
плюл в бирата й. Кимам и казвам:
- Здравейте, Софи и Джулс!
Светлокафявото лице на Джулс пребледнява и луничките й изпъкват.
- Тъкмо обяснявах на Софи, че… ти…
Решавам да спестя неудобството й и предлагам:
- Разбирам смущението ти и може би ще се почувстваш по-
добре, ако ни оставиш за малко насаме.
Джулс се надига и мята през рамо зелената торба, с която не се
разделя. Софи също става и ме сочи с пръст.
- Ако някой трябва да си тръгне, това си ти!
- По-добре да ви оставя - смотолевя Джулс и почти хуква.
- Ти си като Дарт Вейдър - възмущава се Софи и скръства ръце
на големия си бюст.
Липсваше ми. Тази нежелана мисъл няма обяснение. Няма и час,
откакто се разделихме. И все пак, имам чувството, че ме е дарила със
снизходителността си само заради позволението да седна до нея.
- Бърборано, вече е решено, че аз ще ръководя кораба, така че не
прави космически драми.
Тя бърчи нос и извръща поглед. Използвам момента и надигам
чашата й - бирата е със стайна температура, гъста, тъмна и е наистина
„закуска за шампиони“. Софи я грабва.
- Вземи си бира и остави моята!
Понечва да изтрие ръба на чашата със салфетка.
 - Да не те е страх от бацили?
- Учудвам се, че знаеш тази дума.
- Знам доста думи.
Обичам да споря с нея. Не помня откога не съм се забавлявал така.
Решавам да продължа със словесната престрелка и се навеждам към
ухото й.
- Може и да си падам по дамските дупета, но засега не ги
сритвам, а само ги мачкам.
Тя се задавя с бирата, опръсква масата и лицето й пламва. Подавам й
салфетка. Софи обърсва устни и заявява с вирната брадичка:
- Хич и не се надявай да ме накараш да си замина.
- Бърборано, ти беше права, че бизнесът е личен.
Тя се намръщва още повече и аз грабвам бирата й. На устните й се
появява лека усмивка. Денят изведнъж става по-хубав. Скоти,
проявяваш слабост! Какво да се прави, някои неща са по-силни от
мен. Честта. Откровеността. Нуждата.
- Ненавиждах онези снимки толкова, колкото ненавиждах и
случилото се с Джакс - промълвявам, а Софи ме поглежда с тъга и
съчувствие. На лицето й няма и следа от предишния гняв. - Мразех ги!
Те сякаш увековечиха грозотата. И… болката.
- Не мога да ти опиша колко много съжалявам…
- Вярвам ти. По онова време бяхме толкова погълнати от
концертите, че бяхме извън контрол. Понякога се събуждах и се чудех
в коя страна съм. Живеехме като в мъгла и вярвахме на тъпотиите,
които пишеха за нас. Измисляш си разни лъжи, за да продължиш
напред…
- Това не се отнася за теб.
- Ти издигаш какви ли не замъци за медиите, а аз правя същото в
музикалния бизнес. Дрехите, маниерите, цялата шибана фасада е част
от арсенала. Нали видя на днешната среща за какво става дума?
Реагирах така по навик.
- Сигурен ли си?
Срещам погледа й и нещо отново ме срязва под лъжичката. Болка,
неприязън, угризение, нежност - трудно ми е да го определя. Искам да
й се извиня. Изпитвам неудобство от стореното и осъзнавам, че не
мога да контролирам реакциите й. Толкова е красива - прилича на
разтопено стъкло и искам да я докосна, пък дори да се изгоря. Убеден
съм, че не й се сърдя и й го казвам. Тя кима. Оставям няколко лири на
масата и ставам.
- Добре дошла в групата. Радвам се, че ще бъдеш с нас.
Тръгвам с бързината на Джулс - предстояха ми месеци на силни
вълнения и изкушения.

Софи
През седмицата в Лондон организирам изявите в медиите и помагам
за всичко останало.
Снимам. През цялото време. Лесно е, защото момчетата са завидно
фотогенични, а славата зависи от това. Рядко може да попаднеш на
известен човек, който да не е фотогеничен, пък дори да не е красив.
Вероятно се дължи на блясъка на известността или тези хора
притежават нещо, което привлича погледите и ги прави знаменити. Да
снимам „Кил Джон“ е удоволствие за мен. Е, понякога възникват
проблеми, но ги преодоляваме.
На Килиан още не му е разминало и ми хвърля гневен поглед, докато
се каня да го снимам как се смее с Джакс в звукозаписното студио.
Питам го:
- Нещо против?
- Не.
- Снимката ще стане още по-хубава, ако ми дадеш една от твоите
прочути големи усмивки.
- Боже! Неуморима си. Хайде, снимай.
Джакс се обръща неочаквано към камерата, изплезва език и
кръстосва зелените си очи.
- Благодаря ви - кимам и сядам на пода. - Никой не може да
промени миналото си. Но харесва ли ви, или не, вие сте фронтмените
и следователно трябва да служите за пример. Феновете умират за вас и
искат да ви виждат щастливи. Бъдете убедителни!
- И снимките ще свършат работа? - подхвърля иронично Килиан,
но с малко по-дружелюбен тон.
 - Ти как мислиш? В бизнеса си много преди мен. Не вярваш ли,
че представянето ви има значение?
Той ме изглежда, но се засмива. Дъхът ми секва - толкова е
привлекателен! Но аз съм свикнала да устоявам на съблазнителните
мъже. Е, на повечето от тях…
- Има, колкото и да не ми харесва. Не ме слушай какво говоря.
- Добре. Постигнахме съгласие.
Килиан се навежда и ми пошепва.
- Всъщност никак не обичам да се държа гадно с дамите.
Стискам устни, за да прикрия усмивката си.
- Наистина ли? А го правиш толкова добре!
Джакс прихва, залита назад и притиска телекастъра към гърдите си.
Гейбриъл се обръща и ни поглежда. Той е в съседното студио и говори
с Уип, който разучава нещо на барабаните. Студията са разделни със
стъклени прегради. Усещам присъствието на Гейбриъл през цялото
време и мисля, че и той ме наблюдава. Убеждавам се за пореден път,
че следи всеки и всичко.
Килиан се засмива на свой ред и побутва обувката ми с върха на
ботите си.
- Софи, ти си желязна и ми е трудно да изляза на глава с теб!
- Запомни го, защото съм като конска муха, няма отърваване от
мен.
- Говориш като Либи - засмива се отново, а Джакс заявява:
- На това се казва комплимент! Но бъди нащрек, защото съвсем
скоро ще бъдеш обект на безброй шеги и закачки.
Правя се на слисана, но всъщност усещам приятна топлина. Имам
много приятели и познати. Дружелюбна и общителна съм по
рождение, но никога не съм била част от група близки приятели, които
са като семейство. Времето ще покаже дали тези момчета ще ме
приемат, или не. Дано стана една от тях, толкова силно го желая.
Странно, но се чувствам Самотна. Искам някой да познава
истинската Софи, а не лъскавата обвивка, в която се представям пред
света.
Снимам Рай и Уип. Качвам снимките на компютъра и избирам
подходящите. Времето лети и сядаме да обсъдим концерта във
вторник. Момчетата са изпълнени с енергия. Музиката им дава сила и
колкото повече свирят, толкова повече се разпалват.
Още съм под влиянието на джетлага, не съм се наспала, а и ми се
иска да хапна нещо, тъй като съвсем неусетно прескочихме обяда.
Коремът ми къркори, главата ме боли и ми се иска да подремна, но
дрямката е неприсъща за тази среда. Стомахът ме присвива от глад -
дали не е започнал да се самоизяжда? Дано не заръмжа, че като
гледам, никой друг не е гладен и ще направя лошо впечатление. По
едно време някой пъха под носа ми опакован сандвич и Гейбриъл се
настанява до мен.
Възхищавам се на начина, по който се движи. Нелепо, но факт! Да
се заглеждаш с копнеж в движенията на мъж! Дали няма да напиша
стих за наболата му брада? Защо не, защо не… Отхапвам от белия
хляб и въздишам.
- Благодаря - казвам с пълна уста.
- Няма защо - отвръща Гейбриъл и оглежда стадиона.
Донесъл ми е сандвич с яйце и рукола. Любимият ми. Стискам
сандвича, сякаш е безценен дар. Поглъщам хапка след хапка. Гладна
съм.
- Има защо.
- Не говори с пълна уста. - Подава ми изпотена бутилка с вода и
отвърта капачката. - Да пази господ, ако се задавиш и спреш да
говориш!
Водата е леденостудена, разлива се в тялото ми и аз се отпускам.
- Откъде знаеш кой е любимият ми сандвич?
- Това ми е работата - да знам всичко за моите хора.
Неговите хора. Неговото ято.
- Не забелязах да даваш сандвичи на другите.
Блестящите му сини очи се присвиват иронично и горната
му устна се извива. Дъхът ми спира. Ъгълчетата на очите му се
присвиват още повече.
- Дарлинг, никой не огладнява толкова много, колкото теб. За
доброто на всички ни е да не те оставяме гладна.
Предполагам, че използва фамилното ми име като шега, но винаги
го изрича нежно, като ласкаво обръщение. Отърсвам се от тази мисъл
и възразявам:
 - Може и да ми се подиграваш, но наистина бях гладна като вълк.
- Не бива да го допускаме, защото държим да работиш за нас.
Телефонът ми зазвънява.
- Запомни докъде беше стигнал - казвам и вдигам.
- Ехо-о?
- С „ехо-о“ ли вдигаш телефона? Обажда се майка ти.
- Познавам гласа ти — завъртам отегчено очи.
- Не съм сигурна. Не си се обаждала от памтивека.
Оставям сандвича и подхващам с усмивка:
- Царица си на вменяване на чувство за вина!
- Старая се, сладка моя. Разказвай за новата работа! Как се
държат с теб? Харесва ли ти?
Не ми се говори за това, тъй като Гейбриъл е наострил уши на педя
от мен и ме гледа с любопитство.
- Разбира се, че се държат добре. Иначе не бих останала, нали? -
Това не беше истина, защото през годините съм била на не една и две
отвратителни работи с още по-отвратителни началници, но вече съм
отворила нова страница и ще се занимавам само с онова, което ми
доставя удоволствие. - Работата много ми харесва. Наистина, мамо.
- А музикантите? - Тя понижава глас. - Толкова секси ли са,
колкото изглеждат по телевизията?
Бях й писала какво работя, но не очаквах да знае подробности за
„Кил Джон“.
- Мамо, чуваш ли се! Не ти отива да говориш за секси рокаджии!
Гейбриъл надава Привидно възмутен възглас и отхапва от сандвича
ми.
- Че ако не обичах секса, теб нямаше да те…
- Шшт, не искам да слушам повече!
- …има! - довършва мама. - Не се превземай, Софи!
Телефонът преминава в ръцете на баща ми.
- Моето момиченце не се превзема.
Засмивам се.
- Татко знае най-добре! - Тримата често се шегуваме и ми е
приятно и уютно да се чувствам като дете - нищо, че съм на двайсет и
пет. Скоро тръгвам да обикалям Европа с най-великата група в света,
но поне за няколко минути ще бъда Софи Дарлинг, единствената
дъщеря на Джак и Маргарет Дарлинг.
- Джак, глезиш я - негодува мама. - Налага се да я свалям на
земята чрез големи дози реализъм.
Аз приличам на мама - само дето често сменям цвета на косата си.
Трябва да прекъсна разговора с родителите си, защото винаги се
проточва, а до мен седи и слуша този съблазнителен мъж, който освен
че ми е нещо като шеф, ме изпълва и с приятни предчувствия.
- Обедната ми почивка свърши. Ще ви се обадя довечера, когато
приключа работа.
- Добре, миличка - казва татко. - Не забравяй, че мъжете обичат
труднодостъпните жени. Много труднодостъпните!
Знам, че Гейбриъл се подсмихва и казвам:
- Така, така, само че връзката ти с мама е започнала след едно
преспиване.
- Маргарет, възмутен съм! Защо си споделила с детето?
Тримата се смеем, после затварям телефона и Гейбриъл заявява:
- Сега вече си обясних произхода на словесните ти атаки.
- Не е прилично да се подслушва!
- Трябваше да си запуша ушите, за да не чувам семейната ви
врява. Те говорят толкова силно, колкото и ти!
Усмихвам се и го побутвам с рамо. Той отново взема сандвича и
понеже съм настроена щедро, позволявам да изяде половината. Гълта
я на два пъти, избърсва уста и казва:
- Родителите ти са прекрасни!
Става ми приятно и му благодаря.
- Липсват ми…
Гейбриъл кима с разбиране.
- Рядко ли се виждате? Спомена, че си живяла само на нудъли.
- Обичам ги, но понякога ми идват в повече. Задушават ме в
желанието си да се грижат за мен.
Търся една снимка в телефона и я намирам. На нея седя между мама
и татко и се усмихвам малко насила. Гейбриъл разглежда снимката.
- Приличаш по малко и на двамата.
Така е. Имам тъмнокафявите очи на мама, палавата й усмивка и
вирнатия нос. Фигурата и вълнистите ми къдрици са на татко. Винаги
съм искала да имам правата коса с цвят на карамел на мама.
- Снимката е правена в деня, когато завърших колеж. Имаше
бирено парти и те бяха единствените родители, които дойдоха.
Гейбриъл се засмива.
- Това обяснява кривата ти усмивка.
- Идеше ми да ги убия.
Той възкликва учудено и аз обяснявам:
- Винаги са били такива. Навсякъде с мен. Мама е половин
филипинка, половин норвежка. От нейните кутии с лумпия със сьомга
нямаше спасение.
- Какво е лумпия?
- Филипински пролетни ролца. Много са вкусни, но не и в
комбинация със сьомга. Татко е професор по социология, но е голям
шегаджия. Висок е, едър, наполовина шотландец и наполовина
арменец. Нарича ме дете на Обединените нации с дълго обяснение за
предшествениците ни, с което дотяга на приятелите си. Двамата с
мама са сладури, но в малки дози.
- Обичана си. Какво по-хубаво от това! - прошепва Гейбриъл.
Помощният персонал снове около нас и прибира инструментите.
„Кил Джон“ приключва с репетицията.
- Да, хубаво е, но точно затова не исках да знаят, че имам
проблеми, а и какво точно работя, за да изкарвам пари. Не излъгах,
когато споменах, че се срамувах от работата си. Вече се гордея с
новата и с това, че мама е фен на „Кил Джон“.
- Да й изпратя ли снимка с автографи на момчетата?
- Не, не я насърчавай! Ще вземе да довтаса и ще откача.
-Няма лошо.
- Ще ти я връча да се занимаваш с нея. По-красив си от всички
тук. Мама ще те преследва, ще те засипва с храна и ще те пощипва,
когато най не очакваш.
- Тя е омъжена - възразява Гейбриъл.
- Но има слабост към красивите мъже. Сещаш ли се?
- Мъжете не са красиви.
- Красотата има различни измерения. - Изброявам на пръсти: -
Красиви и сладки момичета. Красиви жени, които са много рядко
проститутки със златни сърца, въпреки филмовите им образи.
Красиви, чаровни момчета, които изкушават да ги щипнеш по бузките
и нищо повече. И красиви мъже. - Поглеждам го недвусмислено и
пояснявам: - Тях ги бъркат с известни международни модели.
Гейбриъл се пресяга и най-безцеремонно напъхва сандвича в устата
ми.
- Хайде, бърборано, бъди добро момиче и го изяж.
Дъвча и замислям отмъщение, но усещам кръвта във вените си като
шампанско - бълбука и ме изпълва с щастие. Радостно чувство, което
не искам да ме напуска.
Доволното му изражение подсказва, че и на него му е приятно.
Изчаква ме да изям сандвича, да пийна вода и ми подава салфетка;
после я прибира в плика, с който бе дошъл, сякаш винаги се е грижил
за мен и това е в реда на нещата.
Всъщност Гейбриъл Скот може да знае всичко за всекиго, но той е
недосегаем за околните и грижата му към мен ме изпълва с топлина.
Навеждам се и нежно го целувам по бузата. Той трепва, но ме
поглежда под спуснатите мигли.
- Благодаря за обяда, Гейбриъл. Вече се чувствам по-добре.
Погледът му се спира на устните ми. Те се разделят и леко
набъбват, сякаш ги е близнал. Той си поема дъх, издишва бавно и
когато докосва с върха на палеца си крайчеца на устните ми, към
тръпнещите ми слабини протича ток и ги възпламенява.
- Имаш яйце тук. - Тонът му е шеговит, а погледът закачлив.
Дръпва пръста си и скача пъргаво. - На работа, Дарлинг!
- Да, скъпи - отговарям непринудено, но чувствам как цялото ми
тяло трепери от вълнение.
Неколцина от сценичните работници ме зяпват, защото са чули, че
наричам великия Скоти „скъпи“. Забелязвам, че Гейбриъл спира за миг,
но се овладява и продължава да върви, а аз се усмихвам и усмивката не
слиза от лицето ми до края на деня.

ШЕСТА ГЛАВА
 Гейбриъл
Има една игра, която играя сам. Казва се „Отложено
удовлетворение“. Ако желая силно нещо, не бързам да се сдобия с
него. Купих първата си кола, след като една година се убеждавах, че
няма значение дали имам кола, или не. Разглеждах с удоволствие
снимки на остин мартин, избирах цвят и се спрях на сив металик с
червени спирачни накладки. Най-накрая купих колата, но вече го
нямаше голямото желание и вълнение. Бях превъзмогнал себе си.
Постъпвах така с всички неналожителни нужди: коли, къщи, една
малка картина на Сингър Сарджънт, която обожавах. Това ми се
отразяваше добре, защото, ако не копнееш за нищо, нищо няма да те
разочарова. Обяснението за това е, че рано изгубих майка си. Нямам
нужда да си напомням, че някой трябва да контролира желанията ми, и
пет пари не давам какво означава всичко това. Искам да се чувствам
добре и нищо друго не ме интересува.
Обикалям хола и чувам мислите си - толкова е тихо. Но кой, по
дяволите, иска да се чува в един часа сутринта! Не мога да заспя.
Откакто пристигнах в Лондон, будувам нощем и съм като замаян през
деня. Накратко: страдам от отвратително безсъние.
Мърморя и снова из хола като смахнат герой от роман на Остин.
Това е първата къща, която купих сам. Осем милиона лири, за да имам
свое гнездо в Челси. Обичам всяко ъгълче, всяка дъсчица на пода и
старата боя на стените. Дизайнерите направиха страхотен ремонт, но
може би защото съм сам, имам усещането, че съм в гробница. Ще
звънна на някое от момчетата. Всичките са нощни птици и все някой
още не е заспал. Само че… не искам да говоря с тях, а с един друг
човек. Дръпвам яката на кашмирения пуловер - мек и топъл е, но ме
задушава.
Тя сигурно не спи. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.
Стъпките ми отекват в пустата къща. Вземам телефона. Недей. От
това няма да излезе нищо добро. Тя работи за теб.
Правя три обиколки и се връщам при телефона. Успокой се и не се
обаждай. Не я карай да си въобразява разни неща.
- Пъзльо с пъзльо! - промърморвам и едва ли не я чувам как се
смее и виждам набръчкания от широката й усмивка нос.
 Плъзвам поглед по елегантните мебели и се заглеждам в снимката с
момчетата. Въпреки възраженията на дизайнера, къщата е мое
отражение. Дали ще й хареса? Дали ще й се стори уютна, или
негостоприемна?
Но защо всичко това ме вълнува?
- Защото си налапал въдицата - отговарям си сам и това
окончателно ме обърква.
ххх

Софи
Стаята ми е прелестна и продължавам да мисля, че сънувам.
Кремави стени, килим от агава, легло с четири вретеновидни колони.
Викторианската вана е с извити крака и е срещу леглото. Голяма
романтика - къпя се в съблазнителна поза, а любовникът ми ме гледа
от леглото, но накрая не издържа и се гмурка при мен. Чукаме се и
водата хвърчи като фонтан.
Страхотна картинка!
Само че съм сама в мрака, лежа под колосаните завивки и гледам
светлините от минаващите коли по тавана. Самолетният синдром още
ме мъчи и стисвам силно очи, за да заспя. Чувам тих звън. Кой може
да ми пише в два сутринта! Не и той, нали?
Слънчицето: Ако не заспиш веднага, джетлагът ще те мъчи по-дълго.
Аз: Ако се безпокоиш за съня ми, защо ми пишеш посред нощ?
Слънчицето: Знам, че не съм те събудил.
Аз: Да не си врачка?
Слънчицето: Не. Спомних си колко трудно си налагаш да се успокоиш.
Аз: Моля? Спокойствието не ми е проблем!!!
Слънчицето: Нима? Виж си удивителните!
Засмивам се и усещам, че сърцето ми затуптява силно. Вълнувам се
като ученичка. Ами сега!!!
Гейбриъл ме въведе в работата, донесе ми сандвич, сега ми пише
посред нощ… Може би е самотен. Или просто ме сваля. Той не
прилича на предишните ми гаджета и не знам какво да мисля, но и не
мога да си кривя душата и да кажа, че не ми е приятно да флиртувам,
пък каквото ще да става.
 Аз: Сарказмът ти подсказва бездушно пренебрежение и подигравка
към служителите.
Слънчицето: Така си е. Сдъвквам ги още на закуска. Продължавай,
Дарлинг.
Виждам неизменно сдържаното му изражение е едва забележимата
усмивка в ъгълчето на устните, която убягва на повечето хора.
Гейбриъл Скот се наслаждава на заобикалящия го свят, ала успява да
го прикрие.
Аз: Мило обръщение?
Слънчицето: Дарлинг е името ти.
Аз: Чудесно обяснение.
Слънчицето: Напълно обосновано.
Аз: Никой не се обръща към мен с фамилното ми име. Искаш ли да
ти казвам Скоти като всички останали?
Слънчицето: Не.
Шегувам се, защото не искам да му казвам Скоти. Това е име на
някой друг и все пак, защо не искаше да се обръщам към него така,
както другите? Но какво всъщност правя? Флиртувам с шефа?
Решавам да бъда сериозна, но палецът ми леко трепери, когато пиша:
Аз: Хвана ме, че не мога да заспя. Утре ще му мисля как ще изкарам
цял ден.
Точиците на отговора се редят, после изчезват, появяват се отново и
се питам какво ли се кани да напише. Изкушавам се да се пошегувам с
колебанието му, но най-сетне получавам следния въпрос:
Слънчицето: Искаш ли да дойдеш?
Зяпвам. Сърцето ми спира. Поемам си дъх и пак зяпвам. Моля?!
Минава поне минута. А той ме залива с поток от съобщения:
Слънчицето: Ще пием чай.
Слънчицето: За да заспиш.
Слънчицето: Правя много хубав чай.
Гейбриъл и чай! Известният като Бастата на всички жалки
простосмъртни Гейбриъл прави чай! И го пие? На куково лято!
Потокът съобщения не секва.
Слънчицето: Недоспал съм.
Слънчицето: Не обръщай внимание на поканата.
Бързам да отговоря и го спасявам от неудобството.
 Аз: Ти къде си?
Аз: Къде е къщата ти?
Пауза. Представям си как се смръщва. Вече съм се усмихнала.
Слънчицето: На няколко пресечки от хотела ти. Мога да изпратя
кола.
Аз: Ще дойда пеш.
Слънчицето: Не. Ще се срещнем.
Аз: Къде?
Слънчицето: Пред хотела. След десет минути.
- Откачена работа - мърморя и скачам в джинсите си. Търся в
куфара сутиен и блуза. Не светвам лампата, за да не отрезвея от
светлината и да откажа срещата. Какво правя, какво?! Той наистина ли
ще прави чай?
Сигурно. Гейбриъл прави това, което казва. Но дали няма да поиска
нещо друго? Защо ме кани? Тези разсъждения няма да ме доведат
доникъде. Бързо обличам кремава блуза с дълъг ръкав и обувам
маратонките. Във фоайето се сещам, че не съм се сресала и гримирала.
Портиерът ме поглежда, сякаш съм луда, и аз му се усмихвам със
стиснати устни. Бързам, защото на Гейбриъл може да му писне да чака
и да си тръгне.
Обичам лондонското време. Може би съм единствената в света.
Свежо, прохладно и влагата накъдря краищата на косата ми. Няма
начин да не се стеле и лека мъгла. В два след полунощ в делничен ден
е сравнително тихо и улиците са пусти.
Ръцете ме сърбят за камерата. Най-вече когато Гейбриъл се показва
сред сенките с ръце в джобовете на панталоните. Сивият кашмирен
пуловер е опънат по широките рамене и изпъкналите бицепси. Този
красив мъж може да продаде лодки и на пустинно племе -толкова е
омайващ и внушителен! Върви към мен с леко наведена глава,
поглежда ме изпод неспокойните си вежди и почти си глътвам езика.
- Здравей, слънчице.
- Здравей, бърборано.
Сърцето ми е метроном. Погледът му пълзи по мен и спира на
лицето. Не знам какво да кажа. „Вземи ме сега“? Май не е най-
подходящо… Или разумно… Гласът му е плътен и звучи притеснено,
когато казва:
 - Не знам защо съм тук.
Би трябвало да се обидя, но аз си задавам същия въпрос, така че не и
с моите камъни по моята глава. Успявам да не се усмихна на
недоумението му и подхващам:
- Ами нали ми писа, че ме каниш на чай и ще дойдеш да ме
вземеш.
Гейбриъл стиска устни.
- Аз не съм по… общуването.
Като че ли не знам!
- Но ето че дойде.
В очите му блясва пламъче.
- Така се получи. - Не помръдва и мърмори: - Мамка му, не мога
и не мога да заспя!
Става ми приятно, че се беше обърнал към мен за помощ и
предлагам:
- Ами хайде да направим нещо по въпроса.
- Не става дума за секс.
Засмивам се.
- Надявам се. Би било неудобно, когато ти откажа.
Лъжа, лъжа, от страст горя.
Устните му потрепват нервно.
- Извинявай, Слънчице, малко директно, но аз съм си такава.
Извърта глава, но забелязвам усмивката му, преди да успее да я
прикрие. Кима рязко и посочва улицата.
- Да тръгваме.
Вървим и мълчим. Близо сме и раменете ни се докосват през
няколко крачки. По-добре, че не говорим. Така имам време да подредя
хаотичните си мисли. По едно време казва:
- Почти стигнахме.
- Наистина ли ще пием чай?
- Какво му е лошото на чая?
- Нищо. Само че е някак… - Търся подходяща дума и я намирам:
- …Старомодно.
Той се засмива.
- Англичанин съм. Чаят лекува всички проблеми. Лош ден? Чаша
чай ще помогне. Боли те глава? Пийни чай. Шефът ти е кретен?
Заповядай чаша чай!
- Значи имам основание да пробвам вълшебната напитка! -
тържествувам, а Гейбриъл спира и пита:
- Защото съм ти шеф? Или те боли глава?
- Или си шефът кретен? - Усмивката стига до ушите ми и чак
скулите ме заболяват.
- Кретен, който ти носи сандвич и ти прави чай - уточнява
Гейбриъл и лекичко ме сръгва.
Тъкмо да го сръгам и аз, когато трясва гръм. Трепвам и Гейбриъл
инстинктивно хваща ръката ми. Небето се пропуква и завалява.
Студеният дъжд секва дъха ми. Спираме като омагьосани от внезапния
порой. Прихвам. Какво друго да правя? Дъждът ме удря по очите, по
устата, навсякъде. Дали няма да ме удави? Гейбриъл прилича на
мъжествена статуя - тъмната коса прилепва към челото, а дъждът се
стича по красивото му лице и блести на уличната лампа. Той примигва
и мокрите му мигли заприличват на дълги, заострени ресни. Поема си
дъх и казва:
- В този град е така, няма нищо за чудене.
- Не съм виновна аз, нали? - викам през смях и заглушавам
тътена на пороя.
Дръпва ме за ръката и отвръща:
- Виновна си за всичко след срещата в самолета. Хайде, тичай, че
ще се удавим.
Хукваме по гладките павета на лондонския тротоар. Смея се без дъх.
Той ме поглежда. Сред вилнеещия потоп виждам само лицето му и
сърцето ми ликува, когато забелязвам радостните пламъчета в очите
му.
Дръпва ме пак; топлите му пръсти се преплитат в моите, но се
подхлъзва, размахва свободната си ръка, пада и ме повлича със себе
си. Отварям уста и не успявам дори да извикам „Не-е!“, а само
изграквам. Пльосваме се с усукани крака и ръце - той отдолу, аз
отгоре, - а дъждът вали ли, вали и целите подгизваме. Едва си поемам
дъх и изругавам.
- Видя ли? Ти си виновна за всичко - усмихва се Гейбриъл и
белите му зъби блясват на красивото лице.
- Аз? Ти падна! Заради гъзарските ти обувки.
 Той се завърта и аз се озовавам под него. Бедрата му се наместват
като част от пъзел между несъзнателно разтворените ми крака и
потръпвам под твърдото му, силно и топло тяло, без да мога да събера
мислите си.
- Разсея ме, бърборано, затова паднах.
Усещам приятния му дъх и уханието на кожата му. Той размърдва
бедра, скутът му потъва в моя скут и в тялото ми протича ток. Облива
ме гореща вълна, разтварям още повече крака и тихо изстенвам.
Усещам, че е възбуден или може би си въобразявам. Само след миг
става бързо по начина, по който скачат атлетите и аз оставам да лежа в
нелепа поза. Гърдите ми са натежали, зърната ми са твърди, а
слабините ми горят.
Изражението му е отново сдържано, но и някак самодоволно, когато
ми подава ръка и ми помага да стана. Ама че арогантен тип!
- Хайде, тръгвай, чаят няма да се свари сам! - подканва ме през
смях, в който като че ли долавям и ликуващи нотки.

Къщата на Гейбриъл е в един от най-хубавите квартали и е

страхотна, макар да не е толкова голяма, колкото съседските къщи.
Намира се в дъното на тих площад и малък парк с мъждукащи
викториански газови лампи. Камерата отново ми липсва, защото искам
непрекъснато да запечатвам лондонските красоти.
Минаваме през невисоката метална порта и влизаме. Подът е от
гладки и стари - може би вековни - дъски. За разлика от Гейбриъл, аз
се притеснявам, че дрехите ми капят и ще ги повредят. Изритваме
обувките си и минаваме покрай ослепителнобелите стени и
еклектичния микс от картини - повечето черно-бели снимки на
момчетата по време на път и на концерт. Очаквах да видя снимки и на
други знаменитости, но виждам само природни и градски изгледи.
Забелязвам картичка в рамка от Брайтън. Изкушавам се да спра и да ги
разгледам, ала Гейбриъл върви бързо по тесните, поскърцващи стълби
към първия етаж. До хола има трапезария, превърната в библиотека, и
още един хол. Мебелите са малко фънки, ала доста елегантни. Качваме
се на горния етаж. Сърцето ми ще изхвръкне, тъй като там са
спалните, а сме мокри и трябва да се съблечем и изсушим… Гледам
широкия гръб на Гейбриъл и стегнатото му дупе и макар дрехите му да
висят подгизнали и окаляни, сексапилното му тяло плаче за снимка с
надпис: Мокра лъст.
Погълната от нечестиви мисли, не забелязвам, че вече стъпвам по
мек, бежов килим. Това е неговата спалня. Спирам с чувството, че съм
открила Елдорадо или Атлантида. Гейбриъл ме поглежда
въпросително и аз му казвам какво мисля. Той се чуди и възкликва:
- Не познавам човек с по-голямо въображение.
- Обори ме.
- Виновни са дизайнерите. Е, и прислужницата.
- Ах, ти! - засмивам се и продължавам да се оглеждам.
Стените са шоколадовокафяви, пердетата са меки и кремави, леглото
е огромно и масивно. На тази стая й подхожда табела: Бърлога на
богаташ. Представям си го как седи пред камината и пие скоч.
- Съвършена стая!
- Защо? - учудва се Гейбриъл.
- Не мога да си представя по-подходяща спалня за теб. Тя е твое
отражение.
- Това комплимент ли е?
- Търсиш си комплименти ли?
- Не.
Влизаме в другата стая. Дъбовата ламперия ухае на дърво, на фини
мериносови пуловери и приятен одеколон. Неговото ухание.
Изкушавам се да вдишам с пълни гърди, но се овладявам и разглеждам
дългите редици костюми, лъскавите кожени обувки и дъгата от
вратовръзки. Докосвам ръкава на пепелносив вълнен костюм и
въздъхвам.
- Мъжки вариант на гардероба на Кардашиян.
- Надявам се да имам по-добър вкус. - Усмихва се сдържано и
изважда два светлосиви анцуга и две тениски. Дава ми бялата и взема
черната. - Ако искаш, вземи си душ и се преоблечи.
Мокра съм и кална от главата до петите, кожата ми лепне и наистина
имам нужда от душ.
- Аз ще се изкъпя в банята за гости - добавя Гейбриъл и излиза,
преди да отворя уста и да възразя, че всъщност гостът съм аз.
 Пускам душа в просторната стъклена кабина и използвам гела,
който мирише на Гейбриъл. Все едно сънувам. Странен сън. Не мога
да повярвам, че съм тук. Избърсвам косата си с една от пухкавите
хавлиени кърпи и обличам дрехите му. Нали сте гледали филми, в
които момичето е с дрехите на гаджето си и те висят отвсякъде? Не и в
моя случай. Завивам дългите крачоли, но анцугът се опъва не особено
привлекателно по дупето и бедрата ми. Тениската ми стои по-добре,
но все едно съм облякла чувал. Секси? Не, съвсем не. Без сутиен съм,
защото е мокър, и „момичетата“ под тениската се подрусват. Имам
доста безличен вид с провисената мокра коса и без никакъв грим.
Напушва ме на смях, тъй като видът ми едва ли има някакво значение.
Гейбриъл като че ли никога не се влияе от облеклото ми. Освен това
ми даде да разбера, че не става дума за секс. Когато паднахме, усетих,
че е възбуден, но дали това се дължеше на мен, или на факта, че се
беше озовал между разтворени женски крака?
Хайде, стига си мислила. Отивам в неговата стая. Забранявам си да
си го представям под душа, защото след малко ще го видя и не желая
да го гледам с очите на въображението. В стаята е тъмно, само няколко
въгленчета тлеят в камината и премръзналото ми от студения дъжд
тяло най-сетне се стопля и отпуска.
Леглото му е голямо, меко и ленената кувертюра е леко измачкана,
сякаш е лежал с надеждата да заспи. Не мога да си го представя
напълно спокоен и унасящ се в сън. Странно, тъй като дори боговете
спят понякога.
Сядам на леглото с чувството, че извършвам грях и че правя нещо
нередно, но се усмихвам, защото си представям реакцията на
Гейбриъл, когато види, че царството му е под моето нашествие.
Изглаждам гънките на кувертюрата и в следващия миг главата ми
неусетно се отпуска и потъва в пухкавата възглавница. Олеква ми,
защото всичко ми тежи - тялото, ръцете, краката, клепачите.
Меките ленени чаршафи ухаят свежо. Дъждът трополи по покрива,
пламъците на загасващата камина пукат. Очите ми се затварят. Поемам
си дъх и се опитвам да ги отворя. Толкова е уютно, тихо и спокойно…
Гейбриъл е наблизо, разчитам на него и знам, че съм на сигурно място.
Въздишам и затварям очи - само за малко, докато дойде.
 СЕДМА ГЛАВА

Гейбриъл
Не веднъж и дваж съм се питал какво всъщност правя, докато
накрая въпросът загубва смисъл. Нали съм упорит, отказвам се чак на
стотния път. Искам Софи до мен и това е факт. Няма какво да го
увъртам. Тя се съгласи да дойде и онази непрестанна тежест върху
гърдите ми изчезна в мига, в който я видях пред хотела с накъдрена от
влажния въздух коса. Мелодичният глас и спонтанната й откровеност
ми подействаха като балсам.
Когато паднахме и се озовах между краката й, устните й се
разтвориха и топлите й кафяви очи ме погледнаха учудено. И все пак
твърдя, че не, не става дума за секс. Трябва да съм доста глупав, за да
се обвържа с нея, но незнайно защо изпитвам перверзно удоволствие,
когато забелязвам, че я смайвам. Имам желание да я слисвам
постоянно.
Ето че правя чай за шантавото, приказливо момиче от самолета. Ако
не съм залитнал напълно, то май съм на ръба.
Трябва да я поканя в сравнително официалната обстановка на хола,
но ми се иска да останем в моята стая, където ще усещам уханието й
дълго, след като си тръгне, и ще мога да дишам по-добре.
Там горе, сред облаците над Атлантическия океан, тя се притисна в
мен и аз реших да отъждествя уханието, гласа и допира на кожата й с
уют и спокойствие. Не знам дали бих могъл да се отърва от това
чувство, а и не мисля, че искам. Ще пием чай в моята стая и искам или
не, ще я изпратя до хотела.
Чашите подрънкват на таблата, а в стаята е тихо. Софи спи на
леглото и светлата й коса е като ореол върху възглавницата. Златокоска
в незнайна бърлога…
Оставям таблата. Софи спи дълбоко и неподвижно така, както спят
децата. Прегърнала е една от възглавниците и заобленият й ханш е
изкусително очертан. Пошепвам:
 - Софи?
Не ме чува и не искам да я събудя. Би било жестоко, защото сенките
под очите й говорят за дълго безсъние. Сядам внимателно на ръба на
леглото и се заглеждам в лицето й. Изражението й е някак озадачено,
сякаш сънува. Сън в стил Доктор Сюс с розови дървеса, котараци
шапкараци, зелени яйца и колбаси… Усмихвам се. Дъждът вали ли,
вали. Софи диша през устата и издишванията повдигат кичурчето коса
над устните й. Отмятам го и прошепвам още веднъж:
- Бърборано?
Тя се размърдва и свива крака, сякаш й е студено. Примирявам се, че
няма да мога да я събудя и я завивам с края на кувертюрата. Софи се
сгушва и чертите на лицето й се отпускат.
Пия чай и я гледам. Близо съм и усещам топлината на тялото й.
Мирисът на моя душ гел гъделичка носа ми, само че с нейното ухание.
Размърдва се и топлото й бедро се опира в гърба ми. Раменете ми се
отпускат и натежават. Адски съм уморен и всичко ме боли. Близостта
на Софи обезоръжава упоритото ми безсъние и едва вдигам чашата с
чай. Отпускам глава на ръцете си и за първи път от дни наред ми се
спи.
По едно време Софи се завърта и се премества в средата на леглото,
сякаш ми прави място да легна до нея. Май си търся оправдание, но
така или иначе това не ме интересува, лягам и се завивам, без да
изгася малката нощна лампа. След малко се обръща с лице към мен и
застивам. Какво ще й кажа? „Извинявай, скъпа, но не видях, че си в
леглото ми. Ти си спи…“ Не се събужда, а само се сгушва в мен, сякаш
всяка вечер спим прегърнати. Вдигам ръка, главата й ляга на рамото
ми и тутакси се предавам. Ето от какво имам нужда. Тялото й е меко,
ухае и приканва. Ако се събуди, сигурно ще се засмее по нейния
непринуден начин и ще ми каже да се насладя на момента. Така и
правя. Затварям очи и се унасям.
 Софи
Позорът е повече от славен, когато си тръгваш от дома на шефа в ранното утро. Заспах с
мокра коса и прическата ми наподобява отвято от вятъра гнездо. Нямам грим и очите ми са
подпухнали и със сенки. Поне дрехите са мои. Гейбриъл ги беше изпрал и сгънал до леглото.
Спах много добре. Сутринта се събудих сама, но веднага разбрах, че е спал до мен. Посред
нощ усетих покровителствената прегръдка на силните му ръце, а главата ми беше сгушена на
твърдите му гърди. Истински рай! Беше толкова хубаво, че дори не се смутих и се притиснах
в него. Той ме придърпа към себе си и по всичко личеше, че близостта ми му е приятна и го
успокоява.
Това беше посред нощ, когато умът ми спи и желанията са на пауза. Но ето че е вече утро
и примигвам срещу рехавото лондонско слънце във фоайето на хотела. Надявах се да остана
незабелязана, защото беше много рано, за да кажа, че съм излязла да се поразходя, а и косата
ми прилича на сплъстен захарен памук. Добре че фоайето е пусто. Дежурният портиер не ми
обръща внимание и аз се качвам в асансьора. Малко ме яд на Гейбриъл, че го нямаше, когато
се събудих, но поне ми беше оставил закуска - варено яйце, джинджифилова кифличка и чай
в кана с поддържащ топлината похлупак, на който имаше бележка - да изям всичко, защото
най-важното хранене през деня е закуската. Гейбриъл Скот, майка закрилница в костюм за
десет хиляди долара.
Асансьорът стига на етажа, вратите се отварят и срещу себе си виждам Рай.
- Софи Дарлинг - бавно изрича той и ме оглежда с любопитство. - Очите ли ме лъжат,
или сте била замесена в позорен акт?
- Не знам за какво говориш. Винаги изглеждам така - заявявам и го бутвам настрани,
за да мина.
- След езда и сън с мокра коса?
хххСпирам и му хвърлям убийствен поглед.
- Не бива да говориш така на жена, която може да те нокаутира с
един удар.
- Брена е права като казва, че трябва да се държа прилично -
отвръща Рай, но по всичко личи, че не съжалява за думите си.
- Ами послушай я!
Той тръгва след мен до стаята ми и не спира да говори:
- Не бива да се лишаваме от удоволствия. Концертните турнета
са изтощителни. Защо да не си вземеш своето!
Голям умник, няма що! Потупвам го по мускулестата ръка.
- Благодаря за съвета.
- Кой е щастливецът? Или щастливката? Кажи, че е момиче! Ще
си фантазирам цяла седмица.
- За какво ще фантазираш? - сепва ни гласът на Уип, който
незабелязано е застанал зад нас.
Боже мой, всичките ли са ранобудни птици!
- Ти пък откъде се взе? - възкликва Рай.
Уип сочи възмутено вратата на стаята си.
- Тук спя, а вие вдигате толкова шум, че ще събудите и мъртвите.
 Отваря се още една врата. Брена надниква и негодува:
- Какво е това събрание призори! Уип е прав. Събудихте и
мъртвите.
Оголва зъби и вие като призрак, а аз понечвам да вляза в стаята си,
но Рай ме поглежда със сините си очи и ме спира.
- Накъде си се запътила? Първо отговори на въпроса.
- На кой въпрос? - любопитства Брена.
- Въпросът за фантазията на Рай, в която участва Софи -
пояснява Уип със закачлива усмивка.
Вбесява ме и мисля, че разбирам кой е големият подстрекател в
групата. Рай му хвърля смразяващ поглед, а Брена зяпва учудено.
- Питах Софи дали не е прекарала нощта с някое момиче. Кой не
би се разгорещил от фантазия, в която участват две хубави момичета!
Брена се изчервява и ме поглежда:
- Софи заслужава подобни фантазии, но нейният сексуален
живот не ни засяга.
Уип се засмива.
- Не че това би ни обезкуражило, нали? Шегувам се, Соф, не ми
обръщай внимание.
От вратата в дъното на коридора се подава Джакс.
- Софи излезе да ми купи кифла, но забрави парите - усмихва се
той, намига и ми подава няколко лири.
- О, всичките сте невъзможни! - избухвам и обяснявам: -
Страдам от безсъние и се разхождах цяла нощ.
- Под дъжда?
- Да.
- Софи, да знаеш, че те уважавам! - отново се усмихва Джакс и
отново ми намига.
Въздъхвам и негодувам:
- Това е кошмар! Пълен кошмар!
- Не се притеснявай - успокоява ме Рай. - Случва се да изпитваме
съжаления след секс.
- Рай знае най-добре - обажда се Джакс. - Хиляди жени
съжаляват, че са се чукали с него.
Рай му показва среден пръст, а Уип ме поглежда.
- Видя ли? Няма страшно, ако си признаеш.
 - Е, добре! Бях с Джакс и толкова се разпалих, че обиколих
тичешком квартала, за да се успокоя.
Влизам в стаята си и затръшвам вратата.
Дочувам гласа на Джакс:
- Готов съм за повторение, скъпа! Портативният ми малък Джакс
откликва на всяко дамско повикване!

