Annotation

Изминал е само месец от приключването на втория случай, при който

инспектор Амая Саласар успява да си върне отвлечения син и да задържи
сериен убиец. Животът като че ли се връща в нормалното си русло, но
Амая чувства, че опасността не е отминала. И отново се оказва права.
В полицията постъпват сведения за подозрителната ненадейна смърт
на новородено момиченце в малкото селце Елисондо, край брега на река
Бастан: изникват съмнения, че бебето е било удушено, бащата прави опит
да открадне трупа, а прабабата свързва трагичното събитие с древна местна
легенда за злия демон Ингума, дошъл да вземе поредната си жертва.
Разследването на разигралите се светкавично събития ще доведе Амая
и нейния екип до разкриването на редица подобни престъпления от
миналото в същата долина и връзката им с порочни ритуали, извършвани
скришом с години. Постепенно нестандартният полицай Амая Саласар ще
подреди сложния пъзел от няколко привидно несвързани помежду си
случаи и ще стигне до истинския източник на зловещите събития в
долината на река Бастан.

Баската писателка Долорес Редондо (р. 1969) е следвала право и…

реставрации. В библиографията ѝ фигурират книги за деца, разкази и
повести. През 2009 г. излиза дебютният й роман под заглавие „Los
privilegios del ángel“ („Привилегиите на ангела“).
„Невидимият пазител“ е първата книга от трилогията за Бастан,
публикувана на испански от Дестино през 2013 г. Романът е преведен на
32 езика и постига зашеметяващ международен успех. Яркият талант на
Редондо се потвърждава и от продълженията: „Зовът на костите“ и
„Дар за бурята“.
Писателката живее в Рибера Навара и вече работи върху следващия
си роман.

ДОЛОРЕС РЕДОНДО - БАСТАН: ДАР ЗА БУРЯТА - КН.3

1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
 44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
БЕЛЕЖКА НА АВТОРКАТА
БЛАГОДАРНОСТИ
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
ДОЛОРЕС РЕДОНДО - БАСТАН: ДАР ЗА
БУРЯТА - КН.3
На Едуардо, като всичко, което правя.
На леля Àнхела
и на всички горди жени от
моето семейство,
които винаги са съумявали да
направят това,
което е било редно да направят.
И най-вече на Аинара.
Не съм в състояние да ти въздам
справедливост, но поне
ще помня името ти.

***

— За бога, Дориан, да паднем на колене

и да се питаме да си спомним
молитвата…
— Тези думи не означават нищо за
мен сега — отвърна Дориан.
„Портретът на Дориан Грей“, Оскар Уайлд[1]

Ако едно нещо си има име, значи,

съществува.

Народна поговорка от Бастàн, цитирана във

„Вещерство и вещици“ на Хосè Мигел
де Барандиарàн
Търся упование и го намирам в теб.
Всеки ден ни носи нещо ново.
Отвори съзнанието си за различен поглед,
всичко друго е без значение.

