астна история за бягството на един мъж от лични и м] докато се опитва да спечели

невъзможното прошка и любов.

миеше ли той ябълковата градина? Опитвам се да проникна ц(<) ишс сини очи и да извадя
спомена:

\увах те много, Гейбриъл, една незабравима вечер. Но ти не помити 'h Л ще си ме спомниш, ако
те целуна. Спомни си моите устни, птоише /кин, ю заспах - единствената нощ сБеатриче! Ti ато,
Dante! Аз сьм пшо.чшil иче!

улия рязко пое дъх...

1 се наведе над нея и се потопи в кафявите очи с карамелени отблмсьцч т сустни устните и.
Всичко беше ново и все пак странно познато, ата, зъбите, нежната игра на езика.

и ако неговата Беатриче не беше халюцинация? Ако това беше тм' ят тъмноок ангел!

ие по-хубаво, отколкото Гейбриъл си го представяше, много по-хубано :ото в мечтите и

въображението му. Тя беше истинска.

>хновен от Данте и неговата муза Беатриче, авторът създава образа на шия секси учен -
професор Гейбриъл Емерсън, който е привлечен нимо от стеснителната Джулия. Чрез тяхната
връзка Гейбриъл поема /ване, което ще го принуди да разкрие мистерията на общото им з и да
се изправи срещу многобройните си демони. Непорочната я Мичел също си има своите черни
сенки и двамата стъпка по стъпка ■ един към друг, за да се справят заедно с тъмните си страни
и да it пътя, извеждащ ги от ада, в който са живели. Това сближаване е и ото им съблазняване, в
което има много нежност, романтика, гност и страст.

тт

1двейн Рейнард съблазнява читателите и отваря *ата им за

романтична и чувствена любов!
VT.KRAGOZOR.COM 978-954-771-310-9 16,00 лв.

С^^омантика и еротика, поднесени * с интелигентна пикантност

Як _____

© Sylvam Reynard, 2011 GABRIEL’S INFERNO

All rights reserved including the right of reproduction in whole or in part in any form.

This edition published by arrangement with The Berkley Publishing Group, member of Penguin Group
(USA) Inc.

© Вирджиния Александрова Крефт, превод © Иван Тодоров Домузчиев, дизайн на корица ©

Издателска къща КРЪГОЗОР, всички права запазени
София • 2013

ISBN 978-954-771-310-9

Силбейн Рейнард

Адът
П РЕВОД

Вирджиния Крефш

КРЪГОЗОР

ПРОЛОГ

Флоренция, 1283 г.

Поетът стоеше край моста и наблюдаваше приближаващата млада жена. Сякаш светът наоколо
замръзна в мига, в който забеляза големите й тъмни очи и изящните къдрици на кестенявите й
коси.

В първия момент не я позна. Красотата й спираше дъха, движенията й бяха уверени и

грациозни. После нещо в лицето и фигурата й му напомни за момичето, в което бе влюбен
преди много години. Пътищата им се разделиха и той дълго страда за нея, неговия ангел,
неговата муза, любимата му Беатриче. Без нея животът му беше самотен и жалък.

яви се твоето блаженство...“

Когато го наближи в компанията на придружителките си, той се поклони галантно, макар да не

очакваше, че ще бъде забелязан. Тя беше съвършена и недосегаема, тъмноок ангел в сияйно-бели
одежди, докато той бе стар, невзрачен и уморен от живота.

Почти го бе отминала, когато сведените му очи съзряха една от пантофките й - пантофка, която
спря точно пред него. Сърцето му започна бясно да тупти, докато чакаше с притаен дъх. Мек и
нежен глас нахлу в спомените му, щом тя приветливо го заговори. Очите му с удивление
срещнаха нейните. Години наред бе копнял за този миг, дори го бе сънувал, но никога не си бе
представял, че ще я срещне по такъв случаен начин. И никога не бе дръзвал и да се надява, че ще
бъде тъй мило приветстван.

Напълно объркан, смотолеви нещо шеговито и си позволи дори усмивка, на която неговата муза
десетократно отвърна. Любовта му към нея се умножи, изпълни и изду сърцето му, което
пламна като пъкъл в гръдта му.

Уви, разговорът им бе твърде кратък и скоро тя заяви, че трябва да тръгва. Той коленичи пред
нея, докато възлюбената му го отминаваше, а после се изправи, за да съзерцава отдалечаващата
й се фигура. Радостта му от срещата им се помрачи от внезапно изпълнилата го тъга, докато се
питаше дали някога ще я види отново...

—1—

- ...Мис Мичел?

Гласът на професор Гейбриъл Емерсън прекоси семинарната зала до седящата в дъното

привлекателна, тъмноока млада жена. Потънала в мислите си, или увлечена в превода, тя седеше
с приведена глава и усърдно драскаше нещо в тетрадката си.

Десет чифта очи се обърнаха към нея, към бледото й лице и дългите мигли, към тънките й бели
пръсти, стиснали здраво писалката. Десет чифта очи се насочиха обратно към професора, който,
застанал напълно неподвижно, се бе намръщил. Язвителното му изражение рязко
противоречеше на общата симетрия на чертите му, на големите изразителни очи и плътни
устни. Притежаваше сурова красота, но в този момент изписаната по лй-цето му строгост по-
скоро разваляше приятното въздействие на външния му вид.

- Ъхъм.

Едно сдържано покашляне от дясната й страна привлече вниманието й и тя учудено погледна

седящия до нея широкоплещест младеж. Той се усмихна и подчертано извърна очи към
професора, намиращ се в предната част на залата. Тя бавно проследи погледа му, който я изведе
до чифт гневни, пронизващи сини очи. Звучно преглътна.

- Очаквам отговор на въпроса си, мис Мичел. Ако благоволите да се присъедините към нас.

Гласът му бе леден също като очите му.

Останалите студенти се размърдаха по местата си, разменяйки си скришно погледи, с които се

питаха „Какво пък му стана на тоя?!“, но всички мълчаха. (Тъй като е всеизвестно, че
студентите не са склонни да спорят с професорите си за каквото и да е, камо ли да се държат
грубо с тях.)

Младата девойка бавно отвори и затвори уста, прикована от тези немигащи сини очи. Нейните
бяха широко отворени като на изплашен заек.

- Дали английският е майчиният ви език?

Във въпроса му прозвуча очевидна насмешка.

Вдясно от него седеше млада жена с гарвановочерни коси, която се опита да задуши смеха си,
превръщайки го в неубедителна кашлица. Всички се извърнаха отново към изплашения заек,
който се изчерви, и свеждайки глава, най-сетне се измъкна от пронизващия поглед на
професора.

- След като явно мис Мичел в момента присъства на някакъв паралелен семинар, провеждащ се
на чужд език, може би някой друг ще бъде така любезен да отговори на въпроса ми?
Красавицата вдясно очевидно изгаряше от нетърпение да го направи. Обръщайки се към него,
цялата грейна, докато отговаряше изчерпателно и артистично жестикулираше, цитирайки Данте
в оригинал на италиански. Когато приключи, се усмихна ехидно към края на залата, а после
въздъхна и продължи да зяпа професора. Приличаше на животинче, което се е метнало на пода
но гръб и се отърква в крака му, за да покаже, че завинаги ще бъде неговият домашен любимец.
(Не че това би му харесало.)

Професорът едва забележимо се намръщи, без да се обръща конкретно към някого, и се завъртя
с гръб, за да пише по дъската. Очите на изплашеното зайче се насълзиха. Девойката продължи
да драска в тетрадката си, но за щастие не се разплака.

Няколко минути по-късно, докато професорът монотонно разясняваше конфликта между

гвелфите и гибелините1, малка сгъната на квадрат хартийка се приземи върху италианския
речник на изплашения заек. Първоначално тя не я забеляза, но едно леко покашляне отново
привлече погледа й към добре изглеждащия младеж до нея, който този път се усмихна по-
широко, почти топло, и погледна надолу към бележката.

Тя я видя и премигна. Внимателно наблюдавайки гърба на професора, който в момента

очертаваше безкрайни кръгове около безкрайни думи на италиански, скри хартийката в скута си
и и разгърна безшумно.

Емерсън е задник.

Никой не я бе забелязал, защото само съседът й гледаше към нея. След като я прочете, друг вид
руменина обагри лицето й -два розови облака по извивката на скулите й. Усмихна се. Не
дотолкова, че да разкрие зъби, да образува трапчинка или бръчица, но все пак бе усмивка. Тя
повдигна големите си очи към младежа до нея и стеснително го погледна. Широка и
дружелюбна усмивка се разля по лицето му.

- Нещо смешно, мис Мичел?

Кафявите й очи се разшириха от ужас. Усмивката на новия й приятел в миг се изпари, когато
той се обърна към професора. Този път й хрумна нещо по-добро от това да погледне в студените
му сини очи. Наведе глава и започна да хапе напред-назад пълна-та си долна устна.

- Вината беше моя, професоре. Просто я попитах на коя страница сме в момента - застъпи се за
нея приятелски настроеният й съсед.

- Това едва ли е уместен въпрос за един докторант, Пол. Но след като питаш, започнахме
първата песен. Вярвам, че ще може да я намериш и без помощта на госпожица Мичел. О и,
госпожице Мичел? - конската опашка на изплашеното зайче едва ли някога бе треперила така,
както в този момент, когато повдигна очи. - Елате в кабинета ми след часовете.

-2-

В края на лекцията Джулия Мичел набързо прибра бележката от скута си в италианския речник,
между страниците при думата asino2.
- Съжалявам за случилото се. Аз съм Пол Норис.

Дружелюбният й съсед протегна грамадната си лапа. Тя леко

я стисна, а той с почуда забеляза колко малка е нейната в сравнение с неговата. Би могъл да я
нарани дори с едно по-силно свиване на дланта си.

- Здравей, Пол. Аз съм Джулия. Джулия Мичел.

- Приятно ми е да се запознаем, Джулия. Съжалявам, че професорът се държа като лайно. Не

знам какво му стана.

Пол натовари предпочитаното му звание с немалка доза сарказъм.

Джулия леко се изчерви и се наведе обратно над книгите си.

- Нова ли си? - продължи да упорства той, накланяйки леко глава, сякаш искаше да улови
погледа й.

- Тъкмо пристигнах от университета „Сейнт Джоузеф“.

Той кимна, сякаш името му говореше нещо.

- И сега караш магистратура?

-Да.

Тя посочи с ръка към предната част на залата.

- Вероятно не си пролича, но съм тук, за да се специализирам върху Данте3.

Пол изсвири през зъби.

- Значи си тук заради Емерсън?!

Тя кимна и той забеляза, че вената на врата й леко започна да пулсира вследствие на ускореното
й сърцебиене. След като не можа да си го обясни, той не обърна специално внимание на това.
Но един ден щеше да си го припомни.

- С него не се работи лесно, затова и няма много студенти. Ръководител е на дисертацията ми, а
също и на Криста Петерсън, която вече срещна.

- Криста?

Джулия въпросително го погледна.

- Кифлата отпред. Тя е другият докторант, но целта й всъщност е да стане бъдещата г-жа

Емерсън. Едва е започнала, а вече му пече бисквитки, виси в кабинета му, оставя му съобщения
по телефона. Просто невероятно.
Джулия отново кимна, но не каза нищо.

- Явно не е наясно със строгия кодекс на университета в Торонто, който изключва връзки между
преподаватели и студентите им.

Пол обърна очи и бе награден с една много красива усмивка. Помисли си, че ще трябва да се
погрижи Джулия Мичел да се усмихва по-често. Но засега това трябваше да бъде поотложено.

- По-добре върви. Професорът искаше да те види след часовете и ще те чака в кабинета си.

Джулия бързо напъха нещата си в опърпаната раница, която носеше още от първата си година в
гимназията.

- Ъм, не знам къде е кабинетът му

- Като излезеш оттук, тръгни наляво, после завий отново наляво. Неговият кабинет е ъгловият в
края на коридора. Успех, и до следващия час, ако не се засечем по-рано.

Тя се усмихна с благодарност и излезе от семинарната зала.

Когато стигна, видя, че вратата на кабинета е открехната. Застана смутено пред нея, чудейки се
дали първо да почука, или направо да надзърне. След кратък размисъл избра първото. Изпъна
рамене, пое дълбоко дъх, задържа го и намести кокалчетата на пръстите си, за да почука, когато
чу:

- Съжалявам, че не ти върнах обаждането, бях в час - изплющя гласът му, сърдит и твърде
фамилиарен. След кратка пауза продължи: - Защото беше първият семинар за семестъра, идиот
такъв, и защото последния път, когато говорих с нея, беше добре!

Джулия мигновено отстъпи. Изглежда говореше с някого по телефона, крещейки. Тя не искаше

да навика и нея, така че реши да се изниже и да се оправя по-нататък с последствията. Но точно
в този момент едно сърцераздирателно ридание се изтръгна от гърлото му и връхлетя слуха й. И
от това тя не можа да избяга.

- Разбира се, че исках да съм там! Обичах я. Разбира се, че исках да съм там.

Още едно ридание прозвуча зад вратата.

- Не знам кога точно ще пристигна, кажи им, че идвам. Веднага отивам на летището, но не знам
какъв полет ще успея да хвана толкова скоро.

Замълча.

- Знам. Предай им, че съжалявам. Съжалявам...

Гласът му се задави от тих, разтърсващ плач и Джулия чу, че оставя слушалката.

Без да се замисля, предпазливо надникна през вратата.

Тридесет и няколко годишният професор седеше с подпрени на бюрото лакти и плачеше,
заровил дългите си пръсти в косата. Тя видя широките му треперещи рамене, чу мъчителните и
скръбни ридания, разкъсващи гърдите му, и изпита състрадание.

Прииска й се да отиде при него, да му предложи утехата си и съчувствието си, да обвие ръце
около шията му и да го прегърне.

Искаше й се да приглади косата му и да му каже, че съжалява. За миг си представи усещането да

избърше сълзите от сапфирените му очи, да срещне нежния им поглед. Помисли си дали да не
го целуне леко по бузата, за да го увери в съпричастността си.

Но, като го гледаше да плаче така, сякаш сърцето му е разбито, замръзна на място, неспособна
да направи нищо от това, което мислеше. Когато най-накрая осъзна къде се намира, бързо се
измъкна през вратата и като извади някакъв случаен лист от раницата си, написа:

Съжалявам...

Джулия Минел

После, без да знае какво точно да направи с него, го защипа с вратата, докато тихо я затваряше.

***

Стеснителността не беше толкова характерна за Джулия. Най-доброто й качество и това, което

най-добре я дефинираше, беше състрадателността, черта, която не беше наследила от
родителите си. Баща й, който беше свестен човек, бе склонен към строгост и твърдост.
Покойната й майка не изпитваше състрадание към никого, дори към собственото си дете.

Том Мичел не беше много разговорлив, но хората го познаваха и общо взето, харесваха. Беше
пазач в университета „Съскуаха-на“ и шеф на пожарната команда в Селинсгроув Бъроу, Пенсил-
вания. Тъй като всички там бяха доброволци, биваха ангажирани по всяко време. Той
изпълняваше ролята си гордо и всеотдайно, което означаваше, че рядко си беше у дома, дори и
когато не го викаха по спешност. В същата тази вечер, вечерта на първия й семинар, той й се
обади от Пожарната, доволен, че най-накрая е решила да си вдигне мобилния телефон.

- Как е там горе, Джулс? - гласът му, не точно нежен, но все пак успокоителен, я затопли като
одеяло.

Джулия въздъхна.

- Добре е. Първият ден беше... интересен, но хубав.

- Добре ли се отнасят с теб тези канадци?

- О, да. Много са мили.

„Американците са копелета. Добре де, един от тях...", си каза тя наум.

Том прочисти един-два пъти гърлото си и Джулия затаи дъх. От години опит знаеше, че му
предстоеше да каже нещо важно. Чудеше се какво ли може да бъде.

- Миличка, Грейс Кларк почина днес.

Джулия мигновено се изправи в двойното си легло и се втренчи в празното пространство.

- Чу ли какво ти казах?

- Да. Да, чух.

- Ракът й се е върнал. Мислеха, че е добре. Но се е върнал и когато го откриха, вече е бил в

костите и в черния й дроб. Ричард и децата са доста разтърсени.

Джулия прехапа устни и задуши едно ридание.

- Знаех си, че ще го приемеш тежко. Беше ти като майка, а Рейчъл ти беше толкова добра
приятелка в гимназията. Чувала ли си я напоследък?

- Ъм, не. Не съм. Защо не ми е казала?

- Не знам кога точно са разбрали, че Грейс отново е болна. Отбих се днес по-рано да ги видя как
са, а Гейбриъл дори не беше там, за което му бяха доста ядосани. Не знам какво го очаква, като
пристигне. Има много вражда в това семейство.

Том леко изруга.

- Ще изпратиш ли цветя?

- Предполагам. Не съм много добър в тези неща, но ще помоля Деб, ако може, да ми помогне.

Деб Лънди беше приятелката на Том. Когато чу името й, Джулия завъртя очи, но запази
негативната реакция за себе си и не коментира.

- Попитай я, моля те, дали би могла да изпрати и нещо от мен. Грейс обичаше гардении. И нека
тя надпише картичката.

- Добре. Имаш ли нужда от нещо?

- Не, добре съм.

- Трябват ли ти пари?

- Не, татко. Стипендията ще ми стигне, ако съм внимателна с разходите.

Том замълча и още преди да си отвори устата, тя вече знаеше какво й предстои да чуе.

- Съжалявам за Харвард. Може би догодина.

Джулия изправи рамене и се насили да се усмихне, въпреки че баща й не можеше да я види.

- Може би. Ще се чуем по-нататък.

- Чао, миличка.

На следващата сутрин Джулия вървеше малко по-бавно по пътя за университета, слушайки

музика от айпода си за фон. Обмисляше съболезнователен имейл за Рейчъл, като го пишеше и
иренаписваше наум.

Септемврийският бриз в Торонто беше топъл и й харесваше. Харесваше й да бъде в близост до

езерото. Харесваха й слънцето и приветливостта на хората. Допадаха й тесните и чисти улици.
Радваше се на това, че се намира в Торонто, а не в Селинсгроув или Филаделфия и че е на
стотици километри от него. Силно се надяваше да си остане така.

Все още пишеше наум писмото за Рейчъл, когато влезе в катедрата по Италианистика, за да
провери пощенската си кутия. Някой я докосна по лакътя и се скри от зрителното й поле.
Джулия извади слушалките от ушите си.

- Пол... здравей!

Пол й се усмихна и я погледна от известно разстояние. Джулия беше нисичка, особено с кецове,
и главата й едва достигаше гърдите му.

- Как мина срещата ти с Емерсън?

Усмивката му изчезна, а в погледа му се появи загриженост.

Джулия прехапа устни - невротичен навик, от който трябваше да се отърве, но никак не

успяваше, вероятно защото го правеше съвсем несъзнателно.

- Ами, не отидох.

Пол затвори очи, отметна назад глава и тихо изохка.

- Това... не е добре.

Джулия се опита да обясни случилото се.

- Вратата на кабинета му беше затворена. Не съм сигурна, но мисля, че говореше по телефона...

Така че му оставих бележка.

Пол забеляза как изящно извитите й вежди се сключиха и издадоха напрежението й. Изпита
съжаление към нея и изруга професора наум за това, че умееше да бъде така язвителен. Тя
изглеждаше чувствителна и лесно ранима, а с отношението си Емерсън често несъзнателно
успяваше да засегне студентите. Така че Пол твърдо реши да й помага.

- Ако е говорил по телефона, не би искал да бъде прекъсван, нека се надяваме, че е станало

точно така. В противен случай, бих казал, че си направила нещо доста рисковано.

Той се изправи в цял ръст и небрежно сви рамене.

- Кажи ми, ако отпаднеш, и ще видя какво мога да направя. Мога да понеса да крещи на мен, но
не ми се иска да вика по теб.

„Защото дори от вида му ще умреш от ужас, Изплашено зайче.1'1'

Джулия сякаш искаше да каже нещо, но си замълча. Усмихна се леко и кимна в знак на
благодарност. После пристъпи към пощенските кутии и изпразни своята.

Повечето рекламни материали. Няколко брошури от катедрата, включително едно съобщение за

отворена лекция, която щеше да изнесе професор Гейбриъл О. Емерсън на тема „Сладострастие
в „Ад“ на Данте: смъртният грях срещу Азът“. Джулия прочете няколко пъти заглавието, преди
да го осмисли, и когато успя, издаде едно тихичко „хм“ под носа си.

Направи същото, когато видя второто съобщение, според което лекцията на професора се
отменяше за по-късна дата. Изсум-тя и когато видя трето съобщение, което пък осведомяваше,
че всички семинари, ангажименти и срещи на професор Емерсън са отменени до следващо
известие.

Продължи да издава същите звуци и когато забеляза в пощенската си кутия сгъната на квадрат
лист хартия. Отвори го и прочете:

Съжалявам...

Джулия Мичел

Сумтеше и хъмкаше, докато размишляваше какво може да означава това - да намери бележката
в пощенската си кутия на следващия ден, след като я беше оставила на вратата на професор
Емерсън. Но когато обърна листа, хъмкането, както и сърцето й спряха, защото прочете
следното:

Емерсън е задник.

Навремето вследствие на подобна разтърсваща случка Джу-I и н би се хвърлила на земята в

ембрионална поза и вероятно би останала завинаги така, но на двадесет и три годишна възраст
пече бе замесена от по-кораво тесто. Така че вместо да стои там и да размишлява над това как
кратката й академична кариера то-ку-що се е сгромолясала в пламъци, редуцирайки се до
купчина прах в нозете й, тя спокойно си свърши работата в университета и се прибра вкъщи.

Потискайки всички мисли за кариерата си, Джулия направи четири неща.

Първо, взе малко пари от скрития запас, намиращ се прак-I ично в прозрачна пластмасова кутия
под леглото й. Второ, оти-le до най-близкия магазин за алкохол и си купи една много roil яма
бутилка евтина текила. Трето, прибра се и написа дълъг и съболезнователен имейл на Рейчъл,
като умишлено не спомена-иаше къде се намира и какво прави. Затова и предпочете да го
изпрати от акаунта си в gmail, вместо от университетския. Чет-III,рто, отиде на шопинг. Тази
постъпка бе по-скоро сантимента-нен и съкрушителен поклон, едновременно в чест на Рейчъл и
на I рейс, които толкова обичаха скъпите вещи. В действителност Джулия беше твърде бедна, за
да може да си позволи такъв тип пазаруване.
Докато вървеше бавно покрай красивите витрини на Блур ( трийт, си мислеше за старата си
приятелка, за жената, която бе и риела като своя майка. Застана пред магазина на „Прада“ и си
припомни единствения път, в който Рейчъл я беше извела, за да си купи маркови обувки. Все
още пазеше онези черни обувки на високи токчета от „Прада“, лежащи в кутията си някъде в
дъното на килерчето й. Бяха обувани само веднъж, в нощта, в която разбра, че е измамена, и
макар че искаше да ги унищожи, също както направи и с роклята си, не успя да го стори. Рейчъл
й ги беше купила като подарък за „добре дошла у дома“, без изобщо да подозира какво всъщност
я очакваше там.

После стоя цяла вечност пред витрините на „Шанел“ и плака, спомняйки си Грейс. Как винаги я
посрещаше с прегръдка и целувка, когато й идваше на гости. Как, когато майка й почина при
трагични обстоятелства, Грейс й каза, че я обича и ако й позволи,

с радост ще й бъде като приемна майка. Как Грейс беше по-добра майка, отколкото Шарън
някога е била, за срам на Шарън и за съжаление на Джулия.

А когато сълзите й пресъхнаха и магазините вече затвориха, Джулия бавно се запъти към
апартамента си, самообвинявайки се, че е била недостойна приемна дъщеря, лоша приятелка и
безчувствена глупачка, която не можа дори да провери дали листът е чист, преди да се подпише
с името си и да го остави на някого, чиято обична майка току-що е починала.

„ Какво ли му е минало през ума, когато е намерил бележката?, подкрепена от две-три чашки
текила, Джулия реши да си зададе няколко прости въпроса. И какво ли си мисли сега за мен?"

Помисли си дали да не си събере нещата и да се качи на автобуса в Грейхаунд, който отиваше

до родния й град Селинсгро-ув, само и само за да не се наложи да се изправя очи в очи с него.
Беше я срам, че не се досети за кого говореше той по телефона в този ужасен ден. От друга
страна, изобщо не предполагаше, че ракът на Грейс се е върнал, още по-малко, че е починала.
Освен това беше разстроена от сблъсъка с професора. Враждебността му беше потресаваща, но
още по-потресаващо бе лицето му, докато плачеше. Единственото, за което мислеше в този
ужасен момент, бе желанието й да го утеши и това желание й попречи да осъзнае причината за
скръбта му

Не беше достатъчно, че сърцето му бе покосено от новината за смъртта на Грейс, при това без
да има възможността да се сбогува с нея и да й каже, че я обича. Не беше достатъчно, че някой,
вероятно брат му Скот, му се беше нахвърлил, затова че не си е бил у дома. Не, след като бе
съсипан от мъка, плачещ като дете, трябваше, докато отваря вратата си, за да изхвърчи към
летището, да открие и прекрасната й утешителна бележка. И това, което Пол бе написал на
обратната страна.

„Чудесно. “

Джулия дори се изненада, че професорът не я бе изключил на секундата от курса.

„Може би си ме спомня.“ Следващата чашка текила не само й отне способността да формулира

изречението докрай, но я стовари, лишена от всякаква мисъл, на пода.

Две седмици по-късно, като отвори пощенската си кутия в катедрата, Джулия се почувства с
една идея по-добре. Да, беше се чувствала като осъдена на смърт без право на помилване. Не, тя
не заряза университета и не се прибра у дома.

Вярно, че се изчервяваше като ученичка и беше болезнено срамежлива. Но също така бе

упорита. Непреклонна. И много искаше да изучава Данте. Така че, ако отмяната на смъртната
присъда изискваше въвличане на съучастник, то тя би го направила.

Само че не бе споделила този факт с Пол. Все още.

- Джулиан? Би ли дошла за малко? - повика я г-жа Джен-кинс, симпатичната възрастна

администраторка, и Джулия по-корно се запъти към бюрото й.

- Да си имала някакъв проблем с професор Емерсън?

- Аз... ъъ... ами не знам.

Джулия пламна и започна ожесточено да дъвче вътрешната страна на бузата си.

- Сутринта получих два спешни мейла от него, с които ме моли да насроча среща с теб веднага
щом се върне. Това по принцип не влиза в задълженията ми. Обикновено преподавателите
предпочитат сами да си уреждат този тип ангажименти. По някаква причина обаче той настоява
аз да уговоря срещата му с теб и да я отбележа в твоята папка.

Джулия кимна и извади тефтера от раницата си, като усилено се опитваше да не мисли за
нещата, които професорът вероятно е казал по неин адрес в тези мейли.

Мисис Дженкинс я изгледа очаквателно.

- Тогава утре?

- Утре? - пребледня Джулия.

- Пристига тази вечер и иска да се срещнете утре следобед в 16 ч. в кабинета му Можещ ли да

отидеш? Трябва да му потвърдя.

Джулия кимна и си отметна часа в тефтера, сякаш беше необходимо да го запише.

- Не спомена причината, но каза, че било важно. Чудя се какво ли има предвид... - отбеляза
безучастно мисис Дженкинс.

Джулия приключи ангажиментите си в университета и се прибра вкъщи, за да си стяга багажа с

помощта на сеньорита Текила.

На следващата сутрин повечето й дрехи бяха събрани в два огромни куфара. Тъй като не
желаеше да признае изцяло своето поражение пред себе си (или пред текилата), не опакова
всичките си вещи и се озова седнала, като въртеше тревожно палци. И направи единственото,
което един себеуважаващ се, бездействащ студент би направил в подобна ситуация (освен да се
напие с други бездействащи студенти) - почисти апартамента си.
Това не й отне много време. Когато приключи, всичко беше в идеален ред, изрядна чистота и
свежата миризма на лимон. Не без известна гордост Джулия огледа постижението си и с високо
вдигната глава спретна раницата си.

През това време Емерсън препускаше през залите на катедрата, а след него оставаха объркани
студенти и колеги. Беше в отвратително настроение и никой не смееше да го заговори.

Последните дни така или иначе беше в лошо настроение, но стресът и липсата на сън бяха
изострили още повече напрегнатото му състояние. Беше прокълнат от боговете на Еър Канада,
вследствие на което на връщане от Филаделфия трябваше да седи до един баща с двегодишно
дете. Докато бащата спеше, по-хърквайки, детето се разрева и напишка (и върху Емерсън). В
сумрака на самолета, докато попиваше урината от панталоните си марка „Армани“, професорът
се замисли върху необходимостта от принудително национално стерилизиране на немарливите
родители.

Джулия пристигна точно навреме за срещата си с професор Емерсън и с радост завари вратата
му затворена. Въодушевлението й бързо се изпари, когато установи, че професорът е вътре и
крещи на Пол.

Когато десет минути по-късно младежът излезе, все още държащ се на крака, но видимо
треперещ, Джулия обърна очи към аварийния изход. Само пет стъпки и щеше да е свободна и да
тича по стълбите зад вратата, за да избяга от полицията, активирайки фалшива пожарна аларма.
Вариантът беше изкусителен.

Пол улови погледа й и поклати глава, като измърмори няколко подбрани ругатни по адрес на
професора. После се усмихна и я попита:

- Искаш ли да излезем някой ден на кафе?

Джулия го погледна изненадано: Заради предстоящата среща не беше съвсем на себе си, така че
се съгласи, без много да му мисли. Пол се усмихна и се приведе към нея.

- Би било по-лесно, ако имам телефона ти.

Тя се изчерви и припряно извади лист хартия, провери дали има нещо от обратната страна и
набързо надраска номера на мобилния си телефон.

Той го погледна и я потупа по рамото.

- Дай му да разбере, Заек.

Джулия не успя да го попита защо си мисли, че прякорът й е или трябва да бъде „Заек“, тъй като
в този момент един приятен, но нетърпелив глас вече я викаше.

- Мис Мичел. Сега!

Тя влезе и застана неуверено с гръб към вратата.

Професор Емерсън изглеждаше уморен. Имаше тъмни кръгове под очите и беше много блед,
което го правеше да изглежда по-слаб. Докато задълбочено преглеждаше някаква папка, езикът
му бавно облиза долната устна.

Джулия наблюдаваше като хипнотизирана чувствените му устни. С огромни усилия успя да

откъсне очи от тях, за да ги насочи към очилата на професора, които до този момент не бе
забелязала, вероятно ги носеше само когато очите му бяха уморени. Очите му бяха само отчасти
скрити от тъмните „Прада“ очила. Черните рамки рязко контрастираха с топлото кафяво на
косата и със сините му очи и превръщаха очилата в основен акцент на лицето му. В този миг
Джулия осъзна, че никога не бе виждала по-привлека-гелно изглеждащ професор, но и никога
не бе виждала професор, който да е така добре сложен. Би могъл да се появи в рекламна
кампания на „Прада“, нещо, което нито един професор не бе правил.

(Защото, трябва да се отбележи, университетските преподаватели не са особено известни с

вкуса си към модата и дизайна.)

Познаваше го твърде добре и знаеше, че е човек на настроения. Познаваше го твърде добре, за да

знае, че поне напоследък е станал почти фанатик на тема учтивост и благоприличие. Знаеше, че
вероятно би могла да седне на един от удобните му кожени фотьойли, без да чака специална
покана, особено ако си я спомняше. Но начинът, по който се обърна към нея, я прикова на
място.

- Моля седнете, мис Мичъл - каза той с твърд и студен глас, посочвайки към един доста
неудобно изглеждащ метален стол.

Джулия въздъхна и се запъти към коравия стол, поставен пред една от масивните, пълни с
книги, етажерки. Искаше й се да й бе разрешил да седне където си избере, но предпочете да не
го занимава с дреболии.

- Преместете стола пред бюрото ми, няма да си кривя врата, за да ви гледам.

Тя стана и премести стола, като от притеснение изпусна раницата си на пода. Джулия трепна и
се изчерви от глава до пети, когато няколко предмета, включително и един тампон се изръ-сиха
на пода. Тампонът се търкулна и спря на косъм от кожената чанта на професора.

„Може би няма да го забележи, преди да съм си тръгнала. “

Тя смутено се наведе и започна да прибира останалите си вещи. Тъкмо приключи, когато

старата й раница се разпра и цялото й съдържание се изсипа шумно на пода - листа, писалки,
айпод, мобилният й телефон и една зелена ябълка, която се търкулна върху красивия персийски
килим на професора.

„О, богове на всички студенти и вечни несретници, моля, убийте ме, сега!“

- Да не би да сте клоун, мис Мичел?

Гръбнакът й настръхна от сарказма и тя го погледна. Изражението на лицето му едва не я

накара да избухне в сълзи.
Как може някой с ангелско име4 да бъде толкова жесток? Как може един така мелодичен глас да
бъде толкова рязък? За миг тя се изгуби в леденосините му очи, копнеейки за времето, когато я
гледаха толкова мило. Но вместо да се поддаде на отчаянието си, тя пое дълбоко дъх и реши, че
е по-добре да го приеме такъв, какъвто е сега, макар това за нея да беше тежко и болезнено
разочарование.

Джулия безмълвно поклати глава и продължи да прибира нещата си в скъсаната раница.

- Когато задавам въпрос, очаквам отговор. Досега трябва да сте го разбрали - натърти той и й
хвърли бърз поглед, а после отново се върна към папката, която държеше в ръцете си. - Или
може би не сте толкова умна?

- Моля да ме извините, д-р Емерсън.

Изненада се от гласа си. Беше нежен, но твърд. Не беше си-гурна откъде й дойде смелостта, но
за всеки случай мислено благодари на боговете, че са й се притекли на помощ.

- Професор Емерсън - отсече той, - доктор може да е всеки. Дори хиропрактикантите и

педикюристите могат да се наричат с титлата „доктор“.

Опомнила се, Джулия се опита за закопчае ципа на скъсаната си раница, но се оказа, че и той се
е развалил. Затаила дъх и проклинайки наум, започна да се мъчи да го поправи.

- Бихте ли спрели да се залисвате с това жалко и противно подобие на чанта? И седнете на стола
като човешко същество!

Джулия усети, че професорът е повече от ядосан, така че остави жалкото подобие на пода и
тихо седна на неудобния стол. Скръсти ръце, за да не ги кърши непрекъснато, и зачака.

- Вероятно сте убедена, че сте някакъв клоун. Сигурно мислехте, че това беше смешно.

Той хвърли към нея лист хартия, който ефирно се приземи върху кецовете й. Навеждайки се към
него, видя, че е копие от онази ужасна бележка, която му остави в деня, в който Грейс почина.

- Позволете да обясня. Беше грешка. Не бях написала и двете...

- Извиненията ви не ме интересуват! Извиках ви в кабинета ми, а вие не дойдохте, така ли е?

- Но вие говорехте по телефона, вратата беше затворена и...

- Вратата не беше затворена!

Подхвърли й нещо, което приличаше на визитна картичка.

- Предполагам, това също трябваше да бъде забавно?

Джулия вдигна картичката и ахна. Беше малка съболезнова-

телна картичка, от рода на тези, които се прикрепят към букетите цветя.

Много съжалявам за загубата ви.

Моля приемете искрените ми съболезнования.

С обич,

Джулия Мичел

Тя погледна към него и видя, че вече беше не просто ядосан, а направо бесен. Запримига,
опитвайки се да намери точните думи, с които да обясни.

- Не е това, което си мислите. Исках да кажа, че съжалявам

и...

- Не го ли направихте вече с бележката, която ми оставихте?

- Но това беше до семейството ви, което...

- Не се забърквайте със семейството ми!

Професорът се облегна назад и свали очилата, за да разтрие лицето си с ръце.

Джулия бе изтръгната от царството на изненаданите и запокитена в страната на невярващите.

„Никой не бе обяснил." Той бе разтълкувал картичката й напълно погрешно и никой не му бе
разяснил. С прцсвит стомах започна да се чуди какво ли означава това.

Без да подозира за естеството на притесненията й, професорът с херкулесови усилия сякаш се

успокои, затвори папката и я хвърли с презрение на бюрото си. После я погледна.

- Виждам, че сте дошли тук благодарение на стипендия, за да изучавате Данте. Аз съм

единственият професор в тази катедра, който понастоящем ръководи научни изследвания в тази
област. Поради тази причина - каза той и посочи с жест между двамата -това няма да
функционира. Ще трябва да смените темата и да си намерите друг ръководител. Да се
прехвърлите в друга катедра, или още по-добре - в друг университет. Веднага ще информирам
директора на програмата ви за решението си. Сега, ако ме извините...

Той се завъртя на стола към лаптопа си и започна ожесточено да пише.

Джулия се почувства като ударена от гръм. Докато седеше и се опитваше да осмисли не само
тирадата, но и заключението му, без дори да си направи труда да я погледне, професорът каза:

- Това е всичко, мис Мичел.

Тя реши да не спори с него, тъй като би било безсмислено. Все още зашеметена, Джулия се
изправи на крака и вдигна оскърбителната си раница, прегърна я някак несигурно и, досущ като
зомби, напусна кабинета му.

Когато излезе от сградата и пресече от другата страна на Блур Стрийт, Джулия разбра, че е
избрала неподходящ ден да излезе без яке. Температурите бяха паднали и валеше като из ведро.
Само след няколко крачки тънката й блуза с дълъг ръкав беше подги-знала. Не се беше сетила да
си вземе и чадър, така че се наложи да приеме, че ще трябва да извърви разстоянието от три
дълги пресечки сред дъжд, студ и вятър, за да се добере до апартамента си.

„О, богове на лошата карма и на гръмотевичните бури, смилете се над мен! “

Докато вървеше, осъзна, че жалкото и противно подобие на чанта в момента й служеше чудесно
и много уместно, имайки предвид необходимостта да прикрие мокрите и най-вероятно
прозиращи блуза и памучен сутиен. „Ха, какво би казал за това, професор Емерсън? “

Вървеше, премисляйки какво точно се бе случило в кабинета му. Предишната нощ, просто за
всеки случай, бе опаковала двата си куфара. Въпреки това искрено се надяваше той да си я
спомни. Вярваше, че ще е мил с нея. Обаче не беше.

Не й позволи да обясни огромния гаф с бележката. Беше кри-но разбрал и жеста й с цветята и
съболезнователната картичка. И успешно я изключи от курса. Всичко свърши. Сега ще трябва да
се върне унизена в малката къща на Том в Селинсгроув... и той щеше да разбере и да й се
подиграе. Те заедно щяха да й се присмеят. Глупава Джулия. Мислеше си, че ще успее да
напусне Селинсгроув и да постигне нещо. Мислеше си, че може да отиде в университет и да
стане преподавател... С кого се шегуваше? Сега всичко бе свършило, поне за тази година.

Джулия погледна към скъсаната, мокра раница, сякаш беше бебе и я притисна силно към себе
си. След тази безумна демонстрация на непохватност и нелепост бе загубила дори
достойнството си. И това, да стане за посмешище точно пред него, след всичките тези години, й
дойде в повече.

Сети се за тампона под бюрото му и за това, че точно в пет часа, когато професорът се наведе да
си вземе чантата, унижението й ще е пълно. Поне няма да е там, за да види ужаса и
отвращението, които вероятно ще се изпишат на лицето му. Това породи във въображението й
представа за лежаща върху красивия му персийския килим крава, която мучеше от болка, докато
раждаше теленцето си.

На около две пресечки от апартамента си дългата й коса бе вече залепнала за главата й на

големи, сплъстени кичури. Кецовете й джвакаха при всяка крачка. Дъждът се лееше върху нея,
сякаш бе застанала под водосточна тръба. Наоколо профучаваха коли и автобуси и тя дори не си
правеше труда да отскочи, когато я заливаха с вълни от мръсна вода. Също като разочарованията
в живота тя просто ги приемаше.

В този момент мина една кола, която намали специално за да не я опръска. Беше нов, черен
ягуар, който забави още повече и спря. Когато Джулия минаваше покрай него, вратата откъм нея
се отвори и мъжки глас извика:

- Качвай се.

Поколеба се, със сигурност шофьорът нямаше предвид нея. Огледа се, но не видя никой друг -
беше единствената достатъчно ненормална, да върви в такъв порой. С любопитство тя пристъпи
малко по-наблизо.
Разбира се, че не би се качила в колата на непознат, дори и в канадски град. Но когато надзърна
към шофьора и видя две пронизващи сини очи, бавно се приближи.

- Ще хванеш пневмония и ще умреш. Качи се, ще те закарам у вас - гласът му беше омекнал,
огънят угаснал. Беше почти гласът, който помнеше. А в това й състояние със сигурност не
можеше да я заговори на „вие“.

Така че, 6 името на миналото и поради никаква друга причина, тя се качи до него и затвори
вратата, като наум се извини пред боговете на ягуарите, че омърсява чистата им кожена
тапицерия и неопетнените им постелки.

Когато звуците на Ноктюрно опус 9 № 2 от Шопен изпълниха слуха й, тя се усмихна на себе си.
Обичаше тази композиция.

Обърна се към шофьора:

- Много ви благодаря, професор Емерсън.

-4-

Професор Емерсън направи погрешен завой. Животът му вероятно би могъл да бъде описан като
серия от погрешни завои, но специално този стана случайно. Четеше на айфона си един гневен
мейл от брат си, докато караше ягуара си в гръмотевична буря и в час пик в центъра на Торонто.
Вследствие на това от Куинс Парк зави наляво по Блур Стрийт, вместо надясно - в съвсем
противо-положна на апартамента му посока.

Нямаше абсолютно никаква възможност за обратен завой по тази улица при това натоварено
движение. Ето как попадна на ужасно мократа и жалко изглеждаща мис Мичел, която унило
вървеше по улицата, сякаш беше бездомна, и как в пристъп на чувство за вина я покани да се
качи в ягуара му - неговата радост и гордост.

- Съжалявам, че развалям тапицерията ви - промълви колебливо тя.

Пръстите на професор Емерсън се впиха в кормилото.

- Има кой да я чисти, след като се изцапа.

Джулия наведе глава, защото отговорът му я нарани. Очевидно я сравни с мръсотия, но точно
това е, което тя бе за него сега. Мръсно по подметките му.

- Къде живееш? - попита я, за да я предразположи към учтив и незатормозяващ разговор по

време на, надяваше се, краткото нреме, което щяха да прекарат заедно.

- На Медисън. Точно там - вдясно - посочи някакво разстояние пред тях.

- Знам къде е Медисън - отсече той.

Наблюдавайки го с периферното си зрение, Джулия се присви към прозореца. Бавно обърна

глава и се загледа през него, ка-го болезнено захапа долната си устна.
Професорът изруга наум. Дори и със сплъстената си кестенява коса беше красива - тъмноок
ангел в дънки и кецове. Мислено иовтори определението, което му хрумна. „Тъмноок ангел“ му
звучеше познато от някъде, но тъй като не успя да се сети откъде, остави образа да се разсее.

- Медисън кой номер?

Той понижи гласа си, така че Джулия едва го чу.

- Четиресет и пет.

Той кимна и паркира колата пред голяма къща от червени тухли.

- Благодаря - промълви тя и светкавично хвана дръжката на нратата, за да се измъкне от колата.

- Чакай! - изкомандва той и се протегна към задната седалка, за да хване един голям, черен
чадър.

Тя зачака и с изумление видя как професорът излиза и обикаля колата си, за да й отвори вратата
и изчака с отворен над нея чадър, докато тя и противното подобие на чанта напуснат ягуара му.
Придружи я до външните стълби на сградата.

- Благодаря - каза тя, опитвайки се да отвори единия джоб на раницата, за да си извади

ключовете.

Професорът се опита да скрие отвращението си при вида й и не каза нищо. Докато се бореше с
ципа, той се загледа в лицето на Джулия, което почервеня и посърна от факта, че ципът не се
отваря. Спомни си изражението й, когато беше коленичила на персийския му килим, и се
досети, че най-вероятно той е причината за сегашното й притеснение.

Без да каже нищо, взе чантата от ръцете й и й връчи вече затворения чадър. Успя да отвори ципа
и задържа чантата, подканяйки я да извади ключовете си.

Тя ги откри, но от притеснение ги изпусна. Когато ги вдигна, ръцете й така трепереха, че не

успяваше да намери правилния ключ.

Изгубил търпение, професорът грабна връзката и започна да изпробва ключовете един по един.
Когато успя да отвори вратата, я остави първо да влезе, а после й върна ключовете.

Тя си взе противната чанта и отново измърмори едно „благодаря“.

- Ще те изпратя до апартамента ти - съобщи той, като я последва през коридора. - Веднъж един
бездомен ми налетя във фоайето на сградата, където живея. Човек трябва винаги да внимава.

Джулия безмълвно се обърна към боговете на гарсониерите, умолявайки ги бързо да успее да

намери правилния ключ. И те чуха молитвите й.

Тъкмо когато щеше да се мушне през вратата и решително, но не и грубо да я затвори под носа
на професора, тя се спря. После, сякаш го познаваше от години, му се усмихна и учтиво го
покани на чаша чай.
Въпреки изненадата от предложението й професорът се озова вътре, преди да има времето да
обмисли доколко това бе добра идея. Когато огледа малкото мизерно място, бързо заключи, че
не беше.

- Ще ми дадете ли палтото си, професоре?

Бодрият, звънлив глас на Джулия го сепна.

- И къде ще го закачиш? - попита я той леко подигравателно, тъй като не беше забелязал да има
закачалка в близост до вратата.

Джулия наведе глава и заби поглед в земята. Професорът забеляза как нервно започна да хапе
устни и веднага съжали за грубостта си.

- Прости ми.

Той й връчи шлифера марка „Блубери“, на който особено много държеше.

- И благодаря.

Джулия внимателно го закачи на една кука от вътрешната страна на входната врата и небрежно
хвърли раницата си на голия под.

- Заповядайте и се разполагайте, а аз ще направя чай.

Професор Емерсън се насочи към един от двата стола в апартамента й и седна, като се
опитваше, най-вече заради нея, да скрие неприятното си впечатление. Жилището й бе по-малко
и от неговата баня за гости и съдържаше тясно легло, залепено до стената, масичка с два стола,
етажерка от ИКЕА за книги и шкаф с чекмеджета. Имаше малък килер и баня, но не и кухня.

Очите му обходиха стаята с цел да намерят някакви следи от кулинарна дейност, докато накрая
откриха микровълнова печка и един котлон, които бяха нестабилно разположени върху малка
масичка. В близост до тях на пода имаше и малък хладилник.

- Имам електрически чайник - каза Джулия с такава гордост, сякаш притежаваше диаманти от
„Тифани“.

Той забеляза, че от нея все още се стича вода, после започна да чабелязва дрехите й, а после
това, което беше под тях. Не за друго, а защото беше студено... той припряно и леко дрезгаво й
предложи да се подсуши и преоблече, преди да се заеме с чая.

Тя отново наведе глава и се изчерви, преди да грабне една хавлиена кърпа и да се скрие в банята.
След няколко секунди се появи с лилава кърпа, увита около тялото й, направо върху мокрите
дрехи, и с още една, която държеше в ръцете си. Отправи се към коридора с намерението да
забърше мокрите следи, които беше оставила от вратата до средата на стаята, но професорът се
изправи и застана пред нея.

- Позволи на мен - каза той. - По-добре си облечи нещо сухо, иреди да хванеш пневмония.
- ...и да умреш - добави тя по-скоро на себе си, отколкото на него, и изчезна в килерчето, като
едва не налетя на двата големи куфара.

Професорът се зачуди защо още не си беше разопаковала багажа, но счете отговора за

маловажен и не се задълбочи в търсенето му. Той се намръщи, докато бършеше водата от
изтъркания и надраскан под. Когато приключи, погледна към стените и забеляза, че вероятно
някога са били бели, но сега бяха в някакъв мръсен кремав цвят, на места мазилката беше
набъбнала и се лющеше. После обходи с поглед тавана и забеляза тук-таме влажни петна, а в
единия ъгъл беше започнала да се образува плесен. Потръпна и се зачуди как може толкова
симпатично момиче като мис Мичъл да живее в подобна дупка. Въпреки това трябваше да
признае, че апартаментът беше чист и спретнат. По изключение.

- Колко плащаш на месец? - попита той леко потръпвайки, докато прегъваше дългото си тяло, за
да се настани отново в това гадно нещо, маскирано като сгъваем стол.

- Осемстотин с всичко - извика към него тя, тъкмо преди да влезе в банята.

Професор Емерсън се замисли с известно съжаление за панталоните си от „Армани“, от които

се отърва след полета от Пен-силвания. Не можеше да си представи да облече нещо, прогизна-то
в урина, макар и изпрано, така че просто ги хвърли. Но парите, които Паулина пропиля за тези
панталони, щяха да покрият наема на мис Мичел за цял месец, че и отгоре.

Личеше си, че се бе опитала да превърне малкия апартамент в нещо като дом. Отстрани на
леглото й бе закачено голямо копие на картината на Хенри Холидей „Данте среща Беатриче на
моста Санта Тринита“. Професорът си я представи как лежи отпусната на възглавницата, а
дългата й лъскава коса е разпиляна около лицето й, докато съзерцава Данте, преди да заспи. Той
изтласка представата от ума си и се замисли колко е странно, че и двамата притежават тази
картина. Вгледа се в нея и с изненада забеляза, че Джулия поразително прилича на Беатриче -
прилика, която не му бе направила впечатление до този момент. Мисълта прониза като
тирбушон съзнанието му, но той отказа да й обърне внимание.

По олющените й стени забеляза и няколко по-малки картини на различни италиански

забележителности: рисунка на Ду-омо5 във Флоренция, скица на църквата „Св. Марк“ във
Венеция, и черно-бяла снимка на катедралата „Св. Петър“ в Рим. Видя редица с билки в саксии,
красящи перваза, както и един-единствен отрязък от филодендрон, на когото тя явно искаше да
помогне да се превърне в пълноценно растение. Забеляза, че завесите й са хубави - в наситено
лилаво, в хармония с покривката на леглото и възглавничката. По етажерките й бяха наредени
доста книги на английски и италиански и след като професорът хвърли бърз поглед на
заглавията, остана даже впечатлен от колекцията й за пматьор. Но, накратко - гарсониерата
беше стара, тясна, в жалко състояние и без кухня и професорът не би оставил дори кучето си,
ако имаше такова, да живее на подобно място.

Джулия се появи отново, облечена в нещо като спортно екипче, с черен суичер и долнище за
йога. Събра и завъртя красивата си коса на тила, като я закрепи с някаква щипка. Дори и
облечена толкова обикновено, беше много привлекателна - изключително привлекателна и, би
казал, изящна.

- „Инглиш Брейкфаст“ или „Лейди Грей“? - попита през рамо тя, коленичила на пода, за да
пъхне щепсела на чайника в контакта, който се намираше някъде под масичката.

Професорът я съжали, виждайки я да коленичи на пода, също като в кабинета му, и безмълвно
поклати глава. Не притежаваше арогантност, нито надменност, което беше много хубаво, и
макар че не можеше да каже точно защо, го болеше да я вижда непрекъснато на колене.

- „Инглиш Брейкфаст“. Защо живееш тук?

Джулия бързо се изправи в отговор на острия му тон. Продължи да стои с гръб към него, докато
изваждаше един голям кафяв чайник и две учудващо красиви китайски чаши с чинийки към тях.

- Улицата е тиха и кварталът е добър. Нямам кола и трябва да мога да ходя пеша до
университета.

Джулия направи пауза, докато поставяше по една сребърна лъжичка във всяка от чашите.

- Това беше един от по-сносните апартаменти, които се вписваха в бюджета ми.

Постави изящните чаши на масичката, без да го погледне, и се обърна отново към масичката.

- Защо не отиде в студентските жилища на Чарлс Стрийт?

Джулия изпусна нещо, но професорът не можа да види какво.

- Мислех, че ще съм в друг университет, но не се получи. Докато реша да дойда тук, там вече
нямаше свободни стаи.

- И къде трябваше да си?

Тя започна да хапе напред-назад долната си устна.

- Мис Мичел?

- В Харвард.

Професорът едва не падна от стола си.

- Харвард? Какво, по дяволите, тогава правиш тук?

Джулия потисна една тайна усмивчица, сякаш знаеше причината за реакцията му.

- Торонто е Харвард на Севера.

- Недей да скромничиш, мис Мичел. Попитах те нещо.

- Да, професоре. И знам, че винаги очаквате отговор на въпросите си.

Тя повдигна вежди, а той отмести поглед.

- Баща ми не успя да събере сумата, която искаше да осигури за образованието ми, така че
стипендията, която ми предложиха, не беше достатъчна, за да покрива разходите. Освен това в
Кеймбридж е много по-скъпо, отколкото в Торонто. Вече имам големи студентски заеми от
университета „Сейнт Джоузеф“, затова реших да не ги увеличавам. Ето защо съм тук.

Джулия отново застана на „четири крака“, този път за да изключи от контакта вече врящия
чайник. Професорът, потресен, поклати глава.

- Това не беше споменато в папката, която мисис Дженкинс ми даде - запротестира той. -
Трябваше да кажеш нещо.

Джулия не отговори и започна да отмерва насипен чай в чайника.

Той се облегна назад и започна оживено да жестикулира.

- Това място е ужасно за живеене - дори си няма нормална кухня. С какво изобщо се храниш?

Тя постави чайника и една малка сребърна цедка на масичката, седна на другия сгъваем стол и
закърши ръце.

- Ям много зеленчуци. На котлона си правя супи и кускус. Кускусът е много засищащ. - Гласът
й леко потрепери, но все пак се опита да звучи ведро.

- Не може да живееш само на подобни боклуци, дори и кучетата се хранят по-добре.

Джулия наведе глава, пламна и преглътна внезапно бликналите сълзи.

Професорът я погледна за миг и най-накрая я съзря. След като съжали болезненото й изражение,
помрачило прекрасните й очи, бавно започна да осъзнава, че той - професор Гейбриъл О.
Емерсън, беше едно егоцентрично копеле. Накара я да се срамува, че е бедна. Но в това нямаше
нищо срамно. Навремето и той самият беше беден, даже много беден. Тя бе умна и
привлекателна девойка, при това учеше в университет. Нямаше от какво да се срамува. Но той
дойде в малкия й дом, който тя бе опитала да направи уютен, защото нямаше къде другаде да
иде, и й каза, че нс бил достоен и за куче. Беше я накарал да се чувства незначи-I слна и глупава,
а не беше нито едното, нито другото. Какво ли би казала Грейс, ако го беше чула в този момент?

Професор Емерсън си беше задник. Поне сега и той го знаеше.

- Прости ми - неуверено започна той, - не знам какво ми става.

Затвори очи и ги разтърка.

- Току-що загубихте майка си.

В нежния й глас се усети намек за прошка.

Нещо в него щракна.

- Не бива да съм тук - каза той и бързо се изправи. - Трябва да тръгвам.

Джулия го последва до вратата. Взе чадъра и шлифера и му ги подаде. После застана с наведен
поглед и пламтящи страни, чокато той излезе. Съжаляваше, че му показа дома си, който явно
беше много под нивото му. Само преди няколко часа бе така гор-ца с малката си, но чиста
хобитова дупка, а сега - така натъжена. 11а всичкото отгоре това, че отново претърпя подобно
унижение пред него, вгорчи още повече нещата.

Той неопределено кимна, измънка нещо под носа си и излезе.

Джулия се облегна на затворената врата и най-сетне си поз-иоли да заплаче.

Чук. Чук.

Знаеше кой е и не искаше да отвори вратата.

„Моля ви, богове на евтините, неподходящи дори за куче хо-ттови дупки, накарайте го да ме
остави намира.“ Спонтанната и безмълвна молитва на Джулия остана нечута.

Чук. Чук. Чук.

Тя бързо избърса сълзите си и леко открехна вратата.

Той стоеше насреща й и светеше като коледна елха, явно без да регистрира факта, че в краткото
време между затварянето и отварянето на вратата тя очевидно бе плакала.

Джулия прочисти гърло и впери поглед към италианските му заострени обувки, които леко
шаваха.

- Кога за последен път си яла стек?

Джулия се усмихна и поклати глава. Не можеше да си спомни.

- Е, тази вечер ще ядеш. Умирам от глад и ти ще ме придружиш на вечеря.

Тя си позволи лукса да се усмихне леко ехидно.

- Сигурен ли сте, професоре? Мислех, че това - тя повтори жеста му от преди - няма да

функционира.

Той леко се изчерви.

- Това сега няма значение. Освен...

Очите му се плъзнаха по дрехите й и се задържаха може би за миг по-дълго върху заобленото

място на красивите й гърди.

Джулия наведе глава.

- Мога да се преоблека.
- Идеално. Гледай да се облечеш подходящо.

По погледа й пролича, че отново я бе обидил.

- Може да съм бедна, но имам няколко хубави и прилични дрехи, ако се притеснявате, че ще ви
посрамя с евтиния си вид.

Професорът отново се изчерви, като се ритна наум.

- По-скоро имах предвид... подходящо за ресторант, където аз ще трябва да нося сако и

вратовръзка.

Осмели се да й се усмихне леко в знак на извинение. Очите й се| плъзнаха от копчето на ризата
надолу по пуловера му, задържайки се може би за миг по-дълго върху прекрасния му гръден
кош.

- Съгласна съм при едно условие.

- Ти наистина не си в позиция за преговори.

- Тогава довиждане, професоре.

- Чакай.

Той промуши скъпата си италианска обувка между вратата, и рамката и дори не се замисли за
драскотините, които щяха да останат върху нея.

- Нека го чуя.

Тя наклони глава на една страна и мълчаливо го изгледа, преди да отговори.

- Кажи ми защо след всичко, което ми наговори, трябва да дойда с теб на вечеря?

В тази ситуация и тя не можеше да му говори повече на „вие“.

Той я погледа безизразно. После изведнъж се изчерви до корените на косата си и замънка:

- Аз... ами... защото... Мисля... би могло да се каже, че ние... или ти...

Джулия повдигна едната си вежда и бавно започна да затваря вратата въпреки крака му.

- Чакай!

Той задържа с ръка вратата и за да освободи пространство за пече смачкания си десен крак.

- Защото това, което Пол написа, е вярно. Емерсън е задник. Само че сега поне и той го знае.

В този миг тя му се усмихна, а той усети как, напук на себе си, отвръща на усмивката й.
Наистина беше изключително хубава, когато се усмихваше. Трябваше да се погрижи тя да се
усмихна по-често. От чисто естетически съображения, разбира се.
- Ще те чакам тук.

Без да й остави време за възражения, той измъкна обувката си и затвори вратата на апартамента
й.

Останала вътре, Джулия затвори очи и изстена.

-5-

Професор Емерсън в продължение на няколко минути кръстосваше коридора, а после се облегна

на стената и затърка с ръце челото си. Не знаеше как се бе озовал там, нито какво го беше
мрихванало, че да се държи по този начин, но беше на път да се издъни в епичен мащаб. В
кабинета си се отнесе непрофесионално с мис Мичел, почти на ръба да прояви вербална агресия
спрямо нея. Качи я в колата си без придружител и влезе в жилището й. Всичко това бе крайно
нередно.

Ако беше качил мис Петерсън, вероятно тя би се навела и разкопчала със зъби ципа на
панталоните му, докато шофира. 11ри тази мисъл професорът потрепери. Сега беше на път да
заведе мис Мичъл не другаде, а на стек. И ако това не беше наруша-нане на университетските
правила...

Той си пое дълбоко дъх и това го отрезви. Мис Мичел бе Джейн Нсдствието6, магнит за
неприятности. Следваше я върволица от злополуки, като се започне с невъзможността й да
отиде в Харвард, и нещата започваха, независимо от това, да се подреждат в нейна полза -
включително и неговото настоящо разположение спрямо нея. Въпреки че му беше жал, че й се
налага да живее в такова окаяно място, той нямаше да рискува кариерата си, за да й помогне. Тя
съвсем спокойно можеше утре да отиде при шефа на катедрата и да заведе жалба срещу него. Не
трябваше да допуска това да се случи.

Професор Емерсън прекоси коридора на две дълги крачки и вдигна ръка, за да почука на вратата
й. Щеше да измисли някакво неправдоподобно извинение, но във всеки случай това щеше да е
по-добре, отколкото просто да си тръгне. Спря се в мига, в който чу приближаващи вратата
стъпки.

Джулия Мичел отвори и застана с наведени надолу очи в семпла, но елегантна черна рокля до
коляното с шпиц деколте. Професорът огледа изящните й форми, очите му се спуснаха по
изненадващо дълги и стройни крака. А обувките й... тя нямаше как да го знае, но професор
Емерсън особено много харесваше жени с изискани обувки на високи токчета. Професорът
преглътна шумно при вида на нейните очевидно маркови обувки и изпита желание да ги
докосне...

- Ъхъм.

Джулия леко се покашля, при което той вдигна поглед към лицето й. Тя го гледаше развеселено.
Беше прибрала косата си високо, но няколко измъкнали се кичура се спускаха красиво около
лицето й. Носеше лек грим, порцелановата й кожа бе бледа, но искряща, страните й -
нежнорозови. Миглите й изглеждаха още по-тъмни и дълги, отколкото си ги спомняше.
Мис Джулиан Мичел беше привлекателна.

Облече един бледосин шлифер и бързо заключи. Професорът я подкани с жест да тръгне пред
него и я последва мълчаливо.

Отвън отвори чадъра и застана някак неловко.

Джулия въпросително го погледна.

- Ще ми е по-лесно да предпазя двама ни, ако ме хванеш под ръка.

Предложи й свитата си лява ръка, с която държеше чадъра.

- Ако нямаш нищо против... - добави той.

Джулия прие ръката му и го погледна с меко изражение на лицето.

Подкараха мълчаливо към пристанищния кей, място за което Джулия бе чувала, но още не бе
посещавала. Преди да остави ключовете на едно момче от ресторанта, професорът помоли
Джулия да му подаде вратовръзката от жабката. Тя се подчини и се усмихна вътрешно на факта,
че той има безупречно чиста копринена вратовръзка в колата си.

Когато се наведе към него, той усети полъх от уханието й и ia миг затвори очи.

- Ванилия - прошепна той.

- Моля? - попита тя, тъй като не успя да го чуе.

- Нищо.

Докато събличаше пуловера си, Джулия зърна за миг гърдите му и няколко тъмни косъмчета
през отворените копчета на врата му. Професор Емерсън беше секси. Беше красив и Джулия бе
си-гурна, че под дрехите си ще е също толкова привлекателен. Насини се да не мисли твърде
много за това. За свое добро.

Все пак си позволи да наблюдава в захлас и с възхищение как гой без никакви усилия и без
помощта на огледало завърза врато-иръзката си. Обаче вратовръзката стоеше накриво.

- Не мога да я поправя, като не я виждам.

Припряно опита отново, но не успя.

- Може ли? - предложи му срамежливо тя, защото не смееше да го докосне без съгласието му.

- Да, благодаря.

Джулия бързо и сръчно стегна и намести вратовръзката, като поправи и яката на ризата му отзад
така, че да я покрие изця-но. Когато приключи и прибра ръцете си, бе пламнала и дишаше
учестено.
Професорът не забеляза това, тъй като се бе отнесъл в мисли, питайки се защо докосването на
пръстите й му се стори така странни познато и защо никога не бе изпитвал подобно усещане с
Паулина. Той взе сакото си от закачалката, окачена отзад на седалката му, и с усмивка и
кимване излязоха от колата.

Стек-ресторантът „Харбър Сиксти“ беше една от забележителностите в Торонто. Беше известен

и много скъп ресторант, посещаван от разни шефове на огромни корпорации, политици и други
видни личности. Професор Емерсън го посещаваше, защото стекът им бе несравним с всеки
друг, който някога бе опитвал, и защото принципно страдаше от нетърпимост към
посредствените неща. Затова изобщо не му хрумна да заведе мис Мичъл другаде.

Антонио, салонният управител, го поздрави топло с енергично ръкуване и порой от италиански.

Професорът му отвърна също така топло и на италиански.

- И коя е хубавицата?

Антонио целуна ръката й и започна да я залива с изключително метафорични комплименти за

очите, косата и кожата й.

Джулия се изчерви и му благодари, отвръщайки срамежливо, но уверено на родния му език.

Мис Мичел наистина имаше приятен глас, но когато мис Мичел говореше италиански, звучеше
божествено. Движенията на рубинените й устни, очарователният начин, по който почти изпя-
ваше думите, езикът, показващ се за малко, за да навлажни устните й... Професор Емерсън
изведнъж се сети да затвори устата си.

Антонио остана така изненадан от отговора й, че целуна страните й не един, а цели два пъти и
ги поведе към дъното на ресторанта, където ги настани на най-романтичната масичка за двама.
Професорът се поколеба, надвесен над стола си, осъзнавайки какво прави Антонио. Неотдавна
седеше на същата маса, но с друга. Това беше грешка, която трябваше да коригира, но тъкмо
когато прочисти гърло, за да поясни, Антонио попита Джулия дали би желала бутилка от много
специалната реколта вино от семейните му лозя в Тоскана.

Джулия благодари, но обясни, че II Professore може би би имал други предпочитания. Той

веднага седна и за да не го обиди, каза, че би се насладил на всичко, което би предложил.
Антонио грейна и бързо се оттегли.

- Тъй като сме на обществено място, мисля, че би било по-добре да не ме наричаш професор
Емерсън.

Джулия се усмихна широко и кимна.

- Така че се обръщай към мен просто с мистър Емерсън.

Мистър Емерсън бе твърде зает с менюто, за да забележи как

очите й се разшириха, преди да отмести поглед.

- Имаш тоскански акцент - отбеляза безизразно, все още без да я поглежда.

-Да.

- И как така?

- Прекарах година от следването си във Флоренция.

- Италианският ти е твърде добър, за да си го научила само за една година там.

- Започнах да го изучавам в гимназията.

Той я загледа и забеляза, че тя усилено избягва погледа му, изучавайки менюто, все едно беше
математическа задача. И ха-пеше долната си устна.

- Поканил съм те, мис Мичел.

Очите й и се обърнаха въпросително към него.

- Ти си моя гостенка. Поръчай каквото си искаш, но моля те и някакво месо.

Той прецени, че бе необходимо да добави уточнението, имайки предвид, че целта на това

излизане беше да я захранят с нещо ио-подсилващо от кускус.

- Не знам какво да избера.

- Ако предпочиташ, мога да поръчам и за теб.

Джулия кимна и продължи да хапе напред-назад долната си устна.

Точно тогава Антонио се върна и гордо показа бутилка киан-ги с ръчно изписан етикет. Когато
я отвори и наля малко в чашата й, Джулия се усмихна.

Останал почти без дъх, мистър Емерсън наблюдаваше как тя, с движенията на познавач, завъртя
виното във чашата си, повдигна я леко, за да го разгледа още по-добре на светлината от свещта,
поднесе го към носа си, затвори очи и го помириса. После допря пълните си устни и го вкуси,
задържайки го за миг в уста, преди да преглътне. Отвори очи и се усмихна още по-широко, като
благодари на Антонио за този безценен подарък.

Антонио засия и поздрави мистър Емерсън леко по-ентуси-азирано от необходимото с избора

му за компания тази вечер и напълни чашите и на двамата с любимото си вино.

Междувременно мистър Емерсън се пооправи под масата, защото гледката на това как мис
Мичел опитва от виното беше иай-еротичното нещо, което някога бе виждал. Тя не беше просто
привлекателна. Беше красива. Като ангел, или муза. Не беше просто красива. Беше чувствена,
омайна и същевременно невинна. Дълбините на красивите й очи отразяваха сиянието на
чистота, която до този момент той не бе забелязал.

Трябваше да отмести очи от нея и на всичкото отгоре да се пооправи още веднъж, внезапно
чувствайки се мръсен и доста засрамен от реакцията, която тя предизвика у него. Но на това
щеше обърне внимание по-късно тази вечер. Насаме. И обгърнат от уханието на ванилия.

Той поръча вечерята, като се увери, че е избрал възможно най-голямата порция филе миньон.
Просто махна с ръка в отго-нор на протестите на мис Мичел и обясни, че ако остане нещо, може
да си го вземе за вкъщи. Според изчисленията на мистър Емерсън остатъците биха били
достатъчни, за да я изхранват няколко дена.

Запита се какво ли ще яде, когато запасите й свършат, но не си позволи да задълбае в проблема.

Това излизане нямаше да се повтори, а и се случваше само защото й се бе накарал и унижил.
След това отношенията им ще останат строго професионални и тя ще трябва да се справя сама с
бъдещите си затруднения.

От своя страна Джулия се чувстваше добре от факта, че са заедно. Искаше да може да си говори
с него, истински, да го разпита за семейството му и за погребението. Искаше да го утеши за
загубата му. Искаше да му сподели тайните си и той да й прошепне своите. Но заради начина,
по който я гледаше - настойчиво, но някак дистанцирано, знаеше, че няма да получи това, което
иска. Така че се усмихна и се заигра със приборите, надявайки се, че притеснението й и
ужасните начини, по които се проявяваше, няма да го подразнят.

- Защо си започнала да учиш италиански в гимназията?

Дъхът й секна, очите й се разшириха и красивите й червени

устни се отвориха.

Мистър Емерсън повдигна вежди в отговор на реакцията й. Беше в абсолютно несъответствие с

въпроса му, не я беше попитал за номера на сутиена й. Очите му неволно се стрелнаха към
гърдите й, а после се върнаха на лицето й. Внезапно нахлулата в представите му асоциация с
номер на сутиен и размер на чашка го накара да се изчерви.

- Ами започнах да се интересувам от италианска литература. От Данте и Беатриче.

Тя сгъна и разгъна ленената бяла салфетка в скута си, няколко кичура паднаха напред около
овалното й лице.

Професорът си спомни за картината в апартамента й и поразителната й прилика с Беатриче.

Мисълта отново възбуди съзнанието му, но той още веднъж я изтласка назад.

- Това са забележителни интереси за едно младо момиче -отбеляза той и си позволи да запамети
красотата й в този момент.

- Имах... приятел, който ме запозна с историята им.

Звучеше тъжно и болезнено.

Той усети, че е на път да разрови стара рана, така че бързо промени посоката към по-стабилна
почва за разговор.
- Антонио е очарован от теб.

Джулия вдигна поглед и се усмихна красиво.

- Той е много мил.

- Разцъфваш като роза, когато някой е мил с теб, нали?

Думите му се изплъзнаха, преди да има време да ги обмисли,

и пече не можеше да ги върне. Джулия го погледна топло.

А така. Професор Емерсън започна да концентрира вниманието си върху чашата с вино, лицето
му посърна, изражението му охладня. Джулия наблюдаваше промяната, но я прие и не напра-
IU1 опит за по-нататъшен разговор.

По време на вечерята очарованият Антонио прекара повече иреме от необходимото на масата

им, приказвайки си на италиански с красивата Джулиан, и я покани следващата неделя на
вечеря със семейството му в Италиано-канадския клуб. Тя любезно се съгласи и бе
последователно наградена с тирамису, еспресо, би-N1 коти, граппа7, както и малък шоколад
Baci8 . Професор Емер-сьн не бе удостоен с подобни сладости, така че само си седеше там и се
мръщеше, наблюдавайки как мис Мичел се забавлява.

Към края на вечерта Антонио мушна нещо в ръцете й, което приличаше на огромна кошница с
храна, и не й позволи да му откаже. След като й помогна да си облече палтото, я целуна няколко
пъти по бузите и помоли професора да им я води по-често и съвсем скоро.

Професор Емерсън изправи рамене и фиксира Антонио с вка-меняващ поглед.

- Това не е възможно.

Обръщайки се на пети, той напусна ресторанта, като остави Джулия и тежката й кошница
обезсърчено да го следват.

Докато наблюдаваше как се отдалечава омърлушената двойка, Антонио се запита защо

професорът води толкова очарователно създание на романтична вечеря и през цялото време
седи стоически с измъчен вид, без да си приказва с нея.

Когато стигнаха до апартамента на мис Мичел, професорът галантно отвори вратата и извади
кошницата от задната седалка на ягуара. Той пожела да види какво има в нея и размести
няколко от продуктите, за да разгледа по-добре съдържанието й.

- Вино, зехтин, балсамико, бишкоти, буркан с домашно направената от жена му маринара,

останалото от храната. За известно време ще си доста добре запасена.

- Благодарение на вас.

Джулия се усмихна и протегна ръка, за да вземе кошницата.

- Тежко е, аз ще я взема.

Той я изпрати до входа на сградата и зачака, докато отключи вратата, а после й връчи храната.

Тя започна да разглежда обувките си и страните й пламнаха заради това, което й предстоеше да

каже.

- Благодаря за приятната вечер, професор Емерсън. Наистина беше много щедро от ваша страна
да...

- Мис Мичел, нека не правим ситуацията още по-неловка, отколкото вече е. Съжалявам за...
грубостта си одеве. Единственото ми извинение е, че беше вследствие на, ъм... причини от
личен характер. Така че нека просто си стиснем ръцете и да продължим всеки по пътя си.

Той й подаде ръка и тя я стисна. Професорът усилено се опитваше да не смачка нейната при
ръкостискането и абсолютно игнорира тръпката, която премина през него от допира на нежната
и мека кожа.

- Лека нощ, мис Мичел!

- Лека нощ, професор Емерсън!

С това тя се скри в коридора и остави професора в леко по-до-бро състояние на духа, отколкото
беше следобеда.

Около час по-късно Джулия седеше на леглото и съзерцаваше снимката, която винаги държеше
под възглавницата си. Гледаше я дълго, чудейки се дали да я унищожи, да я остави там, където
си беше, или да я прибере в някое чекмедже. Винаги бе обичала тази снимка. Обичаше
усмивката на лицето му. Беше най-хубавата снимка, която някога бе виждала, но същевременно
й причиняваше неописуема болка.

Вгледа се в красивата картина, висяща над леглото, и преглътна напиращите сълзи. Не знаеше
какво бе очаквала от нейния Данте, но каквото и да беше то, не го беше получила. Така че,
слушайки мъдростта, обхващаща човек, когато сърцето му е разбито, реши, че ще го пусне да си
отиде - веднъж и завинаги.

Замисли се за сега препълненото й с продукти импровизирано килерче и за това колко мил бе

Антонио с нея, за гласовите съобщения на Пол, в които изразяваше притеснението си от това, че
я бе оставил сама с професора, и я молеше да му се обади неза-иисимо от часа на денонощието,
за да го увери, че е добре.

Джулия бавно отиде до скрина и отвори най-горното му чекмедже, като постави снимката
почтително, но решително най-от-долу, под секси бельото, което никога не носеше. И си легна с
мисълта за контраста между тримата мъже, пуснали дълбоки корени в съзнанието й, затвори
очи и засънува една запустяла ябълкова градина.

-6-

В петък Джулия намери официален документ в пощата си, който съобщаваше, че професор
Емерсън е съгласен да бъде ръководител на дипломната и работа. Докато с изумление се
взираше в известието, чудейки се защо е променил решението си, Пол i:e приближи откъм гърба
й.

- Е, готова ли си да тръгваме?

Тя го поздрави с усмивка, докато прибираше документа в несръчно поправената си раница.

Двамата излязоха от сградата и се in мътиха по Блур Стрийт към най-близкото кафене -
„Старбъкс“.

- Искам да те разпитам за срещата ти с Емерсън, но преди томи трябва да ти кажа нещо -

сериозно каза Пол.

Джулия го погледна с безпокойство.

- Спокойно, Заек. Няма да боли.

Той я потупа по рамото. Сърцето на Пол беше почти толкова

I олямо, колкото самия него, и затова беше много чувствителен

II прямо болката на другите.

- Знам какво се е случило с нашата бележка.

Джулия затвори очи и изруга наум.

- Пол, много съжалявам за това. Исках да ти кажа, че се издъних и му оставих бележка на гърба
на твоята, но така и не успях. 11е съм му казвала, че ти го беше написал.

Пол я спря, като сложи ръка на рамото й.

- Знам. Аз му казах.

Джулия го погледна изненадано.

Защо го направи?!

В момента, в който надзърна в дълбините на големите й ка-фини очи, Пол без колебание реши,
че би направил всичко, за да ме бъде наранена от когото и да било. Дори ако трябваше да жертва
академичната си кариера заради това. Дори ако това означаваше да завлече Емерсън зад
катедрата по Италианистика и да го изрита яко отзад, нещо, което той и претенциозният му
задник напълно заслужаваха.

- Мисис Дженкинс ми каза, че те е привикал и аз предположих, че е, за да те порицае. Открих

копие на бележката сред един куп ксерокопия, които ми беше оставил.

Пол вдигна рамене.

- Рискове на професията - да бъдеш научен асистент на пълен смотаняк.

Той леко я подръпна, за да я подкани да върви, но предпочиташе да продължат с разговора едва

след като й купеше голямо ванилово лате без захар. Настани я в едно пурпурно кадифено кресло
и когато се увери, че й е топло и удобно, се обърна към нея със съчувствено изражение.

- Знам, че е било случайно. Ти беше толкова разтърсена след този първи семинар. Трябваше да
те придружа до кабинета му. Честно, Джулия, дотогава никога не го бях виждал да се държи по
този начин. Той може да е понякога надут и докачлив за разни неща, но никога не се е държал
така грубо със студент до този момент. Болеше ме да го наблюдавам.

Джулия посръбна от кафето си и го изчака да продължи.

- Така че, когато намерих копие от бележката ни сред боклуците, които ми остави, знаех, че ще
те разпердушини. Разбрах кога е уговорката му с теб и поисках среща с него преди твоята.
Тогава му признах, че аз съм написал бележката. Даже излъгах и му казах, че на шега съм
фалшифицирал подписа ти, но за това не ми повярва.

- Направил си всичко това за мен?

Пол се усмихна и небрежно сви широките си рамене.

- Исках просто по човешки да те защитя. Мислех, че ако си го излее на мен, няма да му остане
нищо за теб.

Той замислено се загледа в изражението й.

- Но не се е получило, нали?

Джулия го погледна с признателност.

- Никой досега не е правил подобно нещо за мен. Наистина съм ти задължена.

- Няма за какво. Просто исках да си го изкара на мен. Какво ти каза?

Тя насочи цялото си внимание към кафето и се направи, че нс го е чула.

- Толкова ли е било зле, а?

Пол замислено потърка брадичката си.

- Трябва обаче да е отшумяло, защото на последния семинар 1'с държеше учтиво с теб.

Джулия се подем ихна.

- Да, но не би ме оставил да отговоря на някой въпрос, дори и да вдигна ръка. Беше твърде зает с
Криста Петерсън, на която in ваше възможност да отговаря на всичко.

Внезапното й възмущение го развесели.

- Не се грижи за нея. Тя си има някакви проблеми с Емерсън шради предложението й за
дисертация. На него не му харесва посоката й. Той ми го каза.

- Това е ужасно. А тя знае ли?

Той вдигна рамене.

- Би трябвало да успее да го изчисти, но кой знае?! Толкова е шета с това да го съблазнява, че

оставя работата си на заден план. Жалко е.

Джулия си отбеляза информацията наум и си остави разсъжденията върху нея за друг път.
Отпусна се в стола си и се наслади на остатъка от следобеда с Пол, който беше толкова чаровен
и ниимателен и я караше да се радва, че е в Торонто. Към пет часа стомахът й изкъркори и тя го
прикри с ръце, от което се почувства неловко.

Пол се усмихна, за да разсее неудобството й. Беше толкова сладка във всичко, включително и в
начина, по който къркореше коремът й.

- Обичаш ли тайландска храна?

- О, да. Във Филаделфия имаше едно страхотно място, на което обикновено ходех с...

Успя да се спре, преди да изрече името му на глас. Това беше един ресторант, в който винаги
ходеше с него. Внезапно се запита дали сега те посещават същото място, седят на нейната маса,
смеейки се на менюто, подиграват й се...

Пол прочисти гърло, за да я върне тактично от мислите й към себе си.

- Извинявай - каза тя и наведе глава, за да се зарови в раницата си, всъщност без да търси нещо
конкретно.

- Надолу по улицата има страхотен тайландски ресторант. На няколко пресечки е, затова ще

трябва да повървим малко, но храната е наистина невероятна. Ако нямаш други планове, нека те
заведа на вечеря.

Нервността му си пролича само по бавното, но отмерено потупване на десния крак, което

Джулия забеляза с крайчеца на окото си през ръба на масата. Тя се вгледа в топлите му кафяви
очи и си помисли как добротата е много по-ценна в този свят, отколкото страстта, и каза „да“
дори преди да се замисли дали да откаже.

Той се усмихна така, сякаш съгласието й му достави нещо повече от скрита радост и взе
раницата й, мятайки я без грам усилие на рамо.

- Това е твърде тежък товар за теб - каза той, като я погледна право в очите, подбирайки
внимателно всяка своя дума. - Нека го понося вместо теб за известно време.

Джулия се усмихна на обувките си и го последва навън.

***
Професор Емерсън се прибираше пеша от университета. Разстоянието не беше дълго, така че
караше кола само в лошо време и когато имаше вечерни ангажименти.

Докато вървеше, си мислеше за предстоящата си лекция върху сладострастието у Данте.

Сладострастието беше грях, над който разсъждаваше често и с удоволствие. Всъщност мисълта
за похот-та и безбройните й проявления бе толкова възбуждаща, че професорът придърпа
шлифера си, за да не предизвиква излишно внимание с впечатлителната гледка в предната част
на панталоните си.

И точно тогава я видя. Той спря и се загледа в привлекателната брюнетка на отсрещния тротоар.

Бедствената Джулиан.

Само че не беше сама. Пол носеше жалкото й подобие на чанта и вървеше до нея. Приказваха си
задушевно, смееха се и бяха твърде близо един до друг.

„И сега й носим раницата с книгите, а? Колко по момчешки, Пол.“

Професор Емерсън забеляза как ръцете им случайно се допряха една до друга и това предизвика
у мис Мичел лека, но топла усмивка. Професорът изръмжа и оголи зъби.

„Какво, по дяволите, беше това?“, помисли си той.

Трябваше му малко време, за да дойде на себе си и когато се облегна на витрините на бутика

„Луи Вюитон“, се опита да осмисли какво, дявол да го вземе, се случи. Той беше рационален
човек. Носеше дрехи, за да прикрива голотата си, караше кола и идеше с нож и вилица и бяла
кърпа. Имаше доходна работа, коя-ю изискваше от него интелигентност и проницателност.
Задоволяваше сексуалните си потребности по различни цивилизовани начини и никога не би
насилил някоя жена.

Въпреки това, докато наблюдаваше мис Мичел и Пол, осъзна, че е животно. Нещо примитивно.
Нещо диво. Това нещо го накара ia пожелае да отиде при Пол, да откъсне ръцете му и да отнесе
мис Мичел. Да я целуне невъздържано, да спусне устни по врата и и да я притежава.

„Какво, по дяволите...?“

Представата го разтърси до мозъка на костите. В допълнение ма това, че беше задник и надут

помпозен мухльо, се оказа и пър-мобитен неандерталец, с чувство за собственост върху млада
де-иойка, която почти не познаваше, която го презираше и която на исичкото отгоре беше
негова студентка.

Имаше нужда да се прибере, да си легне и да диша, докато не (.■е успокои. После щеше да има
нужда от нещо друго, нещо по-силно, което да укроти копнежите му. Професор Емерсън про-
цължи по пътя към дома си в унизителни опити да не го забеле-кат. Той извади айфона си и
бързо набра някакъв номер.

- Здравей, аз съм. Може ли да се видим тази вечер?

***
Следващата сряда Джулия тъкмо излизаше от сградата на университета след семинара на проф.
Емерсън, когато чу познат | лае да я вика.

- Джулия? Джулия Мичел, това ти ли си?

Тя рязко се обърна и попадна в толкова силна прегръдка, че едва не се задуши.

- Рейчъл! - успя да извика, докато се бореше за въздух.

Слабото русокосо момиче изпищя и отново я прегърна.

- Липсваше ми! Не мога да повярвам откога не сме се виждани! Какво правиш тук?

- Рейчъл, съжалявам. Съжалявам за всичко, и за майка ти и... ш всичко.

Двете приятелки останаха дълго прегърнати и умълчани в споделената тъга.

- Съжалявам, че не успях да дойда на погребението. Как е баща ти? - попита Джулия,

преглъщайки сълзите си.

- Изгубен е без нея... ние всички сме. Взе си отпуска от Със-куахана, за да се опита да уреди
някои неща и да се посъвземе. Аз също си взех свободни дни, но имах нуждата да се махна.
Защо не ми каза, че си тук? - упрекна я Рейчъл със сълзи на очи.

Погледът на Джулия се стрелна от приятелката й към професор Емерсън, който тъкмо излизаше
от сградата и я зяпаше като ужилен.

- Не бях сигурна, че ще остана. Първите няколко седмици бяха много... ъм... тежки.

Рейчъл, която беше доста чувствителна и интелигентна, усети някаква странна енергия и
напрежение между осиновения си брат и приятелката си, но за момента не обърна сериозно
внимание на това.

- Тъкмо казвах на Гейбриъл, че тази вечер смятам да му сготвя нещо. Ела и ти.

Очите на Джулия се разшириха и окръглиха от леката паника, която я обзе.

Гейбриъл се покашля.

- Ъм, Рейчъл, сигурен съм, че мис Мичел е заета и има други планове за вечерта.

Джулия улови многозначителния му поглед и послушно за-кима.

Рейчъл се завъртя.

- Мис Мичел? Та тя беше най-добрата ми приятелка в гимназията и изобщо, приятелки сме от

много отдавна. Не знаеше ли?

Рейчъл се вгледа в очите на брат си и не видя нищо, ни искра от спомен.

- Забравих, че вие никога не сте се срещали. Въпреки това, държиш се малко прекалено. Ще
можеш ли да ми направиш една услуга и да смъкнеш леко гарда?

Когато се обърна, тя забеляза как Джулия си глътна езика. Или поне изглежда направи това,
защото посиня и се разкашля.

- По-добре да се срещнем за обяд. Сигурна съм, че профе... че брат ти те иска само за себе си.

Джулия се насили да се усмихне под недвусмисления кръ-внишки поглед на Гейбриъл над

главата на сестра му.

Рейчъл присви очи.

- Това е Гейбриъл, Джулия. Какво ви става и на двамата?

- Тя е моя студентка. Има си правила - тонът на Гейбриъл стана студен и враждебен.

- Тя е моя приятелка, Гейбриъл. И аз казвам - зарежи прави-нига!

Погледът на Рейчъл се стрелна между Джулия и брат й. Джулия Г»е забила поглед в обувките
си, а Гейбриъл се мръщеше и на двете.

- Може ли някой да ми обясни какво става тук?

Когато нито един от двамата не отговори, Рейчъл кръстоса 1>|>це пред гърдите си и отново
присви очи. Тя си припомни определението, което Джулия даде за първите си седмици в
университета, и стигна до едно бързо заключение.

- Гейбриъл Оуен Емерсън, да не си се държал като задник с Джулия?

Джулия потисна усмивката си, а Гейбриъл се намръщи още повече. Въпреки общото мълчание
реакцията им потвърди предположението на Рейчъл.

- Така, нямам време за подобни глупости. Ще се целунете и ще се сдобрите. Тук съм само за
седмица и смятам да прекарам много време и с двама ви.

Рейчъл хвана двамата под ръка и ги завлече към ягуара.

Рейчъл Кларк по нищо не си приличаше с осиновения си Прат. Беше асистент към

пресагенцията на кмета на Филаделфия. 1иучеше важно, но не беше. Всъщност работното й
време мина-инше в преглед на печата, за да търси статии, в които се спомена-иаше кметът, или
да копира публикации. В особено благоприятни дни й се разрешаваше да актуализира блога на
кмета. Рейчъл имаше фини черти, беше стройна, с дълга коса, лунички и сини очи. Също така
беше много общителна, нещо, което понякога юста дразнеше по-големия й интровертен брат.

Гейбриъл караше със силно стиснати устни, докато двете момичета си приказваха на задната
седалка като ученички, кико-юха се и си припомняха минали случки. Съвсем не беше
въодушевен от идеята да прекара вечерта с тях двете, но сестра му в момента страдаше заради
загубата и той не желаеше да допринася с каквото и да е към болката й.
Скоро две трети щастливото трио се возеше в асансьора на Манулайф Билдинг, луксозна и
впечатляваща многоетажна сграда на Блур Стрийт. Когато слязоха от асансьора на последния
етаж, Джулия забеляза, че по продължение на коридора има само четири врати.

„Уау. Тези апартаменти трябва да са огромни.“

Докато Джулия следваше Гейбриъл през малкото антре къ централното жилищно помещение, й
стана ясно защо той бе ре- f агирал с толкова обидни забележки на гарсониерата й. Просторният
му апартамент имаше прозорци на цяла стена, пред които театрално надиплени висяха
леденосини завеси. На юг имаше изглед към Си Ен Тауър9 и към езерото Онтарио. Подовете
бяха от] скъпо и тъмно дърво, върху тях бяха постлани красиви персийски килими, стените бяха
боядисани в светъл тон сиво-кафяво.

Мебелите в хола сякаш бяха избирани от антиквариат и се състояха от един голям кожен
шоколадовокафяв диван с копчета, два1 подхождащи му кожени фотьойла и едно
пурпурнокадифено кресло с облегалки за ръцете, което беше поставено край огнището.

Джулия погледна пурпурния стол със завист. Би било съвър-. шеното място за седене в
дъждовен ден с чаша чай и някоя хубава книга. Не че тя щеше да има някога подобна
възможност.

Огнището се захранваше с газ и Гейбриъл беше поставил го-i* лям плосък телевизор над
покривалото, който стоеше като карти на. Различни произведения на изкуството, картини и
скулптура красяха стените и част от мебелите му. Някои предмети от колек-^ цията му бяха с
музейна стойност - притежаваше римско стъкло и древногръцка керамика, пръснати сред
репродукции на извести статуи, като например „Венера Милоска“ и „Аполон и Дафне“ на
Бернини. Всъщност професорът притежаваше твърде много ста-1 туй, заключи Джулия, и
всичките бяха на жени, при това голи.

Никъде обаче не се забелязваха лични фотографии. На Джулия й се стори повече от странен

фактът, че имаше черно-бел снимки на Париж, Рим, Лондон, Флоренция, Венеция и Оксфорд но
нито една на семейство Кларк, нито една дори и на Грейс.

В следващата стая, до широката и стилна маса за хранене, стоеше абаносов бюфет. Джулия се
впечатли от големината и великолепието му. Беше празен, с изключение на голяма кристална
ваза и орнаментиран сребърен поднос, върху който стоеше разно

образие от гарафи, съдържащи течности с цвят на кехлибар, съд за лед и старомодни кристални
чаши. Гледката допълваха сребърни щипки за лед, поставени върху куп бели ленени кърпички с
бродирани негови инициали - Г.О.Е. Джулия се изкиска наум ири представата за това как биха
изглеждали тези кърпички, ако последното име на Гейбриъл беше например Дейвидсън10.

Накратко, апартаментът на професор Емерсън беше естетически издържан, декориран с вкус,

педантично чист, изявено мъжки и много, много студен. Джулия се запита дали понякога води
жени н това ледено пространство и усилено се опита да не си представя какво би им правил,
водейки ги тук. Вероятно има специална стая, за да не му съсипят скъпоценния интериор... Тя
прокара ръка по студения черен, гранитен кухненски плот и потръпна.
Рейчъл веднага включи печката, за да загрява, и си изми ръцете.

- Гейбриъл, защо не разведеш Джулия из апартамента, докато приготвям вечерята?

Джулия притискаше раницата до гърдите си, неспособна да остави подобен предмет върху
мебелите му. Гейбриъл я взе от ръцете й и я постави на земята под една малка маса. Тя му се
усмихна с благодарност и той се усети как отвръща на усмивката й.

Гейбриъл не желаеше да развежда мис Мичел из апартамента си. И определено не искаше да й

покаже спалнята си и черно-бе-ните снимки, висящи по стените й. Но в присъствието на
Рейчъл, която му напомни за задълженията му на (принудително) добър домакин, не можеше да
се спаси от това да разведе Джулия, поне из стаите за гости.

И така се озоваха в работната му стая, която по принцип бе иредвидена за трета спалня, но той
успешно бе превърнал в удобно работно пространство с библиотека. От пода до тавана стените
му Пиха скрити с етажерки за книги от тъмно дърво. Джулия зараз-I лежда заглавията - нови и
редки книги, повечето от тях с твърди корици - на италиански, латински, френски, английски и
немски. И гази стая беше подчертано мъжка. Същите леденосини завеси, същия под от тъмни
дъски със старинен персийски килим по средата.

Гейбриъл беше застанал зад натруфеното масивно бюро от дъбово дърво.

- Харесва ли ти? - попита той, посочвайки с ръка библиотеката.

- Много - каза Джулия - Красива е.

Понечи да погали облегалката на пурпурния стол, същия като този, на който се беше
възхищавала пред огнището. Но не мислеше, че това щеше да му хареса. Емерсън беше от типа
хора, които не обичаха вещите им да бъдат пипани, така че навреме се спря. Сигурно би се
сопнал за това, че разваля тапицерията с грубите си пръстчета.

- Това е любимият ми стол. Много е удобен, можеш да го пробваш, ако искаш.

Джулия се усмихна така, сякаш и беше дал подарък и веднага седна, подвивайки като коте крака
под себе си.

Гейбриъл можеше да се закълне, че я чу да мърка. При вида й се усмихна. Внезапно се отпусна

и почти изпита щастие от нещо толкова дребно.

Изведнъж му се прииска да й покаже една от най-ценните си вещи.

- Ето нещо за теб.

Той я обърна и тя застана с лице към бюрото му.

Отвори едно чекмедже и извади два чифта бели ръкавици.

- Сложи ги.
Той й подаде едните и тя мълчаливо ги взе, повтаряйки движенията му, докато ги слагаше върху
дългите си пръсти.

- Това е едно от най-ценните ми притежания - обясни той, докато отключваше едно чекмедже и
изваждаше от него дървена кутия. Постави я на бюрото си и за миг Джулия се уплаши какво ли
би се показало оттам.

„Изсъхнала глава? Може би на някой бивш студент?“

Той отвори кутията и извади нещо, което приличаше на книга. Когато я разтвори, се оказа, че е
поредица от свързани помежду си твърди книжни джобове, всеки един надписан на италиански.
Той внимателно ги прелисти, докато намери този, който търсеше, и извади нещо, което хвана
внимателно с двете си ръце.

При вида му Джулия ахна.

Гейбриъл с гордост се усмихна.

- Разпознаваш ли го?

- Разбира се! Но това... това не може да е оригиналът?!

Той леко се подсмихна.

- За съжаление не. Това би било'отвъд пределите на моето ифомно богатство. Оригиналът е от

петнайсети век. Това са репродукции от шестнайсети.

Държеше в ръка копие на известната илюстрация на „Данте и Ьеатриче сред звездите“, чийто
оригинал бе нарисуван само с перо и мастило от Сандро Ботичели. Илюстрацията беше около
петнадесет на двадесет инча11, и въпреки че беше нарисувана само с мастило върху пергамент,
изглеждаше зашеметяваща.

- Как си я открил? Не знаех, че съществуват копия.

- Не само, че има копия, но и вероятно са дело на ученик ма Ботичели. Но тази сбирка е пълна.
Ботичели е направил сто илюстрации към „Божествена комедия“, но само деветдесет и I ри са
оцелели. И аз ги притежавам.

Очите на Джулия се разшириха и засияха от въодушевление.

- Шегуваш се!

Гейбриъл се усмихна.

- Не, не се шегувам.

- Отидох да видя оригиналите, когато имаше изложба в галерия „Уфици“ във Флоренция. Пет
има Ватиканът и мисля, че ос-I аналите са притежание на някакъв музей в Берлин.
- Точно така. Знаех си, че ще ги оцениш.

- Но никога не съм виждала останалите осем.

- Никой не е. Нека ти покажа.

Времето летеше, докато Гейбриъл показваше на Джулия съкровищата си и тя тихо се

възхищаваше, до момента, в който гласът на Рейчъл прозвуча от хола.

- Гейбриъл, можеш ли да сипеш нещо за пиене на Джулия? И престани да я отегчаваш с

античните си боклуци.

Той завъртя очи и Джулия се изкиска.

- Как си ги намерил? Защо не са в музея? - попита го тя, докато наблюдаваше как прибира
илюстрациите в специалните им джобове.

Професорът сви устни.

- Не се намират в музей, защото аз отказах да ги дам. И никой освен адвоката ми, застрахователя
ми и сега ти не знае за това.

Той затвори устата си, сякаш разговорът беше свършил, така че Джулия реши да не го притиска.

Би било възможно илюстрациите да са били откраднати от някой музей и Гейбриъл да ги е

закупил на черния пазар. Това би могло да обясни отказа му да ги сподели с обществеността.
Джулия потръпна, когато осъзна, че бе съзряла нещо, което по-малко от половин дузина души
бяха видели. Освен това бяха възхитително красиви - същински шедьоври!

- Гейбриъл... - смъмри го Рейчъл, застанала на вратата.

- Добре, добре. Какво ще желаеш за пиене, мис Мичел?

Те напуснаха библиотеката и той отиде до хладилника в кухнята за вино.

- Гейбриъл!

Рейчъл го гледаше строго.

- Джулиан?

Джулия се сепна, чувайки така непривично името си, което се отрони от устата му. Рейчъл
забеляза странната й реакция и се скри в шкафа, за да търси тенджерите и тиганите на брат си.

- Ще пия каквото и да е, благодаря, профе... Гейбриъл.

Джулия затвори очи, за да се наслади на усещането най-накрая да го назове с името му. После
седна на един от високите; столове на бар-плота, предназначен за закуска. Гейбриъл извади
бутилка кианти и каза по-скоро на себе си:
- Ще го оставя да се позатопли.

Той се извини и излезе, вероятно за да се преоблече в по-удобни дрехи.

- Джулия - изсъска Рейчъл, изсипвайки една грамада зеленчуци в едното отделение на двойната
мивка. - Какво ви става на двамата с Гейбриъл?

- Трябва него да попиташ.

- Смятам да го направя, но защо се държи толкова странно? И защо просто не му каза коя си?

Джулия я погледна така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

- Мислех, че ще си ме спомни, но той не ме позна.

Гласът й трепереше и тя наведе поглед към скута си.

Така емоционално изречените думи на приятелката й объркаха Рейчъл и тя се втурна да я

прегърне.

- Не се притеснявай, сега съм тук и ще го стегна. Той има* сърце, някъде там, под всичко
останало. Знам, защото веднъж roi шщях. Сега ми помогни да измием зеленчуците, агнешкото е
вече нъв фурната.

Когато Гейбриъл се върна, с ехидна усмивка нетърпеливо отпори виното. Знаеше какво му
предстоеше. Знаеше как изглежда Джулиан, когато опитваше вино, и сега щеше отново да се
насла-ш на еротичната гледка от онази вечер. Вече тръпнеше в очак-ппие и му се искаше да има
вградена скрита камера някъде в жи-иицето си. Със сигурност би било малко прекалено да
извади кимерата си и да я снима толкова явно.

Първо й показа бутилката и с вътрешно удовлетворение отчел яза впечатлението, което се

изписа на лицето й, когато проче-ic марката. Беше си донесъл тази бутилка със специална
реколта «и Тоскана и щеше да е жалко да я пропилее върху някое посред-I' I нено небце. Той й
сипа малко, отдръпна се и зачака, насилвайки и- да сдържи усмивката си.

Също като преди Джулия разклати чашата и заразглежда виното на светлината от халогенната
лампа. Затвори очи и го помириса. После постави изкусителните си устни на ръба на бокала и
оанно отпи, задържайки го за миг, преди да преглътне.

Гейбриъл въздъхна, докато наблюдаваше как виното преминаваше през дългото й грациозно
гърло.

Когато Джулия отвори очи, забеляза Гейбриъл леко да се олюлява край нея. Сините му очи бяха
потъмнели, дишаше учестено и тъмносивите му панталони бяха издути в предната част...
11огледна го смръщено. И твърдо.

- Добре ли си?

Той сложи ръка пред очите си и се опита да се съвземе.

- Да, извинявай.

Напълни чашата й, после своята. Наблюдаваше я съсредоточено през ръба, докато тя чувствено
отпиваше.

- Вероятно умираш от глад, Гейбриъл. Знам в какъв звяр се превръщаш, когато огладнееш.

Рейчъл говореше през рамо, докато наливаше някакъв сос в печката.

- Какво ще има към агнешкото?

Той впери поглед като ястреб в Джулия, когато тя отново допря сочните си устни до чашата и
отпи голяма глътка.

Рейчъл постави една кутия върху бар-плота.

- Кускус!

Джулия изплю виното, опръсквайки Гейбриъл и бялата му риза. Ужасена от внезапната си

реакция, тя изпусна чашата си, като при това поля себе си и дървения под. Кристалният бокал се
разби на парченца от удара в крака на стола.

Гейбриъл започна да бърше капките вино от скъпата си риза, като ругаеше на висок глас.
Джулия бързо коленичи и започна да събира счупените парчета с голи ръце.

- Спри - каза тихо той, докато я наблюдаваше през бара.

Джулия продължи отчаяната си мисия, от очите й покапаха

сълзи.

- Спри - каза той по-силно, заобикаляйки бара.

Тя пресипа събраните парчета в другата си ръка и се опита да събере останалите с една ръка,
патетично пълзейки по пода. Приличаше на повредена кукла, влачеща счупения си крайник.

- Спри! За бога, момиче, спри\ Цялата ще се нарежеш.

Гейбриъл се надвеси застрашително над нея, гневът му се си-

пеше отвисоко, сякаш беше гневът Господен.

Хващайки я за раменете, той я изправи на крака и я накара да изсипе парчетата в една купа,
преди да я заведе през коридора в банята за гости.

- Седни! - заповяда й той.

Тя седна върху затворената тоалетна чиния и тихо, но разтърсващо захълца.

- Протегни си ръцете.
Дланите й бяха почервенели от виното и прорязани от няколко тънки, кървави резки, сред които
проблясваха миниатюрни кристалчета стъкло. Гейбриъл поклати глава и изруга няколко пъти,
докато отваряше аптечката.

- Не слушаш много, нали?

Джулия запримига през сълзи. Съжаляваше, че не може да ги изтрие с ръце.

- И не правиш каквото ти се казва?

Той я погледна и внезапно замълча. Не знаеше защо и ако впоследствие човек го попиташе,
щеше просто да свие рамене и нямаше да може да обясни. Но в момента, в който се спря и видя
бедното малко плачещо, свито в ъгъла същество, почувства... нещо. Нещо различно от
раздразнение, гняв, вина или сексуална възбуда. Изпита състрадание. И съжаление, че я накара
да се разплаче.

Наведе се към нея и нежно започна да бърше сълзите й с върха на пръстите си. Той чу
тихичкото „хъм“, което се отрони от устата й в момента, в който я докосна, а усещането от
допира на кожата й му се стори отново някак познато. Когато подсуши съл-ште й, той обхвана
бледото й лице с ръце, повдигайки брадичката й към себе си... после бързо се отдръпна и
продължи с почист-нането на раните й.

- Благодаря ти - промълви тя, когато забеляза вниманието и I рижовността, с която вадеше

стъкълцата от дланите й. Служеше си с пинсети, които изваждаха безпроблемно и най-
мъничките парченца от кожата й.

- Няма за какво.

Когато стъкълцата до едно бяха извадени, той напои памучен тампон с малко йод.

- Ще щипе.

Забеляза как тя се стегна в очакване на докосването му и леко изтръпна. Беше далеч от мисълта
да я нарани. А тя бе толкова нежна и крехка. Отне му минута и половина, за да събере смелост и
да сложи памука върху раните й, а тя през цялото това нреме седеше с разширени очи и хапеше
устни в очакване той най-сетне да го направи.

- Готово - каза дрезгаво той, избърсвайки и последните капчици кръв, - вече е по-добре.

- Съжалявам, че счупих чашата ти. Знам, че беше кристална.

Нежният й глас го изтръгна от унеса, с който прибираше

комплекта за първа помощ в аптечката.

Той махна с ръка.

- Имам дузини от тях. Долу има магазин за кристал. Ако ми потрябва, винаги мога да купя една.
- Предпочитам аз да го направя.

- Не би могла да си го позволиш - думите се изтърколиха несъзнателно от устата му. Той с ужас

забеляза как Джулия първо се изчерви, а после пребледня. Както винаги наведе глава и започна
да дъвче вътрешната страна на бузата си.

- Мис Мичел, не бих си и помислил да искам пари от теб, тона би било в разрез с правилата на
гостоприемството.

,,А това не може да си го позволим“, си помисли тя.

- Но освен това изцапах ризата ти. Нека поне платя химическото чистене.

Гейбриъл погледна към хубавата си, но очевидно съсипана бяла риза и изруга наум. Обичаше я.
Паулина му я бе донесла от Лондон. И нямаше никакъв шанс петната от виното да се изчистят.

- От тези също имам няколко - излъга той - и съм сигурен, че петната ще се изперат. Рейчъл ще
ми помогне.

Джулия захапа напред-назад устни с предните си зъби.

Гейбриъл забеляза движението и от него му стана по-скоро неприятно, даже леко му призля. Но
устните й бяха толкова червени и подканящи, че не можа да извърне поглед. Беше като да
гледаш как катастрофира кола, само че от палубата на кораб.

Той се надвеси и потупа ръката й.

- Случват се инциденти. Никой не е виновен.

Усмихна се и бе награден с красива усмивка и от нейна страна, която, слава богу, освободи
устните й.

„Виж я само. Наистина разцъфва като роза, когато човек е мил с нея. “

- Добре ли е? - попита Рейчъл, която внезапно се бе появила до тях.

Гейбриъл махна с ръка.

- Да, но, изглежда, Джулиан не понася кускус.

Той й намигна закачливо и видя как червенина изби по страните й, а после покри и цялата й
порцеланова кожа. Наистина тя бе същински тъмноок ангел.

- Няма нищо. Тогава ще направя пилаф12.

Рейчъл излезе и Гейбриъл я последва, оставяйки Джулия сама да укротява сърцето си, което
сякаш щеше да избяга от гърдите й.

Докато Рейчъл прибираше презряното зърно в хладилника, Гейбриъл отиде да смени изцапаната
си риза, хвърляйки я с искрено съжаление в боклука. После се присъедини към сестра си в
кухнята, за да почисти останалите парчета от чашата и да избърше пода.

- Има няколко неща за Джулия, които трябва да ти кажа - започна тя, като говореше през рамо.

Гейбриъл понесе стъклата към боклука.

- Предпочитам да не ги чуя.

- Какво ти става? Та тя ми е приятелка, за бога!

- А тя ми е студентка. Не бива да знам нищо за личния й жи-но г. Приятелството ви, за което

нямах и представа, вече предпос-шня конфликт на интереси.

Рейчъл изправи рамене и непокорно заклати глава, сивите й ()ч и потъмняха.

- Знаеш ли какво? Това изобщо не ме интересува. Обичам я много и мама също много я
обичаше. Припомни си го следващия и i.i, когато се изкушиш да й викаш. Тя беше съсипана,
идиот та-и i.i). Точно затова не поддържаше контакт с мен последната години. И сега най-
накрая успя да излезе от черупката си, черупка, ко-и и> бих казала, не вярвах, че някога ще
напусне, и ти я набутваш иинътре отново с цялата си... с цялата си арогантност и високомерни!
Така че зарежи своите а ла мистър Рочестър-мистър Дарси, и in Хечклиф* миризливи бритиш
снобски глупости и се дръж с Пои като със съкровището, което е! Иначе ще се върна и ще ти на-
т.хам някоя помпа в задника.

Гейбриъл изправи гръб и я стрелна със смразяващ поглед.

- Под „помпа“ вероятно имаше предвид дамска обувка.

Гя не се огъна. Нито потрепери. Напротив, сякаш се извиси. I ючти заплашително.

- Добре, Рейчъл.

- А така. Не мога да повярвам, че не си разпознал името й, след и и I о толкова пъти съм ти

разказвала колко много обича Данте. Ис-mim да кажа, колко фенове на Данте от Селинсгроув
познаваш?

Той се наведе и я целуна по свъсената вежда.

- Не ми се нахвърляй така, Рейчъл. Опитвам се, ако мога да hi? мисля за нещо, което е свързано
със Селинсгроув.

Гневът й моментално се стопи и тя силно прегърна брат си.

- Знам.

Няколко часа по-късно и още една бутилка от скъпото киан-| п Джулия се приготви да тръгва.

Благодаря за вечерята. Ще трябва вече да се прибирам.

Ние ще те закараме - отвърна Рейчъл и изчезна да търси ни и гото си.

В погледа на брат й се появи неодобрение и след като се измини, тръгна след нея.

' I 'ерои съответно от „Джейн Еър“ (авт. Ш. Броите), „Гордост и предразсъ-и.цп“ (авт. Джейн
Остин) и „Брулени хълмове“ (авт. Е. Бронте). - Б. р.

- Не е нужно. Мога да повървя, не е далеч - провикна се Джулия след тях.

- В никакъв случай. Навън е вече тъмно и не ме интересува] колко сигурен град е Торонто.
Освен това вали - извика в отговор! Рейчъл, преди да се впусне в разгорещен спор с Гейбриъл.

Джулия се отдалечи към вратата, за да не й се налага да чуе как той казва, че не иска да я закара
до дома й. Но не след дълго братът и сестрата се появиха и тримата тръгнаха по коридора към
асансьора. Точно когато той дойде, телефонът на Рейчъл иззвъня.

- Беше Аарон - тя прегърна силно Джулия, - цял ден му звънях, но той беше по срещи. Да се
видим на обяд. Не се притеснявай, брат ми. Имам резервен ключ от апартамента ти!

Рейчъл се върна и остави навъсения Гейбриъл и смутената Джулия да слязат с асансьора до

гаража.

- Щеше ли изобщо някога да ми кажеш коя си? - попита я той с леко укорителен тон.

Джулия завъртя глава и стисна още по-здраво жалката си раница.

Той погледна към чантата й и реши, че тя ще трябва да се раздели с нея. Ако видеше още веднъж
това опърпано нещо, щеше да го изхвърли. Още повече, че Пол го беше пипал и сега бе
омърсено. Тя трябваше да я изхвърли.

Гейбриъл я заведе до мястото си за паркиране и тя се запъти към черния ягуар. Той натисна
едно копче и рейндж роувърът до него изписука.

- Ъм, нека вземем този, вместо това. Джипът е по-сигурен, когато вали. Не обичам да излизам с
ягуара в подобно време, освен ако не ми се налага.

Джулия се опита да не показва, че е забелязала смущението му, особено когато той й отвори
вратата. Когато седна, се запита дали и той бе усетил електричеството, преминало през тях,
когато докосна ръката й. Разбира се, че беше.

- Накара ме да се почувствам като задник - намръщено каза той, докато изкарваше джипа от
гаража.

„Сам си го направи, благодаря.“ Неизречената мисъл на Джулия увисна в пространството между

тях и тя се зачуди за момент доколко добър бе професорът в разчитането на невербални знаци.

- Щях да се държа по-различно с теб. Щях да съм по-внимателен, ако знаех.

- Щеше ли? Наистина ли? И вместо мен да си намериш някой друг студент за изтезаване? Ако е
така, тогава се радвам, че ядът ги се насочи към мен, че не го изсипа върху другиго.

Гейбриъл студено я изгледа.

- Това не променя нищо. Радвам се, че си приятелка на Рей-ч ьл, но все още си моя студентка,
което означава, че ще трябва да шназим професионални отношения, мис Мичел. И ще трябва да
инимаваш как ми говориш. Сега и в бъдеще.

- Да, професор Емерсън.

Той затърси по лицето й следи от сарказъм, но не откри таки-ип. Раменете й бяха свити, главата
- наведена. Ето какво направи г малката си роза. Всеки намек за цвят бе повехнал.

„С „малката си роза“! Какво, по дяволите, ти става, Емер-сьнГ

- Рейчъл е много щастлива, че си тук. Знаеше ли, че беше i годена?

Джулия поклати глава.

- Беше? Вече не е ли?

- Аарон Уебстър й предложи да се оженят, но това беше пре-1И Грейс...

Той бавно издиша.

- Рейчъл сега не е в състояние да планира сватба, така че засега отказа. Затова е тук.

- О, не. Съжалявам, горката Рейчъл - тя бавно издиша, - гор-кият Аарон! Харесваше ми.

Гейбриъл се намръщи.

- Те са още заедно. Аарон я обича, очевидно, и е съгласен с топи, че има нужда от малко време.
Имаше доста... кавги, докато си | >их вкъщи. Дойде да ме види, за да избяга. Което е смешно
донякъде. гъй като аз съм черната овца на семейството, а тя е любимката.

Джулия кимна с разбиране.

- Имам проблем с гнева, мис Мичел, темпераментът ми е пот. Трудно ми е да го контролирам и

ядосам ли се понякога, ставам много деструктивен.

Очите й се отвориха широко от това признание, а също и ус-I и га й леко, но не каза нищо.

- Би било... нежелателно за мен да изгубя контрол пред няко-10 като теб. Би било твърде
болезнено, и за двама ни.

Изявлението му беше толкова честно и плашещо, че думите му пламнаха в нея като огън.

- Гневът е един от седемте смъртни гряха - отбеляза тя, обръщайки погледа си към прозореца, за
да се опита да облекчи парещото усещане във вътрешностите си.
Той се засмя горчиво.

- Забележително е, че ги имам всичките; не се опитвай да ги изброяваш. Гордост, завист, гняв,

леност, алчност, лакомия, похот.

Тя изви вежда, но не се обърна.

- Някак се съмнявам, че е така.

- Не очаквам да разбереш. Ти си магнит за беди, аз - магнит за грехове.

Сега Джулия се обърна към него. Той й се усмихна с пренебрежително изражение, а тя му

отвърна със съчувствен поглед.

- Грехът не е нещо, което е привлечено от човешкото същество, професор Емерсън. Обратното е.

- Не и според моя опит. Грехът сякаш ме намира, дори когатоЦ не го търся. И не съм много
добър в устояването на изкушения.

Той я погледна, после върна погледа си към пътя.

- Приятелството ти с Рейчъл обяснява защо изпрати гарде-нии. И защо картичката беше

надписана по този начин.

- Съжалявам за Грейс, и аз я обичах.

Той я погледна в очите. Бяха отворени и добри, но в тях видя следи от дълбока тъга и
неизмерима загуба.

- Сега го разбирам - съгласи се той.

- Имаш сателитно радио?

Тя посочи към конзолата, когато той превключи на радио и натисна едно от копчетата.

- Да, обикновено слушам някоя от джаз станциите, но зависи от настроението ми.

Джулия протегна неуверено пръст, но веднага дръпна ръката си.

Гейбриъл се усмихна на сдържаността й и си припомни как И измърка, когато й позволи да се

разположи на любимия му столЯ Искаше му се да я накара отново да мърка.

- Всичко е наред. Можеш да избереш нещо.

Тя премина през запазените станции, усмихвайки се на избора му, който включваше френската
СВС и новините на Би Би

Си, докато стигна до последната, която беше наречена Nine Inch

Nails*.
- Има цяла станция, посветена на тях?

-Да.

Гейбриъл се размърда на седалката си, сякаш бе разкрила някаква негова дълбоко смущаваща
тайна.

- И ти ги харесваш?

- В определено настроение.

Джулия натисна копчето на джаз станцията.

Той по-скоро усети, отколкото забеляза вътрешната й реакция. Не я разбра, но реши да не

задълбава.

Джулия мразеше Nine Inch Nails. Всеки път когато ги пускаха, сменяше радиостанцията. Ако
някъде ги слушаха, тя излизаше от стаята или сградата. Звукът им, и специално гласът на Тренд
Рез-м ьр я побъркваха, макар че никога на никого не обясни защо.

За пръв път ги чу в един клуб във Филаделфия. Тя танцуваше него и той през цялото време се
отъркваше в нея. Отначало не и беше неприятно: това си беше неговият начин, но после започни
тази музика и на нея изведнъж й призля. Беше странният такт, после гласът, след това текстът
„...искам да те чукам като животно...“, изражението на лицето му, когато той се наведе към
нейно-н> и й го прошепна, взирайки се право в душата й.

Независимо от религиозните вярвания на Джулия и полуис-iv рените й опити да се моли на

второстепенни богове и божества, it този момент тя беше убедена, че чу гласа на Дявола.
Самият 1уцифер я държеше в обятията си и й шепнеше. И представата в | кчетание с думите я
изплаши.

Джулия се отскубна от него и се втурна към дамската тоа-кч на. Гледаше бледото, треперещо
отражение в огледалото и се мпташе какво се случи. Не знаеше защо той й говореше така или
unto бе избрал този момент, за да й го каже. Независимо от томи тя го познаваше достатъчно
добре, за да знае, че повтореният | скст бе признание за най-дълбоките му и вероятно най-
тъмните му иамерения, а не просто между другото изпяти думи.

Но Джулия не искаше да бъде чукана като животно; искаше in бъде обичана. Можеше да се
отдаде на секса, стига да беше >'пелена, че ще й гарантира тази любов, която е възпята в мито-

Д мериканска индъстриъл група. - Б. пр.

вете и поезията. Това бе обичта, за която отчаяно копнееше, но всъщност не вярваше, че

заслужава. Искаше й се да бъде нечия муза, да бъде обожавана и боготворена както тялото, така
и душата й. Искаше да бъде Беатриче на един изискан и благороден Данте и да заживее с него
завинаги в Рая. Животът им да е досущ като от красивите илюстрации на Ботичели...

И ето защо на двадесет и три годишна възраст Джулия бе все още девица, пазеща снимката на
мъжа, погубил я за всеки друг, на дъното на чекмеджето за бельо. Последните шест години тя
спеше всяка нощ със снимката му под възглавницата си. Никой друг не бе я доближил
дотолкова, никой освен него досега не бе събуждал в нея подобна любов и отдаденост. Цялата
им връзка се крепеше на една-единствена нощ, нощ, която си припомняше отново и отново...

- 7-

Джулия паркира колелото си до голямата бяла къща на семейство Кларк и отиде до предната
порта. Тя никога не звънеше, когато им идваше на гости, така че прескочи стълбите и отвори
вратата. Това, което завари в къщата, я ужаси.

Стъклената масичка за кафе беше разбита на парчета в хола, по килима имаше кръв. Наоколо се
търкаляха разхвърляни възглавници и обърнати столове, а Рейчъл и Аарон седяха притиснати
един до друг на дивана в средата на стаята. Рейчъл хълцаше.

Джулия стоеше и ги гледаше потресена.

- Какво е станало?

- Гейбриъл - каза Аарон.

- Гейбриъл? Случило ли му се е нещо лошо?

- Той е добре! - изсмя се Рейчъл почти истерично. - Беше си вкъщи за по-малко от двадесет и
четири часа, а успя да се скара с баща ми, да разплаче два пъти мама и да прати Скот в болница.

С мрачно изражение на лицето Аарон продължи да разтрива] гърба на приятелката си, за да й

помогне да се успокои.

Джулия простена.

- Защо?

- Кой знае? Никой не знае какво му става понякога. Спречка] се с баща ми, мама застана между
тях и Гейбриъл я избута. Скот каза, ако още веднъж й направи нещо, ще го убие, а в отговор
Гейбриъл го удари с юмрук в лицето и му счупи носа.

Джулия погледна към окървавените парчета стъкло по килими. Около дузина натрошени
бисквити бяха разпръснати между Iих и останките от чашите за кафе.

- Ами това? - попита тя, сочейки неразборията на пода.

- Гейбриъл бутна Скот върху масичката за кафе. Скот и баща ми ги н болницата, мама се
заключи в спалнята, а аз ще нощувам у Аарон.

Рейчъл стана и затегли приятеля си към външната врата.

Джулия стоеше като замръзнала, неспособна да помръ

- Трябва да те предупредя, че е малък, но не забра
-13-
 -15-
-17-
-19-
В следващия пакет с ужас откри дамско спално бельо
-25-
По-късно двамата седнаха в кухнята, правейки плано
-33-

I велфи и гибелини - противоположни политически течения в Централна II Северна Италия през

XII-XIII в. Гвелфите поддържат папата, а гибелини-гс - Свещената Римска империя в борбата за
политическо и териториално надмощие. - Б. р.

От итал. — задник. - Б. пр.

Данте Алигиери, наричан и „баща на италианския език“, поет, писател, философ, литератор и
политически деец, живял и творил през XIII—XIV в.

- Б. пр.

На английски Гейбриъл е произношението на Архангел Гавраил,. - Б. пр.

Катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, една от забележителностите на Флоренция. - Б. р.

Марта Джейн Канари Бърк, по-известна като Джейн Бедствието, е американка, професионален
скаут, участвала в битките с индианците в Дивия Чапад, също известна с добротата и
състраданието си, особено към бедните и нуждаещите се. - Б. р.

Вид италианска ракия. - Б. пр.

От италиански целувка. —Б. пр.

9
Сграда с височина 553,33 м, до 2007 г. е най-високият небостъргач в света. - Б. пр.

10

(J.O.D. = GOD от англ. Бог. - Б. пр.

11

I инч = 2,54 см. — Б. р.

12

Традиционно ориенталско ястие с ориз, ядки и сушени плодове. — Б. пр.

Джулия стоеше като замръзнала, неспособна да помръдне.

- Може би ще се опитам да поговоря с майка ти.

- Аз не мога да остана в тази къща и минута повече. Семей-I I ното ми току-що бе разбито.

С тези думи Рейчъл и Аарон излязоха.

Джулия бе решила да се качи по стълбите и да намери Грейс, пи чу някакъв шум откъм кухнята
и с тихи стъпки се отправи I* 1.м задната част на къщата. През отворената врата видя някой и\
седи на верандата и да пие бира. Рошава кестенява коса блес-tпие на светлината от залязващото
слънце. Джулия го позна. От | иимките на Рейчъл.

Без да мисли, краката й вече я носеха към задната врата и п шеднъж се озова седнала със свити
към брадичката колене на фсчлонга, на известно разстояние от него. Тя обви с ръце краката I н
и го погледна.

Той я игнорира.

Джулия го разглеждаше, с надеждата да го съхрани в паметта ( н, На живо изглеждаше далеч по-

хубав. Тя погледна сините му, " цжясали очи под кафявите вежди, проследи ъгъла на високите
Му скули, правия му, благороден нос, четвъртитата му брадички. няколкодневната набола
брада, която потъмняваше кожата му и подчертаваше трапчинките. Очите й се спряха на
пълните му \ |, гни, обърна внимание на извивката на долната, а после неохотно погледна към
следите от сблъсъка.

Гейбриъл имаше натъртени места и кръв по дясната ръка, на шпага буза - мораво петно.
Юмрукът на Скот се беше отпечатал, но но чудо Гейбриъл бе останал в съзнание.

Малко си закъсняла за представлението в шест часа. Свърши преди около тридесет минути.

Гласът му беше мек и почти толкова приятен, колкото чертите му. Джулия си помисли за миг
какво ли би било усещането да чуе името си, произнесено от този глас.

Потръпна.

- Тук има одеяло.

Той посочи до себе си към едно голямо вълнено карирано! одеяло и й го подаде, без да я
погледне.

Джулия внимателно го наблюдаваше. Доволна, че гневът му1 бе утихнал, тя се приближи към

него и седна на съседния с гол*11 все пак на едно разумно разстояние. Зачуди се колко ли бързо
Гейбриъл можеше да тича. И колко бързо би могла тя да тича, ако той я гонеше.

Подаде й одеялото.

- Благодаря - измърмори тя, намятайки го върху раменете си

С крайчеца на окото си заразглежда фигурата му и се почу

ди на това колко естествено е успял да побере високото си тяло,] дървеното кресло тип
„Адирондак“. Раменете му изглеждаха по широки в черното му кожено яке, релефът на гърдите
му се очер таваше под черната тясна фланелка, дългите му крака изпълваха приятно черните му
дънки и на Джулия й се стори по-висок и едър, отколкото на снимките, които беше виждала.

Искаше й се да каже нещо. Искаше й се да го попита защо бс побеснял срещу най-прекрасното

семейство, което тя познаваше Но беше твърде стеснителна, за да го направи, освен това и се бо
еше от него. Така че вместо това го попита дали има отварачк; за бутилки. Той се намръщи,
преди да извади една от задния си джоб и да й я подаде. Тя му благодари и продължи да си седи
тихо на мястото. Той се обърна към полупразната каса бира зад себа си, извади една и я задържа
пред нея.

- Позволи на мен - каза той, едва сега я погледна и се усмих на. Взе обратно отварачката, с
лекота отвори бутилката и я чукна със своята.

- Наздраве.

Джулия отпи деликатно от бирата, опитвайки се да не се за дави, когато странната пенлива

течност се разля в устата й. Не волно изсумтя и зачака.

- За първи път ли пиеш бира? - ухили се Гейбриъл.

Тя кимна.

- Тогава се радвам, че съм ти първият.

Тя се изчерви и скри лице зад дългата си махагонова коса.

- Какво правиш тук?

На лицето му се изписа любопитство.

Джулия не отговори веднага, чудейки се какво да измисли.

- Бях поканена на вечеря.

„Надявах се най-накрая да те срещна", беше неизречената истина.

Гейбриъл се засмя.

- Мисля, че я провалих. Така, мис Кафяви очи, добави ми го ii им сметката.

Ще ми кажеш ли какво се случи? - каза тихо тя, опитвайки го да скрие трепета в гласа си.

- Ще ми кажеш ли защо още не си избягала?

Сините му очи срещнаха нейните и той остро я изгледа.

Тя отново наведе глава с надеждата, че този жест на смирение ще охлади внезапно пламналия
гняв. Да седи с Гейбриъл I пед случилото се, беше глупава постъпка. Беше пиян и наоколо
нимаше никой, който би могъл да я спаси при изблик на насилие hi негова страна. Сега бе
моментът да си тръгне.

Неизвестно защо в този миг Гейбриъл протегна ръка и зат-ипри пространството между тях.
Отметна косата й зад раменете, |и.цете му бавно, много бавно се вплетоха в къдриците й, преди
in ги отдръпне. Някаква особена енергия заструи от тях към ко-| и re й. Джулия потъна в
усещането и почти измърка тихо, напълни забравяйки въпроса му.

- Миришеш на ванилия - отбеляза той, накланяйки тялото * и. за да може да я види по-добре.

- Това е от шампоана ми.

Той си допи бирата и отвори нова, отпивайки дълга глътка, преди отново да се обърне към нея.

- Не трябваше да се получава така.

- Знаеш, че те обичат. Само за тебе говорят.

- Блудният син. Или може би демоничният. Демонът Гейб-1>иъл.

Той горчиво се засмя и довърши бирата си почти на един дъх. (>гвори си нова.

- Толкова се радваха, че идваш. Тъкмо затова майка ти ме помии на вечеря.

- Тя не ми е майка. И може би Грейс те е поканила точно защото е знаела, че ми трябва някой

тъмноок ангел да ме наглежда.

Гейбриъл се наведе по-близо към нея, така че да положи ръка н п бузата й. Джулия рязко си пое
дъх, изненадана от докосването му, сините му очи се вгледаха в нейните с опиянение и почуда.
Той плъзна палеца си по избилата червенина, колебливо, сякаш измерваше топлината на кожата
й. Когато отдръпна ръка, Джулия почти изплака от загубата.

Той остави бутилката на верандата и бързо се изправи.

- Слънцето залязва. Искаш ли да се разходим?

Тя прехапа устни. Знаеше, че не бива. Но това беше Гейбриъл от снимката и вероятно щеше да е
единственият й шанс да го види и да прекара време в негово присъствие. След това, което се
случи днес, той едва ли вече ще се прибира вкъщи. Или поне още дълго, дълго време не.

Тя отметна одеялото настрана и се изправи.

- Вземи одеялото - каза той и когато тя го преметна през една ръка, той взе другата й в своята.

Тя ахна. Едно изтръпващо усещане започна бавно се придвижва от върха на пръстите й към
ръката й, докато не стигна рамото и спускайки се към сърцето й, го ускори.
Той доближи глава до нейната.

- Държала ли си някога момче за ръка?

Тя поклати глава и той нежно й се усмихна.

- Тогава се радвам, че съм ти първият.

Те бавно се запътиха към гората, отдалечавайки се от къщата на семейството му. На Джулия й

харесваше начинът, по който ръката й се побираше в неговата, и начинът, по който дългите Myj
пръсти се извиваха и обхващаха нейните. Държеше я нежно, н<Я здраво, като и леко я стискаше
от време на време, сякаш да я увери в присъствието си. Джулия започна да си мисли, че това
тряба ва да е усещането, когато се държиш с някого за ръка. До този! момент й липсваше опит.

Беше се престрашавала да ходи в тази гора един или два пъти! и то само с Рейчъл. Знаеше, че
ако нещо тръгне накриво, вероятжу ще се изгуби в опита си да намери обратния път. Тя
изтласка тези мисли настрана и се съсредоточи изцяло върху усещането да държи
запленяващата топла, силна ръка на Гейбриъл.

- Навремето идвах често тук. Много е спокойно. Нагоре има]] стара ябълкова градина. Рейчъл
показвала ли ти я е?

Джулия поклати глава.

Гейбриъл я погледна с нещо като сериозно изражение на ли-а цето.

- Ужасно си мълчалива. Можеш да говориш с мен. Обещавам, че няма да те ухапя.

Той й пусна една от онези подкупващи усмивки, които тя познаваше от снимките на Рейчъл.

- Защо се върна вкъщи?

Той игнорира въпроса й и продължи да върви, но тя усети, че започна да стиска ръката й по-
силно. Тя му отговори със същото, за да го увери, че не я е страх. Дори и да я беше.

- Не исках да се връщам така. Изгубих нещо ценно и в продължение на седмици не изтрезнявах.

Искреността му я изненада.

- Но може би ако си изгубил нещо, можеш да се опиташ да го иамериш отново.

Той присви очи.

- Това, което изгубих, е изгубено завинаги.

Той започна да ходи по-бързо и Джулия трябваше да ускори крачка, за да се движи наравно с
него.

- Върнах се вкъщи за пари. Ето колко отчаян и абсолютно изпаднал съм.

Гласът му омекна и Джулия го усети Да потръпва.

- Такъв бях още преди да разруша всичко и всеки. Преди още I и да пристигнеш. Много
съжалявам.

Той отново потрепери и я поведе наляво.

- Почти стигнахме.

През отвор сред дърветата те пристъпиха към поляна, застлани с гъста трева. Диви цветя,
бурени и пънове бяха разпръсна-| и сред наситената зеленина. Във въздуха витаеше мир и
покой. Към края на полянката стояха няколко стари ябълкови дървета, които изглеждаха
изтощени и занемарени.

- Това е - въодушевено посочи наоколо той. - Това е Раят1.

Гейбриъл поведе Джулия към една голяма скала, стърчаща

необяснимо в края на поляната, и я повдигна на върха й. После се покатери до нея. Джулия

потрепери. Скалата беше студена под оскъдните лъчи на залязващото слънце и тя веднага усети
хлади-нита през тънките си дънки.

Гейбриъл съблече якето си и наметна с него раменете й.

- Ще хванеш пневмония и ще умреш - каза той разсеяно и я прегърна, като я придърпа по-близо
към себе си. Тялото му мигновено я затопли.

Тя въздъхна дълбоко и със задоволство, учудвайки се колко добре приляга към извивката на
ръката му, сякаш бе създадена за нея.

- Ти си Беатриче.

- Беатриче?

- Беатриче на Данте.

Джулия се изчерви.

- Не знам кой е той.

Гейбриъл се усмихна на себе си. Тя усети топлия му дъх в лицето си, когато потърка нежно
ухото й с нос.

- Не са ли ти казали? Не ти ли казаха, че блудният син пише книга за Данте и Беатриче?

Когато тя не отговори, той поднесе устни към главата й и нежно я целуна по косата.

- Данте е бил поет, а Беатриче - неговата муза. Срещнал я е, когато тя била много млада и цял
живот я е обичал отдалече. Тя го е превела през Рая.
Джулия слушаше със затворени очи гласа му, вдишвайки миризмата на кожата му. Миришеше
на мускус, на пот и на бира, но Джулия не обръщаше внимание на тези миризми и усещаше
само същинската му миризма, миризмата на Гейбриъл - силно мъжка и потенциално опасна.

- Има картина от един художник на име Холидей. Приличаш на неговата Беатриче.

Гейбриъл хвана ръката й, поднесе бледите й пръсти към устните си и галантно ги целуна.

- Семейството ти те обича. Трябва да се сдобриш с тях.

Джулия се изненада от думите си, но той просто я привлече

още по-близо към себе си.

- Те не са ми истинското семейство. Не съвсем. И така или иначе, вече е твърде късно, Беатриче.

Джулия трепна, чувайки го да се обръща към нея така. Бирата със сигурност го беше хванала...
но тя не отмести главата си от рамото му. Няколко мига по-късно той я погали по ръката, сякаш
да привлече вниманието й.

- Ти така и не вечеря.

Джулия поклати глава.

- Не, не вечерях.

- Да те нахраня ли?

Джулия с нежелание повдигна глава от рамото му. Той й се усмихна и отиде при едно от
старите ябълкови дървета. Огледа иисящите плодове и избра най-голямата и зряла червена
ябълка, преди да откъсне и една по-малка. На връщане прибра по-малка-IU в джоба си.

- Беатриче.

Той се усмихна и провеси ябълката.

Джулия я погледна като омагьосана, сякаш беше съкровище.

Гейбриъл се засмя и й я поднесе с дясната си длан така, както едно дете би поднесло захарче на
пони. Джулия я взе от ръката му и моментално впи устни в нея, отхапвайки солидно парче.

Той я наблюдаваше как дъвче, как преглъща. После с тихо щдоволство се върна на мястото си и
обгърна талията й с ръка. 11ежно сведе главата й към рамото си и започна да яде по-малката
ябълка, която бе скрил в джоба си.

Седяха много тихи в светлината на залязващото слънце. Малко преди да се стъмни, Гейбриъл
взе одеялото изпод ръката на Джулия и го разпъна на тревата.

- Ела, Беатриче - каза той, протягайки ръка към нея.

Джулия знаеше, че би било много безразсъдно да приеме ръката му и да седне при него върху
одеялото. Но това не я интересуваше. Тя се влюби в него още първият път, когато го видя на
снимката на Рейчъл и я открадна. Сега, когато той бе тук, жив, дишащ, от плът и кръв,
единственото, което можеше да направи, бе да приеме ръката му.

- Лежала ли си някога до някое момче, за да гледаш звездите?

Той я положи на одеялото и се вгледа в нея, докато лежаха по

гръб.

-Не.

Гейбриъл вплете пръсти в нейните и постави свързаните им ръце върху сърцето си.

Тя усети как бавно тупти и притихна под успокоителния му ритъм.

- Красива си, Беатриче. Като тъмноок ангел.

Джулия обърна глава към него, за да го погледне.

- Мисля, че ти си красив.

Тя стеснително поглади бузата му, отдавайки се на усещането от наболата му брада. Той се

усмихна при допира й и затвори очи. Дълго и нежно галеше чертите му, докато ръката й се
измори.

Гейбриъл отвори очи.

- Благодаря.

Тя се усмихна и в отговор стисна ръката му, като усети как сърцето му затуптя по-силно от
движението й.

- Някога целувало ли те е момче?

Дълбока руменина заля лицето й и тя поклати глава.

- Тогава се радвам, че ще съм ти първият.

Гейбриъл се обърна настрана и се наведе към нея. Гледаше я нежно и очите му й се усмихваха.
Джулия затвори клепачите си, когато съвършените му устни докоснаха нейните. Понесе се.

Устните му бяха топли и подканящи. Внимателно обхванаха нейните, сякаш се страхуваше да

не ги нарани. Незнаеща как се целува и все още малко предпазлива, Джулия държеше устата си
затворена. Гейбриъл бавно прокара длан по извивката на лицето й и започна да я милва по
бузата с върха на пръстите си, докато нежно движеше устните си върху нейните.

Целувката не беше това, което очакваше.

Очакваше по-скоро да е прибързан и дори леко груб. Очакваше целувката му да е отчаяна и
бърза и вероятно пръстите му да се спуснат по тялото й до места, които още не бе готова да му
позволи да докосва. Но той продължаваше да държи ръцете си на същото място -едната
придържаща кръста й, другата - галеща лицето й. Целувката му беше нежна и сладка - като
целувката, с която тя си представяше, че любим би посрещнал любимата си след дълга раздяла.

Гейбриъл целуваше Джулия сякаш я познава, сякаш му принадлежи. Целувката му бе страстна и

емоционална, сякаш всяка фибра от съществото му се бе разтопила и разляла по устните му,
единствено и само за да напои нея. При тази мисъл сърцето й подскочи. Никога не бе се
осмелявала дори и да мечтае първата й целувка да бъде като тази. Когато интензивността на
устните му отслабна, тя щеше почти да избухне в сълзи, знаейки, че никога не ще изживее
отново подобна целувка. С нея той я погуби за другиго. Завинаги.

Гейбриъл въздъхна дълбоко, когато се оттегли, и нежно допря устни до челото й.

- Отвори очи.

Джулия срещна две сини очи, които я гледаха ясно и дълбоко емоционално, но тя не можеше да
разчете емоцията. Той се усмихна и повторно я целуна по челото, после се завъртя по гръб и се
вгледа в звездите.

- За какво си мислиш?

Тя се завъртя настрани към него, близо, но без да докосва тя-н ото му със своето.

- Мислех си за това, колко дълго съм те чакал. Чаках те, чаках те, а ти все не идваше.

Той й се усмихна тъжно.

- Съжалявам, Гейбриъл.

- Сега си тук. Apparuit iam beatitudo vestra.

- He знам какво означава това - каза срамежливо тя.

- Означава „И яви се твоето блаженство", но би трябвало да се каже „Ияви се моето блаженство"

сега, когато ти си с мен -I ой я притегли към себе си. С едната си ръка обви врата й, а другата
спусна надолу към талията и я обгърна с разперени пръсти.

Отсега нататък, през целия си живот, ще мечтая да чувам гласа I и, шепнещ името ми.

В тъмнината Джулия се усмихна на себе си.

- Заспивала ли си някога в прегръдката на някое момче, Бе-агриче?

Тя поклати глава.

- Тогава се радвам, че ще съм ти първият.

Той я нагласи така, че главата й да се облегне на гърдите, бли-»о до сърцето му, а изящното й
тяло съвършено допълни формите ма неговото.

- Като реброто Адамово - промълви в косите й.

- Трябва ли да си тръгнеш? - почти изплака тя.

Гейбриъл дълбоко въздъхна.

- Утре ще бъда изгонен от Рая, Беатриче. Единствената ни надежда е после ти да ме намериш.

Търси ме в Ада.

Той внимателно я обърна по гръб и постави ръце от двете страни на бедрата й. Надвеси се над
нея с широко отворени очи, които, изпълнени с копнеж, се взряха дълбоко и навътре до дъното
на душата й.

И после долепи устни до нейните...

Рейчъл седеше на бар-плота в жилището на Гейбриъл в четвъртък сутринта, пиеше лате и

прелистваше френския „Вог“. Това не беше обичайното й четиво, нощната й масичка във
Филаделфия бе отрупана с книги за политика, масови комуникации, икономика и социология с
надеждата, че някой от висшестоящите един ден ще я попита за мнението й, вместо да я помоли
да копира нечие чуждо. Но сега, когато беше в отпуска, имаше време да почете и нещо друго.

Тази сутрин се чувстваше по-добре, даже много по-добре. Разговорът й с Аарон вчера вечерта бе
минал добре. Въпреки че все още бе разочарован поради отлагането на сватбата, й каза, че
самата тя му е много по-важна.

„Не е задължително да се женим сега, може да отложим сватбата, докато свърши траура. Но аз
все още те желая, Рейчъл. Винаги ще те желая. Като моя жена, моя любовница... Точно сега съм
съгласен на всичко, защото те обичам, Рейчъл. Върни се при мен."

Думите на Аарон прогориха омарата на тъгата и стигнаха до замъгленото й съзнание. И

внезапно всичко беше ясно. Мислеше си, че бягаше от Скот, баща си и духа на майка си. Но
вероятно бе избягала и от Аарон и когато го чу да изрича тези думи... сякаш бе възможно да го
напусне. Сякаш й бе хрумвало да не бъдат заедно.