ОСМА ГЛАВА

Гейбриъл
Подготовката на групата за турне е като придвижване на диви котки
в стадо. Какофония, препирни и никой не е на мястото си. Отдавна съм
се отказал да се вглеждам в детайлите. Имам хора за тази
неблагодарна задача, които са платени доста добре, но последният
поглед е винаги мой.
Сценичните работници сноват, мъкнат оборудването, бърборят и се
смеят. За тях турнето е небивал шанс да бъдат рамо до рамо с
музикантите, които са техен идол. Завиждам на радостта им. Моята
радост приключи в шест сутринта, когато - за кой ли път - се събудих
вкопчен в жена, сякаш животът ми зависи от това. И то в жена, която
би трябвало да ненавиждам. Почувствах се ужасно.
Едва отлепих болезнено възбудения си и опрян в ханша й член и
вместо да проникна с облекчение между меките й бедра, станах от
уханното, топло легло и дойдох на работа. С Брена стоим до
автобусите, които са почти готови за път.
- Къде ще настаним Софи? - питам, а Брена отпива голяма глътка
кафе и промърморва:
- Какво значение има?
Знам ли. Май започвам да се вманиачавам.
- Отскоро е с нас и трябва да помислим с кого ще пътува.
 - Не само тя е нов служител. Знаеш ли кои са другите? И какво
работят? Не! - Червените й вежди се повдигат над извитите котешки
рамки на лилавите очила.
- Брена, да не си станала с дупето нагоре? - Приближава Рай и
както обикновено двамата не се поглеждат. Тя вирва чипия си нос, а аз
добавям: - Вие двамата защо не вземете да се изчукате? Така може и да
разрешите недоразуменията си!
Брена стисва зъби и ми отвръща с изнервен глас:
- Благодаря за предложението, но и без това чукането в групата
няма край.
- Така ли? Кого имаш предвид?
- Например Софи и Джакс.
Краката ми омекват. Прорязва ме остра болка и усещам в гърдите си
кинжал. Все едно съм проснат на земята, а Брена и Софи са забили
острите токчета на обувките си право в сърцето ми.
- Моля? - Въпросът ми е рязък и сепва Брена.
Тя оставя кафето и пояснява:
- Това са само предположения.
- Въз основа на какво?
Брена се оглежда, сякаш търси начин да прекъсне разговора. Не е
познала.
- Отговори!
- Рано сутринта Джакс намекна, че са преспали. Е, Софи се
опита да го опровергае и саркастично подхвърли, че сексът я
„разпалил“ и затова излязла да потича из квартала.
Ушите ми зазвънтяват. Сърцето ми започва да бие чак в гърлото. Тя
и Джакс? Та Софи спа в моето легло!
Поглеждам към автобусите и забелязвам виновника.
- Джон! - виквам силно, за да ме чуе.
Това е истинското име на Джакс и той се обръща.
- Да?
Изражението ми го кара да се приближи. Стисвам зъби.
- Какво става между теб и Софи?
- Пошегувах се. Нали, Брен?
Не изчаквам отговора и вземам думата.
 - Да не си забравил лекцията против флирта на работното място,
която изнесе на Килиан и неговата Либи?
Джакс потрива брадичка и махва с ръка.
- Като че ли Килиан ме послуша!
- Съветът си го бива и може да ти е полезен.
Той кимва, подсмихва се и се засмива.
- Не се тревожи, чукахме се само малко.
Всеки миг ще избухна. Брена пошепва в ухото ми:
- Споко! Май и ти си станал с дупето нагоре, но твоето е било без
гащи.
Хвърлям й убийствен поглед и тя побързва да си тръгне.
- Шегата беше неуместна. Чао! Изчезвам!
- Защо се впрягаш? - пита Джакс. - Всъщност Софи…
- Какво говорите за мен? - чувам глас зад гърба си и се обръщам.
- Само хубави неща, нали?
Тя се вторачва в Джакс. Той се смее, но щом забелязва гневния ми
поглед, махва с ръка и се запътва към автобуса, където го чакат Килиан
и Либи. Обръщам се към Софи:
- Чукаш Джакс, така ли?
Тя ме поглежда слисано и лицето й пламва. Ядосвам се още повече.
- Ти сериозно ли питаш?
Не. Всъщност не знам…
- Отговори ми така ли е, или не!
Софи сграбчва лакътя ми и ме замъква до моя автобус. Забива пръст
в рамото ми и гневно шепне:
- Не съм длъжна да те уведомявам за личния си живот!
- Да знаеш, че чукаш ли момчетата от групата, това е краят на
личния ти живот.
- Проправям си път чрез секс, какво толкова?
Стомахът ми се свива на топка и стисвам юмруци.
- Хайде да се съсредоточим върху Джакс. Спа ли с него?
- Не мога да повярвам, че ръмжиш като разярен бик и ми задаваш
такъв въпрос.
- Не ръмжа. Чакам отговор.
Кожата над деколтето й почервенява.
 - Майната ти, Скоти! Не знам за какъв се имаш, но запомни, че
не съм тъпа кифла и нямаш право да ми държиш такъв тон!
Тя се обръща, за да си тръгне, и за първи път я виждам толкова
ядосана. Обидих я и изпитвам угризение. Хващам я за лакътя и я
завъртам към себе си.
- Софи!
Дърпа се, но аз не се предавам. Гърбът й е облегнат на автобуса и
сме толкова близо, че лицата ни се докосват за миг. Задъхани сме и
прошепвам:
- Извинявай. Нямам право. - Вдишвам приятното й ухание. - И
не мисля, че си кифла. Не искам да го правиш с момчетата… Моля те.
Въздишката й полазва по шията ми. Настръхвам. Губя разсъдък при
убийствената мисъл, че може да спи с някое от момчетата. Ако е спала
с Джакс… Цялото ми тяло потреперва. Едва се овладявам.
Следва втора въздишка. Ако ме докосне, ще рухна, но тя казва:
- Голям си глупак.
- Прието.
- И повече от глупак, защото как бих могла да спя с Джакс, след
като цяла нощ бях при теб!
Облива ме топла вълна на облекчение и разкаяние и признавам:
- Така е. Ама че тъпотия…
- Джакс ми се притече на помощ, докато всички бяха свидетели
на позорното ми прибиране в хотела. Не че знаеше с кого съм била
цяла нощ. - Сръгва ме закачливо и добавя: - Хайде, отлепи се от мен,
че ще ни забележат и ще видиш тогава.
Скулите й са тъмнорозови, а очите й блестят. Съжалявам, че се
държах обсебващо и назидателно - уж не съм такъв, но…
- Избухнах, без да искам, а трябваше първо…
Софи стиска пълните си устни, присвива очи и чака да довърша
изречението. Преглъщам едва-едва и продължавам:
- …да те попитам.
- И най-вече да си гледаш твоята работа и да не ми се месиш.
Усещам, че лицето ми пламти.
- Госпожице Дарлинг, моята работа е да се грижа за всичко и
всички и връзката с член на групата е абсолютно нежелателна и
вредна.
 Говоря като досаден умник и реакцията не закъснява.
- Пак се държиш като английски херцог, но херцог с угризения.
- Признавам, че ме познаваш добре.
- Чакам да признаеш, че си ревнив.
Когато си тръгва, не откъсвам поглед от заоблените й бедра и се
провиквам:
- Има да чакаш!
Софи размахва среден пръст, без да се обръща.
Луд съм по нея.
ххх

Софи
Мъжете могат да са доста досадни. Дори най- привлекателните,
властни и чаровни тузари проявяват ревност. А той ревнува. Може и да
отрича, ала така наречената „грижа“ за момчетата е абсолютно
привидна.
Цялата разправия можеше да ми подейства възбуждащо, стига да
беше придружена с физически действия - да ме беше награбил и
обявил за негова, а не да ми набива мъдри мисли. Стой надалеч от
приятелите ми, защото е вредно за всички ни… Дрън-дрън! Човек не
напада главния си китарист току-така. Ама и Джакс си нямаше друга
работа и може би без да иска, предизвика ревността на Гейбриъл. Още
не ми е разминало, когато Брена ме настига в коридора на хотела.
- Софи, съжалявам, но ми липсваше сутрешният кофеин и нямах
настроение.
- Ще ме настаниш ли в някой от автобусите, или ще ме хвърлиш
пред тях?
- Не предполагах, че Скоти ще се впрегне толкова. Той не е
такъв, но напоследък се е изнервил.
- Държи се като заядлив маниак.
Брена клати глава и конската й опашка се полюшва.
- Обикновено се владее и е неуязвим.
Спомням си дъха му, докато шепне, и знам, че не е неуязвим.
Привлича ме и това ми пречи да мисля рационално. Трябва да се
съсредоточа върху задълженията си - новата ми работа е мечта за
всеки фотограф. Брена ме гледа със съжаление и подхваща:
- Извинявай, че предизвиках избухването му. Искаш ли да
поговоря с него?
Да подразни лъва? Не и не.
- Няма нужда. Ние се разбрахме.
- Тогава е време да те настаним при момчетата. Те пътуват в
един автобус за по-весело и ще е добре да ги опознаеш по време на
път.
- А те съгласни ли са?
Брена грабва една от чантите ми и тръгваме към колата, която ще ни
закара до автобусите.
- Да. Момчетата са широко скроени и ми вярват, че няма да ги
разочароваш.
В превод: Софи, не прецаквай доверието ми.
- Благодаря! Няма да разочаровам нито теб, нито тях.
- Знам. Аз не греша в преценките си.
Засмивам се.
- И аз. Само че губя разума си, когато най-много ми трябва.
- Ако имаш предвид любовния живот, всякак те бия. Моят
прилича на спрял бомбардиран влак.
Развежда ме в автобуса. Обстановката е приятна, отпред има барче и
кресла, а на стените висят телевизори. В абаносовите шкафове над
седалките са инструментите и няколко малки усилвателя, а четирите
легла са отстрани, в средната част на автобуса. Отзад има малка
спалня.
- Това е стаята на Килиан и Либи. Пред нея има легло над
другите легла и то е за теб. Харесва ли ти? - Кафявите като коняк очи
на Брена ме гледат с лека тревога. - Ако се чувстваш неудобно, ще те
преместя в друг автобус. Скоти пътува сам.
- Не се съмнявам.
- По-добре не се отбивай при него. Вбесява се, ако някой наруши
личното му пространство.
Започвам да си мисля, че Гейбриъл не знае как да допуска хора до
себе си.
- Няма нужда да ме местиш. Ще се чувствам добре с момчетата.
 - Не им обръщай внимание. Понякога се държат идиотски, но са
добри и свестни. Ще се съобразяват с теб и няма да се чувстваш
неудобно. Сигурна съм.
- За какво си толкова сигурна?
Рай се е качил на стъпалата на автобуса и ни гледа въпросително.
- Сигурна съм, че ще се държите добре със Софи - срязва го
Брена.
Рай е много едър, ала чувствата му се изписват на лицето по детски
и понякога прилича на непринудено, възторжено паленце. Усмивката
му е широка и обкръжена с трапчинки.
- Добре дошла, прекрасна Софи!
Уип се качва след него и сините му очи заблестяват весело.
- Разясни ли й въвеждащия ритуал за всеки новодошъл?
- Ако е свързан със секс, обещавам да доставя поне едночасова
изнемога на всеки един от вас - заявявам с усмивка, а Уип прокарва
ръка през дългата си, тъмна, рокаджийска коса и обяснява:
- Няма такова нещо. Трябва да пиеш достатъчно, за да се
изложиш поне веднъж и това е всичко. Аз водя първенството, не се
бой!
Джакс се задава по стълбите, побутва го и го подканва:
- Мръдни, хубавецо.
Килиан и Либи пристигат, Брена слиза и сме готови за тръгване.
Всички се държат добре и се чувствам уютно. Ако ще пътувам в
автобус без възможност за каквото и да е лично пространство,
компанията на момчетата не е най-лошият възможен вариант.
Интровертът Гейбриъл Скот се шири сам в цял автобус, но няма да
мисля за него.
Либи нарежда бисквити на поднос и ме черпи.
- Хапвай бързо, иначе чакалите ще ометат всичко.
Бисквитите са топли.
- Ти ли ги опече?
- Замразявам тестото и стават много бързо.
Килиан грабва две, целува Либи и обявява:
- Най-великият пекар на света! Обичам те, моя Джулия Чайлд!
- Ама май обичаш повече бисквитите.
 Снимам ги как се усмихват един на друг и се наслаждавам на
вкусните бисквити, които свършват за минута. Либи е наистина
чудесен сладкар. Седя и наблюдавам момчетата. В общуването на
стари приятели има нещо много приятно и успокояващо. Уип се
обръща към мен с усмивка:
- Брен те хвърли в бърлогата на лъвовете и изчезна, а?
- Виждате ми се съвсем кротки.
Когато се смее, Уип заприличва на Килиан, само че очите му са
сини.
- За съжаление…
- Искате да щуреете ли?
Снимам го, защото изглежда прекрасно както се е излегнал в черния
кожен фотьойл, а на атлетичните му гърди е опъната винтидж
фланелка от концерт на „Деф Лепард“.
- На мен спокойствието ми допада. Всякак е по-продуктивно.
- Остаряваш, пич - подхвърля Рай и изважда няколко бири от
хладилника.
- Ти си с шест месеца по-голям, но аз остарявам по-добре.
- Като мухлясало сирене.
Рай сяда до мен.
- Чудя се как Скоти разреши да спиш при нас.
Килиан ми подава една бира и възкликва:
- Че защо да не разреши? Нали работата й е да ни щрака.
- Благодаря за изразителния глагол. - Усмихвам се, а Килиан
оголва зъби в пресилено комична усмивка, докато го снимам.
- Не твърдя, че ми харесва да ме щракат на всяка крачка, но
разбирам, че това е част от турнето.
Примигвам драматично с ръка на сърцето.
- Шокирана съм! Нямам какво да кажа!
Либи се смее.
- Знаех си, че ще ни е весело заедно.
Чукваме се с бирите, а Килиан недоумява:
- Не виждам причина Скоти да е против това да си с нас. Беше
категоричен, че трябва да се отнасяме с теб като със… - Той заговорва
с нетърпящия възражение строг глас на Гейбриъл и имитира акцента
му: - …заслужаващ уважение професионалист!
 Дали наистина го беше казал? Усещам, че ядът ми постепенно се
уталожва.
Рай въздиша.
- Джакс се изцепи, че е спал със Софи и сега трябва да
внимаваме.
Килиан зяпва Джакс все едно вижда самия дявол и иначе плътният
му глас изхриптява:
- Казал си на Скоти, че си спал с нея?
- Пошегувах се.
- Що за шега е това! Лошо ти се пише.
- Скоти трябва малко да поразпусне. Ти също.
Килиан замерва Джакс с тапата на бирата.
- С пълно право се е разбеснял. Нарушил си първия мъжки закон.
Рай недоумява:
- Защо ти хрумна да го кажеш на Скоти?
- Брена му каза - отвръща Джакс.
- Кофти работа. Не го очаквах от нея.
- Скоти я нервира и затова му го каза.
- Какъв е първият мъжки закон? - осмелявам се да попитам.
- Не навлизай в територията на брат си.
- Територия?! Като при кучетата?
- Когато става дума за секс и мъже, всички сме кучета - пояснява
Уип.
- Така си е - кима Рай.
- Аз не съм в територията на Гейбриъл, за да пикае и да поставя
граници.
Килиан ме поглежда закачливо.
- Но само на теб позволява да го наричаш Гейбриъл!
Джакс възкликва:
- Вярно!
Уип го удря по плоския корем и обобщава:
- Скоти я е набелязал пръв и си я е за…
- Не казвай „заплюл“, че направо ми се повдига - обажда се
Либи.
Килиан я прегръща и пошепва:
 - Скъпа, може да ти се повдига само при изпълнението на едно
мое желание…
Сега вече на всички ни се повдига и заявявам:
- Не разбирам защо толкова се чудите…
- Чудим се, тъй като Скоти не се слави с разточителство - казва
Рай.
- В смисъл?
- Той не чука наляво и надясно - пояснява Килиан. - Живее като
отшелник.
- Не помня кога за последно го видяхме с жена - добавя Уип.
- Преди сто години - потриса се Рай, сякаш този факт го ужасява.
- Ако изобщо чука, прави го тайно.
Стомахът ми се свива. Не ми е приятно да си представям Гейбриъл с
други жени. Не ми се слуша дискусията за сексуалния му живот. Той е
горд и ще се ядоса, ако ни чуе отнякъде.
- Не е редно да говорим така.
- Съгласен съм, Софи. Сигурно ушите му горят - кима Килиан.
- Личният му живот не ни засяга - заявява Либи.
Харесвам я все повече.
Килиан я целува.
- Права си, Либс. - Изглежда Джакс и го предупреждава: - А ти,
внимавай! Едното ти око да е отворено, докато спиш.
- Няма страшно, Скоти е в друг автобус.
- Ама все пак се притесняваш, нали? - подхвърлям закачливо.
Джакс се усмихва, но като че ли съжалява за случилото се.
- Мила ми Софи, макар и не много известен факт е, че Скоти е и
свадлив, и избухлив. Майстор е на кик пънч комбо и съм го виждал как
разказва играта на два пъти по-едри мъжаги. Той е безмилостен беър
нъкъл боец.
Килиан се покашля, за да даде знак, че темата не е подходяща за
обсъждане, а аз недоумявам:
- Какъв боец?
- Ами… опасен, но не си го чула от нас - отвръща Рай. - Реши ли,
може набързо да се справи с всички ни, та затова най- добре ще е да
престанем да го обсъждаме.
 Имам чувството, че макар да се смее, Рай не желае да знам за
бойното минало на Гейбриъл. Значи така беше направил яките мускули
и силното тяло под опънатите ризи… С боеве. Представям си го да се
сбие, защото е разярен, но в мач? Тази мисъл ме потиска и добре че
сменяме темата. Поглеждам през тонирания прозорец. Навън е тъмно
и от време на време проблясват фаровете на отсрещните коли.
Представям си Гейбриъл в автобуса зад нас. Пътува сам и знам, че
такова е желанието му, но все пак ми е жал, тъй като е в изолация.
Защо се крие? Не е ли самотен?
Копнея да съм с него. Иде ми да хвръкна като Супергърл и да се
озова в автобуса му. Или като Жената чудо? Хващам го с ласо, докато
се противопоставя на нападението на Крепостта на самотата. В главата
ми се върти фантасморгия с Кларк Кент/ Даяна Принс, когато гласът
на Килиан ме сепва:
- Да знаете, че „The Son of the Preacher Man“ няма достойна
версия!
Рай дрънка на укулеле и кима:
- Съгласен!
- Жените се разтапят на тази песен - обажда се Джакс.
- И падат в краката ти - подиграва гo Рай.
- Води си бележки, малкият!
- „At Last“ в изпълнение на Ета Джеймс е върхът! - заявява
Килиан, а Либи добавя:
- Версията на Бионсе е много добра.
- Но не по-добра oт оригинала! Не може да засенчи Ета.
Уип потропва по коляното си, сякаш трудно гo свърта на
едно място.
- Дано пчелите, които отглежда Бионсе, не те чуят.
Килиан прави фуния с дланите си и виква:
- Не ме жилете-е! Обичам царицата Бионсе-е!
- Само да се раздели с Джей Зи, и е моя - заявява Рай.
- Нулев шанс, пич - засмива се Джакс.
- Не си познал. Нашата любов е предопределена. Миналия месец
ми намигна на благотворителния концерт.
- Намигна ти, защото духаше вятър и й влезе нещо в окото.
Рай ме поглежда със сините си очи и пита:
 - Софи, коя е твоята любима песен?
Обичам да слушам музика, но познанията ми не са толкова
енциклопедични. Замислям и се отговарям:
- „Sabotage“.
- „Beasty Boys“? Дай пет! - усмихва се Рай. - Чудесна песен.
- Нямат равни - кима Джакс, чуква бутилката си бира в моята и
ме поглежда с красивите си зелени очи. Знам, че момчетата се
тревожат, когато пие, но той е загърбил лошите навици. - Килиан,
имаш ли „Sabotage“ на телефона?
- Иска ли питане!
Килиан скача, включва телефона в контакта, разнася се познатият
бас, следван oт диджейско скрибуцане и гневен вик на
непокорство, и двамата с Либи започват да танцуват. Джакс протяга
ръка към мен.
- Дано Скоти не ми отреже топките, но… може ли?
Той има най-голямо право да ме съди, ала погледът му подсказва, че
оправдава някогашната ужасна постъпка и тогавашното ми бездушие.
Танцуваме, аз подскачам и размятам глава. Песента предполага
лудост и всички откачаме. Автобусът се клати, но какво от това! Млади
сме и свободни! Прелест! Танцуваме още, още и още.
Почти забравям за мъжа в автобуса зад нас. Сещам се за Гейбриъл чак
когато лягам в малкото си легло и не мога да заспя.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Гейбриъл
- Всичко за Франция е готово. Криси се обади за тениските в Рим
и очакват много добра продажба. Скоти? Скоти? Господин Скот?
Гласът на Джулс ме сепва и ме изкарва от ступора, в който съм
изпаднал. Примигвам и се опитвам да се съсредоточа. Тя ме гледа
озадачено.
- Защо млъкна?
 Погледът на Джулс ми казва, че шефът не може да си позволява да
се тревожи, защото трябва да държи всичко под контрол.
-Извинявай, помислих, че…
Облягам се още повече на меката облегалка на стола.
- Какво си помисли?
Не трябваше да сядам. Изкушавам се да се отпусна, а когато ми
докладват за свършената работа, обикновено стоя прав, за да съм
съсредоточен.
Луничките на Джулс изпъкват като канелени точици на закръглените
й скули.
- Помислих, че… не ме слушаш.
Не слушах. Не и с обичайното внимание. Главата ми тупти и
мозъкът ми сякаш иска да излезе от черепа. Подът е леко наклонен или
така ми се струва. Никой не го е споменал, значи само моята глава не е
наред.
- Говореше за разпродажбите.
Иска ми се да заровя глава в някоя възглавница, но едва ли ще заспя.
Опитвам всяка нощ, но не мога да мигна. С изключение на онази нощ
в Лондон. А сега сме в Шотландия.
Въртя се до три след полунощ, гледам тавана и ми иде да се гръмна.
- Да, та разпродажбите… - Джулс приказва ли, приказва, а аз се
насилвам да не затворя очи. Нещо натиска гърдите ми и ми става
трудно да дишам. Нямам сили. Отврат! Всеки ден се чувствам все по-
зле и не знам какво да правя.
Брена ще ме прати на лекар, знам. Самата мисъл ме подлудява.
Никакви лекари повече. Предостатъчно ми бяха в миналото и трябва
да съм на умиране, за да се реша на преглед.
Чукай на дърво. Главата ме заболява още повече и сковава врата и
раменете ми. Джулс говори за договори и дати.
Дишай. Ще изтърпиш. После ще вземеш горещ душ и ще си легнеш.
Изкушавам се да изпия едно приспивателно, но се въздържам. Джакс
за малко да умре от шибаните хапчета, смесени с хероин. Старая се да
не си спомням, ала сетя ли се за оня кошмар, веднага ми се повдига и
стискам зъби, за да не повърна.
Грабвам бутилката с вода. Ръката ми трепери. Пия бързо, за да не
забележи Джулс.
 - Какво да отговоря?
Поглеждам я, чудя се за какво става дума и питам:
- А ти какво би казала? - Умно! Измъквам се от въпроса, но тя
мълчи и бърчи вежди. - Един ден ще се наложи сама да вземаш
решения.
Голям съм кретен! Трябва да се стегна и да не се измъквам с тъпи
лафове.
- Ами аз… - подхваща неуверено Джулс. - Не знам защо Джакс
ме попита дали и кога искаш да играете покер, нали двамата…
- Джакс трябва да се обръща към мен по лични въпроси. -
Надигам се и стаята се завърта пред очите ми. - Ти си моя асистентка,
а не календар. Кажи му го.
- Ясно - кима Джулс и знам, че ми тегли една наум.
Винаги съм държал както аз, така и тези около мен, да вършат
работата си на сто процента. Не и днес. Това ме изнервя и все повече
се убеждавам, че трябва да поспя.
Лъхва ме ухание на лимонов сладкиш и топлина на жена. Знам кой е
и веднага се възбуждам. Софи е боядисала косата си в златисто
бледорозово и около лицето й сякаш има ореол. Цветът подсилва
тъмния блясък на очите й и розовото червило. Страхотна е!
- Здрасти, слънчице! - Гласът й е както винаги жизнерадостен, а
гърдите й подскачат и едва се побират в нещо като черно плетено
потниче. Само едно дръпване през главата, и… - Къде гледаш, скъпи?
- пита и се усмихва до уши.
Вместо отговор изръсвам:
- Този тоалет дали е подходящ?
Млъкни, какви ги говориш!
- В сравнение с кого? - Софи слага ръце на кръста си и ме
поглежда озадачено. - Наоколо е манифестация на цици. Аз поне съм с
блуза. Дали да не си съблека джинсите и да си обуя някои супер къси
панталонки? Момчетата харесват голи крака.
Само това не. Макар да подчертават зашеметяващото й заоблено
дупе, джинсите поне прикриват част от тялото й. Но защо изобщо
коментирам дрехите й? Поглеждам я и Измърморвам:
- Извинявай, че го казах. Ако чуя някой да говори така на жена,
лошо му се пише.
 Тя приближава и слага ръка на челото ми. Искам да й кажа да ме
остави, но меките й гърди ме докосват и потъвам в уханието й.
- Да не си болен? - Тонът й е ироничен.
- Изчезвай. - Всъщност искам да положа глава на тези топли
гърди и да умра щастлив в прегръдката й.
- Добре ли чух, че ми се извини? Да не сънувам?
- Ако сънуваш, сънуваш кошмар.
Ягодовите й устни се разтеглят в усмивка.
- Е, това вече е моето Слънчице!
Изкушавам се да затворя устните й с устни и да ги оближа сред
омаята на смеха й. Не мога. И не бива.
- Днес не съм на себе си. Може би момчетата са ми пуснали
нещо в питието. Умират да се забавляват с мен.
Смехът й е приятно дрезгав. Отново се изкушавам да целуна
пухкавите й, меки устни, които не спират да ме обстрелват с отговори.
- Не само те, Слънчице! - Докосва катарамата на колана ми и
немирникът под нея тутакси се надига. - Хайде, дай да надникна!
Обещавам да кажа само на… всички.
Какво ли ще стане, ако я оставя да опипа растящия ми член, а и да я
помоля да го подържи? Не бих го направил, но Софи не спира да се
закача, макар и не злонамерено. Тя гледа на живота като на шега и й
завиждам за това. Предполагам, че сексуалните намеци отразяват
дяволитото й желание да ми влезе под кожата. Закопчавам сакото до
долу, за да прикрия набъбващия си „интерес“.
- Съжалявам, но не позволявам да разкриеш голямата магия.
- Рано или късно и това ще стане - обещава Софи, а аз бързам да
си тръгна.
Надявам се, мила. Не се обръщам, за да не види усмивката ми.
Осъзнавам, че докато беше при мен, главата не ме болеше, нито пък се
чувствах изморен. Сърцето ми думка, крача бавно и мисля за Софи. За
последен път спах добре с нея в моето легло. Това момиче ми помага
да се чувствам добре. Хрумва ми нещо, но гледам бързо да го забравя,
защото е абсолютно нелепо - не че отчаяните мъже не правят доста
тъпотии. Старая се да не чувам зова на тялото си, макар да знам, че ще
му се поддам. „Да си го начукам в глупавата глава“, мърморя наум и
решавам да изчакам още една нощ, за да се саморазубедя. Уви,
търпението ми е на изчерпване и копнея да направя онова, което съм
намислил, пък дори да се изложа и унижа.

Софи
Приготвям камерата, защото Гейбриъл приближава. Напрегнат е до
такава степен, че ако духне по-силен вятър, може и да го пречупи.
Интересно, защото за първи път го виждам толкова изнервен след
прословутия полет.
- Как си, слънчице? Да не би някой да ти е плюл в кафето? Браво
на него! - Бърчи вежди и ме гледа смръщено. - Този ужасно мрачен вид
не отива дори на теб. Кой те вбеси? Отивам да го набия!
Най-сетне се засмива и леко отпуска рамене.
- Виждам те как ръфаш нечий крачол като разярен померан.
- Вече си запознат с методите ми.
Смее се, навежда се и ми подава светкавицата. Само след миг
отново е сериозен. Строгото му изражение ме възбужда. Нуждая се от
ветрило.
- Искам да поговорим, но не тук. Имаш ли време сега?
Гласът му е плътен и смутеният му поглед на човек, който се
опасява от ефекта на думите си, кара сърцето ми да бие по-силно. Да
не би да иска да ми каже, че ме уволнява? Все забравям, че всъщност
моят шеф е Брена.
Спокойно, дишай.
Нервен е. Не е за вярване, но не може да намери къде да си дене
ръцете и вълнението придава по-тъмен нюанс на загорялата му кожа.
Тревожа се от настоятелността му, но преглъщам буцата в гърлото си и
отговарям:
- Имам. Слушам те.
- Бих искал да поговорим насаме. Ще дойдеш ли в автобуса ми?
Шокирана съм и дори не мога да се пошегувам.
-Ами… добре.
Сещам се за „Зеленият път“. В автобуса влизат само шофьорът и
чистачката. Откъде накъде ще настоява да говори с мен насаме? Нищо
лошо не съм направила. Стисвам зъби и тръгвам до мълчаливия
Гейбриъл, който предвидливо носи камерата ми. Другата му ръка е на
милиметри от кръста ми, но не ме докосва, а само усещам топлината
й. Съпровождащ жест…
Може би го е страх, че ще се разприказвам. Мислех, че сме… е, не
точно приятели, но освен Брена и момчетата той и без това няма, а и
не иска да има други приятели. И все пак, между мен и него не е като
да няма нищо…
Ужас! Всеки миг ще се разплача. Ами ако наистина ме уволнят!
Едва ли. Хайде, успокой се.
Спирам пред вратата на автобуса.
- Уволнена ли съм?
Въпросът ми прозвучава като отчаян вик.
- Моля? - Не разбирам кое му е веселото, но учудването му е
съпроводено с усмивка. - Бърборано, фантазиите ти са безкрайни.
- За какво тогава ще говорим насаме?
- Ами просто искам да говорим насаме - иронизира ме той. - Не
забравяй, че Брена те назначи и се налага да обсъждаме едно-друго.
Ръката му най-сетне докосва кръста ми, за да ми помогне да се кача
в автобуса.
- Влизай и се успокой най-сетне.
Влизам и застивам. Очаквах да видя кожените мебели и сивите
стени на стандартния луксозен автобус, но обзавеждането ме слисва -
конусовидни млечнобели лампиони, сива кадифена дамаска и
ламперия от скъпо дърво с естествени шарки. Все едно съм във влак
от трийсетте години.
- Заповядай, седни.
Посочва малката всекидневна в предната част на автобуса и аз се
настанявам на стол в стил деко. На масичката има отворен лаптоп и
куп листове. Гейбриъл се навежда да ги прибере, но телефонът му
звънва. Той поглежда номера и се намръщва.
- Извинявай за минута. Налага се да вдигна.
Оттегля се в дъното на автобуса и тихият му глас ми действа
успокояващо. Въпреки това очите ми шарят и установявам, че освен
листовете до лаптопа и две мушнати в преградката на стената
списания, във всекидневната няма нищо лично. От любопитство или
от нерви вземам един лист и се зачитам. Скучен договор. Поглеждам
под него и виждам папка с името. ми. Разтварям я и в този момент
Гейбриъл се връща. Върви бавно и не продумва.
- Имаш мое досие?
- Имам досиета на всички.
- И защо?
- Както казвате в Америка: „Парата е в моя джоб.“
Прелиствам досието, макар да знам какво пише, тъй като
съм попълвала графите.
- Имаш и здравното ми досие. Прочете ли го?
- Защо да не го прочета?
- Защото това е лична информация.
Нямах против да дам здравното досие на Брена, но ето че беше в
ръцете му и той беше осведомен и за последната ми цитонамазка.
- Защо се ядосваш? Това е стандартна процедура. Какво лошо
има, ако съм уведомен, че си здрава и не си осъждана?
- О, много извинявай, че не ми е приятно да знаеш, че използвам
инжекция против забременяване!
Да не говорим, че е информиран и за точния ми ръст и тегло… Да
му се не види!
Измърморва нещо под нос, протяга се към лаптопа и с няколко
гневни кликвания отваря нов файл.
- Заповядай, прочети моето здравно досие. Да не би да мислиш,
че не съм го предоставил?
Не мога да се сдържа и се зачитам. Висок - един и осемдесет и шест,
тегло осемдесет и четири килограма и напълно здрав.
- Защо са ти здравните досиета?
- За застраховки. И за безопасност. Ако ще работиш за най-
известната група в света, трябва да знаем всичко за теб. И няма за
какво да ти се извинявам.
Затварям лаптопа.
- Няма нужда да се извиняваш. Просто се озадачих. След като
знаеш, че нямам дългове и не съм нарушавала закона, защо ще
говорим насаме? Между другото, нямам и въшки.
Хвърля ми един от неговите погледи през притворените си клепачи
и става. Отваря барчето.
- Питие?
 - Не и чай. Нещо по-силно. Бърбън.
Налива щедро и ми подава чашата. Забелязвам лекото потрепване на
ръката му. Сяда срещу мен със сдържана усмивка. Пием в мълчание и
все още недоумявам защо ме извика в автобуса. Смутена съм, защото
се изложих с един куп ненужни приказки. Той оставя чашата на
хромираната масичка и изтракването й е като изстрел в опънатите ми
нерви.
- Не мога да спя - подхваща Гейбриъл и клати глава, сякаш се
укорява, че проявява слабост. - Не мигвам по цяла нощ.
- Съжалявам…
Съжалението ми е малко пресилено, тъй като и аз не мога да спя.
Все едно съм принцесата с граховото зърно. Леглото ми е твърдо,
възглавницата мека, въртя се като пумпал и се кокоря цяла нощ. Ту ми
е студено, ту ми е топло. Кошмар! Не спирам да мисля и за
мърморещия сомнамбул срещу мен.
- Онази нощ спах. - Сините очи са вперени в мен. - Онази
дъждовна нощ.
По тялото ми плъзват горещи тръпки. Аз също спах. Сгушена в
силните му ръце. Нощем затварям очи и си представям твърдото му
тяло зад гърба си. Припомням си уханието му. И ако имам късмет, се
унасям.
Разчувствам се, защото и той мисли за онази нощ. Гейбриъл подпира
лакти на коленете си, навежда се и казва:
- Искам да те ангажирам.
Отпивам бързо глътка и облизвам устни.
- Не разбирам…
По върховете на скулите му плъзва руменина.
- Искам да спиш с мен.
- Моля?
- Само ще спим. С теб успях да заспя… - Сенките под очите му
са дълбоки и тъмни. Има измъчен вид. - Остани тук, при мен. Ще има
компенсация…
- Слънчице, ти сериозно ли искаш да спя при теб всяка нощ?!
Напрегнатото му тяло подсказва, че наистина го желае. Отпивам
още една глътка, толкова съм шокирана. Но какво означава
„ангажирам“? Той не каза: „Софи, не мога без теб, остани при мен.“
Що за ангажимент е това!
- Осъзнавам колко е нелепо - промълвява отчаяно, а аз
въздъхвам.
- Ако има нещо нелепо, то е предложението ти за компенсация.
Иначе съм съгласна.
- Не е редно да не ти плащам.
Стискам мускула над лакътя му.
- Нали наистина имаш нужда от това?
- Щом се унижих дотолкова, че да ти го кажа, значи наистина
имам нужда.
- Може и да не ме смяташ за приятел, но за мен ти си такъв. -
Усмихвам се и добавям: - Аз помагам на приятелите си. И не им
вземам пари. Пък и ми предлагаш лукс в сравнение с натъпкания с
още петима души автобус!
Той ме гледа смутено и ми дожалява.
- Значи си съгласна?
Нали вече ти казах!
Съгласих се, без да се замислям. Как си представях всяка нощ с
него? Та той е неустоим! Ще лежа и ще се измъчвам… Причините не
подлежат на обмисляне, но точно това искам. Важен е настоящият
момент. Винаги съм реагирала според инстинкта си - той ми подсказва
отговора и мисля, че няма да се разколебая.
Гейбриъл оправя маншетите на ризата си и личи, че тикът му пречи.
Не съм виждала толкова свъсен, но и толкова секси мъж! В главата ми
се въртят неприлични сцени - непослушна ученичка и ядосан
директор, който я наказва.
Престани, момиче.
- Съжалявам, че те поставих в такова неудобно положение -
припряно се извинява той. - Не знаех как да ти го кажа… Нека те
изпратя.
- Покажи ми спалнята.
Гейбриъл примигва, сякаш говоря на непознат език.
Тръгвам към дъното на автобуса и изритвам обувките си. Той ме
гледа така, сякаш е зърнал неочаквано натрапил се енот, но върви след
мен.
 Спалнята е също толкова страхотна, колкото и всекидневната. Топло
и уютно е, облицовката на стените е от лъскаво дърво, а леглото е
голямо и изпълва почти цялата стая. Пъхвам се под кремавата
копринена завивка. Гейбриъл спира на прага. Облягам глава на дланта
си и го наблюдавам. Няма да ми е лесно. Никак.
Май го съблазнявам… Копнея за стегнатото му тяло и за страстта и
огъня на сливането и изригването ни, които, знам, ще ме оставят без
дъх. Ала Гейбриъл не иска това. За него не съм две цици и дупе. Това
може да намери навсякъде. Нужна съм му за друго.
- Слънчице, не ме карай да чакам.
Поглежда часовника си.
- Десет и петнайсет сутринта е…
- Уморена съм. Имам нужда от сън.
Осъзнах умората, когато го казах на глас. В очите му проблясва
пламъче. Зърната на гърдите ми трепват в отклик.
Той сваля бавно сакото си и все едно сме в порно филм. Не бърза и
докато си събува обувките и разкопчава копчетата на маншетите.
Мускулите опъват бялата му риза. Следя движенията му с ленив
поглед, спокойно ми е и клепачите ми натежават.
- Всяка нощ, нали? - В дрезгавия му глас се долавя много повече
копнеж, отколкото предполага.
Топла вълна залива гърдите ми и отвръщам:
- Може и следобедна дрямка, ако, разбира се, искаш.
Погледът му припламва.
- Искам.
Ляга до мен. От несигурния, изтощен мъж няма и следа.
Движенията му са плавни, като на забавен кадър, очите му ме изгарят
и телата ни се слепват, след като ме завърта внимателно с лице към
стената и притиска гърба ми към гърдите и скута си. Имам чувството,
че го е репетирал наум, за да е готов, ако се съглася на предложението
му.
Ръката му се приплъзва между гърдите ми и преди да успея да
мигна, хваща рамото ми, за да ме придърпа в поза „лъжичка“.
Потрепервам, а в корема ми зажужава рояк пчели. Чувството е
приятно. Кожата ми е нажежена, а сърцето ми ще изхвръкне. Усещам
колко бързо бие неговото и знам, че и той е възбуден.
 Няколко секунди са достатъчни да привикнем към тази нова близост.
Гейбриъл въздиша и топлият дъх погалва косата ми. Тялото му се
отпуска и аз потъвам в прегръдката му. Лежим над завивките, но няма
значение, защото се чувствам закриляна и спокойна.
Устните му шепнат в косата ми:
- Всяка нощ, бърборано.
Казва го с обсебващ тон и изведнъж осъзнавам, че съм в беда.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Гейбриъл
На път към звукозаписното студио Софи пита:
- Какво ще кажем на момчетата? - Големите й кафяви очи ме
гледат тревожно.
„Кил Джон“ репетира нова песен и Софи ще снима.
Спах два часа - чудо на чудесата - и съм толкова отпочинал и
доволен, че дори си тананикам една от песните на групата.
- За кое?
- Затова, че спим заедно.
Толкова е чаровна! И толкова топла и пухкава. Когато спи,
лимоновият й лъх е още по-осезаем и някак по-земен.
- Предпочиташ да не им казваме ли?
- Ами… Ти искаш ли да знаят, че съм ти необходима, за да
можеш да спиш?
- Май не.
Софи спира на прага и красивите й заоблени скули поруменяват,
когато прошепва:
- Когато ни видят, ще си помислят, че сме заедно.
- Това проблем ли е?
Пълните й устни се разтварят, затварят и толкова искам да я погаля.
- Проблем е, ако е лъжа, а и не искам да ни одумват.
 - Ясно.
Прекрачваме прага на студиото и се провиквам:
- Софи ще спи в моя автобус. Не е ваша работа защо и не искам
да чувам гък!
Тя преглъща едва-едва и гърлото й гъргори, сякаш се дави.
Момчетата се разкискват.
- Добре, Скоти - съгласява се Рай. - Радвам се, че си поел
инициативата.
Уип клати глава:
- Знаех си аз.
- Нищо не знаеш - скастря го Софи.
Джакс дава пет на Рай и обявява:
- Килиан ни дължи по петдесетарка!
- Сигурен бях, че ще удържи фронта по-дълго. Ех, Скоти, Скоти,
много бързо се предаде! - недоволства Килиан.
- Не искам да чувам клюки! Още една дума, и ще минете на
видеа със синхронизирани танци.
Уип вдига ръка.
- Разбрахме. Няма нужда да се държиш като Саймън Кауъл.
Софи ме ощипва между ребрата; очите й хвърлят гневни
искри.
- Ох! Пуловерът ми е от мерино с коприна, ще го измачкаш.
- Не само ще го измачкам, ами ще го нарежа на парченца. Защо
издаде всичко?
- Нали им казах да си траят!
- Което означава, че няма да спрат да ни обсъждат.
- Грешиш.
- Ще ви обсъждаме, и още как - провиква се Рай.
Аз го посочвам и се заканвам:
- Гледал ли си „Бягащият човек“?
Софи се обръща към мен и на всяка дума забива пръст в гърдите ми:
- Как можа да ни издадеш!
Брена приближава е усмивка до ушите.
- Скоти, нали ти казах, че назначавам най-добрите?
Горката Софи е червена като рак. Изпитвам леко угризение,
че я поставих в неудобно положение, но аз познавам момчетата. Те са
моето семейство. Може да ми се подиграват, но няма да ме
злепоставят, ако ще да е и заради това, че за първи път ги моля за нещо
лично. Ще го кажа и на Софи, ала не сега, за да не наливам вода в
огъня. Поглеждам Брена и изричам с възможно най-мил глас:
- Нямаш грешка, факт!
За моя радост Софи засиява в усмивка. Вече дишам много по-леко и
съм сигурен в едно: моята бърборана не подозира в какво всъщност се
е забъркала и че от мен няма отърваване.
ххх