Nothing Else Matters, Metallica

1
Лампата върху шкафа разпръскваше в стаята топла розова светлина,
която придобиваше други цветови нюанси, процеждайки се през абажура с
изящно изрисувани феи. От етажерката цяла колекция от плюшени играчки
наблюдаваше с блеснали очи натрапника, който мълчаливо изучаваше
спокойното личице на спящото бебе. Заслушан внимателно в тихия говор
от телевизора в съседната стая и хъркането на жената, задрямала на дивана
под студеното сияние на екрана, той обходи с поглед спалнята, спирайки се
на всяка подробност, очарован от мига, сякаш това щеше да му помогне да
го направи свой, да го запомни завинаги, да го превърне в съкровище, на
което вечно да се наслаждава. С някаква смесица от нетърпение и
хладнокръвие запечата в съзнанието си нежните шарки на тапетите,
снимките в рамка, чантата с памперси и дрешки на момиченцето и спря очи
върху люлката. Обзе го чувство, близко до алкохолното опиянение, и усети,
че му се повдига. Бебето спеше по гръб, облечено в плюшена пижамка и
завито до кръста с юрганче на цветчета, което натрапникът отметна, за да
го види цялото. То въздъхна насън и от розовите му устица потече тънка
струйка слюнка, която описа влажна диря по бузката. Пухкавите ръчички,
вдигнати от двете страни на главичката, потръпнаха леко, преди да застанат
отново неподвижни. Натрапникът също въздъхна и за миг го заля вълна от
нежност, за не повече от секунда, но достатъчно, за да го изпълни с
доволство. Той взе плюшената играчка, седнала в долния край на люлката
като мълчалив пазач, и почти почувства вниманието, с което някой я бе
поставил там. Това беше бяло полярно мече с малки черни очички и издуто
коремче, с неуместна червена панделка около врата, увиснала до задните
му лапички. Натрапникът прокара нежно ръка по главата на играчката,
усети мекотата ѝ, вдигна я към лицето си и зарови нос в пухкавата козина
на коремчето, за да вдъхне сладостния аромат на нова и скъпа вещ.
Забеляза как сърцето му забива учестено, как кожата му овлажнява и
се покрива обилно с пот. В изблик на гняв, отлепи ядосано мечето от
лицето си и решително го постави върху носа и устата на бебето. После
само натисна.
Ръчичките се размърдаха, стрелнаха се към небето, едно от
пръстчетата на момиченцето докосна китката на натрапника, но миг по-
късно детето сякаш потъна в дълбок възстановителен сън, мускулите се
отпускаха, а дланите — морски звезди, отново паднаха върху чаршафите.
 Натрапникът отлепи играчката и се втренчи в детето. Не се забелязваха
следи от страдание, с изключение на малкото червено петънце на челото,
между очичките, причинено вероятно от носа на мечето. Но личицето вече
бе угаснало и чувството, че стои пред празен съд, се засили, когато отново
поднесе играчката към носа си, за да вдъхне бебешкия аромат, сега вече
обогатен с полъха на една отлетяла душа. Миришеше толкова хубаво и
сладко, че очите му се наляха със сълзи. Въздъхна с благодарност, оправи
панделката на мечето и отново го сложи да седне на мястото му в долния
край на люлката.
Изведнъж се разбърза, осъзнал сякаш, че прекалено много се е
захласнал. Обърна се само веднъж. Светлината на нощната лампа изтръгна
състрадателен блясък от единайсетте чифта очи на останалите плюшени
животинки, които го наблюдаваха с ужас от етажерката.
2
От двайсет минути Амая седеше в колата си и наблюдаваше къщата.
При загасен мотор, парата по стъклата и проливният дъжд навън размиваха
очертанията на фасадата с тъмни капаци.
Пред вратата спря малък автомобил и от него слезе млад мъж, който
отвори чадър, като същевременно се навеждаше към арматурното табло,
откъдето взе някаква тетрадка, хвърли един поглед в нея и я запрати
обратно. Тръгна към багажника на колата, отвори го, извади от там плосък
пакет и се отправи към къщата.
Амая го настигна точно когато натискаше звънеца.
— Извинете, кой сте вие?
— „Социални грижи“, всеки ден му носим обяд и вечеря — отвърна
младежът и посочи с глава увития в найлон поднос в ръката си. — Не може
да излиза и няма кой да го обслужва — обясни. — Да не сте му роднина? —
попита той с надежда.
— Не съм — отговори Амая. — Окръжна полиция.
— А — каза той, загубил всякакъв интерес.
Младежът отново натисна звънеца и приближавайки се към прага,
извика:
— Господин Янес, аз съм Микел, от „Социални грижи“, спомняте ли
си? Нося ви храната.
Вратата се отвори, преди да е изрекъл последните думи. Пред тях се
показа изпитото пепеляво лице на Янес.
— Спомням си, разбира се, не съм изкуфял… И защо, по дяволите,
викаш толкова? Не съм и глух — отговори намръщено той.
— Не сте, разбира се, господин Янес — усмихна се момчето, бутна
вратата и мина покрай стареца.
Амая бръкна за значката си, за да му я покаже.
— Няма нужда — измърмори Янес, като я позна, и ѝ направи път да
влезе.
Беше облечен с кадифен панталон и дебел пуловер, а отгоре бе
навлякъл плюшен халат, чийто цвят Амая не успя да определи на оскъдната
светлина, която се промъкваше през полуоткрехнатите капаци и беше
единственото осветление в къщата. Тя го последва по коридора към
кухнята, където флуоресцентната лампа премига два пъти, преди
окончателно да светне.
 — Ама, господин Янес! — викна пак младежът. — Снощи не сте
вечеряли! — Застанал пред отворения хладилник, той вадеше и слагаше
пакети с храна, увити в прозрачно фолио. — Ще трябва да го отбележа в
доклада си, нали знаете? Ако после лекарят ви се скара, да не ми се
сърдите.
Говореше така, сякаш пред него стоеше малко дете.
— Отбележи го където щеш — тросна се Янес.
— Не ви ли хареса мерлузата със сос? — Без да дочака отговора,
момчето продължи: — За днес ви оставям нахут с месо и кисело мляко, а за
вечеря — омлет и супа; за десерт — паста. — Той се обърна и сложи върху
същия поднос съдинките с недокосната храна, наведе се под мивката,
завърза малката торба с боклук, в която, изглежда, имаше само опаковки, и
тръгна към вратата. На входа спря до стареца и отново му заговори
прекалено силно: — Е, господин Янес, това е за днес, да ви е сладко и до
утре.
Кимна с глава на Амая и излезе. Янес изчака да чуе хлопването на
вратата и едва тогава заговори.
— Как ви се стори? Като днес много се задържа, обикновено стои не
повече от двайсет секунди, иска му се да излезе още преди да е влязъл —
каза той, загаси лампата, оставяйки Амая на тъмно, и се запъти към
дневната. — От тази къща косата му настръхва и не го коря, все едно
влизаш в гробище.
Тапицираният с кафяв плюш диван беше полузакрит от чаршаф, две
дебели одеяла и възглавница. Амая предположи, че Янес спи там и на
практика голяма част от ежедневието му протича на този диван. Забеляза
трохи по одеялата, както и засъхнало жълтеникаво петно, най-вероятно от
яйце. Старецът седна, облегна се на възглавницата и Амая го огледа
внимателно. Беше изтекъл цял месец от последната им среща в
управлението, защото поради възрастта му го бяха оставили под домашен
арест в очакване на делото. Изглеждаше отслабнал, а упоритото и
недоверчиво изражение на лицето му беше още по-отчетливо и му
придаваше вид на обезумял аскет. Косата му пак беше късо подстригана и
беше обръснат, но под халата и пуловера се подаваше горнището на
пижамата. Амая се запита откога ли не я е събличал. В къщата беше много
студено и тя позна усещането за неотоплявано с дни място. Срещу дивана
имаше угаснала камина и доста нов телевизор с изключен звук, който по
размери съперничеше и печелеше състезанието с камината, а леденото му
синкаво сияние осветяваше цялата стая.
— Може ли да отворя капаците? — запита Амая и тръгна към
прозореца.
— Правете каквото искате, но преди да си идете, ги оставете както
бяха.
Тя кимна, разтвори дървените крила и бутна капаците навън, за да даде
възможност на оскъдната бастанска светлина да нахлуе в помещението.
После се обърна към него и видя, че е съсредоточил цялото си внимание
върху телевизора.
— Господин Янес.
Старецът гледаше втренчено в екрана, сякаш не беше там.
— Господин Янес…
Той я погледна разсеяно и малко недоволно.
— Бих искала… — продължи тя, сочейки към коридора, — бих искала
да огледам.
— Вървете, вървете — махна с ръка той. — Гледайте каквото щете,
само не разхвърляйте; полицаите оставиха всичко с краката нагоре, когато
си отидоха, много труд ми коства да сложа всичко на мястото му.
— Разбирам…
— Дано и вие сте така внимателна, както полицая, който идва вчера.
— Вчера е идвал полицай? — изненада се Амая.
— Да, много любезно момче, дори ми направи кафе с мляко, преди да
си тръгне.
Къщата беше само на един етаж и освен кухнята и дневната имаше
още три спални и доста просторна баня. Амая отвори шкафчетата и
прегледа рафтовете, върху които бяха подредени пособия за бръснене, рула
тоалетна хартия и няколко лекарства. В първата стая централно място
заемаше съпружеската спалня, в която явно от доста време никой не беше
спал, покрита с кувертюра на цветя в тон със завесите, леко избелели там,
където слънцето ги бе гряло с години. Плетените покривчици върху
тоалетката и нощните шкафчета засилваха впечатлението за пътуване назад
във времето. Стая, обзаведена красиво през седемдесетте години, вероятно
от съпругата на Янес, и която старецът бе запазил непокътната. Вазите с
изкуствени цветя в невероятни цветове извикаха у Амая усещането за
нереалност в студените и неуютни като гробници стаи на етнографските
музеи.
Втората стая беше празна, като се изключеха старата шевна машина
под прозореца и плетеният кош до нея. Помнеше го отлично от рапорта за
обиска. Въпреки това го отхлупи, за да види парчетата плат, сред които
разпозна по-ярката и лъскава версия на завесите от спалнята. Третата стая
беше детската, както я бяха нарекли при обиска, защото тя беше точно това:
стая на десет-дванайсетгодишно момче. Единично легло, покрито с чиста,
бяла кувертюра. По рафтовете — няколко книги от детска поредица, които
помнеше, че е чела, играчки — почти всичките конструктори, кораби,
самолети, както и дълга редица от метални колички, без нито една
прашинка по тях. Зад вратата — постер на класически модел ферари, а
върху бюрото — стари учебници и тесте картички с футболисти, закрепени
с ластик. Взе ги и забеляза, че ластикът е изсъхнал и напукан и че се е
отпечатал завинаги върху избелелия картон. Върна ги на мястото им, докато
мислено сравняваше спомена от апартамента на Берасатеги в Памплона с
тази леденостудена стая. Къщата разполагаше с още две стаи: тясно мокро
помещение и килер, пълен с дърва за огрев, където Янес бе отделил място
за градинарските си инструменти и за два дървени сандъка без капаци, в
които се виждаха картофи и лук. В единия ъгъл, до външната врата, имаше
газово котле, което си стоеше незапалено.
Амая взе един стол от масата в трапезарията и го постави до екрана
пред стареца.
— Искам да ви задам няколко въпроса.
Старецът посегна към дистанционното, което лежеше до него, и
изключи телевизора. Погледна я мълчаливо с онова негово изражение на
гняв и горчивина едновременно, което бе накарало Амая да го определи
като непредсказуем човек още първия път, когато го видя.
— Разкажете ми за сина си.
Старецът сви рамене.
— Какви бяха отношенията ви?
— Той е добър син — отвърна Янес прекалено бързо. — Правеше
всичко, което може да се очаква от един добър син.
— Като например?
Този път му се наложи да помисли.
— Ами даваше ми пари, понякога пазаруваше, носеше храна, ей
такива неща…
— Аз имам други сведения. В селото се говори, че след смъртта на
жена ви сте го пратили да учи в чужбина и че не е стъпвал тук с години.
— Той учеше, учеше усилено, завърши две специалности и
магистратура, сега е един от най-изтъкнатите психиатри в неговата
клиника…
— Кога започна по-редовно да ви посещава?
— Не знам, може би преди година.
— Някой път донасял ли е нещо друго освен храна, нещо, което да
скрие тук или да ви помоли да скриете другаде?
 — Не.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Разгледах къщата — каза тя и се огледа. — Много е чисто.
— Трябва да я поддържам така.
— Разбирам, поддържате я така заради сина ви.
— Не, поддържам я така заради жена ми. Всичко е така, както беше,
когато тя ни напусна… — Лицето му се сгърчи в гримаса, изразяваща
едновременно болка и погнуса, и той постоя така няколко секунди, без да
издава никакъв звук. Амая осъзна, че плаче, когато видя търкалящите се по
бузите му сълзи. — Само с това се справих, във всичко останало се
провалих.
Погледът на Янес скачаше разсеяно от предмет на предмет, сякаш
търсеше някакъв отговор, скрит между избелелите украшения по рафтовете
и масичките, докато накрая спря върху очите на Амая. Той хвана края на
одеялото, дръпна го и закри лицето си; задържа го така две секунди, а после
ядно го свали, като че ли се наказваше, че си е позволил слабостта да
заплаче пред нея. Амая беше почти сигурна, че разговорът им ще приключи
тук, но мъжът вдигна възглавницата, на която се облягаше, измъкна отдолу
една снимка в рамка и преди да ѝ я подаде, я погледна с умиление. Жестът
му я върна година назад, в друга дневна, където един съсипан баща ѝ бе
подал снимката на убитата си дъщеря, която бе скрил под подобна
възглавница. Оттогава не беше виждала бащата на Ан Арбису, но споменът
за неговата болка, събуден сега от мъжа пред нея, я разтърси, докато си
мислеше как мъката е в състояние да направи сходни маниерите на двама
толкова различни мъже.
От портрета ѝ се усмихна жена на не повече от двайсет и пет години.
Амая я погледа няколко секунди, преди да я върне на стареца.
— Аз си мислех, че щастието ни е осигурено, знаете ли? Млада,
хубава, добра жена… Но когато малкият се роди, тя започна да се държи
странно, непрекъснато беше тъжна, престана да се усмихва, отказваше да
вдига детето на ръце, все повтаряше, че не била готова да го обича,
усещала, че то не я иска, и аз не успях да ѝ помогна. Казвах ѝ: „Това са
глупости, как няма да те обича“, а тя още повече се натъжаваше.
Непрекъснато беше тъжна. Но въпреки това поддържаше къщата в идеален
ред и всеки ден готвеше. Обаче не се усмихваше, не шиеше, в свободното
си време само спеше, затваряше капаците, както аз правя сега, и спеше…
Помня колко се гордеехме, когато купихме тази къща, тя я подреди толкова
хубаво: боядисахме я, сложихме саксии с цветя… Добре ни беше, мислех,
че нищо няма да се промени. Но не всяка къща е дом, а тази се превърна в
неин гроб… Сега е мой ред, викат му домашен арест. Адвокатът твърди, че
като мине делото, ще ме оставят да излежавам присъдата си тук, така че
тази къща ще стане и моят гроб. Всяка нощ лежа тук, не успявам да заспя и
усещам кръвта на жена ми под главата си.
Амая погледна внимателно дивана. На вид се различаваше от
останалата мебелировка.
— Същият е, дадох го на тапицера, понеже беше целият в кръв; той
сложи тази дамаска, понеже вече не произвеждали предишната, това е
единствената промяна. Но щом легна тук, подушвам кръвта, останала под
тапицерията.
— Студено е — каза Амая, прикривайки тръпката, преминала през
гърба ѝ.
Той сви рамене.
— Защо не запалите котлето?
— Не работи от нощта, когато токът спря.
— Оттогава мина повече от месец. През цялото това време ли сте
стояли без отопление?
Той не отговори.
— Ами хората от „Социални грижи“?
— Пускам само този с подноса, още първия ден им казах, че ако
дойдат, ще ги посрещна с брадвата.
— Имате и камина. Защо не я запалите? Защо студувате?
— Не заслужавам повече.
Тя стана, отиде до килера с дърва и се върна с кошница, пълна с
цепеници и стари вестници; коленичи пред камината, разрови старата
пепел и нареди дървата. Взе кибрита от полицата и запали огъня. После
отново седна. Старецът гледаше втренчено пламъците.
— Стаята на сина ви също е отлично запазена. Трудно ми е да
повярвам, че човек като него ще спи там.
— Не спеше, понякога идваше на обяд, друг път оставаше на вечеря,
но никога не преспиваше тук. Отиваше си и се връщаше рано сутрин, каза
ми, че предпочитал да е на хотел.
Амая не го вярваше, вече бяха проверили, нямаше сведения да е
отсядал в който и да е хотел, хостел или къща за гости в долината.
— Сигурен ли сте?
— Почти, вече го казах на полицаите, не съм сто процента сигурен,
паметта ми не е толкова добра, колкото се опитвам да покажа пред
социалните, от време на време забравям някои неща.
 Амая извади джиесема си, който преди това бе усетила да вибрира в
джоба ѝ, и видя, че има няколко пропуснати обаждания. Потърси една
снимка, докосна екрана, за да я увеличи, и избягвайки да я поглежда, я
показа на стареца.
— Идвал ли е с тази жена?
— Вашата майка.
— Познавате ли я? Видяхте ли я през онази нощ?
— Не съм я виждал през онази нощ, но открай време познавам майка
ви; тя е малко по-голяма от мен, но не се е променила чак толкова.
— Помислете добре. Казахте, че паметта ви изневерява.
— Понякога забравям да вечерям, друг път вечерям по два пъти,
понеже не помня дали съм вечерял, но не забравям кой идва в къщата ми.
Майка ви никога не е стъпвала тук.
Амая загаси екрана и плъзна телефона в джоба на палтото си. Върна
стола на мястото му и преди да излезе, отново притвори капаците. Когато
седна в колата, набра един номер на телефона си, който продължаваше
настоятелно да вибрира. Отсреща отговори мъжки глас, който изрецитира
името на фирмата.
— Обаждам се с молба да изпратите някого да пусне едно котле;
спряло е при последната голяма буря.
После даде адреса на Янес.
3
Амая паркира до Фонтана на ламиите, нахлупи качулката на палтото
си и мина под малката арка, отделяща площада от улица „Педро Ашулар“.
Виковете се чуваха ясно, въпреки грохота на пороя. Лицето на инспектор
Ириарте отразяваше всичката тревога и спешната необходимост, които
издаваха настоятелните му опити да се свърже с нея. Той ѝ кимна за
поздрав отдалеч, без да изпуска от очи насъбралите се хора, опитвайки се
да ги удържи и да им попречи да се доближат до патрулната кола, в която
седеше уморен на вид мъж, облегнал глава на покрития с дъждовни капки
прозорец. Двама полицаи се мъчеха без особен успех да образуват
полицейски кордон около някаква раница, паднала на земята в средата на
една локва. Амая ускори крачка, за да им се притече на помощ, докато
вадеше телефона си, за да повика подкрепления. В същия миг още две коли
прекосиха моста „Гилцаурди“ с включени сирени и за кратко успяха да
привлекат вниманието на възбуденото множество, което замлъкна под воя
им.
Ириарте беше мокър до кости; водата се стичаше по лицето му и
докато говореше с Амая, на няколко пъти прекара ръка по него, за да
пренасочи струйките дъжд, които пълнеха очите му. Младши инспектор
Ечайде изникна като по чудо отнякъде с огромен чадър и им го подаде,
преди да се присъедини към полицаите, опитващи се да удържат тълпата.
— Инспекторе?
— Заподозреният в колата е Валентин Еспарса. Четиримесечната му
дъщеря починала в съня си преди вечер в дома на баба си, майка на
майката. Лекарят поставил диагноза „Синдром на внезапна детска смърт
при кърмаче“, което самò по себе си е трагедия. Работата е там, че бабата,
Инèс Балярена, дойде вчера в управлението: бебето за пръв път оставало
при нея, защото родителите празнували годишнина и отишли на ресторант.
Жената била много зарадвана, дори му приготвила отделна стая. Нахранила
го с биберона, приспала го, а тя самата задрямала на дивана в съседната
стая, гледайки телевизия, но се кълне, че бейбифонът е бил включен.
Събудила се от някакъв шум, надникнала в стаята на детето и от вратата
видяла, че спи; в същия момент чула хрущене по чакъла навън, като от
гуми на маневрираща кола, погледнала през прозореца и видяла
отдалечаващ се автомобил. Не забелязала номера, но веднага си помислила,
че това е колата на зет ѝ. Голяма и сива — уточни Ириарте и направи
неопределен жест с ръка. — Тогава погледнала часовника. Твърди, че било
четири след полунощ, и решила, че сигурно са минали покрай дома ѝ на
връщане от ресторанта, за да проверят дали още свети. Понеже
семейството живеело наблизо, не се изненадала особено и не обърнала
много-много внимание. Върнала се на дивана и прекарала там цялата нощ.
Когато се събудила, се учудила, че бебето още не е заплакало от глад, и като
влязла да го види, го заварила умряло. Жената е страшно разстроена,
чувството за вина я влудява, но когато лекарят установил часа на смъртта
между четири и пет призори, се сетила, че по същото време нещо я е
събудило и че тогава е чула колата пред входа, обаче се кълне, че преди това
е доловила друг шум вътре в къщата и че най-вероятно той я е събудил.
Попитала дъщеря си, но тя казала, че са се прибрали вкъщи към един и
половина и понеже отдавна не била пила алкохол, виното, макар и само
една чашка, се оказало достатъчно, за да я замае. Зет ѝ обаче реагирал зле
на същия въпрос, взел да нервничи и отказал да отговори, накрая в яда си
подхвърлил, че може да е била някоя двойка влюбени, търсеща усамотено
местенце, явно и друг път се е случвало. Но жената си спомнила и друго —
кучетата отвън не залаяли. Те са две, вързани са пред къщата и според нея
се съдират от лай при появата на чужд човек.
— Какво предприехте? — попита Амая и погледна към групичката
опечалени, които, обезкуражени от присъствието на полицията и усилилия
се в момента дъжд, се бяха струпали пред входа на Траурния дом около
една жена.
Тя на свой ред прегръщаше друга, която истерично крещеше през
сълзи нещо неразбираемо.
— Тази, която крещи, е майката, а тази, която я прегръща, е бабата —
обясни Ириарте, проследявайки погледа на Амая. — Горката, не беше на
себе си и не спираше да плаче, докато ми разказваше. Помислих си, че най-
вероятно търси обяснение за нещо, което ѝ е трудно да приеме. За пръв път
ѝ оставяли бебето, първата внучка в семейството, беше направо съсипана…
— Но?
— Но въпреки това позвъних на педиатъра. Внезапна смърт на
кърмаче, няма съмнение. Малката се родила преждевременно, с
недоразвити бели дробове и прекарала два от четирите си месеца в
болницата. Макар и вече изписана, тази седмица лекарят я е преглеждал в
кабинета си заради лека настинка: нищо сериозно, лека хрема, но при
такова малко и недоносено бебе докторът нямаше никакви съмнения
относно причината за смъртта. Преди час бабата отново дойде в
управлението и реших да отида с нея, защото настояваше, че върху челото
на бебето имало червено кръгче, дребно колкото копче, но когато
споменала за това пред зет си, той рязко прекъснал разговора и се
разпоредил да затворят ковчега. Точно когато влизахме в погребалната
агенция, се разминахме с него на вратата. Носеше раница, но ми се стори
странен начинът, по който я държеше. — Ириарте събра ръце пред гърдите
си, имитирайки позата, и тръгна към мокрия вързоп на земята. — Тоест не
както се носи раница. Като ме видя, пребледня силно и хукна да бяга.
Настигнах го пред колата му и тогава той се разкрещя да го оставим на
мира, защото трябвало да свърши с това.
— Да свърши… със себе си?
— И аз така реших, помислих, че може би носи оръжие в торбата…
Инспекторът клекна до раницата и постави чадъра на земята като
параван, вместо да пази главата си под него. Отвори ципа ѝ и разхлаби
пластмасовия ограничител, затягащ връвта. Под редичкия тъмен мъх върху
бебешката главица си личаха още незатворените фонтанели; мъртвешката
бледност на личицето не оставяше място за съмнение, но полуотворените
устнички все още розовееха и създаваха фалшивото усещане за живот,
което прикова погледите им за няколко безкрайни секунди, докато доктор
Сан Мартин не наруши магията, приклякайки до тях. Ириарте му повтори
накратко онова, което вече бе разказал на Амая. Междувременно лекарят
извади памучен тампон от антисептичната му опаковка и започна да сваля
мазния грим, нанесен несръчно в основата на бебешкото носле.
— Толкова е мъничка — промълви тъжно той. Ириарте и Амая го
погледнаха учудено. Докторът забеляза това и прикри покрусата си,
съсредоточавайки се в работата. — Доста нескопосан опит за замаскиране
на следа от натиск, останала върху кожата най-вероятно в мига, в който
бебето е спряло да диша, но сега, след отдръпването на кръвта, се вижда
ясно, дори с просто око. Помогнете ми — помоли Сан Мартин.
— Какво ще правите?
— Трябва да огледам цялото тяло — отговори докторът и разпери ръце
в знак, че това е очевидно.
— Не го правете, моля ви, онези хора там са роднините — каза
Ириарте, кимвайки към траурната зала, — заедно с майката и бабата на
детето, едва успяхме да ги удържим. Ако видят трупа на бебето, захвърлен
на земята, ще полудеят.
Амая погледна Сан Мартин и потвърди с глава.
— Инспекторът има право.
— Тогава, докато не го сложа на масата, няма да мога да ви кажа има
ли и други следи от насилие. Огледайте много подробно
местопрестъплението. Веднъж имах подобен случай и се оказа, че белегът
върху бузата на бебето е от копчето на калъфката на възглавницата, но се
сещам какво може да ви помогне при търсенето. — Той бръкна в куфарчето
си „Гладстон“, измъкна от дъното му малък цифров уред и гордо им
показа. — Това е дигитален калибратор — обясни, докато раздалечаваше
металните крачета и ги нагласяваше по диаметъра на кръглия отпечатък
върху челцето на момиченцето. — Ето, вижте — посочи той екрана, —
тринайсет цяло седемдесет и пет милиметра, това е диаметърът, който
следва да търсите.
Тримата се изправиха, за да отстъпят място на колегите си, които
прибраха раницата в чувал за пренасяне на трупове. Когато се обърна, Амая
видя, че съдия Маркина, уведомен най-вероятно от Сан Мартин, стои на
няколко крачки зад тях и ги наблюдава мълчаливо. Под черния чадър и на
оскъдната светлина, която едва се процеждаше през плътните облаци,
лицето на съдията изглеждаше мрачно, но дори така, долови блясъка в
очите му и напрегнатия поглед, когато ѝ кимна за поздрав; това трая само
миг, но бе достатъчно, за да я накара нервно да се обърне и да открие в
очите на Ириарте и Сан Мартин безпогрешния знак, че и те са го
забелязали. Докторът даваше указания на своите помощници, като
същевременно резюмираше сведенията пред застаналия до него съдебен
секретар, а Ириарте следеше внимателно усилващата се глъчка, която като
че ли премина през цялата група опечалени и след секунда преля в гневни
викове, настояващи за отговори, а майката зави двойно по-силно от мъка.
— Трябва незабавно да махнем тоя тип от тук — заяви Ириарте и
повика с ръка един от полицаите.
— Закарайте го направо в Памплона — нареди Маркина.
— При първа възможност ще го изпратя с охрана в Памплона,
господин съдия, ще ви бъде докаран още днес следобед, но засега ще го
приберем в управлението. Ще се видим там — обърна се Ириарте към
Амая.
Тя се съгласи, тръгна към колата си и минавайки покрай Маркина, му
кимна бързо за сбогом.
— Госпожо инспектор… Може ли за минута?
Амая спря и се обърна, но съдията бе този, който пристъпи към нея,
докато я покри с чадъра си.
— Защо не ми се обадихте?
Това не беше упрек, нито дори истински въпрос, в тона му имаше
нещо примамливо като при покана и забавно като при игра.
Тъмносивото палто върху костюм в същата гама, снежнобялата риза и
необичайната за него тъмна вратовръзка му придаваха сериозен и изискан
вид, смекчен от падналия от едната страна на челото бретон и двудневната
брада, която носеше с добре усвоена небрежност. Под диаметъра на чадъра
сферата му на влияние като че ли нарастваше, а скъпият парфюм, който
лъхаше от свежата му кожа, и почти трескавият блясък в очите я впримчиха
в една от онези негови усмивки.
Йонан Ечайде застана до нея.
— Шефке, колите са пълни. Ще ме закарате ли до управлението?
— Разбира се, Йонан — отвърна уплашено тя. — Ще ни извините ли,
господин съдия?
Каза довиждане и тръгна с младши инспектор Ечайде. Не тя, а Ечайде
се обърна веднъж да погледне и Маркина, който не бе помръднал от
мястото си, му махна за поздрав.
4
Топлината в управлението още не бе успяла да върне цвета по лицето
на инспектор Ириарте, но поне бе имал време да се преоблече.
— Какво каза? Защо е искал да я отнесе?
— Не каза нищо, седна на пода в най-далечния ъгъл на килията, сви се
на кълбо и нито мърда, нито говори.
Амая стана и тръгна към вратата, но преди да излезе, се обърна.
— А според вас защо се държи така? Дали от мъка, или защото има
нещо общо със смъртта на момиченцето?
Ириарте се замисли много сериозно.
— Наистина не знам. Възможно е, както казвате, да е реакция на
мъката или да се опитва да избегне нова аутопсия, понеже вече си е дал
сметка, че тъща му го подозира. — Той помълча няколко секунди, загледан
напрегнато в нея. — Не мога да си представя нищо по-чудовищно от това,
да посегнеш на собственото си дете.
В съзнанието на Амая като извикан със заклинание изплува ясно
образът на майка ѝ. Тя веднага го пропъди, но на негово място се настани
този на възрастната акушерка Фина Идалго, късаща новопоникналите
кълнове с мръсния си позеленял нокът: „Имате ли представа какво означава
за едно семейство да поеме грижата за още едно дете?“.
— Детето нормално ли е било, инспекторе? Имам предвид дали не е
било с мозъчни увреждания, или някакъв вид изостаналост?
— Не, само е било недоносено заради преждевременното раждане,
нищо повече. Педиатърът ми каза, че е било здраво и нормално момиченце.
Килиите в новото полицейско управление в Елисондо бяха без
решетки. Вместо тях дебело блиндирано стъкло ги отделяше от
помещението за снемане на самоличност на задържаните и даваше
възможност да бъдат осветявани от прожектор и да се записва с камера
ставащото вътре във всеки момент. Амая мина по коридора пред килиите.
Всичките бяха отворени, с изключение на една. Тя се приближи към
стъклото и видя в ъгъла мъж, седнал на пода между мивката и тоалетната
чиния. Свитите колене и скръстените върху тях ръце скриваха лицето.
Ириарте включи интерфона за връзка с килията.
— Валентин Еспарса — викна той.
Мъжът вдигна глава.
— Инспектор Саласар иска да ти зададе няколко въпроса.
 Мъжът отново скри лицето си в шепи.
— Валентин — призова го отново, но по-твърдо Ириарте. — Ще
влезем, а ти ще стоиш мирен, нали?
Амая се наведе към Ириарте.
— Ще вляза сама, няма да е толкова враждебно, не съм с униформа,
жена съм…
Ириарте се съгласи и мина в съседната стая, откъдето се виждаше и
чуваше какво става в килиите. Амая влезе вътре и се изправи мълчаливо
пред мъжа; едва след няколко секунди попита:
— Може ли да седна?
Еспарса вдигна лице, изненадан от въпроса.
— Моля?
— Питам имате ли нещо против да седна — отвърна тя, сочейки
пейката до стената, която понякога служеше и за нар.
Искането на разрешение показваше уважение, тоест тя не го
третираше като задържан, нито като заподозрян.
Той кимна утвърдително.
— Благодаря — каза Амая и седна. — По това време на деня вече съм
доста уморена. И аз имам бебе, момченце на пет месеца. Знам, че вчера сте
загубили дъщеря си. — Мъжът вдигна лице, за да я погледне. — На колко
беше?
— На четири месеца — прошепна дрезгаво той.
— Моите съболезнования.
Мъжът поклати глава и преглътна слюнката си.
— Знаете ли, днес беше свободният ми ден. А като дойдох, заварих
цялата тази лудница. Защо не ми разкажете какво се случи?
Той вдигна още малко лице, насочвайки брадичка към камерата зад
стъклото и прожектора, осветяващ килията. Изражението му беше сериозно
и измъчено, но не издаваше недоверие.
— Вашите колеги не ви ли разказаха?
— Предпочитам да чуя вашата версия, тя ме интересува.
Последва продължително мълчание. Един по-неопитен следовател би
решил, че задържаният няма да проговори, но Амая стоеше и чакаше.
— Отнасях тялото на дъщеря ми.
Бе казал „тялото“, признаваше, че е отнасял труп, не дете.
— Къде?
— Къде ли? — отвърна той объркано. — Никъде, аз просто… Просто
исках да я подържа още малко.
— Казахте, че сте я отнасяли, отнасяли сте тялото ѝ, но са ви
задържали до колата ви. Къде отивахте?
Той не отговори.
Опита по друг начин.
— Невероятно е колко много се променя животът с едно бебе вкъщи,
изникват толкова много неща, толкова изисквания. Синът ми страда от
колики всяка нощ, след последното хранене плаче по два-три часа и няма
друг начин да го успокоя, освен да го разхождам на ръце из цялата къща.
Понякога си мисля, че никак не е чудно, че някои хора се побъркват от това.
Той кимна утвърдително.
— Това ли се случи?
— Кое?
— Вашата тъща казва, че сте влезли в дома ѝ през нощта.
Мъжът отрече с глава.
— Тя е видяла колата ви, когато сте се отдалечавали…
— Тъща ми греши. — Споменавайки майката на жена си,
враждебността му видимо си пролича. — Тя не различава марките на
колите. Сигурно някоя двойка влюбени е свърнала по отклонението,
търсейки по-закътано местенце… Сещате се, нали?
— Сещам се, но кучетата не са залаяли, значи, е бил познат човек.
Освен това тъща ви — каза го уж шеговито — споменала пред моя колега,
че върху челото на малката имало червено петно, което не било там, когато
я приспивала, че със сигурност е чула шум, а когато надникнала, видяла
вашата кола да се отдалечава.
— Тая гаднярка би казала всичко, за да ме прецака, никога не ме е
понасяла. Питайте жена ми, излязохме да вечеряме и се прибрахме вкъщи.
— Да, колегите ми са говорили с нея, но не ни помогна много. Не
опровергава думите ви, просто не си спомня.
— Да, тя пийна малко повечко, а покрай бременността беше
отвикнала…
— Сигурно е било трудно. — Той я погледна с недоумение. — Имам
предвид последната година, рискова бременност, покой, никакъв секс,
после детето идва преждевременно, два месеца в болницата, никакъв секс,
накрая се връщат вкъщи и следват само грижи и тревоги, пак никакъв
секс…
Той изкриви лице в нещо като усмивка.
— Знам го от опит… — продължи Амая. — И на годишнината си
оставяте детето при тъщата, отивате на вечеря в скъп ресторант, но още на
третата чаша жена ви връзва кънките, закарвате я вкъщи, слагате я да си
легне и… Никакъв секс. Още е рано. Качвате се на колата, подкарвате към
дома на майка ѝ, за да проверите дали всичко е наред. Влизате в стаята на
малката и осъзнавате, че тя всъщност е товар, който направо съсипва
живота ви, и че без нея всичко е било далеч по-хубаво… И тогава го
решавате.
Той стоеше неподвижно и слушаше, без да пропуска нито дума.
— Правите каквото трябва да направите и се прибирате вкъщи, само
че тъща ви се събужда и вижда отдалечаващата се кола.
— Тъща ми е гаднярка, вече ви казах.
— Да, знам за какво говорите, свекърва ми е същата, но вашата тъща
се оказва много наблюдателна гаднярка и е видяла петното върху челото на
малката. Вчера беше почти незабележимо, но днес съдебният лекар няма
никакви съмнения: такава следа остава единствено при силно притискане
на някакъв предмет върху кожата. — Той въздъхна дълбоко. — И вие сте го
видели, затова сте го замаскирали с грим, а за по-голяма сигурност сте
наредили да затворят ковчега, само че гадната ви тъща не е мирясала.
Затова сте решили да вземете тялото, та никой да не задава повече
въпроси… Жена ви например. Видели са ви да се карате в Дома на
покойника.
— Вие нищо не разбирате, взех тялото, защото тя искаше да го
кремира.
— А вие бяхте против, така ли? Погребение ли предпочитате? Затова
ли взехте бебето?
Тогава той като че ли се сети за нещо.
— Какво ще стане сега с трупчето?
Направи ѝ впечатление думата, която употреби, не че не беше
правилна, но близките рядко наричаха любимо същество „тяло“ или
„труп“, обикновено казваха „детето, бебето“ или… Изведнъж си даде
сметка, че не знае името на момиченцето.
— Съдебният лекар ще направи аутопсия и после ще го върне на
семейството.
— Не бива да я кремират.
— Е, това вече трябва сами да го решите.
— Не бива да я кремират, аз трябва да довърша.
Амая си спомни какво ѝ бе разказал Ириарте.
— Да довършите какво?
— Да довърша нещата, иначе всичко ще е било напразно.
Интересът на Амая мигом се изостри.
— А какво е трябвало да стане?
Той изведнъж млъкна, давайки си сметка къде се намира и какво е
казал, и отново се сви на кълбо.
— Вие ли убихте дъщеря си?
— Не — отвърна.
— А кой тогава, знаете ли?
Мълчание.
— Може би жена ви…
Той се усмихна, отричайки с глава, сякаш дори самата мисъл му се
струваше смешна.
— Не е тя.
— Тогава кой? Кого закарахте до дома на тъща си?
— Не съм карал никого.
— Не сте, и аз не го вярвам, защото сте били вие, вие сте убили
дъщеря си.
— Не съм — извика неочаквано той… — Аз само я поднесох.
— Поднесли сте я? На кого? Защо?
Той я погледна дръзко и леко се усмихна.
— Поднесох я на… — Гласът му заглъхна, докато се превърна в
неразбираем шепот: — Като толкова други…
И прошепна още нещо, преди отново да зарови лице в шепите си.
Амая постоя още малко в килията, макар да знаеше, че разпитът е
приключил. Еспарса нямаше да каже нито дума повече. Натисна
интерфона, за да ѝ отворят вратата, но когато излизаше, той отново
заговори:
— Ще направите ли нещо за мен?
— Зависи.
— Кажете им да не я кремират.
Младши инспектори Ечайде и Сабалса и Ириарте я чакаха в съседната
стая.
— Успяхте ли да разберете какво каза?
— Само, че я е поднесъл някому. Не чух името; от записа също не
става ясно, вижда се само как мърда устни, но според мен всъщност не
произнася нищо.
— Сабалса, помъчете се да направите нещо с образа и звука, може пък
да успеете да го усилите максимално. Най-вероятно инспекторът е прав, че
ни мотае, но за всеки случай. Йонан, вие с Монтес идвате с мен. Между
другото, къде е Фермин?
— Току-що приключи с показанията на близките.
Амая отвори на бюрото куфарчето за работа на терен, за да провери
дали вътре има всичко, от което се нуждаеше.
 — Ще трябва да спрем да купим един дигитален калибратор. —
Усмихна се, като забеляза изражението на Ириарте. — Какво има?
— Днес беше свободният ви ден…
— О, нали вече говорихме по въпроса?
Засмя се, взе куфарчето и тръгна след Йонан и Монтес, които вече
чакаха в колата със запален двигател.
5
Когато влезе в спалнята, която бабата бе приготвила за момиченцето,
почти почувства близост и съчувствие към Валентин Еспарса. Усещането за
дежавю се засили пред купищата панделки, плетени покривчици и розови
дантели, с които бе натъпкана стаята. Тази амачи[2] бе предпочела колекция
от нимфи и феи вместо ужасните розови агънца, която свекърва ѝ бе
избрала за Ибай, но във всяко друго отношение стаята бе подредена сякаш
от една и съща жена. Имаше поне шест снимки в рамки; на всичките бебето
беше в прегръдките на майката, бабата и някаква по-възрастна жена, може
би стара леля, но от Валентин Еспарса нямаше и помен.
Горният етаж беше силно отоплен, вероятно бяха засилили парното
заради детето. Откъм партера, където се намираше кухнята и откъдето
долитаха приглушените гласове на приятелките и съседките, дошли да
правят компания на двете жени, от известно време вече не се чуваше плач.
Въпреки това Амая затвори вратата към стълбището. Погледа известно
време Монтес и Ечайде, които обработваха стаята, проклинайки мобилния
си телефон, който не бе престанал да вибрира в джоба ѝ, откакто бяха
излезли от управлението. През последните минути съобщенията за
пропуснати обаждания бяха доста зачестили. Провери покритието — вътре
в къщата, както и очакваше, почти го нямаше заради дебелите стени. Слезе
по стълбите, мина мълчаливо покрай кухнята, разпознавайки противното
шушукане, присъщо за потопен в траур дом, и с облекчение излезе на
улицата. Дъждът временно беше спрял, повлечен от вятъра, който се
опитваше да прочисти небето, придвижвайки с голяма скорост плътната
облачна маса, но без да успее да отвори светли пролуки, а това значеше, че
щом вятърът утихне, със сигурност щеше отново да завали. Амая се
отдалечи на няколко метра от къщата и прегледа поредицата от телефонни
обаждания. Едно от доктор Сан Мартин, второ от лейтенант Падуа от
Гражданската гвардия, трето от Джеймс и шест от Рос. Позвъни първо на
Джеймс, който остана разочарован от новината, че няма да се прибере за
обяд.
— Но, Амая, нали уж днес беше свободният ти ден…
— Ще си дойда при първа възможност, обещавам, и ще те
компенсирам.
Не ѝ се стори особено убеден.
— Резервирал съм маса за вечеря…
 — Ще се върна много по-рано, най-много до час.
Падуа вдигна веднага.
— Госпожо инспектор, как сте?
— Добър ден, добре съм. Видях обажданията ви и…
Гласът ѝ едва прикриваше нетърпението.
— Нямам новини, госпожо инспектор, звънях ви, защото днес
сутринта разговарях с морските власти в Сан Себастиян и в Ла Рошел,
Франция. Всички патрулни катери в Бискайския залив са получили
съобщението и са изострили вниманието си.
Амая въздъхна и Падуа, изглежда, я чу от другия край на телефона.
— Госпожо инспектор, според граничната полиция, а и според мен
самия един месец е достатъчно дълъг период, за да се появи тялото някъде
по крайбрежието. Теченията биха могли да го завлекат навсякъде, но по-
голяма е вероятността приливите да са го тласнали към Франция. Що се
отнася до реката, има други варианти: да се е закачило някъде и да остане
закотвено на дъното или пък придошлите от пороите води да са го отнесли
на няколко мили навътре в морето и да са го зарили в някоя от характерните
за Бискайския залив дълбоки бездни. Нерядко телата изобщо не се
появяват, а като се има предвид колко вода изтече от изчезването на майка
ви, би следвало да мислим и в тази посока. Един месец е много време.
— Благодаря, лейтенант — отвърна тя, опитвайки се да прикрие
разочарованието си. — Ако изскочи нещо ново…
— Ще ви звънна, бъдете спокойна.
Затвори и пусна телефона на дъното на джоба си, замислена над