Думите му почти разбиха сърцето й и я накараха да осъзнае колко много всъщност й се иска да
бъде негова съпруга. И колко непоколебимо го бе накарала да чака твърде дълго, докато самата
тя се подреди, за да стане той неин съпруг. Животът бе твърде кратък, за да го съсипваме. Това
би й казала майка й.

Гейбриъл влезе в кухнята, носеше тъмните си очила, целуна я по главата и подхвърли купчинка
банкноти пред нея. Тя подозрително изгледа парите и очите й се разшириха.

- Това пък за какво е?

Той се покашля и седна до нея.

- Не възнамерявате ли с Джулиан да ходите на шопинг?

Тя завъртя очи.

- Тя е Джулия, Гейбриъл. И не, не смятаме. Тя цял ден ще работи върху някакъв проект с едно
момче на име Пол. После той ще я води на вечеря.

„Ангелоебач“, помисли си Гейбриъл. Определението изникна it ума му спонтанно и

безконтролно и той се стегна, а дълбоко в гърдите му отекна тътен.

Рейчъл плъзна парите обратно към него и се върна към списанието си. Той отново ги сложи
пред нея.

- Вземи ги.

- Защо?

- Купи нещо за приятелката си.

Рейчъл присви очи.

- Защо? Това са много пари.

- Знам - каза тихо той.

- Това са петстотин долара. Знам, че имаш пари за прахосвано, обаче, Гейбриъл, това е малко
прекалено.

- Виждала ли си апартамента й?

- Не. А ти?

Той се завъртя на високия стол.

- Само за малко. Беше закъсала в дъжда и аз я закарах до вкъщи и...

- И? - Рейчъл постави ръка на рамото му и го приближи с нодкупваща усмивка. - Изплюй!

Той бутна ръката й от рамото си и свирепо я изгледа.

- Не беше това. Но за малко видях гарсониерата й, когато я оставях, ужасно е. Та тя дори няма
кухня, за бога.

- Няма кухня? Сериозно?

- Бедна е като църковна мишка. Да не говорим, че непрекъснато коси това противно подобие на
раница. Ако искаш купи й с всички-к' мари една прилична чанта за книги, не ме интересува. Но
напрани нещо. Ако още веднъж видя това опърпано нещо, ще го изгоря.

Гейбриъл прокара ръце през кестенявите си коси и ги задържа him, огънал дългото си тяло над
бар-плота. Рейчъл внимателно го миблюдаваше чрез възприятия, които само една сестра
притежаваше:, На пръв поглед Гейбриъл би бил идеалният покерджия - без-■ I растен, лишен от
емоции и студен. О, толкова студен. Не просто муден като бриз или речна вода през есента, ами
студен. Студен кп го скала до тялото ти в полумрака на залязващото слънце. Спо-1'од Рейчъл
студенината беше най-лошата черта от характера му -| иособността да казва и прави неща, без
да се замисля за чувствата ип другите, включително и тези на семейството си.

Въпреки недостатъците си Гейбриъл беше любимият й брат. И като най-малката в семейството,

а той - с десет години по-голям от нея, тя също така беше негова любимка. С нея той никога не
се беше карал така, както със Скот или с баща си. Винаги я бе защитавал - дори обичал. Даже и
в най-лошите си състояния нямаше начин съзнателно да я нарани. Болеше я само когато
наблюдаваше да наранява всички останали. Най-вече себе си.

Освен това знаеше, че при по-внимателно наблюдение Гейбриъл би бил лош играч на покер.
Имаше твърде много навици и твърде много начини, по които изразяваше вътрешния си
дискомфорт. Когато беше на ръба да си изпусне нервите, затваряше очи. Търка-1 ше лицето си с
ръце, когато се чувстваше в безизходица, крачеше, когато нещо го измъчваше или се
страхуваше. Гейбриъл започна да ходи напред-назад и Рейчъл се почуди от какво може да го е
страх.

- Защо се тревожиш толкова за нея? Не беше особено дру-| желюбен, когато ни беше на гости за
вечеря. Дори не я наричаш Джулия.

- Тя ми е студентка. Трябва да се отнасям професионално с нея.'!

- Професионално означава...?

Гейбриъл спря и се намръщи.

- Добре, ще взема парите за Джулия и ще й купя чанта за книги. Но по-скоро бих й купила
обувки.

Гейбриъл седна отново на стола.

- Обувки ли?

- Защо не отидем да й купя нещо от този род. Тя обича кра-1 сивите неща, просто не може да си
ги позволи. А е хубавичка, не] мислиш ли?

Част от Гейбриъл под сивите му вълнени панталони се втвър|| ди. Наложи му се да притисне
бедрата си, за да скрие този притеснителен факт от сестра си.

- Можеш да похарчиш парите за каквото си искаш, но трябва да й смениш чантата.

-Добре! Ще й купя нещо баснословно. Но вероятно ще имам| нужда от повече пари... и ще

трябва да я заведем на някое специално място, където да може да покаже новите си дрехи -
Рейчъл театрално замига с очи срещу брат си.

Без да противоречи или да води преговори, той извади една визитна картичка от портфейла си,
взе писалката си марка| „Монблан“ и бавно отвори капачката й.

- Дали нормалните хора изобщо още използват този вид писа ики, или само медиевистите* го
правят?

Тя се приведе с любопитно изражение.

Изненадвам се, че не използваш перо.

Гейбриъл се намръщи.

- Това е Meisterstuck 149** - каза той, сякаш това беше особено нажно.

Рейчъл завъртя очи, когато той използва осемнайсеткаратовия щатен писец, за да напише нещо
на гърба на визитна си картичка с уисрен, но старомоден почерк. Брат й беше повече от
претенциозен.

Ето - той плъзна визитката по плота. - Имам сметка в „Холт I\!пфрю“. Покажи това на портиера
и той ще те насочи към Хилъ-|ш личния ми консултант. Тя ще запише всичко на моята сметка.
Лко не прекаляваш, Рейчъл, можеш да запазиш парите в брой за

■ i*6e си. Честит рожден ден, шест месеца в аванс.

Тя се наведе през плота, за да го целуне леко по бузата. Благодаря! Какво е „Холт Ренфрю“?

Канадското „Сакс Пето авеню“ - имат всичко. Но трябва да ммсниш чантата, това е
единственото, което ме интересува. Ос-I .шилото са просто... незначителни детайли.

I ласът му внезапно стана рязък.

Добре. Но искам да ми обясниш защо си толкова антина-

■ фоен към една L.L. Веап раница. Всички имахме такива ка-ю ученици. И аз, включително.
Преди да порасна и да открия I niigchamp.

Не знам.

Гейбриъл си свали очилата и започна да разтрива очи.

Хммм. Дали да не добавя и дамско бельо към списъка? Ха-nwnaiii ли я?

1’ейчъл се усмихна дразнещо.

Гейбриъл изсумтя.

На колко години сме, Рейчъл? Запомни, тя ми е студентка. 11г го правя от романтични подбуди,
а за покаяние.

Покаяние?
Покаяние. За грях. Моя грях.

Гози път Рейчъл изсумтя.

‘ < нсциалисти по средновековна история и литература. - Б. пр. ’• (И немски - специално

издание. - Б. пр.

- Ти наистина си средновековен. И какъв грях си извършил® спрямо Джулия? С изключение на

това, че си се държал като задник! Та ти дори не я познаваш...

Той сложи отново очилата си и се размърда от неудобство на стола си. Всъщност имаше
предвид по-скоро греховната мисъл за! мис Мичел. Заедно. В една и съща стая. С него. И нищо
друго... il освен може би изисканите обувки на високи токчета... които най-1 накрая можеше да
докосне...

- Гейбриъл? Чакам.

- Не съм длъжен да изповядвам греховете си пред теб, Рей-:1 чъл. Просто трябва да ги изкупя.

Той грабна списанието от ръката й.

Тя стисна зъби.

- Колко е добър френският ти? И какво разбираш от женска мода?

Гейбриъл прелисти списанието и попадна на един модел с tres petite2 бели бикини, разгърнат на
две страници. Очите му се разшириха.

Рейчъл скръсти недоволно ръце пред гърди и го погледна, гневно.

- Не ми се прави на важен. Не съм някоя от твоите студентки И нямам намерение да ти търпя

глупостите.

Той въздъхна и отново разтърка очи, като за целта свали за миг очилата си.

- Съжалявам - измърмори той, връщайки й списанието, но не преди да хвърли последен

сериозен поглед на модела, с чисто изследователска цел. Bien sur.3

- Защо си толкова раздразнителен? Да нямаш проблеми от любовен характер? Имаш ли си

приятелка в момента? И кога за последен път си имал? И, между другото, какви са тези снимки
в..

Той бързо я прекъсна:

- Не желая да говоря с теб за тези неща. Аз не те питам с ко го се чукаш.

Рейчъл преглътна един много язвителен отговор и си пое дълбоко дъх.

- Ще ти простя тази забележка, макар да беше обидна и глу-ii.iHu. Когато се каеш за греховете
си, паднал на колене, включи и шиистта. Знаеш, че съм била само с Аарон, и мисля, че това,
което нравим заедно, е далеч отвъд това, което каза. Какво ти става?

Гейбриъл измънка някакво извинение, без да я погледне в |»ште. Но предупредителната му

стрела бе свършила работата I и. а именно, да отвлече вниманието й от един от въпросите й. I
ика че не се разкайваше особено.

В опит да се успокои Рейчъл повъртя за момент визитната ииртичка на брат си в ръцете.

Щом не харесваш Джулия, значи сигурно я съжаляваш. Защо? Само защото е бедна?

- Не знам - каза той и завъртя глава.

Джулия предизвиква у хората желанието да я покрови-ич1стват. Винаги е била леко

меланхолична и малко объркана. I (п ме се заблуждавай. В костите си има стомана. Преживя
майка || м(охоличка и приятел, който...

Гейбриъл с интерес обърна очи към сестра си.

- Който? - подсказа той.

Каза ми, че не желаеш да знаеш за личния й живот. Жалко мтитстина. Ако вие двамата не бяхте
в професионални отношения, мисля, че можеше да я харесаш. Можехте да сте приятели.

Гя му се усмихна, опипвайки почвата, но Гейбриъл беше забил Ппглед в бар-плота и безучастно

започна да търка брадичката си.

Рейчъл забарабани с пръсти по плота.

Искаш ли да й кажа, че чантата и обувките са от теб?

Разбира се, че не! Може да ме уволнят за това. Някой ще ми ме до погрешно заключение и ще

съм изхвърчал още преди jut се свика съвет.

Мислех, че си на постоянна длъжност.

Това няма значение - измърмори той.

Значи искаш да похарчиш сума ти пари по Джулия и не те I рижа дали тя ще знае, че

подаръците са от теб? Малко в стил 1 нраио дьо Бержерак, не мислиш ли? Май френският ти е
по-до-nl.p. отколкото си мислех.

Гой стана, умишлено игнорирайки я, и отиде до машината за ■ ■ просо, стояща на един от

кухненските плотове. Започна с поч-III лабораторния процес по приготвянето на перфектното
еспре-•", нсс така с гръб към дразнещата го Рейчъл.

Тя въздъхна.

- Добре. Искаш да направиш нещо хубаво за Джулия. М<

жеш да го наречеш покаяние, но може би е просто добрина. И Л двойно по-мило, защото искаш
да го направиш тайно, без да я пой! ставяш в неудобно положение и да я принуждаваш да ти се
чув-Я ства задължена. Впечатлена съм. Или нещо такова.

- Искам да разтвори цвета си - прошепна нежно Гейбриъл.

Рейчъл отхвърли признанието му като нечленоразделно мън-"1

кане, тъй като не можеше да повярва, че е казал това, което всъщ|а ност чу. Беше твърде
странно.

- Не мислиш ли, че е по-добре да се отнасяш с Джулия катар] към пораснала жена и да й кажеш,
че подаръците са от теб? Нека! тя си реши дали да ги приеме, или не.

- Не би ги приела, ако знае, че са от мен. Тя ме мрази.

Рейчъл се засмя.

- Джулия не е от хората, които умеят да мразят. Твърде бързо! прощава. Въпреки че ако те
мрази, вероятно си си го заслужил.1! Но си прав - тя не приема подаяния. Не би ми позволила да
й ку-1 пя нещо освен по много специални поводи.

- Тогава й кажи, че й подаряваш предварително коледните | подаръци. Или й кажи, че са от

Грейс.

Двамата обмениха погледи, изпълнени с тъга.

Очите на Рейчъл се насълзиха.

- Мама беше единственият човек, от когото Джулия би приа| ела нещо, защото я възприемаше
като своя майка.

Гейбриъл бързо се озова до нея и я прегърна, опитвайки се дач я утеши по най-добрия начин, на
който бе способен.

Дълбоко в себе си той много добре знаеше какво правеше^ карайки сестра си да купува разни
красиви и женствени нещицм за мис Мичел. Прокарваше си пътечка в Ада, купувайки си ин-1
дулгенция*, опрощение за грях. Никога досега не бе реагирал на| жена по този начин. Но не,
Гейбриъл нямаше да изкупи греха свд така. Това не би довело до нищо.

Той знаеше, че живее в Ада. Беше го приел. Рядко се оплакЧ| ваше. Но всъщност отчаяно
търсеше начин за бягство от там. За|

* В Средновековието - изкупване на греховете чрез финансови и матери* ални „дарения“ на

църквата. - Б. р.

■ |.жаление си нямаше нито Вергилий4, нито Беатриче, които да му помогнат. Молитвите му

оставаха нечути, а плановете му за промяна в повечето случаи - проваляни от нещо или някой.
Най-чгсто от някоя блондинка на високи токчета, впиваща дълги нокти м I ьрба му, докато
повтаряше името му отново и отново, и отново...

Предвид настоящото му положение най-доброто, което можеше да направи, бе да хвърли пари

по тъмноокия ангел. Ангел, който не можеше да си позволи дори един апартамент с кухня и
който би разцъфнал, ако най-добрата му приятелка му подареше ■мит красива рокля и чифт
обувки.

Гейбриъл искаше нещо повече от това да й подари чанта за ь и и ги, макар че не би си го

признал. Всъщност искаше да накара Цжулиан да се усмихне.

Докато братът и сестрата дискутираха темите за покаяние-т. прошката и жалките подобия на

чанти, Пол чакаше Джулия пред входа на библиотеката „Робъртс“, най-голямата на територията
на университета в Торонто. Джулия се досещаше, че за краткото време, в което се познаваха,
Пол се чувстваше доста иривлечен от нея.

Той бе свикнал да има купища приятели, много от тях жени. 11риятелките му варираха от много
изискани до лоши момичета. I юследната му връзка се бе разпаднала във времето. Алисън ис-
мние да остане във Вермонт и да стане учителка. Той искаше да гс премести в Торонто и да
стане преподавател. След две години побов от разстояние връзката им не просъществува. Но
нямаше |рами - унищожаване на дрехи или горене на снимки. Бяха оста-1ШЛИ даже приятели и
той се гордееше с този факт.

Но сега, когато Пол бе срещнал Заека, започна да оценява колко пълноценна и вълнуваща би
била връзката с някой със гкодни и споделени цели и интереси.

Пол бе старомоден. Вярваше, че една жена трябва да бъде унажвана. И че това изисква време.
Така че за начало му беше напълно достатъчно да изгради просто приятелски отношения г
красивия и срамежлив Заек, преди да я опознае и да й сподели чуиствата си. И преди да е
сигурен, че е взаимно. Беше твърдо решен да й посвети много време и внимание, така че ако
междувременно се появеше някой друг, който да се мери с него, да бъде в правото си да прати
въпросния индивид по дяволите.

Джулия съжаляваше, че няма да отиде с Рейчъл на покупки, но вече бе обещала на Пол да

прекара деня с него, в библиотеката. Трябваше да започне да изготвя предложение за тема сега,
когато професор Емерсън се бе съгласил да бъде неин научен ръководител. Беше повече от
мотивирана да се представи добре в класа му и да го впечатли с тезата си, макар, съдейки по
последния си опит с него, по-скоро би се случило обратното.

- Здрасти - поздрави я топло Пол и моментално свали раница й и я прехвърли на масивното си

рамо, почти без да усеща тежестта й.

Джулия му се усмихна, щастлива от това, че за известно време ще е облекчена от товара си.

- Благодаря, че се съгласи да ми бъдеш водач. Последния пътя когато бях тук, се загубих. Озовах
се в някакъв затънтен отдел на четвъртия етаж, изцяло посветен на географски карти.

Тя потръпна.
Под се засмя.

- Библиотеката е огромна. Ще ти покажа отдела за Данте на] деветия етаж и ще те заведа в

моята кабинка.

Той задържа вратата за Джулия, която прелетя през нея, чувст-) вайки се като принцеса. Пол
имаше възхитителни маниери, но не ги използваше като оръжие за постигане на целите си.
Джулия отбеляза наум как за някои хора, чието име е по-добре да не споме-i нава, добрите
обноски бяха начин да доминират и контролират, докато Пол ги използваше, за да покаже почит
към някого и да го накара да се чувства специален. Наистина много специален.

- Имаш си кабинет? - попита тя, докато показваха студентските си карти на охраната при
асансьора.

- Нещо такова.

Той отвори врата на асансьора и остави Джулия да влезе, след което я последва.

- Имам си отделена кабинка в библиотеката, която се намира до отдела за Данте.

- Може ли и аз да получа такава?

Пол изкриви лице.

- Те са като злато. Почти е невъзможно човек да се добере д(5 такова, особено ако учи за
магистър.

Гой забеляза въпроса в погледа й и бързо добави:

Мисля, че студентите, които следват магистратура, са не ио-малко важни от аспирантите, но

тези места са твърде ограничени. Това, което ползвам аз, всъщност е на Емерсън.

Ако Пол не бе оставил Джулия да натисне бутона за деветия стиж, щеше да забележи как
кожата й леко позеленява и да чуе рязкото поемане на дъх.

Когато стигнаха до горе, той внимателно я разведе из колекцията с книги за Данте, показвайки
й преките и вторичните из-иорн. С удоволствие наблюдаваше как нежно гали кориците на
книгите, сякаш поздравяваше стар приятел.

- Джулия, мога ли да ти задам един личен въпрос?

Тя замръзна с ръка върху едно опърпано кожено четиритомно ичдание. Вдъхна дълбоко
миризмата му, за да се успокои, и кимна.

- Емерсън ме помоли да изтегля папката ти от мисис Джен-ише и...

Тя обърна глава, за да го погледне с широко отворени, неми-I шии очи. „О, не", помисли си тя.

Той вдигна ръце, за да успокои.

- Не съм я прочел, не се притеснявай - каза той, като леко се 'шемя. - Така или иначе, в тези
папки няма нищо твърде лично. Иино искаше да премахне нещо, което беше сложил в нея, но ме
учуди по-скоро това, което направи впоследствие.

Джулия повдигна вежди и го загледа в очакване да изплюе камъчето.

- Обади се на Грег Матюс, председателя на катедрата по романски езици и литература в

Харвард.

Тя бавно премигна, докато осмисли какво й казва.

- Откъде знаеш?

- Копирах някакви неща, когато чух Емерсън на телефона. 1‘азпитваше Матюс за теб.

- Защо ще го прави?

- Точно това исках да те попитам. Питаше го защо са няма->|и достатъчно добри стипендии за
магистри. Той е техен възпи-1аник, нали знаеш. Матюс беше председател, когато той защити
цокторантурата си.

„ Мамка му. Проверявал ме е? Разбира се. Не би повярвал, че наистина са ме приели в Харвард,

също като него “ Джулия за-I пори очи и вкопчи пръсти в етажерката за опора.

- Не можех да чуя това, което каза Матюс, но чух Емерсън.

Тя продължи да държи очите си затворени в очакване Пол да

изплюе и останалата част, като се надяваше да го направи бързо и не директно върху й.

- Не знаех, че си била приета в Харвард, Джулия. Това е направо невероятно. Емерсън питаше
дали наистина си била приета в програмата им и на какво място си била класирана.

- Разбира се - измърмори тя. - Идвам от малък град в Пен-силвания и посещавах университет с

около седем хиляди студента. Как ще ме приемат в Харвард?

Пол се намръщи. „Горкото Зайче. Този шибаняк наистина я е взел на мушка. Ще трябва
сериозно да му дам един отзад. И на всичкото отгоре трябва да работя за него... “

- Какво им е лошото на католическите университети? Аз съм завършил „Сейнт Майк“ във

Вермонт и получих чудесно образование. Имаха специалист по Данте в катедрата по английски
език и флорентински специалист в Историческия факултет.

Джулия кимна, сякаш го чу, но всъщност не беше.

- Чакай, още не си чула цялата история. Въпросът е, че Матюс го убеждаваше да те насочи към
Харвард за докторантурата ти. Каза, че имаш много висок потенциал. Това е доста добре,
имайки предвид източника. Аз също кандидатствах в тази катедра и бях отхвърлен.
Той се усмихна малко несигурно, тъй като не знаеше как би; реагирала на тази информация.

- Така че, ако не е твърде лично, защо не отиде в Харвард?

- Не исках да дойда тук - въздъхна тя, гласът й беше тих и виновен. - Знаех, че той е тук, но
нямах друг избор. Имах доста дългове към „Сейнт Джоузеф“... просто финансово не можех да
си позволя да отида в Харвард. Надявах се бързо да завърша магистратурата и догодина да отида
там. Ако ми отпуснат по-добра стипендия, няма да ми се налага да вземам пари назаем за
докторантурата.

Пол кимна с разбиране и когато Джулия се обърна, за да разгледа по-внимателно книгите, той
се загледа в нея, потънал в малкото късче информация, която тя несъзнателно му сподели и му
каза много повече от това защо не е отишла в Харвард.

Докато я наблюдаваше как разгръща прашните томове с широко отворени очи и усмивка,
играеща по прекрасните й устни, гой осъзна, че прякорът, който й даде - Заек, й подхожда дори
по-иече, отколкото си мислеше отначало. Защото да, тя много приличаше на зайче от някоя
цветна полянка или нещо такова. Но също гака напомняше много на „Велуреният заек“*.

Пол никога не би изрекъл това на глас и ако човек го попиташе познава ли книгата, би излъгал,
гледайки го право в очите. Но Ллисън обичаше книгата и в началото на връзката им беше насто-
мла той да я прочете, за да я разбере по-добре, и Пол, якото фермерско момче от Вермонт, го
беше направил, защото я обичаше.

Макар и да не си го признаваше, обичаше и книгата.

Гледайки Заека, той имаше чувството, че тя отчаяно чака да стане Истинска. Че чака дори да
бъде обичана. И чакането й се беше отразило. Не на външността й, която беше много
привлекателна (макар че Пол би казал, че е твърде слаба и бледа, нещо, което добрите млечни
продукти от Вермонт биха поправили), а па душата й, която според него бе красива, но тъжна.

Пол дори не беше сигурен, че вярваше в душата, докато не срещна Заека. И въпреки че не я
познаваше, трябваше да й по-ннрва. Надяваше се, че един ден тя ще стане това, което искаше, че
някой ще я обича и че ще я превърне от изплашен заек в нещо чруго. В нещо по-силно. Нещо
радостно.

Вместо да продължи да се отдава на литературни полети на фантазията, Пол бързо реши, че

трябва да я отвлече от грижите н. гака че отново й се усмихна. После я заведе до една врата, на
чиято месингова табела с много елегантен курсив бе изписано:

Професор Гейбриъл О. Емерсън. Катедра по италианистика.

Джулия с интерес забеляза, че нито една от останалите вра-I и няма подобна табела. Също така
видя, че Пол бе закрепил под I абелата картонче от библиотеката, на което беше написал свое-ю
име. Джулия си представи как професор Емерсън се задава и ■лобно откъсва картончето. После
забеляза пълното име на Пол: 11ол В. Норис, МА.

- Какво е В.?
Тя посочи с пръст към вратата.

Пол погледна сконфузено.

The Velveteen Rabbit - книга за деца на Марджъри Уилямс, разказва се за «чшн заек от велур,
който се превръща в истински благодарение на любовта ми собственика си. - Б. р.

- Не обичам да използвам второто си име.

- И аз не използвам моето и ще те разбера, ако не искаш да ми кажеш.

Тя се усмихна и с очакване обърна погледа си към заключената врата.

- Ще ми се смееш.

- Съмнявам се. Фамилията ми е Мичел. Нищо, с което да се гордея.

- Мисля, че е хубава.

Джулия се изчерви, но съвсем леко.

Пол въздъхна.

- Ще ми обещаеш ли, че няма да казваш на никого?

- Разбира се. И аз ще ти кажа моето: Хелън.

- Също е красиво.

Той си пое дълбоко дъх и затвори очи. После зачака. После, когато вече не можеше да задържа
дъха си и дробовете му закрещяха за кислород, той бързо издиша:

- Върджил5.

Тя го зяпна невярващо.

- Върджил?

-Да.

Той отвори очи и се вгледа в нея, притеснявайки се дали ще

му се смее.

- Специализираш върху Данте и второто ти име е Върджил!? Шегуваш ли се?

- Това е семейно име. Прадядо ми се е казвал Върджил... Той никога не е чел Данте, повярвай
ми. Имал е ферма за мляко в Есекс, Вермонт.

Джулия изрази възторга си с усмивка.

- Мисля, че Върджил е красиво име и че е голяма чест да носиш името на благороден поет.

- Също както е голяма чест да бъдеш наречена на Хубавата Елена, Джулия Хелън6. И много ти
отива.

Пол я погледна с нежност и възхищение.

Тя смутено погледна встрани.

Пол се закашля, за да прогони внезапно създалото се помежду им напрежение.

- Емерсън никога не използва това място - освен да ми оставя материали. Но си е негово и той
си го плаща.

- Не са безплатни?

Пол поклати глава и отключи вратата.

- Не, обаче си заслужават парите, защото са с климатик и отопление, имат безжичен интернет
достъп и можеш да си трупаш книги, без да ги записваш. Така че ако нещо ти трябва - дори п ко
е справочен материал, който не можеш да заемеш, можеш да го складираш тук.

Джулия погледна малкото, но удобно място така, сякаш бе Обетованата земя, и очите й все
повече се разширяваха, докато обхождаха широкото бюро, удобния стол и етажерките за книги
ма целите стени. Малък прозорец отваряше гледка към центъра и ('и Ен Тауър. Тя се зачуди
колко ли би струвало да живее на такова място в сравнение с нейната недостойна и за куче
хобитова дупка.

- Впрочем - каза Пол, разчиствайки някакви листа от едната етажерка - ще ти дам този рафт. И
можеш да използваш резерв-мия ми ключ.

Джулия застина.

- Не мога. Той ме мрази и това няма да му хареса.

- Заеби го.

Очите й се разшириха от удивление.

- Извинявай. Обикновено не псувам - толкова. Поне не и в присъствието на момичета. Жени,

имам предвид.

Тя кимна, но не точно това я изненада.

Емерсън никога не е тук. Можеш да си трупаш книгите, а тй ще си мисли, че са мои. Ако не

искаш да те хване, не бива да работиш тук. Просто се отбивай, когато аз съм наоколо - тук съм
чссто. Така че ако те види, ще си мисли, че работим заедно. Или нещо такова.

Той се усмихна смутено. Наистина искаше да я включи, така че да може да идва по всяко време.
Да вижда нещата й по рафта... ли учи и работи заедно с нея, до нея.

Но Джулия не искаше да бъде включвана.

- Заповядай.

Гой взе бледата й ръка в своята и леко разтвори пръстите й. Vl’cth колебанието й и я погали с
палец по опакото на ръката, за да я окуражи. Постави ключа в дланта и затвори пръстите й с
голямо внимание, така че да не ги притисне и да не я нарани. Както бе направил Емерсън.

- Истинското е не това, което си, а това, което ти се случва. А в момента имаш нуждата да ти се
случи нещо хубаво.

Джулия се сепна от думите му, защото той и представа си нямаше колко бяха верни.

„Дали не цитира...? Невъзможно“, помисли си тя и го погледна в очите. Бяха топли и

доброжелателни. Не откри в тях нищо користно или неискрено, не усети никаква задна мисъл,
нищо подмолно. Може би наистина я харесваше. А може би просто я съжаляваше. Каквито и да
бяха мистериозните му мотиви, в този миг Джулия избра да повярва, че вселената не беше
изцяло тъмна и пълна с разочарования и че все още в нея има следи от благородство и
добронамереност, така че тя прие ключа с наведена глава.

- Не плачи, малък Заек.

Пол понечи да избърше една още неотронила се сълза, но не посмя.

Джулия се обърна настрани, засрамена от внезапния изблик на емоции от това да бъде

включвана към всичко и заради цитата му от любима детска книжка. Когато отчаяно потърси
нещо, което да я разсее, погледът й попадна върху сиди, което лежащо са-мотно върху един от
рафтовете. Тя го взе. „Реквием“ на Моцарт.

- Харесваш ли Моцарт? - попита тя, отваряйки диска.

Пол отклони очи.

Джулия бе изненадана. Тя понечи да върне диска на мястото му, притеснена, че може би го е

смутила, нахлувайки в някоя ин-тимна сфера, но той я спря.

- Няма проблем, можеш да го разгледаш. Но не е мой, на Емерсън е.

Отново я побиха тръпки и леко й призля.

Този път Пол забеляза реакцията й и бързо заговори:

- Не казвай на никого, но аз го откраднах.

Джулия повдигна вежди.

- Знам, ужасно е. Обаче той непрекъснато въртеше едно и също парче от проклетото нещо,
докато каталогизирах част от лич-ната му библиотека. Лакримоза, лакримоза, лакри... fuckin
моза. Не можех да го понасям повече! Толкова е депресиращо. Така че го откраднах от кабинета
му и го скрих тук. Реших проблема.

Джулия се засмя. Затвори очи и продължи да се смее.

Той се усмихна с облекчение на реакцията й.

- Не си го скрил особено добре. Намерих го за колко - тридесет секунди?

Смеейки се, му подаде диска обратно.

Той предпазливо отметна дългата й коса зад раменете, за да щ крие изцяло лицето й.

- Защо тогава не го скриеш при теб?

Джулия инстинктивно се стегна и отстъпи крачка назад.

Пол видя как тя наклони глава и захапа долната си устна. Чудеше се какво ли бе направил? Дали
не беше, защото я докосна? Или се притесняваше да не би Емерсън да открие, че дискът е у нея?

- Джулия?

Гласът му беше тих и не понечи да пристъпи към нея.

- Съжалявам. Сгреших ли нещо?

- Не, няма нищо.

Тя го погледна нервно и остави диска на рафта.

- Обичам „Реквием“ на Моцарт и „Лакримоза“ е любимата ми композиция. Не знаех, че и той я

харесва. Аз съм... просто... и шенадана.

- Вземи го назаем.

Той й подаде диска.

- Ако Емерсън пита за него, ще му кажа, че е при мен, но ако ID заемеш, поне ще можеш да си
го качиш на айпода и да ми го in.риеш в понеделник.

Джулия погледна диска.

- Не знам.

- Вече цяла седмица е у мен и той изобщо не го е потърсил. Може би е в друго настроение.
Започна да го слуша, след като се и i.pua от вкъщи, от Филаделфия. Нямам идея защо...

Джулия импулсивно пъхна диска в парцаливата си раница.

Благодаря.

- За теб винаги, Джулия.

Искаше да държи ръката й или поне да я стисне за момент, ио усети, че в момента е плаха и
затова запази дистанция, пове-ц /шйки я по коридора, за да й покаже и останалата част от биб-
шогеката.

О, този уикенд тече филмовият фестивал в Торонто. Имам ня-| и 1ко билета за едни филми в
събота. Искаш ли да дойдеш с мен?

Опитваше се да звучи небрежно, на път към асансьорите.

- Какви филми?

- Единият е френски, другият - немски. Предпочитам европейското кино - Пол вяло се усмихна.
- Мога да се опитам да ги разменя за нещо по-тукашно...

Джулия поклати глава.

- И аз харесвам европейски филми. Стига да са със субтитри. Френския ми почти никакъв го

няма, а на немски мога само да кълна.

Пол натисна копчето за асансьора и когато се обърна отново към нея, я изгледа продължително
и вглъбено. После се ухили закачливо.

- Можеш да се кълнеш на немски? Как си се научила?

- Живеех в международното общежитие на „Сейнт Джо-узеф“. Една от студентките по обменна

програма беше от Франкфурт и тя наистина обичаше да кълне - много. В края на семестъра
всички вече кълняхме на немски. Превърна се в нещо като парола на общежитието.

Лек оттенък на розово обагри лицето й и тя зашава с кецовете си.

Джулия знаеше, че Пол беше докторант, което означаваше, че вероятно вече е преминал курсове
по френски и немски език. Със сигурност би се присмял на аматьорските й лингвистични
познания, както направи Криста след един семинар. Така че в отговор очакваше подигравателна
забележка или пренебрежителен жест с ръка.

Но той само се усмихна и задържа вратата на асансьора за нея.

- Немският ми е ужасен. Може би ще можеш да ме научиш поне как да кълна - това със
сигурност ще го обогати.

Джулия се обърна към него и отвърна на усмивката му, този път по-широко.

- Може би. С удоволствие ще дойда с теб на филмите в събота. Благодаря за поканата.

- Няма защо.
Пол беше доволен от себе си. Прекрасната Джулия щеше да дойде с него на филмовия фестивал,
после щяха да отидат на вечеря. Може би тогава да я заведе в любимия си индийски ресторант?
Или по-добре да го направи тази вечер, а след двойната прожекция да отидат до Китайския
квартал. После ще я заведе и

11ри Грег“ на домашен сладолед... и ще я покани да го придружи м Художествената галерия на

Онтарио, за да разгледат архитектурната изложба на Франк Гери следващия уикенд.

Докато продължаваха обиколката, Пол твърдо реши със сърцето си да е търпелив. Много, много
търпелив. И предпазлив. Псеки път, когато протегне несигурна ръка, за да й предложи морков
или да погали козинката й с върха на пръстите. Иначе шаеше, че би подплашил Зайчето и би
изгубил възможността да му помогне, за да стане Истинско.

***

На следващата сутрин Джулия седеше на тясното си легло ri.c стария си лаптоп и работеше
върху предложението си за темп. слушайки Моцарт. Музикалният вкус на професор Емерсън и
озадачаваше. Как можеше да харесва едновременно Nine Inch и това?\ Дали не го беше слушал
единствено заради Грейс? Иии съществуваше някаква друга причина, поради която се
изучаваше, повтаряйки отново и отново този депресиращ мотив?

Джулия затвори очи и се съсредоточи върху думите на Чакримоза“, изпълнявани натрапчиво и

внушително от много-| ннеен хор на латински...

Ден на Разкаянието,

от прахта виновните тогаз ще се въздигнат,

за да бъдат съдени.

И имай милост, Господи, към тези хора.

О, състрадателни Исусе Христе,

дари ги с покой.

Амин.

„Какво му е на Гейбриъл, че го е слушал непрекъснато? И hiiKuo говори това за мен? Че просто

се чувствам близко до него, i iiramo и аз го слушам? Това, което правя, е да заменя снимката wi>
с диск, само където не спя с него под възглавницата си.

Като някаква превъртяла тийнейджърка съм. “

Джулия поклати глава и се опита да се концентрира върху м- игга си, отвличайки се от звука на
класическата патетична мушки с мисли за Пол и случките от предния ден.

Беше й много полезен. В допълнение на ключа от кабинета на професора Пол й даде някои
съвети как най-добре да структурира предложението си за тема и я накара да се смее повече от
веднъж, много повече, отколкото се бе смяла от много, много време насам. Той си беше
джентълмен - отваряше й врати и й носеше грозна-та, тежка раница. Беше галантен и Джулия
просто нямаше как да не го харесва. Приятно беше да се намираш в обкръжението на някой,
който е едновременно хубав и мил - една доста рядко срещана комбинация. Също така му беше
благодарна и за това, че я насочваше. Защото, кой по-добре от един Вергилий, водача на Данте
през ада, би могъл да я води в нейната тема?

Искаше темата й да впечатли професор Емерсън, да го накара да осъзнае, че е способна и даже

интелигентна. Въпреки че беше почти сигурна, той би бил на друго мнение по този въпрос,
независимо от това, какво му е казал професор Грег Матюс от Харвард за нея. И трябваше да
признае пред себе си, че с темата си искаше да накара подсъзнанието на Емерсън да си спомни
за нея.

Чудеше се кое е по-зле. Това, че я бе забравил или че Гейбри-1 ъл се бе превърнал в професор

Емерсън? На Джулия й призля-ваше само като си помислеше второто, така че отказа дори да го
обмисля - поне не за дълго. Предпочиташе Гейбриъл да беше я забравил, но да си беше останал
милият и нежен мъж, когото бе целунала в изоставената ябълкова градина, пред това, в което се
беше превърнал като професор Емерсън с всичките му недостатъци, и да я помнеше.

Темата й бе ясна. Интересуваше се от сравнение между изтънчената любов, проявена в

непорочната връзка на Данте и Беатриче, и сладострастието в прелюбодейството на Паоло и
Фран-ческа, два персонажа, които в Дантевия „Ад“ са наказани за похотта си във Втория кръг на
ада. Джулия искаше да съпостави ценностите и недостатъците на целомъдрието, тема, която
трайно и лично я интересуваше, със скритата еротика в „Божествена комедия“.

Докато работеше върху формулировката си, се усети как поа гледът й витае между картината на
Холидей, висяща над леглото й, и пощенска картичка с изображение на скулптурата на Роден
„Целувката“. Художникът бе изваял Паоло и Франческа в порива на целувка, така че устните им
не се докосваха и въпреки това;, излъчваха чувственост и еротика. Имено затова Джулия не си

шкупи реплика, когато бе в музея на Роден в Париж, стори й се | ньрде предизвикателна. И

твърде сърцераздирателна.

Вместо това си купи картичка, която бе закачила на стената си.

Оскъдният й френски стигаше, за да разбере играта в име-ID на тази скулптура, „Le Baiser“.
Защото baiser на френски мо-ксше да означава както невинността на целувката, така и чисто
пиималистичният полов акт. Ако някой кажеше le baiser, щеше hi се отнесе към целувка, но ако
кажеше Baiser-moi, си просеше чукането. Едновременно невинност и поквара изразяваше пре-| |
н.дката на тези двама влюбени, чиито устни никога не ще се кжоснеха; застинали заедно и
въпреки това разделени завинаги. 1жулия искаше да ги разомагьоса и тайно се надяваше да го
по-■ I игне с темата си.

В течение на годините тя от време на време си позволяваше ш си припомня случилото се в

ябълковата градина, първата й целувка с Гейбриъл и нощта... но най-често това се случваше в
п.нищата й. На сутринта рядко си спомняше съня и това я до-мфваше до сълзи и истерия.
Споменът бе твърде болезнен. Беше | помен за измама, който се събуждаше в кошмарите й... и за
нейно съжаление й се случваше твърде често. Това беше причината, поради която тя никога не
го потърси.

Мобилният й телефон зазвъня и прекъсна работата й.

- Хей, Джулия, имаш ли планове за тази вечер?

Беше Рейчъл. Джулия можеше да чуе и Гейбриъл, който сър-1ито боботеше нещо на заден план.

Тя моментално изключи звука на компютъра си, за да не се чуе случайно през телефона какво
слуша. Зачака със затаен дъх, in да разбере дали това се беше случило...

- Джулия? Там ли си?

- Да, тук съм.

На Джулия й беше трудно да прецени от това, което достигате до нея, дали Гейбриъл се караше
за нещо, или се оплакваше. IK- че едното или другото би я изненадало.

- Какво става? Добре ли си?

-Да, добре съм. Ъм, нямам план за вечерта.

Джулия прехапа устна, когато я заля вълна на облекчение от пжа, че той не беше чул музиката,
или поне така изглеждаше.

Добре. Искам да отида на клуб.

- О, зарежи. Знаеш, че мразя тези места. Не мога да танцувам! и е твърде шумно.

Рейчъл се разсмя от все сърце.

- Забавно е, че го казваш. Гейбриъл каза почти същото. С изв ключение на това за танцуването.
Той е убеден, че може - само! където не го прави.

Джулия моментално изправи гръб.

- Гейбриъл ще идва с нас?

- Трябва да летя към вкъщи след два дни. Ще ме заведе нЛ някакво хубаво място за вечеря, а
после искам да отида на клуб ! Мислех си, че ще е супер, ако след вечерята дойдеш и ти. Така
че,| кажи дали става?

Джулия затвори очи.

-С удоволствие, Рейчъл, но нямам какво да облека. Съжалявам.

Рейчъл се изкиска.

- Облечи си къса черна рокличка. Нещо семпло. Сигурна! съм, че все имаш нещо, което става.
В този момент някой позвъни на вратата, прекъсвайки разговора.

- Чакай, Рейчъл, някой звъни на вратата.

Джулия излезе в коридора и видя някакъв куриер да чака отвън. Отвори му.

-Да?

- Доставка за мис Мичел. Вие ли сте?

Тя кимна и подписа за доставката на нещо, което се оказа един доста голям правоъгълен пакет.

- Благодаря - измънка тя, подхващайки го под ръка, а с дру гата приближи телефона до ухото си.

- Рейчъл, там ли си още?

Рейчъл звучеше така, сякаш се усмихваше.

- Да, кой беше?

- Някаква доставка. За мен.

- Е, какво е?

- Не знам. Голяма картонена кутия.

- Отвори я.

Джулия заключи вратата след себе си и постави пакета на; леглото. Сложи телефона си така, че
да го придържа с рамо и да) може да говори, докато отваря пратката.

11акетът има етикет - „Холт Ренфрю“. Не знам защо някой ни" ми изпраща подарък... Рейчъл,
нали не си ти?

Джулия чуваше как смехът й ехти по телефона. Отвори кумим а и откри една прекрасна
виолетова коктейлна рокля с един рамо и презрамки. Името на марката не й говореше нищо
1нк)жли Мишка", но това беше вероятно една от най-женстве-ми re рокли, които някога бе
виждала. В кутия за обувки до нея mi кри чифт оригинални „Кристиан Лубутен“7. С невярващи
очи ти лсдна червените подметки и изключително високите токчета. • юуиките имаха красива
лилава панделка отпред при пръстите и I I руваха вероятно повече, отколкото месечния й наем.
Поскрита it м ъла, почти като допълнение, откри малка, покрита с мъниста 1пмска чантичка.

Джулия внезапно се почувства като Пепеляшка.

Харесва ли ти всичко? Продавачът ги подбра. Помолих сами роклята да е в лилаво.

Джулия можеше да усети колебанието в гласа на Рейчъл.

Прекрасни са, Рейчъл, всичките! Чакай малко, откъде знае-iiii' кой размер да ми купиш?
Не знаех. Изглеждаш, сякаш носиш същия размер като в ко-и'жа, но все пак трябваше да гадая.
Така че ще трябва да пробваш рпклята и да видиш дали ти става.

Но всичко това е прекалено много... само обувките дори... 11росто не мога...

Джулия, моля те. Толкова се радвам, че отново се намерихме, С изключение на това да налетя
на теб и да съм близо до Гейб-рт.л, не ми се е случило нищо хубаво, откакто мама се разболя.
Моля те, не ми отнемай и тази радост.

„ Рейчъл наистина знае как да манипулира с чувството за вина. “

Джулия бавно издиша.

Не знам...

Парите не са мои, а семейни. Откакто мама почина...

Рейчъл недовърши изречението с надеждата приятелката й ■ има да направи (погрешното)

заключение.

И точно това направи Джулия.

Майка ти щеше да иска да похарчиш парите за себе си.

- Тя искаше всеки, когото обичаше, да е щастлив, което включва и теб. Така и не й се удаде шанс
да те поглези след... след това, което се случи. Сигурна съм, че знае, че ние с теб отново сме във
връзка и ни се усмихва някъде отгоре. Зарадвай я заради мене, Джулия?

Тя усети да напират сълзи в ъгълчетата на очите й. А Рейчъл се почувства виновна от това, че я

манипулира по този начин Гейбриъл нито се просълзи, нито изпита чувство за вина.
Единственото, което искаше в този момент, беше момичетата най-после да се изяснят, за да
може и той да използва проклетия си телефон.

- Може ли поне да платя част от нещата? Поне обувките - във времето.

Вероятно Гейбриъл я беше чул, защото до нея достигнаха гръмки ругатни и протести.
Бърбореше нещо за някаква мишка и църква, каквото и да означаваше това.

- Гейбриъл, остави ме аз да се оправя с това.

Джулия успя да чуе отделни части от фразите, които двамата си размениха.

- Ако държиш на това, така да бъде (Стига, Ггйбриъл). Но това ще е последната ни вечер и
искам да дойдеш с нас. Така че облечи ги и ела, а по-късно ще обсъдим и финансовата част.
Много по-късно. Когато съм във Филаделфия. И живея на социални помощи.

Джулия въздъхна и безмълвно отправи благодарността си към Грейс, която винаги беше толкова
добра с нея.
- Благодаря ти, Рейчъл. Длъжница съм ти. Отново.

Рейчъл изписка.

- Гейбриъл, Джулия ще дойде!

Джулия задържа телефона далеч от ухото си, за да не я чува как пищи.

- Бъди готова към девет. Ще минем да те вземем от вас. Гейбриъл твърди, че знае как да стигне.

- Това е доста късно, сигурна ли си?

- Моля ти се, Гейбриъл избра клуба и каза, че преди девет дори не е отворено. По-рано не може.
Така че приготви се на спокойствие и ще се видим довечера. Ще изглеждаш страхотно!

С това приключиха разговора и Джулия продължи да се възхищава на невероятната си нова

рокля. Рейчъл бе наследила щедрия и благороден дух на Грейс. Жалко, че и Гейбриъл не бе
прихванал поне частичка от него...

Тя се запита как изобщо ще е в състояние да танцува с тези нисоки и секси обувки. После
посъзерцава вълнуващата и опасна перспектива да танцува с въпросния професор.

„Но Рейчъл каза, че той не танцува. Струва ми се.“

В порив на вдъхновение Джулия отиде до раклата и отвори чекмеджето, в което държеше секси
бельото. Без да поглежда към сиимката на дъното, тя бързо извади нещо миниатюрно и
съблазнително, което снизходително би могло да бъде определено като псльо, само при условие
че каквото и да е, стига да се носи под дрехите, може да бъде окачествено като такова.

Джулия държеше прашките в дланта си (толкова оскъдни бяха) и медитираше върху тях, сякаш
бяха изображение на Буда. И тогава спонтанно реши, че ще ги облече, надявайки се, че те като
някой талисман или амулет ще й дадат смелостта и увереността да направи това, което
трябваше да направи. Това, което искаше да направи. А именно, да припомни на Данте колко
много бе изгубил, изоставяйки я.

За Беатриче повече нямаше да има лакримоза8.

-9-

„Лоби“ беше едновременно мартини-бар и клуб на Блур ('трийт. Гейбриъл в същински Дантев
дух наричаше клуба Преддверието“, тъй като се самозалъгваше, че посетителите му приличат на
непорочните езичници, които за вечни времена оби-шваха Чистилището така, както Данте го бе
видял. Всъщност ..Лоби“ и клиентелата му имаха много повече общо с различните кръгове на
Ада и неговите обитатели.

Гейбриъл не искаше да води Джулиан тук, камо ли пък сес-| ра си, защото „Лоби“ беше ловният
му ареал, мястото, където винаги ходеше, за да насити глада си. Твърде много хора го по-шаваха
или знаеха и той се притесняваше от това, което биха могли да кажат - или от това, което би се
изплъзнало от нечии кървавочервени устни.
Но, от друга страна, там се чувстваше в свои води, убеден, чс може да контролира обстановката.
Изобщо нямаше начин да шведе двете на място, което не познаваше. За тази една нощ той

щеше да е вместо Данте, Беовулф9 - воин, вместо поет. Щеше да държи голия си меч в ръка и би
посякъл с него всеки Грендел и подобните му, ако посмееше да хвърли дори и поглед в посоката
на скъпоценните му подопечни. Макар да осъзнаваше пълното си лицемерие, беше готов да го
преглътне, за да зарадва Рейчъл.

Когато Джулия и Рейчъл покорно го последваха от таксито I към вратата на клуба, ги посрещна
дълга опашка от хора, чакащи да влезнат в него. Гейбриъл пренебрегна стълпотворението и се
насочи директно към гарда на входа - един широкоплещест афро-канадец с диаманти на ушите.
Той стисна ръката на Гейбриъл и се обърна формално към него.

- Мистър Емерсън.

- Итън, бих желал да те запозная със сестра си Рейчъл и ней ната приятелка Джулиан.

Гейбриъл посочи към двете девойки, Итън се усмихна и кимна, отстъпвайки им място, за да
минат.

- Това за какво беше? - прошепна Джулия в ухото на Рейчъл, когато влязоха в модерно и
естетично декорирано пространство! в черно и бяло.

- Явно Гейбриъл е във VIP листа, по-добре не питай.

Рейчъл сбръчка нос.

Гейбриъл ги поведе към дъното на клуба на място, което беше специално резервирал. Бе
познато като Бялото сепаре, наре чено с голямо въображение така поради монохромния си
дизайн. Двете приятелки се настаниха на ниско, бяло канапе, разполагайки се удобно на
облечени в хермелин възглавнички. От разполо жението си можеха да виждат дансинга,
позициониран централ но спрямо сепаретата. В момента никой не танцуваше.

Рейчъл изгледа Джулия с възхищение.

-Джулия изглежда прекрасно, нали, Гейбриъл? Наистина ве ликолепно.

Джулия пламна в неестествен оттенък на червеното и започна да си играе с подгъва на роклята.

- Рейчъл, моля те - прошепна тя.

- Какво? Не е ли красива?

Рейчъл се намръщи на брат си, който я стрелна с предупредителен поглед.

- И двете изглеждате добре - отвърна той, без да потвържда-ии нищо, притискайки крака, сякаш
нещо го болеше.

Джулия бавно завъртя глава и изруга наум, чудейки се защо н е грижа толкова за мнението му и
защо му беше така трудно да се държи мило. До нея Рейчъл сви рамене. Това си бяха парите на I
ейбриъл и ако не го беше грижа, че беше хвърлил почти две хиля-411 долара, за да изглежда
Джулия добре, коя беше тя, за да недоволства. С изключение на това, че очевидната му липса на
ентусиазъм ужасно я предизвикваше да изтръгне някаква реакция от него.

- Хей, Джулия... - започна тя, сигурна, че Гейбриъл я слуша, и наблюдавайки го с крайчеца на

окото си, - как мина срещата I и с Пол?

Кожата й продължи да поддържа същия оттенък на червеното.

- Беше много хубаво. Той е същински джентълмен. Много старомоден.

Тя преодоля порива да се обърне към Гейбриъл, за да разбере дпли ги слуша. Но не трябваше да

се притеснява. Рейчъл го на-(ииодаваше и за двете.

- И те заведе на вечеря?

- Да, в „Натарадж“, любимия му индийски ресторант. Утре ще ме води на кино, на двойна

филмова прожекция, а после в Ки-шйския квартал.

- Сладък ли е?

Джулия се размърда.

- Ако играч по ръгби може да бъде определен като сладък. Но о хубав и мил. Държи се с мен
като с принцеса.

- Ангелоебач.

Рейчъл и Джулия се обърнаха към Гейбриъл, несигурни че са чули това, което бяха чули.
Джулия повдигна вежди и намръщено погледна настрана.

Доволна, че е предизвикала реакция у брат си, равна на последното му прегрешение, Рейчъл се

обърна, за да пооправи гри-Mii си в огледалото зад тях. Тъкмо нанасяше нов слой розово
чернило на устните си, когато внезапно спря, виждайки някой да ш.рви към тях.

- Гейбриъл, тази жена направо те изпива с поглед. На какво прилича това, по дяволите?

Сякаш в отговор на възклицанието й една сервитьорка с изрусена коса бързо ги приближи.

- Мистър Емерсън! Толкова е хубаво да ви видя отново.

Тя се наведе към него, разкривайки част от умерено надарения си бюст, и постави ръка с
грижливо лакирани нокти на рамото му. Кораловият лак на ноктите й проблясваше на слабата
светлина.

Джулия се навъси и се запита дали сервитьорката планираше да направи с тези нокти нещо на
Гейбриъл, или святкаше с тях, за; да плаши конкурентките си.
Жената кимна към тях.

- Казвам се Алисия и ще ви обслужвам тази вечер.

- Отвори ми една сметка, моля те. Питиета за нас тримата^ едно за Итън и едно за теб, разбира
се.

Гейбриъл й подаде сгъната банкнота и успешно измъкна рамото си изпод ръката й.

Тя се усмихна леко и парите изчезнаха в дланта й.

- А какво ще желаят дамите? - попита тя, все така фиксирайки с очи Гейбриъл, към което добави
и провокативна усмивчица, върхът на езика й се прокрадваше между кораловоначервените й
устни.

- За мен „Космо“10 - каза Рейчъл.

Джулия замръзна.

- Ти какво ще пиеш? - сръчка я Рейчъл.

- Аз... не знам - заекна тя, чудейки се какво да си поръча, за да не се изложи. На места като това
не можеше просто да си поръча бира или да започне с шотове текила, с които обикновено се
тровеше.

- Тогава два пъти „Космо“.

Рейчъл се обърна към приятелката си.

- Ще ти хареса, страхотен е.

- Едно двойно „Лафроиг“, двайсет и пет годишно, чисто, моля. И помоли бармана за малка чаша
с изворна вода, негазирана - инструктира Гейбриъл, без да гледа сервитьорката.

Когато тя се отдалечи, Рейчъл започна да се смее.

- Мили ми братко, само ти можеш да направиш поръчката на питие да звучи претенциозно.

Джулия се изкиска, но само защото й хареса раздразнителното изражение, с което Гейбриъл

реагира на забележката на Рейчъл.

- Какво е „Лафроиг“? - попита тя.

- Просто малцово скоч уиски.

- А изворната вода?

- Само няколко капки, за да разкрият вкуса. Ще ти дам да опиташ, когато пристигне - той пусна
лека усмивка и Джулия отклони поглед към хубавите си обувки.
Гейбриъл проследи погледа й и се замая от красивите високи токчета. Рейчъл си нямаше и
представа колко добра покупка бя-ки. Всеки цент си заслужаваше, дори и само за да види
прекрасните крака на мис Мичел, извити и издължени от тези изящни обувки. Той се размърда
неудобно на мястото си, надявайки се, че движението ще преустанови нарастващата му възбуда.

Не го направи.

- Нали ще изчакаш питиетата, Гейбриъл? Джулия и аз оти-иаме да танцуваме.

Преди Джулия да успее да протестира, Рейчъл я избута към дансинга и уговори диджея да усили
звука, а после ентусиазирано започна да танцува.

Джулия се чувстваше неудобно. Забеляза, че Гейбриъл се беше преместил така, че да може да я

наблюдава. Облегнат на канапето, н гледаше с втренчени, немигащи очи. Запита се дали беше
забеля-шл, че не носи обикновени бикини под роклята си.

„Дали прашката може да бъде забелязана? “

Самата тя не можеше да отклони погледа си от него, докато той бавно плъзгаше своя по тялото
й, от глава до пети, задържайки очите си може би малко повече от необходимото на стройните и
голи крака и червените токчета.

- Не мога да танцувам с тези обувки - запротестира Джулия и ухото на Рейчъл.

- Глупости. Просто движи тялото си и остави краката си да почиват. И освен това изглеждаш
страхотно. Брат ми е идиот.

Джулия обърна гръб на професора си и започна да танцува, каго затвори очи и се остави
музиката да я понесе. В момента, в който успя да забрави за него и пронизващите му сини очи,
смогна да се наслади на невероятното усещане. Поне малко.

„Чудя се дали може да види очертанията на бельото под плата на роклята? Надявам се, че може.
Надявам се това да го измъчва. Наслаждавай се на гледката, професоре, защото това е
единственото, което някога ще получиш. “

Когато песента свърши, Рейчъл с усмивка се отправи към ди-джея, за да го попита какво смята
да пуска по-нататък. Каквото и да бе казал, явно я задоволи, защото от радост вдигна юмрук
нагоре, по много мъжки маниер и почти извика.

- Страхотно! - извика тя, докато прекосяваше дансинга, за да се върне при Джулия. Грабна
ръцете й и я завъртя.

Сега, когато двете момичета танцуваха (и, изглежда, се забавляваха), няколко човека от
съседните сепарета решиха да се присъединят, между които и един особено привлекателен
русо-кос младеж.

- Здрасти - каза той, доближавайки се до Джулия в такт с музиката.

- Здрасти - отговори тя, усещайки лека тръпка.

Тя си помисли за онова старо твърдение, според което жените асоциирали танца със секса. Този
тип, който и да беше той, беше със сигурност превъзходен в последното, защото се справяше
доста секси с първото. Всъщност беше зашеметяващ.

- Не съм те виждал тук преди - усмихна се той.

Джулия забеляза, че зъбите му бяха много бели, а очите -наситеносини, сини като метличина.
Прикована от изумителния цвят, тя забрави да му отговори.

- Аз съм Брад. А ти как се казваш?

Той се наведе напред и почти допря ухо до устните й, за да чуе отговора през дънещата музика.

Тя запримига, леко стресната от близостта му.

- Джулия.

- Приятно ми е да се запознаем, Джулия. Имаш красиво име.

Тя показа, че го е чула и отчаяно погледна към Рейчъл с надеждата да й се притече на помощ.

Но Рейчъл танцуваше със затворени очи, тъй като явно обожаваше песента, която в момента
звучеше.

- Може ли да те почерпя с едно питие? С приятелите ми сме на масата отпред.

Той посочи неопределено с ръка, но Джулия не проследи жеста му.

- Благодаря, но аз съм с моята приятелка.

Той се засмя, неразубеден, и се приближи още повече към нея.

- Вземи и нея. Имаш най-красивите очи, които съм виждал. Няма да си го простя, ако не те
помоля да ми дадеш телефона си.

- Ъм... не знам...

- Нека поне аз ти дам моя.

Джулия отново отправи очи към Рейчъл, което беше грешка, гьй като не видя как Брад пристъпи
към нея. И вследствие на тона го настъпи точно по пръстите, което го накара да се присвие от
болка, а самата тя загуби равновесие.

Хвана я тъкмо преди да падне на земята и я задържа в прегръдките си, докато успее да се
закрепи на обувките си. Джулия трябваше да признае, че имаше доста мускулест гръден кош и
изненадващо силни ръце за някой, който носеше костюм.

- Полека, хубавице. Съжалявам, че те препънах така. Добре ли си?

Той постави лявата си ръка на рамото й и придвижи дясната така, че да може да отметне
къдриците от очите й. Погледна я и се усмихна.

- Добре съм. Благодаря ти, че не ме остави да падна.

- Бих бил глупак, ако те пусна да си тръгнеш, Джулия.

Тя забеляза, че усмивката му не беше подмолна. Изглеждаше дори приятен. Костюмът му й

говореше, че вероятно е дошъл в клуба след работа. Може би работеше в центъра за някоя
голяма фирма - някъде, където от младите служители все още се изискваше да посят костюм и
вратовръзка. И лъскави черни обувки.

Беше уверен, помисли си тя, но не арогантен. И думите му, макар внимателно подбрани, не
звучаха заучено. Може би беше от типа, с който би излизала известно време, но се съмняваше да
имат много общо. Със сигурност танцуването не беше едно от нещата, които планираше отново
да прави в близко бъдеще. С изключение на танцуването с него...

Беше твърде стеснителна, за да поддържа разговора. Тъкмо отмори уста, за да се извини, когато
някой сграбчи другата й ръка и успешно изтласка Брад настрана. Нещо като електрическа вълна
се разля по кожата й и тя моментално разбра кому принадлежат дългите пръсти, свити около
голата й ръка, точно над лакътя.

- Добре ли си? - попита Гейбриъл, обръщайки се изцяло към пея. Спокойният му и загрижен тон
рязко контрастираше на необяснимия гняв, четящ се в очите му.

Ядът му я обърка, затова не му отговори. Изгледа го втрещено, което Брад моментално забеляза.

- Този задник пречи ли ти? - попита той и изправи рамене, мръщейки се на Гейбриъл.
Придвижи се крачка напред, като го гледаше заплашително.

Джулия поклати глава в отговор, все още леко шокирана.

- Тя е с мен - изръмжа Гейбриъл, без дори да обръща глава към Брад, който леко отстъпи.
Ръмжането прозвуча доста свирепо.

- Ела - изкомандва той, като я издърпа от дансинга назад към сепарето.

Джулия хвърли през рамо извинителен поглед на Брад и до-броволно го последва.

Гейбриъл пъхна питие в ръцете й, докато се опитваше да успокои дишането си. Беше изненадан
от самия себе си — от импулса да спасява Джулия, на който се поддаде, преди да обмисли
последиците.

Докато Джулия отпиваше от коктейла си, опитвайки се да осмисли случилото се, Гейбриъл се
обърна към нея, стиснал своята вече полупразна чаша.

- Трябва да си по-внимателна. Места като това може да са много опасни за момичета като теб, а
ти, скъпа моя, си като магнит за бедствия.

Тя скръцна със зъби.

- Бях си добре. А той беше приятен!

- Сложи си ръцете върху теб.

- И какво от това? Ние танцувахме и той ме предпази да не падна, когато се спънах. Не чух ти да
ме каниш на танц.

Гейбриъл се облегна на канапето и я загледа с лукава усмивка.

- Това по-скоро би попречило на гледането, не мислиш ли?

Тя отметна коси и отклони погледа си от светещите (и от скоча) сапфирени очи. Забеляза, че

Брад се опитваше да улови погледа й от дансинга и се опита да покаже с езика на тялото си, че с
Гейбриъл не бяха заедно. В очите му се появи искра на разбиране и той кимна, преди да се
скрие от погледа й.

- Обещах ти да опиташ.

Гейбриъл се приплъзна по-близо до нея и задържа чашата си пред устните й.

Тя помириса питието и обърна глава.

-Не.

- Настоявам.

Тонът му се изостри.

Джулия въздъхна и се опита да вземе чашата от ръката му, но I ой я стискаше здраво.

- Нека аз ти дам да отпиеш - прошепна той с внезапно дрезгав глас.

Който звучеше като секс. Или поне така, както Джулия си представяше, че сексът би звучал, ако
седеше върху бяло канапе със светещи сини очи и арогантни приказки, докато се опитваше да
притисне студена чаша до устните й.

„О, мой Гейбриъл. О, мой Гейбриъл. О, мой Гейбриъл. О... мой... Гейбриъл.“

- Мога и сама - тихо и несигурно каза тя.

- Разбира се, че можеш. Но защо да го правиш, когато аз съм тук, за да го направя за теб -
отвърна й той с усмивка, разкриваща перфектните му зъби.

Джулия не искаше случайно да изпусне скъпоценното му уиски I ia пода, така че му позволи да

допре чашата до долната й устна, което гой направи бавно и чувствено. Тя затвори очи и за
момент се концентрира върху усещането от студеното гладко стъкло, докосващо плътта й. Той
бавно повдигна чашата, докато парещата течност проникна между полуотворените й устни и се
разля в очакващата я кухина.
Остана изненадана от това, че той бе така прям, така чувст-исн с нея. Още повече се изненада,
когато уискито се вля в устата мия подпали. Бързо преглътна.

- Отвратително е! - изломоти тя. - Има вкус на лагерен огън!

Той се отдръпна назад и изследва лицето й. Беше пламнала

и възбудена.

- Това е от торфа. Въпрос на навик е. Вкусът му е нещо, което можеш да решиш да усвоиш, след
като го опиташ няколко пъти.

Той самодоволно й се усмихна, повдигайки единия ъгъл на устата си.

Тя завъртя глава, кашляйки.

- Съмнявам се. Освен това, между другото съм голямо момиче и мога да се грижа сама за себе
си. Така че, ако не те моля за помощ, не се хвърляй да ме спасяваш.

- Глупости.

Той неопределено посочи с ръка по посока на дансинга.

- Грендел и подобните му ще те погълнат за части от секундата, така че изобщо недей да

спориш с мен.

- Моля?! А ти за кого се мислиш?

- За някой, който разпознава наивността и невинността, когато ги види. Сега си пий питието
като добро момиче и спри да се държиш така, сякаш принадлежиш на място като това.

Гейбриъл мрачно я погледна и изпразни на един дъх чашата си.

- Бедствената Джулиан.

- Какво пък означава това „наивност и невинност“? Какво точно се опитваш да кажеш,
Гейбриъл?

- Трябва ли да ти го кажа буква по буква?

Той се наведе към нея с особено изражение на лицето, гласът му се изгуби в шепот. Джулия
обърна очи от яд на себе си, когато усети топлият му дъх да гали голата й шия.

- Изчервяваш се като тийнейджърка, Джулиан. Мога да помириша невинността ти. Повече от

очевидно е, че още си девственица. Така че спри да се преструваш на нещо друго.

- Ти! Ти..! - Джулия рязко дръпна ухо от устните му, докато се опитваше да измисли достатъчно
обидна дума на английски. Вместо това обаче мина на италиански.
- Stronzo11!

Първоначално Гейбриъл сякаш се ядоса, но после чертите му омекнаха и започна да се смее с

отметната назад глава, затворени очи, държейки се за корема.

Джулия беше бясна. Седеше и кипеше, пиеше на бързи глътки коктейла си и се чудеше откъде
Гейбриъл бе узнал истината за нея. Със сигурност Рейчъл не беше... Тя поклати глава. Рейчъл
нямаше да го направи. Това беше нещо твърде лично и тя не би го споделила с никого, освен
евентуално с Аарон. А Аарон бе твърде благовъзпитан, за да повтори някога подобно нещо.

Докато Гейбриъл се хилеше, Джулия оплакваше факта, че той тъкмо бе провалил възможността
й да срещне някой, който изглеждаше мил и приятен. Вероятно не би му дала телефонния си
номер, защото не беше от момичетата, които правят такива неща, но все пак й се искаше
решението да си беше нейно, а не на нейния преподавател. Той наистина си беше лайно. И беше
крайно време да се промени.

Няколко минути по-късно изкуствено русата им сервитьорка се приближи и постави пред

Джулия една малка златиста кутийка.

- Това е за теб.

- Трябва да е някаква грешка. Не съм поръчвала такова нещо.

- Очевидно не, мила. Един от типовете на банкерската маса ги го праща. И трябва да ти предам,
че си щяла да разбиеш нечие сърце, ако го върнеш.

Тя се усмихна съблазнително на Гейбриъл.

- Дали да освежа питието ви, мистър Емерсън?

- Мисля, че сме си достатъчно свежи, благодаря.

Наблюдаваше Джулия, докато отваряше златистата кутийка.

В нея тя намери малка визитна картичка и обвит в златист станиол шоколадов бонбон. На
визитката прочете:

Brad Curtis, MBA

Vice-President, Capital Markets

The Bank of Montreal

55 Bloor Street West, Fifth Floor

Toronto, Ontario Tel. 416-555-2525

На обратната страна на картичката с уверен почерк пишеше:

Джулия,

Съжалявам, че се запознахме на препъникрак.

Шоколадът ми напомня за красивите ти очи,

Брад

Моля те, обади ми се: 416-555-1491

Джулия върна картичката обратно, с широка усмивка на овалното си лице. Той се пошегува. Не
смяташе, че екстремната и непохватност бе причина да я отхвърли. И не я нарече девственица,
сякаш беше някаква обидна дума. Той се възхищаваше на очите й и мислеше, че е красива.

Тя внимателно разгъна бонбона и го пъхна в устата си. Вълшебен. Откъде знаеше, че обича
скъпи шоколадови бонбони? Вероятно бе случайност. Тя затвори очи и се отдаде на
интензивния и наситен вкус. Облиза с език устни, за да е сигурна, че не е пропуснала нищо от
него. Неволен стон се изплъзна от тях.

„Защо не срещнах някой като него през първата година в „Сейнт Джоузеф"? “

Междувременно Гейбриъл гризеше като бясно животно ко-калчетата на дясната си ръка. За

пореден път гледката на мис Мичел, наслаждаваща се на дребните удоволствия в живота, бе
най-еротичното нещо, което някога бе виждал. Начинът, по който очите й се разшириха при
вида на бонбона, руменината, която обагри красивите й страни, докато го предвкусваше, стонът,
който се отрони от полуотворената й уста, и езикът й, опипващ устните, за да събере следите от
какао, които бяха полепнали по рубиненочервените й устни... наистина му дойде в повече.

Така че, разбира се, трябваше да го развали.

- Не ми казвай, че тъкмо изяде това.

Джулия рязко завъртя глава. Беше забравила за присъствието

на Гейбриъл, потънала в омаята на шоколадовия си псевдоорга-змен екстаз.

- Беше превъзходен.

- Може да го е дрогирал. Не знаеш ли, че не трябва да вземаш бонбонки от непознати,

момиченце?

- Но няма проблем да приемам ябълки, нали, Гейбриъл?

Той присви очи в реакция на нелогичния й отговор. Нещо му

се губеше в смисъла.

- И не съм малко момиченце - намуси се тя.

- Тогава спри да се държиш като такова. Нали нямаш намерение да задържиш това?

Той посочи към кутийката, която се подаваше от фината рД длан.

- Защо не? Изглежда приятен.

- Ти ще направиш това? Ще забършеш мъж от бар?

Тя сключи вежди, а долната й устна затрепери.

- Не съм го забърсвала! Сигурна съм, че ти никога не си забърсвал жена от бар досега и не си я

водил вкъщи, нещо, което смея да добавя, аз никога не бих направила. И не че това изобщо ти
влиза в работата, професоре.

Лицето на Гейбриъл силно почервеня. Не можеше да я опровергае, не беше толкова лицемерен.

Но нещото, което преди малко премина между мис Мичел и русия банкер Грендел, наистина го
бодна, макар да не знаеше защо. Той рязко махна с ръка Kbitfj сервитьорката, за да си поръча
още едно уиски.

Джулия от своя страна си поръча още един „Космополитън“, с надеждата плодовият, но силен
коктейл да й помогне да забрани безсърдечния, пленителен Гейбриъл, който седеше болезнено
близо до нея, но когото никога не можеше да има.

Когато Рейчъл се върна и се строполяса от изтощение на канапето, Джулия стана и се извини.

Тръгна по задния коридор, за да търси дамската тоалетна. Арогантността и снизхождението на I
ейбриъл наистина я вбесиха. Той хем не я искаше, хем обаче не искаше и никой друг да я има.
Какъв му беше проблемът?

Беше така фиксирана върху мислите си за него, че не забеляза стоящия в коридора мъж. Налетя
на него и отскачайки назад, се наклони опасно към пода. За щастие мъжът я хвана.

- Благодаря - измънка тя, поглеждайки към развеселеното нице на Итън, бодигарда.

- Няма проблем.

Той моментално я пусна.

- Търсех дамската тоалетна.

- В другата посока - той посочи с мобилния си телефон. Връщайки се към есемеса, който
пишеше, той изруга: - По дяволите.

- Счупих ли нещо?

Итън поклати глава.

- Не. Просто имам... проблеми с текста.

Джулия се усмихна чаровно.

- Съжалявам.

- Да, и аз.

Той я огледа преценяващо.

- Направо съм изненадан. Емерсън обикновено не идва тук в компанията на жена.

- Защо не?

Итън изпръхтя.

- Шегуваш ли се? Огледай се наоколо, колко двойки мислиш, че идват заедно тук.

- О, а той често ли идва тук? - попита тя.

Итън внимателно я изгледа, чудейки се колко от истината да м издаде.

- Може би трябва да питаш него.

Джулия придоби измъчено изражение. Забелязвайки го, Итън i.'c опита да я успокои.

- Хей, той е тук с теб тази вечер. Това значи нещо, нали?

Тя погледна надолу към ръцете си и се заигра с ноктите.

- Ъм, той не е тук точно с мен. Аз просто съм стара приятелка на сестра му.

Тя изглеждаше толкова тъжна с големите си кафяви очи и трепереща долна устна, че Итън
пожела да я разсее с нещо.

- Джулиан, ти вероятно не говориш италиански, нали?

Тя се усмихна.

- Ъм, всъщност съм Джулия. И, да, говоря. Уча италиански в университета.

Итън светна.

- Можеш ли да ми помогнеш да напиша нещо на приятелката ми. Италианка е. Иска ми се да я

впечатля.

- Гейбриъл знае по-добре италиански от мен, защо не питаш него.

Итън я стрелна с поглед.

- Добре ли си, не го искам никъде около гаджето ми. Виждам как жените му реагират тук.
Всичките се лепят по него.

На Джулия отново леко й призля, но се опита да преодолее усещането.

- Разбира се, ще преведа каквото искаш.

Итън й подаде телефона си и тя започна да въвежда думите на италиански. Леко се

подсмихваше на най-интимните фрази, но като цяло беше впечатлена, че такъв ръбат мъжага
държеше толкова на приятелката си, че да й каже колко много я обича и да я увери, че държи
жените от „Лоби“ настрана. Тъкмо завършваше текста, когато някой се появи.

- Ъхъм.

Джулия погледна право в познатите сърдити сини очи.

- Мистър Емерсън - каза Итън.

- Итън - изръмжа Емерсън.

Джулия не повярва съвсем на ушите си. Звучеше, сякаш звукът, който Гейбриъл издаде, излиза
дълбоко изпод ребрата му, също като при животните, но това беше невъзможно.

Тя натисна бутона за изпращане и върна телефона на Итън. Готови сме.

- Благодаря, Джулия. Имаш едно питие от мен.

Итън кимна на Гейбриъл и изчезна зад ъгъла.

Джулия тръгна по посока на дамската тоалетна.

- Накъде си мислиш, че отиваш? - последва я Гейбриъл.

- Към дамската тоалетна. А теб защо те интересува?

Той протегна ръка и хвана китката й, като постави палец на пулсиращата под бледата й кожа
вена. Джулия изстена.

Той я поведе, докато не се скриха в един тъмен, дълъг коридор, и я притисна до стената.
Продължи да държи ръката й, опи-mi юн от усещането на учестения пулс под пръстите му, и
сложи /фугата си ръка на стената до рамото й. Беше хваната в капан.

Гейбриъл вдъхна ваниленото й ухание и навлажни устни, но очите му далеч не бяха щастливи.

- Защо му даде номера на телефона си? Той живее с прия-I елката си, знаеш ли това? Сега ти
купува питиета и те нарича Джулия.

- Това ми е името, професоре. Ти си единственият, който не I и използва. И сега, дори и да

искаш да ме наричаш така, не бих in позволила. Мисля, че ще трябва завинаги да си остана мис
Мичел за теб. И освен това не съм му давала номера си.

- Въведе си номера в телефона му. Наистина ли се забиваш с няколко мъже едновременно?

Джулия завъртя глава, прекалено ядосана, за да му отговори и се опита да се измъкне изпод

лакътя му, но той я хвана за китката.

- Танцувай с мен.

Тя се изсмя.

- Никога за нищо на света.

- Не бъди толкова опърничава.

- Аз едва започвам да съм опърничава с теб, професоре.

- Виж ти.

Звучеше заплашително.

Джулия изчака хладината от тона му да се издигне и спусне по гръбнака й и отговори:

- Защо направо не забиеш нож в сърцето ми и не го извадиш? прошепна тя, гледайки го право в
очите. - Не ме ли нарани дос-

штъчно вече?

Гейбриъл моментално я пусна и отстъпи назад.

- Джулиан.

Името й се изтърколи от езика му като нещо средно между упрек и въпрос. Веждите му се
сключиха и изглеждаше много разстроен, наранен вероятно.

- Толкова ли съм зъл?

Гласът му беше нисък, почти като шепот.

Джулия наведе глава и провеси рамене.

- Не желая да те нараня. Далеч съм от тази мисъл.

Той погледна свитото тяло, очите му бързо потърсиха устните й. Забеляза как долната й устна
бе леко издадена и трепереше. Очите й се лутаха тревожно без посока.

„ Изплашена е, идиот такъв. По-леко! “

- Преди малко спомена, че не съм те поканил да танцуваш. Сега го правя - той осезаемо смекчи
тона. - Джулиан, ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен? Моля те?

Гейбриъл се усмихна подкупващо и наведе леко глава настрани... типично изкусителна поза. Но
нямаше желания ефект, тъй като Джулия остана с наведена надолу глава. Той обхвана китката й
нежно, сякаш се опитваше да се извини на кожата й (не че кожата й би приела извиненията му).
Джулия инстинктивно се хвана за гърлото, все едно внезапно 1 физически почувства удара от
емоционалния му каприз. Гейбриъл се вгледа в ръката, която разтриваше млечнобялото й гърло,
и отново забеляза пулсирането на сините й вени при всеки удар на сърцето.

„Като колибри, помисли си. Толкова фина. Толкова крехка. Бъди внимателен..."

Тя звучно преглътна и отчаяно затърси изход.

- Моля те - повтори той. Очите му светеха в мрака.

- Не мога да танцувам.

- Само преди малко танцуваше.

- Не и блус. Ще те настъпя и ще те нараня с тези токчета. Или ще се спъна и ще се озова на пода,

а ти ще си посрамен. Вече си ми достатъчно ядосан...

Долната й устна затрепери още по-силно.

Той пристъпи по-близо, а тя се залепи още по-плътно за стената, сякаш се опитваше да мине
през нея, за да избяга от него. Той взе ръката й и церемониално я поднесе към устните си.

После с уверена усмивка на лице се приведе към нея и зашепна в ухото й. Кожата на Джулия
настръхна от близостта му и от I усещането на дъха му.

- Джулиан, как може да се сърдя на някого, който е толкова сладък и мил. Обещавам ти, няма да
бъда ядосан или пък унижен. Ще можеш да танцуваш с мен.

Шепнеше окуражаващо и нежно, възбуждащо и изкусително. Беше като скоч и мента.

- Ела.

Той взе ръката й в своята и същата позната тръпка премина по кожата й. Докато чакаше
отговора й, усети, че е притихнала, и се чачуди на странните й реакции спрямо него. Изглежда,
че чарът му все пак работеше, въпреки че преди миг тя цялата трепереше.

- Моля ви, професоре... - промълви тя, с поглед вперен в ри-чата му, нежелаеща да го погледне в
очите.

- Мислех, че тази вечер ще сме Гейбриъл и Джулиан.

- Ти не искаш наистина да танцуваш с мен. Това е просто от уискито.

Веждите му се събраха и той си наложи да преглътне един груб отговор. Тя натискаше копчета в
него, сякаш знаеше точно кое и точно кога да натисне.

- Един блус. Това е единственото, което искам.

- Защо ще искаш да танцуваш с някаква си девственица? -въздъхна тя, внезапно привлечена от

панделките на обувките си.

Гърбът му настръхна.

- Не просто някаква девственица, а ти, Джулиан. Мислех, че би се съгласила да танцуваш с

някой, който не те задиря на дансинга и не си позволява фриволности с теб пред очите на клуб,
пълен със сексуално агресивни мъже.

Тя го погледна скептично, но не каза нищо.

- Опитвам се да държа вълците настрана - каза той с тих глас.

„Лъв, вместо вълци, помисли си тя. Колко успокоително.“

Но той не се беше пошегувал, гледаше я сериозно, а насите-иосините му очи пронизваха

нейните.

- Един танц с мен и останалите няма да припарят повече. Тона би било подобрение на
настоящия статус на аферите.

Той едва доловимо се усмихна.

- Ако имам късмет, никой няма да те закача до края на вечерта и няма да се налага да вардя така
отблизо подопечните си.

Тя се наежи от определението му, но после омекна, осъзнавайки, че на този етап от живота си

той бе свикнал да постига своето - винаги.

„Невинаги е било така, а Гейбриъл?“

- На какво ще танцуваме?

Убеди я да се върнат в клуба, поставяйки ръка над кръста й.

- Ще поръчам каквото искаш. Какво ще кажеш за Nine Inch Nails? Може би малко Closer12?

Той се ухили, за да покаже, че се е пошегувал. Но Джулия не гледаше лицето му. Гледаше към
пода, за да не се спъне и посра-! ми себе си и професора. Въпреки това, чувайки името на тази
песен, замръзна.

Спря толкова рязко, че Гейбриъл за малко да връхлети върху нея. През ръцете си той усети
внезапното охлаждане на тялото й и моментално горчиво съжали за предложението си.
Погледна лицето й и това, което видя, дълбоко го обезпокои.

- Джулиан, погледни ме.

Дъхът й спря.

- Моля те - добави той.

Тя се подчини, вдигна големите си кафяви очи и го погледна през дългите си мигли. В тях видя
страх и силно безпокойство и нещо в него прещрака.

- Беше шега. И то безвкусна. Прости ми. Никога не бих поръчал тази песен, за да танцувам с теб.
Свръхкощунство би било да подложа някой като теб на думи като тези.

Джулия объркано запърха с мигли.

- Знам, че тази вечер се държах малко като stronzo. Но ще избера нещо приятно. Обещавам ти.

Без да я пусне, от страх да не избяга, Гейбриъл я заведе до пулта на диджея и му подаде

банкнота, като същевременно му сподели желанието си. Той от своя страна кимна и се усмихна,
поздравявайки Джулия, преди да се заеме с търсенето на желаната песен.

Гейбриъл я поведе към дансинга и я привлече близо до себе си, но не прекалено. Забеляза, че
ръцете й, толкова по-малки от него- | вите, бяха започнали да се потят. Не му мина през ум, че
реакцията Л й се дължеше на песента, която спомена. Единственото му предположение беше, че
причината за това бе по-скоро нейната неприязън към него, а той даже влоши нещата, бъдейки
нападателен и арогантен, докато единственото, което искаше всъщност, бе да я предпази от
вълците, които си позволяваха да душат под полата й.

„А защо, по дяволите, ме е грижа? Тя не е дете. Дори не е приятелка. “

Усети я как трепери и отново съжали за грубостта си. Тя беше едно деликатно малко същество и
доста чувствително освен шва. Не трябваше да споменава, че е усетил девствеността й. Беше
просташка постъпка. Грейс би се ужасила от липсата му на обноски, и с право.

Може би щеше да поправи погрешното си поведение спрямо красивата Джулиан, танцувайки

благоприлично с нея и до-тпвайки, че въпреки всичко може и да е истински джентълмен. I
ейбриъл постави ръка на кръста й и усети как дишането й моментално се учести.

- Отпусни се - прошепна той, устните му случайно докосна-чи бузата й.

Той доближи тялото й до своето, докато гърдите им се докос-ииха. Твърдо и силно се опря в
меко и нежно при допира, през чрехите. Гейбриъл плуваше в свои води.

Джулия не позна песента, която поръча. Пееше се на испански и думите й бяха непознати, с
изключение на besame mucho, за което знаеше че се превежда като целувай ме много.
Мелодията беше бавно латино и двамата леко се полюляваха под звуците й. I ейбриъл я водеше
като професионалист. Това, че бе избрал така-иа романтична песен, я накара да се изчерви.

„Целувах те много, Гейбриъл, една незабравима вечер. Но ти не помниш. Чудя се дали ще си ме

спомниш, ако те целуна...“

Усети, че кутрето му докосва бельото й под роклята и се зачуди дали той знае какво се намира
под пръста му. Мисълта, че нероятно знае, накара кожата й да настръхне от горещата вълна,
която се разля по нея. Тя скри изражението си, като заби поглед в копчето на ризата му.

- Би било по-добре, ако ме гледаш в очите. Ще ти е по-лесно да следваш стъпките ми.

Погледна го и видя да й се усмихва широко и искрено. Усмивка, която не беше виждала от
толкова години. Сърцето й подскочи и тя му отвърна с разтапяща усмивка, сваляйки гарда, но
само ш миг. Усмивката му избледня.

- Лицето ти ми изглежда познато. Сигурна ли си, че Рейчъл не ни е запознавала при някое мое
завръщане?

Очите на Джулия се отвориха по-широко от нещо като лъч на надежда.

- Тя не ни е запознавала, но ние...

- Мога да се закълна, че съм те срещал и преди.

Той сбърчи чело от объркването.

- Гейбриъл? - пророни тя и се опита да предаде истината с очите си.

Той бавно издиша, завъртайки глава.

- Не, мисля, че не сме. Но ми напомняш за Беатриче, от картината на Холидей. Не е ли странно,

че я имаш?

Ако Гейбриъл знаеше какво да търси или ако беше по-добър в това да я разчита, щеше да
забележи, че леко й прилоша и всяка надежда напусна чертите й.

Тя отнесено захапа устна.

- Един приятел ми каза за тази картина. Затова я купих.

- Приятелят ти има добър вкус.

Нещо в отговора й не му се понрави, но го отдаде на това, че я чувстваше така напрегната в

ръцете си. Той въздъхна и допря чело до нейното, топлият му дъх галеше лицето й. Миришеше
на „Лафроиг“ и нещо типично негово и потенциално опасно.

- Джулиан, обещах ти, че няма да те ухапя. Не е нужно да се притесняваш толкова.

Тя се стегна, макар и да знаеше, че той се опитва да я накара да се отпусне. Но той я бе

разочаровал вече безброй пъти и това я изтощи. Тя не беше някаква марионетка на конци, с
която да си играе за свое забавление само защото някакъв си рус банкер й бе изпратил
шоколадов бонбон. Изглежда, този танц бе за него просто възможност да докаже
превъзходството си.

- Не мисля, че това е много професионално - започна тя, а очите й внезапно светнаха.

Усмивката му помръкна, а очите му стрелнаха нейните.

- Не, мис Мичел, не е. Изобщо не съм професионален с теб. Предполагам, не е извинение да

призная, че исках да танцувам с най-красивото момиче в този клуб.
Прекрасната му червена уста леко се отвори, докато гледаше как тя пък стисна устни.

- Не ти вярвам.

- За кое, че наистина си най-красивото момиче тук? С цялото си уважение към сестра ми. Или
че аз, безсърдечното копеле, ще искам да танцувам с теб на нещо хубаво?

- Не ми се надсмивай - отсече тя.

- Не го и правя, Джулиан.

Гой я обви с ръка под талията й и тя въздъхна от интензивното вътрешно усещане, което
предизвика движението му. Той ю чмаеше, разбира се, и очакваше реакция. Това, което обаче не
шиеше, бе, че я беше докосвал там и преди, първият, докосвал я 11 и кога там. И кожата й
никога не се възстанови напълно от него-иага липса.

Той наблюдаваше последвалото я раздразнение. Това го забавляваше.

Когато не ми се мръщиш и очите ти изглеждат големи и нежни, си много красива. По всяко

време си хубава, но в тези ми-I ове приличаш на ангел. Почти като... изглеждаш като...

Проблясък на спомен премина по лицето му и Джулия спря да танцува.

Тя стисна ръката му и го погледна в очите, за да му помогне да си припомни.

- Какво, Гейбриъл? Приличам ли ти на някого?

Изражението по лицето му изчезна така внезапно, както се бе

появило. Той тръсна глава и й се усмихна снизходително.

- Просто прелитаща фантазия. Не се притеснявай, мис Мичел, песента е към края си. После ще
си свободна от мен.

- Само ако можех - промърмори тя.

- Какво каза?

Той отново приближи челото си до нейното. Без да се замисли за интимността на жеста, пусна
ръката й и приглади назад къдрица от косата й, докосвайки с обратната страна на пръстите си
шията й много по-дълго, отколкото благоприличието позволяваше.

- Прекрасна си - прошепна той.

- Чувствам се като Пепеляшка. Рейчъл ми купи роклята и обувките.

Джулия набързо смени темата.

Той дръпна ръката си.

- Наистина ли се чувстваш като Пепеляшка?

Тя кимна.

- С толкова малко човек може да те направи щастлива - кача той, по-скоро на себе си. - Роклята
ти е прекрасна. Изглежда, 1’ейчъл е знаела кой е любимият ти цвят.

- А ти откъде знаеш, че лилавото е любимият ми цвят?

- Целият ти апартамент е в него.

Тя се смръщи при спомена за единственото му посещение в хобитовата й дупка.

Искаше му се да я накара да гледа към него - само към него.

- Обувките ти са прелестни.

Погледът му се спусна от главата й, на нивото на брадичката му, надолу до краката й.

Тя потрепери.

- Страхувам се, че ще падна с тях.

- Не бих го допуснал.

- Рейчъл е много щедра.

- Такава е. Също като Грейс.

Джулия кимна.

- Но не и аз.

Забележката му прозвуча почти като въпрос и очите му потърсиха нейните.

- Не съм казала това. Напротив, мисля, че можеш да си много щедър, когато го поискаш.

- Когато го поискам?

- Да. Бях гладна и ти ме нахрани. „Два пъти“ - помисли си Джулия.

- Била си гладна? - рязко и ужасено попита Гейбриъл и замръзна на място. - Ти гладуваш? -

очите му се втвърдиха до два леденосини скъпоценни камъка, а гласът му изстудя до
температурата на вода, стичаща се по ледник.

- Не умирам от глад, професоре, само понякога гладувам - за стек. И за ябълки.

Тя го погледна срамежливо с надеждата да поукроти внезапното му притеснение.

Гейбриъл бе твърде разстроен, за да забележи намека й за ябълките. Стомахът му се сви и

сърцето му се качи в гърлото, докато си представяше степента на бедност на средния студент -
реалност, която и на него му бе до болка позната - и бедната и гладна мис Мичел. Не е за чудене
защо беше толкова бледа и слаба.

- Кажи ми истината. Имаш ли достатъчно пари, за да живееш, или не? Ще отида в понеделник
при председателя на Катедрата и ще го накарам да ти увеличи стипендията, ако ми кажеш, че
имаш нужда от това. Ще ти дам кредитната си карта тази вечер, за бога. Не мога да приема, че
гладуваш. Не мога.

Джулия замълча, защото реакцията му я удиви.

Добре съм, професоре. Ако съм внимателна, парите ми сти-I in. Ограничена съм с готвенето в
апартамента, но уверявам те, иг гладувам.

Гейбриъл отново започна бавно да танцува, водейки я по дан-i мига. Погледна към прекрасните
й обувки.

- Би ли ги продала, за да си купиш продукти или за да си пла-I иш наема?

- Разбира се, че не! Те са от Грейс, донякъде. Никога за нищо ми света не бих се разделила с тях.

Ще ми обещаеш ли, че ако в някакъв момент отчаяно се нуждаеш от пари, ще дойдеш при мен?
Заради Грейс.

Джулия отклони очи и предпочете да не отговаря.

Той въздъхна и заговори тихо:

- Знам, че не заслужавам доверието ти, но те моля само зара-1и това. Ще ми обещаеш ли?

Тя си пое дълбоко дъх и го задържа.

- Толкова ли е важно за теб?

- Да. Безкрайно важно.

Тя шумно издиша.

- Добре тогава. Обещавам.

- Благодаря.

Той издиша с облекчение.

- Рейчъл и Грейс винаги са били добри с мен, особено след като майка ми почина.

- Кога се случи това?

- В последната година от гимназията.

- Аз вече живеех с баща ми в Селинсгроув. Тя остана в Сейнт Луиз.

- Съжалявам.

- Благодаря.

Тя отвори уста, сякаш да каже още нещо, но не го направи.

- Всичко е наред - прошепна той. - Можеш да го кажеш.

Той я погледна окуражително в очите и за момент Джулия

забрави какво се готвеше да каже. Но се съвзе.

- Ъм, исках просто да кажа, че ако някога имаш нужда да си поговориш с някого - за Грейс,
имам предвид. Знам, че Рейчъл си заминава за Филаделфия. Но аз ще съм тук... ъм...очевидно.
Не че ще е много професионално, но все пак, ще съм наоколо. Ъм, да. Това е.

Тя избягваше очите му, а той усети в ръцете си тялото й да се напряга така, сякаш очакваше да
се случи нещо ужасно.

„Какво съм му сторил на горкото момиче? Толкова е ужасена, сякаш се страхува, че ще я ударя
или нещо подобно. “

Гейбриъл знаеше, че си е заслужил притесненията и затова реши да я поглези с добрина и

внимание... поне докато не свършеше песента и не се вмъкнеха отново в професионалните си
роли. Тогава щеше да е внимателен, но дистанциран.

- Джулиан, погледни ме. Знаеш, че нямам нищо против, когато хората ме гледат в очите.

Тя колебливо го погледна.

- Това е много мило предложение. Благодаря. Не обичам да говоря за някои неща, но ще го имам
предвид.

Той отново й се усмихна и този път усмивката остана.

- Ти си едновременно милосърдна и добра, две от най-важните небесни добродетели. Освен това

съм сигурен, че притежаваш всичките седем.

„И особено целомъдрието“, помислиха си и двамата едновременно.

„Но според него целомъдрието е нещо, достойно за присмех", помисли си Джулия.

- Досега не бях танцувала точно така - сподели му Джулия.

- Тогава се радвам, че съм ти първият - той топло стисна ръката й.

Джулия замръзна.
- Джулиан? Какво стана?

Очите й станаха безжизнени, а кожата й внезапно изстудя. Гейбриъл видя как руменината,
разляла се по лицето й преди не повече от две минути, се дръпна назад и кожата й стана
прозрачнобя-ла като оризова хартия. Не искаше да го погледне и когато той обви ръка около
талията й, имаше чувството, че изобщо не го усеща.

Когато Джулия дойде на себе си от транса или шока, или каквото там беше, той се опита да я
заговори, но тя бе прекалено разтърсена, за да го направи. Той и идея си нямаше какво се беше
случило, така че махна на Рейчъл и я помоли да заведе Джулия до дамската тоалетна. После
отиде до бара и си поръча двойно питие, което изпи на един дъх, докато ги чакаше да се върнат.

Гейбриъл реши, че е време да си тръгват. Мис Мичел определено не се чувстваше добре, а и

Преддверието не беше място за т-н, дори и при нормални обстоятелства. Той знаеше, че в един
ммент мъжете щяха да се напият и да се надървят, а жените щя-чп да се напият и да ожаднеят за
секс. Не искаше малката му сес-I ри и красивата и девствена мис Мичел да станат свидетели на
I шсъв тип поведение. Така че се облече и помоли Итън да им noli 1.4а две таксита, с
намерението да плати таксито на мис Мичел и да инструктира шофьора да чака отвън, докато е
сигурен, че се прибрала успешно у дома си.

За сметка на горкия Гейбриъл Рейчъл си имаше също свой план.

- Лека нощ, Джулия. С теб ще се видим у вас, Гейбриъл. Бла-I одаря за това, че лично ще я
изпратиш до вкъщи!

Рейчъл се пъхна в едно от такситата, затваряйки бързо врата-I н след себе си и подаде една
банкнота на шофьора, за да тръгне «ч.рзо, преди Гейбриъл изобщо да успее да пристъпи напред.

Раздразнението му придоби други измерения, след като беше повече от очевидно какво се
опитваше да направи сестра му От фуга страна, във фоайето на охраняемата сграда, където
живееше той, Рейчъл имаше значително по-малък шанс да налети на пикой опасен тип,
отколкото мис Мичел на Медисън авеню. Така че не можеше да я вини за стореното.

Гейбриъл помогна на Джулия да се качи в таксито и след тона я последва. Когато спряха пред
сградата, в която живееше, той отказа парите й и поръча на шофьора да го изчака. Той
придружи Джулия до входната врата и застана в слабата светлина на навеса, цокато я чакаше да
си намери ключовете.

Разбира се, ги изпусна, защото все още трепереше след случилото се в клуба. Гейбриъл ги
вдигна и започва да ги пробва един по един в ключалката, докато накрая успешно отвори
вратата. Докато й връщаше връзката с ключове, погали опакото на дланта й. Загледа я с
развеселено изражение на лицето.

Джулия си пое рязко дъх и започна да говори на черните му остри обувки (които бяха твърде
стилни, дори и за Гейбриъл), защото не можеше да му каже това, което трябваше, гледайки го в
красивите, но студени очи.

- Професор Емерсън, искам да ви благодаря за това, че ми отваряхте вратите и ме поканихте да

танцувам. Сигурна съм, че не с било лесно да се държите така към своя студентка. Знам, че ме
толерирате, защото Рейчъл е тук и когато тя си отиде, отношенията ни ще се върнат към
нормалното. И обещавам, че няма да кажа нищо на никого. Наистина умея добре да пазя тайни.

- Ще попитам някой друг дали не би могъл да стане мой научен ръководител - продължи тя. -
Знам, че не ме мислите за особено умна и че променихте решението си от съжаление към мен,
когато видяхте апартамента ми. От това, което казахте тази вечер, е ясно, че ме считате за
някой, който е под нивото ви, и че ви е неприятно това, че трябва да си говорите с малка
девственица като мен. Довиждане.

С натежало сърце Джулия се обърна, за да влезе през вратата.

Гейбриъл пресече пътя й.

- Свърши ли вече? - гласът му звучеше твърдо.

Тя срещна погледа му с разширени очи. Трепереше.

- Поднесе си речта. Вярвам, че съдът ще ми даде възможност да отговоря на забележките ти.

Така че, ако обичаш...

Той се отмести от вратата и я загледа с изражение на едва сдържана ярост.

- Отварям ти врати, защото така би трябвало човек да се държи с дама, а ти, мис Мичел, си
имено такава. Невинаги съм се държал като джентълмен, но Грейс даде най-доброто от себе си,
за да ме научи да бъда. Що се отнася до Рейчъл, тя е сладко момиче, но ако питаш нея, трябва да
ти рецитирам сонети под прозореца като някой тийнейджър. Така че нека оставим сестра ми
настрана, става ли? А за теб, ако Грейс те е осиновила така, както осинови мен, значи е видяла в
теб нещо много специално. Имаше си начин да лекува хората с любовта си. За съжаление в твоя
случай, а и в моя, вероятно е дошла твърде късно.

На последното изказване Джулия повдигна вежди, чудейки се какво ли има предвид, но не

посмя да го попита.

- Помолих те да танцуваш с мен, защото желаех компанията ти. Имаш добър ум, а личността ти
е очарователна. Ако искаш друг ръководител, изборът си е твой. Но, откровено казано, съм
разочарован. Не съм си мислел, че се предаваш лесно. Ако си мислиш, че правя за теб жестове,
защото те съжалявам, значи не ме познаваш. Аз съм егоистично и егоцентрично копеле, което
рядко го е грижа за другите човешки същества. По дяволите, малката ти реч, по дяволите,
ниската ти себеоценка, по дяволите курсът.

Побеснял от яд, той едва се сдържаше да не повишава тон.

Девствеността ти не е нещо, от което да се срамуваш, и със нм урност не ми влиза в работата.

Просто исках да те накарам да 11- усмихнеш и...

Думите му се изгубиха и той хвана с ръка брадичката й. Тя би имо повдигна глава и очите им се
срещнаха.
Усети да се навежда към нея, лицето му да приближава нейни го, устните им на милиметри
една от друга, толкова близо, че мижеше да усети дъха му по лицето си.

Скоч и мента...

И двамата вдъхнаха дълбоко, пиейки от уханието на другия. Тя hi I пори очи и езикът й изскочи
бързо, за да навлажни устни. Чакаше.

- Facilis descensus Averm - прошепна той. Злокобните му, не-ооикновени думи прободоха
сърцевината на душата й. - Лесно се пропада в Ада.

Гейбриъл стоеше изправено, освободи брадичката й и закрачи съм таксито, затръшвайки вратата
на колата след себе си.

Джулия отвори очи, за да види как таксито се отдалечава. С омекнали крака се облегна на
вратата, за да намери опора.

-10-

Докато беше в „Лоби“, Джулия имаше моменти, в които беше убедена, че Гейбриъл си я
спомня. Но тези моменти бяха така краткотрайни и ефирни, че изчезваха като паяжина,
отнесена от иитъра. Затова Джулия, която беше честна девойка, започна да се ■ч.мнява в себе
си.

Може би първата й среща с Гейбриъл е била някакъв сън. Мо-*ке би се бе влюбила в снимката
му и си бе измислила събитията, след като Рейчъл и Аарон си тръгнаха онази вечер. Може би е
заемала сама в ябълковата горичка, тъжната създателка на отчаяна м самотна илюзия на едно
младо момиче от разбито семейство, което никога дотогава не е било обичано.

Възможно беше.

Когато всички вярват в едно, а ти си единственият, вярващ в цруго, е много изкусително да

изоставиш вярата си. Това, което Джулия трябваше да направи, бе да забрави, да отрече, да
потисне. Тогава ще бъде точно като всички останали.

Но Джулия бе по-силна. Не, тя нямаше публично да го порицае за това, че я бе нарекъл

девственица, това би вдигнало твърде много шум около факт, от който тя отчасти се срамуваше.
И освен това не желаеше да го принуждава да си спомня за нея или за нощта, която прекараха
заедно, защото сърцето й бе наистина чисто и не й харесваше да принуждава когото и да е за
каквото и да било.

Когато видя объркването, изписано по лицето на Гейбриъл, докато танцуваха, и осъзна, че умът
му няма да му позволи да си я спомни, се оттегли. Притесняваше се за това какво може да
направи със съзнанието му внезапното осмисляне на подобно нещо, страхуваше се да не го
разбие като масичката за кафе на Грейс и избра да не продължава.

Джулия беше добра. И понякога добротата не казва всичко, което знае. Понякога добротата чака
времето да узрее и прави най-доброто от това, с което разполага.
Професор Емерсън не беше мъжът, в когото тя се бе влюбила в ябълковата градина. Дори
подозираше, че с професора нещо не е наред. Не беше просто мрачен или депресивен, беше
емоционално неуравновесен. Притесняваше се, че може би има проблеми с алкохола, тъй като
някои симптоми на поведението му й бяха познати от опита й с майка й. Но тъй като беше
добра, нямаше да го пречупи по начина, по който бяха пречупили нея, нямаше да обръща насила
погледа му към нещо, което не искаше да види.

Би направила всичко за Гейбриъл, този, с когото прекара нощта в гората, ако й беше дал дори
един-единствен знак, че я желае. Би се спуснала и в Ада, за да го търси, и да го търси, докато не
го намери. Щеше да разбие портите и да го извлече навън. Би била Сам за Фродо и би го
последвала в недрата на Съдбовния връх13.

Но това не беше нейният Гейбриъл. Нейният Гейбриъл бе мъртъв. Беше си отишъл. От него бе
останала само бледа диря, обитаваща тялото на измъчен и безчувствен клонинг. Веднъж
Гейбриъл почти разби сърцето й и тя твърдо бе решила, че няма да допусне да се случи това
втори път.

Преди Рейчъл да си замине от Торонто и да се върне при Аарон и развалините на това, което
доскоро бе семейството й, тя настоя да види гарсониерата, в която живееше. Джулия се
опитваше да предотврати идването й вече няколко поредни дни, а Гейбриъл я разубеди да се
появи там без предизвестие. Знаеше, че в момента, в който види в какво живее приятелката й,
лично ми* се заеме с това да я накара да се премести на по-добро място, in предпочитане стаята
за гости на Гейбриъл.

(Човек би могъл да си представи изражението му при това предложение, би било горе-долу в

духа на само през трупа ми!)

Така че в неделя следобед Рейчъл стоеше на стълбите пред ! I радата, в която живееше Джулия,
за да изпият по един чай и да го сбогуват, преди Гейбриъл да я закара на летището.

Джулия беше нервна. Притежаваше една от основните до-| 'родетели - твърдост и сила на духа,
като непреклонен среднове-коиен мъченик и за нея не беше типично да обръща внимание на
ртлични неудобства и слабости. Всъщност, когато подписваше ютвора за наем, изобщо не
мислеше, че хобитовата й дупка е чпк толкова лоша. Беше сигурна, чиста и можеше да си я
позволи. 11<> да си мисли това и да покаже апартамента на Рейчъл, бяха две ртлични неща.

Думите рай и ад в книгата са написани с малки букви, когато се отнасят in текстовете на Данте,
и с главни букви - когато касаят Гейбриъл. — Б. р.

От френски - твърде малки. - Б. пр.

От френски — естествено. - Б. пр.

4

Водачът на Данте през ада, римски поет, авторът на „Енеида“. - Б. р.

Американското произношение на Вергилий. - Б. пр.

Английското произношение на името Елена. — Б. пр.

Известен френски дизайнер на обувки, известни с червените си подметки. - Б. р.

Н превод от латински течащи сълзи - „Lacrima“ - сълзи, „mosa“ - тека. />’. пр.

От „Песен за Беовулф“, средновековна англосаксонска епическа поема. Беовулф е герой, който

побеждава чудовища и извършва редица подвизи. -Б.р.

10

Коктейл „Космополитън“ - Б. р.

11

От италиански лайно. - Б. пр.

12

Песен на групата, в превод: „По-близо“. - Б. пр.

13

Из „Властелинът на пръстените“ от Дж. P.P. Толкин. - Б. пр.

- Трябва да те предупредя, че е малък, но не забравяй, че жи-ион на стипендия, която е
ограничена. Не мога да работя, защото и имам разрешително. И не мога да си позволя да живея в
сграда-| и ма Гейбриъл или където и да било, дори и наполовина по-добро обясняваше Джулия
на приятелката си, докато я въвеждаше в ■шартамента си. Рейчъл кимна и постави една голяма
квадратна кутия на леглото й.

Гейбриъл я беше предупредил колко тясно е жилището й и и помоли да не прави сцени, тъй
като самият той все още тайно п.жаляваше за ужасното си поведение при единственото му по-
гещение в апартамента й.

И все пак нищо от това, което Гейбриъл или приятелката й мпаха, не я подготви достатъчно за
това, което видя, когато Джу-1ия затвори вратата. Мястото беше малко, старо и всичко, което
п.държаше, беше евтино или втора употреба, с изключение на обикновените завеси, покривката
за леглото и останалите вещи, които Джулия бе донесла със себе си от къщи. За всеки случай
1'сйчъл се разходи из гарсониерата, за което й бяха нужни само пет крачки, надникна в
килерчето, надзърна в банята и застана в „областта“ на кухнята, оглеждайки жалкия малък
котлон и старата очукана микровълнова печка. Тогава покри лицето си с ръце п избухна в сълзи.

Джулия стоеше закована на място и не знаеше какво да прани. Знаеше, че Рейчъл не понасяше
грозотата, но Джулия се беше постарала да разкраси жилището си и за целта бе използвали;
любимите си нюанси на лилавото. Със сигурност Рейчъл би оценила това.

След няколко минути Рейчъл дойде на себе си, избърса сълзите си и се изкиска.

- Съжалявам. Това е от хормоните и липсата на сън, освен то» ва емоциите ми са разклатени,

заради мама. Към това се прибавя и всичко покрай баща ми, Аарон и сватбата. О, Джулия, така
ми' се иска да можех да те взема с мен у дома и да живееш при нас във Филаделфия. Имаме
толкова много място. И кухнята ни е по-голяма от целия ти апартамент!

Джулия силно прегърна приятелката си, докато тя не се усмихна.

- Гейбриъл ми разказа, че си много отдадена на чая си. Останал бил впечатлен от начина, по
който си го приготвяла, а знаеш ли, че него нищо не е в състояние да го впечатли. Така че
смятам да се сгъна на леглото ти и да разбера как го правиш.

Рейчъл се настани на леглото, държейки голямата кутия в скута си, и се опита да изглежда ведра
в името на приятелката си.

Джулия се изненада, че Гейбриъл изобщо си спомняше за чая, след като през цялото време бе
зает с това да критикува хранителните й навици. Но предпочете да изтласка тези мисли
настрана и да се посвети на това да накара Рейчъл да се почувства уютно и да забрави за
грижите си. Скоро след това двете седяха на леглото, държаха китайските си порцеланови чаши
в ръце и си похапваха от шоколадовите бонбони, които Джулия бе купила С част от парите си за
черни дни, като почерпка за случая.

Рейчъл прокара пръст по ръба на чашата си.

- Има нещо за Гейбриъл, което трябва да ти кажа.

- Не искам да го чуя.

Рейчъл погледна Джулия и се намръщи.

- Защо не?

- Защото той е мой професор. По-добре е да се преструвам^ че не се познаваме. Вярвай ми.

Рейчъл поклати глава.

- И той ми каза нещо подобно. Но ще ти кажа това, което казах и на него, не ме интересува. Той
ми е брат и аз го обичам. 1-1 има няколко неща, които трябва да знаеш.

Джулия примирено въздъхна.

Ще ме убие, ако разбере, че съм ти казала тези неща, но томи ще обясни поведението му
донякъде. Мама казвала ли ти е ня-I I и и как се е случило така, че го е осиновила?

Разказвала ми е само хубавите неща - колко се гордее с не-I (колко добре се е справил в
Принстън и Оксфорд. Никога не ми 3 I онорила за детството му.

Мама го намерила, когато е бил на девет, мотаел се около • мшпицата в Сънбъри. Бил на път с
майка си, която била алкохо-ш чка в крайна фаза и се разболяла. Стигнали в Сънбъри и май-м1
му умряла от пневмония, мисля. Както и да е, мама намерила I пюриъл, а той нямал пукната
пара в джоба. Дори не можел да си Куми нещо за пиене от някой автомат. Още повече се
натъжила, inn пто открила роднините му, а те й казали да си го задържи. Той шиел, че
семейството му не го искало. И въпреки всичко, което ро-ш голите ми направиха за него, той
никога не се бе чувствал като гюма си с нас. Никога не стана Кларк.

Джулия си представи Гейбриъл като уплашено и гладно малки момче и преглътна придошлите
сълзи. Видя очите му, големи н i'll ни на фона на бледото му ангелско лице. Кестенявата му
коса, iiyiina и сплъстена. Мръсни дрехи и луда майка. Джулия знаеше mikho е да имаш майка
алкохоличка. Знаеше какво е да плачеш нощем, докато заспиш, мечтаейки си поне някой, който
и да е, да те мОича. С Гейбриъл имаха много повече общо, отколкото й се иска-и it’ да признае.
Много, много повече.

- Съжалявам, Рейчъл. Не знаех.

- Не извинявам грубостта му. Просто ти казвам кой е. Знаеш ли. че след онзи ужасен сблъсък
със Скот мама всяка вечер палеше свещ и я оставяше на някой от прозорците? Мислеше, че ако
се I лучи Гейбриъл отново да е в Селинсгроув и види свещта, ще знае, че* тя го чака, че го
обича, а той ще се качи по стълбите и ще влезе.

Джулия поклати глава, не знаеше това, но й вярваше. Такава |>еше Грейс - безкрайно
милосърдна.

- Преструва се на цялостен, но е разбит. И някъде дълбоко в | гбе си се мрази. Казах му да се

отнася по-добре с теб, така че, мисля, поведението му ще се подобри. Кажи ми, ако не е така, и
п i ще се разправям с него.
Джулия се разсмя.

- През повечето време ме игнорира. Аз съм студентка от по-нисък ранг и той ми го напомня.

- Струва ми се трудно да го повярвам. Не мисля, че би зяпал така настойчиво „студентка от по-

нисък ранг“.

Джулия се задави с шоколада.

- Той „ме зяпа“?

Опита се да звучи небрежно, но гласът й прозвуча неестествено треперещ.

- През цялото време те зяпа. Не си ли забелязала? Улавях го как те гледа, докато вечеряхме онзи
път, в клуба също. Всъщност всеки път, като отпиваше от питието си. И когато му махвах с
ръка, ми се мръщеше.

Рейчъл замислено погледна приятелката си.

- Гледам ви двамата заедно и имам чувството, че нещо ми липсва. Знаеше, че исках да отида на
пазар тази седмица, и не са-; мо ме окуражи, но ми даде и пари.

- Е, и? Това е хубаво. Затова са по-големите братя. Какво си купи?

- Парите бяха за теб, не за мен.

Джулия се смръщи и се обърна с кръстосани крака на леглото, така че да може да гледа право в
приятелката си.

- Защо, дявол да го вземе, ще прави това?

- Ти ми кажи.

Рейчъл наклони глава на една страна.

- Не знам. Откакто съм тук, все е груб с мен.

- Е, той ми даде пари и ми каза да ти купя подарък. Беше много конкретен. Ето го.

Рейчъл премести кутията в скута на Джулия.

- Не го искам.

Джулия се опита да й го върне, но Рейчъл отказа.

- Поне го отвори и виж какво е.

Джулия завъртя глава, но Рейчъл настоя. Тя отвори кутиятгт и намери в нея една много красива
шоколадовокафява италиан ска кожена чанта за през рамо. Тя вдигна чантата за дръжката и Д
погледна. На етикета пишеше „Фенди
„Майко мила“, помисли си Джулия.

- Е? Какво ще кажеш?

- Ами... не знам - заекна тя, гледайки с възхищение красива* та класическа чанта.

Рейчъл я взе от ръцете й и започна да я претърсва, бърборей*-] ки за вътрешните й шевове,

многобройните отделения и цялоа-ното качество на изработката й.

Виждаш ли колко е съвършена? Едновременно е практична и женствена, можеш да я носиш на

рамо, освен в ръка и при това е и шлианска. А и двете знаем, че вие с Гейбриъл имате
влечение... ii i.M Италия - добави тя след кратка пауза, чиято цел беше да пре-ипника някаква
реакция.

Издайническото поруменяване и спонтанното притеснение мн Джулия казаха на Рейчъл това,

което искаше да знае, но реши in нс притеснява приятелката си повече.

Не трябваше да ти казвам, че е от него. Той изрично настоя. I'» |бира се, аз не го послушах -
закиска се тя.

Брат ти иска да имам тази чанта, защото не може да гледа мизерната ми стара раница. Дори
съществуването й обижда ари-г I ократичната му чувствителност и си е помислил, че може да те
и шолзва, за да ме накараш да се отърва от нея. Но няма да го на-прпвя. Това е L.L.Bean, по
дяволите, та те са с доживотна гаранции. Ще я изпратя обратно на „Мейн“ и те ще я заменят.
Може да | п нземе кожената чанта и да си я навре в своя твърде-съм-изис-иии-за-тукашни-
продукти гъз.

Рейчъл се слиса.

- Не че ще му липсват парите. Има купища.

Професорите не изкарват толкова пари.

- Така е. Той ги наследи.

- От Грейс?

Не, от биологичния си баща. Преди няколко години един ицнокат издирил Гейбриъл и му казал,
че баща му е умрял и му иггавил доста пари. Не съм сигурна дали до този момент изобщо
шпеше името на баща си. Първо отказа наследството, но после промени решението си.

- Защо?

- Не знам. Случи се след спречкването му със Скот. След томи не говорих с Гейбриъл много
дълго време. Но след като е по-иучил парите, мисля, че иска да ги похарчи възможно най-бързо.
1ика че, не го мисли като подарък от Гейбриъл - мисли го като шмъщение към баща му. Той
иска да харчи пари. И иска да си имаш нещо хубаво. Така ми каза.

Джулия поклати глава.

- Не мога да я приема. Не ме интересува откъде е дошла или 1ШЦ0.

Рейчъл я погледна с безпокойство.

- Моля те, Джулия. Гейбриъл беше толкова дълго далеч. Най-накрая ме допуска отново в живота
си. Не ми се иска да го изгубя отново, след всичко...

Лицето й посърна, изглеждаше много разстроена.

- Съжалявам, но това е твърде много. Той е мой професор -ще има проблеми.

Рейчъл плесна ръката на Джулия.

- Ще го издадеш ли?

- Разбира се, че не.

- Добре, защото трябва да си мислиш, че това е закъснял по* дарък за рождения ти ден от мама
или мен.

Очите на Рейчъл се разшириха, когато се усети каква грешка е направила.

- О, Боже, Джулия, рожденият ти ден. Забравих го. Много) съжалявам.

Джулия стисна зъби за момент.

- Всъщност вече не го празнувам. Просто ми е трудно... не мога...

- Той обаждал ли ти се е оттогава?

Джулия в миг пребледня.

- Само когато е пиян или ядосан за нещо. Но когато се преместих тук, си смених номера на
мобилния и вече няма как да ме намери.

- Копеле - каза Рейчъл. - Е, зная че не биваше да ти казвам, че чантата е от Гейбриъл, но не

исках да те лъжа. Знам колко те наранява, когато хората те лъжат, и нямах намерение да го
правя.

Двете приятелки си размениха изпълнен с дълбока обич поглед. Джулия се замисли над
подаръка от Гейбриъл, над скритите му и явни значения. Не искаше подарък от него. Той я
отблъсна, просто и ясно. Би ли могла да държи тази чанта в малката си хо-битова дупка? Би ли
могла да я ползва, да я носи в университета, знаейки през цялото време, че е от него? Знаейки,
че той ще я гледа самодоволно и ще си мисли, че й е направил нещо като услуга? Не заради
Гейбриъл. Не и за целия чай в Китай.

Рейчъл забеляза какво се готви да направи Джулия още преди думите й да се бяха оформили в
главата й.
- Ако не приемеш чантата, той ще знае, че нещо не е минало както трябва. И ще обвини мен.

Джулия го прокле наум. „О, богове на всички претенциозни и надути Данте специалисти,
изпратете му обрив по пениса. Мо-1ч Нещо много сърбящо.“

По Джулия би направила всичко за Рейчъл.

Добре, ще го направя заради теб. Но би ли могла, моля те, да му кажеш да не ми купува нищо
повече. Започвам да се чувствам мно онези кутии за подаяние на UN1CEF по Хелоуин.

Рейчъл кимна, усмихна й се и й даде да си хапне шоколад. Тя облиза остатъка от устните си и

затвори очи. Беше вкусен.

Джулия притисна чантата до гърдите си като щит и вдъхна приятната миризма на кожата.

„Гейбриъл е искал дами подари нещо. Това означава, че чувства Нещо към мен, дори и да е само
съжаление. И сега имам нещо от iii'.'o освен снимката му... нещо, което ще притежавам
завинаги.“

Изчака за момент, преди да смени темата.

- Ще ми кажеш ли как мина погребението? Изпратих цветя и картичка, Гейбриъл ги е видял, но

е нямал и представа защо ги и шращам.

- Чух за това. Видях гардениите, но картичката бе изчезнала, 11реди да имам възможност да

обясня на Гейбриъл. Бях напълно разбита. Братята ми се караха и се опитвах да ги държа
настрана един от друг, преди някой да изхвърчи през прозореца. Или пък някоя масичка за кафе.

Джулия си спомни за разпилените стъкла и кръв по белия килим и потръпна.

- Защо постоя н но се карат?

Рейчъл въздъхна.

- Никога преди не е било така. Гейбриъл се промени, когато отиде да учи в Харвард... - тя
тайнствено прекъсна изречението.

На Джулия й беше неудобно да я разпитва, затова си замълча.

- Както знаеш, след скандала със Скот Гейбриъл не се беше прибирал няколко години у дома, а
и когато се връщаше, беше само за няколко дни, освен това настояваше да нощува в хотел и това
късаше сърцето на мама. Скот все му го припомня - всичко това, което е причинил на мама.

Рейчъл замислено задъвка още един бонбон.

- Скот му се възхищаваше. Наистина се нарани много, когато нещата тръгнаха лошо. Сега почти
не си говорят, а когато го нравят...

Тя потръпна.
- Не знам какво бих правила без Аарон. Вероятно щях да избягам и никога да не се върна.

- Дори едно разбито семейство е по-добро от никакво - с мек глас каза Джулия.

Рейчъл изглеждаше тъжна.

- Да, точно такова сме сега. Бяхме семейство Кларк, а сега сме едно разбито семейство.
Починала майка, съсипан от скръб баща, вироглава черна овца и инатлив брат на име Скот.
Изглежда, аз съм бялата лястовица в семейството.

- Скот има ли си приятелка?

- Срещаше се с една от работата си, но се разделиха, преди мама да се разболее.

- Съжалявам.

Рейчъл въздъхна.

- Семейството ни е като новела от Дикенс, Джулия. Не, още по-зле. Ние сме някаква странна
смес между Артър Милър и Джон Стайнбек с елементи от Толстой и Достоевски.

- Наистина ли е толкова зле?

- Да, защото, страхувам се, има и нюанси от Томас Харди под повърхността. А ти знаеш колко
го мразя това побъркано копеле.

Джулия помисли над това с надеждата, че новелата на Харди, с която Рейчъл съпоставяше
семейството си, беше по-скоро „Кметът на Кастърбридж“, отколкото „Тес от рода Д’Ърбървил“
или, да не дава Господ, „Невзрачният Джуд“.

(За съжаление Джулия не се замисли по-дълбоко коя от новелите на Харди най-добре описва
личните й преживявания...)

- След като мама си отиде, всичко се обърка. Татко си мисли да се пенсионира, да продаде
къщата и да се премести във Филаделфия, за да е по-близо до нас двамата със Скот. Когато
попита Гейбриъл дали е съгласен с продажбата на къщата, той полудя и изчезна към гората.
Върна се едва няколко часа по-късно.

Джулия рязко си пое дъх и се заигра с чантата.

Тъй като вниманието на Рейчъл бе насочено към това да остави чашата си на масичката и да
отиде до тоалетната, не забеляза кое точно, но нещо от това, което беше казала, дълбоко
разстрои Джулия. Когато се върна, Джулия с усилие на волята се бе овладяла и добавяше гореща
вода в чайника. Рейчъл я погледна угрижено.

Джулия, какво ти каза Гейбриъл, докато танцувахте, че fГипсова те обезпокои? И между

другото, испанският ми е позане-111нчI, но „Besame mucho“ е доста любовно парче. Заслушвала
ли ; и vo някога в текста?
Джулия беше фокусирала вниманието си върху водата и чайник» и силно се стараеше да не
прелее. Знаеше, че щеше да й се iiii ложи да излъже Рейчъл, и това не беше решение, което взе
леко.

Говорихме си само за това, че той знаел, че аз съм девствена.

Гадина! Защо, по дяволите, прави такива неща? - Рейчъл Поклати глава. - Само почакай, ще го
подхвана аз. Той има едни снимки в спалнята си и смятам да...

Остави го. Това си е така. Защо да се опитвам да го крия?

Тя захапа устна.

Само се чудя как го е разбрал. Не е като да го споделям уч-| и но: Добър ден, професор Емерсън.
Казвам се мис Мичел, дев-I пшеница от Селинсгроув, Пенсилвания. Приятно ми е да се за-
тпнаем.

Рейчъл презрително махна с ръка.

Помисли си само. Той никога не е страдал от недостиг на женска компания. Сигурна съм, че му
изглеждаш някак различни. С изключение на мен, сигурно ти беше единственото момиче м
клуба, което не си го търсеше.

Джулия погледна с отвращение, но не коментира.

- Когато слезе от дансинга, изглеждаше, сякаш си видяла призрак. Така си представям, че си

изглеждала в нощта, в която нидя Са...

- Моля те, Рейчъл. Недей. Не мога да говоря за тази нощ. Дори не мога и да мисля за нея.

- Бих могла да го сгазя с колата си заради това, което ти причини. Все още мога да го направя.
Той във Филаделфия ли е? Дай м и адреса му.

- Моля те - повтори Джулия, като обхвана ръце пред гърдите е и, сякаш да се защити.

Рейчъл топло я прегърна.

- Не се притеснявай. Един ден ще бъдеш щастлива. Ще се ииюбиш в някое прекрасно момче и

той ще те обича силно, чак до Полка. Тогава ще се ожените, ще си имате момиченце и ще
живеете щастливо до края на дните си. Вероятно в Нова Англия. Поне това е историята, която
бих ти написала, ако можех.

- Надявам се, че сюжетът ти ще се сбъдне. Хубаво ми е да см мисля, че нещо такова би могло да

се случи, дори и на мен. В противен случай просто не знам...

Рейчъл се усмихна.

- Ти повече от всеки друг заслужаваш щастливия край. Въпреки всичко, което ти се случи, не си
се озлобила. Не си претръпнала. Само леко се затвори и стана по-стеснителна, но това с
нормално. Ако бях вълшебната фея, бих ти дала на мига това, което желае сърцето ти. Бих
избърсала сълзите ти, бих те утешила Надявам се и Гейбръл да има място в твоята книга, мис
Джулия Би могъл да научи от теб някои неща за това как да се справя разбито сърце.

Рейчъл я освободи от прегръдката и я погледна отблизо, преди да заговори.

- Знам, че е твърде много да те моля за това, но би ли го наглеждала?

Джулия нарочно се надвеси над чайника и допълни чашите им така, че Рейчъл да не вижда
лицето й.

- Гейбриъл не изпитва нищо друго освен презрение към мен Толерира ме единствено заради теб.

- Това не е вярно, повярвай ми, просто не е вярно. Видях как те гледа. Може да бъде... студен. Но
с изключение на биологичните си родители никога не е мразил никого, може би освен себе си.
Дори не и Скот, дори не и по време на най-тежкото им скарване.

Джулия потръпна.

- Нищо не мога да направя.

- Не те моля да правиш нещо, наистина. Просто дръж очите си отворени. И ако видиш... че
започва да се държи странно или има проблеми, искам да ми се обадиш. Независимо дали е ден
или нощ.

Джулия продължи да гледа скептично.

- Сериозна съм, Джулия. Сега, след като мама си отиде, сс притеснявам, че мракът в него ще се
върне. И не мога да го изгубя отново. Понякога имам чувството, че стои на ръба на много висока
скала и че най-лекото движение, най-лекият полъх на вятъра ще го тласне отвъд него. Не мога
да позволя това да се случи.

Веждите на Джулия се сключиха и тя кимна.

- Ще направя каквото ми е възможно.

Рейчъл затвори очи и издиша.

Чувствам се толкова по-добре, когато знам, че ти си около m i о. Ьи могла да му бъдеш ангел

пазител.

1’сйчъл се усмихна нежно.

Може би би могъл да прихване част от добрия ти късмет.

Аз имам само лош късмет и ти най-добре от всички би тряб-мино да го знаеш.

Срещна Пол. Изглежда приятен.

Джулия се усмихна.

Рейчъл се зарадва на усмивката й.

Пол не изглежда да е от типа, които биха имали против, че ■ и още - ти знаеш. Не че има нещо
лошо в това.

Джулия се засмя.

Можеш да го кажеш Рейчъл, това не е лоша дума. И, да, не мисля, че това, че съм девствена, би
притеснило Пол. Но ние не | и говорим за такива неща.

Малко по-късно Рейчъл прегърна приятелката си за довиж-шне, преди да се качи в таксито, за

да се върне в апартамента на li|UH си.

Когато най-накрая отхвърля планината от всичко, което имам да свърша, ще планирам сватба. И
ще очаквам ти да си ми пшферката.

Очите на Джулия се насълзиха.

- Разбира се. Само ми кажи датата и ще ти помогна с подго-мшката, ако имаш нужда от помощ.

Рейчъл й изпрати въздушна целувка през отворения прозорец.

- Страхувах се от това пътуване, но сега съм толкова щаст-|||на, че дойдох. Поне две отчупени от
живота ми парчета отново гп си на мястото. И ако Гейбриъл те тормози с нещо - с каквото и ни
е, само ми се обади и скачам в самолета!

С отпътуването на Рейчъл Джулия и Гейбриъл бяха прину-исми да си делят компанията на

непреклонната и уверена света Лусия1

Като истинска светица тя бе осъществила всичките си плано-ис, преди да се завърне у дома си,
и бе посяла семена, които скоро щяха да покълнат с неочакван плод.

В късния вторник следобед Джулия и Пол седяха в „Стар-бъкс“ на Блур Стрийт, пиеха
внушителните си кафета и сгушили се на едно пурпурно диванче, си приказваха. Седяха близо
един ' до друг, но не прекалено. Достатъчно близо, за да може Пол да се възхищава на красотата
й, достатъчно далече, за да може Джулия да гледа големите му, добри очи и да не се чувства
твърде притеснена. Или притисната.

- Харесваш ли Nine Inch Nails? - попита тя, държейки с две ръце кафето си.

Пол се изненада от въпроса й.

- Ъъ, не. Не, не ги харесвам.

Той сви рамене.

- Трент Резнър ми пили мозъка. Освен ако не пее като бек вокал на Тори Еймъс. Защо? А ти?
Джулия потръпна.

- Изобщо не.

Той извади един диск от чантата си и й го подаде.

- Харесвам подобни неща. Музика, на която мога да си пиша дисертацията.

- Никога не съм чувала за Hem - тя замислено завъртя диска в ръцете си.

- Имат една песен, която мисля, че ще ти хареса. Казва се Half Acre. Използваха я като фон за
реклама на застрахователна компания по телевизията, така че може и да си я чувала. И никой не
ти вика, крещи или ти казва, че иска да те чу... - Пол внезапно спря и се изчерви. Той много
следеше за изказа си в нейно присъствие, но с относителен успех.

Тя се опита да му върне диска, но той отказа.

- Купих го за теб. Зайчи песни за Заека.

- Благодаря, но не мога да го приема.

Изглеждаше обиден. И наранен.

- Но защо?

- Просто не мога. Но благодаря ти все пак.

Пол погледна към новата чанта на Джулия, лежаща в краката й, и примигна.

- Но си приела хубава чанта от някого. Преждевременен коледен подарък от приятеля ти?

Нямам приятел - призна тя с неудобство. - От майката на ммй-добрата ми приятелка е. Тя се

спомина наскоро.

- Много съжалявам, Заек. Не знаех.

Пол се протегна и потупа ръката на Джулия, като сложи диска им диванчето помежду им. Тя се
разрови с другата си ръка в чанта-| и. за да намери диска на професор Емерсън и да го върне на
Пол, |ш «решавайки му да продължи да държи пръстите й в ръката си.

- Какво мога да направя, за да те изкуша да приемеш пода-рька ми?

Той скри лицето си от нея, когато тя пъхна диска с Моцарт в ■шитата му.

- Нищо. Получих прекалено много подаръци напоследък. 11реситена съм.

Пол изправи рамене и се усмихна.

- Нека тогава се опитам да те убедя. Имаш толкова малки ръце. По-малки от тези на дъжда.
Той залюля напред-назад ръцете им и изправи дланта й срещу светлината от лампата. В
неговата нейната изглеждаше съвсем миниатюрна.

Джулия го погледна удивена.

- Това е много красиво. Сега ли го измисли?

Пол подпря глава на облегалката и приближи ръката й към себе си. Палецът му се движеше по
протежение на линията на живота й, сякаш се опитваше да прочете съдбата й с върха на
пръстите си.

- Не. Цитирам от някъде, където никога не съм бил на Къ-мингс2. Не си ли го чувала?

- Не, но бих искала.

Джулия внезапно прозвуча много срамежливо.

- Тогава някой път трябва да ти го прочета.

Пол погледна тъмните й очи с обнадеждена усмивка.

- Ще се радвам.

- Не е Данте, но е красиво.

Пръстът му откри средата на линията и нежно я притисна.

- Стихът ми напомня за теб. Ти си там, където никога не съм бил: крехкостта ти и твоите
толкова малки ръце.

Джулия се наведе напред, за да скрие внезапното си поруме-няване, и отпи от кафето си. Но му

позволи да продължи да гали дланта й, беше толкова приятно.

От движението й, поднасяйки чашата до устните си, старият й лилав суичер се смъкна някак
провокативно по едното й рамо и разголи сантиметър бяла памучна презрамка на сутиен и мека
извивка алабастрова кожа.

Пол веднага пусна ръката й и дръпна нагоре блузата й, за да прикрие невинно изглеждащата
презрамка. Отклонявайки очи, постави ръка на рамото й, за да задържи суичера.

- Ето - каза меко той, - сега е наред.

После мигновено се върна към ръката й, колебливо обгръщайки пръстите й със своите,
притеснен от това, че тя би могла всеки миг да се дръпне.

Джулия наблюдаваше със затаен дъх това, което направи, сякаш беше на бавен каданс. Нещо в
движението му я докосна дълбоко. Беше интимен акт, но много чист; той я покри. Покри най-
малката, най-невинната част от нея, покри я за любопитни и може би развратни очи и с това
засвидетелства своето отношение и уважение. Вергилий я почете.
С този жест, с този едничък галантен и рицарски жест Пол си прокара път до сърцето й. Не
съвсем до него, но до Преддверието му, така да се каже. Ако този жест олицетворяваше душата
му, то Джулия вярваше, че не би имал нищо против това, че е девствена. Би го приел и би я
покрил все така нежно.

Не би й се присмял, не би я изложил. Би пазил всяка нейна тайна, с никого не би я споделил. Не

би се отнасял с нея като с животно за чукане и насилване. Не би желал да я споделя с никого.

И тя направи нещо необмислено - наведе се и го целуна, срамежливо и непорочно. Не усети

прииждане на кръв или преминаваща по кожата й тръпка или гореща вълна. Устните му бяха
меки и той колебливо отвърна. Джулия усети изненадата му по бързото стягане на челюстта му.
Усети напрежението му по устните си, без съмнение шокиран от смелостта й. Съжаляваше за
това.

Съжаляваше, че устните му не бяха тези на Гейбриъл. И че тази целувка не беше като онази.

В миг я заля огромна вълна на тъга и се прокле за това, че преди много време бе опитала от
нещо, което никога не можеше iii има след това и отново, че я бе погубило. Самото вкусване на
нйълката беше знание само по себе си и сега го знаеше.

Джулия се дръпна, преди да даде шанс на Пол да я отблъсне, чудейки се как се бе решила на
такава дързост. Питаше се какво in ще си помисли той сега за нея.

„Просто целунах единствения си приятел в Торонто за до-пиждане, помисли си тя. По

дяволите.“

- Малко Зайче.

Пол я погледна с нежност и веднага погали бузата й с върха ми пръстите си. Докосването му не
беше електрическо, но беше 1ско и утешително. Дори и кожата му бе добра.

Той я обви с ръце и я придърпа към гърдите си така, че да може in гали косите й и да й
прошепне нещо мило в ухото... нещо, което 1НИ0В0 да й вдъхне увереност... нещо, което да
замени смесицата 111 объркване и болка, които прочете по лицето й. Нежният му шепот бе
прекъснат от появата на една крилата харпия*. която носе-м 1C високи токчета, тъмночервено
червило и две хартиени чаши.

- Е, не е ли това романтично.

Студен и стоманен глас прекъсна идилията на двамата и Джу-'111я погледна в пронизващите

кафяви очи на Криста Петерсън.

Джулия бързо седна и се опита да се освободи от ръката на 11ол, но той я задържа.

- Криста - поздрави я просто той.

- Гушкаме се с магистрите, а, Пол? Колко демократично от I поя страна - каза тя, подчертано
игнорирайки Джулия.
- Внимавай, Криста - в тонът му се усети предупреждение. -1,иойно въоръжена днес, а? Това е
малко множко. Цялата нощ ли ще гълташ?

Той посочи към чашите, които държеше, във всяка ръка по одиа.

- Нямаш си и представа - измърка тя. - Едната е за мен, а дру-I н I а за Гейбриъл, разбира се. О,
извинявай, не те видях там, Джу-

‘ Митични същества от древногръцката митология, представяни като кра-

■ ини крилати жени, богини на вихъра и смъртта, по-късно като летящи старици с орлови
нокти, които отвличат хората и ги изтезават по пътя им към hip rap в „Божествена комедия“ на
Данте, живеят в седми кръг на ада, за

■ |1сдмовековните моралисти били символ на алчност, ненаситност и нечис-мшлътност. - Б. пр.

лиан. Предполагам за теб е все още професор Емерсън - Криста изкудкудяка като стара
кокошка.

Джулия повдигна вежда, но се въздържа да я постави на мястото й или да зашлеви

самодоволната усмивчица на лицето й. Джулия беше дама. Освен това й харесваше усещането
от, ръката на Пол върху раменете си и не желаеше да става. Поне засега.

- Никога не го наричаш Гейбриъл в негово присъствие, Крие-: та. Предизвиквам те да го

направиш следващия път, когато го видиш.

Погледът й изстудя и тя кръвнишки изгледа Пол. После сс усмихна.

- Предизвикваш ме? Колко забавно. Това да не е нещо от Вер-монт. Нещо, което фермерите
правят, докато копаят тор с лопати'? След срещата ми с Гейбриъл вероятно ще отскочим до
„Лоби“ за по питие. Той обича да ходи там след работа. Сигурна съм, че ще си разменим нещо
повече от, ах... имена тази вечер - езикът й се показа между устните и тя сладострастно облиза
едната.

На Джулия й се догади.

- И той ще те заведе там? - попита скептично Пол.

- Да. О, да, ще го направи.

Джулия се хвана за устата и беззвучно преглътна съдържанието на стомаха си. От мисълта за

Гейбриъл... Емерсън и тази курва неудържимо й се повдигаше. Дори сервитьорката в „Лоби“
беше по-добра за него отколкото Криста.

- Не си неговият тип - промърмори Джулия.

- Моля?

Тя погледна в две присвити и подозрителни очи и за няколко секунди прецени вариантите.

Реши, че предпазливостта бе по-добрият избор.

- Казах: Не е голям хит.

-Кое?

- „Лоби“. Не е толкова яко.

Криста изстреля към Джулия една ледена усмивка.

- Сякаш фейсконтролът би те пуснал вътре. „Лоби“ е специ* ален клуб.

Тя изгледа Джулия от горе до долу, сякаш беше някакво дол-нопробно животно. Сякаш беше
старо, полусляпо, занемарени пони от зоологическата градина. Джулия изведнъж се смути и S
почувства много грозна. Очите й се напълниха със сълзи, които тя храбро преглътна.

Пол забеляза какво точно прави Криста, измервайки я по точи начин, сякаш да изтъкне
недостатъците й. Почувства как Джу-II ия се разтрепери под долния й злобен поглед. Така че,
макар и с голяма неохота, освободи Джулия от прегръдката си и седна наежено на канапето с
кръстосани пред гърдите ръце.

„Не ме карай да стана, кучко", си мислеше.

- Защо да не пуснат Джулия вътре, Криста? Да не би вече да (опускат само „работещи“

момичета?

Криста силно се изчерви.

- А ти какво ли знаеш, Пол? На практика си един монах! Или може би точно това правят
монасите - плащат си за това.

Тя многозначително погледна новата чанта на Джулия.

- Криста, или ще си затвориш на секундата устата, или аз ще с тана. И цялото ми възпитание ще

изфиряса.

Той я изгледа и наум си напомни, че не може да удари жена. А в края на краищата Криста беше
и жена, освен че беше и ано-рсксична, разгонена свиня. Пол никога обаче не би я сравнил с
крава, защото смяташе, че кравите са благородни животни. (Осо-()сно тези на Холщайн.)

- Не се панирай - отсече тя. - Сигурна съм, че има множе-гтво причини. Може би не биха я
пуснали в „Лоби“ поради коефициента на интелигентност. Гейбриъл казва, че не си особено
умна.

Криста триумфално се усмихна, когато Джулия наведе глава, чувствайки се наистина много
унижена. Пол се приготви да ста-мс. Нямаше да я удари; просто някак щеше да я накара да
млъкне или щеше да я завлече към изхода, или нещо такова. Но нямаше |,|що да го мисли.

- О, така ли? И какво още каза Гейбриъл?

Тримата бавно и едновременно се обърнаха, за да срещнат погледа на синеокия Данте
специалист, който незабележимо се (ю присъединил към тях. Никой от тях не знаеше колко
време е стоял и какво точно бе чул. Но от очите му хвърчаха искри и Джулия можеше да усети
как гневът му се насочва към Криста. 11истьпваше към нея като буреносен облак. Слава богу,
вятърът нс духаше в нейната посока. Този път.

„Чувствам, палци ме сърбят - значи злото е на път“3, пое- I тично си помисли Пол.

- Пол - кимна хладно Гейбриъл, очите му обходиха вече празното пространство на диванчето
между Джулиан и асистен- I та му. „Ангелоебачът. Точно така, долу ръцете от ангела, задник
такъв. “

- Мис Мичел, колко се радвам да ви видя отново - професорът й се усмихна леко сковано. -
Изглеждате интелигентна, както винаги.

„Да, мой тъмноок ангел, чух какво ти каза. Не се притеснявай, тя ще си плати за това. “

- Мис Петерсън - гласът на Гейбриъл стана леден и той й посочи с жест да го последва, все едно
беше куче. „Изгледа Джулиан, сякаш е някакъв боклук. Втори път няма да го направиш. Лично
ще се погрижа за това. “

Джулия видя как той отказа кафето, което му беше взела Криста, и отиде до бара, за да си
поръча нещо друго. Забеляза как раменете на Криста се тресат от яд.

Пол се обърна към Джулия и въздъхна.

- Сега докъде бяхме стигнали?

Тя си пое дълбоко дъх и й трябваше около минута, за да се съвземе и направи това, което
трябваше.

- Не трябваше да те целувам. Съжалявам.

Тя погледна надолу към чантата си, чувстваше се много неудобно.