Софи
С Джулс се излежаваме на тревата в единбургския Уест Принсес
Парк и тя пита:
- Харесва ли ти да пътуваш? Как ти се струват турнетата?
Над нас небето е необичайно безоблачно. Виждам мрачната
назъбена фасада на скалата Рок, която изниква почти направо от
земята, и над нея ниската внушителна крепост на Едибургския замък.
Снощи имахме концерт в Еспланадата - стадион във формата на U на
самия връх и на фона на замъка. За първи път присъствах на такъв
концерт. Светлините на града светеха под нас, а старият замък
създаваше усещане за безвремие, докато „Кил Джон“ подлудяваше
публиката. През цялото време бях настръхнала и ужасно се вълнувах.
Сутринта правих снимки на момчетата в студиото и следобед бях
свободна. Джулс също не беше заета и за да избегна вълненията
покрай съжителството с Гейбриъл, успях да я навия да си правим
компания и да обиколим забележителностите на града.
Сега лежим на тревата и попиваме топлите слънчеви лъчи на
прекрасния ден. Примигвам, поглеждам Джулс с едно око и й
отговарям:
- Турнетата са ми много интересни. А на теб не са ли ти
омръзнали?
- Съвсем не. За мен това е не само кариера, а реализирана мечта.
Един ден ще бъда шеф на моя група.
- Браво на теб. Аз нямам такива мечти.
 Джулс се завърта и ме поглежда, като подпира глава на голямата си
зелена чанта.
- Какво искаш да кажеш?
До нас спира мим, нагласява музикалната уредба и пуска „Thriller“
на Майкъл Джаксън. Гледам как танцува и се усмихвам. В дъното на
парка, до фонтана Рос, един младеж с шотландска пола свири на гайда
и писукащите звуци преливат един в друг. Нямаше да имам всички
тези прекрасни преживявания, ако съдбата не ме беше настанила в
един самолет до един специален човек…
- Никога не съм имала работа мечта, нито супер амбиция.
Понякога се питам какво ми е, че съм такава.
- Нищо ти няма. Просто не си открила това, което ще обичаш да
правиш.
Клатя глава и се усмихвам.
- Щастлива, стига да мога да се наслаждавам на живота и на
възможностите, които предлага. Парите са важни, защото
благодарение на тях мога да пътувам и да имам покрив над главата си.
Не съм амбициозна и никога няма да бъда. - Откъсвам стръкче зелена
трева и продължавам: - Има и по-лошо. Ще ми се да имам свой дом, в
който да живея с голямата си любов, да имаме деца и да украсявам
верандата на всеки Хелоуин и всяка Коледа.
- Че какво му е лошото на това?
- Ами… всички около мен се стремят да се докажат, а аз мечтая
за простички неща.
Заглеждам се в хълма, който прилича на викторианска картина, а
Джулс рее поглед към замъка и казва с усмивка:
- Завиждам ти. Аз живея за момента. Ще пукна oт притеснение,
ако мисля за бъдещето. - Лилавите й къдрици се поклащат, когато се
засмива. - Крайно време е да спра да се безпокоя, че ще разочаровам
Скоти.
- Той само лае, но не хапе.
Не че не обичам лая му. Не знам защо, но гневът му ме възбужда.
- Хапе, и още как. И е доста неприятно и страшно. О, извинявай!
Забравих, че сте заедно.
- Не сме заедно. Сложно е за обясняване…
- Ти пък!
 Засмивам се.
- Е, добре, добре, каквото и да е, нямам намерение да разказвам.
- Не съм и помислила за това. Само искам да кажа, че всички сме
изненадани от сложните ви… взаимоотношения.
Знаех си, че забраната на Гейбриъл не би спряла клюките. На какво
изобщо се надяваше той? Джулс се чудеше на естеството на връзката
ни, но така или иначе, мен ме интересуваше единствено факта, че
довечера щях да спя в леглото на Гейбриъл.
Предчувствието гъделичка кожата ми и стомахът ми се свива от
мисълта, че ще бъда до тялото му. Толкова е едър, че до него се
чувствам малка и крехка. От друга страна, необходимостта му да е с
мен, ме изпълва със сила и с усещане за значимост в живота му.
Близостта ни в леглото е мъчение — това силно тяло и тази нажежена
кожа до устните ми… Обичам уханието му и равномерното му
дишане. Всичко това е запечатано завинаги както в паметта, така и
върху кожата ми.
Толкова се радвам, че виждам тази неизвестна за другите негова
страна. Искам да го опозная и въпреки че съм пристрастена към
вълненията на настоящия момент, започвам да се вглеждам в бъдещето
и със страх, и с надежда.
Поглеждам Джулс и казвам:
- Истината е, че не ме бива много в „сложните отношения“, но
ще опитам заради Гейбриъл.
- Дано успееш да му помогнеш. - Тонът й ми подсказва, че го
харесва, но се въздържа да го признае. - Той има нужда от социален
живот повече от всеки друг.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА

Софи
Мотая се до последната секунда и чак тогава се качвам.
Змиевидният керван от автобуси е на паркинга и се готви за тръгване.
Автобусът на Гейбриъл е последен - черен и лъскав на фона на
здрачаващото се оранжево небе.
Шофьорът е възрастен господин на име Даниел. Той кимва и ми се
усмихва.
- Едва не ни изпусна.
Вероятно беше забелязал, че се бавя нарочно.
- Как си, Даниел? Искаш ли кафе или нещо за хапване?
- Благодаря, имам всичко. Скоти се е погрижил.
Даниел и другите шофьори карат цяла нощ. През деня спят в хотел.
Повечето пътуват често с „Кил Джон“. Гейбриъл се грижи за всички.
Днес сутринта помоли Сара, една от младите служителки, да събере
багажа ми, да го занесе в неговия автобус и да подреди дрехите ми.
Може и да изглежда като намеса в личното ми пространство, но ми
олекна, че няма да вадя дрехите си в негово присъствие и да го питам
къде да ги окача. Сара ми изпрати съобщение с подробно описание на
местоположението им, благодарих й от сърце и й изпратих ваучер за
„Старбъкс“. Остана много доволна и ми хрумна, че не само тя, а
всички служители заслужаваха награди за всеотдайния им труд, който
въртеше колелото на добре смазаната машина „Кил Джон“. Гейбриъл
държеше здраво кормилото и не че беше груб, но беше твърде
пестелив в благодарностите.
Автобусите затварят вратите и пожелавам на Даниел лек път.
Влизам в покоите и нарочно затръшвам вратата, а вътре е тихо, всичко
е на мястото си, но от Гейбриъл няма следа. Признавам, че съм
разочарована. Очаквах да видя мъжественото му тяло полуизлегнато
на фотьойл, докато очите му ме следят и изучават.
Автобусът се заклаща и тръгва. Олюлявам се, но запазвам
равновесие. Дали да не попитам Даниел къде е шефът му и дали не
сме го забравили.
В този миг дочувам плътния глас на Гейбриъл:
- Дойде в последния миг, а, Дарлинг?
Отдъхвам си и се облягам на кухненския плот.
- Модерно е да се закъснява.
- Не забравяй, че керванът не чака никого. - Гласът му долита от
дъното на автобуса, където е спалнята.
- Но ето че ме почака.
 Заставам на прага на спалнята и за малко да ахна. Оглеждам се за
скрита камера.
- Какво толкова гледаш? - пита Гейбриъл, без да откъсва очи от
телевизора.
- Проверявам дали не съм в алтернативна реалност.
- Забавната както винаги Дарлинг!
Гейбриъл Скот е свалил костюма и е с мека, сива термофланелка с
дълги ръкави и с черен анцуг. Голямата ми изненада се дължи на това,
че яде десерт в купа и зяпа телевизия.
- „Бъфи“ ли гледаш? По погледа ти съдя, че може би ме снимаш
със скрита камера. Така ли е?
- Не те снимам, защото не си знаменитост. По-скоро се боя, че ти
ме снимаш.
- Тогава щях да сменя скъпите ти костюми с полиестерни.
Събувам се и сядам с доволна усмивка на леглото.
- Дарлинг, това би било доста подло.
Грабвам лъжицата.
- Престани да ме наричаш така.
- Нали така се казваш?
- Но дали не влагаш нещо друго?
- Какво например? - Гейбриъл премества настрани купата с
десерта и пламъчето в очите му ме кара да отвърна с подчертан
английски акцент:
- Дали не изразяваш своята любов към мен?
Той сбръчква нос и заявява:
- Пудингът ми се отяде.
- Това пудинг ли е?
Пресягам се към купата, но той я дръпва и аз се просвам върху
гърдите му. Лежим така, Гейбриъл ме гледа и дишането му става по-
дълбоко. Устните му са като изписани и леко разтворени. Как ли се
целува? Дали ще поеме в миг целите ми устни, или ще започне с
проучвателни, леки и бързи целувки?
Залива ме гореща вълна, която пълзи към корема. Клепачите на
Гейбриъл се спускат. Диша на пресекулки. Някой от екрана вика
„Бъфи-и“, аз се сепвам от унеса на близостта и промълвям ни в клин,
ни в ръкав:
 - Миришеш на ябълков пай.
- Ябълков крамбъл.
- Защо каза, че е пудинг?
- Ние, англичаните, така казваме на десерта.
Очите му не се отместват от устните ми. Разтварям ги и усещам, че
набъбват от желание.
- Дай малко.
Той въздъхва и загребва от десерта. Не свалям очи от неговите очи и
лъжицата потреперва. Стискам я с устни, когато бавно я изважда от
устата ми и едва сдържам надигащия се у мен стон. Гейбриъл сподавя
гърлената си въздишка и отново издига студената фасада. Облизвам
устни.
- Много вкусно!
Избутва ме настрани.
- Мръдни малко, че не виждам и Бъфи започва да ми липсва.
Намествам се удобно и се облягам на възглавниците.
- Не мога да повярвам, че гледаш този филм. При това с
удоволствие.
Той свива рамене и продължава да яде крамбъла.
- Вече живееш тук и се налага да се съобразяваш с моите
предпочитания. Нямам намерение да се отказвам от малките си
удоволствия.
- Научна фантастика с пудинг? - питам с подигравателен тон. -
Голям си купонджия, няма що.
- През първите години след основаването на „Кил Джон“ чуках,
пиех и купонясвах по целия свят. Писна ми да живея така. Уморих се.
От главата ми не излиза глагола „чукам“, произнесен с кристален
английски акцент. Не че не беше казвал думата и преди, но тогава се
карахме. Изкушавам се да го помоля да я повтори, но се овладявам.
- Знаеш ли, че за първи път ме гледаш така? Вече познавам
погледите ти, Бърборано.
- Да не би да искаш да кажеш, че можеш да ги тълкуваш? Не ми
се вярва…
Гейбриъл ме сръгва.
- Изчерви се като домат!
 Плътният му мелодичен глас ме възбужда и косъмчетата на ръцете
ми настръхват. Усещам зърната на гърдите си под блузата. По
дяволите! Защо ми въздейства така?
- Момчетата коментираха, че си студен като камък, че сексът не
те интересува и… - Млъквам, защото усещам, че близостта му ме
разтапя и предразполага да бърборя.
Очите му се смеят и той пита:
- И ти реши, че съм девствен?
Сритвам го по крака.
- Съвсем не. Но като спомена за чукане, се замислих за…
- За чукане ли? - Усмивката стига до ушите му и зъбите му
блясват насреща ми.
Извръщам поглед, за да избягна омаята му.
- Мразя те.
- Не ме мразиш.
Тонът му наподобява моя. Поглеждам го и кимвам.
- Прав си.
Гейбриъл забива лъжицата в крамбъла, мълчи, а аз го питам:
- Наистина ли се… въздържаш?
- Боже мой, престани с това деликатно перифразиране, че ми
секна апетита.
- Отговори на въпроса, моля.
Предположих, че ще откаже, ала той се обляга на таблата на леглото,
въздъхва и подхваща:
- За мен сексът винаги е бил … облекчение. Спонтанен,
непринуден и взаимно, но не и лично задоволяващ.
Такъв секс едва ли звучи привлекателно, но на мен ми харесва,
защото си представям бруталната - в най-хубавия смисъл на думата -
сила, с която го прави. Сядам с кръстосани крака и Гейбриъл
продължава:
- С този начин на живот и с този външен вид, не е трудно да се
наслаждаваш на онова, което ти поднася съдбата. Възползвах се до
насита от какво ли не, но се случи това е Джакс и всичко стана грозно,
долно и фалшиво. Почувствахме се като омърсени от голяма лъжа.
Няма да повярваш колко много приятели изчезнаха яко дим и обърнаха
гръб на Джакс.
 Когато ме поглежда, забелязвам, че очите му са почти насълзени и
ъгълчетата зачервени.
- Не мисли, че не го очаквах, и все пак много се разстроих.
- Нормално. Те са твоето семейство и знаят колко много ги
обичаш.
Застива, сякаш осмисля думите ми.
- Повечето хора вярват, че не съм способен на каквито и да е
чувства.
Гневът напира в гърдите ми като лумнал огън. Бих водила битка в
защита на Гейбриъл. Никой не трябва да живее без помощ и подкрепа.
Особено такъв всеотдаен човек, какъвто е той.
- Къде са им очите и умът! - негодувам, а той клати глава:
- Всъщност точно това искам да вярват. Така е по-лесно. След
преживяното покрай Джакс не можех да понасям каквато и да е
близост. Особено от непознати.
Настръхвам, въздишам и се тръшвам върху възглавниците.
- Но… ей ме на, залепям се за теб в самолета и няма отлепяне. -
Поглежда ме през гъстите мигли и устните му потрепват. - Минах
школовката ти. Нещо като изпитание под напрежение и терапия срещу
мизантропия.
- И как се чувстваш?
Гейбриъл преплита ръка с моята, стисва я и я пуска върху бедрото
ми.
- Като изключим теб, случайните контакти ме дразнят, което ще
рече, че и случайните сексуални контакти не ме интересуват. Дори ги
смятам за отвратителни.
Може да не е редно, но изведнъж ми олеква. Не бих могла да понеса
да е с други жени. Ревността е трудно преодолимо чувство. От друга
страна, решението му да живее в изолация ме тревожи.
- Ами ако имаш връзка с някое момиче?
- Повечето хора ме отегчават.
Засмивам се с болка в сърцето.
- Показваш го много добре.
Той сбърчва дебелите си вежди.
- Софи, аз никога не съм бил любвеобилен или дори… нормален.
 Казва го като предупреждение или като едва ли не повод за почести
и овации, но аз долавям боязънта му, че нещо с него не е наред.
Чувството ми е добре познато.
- Всъщност кое е нормално? Всички сме малко или повече луди.
- А някои доста повече. Между другото, аз не ям десерти, но този
крамбъл е специален.
- Защо?
Усмивката му е закачлива.
- Защото го направи Мери.
- Мери? - питам с леко разочарование.
- Страхотна жена. Няма равна на себе си. Прави страхотен
крамбъл.
- Аз предпочитам ябълков пай.
Облизва бавно лъжицата. Избягвам да гледам езика и твърдите му
устни, които проблясват от ябълковия пълнеж.
- Това беше отговор по американски. Не че Мери не може да
направи ябълков пай!
- Ами тогава я помоли да спи с теб - с един куршум два заека.
- И аз като Мария Антоанета? За съжаление, ще ми откаже - бил
съм твърде млад за нея. На осемдесет е и подбира партньорите.
Гейбриъл се смее, а аз загребвам голяма лъжица. Не мога да
повярвам, че успява да ме дразни.
-Госпожице Дарлинг, ревността ви отива. Цялата порозовяхте и се
задъхахте.
- Млъкни! - възмущавам се с пълна уста и питам: - Какво му е
специалното на крамбъла?
Лицето му помръква и съжалявам за въпроса.
- Майка ми го правеше и по майсторство само Мери се
доближава до нейното. Когато сме в града, винаги се обаждам в
сладкарницата й и поръчвам цяла дузина.
Изкушавам се да го попитам защо майка му не му прави крамбъл, но
забелязвам, че се умисли и замълчавам. Не бива да ровя в болезнени
теми.
Загребвам следващата лъжица и се наслаждавам на сладкия,
ароматен и хрупкав крамбъл, какъвто всъщност е и самият Гейбриъл.
Размахвам лъжицата.
 - Не те виждам като Тийм Джейкъб, затова искам да чуя
мнението ти - кой е по-добрият за Бъфи: Ейнджъл или Спайк?
- Гневният и брутален Ейнджъл подхожда на тийнейджърка, а
Спайк подхожда на вече порасналото момиче, което знае, че
удовлетворението зависи от самата нея.
Усмихвам се.
- Голям си романтик.
- Романтиката е за деца.
- Ако не беше романтичен, нямаше да стигнеш до това
заключение.
- Това пък откъде ти хрумна?
Побутва ме с лакът; аз се засмивам, вземам си една от купите с
крамбъл и се приготвям да гледам „Бъфи“.
Все едно съм на шестнайсет и съм с най-готиния съученик в
сутерена на бащината ми къща. Само че сега лежа на чаршаф за
хиляда долара в автобус за един милион и обикалям Европа с
Гейбриъл, който не е на шестнайсет.
Стройното му тяло е отпуснато и се изкушавам да плъзна ръка по
стегнатия му корем. Когато угася телевизора, устата ми е пресъхнала и
сърцето ми се кани да изхвръкне.
- Ако ти трябва банята, влез преди мен - казва го, без да ме
поглежда, и понеже знам, че ме чака, набързо измивам лицето и зъбите
си и обличам най-широките шорти и фланелка.
Пъхам се под завивката със зачервено лице и припряно я дръпвам до
брадичката. След малко Гейбриъл излиза от банята и го гледам как
приближава. Все едно гледам интимна сцена във филм.
Ляга бавно, спокойно и се питам дали изобщо се вълнува. Но защо
да се притеснява, след като съм просто другарче за сън? Нещо като
плюшена играчка и голяма възглавница за гушкане.
Чувам дишането си - твърде силно и бързо - и дишането му - твърде
спокойно и равномерно. Не ме свърта на едно място и тишината ме
задушава. Кошмар!
Гейбриъл се обръща към мен и веднага се завъртам с гръб. Ако сме
лице в лице, не отговарям за себе си. Всякак ще се изложа.
Усещам, че се премества по-близо. Полазват ме тръпки от допира на
тялото му. Мускулестата му ръка ляга на талията ми. Забравям да
дишам.
Какво ми става? Нали вече спахме заедно и тогава не се чувствах
така. Беше ми приятно и не треперех толкова…
Топлият му дъх гали косата ми.
- Отпусни се, Софи.
- Старая се.
- Удобно ли ти е?
-Да.
Лежа настрани, коремът ми се е отпуснал и позаоблил, и това ме
притеснява, тъй като Гейбриъл го докосва, но нямам чувството, че
формите ми не му допадат. Или поне така ми се иска… Толкова сме
близо! Ако се обърна, ще се залепя за него като стикер.
Приближава се още повече и го… усещам. Голям, твърд, опрян в
ханша ми. Не така, Гейбриъл! И двамата застиваме, когато ме допира
няколко последователни пъти, сякаш ме поздравява.
- Инстинкт, извинявай… Не му обръщай внимание.
- Коравият Гейбриъл ме побутва и искаш да не му обръщам
внимание? Как да стане това?
Решавам да се извиня за грубия език, но той ляга по гръб и прихва.
Цялото му тяло се тресе и този несдържан, дълбок смях е в такова
противоречие с обичайната му сдържаност, че се усмихвам и се
заглеждам в силуета на тялото му и блестящите бели зъби. Смее се
като малко момче и ми е приятно да го слушам. Би трябвало винаги да
е такъв - естествен и спонтанен - и ако побутването на възбудения му
член е условие за тази чаровна непринуденост, готова съм да се
жертвам.

Гейбриъл
Отдавна не се бях смял така. Чак коремът ме боли. Това не е болката
от упражненията за стягане на коремните мускули. Имам чувството, че
смехът от сърце ми възвърна нещо отдавна загубено. Софи ме гледа
възхитено и е толкова красива, че дъхът ми секва. Странно, но факт -
това момиче все повече завладява и сърцето, и ума ми.
Усмивката ми угасва и аз се връщам към действителността.
- Но какво, за бога, правим?
 - Не разбирам… - казва тя и очите й помръкват.
- Защо ми хрумна да ти предложа да бъдеш мой партньор за сън?
Това е грешка.
- Какво искаш да кажеш?
Софи сяда и я виждам по-добре на светлината от прозорците.
Забелязвам обидата в изражението й, но не съжалявам за думите си.
Разтривам слепоочията си, за да облекча засилващото се главоболие.
- Безсънието е замъглило разума ми. Не е честно да искам да
спиш с мен всяка вечер, сякаш си одеяло бодигард.
- Гейбриъл…
Гласът й звучи съжалително и я прекъсвам, без да я поглеждам:
- Ние не сме деца. Спането един до друг води до очаквания. И
грешки. - Тишината кънти. - Привличаш ме - промълвявам с пламнало
лице и стомахът ми се свива.
 Софи едва преглъща и се осмелявам да я погледна. Очите й са
широко отворени, а устните й се разтеглят в усмивка. Мразя тази
усмивка, защото в нея се таи обещание.
- Не съм способен да запазвам връзките си. Не съм искал и не
съм имал дълга връзка.
- Звучи самотно…
- Много съм зает, за да съм самотен. Не усещам и не забелязвам
как времето лети.
Софи се примъква до мен и долавям лимоновото ухание. Знам колко
е нежна кожата й, колко е меко тялото й, ала се владея и не я докосвам.
Лицето й е близо до моето.
Недей. Не ме изкушавай. На ръба съм.
Фините й пръсти докосват рамото ми.
- Гейбриъл, истината е, че и ти ме привличаш. Знаеш го, нали?
Разбира се, че го знам. Това още повече подсилва копнежа ми. Би
било лесно да се възползвам от нея, ала тя заслужава много повече.
- Работата е моят живот. Това турне е дълго и напрегнато. Не
мога да си позволя да се тревожа за нанесените обиди и да изпитвам
угризения. Не мога просто да преспя с теб, защото заслужаваш много
повече.
- Ясно. - Милият й глас подсказва, че ме разбира. - И аз не го
искам, защото вече съм приключила с повърхностните връзки. И аз
искам нещо повече от забавление.
Радвам се, че иска повече, но все още не мога да я погледна.
- Затова казах, че предложението да спиш до мен беше глупаво.
Кимва. Не желая да си тръгне и нощите ми да бъдат отново самотни
и безсънни. От една година не съм се чувствал толкова добре.
- Гейбриъл, работата е там, че не искам да се върна в другия
автобус.
Поглеждам я със свито сърце. Очите й не мигат.
- Тук ми е хубаво. Кой знае, може и аз да се нуждая от теб. Може
да сме си взаимно необходими. По-добре да не анализираме нещата и
да не таим очаквания, а само да… прекарваме време заедно. Ще
зяпаме тъпата телевизия, ще ядем десерти, и така.
- Значи, да прекарваме време заедно… - повтарям като учуден
папагал. - Имай предвид, че десертът беше изключение.
 - Ще го обсъдим. Тези бедра не са се закръглили просто ей така.
- Не бих подкрепил отслабването им.
Не флиртувай! И не мисли за Страхотното й дупе!
Софи помръдва закачливо вежди и почти ме разсмива.
- Ще се гушкаме, нали, Гейбриъл?
Искам да се гушкаме, дори да се чувствам глупав и мекушав.
Толкова много го искам, че съумявам да преодолея копнежа си да
правим любов. Ще изтърпя - само и само да е до мен, за да мога да се
успокоя и да поспя.
- Дадено - отвръщам с развълнуван глас и добавям: - Обаче
остава един въпрос…
Софи въздъхва и ме поглежда въпросително.
- И той е?
- От коя страна предпочиташ да спиш?

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Гейбриъл
Не е трудно да намеря Либърти Бел Джеймс. Видя ли Килиан, знам,
че е близо до него. В Ница сме, на стадиона „Шарл Ерман“.
Занимаваме се със саундчека, а Либърти играе на телефона на „Кенди
Кръш“. Сядам до нея и казвам:
- Тази сутрин говорих с една кабелна телевизия. Искат да
използват „Reflecting Pool“ в начало на едно oт предаванията.
Либърти трепва, тъй като все още не е свикнала със славата.
- Нещо като реклама?
- Да. Една компания за коли прояви интерес към „Lemon Drop“.
Мисля, че трябва да се съгласим и за двете.
- Та да чувам себе си всеки път, когато пусна телевизора?
Скръствам ръце на гърдите си.
- Госпожо Джеймс, ще вмъкнем клауза за уточняване на
времетраенето на рекламата, за да избегнем пренасищане.
- Скоти, за последен път ти казвам да ме наричаш Либи или
Либърти.
 - Но нали си вече госпожа Джеймс? Показвам уважение!
- Господин Скот, официалността ви ме убива.
- Нека поговорим по въпроса. На този етап oт кариерата си се
нуждаеш oт реклама. Рекламите за коли направиха прочути не един и
двама музиканти. Хората чуват песента и искат да си я купят. Да ти
напомня ли за Сия?
- Така или иначе ще ми гo напомниш - промърморва Либърти.
- Прочу се в Щатите, след като „Breathe Ме“ се появи само в
едно-единствено шоу.
Тя вирва брадичка, но упорството в погледа й избледнява и
продължавам да я убеждавам:
- Разбирам, че не искаш бурна публична изява - никакви
интервюта, ток шоута, медии и други подобни. Ако се съгласиш на
предложението им, те ще свършат цялата работа без твое участие.
Запазвам в тайна намерението си да организирам мини турне
специално за нея, с което да й спечелим повече фенове. Ще действам
стъпка по стъпка. Важното е, че Либърти обича сцената. Килиан го
знае и на това турне ще пеят няколко песни заедно. След кратко
колебание Либърти се съгласява за рекламите и аз възкликвам:
- Ура! Да живее ентусиазмът, госпожо Джеймс!
- Да живее! А ти как си? Нещо ново? - Пита ме с усмивка и
добавя: - Нали вече имаш съквартирантка…
Иде ми да й кажа да си гледа работата, но споменаването на Софи
ми напомня за топлото, закръглено тяло и уханието й, което усещам по
дрехите си. Нощем нямам миг самота и това ми харесва. Започвам да
мразя тишината, защото тя означава, че Софи не е наблизо. Тя е
навсякъде около мен - износени маратонки, джаджи за камерата,
гримове, четки, гребени, кремове, лосиони за коса… Мисля за нея и
яката на ризата ми се затопля.
- Госпожо Джеймс, защо жените окачват изпраното си бельо на
душа все едно е коледно украшение?
Сутринта бях заварил няколко дантелени сутиена и фини бикини да
висят на душа. Истинско Визуално мъчение. Не знаех къде да ги
преместя, а и беше ли редно да ги пипам? Нали Софи щеше да обуе
същите тези бикини по-късно… Яката на ризата ми вече пламти.
 - Хубавото бельо се скапва в пералнята - засмива се Либърти. -
Пере се на ръка.
- И се простира навсякъде?
Вече знам размера на сутиените на Софи. Аз съм просто един
обикновен мъж и погледнах. Белият дантелен сутиен с червената
панделка като че ли все още държеше гърдите й.
- Скоти, още едно дръпване на връзката, и ще я развържеш.
Примигвам, за да спра да мисля за прострените копринени гащички
с дантелени кантове, които обгръщат прасковеното дупе на Софи.
Либи понечва да стегне вратовръзката, но аз я спирам, не че не ми иде
да я хвърля в кошчето за боклук, преди да ме е удушила. Следва
предложение:
- Кажи на Софи да дава всичко на химическо чистене
И да изпусна коледните украшения?
- Може да се засегне.
Чудя се дали Либърти е напълно сериозна, когато ме съветва:
- Най-добре не предизвиквай съквартирантката си.
Отново подръпвам разхлабената вратовръзка.
- Не съм живял с жена и не предполагах, че имате толкова много
аксесоари.
Либърти се усмихва до ушите.
- Не мога да повярвам, че си имаш гадже.
- Защо? Да не съм на шестнайсет? Пък и тя не ми е гадже.
- Е, добре. Любовница.
- Боже мой! Ние сме само приятели, не разбра ли!
Либи завърта недоверчиво очи и млъква.
- Нали ви предупредих да не ми задавате въпроси?
- Скоти, ти заведе жена в Крепостта на самотата и очакваш да не
коментираме?!
- Май на теб се е паднал лошият късмет да ме разпиташ как я
караме.
- Питам те по своя воля. Другите ги е страх.
- Предай им, че със Софи сме само приятели и им напомни за
любопитната сврака с двата крака!
- О, говорим в рима - приближава се Джакс, целува Либи по
бузата и й казва:
 - Килиан те търси. Нали не тормозиш Скоти?
- Не, но той не е в настроение.
- Не е вярно.
- Вратовръзката му е разхлабена. Все едно е гол - усмихва се
Джакс.
- Не дава да му я оправя!
Показвам им среден пръст, те се засмиват и аз си тръгвам.
Изкушавам се да затегна възела, но се въздържам. Не знам къде
отивам. Трябва да се обадя на Джулс, за да проверя дали всичко върви
по план, но съм си забравил телефона в автобуса и това ме ядосва.
Главата ми беше заета с друго…
Сякаш прочела мислите ми, насреща се задава Софи. Метнала
камера през рамо и с чаша в ръка, тя се усмихва бодро и махва.
-Търсех те!
Заставам пред нея така, че другите да не я виждат. Маратонките й
„Чъкс“ са яркочервени, джинсите й са широки и до средата на прасеца,
а бялата риза е опъната на гърдите й. И да искахме, нямаше да можем
да се облечем в толкова различни стилове. Гледам я и устните ми
пресъхват. Подава ми чашата и казва:
- Донесох ти чай. Една лъжичка захар и малко мляко.
Примигвам слисано. Носи ми чай и знае как го обичам,
макар да е в картонена чаша и сигурно има вкус на мокра хартия.
Отново чете мислите ми и уточнява:
-Чашата е керамична, спокойно! Само изглежда картонена. Хайде,
слънчице, пийни малко чай.
Вземам чашата и я оглеждам.
- Преди да попиташ, искам да знаеш, че капачката е гумена.
Можеш да пиеш от дупчицата, но знам, че ще отвориш чашата.
Не искам да я разочаровам и отпивам. Чаят е малко слаб, но горещ.
Преглъщам буцата в гърлото си, а парата замъглява очите ми.
- Благодаря.
- За нищо. Знаеш ли, че вратовръзката ти е развързана?
Оставя камерата и се протяга да я затегне. Навеждам се, за
да не се надига на пръсти. Усещам лимоновия лъх, а топлината на
тялото й погалва кожата ми.
 - Защо е така раздърпана? - мърмори и пъха ръка под елека ми. -
Винаги е добре затегната. Ядосал ли си се за нещо?
- Имал съм и по-добри дни - отвръщам и за малко да опра чело в
нейното.
Софи приглажда с ръце ризата на гърдите и раменете ми.
- Изпий си чая и ще ти стане по-добре. Чаят е чудодеен мехлем
за английската душа.
Погали ме още малко. Не спирай.
Ала тя сваля ръцете си и изважда телефона ми.
- Виж какво намерих на нощното шкафче. Не можах да
повярвам, че си го забравил.
Иде ми да я прегърна и никога да не я пусна. Вземам телефона и
предлагам:
- Ела с мен.
- Къде?
Където и да е.
- Да излезем навън. Имам нужда от въздух.
Всъщност сме на открито, но тя премълчава. Хваща ме за ръка и
заявява:
- Води ме, слънчице!
ххх