думите на Падуа. Един месец е много време в морето, един месец е много
време за едно тяло. Вярваше ли, че морето винаги връща своите мъртъвци,
или не?
Докато слушаше Падуа, разсеяно бе тръгнала към задния двор на
къщата, за да избяга от неприятното хрущене на чакъла под краката ѝ пред
входа. Бе проследила дирята, очертана от капчука по земята, и стигайки до
ъгъла, спря на мястото, където се събираха двете стрехи. Усети движение
зад гърба си и веднага позна възрастната жена, която бе видяла на снимките
в стаята с бебето на ръце. Застанала до едно дърво в задния двор на
чифлика, старицата като че ли говореше с някого, потупваше леко с пръсти
кората на дървото и повтаряше едни и същи, едва доловими думи,
отправени сякаш към невидим за Амая слушател. След като я погледа
няколко секунди, жената усети присъствието ѝ и тръгна към нея.
— Едно време щяхме да я погребем тук — каза.
Амая кимна и сведе поглед към коравата земя, по която ясно личаха
рисунките на капчука. Не знаеше какво да отговори, докато в съзнанието ѝ
нахлуваха образи от погребалните ями на собственото ѝ семейство,
останките от онази бебешка пелена сред разровения чернозем.
— Намирам го за по-милосърдно от това, да я захвърлим самичка в
някое гробище или да я изгорим, както иска моята внучка… Не всичко
модерно е по-хубаво. Преди никой не казваше на жените какво трябва да
направят, може и да не сме успявали с някои неща, но с други, мисля, че
добре се оправяхме. — Старицата говореше на испански, но по начина, по
който подчертаваше р-тата, Амая предположи, че обикновено общува на
баски. Типична ецеко андреа[3] от Бастан, една от онези несломими жени,
пред чиито очи бе изтекъл цял един век, но все още имаха сили да станат
сутрин, да завият косата си на кок, да сготвят яденето и да нахранят
животните. По черната ѝ престилка още личаха прашните следи от
просото, което бе носила както едно време. — Човек трябва да прави онова,
което е редно да се прави.
Старицата се приближи, пристъпвайки неуверено със зелените си
гумени ботуши, но Амая сдържа порива си да ѝ помогне, защото знаеше, че
ще ѝ стане неприятно. Изчака неподвижно и когато жената стигна до нея, ѝ
подаде ръка за поздрав.
— С кого разговаряхте? — попита, кимвайки към полето отзад.
— С пчелите.
Амая я погледна изненадано.
Erliak, erliak
Gaur il da etxeko nausiya
Erliak, erliak,
Eta bear da elizan argía.[4]
Спомни си, че е чувала тези стихчета и от леля си.
В Бастан, когато някой починел, стопанката излизала при кошерите на
полето и чрез това магическо заклинание уведомявала пчелите за смъртта,
приканвайки ги да произведат още восък за свещите, които трябвало да
осветяват мъртвеца по време на бдението и на погребението. Говорело се,
че производството на восък се утроявало.
Почувства се трогната от жеста, стори ѝ се, че чува думите на Енграси:
„Връщаме се към старите правила, когато всички други се оказват
неефикасни“.
— Моите най-искрени съболезнования — прошепна тя.
Вместо да поеме ръката ѝ, старицата я прегърна неочаквано
енергично. Когато я пусна, сведе поглед към земята, за да скрие сълзите си
от Амая, попивайки ги с края на престилката, в която бе занесла просото на
кокошките. Тази проява на висок дух, на смелост, както и прегръдката
развълнуваха Амая и за пореден път събудиха в нея изконната гордост,
която изпитваше към подобни жени.
— Не е бил той — каза неочаквано старицата.
Амая замълча, защото умееше отлично да разпознава момента, в който
някой се готви да направи признание.
— Мен никой не ме слуша, понеже съм стара, но аз знам кой уби
нашето момиченце и това не беше този нехранимайко баща му. Той се
интересува главно от коли и мотори и знае само да се перчи, а парите обича
повече, отколкото свинята ябълки. Виждала съм много такива като него, на
младини един такъв дори ме ухажваше, идваше с мотор или кола да ме
търси, ама на мен не можеше да ми завърти главата с тия неща, аз си търсех
истински мъж…
Старицата започваше да се отнася и Амая отново я върна към въпроса.
— Знаете ли кой го е направил?
— Знам, вече го казах на онези там — тя махна неопределено към
къщата, — но нали съм стара, никой не ме чува.
— Аз ще ви чуя. Кажете ми кой го е направил.
— Ингума. Това е работа на Ингума — отсече старицата и за
потвърждение поклати решително глава.
— Кой е Ингума?
Бабата я погледна и Амая видя в очите ѝ какво съжаление бе
предизвикала.
— Ах, ти горкана! Ингума е демонът, който изпива дъха на децата,
докато спят. Ингума се е промъкнал през някоя пукнатина, седнал е върху
гърдите на малката и ѝ е изсмукал душичката.
Амая отвори удивено уста и отново я затвори, без да знае какво да
каже.
— И ти смяташ, че това са бабини деветини — укори я старицата.
— Не…
— В историята на Бастан пише, че веднъж Ингума се пробудил и
отнесъл стотици деца. Лекарите разправяли, че е магарешката кашлица, ама
е бил Ингума, той идвал и крадял дъха им, докато спели.
Откъм къщата се зададе Инес Балярена.
— Ама[5], какво правиш тук? Нали ти казах, че съм ги нахранила
сутринта? — Тя хвана майка си под ръка и се обърна към Амая: —
Извинете я, вече е доста възрастна и случилото се много я разстрои.
— Разбирам… — прошепна Амая, докато с облекчение приемаше
входящото повикване, отдалечавайки се на няколко крачки, за да говори. —
Доктор Сан Мартин, да не би да сте свършили вече? — попита,
поглеждайки часовника си.
— Не, в действителност едва започваме — дрезгаво отвърна
докторът. — Този път ми помага един колега — продължи той, опитвайки
се да прикрие чувствителността си към темата, — но сметнах за подходящо
да ви се обадя предвид находките. По всичко личи, че детето е било
задушено по време на сън, затиснали са лицето му с мек предмет, например
възглавница, сама видяхте отпечатъка в основата на носа. Имайте предвид
размерите при търсенето на въпросния предмет, но искам да ви кажа, че в
гънките на устните открихме няколко пухкави бели влакънца; още ги
изследваме, но поне ще ви насочат към цвета. Освен тях имаме и следи от
слюнка по лицето, повечето са на самото дете, но отсега мога да заявя, че
едната поне е различна, възможно е нищо да не излезе, може някой от
близките да е целунал момиченцето и следата да е от него…
— Кога ще можете да ми кажете нещо повече?
— След няколко часа.
Изтича след двете жени, които тъкмо стигаха до главния вход.
— Инес, изкъпахте ли малката онази нощ, преди да я сложите да
легне?
— Да, вечерното къпане много я успокояваше — отговори тъжно
жената.
— Благодаря — отвърна тя и забърза нагоре по стълбите. — Търсете
нещо меко и бяло — каза, нахлувайки в стаята.
В същото време Монтес вдигаше ръка, за да ѝ покаже съдържанието на
един плик за доказателства.
— Бяло, полярно — обяви усмихнат инспекторът, сочейки мечето в
плика.
— Как се сетихте…?
— Направи ни впечатление колко лошо мирише — обясни Йонан. —
После забелязахме сплъстената козина…
— Мирише лошо ли? — учуди се Амая, една мръсна играчка не се
вписваше в тази стая, подредена с толкова любов до най-малката
подробност.
— „Мирише лошо“ е меко казано, направо вони — потвърди Монтес.
6
На път за управлението три нови обаждания от Рос се прибавиха към
предишните. Нямаше търпение да ѝ позвъни, но се сдържа, защото
предчувстваше, че необичайната настойчивост на сестра ѝ е прелюдия към
разговор на висок глас, какъвто не ѝ се искаше да води пред колегите си.
Набра я още щом седна в колата. Рос отговори шепнешком и като че ли бе
чакала обаждането с телефона в ръка.
— О, Амая, можеш ли да дойдеш?
— Да, какво става, Рос?
— По-добре ела и ще видиш сама.
Поздрави работниците, които сновяха в предната част на пекарната, и
се отправи към кабинета. Рос стоеше права пред вратата и ѝ пречеше да
види какво има вътре.
— Рос, ще ми кажеш ли какво става?
Когато сестра ѝ се обърна, лицето ѝ беше пепелявосиво и Амая
веднага разбра защо.
— Охо, тежката кавалерия пристигна! — каза Флора вместо поздрав,
като я видя.
Амая прикри учудването си, целуна бързо Рос и се приближи до
другата си сестра.
— Не те очаквахме, Флора. Как си?
— Ами толкова добре, колкото мога да бъда предвид
обстоятелствата…
Амая я погледна с недоумение.
— Майка ни умря преди месец, и то по ужасен начин, но изглежда,
само аз си давам сметка за това — отвърна саркастично Флора.
Амая се обърна към Рос и се усмихна, преди да отговори.
— Разбира се, Флора, цял свят знае, че твоят показател за
чувствителност е по-висок от средностатистическия.
Флора посрещна нападката с крива усмивка и пристъпи към бюрото.
Рос не помръдваше от мястото си. Отпуснала ръце от двете страни на
тялото си, тя изобразяваше самата безпомощност; само в очите ѝ
просветваше сдържан гняв, който започваше да напряга и устата ѝ.
— Дълго ли ще останеш, Флора? — попита Амая. — Предполагам, че
покрай снимките за твоето предаване едва ли имаш много свободно време.
Флора седна зад бюрото и нагласи стола според ръста си, преди да
отговори.
— Да, наистина съм много заета, но при създалите се обстоятелства…
Реших да си взема няколко дни отпуск — каза тя и започна да подрежда
бюрото. Рос стисна още по-здраво устни и Флора забеляза това. — Но мога
и да удължа почивката си — добави разсеяно тя, примъквайки с крак
кошчето по-близо до бюрото, за да хвърли в него цветните листчета за
бележки, чаша за моливи, украсена с цветчета, и две-три химикалки с
пискюлчета на върха, които явно бяха на Рос.
— О, би било чудесно. Леля много ще се зарадва да те види, като се
отбиеш после през къщи. Но когато смяташ да идваш в пекарната, първо се
обаждай, Флора. Рос има много работа, най-сетне успя да сключи онзи
договор с френските супермаркети, който толкова ти се опъваше, и няма
време да преподрежда това, което ти разместваш, между другото — каза
Амая, навеждайки се към кошчето и връщайки предметите върху бюрото.
— Супермаркетите „Мартиниè“— прошепна Флора с горчивина.
— Oui[6]— отвърна Амая, усмихвайки се, сякаш ѝ беше много забавно.
Лицето на Флора издаваше унижението, което новината предизвика у
нея, но въпреки това тя не се предаде.
— Аз свърших цялата работа по сближаването и установяването на
контакти, преследвах ги повече от година…
— Е, да, но при първата среща с Рос договорът беше подписан —
обяви тържествуващо Амая.
Флора се взираше в Рос, която, като че ли за да избяга от този поглед,
отиде до кафеварката и се зае да приготвя чашите.
— Ще пиете ли кафе? — попита почти шепнешком.
— Аз да — каза Амая, без да отделя очи от по-голямата си сестра.
— Аз не — отвърна Флора. — Не искам да отнемам повече време на
Рос, след като толкова много ѝ е провървяло — добави, ставайки. — Исках
само да ви съобщя, че съм дошла да организирам погребението на ама.
Новината смути Амая. Не беше помисляла дори за погребение.
— Но… — поде тя.
— Да, знам, че няма да е официално и че на всички ни се иска да
вярваме, че е успяла някак да излезе от реката и да се спаси, но истината е,
че това е малко вероятно — каза Флора, гледайки Амая в очите. — Говорих
със съдията от Памплона, натоварен със случая, той също е на мнение, че е
подходящо да се направи погребение.
— Обаждала си се на съдията?
— Той ми се обади, доста очарователен мъж.
— Да, но…
 — Какво „но“? — предизвика я Флора.
— Ами… — Амая преглътна, преди да отговори, и гласът ѝ прозвуча
странно, — докато тялото не се появи, не можем да бъдем сигурни, че е
мъртва.
— За бога, Амая! Възрастна жена, стояла обездвижена толкова време,
не е имала никакъв шанс в реката. Ти сама видя дрехата, която извадиха от
водата.
— Не знам… Във всеки случай официално тя не е мъртва.
— Според мен идеята е добра — намеси се Рос.
Амая я погледна изненадано.
— Да, Амая, мисля, че е по-добре да затворим страницата, да се
помолим за душата на ама и да приключим тази глава най-сетне.
— Лошото е, че аз не мога, не вярвам, че тя е мъртва.
— За бога, Амая! — викна Флора. — Къде е тогава? Къде би могла да
бъде? Къде би се скрила в гората посред нощ? — И понижи глас, преди да
добави: — Реката я е завлякла, Амая, майка ни се е удавила, мъртва е.
Амая стисна устни и затвори очи.
— Флора, ако ти трябва помощ за подготовката, само кажи — обади се
Рос.
Флора не отговори, взе чантата си и тръгна към вратата.
— Ще ви съобщя деня и часа, когато го уточня.
След като Флора си тръгна, двете сестри седнаха мълчаливо,
отпивайки от кафето си в атмосфера на близост и помирение, достатъчна,
за да отблъсне енергията, която като електрическа буря все още тегнеше
във въздуха. Рос първа заговори:
— Мъртва е, Амая.
Последва дълбока въздишка.
— Не знам…
— Не знаеш или още не си го приела?
Амая я погледна.
— Цял живот бягаш от нея и си свикнала да е така, да живееш под
заплаха и с убеждението, че тя кръжи наоколо и не те е забравила. Знам
колко много си страдала, но това е вече минало, Амая, най-сетне се
превърна в минало. Ама е мъртва и да ме прости Господ, не съжалявам за
това. Знам колко болка ти причини тя и какво се готвеше да направи на
Ибай, но всичко вече свърши. Аз също видях палтото, беше подгизнало и
тежеше като олово, никой не би могъл да оживее в реката посред нощ.
Помисли добре, мъртва е.
Паркира пред къщата на Енграси и остана седнала в колата, за да се
полюбува на златистата светлина, осветяваща прозорците отвътре, сякаш
някакво малко слънце или вечно огнище горяха в сърцето на този дом.
Погледна към облачното небе, започваше да се стъмва. През целия ден
трябваше лампите в къщата да светят, но едва сега, когато навън видимо се
бе смрачило, къщата се открояваше в пълния си блясък. Амая си спомняше,
че понякога като дете, когато леля ѝ я пратеше да изхвърли боклука,
обичаше да сяда на ниския зид край реката и да съзерцава осветената
фасада, а щом Енграси я викнеше и най-сетне влезеше с премръзнали ръце
и лице, усещането, че се връща у дома, я сгряваше така приятно, че играта
се превърна в навик, в нещо като таоистки ритуал за удължаване на
радостта от завръщането. Напоследък бе престанала да го прави, желанието
да види Ибай я караше да бърза още от вратата и я тласкаше навътре с
надеждата час по-скоро да го зърне, да го докосне, да го целуне, и
възобновяването на тази красива и съкровена игра я накара да се замисли за
почти нездравия начин, по който продължаваше да се вкопчва в тези неща,
нещата, които я бяха спасили, бяха запазили здрав разума ѝ, но които сега
може би вече бе време да остави окончателно в миналото. Слезе от колата и
пристъпи прага.
Още преди да е съблякла палтото си, влезе в дневната, където леля ѝ
събираше тестето и спечелените от поредната ръка карти при обичайната
игра на веселата женска дружинка. Джеймс държеше разсеяно някаква
книга, но не я четеше, а наблюдаваше Ибай, настанен в столчето си върху
дивана. Амая седна до мъжа си, хвана ръката му и каза:
— Наистина съжалявам, нещата се усложниха и не успях да си дойда
по-рано.
— Няма значение — отвърна той не особено убедено, докато се
навеждаше да я целуне.
Едва тогава свали палтото, хвърли го на дивана и гушна Ибай.
— Ама цял ден е тичала напред-назад и много тъгуваше за детето. А
на теб мъчно ли ти беше за нея? — прошепна тя, притискайки бебето, което
в отговор се вкопчи здраво в косата ѝ и я дръпна болезнено. —
Предполагам, че вече сте чули за случилото се в Дома на покойника тази
сутрин…
— Да, момичетата ни разказаха. Голяма трагедия за това семейство,
познавам ги отдавна, свестни хора, а да загубиш така едно детенце… —
отвърна лелята и се приближи, за да погали Ибай по главата, — не ми се ще
и да го помислям.
— Нормално е бащата да се побърка от мъка. Не знам аз как бих го
понесъл — обади се Джеймс.
 — Е, засега се води следствие и не мога да говоря за това, но днес
следобед имах и други неща на главата. Както виждам, не е минавала още
оттук, иначе веднага щяхте да ми кажете.
Двамата я погледнаха в очакване.
— Флора е в Елисондо. Рос ми се обади много изнервена, защото
първото нещо, което направила сестра ни, било да отиде в пекарната и да
развее байрака си там, както си я знаем, после ни съобщи, че щяла да
остане няколко дни, за да организира погребение на Росарио.
Енграси спря да шета напред-назад с чашите в ръце и погледна
загрижено Амая.
— Както знаеш, Флора не ми е особено симпатична, но мисля, че това
е добра идея — каза Джеймс.
— Джеймс! Как може да говориш така? Дори не знаем мъртва ли е,
или не. Абсолютно неуместно е да се организира погребение.
— Не, не е, вече мина повече от месец, откакто реката повлече
Росарио…
— В това не сме сигурни — прекъсна го Амая. — Изваждането на
палтото от водата не означава нищо, може да го е подхвърлила за примамка.
— Примамка? Чуй се само, Амая, говориш за доста възрастна жена в
непрогледна нощ, посред буря, тръгнала да прекосява придошлата река;
мисля, че ѝ приписваш умения, които е малко вероятно да притежава.
Енграси се бе заковала насред пътя между масата за покер и кухнята и
слушаше със стиснати устни.
— Малко вероятно ли? Ти не си я видял, Джеймс. Излязла е от
болница на собствен ход, дошла е до тук, стояла е на същото място, където
аз стоя сега, и е отнесла детето ни, извървяла е стотици метри през
планината от точката, където са оставили колата, до пещерата, а когато
излизаше от там, не беше немощна старица, а уверена и решителна жена.
Аз бях там.
— Така е, не съм я видял — отвърна остро той, — но кажи ми тогава
къде е отишла, къде е сега, защо още не се е появила? Повече от двеста
души я търсиха с часове, палтото ѝ изплува в реката и се наложи изводът,
че е била повлечена от придошлата вода. Гражданската гвардия се съгласи с
това, говорих с Ириарте, той е на същото мнение, дори твоят приятел,
съдията, беше съгласен — натърти преднамерено Джеймс. — Реката я е
отнесла.
Амая пренебрегна намека му и заклати отрицателно глава, докато
люлееше ритмично Ибай, който бе усетил напрежението и вече хленчеше.
— Все ми е едно, аз не го вярвам — отговори презрително тя.
 — Ето го проблема, Амая — повиши тон Джеймс. — Аз вярвам, аз не
вярвам, аз, аз, аз… Не помисли ли за чувствата на околните, не ти ли
хрумна поне за миг, че е възможно и другите да страдат, че сестрите ти
искат да затворят тази проклета глава най-сетне и завинаги, че ти не си
центърът на вселената и че това, в което ти вярваш, не е най-важното?
Рос, която тъкмо влизаше, спря до вратата, разтревожена от явното
напрежение между двамата.
— Ти си изстрадала много, Амая, няма съмнение — продължи
Джеймс, — но не си единствената, спри за миг и помисли за потребностите
на другите. Мисля, че в намерението на сестра ти няма нищо лошо,
напротив, смятам, че това упражнение може да се окаже много полeзно за
умственото здраве на всички, включително и на моето. Ако организирате
погребение, аз ще присъствам, надявам се и ти да си до мен… Този път.
В думите му се усещаше упрек. Бяха разговаряли по въпроса, тя го
смяташе за решен и от това, че той го повдига сега, без никаква връзка,
малко я заболя, но най-вече се изненада, понеже Джеймс не беше такъв.
Ибай плачеше с пълно гърло; напрежението в гласа ѝ, в мускулите ѝ,
ускореното ѝ дишане се бяха предали на детето и то се мяташе нервно в
ръцете ѝ. Тя го притисна към гърдите си, опитвайки се да го успокои, и без
да каже нищо, тръгна към горния етаж, разминавайки се с Рос, която
продължаваше да стои безмълвна и неподвижна до вратата на дневната.
— Амая — прошепна, когато тя мина покрай нея.
Джеймс я проследи с очи, докато излизаше от стаята, и се обърна
объркано към Рос и лелята.
— Джеймс… — заговори Енграси.
— Не, лельо, недей, много те моля, обръщам се към теб, защото знам,
че на теб ще обърне внимание. Не я поощрявай, не подклаждай още повече
страха ѝ, не подхранвай съмненията ѝ, ако някой може да ѝ помогне да
затвори страницата, това си ти. Никога не съм те молил за нищо, но сега го
правя, защото я губя, лельо, аз губя жена си — каза той угнетено и отново
седна в креслото.
Амая люля Ибай, докато спря да плаче, после се отпусна на леглото и
го сложи до себе си, за да се порадва на кристалния поглед на сина си, а той
зашари с непохватните си ръчички по лицето ѝ, докосна очите, носа, устата
и полека-лека заспа. Така както преди нейното напрежение се бе предало на
детето, сега неговите чистота и спокойствие покориха майката.
Знаеше колко важна бе за Джеймс изложбата с негови творби в
„Гугенхайм“ и си даваше сметка, че е изпитал разочарование от
отсъствието ѝ, но нали вече бяха разговаряли по въпроса; ако беше отишла,
Ибай по всяка вероятност щеше да е мъртъв. Знаеше, че Джеймс го
разбира, но понякога да разбираш нещата не е достатъчно, за да ги
приемеш. Амая въздъхна дълбоко и Ибай отвърна със същото като ехо.
Умилена, тя се наведе да го целуне.
— Милото ми то — прошепна тя, захласната по дребното, изваяно
личице на сина си, и постепенно се поддаде на почти мистичното
спокойствие, което постигаше само когато беше близо до него, ароматът му
на бисквити и масло я омайваше, отпускаше мускулите ѝ и помагаше да
потъне в дълбок сън.
Знаеше, че е сън, знаеше, че спи и че именно уханието на Ибай
подхранва фантазиите ѝ. Намираше се в пекарната много преди тя да се
превърне в център на кошмарите; баща ѝ, облечен в бяло сако, разстилаше
тестото със стоманената точилка, преди тя да се превърне в оръжие. От
белите плоски тестени питки се носеше мазната миризма на масло. В
работилницата от малкия транзистор, който баща ѝ държеше на една висока
полица, се носеше тиха музика. Не позна песента, но момиченцето от съня
ѝ, което беше самата тя, тананикаше отделни думи от текста. Обичаше да
остава насаме с баща си, обичаше да го гледа как работи, да обикаля около
мраморната маса и да вдишва аромата, който сега знаеше, че идва от Ибай,
а тогава идваше от маслените бисквити. Чувстваше се щастлива. Така както
могат да бъдат щастливи момиченцата, обичани от своите родители. Почти
беше забравила, че той я бе обичал много, и фактът, че си го спомни, пък
било и насън, я изпълни отново с щастие. Завъртя се още веднъж, направи
поредната балетна стъпка, без да докосва пода. Описа елегантен пирует и
се обърна към баща си усмихната, но него вече го нямаше. Масата за
точене беше чиста, през малките прозорчета близо до тавана не влизаше
светлина. Трябваше да побърза, трябваше веднага да се върне, преди да е
усетила. „Какво правиш тук?“ Светът се смали и потъмня, изви се по
краищата и превърна сцената от съня ѝ в тръба, през която ѝ се налагаше да
мине; няколкото крачки до вратата на пекарната се превърнаха в стотици
метри цилиндричен тунел, който я делеше от крайната точка в дъното,
където виждаше да просветва малко пламъче. След това — нищо,
милосърдният мрак заслепи очите ѝ с бликналата от главата ѝ кръв. „Когато
кървиш, не изпитваш болка, кръвта изтича бавно и тихо, сякаш се
превръщаш в олио и се разливаш — бе казал Дюпри. — И колкото повече
кървиш, толкова по-безразлично ти става.“ Така е, безразлично ми е,
помисли детето. Стана ѝ мъчно, понеже малките момиченца не бива да се
примиряват със смъртта, но от друга страна, прояви разбиране към детето и
макар че сърцето ѝ се късаше, го остави на мира. Първо чу задъханото ѝ
ускорено дишане, предчувстващо насладата. После, все още със затворени
очи, я усети как бавно и неотстъпно приближава, жадувайки за кръвта и
дъха ѝ. Детските ѝ гърди едва побираха кислорода, необходим, за да
поддържа тънката нишка съзнание, което я свързваше с живота.
Присъствието се съсредоточи като тежест върху корема ѝ, притисна
дробовете ѝ и те започнаха да се изпразват бавно като мях, оставяйки
въздуха да изтече през устните ѝ, в същото време други устни, жадни и
свирепи, се залепиха върху устата на момиченцето, за да отнемат и
последния му дъх.
Джеймс влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Седна на леглото
до нея и в продължение на минута я наблюдаваше как спи с умилението,
което предизвиква истински умореният човек, който си почива. Придърпа
одеялото от долния край на леглото, зави Амая до кръста и се наведе да я
целуне; в същия миг тя отвори очи, обезумяла от страх, без да го вижда;
стресна се, но тутакси се успокои и отново се отпусна на възглавницата.
— Няма нищо, сънувах — прошепна, повтаряйки фразата, която като
заклинание бе рецитирала още от дете почти всяка нощ.
Джеймс отново седна на леглото и я загледа мълчаливо. Накрая Амая
се усмихна леко и той се наведе да я прегърне.
— Дали още ще ни дадат да вечеряме в ресторанта?
— Отмених резервацията, днес си много уморена. Ще го отложим за
друг ден…
— Какво ще кажеш за утре? Трябва да ходя в Памплона, но ти
обещавам, че следобед ще се освободя и ще бъда с теб и Ибай, а вечерта
вече ще трябва да ми платиш вечерята, няма как — пошегува се тя.
— Слез да хапнеш нещо — каза той.
— Не съм гладна.
Джеймс обаче стана, подаде ѝ ръка, усмихнат, и Амая тръгна след
него.
7
Доктор Берасатеги бе запазил присъщите за известен психиатър
апломб и самочувствие, а видът му бе все така безупречен и грижливо
поддържан; когато сплете пръсти върху масата, Амая забеляза, че и
маникюрът му е в отлично състояние. Той не се усмихна, каза вежливо
„добър ден“ и замълча в очакване тя да заговори.
— Доктор Берасатеги, да си призная, доста се изненадах, като се
съгласихте да ме видите. Предполагам, че еднообразното затворническо
ежедневие е наистина мъчително за човек като вас.
— Не знам за какво говорите.
Отговорът му прозвуча искрено.
— Докторе, пред мен не е нужно да се преструвате. През последния
месец четях пощата ви, посещавах няколко пъти дома ви и както вече
знаете, имах възможността да се запозная с кулинарните ви вкусове… —
Той леко се подсмихна на последните думи. — Само по тази причина
животът ви тук вече със сигурност ви изглежда непоносим, посредствен и
отегчителен, но това не е нищо в сравнение с невъзможността да се
отдавате на любимото си занимание, предполагам.
— Не ме подценявайте, госпожо инспектор, едно от многобройните ми
умения е способността да се приспособявам. Този затвор, повярвайте ми,
не се различава особено от швейцарските интернати за непокорни деца.
Когато човек е живял в подобно заведение, е подготвен за всичко.
Амая го погледа безмълвно няколко секунди, преди отново да
заговори.
— Известно ми е, че притежавате големи умения, умения,
самоувереност и талант. Трябва да сте такъв, за да успеете да накарате
всички онези нещастници да извършат престъпления от ваше име.
Той се усмихна открито за първи път.
— Грешите, госпожо инспектор, никога не съм ги принуждавал да
подписват деянията ми, а само да ги представят. Аз съм нещо като
режисьор постановчик — поясни.
— Да, и егото ви е голямо, колкото Памплона… Затова има нещо,
което не ми се връзва, нещо, което искам да ми обясните: защо блестящ и
могъщ ум като вашия в крайна сметка се подчини на заповедите на една
склерозирала старица.
— Не беше така.
 — Нима? Гледах записа от камерите в клиниката, вие изглеждахте
доста покорен.
Нарочно използва думата „покорен“, знаейки, че ще му прозвучи като
най-жестока обида. Берасатеги прекара леко пръсти по стиснатите си устни,
недвусмислен жест, че се въздържа от отговор.
— Значи, някаква нещастна болна жена подготвя бягството си от
престижна клиника и убеждава знаменит психиатър и как го казахте,
блестящ режисьор постановчик да участва в нескопосан план за бягство,
при който в крайна сметка тя бива повлечена от реката, а вие се озовавате
зад решетките. Позволете ми да ви кажа, че този път не сте били на висота.
— Напълно грешите — самодоволно отвърна той, — всичко мина
според очакванията ми.
— Всичко?
— С изключение на изненадата с малкия, но това не беше моя грижа.
Ако аз трябваше да свърша работата, щях да знам.
Берасатеги като че ли бе възвърнал обичайното си самообладание.
Амая се усмихна.
— Вчера посетих баща ви.
Докторът пое дълбоко въздух, докато напълни дробовете си, след което
бавно го изпусна. Темата не му беше приятна.
— Няма ли да ме попитате как е? Не ви ли интересува? Не, разбира се.
Той е просто един старец, когото сте използвали, докато откриете гробовете
на майру[7] от моето семейство.
Берасатеги стоеше безучастно.
— Сред костите, подхвърлени в църквата, имаше няколко по-различни,
които онзи дивак Гаридо не е имало как да знае къде да намери. Това е било
известно само на човек, разговарял с Росарио, защото никой друг освен нея
не е разполагал с тази информация. Къде е това тяло, доктор Берасатеги?
Къде е погребано?
Той наклони глава на една страна и устните му се разтегнаха леко в
самодоволна усмивка, която показваше колко много се забавлява.
Следващото изречение на Амая изтри усмивката му.
— Баща ви се оказа доста по-словоохотлив от вас, разказа ми, че
никога не сте оставали да нощувате при него, отивали сте в хотел, само че
ние проверихме и знаем, че това не е вярно. Ще ви кажа какво мисля.
Мисля, че имате друг дом в Бастан, тайна квартира, безопасно скривалище
за нещата, които никой не бива да вижда, от които не можете да се
отървете. Там сте завели майка ми през онази нощ, там тя се е преоблякла и
по всяка вероятност се е върнала, след като ви заряза в пещерата.
 — Не знам какво имате предвид.
— Имам предвид това, че Росарио не се е преоблякла в къщата на
баща ви, нито в колата ви и че между излизането ви от болницата и
нахлуването в дома на леля ми, има отрязък от мъртво време, време, през
което вие хубаво ни забаламосахте със „сувенирите“ от вашия апартамент,
време, през което е трябвало да отидете някъде. И то не в дома на баща ви.
Докторе, наистина ли се опитвате да ме убедите, че човек като вас не е
предвидил тази вероятност? Не ме обиждайте, достатъчно интелигентна
съм, за да не ви повярвам, че сте действали така глупашки, без
предварително начертан план…
Този път му се наложи да затисне устата си с две ръце, за да възпре
желанието да заговори.
— Къде е тази къща? Къде я заведохте? Жива е, нали?
— Вие как мислите? — изненадващо попита Берасатеги.
— Мисля, че вие сте изработили плана за бягство, който тя е
последвала.
— Харесвате ми, госпожо инспектор. Вие сте умна жена, само умен
човек може да оцени интелигентността. Права сте, тук ми липсват някои
неща, преди всичко интересен разговор с човек, чийто коефициент за
интелигентност е по-висок от осемдесет и пет — каза, кимвайки навъсено
към пазачите пред вратата. — И само заради това ще ви направя един
подарък. — Той се наведе напред, за да прошепне нещо на ухото ѝ. Амая не
се уплаши, макар че ѝ се стори странно, че надзирателите не вземат
отношение. — Слушайте внимателно, госпожо инспектор, защото това е
послание от вашата майка.
Тя се сепна от ужас, но вече беше късно. Докторът беше съвсем близо,
усещаше лосиона му за бръснене. Той я хвана здраво за врата и Амая усети
как устните му докосват ухото ѝ: „Спи с едното око отворено, малка
мръснице, защото ама, рано или късно, ще те изяде“. Амая стисна китката
му, за да го накара да я пусне, и бързо отскочи назад, събаряйки стола, на
който седеше. Берасатеги се върна на мястото си, разтривайки китката си.
— Не убивайте вестоносеца, госпожо инспектор — ухили се той.
Амая продължи да отстъпва към вратата, гледайки с недоумение към
надзирателите, които стояха безучастно.
— Отворете!
Мъжете не помръднаха, втренчени безмълвно в нея.
— Не ме ли чухте? Отворете вратата, затворникът ме нападна!
Обезумяла от страх, тя тръгна към най-близкия от тях, застана пред
него и му заговори толкова отблизо, че капки от слюнката ѝ опръскаха
лицето му.
— Отвори вратата, говедо такова, отвори вратата или се кълна в
Господ, че…
Пазачът се направи, че не я чува, и обърна очи към Берасатеги, който
му кимна равнодушно за разрешение. Надзирателите отвориха вратата с
усмивка и пуснаха Амая да излезе.
8
Потискайки желанието си да затича, Амая забърза по коридора към
следващия пост, махна за поздрав на дежурния, прикривайки тревогата си,
докато стигна до главния контролен пункт, където на влизане бе зърнала
познато лице, но въпреки това изчака да си получи обратно чантата и
пистолета, преди да попита за директора на затвора.
— Директорът отсъства. Отиде в Барселона на конгрес по сигурността,
но ако желаете, можете да говорите с неговия заместник. Да му съобщя
ли? — попита мъжът, вдигайки слушалката на тежкия стационарен
телефон.
Амая се замисли за миг.
— Не, оставете, няма значение.
Качи се на колата и извади джиесема си; погледна параноично към
охранителните камери, опасващи затвора, и реши първо да се отдалечи на
няколко преки; там отби встрани и едва тогава набра номера, който никога
не бе набирала.
Отсреща се чу спокойният глас на Маркина.
— Госпожо инспектор, за пръв път звъните на личния ми телефон…
— Обаждам се по служебен въпрос, господин съдия, току-що излизам
от затвора в Памплона след посещение при Берасатеги…
Усети, че гласът ѝ още издава преживяното напрежение. Пое дълбоко
въздух и се опита да се успокои, преди да продължи.
— Берасатеги? Защо не ме уведомихте, че ще ходите при него?
— Съжалявам, господин съдия, но посещението беше от личен
характер, исках да го попитам за… за Росарио.
Чу неодобрителното му цъкане с език.
— Цялата информация, с която разполагам, ме навежда на мисълта, че
през онази нощ двамата е трябвало да се отбият някъде, в някоя тайна
квартира, където тя да се преоблече и където да се укрият при възникнали
усложнения… Не мога да допусна, че толкова организиран човек като
Берасатеги не го е предвидил.
Маркина мълчеше в другия край на линията.
— Но не това искам да ви кажа, всичко вървеше добре, докато не го
попитах дали Росарио е жива… Тогава той ми предаде едно нейно
послание.
— Амая! Този човек е манипулатор, поиграл си е с теб — извика
съдията, забравил за официалния тон. — Той няма никакво послание от
майка ти, ти си му го поднесла на тепсия, видял е слабото ти място и е
пъхнал пръст в раната.
Тя въздъхна дълбоко, вече съжалявайки, че му е позвънила.
— Какво точно ти каза?
— Това е най-малкото, по-важното е какво се случи после. Докато ми
говореше, се наведе съвсем близо до мен и ме докосна.
— Нарани ли те? — прекъсна я съдията, разтревожен.
— В помещението при нас имаше двама полицаи, но те дори не
помръднаха — продължи Амая. — Той не ме нарани, измъкнах се от ръката
му и се дръпнах към вратата, но надзирателите продължаваха да стоят
безучастно, а когато им се развиках да ми отворят, изчакаха разрешението
на Берасатеги.
— Добре ли си? Сигурна ли си, че си добре? Ако те е наранил…
— Добре съм — прекъсна го тя. — Двамата като че ли бяха негови
лични копои. Дори си позволи да се пошегува пред тях с недостатъчната им
интелигентност, а те го слушаха с неподправено покорство.
— Къде си? Искам да те видя. Където и да си, идвам веднага.
Тя се огледа объркано наоколо.
— Директорът отсъства, а не познавам заместника му, но трябва
веднага да се предприеме нещо, не знаем колко надзиратели вече е
подкупил.
— Аз ще се погрижа. Имам личния номер на директора. Ще му се
обадя и ще му препоръчам да преместят Берасатеги в най-строго
охраняваната зона и да го изолират, до десет минути въпросът ще бъде
решен. Но сега държа да те видя, искам да се уверя, че си добре.
Амая се наведе и опря чело на волана, опитвайки се да подреди
мислите си: отчаяната настойчивост в гласа на Маркина силно я
смущаваше; тревогата му изглеждаше искрена, а импулсивността, с която
бе реагирал на вероятността да е била наранена, ѝ се стори хем пресилена,
хем я поласка.
— Получихте ли вече доклада на съдебния лекар по случая „Еспарса“?
— Не. Искам да те видя веднага.
— Сестра ми каза, че сте ѝ се обаждали.
— Така е. Беше звъняла в кабинета ми, секретарката ми предаде
съобщението и като видях фамилията, ѝ върнах обаждането в знак на
уважение към твоето семейство. Домашен въпрос, искаше да знае дали е
подходящо да организира погребение на майка ви. Отговорих ѝ, че нямам
никакви възражения. А сега искам да те видя.
 Тя се усмихна на неговата настоятелност, трябваше да се досети, че
версията на Флора е леко изопачена.
— Добре съм, честна дума, но сега не мога, трябва да се връщам в
управлението, докладът на съдебния лекар всеки момент ще пристигне.
— Тогава кога?
— Кога какво?
— Кога ще те видя? Ти каза „сега не мога“. Кога тогава?
— Имам друго обаждане — излъга тя, — трябва да затварям.
— Добре, но ми обещай, че няма да ходиш пак сама при Берасатеги.
Ако нещо ти се случи…
Амая затвори и постоя неподвижно няколко минути, загледана в
празния екран.
9
Оскъдната светлина и черното облачно небе над Памплона, дало повод
на местните жители да прекръстят града Мордор[8], в Бастан бяха заменени
от друг, по-ясен и по-размит небосвод, забулен от лека, сияйна омара, която
дразнеше очите и разхубавяваше пейзажа с някакво особено сияние, но пък
пречеше да се вижда в далечина. Полицейското управление в Елисондо
беше необичайно притихнало в сравнение с предния ден, а като слезе от
колата, Амая забеляза, че тишината е обгърнала като плащ цялата долина,
поради което дори тук, на високото, до ушите ѝ достигаше ромонът на
реката в язовир „Чокото“, въпреки че почти не го виждаше, полускрит зад
вековните каменни къщи на Елисондо. Тя обърна глава към кабинета:
половин дузина снимки на люлката, на мечето, на трупа в раницата, в която
Валентин Еспарса се готвеше да го отнесе, и на празния ковчег, от който бе
откраднал тялото на дъщеря си, както и отворения върху бюрото ѝ доклад
на съдебния лекар. Сан Мартин потвърждаваше, че момиченцето е
починало от задушаване. Формата и размерите на мечешкото носле идеално
съвпадаха с червения отпечатък върху челцето на малката, белите влакна,
открити в ъгълчето на устничките, също бяха от мечето. Следите от слюнка
по личицето на бебето и по козината на играчката бяха от самото дете и от
Валентин Еспарса, а острата и противна миризма на играчката се дължеше
на третата следа, чийто произход все още не беше установен.
— Това не е окончателно — поясни Монтес. — Бащата винаги може да
заяви, че е целунал малката на сбогуване, преди да я остави в дома на
тъщата.
— Когато Сан Мартин ми каза за слюнката, попитах бабата къпала ли
е бебето, преди да го сложи да спи, и тя ми отговори, че го е къпала. Значи,
ако е имало остатъци от слюнката на родителите, къпането е щяло да ги
заличи — обясни Амая.
— Един адвокат би могъл да заяви, че в даден момент Еспарса е
целунал мечето, с което е била задушена малката, и от там слюнката се е
пренесла върху кожата на детето — обади се Ириарте.
Сабалса изви учудено вежда.
— Какво? Не е толкова странно — оправда се Ириарте, търсейки
подкрепата на Амая. — Когато бяха малки, моите деца ме караха да
целувам всичките им играчки.
— Това бебе е било на четири месеца, не вярвам да е поискало от баща
си да целуне мечето, а Еспарса не отговаря на типа хора, които правят
подобни неща. Бабата заяви, че рядко се качвал на горния етаж, че онази
вечер останал в кухнята да пие бира, докато те с дъщеря ѝ подготвяли
малката за сън — каза Амая и взе една от снимките, за да я разгледа по-
внимателно.
— Аз попаднах на нещо — обади се Сабалса. — Със записа от
килиите не постигнах нищо: колкото и да усилвах звука, нищо не се
чуваше, затова пък образът беше доста ясен и ми хрумна, че може би някой
ще успее да прочете думите по устните, и пратих записа на един приятел,
който работи в ОНСЕ[9]. Той без никакво колебание заяви, че Еспарса е
произнесъл следното: „Поднесох я на Ингума, като толкова други“.
Потърсих „Ингума“ в системата, но човек с такова име или прякор няма.
— Ингума? Сигурен ли си? — попита, изненадана, Амая.
— Каза, няма никакво съмнение, Ингума.
— Странно. Прабабата на момиченцето ми обясни, че Ингума е нощен
демон, същество, което се промъква в спалните, сяда върху гърдите на
спящите, изсмуква дъха им и така ги задушава — каза тя, обръщайки се
главно към Ечайде. — И тя твърдеше, че Ингума е убил малката.
— Гледай ти! Това е едно от най-древните и най-мрачни създания в
традиционната митология, зъл дух, който влиза нощем по къщите, когато
обитателите им спят, стиска ги за гърлото, с което затруднява дишането им
и ги хвърля в страшна тревога; смята се за причинител на ужасяващи
кошмари, нощно задавяне и за това, което днес е познато като сънна апнея,
отрязък от време, през който спящият престава да диша без видима
причина; в някои случаи отново си поема дъх след секунди, но в други
периодът продължава, докато се задуши напълно. Най-често се наблюдава
при пушачи и прекалено пълни хора. Любопитно е поверието, че е
изключително опасно да се спи на отворен прозорец, защото тогава Ингума
можел да влезе съвсем безпрепятствено; затова хората с респираторни
проблеми залоствали врати и прозорци, за да му препречат пътя, запушвали
дори най-малките отвори, тъй като според мълвата демонът бил в
състояние да се промъква и през най-тясната пролука; смятали го,
естествено, за причинител на внезапната смърт на кърмачетата, докато
спят. Обикновено преди сън се изричало магическо заклинание, което
предпазвало от злия дух, казвало се нещо от рода на: „Не ме е страх от теб,
Ингума“. Много важно било да се започне точно с тези думи, също като
при вещиците, когато задължително трябва да заявиш предварително, че
дори да вярваш в тях, не те е страх от тях. И продължава така:
 Не ме е страх от теб, Ингума.
Господ и Пресвета Богородица са ми закрилници.
Докато не преброиш всички звезди на небето,
всички треви по полето, всички песъчинки по брега,
не се явявай ти пред мен.