- Аз не съжалявам. Съжалявам само, че ти съжаляваш.

Пол доближи лице към нейното и се усмихна.

- Всичко е наред. Не съм разстроен или нещо подобно.

- Не знам какво ми стана, обикновено не съм такава - да целувам някого просто така.

- Аз не съм просто някой... или? - попита той и я погледна предизвикателно. - Отдавна исках да
те целуна, може би още от онзи първи семинар. Но това би било твърде рано.

Опита се да я накара да го погледне, но тя отклони очи настрани. Погледна към отсрещната

маса и към каращите се професор и студентка. Въздъхна.
- Джулия, тази целувка няма нужда да променя нещо. Мисли ча нея като нещо между приятели.
Не е необходимо отново да се случва, освен ако ти не го желаеш.

Той угрижено потърси очите й.

- Това ще поправи ли нещата? Ако го оставим по този начин?

Тя кимна и се присви.

- Съжалявам, Пол, винаги си бил толкова добър с мен.

- Не ми дължиш нищо. Не очаквам нищо в замяна. Мил съм с I еб, защото така искам. Затова и
ти купих този диск. Затова и стихотворението ми напомня за теб. Ти ме вдъхновяваш.

Той се приведе към нея, за да може да шепне в ухото й, и изведнъж усети, че две гневни
сапфирени очи моментално се нтренчиха в него.

- Моля те, не се чувствай задължена да правиш нещо, което ме искаш. Ще съм твой приятел,
независимо от всичко.

Той замълча.

- Нека приемем, че това беше малка целувка между приятели, вместо прегръдка например. Но
отсега нататък може да се придържаме към прегръдките, ако държиш. И един ден, ако же-наеш
нещо повече...

- Не съм готова - издиша тя, донякъде изненадана от откро-иеността на думите си и лекотата, с

която дойдоха.

- Знам. Затова и не ти отвърнах на целувката, макар и да исках. Ио беше много хубаво.

Благодаря ти. Знам, че много внимателно избираш кого да допуснеш до себе си. За мен е чест,
че ме целуна.

Той докосна ръката й и отново й се усмихна. Тя отвори уста, ш да каже нещо, но той я
изпревари.

- Бих могъл да извия врата на Криста за това, което ти каза. Следващия път няма да си хабя
думите.

Той погледна към масата на професора и с известно облекчение забеляза, че гневните

сапфирени очи сега бяха насочени отно-но към Криста, която седеше с наведена глава на ръба
да заплаче.

Джулия сви рамене.

- Не ми пука.

- На мен обаче ми пука. Видях как те изгледа. И усетих реакцията ти. Ти се сви. Сви се, мамка
му. Защо не й каза да върви мо дяволите?
- Не правя такива неща, ако мога да се въздържа. Опитвам се да не се принизявам до нивото й.
Понякога съм толкова... изненадана, че някой може да се държи гад но с мен, че изключвам.
Оставам без думи.

- Хората се държат... гадно с теб? - Пол започна да се ядосва.

- Понякога.

- Емерсън? — прошепна той.

- Той се въздържа, нали го видя сега - беше мил.

Пол неохотно кимна. „Професор Пишкерсън.“

Джулия закърши ръце.

- Не се смятам за... св. Франциск4 от Асизи или нещо такова. Но всеки може да обижда. Защо да
ставам като нея? Защо да не си помислим, че понякога - само понякога - можем да преборим
злото с мълчание? И да оставим хората да чуят с ушите си собствената си омраза, без да я
заглушаваме с думи. Може би понякога доброто само по себе си е достатъчно, за да изобличи
злото, при това по-успешно, отколкото да се опиташ да победиш злото с по-голямо зло. Не че
съм добра. Не мисля, че съм добра - тя прекъсна и погледна Пол. - Говоря глупости.

Той просто се усмихна.

- Разбира се, че не говориш глупости. Говорихме за това в семинара за Тома Аквински - злото е
собственото ни наказание. Погледни Криста. Изглежда ли ти щастлива? Как би могла да бъде,
ако се държи така? Някои хора са толкова заблудени и погълнати от себе си, че дори и целият
свят да им го изкрещи, няма да успеят да видят грешките си.

- Или да си раздвижат паметта - смотолеви Джулия с поглед към другата маса и поклати глава.

На следващия ден отиде до катедрата по Италианистика, за да си провери пощата преди

семинара върху Данте. Слушаше диска от Пол, който най-накрая все пак прие и качи на айпода
си. Беше прав, тя моментално се влюби в албума. И си помисли, че може да пише дипломната си
работа, докато го слуша. Беше много по-приятно от Моцарт. „Лакримоза“ беше твърде
депресираща.

След като дни наред не беше получавала нищо, тя най-накрая откри някаква поща. А именно -
цели три писма.

Първото съобщаваше повторното отлагане на лекцията на професор Емерсън „Сладострастие в

„Ад“ на Данте: смъртни-м/и грях срещу Аза“. Джулия си записа новата дата и си помисли да
покани Пол да дойде с нея.

Второто писмо представляваше малък кремав плик. Когато ю отвори, в него с изненада откри
купон за подарък от „Стар-оъкс“. Беше на нейно име, на картичката беше нарисувана една
гнетеща крушка и в него пишеше „Ти си много умна, Джулиан“.
Джулия погледна на гърба на картичката и видя, че купонът бе на стойност сто долара. „Мили
Боже, помисли си тя. Това е много кафе.“ Ясно беше кой я бе изпратил и защо. Въпреки това
остана мнооого изненадана. Поне, докато не отвори третия плик.

Третото писмо беше сложено в голям и луксозен пощенски илик, който тя бързо отвори.

Беше от председателя на катедрата по Италианистика, който н поздравяваше със спечелването

на стипендия. Пропускайки текста, очите й скочиха на сумата, която беше пет хиляди долара на
семестър, изплащана върху регулярната й студентска стипендия.

„О, богове на всички бедни студенти с много малки, недостойни и за куче хобитови дупки,
безкрайно много ви благодаря! “

- Добре ли си, Джулиан? - успокоителният, нежен глас на мисис Дженкинс достигна

зашеметеното й съзнание.

С препъване Джулия се добра до бюрото й и безмълвно й подаде писмото.

- О, да. Чух за това - усмихна се приветливо тя. - Не е ли невероятно?! Тези стипендии са

толкова редки, а изведнъж, в понеделник сутринта получихме обаждане, което ни информира,
че някаква фондация е дарила хиляди за тази награда.

Джулия кимна, все още в шок.

Мисис Дженкинс погледна надолу към писмото.

- Чудя се, кой ли е той?

- Кой ли е той?!

- Човекът, който е дарил за стипендията.

- Не прочетох чак дотам.

Мисис Дженкинс го вдигна и посочи към място с удебелен шрифт. *

- Пише, че получаваш Стипендията на МЯ. Емерсън. Чудех се кой ли е. Дали не е роднина на

професор Емерсън. Но Емерсън е често срещана фамилия. Вероятно е просто съвпадение.

Професор Емерсън видя процеждаща се изпод вратата и;1 библиотечната му кабинка светлина,
но откакто Пол бе залепит плътна кафява хартия на стъклото, не можеше да наднича вътреа
Стори му се странно Пол да работи до толкова късно във вторшп? вечерта. Беше десет и
половина и библиотеката щеше да затваря след половин час.

Гейбриъл потърси ключа в панталоните си и отвори, без * почука. Това, което видя вътре,
напълно го слиса. Свита в стол. седеше мис Мичел, отпуснала глава върху скръстените си ръцег
изящно поставени на бюрото. Очите й бяха затворени, устните леко отворени, почти
усмихвайки се. Бузите й бяха поруменели! от съня, гърдите й се повдигаха и отпускаха бавно,
успокоително; като вълните на океан по притихнал плаж. Той стоеше замаян iffl вратата,
мислейки си, че дори звукът на дишането й би бил достатъчен за перфектен диск за
релаксиране, с който би заспивал всяка нощ.

Лаптопът й беше отворен и Гейбриъл видя екрана, който представляваше сменящи се ръчно
нарисувани илюстрации на нещо което приличаше на приказка - нещо с животни, включително
i един смешен заек с дълги уши, които падаха до лапите му. Hocci ше се музика, която, както
Гейбриъл осъзна, идваше от компютъра. Забеляза диск със заек върху него. Гейбриъл започна да
се чуди защо мис Мичъл бе толкова обсебена от зайчета.

„Може би си има великденски фетиш?“ Мислите му бяха Ш! път да се унесат в доста

обстоятелствена представа за това какво би могъл да включва един великденски фетиш, преди
да се осъз нае. Той бързо влезе и затвори вратата, заключвайки я след себе си. Не би било добре
и за двамата да ги забележат заедно по този начин.

Той посъзерцава спокойното й същество, не желаейки да я притеснява или да прекъсва явно

приятния й сън. Сега се усмихваше. Той забеляза книгата, която търсеше, и готвейки се да
> остави, очите му попаднаха на малко тефтерче, лежащо почти до пръстите й.

Гейбриъл, прочете той. Мой Гейбриъл.

Гледката на името му, красиво изписано, макар и разпръснато няколко пъти върху листа, му
подейства като нежен зов ни

гирени5 и усети тръпка, която се придвижи нагоре и надолу по I ьрба му. За момент замръзна
със зареяна във въздуха ръка.

Разбира се, беше възможно да го е написала за другиго със гъщото име. Изглеждаше твърде
невероятно да го бе написала за него и него да наричаше свой.

Наблюдавайки я, знаеше, че ако остане, всичко би се променило. Знаеше, че ако я докосне, не би

могъл да удържи на порива, на неустоимия й първичен порив - да пожелае красивата и чиста
мис Мичел. Тя бе там, чакаща го, викаща го, ваниловото й ухание, тежко в малкото твърде топло
пространство.

Мой Гейбриъл. Представи си гласа й плъзгащ се по името му | ака, както езикът на любовник се
движи по кожата... със скоростта на светлината си представи как я прегръща, целува, обгръща.
11овдига я на бюрото, притиска се между бедрата й, ръцете й ронят косите му, събличат
пуловера, ризата, свалят вратовръзката и н хвърлят на пода.

Пръстите му ще се вплетат във вълнистата й коса, ще се спуснат по врата й, принуждавайки

всяко местенце, всяка пора да избухне в червено, носът му ще потърка бузата й, ухото й,
съвършената и млечнобяла шия. Ще почувства нежния й пулс и той ще го успокои по странен
начин, защото ще се усети свързан с ритъма на сърцето й, особено когато се забърза от допира
му. Ще се попита дали са толкова близки, че сърцата им да туптят в подобен съвършен
синхрон... или беше ли това просто една поетична фантазия?

Отначало ще е срамежлива. Но той ще бъде нежно настоятелен, ще шепне в косата й сладки

думи на възбуда. Ще й каже всичко, което тя иска да чуе, и ще му повярва. Ръцете му ще се
спуснат но раменете й на сантиметър от красивите, невинни форми, ще се диви на
чувствителността й, когато разцъфва под пръстите му

Защото никой мъж няма да я е докосвал по този начин преди. Може би ще го жадува и ще бъде
отзивчива. О, така отзивчива ще бъде. Ще се целунат и ще има електричество - интензивно -
експлозия. Езиците им ще се сплетат, затанцуват отчаяно, сякаш никога не са целували преди.

Ще е облечена с прекалено много дрехи. Ще иска да я измъкне от тях и да обсипе с леки като
перце целувки всеки милиметър от порцелановата й кожа. Особено прекрасната й шия и
мрежата от сини вени. Ще поруменее като Ева, но той ще разсее притеснението й с целувките
си. Съвсем скоро ще е гола и отворена за него. Ще мисли само за всеотдайното му
въодушевление, а не за допира на въздуха по розовата, бледа кожа.

Ще я възхвалява с клетви и оди, ще й мърка нежно имена на разни сладки домашни животни и
тя няма да се срамува от това. Любима, сладко мое момиче, мила моя, прекрасна моя... Ще я
накара да повярва в това, че я обожава, и това няма да е изцяло невярно.

Вероятно любовните игри ще й дойдат в повече и той ще я принуди нежно да легне, внимателно
поддържайки главата й с ръка. Ще остави ръката си там, защото би се притеснявал да не се
нарани. Не би желал главата й да се удря в бюрото като на непотребна кукла.

Той не беше жесток любовник. Няма да е груб или безразличен. Ще е еротичен, страстен, но и
нежен. Защото знаеше за тайната й. И би искал тя да изпитва също толкова удоволствие,
колкото и той, в този неин първи път. Искаше я разтворена под себе си, приканваща го със
затаен дъх. Очите отворени и немигащи, изпълнени с желание.

С другата си ръка ще обвие кръста й, сладката шир на извивката й, ще я гледа в големите й

влажни очи, докато се задъхва и стене. Ще я накара да стене. Името му.

Ще захапе устна, очите й ще са притворени, докато той прониква в нея, увещавайки я с шепот да
се отпусне, докато му се отдава. За нея ще е по-добре така, първия път. Той ще затихне и няма
да бърза. Ще спре и няма да се втурва. Ще прекъсне, може би?

Неговият красив, съвършен тъмноок ангел... гърдите й бързо ще се повдигат и спускат, цветът от
страните й ще се спусне по тялото й. Ще изглежда като роза, която ще разцъфне под него.
Защото той ще е мил и тя ще се разтвори. Ще наблюдава в захлас, почти като на бавен каданс...
гледката, уханието, звука, вкуса, допира... докато тя се превръща от дева в матрона, губейки
химена си заради него.

Химен? Ще има кръв. Цената на греха винаги се плаща с кръв. И малка смърт.

Сърцето на Гейбриъл спря. Остана за миг неподвижно, после тупна два пъти един след друг,
когато изведнъж осъзна нещо друго. Една метафизична поема, отдавна забравена още от дни-

I l- му в „Магдален Колидж“, затанцува по устните му. Защото в нпи миг много ясно видя, че
той, професор Гейбриъл О. Емер-i i.ii, прелъстителят на прекрасната и непорочна Джулиан, бе
един бълха.
Думите на Джон Дън проехтяха в ушите му:

Виж таз бълха - по нея виж за дреболия как се противиш.

Теб смуче, пък мен смука пръв и питото се смеси в обща кръв.

Признай сега, това единство нима е грях, загубено моминство?

Тя пи и без да се щади, в подут корем две капки кръв сроди.

За разлика от нас, се наслади... 6

Той знаеше защо подсъзнанието му избра точно този момент, ш да му натрапи стиха на Дън.
Поемата беше аргумент за пре-

II ьстяване. Дън говореше на бъдещата си любовница, една девица, увещавайки я, че загубата на

девствеността й било по-незна-чително и от ухапването на бълха. Ето защо трябвало да му се
отдаде веднага, без да се замисля. Без колебание. Без разкаяние.

В момента, в който думите му се оформиха, той знаеше, че Пяха тъкмо за него. Идеални за това,
което мислеше да й направи, прекрасни за собственото му себеоправдание.

Вкусващ. Вземащ. Смучещ. Прегрешаващ. Пресушаващ. Изоставящ.

Тя бе чиста. Бе невинна. Той я искаше.

Facilis descensus Averm.

Но той няма да е този, който ще я накара да кърви. Не можеше, нямаше да го направи. Всички
мисли за съблазън и страстно чукане по бюра, столове, книжни рафтове и прозорци мигновено
се изпариха. Няма да й я отнеме. Не ще я опетни и вземе това, което няма право да притежава.

Гейбриъл Емерсън беше посредствен и само отчасти разкайващ се грешник. Бе отдаден на

грижата да си набавя най-добрия секс и го интересуваше най-вече собственото му удоволствие.

Знаеше, че е воден от похотта. Желанието му никога не отстъпи място на нещо, приближаващо

се до любов. Въпреки това, въпреки някои морални падения и въпреки постоянната му слабост и
неспособност да устоява на изкушенията Гейбриъл все пак държеше на един последен принцип,
определящ поведението му Една граница не биваше да бъде престъпена.

Професор Емерсън не прелъстява девици. Не отнема девствеността никога, дори и да му се

предлага доброволно. Не засища жаждата си с непорочност, насищаше се само с тези, които
вечу бяха вкусвани и които вкусвайки, искаха още. И той нямаше намерение да наруши
последния си и единствен останал морален принцип за час-два плътски наслаждения със
зашеметяваща студентка в библиотечната си кабинка. Дори и падналият ангел има] своите
принципи.

Гейбриъл ще остави целомъдрието й неопетнено. Ще я оста-1 ви така, както я завари,

руменеещият тъмноок ангел, заобиколен от зайчета, свит като котенце в малкия стол. Ще спи
спокойно, нецелуната, недокосната и необезпокоявана. Ръката му хвана дръжката на вратата и
тъкмо когато се готвеше да я отключи, чу зад гърба си шум от раздвижване.

Той въздъхна и наведе глава. Бе си представил удоволствията с нея от любов - към доброто, от
което се страхуваше, а всъщ-j ност желаеше да изпълва живота му. И може би от обич към
предишното му аз, преди грехът и покварата да пуснат в него корени и да се разраснат като
тръни, обвиващи, изсмукващи и задушаващи добродетелите му. Ръката му пусна дръжката, пое
дълбоко дъх, изправи рамене и затвори очи, чудейки се какво да й каже.

Бавно се обърна и видя мис Мичел да се протяга, изстенвай-ки тихо. Премигна няколко пъти и
прикри прозявка с опакото нЯ ръката си.

Очите й обаче в миг се отвориха, когато видя професор Емерсън застанал на вратата. От
изненадата леко извика и скочи of стола, като се залепи за стената. Тя се присви от объркването
и това почти разби сърцето на Гейбриъл. (Което поне бе доказало! че има такова.)

- Шшшт, Джулиан. Това съм само аз.

Той вдигна ръцете си нагоре, сякаш се предаваше. Опита сЯ обезоръжаващо да се усмихне.

Джулия стоеше като вцепенена. Допреди малко бе го сънувана. И сега той беше там. Тя
разтърка очи. Още стоеше на същото място и я гледаше. Ощипа се. Не изчезна.

„Мамка му. Хвана ме."

- Това съм просто аз, Джулиан. Добре ли си?

Тя премигна бързо и отново започна да търка очи.

- Аз... не знам.

- Откога си тук?

Той отпусна ръце.

- Ъм... аз... не знам.

Тя едновременно се опитваше да се събуди и да си спомни нсичко.

- Пол с теб ли е?

-Не.

По някакъв начин Гейбриъл усети облекчение.

- Как си влязла тук? Това е моята кабинка.

Джулия го погледна, мъчейки се да разгадае реакцията му.

„Загазих. И Пол също. Сега Емерсън ще го изгони.“

Тя се хвърли напред, при което случайно събори стола и закачи купчината книги, която бе
натрупала до себе си. Върху тях беше оставила куп чисти листа, които се разлетяха около нея
като огромни раирани снежинки. Гейбриъл си помисли, че изглежда като ангел - ангел в детска
стъкленица, с кръжащи навсякъде около нея пухчета.

„Красиво“, помисли си той.

Тя се засуети в опит да събере и подреди всичко, като не спираше да се извинява, все едно
напяваше молитва, мънкайки нещо »а заемане на ключа от Пол. Съжаляваше. Толкова много,
много съжаляваше.

С една крачка Гейбриъл се озова до нея и леко, но решително постави ръка на рамото й.

- Няма проблем. Тук си добре дошла. Успокой се.

Джулия затвори очи и се помъчи да успокои себе си и сърцебиенето си. Беше й доста трудно.
Боеше се, че той ще се ядоса и ще изгони Пол от скъпоценната си кабинка. Завинаги.

Гейбриъл рязко си пое дъх и очите й се отвориха и разшириха от допира му.

Той се наведе по-близо до лицето й и се вгледа в нея.

- Джулиан? Пребледняла си. Зле ли ти е?

Не знаеше какво да прави. Защо се държеше толкова стран*,1 но? Може би й бе прималяло от
глад или още не се беше разсго! нила докрай. В стаята беше много горещо. Твърде горещо.
БешсЯ пуснала парното. Гейбриъл я хвана точно в мига, когато кракатц* й се подкосиха, и я
придърпа към гърдите си. Не беше в безсъз:! 1 нание, поне не още.

- Джулиан? - той отмести косата от очите й и я погали по бу-ш зата с опакото на ръката си.

Тя измърмори нещо и той разбра, че не е припаднала, но сс, | обляга на гърдите му, сякаш няма
сили да стои на краката си. 1 Държеше я да не се удари в обърнатия на земята стол.

- Добре ли си?

Той започна да я придвижва така, че да седне, но тя се приле- I пи към него, обвивайки без
притеснение ръце около врата му. Ха- I ресваше му усещането да я чувства така притисната до
тялото си, 1 така че я прегърна по-силно и се наведе, за да помирише скришом I косите й.
Ванилия. Малкото й тяло прилягаше съвършено на него- I вото. Сякаш формите им идеално се
допълваха. Беше поразително. |

- Какво стана? - смънка тя в пуловера му, който беше насите- I но пастелнозелен и добре
подбран в контраст със сините му очи. I

- Не съм сигурен. Мисля, че ти причерня, защото се изправи I твърде рязко. А тук е много
горещо.
Тя немощно се усмихна и усмивката й разтопи сърцето му.

Джулия отчаяно желаеше да го целуне. Беше близко, толкова, толкова близко. Няколко
сантиметра и тези устни щяха да бъдат нейни... отново. Очите му бяха топли и нежни... и той
беше мил с нея...

Гейбриъл я пусна за миг, за да види дали ще падне. Когато не го направи, той я постави
внимателно да седне на бюрото и вдигна съборения стол. После се обърна към вратата и стегна
вратовръзката си.

- Нямам нищо против да ползваш кабинката. Ни най-малко. Бях просто изненадан да те заваря
тук. Дори се радвам, че Пол ти е предложил да я използваш. Няма никакъв проблем.

Той й се усмихна окуражително, когато забеляза как тя се хвана за ръба на бюрото, за да намери
опора.

- Търсех една книга, която Пол беше заел.

Той усили звука от компютъра и се обърна да я погледне отново.

Ще се срещаш ли с него тази вечер?

Той отиде на студентска конференция в Принстън. Ще изпием утре презентация.

Тя предпазливо го погледна и когато видя, че стоеше с леко ми цедена настрани глава, все още
усмихнат, се отпусна. Мъничко.

- Принстън. Да, разбира се. Бях забравил. Много симпатична чанта имаш.

Той й се усмихна съзаклятнически, сочейки към чантата, ко-н I о стоеше облегната на стената.

Джулия се изчерви, стараейки се извънредно много да запази шината, която знаеше.

- Но, изглежда, в нея има нещо живо. Виждам някакви уши in стърчат от единия цип.

Тя се завъртя. Гейбриъл имаше право, от чантата се показваха ние малки кафяви уши, сякаш се
беше опитала тайно да внесе жи-ио I инче в библиотеката. Джулия се изчерви още повече.

- Може ли...? - той посочи към чантата, но не се помръдна, сякаш чакаше да чуе разрешението й.

Тя колебливо извади една плюшена играчка от нея и му я подаде, хапейки устни от смущение.

„Очевидно мис Мичел наистина има зайче фетиш. “

Гейбриъл държеше плюшения заек между палеца и показалеца и го гледаше с такова

любопитство, сякаш не знаеше какво е. Или сякаш в пристъп на лошо настроение бе решило да
изимити-ра поведението на известния заек от „Монти Пайтън и Светия Граал“ и да го сграбчи
за гърлото. Гейбриъл сложи ръка на врата си за всеки случай и устоя на внезапния порив да
каже Ni7.
Беше кафяв, разбира се, и мек, направен от кадифе или нещо подобно. Имаше дълги уши и къси
лапички и много симпатични мустачки. Беше изправено и изглеждаше по-скоро вдървено. Беше
му някак странно познато. Като нещо, което Грейс би притежавала и обичала. Нещо от
детството, което той никога не бе имал.

Около врата му някой беше завързал една доста сладникава розова панделка. Гейбриъл я измери
с поглед и стигна до заключението, че или някой, който беше леко изостанал в развитието си,
или може би някой с много големи ръце, на когото му липсваше фината моторика на човек,
надарен със сръчност (като него), беше вързал панделката по този начин. Освен това имаше
картичка.

Тъй като не искаше да я притеснява още повече, той се усмихна и хвърли много бегъл поглед, но
достатъчен, за да прочете следното.

3.,

Някой, който да ти прави компания, докато съм далеч.

Ще се видим, когато се върна.

Твой

Пол

„А, Ангелоебачът пак се намесва“, изръмжа Гейбриъл на себе си.

Той върна зайчето обратно на Джулия.

- Много е... хубаво.

- Благодаря.

- Но кой е 37

Джулия се обърна, за да прибере последния подарък на Пол в чантата си, стараейки се да не

защипе ушите му с ципа.

- Това е един от прякорите ми.

- Но защо тази буква? Защо не нещо, което да започва с К7

Джулия му се намръщи. „Като какво: Кучка? Кифла? Кре-

тенка?“

- Красива - каза Гейбриъл и се изчерви, защото думата се изплъзна, без да иска от устата му.

- Значи си спала часове тук със Заешки песни и плюшено зайче за компания? Не знаех, че
толкова си падаш по заешки работи.
Джулия изглеждаше засрамена. Той някак не можа да прикрие лекия флирт в думите си.

- Харесва ми това, което слушаш.

- Благодаря.

Тя бързо изключи античния си лаптоп и внимателно го прибра в чантата си заедно с диска.

- Библиотеката след малко затваря. Какво щеше да правиш, ако не бях дошъл?

Тя се огледа леко неловко.

- Не знам.

- Ако никой не беше забелязал, че на този етаж свети, можеше да останеш заключена тук цяла
нощ. Без храна.

При тази представа усмивката се стопи от лицето му.

- Какво мислиш да направиш, за да си сигурна, че подобно нещо няма да се случи за в бъдеще?

Тя бързо се огледа.

- Ще навия алармата от часовника на Пол.

Той кимна така, сякаш отговорът й го задоволи. Но не беше I ака.

- Глад на ли си?

- Трябва да тръгвам, професоре. Съжалявам, че нахлух така и личното ви пространство.

„Ако знаеше колко верни са думите ти, Джулиан."

- Мис Мичел, стой.

Той пристъпи към нея, докато тя вдигаше с едната си ръка но-ипта чанта, а с другата
почистваше следите от бюрото.

- Вечеряла ли си?

-Не.

Веждите на Гейбриъл се сключиха като буреносни облаци.

- Кога си обядвала?

- Към дванайсет.

Той се намръщи.
- Това е почти преди единайсет часа. Какво яде?

- Хотдог от будката пред библиотеката.

Гейбриъл изруга.

- Не можеш да живееш на подобни боклуци. И аз никога не (nix ял месо от улицата. Беше ми

обещала, че ще ми кажеш, ако I надуваш - а сега припадаш върху мен.

Той погледна към ролекса си от бяло злато.

- Много е късно да те заведа на стек. „Харбър Сиксти“ вече е in ворил. Защо не дойдеш с мен на
вечеря някъде другаде? Рабо-I ех по предстоящата лекция и също не съм вечерял.

Джулия го изгледа.

- Сигурен ли сте?

Изражението му се втвърди.

- Мис Мичел, не съм от хората, които правят празни предложения. Ако те каня на вечеря, значи
съм сигурен. Сега идваш in. или не?

- Не съм облечена като за вечеря, много ви благодаря.

Джулия упорито държеше на формалното обръщение.

Гласът й беше като сатен върху стомана. Тя повдигна едната си вежда. Бе се съвзела от шока да
го види в кабинката и сега бе ше съвсем будна и раздразнена от тона му.

Очите му бавно я измериха, спирайки, за да се наслаждава на прекрасната й фигура, и се

задържаха доста дълго върху кс цовете й. Професор Емерсън не харесваше жени да носят кецо;
ве, защото представляваха пилеене на прекрасни възможности ;ч подчертаване на краката. Той
се поизкашля.

- Изглеждаш добре. Мисля, че цветът на блузата ти подчер; тава руменината на кожата ти и

карамелените петънца в очите ти Изглеждаш хубаво всъщност.

Той й се усмихна твърде топло донякъде и погледна встрани.

„Имам карамел в очите? От кога? Иоткога е започнал да л/ гледа толкова дълго, че да ги

забележи?“

- Близо до къщи има едно малко местенце, където често ход през седмицата, особено късно
вечер. Ще те почерпя с вечеря и може да поговорим върху предложението ти за тема, неформал*
но, разбира се. Какво ще кажеш?

- Благодаря, професоре.
Очите им се срещнаха за момент и двамата си размениха топ1 ли и леко смутени усмивки.

Той търпеливо я изчака, докато събере и подреди всичю преди да излезе, и посочи с жест към
коридора.

- След теб.

Тя му благодари и когато минаваше покрай него, той протег на ръка и хвана дръжката на
чантата й, докосвайки при това еди от пръстите й. Тя инстинктивно се дръпна, при което изпуси
чантата.

За щастие той я хвана.

- Това е много елегантна чанта. Мисля, че бих я поносил in вестно време. Ако нямаш нищо
против.

Той й се усмихна самодоволно и тя се изчерви.

- Благодаря - измърмори тя, - наистина я харесвам. Чудесна

Гейбриъл не се опита да я заговори, докато не стигнаха ресторанта, „Кафе Воло“ на Йонг

Стрийт. Мястото беше тихо, но приятна атмосфера и имаше вероятно най-големият и най-добри
ят избор на бира. Освен това си имаше много добър готвач итп танец, така че предлагаха едно
отнай-вкусните менюта с обикновени италиански ястия в околността.

Сам по себе си ресторантът беше малък, с около десетина маси, които през лятото бяха
допълнени с вътрешен двор. Интериорът бе-IIU" в рустикален стил и се състоеше от някогашни
църковни пейки н i голове и стари жътварски маси. По някакъв начин й напомни на нищо като
немска винарна, като ресторант „Винум“, който бе посе-I ii.liа с приятели, когато беше във
Франкфурт.

Гейбриъл го харесваше, защото предлагаха един специален пмд грапистка бира, която
предпочиташе - „Шиме Премие“, и много му допадаше комбинацията от неаполитанска пица с
тази пира. (Както винаги изпитваше нетърпимост към посредственост-III.) Тъй като Гейбриъл
бе сред постоянните посетители на ресторанта, винаги му предлагаха най-доброто място, което
беше тиха масичка за двама в ъгъла до широкия прозорец, гледащ към живо-м йената лудост,
която представляваше Йонг Стрийт през нощта.

Травестити, студенти, полицаи, щастливи гейдвойки, щаст-шни хетеродвойки, знаменитости,

юпита, разхождащи претенциозните си домашни любимци, неохипита, бездомници, улични
артисти, вероятни членове на улични банди, руски мафиоти, капризни преподаватели или
членове на някой провинциален парламент и т.н. Беше множество от пъстроцветни персонажи,
живо, t аободно.

Джулия внимателно зае мястото си, което представляваше ш.рковен дървен стол, и се уви с
агнешката кожа, която серви-11.орът бе метнал на облегалката на стола.

- Студено ли ти е? Ще помоля Кристофър да ни настани бли-ю до огнището.

Гейбриъл понечи да махне на келнера, но Джулия го спря.

-- Иска ми се да гледам хората - каза срамежливо тя.

- И на мен - призна той. - Но така изглеждаш като Иети.

Джулия пак се изчерви.

- Прости ми - побърза да каже той. - Но със сигурност можем та измислим нещо по-добро от
агнешка кожа, която кой знае къде | ■: е въргаляла. Вероятно просто е красила пода в
апартамента на Кристофър и бог знае колко лудории са се случвали на нея.

„Дали тъкмо използва думата лудория в изречение?"

И с тези думи професор Емерсън елегантно съблече кашми-рсиия си пастелнозелен пуловер

през претенциозната си папи-

Йонка и й го подаде. Джулия го прие и свали предизвикалата възмущение йетиподобна агнешка

постелка настрана. И внимателно облече неговия щедро оразмерен пуловер.

- По-добре? - усмихна се той, приглаждайки разрошената си коса.

- По-добре - отговори тя, чувствайки се много по-затоплени и удобно, обгърната в топлината и

миризмата на Гейбриъл. Наложи й се единствено да навие ръкавите, които бяха значително по-
дълги от ръцете й.

- Ходи ли в „Лоби“ във вторника? - попита тя, като в тази неформална обстановка отново реши
да мине на „ти“.

- Не. Сега защо не ми поразкажеш за темата си?

Тонът му моментално стана делови и професионален.

За щастие тъкмо в този момент Кристофър ги прекъсна, за да им вземе поръчката, което спечели
на Джулия ценни минути, за да си събере мислите.

- Салатите „Цезар“ тук са толкова хубави, колкото и неапо-литанските им пици. Но и двете са в

твърде големи порции зи един човек. Обичаш ли да си делиш? - попита Гейбриъл.

Джулия отвори уста.

- Искам да кажа, би ли си поделила порция с мен, моля те? Или можеш да си поръчаш, разбира
се, каквото си искаш. Може би не ти се яде пица и салата.

Гейбриъл се напрегна в опита си поне за пет минути да не се държи като надменен, доминиращ
професор.

Кристофър тихо потупа с крак, тъй като не желаеше професорът да забележи нетърпението му.
Беше го виждал вече в пристъп на раздразнение и не му се искаше повторно да стане свидетел
на гледката. Макар че сега, в компанията на дама, вероятно би се държал по-сдържано (което бе
предписанието на Кристофър за всякакъв тип дребни или по-сериозни смущения на личността).

- Бих искала да споделя една пица и салата с теб, благодаря.

Със спокоен глас Джулия постави край на дебатите.

Гейбриъл даде поръчката и скоро след това сервитьорът се

появи с бирата, която бе настоял тя да опита.

- Наздраве - каза той, чуквайки чашата си в нейната.

- Prost8 - отговори тя.

Джулия отпи бавно от чашата, спомняйки си своята първа Пира и с кого беше тогава... Онази
бира беше американска. Тази (>ира беше червеникавокафява, сладка и малцова. Хареса й много
и със сумтене даде израз на удоволствието си.

- Бутилката струва повече от десет долара - прошепна тя, като не искаше да поставя Гейбриъл и
себе си в неудобство с гръмко възмущение.

- Обаче е най-добрата. Не би ли искала да изпиеш по-скоро една бутилка от тази, отколкото две
„Будвайзер“ например, която има вкус на ужасна сапунисана вода за баня.

„Мога само да се съглася, че всяка вода за баня има ужасен чкус, професоре, но приемам
определението ти. “

- Е, нека я чуя - подкани я той. - Какво си мислиш? Мога да пидя как се въртят колелцата в
мозъчето ти, така че давай.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се ухили снизходително, сякаш процесите в мозъчето й не
представляваха някаква особена тайна за него.

Джулия се наежи. Не й хареса това, че бе използвал принизи-I елната умалителна форма за

мозъка й, тъй като й се стори красноречиво за мнението му по отношение на интелектуалните й
способности. Така че реши да му го върне.

- Радвам се, че имам възможността да говорим насаме - започна тя, изваждайки два пощенски
плика от чантата си. - Не мога да приема това.

Тя плъзна стипендията и купона картичка от „Старбъкс“ по мисата.

Гейбриъл веднага ги позна и намръщено погледна към тях.

- Какво те кара да си мислиш, че са от мен?

Той ги плъзна обратно.

- Правилата на дедукцията. Ти си единственият, който ме нарича Джулиан. И си единственият с
достатъчно голяма банкова сметка, че да финансира стипендия.

Тя върна обратно пликовете.

Той се замисли за миг. Наистина ли беше единственият, който я наричаше със същинското й
име? Как я наричаха тогава мсички останали?

Джулия.

- Трябва да ги приемеш.

Той ги плъзна отново към нея.

- Не, не трябва. Подаръците ме карат да се чувствам много неудобно, а купонът за кафе е твърде
голям. Да не говорим за стипендията. Никога няма да успея да ти се издължа, а вече така или
иначе дължа много на семейството ти. Не мога да ги приема] - побутна ги отново тя.

- Можеш да ги приемеш и ще го направиш. Купонът е аб-солютно незначителен. На месец харча

дори повече за кафе. Искам да ти покажа, по някакъв осезаем начин, че ценя интелигентността
ти. Казах нещо в момент, в който не бях на себе си, а мис Петерсън го чу и преиначи по своему.
Така че, това не е дори подарък, а по-скоро компенсация. Злепоставих те, а с това те хваля.
Трябва да го приемеш, защото тази несправедливост иначе щс остане неизкупена, а не бих ти
повярвал, че би ми простила това вербално провинение пред някой от състудентите ти.

Той плъзна пликовете към нея и я изгледа доброжелателно.

Джулия се втренчи в изисканата му папийонка, за да избегне ослепителносините му очи и се

зачуди как беше успял да завърже така гладко и прилежно възела. „Може би си наема
специалнсп за целта професионален завързван на папийонки. Някой с изрусена коса и високи
токчета. И много дълги нокти.“

Тя предизвикателно му побутна обратно купона от „Стар-бъкс“ и за нейна изненада лицето му

придоби твърдо изражение и той си го прибра в джоба.

- Няма да си играя цяла вечер на пинг-понг с тебе с някакъв] купон - отсече той. - Но
стипендията не може да бъде върната. Парите не са от мен. Просто обърнах внимание на мистър
Рандал, директора на благотворителната организация, за твоите постижения.

- И бедност - измърмори Джулия.

- Ако искаш да ми кажеш нещо, мис Мичел, моля, направи ми услугата да говориш така, че да
мога да те чувам.

Гейбриъл я стрелна с очи.

Очите й отвърнаха на погледа му по същия начин.

- Не смятам, че това е много професионално, професор Емерсън. Подхвърляш ми стипендия от

хиляди долари независимо по какъв начин си го уредил. Изглежда, сякаш се опитваш да ме
купиш?

Гейбриъл си пое рязко дъх и преброи до десет, за да преглътне словесната експлозия.

- Да те купя? Повярвай, мис Мичел, нищо не е по-далеч от ума ми! Дълбоко съм обиден от
оценката ти за мен. Ако изобщо исках ш те имам, със сигурност нямаше да ми се налага да те
купувам.

Джулия го изгледа със смръщени вежди.

- Виж ти.

Той се смути под погледа й, което му се случваше доста рядко. А тя затриумфира.

- Нямах това предвид. Исках да кажа, че не бих искал да те I ретирам като стока. А и не си от
момичетата, които могат да бъ-тт купени, нали?

Джулия го погледна смразяващо, преди да отклони очи. Тя поклати глава и се загледа към
вратата, чудейки се дали просто in не си тръгне.

- Защо го правиш? - въздъхна той след няколко минути.

- Какво правя?

- Провокираш ме.

- Аз не... Аз... не те провокирам. Просто изричам факт.

- Каквото и да е, е много провокативно. Всеки път когато се опитам да проведа нормален

разговор с теб, ме провокираш.

- Ти си моят професор.

- Да, и по-големият брат на най-добрата ти приятелка. Не може ли за една вечер да бъдем

просто Гейбриъл и Джулиан? Не може ли просто да имаме един приятен разговор, една приятна
мсчеря и т.н. Може да не ти изглежда очевидно, но се опитвам да 1C държа като човек тук.

Гейбриъл затвори очи с чувство на разочарование.

- А иначе си?

Всъщност не беше вложила нищо язвително във въпроса си, мо когато го чу как звучи отстрани,
сложи ръка на устата си.

Гейбриъл като дракона на Толкин бавно отвори тъмносините ги очи, но не захапа стръвта на
нейната безочливост. И не избъл-Ш огън. Засега.

- Ако искаш да се държиш професионално, тогава го прави. Все-ки нормален студент би приел
стипендията и би бил благодарен за невероятния си късмет. Така че, дръж се професионално,
мис Мичел. Можех да скрия връзката си със стипендията, но избрах да се отнеса г теб като с
възрастен човек. Избрах да уважа интелигентността ти, нместо да те държа в заблуда. Освен
това скрих много внимателно от китедрения съвет връзката си с тази стипендия.
Благотворителната организация не са споменали името ми публично, така че да може да бъде
проследена до мен. А Емерсън е много разпространено име. Така че никой не би ти повярвал,
ако кажеш, че аз стоя зад всичко това.

Той извади айфона си от джоба, отвори текстовата програма и започна да пише с пръст.

- Нямах намерение да се оплаквам... - започна Джулия.

- Можеше да кажеш благодаря.

- Благодаря, професор Емерсън. Но погледни нещата и от моята гледна точка - не ми се иска да

играя ролята на Елоиз спрямо Абелар9.

Тя наведе поглед и започна да подрежда симетрично сребърните си прибори. Гейбриъл си

спомни, че я беше видял да прави същото, когато вечеряха в „Харбър Сиксти“.

Той остави айфона си настрана и погледна Джулия с болезнено изражение на лице и заради
чувството на вина от това, което] можеше да се случи в библиотеката. Да, наистина бе на косъм
oij това да се поддаде на магнетичния чар на мис Мичъл, като по този начин рискува
абеларовата си чест, защото Рейчъл със сигурност би го кастрирала, ако разбереше, че е
прелъстил най-добрата й приятелка. Учудващо, но все пак самообладанието му беше! по-силно
от това на Абелар.

- Никога не бих прелъстил моя студентка.

- Много благодаря - измънка тя. - И благодаря за жеста съд стипендията, въпреки че ще си

помисля дали да я приема. Знам, че за теб това е само малка сума, но с нея бих могла да си
позволя самолетен билет до вкъщи за Деня на благодарността, за Коледа и| за Великден през
пролетната ваканция. И бих могла да си позволя много повече екстри. Включително и стек от
време на време.

- Защо ще ги използваш за самолетни билети? Мислех, че щс] използваш парите, за да си

осигуриш по-добро жилище.

- Не мисля, че ще мога така лесно да се измъкна от договор;» за наем. Освен това за мен е важно
да видя баща си. Той е един* ственото ми семейство. И бих желала да се срещна с Ричард, преди
да продаде къщата и да се премести във Филаделфия.

„Всъщност ще си заслужава да приема стипендията, да ви*, дя Ричард и ябълковата градина.

Дали любимото ми ябълковт дърво е още там... А дали някой би забелязал, ако вдълбая
инициалите си в ствола му... “

Гейбриъл я изгледа косо и навъсено по няколко причини.

- Иначе не би могла да се прибереш?

Тя поклати глава.

- Татко искаше да ми купи билет за Коледа, вместо да си вземе състезателна хрътка, но цените
на „Еър Канада“ са безбожни. Бих се срамувала да приема самолетен билет от него.

- Не бива да се срамуваш да приемаш подарък, ако е направен с чисто сърце.

- Звучиш като Грейс. Тя говореше по този начин.

Той се размърда на стола си и се почеса по врата.

- Кой мислиш ме е възпитавал във великодушие, със сигурност не и биологичната ми майка.

Джулия погледна Гейбриъл, срещайки очите му, без да мигне или да се изчерви. После въздъхна
и пъхна писмото със стипендията в чантата си, решавайки да си помисли, когато е сама, как
най-добре да я оползотворява, а не под магнетичното присъствие иа професора си. И защото бе
разбрала, че да спори с него бе обречена кауза. Даже и в това отношение той бе съвсем като
Пиер Абелар - умен, секси, изкусителен.

Той я измери с поглед.

- Но въпреки всичко, което направих, а то, признавам, не е много, все още гладуваш?

- Гейбриъл, имам слаба връзка със стомаха си. Забравям да се храня, когато съм заета, угрижена
или тъжна. Не е заради парите, просто така съм устроена. Моля те, не се притеснявай за мен.

Тя пренареди приборите си както трябва.

- Значи... си тъжна?

Тя бавно отпи от бирата си и игнорира въпроса му.

- Данте ли те прави нещастна понякога?

- От време на време - прошепна тя.

- А друг път?

Тя го погледна и по лицето й се разля мила усмивка.

- Не мога да отрека - прави ме и безумно щастлива. Понякога, докато изучавам „Божествена

комедия“, имам усещането, ме нравя точно това, което трябва да правя. Сякаш съм открила
гграстта и призванието си. Вече не съм малкото срамежливо момиче от Селинсгроув. Мога да го
правя и го правя добре и това ме кара да се чувствам... важна.

Беше прекалено. Прекалено много информация. Бързо изпитата бира, приливът на кръв към
главата й, замайващият мирис;! идващ от пуловера му. Не трябваше да му споделя всичко това,
за нищо на света.

Но той само я гледаше някак топло, което я учуди, и промълви:

- Срамежлива си, това е вярно. Но това в никакъв случай не е недостатък.

Той прочисти гърло.

- Завиждам на ентусиазма ти за Данте. Чувствах се по същия начин навремето. Но това беше

много отдавна. Твърде отдавна.

Той отново й се усмихна и после отклони поглед встрани.

Джулия се наведе напред и с тих глас попита:

- Кой е М.П. Емерсън?

Сините му очи тревожно срещнаха нейните, пронизвайки ги като с лазерни лъчи.

- Предпочитам да не говоря за това.

Тонът му не беше твърд, но много, много студен и Джулия усети, че е докоснала някакъв много
оголен и ранен нерв, който все още вибрираше от болка. Трябваха й няколко мига, за да събере,
обмисли и зададе въпроса си.

- Да ми станеш приятел ли се опитваш? Това ли е нещото, което искаш да ми кажеш чрез тази
стипендия?

Гейбриъл се навъси.

- Рейчъл ли ти е подхвърлила подобно нещо?

- Не. Защо?

- Защото тя си мисли, че трябва да станем приятели. Но ще ти кажа това, което казах и на нея -
невъзможно е.

Джулия усети как гърлото й се стяга, шумно преглътна и попита:

- Защо?

- Ние живеем със строгия закон на професионалните отношения. Един професор не може да
бъде приятел със своя студентка. А дори и да бяхме Гейбриъл и Джулиан, делящи си пица, не би
трябвало да искаш да си приятелка с мен. Аз съм магнит за греха, а ти не си.

Той тъжно се усмихна.

- Така че виждаш ли, безнадеждно е. Надежда всяка тука оставете...10

- Не искам да считам каквото и да е за безнадеждно - прошепна тя на приборите си.

- Аристотел е казал, че приятелството е възможно само между две добродетелни човешки
същества. Поради това приятелството ни е невъзможно.

- Никой не е изцяло добродетелен.

- Ти си.

Гейбриъл я погледна в очите с нещо близко до страст и възхищение.

- Рейчъл ми каза, че си VIP гост на „Лоби“.

Джулия бързо смени темата, отново без да обмисли думите си.

- Така е.

- Каза ми го като някаква тайна. Защо?

Гейбриъл се намръщи.

- А ти какво си мислиш?

- Не знам. Затова попитах.

Той се вгледа в нея и понижи гласа си.

- Ходя редовно там - оттук и статуса ми. Макар че напоследък не съм се отбивал често.

- Защо ходиш там, след като не танцуваш. Само за да пиеш ли?

Джулия зашари с очи по обикновения, но удобен интериор

на ресторанта.

- Тук също е добро място за питие, намирам го даже за много по-добро. Защото е gemutlich -
уютно е.

„И наоколо не се забелязва нито една курва на Емерсън. “

- Не, мис Мичел. По принцип не ходя в Преддверието, за да пия.

- Тогава защо ходиш там?

- Не е ли очевидно?

Той се намръщи, после поклати глава.

- Вероятно не, за някого като теб.

- Какво ще рече това? Някой като мен?

- Означава, че не знаеше какво ме питаш - скара се сърдито гой. - Иначе нямаше да ме караш да
ти го казвам. Искаш да знаеш защо ходя там? Ще ти кажа защо ходя. Ходя, за да си намеря някоя
за чукане, мис Мичел.

Вече я гледаше ядосано.

- Сега щастлива ли си? - изръмжа той.

Джулия си пое дълбоко дъх и когато повече не можеше да го задържи, завъртя глава и издиша.

- Не - каза тихо тя, с поглед в ръцете си. - Защо да ме прави щастлива? Всъщност стомахът ми се
свива от това. И наистина ми става зле. Много. И представа си нямаш колко.

Гейбриъл дълбоко въздъхна и сложи ръце зад врата си. Не го беше яд на нея, а на себе си. И се
чувстваше засрамен. Част от него искаше умишлено да я отблъсне - да се разголи пред нея, беч
да скрие нищо, за да види какъв бе всъщност - тъмно и покварено същество, изобличено от
нейната добродетелност. Тогава тя щеше да избяга от него.

Вероятно с тези смешни и непрофесионални изблици подсъзнанието му вече се опитваше да го

направи. Защото и за хиляда години не би казал на една студентка това, което каза сега, дори
ако беше истината. Тя го разтваряше бавно, стъпка по стъпка и той не разбираше как.

Очите му потърсиха нейните, а по бледото му красиво лице се четеше разкаяние.

- Прости ми. Знам, че те отвращавам.

Гласът му беше много тих.

- Но повярвай ми, това би била най-добрата реакция за теб. Би трябвало да те отблъсквам. Всеки
път, когато съм около теб, те покварявам.

- Не се чувствам покварена.

Той тъжно я погледна.

- Само защото не знаеш какво означава това. И докато го осъзнаеш, ще бъде твърде късно. Адам
и Ева не са осъзнали какво са изгубили, докато не са били изгонени от рая.

- Знам малко за това - промърмори Джулия - и не съм го научила, четейки Милтън11.

Тъкмо тогава Кристофър им донесе пицата и прекъсна неловкия им разговор. Гейбриъл играеше
ролята на домакин и сер-1111 ра първо на Джулия от салатата и пицата, като изключително
шшмаваше тя да получи повече пармезан и крутони от него. И не ш щото не ги обичаше.
Напротив - това бяха едни от любимите м vсъставки.

Докато ядяха и Джулия си спомняше първото им, мълчаливо * рамене заедно, зазвуча толкова
красива песен, че тя остави примирите настрана, за да я слуша.

Гейбриъл също се заслуша и започна едва доловимо да си припява текста, в който се пееше
нещо за рая и ада, за грях и до-ородетел.

Джулия се изуми от мистериозното съвпадение на текста с I смата на разговора им. Гейбриъл

внезапно смутен спря да си пее п се съсредоточи върху пицата. Джулия го погледна с отворена
уста. Не знаеше, че може да пее. А да чуе съвършените му устни и глас да изпяват тези думи...

- Красива песен. На кого е?

- Казва се „Ти и аз“ на Матю Барбър, тукашен изпълнител. Чу ли думите, тези за греха и
добродетелите. Предполагам знаем кое за кого от нас се отнася.

- Красиво е, но тъжно.

- Винаги съм имал ужасна слабост към красиви, но тъжни неща.

Той предпазливо я погледна, преди да смени темата.

- Предполагам, сега бихме могли да започнем да дискутираме тезисното ви предложение, мис

Мичел.

Джулия забеляза, че той отново решително постави професионалната си маска. Тя си пое

дълбоко дъх и тъкмо започна да развива идеята на проекта си, включвайки Паоло и Франческа и
Данте и Беатриче, когато бе прекъсната от телефона на Гейбриъл.

Звукът му беше като часовника на Биг Бен. Той вдигна пръст, за да даде знак на Джулия да спре
за миг, докато погледна към екрана на айфона си. Някаква сянка мина по лицето му.

- Трябва да отговоря. Извинявай.

Гейбриъл бързо стана.

- Паулина?

Той отиде в другата стая, но Джулия все още можеше да го чуе.

- Какво става? Къде си? - гласът му заглъхна.

Джулия се зае с вечерята и бирата си, чудейки се коя ли беше Паулина. Никога не беше чувала
това име преди. Гейбриъл изглеждаше силно разтревожен, виждайки екрана на телефона си.
каквото и да беше изписано там.

„Дали М.П. Емерсън не беше Паулина? Да не би да му е бивша жена. Или М.П. е някакъв код и
той само ме баламосва?“

Гейбриъл се върна около петнайсетина минути по-късно и не седна. Беше страшно пребледнял
и леко разтреперан.

- Трябва да тръгвам. Съжалявам. Платих за вечерята и помоа лих Кристофър да ти поръча такси,
когато приключиш.
- Мога и пеша - Джулия се наведе, за да си вземе чантата.

Той вдигна ръка да я спре.

- В никакъв случай. Не и късно през нощта сама на Йонг Стрийт. Ето - той остави сгъната
банкнота на масата.

- За таксито и в случай, че искаш да си поръчаш още нещо за пиене или за ядене. Моля те,
остани и си довърши вечерята. И си вземи каквото остане за вкъщи.

- Не мога да приема парите ти.

Тя се протегна, за да му ги върне, и той плахо я погледна.

- Моля те, Джулиан. Не сега.

Той затърка очите си с ръка.

Джулия изпита съжаление към него и реши да не се конфронтира.

- Съжалявам, че трябва да те оставя. Аз...

Той беше много, много натъжен заради нещо. Неволно издаде мъчителен стон. Без да мисли, тя
плъзна ръката си в неговата -като жест на състрадание и солидарност. Остана изненадана, че
той не трепна и не я отблъсна.

Гейбриъл мигновено стисна пръстите й, сякаш беше благодарен за контакта. После отвори очи,
погледна надолу към нея и започна да гали леко и нежно с пръсти опакото на ръката й. Сякаш го
беше правил хиляди пъти. Сякаш му принадлежеше. Той приповдигна ръката й близо до устните
си и се загледа в начина, по който ръцете им се бяха сплели.

- „Ето, миризмата на кръв все още е там; всички арабски парфюми не ще подсладят уханието на
тази малка ръка“12- прошепна той. Гейбриъл целуна галантно ръката й, но докато го правеше,
наблюдаваше своята.

- Лека нощ, Джулиан. Ще се видим в сряда, ако съм още тук.

Джулия кимна и го проследи с поглед, докато излезе и се за-I ича в момента, в който стъпи на
тротоара. Едва тогава се усети, чс още носи прекрасния му зелен кашмирен пуловер, и видя, че в
М)-доларовата банкнота, която й остави, беше мушнат и купонът от „Старбъкс“, на обратната
страна на който пишеше:

Док.,

Нали не си си мислила, че ще се откажа толкова лесно?

Никога не се срамувай да приемеш подарък от сърце.

Този е такъв.
Твой,

Гейбриъл

Има се предвид самата Рейчъл, оприличена на италианската светица, кого се споменава в „Ад“
на Данте. Света Лусия се явява на Беатриче, за да н подбуди да изпрати Вергилий на помощ на
Данте при преминаването на ида. - Б. р.

Модерен американски поет, познат с ексцентричното изписване на името си с малки букви като
еекъмингс или е.е. къмингс. — Б. пр.

От „Макбет“ на У.Шекспир, прев. Валери Петров. - Б. р.

Св. Франциск - покровител на Италия; закрилник на природата, животните и смирението;

основава орден, чиито основни ценности са бедността и милосърдието. - Б. р.

Митологични морски същества. - Б. пр.

Превод от английски Кристин Димитрова. - Б. р.

Израз от филма, характерен за рицарите, които казват „N1“. - Б. р.

„Наздраве“ на немски. - Б. пр.

Една от големите исторически средновековни любовни истории междй френския философ,

теолог и поет от XII в. Пиер Абелар и неговата ученич ка Елоиз, синоним на забранената любов
между ученичка и по възрастния i| преподавател. - Б. пр

10

Цитат от „Ад“ на Данте, надписът над вечно отворените врати на пъкъла. — Б. пр.
11

Джон Милтън, английски поет от XVII в., автор на епическата поема „Изгубеният рай“. - Б. пр.

12

Шекспир, „Макбет“. - Б. пр.

-13-

На следващата сутрин Джулия все още не беше решила дали да задържи стипендията. Не
искаше да направи нещо прибързано, което би разбудило подозрителните мозъци от
администрацията на университета, тъй като беше наясно, че това би могло да се окаже опасно за
Гейбриъл.

И тъй като не бързаше да направи нещо, което би представило и самата нея в друга светлина,
освен в тази на сериозна студентка, се въздържа и от това да отиде при председателя на
катедрата и да обясни, че отхвърля тази стипендия. Освен това, тя би била важен щрих в
професионалната й биография и сериозните студенти би трябвало да се грижат повече за такива
неща, отколкото за дребни глупости като личната си гордост.

В общи линии Джулия бе хваната между чука и наковалнята - от една страна, да предпази
Гейбриъл и себе си, от друга, да спаси гордостта си. За беда на гордостта й по-опасно би било да
се откаже от парите, отколкото да ги приеме. Това никак не й харесваше. Особено не и след
като Рейчъл бе така щедра към нея, купувайки й тази рокля и обувките, а после и подмолният
опит на Гейбриъл да замени раницата й.

Тя пропусна да му спомене, че я е върнала на L.L. Веап и с нетърпение очакваше новата си

чанта. И твърдо възнамеряваше да я носи, дори и само за да подчертае независимостта си.

В петък следобед, нетърпелива за отговори, изпрати един есемес на Рейчъл, в който й каза за
стипендията и я попита дали знае кой е М.П. Емерсън. Рейчъл веднага отговори:

Дж., Г. го е направил? Не съм чувала за фондация. Не съм чувала за МПЕ.

МП = биомайката на Г.? Бабата? <3 Р.

P.S. Поздрави и благодарности от А.

Джулия започна да разсъждава върху отговора на Рейчъл. Заинтригува се от идеята М.П. да е

баба му, тъй като не можеше да си представи Гейбриъл да именува стипендия на някого, когото
мразеше, какъвто бе случаят с биологичната му майка, в това Джулия беше сигурна.

Макар че, мислеше си Джулия, сигурно Гейбриъл криеше много неща дори и от Рейчъл. Така че
в изблик на решителност, подкрепена от две бързи текили, тя изпрати още един есемес, в който
питаше дали Гейбриъл си има приятелка в Торонто, която би могла да разпита за стипендията.
И моментално в отговор получи следния имейл:

Джулия!

Зарязвам есемесите, бутоните са твърде малки.

Доколкото знам, Гейбриъл НИКОГА не е имал приятелка. Никога не е водил някоя, за да я

запознае с мама и татко, дори и когато беше в гимназията. Скот даже веднъж го заподозря, че е
обратен. Но Скот няма понятие от тези неща.
Забеляза ли интериора в апартамента на Гейбриъл? А снимките в спалнята му? Видя ли ги??
Със сигурност си няма приятелка там. Мисля, че има по-скоро компаньонки. Макар че се държа
доста странно, като го заразпитвах. На 33 години е, за Бога - не е готино човек да е още плейбой.

Сигурна ли си, че не си е измислил тези инициали? Ще питам Скот и ще ти пиша пак. Не ми се

иска да питам татко и да го разстройвам, той и без това е съсипан... както знаеш.

Аарон и аз отиваме на бунгало на островите Кралица Шарлот за две седмици. Без интернет. Без
телефони. Само ние двамата -на тишина и спокойствие и външно джакузи.

Моля те, пази Гейбриъл да не падне от ръба, докато се върна.

С обич,

Р.

P.S. Аарон иска лично да ти каже здравей. ...мила. (той продължава)

Здравей, Джулия,

Аарон е.

Благодаря ти, че така добре си се грижила за годеницата ми, докато беше в Канада. Върна се
различен човек и знам, че не е би ло заради Гейбриъл.

На всички ни липсваше на погребението - ще се радвам да се видим за Деня на благодарността.

Ако не планираш да си ходиш вкъщи, би ли го обмислила? Ще бъде тежко без Грейс. Ричард (и
Рейчъл) имат нужда от семейството си около тях, което включва и теб.

Мога да ти поема билета.

Помисли си.

Обичаме те, миличка.

Аарон

Джулия избърса прочувствена сълза, защото Аарон беше I олкова мил. Почувства се щастлива и
облекчена от това, че двамата все още са толкова влюбени. Какво ли не би дала Джулия, за да
бъде обичана по този начин...

Чудеше се защо милото предложение на Аарон не й се струпаше като подаяние и защо веднага
започна да го обмисля. Грейс Г>сше права - когато един подарък е безкористен и е направен от
любов или приятелско чувство, което е вид любов, не беше срам-ио да бъде приет. Ако Джулия
приемеше подаръка на Аарон, би могла да е при Ричард за първия му Ден на благодарността без
I рейс и да върне стипендията.

Мислейки си за Грейс, Джулия се чудеше дали би имало смисъл да отправи към нея малка
молитва за себе си и Гейбри-|.л, защото Грейс бе истинска светица, небесна майка, която не Г>и
се поколебала да помогне на децата си. Така че в тази самотна петъчна вечер Джулия запали
свещ на прозореца на малката си I арсониера в памет на Грейс и насочи вътрешния си взор
нагоре, ш да се помоли на небесната си майка да закриля всичките си чада, докато нейната света
Лусия беше на почивка с любимия си Ларон. И преди да се сгуши с кадифения заек в леглото си,
реши да приеме с благодарност подаръка на Аарон като доказателство за новата си нагласа по
отношение на благотворителността н умението си да преглъща гордостта си, когато е
оправдано. Което означаваше, че смъртният й грях не бе толкова смъртен.

***

В отсъствието на Пол Джулия прекара цялата събота в биб-ниотеката, където продължи да

работи върху темата си. Част от нея тайно се надяваше, че професор Емерсън отново ще я
изнена-ш, но това не се случи. И тя си спомни думите му „Ще се видим п сряда. Ако още съм
тук. “

Джулия се замисли, че независимо от това, което й беше казала Рейчъл, бе напълно възможно
Гейбриъл да си има приятелка ни име Паулина. Джулия си спомни, че той бе нагласил
обаждането й да звучи като часовника на Биг Бен. Намираше ли се Паулигш в Лондон?
Англичанка ли беше? Или просто имаше нещо в тези камбани, което Гейбриъл смяташе за
специално? Джулия проверга за Биг Бен в Уикипедия, но не намери нищо, което да беше octfl
бено впечатляващо. (Което не беше изненадващо за Уикипедия.)

Независимо какво Гейбриъл мислеше за Джулия, тя не беше наивна. Знаеше, че още първия път,
в който се срещнаха, той пЛ беше девствен. Въпреки това едно беше да го знае, друго беше това
да й се размахва директно под носа.

Във въображението й изплува представата за Гейбриъл и Г1а улина или някоя безименна жена,
телата им преплетени. Вид^а Гейбриъл да целува устните й, а после цялото й тяло, да я обгръща
с ръце, с очи. Видя го да дава и да получава удоволствие от ни каква висока блондинка с
перфектно тяло. Представи си го как щ екстаз вика името й, гледайки дълбоко в очите й, докато
свършим Представи си го да се слива в едно с нечия чужда душа, принади лежейки й по този
начин. Дали тя ще го обича? Ще бъде мила я него? Би ли искала да го направи по-добър човек,
или ще го желае само заради тялото му, страстта му, животинската му природЯj Би ли я
интересувало, че зад тези красиви очи се намираше душа та на някой, който отдавна си беше
отишъл. Някой, който имаше нужда едновременно от изкупление и възстановяване. Или щеше-
да го завлече още по-надолу с тялото си и дългите си нокти?

Представата за това как Гейбриъл обладава друга, която и ДЛ е тя, и как се слива с нечия чужда
душа дълбоко я нарани. РИ представата за това, че би могъл да има някоя, която топлеше лег
лото му за повече от една нощ, направо я съкруши. Защото жела еше тя да бе тази някоя.
Завинаги.

Независимо от това колко тъжни и ужасни бяха представите й, те не я възпряха да отиде в

библиотеката, донякъде патетично! облечена в зеления му кашмирен пуловер и да се прегърне
сама, просто за да усети как я обгръща неговата мекота и мирис. ЗаЯ щото, изглежда, това щеше
да е най-близкият допир с тялото му| който някога щеше да има.

В кабинката на професора Джулия извади диска на Пол и iш замени с този на Яел Наим.
Обожаваше песента й „Far Far", ма

кир че и идея си нямаше колко подходящ бе текстът й в момента. Цжулия бе прекарала по-
голямата част от живота си в чакане да и се случи нещо хубаво, таейки мечтите и надеждите
дълбоко в I пое си. Но скоро щеше да дойде време, в което трябваше да направи така, че нещо да
се случи.

Музиката й подейства разсейващо и успокоително, но също тка й попречи да направи някакъв

забележим напредък по тема-III си, така че остана в библиотеката до затварянето й.

Излизайки от сградата, решително пъхна слушалки в ушите и подмина будката за хотдог, като
предпочете да се нахрани с нещо по-течно. Купи си един голям мангов шейк и се отправи към
лкмци, отпивайки замислено от вечерята си. Дълбоко потънала и размисли къде ли би могъл да
бъде Гейбриъл сега и какво ли нравеше, тя почти не забеляза Итън, който й махна с ръка, когато
лишаваше покрай дългата опашка пред „Лоби“.

- Хей, Итън! - усмихна му се тя, докато сваляше слушалките hi ушите си.

Той й махна с жест да се приближи.

- Здрасти, Джулия. Още веднъж благодаря, че ми помогна с шии есемес. На Рафаела много й
хареса.

Ако Итън би могъл да се изчервява, щеше да го направи, очи-ic му светнаха и той широко се
ухили.

- Тя сега ме учи на италиански.

Джулия се усмихна лъчезарно, зарадвана от това, че двамата < приятелката му бяха щастливи
заедно.

- Е, как е тази вечер? Доста хора, а?

Тя погледна към стълпотворението пред входа.

- Мисля да вкарам още няколко човека вътре, но преди това 1 рябва да изкарам няколко.

- Сериозно? Това звучи малко страшно.

Той поклати глава.

- Твоят приятел е вътре и е на път да се напие до козирка-|||. Барманът вече отказва да му сипва
повече, което означава, че I рибва да го напъхам в някое такси и да го изпратя вкъщи.

Джулия повдигна вежди от изненада.

„Гейбриъл е тук? Ами Паулина?"

- Последния път, когато се опитах да го изхвърля, той ми се опълчи. В момента чакам някой
друг от гардовете да ме смени на пхода, за да влезна вътре и да го измъкна.

Той я погледна преценяващо.

- Освен ако не успееш да го придумаш да излезе доброволно.

Джулия енергично поклати глава.

- Шегуваш ли се? Няма да ме послуша. Дори не съм му приятелка.

- Не останах с такова впечатление, докато бяхте тук, но окей, разбирам. Няма проблем.

Той сви рамене и погледна часовника си.

Джулия отпи от шейка си и се замисли за обещанието, което даде на Рейчъл. Запита се дали
тази ситуация беше от онези, м които бе морално задължена да го следи.

„Ами ако си продължа по пътя, а той се озове в затвора например? Тази седмица се опитваше да
е мил с мен. Не мога да го подмина, освен това би ми донесло лоша карма. “

- Ъм, бих могла да се опитам да говоря с него. Да видим дали ще излезе доброволно - предложи
колебливо. - Не бих искала да го арестуват.

- Аз също. Искаме нашите VlP-ове да си останат доволни Но откакто е дошъл, се налива с

двойни и вече не могат да го обслужват. Може би ще се съгласи да чуе гласа на разума и да се
прибере вкъщи, за да се наспи.

Итън откачи плюшеното въже, за да може Джулия да мине.

- Аз не съм особено подходящо облечена.

Джулия погледна надолу към кецовете си, джинсите и бо жествено миришещия, но твърде
голям пуловер.

- Добре си си. Само че ако е твърде фиркан или ако не ти се занимава, най-добре се върни.
Когато е пиян, може да бъде агресивен.

Джулия много добре знаеше какво можеше да направи Гейбриъл, когато беше пиян, но си
спомни и че в онази толкова далечна нощ бе и много мил.

Тя влезе в клуба с надеждата, че никой няма да я познае. Бър зо освободи косата си от конската
опашка и я спусна край лицето почти като воал, за да го скрие от нежелателни погледи. Отчаяно
се замоли на всички богове на мартини-баровете в стил Манхатън да държат Брад Къртис, далеч
от нея тази вечер. Облече якето си и закопча догоре копчетата му, защото не искаше Гейбриъл
да види, че още носи пуловера му.

Не й беше трудно да го открие. Той седеше на бара и си говореше с някакво привлекателно

същество от женски род, което беше с гръб it i,m Джулия. Той не гледаше към брюнетката,
която, вплела ръка в косите му, го теглеше към себе си, а към празната си чаша за уиски.
Не изглеждаше особено щастлив, но това вероятно в момента гс дължеше най-вече на
компанията му по чашка, отколкото на нещо друго.

От мястото си Джулия забеляза, че курвата, седяща направо м скута му, и чието деколте се
полюляваше точно под носа му, беше не друг, а Криста Петерсън.

„Майко мила! Да не мисли да си тръгне с нея?“

Джулия вече беше сигурна, че това беше ситуация, в която I рябваше да се погрижи за Гейбриъл.
Ако преспеше с Криста не 1'нмо че би нарушил правилата на университета и би рискувал
кариерата си, но също така щеше и в личен план да бъде притиснат от Криста в гадната клопка
на надеждите й да стане бъдещата мисис Емерсън. Напълно възможно бе Криста да го
съблазнява, ш да си отмъсти за това, което се беше случило в „Старбъкс“ пречи няколко дни, и
поведението на Гейбриъл в полза на Джулия.

В никакъв случай не би допуснала това да продължава. Дори и минута повече.

„Долу'ръцете от Безценното, Ам-гъл1.“

Тя се завъртя на пети и отиде зад Итън, като прошепна в ухото му:

- Трябва да ми помогнеш. Той е с момиче, с което не трябва да се прибира вкъщи. Тя е една от

студентките му, така че непременно трябва да ги разделим, преди да го вкараш в таксито.

Итън повдигна рамене.

- Не съм сигурен дали мога да се намеся в това. То си е него-ма работа.

- Какво ще кажеш, ако някоя сервитьорка я залее с нещо и я изпрати в дамската тоалетна. Тогава
бих могла да използвам момента, за да го уговоря да излезе.

- Мислиш ли, че би могла да го убедиш?

Джулия премигна, докато го обмисляше.

- Не знам. Ако ги разделим, бих имала повече шансове. Не мярвам да е в състояние да оформи
каквато и да е мисъл със си-ликоновите й цици в лицето си.

„О, богове на всички усилено опитващи се да направят добро] за стар приятел студенти,
помогнете ми да изкъртя тая курва от скута му. Моля ви! “

Итън се засмя.

- Малко конспиративно, не мислиш ли? Сигурен съм, че бар4 манът би ни помогнал. Той има
чувство за хумор. Ако Емерсън държи грубо с теб, кажи му да ми звънне. Окей?

- Добре.

Итън се обади по телефона и след две минути сигнализира на Джулия да отиде при Гейбриъл.
Тя си пое дълбоко дъх, изправи рамене и отново влезе вътре. Гейбриъл се смееше. Нещо бая гЯ
беше развеселило и сега се смееше гръмко с отметната назад глава, държейки се с ръце за
корема.

Джулия трябваше да признае, че той изглеждаше дори по-красив, когато се усмихваше. Носеше
бледозелена официална риза с две отворени на врата копчета, разкриващи част от окос-мението
по гърдите му, което се показваше навън като стръкове трева над снежнобялата му фланелка. За
щастие беше излязъл от петдесетте и заменил папийонката с копринена вратовръзката черни
райета на черен фон, която хлабаво висеше около врата му.1-, Носеше тесни черни официални
панталони и прекалено заострени и много лъскави черни обувки.

Накратко, беше пиян, но съвършен.

- Професоре?

Той спря да се смее и се обърна към нея, а по лицето му се разля широка усмивка. Изглеждаше
много щастлив да я види; Твърде щастлив.

- Мис Мичел! На какво дължа това неочаквано удоволствие?

Той взе ръката й и я поднесе към устните си, задържайки я

там няколко секунди.

Джулия не можа да не се намръщи. Не изглеждаше пиян, нЛ беше дружелюбно настроен, даже

флиртуващ, което означаваше, че явно е пиян. (Или беше получил трансплантация на личност та
от някой особено чаровен тип, като например Даниел Крейг2),

- Можеш ли да ми помогнеш да си хвана такси? Искам да се прибера вкъщи - Джулия дръпна

ръка, смутена от плоскостта на причината, която измисли.

- Всичко за теб, мис Мичел. Наистина всичко. Може ли първо ли те почерпя с едно питие?

Той се усмихна и извади няколко намачкани банкноти, които протегна към бармана.

- Ъм не. Имам си.

Извади шейка си и го разклати пред носа му.

Барманът погледна към нахално внесената чаша, но после да-це сметката на Гейбриъл и отиде
да си върши работата.

- Защо го пиеш това? Отива ли си с кускус?

Гейбриъл се закиска.

Джулия прехапа устна.

Той веднага престана да се смее, намръщи се и прокара палец по устните й, докато не ги

освободи.

- Престани. Не искам да ти потече кръв.

Той махна пръста си и наведе лице към нейното. Твърде бли-ю всъщност.

- Пошегувах се за кускуса.

Джулия все още се опитваше да успокои дъха си след горещата вълна, която я заля, усещайки
пръста му между устните си.

- Не беше смешно, нали? Грубо е да се шегуваш с бедността на някого. А ти си едно малко,

сладко момиче.

Джулия стисна зъби, чудейки се колко от обидното му повеление може да понесе, преди да
реши да го остави (и пишката му) м лапите на Криста.

- Професоре, аз...

- Тъкмо си говорех с някого. Познаваш я - истинска лисица е.

Помътнелите очи на Гейбриъл мудно обходиха пространството, преди да се върнат отново

върху Джулия.

- Тръгнала си е. Радвам се. Тя е гадна кучка.

Джулия кимна и се усмихна.

- Гледаше те така, сякаш си боклук, но аз й дадох да се разбере, Ако пак те притеснява, ще я

изхвърля от университета. Сега I цс ти е по-добре.

Той отново доближи лицето си до нейното и облиза бавно, много бавно червените си устни.

- Не би трябвало да се намираш на такова място. А и по това мреме трябва вече да си в леглото

си, нали? Трябва да си спин-киш в малкото си виолетово легълце, свита на кълбо като котенце.
Малко, сладко котенце с големи кафяви очи. Иска ми се да те опитомя.

Джулия сключи вежди. „Откъде, по дяволите, му хрумни това?"

- Ъм, аз наистина трябва вече да се прибирам. Сега. Ще мо[ жеш ли да дойдеш с мен отвън и да
ми помогнеш да си хвана такси? Моля, професоре?

Джулия вяло посочи към изхода, опитвайки се да осигури някаква дистанция между тях.

Той веднага си грабна шлифера.

- Съжалявам. В четвъртък те оставих да се прибираш сама Няма да го направя отново. Нека да те

приберем, малко котенце
Той й предложи ръка по много изискан и старомоден начип] и тя я прие, питайки се кой кого
всъщност води. Когато излязохш навън, Итън вече стоеше пред едно спряло такси и държеше зад
ната врата отворена.

- Мис Мичел.

Гейбриъл постави ръка на талията й и я насочи леко към отворената врата на таксито.

- Като се замисля, мога и да се прибера пеша - запротестира тя и се опита да се измъкне.

Но Гейбриъл настоя, както и Итън, който вероятно искаше да изпрати и двамата, преди
Гейбриъл да размисли и да решп да остане. Така че, за да не губят време и за да не се натъкнат
пп Криста-Ам-гъл, която всеки момент можеше да се появи и да се опита да грабне Безценното,
Джулия се качи в таксито и се плът» на навътре.

Гейбриъл я последва. Тя леко си хвана носа, за да не вдъхне твърде много от миризмата на

алкохол, която се носеше от него. Итън даде няколко банкноти на шофьора и затвори вратата
след него, като помаха на Джулия, когато таксито потегли.

- Манулайф Билдинг - заръча Гейбриъл на шофьора.

Джулия тъкмо се канеше да го поправи и да даде своя адрес,

когато Гейбриъл я прекъсна.

- Ти не дойде в Преддверието, за да си пийнеш нещо.

Той огледа дрехите й и очите му жадно се задържаха върху бялата плът на коляното, показваща
се от джинсите й.

- Лош късмет. Озовах се на неправилното място в неподхо: дящия момент.

1'6

- Едва ли - издиша той с танцуваща по ъгълчетата на устните му усмивка. - Бих казал, че имаш
страшно добър късмет. И сега, след като те срещнах, имам и аз.

Тя въздъхна. Вече беше твърде късно да каже на шофьора да обърне, караха в обратната посока.
Щеше да й се наложи първо ца се погрижи Гейбриъл да се прибере, преди да се отправи към
икъщи. Тя поклати глава и отпи голяма глътка от шейка си.

- Защо ме шпионираш? - попита той, гледайки я подозрително. - Заради Рейчъл ли?

- Разбира се, че не. Прибирах се към къщи от библиотеката, когато те видях през прозореца.

- Видяла си ме и си решила да влезеш и да ме заговориш?

Звучеше изненадан.
- Да - излъга Джулия.

- Защо?

- Познавам само двама човека в Торонто, професоре. Ти си единият.

- Това е много жалко. Предполагам Пол е другият?

Джулия предпазливо го погледна, но не каза нищо.

- Ангелоебач.

Джулия се намръщи.

- Защо непрекъснато го наричаш така?

- Защото е такъв, мис Мичел. Или по-скоро това се надява да получи. Само през трупа ми. Кажи
му следното - кажи му, да си ирецени рисковете, ако ще чука ангела.

Джулия повдигна вежда в отговор на ексцентричната му и донякъде средновековна ругатня и

съпътстващото я обяснение. И преди го беше виждала пиян и знаеше, че в това състояние се
колебаеше между моменти на абсолютна яснота и пълна лудост.

„Как точно някой може да се чука с ангел?! Ангелите са безтелесни, духовни създания. А също
и безполови. Гейбриъл, ти си един побъркан медиевист. “

Стигнаха бързо до сградата, в която живееше Гейбриъл, и двамата слязоха от таксито. Оттам не
беше далеч до апартамента па Джулия и тя смяташе да се прибере пеша. Така или иначе нямаше
никакви пари в себе си, за да си поделят таксито. Тъй че се усмихна на Гейбриъл, пожела му
лека нощ и се потупа по рамото от името на Рейчъл за услугата, която й направи. После заедно с
шейка си продължи по дългия самотен път до дома си.

- Загубил съм си ключовете - извика Гейбриъл след нея, опипвайки джобовете на панталона си,
несигурно облегнат върху една саксийна палма.

- Но си намерих очилата! - той вдигна високо тъмните си маркови очила.

Джулия затвори очи и си пое дъх. Искаше да го остави там. Искаше да предаде отговорността за
състоянието му на някой друг добър самарянин, за предпочитане на някой преминаваш
бездомник. Но когато погледна обърканото изражение на Гейбриъл и видя как опасно се
накланя настрани, рискувайки да падне и да повлече и палмата със себе си (горката палма,
която никому не беше сторила зло), знаеше, че трябва да му помогне. Някога той е бил малкото
момченце на Грейс и не можеше просто да го изостави. И дълбоко в сърцето си знаеше, че
доброто дело, дори и най-дребното, никога не бе напразно.

„Дори и ключа не може да си намери... горкият Данте." Джулия с въздишка изхвърли недопития
си мангов шейк в кошчето за боклук.

- Да вървим - каза тя, поставяйки ръка около кръста му. Когато той обгърна и стисна прекалено
любвеобилно раменете й, Джулия леко потръпна.

Те се залюляха като галеон към фоайето и махнаха на портиера, който позна Гейбриъл и
натисна копчето, за да ги пусне в сградата. Когато се добраха до асансьора, алкохолът сякаш го
хвана още по-силно. Стоеше със затворени очи, главата му увисваше назад и от време на време
изръмжаваше. Джулия използва момента, за да прерови джобовете му и веднага щом свали
елегантния му шлифер, успя да намери ключовете.

- Забърса ме ти, палаво малко котенце. Мислех, че не се прибираш просто така с мъже от
барове.

Дори и пиян, професор Емерсън си оставаше задник.

- Не те забърсвам, професоре, оставям те. И ако продължаваш в същия дух, ще те оставя да

паднеш - измърмори Джулия в изблик на раздразнение.

Трябваха й няколко опита, преди да намери подходящия ключ, после помогна на Гейбриъл да
влезе през вратата и извади ключа от ключалката. Възнамеряваше да го остави там да се оправя
както може, с надеждата, че ще се справи сам, но Гейбриъл започна да мънка, че му било зле.
Джулия си го представи да умира в ба-мига, задавен в собственото си повръщано, самотен като
избледняла рок звезда, и реши да го съпроводи до банята, за да се увери, че няма да повърне (и
да умре). Остави ключовете и шлифера му на масата в хола, бързо свали якето си и го хвърли
върху чантата.

Гейбриъл стоеше все така облегнат на стената със затворени очи, което означаваше, че нямаше
да забележи как тя като влю-оена тийнейджърка още носи пуловера му.

- Хайде, професоре.

Джулия постави ръката му около раменете си, а със своята подхвана кръста му и се опита да го
отлепи от стената.

- Къде ме водиш?

Гейбриъл отвори очи и се огледа.

- В леглото.

Гейбриъл започна да се смее. Той се запъна и отново се облегна на стената.

- Какво му е толкова смешното?

- Ти, мис Мичел - отвърна той, а гласът му внезапно стана дрезгав. - Водиш ме в леглото, а още
не си ме целунала. Не мислиш ли, че трябва да започнем с целуване и може би малко да се
иогушкаме на дивана в продължение на няколко вечери? И едва тогава да стигнем до леглото?
Та аз дори още не съм имал време да те погаля, малко палаво котенце. А и си девствена, нали?

Джулия настръхна, особено при последната забележка.

- Дори и ден не си се гушкал с някого. И не те водя в леглото, идиот такъв, водя те в спалнята ти,
за да се наспиш. Хайде сега. И вземи да млъкнеш.

- Целуни ме, Джулиан. Целуни ме за лека нощ.

Очите му се разшириха, когато я погледна, гласът му се снижи до нежен шепот.

- Тогава ще си отида в леглото като добро момченце. И може би, ако си едно много послушно
котенце, ще ти позволя да ме придружиш.

Дъхът на Джулия секна. Вече не изглеждаше пиян. Изглеждаше даже изумително трезвен, очите
му я обхождаха, галеха я, задържаха се по-задълго на гърдите й, облизваше устни.

„Ей сега идва и изкусителната усмивка... пет, четири, три, две, едно... умопомрачителна.“
(Добре че в настоящото си настроение Джулия не бе податлива на умопомрачение.)

Тя мигновено се отдръпна от него и отклони поглед, защото ди гледаш сиянието на тази

усмивка, беше като да гледаш в слънцето. Той се отблъсна от стената и пристъпи към нея. Сега
беше в капан. Гърбът й опираше стената, а той продължаваше да настъпва.

Очите й се разшириха. Той я дебнеше и изглеждаше гладен.

- Моля те, недей. Моля те, недей... да ме нараняваш - изскимтя

Дълбока бръчка се вряза между веждите му. Протегна ръце п

нежно обхвана лицето й, като внимателно го повдигна, така че да срещне безсрамния му светещ
поглед.

- Никога.

И долепи устни до нейните.

В този момент Джулия загуби всякаква способност да мисли и просто се остави да бъде залята
от чувства. Никога до този момент не се бе усещала толкова цялостна, толкова изпълнена.
Устата му леко докосваше нейната, устните му бяха топли, влажни и невероятно меки. Не
знаеше дали я целува по този начин, защото беше пиян, или имаше друга причина, но сякаш
устата им бяха замръзнали заедно. Сякаш връзката им, толкова интензивна и истинска, не
можеше и за миг да бъде прекъсната. Джулия не смееше да помръдне уста от страх да не я пусне
и никога повече да не я целуне.

Той я притисна решително, но леко, а ръцете му нежно галеха страните й. Не отвори уста. Но
усещането между тях бе по-силно от всякога. Кръвта нахлу в главата й, и тя усети как
поруменява и се възбужда, притискайки се към гърдите му, запълвайки пространството между
тях, обвивайки ръце около гърба му. Можеше да усети мускулите под дрехите му. Почти
усещаше ударите на сърцето му до гърдите си. А той бе толкова мил, толкова нежен. Устните
му я накараха да иска още - много, много повече.

Не беше сигурна колко дълго бяха останали така, но когато я пусна, главата й беше замаяна.
Трансцедентално. Емоционално. Моментното сбъдване на най-дълбокия копнеж на сърцето й.
Нахлуха сънища и спомени от ябълковата градина. Не бяха просто образи на въображението й -
тръпката, привличането бяха толкова живи в душата й. Не си го представяше, но все пак се
питаше дали и той я усещаше по същия начин. Или може би вече беше претръпнал спрямо тези
неща.

- Красивата Джулиан - промърмори той, когато отстъпи назад. - Сладка като бонбон.

Гейбриъл облиза устни, сякаш да обере вкуса, и каквото и просветление да го беше обзело, в миг
разсъдъкът му помътня, штвори очи и се строполи към стената, на косъм от нея.

Когато тя най-сетне се съвзе, което й отне повече от минута, ус-11 и някак да го довлече до
спалнята му. И всичко би минало добре. Исичко би минало добре, ако в този момент той не
беше отворил уста и повърнал навсякъде по нея и по прекрасния си, скъп пастел-почелен
кашмирен пуловер, който... вече не беше зелен.

Джулия изпъшка и усети да й се повдига от гледката и миризмата, тъй като имаше доста
чувствителен стомах. „Имам дори по косата. О, богове на всички добри самаряни, моля
повъртите с помощта си! “

- Съжалявам, Джулиан. Съжалявам, че бях лошо момче -гласът на Гейбриъл прозвуча детински.

Тя задържа дъха си и поклати глава.

- Няма нищо. Хайде.

Завлече го в неговата баня и успя да го постави на колене и надвеси над тоалетната чиния точно
преди да изригне следващата вълна от стомаха му.

Докато повръщаше, Джулия запуши носа си и за да се отвлече, започна да разглежда

елегантната му просторна баня. Широка два персона и нещо вана? Виж ти. Широко два персона
и нещо отделение с декадентски душове в стил тропически дъжд? Виж ги, виж ти. Големи, меки
кърпи за баня, идеални за наповръщане? Виж ти, виж ти, виж ти.

Когато Гейбриъл свърши, Джулия му подаде малка, но попивателна кърпа, за да си избърше

устата. Той гръмко изръмжа и игнорира жеста й. Така че тя се наведе към него и внимателно
избърса лицето му, преди да му даде да отпие глътка вода, за да си изплакне устата.

Вгледа се в него. Въпреки трагедията, която представляваше собственото й семейство и

резервите й спрямо брака като цяло, от време на време си мислеше какво ли би било да си има
бебе - малко момченце или момиченце, което да прилича на нея и съпруга й. Гледайки
Гейбриъл в това плачевно състояние, си представи какво ли би било да е майка и да се грижи за
болното си детенце. Уязвимостта му докосна фините струни на сърцето й, тъй като никога не го
бе виждала в подобно състояние, освен може би когато плака в кабинета си за смъртта на Грейс.

„Грейс би се радвала, че се грижа за сина й. “

- Ще се справиш ли, ако те оставя за малко? - попита го Джулия, отмятайки меката му коса от
очите.
Той отново изръмжа и Джулия го прие като потвърждение, че няма проблем. Но Джулия имаше
проблем с това да се откъсне от него, така че остана още малко и докато той стенеше, тя започна
да го милва, да гали косите му и да му нарежда като на бебе.

- Всичко е наред, Гейбриъл. Всичко е наред. Всичко, което съм искала, бе да съм... мила с теб...
да се погрижа малко за теб... макар че теб никога не те е било грижа за мен.

Когато се увери, че може без проблем да го остави сам за няколко минути, тя отиде до спалнята
му и бързо започна да преглежда шкафовете и чекмеджетата, за да открие нещо, каквото и да е,
с което да може да се преоблече. Устоя на импулса си да рови в бельото му, за да си отнесе
някой достоен екземпляр вкъщи (или да го продаде в ибей), и грабна първите боксерки, които й
попаднаха в ръцете. Бяха черни, с емблемата на „Магдален Колидж“ и изглеждаха твърде малки
за добре оформените задни части на Гейбриъл.

„Дори и бельото му е претенциозно", помисли си Джулия, докато търсеше и някаква фланелка.

Отиде до банята за гости и бързо съблече омазаните си дрехи, влезе за кратко под душа, колкото
да измие изцапаната си коса и да премахне миризмата, попила в кожата й. След това се
преоблече в дрехите му.

После, киснейки го в мивката, се опита да изтърка ужаса от кашмирения му пуловер, доколкото

й бе възможно. След това го простря на мраморния плот, за да съхне. Щеше да му се наложи да
го даде на химическо чистене (или да го изгори). Пъхна останалите си мръсни дрехи в
пералнята и се върна в неговата баня.

Гейбриъл седеше облегнат на стената, със свити към брадичката си колене, скрил лице в ръцете
си. Все още стенеше.

Джулия бързо изчисти тоалетната и коленичи до него. Не й харесваше идеята да го остави във
вонящите му на помия дрехи, но по същия начин не й допадаше и идеята да го съблече.
Вероятно би я обвинил в сексуален тормоз или нещо такова, а хич не искаше да се разправя с
един пиян и сърдит професор Емерсън. Или трезвен и сърдит професор Емерсън. Защото точно
като дра-кон можеше в миг да се обърне и да те изпепели, ако го дръпнеш за опашката.

- Гейбриъл, повърна и върху себе си. Чуваш ли? Искаш ли да останеш така, или...? - предпочете
да не довърши въпроса си.

Той поклати глава в някакъв израз на разбиране и се опита да си свали вратовръзката. Разбира
се, имаше малък шанс да успее със затворени очи, така че Джулия внимателно я разхлаби и
свали през главата му. Опита се колкото се може да я изплакне и после я остави на плота. И нея
трябваше да даде на химическо.

Докато беше с гръб към него, той започна да си разкопчава ризата. Беше по-трудно, отколкото
очакваше, така че изруга и за-дърпа копчетата, като рискуваше да ги откъсне.

Джулия въздъхна.

- Дай на мен.
Тя отново коленичи до него, отмести дългите му пръсти настрана и бързо я откопча.

Той се изхлузи от ризата и веднага се опита да си свали и фланелката, но тъй като беше
некоординиран, не успя да я смъкне от главата си и просто я остави да стои като тюрбан на
косата му.

Изглеждаше доста смешно, но Джулия потисна смеха си и съжали, че наблизо няма телефон, за
да го снима. Тогава щеше да използва снимката за десктоп. Или за аватар, ако някога й
потрябваше такъв. Тя внимателно освободи главата му и седна с отворена уста на петите си.

Голата му гръд бе зашеметяваща. Изобщо горната част от анатомията му си беше урок по

съвършенство. Имаше дълги, мускулести ръце, широки рамене и перфектно изразен гръден кош.
Винаги й се беше струвало, че има слабо тяло, особено замаскирано с пуловери и шлифери. Но
във фигурата му нямаше нищо слабо. Абсолютно нищо.

Освен това имаше татуировка. Това много я изненада. Беше виждала снимки на Гейбриъл и
Скот без фланелки - от летните им ваканции и преди тя да се премести в Селинсгроув. Но
можеше да се закълне, че на тези снимки той нямаше татуировка. Значи си я беше направил в
последните шест или седем години.

Татуировката му се намираше върху лявата гръд, точно над зърното, и се разпростираше по

цялото й протежение. Беше средновековно изображение на дракон, обвит около сърце, което
беше захапал с двата си остри зъба. Сърцето беше натуралистично, а не стилизирано, и
драконовите зъби се впиваха толкова дълбоко в него, че от раните течеше кръв.

Джулия зяпна с отворена уста мрачния, обезпокоителен образ. Драконът беше в зелено и черно,
опашката му беше извита и с шипове, крилата - големи и разперени, устата - отворена и
бълваща огън. Но това, което привлече вниманието й, беше черният надпис по повърхността на
сърцето. Успя да разчете буквите т а i а. Мая. Или може би т.ал.а. - някакъв акроним?

Джулия си нямаше и идея коя беше Мая или какво беше m.a.i.a. Никога не беше чувала името от
Рейчъл или от друг от семейството му. Изглеждаше й много нетипично за Гейбриъл, този
Гейбриъл, когото навремето едва познаваше, и този, който тепърва започваше отново да
опознава, изобщо да има татуировка, още повече толкова голяма и натрапчива.

„Има подобна татуировка под дрехите си и носи вратовръзка!? Спуловер!?“

Джулия се запита какви ли тайни още крие повърхността на кожата му и плъзна поглед малко
по-надолу по тялото му, като не можа да не отбележи красивия релеф на коремните му мускули
и V-образната вдлъбнатина, спускаща се от хълбоците му надолу към колана на вълнения му
панталон. И то в седнало положение.

„ Майко мила! Професор Емерсън сигурно трябва яко да тренира. Дали не мога да си направя
снимка и от тези негови части за десктопа? "

Джулия се изчерви и отклони очи. Беше се държала лошо, бе опипвала професора с поглед.
Самата тя не би искала някой да го прави с нея, особено в момент на безпомощност. И с
немалко чувство за вина тя събра мръсните му дрехи и кърпата, която бе използвала, за да
почисти персийския килим в стаята му, и ги пусна в пералнята да се перат. После мина през
кухнята и взе чаша и кана с филтрирана вода от хладилника.

В нейно отсъствие Гейбриъл бе успял да се доклатушка до покритото с внушителна копринена

драперия легло, намиращо се в центъра на спалнята. Седеше на ръба му само по черни бок-
серки, а косата му стърчеше във всички посоки.

„Свещена краво!“

Въпреки че нямаше по-разгорещяваща гледка от седящия на леглото си полугол Гейбриъл

(освен може би слънцето), Джулия отклони поглед и остави каната и чашата на нощното му
шкафче. Искаше да го попита как е, но реши, че той вероятно има нужда от hi цс малко време, за
да се съвземе. Така че остана зад него и зараз-I нсжда спалнята му. И това, което видя, я изуми.

Вкусът на Гейбриъл към черно-бели снимки бе особено изра-icii тук, тъй като на всяка стена, с
изключение на една бяха закачиш по две огромни фотографии в стилни черни рамки. Най-вече
обаче я впечатлиха самите изображения.

Които бяха актови. Снимки на голи, първични женски тела, мм някои имаше двойки мъж и
жена, като лицата и половите им | к-лези или липсваха от ъгъла, под който бяха заснети, или се
намираха в сянка. Подредени с вкус, бяха изключително красиви. 11о никакъв начин Джулия не
би казала, че са вулгарни, а напро-I ив - много чувствени и еротични, дори изтънчени. И далеч
по-шлбуждащи от обикновената порнография.

Едната изобразяваше странично двойка мъж и жена, обърнати с лице един към друг и
възседнали някаква пейка. Телата им Г)иха притиснати едно към друго, ръцете му, вплетени в
дългите и светли коси. Джулия се изчерви, чудейки се дали снимката на красивата двойка беше
направена преди, по време на или след июбовния акт. Самата тя не можеше да прецени.

Друга снимка представляваше жена в гръб и ръцете на мъж едната на кръста и другата,
обхващаща дупето. На дясното й бедро имаше татуиран надпис, но Джулия не можеше да го
прочете, тъй като, както предположи, беше на арабски.

Но най-вече я впечатлиха двете големи снимки, окачени точно над леглото.

На едната имаше легнала по корем жена, а върху нея тялото на мъж, почти като някой мрачен
ангел, докоснал рамото й с целувка, лявата му ръка обвиваше талията. Напомни й на
скулптурата на Роден „Сънят“ („Целувката на ангела“) и се запита дали фотографът не се беше
вдъхновил именно от нея.

Другата снимка й спря дъха, тъй като беше най-еротичната от всички и грубостта и агресията,
която излъчваше позата, за миг я отблъснаха. Беше профил на лежаща по корем жена, чието
тяло бе заснето само от кръста до коляното. Над нея беше надвиснало тялото на мъж, който бе
впил ръка в левия й хълбок така, че ко-калчетата на пръстите му бяха побелели, а бедрата му -
плътно притиснати към извивката на задните й части. Мъжът имаше красиво оформено дупе,
пръстите на ръцете му бяха дълги. Джулия се смути от снимката и изчервена веднага отклони
поглед.
„Защо ли някой би си закачил такава снимка на стената?!" Тя поклати глава. От фотографиите
ставаше ясно, че професор Емерсън харесваше гърбове и задни пози. Съдейки по интериори,
спалнята на Гейбриъл, изглежда, имаше само и единствено за цел да служи като казан на
кипяща страст и похот. От наблюденията си заключи, че това беше умишлено въпреки
очевидната и осезаема студенина на спалнята, хармонизираща с цялостното ледено излъчване
на апартамента му. Със сиво-кафявите си стени, хла! дината, лъхаща от черно-белите
фотографии, леденосините драперии на покривката и завесите му и изчистените форми на чер-
ните мебели в стаята. В пространството доминираше огромното легло с висока дървена, богато
орнаментирана рамка при главата и ниска, украсена по същия начин дъска в долната си част.

„Средновековно, помисли си Джулия. Колко подходящо.“

Но снимките избледняха пред нещо друго, дори още по-из-ненадващо, което привлече
вниманието й. Напълно вцепенена тя зяпна с отворена уста картината на отсрещната стена.

Намиращата се точно срещу масивното му средновековно легло, странно не на мястото си

между актовите черно-бели фотографии, беше прерафаелитска картина, нарисувана с маслени
бои в наситени и въздействащи цветове. Беше репродукция в оригинален размер на картината на
Хенри Холидей с Данте и Беатриче. Същата, която висеше и на стената над нейното легло.

Погледът на Джулия се премести върху Гейбриъл и после отново върху картината. Можеше да я
вижда от леглото си. Представи си го да заспива нощем: всяка нощ, съзерцавайки образа на
Беатриче. Последното, което ще види, преди да заспи, и първото, когато се събуди. Джулия не
знаеше, че и той притежава тази картина. Той беше причината за това тя да я има, беше ли тя
причината за това той да я има?

Трепна при мисълта. Независимо кого водеше в спалнята си, независимо коя топлеше леглото
му, Беатриче бе винаги там. Беатриче присъстваше винаги.

Но той не помнеше, че тя бе Беатриче.

Джулия разтърси глава, за да прогони мислите си, и нежно помогна на Гейбриъл да си легне.
Зави ги с чаршафа и копринената завивика, като я кръстоса на гърдите му и подпъхна краищата
под ръцете му. Тя седна на леглото и го погледна, погледна я и той.

- Слушах музика - прошепна той, сякаш продължаваше някакъв разговор.

Джулия объркано свъси вежди.

- Що за музика?

- Hurt3. На Джони Кеш. Отново и отново.

- Защо си слушал това?

- За да си спомням.

- О, Гейбриъл, защо?
Джулия преглътна сълзите си, защото това беше единствена-| и песен в изпълнение на Трент
Резнър, която можеше да слуша, Г>сз да се разтрепери, но винаги я предизвикваше да плаче.

Той не отговори.

Тя се надвеси над него.

- Гейбриъл? Миличък, недей да слушаш повече подобна музика, става ли? Никаква „Лакримоза“
или Nine Inch Nails. Излез от мрака и се насочи към светлината.

- Къде е светлината? - промърмори той.

Джулия дълбоко издиша.

- Защо пиеш толкова много?

- За да забравя.

Той затвори очи и се отпусна назад върху възглавницата.

Така, със затворени очи, тя можеше спокойно да му се възхищава. Предполагаше, че като

тийнейджър е изглеждал много сладък с големите си сини очи, пълни и само за целуване устни
и кестенявите си коси, които изглеждаха много секси. Може би е бил стеснителен, а понякога
ядосан или тъжен. Може би е бил добър и благороден. Ако бяха по-близки по възраст, може би
щеше да я е целунал на бащиния й праг, би я завел на абитуриентския бал и любил за първи път
на одеяло под звездите, в старата ябълкова градина зад семейната къща. Би могла да бъде
първата му любов. В една по-съвършена вселена.

Джулия се замисли колко ли болка би могла да побере човешката душа, нейната душа, без да
пресъхне напълно, и се обърна, за да си тръгне. Една топла ръка се протегна и я хвана.

- Не ме оставяй - прошепна той.

Очите му бяха само леко отворени и я гледаха умоляващо.

- Моля те, Джулиан.

Той осъзнаваше коя беше тя, но въпреки това искаше да остане. И отчаянието, което се усещаше
в гласа и очите му... не можеше да му откаже, виждайки го такъв.

Тя сложи ръката си в неговата и отново седна на леглото до него.

- Няма да те оставя. Сега просто поспи. Светлина има навсякъде около теб. Толкова много
светлина.

На съвършените му устни заигра усмивка и тя го чу да въздъхва. Ръката му, с която държеше

нейната, отслаби хватката. Тя пое дълбоко дъх и докосна веждата му. Той нито се дръпна, нито
ой вори очи и тя нежно ги проследи с пръст една по една. Майка и правеше това, когато Джулия
като дете не можеше да заспива. Но това бе много отдавна, много преди майка й да я изостави,
за да се посвети на други, по-важни за нея неща.

Гейбриъл се усмихваше и Джулия смело придвижи ръка към косата му. Усещането от
разрошените кичури между пръстите и напомни за един ден, който прекара във ферма в Тоскана
по време на учебната година в Италия. Едно момче, италианец, я беше извел на разходка в
полето, ръцете й галеха върховете на тревите, докато вървеше. Косата на Гейбриъл беше лека
като перце и толкова мека по ръцете й, като шептящата италианска трева.

Започна да я гали по начина, по който Грейс навремето може би го беше правила. Той позволи
на пръстите й да се спусна i отстрани по лицето му, да проследят брадичката му, нежно да
обърнат посоката на леко наболата му брада. Докосна трапчин-ката на брадичката му и поглади
с опакото на ръката си високите му и изящни скули. Никога нямаше да е толкова близо до него.
Ако беше буден, не би й позволил. Би я ухапал по ръката, сигурна беше, и хванал за гърлото.

Съвършената му гръд се повдигаше и спускаше от вече равномерното му дишане. Изглежда,

беше заспал.

Тя се вгледа във врата му, мускулите на раменете му, бицеп-сите, ключицата и горната част на
гърдите му. Ако беше по-блед, би приличал на римска статуя, издялана от студен, бял мрамор.
Но останалите следи от летния загар правеха кожата му да свети почти златна на светлината от
лампата.

Джулия целуна два от пръстите си и ги допря нежно до леко разтворените му устни.

77 amo Dante. Eccomi Beatrice. Обичам те, Данте. Аз съм 1ччприче.

Гочно тогава телефонът на Гейбриъл иззвъня.

Тя се стресна и подскочи. Телефонът звънеше много силно. 11'йбриъл се размърда,

пронизителният звук нарушаваше покоя му. Така че Джулия вдигна.

- Ало?

Кой е това, по дяволите? - гласът беше женски, изненадан, рмтьк и настоятелен.

Домът на Гейбриъл Емерсън. Вие коя сте?

- Паулина. Дай ми Гейбриъл.

Сърцето на Джулия изтуптя два пъти един след друг, после прескочи и започна бясно да бие.

Тя се изправи с безжичния телефон в ръка, отиде в банята и штвори вратата.

- В момента не може да се обади. Нещо спешно ли е?

-Какво означава не може! Кажи му, че е Паулина и че искам

;(п говоря с него.

- Ъм, той е неразположен.

- Неразположен!? Слушай, малка уличнице, размърдай го и му дай телефона в ръка. Обаждам се

от...

- Той не може да говори с теб сега. Моля, обади се утре.

Джулия, напълно отвратена, затвори телефона, прекъсвайки

пороя от ругатни от другата страна на линията.

„По-настоятелна е от обикновена любовница. Трябва да има по-сериозна връзка с него - и явно е

доста ядосана от това, че аз вдигнах телефона. Може би ще е толкова ядосана, че ще скъса с
него.

Джулия се присви от постоянно съпътстващите я нещастия, свали кърпата от косата си и я

остави да се суши. Върна се в спалнята и остави телефона на мястото му. Възнамеряваше да
остави Гейбриъл да спи, а самата тя да нощува в стаята за гости, защото му бе обещала да не го
изоставя.

Изведнъж две големи сини очи се отвориха широко и се вгледаха в нея.

- Беатриче - прошепна той, протягайки ръка към нея.

Тя потрепери разтърсващо.

- Беатриче - повтори той, втренчен в нея, без да мига, сякаш я разпозна.

- Гейбриъл?!

Джулия потисна хлип.

-14-

Очите му се затвориха, но само за миг, и една блажена усмин* ка бавно се разля по лицето му
Погледът му стана мек и мноп топъл.

- Ти ме откри.

Джулия захапа вътрешната страна на бузата си, насилвайю се да не избухне в сълзи, като чу
гласа му. Това бе гласът, който помнеше и толкова дълго чакаше да чуе отново. Толкова отдавна
чакаше да се върне при нея.

- Беатриче.

Той я хвана за китката и я приведе към себе си. Завъртя се леко в леглото, за да й направи място,
и я обгърна с ръце, когато тя положи глава на гърдите му.

- Мислех, че си ме забравила.
- Никога - възмутено отсече тя и сълзите й неконтролируемо потекоха. - Всеки ден мислех за
теб.

- Не плачи. Ето че ме намери.

Гейбриъл затвори очи, обърна глава настрана, а дишането му отново се успокои. Джулия
лежеше тихо и неподвижно, защото не искаше хълцанията й да го смутят и отчаяно се бореше
да ги сподави, за да не разтърсят леглото, когато се остави да бъде залята от печал и облекчение.
Сълзите й се стичаха като малки реки надолу по бледите й страни и се изливаха върху
татуираната му гръд под главата й.

Нейният Гейбриъл си я спомни. Нейният Гейбриъл най-сетне се завърна.

- Беатриче.

Ръката му се стегна около кръста й, когато се приведе, за да прошепне във все още влажната й от
душа коса.

- Не плачи.

Със затворени очи Гейбриъл долепи устни до челото й веднъж, два пъти, три пъти.

- Липсваше ми. Толкова много - прошепна тя с устни, движещи се по татуировката му.

- Откри ме - промълви той. - Трябваше да те чакам. Обичам те!

('era Джулия се разплака още по-силно, вкопчена в него като Вмампик в спасителя си. Тя леко
целуна гърдите му и придвижи и i/ишу-нагоре пръсти по корема му. Гейбриъл погали
настръхна-шin кожа на ръцете й, а после мушна ръката си под леката фланг ика, с която беше
облечена. Той погали тялото й нежно с върха ми пръстите си и спря ръката си на талията й.
Въздъхна дълбоко и |. якаш отново заплува в страната на сънищата.

Обичам те, Гейбриъл. Толкова силно, че боли - каза тя и снижи ръка на спокойно туптящото му
сърце. Прошепна му думи ге на самия Данте, но леко променени:

Тъй дълго време Любовта държа ме и ме навикна тя на свойта власт, че онзи, който тежест бе
преди за мене, в сърцето ми сега прорасна, подобно тайните му съкровени.

Така, когато тъй болезнено живота ми той помрачава, че сякаш всичката ми сила се топи,
душата ми от мъката напълно се освобождава и всяко зло тя надалеч държи.

И Любовта се също в мен с такава сила сбира, че стонове печални изкарвам с всеки дъх.

И вечно жалко прося поздрава на моя Гейбриъл.

Така е, всеки път, когато ме погледне,

Онзи, no-сладък що е от всичко на света. 4

Когато всичките й сълзи пресъхнаха, тя целуна неуверено няколко пъти неподвижните му, меки
устни и изпадна в дълбок, нишен от сънища сън в прегръдките на любимия си.

Събуди се малко след седем сутринта. Гейбриъл все още звучно спеше, всъщност похъркваше и,
изглежда, и двамата ме бяха помръднали през нощта. Може би това бе най-спокойния г сън в
живота й.

Не искаше да се раздвижва, не искаше и на сантиметър да сс откъсне от него. Искаше завинаги

да остане в обятията му, сякаш никога не са се разделяли.

„ Той ме позна. Обича ме. Най-накрая. “

Никога преди не се беше чувствала обичана. Не и истински. О, той й го измънкваше и майка й й

го изкрещяваше, но само когато бе пияна, така че думите реално никога не стигаха до
съзнанието й. Или сърцето й. Не им вярваше, защото действията им изобличаваха думите им
като лъжа. Но вярваше на Гейбриъл.

Така че тази сутрин бе първата, в която Джулия се почувства обичана. Усмихна се толкова
широко, че имаше чувството, че лицето й ще се разпадне. Тя долепи устни към врата му и се
притисна към четинестата му кожа. Гейбриъл леко и сладко изстена и пристегна ръка около
нея, но по равномерното му и дълбоко дишане разбра, че все още е дълбоко заспал.

Джулия имаше достатъчно опит с алкохолизма, за да знае, чс на Гейбриъл вероятно ще му е зле

и ще има махмурлук. Затова и не бързаше да го буди. Вътрешно беше благодарна, че предната
вечер беше само безобиден и леко закачлив пияница. Типът пияни, с които можеше да се
разбере. Плашеше я другият вид.

Прекара още около час потънала в миризмата и топлината му, наслаждавайки се на близостта
им, плахо галейки тялото му. С изключение на вечерта, която прекара с него в ябълковата
градина, това бяха най-щастливите моменти в живота й. Но рано или късно трябваше да стане.

Тя внимателно се измъкна изпод ръцете му и отиде на пръсти до банята, като затвори вратата
след себе си. На тоалетната му масичка забеляза шишенце с афтършейв „Арамис“. Тя го взе,
отвори и помириса, но това не беше същата миризма, която помнеше от ябълковата градина.
Уханието му бе по-естествено и даже диво.

„ Това е новата миризма на Гейбриъл. И. също като него -спираща дъха. А сега е мой... “

Изми си зъбите, завъртя сега къдравата си коса на рошав и мел и се отправи към кухнята, за да
намери химикалка или нистик, с който да я закрепи. Косата й така и си остана незатег-II II а,
отиде в пералното помещение и прехвърли дрехите от пе-|шлнята в сушилнята. Не можеше да се
прибере, докато дрехите и ояха мокри. Но и не желаеше да го прави, сега, когато той я бе
познал.

„Ами Паулина? Или m.a.i.a.?“ Джулия избута тези мисли на-| I рана, просто защото бяха
неуместни. Гейбриъл я обичаше. Раз-кира се, че щеше да остави Паулина.

„Ами това, че е моят професор? Ами ако е алкохолик?“

Още отдавна си беше обещала, че няма да се забърква с алкохолици. Но вместо открито да
разгледа тази вероятност, тя поти-nia всички дребни съмнения, които бълбукаха по
повърхността ма съзнанието й. Защото предпочиташе да вярва, че любовта им Г>и се преборила
с всичко.

„Не, бракът между чисти духове, препятствия не бива да иризнава.“5, помисли си тя, цитирайки
Шекспир като талисман срещу лоши мисли. Вярваше, че пороците на Гейбриъл са породени от
самота и отчаяние. Но сега, когато отново се бяха намерили, любовта им би била достатъчна, за
да спаси и двамата от личните им мракове. Заедно ще са далеч по-силни и далеч по-здрави,
отколкото разделени.

Докато размишляваше върху тези неща със сърцето си, Джулия претърси шкафовете на изрядно
подредената му кухня. Не беше сигурна дали ще иска да закуси, имайки предвид махмурлука
му. Шарон винаги отбягваше храната в тези състояния и предпочиташе да пие коктейл „Морски
бриз“6, правенето на който Джулия бе овладяла (за съжаление) на осемгодишна възраст.
Въпреки това, след като закуси с бъркани яйца, бекон и кафе, тя приготви същото и за
Гейбриъл.

Тъй като не беше сигурна дали няма да има нужда от малка част от отровата за противоотрова,
му направи и един коктейл „Уолтър“7. Намери рецептата в една книжка - ръководство за
бармани, и избра (надяваше се правилно) гарафата от бюфета, която съдържаше любимия му
скоч, като не искаше да опетни най-доброто му малцово уиски със сок.

Накратко, Джулия бе въодушевена от възможността да го поглези, така че приготви табличката

със закуската му с много внимание към детайлите. От билковата градинка на плота откъсна
няколко стръкчета магданоз, които постави до портокала, а него разряза и разтвори като цвете
до бекона. Дори постави сребърните му прибори в ленена кърпа, от която направи нещо като
джоб. Искаше й се да можеше да направи нещо по-впечатляващо от кърпата паун например или
ветрило, и реши при първа възможност да разучи в интернет как се правят.

След това Джулия смело влезе в работната му стая и на голямото му дървено бюро намери куп
листа и писалка. Написа му бележка.

Октомври 2009 г.

Скъпи Гейбриъл,

Бях загубила надежда... докато вчера не ме погледна в очите и най-сетне ме позна.

Apparuit iam beatitudo vestra.

И яви се твоето блаженство.

Твоя Беатриче

Джулия подпъхна бележката под чашата за вино, в която бе наляла портокаловия сок. Тъй като
не искаше още да го буди, прибра табличката и коктейла в полупразния му хладилник. После се
облегна на вратата и доволно въздъхна.
Чук. Чук. Чук.

Домакинските й свещенодействия бяха внезапно прекъснати от почукване на външната врата.

„Мамка му. Да не би това да е...?“

В първия момент не знаеше какво да направи. Дали да изчака и да види дали Паулина ще си
отключи сама? Или по-добре да избяга и да се скрие в прегръдките на Гейбриъл? След като
изчака малко повече от минута, тя събра смелост и отиде на пръсти до вратата.

,,0, богове на Всички-тъкмо-събрали-се-с-половинката-си-след-шест-наистина-проклети-

болезнени-години-студентки, моля не позволявайте на разни (бъдещи) бивши любовници да
развалят всичко! Моля ви! “

Джулия си пое дълбоко дъх и погледна през шпионката. Коридорът беше празен. С крайчеца на
окото си видя нещо на по-III. Колебливо открехна вратата и несигурно протегна ръка към
нещото, издишайки шумно от облекчение, когато напипа просто ичерашния вестник.

Отново с усмивка на лице и успокоена от това, че никаква оъдеща бивша любовница не бе

опропастила блаженото й единение с Гейбриъл, Джулия го взе и бързо затвори вратата. Все така
усмихвайки се, тя си наля портокалов сок и се разположи на чернения плюшен фотьойл пред
камината, като отпусна босите си крака на табуретката и доволно въздъхна.

Ако преди две седмици, когато му беше тук на гости за вечеря с Рейчъл, някой я бе попитал
дали си представя, че в някоя еъботна сутрин би седяла удобно в този фотьойл, би отговорила с
не. Не би си помислила, че е възможно, дори и със светото посредничество на Грейс. Но сега,
когато това бе реалност, беше много, много щастлива.

Настрои се за лежерна неделна сутрин с портокалов сок и съботен вестник и реши, че

блаженството й ще е пълно с кубинска музика и по-точно, с малко Buena Vista Social Club.
Слушайки Pueblo Nuevo на своя айпод, отвори вестника на Гейбриъл на кул-гурната страница.
Изложба на флорентинско изкуство от галерия „Уфици“ щеше да гостува в Кралския музей в
Онтарио, може би Гейбриъл не би имал нещо против да я заведе на нея. На някоя среща, разбира
се.

Ех, да, бяха изпуснали абитурентския й бал и всички готини партита в университета „Сейнт
Джоузеф“. Но Джулия беше сигурна, че с Гейбриъл ще си наваксат десеторно цялото загубено
време и пропуснати възможности. Тя скочи щастливо на крака, когато тромпетистът започна да
свири акорди от Stormy Weather в контраст с кубинския ритъм. Джулия пееше силно, твърде
силно, танцувайки с портокаловия си сок в ръка, облечена в претенциозното бельо на Гейбриъл,
блажено неосъзнаваща присъствието на полуголия мъж, приближаващ зад нея.

- Какво правиш, по дяволите?

- Ааауууххх!

Джулия извика и подскочи, стресната от грубия, сърдит глас. Тя бързо извади слушалките от
ушите си и се обърна. И това, което видя, я разтърси.
- Попитах те нещо! - изсъска Гейбриъл и очите му заприличаха на две тъмносини, бездънни
езера.

- Какво, дявол да го вземе, правиш облечена в моето бельо, подскачайки в моя хол?

Тряс.

Дали беше звукът от счупващото се на две сърце на Джулия? Или последният пирон в ковчега, в
който почиваше умъртвената й любов, но не в мир?

Вероятно причината бе в сърдития и рязък тон на гласа му. Или може би защото с този въпрос
Джулия осъзна, че той повече не я виждаше като Беатриче и всичките й неосъществени мечти и
надежди умряха още в люлката. Но независимо от реалната причина айподът и чашата със сока
се изплъзнаха от пръстите й. Чашата моментално се разби, а айподът й се хлъзна в
увеличаващата се слънчева локва в краката й.

Джулия се вгледа за няколко секунди в ужаса на пода, опитвайки се да го осмисли. Сякаш не

можеше да осъзнае как стъклото може да се разбие на парчета и да сътвори подобно безобразие,
приличащо на блестяща звездна експлозия. После падна на колене, за да събере парчетата, а в
ума й непрекъснато се въртяха два въпроса.

„Защо ми е толкова ядосан? Защо не помни? “

Високият, полугол Гейбриъл я погледна отгоре. Той беше само по бельо, което, от една страна,
беше секси, от, друга страна, изглеждаше смешно. Юмруците му бяха свити и Джулия забеляза
изскочилите жили по изваяните му ръце.

- Не помниш ли какво се случи снощи, Гейбриъл?

- Не, за щастие. И се изправи. Прекарваш на колене повече отколкото среднокласна курва -

изсъска той през зъби, осъждайки раболепната й поза.

Джулия вдигна глава. Потърси очите му и освен раздразнението му забеляза пълната и

абсолютна липса на спомен. В този момент като нищо би могъл и с меч да я посече. Тя усети
как острието пробожда и влиза в сърцето й, което започва бавно да кърви.

„Точно като на татуировката му, помисли си тя, той е дра-конът, а аз- кървящото сърце.“

В този момент на просветление се случи най-невероятното нещо. Нещо в нея, назряващо цели
шест години най-накрая, най-накрая експлодира.

- Ще трябва да приема това, което каза за курвите. Ти най-до-нре ще знаеш — избухна тя.

След като обаче ядливата й забележка не излекува докрай полката от нарастващата бездна в
сърцето й, тя просто заряза почистването на режещата каша и се изправи на крака. И в този
момент истински се ядоса.

- Не смей да ми говориш по този начин, въшливо пиянде такова! - изръмжа му тя. - Кой, по
дяволите, си мислиш, че си? ('лед всичко, което направих снощи за теб? Трябваше да те оста-ии
на Ам-гъл. Трябваше да те оставя да й изкараш мозъка от чукане на бара пред очите на всички в
„Лоби“!

- За какво говориш?

Тя се приведе към него с хвърчащи от очите й искри, зачервени бузи и треперещи устни.
Адреналинът потече по вените й и се разтрепери от гняв. Дощя й се да го удари. Искаше й се да
избърше с юмрук това изражение от лицето му. Искаше й се да изтръгне на кичури косата му и
да го остави плешив. Завинаги.

Гейбриъл вдъхна мириса й, еротичен и приканващ, и неволно облиза устни. Но това беше най-
погрешното, което можеше да направи пред толкова разярена жена, колкото беше мис Мичел.

Тя тръсна ядосано глава и яростно закрачи из апартамента му, бълвайки екзотични и цветущи
изрази и проклятия на английски и италиански. И когато й се изчерпаха, превключи на немски,
сигурен знак, че бе достигнала кулминацията на гнева си.

- Най ab! Verpiss dich!8 - извика тя от банята.

Гейбриъл бавно започна да разтърква очите си, защото освен един от най-жестоките
махмурлуци в живота си той до известна степен се наслаждаваше на гледката, която
представляваше мис Мичел в боксерките и фланелката му, разгорещена, ядосана и крещяща му
на смес от европейски езици. Това бе второто най-еротич-но нещо, което някога бе виждал. И
беше абсолютно неуместно.

- Къде си се научила да кълнеш на немски? - той проследи звука от клетвите aufDeutsch до

пералното помещение, където тя изваждаше все още влажните си дрехи от сушилнята.

- Ухапи ме де! - изсъска му тя.

В този момент той се разсея от черен дантелен сутиен, който провокативно, но и някак
естествено лежеше върху сушилнята. Загледа го и разбра, че с предположението си онази вечер
н „Харбър Сиксти“ бе уцелил точно размера на сутиена и чашката. Гейбриъл се поздрави наум.

После отново отмести поглед, за да срещне очите на мис Мичел. В тях имаше искри, светещ
карамел в тъмен шоколад. Като топяща се мелба.

- Какво правиш?

- На какво ти прилича? Изчезвам от тук, преди да взема някоя от глупавите ти папийонки и да

те удуша с нея.

Гейбриъл се намръщи, защото винаги си беше мислил, че папийонките изглеждат умно.

- Кой е Ам-гъл?

- Криста - дявол да я вземе - Петерсън.

Гейбриъл затвори очи.

„Криста? Вярно, че е малко като Ам-гъл. От една гледна точка...“

- Забрави за Криста, тя не ме интересува. А ти прави ли секс с мен?

Той скръсти ръце и тонът му стана сериозен.

- Само в мечтите ти, Гейбриъл.

- Това не е отрицание, мис Мичел.

Той сложи ръка на рамото й и я накара да спре да се занимава с това, което правеше.

- И не ми казвай, че това не би представлявало част и от твоите мечти.

- Махни си ръцете от мен, арогантно копеле такова.

Джулия се отърси толкова силно от ръката му, че едва не падна.

- Разбира се, че трябва да си пиян, за да искаш да чукаш мен.

Гейбриъл се изчерви.

- Стига. Кой е казал нещо за чукане.

- А какво друго би правил? Аз съм ненормалната курва, която всеки пет секунди е на колене.
Каквото и да се е случило, смятай се за късметлия, че не си го спомняш. Беше повече от
незабравимо, повярвай ми.

Гейбриъл я хвана за брадичката и приближи лицето й към своето.

- Казах стига.

Очите му прорязаха нейните и в погледа му тя видя сериозно преду п реждение.

Не си курва. И никога повече не говори така за себе си.

Тонът му се плъзна по кожата й като кубче лед.

Той я остави и отстъпи назад. Гърдите му се повдигаха, а очите му горяха. Затвори ги и започна
да диша много дълбоко. Дори и със замъгления си, още неизтрезнял ум вече знаеше, че се Г)сше
случило нещо далеч отвъд допустимото. Трябваше бързо да се успокои, а после бързо да
успокои и нея, преди да е направила нещо прибързано.

Очите й му разкриха, че я бе притиснал като животно в клетка. Беше ядосана, наранена,

уплашена и тъжна - едно разярено, ранено котенце с извадени нокти и сълзи в ъгълчетата на
очите. Гой беше виновен. Той беше причинил това на тъмноокия ангел, сравнявайки я с курва и
с това, че не си спомняше какво се беше случило между тях миналата нощ.

„Щом се държи така, значи сигурно си я прелъстил... Емерсън, задник такъв. И можеш да се
простиш с кариерата си.“

Докато Гейбриъл бавно мислеше и мислеше, Джулия използва момента и проклинайки го

гръмко, си взе нещата и избяга в стаята за гости, като трясна и заключи вратата след себе си.
Съблече бок-серките му, презрително захвърляйки ги на земята, и бързо си обу влажните чорапи
и джинси. Когато осъзна, че е забравила да вземе сутиена си, реши, че просто ще си тръгне без
него. „Може да си го добави към колекцията си. Гадняр. “ Реши да остане с неговата фланелка,
тъй като бе по-плътна от нейната. И ако реши да си я поиска, щеше да му издере очите.

Джулия залепи ухо до вратата, ослушвайки се за шумове в коридора. Това й даде няколко ценни
мига, за да премисли какво се беше случило.

Изпусна си нервите и се държа глупаво. Знаеше, че Гейбриъл може да бъде такъв; нали бе
видяла счупената масичка за кафе и кръвта по килима на Грейс. Макар да беше сигурна, че
нейният Гейбриъл не би я наранил, не знаеше на какво би могъл да бъде способен професор
Емерсън, когато го провокират.

Но той толкова я ядоса. А и досега никога не бе имала възможността да му отмъсти. Сякаш

целият й потиснат гняв крещеше да бъде освободен. Трябваше да го изхвърли от съзнанието си,
да го изтрие от системата си веднъж завинаги. Пропиляваше си живота за някого, който не беше
реален, за някакво временно алкохолно явление и днес най-сетне щеше да сложи край на това.

„Крещя и псува по него. Най-добре изчезвай, преди да стане физически агресивен. “

Докато Джулия се обличаше, Гейбриъл запъпли към кухнята, за да потърси нещо, с което да
изчисти алкохолната паяжина от съзнанието си. Той отвори вратата на хладилника и се олюля
към нея, заслепен от ярката му светлина.

Погледът му се плъзна по съдържанието на хладилника и се спря на една голяма бяла табла. На

една много хубава, голяма, бяла табла. На една много хубава, много женствена, голяма, бяла
табла с храна, портокалов сок и нещо, което приличаше на коктейл.

А беше ли това...? Даже беше украсила чинията, за бога.

Гейбриъл се облещи. Мис Мичел изглеждаше много мила, но каква би могла да бъде причината
да му направи закуска, ако не, че си беше легнал с нея? Таблата, с цялата си гарнирана пищ-
ност, бе доказателство, че я бе прелъстил, ето защо при вида й му призля.

Независимо от това й беше благодарен за коктейла, който жадно изгълта на един дъх. Това
определено беше противоотровата, от която имаше нужда цепещата го глава, и скоро след това
усети известно облекчение.

Очите му мудно се спряха на бележката, затъкната под чашата с портокаловия сок. Той бавно я
прочете, без да е съвсем наясно, защо мис Мичел бе решила да му пише по подобен начин.
Прочете я няколко пъти, докато съзнанието му най-накрая се концентрира върху последните два
реда:

Apparuit iam beatitudo vestra.

И яви се твоето блаженство.

Твоя Беатриче

Той с раздразнение захвърли бележката настрана. Ако не беше потвърждение за случилото се

между тях, беше доказателство за това, че тя се беше увлякла по него. В такъв случай не беше
учудващо, че му е било толкова лесно, макар и девствена, да я съблазни. Студентите лесно се
заинтригуваха от авторитетни личности и развиваха към тях неуместна привързаност. В случая
Джулиан го виждаше чрез характерите на нейното изследване, т.е. тя се изживяваше като
Беатриче за нейния Данте. Обичайно, но забранено увлечение. Привличане, което той бе
задоволил по един себичен начин със замъглено от алкохол съзнание. Сега загуби апетит. Какво
би казала Рейчъл, ако разбереше?

Като проклинаше собствената си липса на самоконтрол, той мина покрай заключената врата на
гостната и се отправи към спалнята. Видения от предишната вечер затанцуваха пред очите му.
Спомни си да целува Джулиан в коридора и усещането от кожата между ръцете му. Припомни
си как силно я желаеше, сладостта на устните й, топлия й дъх по лицето му, начина по който
потрепваше, когато я докосваше. Въпреки че не можеше да си спомни самия акт или насладата
от голото й тяло, си спомняше да гледа лицето й, докато лежеше в леглото. Спомни си и как тя
го галеше по бузата, докато го уговаряше да се обърне към светлината. Имаше лице на ангел.
Красив, тъмноок ангел.

„ Тя е дошла, за да ме спаси, а ето как се отнесох към нея. Отнех й девствеността, а дори не си
спомням. Тя заслужаваше нещо по-добро. Нещо много, много по-добро.“

Той изстена като една измъчена душа, нахлузи дънки, облече стара фланелка и се огледа за
очилата си. Тъкмо когато тръгна да излиза, се спря и се вгледа в картината на отсрещната стена.

„Беатриче."

Застана на сантиметри от прекрасното й лице, белия й образ, познат и успокоителен. Неговият

тъмноок ангел. Проблясък от нещо невъзможно се появи пред очите му, но веднага се разсея
като дим. Имаше махмурлук и не мислеше ясно.

Джулия тихо отключи вратата и огледа коридора. Беше празен. Тя отиде на пръсти до кухнята,
обу си кецовете, грабна си нещата и изтича до входната врата.

- Не можеш да си тръгнеш, преди да получа някои отговори.

„Scheisse." Джулия преглътна.

- Пусни ме, иначе ще извикам ченгетата.

- Можеш да ги извикаш. Ще им кажа, че си нахълтала тук.

- Ако им кажеш това, аз ще им кажа, че си ме държал тук насила и си ме наранил.

Отново говореше, без да мисли, което не беше много умно. И сега го заплашваше с лъжи.
Всичко, което правиха заедно, беше по взаимно съгласие, чисто и мило... и изцяло и напълно
съсипано. Но Гейбриъл не знаеше това.

- Моля те, Джулиан, кажи ми, че не съм...

Очите му се разшириха и окръглиха, а лицето му се изкртшП от болка.

- Моля те, кажи ми, че не съм бил... груб с теб.

Гейбриъл почти позеленя от отвращение към себе си и с трс^

переща ръка посегна към очилата си.

- Колко лошо съм те наранил?

Джулия се поколеба колко дълго да го остави на въдицата, i бързо реши да го освободи от

кукичката.

- Не си ме наранявал. Поне не физически. Просто искаше rrffl кой да те сложи в леглото и да ти

прави компания. Всъщноо умоляваше ме да остана, но само като приятел. Държеше се ммо го
повече като джентълмен с мен вчера, отколкото тази сутрин, от което можеш да си направиш
изводите. Мисля, че те харесваМ] повече, когато си пиян.

- Никога не мисли така, Джулиан.

Той поклати глава и въздъхна.

- И още съм пиян. Просто съм облекчен от това, че не съм бил първият.

Тя рязко си пое дъх и Гейбриъл забеляза как някаква болк помрачи красивите й черти.

- Но дрехите ти...

Той погледна надолу към гърдите й, чиито зърна стърчахгг;

красиво изпод черната му тениска. Опита се да не ги зяпа, но и провали.

- Това да не е някаква шега? - отсече тя. - Ти сериозно ли н помниш?

- Имам дупки в спомените си. Понякога, когато съм пил, мога да кажа... - замънка несвързано
той.

Джулия загуби търпение.

- Ти повърна върху мен. Затова бях облечена с твоите дрем И по никаква друга причина,
повярвай ми.

По лицето му се изписа едновременно облекчение и срам.

- Съжалявам - каза той - и се извинявам за оскърблението, Нямах предвид това, което казах
преди, наистина. Бях в пълен шор да те намеря тук, облечена с моето бельо, помислих си, че
ние...

Той направи неопределен жест с ръка.

- Глупости.

Гейбриъл я изгледа кръвнишки, насилвайки се да запази сно койствие.

Ако някой, свързан с университета, разбере, че си нощува-III тук, мога страшно да загазя. И
двамата можем.

- Няма да кажа на никого, Гейбриъл, не съм толкова глупава, m зависимо какво си мислиш за
мен.

Той се намръщи.

- Знам, че не си глупава. Но ако Пол или Криста научат, то-I има аз...

- Единствено това ли те интересува? Да си покриеш собст-мсиия задник? Е, не се тревожи. Аз

ще ти го покрия. Разкарах Криста от скута ти, преди да имаш шанса да консумираш своята

професор и студентка“ връзка. Би трябвало да ми благодариш!

Чертите на лицето му се изопнаха и той стисна устни.

- Благодаря ти, мис Мичел. Но ако някой види, че си тръг-■IIIIII оттук...

Джулия вдигна ръце в знак на безсилие. Наистина можеше да i n.де невероятно дебелокож.

- Ако някой ме види, ще кажа, че съм била при съседа ти, пи колене, за да си изработя пари за
кускус. Сигурна съм, че ще ирозвучи достоверно.

Ръката на Гейбриъл светкавично отново се озова на брадичката й, този път с повече сила.

- Престани! Предупредих те да не говориш повече такива неща за себе си.

Джулия замръзна, но само за миг. После решително се осво-Гюди от хватката му.

- Не ме докосвай - изсъска тя.

Опита се да се измъкне покрай него, молейки се да не я удари п отговор, но той просто сложи
ръка на дръжката и се облегна на нрагата.

- По дяволите! Просто престани.

Той вдигна ръка, за да я успокои, но тя инстинктивно залитна и се присви. От движението й

Гейбриъл разбра какво си е помислила и се почувства много зле.

- Джулиан, моля те.

Той понижи гласа си до нежен шепот, умолявайки я с очи.

- Няма да те ударя. Просто искам да говоря с теб.

После сложи ръка на челото си и изкриви лице.

- Правил съм много лоши неща, когато не съм бил на себе си. <' I рахувах се, че съм се отнесъл
зле с теб миналата нощ. Нападнах теб, но всъщност ме е яд единствено на себе си. Имам много
високо мнение за теб, Джулиан. Много високо. И как не? Ти си... красива и невинна, и мила. Не
ми харесва да те виждам как пълзиш по земята като някакво животно или шибан роб. Зарежи
проклетото стъкло където си е - не ме интересува. Помниш ли себеосъдител-ните думи, които
ми каза, когато те изпращах след Преддверието? Тези думи ме преследваха. Така че, моля те,
имай милост към мен и престани да се омаловажаваш. Не мога да го понеса.

Той се покашля два пъти.

- Не помня всичко, което се е случило с мис Петерсън, но се извинявам. Държах се глупаво и ти

дойде да ме спасиш. Благодаря ти\

Той бавно понагласи очилата си.

- Това, което се случи вчера, не може да се повтори. Извинявам се, че съм те целувал. Сигурен
съм, че е било отвратително преживяване, някакъв пиян да те лигави навсякъде. Прости ми.

Джулия неволно простена. Извинението му я заболя. Изглежда, той не помнеше целувката им

такава, каквато беше за нея. И това силно я огорчи.

- О, това ли - хладно каза тя. - Вече съм го забравила. Не беше нищо особено.

Гейбриъл повдигна вежди. По някаква причина лицето му помръкна и той се намръщи.

- Нищо особено? Беше много повече от нищо особено.

Той се загледа за момент, чудейки се дали да донесе бележката, която му беше оставила.

- Ти си разстроена. Аз още съм пиян. Нека сложим край на това, преди да ескалира още повече -
гласът му изведнъж стана студен и режещ. - Довиждане, мис Мичел.

Той отключи вратата и я отвори.

- Гейбриъл? - обърна се към него тя, когато се озова в коридора.

-Да?

- Трябва да ти кажа нещо.

- Моля - подкани я мрачно той.

- Паулина се обади снощи, докато ти не беше... в разположение. И аз вдигнах телефона.

Той свали очилата и започна да търка очи.

- По дяволите. И какво каза?

- Нарече ме уличница и ми каза да те размърдам и да ти дам слушалката. Казах, че си

неразположен.

- Каза ли защо се обажда?

-Не.

- Каза ли й коя си? Как се казваш?

Джулия поклати глава.

- Слава богу - измърмори Гейбриъл.

Тя се навъси. Очакваше, че той ще се извини за поведението на Паулина, но не го направи. Даже

напротив, изглеждаше страшно притеснен по-скоро от това Джулия да не беше разстроила нея,
отколкото обратното.

„Със сигурност му е любовница. “

Тялото й се разтресе от гняв и го изгледа вкаменяващо.

- Помоли ме да те потърся - да те намеря в Ада. Точно това е мястото, където те открих. И

можеш да си останеш там, не ме интересува вече.

Той отстъпи назад и свали очилата си, очите му се присвиха.

- За какво говориш?

- За нищо. Дотук бях, професор Емерсън.

Тя се завъртя на пети и се насочи към асансьора.

Той се загледа объркано след нея със замъглен и нефокусиран ум. След миг се затича след нея.

- Защо ми беше оставила такава смахната бележка?

Джулия се почувства така, сякаш й заби кинжал в сърцето.

Изправи рамене и се опита да стабилизира гласа си.

- Каква бележка?

- Много добре знаеш каква бележка, дявол да го вземе! Бележката, която ми остави в
хладилника.

Джулия драматично сви рамене.

Той я сграбчи за лакътя и я обърна.

- Да не би да е някаква твоя игричка?

- Разбира се, че не! Пусни ме.

Тя се отърси от ръката му и започна да удря по бутона на асансьора, за да побърза и да я спаси.

Беше унижена и гневна, чувстваше се глупаво и безпомощно. Не можеше да му избяга
достатъчно бързо, дори и ако се спуснеше по стълбите.

Гейбриъл се приближи към нея.

- Защо си я подписала по този начин?

- Какво те интересува?

* ~~3L

Той чу, че асансьорът идва и му остава малко време, за ди получи отговорите, които търсеше.
Затвори очи, а предишните й думи забучаха в ушите му. Търсила го беше в ада. Бе помолил
тъмноокия ангел да го намери. Разбира се, че не беше. Халюци* нациите не се подчиняваха на
молби.

„Ами ако Беатриче не беше халюцинация? Ами ако...“ Toil усети как нещо като страх пролази
по кожата му. Невъзможното отново изплува пред очите му. Ако се съсредоточеше, можеше ди
я види в спомените си, но чертите й бяха неясни.

Асансьорът звънна, когато пристигна.

Той отвори светкавично очи.

Тя влезе и поклати глава на объркването му и все още мътния поглед. Всичко зависеше от това.
Можеше да му каже какво се бе случило между тях или да го запази в тайна, както бе правила
досега. Цели шест проклети години.

Когато вратата започна да се затваря, внезапно съзнанието му се избистри и го заля като вълна.

- Беатриче? - прошепна той.

- Да - каза тя, придвижвайки се така, че да може да го гледа в очите до последната възможна

секунда. - Аз съм Беатриче. Ти беше първият, който ме целуна. Аз заспах в обятията ти в
скъпоценната ти градина.

Гейбриъл скочи в опит да спре вратите на асансьора.

- Беатриче! Чакай!

Беше твърде късно. Когато произнесе името й, вратата се затвори. Той бясно започна да натиска
копчето.
- Вече не съм Беатриче.

Когато асансьорът бавно започна да се спуска, Джулия избухна в сълзи.

Гейбриъл облегна чело и длани на студената стомана.

„Какво направих?“

Фантастичен персонаж от романа „Властелинът на пръстените“ на Дж. I’ Р. Толкин, който се

опитва да си върне вълшебния пръстен, или „Безценното“. - Б. пр.

Известен английски актьор, изпълняващ ролята на Джеймс Бонд. - Б. пр.

От англ. наранен. - Б. пр.

От „Нов живот“ на Данте, превод Калин Йорданов. - Б. р.

Шекспир, 116 сонет, превод Валери Петров. - Б. р.

Водка със сок от червена боровинка и сок от грейпфрут. - Б. р.

Уиски, портокалов и лимонов сок. - Б. пр.

От немски: Разкарай се! Изчезвай! - Б. р.

-15-

Старият мистър Кренгъл погледна през шпионката в коридора и не забеляза нищо съмнително.
Беше чул гласовете на мъж и жена, които се караха, но не можа да види никого. Дори чу име -
Беатриче. Не знаеше някой на етажа да се казва така. Сега в коридора, изглежда, нямаше никого.

По-рано тази сутрин вече му се беше наложило да излиза един път, за да върне на анонимния си
съсед погрешно доставения пред вратата му съботен вестник. Не беше абониран за него, ио тъй
като мистър Кренгъл страдаше от деменция, го беше взел п прибрал за един ден при себе си.

Леко раздразнен от нарушеното спокойствие на неделната си 1'утрин поради скандал в

коридора, старецът открехна вратата м проточи съсухрен врат. На по-малко от петдесет крачки
видя един облегнат на асансьора мъж. Раменете му се тресяха.

Мистър Кренгъл силно се смути от патетичната гледка пред еебе си и за момент остана като
хипнотизиран от нея.

Не разпозна човека и нямаше намерение да се запознава с него. Със сигурност носещият се по

боси крака из коридора на тридесетия етаж просто облечен мъж... правещ кой знае какво, не
беше от хората, с които държеше да се познава. Мъжете от неговата генерация никога не
плачеха. Разбира се, също така не си сваля-XU и чорапите по обществените коридори. Освен ако
не бяха... странни. Или живееха в Калифорния.

Мистър Кренгъл бързо се прибра, залости вратата и се обади на портиера, за да докладва, че в

коридора има някакъв ревящ и Гюс мъж, който току-що се беше скарал с жена на име Беатриче.
I ъй като вместо думата „карам се“, мистър Кренгъл използваше чумата kemfn, на идиш1 му
отне около пет минути да обясни еьщността на оплакването си. Невежеството на портиера
мистър Кренгъл отдаде на бедната и ограничена образователна система и окръжните училища
на Торонто.