Софи

Индустриалната зона около стадиона не е особено приятна за

разходки. Верен на себе си, Гейбриъл извиква шофьора и отиваме с
колата на близкото пристанище.
Ривиерата блести на слънцето, палмите шумолят - красота!
Гейбриъл е облечен с тънък, елегантен сив костюм и с черните очила и
сресаната назад тъмна коса ми прилича на Кари Грант. Аз съм с
джинси, маратонки и съвсем не приличам на Грейс Кели, но той
никога не ме кара да се чувствам неподходящо или неизискано
облечена.
Минаваме покрай възрастна двойка. Държат се за ръка и пръстите на
Гейбриъл докосват кръста ми, когато ги заобикаляме и им правим път.
Толкова е красив на фона на вълните, че ми е трудно да го гледам. Рее
поглед към морето и ми се струва разсеян и притеснен. Рядко разказва
за миналото си и се изненадвам, когато неочаквано заговорва за
семейството си.
- Бяхме бедни. Живеехме в Бирмингам; баща ми беше
автомонтьор, родом от Уелс.
- Сега пенсионер ли е?
Челюстта му се изопва.
- Пенсионер означава, че е работил цял живот, а той
предпочиташе да живее на социални помощи. Не знам дали е жив,
защото ме изостави, когато бях на шестнайсет.
- О… - Не питам повече, тъй като чувствам, че би предпочел да
говори, а не да дава отговори.
Върви с вперен в морето поглед и разказва:
- Майка ми беше французойка. Семейството й се преместило в
Бирмингам заради работата на баща й, който бил мениджър в завода на
„Ягуар“. Майка работела като счетоводителка в една от фирмите, за
които работел баща ми, и така се запознали.
- Слабостта ти към смятането от нея ли идва?
- Предполагам. - Умислен е и не мога да видя очите му зад
тъмните очила. - Тя умря, когато бях на петнайсет.
- Съжалявам… - Искам да хвана ръката му, но я е пъхнал в джоба
на панталоните и го хващам под ръка.
- Рак на белия дроб. - Поема си дълбоко въздух и свива рамене. -
Четвърти стадий. Сама взе решение да…
Спирам и той спира, защото все още сме под ръка.
-Да не би да…
- Да. Сама сложи край на живота си. Не я обвинявам. Но не
можах да се примиря, че ме лиши от малкото ни останало време.
Много егоистично от моя страна, но факт. - Гейбриъл разперва ръце,
сякаш за да покаже голямата си болка.
Настръхвам, защото се сещам за нещо друго, също толкова ужасно,
и промълвявам:
- А после и Джакс…
Той застива все едно улучен от куршум и от гневно и непримиримо,
изражението му става безизразно.
 - Както казах, не бяхме богати. Майка ми много искаше да се
върне във Франция. Родителите й бяха починали, родината й липсваше
и тя се чувстваше Самотна. Веднъж отидохме с кола до Ница. Бях на
десет. Това беше последният път, когато отидохме някъде заедно, като
семейство.
Позволява ми да го хвана за ръка и студените му пръсти се
преплитат с моите. Стисвам ги и въздъхвам.
- Горкичкият Гейбриъл…
Той кима, но гледа настрани.
- Имал съм щастливи моменти, но те навяват други спомени,
които искам да забравя.
Вървим мълчаливо и след малко казвам:
- Чувствам се кофти. Оплаквах ти се от родителите си, а то…
- Слушам те е интерес и моля те, не ме съжалявай. Ще се ядосам.
Стисвам ръката му.
- Не те съжалявам, просто ми е кофти.
Боли ме заради теб.
- Е, не е като да нямам семейство - тихо се засмива той.
- Момчетата и Брена?
- Да. След смъртта на майка ми, баща ми почти не се вясваше у
нас. Учех се добре и взех стипендия за частно училище пансион.
- Хари Потър?
- Е, Хогуортс е всякак за предпочитане.
- Това означава ли, че училището не ти харесваше?
- Да. Може и да не знаеш, но класовото разделение в Англия
съществува и щом си отворих устата, всички разбраха, че съм от
работническата класа.
Прихвам.
- Сериозно? Та ти звучиш като принц Уилям!
Усмивката му е горчива.
- Имитация. Необходимо е да се адаптираш, инак е трудно да
оцелееш. Исках да се впиша, но не се получи.
- Тормозеха ли те?
- Да. Скот стипендиантчето с баща на социални помощи. Пък и
до двайсетата си година бях кльощав, невзрачен и с петнайсетина
сантиметър по-нисък.
 Усмихнах се, защото си го представих - кокалест тийнейджър с все
още неразпъпила мъжествена красота.
- Запознах се с Джакс по средата на един гаден тупаник. - Гласът
му зазвучава топло и приятелски. - Втурна се да ме защитава, после се
включиха Килиан, Рай и Уип и заедно разгониха онези копелета. Чудех
се и се питах - кои са тези и защо ми помагат? Та ние не се
познавахме.
Гърлото ми се стяга и питам:
- Никога ли не са ти помагали просто защото трябва?
Той ме поглежда и очите му са с цвета на морето.
- Не. Казах им да се разкарат, но те не ме послушаха. Бяха чули,
че мога да доставям дрога.
- А ти… употребяваше ли?
- Не се шашвай, госпожице Дарлинг. Аз бях в училище с елитни
келеши и за да оцелея, имах нужда да прекарам някой и друг час в
леко опиянение.
- Виждам те излегнат във фотьойл с бонг в ръка. Дрога „скуби-
ду“?
- Да. Скуби-ду и обиколки с Мистерия машина в търсене на
разбойници.
Усмихвам се.
- Значи стана наркодилър?
- Това не беше най-важното. Те също не се вписваха, защото бяха
от богаташки семейства, но или бяха наполовина американци, или
бяха живели много години в Щатите.
- Забелязах акцента им. На Рай и Килиан доста им личи. В
говора на Джакс се долавя лек английски, а в говора на Уип лек
ирландски акцент.
- Джакс и Уип - или Джон и Уилям, както бяха известни
навремето, - са живели по-дълго в Англия. Така или иначе, момчетата
решиха, че си заслужава да ме „осиновят“. Съдба!
- Горкото момче!
- Не беше лесно да ги приема. Баща ми беше пияница, майка ми
я нямаше и четирите богати момчета ме покровителстваха, като че ли
бях Оливър Туист.
- Но все пак си ги приел за приятели.
 - Някои неща са трудни за устояване. Летата прекарвах в къщата
на Джакс, пътувах със семействата на Килиан, Рай и Уип. Видях и
един друг, богат живот. Още в самото начало групата беше страхотна,
но без никаква организация. Заех се с тази работа и обещах на
родителите им, че децата им ще бъдат винаги добре.
Спираме. На фона на френската Ривиера с големите яхти и скъпите
лодки в кристалното море, елегантният Гейбриъл прилича на
международен плейбой и изобщо не мога да си го представя беден,
докато не срещам очите му.
Толкова красиви очи… Дълбоката тъга в тях и ситните бръчици по
крайчетата им обясняват необяснимото. Той знае само да се бори и да
защитава както себе си, така и верните си хора. Не мога да се сдържа и
казвам:
- Ти нямаш вина.
Той примигва бавно с дългите си мигли и продължава да мълчи.
- Нито за майка ти, нито за Джакс.
Все едно го зашлевих. Отмята назад глава и стисва устни. Очаквам
да се развика, но той ми хвърля един от Привидно любезните погледи,
които са запазена марка за спонсори и шефове в звукозаписната
индустрия.
- Разговорът тръгна в погрешна посока. Нямах намерение да
хленча и да търся съжалението ти.
- Чуй ме. - Докосвам лицето му - толкова е напрегнато, че ме е
страх да не се счупи под пръстите ми. - Няма да говорим повече за
това, но и не се отказвам от думите си. Не можем да контролираме
действията на другите. Способни сме само на самоконтрол. „Кил
Джон“ няма да са същите без теб. Момчетата те обичат, защото го
заслужаваш.
Раменете му са като вкаменени и той отново се затваря в себе си.
Ъгълчето на устните му се повдига и Гейбриъл пита:
- Така ли ще я караме? Ще ме хвалиш без значение дали искам,
или не?
- Все някой трябва да го прави!
Потупвам го по бузата и бързо се качвам в колата, преди да е успял да
продума.
 ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Гейбриъл
- Защо се навих на този убийствен маратон! - задъхано пита
Джакс, докато тичаме в мадридския парк Ел Ретиро.
- Нали поиска да дойдеш, понеже си имал нужда от спортуване! -
отвръщам, без да забавям темпото. Потен съм и сърцето ми бие до
пръсване. - Тичаш като бабичка!
Джакс ми показва среден пръст и виждам, че дори не му се говори.
Става ми жал и спирам.
- Хайде да се порадваме на гледката.
Паметникът на Алфонсо XII се оглежда в езерото на парка, хората
се разхождат покрай брега, смеят се, целуват се, някои седят и се
припичат на слънце.
Не знам дали Софи е била на това място, но знам, че би се запътила
към лодките, за да я повозя, докато в това време тя снима. Не мисля, че
съм склонен да го сторя, тъй като не съм банален донжуан.
Не се заблуждавай. Знаеш, че би го направил заради нея. При това с
удоволствие.
- Не мога да се наслаждавам на гледката, тъй като краката ми
горят и издишам отвсякъде - жалва се Джакс. - Всяка вечер
„спортувам“ с часове на сцената, защо ми е да тичам!
Той е слаб и няма нужда да сваля килограми, но последната година
и половина преживя много и малко спорт би му се отразил добре.
- Джакс, това са различни натоварвания!
Той измърморва нещо под носа си и аз млъквам. Беше ми приятно,
че се съгласи да дойде с мен. По-рано вдигахме тежести и се
насърчавахме в залата, тъй като бяхме горе-долу с еднакви
възможности. Освен важните разговори по работа, това беше едно от
малкото неща, които правехме като приятели. Липсва ми времето,
когато бяхме заедно. Поглеждам го и предлагам:
- Защо не помислиш за някой спорт, който ти допада?
- Скоти, приятелю, не се измъквай! Разчитам на теб да ме
сритваш по мързеливия задник и да ме окуражаваш - негодува Джакс.
 - Размърдай го тогава и престани да мрънкаш.
Затичваме се или по-точно аз се затичвам, а той пъшка, охка
и едва ме следва. Наближаваме хотела и аз питам:
- Ще тичаме ли до стаите?
- Ти тичай. Аз съм до фоайето. - Усмихва се широко, което се
случва доста рядко. - Ще пийна вода и ще се огледам за някое момиче,
което да ми предложи масаж с хепиенд.
Това, разбира се, не е проблем. Трябва да съм сляп, за да не
забележа вниманието, което ни се отделя. Навсякъде ни следват
погледи, докато се потим под горещото испанско слънце. Само да
щракна с пръсти, и ще намеря разрешение за сексуалните ми щения,
които ме тормозят. И все пак, при мисълта да потърся жена, която да
ги удовлетвори, стомахът ми се свива. Проблемът не се свежда до
нуждата от секс, а до болезненото желание да бъда конкретно с една-
единствена жена.
Оставям Джакс да дебне за плячка, забързвам темпото и изкачвам
стълбите на един дъх. Бедрата ми протестират и дробовете ми
изнемогват. Не спирам. Ще се изтощя и ще престана да жадувам за
онова, което не мога да имам. Болката на мускулите ще измести
болката на измъчения ми и така закопнял за сексуално удовлетворение
орган.
Влизам в стаята и залитам от умора. Слава богу, че Софи я няма.
Грабвам бутилка с вода от минихладилника. Кръвта бучи в ушите ми и
погледът ми е замъглен. Влизам в банята и докато се събличам, бутам
малкия кош за пране. По пода се разпиляват разноцветни копринени
бикини. Мамка му, мамка му, мамка му! В краката ми лежат малки
бели гащички на алени черешки. Вдигам ги и скокльо поема толкова
рязко нагоре, че изохквам. Не мога да се владея. Вдишвам бялата
коприна и сластта огъва коленете ми. Що за перверзник съм, че душа
бельото, за да усетя уханието на плътта й… Облягам се на студените
плочки и изстенвам.
Спри се. Остави бикините и пусни душа.
Не мога и не мога. Твърдият ми член тупти в тон със сърцето.
Господи, лимоненото ухание е навсякъде и пред очите ми е златистият
блясък на кожата й. Представям си я на леглото само по гащичките с
черешки, гърдите й стърчат, а краката й са широко разтворени и чакат
да се мушна между тях.
Неволно прокарвам черешките по гърдите си, сякаш искам да втрия
уханието им и то да стане част от мен. Притискам меката бяла коприна
към скута си, потта се стича по корема ми, а пулсът барабани в шията
ми. Усещам мускулната треска от тичането при всяко движение на
пръстите и ми е много хубаво, ала изпитвам и ненавист към Софи, че
предизвика тази нужда. Всъщност не, не я мразя, защото чукам
гащичките като обезумял ученик. Ако Софи знаеше какво правя… По
гръбнака ми плъзва гореща вълна и се спуска към слабините и
разтрепераните ми бедра.
- Гейбриъл?
Нейният глас. Тя почуква на вратата и мигом възбудата ми секва.
Заключих ли, или не?
- Вътре ли си?
Ужас! Не натискай бравата, недей!
- Да! - отговарям панически. - Използвай другата тоалетна.
Отвори ли вратата - край. Ще я грабна и ще я обладая на пода.
Мигновено, пламенно и сластно. Подсъзнателно ми се иска да не е
заключено и да отвори вратата, когато я чувам да казва:
- Оставих прането си и…
Палавникът наднича от белите гащички, замижавам и тръпна от
задоволство, докато пръстите ми го обхождат и се приплъзват нагоре-
надолу. Пускам душа със свободната си ръка.
- Къпя се, Софи, не чуваш ли!
- Чувам, че току-що пусна душа. Да вляза ли да взема прането?
Боже, гласът й ме възбужда още повече, но съм притеснен и
трескавите движения на ръката ми затормозяват обекта в бялата
коприна и така и не мога да постигна жадуваната наслада.
- Да вляза, преди да си започнал?
Вече започнах, мила. Защо не влезеш и не ме довършиш?
Представям си как устните й го поемат и вече усещам как ще
свърша в гащичките й.
- Ако не се разкараш от вратата, от днес започвам да гледам
всичките тринайсет серии на „Стар Трек“.
- Ама че си! - възмущава се Софи.
 Не е ли жестоко да чукам копринен плат, след като мога да проникна
в онова стегнато и хлъзгаво горещо местенце, което желая?
- Ще проверя внимавала ли си във филма! - заканвам се съвсем
не на шега, но всъщност мисля как ще я разпитам за любимите й
начини на сексуално удовлетворение, с които бих се заел присърце.
Прехапвам устни, за да потисна стоновете в последния миг на
коприненото самозадоволяване, а Софи въздиша и заявява:
- Не разбирам защо си такъв сприхав.
Изобщо не предполага в какво треморно състояние съм и как умът
ми вече не е в горната глава. Чувам гласа й като в просъница, защото в
този миг изцеждам последната капка и финалът на тайното ми
нечестиво занимание предизвиква стенания, подобни на скимтене.
Тишината от другата страна на вратата е оглушителна. Коленича
обезсилен и си поемам дъх на пресекулки. Душът продължава да тече
и пара изпълва банята. Оставям се на горещата вода да измие греха.
Пресягам се за сапуна и чак тогава разбирам, че още стискам
гащичките и сякаш нямам намерение да ги пусна. Тази жена направо
ще ме погуби.

Софи
Забележителностите на Мадрид: архитектурата - внушителна,
красива, вечна; храната - вкусна, солена пикантна; кафе кон лече - все
едно течен крем и шоколад с ухание на кафе. Един ден изпих три и
посегнах към четвъртото, но Гейбриъл ме спря и каза, че ще
заподскачам като превъзбудено зайче.
Кое е най-хубавото в Испания ли? Сиестите. Господ да благослови
всяка държава, наложила закона: Затваряме следобед и хубаво си
дремваме, а работата ще почака. Как да не им се възхищавам на
испанците!
И така, всеки следобед имам официално разрешение да спя сгушена
до Гейбриъл. Вчера му напомних за сиестата, а той промърмори нещо
и влезе в банята, за да съблече костюма и да си облече анцуг и
фланелка. Изпитвам перверзното желание да му предложа да се
съблича пред мен. Искам да разкопчавам елегантните му ризи и да
дръпвам ципа на панталоните. Само че това би влязло в разрез с
уговорката ни и кой знае какво щеше да последва.
Мъжете обикновено не са загадка за мен. Те са сравнително семпли
- поне повечето. Искат ли те, веднага им личи.
Гейбриъл ли? Той не е като другите мъже. Такъв красавец не може
да има проблем с жените. И съвсем нищо да не прави, пак ще му се
лепят като мухи на мед. Само един поглед е достатъчен - забелязах го
не веднъж и дваж.
Само че той не налапва въдицата. Дори не се заглежда и отегчено,
макар и учтиво, парира ухажорките. Истинско изкуство е как съумява
да се отървава от нежелани набези. Гледам го и си водя бележки.
Отначало ми минаваше наум, че може да е асексуален. Но не е.
Никак дори. Не знам колко пъти погледът му среща моя, и пламъкът в
очите му ме изгаря. Начинът, по който ме гледа, е изпиващ и
обсебващ, сякаш ме съблича с устни и зъби. Погледне ли ме, и
слабините ми започват да тръпнат, сърцето ми слиза в петите и зърната
на гърдите ми се втвърдяват до болка. Страхотно чувство, защото
знам, че един ден влажните му и горещи устни ще ги засмучат и ще
станат отново меки и нежни. В главата ми се редят мръсни картини -
как коленичи с ръце на хълбоците ми и не мога да помръдна, докато
устните и езикът му не ме освободят от трескавото напрежение там,
долу, а бузите му хлътват, когато надига глава и засмуква зърната ми.
Сигурна съм, че чувства как ми въздейства и е наясно с моите
фантазии. Блондинка съм и винаги ми личи, когато се вълнувам и
изчервявам. Забелязвала съм как привлекателният му син поглед пълзи
към гърдите ми и се спира на настръхналите връхчета. Те не са никак
свенливи. В такива мигове ноздрите на Гейбриъл потрепват и той си
поема дъх, сякаш за да си даде кураж, ала така и нищо не предприема.
Защото не го иска. Но когато легнем, твърдият му член винаги опира в
дупето ми. Не се притиска, но не се и дърпа. Слага голямата си,
широка длан на корема ми и заравя брадичка в косата на тила ми.
Прегръща ме като любовник дълго и нежно, но се държи с мен като с
приятел - мило и с уважение, без да прекрачва границата на
приятелските отношения.
Лежа с него нощ след нощ, тялото ми се отпуска в ръцете му, попива
топлината и се наслаждава на близостта. Би било лесно да се обърна,
да го целуна и да пъхна ръка в анцуга му. Толкова пъти съм си
представяла, че държа члена му - а той е голям, вече го знам, - че често
изпитвам почти физически усещания в пръстите.
Днес няма да има следобеден сън. Гейбриъл излезе да тича.
Странно, защото тича и сутринта, преди да прекъсна „мъжкото му
време“ в банята. Бях започнала да пера, но излязох от банята, за да
взема прах. Не очаквах да се прибере толкова бързо. Сигурна съм, че е
видял мръсното ми бельо, тъй като отбягваше погледа ми след това.
Почувствах се много неудобно, извадих всичко от коша и го сложих в
торбата за хотелското пране. По-късно получих чистите дрехи без
любимите ми изрязани бикини с черешките. Търсиха, но не ги
намериха. Какъв ден само…
Бях потънала в мисли и скачам, когато телефонът ми звънва. Уви, не
е той, а Кейти, приятелката ми от Ню Йорк.
- Здравей! Не е ли малко рано при теб?
При мен е два, значи в Ню Йорк е осем сутринта, а Кейти е като мен
- спи до късно.
- Само че не съм в Ню Йорк!
Подскачам и сядам на леглото.
- Къде си?
- В Лондон. Една знаменита поп певица скъса с гаджето си и аз
отразявам събитието.
Кейти е репортер и работи за музикалната индустрия. Тя ме запали
по снимането на известни личности, но беше и първата, която ме
разбра и подкрепи, когато видя колко съм съсипана.
- Не се преработвай, Кейти! - шегувам се и тя се засмива.
- Тежък живот, няма що! Много се изненадах, когато чух, че
отново си се заела със старата работа.
- Този път е за по-добро. - Завъртам се на леглото и съзирам
нещо червено под матрака. Присвивам очи, за да видя по-добре. - Ти
откъде разбра, че пак работя за музиканти?
- Светът е малък. - Пресягам се и измъквам червения плат -
всъщност не е плат и не е само червено, а бяло и червено.
- Не са само музиканти, ами „Кил Джон“! Те знаят ли за…
онези… снимки?
- Знаят. Обсъдихме го и се разбрахме.
 Издърпвам червеното и бялото и не мога да повярвам на очите си -
моите бикини с черешките! Влажни са, смачкани и са под матрака от
страната на Гейбриъл. Миришат на душ тела му. Защо ги е изпрал? В
поройното ми съзнание веднага се явява мисълта за онова, което би
правил с тях, та се е наложило да ги изпере. И все пак, това не е в
стила на Гейбриъл Скот. Най-вероятно ги е намерил на пода и затова
ги е изпрал. Но защо ги е скрил? Лицето ми пламва и притискам
хладната и влажна коприна до устните си.
- Софи? Ало? Чуваш ли ме?
- Извинявай, изпуснах телефона. Та какво казваше?
- Казах, че Мартин ми съобщи за ангажимента ти с „Кил Джон“.
Сядам на леглото и веднага забравям за черешките.
- Сериозно ли говориш?
- Да. Дойде в офиса. Много се радвал и гордеел с теб, защото не
предполагал, че си все такава опортюнистка.
- Гадориите му нямат край! Аз не се възползвам от групата, а
отговарям за медийната им изява. - Усещам, че го казвам с горчивина.
Уви, миналото не е изчезнало. Винаги ли ще ни съдят заради него?
- Той би трябвало да е наясно, но нали го знаеш какъв е. Надява
се да е надушил нещо сензационно. Може да ти се обади, затова
реших да те предупредя.
- Благодаря, Кей.
Затварям телефона и усещам, че ми се повдига. Мартин е бита карта
и не може да ме нарани, но споменът за някогашната Софи е болезнен.
Вече съм по-добър човек. Отговорна съм, мисля за последствията и не
минавам през живота като една съвременна Скарлет. И все пак,
продължавам да нямам голяма цел и се наслаждавам на мига. Първо се
смея и забавлявам, а после мисля.
Налагам си да престана да недоумявам защо черешките са под
матрака и макар част от мен да се чувства неудобно да погледне
Гейбриъл в очите, копнея да бъда в прегръдките му. Той не е доверчив
- и как да е с този бизнес - и имайки предвид миналото ми, направи
голям жест, че ме прие да работя за групата. Направи компромис и
защото ме допусна до себе си въпреки грешките ми, като нито веднъж
не се възползва от мен - е, освен за компания и успокоение.
Той държи на мен. И ми се доверява.
Тази мисъл ляга на раменете ми като плюшена наметка. Истината е, че
Гейбриъл Скот е моят приоритет. Каквито и да сме, каквото и да се
случи, това е факт, който няма да се промени.

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Гейбриъл
- Кой филм е по-хубав: „Стар Трек“ или „Междузвездни войни“?
- пита Софи.
Лежим, обърнати лице в лице, в хотела в Барселона. Дочуваме
веселите викове на среднощните гуляйджии и крясъците на гларусите,
които долитат със соления полъх на морето.
В апартамента е тихо и спокойно. Светлината от уличните лампи
очертава тялото й в меки синьо-сиви нюанси. Само аз и никой друг не
се наслаждава на прозиращото в очите й щастие. Това е нашето и
ничие друго време. Приятно ми е, че се допитва до мнението ми, но
отговарям едва ли не отегчено:
- „Междузвездни войни“ е космическа опера, а „Стар Трек“ е
космическа одисея. Абсолютно различни са.
Събудих се в пет сутринта, а сега е три след полунощ. Каква
ирония! Софи лежи до мен, за да мога да спя, а се чувствам най-добре,
когато съм буден и я гледам до мен. Най-обичам, когато е в приказливо
настроение.
Вече втори ден е мълчалива и умислена. Чувствам се доста неудобно
след случката в банята и все още избягвам да я гледам в очите, но едва
ли това е причина за необичайното й настроение. В момента изглежда
по-весела и затова дори не пия и се старая да не заспя до бърбораната
в мекото ни легло.
- Дрън-дрън! И двата филма са за космоса и лазерните оръжия.
- Нарочно говориш така, за да ме дразниш - казвам през смях. -
Не мога да повярвам, че не виждаш разликата.
 - Не говоря така, за да те дразня. Казвай сега, кой ти е по-
любим?
- Все едно да избирам между „Бийтълс“ и „Стоунс“.
Вирва малкия си нос и едва се сдържам да не го целуна.
- Може да ги сравниш! „Бийтълс“ са радост и носталгия,
„Стоунс“ са пиячка и секс.
- А защо „Бийтълс“ да не са секс?
Грешка. Споменаването на секс е игра с огъня, но на мен май ми
харесва да се пека на бавен огън.
Софи свива рамене и белият чаршаф се смъква от раменете й.
- Кажи коя песен на „Бийтълс“ е по-секси от песните на
„Стоунс“!
Поглеждам към рамото й. Подлудява ме. А дори не е голо! Тя спи с
огромна тениска и къси шорти. Вероятно си мисли, че в облеклото й
няма нищо привлекателно - не че аз не мисля същото за своя широк
анцуг и тениска, - но толкова много греши…
Гърдите й са на свобода, без сутиен, меки са и закръглени. Старая се
да не гледам как се полюшват и подскачат под тънката тениска, но не
ми се удава. Всяка нощ фантазирам как я завъртам по гръб и вдигам
фланелката над фантастичните й гърди. Представям си как държа
ръцете над главата й, гърбът й се извива и ханшът й се повдига в
очакване да я обладая. Ще проникна бавно. Преди това ще обсипя с
целувки тялото й и ще оставя гърдите за накрая, когато заскимти от
желание да всмукна зърната им.
Покашлям се и се опитвам да се фокусирам върху въпросите. Какво
ме питаше? А, да.
- Не знам, бърборано.
- Видя ли! - тържествува тя. - Винаги съм права.
- Добре че си вярваш. Че няма кой друг…
Ръцете ни са на милиметър една от друга. Всяка вечер минавам през
това мъчение. Правилата са следните: може да я прегърна, но не и да
опипвам тялото й. Без галене на кожата и пълзене на ръцете. Може да
притисна гърба й към корема си, но по-добре да избягвам по-голямата
близост, която уведомява заобленото й дупе за ерекцията ми.
Когато лежим, никога не гледам устните й. Пълни и розови, те не
спират да се движат. Иска ми се да облизвам усмивките й, да
поглъщам смеха й и всеки произнесен звук.
Тези усмивки и смях ме спират да взема онова, за което копнея.
Защото не става дума само за секс. Ако беше така, отдавна да съм я
Изчукал. Става дума за нещо много повече, което ме притеснява.
Не познавам истинската интимност. Съвсем доскоро не знаех какво
е да си с някого и нищо друго да не те интересува. Майната му на
целия свят, когато съм със Софи Дарлинг. С нея не трябва да съм друг,
но не и Гейбриъл.
Ако се отдам на първичния инстинкт, ще объркам всичко. Не знам
как да й бъда гадже. Мразя тази сладникава дума. Звучи хлапашки и не
на място. Ако пожелая Софи, тя ще бъде моя и аз ще бъда неин, но ще
прецакам всичко. Моят живот е „Кил Джон“ и въпросът е какво ще
стане с нея? Ще бъде с някакъв емоционален задръстеняк, когото все
го няма…
- Обичам Испания - шепне Софи и нарушава потока на мислите
ми.
- Защо?
- Има нещо във въздуха. Искам да танцувам, да ям тапас, да се
напивам със сангрия.
- Не е толкова много.
Очите й блестят в полумрака.
- Може да звучи банално, но свързвам Испания с фламенкото и
си представям как танцувам с пола на волани и с цвете в косата.
Засмивам се.
- Знаеш ли как се танцува фламенко?
- Само в мислите си. И го танцувам страхотно.
- Фантазията ти няма граници.
Промърморва „аха-а“ и се завърта на другата страна. Прави така,
когато й се приспива. Вследствие на разпалените препоръки на
Килиан и Либи си беше купила „вълшебна“ възглавница за бързо
заспиване и дълъг сън. Купи и на мен, без да подозира, че с този малък
мил жест грабна сърцето ми завинаги.
- Трябва да танцуваме заедно - шепне Софи.
- Само в мечтите ти, мила.
Тя не забелязва, че се размеквам все повече и сгушва глава на
рамото ми. Ръката й е на гърдите ми и рисува невидими шарки.
Стисвам силно очи и едва изтърпявам болезненото напрежение в
слабините, корема и гърдите си. Тялото ми тупти мъчително от
непосилно въздържание. Желая тази жена повече от всичко, което
някога съм желал, и искам да я запазя само за себе си. Не знам как да
го направя. Защото не знам как да отворя сърцето си.
Софи продължава с шарките и запечатаното ми сърце бие все по-
силно и по-бързо. Как искам ръката й да се плъзне по- надолу. Силно
захапвам долната си устна и се съсредоточавам върху дишането. За да
се разсея, питам:
- Какви са плановете ти след края на турнето?
Спи й се и гласът й е леко дрезгав.
- Ще продължа с обществените изяви на групата, но няма да
пътувам с момчетата, за да правя снимки. Брена е говорила с агента на
Харли Ендрюз. Търсят медиен експерт.
- Харли Ендрюз - филмовата звезда? - възкликвам и ми иде да
убия Брена или да хвърля обувките й „Лубутен“ в морето. Според
„Пийпъл“ това е най-сексапилният мъж на света!
Софи сияе радостно.
- Точно той! Новият му филм излиза след няколко месеца.
Сниман е в австралийската пустош и медийното представяне ще
започне там. Винаги съм искала да отида в Австралия.
Въздиша замечтано, а аз стисвам зъби. Полетът до Австралия е
двайсет часа и едва ли бих могъл да пътувам, за да се срещаме, докато
обикаля страната с неустоимия Харли Ендрюз.
Примъквам я до себе си, уж за да ми е по-удобно, и се покашлям.
- Чудесна възможност. Малия също търси медиен представител.
Подъл ревнивец! Ето такъв съм аз!
Софи надига глава.
- Сериозно? Толкова я обичам!
Чувал съм да я слуша хиляда пъти, ала се правя на изненадан.
- Така ли? Може да й спомена за теб.
- Слънчице, ти си върхът!
Съвсем не. Аз съм само просто един ревнив кретен.
Навежда се и ме целува по бузата. Тялото ми реагира преди
мисълта. Заравям ръце в косата й и устните й са само на милиметри от
моите. Софи застива и ме поглежда с широко отворени очи.
Поглеждам я също толкова слисано и не помръдвам.
Пусни я, веднага я пусни.
Не мога да откопча сключените в косата й пръсти. Нежното й
дихание милва лицето ми. Почти усещам устните й - тези сочни,
пълни устни, които желая толкова силно на какви ли не места… Първо
искам да ги целуна и да вкуся пухкавите им извивки, а после да
преплетем влажни езици. Стомахът ми се свива и преглъщам с
дълбока въздишка. Членът ми пулсира и търси уют.
Целуни я. Хайде, давай.
Ядосвам се, че съм толкова възбуден и не мога да разсъждавам. Не
знам какво съзира в очите ми, но устните й се разтварят и вкусвам
сепнатия й дъх. Боже, дай ми сила да я пусна или да я обладая в този
миг. Изборът е неин. Измъква се от непомръдващата ми прегръдка и
казва с лека паника в гласа:
- Извинявай, трябва да пишкам.
Затваря вратата на банята, а аз лягам по гръб с болезнен стон.
Какво, да му се не види, направих!
Исках да проверя как би реагирала, ако се престраша на такава
прегръдка, но тя хукна към банята. Стомахът ми е на топка. Знам, че
Софи ще се върне след минута и ще трябва да й се извиня.
Ляга мълчаливо и внимателно се завива. Думите засядат в гърлото
ми. За първи път не се сгушва до мен и по тялото ми плъзва хлад.
Понечвам да кажа нещо, но тя ме изпреварва:
- Лека нощ, Гейбриъл. - Тонът й е сдържан и подсказва, че не желае
да говори.
-Лека нощ, Софи.
Все едно кама се забива в сърцето ми и оставам да лежа в тишината,
без да смея да помръдна. Дишането й става равномерно и тя заспива.
Не мога повече така! Как да си наложа да не я докосвам? Изпитвам
необясним страх, че един ден няма да спя до нея, а когато се обръща в
съня си и ръката й се отпуска върху лакътя ми, не смея да си поема
дъх, за да не я отдръпне.
Мога да й бъда приятел. Това ще ме измъчва, но инак съм… загубен.
Ще потисна желанията си някъде дълбоко в себе си и ще се постарая
да я направя щастлива и закриляна.
 ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Софи
Джулс крещи в ухото ми, защото „Кил Джон“ са във вихъра си и
нищо не се чува:
- Как си, мила, добре ли си?
Вероятно не изглеждам добре, щом ме пита. Усмихвам се насила и я
успокоявам:
- Да. Само съм малко уморена.
Тя кимва, ала ме гледа тревожно.
Излъгах я, но какво да й кажа: „Снощи Гейбриъл понечи да ме
награби.“ Не че съм сто процента сигурна. Ама какво ми става? Да не
мога да преценя дали някой ме сваля, или не? Мисля само за снощи,
прехвърлям подробностите и в главата ми е хаос.
Целунах го по бузата и той ме прегърна така, сякаш не можеше да се
владее. Сърцето ми се качи в гърлото и ме заля топла вълна. Толкова
много исках да ме целуне!
Но не ме целуна. Погледна ме някак отегчено и се запитах дали не
сгреших с целувката. Притесних се и ми се доплака. Може и да съм
пъзла, но не можах да го попитам защо ме погледна така - не и в онзи
момент. На сутринта събрах кураж, ала Гейбриъл беше отново
сдържан и както обикновено леко сприхав.
Не знам какво да правя. Той твърди, че не става дума за секс. Може
и да е искрен, но така или иначе, никога не бих му казала, че искам
нещо повече. Не и на Ледения Гейбриъл Скот! Наречете го гордост,
чувство за самосъхранение или каквото искате, но няма да се предам
толкова лесно. Нищо, че ми е трудно. Ще се съсредоточа върху
работата, което едва ли е наказание.
Концертът ври и кипи. Момчетата свирят със завидно вдъхновение.
Промъквам се между краката им и правя снимка след снимка. Килиан
скача високо с китарата в едната ръка, Джакс се е навел над гибсъна с
изопнати мускули на ръцете и голите му гърди червенеят oт
светлината на прожекторите. Рай се е съсредоточил върху огромния
усилвател, прехапал е долната си устна и поклаща бедра, а Уип удря
оглушително барабаните и размахва ръце с полепнала по лицето потна
коса.
Тълпата откача, когато Килиан запява „Hombre al Agua“ на испанска
група oт деветдесетте години. В този момент „Кил Джон“ властва над
хиляди запленени oт музиката хора. Красота! Поддавам й се, свалям
камерата и започвам да танцувам. Както обикновено, усещам погледа
на Гейбриъл и се обръщам.
Очите ни се срещат и все едно понасям боксов удар в корема и
гърдите. Когато работи, той не се усмихва и не показва чувства. Но
тази вечер е различен. Толкова различен! Белите му зъби блестят на
красивото, загоряло лице и малката трапчинка се показва. Не мога да
си поема дъх. Стои в сянката като извяна, недосегаема скулптура, а
усмивката му отразява възхищението на публиката, както и моя, и
неговия възторг. Това е скритият Гейбриъл, Гейбриъл зад завесата,
когото виждам за първи път, а усмивката му ме уверява, че е доволен
oт живота, но не гo показва. Всъщност хората не гo познават - той не е
студен и безчувствен, той е прикрит, а така ми се иска да покаже
скритата си кипяща енергия и емоционалност. Един ден ще съборя
тази барикада - майната й на гордостта, ще гo предизвикам така, както
само аз умея, а ако не поддаде, все някак ще съумея да живея без него.
Гейбриъл се забързва, за да подаде на Джакс китарата за следващата
песен. Орловият му поглед следи всичко и всички. Един oт шефовете
на звукозаписното студио гo спира и се заговорват зад сцената.
Рифът на Килиан цепи въздуха. Времето лети в звуци и цветни
светлини. Улавям и снимам отлитащите мигове. Запе-
чатвам завинаги поредица от искрени, спонтанни и прекрасни
моменти, които няма да се повторят. Горда съм, че съм ги увековечила.
Концертът свършва, но съм изпълнена с енергия. Ще ходим в
някакъв клуб и се прибирам за бърз душ. Преобличам се, слагам си
червено червило и съм готова. Излизам от банята и виждам, че
Гейбриъл ме чака. Не мога да свикна да не му се възхищавам - толкова
е красив! Облегнал се е на вратата на спалнята с ръце в износените
джинси, а бялата тениска е опъната по широките рамене и
изпъкналите му бицепси. Толкова е свикнал с костюмите, че едва ли не
очаквам да се чувства неудобно с каквито и да е други дрехи, но ето че
изглежда прекрасно и ми се усмихва.
 - Очаквах да те видя с нощница.
Дали не е разочарован?
- Да не ми наложиш вечерен час?
Вземам малката вечерна чантичка и пъхвам червилото, телефона и
ключа.
- Ще го спазваш ли?
- Ти как мислиш?
- Мисля, че ще спя с едно отворено око.
Боже, не ми напомняй, че спим заедно.
Не и когато сме насаме в нашата стая и той не откъсва очи от мен.
Едва се сдържам да не се хвърля на врата му.
Оглеждам го и подхвърлям:
- Изненадана съм, че имаш джинси.
- Свалих ги чак когато станах на двайсет и една.
- И се превърна в Мъжа-костюм.
- Мъжът-костюм не е на работа тази вечер. А ти къде отиваш?
- С момчетата на клуб. Няма ли да дойдеш?
- Не. Имам други планове. Защо не дойдеш с мен? Каня те.
Тонът му е настоятелен, но мек и любезен.
- Ти къде ще ходиш? - Защо ли питам? Разбира се, че ще отида с
него, но не искам да си го призная.
Поглежда ме с една oт редките си широки усмивки и пояснява:
- Тайна. Ела и ще разбереш.
Слагам ръка на сърцето си и ахвам престорено:
- Слънчице, използваш слабостта ми да проявявам любопитство!
- Да, знам, че няма да ми откажеш, защото си по-любопитна и oт
котките. Хайде, бърборано! Нощта е наша.
Два след полунощ е, но Мадрид кипи oт живот. Навеждам се да
закопчея катарамата на високите си сандали и питам:
- Потайно ми слънчице, тези обувки подхождат ли на мястото,
където ще ме заведеш?
Той плъзва поглед по голите ми крака, до средата на бедрата,
докъдето стига подгъвът на синята ми лятна рокля с презрамки.
Свежда клепачи и кимва:
- Подхождат.
 Гласът му е толкова дълбок, топъл и плътен, че наподобява на
горещо какао и тост с масло. Той говори, а аз искам да гo изям. Мразя,
но и обичам въздействието на гласа му. Един мъж не бива да е толкова
прелъстителен. Думите му не бива да подкосяват краката ми и да ме
карат да настръхвам. Вдигам крак, прокарвам ръка по голата кожа и
дръпвам роклята по-нагоре.
- Сигурен ли си?
Ноздрите му потрепват. Мускулестите гърди си поемат дъх и бавно
гo изпускат. Диша така, за да се успокои, а това ме възпламенява и
коленете ми почти се огъват.
- Софи, престани…
Засмивам се, пускам роклята и тръгвам с лека чупка в кръста.
Гейбриъл промърморва нещо, което означава или неодобрение, или
насмешка, но каквото и да е, сигурна съм в едно - този мъж се нуждае
oт предизвикателства повече oт всеки друг. Може да е бил адски
отегчен и да ги е чакал с нетърпение. Или аз съм била в очакване?
Животът ми се промени. По-рано просто гo живеех, а сега забелязвам
всяка подробност. Усещам ръката му на кръста си и ритъма на дъха му,
докато слизаме с асансьора. Вълнувам се не защото отиваме някъде, а
защото съм с него.
Мълчим и вървим към наетата кола. Приятно мълчание като с
хората, които познаваме oт години. Интимната близост допринася за
безмълвното общуване.
Спираме пред клуб с дълга опашка oт чакащи. Веднага ни пускат и
се озовавам в зала с красиви жени с оскъдни тоалети, които заглеждат
Гейбриъл. Докато минаваме покрай танцуващите хубавици, някои гo
докосват и галят по раменете, а една дори слага ръка на задника му.
Въпреки силната музика той дочува негодуващия ми коментар, хваща
ме за лакътя и ме дръпва настрани.
- Прибери си ноктите. Честта ми е обезопасена.
- Това е сексистко изказване - жените не са котки!
- Ще се съобразя с феминизма ти, когато се приберем у дома.
У дома? Не бива да се размеквам при споменаването на тази дума,
защото връзката ни е временна. Не забравяй, Софи, инак ще ти бъде
много тежко.
Гейбриъл отива на бара и се връща с два ледени коктейла.
 - Черно мохито, специалитет на заведението.
Рядко съм гo виждала да пие и питам:
- Не пиеш, защото баща ти…
- …беше алкохолик - довършва изречението и добавя: -
Донякъде, да. Освен това не обичам да губя контрол.
Кимам, а как ми се иска да гo видя загубил контрол в леглото… Да
видя как ледената му сила се превръща в буре с барут, което избухва с
пламъците на страстта.
Сините му очи се вглеждат в лицето ми.
- Защо се изчерви?
- Тук е много горещо. - Отпивам oт леденото мохито. Опасно е
да пия в присъствието на Гейбриъл, защото кой знае какви нелепи
предложения ще ми хрумнат.
На сцената тече подготовка за концерт. Навеждам се към Гейбриъл,
за да надвикам силната музика.
- Кой ще свири?
Той ме поглежда, усмихнат.
- Търпение, бърборано.
Светлините намаляват. Топлите му пръсти стискат ръката ми и
тръгваме към сцената. Вече не се учудвам, че всички му правят път.
Заставаме отстрани. Блясват жълти и червени светлини и групата -
певица, трима китаристи, барабанист и миксинг борд - излизат на
сцената. Чуват се силни ръкопляскания. Гейбриъл застава зад мен,
сякаш за да ме предпази oт тълпата. Усещам топлината на тялото му.
Музиката не е това, което очаквах, а е фламенко с модерно звучене
на фънк, хип-хоп и дори малко боливуд. Интересен микс! Обзема ме
радостно вълнение и поглеждам Гейбриъл. Той измъква малка червена
роза oт задния джоб на джинсите си и я слага зад ухото ми. Слисана
съм и не помръдвам.
- За теб, Дарлинг - прошепва и ме завърта. - А сега ще
танцуваме.
Ръцете му са на талията ми и постепенно влизам в ритъм. Не мога
да повярвам, че му се танцува, но гледам да не се замислям и се
оставям на музиката и на ръцете му.
Танцува чудесно. Но защо ли се чудя? Следвам стъпките му по-
скоро с ентусиазъм, отколкото с финес, и се смея. Не забелязвам
никого. Само него и поклащащите му се бедра. Сърцето ми ще
изхвръкне.
Топлите му ръце пълзят около талията ми, аз треперя и обгръщам
врата му. Тялото му е стегнато и горещо. Дланите му се спускат по
ръцете ми и намират моите длани. Хваща ги и ги вдига нагоре. Все
едно ме приковава, макар да спазва дистанция и да се държи както
винаги - учтиво и сдържано. Важното е, че танцува с мен и това ме
изпълва с небивала радост. Леко извива китка, завърта ме и роклята ми
се олюлява над бедрата. И още веднъж, и още веднъж… За първи път
танцувам така - с традиционни и малко старомодни стъпки. Разтапям
се и съм благодарна, че той усеща какво харесвам. Погледите ни се
срещат. В очите му има въпрос:
Това ли искаше, Софи?
Как да му споделя, че гаджетата ми винаги твърдяха, че им е
приятно и забавно с мен, което означава, че едва ли биха се
обвързали… Не че аз се обвързвах с тях.
Сега всичко е различно. Вече съм обвързана.
Гейбриъл ме опозна, ала все още не взема онова, което жадувам да
му дам. Толкова си падам по него, че все едно се сгромолясвам oт
скала в бездната - надолу, надолу, надолу и няма връщане назад.
Усмивката ми е искрена, но не мога да му позволя да прозре
чувствата ми. Той изглежда доволен - усмихват се очите и цялото му
лице.
Танцуваме до зори, прибираме се радостни и весели, а аз съм пила
малко повече, отколкото трябва. Той не се опитва да премине и най-
малката граница и си казвам, че това е един много добър урок. По
всичко личи, че трябва да обградя сърцето си със стена. И щом
турнето свърши, беж да ме няма, колкото може по-надалеч oт Гейбриъл
Скот.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
 Софи
Старая се да се разсейвам с работа и да не мисля за съквартиранта
си. Подранявам за концерта с намерението да направя няколко снимки
преди началото. Предстои широко рекламираната среща на групата с
медиите.
Въздухът е горещ и влажен. Тълпата пред вратите е прекалено
оживена и на ръба да излезе oт контрол. Имам само едногодишен
папарашки опит, но долавям признаците. Виковете на феновете са
необуздани и това ме притеснява.
Заставам на удобно място, за да снимам момчетата, когато слизат oт
лимузините. Опитвам се да се убедя, че въпреки неприятното
напрежение във въздуха и това, че съм далеч oт покровителстващия ме
Гейбриъл, всичко ще бъде наред и ще направя хубави снимки.
Тийнейджърките се бутат, блъскат и нещата вървят към сбиване.
Охраната е на нокти и също използва лакти и ръце, за да изтика
тълпата. Някои oт фотожурналистите са ми познати. Дано Мартин не е
сред тях. Искам да съм подготвена, а не да се блъсна в него, без да съм
гo видяла, тъй като това ми се беше случвало неведнъж.
Томпсън, стар мой колега, се приближава с цигара в уста и ме пита:
- Как се уреди да работиш за „Кил Джон“? - Лицето му е
подпухнало и кожата му сивее на ярките прожектори. - Чукаш ли ги,
или какво?
- Всичките до един. Доколкото знам, има вакантно място за
чукане, така че заповядай.
Томпсън хвърля фаса, без да гo загасва, и огънчето за малко да
улучи пръстите ми между каишките на сандалите.
- О, яко! Ще разпространя вестта за вакантното място.
- Не че някой изобщо те слуша - промърморвам и си повтарям за
кой ли път, че не трябва да показвам емоциите си. Лоши спомени
нахлуват в главата ми и стомахът ми се свива. Мразя папарашката
работа. Мразя предишната Софи и онова чувство, че съм омърсена
отвън и отвътре.
Телефонът ми звъни.
Брена: Идваме.
Не успявам да прибера телефона и получавам следващо съобщение:
Слънчицето: 30 секунди. Приблизително.
 Неговото съобщение ме вълнува, защото показва, че мисли за мен.
Вдигам камерата, защото лимузините се задават.
Настъпва пандемония. Момичетата пищят, блъскането става
повсеместно и тълпата заприличва на вълна в бурно море. Стъпвам
здраво и започвам да снимам хаоса.
Първата лимузина спира. В нея са момчетата, а в следващата са
Гейбриъл, Брена и Джулс.
Пръв се появява Джакс и все едно избухва пожар. Бутат ме
отвсякъде и камерата се тресе. Успявам да заснема лицето му -
трепването на мускулите, заместено моментално oт каменно
изражение. Той се усмихва, отсъстващо. Същото се отнася и за
другите момчета. Феновете са Превъзбудени. Момичетата зад гърба
ми врещят:
- Не виждам!
- Мръдни се!
- Аз дойдох преди теб!
- Да ти гo начукам!
Последните две реплики не бяха отправени към мен, но пък попадам
под обстрела на размаханите ръце и юмруци. Навеждам се, но някой
ме сграбчва за косата и я дръпва. Сълзите се стичат по лицето ми,
вдигам рязко ръка и блъскам китката на момичето, което ме дърпа.
Някой се пресяга за камерата и едва успявам да я измъкна. Мярвам
Джакс с периферното си зрение, той улавя погледа ми и забавя крачка.
Не, не спирай. Стой далеч оттук.
Другите момчета също ме забелязват насред мелето и спират.
Вълната ме блъсва в Томпсън. Усещам удар в окото и пред очите ми
избухват звезди. Извиквам oт болка. Следва втори удар и осъзнавам, че
Томпсън ме е ударил два пъти и тъкмо да гo цапардосам, някой застава
между нас и гo събаря на земята. Този някой е разяреният Гейбриъл,
който ме грабва и понася. Не че ми е толкова лошо, но скланям глава
на гърдите му. Той е моята опора срещу света. Тръгва през тълпата и
всички му правят път, защото се досещат какво ги очаква, ако не се
отдръпнат. Охраната отваря врата към тих, тъмен коридор. В
сравнение с пека, врявата и ослепителните светлини, той е като балсам
за тялото и душата ми. Отпускам се още повече в ръцете на Гейбриъл,
който ругае и дочувам думи като тъпи копелета, тъпанар с тъпанар,
кучи син и тем подобни. Ругатните ме трогват и галят като топли ръце.
Сърцето ми все още препуска и аз цялата треперя. Не искам да
проявявам слабост. Искам да съм силна, ала адреналинът постепенно
стихва и се отпускам.
Лицето ми тупти oт болка. Сещам се за ударите на Томпсън,
изхлипвам и Гейбриъл ме прегръща по-силно.
- Спокойно. Тук съм.
Влизаме в гримьорните и момчетата скачат. Джакс се вглежда в
лицето ми.
- Какво стана? Удариха ли те? Как си, добре ли си?
Гейбриъл ме настанява на един стол и избухва:
- Не виждаш ли, че не е добре!
- Мамка му! Трябваше да влезеш с нас.
Гейбриъл коленичи пред мен, оглежда ме и мърмори:
- Тълпата можеше да те смачка.
- Едва ли щяха да посегнат на нас - обажда се Рай, но златистият
загар на лицето му побледнява и очите му ме гледат загрижено.
- Кървиш. Добре че успях да те донеса тук - заявява Гейбриъл и
погледът му пламти oт гняв.
Уип му подава аптечката и ми се усмихва.
- Вече няма да се делиш oт нас!
- Добре - изричам с треперещи устни.
- Ще се върна и хубаво ще ги наритам - нервира се Брена.
Загубила е очилата си и косата й е чорлава. Не я бях забелязала в
суматохата отвън. — Гадове с гадове!
Либи и Джулс ме гледат съчувствено и накрая Гейбриъл се обръща
към всички:
- Хайде, по задачи! Да оставим Софи на спокойствие.
Джакс стисва приятелски рамото ми и излиза с Брена и
момчетата. Оставам с Гейбриъл, който се мръщи и попива раната под
окото ми с дезинфектираща марля. Щипе, но не помръдвам.
- Ще гo убия - тихо казва той.
- Не си заслужава да идеш в затвора заради този боклук.
- Напротив.
Изтрива лицето ми с хладната и влажна марля, а аз хващам китката и
усещам пулса му. Очите му са все така гневни. Загрижеността му е
трогателна, но трябва да уталожа яростта му.
- И да не отмъщаваш, моля те, слънчице. Обещай!
Погалвам китката му с палец, той стисва устни до побеляване и най-
сетне кимва. Намазва раната с вазелин и ми подава тубата, без да сваля
пакета с лед oт лицето ми.
- Мажи често, за да не остане белег.
- Специалист по контузиите! - Шегувам се, за да не заплача, а
Гейбриъл ме поглежда сериозно и се съгласява:
- Точно така.
Понечвам да взема ледения компрес, но Гейбриъл не сваля ръката
си. Погалва с палец лицето и ъгълчето на устните ми.
- Уип е прав. Повече няма да оставаш сама.
- Голямо момиче съм. Мога да се оправям.
Той посочва раната ми и вдига въпросително вежди.
- Просто случайност - обяснявам, а Гейбриъл отново гали лицето
и устните ми.
Поема рязко въздух и казва:
- Направи ми тази услуга и повече не оставай сама сред тълпата.
- Очите му не се откъсват oт моите и погледът му е пронизителен. -
Моля те. Знаеш, че не мога да се владея.
Едва преглъщам заради буцата в гърлото. Сълзите ми се ронят една
след друга. Глупави сълзи. Треперя цялата и накрая рухвам.
- Истината е, че много се уплаших.
Гейбриъл опира чело в моето, ръката му обгръща врата ми уж за да
ме успокои, но гo чувам как мълви:
- Аз също.
Изненадана съм и трепвам, а той ме поглежда тревожно, защото си
мисли, че раната ме боли.
- Няма страшно, Софи. Това повече няма да се случи.
Поемам дъх на пресекулки, затварям очи и се наслаждавам
на уханието му.
- Знам. Ти винаги защитаваш хората си.
- Грижа се за тях. - Устните му докосват лицето ми толкова леко,
сякаш ме погалва перце. Перце или не, усещам милувката чак в петите
си и по тялото ми полазват тръпки. Гейбриъл се отдръпва и ме
поглежда. - Защитавам онова, което е мое.
 ххх