Чудесна формула за подчинение, чрез която демонът бивал заставян да

извършва ритуал, чието изпълнение изисквало цяла вечност, твърде сходен
с егускилоре[10], сухото бодливо цвете, чиито трънчета вещиците трябвало
да преброят, преди да влязат в къщата, та междувременно да дойде зората и
да ги накара да хукнат да се скрият. Този демон е един от най-малко
проучените нощни зли духове и се среща със съвсем същите
характеристики и в други култури, затова привлече вниманието ми.
— Ще ми се да видя как обяснява пред съдията, че дъщеря му е била
удушена от демон — каза Монтес.
— Той не признава, че я е удушил, но не го и отрича, по-скоро
уточнява, че я е поднесъл — обясни Ириарте.
— „Като толкова други“— добави Сабалса. — Какво намеква с това?
Че вече го е правил и преди ли?
— Е, в момента ще му е трудно да прехвърли своето престъпление
върху някакъв си демон. Тази сутрин минах покрай тях и за късмет,
попаднах на съседка, която гледала телевизия до късно и „най-случайно“
надникнала през прозореца, когато чула семейството да се връща от вечеря
през нощта. Двайсет минути по-късно отново чула колата и това ѝ
направило впечатление. Помислила си, както обясни, че детето може би се
е разболяло, наострила уши и след двайсет и пет минути чула отново
колата да се връща. Погледнала през шпионката, „не с намерението да
шпионирам“, само за да разбере дали детето е добре, и видяла, че съпругът
се прибира сам.
Ириарте сви рамене.
— Значи, сме го заковали.
Амая кимна в знак на съгласие.
— Всичко сочи, че го е извършил сам, но има три неща, които остават
неясни: противната миризма по мечето, фикс идеята тялото да не бъде
кремирано и фразата „като толкова други“. Впрочем — каза тя и им показа
снимката, която държеше — в ковчега има ли нещо, или това е ефект от
самото снимане?
— Да — обясни Ириарте. — Покрай първоначалната патардия не си
дадохме сметка, но директорът на погребалното бюро ни обърна внимание.
Еспарса, изглежда, е сложил в ковчега три пакета захар, а отгоре им метнал
бяла хавлия, която на пръв поглед можеш да вземеш за тапицираното дъно
на ковчега. Сигурно не е искал никой да усети разликата в тежестта, когато
го вдигнат.
— Добре — каза Амая и остави снимката при другите. — Ще
внимаваме дали анализът на третата следа няма да ни прати в друга посока.
Може да е качил някого по пътя? Добра работа — добави тя, с което сложи
край на заседанието.
Йонан остави другите да излязат и запита.
— Всичко наред ли е, шефке?
Тя го погледна, мъчейки се да изглежда спокойна, каквато не беше.
Кого мислеше да излъже? Йонан я познаваше почти толкова добре, колкото
и тя самата, но от друга страна, ѝ беше ясно, че невинаги може да се
споделя всичко. Подхвърли му примамка, заредена с откровеност, за да
избегне темата, в която не ѝ се щеше да се впуска.
— Сестра ми Флора е в Елисондо и си е наумила да организира
погребална служба за нашата майка; самата мисъл за това ме изважда от
релси, а за капак, другите ми близки като че ли я подкрепят, включително
Джеймс. Всичките ми опити да им обясня защо продължавам да я смятам
за жива не дадоха резултат; спечелих си само упрека, че им преча да
затворят тази страница от живота си.
— Ако това ще ви помогне с нещо, аз също не вярвам, че е паднала в
реката.
Амая го погледна и въздъхна.
— Ще ми помогне, разбира се, Йонан, ще ми помогне, и то много… Ти
си добър полицай, вярвам в инстинкта ти и за мен е голяма подкрепа да
знам, че мнението ти съвпада с моето, за разлика от толкова други.
Йонан закима бавно, макар и не особено убедено, докато обикаляше
масата, групирайки снимките.
— Шефке, искате ли да дойда с вас?
— Прибирам се вкъщи, Йонан — отвърна тя.
Усмивката му, преди да излезе от кабинета, остави у нея познатото
усещане, че не е успяла да излъже човека, който я познаваше толкова
добре.
Слезе с колата към „Чокото“, мина покрай Хуанитаенеа и видя
натрупаните пред вратата на къщата палета със строителни материали,
макар да не се забелязваше и следа от някаква дейност. Докато пресичаше
квартала, се замисли дали да не се отбие в пекарната, но се отказа;
прекалено много неща се въртяха в главата ѝ и не ѝ се искаше да заговори
отново с Рос по въпроса за погребението. Вместо това прекоси моста
„Гилцаурди“ и се отправи към стария пазар, където паркира. Върна се пеш
назад, като спираше нерешително пред вратите на фасадата — всичките ѝ
изглеждаха съвсем еднакви. Накрая избра една и се усмихна с облекчение,
когато пред нея се изправи Елена Очоа.
— Може ли да поговорим? — попита.
Вместо да отговори, жената я хвана за ръката и я дръпна силно
навътре; после подаде глава навън и се огледа на двете страни на улицата.
И този път я заведе в кухнята и без да продума, се зае с кафето, извади две
чаши и ги постави върху пластмасова табла, покрита с кухненска хартия
вместо с покривчица. Амая беше благодарна за мълчанието и използва
всяка минута от еднообразния ритуал по приготвянето на кафето, за да
подреди поривите, защото трудно можеше да ги нарече мисли или
хрумвания, които я бяха довели тук. Те се блъскаха в главата ѝ като ответно
ехо, а ритмично повтарящите се образи се смесваха с други, останали
запечатани в паметта ѝ. Бе дошла да търси отговори, но не беше сигурна, че
знае какво да попита. „Ще получиш всички отговори, ако съумееш да
зададеш всички въпроси“, чуваше тя гласа на леля Енграси, обаче
разполагаше само с малък празен бял ковчег, в който някой бе заменил
тялото с три пакета захар, и една дума: „жертвоприношение“, а двете неща,
смесени в едно, представляваха противно съчетание.
Амая забеляза, че домакинята полага усилия, за да овладее
треперенето на ръцете си, докато сипваше захарта в чашата. Започна да
разбърква кафявата течност, но звънтенето на лъжичката по порцелана,
изглежда, я изнерви докрай, защото внезапно спря и хвърли лъжичката
върху подноса.
— Извинете ме, много съм напрегната. Казвайте какво искате, че да
приключваме най-сетне.
Бастанската любезност. Тази жена не желаеше да говори с нея, не я
искаше в дома си и щеше да въздъхне облекчено, когато я видеше да си
излиза, но считаше за свой свещен дълг да я почерпи с кафе или нещо за
хапване и щеше да го изпълни. Тя беше от жените, които правят онова,
което е редно да направят. Поощрена от тази увереност, Амая взе с две ръце
кафето, което така и нямаше да вкуси, и заговори.
— При предишното ми посещение ви попитах дали смятате, че
групата е успяла да извърши човешко жертвоприношение…
Жената видимо се разтрепери.
— Моля ви… Вървете си, не мога да ви кажа нищо.
— Елена, трябва да ми помогнете. Майка ми кръжи някъде наоколо,
трябва да открия тази къща, знам, че там ще получа отговори.
— Не мога да ви кажа, ще ме убият.
— Кои?
Жената поклати отрицателно глава, стиснала устни.
— Ще ви осигуря защита — продължи Амая, поглеждайки крадешком
към дребната статуетка на Богородица, пред която гореше малка свещ; до
нея стояха две щампи с лика на Христос и стара броеница, увита около
основата на свещта.
— Не можете да ме защитите от това.
— Мислите ли, че е имало жертвоприношение?
Елена се изправи, изля кафето в мивката и се зае да мие чашата с гръб
към Амая.
— Не, не ми се вярва. Доказателството е, че вие сте тук, а тогава
единствената бременна жена в групата беше Росарио. Хиляди пъти съм
отправяла благодарности, че не направиха нищо, може да са били само
празни приказки, за да ни впечатлят, може да са искали да ни държат в
страх или да изглеждат по-опасни или по-могъщи…
Амая се огледа, къщата беше пълна с предмети, осигуряващи закрила;
клетата жена теоретизираше с надеждата, че нещата са такива, каквито ѝ се
искаше да бъдат, но отчаянието в поведението ѝ издаваше, че дълбоко в
себе си не вярва на думите си.
— Елена, погледнете ме — настоя Амая.
Жената затвори крана, остави гъбата и се обърна към нея.
— Родила съм се заедно с още едно момиченце, сестра близначка,
която официално е починала от внезапна детска смърт в люлката си.
Елена вдигна зачервените си от студената вода ръце към сгърченото си
лице, по което потекоха сълзи, и попита ужасено:
— Къде е погребана? Къде е погребана?
Амая завъртя глава, за да покаже, че няма представа, и видя как жената
се смалява, докато слушаше обясненията ѝ.
— Не знаем, открих гроба, но ковчегът беше празен.
От утробата на дребната женица се изтръгна мъчителен стон и тя се
завтече Амая, която уплашено скочи на крака.
— Напуснете къщата ми! Напуснете къщата ми и никога повече не
стъпвайте тук! — извика Елена, избутвайки я към коридора. — Вън!
Махайте се!
— Какво получаваха срещу жертвоприношението? Какво правеха с
телата? — не спираше да пита Амая, а жената я блъскаше, за да върви по-
бързо.
 Амая отвори вратата и се обърна към нея с молба.
— Само ми кажете къде е къщата.
Вратата се хлопна пред носа ѝ, но отвътре продължаваше да чува
приглушените ридания на жената.
Почти инстинктивно извади джиесема от джоба си и набра номера на
агент Дюпри. Тръгна към колата, залепила ухо до апарата, мъчейки се да
долови и най-малкия знак за активност в другия край на линията. Тъкмо
смяташе да се откаже, когато някакво пращене издаде присъствието на
Дюпри. Знаеше, че е той, старият и скъп приятел, заел такова важно място в
живота ѝ, независимо от разстоянието, но от това, което чу в слушалката,
всички косми на тила ѝ настръхнаха и тя се задъха от страх: далечен фон от
тихи и повтарящи се погребални песнопения; ехото говореше за обширно
пространство, където гласовете придобиваха присъщата за катедрала
звучност. Имаше нещо мрачно и зловещо в безкрайното повторение на три,
лишени от определен тон, заплашителни думи, вещаещи смърт. Но това,
което я стресна най-силно, бе ясният, мъчителен предсмъртен писък на
дете. Агонията на непознатото същество продължи няколко секунди, през
които жалният му гласец постепенно затихваше, може би защото Дюпри се
отдалечаваше от него, каза си тя.
Когато той най-сетне заговори, в гласа му се долавяше същата тревога,
която изпитваше и тя.
— Не ми се обаждайте повече, не ми се обаждайте, аз ще ви потърся.
Връзката прекъсна и Амая се почувства толкова малка и толкова далеч
от него, че ѝ се прииска да закрещи.
Телефонът звънна още преди да го е прибрала. Погледна екрана с нещо
средно между надежда и паника. Позна кода на офисите на ФБР и топлият
глас на агент Джонсън я поздрави от Вирджиния. Току-що били излезли
поканите за участие в курсовете за взаимен обмен в Куонтико и от Отдела
за изследване на престъпното поведение се надявали и тя да присъства. В
момента вече изпращали молбата до нейното полицейско управление.
Дотук — формален разговор, каквито и преди бе провеждала с хора от
администрацията; фактът, че обаждането бе дошло само две минути след
като бе разговаряла с Дюпри, не можеше да не ѝ направи впечатление, но
въпросът, който агент Джонсън зададе веднага след това, потвърди
съмненията ѝ, че разговорите му се подслушват.
— Госпожо инспектор, установявали ли сте някакъв вид контакт със
специален агент Дюпри?
Амая прехапа долната си устна, за да не отговори, докато си
припомняше разговора с агент Джонсън отпреди месец, когато той я бе
предупредил за всичко, свързано с Дюпри, да избягва официалната линия и
да се обажда на личния номер, който ѝ бе дал. Помисли си, че когато
успееше да се свърже с Дюпри, гласът му звучеше някак отдалеч и със
силно ехо, връзката прекъсваше и дори от екрана взе да изчезва
информацията откъде идват обажданията, все едно никога не ги е имало.
Към това трябваше да прибави и полученото от централния офис на ФБР
предупреждение, когато Йонан бе проследил обажданията и бе установил,
че тръгват от Батън Руж, Луизиана. Освен това Джонсън задаваше въпроса,
сякаш бе забравил, че в същия разговор тя му бе казала, че Дюпри винаги
отговаря на повикванията ѝ. Така или иначе, щом се бяха свързали с нея
точно сега, значи, знаеха, че тя току-що е говорила с него, и изявлението, че
се надяват и тя да участва в курса, беше само претекст.
— Не много често, от време на време му се обаждам за поздрав, както
на вас — каза тя непринудено.
— Говорил ли ви е агент Дюпри за случая, по който работи?
Питанията му звучаха като извадени от въпросник на Отдела за
вътрешни разследвания.
— Не, дори не знаех, че работи по нов случай.
— Ако агент Дюпри отново се свърже с вас, бихте ли ни съобщили?
— Започвате да ме тревожите, агент Джонсън, какво става?
— Нищо сериозно, през последните дни малко трудно се свързваме с
агент Дюпри. Рутинно положение, вероятно нещата са се поусложнили и за
по-голяма сигурност е предпочел да не отговаря, но вие не се тревожете,
госпожо инспектор. Ще ви бъдем благодарни обаче, ако веднага ни
съобщите, в случай че Дюпри ви се обади.
— Така и ще направя, агент Джонсън.
— Много ви благодаря, госпожо инспектор, очакваме да ви видим
скоро тук.
Амая затвори и изчака още десет минути неподвижно в колата
телефонът отново да звънне. Когато това се случи, видя изписан на екрана
личния номер на Джонсън.
— Какво беше това?
— Вече ви казах, че Дюпри има свой метод на работа. От известно
време не е докладвал, което не е изненадващо, както знаете. Когато човек
работи под прикритие, понякога трудно намира сгоден момент за
установяване на връзка, но изминалото време, наред с малко
непочтителното поведение на агент Дюпри, буди съмнения в сигурността
на неговата самоличност.
— Смятат, че може да е бил разкрит?
 — Това е официалната версия, но подозират, че е бил заловен.
— А вие какво мислите? — попита тя, опипвайки терена, докато се
питаше до каква степен може да вярва на Джонсън и можеше ли да е
сигурна, че второто обаждане не се записва както първото.
— Според мен Дюпри си знае работата.
— И аз съм на това мнение — заяви тя с всичката увереност, на която
беше способна, макар че в главата ѝ отново звънна ужасяващият писък,
който бе чула, когато Дюпри вдигна телефона.
10
Бяха прекарали следобеда в един търговски център по пътя за Франция
под предлог, че ще купуват дрехи за Ибай и ще избягат от студа, донесен от
мъглата, която с падането на нощта толкова се бе сгъстила, че отсрещният
бряг на реката почти не се виждаше, когато излязоха от къщи за вечеря. В
„Санцотена“ беше доста пълно, в просторната зала се чуваха смехове и
разговори, които ги обгърнаха още щом пристъпиха прага. Винаги
резервираха маса до кухнята, защото беше отворена към салона за хранене
и им позволяваше да наблюдават организираната шетня на трите поколения
жени вътре, които работеха, без да си пречат, като в репетирана хиляди
пъти викторианска хореография, допълвана от зацапаните бели престилки
върху черните униформи.
Избраха виното и няколко минути просто се наслаждаваха на
атмосферата в заведението. Не бяха отваряли пак дума за погребението и
през целия следобед се преструваха, че не забелязват тлеещото помежду им
напрежение, със съзнанието за наложителен разговор, който по негласно и
мълчаливо съгласие отлагаха за момента, когато останеха сами.
— Как върви разследването? — попита Джеймс.
Тя го погледа нерешително няколко секунди. Откакто беше полицай, се
придържаше към правилото да не обявява вкъщи подробности за работата
си. Нямаше никакво желание да споделя с Джеймс нелицеприятните страни
от ежедневието си, така както усещаше, че има зони от нейното минало,
които, макар и известни на Джеймс, бе по-добре да не засягат. По някакъв
начин винаги бе знаела, че всичко, свързано с детството ѝ, трябва да бъде
премълчавано, и несъзнателно го бе държала скрито под фалшивата
привидност за необременено съществуване през последните години. Когато
дигите, задържали онзи ужас, се бяха скъсали и почти я бяха докарали до
лудост, откровеността пред съпруга ѝ се бе оказала пробивът в стената на
страха, през който бяха нахлули обилни потоци от светлина, създавайки
възможност за среща помежду им. Възможност, която успя отново да я
върне в света, където, ако не сваляше гарда, старите вампири не можеха да
я застигнат.
Тя обаче не забравяше, че страхът не си отива, не изчезва, само
отстъпва на няколко крачки към някое влажно и тъмно ъгълче, където
остава да дебне, смален до нещо уж незначително, почти с размерите на
светеща точица, която виждаш, макар и да не искаш, макар и да отричаш,
защото иначе не можеш да живееш. Не забравяше и това, че страхът е
лично притежание, че откровеността, която ти позволява да му дадеш име и
да го покажеш, не е достатъчна, за да се отървеш от него, нито дори да го
споделиш. Преди вярваше, че любовта е способна на всичко, че отварянето
на вратата, което ѝ даде шанса да се изправи пред него с цялата тежест на
своето минало, ще бъде достатъчно.
Сега, седнала срещу Джеймс, тя продължаваше да вижда красивия
младеж, в когото се бе влюбила, доверчивия и оптимистично настроен
творец, когото никой никога не се бе опитвал да убие, чиято простичка и
леко инфантилна представа за нещата го отвеждаше до една сигурна
граница, зад която пошлото в света не можеше да го достигне, и го караше
да вярва, че ако обърнеш страницата, ако погребеш миналото си или ако
няколко месеца поред разказваш на психиатъра, че майка ти е искала да те
изяде, ще успееш да се „излекуваш“ от страха, да се преселиш в свят със
злачни поляни и сини небеса, поддържан само от волята, че така е редно да
бъде. Убеждението, че щастието е, чисто и просто, вид решение, ѝ се
струваше толкова илюзорно, че се чудеше как да му изложи мнението си
така, че да не го засегне. Тя знаеше, че Джеймс не държи да знае, че когато
пита как върви разследването, той не иска да му обяснява как е разпитвала
един психопат къде се намира майка ѝ или трупът на мъртвата ѝ сестра.
Преди да отговори, се усмихна, защото го обичаше, защото тази негова
представа за света все още я очароваше и защото знаеше, че да обичаш,
означава също така да полагаш усилия да обичаш.
— Доста е напреднало. Мисля, че до няколко дни ще приключим
случая — отвърна.
— Днес говорих с баща ми — обясни той. — Напоследък нещо не бил
добре. Майка ми настояла да си направи подробни изследвания и му
открили някакво увреждане на сърцето.
— О, Джеймс! Сериозно ли е?
— Не, дори майка ми не е притеснена. Тя самата ми го обясни: начален
етап на атеросклероза, която води до запушване на коронарната артерия;
това се преодолявало с поставяне на байпас, почти профилактична
процедура, целяща да се избегне бъдещ инфаркт. Но баща ми ще трябва да
спре да работи. Майка ми отдавна го притиска да се оттегли най-сетне от
активното управление на фирмата, но той обича да бъде зает и докато се
чувстваше добре, все отлагаше, сега обаче ще му се наложи да го направи.
Майка ми като че ли дори се радва, бих казал, вече ми говори за
пътуванията, които си е наумила да предприемат, когато се възстанови от
операцията.
 — Дано всичко мине добре, Джеймс, и се радвам, че всички го
приемате така. За кога е предвидена операцията?
— За следващия понеделник. Затова те питах как си с работата.
Родителите ми не са виждали Ибай от кръщенето и си помислих да ви
взема и двамата с мен…
— Ами…
— Бихме могли например да заминем след погребението. Тази сутрин
сестра ти мина през къщи и ни съобщи, че най-вероятно ще бъде в петък,
утре ще потвърди. Ще отидем само за четири дни и не вярвам да е проблем
да си вземеш отпуск по това време на годината.
Прекалено много въпроси без отговор, прекалено много неща за
подреждане. Официалното следствие действително щеше да приключи до
няколко дни, но другият въпрос оставаше открит; не беше убедена дори
дали трябва да ходи на курсовете в Куонтико, още не бе получила
потвърждение от комисаря и затова не бе казала нищо на Джеймс.
— Не знам, Джеймс… Трябва да помисля.
Усмивката замръзна на лицето му.
— Амая, това е важно за мен — добави сериозно Джеймс.
Тя веднага схвана посланието. Беше ѝ го подсказал още предния ден.
Той имаше своите потребности, своите проекти и искаше място в живота ѝ.
Сети се за купчината строителни материали пред Хуанитаенеа и чу гласа на
Янес да казва: „Не всяка къща е дом“.
Тя се протегна през масата и улови ръката му.
— Разбирам те, за мен също — отвърна, опитвайки се да се
усмихне. — Още утре ще подам молбата. Прав си, че едва ли ще има
възражения, никой не иска отпуск през зимата.
— Чудесно — зарадва се Джеймс. — Вече погледнах за билети, щом
ти разпишат молбата, ще ги купя.
До края на вечерта той кроеше планове за пътуването, въодушевен от
идеята, че Ибай за пръв път ще посети Америка. Амая го слушаше.
11
Дъхът му пламтеше върху кожата и осезателната му близост събуди у
нея дълбоко желание. Той промълви нещо, което тя не разбра, но това
нямаше значение, в мъжествения му глас имаше такова обаяние.
Припомняше си ясно очертаната му уста, влажните месести устни и онази
негова усмивка, която винаги успяваше да я смути. Вдъхна топлината на
кожата му и го пожела; пожела го, както се желае невъзможното, със
затворени очи и затаен дъх, със сетива, настроени за наслада. Почувства
устните му върху шията си, бавното им и влажно придвижване я изгаряше
като лава, изригнала от кратера на вулкан. Всеки нерв се мяташе бясно
между удоволствието и болката, молейки за още, копнеейки за още, караше
мъха на врата ѝ да настръхва, зърната на гърдите ѝ да се втвърдяват,
пламтеше между краката ѝ. Тя отвори очи и се огледа объркано. Малката
лампа, която винаги оставяше светната, когато спеше, ѝ позволи да
разпознае семейната спалня в дома на Енграси. Тялото ѝ се стегна от
притеснение. Джеймс шепнеше в ухото ѝ и продължаваше да я целува.
Вече се бе съмнало и Ибай беше буден. Чу го да мърда, да издава онези
тихи звуци, които винаги придружаваха ритането при събуждане, с което
успяваше напълно да се отвие и да избута завивката в долния край на
люлката. Не отвори очи; бе заспала трудно след любовния акт и сега
клепачите ѝ лепнеха, изпитваше леност и непреодолимо желание за още
пет минути сладък сън. Чу как Джеймс става, взема детето на ръце и го
пита шепнешком:
— Гладен ли си? Хайде да оставим ама да подремне още малко.
Чу ги да излизат от стаята и се повъртя, опитвайки се да потъне отново
в блаженото и безтегловно състояние, в което нямаше сънища и можеше да
си почине. Изведнъж си спомни, че е сънувала Маркина, и макар да знаеше
по-добре от всеки друг, че човек не е господар на сънищата си, че както
най-безметежните, така и най-мъчителните кошмари бликат от някакво
потайно, недостъпно място, което не подлежи на контрол, се почувства
виновна и докато разсъждаваше по въпроса, вече напълно разбудена и
ядосана, че се е наложило да се откаже от сладостните още пет минути,
осъзна, че вината не идва от това, че е сънувала Маркина, а от това, че е
правила любов с мъжа си, подтиквана от желанието, събудено от Маркина.
Джеймс тъкмо влизаше в стаята с чаша кафе с мляко, когато телефонът
на Амая завибрира с неприятно жужене върху нощното шкафче.
 — Добро утро, Ириарте.
— Добро утро, госпожо инспектор. Току-що се обадиха от затвора в
Памплона. Берасатеги е открит мъртъв в килията му.
Тя затвори телефона, стана от леглото и изгълта набързо кафето,
докато се оправяше. Не обичаше да го прави така; още като студентка бе
добила навика да изпива спокойно кафето си в леглото. Мразеше да бърза
сутрин, това винаги предвещаваше лош ден.
Директорът на затвора чакаше на входа. Начинът, по който сновеше
напред-назад като звяр в клетка, издаваше безпокойството му. Подаде им
ръка с професионален жест и ги покани да идат в кабинета му, но Амая
отказа и настоя да види тялото възможно най-скоро.
Водени от един надзирател, който им отваряше вратите на всеки
контролен пост, стигнаха до зоната за изолация. Постовият пред масивната
врата показваше коя е килията на Берасатеги.
— Лекарят не откри никакви признаци за насилие по трупа — обясни
директорът. — Беше изолиран по разпореждане на съдията и от вчера не е
разговарял с никого.
Той кимна на надзирателя да отвори вратата и им направи път.
— Все някой трябва да е влизал… — подметна инспектор Монтес. —
Поне за да установи, че е мъртъв.
— Надзирателят забелязал, че не мърда, и вдигнал тревога. Влизали
сме само аз и затворническият лекар, който констатира смъртта, после
веднага ви повикахме. Според мен има всички признаци за естествена
смърт.
Килията, в която нямаше нито една лична вещ, изглеждаше чиста и
подредена. Чаршафите — опънати като на войнишки нар, а върху тях —
доктор Берасатеги, легнал по гръб, напълно облечен, дори с обувки. Лицето
— отпуснато, очите — затворени. В килията се усещаше миризмата на
парфюма му, но безупречно оправените дрехи и кръстосаните върху
гърдите ръце напомняха за балсамиран труп.
— Естествена, казвате? — учуди се Амая. — Този човек беше на
трийсет и шест години и се поддържаше във форма, в дома си имаше дори
гимнастически салон. Освен това беше лекар. Ако е бил болен, той пръв е
щял да разбере, не мислите ли?
— Да си призная, не съм виждал толкова хубав труп — обади се
Монтес, обръщайки се към Сабалса, който обхождаше периметъра на
килията със светлинния сноп на фенерчето си.
Амая сложи ръкавиците, които младши инспектор Ечайде ѝ подаде,
пристъпи към нара и заоглежда мълчаливо трупа; няколко минути по-късно
усети присъствието на доктор Сан Мартин зад гърба си.
— Какво имаме тук, госпожо инспектор? Лекарят казва, че няма следи
от насилие, според него е починал от естествена смърт.
— Не виждам предмети, с които би могъл да се нарани — отбеляза
Монтес, — и изглежда добре. Дори да не е умрял от естествена смърт,
очевидно не е страдал.
— Ако нямате друго, си го вземам. Лекарят вече е издал смъртния акт,
така че ще говорим пак след аутопсията.
— Не е било естествена смърт — отсече Амая. Тя забеляза как всички
замълчаха и дори ѝ се стори, че чу изпръхтяването на Сабалса. —
Погледнете, лежи точно в средата на нара. С опънати дрехи и чисти обувки.
Положението на ръцете е точно такова, в каквото е искал да го заварим,
като влезем. Този човек беше суетен и самовлюбен нарцис, не би позволил
да го видим в недостойна или унизителна поза.
— Самоубийството не се вписва в нарцистичното поведение —
отбеляза срамежливо Йонан.
— Да, знам, точно това ме накара да се усъмня, когато влязохме. Хем
се вписва, хем не се вписва. От една страна, самоубийството не е присъщо
за суетната личност, от друга — мисля, че точно по този начин би го
направил един нарцистично устроен човек.
— А как го е извършил? По нищо не личи сам да е посегнал на живота
си — каза Сабалса.
Подтикван от любопитството, Сан Мартин се приближи до трупа и
опипа врата, после повдигна клепачите и огледа устата отвътре.
— Всичко навежда на мисълта за сърдечен удар, но от друга страна,
става дума за млад мъж в отлична форма. Иначе по трупа не се забелязват
петехии, рани от самоотбрана, нито признаци за страдание. Сякаш просто
си е легнал и е умрял — каза той, обръщайки се към всички присъстващи.
Амая кимна в знак на съгласие.
— Прав сте, докторе, точно това е направил; легнал си е тук и е умрял,
само че някой е трябвало да му помогне. В колко часа бе докаран в
изолатора? — попита тя директора.
— В единайсет, когато ми позвъни съдията. Аз бях на път, но след
петнайсет минути ми позвъни моят заместник и потвърди, че вече са го
преместили.
— Има ли камери в килиите? — запита Монтес, насочвайки фенерчето
към ъглите на тавана.
— В килиите — не, не са необходими. Един служител държи под
постоянно наблюдение изолираните затворници през отвора на вратата.
Камери има в коридорите. Предположих, че ще искате записите, и вече съм
ги приготвил.
— А къде са надзирателите, които бяха с него вчера?
— Наредихме им да си останат вкъщи, докато се разследва инцидентът
— отговори директорът, видимо смутен.
Както въпросът, така и отговорът изненадаха колегите на Амая;
Монтес и Ечайде се обърнаха към нея за обяснение, но тя отново се
приближи до нара и заяви.
— Доктор Берасатеги не е имал желание да умира, но човек като него
също така не би допуснал да остави това в чужди ръце.
— Самоубил се е… ама не е искал да умира?
Тя се наведе над трупа и освети лицето с фенерчето. По загорялата
кожа, в първите бръчки около очите на Берасатеги се забелязваха
белезникави следи.
— Сълзи — постанови Сан Мартин.
— Точно така — съгласи се Амая. — Берасатеги е легнал тук и в
изблик на самосъжаление, присъщо за неговия нарцисизъм, е оплакал
собствената си смърт, и то обилно — продължи тя, опипвайки
възглавницата там, където платът изглеждаше потъмнял от влага. — Плакал
е толкова много, че е наквасил възглавницата със сълзите си.
12
Монтес беше доволен. На записа от охранителната камера се виждаше
как един надзирател се приближава до килията и плъзга през отвора на
вратата нещо, неразгадаемо на кадъра, което Берасатеги най-вероятно бе
използвал, за да се самоубие. Надзирателят вече бе приключил смяната си и
патрулът, изпратен в дома му, не го бе заварил там, може би вече бе минал
във Франция или в Португалия; въпреки това мисълта, че копелето
Берасатеги вече не е между живите, разведряваше деня му и не го караше
да изпитва ни най-малко съжаление.
Той се наведе напред, за да включи радиото, при което колата леко
кривна и гумите застъпиха шумящата маркировка на платното.
— Внимавай! — обади се Сабалса, който се возеше до него и през
целия път почти не бе продумал.
„Яд го е — помисли си Монтес, — задето не му позволих да шофира.“
По дяволите! Когато инспектор Монтес беше в колата, нямаше да отстъпи
мястото зад волана на нито един младок. Той го погледна крадешком и се
усмихна.
— Успокой се, опънал си се като напращели топки на юноша —
подметна той и шегата толкова му хареса, че почна сам да се смее, докато
не забеляза, че Сабалса продължава да кипи от яд. — Какво ти става бе,
човек?
— Ще ми скъса нервите…
— Кой?
— Как кой? Проклетата полицайка легенда!
— Внимавай, момче! — предупреди го Монтес.
— Не видя ли каква комедия разигра? Как само спираше пред трупа,
как го оглеждаше, като че ли ѝ е жал, и как говореше, карайки всички да
млъкнат, все едно чете присъда. Чу ли я само как обясни, че умрелият е
плакал? Мама му стара, та всички трупове плачат, напикават се…
Течностите извират от всички дупки на тялото, нормално е.
— Тоя не се беше напикал… Сигурно е внимавал да не пие нищо, та да
не го заварим подмокрен, ама какво количество сълзи беше пролял…! Явно
силно е жалил за собствената си смърт.
— Глупости — отвърна презрително Сабалса.
— Не са глупости. Ти по-добре гледай внимателно и се учи, може пък
да научиш нещо.
 — От кого? От тая комедиантка?
Фермин спря колата на банкета. Телата им се люшнаха леко напред от
инерцията на внезапното спиране.
— Какво става? — възкликна уплашено младши инспекторът.
— Да не съм те чул втори път да говориш така за инспекторката: тя ти
е шеф, освен това е страхотно ченге и верен другар.
— Не се занасяй, Фермин! — присмя му се Сабалса. — Престани, а и
това за „полицайката легенда“ го чух най-напред от теб.
Фермин го изгледа от горе до долу и отново потегли.
— Прав си, но се оказа, че греша. Мъдрият човек не се срамува да си
вземе думите назад, нали? Да не съм те чул да го повтаряш,
предупреждавам те, ако имаш проблеми, говори с мен — отсече той, докато
отново се включваше в движението.
— Аз нямам проблеми — измърмори Сабалса.
Като излезе от килията, Амая видя, че директорът на затвора се е
отдалечил на няколко метра по коридора, за да говори със съдия Маркина,
чийто приглушен глас извика в съзнанието ѝ яркия спомен за съня от
предишната нощ. Превъзмогна с усилие усещанията си и се помъчи да се
съсредоточи върху кратките обяснения, които трябваше да даде, преди да
избяга от там. Но вече беше късно; тихите думи, които разстоянието ѝ
пречеше да дешифрира, я застигнаха в движението си напред-назад и тя се
хвана, че наблюдава как Маркина движи ръце или как докосва лицето си,
докато говори, как дънките прилепват плътно към талията му и колко
безбрежно синя е ризата му, което му придаваше твърде младежки вид, и
установи, че се пита колко ли е годишен, осъзнавайки, че колкото и да беше
странно, не знае. Изчака доктор Сан Мартин и отиде с него при тях.
Доложи накратко, избягвайки да гледа Маркина, стремейки се той да не
забележи това.
— Да ви чакам ли за аутопсията, госпожо инспектор? — попита Сан
Мартин с жест, който включваше и младши инспектор Ечайде.
— Почвайте без мен, докторе, ще дойда по-късно. Йонан, ти може би
ще искаш да присъстваш, но аз трябва първо да свърша нещо — каза тя
уклончиво.
— И днес ли се прибирате вкъщи, шефке? — отвърна той.
Амая се усмихна на неговата проницателност.
— Добре, младши инспектор Ечайде, искате ли да ме придружите?
13
Регистраторката в университетската клиника си я спомняше прекрасно
или поне така предположи, защото усмивката на лицето ѝ замръзна, като я
видя. Въпреки това извади значката си, ръгна с лакът Йонан да стори
същото и ги тропна върху плота на регистратурата.
— Доктор Сарасола, ако обичате.
— Не знам дали е тук — отвърна жената и вдигна телефона. Съобщи
за тях, изслуша нарежданията отсреща и без да се усмихва, им посочи
вратите на асансьорите. — Качете се, четвърти етаж, там ще ви упътят,
очакват ви.
Последните ѝ думи прозвучаха като предупреждение. Амая се усмихна
и ѝ намигна, преди да се обърне към асансьора.
Сарасола ги прие в кабинета си, седнал зад отрупаното с документи
бюро. Той ги отмести, стана и ги заведе до креслата до прозореца.
— Предполагам, че идвате заради смъртта на доктор Берасатеги —
каза, докато се ръкуваха.
Нито Амая, нито младши инспектор Ечайде се учудиха, че той е
уведомен — малко от ставащото в Памплона не стигаше до ушите на отец
Сарасола. Като видя реакцията им, той поясни:
— Дано не съм ви смутил. Директорът на затвора има близки в „Опус
Деи“.
Амая кимна с разбиране.
— Е? С какво мога да ви помогна?
— Посещавали ли сте Берасатеги в затвора?
Известно ѝ беше, че Сарасола е ходил в затвора. Сега просто искаше
да провери дали той ще признае.
— Посетих го три пъти, винаги с професионална цел. Всички бяхме
изненадани, когато излязоха наяве дейностите на доктора, аз самият най-
напред, да си призная, а както вече знаете, проявявам подчертан интерес
към изучаването на случаите, при които неадекватното поведение е
свързано с Нюанса, или доближаването до Злото.
— Доктор Берасатеги спомена ли ви за бягството на Росарио и за
събитията от онази нощ? — запита младши инспектор Ечайде.
— Боя се, че нашите разговори бяха прекалено технични и
абстрактни… но и доста интересни, не отричам. Не бива да се забравя, че
Берасатеги беше чудесен лекар, и да разговарям с него за собственото му
поведение или действията му, беше невероятно предизвикателство. Всеки
мой опит да го анализирам срещаше блестящ отговор, така че стремежът
ми бе да помогна за успокоението на душата му. От друга страна, каквото и
да бе споменал за Росарио или за събитията от онази нощ, то не би имало
никаква стойност: ако знам нещо, то е, че не бива да се дава ухо на
приказките на хора, доближили се до Злото, защото те никога не казват
истината.
Амая въздъхна прикрито, по което Йонан позна, че започва да губи
търпение.
— Все пак попитахте ли го за Росарио, или този въпрос не ви
интересуваше?
— Попитах го и той веднага смени темата. Надявам се, госпожо
инспектор, че покрай това, което днес вече знаете, няма да ме държите
повече отговорен за бягството на Росарио.
— Не, няма, само че имам странното и необяснимо усещане, че всичко
е част от един значително по-сложен план, като започнем от начина, по
който Росарио излезе от „Санта Мария де лас Ниевес“, и минем през
събитията от онази нощ, които вие, така или иначе, не сте били в състояние
да осуетите.
Сарасола се завъртя на стола си и се наведе напред, за да погледне
Амая право в очите.
— Радвам се, че започвате да разбирате — каза.
Тя кимна утвърдително.
— Това не ви оневинява напълно, трудно ми е да повярвам, че човек
като вас би пропуснал да забележи нещо от случващото се в собствената му
клиника.
— Тя не е…
— Да, знам, клиниката не е ваша, но вие отлично ме разбрахте —
отсече Амая.
— Вече се извиних за това — оправда се той. — Вярно, че след като се
включих в разследването ви, трябваше може би да наблюдавам по-отблизо
Берасатеги, но в случая аз също съм жертва.
Използването на титлата „жертва“ от човек, който не беше мъртъв,
нито в болница, винаги я отвращаваше; тя достатъчно добре знаеше какво
означава да бъдеш жертва, а случаят на Сарасола не беше такъв.
— Добре, но самоубийството му е изненада. Аз също го посетих, този
човек не беше самоубиец. По-скоро би избягал, отколкото да посегне на
живота си.
— Самоубийството е вид бягство — обади се Йонан, — макар да не се
вписва особено в неговия профил.
— Съгласен съм с инспекторката — отвърна Сарасола, — но ще ви
кажа нещо за поведенческите профили. Знам, че можем да се осланяме на
тях, следва да ги имаме предвид дори при умственоболни пациенти, но при
индивиди, олицетворяващи Злото, те са абсолютно ненадеждни.
— Точно това имам предвид, когато говоря за предварително начертан
план. Кое би подтикнало човек като него към самоубийство? — намеси се
Амая.
— Същото, което го е подтиквало към предишните му действия:
изпълнението на неизвестна за мен цел.
— В тази връзка според вас Росарио мъртва ли е, или се е измъкнала
по някакъв начин?
— Не знам повече от онова, което и вие знаете, всичко сочи, че
реката…
— Доктор Сарасола, мислех, че сме преодолели тази фаза в нашите
отношения. Престанете да казвате това, което очакваме да кажете, и ми
помогнете — притисна го тя.
— Мисля, че Берасатеги е работил с години, за да накара онези мъже
да извършат убийствата. Мисля, че е измислил начин да ви замеси в случая,
като е подхвърлил кости на ваши предшественици в църквата, че от месеци
е подготвял излизането на Росарио от „Санта Мария де лас Ниевес“ и
бягството ѝ от нашата клиника и че плановете му за онази нощ са били
обстойно обмислени. Не мога да повярвам, че при такъв съвършен план не
е предвидил дори най-малкия риск. Вярно, че Росарио е жена на възраст, но
се наложи да променя мнението си, когато на записа видях как напуска
клиниката рамо до рамо с Берасатеги.
— Тогава?
— Смятам, че е жива и е някъде наблизо.
— Но защо е замесил и мен, какво цели тази провокация?
— Хрумва ми само, че това има нещо общо с майка ви.
Амая извади от джоба си една снимка и му я подаде.
— Ето как изглежда пещерата, където Берасатеги и Росарио се готвеха
да убият сина ми — обясни.
Сарасола взе снимката, разгледа я, вдигна за миг очи към Амая, а
после отново се върна на снимката.
— Докторе, мисля, че убийствата на Тартало[11] са само върхът на
айсберга, зрелищен връх, чиято цел е да привлече вниманието ни към една
игра, в която хем ни се подхвърля информация, хем биваме отклонявани от
нещо много по-важно, нещо, свързано с оскверняванията и недвусмисления
знак, какъвто е използването на кости на деца от моето семейство. Нещо,
свързано с причината, заради която се готвеха да убият сина ми, с
причината, заради която не го убиха, както и с тревогата, убедена съм в
това, породена в лоното на Църквата, от едно оскверняване, което
първоначално не изглеждаше толкова тревожно.
Сарасола я погледна мълчаливо и отново се втренчи в снимката. Амая
се наведе напред и докосна ръката му.
— Имам нужда от помощта ви. Какво виждате на тази снимка?
— Инспектор Саласар, знаете ли, че имате еднаква фамилия с един
прочут инквизитор? Когато гоненията на вещици достигнали своя апогей,
Саласар-и-Фриас започнал разследване за присъствието на Злото в тази
долина, включително на френска територия. Той живял повече от година
сред местните хора и стигнал до убеждението, че магьосническите
практики са далеч по-вкоренени в тукашната култура от самото
християнство, което, макар и изцяло прието от хората, се било сляло по
страховит начин с древните вярвания, властвали тук преди основаването на
Католическата църква. Човек с буден ум, учен и изследовател, който
прилагал не по-малко съвременни техники от тези, които вие можете да
използвате при разследването и проверката на всяка улика. Истината е, че
по онова време местните обитатели изпадали в паника само при
споменаването на Инквизицията и мнозина предпочитали да признаят тези
практики, за да избегнат ужасяващите мъчения, на които бивали подлагани.
Приветствам решението на Саласар-и-Фриас да сложи край на царящото
безумие, но сред многото случаи, които той проучил, останали
неразрешени и голям брой убийства предимно на малолетни, деца,
ненавършили две години, и девойки в пубертета. Тяхната смърт и
изчезването на телата им впоследствие се споменават в много от събраните
показания, които, след като практиките на Инквизицията били признати за
извращения, били обявени за пълна измислица. На тази снимка аз виждам
сцена за жертвоприношение, човешко жертвоприношение, при което
жертвеният агнец е щял да бъде вашият син. Страховита вещерска практика
и дар за Злото. Точно това привлече вниманието ни при оскверняванията в
Арискун, останките от невръстни деца. Използването на човешки кости,
предимно детски, е присъщо за този вид ритуали, но убийството им като
жертвоприношение е върховен дар за Злото.
— Знаех историята за Саласар-и-Фриас. Разбирам за какво говорите,
но според вас има ли връзка между вещерските практики от седемнайсети
век и случилото се в Арискун или това, което е щяло да се случи в тази
пещера?
 Сарасола бавно закима в знак на потвърждение.
— Какво знаете за вещиците, госпожо инспектор? Нямам предвид
акушерките и знахарките, а митологичните героини от приказките на Братя
Грим.
Йонан се приведе напред, заинтригуван.
Амая се усмихна.
— Че са много страшни, че живеят в гората…
— Знаете ли с какво се хранят?
— С деца — отговори Йонан.
Свещеникът се извърна, подразнен от скептичното изражение на Амая.
— Госпожо инспектор — заговори предупредително Сарасола, —
престанете с тази двойна игра. Подозирам, още откакто влязохте тук, че
разполагате с повече информация от тази, която споделяте. Аз не се
шегувам, сведенията, преминали през вековете в народната памет, идват от
извора. Вещиците и вещерите ядат деца, може би не буквално, но точно с
това се хранят: с живота на невинното създание, принесено в жертва.
Сарасола беше интелигентен и проницателен човек и си бе дал сметка,
че след като една инспекторка от отдел „Убийства“ го разпитва по темата,
тя със сигурност знае повече, отколкото иска да покаже.
— Добре, но какво постигат с такова жертвоприношение?
— Здраве, живот, материално благополучие.
— Има ли хора, които вярват в това? Не говоря за седемнайсети век, а
за днешно време. Има ли хора, които вярват, че ще получат някое от тези
блага чрез човешко жертвоприношение?
Сарасола въздъхна уморено.
— Госпожо инспектор, ако искате да разберете поне малко как действа
всичко това, престанете да се питате логично ли е, или не, вписва ли се, или
не се вписва в компютризирания свят или поведенческите ви профили,
престанете да се питате как е възможно в днешно време някой да вярва в
подобни неща.
— Няма как да не се питам.
— Е, тук ви е грешката, грешката на всички глупаци, възприемащи
света през филтъра на онова, което за тях е логично и доказано от познатата
ни наука; и тази грешка, повярвайте ми, не е много различна от грешката на
хората, осъдили Галилей, задето защитавал хелиоцентричната теория.
„Доколкото ни е известно и съгласно поддържания с векове мироглед,
знаем, че Земята е центърът на Вселената“, заявявали те тогава. Помислете,
преди да отговорите, ние знаем ли, или смятаме, че знаем, понеже това са
ни разказвали? Подлагали ли сме на проверка всеки един от абсолютните
закони, които така убедено възприемаме, защото от векове ни ги набиват в
главите?
— Е, бихме могли да приложим това и по отношение на
съществуването на Бог или на дявола, проповядвано от Църквата от
векове…
— Правилно, и е добре, че го подлагате на съмнение, макар и не въз
основа на онова, което смятате, че знаете. Опитайте, потърсете Бога,
потърсете и Злото, потърсете ги и си направете сама извод, но престанете
да съдите вярванията на другите. Животът на милиони хора се върти около
вярата, вяра независимо в какво, в Бог, в някакъв кораб, който ще дойде и
ще ни закара на Орион, че ако се взривят с бомба, ще идат в рая, където от
изворите блика мед, а девиците само тях чакат, няма значение. Ако искате
да разберете нещо, престанете да се питате дали е логично и започнете да
приемате, че то е реално, че води до реални последствия и че има хора,
готови да умрат в името на вярата си. А сега задайте отново въпроса си.
— Добре, защо деца и как ги използват?
— Нуждаят се от невръстно създание, ненавършило две години, което
да бъде пожертвано ритуално. Най-често се източва кръвта му, но понякога
бива разчленявано, за да се използва на части; черепите са на особена
почит, не по-малко ценни са и дългите кости, като онези майру-бесо, които
бяха подхвърлени при оскверняването в Арискун. При други практики се
използват зъбите, ноктите и косата, плюс праха от смлените дребни
костици. Сред всички ритуални предмети, употребявани за магии, детските
трупове имат най-висока стойност.
— Защо ненавършили две години?
— Това е преходният период — обади се Йонан. — В много култури се
смята, че до тази възраст децата витаят между двата свята и са в състояние
да виждат и да чуват случващото се и в двата, което ги превръща в
подходящ проводник за установяване на връзки с духовни светове или за
получаване на желаното.
— Точно така. От раждането си до втората година децата развиват
инстинктивни познания, сиреч как да стоят изправени, как да ходят, как да
хващат предмети и други подражания, но едва след като навършат две
години, с развитието на речевите умения преминават границата и тогава
започва да се оформя нов начин за връзка между детето и средата. Оттам
насетне, въпреки че малолетните продължават да бъдат твърде
привлекателни за вещерските практики, особено преди да влязат в
пубертета, те престават да бъдат толкова ефикасен проводник.
— Ако един труп е откраднат с такова намерение, къде биха го
занесли?
— Като следовател най-вероятно вече сте предположили, че мястото
трябва да е достатъчно защитено и уединено, за да могат да извършват
практиките си, макар че подозирам накъде биете. Знам, че си мислите за
храмове, църкви или светилища, и щяхте да сте на прав път, ако ставаше
дума за сатанински практики, чиято цел е не само възхвала на Лукавия, а и
оскърбление на Господа. Вещерството обаче е много по-широк клон от
сатанизма и макар да изглеждат тясно свързани, няма причина да е така. В
много вероизповедания се използват човешки останки, служещи за
проводници за получаването на определено благо. Сещам се за вуду, за
магьосничеството, за конгоанското пало или кандомбе, практики, при които
се призовават не само божества, а и духовете на мъртъвци, а в такъв случай
най-подходящо е да се използват човешки останки. При този вид ритуали
трябва да отидеш на свещено място и да го оскверниш. В случая с Арискун
говорим, разбира се, за долината на Бастан с нейните богати исторически
традиции в магьосничеството, при които действително са викали Акер,
дявола.
Амая помълча няколко секунди, отмести поглед от изпитателните очи
на Сарасола и погледна през прозореца към мрачното памплонско небе.
Мъжете мълчаха, съзнавайки, че въпреки привидното спокойствие,
колелата в мозъка на инспекторката се въртяха на пълни обороти. Когато тя
отново обърна очи към стаята и към Сарасола, решителността бе заменила
съмнението на лицето ѝ.
— Доктор Сарасола, знаете ли какво е Ингума?
— Мау Мау, или Ингума. Не какво е, а кой е. Шумерската демонология
го нарича Ламашту, зловреден, стар колкото света дух, един от най-
страшните и безмилостни демони, надминат само от Пазузу, както
шумерите наричат Луцифер, първия по ранг и важност дявол. Ламашту
изтръгвал кърмачета от ръцете на майките им, за да се храни с месото им и
да утолява жаждата си с кръвта им, той бил и причинителят на внезапната
смърт на бебетата в люлката. Тази ненадейна кончина по време на сън,
предизвикана от злокобно същество, присъства още в най-древните
култури. В Турция му казват „смазващия демон“, в Африка буквалният
превод на името му е „демонът, яхнал гърба ти“, етносът хмонг го нарича
„демон мъчител“, във Филипините е известен като „бангунгут“, а злостното
същество е старица, на име Батибат. В Япония синдромът на внезапна
смърт по време на сън е познат като покури. Художникът Хенри Фюзели го
изобразява в прочутата си картина „Кошмарът“, където демон със свирепо
лице е възседнал заспала на дивана девойка, която не усеща присъствието
му и като че ли се мята в страшен кошмар. Имената му са различни, но
винаги действа по един и същи начин: прониква нощем в стаята на
спящите, сяда върху гърдите им, а понякога ги стиска за врата, създавайки
ужасяващо усещане за задушаване, което е възможно да се случи по време
на кошмара, който те съзнават, че сънуват, но от който не могат да излязат,
нито да помръднат. Друг път Ингума впива устни в устата на спящия и
отнема дъха му, докато умре.
— Мислите ли, че…?
— Аз съм свещеник, госпожо инспектор, отново грешен подход; няма
смисъл да казвам, че съм вярващ, важното в случая е властта, която това
същество упражнява. Всяка сутрин, призори, в Рим се отслужва литургия
за прогонване на нечестиви духове. Ритуалът се извършва от няколко