***

Беше късен октомври и в Торонто беше вече студено. Джулия нямаше никаква топла дреха под
якето си, защото бе оставила противния пуловер на професор Емерсън в апартамента му.
Притиснала млътно ръце пред гърдите си, тя бавно се прибираше към къщи, бършейки от време
на време сълзи едновременно на гняв и смирение.

Хората я подминаваха със съчувствени погледи. Канадците можеха да бъдат такива - мълчаливо
състрадателни, но любезно дистанцирани. Джулия им беше благодарна за съчувствието, но още
по-благодарна им беше за това, че никой не я спря, за да я попита защо плаче - тъй като
историята й беше прекалено дълга и твърде смахната, за да бъде разказана.

Джулия никога не се питаше защо лошите неща се случват на добрите хора, тъй като отдавна
знаеше отговора: лоши неща се случваха на всички. Не че това беше извинение или оправдание
да навредиш на друго човешко същество. И все пак - всички хора споделяха страданието. Никой
не напускаше тази земя, без да пролее сълза, да почувства болка или скръб. Защо нейният живот
да е по-различен? Защо да очаква някакво специално и по-благосклон-но отношение? Дори
Майка Тереза е страдала, а е била светица.
Джулия не съжаляваше за това, че се бе погрижила за пияния професор, макар доброто й дело да
не остана ненаказано. Защото, ако човек истински вярва, че добротата никога не е напразно,
трябва да остане верен на вярата си, дори когато добротата бъде заплюта в лицето.

Срамуваше се от това, че беше толкова глупава и наивна, за да си мисли, че ще си я спомня след

пиянски гуляй и че може да се върнат до отношенията си през онази нощ в ябълковата градина.
Джулия знаеше, че се беше докоснала до една приказна, ро-мантична фантазия, без да си дава
сметка за реалния свят или за реалния Гейбриъл.

„Но това бе'реално - тръпката отпреди отново беше там. Когато ме целуна, когато ме докосваше,
електричеството още го имаше. И той трябва да го е почувствал, не беше само в моята глава. “

Джулия бързо потисна тези мисли, насилвайки се да се придържа към новата си беземерсонова
диета.

„Време е да порасна. Край на приказните светове. Освен че не си направи усилието да си те

спомни още миналия месец, сега си има и Паулина. “

Когато се върна в хобитовата си дупка, тя си взе дълъг душ. След него облече най-старата си и
мека памучна пижама, бледорозова и с картинки на гумени патета по нея. Захвърли тениската
на Гейбриъл някъде в дъното на дрешника, с надеждата, че ще си остане там. Забравена. Сгуши
се на сгъваемото си легло и силно притискайки кадифения си заек, се унесе бързо, физически и
емоционално изтощена.

Докато Джулия спеше, Гейбриъл се бореше с махмурлука и с желанието си да се удави в

бутилка уиски и никога повече да не изплува на повърхността. Не тръгна след нея. Не изтича
към стълбите, за да преодолее тридесет етажа и да я пресрещне във фоайето. 11е изчака и
асансьора, за да го вземе и да я настигне на улицата.

Не, затътри се към апартамента си и се разложи в един стол, за да се отдаде на себеотвращение

и чувството за гадене. Прокле се заради грубото си отношение към нея, не само тази сутрин, но
и на онзи първи семинар през септември. Грубостта му беше още по-осъдителна предвид факта,
че тя бе страдала мълчаливо като светица въпреки съзнанието си за това коя беше и какво
представляваше за него.

„Какможе да съм бил толкова сляп?“

Спомни си първия път, когато я видя. Беше се върнал отчаян и депресиран в Селинсгроув. Но
Бог се намеси, гениалният dues ех machma2.

Бог му изпрати ангел, за да го спаси от Ада - деликатен, тъмноок ангел, в дънки и кецове, с
красиво лице и чиста душа. Даде му утеха и надежда в мрака. Изглежда, питаеше към него
искрена обич въпреки недостатъците му.

„ Тя ме спаси. “

И сякаш това спасение не беше достатъчно, ангелът се появи за втори път, в деня, в който той
изгуби другата опора на доброто в живота си - Грейс. Ангелът седеше на семинара му по Данте,
напомняйки му за истината, красотата и доброто. А той й отговори със заяждане и заплахи да я
изключи от програмата. И накрая тази сутрин беше жесток с нея и я сравни с курва.

„Сега аз съм Ангелоебачът. Издевателствах над тъмноокия ангел. “ Гейбриъл прокле иронията
на името си3 и отиде в кухнята, за да намери отново бележката й.

Държейки красивото й, нежно послание в ръка, той се огледа в собствената си грозота - не на

тялото, а на душата. Бележката на Джулиан, а дори и украсената табла конфронтираха греха му
по един осъдителен и абсолютно безмилостен и жесток начин.

Тя нямаше как да узнае, но думите, които изрече преди около седмица, се потвърдиха. Понякога
хората, оставени сами, са в състояние да чуят собствената си себеомраза. Понякога доброто
само по себе си е в състояние да изобличи злото.

Гейбриъл изпусна бележката й на плота и покри лицето си с ръце.

***

Когато Джулия най-сетне се събуди, минаваше десет вечерта. Тя се прозя и протегна и след като
си направи една много тъжна купичка с овесени ядки и не можа да се справи дори и с една трета
от нея, реши да си провери гласовата поща.

Когато вчера отиде в жилището на Гейбриъл, тя си изключи телефона, защото очакваше

обаждане от Пол. Не беше в настроение да говори с него нито тогава, нито сега, макар да
знаеше, че вероятно би я разведрил. Просто искаше да бъде оставена на спокойствие да ближе
раните си, като дълго подритвана и захвърлена кукла.

Така че с натежало сърце тя върна съобщенията до най-старото и се намръщи, когато забеляза,

че пощата й е пълна. Това не се беше случвало досега, защото единствените хора, които й се
обаждаха, бяха баща й, Рейчъл и Пол, и обикновено съобщенията им винаги бяха кратки.

„Здравей, Джулия, аз съм. Събота вечерта е и конференцията мина добре. Имам нещо за теб от
Принстън. Не се притеснявай, малко е. Сигурно си в библиотеката и работиш. Обади ми се по-
късно... (многозначителна пауза)... липсваш ми.“

Джулия въздъхна и изтри първото съобщение от Пол.

„Хей, Джулия. Пак съм аз. Неделя сутринта е и по някое време днес трябва да съм се прибрал.
Искаш ли да се срещнем за една късна вечеря? Близо до теб има един страхотен ресторант за
суши. Обади ми се. Липсваш ми, малко Зайче. “

Джулия изтри и второто му съобщение и му написа набързо един есемес, в който му казваше, че
е хванала грип и през повечето време е спала. Ще му се обади, когато се чувства по-добре, и се
надява, че си е пристигнал благополучно. Не му каза, че й липсва.

Следващото съобщение беше от непознат местен номер.

„Джулиан... ъм, Джулия. Гейбриъл е. Аз... моля те, не затваряй. Знам, че съм последният човек,
когото би искала да чуеш, но ти се обаждам, за да ти се извиня. Всъщност стоя отпред, в дъжда.
Притеснявах се за теб и исках да проверя дали си се прибрала безпроблемно.

Иска ми се да можехме да се върнем в тази сутрин и да ти кажа, че никога през живота си не

съм виждал нещо по-красиво от теб, щастлива и танцуваща в хола ми. Че съм изключително
благодарен, че ме спаси и остана цялата нощ при мен. Че съм проклет идиот и изобщо не
заслужавам добротата ти. Знам, че те нараних, Джулия, и съжалявам.

(Дълбоко вдишване и издишване.)

Не трябваше за нищо на света да те оставям да си отидеш днес, не по този начин. Трябваше да

изтичам след теб и да те умолявам да останеш. Всичко разруших, Джулия. Всичко.

Трябваше да се унижа до това, което се опитвам да направя сега. Моля те, излез отвън и ще ти се
извиня. Или по-добре не излизай, ще хванеш пневмония. Просто излез на външната врата и ме
слушай през стъклото. Ще стоя отпред и ще те чакам. Това е мобилният ми телефон...“

Джулия изтри съобщението му, без дори да си направи труда да запази номера. Все още с
пижамата на патета, тя отвори вратата на апартамента си и прекоси коридора. Нямаше
намерение да слуша Гейбриъл, но искаше да провери дали още чакаше в студения и мрачен
дъжд.

Тя залепи нос за външната врата, замъглявайки я, и се вгледа навън в мастилената нощ. Вече не
валеше. И не се забелязваше никакъв професор. Почуди се колко ли дълго е чакал. И дали е
дошъл до тук без чадър. Гърбът й се стегна и тя си каза, че не й пука.

„Нека хване пневмония. Пада му се. “

Преди да се обърне и да се прибере, забеляза внушителен букет лилави зюмбюли, облегнати на

едно от стъпалата пред вратата. Имаше голяма розова панделка, по средата към която бе
прикрепена стандартна картичка с името й.

„О, наистина ли, професор Емерсън? Не знаех, че има и специални готови картички, „за
момичето/студентката, която прокудих, след като й казах, че искам да съм мил с нея, пък после
повърнах върху й...“

Джулия се врътна на пети и се върна в апартамента, като мърмореше и клатеше глава.

Тя се сви на леглото с лаптопа си в скута, за да провери в интернет дали Гейбриъл (или

флористката) не й изпраща скрито послание, избирайки именно лилави зюмбюли. В един
градинарски сайт тя прочете следното: Лилавите зюмбюли символизират тъга, молба за прошка
или извинение.

„Даа... Е, ако не се държа като същински задник с мен, Гейбриъл, нямаше да ти се налага да ми
купуваш зюмбюли, с които да молиш за прошка. Глупак. “

Все още клатейки глава от раздразнение, Джулия остави лаптопа настрана и провери
последното си съобщение от гласовата поща. Беше от Гейбриъл, отпреди няколко минути.

„Джулия, исках да ти кажа това лично, но не мога да чакам. Не мога да чакам.

Не те нарекох курва тази сутрин. Кълна се! Беше ужасно сравнение и не трябваше да го
използвам, но не те нарекох курва. Просто не исках да те виждам на колене. Това наистина... ме
разстройва. Всеки път. Би трябвало да бъдеш почитана, обожавана, достойна. Никога на колене.
Никога на колене, Джулия, пред никого. Независимо от това какво си мислиш за мен, това е
истината.

Трябваше веднага да ти се извиня за това, което ти е казала Паулина. Тъкмо й се накарах и тя ме

помоли да ти предам извиненията си. Съжалява. Ние двамата имаме... ъм... (покашляне)...
сложно е. Вероятно можеш да си представиш защо е предположила това. Дължи се само на мен
и предишното ми... ъм... поведение и няма нищо общо с теб самата. Наистина съжалявам, че те е
обидила. Обещавам ти, че това няма да се повтори.

Благодаря ти, че си ми направила закуска тази сутрин. Ъм... (много дълга пауза) виждайки онази
табла, това наистина ми подейства много силно. Не мога да го изразя с думи. Джулия, никой
никога не е правил нещо такова за мен досега. Никой. Нито Грейс, нито някой приятел или
любовница, никой. Аз... ти беше с мен добра, мила и грижовна. А аз бях единствено жесток и
себичен. (Покашляне...)

(С дрезгав глас) Моля те, Джулия, трябва да поговорим за бележката ти. Държа я в ръката си и
не ще я пусна. Но има някои неща, които трябва да ти обясня, сериозни неща, за които не ми
еудобно да говоря по телефона. Съжалявам за случилото се тази сутрин. Аз съм виновен за
всичко и ми се иска да го поправя. Моля те, кажи ми само как да го направя. Обади ми се. “

Джулия отново изтри съобщението му и отново не запази номера му. Тя си изключи телефона и
го остави заедно с лаптопа на масичката. После се върна в леглото, опитвайки се да изключи
тъжния и измъчен глас на Гейбриъл от съзнанието си.

На следващия и по-следващия ден, Джулия не излезе от апартамента си. Всъщност прекара

времето си с различни пижами, опитвайки се да се отвлече със силна музика и романите на
Алек-зандър Маккол Смит. Единбургските му истории бяха любимите й, защото бяха забавни,
леко мистериозни и остроумни. В тях намираше утеха за душата си. Разказите предизвикваха у
нея глад за разни шотландски неща като овесена каша, бисквити „Уоу-кърс“ и кашкавал (е, не
задължително в тази последователност).

Въпреки разтърсващото преживяване с Гейбриъл и нощта, прекарана в обятията му, тя бе

решена повече от всякога да не му позволи да я пречупи. Вече бе пречупвана веднъж, той го бе
направил. И се закле в сърцето си никога на никого да не позволи да пречупи духа й.

Така че взе следните три решения:

Първо, нямаше да се отпише от класа на Емерсън, защото семинарът по Данте й трябваше, за да

докаже компетентността си.

Второ, нямаше да напусне университета и да се върне в Селинсгроув като страхливка.

Трето, възможно най-бързо щеше да си намери друг ръководител на дипломната работа и да

уреди формалностите зад гърба на Емерсън.
Около полунощ във вторник тя най-накрая си включи телефона, за да си провери съобщенията.
Пощата й отново беше пъл-на. Джулия обърна театрално очи, когато забеляза без особена
изненада, че първото съобщение беше от Гейбриъл. Пристигнало понеделник сутринта.

,,Джулиан... вчера оставих нещо за теб на стълбите пред входната врата. Видя ли го? Прочете ли
картичката? Моля те, прочети я.

Между другото, трябваше да се обадя на Пол Норис, за да взема телефона ти от него. Под
предлог, че трябва да говоря с теб във връзка с темата ти, в случай че те попита.

Знаеш ли, че си забрави айпода? Слушах го. Изненадах се, когато разбрах, че харесваш Arcade
Fire. Слушах Intervention, макар че още повече ме изненада фактът, че някой толкова ведър и
лъчезарен човек като теб би слушал толкова трагична песен. Бих искал да ти върна лично
айпода.

Бих искал да ми говориш, да ми крещиш, да ме проклинаш, да хвърляш неща по мен, в лицето

ми. Каквото и да е, само не и да мълчиш, Джулиан, моля те. (Дълга въздишка...) Единственото,
което искам, са само няколко минути от времето ти. Обади ми се. “ Джулия изтри и това
съобщение и бързо се отправи по шотландската си карирана памучна пижама към външната
врата. Тя взе картичката, която беше прикрепена към букета, разкъса я на парченца и ги хвърли
през парапета на тревата. Взе и вече повехналите зюмбюли и хвърли и тях на същото място.

След като се успокои, тя прослуша и следващото съобщение от Гейбриъл, което беше от този
следобед.

„Джулиан, знаеш ли, че Рейчъл е на някакъв забравен от бога канадски остров? Без достъп до
интернет и обхват за телефон? Трябваше да се обадя на Ричард, след като толкова
продължително не отговори на обажданията ми. Опитах се да се свържа с нея, за да се свърже тя
с теб, след като отказваш да отговаряш на съобщенията ми.

Притеснявам се за теб, поразпитах наоколо и дори Пол не те е виждал от дни. Ще ти изпратя и

имейл, но ще е формален, защото от университета имат достъп до пощата ми. Надявам се, че ще
чуеш това съобщение, преди да го прочетеш, иначе сигурно отново ще си мислиш, че се държа
като задник с теб. Но не го правя. Просто трябваше да звуча като в официално писмо. Ако
решиш да ми отговаряш, имай предвид, че всеки от администрацията може да го прочете. Така
че, моля те, внимавай какво пишеш.

Ще се видим утре на семинара. Ако не дойдеш, ще се обадя на баща ти и ще го помоля да те

открие. Вероятно си в автобуса на път за Селинсгроув. Обади ми се, моля те. Трябва да се
въздържам от това да идвам всеки ден от неделя насам.

(Дълга пауза...) Просто искам да знам, че си добре. Само две думи, Джулия. Просто ми напиши
две думи, за да ми кажеш, че си добре. Това е единственото, за което те моля. “

Джулия веднага включи компютъра си и провери университетския си акаунт. Там, като някаква
мръсна бомба висеше следното съобщение от проф. Гейбриъл О. Емерсън:

Скъпа мис Мичел,

Трябва да говоря с вас по един относително спешен въпрос.

Моля, свържете се с мен възможно най-бързо. Може да ме откриете на следния номер:

Поздрави,

Проф. Гейбриъл О. Емерсън Професорат

Катедра по Италианистика/

Център Медиавистика Университет Торонто

Без да се замисли, Джулия изтри мейла му и бързо написа есемес на Пол, в който му казваше, че
е много болна и няма да присъства на семинара на професор Емерсън утре следобед и го
молеше да му предаде тази информация. Благодари на Пол за няколкото мейла, извини се, че не
е могла да им отговори по-рано, и го попита дали иска да я придружи в Кралския музей на
Онта-рио, за да видят гостуващата изложба на флорентинско изкуство, когато се възстанови от
болестта.

На следващия ден Джулия прекара по-голямата част от следобеда в съчинение на имейл до

професор Дженифър Леминг от катедрата по Философия. Професор Леминг беше специалист
по Тома Аквински, но се интересуваше и от Данте. Макар че Джулия не я познаваше лично, Пол
беше карал курс при нея и много я харесваше. Била млада, забавна и много отворена към
студентите си, пълна противоположност на професор Емерсън. Джулия се надяваше професор
Леминг да обмисли молбата й да стане ръководител на дипломната й работа и изрази надеждата
си на няколко пъти в писмото си.

Искаше й се да се консултира с Пол за тази промяна, да й даде някакъв съвет, но не можеше.

Щеше да си помисли, че професор Емерсън й е отказал и щеше да влезе в конфликт с него. Така
че изпрати писмото на професор Леминг с надеждата за бърз и благосклонен отговор.

По-късно вечерта тя отново провери гласовата си поща и там отново я чакаше съобщение от
Гейбриъл.

„Джулиан, сряда вечврта е. Липсваше ми на семинара. Осветяваш пространството, знаеш ли?

Просто с присъствието си. Съжалявам, че не съм ти го казвал досега.

Пол ми предаде, че си болна. Да ти донеса ли една пилешка супа? Сладолед? Портокалов сок?
Мога да ги поръчам отнякъде, няма да е необходимо да ме виждаш. Моля те, позволи ми да ти
помогна. Чувствам се ужасно, като знам, че си седиш сама и болна вкъщи и не мога по никакъв
начин да се погрижа за теб.

Поне знам, че си на сигурно място, а не в някой автобус кой знае къде. (Пауза, покашляне.)

Спомням си как те целунах и ти ми отвърна. И ти ме целуна, Джулия, знам това. Не го ли усети

и ти? Между нас има нещо. Или поне имаше.

Моля те, имам нужда да поговорим. Не можеш да очакваш да разкрия истинската ти същност и
да не ми дадеш шанс да говорим за това. Трябва да ти обясня няколко неща. Даже повече от
няколко, става ли? Единственото, което искам, е един разговор. Мисля, че ми го дължиш. “

Тонът в гласа на Гейбриъл ставаше все по-отчаян. Джулия изключи телефона си, потискайки
присъщата си състрадател-ност. Знаеше, че от университета имаха достъп до имейла му, но не й
пукаше. Съобщенията му трябваше да спрат, иначе, докато той продължаваше да я притеснява,
самата тя нямаше да може да се придвижи напред. А и не изглеждаше скоро да се предаде от
само себе си.

Така че Джулия му написа имейл, влагайки във всяка дума цялата си болка и гняв, и го изпрати
на служебния му адрес.

Д-р Емерсън,

Спрете да ме тормозите.

Не ви искам повече. Не искам и да ви знам дори. Ако не ме оставите на мира, ще съм принудена
да заведа оплакване за тормоз срещу вас. А ако се обадите на баща ми, просто ще го направя.
Моментално.

Ако си мислите, че нещо толкова маловажно ще ме накара да се откажа от курса, тогава много
грешите. Имам нужда от нов ръководител на дипломната ми работа, а не от билет за къщи.

Поздрави,

Мис Джулия X. Мичел

студентка от Нисък Ранг,

На колене по-често от среднокласна курва

P.S. Следващата седмица ще върна стипендията на М.П. Емерсън.

Поздравления, професор Абелар. Никой не ме е карал да се чувствам по-евтина от теб тази

неделна сутрин.

Джулия натисна бутона за изпращане, без да прочете писмото за грешки, и в революционен

порив след две текили си пусна All the pretty faces на The Killers. Силно. Да се повтаря.

Това беше мигът на Бриджит Джоунс.

Джулия грабна четката си за коса от банята и започна да пее на нея сякаш на микрофон и да
танцува из апартамента си в па-мучната си, този път на пингвини, пижама. Изглеждаше повече
от смешно. Но се чувстваше странно... опасна, дръзка и непокорна.

В дните след гневния й имейл настъпи затишие от страна на професор Емерсън. Някак всеки
ден очакваше да чуе нещо от него, но нямаше нищо. До следващия вторник, когато получи още
едно гласово съобщение.

„Джулиан, ядосана си и наранена - разбирам това. Но не позволявай гневът ти да те възпре от

това да задържиш нещо, което си заслужила, ти си най-добрата кандидатка за тазго-дишната
магистърска програма.

Моля те да не се лишаваш от пари, които би могла да използваш, за да се прибереш у дома и да

видиш баща си само защото се държах като задник.

Съжалявам, че съм те накарал да се почувстваш евтина. Сигурен съм, че наричайки ме Абелар,

не си искала да ми направиш комплимент. Но Абелар наистина го е било грижа за Елоиз и мен
ме е грижа за теб. В този смисъл си приличаме. Той също я е наранил, както и аз теб. Но той
дълбоко е съжалявал за стореното. Чела ли си писмата му до нея? Прочети шестото му писмо и
си помисли дали сравнението ти между него... и мен е вярно.

Стипендията досега не е изплащана, защото не бях намерил никой, достатъчно специален и

подходящ за нея, докато не открих теб. Ако я върнеш, парите просто ще си седят в банката на
фондацията и няма да служат на никого. Няма да разреша на никого да ги използва, защото
парите са твои.

Опитвах се да направя нещо добро от злото. Но се провалих в това, както и във всичко останало.
Всичко, до което се докосна, се осквернява или руши...(Дълга пауза.)

Едно нещо мога да направя за теб, и то е да ти намеря друг ръководител. Професор Кейтрин
Пиктън ми е приятелка, и въпреки че се е пенсионирала, се съгласи да се срещнете и да
обсъдите възможността да ръководи работата ти. Това би била ог-ромна възможност за теб, в
много отношения. Помоли ме да се свържеш директно с нея чрез имейла й, колкото е възможно
по-скоро на следния адрес, k_picton@utoronto.ca.

Знам, че официално е твърде късно да се откажеш от курса ми, но съм сигурен, че го искаш. Ще
попитам една колежка дали би се съгласила да проведе лекции с теб, за да събереш дос-татъчно
знания, за да се дипломираш, дори и да не идваш на моя семинар. Ще подпиша формуляра и ще
го уредя с управата. Просто кажи на Пол какво искаш да правиш и го помоли да ми предаде.
Знам, че не искаш да говориш с мен.

(Покашляне) Пол е добро момче.

(Сумтене) Audentes Fortuna iuvat.

(Пауза. Гласът пада почти до шепот.) Съжалявам, че вече не искаш да ме познаваш. Ще

прекарам живота си в съжаление, че пропуснах и втория си шанс да те позная. И винаги ще
чувствам твоята липса.

Но повече няма да те притеснявам. (Покашляне, двойно.)

Сбогом, Джулиан. (Дълга, дълга пауза, преди Гейбриъл най-накрая да затвори.) “

Джулия се слиса. Седна с отворена уста и телефон в ръка в опит да осмисли съобщението му.
Прослуша го отново и отново, вниквайки в думите му, но единственото, на което веднага
повярва, бе цитатът от Вергилий „Съдбата обича смелите“.
Само професорът можеше да използва извинително гласово съобщение като повод да парадира с
академичните си познания и да даде на Джулия спонтанна лекция върху Пиер Абелар. Джулия
се поддаде на раздразнението си, решавайки да не следва съвета му да прочете въпросните
писма.

Вместо това насочи вниманието си към по-интересната част на писмото му, тази, в която
споменаваше Кейтрин Пиктън.

Професор Пиктън беше една седемдесетгодишна, завършила Оксфорд, специалистка по Данте,

която беше преподавала и Кеймбридж и Иейл, преди да бъде подмамена в университета в
Торонто с предложението да стане шеф на катедрата по Итали-анистика. Знаеше се, че е строга,
взискателна и изрядна, и по еру-дираност си съперничеше с Марк Муса4. Джулия беше наясно,
че академичната й кариера щеше сериозно да се облагодетелства, пко успееше да защити
дипломна работа под нейно ръководство. 11рофесор Пиктън можеше да я изпрати навсякъде за
докторантура - Оксфорд, Кеймбридж, Харвард...

Гейбриъл й предлагаше най-голямата възможност за кариера н живота й - като подарък с

огромна, ярка панделка - възможност, далеч по-ценна от кожена чанта или стипендия. Но какво
се криеше зад този подарък?

„Изкупление, помисли си Джулия. Опитва се да поправи всяка своя грешка спрямо мен. “

Гейбриъл беше помолил професор Кейтрин Пиктън да му направи услуга за Джулия. Заслужили
професори рядко, ако изобщо ръководеха даже докторантури, камо ли магистърски дипломни
работи. Ставаше дума за огромна услуга, с която Гейбри-ьл изчерпваше всичките си аса пред
професорката.

„Само заради мен. “

След като обмисли тази възможност свише, Джулия изчисти нсички мисли от ума си, за да се
концентрира изцяло и само върху един-единствен въпрос, който изпълни сърцето й със срам и
страх.

„Гейбриъл ми казва сбогом?“

Тя прослуша съобщението му поне още три пъти и себеукоря-найки се до невъзможност, плака,

докато не заспа. Защото въпреки цялото си пренебрежение в себе си таеше пламък, който
разпознаваше принадлежността си към Гейбриъл. И този пламък не можеше да бъде заличен,
освен ако не заличеше част от себе си.

Рано на следващата сутрин тя се обади на Пол и поиска да се срещнат преди семинара на

Емерсън. Надяваше се да й каже, че Емерсън се е разболял или мистериозно е зачезнал в
Англия, или с хванал свински грип и е отменил часовете до края на семестъра. За съжаление не
беше се случило нищо подобно.

Джулия реши, че ще продължи да посещава курса по Данте, в случай че той не успее да й

намери лекции за заместител. Всъщност, ако професор Пиктън се съгласеше да й стане
ръководител, можеше да толерира присъствието си на семинара през останалите пет седмици от
семестъра. Така че този следобед, преди да се срещне с Пол, тя отиде в катедрата, за да си
провери пощата.

В нея тя намери един загадъчен, голям, омекотен пакет, на който не беше написано нито
нейното име, нито това на подателя. Също така нямаше марки.

Тя го отвори набързо и това, което намери в него, я шашар-диса. Вътре като гарванови пера се
беше приютил един черен дантелен сутиен. Нейният черен дантелен сутиен. Нейният черен
дантелен сутиен, който за нещастие беше забравила върху сушилнята на Гейбриъл.

„ Това копеле. “

Джулия толкова се ядоса, че цялото й тяло се разтресе. Как смее да й го върне в пощенската
кутия? Всеки, всеки би могъл да е до нея в момента, в който отваряше пакета. „Да ме унижи ли
иска? Или си мисли, че е забавно? "(Джулия не забеляза, че айподът й също е там.)

- Здравей, прелестна!

Тя изпищя и отскочи почти крачка назад.

- Уха, не исках да те изплаша.

Тя погледна към тъмните и добри очи на Пол, който гледаше с объркано изражение. Той посочи
към пакета с все още вдигнати ръце.

- Скоклива си днес. Какво е това?

- Нищо важно.

Тя мушна пакета в новата си L.L. Bean раница и се насили да се усмихне.

- Готов ли си за семинара на Емерсън? Мисля, че днес ще си заслужава.

- Не мисля. В отвратително настроение е. Трябва да те предупредя да не го закачаш, от две

седмици не е на себе си.

Пол придоби сериозно изражение.

- Не искам да се повтори същото като последния път, когато беше в такова състояние.

Джулия отметна коса и се ухили. „Всъщност трябва да кажеш на Емерсън да не се закача с мен.
Супергневна съм, имам черен сутиен и нося прашки. Той е този, който може да загази, не аз. “

- Много се радвам, че си по-добре. Наистина се бях притеснил за теб.

Пол взе ръката й в своята, разтвори пръстите й и сложи нещо студено в дланта й. После ги
затвори и нежно я стисна. Джулия отвори длан и видя, че това, което й беше дал Пол, бе един
красив сребрист ключодържател, от който като махало висеше начална-та буква на името му.
- Сега не казвай, моля те, че няма да го приемеш. Знам, че нямаш добър ключодържател, а и
исках да знаеш, че си мислех за I еб, докато ме нямаше. Така че, моля те, не ми го връщай.

Бузите на Джулия се обагриха в розово.

- Няма да го върна - каза тя. - Не искам да съм от хората, които заплюват добротата в лицето.
Знам какво е.

Тя бързо се огледа наоколо, за да се увери, че с Пол са сами.

- Благодаря ти, Пол. Липсваше ми.

Приближи се до него и колебливо го прегърна и притисна бу-ia към копчетата на ризата му,
стискайки в ръка ключодържателя.

- Благодаря! - въздъхна тя, когато дългите му мускулести ръце я обгърнаха.

Той приближи устни към главата й и предпазливо ги притисна към косата й.

- Пак заповядай, Заек.

Съвсем незабелязано въпросният темпераментен синеок специалист по Данте тъкмо излизаше

от вратата, любопитен да разбере дали въпросният пакет бе стигнал до въпросния си
притежател. Когато пред себе си видя прегърнатата двойка, замръзна.

„Ангелоебачът е на ход. “

- Но кой е заплювал добротата ти? - попита Пол, без да е наясно за присъствието на дракона зад
себе, тихо бълващ огън.

Джулия не отговори и несъзнателно се притисна по-силно към него.

- Кажи ми, Заек, и ще му дам да се разбере. Или ще й дам... Който и да е.

Устните на Пол се движеха по косата й, докато говореше.

- Знаеш, че си специална за мен, нали? Ако някога имаш нужда от нещо, само ми кажи. Каквото
и да е то. Окей?

Тя въздъхна в гърдите му.

- Знам.

Синеокият дракон се обърна на пети и рязко си тръгна, мърморейки проклятия за „Заекоебачи“,

докато се отдалечаваше по коридора.

Джулия първа се отдръпна.

- Благодаря ти, Пол. И благодаря за това.

Тя вдигна нагоре ключодържателя и се усмихна.

„Мога вечно да гледам тази усмивка“, помисли си той.

- За теб винаги. С удоволствие.

Малко след това те влязоха в семинарната зала. Джулия упорито отбягваше погледа на
Гейбриъл и тихо се смееше на една от шегите на Пол. Той фамилиарно положи ръка на талията
й, докато я насочваше към местата им. Отпред в залата Гейбриъл стисна с дългите си пръсти
ръба на катедрата и не го пусна.

„Долу ръцете от нея, Заекоебач. “

Професорът се беше втренчил враждебно в Пол, докато вниманието му не бе отвлечено от

новата раница на Джулия. Зачуди се как е успяла толкова ефективно да я възкреси от
предишното й плачевно състояние и защо не носеше тази, която й бе подарил? Мисълта започна
да го гризе.

„Дали Рейчъл ней е казала, че е от мен?“

Той лекичко се заигра с папийонката си, за да привлече умишлено внимание към нея. Носеше я
като знак за себеизтезание. Носеше я, за да привлече нейното внимание. Но тя не изглеждаше да
го забелязва, защото изобщо не гледаше към него. Вместо това си шушукаше и се смееше с Пол,
тъмната й коса беше спусната, бузите й - румени, устните й... Джулия бе по-красива отколкото в
спомените му.

- Мис Мичел, моля, трябва да говоря с вас след семинара.

Гейбриъл се усмихна в нейна посока, погледна надолу към

лъскавите си обувки и зашава с крак. Тъкмо се приготви да започне семинара, когато тънък, но
твърд глас, идващ от дъното на залата, го прекъсна.

- Съжалявам, професоре. Не мога. След занятията имам важен ангажимент, който не може да
бъде отложен.

Джулия смигна на Пол.

Гейбриъл бавно изправи глава и погледна към нея. Десет студенти едновременно си поеха дъх и
се размърдаха по столовете си, страхувайки се, че той може да избухне или от очите му да
изхвърчат ножове и да ги изкормят. Тя го провокираше. И той го знаеше. Тонът й, физическата
близост до Пол, начинът, по който отметна коса с една ръка зад рамото си...

За миг Гейбриъл бе отвлечен от извивката на шията й, нежната й кожа, уханието на ванилия,

което достигна до него, може би от спомените му.

Той искаше да каже нещо, да настоява тя да говори с него, но знаеше, че не може. Ако сега си
изпуснеше нервите, щеше още повече да я отблъсне и напълно да я загуби. Не можеше да го
допусне.
Гейбриъл премигна. Бързо.

- Разбира се, мис Мичел. Случват се такива неща. Моля, пишете ми тогава по имейла, за да
уговорим среща.

Насили се да се усмихне, но откри, че не може, само половината от устата му щеше да се извие

и да изглежда като парализиран.

Джулия се обърна към него с празен поглед. Не се изчерви. 11е премигна. Сякаш гледаше... в
нищото.

Гейбриъл забеляза изражението й, което досега не беше виждал, и изпадна в паника.

„Опитвам се да съм мил с нея, а тя ме гледа, все едно ме няма. Толкова ли е учудващо, че мога и
да съм сърдечен? Че мога да си сдържам нервите? “

Пол пъхна ръка под чина и бързо, но леко стисна Джулия за лакътя. Допирът му я разсея и тя
погледна към него. Той поклати глава, а очите му се стрелнаха към предната част на залата и
отново към нея.

Изглежда, изчезна от унеса си.

- Разбира се, професоре. Някой друг път.

За щастие наведе поглед и зачака семинарът да започне.

Умът на Гейбриъл препускаше. Ако не успееше да говори с нея днес, щеше да чака още дни или
седмици за обяснение. Не можеше да чака толкова дълго. Раздялата го разяждаше отвътре.
Колкото по-дълго чакаше, толкова по-малко възприемчива за неговото обяснение щеше да е тя.
Трябваше да направи нещо. Трябваше да намери някакъв начин да говори с нея. Сега.

- Ъм, реших вместо обичайния семинар днес да изнеса лекция. Ще говоря за връзката на Данте и
Беатриче. В частност, какво се е случило, когато Данте среща за втори път Беатриче и тя го
отблъсква.

Джулия потисна възгласа си и го погледна ужасена.

- Съжалявам, че се налага да правя това - започна той със смирен тон, - но бях оставен без право
на избор. Случи се недоразумение, което трябва да бъде изяснено, преди да е станало късно.

Очите им се срещнаха за няколко секунди, а после той наведе поглед към записките си. Разбира
се, те не можеха да му послужат за предстоящата лекция.

Сърцето на Джулия заби учестено.

„О, не. Той не би...“

Гейбриъл си пое дълбоко дъх и започна.

„Беатриче въплъщава много важни аспекти за Данте. Преди всичко е идеал за жена и
женственост. Беатриче е красива. Интелигентна и очарователна. Притежава всички черти,
характерни за идеалната жена, според Данте.

За пръв път я среща, когато и двамата са много млади, твърде млади за каквато и да е връзка. За
да не опетнят любовта си, поради каквито и да било вследствие на това социални и прозаични
проблеми, Данте избира да я почита и обожава, но от дистанция, заради възрастта и липсата й
на опит.

Времето минава. Той отново я среща. Тя се е превърнала в талантлива млада девойка, дори е
още по-способна и красива. Сега чувствата му към нея са много по-силни, въпреки че е женен за
друга. Той изразява обичта си към Беатриче в поезия и й посвещава няколко сонета, нещо, което
не прави за съпругата си.

Реално Данте не познава Беатриче. Били са в контакт съвсем за кратко. Въпреки това я
боготвори отдалеч. След като тя, на двадесет и четири годишна възраст умира, той я възпява в
творбите си.

В „Божествена комедия“, най-известната му творба, Беатриче уговаря Вергилий да преведе

Данте през ада, защото тя, като обитател на рая, не може да слезе в подземния свят, за да го
спаси. След като Вергилий успешно и сигурно го превежда през ада, тя се присъединява към
любимия си и го развежда из чистилището и рая.

В днешната си лекция бих искал да поставя следния въпрос: Къде е била Беатриче и какво е
правила между двете си срещи с Данте?

Той я чака с години. Тя е знаела къде живее. Познавала е семейството му; била е в приятелски,
дори изключително приятелски взаимоотношения с членовете му. Ако се е интересувала от
Данте, защо не му е писала? Защо не е направила опит да се свърже с него? Мисля, че отговорът
е очевиден: връзката им е била изцяло едностранна. Данте е мислел за нея, а Беатриче ни най-
малко не я е било грижа за Данте.“

Джулия едва не падна от стола.

Всички останали студенти следяха лекцията му и прилежно си водеха записки. Всички, с

изключение на Джулия, Пол и Криста, които познаваха Данте и не намираха нещо ново в
лекцията му освен последния параграф, който нямаше абсолютно нищо общо с Данте Алигиери
и Беатриче Портинари.

Очите му се заковаха в Джулия и се задържаха малко повече там, преди да се обърнат към
Криста. Гейбриъл чаровно й се усмихна. Джулия се вбеси. Направи го нарочно - нарочно
погледна нея, а после фокусира вниманието си върху Криста-Ам-гъл, просто за да й покаже
колко лесно би могъл да я замени.

„Добре. Щом иска да си играе на ревност, така да бъде. “

Джулия започна да тупка с химикалка по тетрадката си дос-гатъчно силно, за да пречи. Когато

присвитите очи на Гейбриъл се огледаха за шума и се спряха на лявата й ръка, с дясната си тя
хвана ръката на Пол и я стисна. Той се обърна към нея с разтапяща усмивка и тя му отвърна с
премрежен поглед. После му се усмихна с най-прекрасната и сладка усмивка, която можеше да
докара.

Едно полуръмжене, полупокашляне от предната част на залата накара Пол да отмести очи от
Джулия и да погледне право към разгневеното лице на професор Емерсън. Пол веднага измъкна
ръката си изпод тази на Джулия.

Подсмихвайки се самодоволно, Гейбриъл започна да пише по дъската. Няколко от студентите

му се смаяха от това, което прочетоха.

В реалния си живот Беатриче с радост е оставила Данте в ада, защото така ней се е налагало да
спазва обещанието си.

Джулия беше последната, която погледна към дъската, защото все още бе заета да се цупи на
това, което тъкмо се беше случило. В момента, в който го направи, Гейбриъл вече се облягаше
на дъската със скръстени ръце и много самодоволно изражение на лицето. Точно тогава Джулия
реши, дори и с риск да бъде изгонена, да изтрие самодоволното изражение от лицето му. На
секундата.

Тя вдигна ръка и зачака, докато той не я посочи.

- Това наистина е арогантно и себично, професоре.

Пол сключи пръсти около ръката й и я подръпна.

- Луда ли си? - прошепна той.

Джулия го игнорира и продължи:

- Защо да се обвинява Беатриче? Та самата тя е жертвата във всичко това. Данте я е срещнал,
когато тя още не е била пълнолетна. За тях е било невъзможно да са заедно, освен ако той не е
бил педофил. Да не би да ни казвате, че Данте е педофил, професоре?

Една от студентките ахна.

Гейбриъл се намръщи.

- Разбира се, че не! Той наистина я обича и тази обич не избледнява дори и по време на
раздялата им. Ако тя някога бе имала смелостта да го попита, той щеше да й го каже. Просто и
ясно.

Джулия наклони глава на една страна и присви очи.

- Това е малко трудно за вярване. Всичко в по-нататъшния живот на Данте, изглежда, се върти
около плътските наслади. Той не може да се свърже по друг начин с жена. И със сигурност не си
седи петък и събота вечер самичък у дома, чакайки Беатриче. Така че по-скоро него не го е било
грижа за нея.
Лицето на Гейбриъл се насити в червено, той отпусна ръце и пристъпи крачка към нея.

- Той е мъж, в края на краищата, и има нужда от... ъъ... компания. И ако трябва да звучи по-
приемливо, тези жени са били просто приятелки в нужда. Нищо повече. Влечението му към
Беатриче е безсъмнено. Той просто се отчая от това да я чака, след като беше ясно, че никога
повече не ще я види. И то по нейна вина, не по негова.

Джулия се усмихна сладко, приготвяйки ножа си.

- Наричате това обич, професоре? Аз бих казала, че е об-ратното. И с какво са помагали тези
така наречени приятелки, професоре? Ммм? Не са били приятелки, били са тазови служителки.
Не би ли искал приятелят за приятеля си да води добър живот? Щастлив живот? А не да се
отдава на мимолетни плътски удоволствия като дърт похотлив сексуален маниак?

Джулия забеляза Гейбриъл да трепва, но игнорира реакцията му и продължи да забива.

- Знае се, че флиртовете на Данте били анонимни и преходни. Имал е склонност да си хваща
жени от пазара за месо, доколкото знам, и когато е приключвал с тях, просто ги е захвърлял.
Това не е в съзвучие с влечението му към Беатриче. Да не споменавам и факта, че е имал
любовница на име Паулина.

На секундата десет чифта очи се обърнаха с любопитство към Джулия. Тя се изчерви силно, но
продължи леко смутено.

- Аз... намерих нещо от една жена от Филаделфия, която е намерила доказателства,

потвърждаващи връзката им. Ако Беатриче е отблъснала Данте при втората им среща и го е
разлюби-ла, то това е било оправдано. Данте се бил превърнал в себичен, жесток и арогантен
тип, който използвал жените като играчки за собствено забавление.

В този момент Пол и Криста едновременно се зачудиха как-но, по дяволите, току-що се случи
със семинара по Данте, защото никой от двамата не знаеше нищо за съществуването на такава
специалистка от Филаделфия или за любовница на име Паулина. И си помислиха, че отсега
нататък ще трябва да прекарат повече време в библиотеката.

Гейбриъл погледна към дъното на залата.

- Мисля, че съм донякъде запознат с жената, за която говорите, но тя не е от Филаделфия, а

произхожда от някакво неизвестно село в провинцията на Пенсилвания. Освен това тя не е
сведуща по въпроса, тъй че е по-добре да се въздържи от заключения.

Бузите на Джулия пламнаха.

- Това е неуместно възражение. Месторождението й не подронва правдоподобността на

твърденията й. Данте и родът му също са били от подобно неизвестно селище, не че Данте
някога би го признал.

Раменете на Гейбриъл леко се разтърсиха от усилието да се контролира.

- Трудно бих нарекъл Флоренция в XIV в. неизвестно селище. И с уважение към любовницата,
това е просто едно нелепо изследване. Дори ще отида по-далеч. Главата на въпросната
специалистка е пълна с ужасни измишльотини и няма и следа от доказателство за твърденията
си.

- Не бих отхвърлила доказателствата й с такава лека ръка, професоре, освен ако не сте готов да
дискутирате в детайл. А и вие не сте се аргументирали, след като я нападате така оскърбително
- парира тя, повдигайки вежда и леко треперейки.

Пол хвана ръката й изпод масата и я стисна.

- Спри - прошепна той толкова тихо, че само тя да го чуе. -Веднага.

Лицето на Гейбриъл отново почервеня и той започна да диша през уста.

- Ако тази жена е искала да узнае колко искрени са били чувствата на Данте към Беатриче, ще е
знаела и къде да намери отговора. Тогава не би си отваряла устата за неща, за които не знае
абсолютно нищо. И да превръща Данте и Беатриче в посмешища. Публично.

Криста погледна от професора към Джулия и обратно. Нещо не беше както трябва. Нещо
определено не беше наред, но не схващаше какво точно. И реши да разбере.

Гейбриъл се обърна с гръб и започна да пише по дъската в опит да се успокои:

За Данте това е било сън.

- От начина, по който Данте описва първата си среща с Беатриче, може да се заключи, че сякаш
разказва за сън. По различни... ъъ... лични причини той не вярва на сетивата си. Всъщност една
от теориите гласи, че Данте е мислел Беатриче за ангел.

По-късно, при втората им среща след години Беатриче надменно си мисли, че Данте трябва да
си спомня всичко оттогава и използва това срещу него, без да му даде шанс да й обясни. Ло-
гично е, че ако той е мислел Беатриче за ангел, е нямало как да се надява, че тя ще се върне.
Данте би й обяснил всичко това, ако тя не го е била отблъснала, преди да има възможността да
го направи. Така че, още веднъж, липсата на яснота по този въпрос е нейна вина, не негова.

Ръката на Криста се изстреля нагоре и Гейбриъл неохотно кимна към нея, напрягайки се от
очакването на това, което тя се готвеше да каже.

Но Джулия заговори първа:

- Дискусията върху първата им среща, сънувана или не, е очевидно ирелевантна, след като
Данте я е познал при втората им среща. Така че, защо се е преструвал, че не я е познал?

- Не се е преструвал. Изглеждала му е позната, но е била пораснала, бил е объркан и разстроен

поради други случки в живота си.

Гласът на Гейбриъл прозвуча огорчено.

- Сигурна съм, че се е успокоявал с това, за да може да спи спокойно през нощите, в които не е
бил на алкохолни гуляи и по-хождения из лобитата на Флоренция.

- Джулия, достатъчно - каза Пол, вече не шепнейки.

Криста се приготви да каже нещо, но Гейбриъл я възпря е

жест да замълчи.

- Това няма нищо общо!

Той бързо вдиша и издиша в опит да контролира емоциите си. Понижи глас и се вгледа само в
нея, без да обръща внимание ма Пол, който се опита да застане така, че да е между Джулия и
професора, ако се наложеше.

- Никога ли не сте се чувствали самотна, мис Мичел? Никога ли не сте копнели за компания,
дори и просто физическа и мимолетна? Понякога това е единственото, което човек може да
намери. Така че я приема и е благодарен за нея, възприемайки я I акава, каквато е, защото няма
друг избор. Вместо да сте толкова високомерна и осъдителна спрямо поведението на Данте, би
трябвало да се опитате да проявите малко състрадание.

Гейбриъл рязко замълча, след като се усети, че е казал много повече, отколкото е възнамерявал.
Джулия хладно го изгледа и зачака да продължи.

- Данте бил преследван от спомена за Беатриче и това влошило нещата, вместо да му помогне,
тъй като никоя друга не можела да се сравнява с нея. Никоя друга не била достатъчно красива,
достатъчно чиста, никоя друга не можела да го накара да се чувства така, както с нея. Винаги я е
искал, просто е бил отчаян от мисълта, че никога няма да я намери отново. Повярвайте, че ако тя
му се е била разкрила по-рано и му е казала коя е, е щял да се откаже от всеки и от всичко
заради нея. На секундата.

В погледа на Гейбриъл, пронизващ дълбоките, кафяви очи на Джулия, се четеше отчаяние.

- Какво е трябвало да направи, мис Мичел? Ммм? Просветете ни. Беатриче го отблъсва.
Оставала му една-единствена ценност - кариерата му. След като тя заплашила и нея, какво друго
можел да направи той? Оставил я да си отиде, но това е било неин избор, не негов.

Джулия сладко се усмихна и той разбра, че усмивката й не предвещава нищо добро.

- Лекцията ви беше много разяснителна, професоре. Но аз все пак имам един въпрос. Значи
казвате, че Паулина не му е била никаква любовница? Че просто е била приятелче за чукане?

Силен пукот се разнесе из залата. Всички останаха напълно шокирани, когато осъзнаха, че
професор Емерсън беше счупил маркера на две. Черното мастило се беше разляло по пръстите
му като беззвездна нощ, а очите му пламтяха в гневен синкав огън.

„Това е. Това е то, мамкаму“, помисли си той.

Пол дръпна Джулия настрана към себе си, извивайки тялото си, за да я защити, докато
наблюдаваше как раменете на професора започват да се тресат от ярост.
- Класът е свободен. В кабинета ми, мис Мичел. Веднага!

Професор Емерсън ядосано напъха записките и книгите си

в куфарчето си и напусна семинарната зала, тръшвайки вратата след себе си.

-16-

Студентите седяха вцепенени по местата си в тихата семинарна зала. Тъй като по-голямата част
от тях не бяха специализирани в Данте, възприеха възникналия спор като развлекателен (макар
и извратен) ожесточен дебат. Академиците може да са емоционални по отношение на предмета
си, всеки го знаеше. Някои, като Джулия и професора, бяха по-пламенни от други. Днешният
семинар приличаше на корабокрушение, но не беше и чак невероятно потресаващ. Дори не
толкова странен като някои от нещата, които се случиха миналия семестър в семинара по
средновековни методи за изтезание на професор Сингър... който в един момент стана
изненадващо практически... мислеше си Пол.

Когато студентите осъзнаха, че вербалната касапница, на която тъкмо бяха станали свидетели, е
приключила и че няма да има втори тур (или пуканки), започнаха да се разотиват. С
изключение на Криста, Пол и Джулия.

Криста изгледа Джулия с присвити очи и последва професора като послушно патенце.

Пол затвори очи и изсумтя.

- Да не искаш да се самоубиеш?

Джулия изглеждаше така, сякаш се събуждаше от някакъв сън.

- Какво?

- Защо го предизвикваше по този начин? И без това само си търси причина да се отърве от теб!

Едва сега тя успя да схване тежестта на положението си. Сякаш беше се превърнала в друг
човек, бълващ отрова и гняв, без дори да се замисли за слушателите. И сега, когато изпусна
парата, се почувства изпразнена, като самотен и издишал балон, захвърлен след детски рожден
ден. Тя бавно започна да си събира нещата и се опита да се стегне, тъй като знаеше, че я очаква
един много, много неприятен разговор в кабинета на професора.

- Мисля, че е по-добре да не ходиш - каза Пол.

- Не искам да ходя.

- Тогава недей. Изпрати му имейл. Кажи му, че си болна и че съжаляваш.

Джулия обмисли за миг предложението. Беше много изкусително, но знаеше, че единственият

шанс да спаси кариерата си бе достойно да си понесе наказанието и след това да се опита да
подреди и личния си живот. Ако това изобщо бе възможно.
- Ако не отида, той само ще се ядоса още повече. Може да ме изхвърли от програмата, а аз имам
нужда от този курс, за да мога да се дипломирам през май.

- Тогава идвам с теб. По-добре аз да говоря първо с него.

Пол се изправи в цял ръст и скръсти ръце.

- Не, ти не трябва да се намесваш в това. Ще отида и ще му се извиня, пък той нека се накрещи
по мен. Когато се изчерпи, ще ме пусне да си вървя.

- „Не идва милосърдието нивга по принуждение“5 - измърмори Пол. - Не че той знае какво
представлява то. За какво всъщност спори толкова ожесточено с него? Данте не е имал
любовница на име Паулина.

Джулия премигна.

- Намерих статия за Пиа де Толомей. Паулина е било едно от имената, с които са я наричали.

- Пиа де Толомей не е била любовница на Данте. Вярно е, има слухове за любовница и

извънбрачни деца, така че не грешиш напълно. Но, Джулия, съжалявам. Емерсън е прав - никой
не вярва, че Пиа е била любовница на Данте. Никой.

Джулия замислено захапа бузата си отвътре.

- Но той нямаше да ме остави да обясня. И затова аз просто някак... изтрещях.

- Добре, изтрещяла си. Ако беше който и да е друг, щях да подкрепя убеждението ти, че си е
получил заслуженото, надутото лайно. Знам, че и той прекали в реакцията си.

Пол поклати глава.

- Нека говоря с Емерсън.

- Пишеш дисертацията си при него, не бива да си разваляш отношенията. Ако ми дойде в

повече, ще си тръгна. И ще подам жалба срещу него.

Пол я погледна с угрижено изражение на лицето.

- Не ми е спокойно да те оставя. Той е бесен.

- Какво може да ми направи? Той е Големият Лош Професор, аз съм малката студентка. Той е
този, който има власт.

- Властта прави странни неща с хората.

- Какво имаш предвид?

Пол надзърна в коридора, за да се увери, че са сами.

- Емерсън си е смахнат. Беше се забъркал с професор Син-гър, което означава, че той...

Пол внезапно млъкна и поклати глава.

- Означава, че той - какво?

- Ако те е тормозил или те е карал да правиш някакви неща, само ми кажи и ще ти помогна да
заведем жалба срещу него.

Джулия го погледна безизразно.

- Нищо страшно не се е случило. Просто е един свадлив професор, който не обича да му се

противоречи. Ще се направя на смирена в кабинета му и, надявам се, няма да ме изхвърли от
курса.

- Надявам се да си права. Винаги се е държал професионално със студентите. Но с теб е

различен.

Пол изпрати Джулия до вратата на кабинета и самоинициа-тивно почука.

Професор Емерсън бързо отвори вратата, в очите му още искряха гневни синкави пламъци.

- Ти какво искаш? - скара се той, хвърляйки стрели към Джулия.

- Само минутка от времето ви - меко каза Пол.

- Не сега. Утре.

- Но, професоре, аз...

- Утре, мистър Норис.

Пол погледна загрижено Джулия и прошепна „Съжалявам“.

Професорът изчака, докато Пол се скрие зад ъгъла, и чак тогава направи място на Джулия, за да
влезе. Затвори вратата след нея и отиде до прозореца.

Надежда всяка тука оставете...

В кабинета му беше тъмно, светеше единствено лампата на бюрото му. Беше си свалил очилата
и търкаше очите си с мастилени пръсти, застанал колкото се може по-далеч от нея.

Джулия прегърна раницата пред гърдите си като щит. След като той не проговори, тя бързо се
огледа. Очите й попаднаха на много неудобния стол от ИКЕА, на който й се наложи да седи
през септември по време на първата си болезнена среща с професора в кабинета му Столът беше
разбит на парченца, пръснати върху персийския килим.

Очите й бавно се придвижиха от стола до професора и обратно към стола.

„Той е счупил стол. Счупил е метален стол.“

Професорът отвори очи и в сините им дълбини Джулия забеляза тревожно спокойствие. Тук
драконът беше в бърлогата си. А тя беше невъоръжена.

- Ако беше някой друг, щях да те изключа.

Джулия трепна в момента, в който чу гласа му. Беше престорено спокоен и мек, като коприна
по гола кожа, но под тона бе студен като стомана.

- Това беше най-отвратителното представление на инфан-тилно поведение, което бях виждал.

Неуважителното ти отношение е абсолютно неприемливо. На всичкото отгоре дори не съм в
състояние да изразя гнева си по отношение на това, което каза за Паулина. Повече никога няма
да говориш за нея. Достатъчно ясен ли съм?

Джулия преглътна едва-едва и беше твърде разстроена, за да отговори.

- Попитах дали съм достатъчно ясен? - изръмжа той.

-Да.

- В момента едва се контролирам, така че най-добре е да не ме предизвикваш. И очаквах да

водиш битките си сама, вместо да манипулираш Пол да те спасява от собствената ти глупост.
Той си има свои проблеми.

Джулия погледна към килима, избягвайки очите му, които сякаш светеха в мрака.

- Мисля, че ти искаше да си изпусна нервите. Мисля, че искаше да се ядосам и да направя сцена,

за да си имаш оправдание да избягаш. Искаше да се държа като всеки друг мръсен задник,
опитал се да те нарани. Е, аз не съм мръсен задник и няма да го направя.

Тя хвърли поглед към останките от стола (хубавия, шведски стол, който не беше направил
никому нищо лошо в краткото си съществуване) и погледна отново към професора. Но не му
отвърна.

Той навлажни устни.

- Това някаква игра ли е за теб? Ммм? Играем си на нещо от Прокофиев6, а? Той е Петя; аз съм
вълкът. А ти коя си? Патето?

Джулия поклати глава.

- Това, което се случи в моя семинар днес, няма да се повтори. Разбра ли?

- Да, професоре.

Тя натисна дръжката на вратата, беше заключено.

- Ще се извиня пред класа.

- И ще ни изложиш на още повече клюки? Няма да го направиш. Защо не пожела да говориш с
мен? Едно обаждане. Една среща. Можех и през вратата да ти говоря, за бога. Вместо това избра
да говориш по средата на моя шибан семинар!

- Ти пъхна сутиен в пощата ми. Мислех...

- Използвай си главата! - изплющя той. - Ако ти го бях пратил по пощата, щеше да има
разписка. Това би било много по-изобличително. И освен това нямах намерение да ти оставям
айпода пред входната врата в дъжда.

Джулия се обърка от нелогичната му вметка, но реши да не го разпитва.

- Аз започнах изчанченото представление, изменяйки лекцията, но ти го завърши, Джулия, и то

с ефекта на водородна бомба. Няма да се откажеш от класа ми. Ясно ли е? И няма да прекъснеш
магистърската програма. И ще се преструваме, че този дебат никога не се е случвал и да се
надяваме, че останалите студенти са достатъчно заети със себе си, за да забележат нещо.

Гейбриъл се втренчи в нея с безстрастен поглед.

- Ела.

Той посочи място на килима.

Тя пристъпи няколко крачки напред.

- Върна ли стипендията?

- Още не. Шефът на катедрата се е разболял от свински грип.

- Но си уговорила среща?

-Да.

- Значи си уговорила среща с него, но не благоволи да ми напишеш есемес с две думи, когато
толкова отчаяно исках да разбера как си - изръмжа той.

Джулия премигна.

- Ще откажеш тази среща.

- Но аз не искам парите и...

- Ще откажеш срещата, ще вземеш парите и ще си държиш устата затворена. Ти направи кашата,

аз ще трябва да я оправям.

Той мрачно я изгледа.

- Разбра ли?
Джулия задържа дъха си и кимна по-скоро неохотно.

- Мейлът, който ми изпрати, беше безобразен, същинска плесница в лицето след всички
съобщения, които ти оставих. Прослу-ша ли изобщо гласовите ми съобщения? Или просто ги
изтри?

- Прослушах ги.

- Чула си ги, но не си им повярвала. И съм дяволски сигурен, че не ми отговори. Използва

думата „тормоз“ в писмото си. Какво, по дяволите, си мислиш, че ще постигнеш с това?

- Ъм, не знам.

Той скъси разстоянието помежду им и застана на няколко сантиметра от нея.

- Твърде е възможно мейлът ти вече да е прочетен от някой друг. Дори и да го изтрия, което и
направих, някой все още може да го намери някъде. Имейлите са вечни, Джулиан. Никога
повече не ми пиши по тази поща. Това ясно ли е?

-Да.

- Изглежда, си единственият човек, който може да натисне всичките ми копчета и наистина

имам предвид всичките.

Джулия погледна към вратата и й се дощя да можеше да я отвори и избяга.

- Погледни ме - каза тихо той.

Когато очите им се срещнаха, той продължи:

- Ще трябва да проконтролирам последствията. Току-що се справих с Криста и сега,

благодарение на теб, ще трябва да се оправя и с Пол. Криста е напаст, но Пол беше добър научен
асистент.

„Беше добър научен асистент?"

- Моля те, не уволнявай Пол. Вината, че дойде при теб, е моя. Ще се погрижа да не издава нищо.

- Него ли искаш? - попита с леден тон Гейбриъл.

Джулия се заигра с чантата си.

- Отговори ми.

- Опитах.

-и?

- И нищо.
- Не изглеждаше като нищо, когато те видях в обятията му пред пощенските кутии. Не
изглеждаше като нищо, когато той почука на вратата ми, готов като рицар да се бие с мен, за да
те защити. Защо не можеш да ми кажеш какво искаш, Джулиан? Или отговаряш само на Заек?

Гласът на Гейбриъл стана саркастичен.

Очите на Джулия се разшириха от изненада, но не каза нищо. Не знаеше какво да каже.

- Добре. Предавам се.

Той презрително махна с ръка към вратата.

- Нека Пол те има.

На мозъка на Джулия му трябваха няколко секунди, преди да предаде командата към краката,
но в края на краищата го направи. Тя се отправи към нея с наведена глава и свити рамене, като
приличаше на пеперуда с откъснати крила. Но все пак беше запазила мястото си в класа му и не
беше изключена. Малка утеха за някои други загуби, които тъкмо претърпя.

Гейбриъл остана неподвижен, когато тя хвана дръжката на вратата. Едно скимтене избяга от
устата й, докато се опитваше да се пребори с нея. Той се приближи и мушна ръка под китката й,
за да отключи, като при движението докосна лявото й бедро. Когато тя не се отдръпна, той я
доближи още по-вече и прошепна в ухото й:

- Значи цялата тази агония е била напразно?

Можеше да усети топлината от тялото му зад себе си. Излъчваше се от гърдите му към раменете
й. Копринената му папийонка премина по косата й, сресвайки я, а после се плъзна по
повърхността на шията й и накара кожата й да настръхне.

- Изложи ни на риск от злонамерени сплетни за нищо?

- Ти беше жесток.

- Ти също.

- Нарани ме.

- И ти мен. Отмъщението ли е всичко, за което си мечтала? -Гейбриъл продължи да шепне, а

топлият му дъх галеше бузата й. - От зайче се превърна в разярено котенце. Е, мое котенце, днес
ме одраска дълбоко, до кръв, с всяка своя дума. И сега щастлива ли си? След като ме унижи пред
всичките ми студенти, излагайки на показ най-скритите ми пороци? Беше същинска клада на
суетата и ти поднесе огъня към нея.

Той доближи още повече устни към ухото й и дъхът му я накара да настръхне.

- Ти си страхливка.

- Не съм страхливка.
- Ти си тази, която си тръгва.

- Ти ме пращаш при него.

- Пращам те друг път! Всичко ли правиш, което ти се каже? Къде е сега бясното ми котенце?

- Аз съм просто студентка, професор Емерсън. Ти притежаваш властта. Можеше да ме

унищожиш.

- Глупости. Това ли си мислиш? Че това е игра на кой е по-силен?

Гейбриъл издърпа чантата от прегръдката й и я метна настрана. Обърна Джулия към себе си и
обгърна лицето й с длани.

- Мислиш, че бих те съсипал? След нашата история?

- Не аз съм тази, която страда от проблеми с паметта. Мислиш ли, че съм щастлива? Мислиш
ли, че това е, което искам? Нещастна съм. Най-накрая да те срещна, след всички тези години и
да те видя такъв? Дори не мога да те позная!

- Не ми даде никакъв шанс. Как, по дяволите, да разбера какво искаш, Джулиан, като дори не
искаш да говориш с мен? Нищо не ми казваш!

- Като ми крещиш, няма да ме предразположиш да говоря с теб.

Устните му срещнаха нейните, страстно, но кратко. Той се

откъсна от нея и прошепна в ухото й:

- Говори с мен.

Изкусително прокара долната си устна по меката част на ухото й.

Тя не проговори, защото усети енергията между тях да се извива като самопоглъщаща се змия,
страст и гняв, които взаимно се изяждат.

- Кажи ми, че ме желаеш, или се махни.

Когато тя не отговори, Гейбриъл бавно се обърна с гръб към нея. Почти й прилоша от загубата
на контакта и дори не обмисли думите, които стремглаво се отрониха от устните й.

- Никога не съм желала друг.

Той се вгледа в очите й, преди да я целуне. Устните им се сляха, дъхът им се срещна. Гейбриъл
бавно прокара ръка по бузата й, покрай ухото й, по тила и врата й. Когато устата му погълна
нейната, той започна да разтрива с палци кожата й, за да я отпусне. Устните им заплуваха в
едно, мокри и меки. След няколко мига той леко наведе главата й назад. В безмълвна подкана.

„Отвори се за мен. “
Джулия не дишаше. Как, като усещането беше така интензивно. Вкусът на мента, уханието на
парфюма му, начинът по който дъхът му я погълна. Когато не отговори на подканата му,
Гейбриъл колебливо докосна с език долната й устна, преди да се плъзне над нея и внимателно,
но умело да проникне в устата й. Джулия рязко си пое дъх при това особено, но дълбоко
усещане.

Обхвана с устни устните й, засмуквайки ги. Всичко беше толкова ново и все пак странно
познато. Устните, зъбите, нежната игра на езика. Страстта остана, но гневът се трансформира в
свързващо ги електричество, което гореше и пращеше около тях, когато Джулия отвърна на
поканата му и се отвори за него.

Челюстта й беше стегната и го усещаше. Гейбриъл спусна лявата си ръка към нея и започна да я
гали, за да се отпусне. Когато това се случи, той стана по-смел. Върхът на езика му облиза
долната й устна, когато я всмука и бавно докосна нейния. Бяха плахи, първо се срещнаха като
приятели, срамежливи и нежни, и едва после като любовници, чувствено и еротично, когато
енергията между тях се нажежи и експлоадира в устите им и това, което беше танц на двама, се
сля в едно като танго.

Беше по-хубаво, отколкото Гейбриъл си го представяше - много по-хубаво, отколкото в мечтите

и въображението му. Тя беше истинска. Беатриче бе истинска. Когато се целуваха, му се стори,
че се превръщат в едно, тяло и дух. Дори и само тогава.

„ Толкова сладко, мислеше Джулия. Толкова топло. “

Тя привлече Гейбриъл по-близо към себе си, пръстите й неуверено се вплетоха в косите му,
придърпвайки го, докато не се оказа плътно притисната между него и вратата, нежната й крехка
фигура към високото му, мускулесто тяло. Гейбриъл сложи дяс-ната си ръка зад главата й,
предпазвайки я от вратата и изстена.

„Изстена, заради мен.“

Стонът беше силен, див и еротичен. Джулия никога нямаше да забрави този звук и начина, по
който завибрира по устните й и изпълни като ехо устата й. Усети кръвта във вените си, гореща и
гъста, когато кожата й разцъфна от допира му. Никога не беше искала повече от това да усети
ръцете му около себе си и устните му по своите.

Не съществуваше Пол. Нито Криста. Нито света. Само те.

Устните на Гейбриъл я обгръщаха, притежаваха. Огън плам-па отвътре, когато телата им

започнаха да се движат заедно, нежни извивки по твърдата стомана. Джулия вдъхна дълбоко, но
това беше достатъчно. Прималя й.

Гейбриъл можеше да се закълне, че усеща сърцебиенето й през ризата си, толкова силно бяха се
сплели. Лявата му ръка се пъхна под блузата и по голата кожа на кръста й. Изстена още веднъж,
когато пръстите му се разтвориха по тази долина и я обгърнаха, сякаш я притежаваше. Нямаше
нужда да я вижда, за да знае, колко е красива.

Докато... Джулия не започна да се задъхва. Дишаше с усилие и насечено. Гейбриъл не искаше да

спре. Искаше да продължи, да я занесе до бюрото си и да завършат започнатото. Искаше да
опита всеки милиметър от тялото й и да потъне в дълбоките й очи, докато тялото й му
разкриваше тайните си. Но благоразумието взе надмощие и той забави движенията си, въпреки
че изпитваше физическа болка дори от мисълта да се отдели от нея.

Държеше я плътно, все още предпазвайки главата й, и целуна невинно три пъти отворените й
устни. Докосвайки едва-едва кожата й, сякаш я галеше с перце, той нежно придвижи устни по
шията й до мястото, откъдето започваше рамото. Още една целувка под ухото с върха на езика,
по-скоро като обещание, отколкото за край, и Гейбриъл спря.

Спусна пръсти надолу по ръцете й и се спря на ханша. С палците си започна да изписва сложни
плетеници по тялото й, подканяйки я да отвори очи. Струваше му се, че чува в тишината на
кабинета си сърцата им, биещи лудо, но почти синхронно. Тя го предизвикваше да се чувства
така. Изцяло омагьосан. Той в почуда я погледна и отново докосна с устни нейните. Тя не
отвърна. Гейбриъл я погледна по-отблизо, вече леко уплашен.

- Джулия? Любима? Добре ли си?

Сърцето му спря, когато тя се свлече в ръцете му.

Не припадна наистина. Беше просто зашеметена от чувствата, от усещането, от липсата на

нормална храна. Но знаеше, че той я държи здраво в прегръдките си. И осъзнаваше, че мило й
нашепва нещо.

Гейбриъл погали лицето й с върха на пръстите си. Когато това не предизвика реакция, той
долепи устни до челото й.

- Беатриче?

Очите й мигновено се отвориха.

- Защо ме наричаш така?

- Защото това е името ти - прошепна й той, галейки косите й. - Добре ли си?

Тя дълбоко вдиша и издиша.

- Мисля, че да.

Той отново я целуна по челото.

Джулия внезапно си припомни гнева му и святкащите, стран-но светещи сини очи.

- Това не бива да се случва. Ти си мой професор. Ще си навлека беда.

Опита се да се отскубне от ръцете му, но той не я пускаше. Тя се облегна на вратата.

- Какво направих?
Джулия вдигна трепереща ръка към челото си.

Гейбриъл помръкна, намръщи се и я пусна.

- Разочароваш ме, Джулиан. Не мислиш, че ще те целуна, а после ще те издам. Ще те защитавам,

обещавам ти.

Той вдигна раницата й и я сложи на рамо, после взе куфарчето си, а със свободната си ръка
хвана Джулия през кръста и я придърпа към себе си.

- Ела с мен.

- Пол ме чака.

- По дяволите Пол.

Джулия запърха с мигли.

- За него не си нищо повече от домашен любимец.

- Не съм домашен любимец - аз съм му приятелка. Той е единственият ми приятел в Торонто.

- Аз искам да съм ти приятел - каза Гейбриъл и я погледна - И мисля да пазя малката си

приятелка много добре, за да не избяга отново.

- Това е... сложно. И опасно.

Джулия се насили да забрави усещането от устните му върху нейните и да се фокусира върху

непреодолимите им проблеми. Но това беше невъзможно. Особено докато звуците, които той
издаваше, когато се целуваха, още кънтяха в ушите й.

Стон.

- Не ти се струваше толкова сложно и опасно, докато подскачаше из апартамента ми, облечена в

моето бельо. Не мислеше, че е сложно, когато остави табла със закуска в хладилника ми с нещо,
което може да бъде описано само като любовно писмо. Защо сега, след като те целунах, е по-
сложно?

- Защото бяхме заподозрени.

Изражението на Гейбриъл се изопна.

- Не, не сме. Освен имейла това е единственото публично доказателство, а естеството му може
да бъде интерпретирано по различни начини. Противниците ни първо ще трябва да го докажат.
А ние ще отричаме.

- Това ли е, което искаш?

-Ас какви алтернативи разполагаме? Освен това по време на семинара ние нямахме връзка.
Той се наведе, за да вдигне връзка ключове от пода.

- Твои ли са?

Тя протегна ръка.

-Да.

- „П“ като Принстън или „П“ като Пол? - подигра се Гейбриъл, докато дрънчеше с ключовете
пред нея.

Джулия грабна ключовете от ръката му с гримаса на лице и ги пъхна в чантата на гърба му.

Той се усмихна на реакцията й.

- Почакай тук да проверя дали Пол си е извадил пушката и причаква вълка, за да спаси патето.

Той бързо надникна в коридора.

- Побързай. Ще слезем по стълбите.

Той внимателно дръпна Джулия през вратата и я заключи.

- В състояние ли си да ходиш? Можем да минем напряко през Виктория Колидж и нагоре по

Чарлс Стрийт. Или да извикам такси?

- Къде ме водиш?

- У дома.

Тя си отдъхна за миг.

- У дома... при мен - уточни той и наведе лице към нейното.

- Мислех, че ти натискам всички копчета.

Гейбриъл се поотдръпна, изправи рамене и отвърна:

- Така е. Всичките. Но е шест часа и ти припадаш от глад. За нищо на света не бих те завел на
някое публично място след това, което се случи. Мога да приготвя някаква нормална вечеря и
вкъщи.

- Но ти още си ядосан. Виждам го в очите ти.

- Сигурен съм, че и ти си ми ядосана. Но, надявам се, ще ни мине. Точно сега, всеки път, когато
те погледна, единственото, за което мога да си мисля, е да те целувам.

Гейбриъл я пусна и я поведе по стълбите.

- Пол би могъл да ме заведе вкъщи.

- Казах ти - по дяволите Пол. Ти си моята Беатриче. Мястото ти е при мен.

- Гейбриъл, не съм ничия Беатриче. Трябва да престанем с тези заблуди.

Той сложи ръка на рамото й, за да я спре.

- Никой от нас няма монопол над тези заблуди. Единственият ни шанс е да открием кои сме ние
наистина и да решим дали можем да живеем с тези реалности. Негативните емоции заради теб
ми стигат за цял един живот и довечера ще сложа край на това. Ще седнем и ще проведем
разговора, който исках преди десет дни. Няма да те изпусна от погледа си, докато това не се
случи. Край на дискусията.

Решителният израз на лицето му й беше достатъчен, за да се откаже от по-нататъшни

възражения. Когато я поведе през стра-ничната врата и от задната страна на сградата, тя си
извади телефона и гузно написа есемес на Пол, в който му казваше, че е добре, че е твърде
смутена в момента, за да говори за срещата сега, и че вече е на път за къщи.

Пол беше застанал край асансьорите така, че да не се вижда, докато чакаше Джулия да излезе.
Един-два пъти мина покрай вратата на Емерсън, но вътре беше тихо. Не искаше да дразни
професора, като чака пред кабинета му.

В момента, в който получи съобщението, той изтича до вратата и почука, но никой не му

отвори. Пол излетя към стълбите и хукна надолу с надеждата да я догони.

***

Гейбриъл влезе след Джулия в апартамента си.

- Обядвала ли си?

- Не помня.

- Джулиан! Закусвала ли си? -

- Пих кафе...

Той изруга под носа си.

- Трябва по-добре да се грижиш за себе си. Не е чудно, че си голкова бледа. Ела.

Той я заведе до червения плюшен фотьойл в хола, настани я и внимателно повдигна краката й
на табуретката.

- Не държа да седя тук. Може да седна в кухнята, при теб.

Гейбриъл меко я погледна и включи газовата камина. Погали

главата й с ръце и каза:

- Котенцата трябва да прекарват дни като този свити на удобен фотьойл пред камината. Тук си
по на сигурно, отколкото на някой от бар-столовете в кухнята. Ще приготвя вечеря, но трябва да
изляза, за да купя няколко неща. Ще се оправиш ли, ако те оставя за малко?

- Разбира се, Гейбриъл. Не съм инвалид.

- Ако ти стане много горещо, завърти ключа и пламъкът ще изгасне.

Той се наведе и я целуна по главата, преди да отиде до външната врата.

- Обещай ми, че няма да си тръгнеш, докато ме няма.

- Обещавам ти.

Джулия се зачуди наистина ли е толкова загрижен да не я загуби.

Припомни си какво се беше случило на лекцията му, после и събитията в кабинета му. Запита се
от кое точно й прималя - от глад или от целувката му. Не беше първият път, в който й действаше
така...

Джулия притвори очи и се заслуша в монотонния звук, идващ от камината, и в миг се унесе.

Дълбок и страстен женски глас изпълни пространството. Джулия разпозна песента, преди да
отвори очи. Беше пуснал Едит Пиаф, Non,je пе regrette rien7. Неслучайно.

Джулия отвори очи и видя Гейбриъл, който й се усмихваше и много приличаше на угрижен
ангел - ангел с тъмни коси, устни, изваяни за целувки, и пронизващи сини очи. Беше се
преоблякъл в черна риза и черни панталони, ръкавите му бяха дръпнати до лактите и разкриваха
силните му ръце.

- Джулиан?

Той се усмихна и й предложи ръката си. Тя му я подаде и той я поведе към трапезарията.
Гейбриъл беше покрил масата с бяла покривка и беше запалил свещи в сребърни свещници.
Беше приготвил две места за хранене с порцеланови чинии, кристални чаши и сребърни съдове,
между които стоеше бутилка шампанско.

Veuve Clicquot Ponsardin, реколта 2002, прочете тя на етикета.

- Харесва ли ти?

Той бе застанал зад нея и потърка ръцете й от раменете надолу.

- Красиво е - тактично каза тя, хвърляйки съмнителен поглед на скъпото шампанско.

- Позволи ми тогава.

Той издърпа единия стол и й подаде бяла ленена кърпа.

- Опитвам втори път с цветята. Моля те, не ги унищожавай, както направи с онези.

Гейбриъл иронично се усмихна, като посочи към една висока, модерна стъклена ваза, в която
имаше букет лилави зюмбюли.

- Ако слушаш, ще ти позволя да прочетеш и картичката -прошепна й той, докато пълнеше

чашата й с шампанско. Без да изчака, за да види как ще го опита, изчезна в кухнята.

След като хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че не я наблюдава, тя измъкна
картичката от цветята и прочете:

Мила Джулиан, ако искаш да знаеш

какво чувствам към теб, просто ме попитай.

Твой,

Гейбриъл

„Самодоволно копеле“, помисли си Джулия, преди бързо да върне обратно картичката.

Докато седеше и чакаше, раздразнена, няколко неща привлякоха вниманието й. Беше избрал да
слушат Едит Пиаф, която сега пееше La Vie еп Rose. Покривката, комплектите за вечеря,
шампанското, цветята... не се беше потрудил така за Рейчъл.

Целият спор, а после страстта бе възбудила телата им. И начинът, по който я целуна... Джулия
никога не бе целувана по този начин преди, дори не и от него. Тя потръпна от спомена, но само
от удоволствие. Усещането беше ново и добре дошло.

„Любовна игра.“

Знаеше, че трябваше да се насили, за да спре да я целува, сякаш водеше битка със себе си.
Енергията между тях беше осезаема, почти материална. Тя знаеше, че той е много сексуален и
никога не му липсваше женска компания според това, което самият гой твърдеше. Сега, когато я
беше опитал на трезво, желаеше нея. Зашеметяващо беше да бъде желана от толкова страстно и
чувст-нено създание. Почувства се като Психе, пожелана от Купидон. 11 не можеше да отрече
привличането си към него или копнежа, който изпита, докато я целуваше.

Но Джулия не беше като него, което поставяше всички романтични или сексуални пориви под
въпрос. Реши да изчака и да му го каже след вечерята.

Когато Гейбриъл седна на централното място до нея, той вдигна чашата си за тост. Когато се
чукнаха, Джулия забеляза, че гой не пиеше шампанско.

- He Veuve Clicquot? - попита тя, недоверчиво отпивайки.

Той й се усмихна и поклати глава.

-Non, seulement de I’eau се soir. Mon ange8.

Джулия извъртя очи на френския на Гейбриъл, но не заради произношението му.

- Вероятно ще ти е трудно да повярваш, но не пия постоянно. Все пак не очаквам да довършиш

тази бутилка сама. Ще я запазим за „Мимоза“9 на закуска.

Джулия повдигна вежди .„Закуска? Много си самоуверен, Ка-занова. “

- Търсих в колекцията си реколта от 2003-та, но ще трябва да се задоволим с 2002-ра.

На Джулия й отне известно време да осъзнае значението на годината и когато това се случи, се
изчерви и погледна към ръцете си. Гейбриъл й хвърли поглед над салатата си, но не каза нищо.
Надяваше се и на някаква вербална реакция, но предположи, че е твърде объркана от днешните
вълнения.

„Напрегната е, трепери и се изчервява. “

От време на време Гейбриъл докосваше ръката й, за да я успокои. Когато очите им се срещнеха,

той спираше да прави това, което правеше в момента, и окуражително й се усмихваше с
надеждата, че тя ще проговори, но тя само навеждаше глава и забиваше поглед в чинията - до
момента, в който зазвуча Besame, besame mucho...

Гейбриъл внимателно наблюдаваше Джулия. В реакция на песента кожата й поруменя.

- Помниш ли тази песен?

-Да.

- Как е испанският ти?

Той я погледна очакващо.

- Несъществуващ.

- Жалко. Текстът е много хубав.

Той й се усмихна някак тъжно и тя отклони поглед.

Когато Гейбриъл не пееше, я гледаше. Въртенето на очите й, движението на ръцете й, как се

изчервяваше, а когато песента свърши, той стана и я целуна по главата.

Вдигна чиниите, допълни чашата й с шампанско и сервира ос-новното ядене - spaghetti con
limone с каперси и тигрови скариди. Беше специално ястие и едно от любимите на Джулия, така
че тя доста се изненада, че той е приготвил тъкмо него. Може би Рейчъл...

Тя поклати глава. Това беше между нея и Гейбриъл. Период. С изключение на призрака на
Паулина, който преследваше и двамата...

- Променил си се от тогава, в градината - започна Джулия, събрала смелост от шампанското.

Гейбриъл опря вилицата на чинията си и сключи вежди.

- Права си - много по-добър съм.

Джулия горчиво се усмихна.

- Невъзможно! Тогава беше добър с мен и много, много мил. Тогава никога не си бил толкова
студен и безразличен към мен, колкото беше сега.

- Не знаеш какво говориш.

Очите му я стрелнаха.

- Никога не съм те лъгал, защо да го правя сега?

Гневът зачерви първо бузите й, а после цветът му се разнесе по цялото й лице.

- Няма да позволя мракът ти да ме погълне.

Внезапната й враждебност п> обърка и силно се изкуши да и отвърне подобаващо. Изненадващо

обаче той просто наклони глава на една страна, намокри пръст с водата от чашата си и започна
да го движи по ръба й. Плавно и чувствено. След няколко секунди кристалният бокал засвири.

Внезапно Гейбриъл спря.

- Мислиш, че мракът може да погълне светлината? Това е интересна теория. Да видим дали е
вярна - той махна с ръка над свещника.

- Ето. Тъкмо хвърлих малко от мрака си към тези свещи. Виждаш ли колко успешно беше?

Той се усмихна самодоволно и продължи да се храни.

- Знаеш за какво говоря! Не бъди толкова самонадеян, по дяволите.

Очите му помръкнаха.

- Не искам да те поглъщам, но няма да крия, че съм привлечен от светлината ти. Ако аз съм
мракът, ти си звездите. Даже, бих казал, съм завладян от la luce della tua umilitate10.

- Няма да ти дам да ме изчукаш.

Гейбриъл се облегна на стола си с израз на отвращение. Забеляза, че беше изпила и последната

чаша шампанско.

- Извинявай, да съм те молил за подобно нещо?

Гласът му беше спокоен и невъзмутим, което още повече я разяри.

„Лъжец. Лъжец. Пламтящи очи като синчец.“

Той нагло й се ухили, гледайки я над ръба на чашата си, докато отпиваше. Избърса устни с
кърпичката и приближи лице към нейното.

- Ако бих поискал да правя нещо с теб, мис Мичел, не би било това.

Той се усмихна, облегна се на стола си и невъзмутимо и почти с удоволствие довърши вечерята

си, без да каже и дума повече.

Джулия кипна. Знаеше, че той я наблюдава. Можеше да усети очите му по лицето си, устата си,
раменете си, които трепереха. Нищо не убягваше от погледа на пронизващите му очи.
Чувстваше се така, сякаш може да чете душата й. Продължаваше да я гледа.

- Джулиан - каза той накрая и пъхна ръка под масата, хващайки я за китката. Когато измъкна
ръката й от скута, случайно докосна бедрото й.

Гласът му беше нежен и мек и Джулия усети топлината от допира му чак до пръстите на
краката си.

- Погледни ме.

Тя се опита да измъкне ръката си, но той я беше хванал здраво.

- Гледай ме, когато говоря с теб.

Джулия бавно вдигна очи, докато не срещна неговите. Бяха по-меки и не толкова заплашителни
като тона му, но изключително настоятелни.

- Аз никога, никога не бих те чукал. Човек не бива да пору-гава ангели.

- Тогава какво прави някой като тебе с ангел? - гласът й леко трепереше.

- Някой като мен би го почитал. Би се опитал да го опознае, да го разбере. И първо... да се

сприятели с него, може би.

Тя неспокойно се намести на стола под погледа му.

- Приятели с облага?

- Джулиан...

В гласа на Гейбриъл се усещаше предупреждение. Той пусна ръката й и задържа погледа си

върху нея за няколко мига.

- Толкова ли е трудно да се повярва, че искам да те опозная. Че искам да си дам време?

-Да.

Той преглътна една ругатня.

- Това е нещо ново за мен, Джулиан. Предубежденията ти до известна степен са основателни, но
не прекалявай с търпението ми.

- И двамата знаем, че професорите не се сприятеляват със студентите си.

- Но ние бихме могли - прошепна той, отмествайки нежно косата й зад раменете, позволявайки
си да докосне открилата се красива извивка на шията й. - Ако това е, което искаш.

Тя не знаеше как да реагира на това положително изказване, затова просто се отдръпна.

- Аз не прелъстявам девици, Джулиан. Честта ти е в безопасност с мен.

С тези думи той вдигна чиниите и изчезна в кухнята.

Джулия довърши шампанското си на две големи глътки.

„Лъжец. Ако не бях казала не, с типичната сиусмивчица вече щеше да ме е разсъблякъл и
опънал, преди още гащите ми да са стигнали пода. И вероятно щеше да настоява на някоя поза
от онези черно-бели снимки. А, да, и Паулина щеше да се обади точно по средата. “

Гейбриъл се върна и бързо прибра чашата и бутилката от шампанско. Няколко минути по-късно
й донесе еспресо с малка усукана кора от лимон. Джулия остана изненадана. Беше й труд-ио да
си представи, че го е направил сам, но както и да е, ето че си стоеше там - съвършена и свежа
кора от лимон.

- Благодаря ти, Гейбриъл. Еспресо „Рома“ ми е любимото кафе.

Той я погледна самодоволно.

- Помислих си, че е време да минеш към нещо безалкохолно, преди да повърнеш върху мен.

Джулия се намръщи. Беше си наред. Чувстваше се леко замаяна, но в пълно състояние на

самоконтрол. Можеше да мисли.

- Какво беше написал на картичката? Тази, която остави на стълбите пред вратата ми?

Гейбриъл се вцепени.

- Значи не си я прочела?

- Бях разстроена.

Той повдигна рамене.

- Тогава предполагам е по-добре, че не си го направила.

Обърна се на пети и изчезна.

Джулия започна бавно да пие кафето си, питайки се какво ли беше написал? Трябва да е било
нещо невероятно интимно за него, щом като реагира по този начин. Почуди се дали парченцата
от картичката още са в градинката край стълбите и дали би могла да ги съедини.

Няколко минути по-късно Гейбриъл се върна с парче шоколадова торта и една-единствена

вилица.

- Десерт?

Той придвижи стола си, за да може да е близо до нея. Твърде близо всъщност.

- Джулиан - гласът му зазвъня в ухото й, - знам, че си пристрастена към шоколад. Купих това, за
да те зарадвам.

Той задържа вилицата пред носа й само за да го помирише. Тя неволно облиза устни.
Миришеше божествено. Посегна да вземе вилицата от него, но той я дръпна.

- Не. Трябва да ме оставиш да те храня.

- Не съм дете.

- Тогава спри да се държиш като такова. Довери ми се. Моля те.

Джулия отвърна лице и поклати глава. Помъчи се да устои на

желанието си да го гледа, когато той поднесе вилицата до устата си и опита глазурата с език.

- Ммм. Знаеш ли, че това, да храниш някого, е най-висшият акт на грижа и обич... да споделиш
себе си с някого другиго чрез храната.

Той поднесе още едно парченце под носа й.

- Помисли си само. Хранени сме по време на евхаристията, от майките ни, докато сме бебета, от
родителите ни, когато сме деца, от приятели на някое парти, от любовника си, когато пируваме
с телата си... и в някои случаи и с душите си. Не искаш ли да те храня? Не желаеш да вкусваш от
тялото ми, но тогава поне опитай от тортата ми.

Гейбриъл се захили. Когато Джулия не отговори, той насочи цялото си внимание към десерта.
Тя се намръщи. Ако той си мислеше, че това отвратително порно с храната би привлякло
вниманието й и дори би я възбудило и размекнало като глина в ръцете му...

...беше прав.

Гледката на Гейбриъл, ядящ шоколадова торта, беше може би най-еротичното нещо, което
някога бе виждала. Наслаждаваше се на всяко парченце, като облизваше устни и след всяка
хапка изкусително прокарваше език по вилицата. Затваряше очи и от време на време
простенваше - първични, възбуждащи и болезнено познати звуци. Посягаше бавно и чувствено
към чинията с изпъкнали вени по мускулестите му ръце, които нежно и ритмично се движеха
напред и назад, очите му, прогарящи нейните.
Преди още да стигне до последната хапка, Джулия усети въздухът в стаята да се нагрява. Бузите
й бяха пламнали, започна с усилие да си поема дъх, по челото й се образуваха малки капчици
пот. А още по-надолу...

„Какво ми прави? Усеща се точно като..."

- Последен шанс, Джулия.

Той завъртя вилицата пред очите й.

Опита се да устои. Опита се да се обърне, но някак, тъкмо когато отвори уста, за да откаже, той
мушна вилицата между устните й.

- Ммм - изсумтя той и широко се усмихна, разкривайки всичките си съвършени бели зъби. -
Браво на доброто ми котенце.

Джулия се изчерви още по-силно и събра с пръсти остана-ните по устните й трохички. Имаше
право, тортата беше великолепна.

- Е, не беше толкова неприятно, нали? Виждаш ли колко е ириятно някой да се грижи за теб? -
прошепна той. - Виждаш ли колко е приятно... аз да се грижа за теб?

Тя започна да се пита дали изобщо имаше някакъв шанс да му устои, ако решеше да я съблазни.
Всичките му думи за чест и иепорочност се изпариха от ума й.

Гейбриъл я хвана за китката и поднесе пръстите й към устата си.

- Оставила си малко шоколад - измърка той с премрежен поглед. - Може ли?

Джулия рязко си пое дъх. Не знаеше какво точно възнамерява да прави, затова не отговори.

Той се усмихна лукаво на мълчаливото й съгласие и бавно часмука един по един пръстите й,
като накрая чувствено ги облизваше, завъртайки езика си около връхчетата им.

Джулия захапа устни, за да потисне стенанието, което искаше да се изтръгне в момента, в който
цялото й тяло пламна. „Мамка му, Гейбриъл/“ Когато той приключи, тя затвори очи и избърса
потта от челото си.

Гейбриъл я наблюдаваше и погледът му сякаш траеше цяла вечност.

После внезапно духна свещите и заключи:

- Изтощена си. Време е за сън.

Когато се надвеси над нея, тя отвори очи.

- Ами разговорът ни?

- Говорихме достатъчно днес. Разговорът ни се очертава да е доста дълъг и трябва да го

проведем, когато и двамата сме с ясен ум.

- Моля те, Гейбриъл, не го прави.

Гласът й прозвуча тихо и отчаяно.

- Една нощ. Прекарай нощта при мен и ако на сутринта искаш да си тръгнеш, няма да те спра.

Той внимателно я вдигна и я притисна до гърдите си.

Джулия не каза нищо. И последните остатъци самоконтрол избягаха от нея. Бе останала без
сили. Бе сломил съпротивата й, бе я победил. Може би беше и заради шампанското. Може би от
емоциите от деня и експлозията помежду им в кабинета му. Независимо от обяснението и
причината тя повече не беше в състояние да му устои. Сърцето й биеше трескаво, възбудата я
топеше отвътре, а топлина се разливаше по цялото й тяло. По-надолу, близо до утробата й,
пулсираше силно трепетно желание.

„Щеме погълне. Ителом, и духом.“

В сънищата си винаги отдаваше девствеността си на Гейбриъл. Но не по този начин. Не с такава

безнадеждност, свита на топка в стомаха, и неразгадаеми помисли, просветващи в погледа му.

Той я занесе през хола до спалнята и внимателно я постави в центъра на огромното си

средновековно легло. Запали няколко свещи и ги сложи на различни места в стаята - върху
нощните шкафчета, върху раклата и под картината с Данте и Беатриче. После загаси лампата и
изчезна в банята.

Джулия използва тази възможност, за да разгледа по-обстой-но черно-белите снимки. Но тях ги

нямаше. Стените бяха голи, с изключение на картината на Холидей, шест кукички и следи от
корда, които свидетелстваха за съществуването на сега изчезналите фотографии.

„Защо ли ги е махнал? И кога? “

Джулия се радваше на липсата им. Страхуваше се от това как ли биха изглеждали

изображенията на трептящия пламък от свещите - груби и пъклени в полумрака, предвещаващи
неизбежната й участ. Гола, безименна, безлична, лишена от душата си. Силно се надяваше най-
агресивната снимка, шестата, да не е това, което той възнамеряваше да й направи в първия й
път.

Това ли желаеше? На това ли щеше да настоява? Да разкъса дрехите й, да я обърне по корем, да

я притисне изотзад, без дори да погледне очите й, отнемайки девствеността й без целувки, без
любов, нищо освен агресия и доминиране. Джулия знаеше за сексуалните му предпочитания
само от тези снимки и описанието му за това, което правеше с другите жени, а именно чукане.

Дишането й се учести, когато я заля вълна на паника. Спомни си един глас отпреди време,
който грубо й говореше за чукане като животни.

Гейбриъл се върна облечен с камуфлажнозелена тениска и карирано в черно-сиви нюанси

долнище на пижама. Остави чаша вода на нощното шкафче, отмести завивките и настани
Джулия под тях.

Тя потрепери, но той се направи, че не забеляза, и седна в краката й, взе ги в скута си и й свали

кецовете. Внимателно и нежно изхлузи чорапите й, първо през петата, после през пръстите, кое-
го я накара да стене наум.

- Отпусни се, Джулиан. Не се съпротивлявай. Това би трябвало да е приятно - промърморваше

той от време на време по-скоро на себе си, а в един момент Джулия сякаш го чу да казва la sua
imagine11. I ю не беше сигурна. Гласът му беше тих, като шепот или молитва.

Попита се дали има предвид нея или Беатриче и към кои покварени богове се обръща. Вместо
това наум тя ги помоли да й помогнат да се спаси.

„Моля не му позволявайте да ме погълне. “

- Спомних си, че хареса моите „Магдален Колидж“ боксер-ки. В горното чекмедже са, ако
решиш да ги заемеш отново. Така или иначе, вече са ми малки.

Джулия изсумтя.

- Снимките ти... тези, които висяха на стените. Това ли искаш?

Ръцете му замръзнаха на стъпалата й.

- За какво говориш?

Очите й тревожно обходиха местата им и после се върнаха към него. Лицето му в миг премина
от изражение на изненада в ужас.

- Разбира се, че не! За какъв ме вземаш?

Гласът му беше тих, огорчен и обиден.

- Тук си, уморена си, не бих рискувал да те загубя отново, преди да говорим.

За миг се усмихна.

- Искам да ти направя табла със закуска, с магданоз и портокали, не да ти отнемам

девствеността. И със сигурност не по този начин.

Изглеждаше отвратен.

- Не съм някакъв варварин.

Когато тя не отговори, той пъхна краката й под завивките. Загърна я така, сякаш беше дете,
отмести косите от лицето й и я целуна по челото.

- Нека си простим един на друг, може ли? И двамата бяхме наранени, и двамата изгубихме
толкова много години. Нека не губим повече време с прибързани заключения.
Той се изправи и потърка с длани очи.

- Така или иначе, твърде е възможно да не ме искаш на сутринта - измърмори.

После застана пред погледа й и се усмихна.

- Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Докато Джулия се въртеше и търкаляше сама в леглото, чу, че Гейбриъл беше пуснал уредбата и
от нея се носеше тиха, но натрапчива мелодия. Не позна музиката, но акордите, напомнящи
водопади,скоро я унесоха.

По-късно през нощта Гейбриъл лежеше с ръце на лицето си в леглото за гости. Витаеше между
състояние на сън и будност, когато усети тихо шумолене отляво. Едно топло тяло се приближи
и леко повдигна завивките.

Тялото се мушна в леглото и се настани до него. Усети докосването на дълги и меки къдрици по
сега голата му гръд. Чу кратка, доволна въздишка, когато една ръка се плъзна по релефа на
корема му и остана там. Гейбриъл нежно целуна челото, което вече се намираше точно над
татуировката му, и пъхна ръка под раменете й надолу към кръста. Плахо мушна пръсти под
фланелката и усети мека, нежна кожа. И вдлъбнатинките, точно над ластика на твърде
широките боксерки.

Топлото тяло отново въздъхна и долепи меки устни по грапавата му от наболата брада шия.

- Опитах се да се сдържа... - прошепна Джулия колебливо -...но не можах.

- Опитах се да се сдържа да не ближа шоколад от пръстите ти. Но не можах.

Гласът му беше игрив, но в него се усещаше и нотка на скрита тъга.

Тя простена неволно при забележката му.

- Защо си махнал снимките от спалнята?

Той се завъртя неспокойно в ръцете й.

- Защото се срамувах.

- Не се срамуваше преди.

- Това беше, преди да реша да доведа ангел в леглото си.

Ръцете им, сънливи, но нелишени от желание, галеха нежно,

но не сладострастно голата кожа. Въздишки се сливаха в тъмното, сякаш две души дишаха като
една. Две сърца изравниха ритъма си, разпознавайки се. И две обезпокоени и измъчени
съзнания най-сетне намериха покой.
Тъкмо когато Гейбриъл се унасяше, му се стори, че тя говори насън. Не думи, а
нечленоразделни звуци, които звучаха все по-панически, докато в кулминацията си дъхът й
спря и оформиха име, което той не беше чувал досега.

Саймън.

Еврейски език, оформен основно от старонемски диалекти и иврит. - Б. р.

От старогръцки — „бог от машината“, идва от древногръцкия и древно-римския театър, когато в

безизходна ситуация с помощта на кран било спускано някое „божество“, за да помогне за
разрешаването н. — Б. пр.

Името Гейбриъл е равнозначно на архангел Гавраил. - Б. пр

Известен учен, професор, дантеист, университетски преподавател от XX в. и преводач на Данте,

Бокачо, Макиавели. - Б. пр.

Цитат от „Венецианският търговец“ на У. Шекспир, превод Валери Петров. - Б. пр.

Световноизвестен руски композитор от XX в. Тук става дума за симфо-ничната му приказка

„Петя и вълкът“ (Петя е м.р. на рус. ез. от Пьотър), в която Петя гледа как вълкът поглъща
патето. - Б. р.

От френски — Не, не съжалявам за нищо. - Б. пр.

От френски — Не, тази вечер само вода, ангел мой. — Б. пр.

Коктейл от шампанско и сок от цитрусови плодове, най-вече от портокал. - Б. пр.

10

От италиански - светлината на твоята непорочност. - Б. пр.

11

Нейния образ. - Б. пр.

-17-

Когато на сутринта Джулия отвори очи, се прозя, протегна се и посегна към... нищото. Гейбриъл
го нямаше и мястото му беше студено. Заля я чувство на безпокойство. Чувство, което не беше
ново, а дълбоко познато. За момент й прилоша.

Когато спусна крака на земята, забеляза малка бележка, за-щипана с чаша за вино, в която
имаше вода с плуващи резенчета лимон. Беше написана с писалка.

Прекрасна Джулиан,

Излизам да купя някои специални неща за закуска.

Моля използвай основната баня, тя е по-удобна.

Оставил съм някои неща за теб там.

Освен това можеш да вземеш всичко, от което имаш нужда, от гардероба и раклата.

Моля те, остани.

Твой,

Гейбриъл

P.S. Прости ми дързостта, но гледката, която представляваше, спяща в обятията ми тази сутрин,
беше най-красивото нещо, което някога съм виждал.

„Уау. Как го прави“, помисли си тя и бузите й пламнаха. Професорът определено може да си

служи с думите... и цветята, и музиката и шоколадовите торти... Тя сложи ръка на челото си в
опит да се съвземе. Шоколадовата торта се бе превърнала в новия й любим десерт. И споменът
за пръстите й в топлата му уста и начинът, по който езикът му изкусно...

„Съвземи се, Джулия. Трябва ти душ. Най-добре студен.“

Тя набързо изпи водата, която й беше оставил, и загриза бележката. Последния път, когато спа в
леглото му, претърпя доста грубо отрезвяване в хола му. Въпреки че беше нежен с нея миналата
нощ, се притесняваше дали отново няма да е рязък тази сутрин.

Отвори вратата на стаята за гости и промуши глава в опит да открие някакви признаци на
живот. Когато се увери, че е сама, тихо отиде до основната баня и затвори вратата след себе си.
Съблече се и заключи.

Гейбриъл бе оставил още една бележка под един бокал с портокалов сок. Беше украсен с резен
портокал. „Ясно. Гейбриъл си пада по декорациите", помисли си тя.

На бележката прочете:

Джулиан,
Надявам се, тук ще намериш всичко, което ти трябва.

Ако не, Рейчъл е задръстила банята за гости с най-различни козметични принадлежности, така
че чувствай се свободна да вземеш каквото ти хареса.

Дрехите ми са на твое разположение.

Моля те, избери си пуловер, тъй като от днес захладнява.

Твой,

Гейбриъл

Отпивайки от сока, Джулия започна да изследва предметите пред себе си. На тоалетната
масичка с военна изрядност бяха подредени неразопакована нова четка за зъби, паста за зъби,
неизползвана самобръсначка (която огледа с повдигната вежда) и различни дамски продукти за
баня от някакъв производител на име Bliss с аромат на ванилия и бергамот, както и мрежеста
гъба с цвят на лавандула.

Дали Гейбриъл беше помолил Рейчъл да набави тези неща за гостите му? Или беше от типа,
които случайно държаха неизползвани принадлежности за баня под ръка, специално за подобни
случаи? Може би си имаше и цветови код: лавандулово за девственици, червено за Паулина,
черно за професор Сингър, зелено за курвите си... Джулия се съмняваше, че лавандуловата
някога бе използвана.

„Недокосната гъба за недокоснатата... колко подходящо."

Джулия се спря. Гейбриъл я бе помолил за прошка и я беше посъветвал много внимателно да се

въздържа от прибързани заключения. А ето че стоеше тук и спекулираше с някаква гъба за баня.

Оглеждайки се наоколо, видя закачена на вратата бяла хавлия, а край ваната - чифт дамски
джапанки. Бяха твърде големи за нея, биха били големи и за Рейчъл. Този път Джулия сведе
негативната си реакция до извъртане на очите.

Отне й повече от пет минути, за да разбере как функционира модерният му душ, тъй като
имаше множество вариации за струя, налягане и температура, и беше страшно сложен. Джулия
се интересуваше единствено от опцията „тропически дъжд“, който, разбира се, се включи на
последния лост, който дръпна.

Докато се възнасяше сред аромата на ванилия и бергамот, опитвайки се да не мисли за „Ърл

Грей“, Джулия си зададе няколко много сериозни въпроса. Подозираше, че Гейбриъл ще иска да
проведат разговора колкото се може по-скоро. Щеше да бъде болезнен. И какво щеше да прави
тя след това? Щеше ли да се опита да бъдат приятели? За какво?

Осъзна, че колкото и да се опитваше да фокусира бъдещето, не можеше да се отърси от

миналото, поне не напълно. Така че реши да се съсредоточи изключително върху последните им
взаимоотношения, включително грубостта му и високомерието му през този семестър. Той
трябваше да обясни, тя трябваше да го слуша, без да прибързва със заключенията. После щеше
да му каже точно какво си мисли за него.
Да, щеше да бъде болезнено и за двамата. Натъжи се, осъзнавайки, че никога не бе имала
нормална любовна връзка, макар едно от нещата, за които най-силно копнееше в живота си,
бяха обич и привързаност. А Гейбриъл, който беше израснал в добро семейство, макар и
осиновен, и беше интелигентен, красив и богат, вероятно изобщо не беше в състояние да има
подобни отношения.

Връзките на майка й бяха далеч от здравото и нормалното и Джулия ги познаваше от ранна

детска възраст - безкраен парад от безчетни провали. За разлика от нея връзката на баща й с Деб
Лънди беше достатъчно нормална, дори отчасти посредствена. Грижеха се един за друг,
мислеше си Джулия, но чувствата им бяха някак хладни и дребни, като далечна звезда.

„Ако Гейбриъл изобщо бе способен да обича някого, любовта му би горяла пламенна като
слънцето. Очевидно е, че предпочита секса пред любовта, но може би просто ги взаимосвьрзва.
Кое е по-лошят вариант - да мислиш, че сексът е любов, или да си мислиш, че двете може да
бъдат разделени едно от друго и да предпочиташ секса? “

Джулия се остави на топлата вода от душа и се опита да освободи ума си от необяснимото

влечение, което изпитваше към него.

„Какво ли не бих дала да имах поне част от щастието, което свързваше Грейс и Ричард? Бракът
им беше идеален. Винаги се отнасяха и говореха мило един с друг. И бяха толкова влюбени...“

Джулия излезе от душа и облече хавлията на Гейбриъл, а къдравата си коса омота на тюрбан с
бяла хавлиена кърпа. Надяваше се поне хавлията да е на Гейбриъл. Но не миришеше на него.
Обу джапанките и отиде в спалнята на лов за дрехи. Намери чорапи, бяла тениска и боксерки,
които изглеждаха така, сякаш биха й станали. Влезе в безупречната гардеробна на Гейбриъл и
запали осветлението. От трите страни стояха рафтове с педантично подредени дрехи.

На отсрещната стена между дървени разделения по рафтовете бяха спретнато наредени

пуловери и жилетки, почти всичките кашмирени, марка „Лоро Пиана“. Тя бързо намери зеления
пуловер, който вече беше носила, и със задоволство забеляза, че е възстановен до предишния си
облик. Поднесе го към носа си и след като го помириса, се усмихна с наслада, вдъхвайки
миризмата на „Арамис“ и на Гейбриъл. Явно го беше обличал след химическото чистене.

Тогава нещо блещукащо привлече погледа й. Подпряни на стената и полускрити от висящите

спортни сака и костюми стояха черно-белите снимки от стените. Най-отгоре беше петата, тази,
която висеше над леглото му. Беше приятно еротична и дори почти нежна.

„Не би трябвало да се срамува от тази.“ Джулия искаше гърбът й да е толкова красив. И част от
нея искаше Гейбриъл да я гледа по начина, по който мъжът от снимката гледаше жената. Поне
веднъж.

Тя бързо се върна в банята и загледа лицето си в огледалото. Изглеждаше уморена. Беше бледа,
както обикновено, с тъмни кръгове под очите. Самите те изглеждаха безжизнени, вените й
прозираха по шията. След двете драматични седмици и липсата на сън изглеждаше зле.
Контрастът между бледата й кожа и тъм-пата й коса в този случай също не помагаше особено.
Нито това, че Рейчъл не се беше сетила да остави и гримове за гостите на Гейбриъл. Много
небрежно от нейна страна.
След като се облече, Джулия се осмели да отиде в кухнята. От Гейбриъл нямаше и следа. След
като напъха мръсните си дрехи в раницата, тя извади телефона си и пощенския плик и седна на
един от бар-столовете. Бързо прегледа гласовата си поща. Чакаха я пет съобщения от Пол, всяко
по-настоятелно от предишното, които кулминираха в есемес, в който пишеше, че стои отпред на
Медисън Авеню и звъни на вратата й.

„Scheisse“1 Нямаше начин да му обясни какво се беше случило. Но също така не можеше и да го
игнорира, така че набързо измисли някакво извинение и му написа:

Здравей, Пол. Не съм чула звънеца. Развален?

Емерсън ме насоли, но не ме изключи. Търся нов ръководител. До по-късно.

Благодаря, Джулия

Надяваше се, че съобщението й ще го залъже, докато измисли по-добро обяснение. Вероятно

щеше да се наложи да говори и с Гейбриъл, за да не се разминават в историите си.

Нещо, което Гейбриъл вчера каза по отношение на съдържанието на плика, събуди

любопитството й. Когато го отвори, освен сутиена си намери и айпода. Включи го, сложи си
слушалките и отиде в папката за наскоро добавени песни, където откри, че Гейбриъл беше
добавил две нови.

Първата беше Prospero’s Speech (Речта на Просперо) на Ло-рина Маккенит. Джулия с удивление
се заслуша в Шекспировите думи от Епилог на „Бурята“, изпети от високия женски глас.

Без чарове и без магия сега на себе си самия съм предоставен и от вас зависи вече дали аз
затворник ще остана тука, или ще плавам към сполука.

Но както, с трон сдобил се пак,

сам аз простих на своя враг, вий, зрители, със кобно слово не ми присъждайте сурово изгнание
на остров пуст, а със ветреца многоуст на своята хвала крилата за път издуйте ми платната и с
весел, идещ от сърце, мил плясък на криле-ръце, ме изпратете във морето на дълго плаване, с
което целя едно: чрез труд и плам забава да доставям вам.

Над духове не властвам вече, вълшебствата ми са далече и зле ще съм, освен ако със
снизходително око погледнете на моите грешки.

Те - знайно е-са дял човешки и аз завършвам затова със тез молитвени слова:

Вий, милост чакащи от бога, не ме съдете с мярка строга!2

Джулия прослуша два пъти песента, възхитена едновременно от музиката и от текста. Отдавна
знаеше, че Гейбриъл е дълбок и прочувствен, така твърдеше Грейс. И Джулия се бе уверила в
тези му качества по време на първата им среща, когато той я погледна в очите така, сякаш тя бе
първата жена, която някога бе виждал.

- Джулиан?
Тя леко извика и запуши с длан устата си. Гейбриъл стоеше пред нея с три малки пакета в
едната ръка и букет лилави ириси в другата. Джулия се облещи и свали слушалките от ушите си.
Той любопитно погледна към айпода и се усмихна.

Джулия също му отвърна с усмивка. В отговор той се наведе към нея, докато я гледаше в очите,
и леко я целуна първо по едната, после по другата буза. Беше си помислила за миг, че се насочва
към устата, и когато целуна бузата й, тя се почувства разочарована. Въпреки това от устните му
изскочи искра, която накара сърцето й да ускори ритъма си. Джулия се изчерви и погледна
надолу към ръцете си.

- Добро утро, Джулиан! Радвам се, че остана. Как спа? - с галещ глас я попита Гейбриъл.

- Спах добре... после.

Той се пресегна зад нея, за да остави покупките и цветята на плота.

- Както и аз.

Не понечи да я докосне, но проследи погледа й, който водеше към пръстите. Джулия леко
потрепна при спомена за това, което той им беше направил предната вечер.

- Студено ли ти е?

-Не.

- Трепериш.

Веждите на Гейбриъл се сключиха, образувайки бръчка по средата.

- Да не би аз да те притеснявам?

- Малко.

Той се обърна и започна да разопакова продуктите.

- Какво си купил? - попита тя и посочи към торбите.

- Кроасани и франзела. Наблизо има една френска пекарна, в която правят най-добрите
кроасани с шоколад в града. Още, малко кашкавал от магазина долу, плодове и изненада.

- Изненада?

- Да - той се усмихна и зачака.

Тя сбърчи нос.

- Ще ми кажеш ли каква е изненадата?

- Ако ти кажа, няма да е изненада.

Джулия завъртя очи и той се засмя.

- Baci - каза той.

- Целувки? - предположи тя след миг мълчание.

Гейбриъл наблюдаваше реакцията и забеляза, че тя не разбра

двойното значение. Той извади нещо от торбите и го постави в средата на дланта си. Поднесе й
го както някой би поднесъл ябълка на кон, за да го примами.

Сходството не й убягна, когато с вирнат нос погледна към малкия, увит в целофан шоколад.

- Мислех, че ги обичаш. Когато Антонио ти даде една, каза, че са ти любимите.

В гласа му усети следа от разочарование.

- Така е. Но нали каза, че не бива да приемам шоколади от мъж, помниш ли? Мисля, че така ми
нареди, когато бяхме в „Лоби“ с Рейчъл.

Джулия взе предложения шоколад, отвори го нетърпеливо и го пъхна в устата си.

- Аз не се разпореждам.

Тя го гледаше, докато сдъвка и преглътна шоколада.

- Шегуваш ли се?

- Не.

- От коя планета си? Здравейте, казвам се Гейбриъл и съм от планетата на Неосъзнатите,

обичащи да доминират шефчета.

Той се намръщи.

- Много забавно, Джулиан.

Той прочисти гърло и потърка очите си.

- Бъди за момент сериозна. Значи мислиш, че ти се разпореждам?

- Гейбриъл, не правиш нищо друго. Имаш само една форма на лично обръщение и тя е в
императив: направи това, направи онова, ела тук. На всичкото отгоре, също като Пол, си
мислиш, че принадлежа към някоя зоологическа градина. Или на детска книжка.

При споменаването на Пол бръчката между веждите на Гейбриъл се задълбочи.

- Някой трябваше да се погрижи за ситуацията ни вчера. Опитвах се да предпазя и двама ни. И

те помолих да говориш с мен, Джулиан. Опитвах се дни наред да говоря с теб, но ти ме
отблъскваше.
- А какво трябваше да направя? Емоционално си като влакче от увеселителен парк и аз исках да
сляза. Не знам кога ще си мил с мен и ще ми прошепнеш нещо, от което да ми спре дъхът, или
ще ми кажеш нещо толкова дяволски жестоко, че да ми разбие...

Тя млъкна.

Гейбриъл се покашля.

- Съжалявам, че съм бил жесток. За това няма извинение.

Тя измърмори нещо под носа си, когато той я погледна.

- Намирам те... понякога трудна за разговор. Никога не знам какво си мислиш, разкриваш се
само когато си ядосана. Като сега.

- Не съм ядосана - подсмъркна Джулия.

- Тогава имам нужда да говориш с мен.

Гласът му отново омекна. Рискува да прокара пръсти по влажните й дълги къдрици.

- Миришеш на ванилия - прошепна той.

- Това е от твоя шампоан.

- Значи мислиш, че съм доминантен?

-Да.

Гейбриъл въздъхна.

- Вероятно е навик. Явно съм загрубял през годините, в които съм живял сам и съм престанал да
бъда деликатен. Но в бъдеще ще внимавам как говоря с теб. А за Пол и имената на животни
направо е умопомрачително, че те определя като заек. Зайците свършват на масата, така че това
трябва да приключи. А що се отнася до котенце, мислех, че е по-скоро... мило.

- Не и когато си на двадесет и три, дребна, и се опитваш да бъдеш взета на сериозно в

академичните среди.

- А ако, когато си на двадесет и три и красива, и някой, който е на тридесет и три и е от

професионалните академични среди, ти го казва, защото всъщност мисли, че си страшно секси!

Джулия се дръпна.

- Не ми се присмивай, Гейбриъл. Това е подло.

- Никога не бих ти се присмивал - отговори той и я погледна сериозно. - Джулиан, погледни ме.

Тя продължи да гледа към пода.

Той зачака нетърпеливо, докато тя най-сетне срещна очите му.

- Никога не бих ти се присмивал. А със сигурност не и за нещо такова.

Тя направи физиономия и отмести поглед.

- Но може би котенце е и любовно обръщение.

Джулия се изчерви, а той продължи да разопакова покупките.

След известно време се обърна към нея.

- Да заспя с теб в обятията ми тази нощ, беше изключително важно за мен, благодаря ти.

Тя отбягваше очите му.

- Погледни ме, моля те - прошепна.

Очите им се срещнаха и Джулия се изненада от изражението му Изглеждаше притеснен.

- Срамуваш ли се да дойдеш в леглото ми?

Тя поклати глава.

- Напомни ми за първата ни нощ заедно.

- И на мен - въздъхна тя.

- Съжалявам, че не бях до тебе тази сутрин, когато отвори очи. Събудих се по изгрев слънце.
Виждайки те спяща, си припомних картината на Леонардо да Винчи „Глава на жена“3.
Изглеждаше много спокойна, облегнала глава на рамото ми. И много, много красива.

Той се наведе през плота и нежно я целуна по челото.

- Значи си спала добре?

- Твърде добре. Защо запали свещи в спалнята?

Той прокара палец по веждата й.

- Вече ми каза какво мислиш за мрака. Исках да виждаш картината на Холидей и мен. Не знаех
как се чувстваш с това да останеш за през нощта. Страхувах се, че ще избягаш.

- Това беше, хъм, мило от твоя страна. Благодаря ти.

Той сложи длан на бузата й и сините му очи я пронизаха, изгарящо.

- Аз съм добър любовник, Джулиан. Във всеки смисъл.

Когато се отдръпна, тя, почти напразно, се опита да се успокои.

- Кажи ми, защо толкова не ме харесваше.

- Не че не те харесвах. На първия семинар не бях на себе си, бях много избухлив. Изглеждаше
ми позната. Попитах те нещо, за да видя лицето ти. Когато ме игнорира, се ядосах. Не съм
свикнал да бъда игнориран.

Джулия беше започнала леко да хапе долната си устна.

- Осъзнавам, че това не е извинение. Просто ти давам обяснение. Дори само това да те гледам,
предизвиква много силни чувства в мен. Не знаех откъде идват и негодувах срещу тях.
Негодуванието ми бързо прерасна в нещо ужасно. Но грубостта ми спрямо теб беше абсолютно
непростима.

Гейбриъл посегна да освободи устната от зъбите й.

- Бях наказан за това впоследствие. Скот ми се обади да ми каже, че Грейс си е отишла и че е

умряла, прошепвайки моето име, защото аз не съм бил там. Каза, че страданията й на смъртния
одър са били по моя вина...

Джулия взе ръката му в своята и без да мисли, я целуна.

- Много съжалявам.

Той също допря устни до нейната и силно ги притисна. Останаха така неподвижни няколко
мига, докато той не премести тежестта си от единия крак на другия.

- Гладна съм - промълви тя, разчитайки сигнала му.

- Да те храня ли?

Джулия кимна и усети как й става горещо, припомняйки си начина, по който я хранеше
предишната нощ.

- Лате или еспресо?

Той се обърна към машината за кафе.

- Лате, благодаря.

Тя го наблюдаваше за момент, а после прехвърли вниманието си към ирисите, които беше

донесъл.

- Ще ги сложиш ли във вода, моля те. На горния рафт в трапезарията има кристална ваза.
Можеш да ги сложиш и на мястото на зюмбюлите от вчера, ако искаш.

Джулия отиде при абаносовия бюфет, възхищавайки се отново на красотата му, и взе празната
ваза.

- Чух музиката, която беше пуснал вчера вечерта. Беше прекрасна.

- Класическата музика ми действа успокоително. Надявам се, не съм ти пречил.

- Не си. Защо избра ириси?

- Fleur-de-lis4 - просто каза той, докато й поднасяше кафето с чаша в парижки стил. - Освен това
знам, че лилавото е любимият ти цвят.

- А те са любимите ми цветя - отбеляза срамежливо тя, по-скоро на себе си.

- На мен също, вероятно защото са символ на Флоренция5. Но Предполагам за теб имат по-
дълбок смисъл.

Той нахално й намигна и започна да приготвя закуската.

Джулия малко се нацупи. Знаеше за какво още се отнасят: ирисите се отъждествяваха в

Средновековието с Дева Мария и по този начин се превръщаха в символ на женската
непорочност. Подарявайки й ириси, Гейбриъл почиташе невинността й, което си беше странен
жест за евентуално бъдещ любовник.

„Може би все пак наистина е говорел сериозно за това да бъдем приятели. “

Тя взе кафето и цветята и отиде в трапезарията. Докато го пиеше, обмисляше какво да му каже.

Малко след това и той се присъедини, като донесе закуската и седна до нея, на централното
място на масата.

- Buon appetito!6

Джулия стигна до извода, че при Гейбриъл се хранеше по-добре, отколкото през целия си
живот, с изключение на времето, което прекара в Италия. Пред нея стоеше табла с пресни
плодове, кроасани с шоколад, франзела и различни видове нарязани сирена, основно бри,
мимолет и горгонзола. Дори беше декорирал чиниите им с магданоз и портокал.

Той вдигна чашата си за шампанско и изчака, докато тя не направи същото.

- Това са „Белини“7, не „Мимоза“, помислих си, че ще го предпочетеш.

Те чукнаха чашите си и Джулия отпи глътка. „Има вкус на газирана праскова ', помисли си тя.
Беше много по-вкусно от портокалов сок. Макар че се зачуди защо беше решил да пие отново
тази сутрин.

- Много си добър в това.

- В кое? - попита той.

- Изкусителните игри с храната. Сигурна съм, че гостите ти, които остават да пренощуват, не
искат да си тръгнат после.

Гейбриъл остави някак рязко вилицата на чинията и забърса ъгълчетата на устата си с ленената
кърпа.

- Нямам навика да развличам гостите си. И определено, никога по този начин.

Той я погледна дълбоко в очите.

- Мислех е очевидно, че ти си различна и че се отнасям раз-лично с теб - каза той и поклати

глава - Но, явно не е.

- Каза, че ще говорим — смени темата Джулия.

- Да - погледна я отново за момент. - Има някои неща, които искам да те попитам, и някои,
които искам да кажа.

- Не съм се съгласила за разпит.

- Това едва ли може да се нарече така. Няколко въпроса, най-вече защото когато те срещнах, не
бях съвсем трезвен. Така че прости ми, че желая да имам по-ясна представа за това какво точно
се случи тогава.

Тонът му бе леко саркастичен.

Тя разряза ягода с вилицата си и я набоде.

„Добре. Нека пита. Аз също имам няколко въпроса и те съвсем не са приятни. “

- Преди да започнем, мисля, че трябва да се съгласим с някои основни правила. Бих искал да
говоря с теб за миналото, преди да преминем към настоящето или бъдещето. Става ли?

- Съгласна.

- И обещавам, че каквото и да ми кажеш, ще го запазя изключително за себе си. Надявам се, да

покажеш същата коректност и спрямо мен.

- Разбира се.

- Някакви основни правила, които ти да искаш да поставиш?

- Ъм, само това да бъдем искрени един с друг.

- Напълно искрени. Така, на колко години беше, когато се срещнахме?

- На толкова, на колкото беше и Рейчъл тогава - започна уклончиво тя, но след острия му поглед
добави: - На седемнайсет.

- Седемнайсет?

Гейбриъл изруга няколко пъти и отпи дълга глътка от коктейла си.

Очевидно остана смутен от отговора й, което я изуми.

- Защо дойде при мен онази вечер?

- Не дойдох. Бях поканена на вечеря, но когато пристигнах, Рейчъл и Аарон вече бяха на път да
избягат от там. Чух някакъв шум и те открих на верандата.

Гейбриъл, изглежда, обмисли думите й за момент.

- Знаела си кой съм?

- Говореха постоянно за теб.

- Знаеше ли колко зле бях тогава?

- Не. Никой никога не беше казвал нищо лошо за теб. Поне не пред мен. Дори и след това.
Говореха ми единствено хубави неща за теб.

- Какво се случи на следващата сутрин?

Това беше частта, за която Джулия не искаше да говори. Тя игнорира въпроса му и си отхапа от
кроасана, знаейки, че той няма да настоява за отговор, докато устата й бе пълна.

- Това е важно, Джулиан. Трябва да знам какво се случи. Спомените ми от следващата сутрин са
малко смътни.

Очите й го стрелнаха и той преглътна с усилие.

- Наистина ли? Добре, нека те просветя. Събудих се преди изгрев слънце. Сред гората. Сама. Ти
ме заряза там. Бях уплашена, така че грабнах одеялото и изчезнах. Но не можех да си спомня
пътеката, по която дойдохме, а и още беше тъмно. Лутах се панически около два часа, докато
най-накрая намерих пътека, която ме изведе до вашата къща.

Джулия се разтрепери.

- Мислех, че никога няма да открия обратния път.

- Ето къде си отишла - въздъхна той.

- За какво говориш?

- Не те бях оставил.

- Как би го нарекъл тогава.

- Трябва да съм се събудил малко преди теб. Ти спеше в обятията ми и не исках да те будя, но
имах нужда да се облекча и влязох малко навътре в гората. После спрях, за да пуша, и набрах
няколко ябълки за закуска. Когато се върнах, теб те нямаше. Върнах се до къщата, но не беше и
там. Помислих, че си си тръгнала. Тогава се качих горе и се срутих на старото си легло.

- Помислил си, че съм избягала?

-Да.

Той я изгледа продължително.

- Виках името ти, Гейбриъл! Виках те.

- Не съм те чул. Имах махмурлук и може да съм се отдалечил повече.

- Не пушеше, когато беше с мен - каза скептично тя.

- Така е. И скоро след това спрях.

- Защо не се опита да ме потърсиш?

Вина помрачи очите му и той отмести поглед.

- Родителите ми ме събудиха. Настояваха да отговарям за действията си от предишната вечер.

Когато попитах къде е Беатриче, Ричард ми каза, че съм халюцинирал.

- Ами Рейчъл?

- Тръгнах си, преди да се върне. Отказваше да говори с мен в продължение на месеци.

- Не ме лъжи, Гейбриъл. Донесох якето ти. Бях го сгънала и оставила заедно с одеялото на
стълбите пред входната врата. Това беше доказателство. И никой ли не беше видял колелото ми?

- Не знам какво са видели. Грейс ми даде якето и никой не каза нищо за теб, нито споменаха
името ти. Не че го знаех. Ти сякаш беше някакво видение.

- Как може да си повярвал, че не е било реално? Не беше толкова пиян.

Той затвори очи и стисна юмруци. Джулия видя как вените по ръцете му изпъкнаха. Гейбриъл
отвори очи, но ги задържа забодени в масата.

- Защото имах махмурлук, бях объркан и бях на кока.

Бум.

Това беше звукът от приказката на Джулия, разбиваща се на парчета в грубия зид на реалността.
Очите й се разшириха и тя рязко си пое дъх.

- Рейчъл никога ли не ти е казвала какво предизвика сблъсъка? Когато Ричард ме взе от

летището в Харисбърг, знаеше, че съм на нещо. Претърси стаята ми преди вечеря и откри
скривалището. Конфронтира ме и аз избухнах.

Джулия затвори очи и скри с ръце лицето си.

Гейбриъл седеше неподвижно в очакване тя да проговори.

- Кокаин - прошепна тя.

Той се раздвижи от неудобство.

-Да.

- Прекарала съм нощ в гората с двайсет и седем годишен пиян и надрусан тип. Що за безумно
глупаво момиче съм?

Той скръцна със зъби.

- Джулиан, ти не си глупава. Аз съм безумецът. Аз не трябваше да те водя там в моето

състояние.

Тя бавно издиша и раменете й се разтърсиха.

- Погледни ме, Джулиан.

Тя поклати глава.

- Видях баща ти в тази сутрин.

Джулия го изгледа.

- Така ли?

- Знаеш какво е да живееш в малък град. Слуховете плъзнали, когато Ричард завел Скот в
болницата и никой от двамата не обяснил какво се е случило. Баща ти беше чул за това и беше
дошъл, за да види дали може някак да помогне.

- Никога не го е споменавал.

- Ричард и Грейс се чувстваха много неловко. Сигурен съм, че баща ти е искал да ги предпази от
дребнави клюки. И след като никой освен нас двамата не знае какво се е случило помежду ни...

Гласът му замря и той поклати глава.

- Защо не каза на Рейчъл?

- Бях травматизирана. И се чувствах унижена.

Гейбриъл потрепери. Протегна ръка към нейната, очите му я изгаряха.

- Не помниш ли какво се случи между нас?

Джулия отблъсна ръката му.

- Разбира се, че помня! Точно за това се чувствах толкова зле. Понякога, връщайки се към тази
нощ, вярвах на това, което ми каза. Тогава се опитвах да се самоубедя, че трябва да си имал
причина, за да си тръгнеш. Друг път, единственото, за което мога да мисля, е как ме изостави,
сънувах кошмари как се губя в гората. Но знаеш ли кое е най-смахнатото? Вярвах, че ще се
върнеш. Години наред вярвах, че ще те видя на стълбите пред къщата на баща ми и ще ми
кажеш, че ме искаш. Че не си ме излъгал, когато ми каза, че си щастлив, че си ме намерил. Не е
ли жалко това?

- Не е жалко. Разбирам, че е изглеждало, сякаш съм те изоставил, но, кълна се, не бях. И
повярвай ми, ако и за момент бях повярвал, че това е било реалност и че ти живееш в
Селинсгроув, щях да се появя на стълбите пред вратата ти.

Той прочисти гърло и Джулия усети вибрацията от подскачащото му коляно.

- Аз съм наркоман. Това съм. И имам нуждата да контролирам неща и хора и никога няма да
мога да се освободя от тази нужда.

- Сега също ли си на нещо?

- Разбира се, че не! Мислиш ли, че бих ти го причинил?

- Ако си наркоман, значи си наркоман. Дали съм тук или не, няма значение.

- За мен има.

- Склонните към пристрастяване личности може да се пристрастяват към различни неща:

наркотици, алкохол, секс, хора... ами ако се пристрастиш към мен?

- Аз вече съм пристрастен към теб, Беатриче. Само че, ти си по-опасна от кокаина.

Джулия повдигна вежди от изненада.

Той се протегна да хване ръката й, вените му - изпъкнали и контрастиращи на бледата й кожа и

тънката китка.

- Изповядвам се пред теб, сега. Деструктивен съм. На настроения. Имам лош характер. Част от
това се дължи на наркоманията, част на миналото ми. Грешно ли е било от моя страна да си
мисля за нещо толкова възвишено като теб? Да мисля, че единственото обяснение на
съществуването ти би могло да бъде това, че или си била творение на болния ми мозък, или
висше божествено създание.

Думите и изражението му бяха толкова силни, че Джулия трябваше да се отдръпне.

Комбинацията от гласа му и дългите му хладни пръсти, галещи вените й... Страхуваше се, че
кожата й ще пламне и ще изгори до пепел.

- Още ли вземаш наркотици?

-Не.

- За забавление?

- Не. След отвратителното ми поведение в Селинсгроув Грейс ме убеди да потърся помощ.

Планирах да се самоубия - само имах нужда от малко пари, за да уредя някои неща. Нощта с теб
промени всичко. Когато ми казаха, че е нямало човек с това име, повярвах, че си била
халюцинация или ангел. И в двата случая си помислих, че някой, вероятно Бог, се е смилил над
мен и те е изпратил, за да ме спасиш. Lo seme di felicita messo de Dio nell’ amma ben posta.

Джулия затвори очи при звука на думите на Данте от Convivio8 „Семето на щастието, изпратено
от Бог в предразположена душа. “

Гейбриъл се покашля.

- Скот се съгласи да не повдига обвинение, ако веднага започна лечение. Така че още в същия
ден Ричард ме закара в една клиника във Филаделфия. След като мина периодът на първона-
чалната детоксикация, ме върна в Бостън и ме регистрира за реха-билитация, така че да мога да
съм близо и до... работата си.

inn i n |iii isii.p iJi па стола.

I i, Yin и hi мори очи, лицето й изглеждаше угрижено. 1 l.iiuo си искал да се самоубиеш,

Гейбриъл?

11е мога да ти кажа.

Защо не?

- Не знам какво може да се случи, ако привикам духовете нй онези демони обратно, Беатриче.
|

- Още ли страдаш от суицидни мисли?

Той отново се покашля.

- Не. Депресията ми отчасти бе причинена от наркотиците? Част се дължеше и на други

фактори в живота ми, с които се опитвах да се справя. Но ти знаеш, както и аз, че самоубиецът е
човек, загубил надежда. Открих надеждата, намирайки теб.

Очите му светнаха и Джулия реши да смени темата.

- Майка ти е била алкохоличка?

-Да.

- А баща ти?

- Не говоря за него.

- Рейчъл ми каза за парите.

- Това е единственото добро, което е направил.

Гейбриъл се смръщи.
- Това не е вярно - каза тихо Джулия.

- Защо да не е?

- Защото е направил теб, затова.

Очите му омекнаха и той я целуна по главата.

- И баща ти ли е бил алкохолик?

- Не знам. Беше изпълнителен директор на фирма в Ню Йорк и умря от инфаркт. Не съм се

опитвал да открия нещо повече за него.

- А ти алкохолик ли си?

-Не.

Джулия внимателно сгъна ленената си кърпичка и се отдръпна със стола от масата.

- Радвам се, че не вземаш наркотици, и се радвам, че си в процес на възстановяване. Но няма да

се захващам с алкохолик. Животът е твърде кратък, за да си причиня такова нещастие.

Той настоятелно се вгледа в нея, търсейки очите й.

- Съгласен съм. Но ако прекараш повече време с мен, ще разбереш, че не съм алкохолик. И бях
обещал да не се напивам пове-ч. la нещастие се случи така, че в единствения път за шест месени
и който се напих, ти стана свидетел.

Майка ми влизаше няколко пъти в изтрезвителното, но така и нс успя да се излекува. Ами ако
отново почнеш наркотиците?

11 не говорим, че страдаш и от измамната представа за Беатриче.

I не съм тя, Гейбриъл. Ти искаш един идеал или твоята нарко-I ична илюзия, не мен.

От шест години съм чист. Не съм се просто възстановил. Кикто и да е, знам, че някъде дълбоко,
дълбоко в мен има още нукнатини. Но искам да те опозная. Теб. И само теб такава, ка-киато си.
Искам да бъдеш себе си и, да, Джулиан, знам, че си повече от сън. В реалното си присъствие си
далеч по-красива и нленителна от сън. Винаги бих предпочел теб, пред който и да е l l.ll или
илюзия.

Една сълза се спусна по бузата й и тя бързо я избърса.

- Ти не ме познаваш. Никога не си ме познавал. Тогава ти държеше в обятията си Беатриче на

Данте, образа от неговите I норби и от картината на Холидей, не мен.

Гейбриъл поклати глава.

- Това, което усетих, беше истинско. Това, което направих, също.

- Мислел си, че е истинско, било е част от илюзията.

- Беше истинско, Джулия. Беше всичко. В момента, в който те докоснах, знаех... и когато те
докоснах отново... си те спомних. Тялото ми си те спомни. Единствено съзнанието ми беше
забравило.

- Вече не съм онова момиче. А жената, в която се превърнах, ти презря.

- Това не е вярно. Превърнала си се в прекрасна девойка.

- Искаш гальовно котенце.

- Не, Беатриче.

- Престани да ме наричаш така - каза тя през зъби.

- Съжалявам, Джулиан. Знам, че съм те наранил. Знам, че имам тъмна страна. Ще ми позволиш
ли да ти покажа, че мога и да съм добър? Много, много добър.

- Твърде късно е. Не мога.

Въпреки че я болеше да го направи, тя се отправи към вратата, като по пътя взе палтото и
раницата си.

- Ами снощи? - попита той, тръгвайки след нея. - Това нищо ли не означаваше за теб?

- Какво да означава? Кажи ми!

Тя прегърна раницата пред гърдите си и се облегна на стената.

Гейбриъл постави ръце на раменете й и се приближи.

- Трябва ли да ти го обяснявам? Не го ли усети?

Той доближи лице към нейното, устата му, на милиметри от нейната. Можеше да усети топлия
му дъх по кожата си. Потръпна.

- Да съм усетила какво?

- Телата ни, когато сме заедно. Ти дойде при мен снощи, Джулиан. Дойде в леглото ми. Защо го
направи? Защо ми каза, че не си можела да се сдържиш? Защото сме като половинките на едно
цяло. Точно както го описва Аристофан, една душа в две тела. Ти си липсващата ми половина.
Ти си моя bashert9.

- Bashert? Знаеш ли изобщо какво означава това? Bashert е bashert, Гейбриъл; съдбата си е съдба.
Може да означава каквото си искаш и не трябва да означава мен.

Той й се усмихна широко.

- Лингвистичните ти умения непрекъснато ме впечатляват.

- Знам тази дума.

- Разбира се, прекрасна моя. Защото си умна.

Той докосна с върха на пръстите си врата й и започна да го гали нагоре и надолу.

- Гейбриъл,престани!

Тя го отблъсна настрана, за да може да мисли ясно.

- Чист си, но все още си пристрастен. Аз съм дете на алкохоличка. Няма да го допусна.

- Не те заслужавам. Знам това. Conosco i segm dell’antica fiamma. Почувствах го първия път,
когато взех ръката ти в своята. Първия път, когато те целунах. И всичко си беше там вчера -
всяко чувство, всеки спомен, всяко усещане от преди си беше там. Погледни ме и ми кажи, че за
теб не беше така, че не почувства нищо, и ще те пусна да си идеш.

Джулия затвори очи, за да блокира увещанията му, твърдението му, че познава знаците на
древния пламък.

- Не можеш да го направиш, нали? Кожата ти си ме спомня, както и сърцето ти. Казваш им да

забравят, но не могат. Спомни си ме, Беатриче. Спомни си първия път.

Докосна с устни врата й и тя усети как пулсът й започна да мрспуска под допира му. Тялото й я
издаваше, то не можеше да п.же. Не би послушало и разума й. Той можеше да я помоли за
исичко в момента и тя щеше да се съгласи. Тази мисъл я отчая.

- Моля те, Гейбриъл.

- Моля те какво? - прошепна той, докато бавно целуваше ирата й нагоре и надолу, спирайки, за
да усети движението на кръвта й под целувките си.

- Моля те, пусни ме да си вървя.

- Не мога.

Той взе раницата и палтото от ръцете й и ги остави на пода.

- Не ти вярвам.

- Знам.

- Ще ме съсипеш, Гейбриъл. И това ще бъде краят ми.

- Никога.

Той обхвана с длани лицето й и тъкмо, когато тя затвори очи, гой спря. Джулия чакаше меките
му влажни устни да се слеят с нейните, но те не го направиха. Тя чакаше. После отвори очи.

Очите му бяха големи, погледът му - мек и топъл. Той започна да гали нежно лицето й,
очертавайки всяка извивка, всяка черга, сякаш си ги припомняше. Придвижи се към врата й и
прокара един-единствен пръст напред и назад. Джулия потръпна.

Допря устни до ухото й.

- Отпусни се, любима.

Той захапа мекото на ухото й и възбуждащо потърка нос във врата й.

- Нека ти покажа какво мога, когато съм внимателен.

Държейки лицето й в ръце, той долепи устни до челото й, до

носа й, до брадичката. Едва когато тя затвори очи за втори път, той докосна устните й. Дотогава
Джулия вече бе останала без дъх.

В момента, в който устните им се сляха, ги заля приток на кръв, топлина и енергия. Но

Гейбриъл беше внимателен и не бързаше. Устните му всмукаха нейните, движейки се напред-
назад. Кожата им шумолеше, докато се търкаше една в друга. Но той не отвори устата си.
Пръстите му се придвижиха към косата и нежно се вплетоха в нея, масажираха главата,
спускайки се надолу.

Джулия не беше толкова нежна, когато страстно сграбчи задната част на главата му и пръстите
й започнаха да разрошват и усукват косата му. Продължиха да притискат устни една в друга,
покривайки всеки милиметър. Той облиза бавно и упоително с език горната, преди да всмуче
долната.

Беше съблазнително. Беше възбуждащо. Беше най-бавната му целувка досега. И накара сърцето
й да забърза ритъма. Когато тя изстена, той наведе назад главата й, за да се отвори за него. Но не
искаше да бърза. Изчака челюстта й да се отпусне и когато тя не можеше да издържа повече и
нейният език нетърпеливо потърси неговия, едва тогава той отвърна на поканата й.

Джулия би се отдала по-бързо и страстно, но Гейбриъл контролираше целувката, а той искаше

да я целува нежно. Бавно. Отпускащо. Отне му вечност да придвижи ръцете си от лицето й
надолу към врата и да достигнат раменете, където се задържаха, за да ги помачкат, и още
вечност, за да се спуснат по гърба и открият голата кожа под дрехите. През цялото това време
той нежно и отдадено се бе посветил на устните й, сякаш не би имал втора възможност.

Гейбриъл изстена и изръмжа от удоволствие, когато ръцете му попаднаха върху трапчинките на

кръста й, които бе открил през нощта. Той вече ги бе разпознал като неизследвана земя, открита
за пръв път от него, макар и да нямаше право над нея, нямаше никакво право да я притежава.

Ръцете му се плъзгаха по кожата й и я доведе почти до скимтене, тя се притисна още по-плътно

към него, а той си помисли, че безпомощните звуци, които издаваше, бяха по-еротични от най-
еротичното женско стенание, което някога бе чувал. Прониза го и го възпламени. Сега той се
притисна към нея, отвръщайки на нежните и деликатни форми с твърдостта на мускулестото си
тяло, умело сменяйки местата им, така че неговият гръб опря в стената, тъй като не искаше тя да
се чувства пленена, сякаш хваната в капан. Вместо това той се остави тя да хване него.

Джулия вдишваше дъха му, горещ и плътен в устата й. Той бе въздухът й. Не можеше да спре да
го целува, докато не напълнеше гърдите си с него, докато главата й не се замая. Това усили още
повече усещането от целувките му, така че тя не се опита да го преодолее. Просто се отдаде,
лижейки, смучейки, извивайки се...

Гейбриъл за момент се отдръпна, прекъсвайки целувката.

Погали с палеца си нежната кожа на китката и я прегърна силно, обвивайки ръце около нея,
усещайки гърдите й плътно прилепнали до тялото му.