Гейбриъл
Не ми минава и не ми минава. Не съумявам да потисна гнева си и да
се държа нормално. Вървя към задния изход и ръцете ми треперят.
Едва отварям вратата.
Топлият, задушен въздух ме блъска, поемам си дъх и усещам
възкиселата воня на боклукчийските кофи и застоялия мускусен мирис
на влажните павета. Имам нужда да дишам и отново поемам дълго и
дълбоко дъх. Завива ми се свят и се облягам на мръсната стена.
Костюмът ми ще се изцапа, но не давам пет пари. Примигвам срещу
мъждукащата жълта лампа над вратата и се питам кой съм. Къде отиде
Скоти? Пукнатините по достопочтените му доспехи започват да личат.
Ами Гейбриъл? Само един човек все още ме нарича така. Само един
човек ме кара да се чувствам oт плът и кръв, а не като някаква студена
машина. И аз гo разочаровах…
Нараненото й лице не излиза oт мислите ми. Как можа тоя тип да я
удари - и то два пъти! Сърцето ми бие до пръсване. Отново не ми
достига въздух и дробовете ми са като парализирани. Земята под
краката ми се огъва и накланя. Ще повърна.
Две бързи крачки до боклукчийската кофа. Драйфам, докато не
изпразня стомаха си, и гърлото ми пари.
Едва се изправям. Главата ми хем тежи, хем тупти, хем е и странно
лека. Нервирам се, че ръката ми продължава да трепери, докато бърша
устата си с копринената носна кърпичка. Забелязвам, че е влажна и
червена - отново ми тече кръв oт носа. Пръстите ми изстиват. Сещам
се за майка ми, когато се разболя - виенето на свят, припадъците,
кръвоизливите oт носа, - и изтръпвам.
Долитат женски смях и откъслечни реплики - колко секси бил Джакс
на солото, колко страхотен бил Уип на барабаните и как би се радвала
да има дете oт Килиан… Доволните фенки се разотиват и наричат тази
нощ „най-прекрасната нощ в живота си“. Аз съм причината за
радостта на тези момичета. Те никога няма да гo узнаят, пък и за какво
им е тази подробност, но така или иначе изпитвам гордост и щастие,
че съм им я доставил.
 Ако си отида oт този свят, някой друг ще върши работата ми. Но
дали ще я върши както трябва? Дали ще се грижи за момчетата така,
че всичко да е тип-топ? Или ще мисли за собствената си изгода?
Гаранция няма и това ме тревожи.
Отново дочувам женски смях - гърлен, спонтанен, oт сърце.
Напомня ми за Софи, само че в нейния смях винаги се долавя нотка на
съпричастие, сякаш шегата е част oт нея.
Аз не се смея току-така и всички, които избухват в смях за щяло и
нещяло, ме дразнят. Животът не е шега - поне за мен. Въпреки това ми
е приятно да чувам смеха на Софи - отпускам се и гo оставям да разсее
и прогони тегобите ми. Не знам как да й кажа, че имам нужда oт този
смях и как да преодолея неудобството си oт това признание.
Нарекох я моя. Тя ще настоява за обяснение. Нямам такова. Но
фактът е факт. С чукане или без, тя ме има. Дори да не ме иска.
Брена пише:
Колата чака. Къде изчезна?
Усещам паренето в устата си още повече - как бих могъл да седна в
колата със Софи, Брена и Джулс и да мириша на повръщано, а сигурно
имам и кръв по лицето! Нямам достатъчно въображение, за да измисля
убедително извинение. Не искам да лъжа, нито пък да кажа истината.
И все пак лъжа.
Имах работа и си тръгнах. Пазете се.
Последното се отнася за Софи и Брена гo знае.
Софи… Сигурно е много разстроена и я боли. Повече oт ясно е, че
не е привикнала на несправедливости и жестокости - и слава богу за
проявеното божие милосърдие. Трябва да се грижа за нея. Леглото ни -
да, това е нашето легло oт мига, в който тя легна до мен - е меко и
уютно. Не знам как да се държа по-късно, когато отново ще бъдем
един до друг. След като вече разкрих част oт себе си, ще трябва да си
наложа да се овладея, за да не загубя градената и усвоена с годините
резервираност, на която толкова много държа.
Г. С.: Ще се върна по-късно. Провери как е Софи и й напомни за
ледения компрес.
Брена: Разбира се, шефе. И ти се пази.
Подозирам, че се досеща за току-що възникналото ми намерение и
накъде съм се запътил, но премълчава. Скролвам имената в телефона.
 Г. С.: Кога си свободна тази вечер?
След пет секунди:
Кармен: Къде се загуби, С. ? Забрави ли ме? Имам свободно време в
2.
Следва адрес. Прибирам телефона и се чувствам гадно, а не бива.
Няма oт какво да ме е срам. Но ме е срам. Винаги ме е срам, когато се
поддавам на някоя слабост.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Софи
Не се чувствам удобно сама в автобуса, макар Гейбриъл да ме увери,
че трябва да се чувствам като у дома си. Всичко наоколо е свързано с
него и това ми доставя удоволствие. Достатъчно дълго съм живяла
сама. Не ми трябва мое място. Радвам се, че съм в неговото царство.
Щом вляза в автобуса, веднага се чувствам като в прегръдката на
Гейбриъл. Всичко е спокойно, подредено и с неговото скъпо и свежо
ухание. Имам усещането, че съм на сигурно място.
Сега обаче не е при мен и признавам, че много искам да се прибере
по-скоро. Имам нужда oт него. За съжаление шокът oт мелето пред
залата още не ме пуска - треперя, ръцете и краката ми са студени и
лицето ме боли въпреки ледения компрес и болкоуспокояващите.
Гейбриъл ще ме разсее и успокои. Очаквам гo с нетърпение и си
мисля, че близостта му ще бъде награда за преживения ужас.
Той не се прибра с нас. Казал на Брена, че има работа. Особеното
изражение, с което четеше съобщенията му, ми подсказа, че тя знае
повече и не одобрява тази „работа“.
Не му писах. Гордостта ми надделя. Та той ме остави уплашена и
наранена! И още по-лошо - не се прибра!
Вече е утро и главата ме боли oт безсъние. Гейбриъл ме помоли да
спя в леглото му всяка нощ. Това отнасяше ли се и за него? И за всяка
шибана нощ? Ядосано вадя чаша и я поставям в кафемашината на
лъскавия черен плот. Правя си кафе, не чай, защото чаят не разрешава
проблемите в живота. Черното, горчиво като отрова американско кафе
може и да ме спаси.
Отпивам голяма глътка с поглед към вратата и се намръщвам, тъй
като харесвам кафе със сметана и две захарчета.
- Мамка му и костюмиран англичанин, да ме кара да пия черно кафе
- мърморя и се пресягам към сметаната и захарта. Разливам сметаната
и си представям негодуващата му физиономия. Работата е там, че
дребните, отчаяни отмъщения не вършат работа. Стисвам чашата и се
настанявам на фотьойла, когато получавам съобщение:
Слънчицето: Ще отсъствам по работа няколко дни. Другите знаят.
Ще се видим в Рим. Бъди добра с момчетата.
Няколко дни? И вече е казал на другите? Ужасно съм разочарована и
обидена. На какво прилича това? Той си върши работата, а аз се
тръшкам като глезено дете.
Прехапвам устни и пиша:
Аз: Ще организирам парти в автобуса, докато те няма.
Предизвикателно съобщение, но явно, че не мога да се овладея.
Слънчицето: Чудесно. Не е добре да си сама. Джулс да пише всичко на
моя сметка. Или ползвай черната кредитна карта в чекмеджето с
чорапите ми.
Ама че… Не мога да намеря подходящ епитет! Ще плаща за
партито, сякаш ми е баща или настойник. Давай, Софи, забавлявай се,
но се дръж прилично. Любезният Скоти, който разрешава да поканя
хора в автобуса му! Дали не гo прави, за да провери как ще реагирам?
Отговарям:
Добре, но няма да отварям чекмеджето с чорапите, за да не ги
разбъркам.
Верен на себе си, Гейбриъл не се предава и отговаря:
Няма проблем. Приятно прекарване! Ще се видим след няколко дни.
Трябва да престана да сантименталнича и да се съобразявам с него.
Допивам си кафето, ставам и се обличам. Предстои ми парти!

Гейбриъл
 Удар на лакът в лицето. Пред очите ми блясва светкавица и изпитвам болка и звън в
ушите. Следва ритник отстрани. Залитам. Чувам подсвиркванията и подвикванията.
Възбудата oт жестокостта и озлоблението ми е позната до болка. Избягвам втория удар в
лицето. Спирам ритника с коляно. Нападателят ми е с качества на професионален побойник.
Когато бях по- млад, бях по-добър oт него, но хубавият живот ме разглези. Ще гo изчакам да
се изтощи и ще му дам да разбере. Ще скрия синините, но раните и разцепените устни са
проблем и ще трябва да се крия oт Софи дни наред. Софи, която също беше ударена в
лицето. Два пъти.
Следващият удар е в брадата ми. Ако се биеха боксьори, досега да съм в нокаут, но това
са аматьорски боеве, подходящи за луксозна обстановка с мраморен под и френски
прозорци към пристанището, които богатите зяпат отегчено и се забавляват.
Майната им, те не ме вълнуват. Противникът ми е с испански произход. Висок, слаб и
бърз в ударите. В главата ми изниква подпухналото лице на фоторепортера, който удари
Софи. Обещах й да няма отмъщение, но този мъж ме предизвиква. Усещам как яростта ми
расте и се надига. Юмрукът ми се забива в плът и кост. Заболява ме, но това е друга болка,
oт която ми олеква. Удрям пак и пак. В лицето, в бъбреците, в челюстта. Потна, гореща
кожа, метален вкус на кръв. Кокалчетата на ръцете ми потъват в тялото на мъжа и това ме
въодушевява.
В боя идва момент, в който вече не си човек. Ставаш машина. Няма мисъл, има само
базиран на мускулна памет и техника отпор.
Залитаме в схватка, той отстъпва крачка и отново ме напада. Още един силен удар в
челюстта гo събаря и боят приключва. Мъжът лежи и олюлява глава. Ръкоплясканията ехтят
и дразнят до болка ушите ми. Тялото ми пулсира и пламти.
Победителят е ясен и никой не ме доближава. Помагат на противника
ми да стане.
Заглеждам се през прозореца. Нощта е мастиленочерна, но със
златни звезди. Софи пътува за Рим. Душата ми страда за нея и
отсъствието й е като смъдяща рана. Целият съм в синини и кървя.
Трябват ми доста дни, за да се възстановя и успокоя.

- Скоти, mi hombre hermoso, пак си се бил за мен, si? — Кармен

се усмихва с алените си устни, а гарвановочерната й коса блести.
Докосва ръката ми със златисто лакираните си нокти и добавя: -
Жалко, че не те гледах как се биеш. Забравила съм колко си смел и
непобедим. Хайде, идваш ли?
Кармен винаги е била директна и напълно в стила си, притваря
сластно очи и плъзва поглед по голите ми гърди. Дръпвам се настрани
и казвам:
- Имам нужда oт такси и нищо друго.
Тя се нацупва, щраква с пръсти и само след миг се появява момиче,
което чака нарежданията й. След като отказах да се възползвам oт
услугите й, Кармен говори и действа делово, което ми допада.
- Тереза ще те заведе в стаята, където можеш да се преоблечеш.
Какво ще правиш с печалбата?
- Обичайната благотворителност.
- За приютите за жени, жертви на насилие? Mi amigo, чувството
ти за хумор е доста шантаво - усмихва се тя.
Софи все повече ми липсва. Не мога да се върна в следващите
няколко дни заради синините и раните.
- Чувал съм гo и преди. Buenas noches, Кармен.
Връщам се в хотела, ала не мога да заспя.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Софи
Купонът в автобуса на Гейбриъл е като купон на гимназист, когато
родителите отсъстват oт дома.
Момчетата, Либи, Джулс и Брена пристъпват бавно и се оглеждат,
сякаш Гейбриъл ще изскочи отнякъде и ще им се скара.
- Софи, ти си смело момиче! Покани ни, без да ти мигне окото -
шегува се Килиан и оставя на плота хладилна чанта с бири.
- Татко ми разреши.
- Повтаряй си гo, че като гледам, няма поставки за чашите и ще
нарушим реда и чистотата - засмива се Джакс и грабва чипса.
По всичко личи, че момчетата биха се радвали, ако Гейбриъл е с нас.
Обичат да гo дразнят, но са щастливи, когато е с тях. Не разбирам
защо не гo осъзнава.
Брена е донесла машината за караоке и Рай й помага да я включат.
- Не знам защо ми е, след като не бих могла да ви засенча.
- Няма да те критикуваме, Брен - намига й Рай.
Радвам се на гостите. Автобусът ехти oт смях и закачки; изведнъж
става топло и уютно, ала усещам болка в гърдите, защото Гейбриъл ми
липсва.
Забранявам си да произнасям името му дори наум. Далеч oт очите,
далеч oт сърцето. Надявам се да е така.
Брена се настанява до мен на дивана.
- Свалила съм едно приложение, с което можем да изберем
категория и веднага ще излязат съответните песни.
Рай отпива oт бирата и кимва.
- Готов съм.
Брена кликва на телефона и всички надничат. Тя прихва, а Килиан и
Джакс охкат недоволно. Брена вдига телефона и обявява:
- Ето! МТВ Рап!
- Екстра, няма що! Това едва ли е случайно - изглежда я Килиан,
а Рай се радва:
- Върхът! По-добър съм oт всички ви!
Джакс клати неприлично ръка и му се присмива.
- Да не вярваш!
- Ще видиш!
- Ти май се изживяваш като Джей Джей Уот.
Едва скривам усмивката си, защото Рай наистина прилича на
защитника Уот.
Рай показва среден пръст на Джакс и нарежда:
- Уип ще ми бъде бекъп, а ти, Джакс, нали си голям пич, ще пееш
с мен. Срещу нас ще бъдат Килиан и Либи!
Брена се засмива.
- Яко!
- Благодаря, бейби - намига й Рай.
- И първата песен е на Run D.M.C „Walk this Way“!
Килиан грабва китарата.
- С Либи ще пеем частта с „Аеросмит“. Защото някои си мислят,
че могат да рапират!
Рай взема микрофона и се обръща към Уип:
- Хващаш ли ритъма, или да ползваме караокето?
- Сериозно ли ме питаш? - Уип държи малкия електронен
барабан и е готов да свири. - Не ме нервирай, Райланд.
- Ясно, ще свириш.
 Либи не е особено доволна, че ще имитира „Аеросмит“, но е
развълнувана и гo обсъжда с Килиан.
- Ние сме следващите - обръща се Брена към мен.
Засмивам се.
- Не мога да си представя, че ще пея пред момчетата. И
гларусите грачат по-добре oт мен.
- А за тях е oт лесно по-лесно.
- С рапирането обаче съм добра.
Брена повдига идеално оформените си вежди и ми напомня за
Гейбриъл. Неговите вежди са дебели и гъсти, но и двамата те
поглеждат по един и същ изразителен начин.
- Повечето хора се стесняват да рапират.
- Номерът е да хванеш ритъма. Моята бавачка беше голям фен на
рапа. Закърмена съм с него.
- Аз обичам и хип-хоп. Нарочно нагласих така, че да се падне
рап - пошепва Брена.
- Ах, ти, мошеничке!
Тя се засмива и добавя:
- Мислех, че и ти няма да одобриш рапа.
- Да, ама не - побутвам я закачливо с лакът и тя ме побутва на
свой ред.
В този миг Уип удря барабана, Килиан започва да свири, а Джакс и
Рай рапират. Предполагах, че Рай е добър, но и Джакс не му се дава и с
Брена се заливаме oт смях до момента, в който Либи запява частта на
Стивън Тайлър с подобен на неговия гърлен и дрезгав глас. Килиан е
доволен и усмивката стига до ушите му.
Винаги съм мечтаела да живея необикновен живот и да видя света
по различен начин. Кой не би искал да избяга oт скуката! Знам, че у
мен няма нищо необикновено. Аз съм просто Софи Дарлинг: почти
винаги щастлива, обичам хората и имам талант да снимам добре и да
увековечавам всекидневието. Нищо особено. Потопих се във
вълнуващия свят на славата, докато работех за шоубизнеса, ала бях
опетнена и наскърбена. Не знам какво ме очаква в бъдеще, но животът
ми сега е страхотен. Една oт най-великите групи пее караоке за мен, а
и не само това! Тези забавни, талантливи и добронамерени хора са
мои приятели. Харесват ме въпреки грешките в миналото.
 Наслаждавам се на момента. Момчетата се веселят, но студенината в
гърдите ми не помръдва - Гейбриъл ми липсва и едва преглъщам с
мъчителен копнеж.
Песента свършва, с Брена ръкопляскаме и силно свирим с пръсти.
Уип се тръшва до мен на дивана. Челото му е потно. Отмята кичур
мастиленочерна коса и заявява:
- Никой не може да пее по-добре oт мен!
- Хвалипръцко! - Засмивам се, ала ми е притеснено, макар да
знам наизуст песента, която избрахме с Брена. Как ще пея пред тези
виртуози!
- Хайде, ваш ред е - подканва ни Уип.
Брена става, оправя полата си, взема микрофона и обявява:
- „Shoop“!
Следват ръкопляскания. Надигам се и краката ми се огъват. Либи ми
дава микрофона. Брена ще пее Пепа, а аз Солт. И понеже не можем да
свирим, ползваме караокето. Поглеждаме се. Очите на Брена блестят,
но усмивката й е нервна, когато ме пита:
- Готова ли си?
- Абсолютно.
Песента започва и няма връщане назад. Вярна на себе си, Брена пее
разпалено, върти се и се пляска по дупето. Рай се смее със сълзи,
всички са възхитени, но идва моят ред. Не се замислям. Пея и
танцувам, Брена припява и не спира да танцува до мен. Започвам да
осъзнавам защо момчетата свирят и пеят с такова вдъхновение. Джакс
пляска с ръце и се провиква:
-Давай, Софи!
Рапирам, въртя ханш и изведнъж гo виждам. Внушително появяване
— всички застиват на място, сякаш партито е на пауза. Той също не
помръдва. Синият му костюм е като излят и платинените копчета на
маншетите блещукат на приглушената светлина. Гейбриъл, кралят на
кралете! Момчетата може да са велики музиканти, но стоят вцепенени
като непослушни деца, заловени да крадат oт барчето на баща си. Рай
ме сочи:
- Тя ни накара.
- Нищо не сме пипали - заявява Килиан. - Ключалката на шкафа
с алкохола беше вече разбита.
 Напрежението спада и всички се разсмиват. Всички, с изключение
на мен и Гейбриъл. Той ме гледа втренчено и не мога да отместя очи.
Защо, защо, защо? Защо този поглед ме парализира и кара дъха ми
да секне, тялото ми да гори и дрехите ми да лепнат?
Той е убийствено привлекателен, най-привлекателният мъж на
света. Но не красотата му е причина за болката в сърцето ми. Не тя
обръща стомаха и изгаря устните ми. Не тя ме кара да желая да гo
прегърна и притисна до гърдите си. Забелязвам бледото му лице и
сенките под морскосините очи. В погледа му има болка, копнеж,
желание. Виждам всичко това, макар той да не гo иска. Винаги съм
съзирала самотата. Може би защото ми е добре позната. С Гейбриъл
прикриваме истинската си същност зад непробиваеми маски. Аз се
шегувам и се усмихвам, а той се държи като робот.
Караокето спира, но не мога да отлепя поглед oт Гейбриъл. Толкова
много ми липсваше. Той не помръдва и Джакс казва:
- Е, време е да си ходим.
Момчетата грабват инструментите, а Килиан не забравя текилата.
Излизат, без да продумат.
- Как си? - пита Гейбриъл с леко прегракнал глас.
Поглежда към микрофона в ръцете ми и в очите му се прокрадва
насмешливо пламъче. Потна съм, зачервена и сърцето ми не може да
се успокои след танците.
- Защо, не изглеждам ли добре?
Очите му пълзят по гърдите и закръглените ми бедра и сякаш
забелязали погледа, те потръпват oт желание да бъдат докоснати.
- Напротив. Изглеждаш чудесно.
Гаврътвам глътка oт вече топлата бира и заявявам:
- Не трябваше да ги оставиш да си тръгнат.
- Не съм казал да си ходят. - Изражението му е озадачено и леко
отегчено.
- А какво очакваше? Появи се и всички се разбягаха като
уплашени мишки.
Ноздрите му помръдват - ядосан е. Правя крачка към него и питам:
- Защо не пускаш никого тук?
- Ти си тук. - Извръща поглед, сякаш присъствието ми му
причинява болка.
 - Така ли? - Сърцето ми ще изхвръкне, кръвта ми кипи и трябва
някак да се успокоя.
- Иска ли питане?
Правя още една крачка.
- Ти наистина ли беше някъде по работа?
- Че къде другаде да съм бил?
Още една крачка и долавям уханието му. Въпреки сдържаността, oт
тялото му лъха топлина. Погледът му ме вбесява и избухвам:
- Изглеждаш отвратително!
- Благодаря, Дарлинг. Винаги мога да разчитам на любезността
ти.
- Отслабнал си. Блед си и…
- Софи, пътувах цял ден. В отвратителен самолет. Уморен съм и
искам да спя. - Вирва брадичка и ме подканва: - Е, какво ще кажеш?
Примигвам срещу него и възкликвам:
- Ти наистина ли мислиш, че ще легна в леглото с теб?
Упоритата брадичка се вирва още повече.
- Обеща ми да спим всяка нощ, ако искам. Е, искам.
- Къде си бил? - Навеждам се към ревера на елегантния му
костюм и душа. - Може и да си се къпал, но още миришеш на парфюм
и цигари.
Гейбриъл присвива очи.
- Какво намекваш?
- Ходи някъде, за да чукаш, нали?
Казах гo. Колкото и да ми е гадно.
- Това не те засяга.
Не мисля, че гo изрече с възмущение, но имах чувството, че ме
зашлеви.
- Засяга ме, защото спя с теб.
Гейбриъл се приближава и казва:
- Още в началото подчертах, че не става дума за секс.
Дишам дълбоко, на пресекулки и гърдите ми почти докосват
неговите.
- Така е. Става дума за нещо много повече. - Забивам пръст в
рамото му и добавям: - И ти гo знаеш. Затова престани да се държиш
като страхливец!
 Гърленият звук, който излиза oт гърдите му, наподобява гневно
ръмжене. Гейбриъл се приближава плътно до мен и гърбът ми опира в
стената. Носовете ни се докосват.
- Не съм чукал никого! Вбесяваш ме с подобни подозрения.
Толкова сме близо, че горещите ни тела пламтят в едно. Не
мога да избягна погледа му, а и не искам.
- Защо да не подозирам, след като миришеш на други жени?
- Защото си само ти и никоя друга.
Изкрещява думите отчаяно. Обзелият ме гняв ме слисва, но слагам
ръка на гърдите му и се каня да кажа нещо, което не очаквах.
Направил е признание и тялото му вибрира oт напрежение. Едва диша,
но не сваля очи oт мен.
- Гейбриъл, мислиш ли, че за мен е по-различно?
Той се отдръпва и ме поглежда изненадано.
- Иначе защо да се държа така?
- Ами защото си много опърничава. И не можеш да се
контролираш.
- И защо да се контролирам, Гейбриъл? - Повтарям името му,
защото знам, че му е приятно да гo чува. Дори сега, когато е толкова
ядосан, миглите му потрепват. - Писна ми да се правя, че не те искам.
Преструваме се нощ след нощ. Защо е тази барикада? До гуша ми
дойде oт тази лъжа.
 - Казах ти, че ще те разочаровам. Имаш и пример - не те ли
оставих, когато се нуждаеше oт мен?
- Да не би да ме остави, за да ми докажеш, че ще ме
разочароваш? - Преглъщам сълзите си, но знам, че ще отрече.
- Имах нужда да остана със себе си.
Заболя ме. Oт друга страна, той е живял сам твърде дълго и не би
трябвало да гo виня.
Поглежда ме загрижено и очите му се притварят oт умора.
- Аз не мога да бъда такъв, какъвто очакваш да бъда.
Докосвам жълтеещата синина на лицето му и той се отдръпва.
- Не можеш или не искаш?
- Има ли значение? Резултатът е същият.
По-добре да си тръгна и да запазя поне част oт достойнството си.
Трудно ми е, защото не мога да се откъсна току-така.
- Ще ми кажеш ли къде си бил?
- Не.
Божичко, иде ми да тропна с крак. Върху неговия.
- Защо?
Той се отдръпва oт мен, отива в кухнята, взема чайника и гo пълни с
вода.
- Защото не искам.
- Кретен такъв.
- Вече се съгласих, че съм такъв, любима.
Суети се с чаените листенца и гo питам през стиснати зъби:
- Време за чай? Да не би да искаш да се успокоиш, защото имаш
проблем?
- Имам. Ти.
Ахвам възмутено; той се обръща към мен и повдига учудено вежди.
- Какво има, бърборано?
- Държиш се идиотски и това е отвратително!
Грабвам обувките си и тръгвам към вратата. Гейбриъл ме хваща за
ръката.
- Софи…
- Пусни ме! - Отварям вратата със замах. - Трябва да се махна за
известно време.
 Той прокарва ръка през гъстата си коса и стисва краищата й, сякаш
има нужда да се хване за нещо.
- Кажи къде отиваш, за да не се тревожа.
Изсмивам се и му хвърлям убийствен поглед.
- Що за ирония! Няма да ти кажа, Скоти! Защото не искам!
Затръшвам вратата и тръгвам в нощта.

ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Гейбриъл
- Копчетата на маншетите ти ще паднат, ако ги дръпнеш още
веднъж.
Чувам Килиан, но не гo поглеждам, защото днес ми е трудно да съм
сдържан. Снощи обидих Софи. Казах й, че е проблем за мен. Не
допусках, че толкова много съм я засегнал, докато не си тръгна.
Мислех, че като издигам прегради и недопускам чужда намеса,
защитавам личното си пространство. Е, отбраната ми проработи - тя
си тръгна, но. сега нямам сили да се преструвам, че не ме боли.
Около нас е пълен хаос - сценични работници, осветители и
озвучители щъкат в подготовка за концерта. Тълпата нахлува на
стадиона и се носи ехо oт говор и смях.
- Не трябва ли вече да си при фризьорката? - питам Килиан. -
Къде е артистичната ти чорлавост?
- Либи ме фризира по нейния си начин.
- Хайде, намери жена си. Може да те чака в тоалетната.
- Не споменавай за тези забежки, че ще откаже да гo правим там.
- Точно сега изобщо не искам да си гo представям.
Килиан стои до мен и наблюдава умелите действия на сценичните
работници. Познаваме се добре и затова не си тръгва. Един поглед ми
е достатъчен, за да разбера дали е потиснат, и същото се отнася за
него. Oт десетина години не ме е виждал толкова унил. Този факт е
още един камък по наранената ми душа.
Софи си тръгна и не се върна у дома. Не съм се сещал за „у дома“ не
знам oт кога. Изобщо помня ли що е то? Когато не работя, почивам на
различни места и в различни къщи. Но аз работя непрекъснато, така
че… Не знам какво се случи, но още oт първата нощ Софи изпълни
тишината и спокойствието с темпераментното си присъствие и
автобусът се превърна в дом.
Снощи бях сам и все едно се бях озовал в ада. Успях да се овладея и
да запазя гордостта си, като не помолих охраната да я потърси.
Костваше ми толкова много… Турнето ще свърши, тя ще се заеме с
други задачи и аз ще заживея обичайния си живот. Стомахът ми се
свива oт тази мисъл и добре че Килиан ме заговори. Познавам гo
отлично и знам, че не може дълго да мълчи.
- Пич, защо ми се струва, че малкият Скоти е разстроен? Не
клатите ли автобуса? - С периферното си зрение виждам, че се
подсмихва и казвам:
- Глупостите ти нямат край.
- Горещата любов не е глупост.
- Нанесе ми психотравма за цял живот с тази „гореща любов“. И
ако обичаш, не се меси.
- Като че ли има нещо тайно! Откакто слезе oт самолета, умът ти
е само в Софи - отбелязва Килиан с щастлива усмивка.
Виждам я как танцува рап - радостна, съблазнителна, думите се леят
oт устата й без притеснение и в тон с ритъма. Едва се сдържах да не се
засмея и да не я занеса на ръце до леглото, за да се гмурна между
полюшващите й се, прелъстителни бедра. Тази мисъл ме възбужда и
почти забравям за зяпналия ме, ухилен Килиан.
- Каква е тази усмивка? Та ти дори не я харесваш!
- Скоти, реагирах така заради онези снимки. Отне ми малко
време, за да се убедя, че е свястно момиче. Всички я харесваме.
Не мога да се побера в кожата си и ми иде да се гръмна, задето така
я огорчих. Думите на Килиан ме трогват и дори се притеснявам, че
това е толкова важно за мен.
- Не може да не я харесват - промълвявам и… правя грешка,
защото Килиан веднага подхваща:
 - Ами тогава защо не се оправяте? Няма съмнение, че ви се чука
като на зайци!
- Само един удар, и ще млъкнеш.
- Болезнена тема, а?
Такъв си е Килиан. Продължава да ме предизвиква, като казва:
- Не съм виждал някого, който да се нуждае толкова много oт
здраво чукане, колкото…
- Затваряй си устата!
- …ти! - Щом довършва изречението, отскача няколко крачки
назад, за да е по-далеч. - Радвам се, че защитаваш Софи. Това
означава, че държиш на нея.
Вдигам юмрук и Килиан отстъпва още няколко крачки.
- Край! Няма да дразня лъва! Изчезвам. Но по-добре се извини
на момичето за онова, което я е накарало да се премести в автобуса на
Брена.
Угризението сграбчва сърцето ми, но поне знам, че Софи е на
безопасно място.
Килиан не млъква и забива ножа още по-дълбоко.
- Жените държат да им казваме, че съжаляваме.
- Мислиш, че не гo знам?
Поглежда ме сериозно и предчувствам, че ще ме довърши със
следващата реплика.
- Липсваше й, да знаеш. На Софи всичко й е ясно и въпреки това
държи на теб. Послушай ме и не прецаквай шанса си.
Не знам какво да кажа. Защото вече гo Прецаках.
ххх

Софи
- Тази вечер няма да работиш - заявява Брена и тонът й не търпи
възражение.
- Защо? Не виждам причина - упорствам и прикривам сенките с
грим. Гейбриъл не бива да ме вижда с подпухнали очи.
Снощи не плаках, но изпих няколко водки с тоник и не спрях да
обвинявам Гейбриъл, а Брена и Джулс бяха съгласни, че трябва да гo
духа.
 Брена си слага тъмнолилаво червило, подава ми яркочервеното и
предлага:
- Имаш нужда oт почивка и забавление.
Двете сме в банята й и огледалото отразява неведрите ни лица.
Джулс застава на прага и предлага:
- Може да почетеш някоя хубава книга или да гледаш
сантиментален филм!
Сантименталните филми ще ми напомнят за Гейбриъл и за
намерението му да устрои нощ на „Стар Трек“. Не са минали двайсет
и четири часа, а вече ми липсва, все едно е бил част oт мен.
- Ако остана в автобуса, ще пощурея.
- Тогава иди на концерта като фенка - казва Брена и връзва косата
си на традиционната конска опашка.
Идеята не ми харесва. Работата ми е да снимам, а не да се цупя,
защото са ме обидили. Уви, камерата е в автобуса на Гейбриъл, а там
няма да отида. Може и да съм лигла, но ми трябва повече време за
близане на раните.
Оплаквам се, че нямам дрехи, но не мога да взема назаем oт Брена,
тъй като носи три пъти по-малък размер. Джулс е с десетина
сантиметра по-ниска, но заявява:
- Не си търси оправдания! Сега ще ти намеря нещо подходящо.
Светлокосата й глава изчезва и след малко Джулс се връща с широка
зелена пола oт трико и бяло потниче.
- Полата ми е до средата на прасеца, а на теб ще ти стига до
коленете. Поне няма лекета oт шоколадов сладолед.
Усмивката й е сияйна и разкрива дълбоки трапчинки.
- Не ми напомняй - въздъхвам и се сещам за огромната кутия
„Сладолед за спешни случаи“, която намерих в хладилника на Брена.
Още ми е тежко.
Обличам полата и потничето, оглеждам се и негодувам:
- Сякаш съм тръгнала на плаж.
- Напротив! Секси си! - заявява Джулс и ме тупва по дупето. - А
сега изчезвам, че някакъв тип, когото няма да назовавам, ми изпрати
съобщение. Бил вече на стадиона и забелязал, че някои служители
закъсняват.
 Клати глава, но не е ядосана. Струва ми се, че дори очаква с
нетърпение да се залови за работа. Завиждам й.
Въздъхвам пак и прокарвам ръка през косата си. Все още е със
златисторозов цвят и пада до раменете ми. В корените се показва
тънка линия oт тъмноруса коса. Скоро ще си избера нов цвят, но в
момента съм много уморена.
- Брен, ще отида, но да знаеш, че гo правя против волята си.
- Оплакването е прието - усмихва се тя. - А колкото до Скоти…
- Не се притеснявай - прекъсвам я, защото не одобрявам
съжалителния й тон. - Приключих с това.
- Не си. Но щом казваш… Той често се държи кофти, ала е сред
най-добрите хора, които съм срещала. Зад непристъпната фасада се
крие душа oт памук, която всеки, който гo познава, цени.
Облягам се на стената.
- Лошата му страна надделява в момента. Как може да държиш
на някого и да се грижиш за него, ако не те допуска до себе си?
Брена припряно прибира гримовете и казва умислено:
- Щяхме да сме много по-щастливи, ако знаехме отговора. Но…
да вървят по дяволите всички мъже, че само тогава ни е гот, нали?
- Точно така!
Прихваме, тръгваме и аз се правя, че не ми пука дали ще видя
Гейбриъл, или не.
Знам обичайното му място зад сцената и внимавам да стоя на
разстояние. Oт време на време зървам строгия му профил и стомахът
ми се свива, а сърцето ми затуптява силно. Въздържам се да гo гледам
по-дълго, за да не ме забележи.
Шестото му чувство е завидно. Макар намръщен и присвил очи, той
вижда всичко. Дали ме търси? Или гледа наоколо, защото работата му
е да наблюдава и да знае какво се случва? Избягвам да задържам
погледа си и не мога да преценя дали ме е видял.
Ядосвам се, че непрестанно мисля за него. Заставам зад купчината
кашони зад сцената и почти не виждам музикантите. Затварям очи,
облягам се на стената и се оставям на музиката и на пулсиращия в
тялото ми ритъм.
Не знам как бих реагирала, ако Гейбриъл ме намери и се извини - не
мисля, че ще мога да забравя, за да започнем отначало.
 Може би защото очите ми са затворени и другите ми сетива са
нащрек - или просто защото не спирам да мисля за него, - но веднага
усещам присъствието му. Той застава до мен и не гo поглеждам, но
усещам уханието му сред наситената с влага и мириси сцена.
Близостта му ме напряга до болка и кара сърцето ми да тупти като
лудо.
Много е близо. Рамото ми опира в ръкава на сакото му. Стоя със
затворени очи, едва преглъщам и си налагам да не помръдвам. Тръпки
на радост полазват по тялото и кожата ми. Яд ме е на него, но се
питам: Къде беше досега, къде? Е, дойде най- сетне…
Слушаме мълчаливо „Apathy“, а тълпата пощурява. Песента
свършва и Джакс и Килиан представят следващото парче. Достатъчно
тихо е, за да чуя сподавените и изречени с мъка думи:
- Софи, аз съм студен човек. Всичкото щастие и топлина у мен се
изпариха, когато Джакс направи опит за самоубийство. Но после се
появи ти… - Диша на пресекулки и усещам дъха му върху лицето си. -
Ти си моята топлина.
Сърцето ми спира. Едва дишам.
Гласът му зазвучава по-убедително:
- Изчезнеш ли дори за миг, веднага искам да си отново до мен.
Изкушавам се да му призная, че и той ми липсва. Непрекъснато.
Докосва рамото ми с върха на пръстите си и аз застивам. Спяхме
прилепени един до друг и това не ни притесняваше, но Гейбриъл е
сдържан извън спалнята и това докосване съвсем не е приятелско или
случайно. Нежно, но и настоятелно, той проверява реакцията ми.
Погалва ме бавно по врата, сякаш за да се наслади на всеки миг, и
коленете ми омекват. Говори тихо, но думите му ми въздействат.
- Когато те видя и се уверя, че си добре, дишам по-леко и се
чувствам човек.
Облягам се на рамото му, той ме прегръща през врата и се отпускам
в ръцете му. Копнея за тях до болка.
- Тогава защо замина за… някъде? - питам едва чуто.
Пръстите му трепват. В този миг започва следващата песен.
Музиката ни залива. Ръката му се плъзва в косата ми и аз въздъхвам.
Слагам ръка на гърдите му и сякаш телата ни се сливат. Скрити сме в
мрака и спокойствието на кулисите, а музиката - силна, ритмична,
разкрепостена и гневна - гърми и кънти. Вдъхвам уханието на
одеколона и кашмира - моят опиум.
Гейбриъл докосва лицето ми и цялата настръхвам. Той е бизнесмен
и ръцете му трябва да са фини, но кожата му е леко грапава и много
топла. Повдига брадичката ми. В очите му се таи болка и съжаление,
сякаш е готов да направи всичко, за да бъдем отново заедно.
Забелязвам желанието му да ме има и дъхът ми секва. Сърцето ми
замира, когато се навежда и устните му се плъзват по лицето и
обсипват с леки целувки слепоочието ми. Стисвам края на сакото му,
защото имам чувството, че потъвам. Той ме докосва, изпълнен с
нетърпение и дълго спотаявано желание. Гризва ухото ми и цялото ми
тяло потреперва. Топлият му дъх гъделичка лицето ми.
- Не съм ходил никъде, Дарлинг. Ти си винаги тук. - Хваща
ръката ми и посочва главата си.
Прокарвам пръсти през косата му. Гъста е, мека и ме гали, докато
Гейбриъл ме целува по шията.
- А сега си до мен, Софи.
- Слънчице… - въздишам и гo целувам по бузата.
Потреперва и обгръща с ръка талията ми. Целувам гo още
веднъж. Свежият лъх и соленият вкус на кожата му ме карат да гo
желая все повече. Гейбриъл трепери и диша все по-учестено. Докосва
долната ми устна с палец и аз си поемам дъх на пресекулки. Кръвта
бучи в ушите ми и устните ми се разтварят. Чувствам ги сухи,
набъбнали и ги облизвам. Езикът ми докосва палеца му. Oт гърдите му
се изтръгва стон и върхът на пръста му се плъзва в устата ми.
Засмуквам гo и Гейбриъл простенва. Пламъкът в очите му ме изгаря.
Задъхваме се.
- Софи…
В този миг някой се блъсва в нас. Мъж в грозен бял костюм, който се
провиква:
- Извинете!
Гейбриъл запазва равновесие и ме хваща за лакътя. Досадникът се
обръща и ахва:
- Скоти! Точно ти ми трябваш!
Този тип знаеше в кого се блъска, а сърдитото изражение на
Гейбриъл подсказва, че е наясно със „случайната“ среща.
 - Здрасти, Ендрю.
Ендрю е един oт шефовете на звукозаписното студио. Щастливият
миг отмина и аз понечвам да се отдръпна oт прегръдката на Гейбриъл,
за да ги оставя да говорят насаме. Той обаче не ме пуска и ми
прошепва в ухото:
- След час ще се видим у дома или ще те намеря и домъкна
насила.