свещеници, които се молят за освобождението на обсебените души и след
това приемат всеки, дошъл при тях за съвет със своя случай. Мога да ви
кажа, че повечето са за психиатрията… Но не всички.
— Екзорсизмът в крайна сметка може да има плацебо ефект и да
успокоява онези, които вярват, че са обсебени.
— Госпожо инспектор, чували ли сте за етническата група хмонг? Това
е азиатски народ от планинските райони на Китай, Виетнам, Лаос и
Тайланд. Помагали на американците по време на Виетнамската война и за
това били заклеймени от сънародниците си след края на войната, което
принудило мнозина да търсят спасение в Съединените щати. През 1980
година Центърът за контрол на болестите в Атланта отчел изключително
нарастване на броя на случаите на внезапна смърт по време на сън: двеста
и трийсет мъже хмонг починали в Съединените щати от задушаване, както
си спели, макар че броят на пострадалите бил далеч по-голям. Оцелелите
твърдели, че са видели как някаква стара вещица се надвесва над тях и ги
стиска силно за гърлото. Най-ужасното в тези епизоди е, че уплашените
роднини почнали да спят до мъжете от семейството, за да ги будят, ако
почнели да се мятат насън, понякога дори ги вдигали от леглото, обаче те
си оставали в плен на кошмара, продължавали да виждат злокобната
старица и да усещат пръстите ѝ около гърлото си. Не говоря за някакво
затънтено кътче на Тайланд, а за Ню Йорк, Чикаго, Лос Анджелис… Из
цялата страна мъжете от етноса хмонг страдали от подобни пристъпи всяка
нощ и ако оживеели, ги вкарвали в болница, където ги поставяли под
строго наблюдение и така били доказани и записани тези невидими
нападения, при които жертвата изглеждала наистина подложена на свирепо
задушаване от нематериално същество, а изумените лекари така и не
успели да установят какъвто и да е вид заболяване. Шаманите от същата
етническа група стигнали до заключението, че демонът ги напада, защото
това поколение хмонг се е отдалечило от традициите и е забравило
предпазните мерки, действали ефикасно с векове. Те предложили да
извършат церемонии за пречистване около засегнатите, но в повечето
случаи това им било отказвано, защото за целта трябвало да се колят
животни, макар да се доказало, че в случаите, в които им се разрешавало,
атаките престанали. През 1917 година седемстотин двайсет и двама
филипинци починали по време на сън в лапите на Батибат, преведено
буквално, „тлъстата бабичка“. А през 1959 година в Япония петстотин
здрави младежи били покосени от покури. Според легендата събуди ли се
веднъж, Ингума взема голям брой жертви, докато засити жаждата си и
отново заспи или докато не бъде спрян по някакъв начин. В случая с
мъжете хмонг медицинската загадка, взела живота на двеста и трийсет
здрави индивиди, не е разгадана до днес, тъй като причината за смъртта не
могла да бъде установена дори при аутопсиите.
14
Спазвайки обещанието си, доктор Сан Мартин бе започнал аутопсията.
Ечайде и Амая се приближиха до стоманената маса в залата, която този път
беше претъпкана от студентите по медицина, наобиколили доктора. В
момента Сан Мартин работеше с гръб, мерейки на везната вътрешните
органи. Като се обърна и ги видя, се усмихна.
— Идвате накрая, почти свършваме. Анализът на токсините показа
прекалено високо ниво на много мощен транквилант. Имаме активната
съставка, но още не смея да заявя за какво става дума. Като се има предвид,
че е бил психиатър, със сигурност е знаел точно кое успокоително и в каква
доза да вземе. Тези медикаменти обикновено се инжектират, но няколко
миниатюрни абразии отстрани на езика показват, че го е погълнал.
Амая се наведе, за да огледа през лупата дребните пришки от двете
страни на езика, които Сан Мартин ѝ показа, като го издърпа напред с
плоска пинсета.
— Усеща се сладникаво-кисела миризма — отбеляза тя.
— Да, сега е по-осезаема, първоначално вероятно е била прикрита от
парфюма, с който докторът буквално се е изкъпал, страшно суетен тип.
Амая погледна трупа, замислена над думите на доктор Сан Мартин. Y-
образният разрез, който тръгваше от раменете и слизаше през гърдите до
таза, бе разтворил тялото, излагайки на показ вътрешните органи, чиито
ярки цветове винаги я бяха впечатлявали; този път обаче Сан Мартин и
помощниците му бяха отворили с форцепс и гръдния кош, за да извадят и
претеглят всеки орган, подтиквани несъмнено от любопитството да видят
как е въздействал мощният седатив върху младото и здраво тяло. Ребрата,
необичайно бели, стърчаха към тавана, костите без плът изглеждаха
нереално, приличаха на шпангоут на недовършен кораб, на скелет на стар
кит или на дълги, призрачни пръсти на незнайно същество, което напира да
излезе вън от тялото. Няма хирургия, сравнима с аутопсията; най-точното
определение за нея безспорно е „впечатляваща“ и не е трудно човек да си
обясни защо почти всички изкормвачи са се прехласвали по това зрелище,
по майсторлъка, който се изисква, за да извадиш непокътнати
вътрешностите в необходимия ред, да направиш разрезите на точната
дълбочина и да устоиш на изобилието от форми, цветове и миризми. Амая
огледа асистентите и студентите, заслушани внимателно в обясненията на
Сан Мартин, който сочеше различни зони от черния дроб и им показваше
как спирането му е предизвикало колапс на целия организъм, когато
Берасатеги вече е бил в безсъзнание. Докторът бе измислил достоен и
безболезнен начин да се пресели в отвъдното, но не бе успял да се спаси от
онова, което идваше после: поредицата от задължителни действия, които е
познавал отлично като лекар. Не е искал да умре и сигурно никога не е и
помислял да се самоубива. Подобен нарцисист би се простил с живота само
ако преди това е трябвало да се прости и с властта, която е упражнявал над
другите, а Амая се бе убедила, че затворът не се бе оказал непреодолимо
препятствие пред него. Бе направил това, което му е било наредено да
направи, въпреки нежеланието си, и този елемент беше толкова невероятен
и неприсъщ, че Амая отказваше да го приеме. Берасатеги бе умрял,
оплаквайки собствената си смърт, не като човек, който решава да сложи
край на живота си, а като човек, когото повеждат към ешафода през зелен,
дълъг цяла миля коридор, от който няма връщане назад.
Тя се обърна към Йонан, за да сподели мислите си, и го видя да стои
няколко крачки по-назад, встрани от групата, която слушаше доктор Сан
Мартин, скръстил ръце пред гърдите и вперил очи в трупа върху масата,
който както беше гол, мокър и разпорен от горе до долу, с щръкнали нагоре
бели кости, представляваше Дантева гледка.
— Елате насам, господин младши инспектор, запазих стомаха до
идването ви… Предполагам, че ще искате да видите съдържанието му,
въпреки че сме почти сигурни, че е погълнал ампулата.
Една от асистентките нагласи ситото върху една колба, пое стомаха,
който докторът бе щипнал в единия му край, и изсипа плътната жълта маса
върху съда. Миризмата на повръщано, усилена от остатъците от
транквиланта, се оказа доста противна. Йонан отстъпи назад погнусен и
Амая не пропусна да забележи споглеждането на асистентите.
— Очевидно е присъствието на остатъци от медикамента в стомаха —
каза доктор Сан Мартин. — Допускам, че е ограничил максимално приема
на храна и вода, за да улесни абсорбирането, а контактът на лекарството с
лигавицата е стимулирал производството на голямо количество стомашни
киселини. Ще бъде интересно да отворим стомаха, трахеята и
хранопровода, за да установим какви поражения е нанесла течността при
преминаването си през органите.
Предложението бе прието с въодушевление от сътрудниците му, но не
и от Амая.
— Бихме били очаровани, докторе, но трябва да се връщаме в
Елисондо. Много ви моля, когато установите марката на използвания
медикамент, да ни я съобщите незабавно. Макар вече да знаем, че му е бил
доставен от вътрешен човек в затвора, който след това е изнесъл ампулата,
произходът на лекарството ще ни даде по-ясна представа не само как е било
получено, а и кой е участвал в доставянето му.
Йонан прие казаното с видимо облекчение, сбогува се с доктора и
тръгна пред Амая към изхода, като внимаваше да не докосва нищо. Тя го
последва, развеселена от поведението му.
— Един момент. — Докторът отстъпи мястото си на групата
асистенти. Хвърли ръкавиците в близкия контейнер и извади един плик от
някакъв класьор. — Това е резултатът от анализа на зловонната диря върху
мечето.
Интересът на Амая веднага се изостри.
— Мислех, че ще ви трябва повече време…
— Да, леко се затруднихме заради нейната особеност… Току-що ми
донесоха резултата. Като пристигнете в Елисондо, сигурно ще сте го
получили и там, но тъй и тъй сте тук…
— Каква особеност? Слюнка е, нали?
— Би могло да бъде. Всъщност всичко сочи, че е. Особеността е в
голямото количество бактерии във флуида, които причиняват неприятната
миризма. Освен това не е човешка.
— Слюнка, но не е човешка? Тогава каква е, животинска?
— Флуидът прилича на слюнка и би могъл да е от животно, макар че
при подобно бактериално ниво то не би следвало да е живо. Не съм
специалист по зоология, но се сещам само за едно: че може би се касае за
слюнка от комодски варан.
Амая се втренчи в него с широко отворени очи.
— Да — призна докторът. — Знам, че звучи абсурдно, а и не
разполагаме със слюнка от комодски варан за сравнение, но това ми хрумна
най-напред, когато видях обилното количество бактерии, достатъчни, за да
предизвикат септицемия у всеки, докоснал се до него.
— Познавам един зоолог, който може би ще успее да ни помогне.
Пазите ли още някой остатък от мострата?
— За жалост, не. Когато я получихме, тя беше още прясна, а после се
разпадна много бързо.
Винаги оставяше Йонан да шофира, когато имаше нужда да помисли.
Самоубийството на Берасатеги беше наистина изненада, но разговорът с
отец Сарасола не ѝ даваше мира. Убийството на момиченцето на Валентин
Еспарса, опитът му да отнесе трупа, труп, който не бивало да бъде
кремиран, но най-вече празният ковчег с поставените на дъното пакети със
захар за тежест вместо тяло бяха извикали в съзнанието ѝ спомена за друг
бял ковчег, положен в семейния пантеон на едно гробище в Сан Сабастиян
и който едва преди месец тя самата бе отворила, за да установи, че вътре
има само няколко торби с чакъл, които някой бе поставил там със същата
цел.
Налагаше се отново да разпита Валентин Еспарса. Бе прочела
показанията му пред съдията, в които нямаше нищо повече от казаното
пред нея. Просто беше приел, че е взел тялото, за да го подържи още малко,
но твърдението му, че го е предал на Ингума, на демона, който изпива дъха
на децата, „като толкова други“, не спираше да отеква в главата ѝ. Беше
задушил собствената си дъщеря. Неговите генетични, слюнчени и епителни
следи стояха върху играчката, която бе използвал, но освен появата на
странния бактериален остатък, в поведението му имаше нещо, което ѝ се
струваше до болка познато. Позвъни в Елисондо, за да свика съвещание
още щом пристигне, и почти не продума през целия път. Този следобед не
валеше, но беше толкова студено и влажно, че Йонан реши да паркира във
вътрешния гараж. Преди да слезе от колата, Амая се обърна към него:
— Йонан, дали ще можеш да откриеш сведения за случаите на
внезапна смърт при кърмачета в долината, да речем, през последните пет
години?
— Разбира се. Веднага се заемам — зарадва се той.
— Изтрий усмивката от лицето си, нека сме наясно: не вярвам, че това
дете е било убито от демон. Обаче говорих с една свидетелка, която ми
разказа, че през седемдесетте години в един чифлик в долината се
настанила някаква секта, хипита или нещо от този род, които скоро след
това обаче преминали към окултистки и дори сатанински ритуали.
Свидетелката ми разказа също, че принасяли в жертва животни, но в даден
момент почнало да се говори за възможността да го направят и с хора, по-
точно с деца, новородени. Тя самата спряла да посещава сбирките, поради
което била подложена на преследвания от някои от членовете на групата.
Не е сигурна колко още са продължили да се събират, но явно сектата се
разпаднала. Както ти казах, не вярвам, че убийството на това момиченце е
дело на демоничен дух, изобщо не се съмнявам, че извършителят е бащата,
но усилията му да отнесе трупа, наред с разказаното от Сарасола и
информацията, с която разполагат всички европейски полицейски служби
относно широкото разпространение на секти и групи от този тип, показват,
че не е излишно да се провери дали броят на смъртните случаи е в рамките
на нормалното. Искам да ми представиш всички възможни данни за този
синдром и броя на починалите, съпоставен с други зони и страни.
— Мислите, че може би това е станало с трупа на сестра ви?
 — Не знам, Йонан, но когато видях снимката на този празен ковчег,
усещането за дежавю предизвика у мен увереността, че това е същият
начин на действие. Не казвам, че имаме следа, за момента е само
предчувствие, интуиция, която може да не доведе до нищо. Ще споделим
сведенията с колегите и ще изчакаме да видим какво ще откриеш, преди
дори да го поставим на обсъждане.
Телефонът ѝ звънна точно преди да влезе вкъщи. На екрана —
непознат номер.
— Инспектор Саласар — представи се тя.
— Добър вечер, госпожо инспектор. Вече стъмни ли се в Бастан?
Позна дрезгавия глас отсреща, въпреки че говореше почти
шепнешком.
— Алойзиъс! Но този номер…?
— Номерът е непроследим, но въпреки това вие не бива да ми звъните
на него, аз ще ви търся, когато се нуждаете от помощта ми.
Не попита как ще разбере, че се нуждае от помощта му. Връзката
помежду им винаги се бе осъществявала така. Тръгна да се разхожда,
отдалечавайки се от къщата, и през следващите минути разказа на Дюпри
всичко, което знаеше по случая, за подозренията си, че майка ѝ може би е
още жива, за удушеното момиченце, което трябвало да бъде „поднесено“,
за реакцията на Елена Очоя, за посланието на Берасатеги и любопитния
начин, по който се бе самоубил… За странната зловонна диря от слюнка,
като тази на праисторическо влечуго, обитаващо единствено далечните
Комодски острови…
Той я изслуша мълчаливо и накрая попита:
— Изправена сте пред сложен пъзел, но вие не ми се обадихте заради
това… Какво искахте да ме попитате?
— Прабабата на момиченцето ми каза, че демон, на име Ингума, е
влязъл през някоя пролука, седнал е върху гърдите на малката и е изсмукал
въздуха от дробовете ѝ; обясни ми, че този демон е идвал неведнъж и че
всеки път е отнемал живота на цял куп деца. Отец Сарасола ми разказа, че
същият демон е известен в много култури: в шумерската, в африканската, в
културата на етноса хмонг, както и в древната и мрачна бастанска
митология, наред с редица други.
Чу умореното изсумтяване на Дюпри в другия край на линията. После
нищо, тишина.
— Алойзиъс, там ли сте?
— Сега не мога да говоря повече. Още не знам как, но в близките дни
ще ви изпратя нещо… Трябва да затварям.
От слушалката се разнесе сигналът за прекъсната линия.
15
Рос Саласар вече се бе отказала от цигарите, въпреки че пушеше от
шестнайсетгодишна до момента, в който реши, че иска да има дете.
Майчинството очевидно не беше за нея и след раздялата ѝ с Фреди бе
имала не повече от две-три закачки в бара, за които не си заслужаваше и да
споменава. Вероятността да срещне нов мъж в Елисондо не беше особено
голяма и макар да продължаваше да обмисля, напоследък дори все по-
често, възможността да стане майка, това в нейния случай като че ли
нямаше да означава задължително присъствие на мъж до нея. Въпреки
всичко не бе пропушила отново, поне тютюн. Само от време на време,
късно вечер, когато леля ѝ си легнеше, свиваше цигара с трева и излизаше
уж да глътне свеж въздух, отиваше в пекарната, сядаше в кабинета и я
изпушваше на спокойствие, наслаждавайки се на радостта на
собственичката, останала най-сетне сама след уморителния ден във вече
затворената работилница.
Изненада се, че вътре свети, и първата ѝ мисъл бе, че Ернесто,
управителят, е забравил да изключи осветлението на тръгване. Като отвори
вратата на пекарната, забеляза светлина и в кабинета. Извади джиесема си,
набра 112, но преди да се обади, извика.
— Кой е там? Повиках полицията.
Бързо местене на предмети, трополене, шум. Натисна клавиша за
повикване, когато чу гласа на Флора.
— Рос, аз съм…
— Флора? — възкликна изненадано, прекъсна обаждането и влезе в
кабинета. — Какво търсиш тук? Помислих, че са крадци.
— Аз… — заекна Флора. — Мислех, че… забравих си нещо и дойдох
да проверя дали не е тук.
— Какво си забравила? — попита Рос.
Флора се огледа нервно.
— Чантата — излъга.
— Чантата? — повтори Рос. — Не е тук.
— Вече видях и тъкмо си тръгвах — каза Флора, вече на път към
изхода.
Рос чу как вратата на пекарната се затваря зад гърба ѝ и цялото ѝ
внимание отново се насочи към кабинета. Огледа подробно всичко. Бе
сварила Флора да върши нещо нередно, в това нямаше никакво съмнение,
нещо, заради което бе излъгала и бе измислила тая глупост с чантата, нещо,
което я бе довело в пекарната посред нощ… Какво ли си бе наумила?
Измъкна въртящия се стол иззад бюрото и го постави в средата на
стаята. Седна, бръкна в джоба си за цигарата, която я бе довела тук, запали
я и всмукна силно, от което леко се замая. Пое си дълбоко въздух и се
облегна на стола, като полека-лека го завърташе, пушейки. Всички вещи в
кабинета почнаха да ѝ разказват своята история. Почти час по-късно и след
няколко завъртания очите ѝ се спряха върху картината на стената,
изобразяваща сцена от пазара пред покритата колонада, която толкова
много харесваше. Често я съзерцаваше заради спокойствието, което
излъчваше. Картината ѝ бе проговорила. Предметът, запазил установения
от всички закони на равновесието неподвижен ред, споделяше с нея своята
история. Наложи се да стане и да се приближи, за да се увери. Точно отдолу
видя следата, оставена от токчето на Флорините обувки върху тапицерията
на дивана, и се усмихна. Стъпи върху дивана, застана на същото място и
повдигна рамката, която се оказа по-тежка, отколкото предполагаше. Не се
учуди, като видя сейфа, знаеше, че е там. Флора бе наредила да го монтират
преди няколко години, за да държат вътре парите за доставчиците. Днес
всички разплащания се извършваха по банков път и доколкото ѝ беше
известно, сейфът беше празен, или трябваше да е празен. Подпря картината
върху дивана, погали с пръст колелото на механизма за отваряне, макар че
нямаше смисъл дори да опитва, и отново се настани на въртящия се стол.
През следващите часове, докато гледаше вградения в стената сейф, си
зададе множество въпроси, въпроси, които ѝ отнеха голяма част от нощта.
Беше заваляло още преди зазоряване. Амая си даваше сметка, че е чула
ритмичното почукване на дъжда по капаците на спалнята при
многобройните микросъбуждания, изпълващи съня ѝ, които сега, когато
Ибай най-сетне спеше по цяла нощ, много я изнервяха. Вече не валеше, но
мокрите улици ѝ се сториха неприветливи и тя се почувства благодарна за
приятното усещане, когато влезе на сухо и топло в управлението.
Минавайки покрай машината за кафе, поздрави Монтес, Сабалса и
Ириарте, които провеждаха обичайното си сутрешно съвещание.
— Искате ли едно кафе, шефке? — попита Монтес.
Амая спря и се усмихна, преди да отговори, развеселена от
начумереното изражение на Сабалса.
— Благодаря, инспекторе, но не обичам да пия кафе от пластмасови
чаши, после ще си налея едно истинско в моята.
Младши инспектор Ечайде я чакаше в кабинета ѝ.
— Шефке, имам няколко интересни сведения по темата за внезапната
детска смърт.
Тя окачи палтото си, включи компютъра и седна зад бюрото.
— Слушам те.
— Синдром на внезапна смърт при кърмачета се нарича неочакваната
смърт на дете, обикновено ненавършило още година, макар че има и случаи
на деца до двегодишна възраст. Става по време на сън, без видими
признаци за страдание на бебето. В Европа така умират две на всеки хиляда
новородени, повечето от тях, над деветдесет процента, още в първите шест
месеца, а по тази причина си отиват най-много здрави бебета след първия
месец. Определението за този тип смърт е доста разтегливо: за внезапна
смърт на кърмаче се смята тази, при която след аутопсия не се открие
никаква друга причина, която да я обясни. В доклада ви изреждам подробно
факторите, считани за рискови, както и тези, които намаляват риска, макар
че отсега ви предупреждавам, че са доста мъгляви: тръгват още от
предродилните грижи и стигат до позата при спане или кърмене, отчита се
дори дали възрастните в къщата са пушачи… Изключение прави може би
фактът, че в повечето случаи това се случва през зимата. Средното равнище
за страната съвпада с европейското, а в Навара през последните пет години
това е посочената причина за смъртта на седемнайсет кърмачета, четири от
които в Бастан; цифрите отговарят на средните показатели.
Амая го погледна, обмисляйки информацията.
— При всеки един от случаите е имало аутопсия и диагнозата е била
синдром на внезапна детска смърт, но има нещо, което привлече
вниманието ми: два от случаите са дали повод на социалните служби да
проучат семействата — каза Йонан, подавайки ѝ няколко листа, закрепени с
кламер. — Няма допълнителна информация, така че не знаем до какъв
резултат се е стигнало, но трябва всичко да е било наред, защото след
известно време случаите са били приключени без забележки.
На вратата се почука тихо и инспектор Монтес подаде глава.
— Ще дойдеш ли за едно кафе, Ечайде? Ако не ви прекъсвам, разбира
се.
Беше очевидно, че поканата свари Ечайде неподготвен, и той погледна
Амая, извил изненадано вежди.
— Няма проблеми, отивай, тъкмо ще прочета това на спокойствие —
каза тя и вдигна страниците на доклада.
След като Йонан излезе и преди да затвори вратата, Монтес отново
надникна и ѝ намигна.
— Марш навън! — сопна му се Амая усмихнато.
Вратата още не се бе затворила, когато инспектор Ириарте нахлу в
кабинета с думите:
— Някаква жена е открита мъртва в жилището ѝ. Намерила я е
дъщерята, която дошла от Памплона, понеже не вдигала телефона. Явно е
повърнала голямо количество кръв. Повикали линейка, но не могли да
направят нищо. Лекарят, който я е прегледал, казва, че има нещо странно.
Още като прекосяваха моста, Амая зърна в края на улицата колите на
пожарникарите — в Бастан те се занимаваха с пренасянето на ранените и
болните до медицинските заведения. Но едва като доближи и видя
отворената врата на къщата, усети как въздухът в тясното пространство на
колата се свършва, което я принуди да отвори уста, за да си поеме дъх.
— Как се казва жената, как е името ѝ?
— Май беше Очоа, малкото име не си спомням.
— Елена Очоа?
Отговорът на Ириарте не ѝ беше нужен. Пред входа пушеше
пребледняло момиче, по-млада версия на самата Елена, отпуснало
разстроено глава върху рамото на някакъв младеж, може би съпруг или
приятел, който я бе прегърнал или по-скоро я подкрепяше.
Амая ги подмина, без да ги заговори, и тръгна по тесния коридор към
спалнята, следвайки указанията на санитарите. Високата температура в
стаята спомагаше за разпространението във въздуха на острата миризма на
кръвта и урината, които бяха образували две локви до трупа, заклещен
между леглото и един шкаф. Мъртвата беше на колене, ръцете, с които се
държеше за корема, не се виждаха, защото тялото бе рухнало напред, а
лицето бе потопено в гъстата локва от повърната кръв. Амая благодари, че
очите са затворени. Цялата стойка говореше за ужасно предсмъртно
страдание, но лицето на жертвата изглеждаше спокойно, сякаш самият миг
на смъртта ѝ бе донесъл истинско освобождение.
Амая се обърна към лекаря от „Бърза помощ“, който чакаше зад гърба
ѝ.
— Инспектор Ириарте ми спомена, че сте забелязали нещо
необичайно…
— Да, на пръв поглед изглежда, че е получила силен стомашен
кръвоизлив, който е блокирал белите дробове и е предизвикал смъртта. Но
като разгледах отблизо повърнатата течност, забелязах, че е пълна с нещо
като дребни дървени тресчици.
Амая се наведе към локвата и установи, че наистина съдържа стотици
късчета от нещо наподобяващо дървесина.
Лекарят приклекна до нея и ѝ показа пластмасов флакон.
— Взех мостра и след като отделихме кръвта, се вижда ето това.
 — Това са…?
— Да, орехови черупки, натрошени на остри трески, които режат като
ножчета за бръснене… Не ми е ясно как ги е погълнала, но при това
количество съвсем сигурно са перфорирали стомаха, дванайсетопръстника
и трахеята ѝ. Най-страшното обаче е дошло, когато е тръгнала да ги
повръща, защото при напъните да ги изхвърли тресчиците са излезли,
разкъсвайки всичко по пътя си. Били са ѝ предписани антидепресанти,
хапчетата са в кухнята, върху микровълновата печка, но дали ги е вземала,
няма как да разберем. Това е ужасен начин за самоубийство.
Дъщерята на Елена Очоа беше наследила от майка си безспорната
физическа прилика, името и гостоприемното отношение към гостите.
Макар че Амая я бе извинила, като ѝ каза, че не е нужно, тя бе настояла да
направи кафе за всички присъстващи. Младежът, който в крайна сметка се
оказа неин годеник, успокои Амая.
— Оставете я, ще се чувства по-добре, ако се занимава с нещо.
Амая я наблюдаваше как шета из кухнята от същото място, където бе
седяла при последната среща с майка ѝ, и пак както тогава, изчака младата
жена да сложи чашите, преди да заговори.
— Аз се познавах с майка ви.
Видя изненадата по лицето на момичето.
— Никога не ми е споменавала за вас.
— Всъщност не бяхме много близки. Идвах при нея няколко пъти, за
да говорим за Росарио, моята майка. Двете са били приятелки на младини
— обясни. — При последното ми посещение ми се стори доста нервна. Вие
не бяхте ли забелязали нещо особено в поведението ѝ през последните дни?
— Мама винаги е била зле с нервите. Изпадна в дълбока депресия след
смъртта на баща ми, аз бях на седем години. Така и не успя да се
възстанови. Имаше по-добри и по-лоши периоди, но винаги е била
неустойчива. От около месец обаче изглеждаше изпаднала в параноя,
умираше от страх. И друг път ѝ се беше случвало и лекарят винаги ме
съветваше да се държа твърдо с нея и да не подхранвам страховете ѝ. Но
този път беше наистина уплашена.
— Вие я познавате най-добре от всички. Мислите ли, че майка ви е
способна да се самоубие?
— Да се самоубие? Не, разбира се, никога не би го направила, тя е
католичка. Да не мислите, че…? Мама е умряла от кръвоизлив. Вчера,
когато говорихме по телефона, ми каза, че я боли стомахът, беше взела
няколко антиацида и болкоуспокояващи и се канеше да си прави чай от
лайка. Предложих ѝ да дойда след работа да я видя. От една година живея в
Памплона с Луис — каза тя и махна към младежа. — Идваме почти всяка
събота и оставаме тук да преспим. Но тя ме успокои и ми каза, че било
само леко стомашно неразположение и нямало нужда да идвам. Снощи,
преди да си легна, пак ѝ позвъних; каза, че пиела лайка и се чувствала
много по-добре.
— Елена, лекарят откри в повърнатата кръв огромен брой дребни
частици от орехови черупки. Количеството им е толкова голямо, че не е
възможно да ги е погълнала случайно; според него поглъщането им и най-
вече повръщането им е причинило кръвоизлива.
— Изключено — възкликна младата жена. — Майка ми мразеше
орехите, само при вида им обезумяваше от страх. В тази къща орехи никога
не влизаха, уверявам ви, аз ѝ пазарувах. По-скоро би умряла, отколкото да
докосне орех. — Амая я погледна с недоверие. — Веднъж, когато бях
малка, една жена ми подари шепа орехи на улицата. Като се прибрах
вкъщи, майка ми реагира така, сякаш носех отрова в ръцете си, и ме накара
да ги изхвърля навън. После прерови всичките ми вещи, за да се увери, че
не съм скрила някой орех, изкъпа ме от главата до петите и изгори дрехите
ми, докато аз се съсипвах от плач, защото не разбирах какво ѝ става. После
ме накара да се закълна, че никога, ама никога няма да приемам орехи от
когото и да било. Отказах се да внасям орехи в тази къща, повярвайте ми,
макар че, в интерес на истината, през следващите години същата жена
направи още два-три опита да ми ги връчи. Така че или е грешка, или е
случайност, майка ми при никакви обстоятелства не би сложила орех в
устата си.
Доктор Сан Мартин поклати глава няколко пъти, преди да се обърне
към съдия Маркина.
— Този вид самоубийства са винаги шокиращи, неведнъж съм ги
наблюдавал, но най-вече при затворници. Спомняте ли си Киралте, онзи,
дето беше пил отрова за мишки? Виждал съм самоубийци, погълнали
стрити стъкла, амоняк, метални стружки… В този смисъл прави
впечатление леката смърт на доктор Берасатеги.
— Докторе, съществува ли някаква вероятност да е погълнала
черупките случайно, например смесени с друга храна? — запита Ириарте.
— Трудно, но не и невъзможно… Докато не прегледам съдържанието
на стомаха, не мога да отговоря на този въпрос, но количеството, което
виждам в повърнатата кръв, ме кара да се съмнявам. — Той се сбогува със
съдията и тръгна към колата си. — Ще дойдете ли на аутопсията, госпожо
инспектор?
— Аз ще дойда — обади се Ириарте. — Жертвата е била приятелка на
семейството на инспекторката.
Доктор Сан Мартин измърмори някакво съболезнование и се качи в
колата. Амая се завтече след него, почука по прозореца с кокалчетата на
пръстите си и се наведе, за да му каже:
— Докторе, по повод случая с малката Еспарса установихме броя на
кърмачетата, починали от синдром на внезапна детска смърт в долината
през последните години. Направи ни впечатление, че поне в два от случаите
от Института по съдебна медицина са препоръчали на социалните служби
да проведат разследване.
— За колко години назад става дума?
— Пет горе-долу.
— Тогава Институтът имаше и втори началник, доктор Майте
Ернàндес, сигурен съм, че тя се е занимавала с тях. По правило винаги
когато е възможно, избягвам да правя аутопсии на толкова малки деца. —
Амая си спомни покрусата му пред трупа на малката Еспарса, забеляза
също, че гледа настрани, докато говореше, сякаш се срамуваше от факта, че
изпитва подобно естествено отвращение, но това пък веднага го издигна в
очите ѝ. Сан Мартин беше отличен специалист и съчетаваше работата си с
обучението на студенти, което несъмнено беше неговата най-голяма
слабост. — Доктор Ернандес успя да спечели мястото на завеждащ в
Обществения университет на Страната на баските. Щом отида в кабинета
си, веднага ще ѝ се обадя. Едва ли ще има нещо против да разговаря с вас,
винаги е била много отзивчива.
Амая му благодари и изпрати отдалечаващата се кола с очи. Сега
улицата вече се бе опразнила почти от автомобили и съседи, които се бяха
прибрали по къщите си да обядват, подтиквани от започналия наскоро
ръмеж, но понеже все пак оставаха верни на съседската си природа, не
липсваха повдигнати тук-там пердета и дори някой и друг открехнат
прозорец, въпреки засилващия се дъжд.
Маркина отвори чадъра си и я приюти под него.
— В последните дни бях в селото ти повече пъти, отколкото през
целия си живот. Не че ми е неприятно — усмихна се той, — всъщност имах
намерението да го посетя, но се надявах да е по други причини.
Тя не отговори и закрачи напред, опитвайки се да избяга от
недискретните прозорци, гледащи към улица „Гилцаурди“.
— Не ми се обаждаш, не знам нищо за теб, а знаеш, че се тревожа.
Защо не ми кажеш как си? През последните дни се случиха толкова неща.
Амая си спести всичко, свързано с посещението при Сарасола, но
сподели изводите си за смъртта на Берасатеги и за начина, по който според
тях бе успял да си набави лекарството, с което се бе самоубил.
— Проучихме избягалия надзирател. Не е от тези, които стояха при
Берасатеги по време на моето посещение при него, те вече бяха уволнени.
Живеел при родителите си, които веднага ни показаха стаята му. Не
открихме нищо, с изключение на найлонова торбичка от една доста
отдалечена от дома му аптека, което ни се стори подозрително. Когато
показахме снимката му на фармацевта, той веднага си го спомни, защото му
направило впечатление, че търси транквилант с такива характеристики на
ампули. Проверил рецептата и номера на лекаря в професионалния
регистър, където той, неизвестно защо, още присъствал, и като видял, че
всичко е наред, не му останало нищо друго, освен да отпусне лекарството.
Видеозаписът показва, че надзирателят се е задържал една минута пред
вратата на килията. Вероятно е изчакал Берасатеги да изпие ампулата, за да
я отнесе и унищожи. Обявихме го за издирване и установихме, че не е при
никого от роднините си. Засега нямаме други новини.
Бяха стигнали до стария пазар. Маркина изведнъж спря и я принуди да
се върне, за да се скрие отново под чадъра му. И пак се усмихна по онзи
негов начин, от който не ѝ ставаше ясно присмива ли ѝ се, или е безмерно
щастлив, че я вижда. Погледа я мълчаливо няколко секунди, докато тя
накрая наведе смутено очи за миг, който ѝ бе достатъчен, за да възвърне
самообладанието си и да попита:
— Какво има?
— Когато се оплаках, че нямам новини от теб, нямах предвид
разследването.
Тя отново наведе очи, този път усмихвайки се и кимайки с разбиране.
Когато пак го погледна, вече се бе овладяла напълно.
— Е, други новини от мен няма да получите — отвърна.
Сянката на тъгата помрачи погледа му и на лицето му не остана и
следа от усмивката.
— Помниш ли какво ти казах онази вечер на излизане от апартамента
на Берасатеги, когато тръгвахме насам?
Амая не отговори.
— Чувствата ми не са се променили и няма да се променят.
Беше се доближил съвсем. Близостта засили желанието ѝ, а плътните
тонове на гласа му се сляха със спомена за съня от предишната нощ, който
изникна живо в съзнанието ѝ, припомняйки ѝ за секунда топлината на
неговите прегръдки, на устата и целувките му.
Получаването на институционални поръчки беше безспорен знак за
успех. Когато най-известните културни фондации покажеха интерес към
произведенията на даден творец, това ставаше винаги въз основа на
предложенията на техните съветници по художествените въпроси и
капиталовложенията, а те наред с таланта и начина на изпълнение на
творбата оценяваха най-вече перспективността на твореца и дългосрочната
рентабилност на инвестицията. Статиите, появили се след изложбата на
Джеймс в „Гугенхайм“ в две от най-престижните издания за изкуство в
света, „Арт Нюз“ и „Арт ин Америка“, бяха покачили международния му
рейтинг. Срещата с представителите на фондацията на BNP[12] в Памплона
предвещаваше голяма поръчка. Джеймс прекоси „Чокото“ по посока на
моста „Гилцаурди“, откъдето щеше да свърне към главното шосе. Като
минаваше по улицата покрай пазара, той видя Амая застанала до някакъв
мъж, който бе разтворил чадър над главата ѝ. Намали скоростта и свали
прозореца, за да я извика, но изведнъж се въздържа — нещо трудно
доловимо, но очевидно накара повикването му да замръзне във въздуха.
Мъжът ѝ говореше съвсем отблизо, чужд за околния свят, а тя слушаше с
наведени очи, валеше, двамата стояха под чадъра само на няколко
сантиметра един от друг, но не малкото разстояние помежду им го смути, а
това, което видя в погледа ѝ — когато тя отново вдигна очи, в тях
проблясваше предизвикателство, предизвикателството на предстоящата
стъпка, а Джеймс знаеше, че това е единственото нещо, на което тя не
можеше да устои, защото беше боец, воин на богинята Палада: Амая
Саласар никога не се предаваше без бой. Джеймс вдигна стъклото и
продължи, без дори да натисне спирачката. По лицето му нямаше и следа от
усмивка.
16
Отпи с неудоволствие глътка от отдавна изстиналото кафе и отвратена,
бутна чашата към края на бюрото. Не беше яла нищо от закуска, чувстваше,
че не може да сложи и залък в устата си. Гледката на Елена Очоа, удавена в
собствената ѝ кръв, я бе лишила от апетит и от още нещо… Нещо, свързано
с капчицата надежда, че един ден Елена ще преодолее бариерите на страха
и ще проговори. Да ѝ беше казала поне къде се намира къщата…
Предчувстваше, че това е много важно. Смъртта на Елена, прибавена към
тази на Берасатеги, я оставяше без средства и с усещането, че събитията
изтичат между пръстите ѝ, сякаш се опитваше да задържи водата на река
Бастан. Върху бюрото ѝ лежаха докладът на младши инспектор Ечайде за
синдрома на внезапна смърт при кърмачета, препис от показанията на
Валентин Еспарса в килията, докладът от аутопсията на Берасатеги,
няколко листа с нейни бележки, изпъстрени със зачерквания, и
заключението, което въобще не беше такова, че тъпче на едно място, че
няма накъде да тръгне. Отчаяна, тя обърна листовете наопаки.
Погледна часовника си — почти четири. Преди час доктор Сан Мартин
ѝ се бе обадил, за да ѝ продиктува телефона на съдебната лекарка,
извършила аутопсиите на бебетата от доклада на Йонан. Беше ѝ обяснил
какво иска Амая и се бяха разбрали тя да ѝ позвъни в четири часа. Вдигна
телефона, изчака последната минута със слушалката в ръка и точно в
четири набра номера.
Дори да се бе изненадала от точността ѝ, лекарката не го спомена.
— Доктор Сан Мартин ми каза, че се интересувате от два конкретни
случая. Спомням си ги отлично, но въпреки това потърсих и бележките си
от тогава. И в двете аутопсии нямаше нищо необичайно, две видимо здрави
момиченца; и при двете не открихме нищо, което да ни усъмни, че не става
дума за естествена смърт, доколкото естествен може да бъде синдромът на
внезапна смърт при кърмачето, каквото беше първоначалното становище на
лекарите, подписали смъртните актове. Едното от бебетата е спяло по
корем, при другото дори това го нямаше. Но и в двата случая ми направи
впечатление поведението на родителите.
— Поведението им?
— В единия случай се срещнах с тях по молба на бащата, който почти
ме заплаши, като ме предупреди да внимавам след аутопсията всички
вътрешности на дъщеря му да са си в нея, понеже бил чел, че понякога
съдебните лекари си ги присвоявали. Опитах се да му обясня, че това не е
вярно и ако се прави, то е само с изричното съгласие на близките или когато
тялото се дарява за проучвания. Но най-силно ме впечатлиха думите му, че
отлично знае колко високо се ценят органите на едно мъртво дете на черния
пазар. Отговорих му, че ако мисли за донорство, много греши, защото в
такъв случай е трябвало да бъдат извадени веднага след настъпването на
смъртта и в специални медицински условия, на което той отвърна, че нямал
предвид черния пазар за донорски органи, а този за трупове. Жена му през
цялото време се опитваше да го накара да млъкне и на няколко пъти ми се
извини, мъчейки се да оправдае мъжа си с голямата му мъка, но аз повярвах
на думите му, той очевидно знаеше за какво говори, нищо че беше
невъзпитан простак. Обадих се на социалните служби най-вече защото ми
стана мъчно за по-голямото дете, другото, което имаха. То седеше в
чакалнята и слушаше приказките на баща си. Реших, че не е излишно да се
провери.
Във втория случай поведението на родителите беше по-различно, но
също ме изненада. Двамата стояха в чакалнята на Института по съдебна
медицина и когато отидох да им съобщя, че скоро ще могат да си приберат
дъщерята, забелязах, че вместо да са покрусени, те като че ли бяха
зарадвани. Колкото и смущаващо да звучи — виждала съм всякакви
роднински реакции, от разбираемата болка до ледена сдържаност, когато
излизах от чакалнята, чух мъжът да прошепва на жената, че от сега нататък
щели да си живеят живота. Бях шокирана, може би беше някакъв вид
обещание, но когато се обърнах да ги погледна, двамата се усмихваха и
това не беше пресилен жест за вдъхване на кураж, напротив, двамата бяха
наистина въодушевени. — Лекарката замълча, увлечена в спомените си. —
Подобни реакции съм наблюдавала при вярващи, които са убедени, че
любимото им същество отива право на небето, но тогава преобладава
чувството на примирение. У тези хора не видях примирение, а радост.
Уведомих социалните служби, защото семейството имаше още две
невръстни деца, на две и на три години, живееха в приземен апартамент без
отопление, който техен близък им беше преотстъпил, и на всичко отгоре
мъжът от доста време беше безработен. Представяте си в какви лишения са
живеели, но въпреки това се грижели добре за децата си, също както и
другото семейство. Така ми каза социалната работничка. С което въпросът
приключи. Но днешното обаждане на Сан Мартин ме накара да си спомня и
друг случай, от март 1977 година. По Великден някакъв влак беше
дерайлирал в Уарте Аракил. Имаше осемнайсет жертви. Бяхме затрупани с
работа, но най-случайно инцидентът съвпадна с една внезапна смърт на
кърмаче. И този път родителите настояха за среща с мен. Заради
катастрофата бяхме заети до гуша, както ви казах, но те застанаха отпред и
заявиха, че докато не говорят с мен, няма да си тръгнат. Беше много тъжно,
жената беше болна от рак в терминален стадий. Помолиха ме да ускоря
формалностите, за да приберат тялото. Те също бързаха, но въпреки
обстоятелствата, не изглеждаха толкова опечалени, колкото би следвало да
се очаква. Напротив, поведението им рязко се отличаваше от това на
съсипаните роднини, изпълнили чакалнята; те като че ли чакаха да вземат
колата си от сервиз, а не труп. Нямаха други деца, проверих. Не успях да
намеря записките си. Ако ми дадете електронна поща, ще ви ги изпратя
заедно с номера на социалната работничка, в случай че решите да
поговорите с нея.
— Само още един въпрос, докторе — каза Амая, преди да затвори.
— Слушам ви.
— В последния случай, за който ми разказахте, бебето също ли беше
момиче?
— Да, момиче беше.
Социалната работничка се забави повече от час, докато открие
досиетата и ѝ върне обаждането. Случаите били приключени без
последствия. В единия от тях семейството получавало помощи известно
време, докато не се отказало. И толкова.
Позвъни на Йонан, който за нейна изненада, изглежда, бе изключил
телефона си. Надникна в коридора и почука тихо на отворената врата
отсреща, където работеха Сабалса и Монтес.
— Инспектор Монтес, може ли да дойдете в кабинета ми?
Той я последва.
— Младши инспектор Ечайде изготви доклад за всички семейства от
Бастан, чиито деца са починали внезапно в люлката си; на пръв поглед не
се забелязва нищо съществено, но в два от случаите тогавашната патоложка
е препоръчала проверка от страна на социалните служби. Докато
разговарях с нея, тя си спомни за още един случай, при който родителите
реагирали, меко казано, странно — били буквално щастливи. Едното
семейство разчитало на социалните помощи, давани от правителството на
Навара. Искам утре сутринта да ги посетите. Измислете някакъв претекст,
без да отваряте дума за бебето.
— Уффф! — изпръхтя Монтес. — Това ще ми коства много, шефке —
каза той, прелиствайки досието, — малко неща ме дразнят повече от
родители, които не се грижат за децата си.
— Не преувеличавайте, Монтес, вас всичко ви дразни — усмихна се
Амая, а той кимна в знак на съгласие. — Вземете със себе си Сабалса,
чистият въздух ще му се отрази добре, а е и по-тактичен от вас. Между
другото, къде се е запилял Ечайде?
— Днес имаше свободен следобед, спомена, че го чакали няколко
задачи…
Амая отново се зае да подрежда бележките си, добавяйки казаното от
съдебната лекарка и социалната работничка, но почти в същия миг откри,
че Монтес продължава да стои до вратата.
— Още нещо ли искате, Фермин?
Той остана втренчен в нея още няколко секунди и после отрече с глава.
— Не, не, нищо не искам.
Отвори вратата и излезе в коридора, оставяйки Амая с усещането, че е
пропуснала нещо важно.
Смутена, тя се примири с очевидния факт, че напълно са зациклили.
Прибра листовете, погледна часовника и си спомни, че Джеймс имаше
важна среща в Памплона. Набра номера му и зачака, но той не вдигна.
Изключи компютъра, взе палтото си и се прибра вкъщи.
В последно време веселите дружки на леля Енграси явно бяха
заменили обичайната игра на карти с нещо като празнична сбирка, на която
се забавляваха да си предават Ибай от ръка на ръка, като му гукаха и пееха,
усмихнати щастливо. Едва успя да им отнеме детето, което ги увличаше със
заразителния си смях.
— Ама че сте и вие, съвсем ще ми го разглезите — пошегува се тя. —
Станал е истински купонджия, после не мога да го приспя — добави,
докато се качваше по стълбите и отнасяше детето сред гневните
възражения на гостенките.
Остави Ибай върху леглото, докато приготви банята, докато съблече
дебелия пуловер и скрие пистолета върху гардероба, с мисълта, че скоро и
там няма да е на сигурно място, когато Ибай е вкъщи. В Памплона имаше
сейф, където го заключваше, проектът на Хуанитаенеа също го
предвиждаше, но в дома на леля си винаги го оставяше върху гардероба; на
пръв поглед там изглеждаше на безопасно място, но всички знаеха, че
някъде към три годинки бебетата стават като маймунки и са способни да се
катерят навсякъде. Замисли се за Хуанитаенеа, за палетата със строителни
материали, натрупани пред входа, и за работата, която не ѝ вървеше. Взе
телефона и отново звънна на Джеймс; чу два сигнала, преди връзката да
прекъсне, като да бе затворил. Къпа Ибай дълго; малкият обожаваше
водата, а тя много обичаше да го гледа толкова щастлив и спокоен, но
трябваше да признае, че започва да се тревожи от факта, че Джеймс не ѝ
вдига телефона. Затова не можа да се наслади напълно на момента на
къпането, който обикновено беше толкова специален. След като облече
детето с пижамката, отново позвъни. И отново веднага ѝ затвориха.
Изпрати съобщение: „Джеймс, притеснявам се, обади ми се“, и след минута
пристигна отговорът: „Зает съм“.
Ибай заспа още щом лапна биберона. Тя включи бейбифона и слезе да
седне при Рос и леля си, които гледаха телевизия, но вниманието ѝ беше
насочено само към трополенето на колите по паважа пред къщата. Като чу
мъжа си да спира пред тях, облече палтото и излезе да го посрещне.
Джеймс седеше в автомобила със загасен мотор и изключени светлини. Тя
се приближи и седна на седалката за пътника до него.
— За бога, Джеймс! Притесних се.
— Вече съм тук — отговори небрежно той.
— Можеше да се обадиш…
— Ти също… — отсече той.
Видимо изненадана от реакцията му, Амая зае отбранителна позиция.
— Обадих ти се, но ти не вдигаше.
— В шест вечерта? След цял ден мълчание? — Тя прие упрека, но
веднага се ядоса. — Значи, си видял, че аз ти звъня, и не си вдигнал. Какво
става, Джеймс?
— Ти ми кажи какво става, Амая.
— Не знам за какво говориш…
Той сви рамене.
— Не знаеш за какво говоря? Чудесно, тогава нищо не се е случило —
каза той и тръгна да слиза от колата.
— Джеймс — спря го тя. — Недей така, нищо не разбирам. Знам, че
имаше среща с представителите на BNP, нищо повече, не ми казваш дори
как мина.
— Нима те интересува?
Амая го погледна оскърбено. Нейното хубаво момче губеше търпение
и тя съзнаваше, че вината до голяма степен е нейна. Преглътна и когато
заговори, вложи в думите си цялото си внимание и нежност.
— Как може да ми задаваш такъв въпрос? Разбира се, че ме
интересува, Джеймс, ти ме интересуваш повече от всичко на света.
Той я погледна, опитвайки се да задържи още няколко секунди
строгостта, която в очите му вече започваше да омеква. Усмихна се леко.
— Мина добре — призна.
— Разкажи ми подробно, моля те, мина добре или много добре.
Джеймс се усмихна широко.
 — Много, много добре.
Тя го прегърна, заставайки на колене върху седалката, за да се долепи
до него и да го целуне. Телефонът ѝ звънна. Джеймс отегчено се намръщи,
когато тя го извади от джоба си.
— От управлението, трябва да отговоря — каза тя и се освободи от
прегръдката.
Вдигна и отсреща чу дежурния полицай.
— Госпожо инспектор, обади се дъщерята на Елена Очоа. Настоява да
говори с вас, и то спешно. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше казала, че е
много важно да се видите час по-скоро. Току-що ви изпратих телефона ѝ с
есемес.
— Трябва да се обадя, ще ми отнеме само няколко минути — заяви
Амая, слизайки от колата.
Набра номера и се отдалечи още малко, за да не чува Джеймс
разговора.
— Госпожо инспектор, аз съм в Елисондо. След всичко, което се случи,
решихме да преспим тук тази вечер и като си лягах, открих под
възглавницата писмо от мама. — Гласът, който до този момент звучеше
уверено под напора на спешната потребност да сподели, се прекърши
жаловито, когато младата жена заплака. — Май ще излезете права, тя се е
самоубила, не мога да повярвам, но се е самоубила… Оставила е писмо —
добави с мъка. — Винаги съм се мъчела да ѝ помагам, следвах съветите на
лекарите да не ѝ обръщам внимание, да не подхранвам параноята ѝ, да не
придавам значение на страховете ѝ… Оставила е писмо. Но не за мен, а за
вас.
Младата жена отново заплака. Амая знаеше, че от този момент нататък
тя няма да е в състояние да каже и дума повече. Изчака няколко секунди и
чу как някой се опитва да я успокои и измъква телефона от ръцете ѝ.
— Госпожо инспектор, аз съм Луис, приятелят на Елена. Елате да
вземете писмото.
Джеймс бе слязъл от колата и Амая се върна няколко крачки назад,
докато застана пред него.
— Джеймс, налага се да свърша нещо. Само ще взема един документ,
тук наблизо, в Елисондо, ще ида пеша — каза, сякаш за да подчертае, че
никак няма да се бави, — но трябва да отида още сега.
Той се наведе да я целуне и без да продума, влезе в къщата.
17
Зимата се бе завърнала с пълна сила след краткия отдих през
последните часове. Докато вървеше по пустите улици на Елисондо,
леденият северен вятър я накара да съжали, че не е взела ръкавиците и
шала си; вдигна яката на палтото и притваряйки я с ръце около гърлото си,
закрачи още по-бързо към дома на Елена Очоа. Почука на вратата и зачака,