- Трябва да свикнеш с устните ми, защото мисля да те целувам много и често.

Той ги допря до косата й, усмихна й се и изглеждаше истински щастлив.

Когато тя успя да възвърне гласа си, трепереше.

- Гейбриъл, не съм ти обещала нищо. Не съм се съгласила на нищо. Една целувка не променя
този факт.

Отвърна й с усмивка, в която пролича разочарованието му, но продължи да я държи в

прегръдките си, като отметна с ръка кичур коса от лицето й.

- Само ми дай шанс. Не е нужно да бързаме, бихме могли да опитаме взаимно да се излекуваме.

- Вчера вечерта искаше да бъдем приятели. Приятелите не се целуват по този начин.

Той се засмя.

- Може да бъдем приятели. И да следваме модела на непорочната любов, ако искаш. Само ще
трябва да си го припомня следващия път, когато те целуна. А и ти.

Джулия погледна настрана.

- Нямам ти достатъчно доверие, за да сме нещо друго. А дори и да имах, не съм подходящото
момиче за това. Ще останеш дълбоко разочарован от мен.

- Какви ги говориш?

- Никога няма да си напълно задоволен само с мен и в момента, в който го осъзнаеш, ще ме

напуснеш. Така че, моля те, имай милост и си намери някой, по-сексуално адекватен, преди
един от двама ни да бъде наранен.

Тя видя как цветът на лицето му се насити и очите му заис-криха. Помисли си, че ще избухне.

- Какво ти е направил той?

Това не беше въпросът, който тя очакваше.

- Не знам за какво говориш.

Гейбриъл внимателно се вгледа в нея в опит да изтълкува изражението й. Той отлепи гръб от
стената и изправи рамене.

- Не знам какво ти е направил, за да предизвика такова ниско самочувствие у теб, но аз не съм

той. Нощта, която прекарахме в ябълковата градина, не ти ли доказа, че връзката ни не се
основава на секс?

Той погали косата й за момент с нежност, която контрастираше на пламенния му тон.

- Мога да го убия заради това, което ти е сторил - прошепна той. - За това, че е пречупил духа
ти. Няма да крия, че съм задоволявал желанията си и съм бил далеч от моногамията. Но искам
нещо повече, нещо истинско. И знам, че и ти търсиш същото. Какъв е шансът следващият ти
приятел да е девствен. Почти никакъв. Самооценката ти би била тема при всяка твоя връзка, не
само с мен. И всеки мъж, който би те оставил заради липсата ти на сексуален опит, не е голяма
загуба, ако го изпуснеш, повярвай. Трябва да имаш вяра, Джулия, и надежда също. Дори ако
нямаш надежда за нас, то поне трябва да имаш за себе си. Иначе никога няма да допуснеш
някого, никога няма да позволиш на някого да те обича.

- Дори не ме познаваш.

- Знам повече за теб, отколкото си мислиш, а останалото искам да опозная. Научи ме, Беатриче.
Ще те срещна в твоя университет като студент. Научи ме как да те обичам.

- Моля те, Гейбриъл. Бъди сериозен!

- Сериозен съм. Има много неща, които не знаем един за друг. Неща, които искам да открия и
изуча.

- Не искам да бъда споделяна.

Той изръмжа.

- Нямам навика да споделям това, което е ценно за мен. Няма да позволя на друг мъж да сложи
ръце върху теб, включително Пол или който и да е друг ангелоебач.

- Аз също не бих споделяла теб.

- Мен?

-Да.

- Е, това е ясно от само себе си.

- Не, не е.
- Какво искаш да кажеш? - намуси се той.

- Ще очаквам от теб да не бъдеш с никоя друга, дори докато аз още... решавам. Като жест на
добра воля.

- Съгласен.

Джулия се засмя.

- Казваш го, сякаш е толкова лесно! Съгласен си да жертваш всичките си авантюри и да се

лишиш от всякаква женска компания, дори и само заради възможността за нещо с мен? Не ти
вярвам.

- Печеля много, много повече, отколкото губя, повярвай ми. И имам намерение да те уверя в
това и да те уверявам всеки път.

Той я целуна по бузата.

- Паулина... - прошепна тя.

Гейбриъл продължи да я целува, придвижвайки се към извивката, която преминаваше от шията

към рамото й.

- Не се грижи за нея.

- Няма да те деля с нея.

- Няма да ти се налага.

Тонът му бе нетърпелив.

- Паулина съпруга ли ти е?

Той се отдръпна рязко и я изгледа с вцепеняващ поглед.

- Разбира се, че не. За какъв ме мислиш?

- Бивша жена?

- Джулиан, стига. Не, не ми е бивша жена. Край на разговора.

- Искам да знам за нея.

-Не.

- Защо не?

- Поради причини, които предпочитам да не обсъждам. Казах ти, че не спя с нея и няма да спя с
нея. Това трябва да ти е достатъчно.
- Ами Мая?

Лицето му придоби твърдо изражение.

-Не.

- Видях татуировката на гърдите ти и буквите.

Той скръсти ръце.

- Не мога.

- Тогава и аз не мога.

Тя се наведе, за да вдигне раницата и палтото си.

Гейбриъл я спря.

- Джулиан, кажи ми кой те е направил толкова несигурна в себе си и сексуалните ти

способности? Саймън ли?

Тя се присви.

- Кажи ми.

- Не споменавай това име в мое присъствие.

- Ти го изрече. В съня си. Звучеше разстроена. Кажи ми. -Не.

- Защо не?

- Защото ми става зле - прошепна тя и мълчаливо го помоли да остави темата.

Едно прозрение, грозно и обезпокоително бавно се прокрадна в ума му. И веднъж наместило се,
той не можа да се отърве от него.

- Джулиан, той не те е... насилил, нали?

Тя провеси глава.

- Не, Гейбриъл. Девствена съм.

Той замълча за миг и бавно издиша.

- Ти би била девица, дори и ако те беше насилил. Би била девица за мен.

Гласът му беше толкова горчив и проникновен, че сърцето й почти се счупи под тежестта му

- Това е много благородно от твоя страна, но не бях изнасилена.

Той затвори за момент очи и дълбоко въздъхна.

- И двамата имаме тайни, които не желаем да споделим. Няма да те лъжа, но не мога да ти кажа
всичко. Не днес. А съдейки по очите ти, виждам, че и ти пазиш някои много болезнени тайни от
мен. Но го приемам. Няма да те притискам да говориш за това.

Той я хвана за кръста и възбудено я придърпа към себе си.

- Значи, ще имаме тайни един от друг.

- Засега, да.

- Все още остава фактът, че съм твоя студентка.

Той я целуна отново, за да я спре да каже нещо повече.

- Това е друга тайна, която ще трябва да пазим. Но, скъпа, не ми се иска да продължим разговора
си в този проклет коридор. Моля те, върни се на масата и довърши закуската си. Може да
говорим, докато пием кафе или просто да хапнем мълчаливо. Само моля те, не си тръгвай. Моля
те.

Очите на Джулия се стрелнаха към вратата.

- Имам нужда да знам какво чувстваш към мен, Гейбриъл -започна тя неуверено. - Имам нужда
да знам, че това не е игра за теб. Дори харесваш ли ме изобщо? Истинската мен?

Той я погледна с удивление.

- Разбира се, че те харесвам. И бих желал да спечеля чувствата ти. От теб зависи докъде ще
стигнем.

Тя протегна несигурно ръце, за да погали косата му. Гейбриъл притвори очи и се отпусна при
докосването й, вдишвайки и издишвайки дълбоко. Когато тя оттегли ръка, той отвори очи и
Джулия видя в тях глад. Усмихна се и гладът бе заменен от нещо друго.

„Надежда “ При вида на надеждата, изписана върху лицето на Гейбриъл,сълзите й рукнаха.

- Това не е както си го представях - проплака тя, избърсвайки лицето си с опакото на ръката. -

Да те намеря отново, се оказа съвсем различно от това, което си представях. И ти не си този, за
когото те мислех.

- Знам - той се уви около нея и нежно целуна челото й.

- Паднах си по теб, когато бях на седемнайсет, Гейбриъл. Моето първо истинско влюбване. А
това дори не си бил ти. Пропиляла съм целия си живот заради една илюзия.

- Съжалявам, че те разочаровах. Бих предпочел да съм рицар пред дракона. Но не съм - той се
отдръпна назад, за да се вгледа в очите й. - Всичко зависи от теб. Можеш да ме спасиш или
прогониш с една-единствена дума.
Джулия притисна лице към гърдите му и се зачуди дали въобще някога бе имала избор.

-18-

Здравей, Пол! Не съм чула звънеца. Развален?

Емерсън ме насоли, но не ме изключи. Търся нов ръководител. До по-късно и благодаря.

Джулия

Пол объркано се загледа в есемеса, който току-що получи от Джулия. Развален звънец на
вратата?! Това звучеше особено убедително. Не знаеше дали го залъгва, защото се е чувствала
зле след разговора с Емерсън, или поради някаква друга причина. Във всеки случай той нямаше
време да я издирва, за да разбере - Емерсън му беше изпратил по имейл списък с книги, които
да му намери в библиотеката и да достави в кабинета му до девет сутринта. Пол отговори кратко
на Джулия, че се радва, че е добре и клатейки глава, бързо излезе от апартамента си, за да отиде
в библиотеката.

***

Джулия седеше на кожения диван с брадичка, подпряна на колене върху сгънатите си ръце.
Гледката от прозорците беше зашеметяваща. От мястото си можеше да види голяма част от
центъра и част от езерото Онтарио. Дърветата се бяха пременили в нови цветове и сега бяха
изпъстрени в златно, жълто, яркооран-жево и червено. Напомняха й за някои от канадските
картинни пейзажи, които беше видяла в Художествената галерия на Онтарио, където Пол
веднъж я беше завел.

Тя предложи помощта си на Гейбриъл, за да разтребят след закуската, но той не искаше и да

чуе. Беше целунал челото й и я Щ помолил да си почине. Сякаш й беше възможно да си почива.
Заг ледана в хоризонта на Торонто, тя не бе способна да се концентрира върху нещо красиво,
прехвърляйки отново и отново наум разговора си с него, като се опитваше да го свърже с
предишните им срещи. Как може да е била толкова сляпа? И защо семейство Кларк е криело от
нея проблема му с наркотиците? Винаги са се държали с нея така, сякаш е част от семейството.
Но дори Рейчъл не беше продумала и думичка за това, освен за мрака, за което й каза по
следния път. Дали семейството просто се изразява с такива далечни метафори също като
метафизичните поети? На Джулия й трябваше курс по литературна критика, за да разгадае
алюзиите им.

Гейбриъл се облегна на огнището и се загледа в нея. Беше удивително колко подхождаше на

мястото, сякаш си е у дома, настанила се на дивана и гледаща през прозореца като котка. Но
свитите й рамене издаваха угриженост. Той седна до нея, като умишлено остави разстояние
помежду им. Когато тя не се премести и на милиметър по-близо до него, той протегна ръка.

- Моля те.

Усмихна й се.

Тя неохотно прие протегната му ръка и той я притегли към себе си. Обгърна я с двете си ръце и
я целуна по косата.
- Така е по-добре.

Тя въздъхна и затвори очи.

- Удобно ли ти е? - попита той.

-Да.

Гейбриъл усети тялото й да се отпуска. След всичко, което обсъждаха, беше изненадващо, че
може да се отпусне с него.

- Кога за последен път някой те е прегръщал така?

Той отнесено започна да гали косата й, но всъщност беше всичко друго, но не и отнесен.

- Миналата нощ.

Той се засмя.

- Това и аз го помня. Но преди?

- Не помня.

Тонът й беше отбранителен, така че той реши да не я притиска.

„Вероятно е умирала за физически израз на обич. Майките алкохолички не са способни да се

грижат за децата си. И този ( шшън явно не я е прегръщал, освен когато се е опитвал да й ■ шиш
дрехите.“

Дори самата мисъл за това някой да се е отнасял небрежно с мин го вбесяваше. Усещаше, че
нещо във физическата им близост н успокояваше, както и него. И това го караше да си мисли, че
в /кивота си рядко се е радвала на топлина и положителен физически контакт.

-Добре ли е така? Да те прегръщам по този начин? - прошепна той в косата й.

-Да.

- Добре.

Той проследи линията на спускащата се край лицето й коса и мриглади назад паднал край
страната й кичур.

- Толкова красива - прошепна той. - Толкова прекрасна.

Те останаха така известно време, докато Джулия реши да зададе въпроса, който я занимаваше.

- Снимката, която стоеше над леглото ти, на която мъжът целува рамото на жената... къде си я
намерил?

Гейбриъл стисна устни.

- Не съм я намирал.

- Тогава откъде...?

- Има ли значение?

- Ако не искаш да ми кажеш, няма проблем. Видях я в гардеробната, когато си търсех пуловер.
Много е красива.

Тя се опита да се отмести, но той я задържа.

- Наистина ли мислиш, че е красива? - гласът му омекна и той повдигна брадичката й, за да я

погледне в очите.

- Да - прошепна тя.

- А другите?

- Не толкова.

- Аз съм ги правил - каза Гейбриъл леко самодоволно.

- Ти си ги правил? - Джулия смаяно се отдръпна.

-Да.

- Но те са...

- Еротични? Да.

Той се усмихна игриво.

- Трудно ли е да се повярва, мис Мичел, че бих могъл да направя красиви и еротични снимки?

- Не знаех, че си фотограф. Това не са обикновени снимки.

- Не съм голям фотограф. Но тези станаха добри, мисля. Имам и други.

Джулия отвори уста.

- Други? Ами жените?

Той се приближи към нея.

- Жените са, или по-точно бяха мои приятелки.

- Модели?

-Не.
Джулия направи объркана физиономия, докато отговорът най-накрая не й просветна. И с
повдигнати вежди тя погледна Гейбриъл с удивление.

Той въздъхна и затърка очи.

- Да, знам, че вероятно не е било много подходящо да ги закача на стените. И определено не

беше подходящо да ги виждаш, защото в този смисъл са доста лични. Ето защо реших, че
задължително трябва да ги сваля, преди да те доведа в спалнята си. Но снимките са правени с
тяхно съгласие. Някои дори ме молеха да ги снимам. И аз също съм на повечето, така че далеч
не бях просто страничен наблюдател.

Тя забрави въпроса си на коя от снимките е Паулина и се обърна към него изключително

изумена.

- Това си ти?

-Да.

- И на тази, за която те попитах, също?

Веждите му се събраха.

- Не се прави на толкова изненадана. Мислех, че ме намираш привлекателен.

- Но ти си гол на тази снимка.

Доста смутена, Джулия започна да маха с ръка пред лицето си, за да охлади пламналата си
кожа.

Гейбриъл искрено се засмя и я привлече по-близо към себе си.

- Гол съм на всичките снимки.

Гласът му звучеше много еротично, когато прошепна в ухото й:

- Тази снимка и на мен ми беше любимата, въпреки че накрая не харесвах особено жената на
нея.

Той се усмихна разтапящо и я целуна по главата.

- Бих искал да снимам и теб.

- Забрави.

- Красива си, Джулиан. Снимка на теб - на усмивката ти, или на профила, или изящната ти шия,
би била по-прекрасна от нсяка друга, която притежавам, включително и от картината на Хол
идеи.

Тя поклати отрицателно глава.

- Някой ден отново ще те помоля. Сега какво ще кажеш да резервирам маса за вечеря в
„Скарамуш“. Това е един от любимите ми ресторанти.

- Не мисля, че вечеря е добра идея.

Джулия още се опитваше да се успокои.

- Защо не.

- Не каза ли, че не бива да ни виждат заедно на обществени места?

Гейбриъл се смръщи.

- Но аз познавам собственика. Мога да резервирам неговата маса, на която ще сме скрити от

любопитни погледи. Освен ако не предпочиташ да отидем в „Харбър Сиксти“, за да видиш
Антонио. Той все ми натяква да те доведа отново.

- Наистина ли?

- Да. Разказа ми подробно за срещата ви със семейството му в Италиано-канадския клуб.

- Антонио беше много мил с мен.

Гейбриъл кимна и се наведе, за да я целуне, но тя го спря, като сложи ръка на гърдите му.

- Не мога да вечерям с теб тази вечер. Имам среща с Кейтрин Пиктън утре и не съм се
подготвила.

- Утре?

- Покани ме на чай в дома си. Малко ме е страх от нея.

- Почакай, докато я срещнеш. Изглежда като стара баба, но не се оставяй това да те заблуди -
изключителна е и определено е напълно с всичкия си. Ще очаква да се обръщаш към нея с
професор Пиктън и не говори празни приказки или за лични неща.

- Само префърцунените оксфордианци държат толкова на титлата си - измърмори Джулия.

Гейбриъл се намръщи, но тя му намигна.

- Тя е формалистка, но е страхотен професионалист и ако можеш да работиш с нея, това би било

от огромна полза за теб. Покажи най-доброто от себе си и съм сигурен, че ще ти помогне,
доколкото й е възможно.

Джулия потръпна и в отговор Гейбриъл я притисна по-силно в прегръдката си.

- Не се притеснявай, ще се заинтересува от темата ти. Сигурен съм, че ще иска да я промени и

на твое място бих приел корекциите й, без да споря. Тя знае какво прави.
- Сигурна съм, че има по-важни дела като пенсионер, отколкото да се занимава със студенти.

- Дължи ми една услуга. Казах й, че имам изключителни студентка, която се чувствам неудобно
да ръководя, защото е семейна приятелка, и Кейтрин се съгласи да се срещнете. Доста е
скептична по отношение на днешната младеж - не мисли, че младите са и наполовина толкова
талантливи и трудолюбиви, колкото нейното поколение, когато е била студентка. Така че, не
обеща нищо.

- Не беше нужно да правиш това за мен.

Гейбриъл нави къдрица от косите й около пръста си.

- Исках да направя нещо добро. Съжалявам, че не си имала възможност да отидеш в Харвард.

Джулия погледна ръцете си.

- Но това ме доведе обратно при теб, нали?

Той се усмихна с очи.

- Да, така е.

След един напрегнат момент Гейбриъл се размърда, за да погледне часовника си. Изсумтя.

- Какво има? - попита тя.

- Трябва да изляза. Имам среща.

- И аз трябва да тръгвам.

Тя слезе от дивана и бързо отиде до раницата, сложи я на гръб и се огледа за палтото си.
Гейбриъл прекоси стаята с три крачки и постави ръце на раменете й.

- Остани. Няма да се бавя и ще се прибера веднага след това.

Тя захапа устна със зъби и го загледа замислено. Гейбриъл

пъхна палец между тях, за да освободи устата й.

- Недей. Притеснява ме това, което правиш - той бързо отдръпна пръст, в случай че би разбрала
погрешно намерението му, но успя случайно да докосне езика й. Всъщност трудно беше да се
каже кой от двамата го предизвика.

- За какво е срещата ти?

Гейбриъл затърка очи.

- С Криста е. Очертава се неприятна. Но ще ми е много попско, като зная, че ти си тук и ме

чакаш.
- Имам много работа и трябва да се обадя на Пол. Явно вчера е • > I ишъл до вкъщи, за да
провери как съм - Джулия заговори по-бър-к»: - Изпратих му есемес, в който му казах, че съм
добре, че няма да си наложи да отпадна от курса, но трябва да си намеря нов ръково-цител. Не
знам какво да му обясня, ако Кейтрин Пиктън се съгласи.

Гейбриъл се ядоса.

- Не му дължиш никакво обяснение. Кажи му, че не е негова работа.

- Той ми е приятел.

- Тогава измисли някаква връзка между кандидатстването ти и Харвард и Кейтрин - тя е

приятелка на Грег Матюс.

Джулия кимна и се зае с копчетата на палтото си.

- Чакай.

Той отиде до работната си стая и изчезна за няколко минути. Когато се върна, й подаде стара
книга с твърди корици. Тя прочете заглавието „Образът на Беатриче. Изследване върху Данте“.
От Чарлз Уилямс.

- Искам да имаш това.

- Гейбриъл, искам да престанеш да ми даваш разни неща.

Тя понечи да му я върне.

- Ще впечатлиш Кейтрин, ако си запозната с тази книга. Тя е фен на Дороти JI. Сейърс, а Сейърс
е заела много от вижданията си върху „Божествена комедия“ от Уилямс.

Той прочисти гърло.

- В това няма нищо користно, Джулиан. Или срамно.

Тя се загледа в книгата и поглади старата й корица.

- Вземи я поне докато тя се съгласи да стане твой ръководител.

- Благодаря ти.

- Пак заповядай. Сега трябва да говорим за нещо друго.

Джулия го погледна притеснено.

- Много по-лесно щеше да е, ако не беше моя студентка, но си. Поне засега.

Тя рязко си пое дъх.

Гейбриъл потърка очи.

- Извинявай, това не прозвуча както трябваше. Имах предвид, очевидно е, че не мога да бъда
ръководител на дипломната ти работа. Но все пак остава проблемът със семинара върху Данте.

- Ако отпадна от твоя курс, няма да мога да се дипломирам през май. В гласовото си съобщение
ми беше казал, че би могъл да ми намериш лекции като заместител, но това няма да ми помогне.
Трябва ми семинар по Данте за специализацията и темата ми.

- Уставът осъжда връзки със студенти в рамките на съответния факултет. Това означава, че
докато си моя студентка, не мога да имам връзка с теб. Следващия семестър, разбира се, би било
различно. Вече не би била моя студентка.

Тя знаеше това. Декларацията на правата и задълженията на студентите го включваше.

Преподаватели не можеха да спят със студенти от техния факултет, дотолкова беше ясно. И
студенти не можеха да спят с преподаватели и членове на факултета. Или нещо от този род...

Разбира се, Джулия не планираше да спи с Гейбриъл. Чудеше се дали той си спомня това.

- Няма да те изгубя отново - прошепна той. - И няма да те спирам да правиш това, заради което
си дошла тук. Така че, ще трябва да измислим нещо. Междувременно, ще се консултирам и с
адвоката си.

- С адвоката си?

- Предварителен поверителен разговор за това какво мога да очаквам от страна на университета,

ако имам намерение да се срещам с една от студентките си, докато е в моя курс.

Джулия сложи трепереща ръка върху ръкава му.

- Искаш да си загубиш работата ли?

- Разбира се, че не - каза рязко той.

- Веднъж вече изложих кариерата ти на риск. Няма да го направя втори път. Може да се държим
настрана един от друг и когато семестърът свърши, да говорим отново. Можеш и да си
промениш мнението, да решиш, че не ме искаш.

Тя погледна нервно към кецовете си и зашава с тях.

- Това няма да се случи, Джулиан.

- Ние все още се опознаваме. Може би пет седмици приятелски отношения е точно това, от
което имаме нужда.

- Приятелите ходят и на вечеря. Какво ще кажеш за утре вечер?

Тя енергично поклати глава.

- Защо не ми се обадиш? Обещавам, че ще вдигна телефона.

Гейбриъл се намръщи.

- И кога ще те видя отново?

- На твоя семинар следващата сряда.

- Това е твърде далеч.

- Такова е, каквото е, професоре.

Джулия се усмихна накриво и се запъти към вратата.

- Не забрави ли нещо?

Тя бързо провери раницата си, за да се увери, че ключовете й са там.

- Не мисля.

Той закрачи към нея, а очите му за миг помръкнаха.

- Без целувка за довиждане на горкия, самотен Гейбриъл? -съблазнително прошепна той.

Джулия едва преглътна.

- Приятелите не се целуват по начина, по който ти го правиш.

Той се приближи, докато тя не се озова с притиснат към

външната врата гръб.

- Само приятелска целувчица. Честна скаутска.

- Бил ли си изобщо скаут?

-Не.

Гейбриъл вдигна бавно ръце, за да не я изплаши, и нежно я помилва по бузата. Усмихна й се

обезоръжаващо и тя се усети да му се усмихва в отговор. Той долепи устни към нейните леко,
но настоятелно, и ги задържа така.

Джулия очакваше да направи нещо, да отвори уста, да се раздвижи, каквото и да е, но той не

направи нищо. Бе като замръзнал, притиснал устни в нейните, докато изведнъж се отдръпна
назад и дяволито й се усмихна.

- Това не беше толкова лошо, нали?

Той се засмя, докато очертаваше с върха на пръста си брадичката й.

Тя поклати глава.
- Довиждане, Гейбриъл.

След като вратата се затвори, той се облегна на нея и разтър-ка очи, мърморейки си нещо под
носа.

* 10 *

След като Гейбриъл се прибра вкъщи след много неприятната среща с Криста, той си взе
бутилка „Перие“* и набра номера на Джон Грийн, адвоката си. От доста време не се беше
налагало да търси услугите му и предпочиташе да остане така и занапред. Джон имаше някои
съмнителни клиенти, но беше най-добрият и Гейбриъл го знаеше, особено когато се отнасяше за
канадското правосъдие. Въпреки това обаче той не беше добре запознат с трудовото право и
акцентира повече от веднъж на това при половинчасовия им разговор.

- Трябва да те предупредя, че ако следването на въпросния кодекс е част от договора ти за

работа, нарушавайки го, поемаш риск за себе си и кариерата си. Така че нека те попитам - спиш
ли с нея?

- Не - отвърна Гейбриъл кратко и ясно.

- Добре, тогава не започвай сега. По принцип съветът ми е да се държиш настрана от нея, докато
не ти се обадя отново. На колко години е?

- Моля?

- Момичето, Гейбриъл, кифличката ти.

- Наречи я отново така и ще си потърся друг съветник.

Джон направи пауза. Гейбриъл си беше смело копеле, знаеше

го и освен това си падаше скандалджия, а Джон нямаше енергията да води телефонни войни.

- Нека перифразирам - въпросната млада дама, на колко е години?

- Двайсет и три.

Джон си отдъхна.

- Добре, поне си нямаме работа с непълнолетна.

- Още веднъж ще се направя, че не съм те чул.

- Слушай, Емерсън, аз съм твой адвокат. Остави ме да си върша работата. Не мога да ти дам
професионално мнение за ситуацията, преди да знам всички подробности. Една от съдружнич-
ките ми съдеше миналата година университета в Торонто. Ще я помоля да ме осведоми. Но
засега съветът ми е да стоиш далеч от това момиче или поне да не спиш с нея. Разбираш ли?

-Да.
- И нека бъда още по-ясен. Не извършвай с нея никакви сексуални действия, каквито и да са. Не
искаме да влизаме в дебати стил Клинтън какво точно определя една връзка като сексуална. Не
прави нищо с нея независимо от степента на последствията.

- Ами ако връзката ни е романтична, а не сексуална?

Джон се умълча за момент и започна да си чисти ухото с мал-кия пръст.

- Това някак не го разбрах.

- Казах, ако се срещам с нея, но нямаме сексуален контакт.

Джон гръмко се изсмя.

- Шегуваш ли се с мен, Емерсън? Не ти вярвам, а ми плащаш за това. И никой друг не би ти

повярвал.

- Точно това е. Ако не съм сексуално обвързан с нея, наруша-на ли връзката ни политиката на
университета?

- Никой няма да ти повярва, че имаш връзка със студентка, която не включва секс, особено при
репутацията ти. Разбира се, задължението да представи доказателства за връзка се пада на
работодателя, освен ако твоята chiquita не заведе жалба срещу I еб или ако някое трето лице не
ви хване в компрометираща ситуация. Или тя не забременее.

- Това няма да се случи.

- Всеки казва това, Емерсън.

Гейбриъл се покашля.

- Да, но в този случай наистина би било извън сферата на възможното. Поради не една причина.

Джон извъртя очи и реши да не изнася лекция по биология на професора.

- Както и да е, ако ви хванат и налице не е сексуален контакт, най-вероятно ще последва само

мъмрене. Но не мога да ти кажа нищо със сигурност, преди да съм прочел устава, и освен това
трябва да разбера от колегата си какви прецеденти е постановил университетът.

- Благодаря ти.

- Става въпрос за твоя задник, не за моя, ако нещо се случи, така че внимавай. Аз така или иначе
ще си получа парите.

Джон се покашля.

- И Гейбриъл?

-Да?
- Известно време не бих се замесвал в разни истории. Никакви момичета, никакви побоища,
никакви публични пиянски изпълнения или нещо от този сорт. Всяко търкане с университета
ще изложи на показ миналото ти, помни го. Нека се опитаме да запазим миналото в миналото,
окей?

- Добре, Джон.

И с това Гейбриъл затвори слушалката, грабна ключовете си и реши да облекчи напрежението в

любимия си клуб.

* 11 *

Когато Джулия се върна вкъщи, бързо претърси сега зази-мената градинка за някакви останки от
картичката на Гейбриъл. За съжаление всичко, което намери, бяха няколко смачкани парченца,
напълно недостатъчни, за да реконструира посланието му.

Прекара по-голямата част от деня, преглеждайки книгата, която той й даде, като си водеше
бележки, които, надяваше се, щяха да й помогнат при срещата с Кейтрин. Трябваше да признае,
че намесата на Гейбриъл в този момент беше почти като провидение. Уилямс беше специалист
по Данте и предлагаше много възможности за собствената й тема.

Преди да си легне, тя седя на леглото си, слушайки музика и мислейки си за Гейбриъл. Беше й
качил две песни. Втората беше Dante’s Prayer*, също на Лорина Маккенит. Беше много прочув-
ствена и накара Джулия да заплаче. Тази нощ тя отново заспа със снимката от чекмеджето под
възглавницата си, докато премисляше някои неща.

Гейбриъл беше наркоман. Знаеше със сигурност, че ако отново почнеше, щеше да завлече и нея,
повличайки я към дълбини, които тя не желаеше да обитава.

Освен това връзката с него бе потенциално застрашителна за кариерата и на двамата. Веднъж

разкрити, той щеше да е талантливият млад професор, който си е намерил готино дупе на един
от семинарите си. Щеше да се превърне в предмет на забавни спекулации по време на
факултетните коктейлни партита. Тя щеше да е малката уличница, която си е отворила краката
за по-добра оценка, тъй като не е достатъчно умна, за да я получи по друг начин. Всъщност
нямаше значение дали щяха да изчакат до края на семестъра, клюките биха очернили и двамата.

И накрая, бе се влюбила в него още на седемнадесет. Може би можеше да бъде обяснено с

интензивната им връзка или с начина, по който той я погледна, или с чувствата, които той
предизвика в нея, докато лежеше в обятията му. Независимо от първоначалната причина за
привличането им тя се беше влюбила в него, и то дълбоко. Беше се опитала да потисне
чувствата си, когато той не се чавърна; беше се опитала да ги потуши, като се помъчи да насочи
чувствата си към другиго. Но когато миналата нощ се бе сгушила в прегръдките му, я заля вълна
от емоции и всичките й така или иначе слаби съпротивителни сили бяха отнесени като пясъчен
замък на плажа. Любовта й към Гейбриъл все така си стоеше там -малък пламък, който гореше
така ярко, че цялата вода на океаните не бе в състояние да го угаси.

В сегашния случая нямаше избор просто защото бе срещнала своя избор още преди. Тя бе
направила избора си, когато безрезервно прие предложената му ръка. В момента, в който я
докосна, тя разбра, че е негова. След това той винаги бе присъствал в сенките на живота й като
призрак. И сега този призрак бе решил, че я иска.

Но Джулия не вярваше, че той някога би я обикнал.

* 12 *

На следващата сутрин тя провери телефона си и остана изненадана, намирайки съобщение от

Гейбриъл. Беше й звънял, след като бе заспала. „Джулиан, беше ми обещала, че ще вдигнеш
телефона. (Въздишка.) Надявам се, всичко е наред и ти си просто под душа или нещо такова.
Обади ми се, когато чуеш това съобщение.

Съжалявам, че не можах тази вечер да те заведа на вечеря, но бих искал да го направя утре.
Може ли поне да поговорим за това? (Пауза...) Обади ми се, principessa*. Моля те.“

Джулия веднага запази номера му в телефона си, но под името Данте Алигиери. Когато му се
обади, попадна на гласовата му поща.

„Здравей, аз съм. Ъм, съжалявам, че вчера не съм чула съобщението ти. Бях заспала. Разбира се,
бих се радвала да те видя, но мисля, че вечеря е твърде рисковано. Искам да те опозная отново,
Гейбриъл, и се надявам, че ще можем да намерим някакъв безопасен начин за това. Съжалявам,
че съм изпуснала обаждането ти. Ще се чуем по-късно. “

Тя прекара по-голямата част от петъчния ден, работейки върху предложението си за тема. За

всеки случай остави телефона си включен, но Гейбриъл не й се обади. Затова пък й се обади
Пол.

Разговорът им бе прекъснат от професор Емерсън, влезнал в библиотечната си кабинка. Откакто

професорът беше вече в далеч по-добро настроение, а и след като бе пощадил Джулия, Пол
таеше само леки резерви към него, за което се бе погрижила и самата тя. Кризата беше
предотвратена.

След изключително интересната си среща с Кейтрин Джулия се прибра и се нахрани скромно с

обикновена доматена крем-супа. След вечеря се изкъпа и се уви с лилава хавлиена кърпа, която
едва покриваше тялото й от гърдите до под дупето. Отправи се към дрешника, за да извади
някоя памучна пижама и да се приготви за сън. Имайки предвид предстоящия Хелоуин, тя се
реши, че пижама на тиквени фенери би била подходяща.

Туп, туп, туп.

Джулия се стресна и извика. Приглушен глас откъм прозореца заговори по-скоро високо и
тупкането продължи по-натрап-чиво. Тя изтича до прозореца, отмести завесата и погледна към
тревожното лице на Гейбриъл.

- Адски ме уплаши! - изскърца тя, когато отключи стария прозорец и се опита с една ръка да го
задържи вдигнат, докато с другата притеснено притискаше хавлиената си кърпа.

- Не си вдигаш телефона. Не отговаряш на звънеца на вратата. Помислих си, че нещо се е

случило. Влязох в задния двор и видях, че лампите светят.

Гейбриъл забеляза усилията й и пъхна пръсти под прозореца.

- Остави на мен.

С едно движение вдигна прозореца и й подаде няколко хартиени плика.

- Какво е това?

- Вечеря. Отмести се сега, тук е студено.

Той постави ръце на перваза и се набра.

- Какво правиш?

- Вмъквам се през прозореца ти. А на теб на какво ти прилича?

- Мога да те пусна да влезеш през входната врата като нор-мално човешко същество -
запротестира тя, оставяйки пликовете на малката масичка.

Гейбриъл я изгледа някак хищно, когато прехвърли крака през прозореца.

- Не, така гола, не можеш.

Той затвори прозореца, заключи го и спусна завесата.

- Би трябвало да се пооблечеш.

Джулия трепна, когато той прокара пръст по голото й рамо.

„Меко, нежно, мокро и топло", помисли си той.

Когато той отвърна очи, тя загърна по-стегнато кърпата около тялото си. Бе почти гола, влажна
от душа и при гледката на това съчетание... Гейбриъл потръпна. Неведнъж.

- Моля те, Джулиан, облечи се.

Гласът му беше нисък и дрезгав. Тя схвана притеснението му и моментално реагира.

- Ще се преоблека в банята - смотолеви и набързо затърси домашните си дрехи и старите

пантофи от овча кожа.

- Защо не си си пуснала парното? - извика той, когато тя влезе в банята.

- Включено е.

- Едва-едва. Температурата тук е почти като навън. А като се разхождаш така по кърпа, ще
настинеш.
Джулия постави край на разговора им, затваряйки вратата на банята.

Гейбриъл се настани и се огледа за климатик, но, разбира се, не намери такъв. Малко след това
вече стоеше на „четири крака“, борейки се с античния радиатор, който беше единственият
източник на топлина в основното помещение.

„Как може да живее така? Тук е ужасно студено. “

Когато Джулия излезе от банята, завари Гейбриъл все така облечен с палтото си, на колене пред
радиатора й като пред олтар. Тя се разсмя.

- Ти си на колене повече, отколкото отива на професор.

Гейбриъл я стрелна с поглед.

- Много забавно, Джулиан. Този радиатор не става за нищо. Нямаш ли нещо друго?

- Има електрическа стена в банята, но не я използвам.

Клатейки глава, той се изправи и мина покрай нея. Включи

нагревателя и остави вратата на банята отворена.

- Нека затоплим апартамента малко. Косата ти е мокра и можеш да се разболееш. Ще ти направя

чай - предложи той и закачи палтото си на куката зад вратата.

- И аз мога да направя - каза меко тя.

- Позволи на мен.

Той я целуна по челото, взе електрическия чайник, напълни го с вода от банята и застана отново
на „четири крака“, за да го включи под масичката.

Джулия с усилие се опитваше да не гледа как черните му вълнени панталони се опъват по

неговото наистина много добре оформено dernere13, докато включваше кабела в контакта.

За да се отвлече, тя започна да сравнява сегашното му поведение с това от първия път, когато

дойде в малката й хобитова дупка. Сякаш бяха двама и сега имаше посещение от приятния
двойник. „Новиятмодел е също толкова красив, но безкрайно по-приятен.“

- Сега - каза той, оглеждайки се, - трябва да те затопля.

Гейбриъл я погледна, прегърна я и заразтрива гърба й с ръце.

- Добре ли си?

-Да.

- Защо не си вдигаш телефона?

- Вдигам го. Но не докато спя или се къпя.

- Притесних се. Вчера не вдигна и преди около час също.

- Миех си косата.

Гейбриъл зарови лице в шията й, вдишвайки аромата на... Ванилия.

- Джулиан... - започна той, като докосна с лявата си ръка лицето й.

Тя бързо премигна.

-Да?

Той замълча.

Джулия го погледна въпросително. Гледаше я настоятелно с потъмнели очи. Приближи се към

нея и започна да движи устните си леко отгоре надолу по врата й, като започна от ухото и
стигна до ключицата. Вълна на желание се надигна в утробата й и по-надолу. Устните му едва я
докосваха и всяка капка кръв от тялото й се втурна натам. Това беше най-възбуждащото и
еротично негово докосване.

Нагоре и надолу, надолу и нагоре, устните му обожаваха извивката на шията й, като от време на
време езикът му вкусваше от кожата. От време на време откъсваше устни, за да я погъде-личка с
нос или брадичка, с едва наболата брада, която драскаше плътта й. Обсипа устните й с нежни
целувки и се спусна надолу към центъра на гърлото, където притисна силно устни и продължи
към дясната страна на шията.

Джулия изстена и затвори очи, прокара ръце по гърба му нагоре към главата и ги вплете в
косата му. Пръстите й се движеха несъзнателно, очертавайки линията на косата му точно над
якичката на ризата му.

- Ммм... - издиша тя.

- Харесва ли ти това? - прошепна той, докато продължаваше ла я целува нежно.

- Ъхъъммм.

- Искам да ти доставя удоволствие, Джулиан. Отвъд всичко, което си изпитвала досега.

Той обърна специално внимание на кожата около ухото й и точно под очертанията на челюстта,
дразнейки я леко с език.

- Кажи ми дали ти харесва?

Тя почти не чу въпроса му, отдадена на безбройните усещания, идващи от тялото й, и

топлината, която се разливаше по него. Вече не й беше студено. Не усещаше нищо освен него.

- Харесва ми, Гейбриъл - прошепна тя в омаята си.

- С това изразявам желанието си - издиша той в ухото, като я накара да потръпне. - Ако бяхме
любовници, щях да те целувам по този начин, за да ти кажа, че искам да те любя. И не можеш да
си представиш насладите, които биха те очаквали. Но засега мога само да ти покажа, че горя по
теб. Няма да те целувам по устните от страх, че не ще успея да се спра.

Джулия изстена още по-силно и Гейбриъл продължи с дъжд от ефирни целувки, като отмести
косата й от раменете и покри с тях шията й, а накрая леко захапа и засмука крайчеца на ухото и
бавно очерта с език извивките му.

- Ако вкуся устните ти сега, не бих могъл да отговарям за последствията. Така че единственото,
което мога да направя, е да боготворя красивата ти шия. Знам, че след миг ще трябва да се
откъсна от теб, преди изкушението да е станало прекалено силно. Вече е много силно. Не
можеш да си представиш колко много те желая.

Гласът му беше дрезгав, а дишането учестено. Джулия усети как коленете й омекват и започва
да се олюлява... И точно в този момент електрическият чайник засвири. Гейбриъл я целуна
целомъдрено по бузата и се зае с приготвянето на чая. Джулия седна разтреперана на един от
столовете. Сърцето й биеше толкова силно, че си помисли дали няма да получи удар. Наведе се
и скри лицето си в дланите.

„Ако ми действа така, докато ме целува, какво ли ще е когато ме...“

- Какъв чай предпочиташ, мила?

Гласът му издаде само частичка от почудата, докато я гледаше как се опитва да се успокои.
Разбира се, единствената причина, поради която той успя да се успокои, беше, че се откъсна от
нея, а и бе далеч по-умел в прикриването на чувства освен под обстоен поглед.

- „Лейди Грей“. В тенекиената кутия до чайника е - с треперещ глас отговори Джулия.

- Не съм чаелюбител, така че няма да е толкова добър като твоя. Но, надявам се, ще е годен за
пиене.

Тя повдигна вежда на изказването му, но учтиво благодари, когато той постави малък чайник с
чаша и чинийка пред нея.

- Купих няколко неща за ядене. Вечеряла ли си нещо?

- Супа.

- Джулиан!

Той седна до нея и я погледна сърдито.

- Супата не е пълноценно ядене.

- Да, струва ми се, че не чувам това за пръв път.

Тя завъртя очи и Гейбриъл се засмя.

Първите неща, които той извади от пакета, бяха бутилка вино и тирбушон във формата на заек.

- Имаш ли чаши за вино?

-Да-

Джулия се отправи към малкия си кухненски ъгъл, за да ги донесе. Все още имаше някои
съмнения по отношение връзката на Гейбриъл с алкохола, особено в светлината на миналото
му. Но бе решила да се концентрира върху настоящето.

Когато се върна при масата, прочете етикета на бутилката: Serego Alighieri Vaio Armaron
Amarone 2000.

- Същото ли е, което си мисля? - посочи с пръст към бутилката тя. Гейбриъл взе ръката й и
притисна устни към дланта й.

- Да, синът на Данте купува лозе през XIV в. и фамилия Маси още произвеждат вино от него.

Той се облегна на сгъваемия стол и започна да я наблюдава. Изглеждаше изпълнена с

благоговение.

- Не знаех, че семейството му е имало лозе.

- Виното е много хубаво. Въпреки че в светлината на миналото ни може би намираш избора ми

твърде сантиментален?

Тя поклати глава.

- Не. Не, не мисля така.

- Трябваше да работя до късно, но исках да вечерям с теб, така че отидох до „Пусатери“, и

поръчах храна за вкъщи. Има ма-никоти14 салата „Цезар“ и питка. Какво ще кажеш?

Джулия погледна към редицата от храна пред себе си и моментално огладня.

- Какво е това?

Тя посочи към пакетираните в целофан бисквитки със северен елен на етикета.

Гейбриъл се усмихна.

- Лимонени бисквитки от фирмата за тестени изделия „Танцуваща сърна“. Те са ми любимите.

Защо не ме оставиш да ги наглеждам, докато си изсушиш косата и си изпиеш чая?

Той протегна ръка и я прокара по мокрите й дълги къдрици.

- Защо продължаваш да ме храниш?

Ръката му застина.
- Казах ти, искам да ти доставям удоволствие - той отдръпна ръка и с насмешливо изражение
каза: - Това е начинът, по който един мъж се държи, когато е привлечен от жена, Джулиан.
Внимателно и грижовно.

Той се усмихна дяволито.

- Може би се опитвам по този начин да ти намекна, че ако с такава грижа засищам кулинарните
ти желания, бих бил дори по-грижовен към засищането на някои други твои... ъъ... апетити.

Джулия моментално се изчерви и Гейбриъл докосна бузата й с ръка.

- Кожата ти е прекрасна - прошепна той. - Като току-що разцъфнала роза.

Той я погледна с възхищение.

- Рейчъл престана да се изчервява, когато започна да спи с Аарон.

- Откъде знаеш?

-Доколкото си спомням, всички го забелязахме. В един момсЩ четеше „Малкият принц“, в

следващия си купуваше дамско бельо

Джулия замислено задъвка устна.

- Обичах тази книга.

- Трябва да виждаме със сърцата си, не с очите си - кам Гейбриъл.

- Точно така - потвърди Джулия. - Харесвам частта, в която лисицата разказва на Малкия принц
за процеса на опитомяването, и лисицата решава, че иска да бъде опитомена от него, да стане
негова лисица, въпреки че това би я направило уязвима.

- Джулиан, мисля, че вече трябва да си изсушиш косата.

Той оттегли ръка от лицето й, изправи се бързо и се обърна с

гръб, за да приготви вечерята. Джулия се зачуди какво ли толкова го обезпокои.

***

След вечеря се озоваха седнали на леглото й, сякаш беше диван. Гейбриъл нагласи няколко
възглавници на стената и се облегна, като я прегърна през кръста.

- Съжалявам, че е толкова неудобно - извини се кротко тя.

- Не е неудобно.

- Знам, че мразиш това място. Малко е и е студено.

Тя направи плавен жест, обхващащ пространството.

- Цял живот ще съжалявам за това, което ти казах, след като ти беше така добра да ме поканиш
вътре. Не мразя това място. Как бих могъл?

Той сплете пръсти в нейните.

- Как бих могъл да мразя мястото, където си ти?

- Благодаря ти.

- Благодаря ти, че правиш всичко така красиво само с присъствието си.

Тя се усмихна, когато той поднесе ръцете й към устните си и целуна един по един много нежно
всеки от пръстите й.

- Разкажи ми сега за срещата ти с Кейтрин.

Преди да започне, Джулия трябваше да изчака пръстите й да се възстановят от изтръпването,

което предизвикаха целувките му.

- Тя беше точно такава, каквато я описа. И много се зарадва, че съм чела Чарлз Уилямс. Мисля,
че това някак я въодушеви. Съгласи се да ми стане ръководител.

И какво каза за предложението ти?

Ъм, каза, че не е оригинално и ми предложи вместо да срав-iiHiuiM чистата любов и

сладострастието, по-добре да сравня аспектите на приятелството между Вергилий и Данте с
темата за цургоазната любов. Така че, вместо да дискутирам любов и поми, ще дискутирам
любов и приятелство.

- И доволна ли си?

- Мисля, че да. Решихме, че ще трябва да посетя семинара на професор Леминг върху Тома
Аквински следващия семестър, защото ще се отнася за любовта и приятелството.

Гейбриъл кимна.

- Познавам Дженифър Леминг. Много е добра.

Джулия неспокойно замачка покривката на леглото.

Той постави ръка върху нейната.

- Какво?

- Нищо.

- Недей да криеш, какво има?

- Пратих имейл на професор Леминг преди седмица, в който я попитах дали би могла да стане
мой ръководител. Това беше преди ние да... ъм, говорим.

Очите на Гейбриъл моментално охладняха.

- И какво каза.

- Не отговори.

- Дженифър е много заета. Тя не е на щат и се съмнявам, че би имала време да ръководи

студенти извън Философския факултет.

Гейбриъл замълча за момент.

- Когато ти казах, че ще ти намеря друг ръководител, не ми ли повярва?

Джулия се присви.

- Повярвах ти.

- Тогава защо си решила да действаш зад гърба ми?

- Исках да видя дали мога да го уредя сама.

Гейбриъл стисна устни до тънка ивица.

- И успя ли?

-Не.

- Рано или късно ще трябва да ми се довериш. Специално за неща, свързани с университета. Или
това просто няма да заработи.

Тя кимна, леко хапейки вътрешната страна на устата си.

- Разкажи ми за срещата си с Криста.

- Предпочитам да не ти разказвам. Тя е напаст.

Джулия неуспешно се опита да потисне усмивчица.

- Прекалено е заета с това да спасява темата на дисертацията си, за да ни създава проблеми.

Няма да приема дисертацията такава, каквато е в момента, което означава, че ще трябва да си
търси друг ръководител. А както знаеш, в момента аз съм единственият професор, който
ръководи научни трудове върху Данте.

- Значи Криста отпада?

- Днес й казах, че й давам срок до единадесети декември, за да ми представи приемлива тема. И

това беше подарък. Така че не се притеснявай повече за нея. Академичното й бъдеще виси на
конец и аз държа края му.
„Това е добре“, помисли си Джулия.

- Днес проведох интересен разговор с адвоката си.

Тя отпи от виното и го изчака да продължи.

- Каза, че ще разгледа кодекса, но изрично ме предупреди да се въздържам от романтична

връзка с теб, докато си в моя курс.

Тя се изчерви.

- Това включва ли и целуване?

- Разбира се, но той посочи също така, че става въпрос основ-но за сексуална връзка. Така че
докато се придържаме към непо-рочност и бъдем дискретни този семестър, не мисля, че ще
имаме проблем.

Джулия се изчерви още повече и погледна към виното си.

- Това означава, че докато не завършиш, мис Мичел, ще трябва да се въздържаш. А после...

Той многозначително й се ухили.

- Не можеш в един момент да ме целуваш, а в следващия да ми оценяваш есетата.

- Вече не бих могъл да съм обективен по отношение на работата ти, дори и да се опитам. Но
Кейтрин би могла да те оценява.

- Няма ли да го намери за странно?

Той се усмихна.

- Ще намеря извинение. И ще й купя бутилка шейсетгодиш-но „Лагавулин“15, което ще я

възкреси от мъртвите.

- Все пак ми предлагаш някаква връзка.

Гейбриъл обхвана лицето й в шепи.

- Но е по-безобидна от афера и по този начин ни излага на много по-малък риск пред

администрацията. Помолих адвоката ми да намери всички вратички.

- Не искам да съм „вратичка“.

- Не те виждам като такава. Искаш ли да изчезна някъде за пет седмици и да не те виждам

изобщо? Да не държа ръката ти, да не те прегръщам? Това ли искаш?

Джулия се замисли за миг и от представата за това се почувства зле. Поклати глава.

- Бих искал да те виждам, като приятел, разбира се. Ти все още си в процес на решение дали да
ми се довериш и ние все още се опознаваме. Което университетът не знае, не ни вреди.

Гейбриъл взе чашата й и я постави на масичката до своята. Когато се обърна, я привлече към
себе си така, че тя почти се озова в скута му.

- Може да се преструваме, че и двамата сме още в гимназията и живеем в Селинсгроув. Тъкмо

сме започнали да се срещаме и защото сме добри малки тийнейджъри, освен това леко
старомодни, се придържаме към непорочната любов.

- Доста си мислил върху това.

- Имам живо и богато въображение, когато се отнася до теб -прошепна той, - а може би и си
мечтая да сме били заедно в тийн-ейджърските си години.

- Значи това е прелюдията към аферата?

Гейбриъл замълча за момент.

- Всъщност си мисля за нещо по-обикновено. Но, Джулиан, голяма част от това, което ще бъде
или няма да бъде нашата връзка, зависи изцяло от теб.

Тя кимна, за да покаже, че го е чула, и двамата замълчаха. В един момент затвори очи,

вдъхвайки мириса му и се почувства странно успокоена от равномерния ритъм на сърцето му.
Гейбриъл я погали по главата и й зашепна на италиански.

- Джулиан?

Мълчание.

- Джулия?

Той се приведе към нея и откри, че е заспала. Не искаше да я буди, но не искаше да си тръгне,
без да се сбогуват, а освен това държеше тя да заключи вратата след него. Внимателно я
повдигна и я сложи да легне под завивките, надявайки се, че това иммЯ да я събуди. Тя
продължи да спи. Гейбриъл посъзерцава крехко i > ■ й тяло, гърдите й, които се надигаха от
спокойното й дишане, ли ко отворените й устни. Беше красива. Беше сладка. Не можеше си
спомни кога за последен път бе прекарал целомъдрена вечер в компанията на красива жена, с
която няма роднинска връзки* 1 Целомъдрена вечер, наситена с желание и страст и
непреодолим 1 копнеж... Желаеше я.

Но вътрешният му конфликт отново се разгоря. Не искаше 7тЯ я опорочава, да я прави като себе
си. Не искаше да я уязвява, дл я накара да кърви във всякакъв смисъл. Силно се съмняваше, чг
може да има физическа близост с нея и да не загуби контрол, Tiiftfl като дори това - да я види
загърната само с хавлиена кърпа, поч ти срути непоколебимостта му.

„Ето какво става след години наразгулен живот - сега дори не си способен да я почиташ като
джентълмен. Искаш да я лю биш, а не да я чукаш, но можеш ли? Можеш ли да имаш сексуал на
връзка с нея, без да я третираш като красива играчка, която е била създадена единствено за
личните ти плътски удоволст» вия? Можеш ли да обичаш без грях? “
Мислите му го обезпокоиха, докато гледаше розовобузото I агънце, което му се довери
достатъчно, че да заспи в обятият.ч му, без да съзнава страстта, кипяща във вените му. Той
изпразни джобовете си и изключи айфона, преди да отиде в банята. Спря нагревателя, както
обеща, и бързо се съблече по фланелка и бок-серки. Отдели малко време, за да разгледа
шампоана и другите продукти за баня, които Джулия ползваше, запомняйки ги, за да може да
запаси банята си с тях при следващото си посещение. Той определено предпочиташе ванилия
пред всеки друг аромат. „Макар че, ванилия и шоколад..."

Изключи лампата и се мушна в двойното й легло, което беше по-скоро тясно за двама, но го
накара почти с носталгия да си спомни за леглата в общежитията в Принстън и „Магдален
Колидж“. Почти. Тези легла бяха едва годни за спане и със сигурност далеч от идеала за каквато
и да е сексуална активност. Добре че подобни дейности бяха отпаднали от тазвечерното меню.

Когато Гейбриъл се намести на страната си, ръката му попадна на меко парче хартия, скрито
под възглавницата. Той го извади и вдигна на снопа лунна светлина, проникващ зад завесата.
Това,

което видя, меко казано го изненада, тъй като се оказа една стара негова снимка от дните му в
Принстън, разпозна се по униформе-пнта блуза, с която беше облечен.

,,Как се е сдобила с нея? Откога я има?“

Той мушна снимката обратно под възглавницата, ъгълчетата нп устата му се извиха в почуда.
Нещо близко до надежда започна да го затопля отвътре. Никога не си е падал по сладникавата
июбов. Беше му твърде интимно. Но тази нощ искаше точно тона, Той нагласи тялото си по
нейното, прегърна я с лявата си ръка през кръста и постави леко длан върху корема й.
Подхождаха си съвършено. Гейбриъл вдъхна доволно леката топлина от младото девиче тяло,
което държеше като скъпоценност в ръцете си, с нос, чаровен в дълга, мека, ухаеща на ванилия
коса.

***

Някъде към три часа сутринта Джулия отвори очи. Една сил-па ръка затегна прегръдката си и
миризмата на Гейбриъл я изпълни. Намираше се в ръцете му, гръдта му бе притисната до гърба
й. Въпреки че помръдна в реакция на безпокойството й, шумът от равномерното му дишане
показваше, че още спи.

Джулия го погледна в тъмното. Колко време бе чакала просто да заспи край него отново? Със
затворени очи и спокойни черти изглеждаше много по-млад. Почти като момче. Нежно момче с
кестенява коса и розови устни, което сладко се усмихваше в съня си. Джулия въздъхна от
естетическата наслада.

Очите му се отвориха. Отне му момент, за да я фокусира в мрака, но когато успя, се повдигна и

я целуна по устата.

- Добре ли си? - прошепна в устните й той.

- Още си тук.
- Няма да те оставя отново, без да се сбогувам. Не можеш ли да спиш?

- Мислех, че това е сън.

Гейбриъл й се усмихна в тъмнината.

- Само за мен.

- Невероятно красив си, Гейбриъл. Винаги си бил, знаеш ли?

- Каприз на природата - падналият ангел запазва хубостта си. Но съм грозен отвътре.

Тя го целуна уверено, премервайки това, което се готвеше да каже.

- Никой, който е грозен отвътре, не би ми купил подобна чан та, криейки щедростта си.

Гейбриъл я изгледа.

- Откога знаеш?

- Рейчъл ми каза.

- И това те накара да я приемеш по-трудно или по-лесно?

- Тогава, отчасти едното, отчасти другото.

- Забелязах, че вече не я носиш - прошепна той и протегна ръка, за да приглади косата от лицето
й.

- Ще я нося отново.

- Значи ти харесва?

- Много. Благодаря ти.

Той отърка нос в нейния и се усмихна.

- На седемнадесет беше просто красива, Джулиан. Сега сн божествена.

- Всеки е хубав на тъмно - отговори тихо тя.

- Не, не всеки.

Той я целуна отново, преди рязко да се отдръпне, за да се принуди да спре.

Тя отпусна глава на гърдите му, вслушвайки се в постоянния ритъм на сърцето му, и се опита да
не потъне твърде дълбоко в сгъстяващата се енергия между тях.

- Тъкмо ми хрумна, Джулия, че успявам да изтръгна откровени отговори от теб само в леглото.
Тя се изчерви, Гейбриъл го знаеше, въпреки че не можеше да я види. Той нежно се разсмя.

- На какво мислиш, че се дължи?

- Когато сме в леглото, ти си мил с мен. Чувствам се... сигурно.

- Не знам колко е безопасно да си с мен, Джулиан, но ти обещавам, че ще се опитам винаги да

бъда мил с теб. Особено в леглото.

Тя го притисна силно и кимна в гърдите му, сякаш осъзнаваше пълния смисъл на това, което й
каза. Но не го осъзнаваше. Как би могла?

- Ще се прибираш ли за Деня на благодарността?

- Да. Трябва да се обадя на баща ми, за да му кажа добрата новина.

- Обещах на Ричард да се върна вкъщи. Ще... се съгласиш ли да летиш с мен?

- С радост.

- Добре.

Той въздъхна и разтърка очи.

- Празниците се очертават да бъдат приятни.

- Не харесвам Деня на благодарността, но Грейс винаги успя-ншие да го направи хубав.

- Не е ли било приятно с твоето семейство?

Джулия изсумтя.

- Ние не го празнувахме много.

- Защо не?

- Аз готвех винаги, освен ако майка ми не беше в процес на печение. И всеки път, когато се
опитах да направя нещо специално...

Тя поклати глава.

Гейбриъл я притисна по-силно в прегръдките си.

- Кажи ми - прошепна той.

- Не би искал да чуеш това.

Тя се опита да се отмести от него, но той я държеше здраво.

- Не съм искал да те разстройвам. Просто се опитвам да те опозная.

Тонът му бе това, на което се довери, дори не толкова думите или ръцете му. Тя си пое дълбоко
въздух.

- По време на последния ми Ден на благодарността в Сейнт Луиз Шарън бе на пиянски гуляй с

един от любовниците си. Но глупачката аз реших да сготвя пълнено печено пиле, картофи на
фурна и зеленчуци по рецепта на Марта Стюард.

Тя замълча.

- Сигурен съм, че е било много вкусно - вметна той.

- Не успях да разбера.

- Защо?

- Заради нещо като инцидент.

- Джулиан?

Той се опита да повдигне брадичката й, но тя не пожела да го погледне.

- Какво се случи?

- Нямахме кухненска маса. Така че подредих тоалетната масичка за трима. Наистина беше
глупаво. Не трябваше да си правя труда. Сложих цялата храна на табличка, за да я занеса в хола,
а приятелят й ми подложи крак и ме спъна.

- Нарочно?

- Видя ме, че идвам.

Гейбриъл кипна от спонтанен гняв, ръцете му се свиха в юм руци.

- Паднах. Чиниите се разбиха. Храната се пръсна навсякъдс.

- Лошо ли се нарани? - попита той със стиснати зъби.

- Не помня.

Гласът й внезапно охладня.

- Майка ти помогна ли ти?

Тя поклати глава.

Гейбриъл издаде дълбоко гърлено ръмжене.

- Смяха се. Трябва да съм изглеждала жалко на четири крака, омазана в сос. Пилето се хлъзна по
плочките под един от столовете.
Джулия замислено замълча за миг.

- Останах така на колене известно време. Щеше ли да ти призлее, ако ме беше видял?

Гейбриъл овладя желанието си да пробие с юмрук стената над главата си.

- Нямаше да ми призлее. Щях да го пребия и едва да се сдържа да не бичувам нея.

Джулия прокара пръст по юмрука му.

- Отегчиха се и се прибраха в спалнята да се чукат. Дори не си направиха труда да затворят

вратата. Това беше последният ми Ден на благодарността с Шарън.

- Майка ти звучи като Ан Секстън16.

- Шарън никога не е писала поезия.

- Господи, Джулия.

Гейбриъл разтвори юмруци и я прегърна по-силно.

- Почистих, за да не ми се ядосат, и се качих на един автобус. Возих се безцелно известно време,

докато не видях акция на Армията на спасението. Раздаваха празнична храна на бездомните.
Попитах дали може да им помагам доброволно в кухнята и те ме взеха.

- Така си прекарала Деня на благодарността?

Тя потръпна.

- Не можех да се прибера, а и хората от мисията бяха мили. Когато нахранихме гостите,

седнахме с останалите доброволци и мдохме пуйка. Дори ме изпратиха с остатъците. И с пай -
Джулия re чамисли за миг. - Никой никога не ми е правил пай.

Той прочисти гласа си.

- Джулиан, защо баща ти не те е отвел далеч от нея?

- Невинаги беше лошо.

Тя се заигра с фланелката му, мачкайки мекия памучен плат между пръстите си, като го
подръпваше леко.

- Ау. Внимавай - засмя се Гейбриъл, - изтръгваш и малкото косми, които имам по гърдите.

- Извинявай.

Джулия нервно приглади мястото с пръсти.

- Ъм, татко живя с нас, докато станах на четири, когато майка ми го изхвърли. Върна се да
живее в Селинсгроув, където е отраснал. Обикновено ми се обаждаше в неделя. Веднъж му
разказах как един от приятелите на майка ми беше влязъл предната нощ гол през нощта в стаята
ми, мислейки си, че това е банята.

Тя прочисти гласа си и заразказва по-бързо, така че Гейбриъл да няма възможността да й зададе

този въпрос.

- Баща ми обезумя, искаше да знае дали приятелят й ме е докоснал. Не го беше направил.

Настояваше да говори с майка ми и когато му обясних, че не трябва да я безпокоя, когато някой
от приятелите й е при нея, ми каза да се прибера в стаята и да заключа вратата. Разбира се, на
вратата нямах ключалка. На следващата сутрин татко дойде и ме отведе в Селинсгроув. Струва
ми се, беше добре, че по това време приятелят й вече си беше отишъл. Мисля, че баща ми би го
убил.

- Така че, ти замина?

- Да. Татко каза на Шарън, че ако не се отърве от гаджетата си и не спре алкохола, ще ме вземе
за постоянно.

- На колко години си била тогава?

- На осем.

- Защо не си останала с него?

- Той никога не си беше вкъщи. Имаше доста натоварена работа през деня и понякога се
налагаше да работи и уикендите. Освен това беше доброволец към пожарната. Когато срокът в
училището свърши, той ме изпрати обратно в Сейнт Луиз. Шарън се лекуваше и работеше в
козметичен салон. Мислеше, че ще съм добре.

- Но ти се върна.

Тя се поколеба.

- Можеш да ми кажеш, Джулиан.

Той я притисна по-силно и зачака, нежно галейки косата й.

- Всичко е наред.

Тя преглътна. Трудно.

- През лятото, когато навърших седемнадесет, татко ме върна обратно.

- Защо?

- Ъм, Шарън ме удари. Паднах на ръба на кухненския плот и си ударих главата. Обадих се на
татко от болницата и му казах, че ако не дойде да ме вземе, ще избягам. И това беше. После
никога повече не видях майка си.
- Имаш ли белег?

Тя взе ръката му и я сложи на задната част на главата си, притискайки пръстите му до една
резка от гола кожа, на която повече не растеше коса.

- Съжалявам за това.

Той погали белега няколко пъти с пръст и го целуна.

- Съжалявам за всичко, което ти се е случило. Ако можех, щях да ги пребия всичките до

безсъзнание... започвайки с копелето, наречено твой баща.

- Всъщност имах късмет. Шарън ме беше ударила само веднъж.

- Нищо от това, което ми разказа, ни най-малко не ми прилича на късмет.

- Сега съм щастлива. Тук никой не ме удря. И си имам приятел, който ме храни.

Гейбриъл поклати глава и изруга.

- Трябвало е да бъдеш галена, обожавана и глезена като принцеса. Както е израснала Рейчъл.

- Не вярвам в приказки - промълви тя.

- Иска ми се да те накарам да повярваш.

Той се наклони и целуна челото й.

- Действителността е по-добра от фантазията, Гейбриъл.

- Не и ако действителността е фантазия.

Тя поклати глава, но се усмихна.

- Може ли да те попитам нещо?

- Разбира се.

Усмивката й избледня.

- А ти имаш ли някакви белези?

Лицето на Гейбриъл беше непроницаемо.

- Не можеш да удариш нещо, за което не знаеш, че е там.

Джулия се приведе и положи глава в извивката на шията му.

- Съжалявам.
- Труд но е да разбереш кое е по-лошо. Да бъдеш бит, или да бъдеш игнориран. Предполагам
зависи от това какъв тип болка човек предпочита.

- Много съжалявам, Гейбриъл. Не знаех.

Взе ръката му в своята. Сплетоха пръсти.

- Мислиш ли да се прибереш сега?

- Не, освен ако ти не желаеш да си отида.

Той отново погали косите й, като внимателно избягваше голата черта.

Тя отпусна глава на рамото му и въздъхна.

- Искам да останеш с мен.

- Тогава ще остана.

Джулия се унесе, докато той остана буден и изпълнен със състрадание към белезите, които му
беше разкрила, мислейки си с гняв и отвращение за белезите, които тя беше скрила.

- Джулия? - прошепна той. Равномерното й дишане и липсата на реакция му показаха, че спи.

- Няма да позволя на никого да те нарани.

Той нежно я целуна по бузата.

- Най-малко на себе си.

Най-разпространената ругатня на немски, буквално означава лайно. - Б. пр.

Превод: Валери Петров, 1994 r.-Б. пр.

La Scapigliata. - Б. пр.

От френски — ирис, перуника. — Б. пр.

Ирисите присъстват в герба на Флоренция. — Б. пр.

6

От италиански - Добър апетит! - Б. пр

Просеко и нектар от праскова произхожда от Венеция и е един от най-по-пулярните коктейли в

Италия. — Б. пр

„Трапеза“, втората голяма творба на Данте (след „Нов живот“). - Б. пр.

От идиш - сродна душа, някой, предопределен от съдбата. - Б. пр.

10

Известна марка френска минерална вода. - Б. пр.

11

Молитвата на Данте. - Б. пр.

12

От ит. ез. принцеса. -Б. пр.

13

От фр. ез. дупе. - Б. пр.

14

Вид италианска паста. - Б. пр.

15

Марка шотландско малцово уиски. - Б. пр.

16

Съвременна американска поетеса, поезията й отразява депресията й, су-ицидните наклонности

и объркания й личен живот. През 1967 г. получава наградата „Пулицър“. — Б. пр.
-19-

На следващата сутрин Джулия се събуди от звука на душа. Опитваше се да осмисли как някой
друг може да се намира в банята, когато шумът от водата спря и един висок, тъмнокос мъж, увит
в къса лилава хавлиена кърпа, влезе през вратата. Очите й се разшириха, ахна и прикри уста с
ръка.

- Добро утро! - каза Гейбриъл, придържайки с една ръка кърпата, смъкнала се ниско на
хълбоците му, докато с другата посегна да вземе дрехите си. Джулия го зяпна, но не гледаше
лицето му...

Независимо от това какво точно изследваше погледа й, косата му беше мокра и стърчаща на
всички страни. Капки вода се стичаха по раменете му, надолу по гърдите и просветваха по
татуировката. Очертанията на сухожилията, мускулите и вените му, симетрията и балансът,
идеалните пропорции и класическите форми биха впечатлили дори и обикновения наблюдател.
Но Джулия далеч не беше такава, тъй като бе прекарала цялата нощ именно с това тяло в
леглото си, което я прегръщаше и си играеше с косата й. И към това тяло бяха прикрепени доста
остър ум и дълбока, пламенна душа.

Въпреки това Джулия съзерцаваше в този момент физическите му форми и през ума й мина
определението воден полубог.

Гейбриъл се ухили.

- Казах добро утро, Джулиан.

Тя затвори устата си.

- Ъм, добро утро.

Той се приближи към нея, наведе се и я целуна уверено, но нежно с отворена уста по устата.
Няколко капки вода паднаха върху чаршафите до нея.

- Добре ли спа?

Тя бавно кимна, внезапно й бе станало горещо.

- Не си много разговорлива.

Той се изправи и се усмихна самодоволно.

- Ти си полугол.

- Точно така. Съвсем гол ли ме предпочиташ?

Гейбриъл предизвикателно смъкна по-надолу кърпата си и се ухили. Джулия едва не припадна

от шок.

- Само се шегувам, сладка моя.

Целуна я отново с набръчкано чело.

Неочаквано една внезапно изплувала мисъл го разтревожи. Отдръпна се с много сериозно

изражение на лицето.

- Забравих за това, което ти се е случило в Сейнт Луиз. Когато си била малка - уточни той. -
Съжалявам, че ти налетях така. Не съобразих.

- Няма нищо. Просто се бях отнесла. Изглеждаш щастлив тази сутрин.

Той се усмихна.

- Споделянето на едно легло с теб ми действа добре. Може ли да ти приготвя закуска?

- Ъм, разбира се. Но нали знаеш, че нямам кухня.

- Аз съм изобретателен.

Гейбриъл лъчезарно й се усмихна. Топлината му й бе доста-тъчна, за да преодолее неудобството

си от липсата на подходящи условия за готвене.

Точно преди да затвори вратата на банята, Гейбриъл свали хавлиената кърпа и Джулия за миг
улови гледката на най-красивите седалищни мускули, които някога бе виждала.

Онемяла, отвори уста като риба.

***

Същата вечер Рейчъл се завърна от романтичната си почивка с Аарон и веднага провери

гласовата си поща. След един напрегнат разговор с баща си тя веднага се обади на Гейбриъл и
остави следното съобщение:

„Какво, по дяволите, става, Гейбриъл? Какво си направил на Джулия? Тя е изчезвала досега така
само веднъж, и то когато беше абсолютно унижена от бившия си приятел! Така че казвай какво
си й направил, дявол да те вземе! Кълна се, ще скоча в някой самолет. Обади ми се...

Между другото татко те поздравява и се радва, че си му се обадил. Дали ще умреш, ако му се

обаждаш веднъж седмично? Решил е да се върне на работа, защото не може да стои сам вкъщи.
И освен това е обявил къщата за продан. “

След това, доста притеснена за най-добрата си приятелка, Рейчъл се обади на Джулия и също
така остави съобщение на гласовата й поща.

„Джулия, какво ти направи Гейбриъл? Бълнуваше като сомнамбул на гласовата ми поща. Не си

вдига телефона, така че не мога да разбера неговата история. Не че очаквам да ми каже
истината. Както и да е, надявам се, че си добре и наистина съжалявам. Каквото и да е направил,
моля те, не изчезвай отново от живота ми. И не и когато това ще бъде последният Ден на
благодарността в къщата. Баща мия е обявил за продан. Аарон все така иска да ти плати билета,
така че ми се обади, окей? Обичам те. “
След това Рейчъл се върна към нормалния си живот във Филаделфия, тревожно чакайки новини
от брат си и от приятелката си. И лека-полека започна да планира сватбата.

След като Гейбриъл убеди сестра си да не лети към Торонто, за да се разправи с него, и говори с
Ричард за това да свали обявата за продажба на къщата, той веднага остави съобщение на
гласовата поща на Джулия, която в този момент говореше с баща си.

„Изглежда, никога не вдигаш телефона си. (Леко сърдито...) Имаш ли опция за изчакващо
обаждане? Ще си я поръчаш ли, моля те? Не ме интересува колко струва. Ще я платя. Но се
уморих все да оставям съобщения. (Дълбоко вдишване.) Предполагам, че си чула съобщението
от Рейчъл. Бясна ми е, но мисля, успях да я убедя, че двамата с теб сме имали едно академично
недоразумение, а после сме се целунали и сдобрили. (Ха-ха.) Добре де, пропуснах целувките.

Може би и ти би могла да я увериш в същото, преди да е изпълнила заканата си да се качи на

някой самолет. (Въздишка... дълбоко вдишване.) Джулиан, беше ми много приятно да се събудя
до теб вчера. Повече, отколкото мога да кажа на телефонен секретар. Кажи ми, че скоро ще мога
отново да се събудя до теб. (С нисък, разтапящ глас...) Седя пред огнището и си мечтая да си
тук, сгушена в обятията ми. Обади ми се, principessa/“

***

През това време Джулия говореше с баща си.

- Радвам се, че се връщаш, Джулс. Аз ще съм дежурен на повикване, но все пак ще можем да
прекараме и малко време заедно... - гласът му бе прекъснат от кашлица, когато се опита да си
прочисти гърлото.

- Добре. Рейчъл също иска да се видим. Ще се омъжва и мисля, че ще има нужда от малко
помощ с приготовленията, особено сега, когато Грейс я няма.

- Деб ме покани на вечеря с нея и децата й. Сигурен съм, че е предвидила място и за теб.

- Абсурд - измърмори Джулия.

- Какво ще рече това.

- Съжалявам, татко. Би било хубаво да се видя с Деб, но няма начин да отида там. В никакъв
случай.

Том направи напрегната пауза.

- И аз не трябва задължително да ходя, аз, ъм, я виждам през цялото време.

Джулия завъртя очи.

- Кога да те взема от летището?

- Всъщност Гейбриъл Емерсън живее в Торонто. Спомена, че щял да си ходи към къщи този
уикенд. Ще видя дали не бих могла да се кача с Кларкови от Филаделфия, ако летим по едно и
също време.

Том помълча няколко секунди.

- Гейбриъл е там?

- Преподава в университета. Имам курс при него.

- Никога не си ми казвала това. Джулс, трябва да стоиш настрана от него.

- Защо?

- Защото не е читав.

- Защо говориш така?

Том отново прочисти гласа си.

- Той нито веднъж не дойде да види майка си, докато умираше. Никога не отделя време за
семейството си. Нямам му доверие и съм дяволски сигурен, че не бих оставил дъщеря си в
неговите ръце.

- Татко, той е братът на Рейчъл. Тя знае, че си идвам за празника. Вероятно така или иначе ще
ни вземе от летището.

- Каквото и да решиш, недей да носиш нищо негово в самолета и не приемай нищо от него,
което изглежда подозрително. Ще минаваш през граничен контрол.

- Какво имаш предвид с всичко това?

- Имам предвид, че ме е грижа за теб. Не мога ли да го правя за собствената си дъщеря?

Джулия се сдържа да не каже в отговор нещо грубо или обидно.

- Ще си купя билет и ще ти кажа какво става.

- Добре. Ще се чуем по-нататък.

И с това дългият и информативен разговор с Томас Мичел от Селинсгроув приключи.

Следващият половин час тя прекара, уверявайки Рейчъл, че да, тя е добре и не, Гейбриъл (може
би учудващо) не продължава да се държи като задник. Също така увери Аарон, че има
достатъчно пари от стипендията си, за да си позволи билет за самолета. Тя спомена за
дежурството на баща си и обеща, че в четвъртък вечер ще дойде за празничната вечеря при тях.

Вече изтощена, прекара следващия час, уговаряйки Гейбриъл, че не е добра идея да си споделят
леглото всяка вечер, особено при опасността някой от университета да види как заедно влизат
или излизат от апартаментите си. Той се примири, макар и цупейки се, и все пак изтръгна
обещание отново да нощуват заедно, преди да е изтекла седмицата. Джулия не желаеше да стане
причина Гейбриъл да загуби работата си, така че беше решена да ограничи възможностите, в
които биха могли да бъдат видени заедно. Също така беше решила да не прекарва всяка нощ в
леглото му, защото знаеше до какво би довело това. Все още се бореше с мисълта да му се
довери и сдържаността й бе повече от основателна, имайки предвид, че той едва наскоро бе
променил отношението си към нея. Той призна, че копнежът по нея се олюлява на ръба на
самоконтрола му. Джулия не искаше да бъде повличана да прави неща, за които не беше готова.
Не желаеше да му даде част от себе си и да се върне в апартамента си, чувствайки се са-мотна и
използвана, както се беше чувствала много пъти с него. Не, Гейбриъл не беше него. Но този
факт не я правеше по-малко предпазлива, въпреки че искаше да му се довери.

Въпреки желанието си да се предпази, Джулия спеше с Гейбриъл далеч по-спокойно, отколкото

без него и сърцето я болеше всеки ден, в който не го виждаше.

***

В понеделник следобед някой позвъни на вратата й. Отвън стоеше куриер с голяма бяла
картонена кутия. Тя се разписа и когато се върна в гарсониерата си, отвори картичката,
прикрепена към пратката. Беше надписана с инициалите Г О. Е., а вътре на ръка бе написано:

Мила Джулиан,

Благодаря ти, че сподели с мен петъчната нощ. Имаш лъвско сърце. Бих искал внимателно да те
опитомя, бавно, без сълзи и сбогуване.

Твой,

Гейбриъл

P.S. Имам нов, личен имейл на твое разположение:

goe717@gmail. com

Джулия отвори кутията и моментално бе запленена от прекрасно ухание. Вътре с почуда откри
голяма стъклена купа с вода, на чиято повърхност имаше седем гардении. Тя внимателно извади
съда, постави го на малката си масичка и вдъхна дълбоко изпълващия вече цялата стая аромат.

Тя препрочете посланието му и отвори лаптопа си, за да му изпрати бърз имейл на новия му

адрес.

Мили Гейбриъл,

Благодаря ти за гардениите, прекрасни са.

Благодаря ти за картичката.

Благодаря ти, че ме изслуша.

До скоро,
Джулия

Целувки и прегръдки

***

В сряда следобед, преди семинара на професор Емерсън, Джулия срещна Пол при пощенските
кутии. Размениха си няколко закачки и си поприказваха накратко, докато телефонът някак
грубо не ги прекъсна. Звънеше (като по чудо) Данте Алигиери, така че, разбира се, тя отговори.

- Трябва да отговоря - измънка извинително на Пол, преди да се отдалечи по коридора.

-Ало?

- Джулиан.

Тя се усмихна широко, чувайки гласа му.

- Здравей.

- Ще вечеряш ли с мен?

Джулия бързо се огледа, за да се увери, че е сама.

- Ъм, какво имаш предвид?

- Вечеря при мен. Не съм те виждал от събота. Започвам да си мисля, че искаш да си общуваме
само виртуално сега, когато имаш новия ми мейл.

Гейбриъл се изкиска.

Джулия издиша с облекчение и радост, че не й се бе разсърдил.

- Подготвях се за следващата си среща с Кейтрин, а ти нали работеше върху лекцията си, така
че...

- Имам нужда да те видя.

- И аз искам да те видя. Но ще се видим след няколко минути.

- Трябва да говоря с теб за това. Ще трябва да се преструваме, че миналия път на семинара нищо
не се е случило. Вероятно ще те игнорирам, за достоверност. Исках да те предупредя, за да не се
разстроиш.

Той замълча за секунда.

- Разбира се, ужасно искам да мога да те докосна, но ще трябва да се сдържаме.

- Разбирам.
- Джулиан... - започна той с понижен глас. - На мен това също не ми харесва. Но искам да
вечеряш с мен за компенсация. После може да прекараме спокойна вечер пред камината,
наслаждавайки се един на друг. Преди лягане.

Бузите на Джулия моментално пламнаха.

- С удоволствие, но мислех да работя цялата вечер. Не съм довършила поправките, които

Кейтрин искаше да направя, а ще се срещам с нея утре следобед. Тя е много взискателна.

Гейбриъл започна да си мърмори нещо.

- Съжалявам, Гейбриъл, но искам да я зарадвам.

- А мен?

- Аз... - Джулия не намери повече думи.

Той леко се нацупи.

- Обещаваш ли да се видим тогава в петък вечер?

- След лекцията ти?

- Ще съм на вечеря. Бих искал да се видя с теб в апартамента ми след това.

- Няма ли тогава вече да е твърде късно?

- Не и за това, което имам предвид. Ти ми обеща, нали помниш?

Джулия се усмихна при мисълта за новия модел преспиване, който наскоро беше открила.

Гласът му се снижи до изкусителен шепот.

- Значи ще те видя в петък вечер?

- Да. Само трябва да измисля извинение за пред Пол. Ще дойдем заедно на лекцията ти.

От другата страна на телефона настъпи мълчание.

- Ало? - Джулия се придвижи по коридора с надеждата, че това ще увеличи обхвата.

- Още ли си там?

- Тук съм.

Тонът му внезапно бе станал леденостуден.

„Scheisse“, помисли си тя.

За няколко мига той не каза нищо. После отново проговори.

- Имахме ли или нямахме споразумение по отношение на споделянето?

„Scheisse, Scheisse.“

- Ъм, разбира се.

- Аз го удържам.

- Гейбриъл, моля те...

Той я прекъсна:

- Кажи ми, че не съм разбрал правилно това, което ми каза.

- Ние сме приятели. Помоли ме да отида с него на лекцията ги. Не мислех, че е нещо погрешно.

- Би ли искала да се виждам с друга жена като приятел? Да излизам на разни обществени

събития с нея?

- Не - прошепна тя.

- Тогава ми отвръщай със същото.

- Моля те, не ми се сърди.

Гейбриъл й отговори с мълчание.

- Той е единственият ми приятел. Да си студент в чужд град може да е много... самотно.

- Мислех, че аз съм ти приятел.

- Разбира се, че си. Но имам нужда и от някой, с когото да говоря за училище и изобщо.

- Всичко, свързано с университета, би трябвало да обсъждаш с мен.

- Моля те, не ме карай да се отказвам от единствения си приятел, с изключение на теб. Тогава

наистина ще се чувствам изолирана, особено след като не може да се виждаме свободно и по
всяко време.

Гейбриъл се сепна.

- Казала ли си му, че се срещаш с някого?

Джулия преглътна.

- Не. Мислех, че е тайна.

- Стига, Джулиан. По-умна си.

Той дълбоко въздъхна.

- Добре. Ще приема, че имаш нужда от приятел, но той трябва да разбере, че вече не си
свободна. Таи други надежди и това би могло да създаде проблем за нас.

- Ще му кажа, че си имам нов приятел. Разбрали сме се след две седмици да отидем на музей, за
да разгледаме...

Гейбриъл изръмжа в телефона.

- Не, няма. Аз ще те заведа.

- На обществено място? Как би могъл?

- Нека аз се погрижа за това. Така. Предполагам, че той ще ти носи книгите до стаята след
малко? - саркастично подхвърли той.

- Моля те, Гейбриъл.

Той шумно издиша в слушалката.

- Добре. Нека забравим за това. Но ще го държа под око. А за петък - или ще ти дам ключ, или
ще се обадя на портиера да те пусне.

- Окей.

- До след няколко минути.

***

Когато Джулия и Пол стигнаха семинарната зала, професорът вече беше там. Той ги погледна,
намръщи се на Пол и се зае със записките си за предстоящата лекция. Също така със
задоволство забеляза, че Джулия отново носеше кожената чанта. Това много го зарадва.

Останалите студенти, включително и Криста, погледнаха три-четири пъти последователно към

Джулия и професора. Беше като да гледаш волейбол на „Уимбълдън“.

Джулия седна на обичайното си място до Пол и моментално зае изрядна стойка.

- Недей да нервничиш. Цялата седмица беше в добро настроение. Не мисля, че днес ще те

притеснява.

Пол се наведе по-близо, прекалено близо до ухото й и прошепна:

- Сигурно е свалил някоя миналата седмица... повече от един път.

От предната част на залата професор Емерсън силно се закашля, докато Пол не се отмести от
Джулия.

От своя страна Джулия се смути от забележката на Пол. Тя остана с наведена глава, водейки си
усърдно записки в тетрадката. Беше добро занимание, с което да се отвлече от мислите за събот-
ната сутрин и как изглежда Гейбриъл под дрехите си, мокър след душа, смъквайки оскъдната
лилава хавлиена кърпа...

Професорът рядко поглеждаше към Джулия и нито веднъж не се обърна към нея, за да
коментира или да отговори на въпрос. Като цяло, лекцията беше колосално разочарование
откъм забавление и остави повечето студенти незадоволени. За сметка на това Криста бе
щастлива, че курсът на вселената най-сетне влезе в релси и беше (почти) както трябваше да
бъде.

- Всички сте поканени на лекцията за сладострастието в „Ад“-а на Данте във Виктория Колидж
петък следобед от петнадесет часа. Ще се видим следващата седмица. Класът е свободен.

Професорът бързо си събра нещата и напусна семинарната чала, без да поглежда назад.

Пол се наведе към Джулия.

- Може ли да те изпратя до къщи. Може да си вземем малко тайландска храна по пътя.

- Би било чудесно, но аз смятам да поработя, докато вечерям. И има нещо, което трябва да ти
кажа...

***

В петък сутринта Джулия стоеше пред малкия си гардероб, чудейки се какво да си облече.
Знаеше, че на Гейбриъл нямаше да му стане приятно да види, че седи до Пол. И че по-късно
щеше да се срещне с него в апартамента му и да остане там за през нощта. Тя вече бе
приготвила кожената си чанта с неща за пренощуване.

Искаше да направи добро впечатление. Искаше й се Гейбриъл да я забележи сред всички

останали жени и да си помисли, че изглежда красива, така че за първи път този семестър
Джулия реши да се наконти за училище. Облече черна рокля, с черни плътни чорапи до
коляното и черни ботуши на високи токчета, които си купи преди няколко години благодарение
на това, че Рейчъл успя да я убеди да го направи. Сложи си семпли бижута - перлени обеци,
които бяха принадлежали на баба й Мичел, и тъй като се притесни, че скромното й деколте
можеше все пак да се окаже малко прекалено за следобедна лекция, си уви един тъмнолилав
вълнен индийски шал около врата. Джулия и Пол бяха сред първите, пристигнали в голямата
просторна зала.

Те набързо си избраха места по в дъното и отстрани, за да не стават подозрителни. Членовете на

факултета обикновено си избираха най-добрите предни места, а обикновените студенти не биха
се осмелили да се наместят между тях. В момента, в който Джулия стъпи в залата, усети
присъствието му. Една особена енергия трептеше между тях въпреки разстоянието. Тя усети
очите му върху себе си и знаеше, че я наблюдава. Знаеше, че ще се намръщи. Един откраднат
поглед към предната част на залата потвърди предположението й. Беше се втренчил в Пол,
който от своя страна бе сложил ръка на кръста й, водейки я към местата им.

Гейбриъл се полуусмихна на Джулия, когато очите му се плъзнаха по фигурата й, спирайки се

по-дълго върху ботушите й. После се обърна и продължи разговора си с един от другите
преподаватели.

Джулия си открадна няколко мига, за да се повъзхищава на Гейбриъл. Както обикновено

изглеждаше зашеметяващо - облечен в много красив черен костюм на „Армани“, бяла риза с
маншети и черна копринена вратовръзка. Носеше очилата си и черни официални обувки, които,
за щастие, не бяха заострени.

Изненадващо обаче под разкопчаното си сако носеше елек и Джулия забеляза верижката на
златен часовник, висяща на едно от копчетата, чийто край свършваше в джоба на елека.

- Погледни го само. Елек и златен часовник? - промърмори Пол, клатейки глава. - На колко е
години? Обзалагам се, че има собствен портрет на тавана си, който остарява по-бързо от него.

Джулия потисна усмивка и не каза нищо.

- Знаеш ли какво ме накара да направя вчера?

Тя поклати глава.

- Накара ме да опаковам в кутия някои от скъпоценните му писалки, да ги обезопася и да ги

изпратя в амбулатория за перодръжки. Можеш ли да си представиш?

- Какво е амбулатория за перодръжки?

- Някаква работилница за поправка на развалени писалки, обслужваща още по-развалени

шибаняци с прекалено много пари. И прекалено много време за себе си. Или в джобовете си.

Джулия се подсмихна и изключи телефона си.

Възстановен от свинския грип, професор Джеръми X. Мартин, председател на катедрата по

Италианистика, приветства публиката от около стотина души и като въведение направи
блестящо описание на научните изследвания и постижения на професор Емерсън. Джулия
наблюдаваше как Гейбриъл се размърда на стола си, сякаш се смущаваше от всички тези
хвалебствия. Очите му откриха нейните и тя окуражително му се усмихна. Забеляза, че
раменете му видимо се отпуснаха.

Професор Мартин се гордееше с професор Емерсън и без колебание подчертаваше този факт. За
него Гейбриъл бе един от най-обещаващите служители в катедрата и много залагаше на
потенциала му. Беше назначен на постоянна длъжност доста рано, въз основа на публикуването
на книгата му от Оксфорд Юни-върсити Прес и имаше добри шансове да достигне ранга на
Кейтрин Пиктън. Или поне така се надяваше професор Мартин.

След като бе аплодиран, Гейбриъл зае централното място, разстла записките си и провери
готовността на пауърпойнт пре-зентацията. Преди да започне, обиколи с поглед аудиторията -
професор Мартин се усмихваше в очакване, мис Петерсън се беше наместила отпред и
многозначително опипваше дълбокото си деколте, докато колегите му от факултета седяха тихо,
заинтересувани от предмета на лекцията му

Едно крещящо изключение седеше на първия ред. Тази преподавателка не се интересуваше от

изследванията му или академичните му таланти. Не, интересите й бяха порочни и на Гейбриъл
му се струваше, че в момента нагло ги афишираше с розовия си език, облизващ тъмночервените
устни. Беше развратна. Хищ-на. И на Гейбриъл му стана много неудобно от това, че го гледаше
така лукаво, докато седеше в същата зала с Джулия. Знаеше, че миналото му го дебне на всеки
ъгъл, но Бог да му е на помощ, ако двете някога се срещнеха. Отмествайки очи от русата
преподавателка, той се усмихна на аудиторията. Погледна бързо към красивото лице на Джулия,
което му вдъхна сили, и започна.

- Заглавието на лекцията ми е „Сладострастие в „Ад“ на Данте: Смъртният грях срещу Аза“. В

този момент, човек би се запитал защо похотта да е срещу Аза, когато винаги е насочена към
друг, а именно използването на друго човешко същество за лично, сексуално удоволствие.

Приглушен смях от първия ред достигна до ушите на Гейбриъл, но той го игнорира, макар че
реакцията му си пролича по вкамененото изражение на лицето му.

- Представите на Данте за греха до голяма степен са повлияни от трудовете на свети Тома

Аквински. В известното му произведение „Сума на теологията“ Аквински твърди, че всяко зло-
действие или грях е форма на себеразрушение. Той приема, че природата на всяко човешко
същество би трябвало да е разумна и добра. Според него тази природа, тази на разумното
същество, е създадена от Бог най-вече, за да следва доброто, и по-точно, да възпитава
добродетели. Когато едно човешко същество се отклонява от това си предназначение, наранява
себе си, тъй като прави нещо, което не му е присъщо. Така че се противи на себе си и на
природата си.

Мис Петерсън се наклони напред, сякаш за да подчертае, че слуша със задълбочено внимание.

- На какво се дължат специфичните възгледи на Тома Аквпи ски за греха? От една страна,
защото приема твърдението на 1>о еций1, че доброто и съществуването са неделими понятия. С
друИ ги думи, всичко, което съществува, притежава по нещо добро, защото е създадено от Бог.
И независимо от това колко развалени или опорочено е това същество, докато съществува,
притежава н нещо добро.

Гейбриъл натисна едно копче и на екрана вляво до него се по яви първият слайд от
презентацията му. Джулия разпозна илюстрацията на Луцифер от Ботичели.

- Според тази гледна точка никой, дори и Луцифер в ледените си обитания на дъното на
Дантевия „Ад“, не е изцяло зъл Злото може само да се храни като паразит от доброто, ако всяко
добро в едно същество бъде унищожено, въпросното същество би престанало да съществува.

Гейбриъл усети върху себе си чифт лукави очи, които му сс присмиваха на него и на смешните
му занимания с толкова посредствени понятия като добро и зло.

Той прочисти гласа си.

- За много от нас това мислене е чуждо - идеята, че дори и падналият ангел, осъден да живее за
вечни времена в пъкъла, има в себе си някакво останало добро.

Очите му се насочиха към Джулия, където се задържаха достатъчно дълго, за да може да

забележи молбата в тях.

- Добро, което умолява да бъде разпознато въпреки трагична-та и отчаяна пристрастеност на

падналия ангел към греха.

Друга илюстрация, тази на Данте и на Беатриче сред звездите, се появи на екрана. Джулия
разпозна сцената от личната колекция на Гейбриъл.

- Извън кулисите на доброто и злото се появяват образите на Данте и Беатриче. Връзката им се

определя от куртоазната любов.

В контекста на „Божествена комедия“ Беатриче е свързана с Вергилий. Обръща се към него с

молбата да проводи любимия й Данте през ада, защото тя не може да отиде там поради това, че
обитава рая. Свързвайки Вергилий и Беатриче, Данте изразява тницията си, че куртоазната
любов се основава много повече на Iш «ума, отколкото на страстта.

При споменаването на Беатриче Джулия зашава и наведе лицето си надолу, за да не я издаде

реакцията й. Пол забеляза движенията й и изтълкувал ги погрешно, я хвана за ръката и нежно и
стисна. Седяха твърде далеч от Гейбриъл, за да може да забележи какво точно става, но от
погледа му не убягна това, че Пол се обърна към Джулия, а ръката му изчезна към скута й.
Гледката го разсея. Той се изкашля и Джулия моментално погледна към него п бързо отдръпна
ръката си.

- Но какво да кажем за похотта? Ако любовта е заекът, похот-I а е вълкът. Така я определя и
Данте, назовавайки я грях на вълча невъздържаност - грях, при който страстта надделява над
разума.

При тази забележка Криста се плъзна до ръба на стола и се наведе така, че деколтето й да се
вижда достатъчно добре от подиума.

За нейно съжаление Гейбриъл бе твърде зает с качването на следващия слайд, скулптурата на

Роден „Целувката“, за да го забележи.

- Данте поставя Паоло и Франческа в Кръга на Сладострастието. Учудващо обаче историята на

падението им е свързана с традицията на куртоазната любов. Докато се отдават на
сладострастие, те четат за прелюбодеянието на Ланселот и кралица Гуиневир.

Гейбриъл се усмихна дяволито.

- Може би това е бил средновековният еквивалент на съвременното предизвикване на сексуална

възбуда чрез гледане на порно.

Учтив смях отекна в залата.

- При Паоло и Франческа страстта надделява над разума, който би им казал, че след като един
от тях е обвързан с друг, то и двамата би трябвало да се въздържат.

Гейбриъл погледна многозначително към Пол. Но Пол си помисли, че погледът му е насочен

вероятно към Джулия или жената пред него, така че не реагира. При липсата на реакция от
страна на Пол очите на Гейбриъл от сини станаха зелени като на дракон. Липсваше само
бълващият от устата му огън.

- Може би това се отнася за всяка интимна връзка между двама обичащи се, докато отношенията
им са непорочни. Ако някой друг би си позволил да се намеси в някои от специалните им
наслади, които би трябвало да са запазени единствено за двойката, без съмнение това би
предизвикало гняв и ревност.

Тонът на Гейбриъл се изостри.

Джулия се размърда и леко се придвижи наляво, по-далеч от Пол.

- Но фактът, че Данте вижда опорочаването на куртоазната любов между Ланселот и Гиуневир

и Паоло и Франческа, го кара да разпознае и реалната опасност, която би могла да грози
връзката му с Беатриче. Ако страстта на Данте обладаеше разума му, това би съсипало живота и
на двамата, би ги скандализирало. Така че съдбата на Паоло и Франческа се оказва много лично
предупреждение към Данте да поддържа обичта си към Беатриче чиста. Което е трудна задача,
предвид божествената й красота и очарование, и дълбочината и силата на копнежа му по нея.

Джулия пламна.

- Нека поясня. Въпреки факта, че двамата са разделени в продължение на години, Данте копнее
за нея. Желае я и я желае цялата. Целомъдрието му спрямо нея е още по-въздействащо и висше
поради силата и отчаянието на копнежа му.

Когато направи пауза, змийските очи проследиха погледа му до Джулия, преди да го срещнат. В
отговор той ги изгледа и продължи:

- Във философията на Данте сладострастието е опорочена любов, но все пак е някаква любов.
Поради това е най-малкото зло от седемте смъртни гряха и ето защо Данте позиционира Кръга
на Сладострастието след преддверието. Похотта се свързва с една от най-великите земни
наслади...

Очите му се насочиха към Джулия и тя отвърна на погледа му. Хипнотизирана.

- Сексът, правилно разбран, е не само физически акт, но и духовен - екстатично сливане на две
тела и две души. Предназначен е да се въздигне до радостта и екстаза от единението с
божественото в рая. Две тела са свързани от удоволствието. Две души, свързани от сливането на
телата и от искреното, възторженото, пълното себеотдаване.

Джулия се опита да не подскочи на стола си при спомена за това как се чувстваше онази нощ, в
която Гейбриъл смучеше пръстите й един по един, облизвайки остатъците от шоколад по тях.
Пространството сякаш се нагорещи и няколко слушатели се размърдаха по местата си.

- Вероятно е твърде педантично да се отбележи, че ако един от двамата извършващи този акт не
се отдаде напълно, не би успял да изживее и кулминацията, оргазма. В резултат на това остава
напрежение, незадоволеност и нещастен партньор. Мигът на оргазма е предвкусването на
пълното разтваряне и същинското скстазно удоволствие. Моментът, в който всички, и най-
дълбоки-ге потребности и желания са напълно и всецяло задоволени.

Гейбриъл се усмихна на себе си, когато Джулия кръстоса и откръстоса крака, наслаждавайки се
на реакцията й, докато отпиваше глътка вода.

- Идеята за споделения оргазъм, когато оргазмът на единия предизвиква оргазъм у другия,

определя споделената интимност на физическото и духовно единение. Задъхването, извивките
на тялото, докосването, копнежът, отдаването и накрая най-висшето, кулминацията.

Гейбриъл замълча, борейки се да не погледне към Джулия и с това да привлече внимание към
поруменялото и наведено лице. Той прочисти гласа си и се усмихна леко самодоволно.

- На някого да му е прималяло?

Весел, но резервиран смях се понесе из залата, а Криста прибра косите си назад и започна да си
вее с книгата на Гейбриъл.

- Вярвам, че думите ми илюстрираха теорията на Данте, а именно, че сладострастието е

достатъчно силно, за да отвлече ума, обиталището на разума, и да го насочи към земни, плътски
въпроси, вместо да го издигне към висшите сфери, а именно към Бог. Без съмнение, някои от вас
по-скоро биха се прибрали вкъщи, в обятията на възлюбените си, вместо да останат, за да чуят
продължението на сухата ми лекция.

Той се засмя, изцяло пренебрегвайки професорката на предния ред, която извади малък, но
неприличен предмет от дамската си чантичка, за да го изкуши.

- В контраст на похотта, която е смъртен грях, стои любовта. Аквински е съгласен, че

обичащият е отнесен към предмета на любовта си, сякаш е част от самия него.

При тези думи изражението на Гейбриъл се смекчи и сладка усмивка се разля по устните му

- Радостта и красотата на сексуалната интимност, изразена чрез сливането в половия акт, е

естественото следствие на любовта. В този случай трябва да е ясно, че сексът не е идентичен на
похотта. Оттук и съвременното разделение между, простете за вулгарността, чукане и правене
на любов. Но също така и сексът не е идентичен на любовта, както показва традицията на
куртоазната любов. Някой може да обича чисто и страстно друг, без плътски да е свързан с него.

В Дантевия „Рай“ сладострастието е противопоставено на милосърдието, най-истинската и

чиста проява на любовта. В рая душата е освободена от желание, тъй като всичките й копнежи
са задоволени и е изпълнена с радост. Вече не изпитва вина заради предишните си грехове и се
наслаждава на абсолютна свобода и пълноценност. Както и да е, времето ме възпрепятства от
разточителни разсъждения и обяснения по царството небесно.

В „Божествена комедия“ откриваме противопоставяне на похотта и милосърдието и силната

манифестация на чистотата на куртоазната любов, илюстрирана от връзката между Данте и
Беатриче. Този идеал на непорочната любов е може би най-добре изразен в думите на Беатриче
„Apparuit iam beatitude vestra“, което ще рече „Ияви се твоето блаженство“. По-истински думи
не са изричани. Благодаря ви.
Залата избухна в почтителни аплодисменти и тих одобрителен шепот. После професорът
започна да отговаря на въпроси от публиката. Традиционно първи имаха думата щатните
членове на факултета, а обикновените студенти търпеливо чакаха да им дойде редът.

(Защото Академията, както в средновековна Европа, беше организирана йерархично.)

Джулия седеше тихо, опитвайки се да осмисли това, което бе чула в лекцията му. Тя тъкмо си
преповтаряше наум някои от най-проницателните му твърдения, когато Пол се наведе, за да й
прошепне нещо.

- Гледай това. Емерсън ще пренебрегне Криста.

От позицията си не можеха да видят деколтето на Криста (и слава богу). Все още седеше
наведена напред с ръка във въздуха, опитвайки се да привлече вниманието на професора.
Изглеждаше така, сякаш той преднамерено я отбягваше, посочвайки към други питащи, давайки
им обосновани и изчерпателни отговори. Междувременно професор Мартин се изправи, за да
съобщи, че времето за въпроси е изтекло. Едва тогава Криста свали ръката си, а навъсеното й
изражение помрачи хубавите й черти.

Още веднъж прозвучаха аплодисменти и след като Гейбриъл слезе от подиума, моментално бе
поздравен от брюнетка на сред-ми възраст, която приличаше на преподавателка в края на
тридесетте. Двамата си стиснаха ръцете.

Пол изсумтя.

- Видя ли? Не позволи на Криста да зададе въпрос на открит форум. Притесняваше се дали няма
да стане и да си хвърли сутиена по него или да извади плакат с „Аз V Емерсън“.

Джулия се изкиска и продължи да гледа как брюнетката си твореше с Гейбриъл, преди да

отстъпи настрана и да се заговори с някой друг.

- Изненадах се, че никой не коригира грешката на Емерсън -каза Пол и замислено се зачеса по
бакенбардите.

- Коя грешка?

- Той придаде думите „Apparuit iam beatitude vestra" на Беатриче, макар всички да знаем, че това
са думи на Данте. Казва ги във втората част на „Нов живот“, когато среща за пръв път Беатриче.

Джулия знаеше това, но не желаеше да коментира, така че си чамълча.

Пол вдигна рамене.

- Сигурен съм, че е било грешка на езика. Той може да рецитира текстовете в оригинал и на
английски. Просто ми се стори интересно как професор Перфектни направи такава очевидна
грешка пред цялата публика и никой не го поправи.

Пол се засмя сам на думите си и добави:

- Може би точно това е искала да направи Криста.

Джулия кимна. Тя знаеше, че грешката на Гейбриъл бе преднамерена. Но не би го споделила с

никого и най-вече с Пол.

Той я изгледа с възхищение.

- Много си хубава днес. Винаги си хубава, но днес си просто убийствена.

Пол придоби сериозно изражение.

- Надявам се, че казвайки ти това, не настъпвам гаджето ти по мазола. Как му беше името?

- Оуен.

- Е, мога да го видя в очите ти. Очевидно се радваш, че отново сте се събрали. След като
седмици наред те виждах нещастна, съм щастлив, че си щастлива.

- Благодаря - промърмори тя.

- Та защо е роклята?

Тя огледа залата.

- Не знаех дали е прието хората да се обличат по-официално за такива събития. Знаех, че всички
преподаватели ще са тук, и исках да изглеждам добре.

Пол се засмя.

- Повечето академички не се интересуват от мода.

Той поклати глава и нежно докосна ръката й.

- Надявам се, че бившият ти този път ще се държи подобаващо с теб. Или ще трябва да отида до
Филаделфия и да го сритам.

В този момент Джулия вече го слушаше само наполовина, тъй като видя една фина русокоса
професорка да поздравява Гейбриъл с целувка по бузите и повдигна вежда в учудване.

„И ти ме насоли заради Пол, професоре. Мислех, че няма да си споделяме...“

Пол промърмори нещо под носа си.

- Какво има? - попита Джулия.

- Е, лекцията беше страхотна. Разбираш защо дойдох тук, за да работя с него.

Пол погледна многозначително към Гейбриъл.

- Но виж ги само.
И като по поръчка блондинката отметна глава и гръмко се разсмя, докато Гейбриъл й отвърна с
оскъдна усмивка. Тя беше нисичка, косата й лененоруса, прибрана на стегнат кок, носеше очила
„Армани“, с правоъгълна червена рамка и бе облечена в скъпо изглеждащ черен костюм, с тясна
права черна пола, която едва прикриваше коленете й. Освен това Джулия забеляза, че носеше
високи дамски обувки и мрежести чорапи, които биха уловили и най-тънката рибка.

Жената беше красива, но изглеждаше не на мястото си сред всички останали университетски

преподаватели. И нещо в присъствието й определено беше агресивно.

- Това е професор Сингър.

Пол направи физиономия.

- Русата?

- Да. Тъмнокосата отляво до нея е професор Леминг. Тя е страхотна. Трябва да се запознаеш с

нея. Но се пази от Сингър. Тя е дракон в женски облик.

Стомахът на Джулия се обърна, когато видя професор Сингър да хваща Гейбриъл над лакътя по
твърде фамилиарен начин, впивайки нокти в сакото му, докато се повдигаше на пръсти, за ди му
прошепне нещо. Изражението му остана напълно невъзмутимо.

- Какво имаш предвид? - попита Джулия.

- Не си ли виждала сайта й?

-Не.

- Считай се за щастлива. Ще се ужасиш, като видиш по как-ии неща си пада. Наричат я

професор Пейн2.

Джулия неохотно откъсна очи от противната сценка, която разиграваха професор Пейн и
Емерсън, и започна да кърши ръце. Чудеше се дали първото й име не беше Паулина. Отвратена
от гледката, тя си грабна палтото и се изправи.

- Мисля, че е време да си тръгваме.

- Ще те изпратя до вкъщи.

Пол галантно й помогна да си облече палтото.

Тъкмо напуснаха местата си с намерението да се отправят към изхода, когато професор Мартин,
председателят на катедрата, улови погледа на Пол и му махна да се приближи.

- Връщам се след минутка. Изчакай ме.

Джулия отново седна и за да се разсее, се заигра с копчетата на палтото си.

Гейбриъл изобщо не поглеждаше към нея и по езика на тялото му съдеше, че умишлено я

избягва. Пол проведе кратък разговор с председателя, а после се обърна и посочи в нейната
посока. Професор Мартин кимна и го потупа по гърба. Когато се върна при нея, целият сияеше.

- Никога няма да познаеш за какво ме повика.

Джулия повдигна вежда.

- Поканени сме на вечеря на факултета в чест на лекцията на Емерсън.

- Шегуваш се.

- Не. Явно в бюджета има налични средства за вечеря на няколко студенти и председателят
реши да покани мен. Когато му казах, че съм с теб, той те покани като мой гост.

Пол й намигна.

- Горката Криста не е в списъка. Изглежда, това е твоят щастлив ден.

В този момент, докато Пол стоеше в гръб, Гейбриъл погледна към Джулия. Изглеждаше
огорчен, дори сърдит, и поклати глава към нея. Очите му стрелнаха Пол, после нея и отново
поклати глава.

Джулия упорито стисна устни.

„Как може Гейбриъл да ме ревнува от Пол, когато професор Пейн е цялата върху него. Не е
справедливо. “

- Не е нужно да ходим, ако не искаш.

Пол прочисти гласа си.

- Знам, че Емерсън се държа гадно с теб. Вероятно не искаш да празнуваш последния му успех
на паеля3.

- Би било грубо да откажем поканата, след като е дошла от председателя - каза бавно Джулия.

- Вероятно си права. Обещавам ти, че ще се забавляваме. Отиваме в „Сеговия“, който е

страхотен ресторант. Но вечерята е от седем. Искаш ли да отидем до „Старбъкс“? Или някъде
другаде?

Пол й подаде ръка, за да се изправи на крака.

- В „Старбъкс“ става.

Няколко минути след като напуснаха сградата, Джулия най-накрая успя да зададе въпроса,
който я измъчваше.

- Познаваш ли добре професор Сингър?

Опита се да прозвучи небрежно.

- Не. Стой настрана от нея.

Пол изруга няколко пъти.

- Иска ми се да не бях видял мейлите, които пращаше на Емерсън. Изгориха ми мозъка.

- Как й е първото име?

- Ан.

-20-

Джулия почерпи Пол с кафе, което скришом плати с картичката подарък от Гейбриъл,
картичката със светещата крушка на нея. Когато най-накрая прекрачиха прага на „Сеговия“,
бяха посрещнати от много приятно изглеждащ испанец, който се представи като собственика.
За голямо негово удоволствие Пол му отговори на испански. Стените на ресторанта бяха
боядисани в слънчево жълто, а по тях висяха картини на Пикасо с Дон Кихот и Санчо Панса.
Класически испански китарист седеше в ъгъла и изпълняваше аранжименти на маестро
Сеговия4, а наблизо, в самия център на помещението, бяха събрани дълги маси под формата на
квадрат, които бяха резервирани за вечерята на факултета. Благодарение на геометричната
конфигурация всички гости щяха да седят с лице един към друг. Джулия не се зарадва на идеята
да седи лице в лице с професор Пейн и ако мислеше, че би могла да избяга, без да обиди или да
привлече прекалено вниманието на професор Мартин, би го направила.

Пол избра места край един от ъглите, тъй като познаваше неписаните правила на йерархичната
система и знаеше къде му е мястото. Докато обсъждаше на испански менюто с един от
сервитьорите, Джулия размишляваше над ревността на Гейбриъл и скришно включи телефона
си, за да му напише съобщение. Но едно вече я чакаше:

Не идвай на вечерята. Измисли нещо за пред

Пол.

Чакай ме вкъщи. Портиерът ще те пусне.

Ще ти обясня после. Моля, направи каквото ти

казвам. Г.

- Искаш ли нещо за пиене?

- Ъм, вероятно сангрия5 е извън сезона, но бих пила това, ако имат.

- Сангрията ни е превъзходна - каза сервитьорът, преди да се оттегли, за да занесе поръчките им

на бармана.

Джулия погледна извинително Пол.

- Трябва да изпратя есемеса на Оуен. Извинявам се за което.

- Не се притеснявай - отговори Пол и се задълбочи в менюто, докато тя бързо написа отговора:

Телефонът ми беше изключен. Вече съм тук.

Няма от какво да ревнуваш - прибирам се с теб.

Ще ме имаш в леглото си до сутринта. Дж.

Тя върна телефона в чантата, молейки се наум Гейбриъл да не се ядоса много. „О, богове на
всички свръхпокровителни и ревниви... всъщност на това, което ще представлява той и връзката
ни тук, моля не допускайте да направи сцена. Не и пред колегите си."

За беда на Джулия и този, който й пишеше, кожената чанта заглуши звука на последвалия
отговор.

В рамките на двадесетина минути се събраха и останалите гости. Професор Леминг и още

няколко преподаватели седнаха до Пол. От другата страна Гейбриъл се случи да седи между
професор Мартин и професор Сингър.

При гледката на Гейбриъл и съседите му по маса Джулия започна да отпива малко по-бързо от
сангрията си с надеждата да получи и втора чаша, за да облекчи пращящото във въздуха
напрежение. Сангрията имаше наистина превъзходен вкус и беше направена с изобилие от
цитрусови плодове, което особено й се понрави.

- Студено ли ти е? - Пол посочи към лилавия шал, увит много елегантно около врата й.

- Всъщност не.

Тя бавно разви шала и го остави върху чантата си.

Пол възпитано отвърна поглед при вида на нежната бледа кожа на Джулия, когато шията и
деколтето й се откриха. Беше красива, а тялото й, макар и малко, бе благословено с пищни
гърди, които оформяха много хубаво и пропорционално деколте.

В момента, в който свали шала си, чифт ревниви сини очи се насочиха към нея през масата,
жадно изпивайки гледката на оголената плът, а после бързо се отдръпнаха.

- Пол, какво е имало с професор Сингър? - тихо попита Джулия зад чашата си с вино.

Той видя, че Сингър седи твърде близо до Емерсън и забеляза как той леко измести стола си по-
далеч от нея. В отговор тя приближи своя стол. Но Джулия изпусна тази подробност.

- Тя и Емерсън имаха връзка. Изглежда, са я подновили.

Пол се подсмихна.

- Мисля, че открихме причината за хубавото му настроение през изминалата седмица.

Очите на Джулия се разшириха, защото се почувства зле.

- Значи му е била... гадже?

Пол приближи стола си така, че професор Леминг да не чуе разговора им. Разбира се, появилият
се танцьор на фламенко, който започна да танцува под силното звучене на испанската китара,
значително облекчи задачата му.

Момент - той предаде на Джулия чиния с тапас6. - Опи-I ий ги. Това е чорисо7, манчего8 и
кростини9 с кабралес, испанско синьо сирене.

Джулия се обслужи и започна да си хапва от разядката, дока-m тревожно чакаше отговора му.

- Сингър си няма гаджета. Тя си пада по болката. И контрола. < сщаш се... - той остави
неизказани неприличните представи, за които мълчанието му красноречиво намекна.

Джулия премигна невярващо.

- Гледала ли си „Криминале“? - попита той.

Тя поклати глава.

- Не харесвам Куентин Тарантино. Твърде ми е мрачен.

- Тогава нека кажем, че обича да използва някои средновековни методи... в личния си живот...
или в нечии задници. И не се стеснява да го афишира. Изследва тези методи и качва резултатите
в нета.

Джулия бързо преглътна парченце чорисо.

- Това означава, че той...

- Е същият болен мозък като нея. Но пък е страшен научен изследовател, както сама се увери
този следобед. Опитвам се да не мисля за това какво прави в личния си живот. Мисля, че двама
души, които имат връзка помежду си, трябва да са нежни един с друг. И това да не се смесва с
професионалния им живот.

Пол предпазливо се огледа, преди да прошепне в ухото й:

- Мисля, че ако харесваш достатъчно някого, за да правиш с него секс, тогава трябва да се
погрижиш и да го уважаваш, а не да се отнасяш с него като с предмет. Трябва да си отговорен и
внимателен и никога, никога да не го нараняваш. Дори и ако е толкова смахнат, че да те моли за
това.

Джулия потръпна и отпи голяма глътка от втората си сангрия.

Пол се отпусна на облегалката на стола.

- Изобщо не мога да се свържа с някого, който харесва болката по принцип, да не говорим по

време на секс. Сексът би трябвало да е за удоволствие и да е свързан с обич. Мислиш ли, че
Данте би завързал Беатриче и би я нашибал с камшик?

Джулия се поколеба, после поклати глава.

- Когато учех в „Сейнт Майк“, имах един предмет на тема „Философия на секса, любовта и
приятелството“. Говорехме си за съгласието. Знаеш как всеки твърди, че стига случващото да е
между възрастни със съгласието и на двамата, всичко е наред1/ Нашият преподавател ни попита
дали си мислим, че някое човешко същество би се съгласило на несправедливостта да бъде
продадено в робство.

- Никой не би искал да е роб.

- Искат в света на професор Пейн. Някои хора се продават за сексуално робство - доброволно.
Така че, приемливо ли е робството, ако робът иска да е роб?

Джулия започна да се чувства доста притеснено, водейки този специфичен разговор в близост
до професор Пейн и Гейбриъл, така че тя допи сангрията си и небрежно смени темата.

- Каква е темата на дисертацията ти, Пол? Мисля, че никога не си ми казвал.

Пол се засмя.

- Удоволствие и блаженство. Сравнение между смъртните грехове, асоциирани с удоволствието

- похот, лакомия и алчност и удоволствието от райското блаженство. Емерсън е страхотен
научен ръководител, но както казах, стоя настрана от личния му живот. Макар че личният му
живот би бил вероятно идеален за изучаването на Втория кръг на ада10.

- Просто не мога да разбера защо не всеки се стреми към доброто - промълви Джулия по-скоро
на себе си. - Животът сам по себе си е достатъчно болезнен.

- Това е светът, в който живеем - той й се усмихна искрено. -Надявам се, че приятелят ти е
добър с теб. Радвай се, че си намерила някого, който не е затънал в подобна психопатия.

В този момент бяха прекъснати от сервитьора, така че Пол не успя да забележи как цветът се
отдръпна от устните и лицето й. Тя неволно погледна към Гейбриъл и видя как Сингър отново
му шепне нещо в ухото. Очите му останаха безизразно забити в масата пред него, челюстта му -
стегната от стиснатите зъби. Той вдигна чашата с вино, отпи и я остави на масата, а Джулия
продължаваше да го наблюдава.

„Погледни към мен, Гейбриъл, завърти очи, намръщи се... направи нещо, каквото и да е. Покажи
ми, че това е някакво недоразумение. Покажи ми, че Пол греши. “

- Джулия?

Гласът на Пол прекъсна потока на мислите й.

- Искаш ли да си разделим една паеля „Валенсиана“? Правят я само за двама. Много е вкусна.
Едва сега той забеляза колко е бледа и как треперят пръстите й.

- Хей, добре ли си?

Джулия потърка чело.

- Да. Паеля става.

- Може би трябва да внимаваш със сангрията. Не си яла много и изглеждаш така, сякаш ти е зле.

Пол започна да се притеснява, че я беше шокирал с перверзните си разкрития, разкрития, които

нямаше право да споделя с приятелка състудентка. Така че промени темата и й заразказва ча
последното си пътешествие в Испания и възхищението си от архитектурата на Гауди11. Тя
кимваше, където беше нужно, и даже зададе няколко въпроса, но умът й бе далеч. Опитваше се
да разбере с кого е делила леглото си преди седмица - с падналия ангел, който все още
притежаваше доброто в себе си, или с нещо много, много по-тъмно.

Внезапно забеляза, че лявата ръка на професор Сингър изчезна под масата. Не можеше да се
насили да срещне очите на Гейбриъл, но това не попречи на професор Сингър да я забележи.
Очите им се срещнаха точно в мига, в който Гейбриъл отмести ръката й под масата.
Притеснена, Джулия се обърна към Пол, докато любопитното и развеселено изражение на
Сингър бавно се замени от немигащ и хипнотизиращ поглед.

Джулия побърза да избяга от гнусната сцена, на която мислеше, че е станала свидетел, и след
като смотолеви някакво извинение пред Пол от рода на това, че не се чувства добре, стана от
масата. Качи се по стълбите до втория етаж и бързо намери дамската тоалетна. Докато
разглеждаше лицето си в огледалото, се опита да осмисли казаното от Пол. Мислите й
представляваха ужасяващ хаос от откъслечни думи и мрачни образи, а сърцето й кървеше.

„Защо някой ще иска да бъде удрян? Гейбриъл и Ан... болка, контрол... Ан удря Гейбриъл...
Гейбриъл удря Ан. “

Джулия се бе навела над мивките и се бореше с желанието да повърне. Не знаеше колко време
бе стояла така със затворени очи. Някой влезе.

- Здравей - професор Сингър се усмихна широко, разкривай ки ред ослепителни зъби.

Джулия се изуми от илюзията, създаваща рефлектиралата о i рамките на очилата й светлина, от

която зелените й очи сякаш светеха в червено.

- Аз съм професор Сингър, приятно ми е да се запознаем.

Тя протегна ръка и Джулия неохотно я прие, промърморвай-

ки нещо в отговор.

Ръката на професорката беше студена, но доста жива. Тя се ръкува с Джулия твърде дълго и
енергично. Пускайки я, тя прокара пръст по линията на живота й, сякаш умишлено я измерваше.
Движението накара Джулия да потръпне.
Ан наклони глава на една страна и присви очи.

- Мислех, че ме очакваш. Притесняваш ли се от мен?

Джулия се намръщи.

- Не, дойдох да си измия ръцете. Мисля, че ме хваща грип.

- Колко жалко.

Професорката се усмихна широко и се приближи още повече.

- Изглеждаш доста здрава. Имаш прекрасна кожа.

- Благодаря.

Джулия плъзна поглед към вратата със силното желание да избяга.

- Няма защо, няма защо. Червило ли си си сложила, или това е естественият цвят на устата ти?

Тя се наведе и доближи на сантиметри лицето на Джулия, за да разгледа пълните й,

полуотворени устни.

Джулия отстъпи.

- Ъм, такива са си.

Ан се придвижи още една крачка напред.

- Невероятно. Знаеш, разбира се, че естественият цвят на женските устни се повтаря и на някои
по-интимни части от тялото. Цветът на устните ти е толкова омаен, сигурна съм, че на другите
места направо спира дъха.

Ченето на Джулия увисна.

Виж се в огледалото. Как бих могла да не те забележа долу. 11 in щастие ти също ме забеляза.

Гя се приближи още повече и понижи гласа си.

Харесва ли ти да гледаш? - прошепна тя. - Хареса ли ти да гледаш какво му правех под масата.

Джулия се изчерви.

Не знам за какво говорите.

Плътта променя цвета си в реакция на повишено кръвооб-|1ищение, знаеш ли? Като сега.

Тя се усмихна, показвайки зъбите си.

- Или съм те притеснила, или съм те възбудила, тъй като бузите I и. а и устните ти пламнаха. Но
си пламнала и другаде, нали?

Тя зашепна още по-тихо.

- И още по-надолу, сигурна съм, че умираш да бъдеш галена и дразнена...

Сингър облиза устни и се усмихна.

- Малката ми розова перличка. Мисля, че искаш аз да те подравня там. Би била такава прекрасна
домашна любимка.

Джулия я изгледа предизвикателно.

- Не съм заинтересована от това да бъда нечия домашна любимка.

Това накара професор Сингър да се отдръпне. Внезапната проява на твърдост от страна на

Джулия й дойде съвсем неочаквано.

-Аз съм човешко същество, не животно. Оставете ме на мира.

Джулия изобщо не знаеше откъде намери силата да се опълчи на професор Сингър, но го

направи.

Ан се разсмя.

- Човешките същества са животни, мила. Имаме сходна физиология, същите нервни реакции,
същата необходимост от храна, вода и секс. Някои от нас просто са по-интелигентни.

Джулия я изгледа.

- Достатъчно интелигентна съм, за да знам какво е животно. И не желая да бъда чукана като
такова. Извинете.

Тя бързо се измъкна покрай професорката по посока на вратата.

- Ако си промениш мнението, намери ме - изсъска Ан.

- За нищо на света - процеди Джулия. Тя изхвърча, дишайки бързо, докато тичаше надолу по
стълбите.

Изведнъж чу да я следват нечии бързи стъпки. Тя извика в момента, в който някой я избута към
едно тъмно помещение, затвори и заключи вратата след тях. Блъсна се в нечия твърда гръд,
малко преди този някой да я хване за китките.

- Джулиан.

Беше твърде тъмно, за да види лицето му, но позна гласа и особеното усещане, което пропълзя
нагоре и надолу по ръцете в отговор на допира му Джулия престана да се съпротивлява.
- Моля те, включи светлината. Аз... страдам от клаустрофобия.

Гласът й му прозвуча като глас на уплашено дете.

Той я освободи и включи айфона си, държейки го като лампа.

- Така по-добре ли е?

Гейбриъл потисна желанието си да попита какво общо има светлината с клаустрофобията и

като прегърна треперещите й рамене, я целуна по челото.

- Джулиан?

Тя се заоглежда наоколо и осъзна, че се намират в малко килерче с принадлежности за чистене.

- Джулиан? - повтори той, в опит да привлече вниманието й. -Видях, че Ан те последва, добре

ли си?

-Не.

- Какво направи тя?

- Каза, че от мен щяло да излезе прекрасна домашна любимка - прошепна Джулия с наведен
поглед.

Гейбриъл мрачно се намръщи.

-Докосна ли те?

Тя затвори очи и избърса няколко капки пот от челото си.

- Само по ръката.

Той бързо прикри светлината от телефона си, така че да бъдат само частично осветени, тъй като
се страхуваше да не би Ан да забележи процеждащата се под вратата светлина.

- Точно това се боях да не се случи. Защо не направи това, което ти казах?

- Отговорих ти вече, че когато видях съобщението ти, беше твърде късно. Не очаквах да бъда
нападната на вечеря на факултета от друг преподавател. В случая, преподавателка.

Гейбриъл изръмжа.

- Тя те наблюдаваше на масата и вероятно е била заинтригувана от стеснителността ти, да не

говорим за красотата ти. Да се намирате двете в едно и също помещение, е като да срещнеш
агънце с вълк.

Той поклати глава и изруга.

- Опитах се да те предпазя от нея.

Джулия потърси очите му.

- Не си ме игнорирал, защото си ревнувал?

Гейбриъл рязко издиша.

- Разбира се, че те ревнувам. Ревността е нова емоция за мен, Джулиан. Нямам голям опит с нея.
Но бих умолявал Пол да те заведе на вечеря някъде другаде, където и да е, само и само далеч от
нея.

- Имал ли си връзка с професор Сингър?

Лицето му помръкна и той стисна устни така, че от тях остана само тънка линия.

- Тук не е мястото, за да обсъждаме това.

Тя разтърси глава, тъй като отново започна да й се повдига. Надяваше се Пол да грешеше. Но
реакцията на Гейбриъл я убеди в противното.

- Как си могъл?

- Трепериш. Да не се разболяваш?

- Защо не отговаряш на въпроса ми?

Гейбриъл заговори през зъби:

- Джулиан, единствената ми грижа в момента е ти да си добре. Въпреки че ако смяташ сега да

повръщаш, обещавам да ти придържам косата.

Той леко се захили.

- Няма да повръщам - измърмори Джулия. - За съжаление тя не е първата жена, която ми налита.

Повече ме разстройва фактът, че криеш нещо.

Гейбриъл смръщи вежди при признанието й, но набързо потисна тревогите си.

- Джулиан, вярвай ми, като ти казвам, че не ти трябва да знаеш повече за нея. Съзнанието ти не
трябва да бъде омърсявано.

- Но нямаш проблем с това тя да те опипва под масата. Ето как ме забеляза, Гейбриъл. Хвана ме
да ви гледам.

Един мускул трепна на челюстта му.

- Тя ме предизвиква. И по очевидни причини не мога да реагирам и да й направя сцена. Надявах

се, че няма да ти обърне внимание и ще се фокусира изцяло на перверзното си отношение
спрямо мен. Явно, че съм грешал.
- Защо трябваше да разбирам от Пол, че сте имали връзка?

- Пол ли ти каза?

Тя кимна.

Гейбриъл изруга и затърка силно очи, сякаш се опитваше да прогони някакъв натрапчив образ.

- Не очаквах, че ще дойде на лекцията ми. Не споделяме общи ценности или научни интереси.
Днес я видях за пръв път от месеци насам. Тя е част от моето минало - минало, което няма да се
повтори. Не, дори и ако живея вечно.

- Пол каза, че тя си пада по болката. Били ли сте по този начин заедно?

Той стисна в юмруци ръцете си, които изпукаха от напрежението.

- Да. Исках да ти кажа, че тя беше зловещата изкусителка и аз се заплетох с нея, но не това се

случи. Както и да е, не желая да ти разяснявам мрачните очертания на нейния свят. И една-
единствена твоя мисъл не трябва да им принадлежи. Но ще ти кажа, че по време на една от...
срещите ни, тя направи нещо, което ме вбеси. И й дадох да опита от собствената си отрова. Този
акт беше достатъчен, за да прекъсне отношенията ни и аз моментално изхвърчах от дома й.

- Тя те е ударила?

- Повече от веднъж - дрезгаво и мрачно й призна той. - Именно затова.

- Гейбриъл - името му й се изплъзна като нещо близко до хлип и мигновено прободе сърцето
му. - Как си могъл? Как си могъл да й позволиш да те докосне и даже да те нарани?

Той обви ръце около нея и силно я прегърна.

- Джулиан, не би искала да чуеш това. Моля те, забрави каквото ти е казал Пол. Забрави за нея.

- Не мога. Не мога да забравя какво каза в лекцията си този следобед. Описанието ти на

любовния акт наистина беше красиво, но не това е, което искаш. Или може би мислиш, че това е
нещо невъзможно.

Погледът му я прониза.

- Разбира се, искам това. Разбира се, мисля, че е възможно. Просто никога не съм го изживявал.

Той прочисти гласа си.

- Не само ти си девствена в тази връзка.

Тя учудено го погледна.

- Тогава защо ще искаш някой да ти причинява болка? Не си ли бил достатъчно нараняван?

Лицето му бе придобило болезнено изражение.

- Гейбриъл, животът ти е като поредица от заключени тайни прати. Нямам представа какво се
крие зад тях. А ти не ми и казваш. Трябваше да разбера за бившата ти приятелка от научния ти
асистент!

- Тя не ми е била приятелка. А аз те попитах за Саймън и ти също нищо не ми каза. Не сме

толкова различни.

Джулия трепна.

- Казах ти за майка си.

Гейбриъл въздъхна.

- Да, така е. И това, което ти се е случило в Сейнт Луиз, ме нарани повече, отколкото мога да
изразя с думи. Повече, отколкото Ан с противните си трикове.

Той поклати глава.

- Имаш право. Трябваше да ти кажа за нея.

Той пристъпи от крак на крак и Джулия чу как пъхна ръце в джобовете на панталоните си.

- Мислех, че като ти кажа, ще си толкова отвратена, че ще избягаш. Ще си помислиш, че съм

същински дявол.

- Не си дявол. Ти си паднал ангел, който все още притежава доброто в себе си. Паднал ангел,
копнеещ да люби жена, бъдейки нежен - прошепна Джулия и затвори очи. - Ако бях чула за
професор Сингър от теб, би било много по-добре, отколкото да го разбера по такъв начин или да
я виждам как флиртува с теб, докато ти не ме и поглеждаш.

- Беше ме ужасно срам, Джулиан, това е нещо в мен, за което знаеш твърде малко.

- Не си единственият грешник в това килерче, Гейбриъл.

Тя отвори очи и бавно си пое дъх.

- Ето защо не мога да те обвинявам за миналите ти грехове. Все още ли я желаеш?

- Разбира се, че не! - почти извика обидено Гейбриъл. - Ние нямаме връзка, Джулиан. Срещахме
се няколко пъти. Беше преди повече от година и оттогава нямам нищо общо с нея.

Той въздъхна дълбоко.

- Ако настояваш, ще ти кажа повече, но не мога да го направя сега. Ще ми оставиш ли време до

след вечерята, за да ти обясня? Моля те?

Тя замислено загриза долната си устна.

Гейбриъл нежно допря устни до нейната, освободи я от зъби те, а после бавно я пусна.

- Моля те, недей да си причиняваш болка. Това ме разстройва

- Бих могла да кажа същото и на теб.

Той се прегърби и тихо изпъшка.

- Ще ти дам време до след вечеря само ако ми обещаеш да не й позволиш да те докосва.

- С радост.

Джулия си отдъхна.

- Благодаря.

- Значи ще останеш?

Тя поклати глава.

- Не мога да седя срещу нея и да ям паеля. Става ми зле.

- Ще те заведа вкъщи.

- Ти си почетният гост. Не можеш да си тръгнеш.

Гейбриъл прокара ръка през косата си, докато се замисли за

момент.

- Поне нека ти повикам такси. Ще се опитам да се измъкна колкото се може по-скоро.

Портиерът ми ще те пусне.

Той бръкна в джоба си и извади пари.

Тя отклони ръката му.

- Имам си мои.

- Нека ти дам кредитната си карта, за да си поръчаш вечеря с доставка.

- Не мога да ям.

Той въздъхна и потърка очи.

Тя се обърна, за да излезе, но Гейбриъл се протегна и я хвана за лакътя.

- Чакай.

Той я погледна, гласът му беше умолителен, когато каза:

- Когато те видях да влизаш в залата, сърцето ми подскочи. Сърцето ми подскочи, Джулиан.
Никога не си изглеждала по-красива. Изглеждаше... щастлива.

Той преглътна с усилие.

- Съжалявам, че убих този образ. Съжалявам, че не ти казах истината. Мислиш ли... че би могла
да ми простиш?

- Не срещу мен си съгрешил, Гейбриъл.

Очите й бавно се насълзиха.

Опитвам се да разбера колко дълбоки са корените на вкуса I м към болката и какво означава
това за нас. Чувствам се така, ся-|'мш нямам представа за това кой си в действителност и това
боли.

С тези думи Джулия напусна помещението.

***

Съдбата бе благосклонна към нея, когато се завърна на манна. Докато събираше нещата си и се
извиняваше, Ан все още беше заета в тоалетната. Още една преподавателка липсваше от масата.
Един поглед върху бледото лице и насълзените й очи убе-ниха Пол да не настоява да остава. И
когато му излезе с банално-ю обяснение, че има мигрена, той не я заразпитва, докато не се
озоваха навън.

- Сингър те последва в тоалетната, нали?

Джулия захапа устна и кимна.

Той поклати глава.

- Тя е хищник. Опасен хищник. Трябваше да те предупредя. Добре ли си?

- Горе-долу. Но трябва да се прибера. Съжалявам за паелята.

- По дяволите, паелята. Единственото, което ме интересува, си ти.

Той леко потръпна.

- Ако искаш да подадеш жалба срещу нея, ще те заведа до офиса на юридическата комисия в
понеделник.

- Това какво е.

- Това е комисията, която разглежда обвинения за лошо отношение на преподаватели и

персонал към студенти. Ако искаш да споделиш с тях какво се е случило със Сингър, ще ти
помогна.
Джулия поклати отрицателно глава.

- Нямаше свидетели. Ще бъде единствено моята дума срещу нейната. Ще се опитам да забравя
какво се случи, освен ако не ми налети отново.

- Решението си е твое, но трябва да знаеш, че заведох жалба срещу нея миналата година. Сега
стои далече от мен. Това беше най-доброто решение, което някога съм правил.

Усмивката й избледня.

- Не мисля, че искам да направя същото, но все пак ще го обмисля. И съжалявам за каквото ти се

е случило.

- Не се тревожи за мен. Приятен уикенд, опитай се да забравиш за това. Ако имаш нужда да
говориш с някого, имаш номера ми. Ще се видим следващата седмица.

Пол я погледна окуражително и махна с ръка, когато таксито потегли.

Докато думите на Върджил още звучаха в ушите й, тя си провери телефона.

Видя съобщение, което бе получила малко преди преподавателите да влезнат в „Сеговия“:

Стой надалеч от професор Сингър.

Стой близо до Пол, тя го презира.

Бъди внимателна. Г.

„Твърде кратко, твърде късно“, помисли си печално Джулия.

Когато влезе в апартамента на Гейбриъл, тя веднага включи камината с надеждата да прогони

мрака, който сякаш полепваше по сърцето й. Но това не изглеждаше да помага. Всъщност
единственото, което искаше, беше да се прибере у дома и да се покрие презглава със завивките в
леглото си. Но вече се бе научила на нещо повече от това да бяга от реалността.

Не искаше да шпионира, но все пак отиде в спалнята на Гейбриъл и коленичи в гардеробната

му. Търсеше черно-белите снимки, тъй като се чудеше дали професор Сингър не беше на някоя
от тях. Цветът на косата й бе подходящ, а и разпознаваем. Но снимките бяха изчезнали. Тя
прегледа всеки сантиметър от гардероба му, погледна в спалнята и дори под леглото. Снимките
ги нямаше. На тяхно място на стената висяха шест картини, някои абстрактни, някои
ренесансови, една на Том Томсън12 но всички до една красиви и странно... спокойни. Гейбриъл
беше преподредил.

Тя застана пред скрина и започна да се любува на репродукцията на „Пролет“ от Ботичели,

закачена над него, когато погледът й попадна на една 8 х 10-инчова снимка13 в черна рамка.
Беше на танцуваща двойка. Мъжът бе висок, привлекателен, елегантен и внушителен и гледаше
надолу към жената с интензивен, почти възбуден поглед. Жената беше нисичка, зачервена и
забила по-
I лед в копчетата на ризата му. Носеше лилава рокля, която беше толкова ярка, че сякаш
заличаваше всички останали цветове.

„Как е успял да се сдобие със снимка на нас двамата, танцуващи в „Лоби“?!... Рейчъл“, помисли
си тя.

Джулия бързо върна снимката на мястото й и след като се увери, че е оставила всичко, както си
беше, излезе от спалнята.

-21-

Докато Джулия го чакаше в апартамента му, Гейбриъл се нравеше на хамелеон, сливащ се с

обкръжаващата го среда. Държеше се очарователно и мило с колегите си, но междувременно
отвътре му кипеше, а умът му препускаше. Трябваше да се насилва, за да яде и да отклонява
тост след тост. Гейбриъл бе убеден, че ще се върне в празен апартамент. Джулиан щеше да
избяга.

Не беше учудващо - той знаеше, че това рано или късно щеше да се случи. Само че не
предполагаше, че точно тази тайна би ги разделила. Не бе достоен за нея по много причини,
причини, които той криеше като страхливец. Не беше въпрос на любов, тъй като Гейбриъл не
вярваше, че тя ще може някога да го заобича. Едва ли някой би могъл да го обикне. Независимо
от това той се надяваше да има възможността да я ухажва достатъчно дълго, за да може да ги
свържат приятелство и привързаност, въпреки някои от тъмните му страни или минало. Но сега
бе твърде късно.

Когато най-накрая се прибра, с изненада я откри заспала на дивана, лицето й изразяваше

съвършено спокойствие. Той доблестно се опита да устои на нуждата да я докосне, но не успя.
Погали дългата й копринена коса, шепнейки тъжни слова на италиански.

Имаше нужда от музика, от мелодия и песен, които да смекчат агонията му Но единственото,

което му се стори подходящо за този момент, беше кавърът на Mad World от Гари Джулс. А
Гейбриъл не желаеше да слуша тази песен, когато Джулиан го напуска. Изведнъж очите й се
отвориха. Тя видя, че Гейбриъл вече не носеше сако и вратовръзка, беше разкопчал горните три
копчета на ризата си и навил ръкавите й. Усмихна се, но изражението на лицето му бе
предпазливо.

- Не исках да те събудя.

- Няма нищо. Просто бях задрямала.

Тя се прозя и бавно се изправи до седнало положение.

- Можеш да продължиш да спиш.

- Не мисля, че е добра идея.

- Яде ли нещо?

Тя поклати глава.
- Ще хапнеш ли нещо сега? Мога да ти направя омлет.

- Стомахът ми е на възли.

Това го подразни, но отказа да й противоречи, тъй като знаеше! че на хоризонта се задаваше

една много по-съществена дискусия

- Имам подарък за теб.

- Гейбриъл, подаръкът е последното нещо, от което имам нужда точно сега.

- Не мисля. Но мога да почакам.

Той се раздвижи притеснено на дивана, без да сваля очите см от нея.

- Носиш шал и седиш край огън, а все пак си толкова бледа. Студено ли ти е?

-Не.

Джулия посегна да свали шала, но дългите, изящни пръсти на Гейбриъл хванаха ръката й.

- Може ли?

Тя отдръпна ръка и колебливо кимна.

Гейбриъл се приближи и Джулия затвори очи, когато усети аромата му. Той внимателно отмота
шала й и го остави на дивана между тях. После с опакото на ръката си погали шията й до
основата на гърлото.

- Толкова си прекрасна - промълви той. - Не е учудващо, че всички тази вечер гледаха теб.

Тя трепна при думите му и той се обърна настрана, потискайки стон.

Очите й попаднаха на ботушите й си помисли колко ли обезумяла е била, че не се е сетила да ги

свали. Но той не се беше оплакал.

- Съжалявам, че съм си качила ботушите на дивана ти. Ще ги събуя.

Тя напипа единия цип, но в този момент Гейбриъл бързо коленичи на килима.

- Какво правиш? - очите й се разшириха от объркването.

- Любувах се на ботушите ти. Много.

Той леко погали токчетата с ръце.

Рейчъл ми помогна да ги избера. Има страхотен вкус, но I ms четата, на които се спира, са

винаги твърде високи.

Гой я изгледа изкусително.

Токчетата ти никога не може да са прекалено високи. Но не-|п| 1C освободя от тях.

11ри звука на гласа му, дрезгав и възбуждащ, сърцето й прес-ii пч и.

Ръцете му се спуснаха до коленете й, където се намираше на-■IHJIOTO на циповете и спряха.

-- Може ли?

Тя безмълвно се съгласи и затаи дъх.