ДВАЙСЕТА ГЛАВА

Софи
Тази вечер ще спим в хотел. Ръцете ми треперят, докато отключа
вратата на апартамента. Той ме чака. Сърцето ми гo подсказва.
В хола свети лампион, диванът е светлосив, столовете са с кремава
кожена тапицерия, а масите дървени и лъскави. Едната стена е цялата
заета oт френски прозорци, наполовина отворени и белите пердета
трептят oт полъха на топлия нощен бриз.
Вратата на спалнята се отваря.
- Бърборано?
Гейбриъл застава на прага и аз ахвам. Поглежда ме въпросително.
- Какво има?
Надявам се да не съм изплезила език и преглъщам няколко пъти.
Събул е обувките и чорапите си. Горното копче на елегантните му
панталони е разкопчано и отдолу се подава колан на боксерки или
слипове. Искам да ги видя. Пръстите ми помръдват, сякаш дърпам
ципа и…
За първи път гo виждам без риза. Крие тялото си като благочестив
викторианец и се появява пред мен само когато е напълно облечен и
издокаран. Знам защо. Покаже ли част oт тялото си, едва ли ще мога да
разсъждавам трезво и да се държа адекватно.
 Гърдите му са произведение на изкуството. Не съм си представяла
по-красиво мъжко тяло, което те подканва да гo докоснеш: маслинена
кожа, кафяви, стегнати и заобиколени с гъсти черни косъмчета зърна
на мускулестите гърди.
- Защо гледаш така? - Тонът му е сдържан и спокоен.
- Ами…
Повдига дебелите си вежди. Опитвам се да гo имитирам и гo
поглеждам по същия начин. Усмихва се. Мускулите на гърдите му
помръдват и не мога да си поема дъх. Това не са мускули на фитнес
маниак, а стегнатите и силни мускули на здрав и силен мъж.
- Софи, продължаваш да ме зяпаш.
- Не е лесно да извърна поглед oт тази прелест. - Облизвам
устни; той се засмива, коремът му се присвива и разкрива мускулите
под пъпа, водещи към издутината под ципа.
- Ти си невъзможна! - усмихва се и с риск да ме довърши, сяда
полуизлегнат на ниския фотьойл. Тялото му е като на изложба, а яките
бедра ме привикват да ги възседна. Искам да гo оближа oт шията до
връхчето на приканващата ме издутина.
Изглежда, чете мислите ми, защото присвива очи. Между нас
останаха не едно и две недоизказани неща. Долавям напрежението във
въздуха. То ме сграбчва за гърлото, плъзва надолу, надолу, надолу и се
настанява в слабините. Бавно събувам обувките си, докато гледам
Гейбриъл право в очите.
- Бях напълно искрена във възхитата си. Забелязвам, че ти
харесва да те гледам в този вид и затова не спирам да те зяпам.
- Какво значи „в този вид“? - чуди се Гейбриъл.
- Разсъблечен.
Отговорът гo сепва и мускулите на гърдите му трепват
съблазнително. Само приличието ме кара да не продължавам да гo
оглеждам, а да задържам погледа си върху очите му.
- На това ли му казваш „разсъблечен“?
- Не е зле за начало. - Пресягам се към чантата с камерата. -
Може ли да те снимам?
Камерата е безопасен щит, докато и двамата се отпуснем.
- Сериозно ли питаш?
- Не ми казвай, че никой преди мен не е искал да те снима.
 Сядам срещу него и изваждам камерата.
- И да са искали, не виждам причина, тъй като не съм
знаменитост.
Но ти си моята знаменитост. Винаги си бил.
- Една снимка само за мен. Става ли?
Очите му ме приковават.
- Защо ти е?
За да имам част oт теб завинаги.
- Снимките улавят моменти oт живота. Искам да запазя момента,
в който ми показа част oт тялото си.
Гейбриъл си поема дъх, ноздрите му се разширяват, издишва и казва
с дрезгав глас:
- Добре. Снимай.
Приглушената светлина подчертава вдлъбнатините и извивките на
тялото му. Той седи и не помръдва, все едно е крал, проявил
благоволение към нечия прищявка. Мускулите му трепват при всяко
щракане на камерата и си личи, че не му е приятно да гo снимам.
Камерата гo обича. Снимките стават чудесни, пък и така мога да гo
разглеждам колкото си искам.
- Чувствам се като с дръпнат препуциум - промърморва под нос.
- Като какво?
- Като оголен член. - По скулите му плъзва руменина. - Като
глупак. Като перверзен позьор…
Засмивам се и той посочва камерата.
- Пробвай ти да си пред обектива.
- Няма за какво да се притесняваш. Изглеждаш повече oт
чудесно.
- Това е маска. Не искаш да знаеш какво крие.
- Мислиш, че не знам ли?
Сините му очи ме гледат изпитателно под тъмните вежди. За първи
път виждам някого с толкова силно изразена непреклонност. Вдигам
камерата и снимам.
- Носът ти е дълъг и гърбав. - Гейбриъл трепва и разбирам, че не
харесва носа си. - Гърбицата е леко изкривена. Чупил ли си носа си?
Вдига вежди и успявам да заснема учуденото му изражение.
- Бях на петнайсет. Три момчета ме нападнаха.
 Сърцето ми се свива oт жал.
- Упорит нос. Сигурна съм, че не си им се дал.
- Точно така. Не отстъпих и затова ми счупиха носа.
Снимам очите му. Прекрасни очи с цвета на ледник или Карибско
море в зависимост oт настроението. Гледат ме и в тях горят сини
пламъци.
- Oт тях ли ти е и белегът на лявата вежда?
- Той е oт баща ми. - Поглежда ме така, сякаш чака да гo съжаля.
Не гo показвам, но отново ми се свива сърцето.
- Знаеш ли, че постоянно имаш две бръчки между веждите?
Мръщиш се, когато четеш съобщения, когато гледаш телевизия и
когато някой ти говори. Затова изглеждаш строг и леко отегчен, а
всъщност се съсредоточаваш.
Мускулите на гърдите му се разтягат, когато си поема дълбоко и
шумно въздух.
- Колкото до тялото ти… - Устните ми пресъхват и в гърлото ми
засяда буца.
-Да?
Поглеждам излегнатия в креслото Гейбриъл и оприличавам тялото
му на пиршество за очите.
- То е съвършено. Истинско произведение на изкуството.
Искам да гo оближа.
Снимам твърдите очертани мускули и малките, чудесни за близане
връхчета на гърдите.
- Някой би казал, че поддържаш такова перфектно тяло oт суета.
- Защо, не е ли така? - почти се засяга той.
- Не. Поддържаш гo, за да имаш щит, зад който да се криеш, така
че никой да не види истинския Гейбриъл.
Размърдва се, надига се и сякаш се кани да избяга oт разговора.
- Искаш да изглеждаш силен, тъй като мразиш слабостта.
Въздъхва дълбоко и се отпуска във фотьойла.
- Така е. А ти, бърборано, си най-голямата ми слабост.
Свалям камерата и не скривам разочарованието си.
- Това означава ли, че ме мразиш?
- Точната дума е обожавам - промълвява Гейбриъл, изчервява се
и примигва, сякаш е в мъгла. Господи! Проницателните му очи не се
отлепват oт мен и разкриват цялата му изтерзана и закопняла за обич
душа. - Ти си моята най-голяма слабост. Срещу теб нямам никаква
защита.
По тялото ми плъзва топлина. Устните ми потреперват и не знам ще
заплача ли, или ще се усмихна до уши. Разбирам чувствата му, тъй
като и моята душа е на показ и не знам как да я скрия.
Сексът е друго нещо. Това между нас е много повече. Старая се да
мисля за Гейбриъл като за приятел, но зная, че още малко, и сърцето
ми ще бъде само негово - а той е мъж, който не допуска никого до себе
си и не се обвързва…
Опитвам се да говоря спокойно, ала ръцете ми треперят и гласът ми
звучи сподавено.
- И въпреки всичко не искаш да ме чукаш.
Това, разбира се, е шега, ала всъщност… не е. Как можах да гo кажа!
Гейбриъл ме поглежда с присвитите очи и доволната усмивка на
ловец, съзрял плячка.
- Така ли мислиш, Софи? Искаш ли да ти изброя начините, по
които искам да те чукам?
Стомахът ми се обръща, oт гърдите ми се отронва възклицание и
казвам:
-Да.
- Между другото, ти също имаш белег. Вдясно oт горната устна.
- Oт игра на „Индиана Джоунс“, когато бях на шест.
- Още в самолета гo забелязах и ми се прииска да гo оближа, да
отворя уста и да поема меките ти устни. - Вече едва си поемам дъх и
оставям камерата, а той продължава: - Искам да те следвам през целия
ден, да чувам гласа ти и да те гледам. Най-тежки са нощите. Знаеш гo,
нали?
Изчервявам се, разтварям зажаднелите си устни и едва успявам да
отговоря:
- Да.
- Лежа до теб и си налагам да не се пресегна и да повдигна
тънката тениска над изкусителните ти гърди, за да видя дали зърната
им са розови, или бляскаво кафяви. - Мускулите на корема му се
присвиват и вниманието ми се насочва към надигащия се, все още
закопчан цип на панталоните. - Лежа и си представям как ще ближа
гърдите ти като сладолед и как ще ги вкусвам. Ще ближа бавно и
дълго. - Поглежда гърдите ми и зърната ми се втвърдяват. - Какъв ли е
вкусът им? Как предпочиташ - да ги всмуквам или да ги докосвам с
език, за да стенеш за още и още?
Боже мой, не ме свърта oт възбуда, а Гейбриъл продължава да се
наслаждава на думите си:
- Понякога желанието ме сграбчва и ми се иска без каквато и да е
увертюра да разтворя краката ти и да те чукам като пълен егоист,
докато усетя влагата на сладката ти, хлъзгава хралупка.
Говори толкова съсредоточено, че се засмивам. Завива ми се свят,
кожата ми лепне и ми прималява.
- Мислиш, че ще откажа ли?
Очите му горят.
- Да не би да искаш да използвам тялото ти само за мое
удоволствие?
И още как!
- Нищо не бива да те спира.
Гейбриъл забива пръсти в облегалките на фотьойла. Смъквам се на
стола и леко разтварям крака, за да позволя на въздуха да поохлади
горещата ми плът. Погледът му се промушва под полата ми и стисвам
бедра.
- Не се налага да ме чукаш, за да усетиш влагата ми. Тя е там
всяка вечер, когато лежа до теб. Всяка вечер.
Той притваря очи като в унес, а аз се усмихвам и питам:
- Защо, мислиш, пера толкова много гащички?
- Сега мокри ли са? - Гласът му е унесен, но в очите му мъждука
пламък.
- Да. Oт мига, в който те видях.
Ноздрите му се разширяват и Гейбриъл казва:
- Искам да ги видя.
Толкова съм възбудена, че чак стомахът ми пламти. Разтварям крака,
вдигам полата с треперещи ръце, Гейбриъл разтваря устни и
прошепва:
- Още.
Представям си потъмнелите oт влага бели бикини и тръпнещите
очертания под тях, поклащам бедра и изстенвам.
 - Още, Софи. Дай да видя меда, за който копнея.
С треперещи пръсти и почти свенливо вдигам още полата и
разтварям още повече краката си. Чувствам се като долна мръсница и
цялата горя. Стонът на Гейбриъл е плътен и болезнен. Тялото му е
напрегнато и погледът му е прикован в разголената ми плът. Той
плъзва ръка в панталоните си, обгръща с пръсти възбудения си член и
нетърпеливо гo стиска.
- Страхотно, Софи…
- Извади гo. Искам и аз да видя.
Той разкопчава ципа, смъква панталоните и бельото до средата на
бедрата си и освободеният му член тутакси изскача и се прилепва до
пъпа.
Пенисът на Гейбриъл. Не мога да повярвам, че е на педи oт мен.
Дълъг е и е толкова възбуден, че видимо пулсира. Гейбриъл гo погалва
веднъж, сякаш за да успокои болката, а аз преглъщам и не се
стърпявам:
- Дай на мен.
Погалва гo още веднъж. Бавно, с наслада.
- Доближиш ли се до Негово величество, ще те чукам.
Искам да ме чука. Почти гo усещам в мен и едва успявам
да кажа:
- Трябва да знаеш, че не съм момиче за една нощ. Не и с теб. Ако
ме искаш, това ще бъде завинаги.
- Цял живот си отказвах онова, което исках. Но oт теб не мога да
се откажа. Твой съм, не разбираш ли? Винаги ще бъда твой без
значение дали ще гo направим, или не.
Нещо у мен се пречупва. Повече не мога да чакам. Ставам и тръгвам
към него. Полата гъделичка чувствителните ми голи крака.
Приближавам се и той започва да диша все по-трудно. Възсядам гo и
изхлипвам при докосването на плът в плът. Гърдите му са потни и
тялото му пулсира oт напрежение. Дългият му твърд член се притиска
в пърхащите мускули на корема ми. Голямата му длан обхваща дупето
ми и гo примъква все пo- близо и пo-близо. Пръстите на другата му
ръка са преплетени в косата ми и няма мърдане. Дъхът ми се слива с
неговия, а в очите ни се разгорява пожар.
 - Не очаквах да те желая толкова силно. Когато не си с мен, все
едно съм друг човек…
Потреперва и аз гo погалвам по рамото.
- И аз се нуждая oт теб. Толкова много, че чак боли. Успокой
болката ми…
Устните му докосват моите - меки са и нежни. Толкова дълго чаках
този миг, че въздишам дълго, докато оставам без дъх. Пулсът ми
препуска, затварям очи и оставям Гейбриъл да прави с мен каквото
иска. Той гризва долната ми устна, всмуква бавно горната, после пак, и
пак.
Прегръдката ни слива и сърцата ни бият едно срещу друго. Целува
ме така, сякаш иска завинаги да запечата мига, а аз гo целувам
страстно и настоятелно, като цялата тръпна oт желание. Фотьойлът
изскърцва. Милувките му са жадни и жарки. Задръжките му падат.
Ласките му са напористи и имам чувството, че ще ме погълне цялата.
Завива ми се свят. Стоновете, които издава, са изпълнени с копнеж и
страст, целуваме се като обезумели и аз скимтя oт възбуда. Устните му
намират вдлъбнатинката под шията ми и в тялото ми протича ток.
Ръцете му ме сграбчват за дупето още по-силно, зъбите му докосват
рамото ми, пръстите му се пъхват под потничето и започват да ме
галят.
- Съблечи гo.
То изхвръква към пода, а Гейбриъл няма търпение да свали сутиена
ми, но само гo повдига. Едната ми гърда се показва и горещите му
устни жадно засмукват връхчето й. Аз движа бедра в ритъма на
напористия, опрян в бикините ми член. Трябва да ги сваля. Искам гo в
мен. Гейбриъл е не по-малко нетърпелив. Изведнъж става и ме взема
на ръце. Опира ме в стената и прилепва устни до шията ми. Припряно
пъха ръка в бикините, ластикът се разтяга и скъсва. Гейбриъл не чака
и не пита. Аз съм толкова влажна, че прониква в мен на мига.
Предоставям му и най-малките си, спотаени кътчета и той ги изпълва
до краен предел. Разтварям широко крака, за да посрещна и приютя
всеки тласък. Бедрата ни се удрят едни в други, oт гърдите му се
надига стон след стон. Страхотно е, страхотно, страхотно! Оргазмът
ми е несравним с нищо - несекващо и побъркващо до болка кресчендо,
което ме разтриса и кара да викам, докато усещам члена му толкова
дълбоко в мен, че сякаш стига до гърлото ми. Струва ми се, че стените
се тресат, една oт картините пада и Гейбриъл свършва с дълъг,
оглушителен стон. Залива ме гореща вълна, отпускам се на стената и
дишам на пресекулки. Той си поема дъх с широко отворена и долепена
до рамото ми уста. Сърцето ми бие като барабан. Потни и треперещи,
стоим така около минута. Гейбриъл помръдва леко и усещам и най-
малкото движение в туптящите си слабини.
- Софи, не мислех, че… и не взех презерватив…
Усещам как следствието oт бурния секс се стича по дупето ми и се
засмивам:
- Хубаво е, че и двамата сме чисти, пък и вземам хапчета против
забременяване.
Ръцете му все така притискат бедрата ми, когато пита:
- И все пак, това не те ли тревожи?
- Как беше поговорката за… дъжда и качулката?
Поглеждаме се. Странно, но изпитвам смут. Боже мой, за първи път
изпитах толкова силен оргазъм. Сякаш животът ми зависеше oт това
чукане. Загубих ума и дума и изобщо не се сетих за безопасността. Не
знам дали си помня и името… Гейбриъл е все още вътре в мен,
пулсира в слабините ми и пламенният му поглед подсказва, че е
наясно с чувствата ми.
- Няма и никога няма да има друга освен теб. - Говори тихо,
развълнувано и не знам дали има предвид себе си, или мен, но това е
без значение.
Важното е, че сме двамата. Облизвам набъбналите си устни и
казвам:
- Само и единствено само ти.

ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Гейбриъл
 Пълен крах. Крах на бляскавите ми доспехи, на упоритата ми
съпротива и на закоравялото ми сърце. Тя разби първите две и
размекна третото, но не искам да избягам.
Минаха няколко часа; гледахме се влюбено, починахме си, пак се
любихме като невидели, сякаш идва краят на света, и отново
свършихме заедно. Лежа изтощен и изпотен в прегръдката на малкото
й закръглено тяло, краката и ръцете ни са оплетени в чаршафите и
въртя около пръста си златисторозов кичур oт влажната й коса. Софи
се е сгушила там, където й е мястото - на рамото ми. Добре, че не
провалих вечерта и не я отблъснах с идиотското си поведение. Буца oт
радостно вълнение засяда в гърлото ми - Софи Дарлинг не си тръгна и
ми даде шанс. Не мога да се стърпя и казвам:
- Благодаря, че се върна у дома.
Дом… Дали е забелязала колко често споменавам тази дума? Искам
да знае, че означава много за мен, ала сърдечните признания са ми
толкова неприсъщи, че съм затаил дъх, а тя ме гледа с топлите си
кафяви очи. Отмята косата oт челото ми и по тялото ми плъзва
топлина.
- Ти се прибра пръв.
Не бях имал дом, докато тя не се появи в живота ми. Софи дойде и
сякаш знаеше, че ми е било писано да съм с нея. Докосвам скулите й,
за да се уверя, че я имам.
Гласът й пронизва мрака, когато казва:
- Знаеш ли, че имаш синини по лицето?
Не помръдвам. Знам, че не са ми минали съвсем, затова странях oт
нея, колкото можах.
Тя плъзва ръка по гърдите ми. Настръхвам.
- Ще ми кажеш ли къде си бил? - пита спокойно, не настоятелно
и отговорът ме затруднява още повече. Най-накрая отговарям с
хриплив глас:
- Бих се.
Тя се надига на лакът.
- Как така? С кого? И защо, по дяволите?
Ужасът в очите й ме кара да се чувствам дребен.
- Като по-млад гo правех за пари и защото освобождавах
непоносимото напрежение.
 - И сега имаше нужда отново да се освободиш?
- Да.
- Заради мен?
Не мога да я лъжа. Никога повече.
- Да.
Софи си поема рязко въздух. Изпитвам ужас, че ще си тръгне и я
прегръщам.
- Бях пълен идиот и не можах да ти кажа истината по-рано.
- Коя истина? - Гласът й е по-мек и по-нежен.
- Исках те до болка. Повече oт всичко друго на света.
Тя въздиша и опира чело в моето.
- Гейбриъл, аз също те исках. Не е слабост да гo признаеш.
Кимвам. Софи гали синините ми и шепти:
- Не гo прави повече. Не мога да понеса мисълта, че те боли.
- Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че победих?
Уж се шегувам, но очите й се натъжават и съжалявам за думите си.
- Не. Е, мъничко… - Погалва с палец натъртената ми скула и се
усмихва. - Обещай ми, че вече ще идваш при мен за освобождаване на
напрежението.
- Дарлинг, сексът с теб надминава хилядократно разтоварването
по време на бой.
Какви ги говоря! Ето как ме промени Софи - вече съм приказлив и
сладкодумен идиот. Въпреки това тя се усмихва и промълвява:
- Радвам се.
Прегръща ме и обсипва устните ми с леки целувки, които карат
сърцето ми да пърха. Не мога да се позная - кой е този щастлив мъж,
който призна трепетните си чувства и който се усмихва на целувките
на Софи?
- Целувай ме още - прошепва тя и всмуква долната ми устна.
- Май ти ме целуваш.
- Защото си сладък.
Езикът й се плъзва между зъбите ми.
- Обичам устата ти.
- Аз обичам твоята повече.
Устните ми са свръхчувствителни и откликвам на галещия й език,
милвам потното й лице, потънал в унес, и шептя:
 - Ах, ти, ненаситна бърборано!
Тя ме бутва назад, аз лягам по гръб и започва да ближе устните ми,
сякаш за първи път опитва шоколад. Смея се, а сърцето ми пърха.
Няма да се учудя, ако в очите ми блещукат сърчица, но какво oт това!
Унасяме се в безкрайни целувки и ласки, сякаш искаме да се уверим,
че това е истина. Тялото ми натежава и се стопля, а движенията ми са
бавни и плавни. Преплели сме крака, носовете ни са опрени и
чувствам Софи като част oт себе си. Но едно време тя казва:
- Много добре умееш да се извиняваш.
- Правя и други неща много добре.
-Дори отлично! Хайде, готов ли си?
Усмихвам се закачливо и повдигам високо коляното й. Влажният й
триъгълник розовее и приканва откликващия ми пенис.
- Разбира се - кимвам и само след миг потъвам в топлото й,
мокро убежище.
Воплите й са толкова еротични, че не мога да се владея и я
обладавам с много по-голяма oт очакваната сила. Софи се усмихва и
подхвърля:
- Хем говориш като в „Принцесата булка“, хем сладкият ти
палавник е и голям, и твърд. Ударих джакпота!
- Замълчи, бърборано, и разтвори прекрасните си бедра още
повече, защото ми се отвори малко работа.
ххх

Когато се качваме в асансьора, Софи застава на крачка oт мен, но аз

я придърпвам до себе си — там, където е мястото й. Тя се изчервява и
казва:
- Не знаех, че си толкова любвеобилен.
Ръцете ми шарят по тялото й и не мога да се отлепя oт нея.
- Не съм, но ти си изключение. Софи Единствената! Това
притеснява ли те?
Дано да не я притеснява, защото не бих могъл да живея, без да я
докосвам. Тя се усмихва до уши, сгушва глава на рамото и гали
гърдите ми.
- Снощи стана oт ясно по-ясно, че обичам да ме докосваш.
 Снощи… Лъхва ме топла вълна, която плъзва и стига до скута ми.
Чукахме се до сетен дъх. Целувах я, дори когато вече не усещах
устните си, но не можех да спра.
Искам я и сега, но не знам дали са ми останали сили след
безсънието, което ме обзе, когато Софи се обиди и си тръгна, след
раните oт боя, а и след бурната нощ, когато изобщо не мигнахме. Леко
ми се вие свят oт еуфория, а и oт умора. За нищо не съжалявам, стига
Софи да е добре и да е само моя.
Влизаме във фоайето. Момчетата пият кафе и не ни обръщат
внимание. Софи забавя крачка.
- Какво има? - питам и тя прехапва устни.
- Как ще се държим? Знам, че не обичаш да показваш чувствата
си на обществени места и ако искаш, може да се правим, че нищо не
се е случило.
Слагам ръце на лицето й и я целувам. Чувства на обществени места!
Та аз не мога да се отлепя oт нея!
Тя откликва на целувката и съвсем се размеквам. Езикът ми намира
нейния и я целувам, докато не оставам без дъх. Трудно ми е да се
откъсна oт нея. Софи въздиша щастливо и отново
прилепва устни към моите. Някой изсвирва с пръсти. Предполагам, че
е Рай.
Гризвам долната й устна и пошепвам:
- Никакво криене.
Тя се усмихва, кафявите й очи са премрежени.
- Наистина ли?
- Да. С теб съм и с никоя друга.
Поглежда ме радостно и ме уверява:
- Щом ти си добре, и аз съм добре.
Завива ми се свят; имам нужда oт кана силен чай и голяма закуска.
Но Софи е по-важна. Целувам я по носа и казвам:
- Вече всичко е наред, бърборано.
Правя две крачки и ми прилошава.
 ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Софи
- Не разбирам защо съм тук! Махнете системата oт ръката ми.
Гейбриъл Скот: най-лошият пациент в целия свят! Защо ли се чудя?
Брена също се ядосва:
- Млъквай, Колос, и гълтай лекарството!
Той присвива очи.
- Защо Колос?
- Не си ли чувал за Родоския колос - едно oт Седемте чудеса на
древния свят? Било голямо зрелище, когато се срутил.
- Страхотен майтап, няма що - мръщи се Гейбриъл.
Засмивам се, защото се радвам, че е по-добре. Адски се уплаших,
когато припадна, че нали е вечен в моите очи, нещо като Супермен в
костюм по поръчка… Срути се за миг и не искам никога повече да гo
виждам в такова състояние.
Сядам до него на леглото ни, тъй като „Кил Джон“ имат строго
правило - не привличай вниманието на медиите и избягвай престоя в
болница, освен ако не е въпрос на живот и смърт. Това ме вбеси, когато
му прилоша, ала вече разбирам, че взехме правилното решение.
Гейбриъл щеше да побеснее, ако се беше събудил в болнична стая.
Не че сега е спокоен и любезен. Момчетата не издържаха и си
тръгнаха. Останахме само аз и Брена, вероятно защото Гейбриъл
никога не крещи на жени.
На вратата се почуква и влиза доктор Стърн. Тя е лекарката на
групата. Не пътува с автобус, а със самолет. Елегантна и делова,
доктор Стърн ми прилича на богатите майки oт Горен Уест Сайд, които
в неделя водят децата си в Природонаучния музей.
- Как е пациентът?
- Отегчен съм. Може ли да махнем системата?
Лекарката е ваксинирана срещу гневния му поглед и заявява:
- Ще я махнем, когато свърши. А сега ми кажи какво почувства,
преди да ти призлее.
- Казах си, ето на, май ще припадна, ама дали да не се стегна?
- Ама че си, Гейбриъл! - промърморвам под нос, но доктор Стърн
не трепва.
 - Друг път чувствал ли си се така?
Той стисва устни и мълчи. Брена става.
- Аз тръгвам.
Излиза и лекарката повтаря въпроса.
Гейбриъл въздиша.
- Да.
- Колко често? И дълго ли продължава?
- Случи се няколко пъти oт началото на турнето. Може би
десетина, не съм ги броил.
- Боже мой! - скачам oт стола и се възмущавам: - Защо не си ни
казал?
Не ме поглежда.
Доктор Стърн въздиша.
- Преуморен и стресиран си. Спиш ли добре, Скоти?
Отговорът му е искрен.
- Не и напоследък…
Мълча и се изчервявам на свой ред, а лекарката гo съветва:
- Трябва ти нещо повече oт здрав сън. Нуждаеш се oт дълга
ваканция.
- Ще почивам след турнето.
- Не правиш добре, че не обръщаш внимание на здравето си.
- Не че не обръщам внимание и какво ли не направих, за да
поспя нормално, дори… - Той млъква смутено и аз довършвам
изречението:
- …ме помоли да спя при теб и още в началото ми обясни защо
искаш да спя на твоето легло.
- Да не би да съжаляваш?
Засмивам се.
- Защо да съжалявам? Ти се нуждаеше oт мен и честно казано,
това ме трогва. Сега обаче ме вбесяваш!
- О, моля те! - Гейбриъл вдига ръце и се обръща към лекарката. -
Lei е completamente pazza.
Доктор Стърн се засмива. Пристъпвам към леглото и избухвам:
- Не смей да ме обсъждаш на италиански! Може да означава
нещо секси, но на мен не ми харесва.
 - Не разбирам защо се ядосваш. Пошегувах се, че си… пълно
куку.
- Ядосах се, защото премълча, че ти е зле. Виж докъде се докара
с твоя инат! - Навеждам се и почти опирам нос в неговия. - Грижа ме е
за теб и не искам повече да припадаш, разбра ли?
- Дарлинг, обещавам да не се излагам повече.
- Това означава ли, че ще се преглеждаш, когато не ти е добре?
Не си въобразявай, че можеш да контролираш всичко!
Той вирва брадичка и стисва устни. В очите му се прокрадва страх.
Обръщам се към лекарката:
- Доктор Стърн, може ли да ни оставите за малко?
- Разбира се.
Когато излиза, хващам ръката му. Студена и лепкава е.
- Кажи ми всичко, слънчице.
Той погалва кокалчетата на пръстите ми с палец.
- Няма нищо за казване.
- Имаш ли нужда oт малко гушкаща терапия?
Очите му гледат уморено. По всичко личи, че е мислел, че успява да
спотаява чувствата си, но… Усмихвам се тъжно и стисвам ръката му.
- Познавам те достатъчно. Все едно отново летим в самолет…
Виждам, че не ти е добре.
Гейбриъл преглъща бавно и въздиша.
- Мразя лекари.
- Но доктор Стърн е толкова мила.
- Исках друго да кажа. Не ходя на лекар, защото не обичам
прегледите. Майка ми… все беше уморена, все спеше… Припадаше…
Застивам.
- Да не би да мислиш, че…
Лягам до него и гo прегръщам. Той се отпуска в ръцете ми.
- Да. Страх ме е. - Едва гo изрича, тъй като му е трудно да гo
признае.
- Направи си необходимите изследвания, за да се успокоиш.
Диша в косата ми, прегръща ме и въздъхва.
- Представи си, че съм на твое място. Ти какво би ме
посъветвал?
- Да се изследваш.
 Целувам гo по устните и се усмихвам.
- Видя ли! И помни, че никога няма да те оставя. Никога.
Забелязва убедеността ми и кимва.
Разказваме на доктор Стърн за тревогите му, тя се обажда в близката
болница и назначава изследвания.
ххх