зъзнейки и едва устоявайки на все по-мощните пориви на вятъра. Отвори ѝ
годеникът на момичето, но не я покани да влезе.
— Тя е съсипана — обясни. — Взе едно хапче и вече се унася.
— Разбирам ви — каза Амая. — Ударът беше тежък…
Той ѝ подаде дълъг бял плик. Амая забеляза, че не е отварян и че
отгоре е написано нейното име. Взе го и го пъхна в джоба на палтото си,
наблюдавайки облекчението на младежа, като видя плика да изчезва.
— Ще ви държа в течение.
— Ако е очевидното, спестете си го, тя вече достатъчно се измъчи.
Амая тръгна към завоя на реката, привлечена от оранжевите светлини
на площада, създаващи фалшивото усещане за топлина в мразовитата нощ;
после мина покрай Фонтана на ламиите, който се превръщаше отново във
фонтан само при дъжд, и спря на ъгъла при кметството, за да прокара
набързо ръка по гладката повърхност на Ботил Ари[13], докато с другата
притискаше джоба си и плика, който излъчваше неприятна топлина, сякаш
хартията бе съхранила последните искрици живот на авторката на писмото.
Вятърът бръснеше площада и беше дори немислимо да спре там.
Продължи по улица „Хайме Урутия“, като при всяка лампа забавяше
крачка, осъзнавайки изведнъж, че търси място, където да отвори писмото,
защото не искаше да го чете у дома, а не можеше да чака. Прекоси моста,
където воят на вятъра се състезаваше с грохота на язовира, и като стигна до
„Тринкете“, зави надясно, за да отиде на единственото място, където в този
момент можеше да бъде сама. Напипа в джоба си меката найлонова
панделка, с която баща ѝ бе завързал ключа преди толкова години, и го
пъхна в ключалката на пекарната. Ключът спря по средата. Опита отново,
макар да беше очевидно, че ключалката е сменена. Хем изненадана, хем
доволна от инициативността на Рос, тя прибра безполезния ключ и отново
погали плика, който като че ли надигаше глас от джоба ѝ като живо
същество. Ускорявайки крачка и борейки се с вятъра, почти затича към
къщата на леля си, но не влезе вътре. Вместо това свърна към колата, седна
вътре и запали светлината.
Те са разбрали, казах ви, че ще научат. Винаги внимавам, макар че,
както ви казах, от тях никой не може да се опази, намерили са начин да ми
го изпратят и сега то е вътре в мен, усещам, че вече разкъсва
вътрешностите ми. Много съм глупава да си мисля, че е стомашно
неразположение! Часовете минават и вече знам какво става, то ме разяжда
отвътре, ще ме погуби, с мен е свършено, така че няма смисъл повече да
крия.
Къщата е стар, разнебитен чифлик насред полето, с бисквитени на цвят
стени и тъмен покрив. От много години не съм минавала оттам, но едно
време винаги държаха капаците открехнати. Намира се на пътя за
Орабидеа, по средата на единствената равна поляна в района, наоколо няма
дървета, никаква растителност, отвисоко не се вижда, но ще я познаете,
понеже изниква внезапно пред очите след завоя на пътя.
Това е черна къща, нямам предвид цвета на стените ѝ, а това, което е
вътре в нея. Знам, че е излишно да ви моля да не отивате там, да не я
търсите, защото, ако сте тази, за която се представяте, ако сте оживели след
онова, което ви готвеха, дори да не ги търсите, те сами ще ви открият.
Господ да ви е на помощ.
Елена Очоа
Пронизителният звън на мобилния телефон, несъвместим с тясното
затворено пространство, я стресна, писмото на Елена Очоа изхвърча от
ръцете ѝ и падна при педалите на колата. Объркана и разстроена, Амая
отговори на повикването, докато се навеждаше напред в опит да достигне
сгънатия лист.
Гласът на инспектор Ириарте издаваше умората от часовете,
прибавени към работния ден, започнал твърде рано. Амая погледна
часовника си — минаваше единайсет, и мислено си призна, че напълно бе
забравила за Ириарте.
— Току-що приключихме с аутопсията на Елена Очоа… Да ви кажа
право, госпожо инспектор, в живота си не съм виждал нищо по-ужасно. —
Той направи пауза, Амая го чу как си поема дълбоко въздух и после много
бавно го изпуска. — Заключението на Сан Мартин е самоубийство чрез
поглъщане на режещи предмети и повярвайте ми, ако за мен беше
потресаващо, за него вероятно е било доста странно, но какъв друг извод
можеше да направи?… — засмя се нервно Ириарте.
Заплахата от ужасна мигрена я блъсна в главата с две силни пулсации.
Стана ѝ студено и тя някак си осъзна, че усещанията ѝ са пряко свързани
със съдържанието на писмото и с неизречените думи в колебливата реч на
инспектор Ириарте.
— Обяснете ми по-добре, инспекторе — настоя тя.
— Ами вие вече видяхте количеството орехови черупки в повърнатата
кръв; в стомаха бяха останали още няколко, но червата бяха пълни с тях…
— Разбирам.
— Не, госпожо инспектор, не разбирате, бяха буквално претъпкани с
орехови черупки, сякаш бяха използвали машина за наденици, за да ги
напъхат там. Някои места бяха почти пред перфорация, а околните ципи
бяха разкъсани, като натъпкани насила, някои черва не бяха издържали и се
бяха пръснали, забивайки се в чревната стена и достигайки дори до
околните органи.
Амая почувства как мигрената вече притиска главата ѝ като стоманен
шлем, който някой занитва с чук отвън.
Ириарте си пое въздух, преди да продължи.
— Седем метра тънко черво и още метър и половина дебело черво,
натъпкани до краен предел с орехови черупки до такава степен, че се бяха
раздули двойно. Докторът остана изненадан, че чревната стена е издържала
и не се е разкъсала напълно. Никога през живота си не съм виждал подобно
нещо, но знаете ли кое е най-странното? Че няма нито едно парченце орех,
нито една ядка, само черупки.
— Какво каза Сан Мартин? Има ли някакъв начин, по който да са ги
вкарали или натъпкали вътре?
— Не и докато е била жива. Червото е много чувствително, със
сигурност е щяла да полудее от болка и да умре. Направих няколко снимки.
Сан Мартин остана да пише доклада от аутопсията, предполагам, че утре
рано ще го имате. А сега се прибирам вкъщи, макар че едва ли ще мога да
заспя — добави.
Амая беше убедена, че и тя като него нямаше да успее да мигне; взе
две приспивателни и си легна до Джеймс и Ибай с надеждата тихото
дишане на нейните близки да ѝ донесе успокоението, от което толкова се
нуждаеше. Остави часовете да текат, раздвоявайки вниманието си между
книгата, в която не беше в състояние да се съсредоточи, и тъмната дупка на
прозореца с отворени капаци, за да може да види от леглото си първата
утринна светлина.
Не разбра кога сънят най-сетне я е оборил, но знаеше, че спи, когато тя
дойде. Не я чу да влиза, не долови стъпките, нито дишането ѝ, но я надуши.
Миризмата на кожата, на косата и дъха ѝ бяха издълбани като с длето в
паметта ѝ. Миризма, равнозначна на тревога, диря от онази, която ѝ
мислеше злото, от нейната убийца. Усети отчаянието на страха,
проклинайки се, че се е разсеяла и я е оставила да се доближи толкова,
защото, след като я надушваше, значи, беше съвсем наблизо. Едно съвсем
малко момиченце се молеше на бога на жертвите, молеше за милост,
редувайки молитвата със заповедта, която никога не биваше да нарушава и
която ясно отекваше в мозъка ѝ: не отваряй очи, не отваряй очи, не отваряй
очи, не отваряй очи, не отваряй очи. Извика, но това не беше вик на ужас, а
на ярост, и не излизаше от гърлото на момиченце, а на жена: не можеш да
ме нараниш, вече не можеш да ме нараниш. И тогава отвори очи. Росарио
стоеше до нея, само на няколко сантиметра, надвесена над леглото ѝ;
близостта размиваше лицето ѝ; очите, носът и устата изпълваха зрителното
поле на Амая. Тя настръхна от студа, лъхащ от дрехите на майка ѝ, чиито
устни междувременно се разтегляха в някакво подобие на усмивка, докато
заприличаха на цепка върху лицето ѝ; гледаше я втренчено с хищните си
очи и се наслаждаваше на нейния ужас. Опита се да извика, но от гърлото ѝ
излизаше само топъл въздух, който, макар да избутваше с все сила от
дробовете си, само изсвистяваше беззвучно от устата ѝ. Понечи да се
размърда и с ужас установи, че не може, крайниците ѝ като че ли тежаха
цели тонове и останаха неподвижни, заровени от собственото ѝ тегло под
пухената завивка. Усмивката на Росарио стана още по-широка и
същевременно по-твърда, тя се наведе още малко над нея, докато докосна
лицето ѝ с краищата на косата си. Амая затвори очи и изкрещя колкото сила
имаше. Този път въздухът отново изсвистя мощно и макар че не предаде
писъка, който тя издаваше от отвъдното, спящата на леглото жена
прошепна една дума: „Не“. Достатъчна, за да я събуди.
Обляна в пот, Амая седна в кревата и дръпна рязко шала, с който
смекчаваха светлината на нощната лампа. Огледа се бързо, за да установи,
че Джеймс и Ибай спят, после вдигна очи към гардероба, върху който както
всяка нощ лежеше пистолетът ѝ. В стаята нямаше никого, беше го осъзнала
в мига на събуждането си, но преживяното насън още не бе отзвучало,
сърцето ѝ препускаше, крайниците оставаха сковани, мускулите я боляха от
усилието да се освободи. И миризмата на Росарио. Изчака няколко минути,
докато дишането ѝ се нормализира, и стана от леглото, залитайки. Взе
пистолета, извади чисти дрехи и тръгна към душа, за да отстрани от кожата
си омразното усещане за тази миризма.
18
Още преди да съмне, тръгна да търси къщата. Беше закусила с едно
кафе на крак, подпряна на кухненската маса, без да откъсва очи от
прозореца, където черното бастанско небе все още не даваше признаци, че
идва нов ден.
От Елисондо подкара по шосето към Оронос-Мугайре и зави по
отклонението за Орабидеа, едно от най-рядко посещаваните места в
долината, където времето изглеждаше спряло, оставяйки непокътнати
полята, чифлиците и цялото очарование и природна мощ на един колкото
красив, толкова и див пейзаж. Постройките бяха на няколко километра една
от друга, а електричеството още не бе стигнало до някои от тях. Миналата
пролет Джеймс я бе убедил да посетят Инфернуко Ерота (Адската
мелница), една от най-магическите и странни местности в Бастан. След
петнайсетина километра в същата посока се стигаше до Ецеберцеко Борда,
откъдето започваше път, по който можеше да се мине само пеш или на
гърба на магаре, както вероятно го бяха изминавали неведнъж смелчаците,
дръзвали да отидат посред нощ до скритата в гъсталака мелница, дала име
на местността. Адската мелница, построена през епохата на карлизма[14],
била от жизнено значение за оцеляването на войниците, укриващи се в
планините по време на междуособиците. Дъсчените ѝ стени се издигали
върху три дънера, прекрачили реката, и по време на купонната система
жителите на Бастан отивали до нея нощем, натоварили магаретата си със
зърно, за да го смелят тайно и да изхранват семействата си. Пасторално
красивият път със сигурност е представлявал голямо изпитание, истинско
предизвикателство в черната бастанска нощ, когато да преведеш животно
по тесните и хлъзгави от речната влага пътеки и да стигнеш до мелницата е
било равносилно на слизане в ада. Вероятно оттам идваше и името —
Адската мелница. В Бастан винаги са съумявали да правят това, което е
трябвало да се направи.
Освен този път, Амая познаваше само стрелбището и околностите край
него в Багорди. Тя изключи безполезния в този пущинак навигатор на
колата, който непрекъснато изчисляваше и преизчисляваше положението и
през няколко секунди губеше сигнала от сателита. Подкара нагоре по
склона, като от време на време спираше, за да се ориентира по отворената
на седалката до нея карта, където основните пътища бяха отбелязани, но не
и никнещите като гъби многобройни колиби, които не фигурираха в
официалните строителни регистри. Оскъдните указания на Елена бяха
толкова неясни, че Амая дори не знаеше дали къщата се намира на
възвишение, или в падина. Само споменатата широка равна поляна около
чифлика можеше да се сметне за отличителен белег. Въпреки това не
изключи нито постройките, разположени върху видимо пресечен терен,
влизайки с колата дотам, докъдето шосето преминаваше в черен път, нито
малките заслони, предназначени първоначално за коне и овце, но
преустроени през последните години в обитаеми жилища. Махваше за
поздрав с ръка на редките местни жители, които излизаха да я посрещнат,
преструвайки се, че неволно е излязла от главното шосе и се е загубила, без
да я е грижа за насмешливите погледи и дрезгавия лай на овчарските
кучета, които налитаха като бесни по колелата на автомобила.
Към десет сутринта спря да се поразтъпче, да отбележи на картата с
нови кръстчета вече посетените и изключени места и да пийне малко от
кафето, което предвидливо бе взела със себе си. Беше го сипала в стария
термос от дома на Енграси, който помнеше още от дете и чиято капачка
служеше и за чаша. Подпряна на багажника на колата, тя започна да пие на
малки глътки, стиснала чашата с две ръце, разглеждайки с възхищение
пейзажа. Сладката гореща течност я накара да потръпне и това я върна към
още живия спомен за последния ѝ сън. Нощен кошмар или недвусмислен
сигнал за тревога, който не биваше да пренебрегва? Какво би казал по
въпроса агент Дюпри? Информация, която мозъкът обработва по свой
начин и стига до нас чрез сънищата, или кошмар, смътен спомен за
действителен страх, преживян в детството? Извади телефона от джоба си,
макар да знаеше, че няма да му позвъни, защото обажданията до Дюпри
трябваше да изчакат, докато слънцето залезе; въпреки това погледна екрана
и отново прибра апарата, след като установи, че няма покритие и че никой
не я е търсил цяла сутрин.
— Природата ни закриля — прошепна тя, оглеждайки се и любувайки
се на красивите дървета, извисили се от двете страни на пътя като
естествена сенчеста преграда, през която въпреки наближаващата пролет
слънцето едва успяваше да проникне.
Амая долови мощната енергия на гората; пътят я пресичаше, но не я
разделяше надве, по-скоро служеше като точен лимфатичен канал, по който
силата на планината струеше като невидима река.
Не беше нужно да говори с Дюпри, за да чуе какво ще ѝ каже, за да
разбере, че щом алармата е звъннала, не бива да си запушва ушите. Тя беше
полицай, опитен следовател и в последно време бе научила, че
съпоставките между рационалното и ирационалното, между полицейската
методология и старите традиции, между задълбочения анализ и чистата
интуиция представляваха част от един и същи свят и че взаимодействието
между двете крайности можеше да бъде от голяма практическа полза за
разследващия. Все едно ѝ беше дали сестра ѝ ще поръча цяла дузина
заупокойни молитви за безсмъртната душа на Росарио; не разполагаше с
доказателства, но предчувстваше, че душата на майка ѝ още не е напуснала
телесната си обвивка, че заплахата, която тегнеше над главата ѝ още от
детските години, все още съществува и е съвсем реална, като посланието,
което Берасатеги ѝ бе предал. Чувстваше го с вътрешностите си, с кожата
си, със сърцето и мозъка си, който ѝ пращаше тези ужасяващи сигнали по
време на сън. Спомни си как впечатлението от кошмара бе продължило
няколко минути след като се бе събудила и че дори тогава още усещаше
болката в крайниците си, напрежението от сковаността и дирята, оставена
от Росарио по кожата ѝ, миризмата, която бе успяла да отстрани едва след
яко търкане с душ гела под горещата вода. Отпи още една глътка от кафето,
но от спомена за миризмата ѝ се пригади. Изхвърли с погнуса в храстите
останалата в чашата течност, докато си припомняше думите на Сарасола и
се питаше дали кошмарите могат да убиват, дали силата, присъща на
населяващите ги чудовища, е в състояние да преодолява крехката бариера
между двата свята, за да застигнат те най-сетне своите жертви. Какво ли
щеше да стане, ако не се беше събудила? Преживяванията по време на
кошмарите бяха толкова живи, че изглеждаха реални; и тя като хората от
етноса хмонг, за които ѝ бе разказал Сарасола, съзнаваше, че спи, че майка
ѝ идва, отваряше очи и я виждаше, подушваше я, а този път дори бе
усетила гъделичкането на краищата на косата ѝ, когато се бе надвесила над
лицето ѝ. Какво още би могла да почувства? Щеше ли да усети, ако я бе
докоснала? Щеше ли да усети, ако сухите ѝ устни, влажният и настървен за
кръвта ѝ език близнат лицето ѝ? Щеше ли да си даде сметка за силата на
устата ѝ, когато я притисне върху нейната, за да открадне дъха ѝ? Можеше
ли този кошмар да изпие дъха ѝ до смърт, подобно на страховития Ингума?
С крайчеца на окото си долови леко движение вляво сред плътната
горска растителност. Обходи с очи спокойните дървесни корони високо
горе и отхвърли вероятността да е бил вятърът, но колкото и внимателно да
се взираше в гъсталака, не можа да различи нищо под сумрачния навес,
образуван от дърветата. Отвори багажника на колата, за да прибере термоса
на Енграси, и тогава отново го видя. Не знаеше какво е, но беше достатъчно
голямо, за да люлее клоните на височина колкото човешки бой. Затвори
багажника и направи няколко крачки към гората. Спря, когато зърна
притулената зад дебелия ствол на един бук длъгнеста черна сянка, която бе
предизвикала лекото раздвижване на рахитичните листенца на дребните
издънки под дърветата, обричащи на гибел тези гиганти.
Замръзна на място и усети треперенето, започнало от краката и
пълзящо вече по цялото ѝ тяло. Неволно посегна към кръста, за да провери
дали пистолетът е там, като сама си напомняше, че не бива да го вади.
Наблюдателят продължаваше да се крие зад дървесния ствол. За да го
примами да излезе, тя направи крачка назад, наведе глава и погледна към
земята.
Ефектът беше мигновен, очите на наблюдателя кацнаха върху нея, но
не както кацат белите пеперуди или ефирните птички, пиещи сок от
цветчетата. Свирепият, див и бездушен поглед се заби в душата ѝ като
стрела и безпокойството, предизвикано от скритата враждебност, я смути и
я накара да отстъпи още една крачка, при което едва не загуби равновесие.
Разтърсена от силните си чувства, тя направи опит да се овладее, пак се
взря в гъсталака и долови бързото движение, с което наблюдателят отново
се притаи. Пъхна ръка под пухеното яке и с върха на пръстите си докосна
приклада на глока, но почти веднага се упрекна за жеста, въпреки
успокоението, което ѝ донесе. Пое си дълбоко въздух, като си повтаряше,
че трябва да запази спокойствие. Искаше да го види отново, толкова бе
копняла за присъствието му, че гърдите почти я боляха, и вероятността да е
толкова наблизо заедно с увереността, че е безкрайно далеч, я изпълниха с
отчаяние, задето не може да му внуши колко много се нуждае от него, нито
да получи отново така желаното усещане за закрила. Пристъпи напред; ако
протегнеше ръце, щеше да докосне крайпътните дървета. Тогава си даде
сметка за тишината, настъпила в гората. Птичите трели и пърхане, дори
тихото шумолене, което неизменно се долавяше между клоните, бяха
замрели, сякаш цялата природа бе затаила дъх в очакване. Направи още
една крачка и забеляза, че сянката бавно започва да се подава от
скривалището си. Необяснимият ужас, който я изпълваше, се усили, когато
неочаквано зад гърба ѝ, от противоположната страна на пътя, прозвуча
острото изсвирване на закрилника на гората — басахаỳн, пазителят, който
толкова много ѝ липсваше, я предупреждаваше за опасност. Амая извади
оръжието си и сянката, която тя бе взела за невидимия пазител, отстъпи
назад и потъна в мрака.
Амая скочи в колата, запали двигателя, настъпи педала на газта така,
че камъчетата по пътя изхвърчаха назад, и подкара с пълна скорост. Спря
чак при следващата група къщи. Ръцете ѝ още трепереха. „Беше глиган.
Глиган беше, а това, което се чу от другия край на гората, трябва да е било
изсвирване на овчар, който вика кучето си.“ Завъртя огледалото за обратно
виждане, за да погледне лицето си: очите на жената, която зърна вътре, не
бяха на същото мнение.
През останалата част от сутринта продължи с обхода на шосета,
пътеки и черни пътища. Минаваше обед, когато, връщайки се от поредната
отбивка, видя поляната пред един имот, който бе изключила. Просторна,
яркозелена морава се простираше от двете страни на къщата, както и зад
нея; с това съвпадението се изчерпваше. Къщата с червен двускатен покрив
трябва да беше на повече от десет години, а в предната ѝ част имаше
широки прозорци, дървена веранда и маса за десет души до модерно
барбекю. Като я зърна от завоя, Амая разбра защо преди това дори не я
беше забелязала. Сградата се издигаше в средата на поляната, но целият
преден подход към нея, който би подсказал присъствието ѝ, бе закрит от
стар зид, обрасъл с растения, скриващи чугунена пощенска кутия,
боядисана в зелено, за да се слее напълно с пейзажа. Спусна се отново
надолу по пътя, паркира встрани и установи, че зидът и оградата зад него
наистина очертаваха ясно имота. Отиде до пощенската кутия, на която
имаше картонче с две имена, написани на машина: Мартинес Байòн. Тръгна
покрай зида, зави наляво и откри зад оплетената с лиани ограда модерна
врата с малък каменен покрив и интерфон за видео наблюдение, както и
емблемата на охранителната фирма, която лъщеше неуместно върху
надлъжен дънер, където майсторска ръка бе гравирала името на чифлика:
„Арги Белц“. Два метра по-напред се намираше входът за гаража.
— Арги Белц — прошепна.
Черна светлина. „Това е черна къща“, прозвучаха в съзнанието ѝ
думите на Елена Очоа. Приближи до вратата, застана пред обектива на
камерата и натисна звънеца. Изчака няколко минути, преди да позвъни
отново, опита дори трети път, преди да се откаже. Тъкмо си тръгваше,
когато съвсем ясно чу леко изпращяване от интерфона, въпреки че
лампичката, която показва, че слушалката е вдигната, не бе светнала.
Изпита чувството, че някой я наблюдава, и това предизвика у нея не
толкова тревога, колкото силно раздразнение. Върна се покрай зида до
колата, отбеляза отбивката от пътя и изкачи хълма, за да види пак, откъм
завоя, формата на къщата. Тя трябваше да е; както Елена пишеше, малко
вероятно беше друг имот в района да е обграден от такава поляна, въпреки
че на пръв поглед въобще не съвпадаше с нейното описание. Бяха минали
трийсет години, може би някой бе купил терена и бе вдигнал нова къща
върху старите основи, а при подобно голямо преустройство не беше
изключено собственикът да е поръчал и сериозно подравняване на терена,
така че току-виж се окажеше друга къща, а не търсената от нея. Амая
измина отново разстоянието с двайсет километра в час, внимавайки за
всяка подробност; на около километър по-нататък наклонът на терена и
още един безпогрешен знак — две идеални копи сено, ѝ подсказаха
наличието на друг имот. Името на чифлика бе издълбано върху дървена
табелка: „Лау Айсета“ („Четири вятъра“). Зави натам и след няколко метра
спря пред каменно разпятие с внушителни размери, изправено като страж
на пътя. Не се изненада: пред входа на много къщи и чифлици в Бастан се
поставяха подобни защити, едни с човешки ръст, други дори по-високи. В
Арискун ги има пред вратата на почти всяка къща, обор или кокошарник
заедно с егускилоре[15], които пазят входа на чифлика. Направи ѝ
впечатление, че в този имот можеше да се влезе не през един, а през цели
шест входа. Преброи ги, докато караше към главния портал, охраняван от
четири кучета, които тичаха покрай колата, без да лаят. Веднага разбра
защо. На една от вратите на партера се бе подала стопанката на дома и
наблюдаваше движенията ѝ недружелюбно.
— Добър ден, какво обичате? — попита тя на испански.
— Егун он, андреа — отвърна Амая на баски и веднага забеляза как
изражението на жената, разпознала бастанския акцент, омекна. — Ще ми
помогнете ли?
— Разбира се, загубихте ли се? Къде искате да отидете?
— Всъщност търся една къща, но нещо леко се обърках. Според
адреса би могло да бъде съседният имот надолу по пътя, макар че
указанията, които ми дадоха, не съвпадат. Всъщност търся стара къща, а
тази е доста нова, така че явно греша.
Лицето на жената се изопна, докато я слушаше.
— Не знам нищо за никаква къща, вървете си — сопна се тя.
Амая се изненада от промяната в поведението на жената, която преди
секунди бе изразила готовност да ѝ помогне, а сега, само при
споменаването на къщата, искаше да я изгони от там като куче. Когато
търсеше информация, винаги избягваше да се представя веднага като
полицай; някои хора, макар да нямаха нищо за криене, заставаха нащрек в
присъствието на пагона. В случая обаче видя, че няма друг изход, така че
бръкна във вътрешния джоб на якето си и ѝ показа значката си.
Ефектът беше моментален: жената се отпусна, закима одобрително и
попита:
— Да не би да разследвате тези хора?
Амая се замисли. Разследваше ли тези хора? Да, по дяволите, ако
имаха нещо общо с майка ѝ, щеше да ги разследва, щеше да ги гони и до
ада дори, ако се наложеше.
 — Да — отвърна.
— Ще пийнете ли едно кафе? — покани я жената и ѝ направи път да
влезе в кухнята. — Обичам го прясно сварено — обясни, докато пускаше
малката италианска кафеварка за две чаши.
После постави пред Амая поднос с чаени бисквити и я остави сама в
кухнята, докато иде до горния етаж. Върна се бързо със стара ламаринена
кутия от разтворимо какао в ръце, която постави върху масата. Наля
кафето, отвори кутията, пълна със снимки, порови в тях и измъкна една.
— Тази снимка е сигурно на петдесет години. От времето, когато
родителите ми иззидаха отново комина на къщата, съборен от мълния при
една буря. Направена е от покрива и в дъното се вижда къщата, за която ме
питате… Тя, разбира се, тогава изглеждаше другояче, не както сега, но е
същата, уверявам ви.
Амая пое снимката, която жената ѝ подаваше. На преден план мъж в
работни дрехи и цапела[16] позираше на покрива до огромен комин; точно
зад него се виждаше стара къща със стени, които можеха да бъдат с
бисквитен цвят, и тъмен покрив, в средата на равна поляна, точно както я бе
описала Елена Очоа.
— Може би това е къщата, която търся.
Жената кимна утвърдително.
— Сигурна съм, че е тя.
— А защо сте толкова сигурна?
— Защото в нея не е имало никога нищо добро, само странни хора,
лоши хора. Мен не ме е страх от тях, това е моят имот и тук съм
защитена. — Амая помисли за големите разпятия, застанали като постови
пред входа. — Но в онази къща ставаха ужасни неща. Не познавах първите
собственици. Още при раждането ми къщата била от години необитаема, но
моята амачи ми разказваше, че там живеели двама братя и тяхната сестра.
Майка им починала много млада и бащата се побъркал от мъка. Не бил
опасен, но дъската му хлопала, а едно време затваряли подобни хора на
тавана. Двамата братя били големи диваци, държали се ужасно със сестра
си и по тогавашните обичаи не ѝ разрешавали да се омъжи, за да има кой да
им слугува. Тя обаче срещнала някакъв мъж, търговец на коне, и според
мълвата се залюбила с него. Разправят, че когато един ден дошъл да я
отведе, единият брат го посрещнал усмихнат на вратата. „Влез, ела да си я
вземеш“, рекъл, сочейки му една каца. Когато мъжът отворил кацата, видял
накълцаното на парчета тяло на своето момиче. Тримата се хванали за
гушата, но търговецът на коне бил опитен, умеел да се отбранява, наръгал с
нож единия и избягал. Баба ми разказваше, че когато полицаите дошли,
единият от братята вече бил издъхнал, кръвта му била изтекла, а другият
висял на една греда в трапезарията. Представете си картината: сестрата на
парчета, единият брат — подгизнал от кръв, а другият — посинял и подут,
увиснал от тавана. Но това не било най-страшното: когато претърсили
къщата, открили на тавана мумифицирания труп на бащата върху нара, за
който бил окован. Запечатали къщата и тя останала така шейсет години.
Местните хора разправяха, че духовете на семейството още бродели вътре
— приключи жената и махна недоверчиво с ръка.
Амая си отбеляза наум датите, за да провери.
— През седемдесетте години пристигнаха хипитата… Не че бяха
наистина хипита, но живееха всички заедно, накуп, мъже и жени, стигали
са до двайсет, и то без да смятаме приходящите, някои от които бяха доста
възрастни. Правеха културни или духовни сбирки, нещо от тоя род.
Неведнъж ме срещаха на пътя и ме канеха да се присъединя, но аз винаги
им отказвах. Тогава бях млада, с четири деца на ръце, нямах време за
глупости. Къщата по онова време изобщо не изглеждаше като сегашната —
каза тя, сочейки снимката, — беше солидна, но липсата на поддръжка
толкова години си бе казала думата, приличаше на обор. Имаха малка
зеленчукова градина, но почти не я обработваха, няколко кокошки, две
прасета, че дори и овце, но всичко тънеше в кал, добитъкът се разхождаше
свободно из полето и се валяше в мръсотията си. Горе-долу по онова време
дойде двойката, която и сега живее там, не казвам семейство, не ми се
вярва да са женени, не ще да са християни, никога не съм ги виждала в
църквата. Роди им се момиченце, така и не разбрах как се казва, умря от
мозъчен кръвоизлив, когато беше горе-долу на годинка, но като попитах
свещеника за погребението, той ми каза, че не било и кръстено. Знам, че
мозъчният кръвоизлив не може да се предвижда, но истината е, че тях
изобщо не ги беше грижа за малката. Веднъж, представете си, няколко
месеца преди да умре, едва проходило, то дойде тук самичко — беше
избягало, прекосило полето, явно привлечено от гласовете на моите деца,
които си играеха навън. По-голямата ми дъщеря го видяла, вдигнала го на
ръце и му измила лицето и ръцете, понеже били много мръсни. Пелената
му беше напикана, а дрехите — в лекета от горе до долу. Аз бях правила
гевречета с анасон за закуска и на дъщеря ми ѝ хрумна да му сложи малко
парченце в устата. Отгледала съм четири деца, госпожо инспектор, та знам,
това дете умираше от глад, гълташе хапките с такова настървение, че ме
достраша да не се задави, а дъщеря ми продължаваше да му дава… Едва
смогваше. Малката пъхаше ръчичка в чашата и поднасяше натопеното
геврече към устата си толкова стръвно, че косите ми настръхнаха, никога не
съм виждала дете да яде така. Излязох на пътя, за да съобщя на родителите,
че малката е вкъщи, и ги заварих да я търсят, изпаднали в истерия. Това би
изглеждало нормално при нормални родители, само че тяхната тревога не
съвпадаше с видимата липса на грижи за детето. Често съм си мислила за
това, бяха други времена, нямаше социални служби и хората гледаха само
себе си, но може би трябваше да направя нещо за онова момиченце. От
горния кат на нашата къща се виждаха една от фасадите и задният двор на
техния чифлик и аз често виждах детето навън, само, полуголо, да гази в
тора. Събрах някои стари дрешки от моите деца и преодолявайки
отвращението си към тези хора, отидох до там. Бащата ме посрещна на
вратата. Вътре беше пълно с народ, като да празнуваха нещо; не ме покани
да вляза, а аз нямах и намерение. Каза ми, че детето било починало. —
Очите на жената се наляха със сълзи. — Върнах се у дома и три дни
плаках, дори името му не знаех. Още ми се къса сърцето, като си помисля
за това момиченце. Горкото, лишено от обич и грижи още от раждането си:
свещеникът ми каза, че не било кръстено, не прочетоха и заупокойна
молитва за душата му.
— Същата двойка ли обитава и сега къщата?
— Да, за по-малко от ден тълпата, която живееше там, изчезна и
останаха само те. Сега сигурно са собственици. Замогнаха се, преустроиха
всичко, направиха градина отпред и вдигнаха зида наоколо. Не ги знам
какво работят, но имат луксозни коли, беемве и мерцедес; често им идват
гости и макар че паркират вътре в чифлика, нерядко виждам автомобили и
по пътя, всичките са от скъпи по-скъпи. Не знам дали са известни, но мога
да ви кажа със сигурност, че ги бие парата. Невероятно, като се има
предвид, че при пристигането си тук бяха бедни като църковни мишки.
— Хората, които ги посещават, тукашни ли са? Как се отнасят към
съседите?
— Към съседите? Като кучето към котката, не общуват. А гостите им
не са тукашни, разбира се.
— Знаете ли дали са си вкъщи? Звъннах, но никой не отговори.
— Не знам, но лесно може да се провери. Когато са вътре, капаците на
прозорците са леко открехнати, ако са отворени, няма никого.
Амая вдигна изумено вежди.
— Да, госпожо, вършат всичко наопаки, странни хора, нали ви казвам.
Елате с мен — каза тя, стана и я поведе към стълбите за горния етаж.
Минаха през една спалня и излязоха на дълга, широка тераса по
продължение на цялата фасада.
— Виж ти, това е нещо ново! — възкликна жената, сочейки към
къщата, чиито прозорци на приземния етаж бяха с отворени капаци, а тези
на горния — със затворени. — За пръв път ги виждам така.
Стените бяха белосани, старите прозорци — разширени, а тесните
кепенци — заменени с капаци от естествено дърво. От тази височина Амая
имаше възможност да прецени големината на постройката, която с
градината около нея изглеждаше съвършено различно от оригиналната
къща.
Преди да се сбогува с домакинята, Амая извади телефона си и ѝ показа
две снимки — на колата на Берасатеги и на Росарио.
— Да, колата съм я виждала няколко пъти по пътя, познавам я, защото
има лекарска лепенка на стъклото, която ѝ дава право да паркира
навсякъде. Направи ми впечатление, когато я видях. Но жената не съм я
виждала никога.
Тъкмо спираше отново до зида, когато един джип беемве я подмина и
после свърна по скрития зад оградата път. Тя слезе от колата и изтича след
него; застигна го пред автоматичната врата, която бавно се отваряше.
Извади значката си и я вдигна, за да могат пътниците в джипа, мъж и жена,
да я видят, докато с другата си ръка инстинктивно посягаше към глока на
кръста. Шофьорът свали стъклото, видимо изненадан.
— Случило ли се е нещо?
— Изгасете двигателя, ако обичате, нищо не се е случило. Само искам
да ви задам няколко въпроса.
Мъжът се подчини, двамата заобиколиха джипа и застанаха пред Амая.
Жената беше облечена елегантно и изглеждаше като току-що излязла от
фризьорски салон; мъжът беше с костюм и риза, но без вратовръзка, а на
ръката му лъщеше златен ролекс, за който Амая не се усъмни, че е
истински.
— С какво можем да ви бъдем полезни? — попита любезно жената.
— Вие ли сте собственици на този имот?
— Да.
— Боя се, че ви нося лоши новини: вашият приятел, доктор
Берасатеги, е мъртъв.
Наблюдаваше внимателно лицата им. Новината не ги изненада,
двамата леко се поколебаха и се спогледаха въпросително, опитвайки се да
решат дали да признаят, че го познават. Мъжът реагира по-бързо, вдигна
ръка, за да спре жената, впери очи в Амая, преценявайки категоричността
на твърдението ѝ, и реши да не отрича.
— О, каква ужасна новина! Как е станало, катастрофа ли, госпожо
полицай?
 — Инспектор, инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Причината още
не е установена — излъга тя. — Разследването не е приключило. Доколко
се познавахте?
Първоначалната неувереност на мъжа бе изчезнала напълно, той
пристъпи към нея и ѝ каза:
— Извинете, госпожо инспектор, но вие току-що ни съобщихте, че
наш скъп приятел е починал. Имаме нужда от време, за да асимилираме
новината, потресени сме, разберете — усмихна се той леко, за да покаже
колко е потресен, — а отношенията ни с доктор Берасатеги са обект на
професионална тайна, така че всеки друг въпрос, свързан с него,
отправяйте към нашите адвокати — отсече той и ѝ връчи визитката, която
жената тъкмо изваждаше от чантата си.
— Разбирам и ви поднасям най-искрените си съболезнования —
отвърна Амая, поемайки визитката. — Във всеки случай исках да ви питам
не за доктор Берасатеги, а за една госпожа, която може би е идвала с него
— каза тя и вдигна джиесема си пред лицето на мъжа. — Виждали ли сте я
някога?
Той погледа екрана две секунди, а жената си сложи очилата и се
приближи, за да види по-отблизо.
— Не — отрекоха и двамата, — никога не сме я виждали.
— Благодаря, бяхте много любезни — каза Амая, прибра телефона си
и направи крачка назад, сякаш възнамеряваше да се върне към пътя и
смяташе разговора за приключен. После се приближи към джипа, в който
двамата тъкмо се качваха и откъдето се виждаше дворът на имението. —
Едва ли знаете, но напоследък бяха регистрирани доста случаи на внезапна
детска смърт и изготвяме статистика за честотата, с която този синдром се
проявява в долината. Известно ми е също така, че макар и доста отдавна,
вие също сте имали дъщеря, която е починала, преди да навърши две
години. Дали случайно причината не беше внезапна детска смърт?
Жената подскочи и почти извика, протягайки ръка, за да се вкопчи в
мъжа си. Когато той заговори, лицето му беше пепелявосиво.
— Дъщеря ни почина от мозъчен кръвоизлив, когато навърши
четиринайсет месеца — отсече.
— Как се казваше?
— Аинара.
— Къде беше погребана?
— Госпожо инспектор, дъщеря ни почина по време на пътуване във
Великобритания. Тогава не разполагахме с много средства и нямахме
застраховка, затова я погребахме там. Темата е много болезнена за
съпругата ми, така че ви моля да спрем дотук.
— Добре — съгласи се Амая. — Само още едно нещо. Преди да
дойдете, звъннах на вратата, никой не ми отвори, вътре обаче като че ли
има някой… — каза тя, сочейки фасадата на къщата.
— Вкъщи няма никой — кресна жената.
— Сигурна ли сте?
— Качвай се в колата! — нареди мъжът на разтрепераната жена. — А
вие ни оставете на мира. Вече ви казах, ако искате нещо, обърнете се към
нашите адвокати.
19
Макар че всички семейства, които трябваше да посетят, бяха сменили
адреса си през последните години, лесно ги откриха, тъй като живееха в
същите селища: едното в Елбете, другото в Арайос, а третото — в
Памплона. Този ден вятърът, който през нощта едва не бе издухал
Елисондо, щеше да държи дъжда далеч от долината, но Памплона бе
поразена от истински потоп; валеше толкова силно, че канализацията дори
на този град, подготвен както малко други за отвеждането на небесните
порои, сега като че ли не можеше да поема повече. Огромните усти на
канавките и шахтите поглъщаха внушителни количества вода, въпреки това
тротоарите приличаха на езера, в които едрите капки отскачаха,
предизвиквайки ефекта за обратен дъжд, който сякаш бликаше от земята и
квасеше обилно настилката и панталоните на пешеходците. Монтес и
Сабалса излязоха от колата и хукнаха да се скрият под малката козирка на
близкото кафене. Затвориха чадърите, от които въпреки късото разстояние
вече течеше вода, и ругаейки пороя, влязоха в заведението.
Монтес отиде до бара да поръча кафето и докато уж прелистваше
спортния вестник, огледа Сабалса, който се бе тръшнал уморено на един
стол и зяпаше разсеяно екрана на телевизора. Нещо му имаше на този
човек, и то май не само през последните дни; изглежда, от доста време е
така, помисли си Монтес, само дето той самият тогава, затънал в
тресавището на личните неволи, не бе забелязал, че колегата му страда.
Този характер му беше познат, дори се разпознаваше в него — характерът
на вечно недоволните от света, характерът на хората, които смятат, че
животът им дължи нещо, и се бунтуват пред очевидната несправедливост,
че винаги им го отказва. Дожаля му. Това несъмнено си беше истински
поход през пустиня, но най-лошото бе, че ако никой не ти подаде ръка да те
измъкне, си осъден да умреш луд и в самота… Е, със здрави топки, разбира
се. При хора като Сабалса силата и разумът си съжителстват, а в такива
случаи поривът, който може да ти вдъхне необходимата смелост, за да
продължиш напред, често се изражда в нелепа гордост, която те потопява в
някаква смесица от омраза и самосъжаление. Монтес добре го знаеше,
беше пил от тази жлъчка, от тази отрова и бе стигал до убеждението, че
предпочита да умре, отколкото да признае, че греши.
Той постави едната чаша пред Сабалса и се зае да разбърква захарта в
своята.
 — Изпий това кафе, да видим дали лицето ти ще добие малко повече
цвят, и ми разкажи какво те мъчи.
Сабалса отмести очи от екрана и погледна колегата си, усмихнат на
неговата прозорливост.
— Какво те кара да мислиш, че имам нещо за разказване?
— Мама му стара, момче, цяла сутрин чувам как скърцат колелата в
мозъка ти.
Сабалса наклони глава настрани и се предаде.
— Вчера с Мариса определихме дата за сватбата.
Монтес отвори очи като чинии.
— Говедо! Значи, щеше да се ожениш, без да ми кажеш?!
— Нали сега ти казвам — защити се Сабалса.
Монтес стана, протегна му ръка и го дръпна, принуждавайки го да
стане, за да го прегърне.
— На добър час, момче, браво на теб!
Някои клиенти се обърнаха да ги погледнат. Монтес седна отново, без
да престава да се усмихва.
— Значи, това те тормозеше толкова… Мама му стара, мислех, че ти
има нещо…
— Ами… не знам…
Монтес го изгледа и отново се усмихна.
— Ясно ми е какво ти е, понеже и с мен беше така: неизбежността на
факта. Определяш дата и няма връщане назад, знаеш, че от този ден
нататък ще си бракуван, а за много мъже този период е като пътя към
бесилото. Позволи ми да ти кажа, че е съвсем нормално да те гризат
съмнения. В такъв момент всички причини, които са те накарали да
направиш тази крачка, остават зад гърба ти и в главата ти изникват само
онези, заради които не е трябвало да я правиш, особено ако сте минали
през лоши моменти — Монтес шепнеше глухо и Сабалса забеляза, че е
забол поглед в остатъка от кафе в чашата си, като изпаднал в транс, —
включително през временни раздели, през окончателен на пръв поглед
разрив, и си казваш, е, никой не е съвършен, а аз най-малко от всички, но
защо пък да не се даде шанс на връзката?
— Гледай ти — промълви Сабалса. — Трябва да кажа, че не очаквах
подобна реакция от твоя страна.
— Ясно, сигурно заради развода ми. Може би си помислил, че покрай
личния си опит имам лошо отношение към брака, и няма да отрека, че
известно време беше така, но после научих едно нещо, което сега ще ти
кажа: от всички човешки права най-важно е правото да грешиш, да
осъзнаеш това, да го оцениш и да не смяташ грешката за доживотна
присъда.
— Правото да грешиш… — повтори Сабалса, — само дето понякога с
грешките си повличаш и други хора, какво се случва тогава с тях?
— Виж какво, момче, така е в тоя мръсен свят, ти си вземай
решенията, бъркай, прави грешки, пък другите да му мислят.
Сабалса го погледа няколко секунди, претегляйки всяка негова дума.
— Добър съвет — отвърна.
Монтес кимна и стана, за да иде до бара да плати кафетата, но когато
се обърна да погледне Сабалса, видя, че той е все така печален както преди,
дори малко повече може би.
Дните започваха да се удължават и след залез-слънце вечерите се
проточваха със загадъчно сребристо сияние, което караше реката да блести
и обагряше в бяло и калаеносиво младите пъпки по дърветата пред
широките прозорци на полицейското управление, на които Амая до
момента не бе обръщала внимание. Тя се обърна с лице към кабинета,
където бе свикала своя екип на съвещание.
Инспектор Ириарте, необичайно мълчалив, седеше много сковано,
докато чакаше другите да дойдат, и през последните две минути не бе
откъснал очи от доклада за аутопсията на Елена Очоа върху масата. Амая
работеше с Ириарте малко повече от година и за това време бе започнала
искрено да го цени. Той беше добър човек, чудесен професионалист,
отговорен и коректен като малцина, техничен полицай, може би прекалено
склонен да се съобразява с мнението на колегите си, за да бъде съвършен,
но откакто го познаваше, никога не го бе виждала да губи самообладание.
Помисли си, че принципно Ириарте не беше много различен от
съпруга ѝ. И той като Джеймс познаваше и приемаше мрачната страна на
света, зловещото и трагичното в живота на някои хора, и по същия начин
предпочиташе да се придържа в рамките на това, което му се струваше
обяснимо, контролируемо. Творческият дух помагаше на Джеймс да
приема предсказанията на Енграси или чудодейните способности на
богинята Мари като дете, което се забавлява на спектакъл с фокуси, чийто
главен изпълнител и водач непременно е човекът. Що се отнасяше до
Ириарте, той може би го изпреварваше с една крачка и по всяка вероятност
личният му избор да стане полицай се коренеше в простичката му
представа за света, за семейството, за доброто, както и в твърдата решимост
да ги брани на всяка цена. Сега го смущаваше не това, което пишеше в
доклада за аутопсията, където Сан Мартин бе отбелязал „самоубийство
чрез доброволно поглъщане на режещи предмети“, а онова, което бе видял
на стоманената маса в Института по съдебна медицина на Навара.
Докато сядаха, Монтес поде тържествено.
— Шефке, ние носим някои дребни изненади. Тази сутрин посетихме
двете семейства от доклада на Йонан и третото, което добави съдебната
лекарка. Първите две живеят в същите селища, но са сменили домовете си.
Най-напред отидохме при тези от Лекарòс, ония, дето имали друго дете и
намекнали, че съдебните лекари въртят търговия с органи. Не знам къде са
живеели преди, но сега притежават огромна къща. Измислихме, че е имало
кражби в района, и ни пуснаха да влезем до гаража… С това, което струва
само една от колите, паркирани вътре, бих могъл да се пенсионирам. Явно
са в аптекарския бизнес. Тези от Арайòс не си бяха вкъщи, но очевидно
също им е провървяло. Пазачът на имението ни каза, че били на почивка, но
успяхме да видим къщата отвън и строящите се конюшни. Мъжът спомена,
че се занимавали с търсене на газ в Южна Америка, затова не е чудно, че са
отказали социалната помощ. Последната двойка също е доста заможна,
става дума за семейството с жената, болна от рак, които нямали друго дете
освен починалото. По онова време живеели в Елбете, сега са се установили
в Памплона и техният случай е най-малко странен, понеже и двамата са
адвокати. Не знам какъв ще е домът им, обаче кантората беше
впечатляваща, апартамент от двеста и петдесет квадрата в най-скъпия
квартал на града. Най-учудващото е, че съпругата, която уж била в
терминален стадий през 1987 година, е не само жива и упражнява
професията си, ами изглежда свежа като розова пъпка.
— Сигурен ли сте, че е същата жена? Съпругът може да се е оженил
втори път.
— Същата е. Името ѝ е написано на табелката на входа пред
адвокатската кантора „Лехарета и Андия“, освен това говорихме с нея… Не
само е жива и здрава, а и доста хваща окото — отговори Монтес и сръга с
лакът Сабалса, който наведе засрамено глава.
— „Лехарета и Андия“. Не ми звучи познато — обади се Ириарте.
— Нищо чудно, не се занимават с наказателно, а с търговско право,
внос-износ и неща от тоя род…
— А на мен ми звучи — каза Амая, стана и започна да рови в
джобовете на якето си, докато откри елегантната визитка, която семейство
Мартинес Байон ѝ бяха връчили пред входа за имението им: „Лехарета и
Андия. Адвокати“.
Тя сложи картичката върху масата така, че всички да могат да я видят,
и помълча няколко секунди, за да подреди мислите си, преди да заговори.
— Мисля, че всички знаете, че Елена Очоа, жената, която почина
вчера, е била приятелка на моето семейство, по-точно на майка ми. Знаете
също, че от нощта, когато задържахме Берасатеги и Росарио изчезна,
твърдя, че не ми се покрива времето от излизането им от клиниката до
появата им в дома на леля ми. Винаги съм смятала, че са се отбили първо
другаде, където тя се е преоблякла и където са останали, докато стане
време, в някоя къща или тайна квартира. Не са отишли в дома на баща му,
сигурна съм, и това ни препраща отново към Елена Очоа. Тя ми разказа, че
в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години някаква група,
подобна на секта, се настанила в един чифлик в Орабидèа. Приличали на
хипита, живеели в комуна и организирали културни или духовни сбирки,
които скоро се изродили в окултизъм. Принасяли в жертва дребни животни,
заговорило се дори за възможността да се пристъпи към човешко
жертвоприношение. Тогава Елена Очоа се отдръпнала, но групата
просъществувала още известно време. През онази епоха такива комуни не
са били рядкост, най-вероятно са възниквали под естетическото влияние на
псевдосатанинските секти като тази на Чарлз Менсън[17], прочул се най-
вече с убийствата в Нощта на ножовете. По онова време много младежи,
разочаровани от християнството и тогавашното консервативно общество,
кокетирали със свободната любов, наркотиците и окултизма. В повечето
случаи този коктейл изглеждал възбуждащ и придавал силна сексуална
привлекателност на техните водачи. Голяма част от групите се разпадали с
привършване на запасите им от ЛСД.
Следвайки указанията на Елена Очоа, днес сутринта открих въпросния
чифлик. Сега имотът е напълно обновен и опасан с охранителни средства.
В него живее уважавана и заможна двойка почти в пенсионна възраст, която
е членувала в първата група. Тяхна съседка разпозна без никакво съмнение
колата на Берасатеги. Разговарях с мъжа и жената и те се видяха принудени
да признаят, че го познават, но щом ги запитах от какво естество са били
отношенията им, ми връчиха тази визитна картичка. „Лехарета и Андия.
Адвокати“…
— Може да е случайност. Сигурно представляват много хора.
— Да, възможно е — съгласи се Амая. — Но съседката ми разказа
също, че са имали дъщеря, която починала като бебе. Ако от въпроса ми за
Берасагети им стана неприятно, при споменаването на детето изпаднаха в
истерия. Възможно е да е случайност, разбира се, но мъртвите бебета вече
започват да ми идват прекалено много.
— Мислите, че може би са правили нещо с децата си? Аутопсиите са
установили внезапна детска смърт.
Тя подмина въпроса.
 — Това, което искам да проверя, е дали някоя от тези двойки е
свързана по някакъв начин с адвокатите, с Берасатеги или с Мартинес
Байон. Би било интересно да открием и смъртния акт на момиченцето.
Казвало се е Аинара, Аинара Мартинес Байон, починало е на година и два
месеца от кръвоизлив в мозъка, когато с родителите си е било в Англия, и