Той внимателно и бавно отвори ципа. Ръцете му нежно се придвижиха по крака й до глезена,
преди да освободят стъпалото м. Повтори същата процедура и с другия ботуш и ги постави край
диванчето. Тогава вдигна десния й крак и започна с две ръце леко да го масажира. Джулия тихо
изстена и моментално рязко прехапа устната си от смущение.

- Няма нищо лошо в това да изразяваш на глас удоволствието си, Джулиан - окуражи я той.

- Това ме уверява, че не те отвращавам напълно.

- Не ме отвращаваш. Но не ми харесва да те виждам на колене - прошепна тя.

Удоволствието, изписано по лицето му, избледня.

- Когато мъж коленичи пред жена, това е жест на кавалерство. Обратното е неприлично.

Джулия отново неволно изстена.

- Как си се научил да правиш това?

Той я погледна объркано.

- Как си се научил да масажираш стъпала? - уточни тя и се изчерви още по-силно.

Той въздъхна.

- Приятелка.

„Вероятно някоя приятелка от черно-белите снимкипомисли си Джулия.

- Да - каза Гейбриъл, сякаш отгатнал въпроса й. - Бих искал да се разгърна върху цялото ти тяло,
но не мисля, че цялостен масаж е подходящ за нас, поне засега.

Очите му леко потъмняха, когато срещнаха погледите си.

Той се прехвърли на другото стъпало и наведе очи.

- Вече жадувам за тялото ти, Джулиан. Не съм достатъчни силен, за да те докосвам

целомъдрено, не и ако лежиш пред мен. увита само с чаршаф.

Те останаха няколко мига в мълчание, докато Гейбриъл про дължаваше процедурата. Накрая той
седна върху петите си и започна леко да движи върха на пръстите си нагоре-надолу по дъл гите
й чорапи.

- ще те закарам вкъщи, ако настояваш, и може да говорим утре. Ако искаш, можеш да останеш
тук и да спиш в моето легло, а аз - в стаята за гости.

Той несигурно потърси очите й.

- Не искам да го протакам - каза тя. - Така че предпочитам да говорим, ако не е проблем и за

теб.

- Добре. Може ли да ти предложа нещо за пиене?

Гейбриъл посочи към кухнята.

- Мога да отворя бутилка вино или да ти забъркам коктейл.

Той я погледна настойчиво.

- Моля те, нека направя нещо за теб.

В центъра й пламна огън, който се надигна и разля по цялото й същество. Но тя го потисна.

- Вода, благодаря. Имам нужда от ясен ум.

Той се изправи и отиде в кухнята. Джулия чу звук от миене на ръце, последван от отваряне и
затваряне вратите на фризера и хладилника. Върна се при нея с висока чаша „Перне“, лед и
парченца лимон.

- Ъм, Гейбриъл, ще ме извиниш ли за минутка?

- Колкото ти е необходимо. Върни се край огъня, когато си готова.

Той се опита да се усмихне, но лицето му бе твърде напрегнато, за да изглежда искрено.

Джулия изчезна с питието си и Гейбриъл предположи, че използваше възможността да се

подготви за следващия сблъсък с проклетия му, жалък живот. Или може би щеше да се заключи
в банята и да настоява да говори с него през вратата. Не че би я обвинявал за това.

Умът на Джулия работеше на бързи обороти. Не знаеше какво се канеше да й каже, не знаеше
как щеше да му отговори. Беше възможно да научи неща, които щяха да направят
продължението на връзката им невъзможно. Тази мисъл я съкруши. Защото независимо от това
какво бе направил и с кого, тя го обичаше. 11 редставата да го загуби отново след радостта от
събирането им, ис много болезнена.

Гейбриъл седеше на червения си плюшен фотьойл и безучастно гледаше огъня. Облечен така и
леко мрачен, много напомняше образ от някой роман на Бронте14. Когато Джулия се приближи,
тя ■. е помоли наум на Шарлот Гейбриъл да бъде от нейния род, а не от този на сестра й Емили.
„Извинете, мис Шарлот, но Хийтклиф15 ме ужасява. Мо-IH не позволявайте Гейбриъл да се
окаже Хийтклиф. (Без да ви обиждам, мис Емили.) Моля ви!“

Гейбриъл не можеше да забележи Джулия там, където бе застанала, така че тя леко се покашля,
за да обяви присъствието си.

Той посочи към огъня.

- Ела да се стоплиш.

Приготви се да седне на килима пред камината, но Гейбриъл и спря с жест и се насили да се

усмихне.

- Моля те. Седни в скута ми. Или на табуретката. Или на дивана.

„Той все така не ме харесва на пода“, помисли си тя. Джулия

нямаше нищо против да седи край огъня, но тази идея почти го обиди. Тъй като не искаше да
спори за такива дреболии, тя предпочете табуретката пред скута му и седнала на нея, се вгледа в
оранжево-сините пламъци. За нея той вече не беше професорът; беше Гейбриъл, нейният
професор, нейният възлюбен.

Гейбриъл се раздвижи във фотьойла си, чудейки се защо бе избрала да седне така далеч от него.
„Защото сега знае какво си и се страхува. “

- Защо не искаш да ме виждаш на земята? - Джулия първа наруши мълчанието.

- Може би в светлината на предстоящия ни разговор можеш да отгатнеш причината. Причина,

която се подсилва от това, което ми разказа в апартамента си.

Той млъкна и многозначително я погледна.

- Ти си много скромна и хората се възползват от благия ти характер.

- Студентите трябва да отдават дължимото. Всеки го знае.

- Това няма нищо общо.

- Ти винаги ще си талантливият професор, а аз - твоята студентка - отбеляза с тих глас тя.

- Забравяш, че те срещнах много преди ти да станеш студентка, а аз преподавател. Освен това

няма цял живот да си студентка. Аз ще седя на първия ред, когато изнасяш първата си лекция.
Заради предразсъдъците ти спрямо преподавателите. Ако ни прободеш, не ще ли прокървим?

- Ако ни раниш, не ще ли отмъстим?16 - довърши Джулия.

Гейбриъл се облегна назад с усмивка на задоволство и възхищение.

- Виждаш ли? Кой сега е учителят, професор Мичел? Аз разполагам единствено с предимствата
на възрастта и опита.

- Възрастта не те прави задължително по-знаещ.

- Разбира се, че не. Ти си млада, прилежна, умна и в самото начало на нещо, което обещава да
бъде дълга и блестяща кариера. Може би не съм направил достатъчно, за да покажа
възхищението си от умствените ти способности.

Тя замълча и се направи на хипнотизирана от танцуващите езици на пламъка.

Той леко се покашля.

- Ан не ме е наранила, Джулиан. Почти не се сещам за нея, а когато го правя, е със съжаление.

Но не ми е оставила белези.

Джулия обърна обезпокоените си очи към неговите. Бяха като дълбини на океан.

- Не всички белези са видими. Защо избра точно нея?

Той вдигна рамене и се обърна към огъня.

- Защо хората правят нещо? Защото търсят щастието. Тя обещаваше сурово, наситено
удоволствие, а аз се нуждаех от подоб-но развлечение.

- Оставил си я да ти причинява болка, защото ти е било скучно?

На Джулия моментално й призля.

Изражението на Гейбриъл се вкамени.

- Не очаквам от теб да ме разбереш. Но по това време имах нуждата от разсейване. Не беше

заради болката или пък алкохола, не исках да правя нещо, което може да стигне до Ричард и

I рейс. Опитах... да се развличам с жени, но връзките ми бързо губеха удоволствието си.

Честият, но неодухотворен оргазъм може да бъде изтощителен, Джулиан.

„Това си го спомням“, помисли си тя.

- Начинът, по който професор Сингър се държа с теб след лекцията... и после на вечерята...
поведението й не е на презряна жена.

- Тя презира слабостта. И не може да приеме поражение. Беше силен удар върху репутацията й
и огромното й его, когато се опита да ме контролира, и се провали. Но тя не признава паденията
си.

- Имаше ли изобщо някакви чувства към нея?

- Едва ли. Тя е безсърдечен и бездушен сукуб17.

Джулия се загледа отново в огъня и сви устни.

- Нямах намерение да се въвличам във връзка с Ан, преди да опитам. И никога не минахме отвъд
опита. С други думи, макар да имахме... взаимоотношения, не съм бил обвързан с нея в
същинския смисъл на думата.

- Ще трябва да ме извиниш, че не владея специфичната лексика, която би ми позволила да

разбера какво се опитваш да кажеш.

- Опитвам се да ти обясня това, без да омърсявам повече от необходимото невинността ти. Не

изисквай от мен да изпадам в подробности.

Тонът му внезапно захладня.

- Още ли желаеш това, което тя ти е предлагала?

- Не. Беше катастрофа.

- С някой друг?

-Не.

- Но какво ще дойде следващия път, когато мракът у теб се завърне. Какво ще правиш тогава?

Гейбриъл я изгледа.

- Мислех, че съм бил достатъчно ясен. Ти прогонваш мрака, Беатриче.

Той прочисти гърло.

- Джулиан.

- Кажи ми, че тя не е на някоя от снимките ти.

- Разбира се, че не. Тези снимки бяха на жени, които всъщност харесвах.

- Защо си бил прогонен от дома й?

Той скръцна със зъби.

- Направих нещо, което в нейните представи е напълно неприемливо. И не мога да лъжа, че не

се насладих на изражението й, когато й дадох да опита от собствената й отрова. Въпреки че по
този начин наруших едно от най-свещените си правила.

Джулия потръпна.

- Тогава защо тя те преследва още?

- Аз съм провалът й, неспособността й да контролира. И освен това притежавам известни

способности.
Джулия се изчерви.

- Ан се интересуваше от боксьорските ми умения. Когато разбра, че съм боксьор и член на

Клуба по фехтовка в Оксфорд, не ме остави на мира. За съжаление споделяме тези еднакви
хобита.

Джулия опипа белега на главата си.

- Не мога да съм с някой, който удря, Гейбриъл. Независимо дали от гняв, удоволствие или
каквато и да е друга причина.

- И не трябва. Не ми е в природата да проявявам насилие спрямо жени, по-скоро - да ги

съблазнявам. Ан беше изключение. И ако знаеше подробностите, мисля, че би ми простила.

- Също така не мога да бъда с някого, който обича да бъде удрян. Насилието ме плаши,
Гейбриъл. Моля те, разбери.

- Разбирам те. Мислех, че това, което ми предлага Ан, би ми помогнало да се справя със
собствените си проблеми.

Той тъжно поклати глава.

- Джулиан, нищо не беше по-болезнено за мен от мига, в който трябваше да погледна в очите ти
и да призная мръсната си връзка с нея. Иска ми се заради теб да съм нямал минало. Иска ми се
да съм бил добър като теб.

Джулия погледна към въртящите се в скута й ръце.

- Мисълта някой да ти причинява болка... да се отнася с теб като с животно...

Гласът й затрепери и очите й бавно се напълниха със сълзи.

- Не ме интересува дали си правил с нея секс. Не ме интересува, че не е оставила белези. Не

мога да понеса мисълта, че някой те е наранявал, защото ти си го поискал.

Гейбриъл присви устни, но не каза нищо.

- От самата мисъл някой да те удря вече ми става зле.

Той стисна зъби при вида на двете сълзи, които се търкулнаха по бузите й.

- Трябва да бъдеш с някого, който е добър към теб.

Тя избърса сълзите си с опакото на ръката.

- Обещай ми, че никога няма да се върнеш при нея. Или да бъдеш с някого като нея.

Гейбриъл я изгледа остро.

- Обещах ти, че няма да трябва да ме делиш. Аз спазвам обещанията си.

Тя поклати глава.

- Имам предвид никога. И след мен. Обещай ми.

Той изпъшка.

- Казваш го, сякаш вече е решено, че ще има след тебе.

Тя избърса още една сълза.

- Обещай ми, че никога няма да допуснеш някой да проявява насилие над теб, за да се
самонакажеш. Независимо какво ще се случи.

Той скръцна със зъби.

- Обещай ми, Гейбриъл. Никога не ще те моля за друго, но ми обещай това.

Очите му се присвиха и той внимателно я измери с поглед. После, явно удовлетворен, кимна.

- Обещавам.

Тялото й се отпусна, а главата й клюмна от физическото и емоционално изтощение.

Гейбриъл внимателно я наблюдаваше, сменящите се бледност и червенина, начинът, по който се

заиграваше с плата на роклята си. Това - да я види толкова разстроена, го нарани повече,
отколкото си мислеше, че е възможно. И гледката на сълзите й...

„Тъмноокият ангел плачеше за демона. Ангелът страдаше от самата мисъл някой да го нарани.“

Без да продума, той я притегли в скута си. Притисна нежно главата й към гърдите си и я обгърна
с ръце.

- Не плачи. Сълзите, които си проляла пред мен, ми стигат до края на дните - прошепна той,
долепил устни до ухото й. - А аз не заслужавам и една-единствена от тях.

Той въздъхна от съжаление.

- Направих нещо много егоистично, преследвайки те, Джулиан. Би трябвало да си с някого на

твоята възраст, с някого, който ти е равен по доброта. Не с някакъв извратен като мен.

- Има моменти, в които ти си невинен като мен.

- Кога? Кажи ми.

- Когато ме държиш в обятията си. Когато галиш косите ми - прошепна тя. - Когато сме в
леглото.

Лицето му болезнено се изкриви.

- Ако не ме искаш, само трябва да ми го кажеш и завинаги щс изчезна от живота ти. Не искам да
се страхуваш от това какво би станало, ако ме отблъснеш. Обещавам ти да те оставя да си идеш,
ако това е, което желаеш.

Джулия мълчеше, защото не знаеше какво да каже.

- Знам, че съм доминиращ, и както ти каза, обичам да командвам - каза Гейбриъл с понижен и
напрегнат глас. - Но никога не бих ти направил нещо от това, което прави тя. Няма да те нараня,
Джулиан. Никога не бих могъл да те нараня.

Той леко галеше с върха на пръстите си голата кожа на ръката й и усещаше как кожата й
настръхва не само от думите му.

- Повече се тревожех от това, което Ан ти е направила.

- Никой не се е тревожил за мен от дълго време.

- Семейството ти го прави. И аз го правех също, дори и преди да дойда в Торонто. Мислех за теб
всеки ден.

Той нежно я целуна по устните и Джулия му отвърна.

- В предишните ми любовни похождения вкусовете ми бяха насочени към това да причинявам

лудо и страстно удоволствие на любовниците си, а не болка, уверявам те. Някой ден бих искал
да ти покажа тази моя страна. Без да бързаме, разбира се.

Джулия задъвка устата си отвътре, докато се опитваше да намери подходящите думи.

- Трябва да ти кажа нещо.

-Да?

- Аз... не съм толкова невинна, колкото си мислиш.

- Какво имаш предвид? - отсече той.

Тя започна нервно да хапе горната си устна.

- Извинявай. Просто ме озадачи.

Гейбриъл потърка очи.

- Имах приятел.

Той се намръщи.

- Знам.

- Ние... хъм, правихме някои неща.

Веждите му се събраха.

- Какви неща?

Въпросът му се изплъзна, преди да го обмисли, но веднага се поправи.

- Не ми отговаряй. Не държа да знам.

Не съм толкова невинна, както когато ме срещна първия ш.т, което означава, че имаш, хъм...
идеализирана и погрешна представа за мен.

Той обмисли признанието й за момент. Искаше да знае подробностите, но се тревожеше от това,

което би му разкрила. Ми-иьлта, че някой друг освен него й е доставял удоволствие или дори я е
докосвал, го разгневяваше. Той далеч не беше убеден, че би понесъл признанието, което тя
гореше да направи.

- С теб бе първата ми целувка. Ти беше първият, който държа ръката ми - призна му тя.

- Радвам се.

Той взе ръката й и я целуна.

- Иска ми се да бях първият ти във всичко.

- Той не си взе всичко.

Джулия бързо затвори уста с ръка. Не искаше да каже това.

Това, че тя използва думата взе, наведе Гейбриъл на убийствени мисли. Ако някога се окажеше
на едно и също място с него, щеше да го удуши с голи ръце.

- Когато ти не се върна, започнах да се срещам с един. Във Филаделфия. И се случиха, ъъъ,

някои неща.

- Ти искаше ли тези неща да се случат?

Джулия се присви.

- Той ми беше гадже. Беше... понякога нетърпелив.

- Така и си мислех. Бил е едно манипулативно копеле, което ге е използвало.

- Имам свободна воля. Можех да не му се поддавам.

Гейбриъл се замисли за момент. „Ревност - представата за

устните и ръцете й върху някой друг или нечии други устни по нея. Тялото й..."

- Нямам правото да питам това, но ще го направя. Обичаше ли го?

-Не.

Той се опита да скрие чувството на облекчение, което изпита, като повдигна брадичката й.

- Не ме докосвай и не позволявай аз да те докосвам, oi'iijii ако наистина не ме желаеш. Това е

обещанието, което искнм hi ми дадеш сега.

Тя премигна изненадано.

- Знам какъв мога да бъда. Засега удържам страстта си, но знам, че вече няколко пъти бях по-
дързък с теб и това те при i ни. Би ме огорчило да открия, че между нас се е случвало нани само
защото си се чувствала принудена.

- Обещавам ти, Гейбриъл.

Той кимна и я целуна по челото.

- Джулиан, защо не ми позволяваш да те наричам Беатриче’1

- Беше ме натъжило, че не пожела да научиш името ми.

Той я погледна.

- Копнея за повече от това. Копнея да позная истинската теб.

Тя се усмихна.

- Още ли ме искаш? Или предпочиташ да те оставя да i n идеш?

Той се опита да овладее гласа си, за да не трепери.

- Разбира се, че още те искам.

После нежно я целуна, преди да я изправи и поведе към кухия та. Когато я настани удобно върху
един от високите столове, отиде до плота и донесе голям поднос с метален куполовиден капак.

Усмихна й се и я погледна дяволито, когато постави подноси пред нея.

- Домашно направен ябълков пай - съобщи Гейбриъл, докато с артистичен жест отмести капака.

- Пай?

- Каза, че никой никога не ти е правил пай досега. Ето че някой ти направи.

Джулия невярващо се вгледа в подноса.

- Ти си го направил?

- Не точно. Икономката ми го приготви. Радваш ли се?

- Помолил си някой да ми опече сладкиш?

- Е, надявах се, че ще го споделиш. Но ако настояваш да го изядеш целия сама... - закиска се той.

Джулия сложи ръка на устата си и затвори очи.

- Джулиан?

Когато тя не отговори, той бързо заговори:

Каза, че обичаш пай. Когато ми разказваше за детството си и ( сйнт Луиз, каза, че никой не ти е
приготвял сладкиш. Помислих си...

Гой спря, внезапно неуверен в себе си.

Джулиан? Какво става? - попита ужасено той, виждайки я hi ново да плаче. Той заобиколи
масата и обгърна раменете й, ко-ii io се тресяха.

Какво направих?

- Съжалявам - каза тя, когато отново се почувства способна hi говори.

- Мила моя, недей да съжаляваш. Само ми кажи в какво сгре-1иих, за да мога да го поправя.

- Не си направил нищо лошо - отговори тя, като избърса съл-1п ге си. - Никой досега не е правил
подобно нещо за мен.

Тя му се усмихна лекичко.

- Не знаех, че имаш подарък за мен, който ме чака тук.

- Не исках да те разстройвам. Опитах се да те зарадвам.

- Това са щастливи сълзи. Нещо такова - засмя се Джулия.

Той още веднъж силно я прегърна, а после започна да при-

глажда назад косите й.

- Мисля, че някой има нужда от десерт.

Гейбриъл й сервира едно голямо парче и задържа вилицата пред нея.

- Бих искал аз да те храня. Но бих те разбрал, ако предпочетеш да не го правя.

Джулия веднага отвори уста и Гейбриъл й даде едно малко парченце от пая.

- Ммм. Много е вкусен - каза тя с пълна уста и се усмихна, почиствайки трохите от устните си.

- Радвам се.
- Не знаех, че имаш икономка.

- Тук е само два пъти в седмицата.

- И ти готви?

- Понякога. Имам периоди. Мании даже, но това вече го знаеш.

Той тупна с пръст върха на носа й.

- Това е по рецепта на баба й. Няма да ти кажа какво е сложила в тестото, за да го направи

ронливо - намигна й той.

- Ами ти? Няма ли да го опиташ? - попита тя.

- Предпочитам да гледам как ти се наслаждаваш. Но това нс е вечеря. Бих искал да ме оставиш

да ти сготвя нещо.

- Баща ми винаги яде кашкавал към ябълковия пай. Бих искала малко кашкавал, ако имаш.

Желанието й леко го учуди, но той веднага отиде до хладилника и след секунди я зарадва с
внушително парче бял и зрял върмонтски чедър.

- Идеално - измърмори тя.

След като си изяде пая, тя се умълча, чудейки се дали да не се прибере вкъщи. Не че й се

искаше, но си мислеше, че след толкова сълзи и драма той не би искал тя да остане.

- Не отговори на бележката ми - каза той след проточилата се тишина. - Бележката, която

изпратих към гардениите.

- Написах ти имейл.

- Но си забравила нещо.

Джулия замълча.

- Не знаех какво да отговоря на това за опитомяването.

- Каза ми, че диалогът с лисицата ти е любимият. Мислех, че ще е ясно.

- Знам какво е имала предвид лисицата. Но ти...

Джулия поклати глава.

- Тогава ще ти кажа. Не очаквам да ми се довериш, но се надявам, че ще спечеля доверието ти.

Може би, когато съзнанието ти ми се довери, и тялото ти ще започне да го прави. Това е
опитомяването, което имам предвид. Искам да ти отдам вниманието си... на желанията ти,
нуждите ти и копнежите... и да имам времето да се погрижа за тях.
- Как ще ме опитомиш?

- Като с действията си покажа, че съм достоен за доверието ти. И с това.

Гейбриъл застана пред нея и обгърна лицето й с ръце, поднасяйки устните си на милиметри от
нейните. Тя затвори очи и зачака устните им да се срещнат.

Но това не се случи.

Топлият дъх от извитата му, полуотворена уста погали нейната. Тя навлажни с език долната си
устна, предвкусвайки целувката. Усещането от дъха му върху мократа кожа предизвика тръпка,
която се спусна надолу, чак до основата на гръбнака й.

- Трепериш - прошепна той, издъхвайки още топъл въздух ио устните й. Джулия усети как
лицето й между ръцете му пламни и червенината се спуска надолу по шията й.

- Усещам руменината ти, кожата, разцъфваща от топлината и цвят.

Той очерта с пръст веждите й, тя отвори очи и потъна в две големи, тъмносини езера.

- Зениците ти са се разширили - усмихна й се той и при думите му устните й леко докоснаха

нейните. - И чувам, че диша-мето ти е ускорено. Нали знаеш какво означава това?

Джулия го погледна в очите.

- Той каза, че съм била фригидна.

Прозвуча засрамено.

- Студена като сняг. Това го ядосваше.

- Само някой, който не знае нищо за жените, може да е толкова сляп и жалък. Никога не мисли
така за себе си, Джулиан. От опит знам, че това е много далеч от истината.

Той се усмихна изкусително.

- Усещам, когато си възбудена - като сега. Виждам го в очите ги. Усещам го по кожата ти. Мога
да го... почувствам.

Гейбриъл отново прокара пръст по веждите й, за да ги отпусне.

- Моля те, не се стеснявай от това. Аз не го правя. Възбуждащо е и е много еротично.

Джулия затвори очи и вдъхна аромата му - „Арамис“, мента и блаженство.

Той се засмя.

- Мисля, че ми казваш, че се наслаждаваш на одеколона ми.

Той се наведе така, че вратът му, където миризмата на „Арамис“ беше най-силна, да доближи
носа й.

- Какво правиш?

- Възбуждам желанието ти, Джулиан. Сега ми кажи какво желаеш. Зачервена си, сърцето ти бие
лудо и чувам как дишането ти се ускорява. За какво копнееш?

Той отново обгърна по същия начин лицето й и доближи устни до нейните. Много близо, но все
още, без да ги докосва.

- Искам да ме целунеш - прошепна тя.

Той се усмихна.

- И аз искам да те целуна.

Тя зачака. Но той отново не помръдна.

- Джулиан... - дъхът му я прогори.

Тя отвори очи.

- Вземи каквото искаш.

Тя рязко си пое дъх.

- Ако ти не инициираш нещо, ще заключа, че не ме искаш.1 hi съм бил настоятелен. След вечер
като тази единственият чопйТя който може да настоява за нещо, си ти.

Очите му изглеждаха тъмни, големи и пронизващи.

Не й трябваше втора покана. Изненадващо и за двамата ти обрамчи врата му с ръце и го

притегли. Когато устните им най-накрая се срещнаха, ръцете му се спуснаха към кръста й и той
си представи как гали кожата й, гола. Тя всмука долната му устна. повтаряйки това, което той бе
направил с нея преди. Тя не бе така умела, но това не намали удоволствието му.

Невъздържаната й страст го възбуди и той на мига усети как кожата му пламва, а пулсът му се
ускорява. И когато езикът му сс изгуби в устата й, единственото, което желаеше, бе да разтвори
грациозните й колена с едно от своите, да се притисне към нея и да я занесе в спалнята, където
да... нарушат кодекса.

Той се отдръпна, хващайки ръцете й.

- Трябва да спра.

Той допря челото си в нейното и дълбоко издиша.

- Съжалявам - каза Джулия.

Гейбриъл я целуна по челото.

- Никога не се извинявай за това, че си се поддала на желанията си. Ти си красива и чувствена. И

много, много възбуждаща. Мога да ти се наслаждавам, без да ставам по-интимен, но не мога да
те целуна отново. Не и точно сега.

Те останаха още няколко минути прегърнати и неподвижни, докато Гейбриъл не отвори очи и я
погали по бузата.

- Каквото и да искаш, Джулиан, тази вечер съм твой. Искаш ли да те закарам вкъщи? Или
предпочиташ да останеш?

Тя потърка с нос брадичката му.

- Искам да остана.

- Тогава мисля, че е време за сън.

Той протегна ръка и й помогна да стъпи на крака.

- Не ти ли е странно? Да делиш леглото си с мен?

- Искам всяка нощ да си в леглото и обятията ми.

Джулия помълча известно време, после се наведе и си взе чантата.

- Това притеснява ли те? - намръщи се той.

- Не. А може би би трябвало.

- Липсваше ми тази седмица.

- И ти ми липсваше.

- Спя по-добре, когато си в прегръдките ми - призна й Гейбриъл и топло се усмихна.

- Бих искала да споделя леглото ти - каза срамежливо тя. -Ако ми позволиш.

- Никога няма да ти откажа това.

Той я поведе през коридора към спалнята. Джулия седна на неглото, а той взе снимката от
скрина.

- Ти имаш моя снимка под възглавницата си. Мислех, че грябва да ти върна жеста.

Гейбриъл самодоволно се усмихна, подавайки й рамкираната снимка.

Джулия напрегна ума си, за да разбере кога е успял да намери старата снимка в леглото й.

- Откъде имаш това?

- Би трябвало аз да те попитам откъде си се сдобила с моя снимка от дните ми в отбора по
гребане в Принстън.

Гейбриъл разкопча и разпусна официалната си риза, под която прилепнала по гърдите му се

разкри същата фланелка.

Джулия се смути и отклони поглед, кълнейки деня, в който човекът е решил да носи фланелки.
Облечен с нея, той изглеждаше още по-секси, отколкото в оскъдната лилава хавлиена кърпа.

- Ъм, Рейчъл я държеше на едно от таблата си. И когато я видях, я взех.

Той се приведе, за да повдигне лицето й, и да изследва изражението му.

- Взела си я? Искаш да кажеш, откраднала си я.

- Знам, че не биваше. Но на нея ти така прекрасно се усмихваше. Бях на седемнадесет и глупава,

Гейбриъл.

- Глупава или хлътнала?

Джулия погледна към пода.

- Мисля, че знаеш.

- Рейчъл снима с телефона си, докато беше тук. Тази ми е любимата, затова я сложих в рамка.

Той изследва още по-обстойио изражението й.

- Не ти ли харесва?

Изглеждаше смутена.

- Изглеждаш добре.

Той взе снимката от ръката й и внимателно я върна на мяс* тото.

- Какво мислиш? Кажи ми.

- Начинът, по който ме гледаше, докато танцувахме... не pa r бирам.

- Ти си красива жена. Защо да не те гледам?

- Говоря за начина, по който ме гледаше.

- Гледам те така през цялото време.

Целуна я и продължи:

- Сега също те гледам така.

Той приглади назад косата от лицето й и каза:

- Ще се върна след малко.

След като Джулия се преоблече в това, което трябваше ди й служи за пижама, застана на вратата
на банята срещу бялаш светлина, идваща отвътре.

- Стой - каза Гейбриъл. Докато тя се преобличаше, той се беше върнал в спалнята, лежеше на
леглото и я гледаше.

Джулия погледна към дрехите си и се притесни. Не знаеше какво да си облече. Повечето й

пижами бяха твърде младежки, за да ги носи пред него, не притежаваше специално бельо за сън.
Не че би се осмелила да е облечена в бельо, докато спи в едно легло с него. Така че в този
момент беше облечена в тъмносиня фланелка, достатъчно дълга, за да покрие гърдите й, и
шорти с логото на университета „Сейнт Джоузеф“ отпред.

- Прелестна си.

Тя направи гримаса и посегна към ключа, за да изгаси лампата.

- Почакай, застанала така в светлината, приличаш на ангел.

Тя кимна, за да покаже, че го е чула, преди да се присъедини

към него на леглото. Гейбриъл моментално я придърпа в топлите си обятия и тя забеляза, че той
също е облечен с шорти и фланелка.

Бяха съвършена двойка. И сега голите им крака можеха блажено да се преплитат под
чаршафите. Той нежно я целуна, отпусна се на възглавницата и въздъхна от удоволствие, когато
тя облегна глава на гърдите му и обгърна кръста му с ръка.

Съжалявам, че си самотна, Джулиан.

Тя леко се обърка от неуместната му забележка.

По-рано тази седмица, когато си говорихме по телефона, спомена, че се чувстваш изолирана, че

нямаш никакви приятели.

Тя трепна при спомена.

- Какво ще кажеш да ти купя котенце или зайче? За да ти нрави компания в апартамента.

- Гейбриъл, оценявам загрижеността ти, но не можеш просто n;i си пилееш парите по моите
проблеми.

- Знам това. Но мога да харча пари, за да те карам да се усмихваш.

Той отново я целуна.

- Добротата струва повече от всички пари на света.

- Ще я имаш. И много, много повече.

- Тя е единственото, което искам.

- Остани за уикенда. Тук. С мен.

Джулия се поколеба само за миг.

- Добре - прошепна тя.

Тя усети облекчението му.

- А какво ще кажеш за риба? Те са най-новите животни за самотни.

Джулия се засмя.

- Не мисля. Едва успявам да се грижа за себе си, да не говорим за още някое бедно същество.

Той повдигна брадичката й, така че да може да се погледнат.

- Тогава остави аз да се грижа за теб - прошепна той, взирайки се дълбоко и немигащо в нея.

- Би могъл да имаш всяка жена, която искаш, Гейбриъл.

Той сключи вежди.

- Желая единствено теб.

Тя отпусна глава на гърдите му и се усмихна.

- Да бъда без теб, Джулиан, е като една безкрайна и безвезд-иа нощ.

-22-

Двамата почти любовници лежаха оплетени един около друг на голямото легло под покривката
от леденосиня коприна и бели колосани чаршафи. Тя промърмори нещо насън и се намести,
докато той остана неподвижен, наслаждавайки се на присъствие!и й. За малко щеше да я изгуби.
Лежеше до нея и осъзнаваше факти, че вечерта им би могла да завърши и по съвършено
различен ГШ чин. Можеше и да не му прости. Можеше и да не го приеме. Но i ц направи. Може
би би могъл да се надява...

- Гейбриъл?

Той не отговори, защото мислеше, че може би тя още спи. Ву| ше три през нощта и стаята
тънеше в мрак, мрак, видим от све Г* лините на града, просмукващи се през щорите на
прозорците.

Джулия се обърна, за да може да вижда лицето му.

- Гейбриъл? - прошепна тя. - Буден ли си?

- Да. Всичко е наред, любима, спи.

Той леко я целуна и погали по главата.

Тя се изправи на лакът.

- Аз съм доста будна в момента.

- И аз.

- Може ли... да говоря с теб?

Той бързо зае същата позиция.

- Разбира се. Случило ли се е нещо?

- Сега по-щастлив ли си от преди?

Гейбриъл я погледна за миг и нежно тупна с пръст нослето й,

- Откъде този сериозен въпрос посред нощ?

- Каза, че не си бил щастлив последната година. Чудех се дали сега си щастлив.

- Щастието е нещо, за което знам твърде малко. А ти?

Джулия замачка ъгълчето на чаршафа с ръка.

- Опитвам се да бъда щастлива. Опитвам се да се концентрирам върху малките неща и да

откривам удоволствието в тях. Паят ти ме направи щастлива.

- Ако знаех, че паят ще те направи щастлива, щях да ти го дам много по-рано.

- Защо не си щастлив сега?

- „Бих разменил и първородството си за една яхния.“

- Цитираш Писанието? - в гласа й прозвуча доза скептицизъм.

Гейбриъл се наежи.

- Не съм езичник, Джулиан. Възпитан съм в християнската вяра. Ричард и Грейс бяха много
религиозни. Не знаеше ли това?

Тя кимна. Беше го забравила.

Лицето му придоби извънредно сериозно изражение.

Аз също все още съм вярващ, макар да не живея според пра-нилата. Знам, че това ме прави
лицемер.

Всички вярващи са лицемери, защото никой от нас не жи-ni'c според вярата си. И аз вярвам, но
не съм много примерна. Ходя ми литургия само когато съм тъжна, на Коледа и на Великден. -
Тя потърси с ръка неговата и я стисна силно.

- Ако още вярваш, значи имаш и надежда. Трябва да вярваш, ir щастието е възможно и за теб.

Той пусна ръката й и се претъркули по гръб, впервайки очи и тавана.

- Загубих душата си, Джулиан.

- Какво имаш предвид?

- Пред теб стои един от тези няколко, предали греха на смъртта.

- Как така?

Гейбриъл въздъхна.

- Името ми е една горчива ирония. По-близо съм до дявола, ш колкото до ангел, и за мен няма
спасение, нито изкупление, защото съм извършил непростими неща.

- Имаш предвид професор Сингър?

Той горчиво се изсмя.

- Да бяха само това греховете ми. Но не, Джулиан. Правил съм п по-лоши неща. Моля те, просто
приеми това, което ти казвам.

Тя се придърпа към него. Изящните й черти се изопнаха в тревожност, веждите й се сключиха.

Тя обмисля известно време иеизреченото от него, докато той, разкайвайки се, галеше с пръ-е ги
нагоре-надолу ръката й.

- Знам, че да имам тайни от теб е болезнено. Знам също, че няма да мога да ги крия вечно. Моля
те, само ми дай малко време.

Той бавно издиша и понижи гласа си.

- Обещавам ти, не ще те любя, преди да узнаеш всичко за мен.

- Малко е рано да обсъждаме това, не мислиш ли?

Той се намръщи и потърси очите й.

- Мислиш ли?

- Гейбриъл, ние едва започваме да се опознаваме. И вече имаше някои изненади.

Той трепна.

- Трябва да си наясно с намеренията ми. Не възнамерявам да те прелъстявам, а после да те

изоставя. Нямам намерение да пазя някои от тайните си, докато не си изцяло моя. Опитвам се да
бъда добър.

Гейбриъл даде този обет с чисто сърце. Искаше я, искашс и цялата, но в тази нощ, докато
лежеше буден, осъзна, че не може да отнеме девствеността й, преди да й се разкрие докрай.
Въпрек и че окончателната й реакция спрямо случилото се с Ан му даде iki дежда, все още се
страхуваше, че признанията му ще я отблъсна г Можеше да си намери по-добър. Въпреки това
мисълта за Джули ан с някой друг накара сърцето му да спре.

- Имаш ли съвест?

- Що за въпрос е това? - изпъшка той.

- Вярваш ли, че има разлика между правилно и грешно?

- Разбира се!

- Знаеш ли разликата?

Гейбриъл затърка лицето си с ръце и ги остави там.

- Джулиан, не съм социопат. Знанието не е проблемът - np;i венето е.

- Тогава не си загубил душата си. Само едно притежаващи душа същество би могло да различава
правилното от грешно ги Да, направил си грешки, но чувстваш вина. Имаш угризения. И ако
още притежаваш душа, не си загубил шанс за изкупление.

Гейбриъл тъжно й се усмихна и я целуна.

- Звучиш като Грейс.

- Грейс беше много мъдра.

- Също като теб, мис Мичел. Както изглежда - иронизира я лекичко той. После се пресегна и
едва повдигна фланелката и толкова, колкото нежно да погъделичка голата й кожа.

-Ау! Гейбриъл! Стига!

Тя се смееше и се гърчеше, опитвайки се да се измъкне по-да леч от него. Той продължи още
малко, просто за да чуе звъна iki смеха й в тъмната стая. После я пусна.

- Благодаря ти, Джулиан - каза той и я погали по бузата. Почти ме накара да го повярвам.

Тя обгърна кръста му и се придърпа към него, вдъхвайки е наслада миризмата му.

- Винаги миришеш хубаво.

- Можеш да благодариш на Грейс и Рейчъл за това. Започнаха да ми купуват „Арамис“ преди
доста време. Продължих да го ползвам по навик.

Гейбриъл се ухили.

- Мислиш ли, че трябва да пробвам с някой друг?

- Не и ако Грейс ти го е купила.

Той спря да се усмихва, но все пак целуна Джулия по челото.

- Предполагам е добре, че не ми беше купила „Брут“18 например. Джулия се разсмя.

Известно време останаха да лежат безмълвни, а после тя до-непи устни до ухото му и прошепна:

- Искам да ти кажа нещо.

Гейбриъл леко сви уста и кимна.

Въпреки тъмнината тя срамежливо отклони поглед.

- Можеше да ме имаш в ябълковата градинка. Щях да ти се отдам.

Той прокара пръст по очертанието на скулите й.

- Знам.

- Знаеш?

- Умея да чета женското тяло, Джулиан. Онази нощ ти беше много отзивчива.

Джулия се изненада.

- Значи си знаел, че аз...?

-Да.

- Но ти не...

-Не.

- Ще ми кажеш ли защо?

Той се замисли.

- Не мислех, че би било редно. Освен това бях толкова щастлив, че съм те намерил и че лежиш в
прегръдките ми... това беше достатъчно. Беше всичко.

Джулия го целуна по врата.

- Беше съвършено.

- Когато се върнем за Деня на благодарността, бих искал отново да те заведа там. Ще дойдеш
ли?

- Разбира се.

Тя срамежливо го целуна по татуировката, защото вече знаеше, че всеки път, когато го

докосваше там, потрепваше.

- Целуни ме - прошепна той.

Тя долепи полуотворени устни до неговите и го вкуси толкова дълго, колкото я остави, тъй като
в един момент Гейбриъл с въздишка се отдръпна. Тя се натъжи от внезапната загуба на кон такт
с него и една стара тревога се завърна в ума й.

Гейбриъл усети напрежението й.

- Не бъркай въздържаността ми с липса на желание, Джулм ан. Горя за теб.

Той нежно я обърна на нейната страна и се обви около нея. заравяйки лице в косите й.

- Радвам се, че си тук - прошепна.

Джулия искаше да му каже, че спеше по-добре с него, отколкото сама. Искаше да му каже, че би
искала всяка нощ да спи с него и че силно го желае. Но не го направи.

***

Когато на следващата сутриЛ се събуди, беше сама. Погледна към старинния часовник, който
Гейбриъл държеше на нощното си шкафче, и с изненада видя, че вече е обедно време. Беше
спала твърде дълго. Чакаше я континентална закуска и бележка, защи-пана под пълна с
портокалов сок чаша. Джулия захапа един кро-асан с шоколад и прочете следното:

От писалището на професор Гейбриъл О. Емерсън

Любима,

Тъй като още спеше, не исках да те будя.

Излизам да изпълня някои поръчки.

Обади ми се, когато се събудиш.

Много съм ти благодарен, че остана в обятията ми цялата нощ, както и за думите ти...

Ако имам душа, то тя е твоя.

Гейбриъл
Джулия широко се усмихна и се отдаде на закуската. Гейбриъл звучеше щастлив и това направи
щастлива и нея. Тя се освежи в банята и тъкмо се канеше да излезе от спалнята, когато се
препъна в нещо. След като се наруга, видя, че причинителят на спъването й бяха три големи
бели пакета с надпис „Холт Ренф-рю“ Джулия почти отмъстително ги премести настрана и
отиде в кухнята, където за своя изненада откри Гейбриъл. Той седеше на бар-плота, пиеше кафе
и четеше вестник. Носеше бледосиня ри т, която подчертаваше цвета на очите му, и обикновени
черни мин галони. Също така беше с очилата си и изглеждаше красив много винаги. Джулия се
почувства неглиже, облечена с фланел-к и I а и шортите.

- Я виж ти кой се е събудил!

Гейбриъл сгъна вестника си, остави чашата с кафето и отвори широко ръце за прегръдка.

Джулия пристъпи между разтворените му колена и той топло я притисна към себе си.

- Как спа? - прошепна в косата й.

- Много добре.

Нежно я целуна.

- Трябва да си била уморена. Как се чувстваш?

Той загрижено я погледна.

- Добре съм.

- Мога да ти приготвя обяд, ако искаш.

- Ти ял ли си?

- Малко, с първото си кафе. Чаках те, за да обядваме заедно.

Отново я целуна, този път по-чувствено. Джулия срамежливо плъзна ръце по гърба му, а после
вплете пръсти в косата му. Гейбриъл реагира на това, леко захапвайки долната й устна, а после
се отдръпна и се усмихна.

- Част от мен се страхуваше, че когато се събудя, няма да си до мен.

- Никъде няма да избягам, Гейбриъл. Краката още ме болят от ходенето къде ли не с тези
токчета. Дори и да исках, едва ли бих могла да се добера до къщи.

- Мога да ги оправя. С помощта на една гореща вана.

Той въпросително повдигна вежди.

Джулия се изчерви и смени темата.

- Колко дълго искаш да остана?

- Завинаги.

- Гейбриъл, бъди сериозен.

Тя поклати глава, усмихвайки се.

- До понеделник сутринта.

- Имам дрехи само за днес. Трябва да се прибера, за да си взема някои неща.

Той й се усмихна и отстъпчиво отвърна:

- Ще те закарам до вас, ако настояваш. Или ще ти дам „Рейндж Роувъра“. Но преди да тръгнеш,
има няколко неща, които те чакат m спалнята. Може би няма да имаш нужда от разходка до
къщи.

- Какви неща?

Гейбриъл размаха ръце.

- Неща, от които човек би имал нужда, ако остава на гости при приятел.

- И откъде са се появили?

- От магазина, от който Рейчъл ти купи чантата.

- Значи са били скъпи.

Джулия се намръщи и скръсти ръце пред гърди.

- Ти си ми гостенка. Правилата на гостоприемството изискват да задоволя всичките ти

потребности - каза той с дрезгав и изкусителен глас, а езикът му облиза долната устна.

Джулия се насили да не обърне внимание на устните му.

- Усещам го... някак нередно, да ми купуваш дрехи.

- Какво намекваш? - звучеше разочарован.

- Сякаш съм някоя...

- Престани.

Той моментално я освободи от прегръдката си и очите му помръкнаха.

Тя го погледна, очаквайки да избухне.

- Джулиан, защо имаш такава неприязън към щедростта ми спрямо теб?

- Нямам.
- Напротив, имаш. Мислиш ли, че се опитвам да те подкупя, за да правиш секс с мен?

Лицето й пламна.

- Разбира се, че не.

- Мислиш ли, че ти купувам неща, защото очаквам да ми ги върнеш в натура?

-Не.

- Тогава какъв е проблемът?

- Не искам да ти се чувствам длъжна.

-Да си ми длъжна? Значи сега съм средновековният цербер, който, ако не му изплатиш навреме
дълга, ще отреже част от тялото ти.

- Не си мисля това - прошепна тя.

- Тогава какво си мислиш?

- Мисля, че искам да стоя на собствените си крака. Ти си професор, а аз съм студентка и...

- Това го обсъждахме вече вчера. Подарък от приятел няма нищо общо с потъпкване на личната
ти воля или независимост -разфуча се той. - Не исках да се прибираш. Времето, в което сме
шедно, така или иначе е достатъчно ограничено. Отидох отсреща и магазина и помолих
консултантката си да ми помогне да подбера няколко неща за теб. Опитах се да бъда мил. Но
след като не ги искаш, ще се погрижа да бъдат върнати.

Той се изправи и отнесе чашата си в кухнята. После мина точно покрай нея, без да й каже и
дума, и изчезна в работната си стая.

„Това можеше да мине и по-добре“, помисли си Джулия.

Тя загриза нокти, не знаейки какво да направи. От една страна, й се искаше да бъде независима,
а не в ролята на горкото, безпомощно пиленце със счупено крилце. От друга страна, имаше
добро сърце и не искаше да причинява болка. Видя очите му. Внезапното му избухване скри
факта, че е наранен. При това дълбоко.

„Не исках да го наранявам...“

Гейбриъл бе толкова корав, толкова силен, че Джулия някак не бе осъзнала, че може и да е

много чувствителен. И то за нещо, което изглеждаше така незначително, като няколко подаръка.
Може би тя бе единствената, видяла чувствителността му, което направи мисълта, че го бе
наранила, още по-болезнена. Наля си чаша вода и бавно я изпи. Реши да му даде малко време,
както и на себе си, за да помисли. Когато отиде до работната му стая, телефонът иззвъня.
Джулия мушна глава през вратата и го погледна.

Гейбриъл седеше зад бюрото си и разместваше разни листа, докато говореше по телефона.
Когато я забеляза, той посочи към слушалката и прошепна:

- Ричард.

Тя кимна и отиде до бюрото му, избра писалка, която не изглеждаше скъпа, и написа на лист
хартия: Прости ми.

Показа му листа и го погледна в очите. Гейбриъл сдържано кимна.

Ще си взема душ. Можели да поговорим след това?

Той го прочете и отново кимна.

Благодаря ти за това, че беше така мил и съобразителен. Съжалявам.

Прочитайки това, Гейбриъл се протегна и хвана китката й. Целуна дланта й в средата и преди да
я пусне, леко я стисна. Тя се върна в спалнята и затвори вратата зад себе си. Веднага сложи
пакетите на леглото и неохотно започна да ги разопакова.

В първия имаше дрехи, всичките в неин размер. Гейбриъл беше избрал класическа черна права
пола, черни панталони, бяла па-мучна риза с френски маншети и наситеносиня копринена
блуза. Чифт карирани дълги чорапи, къси чорапи и заострени черни боти до глезена завършваха
ансамбъла. Приличаше на част от стан-дартната колекция на някой дизайнер. Е, не че беше
неблагодарна, но би се зарадвала и на чифт дънки, блуза с дълъг ръкав и кецове.

Аниций Манлий Северин Боеций 480 г. сл.Хр. - 526 г. сл.Хр., римски философ, преводач и
държавник. Творчеството му има огромно влияние през Средновековието. - Б. пр.

От англ. ез. болка. —Б. пр.

Традиционно испанско ястие с ориз, произхожда от Валенсия. -Б. пр.

Андре Сегавия - наричан „бащата“ на съвременната класическа китара, ХХв.-Б.р.

Тирична испанска напитка за лятото с плодове и вино. - Б. р.

Мезета. —Б. пр.

7

Пикантен колбас от свинско месо. —Б. пр.

Вид испански твърд кашкавал. - Б. пр.

Хрупкави хлебчета. —Б. пр.

10

При Данте кръгът, в който се наказва сладострастието. - Б. пр.

11

Антонио Гауди, прочут съвременен испански архитект. - Б. пр.

12

Канадски художник от XIX в. - Б. пр.

13

Отговаря приблизително на 20 х 25 см. - Б. пр.

14

Шарлот Бронте — английска писателка от XIX в., авторка на романа „Джейн Еър“. —Б. пр.

15

Герой от романа на Емили Бронте „Брулени хълмове“. — Б. пр.

16

От „Венецианският търговец“ на Шекспир. — Б. пр.

17

Или сукубус, в средновековните вярвания женски демон, съвкупяващ се с мъже. —Б. пр.

18

Препратка към убиеца на Цезар, станал символ на предателство. - Б. пр.

В следващия пакет с ужас откри дамско спално бельо. Гейбриъл бе избрал очевидно скъп лилав
копринен халат в комплект с нощница до глезена, с надиплено V-образно деколте.

Джулия бе едновременно удивена и приятно изненадана от благоприличието и елегантността й,

защото това наистина бе нещо, с което би се чувствала удобно да споделя леглото му на този
етап от връзката им. На дъното намери чифт лилави сатенени пантофки с малко токче. Джулия
предположи, че най-вероятно предназначението им бе да служат като секси спални чехли.

„Ясно, Гейбриъл си пада по токчета... във всеки модел дамска обувка. “

Третият и последен пакет съдържаше същинско бельо. Бузите й поруменяха, когато разопакова
три дантелени сутиена с банели, с подходящи долнища, и трите комплекта от някакъв френски
дизайнер. Единият беше с цвят на шампанско, другият - леденосин, а третият - бледорозов.
Долнищата представляваха дамски дантелени боксерки. Джулия се изчерви още повече, когато
си представи как Гейбриъл се разхожда през редици от разноцветно скъпо дамско бельо и се
спира на красиви и елегантни модели, избирайки подходящия размер.

„О, богове на всички щедри (приятели? гаджета?), благодаря за това, че сте го удържали
настрана от еротичното бельо... засега. “

Беше зашеметена. Леко смутена. Но всичко беше толкова красиво, толкова изящно, толкова
съвършено.

„Може да не ме обича, но поне се стреми да ме направи щастлива", помисли си тя.

Грабвайки шампаненото бельо, бялата риза и черните панталони, тя влезе в банята и си взе душ.
Там я чакаше не само лила-пата мрежеста гъба, но като по чудо - и цялата серия от шампоан,
балсам и душ-гел, която ползваше. Гейбриъл, по типичния му маниакален начин, бе помислил
за всичко.

Тя тъкмо гордо се бе увила в лилавия халат и държеше кърпа ча подсушаване на косата, когато
чу почукване на вратата.

- Влез.

Гейбриъл промуши глава.

- Сигурна ли си?

Той изгледа мократа й коса, после спусна очи по лилавия халат, босите й крака и отново нагоре
към голата й шия.

- Порядъчна съм. Всичко е наред.

Гейбриъл дойде при нея, очите му бяха тъмни, а погледът -жаден.

- Ти може да си порядъчна, но аз не съм.

Джулия му се усмихна благосклонно и той й отвърна по същия начин, но сякаш още по-жаден.
Любимият й се облегна на ръба на тоалетната масичка и скри ръце в джобовете.

- Съжалявам.

-И аз.

- Реагирах твърде остро.

- Аз също.

- Хайде да се сдобрим.

- Да, моля те - каза тя.

- Това беше лесно - засмя се Гейбриъл, взе кърпата от ръцете й и я остави настрана. Придърпа я
в обятията си и силно я прегърна.

- Харесва ли ти халатът?

Той колебливо погали копринения плат.

- Прекрасен е.

- Ще върна останалото обратно.

- Не. Всичките ми харесват. И ми харесват още повече, защото ти си ги избрал. Благодаря ти.

Гейбриъл можеше да целува леко и сладко, сякаш момче целува първата си любов. Но не и в
този момент. Притисна устни в нейните, докато устата й не се отвори, и я целува дълго и
страстно, преди да се отдръпне. Погали с опакото на ръката си бузата й надолу-нагоре.

- Щях да избера дънки, но Хилари, личната ми консултантка, ме убеди, че е много трудно да се

купят дънки за друг човек. Ако ти се носи нещо по-ежедневно, мога да те заведа да си избереш.

- Нямам нужда от още еднн чифт дънки.

- Трябва да знаеш, че избрах всичко освен бельото. Него подбра Хилъри.

Той забеляза изненадата, изписана по лицето й, и побърза да каже:

- Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

- Твърде късно - измърмори тя, леко разочарована от признанието му.

- Джулиан, трябва да ти обясня нещо.

Очите му станаха сериозни и Джулия забеляза, че сякаш се отнесе нанякъде. Гейбриъл

пристъпи от крак на крак, изглежда, търсеше подходящите думи.

- Баща ми е бил семеен човек, когато е започнал връзка с майка ми. Прелъстил я е, ползвал я е за
курва, а после я е изоставил. Безкрайно ме наскърбява това да си мислиш, че бих се отнесъл с
теб по същия начин. Разбира се, благодарение на репутацията ми реакцията ти не е
изненадваща, но...

- Гейбриъл, не мисля това. Просто не ми харесва усещането да се чувствам като някой, нуждаещ
се от чужди грижи.

Той я погледна по-отблизо.

- Искам да се грижа за теб, но не защото се нуждаеш от грижа. Разбира се, че можеш сама да се
грижиш за себе си. С това си се справяла дяволски добре още от времето, когато си била малко
момиче. Но не трябва да бъдеш сама повече. Сега имаш мен. Искам да те глезя и да правя разни
екстравагантни жестове, защото ме е грижа за теб.

Той притеснено се размърда.

- Не мога да изразя с думи всичко, което чувствам. Мога единствено да ти го покажа. Така че,
ако не ме оставиш...

Той сви рамене с болезнено изражение на лице.

- Никога не съм го виждала от тази страна - каза тихо тя.

- Всеки път, когато правя нещо за теб, се опитвам да изразя това, което думите не могат.

Той очерта скулите й с палците си.

- Не ми го отнемай, моля те.

Джулия му отговори, като се повдигна на пръсти и силно се притисна към гърдите му,
обгръщайки врата му с ръце и поглъщайки устата му в своята. Беше глад, обещание, отдаване и
необходимост.

Гейбриъл й отвърна, посвещавайки цялото си същество един-I нено на тези съвършени устни.
Когато се разделиха, и двамата ни ха задъхани.

Той облегна брадичката си на нейното рамо и прошепна:

- Благодаря.

- Трудно ми е да завися от някого.

- Знам.

- Би било по-лесно, ако ме включваше в плановете си, вмес-10 да вземаш решения за мен.
Чувствам се по-скоро като твоя... партньорка. Не че сме такива.

Бузите й порозовяха.
Той отново я целуна.

- Искам да сме партньори, Джулиан. Това, за което ме молиш, е справедливо. Понякога обаче
ставам грижовен, особено с теб.

Тя кимна и когато чу, че той се приготвя да каже нещо, се отдръпна леко, за да го погледне в
очите.

- Умря преди около година. Баща ми. В пристъп на гузна съвест ме добавил в завещанието си.
Вероятно си е мислел, че като ми даде същия дял от наследството като и на законните си деца,
ще изкупи греховете си. Пред себе си имаш една жива, дишаща индулгенция.

- Много съжалявам, Гейбриъл.

- Не исках парите. Но заради инвестициите, които ми остави, сега имам повече пари, отколкото
когато умря. Няма значение колко бързо ги харча, не мога да се отърва от тях. Никога няма да се
отърва от тях. Така че не трябва да мислиш колко ми струва това или онова. Цената е без
значение.

- Защо си приел наследството?

Гейбриъл я пусна, за да потърка очи под очилата си.

- Ричард и Грейс ипотекираха къщата, за да платят за грешките ми. Дължах пари за наркотици,
което означаваше, че съм в опасност, а имаше и други неща...

- Не знаех.

- Баща ти знаеше.

- Баща ми? Как така?

- Ричард бе решен да ме спаси. Когато признах колко съм за-газил, той реши да отиде при
всички, на които дължах пари, и да им ги върне. За щастие първо се обади на баща ти.

- Защо го е направил?

- Защото баща ти познаваше частен детектив с връзки в Бостйпа

Очите на Джулия се разшириха, когато се досети.

- Чичо ми Джак.

Гейбриъл се намръщи.

- Не знаех, че ти е бил чичо. Ричард беше толкова наивен. I Iffl осъзнаваше, че дължа пари на
някои много опасни персони, ко ито щяха да му вземат парите, а после да се отърват от него.
Том уреди чичо ти и някои негови приятели да платят дълговете ми| сигурно, с парите на
Ричард. Когато приключих с лечението, сея обадих на адвоката на баща ми в Ню Йорк и казах,
че приемам наследството. Изплатих ипотеката, но срамът остана. Ричард можеше да бъде убит
заради мен.

Джулия притисна брадичка към гърдите му.

- Ти си му син. Разбира се, че ще иска да те спаси. Той те обича

- Блудният син - измърмори Гейбриъл.

Той спусна ръце към бедрата й и смени темата.

- Искам да се чувстваш удобно тук. Опразних едно от чекмеджетата и направих място в

гардероба за дрехите ти... Бих искал да си оставиш няколко неща тук, за да можеш да идваш и да
си отиваш, когато си поискаш. И ще ти дам резервния ключ.

- Искаш да си оставя дрехи тук?

- Е, предпочитам да оставиш себе си, но ще се примиря и с дрехите ти - полунацупено,

полуусмихнато измърмори той.

Джулия го целуна по нацупените устни и отвърна:

- Ще оставя някои от подаръците ти тук за следващия път, когато нощувам при теб.

Усмивката му придоби самодоволен оттенък, когато каза:

- След като си говорим за оставяне на разни неща, защо не оставиш тук и няколко снимки?

- Искаш да ме снимаш... така?

- Защо не? Красива си, Джулиан.

Кожата й пламна.

- Не мисля, че съм готова да ме снимаш еротично.

Гейбриъл свъси вежди.

- Мислех си по-скоро за няколко черно-бели снимки на профила ти, шията, лицето...

С нежни движения той започна да рисува плетеници по гърба й, за да я увери в искрените си

чувства.

- Защо?

- Защото ми се иска да мога да те гледам и когато не си тук. Апартаментът ми е много празен

без теб.

Тя замислено присви устни.

- Притеснява ли те това? - попита той, докато нежно очер-шваше с пръсти линията на
брадичката й.

- Не. Можеш да ме снимаш. Но предпочитам да съм облечена.

- Не съм сигурен, че сърцето ми би издържало да те гледам съблечена.

Двамата се усмихнаха един на друг.

- Може ли да те попитам нещо, Гейбриъл?

- Разбира се.

- Когато пристигнем, при Ричард ли ще останеш, или на хотел?

- Ще съм в къщата с всички останали, защо?

- Рейчъл ми каза, че когато си се прибирал, обикновено си отсядал в хотел.

- Вярно е.

- Защо?

Той сви рамене.

- Защото бях черната овца на семейството и Скот държеше да ми го напомня. Беше

успокоително да знам, че има къде да отида, ако обстановката станеше напрегната.

- Водил ли си някога момиче вкъщи?

- Никога.

- Искал ли си да заведеш някоя?

- Не и преди теб.

Той се наведе, за да я целуне отново.

- И ако зависеше от мен, ти би била първата, с която да споделя леглото си в къщата на

родителите ми. За съжаление обаче не мисля, че това ще се случи, освен ако не те доведа тайно
през нощта.

Джулия леко се засмя, но тайно се почувства много умилена от думите му.

- Ричард ме подсети, че трябва да резервирам самолетните ни билети. Искаш ли да ме оставиш

да го направя? За парите може да се разберем и после.

- Бих могла и сама да си купя билета.

- Разбира се, че би могла. Но ми се иска да сме един до друг. Трябва да тръгнем към летището
след семинара ми, което означава, че ще вземем последния полет от Торонто, който е около
девет вечерта.

- Късно е.

- Мислех да резервирам хотелска стая във Филаделфия, имайки предвид, че пристигаме към
единадесет. Освен ако не искаш да тръгнеш веднага към Селинсгроув.

Джулия поклати глава.

- Защо просто не летим до Харисбърг?

- Последният полет до там се пада по средата на семинара. Разбира се, можем да пътуваме и на
следващия ден, ако предпочиташ. Тогава няма да се налага да нощуваме в хотел.

Гейбриъл я погледна изпитателно.

- Не искам да губя цял ден. И ще ми е приятно да остана на хотел с теб - усмихна се тя.

- Добре. Ще направя резервацията и ще наема кола.

- Ами Рейчъл и Аарон? Няма ли да пътуваме с тях?

- Те тръгват в сряда след работа. Рейчъл ме инструктира, че е моя отговорност да пристигнеш

невредима. Очаква да съм ти шофьор и пиколо.

Той й намигна и се ухили.

- Тя знае, нали?

- Рейчъл си мисли, че знае всичко. Не се притеснявай, ще се оправя с нея - каза той с по-
сериозно изражение.

- Не от нея се притеснявам.

- Не трябва да се притесняваш за нищо. Ние сме просто от приятелски семейства, които са се

срещнали в един далечен град. За мен вероятно ще е по-тежко.

- Защо мислиш така?

- Защото ще се намирам в една и съща стая с теб, без да мога да те докосна.

Тя погледна надолу към босите си крака и срамежливо се усмихна.

Гейбриъл взе ръката й в своята и започна да я гали.

- Кога е рожденият ти ден?

- Не го празнувам.
- Защо не?

- Просто така.

Тонът й прозвуча отбранително.

- Бих искал да го празнувам с теб. Не ме лишавай от това, Джулиан.

Очите му излъчваха по-скоро разочарование, отколкото раздразнение.

Джулия се сети за спора им с дрехите и реши, че не желае още един подобен толкова скоро.

- Беше на първи септември. Изпусна го.

- Не, не съм.

Той я обгърна с ръце и потърка буза в нейната.

- Свободна ли си следващата събота? Може да го празнуваме тогава.

- Не мисля, че е добра идея да излизаме заедно на обществени места.

Той се намръщи.

- Нека това остане моя грижа. Сега приемаш ли поканата ми или не?

Той плъзна ръка към едно от местата по тялото й, на които имаше гъдел.

- Приемам с признателност. Моля те, не ме гъделичкай.

Започна да се смее от самото очакване.

Гейбриъл не уважи молбата й и леко я загъделичка, докато тя не запищя, смеейки се на висок

глас. Обожаваше да слуша смеха й. А тя обичаше редките моменти, в които той беше игрив.

Когато Джулия най-накрая се успокои, започна да се извинява.

- Съжалявам, че нараних така чувствата ти одеве. Знам, че не е извинение, но вчера беше тежък
ден, а освен това е и заради хормоните.

„Хормони?!, помисли си Гейбриъл. Оххх...“

Той угрижено я погледна.

- Болна ли си?

- Добре съм. Ставам такава няколко дни преди цикъл. Сигурна съм, че не искаш да слушаш за
това.

- Ако от нещо ти призлява или те разстройва, разбира се, че искам да слушам за него, защото ме
е грижа за теб.

- Може би би искал да си го отбележиш в календара, за да знаеш кога да ме отбягваш. В случай

че нещата... - тя не довърши изречението.

- Не правя такива неща - твърдо каза Гейбриъл. - Искам те цялата - не само парчета. И, разбира
се, че „нещата“ ще продължат.

„Надявам се.“

Признанието й го постави в интересна ситуация. Не че беше забравил за физиологията на

човешкото тяло. Дължеше се по-ско ро на начина му на живот, в който това никога не е било
тема. Же ни пред или в цикъл не идваха в Преддверието, за да търсят секс Гейбриъл рядко се
забавляваше повече от една нощ с една и съща жена, а и тогава не обсъждаха подобни интимни
проблеми. Не би имал нищо против обаче да говори на тези теми с Джулиан. Иска ше да може
да разпознава настроението й, дори да беше сълзливо или избухливо. Тази мисъл едновременно
го зарадва и озадачи.

- Би трябвало да те оставя да се облечеш. Но има още нещо, за което трябва да поговорим.

Гейбриъл я погледна сериозно и Джулия мигновено се стегна.

- Отново говорих с адвоката си.

-И?

- Съветва ме да стоя далече от теб. Каза, че университетът по абсолютно никакъв начин не

толерира връзки между преподаватели и студенти и последствията са и за двете страни.

- Това какво точно означава?

- Означава, че и двамата сме изложени на риск, докато си в моя курс. При известни
обстоятелства би могла да бъдеш изключена.

Джулия затвори очи и изохка. „Защо вселената все работи срещу нас? “

- Знаехме, че политиката им е в сила и знаехме, че е сериозно. Просто ще трябва да издържим

настоящото положение и да сме дискретни още няколко седмици. И когато Кейтрин те оцени по
моя семинар, ще сме свободни да се виждаме.

- Страх ме е.

Гейбриъл протегна ръка да докосне бузата й.

- От какво те е страх?

- Ако някой ни види заедно или заподозре нещо, може да заведе жалба. Криста иска теб и мрази
мен. Пол не харесва как се отнасяш с мен, така че сигурна съм, гори от нетърпение да подаде
жалба, че си ме тормозил. А професор Сингър...
Джулия настръхна. Не искаше и да си представя какво би си помислила тя.

- Няма да позволя да бъдеш изключена. Независимо от какво. Никога няма да се стигне до това.

Джулия се опита да му противоречи, но той я прекъсна с устни ге си, мълвейки успокоително в

нейните, докато й демонстри-|шше без думи колко много го е грижа за нея.

***

Двамата се насладиха на един прекрасен ден заедно. Смееха се, целуваха се и прекараха часове
в разговори. Гейбриъл направи няколко снимки на Джулия в различни стандартни пози, докато
смущението й надделя и той се оказа принуден да остави фотоапарата настрана. Реши да я
снима тази нощ, докато спи, защото лицето й бе лице на ангел, когато се намираше в покой, и бе
убеден, че спяща, Джулиан би била много пленителен обект.

След вечеря затанцуваха пред огнището. Гейбриъл бе приготвил компилация от няколко

страхотни парчета на Стинг, но I я не можеше да се концентрира върху музиката. Чувстваше
съзнанието си замаяно както всеки път, когато я целуваше. Бе толкова потънала във
физическите усещания и емоции, че почти й се виеше свят.

Ръцете му, вплетени в косите й, галеха и масажираха врата й в основата на главата. Придвижиха
се към раменете, бавно се спуснаха по голата й кожа, продължиха до кръста й и нежно
докосвайки я, се вдигнаха отстрани до нивото на бюста й. Двете му силни ръце внимателно
обхванаха гърдите й и с кръгови движения започнаха леко да ги масажират.

Джулия се отдръпна.

Гейбриъл остави ръцете си там, където бяха, и отвори очи. В първия момент изглеждаше
объркан. Тя отстъпи и той почувства ускореното й сърцебиене в дланта си.

- Джулиан? - прошепна той.

Тя разтърси глава, кожата й пламна, отвори уста. Продължи да го гледа в очите, когато той
отново се доближи. Гейбриъл отмести леко ръцете си, за да прецени реакцията й. Джулия
затвори очи и когато отново ги отвори, той съзря нещо съвсем ново в тъмните им дълбини -
страст.

Да я види така внезапно и силно възбудена, го порази. Не само че засили собственото му

състояние на възбуда, но му подейства и емоционално. Никога до този момент не го беше
гледала така, едновременно с тревога и наслада, сякаш за пръв път някой я докосваше по този
начин.

При мисълта в гърдите му се надигна лек тътен. С поглед ч подкани за целувка и поднесе
устните си към нейните, масажи райки по-интензивно гърдите й. С въртеливи движения палци
и: му накараха зърната й да набъбнат под ризата. Джулия изстена о i удоволствие в устата му и
това го възбуди още по-силно. Телатп им все по-силно се притискаха едно в друго, докато от
дълбините му се изтръгваха стонове.

„Още!“, нареждаше тялото му По-плътно. По-бързо. Още. Още

Още.

С още един стон той се откъсна от устните й и придвижи pi. це на сигурно върху гърба й.

Джулия облегна лице на гърдите му, емоциите я заливаха и завъртаха. Така, със затворени очи,
прималя и когато краката й се подкосиха, Гейбриъл успя да я задържи, прихващайки я през
кръста.

- Как си?

- Щастлива.

- Да, страстта ще те направи такава.

Той леко й се усмихна.

- Както и пръстите ти - прошепна тя.

Внимателно я постави на червения фотьойл край огнището.

- Трябва да си взема душ - каза той.

Джулия се опита да дойде на себе си. Любовните умения на Гейбриъл я замаяха и я накараха да
усети, че желае неща, за които не се чувстваше готова. Все още.

„Професор Емерсън е съвестен човек“, помисли си сърдечно тя.

След като той доста се позабави, тя се зачуди какво ли става с него. Запита се защо така
изведнъж реши, че трябва още веднъж да се изкъпе. Досещайки се накрая, Джулия се усмихна
на себе си.

-23-

Може би уикендът, който прекара с Гейбриъл, беше един от най-щастливите в живота й. Пазеше
като талисман спомените си от него цяла седмица - по време на семинара му в сряда и
непрекъснатите опити на Криста да я унижи и постави в неудобно положение, както и по време
на доброжелателните, но нежелани увещания от страна на Пол да повдигне обвинение срещу
професор Сингър.

За Гейбриъл седмицата бе ужасна. Беше му много трудно да не гледа към Джулия по време на
семинара и сдържаността го правеше сърдит и раздразнителен. Криста стигна почти до
границата на търпението му с молбите си за извънредни срещи, на които (уж) да дискутират
предложението й за тема на дисертацията. Той отхвърли всичките й молби, махайки
пренебрежително с ръка, което я настърви още повече. А професор Сингър... му изпрати
следния имейл:

Гейбриъл,

беше хубаво да те видя отново. Липсваха ми нашите приказ-чици.

лекцията ти беше технически добре издържана, но останах разочарована от избора ти на
толкова посредствена тема.

навремето беше по-експериментално настроен. И свободен.

Или може би професорите просто имат навика да критикуват...

трябва да разгърнеш истинската си природа

и да преминеш една малка тренировчица.

Мога да ти дам това, от което имаш нужда.

Мога да ти дам точно това, за което жадуваш.

Мадам Ан.

Гейбриъл се вгледа в провокацията а ла домина на професор Сингър, красноречива дори и чрез

изписването на името му и някои изречения с малка буква. Отвращението, което изпита към
думите и съществото й, му показаха колко много се е променил от последната им среща. Тя не
криеше и капка съблазън за него, не притежаваше и грам привлекателност. Може би дори още
преди Джулия да се беше завърнала при него, той се бе запътил към светлината, пътуване,
подкрепяно и окуражавано от нейното присъствие. Мисълта го зарадва.

Той бе достатъчно съобразителен, за да не отговори или изтрие мейла й. Вместо това направи
същото, което бе направил и с предишната й кореспонденция. Принтира го и го прибра в
специална папка в кабинета си. Не желаеше да повдигне обвинение срещу нея, тъй като
някогашната им връзка бе по взаимно съгласие. Но ако се наложеше, бе готов да я заплашва със
собствените й думи. Надяваше се увлечението й по него да продължи, така че да забрави за
Джулия.

В опит да се отвлече той прекара по-голямата част от свобод-ното си време или в подготовка на
рождения ден на Джулия, или в тренировки по фехтовка с университетския отбор. Което беше
далеч по-здравословно от предишните му начини да изпуска парата.

Всяка нощ лежеше буден, гледаше тавана и си мислеше чн Джулиан, мечтаейки си да усеща
топлото й крехко тяло до свое то. Беше му станало трудно да заспива без нея и нито едно сред
ство за отпускане (под всевъзможни форми) не елиминираше ти зи трудност. Или копнежа му.

Беше минало доста време от последната му същинска срещи - поне от следването му в Харвард.
Прокле се за глупостта си, за това как си е мислел, че забежките в Преддверието бяха адеквп тен
или предпочитаем заместител на нещо истинско. Нещо чисто.

Вярно, сексът му липсваше. Понякога се чудеше дали би могъл да издържи на обета за

целомъдрие и когато страстта му по нея станеше неконтролируема, дали би използвал уменията
си на изкусител спрямо нейната невинност. Но нямаше намерение да съгрешава спрямо нея. Не
му липсваше отчуждението, което изпитваше, връщайки се вкъщи от дома на някоя жена след
секс, измивайки следите й от себе си, сякаш беше зараза.
Не му липсваше себеотвращението, когато си припомняше минали любовни похождения,
завоевания, които никога не би представил на Грейс. Джулиан бе различна. С нея той искаше да
изживява възбуда и страст, но също така между тях да има нежност и привързаност. И
осъзнаването на това толкова ново за него желание продължаваше едновременно да го плаши и
въодушевява.

***

Събота следобед Джулия четеше и препрочиташе подробния имейл, отнасящ се до празнуването

на рождения й ден.

Честит рожден ден, любима!

Моля да ми окажеш честта с присъствието си в Кралския музей на Онтарио в събота, 18 ч.

Ще се чакаме на входа откъм Блур Стрийт.

Аз ще съм с костюм и вратовръзка и невероятно широка усмивка, когато те видя да прекрачваш

прага.

С огромно нетърпение чакам удоволствието от компанията ти.

С дълбок копнеж и обич,

Гейбриъл

Тя бързо се облече в роклята с цвят на перуника, която Рейчъл й бе подарила, с черен тънък
чорапогащник и обувките „Кристиан Лубутен“ на високите токчета. Беше твърде далече (а и
болезнено) да ходи пеша, така че взе такси. Пристигна точно в шест със светещи очи и
порозовели от вълнението бузи.

„Отивам на среща сГейбриъл. Първата ни истинска среща."

Почти нямаше значение, че настоя да празнуват рождения й ден, мисълта да има Гейбриъл само
за себе си в една романтична иечер измести всички задръжки. Липсваше й въпреки тайните му
съобщения и мейли и периодичните им телефонни разговори.

Музеят бе основно реновиран и една кристална скулптура, оформена като корпус на кораб,
излизаше от каменната стена. Джулия не харесваше съчетанието на модерен и викториански
стил, предпочиташе или едното, или другото. Но може би се числеше към малцинството. Когато
стигна до входа, откри, че музеят беше затворен - според посоченото работно време беше
затворил преди половин час. Въпреки това отиде до вратата и за своя изненада бе посрещната от
пазача.

- Мис Мичел? - попита той.

-Да.

- Домакинът ви чака в магазинчето на музея.

Джулия благодари и тръгна през редиците с експонати, играчки и джунджурии. Висок мъж,
безукорно облечен в гълъбовосин раиран костюм със странични цепки, стоеше с гръб към нея. В
момента, в който видя фигурата му, широките му рамене и кестенявата коса, сърцето й
подскочи.

„Винаги ли ще бъде така? Винаги ли ще ми спира дъхът и коленете ми ще омекват всеки път,
когато го видя? “

Знаеше отговора още преди да го доближи. Когато той не се обърна, тя леко се покашля.

- Професор Емерсън предполагам.

Той бързо се завъртя и в момента, в който я видя, ахна.

- Здравей, прелест моя!

Гейбриъл я целуна по устата, може би прекалено ентусиазирано, и съблече палтото й.

- Завърти се - каза тихо той.

Джулия бавно направи кръг около себе си.

- Божествена си.

Той я придърпа в обятията си и я целуна още по-страстно, този път с език.

Тя се отдръпна смутена.

- Гейбриъл!

В погледа му имаше желание.

- Ще стигнем по-далеч тази вечер. Целият музей е само за нас. Но първо...

Той се протегна да вземе една кутия, стояща върху ниска масичка наблизо. В нея имаше една
голяма бяла орхидея.

- За мен?

Той се ухили самодоволно.

- Реванширам се за това, че изпуснах абитуриентския ти бал. Може ли?

Джулия се наведе към него.

Гейбриъл извади цветето и доста умело го завърза за китката й, като красиво омота бялата
сатенена панделка около ръката.

- Прекрасна е, Гейбриъл. Благодаря ти - каза тя и сладко го целуна.

- Ела.

Тя покорно го последва, но той веднага осъзна грешката си и спря.

- Искам да кажа, заповядай.

Джулия се усмихна и двамата сплетоха ръце.

Минаха през голямо открито пространство, където се намираше един спонтанно аранжиран бар.
Гейбриъл я насочваше с ръка на талията й.

- Как го организира? — прошепна тя.

- Бях един от спонсорите на изложбата с флорентинско изкуство. Помолих за индивидуално

посещение и те с радост изпълниха молбата ми.

Той й се усмихна по начин, който почти я накара да се разтопи в локва на пода, също като във
филма „Невероятната съдба на Амели Пулен“.

Барманът сърдечно ги поздрави.

- Мис? - побърза той.

- Знаеш ли как да правиш „Флиртини“?

- Разбира се, мис. След секунда ще бъде готово.

Гейбриъл повдигна вежди и й прошепна в ухото:

- Това е интересно име за питие. Прелюдия към предстоящите забавления?

Тя се засмя.

- Малинова водка, сок от червена боровинка и ананас. Никога преди не съм го опитвала, но
четох за него в интернет и звучеше много вкусно.

Той се засмя и поклати глава.

- Сър? - попита барманът, подавайки коктейла на Джулия, украсен с малко парче ананас.

- Тоник с лимон моля.

Джулия се изненада.

- Не пиеш?

- Вкъщи ни чака специална бутилка вино. Пазя се за него -усмихна й се той.

Джулия изчака, докато и Гейбриъл си получи напитката, за да може да си кажат „Наздраве!“.

- Можеш да си вземеш, как му беше името - „Флиртини“-то със себе си. Ние сме единствените
посетители.

- Мога да си пийвам от това цяла нощ, доста е силно.

- Имаме цялото време на света, Джулиан. Цялата вечер ще се върти около теб... около желанията
ти, копнежите ти, нуждите ти.

Той й намигна и я поведе към асансьора.

- Изложбата е отдолу.

Когато влезнаха в асансьора, Гейбриъл се обърна към нея.

- Казах ли ти колко много ми липсваше тази седмица? Дните и нощите изглеждаха безкрайни.

- И ти ми липсваше - отвърна срамежливо тя.

- Изглеждаш прекрасно.

Той с наслада погледна обувките й.

- Ти си видение.

- Благодаря.

- Ще ми е необходим целият самоконтрол, на който съм способен, за да не те отвея по посока

изложбата на викторианска мебел и да те любя върху някое балдахинено легло.

Джулия вдигна вежди в почуда и смеейки се тихо, се замисли каква ли реакция би предизвикала
подобна демонстрация.

Той си отдъхна от облекчение, че необмислената му забележка не я отблъсна. Ще трябва да е

по-внимателен. Той участваше не само във финансирането на изложбата на флорентинските
съкровища, но и в подбора на експонатите. Докато се придвижваха из залите, й разказа накратко
за някои от най-интересните екземпляри. Но през повечето време те просто се шляеха наоколо,
хванати за ръка, като двойка влюбени, излезли на разходка, и от време на време се спираха, за
да се прегърнат или целунат, когато им се приискаше, а това се случваше често.

Джулия се справи с коктейла си по-рано от предвиденото и Гейбриъл услужливо намери място,

където да си оставят празните чаши. Зарадва се, че ръцете им най-накрая се освободиха. За него
тя беше сирена, неустоим зов. Галеше врата й, страните й, ключицата й. Целуваше я по ръцете,
устата, шията. Малко по малко тя го погубваше, а когато се усмихваше или се смееше, си
мислеше, че ще изгори.

Прекараха доста време пред картината на Фра Филипо Липи „Мадоната с младенеца и два
ангела“, защото бе произведение, на което и двамата се възхищаваха. Гейбриъл стоеше зад нея,
прегърнал я плътно през кръста.
- Харесва ли ти? - прошепна в ухото й той, подпрял брадичка на рамото й.

- Много. Винаги ми е харесвало спокойствието по лицето на Девата.

- И на мен - каза Гейбриъл, като нежно докосна с устни мястото точно под крайчеца на
челюстта й и обратно до ухото, отърквайки леко носа си. - Твоето спокойствие е много
примамливо.

Джулия завъртя очи.

- Ммм - силно изстена тя.

Той се засмя и повтори същото движение, но този път с върха на езика си. Като шепот или като
обещание усещаше лекия допир на устните му

- Харесва ли ти това?

В отговор тя се протегна и сграбчи косата му. Това насърчение му беше достатъчно. Обърна я и
я притисна към себе си, спускайки ръце надолу към талията й.

- Ти си същинското произведение на изкуството - промълви той в шията й. - Ти си шедьовърът.

Честит рожден ден, Джулиан!

Тя нежно дръпна ухото му с устни, а после леко го целуна.

- Благодаря ти.

Гейбриъл я целуна настойчиво, с безмълвната молба да се отвори за него. Езиците им бавно се

сплетоха. Той не бързаше. Бяха само двамата в един почти празен музей. Целуваше устните й и
страните й, докато я придвижваше към ъгъла на стаята. Колебливо я облегна на стената.

Очите му издадоха тревожност.

- Така добре ли е?

Тя кимна, останала без дъх.

- Ако искаш да спрем, само ми кажи. Няма да позволя да стигнем твърде далече... но имам
нужда от теб.

Джулия обгърна шията му с ръце, привличайки го към себе си.

Той внимателно я притисна към стената и прилепи тялото си до нейното. Всеки мускул, всяка
повърхност от него срещаха съответстващи им мекота и извивки. Ръцете му колебливо се
спуснаха отстрани и надолу към бедрата й. В отговор тя се притисна още по-плътно към него.
През цялото време устните и езиците им, ненаситни, не спираха да танцуват. Дългите му тънки
пръсти се спуснаха по гърба й и по-надолу, така че да обхванат двете й закръглени,
възхитителни половини. Той чувствено ги стисна и се усмихна, целувайки я, когато тя изстена.
- Съвършена си. Всяка част от теб. Но това...

Той отново ги стисна и започна да я целува с възобновени сили.

- Да не искате да кажете, че харесвате задника ми, професоре?

Гейбриъл се отдръпна, за да я погледне в очите.

- Не ме наричай така - полуизръмжа той.

- Защо не?

- Защото не ми се иска да мисля за всичките университетски правила, които в момента

престъпвам.

Усмивката й се стопи и Гейбриъл моментално съжали.

- И никога не бих нарекъл красотата на формите ти задник, твърде са изящни за това. И даже
бих измислил цяла нова дума, за да ги опиша в пълното им великолепие.

Сега Джулия се разсмя и той още веднъж ги стисна с двете си ръце.

„Професор Емерсън е задниколюбител.“

Нейните пръсти предпочитаха косата му, да я решат и усукват, придърпвайки лицето му към
нейното. Можеше да усети ударите на сърцето му. Джулия се задъхваше, но не обръщаше
внимание. Обичаше го. Обичаше го, откакто бе на седемнадесет. И беше толкова мил с нея. В
този момент тя би му дала всичко и, по дяволите, последствията. „Какви последствия?“, умът й
дори не можеше да ги посочи.

Пръстите му се раздвижиха, галеха повърхността на дупето й, мачкаха го. Гейбриъл спусна

дясната си ръка надолу, хвана я здраво и я придърпа към себе си, изправяйки крака й. Подкрепи
го със своя и тя се прилепи към него в еротично танго. Така той можеше да се движи. Бедрата
му я натискаха, докато ръката му остана да придържа бедрото й. Джулия можеше да усети
твърдостта му - решителен натиск и колебливо потъркване.

Джулия не можеше да спре да го целува. Не разбираше как успяваше да пази равновесие или да
диша чрез неговата уста. Осмели се да спусне ръце от косата му към раменете и кръста, преди
да намери неговата възхитителна заобленост, на чиито форми не веднъж се бе любувала.
Стегнати и мускулести под пръстите й. Тя го привлече още по-плътно към себе си, притискайки
го окуражително с ръце.

Гейбриъл нямаше нужда от окуражаване. Ръцете му галеха надолу и нагоре бедрата й под
тънкия чорапогащник, докато здраво я придържаше. Това бе раят. Да дишаш, да стенеш, да
притискаш, да целуваш, да чувстваш. Той не срещна съпротива. Нито колебание.

Тя го приемаше. Желаеше го. И тялото й бе меко и топло и, о, толкова отзивчиво.

- Джулия, аз... ние... трябва да спрем.

Гейбриъл се отдръпна.

Очите й бяха затворени, устните - червени и нацупени. Така той зажадува още по-силно за тях.

Отмествайки косата от лицето й, нежно я заговори:

- Мила?

Клепачите й се отвориха.

Той долепи челото си до нейното и вдъхна от сладостта на дъха й. С една последна целувка
пусна крака й и й помогна да го спусне надолу. Тя със съжаление отмести ръце от дупето му,
той, макар и с нежелание, отдръпна леко тялото си от нейното и взе ръцете й в своите.

- Не трябваше да те притискам така. Или да позволявам да стигнем толкова далеч.

Гейбриъл поклати глава и преглътна една ругатня.

- Уплаших ли те?

- Не, казах не, Гейбриъл.

Мекият й глас изкънтя в голямата зала.

- И не съм уплашена.

- Преди се беше уплашила от мен. Помниш ли онази нощ, в която ме попита за една от
снимките ми... тази агресивната...

Гейбриъл стисна устни.

- Сега те познавам по-добре.

- Джулия, никога няма да ти отнема нещо или да те принудя да направиш нещо, което не искаш.
Повярвай ми, моля те.

- Вярвам ти, Гейбриъл.

Тя взе едната му ръка и я положи върху сърцето си.

- Почувствай сърцебиенето ми.

Той се смръщи.

- Прекалено бързо. Като крила на колибри.

- Това се случва всеки път, когато съм близо до теб. Когато ме докосваш. Аз съм тази, която е
завладяна от теб, Гейбриъл. Не знаеше ли това?

Той плъзна палец по голата й кожа и нежно докосна подпухналата й долна устна.
- Аз ти го направих. Боли ли? - прошепна.

- Боли единствено без теб.

Той с преклонение долепи устни до нейните.

- Убиваш ме.

Тя прибра косата си назад и се усмихна.

- Но това ще бъде една много, много сладка смърт.

Той се засмя и я прегърна.

- Нека продължим обиколката, преди „връзката“ ми тук да реши да ни изгони за непристойно

поведение. Ще трябва да говоря с него за касетките от камерите за сигурност.

„Касетки? Видеонаблюдение? Scheisse, помисли си Джулия. Хммм. От друга страна...“

***

По пътя към апартамента на Гейбриъл бяха весели и безгрижни. Копнежът им бе поохладнял, но

бе все още топъл, а те - нежни един към друг. Джулия бе блажено щастлива. И им престоеше
още цяла нощ заедно...

Гейбриъл я целуна в кухнята, настоявайки да приготви всичко сам.

- Но и аз искам да помагам.

- Утре вечерта ще готвим заедно.

Тя се замисли за миг.

- Не знам как би го приел, но имам рецептата на Грейс за по чено пиле по киевски. Може да го
направим заедно.

Тя неуверено го погледна.

- Скот го наричаше пръскащо пиле.

Той тъжно се усмихна и я целуна още веднъж.

- Не съм го ял от години. Ще се радвам да ме научиш.

„Това май ще е единственото нещо, на което някога ще тс

науча, Гейбриъл. Ти си освен всичко останало и божествен любовник. “ Тя го целуна леко и се

настани на бар-стола.

- Вечерята тази вечер е от „Скарамуш“. Щом Мохамед не може да отиде до планината,

планината трябва да дойде при Мохамед.

- Наистина ли?

- Имаме си всичко. Включително и много вкусна шоколадова торта „Гран Марние“ от

„Патисери ла Цигонь“. И освен това имам една много специална бутилка вино, която пазех, и от
което бих искал да вкусим, преди да започнем - каза той и й намигна. -Имам даже и свещи за
тортата.

- Благодаря ти за прекрасната вечер, Гейбриъл. Това беше... най-прекрасният рожден ден, който
някога съм имала.

- Още не е свършил - отвърна той. Сините му очи игриво припламваха. - Още не съм ти дал
подаръка.

Джулия силно се изчерви и погледна надолу към ръцете си, питайки се какво точно искаше да
каже с чувствената си интонация.

„Чудя се какъв ли „подарък“ ми е приготвил. Знам какъв подарък искам. Вече е официално.
Мечтая да се любя с Гейбриъл...“

Еротичните й фантазии бяха прекъснати от телефона й. Отиде до чантичката си и неохотно го

провери.

- Не разпознавам номера - почуди се тя. - Но кодът е на Филаделфия.

Тя вдигна.

-Ало?

- Здравей, Джулс.

Джулия бавно си пое дъх, при което дробовете й издадоха особен свистящ звук. Цветът се
отдръпна от лицето й и Гейбриъл моментално се озова при нея, знаейки, че в този момент нещо
не беше наред.

- Откъде намери този номер? - успя да каже тя, преди крака-| и й да омекнат. Тя се препъна до
един стол и се свлече на него.

- Това не е особено топло приветстване, Джулия. Ще трябва да се научиш на по-добри обноски.

Тя задра долната си устна със зъби, не знаейки какво да отговори.

Обаждащият й се драматично въздъхна.

- Баща ти ми даде номера. Той е много отзивчив. Нещо, което ие бих казал за теб. Винаги си
била малко разглезено момиченце.

Тя затвори очи и започна да диша бързо. Гейбриъл хвана ръката й и се опита да я повдигне, за да
се изправи, но тя не помръдна.

- Какво искаш?

- Търся ваше кучковеличие, защото не сме си приказвали от известно време насам. Не бъди
наивна - той понижи глас. -Обаждам ти се, за да разбера как се справяш в Торонто. Още ли
живееш на Медисън авеню?

Обаждащият се изсмя и Джулия се хвана за гърлото.

- Стой далеч от мен. Не искам да говоря с теб. И искам да спреш да се обаждаш на баща ми.

- Нямаше да ми се налага да се обаждам на баща ти, ако ти отговаряше на имейлите ми, вместо
да си изтриеш акаунта.

- Какво искаш? - повтори тя.

Гейбриъл се смръщи още повече и я прикани с жест да му даде телефона. Тя поклати глава.

- Имах един интересен разговор с Натали онзи ден - каза гласът.

-И?

- Каза, че е възможно да имаш няколко снимки, които ми принадлежат.

- Нямам нищо твое. Оставих всичко. Мисля, че го знаеш.

- Може би. Може би не. Просто исках да ти кажа, че би било много злополучно, ако тези
снимки попаднат в ръцете на пресата.

Гласът замълча за миг и после продължи:

- Имам един-два твои филма, които бих могъл да покажа тук-там. Интересно какво ли би си
помислил баща ти да те види на колене с моя...

Когато пълното му описание прозвуча в ушите й, тя издаде един хриптящ звук и изпусна
телефона. Той падна на дъсчения под и се пързулна до краката на Гейбриъл. Но в този момент

Джулия вече тичаше към банята за гости. Звуците на празник й пристъпи кънтяха в коридора. За
лош късмет на обаждащия i.fjH Гейбриъл бе дочул последната му заплаха.

Той вдигна телефона и го сложи до ухото си.

- Кой се обажда?

- Саймън. Кой, по дяволите, си ти?

Гейбриъл неволно изсъска, а очите му се присвиха до цепки.

- Аз съм приятелят на Джулиан. Какво искаш?

Саймън за момент замълча.

- Джулия си няма приятел, глупако. И никой не я наричД; Джулиан. Дай ми я!

От гърдите на Гейбриъл се надигна ръмжене.

-Ако държиш на здравето си, ще я послушаш и ще я оставиш на мира.

Саймън мрачно се изсмя.

- Не знаеш с кого си се забъркал. Джулия не е наред. Тя е пси хически доста нестабилна и има
нужда от професионална помощ

- В такъв случай е добре, че излиза с някой, който е професионален...

- Професионален какво? Задник? Знаеш ли изобщо с кого говориш? Баща ми е...

- Слушай, копеленце, имаш късмет, че не се намираме в една и съща стая, защото щеше да
прекараш вечерта в операционната в опити да си прикрепиш отново главата за тялото. Ако
разбера, че още веднъж си я търсил по какъвто ида е начин, ще те намеря и дори баща ти, който
и да е той, няма да е в състояние да те свести. Разбра ли ме? Повече никога не я търси.

Гейбриъл приключи разговора и запрати телефона към стената. Счупи се на няколко парчета,
които се разпиляха по пода.

Затвори очи и преброи до петдесет, преди да си позволи да отиде при нея. Никога не беше
изпитвал толкова силен гняв. Или имал такива убийствени мисли. Добре че Джулия сега имаше
нужда от него, в противен случай щеше да издири това момче и да го убие, сигурен беше в това.

Гейбриъл наля чаша вода и й я занесе. Седеше на студения, керамичен ъгъл на ваната в банята за
гости. Беше навела глава и обвила с ръце гърдите си, които, милите, се тресяха от треперенето
на ръцете й.

„Какво, по дяволите, й е сторил?“

Джулия придърпа края на роклята си върху коленете и сърне го му се сви от гледката на този
инстинктивен опит да запази никакво благоприличие.

Джулия?

Той й подаде чашата.

Тя бавно отпи, но не отговори.

Гейбриъл седна до нея на ръба на ваната и я придърпа към i ебе си.

- Каза ти за тогава, когато бях с него, нали?

Гласът й беше тих и глух.

Гейбриъл я прегърна по-силно.

- Настояваше да говори с теб, но му казах да не се обажда повече.

Тя го погледна и от едното й око бавно се отрони сълза.

- Той... не каза ли нещо за мен?

- Бръщолевеше някакви глупости, докато не го заплаших -отвърна Гейбриъл с изопнати черти на

лицето. - И не се шегувах.

- Наистина е отвратителен - прошепна тя.

- Остави на мен да се погрижа за него. И ако това означава да ле-I я до Филаделфия, за да си

поговоря лично с него, ще го направя. И изобщо няма да му хареса, ако се наложи да направя
това пътуване.

Джулия го слушаше само наполовина. Саймън я накара да се почувства използвана. Мръсна.

Жалка. Не искаше Гейбриъл да я вижда такава. Не искаше той да узнае какво се беше случило.
Никога.

- Мила моя, какво искаше той?

- Мисли, че имам някакви негови снимки и си ги иска обратно.

- Що за снимки?

Джулия подсмръкна.

- Не знам. Трябва да са доста гадни, щом е толкова загрижен.

- Имаш ли нещо подобно?

- Не! Но каза, че има някакви филми с мен. Лични.

Тя потръпна и продължи:

- Не вярвам да е така, но ако греша? Ами ако изфабрикува нещо и го изпрати на баща ми? Или
го качи в интернет?

Представата за това го отврати и той посегна да избърше сълзите от лицето й.

- Няма да го направи, освен ако не е глупав. Докато си мисли, че ти притежаваш нещо

потенциално опасно за него, няма да действа първи. Бих могъл да говоря с баща ти и да му
разкажа как съм чул този мизерник да те заплашва. И каквото и да качи н нета, ще можеш да
кажеш, че е монтаж.

Джулия го погледна с безпокойство.

- Не можеш. Баща ми вече се притеснява, че ще пътувам до Селинсгроув с теб. Не бива да
узнава, че сме заедно.

Гейбриъл успокоително погали косите й, преди бързо да избърше още една сълза.

- Не си ми споменавала за това. Не че го обвинявам. Но трябва да му разкажеш какво се случи

тази вечер, за да не дава повече информация на Саймън.

Джулия кимна.

- Утре мога да говоря с адвоката си. Можеш да подадеш оплакване срещу него и да пробваме по
процедурния ред. Също бихме могли да разберем дали наистина има филми с теб, или само
блъфира.

- Не искам да правя нищо, което би го предизвикало. Не разбираш -той има силни познанства.

Гейбриъл стисна устни. Искаше да я накара да предприеме нещо или самият той да направи
нещо от нейно име, но му беше ясно, че е травмирана. И не желаеше да утежнява състоянието й.

- Ако още веднъж се свърже с теб, ще говоря с адвоката си и това момче ще се запознае с едно
изцяло ново състояние на дис-комфорт. Утре ще те заведа да си избереш нов телефон и ще ти
вземем тукашен номер. Ще трябва да предупредиш баща ти да го пази в тайна.

Той повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.

- Няма да те докосне. Обещавам ти - каза той и се усмихна широко. - Не се подлъгвай от очилата

и папийонките. Мога да се пазя. И не ще позволя на никого да те нарани.

Целуна я по устните, а после по челото.

- Когато се приберем за Деня на благодарността, ще си с мен, когато не си с баща си. И аз

винаги ще съм на едно позвъняване. Така добре ли е?

Тя промълви нещо, колкото да разбере, че го е чула.

- Джулия?

-Да?

Гейбриъл я прегърна по-силно.

- Аз съм виновен.

Тя го погледна въпросително.

- Ако не те бях оставил онази сутрин... ако се бях върнал в Селинсгроув, за да те намеря...

Тя поклати глава.
- Бях само на седемнадесет, Гейбриъл. Татко щеше да ти опре пушка в гърдите.

- Щях да те чакам.

Тя въздъхна, а лицето й имаше болезнено изражение.

- Не можеш да си представиш колко съжалявам, че не те изчаках. Той е причината за това

никога да не празнувам рождения си ден. И сега отново го провали.

Джулия тихо заплака.

Гейбриъл зацелува сълзите й.

- Забрави за него. Сега сме само двамата. И никой друг.

Джулия искаше да му повярва. Но за беда знаеше, че миналото й тепърва започва да я подхваща.

Потръпна от страх, като си помисли какво биха могли да донесат празниците. Джулия имаше
много лош късмет, стигнеше ли се до Деня на благодарността.

-24-
Във вторник вечерта Джулия проведе напрегнат, макар и не-подробен разговор с баща си
относно събитията от изминалия уикенд. Обади му се от новия си айфон, за да обясни защо е
трябвало да смени номера си. Той напразно се опитвал да се свърже с нея в продължение на три
дни, но попадал само на гласовата й поща. Беше раздразнен.

- Татко, трябваше да сменя номера си, защото Саймън ми се обади.

- О, наистина ли?

Гласът на Том беше колеблив, което направи Джулия подозрителна.

- Да, наистина. Каза, че ти си му дал моя номер. После се обади, за да ме тормози!

- Кучи син - промърмори той.

- Ще ти дам новия си номер, но не искам да го споделяш с никого, особено с Деб. Тя като нищо
ще го даде на Натали.

Том продължи да си говори сам, както имаше навик да прави, докато не осъзна, че от другата
страна на линията има някой.

- Не се тревожи за Деб.

- Не, татко, притеснявам се от нея! Дъщеря й все още си гово ри със Саймън. Какво ще стане,
ако тя му каже, че се прибирам? Може да се появи в къщата ти!

- Преувеличаваш. Няма да измине целия път до тук. Н недобре си поговорихме миналата

седмица. Той беше много учтин и просто сподели, че имаш няколко неща, които му
принадлежат. Не искаше да те притеснява, но аз му дадох номера ти и му казах, че няма
проблем да ти звънне.

- Нямам нищо негово! А дори и да имах, знаеш, че не искам да говоря с него. Той не е добър
човек, татко. С теб се държи по различен начин. С мен ... — Джулия се разтресе.

- Сигурна ли си, че не е станало недоразумение?

- Не е трудно да се разпознаят заплахи и тормоз, татко. Той не заслужава да говори с мен. Не

заслужава да ми е приятел. И никакво извинение няма да поправи това, което той направи.

Том въздъхна в слушалката.

- Добре, Джулс. Съжалявам. Няма да дам на никого телефонния ти номер. Но сигурна ли си, че
не искаш да му дадеш втори шанс? Той е от добро семейство. И всеки прави грешки.

Джулия завъртя очи толкова силно, че за малко да изскочат спи-раловидно от орбитите си и да

паднат на пода. В този миг й се прииска да е отмъстителна. Искаше да попита баща си дали би
се събрал отново с майка й, ако беше видял това, на което тя налетя, когато бе на дванадесет -
Шарън опъната на кухненската маса от едно от гаджетата й. Но не беше отмъстителна, така че
не го направи.

- Татко, той може да е син на сенатор, но е и кучи син. И каквото е разрушено, не може да се
поправи. Повярвай ми.

Том издиша силно.

- Окей. Кога си идваш?

- В четвъртък.

- И ще пътуваш с Рейчъл и Аарон?

- Такъв е планът. Гейбриъл също ще е с нас - Джулия се постара лъжата й да прозвучи

убедително.

- Гледай да се придържаш близо до Аарон и колкото се може по-далеч от Гейбриъл.

- Защо?

- Защото е гнила ябълка. Учудвам се, че не е в затвора в момента. Всичко, което мога да кажа, е,
че имаше късмет да се премести в Канада.

Джулия поклати глава.

- Ако беше престъпник, канадците не биха му издали работ-на виза.

- Канадците пускат всеки. Включително терористи.

Джулия се изплези на антиканадските му предразсъдъци и

продължи да обсъжда посещението си с баща си, силно надявайки се, че ще спази обещанията
си.

***

След поредния семинар, по време на който Криста безсрамно флиртуваше с Гейбриъл, Джулия
си тръгна за къщи с Пол, който продължаваше да е все така очарователен и приятелски
настроен. Изразиха взаимното си съчувствие относно новия й по-секси-от-твоя-гардероб. и
моля-те-нека-те-съблазним-преди-да-се-скъсаме ботуши с високи токчета на Криста, а после
Джулия му пожела лека вечер и влезе в апартамента си. Приготви си скромна вечеря от пилешка
супа с фиде и чай „Лейди Грей“ и се завъзхи-щава на подаръците за рождения си ден.

След като рождения ден на Джулия бе толкова грозно прекъснат от Саймън, Гейбриъл й наля
чаша вино и настоя да си почине пред камината, докато той приготвяше вечеря. След яденето и
тортата със свещи той й даде подаръците и я отведе до леглото. Почти през цялата нощ остана
буден, галейки гърба и ръцете й, краката им се търкаха едни в други. Тя няколко пъти се буди
със замъглено от кошмарите съзнание, но всеки път Гейбриъл я успокояваше и я притискаше
по-здраво към себе си. Джулия се почувства в безопасност с него, но я обзе тревога за това как
ли ще реагира, когато разбере истината. Ако тя въобще някога събереше куража да изрече тези
думи.

Новият айфон беше един вид подарък. В неделя сутринта, когато Гейбриъл смутено й показа
счупените парчета от стария й телефон, тя се разсмя, за което той й беше благодарен. Беше се
усмихнала, когато й обясни, че е бил толкова ядосан на Саймън за това, че я е разстроил, че е
разбил телефона й. Джулия благо-склонно прие доста по-сложния му заместител, както й
търпеливите му опити да й разясни как се работи с проклетото нещо.

Беше качил снимките, които Рейчъл засне в „Лоби“, и това много я зарадва. Помогна й да въведе
всичките си контакти и телефонни номера, въпреки че повдигна вежда, когато тя му обясни, че
трябва да напише името Данте Алигиери в съответствие със собствения си номер. Също така
упорито бе настоявал да си избере специална собствена мелодия за звънене.

Същинският подарък за рождения ден на Джулия бяха серия от дигитални копия на колекцията
от репродукции на Ботичели. които Гейбриъл притежаваше. Беше ги събрал в специална книга,
на чиято корица със златни букви стоеше инкрустирано нейното име. Въпреки че това бяха само
копия, колекцията бе безценна. На отделен лист, с елегантния си почерк й бе написал
посвещение:

На моята скъпа Джулиан,

Честит рожден ден!

Нека всяка година бъде по-добра от предходната.

И винаги да си щастлива.
С вечна любов,

Гейбриъл

Тя прокара пръсти по надписа, проследявайки извивката на главното Г. Несъмнено

илюстрациите бяха най-прекрасният подарък, който някога бе получавала. В допълнение
Гейбриъл й беше дал малък фотоалбум с черно-бели снимки. На някои от тях идентичността й
бе разпознаваема. На останалите обектът представляваше само бегло загатнато лице или кичур
коса върху дълга, бяла шия или пък усмихнато момиче със затворени очи. Джулия се чувстваше
красива, когато Гейбриъл я целуваше и докосваше. Но разглеждайки тези снимки, имаше
усещането, че и той бе забелязал тази красота. Бе я видял и запечатал, съхранявайки я завинаги.

Някои от фотографиите бяха секси, други невинни, а няколко - сладки. Нито една от тях не беше
смущаваща или от типа снимки, които биха я унизили, ако ги изпратят на баща й или ги
публикуват в интернет. Любимата й беше една, на която тя стоеше в профил, а ръка с дълги
бели пръсти бе повдигнала косата й. Мъжкото лице в сянка докосваше с устни врата й. Тя би
увеличила тази снимка до размери на плакат и би я закачила на стената над леглото си, на
мястото на картината на Холидей.

„На ти, Саймън, глупако."1

- Защо се обаждаш? Нещо не е наред ли? Да не си направил нещо на Джулия. Кълна се в Господ,
че ако ти...

Гейбриъл задържа айфона си далеч от ухото, докато сестра му го ругаеше.

- Нищо не съм направил на Джулия - прекъсна я той. - Бившият й приятел й се обади в събота и
тя направо се разпадна на части. Бих искал някои отговори.

- Мамка му. Тя добре ли е?

- Беше много разстроена. Но не иска да ми разкаже много.

- Разбира се, че не. Защо би говорила за това със своя професор?

Гейбриъл настръхна.

- Говорихме си за Деня на благодарността и планувахме пътуването, когато кучият син ни

прекъсна.

- Нещо си ядосан, Гейбриъл. Защо ти пука?

- Защото това гадно копеле, който и да е той, сладкодумно е убедил баща й да му даде тайния й
телефонен номер, за да може да я тормози.

- По дяволите - каза Рейчъл.

- Абсолютно - отвърна Гейбриъл. - Така че, преди да я доведа обратно в Селинсгроув, където е
напълно възможно той да я навести, бих искал да знам с кого си имам работа.
Сестра му замълча.

- Рейчъл? Чакам.

- Не знам какво очакваш да ти кажа. Касае се за миналото на Джулия. Трябва да попиташ нея.

- Казах ти, тя не желае да говори за това.

- Можеш ли да я упрекнеш? Ако знаеш, че е кучи син, тогава би трябвало да си наясно защо не
иска да говори за него. Не изрича дори и името му на глас - толкова е наплашена - Рейчъл спря
за минута и си пое дълбоко дъх. - Бащата на Саймън е сенаторът Джон Талбът.

Гейбриъл премигна в знак, че го разпознава.

-И?

- Джулия срещна Саймън, когато бяха първокурсници. Тя хлътна по него, но аз имах

впечатлението, че той би могъл да се окаже с тежък характер. Джулия замина за Флоренция за
една година и когато се върна, скъсаха. Не я видях повече, докато не

дойдох при теб. Аарон мразеше Саймън, така че не съм прекарва ла много време около тях.

Гейбриъл изфуча.

- Ти не отговори на въпроса ми. За какъв тип проблеми гово рим? Нападение? Изневяра?
Емоционално насилие?

- Честно, не знам всичко. Сглобих няколко парченца от един разговор, който имах с Натали,
бившата съквартирантка на Джу лия. Саймън е един арогантен глупак, който обичаше Джулия
да му е на разположение. Очевидно е, че е пречупил духа й. Мисля, че можем да си представим
останалото.

- Той каза, че Джулия не била в ред. Че имала нужда от професионална помощ.

- Саймън е лъжливо копеле, Гейбриъл. Какво очакваш да каже? - Рейчъл издиша в

негодуванието си. - Той е най-големият й проблем. Ако искаш да й помогнеш, трябва да се
опиташ да направиш живота й по-лесен, а не по-труден. Надявам се, че не си я сплашвал още
повече с твоите претенциозни глупости. Достатъчно й беше неговото отношение.

- Всъщност ние се разбираме доста добре - изсумтя той.

- Както и на снимката, която ти пратих по мейла? - Рейчъл лукаво се изкикоти.

- Имаме професионални отношения.

- Може да заблуждаваш всички останали, но не и мен. Джулия се изпусна и ми каза, че има

среща с някого в събота вечер, а случайно ти си бил с нея, когато Саймън се е обадил. Кажи ми,
Гейбриъл, кога видя Джулия - преди или след срещата й? И как беше?
- Ще пристигнем в Селинсгроув в четвъртък. Ще доведа Джулия в къщата.

Гласът на Гейбриъл бе леден.

- Добре. Мисля, че трябва да каже на баща си, че иска да остане при нас. Ако Саймън дойде в
града, няма да я търси там. И, Гейбриъл, благодаря за това, което стори за къщата. Татко е
толкова облекчен. Мисля, че всички сме, включително Скот.

- Това беше най-малкото, което можех да направя. Чао, Рейчъл.

- Ако я нараниш, ще те убия. Сега иди да я разведриш и бъди нежен. В противен случай никога
няма да я измъкнеш от черупката й. Обичам те.

- И аз... чао - Гейбриъл някак смутено приключи разговора и се върна към подготовката на
семинара по Данте следващата седмица.

С наближаващия край на семестъра натовареността на Джу-пия значително се увеличи. В

допълнение към дипломната си работа трябваше да напише есета за семинарите, които
приключваха на четвърти декември. На всичкото отгоре работеше върху кандидатурите си за
докторантура.

Една късна вечер двамата с Гейбриъл проведоха повърхностен разговор относно кандидатурите
й. Той знаеше за желанието й да отиде в Харвард и че фокусира усилията си най-вече в тази
посока. Това, което не знаеше обаче, бе, че мисълта да напусне Торонто, да напусне него беше
за нея почти непоносима. И така, без да му споделя, тя също така подготви кандидатура и за
университета в Торонто.

Докато Джулия прекарваше по-голямата част от дните и всичките си нощи в работа, Гейбриъл
се бе потопил в сортиране на материали и писане на втората си книга. Той предпочиташе да
прекарва вечерите си с Джулия, дори когато и двамата бяха заети, и от време на време успяваше
да я убеди да работи в апартамента му. Той ползваше пригодената за кабинет стая, а тя
разпиляваше листата си по масата в трапезарията. Но обикновено не се задържаше за дълго там.
Някак винаги се озоваваше на пурпурния плюшен стол пред камината, дъвчейки края на молив
и драскайки нещо в бележника си.

След като двамата се бяха виждали толкова рядко напоследък, изпитаха огромно облекчение в
деня, в който пренесоха куфарите си от апартамента на Гейбриъл до чакащото отпред такси, за
да заминат за ваканцията си за Деня на благодарността.

Докато изчакваха шофьора да натовари чантите в багажника, Джулия вдигна очи и видя как
есенният вятър издухва косата на Гейбриъл, разбърквайки кичурите пред очите му. Без да се
замисли, тя се протегна, отмести косата от лицето му и притисна устните си към неговите.
Нежно помилва лицето му, опитвайки се да изрази с очи това, което толкова се страхуваше да
каже.

Гейбриъл отвърна на погледа й с пламтящи очи и я сграбчи през кръста. Той я придърпа към
гърдите си, задълбочи целувката и заразтрива долната част на гърба й през късото й палто. Тя се
отдръпна първа, кикотейки се като ученичка, когато той с игрива усмивка крадешком я потупа
по дупето.

- Все още се опитвам да намеря правилното прилагателно пошегува се той, промъквайки ръце за
последно потупване. - Въпреки че наум ми идва игриво.

- Дръж се прилично - предупреди го тя, заигравайки се отново с косата му.

- Трябва да си го изкарам от главата - отвърна той, закачливо повдигайки вежди съм нея. -
Очакват ме три дни студено пу-ешко.

***

Пристигайки на летище Пиърсън, Джулия се изненада, когато Гейбриъл я издърпа на линията за

пътници в първа класа на „Еър Канада“.

- Какво правим? - прошепна тя.

- Минаваме през летищния контрол - прошепна той в отговор, а устните му се извиха в

самодоволна усмивка.

- Но аз имам пари само за втора класа.

Той погали бузата й с палец.

- Искам да се чувстваш удобно. Освен това последния път, когато летях във втора класа,
свърших, накиснат в урина, и това ми струваше чифт скъпи панталони.

Джулия повдигна вежда към него.

- Бях натрупал достатъчно бонуси от въздушната компания, така че купих билети втора класа и
покрих цената за първа с тях. Технически, дължиш ми само стойността на билетите за втора
класа. Не че искам парите ти.

Джулия го погледна въпросително.

- Урина, Гейбриъл? Не знаех, че „Еър Канада“ имат сектор за тези, които не могат да задържат.

Той махна с ръка.

- Не питай. Но такова нещо няма да ми се случи отново. Освен това поне ще ни предложат
напитки и нещо по-питателно от солети.

Той я целуна леко и тя се засмя.

Полетът до Филаделфия в по-голямата си част премина без особено съществени събития. След
като изключи опцията звъне-не на телефона си, Гейбриъл продължи образователните си сесии
за айфон 101, като показа на Джулия различните приложения на телефона си, интересувайки се
дали тя би искала същите. Докато преглеждаше приложенията му, тя попадна на функцията за
айпод и превъртя файловете му с музика - Моцарт, Шопен, Берлиоз, Рах-манинов, Бетовен,
Матю Барбър, Стинг, Даяна Крол, Лорина Мак-кенит, Coldplay, U2, Майлс Дейвис, Arcade Fire,
Nine Inch Nails...

Джулия натисна погрешка някакъв бутон и се озова в служебния му имейл акаунт. Тя й хвърли
бърз поглед, докато се опитваше да премине към приложението фотоалбум, и с ужас откри, че
както професор Сингър, така и Паулина Грушчева му бяха писали през последната седмица. Тя
устоя на желанието да прочете писмата и затвори приложението. Без да подозира за случилото
се, Гейбриъл се взираше през очилата си в статия от някакво списание.

„Защо му пишат?" Отговорът беше очевиден, но не успя да я спре да си задава въпроса. Тя

разсеяно загриза един от ноктите си.

Гейбриъл беше качил няколко от нейните черно-бели снимки, включително такива, които не
беше виждала преди това. Докато Джулия ги преглеждаше, той някак осъзна какво прави.
Смутен, той се опита да изтръгне телефона от ръката й, но тя го държеше здраво и започна да се
смее. Не желаейки да изнася представление пред останалите пътници, той се премести по-близо
и заплаши с шепот да я целува до безсъзнание.

Тя му върна телефона.

Джулия се сгуши до него, а той остави настрана четивото си и извади книга с твърди корици от
куфарчето си.

- Какво е това? - кадифеният й глас прекъсна мислите му.

Той й показа корицата. „Краят на аферата“ от Греъм Грийн.

- Добра ли е?

- Тъкмо я започнах. Считан е за много добър писател. Негов е сценарият за „Третият човек“,
който е един от любимите ми филми.

- Заглавието е депресиращо.

- Не е това, което мислиш - той се размърда на мястото си. - Е, такова е, но и не е. Става въпрос
за вярата, за Бог, за сладострастието... Ще ти я дам, когато свърша.

Той се подсмихна към нея и се наведе по-близо, така че да може да докосне с устни ухото й.

- Може би ще ти я прочета на глас, когато сме в леглото.

Бузите на Джулия порозовяха при тази забележка, но тя се

усмихна.

- Би ми харесало.

Гейбриъл лекичко я целуна по челото. Тя се сгуши в него и се отпусна. Улови се да се взира в

нея от време на време над рамките на очилата си.
Беше му трудно да опише с думи как се чувства, когато Джулия се намираше около него. Колко
приятно му беше всеки път когато го докоснеше или когато се наслаждаваха на обикновеното
удоволствие от музиката, литературата, храната и виното. Вдъхваше най-странни емоции и
желания, като например да иска да й чете, да споделят целомъдрено едно легло, да я глези с
подаръци, екстравагантни и обикновени, да я защитава и да я кара да се усмихва всеки ден.

„Вероятно това е щастието, помисли си той. Вероятно това е почти каквото имаха Ричард и
Грейс.“ Мисълта го заинтригува.

„Обичаш я.“

Гейбриъл се сепна. „Откъде изникна този глас? Някой каза ли го?“ Той бързо се огледа, но
останалите пътници в първа класа или дремеха, или се занимаваха с нещо друго. Никой не
обръщаше внимание на нервничещия професор или красавицата, задрямала до него.

„Твърде скоро е. Просто не е възможно. Не мога да я обичам“ Той поклати глава при звука на
гласа, откъдето и да идваше, и се върна доста обезпокоен обратно към книгата.

След като пристигнаха във Филаделфия, Гейбриъл изкара взетия под наем джип „Гранд Чероки“
от гаража на летището.

- Кой хотел избра? - попита Джулия, взирайки се през прозореца в тъмното.

- „Четири сезона“. Знаеш ли го?

- Знам къде е, но никога не съм отсядала там.

- Много е приятно. Ще ти хареса.

Това, което Гейбриъл забрави да спомене, беше, че е резервирал апартамент с панорамна гледка
към площад „Лоуган“. Той също така пропусна да й каже, че стаята им има красива мрамор-на
баня с изискана вана. Джулия забеляза ваната преди гледката. Да не споменаваме
поздравителната кошница с плодове от управителя, изпращана винаги на най-важните гости.

- Гейбриъл!

Тя си пое въздух.

- Красиво е. Бих искала да си взема вана, но...

Той й се усмихна, нежно я прихвана под ръка и я заведе в банята.

- Ще се радваш на пълно уединение и спътникът ти ще се държи като джентълмен - той замълча

и в очите му се появи дяволит блясък. - Освен ако нямаш нужда от мен, за да ти изтъркам гърба.
В този случай първо ще трябва да ми завържеш очите.

Джулия се ухили.

- Можем да използваме една от папийонките ти - прошепна тя.

Ченето му увисна. После тя се разсмя и той осъзна, че само го

дразни. Палавница.

Наблюдавайки я да изважда своя лилав халат и чехли от куфара, той бързо осъзна, че няма
начин да остане в хола на апартамента, докато Джулия е във ваната. Беше прекалено цар-
давидов-ско за него. Ето защо промърмори някакво извинение за търсене на вестник и отиде до
фоайето. Реши да не сяда на бара, който изглеждаше населен с изгладнели на вид жени, и
вместо това са наслади на чаша вино и сандвич, докато седеше на едно кресло в тих ъгъл. Взе си
брой от местния вестник и прекара следващия един час, избягвайки гореспоменатите жени, като
храбро се опитваше да не мисли постоянно за красивото тяло на Витсавея2, която се къпеше на
горния етаж.

Когато се върна, аромат на ванилия изпълваше стаята, а Джулия се бе свила като котка на
леглото. Гърдите й се повдигаха и спадаха в спокоен ритъм, дългата й тъмна коса - разпиляна по
сиво-зелената завивка. Тя все още носеше лилавия си халат и чехлите на малки токчета.

Гейбриъл я погледа за момент как спи и усети да го залива вълна от емоции. Докато се
опитваше да подреди чувствата си, му хрумна, че развитието на връзката им не беше възпирано
единствено от университета. Бе спъвано от самия него, от неговите тайни. А също и от нейните.

Бе решил да не се люби с нея, докато не й разкрие всичко. Въпреки че от тази мисъл го болеше,
той знаеше, че най-добре ще бъде, ако изчака и тя да направи същото. Това означаваше, че
Джулиан ще трябва да се почувства достатъчно комфортно и в безопасност, за да му разкаже
най-накрая какво й се е случило със

Саймън. В противен случай той никога не би я опознал изцяло, а само част от нея. А те имаха
нужда да узнаят всичко един за друг.

За него беше важно да не престъпват кодекса за несближа-ване, въпреки че го бяха нарушили в

същността му. На всичкото отгоре, въпреки че си беше фантазирал за развитието на тяхната
физическа връзка, естеството на Саймъновите заплахи бе сложило край на тези фантазии.

Въз основа на отзивчивостта й знаеше, че и преди края на семестъра тя би позволила ръчен или
орален контакт. Това със сигурност би отклонило неговите апетити и временно би
удовлетворило някои от желанията му. Но след като чу, че Саймън може да е записал видео от
особено интимна среща, за Гейбриъл би било невъзможно да я подтикне към осъществяването
на подобен акт. Той бе твърдо решен да се отнася към нея с нежност и уважение и да не
ускорява нещата само заради собственото си удоволствие. Въпреки че той не би използвал тази
дума, Гейбриъл жадуваше за интимност, а не само за полов контакт. Същевременно заради това,
което предполагаше, че се е случило в миналото на Джулия, той не желаеше да позволи на нещо
друго освен чисто полово сношение, да се намесва по време на първото им такова изживяване.
Съзнаваше, че вероятността за подоб-на интимност става все по-малка и по-малка с вземането
на това решение и не възнамеряваше да прави любов с нея, преди първо да разкрие тайните си.
Но искаше с нея повече, а не по-малко, и със сигурност не просто това, което бившият й приятел
бе изтръгнал от нея - опипване в тъмното, предназначено да имитира същинското свързване, до
което може да се достигне чрез секса. Несполучливи опити, които винаги бяха оставяли
Гейбриъл някак неудовлетворен.
Джулиан заслужаваше мъж, който бе готов да й даде всичко по един нежен, търпелив и
фокусиран върху единството им начин, а не просто да я използва, за да задоволи собствените си
физически желания. Тя заслужаваше да бъде обожавана и дори обожествявана, особено по време
на първия си акт. Гейбриъл би се проклел, ако й дадеше нещо по-малко от това.

Той въздъхна дълбоко и погледна часовника си. Беше почти два сутринта. И двамата се
нуждаеха от сън. Той внимателно събу чехлите й и докато ги държеше в ръце, се опита да
издърпа завивките на леглото. Халатът й се разтвори, разкривайки изящ-ната й шия, ключица и
една от гърдите й. Беше перфектна. Розово зърно, напъпило върху млечнобяла кожа. Толкова
деликатна. Така закръглена.

Съвсем не това, което трябваше да види в момента. Гейбриъл се мъчеше да я завие с чаршафите,
като същевременно не я раз-голва допълнително. После леко издърпа халата, докато я покрие,
изцяло въздържайки се от желанието си да улови розовото връхче между пръстите си. Или
устните си. Това беше гледка, която никога нямаше да забрави. Облечена, Джулия бе
ослепителна, но Джулия без дрехи бе като Венера на Ботичели.

Той отиде до прозореца с гледка към площад „Лоуган“ и се зарови в кошницата с плодове. Наля
си чаша „Перие“ и изяде една ябълка. Когато се увери, че може да се контролира, се преоблече в
тениска и долнище на пижама и безшумно се мушна в леглото. Джулия въздъхна при това
движение и инстинктивно се обърна към него. Този малък, простичък жест накара сърцето му
да подскочи. Дори в съня си тя го разпознаваше и го желаеше. Гейбриъл я придърпа в обятията
си, както бе увита цялата, и я целуна за лека нощ.

Докато заспиваше, той благодари на Господ, че краят на семестъра е само след седмица.

***

След като на следващия следобед пристигнаха в Селинсгроув, те веднага отидоха в къщата на

Ричард. Джулия се обади на баща си, докато паркираха на алеята отпред.

- Джулс! Добре дошла. Как беше полетът?

- Добре. Трябваше да тръгнем наистина рано, но е хубаво да съм отново тук.

Том дишаше тежко в слушалката.

- Относно това, Джулс. Вече казах на Ричард, че не мога да се присъединя към вас. Деб малко
недоволстваше, че я избягвам, и затова казах, че ще вечерям с нея и децата. Рейчъл предложи да
останеш при нея, така че да не си сама вкъщи.

- О! - Джулия погледна към Гейбриъл с противоречиви чувства.

- Деб каза, че си повече от добре дошла да се присъединиш към нас и че ще се радва да дойдеш.

- Твърдо не.

Том въздъхна.
- Тогава бихме могли да се видим в ресторант „Кинфолкс" утре за закуска.

Джулия размърда пръсти, като се чудеше защо винаги е mi второ или трето място в живота на
баща си.

- Окей. Ще помоля Рейчъл да ме докара. Около девет часа?

- Звучи добре. Ах, Джулс, предай поздрави от мен на Рейчъл и Аарон. И стой настрана от
Гейбриъл.

Тя силно се изчерви.

- Чао, татко.

Джулия затвори и погледна към Гейбриъл.

- Чу това, нали?

- Чух - той взе ръката й в своята и погали дланта й с върха на палеца си. - Имаме няколко
минути, преди някой да забележи, че сме тук. Мога ли да попитам как реагира Том, когато му
каза за Саймън? Не ми каза преди.

Джулия погледна надолу към преплетените им ръце и се загледа в начина, по който я галеше.

- Джулиан?

- Извинявай. Ъм, каза, че няма да даде телефонния ми номер.

Гейбриъл изглеждаше мрачен.

- А ти спомена ли видеото?

- Не, и не възнамерявам да го направя.

- Той ти е баща, Джулиан. Не трябва ли да знае какво се случва, за да може да те защити?

Джулия сви рамене и погледна през прозореца.

- Какво може да направи той? Това е само моята дума срещу неговата.

Гейбриъл спря да гали дланта й.

- Това ли каза баща ти?

- Не точно.

- Дали ще го приеме на сериозно?

- Саймън го е баламосал, точно както баламосва и всички останали. Татко си мисли, че е просто
недоразумение.
- Защо ще мисли, че е недоразумение? Та ти си негова дъщеря, за Бога!

- Татко наистина го харесва. И не знае почти нищо за това, което стана между нас.

- Защо не му каза?

Джулия се обърна към Гейбриъл с отчаяно изражение в очите.

- Защото не искам той да знае. Той така или иначе няма да ми повярва и аз не мога да си позволя
да изгубя още един родител.

- Джулия, няма начин баща ти да се отрече от теб, защото си скъсала с гаджето си.

- Наблюдава ме през целия ми живот, за да види дали няма да тръгна по пътя на майка ми. Не
искам да гледа на мен по този начин. Той е единственото семейство, което имам.

Гейбриъл затвори очи и отпусна главата си назад върху седалката на колата.

- Ако това момче те е карало да правиш неща, които не искаш, ако те е нападнало или се е
възползвало от теб, то ти трябва да кажеш на баща си. Той трябва да знае.

Джулия издиша бавно.

- Твърде късно е.

Гейбриъл отвори очи, погледна я и обхвана лицето й в шепи.

- Джулия, чуй ме. Някой ден ще трябва да кажеш на някого.

Тя преглътна сълзите си.

- Знам.

- Бих искал този човек да съм аз.

Тя кимна, сякаш разбра, но не обеща нищо.

Гейбриъл се наведе и я целуна целомъдрено.

- Хайде. Всички ни чакат.

Веднага щом влязоха през входната врата, Джулия се почувства странно. Мебелите бяха
разположени така, както винаги са стояли. Интериорът беше същият, с изключение на свежите
цветя, които Грейс обичаше да поставя в огромна ваза върху една от ъгловите маси. Но в мига, в
който Джулия излезе от фоайето и се огледа, тя осъзна, че къщата е празна, студена и самотна,
въпреки че бе изпълнена с хора. Грейс беше сърцето на домакинството и сега всеки можеше да
усети липсата й.

Джулия несъзнателно потрепери и дясната ръка на Гейбриъл без предупреждение се приземи на

кръста й - нежен натиск, успокояваща топлина, а после си отиде. Те дори не се спогледаха. Тя
усети утехата му да напуска тялото й и се запита какво ли означава всичко това.

- Джулия!

Рейчъл изскочи от кухнята.

- Толкова се радвам, че си тук.

Двете приятелки се прегърнаха, а след това Рейчъл прегърна и Гейбриъл. Скот, Аарон и Ричард
станаха от столовете си, за да поздравят на свой ред новодошлите. Джулия напрегнато се
опитваше да намери думи, с които да каже на Ричард колко съжалява, че е пропуснала
погребението, но Рейчъл я прекъсна.

- Нека се отървем от палтото ти. Приготвям коктейли. Гейбриъл, обслужи се. Бирата е в
хладилника.

- Надявам се, че Гейбриъл се е държал учтиво с теб по време на пътуването - каза Рейчъл, докато
изливаше множество съставки в шейкъра за мартини.

- Беше. Имам късмет, че се съгласи да ме докара, иначе трябваше да пътувам на стоп. Татко
реши да прекара вечерта с Деб и децата й. Предполагам, че ще остана тук тази нощ - Джулия
обърна очи, все още с чувство на разочарование от факта, че баща й е предпочел приятелката си
пред нея.

Рейчъл се усмихна съчувствено и й подаде „Флиртини“.

- Имаш нужда от питие. И може да останеш за целия уикенд, ако искаш. Защо да си седиш
вкъщи сама, когато можеш да пиеш коктейли с мен тук.

Джулия се изкиска. Твърде начесто отпиваше от питието си, докато двете с Рейчъл наваксваха
за времето, през което не се бяха виждали. Когато започнаха втория си рунд от флиртинита и
взеха да стават по-цинични в изказа си, мачът свърши, което освободи мъжете от големия
плосък телевизор във всекидневната. Грейс беше заточила тази грозна вещ в мазето, но
впоследствие Ричард я „освободи“.

Мъжете се присъединиха към дамите в кухнята, подавайки си снаксове и бутилки с бира и

започнаха да дават на Рейчъл аб-солютно нежелани съвети за нейната свободно отгледана, орга-
нична пуйка.

- Готвиш я прекалено дълго. Ще бъде жилава като пуйката от „Нешънъл Лампун: коледна
ваканция“3 - Скот намигна на Джулия зад гърба на Рейчъл.

- Скот, престани или ще те заколя - Рейчъл отвори вратичката на фурната пред ордата викинги и
започна да я проверява с капкомер, нервно взирайки се в термометъра за месо.

- Изглежда красиво, скъпа - Аарон я целуна по бузата и взе капкомера от ръката й леко
притеснен, че би могла да го използва, за да намушка досадния си брат.
Скот беше най-голямото от биологичните деца на Грейс и Ричард и с пет години по-възрастен
от Рейчъл. Той беше забавен, весел и често циничен. Беше с един инч по-висок от Гейбриъл и
малко по-тежък. Подобно на Рейчъл, имаше очите и косата на баща си, както и много голямо
сърце, освен когато ставаше дума за осиновения му брат.

- Джулия, хубаво е да те видя отново. Рейчъл ми каза, че се справяш добре със завършването на
университета - Ричард се премести на празния стол до нея.

Джулия се усмихна. Ричард притежаваше класическа красота. Имаше мили очи и светла коса,
започнала да сивее. Преподаваше биология в университета Съскуахана със специалност човешка
анатомия и по-точно - мозъчни неврони. Въпреки своя интелект и чара си той често
проговаряше последен; мълчали-востта му се допълваше от бъбривостта на Грейс. Без нея той
изглеждаше... без посока. Джулия можеше да усети самотата му и да я забележи по бръчиците в
ъгълчетата на очите му. Изглеждаше остарял и отслабнал.

- Наистина се радвам да се върна, Ричард. Съжалявам, че не бях тук през септември - тя го

погледна виновно и той я потупа по ръката. - Курсовете ми са добри. Харесват ми.

Джулия силно се стараеше да не трепне, особено когато почувства чифт наситеносини очи,
втренчени нея.

- Гейбриъл ми каза, че си в класа му.

- Даммм, и как ти върви? - попита Скот. - Успяваш ли да го разбереш? Или имаш нужда от
преводач?

Скот просто се шегуваше и Джулия осъзнаваше това, но видя с крайчеца на окото си как
Гейбриъл трепна.

- Това е любимият ми курс - меко каза тя. - Семинарът на професор Емерсън е считан за най-
добрия по рода си в университета. През октомври имаше лекция, на която присъстваха над сто
души. Публикуваха снимката му в университетския вестник.

Веждите на Рейчъл се повдигнаха и тя присви очи, докато ги преместваше от Джулия към

Гейбриъл и обратно.

- Професор Емерсън? Това трябва да е доста възбуждащо, Гейб. Така ли те нарича и жена ти?
Трябва да е наистина доста жежко в спалнята - Скот се разсмя гръмогласно.

- На първо място, Скот, аз нямам жена. И не, необикновената дама, с която се срещам, не ме
нарича така.

Гласът на Гейбриъл беше студен и враждебен. После излезе бързо от стаята.

- Скот, помолих те да се държиш прилично - каза Ричард с тих, но укорителен глас.

- Татко, само се шегувах. Той се взема толкова на сериозно -някой трябва да го поотпусне.
Освен това винаги е бил актьор. Така че, какво толкова?
- Гейбриъл прозвуча, сякаш има приятелка. Остави го да е щастлив - гласът на Аарон беше
спокоен и изненадващо състрадателен.

Лицето на Ричард придоби особено изражение.

- Вижте всички, този празник е достатъчно болезнен и без пасивно-агресивни глупости - гласът
на Рейчъл се извиси над останалите, докато седеше изправена с ръце на кръста, мръщейки се
към Скот.

- Съжалявам за езика, татко.

- Защо всичко трябва да се върти около Гейбриъл? - Скот вече не се шегуваше.

- Защото се опитва. Което е повече, отколкото мога да кажа за теб. Сега ела тук и отцеди тези
проклети картофи, така че да можеш да ги пресоваш после. Аарон ще извади пуйката от
фурната и, Джулия, би ли отишла да доведеш Гейбриъл? Бих искала да погледне в избата за
вино и да избере няколко бутилки.

- Аз мога да направя това - отвърна Ричард, - може би трябва да му дадем минута.

- Той си имаше минутата. Стига Скот да е съгласен да се държи прилично - тя го изгледа, докато
той кимна. - Освен това, татко, трябва да нарежеш пуйката. Джулия!

Рейчъл посочи с глава към горния етаж и Джулия кимна, измъквайки се от кухнята.

Тя бързо се качи по стълбите и тръгна по коридора, спирайки пред открехнатата врата на

старата спалня на Гейбриъл. Тихо почука.

- Влез - звучеше сърдито.

Стаята на Гейбриъл не беше обновявана от седемнадесетия му рожден ден насам. Бяха свалени
единствено старите плакати с групи и снимките с оскъдно облечени жени. Двойното легло беше
в центъра на стаята под голям панорамен прозорец, който гледаше към гората. Внушителен
старинен шкаф стоеше до една от стените, а три масивни лавици и един стара уредба заемаха
отсрещната стена. Почти целият интериор беше издържан в мъжки нюанс на тъмносиньото,
включително и килимът.

Джулия гледаше как Гейбриъл разопакова багажа си, методично поставяйки сгънатите дрехи
върху леглото. Когато я видя, гой се изправи и се усмихна.

- Сега виждаш ли защо предпочитам да отседна в хотел?

- Съжалявам, Гейбриъл. Трябваше да направя нещо. Да кажа нещо.

- Трябва да правиш това, което и аз обикновено правя - просто си мълчиш и търпиш - той пусна
каквото държеше и в миг застана до нея.

- Добре е, че решихме да запазим връзката си в тайна. Скот няма много високо мнение за мен и
твоята репутация би била опетнена.
- Нямам нищо против. Нека ме опетни.

Той се усмихна и я погали по бузата.

- Аз имам. Имам много против.

Той прочисти гърлото си.

- Довечера, когато всички си легнат, бих искал да те изведа на разходка.

- Ще се радвам.

- Това поне е нещо, което да очаквам с нетърпение.

Гейбриъл я придърпа в гореща прегръдка. Езикът му моментално проникна в устата й, а ръцете

му се спуснаха към задните й части, притискайки ги без срам.

Джулия си позволи да забрави за момент, че е в бащината му къща, преди да се помъчи да се

отдръпне.

- Ние... не бива.

Погледът на Гейбриъл бе див.

„Но аз имам нужда от теб.“

Той я сграбчи и зарови ръце в косата й.

- Нуждая се от теб, Джулиан. Точно сега.

Вътрешностите й се втечниха в реакция на отчаянието в думите му. Той пое с устните си надолу
по извивката на шията й, зарови нос в отвора на ризата й и захапа леко ключицата. Затвори
вратата на спалнята си с крак и бързо разкопча две от копчетата, отваряйки блузата й така, че да
разкрие съвършената кожа точно над сутиена.

Докато стискаше дупето й, той я повдигна и притисна с гръб към вратата, пристягайки краката
й около кръста си. Джулия се задъха при тази близост, от прекия контакт помежду им. Той
пробяга с устни през горната част на гърдите й, опипвайки с върха на езика си кожата под
бледорозовата дантела. Джулия отметна глава назад и изстена. Ръцете й ровеха косата му,
привличайки го към себе. Той се отзова, като проследи с един от дългите си пръсти периметъра
около едната чашка на сутиена, позволявайки на ръката си леко да се приплъзне вътре, докато
другата придържаше дясното й бедро.

Очите й се отвориха, когато топлата му длан обхвана голата й гърда, устните му бяха като
залепнали за кожата в основата на шията, леко смучейки я. Колкото и да я болеше да направи
това, тя дръпна ръката си и се измести, така че той беше принуден да освободи натиска си върху
врата й.

- Съжалявам, Гейбриъл. Не можем.

Тя набързо оправи сутиена си. Размърда се леко, но той не я пусна. Силно зачервена, тя
избягваше пламтящия му поглед.

- Знам, че си разстроен. И бих искала да те утеша, но долу всички ни чакат. Рейчъл иска да
избереш вино за вечерята.

Гейбриъл я погледна вече по друг начин и внимателно я остави. Тя бързо закопча блузата си и
се опита да пооправи панталоните си.

- Имаш твърде високо мнение за мен.

Джулия пробяга с острия връх на едната си бота по ръба на килима.

- Много се съмнявам в това.

- Нещото, което току-що направих, не е нито уместно, нито хубаво. Съжалявам.

Той прокара пръст над червенината, която разцъфна на мястото, където я бе вкусвал, и закопча
блузата й до горното копче. Сега приличаше на менонит4.

Джулия се взря в потъмнелите му, разтревожени очи.

- Гейбриъл, ти си още изморен от вчера и това е доста стресираща ваканция. Знам, че с току-що
случилото се не си възнамерявал нищо. Чувстваш се по-добре, когато ме докосваш. А, честно
казано, аз също.

Сега тя отново погледна към пода.

- Ела тук - прошепна той, протягайки се, за да я обгърне в топла прегръдка. - Разбира се, че се
чувствам по-добре, когато те докосвам. Но съжалявам, че ти налетях по такъв начин. Не
мислех...

Гейбриъл изглеждаше отвратен от себе си.

- Не си ме наранил.

Той се усмихна в косата й и я целуна по челото.

- Ще се постарая да съм достоен за теб. Ако не беше тук, щях вече да съм си тръгнал.

- Не би го направил. Ричард има нужда от теб. А ти никога не би го изоставил в нужда.

Болезнено изражение засенчи чертите на Гейбриъл. Той я целуна още веднъж, повече като
приятел, отколкото като любовник, и се обърна към куфара си. Джулия се измъкна от стаята и
заслиза надолу по стълбите, питайки се какво ги очаква по време на вечерята. Долу се спря, за
да провери вида си в огледалото, надявайки се, че не изглежда така, сякаш току-що е откраднала
чувствен момент със своя професор.

1
В оригиналния текст - игра на думи. Simple Simon се използва в езика като нарицателно за
„глупчо“. - Б. пр.

Библейски персонаж. След като цар Давид прелюбодейства с нея, а мъжът й Урий е убит, тя
става негова жена. — Б. пр.

Американска комедия от 1989 г. - Б. пр.

Менонитите са християнска анабаптистка религиозна секта, получила името си и повлияна от

Мено Симонс (1496-1561), холандски религиозен лидер. - Б. пр.
-25-

Рейчъл беше планирала разпределението на местата. Тя седна на мястото на Грейс в дъното на

масата, така че да бъде близо до кухнята, докато Ричард беше начело. Скот и Аарон седнаха от
едната страна, Джулия и Гейбриъл - от другата. Джулия усещаше очите му върху себе си, но за
голямо нейно разочарование той не направи дори и едно движение, с което да я докосне под
масата. Рейчъл се вгледа в нейната нова менонитска визия и хвърли поглед към Гейбриъл. Той
игнорира сестра си, като фокусира вниманието си върху ленената салфетка.

Преди да започнат да се хранят, Ричард помоли семейството да се хванат за ръце, така че да

изкаже благодарствена молитва. Електрическа вълна премина от ръката на Гейбриъл към
Джулия, което я накара бързо да се отдръпне. Орловите очи на Рейчъл забелязаха
отстъплението, но тя не каза нищо, особено след като в крайна сметка Джулия подаде ръка на
Гейбриъл.

- Отче наш, благодарим ти за този ден и за множеството подаръци, с които ни обсипваш.

Благодарим ти за родината, дома и храната си. Благодаря ти за моето красиво семейство и за
това, че можем да сме заедно, за прекрасната си жена, любовта на моя живот...

Шест чифта очи се отвориха незабавно. Пет чифта очи се обърнаха към челното място на
масата. Един чифт сиви очи веднага се затвориха, покриха ги с ръце.

Това беше грешка. Споменаването й се изтърколи от езика му както обикновено по време на

семейната благодарствена молитва. Но резултатът бе мигновен и драматичен. Раменете на
Ричард се разтресоха.