След два дни ще имаме резултати. Гейбриъл е нервен, снове насам-

натам и опитва да прикрие притеснението си. Разсейвам гo със секс и
силно гo прегръщам, след като заспи, тъй като не искам да забележи
тревогата ми.
Дойде утрото, в което очакваме резултатите. Отказвам да се правя на
смела, сядам по пижама и разлиствам някакво списание.
Брена, Джакс, Рай, Килиан и Либи са в апартамента ни и странно,
но Гейбриъл не ги отпраща. Не гo признава, но се нуждае oт
приятелите си. Мълчанието почти ни задушава. Най-сетне телефонът
звънва и всички трепваме. Затаявам дъх. Не чувам какво му казват, но
държа студената му ръка. Сърцето ми тупти в ушите. По тялото му
минава тръпка и пръстите му потреперват. Не мога да си поема дъх.
Когато затваря телефона, всички вперваме поглед в него и тишината е
оглушителна. Най-сетне казва:
- Всичко е наред.
Хвърлям се на врата му и се разплаквам. Приятелите ни говорят
един през друг и се смеят. В момента ме интересува само Гейбриъл с
неговото бумтящо сърце и потна, но ухаеща на одеколон риза.
Той ме прегръща толкова силно, че ще ми счупи ребрата. След миг
се надига и застава до прозореца. Джакс пита:
- Е, отиваш на ваканция, нали?
- Не.
- Никакви такива! Още едно „не“, и ще гo отнесеш. Не ме
интересува дали ще ме спукаш oт бой.
Лицето на Гейбриъл представлява безизразна маска.
- Нямам нужда oт почивка.
- Стърн каза, че е наложително - намесва се Уип. - Престани да
си играеш със здравето.
 - Няма да отида, защото имам много работа. - Говори спокойно,
но ноздрите му се разширяват, погледът става леденостуден, а лицето
му запламтява.
- Джулс ще се справи - убеждава гo Брена. - Знаеш, че много я
бива, а и както сам казваш, има ли посока, корабът плава.
- Благодаря за мъдростта ти.
- Моля.
Гейбриъл подръпва маншетите на ризата си и повишава тон:
- Ваканция! Къде, по дяволите, да ида?
Рай прихва.
- Как къде! В Италия си! Излежавай се, мързелувай, яж вкусна
храна, пий вино, чукай…
- Млъкни, Райланд!
Рай свива рамене.
- Разбра какво искам да ти кажа, нали?
Повече не мога да мълча и се намесвам:
- Мисля, че идеята за почивка е страхотна.
Гейбриъл ме поглежда така, сякаш съм най-големият предател на
света. Слагам ръка на рамото му и усещам твърдите като камък
мускули.
- Резултатите изключиха всичко лошо, хайде да празнуваме и
както казва Рай, да мързелуваме и… - Засмивам се и добавям: - …да
ядем. Ще се затворим в стаята и няма да си подаваме носа навън. Само
ти и аз.
Джакс поклаща глава.
- Той обаче ще се измъкне, за да свърши някоя и друга работа.
- Защо не отидеш във вилата? - предлага Килиан.
- Имаш вила? - учудвам се и веднага си представям лозята и
хълмовете на Тоскана.
- Да. На брега на Позитано - уточнява Гейбриъл. - Не знам откога
е заключена…
- Обади се и ще я проветрят и изчистят за нула време. Хайде,
Скоти, престани да се опъваш.
- Сигурно е много красиво - в твой стил! - усмихвам се и гo
поглеждам с надежда.
Рай въздиша драматично.
 - Нямам представа красиво ли е, или не. Скоти никога не ни е
канил.
- Аз работя! Нямам време за купони.
- Хайде на бас, че ще заведеш Софи!
- Тя също има работа. - Гейбриъл хвърля на Рай един oт
смразяващите си погледи, а аз се засягам:
- Не искаш да видя вилата ли?
Той повдига учудено вежди и казва укорително:
- Какво говориш? Моят дом е и твой дом, Софи. Знаеш гo!
- Може да я заведеш и в някоя oт другите си къщи - предлага
Джакс. - Колко бяха, че вече забравих…
- Пет.
Гейбриъл непрекъснато ме изненадва и решавам да гo попитам:
- Къде са?
- Апартамент в Ню Йорк, къща в Лондон, апартамент в Париж…
- Вила в Сен Мориц - обажда се Брена, а Рай добавя: - И вила в
Позитано.
Гейбриъл се чуди как да ги накара да млъкнат, но не успява.
- Миналата година купи вила и в Ирландия - подхвърля Джакс.
- Ами да! - щраква с пръсти Килиан. - Онази къща в Каунти
Клеър!
- До Скалите на лудостта, близо до моя имот - усмихва се Уип.
- Казват се Скалите на Мохер. Половин ирландец си! Не се
излагай - възмущава се Килиан.
- Скалите на лудостта звучи по-екзотично.
- Дотук станаха шест къщи - заключава Либи.
- Майко мила! - въздишам и си мисля за миниатюрния ми дом
под наем. Шест или сто къщи, това не променя нищо между нас.
Гейбриъл е мой, и толкова. Слуша ни внимателно и накрая обобщава:
- Винаги е добре да инвестираш в имот.
Джакс ме прегръща.
- Софи, мила, какво знаеш ти! Скоти е финансов гений.
Благодарение на него сме неприлично богати. Не гo изпускай!
- И просяк да беше, пак щях да се държа за него.
Изражението на Гейбриъл се смекчава oт усмивка, на която
отвръщам, и усещам как сърцето ми тупти по-бързо и по-силно.
Толкова ми олекна, че е здрав, че чак ми се плаче. Болен или здрав,
никога няма да гo оставя. Усещам буцата в гърлото си, но казвам:
- До Позитано ще стигнем без самолет и затова предлагам да
идем там.
Той ме гледа дълго и накрая пита:
- Наистина ли гo искаш?
Можех да се направя на капризна, ала се съобразявам с поговорката
за правилното нещо в правилния момент и кимам с размекващия
поглед на умоляващо кученце.
- Да. Направи гo заради мен.
Гейбриъл въздиша и раменете му най-сетне се отпускат.
-Добре, бърборано. Ти печелиш.
Джакс гo тупва по рамото, вдига ръка за „дай пет“, но Гейбриъл не
помръдва и той клати глава.
- Никога не ми даваш пет!
- Да не забравиш да оставиш телефона си на Брена - обажда се
Килиан.
- Виж, тук не си познал.
- Дай гo още сега и бъди спокоен. Нищо лошо няма да се случи.
- Само през трупа ми.
Момчетата стават и в миг скачат върху Гейбриъл. Оплитат ръце и
крака, носят се псувни, ругатни и в крайна сметка Килиан остава без
риза, Уип без една обувка, устната на Рай кърви, Джакс се държи за
окото, Гейбриъл е на пода с измачкан костюм, а Брена държи телефона
му и хуква на високите си токчета.
- Копелета такива! - мърмори Гейбриъл, а момчетата се изнизват
след Брена.
Килиан се обръща на прага.
- За твое добро е.
Джакс се провиква.
- И ние те обичаме, Скоти!
Целувам гo по драскотината на челото.
- Мое мило слънчице, обещавам да те компенсирам.
Няма вид на примирен с победата на момчетата, но все пак
се усмихва.
 - Дадена дума, хвърлен камък!
ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Софи
Събуждам се и намирам бележка, че е излязъл да купи нещо и
трябва да съм готова в девет. Какъвто е грижовен, беше навил
часовника на седем и дълго гo пустосвах, задето ме буди толкова рано.
Вземам си горещ душ, а в осем пристига румсървис: капучино,
купичка невероятно гъсто кисело мляко с печени лешници и златен
мед. За първи път ям такова вкусно нещо и облизвам купичката до
дъно.
Обзема ме решителност. Време е да поема грижата за Гейбриъл в
свои ръце. Само че - нали е професионален мениджър на сигурността
и спокойствието на толкова много хора - той покровителства и мен. Не
се учудвам, когато в 8:45 пристига пиколото и взема багажа ми с
думите, че господин Скот ме чака във фоайето.
Радостното въодушевление ме кара да подскачам леко, докато ходя,
и ако бях на високи токчета, стъпките ми щяха да кънтят по
мраморния под. Но аз съм с бели джапанки и памучна червена рокля с
презрамки и на дупчици. До Позитано има четири часа път и трябва да
ми е удобно. Зървам Гейбриъл и ахвам:
- Пич и половина!
Пиколото ме поглежда изненадано, но не му обръщам внимание,
защото не мога да отлепя очи oт гаджето си. Той е с опъната по
бицепсите бяла поло тениска, която само подсилва тъмния му загар, а
широките му сиви панталони подчертават тесния му ханш и падат
свободно върху яките бедра. Гейбриъл се обляга на червено ферари с
ръце в джобовете и все едно виждам Джейк Райан.
Усмихва ми се - широка радостна усмивка с трапчинката отляво и
пламъчетата в очите - и за малко да се огледам да видя дали не се
усмихва на друго момиче.
Хуквам като малко дете, хвърлям се в прегръдката му и целувам
лицето, ъгълчетата на очите и брадичката му. Той повдига лицето ми и
ме целува дълго. Истински. Усещам чая на устните му. Тялото му е
твърдо, топло и мое. Гризвам долната му устна и прошепвам:
- Ах, ти, неустоим Хелиос! Ще ме разтопиш някой ден!
 Той докосва с устни върха на носа ми и отвръща:
- Ако приемаш поръчки, може ли устните ми да те разтопят?
- Че и сладкодумен! - Заглеждам се в колата и възкликвам:
- Ама това е ферари спайдър 488 GTB!
Гейбриъл премигва и промълвява:
- Знаеш ли, че се възбудих?
Притисвам се в него и усещам ерекцията му. Не лъже.
- Ще можеш ли да караш в това състояние, или да се погрижа да
ти олекне?
Поглежда ме с дяволито пламъче в очите - обещание за „грижа“ по-
късно - и ме побутва с бедрото си, за да се уверя във възбудата му.
- Хайде, бърборано, качвай се в колата, за да не се качим в стаята
и да забравим за пътуването.
- Звучи чудесно, но колата ме зове.
Гейбриъл се нуждае oт почивка и имам най-различни идеи повечето
мръсни, но всичките забавни. Той отваря вратата на колата и мърмори:
- Пренебрегнат заради едно превозно средство!
- Но не какво да е!
Седалките са тъмносиви, кожени и меки като памук. Направени са
така, че при висока скорост да крепят задните части на пътника.
Гейбриъл дава бакшиш на пиколото и сяда. Натиска един бутон и
двигателят запалва.
- Сутринта ли я взе? - питам и погалвам меката кожа на
седалката.
- Да.
На лицето му е изписано момчешко въодушевление, но Гейбриъл си
е Гейбриъл. Както винаги е верен на себе си и заявява със сериозен
тон:
- Ако ще караме по брега на Амалфи, трябва да сме в стил.
- Как се сдоби с колата? Чувала съм, че трудно се купуват.
- Не и ако си в един специален списък.
Боже мой, има нещо много секси в мъж, който кара кола със замах и
умение! Зърнеха ли Гейбриъл зад волана, шефовете на „Ферари“
веднага щяха да му връчат договор за рекламен модел.
- Ясно. Защо ли питам.
 - Откъде знаеш толкова много за колите? Ти дори не можеш да
караш.
- Много нюйоркчани не могат.
- Ще ти купя подходяща кола и ще те науча. А сега отговори на
въпроса.
- Един ден ми стана скучно и се зачетох в списанията ти за коли.
Те са нещо като мъжки вариант на „Вог“.
- Но по-секси.
Колата лети, защото е бърза и луксозна, защото пейзажът е
ослепително красив, а и най-вече защото съм с Гейбриъл.
Винаги намираме за какво да си говорим - музика, кино, история.
Минаваме покрай районите с разкопки oт Помпей и Херкулан, които
по-късно ще посетим. Осъзнавам, че никой не познава Гейбриъл
достатъчно добре - той е компетентен по всяка тема, усмихва се често,
спонтанно и има чудесно чувство за хумор.
Позитано е толкова живописен, че ми се доплаква: разноцветни
щукатури на красивите къщи в почти мавритански стил, стръмни
зелени хълмове, които се гмуркат в тюркоазените вълни, свеж, ухаещ
на лимони и солено море въздух…
Къщата на Гейбриъл не се вижда отвъд високите порти. Сгушена е
между два хълма, стените са бели, просторните стаи гледат към
морето, а oт безкрайните френски прозорци лъха приятен бриз.
Посреща ни дребничка възрастна жена. Гейбриъл я целува по бузите
и й казва нещо на италиански. Никога не съм имала слабост към
чуждите езици, докато не гo чух да разговаря с Мартина. Тя е
икономка и готвачка и не знае английски, но и не й трябва. Усмивката,
с която ни посреща, казва всичко.
- Колко езика знаеш? - Вече гo бях чувала да говори френски и
испански.
- Английски, италиански, френски, испански, малко немски,
малко португалски и няколко фрази на японски.
- Леле!
- Езиците ми се удават. - Усмихва се доволно и се заглежда в мен.
- Как само ме гледаш! Слисах ли те, Дарлинг?
- Да. Бих искала да ми говориш на италиански в леглото.
Гейбриъл се навежда и зашепва в ухото ми със сладостен глас:
 - Sei tutto per me. Baciami
Коленете ми омекват.
- Другия път ме предупреждавай, че ще говориш на италиански!
Какво ми каза?
Усмивката му е загадъчна.
- Казах да ме целунеш.
Стори ми се, че беше повече oт това, но се надигам на пръсти и
бавно гo целувам по устните. Той ми отвръща с нежна целувка и ме
подканя:
- Отиваме да ядем, преди да си огладняла.
Как добре ме познава! Прегръща ме през кръста и излизаме на
вдълбаната в хълма огромна тераса с лимонови дръвчета и палми,
трептящи на вятъра, с инфинити басейн над скалистия склон. Всичко
това е в сянката на цъфналата бугенвилия. През листата на фуксиите
се прокрадват слънчеви лъчи и обагрят въздуха в розово.
Възхитена, промълвявам:
- Това е късче oт рая.
- Раят е състояние на духа.
- Може и така да е, но това място предизвиква подобно усещане.
Мартина слага масата и не ми разрешава да й помогна. Гейбриъл ми
налива студено лимончело и отново ахвам:
- Все едно пия лято в чаша!
Той се обляга на стола, протяга дългите си крака и се усмихва.
- Почакай да опиташ oт кулинарните чудеса на Мартина.
Прав е, защото пастата е oт вкусна по-вкусна: лингуини,
миди, скариди, малки парченца чесън, магданоз, лимонов сок и зехтин.
Топя с хрупкавия бял хляб и си облизвам пръстите.
Двамата мълчим и се наслаждаваме на храната и разхлаждащия ни
морски бриз. Мартина разтребва масата и Гейбриъл й казва нещо на
италиански. Странно, но се размеквам - може би казва нещо банално
като „Благодаря за вечерята“, но думите му звучат толкова секси!
Въздишам. Скръстил ръце на плоския си корем и зареял поглед в
морето, той изглежда доволен и спокоен.
- Не разбирам…
- Какво не разбираш? - поглежда ме Гейбриъл.
 - Имаш тази красива вила, а и други, вероятно не по-малко
прекрасни къщи, а не каниш момчетата. Защо?
Между веждите му се появява бръчка.
- Бащата на Килиан ми каза веднъж, че най-добрата инвестиция
са имотите. Те са недвижими и вечни, нали така?
- Така е, но за какво са ти, ако не се радваш на хубавите къщи
заедно с приятелите си? Те те обичат, а ти ги държиш на разстояние.
Забелязвам, че въпросът гo смущава. Става и започва да крачи
напред-назад.
- Софи, аз не съм общителен. Знаеш гo.
- Нямам предвид да ги каниш на щури партита, а само се чудя
защо поставяш стена между теб и хората, които означават толкова
много за теб. - Погледите ни се кръстосват, но не мигвам. Гейбриъл
мърмори нещо и разтрива врата си, но аз продължавам: - Ти си
чаровен и умен. И не, не ме гледай така, сякаш говоря глупости!
Чаровен, умен и мил - ето какъв си ти, а Брена и момчетата са твоето
семейство. Грижиш се за тях отлично и не разбирам защо не им
позволяваш и те да се грижат за теб?
- Защото не знам как!
- Как така не знаеш?
Заравя ръце в косата си и увива гъсти кичури около пръстите си.
- Майка ми и баща ми ме оставиха… Хората, които се
предполага, че трябва да ме обичат най-много! Знам, че Брена и
момчетата ме обичат, но ако ги допусна до себе си, съвсем ще се
привържа към тях и… ще ме боли адски, ако…
Намръщва се, стисва устни и аз понечвам да гo успокоя:
- Няма да те разочароват, повярвай ми.
- Едва се справям с теб, защото не се отпускам никога и пред
никого. Когато сме заедно, се старая, защото си… - Търси думи и не ги
намира.
Прегръщам гo с две ръце. Очаквам да се отдръпне, но той заравя нос
в косата ми, вдишва дълбоко и ме притиска така, сякаш се страхува да
не избягам. Аз милвам врата му и шепна:
- Извинявай, не исках да те разстройвам.
- Ясно ми е, че моята интровертност ги притеснява, но не знам
как да се променя.
 - Дръж се така, както се държиш с мен.
Не гo виждам, но усещам как се усмихва, а топлината помежду ни
започва да пари.
- Това едва ли би било подходящо. - Изрича гo с плътен глас и ме
хваща за дупето.
- Е, без такива ласки, разбира се - засмивам се, а той не отмества
ръка и въздиша със задоволство.
Увисвам на врата му и обгръщам кръста му с крака.
- Хайде, занеси ме в спалнята!
Не стигаме до спалнята, защото ме настанява на двойния шезлонг
под бугенвилията. Целува ме по шията, дръпва деколтето на роклята
ми и едната ми гърда е на негово разположение. Близва я, аз извивам
гръб и вкопчвам пръсти в косата му. Отново дръпва деколтето и оголва
и другата ми гърда. Поглеждам към кухнята.
- Ако Мартина ни види?
Леко захапва зърната, аз се извивам в ръцете му и искам още, още и
още. Плъзва ръка между краката ми, където е влажно и болезнено oт
изгарящата ме страст.
- Казах й, че е свободна до утре.
Докосването му ме кара да стена. Целувам слепоочието му и казвам:
- Трябваше да я освободиш поне за седмица.
Пръстите му се промушват под бикините ми.
- Добра идея.
ххх

- Къде отиваш? Имам още работа. - Гласът му е мек, нежен,

звучи обсебващо, гали ме като милувка и обещава сладък грях.
- Само се пресягам да те докосна - оплаквам се аз наужким. Как
да се оплаквам, когато той ме е превърнал в разтреперана, размекната
маса oт топла летаргия.
Направихме гo веднъж на шезлонга и веднъж на леглото, където
Гейбриъл бе по-бавен и по-подробен, докато не чу молбите ми за още.
Аз стенех и се задъхвах, сякаш не бях на себе си. Молбите ми бяха
удовлетворени и не само свърших, ами и захлипах накрая, а Гейбриъл
не спираше да ме гали и повтаря, че съм неговото добро момиче с онзи
плътен и сдържан глас, който винаги ще свързвам със секс и
удоволствие.
По едно време дочувам този глас в ъгълчето между бедрата си.
- М-м-м, каква прелестна гледка. Здравей, малка Софи… Много
си сладка.
Искам да му покажа повече и повдигам бедра. Той издава доволен
звук и подухва. Аз изстенвам. Гейбриъл знае какво прави. Усещам
пръста му, който чертае малки кръгове все по-настоятелно и по-
настоятелно. Целува ме леко по клитора и аз подскачам. Целувката му
е нежна и едва доловима, но разтриса цялото ми тяло. Затварям очи и
се съсредоточавам върху пръста му, който се приплъзва вътре в мен.
Дъхът ми секва, защото движението му е изненадващо, неприлично,
сластно и порочно, като ту по-бързо, ту по-бавно следва маршрута си.
- Гейбриъл… - задавям се oт желание и разтварям още по-
широко крака.
След малко той вкарва в мен и втори пръст и ме предизвиква още
повече.
- Да, сега, сега! - Гласът ми хрипти, а Гейбриъл шепне:
- Дарлинг… - Името ми и милото обръщение са вече едно.
Лежа под него, задъхвам се и ми е толкова горещо, че едва дишам.
Силните тръпки на тялото му преминават в мен. Свършвам с вик.
Пръстите му се движат по-бавно, но все така настоятелно, и сякаш
няма намерение да спре.
- Не спирай. Никога не спирай - мълвя, без да се замислям.
Той шепне с прилепени към шията ми устни:
- Моя си.
ххх

Гейбриъл
- Това не е космическа ракета! Хайде, седни.
- По-добре да беше. Прилича ми на клопка на смъртта на две
колела!
- Казва се „Веспа“, Дарлинг. Отиваме в града в стил „Римска
ваканция“.
- Само че не сме в Рим!
 - Не мърмори, ами се настрой романтично. Знам, че обичаш този
филм.
- Ти си идеалният Грегъри Пек, ама аз не съм Одри Хепбърн.
- Е, ти си повече Мерилин.
- Господине, това май не беше комплимент!
- О, комплимент е, и още как. Мятай се зад мен, бърборано!
Нямам търпение да усетя прелестните ти гърди до гърба си.
- Започвам да си мисля, че се Вманиачаваш в циците ми.
- Вманиачен съм в цялата Софи. Тръгвай, защото слънцето ще
залезе!
- Нали щяхме да си почиваме…
- Карането по хълмовете е забавно и за мен е повече oт почивка.
Нали искаше да отдъхна? Не ме гледай така съблазнително!
- Не те гледам съблазнително! Карай внимателно, за да не се
катурнем в бездната.
- Смятам да доживея дълбоки старини, докато те чукам с виагра.
- Колко мило!
- So no pazzo di te.
- Какво каза? Прозвуча адски секси!
- Ще ти кажа, ако стигнем живи в града.
ххх

- Проверих - Максималната разрешена скорост е деветдесет километра в час.

- Това е адски бавно.
- Който кара ферари, не може да мисли иначе.
- Точно така.
- Едно на нула за теб, но ще спрем да обядваме в ей онова
ресторантче.
- А, не! В тази дупка в стената?
- Може би е дупка oт войната.
- Коя война?
- Която и да е. Струва ми се, че е историческа забележителност.
Вътре е пълно с възрастни италианци.
- Не ги видях, защото онзи плъх, който притича пред нас, ме
разсея.
 - Не беше плъх, а котка.
- Голям колкото котка плъх.
- Престани да снобееш. Като дете изобщо не си бил богат.
- Точно заради това се пазя oт мизерията.
- Я виж онази симпатична баба до тенджерите в кухнята! Край,
ще ядем тук. Баба готви най-добре!
- Поставяш ме в партер?
- Намек, насочен към мен?
- Може би, но по-късно, бърборано.
- Обещай! И не ме гледай така, защото приличаш на Флин
Райдър.
- Сравняваш ме с нарисувано човече?
- С анимационен герой! Разликата е оттук до небето. Браво, че
знаеш кой е той! Хайде, отиваме да обядваме!

- Нали ти казах, че ще е вкусно?

- Да, много си умна, но млъкни най-сетне.
- Реплика oт „Принцесата булка“? Гейбриъл Скот, ти си мъжът
мечта.
- А ти си моята мечта, Дарлинг.
- Какво ми каза на италиански преди малко?
- Луд съм по теб.
- О, Гейбриъл…
- Яж, Дарлинг, вкусно е.

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Гейбриъл
Мислех, че ще ми е трудно да зарежа работата, тъй като не съм гo
правил досега и не можех да си представя друг Гейбриъл освен този,
който работи денонощно.
Софи успя да ме накара да се зарадвам на простите неща в живота.
Дните се нижат един след друг и ние следваме мързелив ритъм: спим,
любим се, задрямваме и пак отначало… Ядем, когато огладнеем,
чукаме се на всички места в къщата, като любимото ми място е на
терасата, където слънцето позлатява кожата на Софи и виковете й
отекват в скалите.
Ако ни се прииска, мятаме се на ферарито или веспата - Софи вече я
обича - и отиваме в града. Спорим за всичко - къде да ядем, къде да
пазаруваме, за скоростта, с която карам. Италианците одобряват
разправиите, защото ги смятат за прелюдия към секса.
Прави са. Няма нищо по-възбуждащо oт умните, блестящи очи на
Софи, oт пламтящите й скули и oт развълнуваните й, повдигащи се
гърди във вербалните ни престрелки. Непрекъснато се чудя как да
вървя, без да ми личи, че съм или полу, или напълно възбуден, но… си
заслужава.
 Веднъж-два пъти дневно си даваме свобода и всеки прави нещо
само за себе си. Софи е общителна, аз съм затворен, но и двамата
имаме нужда да презаредим. Няколкото часа разделени изглеждат като
няколко седмици и ни сближават още повече.
Сега съм сам, тъй като Софи отиде в града с Елиза, дъщерята на
Мартина. Телефонът ми е конфискуван и не може да се свърже с мен.
Не знам защо, но имам усещането, че ще се върне всеки момент. След
няколко минути колата на Елиза приближава портата.
Софи винаги се чува отдалеч - все едно се задава войнствено Йети.
Затръшва шумно вратата, трака с обувки по пода и пее „Ruby Tuesday“
фалшиво и с измислени думи. Едва се сдържам да не се засмея.
- Слънчице? Къде си?
Първото, което прави, когато се прибере, е да ме потърси. В това
има нещо адски трогателно.
- Каква е тази измислена песен? - питам и усещам с усмивка как
сърцето ми се изпълва с радостното чувство, че Софи е близо до мен.
- Искаш ли да я чуеш по-добре? - дочувам гласа й на
стълбищната площадка.
- Предпочитам гърдите и дупето ти.
- Докажи ми!
Застанала е до вратата на спалнята с омачкана синя рокля, а
розовите лъчи на залеза огряват златистата й коса. Гледам я с възторг
и макар да не съм поет, искам да опиша в стих красотата и омаята й.
Чувствам се и спокоен, и закопнял за ласките й. Видя ли я, искам само
едно - да правим любов, сякаш това е последната ни възможност да
останем слети до последен дъх. Желанието ми е сластолюбиво и
порочно, но няма значение, защото знам, че и тя гo иска.
- Слънчице, ама ти работиш! - негодува Софи, но няма как да
отрека, след като ме хвана с договора в ръцете.
- Само преглеждам един документ.
Слага ръце на кръста си и се заканва:
- Май се налага да претърсвам багажа ти за контрабандна
литература. Тук си, за да почиваш!
- Принудителната почивка е Оксиморон.
Забивам очи в договора, тъй като това ще я нервира, а аз я харесвам
ядосана, защото се сдобряваме в леглото и победителят съм аз.
 - Договорът е стандартен и не изисква напрежение.
Следва въздишка.
- Не знам какво да те правя.
Чукай ме. Имам нужда.
- Легни до мен и вземи нещо за четене.
- С очила си - подхвърля тя със съблазнителна нотка в гласа,
която ме възбужда.
- Като всеки човек, на когото му трябват очила.
- Не се прави на умен! Виждала съм те да четеш много пъти, но
не и с очила.
- Нося лещи, но днес очите ми са зачервени.
Зачервиха се тази сутрин, в басейна, след като потопих глава и
попалувах с устни между разтворените й крака - сексуален
експеримент, придружен със смях, но и с ентусиазъм и
удовлетворение.
- Винаги чети с очила! - подсмихва се тя.
Приближава ме с усмивка, поглежда ме замечтано и съм сигурен, че
очилата я възбуждат. Приятно ми е, че ме намира за привлекателен.
Сяда на леглото и топлите й бедра ме докосват. Напрегнат съм, но не
гo показвам. Не още. Това е част oт играта. Не мога да си представя да
я няма и да няма с кого да си играя. Прокарва пръст по коляното ми и
пита:
- Нали си виждал сексапилните мъже с очила на „Tumblr“?
- Да не си посмяла да ме снимаш.
Вече съм възбуден и тя гo знае.
- Има и книга за сексапилните мъже, които си падат по четенето.
Ти ставаш за корицата.
Хвърлям й ядосан поглед, но Софи ме гледа, закачливо наклонила
глава и с леко отворени червени устни. Боксерките ми се издуват бързо
и вече няма скрито-покрито.
Тя облизва долната си устна.
- Слънчице, не е честно така… Не мога да се владея, като те
гледам сърдит, но и толкова прелъстителен с тези очила!
Възбуден съм като опънат тъпан, ала се правя, че чета.
- Дарлинг, това не е мой проблем.
- Така ли?
 Примъква се до мен. Членът ми пулсира с ритъма на сърцето.
- Проблемът е не само голям и твърд, а и твой. Стърчи и чака да
се заемеш с него.
Тя се смее и копринената й коса гъделичка гърдите ми, когато се
навежда, за да издърпа договора oт ръцете ми.
Мила моя, заповядай в моята приемна. Готов съм!
- Това голямо и твърдо нещо откъде се появи? Може би е
следствие oт процентите, предложени в договора?
- Да. Имам слабост към детайлите.
Дъхът ми секва, когато ме целува по гърдите.
- Е, няма да ти преча да ги намериш - шепне Софи и продължава
с целувките.
Преструвам се, че чета, но нежността и страстта й подсказват
обожание и плам, които карат туптенето на пулса и на члена ми да се
състезават, докато ближе и придърпва с устни зърната на гърдите ми.
- Слънчице, много си секси… Хайде, чукай ме както си с
очилата!
Всяка дума е придружена с целувка и устните й слизат все по-
надолу. Тази жена ще ме погуби.
- Само ако си добро момиче - казвам на пресекулки, но усещам
примитивната сила, която се събужда у мен, и добавям: - Устните ти
приближават целта. Намери я!
Тя прокарва пръсти по колана на боксерките, пъхва ръка,
освобождава въстаналия затворник и като гo обгръща с пръсти,
въздиша доволно.
- По-бавно, Софи, накарай ме да моля за още.
Поема гo с устни - първо главичката, после цялата дължина и
кафявите й очи се усмихват закачливо. Ту отпуска, ту стяга пълните си
устни, сякаш нейното задоволство е свързано с моето, и аз съм
напълно в нейна власт. Не искам да свърша в нея. Не и този път.
Придърпвам я нагоре, ала ръцете ми треперят.
Софи протестира, но заглушавам възражението с целувка и я обръщам
да легне по гръб.
- Не бях приключила - задъхва се тя.
Ръката ми е под малките й розови бикини. Там е хлъзгаво, меко и
гостоприемно. Пръстите ми се гмурват надълбоко и тя извиква -
красноречив знак за несекващ копнеж. Движи се в унисон с тях, дъхът
ни се слива и няма какво повече да чакам. Свалям бикините и първият
тласък е неописуемо блаженство - няма нищо по-хубаво oт нашето
единение. Задъхваме се и знам, че тя очаква да съм бърз и настоятелен,
но аз намалявам темпото.
- Гейбриъл - моли се тя, - искам още, още…
Влизам докрай, спирам за миг, след това се отдръпвам. Софи
простенва, долепила уста до моята, а аз прошепвам:
- Всичко ще ти дам.
Тя захапва устните ми, извива тяло и се опитва да забърза темпото,
но аз я държа в моя власт, движа се, без да бързам, и я карам да усеща
всеки един сантиметър. Звуците, които издава, са изпълнени със
задоволство, но и с недоволство, че не изпълнявам желанието й. В
погледа ми съзира това, което е за мен, и което тя прави за мен, и
очите й се разширяват и заблестяват. Тялото й омеква.
- Гейбриъл… - погалва лицето ми с треперещи пръсти и
осъзнавам, че тя, и само тя е свидетел на най-мрачното у мен, както и
на всичките ми несъвършенства. Как да й подскажа онова, което се боя
да изрека…
Не ме пускай, задръж ме, обичай ме.
Всъщност няма нужда да й гo казвам, защото тя гo прави. Тук, на
измачканите ленени чаршафи ме взема с цялата си душа и тяло и вече
не сме Софи и Гейбриъл, а нещо повече. Аз съм у дома си. Най-сетне.
Завинаги.

хххСофи
Всички хубави неща имат край. Знаех, че времето, прекарано с Гейбриъл, има граници -
той е работохолик и не би могъл да изтърпи дълга ваканция. Прекарахме две страхотни
седмици, които не бяха достатъчно, но му се отразиха добре.
Спяхме до обед, излежавахме се, правехме любов, седяхме край басейна и поглъщахме
слънчевите лъчи. Гейбриъл изглеждаше отпочинал и очите му често засияваха в усмивка.
Червеното вино, къшеите хрупкав хляб в зехтин, сладките домати и вкусното сирене
възвърнаха цвета в хлътналите му бузи.
Когато се запознахме, ми се стори много красив, а сега е направо зашеметяващ - снажен, с
тен и толкова привлекателен в елегантния ленен костюм, че краката ми се подкосяват и ми се
завива свят. Поглежда ме за секунда и се усмихва щастливо, докато кара ферарито по
криволичещия бряг и добре, че съм седнала…
- Чувам мислите ти, Софи!
 Не мога да откъсна очи oт стегнатото му, опънало панталоните бедро. Кръстосвам крака и
казвам:
- Всичките са похотливи.
Усмихва се до уши.
- Дръж се прилично, бърборано. Карам и трябва да внимавам.
- Все едно съм на корицата на „Порно в кола с костюмар“.
- Няма такова списание, Дарлинг.
- А трябва.
Засмива се и натиска газта. Залепвам се за седалката. Пищя, вдигам ръце и косата ми се
развява на морския вятър.
Пристигаме в хотела в Неапол. „Кил Джон“ имат концерт довечера, а след това тръгваме
към Милано и Берн.
Влизаме в хотела, хванати за ръка. Не гo очаквах, но той обича да преплита пръсти и да
гали с палец кокалчетата ми.
Това като че ли гo успокоява. Една вечер по време на ваканцията
седяхме на терасата, аз пиех вино, а той държеше и гледаше ръката ми
така, сякаш се чудеше как и защо се беше озовала в неговата.
Усмихнах му се и веднага ме придърпа в скута си. Бързо пусна двете
си ръце в действие. След като облизах виното oт тръпнещите му
устни, последваха неприлични желания, изречени с неговия
повелително мъжествен тон. Споменът е приятен и сега въздъхвам
замислено. Гейбриъл стиска пръстите ми.
- Какво има, бърборано?
- Няма да ти кажа.
- Така ми е още по-интересно. Слушам те, Дарлинг.
Чакаме асансьора и решавам да споделя.
- Чувствам се… прекалено себична. Искам да сме само двамата,
аз, ти и никой друг.
Гейбриъл ме прегръща и аз потъвам в силните ръце и в уханието му.
Топлите му пръсти галят врата ми. Той докосва с меките си устни
лицето ми и прошепва:
- Не забравяй, че винаги ще бъдем заедно, защото си тук. - Взема
ръката ми и посочва към главата си така, както направи в онази нощ
зад сцената.
Усмихвам се, скланям глава на гърдите му и соча сърцето му.
- И тук, нали?
- Разбира се.
Обичам гo. Обичам гo толкова много, че е някак нереално. Дори
малко се плаша. За първи път съм влюбена. Нямам опит със силните
емоции, не знам как правят човека щастлив, но и притеснен да не
загуби любимия. Не мога да загубя Гейбриъл. Няма да гo преживея.
Той ме държи в ръцете си така, сякаш винаги ще е до мен и винаги ще
ми дава спокойствие.
Асансьорът идва, вратите се отварят и в този миг… гo виждам. Не
изглежда добре, но има тен. Няма начин да не гo позная. Стомахът ми
се свива, преглъщам едва-едва и се боя, че
ще повърна. Острият му поглед подсказва, че знае кой е Гейбриъл, а
умът му преработва очевидния факт, че двамата сме заедно.
Облива ме студена пот. Гейбриъл слага ръка на кръста ми и влизаме в
асансьора. Последното, което виждам, преди вратите да се затворят, е
наглата усмивка на Мартин и грозното му намигване, което казва:
„Скоро ще ти се обадя.“

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Софи
Трябва да поговорим.
Прочетох съобщението и съм бясна. Стомахът ми се преобръща и
пред очите ми причернява. Този мръсник пази номера ми, но дори да
гo бях сменила, той щеше да намери начин да постигне своето.
Трябва да кажа на Гейбриъл, че Мартин се мотае във фоайето, но
самото произнасяне на името му е като да викаш дявола. Не искам да
си припомняме за стореното oт мен, камо ли да споменавам Мартин.
Душата на този човек вони и умирисва всичко наоколо. Иска да
поговорим! Не е много трудно да се сетя за какво.
Седя на балкона със сгънати до брадичката колене. Oт
пристанището повява бриз и не е студено, но кой знае защо в душата
ми цари мраз, а кожата ми пламти.
- Софи?
Сепвам се oт гласа на Гейбриъл, който сяда на края на шезлонга.
- Да?
- Три пъти те извиках, не ме ли чуваш?
Откъсвам поглед oт тъмното море и крайбрежните светлини.
- Извинявай, аз…
 - Защо си умислена, бърборано?
- Не ми е добре. - Иска ми се да се завия презглава и да заплача. -
Вероятно oт завоите по крайбрежието.
Той слага ръка на челото ми и аз примигвам няколко пъти, за да не
ревна.
- Топла си - смръщва се още повече, а аз се насилвам да се
усмихна.
- А твоята ръка е хладна и мека. Целуни ме и ще се почувствам
по-добре.
Целува ме по челото и настоява:
- Няма да излизаш. Ще се обадя на доктор Стърн да дойде да те
прегледа.
- Недей! По-добре се чувствам, когато работя.
- Не ми ги разправяй тези на мен.
Вдига ме като перце и ме отнася на дивана. Приятно ми е, тъй като
никой не ме е носил така, сякаш съм нещо ценно и крехко. И макар да
не съм болна, вниманието му ме кара да млъкна и да гo слушам.
- Не мърдай оттук, чу ли?
- Да, сър.
Завива ме с одеяло и аз въздъхвам и казвам:
- Грижиш се за мен като за новоизлюпено пиле.
- Пи-пи-пи - усмихва се Гейбриъл. Взема дистанционното, за да
потърси някой филм. Намира романтична комедия и същевременно
говори по телефона и ми поръчва супа и кана с чай. Впечатлена съм с
каква лекота върши няколко неща едновременно.
Горкото ми, многократно наранявано сърце се размеква. Чай за
болната Софи! Поемам дъх, благодаря му, а той пояснява:
- Италианците не са много по чая. Дано става за пиене.
Гушва ме заедно с одеялото и аз облягам глава на гърдите
му. Прегръща ме с две ръце и прошепва в косата ми:
- Не искам да те оставям.
- Да дойда с теб?
- Не. - Гласът му е нежен, но не търпи възражение. - И да не си
болна, трябва да си починеш. Поне веднъж ме послушай.
Погалвам гo по гърдите. Всеки път се вълнувам, когато гo докосвам,
и чувството е прекрасно.
 - Нали принудителната почивка е Оксиморон?
- He си спомням да съм гo казвал. Имаш халюцинации.
Целува ме и се заглеждаме във филма.
- Откъде знаеш, че обичам „Когато Хари срещна Сали“?
- Ти ми каза.
- Кога?
- На третата нощ в автобуса. Беше ти писнало oт „Стар Трек“ и
те попитах кои са любимите ти филми.
- Как помниш?
Ръката му се плъзва по гърба ми.
- Помня всичко, което казваш, Дарлинг. Слушам те много
внимателно.
Замалко да му призная, че гo обичам. Думите са на върха на езика
ми, но устата ми не се отваря. Боя се, че ако гo изрека, ще сложа
началото на края. Едва ли е така, но страхът надделява.
Целувам гo под брадичката, където уханието на одеколона се смесва
с уханието на топлата му кожа, и гo притискам в прегръдка.
Румсървисът пристига след няколко минути - вероятно се ползваме с
предимство, тъй като групата е наела целия етаж.
Гейбриъл облича сакото на костюма и придърпва маншетите, а аз се
правя, че съм гладна. Нямам никакъв апетит.
- Не бъркай супата, ами яж.
- Чакам да изстине.
Не ме бива в лъжите и той заявява:
- Никъде няма да ходя. Ще остана при теб.
- Но защо? Просто не ми е ден, случва се…
Иде ми да изляза, да намеря мръсника Мартин и да му пожелая да
пукне, но Гейбриъл стои до мен и не мога да помръдна. Ако разбере,
че бившият ми е наблизо, нищо чудно да гo пребие до смърт. Ще ми
бъде приятно да гледам, но не искам да има неприятности със закона и
репутацията му да пострада. Гейбриъл долавя тревогата ми и ме
целува бавно и нежно, сякаш се наслаждава на вкуса на устните ми.
Разтапям се цялата и погалвам гъстата му коса.
Той опира чело в моето и ме милва.
- Дарлинг, мила моя…
 Очите ми се насълзяват. Толкова е трогателен. Прекрасен
Гейбриъл… Затварям очи и разтривам леко слепоочията му.
- Ще те чакам тук.
Обсипва ме с целувки, които преливат oт обич. Придърпва
маншетите и ме поглежда. Не знам какво вижда, ала гласът му е
разчувстван.
- Оздравявай, чу ли?
- Обещавам.
Не съм искрена, защото няма да се почувствам по-добре, докато не
се изправя срещу Мартин.
ххх

Гейбриъл
Мразя срещите преди и след концертите - преса, почитатели, фен
клубове, знаменитости, досадни представители на звукозаписни
студия… Всички се скупчват в огромна интригантска тълпа, която е
истинско проклятие за професионалното ми съществуване.
С годините си изработих поведение, което държи натрапниците на
разстояние и само Смелчаците и глупаците дръзват да гo нарушат.
Смелчаците са достатъчно умни и разговарят кратко, а с глупаците се
справям бързо и лесно.
Вечерта се проточи в нужни и ненужни разговори и за да не
досаждам на Софи, й писах само веднъж. Изражението й на дивана и
разтрепераното й тяло ме притесниха. Тя криеше нещо. Крайбрежните
завои не бяха причина за неразположението й. Трябва да разреша
проблема колкото може по- скоро - цял живот се грижа за хората,
които са важни за мен, а Софи е първа в списъка. Не биваше да я
оставям сама, но oт друга страна, се държа доста обсебващо, което не
ми е присъщо.
Мъжете обичат да представят половинките си като: „Моя е и никой
друг няма право да я докосва!“. Това едва ли е по вкуса на Софи…
Ами ако и тя ме представяше по същия начин?
- Скоти, ехо-о-о, къде си? - Килиан стои до мен и ме гледа
учудено. - Май не си тук. Почивката несъмнено е помогнала!
 - Ако не друго, поне се отървах oт навика да поглеждам
телефона на всеки две минути. - Не обръщам внимание на
многозначителната му усмивка и добавям: - Почивката беше „The Best
Time of My Life“.
- Радвам се за теб.
Той млъква, но не помръдва. Решавам да послушам Софи, която ме
уверява, че трябва да разговарям повече с момчетата.
- За Нова година мисля да заведа Софи във вилата. Искаш ли да
дойдете с Либърти?
Поканата не прозвуча достатъчно ентусиазирано и се притеснявам
за отговора, но приятелят ми кимва.
- Ще се радваме да бъдем заедно.
Познавам достатъчно добре жените и решавам да гo попитам:
- Дали и Либи ще иска?
- Ние мислим еднакво. Пък и тя те чу, зад теб е.
Обръщам се и виждам сияещата усмивка на Либърти, която
чурулика:
- Предлагам да караме ски, да ядем фондю и да правим разни
други джеймсбондовски работи!
- Какви? Да скачаме oт скали с парашути с британското знаме?
- Е, аз ще съм със звездното знаме на моята Америка.
Патриотичен дълг! Това ще бъде най-хубавата Нова година!
Либърти ме прегръща, а Килиан се оглежда и пита:
- Някой да е виждал Джакс? Нещо не му беше добре…
По навик винаги се тревожим за него. Усещам лека паника и се
обръщам към Килиан:
- Кога гo видя последно?
- Когато свърши концертът.
Поглеждам часовника си.
- Значи преди четиресет и две минути.
Килиан махва на Уип и Рай.
- Да сте виждали Джакс?
Тревогата ни е заразна.
- Не, защо? - притеснено пита Рай.
- След като слязохме oт сцената, отиде до тоалетната - казва Уип.
 Рай се забързва към тоалетната, а Килиан се запътва да намери шефа
на охраната. Тръгвам с него. Кип ни уведомява, че последно забелязал
Джакс с фенка под ръка. До тях вървял и някакъв непознат мъж.
- Неприятен тип, който се беше лепнал и не си тръгваше.
Приближих се, но Джакс ми даде знак, че всичко е наред. Какво друго
можех да направя?
Можеше да си гледаш работата и да ми кажеш какво си видял.
Килиан ме поглежда.
- Странно, Джакс не се занимава с мъже.
- Много добре знам. По-добре да не вдигаме олелия и да не
привличаме внимание. Ела с мен да проверим какво става.
Рай се връща oт тоалетната и клати глава.
- Не е там.
- Сигурно е в стаята си. Ти остани тук и се дръж както
обикновено. Просто бъди себе си.
Рай знае какво имам предвид, но ме поглежда косо и възразява:
- Да ти кажа, понякога е уморително да си вечният безгрижен
шут. Както и да е, щом гo намерите, веднага ми пишете.
В следващия миг се засилва към близкия диван, настанява се между
две момичета и пита:
- На някого да му се порка шотче?
Обръщам се към Либърти и я Помолвам да каже да Уип да не хуква
и той да търси Джакс, защото ще привлечем внимание.
С Килиан сме пред асансьора.
- Едва ли има причина да се притесняваме. Сигурно чука някое
oт момичетата, oт които няма отърваване…
- Сигурно - съгласява се Килиан, но когато влизаме в асансьора,
добавя: - Нещо обаче ме безпокои.
Не знам защо, но и аз се чувствам така.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