явно е било погребано там. Йонан, защо не се заемеш с това? Ти май
познаваше някого от посолството, нали? — каза тя, докато ставаше, за да
покаже, че съвещанието е свършило. Тръгна към вратата, където изчака
всички да излязат. — Монтес, един момент.
Спря го, затвори вратата и се обърна към него.
Инспектор Монтес беше от хората, които те гледат втренчено, когато
имат нещо да ти казват, това бе част от импулсивния му и откровен нрав.
През последните дни поне на два пъти бе изпитала чувството, че Монтес
иска да ѝ каже нещо, което в крайна сметка бе премълчал.
Подкара направо.
— Фермин, струва ми се, че от няколко дни имаме нещо да си кажем.
Той кимна в знак на съгласие, с нещо средно между облекчение от
неизбежното и тревога от неминуемото, но не каза нищо. Полицейският
контекст и очевидното преимущество да го заговори в личния си кабинет
едва ли бяха най-подходящата атмосфера за откровеност, освен това тя
отлично знаеше, че Фермин Монтес е от хората, чийто език най-добре се
развързваше на чашка.
— Ще ти остане ли време след работа да пийнем по една бира и да
поговорим?
— Иска ли питане, шефке — отвърна той облекчено, — но сега елате с
нас на кафе. Аз ви каня, имаме повод за празник: Сабалса се жени.
Пусна инспектор Монтес да излезе пръв, използвайки секундите, за да
заличи от лицето си гримасата на недоумение и тревога, докато слушаше
шумните поздравления, с които останалите посрещнаха новината.
Бяха нужни три бири и няколко порции калмари в бара на казиното, за
да се отпусне Монтес достатъчно и да си разтвори душата. Амая се засмя
на последния виц, който ѝ бе разказал, и неочаквано го притисна.
— Е, Фермин, ще изплюеш ли камъчето най-сетне, или ще чакаш,
докато съвсем се напия?
Той кимна, наведе глава и избута чашата до средата на бара.
— Хайде да се поразходим.
Амая хвърли една банкнота върху тезгяха и го последва.
През последните часове температурата беше спаднала с няколко
градуса, отнасяйки дъждовните и меки дни, за да ги замени с ледените
пориви на вятъра, които бяха прогонили от улиците всичко живо. Двамата
тръгнаха мълчаливо през площада и прекосиха улицата, водеща към входа
на църквата. Най-накрая там Фермин спря и отново я погледна в очите.
Каквото и да имаше да ѝ казва, то очевидно щеше да му струва много.
— Не знам как да ви го кажа, но ето ви го. От няколко дни съм отново
с Флора.
Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си, беше толкова смаяна, че
едва успя да попита.
— Какво означава, че си с Флора?
Той отклони за миг поглед от изпитателните ѝ очи, сякаш искаше да
почерпи сили от сенките край църквата, за да обясни нещо, което дори за
него беше необяснимо.
— Преди няколко дни, когато се качвах към управлението, се разминах
с колата ѝ, видяхме се, тя ме повика… Поговорихме и се събрахме.
— Мамка му, Фермин! Ти луд ли си? Не помниш ли какво ти причини?
Не помниш ли какво щеше замалко да направи?
Той отново отклони поглед и хапейки долната си устна, вдигна глава
към ясното мразовито небе в бастанската нощ.
— Тя е зла, Фермин. Флора е зла, ще те съсипе, ще те довърши, тя е
демон, не си ли го проумял?
Монтес пламна, хвана я за раменете и я разтърси леко, приближи
лицето си до нейното и каза:
— Разбира се, че съм го проумял, иска ли питане, знам я каква е, но
какво да направя? Обичам я, влюбен съм в нея, откакто се помня, и колкото
и да се мъчех да се убедя в обратното, през всичките тези месеци не съм
преставал да я обичам дори за ден. Освен това нещо ми подсказва, че тя е
последната ми спирка.
Беше много близо до нея и тя виждаше отчаянието в очите му,
усещаше болката в душата му. Вдигна ръка и нежно погали мъжката буза,
клатейки невярващо глава.
— Лоша работа, Фермин… — каза тъжно.
— Така е… — съгласи се той
Разделиха се и като по негласно споразумение закрачиха към улица
„Сантяго“ рамо до рамо и без да говорят. Като стигнаха до моста, Амая
спря.
— Фермин, при никакви обстоятелства, нищо, повтарям, нищо от това,
което се случи или се каже в управлението или извън него във връзка с
разследванията, не бива да стига никога до ушите на сестра ми. Никога. —
Той кимна в знак на съгласие. — Никога — натърти тя. — Повтори го.
 — Никога, давам ви думата си. Научих си урока.
— Дано, инспектор Монтес, защото и при най-лекото съмнение, че не
е така, цялото ми уважение към вас ще рухне и ще се погрижа да ви
отстранят. Не само от случая, а от полицията, и то завинаги.
Прекоси моста, като за първи път пропусна да се заслуша в ромона на
водата. Решителният и бърз ход, подхранван от растящия в гърдите ѝ гняв,
я накара да забрави за студа, от който иначе щеше да трака зъби. Вече
наближаваше къщата на леля си, когато реши почти в движение да я
подмине и да се разходи, за да се уталожат раздразнението и яростта, които
я бяха обзели. Но изведнъж видя колата на Флора, паркирана пред входната
арка. Закова се на място и се втренчи в автомобила, сякаш беше необичаен
предмет, забравен там от извънземно разузнаване. Влезе в къщата и без да
сваля пухенката си, надникна в гостната на Енграси. Всички бяха насядали
около Флора и слушаха внимателно колко хубаво е организирала
погребалната служба за Росарио. Сестра ѝ държеше в едната си ръка
чинийка, а в другата чаша с кафе, от което отпиваше на малки глътки,
докато говореше.
Някак много отдалеч чу поздравите на своите близки, саркастичната
със сигурност забележка на Флора, а от още по-отдалеч собствения си глас,
дрезгав и неумолим, който казваше на сестра ѝ:
— Вземи си палтото и излез с мен навън.
Изражението и тонът ѝ не допускаха спор. Усмивката на Флора
изчезна.
— Случило ли се е нещо, Амая?
Тя не отговори, взе от закачалката в антрето палтото на сестра си и го
хвърли в краката ѝ. Пренебрегвайки възраженията и въпросите на
останалите, застана безмълвно на входа и изчака Флора да мине покрай
нея. Последва я навън и затвори вратата зад гърба си.
— Може ли да знам за какво е това бързане?
— Престани с този театър, Флора, престани да се преструваш, че си
нормален човек, и ми кажи какво си намислила.
— Не знам за какво говориш.
— Говоря за Фермин Монтес, говоря за мъжа, когото замалко не уби,
говоря за полицая, който беше отстранен почти година заради теб.
Флора се овладя и доби обичайната си физиономия на човек, който
всеки момент ще загуби търпение.
— Мисля, че не ти дължа никакво обяснение. Фермин е мъж, аз съм
жена, а и двамата сме вече доста големички.
— Точно тук грешиш, сестро. Не забравяй, че аз бях там в нощта,
когато Виктор умря, и знам какво стана в действителност, знам кое те
накара да започнеш тогава връзката с Монтес. Това, което не разбирам, е
защо го правиш сега. Остави човека на мира.
Флора се разсмя.
— Гледай ти, сестричке, не знаех, че таиш такива красиви чувства към
Фермин. Нямаш никакво доказателство за случилото се в нощта, когато
Виктор умря, не си го и представяш дори. Признавам, че може би не бях
напълно откровена с Фермин, когато се запознахме, но тогава аз бях още
омъжена и той го знаеше. Сега нещата стоят другояче и интересът ми е
напълно почтен.
— Почтен, друг път. Че имаш интерес, имаш, вярвам ти, всъщност
убедена съм, че това е думата, определяща отношението ти към околните,
явно имаш някакъв интерес, след като искаш да се обвържеш с него, но
това няма нищо общо с отношенията между мъжете и жените, защото ти,
Флора, се интересуваш от нещо в по-различна опаковка: младо, русо и
много красиво момиче. Или греша?
Обичайното презрение в погледа на Флора премина в ярост, не по-
малко свирепа от тази, която гореше в очите на Амая и ги сродяваше може
би за първи и единствен път. Когато заговори, мъката бе стиснала гърлото ѝ
така, че гласът ѝ прозвуча задавен и прекършен от болката и гнева.
— Ти нямаш ни най-малка представа какво ме свързваше с нея, не
смей да я споменаваш.
Амая я изгледа, смаяна. Флора изглеждаше съсипана, прегърбена като
под непосилен товар, цялата светлина в нея бе угаснала и бе потъмняла
пред очите ѝ, като налегната от тежка болест. Не беше за пръв път. При
всяко споменаване на връзката ѝ с Ан реакцията на Флора беше винаги
колкото преувеличена, толкова и искрена, затова Амая вече не се
съмняваше, че каквото и да бе имало между двете, сестра ѝ никога не бе
изпитвала по-голяма страст, страст, каквато нито един мъж не бе успял да
събуди у нея, толкова опустошителна, че все още разкъсваше сърцето ѝ и ѝ
бе дала сили да дръпне спусъка.
Тя я наблюдаваше мълчаливо. Когато стоиш пред човек, който се
навежда да събере от земята остатъците от разбитата си на парчета гордост,
няма място за много приказки. Флора се загърна в палтото си и
поглеждайки я презрително за последно, седна в колата си, докато Амая
снимаше с джиесема си предницата на автомобила.
20
Ибай се будеше много рано, понякога още преди разсъмване. После,
към девет и половина-десет, обикновено се унасяше и спеше до обед, но
през първите утринни часове беше усмихнат и приказлив и не спираше да
бърбори. Амая го взе на ръце, затвори вратата на спалнята зад гърба си, за
да поспи Джеймс още малко, и през следващите два часа се разхожда с
детето из цялата къща, показвайки му всеки любим предмет, гледайки през
прозорците водите на река Бастан, която течеше отсреща кротка и матова, с
леденото си утринно сияние. Тананикаше му песнички, които измисляше в
движение и в които се разказваше колко е хубаво момчето и колко много го
обича мама. Малкият гледаше всичко с широко отворени очи и я даряваше
с широки усмивки, съчетавани с нещо подобно на целувки, състоящи се в
това, да залепва отворената си сочна устица върху бузите ѝ, на което тя
отвръщаше с щастлив смях и стотици целувки по русата му главица,
опивайки се от сладкото му ухание на бисквити и масло.
Предишната вечер не беше преминала така приятно. Видимото
недоволство на Джеймс и на леля ѝ от срещата с Флора се бе проточило по
време на цялата вечеря, по време на която само Рос, понеже не беше
присъствала, се опитваше напразно да съживи разговора. Когато тръгнаха
да си лягат и макар да им беше обяснила, че спорът ѝ с Флора няма нищо
общо с погребението на Росарио, Джеймс я предупреди:
— Точно преди да ни прекъснеш, Флора ни съобщаваше, че
заупокойната служба за Росарио ще бъде вдругиден в енорийската църква
„Свети Яков“. Не знам защо си се скарала със сестра си и не искам да знам,
но се надявам, че помниш какво те помолих и че ще седнеш до мен в
църквата.
Направи си кафе с мляко само с една ръка, отказвайки да остави Ибай
дори за миг, докато си мислеше за Джеймс и за това, колко добре я познава.
Независимо от клетвите, които успяваше да изтръгне от нея, той знаеше
колко е упорита и че никога не се отказва от битка. Разбираше мотивите за
молбите на мъжа си да се преструва поне по време на заупокойната служба,
че приема Росарио за мъртва. Но от друга страна, ѝ се струваше
непоносимо това, че той, както уж я обичаше, я караше да изневерява на
себе си.
Видя го да влиза в кухнята с прекрасната си усмивка, по долнище на
пижамата и тениска на „Денвър Бронкос“, която прилепваше към торса му
така, че мускулите му изпъкваха и я подсещаше защо го обожава.
— Откраднала си ми халата — прошепна той, докато я целуваше и
галеше главичката на Ибай.
— Веднага ти го връщам, вече почти съм закъсняла — отвърна тя,
подавайки му детето и събличайки пред него дебелия халат, под който беше
само по бельо.
— Леле, татее! — възкликна той, при което тя се разсмя, защото си
спомни старата шега от началните години след пристигането му в Испания,
когато като всички чужденци бе усвоил най-напред неприличните думи и
си бе изградил личен репертоар от абсурдни изрази, които не разбираше, но
му се струваха най-привлекателната част от езика.
Тъкмо затваряше вратата на спалнята, когато чу леля си да слиза по
стълбите. Пъхна се под душа и зачака под струята гореща вода, докато чу,
че Джеймс влиза в банята и се съблича бързешком. Усмихна се, защото
беше хубаво някои неща да са толкова предвидими, толкова прекрасно
предвидими.
Йонан я чакаше в кабинета ѝ. Още с влизането си разбра, че има
новини. Беше се ухилил като дете и понеже едва сдържаше
въодушевлението си, стоеше прав, люлееше се, прехвърляйки тежестта си
от единия на другия крак и барабанеше ритмично с пръсти върху
картонената папка.
— Добро утро, Йонан, откри ли нещо?
— Добро утро, шефке, не знам кое е по-интересно: това, което открих,
или това, което не съм.
Амая седна, а той отвори папката и нареди пред нея няколко
документа.
— Това е актът за раждане на Аинара Мартинес Байон, родена
официално в Елисондо на 12 март 1979 година… Казвам официално,
защото явно е родена вкъщи; в кавички е записано името на чифлика,
„Арги Белц“, както и населеното място — Орабидеа. Подписан е от доктор
Идалго. А сега идва ред на това, което не успях да открия: смъртния акт, но
не съм го открил, понеже най-вероятно няма такъв и това може да се окаже
тяхната грешка. Ако се бяха сетили да кажат, че са пътували до Индия,
сигурно нямаше да успеем да направим много нещо, но в Англия преди
трийсет години вече са били започнали компютризацията на архивите. В
нито една болница не е регистрирана смъртта на Аинара, а през същата
година — на нито едно друго момиченце от испански произход. И това не е
всичко: ако детето е починало от мозъчен кръвоизлив, както те твърдят, е
трябвало да му се направи аутопсия, но и от нея няма следа. На всичко
отгоре, според моя човек там, в случай на смърт на испански поданик в
чужбина посолството бива незабавно уведомявано, а ако близките не
разполагат със средства, посолството поема дори разноските по
репатрирането на трупа. Щеше да е отбелязано и ако бяха решили да
погребат малката там. От друга страна, по онова време на децата не са се
вадели отделни паспорти. За да се изведе дете от страната, към паспорта на
бащата или на майката се е добавяло разрешение, подпечатано от
съответния граждански управник, както и удостоверение от Семейния
регистър, потвърждаващо, че детето е тяхно. Сега се опитвам да засека
сведенията чрез паспортната служба, но това сигурно ще отнеме доста
време, защото преди трийсет години още не са имали електронен архив,
затова свърших друго: отидох в Гражданския регистър и по партидата на
раждане намерих номера на вписването в Семейния регистър, където
смъртта на момиченцето също не е отбелязана.
— Кога мислиш, че ще стане ясно?
— Не знам, шефке, може би днес или след седмица, но дадох телефона
си на началника и той обеща да ми се обади, щом открие нещо.
Тя помисли няколко секунди, после шумно въздъхна, стана и взе от
закачалката пухеното си яке.
— Добре, след като имат телефона ти, могат да те открият навсякъде.
Ела с нас, двамата с Ириарте ще посетим съпругата на Еспарса.
Като минаваха покрай стаята, в която работеха Монтес и Сабалса,
Амая надникна през вратата.
— Добро утро, нещо ново по задачата ви от вчера?
— Добро утро, шефке — поздрави Монтес. — Да, Сабалса установи
служебни връзки между семействата от Арайос и Лекарос и адвокатите
Лехарета и Андия, в което, от друга страна, няма нищо странно, тъй като те
се занимават с търговско право и оперират в чужбина. Що се отнася до
предполагаемите им контакти с доктор Берасатеги, не сме открили нищо и
се съмнявам, че ще открием — това е поверителна информация, както ви е
известно. По-вероятно е вие да откриете нещо, ако идете да поговорите с
вашия приятел свещеника.
— Може и да ида — отвърна Амая, — но не днес.
Паркираха върху хрущящия чакъл, същия, който в онази злокобна нощ
бе издал присъствието на Еспарса пред входа на къщата.
Инес Балярена ги чакаше пред отворената врата. Заради студа беше с
вълнена шапка и дебело палто и макар че не се усмихна — не можеше, ги
поздрави любезно и ги покани да влязат. Амая пусна Ириарте и Ечайде да
тръгнат след жената, извини се и се върна към ъгъла на къщата, където
пътем бе забелязала старата амачи. Кимна ѝ за поздрав и като се приближи,
видя, че жената се усмихва с умен и изпълнен с мисъл поглед.
— Ето че пак идвате, изглежда, почвате да разбирате нещата.
Помислили сте си: тая бабичка май ще излезе права.
— Винаги съм смятала, че сте права — увери я Амая.
— Тогава престанете да търсите убийци от плът и кръв.
— Искате да търся Ингума?
— Не е нужно да го търсите, той сам ще ви открие, може вече да ви е
открил…
Появата на Росарио над леглото ѝ и споменът за приближаващата ѝ се
уста я накараха да потръпне.
— Коя сте вие? — попита тя с усмивка.
— Най-обикновена старица, която нищо не знае.
Младата майка изглеждаше странно: цялата в черно, стиснала в ръце
хартиена кърпичка, която в скута ѝ изглеждаше като повехнало, сбръчкано
цвете. Освен зачервените очи, на бледото ѝ и на вид измито лице без грим
изпъкваха малките морави петънца и спуканите при пристъпите на плач
капиляри. Мъката ѝ като че ли бе навлязла в по-бавна фаза, вече нямаше
писъци, а движенията бяха ефирни, сякаш жената се рееше във въздуха.
— Много ви благодарим, че се съгласихте да ни приемете. Знаем, че
днес следобед погребвате дъщеря си — заговори Ириарте.
Младата майка не показа с нищо, че го е чула. Стоеше неподвижна,
втренчена някъде в пространството с безутешния вид на неизказана болка.
— Соня, дъще — повика я нежно Инес Балярена.
Младата жена вдигна очи.
Амая бе седнала срещу нея.
— Има някои неща, които трябва да знам, за да разгадая случилото се,
и само ти можеш да ми помогнеш, защото най-добре познаваш мъжа си. —
Жената кимна. — Валентин, изглежда, е от хората, които много държат на
парите и материалното. Домът ви е прекрасен, но е доста над
възможностите ви. Майка ти ни разказа, че ви помага за изплащането на
къщата, но въпреки това той като че ли е възнамерявал да продължи да
харчи с лека ръка. При обиска открихме няколко каталога с коли от висок
клас, а концесионерът потвърди, че Валентин се е готвел скоро да си сменя
колата.
— Той винаги е бил много амбициозен, вечно ламти за още, никога не
остава доволен. Понякога дори съм се карала с мама и амачи за това.
— Преди година — намеси се Инес — се опита да ни убеди да
ипотекираме чифлика и да му дадем парите за нова къща. Отказах, разбира
се. Не е лошо да се стремиш да живееш по-добре, но Валентин беше готов
да го направи с цената на всичко. Това не е хубаво и аз му го казах.
Амая отново се обърна към младата жена.
— Искам добре да помислиш, преди да ми отговориш. Забелязала ли
си промени в поведението на Валентин напоследък?
— Да, промени се, и то много, но не към лошо, всъщност дори ама и
амачи го гледаха с добро око. Промените започнаха от момента, в който
забременях. Беше рискова бременност, имаше опасност от помятане,
трябваше да пазя пълен покой… В интерес на истината, той през цялото
време проявяваше търпение, каквото не очаквах от него. Започна да чете за
бременността, интересуваше се от традициите, от всичко, свързано с
Бастан и местните обичаи, говореше колко било важно да съзнаваме силата
на тази земя, почти се вманиачи да се храним само с екологично чисти
продукти, и то произведени в долината, дори ме убеждаваше да родя по
естествен път у дома. Мен ме беше много страх, не исках да ме боли, но
той настояваше… Веднъж доведе вкъщи една местна акушерка.
Амая подскочи.
— Помниш ли името ѝ?
— Хосефина, Руфина или нещо подобно.
— Фина?
— Да, точно така, Фина Идалго. Беше възрастна, но все още доста
хубава. Каза ми, че е помагала при хиляди раждания, обясни ми как
протичало раждането в домашни условия и ми вдъхна голяма увереност.
Да, но както знаете, тръгнах да раждам в седмия месец, малката се роди
преждевременно и естествено, в болницата.
— Разбрахме, че сте се скарали в Дома на покойника. Той ни каза, че
предпочитал традиционно погребение, а ти си настоявала за кремация.
Младата жена поклати отрицателно глава.
— Не това беше причината. Вярно, че отначало предпочитах
кремирането, но в крайна сметка я погребахме. Амачи много ме помоли за
това. А разправията в Дома на покойника наистина тръгна от там.
Всъщност той толкова много настояваше и като че ли беше толкова важно
за него, че бях на път да отстъпя, но изведнъж ми каза нещо… нещо
ужасно, нещо, което никога няма да му простя, защото можеше да го каже
само човек, който не е обичал детето си, само чудовище без сърце,
способно да заменя хората като предмети…
Сълзите рукнаха по лицето ѝ, сякаш някой бе отворил вратата на онова
тъмно и влажно място, от което бликат плачът и отчаянието.
Инес я прегърна и младата жена зарови лице във врата на майка си.
Почакаха мълчаливо малко повече от минута, докато Соня вдигна глава и
ги погледна. Лицето ѝ беше мокро, а първоначалната бледност се бе
превърнала в море от дребни червени петънца навсякъде.
— Каза ми да не се тревожа, че щял да ме забремени веднага и след
девет месеца съм щяла да си родя ново бебе на мястото на старото. Тогава
се развиках отчаяно, че не искам друго дете, че никое дете няма да замести
моето момиченце, че не бива дори да допуска подобна чудовищна мисъл.
Че последното нещо, за което можех да мисля в момента, е да имам друго
дете, а още по-малко да го имам, за да запълня празнината, оставена от
моето момиченце. — Тя погледна Амая в очите. — Вие имате син и знаете
за какво говоря. Възможно е някой ден пак да стана майка, но това, което
той ми предлагаше, ми се стори толкова отвратително, омаловажаваше
дъщеря ни по такъв гаден начин, че самата мисъл ме извади от нерви. И
докато го казвах, бях убедена, че дори да се случеше да родя друго дете,
което да замести починалото, сега вече знам, че нямаше да мога да го
обичам, или поне нямаше да го обичам толкова много, може би дори щях да
го намразя.
— Само още един въпрос. Свързани ли сте по някакъв начин, ти или
Валентин, с един психиатър от университетската клиника, на име
Берасатеги, или с адвокатите от Памплона Лехарета и Андия?
— За пръв път чувам тези имена.
Сбогуваха се с жените и си тръгнаха. Инес Балярена ги изпрати до
колата и докато се отдалечаваха, Амая я виждаше в огледалото да стои на
същото място.
Йонан изглеждаше изненадан.
— Отдавна не бях виждал толкова млада жена в траур, искам да кажа в
черно от глава до пети.
— Не е зле да поизлезеш някоя събота вечер — обади се Ириарте.
— Нямам предвид черните дрехи. Мисля, че има голяма разлика, може
би е нещо в собствената ми глава или е трудно доловимо и не всеки го
забелязва, но аз отлично разграничавам кога човек е облечен в черно и кога
е в траур — обясни Ечайде.
— Много е страдала — каза Амая, — и мисля, че още дълго ще страда.
Това, което ѝ е казал мъжът ѝ, е чудовищно. Йонан, моля те, когато
пристигнем, звънни в затвора и се опитай да ми уредиш свиждане с
Еспарса възможно най-скоро. Искам пак да говоря с него.
— Случаят е приключен, вече знаем, че той е убил дъщеря си — обади
се Ириарте.
— Струва ми се, че този случай крие много повече от очевидното.
 — Вече имаме виновника, не е наша работа да установяваме защо го е
извършил…
— Не защо, а срещу какво, инспекторе. Еспарса ни каза, че я е
поднесъл, че е дарил живота на дъщеря си… Искам да знам срещу какво и с
каква цел.
Ириарте кимна не особено убедено, докато колата излизаше на
главното шосе.
— Тогава, значи, към управлението?
— Още не. Надявам се, че в колата си имате приличен фотоапарат. Ще
направим няколко снимки в Ирурита — отвърна тя.
Каменната къща на Фина Идалго се извисяваше гордо с дългия си
остъклен балкон по протежението на цялата фасада, с викторианския си
парник и плочника, водещ до внушителната, боядисана в черно желязна
порта, отворила гостоприемно крила не толкова, за да улеснява достъпа на
посетителите, колкото, за да дава възможност на минувачите да завидят на
красивите цветни лехи. Амая натисна входния звънец и зачака,
наблюдавайки, развеселена, възхищението на колегите си от невероятната
градина.
Акушерката Фина Идалго излезе от парника, където я бе приела при
първото ѝ посещение. Беше облечена в тесни дънки и широка риза в същия
цвят и бе прибрала косата си назад с диадема, носеше градинарски
ръкавици, а в едната си ръка стискаше малка ножица. Като ги видя, лицето
ѝ се изопна.
— Кой ви е дал разрешение да влизате в имота ми?
— Окръжна полиция — каза Амая и ѝ показа значката си, макар да
знаеше, че я е познала от пръв поглед. — Входната врата беше отворена,
освен това позвънихме.
— Какво искате? — попита Фина, спирайки на известно разстояние.
— Да поговорим с вас, имаме няколко въпроса.
— Питайте каквото искате — отвърна тя предизвикателно.
— Разследваме смъртта на едно момиченце от долината отпреди
трийсетина години. Известно ни е, че вие и вашият брат сте помагали при
раждането, тъй като рожделното свидетелство е подписано от него, и много
ще ни помогнете, ако проверите дали случайно не е подписал и смъртния
му акт.
— Е, това не е точно въпрос, а по-скоро молба. Има ли още нещо?
— Да, всъщност исках да ви попитам за връзката ви с Валентин
Еспарса… Освен това имам списък на семействата, загубили бебетата си
малко след раждането им, и ми се ще да разбера дали вие сте акушерката,
която се е грижела за тези хора след раждането — каза Амая и направи
крачка назад към портата, с което, както бе предвидила, накара жената да я
последва.
— За рожделното свидетелство ще ви трябва съдебна заповед — каза
наежено Фина, следвайки я по пътеката към изхода, — а за всичко останало
говорете с моите адвокати. С вас нямам намерение да разговарям.
Амая бе стигнала до тротоара на улицата.
— Вашите адвокати… нека позная, са Лехарета и Андия, нали?
Жената се усмихна, оголвайки венците си, и направи още една крачка
напред.
— Да, но като им паднете в ръчичките, ще ви се отще да се правите на
толкова умна, помнете ми думата.
— Сега — каза Амая на Ечайде и Ириарте, които защракаха бързо с
апаратите.
Фина Идалго се развика:
— Нямате право да ме снимате, вие сте в частна собственост.
— Вече не сме — усмихна се Амая, сочейки краката на жената, която
бе излязла от двора и стоеше на тротоара.
— Проклета мръсница, ще си платиш, ще си платиш и още как —
развика се тя и заотстъпва към къщата.
Амая се засмя.
— Само още един въпрос. Тази кола ваша ли е? — попита тя и посочи
паркирания до тротоара пред къщата автомобил. — Ечайде, ако обичаш,
направи няколко снимки, пътят е общинска собственост.
Виковете на акушерката бяха прекъснати от трясъка, с който тя хлопна
вратата отвътре.
21
Амая беше доволна. Докато описваше с колата острите завои към
Орабидеа, си мислеше, че за пръв път от няколко дни работата ѝ даваше
резултат. Бе решила отново да посети, и то пак сама, любезната съседка,
която толкова много ѝ бе помогнала: ако ѝ се появеше с още двама полицаи,
можеше да разруши установената помежду им близост. Докато се катереше
по стръмните пътища, поглеждаше отегчено джиесема си, който от време
на време губеше напълно покритие. Беше звъннал три пъти, но и в трите
случая връзката се бе разпаднала още щом вдигнеше. Шофираше доста
бързо и когато стигна до най-високата точка, потърси незалесено място и
набра номера на Ечайде.
— Няма да повярвате, шефке, един затворник наръгал с нож Еспарса
преди няколко часа. Закарали са го в болницата в много тежко състояние,
не вярват да оживее.
Познатият коридор на „Спешна помощ“ ги посрещна с типичната си
миризма на дезинфектант, със зелената линия на пода, сочеща маршрута, и
необяснимото постоянно течение по коридорите. Дали защото посрещаха
високопоставен полицейски служител, но този път за лекарския рапорт
бяха отделили малък кабинет. Вътре бяха директорът на затвора, двама
униформени надзиратели, двама млади лекари, вероятно стажанти, две
медицински сестри и доктор Мартинес Лареа. Когато Йонан и Амая
влязоха в кабинета, усещането за абсурдно струпване стана още по-
осезаемо.
С доктор Мартинес Лареа бяха стари познайници. Той беше
високомерен женомразец, убеден, че принадлежи към по-висш вид,
кръстоска между лекар и мачо, и вероятно е прескочил някое и друго
стъпало от еволюцията. Преди около година, докато работеше по случая
„Басахаун“, Амая се бе спречкала сериозно с него. Още като влезе, го
изпепели с поглед и изпита тайно задоволство, когато го видя да навежда
леко глава; от този момент нататък докторът говореше, обръщайки се
главно към нея, макар и без да я поглежда в очите за повече от две
последователни секунди.
— Пациентът Валентин Еспарса бе приет в болницата днес, в
дванайсет и четиресет и пет минути, с дванайсет дълбоки прободни рани в
областта на корема, причинени от тъп и издължен предмет. Някои от
срезовете бяха засегнали жизненоважни органи и поне два основни
кръвоносни съда. Беше вкаран по спешност в операционната, опитахме се
да спрем кръвоизлива, но получените наранявания осуетиха усилията ни.
Валентин Еспарса почина в тринайсет часа и десет минути.
Докторът сгъна листа, от който бе прочел част от данните, измърмори
някакво извинение и напусна кабинета, последван от целия медицински
екип.
— Искам да говоря с вас — обърна се Амая към директора на затвора,
без да обръща внимание на пребледнялото му лице и загрижения вид.
— Може би по-късно — предложи той. — Трябва да уведомя
семейството, съдията…
— Още сега — отсече тя, докато отваряше вратата и се обръщаше към
другите. — Господа, бъдете така любезни да ни извините за момент…
Когато останаха сами, директорът се отпусна на един стол, видимо
покрусен. Тя се приближи и застана пред него.
— Можете ли да ми обясните какво, по дяволите, става във вашия
затвор? Обяснете ми как е възможно за един месец пред очите ви да умрат
трима охранявани от вас затворници, свързани с разследваните от мен
случаи, двама от тях само през последната седмица? — Директорът не
отговори, вдигна ръце и закри лицето си. — Доктор Берасатеги беше
изключително умен и макар че Гаридо беше абсолютен дивак, мога да
разбера, че е трудно да се попречи на човек, който е решил твърдо да се
самоубие. Необяснимо е обаче, и това би ви го казал дори най-неопитният
управник на наказателен център, как сте могли да поставите човек, обвинен
в убийството на собственото си дете, при углавните престъпници… Та вие
сте го осъдили на смърт! И няма да спра, докато не установим
отговорностите.
Директорът като че ли реагира: отдели решително ръце от лицето си и
ги скръсти умолително пред нея.
— Не беше при углавните, разбира се, аз не съм глупак. От влизането
му в нашия затвор са спазени всички правила за безопасност, беше в
отделна килия, под денонощно наблюдение, при активирани предпазни
мерки срещу евентуално самоубийство, съкилийникът му беше тих и
кротък човек, на когото можеше да се разчита. Излежаваше присъда за
измама и предстоеше да излезе само след месец.
— Тогава как си обяснявате случилото се? Кой е имал достъп до него?
Кой го е убил?
— Нямам обяснение, честна дума… Той го е убил, затворникът, на
когото смятахме, че може да се разчита, неговият съкилийник, наръгал го е
с подострената дръжка на четката за зъби.
 Амая седна на отсрещния стол, втренчена безмълвно в директора,
който изглеждаше искрено отчаян, и разсъждаваше възможно ли е всичко
да отиде по дяволите при вече повече от очевидната „случайност“, че
всеки, свързан с нейния „случай“— защото още едва ли можеше да се
говори за нормално разследване — умираше по един или друг начин. След
няколко минути стана и излезе от кабинета, за да не гледа хленчещия
директор.
В Памплона беше студено, след краткия сутрешен дъжд земята беше
все още мокра на места, но небето се бе поизяснило, недотам, че да
позволи на слънцето да се покаже, но поне за да пропусне тази ярка
светлина, която дразнеше очите. Докато вървяха към колата и Амая
обясняваше на Йонан как бе умрял Еспарса, дъхът ѝ образуваше кълба пара
около лицето ѝ. Ако температурата продължеше да пада, а небето да се
изяснява, през нощта водата в локвите щеше да замръзне. Телефонът на
Йонан иззвъня, той прие повикването, а с другата си ръка ѝ направи знак да
го изчака да свърши разговора си.
— Беше обаждането, което очаквахме от Паспортното. Двамата
наистина са пътували до Англия по същото време…
На лицето на Амая се изписа раздразнение.
— …Но в нито един от паспортите не е записано, че пътуват с дете, а
моят познат твърди, че е било невъзможно да изведат момиченцето от
страната без съответната документация.
— Минало е толкова време, че винаги може да се измисли някаква
административна грешка, и няма да успеем да го докажем.
— Има още нещо: било е пътуване в края на седмицата, останали са в
Англия само четиресет и осем часа. Мисля, че е малко вероятно през това
време дъщеря им да се е разболяла, да е постъпила в болница, да е умряла,
да са ѝ направили аутопсия и след това да са я погребали.
— Ти какво мислиш, Йонан?
— Че са отишли до Англия без детето само за да имат алиби и
убедително обяснение, ако някой ги попита за малката. Не мисля, че това
дете някога е ходило в Лондон.
Амая стоеше неподвижно и мълчеше, вперила поглед в лицето на
младши инспектор Ечайде, преценявайки теорията му.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Ти си отиваш вкъщи, а аз ще поговоря със съдията.
Беше рано за вечеря, така че този път съдията ѝ бе определил среща в
спокойна бирария, декорирана със старинни аптечни пособия от ХІХ век,
дифузно осветление, голям брой удобни кресла и достатъчно тиха музика,
че да си чуваш приказката, без да викаш. Докато сваляше палтото си, Амая
мислено благодари за уютната топлина в заведението.
Съдия Маркина седеше сам и замислен в дъното на бирарията, вперил
очи в неизвестна точка на пространството. Беше облечен в официален
тъмен костюм с жилетка и вратовръзка. Тя забави крачка по пътя от бара
към масата — рядко ѝ се удаваше да наблюдава съдията, без да се изправя
пред погледа му. Разсеяното изражение се разпростираше от лицето към
цялото тяло и му придаваше леко романтичен вид в духа на най-чистата
английска традиция, изискан дори в небрежната си поза и толкова чувствен,
че беше невъзможно да избяга от магнетичното му привличане. Въздъхна,
покайвайки се вътрешно и обещавайки си да се съсредоточи твърдо върху
случая, да говори убедително и да спечели подкрепата му, без която нямаше
да успее да направи нито стъпка повече в този лабиринт, където всяка
нейна крачка и всяка улика биваха заличавани с най-красноречивия
аргумент: смъртта.
Маркина се усмихна, като я видя, стана и посегна да отмести стола ѝ,
за да седне.
— Не правете това — сряза го тя.
— Докога ще ми говориш на „вие“?
— Аз съм на работа, това е работна среща.
Съдията се засмя.
— Както желаеш, инспектор Саласар.
Сервитьорът донесе две чаши вино и ги постави на масата.
— Предполагам, че това, което те води тук, е много важно, достатъчно
важно, за да ме помолиш за среща.
— Сигурно сте чули за смъртта на Еспарса…
— Да, разбира се, обадиха ми се от съда. Говорих по телефона с
директора и той ми разказа. За съжаление, такива неща се случват,
убийците на деца трудно оцеляват в затвора.
— Да, но нападателят не е имал досега прояви на насилие, освен това е
щял да излезе на свобода само след месец…
— От опит знам, че в затвора действат правила, които се различават от
тези в свободния свят. Поведенията и реакциите, които навън изглеждат
логични, вътре не работят по същия начин. Това, че затворникът не е
посягал на никого до момента, не е толкова съществено. Натискът, на който
може да бъде подлаган един човек от страна на останалите затворници, е
достатъчен, за да накарат всекиго да извърши деяния, които не си е и
представял или които никога не би извършил навън.
Амая се замисли и се съгласи с него не особено убедено.
 — Но според мен, инспектор Саласар, ти не си тук заради някакъв си
затворник, убит в килията си.
— Може би не само заради неговото убийство, но отчасти точно
заради него, както и заради онова, което ми бе казал, и заради още някои
неща, до които стигнахме по време на разследването. Еспарса винаги е бил
обсебен от парите и това неведнъж му е създавало проблеми с роднините.
Не се съмнявам, че е убил дъщеря си, но когато го запитах за това, той
изрече нещо много странно, каза, че я е предал някому и че е искал да я
вземе, защото трябвало да довърши нещо. По мое мнение Еспарса е бил
убеден, че е длъжен да изпълни някакъв ритуал с трупа на дъщеря си,
някакъв задължителен ритуал. Дори казал на жена си, че можели да
заместят починалото момиченце, като си родят друго веднага, понеже оттук
нататък щяло да им върви като по вода, но едно нещо ми направи още по-
силно впечатление: той добави, че го е направил „като толкова други“.
Вчера следобед поисках среща с него днес в затвора, за да го разпитам
отново. Но сега Еспарса е мъртъв.
Маркина се съгласи с очевидното.
— После стигаме до доктор Берасатеги. Отидох при него в затвора, за
да го попитам за времето от момента, в който със сигурност знаем, че е
напуснал клиниката заедно с Росарио, защото е записан от охранителните
камери, до момента, в който са нападнали леля ми и са избягали с Ибай. Не
са отишли у баща му, изключихме това, а вие знаете каква буря бушуваше
през онази нощ. Убедена съм, че са се приютили някъде, в някой чифлик,
колиба или апартамент… Но вече няма как да попитам Берасатеги за това,
защото е мъртъв.
Маркина отново кимна.
— Росарио е членувала в някаква група, нещо като секта, действала в
Бастан между седемдесетте и осемдесетте години, двайсетина
псевдосатанисти, които принасяли в жертва животни, но имало
предложение да опитат и с хора, да организират жертвоприношения на
новородени или съвсем невръстни деца, същества, които още витаят между
двата свята. Както се изясни за целите на подобни общества най-подходящи
били новородените, преди да навършат две години. Така стигаме до Елена
Очоа, жената, починала онзи ден в Елисондо, стара приятелка на майка ми,
с която едно време заедно присъствали неведнъж на сектантските сбирки,
докато в даден момент Елена не можела повече да понася диващината на
извършваните обреди. Тя ми разказа в кой чифлик са се подвизавали и
любопитството ми ме отведе там. Собствениците са същите, мъж и жена,
но имотът им сега изглежда великолепно. Тези хора също са имали дъщеря,
която починала, преди да навърши две години — по думите им по време на
пътуване до Англия. Поразпитахме тук-там, но не открихме нито смъртен
акт, нито болничен лист, не се потвърди и пътуването, и то в годините,
когато, за да изведеш дете от страната, се е изисквало името му да е
вписано в паспорта на единия родител, а в много случаи и специално
разрешение от гражданските власти. Освен това попаднах на свидетелка,
която заяви без никакво колебание, че е виждала многократно доктор
Берасатеги и колата му пред същия чифлик. Собствениците не отрекоха
този факт, но отказаха да отговорят на въпроса ми какво ги свързва с
доктора.
Заинтересувахме се, разбира се, и от броя на децата под две години,
починали в съня си от синдрома на внезапна смърт при кърмачета. За
жалост, този фатален край се среща далеч по-често, отколкото повечето
хора си представят, но като изключихме момченцата, вниманието ни се
съсредоточи върху случая с моята сестра и още три други деца. Не заради
естеството на смъртта, която първоначално не породи големи съмнения,
тъй като обстойният преглед е потвърдил, че причина за смъртта е същият
синдром. Любопитното е, че поведението на родителите е било не по-малко
подозрително от това на собствената ми майка, до такава степен, че
социалните служби препоръчали наблюдение на семействата, които имали
и други деца. При всички тях — при майка ми и при споменатите
семейства — открихме като общ елемент връзката им с този чифлик, със
сектата и с двама доста заможни адвокати от Памплона, които по
случайност също са загубили момиченцето си.
— Е, Берасатеги поне не е имал деца — отбеляза съдията.
— Не е — съгласи се тя.
— Има ли нещо тревожно в докладите на социалните служби?
— Не — отвърна Амая с неохота.
— Успя ли да установиш пряка връзка между всички семейства?
— Мисля, че общото звено може да се окаже една пенсионирана
акушерка, присъствала на всички раждания.
— Пенсионирана? Откога? Бебето на Еспарса се е родило в болница
„Вирхен дел Камино“ преди два месеца. Там ли е работела тогава?
— Не, тя работи частно, името ѝ е Фина Идалго и е сестра и
дългогодишна помощничка на доктор Идалго, селски лекар, бивш домашен
лекар на моето семейство, както и на редица други фамилии в долината.
Според традицията ние със сестрите ми сме родени вкъщи, като много деца
в Бастан. Самата акушерка ми разказа, че след смъртта на брат си е
работила в няколко болници, а сега продължава да упражнява професията
си частно. Пенсионерка е, но контактът не е бил установен в болницата.
Еспарса я завел вкъщи и се опитал да убеди съпругата си да роди у дома.
Маркина направи двусмислена гримаса, която подсказваше колко
неубедителни са доводите, и Амая удвои усилията си.
— Имам основателни причини да смятам, че тази акушерка вероятно е
замесена: тя е помагала на майка ми при моето раждане, когато близначката
ми е починала; нейният брат е лекарят, подписал смъртния акт; направила е
опит да присъства и на раждането на момиченцето на Еспарса; смятам, че е
присъствала и на останалите.
— Смяташ… не си сигурна, така ли?
— Не съм — съгласи се Амая. — Ще ми е нужна заповед, за да
прегледам личния архив на доктор Идалго и смъртните актове, за да
потвърдя предположението си.
— Следователно намекваш, че акушерката Фина Идалго може да се
окаже един вид ангел на смъртта?
Амая се замисли. Ангелите на смъртта се характеризират с
увереността си, че вършат важна обществена и хуманна дейност, като
умъртвяват свои ближни. Обикновено са част от медицинския екип или
работят като гледачи и асистенти на възрастни, умствено неуравновесени
или болни хора и много често са жени. Трудно се достига до тях, защото
подбират жертви с крехко здраве, чиято смърт следователно не буди
подозрения. Рядко се спират, защото са убедени в справедливостта на
своите действия, които винаги представят като акт на безкрайно
милосърдие, а жертвите им като че ли се редят на опашка пред тях, тъй като
по правило са особено мили и грижовни към страдащите.
— При един от разговорите ми с нея тя призна, че понякога, когато
децата не били здрави или нормални, било редно да се помогне на близките
да се отърват от товара, който биха означавали грижите за тях.
— Някой друг чу ли този разговор?
— Не.
— Тя ще го отрече, както и семействата по всяка вероятност.
— Това бяха и нейните думи.
Маркина се замисли за няколко секунди. Отбеляза нещо в тефтера си и
отново погледна Амая.
— Какво още ти е нужно?
— Ако открием смъртните актове в архивите на доктор Идалго, ще се
наложи да ексхумираме труповете.
Съдията се изправи на стола си и я погледна разтревожено.
— Какви ексхумации имаш предвид? Малката Еспарса беше погребана
днес.
— Имам предвид момиченцата, чиято смърт е била едва ли не празник
за техните родители, дъщерите на всички семейства, които ви изредих.
— Ще издам заповедта за претърсване на личния архив на доктор
Идалго, но трябва да разбереш колко е сложно това, което искаш от мен. Би
следвало да имаш неопровержими доказателства, че децата действително
са били убити, за да ти дам разрешение да отвориш гробовете им. Всички
ексхумации са свързани с усложнения заради тревогата и болката, които
пораждат у близките. Никой съдия не разрешава с лека ръка ексхумирането
на нечие тяло, особено ако се касае за бебе, а ти искаш да изровим три.
Това предполага огромно напрежение и натиск от страна на средствата за
масова информация, цена, която можем да платим само ако сме абсолютно
сигурни какво ще намерим.
— Ако фактите прикриват убийството дори само на едно от тези деца,
ще имаме достатъчна причина и всяко действие ще се окаже оправдано —
отговори тя.
Съдията я погледна, впечатлен от силните ѝ аргументи, но не отстъпи.
Амая отвори уста да възрази, но той я прекъсна.
— Засега нямаме нищо, на което да се опрем. Казваш, че социалните
служби не са установили малтретиране, а заключението от аутопсиите на
труповете е естествена смърт. Поведението на тази акушерка ми се струва
подозрително, но все още не сте успели да установите пряка връзка между
всички тези хора. Това, че някои се познават или че посещават една и съща
адвокатска кантора, прилича малко на теорията, че всеки от нас е свързан с
президента на Съединените щати чрез шестима или по-малко души. Трябва
да ми донесеш нещо по-солидно, но отсега ти заявявам, че ексхумациите на
бебета дълбоко ме отвращават и че ще се опитам с всички средства да ги
избегна. — Маркина беше видимо разстроен, смесицата от гняв и тревога
придаваше на обикновено спокойното му лице нови нюанси и знак за
зрялост и ангажираност, които, без да намаляват чара му, го караха да
изглежда по-строг и мъжествен. Той се изправи и взе палтото си. — По-
добре да се разходим.
Амая го последва навън, изненадана и заинтригувана от поведението
му.
Стори ѝ се, че температурата се е понижила с още няколко градуса,
затова закопча палтото си догоре, вдигна яката, надяна ръкавиците, които
носеше в джоба си, и ускори крачка, за да догони съдията.
— Синдромът на внезапна детска смърт е една от най-големите
трагедии, които може да причини природата. Жените приспиват децата си и
когато отидат да ги нагледат, ги заварват мъртви. Убеден съм, че ти като
майка можеш да си представиш ужаса, който такъв абсурден и необясним
факт може да предизвика в семейството. Страхът, че нещо са сбъркали, че
може би имат някаква вина, потапя тези семейства в атмосфера на
обвинения, страдания, чувство за виновност и параноя, които са същински
ад. Неочакваното събитие поражда странни понякога реакции.
Потърпевшите изпадат в нещо като период на преходна лудост, при който
всяка реакция, дори най-абсурдната, изглежда в реда на нормалното.
Съдията изведнъж спря, сякаш замислен за безмерния ужас, скрит в
думите му.
Не беше нужно да си поведенчески експерт, за да разбереш, че
Маркина е емоционално свързан с темата. Той знаеше за какво говори,
подробностите и нюансите в обясненията му, както и задълбоченото
познание по въпроса за болката, която подобна загуба би могла да отприщи,
ясно показваха, че я е преживявал.
Двамата повървяха известно време мълчаливо, пресякоха булеварда
към Двореца на конгресите „Балуарте“ и там най-сетне закрачиха по-бавно
по просторния площад пред сградата. Хиляди въпроси крещяха за отговор
в главата на Амая, но от обучението си в областта на разпитите тя знаеше,
че ако прояви достатъчно търпение и изчака, щеше да получи нужното
обяснение, а продължеше ли да пита, щеше само да го накара да се затвори
в черупката си. Маркина беше съдия, интелигентен, културен и образован
мъж, който освен това заради поста си трябваше да излъчва увереност,
благоразумие и коректност. Може би в момента вече се колебаеше между
естествената в случая потребност да продължи с откровенията или да се
оттегли в укрепената кула, която му предоставяше високият пост. Амая
забеляза, че е забавил ход, сякаш целта не беше да върви напред, а просто
да не тъпче на едно място, като с всяка крачка си осигурява идеално
извинение, за да не я гледа в очите, докато говори, параван от достатъчна
инертност, за да избяга от погледа ѝ.
— Когато бях на дванайсет, майка ми отново забременя. Предполагам,
че е станало неочаквано, защото бяха вече на възраст, но двамата безумно
се радваха, мисля, че никога не съм виждал родителите си толкова
щастливи, колкото при раждането на брат ми. Беше на три седмици, когато
се случи. Сутринта майка ми го накърми, препови го и го сложи пак да спи.
Някъде към обед чухме писъците ѝ. Помня, че изкачих стълбите с няколко
скока заедно с баща ми и я заварихме надвесена над бебето, залепила уста
върху неговата в опит за изкуствено дишане, макар че дори за мен, на
моите дванайсет години, беше очевидно, че вече си е отишло. Помня как
баща ми се бореше да я отдели от трупчето, как се мъчеше да я убеди, че не
може да направи нищо, а аз стоях там като ужасèн свидетел и не знаех
какво да правя.
Струва ми се, че още чувам писъците, мъчителните стонове, извиращи
от гърлото ѝ като от ранено животно… Остана в това състояние с часове.
После дойде тишината и нещата още повече се влошиха. Тя онемя,
отваряше уста само за да попита къде е бебето ѝ. Ние вече не
съществувахме за нея, не ни продума повече, нито на мен, нито на баща ми,
престана да ми говори, да ме докосва. Естествената смърт е абсолютно
неприемлива при здраво бебе. Втълпи си, че вината е нейна, че не е била
добра майка. Опита да се самоубие и това беше поводът за постъпването ѝ
в психиатрична клиника. Болката, чувството за вина и липсата на
обяснение за случилото се я лишиха от здрав разум. Полудя от мъка.
Забрави, че има съпруг, забрави, че има и друго дете, и се отдаде на болката
си.
Амая спря. Той направи още три крачки, преди да стори същото.
Тогава тя го изпревари, застана пред него и го погледна в очите. Две
блеснали от едва сдържаните сълзи очи, които той за пръв път отклони,
давайки ѝ възможност този път тя да го огледа отблизо. Хареса ѝ да го види
така. Хареса ѝ да съзре човека зад съвършената мъжественост на съдията.
Изпитваше естествено отвращение пред неговото съвършенство и осъзна,
че всъщност я е дразнел със своите хубост, елегантно облекло и изискани
маниери. Тя умееше да цени тези качества у някой мъж или жена, когато
вървяха поотделно, но безупречното слово и идеалната усмивка винаги