- О, Боже... - промълви Джулия.

Рейчъл светкавично стана от мястото си и обви ръце около раменете на баща си, преглъщайки
собствените си сълзи. Аарон бързо довърши молитвата на Ричард, като че ли нищо не се беше
случило, и на „Амин“ всички останали изтриха по една-две сълзи. Започнаха да си подават
зеленчуци, пуешко и картофеното пюре на Скот.

С изключение на Гейбриъл. Той седеше стоически, с ръце, свити в юмруци отстрани, докато
гледаше приемния си баща да плаче. Джулия протегна колебливо ръка към коляното на
Гейбриъл под масата. И след като той не трепна и не отблъсна ръката й, тя я остави там. Накрая
той взе ръката й и я стисна. Преди да разделят ръцете си, Джулия почувства как тялото му
започва да се отпуска. През по-голямата част от вечерята той задържа левия си крак преплетен с
нейния десен, пазейки връзката им в тайна.

Докато семейството се наслаждаваше на купения от магазина тиквен пай, Ричард съобщи на

Джулия, че се мести във Филаделфия през януари, за да започне нова работа като изследовател в
центъра по неврология към университетската болница „Темпъл“.

- Продал си къщата?

Очите на Ричард се насочиха първо към Гейбриъл и обратно към Джулия.

- Да. Купих апартамент близо до Рейчъл и Аарон. Ще имам възможност да се фокусирам върху
изследванията си във Филаделфия и няма да се налага да преподавам повече. Все още не съм
готов да се пенсионирам, но бих искал да се заема с нещо различно.

Джулия се натъжи от новината за продажбата на къщата, но изказа само похвали относно

неговите планове. „Ето защо Гейбриъл иска да посети ябълковата градина тази вечер. “

- Така, Гейбриъл, защо не разкажеш на всички за предстоящото си пътуване до Италия? - Ричард

се усмихна по посока на осиновения си син.

Няколко неща се случиха едновременно. Рейчъл и Аарон погледнаха към Джулия. Тя самата
продължи да яде своя тиквен пай, сякаш нищо не се беше случило, опитвайки се храбро да не
изглежда вдървена. А Гейбриъл стисна зъби и потърси ръката й под масата. Джулия почти можа
да чуе изтракването на челюстта му.

- Отиваш в Италия? Човече, иска ми се да имах скрити спестявания, които да ми позволят да го

направя. Много бих се радвал да отида в Италия - Скот намигна на Джулия.

Ричард погледна учтиво, но с очакване към Гейбриъл. Джулия видя сянка на гняв да преминава
по лицето му.

- Бях поканен да изнеса лекция в галерията „Уфици“ във Флоренция - сковано съобщи той.

- Кога заминаваш? - попита Рейчъл.

- В началото на декември.

- Колко дълго ще отсъстваш?

- Седмица или две, може би и повече. Домакините ми са планирали няколко събития и аз се

надявам да направя някои проучвания за книгата си, докато съм там. Но зависи.

Гейбриъл стисна ръката на Джулия под масата, но нейната остана отпусната. Тя остана
фокусирана върху пая си, дъвчейки отнесено. Никой не забеляза, че очите й се насълзиха. Не
посмя да погледне по посока на Гейбриъл.

След вечеря кухнята бе пренаселена, тъй като всеки помагаше в почистването и прибирането на
масата. Гейбриъл се опита да говори с Джулия насаме, но постоянно биваха прекъсвани. Накрая
той се предаде и придружи Ричард навън до задната веранда, докато останалата част от
семейството насяда по канапетата в дневната, за да слушат ужасна музика от 80-те. Изборът
беше на Скот. А когато той се изправи, за да танцува на „Заразна любов“ на Софт Сел, Рейчъл и
Джулия безмилостно му се присмяха. Аарон не разбираше увлечението по музиката от 80-те
или хумора в леко еклектичния танц на Скот, но се усмихна учтиво, докато отпиваше от бирата
си. Когато песента беше заменена от Don t You (Forget About Me), Джулия реши, че е време за
още едно питие. Тя тръгна към кухнята и през прозореца зърна Гейбриъл и Ричард, които,
облечени в зимните си палта, седяха на шезлонги на задната веранда.

- Хей, Джулия - Аарон се появи зад нея и си извади нова бира от хладилника. - „Корона“?
- Благодаря - Джулия с благодарност пое бутилката.

- Лимон? - той посочи към нарязаните зелени лимони в една купа на плота.

След като я наблюдава известно време как се мъчи да натика резена в тясното гърло на
бутилката, той я съжали.

- Искаш ли аз да го направя?

- Да, моля те.

Аарон беше специалист с „Корона“-та. Пъхна парченцето лимон в гърлото и запушвайки отвора
с палец, разклати бутилката с дъното нагоре, изпращайки лимона на дъното й. Когато изправи
шишето, внимателно и бавно изпусна въздушното налягане и със самодоволно изражение
подаде бирата на Джулия.

- Това е правилният начин - каза ухилен той.

Тя бързо отпи от бутилката и се усмихна. Беше прав. Вкусно беше.

- Добър човек си ти, Аарон - Джулия се изненада, че изрича думите на глас.

Той се изчерви, но й отвърна на усмивката.

- Как я караш?

Тя сви рамене.

- Добре съм. Завършването на университета си е доста работа, но сякаш се справям добре.

Кандидатствам за следващата година по различни докторски програми. Надявам се да ме
приемат някъде.

Аарон кимна и я погледна сериозно, но и съчувствено.

- Рейчъл ми каза, че Саймън ти е звънял. Не искам да те разстройвам, но двамата с нея наистина

се тревожим. Добре ли си?

Джулия примигна леко, докато осмисли това, което беше чула, осъзнавайки, че явно Гейбриъл
трябва да е казал на Рейчъл за телефонното обаждане.

- Уплаших се. Въпреки че бях толкова далеч, той все пак ме намери. Не остана особено щастлив
от разговора ни.

Аарон нежно я потупа по ръката.

- Ти си с нас. Част си от семейството и ще се подкрепяме вза-имно. Ако той се появи, ще се

погрижа за него. Ако знаеш как ме засърбя за бой. Какъв по-добър начин да се отървеш от
чувството за неудовлетвореност от този да дадеш урок на някой като него? - той се ухили и отпи
глътка от бирата си.
Джулия кимна, но не се усмихна.

- Какво става със сватбата? Рейчъл каза, че сте се спрели на дата, но когато я попитах за това,
млъкна.

Аарон поклати глава.

- Не казвай нищо на никого, но планирахме да се оженим през юли. Така беше, докато Рейчъл
не видя как баща й се съкруши по време на благодарствената молитва. След вечерята ме дръпна
настрана и каза, че няма начин да повдигне темата за сватбата сега. Така че сме там, откъдето
тръгнахме - сгодени, но без насрочена дата за сватба.

Аарон наведе малко глава и избърса очите си с опакото на едната ръка.

На Джулия й стана мъчно за него.

- Тя те обича. Ще се омъжи за теб. Просто иска щастливо семейство и голяма, щастлива сватба.
Ще стигнете до това.

- А един щастлив Аарон? - промърмори той, очите му за миг станаха сурови. Той въздъхна и
поклати глава. - Не исках да кажа това. Наистина не го мисля. Но я обичам. Обичам я от години.
Не исках да живеем заедно - исках да се оженим веднага щом завършихме гимназията. Но тя все
искаше да чакаме. Чакането ме убива, Джулс.

- Някои хора си мислят, че бракът е просто парче хартия. Рейчъл е щастливка, че мислиш
различно.

- Не е просто парче хартия. Искам да се изправя пред нея и Бог, както и всички наши приятели,
и да й се врека във вярност. Искам да бъде моя. Не като моя приятелка, а като моя жена. Искам
това, което Ричард и Грейс са имали, но понякога се чудя дали въобще ще се случи.

Джулия срамежливо обгърна раменете му с ръка.

- Ще се случи. Не се предавай. Нека Ричард да се изнесе от къщата и да устрои новия си живот и

Рейчъл ще разбере, че е добре за всички ви отново да сте щастливи. Да бъде човек в този дом без
Грейс е болезнено за всеки. Без нея тук е толкова празно.

Аарон кимна и надигна отново остатъка от бирата си.

- Скот реши да пусне бавна песен. На Рейчъл й се танцува. Извини ме.

Той изчезна към всекидневната, оставяйки Джулия със съвършената си „Корона“ и не толкова
съвършени мисли.

В същото време Ричард и най-големият му син седяха навън и се наслаждаваха на подаръка на

Гейбриъл - кубински пури, които беше пренесъл от Канада, и бутилка от любимия скоч на
Ричард - „Гленротс“.

- Грейс никога не би позволила това в къщата - Ричард се замисли, издухвайки кръгчета дим
към тъмното кадифе на ноемврийското небе. - Сигурен съм, че никой вече не би имал нещо
против.

Ричард тъжно се усмихна на сина си.

- Но аз бих. Заради нея. Благодаря ти, между другото. Тези са вероятно най-добрите пури, които
съм пушил.

- Пак заповядай.

Те чукнаха чаши и си казаха наздраве, изпадайки в мълчаливо съзерцание на дърветата зад

къщата и фините звездни нишки над главите им.

- Джулия изглежда добре. Виждаш ли я често?

Гейбриъл небрежно изтръска пепелта от пурата си в пепелника между тях.

- Тя е в класа ми.

- Вече е пораснала. Изглежда по-уверена - Ричард замислено подръпна от пурата си.

- Твоят университетът явно й действа добре.

Гейбриъл сви рамене.

- Грейс я обичаше.

Ричард наблюдаваше лицето на сина си, без да успее да види някаква реакция.

- При условие че се местя, ще имаме семейно събиране относно мебелите и други неща. Знам,
че ще е дискомфортно, но, мисля, че е по-добре да проведем този разговор сега, отколкото да
чакаме до Коледа. Ще си бъдеш вкъщи за Коледа, нали?

- Да. Само че не знам точно кога. Колкото за мебелировката, Рейчъл и Скот могат да вземат
всичко.

Устните на Ричард се присвиха.

- Ти също си част от това семейство. Няма ли нещо, което би искал? Какво ще кажеш за шкафа,
който Грейс беше наследила от баба си? Той винаги е стоял в стаята ти. Не би ли го искал?

Гейбриъл изучава баща си с поглед за момент.

- Предположих, че ти ще вземеш всички вещи на Грейс.

- Това просто не е възможно. Има няколко неща, с които не мога да се разделя. Но колкото до
всичко останало... - той въздъхна. - Честно казано, това е най-важното за мен.

Повдигна ръката си и показа на Гейбриъл своята венчална халка.

Синът му се изненада, че я носи, но това беше само за момент. Нещо му подсказа, че Ричард ще
я носи до края на живота си.

- Грейс искаше да раздели бижутата си помежду ви. Рейчъл вече взе своите. На тоалетната
масичка в нашата стая има няколко неща за теб.

- Ами Рейчъл?

- Тя е щастлива с това, което Грейс искаше да й остави, същото се отнася за Скот. В

действителност те искат Джулия да получи нещо, ако ти не възразяваш.

Гейбриъл разтърка очите си.

- Не, не възразявам. Какво имат предвид?

- Грейс имаше два комплекта перли. Единият й беше от мен, а другият е от родителите й или го
е купила, когато е била студентка. Не съм сигурен. Този, който Рейчъл би желала да даде на
Джулия.

- Това е добре.

- Хубаво. Преди да заминеш, се увери, че си говорил с Рейчъл за останалото. За да ги вземеш със

себе си.

Гейбриъл кимна с неудобство, концентрирайки вниманието си върху пурата.

- Грейс те обичаше. Както знаеш, не й се нравеше идеята да превръща някого в любимец. Но ти

беше специален. Вярваше, че Бог те е довел при нея. Искаше само да си щастлив.

Гейбриъл кимна.

- Знам.

- Всъщност искаше да си намериш добро момиче, да се установиш, да имате деца и да бъдеш

щастлив - Ричард се усмихна.

- Това няма да се случи, Ричард.

- Не може да си сигурен - той протегна с нежност ръката си и леко стисна сина си под лакътя. -
Грейс никога не се отказа. Не се предавай и ти. Ако въобще знам нещо за Грейс, то е, че тя още
те обича и без съмнение, дори сега, пали свещи и се моли за теб. Просто е малко по-близо до
източника.

За миг очите им се срещнаха. За миг и сапфирените, и сивите очи се навлажниха от сълзи.

„Моли се за мен, Грейс. Как въобще бих могъл да живея без теб?“, помисли си Ричард.

Двамата мъже издишаха димни кълба на верандата, вкусвайки тихо скоча и спомените си. Но не
казаха нищо повече.
Когато най-накрая решиха, че е време за лягане, всички се понесоха към стълбището - двама по
двама, като животни, пристъпващи тромаво към Ноевия ковчег. Гейбриъл леко издърпа Джулия
назад, така че двамата да останат последни. След като всички изчезнаха по стаите си, той
застана пред вратата на спалнята си, гледайки надолу към нея с донякъде хищно изражение на
лицето. Внезапно Джулия се притесни и сведе поглед към обувките си. Той протегна едната си
ръка, откопча горното копче на блузата й и плъзна длан по шията й.

- Съжалявам за това - той докосна белега, който й бе направил по-рано.

Джулия все така остана с наведени очи.

- Джулиан, погледни ме - той повдигна брадичката й нагоре с един пръст, гледайки я с

тревожни очи. - Не исках да ти оставя белег. Знам, че не ми принадлежиш, но ако беше моя, щях
да намеря по-добър начин да го покажа на света от това да оцветя красивата ти кожа в червено
или пурпурно.

Очите й се наляха със сълзи. Разбира се, че беше негова. Беше станала негова от момента, в
който взе ръката му много отдавна и го последва в гората.

- Почакай тук за момент - той изчезна в спалнята и се върна с познат на вид кашмирен пуловер в
пастеленозелен цвят.

- Това е за теб - каза той, подавайки й го.

Тя прие пуловера, но го погледна с учудване.

- Тревожех се, че няма да ти е достатъчно топло. Мислех си, че би могла да го носиш в гората.

- Благодаря ти. Но няма ли да имаш нужда от него.

Той се усмихна многозначително.

- Имам други. А и ми доставя удоволствие да си мисля, че нещо мое ще бъде толкова близо до
теб. Ако зависеше от мен, щеше да го носиш през целия уикенд.

Той изправи рамене и се приближи.

- Може би това е по-хуманен начин да те бележа.

Очите на Гейбриъл блестяха в слабата светлина на коридора. Той направи още една крачка
напред, сякаш се канеше да я притегли в прегръдка, когато Скот излезе от стаята си и бавно се
приближи. Беше без риза и носеше само чифт боксерки на усмивки. При вида му, но преди да
успее да каже нещо, Гейбриъл рязко й подаде ръка.

- Лека нощ, Джулия - каза той сковано, разтъсвайки ръката й.

Скот изсумтя шумно и се почеса по задника, докато вървеше

към банята. Веднага щом вратата се затвори, Гейбриъл придърпа Джулия в прегръдките си и я
целуна силно по устните.

- Ще дойда да те взема до час. Облечи се топло и носи удобни обувки.

Той изгледа с въздишка ботушите й на токчета. Болеше го при мисълта да се разделят, но

знаеше, че това е необходимо.

- Лека нощ, моя... - той рязко спря, преди да изчезне в спалнята си, оставяйки Джулия сама.

Тя се зачуди какво не беше доизрекъл. Замисли се дали не трябва да му каже, че е негова.

Прибра се в стаята си и се преоблече с по-топли дрехи, обгръщайки се с уханието на Гейбриъл и

неговия удобен кашмирен пуловер, който залепна върху нея като любовна прегръдка.

-26-

Когато къщата потъна в мрак и изглеждаше, че всички останали спят дълбоко, Гейбриъл и
Джулия стояха в кухнята и се взираха един в друг.

- Не съм сигурен, че си облечена достатъчно топло. Навън е мразовито - той посочи към палтото
й.

- Не толкова, колкото в Торонто - разсмя се тя.

- Няма да те държа навън твърде дълго. Виж какво намерих -Гейбриъл протегна дълъг, широк
шал, изтъкан на широки бели и черни ивици. Той го уви около врата й и умело го завърза
отпред. - Това е от старите ми времена в Оксфорд.

Джулия се усмихна.

- Харесва ми.

- Отива ти. Намерих още нещо - Гейбриъл държеше старо одеяло, което изглеждаше странно
познато.

Джулия протегна ръка, за да опипа края му.

- Същото ли е?

- Мисля, че да. Но няма да е достатъчно топло, така че донесох още две - той я улови за ръка и я
изведе навън на верандата.

Сега беше студено и тъмно, но изглеждаше, сякаш не бе изминало никакво време от момента, в
който Джулия взе ръката на Гейбриъл и го последва в гората. При този спомен тя рязко пое дъх
и докато пресичаха задния двор в мастиления мрак, почувства как сърцето й започна силно да
тупти в гърдите.

Гейбриъл стисна ръката й.

- Какво не е наред?

- Нищо.

- Усещам, че си нервна. Кажи ми!

Той пусна ръката й и я прегърна през кръста, придърпвайки я по-близо към себе си. В отговор
Джулия направи същото.

- Последния път, когато бях в тези гори, се загубих. Трябва да ми обещаеш, че няма да ме
оставиш.

- Джулиан, няма да те изоставя. Ти не разбираш колко много означаваш за мен. Аз дори не мога
да си представя какво би било, ако те загубя - гласът му се промени; беше тих, напрегнат.

Неговото признание я изненада.

- Ако по някаква причина се разделим, искам да ме изчакаш. Ще те намеря, обещавам -

Гейбриъл извади фенерче от джоба си, което ярко освети добре отъпканата пътека пред тях,
губеща се между дърветата.

Гората бе призрачна през нощта - смес от дебели борове и голи дървета, чакащи пролетта.
Джулия стисна по-силно кръста на Гейбриъл, притеснявайки се, че може да се спъне в корен
или нещо друго и да падне. Когато стигнаха до градинката, той спря. Изглеждаше по-малка,
отколкото Джулия я помнеше. Тревното пространство й се стори същото, както и скалата и
ябълковите дървета, но не така големи и внушителни като в спомените й. И по-тъжни, сякаш
забравени.

Гейбриъл я поведе към мястото, което беше тяхно преди всичките тези години, и старателно
разстла старото одеяло на земята.

- Кой купи къщата на Ричард? - попита тя.

- Какво имаш предвид?

- Просто се чудех кой е купил къщата. Кажи ми, че не е госпожа Робъртс. Тя винаги я е искала.

Гейбриъл я дръпна да седне до него на земята и уви и двамата с одеялата. Тя се сгуши до него и
той я обгърна с ръце.

- Аз я купих.

- Наистина ли? Защо?

- Нямаше да позволя на госпожа Робъртс да живее тук и да отсече всички дървета.

- И купи къщата заради ябълковата градина?

- Не можех да понеса мисълта, че някой друг ще я притежава и вероятно разруши. Или че никога
няма да мога да дойда тук отново.

- И какво ще правиш?

Той сви рамене.

- Агентът ми по недвижими имоти ще я отдава под наем. Бих искал да я задържа като лятна
къща. Не знам. Просто не можех да оставя Ричард да я продаде на непознат.

- Много щедро от твоя страна.

- Парите нямат значение. Никога не бих могъл да му се отплатя.

Джулия го целуна по бузата.

Той й се усмихна.

- Удобно ли ти е?

-Да.

- Достатъчно топло?

Тя се изкиска.

- Ти генеририраш не малко топлина, така че - да.

- Твърде си далеч.

Дори на лунна светлина Джулия можа да види как очите му потъмняха. Тя се примъкна по-
близо до него и леко трепна, когато той я сложи да седне странично в скута му.

- Сега е по-добре - прошепна той, издърпвайки палтото й леко нагоре, така че да може да
докосва кожата й в основата на гърба.

- Мога ли да те попитам нещо? - Джулия го погледна замислено.

- Разбира се.

- Защо последното ти име не е Кларк?

Той въздъхна.

- Емерсън беше името на майка ми. Мислех, че ако го сменя, бих се отрекъл от нея. А и аз не
съм Кларк. Не наистина.

Те потънаха в тишина за няколко минути, в които всеки от тях се примиряваше със спомените и
реалността.

Гейбриъл продължи да гали гърба й, докато тя се сгуши още повече в него. Не изглеждаше
сякаш бърза да започне разговор, така че Джулия реши да проговори първа.

- Влюбих се в теб от мига, в който видях снимката ти. Бях толкова изненадана, че ме забеляза
вечерта, когато те срещнах; че искаше да дойда с теб.

Той докосна устните й със своите само за секунда, колкото да раздуха пламъците, проблясващи
под повърхността.

- Ти се яви в моя мрак. Веднъж ме попита защо не спах с теб онази нощ. Сега ми е съвсем ясно;
тогава пих от добротата ти и тя задоволи копнежите ми.

Джулия би погледнала смутено встрани, но уязвимият му взор я задържаше, потъваща в

дълбините на две тъмни, сенчести езера.

- Не си спомням всичко, но помня, че си мислех колко си красива. Косата ти, лицето ти, устата
ти. За устните ти могат да бъдат написани сонети, Джулиан. Копнеех да ги целуна от момента, в
който те видях.

Джулия притисна гърдите си към неговите и обхвана врата му с две ръце, принуждавайки го да
я доближи с уста. Целуна го бавно, но чувствено, дърпайки долната му устна със зъби,
проучвайки го с език. Той положи големите си ръце на гърба й, като почти я повдигна. Тя
откликна, като раздвижи крака и се премести, така че да го възседне. Под напора на тази
внезапна реакция той изстена в устните й и я притисна по-силно. Ръцете му започнаха да
разтриват плътта й, плъзгайки се до края на презрамката на дантеления й сутиен и след това се
връщаха обратно към колана на дънките й. Играеха си и опипваха преградите към нейната кожа.
Тя беше толкова гладка, толкова мека. Желаеше да я види на лунна светлина. Искаше да я види
цялата.

Гейбриъл се откъсна от устните й, когато я усети да трепери.

- Добре ли си, любов моя?

Тя се сепна от непривичното обръщение, но после бавна усмивка пропълзя по лицето й.

- Повече от добре. Аз...

Джулия прекъсна и поклати глава.

- Какво има?

- Много си... напорист.

Без да се замисли, Гейбриъл отметна глава назад и се разсмя. Гръдният му кош вибрираше от
добродушен смях и Джулия за малко да се разсмее с него, ако не си беше помислила, че се смее
на нея. Той протегна палец, за да й попречи да захапе със зъби долната си устна.

- Ако си мислиш, че действията'ми са напористи, тогава е добре, че не знаеш какво се върти в

главата ми в този момент.
Той се размърда под нея и ако тя не беше го забелязала преди, то сега го усети. Когато телата им
се притиснаха едно към друго, имаше твърдост и топлина, обещание за нещо тайнствено и
задоволяващо. Изчерви се от начина, по който тялото му беше откликнало на нейното, но не
отвърна поглед от очите му.

- Кажи ми.

- Искам да правя любов с теб, защото ме е грижа за теб. Искам да боготворя голото ти тяло с
моето и да узная всичките ти тайни. Искам да ти доставя удоволствие не за минути, а в
продължение на часове и даже дни. Искам да видя как извиваш гърба си в екстаз и да те гледам в
очите, когато те накарам да свършиш.

Той въздъхна и поклати глава. Погледът му пламтеше, но бе изпълнен с решителност.

- Но не тук. Прекалено е студено, а би било първият ти път, освен това има някои неща, които
трябва първо да обсъдим.

Той нежно я целуна по челото, разтревожен, че ще изтълкува думите му като отхвърляне.

- Искам да се чувстваш сигурно и удобно. Искам да обожавам всяка твоя частица. А това ще
отнеме време. И, ах, това ще изисква повече удобства, отколкото тази поляна може да предложи.

Той се усмихна съблазнително и повдигна вежди към нея.

- Разбира се, какво искам аз, не е от голямо значение. По-важ-но е какво искаш ти.

- Мисля, че чувствата ми са съвсем ясни.

- Така ли? - гласът му прозвуча неуверено.

Тя се приведе, за да го целуне, но вместо на устните му, попадна на брадичката.

- Нямаше да съм с теб тук в студа, ако не исках да бъда...

- Все пак е приятно да го чуя.

- Гейбриъл Емерсън, желая те - тя си пое въздух. - В действителност аз те... - тя силно прехапа

устни, за да се спре и да не каже шестбуквената дума.

- Можеш да го кажеш - прошепна той. - Всичко ще бъде наред. Кажи какво чувстваш.

- Аз... аз искам да си първият ми. Твоя съм, Гейбриъл. Ако ме искаш.

- Нищо не искам повече от това.

Този път се целунаха по устните. Целувката му бе изпълнена с обещание и решителност.

Интензивността й запали огън във вътрешността на Джулия, който събуди и оживи желанията й.

Гейбриъл я желаеше. Това винаги присъстваше в целувките му, но беше толкова трудно да се
разграничи линията между страстта и обожанието. Тя вече не се тревожеше за тази граница.
Остана само неговото тяло, притиснато към нейното, и техните слели се устни, докато ръцете
им нежно се проучваха. В ябълковата им градина, същинския им рай, съществуваха само двама
почти любовници и никой, и нищо друго.

Когато целувките им станаха по-страстни, Гейбриъл бавно се наклони назад към одеялото,
повличайки я със себе си, докато той не легна, а тя се озова върху него с колене от двете му
страни. Гърдите й притискаха неговите и между бедрата им се породи приятно триене. Джулия
се намести, безсрамно притискайки слабините си към неговите. Това породи у нея неизпитвано
досега чувство.

Той й позволи да продължи, но само за момент или два. Освободи устните й и проследи леко с
палци скулите й, напред и назад. Погледът му пареше.

- Горя по теб, Джулиан, но това е нещо повече от просто физически копнеж. Жадувам те, цялата
- той въздъхна и поклати глава. - Не искам да правя това, но има няколко неща, които трябва да
обсъдим.

Въздишката на Джулия съответстваше на неговата.

- Като например?

- Като пътуването ми до Италия. Трябваше първо на теб да кажа.

Тя бавно се надигна.

- Професорите пътуват по работа. Знам това - тя сведе поглед към одеялото под тях.

Гейбриъл се изправи също.

- Джулиан - той повдигна брадичката й с един пръст. - Не се крий от мен. Кажи ми какво си
мислиш.

Тя събра ръцете си.

- Знам, че нямам никакво право да... изисквам, но ме заболя, когато разбрах, че Ричард е знаел за
пътуването ти преди мен.

- Ти имаш пълното право да си взискателна. Аз съм твоят приятел. Трябваше да кажа първо на
теб.

- Моят приятел ли си? - прошепна тя.

- Повече от това. Аз съм твоят любовник.

Думите на Гейбриъл, както и гласът му, нисък и чувствен, извикаха тръпка по дължината на
гърба й.

- Въпреки че не правим секс?

- Любовниците са интимни един с друг по много различни начини. Но трябва да знаеш, че
желая пълна интимност с теб и само с теб. Така че определението приятел е неадекватно. И
много съжалявам, че нараних чувствата ти. За пътуването до Италия стана дума, когато двамата
с Ричард обсъждахме къщата, защото се намеси в уговорките ни. Получих покана от „Уфи-ци“
преди месеци - много преди да дойдеш в Торонто. Исках да го спомена, но го отлагах, докато
започнем да се чувстваме... по-удобно един с друг.

Тя погледна към него с интерес.

- Исках подаръкът ти за Коледа да бъде пътуване до Флоренция. Разбира се, че не искам да

отида сам. Мисълта да те оставя, да бъда отделен от теб... - гласът му стана твърд. - Притеснявах
се, че ще откажеш и ще си помислиш, че е средство за съблазняване.

Тя се намръщи.

- Наистина ли искаш да дойда с теб?

- Предпочитам да не ходя, ако ти не ме придружиш.

Джулия се усмихна широко и го целуна.

- Тогава ти благодаря за поканата. Приемам.

Гейбриъл се усмихна с облекчение и зарови лицето си в косата й.

- След това, което стана с дрехите, бях убеден, че ще кажеш не. Ако искаш, ще резервирам
отделни квартири. И ще ти взема отворен билет, така че да можеш да си тръгнеш, ако решиш...

- Гейбриъл, аз казах да. С цялото си сърце. Не мога да си помисля за друг, с когото бих
предпочела да посетя Флоренция, и моля те, нека остана с теб - тя го погледна срамежливо. -
Семестърът ще е свършил. Няма да нарушим правилата, ако... ако решиш да ме отведеш в
леглото си и ме направиш своя...

Той я прекъсна с изгаряща целувка.

- Сигурна ли си? Сигурна ли си, че искаш да съм първият?

Тя го погледна сериозно.

- Винаги си бил ти, Гейбриъл. Никога не съм желала някой друг. Ти си мъжът, когото чаках.

Тя нежно го целуна, но целувката й бързо се задълбочи. След секунди лежеше върху него -
телата им се възбудиха. Беше толкова близо до него, до това, до всичко. Никога не бе искала да е
по-близо, дори по време на тангото им в музея.

Гейбриъл се отдръпна, задъхано премести устните си върху шията й. Внимателно избягвайки

любовното ухапване от по-рано, я целуна по косата. Джулия изстена и уви косата му около
пръстите си.
- Прекалено опасно е, любима. Невъзможно ми е да те целувам по начина, по който бих искал, и
да съм в състояние да се спра.

Въпреки възраженията си ръцете му се впуснаха в мъчителни движения нагоре-надолу по

извивките на ханша и над хълбоците, притискайки се в нея. Джулия се опита да го целуне
отново, но той улови лицето й с ръце и нежно го замилва.

- Прекалим ли с това, ще те имам направо тук - прошепна той. - Заслужаваш нещо по-добро.
Заслужаваш всичко и това е, което ще ти дам.

Тя се отпусна в ръцете му.

- Имайки предвид решението ти, има още няколко неща, които трябва да обсъдим - гласът на
Гейбриъл не беше вече игрив и страстен. Той прочисти гърлото си и направи няколко бавни и
дълбоки вдишвания. - Ако решиш да ползваш хапчета или вече го правиш, няма проблем. Но
трябва да ти кажа, че контрацепти-вите няма да са необходими.

- Не разбирам.

- Не мога да имам деца, Джулиан.

Тя премигна към него.

- Децата били ли са нещо, което винаги си искала? Може би трябваше да повдигна въпроса по-
рано.

Той се размърда някак напрегнато.

Тя замълча, докато откровението му не започна да натежава.

- Аз не произхождам от щастливо семейство. Имало е времена, когато си мислех, че може да е

хубаво да имам съпруг и бебе. Но никога наистина не съм си представяла, че нещо такова ще
проработи при мен.

- Защо не?

Тя сви рамене и извърна очи.

- Никога не съм мислила, че ще се намери някой, който би могъл да ме обича. Аз не съм точно
секси. Срамежлива съм. И слаба.

- О, Джулия.

Гейбриъл я прегърна и целуна по бузите.

- Грешиш. Невероятно секси си. И далеч не си слаба.

Тя се заигра за момент с ревера на коженото му яке.

- Съжалявам да чуя, че не можеш да имаш деца. Много двойки имат проблем със зачеването.

Гейбриъл се стегна.

- Тяхната ситуация е напълно различна.

- Как така?

- Тяхното безплодие е естествено.

Джулия забеляза как очите на Гейбриъл се присвиха, докато я наблюдаваше с много тревожно
изражение.

Тя вдигна ръка към лицето му и нежно го докосна по бузата.

- Беше ли много разочарован, когато го откри?

Той я хвана за китката и свали ръката й от лицето си.

- Аз бях освободен, Джулиан. И не го открих.

- Тогава как...

- Реших да се стерилизирам, когато излязох от клиниката.

Тя преглътна тежко.

- О, Гейбриъл, защо?

- Защото никой като мен не трябва да се възпроизвежда. Казах ти за баща ми. Казах ти какво
представлявах, когато вземах наркотици. Мислех, че би било безотговорно да се остави
отворена всякаква опция за бащинство. Така че се погрижих за това и няма връщане назад.
Реших, че за мен няма да има деца. Никога.

Той отправи пронизващ взор към нея.

- Все пак не те имах предвид. И сега почти съжалявам за решението си. Но наистина, Джулиан,
така е по-добре. Повярвай ми.

Тялото му изведнъж се напрегна, сякаш се подготвяше за яр-остна атака.

- Сега вероятно би могла да решиш, че най-добре за теб ще е да не се обвързваш с мен.

- Гейбриъл, моля те. Аз само... имам нужда от минута.

Джулия се премести, за да седне до него, докато се опитваше

да осмисли това, което той току-що й бе споделил.

Гейбриъл последва примера й, издърпвайки едно от одеялата, така че напълно да я увие с него.
Джулия осъзна, че беше направил половин признание и истинската тайна се крие в събитието
или събитията, които са довели до подобно отчаяние. Събития, надхвърлящи семейната му
история или употребата на наркотици.

„Има ли значение? Има ли тайна, която би могъл да ти сподели, способна да убие любовта ти
към него?"

Той седеше неподвижен като статуя в каскадата от лунна светлина, очаквайки отговора й.
Минутите му се струваха часове.

„Обичам го. Нищо, което би казал, не ще убие това. Нищо."

- Толкова съжалявам, Гейбриъл - тя се хвърли на врата му. Но аз все още те желая. Осъзнавам, че
може би ще дойде момент, в който ще трябва да преосмислим този разговор, но засега ще
приема казаното от теб.

Първоначално той се изненада от реакцията й. После милият начин, по който тя го прие, го

съкруши. Беше му трудно да намери подходящите думи.

- Джулия, трябва да ти кажа кой съм аз. Какво съм аз.

Той внезапно стана настоятелен.

- Ще изслушам каквото имаш да кажеш, но все още те желая. Винаги си бил ти, Гейбриъл.

Той обхвана в шепи лицето й и я целуна нежно, сякаш душата му започваше да се свързва с
нейната.

- Винаги си била ти, Джулиан. Единствено ти.

Прегърна я и й вдъхна сигурност. Изведнъж се усети в състояние да види бъдещето. Имаше

надежда. Имаше вяра, че може би, само може би, когато тя узнае всичко, би го погледнала с тези
големи, кафяви очи и би казала, че все още го желае.

„Обичаш я." Още веднъж гласът дойде от нищото, но този път Гейбриъл го разпозна. Той
мълчаливо прошепна благодарностите си.

- Изглеждаш сякаш си много далеч, любов моя.

Джулия се усмихна, използвайки неговото ново обръщение.

Той нежно я целуна.

- Аз съм точно там, където бих искал да бъда. Вероятно тази нощ не е най-подходящата, за да
споделим всичките си тайни. Но не мога да те заведа в Италия, без да ти кажа всичко. И бих
искал също така ти да ми кажеш всичко.

Той я погледна в очите с много сериозно изражение.

- Не мога да те помоля да разголиш тялото си пред мен, без да те помоля да разкриеш душата си.
Искам да направя същото за теб. Надявам се, че ме разбираш.

Гейбриъл се опита с очи да изрази чувствата си и това, че добавяйки това условие, мисли за нея.

Джулия кимна бавно в знак на съгласие. Той целуна устните й и тя въздъхна, отпускайки глава
на гърдите му, като се вслушваше в постоянния, спокоен ритъм на сърцето му. Времето отлетя
или пък замръзна. Двамата почти любовници останаха сплетени един в друг под тъмното
ноемврийско небе, огрявани единствено от светлината на луната и звездите.

***

На следващата сутрин Джулия стана рано и тръгна по коридора, за да се изкъпе. Облече се и

опакова багажа си, а в осем часа почука на вратата на Гейбриъл. Но нямаше отговор. Притисна
ухо към вратата и се заслуша. Не се чуваше движение. Нито звук.

Повлече куфара си на колелца по коридора и го пренесе надолу по стълбите. Когато зави зад
ъгъла към всекидневната, видя Ричард и Рейчъл да седят на един от диваните. Рейчъл плачеше и
баща й се опитваше да я успокои.

Очите им се стрелнаха към Джулия, която, без да иска, изпусна куфара. Започна многословно да
се извинява.

- Всичко е наред, Джулия - поздрави я Ричард. - Как спа?

- Добре, благодаря ти. Рейчъл, добре ли си?

Приятелката й избърса очи.

- Добре съм.

- Защо вие двете не си поговорите, докато направя някаква закуска? Рейчъл обича палачинки с
боровинки. А ти, Джулия?

Ричард стана и посочи към кухнята.

- Благодаря, но баща ми ме помоли да се срещнем за закуска в девет в „Кинфолкс“.

- Ще те закарам. Само ми позволи първо да извъртя няколко палачинки.

Ричард изчезна и Джулия седна до Рейчъл на дивана, прегръщайки я през раменете.

- Какво се е случило?

- Скарах се с Аарон. Тази сутрин беше мрачен, така че го попитах какво не е наред. Започна да
говори за сватбата и да се чуди дали някога съм щяла да определя дата. Когато казах, че искам
да изчакам, той поиска да знае колко дълго.

Рейчъл вдигна ръце в жест на безсилие.

- Казах му същото като преди - не знам. Тогава той ме попита дали искам да ме освободи от
годежа!

Джулия рязко пое дъх от изненада.

- Ние никога не се караме. Но той беше толкова разстроен, че не можеше даже да ме погледне.
После по средата на разговора ни просто излезе през входната врата и потегли с колата. Нямам
идея къде отиде и дали въобще ще се върне.

Рейчъл плачеше.

Джулия силно прегърна приятелката си.

- Разбира се, че ще се върне. Сигурна съм, че е бил ядосан повече на себе си за това, че сте се
скарали, и е излязъл с колата да се поуспокои.

- Татко ни чул отгоре и, разбира се, пожела да узнае защо отлагам сватбата.

Тя избърса очите си с ръце.

- Каза, че Аарон е прав и не мога да отлагам живота си. Каза, че мама би се разстроила, ако
знаеше, че оставям настрана нещата заради нея.

Чертите на Рейчъл се сгърчиха, докато очите й отново се пълнеха със сълзи.

- Баща ти е прав - двамата заслужавате да бъдете щастливи. Аарон те обича толкова много. Той
просто иска да се ожените. Тревожи се, че си се уплашила.

- Не съм. Винаги съм го обичала.

- Тогава му го кажи. Заведе те на остров, за да се свържете отново след погребението. Прояви

търпение към всичко. Сигурна съм, че не го интересува кога ще е сватбата. Просто иска да
определите дата.

Рейчъл подсмъркна тъжно.

- Нямах представа колко разстроен е бил.

- Може би трябва да хапнеш нещо за закуска, а после му се обади. Дотогава ще се е успокоил и

може да отидете някъде и да поговорите. Не може да изгладите нещата тук, с толкова много
хора наоколо.

Рейчъл потръпна.

- Добре че Скот не ни видя. Щеше да застане на моя страна и още повече да раздразни Аарон.

В този момент входната врата се отвори и затвори и в дневната бавно се вмъкна запотен от
тичане висок тъмнокос мъж. Косата му беше разрошена и влажна, носеше черен екип за
джогинг на „Найк“. Когато се приближи към двете приятелки, извади слушалките от ушите си и
натисна един бутон на айфона си.

Той погледна Рейчъл и Джулия и мрачно се намръщи.

- Какво се е случило?

- Аарон и аз се скарахме.

Още сълзи се стекоха надолу по бузите на Рейчъл и натъжиха Гейбриъл.

Той отиде при нея, прегърна я и я целуна по главата.

- Съжалявам, Рейч. Къде е той?

- Отиде си.

Той едва доловимо разстроено поклати глава. Болно му беше да види сестра си да плаче. Преди
да успее да попита за повече подробности, Ричард излезе от кухнята, обявявайки, че закуската е
сервирана.

- И, Джулия, ако можеш да ме изчакаш няколко минути, ще те закарам до „Кинфолкс“.

Гейбриъл пусна Рейчъл.

- Какво става?

- Джулия трябва да се срещне с баща си в девет.

Гейбриъл погледна часовника си.

- Дори няма осем и половина.

- Нищо. Мога просто да изпия чаша кафе в ресторанта и да го изчакам.

Джулия избегна погледа на Гейбриъл, не искаше да предизвиква чувство за неудобство.

- Само да се изкъпя и аз ще те закарам. Така или иначе трябва да се отбия до къщата на агента
по недвижими имоти.

Джулия кимна и тримата влязоха в кухнята, а Гейбриъл се качи по стълбите на горния етаж. Над
палачинките с боровинки Рейчъл извади нещо от чантата си и го закрепи около шията на
Джулия. Тя с изненада докосна перлената огърлица.

- Какво е това?

- Беше на мама. Искахме да имаш нещо нейно.

- Не мога, Рейчъл. Ти трябва да ги вземеш.

- Имам други неща - каза тя, усмихвайки се.

- Ами Скот?

Рейчъл се изсмя.

- Скот каза, че не са в стила му.

- Искахме ти да ги вземеш.

Ричард мило я погледна.

- Сигурни ли сте?

- Разбира се!

Рейчъл прегърна приятелката си, благодарна за възможността да се отплати добрината й по

някакъв осезаем начин.

Джулия бе разтърсена от жеста, но се пребори със сълзите си заради Ричард.

- Благодаря ви. Благодаря и на двамата.

Той я целуна бащински по главата.

- Грейс би била толкова щастлива да те види да носиш нещо нейно.

- Трябва да благодаря на Скот.

Рейчъл завъртя очи и потисна сумтене.

- Той няма да стане до обед. Аарон и аз трябваше да включим уредбата миналата вечер, за да
блокираме звуците от хъркането му. Можехме да го чуем през стената.

Тя погледна нагоре към леко неодобрителното лице на баща си.

- Съжалявам, татко, но това е истината. Както и да е, просто доведи баща си утре на вечеря,
Джулия, и ще можеш да благодариш на Скот тогава.

Джулия кимна и докосна замислено перлите с пръсти, възхищавайки се на гладката им

сферична форма.

***

Гейбриъл и Джулия не си говореха много, докато се возеха към ресторанта. Почти всичко, което
имаха нужда да си кажат, бе вече изречено. В колата се държаха като тийнейджъри за ръце.
Джулия засия, когато Гейбриъл й даде колежанския си шал и каза, че би искал тя да го има.
Когато пристигнаха, камионът на Том не се виждаше никъде.

- Мисля, че имаме късмет.

Джулия звучеше облекчена.

- В крайна сметка ще трябва да му се каже. Аз ще го направя, ако искаш.

Джулия се обърна, за да види дали Гейбриъл беше сериозен. Беше.

- Каза ми да стоя настрана от теб. Мисли, че си престъпник.

- Тогава ще трябва да ми позволиш да му кажа. Натрупала си обиди за цял един живот.

- Гейбриъл, баща ми никога не ме е малтретирал. Той не е лош човек. Просто е... заблуден.

Гейбриъл потърка челюстта си, но не каза нищо.

- Няма да му кажа нищо, докато не се върнем в Торонто и семестърът не приключи. Ще е по-

лесно да му обясня по телефона. Но сега трябва да вървя. Ще дойде всеки момент.

Гейбриъл я целуна леко, галейки бузата й с опакото на ръката си.

- Обади ми се по-късно.

- Ще ти се обадя.

Тя го целуна още веднъж и се измъкна от джипа.

Гейбриъл извади багажа й отзад и го остави в краката й. После се наведе, за да й прошепне в

ухото:

- Вече си фантазирам за първия ни път.

Джулия се изчерви и промърмори:

- Аз също.

Том Мичел не беше приказлив човек. На вид бе изключително обикновен - със средна височина
и телосложение, със средно кестенява коса и по-скоро средно кафяви очи. Въпреки своя неуспех
като баща и за каквито и други провали да беше виновен като съпруг, той бе отдаден доброволец
и много активен в обществения живот. В действителност се радваше на отлична репутация сред
местните в Селинсгроув и мнението му често бе търсено по всякакви общински въпроси.

За чест на Том двамата с Джулия прекараха заедно един приятен ден. Редовните посетители на
ресторанта „Кинфолкс“ я посрещнаха с радост и той имаше възможността да се похвали пред
тях с това, колко добре се справя тя с дипломирането в университета и как кандидатства в
Харвард за докторантура. Повози я из града, за да види някои от новите строителни проекти,
изтъквайки колко се е разраснал дори за времето на краткото й отсъствие. Заведе я на обучение
за оказване на първа помощ, чийто домакин беше сградата на пожарната, така че колегите му да
могат да й разкажат колко много нейният старец е говорил за нея. След това отидоха да
напазаруват в магазина за хранителни стоки. Том не държеше много храна в къщата. По-късно
същия следобед той пропусна футболния мач, така че да могат да гледат заедно един стар филм.
Вярно, че беше режисьорската версия на „Острието“, но същевременно бе филм, който и
двамата искаха да видят и това им достави голямо удоволствие. Когато свърши, Джулия му
подаде бира, като по този начин го насърчи да гледа мача, докато тя приготви за вечеря
небезизвестния специалитет на Грейс, пиле по киевски.

Останала най-накрая насаме, тя изпрати кратко съобщение на Гейбриъл:

Г, тъкмо правя пиле а ла „Киев“ по рецептата на Грейс и лимонен пай за татко. Той гледа
футбол. Надявам се си имал прекрасен ден. Ще ти се обадя към 18:30. Прегръдки и целувки.
Твоя Джулия.

Няколко минути по-късно, докато Джулия беше в разгара на майсторенето на цели две пилета -
едно за вечерта и едно за Том да си го замрази, айфонът й изчурулика с входящ текст:

Моя Джулия, липсваш ми. Ние също гледаме футбол. Р. и А. се сдобриха, целунаха и насрочиха
дата. Мисля, че Ричард е нещо като чудотворец или може би си била ти? Нямаш представа какво
означава за мен да чуя, че си моя.

Чакам с нетърпение да се обадиш. Аз съм твой.

Целувки и прегръдки, Гейбриъл

Джулия буквално плуваше в кухнята, заредена от думите на Гейбриъл и моментите, които

споделиха предишната нощ. Мечтата й щеше да се сбъдне. След години, прекарани в блянове,
Гейбриъл щеше да е първият й любовник.

Всички сълзи, грижи и унижения със Саймън сега бяха забравени. Бе чакала мъжа, когото
обичаше, и най-накрая щеше да го има първия път, както винаги беше желала. И от всички
възможни места - във Флоренция. Имаше много неща, за които да е благодарна, включително
перления наниз около врата й. Бе уверена, че Грейс има пръст във всичко и наум отправи
благодарности към нея.

Когато приключи с приготовленията, Джулия постави едната порция пиле във фурната и слезе
надолу към мазето с втората. При отварянето на фризера тя с изненада намери множество
предварително приготвени ястия, съхранявани в пластмасови опаковки или увити в алуминиево
фолио, много от които имаха малки бележки върху тях, подписани с „Любов, Деб“. Джулия
възпря желанието си да се изсмее при вида им. Деб Лънди беше приятна дама и, изглежда, се
грижеше добре за Том. Дъщеря й Натали беше друг случай и Джулия не можеше дори да си
представи колко разстроена би била, ако Деб и Том вземеха решение да живеят заедно или не
дай си боже - да се оженят. Това би било притеснително в много отношения.

Джулия отхвърли настрана всички мисли за Деб и Натали и посвети цялото си внимание върху
приготвянето на любимия десерт на баща си, който беше лимонов пай. Той предпочиташе пая,
който сервираха в „Кинфолкс“, но това не й попречи да приготви собствена версия. Тя тъкмо го
слагаше в фурната, когато телефонът иззвъня.

Том вдигна слушалката и в рамките на секунди започна шум-но да ругае. След няколко кратки
изречения, които звучаха като да са свързани с работа, той затръшна телефона и изчезна нагоре
по стълбите. Когато се завърна, носеше униформата си.
- Джулс, трябва да изляза.

- Какво се е случило?

- Има пожар на алеята за боулинг. Момчетата са вече там, но мислят, че може да е умишлен
палеж.

- В „Бест Бол“? Как?

- Това и ще се опитам да разбера. Не знам кога ще се прибера.

Том бе стигнал почти до вратата, когато се спря и сви рамене.

- Съжалявам, че провалих вечерята ти. Очаквах я с нетърпение. До после.

Джулия гледаше как баща й излезе на алеята отпред и потегли с камиона си. Несъмнено
Гейбриъл беше вече в разгара на вечерята със семейството си, така че тя реши да не му изпраща
есемес. Щеше да почака до шест и половина и да му се обади според уговорката.

Когато таймерът звънна, тя извади пая от фурната и вдиша сладкия, цитрусов аромат. Докато го
чакаше да изстине, опакова пилето по киевски и го сложи в хладилника. Щеше да остане за
утре, а тя да си направи сандвич за вечеря.

Около петнайсет минути по-късно тя чу входната врата да се отваря и затваря. Бързо грабна
една чиния, така че да сервира парче пай на Том.

- Как се измъкна толкова бързо? Паят тъкмо е готов - провикна се тя към коридора.

- Радвам се да го чуя, Джулс.

При звука на този глас чинията се изплъзна измежду пръстите на Джулия, разбивайки се върху
покрития със стар балатум под.

Саймън влезе в кухнята и се спря, облегнат на вратата и скръстил ръце на гърдите си. Тя
ужасено се втренчи в красиво лице със сини очи, обрамчено от къса руса коса. Джулия изпищя
и скочи към вратата, опитвайки се да се измъкне покрай него. Огромната му ръка се изстреля
към рамката на вратата и успешно я улови за дрехите. Тя сграбчи ръката му, за да се предпази от
падане назад.

- Моля те - молеше тя. - Пусни ме да изляза.

- Така ли ме поздравяваш? След всичкото това време? - той се ухили, отдръпна ръката си и се
изправи в целия си ръст от пет фута и единадесет инча1.

Джулия се сви край вратата, очите й нервно се лутаха наоколо. Саймън я върна в кухнята,
стойката му беше все така заплашителна. Когато я натика успешно в ъгъла, той сключи ръце
около кръста й и я придърпа в здрава, мечешка прегръдка.

- Пусни ме, Саймън.

Тя се сгърчи и задъха.

Той я стисна по-здраво. Дяволска усмивка проряза лицето му от ухо до ухо.

- Хайде, Джулс. Отпусни се.

Джулия се бореше в ръцете му.

- Имам си приятел. Махни се от мен.

- Не ми пука дали имаш приятел.

Той приближи лицето си до нейното и Джулия се изплаши, че ще я целуне. Но той не го

направи. Притисна се в нея и започна да я опипва, подсмихвайки се самодоволно на
смущението й. В крайна сметка се отдръпна.

- Уау, все още студена риба. Мислех, че гаджето ти ще е поправило това.

Погледът му се плъзна похотливо по нея.

- Поне знам, че не изпускам нищо. Въпреки че все пак е обид-но, че си пуснала на него, а не на
мен.

Джулия се дръпна настрани и побърза към входната врата, като я отвори и посочи навън.

- Просто си върви. Не искам да говоря с теб. И татко ще се върне всяка минута.

Саймън бавно я последва подобно на вълк, преследващ агне.

- Не ме лъжи. Знам, че току-що излезе. Изглежда, имат проблеми в „Бест Бол“. Някой е изгорил
сградата до основи. Ще е зает с часове.

Джулия нервно примигна.

- Откъде знаеш?

- Чух по радиото. Вече бях в квартала и по всичко изглеждаше, че това е перфектният момент да
намина и да те видя.

Тя се опита да изглежда спокойна, докато претегляше възможностите си. Знаеше, че няма начин
да успее да го изпревари с тичане и не искаше да поеме риска да го разгневи, като се опита да
избяга. Най-малкото, ако остане вътре, би имала шанс да опита да се добере до мобилния си
телефон, който беше в кухнята. Тя залепи фалшива усмивка на лицето си и направи опит да
звучи приветливо.

- Много мило от твоя страна, че се отби. Но и двамата знаем, че всичко свърши. Ти намери друга
и си щастлив с нея. Да оставим миналото назад, окей?

Джулия се опита да скрие страха си и се справи доста умело. Поне докато той не се приближи и
започна да прокарва ръцете си по дългата й коса, дърпайки кичурите към лицето си, така че да
може да ги подуши.

- Не бях щастлив с нея. Не става дума за щастие - става дума за секс. И тя не е типът момиче,
което мога да представя на родителите си. Ти, от друга страна, беше поне представителна.
Въпреки че беше разочарование.

- Не искам да говоря за това.

Той освободи вратата от ръката й и я затръшна.

- Не съм свършил. И не обичам да ме прекъсват.

Джулия направи предпазливо крачка назад.

- Съжалявам, Саймън.

- Нека си спестим глупостите. Знаеш защо съм тук. Искам снимките.

- Казах ти, че нямам такива.

- Не ти вярвам - той затегна ръка около врата й и я дръпна към себе си за огърлицата. - Наистина
ли искаш да играеш тази игра с мен? Видях какво имаше Натали. Знам, че снимките
съществуват. Ако ми ги дадеш сега, ще останем приятели. Но не ме предизвиквай. Не съм карал
три часа, за да се занимавам с

глупостите ти. Не ме интересува колко нанизи с перли носиш,

ти си нищо.

Той започна да дърпа колието, увеличавайки разстоянието между всяка перла.

Джулия протегна ръце, за да го спре.

- Моля те, недей. Били са на Грейс.

- О, били на Грейс. Извини ме. За една седмица похарчих повече пари за теб, отколкото струват
тези перли.

Той предизвикателно дръпна огърлицата отново.

Джулия преглътна с усилие и той усети трептенето на гърлото й под своите пръсти.

- Натали лъже. Не знам какъв й е мотивът, но те уверявам, че оставих всички снимки, които
имах с теб. Нямам причина да те лъжа. Моля те, Саймън.

Саймън се разсмя.

- Изнасяш впечатляващо представление, но това е то - представление. Знам, че ми беше бясна

заради това, което се случи. Мисля, че си взела нещо, с което да си отмъстиш.

- Ако това е истина, тогава защо не съм ги използвала? Защо не съм ги изпратила на някой
вестник или не съм ти поискала пари? Защо бих ги държала в себе си повече от година? В това
няма смисъл!

Той я притисна към себе си и приближи уста към ухото й.

- Ти не си цинична и отмъстителна интелектуалка, Джулс. Забавянето ти ме кара да вярвам, че

имаш нещо, което не знаеш как да използваш. Защо не продължим този разговор на горния
етаж. Аз мога да се поогледам за снимките, а ти може да се опиташ да оправиш настроението
ми.

Той всмука меката част на ухото й и леко го захапа.

Джулия вдиша и издиша няколко пъти, опитвайки се да събере целия си възможен кураж.
Погледна нагоре към студените сини очи.

- Няма да направя нищо, докато не свалиш ръцете си от мен. Защо не можеш да си мил?

Очите на Саймън моментално потъмняха и той я освободи.

- О, ще съм мил с теб.

Той започна да я гали по бузата.

- Но очаквам нещо в замяна. Ако не изляза от тук със снимките, то ще трябва да си тръгна с
нещо друго. Така че започни да си мислиш с какво можеш да събудиш усмивката на лицето ми.

Джулия се сви.

- Нещата със сигурност са се променили, нали? Наистина ще се насладя на това.

Той я дръпна в прегръдката си и притисна отворената си нетърпелива уста към нейната.

***

Точно в шест и половина Гейбриъл се извини и стана от масата. Влезе във всекидневната,
подготвяйки се за обаждането на Джулия. Обаждането, което така и не дойде.

Той провери гласовата си поща. Нямаше съобщения от нея. Нямаше и есемес. Нито имейл. В
седем без десет той набра нейния номер. След няколко позвънявания обаждането му се
пренасочи към гласова поща.

- Джулиан? Там ли си? Обади ми се.

Приключи обаждането си и използва приложението за телефонен указател на своя айфон, за да

намери домашния номер на Том. Телефонът звънна и звънеше, и звънеше. После се включи
телефонният секретар. Затвори, без да оставя съобщение.
„Защо не отговаря на телефонните обаждания? Къде е? И къде е Том?" Ужасно подозрение
обхвана съзнанието му. Не желаейки да изгуби и секунда повече, Гейбриъл изхвърча през
входната врата, без да каже и дума на някого. Запали джипа и натиска газта през целия път до
къщата на Том, опитвайки се отново и отново да се свърже с Джулия или Том. А ако го спреше
полицай за превишена скорост, толкова по-добре.

***

Победата на Саймън беше толкова близо, че можеше да я вкуси. Той знаеше, че Джулия не беше
силен човек и беше свикнал да използва слабостта й в своя полза. Когато го погледна в очите и
го умоляваше да повярва, че не притежава снимките, той й повярва. Беше много по-вероятно
Натали да го настройва срещу нея, опитвайки се да отклони вниманието му от собствената си
отмъстителна игра. Докато отново държеше Джулия в ръцете си, той вече не мислеше за
снимките. Имаше съвсем друга цел. Не-обезсърчен от звъненето на телефона в кухнята, което
няколко пъти се редуваше с акордите на „Message in a Bottle“, звучащи от айфона на Джулия,
Саймън продължи да я целува и дърпа, така че тя да го възседне, докато седеше на дивана на
баща й.

Тя все още беше фригидна. Едва-едва търпеше опитите му за сближаване, ръцете и тялото й бяха
отпуснати. Никога не бе харесвала усещането от езика му в устата си. Никога не бе харесвала
нещо негово в устата си и дори сега се мъчеше в ръцете му. Но притеснението й го възбуждаше
и когато плъзна езика си над и около нейния, той усети възбудата му да расте и да напъва ципа
на дънките му. Той я целува, докато не пречупи смелостта й да избута гърдите му с юмруци.
Знаеше, че е дошло времето да се премине към други дейности. Когато започна да разкопчава
нейната риза, тя се засъпротивлява.

- Моля те, не прави това - изскимтя тя. - Моля те, пусни ме.

- Ще ти хареса— той се изсмя, докато се навеждаше, за да я хване за задните части, мачкайки и

опипвайки ги, а тя се опитваше да избяга от скута му. - Ще се уверя, че ти харесва. След това ще
те пусна.

Той плъзна устните си по линията на челюстта й и надолу към лявата страна на шията,
смучейки кожата й в близост до основата на гърлото, точно над перлите.

- Не мисля, че искаш да повторим последната си свада, нали, Джулия?

Тя трепереше.

- Джулия?

- Не, Саймън.

- Добре.

Той пропусна да забележи очевидно любовното ухапване от дясната страна на шията й, тъй като
очите му бяха затворени. Не би имало значение. Вече беше планирал да я бележи. Хубава следа
от ухапване, така че гаджето й от Канада да види в какво се е забъркала малката му приятелка.
Белег, който даже ще изравни резултата помежду им. Той изтегли с изсмукване кръвта й нагоре
към повърхността на кожата й за назидание и впи зъбите си в нея.

Тя извика от болка.

Той бавно облиза кожата й, наслаждавайки се на вкуса - солен и същевременно сладък, кървав и
с усещане за Джулия. Когато приключи, се отдръпна назад, за да се полюбува на
произведението си. Щеше да й се наложи да сложи поло, за да го скрие, а той знаеше, че тя не
обича да носи такова. Белегът беше чудовищен, яростен и аленочервен. Разкриваше огромната
му захапка. Беше перфектен.

Джулия го погледна през невъзможно дългите си мигли и той видя някаква промяна в очите й.
Той се наведе напред в очакване и облиза устни. Внезапно дланта й изплющя по бузата му.
Джулия светкавично полетя към стълбището, за да избяга на втория етаж.

- Шибана кучко! - изрева Саймън, докато я следваше, намалявайки бързо разстоянието между
тях. Точно преди тя да достигне последното стъпало, я хвана за глезена с две ръце и го изви. Тя
се строполи на колене, пищейки от болка.

- Ще ти дам урок, който никога няма да забравиш - каза той, премествайки се, за да я сграбчи за
косата.

Джулия виеше, докато той дърпаше главата й назад.

Мятайки се лудо, тя го ритна яростно със здравия си крак и като по чудо уцели слабините му,
като успя да освободи косата си от хватката му и го запрати да се търкаля по стълбите. После
изкуцука до спалнята си и заключи вратата след себе си, докато Саймън се превиваше от болка.

- Почакай да те пипна, кучко - изкрещя той, притиснал ча-тала си с ръце.

Джулия подпря вратата на спалнята със стол и дръпна близкия скрин. Стари снимки в рамки
издрънчаха една срещу друга в горната му част, докато се опитваше да го премести, а
порцеланова кукла рухна на пода. Без да обръща внимание на болката в ранения си глезен, тя
закуцука откъм другата страна на шкафа, бутайки го трескаво в кратки, отчаяни опити. Саймън
крещеше ругатни към нея, докато се бореше с дръжката на вратата. Най-накрая тя успя да
притисне скрина към вратата. Джулия се надяваше единствено да спечели достатъчно време, за
да се обади по телефона, преди Саймън да нахлуе в стаята й. Тя изкуцука до телефона, който
стоеше върху нощното шкафче, но в бързината го изпусна на пода.

- По дяволите!

Тя вдигна телефона и с треперещи пръсти започна да набира номера на Гейбриъл. Веднага се

включи гласова поща. Докато тя чакаше сигнала, Саймън се хвърли с цялото си тяло срещу
вратата. Джулия ужасено наблюдаваше как старата врата се огъва и започва да излиза от
пантите си.

- Моля те, Гейбриъл, ела незабавно в къщата на баща ми. Саймън е тук и се опитва да разбие
вратата на стаята ми!
Саймън ругаеше и ръмжеше, удряйки безмилостно по вратата. Веднъж да си пробие път през
нея, той щеше да избие скрина настрана, за да се добере до Джулия.

„Това е. Мъртва съм“, помисли си тя. Не би могла да си представи сценарий, в който да избяга
без тежка телесна повреда или по-лошо. Осъзнавайки, че не може да чака и секунда повече, тя
пусна телефона и отвори прозореца, подготвяйки се да пропълзи на покрива и по възможност да
скочи. Точно докато се опитваше да се прехвърли през перваза на прозореца, Джулия видя
джипа на Гейбриъл да изсвистява зловещо по алеята. Тичайки, той остави колата и профуча
през ливадата.

Гейбриъл извика името й и Саймън го наруга.

Леки, бързи стъпки отекнаха по стълбището, последвани от звуците на плът, удряща плът, и
порой от проклятия. Нещо тежко падна на пода. Някой се срина надолу по стълбите. Джулия
пропълзя до почти унищожената си врата, напрягайки се да чуе какво става. Изглежда,
шумовете се бяха прехвърлили отвън. Когато тя изкуцука обратно до прозореца, видя Саймън да
лежи на поляната отпред. Ругаеше и се държеше за носа. Притаила дъх, тя гледаше как той
залитна да стане. Кръв бликаше по лицето му. Докато успее да мигне, кръвта от носа на Саймън
се смеси с тази от устата му, когато дясното кроше на Гейбриъл я разцепи и изби няколко зъба.

- Задник! - Саймън изплю няколко зъба и се нахвърли върху Гейбриъл.

Въпреки че очевидно беше ранен, той се оказа в състояние да нанесе удар по гърдите му.
Гейбриъл залитна назад задъхан. Саймън направи още една крачка напред, нетърпелив да се
възползва от слабостта на противника си. Гейбриъл се възстанови бързо и наложи стомаха му с
последователни десен и ляв удар. Саймън се преви от болка и падна на колене.

Гейбриъл бавно изправи раменете си и изви врата си на една страна. Изглеждаше

забележително спокоен в своето сако от ту-ид и оксфордска риза. Имаше вид, сякаш се е
запътил към среща на факултета в университета, а не рита задника на сина на сенатора на
Филаделфия в същия този момент.

- Стани - изрече Гейбриъл с глас, който накара кръвта на Джулия да изстине.

Саймън изстена.

- Казах стани\ - Гейбриъл застана над него като ангел от-мъстител - красив, ужасен и абсолютно
безмилостен.

Когато Саймън не помръдна, Гейбриъл го сграбчи за косата и рязко издърпа главата му назад.

- Ако дори само си помислиш да се приближиш до нея отново, ще те убия. Единствената

причина, поради която още си жив, е, че Джулиан ще се разстрои, ако отида в затвора. А няма да
я изоставя след това, което си й причинил, шибано копеле. Ако снимка или видео на някой,
който има дори бегла прилика с нея, попадне в интернет или пресата, аз ще те преследвам.
Изкарвал съм десет рунда с няколко мъжаги от Южен Бостън и оцелях, за да разказвам за това.
Така че не си мисли, че следващия път ще се поколебая да размажа черепа ти.
Гейбриъл се изправи назад и с ляв ъперкът разби челюстта на Саймън. Последният се отпусна
на земята и остана напълно неподвижен. Изваждайки носна кърпичка от джоба на вълнените си
панталони, Гейбриъл безцеремонно избърса кръвта от ръцете си. В този момент Джулия се
появи на входната врата и изкуцука навън, за да го пресрещне.

- Джулия!

Тя почти падна по стълбите, но той я прихвана в обятията си.

- Добре ли си?

Гейбриъл внимателно я постави на земята, притискайки я до гърдите си.

- Джулия?

Той отмести настрана косата й, за да може да я види.

Устните й бяха червени и подути, имаше драскотини по шията, очите й бяха обезумели и беше
ли това... огромна следа от

ухапване?

„ Това животно я бе ухапало, по дяволите! “

- Добре ли си? Той...?

Гейбриъл сведе поглед надолу, страхувайки се от това, което можеше да види. Но не, дрехите й
не бяха разкъсани и тя слава богу беше все още облечена, въпреки че ризата й беше разкопчана.
Той затвори очи и благодари на Господ, че не беше пристигнал по-късно. Кой знае какво щеше
да завари.

- Ела с мен - решително каза той, свали сакото си и наметна раменете й.

Бързо й закопча ризата и я отнесе до седалката в джипа, затваряйки вратата след нея.

- Какво се случи? - попита той, докато се качваше до нея.

Джулия стискаше пострадалия си глезен и мълвеше нещо на

себе си.

- Джулия?

След като тя не отговори, той се протегна, за да отмести косата от очите й.

Тя се присви към вратата.

Той замръзна.

- Джулия, това съм аз. Гейбриъл. Ще те заведа в болницата. Окей?

Тя с нищо не показваше, че го е чула. Не трепереше и не плачеше. „В шок е“, помисли си той.
Гейбриъл извади телефона и набра номер.

- Ричард? Нещо се случи на Джулия.

Той спря и погледна към нея.

- Бившето й гадже се появи и я нападна. Водя я в болницата в Сънбъри. Да, може да се срещнем,
ако искаш. Ще се видим там.

Гейбриъл погледна към Джулия, надявайки се, че тя ще направи контакт с очи.

- Ричард ще дойде да ни види в Сънбъри. Обажда се на свой приятел, който е лекар.

Когато Джулия не отговори, той набра информация, за да открие номера на пожарната в

Селинсгроув. Остави спешно съобщение на Том, обяснявайки какво се е случило и че ще откара
Джулия в болница.

„Това е по вина на проклетия й баща. Защо, по дяволите, я е оставил сама? “

- Зашлевих го.

Гласът на Джулия, висок и неестествен, проникна през мислите му.

- Какво?

- Той ме целу... зашлевих го. Толкова съжалявам. Толкова съжалявам. Никога няма да го направя
отново. Не исках да го целувам.

В този ужасен момент Гейбриъл беше благодарен, че трябва да я закара в болницата. Ако тя не
се нуждаеше от грижите му, той щеше да обърне джипа и да довърши Саймън. За постоянно.

Тя започна да говори много странни работи. Мърмореше за това как той я целунал и нещо за
Натали, а после нещо за него, Гейбриъл, който няма да я пожелае повече, защото е белязана и че
тя ще бъде ужас в леглото...

„Какво й е причинил той, по дяволите?“

- Шшш, Беатриче. Погледни ме. Беатриче?

Отне момент, докато старият псевдоним проникне в съзнанието й, но когато това се случи, тя го
погледна и обезумелите й очи бавно се фокусираха върху лицето му.

- Това не е по твоя вина. Окей? Не е твоя вина, че те е целунал.

- Не съм искала да те мамя. Толкова съжалявам - прошепна тя.

Тонът на гласа й, паниката в очите й - Гейбриъл преглътна

горчивината си.

- Джулия, ти не си ме мамила. Разбра ли? И се радвам, че си го ударила. Той го заслужава - това

и дори нещо много, много по-лошо.

Гейбриъл наклони глава, чудейки се с ужас какво наистина се беше случило, преди да
пристигне.

***

Когато Ричард пристигна в болницата, завари сина си и Джулия в чакалнята. Гейбриъл я галеше
по косата и нежно й говореше. Сцената го разчувства, но степента на интимност между двамата
го изненада. Много.

Докато чакаха приятеля на Ричард, той внимателно прегледа глезена й. Тя изскимтя. Ричард
погледна към Гейбриъл, който гризеше кокалчетата на пръстите си, за да контролира реакциите
си.

- Не мисля, че глезенът ти е счупен, но със сигурност е наранен. Гейбриъл, защо не донесеш чай
за всички ни и може би малко бисквитки?

Гейбриъл измъкна кокалчетата на пръстите си от устата.

- Няма да я оставя.

- Ще отнеме само минута. Искам да говоря с Джулия.

Гейбриъл кимна неохотно и изчезна по посока на кафенето.

Ричард не можеше да не забележи шията й. Следата от ухапване беше очевидна, любовната

смучка по-малко. Очите му проблеснаха в посока към мястото, където преди миг стоеше синът
му. Смучката беше стара и по всичко изглеждаше, че е от преди ден или два. Очевидно нещата
между Гейбриъл и Джулия бяха по-интимни, отколкото си беше мислил.

- Грейс беше доброволец в тази болница. Знаеше ли това?

Джулия кимна.

- През годините тя се погрижи за много случаи, по-голямата част от които бяха жертви на
домашно насилие.

Той въздъхна.

- Сблъска се с много тъжни ситуации, включително и с потърпевши деца. Някои от тези случаи
завършиха със смърт.

Той погледна Джулия в очите.

- Ще ти кажа това, което обикновено Грейс казваше на пациентите си. Вината не е твоя. Няма
значение какво си направила или не си направила, ти не заслужаваш това. И в този момент не
знам кога съм бил по-горд от сина си.

Тя погледна надолу към наранения си глезен и запази мълчание.

Миг по-късно приятен на вид азиатски джентълмен се приближи към тях.

- Ричард - каза той, протягайки ръка.

Ричард скочи на крака и се здрависа с приятеля си.

- Стивън, бих искал да те представя на Джулия Мичел. Тя е приятелка на семейството. Джулия,

това е доктор Линг.

Стивън кимна и инструктира една медицинска сестра да помогне на Джулия до лекарския

кабинет. Скоро след това той ги последва, уверявайки Ричард, че ще се отнася с нея като със
собствена дъщеря.

Знаейки, че Джулия е в добри ръце, Ричард реши да отиде до кафенето и да се присъедини към
сина си. Както влезе в коридора, той чу как Гейбриъл спори с Том Мичел. На висок глас.

- Мисля, че имам по-добра преценка за хората от теб.

Том се беше приближил до лицето на Гейбриъл, опитвайки се да Го сплаши физически, но

последният не му остана длъжен.

- Е, очевидно не е така, мистър Мичел. Иначе нямаше да е необходимо да измъквам това

животно от къщата ви, преди да е изнасилил дъщеря ви в собствената й проклета спалня.

- Господа, това е болница. Излезте навън - строго каза Ричард, приближавайки към тях.

Том поздрави набързо приятеля си, след което отново се обърна към Гейбриъл.

- Радвам се, че Джулия е добре. И ако си я спасил, съм ти длъжник. Но току-що получих
телефонно обаждане от полицейски служител, който ми съобщи, че си изкарал ангелите на сина
на сенатор Талбът. Как да съм сигурен, че ти не си започнал цялата работа? Ти си наркоманът!

- Ще си направя тест за наркотици.

Очите на Гейбриъл пламнаха.

- Нямам нищо за криене. Вместо да се притеснявате за сина на сенатора, не мислите ли, че

трябва да сте малко по-загрижен за дъщеря си? Ваша работа беше да защитавате Джулия. Ваша
работа като баща. И сте се справили с нея по отвратително скапан начин през целия й живот. За
бога, Том. Как сте могли да я изпратите обратно да живее с майка си, когато е била малко
момиченце?

Том сви юмруци толкова силно, че едва не спука кръвоносните съдове на ръцете си.
- Не знаеш какво приказваш, така че млъкни, дявол да те вземе! Имаш наглостта да ме поучаваш
за дъщеря ми. Ти си просто една кокаинова тиква с минало, пълно с насилие. Не те искам
никъде в близост до нея или ще уредя да те арестуват.

- Не знам за какво говоря? Хайде, Том, извади си главата от задника! Говоря за всички тези
мъже, мотаещи се напред-назад в апартамента в Сейнт Луиз, чукащи бившата ви жена пред
очите на малкото ви момиченце. И не сте направили абсолютно нищо. Всъщност най-накрая сте
я спасили, преди да се превърне в поредния статистически факт за блудство с дете, а след това
сте я изпратили обратно. Защо? Била е престъпно деветгодишна? Прекалено нуждаеща се? Или
сте били твърде зает като доброволен шеф на пожарната!

Том погледна Гейбриъл с израз на дълбока омраза. Отне му целия самоконтрол, за да не изкара
дъха на Гейбриъл с удар или да не грабне ловната си пушка от камиона и да го застреля. Но в
ъгъла зад чакалнята, пълна със свидетели, той не изпълни нито едно от двете. Вместо това го
наруга още няколко пъти и се отправи към регистратурата, за да уреди заплащането на болнич-
ната сметка за Джулия.

Баща й съумя да се успокои, докато тя се върна обратно, с патерици. Той стоеше до вратата на
спешното отделение с ръце в джобовете си, потънал във вина.

Гейбриъл веднага приближи Джулия. Когато видя превързания й глезен, смръщи вежди.

- Добре ли си?

- Не е счупен. Благодаря ти, Гейбриъл. Не знам какво щях да... - Джулия преглътна думите,
когато по лицето й за първи път тази вечер се стекоха сълзи.

Гейбриъл я прегърна през раменете и нежно я целуна по челото.

Том наблюдаваше този обмен между дъщеря си и буйната, но храбра кокаинова глава. После
отиде до Ричард. Двамата приятели поговориха минута, преди да си стиснат ръцете.

- Джулс? Искаш ли да дойдеш вкъщи? Ричард каза, че си добре дошла да останеш у тях, ако
предпочиташ.

Том размърда краката си от чувството за неудобство.

- Не мога да се прибера вкъщи.

Джулия се отдръпна от Гейбриъл и прегърна баща си с една ръка. Той веднага се просълзи и
прошепна извинение в ухото й, преди да излезе от болницата.

Ричард си каза довиждане с двойката, оставяйки Джулия да се успокои и подсуши сълзите си.

Гейбриъл моментално се обърна към нея.

- Можем да вземем предписаните ти лекарства по пътя обра-тно към Ричард. Сигурен съм, че
Рейчъл има дрехи, които можеш да заемеш или аз мога да ти дам нещо. Освен ако не
предпочиташ да се прибереш вкъщи и да опаковаш багажа си.
- Не мога да се върна обратно там - изхленчи тя, присвивайки се.

- Няма да е необходимо.

- Какво ще стане с него?

- Не трябва повече да се притесняваш за него. Полицията вече го арестува.

Джулия го погледна в очите и почти се загуби в топлината и загрижеността, които се излъчваха

от тях.

- Обичам те, Гейбриъл.

Първоначално той не реагира на думите й. Просто седеше там, сякаш не ги беше чул. После
изражението му се смекчи. Той я привлече към себе си, с патериците и всичко, и я целуна по
бузата, без да каже нито дума.

-28-

След обяд Скот се отби до къщата на свой приятел, за да се видят. Когато се прибра у дома, беше
шокиран да открие две полицейски коли, паркирани на алеята отпред. Офицер Джейми Ро-
бъртс задаваше въпроси на Джулия във всекидневната, докато офицер Рон Куин говореше с
Гейбриъл в трапезарията. Ричард бе вече разпитан.

- Някой ще ми обясни ли, ако обичате, защо има полицаи в къщата? Какво е направил Гейбриъл
този път?

Скот стоеше в кухнята, взирайки се в сестра си и баща си.

Аарон отиде до хладилника и извади бира „Самюел Адамс“. Отвори я и я подаде на Скот, който
отпи с благодарност.

- Саймън Талбът нападна Джулия.

Скот почти изплю бирата си.

- Какво? Тя добре ли е?

- Гадината я е ухапал - каза Рейчъл. - И почти й е счупил глезена.

- Той дали... - гласът на Скот прозвуча нормално, но не успя да произнесе думите.

Рейчъл поклати отрицателно глава.

- Попитах я. Може би не трябваше, но го направих. И тя каза „не“.

Последва обща въздишка на облекчение.

Скот удари с бирата си по кухненския плот.

- Добре, къде е той? Да вървим, Аарон. Някой трябва да му даде урок.

- Гейбриъл първи се добра до него. Рон ми каза, че е трябвало да закарат Саймън в болницата за
операция на челюстта. Гейбриъл е размазал лицето му - обясни Аарон.

Скот повдигна вежди.

- Професорът? Защо би направил това?

Аарон и Рейчъл размениха многозначителни погледи.

- Въпреки това все пак бих искал да посетя този задник.

Скот изпука кокалчетата на дясната си ръка.

- Просто да поговорим.

Аарон поклати глава.

- Чуй се само. Ти си ищецът; той е син на сенатор. Не може да се разгорещиш с него. А освен
това Гейбриъл вече го направи. Ще го арестуват, когато докторите приключат.

- Все още не си ми обяснил защо Гейбриъл би изцапал фините си, красиви ръчички заради
Джулия. Той едва я познава.

Рейчъл се наведе над кухненския плот към брат си.

- Те са гаджета.

Скот премигна подобно на ленив светофар.

- Я пак?

- Точно това имах предвид. Заедно са.

- Мамка му. Какво, по дяволите, прави тя с него?

Преди някой да предложи хипотеза, Гейбриъл влезе в кухнята. Той погледна към
разтревожените лица на семейство си и се намръщи.

- Къде е Джулиан?

- Все още я разпитват.

Ричард се усмихна на най-големия си син и го потупа с ръка по рамото.

- Много се гордея с теб; с всичко, което направи за Джулия. Всички сме ти благодарни за това,
че си пристигнал навреме.

Гейбриъл стисна устни и кимна неловко.

- С цапардосването на Саймън Талбът печелиш медал, но мо-таенето с Джулия ще ти навлече
проблем. Не си достатъчно добър за нея. В никакъв случай.

Скот остави бирата си настрана и отново изпука кокалчетата на пръстите си.

Очите на Гейбриъл проблеснаха студено в посока на брат му.

- Личният ми живот не е твоя работа.

- Вече е. Кой професор спи със студентите си? Нямаш ли си достатъчно кандидатки на
опашката?

Рейчъл пое дълбоко въздух и бавно тръгна към вратата, далеч от предстоящия титаничен
сблъсък.

Гейбриъл стисна юмруци и направи крачка към по-едрия, но по-малък брат.

- Ако отново се изкажеш относно Джулиан по този начин, двамата с теб ще разменим нещо
повече от думи.

- Добре, момчета, без повече глупости в стил Каин и Авел. Има полицаи в дневната, а и плашите
сестра си.

Аарон пристъпи между разгорещените мъже, поставяйки леко ръка върху гърдите на Скот.

- Джулия не е типът момиче, с което да се размотаваш и после зарязваш. Тя е от типа, за който

се жениш - заяви Скот иззад рамото на Аарон.

- Смяташ ли, че не съм наясно с това? - каза Гейбриъл с очевидна враждебност.

- Не мислиш ли, че е имала своя дял от задници?

Ричард протегна ръка.

- Скот, това е достатъчно.

Той погледна към баща си с любопитство.

- Гейбриъл спаси Джулия от нападателя й - каза Ричард и леко кимна.

Скот се втренчи в баща си, сякаш последният току-що му беше казал, че земята е плоска. И
всеки, с изключение на него самия, е запознат с този факт.

Рейчъл се намеси, нетърпелива да смени темата.

- Междувременно, Гейбриъл, не знаех, че познаваш Джейми Робъртс. Да не сте ходили в една и

съща гимназия?

-Да.
- Бяхте ли приятели?

- Бегли.

Всички очи се обърнаха към Гейбриъл, който се завъртя на пети и изчезна.

Ричард изчака няколко минути, за да даде възможност на напрежението във въздуха да спадне,
преди да насочи вниманието си към другия си син.

- Ако обичаш, бих искал да поговорим.

Гласът му беше кротък, но категоричен.

Двамата мъже се качиха по стълбите до втория етаж и влязоха в кабинета на Ричард. Той
затвори вратата след тях.

- Седни.

Посочи стол пред бюрото си.

- Искам да поговорим за отношението ти към брат ти.

Скот седна срещу баща си, подготвяйки се за това, което щеше да последва. Ричард канеше
децата си в кабинета само за най-сериозните разговори.

Той посочи репродукцията на Завръщането на блудния син от Рембранд, гордо изложена върху
една от стените.

- Помниш ли притчата от тази картина?

Скот бавно кимна. Намираше се в беда.

***

Джулия седеше в леглото, изпъната като струна, борейки се за глътка въздух.

„Беше само кошмар. Беше само кошмар. Далеч съм.“

Отне й известно време да успокои учестеното си дишане, но веднъж осъзнала, че е в

безопасност в стаята за гости на семейство Кларк, а не на пода под Саймън в старата й спалня,
се оказа в състояние да се отпусне. До известна степен.

Наведе се и запали лампата. Светлината разпръсна тъмнината в стаята, но не я ободри. Тя взе

чашата с вода и болкоуспокоител-ните, които Гейбриъл остави, докато я завиваше в леглото
няколко часа по-рано. Той се беше сгушил до нея напълно облечен и я държа в прегръдките си,
докато потъна в сън. Но сега си беше отишъл.

„Нуждая се от него. “
Джулия имаше нужда от Гейбриъл много повече, отколкото от болкоуспокоителните, от
светлината или въздуха. Имаше нужда да усеща тялото му, обвило нейното; да чува дълбокия му
глас, шепнещ думи на утеха. Той бе единственият, който можеше да я накара да забрави
случилото се. Копнееше да го докосне. Имаше нужда да го целуне, за да заличи кошмара си.

Джулия взе хапчетата за успокояване на болката в глезена. Пристъпи на един крак към стаята на
Гейбриъл, за да облекчи болката в сърцето си. Беше тиха като мишле, вслушващо се за всеки
шум или стъпки в другите стаи. Едва когато се успокои, че няма да я изненадат, тя тихо отвори
вратата на Гейбриъл и я затвори след себе си.

Отне й няколко мига, за да адаптира очите си към полумрака. Гейбриъл беше пропуснал да
дръпне щорите на прозорците. Той лежеше на тази половина от двойното легло, която
обикновено беше нейна. Зачуди се дали е правилно да се каже, че има половина от леглото.
Закуцука откъм другата страна, издърпа завивката и постави едното си коляно върху матрака.

- Джулиан.

Едва доловимият шепот на Гейбриъл я стресна.

Тя рязко постави ръка на устата си, за да не извика.

- Спри.

Тя замръзна. Когато умът й се възвърна, тя наведе глава.

- Ъм, съжалявам... Не трябваше да те безпокоя.

Заля я вълна от срам и тя преглътна сълзите, докато бавно се обърна да си върви.

- Нямах това предвид. Чакай.

Джулия гледаше как отхвърля завивките и се изправя с гръб към нея. Беше гол и струящата през
щорите звездна светлина се разливаше по гърба му. Беше нещо като оптична илюзия -
мъничките точки светлина, танцуващи по атлетичното му тяло. Тя видя плешките и гръбначния
му стълб, както и мускулите в долната част на гърба му, където кожата се изпъна, когато той се
наведе, за да намери долнището на пижамата си.

И, разбира се, най-красивите задни части и крака...

След като нахлузи долнището, той се обърна към нея. Прекрасно изваяните му гръд и рамене
изглеждаха съвършени в сум-рака, а татуираният дракон - безмълвен, но вездесъщ.

- Сега можеш да се промъкнеш - засмя се той. - Мислех, че ще те притесня, ако ме завариш гол.

Джулия завъртя очи. Не й се нравеше да й се смее, но видя гледната му точка.

(Или по-скоро, всъщност не я видя, но разбра какво имаше предвид.)

- Ела тук - прошепна той и протягайки ръка, я привлече близо до себе си, така че след като се
наместиха, главата й почиваше естествено на гърдите му.

- Навих си алармата, за да мога да те наглеждам. Щеше да звънне след петнадесет минути. Как е
глезенът ти?

- Боли.

- Взе ли лекарствата, които ти оставих?

- Да. Още не са подействали.

Гейбриъл внимателно се премести, така че да може да достигне ръката й, и нежно целуна

пръстите й.

- Моят малък воин.

Той я погали по косата, приглаждайки къдриците й с върховете на пръстите си.

- Трудно ли ти е да заспиш?

- Сънувах кошмар.

- Искаш ли да поговорим за това?

-Не.

Той я притисна по-близо, колкото да покаже, че я е чул и би я изслушал, ако промени

решението си.

- Ще ме целунеш ли? - попита тя.

- Мислех, че след случилото се не би искала да те докосвам.

Джулия изви главата си, така че устните й да достигнат неговите, прекратявайки разговора.

Устните на Гейбриъл бяха меки и нежни, едва движещи се към нейните. Той усети, че устата й е
все така подпухнала и наум наруга Саймън за това, което й беше причинил. Но това не засягаше
Джулия. Тя искаше да го изпие, да остави огъня му да я погълне, така че той да е всичко, което
тя да почувства или да мисли.

Джулия изследва долната му устна с език, вкусвайки сладостта й. Промуши езика си между
устните му, сливайки нейните с неговите, играейки, танцувайки, гонейки се една друга.
Пръстите на Гейбриъл се вплетоха в косата й, издърпвайки нежно главата й назад. Сега неговият
език изтика нейния, галейки, прониквайки навътре.

Джулия започна да стене от истинското удоволствие, предизвикано от начина, по който бавно я

попиваше. Докато го целуваше, не можеше да мисли за нищо друго. Държеше наранения си
глезен далеч от него, за да го предпази, а с ръцете си се заигра с косата му, усуквайки я около
пръстите си.
Гейбриъл изстена, но не спря. Тя почувства как тялото му се напряга до нейното, притискайки
се към голото й бедро. Той прокара дясната си длан отстрани, задържайки я за момент върху
гърдата й, преди да я спусне надолу по ребрата и ханша й. Харесваше му начинът, по който
потникът и шортите за йога на Рейчъл прилягаха на Джулиан, подчертавайки извивките на
тялото и разкривайки широка ивица от бледа кожа на раменете и над гърдите й. Беше красива
дори в полумрака. После тя вече лежеше по гръб, докато той се надвесваше над нея, задържайки
тежестта си на предмишниците. Коляното му се озова между нейните крака и тя ги разтвори с
желание.

Тя искаше повече. Нуждаеше се от повече. Дишането й беше накъсано и излизаше на

пресекулки, тъй като отказваше да разхлаби пръстите си, уловили косата му, принуждаващи
устните им да се слеят.

Гейбриъл откликна, галейки гърдите й с дългите си пръсти, като прилагаше достатъчно натиск,
за да я накара да тръпне и желае повече, но не достатъчно, за да удовлетвори копнежите й.
После той се отдръпна назад, облегнат на една ръка и затворил очи. Това бе нейният момент.
Без дори да се замисли, тя сграбчи подгъва на потника си и се опита да го издърпа.

Гейбриъл спря движението й с ръка. Той притисна устни към нейните и скоро те се закачаха
един друг с език, задъхани, с топъл и влажен дъх. Когато Гейбриъл се измести, за да погали
горната част на бедрото й, Джулия освободи ръцете си изпод неговите, увивайки краката около
хълбоците му и притискайки го по-близо към себе си. Сега, след като ръцете й бяха свободни,
нищо не можеше да я спре да се пребори с потника си. Тя отново напипа края му и започна да
дърпа, усуквайки и извивайки се под неговата гола гръд.

С двете си ръце Гейбриъл стисна нейните.

- Джулиан - изпъшка той, тъй като дишаше тежко. - Би ли... моля те... спряла.

Той се облегна на пети и коленичи до нея, опитвайки да си поеме дъх.

- Не искаш ли?

Мекият глас на невинността й накара сърцето на Гейбриъл да се свие.

Той поклати глава и затвори очи. След като отговорът му проникна в съзнанието й, се появи и
още нещо. Всичките жестоки неща, които Саймън въобще някога й беше казал, започнаха да
отекват в съзнанието й.

„ Ти си тъпа кучка. Ще си истински ужас в леглото. Фригид-на си. Друг мъж никога няма да те
поиска. “

Джулия се претърколи към своята страна на леглото, успешно отбягвайки Гейбриъл, и

предпазливо протегна крака към пода. Искаше да достигне вратата, преди някое ридание да се
изтръгне от гърлото й. Но преди да успее да прехвърли тежестта си върху здравия си глезен, две
дълги, силни ръце обгърнаха кръста й и я уловиха в капан.

Гейбриъл постави краката си от двете страни на нейните и я издърпа, така че босите им

крайници увиснаха заедно над ръба на леглото и гърбът й се притисна към голите му гърди. Тя
можеше да почувства ускорения му пулс и дишане през плешките си. Беше странно, но особено
еротично усещане.

- Не си отивай - прошепна той, леко целувайки крайчеца на ухото й.

Вдишвайки уханието й, Гейбриъл се наведе напред, за да достигне с устни дясната страна на

шията й.

Джулия измърмори нещо.

- Не исках да те разстройвам. Много ли си наранена?

След като тя не отговори, той отново целуна ухото й и я притисна по-плътно.

- Не физически - успя да изрече тя, задушавайки ридание.

- Тогава кажи ми - промълви той. - Кажи ми с какво те нараних.

Джулия разпери ръце в отчаяние и чувство на безсилие.

- Каза, че ме желаеш, но когато най-накрая събрах кураж да ти се отдам, ме отблъсна!

Гейбриъл вдиша рязко, свистящият звук на дъха му прозвуча до ухото й. Усети твърдостта на
ръцете и сухожилията му, притиснати към кожата й. Както и нещо друго, един натиск още по-
надолу и отзад.

- Повярвай ми, Джулиан, не те отблъсквам. Разбира се, че те желая. Толкова си красива. Толкова
прелестна.

Гейбриъл се наведе да целуне бузата й.

- Говорихме за това. Времето ни наближава. Наистина ли искаш първият ни път да бъде тази
вечер?

Джулия се поколеба и това беше единственият отговор, от който той се нуждаеше.

- Дори ако си готова, скъпа, аз няма да правя любов с теб тази вечер. Ти си контузена, което
означава, че за известно време ще си в списъка на хора с увреждания. Трябва да се уверя, че си
се възстановила напълно, преди да изследваме... ммм... различни позиции.

Тя можеше да усети усмивката му, обагряща думите. Опитваше се да я разсмее.

- Но най-вече това.

Той се размърда, така че да се облегне откъм лявата й страна, нежно проследявайки с пръст
силната следа от ухапване на врата й.

Тя трепна от докосването му и пламъкът на гнева се възпламе-ни у него. Той вдиша и издиша

няколко пъти, за да овладее емоциите си, след което отново и отново нежно целуна мястото в
близост до белега, докато тя въздъхна и отпусна глава на рамото му.

- Беше под силно напрежение няколко часа по-рано. Няма да съм много добър любовник, ако се
възползвам от уязвимостта ти. Намираш ли смисъл в това?

Тя се замисли и бавно кимна с глава.

- Нещо страшно ти се случи тази вечер. Разбира се, че искаш да се чувстваш сигурна и
обгрижена. Това не е престъпление, Джулиан. И аз искам да ти помогна, любов моя, толкова
много.

Но съществуват много различни начини за това. Не е нужно да се събличаш, за да привлечеш

вниманието ми. Ти го притежаваш. Напълно. Не трябва да правиш секс с мен, за да те накарам
да се почувстваш желана.

- Как така? - колебливо прошепна.

- Ето така.

Гейбриъл целуна шията й и я премести, така че да бъде полу-легнала по гръб.

Той лежеше до нея, подпрян на лакът, загледан в широките й, тъжни очи. Тръгвайки от косата,
започна да я гали с нежни движения и без да бърза. Погали я по лицето, за да изтрие сълзите й.
Помилва брадичката й, линията на челюстта, веждите. Прехвърли се към шията и надолу до
ключицата. Тя въздъхна, когато пръстите му проследиха костта между гърдите и стомаха,
където зарисува плетеници по голата й кожа. Сложи длан на корема й и се наведе да целуне
зърната на гърдите й.

Когато се отдръпна, очите й бяха затворени.

- Мила?

Клепачите й потрепнаха.

- В това легло сме само ние. Ти и аз. Ти си всичко, което има значение.

Той леко премина с ръка по извивката на кръста й и надолу към лявото бедро, като леко го
прихвана.

- Ако искаш да се върнеш в стаята си, ще те изпратя. Ако искаш да спиш сама, ще те оставя.
Имам нужда само да ми кажеш какво ти желаеш и при условие че е по силите ми, ще ти го дам.
Но, моля те, скъпа, не ме карай да отнема девствеността ти. Не тази вечер.

Тя помисли над думите му и преглътна с усилие.

- Искам да остана тук. Не мога да спя особено добре без теб.

- Аз изобщо едва заспивам без теб. Радвам се, че чувството е взаимно.

Гейбриъл я целуна по устните и започна леко да плъзга ръка по бедрото й и обратно до
извивката на дупето.

- Знаеш, че държа на теб, нали?

Тя кимна и докосна гърдите му, докато той се навеждаше напред, минавайки с устни по шията
й, където кожата беше недокосната от белега.

- Съжалявам, че направих това.

Гейбриъл огради с кръг избледняващото любовно ухапване от онзи ден.

Джулия се взря в натежалите от вина очи.

- Недей, Гейбриъл. Онова беше различно.

- Трябва да съм по-внимателен с теб.

Тя въздъхна.

- Ти си много внимателен с мен.

- Обърни се, скъпа.

В очите й се появи въпрос, но тя се обърна по корем и премести главата си, така че да може да
го гледа, доверявайки му се напълно.

Той коленичи до нея и нежно отмести косата й настрана.

- Просто се отпусни. Искам да се почувстваш толкова красива, колкото си.

Той бавно и леко започна да я масажира с две ръце, без да подминава и сантиметър от главата до
петите. После се протегна към стъпалата й, повдигна ги и обърна специално внимание на
извивката им и петите.

Тя леко изстена.

Гейбриъл се засмя.

- Спомняш ли си, когато остана при мен след онзи катастрофален семинар?

Джулия кимна, прехапвайки устни.

Веждите му се свъсиха.

- Беше много подозрителна спрямо мен. Разбира се, бе права да си мнителна, но дори тогава аз
вече бях решил, че... Ти си в безопасност с мен, любов. Обещавам.

Когато приключи с ходилата й, Гейбриъл се плъзна обратно нагоре по тялото й и измина с

устните си пътеките, по които бяха минали ръцете му. Милваше, целуваше, захапваше.
Джулия потърси очите му и видя дълбоката обич, която отразяваха, и когато той се отпусна от
едната й страна, тя чувствено го целуна.

- Благодаря ти, Гейбриъл - прошепна.

Той се усмихна доволно, прокарвайки пръсти през дългата й коса.

Сред този остров от спокойствие Джулия осъзна, че нейният момент е настъпил. Те вече се бяха
разбрали, че първо ще разкрият душите си, преди да разсъблекат телата. А и част от нея бе
уморена да пази тайни. Да пази неговите тайни.

Гейбриъл вече беше споделил части от миналото си с нея. Защо тя трябваше да крие себе си от
него? Щеше да е болезнено да изговори думите гласно, но вероятно да запази тези неща
неизяснени помежду им, би било още по-раняващо. Тя вдиша дълбоко и затвори очи. Започна
без предисловие.

- Запознах се с него на купон, в първи курс... - тя прочисти няколко пъти гърлото си и продължи
шепнешком: - Той следваше в университета в Пенсилвания. Бях чула за баща му отпреди, но не
това беше причината да се интересувам от него. Харесвах го, защото беше забавен и мил и
винаги си прекарвахме добре заедно. Онази първа Коледа той се появи в дома ми, за да ме
изненада. Знаеше, че харесвам неща от Италия, така че ми беше купил червена като захаросана
ябълка Веспа2 Нарече го червеното на Джулия.

Гейбриъл повдигна вежди.

- Естествено любовта ми към всичко италианско бе вдъхновена от теб. Но бях загубила надежда,
че някога ще те видя отново. Мислех, че не се интересуваш от мен, и опитах да продължа
напред. Родителите му одобриха връзката ни и бяхме винаги добре дошли да ги посещаваме във
Вашингтон или на политически събития във Филаделфия. В продължение на няколко месеца се
срещахме по-скоро като приятели, а после той ми сподели, че иска нещо повече. Аз се съгласих.
След това нещата започнаха да се променят. Той настояваше за повече във всяко едно
отношение и стана взискателен.

Страните на Джулия се обляха с руменина в тъмното.

Гейбриъл усети по кожата й как температура й се повишава и започна леко да разтрива

раменете й.

- Каза ми, че сексът бил негово право като на мой приятел. Когато му обясних, че не съм готова,
ме нарече фригидна. Това само засили решимостта ми да изчакам. Не чаках конкретно теб, но
не исках да бъда притискана да го направя. Знам, това звучи незряло.

- Джулиан, съвсем не е незряло да твърдиш, че ти трябва да си тази, която решава с кого да спи
или не.

Тя го дари със слаба усмивка.

- Колкото повече ме притискаше, толкова повече се опитвах да го компенсирам, като му давам

други неща. Той беше болезнено обсебващ. Не му допадаше, че се виждах с Рейчъл, вероятно
защото тя не го харесваше. Направих каквото можах, за да избегна конфликт с него. И, хммм,
той невинаги беше приятен.

Тя замълча, опитвайки се да измисли как да предаде следващата част.

- Той удари ли те?

Гейбриъл се насили да звучи спокойно.

- Не съвсем.

- Това не е отговор, Джулиан. Удари ли те?

Джулия усети тялото на Гейбриъл да се разтърсва от гняв. Не възнамеряваше да го лъже, но се

притесняваше какво би казал той, след като му отговори. Затова подбра следващите си думи
много внимателно.

- Бутал ме е няколко пъти. Веднъж Натали, съквартирантка-та ми, трябваше да го издърпа

настрани от мен.

- Нали осъзнаваш, че да те блъска, е един вид физическо насилие.

Когато Джулия отбягна погледа му, той продължи:

- Искам да се върнем пак на въпроса. Някой друг път.

- Всъщност нещата, които ми каза, бяха далеч по-лоши от всичко, което някога успя да направи.

Тя тихо се засмя.

- През по-голямата част от времето се държеше с мен по-добре, отколкото майка ми. Въпреки че
имаше моменти, когато исках да ме удари. Бих могла да понеса удар и щеше да е отминал за
секунди. Би било за предпочитане пред това да го слушам как ми казва отново и отново колко
фригидна и безполезна съм.

Тя потръпна.

- Ако поне ме беше ударил, можех да кажа на баща си. Бих могла да му покажа синината и той
щеше да ми повярва.

Гейбриъл бе отвратен от признанието на Джулия, което само засили гневът му към Саймън и
баща й. Въпреки търпеливото му мълчание тя почти можеше да чуе зъбчатите колела, въртящи
се в главата му.

- Никога не се чувствах достатъчно добра за него. И той определено беше съгласен с това. След
като не спях с него, изискваше... хмм, други неща. Но аз не бях много добра в тях. Каза ми, че
ако това е някаква индикация за това как ще съм в леглото, значи ще съм загубена кауза.
Тя се изсмя отново и нервно се заигра с косата си.

- Не възнамерявах да ти го казвам, но предполагам имаш право да го разбереш, преди да се

разочароваш. Не стига че съм фригидна, но защо би ме желал, ако съм неспособна да задоволя
мъж по друг начин?

Гейбриъл лекомислено изтърва низ от ругатни, които биха накъдрили косата на един обикновен
професор.

Джулия остана неподвижна, ноздрите й потръпваха леко като на мишле. Или заек.

- Джулиан, погледни ме.

Той нежно постави длан на бузата й, изчаквайки очите им да се срещнат.

- Всичко, което ти е казал, е било лъжа. Трябва да ми повярваш относно това. Казвал ти е такива
неща, за да има контрол над теб. Разбира се, че те желая. Погледни се! Ти си красива, сърдечна
и интелигентна. Умееш да прощаваш и си нежна. Може би не го осъзнаваш, но ти предизвикваш
тези качества у мен. Караш ме да искам да съм нежен и мил. И ще съм такъв с теб, когато
правим любов.

Гласът му стана дрезгав и той прочисти гърлото си.

- Никой, толкова раздаващ се и страстен, колкото си ти, никога не би могъл да е ужасен в

сексуално отношение. Просто имаш нуждата някой да те накара да се почувстваш достатъчно в
безопасност, за да изразиш себе си. След това тигърът ще излезе. Той не е заслужавал да види
тази ти страна и си била права да не му я разкриеш. Но ние сме нещо различно. Миналата нощ,
нощта в музея, дори по-рано тази вечер, видях страстта ти. Усетих я. И е зашеметяващо. Ти си
зашеметяваща.

Джулия се загледа в искрените му очи с нямо удивление.

- Ти ми каза, че вярваш в изкуплението - прошепна той. -Докажи го. Прости си за каквото и да

се срамуваш и си позволи да си щастлива. Защото наистина, Джулиан, това е всичко, което
искам за теб. Искам да си щастлива.

Тя се усмихна и го целуна, наслаждавайки се за момент на докосването и на думите му. Миг

след това отстъпи, знаейки, че най-лошата част от историята й предстои да бъде казана.

- Исках да се включа в програмата за млади студенти в чужбина. Той не искаше да отида. Така
че аз кандидатствах зад гърба му и не му съобщих до началото на лятото. Той беше бесен, но
като че ли го преодоля. Докато бях в Италия, той ми пишеше всички тези невероятни имейли и
ми изпращаше снимки. Каза ми, че ме обича.

Тя преглътна.

- Никой не ме беше обичал преди това.

Тя си пое дълбоко въздух.

- Не се прибрах за Коледа или за лятото, защото записах допълнителни курсове и пътувах.
Когато се върнах в края на август, Рейчъл ме изведе по магазините като подарък за добре дошла.
Грейс й беше дала пари и двете тайно ми купиха много красива рокля и обувки „Прада“.

Тя се изчерви.

- Ъм, ти си виждал тези обувки преди. Носех ги на нашата първа сре... ъм, имам предвид, когато
ме изведе на стек.

Той прокара пръсти по овала на бузата й.

- Всичко е наред, Джулиан. Можеш да я наричаш нашата първа среща. Това е и начинът, по
който аз мисля за нея. Въпреки че се държах като задник.

Тя отново си пое дълбоко дъх.

- Той направи големи планове за отпразнуване на рождения ми ден. Рейчъл настоя да ми

помогне да се приготвя в нейния апартамент. После трябваше да карам до Риц-Карлтън, където
имах среща с него. Обаче си бях забравила фотоапарата и затова първо отидох до стаята си в
общежитието.

Сега Джулия започна да се тресе. Всеки мускул, всяка част от нея започна да трепери, сякаш
замръзваше от студ.

Гейбриъл я притисна в обятията си.

- Не трябва да ми казваш нищо повече. Чух достатъчно.

-Не.

Гласът й се разтрепери, но тя продължи:

- Трябва да кажа на някого. Дори Рейчъл не знае всичко.

Тя вдиша и издиша неколкократно.

- Отворих вратата и в стаята беше тъмно, с изключение на лампата на бюрото на

съквартирантката ми. Но уредбата на На-тали работеше. Звучеше Closer на Nine Inch Nails.

Много глупаво си помислих, че е оставила уредбата погрешка. Щях да я изключа, но преди да

успея да направя и крачка, ги видях.

Джулия притихна. Замръзна като статуя.

Гейбриъл чакаше.

- Саймън чукаше Натали в леглото ми. Бях толкова шокирана, че не можех да помръдна.
Първоначално си помислих, че това не може да е той. После, че това не може да е тя. Но бяха те.
И...
Гласът й премина в шепот.

- Беше ми съквартирантка от първи курс. Бяхме приятелки в гимназията. Видяха ме да стоя там,
вторачена като идиот. А той ме погледна и се изсмя, казвайки ми, че се чукат още от втората
година в университета. Аз просто стоях и наистина не разбирах какво ми говори. Натали се
приближи към мен, гола, и каза, че трябва да се присъединя към тях.

Джулия млъкна. Но вече беше твърде късно. Тя беше произнесла думите. Беше ги казала на глас.
Цялата агония и ужас, които бе почувствала онзи ден, я заляха отново. Премести се на колене и
притисна бузата си до гърдите на Гейбриъл. Но не заплака.

Гейбриъл я държеше здраво, притискайки устни към тила й.

,, Трябваше да го убия, докато имах възможност. “

Обзе го тихо задоволство, че не е знаел. Не се съмняваше особено, че би убил Саймън на място.

„Той е Ангелоебачът. Той е щял да чука моята Джулиан като животно. Само където е загрявал
със съквартирантката й. “

Те седяха, прегърнали се един друг за известно време, докато тя се опитваше да се отърси от

срама си, а Гейбръл се стараеше да захвърли настрана убийствените си мисли. Когато
почувства, че пулсът й е спокоен, започна да шепне. Каза й колко държи на нея. Каза й, че с него
е в безопасност. После тихо я попита дали за нея би било добре да й поговори малко.

Тя кимна.

- Джулия, съжалявам за случилото се.

Той поклати глава.

- Съжалявам и за това, че не си отраснала в дом, където мъжът и жената се обичат и споделят

едно легло. Аз имах тази възможност. Знаеш какви са били Ричард и Грейс, винаги смеещи се и
докосващи се. Никога не съм го чувал да й повиши тон. Тя никога не изрече нещо обидно или
грубо. Бяха перфектната двойка. Колкото и да е неудобно човек да си мисли за сексуалния
живот на родителите си, беше очевидно, че между тях има страст. Когато Ричард проведе с мен
смушаващия разговор за растенията и пчеличките, цитира строфа от „Молитвеник“- обет, който
беше дал на Грейс по време на сватбената им церемония: „С този пръстен се венчавам за теб, с
тялото си те боготворя и с всичките си земни блага те дарявам“.

- Чувала съм го. Красиво е.

- Нали? В контекста на нашия доста неудобен разговор с Ричард той изтъкна този обет като
залог, че съпругът ще прави любов с жена си, а не просто ще я използва за секс. Каза ми, че
обетът олицетворява идеята за правенето на любов като акт на обожание. Съпругът почита
съпругата посредством своето тяло, като я обича и й се отдава, стремейки се към екстаз заедно с
нея.

Гласът на Гейбриъл бе пресипнал и той се поизкашля.

- Мисля, че спокойно мога да нарека това, на което си станала свидетел с него, животинско и
жалко. Знам, че си виждала подобни неща в Сейнт Луиз, когато си била малка. Неща, които
едно малко момиче никога не трябва да вижда. Възможно е да си считала, че точно това
представлява половият акт и всички мъже са като него - злонамерени хищници, които използват
и злоупотребяват. Описанието на Ричард за правене на любов беше коренно различно. Той каза,
че е не по-малко чувствено от други удоволствия, защото контекстът осигурява свободата и
приемането да опознаеш нечии желания във всичките им разнообразни форми, независимо дали
са отчаяни и провокирани от нужда или тихи и нежни. Смисълът е, че в основата на акта лежи
взаимно уважение и отдаване, а не вземане и използване.

Гейбриъл доближи устни до ухото й, така че да прошепне:

- Лутах се по пътища, различни от тези на Ричард, но винаги съм търсил това, което имаха
помежду си с Грейс. Когато ти казах, че искам да те почета чрез тялото си, наистина си го
мислех. С цялото си сърце. Никога няма да отнема нещо от теб. Само ще давам. В леглото и
извън него.

Джулия се усмихна, облегната на гърдите му.

- Двамата започваме отначало и ето, всичко стана ново3.

Тя се протегна и го целуна нежно по устата, шепнейки думи

на благодарност. Отношението му я успокояваше. Не премахна болката, нито заличи спомените,

но бе облекчение да чуе, че той не би използвал миналите й слабости срещу нея. В
действителност едно от нещата, от които се срамуваше най-много, беше фактът, че бе позволила
да я третират толкова зле. Ето защо го бе пазила в тайна. Това бе причината да се страхува да го
сподели.

- Сега се чувствам дори още по-голям задник за това, че се шегувах с теб относно Nine Inch
Nails, когато бяхме в „Лоби“. Нищо чудно, че толкова се разстрои, когато споменах тази песен.

Джулия леко кимна.

- Веднага щом се прибера в Торонто, ще сменя настройките на радиото си. Няма да слушам тази
станция повече.

Той прочисти гърло.

- Не е нужно да говориш за това, ако не искаш, любима. Но се питам какво си обяснила на баща
си. Дължа ти извинение за скандала, в който се увлякох с него в болницата. Казах неща, които
не трябваше.

Тя го погледна с любопитство.

- Казах му, че не е трябвало да те връща обратно да живееш с майка ти. Задачата му като баща е
да те защитава и той се е провалил.

Джулия се изненада. Никой, нито дори Рейчъл или Грейс, не се беше противопоставял на Том
относно решенията му. Никой. Изражение на почуда премина по лицето й.

- Не си ми ядосана?

В гласа му прозвуча изненада.

- Не бих могла. Благодаря ти, че си ме защитил, Гейбриъл. Никой не е правил това досега.

Тя пое ръцете му в своите и целуна леко подутите стави на пръстите и местата, където кожата
се беше разцепила. Бойните му рани й бяха толкова скъпи, колкото красивите му, изразителни
очи.

- Не казах всичко на баща си. Само, че го сварих с Натали и че не мога повече да живея с нея.
Това породи проблем, тъй като той се среща с майка й. Но никога не се оплака.

- Колко благородно от негова страна - каза със сарказъм Гейбриъл.

- Прекарах няколко дни в Селинсгроув, опитвайки да се поуспокоя, и татко ме закара обратно в

училище. Премести ме от общежитието в малък едностаен апартамент. Ти би му се присмял,
Гейбриъл. Беше дори по-малък от този, в който съм в момента.

- Не бих се смял - засегна се той.

- Просто защото си толкова особен. Би го намразил дори повече, отколкото настоящия ми

апартамент.

- Джулиан, аз не мразя апартамента ти. Както казах и преди, ненавиждам факта, че трябва да
живееш там. Какво стана, след като се върна обратно в университета?

- Покрих се. Те станаха нещо като двойка след това и се страхувах да не попадна на тях, така че
избягвах всички места, където евентуално бих могла да ги срещна. Ходех на училище, работех
над италианския си, подготвях се да завърша и си седях вкъщи. Един вид... се оттеглих.

- Рейчъл спомена нещо такова.

- Не бях добра приятелка на Рейчъл. След тази нощ престанах да отговарям на обажданията й.
Дори не говорех с Грейс, въпреки че ми написа най-красивото писмо. Изпратих картичка за
Коледа на семейството ти, но се чувствах твърде унижена, за да обяснявам случилото се. Рейчъл
знаеше, че съм ги спипала заедно, защото в крайна сметка Натали й беше казала. Но не знаеше
точно колко зле стояха нещата. И не ми се иска да го знае.

- Всичко, което ми казваш, остава само между нас.

- Не исках да си призная, че съм била толкова глупава да се озова в подобна ситуация. Че съм
отстъпвала пред него в продължение на толкова време. Че съм била сляпа за факта, че те са
заедно. Искаше ми се да си представям, че това се е случило на някой друг.

Тя погледна към изключително съпричастното лице на Гейбриъл.

- Моля те, никога повече не казвай, че си глупава. Срамен е начинът, по който двамата са се
отнесли с теб. Те са злодеите в тази история, не ти.

Той я целуна два пъти по челото и зарови лицето си в дългите й коси.

- Мисля, че трябва да поспиш, сърце мое. Беше дълъг ден и искаме да се излекуваш.

- Няма ли семейството ти да се разочарова, когато открият, че сме тук заедно?

- Те разбират, че сме заедно като двойка. И в по-голямата си част, мисля, че одобряват.

- В по-голямата си част?

Гейбриъл въздъхна.

- Ричард не възразява; просто има консервативни възгледи относно секса. Така че, въпреки
обещанието ми да не правим това под неговия покрив, той би предпочел да спим в отделни стаи.

Сигурен съм обаче, че ще затвори очи за тази вечер, както и за утрешната, предвид случилото ти
се.

- А Рейчъл и Аарон? Те споделят стая.

- Ричърд не одобрява това, но в съзнанието му те поне ще сключат брак. Рейчъл винаги ме е

подкрепяла и считам, че е на наша страна.

- Ами Скот?

- Скот е много закрилнически настроен към теб и знае, че бях развратник, така че...

- Не си бил развратник. Бил си просто самотен.

Той бавно я целуна.

- Много благородно от твоя страна, но и двамата знаем, че това не е истина.

Двамата се облегнаха и Джулия отпусна глава на гърдите му, пробягвайки с пръсти през горната
част на тялото му. Сумтеше под носа си, докато обмисляше думите му за това как го е грижа за
нея и би искал да я боготвори. Вероятно това бяха най-важни-те думи, които някога бе чувала.
Тя колебливо прокара пръст по гърдите му, очертавайки татуировката му. Дланите на Гейбриъл
бързо покриха ръцете й.

- Недей - въздъхна той, издърпвайки ръката й настрана.

- Извинявай. Какво означава м-а-й-а?

Джулия го чу да си поема дъх.

- Нямах намерение да повдигам въпроса, но нали си споделяхме тайни. И си помислих...

Гейбриъл започна да търка очи със свободната си ръка, но същевременно не я пусна.

- Мая е име.

Гласът му загрубя.

- Ти... обичаше ли я?

- Разбира се, че я обичах.

- Дълго ли бяхте заедно...

Той се изкашля.

- Не беше това.

Джулия го стисна здраво и затвори очи.

Но Гейбриъл лежеше буден, загледан в тавана в продължение на много дълго време.

Джулия се събуди на следващия ден и завари Гейбриъл да седи напълно облечен в края на
леглото и да я наблюдава. Тя леко се прозя и се протегна под лъчите слънчева светлина,
процеждащи се между щорите.

- Добро утро - усмихна се тя.

Той се наведе и я придърпа в топла прегръдка.

- Събудих се и пообиколих наоколо, но се върнах преди малко, за да те нагледам. Много си

спокойна, когато спиш.

Той я целуна с наслада, след което отиде до гардероба, за да си вземе пуловер.

Джулия се обърна по корем и без капка свян го огледа, възхищавайки се на начина, по който
ризата му прилягаше на раменете. От леглото можеше да се наслади на задните му части,
подчертани от черните дънки.

„Ама че страхотно дупе“, помисли си тя.

Гейбриъл погледна през рамо към нея.

- Какво беше това.

- Не съм казала нищо.

Устните му се свиха, като че ли възпираше усмивката си.

- Ах, наистина ли?

Той се приближи и се наведе да прошепне в ухото й.

- Не знаех, че си момиче, което си пада по задници.

- Гейбриъл!

Позасрамена, че са я хванали, тя го плесна леко по ръката и двамата се разсмяха. Той я прихвана

около кръста и я придърпа в скута си.

- Въпреки това бих искал да заявя недвусмислено, че задникът ми е много поласкан.

- Наистина ли?

Джулия изви вежда.

- Изключително. И би искал да отправи от мое име най-сърдечни поздрави и че... ахх... очаква с
нетърпение да се запознае с вас в no-личен план, когато сме във Флоренция.

Джулия наклони глава към него и се наведе напред, молейки за целувка.

Беше възнаградена с кратка, но нежна, преди Гейбриъл да се отдръпне. Изведнъж стана

сериозен.

- Трябва до поговорим за няколко неща.

Тя прехапа устните си и зачака.

- Саймън беше арестуван по няколко обвинения. Баща му е изпратил семейния адвокат да го

спасява и се носят слухове за съдебна сделка.

- Наистина ли?

- Очевидно сенаторът не желае мръсната история да влезе в новините. Скот се е чул с прокурора
и е получил уверение, че на твоя случай ще се гледа с приоритет. Скот е подчертал, че всички
ние бихме желали да видим резултат, включващ затвор, а не някакъв вид половинчата домашна
или терапевтична програма. Но предвид връзките на Саймън затворът е слабо вероятен.

Джулия си отбеляза наум да благодари на Скот за това, че се е застъпил за нея.

- А ти? Застрашен ли си?

Гейбриъл се ухили.

- Адвокатът на семейство Талбът насърчава повдигане на обвинение. За щастие брат ми е имал

кратък, но съдържателен разговор с него, изтъквайки, че пресата ще бъде силно заинтригувана
да чуе моята версия на историята, както и твоята. Срещу мен няма да бъдат повдигнати
обвинения. Излишно е да казвам, че на всички замесени им е дошло до гуша от Скот.

Джулия затвори очи и бавно издиша. Мисълта, че нещо може да се случи на Гейбриъл, беше
болезнена, още повече че тя бе навлякла тези неприятности на двамата.
- Имам нужда от душ и да се облека - каза тя, отваряйки очи.

Гейбриъл я погледна с топлота и прокара пръст надолу по

дължината на ръката й.

- С голямо удоволствие бих взел душ с теб, но се опасявам, че подобно нещо ще скандализира
близките ми.

Джулия потрепери.

- Е, не бих искала да скандализирате роднините си, професор Емерсън.

- Наистина, мис Мичел, това би било много шокиращо. Особено шокиращо. Затова, в името на
благоприличието, моят много поласкан задник и аз ще се откажем от къпането с вас.

Той се наведе напред със светещ поглед.

- Засега.

Тя се засмя и той я остави да се заеме с дневния си тоалет.

Когато Джулия се върна от банята в своята спалня, го завари да обикаля в центъра на

помещението.

- Нещо не е наред ли?

Той поклати глава.

- Исках да се уверя, че не си се препънала или нещо подобно. Къде са ти патериците?

- В стаята. Добре съм, Гейбриъл.

Тя изкуцука покрай него. След като намери четката си за коса, започна несръчно да я прокарва
по дългите си, заплетени кичури.

- Позволи на мен да направя това.

Гейбриъл се приближи към нея и взе четката от ръката й.

- Ще решеш косата ми?

- Защо не?

Той придърпа един стол и я окуражи да седне на него, после застана зад нея и бавно започна да
прокарва пръсти от корените на косата към краищата, разплитайки ги.

Джулия притвори очи.

Гейбриъл продължи още малко, след което приближи устни до ухото й.

- Приятно ли ти е?

Все още със затворени очи, измърка към него. Той се засмя и наведе глава. Бе толкова мила и
беше лесно да й достави удоволствие. А той отчаяно искаше да я удовлетвори. Когато всички
възли бяха разплетени, той нежно прокара четката по косата й и започна бавно да я разресва.

Никога, и в най-разюзданите си мечти, Джулия не си беше представяла Гейбриъл в ролята на

фризьор. Имаше обаче нещо интуитивно в начина, по който я докосваше. Усещането от дългите
му пръсти, приглаждащи косите й, затопли кожата й. Можеше само да си представя
удоволствието, което я очакваше във Флоренция, когато щеше да има възможността да му се
наслади изцяло. Гол. Тя бързо кръстоса краката си.

- Да не би да ви съблазнявам, мис Мичел? - прошепна Гейбриъл с меден глас.

-Не.

- Тогава сигурно не се справям добре с това.

Подсмихна се скришом и забави ресането на косата, докосвайки с устни крайчеца на ухото й.

- Въпреки че истинската ми цел е да те накарам да се усмихнеш.

- Защо си толкова мил с мен?

Пръстите му замръзнаха.

- Това е един необикновен въпрос, който да зададеш на любимия си.

- Сериозна съм, Гейбриъл. Защо?

Той отново прокара пръсти по косата й.

- Ти се държиш добре с мен от първия момент, в който те срещнах. Как да не бъда мил? Не
мислиш ли, че заслужаваш да се отнасям добре с теб?

Джулия предпочете да не настоява повече за отговор на първоначалния си въпрос.

Въпреки че предишната нощ бе крайно изтощителна за нея, тя си спомняше как призна любовта
си към него в болницата. Изявлението й обаче остана без отговор.

„Това е достатъчно, помисли си тя. Действията, добрината му, закрилата. Това е повече от
достатъчно. Не ми трябват думите. “

Джулия го обичаше до болка. Винаги го бе обичала и любовта й гореше така силно, че дори в
най-мрачните дни светлината й не бе угаснала. Но не изглеждаше Гейбриъл да изпитва тази
любов.

След като свърши с косата й, той настоя да й направи обяд.

1

Около 1,75 см. - Б. пр.

Марка мотопед. — Б. пр.

Цитат от Второ послание на апостол Павел към Коринтяните. - Б. пр.

По-късно двамата седнаха в кухнята, правейки планове за вечерта, когато телефонът иззвъня.
Ричард влезе, носейки безжична слушалка.

- Баща ти е - каза той, подавайки телефона на Джулия.

Гейбриъл го пресрещна и го покри с длан.

- Не е нужно да говориш с него. Аз ще се погрижа.

- В крайна сметка ще трябва да поговорим.

Джулия се смъкна от бар-стола и изкуцука на патериците си в трапезарията.

Ричард поклати глава към сина си.

- Не може да заставаш между Джулия и Том.

- Той не е бил особено добър като баща.

- Той е единственият баща, когото тя има. А тя е светлината на живота му.

Гейбриъл присви очи.

- Ако въобще го е било грижа за нея, щеше да я защити.

Ричард постави ръка на рамото му.

- Родителите допускат грешки. Понякога е по-лесно да скриеш глава в пясъка, отколкото да

признаеш, че детето ти има неприятности и това е по твоя вина. Знам това от личен опит.

Гейбриъл сви устни, но не каза нищо.

След десет минути Джулия се върна. Въпреки присъствието на Ричард в кухнята Гейбриъл я
прегърна и я целуна по бузата.

- Всичко наред ли е?

- Баща ми иска да ме изведе на вечеря тази вечер - промълви тя.

Ричард използва думите й като възможност да излезе и се оттегли в кабинета си на горния етаж.

- Искаш ли да го видиш?

- Ще бъде неловко, но казах, че ще отида.

- Джулиан, не е нужно да правиш каквото и да било. Вместо това аз ще те заведа на вечеря.

Тя поклати глава.

- Той се старае, Гейбриъл. Баща ми е. Трябва да му дам шанс.

Гейбриъл само поклати глава и предпочете да не спори с нея.

Точно в шест часа Том Мичел се появи на прага на семейство

Кларк облечен с официална риза, панталон и вратовръзка, която нервно подръпваше. Не беше
свикнал да носи такава, но заради Джулия...

Ричард набързо го настани в гостната и го занимаваше, докато чакаха тя да слезе.

- Сигурна ли си, че искаш да отидеш?

Гейбриъл беше полегнал на леглото си и наблюдаваше как Джулия си слага червило.

- Няма да се отрека от баща си. Освен това Рейчъл ще завлече Ричард да гледат някаква
романтична комедия, а ти излизаш навън с момчетата. Накрая ще остана тук съвсем сама.

Гейбриъл се надигна от леглото и се приближи до нея, обгръщайки я с ръце през кръста.

- Няма да си сама. Ще бъдеш с мен. А аз знам как да забавлявам една дама.

В опит да я убеди той започна да я целува с влажни устни зад ухото.

- Ослепителна си - прошепна.

Руменина обагри бузите й.

- Благодаря ти.

- Рейчъл ти е намерила шал.

Той докосна края на синия копринен шал на „Hermes“, който сестра му артистично бе увила
около врата на Джулия, за да прикрие следата от ухапване.

- Бил е на Грейс - отговори меко Джулия. - Подарък от Ричард.

- Ричард обичаше да я глези. Особено в Париж.

- Вие с него много си приличате.

Тя се изправи на пръсти, за да го целуне по бузата.

- Почакай да отидем във Флоренция.

Той я привлече по-близо и преди да я пусне, страстно я целуна.

- И така, какво ще правите с момчетата? Нали не... стрийп-тиз клуб?

Тя погледна през мигли нагоре към него. Изглеждаше възхитително.

Гейбриъл се намръщи.
- Това ли мислиш, че ще направя?

- Не правят ли това момчетата, когато са вечер навън?

Той я погали по бузата с опакото на ръката си.

- Мислиш ли, че Рейчъл би одобрила подобно начинание?

-Не.

- А аз? Мислиш ли, че това е, което искам.

Джулия погледна встрани и не отговори.

- Защо ми е да ходя да гледам други жени, след като най-красивата споделя леглото ми всяка
нощ? - запротестира той, целувайки я леко. - Единствената жена, която искам да виждам гола,
си ти.

Джулия се изкиска.

- Какъв ми беше въпросът? Не мога да си спомня какво те попитах.

Той се подсмихна.

- Добре. Ела тук.

***

По-късно същата вечер, когато къщата беше притъмняла и всички се бяха прибрали, Джулия се
шмугна в стаята на Гейбриъл, облечена в обикновена синя нощница. Той седеше в леглото и
четеше. Беше без риза и носеше очила. Беше небрежно присвил крака в коленете.

- Хей, здравей.

Той се усмихна, оставяйки „Краят на аферата“ на нощното си шкафче.

Изглеждаш прекрасно.

Тя постави патериците настрана и с благодарност опипа нощницата си.

- Благодаря ти, че си отишъл до баща ми, за да ми вземеш нещата.

- Пак заповядай.

Гейбриъл протегна ръка и Джулия пропълзя в леглото до него.

Той я целуна, преди да забележи, че тя все още носеше шала на Грейс. Подръпна го за единия от
краищата.

- Защо още носиш това?

Джулия сведе очи.

- Не искам да ти се налага да ми гледаш белега.

Той повдигна брадичката й.

- Не е нужно да се криеш от мен.

- Грозно е. Не искам да си припомняш.

Гейбриъл се вгледа дълбоко и изпитателно в очите й. После бавно разви шала. Издърпа го
внимателно, така че нежно да се плъзне по задната част на шията й и да падне в ръката му.
Джулия настръхна от хладната следа, оставена от коприната по кожата й, съчетана с пламтящия
поглед на Гейбриъл. Той остави шала на нощното шкафче и се наведе, за да целуне няколко
пъти белега.

- И двамата имаме белези, Джулиан. Моите просто не са по кожата.

- Иска ми се да нямахме - прошепна тя. - Иска ми се да бях перфектна.

Гейбриъл тъжно поклати глава.

- Харесваш ли Караваджо?

- Много. Картината му „Жертвоприношението на Исак“ ми е любимата.

Той кимна.

- Винаги съм предпочитал „Св. Тома Неверни“. Ричард има копие в кабинета си. Днес го
гледах...

- Винаги съм считала тази картина за странна.

- Тя наистина е странна. Исус се явява на св. Тома след възкресението си и Тома поставя пръст в
раната му, причинена от копие. Проникновено.

Джулия не съзираше дълбочината и остана безмълвна.

- Ако искаш да дочакаш белегът ти да изчезне, Джулиан, ще чакаш вечно. Белезите никога не
изчезват. Картината на Карава-джо ми го проясни. Белезите може да се излекуват и ние може да
забравим за тях във времето, но въпреки това остават. Дори Исус не ги е изгубил.

Гейбриъл замислено потри с длан брадичката си.

- Ако се бях опитал да не съм такъв егоист, щях да съм го осъзнал своевременно. Щях да бъда
по-внимателен към Грейс и семейството си. Щях да се отнасям по-добре с теб през септември и
октомври.

Той прочисти гърло.

- Надявам се, да ми простиш за белезите, които съм ти оставил. Знам, че не са малко.

Джулия пропълзя в скута му и силно го целуна.

- Простено ти е много отдавна, и то за много повече от оставянето на белези. Моля те, нека не
говорим за това отново.

Бъдещите любовници споделиха момент на тишина, преди Гейбриъл да я попита как е протекла
вечерта й.

Джулия неспокойно се размърда.

- Той заплака.

Веждите на Гейбриъл се извиха. „Том Мичел да плаче? Не го вярвам. “

- Описа ми какво е заварил в къщата. А когато му казах какво се случи, преди да ме спасиш,
заплака. Споделих му за някои от спречкванията ни и нещата, които той ми говореше. И баща
ми заплака точно насред лъскавия ресторант.

Тя поклати глава.

- Плакахме и двамата. Беше същинска каша.

Гейбриъл отмести косата настрана от лицето й, така че да я вижда по-добре.

- Съжалявам.

- Имаше някои неща, които трябваше да му кажа и той ме изслуша може би за първи път в
живота си. Поне се опита. Това вече е голяма крачка напред. И когато всичко това приключи, ме
попита за теб. Искаше да знае откога се срещаме.

- И какво му отговори?

- Казах му, че не се виждаме отдавна, но аз... те харесвам. Казах му, че си направил много за мен
и държа на теб.

- Каза ли му какво чувствам към теб?

Изражението й стана срамежливо.

- Е, не му споменах за частта с желанието ти да правиш любов с мен във Флоренция, но казах,

че ми се струва, че ме харесваш.

Гейбриъл се намръщи.

- Аз... те харесвам? Наистина, Джулиан, това ли беше най-доброто, което можа да измислиш?

Тя сви рамене.
- Това е баща ми. Не желае да слуша сантименталности. Иска да знае дали все още се занимаваш
с наркотици и побоища. И дали си моногамен с мен.

Гейбриъл трепна.

Джулия силно го прегърна.

- Разбира се, казах му, че си примерен гражданин и се отнасяш с мен като принцеса. Че не те
заслужавам.

- Е, това е лъжа.

Той я целуна по челото.

- Аз не те заслужавам.

- Глупости.

Те се зацелуваха нежно за известно време. Гейбриъл свали очилата си и ги постави върху

книгата. Изгаси светлината и я прегърна с чувство на блаженство. Тъкмо когато се унасяха в
сън, Джулия прошепна:

- Обичам те.

Той не отговори и тя предположи, че вече е заспал. Тя тихичко въздъхна и затвори очи, като се
сгуши с гръб до гърдите му. Силната му ръка се обви около кръста й и я притисна силно. Тя чу
как той дълбоко издиша и застина.

- Джулиан Мичел, и аз те обичам.

-30-

На следващата сутрин Джулия се събуди от усещането за нещо топло, притиснато близо до

сърцето й, и леко раздвижване на въздуха около врата си. След по-обстойна проверка тя осъзна,
че ръката на Гейбриъл бе обхванала в шепа дясната й гърда така, както се бяха сгушили заедно.
Тя се усмихна и се размърда в прегръдката му.

При внезапното й движение той изръмжа.

- Добро утро, Гейбриъл.

- Добро утро, красавице.

Устните му откриха бузата й и я целунаха.

- Да разбирам ли, че ти... си спал добре?

- Много добре. А ти?

- Чудесно, благодаря.

- Това притеснява ли те? - ръката му я галеше нежно през нощницата.

- Не. Усещането е хубаво.

Тя се претърколи, за да го погледне в лицето.

Гейбриъл пъхна ръка под талията й и я привлече към себе си с дълбока целувка.

- Джулиан.

Той отметна няколко кичури коса от очите й.

- Има нещо, което бих искал да ти кажа.

Челото й се набръчка.

Гейбриъл проследи с пръст веждите й, изглаждайки чертите на тревога.

- Не се мръщи. Нещо хубаво е. Така мисля.

Тя го погледна с очакване.

Очите му бяха огромни, тъмни и сериозни.

- Обичам те.

Тя примигна два пъти и една усмивка бавно пропълзя по лицето й.

- И аз те обичам. Помислих, че ми се причува, когато снощи го каза.

Той нежно я целуна.

- Аз също не бях сигурен дали си ме чула.

- Знаеш ли, че си ми го казвал и преди.

- Кога?

- В нощта, когато те спасих от Криста. Сложих те в леглото и ме нарече Беатриче. Каза, че ме

обичаш.

Той преглътна звучно.

- Джулиан, съжалявам, че ми отне толкова време да го кажа както подобава.

Тя обви ръце около врата му и притисна чело към наболата му брада.

- Благодаря.
- Не, скъпа. Аз трябва да ти благодаря. Никога не съм се чувствал по този начин преди. Това ме
кара да осъзная колко много време съм пропилял.

Очите на Гейбриъл се изпълниха с тъга.

Джулия бавно го целуна.

- Ние двамата имаме още много да растем. Това е по-добрият начин.

- Съжалявам за отношението си към онези, другите жени. И за това, че си губех времето с тях.
Знаеш това, нали?

- Аз съжалявам, че бях с него. Но в момента никой от нас не може да направи нищо друго по
въпроса, освен да бъдем щастливи, че се намерихме.

- Иска ми се да можехме да прекараме деня в леглото.

Гласът му внезапно се насити с копнеж.

Тя се разсмя.

- Мисля, че това ще шокира и скандализира близките ти.

- Най-вероятно. Дявол да ги вземе.

Двамата се разсмяха, докато смехът им не премина в страстни целувки. Тя се спря първа.

- Мога ли да те попитам нещо?

Челюстта на Гейбриъл се стегна.

- Разбира се.

„Не бъди толкова любознателна тази сутрин, Джулиан. Не мога да ти кажа всичко в къщата на
Ричард. “

- Какъв вид женско бельо харесваш?

Челюстта на Гейбриъл моментално се отпусна и устните му се извиха в лукава усмивка.

- Питаш ме, защото... правиш проучване?

Той се засмя, взе ръката й в своята и я целуна по кокалчетата.

Тя погледна надолу към сплетените им пръсти.

- Иска ми се да направя малко покупки преди пътуването ни. Чудех се какво харесваш.

Той я погледна топло с поглед, пропит от желание.

- Джулиан, аз съм мъж. Ако трябва да ти кажа какво дамско бельо предпочитам, то ще бъде
липсата на бельо.

Гейбриъл повдигна брадичката й, за да може да я погледне в очите.

- Ти си много красива. Когато мисля за теб, си представям, че ще си отделя време, за да се

насладя на красотата ти - на лицето, раменете ти, гърдите ти, на всяка част от теб. На най-
прекрасните, розови и нежни извивки, които да боготворя с тялото си.

Той леко я принуди да легне по гръб и постави колене от двете страни на бедрата й.

- Искам да носиш нещо, което ще те кара да се чувстваш удобно и красива, защото тъкмо така
искам да се чувстваш, когато сме заедно.

Той улови устните й със своите и внимателно я целуна. Когато се отдръпна, тя дяволито го
изгледа.

- Удобно като комплект за йога „Лулулемон“1?

Гейбриъл изглеждаше объркан.

- Не знам какво представляват лу лимонените комплекти за йога, но при условие че се чувстваш

удобно с тях, със сигурност няма да имам възражения.

Тя изви шия, така че да отърка върха на носа си в неговия.

- Ти си чудесен, знаеш ли? Но бях сериозна, когато те попитах. Искам да избера нещо, което ще
ти хареса.

- Ще харесам всичко, ако ти си тази, която ще го носи.

Той я целуна отново и този път си позволи дързостта да доближи голите си гърди до нейните, но
без да ги докосва. Топлина и електричество прескочиха между телата им и скоро Джулия остана
без дъх.

- Цвят? - въздъхна тя. - Предпочитание към стил?

При това Гейбриъл се засмя и погали бузата й, докато тя се изчерви под пръстите му.

- Е добре, не черно или червено.

- Мислех, че това са стандартните цветове. Предполага се, че са съблазнителни.

Той се премести на една страна, така че да може да шепне в ухото й.

- Ти вече ме съблазни. Аз съм съблазнен и заинтригуван и много, много развълнуван.

Пространството се затопли и тя забрави какъв би трябвало да е следващият й въпрос. Накрая се

сети.
- Значи нито черно, нито червено. Някакъв любим цвят?

- Упорита си, нали? Мисля, че ще изглеждаш добре в светли цветове - бяло, розово, синьо.
Предполагам, че мога да си те представя с нещо класическо и коса, спускаща се надолу по
раменете ти. Но това не се отнася до мен, а до теб. И мисля, че ти би трябвало да избереш.

Той се ухили.

- Разбира се, мога да реша да поръчам един-два модела за теб, докато сме там. Но относно
първия ни път, всичко опира до това, какво ти желаеш. Какво те кара да се чувстваш специална,
секси и оценена. Това е всичко, което искам, защото те обичам.

- И аз те обичам.

Джулия се усмихна и Гейбриъл си помисли, че сърцето му ще се разтопи. Тя взе лицето му в

ръце, прокарвайки палец по ъгловатата му челюст. Той затвори очи и се наклони при
докосването й. Когато ги отвори, те бяха бистри, светли и много гладни. Наложи й се да отклони
погледа си.

- Трябва да се приготвя. По кое време заминаваме за Филаделфия?

Той започна да целува ключицата й, от едното рамо до другото.

- След... (целувка) закуска... (целувка). Полетът ни е вечерно време... Целувка) и трябва да сме
по-рано на летището... (двойна целувка).

Тя го целуна още веднъж и изчезна с патериците си към коридора.

На долния етаж Ричард се въртеше като дервиш, приготвяйки и сервирайки неделната закуска
на гладното си семейство. Скот омиташе всичко, което не беше заковано или заграбено от някой
друг, а Рейчъл и Аарон разглеждаха на неговото блекбъри снимки от места за сватбени
церемонии във Филаделфия.

- Ето ги и тях.

Рейчъл поздрави брат си и най-добра си приятелка, когато влязоха в кухнята.

- Трябва да ти го върна - прошепна Джулия, докато развиваше шала, който бе завързала около
врата си.

- Запази го. Мама би искала да е твой.

Джулия притисна в сърдечна прегръдка приятелката си. За пореден път й беше благодарна за
щедростта, а също и на Грейс, чието благородно присъствие усещаше и сега.

- Изглеждаш щастлива тази сутрин.

Скот наля на Джулия чаша портокалов сок, докато сядаше.

- И съм. Наистина съм.

- Гледай да се отнася с теб добре - прошепна той със сериозно изражение.

- Той се промени, Скот. Той... ме обича - промълви тя с тих глас, така че никой друг да не може
да чуе.

Скот я изгледа с изненада.

- Проклет да съм - промърмори той. Размърда се сконфузено и промени темата. - Саймън

трябваше да бъде изслушан за освобождаване под гаранция вчера. Адвокатът му се опитва да го
освободи.

Той предпазливо погледна към Джулия.

- Не успях да разбера какво се е случило.

Отне й момент да проумее думите му, но когато го направи, я обзе тревога. Без да иска, разля
портокаловия си сок и превърна закуската си в лепкава, напоена със сок каша. Премигна бързо,
опитвайки се да си възвърне самообладанието и да избърше разлятото, като се проклинаше за
това, че е такова кълбо от нерви.

„Гейбриъл трябва да се е уморил да ме гледа как все изпускам неща. Такава съм идиотка. “

Преди да успее да се изправи на крака, една ръка изникна пред лицето й. Джулия погледна
нагоре към чифт загрижени сапфирени очи. Гейбриъл с жест я насърчи да я поеме, придърпа я
към себе си и я настани на друг бар-стол, целувайки я бързо по челото.

- Сега си в безопасност - прошепна той. - Няма да го оставя да те доближи.

Гейбриъл разтърка раменете и ръцете й, за да я успокои. Докато Ричард приготвяше нова

гофрета, Гейбриъл събра остатъците от съсипаната й закуска и се запъти към мивката.

- Аз ще го оправя. Седни си с нея.

Гласът на Скот беше нисък и дрезгав иззад лакътя на Гейбриъл.

- И съжалявам.

Никой не забеляза деликатната връзка между двамата братя - блудният син и сина за пример.
Очите им се срещнаха и поглед на разбирателство и може би дори прошка премина между тях.
Гейбриъл кимна с благодарност и седна до Джулия, обгръщайки талията й с ръка, мълвейки
думи на утеха в ухото й, докато тя не спря да трепери.

Трябваше да я измъкне от Селинсгроув.

След като потеглиха, Джулия затвори очи и въздъхна с облекчение. Беше емоционална сутрин.
Да каже довиждане на „осиновилото я“ семейство, беше винаги трудно. А сбогуването с баща й
след събитията през уикенда, направо изтощително.
- Съжаляваш ли, че тръгваш? - Гейбриъл се протегна, за да я погали по бузата.