 Софи
Оказва се, че не трябва да търся Мартин, защото той ме намира.
Пише ми, че отива на концерта и ще ми съобщи, когато е свободен.
Безочливо, гнусно копеле.
Седя, чакам и беснея. Разлиствам списание, драскам по моделите на
снимките и им рисувам мустаци, когато чувам звънчето на асансьора в
коридора, женски кикот и гласа на Джакс. Концертът е свършил и той
си е поканил гостенка.
Заглеждам се в телевизора, но няма нищо интересно. Гледам „Алвин
и катеричоците“ на италиански. Странно, че дават детски филм посред
нощ, но италианското чуруликане ме разсейва. По едно време в
коридора отеква ужасен писък. Хуквам към вратата. Отварям я и
виждам млада жена да тича към асансьора. Гримът й е размазан,
кестенявата й коса е разрошена и блузата й е изцапана, сякаш някой е
повърнал върху нея. Хващам я за ръката.
- Какво става, как си?
Тя се дърпа, но не я пускам.
- Може да е най-великият, но повърна върху мен! Голяма гадост!
Американка е и на не повече oт деветнайсет. Помъквам я за ръката.
Паниката ми вдъхва кураж и сила.
- Къде е той?
- Оставих гo с оня мъж. Той ще се погрижи за него.
- Какъв мъж?
- Мартин.
Кръвта се оттича oт главата ми. Хуквам натам. Започвам да блъскам
по вратата на Джакс.
Най-големите ми страхове се сбъдват, когато на прага застава
ухиленият Мартин.
- Я гледай ти! Готината Софи!
Бутвам гo, влизам и се разкрещявам:
- Не те е срам! Какво правиш тук?
- Просто следвах развалината Джакс Блекул - смее се Мартин.
Oт банята се чува стенание. Джакс повръща. Хвърлям убийствен
поглед на Мартин и влизам в банята. Джакс е на пода и лицето му е
сиво и потно. Клякам до него.
- Джакс, Миличък, как си? Какво взе?
 - Нищо, честна дума. Просто ми е лошо.
Потреперва и се навежда над тоалетната чиния. Чувам „щрак“ и
виждам как ликуващият Мартин гo снима с телефона.
- Остави телефона, че ще гo набутам в задника ти!
Джакс се просва на пода и аз се пресягам за телефона на
Мартин.
- Дай ми гo! Трябва да се обадя на лекар!
Мартин подскача и се хили.
- Соф, много се радвам, че дотича при мен толкова бързо!
В този миг на прага застават Гейбриъл и Килиан. Килиан се втурва
към Джакс, а Гейбриъл сграбчва Мартин за врата, удря гo с всички
сили в стената и прибира телефона му. Блъска гo още веднъж, а той
вика:
- Удряй колкото щеш! Ще те съдя!
Гейбриъл звъни на лекарката.
- Стърн, трябваш ни спешно! Вземи и чантата.
Следва второ обаждане и нареждане:
- Кип, ела! Веднага!
Не ме поглежда и аз стоя като вкаменена. Ужасеният Килиан вдига
Джакс и едва изрича:
- Какво направи пак, какво!
Джакс охка и не продумва.
Най-сетне Гейбриъл се обръща към мен.
- Знаеш ли какво е взел?
- Не знам. Каза, че нищо не е вземал, но му е лошо.
Гейбриъл преглежда снимките на телефона на Мартин и
трепери oт гняв. Устните му са побелели oт стискане, а ръката му не
пуска гърлото на мръсника, който се мъчи да се отскубне и забива
нокти във вкопчените му пръсти.
- Ще гo удушиш… - предупреждавам. Не че не искам Мартин да
пукне, но Гейбриъл ще си има неприятности.
Той ме поглежда ядосан и без да искам, се свивам и млъквам.
Гейбриъл изтрива снимките в телефона на Мартин, който понечва да
протестира, но получава още един удар в стената. В това време
дотичват Стърн и Кип и всички се втурват да свестяват Джакс.
Избутват ме oт банята и аз сядам разтреперана на един стол. Коленете
ми са изцапани oт повърнатата храна, но не им обръщам внимание,
защото се тревожа за Джакс, а и за Гейбриъл, който избягва да ме
поглежда и да ми говори.
Чувам, че доктор Стърн казва:
- Не е вземал нищо. Това е хранително разстройство. Днес още
двама oт екипа ви се оплакаха.
- Джакс вечеря с Тед и Майк - обажда се Килиан.
- Точно те ме потърсиха - уточнява лекарката. - Ще пие повече
течности и след няколко часа ще се почувства по-добре.
Гейбриъл говори по телефона. Килиан изглежда уморен. Потупва
Гейбриъл по рамото и си тръгва.
- Слънчице… - обръщам се към Гейбриъл, но той ме срязва:
- Не тук.
Излиза и аз тръгвам след него.
ххх

Влизаме в нашата стая и той избухва:

- Какво става, по дяволите?
- Не ми викай, сякаш съм някой oт лакеите ти!
- Отговори на въпроса!
Ушите ми пищят oт яростния му глас. За първи път гo виждам
толкова бесен. Устните му са побелели и погледът му ще ме подпали.
Всеки миг ще се разплача, но не се предавам и виквам на свой ред:
- Не знам! Отидох няколко минути преди теб!
- Писал ти е веднага, след като се настанихме в хотела!
- Това няма общо с Джакс.
- Излъга ли ме, че си болна?
- Не. Бях ужасно притеснена, че този подлец е наблизо и е
намислил нещо.
- Защо не ми каза? През цялото време се тревожех, че съм те
оставил сама.
- Извинявай, но исках да се справя, без да те безпокоя.
Маха с ръка, сякаш прогонва муха.
- Разбрах.
- Не ми се струва да си разбрал.
 - Бесен съм.
Гласът му ми действа като камшик. Мъчно ми е, че не ме разбира.
- Не ми стига, че се сблъсках за втори път с най-страшната
гледка в живота си, но и имах честта да чуя предполагаемо бившия ти
да ти благодари, че си му помогнала да снима!
Блъсва ме още една вълна oт срам и вина, но не млъквам:
- Защо казваш „предполагаемо бившия“? Той е бившето ми
гадже! Как може да си помислиш, че…
- Нито си глупава, нито си сляпа. Ясно ти е как изглеждат
нещата, нали!
- И как изглеждат? Искам да чуя!
Гейбриъл стисва устни и мисля, че няма да отговори, но в следващия
миг в очите му проблясва пламък. Ледената бариера е отново вдигната,
когато казва:
- Ти разруши всичко между нас.
Сякаш ме удари в корема и не мога да си поема дъх.
- Значи всичко е било лъжа и измама? Май излиза, че съм нещо
като проститутка!
Няма да плача, няма да плача.
- Не извъртай нещата.
- Не извъртам. Ти направо гo заяви!
Думите се изтръгват с болка oт устата му. Той замахва с юмрук във
въздуха.
- Софи, не се налагаше да обясняваш каквото и да е, стига да ми
беше казала истината.
- А ти трябва да ми имаш доверие, а не да правиш такива
отвратителни заключения.
- Ами ако аз бях на твое място? Доверието щеше ли да е
достатъчно, за да проумееш как така съм с някого, който вече е
наранил семейството ми? Не, нямаше да е достатъчно! Ти щеше да
очакваш обяснение и аз щях да ти гo дам. Елементарно уважение!
Най-вече oт човека, който…
Гейбриъл млъква и прокарва ръка през косата си. Раменете му са
отпуснати, той трепери и изглежда съкрушен. Трябва да направя нещо,
толкова ми е жал, ала Гейбриъл отново се нахвърля върху мен.
 - Опитвам се да проумея и не мога, защото това, което видяхме с
Килиан преди малко, беше ужасно. Боже мой, Софи, дай ми някакво
обяснение, за да мога да разговарям с него. Килиан е толкова
разочарован!
Лицето ми пламти.
- Мислиш ли, че давам пет пари за онова, което Килиан си е
помислил?
- Трябва да даваш не само пет пари! Групата е твоят най- голям
приоритет!
- Това се отнася за теб.
- Как иначе! Аз съм им мениджър.
- Мислех, че означавам достатъчно много за теб, за да не правиш
такива заключения. Тревожиш се за Килиан, но не и за мен.
Изражението му застива и той изправя рамене, за да се стегне.
- Софи, това не е филм, това е истинският живот, който не е тест
за проверка на моята издръжливост.
Зяпвам. Тест? Значи си мисли, че гo изпитвам! Всъщност може и да
има капка истина… Ако ми даде възможност, ще му обясня всичко, но
той не млъква. Обидена съм - та аз му отдадох сърцето си и не бих
наранила нито него, нито хората, които обича. Ако не гo разбира сега,
едва ли някога ще гo проумее.
Гласът му е студен и безскрупулната му логика забива нож в сърцето
ми с всяка изречена дума.
- Ясно ми е какво правиш. Не ме мисли за наивен. Познаваме се
добре. Мислиш си, че можеш да ме управляваш ли?
Болката, която ми причинява, е неразбираема, дълбока и мъчителна.
- Нещо като подла манипулаторка, която те води за топките?
- Не се опитвай да се изкараш наранена. Не и този път!
Гледа ме толкова възмутено и обидено, че не знам какво да
кажа. В едно съм сигурна - няма да му се извиня.
- Жалко, защото наистина съм наранена. - Приближавам се до
него, стисвам юмруци и добавям: - Държиш се така, че ми е трудно да
не те мразя.
Той се поклаща на пети и мълчи. Тишината е като жива и тегне
помежду ни. Най-накрая заговорва с плътен и неуверен глас:
 - Нали ме насърчаваш да говоря за чувствата си? Ето, чуй.
Признавам, че трябва да си налагам да живея повече за момента и да
се наслаждавам на мига. А ти, Софи Дарлинг, трябва да пораснеш и да
поемеш отговорност в трудните моменти. Ако не можеш, нямаш място
в турнето ни.
Прав е, но начина, по който представя всичко, е направо ужасен.
Облизвам устни и се старая да говоря спокойно.
- В този момент това е последното, което ме интересува.
Гейбриъл отмята глава, сякаш не ме разбира. Избива ме на рев и си
казвам, че вероятно сме твърде различни и приоритетите ни са на два
противоположни полюса.
На вратата се почуква. Гейбриъл се запътва да отвори с умислено
изражение и се връща след малко.
- Джулс иска да ми даде сведения за…
- Оставям ви.
Тръгвам към спалнята и той не ме спира.
Затварям вратата. Не плача, а си събирам багажа.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Гейбриъл
- Слушам те - кимам на Джулс. Главата ми тежи и подпирам чело
на дланите си.
- Момичето, което е било с Джакс, се казва Дженифър Милър.
Работи за сценичното осветление и…
Плахият тон, с който говори, ме навежда на мисълта, че плаша
дамите.
-И?
Джулс си поема дъх и продължава с въздишка:
- Харесвала Джакс и като видяла, че не му е добре, предложила
да му помогне. Използвала момента, за да се качи в стаята му.
- Ами оня Навляк? Той как се е намърдал вътре?
Зървам леката усмивка на Джулс.
 - Качил се в асансьора с тях. Казал на Дженифър, че е стар
приятел на… - Тя се покашля, отклонява поглед и веднага се сещам:
- На Софи? - Споменаването на името й ми причинява болка.
Чудя се как гo изрекох, без да сложа ударение на всеки звук.
Софи. Беше се затворила в спалнята, след като й наговорих какво ли
не. Държах се по-лошо oт всякога. Оттегли се мълчаливо и с
достойнство, а аз изпитах угризения и се почувствах дребнав и
нищожен. Дори не си спомням кой беше последният ми близък човек,
пред когото изпуснах нервите си - излиза, че режа хората с думите си
така, както хирургът реже със Скалпел.
Тоя мърльо Мартин… Свивам юмруци. Едва се сдържам да не гo
намеря и да гo спукам oт бой. Потрепервам при спомена за
необузданите ми младежки години, когато бях на крачка да се
превърна в истински гангстер.
Джулс кима и добавя:
- Предложил да помогне на Джакс и влязъл в стаята.
Потривам лице със студената си, потна ръка.
- И после?
-Дженифър казва, че се натискала с Джакс и той нямал против.
Това означава, че Джакс наистина не се е чувствал добре и просто се
е оставил на момичето да прави с него каквото иска. Махам с ръка и
нямам търпение да чуя историята докрай, за да отида в спалнята при
Софи, да легна до нея и да й се извиня. И все пак, не само аз имам
вина. Тя ме излъга, отказа да ми обясни и ме обвини в какво ли не. Ако
само аз признавам вината си, никога няма да стигнем до
разбирателство.
Истината е, че не й даде кой знае каква възможност за обяснение.
А и тя не се опита да гo направи…
Споря със себе си. Джулс говори нещо, но не я слушам.
- Мартин започнал да ги снима. Изглеждали чудесно, но Джакс
повърнал…
Не мога да се сдържа и се усмихвам, Джулс също.
- Дженифър хукнала, а Софи я хванала в коридора и я помъкнала
към стаята.
Моята Софи. Постъпила е така, както трябва. Чувството за вина
засяда в гърлото ми като парченца стъкло.
 - Дженифър се отскубнала и тогава сте я засекли.
Изненадах се неприятно, когато вратите на асансьора се
отвориха и видях оповръщаното, изпаднало в истерия момиче. С
Килиан не знаехме какво да правим и я предадохме на охраната.
Въздъхвам и угризението започва да ме измъчва.
- Джулс, обясни всичко на Килиан и момчетата. - Не че Килиан
вече не им беше разказал… - Не искам да си мислят нещо лошо за
Софи. - Мисълта, че може да не я харесват, е като рана в сърцето ми,
но тя едва ли гo осъзнава.
- А Дженифър?
- Плати й за две седмици и да си заминава.
- Предполагам не с първа класа?
Шегата не е удачна и усмивката на Джулс тутакси угасва.
Ставам и разтривам врата си.
- Прегледайте договора й. Напомни й за клаузите за
поверителност и да се надяваме да не се раздрънка.
Вратата изскърцва. Софи влиза в хола. Косата й е мокра. Изглежда
по-нисичка, сякаш се е смалила. Очите й са помръкнали.
Аз съм виновен. Сърцето ми бие и блъска в ребрата, когато казвам:
- Тъкмо приключихме…
- Виждам. - Говори едва чуто, изчаква Джулс да си тръгне и
продължава: - Прав си. Нямам място тук. Вече не ми е забавно.
- Забавно ли? - повтарям и имам чувството, че ме е зашлевила.
- Да. Забавата е твоята представа за преодоляване на трудните
моменти.
Намръщвам се. Тя също се намръщва и се извинява:
- Прозвуча гадно, съжалявам. Не исках да гo кажа.
- Не би гo казала, ако не си искала.
Присвива очи.
- А ти искал ли си да ми кажеш всичко, което си ми казвал?
Клопка! Чака ме да вляза и да ме залови. И ето че не знам
как да се измъкна.
- Не трябваше да ти крещя. Извинявай, че бях толкова…
Злобен.
- …агресивен.
- И не съжаляваш за думите си?
 Пряк въпрос.
- Софи, какво искаш да ти отговоря? Разменихме си какви ли не
думи. Всички двойки се карат.
И после се сдобряват. Не е ли време да стигнем до тази част?
Много сме далеч oт одобряване, тъй като погледът й е леден, когато
заявява:
- Двойките си вярват.
- Моля? Ти ме излъга! - И това ме засегна, макар да ми е трудно
да гo призная.
- Извиних ти се! - тросва се Софи.
Знам, че трябва да престана, но продължавам:
- Излъга ме за някого, който е… бил в теб!
Не знам какво говоря, но при мисълта, че оня тип е спал със Софи,
стомахът ми се преобръща и ми иде да заудрям с юмрук в стената.
Софи зяпва.
- Ревнуваш? Oт Мартин?
Чувам името му на устните й и превъртам.
- По-точно съм отвратен.
Защо гo казах, да му се не види!
Софи ахва, сякаш не вярва на думите ми.
- Първо бях незряла, сега си отвратен?
- Не съм казал това. Ревнив съм до глупост. Неочаквано и за
самия мен…
Правя крачка към нея. Ако я прегърна, всичко ще бъде наред. Трябва
да бъде наред. Тя вдига ръка, за да ме спре.
- Отивам при Брена.
- Остани.
- Не искам. - Усмивката й е горчива. - Както вече казах, напускам
турнето.
- Защо? - Въпросът звучи като молба.
Тя се засмива беззвучно.
- Божичко, не разбираш ли! Нали ми даде ултиматум! Или да
помъдрея, или да си ходя. Само че аз не искам да порасна - не и ако ще
стана бездушна като теб.
Грабва чантата си и тръгва. Краката ми са като oт олово. Чувствам
се опустошен. Главата ми тупти oт гневните й думи.
 -Чакай!
Тя продължава, без да се обръща.
- Харесвам те такъв, какъвто си - с всичките ти недостатъци. Но
ти не ме приемаш такава, каквато съм.
- Не е вярно!
Спира на прага, но не ме поглежда.
- Остави ме на мира, Гейбриъл. Изчерпах се. Не ми се говори.
Остави я за малко - нали мъжете постъпват така, когато жените
желаят да са сами… Всъщност не знам, тъй като никога досега не съм
искал да имам своя жена, ала не се държах както трябва и не бива да
упорствам.
- Добре. Лека нощ, Софи.
- Довиждане.
Вратата се затваря с тихото прищракване на ключалката и оставам
сам.
ххх

Софи
Върви към вратата. Излез и край.
Сякаш не разби сърцето ми за кой ли път, ами ми пожела и „Лека
нощ“! Чух гo, като говореше с Джулс и се подиграваше с „първа
класа“. Да ти гo начукам и на теб, и на първата ти класа!
Едва сдържам сълзите си. Вървя като робот, но тялото ми пулсира oт
ужасна, тъпа болка. Oт това, което чух, излиза, че съм уволнена!
Гейбриъл се държа така, сякаш виновната бях аз.
Трябваше да вдигна скандал, ала бях толкова шокирана и обидена…
Мислех, че ме обича. Не ми гo беше казвал, но съдех по думите и
погледа му, че това е любов и нищо по- малко…
Ето ме отново жертва на мъжките бизнес домогвания. Не че нямах
едно наум. Знаех, че групата е приоритет на Гейбриъл, ала се надявах,
че ще има достатъчно място и за мен.
Чукам на вратата на Брена и щом отваря, избухвам в сълзи. Тя ме
дръпва да вляза и започва да ме успокоява.
- Не плачи, мила, спокойно…
 Имам нужда да излея всичко, което ме задушава и мъчи, и сълзите
ми не спират. Казвам й, че Гейбриъл ме е уволнил и че е наредил на
Джулс да ми напомни за договора за поверителност.
- Какво? Не може да бъде! Та той е луд по теб!
Въздъхвам дълбоко.
- Чух гo.
- Поговори с него. Не мога да повярвам!
- Той просто ме остави да си тръгна.
Защо не ме спря? Защо не ми каза, че ме обича? Това ли искам?
Толкова съм съсипана, че не мога да мисля. Боли ме и Гейбриъл ми
липсва. Дори когато ми се ще да гo фрасна по дебелата и упорита
глава… Животът е пуст, ако не е до мен. Мразя слабостта си. Влюбена
съм и все едно съм загубила разсъдъка си, а сърцето ми е разбито и
няма връщане назад.
- Имахте тежка нощ - подхваща Брена, - затова по-добре си
почини, а утре отново поговорете. - Ти наистина ли искаш да си
тръгнеш? - взира се в мен тя и аз изведнъж се сещам, че не ми е само
приятелка, а и шеф.
- Брена, не е само Гейбриъл… Килиан изобщо не ме погледна.
Не гo виня, но нали сме приятели! Може и да съм слабохарактерна, но
искам да изчезна, за да ближа раните си на спокойствие.
По всичко личи, че Брена е на друго мнение, защото казва:
- Лягай да спиш, утре ще му мислим.
В едно съм сигурна - не желая да преглеждам шибания договор,
който подписах. Това би било непоносимо унижение! Може би
Гейбриъл е прав и е по-добре да си дам почивка, за да се погледна
отстрани, тъй като винаги съм била кълбо oт емоции и ако се откъсна
oт него, ще виждам нещата по-ясно.
Брена става.
- Оставям те да поспиш и не забравяй, че в най-лошия случай Харли
Ендрюз се интересува oт теб.
Не се радвам, макар че в този момент Австралия звучи доста
привлекателно място за мен. Ще разгледам страната, ще добия нови
впечатления… Едно гласче ми нашепва, че май искам да избягам, но
не му обръщам внимание.
 ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Гейбриъл
Момчетата ме намират сутринта - лежа нещастен на дивана, с
възглавница на главата, и ми се струва, че по-зле не съм бил. Ала това
не е така, защото най-зле бях, когато Софи си тръгна.
Чувам гласа на Джакс.
- Боже мой! Защо спиш с мръсен анцуг?
Не само е мръсен, ами и мирише, но не ме интересува.
- Да не е пиян? - кахъри се Уип.
- Не - отвръща Килиан. - В стаята има само празни бутилки oт
вода.
- Дави мъката с вода? Оригинално! - мърмори Рай, сяда до мен,
слага ръка на рамото ми и ме разтърсва. - Скоти, какво става?
Трудно ми е да отворя уста, но ако не кажа нещо, няма да си тръгнат.
- Почти съм сигурен, че Софи иска да ме зареже.
Мълчат и ми става още по-тежко. След малко Джакс въздиша.
- Кофти… Много кофти.
Вдига възглавницата oт главата ми и светлината ме заслепява.
- Казвай какво направи.
Не желая да говоря. Искам да ме оставят на мира. Уип изрича едва
чуто:
- Да не би причината да е… сексът?
Погледът ми е повече oт убийствен и той премигва.
- Извинявай, само питам.
Джакс тършува в кухнята, домъква няколко бири и не се сдържам да
кажа:
- За какво ти е тази бира?
- Действа добре на стомаха ми.
Едва ли, но се въздържам oт коментар.
- Как се чувстваш след вчера?
- Като едно голямо лайно, но ще живея - отвръща Джакс.
Рай раздава бирите, но аз отказвам. Не помня кога последно бях ял, а
съм толкова нервен, че пийна ли, може и да набия някого.
 - Веднъж се зачетох в една книга на Брена. Героят беше с
„чудовищен член“, дълъг двайсетина сантиметра - чуди се Рай.
- Да не повярваш! - засмива се Джакс. - Сигурно е било
фантастичен роман. Такива големи няма.
- Говори за себе си - самодоволно заявява Килиан. - Аз съм
скрита анаконда и развихря ли се…
Всички се подхилкват, но Рай продължава да се чуди и мае:
- Как да се състезава човек с герои, които размахват питони и
омайват дамите с мръснишко сладкодумие!
- Средната дължина на вагината е oт шест до осем сантиметра -
обажда се Уип. - Следователно, двайсетсантиметровият звяр е напълно
ненужен.
- Звучи като оправдание за шестсантиметровия ти малчо! - смее
се Рай.
- Може и да ти се иска, но никога няма да зърнеш това
произведение на изкуството! Важна е не дължината, а какво правиш с
вълшебния жезъл. Имал съм жени, които са плакали oт задоволство,
тъй като цял живот са познавали само скучни, еднопистови пениси.
- Еднопистови! - повтаря през смях Джакс. - Така е, пич, накараш
ли дамата да стигне до оргазъм - твоя е.
- Млъкнете най-сетне - обаждам се аз и затискам ушите си с
възглавницата.
- Опитваме се да ти дадем съвет - дочувам гласа на Уип.
Отмествам възглавницата и погледът ми гo смразява.
- Гледайте си вашите анаконди! Софи беше отлично задоволена.
Многократно.
Представям си я как стиска очи, носът й се набръчква, извива шия и
стене… Слагам възглавницата в скута си и въздишам.
- Сигурен ли си? - Рай ме гледа въпросително. - Защото май има
нещо, oт което е недоволна.
- Разстрои се, понеже се разкрещях и се държах като
отвратителен ревнивец, а не защото не я докарвам до оргазъм.
- Аха…
Аха или не, това беше истината.
Рай пуска телевизора и се настанява на стола срещу екрана.
- О, дават „Свръхестествено“!
 - Смени канала - провиквам се в този момент, - защото Софи
залита по Дийн и все едно я чувам как охка и ахка.
Толкова много ми липсва…
Рай сменя канала и гледаме автомобилно шоу. Пред очите ми е
съблазнителната Софи във ферарито. Тази жена е във всяка моя фибра
и владее цялата ми душа.
- Обичам я. - Думите прозвучават неестествено, сякаш са чужди
на езика ми. Ала са oт истински по-истински.
- Това е ясно - казва Джакс с търпението на баща, който говори
на малкото си дете, а Килиан заявява:
- Всички гo знаем - нали заплаши да убиеш Джакс oт ревност.
- Не си спомням такова нещо.
Колко глупав съм бил! Гледах да се убедя, че връзката ми със Софи е
най-обикновен флирт, а бях влюбен в нея още oт първия миг. Моето
умно, приказливо момиче. Тя ме промени. Направи ме по-добър и ме
накара да живея за мига.
Момчетата ме оставят на мира и гледат телевизия. Но не си тръгват.
Дошли са заради мен. Няма да ме изоставят. Моите приятели. Моето
семейство. Без да искам, промълвям:
- Обичам и вас.
Веднага съжалявам, защото се обръщат и ме поглеждат слисано. Рай
се засмива и веднага пояснявам:
- Приятели сте ми… Нали разбирате…
Килиан кимва и цитира:
- „В Хувил разказват, че в този ден малкото сърчице на Гринч
станало три пъти по-голямо.“
Всички се засмиват, а аз сумтя неприязнено, но не се сърдя. Софи
беше права, че не бива да се затварям и уединявам, тъй като така
натъжавам и себе си, и тях. Поглеждам ги в очите и казвам:
- Така е, повярвайте ми.
Уип се хвърля с цял ръст отгоре ми и ми прималява oт болка.
Разрошва ме и ме уверява:
- И ние те обичаме, Скоти.
Бутвам гo на пода и промърморвам под носа си:
- Големи сте загубеняци!
 Чувствам се малко по-добре, но Джакс ме гледа, клати глава и е
категоричен:
- Никакво влюбване за мен! Достатъчни са ми другите шибани
емоции.
- Ще станеш известен с това изявление - усмихва се Уип и се
обръща към мен: - Ти извини ли се на Софи?
- Да, но прекалих с приказките и тя пожела да я оставя на мира.
- А не биваше! Жените казват така, за да проверят дали държим
на тях.
- И защо гo правят?
- За да изпитат чувствата ни - отговаря Джакс.
- Или за да ни тормозят? - предполага Рай.
Експертът Уип обяснява:
- Биология, какво да се прави. Мъжете преследват, а жените
обичат да са преследвани.
- Това е сексистко изказване - възразявам аз.
Рай отпива глътка бира.
- Жените трябва да имат придружаващи инструкции. Или табела
„Опасно!“.
Килиан се смее.
- Те имат инструкции, но трябва да съумееш да ги разбереш.
Проблемът е, че повечето мъже не ги проумяват, докато някоя жена не
им разкаже играта. Опарват се и вече знаеш.
За съжаление, той е напълно прав и гo похвалвам:
- Килиан Джеймс, ти си велик пророк!
Сритва ме и подхваща:
- Пич, издънил си се, и още как! Затова направи нещо, с което да
й покажеш, че тя е най-важният човек в живота ти.
- Да й изпея песен, в която да спомена, че е… лесна за мен?
Шегата ми не беше намясто, тъй като намеквах за начина,
по който Килиан беше свалял Либи. Той отново ме сритва, а
момчетата се подсмихват.
- Само че аз я спечелих и се ожених за нея!
Никога не съм мислил за брак, но бих се оженил за Софи.
Представям си я с пръстен и финансово осигурена завинаги. Всичко
мое ще бъде нейно. Тя ще бъде само моя. Бъдещето няма да
представлява мрачна стена, която не искам да поглеждам, а ще бъде
слънце и светлина, топлина и щастлив смях. Изобщо съвършенство…
Този копнеж засилва болката в сърцето ми.
Надигам се и нареждам:
- Хайде, чао на всички; трябва да измисля с какъв жест да я
спечеля обратно.
- Така те искам! - Рай ме тупва по рамото. - Само не й предлагай
да гледате „Стар Трек“!
Показвам му среден пръст и се запътвам към банята. В този миг в
стаята се втурва Брена и вместо поздрав, извиква:
- Скоти, да знаеш, че си голям кретен!
Въздържам се да попитам къде е Софи и как е тя.
- Наистина ли нареди на Джулс да купи билет за връщане на
Софи? Тя да не ти е слуга, че ще я отпращаш, когато ти скимне?
Вцепенявам се.
- Какви ги говориш?
- Софи те чула да казваш на Джулс да й купи билет за самолета,
ама не първа класа! Що за простотия?
- Олеле… - въздъхва Рай.
Не му обръщам внимание. Ушите ми звънтят. Сега разбирам защо
Софи се беше вбесила и обидила. За капак я оставих „на мира“, за да
се измъчва цяла нощ!
- Не говорех за нея, а за Дженифър, която вкара мръсника
Мартин в стаята на Джакс. Та Софи е всичко за мен!
- О! - слисва се Брена. - Разбрала е погрешно, и все пак… това не
оправя нещата.
- Защо?
- Защото е оставила бележка, че отива да поброди.
- Да… какво?
- Това е oт „Дънди Крокодила“ - сеща се Килиан. - Той
изчезваше да броди в пустошта.
- И къде ще броди?
- В Австралия. Самолетът й е в пет.
Само да я намеря тази прелестна и нелепо заблудила се Софи!
Трябва веднага да я открия и да я изненадам с трогателния жест, за
който говореше Килиан. Ще й обясня всичко. Може съвсем да се
скапя, но трябва да гo направя. За нея съм готов на всичко. Главата ми
ще се пръсне, затова я държа с две ръце.
- Имам нужда oт помощ, и то веднага - обръщам се към
момчетата и те стават.
- Казвай, Скоти!
- Намерете адвоката ми и билет за нейния самолет.
ххх

Софи
Казват, че оценяваме онова, което сме имали, чак след като гo
загубим. Не знам дали е така, но връзката ни с Гейбриъл е много
специална и малцина са онези, които имат щастието да се радват на
такава близост. Но… ето че седя в самолета и скоро ще отлетя надалеч.
Oт всички прибързани и необмислени неща, които съм правила, това
е черешката на тортата. Яд ме е и забивам нокти в дланите си.
Трябваше да се извиня на Гейбриъл. Не му обясних всичко докрай, а и
му наговорих какво ли не в желанието си да се защитя. Като изключим
няколко идиотски коментара, той не само заслужава обяснение, ами е
и най-прекрасният мъж на света. Искам да се грижа за него и да бъдем
винаги заедно.
Една жена минава по тясната пътека между седалките, бута ме с
дупето си и мимоходом се извинява. Това не е първа класа… Заплатата
ми е голяма и можех да си позволява малко разкош, но не и ако той не
седи до мен. Луксът загуби смисъл, след като Гейбриъл гo няма.
- Мамка му, мамка му, мамка му! - ругая, грабвам чантата си и
ставам. Мъжът, който седи до мен, ме поглежда учудено и сякаш съм
длъжна да му дам обяснение, уточнявам: - Трябва да свърша нещо.
Не е лесно да вървиш срещу потока oт пътници, които търсят
местата си и се настаняват. Все едно съм сьомга срещу течението.
Трябва да сляза. Трябва да намеря Гейбриъл.
Стюардесата ме спира.
- Проблем ли има?
- Няма проблем. Налага се да сляза.
Тя се вглежда в мен и пита:
- Госпожица Софи Дарлинг?
 -Да?
Усмихва се и вече не ме гледа въпросително, а - кой знае защо -
любезно и ме хваща под ръка.
- Веnе! Тъкмо ви търсех.
- Защо?
По дяволите, какво съм направила!
Пътниците ни зяпат.
После да разкажете всичко, ако извадят тейзър и ме арестуват!
Води ме в първа класа. Забавям крачка и… гo виждам. Елегантен, в
сив костюм с елек, с вратовръзка с цвета на син лед и с идеално
сресана гарвановочерна коса. Моят мъж. Очите му са присвити и не се
отлепват oт мен, сякаш се бои, че ще се обърна и ще избягам.
Олюлявам се oт прилив на радост и имам чувството, че ще се
разплача. Омаломощена съм и стюардесата ми помага да седна.
- Гейбриъл! Какво правиш тук?
Той повдига вежди.
- Търся те.
Господи, този глас! Плътен, отекващ, галещ. Толкова ми липсваше.
- Ти мразиш да летиш! Полетът е двайсет часа.
- Знам, но ти си по-важна.
Сърцето ми пърха и ми иде да скоча в скута му и да гo нацелувам,
ала казвам:
- Как така! Това е мъчение за теб.
Понечвам да стана, но той ме дръпва за ръката.
- Софи, трябва да поговорим. - Погледът му подсказва, че няма
да мога да гo разубедя. Сякаш изправен пред разстрел, Гейбриъл
изпъва рамене и вирва глава, но в погледа му съзирам болезнена
уязвимост. - Първо и най-важно: обичам те. Не съм гo казвал на друга
жена и няма да гo кажа. Живял съм достатъчно дълго, за да знам, че ти
си единствената за мен. Това е официален факт.
Щастието прелива в душата ми, но гo прекъсвам:
-Гейбриъл…
- Не съм свършил.
Видът му е трогателно решителен и едва сдържам усмивката си. Той
кимва и си поема дъх.
 - Понякога може да не казвам това, което трябва, и може да
обърквам всичко, но едно е сигурно - никога няма да спра да те обичам
или желая.
Примигвам с просълзени очи, а той изважда папка и ми я подава.
- За теб е.
- Какво е това?
- Завещанието ми. Оставям всичко на теб.
- Моля? Как така? Защо? - Говоря като картечница, а Гейбриъл
отговаря най-спокойно:
- Искам да имаш доказателство, че дори да не се омъжиш за мен,
животът ми е обвързан с твоя.
- Да се омъжа за теб? - промълвявам и усещам, че лицето ми
пламва.
Гейбриъл повдига вежди и ме поглежда учудено.
- Оставям ти всичко, а ти ме питаш това?
Другото няма значение, тъй като не си представям живота без него.
- Слънчице, отговори на въпроса.
- Да. Искам да гo направим. И желанието ми е да се случи
колкото може по-скоро. Ако, разбира се, ме искаш.
Зяпвам в пълно недоумение. Гейбриъл пак придърпва маншетите си.
- Ако ли пък не, няма да се отървеш oт мен току-така. Упорит
съм, когато силно желая нещо.
- Боже мой, изумена съм. Това да не е… Ти да не би да ми
предлагаш…
- Ами… да, но май не гo направих както трябва и пак Прецаках
всичко.
Прегръщам гo през врата и затварям устата му с целувка. Той
застива за миг и отвръща на целувката с такава страст, сякаш устните
ми са единственият източник на кислород.
Oт очите ми потичат сълзи. Гейбриъл целува сълзите и зашепва
мили думи, а позагрубелите му палци галят лицето ми.
- Нищо не си прецакал - усмихвам се и милвам косата му. - Ти си
съвършен и аз те обичам такъв, какъвто си.
Въздиша дълго, опрял чело в моето.
- Слава богу. Кажи ми гo пак.
Обгръща с ръце ханша ми и ме гледа с надежда.
 - Обичам те, Гейбриъл Скот.
Усмивката му е толкова очарователна, че не мога да не я вкуся.
- А сега, повтори, за да съм сигурен, че правилно съм чул.
- Обичам те, Гейбриъл Хелиос Скот!
Говоря високо и няколко пътници се засмиват. Гейбриъл се усмихва
до уши, сякаш е Коледа и е получил най-скъпия подарък.
- И аз те обичам Софи Бърборана Дарлинг. Повече, отколкото
можеш да си представиш.
Обсипвам гo с целувки, защото е до мен и защото е мой.
- Извинявай, че избягах и не ти обясних нищо. Нараних те, а не
исках.
- Милата ми Софи! - казва той между залповете oт целувки. -
Така и не мога да си обясня защо ти хрумна, че съм те уволнил! Ти си
моят живот. За мен няма радост, ако не си до мен.
Моят Гейбриъл! Ще бъда с него винаги и завинаги.
- Страхувах се, че ти си за мен много повече, отколкото аз за теб.
Не мислех с разума си… - Опитвам се да му обясня, а той кима и
казва:
- Аз също.
- Защо разговорите ни са толкова приятни, а караниците толкова
отвратителни?
Той гризва ухото ми и се засмива.
- Защото мразим да се караме и съответно жестоко се издънваме.
Ако трябва да избирам между скандал с теб и полиестерен костюм до
края на живота, обличам костюма.
- С полиестера шега не бива!
Гейбриъл се смее с долепени до шията ми устни и по тялото ми
пропълзяват приятни тръпки.
- Софи, искам да знам защо се запъти чак към Австралия? - пита
ме умислено и стомахът ми се свива oт угризение.
- Исках да избистря ума си.
- Това става с разходка. А не с прекосяване на планетата. -
Погледът му е леко укорителен, но изражението не скрива колко е
щастлив. - Да не би да искаш да ме измъчваш?
- Истинско мъчение е, когато съм далеч oт теб. Бях тръгнала да
слизам oт самолета, за да те потърся! И това е отговорът на въпроса. -
Плъзвам ръка под колана на панталоните му и Гейбриъл си поема
рязко дъх. - Знам по-добри начини за мъчение!
Слага ръка върху моята, задържа я и прошепва:
- Дарлинг, дръж се прилично.
Пръстите ми напипват издутината под ципа и я галят.
- Не мога да повярвам, че си се качил в самолет, който отива чак
в Австралия.
- Както казва Килиан, това е жестът, с който доказвам обичта си.
Какво повече oт това!
Целувам гo по рамото.
- Аз пък ще ти бутна, докато летим сред облаците. Това е моят
жест.
- Дарлинг, сексът в самолет е забранен.
- Тогава обещай, че ще мълчиш, докато ти духам.
Пръстите ми шарят по скута му и той едва сподавя надигащия се
стон.
- Софи, още не съм получил отговор - продължава Гейбриъл със
строгия тон, който толкова харесвам.
- Имаш предвид… предложението ли? Отговорът е „Да!“ А на
Хелоуин ще маскирам децата като принцеса Лея и Хан Соло!
Усмихва се щастливо и ме гледа толкова влюбено, че ми се завива
свят.
- Нямам търпение да ти направя бебета. Колкото до Хелоуин,
имам слабост към одеждите на Спок.
- Може да се издокараш като Хан Соло, а аз ще бъда заловената
принцеса Лея с малките златисти бикини!
- Обичам те толкова много! Срещата ни в онзи самолет беше
най-щастливата среща в живота ми.
Гушвам гo и казвам с щастлива усмивка:
- Ще се омъжа за теб!
- Софи Дарлинг, ще те обичам до последния си дъх!
- Ако взема фамилията ти, няма да бъда Дарлинг.
Той ме целува бавно, сластно и задържа езика си в устата ми. Това
ме възбужда и ми се завива свят.
- Ти винаги ще бъдеш моята скъпа, моята Дарлинг. Моята Софи
Дарлинг.
 ЕПИЛОГ
Гейбриъл
- Тази къща ще се казва „Кутия за обувки“! - провиква се Софи
oт терасата.
Има право, тъй като сградата наподобява дълъг правоъгълник с
лъскав дървен под, високи тавани и подвижни стъклени стени, през
които подухва приятен морски бриз. В сравнение със задушния
самолет, просторът на „кутията“ е истински рай. Пристанището на
Сидни блещука в здрача, отдясно се вижда известният мост, а ако
замижаш, и белите платна на операта.
Имам очи само за Софи, за усмихнатото й лице, за заобленото й и
загоряло oт слънцето тяло и за веещата й се на вятъра коса. Боядисала
я е в розово - това бил цветът на любовта и голямата страст. На мен ми
прилича на захарен памук, но онова, което знам за жените, ми
подсказва да не коментирам. Пък и нали обичам да сравнявам Софи с
лакомства, захарният памук й подхожда.
Прегръщам я и тя скланя глава на гърдите ми.
- Не мога да повярвам, че купи къща тук.
- Двайсет часа пътувах до Австралия и възнамерявам да
поотложа обратния полет.
- Полетът премина в чукане, така че двайсетте часа бяха повече
oт прекрасни.
Чудехме се как да пазим тишина и да внимаваме да не ни видят, но
сексът за сдобряване беше зашеметяващ. Толкова ми хареса, че ми иде
по-късно да предложа на Софи да се „позабавляваме“ на някое
обществено място. Целувам я по врата и казвам:
- Май ми мина страхът oт летене. На връщане ще продължим със
забранената дейност, та да се уверя, че наистина е така.
Софи притиска сладкото си дупе към слабините ми и палавникът я
поздравява.
 - Слънчице, чух, че вече има първа класа с баня. Интересно,
нали?
Вдигам полата й и предлагам:
- Какво ще кажеш за един душ?
- Ослепях, не искам да гледам! - дочувам гласа на Рай зад гърба
си и въздъхвам. - Защо ги поканих, Софи, защо!
- Защото ги обичаш и аз също ги обичам.
- Искам си стария Скоти - смее се Уип и когато се обръщам,
виждам, че всички стоят зад нас и ни гледат.
- Той напусна - заявява Джакс. - Сега имаме Гейбриъл. Гейбриъл
Похотливия!
Усмихвам се, защото май е прав.
- Джон, да знаеш, че и на теб ще ти се случи.
- Не се надявай.
Само ако знае какво изпуска!
Килиан и Либи сядат на дивана, а Брена раздава плодови коктейли.
Превзели са къщата, но не ми е неприятно, нито пък странно.
Чувствам се прекрасно.
Уип и Рай са донесли комплект малки барабани и кийборд. Джакс и
Килиан грабват китарите.
- Ще пеете, за да заслужите вечерята си ли? - питам ги.
Джакс намига на Софи.
- Ще пеем за нея. Тя е най-добрата домакиня на света.
Софи му изпраща въздушна целувка.
- Някакви желания? - пита Джакс.
Навеждам се и му пошепвам заглавието на песента, която искам да
чуя, като добавям:
- Oт мен за теб.
- А, не! Песента е oт мен за теб!
Сядам и придърпвам Софи в скута си. Не гo показвам често, но съм
ужасно горд - oт онези млади момчета, които трудно изкарваха
какъвто и да е свестен звук oт китарите и барабаните, моите приятели
се превърнаха в световноизвестни музиканти и творчеството им
обикаля света.
Софи сияе, защото засвирват „With a Little Help From My Friends“, а
аз пошепвам:
- „Бийтълс“ за радост.
Главата й е на рамото ми, а ръката на сърцето ми, когато казва:
- И за обич.
Затварям очи и се оставям на песента.
- Винаги за обич.