Тя отвори очи.

- Част от мен не искаше да тръгва. Друга част нямаше търпение да остави всичко зад себе си.

- Чувствам се по същия начин.

- Какво ти каза баща ми, когато се ръкувахте?

Гейбриъл се размърда на седалката си.

- Благодари ми. Каза, че знаел, че е можело да бъдеш много по-лошо наранена.

Гейбриъл мушна дългите си пръсти между тези на Джулия, и притегли ръката й към устните си,
за да я целуне.

- Каза ми да наглеждам малкото му момиче. И че ти си всичко за него.

Една сълза се спусна по бузата на Джулия. Тя я избърса и погледна встрани през прозореца.
Отношенията с баща й определено се бяха променили.

По време на полета към Торонто Джулия се сгуши до Гейбриъл и отпусна глава на рамото му,
пренебрегвайки домашното си.

- Трябва да направя някои приготовления за пътуването ни -каза той и я целуна по тила.

- Кога тръгваме?

- Бях планирал тръгване веднага след занятията в петък. Но след като и ти ще дойдеш, ще трябва
да изчакам, докато Кейтрин приключи с оценките. Лекцията ми е на десети декември. Можем
ли да тръгнем на осми?

- Мисля, че да. Трябва да предам есетата в петък, а Кейтрин очаква план на част от тезата ми
също тогава. Предполагам, че до няколко дни ще обяви оценките ми, така че вероятно ще мога
да замина на осми. Кога планираш връщането?

Гейбриъл премести ръката си, за да я прегърне, и тя отпусна глава на рамото му.

- Рейчъл е непреклонна по отношение присъствието на всички вкъщи за Коледа. Включително и

ти. Ще трябва да напуснем Италия на двадесет и трети или двадесет и четвърти и да минем през
Торонто за Филаделфия. Освен ако не предпочиташ да прекараш Коледа в Италия с мен.

Джулия се разсмя.

- Не и при риска да понеса гнева на Рейчъл. А и баща ми ме очаква, въпреки че знае, че не мога
да остана в къщата му.

Тя неволно потръпна.
Гейбриъл я притисна.

- Тогава можеш да останеш с мен. Ще резервираме стая в хотел. Никога повече няма да спя през
коридор от теб.

Тя се изчерви при забележката му и се усмихна.

- Ще имаме две седмици да се насладим на Флоренция. Или, ако искаш, можем да пътуваме до
Венеция и Рим. Можем да наемем вила в Умбрия. Знам за място, близо до Тоди, което е
изключително красиво. Бих искал да ти го покажа.

- Докато съм с теб, любов моя, не ме интересува къде сме.

Гейбриъл стисна устни за миг.

- Благословена да си за това - промълви той.

- Рейчъл ще насрочи сватбата за края на август, при условие че мястото, което искат, е на
разположение. Чудя се защо иска да чака толкова дълго.

Джулия опипваше почвата, за да види дали Гейбриъл има някаква информация.

Той повдигна рамене.

- Познавайки Рейчъл, ще са й нужни месеци, за да се увери, че подходящите хора са уведомени

и сватбата ще се излъчи по Си Ен Ен.

Двамата се засмяха.

- Струва ми се, че Рейчъл иска скоро да има семейство - каза Джулия. - Чудя се какво мисли
Аарон за това.

- Той я обича. Иска да се ожени за нея. Вероятно се вълнува от мисълта да има дете от любовта
на живота си.

Той замълча за момент, обръщайки се, за да я погледне в лицето.

- Джулиан, притеснява ли те, че аз не мога...?

- Не особено, поне не точно сега. Искам да приключа с магистратурата си, после да работя
върху докторантура. Бих искала да преподавам.

Тя сви рамене.

- Може би това е ползата да излизаш с по-млада жена.

Гейбриъл изсумтя.

- Караш ме да се чувствам античен. Предполагам осъзнаваш, че когато станеш на тридесет,

вероятно ще промениш мнението си, ако не по-рано. И когато това се случи...

Тя се намръщи и поклати глава.

- Какво очакваш да кажа - че не те желая? Няма да кажа такова нещо. Обичам те, Гейбриъл,
целия. Моля те, не ме отблъсквай, когато най-накрая се събрахме.

Тя затвори очи.

- От това боли.

- Прости ми - прошепна той, целувайки опакото на ръката й.

Тя прие извинението му и се опита да си почине, уморена от

емоциите през деня.

Гейбриъл разтърка очите си, за да може да помисли. Но скоро осъзна, че се нуждае от

пространство и време далеч от нея, за да може да направи това.

„Няма да има нужда да те отблъсквам, когато ти разкажа за Паулина... “

***

Първата седмица от декември беше последната за занятията. В по-голямата си част беше

спокойна. Гейбриъл и Джулия чинно пазеха дистанция помежду си. Всяка вечер той подготвяше
лекцията си за галерията в просторния си апартамент, докато тя работеше неуморно над есетата
и дипломната си работа в малката си хобитова дупка.

Двамата ожесточено си пращаха съобщения:

Скъпа, липсваш ми. Ела при мен? С обич, Г.

Джулия се усмихна на екрана на своя айфон така, че дори телефонът се изчерви. После написа
отговора си:

Г„ ти също ми липсваш. Завършвам есе за смахнатия семинар по Данте, на който ходя. Вероятно
цяла нощ ще пиша. Професорът е секси, но взискателен. Обичам те, Джулия

Тя върна вниманието си към лаптопа и продължи с редакцията на есето си за Кейтрин. След

няколко минути айфонът й отново изцвърча.

Скъпа, имаш късмет - аз съм специалист по Данте. Защо не дойдеш с есето си насам? Ще ти
помогна с нещо... през цялата нощ... С обич, Г.

P.S. Колко секси?

Джулия се засмя на съобщението му и отговори:

Скъпи ми специалист по Данте, професорът ми е огън, горещ като люти чушки и чили с месо.
Знам какво ще включва цялата ти нощ и няма да завърша есето си. Прогнози за времето в петък?

Обичам те! Твоя Джулия. Прегръдки и целувки.

Джулия се загледа в айфона си, очаквайки нов есемес, който обаче дойде, докато беше в банята.

Скъпа Джулия, това е доста секси. Отказът на поканата ми ме гмурна в море от самота, която
сега ще прогоня с чаша скоч и 2 глави на Греъм Грийн. Все пак целувките и прегръдките
донякъде компенсираха. Обичам те! Г.

P.S. Гореща си като слънцето, но далеч по-кра-сива.

Джулия се усмихна на себе си и изпрати кратък отговор, казвайки му колко много го обича.
После прекара остатъка от вечерта в работа.

Най-накрая те се срещнаха по време на последния му семинар в сряда, който беше още по-
интересен заради впечатляващото поведение на Криста Петерсън. Тя беше спокойна. Облечена
бе все така стилно, в кашмирена рокля с цвят на патладжан, изкусително прилепнала на гърдите
и задните части. Гримът й беше безупречен, косата й - дълга и перфектно поддържана. Но
изражението й бе кисело и не си водеше бележки. Ръцете й стояха отбранително скръстени пред
пищния й бюст. Професор Емерсън зададе въпрос, чийто отговор тя знаеше, но отказа да вдигне
ръка. Когато той погледна над ръба на очилата си, за да види дали може да я подкани към
участие, тя се намръщи и погледна надалеч. Тъй като умът му бе зает с „Рай“ на Данте, това не
го обезпокои.

Държанието на Криста беше очебийно не само по отношение на мълчанието й, но и с

крещящата й враждебност към Джулия, за която бе запазила най-противните си погледи.

- Какво ли я е захапало по задника? - прошепна Джулия на Пол веднага щом свърши часа.

Той се изхили.

- Може би тя най-накрая осъзна, че Емерсън никога няма да приеме нейното предложение за

дисертация и съответно планира промяна в кариерата. Има стрийптиз клуб на Йонг Стрийт,
който търси персонал. Тя май има предпоставки, за да започне там. Или не.

Сега беше ред на Джулия да се подсмихне.

- Между другото, харесва ми шалът ти. Много френско.

Пол добродушно й се усмихна.

- Подарък от гаджето?

- Не. От най-добрата ми приятелка.

- Е, отива ти.
Джулия му се усмихна. Те прибраха учебниците си и се разотидоха по домовете си под бавно
сипещия се сняг, разказвайки си (леко променени) случки от Деня на благодарността.

-31-

До петък професор Емерсън беше в ужасно настроение. Беше прекарал почти цялата седмица
без Джулиан и отгоре на това трябваше да гледа как тя се отдалечава с Пол след семинара, без
дори да погледне в неговата посока. Трябваше да спазва дистанция, докато единственото, което
искаше да направи, бе да я докосне и да каже на всички, че е негова. Докато спеше гол в
тъмнината, демоните бяха дошли, подиграваха му се и го потискаха - кошмари, които
обикновено биваха блокирани от самото й присъствие, от светлината на Джулия, по-ярка и от
най-ярката звезда. Звезда, без която скоро щеше да му се наложи да живее.

Гейбриъл знаеше, че трябва да й сподели тайните си, преди да се качат на самолета. Ето защо
проклинаше факта, че бе прекарал сам своята (вероятно) последна седмица с Джулиан. Беше
променил датата на билета си и направил всички необходими резервации за Джулиан, така че
да го придружи във Флоренция. Направи го обаче вяло, инвестирайки и в пътническа
застраховка при отмяна на полета, тъй като наистина вярваше, че ще го напусне. Страхуваше се
от момента, в който огромните й, невинни очи ще потъмнеят и тя ще го отхвърли като
недостоен. Но той не би й позволил да дари непорочността си на такъв демон, без да го съзнава.

Ето защо, когато тя пристигна навреме за вечеря в петък, той я поздрави с нескрита хладина.
Целуна я по челото като баща и отстъпи встрани, за да влезе.

„Погубени надежди“, помисли си той.

Джулия разбра, че нещо не е наред, и то не само защото чуваше звуците на „Мадам Бътерфлай“
от Пучини, носещи се от хола. Обикновено Гейбриъл я посрещаше с прегръдка и няколко
страстни целувки, преди да й помогне да си съблече палтото. Вместо това той стоеше там, без
дори да я погледне в очите, очаквайки я да заговори.

- Гейбриъл?

Тя се пресегна да докосне лицето му.

- Нещо не е наред ли?

- Не - излъга той, извръщайки лицето си. - Мога ли да ти предложа питие?

Джулия устоя на желанието да го притисне за информация и вместо това поиска чаша вино.
Надяваше се, че ще бъде по-учтив по време на вечеря.

Не беше така. Той сервира храната в мълчание и отговаряше едносрично, когато Джулия се
опита да проведе незначителен разговор над печеното говеждо. Съобщи му, че е приключила с
цялата си училищна работа за семестъра и Кейтрин Пиктън се е съгласила да оформи оценките
й преди осми декември, но Гейбриъл само кимна в отговор, взирайки се яростно в почти празна-
та си чаша от вино.
Джулия никога не го беше виждала да пие толкова много. В нощта, през която го спаси в
„Лоби“, той вече беше пиян. Но тази вечер бе различно. Не се радваше, не флиртуваше,
изглеждаше измъчен. Притеснението й нарастваше с всяка изпита чаша, но когато отваряше
уста да каже нещо, тя зърваше мимолетна тъга по лицето му и това я караше да се въздържи. С
всяко питие той ставаше все по-хладен и по-дистанциран, така че когато сервира домашно
приготвения от икономката ябълков пай за десерт, Джулия го дръпна настрана и настоя да спре
Мария Калас, за да говорят.

Това привлече вниманието му, тъй като паят (и Бътерфлай) бяха кулминацията на вечерята.
Неговата Последна Вечеря.

- Всичко е наред - въздъхна той, отивайки до уредбата, за да спре оперното изпълнение.

- Гейбриъл, не ме лъжи. Очевидно е, че си разстроен. Просто ми кажи. Моля те.

Гледката на Джулиан, невинната Джулиан, с нейните големи кафяви очи и сбърченото й в този
момент чело почти го разубеди.

„Как може тя да е толкова сладка? Толкова даваща? Трябва ли да е изпълнена със състрадание?
Да има красива душа?“

Вината му се утежняваше. Вероятно беше вид милост, че не я беше съблазнил. Нейното сърце
ще се излекува по-лесно, след като не са имали полов контакт. Бяха заедно едва от няколко
седмици. Сълзите й ще пресъхнат бързо и може би ще намери тиха и спокойна обич с някой
добър и постоянен човек като Пол. Тази мисъл го накара да се почувства ужасно зле. Без да каже
и дума, той се приближи до бюфета и грабна една от гарафите и кристал-на чаша. Върна се на
мястото си и си наля два пръста скоч. Изпи половината от него на една глътка и грубо постави
чашата си на масата. Изчака усещането за парене в гърлото му да спадне. Изчака алкохолът да
се разлее във вътрешностите му и да му даде кураж. Нуждаеше се обаче от много повече скоч, за
да притъпи болката в сърцето си.

Пое си дълбоко въздух.

- Има някои неприятни неща, които трябва да ти кажа. Знам, че когато приключа, ще те загубя.

- Гейбриъл, моля те. Аз...

- Моля те, остави ме да ги изрека.

Той диво издърпа кичур от косата си.

- Преди да съм загубил смелост.

Гейбриъл затвори очи и вдиша още веднъж. И когато ги отвори, я погледна като ранен дракон.

- В момента гледаш един убиец.

Тя чу звуците, но те не достигнаха до нейното съзнание. Помисли си, че не е разбрала правилно.

- Не само че съм убиец, но отнех невинен живот. Ако можеш да изтърпиш и да останеш няколко
минути с мен в една стая, ще ти обясня как се случи това.

Изчака за евентуална реакция от нейна страна, но тя седеше тихо, така че той продължи:

- За магистратурата си отидох в „Магдален Колидж“ в Оксфорд. Ти вече знаеш това. Това, което
не знаеш, е, че докато бях там, срещнах една американка - Паулина.

Джулия рязко вдиша и Гейбриъл замълча. Всеки път, когато го беше питала за Паулина, той
отклоняваше темата. Беше се опитал да я накара да повярва, че Паулина не е заплаха, но Джулия
не му повярва. Разбира се, че Паулина беше опасна за тяхна-та зараждаща се близост. Заради
нея си беше тръгнал по средата на вечерята през октомври. Преди да изчезне, бе се изправил и с
изпито лице изрецитира Лейди Макбет. Джулия леко се разтре-пери в очакване.

- Паулина беше бакалавър. Беше привлекателна, висока и царствена, с руса коса.

Обичаше да разказва на хората, че е свързана с руската аристокрация, с някоя си Анастасия или

нещо подобно. Станахме приятели и понякога бяхме заедно, но не беше нещо физическо. Аз се
виждах с друго момиче, а тя копнееше по някого...

Той нервно прочисти гърлото си.

- Завърших и се преместих в Харвард. Поддържахме много небрежна връзка по имейл за около

година и тя ми съобщи, че е приета магистърска програма в Харвард за специализация по
Достоевски. Имаше нужда от помощ, за да си намери апартамент, където да живее, и аз й
споменах за свободно място в моята сграда. Премести се през август същата година.

Той погледна изпитателно Джулия. Тя кимна, опитвайки се да не позволи на трепета да се

изпише по лицето й.

- Годината, през която тя пристигна, беше най-трудната за мен. Работех над дисертацията си и
паралелно бях асистент-пре-подавател на много взискателен професор. Оставах буден,
прекарвайки нощта в писане, и спях съвсем малко. Тогава започнах да вземам кокаин.

Той сведе очи и забарабани с пръсти по масата.

- Ходех да пия с момчетата от моята програма през почивните дни. Забърквахме се в побои от
време на време.

Той се изсмя.

- Невинаги бях модел за подражание и понякога излизах да си търся белята. Макар че си го

изплатих, мисля, със Саймън.

Той се наведе напред в стола, опирайки лакти на коленете си. Джулия видя как краката му
потрепваха. С всяко изречение той ставаше по-неспокоен, което беше знак, че се приближава
все по-близо и по-близо до ръба на пропастта, в която бе погребана тайната му.

- Една нощ някой раздаваше кока. Зачудих се дали ще ме държи буден, за да работя. Ето така се
започна. Използвах я за стимулант и редувах употребата й с алкохол. Мислех си, че като са ме
приели в Харвард, съм уважаван консуматор любител. Смятах, че мога да се контролирам.

Той въздъхна дълбоко и гласът му зазвуча приглушено.

- Грешах... Паулина беше постоянно наоколо. Звънеше на вратата ми по всяко време, защото
винаги бях буден. Аз пишех, а тя сядаше на дивана и четеше или правеше руски чай. Започна да
ми готви. В крайна сметка й дадох ключ, тъй като и без друго беше наоколо през цялото време.
Докато вземах кокаин, не се хранех много. Тя беше единствената причина изобщо да ям нещо
питателно.

Сега гласът на Гейбриъл придоби по-мрачен оттенък, сякаш вината вътре в него дращеше да се
измъкне навън. Той прочете въпроса в очите на Джулия и челюстта му се стегна.

- Тя знаеше за кокаина. Първоначално се опитах да го скрия, но тя беше винаги там. Най-накрая

се предадох и започнах да го правя пред нея. Не й пукаше.

Този път той избегна погледа на Джулия. Изглеждаше засрамен.

- Тя водеше затворен живот. Бе напълно невинна по отношение на наркотиците и на много

други неща. Имах покваряващо влияние. Една нощ тя се съблече и предложи да шмъркаме
линии кока един от друг. Очевидно не разсъждавах трезво и тя беше гола...

Той издиша бавно и поклати глава, като задържа поглед върху нервничещите си ръце.

- Няма да се извинявам. Вината беше моя. Тя беше хубаво момиче, свикнало да получава
каквото иска. А тя искаше мен -наркомана от долния етаж.

Той разтърка брадичката си с опакото на ръката и Джулия изведнъж осъзна, че тази сутрин не
се беше бръснал.

Гейбриъл се размърда на стола си.

- На следващата сутрин й казах, че съм направил грешка. Не исках да съм моногамен. Кокаинът
ме караше да жадувам за секс, въпреки че в крайна сметка намаляваше удоволствието. Карма,
предполагам. Бях свикнал да съм с различна жена всеки уикенд. Но когато й казах всичко това,
тя заяви, че не я интересува. Независимо какво казвах и правех или какъв мръсник бях спрямо
нея, тя продължаваше да се връща. Ето как бяха нещата. Тя се държеше така, сякаш е моята
приятелка, за мен беше удобна за секс. Не ме беше грижа за нея, а само за мен самия и
наркотиците, както и за проклетата дисертация.

Джулия усети как сърцето й потъва. Знаеше, че Гейбриъл никога не страдаше от липса на
женска компания. Беше красив мъж, чувствен до крайност. Жените даваха всичко от себе си, за
да привлекат вниманието му. Миналото му не я радваше, но го бе приела и си казваше, че не е
от значение. Но Паулина беше раз-лична. Те бе разбрала интуитивно това още от първия
момент, в който чу името й. Макар да вярваше, че Гейбриъл вече не е ангажиран с нея, това,
което той беше започнал да описва, беше много по-сериозно, отколкото история за една нощ.
Зеленият спектър на ревността се усука около сърцето й, карайки го болезнено да се свие.
Гейбриъл се изправи и започна да крачи напред-назад.

- Всичко приключи с гръм и трясък, когато тя ми каза, че е бременна. Обвиних я, че се опитва да

ме улови в капан и й казах да се отърве от детето.

Лицето му се изкриви под напора на емоциите и той изглеждаше така, сякаш изпитваше болка.

- Тя се разплака. Падна на колене и ми каза, че е влюбена в мен от Оксфорд и иска да роди

детето ми. Не исках да слушам. Хвърлих по нея някакви пари за аборт и я избутах вън от
апартамента си, сякаш беше боклук.

Гейбриъл простена - изкривен стон, който сякаш идваше от дълбините на душата му. Разтри
клепачите си с пръсти. Джулия сложи треперещата ръка пред устата си. Не беше очаквала това.
Но след като умът й заработи, няколко парчета от пъзела, който представляваше професор
Емерсън, си дойдоха по местата.

- Не я видях отново дълго време. Предположих, че е направила аборта. Дори не си направих

труда да разбера, толкова бях прецакан.

Една сутрин, няколко месеца по-късно, се озовах в кухнята и намерих снимка от ултразвук,
закачена на хладилника. С бележка.

Той се отпусна на стола си и хвана главата си с ръце.

- Беше написала: „Това е дъщеря ти Мая. Не е ли красива?“

Думите на Гейбриъл бяха полузадушени от риданието, избягало от гърдите му.

- Можех да видя очертанията на малката й главица и носа, тъничките й ръце и крачета.

Мъничките длани и стъпала. Беше красива. Красиво, крехко, малко бебе. Малкото ми
момиченце. Мая - той преглътна друго ридание. - Не знаех. Изглеждаше нереално. Тя не беше
реална, докато не видях снимката й и...

Гейбриъл плачеше.

Джулия видя сълзите да се търкалят надолу по бузите му и сърцето я заболя. Собствените й очи
се наляха със сълзи. Тя се приближи към него, но той вдигна ръка да я спре.

- Казах на Паулина, че ще й помогна за детето. Разбира се, бях разорен. Бях изхарчил всичките
си пари за наркотици и задлъжнял на дилъра си. Паулина знаеше това, но някак си все още ме
желаеше. Събрахме се заедно и тя четеше на дивана, докато аз си пишех дисертацията. Тя
стоеше настрана от наркотиците и се опитваше да се грижи за себе си и бебето. Аз се опитах да
спра, но не успях.

Той повдигна глава, за да погледне към Джулия.

- Искаш ли да чуеш останалото? Или вече си готова да си тръгнеш?

Тя не се поколеба. Приближи се до него и обгърна раменете му.

- Разбира се, че искам да чуя останалото.

Той плътно се вкопчи в нея, но само за миг, преди да я отмести настрана и да избърше бузите си
с опакото на ръката. Джулия неловко стоеше от едната му страна, докато той продължи своята
изповед.

- Родителите на Паулина живееха в Минесота. Не бяха заможни, но й изпращаха пари. Грейс

също ме финансираше винаги когато й се обадех. Някак си бяхме в състояние да се задържаме
на повърхността. Или поне да забавим неизбежното. Аз обаче харчех повечето пари за
наркотици.

Той мрачно се изсмя.

- Кой мъж взема пари от бременна жена и ги пропилява за кокаин?

Гейбриъл бързо продължи:

- Една нощ през септември отидох на гуляй. Нямаше ме няколко дни и когато най-накрая се
прибрах, рухнах на дивана. Дори не стигнах до спалнята. На другата сутрин се събудих с тежък
махмурлук. Със залитане стигнах до дъното на коридора и видях кръв по пода.

Гейбриъл покри очите си с длани, сякаш се опитваше да изличи видението. Джулия бе затаила
дъх в очакване на следващото му признание.

- Последвах следата и намерих Паулина да лежи в локва кръв на пода в банята. Опитах се да
напипам пулса й, но не успях. Помислих, че е мъртва.

Той притихна за няколко минути.

- Ако бях проверил за нея, когато се добрах у дома, можех да се обадя на „Бърза помощ“. Но не
го направих. Бях надрусан и се, размазах, без да ме е грижа за никого другиго освен за мен
самия. Когато ми казаха, че е загубила бебето, аз знаех, че вината е моя. Беше напълно
предотвратима смърт. Със същия успех можех да съм го убил със собствените си ръце.

Той вдигна ръце пред лицето си и ги обърна бавно, сякаш ги виждаше за пръв път.

- Аз съм убиец, Джулиан. Наркозависим убиец.

Тя отвори уста, за да му противоречи, но той бързо я прекъсна.

- Паулина прекара седмици в болницата, първоначално с физически проблеми, а после заради

депресия. Аз трябваше да си взема отпуск от Харвард, защото бях твърде дрогиран или пиян, за
да работя. Дължах хиляди долари на някои опасни хора и нямаше как да им ги изплатя. Паулина
опита да се самоубие в болницата и аз исках да я настаня в частна психиатрична клиника,
някъде, където щяха да се отнасят внимателно с нея. Когато се обадих на родителите й, молейки
ги за помощ, те ми казаха, че съм един позор. Че преди да ни помогнат, трябва да се оженя за
нея.

Той прекъсна за момент.

- Щях да го направя, но Паулина беше прекалено нестабилна дори да го дискутираме. Реших, че
ще изпълня дълга си към нея и след това ще се самоубия. Това щеше да сложи край на всичките
ни проблеми.

Гейбриъл я погледна със студени, мъртви очи.

- Ето, както виждаш, Джулиан, аз съм един от прокълнатите. Посредством собственото си

извратено безразличие причиних смъртта на дете и трайно съсипах светлото бъдеще на една
млада жена. Би било по-добре, ако ме бяха захвърлили в морето с воденичен камък, завързан
около врата.

- Било е нещастен случай - тихо каза Джулия. - Вината не е била твоя.

Той горчиво се засмя.

- Не е моя вината, че съм спал с Паулина и съм й направил бебе? Не е моя вината, че я третирах
като курва, пристрастих я към наркотиците и я подтикнах да направи аборт? Не е моя вината, че
се прибрах надрусан и дори не си направих труда да проверя дали тя е в апартамента ми?

Джулия взе ръцете му в своите и здраво ги стисна.

- Гейбриъл, изслушай ме. Да, ти си допринесъл за ситуацията, но е било нещастен случай. Нещо
не е било наред с бебето, щом е имало толкова много кръв. Независимо кога си го направил,
Паулина е щяла да умре, ако не си звъннал на „Бърза помощ“. Спасил си я.

Той не би повдигнал очи, но тя постави ръка на брадичката му и го принуди да я погледне.

- Ти си я спасил. Разбрал си вътрешно, че искаш детето. Не си искал то да умре.

Той трепна от докосването й, но тя не го пусна.

- Ти не си убиец. Било е само трагичен инцидент.

- Ти не разбираш.

Гласът му беше студен, апатичен.

- Аз съм точно като него. Използвал те е, а аз използвах нея. Направих нещо повече от това да я
използвам. Отнасях се с нея като с играчка и й давах наркотици, вместо да я закрилям. Що за
дявол съм аз?

- Изобщо не си като него - изсъска тя, давайки най-доброто от себе си под напора на емоциите. -
Той няма никакви угризения за това, което ми причини, и ако му се предостави възможност, пак
би го направил. Или дори по-лошо.

Тя си пое дълбоко въздух и го задържа.

- Гейбриъл, допуснал си някои грешки. Извършил си ужасни неща, но съжаляваш за тях. От

години се опитваш да ги изкупиш. Това не се ли брои?
- Всичките пари на света не могат да откупят живот.

- Живот, който ти не си отнел - противопостави се тя с блеснали очи.

Той скри лицето си с ръце. Не беше очаквал разговорът им да протече по такъв начин.

„Защо тя е все още тук? Защо не ме е напуснала още?“

Джулия отстъпи назад и за миг го погледна. Можеше да почувства отчаянието, което извираше
на вълни от него, докато трескаво ровеше из мозъка си, за да намери някакъв начин да стигне до
него.

- Запознат ли си с „Клетниците“ на Виктор Юго?

- Разбира се - измърмори той. - Какво общо има това с моя случай?

- Героят се отрича от греха си и се покайва; грижи се за младо момиче като за собствена

дъщеря. Но през цялото време един полицай го дебне, убеден, че той не се е променил. Не би ли
предпочел да си личността, която се покайва, а не полицаят?

Гейбриъл не отговори.

- Мислиш ли, че трябва да страдаш вечно заради греховете си?

Нямаше отговор.

- Защото изглежда, че това казваш - не си позволяваш да си щастлив. Не си разрешаваш да имаш

деца. Мислиш, че си погубил душата си. Но какво ще кажеш за изкуплението, Гейбриъл? Какво
мислиш за прошката.

- Аз не я заслужавам.

- Кой грешник я заслужава? - тя поклати глава. - Когато ти казах за случилото се с него, ти ми

каза да си простя и да се оставя да бъда щастлива. Защо не можеш да направиш същото?

Той погледна надолу към пода.

- Защото ти си жертвата. Аз съм убиец.

- Да допуснем, че това е истина. Какво би било подходящото покаяние, Гейбриъл? Как да

възтържествува справедливостта?

- Око за око - промърмори той.

- Хубаво. Око за око означава, че ти би трябвало да спасиш живота на дете. Отговорен си за

смъртта на дете и справедливостта изисква да върнеш обратно живот. Не пари, не подаръци, а
живот.

Той седеше неподвижен, но тя знаеше, че слуша.

- Спасил си живота на Паулина, но знам, че няма да зачетеш това. Ето защо е необходимо да
спасиш живота на нечие чуждо дете. Няма ли така да изплатиш греха си? Или поне да
предложиш известна компенсация?

- Това няма да върне Мая обратно, но ще бъде нещо. Ще ме направи по-малко... зъл.

Гейбриъл сведе ниско глава и раменете му се прегърбиха както седеше в стола.

Болката в гласа му почти преряза сърцето й на две, но Джулия храбро продължи:

- Ще трябва да намериш дете, което е в смъртна опасност и да го спасиш. Това ще бъде

изкупление.

Той кимна леко, задушавайки един стон.

Джулия падна долу на колене, вземайки ръцете му в своите.

- Не виждаш ли, Гейбриъл? Аз съм това дете.

Той повдигна глава и я изгледа сякаш беше луда. Насълзените му очи се врязаха в нейните.

- Саймън можеше да ме убие. Той беше толкова ядосан, когато го плеснах, че щеше да разбие
вратата на спалнята ми и да ме убие. Дори да успеех да позвъня на 911, те никога нямаше да
пристигнат навреме. Но ти ме спаси. Издърпа го далече от вратата ми. Ти му попречи да влезе
обратно в къщата. Жива съм само благодарение на теб. Аз съм момичето на Том и ти спаси
живота ми.

Той остана неподвижен, напълно лишен от дар слово.

- Живот за живот - това е, което каза. Мислиш си, че си отнел живот, но сега спаси един. Трябва
да си простиш. Помоли Паулина да ти прости, помоли Господ да прости, но ти трябва да го
направиш пръв.

- Това не е достатъчно - прошепна той, а големите му тъжни очи бяха все още влажни от
сълзите.

- Наистина, това няма да върне дъщеря ти обратно. Но помисли за подаръка, който даде на Том -
единствената му дъщеря. Превърна нашия дълг в покаяние. Не си дявол, а ангел. Моят ангел.

Гейбръл се втренчи тихо в нея, опитвайки се да разчете погледа, устните и изражението й.

Когато го направи, той протегна ръце и я придърпа в прегръдките си, настанявайки я в скута си.
Държа я така в продължение на цяла вечност, докато сълзите му се ронеха върху рамото й.

- Толкова съжалявам - прошепна той. - Съжалявам, че толкова дълго чаках да ти кажа.

Съжалявам, че историята ми е истинска. Убих доверието ти в мен. Знам това.

- Аз все още те обичам.

Тя се опита да го успокои, шепнейки в ухото му, оставяйки го да излее мъката си със сълзите. И
когато те най-накрая пресъхнаха, тя докосна копчетата на бялата му риза и започна бързо да ги
разкопчава, преди той да успее да я попита какво прави. Джулия съблече ризата от голите му
гърди и прокара пръстите си около татуировката му. После бавно, много бавно, сведе устни към
муцуната на дракона и го целуна.

Когато седна обратно, Гейбриъл я изгледа в безмълвна почуда.

Тя свали шала си и нежно повдигна ръката му, така че да докосне белега от ухапване, белег,
който беше леко избледнял, но не напълно изчезнал. Постави ръката си върху татуировката му.
Той трепна и затвори очи.

- И двамата имаме белези. Възможно е да си прав и те да не изчезнат. Но аз съм твоето

изкупление, Гейбриъл. Моят живот е твоят подарък за баща, който щеше да изгуби детето си
завинаги. Благодаря ти.

- Аз съм лицемер.

Гласът му беше груб.

- Казах на Том, че е ужасен баща. Какъв баща бях аз?

- Млад. Неопитен. Не е трябвало да вземаш наркотици, но си искал Мая. Сам го призна.

Те се притиснаха един към друг и той потръпна.

- Нищо от това, което кажа, няма да я върне обратно, но ако това ще те успокои, вярвам, че
малкото ти момиче пее с блажените в рая. С Грейс.

Джулия избърса сълзите си.

- Сигурна съм, че Грейс и Мая биха искали да намериш любов и прошка. Биха се молили за
твоето изкупление. Не биха те мислили за зъл.

- Как можеш да си сигурна? - прошепна той.

- Научих го от теб. Песен тридесет и втора от „Рай“ на Данте описва специалното място, което
Бог отрежда на децата. Място в царството небесно. А в рая има само любов и прошка. Няма
омраза. Нито злоба. Само мир.

Той я придърпа по-наблизо и двамата плътно се притиснаха един към друг. Джулия не би могла
да си представи тайната на Гейбриъл и въпреки че бе обезпокоена от начина, по който
меланхолията обгръщаше скръбта му, тя не можеше да я оспори.

Изпълваше я състрадание към него и твърда воля да му помогне да осъзнае собствената си

стойност, както и да приеме, че е достоен за любов, независимо от миналите си прегрешения.
Седнала в скута му и с все още влажна от сълзите му блуза, тя с поразителна яснота прозря
какво представлява Гейбриъл Емерсън. По множество причини той беше едно много уплашено
малко момче, което се опасяваше, че никой не би простил вината му. Или не би го обикнал
въпреки нея. Но тя би го обичала.
- Гейбриъл, не може да ти е удобно на този стол.

Той кимна в рамото й.

- Ела.

Тя се изправи и го хвана за ръка, помагайки му да стане. Отведе го до дивана, насърчи го да

седне и включи камината.

Гейбриъл събу обувките си и Джулия го склони да изпъне крака и да постави глава в скута й. Тя
приглади веждите му и пръстите й се заиграха с несресаната му коса. Той затвори очи.

- Къде е сега Паулина?

- В Бостън. След като получих наследството си, създадох доверителен фонд на нейно име и й
купих апартамент. Няколко пъти влиза в клиника. Добре се грижеха за нея и тя се върна в
Харвард преди година-две.

- Какво се беше случило в нощта, когато тя се обади, докато вечеряхме?

Гейбриъл я погледна озадачено, преди споменът да се отрази на лицето му.

- Забравих, че чу това обаждане. Беше пила и катастрофирала. Беше изпаднала в истерия по

телефона и мислех, че ще се наложи да летя до там. Обажда се само когато е в беда или когато
иска нещо.

- Е, какво стана?

- Изтичах до къщи, но преди да тръгна към летището, звъннах на адвоката си в Бостън. Той я
беше посетил в болницата и ме увери, че не е наранена лошо, както ме накара да повярвам. Но
скоро след това й повдигнаха обвинение. Нямаше нищо, което можех да направя, освен да наема
някой да защитава интерсите й. Напоследък е доста добре, но това й се случва от време на
време.

Вероятно беше от трептящата светлина на огъня. Или може би стресът от разкриването на

мрачните му тайни. Но в този момент Гейбриъл изглеждаше забележително уморен и стар за
своите тридесет и няколко години.

- Обичаш ли я?

Гейбриъл поклати глава.

- Не мисля, че чувствата ми могат да се определят като любов, въпреки че усещам нещо. За мой
голям срам тя никога не ми стана близка. Но не можех да я изоставя. Не и когато семейството й
беше толкова далеч и отказваше да й помогне. Аз бях причината за проблемите й и не е
изключено тя никога да няма друго дете.

Гласът му пресипна и той потръпна.

- Това ли е причината да решиш да нямаш деца?

- Помниш, око за око. Взех решението, когато тя ми съобщи и се разплака в ръцете ми. Беше
много трудно да убедя лекар да се съгласи да извърши процедурата; всички спореха, че съм
твърде млад и ще променя решението си. В крайна сметка намерих кой да го направи.
Странното е, че това ме успокои в онзи момент.

Той протегна ръката си, за да погали Джулия по бузата.

- Разказах й за теб. Винаги е била ревнива, но знае, че не мога да й дам каквото иска.
Отношенията ни са... сложни. Тя винаги ще е част от живота ми, Джулиан. Трябва да го
осъзнаеш. Това е, и ако все още...

Тя притисна устни към неговите.

- Разбира се, че още те обичам. Ти я подкрепяш и й помагаш винаги когато изпадне в беда. Това
е проява на благородство.

- Повярвай ми, Джулиан, аз съвсем не съм благороден.

- Ще ми... разкажеш ли за татуировката си?

Той седна така, че да може да свали ризата си, която безцере-монно пусна върху персийския
килим. Отпусна се в скута й и я погледна в очите, излъчващи приемане и загриженост.

- Направих я в Бостън, след като ме изписаха от клиниката.

Джулия целуна дракона още веднъж с много, много нежност.

Гейбриъл рязко издиша при усещането за устните й върху голото му тяло. Тя протегна ръце, за
да го погали по косата, надявайки се да го утеши.

- Какво означава драконът?

- Драконът съм аз или наркотиците, или и двете. Сърцето е моето и очевидно е счупено. Мая
винаги ще бъде в сърцето ми. Ти вероятно мислиш, че е ужасно - да имам такова болестно и
грозно нещо върху тялото си. За постоянно.

- Не, Гейбриъл, не мисля така. То е... като паметна плоча.

- Паулина беше в петия месец от бременността, когато загуби бебето. Нито един от двама ни не
беше на себе си, така че не организирахме погребение. Преди няколко години поставих
надгробен камък за Мая в Бостън.

Той улови ръката на Джулия и целуна дланта й.

- Тя не е погребана там - в гласа му прозвуча огорчение.

-Тя не би била там така или иначе, Гейбриъл. Тя е при Грейс сега.
Той замълча и се взря в нея, докато очите му отново се изпълваха със сълзи.

- Благодаря ти за това - прошепна той, докосвайки още веднъж ръката й с устни. - Има каменен
ангел от едната страна на плочата. Исках да е красив.

- Сигурна съм, че е прекрасен.

- Ти вече получи част от нейния паметник.

Тя изглеждаше озадачена.

- Твоята стипендия. Нарекох я на нея - Мая Полин Емерсън.

Джулия избърса една сълза, която неочаквано се стече от

окото й.

- Толкова съжалявам, че се опитах да ти я върна. Не съм знаела.

Гейбриъл се протегна и я целуна по носа.

- Зная това, любима. По това време не бях готов да обясня колко много означава тази стипендия
за мен. Само исках да я имаш. Никой друг не я заслужаваше.

Той бавно я целуна отново.

- Трябва да ти кажа, че попитах Рейчъл за стипендията. Нямаше никаква представа.

- Никой не знаеше за Мая и Паулина освен Ричард. И Грейс. Толкова се срамувах от всичко. Те
смятаха, че за Скот и Рейчъл ще е достатъчно да знаят за наркотиците. Никой обаче не знае за
татуировката. Единствено ти.

Тя заплете пръсти в косите му. Искаше той да намери спокойствие.

- Твоят Пучини ме стресна - прошепна тя.

- Изглеждаше... подходящ.

Тя поклати глава.

- Начинът, по който се отнесох с Паулина... Тя ме обичаше в продължение на години и аз не

можах да й отвърна със същото.

Гейбриъл сви неловко рамене и отмести погледа си, с който сякаш я изгаряше.

- Никога няма да се отнасям с теб като с пеперуда, като към нещо, което съм уловил за
собствено удоволствие. Никога няма да те пробода с карфица и да откъсна крилата ти.

Тя поклати глава, а по красивото й лице премина сянка на болка.

- Моля те, Гейбриъл. Имам ти доверие. Ти не си Пинкертон на Пучини2.

- Знам това.

В подкрепа на твърдението си тя го целуна, движейки устни в синхрон с неговите до момента, в

който трябваше да се отдръпне назад, за да си поеме дъх.

- Не те заслужавам - прошепна той.

- Може би не се заслужаваме един друг, но мога да избирам кого да обичам. И избирам теб.

Той се намръщи, сякаш не му се вярваше.

- Моля те, позволи ми да те обичам — гласът й се пропука при последните две думи и заблудена
сълза се плъзна надолу по бузата й.

- Като че ли мога да си представя живот без теб - отвърна Гейбриъл и я придърпа към себе си.

Даване и вземане се сля в едно. Джулия се наведе над красивия си любим, който уморено
отпусна глава в скута й. Устните му потърсиха китките й и зацелуваха влажно деликатните
места, където бледите вени изпъкваха под тънката като оризова хартия кожа.

- Прости ми, Джулиан, но имам нужда от теб. Мое сладко, сладко момиче. Толкова силно.

Очите му бяха сини пламъци, гласът му бе дрезгав. Преди тя да разбере какво се случва, той се
премести така, че да седне на дивана, а тя го бе възседнала. Телата им прилепваха плътно, а
ръцете му с възхита изследваха изящната извивка на талията и ханша през вълнените й
панталони.

Дълбоко в съзнанието на Джулия изплува спомен за една от черно-белите снимки в спалнята на

Гейбриъл. И в този миг осъзна красотата и страстта, които тя излъчваше, но вече не през
погледа на наблюдател. Между тях сега горяха желание и нужда, отчаяние и много дълбока
безусловна любов, освободени чрез изричането на тъмни, скрити тайни.

Той усети любовта й в целувката, в прегръдката й, в начина, по който пръстите й леко докосваха
врата му и татуировката, в успокояващите милувки на устните й, движещи се нагоре и надолу
по повърхността на гърдите. Тя би му дала всичко. Би направила всичко, за да премахне болката
му. Би жертвала включително и себе си.

Жертвоприношението на Исак.

С треперещи пръсти Джулия разкопча копчетата на блузата си и я остави да се хлъзне по

раменете. Тихата въздишка, напуснала устните на Гейбриъл, отрази звука от коприна, падаща
бавно на пода.

Джулия бе неговото изкупление.

-32-
На следващата сутрин Джулия се събуди чисто гола.

Или поне така си помисли тя.

Беше в леглото на Гейбриъл и телата им се бяха сгушили едно в друго. Главата й почиваше на
неговото рамо, а лявата му ръка обгръщаше левия й хълбок. Краката им се бяха сплели, бедрата
им - плътно прилепнали.

Джулия премести ръка надолу по гърба му, докато попадна на мек памучен плат, покриващ най-
красивата му извивка, която тя скришом погали. После погледна между тях и осъзна, че е с
розовия си сутиен и дамски боксерки. В съня й се намираха голи в леглото и правиха любов в
продължение на часове. Гейбриъл бе върху нея, приковал погледа й като магнит, докато бавно
проникваше в тялото й до момента, в който се сляха в едно. Вечен кръг без край и без начало.
Боготвореше я с тяло и с думи и това бе много по-емоционално и прекрасно от всичко, на което
някога се бе осмелявала да се надява.

Но беше само сън. Тя въздъхна и затвори очи, тъй като събитията от предишната вечер нахлуха
обратно в съзнанието й. В сърцето й се настани тъга, примесена с облекчение; скръб за загубата
на Гейбриъл и болезненото му отчаяние и облекчение, че всичките им тайни вече са изречени.
Той измърмори името й, очите му потрепваха изпод клепачите в дълбокото състоянието на сън,
в което се намираше. Гейбриъл беше толкова изморен от предишната нощ. Така пречупен.
Джулия го целуна по бузата и тихо се измъкна от прегръдката му, за да се отправи към банята.
Когато се разгледа в огледалото, тя видя неугледно разрошена коса, размазан очен грим и устни,
подпухнали от целувки. Няколко смучки, бледи на цвят и доста безболезнени, бяха нашарили
врата и гърдите й. Беше нежен, но страстен любовник.

Тя изми лицето си и среса косата си, укротявайки своята грива във висока конска опашка, и
предизвикателно замени лилавия си халат за баня с една от ризите на Гейбриъл. Отиде да вземе
пощата от външния коридор и срамежливо помаха за добро утро на нервозния съсед на
Гейбриъл, който преди да отстъпи като подплашено мишле в апартамента си, се бе вторачил в
стройните й, голи крака през очила без рамка. Той не беше свикнал да вижда подобна хубост
толкова рано сутрин, а и беше облечен само с долнище на пижама от съмнителен произход.

Когато Джулия влезе в кухнята, се озова сред хаос и мръсотия, тъй като никой не беше почистил
след вечеря. Ръцете и умовете им бяха твърде заети, за да се захванат с подобни прозаични
грижи. След като се отдаде на парче ябълков пай с върмонтски чедър, Джулия продължи да
възстановява предишния изряден вид на апартамента на Гейбриъл. Отне й повече време,
отколкото беше очаквала. Когато не остана и едно петънце в кухнята, а Гейбриъл все още не се
беше излюпил от леглото, тя си наля огромна чаша кафе и седна с вестника на любимия му стол
край камината. Гледката на неговата оксфордска риза и копринената й блуза, лежащи една връз
друга на пода, извика червенина по бузите й и усмивка на устните.

„И това, уви! е повече, отколкото бихме могли да направим.“

Гейбриъл я беше спрял. Тя би му се отдала с радост, защото го обичаше. Вече не се питаше дали
щеше да се люби с него, а кога. Но Гейбриъл промърмори нещо в голите й гърди и спря. Толкова
се страхуваше, че ще го изостави, когато разбере за връзката му с Паулина и трагичната загуба
на детето им. Но ако не друго, признанието му ги сближи. Поне беше успяла да му изясни това.
„А след три дни сигурно ще сме толкова близки, колкото двойка любовници изобщо могат да
бъдат. “ След два дни заминаваха за Италия и тя щеше да придружи Гейбриъл на лекцията му
като негова приятелка. А когато времето им във Флоренция приключи, те вероятно ще пътуват
за Венеция или Умбрия като партньори.

Въпреки всичко, през което преминаваха с Гейбриъл, тя се чувстваше много спокойна на стола
му, в неговата риза. Уверена бе, че си принадлежат един на друг и ако съдбата не се обърнеше
срещу тях, ще могат да бъдат щастливи. Надяваше се. Въпреки това фактът, че Паулина имаше
способността да хвърли Гейбриъл в паника с едно телефонно обаждане, я смути дълбоко.

След не по-малко от час Гейбриъл се понесе към дневната, прозявайки се и почесвайки глава.
Косата му беше разрошена, с изключение на една съвършена, заблудила се къдрица, която си
беше харесала място на челото му. Носеше чифт избелели сини дънки, очилата си и нищо друго.
Нито дори чорапи. (Между другото трябва да се отбележи, че дори стъпалата му бяха
привлекателни.)

- Добър ден, любов моя.

Той погали бузата й с върха на пръстите си и се наведе да я целуне силно.

- Харесва ми... облеклото ти.

Очите му се впиха в голата плът, видима изпод ръба на ризата.

- И аз харесвам вашето. Изглеждате ужасно небрежен тази сутрин, професоре.

Той се наведе напред и отправи страстен поглед към нея.

- Мис Мичел, имате късмет, че реших въобще да сложа някаква дреха.

Той се засмя на мигновеното й изчервяване и изчезна в кухнята.

„ О, богове на всички девици, които планират да правят секс с техните божествено секси
гаджета (без намерение да богохулствам), моля не ме оставяйте да изгоря внезапно, когато той
най-накрая ме отведе в леглото. Наистина имам нужда от пре-дизвикан-от-Гейбриъл-оргазъм,
особено след последната нощ. Моля. Моля ви. Много ви моля...“

Няколко минути по-късно той се появи отново и се отпусна на дивана с чаша кафе,
разтърквайки с една ръка наболата си брада. Накрая се намръщи към нея.

- Прекалено си далеч.

Той потупа коляното си приканващо.

Джулия се усмихна и се премести при него, позволявайки му да я намести така, че да седне

удобно в скута му. Гейбриъл одобрително обгърна кръста й с ръка, издърпвайки ризата нагоре,
за да положи длан върху дантелата на дамските й боксерки.

- И как се чувства мис Мичел тази сутрин?

- Изморена - въздъхна тя. - Но щастлива.

Очите й се стрелнаха към неговите.

- Ако мога така да се изразя.

- Можеш. Аз също съм щастлив. И, боже, толкова облекчен.

Той затвори очи и наведе глава назад, издишайки дълбоко

въздух.

- Бях сигурен, че ще те загубя.

- Защо?

- Джулиан, ако някой направи анализ на разходите и ползите, аз щях да съм скъпо, рисково и
нискодоходно предприятие.

- Глупости. Въобще не те приемам по такъв начин.

Той й се усмихна едва.

- Само защото носиш в душата си прошка и състрадание. Въпреки че трябва да призная, най-
добрите ми качества и таланти досега са останали скрити.

Гласът му стана дрезгав и познатата искра на чувственост озари сините му очи.

- Но нямам търпение да ги поставя изцяло на твое разположение... отново и отново, и отново. До

безкрай, докато се умориш от тях и от мен. Изцяло блажена и задоволена.

Джулия преглътна. Тежко.

Той се протегна, за да целуне челото й, като постави кафето си на страничната масичка, така че
да може да я прегърне.

- Благодаря ти, че остана.

- Обичам те, Гейбриъл. Ще трябва да приемеш факта, че няма да ходя никъде.

В отговор той я прегърна, но не каза нищо.

- И не е нужно да ме завоюваш сексуално. Ти вече ме спечели - прошепна тя. - Най-ценното ти

качество е сърцето, Гейбриъл, а не твоята мъжественост. Сърцето ти е това, в което се влюбих.

Той остана мълчалив в продължение на толкова дълго време, че Джулия реши, че го е

разстроила или обидила.

„Не е мъдър ход да обсъждаш сексуалните умения на потенциален любовник, преди да си имала
възможност да ги опиташ“. Тя отвори уста да се извини, но той я спря. Целуна я устремено,
целувката със затворена уста бързо прерасна в разтваряне на устни, нежна игра с език и ласки
по бузите. Когато се отдръпна, той я притегли към гърдите си и прошепна в ухото й:

- Аз съм като гол пред теб. Проникваш през всичко. Ти си единствената, която знае всичко за
мен и все още ме иска. Само ти, любов моя.

Джулия интуитивно знаеше, че Гейбриъл използва сексуалността си като щит, държейки

истинската любов и близост настрана. Но след признанието му тя осъзна колко мъчителни и
самотни трябва да са били за него всичките тези години, и то след съкрушителното детство, в
което е бил като невидим за майка си, и болезненото

Гейбриъл леко я стисна.

- Без шегички с възрастта. Достатъчно съм чувствителен относно възрастовата ни разлика.

Тя отметна коса.

- Душите ни трябва да са на около една и съща възраст. Така че на кого му пука?

Той я дръпна за опашката.

- Невероятна си. Интелигентна и забавна и просто чудесна! Последната нощ, целувайки гърдите
ти...

Той благоговейно сложи ръка на сърцето й.

- Съперничиш на музата на Ботичели.

- Ботичели?

- Не си ли забелязала как няколко от неговите картини изобразяват една и съща жена. Това е
темата на моята лекция за галерията „Уфици“ - музата на Ботичели.

Джулия сладко му се усмихна, поставяйки съответно също ръка на сърцето му.

- Нямам търпение.

- Както и аз.

След самотния душ Джулия успя да спечели време за себе си, убеждавайки Гейбриъл да я
изпусне от поглед, за да се разходи по магазините. Той настояваше да я придружи. Но когато
най-на-края му обясни, че иска да си напазарува бельо сама, той отстъпи.

- Обещай ми, че ще останеш с мен, докато не заминем за Италия - каза Гейбриъл и я погледна
изпод вежди.

- Трябва да си оправя багажа. Куфарът и всичките ми вещи са в моя апартамент.

- Когато свършиш с пазаруването, вземи такси до къщи и си опаковай нещата, след което
накарай шофьора да те докара обратно тук. Трябва да се погрижа за няколко неща, но ти си
имаш собствен ключ и карта, така че ще можеш да влезеш.

- И какви задачи има професор Емерсън за деня?

Той й се усмихна съблазнително и Джулия почувства как сякаш бикините й се свличат по

бедрата и падат на пода.

- Вероятно и аз искам да си напазарувам... ахх... някои лични вещи.

Той се наведе напред, за да целуне ухото й, а гласът му спадна до тих шепот.

- Казах ти, че съм добър любовник, Джулиан. Довери ми се. Ще предвидя всяка твоя нужда.

Джулия потръпна от начина, по който дъхът му докосна шията й, почти отвявайки неизменния
шал, който носеше, за да скрие белега си. Нямаше представа за какво намеква той, но начинът,
по който думите се изплъзнаха от езика му, я заинтригува.

Притежаваше я - тялом и духом.

***

Докато Джулия издърпваше от рафтовете на магазините бельо, което да прибави към постоянно
нарастващата купчина с неща за проба, айфонът й изчурулика. Тя бързо го провери и видя
следното съобщение:

Какво търсиш? Г.

Тя леко се засмя и написа кратък отговор:

Много тънички неща. Джулия

Гейбриъл моментално отговори:

Колко тънки? Г.

P.S. Изпрати снимки.

Джулия завъртя очи, докато му отговаряше:

Твърде тънки. Без снимки - ще развалят изненадата. Обичам те, Джулия

Следващото съобщение от Гейбриъл пристигна след малко повече време:

Мила, липсата на снимки може да развали изживяването да те видя за първи път в целия ти
блясък.

Толкова си красива. Обичам те. Г.

Пръстите на Джулия не успяваха да пишат достатъчно бързо: Благодаря ти, Гейбриъл. Обичам
те.

Последното му съобщение пристигна точно когато влезе в пробната.

И аз те обичам, скъпа. Забавлявай се... Побързай към къщи при мен. Г.

Следващите два дни преминаха като вихрушка, докато Гейбриъл приключи административните
си задължения, и се увери, че всички оценки са нанесени. Семестърът най-после свърши.

Джулия специално отиде да се поглези малко на спа и козметични процедури преди пътуването
в Италия. В съответствие с ниската си поносимост към болка и определено средиземноморска
чувствителност тя учтиво отказа поканата да опита всичко бразилско.

В желанието си да я изненада Гейбриъл беше запазил повечето от подробностите по пътуването

им в тайна. Пристигането им във Флоренция през един необикновено топъл за декември ден
премина в разходка на щастливата двойка из арт галерията на хотела. Хотелът беше луксозен,
модерен и се намираше в непосредствена близост до Понте Векио, любимия мост на Джулия, и
на няколко минути разстояние от Понте Санта Тринита, изобразен на картината на Холидей с
Данте и Беатриче.

Портиерът Паоло веднага ги поздрави. Въпреки че Гейбриъл не беше отсядал в този хотел
преди, Паоло беше инструктиран от д-р Масимо Витали, изпълнителния директор на галерия
„Уфици“, да окаже специално внимание на професор Емерсън и приятелката му. Паоло дори
лично придружи пиколото и двамата влюбени до апартамента им на седмия етаж, наречен
Старият дворец Пентхаус.

Джулия ахна, когато мъжете се разделиха пред нея, така че тя да може да влезе първа. Това беше
може би най-хубавата стая, която някога бе виждала. Подът беше облицован с тъмна дървесина
и контрастираше на светлите стени. Дневната изпъкваше с елегантно, модерно обзавеждане и
плъзгаща се стъклена врата, която я отделяше от спалнята.

Самата спалня беше просторна, с голямо легло, застлано с чисти, бели чаршафи. На разстояние
няколко крачки встрани се намираше остъклена врата, която водеше до тераса на покрива и
позволяваше на ярката слънчева светлина да се разлива по леглото, озарявайки го. Една от
баните красеше издигната на по-стамент вана, не много по-различна от тази, на която Джулия
се бе насладила в хотела им във Филаделфия, докато другата разполагаше е душ и две тоалетки.
Гейбриъл хвърли един поглед на ваната и реши, че трябва да я сподели с Джулиан още същата
вечер. Но венец на всичко беше самата тераса, която предлагаше спираща дъха гледка към
катедралата, двореца и заобикалящите ги хълмове. Джулия си представяше как се сгушва с
Гейбриъл на канапето, което изпъкваше на терасата, съзерцавайки звездите, с чаша кианти в
ръка. Или може би (тя се изчерви), правейки любов с него на светлина от свещи под същите тези
звезди.

„Оргазъм с Гейбриъл на звездна светлина...“

След като останаха сами, Джулия го прегърна силно и му благодари отново и отново за избора
на толкова красиво място.
- Всичко това е за теб, любов моя.

Целуна я бавно.

- Всичко е за теб.

Всъщност Гейбриъл не би искал нищо повече от това да отнесе Джулиан в леглото и да я люби
веднага, но тя не беше спала добре в самолета и той знаеше, че е уморена. Тя се прозя два пъти
подред и се изкиска, когато той се опита да я целуне.

- Трябва да се пооправя и да отида до „Уфици“. Наред ли ще е всичко, ако те оставя сама? Ако
искаш, може да подремнеш или бих могъл да помоля портиера да ти поръча масаж в спа
центъра.

Очите на Джулия светнаха при последното предложение, но тя осъзнаваше, че е твърде сънлива,

за да му се наслади.

- Идеята за дрямка звучи добре. Знам, че не е най-добрата стратегия за преодоляване на часовата

разлика, но ако поспя малко, ще бъда много по-добра компания на вечеря и хмм, по-късно.

Джулия се изчерви.

Гейбриъл прокара пръст по линията на брадичката й.

- Ще го кажа само веднъж, Джулиан. Не бързаме за никъде. Тази вечер можем да си отделим
време и просто да си починем. Въпреки че ми се струва, че ще е приятно, ако пробваме ваната.
Заедно.

Устните му се извиха в сексапилна полуусмивка.

- С удоволствие - каза тя.

Той я целуна по носа, смеейки се.

- Изисках някои специални екстри от Фармация ди Санта Мария Новелла. Виж дали някой от
ароматите ти харесва и ще използваме тях. Междувременно ще направя резервация за вечеря за
девет или девет и половина.

- Разбира се. Къде ще отидем?

Той се усмихна широко.

- Дворецът на съдиите. Знаеш ли за него?

- Минавала съм от там, но не знаех, че имат ресторант.

- Нямам търпение да ти го покажа.

Той доближи ръката й към устните си и нежно я целуна.

- Поръчах кошница с плодове и няколко бутилки с газирана вода. Поръчай си каквото искаш за
стаята.

Той се ухили.

- Но запази шампанското, за да го споделим по-късно. Във ваната.

Джулия погледна надолу към краката си.

- Разглезваш ме.

Той повдигна брадичката й.

- Не, любов моя, не те глезя. Просто се държа с теб така, както заслужаваш да са се отнасяли
през цялото време. През целия ти живот си била заобиколена от глупаци. Сред които аз бях най-
големият.

- Гейбриъл, ти си много неща, но не и глупак.

Тя се изправи на пръсти, за да докосне устните му със своите, преди да отиде към банята и да си
вземе душ.

Няколко часа по-късно Гейбриъл се завърна от среща с приятеля си Масимо Витали. На чаша
еспресо те обсъдиха лекцията на Гейбриъл за следващата вечер, както и плановете за изискания
банкет, който щеше да се проведе в негова чест в „Уфици“. Гейбриъл бе изключително
признателен за жеста, но повече от името на Джулия, отколкото от свое, защото си мислеше
само за това, колко доволна ще е тя да участва в подобно празнично събитие. И то в любимата й
галерия.

Влизайки в мансардата, Гейбриъл премина през дневната до спалнята и завари Джулия заспала
върху завивките, в центъра на леглото. Носеше сатенена пижама с цвят на шампанско, а дългата
й коса се беше разпиляла около главата й подобно на топъл махагонов ореол. Приличаше на
тъмнокоса Спяща красавица. Той погледа за момент как спи и я целуна по бузата. След като тя
не помръдна, той реши да си налее едно питие и да седне навън на терасата, докато дойде време
да я събуди. Всъщност се радваше на един момент насаме, за да планира и помечтае за
следващите няколко дни. Чувстваше се така, сякаш тежестта на света се смъква от раменете му.
Джулия не само научи истината за Паулина и

Мая, но все още го обичаше. Също така бяха избегнали гнева на съдебната комисия и преживели
учебния семестър заедно. Имаше много неща, за които да е благодарен. И най-вече, щеше да има
своята Джулиан изцяло на свое разположение в рамките на цели две седмици.

„Джулия не е от типа момичета, с които се размотаваш и после зарязваш. Тя е от тези, за които

се жениш. “ Думите на Скот отекнаха в ушите му.

Скот имаше право. Джулия беше специална: интелигентна, състрадателна красавица, която
обича дълбоко и се отдава сво-бодно. Заслужаваше нещо много повече от една афера, въпреки че
Гейбриъл отказваше да приеме тяхната връзка като афера, независимо какво биха казали хората.
Той леко потупа малката кадифена кутия, която беше скрил в джоба на якето си. Мисълта за
дългосрочна връзка винаги му бе оставала чужда. Джулиан бе променила това.

Планът му за вечерта бе да й покаже колко много я обича. Да я обожава и да я накара да се

отпусне. Вана, масаж... всичко, което той можеше да направи, да се почувства тя комфортно от
факта, че вижда голотата й. Джулиан все още беше срамежлива с него и той искаше тя да се
почувства сексапилна и желана. Саймън бе пропукал дълбоко нейната увереност. Бе мислила, че
е фригид-на. Бе мислила, че е тромава и сексуално посредствена. Беше се страхувала, че ще
разочарова Гейбриъл, когато двамата рано или късно правят любов.

Той знаеше, че ще отнеме много време, за да разсее тези лъжи и да излекува раните й. Бе решен
да й помогне да изгради поетапно самочувствието си, да й помогне да се види такава, каквато я
беше видял той - секси, привлекателна и страстна.

Единственият начин да успее, беше да не бърза, да запази търпение и увереност. Очакваше

възможността да й разкрие любовта си и да предостави на нейно разположение цялото си
еротично изкуство. Тя никога не би изискала подобно нещо или такова внимание, което
правеше мисълта да й даде всичко още по-завладяваща. Ако връзката им беше по-напреднала и
Джулиан бе по-малко срамежлива, той би предложил да правят любов на терасата. Мисълта за
това как бяло-розовата кожа на Джулиан ще блести на звездна светлина накара сърцето му да
подскочи, а панталоните да се обтегнат. Но сексът навън вероятно ще е твърде притеснителен за
нея, а той би се проклел, ако я накараше да направи нещо, което да предизвика у нея и най-лек
дискомфорт.

„Просто ще трябва да дойдем пак..."

Известна марка за йога и джогинг дрехи. - Б. пр.

Герой от операта „Мадам Бътерфлай“, който изоставя жена си Бътерфлай и тя се самоубива. - Б.

р.
-33-

В осем часа същата вечер мис Джулиан Мичел поставяше довършителните щрихи в прическата
си, докато нейният любим я наблюдаваше с копнеж от вратата на банята. Обожаваше я. Беше
очевидно от всеки поглед, всяко докосване, от начина, по който гледаше, без да мига, и най-
простото нейно действие.

Тя уви косата си и я закрепи с фиба, оставяйки няколко кичура да се спускат покрай лицето,
кичури, които Гейбриъл копнееше да навие около пръстите си. Нейният козметик в Торонто й
беше дал малка тубичка с професионален коректор - грим, който беше създаден да скрива дори
най-тежките белези. Беше толкова ефективен, че не й се налагаше да носи повече шал, за да
скрие ухапването от Саймън. Джулия се радваше на възможността просто да забрави за белега,
особено след като красивият шал на Грейс не би отивал на новата й рокля. Роклята беше от
изумруденозелена коприна, с дълги ръкави и V-образно деколте и стигаше до коленете,
съобразно вкуса й. Носеше дълги черни чорапи с жартиери и тъкмо се канеше да обуе черните
си обувки „Прада“ на висок ток. Докато Гейбриъл гледаше как се навежда напред, за да си
сложи обувките, той се зарече да поръча повече от тях. Краката и цепката на роклята й
изглеждаха невероятно така, както се бе навела.

- Позволи ми - каза той, прикляквайки пред нея в току-що изгладения си тъмносин костюм.

Хвана ръката й и я постави на рамото си, за да подпомогне баланса й, докато последователно

повдигаше стъпалата и нахлузваше обувките.

- Благодаря - промърмори тя.

Той й се усмихна и целуна ръката й.

- Всичко за теб, Пепеляшке.

Джулия извади своето черно три четвърти палто от гардероба и тъкмо когато се канеше да го
облече, Гейбриъл го взе от ръката й.

- Позволи ми - каза той. - Искам да те обгрижвам.

- Това е просто палто, Гейбриъл. Не се притеснявай.

- Да, знам, че е палто. Но това е възможност за мен да се държа като кавалер и да ти покажа
уважението си. Моля те, не ме лишавай от това, Джулиан.

Тя се изчерви от смущение и бавно кимна. Не беше свикнала с подобно внимание, разбира се,
освен от страна на Гейбриъл. Искаше да бъде мила и да го остави да я обгрижва, но това беше
много повече, отколкото тя някога бе очаквала или мислила, че заслужава. Протегна се да го
целуне и прошепна благодарности в устните му. Той я хвана за ръка и я поведе към ресторанта.

Джулия и Гейбриъл тръгнаха бавно през калдръмените улици от Стария дворец към Двореца на
съдиите и на нотариусите, като се смееха и си припомняха предишни посещения във
Флоренция. Трябваше да ходят бавно, защото придвижването във Флоренция на високи токчета
бе не малко предизвикателство. За щастие Гейбриъл беше хванал Джулия за ръка, което й
позволяваше да ходи изправена, а също и да избегне много от подсвир-кванията и мяуканията на
флорентинските младежи. Градът не се беше променил особено от времето на Данте.
Ресторантът, който Гейбриъл беше избрал, се наричаше „Алле Мурате“. Разположен беше в
залата на гилдията от XIV в., съвсем близо до катедралата Дуомо, и можеше да се похвали с
изключителни стенописи от този период, включително и портрет на самия Данте. Джулия бе
поразена от красотата на тези произведения на изкуството и се усети леко зашеметена, докато
ги придружаваха до масата им. Гейбриъл беше запазил тиха маса на етажа точно под сводестия
таван с изглед към главната зала. Беше най-хубавата маса в ресторанта, тъй като предоставяше
най-добрата и близка гледка към средновековните рисунки. Четири замръзнали във фреските
ангели се носеха над тях, когато Джулия взе ръката на Гейбриъл и я стисна. Беше във възторг.

- Красиво е. Благодаря ти. Нямах представа, че тези стенописи съществуват.

Той се усмихна на нейния ентусиазъм.

- Утре вечер ще бъде още по-хубаво. Масимо ми съобщи, че лекцията ми е насрочена за след
затварянето на музея и ще има приветстване с местни официални лица и преподаватели. По-
късно ще има банкет вътре в галерията. Събитието ще е полуо-фициално и ние ще бъдем
почетните гости.

Джулия се усмихна стеснително.

- Не съм си взела достатъчно подходящо полуофициално облекло.

- Сигурен съм, че всичко, което си донесла, ще изглежда красиво. Но мога да разбера, ако не
искаш да облечеш една и съща рокля два пъти. Просто ще трябва да те изведа по магазините.

- Сигурен ли си, че не предпочиташ да не идвам? Банкетът е честване на твоята лекция, така че

ще си много зает. Вероятно ще се чувстваш по-удобно, ако можеш да общуваш свободно.

Гейбриъл се пресегна да отмести една къдрица от лицето й.

- Джулиан, твоето присъствие е не само окуражаващо, но и необходимост. Не обичам да ходя

сам на социални събития. Но винаги ми се е налагало. Уверявам те, че да те имам до себе си е
единственото удоволствие, което ще ми донесе вечерта. Не искаш ли да дойдеш с мен?

Лицето му придоби разтревожен израз.

- Винаги се наслаждавам на компанията ти. Но хората ще ме питат коя съм и какво правя... това
няма ли да е неудобно за теб?

Чертите на лицето му веднага помръкнаха.

- Не, разбира се! Чаках края на семестъра, така че да мога да се наслаждавам публично на
компанията ти и да те представя като моя приятелка. И няма нищо срамно в това да си студент.
Половината от хората на банкета са били студенти в даден момент. Ти си зряла жена,
интелигентна и красива...

Той се ухили лукаво.

- Ще трябва да стоя близо до теб, за да държа съперниците настрана. Те ще обикалят около теб
като етруски вълци, борещи се за вниманието на най-красивата жена на партито.

Джулия се усмихна с благодарност и се наведе да го целуне.

- Тогава ще се радвам да те придружа.

В отговор той нежно докосна с устни едната й ръка, дланта и китката, стигайки до ръкава на
роклята й. Издърпа го нагоре, за да разкрие гола плът за устните си. Клепачите на Джулия
запър-хаха, когато той, без да бърза, започна да полага влажни целувки по нежната кожа на
ръката й. Премести устни върху чувствителното пространство от вътрешната страна на лакътя й
и леко го засмука. За разлика от Джулия Гейбриъл знаеше, че това в действителност е ерогенна
зона.

Звукът от сервитьора, прочистващ гърлото си зад него, едва-едва разсея вниманието на

Гейбриъл. Джулия се обля в ярка руменина, което го накара неохотно да освободи ръката й.
Докато поливаха няколко ордьовъра с бутилка тосканско вино, Гейбриъл я разпитваше за
нейната програма за обучение в чужбина, къде беше живяла и за заниманията й там. Когато тя
говореше за това как е посещавала „Уфици“ почти ежедневно, за да съзерцава шедьоврите на
Ботичели, той се зачуди дали наистина не съществува такова нещо като съдба. Питаше как
въобще би могъл да е такъв щастливец, че да я намеря не веднъж, а два пъти.

След като свършиха с основните ястия и както седяха тихо, гледайки се един друг в очите и
обменяйки целомъдрени целувки, Гейбриъл освободи ръката й и бръкна в джоба на костюма си.

- Имам нещо за теб.

- Гейбриъл, пътуването е подарък само по себе си, а сега искаш да ми купуваш и рокля. Не бих
могла.

Той поклати глава.

- Това е различно. Преди да ти го дам, искам да ми обещаеш, че няма да го отхвърлиш.

Джулия погледна нагоре към сериозните сини очи. Той не се шегуваше. Всъщност беше доста
тържествен. Тя се зачуди какво беше скрито в дланта на дясната му ръка.

- Не мога да обещая нещо, без да знам повече за него.

Той направи гримаса.

- Обещай, че ще си с отворено съзнание.

- Разбира се.

- Подай ми ръката си.

Джулия направи това, за което той я помоли, и Гейбриъл постави малка черна кадифена
кутийка в дланта й. Тя рязко пое въздух.
- Не е пръстен. Така че можеш да започнеш да дишаш отново.

Лицето му се разтегна в усмивка, но очите му останаха напрегнати.

Тя отвори кутийката и се зашемети от това, което видя. Сред черната коприна бяха сгушени две
големи, кръгли и перфектни диамантени обици, от около един карат всяка.

- Гейбриъл, аз...

Тя потърси повече думи, но не можа да ги намери.

- Преди да ги отхвърлиш, трябва да ти разкажа тяхната история. Ще я изслушаш ли? Заради

мен?

Тя кимна, хипнотизирана от блестящите камъни.

- Били са на Грейс. Ричард й ги е дал, когато за първи път й казал, че я обича. Легендата твърди,
че е продал колата си, за да купи тези обици.

Устата на Джулия зейна. Сега тя ги разпозна. Грейс ги носеше почти постоянно.

- Бих искал да ги имаш.

Тя поклати глава и нежно, благоговейно затвори кутията. Протегна я към него.

- Не мога. Били са на майка ти. Трябва да ги задържиш.

-Не.

- Моля те, Гейбриъл. Те трябва да принадлежат на Рейчъл или Скот.

- Рейчъл и Скот имат други неща. Ричард даде тези на мен.

Гейбриъл започна да се паникьосва и всичко, което можеше да

направи, бе да се фокусира върху малък участък от кадифе, заобиколен от нейната порцеланова

кожа. Очите му леко се присвиха.

- Ако ги откажеш, ще ме нараниш.

Думите му бяха малко по-силни от шепот, но удариха Джулия така, сякаш бе изкрещял.

Тя преглътна и помълча минути, за да събере мислите си.

- Толкова съжалявам. Те са прекрасни. И не мога да изразя колко невероятно се чувствам от

това, че искаш аз да ги притежавам, но това не е правилно.

Джулия видя как настроението му се променя от болка в тъга и погледна надолу към покривката
на масата пред себе си, криейки очи.
- Не ме разбра, Джулиан. Аз не ти ги давам, защото мисля, че трябва да имаш нещо от Грейс. Те
не са еквивалентът на шал или низ от перли.

Тя задъвка вътрешната страна на устата си, докато го чакаше да продължи.

Той се наведе над масата и положи длан на бузата й.

- Давам ти ги, за да отбележа факта, че вече съм ти отдал сърцето си.

Той преглътна тежко, когато очите му потърсиха нейните.

- Това е моят начин да кажа, че ти, Джулиан, си любовта на живота ми и искам нещо от мен да
бъде винаги с теб. Не разбираш ли? Тези диаманти представляват сърцето ми. Не можеш да ги
отхвърлиш.

Джулия видя в очите му, че е абсолютно сериозен. Тя знаеше, че ако той й беше дал годежен
пръстен, щеше да е в шок, но да приеме. Нямаше друг човек в света за нея, само той. Тогава
защо се колебаеше?

От една страна, стоеше гордостта й, а, от друга, мисълта, болезнената и неприемлива мисъл, че

ще го нарани, ако отхвърли неговия подарък. Не искаше да го нарани. Обичаше, което
означаваше, че решението е вече взето.

- Красиви са. Най-красивият дар, който някога съм получавала след твоята любов. Благодаря ти.

Той целуна пръстите й с благодарност.

- Грейс би била щастлива, че сме се открили един друг. Вярвам в това, Джулиан. Вярвам, че
гледа надолу към нас и ни благославя. Би била преизпълнена с радост, че аз съм в състояние да
дам обиците на жената, която обичам.

Той се усмихна, протегна ръка и я притегли в страстна прегръдка.

- Благодаря ти - прошепна той.

След като я целуна, той взе кутийката и й помогна да си сложи обиците, като нежно целуна
меката част на всяко ухо.

- Meravigliosa\ Прекрасна!

Джулия нервно се изсмя.

- Всички от долния етаж са с£ вторачили в нас.

- Не всички. Сервитьорът е в кухнята.

Той й се ухили и двамата се разсмяха.

Гейбриъл улови погледа й и се наведе напред, за да прошепне нещо в ухото й.

- „Ето, хубава си, любима моя. "1

Джулия се изчерви силно от еротичната староеврейска поезия на Гейбриъл и промърмори своя

отговор във врата му.

- „През нощта, връз своята постеля, потърсих онзи, що душата ми възлюби. Потърсих го, но
нямаше го там. Ще се изправя аз сега и улиците на града ще обиколя, по друмищата широки ще
го подиря. “

Гейбриъл откликна с бавна, учудена усмивка и я целува, докато не се върна сервитьорът. След
като Джулия отказа десерта и бутилката вино беше празна, блажената двойка се отправи в
посока на хотела си.

- Как се чувстваш?

Гейбриъл се загледа замислено в красивите й обувки на висок ток.

Тя стисна ръката му.

- Не си чувствам краката. Не мога да почувствам нищо освен щастие в този момент.

Той нежно й се усмихна.

- Моето сладко момиче.

Той избра един кичур от косата й и го омота леко около пръста си, преди да го пусне.

- Можеш ли да приемеш едно отклонение? Катедралата е красива през нощта и аз никога не съм
те целувал в сянката й.

Тя кимна и той я заведе до църквата, където имаха възможността да се възхитят на купола на

Брунелески. Това беше едно изключително достижение на ренесансовата архитектура - огромен
купол с форма на яйце и керемиден покрив се извисяваше над красива църква. Те тръгнаха към
предната част на конструкцията, в близост до насрещния баптистерий, разглеждайки фасадата и
покрива. Беше невероятно дори през нощта.

Гейбриъл я придърпа към гърдите си и я целуна с любов, пърхайки с пръсти около изплъзналите
се от кока й кичури. Тя леко простена, когато той плъзна устни към меката част на ухото й,
всмуквайки го нежно.

- Нямаш представа как се чувствам, като знам, че съм ти ги дал.

Той потърка с нос едната й обица.

- Осъзнавайки, че носиш любовта ми и всеки може да я види.

Джулия отговори с нетърпелива целувка.

С преплетени пръсти те се озоваха привлечени от моста Санта Тринита, където Данте бе видял
Беатриче. Застанали на моста, те гледаха надолу към Арно - осветявана през нощта от
светлините на сградите по двата речни бряга.

- Джулиан - промълви той, държейки я в прегръдките си, докато наблюдаваха течението на

реката.

- Гейбриъл - тя му се усмихна и завъртя лицето си за целувка.

Първоначално той я целуна бавно, но целувката им ставаше

все по-страстна. Той се отдръпна, добре осъзнавайки факта, че създават зрелище за

преминаващите по моста пешеходци.

- Толкова се радвам, че те открих отново. Никога не съм бил така щастлив.

Той я погали нежно по бузата и притисна устни към челото й.

Тя импулсивно се протегна и сграбчи копринената му вратовръзка, издърпвайки го така, че

лицата им се озоваха само на сантиметри едно от друго.

- Желая те - въздъхна тя, привличайки го по-близо, за да го целуне.

И то каква целувка. Това беше тигърът, излизащ изпод маската на котето. Страстта на Джулия,
разпалена от обичта на Гейбриъл, се изля в устата му, докато се стараеше да му покаже силата
на чувствата си. Ръцете й, които обикновено си почиваха или върху раменете, или в косата му,
пуснаха вратовръзката, за да изследват гърдите и гърба му, като усещаха мускулите през
дрехите и го притискаха здраво към себе си.

Агресивността й му достави удоволствие. Той откликна с взаимност в разумни граници, добре

осъзнавайки ръба на моста зад гърба си и групичките нахални младежи, които продължаваха да
преминават покрай тях.

Когато и двамата се задъхваха за глътка въздух, тя приближи устни до ухото му.

- Направи ме твоя. Сега.

- Сигурна ли си? - изхриптя той, галейки бедрата и дупето й.

- С цялото си сърце.

Той прокара палеца си по подутата й в момента долна устна.

- Само ако си готова.

- Копнеех за теб цяла вечност, Гейбриъл. Моля те, не ме карай да чакам повече.

Той се засмя тихо.

- Тогава трябва да се махнем от този мост.

Той я целуна още веднъж и се извини, че ще проведе кратък телефонен разговор. Беше бърза
размяна на италиански думи, която прозвуча, сякаш Гейбриъл потвърждава нещо с портиера, но
Джулия не успя да чуе всичко. Той съзнателно се обърна с гръб към нея и заговори с приглушен
глас. Когато го попита за това, той се ухили.

- Ще видиш.

Отне им малко по-дълго, отколкото би трябвало да пристигнат в хотела, тъй като на всеки
няколко крачки единият от тях привличаше другия в страстна целувка. Имаше смях и нежни
ласки, имаше горещи прегръдки и прошепнати думи на съблазън и едно-две танга срещу стената
на затъмнена алея.

Но в действителност прелъстяването бе извършено. Защото се бе случило преди години в

старата овощна градина.

До момента, в който Гейбриъл въведе Джулия в мезонета и навън на терасата, те вибрираха със
споделено електричество и бяха много, много възбудени. Ето защо на Джулия й отне момент да
забележи трансформацията. Високи свещи бяха разпръснати из пространството и допълваха с
топла, трептяща светлина звездното сияние. Въздухът бе парфюмиран с жасмин. Възглавници и
каш-мирено одеяло ги примамваха да се облегнат на дивана. Бутилка шампанско се охлаждаше
в кофичка с лед, а наблизо Джулия съзря чиния с ягоди, покрити с шоколадова глазура, и нещо,
което приличаше на тирамису. Последна забеляза музиката на Даяна Крол.

Гейбриъл застана зад нея и обви ръце около талията й, заровил нос в лявото й ухо.

- Харесва ли ти?

- Красиво е.

- Тази вечер имам планове за теб, любов моя. Страхувам се, че тези планове не включват сън до
много, много късно.

Джулия потрепери при звука на гласа му, нисък и чувствен.

Той я прегърна още по-здраво.

- Притеснявам ли те?

Тя поклати глава.

Той започна да целува нежно шията й, плувайки с устни по кожата й.

- Израз на желание - промърмори той. - Но тази вечер ще му угодя, като те отведа в леглото и те
направя своя любовница.

Тя потрепери отново и този път той обгърна раменете й, прегръщайки я топло.

- Отпусни се, мила. Тази нощ е само за удоволствие. Твоето удоволствие. И аз възнамерявам да
ти го доставям цяла вечер.
Гейбриъл я целуна по бузата. После я завъртя бавно.

- Предварителната игра е от съществено значение. И тъй като това е ново за двама ни, има
няколко неща, които първо бих искал да направим.

Той потърси реакция в очите й.

- Твоя съм, Гейбриъл.

Той се усмихна и я прегърна нежно.

- Искам да изследвам възможностите на сетивата ти - звук, вкус, зрение, допир. Искам да отделя
време, за да те възбудя и развълнувам - той сниши глас. - Но най-вече искам да науча тялото ти
само чрез докосване да разпознава мъжа, който те боготвори.

- Аз вече те разпознах, Гейбриъл. Няма никой друг.

Гейбриъл я целуна силно и спря, когато Besame mucho изпълни пространството.

- Ще танцуваш ли с мен?

- Разбира се.

„Като че ли някога ще се откажа от шанса да те държа в прегръдките си... “

Той я привлече към себе си и тя притисна благодарни устни към брадичката му.

- Това нашата песен ли е?

Тя погали долната му устна с един от пръстите си.

- Тя трябва да е. Помня всичко от онази нощ. Косата ти, роклята. Ти беше видение. А аз бях
такъв звяр. Нещата, които ти казах.

Той поклати глава.

- Как въобще ми прости?

Джулия го укори с поглед.

- Гейбриъл, даряваш ми приказката, която никога не съм мислила, че ще изживея. Моля те, не я
разваляй.

Той я целуна по устните с разкаяние и я прегърна още по-здраво, пробягвайки с ръка по ребрата
й. За разлика от Джулия Гейбриъл знаеше, че ребрата на жената са друга ерогенна зона.

Докато се поклащаха в такт с музиката, той тихо й пееше, изливайки душата си чрез испанските
думи, макар и леко променени, така че тя да разбере, че никога не би я оставил да си тръгне.
Той не би й дал нещо по-малко от завинаги и дори Адът не можеше да го възпрепятства да
сдържи обета си. Просто не беше изговорил думите гласно.

Засега.

Тя повдигна глава и се загледа в устните му, запаметявайки ги в целостта им, в извивките им;
начина, по който долната му устна се извиваше надолу. Без да бърза, тя я засмука със своите
устни, прокарвайки пръсти в косата му. Той бе сладост и влажна топлина, глад и страстна
нужда, любов и преданост. Целувката му докосваше същността на душата й, така че дори
пръстите на краката й усещаха обожанието и желанието му.

Две изпълнени с очакване тела, притиснати в любовен танц.

-34-

Джулия се облегна с гръб на парапета на терасата, взирайки се блажено в искрящите очи на

Гейбриъл. Той бе съблякъл сакото си и разхлабил вратовръзката, но без да я маха, припомняйки
си колко възбуждащо беше, когато Джулия я издърпа на моста Санта Трини-та. Тя бе запленена
от него - от носа му, скулите, ъгловатата челюст, великолепните сини очи под тъмните вежди,
както и косъмчетата на гърдите, които се показваха от отворената яка на бялата му тениска.
Самият той наливаше шампанско, присвил десния си крак в коляното, с обърнато към нея лице
и глава, облегната на вдигнатата му ръка. Преди да се наведе и да я целуне, двамата вдигнаха
тост за любовта си и отпиха от любимото на Гейбриъл „Дон Периньон“.

- Бих искал да те храня - промълви той.

- С удоволствие.

- Затвори очи - каза той. - Просто вкусвай.

Джулия му имаше доверие, така че затвори очи и усети как нещо се допря до долната й устна;
след това се озова в устата й -цялото усещане за шоколад и сладка ягода, както и за палеца на
Гейбриъл, докосващ топлата й устна. Отваряйки очи, тя го хвана за китката и засмука бавно
палеца му. Очите му се разшириха и той изстена. Тя пое палеца с език, докосвайки го леко,
смучейки го страстно. След това облиза върха му и се наслади на останалия шоколад. Гейбриъл
въздъхна за втори път, провокиран от начина, по който Джулия го погледна през миглите си.
Взря се към нея със смесица от възбуда и изненада.

Тя го пусна и отмести поглед.

- Нямах намерение да разпалвам надеждите ти. Палците са едно, иначе съм ужасна в...

Той прекъсна самокритиката й с устни, целувайки я почти грубо. Докато проучваше устата й с
език, галеше с един пръст шията й, нагоре и надолу. Когато се отдръпна, очите му пламтяха.

- Не искам повече да се подценяваш. Няма да слушам. Това, което имаме, е само наше. Недей да
предопределяш себе си или мен, или това, което можем да изпитаме заедно.

Гейбриъл леко я целуна по бузата, сякаш за да смекчи суровия си тон, и докосна с устни ухото
й.

- И нямам никакво съмнение, че си невероятна в това. Устни, надарени като твоите, никога не
биха могли да разочароват.

Той й намигна дяволито.

Джулия се изчерви като плодовете, но не отговори.

Гейбриъл отново започна да я храни с ягоди, потопени в шоколад и примесени с малки глътки
шампанско, докато тя не отказа по-нататъшен десерт, за да може да му върне жеста.

Взимайки вилица, тя я напълни с тирамису и повдигна очаквателно вежда към него.

- Затвори очи.

Гейбриъл направи каквото му бе наредено и тя деликатно пъхна вилицата между устните му.
Той силно изсумтя, защото десертът беше много вкусен. Удоволствието се подсилваше от факта,
че го хранеше любимата му. Тя се готвеше да му поднесе още едно парче, когато той я прекъсна.

- Мисля, че забравяте нещо, мис Мичел.

Той облиза с език долната си устна.

Хвана я за ръка и с два от пръстите й взе малка част от десерта, поставяйки същите тези пръсти
упоително в устата си. Както обикновено, не бързаше, преминавайки нежно през всеки пръст,
плъзгайки езика си нагоре и надолу, преди да ги оближе от основата до върха.

Докато Гейбриъл вкусваше от пръстите й, тялото на Джулия крещеше за него. Тя не можеше да

спре да си представя как неговият така надарен език се спуска към пъпа й и надолу, там, където
още ничия уста не беше стигала.

- Щастлива ли си, любима?

Джулия отвори очи и премигна.

-Да.

Гласът й трепереше.

- Тогава ме целуни.

Тя го издърпа за вратовръзката, точно както се бе надявал. Гейбриъл с радост се подчини и се

изтърколи, така че беше почти върху нея, с коляно между бедрата й. Той бе топлина, влажни
целувки и дълги пръсти, които галеха надлъжно ребрата й, стигайки до седалището, което
здраво уловиха. Джулия усети топлината му през тениската, когато се притисна към гърдите й,
както и твърдостта между бедрата си. Тя искаше още и още... отгоре, между, вътре...

Гейбриъл се отдръпна и улови ръката й в своята, целувайки опакото й.

- Ела в леглото.

- Може да ме имаш тук.

Първоначално той свъси вежда, а след това усмивката му се върна и я целуна по носа.

- О, не. Искам те в леглото си. Освен това навън е хладно и не бих искал да хванеш пневмония.

Тя изглеждаше леко разочарована.

Той побърза да я утеши.

- Ако все още се чувстваш по същия начин, ще го повторим утре. Но тази вечер ще трябва да сме
на затворени врати. Ще се видим вътре. Дай си колкото време ти е нужно.

Той я целуна сдържано и задържа погледа си на много хубавото й дупе, докато тя прекосяваше
терасата, за да влезе в спалнята. Той се облегна на канапето и без срам, с една ръка на лицето, се
пооправи няколко пъти през тъмносиния си вълнен панталон. Очакването го убиваше. Никога
досега не се беше възбуждал така, не бе толкова готов да я вземе в обятията си и необуздано да я
обладае. Но това беше нещото, което не би си позволил да направи. Не и тази вечер.

Как въобще си беше мислил, че е нещо вълнуващо да чука в тоалетната на „Лоби“ някаква жена,
която дори не познава? Как беше вярвал, че безименни, безлични оргазми някога ще го
задоволят? Прекарал бе живота си в преклонение пред олтара на тих, отсъстващ бог, обещаващ
всичко, но предоставящ само нещо мимолетно, което винаги го бе оставяло неудовлетворен. Бе
се къпал в похот, предрешен като ерос. Но нищо не бе променило реалността.

Суета на суетите. Всичко е суета2.

Сега, след като намери Джулия отново, и особено след като се влюби в нея, нищо не беше
същото. Тя го бе разчупила и разтворила и отнела емоционална му девственост, но го направи
толкова търпеливо и внимателно. Не ще й даде нещо по-малко.

Докато Гейбриъл размишляваше над начините, посредством които би могъл да й засвидетелства

обожанието си, Джулия се опитваше да си поеме дъх, облегната на тоалетката в банята.
Чувствената любовна игра на Гейбриъл беше равна на опожаряваща земята съблазън. Нямаше
връщане назад. Нямаше забавяне на огромното, неустоимо привличане, което двамата изпитваха
един към друг.

„О, Господи, колко го желая.“

Тя се разглеждаше в огледалото, докато оправяше косата и грима си. Изми зъбите си. Освежена,
се пресегна за нощницата и халата си само за да открие, че в своята, напоена със страст омая, е
влязла в погрешната стая. Бельото й беше в другата баня.

„По дяволите.“

Можеше да свали дрехите си и да се увие в един от турските халати, които висяха зад вратата.
Но това по-скоро би обезсмислило идеята за закупуване на бельо. Би могла да се опита да се
промъкне в другата баня, но това означаваше преминаване през спалнята, където Гейбриъл
трябваше вече да е влязъл от терасата. Без съмнение, той вече лежеше в леглото подобно на цар
Соломон в цялото му величие. Джулия потрепери от нетърпение при самата идея за това. Трябва
ли първо да взема душ и да се появя там само по хавлия? Трябва ли да се съблека само по
бикини?

Докато умът й бе зает с мисълта каква би била най-добрата възможна поява, Гейбриъл внесе ред
на терасата и премести всичко вътре. Постави свещите из стаята, групирайки няколко от тях
около леглото. Нагласи музиката, така че компилацията с песни, която беше направил
специално за тази нощ, изпълни въздуха. Беше я озаглавил „Да обичаш Джулия“ и доста се
гордееше с нея. Постави няколко лични вещи на нощното шкафче и загаси всички светлини.
После зачака. И чака. Но тя не се появи. Той започна да се тревожи. Отиде до банята и притисна
ухо към вратата. Не успя да чуе нищо, нито дори звук от течаща вода или шумолене на коприна.
Сърцето му подскочи в гърлото. Ами ако тя се страхува? Или е разстроена?

„Ами ако ме е заключила отвън? “

Той си пое дълбоко въздух и почука на вратата.

- Влез.

Той беше изненадан от това, че беше поканен така. Отвори вратата и внимателно надникна
вътре. Джулия стоеше пред огледалото, гледайки срамежливо.

- Добре ли си?

-Да.

Той се намръщи.

- Какво не е наред?

- Нищо. Аз просто - Гейбриъл, ще ме подържиш ли? Имах всички тези планове и после дойдох
тук и замръзнах, и...

Тя се втурна към него.

Лицето му изразяваше загриженост и разбиране.

- Това е само заради мен, любима. Може би съм прекалил.

Тя поклати глава и притисна лицето си към гърдите му.

- Не, аз прекалявам с обмислянето на нещата, както винаги.

- Тогава помисли за това колко много си обичана, мое сладко, сладко момиче. Тази вечер ще ти
покажа точно колко.

Гейбриъл я целуна нежно и когато тя му се усмихна и кимна, той я вдигна на ръце, за да я

отнесе до леглото.

Джулия не се страхуваше. Очакваше, че би могла да се уплаши, но когато Гейбриъл я пое в

прегръдките си, спирайки да я целуне на всяка крачка, нервите й започнаха да се отпускат.
Обичаше го. Искаше го. И знаеше, че той също я желае.

Той я постави на ръба на леглото и погледна мило надолу към нея. Дишането на Джулия стихна;
това беше погледът, с който я беше дарил в ябълковата градина. В тяхната градина. Сега тя го
желаеше дори повече.

- Изключил си лампите - отбеляза тя.

- Имаш красива кожа. Ще бъде особено привлекателна на свещи.

Той целуна челото й.

- Фигурата ти би вдъхновила пещерните хора да я изрисуват по стените.

Той коленичи пред нея и бавно събу обувките й.

- Сигурен ли си? - прошепна тя.

Той седна назад и погледна към нея, отстранявайки кичур коса от очите й.

- Само ако ти си, любима.

Тя се усмихна.

- Имах предвид обувките. Може да останат на краката ми.

Мисълта го развълнува. Не можеше да го отрече. Но той се

тревожеше за комфорта й, а и щяха да имат много време за други, по-игриви моменти.

- Не трябваше да ти позволявам да се движиш по паважа на такива високи токчета. Трябва да е

било болезнено. Без обувки тази вечер.

Той бавно погали краката й, пробягвайки с палец надолу и нагоре по извивката на стъпалата й -
движение, предназначено да я успокои, но също и да я възбуди. Тя започна да скимти: чувството
беше толкова хубаво. За кратко се замисли какво би било усещането от палеца му по други
части на тялото й и тръпка премина през гръбнака й.

Гейбриъл се спря.

- Трепериш. Не е задължително да правим това.

- Това е приятен вид треперене - измърмори тя.

Той продължи да милва стъпалата й още няколко минути, преди ръцете му да се издигнат по
прасците и да се отпуснат в извивките зад коленете й. Вълшебните му пръсти подразниха
скрита ерогенна зона и почти я накараха да извика. Тя не можеше да държи очите си отворени и
дишането й се ускори.

„Той познава женското тяло по начин... по който някой познава нещо. Какво бях почнала да
казвам?“

В действителност той познаваше по-добре тялото й от нея самата, което беше жалко.
Независимо от това тя тръпнеше при мисълта какво удоволствие я очаква, когато той наистина
премести ръцете си малко по-нагоре.

Сякаш прочел мислите й, Гейбриъл премести вниманието и ръцете си от коленете нагоре по

бедрата й, разделяйки ги с лек натиск така, че да може да прокара пръстите си в посока нагоре и
надолу, до ръба на чорапите. Даваше най-доброто от себе си, за да спечели време и да се увери,
че тя се наслаждава на всяко движение, а той не пропуска нищо.

- Гейбриъл, моля те, не стой на пода - тя протегна ръка към него и той я целуна.

- Цялата вечер е дар. Просто го приеми.

Усмивка подръпна крайчетата на неговите о-толкова-пре-красни устни - Свети Франциск от

Асизи би одобрил.

- Но аз също искам да те направя щастлив.

- Ти вече ме направи щастлив, Джулия. Повече отколкото подозираш. Ще помогне ли, ако
призная, че аз също съм притеснен?

- Защо ще си притеснен?

- Искам да ти доставя удоволствие. Не съм бил с девствена жена, откакто загубих собствената си
девственост, а това беше много, много отдавна. Ще го направим бавно. Искам да се отпуснеш и
да се чувстваш толкова удобно, колкото е възможно. И ако почувстваш някакво неудобство,
искам да ми кажеш. На секундата. Ще го направиш ли заради мен?

- Разбира се.

- Грижа ме е за теб - за мен си скъпоценна. И едно от най-ценните неща за мен е гласът ти.
Моля те, кажи ми какво искаш, от какво имаш нужда, за какво копнееш ... - гласът му стана
дрезгав при последните три думи и неволна тръпка премина през тялото на Джулия.

Тя се наведе, за да го целуне.

- Това, за което копнея, е да спреш да коленичиш пред мен, Гейбриъл. Така че, стани от пода.

Тя се опита да изглежда свирепа, но той просто й се ухили.

„Здравей, тигърче...“
- Дай ми минута и веднага се връщам.

Той изчезна в най-близката баня и Джулия чу звука на вода, течаща в мивката.

Гейбриъл в миг се завърна и я намери изправена да се опитва да достигне гърба на роклята си.
Ръцете му веднага се пресегнаха да покрият нейните.

- Бих искал аз да направя това - гласът му беше дрезгав.

Той бавно разкопча ципа на роклята й, гледайки я дълбоко

в очите. После нежно издърпа зелената коприна от раменете й. Докато падаше на пода, тя
издаде звук като от въздишка, сякаш също бе съблазнена от него. Джулия стоеше в сатенен
комбинезон с цвят на слонова кост, чийто подгъв достигаше края на закопчаните й с жартиери
черни чорапи. Гейбриъл ахна при вида й, защото изглеждаше като ангел.

Тъмноок ангел с кестенява коса, вдигната над млечнобяла кожа, облечен в сатен с цвят на
слонова кост над черно дантелено бельо. Контраст на целомъдрие и еротика.

Той озадачен протегна пръст, за да докосне един от жартиерите.

- Не очаквах това.

Джулия се изчерви.

- Знаех, че не искаш черно, но честно, не очаквах да ме видиш така. Мислех, че ще мога да се

преоблека.

- Хей...

Той нежно повдигна брадичката й и погали зачервената й буза.

- Изумителна си. И никога не съм казвал, че не харесвам черно. Но ако искаш да се преобличаш,
ще изчакам.

Той погледна надолу към нея в очакване, но тя поклати глава. Беше чакала достатъчно дълго.
Джулия прокара ръцете си нагоре и надолу по силните му гърди, преди да го издърпа за
вратовръзката към себе си. Целуна го с дълбочина и бавно я развърза, стараейки се да криволичи
възможно най-дълго, като я плъзна по задната част на врата му и я пусна безцеремонно на пода.
Посегна към копчетата на ризата му, справяйки се бързо с тях. Ризата и тениската му паднаха
върху вратовръзката. Докато стоеше пред нея полугол, тя притисна устни към гърдите му,
обгръщайки горната част на гърба му с две ръце, така че можеше да усети мускулите на
рамената и по-надолу.

- Мога да чуя как бие сърцето ти - прошепна тя.

- За теб - промълви той със замечтано изражение.

Джулия се усмихна, докато докосваше корема и кръста му.

Неговата кожа беше топла, много по-топла от нейната и о, толкова подканяща. Разкопчаването
на колана и панталоните беше леко притеснително, но той постави стабилизираща ръка върху
нейната и й помогна, когато пръстите й отказаха. Когато той застана пред нея по боксерки, след
като вече беше изхлузил обувките и чорапите, тя си пое дълбоко дъх, изчака да й кимне и
смъкна бельото от хълбоците му.

Пристъпи крачка назад, за да му се възхити. Джулия облиза устни и се усмихна. Широко.

Гейбриъл беше великолепен.

Вероятно беше генетично или дар от боговете, или комбинация от двете, подсилена от начин на
хранене и физически упражнения. Но докато очите й бродеха по мускулестото му тяло и добре
оформените коремни мускули, нещо вътре в нея се затопли и разтопи. Усети как топлината
бърза към утробата й и надолу, особено след като забеляза слабините му. Той беше модерна
версия на Давид на Микеланджело, но с много по-фини пропорции и неописуемо красиви ръце.
Може би това беше проява на лош вкус, но тя остана доста доволна, когато осъзна колко по-
голям беше членът му в сравнение с неговия.

„Карма...“, съзнанието й ликуваше. Тя потисна кикота си, прехапвайки грубо устни, така че да
не се държи като ученичка, направила важно откритие.

Гейбриъл забеляза странната й реакция, но не каза нищо. Той потисна самодоволна усмивка,
казвайки си, че вероятно моментът не е подходящ да се шегува с нея за размера си. Не искаше да
я смущава, знаеше дяволски добре как изглежда, особено сега, подсилен от вниманието.

„Само заради нея.“

- Мога ли? - той се приближи към нея и пробягна с пръсти по косата й, изчаквайки за
разрешение.

Тя даде знак на съгласие и той започва да маха фибите една по една и да разпилява къдриците й
по раменете.

Джулия затвори очи и се потопи в усещането за пръстите му, преминаващи през косата й.
Напомни й на деня в къщата на Ричард, когато Гейбриъл се правеше на фризьор.

Той разплете всеки кичур с любов, от корените до края, докато косата й не се разпиля около
лицето като тъмна завеса. Гейбриъл леко докосна извивката на шията й, преди пръстите му да
стигнат до презрамките на комбинезона. Плъзна ги по раменете й. Джулия стоеше по сутиен и
черни дантелени боксерки, жартиери и фини черни чорапи.

„Съвършена еротичност, съчетана с руменината на невинността. “

Тя бе наистина прекрасна, но и притеснена под зоркия му поглед. Не й харесваше да бъде

наблюдавана за дълго; това я караше да се чувства неловко. Затова той я приближи към себе си и
я целува, докато не почувства, че раменете й се отпускат.

- Джулия, бих искал да те видя цялата - прошепна.

Тя кимна и той събу чорапите й, без да бърза, освобождавайки закопчалките и бавно търкаляйки
ги надолу по краката й, като спираше за кратко, за да погали отново свивката на коленете й.
Насеченото дишане в ухото му го увери, че се справя както трябва. После застана зад нея и
покри раменете й с целувка след целувка, преди внимателно да разкопчае сутиена. Тя го свали и
го пусна в краката им, мислейки си колко секси изглеждаха дрехите им заедно на пода. За
момент Гейбриъл обхвана гърдите й с ръце изотзад, оставяйки тялото си да стане едно с
нейното. Той я погали леко, докосвайки с палци зърната й и същевременно отвори уста, за да
целуне кожата под ухото й. Спусна ръце до ребрата, спирайки, за да ги разтрие. След това
пръстите му се заеха с останалото бельо. Докато го сваляше той продължи да дразни с език
кожата под ухото й.

Най-накрая Джулия беше гола и великолепна.

Той я прегърна през кръста и я завъртя с лице към себе си, забелязвайки начина, по който очите
й бяха склонени към пода, а нейната пълна закръглена долна устна - прехапана със зъби. Тя
започна да върти ръце и Гейбриъл знаеше, че всеки миг ще понечи да се покрие.

- Ти си богиня.

Той освободи устната й, погалвайки нежно извивката на устата й с палец. После повдигна
брадичката й.

Очите му нарочно преминаха по нея от глава до пети и обратно, така че тя да може да види
възхищението му.

- Когато съм толкова стар и не мога да си спомня нищо друго, ще помня този момент. Първия
път, когато очите ми виждат въплътен ангел. Ще помня тялото ти и очите, красивото ти лице и
гърди, извивките ти и това.

Той прокара ръка около пъпа й, преди да я дръпне леко нагоре към спускащите се по-ниско
къдрици.

- Ще помня уханието и докосването ти и усещането да те любя. Но най-вече ще запомня какво е

да се взираш в истинската красота, отвътре и отвън. Защото си красива, любима, както душата,
така и тялото ти, щедра по дух и по сърце. И никога не ще видя нещо по-красиво от теб от тази
страна на Рая.

Той я обгърна с ръце, покривайки я многократно с леки целувки в опит да изрази силата на
любовта си чрез устните. Опипа диамантените й обици и докосна с устни меката част на ушите
й.

- След като те видях гола, ще трябва да настоявам от сега нататък в мое присъствие да носиш
единствено тези обеци. Всичко друго би било излишно.

Джулия набързо го целуна по устните, преди да се отдръпне и легне на леглото, поглеждайки

срамежливо към него. Гейбриъл трябваше да си поеме дълбоко дъх и да издиша, за да
възстанови контрола си, защото гледката на голата и подканяща Джулия беше почти пагубна.

- Защо не легнеш по корем, любима? Бих искал да се възхитя на красивия ти гръб.

Тя се усмихна и се обърна, присвивайки ръце и облягайки глава на тях, така че да запази
видимостта си.

Той се задържа над нея с изражение на задоволство, докато целуваше раменете й.

„ Точно като любимата ми черно-бяла снимка", помисли си тя.

- Ти си ослепителна, Джулия, от всички възможни ъгли. Истинско произведение на изкуството.

Той проследи с пръст гръбнака й и спря, когато тя потръпна от докосването му; после погали с
ръка една от бузите на дупето й.

- Сменил си музиката - замисли се тя, разпознавайки роман-тичната песен And You Give на
Матю Барбър.

- Ти ме вдъхновяваш.

Той взе шишенце с масажно олио от сандалово дърво и сацу-ма3 и изсипа малко в ръката си.
Затопли го и започна да разтрива раменете й. Джулия затвори очи и въздъхна.

- Просто усещай.

Гейбриъл целуна бузата й и продължи с нежните си движения, пътувайки надолу по гърба й, без
да бърза, и изследвайки двете трапчинки над извивката на несравнимото й дупе.

- Тези са прекрасни.

Той притисна устни към всяка от трапчинките.

Джулия трепна, така че Гейбриъл спря. Когато продължи, тя започна да се отпуска.

След известно време, което тя усети сякаш бе цял час, той зашепна в ухото й, увещавайки я да се
обърне. Тя имаше чувството, че се носи върху облак. Примигна към него и ленива усмивка се
разля по лицето й. Той се приведе, за да потърка носа си в нейния, докато се прехвърляше над
нея, с един крак между коленете й и един отстрани. Лактите му почиваха близо до нейните.

- Ти си разкошна - прошепна той, снижавайки се, докато телата им не зашумоляха едно върху
друго.

След това бавно започна да покрива шията и ключиците й с меки целувки, продължавайки да
масажира с една ръка предната част на тялото й. На Джулия й хареса начинът, по който гърдите
й докосваха силния му гръден кош и усещането за стегнатия му корем до нейната мекота; и как
силната му ръка се плъзна под седалището й, придърпвайки я към слабините му.

- Не знаеш колко силно те желая - мълвеше той в косите й. -Колко си възбуждаща.

Той зарови нос в основата на шията й, поспирайки, за да обходи гърлото й с език.

Без предупреждение Джулия се изви на леглото и изстена от удоволствие. Ръцете й стигнаха

гърба му и започнаха да опипват мускулите, спуснаха се до бедрата, притискайки ги надолу към
себе си.

- Още не, любима.

Без да бърза, той боготвореше тялото на своята любов с уста, целуваше и нежно захапваше
кожата й. Тя се напрегна, когато той я целуна по бедрото, опитвайки вкуса на кожата й с език,
преди да я засмуче с уста.

- Какво има? - прошепна той, докато галеше с нос долната част на корема й, от единия хълбок
до другия.

- Никой досега не е...

Тя се спря засрамена.

Гейбриъл порочно се ухили, обсипа хълбоците й с целувки и обходи плътта й с език. „Разбира
се, той никога не е правил това за теб. В допълнение, че е копеле, също е бил и глупак. “

- Мила, разтвори крака за мен.

Очите й още повече потъмняха и в тях се появи лека предпазливост, но тя го послуша. Джулия
видя как той я гледа одобрително. Очите му се стрелнаха, за да срещнат нейните. Гейбриъл се
усмихна и нежно започна да я гали с пръсти. Джулия изстена. Първоначално той леко я докосна
с един пръст по интимните й части, движейки го внимателно. След това я разтвори с два пръста,
извивайки ги нагоре, докато палецът му започна да извършва леки кръгообразни движения. Не
свали очи от лицето й, заслушан в честотата на дишането й, и наблюдавайки я за някакъв знак
на дискомфорт, когато свитите му пръсти намериха скритото място. Той сведе глава с
възхищение, достигайки с устни основата на бедрата й от вътрешната страна. Първо подразни
нежната кожа в основата на венериния хълм с език, а после я пое с уста и страстно я засмука.
Движението на ръката му продължаваше. Това беше изключителна комбинация и сякаш
продължи безкрайно, докато Джулия не се задъха и започна да потръпва.

Тялото й се наклони от леглото, когато тя свърши с вик, толкова силен, че се доближаваше до

писък. Той продължи да я докосва, но намаляваше всмукването, докато тя се замята и се опита
да затвори краката си. Гейбриъл приближи устата си нагоре към нейната и я целуна нежно.

- Благодаря ти - прошепна тя, усещайки се лека като перце.

„Направо е престъпно да имаш толкова умели пръсти... и

каква уста...“

- Това достави ли ти удоволствие?

Тя кимна, дишайки тежко. Погледът й - леко див.

Той се съмняваше, че синът на сенатора въобще някога би намерил точката й и тази мисъл
изпълни гърдите му с гордост. Нямаше търпение да й разкрие едно по едно всички места от
нейното тяло, където би могъл да й достави удоволствие. Той погали шията й с пръст, очерта
кръг около гърдата й и продължи надолу до мястото на бедрото й, където сега имаше свеж белег.
Леко притисна наскоро оцветената кожа.

- Боля ли?

- Не. Но как?

- Тази част е много чувствителна. Някой егоистичен или бързащ би я игнорирал и докоснал
първо тук.

Той премести пръста си, за да я погали леко между краката.

Тя все още беше чувствителна след оргазма, така че подскочи. Гейбриъл отдръпна ръка и отново
опипа бедрото й.

- Джулия, единственото нещо, което изкупва обратно предишния ми опит, е, че мога да

предоставя каквото съм научил на твое разположение. Отсега нататък ти си единствената жена,
от чието задоволяване се интересувам.

Тя се протегна да докосне лицето му и той положи буза в шепата й, затваряйки очи. Джулия
притисна с палец устата му, усещайки пълната му долна устна. Дръпна го напред в страстна
целувка. Той откликна, като премести тялото си над нейното. Ритъмът на сърцето й се учести
при мисълта, че моментът на сливането им е неизбежен. Още веднъж тя сграбчи красивия си
любим отзад, привличайки го по-близо. Той се усмихна търпеливо и се отблъсна назад с една
ръка.

- Това не е добра позиция. Трябва да те преместя.

- Мислех аз да съм под теб. Не е ли правилно?

- Това е най-лошата позиция, с която да загубиш девствеността си - обясни той, обсипвайки

раменете й с бебешки целувки.

- Мисля, че ще ми хареса.

Гейбриъл се дръпна назад.

- Не по време на първия ти път; би било твърде лесно да те нараня, без да разбера.

„Нараниш?“, помисли си тя.

Сърцето му прескочи от тревогата, която се изписа в очите й. Той постави ръце от двете страни
на лицето й.

- Няма да те нараня, Джулиан. Не съм тийнейджър. Не съм него. Ще съм много, много нежен.
Ето защо не можем да го направим по този начин.

- Защо?
- Ъглите. Тежестта ми върху теб, дори ако я разпределя към коленете. Гравитацията. Ако ти си
отгоре, можеш да контролираш движенията, дълбочината на проникването. Давам контрола на
теб. Довери ми се.

Той вдиша, целувайки ухото й.

Гейбриъл продължи да милва нейната мека, почти прозрачна кожа, мълвейки думи на
обожание. После обгърна гърба й с ръце, повдигайки я от леглото, и смени позициите им така,
че той да лежи по гръб, а тя отгоре, върху него.

Докато тя си почиваше върху гърдите му, той й прошепна думите на Данте на италиански:

„ Color di perle ha quasi in forma, quale convene a donna aver, non for misura; ella e quanto de ben po
far natura; per essemplo di lei bielta si prova.

De li occhi suoi, come ch ’ella li mova, escono spirti d ’amore inflammati, che feron li occhi a qual
che allor la guati, e passan si che 7 cor ciascun retrova: voi le vedete Amor pinto nel viso, la ‘ve non
pote alcun mirarlafiso. “4

Гейбриъл хвалеше нейната красота и доброта, като я сравняваше с перла и заявяваше, че

Любовта, сама по себе си, бе изобразена посредством лика й. Джулия прошепна своите
благодарности за красивите му думи и притихна, така че да може да чува сърдечния му ритъм
под ухото си. Бе завладяна от мисълта, че държи в прегръдките си тази личност, този мъж, който
обичаше от толкова време. Не можеше да спре да го докосва, проследявайки всеки мускул, всяко
сухожилие на безпрекословното му съвършенство. Опипа веждите му, вдлъбнатината над
центъра на чувствената горна устна, бакенбардите, ушите...

Той се протегна да я целуне, облиза устните й с език и всмук-на пълната й долна устна. За
няколко мига съществуваше само усещането за кожа о кожа, за две тела - възбудени и в
очакване.

Ръцете на Джулия продължиха да изследват формите на Гейбриъл, лицето му, гърдите,

хълбоците. Започна нежно да гали ерекцията му. Колебливо покриваше с целувки врата и шията
му, докато го обгрижваше с ръка.

Той изръмжа в ухото й, давайки израз на удоволствието си. Прилив на увереност я подтикна да
го гали с повече сигурност, ускорявайки темпото, докато приближаваше с устни гърдите му и
целуваше тях и татуировката. Сега той се задъхваше.

- Позволи ми да се преклоня пред теб чрез тялото си, Джулия - каза дрезгаво той, защото не
искаше предстоящото удоволствие да се осъществи в ръката й.

Тя го пусна, когато той я улови за бедрата и нежно ги разтвори, така че да се отпуснат от двете
страни на тесния му ханш. Джулия го почувства под себе си, повдигащ се в свой ритъм между
краката й. Тя се размърда леко и израз на притеснение премина като сянка по красивото й лице.

Гейбриъл постави ръка на сърцето й. Малкото нещо, туптящо вътре в нея, заклокочи
френетично при докосването му и се забърза.
- Добре ли си?

Тя се наведе напред, оставяйки косата си да падне покрай лицето като щит.

Той се протегна да отмести косите зад рамената й, така че да може да я вижда по-добре.

- Моля те, не се крий. Искам да те виждам.

Джулия захапа долната си устна и погледна встрани.

- Какво?

Тя поклати глава.

- Любима, сега не е моментът за срамежливост. Кажи ми.

Тя се вторачи в гърдите му, стараейки се много силно да не гледа към дракона, който сякаш й се
подиграваше с постоянството си.

- Не е както си го представях - прошепна тя толкова тихо, че той трябваше да се напрегне, за да

я чуе.

- Тогава кажи ми как.

- Аз мислех, че ти ще бъдеш... върху мен.

„Знамето му над мен е любов. “5

- Аз обичам да съм отгоре, не го отричам, но ти си много тяс-на, скъпа, и много деликатна.

Притеснявам се, че...

- Знам, че те накарах да чакаш дълго време, Гейбриъл - гласът й бе едва с идея по-висок от
шепот. - Няма проблем, ако не можеш да си внимателен с мен. Ако имаш нужда да бъдеш...
агресивен.

Забележката му го смути дълбоко, защото зад думите разпозна не нейния, а гласа на Саймън.
„Разбира се, че това е, което си мисли - това е начинът, по който той я е третирал. Мъжете са
кучета без самоконтрол и тя е просто играчка за тяхно сексуално облекчение.“ Идеята го
отврати, но той се пребори да не показва погнусата на лицето си. Вместо това постави ръка на
бузата й и нежно я погали.

- Джулия, аз те обичам. Ако бях типът мъж, който би бил агресивен с теб, защото си ме
накарала да чакам, то не би трябвало да си лягаш с мен. Ти си личност, а не играчка. Не искам
да те използвам. Искам да ти доставя удоволствие. Толкова много.

При това той се втренчи в нея с големи, тъмни очи, снижавайки гласа си до шепот.

- Искам те завинаги, не просто за тази вечер. Така че, моля те, остави ме да го направя по моя
начин.
Той я помоли с очи да приеме думите му. Не искаше да му се налага да обяснява защо е
загрижен и какъв вид резултат отбягва старателно. Сутринта щеше да има достатъчно време за
това.

- Всичко, което някога съм искала, е някой да ме обича - каза тихо тя.

- Имаш това сега.

Той придвижи устни към гърдите й и докато ги притискаше към едната, държеше нежно другата
с ръка. Бяха перфектни. Перфектни на тежест и големина, естествени и красиви. Розови пъпки и
сметана. Той се върна назад в мислите си към нощта, когато за първи път видя едната от тях да
наднича изпод лилавия й халат в хотела им във Филаделфия. Как беше копнял да я поеме с
устните си. Той се устреми с език, ближейки я леко и нежно подръпвайки зърното, чувствайки
го да набъбва в устата му.

Джулия отметна глава назад и като усети между краката си горещата му мъжественост, издаде
стон. Гейбриъл внимателно прецени реакцията й. Искаше да я възбуди и ако стигнеше дори по
този начин до оргазъм, така да бъде. Това би улеснило значително нещата, които следваха.

- Пусни го, любима. Не е нужно да се бориш - говореше той на другата й гърда, след като бе
пренасочил устните си към нея.

Джулия потръпна при неговите думи и започна инстинктив-но да се движи върху него със
затворени очи, плъзгайки се на-зад-напред. След няколко минути той почувства как тя се стегна
и освободи, позата й се отпусна, когато свърши. Тя отвори очи, премигвайки. После почти
лениво се усмихна надолу към него.

„Иблагодаря много за оргазъм номер две..."

Тя пое инициативата и го целуна, мълвейки за своите чувства през набъбналите си устни.

Когато тя се отдръпна, той се протегна и грабна нещо от нощното шкафче. Тя го гледаше как се
измъква изпод нея и изсипва светла субстанция в дясната си ръка, втривайки я донякъде грубо
нагоре и надолу по себе си.

Той забеляза изражението на лицето й и побърза да обясни.

- Това ще направи нещата по-лесни за теб.

Джулия силно се изчерви. Тя знаеше за тези неща, въпреки че никога не беше имала причина да
ги използва преди. Почувства се засрамена, че не се е сетила да си купи. Беше пристигнала във
Флоренция неподготвена.

- Много си мил.

Устата му се изкриви в предизвикателната му полуусмивка.

- Казах ти, че ще предвидя всяка твоя нужда.

Той я целуна и се облегна назад върху възглавницата.

- Мога да използвам презерватив, ако си променила решението си.

- След всички изследвания, които си правил, не мисля, че има нещо, за което да се тревожим.

- Това все още е твой избор.

- Вярвам, че си ми казал истината за всичко.

- Радвам се, че съм ти първият.

Тя широко се засмя на изявлението му.

- Искам ти да си последният ми, Гейбриъл.

Джулия страстно го целуна. Сърцето й бе удовлетворено и биеше учестено от думите му. От

действията му.

- Но сега аз искам нещо от теб.

- Всичко.

- Искам да бъдеш отгоре.

Когато челото му се набръчка и почти се намръщи, тя се наведе със сериозно лице към него.

- Ти вече се показа като щедър любовник. Но не е добра идея да ми даваш инициативата, след
като не знам какво правя. Това ме изнервя. Няма да мога да се отпусна и да се концентрирам
върху усещането. Моля те...

Тя нерешително добави последните думи, защото не искаше да се оправдава пред него. Той я
беше помолил да изразява желанията си и тя го правеше. В този момент той осъзна колко
стреси-ращо ще бъде за нея да седне върху него, гола и открита, отговорна за това, което става.
Може би по-късно, но не първият път. Въпреки тревогите си той не можеше да отрече правотата
й. Гейбриъл кимна с очевидно напрежение в челюстта и с едно плавно движение тя се озова по
гръб, а той - коленичил между краката й.

Усмивката й беше като изгряващо слънце. Винаги си го беше представяла така.

- Благодаря ти - промърмори тя между устните му, докато той я целуваше нежно.

- Толкова малко е нужно, за да те направи човек щастлива.

- Не бих казала малко - изкиска се тя, докато триеше бедрата си в него.

Той се подсмихна, наслаждавайки се на момента лекомислие.

Музиката се промени и Джулия погледна към него с интерес.

- Как се казва тази песен?

- Lying in the Hands of God на бенда на Дейв Матюс.

- Харесва ми.

- И на мен.

Тя го погледна с любопитство.

- Защо я избра?

- Думите, музиката...

Усмивката му се разшири, очите му блестяха.

- Ритъмът.

- Наистина ли?

- Почувствай го. Фокусирай се върху ритъма. Перфектен за правене на любов.

Той стисна бедрата й и се притисна към нея, плъзгайки се нагоре и надолу в такт с песента,
знаейки, че тя ще се наслади на контакта колкото него. Тя изстена.

- Поеми си дълбоко дъх, любима - прошепна той.

Когато тя издиша, той натисна съвсем малко в нея. Тя затвори очи и потъна в усещането.

Сега, когато Гейбриъл имаше известна представа за това, как тя ще се чувства с него, тялото му
се изкушаваше да натисне силно и бързо. Но той знаеше, че всеки тласък от негова страна ще я
заболи. Искаше я. Искаше да бъде в нея. Обаче захвърли своите желания настрана за момент и
остана напълно неподвижен, разпределяйки тежестта на лактите си от двете страни на раменете
й, смучейки и играейки си със зърната й.

Сега, когато тя имаше представа какво ще бъде да е свързана с него, изпълнена от него, искаше
още. Много, много повече. Искаше го целия.

- Внимателно - предупреди той, когато тя повдигна бедрата си в желанието да го привлече по-

надълбоко - Следващата част ще е неудобна.

След като тя не отвори очи, той постави ръка на лицето й, по-галвайки с палец бузата й.

- Погледни ме. Погледни ме в очите.

Когато го направи, видя очите му приковани в нейните.

- Ще ти дам всичко. Тялото, душата си. Вземи ги. Вземи всичко.

Те останаха втренчи един в друг, докато той напъна малко по-навътре, натискайки бавно-
бавно...

Очите й се разшириха и тя вдиша тежко, когато той проникна в нея. Гейбриъл веднага замръзна,
успокоявайки я с ръка на бедрото.

- Съжалявам, скъпа - напяваше той. Премести ръка към лицето й и започна да я гали. - Това
беше най-лошото, обещавам. Добре ли си?

Той нетърпеливо прегледа лицето й за някакви следи от сълзи. Но нямаше никакви. Не беше
толкова болезнено, колкото тя си мислеше, че може да бъде.

Не беше и приятно, но усещането за него вътре в нея и емоциите, които видя, изписани на
лицето му и в очите му, разсеяха болката...

Тя искаше още. Повече от него. Повече от това и от тях... тя искаше да го види как свършва и да
знае, че са направили това заедно. Искаше да открият свой собствен красив ритъм. Музиката се
завъртя и се извиси над тях, изкусително темпо, с което тя нямаше търпение да се изравни.
Усмихна се и той усети как нейната усмивка пропътува целия път до сърцето му, потушавайки
притесненията му. Без да прекъсва контакта с очи, Гейбриъл започна влудяващо бавно да се
движи навътре и навън. Тя примигна бързо от усещането за него вътре в себе си. Ръцете й се
плъзнаха надолу по напрегнатите мускули на гърба му до седалището, приглаждайки извивките
и чувствайки ритмичния натиск под допира. Той балансираше на един лакът, докато очертаваше
чувствени плетеници надолу и нагоре по ребрата и раменете й. Тя беше ослепителна: нейната
дълга, тъмна коса, разпиляна по бялата възглавница, кафявите й очи - дълбоки и съвършени,
приковани върху неговите, и устата й - червена и отворена, когато започна да стене при всеки
тласък.

Гейбриъл премести ръката си към ду пето й, за да я води и насочва, но следвайки леко темпо.
Беше чакал толкова дълго. Джулия видя как веждите му се събират и зъбите прехапват долната
устна. Те се движеха, движеха се, без да бързат, но с отдаденост - синхронична връзка между
двама влюбени, които не биха отвърнали поглед.

Джулия съзря толкова много емоции в очите му: любов, загриженост, страст, обожание,
привързаност, еротично желание... Той я гледаше, сякаш тя беше единствената жена на земята;
сякаш в тяхната лична вселена нямаше нищо друго освен тях двамата и чувствената музика,
носеща се във въздуха, докато Гейбриъл я любеше, прекъсвана единствено от звуците,
напуснали гърдите им.

Джулия се чу да стене и да се задъхва, отхвърляйки настрана всяко притеснение от любовните

звуци, излитащи неволно от гърлото й. Гейбриъл харесваше това. Те го стимулираха и
възбуждаха още повече, ако това въобще беше възможно. Когато увеличи скоростта си, той се
протегна и започна да я милва в такт с тласъците. Тя стисна дупето му, разкривайки
удоволствието си, докато същевременно се бореше да задържи очите си отворени.

- Погледни ме. Искам да виждам очите ти, когато свършваш.

Интензитетът на гласа му хармонираше на изражението му.

Очите й се разшириха и тя извика, когато пръстите му се забързаха. Джулия се изпъна като
силно стегнат възел и изведнъж свърши в екстаз.

Еротичен шепот и възхищение изпълниха ушите й. Той не беше изругал. Тя беше твърде
раздвоена, за да се съсредоточи върху този изненадващ факт. Не можеше да знае, че той бе
любовник, който стене и използва мръсни думи в съответствие със своите пориви и
удоволствие. Но в това свещено по един или друг начин пространство неговите изблици бяха
чисти и благо-прилични.

- Обичам те. Обичам те. Обичам те - шепнеше той над нея в такт с движенията си.

Джулия се наслаждаваше на усещането за интензивното, несравнимо изпълване, което

протичаше през нея. Не приличаше на нищо, което бе изпитвала досега. И преди да се опомни
от оргазма си, усети дълбокия му тласък и как извика името й.

Гейбриъл рухна, разпределяйки внимателно тежестта върху лактите си. Вълна от емоции
протече през него, докато се осъзнаваше след кулминацията си. Държеше я близо до себе си,
шепнейки сладки думи на италиански, и чакаше тя да отвори очите си.

„Обичам тази жена. Повече, отколкото обичам живота си...“

Неговата красива Беатриче не беше вече девствена. Той беше се отдал и беше получил - нещо,
което Данте никога не бе имал. Гейбриъл мълчаливо се молеше тя да не живее, съжалявайки за
решението, което я беше довело в леглото му, или за избора си на пръв любовник.

Той се премести, така че да легне от едната й страна, и протегна пръст, за да погали брадичката
й. Едва тогава забеляза зачервяването, което се беше разпростряло по шията, гърдите й и надолу.
Кожата от вътрешната страна на бедрата й беше разцъфтяла в розовеещо червено и Гейбриъл
преглътна, прободен от съжаление.

- Джулия?

Клепачите й се повдигнаха. Първоначално погледът й беше нефокусиран. После, в миг се

избистри. Тя го видя и най-красивата, бавна усмивка заигра по устните й, разкривайки белите й
зъби. Тя се чувстваше като перце, носено от летния бриз. Беше толкова по-хубаво от всичко
друго... да го види и чуе, да го докосва и вкусва и най-накрая - силният, гол, суров и неповторим
оргазъм.

Той издиша и я целуна дълбоко.

- Добре ли си?

- Да - измърка тя.

- Обичам те. Просто искам да те направя щастлива, да те гледам как се усмихваш. Завинаги.

- Ще ме разплачеш - Джулия не можа да продължи...

Целуна го със затворени очи, отпускайки се в обятията на

любимия си. Нейният пръв. И последен.

- Не плачи, мое сладко момиче.

Той целуна клепачите й, галейки бузата й с ръка.

Изведнъж го нямаше и Джулия се усети сама в огромното легло, станало още по-голямо и по-
студено в негово отсъствие. Болезнената загуба беше моментна, но умът й още беше бавен и
изтръпнал от първия й досег до този екстаз. Преди да успее да приплъзне ръка по чаршафа, за да
го достигне, той се притискаше отново близо до нея.

- Само ме остави да погледна, скъпа.

Шепотът му беше колеблив.

Тя нямаше представа за какво я молеше, така че просто даде разрешението си. След това
несигурни пръсти я уловиха за коленете и нежна ръка повдигна едното от тях, образувайки ъгъл,
но не твърде широк. Очите й се отвориха.

Гейбриъл замръзна, когато погледите им се срещнаха.

- Само бърз поглед, за да се уверя, че си добре.

Когато се отправи към банята, той не забеляза никаква кръв. Констатацията му донесе
неописуемо облекчение.

Той притисна нещо топло и меко между краката й.

Тя се сепна.

- Съжалявам.

Той отново притисна влажната кърпа към чувствителната й плът.

Имаше няколко розови капки върху нея, но нищо обезпокоително. В действителност той би
предпочел да няма нищо розово изобщо, но това беше далече по-добре от червеното.

- Добре съм. Просто ме изненада.

Гласът на Джулия потрепери, но само защото още витаеше и усещането от докосването му там
бе усилило чувствителността й.

- Не е толкова зле, Гейбриъл. Не усещам точно болка.

Той я сграбчи в прегръдките си, целувайки челото й отново и отново. Пренесе я до прага на
банята.

Джулия чу звука от течаща вода, преди да преминат от другата страна на вратата.

- Какво става? - успя да промълви тя, изправяйки глава.

- Остави ме да се погрижа за теб, скъпа - той целуна челото й и нежно я постави в огромната и
примамлива вана.

Горещата вода и ухаещите на роза мехурчета я успокоиха. Беше още замаяна, но нещата бавно
отново започнаха да придобиват очертания. Тя отвори очи и видя Гейбриъл да се извисява над
нея, все още гол и великолепен, и да проверява температурата на водата с пръстите си, като
регулира крановете.

- Жадна ли си?

Тя кимна.

Той изчезна за момент и се върна с течност с цвят на нар в чаша за вино.

- Червена боровинка със сода - каза той. - Добре е за теб.

Тя повдигна вежда към него, чудейки се как е станал експерт

в справянето с женски проблеми, но реши да не задълбава в темата. Тя жадно пи и му подаде

празната чаша.

- Сменил си музиката. Какво е това?

- Sogno на Андреа Бочели.

- Красиво е - измърка тя.

- Не толкова, колкото теб.

Той спря водата и се намести зад нея и след като постави дългите си крака от двете страни на
тялото й, я придърпа към гърдите си. И двамата въздъхнаха от задоволство. Тя облегна главата
си назад върху рамото му и той с леко и нежно докосване започна да гали косата й.

- Как беше за теб? - прошепна тя.

- Никога преди не съм изпитвал нещо подобно. Ти беше перфектна. Ти си перфектна.

Той я целуна отзад по главата и тя се сгуши в ръцете му.

- И много, много секси. Ами за теб?

- Беше дори по-хубаво, отколкото си представях. Благодаря ти.

Той започна да гали с ръка нагоре и надолу хлъзгавата, мокра

кожа около ребрата й.

- Защо е банята? - попита тя, обръщайки се леко към него, усещайки новата му възбуда откъм
гърба си.

Устните му откриха ухото й.

- Исках да се погрижа за теб.

- Благодаря, Гейбриъл, за това, че си толкова мил с мен. Знам, че нещата нямаше да са така
приятни, ако бях с някой друг.

Той я целуна по косата.

- Заслужаваш много повече и много по-добро нещо от мен, Беатриче — прошепна той. — La
gloriosa donna della mia mente. Славната дама на мислите ми.

- Моят Данте.

Тя се обърна, за да целуне мокрите му гърди.

- Кога можем да го направим отново?

Гейбриъл се усмихна.

- Не преди утрешния ден. Трябва първо да се възстановиш.

Тя леко се извъртя.

- Не е толкова зле. Ти беше много внимателен.

- След всичко, което споделихме, просто искам да те подържа и да съм наблизо. Почини си в
прегръдките ми и знай, че те. обичам. Ще правим отново любов много, много скоро.

Джулия се успокои и изцяло се отпусна върху него. Тя благодари на ум на боговете на

огромните вани с ухание на рози и мехурчета и на красивите, секси любовници. (Не
задължително в този ред.) И благодари на боговете на девствениците, които се канеха да правят
секс със своите божествено сексуални приятели (не с цел богохулство), за майката на всички
оргазми. И за трите пъти.

В ранните утринни часове едемските любовници бяха се увили един около друг, плът в плът,
спящи в голямото, бяло легло. Светлина и мрак, невинност и опит, целунати и погалени в
топлината и приемането, създадени от любовта им. Мрачният ангел шепна на своята муза на
италиански, докато тя не потъна в сън в обятията му, по-щастлива от когато и да било. Беше
обичана.

БЛАГОДАРНОСТИ

Задължен съм на Дороти JI. Сейърс, късния Чарлз Уилямс, Марк Муса, моята приятелка
Кейтрин Пиктън и Американското общество „Данте“ за техните изследвания върху „Божествена
комедия“ на Данте Алигиери, които бяха източник на информация за работа ми. Бях вдъхновен
от илюстрациите на „Комедията“ от Сандро Ботичели, които изобразяваха Данте и Беатриче,
както винаги съм си ги представял. По време на написването на тази книга открих няколко
електронни архива, които бяха изключително полезни, особено дигиталният проект „Данте“ на
университета на Колумбия, „Световете на Данте“ на тексаския университет в Остин и „Светът
на Данте“ на университета във Вирджиния. Наред с оригиналния италиански текст, който е
цитиран в тази книга, се консултирах и с публикуваните в интернет архиви на превода на
Габриел Розети на Дантевия „Нов живот“.

По своеобразен начин съм задължен на университета на Торонто и на самия град, които

послужиха като фон за тази история.

Бих искал да благодаря на Дженифър, която прочете първия проект на настоящото

повествование и предложи конструктивна критика. Нейната подкрепа и насърчение бяха
безценни. Благодарен съм също на Нина за техническата подкрепа, творчески принос и мъдрост.

Благодарности дължа на издателство „Омнифик“ и особено на Елизабет, Линет, Си Джей, Ким,

Корин и Еми. Беше удоволствие да се работи с вас. Бих желал да изразя благодарност и към
тези, които прочетоха предишната версия на моя ръкопис и отправиха критики, предложения и
подкрепа, и по-специално на музите Тори, Крие и Ерика.

В заключение бих искал да благодаря на моето семейство. По-стоянното насърчение, оказвано в

продължение на две години на начинаещ писател, не е лесно нещо, особено когато има други
важни неща, които трябва да бъдат свършени. Без тяхната подкрепа този проект нямаше да
съществува.

С.Р.

Велики пости, 2011

C цвят бисерен, във форма пълноценно уместна за жени без суета: дарена е с най-чудните неща;
по нейната се всяка хубост мери.

Очите й, където да ги впери, излъчват на любов искри победни, проникващи в тоз, който ги
погледне, и тъй Амур 6 сърцата ще умери: в очите нейни той е отразен, а който там се взре, ще е
ранен.

Преводът е на Иван Иванов, Нов живот на Данте Алигиери, изд. Ламбрин Сотиров, Барс-
агенция, Варна, 1997 г.

Очаквайте продължението на Адът на Гейбриъл

Дали двамата влюбени ще преодолеят тъмните сенки от миналото? Дали тяхната връзка ще
устои на предизвикателствата?

И какви нови форми на чувствена наслада и удоволствие от секса ще открият!

Очаквайте през юли

Романът, който скандализира света!

Обществото на Жулиет
от Саша Грей порнозвезда, актриса, музикант, продуцент

Откровено и без цензура за женските и мъжките сексуални фантазии!

r ...... .....

www.kragozor.com

Отворете нова страница с електронна книжарница „Кръгозор“!

Ние ви предлагаме:

• Неустоими промоции и атрактивни отстъпки

• Пълна информация за наличните книги на ИК „Кръгозор“

• Представяне на нови и предстоящи заглавия, интервюта с автори, любопитни факти и събития

от литературния живот

Електронна книжарница „Кръгозор“ -Голямото пазаруване започва!

Силвейн Рейнард

АДЪТ НА ГЕЙБРИЪЛ

Канадска Първо издание

Редактор: Анжела Кьосева Коректор: Мария Тодорова Технически редактор: Ангел Йорданов
Предпечатна подготовка: Георги Иванов Формат 60/90/16 Печатни коли 35

Печат УП „Св. Климент Охридски“

Издателска къща КРЪГОЗОР София, ул. „Светослав Тертер“ 2 тел.: 944 53 80; 944 75 60 e-mail:
office@kragozor.com www.kragozor.com

приспособяване към живота на осиновено дете. Осъзнавайки всичко това, в добавка към скръбта
му по Мая, тя се опита да преглътне напиращите си сълзи. Не искаше да го разстрои, но не успя
да ги спре.

- Шшшт, не плачи - пое си въздух Гейбриъл. Той избърса сълзите й и я целуна по челото. -
Обичам те. Не плачи, моля те. Не и заради мен.

Тя се сгуши в прегръдките му и се опита да пресуши потока от сълзи. Гейбриъл заразтрива

гърба й, милвайки я отново и отново. Когато се успокои, тя проговори:

- Обичам те, Гейбриъл. И не знам защо, но мисля, че Грейс би се гордяла много с теб.
Той се намръщи.

- Аз не съм сигурен в това. Но тя със сигурност би се гордяла с теб и всичко, което си

постигнала.

Джулия се усмихна.

- Грейс притежаваше дара на милосърдието.

- Така е. Подборът ти на думи е много интересен. „Кораво милосърдие“7 беше една от любимите
й книги. Опитваше се в продължение на години да ме накара да я прочета. Имам я някъде в
кабинета. Може би трябва да я потърся.

- За какво се разказва?

- За една млада двойка. Накрая мъжът започва да следва в Оксфорд и, мисля, че се превръща в
прототип на К.С. Луис8. Историята е по истински случай.

- Бих искала да отида в Оксфорд, да видя къде инклингите9 са си пили бирата и са заплитали
историите си. Кейтрин Пиктън говори много за Оксфорд.

Гейбриъл я целуна по челото.

- Ще се радвам да те заведа. Мога да ти покажа статуята на „Магдален Колидж“, която

вдъхновява Луис да пише за каменните животни в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Можем да
отидем през юни, ако искаш.

Джулия се усмихна и отвърна на целувките му.

- Ако ми заемеш книгата на Грейс, ще я взема в Италия. Би било хубаво да имам нещо за четене
по време на ваканцията ни.

Той й се ухили и я тупна с пръст по върха на носа.

- Какво те кара да мислиш, че ще ти оставя достатъчно време за четене.

Тя се изчерви и смотолеви неясен отговор, но Гейбриъл продължи със сериозно изражение на

лицето.

- Съжалявам, че трябваше да прекъснем вчера вечерта. Не е редно да те дразня така и после...

Той потърси реакция в очите й.

Джулия обви ръце около него и го прегърна нежно.

- Беше изключително емоционална вечер. Щастлива съм, че бях близо до теб и заспах в ръцете
ти. Просто исках да те успокоя по какъвто и да е възможен начин. Не е нужно да се извиняваш.

Гейбриъл обхвана лицето й в шепи.

- Джулиан, самото ти присъствие е утеха за мен. Но бях из-тощтен и бях пил... рецепта за
бедствие.

Той поклати глава. Изглеждаше засрамен.

- Не исках първият ни път заедно да бъде натоварен с толкова много багаж, с всичките призраци
от миналото ми, витаещи във въздуха. Искам да отидем на място, което е само наше, и да си
създадем някои нови спомени. Щастливи спомени.

- Разбира се. Въпреки че трябва да отбележа, снощните ни занимания ме направиха доста

щастлива.

Джулия леко се засмя и го целуна.

Той нетърпеливо откликна на целувката й.

- Един вид не си разочарована?

- Гейбриъл, ти си джентълмен, който си заслужава чакането. Що за човек щях да съм, ако бях
избухнала гневно, защото си казал спри. Надявам се, че и ти не би се ядосал и би приел, ако аз
те бях помолила да спреш.

Той се смръщи.

- Разбира се, Джулиан. Винаги можеш да кажеш спри.

- Добре. Това, което е добро за гъската, е добре за гъсока.

- Значи аз съм гъсок, така ли?

Той още веднъж я целуна.

- По-добре е, отколкото да си дядка.

- О, не.

Из „Песен на песните“; думи на Соломон към неговата любима Суламит, и следващите стихове
са на Суламит. - Б. р.

Из „Еклесиаст“; фразата е основен лайтмотив на тази книга с мъдрости и афоризми. - Б. р.

Японска сладка мандарина без семки. - Б. пр.

4
Превод на цялото стихотворение може да видите на стр. 557 — Б. р.

Из „Песен на песните“, Стар завет. — Б. пр.

Поетичен синоним на Любовта. - Б. р.

„Severe Mercy“, автобиографична книга на автора Шелдън Ванъкън. - Б. пр.

Поет, писател, критик, теолог и професор, учил в Оксфорд, от първата половина на XX в.,
авторът на „Хрониките на Нарния“. - Б. пр.

От англ. „малък молив“, на бълг. ез. „Драскачите“ - литературно-дис-кусионен клуб от

британци, повечето от които били писатели, преподаватели или свързани по друг начин с
Оксфордския университет. Сред тях са К.С. Луис, Дж.Р.Р. Толкин, Чарлз Уилямс и др. - Б. пр.