събуждаха недоверието ѝ. Сега вече знаеше, че Маркина е сред хората,
които, както и тя самата, бяха установили железен контрол върху
настоящето си, за да държат на разстояние болката и позора, породени от
това, че са били лишени от обичта на онзи, който е трябвало да ги обича, от
закрилата на онзи, който е трябвало да ги закриля. Хареса ѝ да открие, че
под съвършените пропорции на красивата външност се крият пневматичен
чук и сила, с които Маркина бе изковал своя идеал за живот, живот, в който
като че ли нищо не остава извън контрол. Откриването на кодекса от точни
правила, които хора като съдията прилагат в живота, но най-вече спрямо
самите себе си, предизвикваше у Амая огромно задоволство. Може и да не
си напълно съгласен с тези правила, но когато трябва да воюваш заедно с
някого рамо до рамо, е успокоително да знаеш, че той притежава кодекс на
честта, на който не би изневерил.
Маркина я погледна в очите и махна извинително с ръка.
— Мога да си представя всякакъв вид реакция у човек, загубил детето
си по този начин — продължи той. — Опиши ми най-абсурдното поведение
на обезумели от мъка родители и ще ти повярвам. Няма да отворя ничий
гроб, за да събудя подобна болка, освен ако не ми представиш свидетел,
видял с очите си как родителите убиват собствената си рожба, или
декларация от съдебния лекар, извършил аутопсията, с която той се отказва
от предишния си доклад и представя нови доказателства. Няма да разреша
ексхумацията на бебешки труп.
Тя кимна с разбиране. Едва успяваше да удържи любопитството си.
— Какво стана с майка ти?
Съдията отклони поглед към оранжевите светлини на уличните
фенери, наредени като стражи на пост по булеварда.
— Почина две години по-късно в същата психиатрия. След месец си
отиде и баща ми.
Без да сваля ръкавицата, Амая протегна ръка и докосна неговата. По-
късно щеше да се пита защо го е направила. Да докоснеш някого,
предполага отварянето на несъществуваща пътека, а по пътеките се върви в
двете посоки. Усети през тънката кожа на ръкавицата топлината на ръката
му, както и тръпката, която премина през тялото му почти като
електрически ток. Той се върна от уличните лампи към очите ѝ, стисна
силно ръката ѝ и я поднесе към устата си. Задържа я така за миг, докато
докосваше с устни крайчетата на пръстите ѝ леко и бавно, а целувката
премина през плата, кожата, костта и порази като електрически заряд
нервната ѝ система. Когато я пусна, тя първа закрачи, объркана, смутена,
решила да не го поглежда, усещайки все още парещата следа от неговите
устни върху ръката си, сякаш я бе целунал дявол. Или ангел.
Младши инспектор Ечайде бе сменил палтото със сиво пухено яке с
качулка и се поздрави за това, докато се разхождаше напред-назад по
улицата и ги чакаше да излязат от бара. Проследи ги на разумно разстояние
по улиците до центъра. Нещата малко се усложниха, когато завиха към
Конгресния център, защото просторният площад предоставяше малко
места, където да се скрие от погледите, и макар да бе избрал яке, с което
Амая никога не го беше виждала, не му се щеше да поема риска да го
познае. Откри решението в група младежи, които пресякоха по посока на
„Балуарте“ и без да обръщат внимание на студа, седнаха на стъпалата да си
говорят. Без да изпуска от очи Амая и Маркина, спрели няколко метра по-
напред, Ечайде мина покрай младежите, все едно беше част от групата, а
като стигна до стълбището, се изкачи до главния вход, уж да прочете
обявите за конференции и изложби. Двамата се бяха върнали към
булеварда. Вървяха много близо един до друг. Разбираше, че разговарят, но
не чуваше какво си казват, за миг дори се докоснаха, езикът на телата
издаваше близостта помежду им, която изключваше околния свят, може би
точно по тази причина двамата не забелязаха, че той стои там и наблюдава
всяко тяхно движение.
Колата беше паркирана на три пресечки от там. Амая ги извървя
мълчешком, усещайки присъствието на мъжа до себе си, но без да смее да
го погледне отново. Съжаляваше малко за дръзкия си порив да го докосне и
в същото време се чувстваше тайно свързана с него от най-грозния период
от тяхното съществуване: и двамата бяха изпитали на гърба си
отхвърлянето, липсата на майчина обич, като в нейния случай майка ѝ дори
я бе мразила, превръщайки я в център на своята ненавист, докато в случая
на Маркина не се бе случило дори това — в болката си неговата майка
егоистично го бе загърбила с мълчанието си, пренебрегвайки живия си син
в полза на мъртвия. Помисли си за Ибай и изведнъж почувства някаква
странна близост с тази жена, защото, ако нещо се случеше на момченцето
ѝ, светът щеше да престане да се върти. Щеше ли да е достатъчна обичта
към Джеймс, към Рос или към леля ѝ, за да я мотивира да продължи живота
си? Ами ако Ибай беше по-голямото дете и тя загубеше друго? Щеше ли да
обича другото дете повече от него, можеше ли една майка да обича едното
си дете повече от другото? Отговорът беше „да“. Проучванията на
човешкото поведение непрекъснато сочеха, че макар заради нормата тази
голяма лъжа да бе издържала векове наред, всяко дете се обича различно,
възпитава се по различен начин, различни са нещата, които се позволяват
на всяко дете. Но възможно ли бе да намразиш детето си, едно от всичките,
да удостоиш само него с тази съмнителна чест? Възможно ли бе да го
намразиш до такава степен, че да пожелаеш да го убиеш, докато в същото
време се грижиш и закриляш останалите? Дори убийците с най-извратено
поведение следваха някакъв модел, разбираем само за тях самите,
променлив модел, който изследователят трябваше да разгадава, докато
схване какво безумие го ръководи. Що се отнася до Росарио, тя беше
убедена, че поведението ѝ не е продиктувано от някакви мрачни гласове в
главата ѝ, от нарушената морфология на част от мозъка ѝ, а от някаква
причина, от някакъв неясен и могъщ повод, определящ правилата за Амая,
повод и причина, които бяха изключили сестрите ѝ и бяха превърнали нея и
мъничката ѝ сестра в нейни единствени цели.
Запита се как Маркина е съумял да го преживее, ако въобще го беше
преживял, до каква степен е бил жигосан от факта, че изведнъж е загубил
цялото си семейство, че за толкова кратко време е заменил щастливия,
почти утопичен дом с най-абсолютната лична трагедия. После му бе
провървяло, явно беше успял поне да се съсредоточи върху учението, върху
кариерата си… Още не знаеше точно колко е годишен, но бе чувала, че е
един от най-младите съдии в гилдията.
Като видя колата си, се обърна да му покаже, че са стигнали, и го видя
да се усмихва.
— Кое е толкова смешно? — попита.
— Чувствам се добре от това, че ти го разказах, не съм го споделял
никога и с никого.
— Нямаш ли други близки?
— Родителите ми бяха единствени деца — сви рамене съдията. —
Затова пък съм много богат — пошегува се той.
Амая отключи колата, свали палтото си и го хвърли на седалката до
шофьора. Побърза да седне и да запали двигателя, опитвайки се да измисли
как най-бързо и професионално да се сбогува.
— Много добре, тогава разчитам на заповедта за картотеката на доктор
Мануел Идалго, нали?
Маркина се наведе, погледна я усмихнато и каза:
— Ще те целуна, инспектор Саласар.
Тя се вцепени, загубила ума и дума, с изопнати нерви и сплетени една
в друга ръце, гледайки го как се приближава. Когато усети устните му,
затвори очи и се отдаде на целувката, която вече бе сънувала, за която
копнееше, откакто го познаваше, мечтаейки, жадувайки едва ли не за
нежния рисунък на устните му, за мъжествената му уста, като с все сили се
бе надявала да открие разочарованието от вулгарността, което почти винаги
съпътства желаното, истинската реалност на идеализираното.
Целувката беше нежна и кратка, той докосна ъгълчето на устните ѝ с
възхитително внимание и остана така няколко секунди, достатъчно дълго,
за да сломи всичките ѝ възражения. Амая открехна устни и тогава той я
целуна истински.
Когато се отдръпна, се усмихваше по неговия начин.
— Не трябваше…
— Не трябваше да правиш това — довърши изречението той. — Може
би, но аз мисля, че трябваше. Благодаря, че ме изслуша.
— Как успя да го превъзмогнеш? — попита тя, искрено
заинтересувана. — Как успя да продължиш живота си, без това да ти се
отрази?
— Като приех, че е болна, че е загубила здравия си разум и не е знаела
какво прави и че от всички, на които причини болка, тя се оказа най-
потърпевша. Ако ме питаш дали винаги съм мислил така, не, разбира се, че
не, но един ден реших да ѝ простя, да простя на майка си, да простя на по-
малкия си брат и да простя на самия себе си. Би трябвало да опиташ.
Амая се усмихна тъжно.
— Да разчитам ли на заповедта за обиск?
— Няма да спреш, нали? Ако не ти дам разрешение за ексхумациите,
ще продължиш с картотеката, а ако и там не откриеш нищо, ще тръгнеш в
друга посока, но няма да спреш, ти си от полицаите, които определят като
ловджийски хрътки.
Тя пое критиката, постави ръце от двете страни на волана и се изопна
на седалката. В погледа ѝ се четеше решителност.
— Не, няма да спра. Разбирам твоите доводи, за да отказваш
разрешение за ексхумациите засега, но аз ще ти донеса това, което искаш.
Вероятно трудно ще убедя лекарката да признае, че може би е сбъркала при
аутопсиите, защото това би означавало край на кариерата ѝ, а не е редно да
искам от един специалист да се съгласи на това без доказателства.
Доказателства, които се намират на два метра под земята. Но ако моите
свидетели престанат да измират, току-виж съм успяла да ти осигуря
показанията на някой от родителите. Няма начин при всички семейства и
двамата съпрузи да са били еднакво обвързани. Ето, днес например говорих
със съпругата на Еспарса. Вярно е, че тя не е видяла с очите си как мъжът ѝ
убива момиченцето, но показанията ѝ ще са достатъчни за повдигане на
обвинение. Ще взема тези показания, ще ти донеса това, което искаш, и
тогава ще ти се наложи да ми дадеш тази заповед. — Той я гледаше много
сериозно. Тогава Амая осъзна колко категоричен е бил тонът ѝ и се
усмихна, за да смекчи казаното. — Пазете се, господин съдия, ще затворя
вратата — пошегува се тя.
Маркина бутна вратата и отстъпи до тротоара. Когато Амая се включи
в движението, той още стоеше там и я гледаше как се отдалечава.
22
Подкара, планирайки следващия си ден и опитвайки се да забрави
топлото усещане, оставено от целувката на Маркина, чието очертание
можеше все още да опише съвсем точно върху устните си. Щеше да отиде у
Фина Идалго още рано сутринта; ако се наложеше, щеше да измъкне тая
вещица от леглото и да я накара да гледа как преглежда един по един всеки
акт за раждане, всеки смъртен акт. Получаването на заповедта беше
частична победа, обаче все трябваше да започне от нещо и картотеката
беше добра изходна точка; не ѝ се вярваше, че там ще открие нещо, което
да задоволи Маркина, но пък успееше ли да потвърди подозренията си, че
Фина Идалго е свързана с онези семейства, щеше да има накъде да
продължи. Ще ги повика, ще ги разпита поотделно, ще напипа най-слабия и
ще го притиска, докато признае.
Тогава си спомни нещо, една мисъл, която се въртеше в главата ѝ, но
не ѝ се удаваше да класифицира. Бе изникнала от самия довод, който бе
размахала пред съдия Маркина, беше част от собствените ѝ обяснения и
още тогава ѝ бе хрумнало, че това е важна подробност, която не бива да
забравя, но ето че я бе забравила и чувството, че може да се окаже от
изключително значение, се засилваше с всяка минута, докато се мъчеше да
повтори думите си, търсейки мига, в който се бе появила. Светкавицата,
така го наричаше Дюпри, светкавицата, невероятният електрически заряд,
който просветваше само за миг, но бе достатъчен, за да изпържи мозъка ти,
искра, пламнала в някое ъгълче на централната нервна система, която бе в
състояние да озари за една микросекунда всички тъмни зони на мозъка,
заряд, преизпълнен с информация, който може да ти помогне да решиш
случая, стига да внимаваш.
Минаваше единайсет часът, когато пристигна в Елисондо. Пресече
пустата улица „Сантяго“ и след моста зави надясно, а после наляво зад
„Тринкете“, за да види Хуанитаенеа. Липсата на грижи вече личеше в
изоставената след ареста на Янес зеленчукова градина. Забеляза, че някои
от високите колове, за които се завързваха растенията, са паднали, а в най-
близката до шосето част, докъдето достигаше уличното осветление,
различи бурени. На оскъдната в тази нощ на растяща луна светлина къщата
изглеждаше почти зловещо, за което допринасяха и палетата със
строителни материали, струпани безредно пред входа.
Енграси седеше пред камината и гледаше телевизия. Приближи се към
нея, потривайки премръзналите си ръце.
— Здравей, лельо. Къде са другите?
— Здравей, скъпа, колко си студена! — отвърна лелята, когато Амая се
наведе да я целуне. — Седни до мен да се постоплиш. Сестра ти вече си
легна, а Джеймс преди малко отиде горе с малкия и не е слизал, сигурно е
заспал…
— Отивам да ги видя и веднага се връщам — отвърна тя и се измъкна
от ръката ѝ. — Гладна съм.
— Не си ли вечеряла? Ей сега ще ти приготвя нещо.
— Не, лельо, недей, моля те, ще хапна нещо, като сляза — добави
Амая и тръгна нагоре по стълбите, но видя, че леля ѝ вече е станала и се
запътва към кухнята.
Енграси се оказа права. Джеймс беше заспал до Ибай и като ги видя
така, един до друг, усети как я пробожда острият шип на угризението
заради целувката на Маркина. Докосна леко устните си. „Това не е нищо, не
означава нищо“, прошепна, пропъждайки мисълта.
Джеймс отвори очи и ѝ се усмихна, предусетил сякаш присъствието ѝ.
— По кое време се прибираш вкъщи, госпожице?
— И ти като леля Енграси — каза Амая, докато се навеждаше да
целуне първо Ибай, а после и него.
— Пъхни се тук при нас — предложи Джеймс.
— Първо ще хапна нещо и веднага се връщам.
На излизане от стаята отново се обърна към него.
— Джеймс, минах през Хуанитаенеа, ремонтът май никак не е
напреднал…
— Точно сега нямам желание да се занимавам с проекта — отговори
той, гледайки я в очите. — Прекалено много грижи, за да се посветя на
това, Амая. Може би като се върнем от Щатите. Поиска ли вече отпуск?
Не беше поискала. Дори не беше ѝ минавало през ума да подава молба,
защото не искаше да остави в този момент разследването; инстинктът ѝ
подсказваше, че скоро ще напипа жилата, която щеше да я отведе до нещо
важно. Но също така знаеше, че си играе с Джеймс. Той беше невероятно
търпелив и във връзката им обикновено тя поставяше условията, това обаче
не означаваше, че нещата ще останат винаги такива, и при последните им
разговори той ясно ѝ го бе подсказал.
— Да — излъга. — Но още нямам отговор, знаеш как става…
Той събу панталона си и се пъхна в леглото, без да отделя очи от нея.
— Не се бави.
Амая затвори вратата зад гърба си, питайки се дали има предвид след
колко време ще се качи да си легне, или кога ще получи отпуск, за да
заминат.
На масата я чакаше димяща чиния с рибена чорба. До нея Енграси бе
сложила парче хляб и чаша червено вино. Амая мълчаливо изсърба супата
и чак накрая забеляза колко бързо яде. Вдигна глава и се усмихна, като видя
леля си, която не отделяше очи от нея.
— Много гладна си била. Искаш ли още нещо?
— Само да говоря с теб, имам да ти разказвам нещо…
Енграси бутна настрана празната чиния и ѝ протегна ръце над масата
— техен жест още от детските ѝ години, който според леля ѝ улесняваше
общуването и откровеността. Амая ги пое, установявайки колко са малки и
невероятно меки.
— Продължавам да поддържам връзка с Дюпри.
— Знаех си — отдръпна длани Енграси.
Амая се засмя.
— Недей да лъжеш, няма откъде да знаеш.
— Не бъди нагла, момиче, леля ти знае всичко.
— Лельо, трябва да разбереш, че този човек е важен за мен, неговите
съвети и указания много ми помагат в разследването. Освен това ми е
приятел, и то не случайно. Аз не съм глупава, лельо, умея да различавам
добрите хора, а Дюпри е добър човек. Имам нужда да говоря с него, трябва
да мога да говоря с него, без да се налага да те лъжа, защото Дюпри е мой
приятел, а теб те обичам, имам нужда и от двама ви. Ще продължа да му се
обаждам, но не искам пак да го крия от теб, поне докато не ми посочиш
разумна причина за това.
Енграси я погледа много сериозно няколко секунди, които ѝ се сториха
цяла вечност. После стана, отиде до бюфета и се върна с черното
копринено калъфче, в което държеше тестето с карти Таро.
— О, лельо, не! — запротестира Амая.
— Всеки има своите методи. Щом приемаш неговите, ще трябва да
приемеш и моите.
Лелята умело разгърна тестето с дъх на мускус и цветни рисунки,
размеси го сръчно и ѝ го подаде да сече; после грижливо я накара да избере
дванайсетте карти и започна да ги обръща на масата, подреждайки ги в
кръг. Даде си време да ги огледа, да проучи невидимите линии, които ги
свързваха и които само тя можеше да види. Не след дълго промълви:
— Вече почти не мога да го правя.
Амая се стресна, за пръв път чуваше Енграси да признава, че не може
да направи нещо. На вид изглеждаше здрава и жизнена както винаги, но
признанието, че не може да направи това, което бе правила цял живот, това,
за което бе природно надарена, силно я разтревожи.
— Да не си болна, лельо? Да се откажем, ако искаш. Няма значение.
Може би сега не можеш, понеже си уморена…
— Нито съм болна, нито съм уморена! Когато казвам, че вече почти не
мога, нямам предвид, че съм загубила способността си, още не съм толкова
престаряла! Осъзнавам, че ми е трудно да ти гледам на карти заради
личната ми обвързаност. Има неща, които не желая да виждам, защото не го
искам, и това ми пречи да ги виждам.
— Кажи ми тогава какво виждаш — помоли Амая.
— И това, което виждам, не ми се ще да го виждам — отвърна Енграси
и забоде костеливия си пръст върху една от картинките. — Между Джеймс
и теб има сериозен проблем, между Флора и Рос също има проблем, който
засяга и теб, на всичко отгоре над главата ти е надвиснала мрачна заплаха.
Винаги се изненадваше колко много познава леля ѝ, макар да
предчувстваше, че голямата обич и фактът, че толкова добре я познаваше,
надделяват над ясновидството.
— Би трябвало да се пазиш от Дюпри…
— Лельо! Кажи защо? Та аз почти не познавам по-добър човек от него.
— Не се съмнявам в това, дори съм убедена, че е така, но той те кара
да отваряш врати, които е по-добре да си останат затворени.
Амая посегна към картите на масата и ги разбърка с мрачно
изражение.
— Знаеш, че искаш от мен нещо, което противоречи на природата ми,
вече не вярвам в затворени врати, в стени или кладенци, заровените тайни
са зомбита, не мъртъвци, които непрекъснато се връщат, за да те измъчват
цял живот. Аз съм полицай, лельо, замисляла ли си се някога защо? Аз
трябва да отварям врати, лельо. Ще руша стени и ще запушвам кладенци,
докато открия истината, и ако Дюпри ми помага да я разкрия, помощта му
ще е добре дошла, както и твоята.
Енграси се протегна през масата и хвана ръцете ѝ, принуждавайки я да
спре да разбърква картите.
— Ти смяташ за даденост това, че зад затворените врати стоят
светлината и истината. Какво ще стане, ако зад вратата, която отвориш, се
крият хаосът и мракът?
— Ще направя една хубавичка купчина от хаоса, ще му драсна
клечката и ще осветя мрака — пошегува се Амая.
Енграси я изгледа много сериозно, но когато заговори, от гласа ѝ
струеше голяма нежност.
 — Не бива да се шегуваш с тези неща, казвам ти го съвсем сериозно.
Ако не си съгласна, питай Дюпри, когато пак се чуеш с него. Не ми се вярва
да чака дълго, преди отново да ти се обади.
Придружи леля си до горе. Докато ѝ пожелаваше лека нощ, усети как
телефонът ѝ завибрира в джоба.
— Ето го — заяви лелята. — Върви да говориш долу, да не събудиш
другите. И не забравяй да го попиташ за това, което ти казах.
Амая хукна надолу по стълбите и спря само колкото да затвори вратите
към дневната и към кухнята зад гърба си, преди да вдигне.
— Добър вечер, Алойзиъс — каза, усещайки как сърцето ѝ се
ускорява, докато нетърпеливо чака да чуе гласа му, който най-сетне
прозвуча дрезгаво и отдалеч, сякаш агент Дюпри се намираше в резонансна
кутия и шепнеше.
— Стъмни ли се вече в Бастан? Как сте, госпожо инспектор?
— Дюпри — въздъхна тя угрижено, — има нещо важно, което не
успявам да си спомня, появи ми се за миг, но после изчезна.
— Щом се е появило за миг, още си е там, бъдете сигурна. Не се
вторачвайте и то ще се върне.
— Успях да получа заповед за обиск на картотеката на лекаря и
акушерката, помагали на майка ми по време на моето раждане. Двамата,
изглежда, са същите, които са се грижели и за всички момиченца, починали
в съня си. Може би утре ще имам новини.
— Може би…
— Алойзиъс?
Той не отговори.
— Често разговарям с агент Джонсън, който според мен искрено ви
цени и е загрижен за вас. Попита ме дали продължаваме да поддържаме
връзка… И ми спомена, че отдавна не сте се обаждали на началниците си.
Мълчание.
— Не съм му казала нищо, изчаквах да говоря с вас. Той смята, че сте в
опасност… Вярно ли е? В опасност ли сте?
Дюпри не отговори.
— Вероятно имате някаква причина, за да не се обаждате на
началниците си.
— Хайде, госпожо инспектор, и вие като мен знаете, че системата е
проядена от бюрокрация, че ако следователят се придържа стриктно към
правилата, остава сляп и глух. Случаят, който разследвам, е много сложен,
един от онези случаи… Нима вие споделяте с началниците си всички свои
действия? Казвате ли им как постигате блестящите си резултати? Мислите
ли, че биха одобрили методите ви, ще се осмелите ли дори да им намекнете
за тях?
— Искам да ви помогна — отговори тя. Ново мълчание. — Леля ми
казва, че ако сте ми приятел, никога няма да ме помолите за помощ, но аз
знам, че сте ми приятел, така че не е нужно да ме молите.
— Все още не, все още аз трябва да ви помагам.
— Това ли е имала предвид леля ми?
— Тази ваша леля е много прозорлива жена.
— Казва ми да стоя далеч от вас.
— Леля ви ви дава умни съвети.
— Така ли мислите?
— Във всеки случай идват от сърцето ѝ и тя е права да ви
предупреждава да бъдете предпазлива. Някои хора около вас не са това, за
което се представят.
Връзката внезапно прекъсна. Половин минута по-късно Амая
продължаваше да гледа телефона си и да се пита какво означава всичко
това.
23
Беше навила будилника за шест часа и в седем беше вече в гаража на
полицейското управление, готова да тръгне към Ирурита. Препрочете на
джиесема си съобщението със заповедта за обиск и се погрижи да отпечата
едно копие, за да го сложи в джоба си и да го покаже на Фина Идалго.
Изчака членовете на екипа да се настанят по колите и се качи в нейната,
като ги пусна пред себе си, за да остане последна в свитата. В леденото
утро небето беше белезникаво, лекият ветрец държеше облаците нависоко,
с което пречеше на слънцето да блесне, но пък дъждът оставаше надалеч.
Красивото имение на доктор Идалго не даваше признаци за живот: не се
виждаха светнати лампи, нито движение зад прозорците, въпреки че
вратата на оградата пак беше отворена. Амая почти се разсмя на злостния
си план да измъкне Фина Идалго от постелята и да я изплаши до смърт.
Когато позвъниха на вратата обаче, тя тутакси им отвори, сякаш ги
очакваше да дойдат. Носеше светъл панталон и кафяв пуловер с висока яка,
а косата ѝ бе събрана на хлабав кок, закрепен с японска шнола с шиш.
Посрещна ги с усмивка. Младши инспектор Сабалса ѝ връчи писмената
заповед и я осведоми как ще се извърши претърсването. Тя отстъпи, за да
им направи път да влязат, и им посочи с ръка накъде е кабинетът, който ги
интересува, в другия край на къщата. Амая разбра, че нещо не е наред, още
щом я видя, нещата не бяха потръгнали според очакванията ѝ, тази жена не
изглеждаше изненадана. Тя ги чакаше. Увереността, че е знаела, но не може
да го докаже, я вбеси; изпревари по коридора вървящите пред нея мъже и
влезе в онази толкова мъжка стая, която Фина Идалго бе запазила
непокътната от времето на брат си. Картонените кутии с етикети по дати
бяха върху масата и не стана нужда дори да ги докосва, за да забележи, че
са празни — капаците им бяха нахвърляни набързо на пода. Фина Идалго
влезе в стаята веднага след нея, преструвайки се, че чете заповедта.
— Каква злощастна случайност! Тия бумаги събират прах тук от цяла
вечност. Брат ми явно е бил сантиментален човек и затова ги е пазел… Е,
то и аз ги пазех почти като спомен и ако някой не ми беше напомнил
наскоро за тях — каза тя, втренчена в инспектор Саласар, — дори нямаше
да се сетя за съществуването им. Но в интерес на истината, те бяха
източник на акари и прах и аз, понеже, да си призная, не съм добра
домакиня, едва вчера, представете си, реших най-сетне да разчистя
кабинета и започнах точно от тази прашна купчина хартия.
 Амая се нахвърли срещу нея.
— Къде са, какво направихте с тях?
— Ами единственото, което може да се направи с купчина хартия:
един голям огън — отвърна Фина и махна към прозореца на кабинета, към
който всички се завтекоха, за да установят, че в задната градина димят
остатъците от клада.
Амая се вцепени. Беше толкова ядосана, че не можеше да помръдне, а
осезателното присъствие на жената зад гърба ѝ не помагаше. Ечайде и
Сабалса затичаха към кладата; пламъци вече не се виждаха, но тя ги видя
как тъпчат пепелта, за да угасят може би някой въглен. Вдигна очи към
плътните завеси и най-безцеремонно повлече част от тях към пода, за да
отвори прозореца.
— Елате тук, шефке, май има някои цели парчета — каза младши
инспектор Ечайде. — Експертите може да извлекат нещо.
Боравенето с изгоряла хартия изискваше извънредно голямо внимание
от страна на специалиста, заел се със задачата да я върне в началния ѝ вид.
Налага му се да го прави пласт по пласт, като отделя всеки лист и го
поставя между две предпазни пластмасови корици. Процесът отне повече
от три часа.
Преди да си тръгне, Амая влезе за последен път в къщата. Фина
Идалго седеше пред масата в красивата си кухня, където бе подредила
топло кафе, препечени филии, масло, три-четири вида мармалад и купичка
с орехови ядки.
— Искате ли кафе?
Амая не отговори, макар че забеляза колебанието на някои от колегите
си, които вероятно с удоволствие биха изпили чаша топло кафе, но тя ги
спря с ръка.
Старата акушерка се усмихваше любезно.
— Нали знаете, че закуската е най-важното хранене за деня? За да
започнеш деня си добре, трябва да си закусил обилно: хляб, кафе и няколко
ореха — каза тя и подаде една шепа на Амая. — От моя орех са, не се
срамувайте, вземете си.
Колегите ѝ наблюдаваха представлението, подозирайки, че присъстват
на някакъв вид салонна игра, в която двете жени си съперничат.
Амая се обърна към вратата безмълвно.
— Да се махаме от тук — каза тя на своя екип, — и никой да не хапва
нищо от това, което му предложи тази жена.
Когато излязоха на улицата, Ириарте и Монтес застанаха до нея.
— Ще ни обясни ли някой какво се случи вътре?
 Амая не отговори. Ускори крачка, влезе в колата си и потегли към
шосето. Само след километър спря на едно уширение, където често се
организираше пазар за добитък. Слезе от автомобила и даде знак на
колегите си и те да сторят същото. Когато мъжете се приближиха, Амая
заговори.
— Тази жена ни очакваше, знаеше, че ще дойдем. Получих заповедта
снощи, а до днес сутринта потвърждението още не бе пристигнало в
управлението. Искам списък на всички, които знаеха, че ще идваме тук.
Искам да бъдат прегледани всички обаждания от управлението, а тези,
които нямат връзка с тях, да ми дадат мобилните си телефони, за да ги
отхвърля.
— Какво намеквате? Че някой от нас се е обадил на жената, за да я
предупреди, че ще дойдем? Давате ли си сметка колко сериозно е това
обвинение? — избухна Ириарте.
— Напълно, но аз изпратих на всекиго от вас съобщение за днешното
претърсване, а тази вещица бе успяла дори да ни приготви закуска. Ако ще
ви утеша, ще кажа, че според мен не е било преднамерено, но явно някой
не е внимавал достатъчно с информацията.
— Шефке, това не беше поверителна информация, аз самият споменах
за това тази сутрин в управлението. Тъй като се появихме по-рано,
излизащите от смяна ни попитаха какво търсим там в ранни зори и аз им
казах, че ни предстои обиск… — призна младши инспектор Ечайде.
— На кого? — попита тя, гледайки го сурово.
— Не знам, споменах го в бюфета…
— Шефке, аз също го казах — обади се Фермин. — Не изопачавайте
нещата, ще е за пръв път да пазим тайна по служебни въпроси… Мама му
стара, та ние не бяхме тръгнали към плантация с кока, а да изземем
картотеката на един семеен лекар.
Амая отклони поглед.
— Прави сте — призна. — Но това не променя факта, че
информацията е излязла от управлението, освен ако някой от вас не се е
разприказвал навън.
Всички отрекоха.
— Върнете се в службата, аз ще направя едно посещение. Като се
върна, искам името на виновника — каза тя и тръгна към колата си.
24
Стопанката на „Лау Айсета“ я посрещна с обичайната си сърдечност.
Амая се спря да погали рунтавите глави на кучетата, от които по това време
на зимата, вече почти пролет, висяха дълги, твърди фъндъци, като от
вълната на овцете, които охраняваха.
— Не ги галете толкова, няма да ви оставят на мира — предупреди я
домакинята, когато надникна, за да ѝ каже, че кафето е готово.
Но Амая се позабави още малко, усмихвайки се на умилкващите се
кучета, които се надпреварваха да подскачат около нея и с това бяха успели
най-сетне да разсеят и издухат като вятър лошото ѝ настроение и гнева,
запазили се непокътнати до момента. Сардоничният смях на Фина Идалго,
седнала самоуверено в кухнята си като кралица на аудиенция пред своите
васали, поднасяйки ѝ шепа орехи, я преследваше като необорим повод за
повдигане на обвинение. Начинът, по който бе протегнала ръка,
предлагайки ѝ сухите ядки, вперила поглед в нея, знаейки, че тя знае, беше
безспорно признание, но само в нейните очи. Разбираше възмущението на
Ириарте, разбираше обясненията на Йонан, оправданията на Монтес, но
беше очевидно, че информацията е излязла отвътре. В нейното лично
уравнение хиксът продължаваше да бъде Сабалса; у него имаше нещо,
което не успяваше да определи, може би не ѝ допадаше стремежът му да
изглежда „нормален“, за да се впише и в същото време да остане верен на
себе си. Тя умееше да прави разликата, не беше нужно да го харесва, не
беше нужно да ѝ допада, за да бъде добър полицай, понякога дори
допускаше, че може и да стане такъв, обаче му нямаше доверие. Въпреки
това не разполагаше с нито едно доказателство, което да го свързва с Фина
Идалго, и ѝ беше трудно да си представи, че колкото и да ѝ беше сърдит, е
способен да изложи на опасност случая само за да я злепостави.
Отпи от кафето, докато стопанката ѝ говореше за кучетата колко били
добри и как пазели чифлика. Бе изминал повече от час, когато отново
погледна часовника си, и осъзна, че се залисва, защото не знае какво да
предприеме, защото бе попаднала в задънена улица. Извади джиесема си и
показа на жената снимките на Фина Идалго и на нейната кола, които бяха
направили предишния ден пред дома ѝ. Тя веднага я позна.
— Това е акушерката Идалго, сестрата на доктора. Познавам я от
години.
— Виждали ли сте я да влиза в съседната къща?
 — Многократно, тя е сред най-честите гости.
Амая понечи да прибере телефона си, но преди това потърси снимка на
сестра си Флора и я показа на домакинята.
— Нея също я познавам, гледала съм я по телевизията. Не е ли
водещата на онова предаване за сладкарство? Казвали са ми, че е тукашна,
от долината.
— Виждали ли сте я някога да влиза в къщата? Погледнете колата.
— Много е хубава… но не, не съм я виждала.
Сбогува се със стопанката на „Лау Айсета“ със смесени чувства, хем
за напредък, хем за разочарование. Думите на жената, че всички тези хора
посещават къщата, нямаха никакво значение, ако не можеше да докаже, че
помежду им има друга връзка освен общи интереси или приятелство.
Изкачи се до върха на хълма и спря колата на мястото, откъдето се виждаше
голяма част от „Арги Белц“; после, незнайно защо, се спусна надолу до
входа на имота, паркира автомобила там и остана седнала вътре,
оглеждайки дървената ограда, скриваща портата и входа към гаража.
Изведнъж долови в огледалото за обратно виждане някакво движение зад
колата. Обърна се стреснато и видя някаква жена, която се бе покатерила на
хълма срещу къщата на височина, позволяваща ѝ да гледа над оградата, и
оттам снимаше с фотоапарат, който от това разстояние ѝ се стори
професионален. Слезе от колата и се запъти към нея, преодолявайки трудно
наклона заради полегналата висока трева, която се оказа доста хлъзгава.
Жената — около четиресетгодишна, беше облечена в качествени спортни
дрехи, макар че от излишните килограми, а вероятно и от усилието при
катеренето фланелката ѝ се бе вдигнала нагоре и разкриваше част от
тлъстините ѝ над ханша. Беше така погълната от работата си, че забеляза
присъствието на Амая едва когато тя съвсем я доближи. Като я видя, се
уплаши и се развика.
— Тук съм на обществено място. Мога да снимам, ако искам.
— Успокойте се — заоправдава се Амая.
— Не се доближавайте повече — викна пак жената и отстъпи
припряно, при което загуби равновесие и седна на тревата. Остана така
няколко секунди, после скочи на крака, без да престава да вика. — Оставете
ме на мира, не можете да ми забраните да стоя тук.
Амая извади значката си.
— Успокойте се, нищо не се е случило, аз съм полицай.
Жената я погледна с недоверие.
— Не сте в униформа…
Амая се усмихна, сочейки ѝ значката си.
 — Инспектор Амая Саласар.
Жената я изгледа изпитателно.
— Много сте млада… Не знам, като се каже инспектор, човек си
представя по-възрастна жена.
Амая сви рамене едва ли не извинително.
— Бих искала да поговоря с вас.
Жената прокара ръка през потното си чело и отметна равния бретон,
който остана залепен от едната страна на главата ѝ. Кимна утвърдително.
— Мисля, че е по-добре да слезем — предложи Амая.
Жената тръгна надолу бавно и тромаво и на няколко пъти се
подхлъзна, стъпвайки във високите треви. Олюля се, но не падна и накрая я
догони. Пое подадената ръка на Амая и двете заедно се спуснаха до колата.
— Те ли ви повикаха? — попита жената, когато стигнаха шосето.
— Имате предвид собствениците? — каза Амая, кимвайки към
имението. — Не, просто се разхождах и ми направи впечатление, че
снимате къщата.
Жената свали дебелия си пуловер и го завърза с ръкавите на кръста, с
което закри възпълния си ханш. Подмишниците на тениската ѝ бяха мокри
от пот заради изкачването по хълма.
— Не за първи път ме „подканват“ да се махна от тук, но аз не правя
нищо лошо.
— Не съм казала, че правите, но бих искала да знам защо толкова се
интересувате от тази къща. Да не сте решили да я купувате? — подтикна я
Амая.
— Да я купувам ли? По-скоро бих живяла на сметище. Не къщата ме
интересува, а онова, което тия убийци вършат вътре.
Амая застана нащрек и мъчейки се да запази спокойствие, попита:
— Защо мислите, че са убийци?
— Не мисля, а знам: те убиха децата ми и сега отказват да ми ги дадат,
няма къде да ида да ги оплача дори.
Знаменателни думи. Жената ги обвиняваше, че са убили децата ѝ и на
всичко отгоре са откраднали труповете им. Амая се огледа със съзнанието,
че не могат да продължат разговора там, докато открие това, което ѝ
липсваше.
— Къде е колата ви, как дойдохте до тук?
— Пеша… Всъщност баща ми ме докарва до ресторанта по-нагоре и
ме взема към обед. Откакто се разболях, лекарят ми препоръчва да излизам
всеки ден на разходка — обясни жената.
— Имате ли нещо против да изпием заедно по едно кафе? Бих искала
да поговоря с вас, но не тук — каза Амая, кимвайки към къщата.
Жената погледна недоверчиво към колата на Амая, после към къщата и
накрая се съгласи.
— Заради нервите не ми дават да пия кафе, но ще дойда с вас. Права
сте, че не искате да говорите тук, един господ знае на какво са способни
тия престъпници.
Докато караше към ресторант „Ецеберцеко Борда“, Амая наблюдаваше
крадешком жената. Тя продължаваше да се поти обилно и миришеше
силно. Набързо събраната на опашка коса изглеждаше леко мазна, но
правият бретон издаваше експертната ръка на добър фризьор, който ѝ бе
направил и руси кичури. Окаченият на гърдите ѝ фотоапарат беше
несъмнено много скъп, освен това носеше няколко на пръв поглед хубави
пръстена, неприятно впити в закръглените пръсти на видимо подпухналите
ѝ ръце с добре поддържани и доста дълги нокти. Амая допусна, че е
напълняла за много кратко време, а може би и продължаваше да пълнее. На
някои хора им е трудно да осъзнаят, че се налага да минат с един размер по-
нагоре, а в нейния случай — с два-три.
Паркира пред ресторанта и тръгнаха мълчаливо към входа, отбягвайки
терасата, където обикновено сядаха двамата с Джеймс, когато идваха тук
през лятото, и откъдето се чуваше ромонът на реката. Влязоха направо в
салона за хранене и един мъж на средна възраст излезе от кухнята да ги
посрещне. Амая поръча напитките, докато жената избираше нарочно най-
отдалечената от барплота маса, въпреки че щом им сервира, човекът се
върна в кухнята, където се чуваше, че говори с няколко жени.
— Защо мислите, че тези хора са убили децата ви? Давате ли си сметка
колко сериозно е това обвинение? Имате ли доказателства? Съзнавате ли,
че ако нямате такива, те могат да предприемат действия срещу вас?
Жената я погледа безмълвно няколко секунди. Стоеше безизразно, с
вид на малоумна, която като че ли не разбираше какво ѝ говори. Амая се
запита какви ли лекарства пие. Тогава жената я изненада с невероятно
поривистия си отговор.
— Ако казвам, че тези хора са убили децата ми, то е, защото те са
виновни за смъртта им. И напълно си давам сметка колко сериозни са
обвиненията ми, освен това имам доказателства. Ако ме питате дали съм
видяла с очите си да им посягат, не, не съм ги видяла, но мъжът ми се
забърка с тях и техните зловещи дарове и им даде моите дечица, на всичко
отгоре отмъкнаха телата им и ми оставиха празен гроб.
Жената извади мобилния си телефон и ѝ показа снимката на две бебета
на не повече от три месеца, облечени в сини пижамки.
 — От какво починаха синовете ви?
Жената се разплака.
— От синдром на внезапната детска смърт.
— И при двамата синдром на внезапната детска смърт?
Жената кимна през сълзи.
— В една и съща нощ.
Амая прекара мислено през главата си списъка на Йонан. Не си
спомняше нито един случай на близнаци, починали едновременно, нещо
достатъчно фрапантно, разбира се, за да го подминат.
— Сигурна ли сте, че това е записаната от лекаря причина за смъртта
им? Може децата да са починали от друго, като например дихателна
недостатъчност или да са се задавили при повръщане, неща, които може да
бъдат сбъркани с внезапната детска смърт.
— Дечицата ми не са се задушили, нито са се задавили, те починаха,
докато спяха.
Доводите ѝ бяха противоречиви. Продължаваше да се поти обилно,
въпреки че в заведението беше хладно и от близкото разстояние, което ги
делеше, Амая ясно подушваше киселата миризма на пот от под мишниците
ѝ и зловонния дъх, който излизаше на талази от устата ѝ при
превъзбуденото дишане. Беше очевидно, че е болна; сама беше споменала,
че взема лекарства, заради които не бива да шофира, и ѝ е забранено да пие
кафе; всичко това говореше за сериозно нервно заболяване. Амая наведе
очи и прие, че се е оставила да бъде подведена от една нещастна жена с
разстроени нерви. Но как да не забележи, че неврастенията ѝ е свързана
точно с тази къща и точно с тези хора? Говореше за две момченца, което
само по себе си бележеше разлика. Само дето нямаше сведения за две
братчета, починали едновременно.
— Да ви кажа право, аз не исках да имам деца. Мъжът ми настояваше.
Сигурно съм била малко егоистка, понеже съм единствено дете, винаги съм
живяла охолно, обичам да пътувам, да карам ски, да се забавлявам. Когато
се запознах с него, вече бях на трийсет и пет и се бях отказала да ставам
майка. Той е малко по-млад от мен, много красив французин. Мнозина
казваха, че се жени за мен заради парите ми, но когато толкова настоя да
имаме деца, си помислих, че наистина иска да създаде семейство, и затова
забременях. Тогава животът ми се промени: никога не съм вярвала, че мога
да обичам някого толкова силно. След всичко, което се бе случило, не
вярвах, че ще мога да се грижа за тях, нито дори, че ще ги обичам. Но
природата е мъдра и те кара да обичаш рожбите си, всички свои рожби.
Обикнах ги още щом ги зърнах и добре се грижех за тях. От мига, в който
се появиха на бял свят, бях добра майка. — Амая я гледаше много сериозно
и я слушаше. — Вие може би не вярвате, че е било така, защото ме виждате
в сегашното ми състояние, но аз преди не бях такава. Когато загубих
дечицата си, се побърках, не се стеснявам да го призная, няма нищо лошо в
това, не можах да понеса болката от загубата и реакцията на мъжа ми.
— Какво направи той? — веднага попита Амая, макар да знаеше, че в
такъв момент не бива да я прекъсва.
— Каза ми, че всичко щяло да се оправи, че от този ден нататък сме
щели да си живеем живота. И тогава ги взеха. Имаме прекрасна гробница,
която бившият ми мъж обсипва с цветя, но тя е празна като сърцето му,
защото още в деня на погребението отмъкнаха дечицата ми.
— Казахте „бившия ми мъж“, вече не сте ли женени?
Жената горчиво се разсмя, преди да отговори.
— Аз не се оказах на висотата на обстоятелствата. Предсказанията му
се сбъднаха, работата му потръгна, макар че нямахме нужда от повече
пари: семейството ми е много богато, собственици сме на мините в
Алмандòс, но той искаше да има свои пари, свое богатство и плановете му
не включваха психичноболна съпруга, напълняла с четиресет кила, която
разправяше наляво и надясно, че бебетата ѝ ги няма в гроба им. Заряза ме и
сега е женен за една френска курва и чакат дете… Моите сега щяха да са на
три годинки.
— Бившият ви мъж във Франция ли живее?
— Да, в Еноà, в старата ни къща. Аз не можех да остана там след
всичко, което се случи, но на него му беше все едно. Сега живее там с
новата си жена и скоро ще си има още едно дете.
— Значи, синовете ви са се родили във Франция? — попита Амая.
— Да, и би трябвало да са погребани там, в прекрасното гробище на
Еноа, ама не са.
Амая я оглеждаше с опитно око, без да се тревожи, че тя ще забележи.
Настойчивостта ѝ като че ли не притесняваше нейната събеседничка, която
в това време се опитваше да оправи с пръсти подгизналия от пот бретон.
— Ще се съгласите ли да дадете показания в полицията и да повторите
всичко, което ми разказахте?
— Разбира се — отвърна жената. — Писнало ми е да го разправям
наляво и надясно и никой да не ми обръща внимание, вече не знам към кого
да се обърна.
— Трябва да знаете, че това не означава нищо, трябва да докажем
думите ви. Искам да изложите писмено всичко, което ми разказахте, като
добавите дати или данни, потвърждаващи показанията ви. Отбележете
всичко, което си спомните, колкото и маловажно да ви се струва. А сега ще
ми е нужен един телефонен номер, на който да ви открия.
Жената я гледаше с празен поглед, но се съгласи и отговори:
— Запишете…
Залата за съвещания на първия етаж беше прекалено голяма за
петчленен екип. Тя обикновено ги събираше в кабинета си, за да улесни
оперативката и да избегне формализма, т. е. да се изправи пред тях като
сержант от нюйоркската полиция, докато им раздава задачите за деня. Но
след злополучното претърсване в дома на акушерката Идалго смяташе, че
трябва да изясни някои аспекти като лидерство, лоялност и ангажираност.
Свика всички двайсет и двама полицаи, които бяха на смяна, и започна с
кратко изложение на действията, довели до получаването на заповедта, и на
случилото се оттам нататък до часа на претърсването, като същевременно
подчертаваше своите повече от основателни подозрения, че акушерката
Идалго е била предупредена. Прикани всички да проявят отговорност и да
спомогнат за изкореняването на постъпки, които биха могли да се окажат в
ущърб на провежданите следствени действия. За пръв път ги събираше в
тази зала; този вид съвещания бяха сред задълженията на Ириарте, който
седеше на първия ред с наведена глава и най-вероятно беше неприятно
изненадан от вмешателството. Амая през цялото време избягваше да се
обръща конкретно към някого от екипа си, не ги поглеждаше дори, но беше
повече от ясно, че независимо от опитите ѝ да ги смеси с останалите,
посланието е отправено към тях. Когато съвещанието приключи, задържа
още малко групата.
— Появи се нова свидетелка.
Всички я погледнаха, заинтригувани.
— Жена, която твърди, че е родила две момчета, починали
едновременно от синдрома на внезапната детска смърт. Казва също, че
съпругът ѝ, вече бивш, често посещавал дома на Мартинес Байон в
Орабидеа и че когато бебетата починали, той ѝ заявил, че от този ден
нататък щели да си живеят живота. Да ви звучи познато? Призовала съм я
за днес следобед и искам всички да присъствате, докато дава показания, и
да подсказвате всичко, което евентуално бих пропуснала.
Всички закимаха утвърдително.
— Още нещо… Жената е малко особена… — Тя се замисли как да я
опише така, че да не предизвика недоверието им. — Била е напълно
съкрушена от смъртта на децата си. В момента взема лекарства за нервите
и затова изглежда леко отнесена, но докато разговаряхме, не забелязах
никакви признаци на объркване или оглупяване. Придържа се към
конкретни данни и ги излага ясно, но трябва внимателно да проверим всяка
нейна дума, защото който и да е адвокат би могъл да разбие тезите ни,
позовавайки се на душевното ѝ състояние. — Амая погледна часовника
си. — Трябва да дойде всеки момент.
Йоланда Беруета беше избрала виненочервена рокля, плътни чорапи и
жилетка в същия цвят, която носеше преметната на ръката си. Косата,
събрана с голяма шнола на върха на главата, беше видимо чиста и току-що
сресана. Изглеждаше леко притеснена и нервно опипваше някаква папка с
картонени корици, по които потните ѝ пръсти бяха оставили незаличими
следи. Амая я поведе към един кабинет на първия етаж, като ѝ предложи да
носи папката, но жената я притисна към бедрото си, сякаш искаше да я
предпази. Представи ѝ набързо колегите си, предупреди я, че целият
разговор ще бъде записван, и започнаха.
— Искам да повторите пред моите колеги това, което ми разказахте
днес сутринта, а ако сте успели да си спомните още нещо, много ще ни
помогнете.
Йоланда облиза няколко пъти устните си, преди да заговори.
— Запознах се с Марсел Тремон, бившия ми съпруг, на ски в Уеска,
сгодихме се и се оженихме. Аз не исках да имаме деца, защото винаги съм
обичала да се радвам на живота, освен това смятах, че вече съм прекалено
стара за това, но той, понеже е по-млад, настоя. В крайна сметка
забременях и когато родих, се посветих изцяло на синовете си; те,
горкичките, се родиха с тегло под нормата, но успяхме да го преодолеем.
Една нощ, когато бяха на два месеца, отидох да ги видя как спят и те вече
не дишаха.
Гласът ѝ беше неравен и изглеждаше лишен от емоция, но лицето ѝ се
покри с капчици пот, сякаш я бе навалял дъжд.
— Закарахме ги в болницата, но не можаха да направят нищо и
дечицата ми починаха. — Тя заплака, без да променя тона си и без да
издава друг звук. Ириарте ѝ подаде кутия с хартиени кърпички. Йоланда
извади четири-пет и ги залепи върху мокрото си лице, сякаш беше
египетска маска. — Извинете — прошепна през пръсти.
— Спокойно, продължете, когато сте готова.
Тя отлепи салфетките от лицето си и ги смачка на влажна хартиена
топка в шепите си.
— После дойде погребението, обаче не ми позволиха да видя дечицата
си. Марсел ми каза, че е по-добре да си остана с хубавия спомен за тях, и
нареди да затворят малките ковчези. Защо всички се отнасят така с мен?
Смятат, че съм прекалено лабилна и няма да понеса гледката на мъртвите
ми деца. Не разбират ли, че за една майка е по-лошо да не ги види? Защо не
ми позволиха да ги видя?
Инспектор Монтес, който бе седнал точно зад нея, направи изумена
гримаса и погледна Амая, докато жената продължаваше.
— Аз знам защо. Защото ковчезите бяха празни, децата ги нямаше
вътре, липсваха, понеже ги бяха отнесли.
Ириарте се намеси.
— Мислите, че децата ви са били откраднати? Мислите, че може да са
още живи?
Тя го погледна тъжно.
— Де да беше така! Не, бяха без сърдечна и дихателна дейност още по
пътя от къщи до болницата. Личицата им бяха посинели, както и
пръстчетата. Те умряха през онази нощ.
— Значи, казвате, че са отнесли телата им?
— Не го казвам, а знам, видях го със собствените си очи. Бях напълно
омаломощена, всички мислеха, че не мога да ставам, но една майка винаги
намира сили отнякъде. Влязох в залата на болницата, където беше
металното сандъче, и го отворих: вътре имаше пакети със захар, увити в
хавлия. Но бебето ми го нямаше.
— Споменахте ли това пред някого? — попита Амая.
— Казах го на Марсел, но той ми отговори, че съм сбъркала залата.
Тогава си помислих, че е прав, че са ме натъпкали с толкова успокоителни,
че не е изключено да съм сгрешила, но я ми кажете защо някой ще слага
пакети захар в детски ковчег?
— Казахте ли го на някого? — попита Ириарте.
— Не, започнах да плача и ми удариха инжекция. Когато се събудих,
вече всичко беше приключило и бяха отнесли ковчезите.
— Какво ви кара да подозирате, че мъжът ви е замесен?
— Промяната в него, той стана друг човек. Докато бях бременна, не се
отделяше от мен, а после, когато децата починаха, съвсем ме заряза;
напусна ме, когато най-много се нуждаех от него.
— Понякога хората реагират зле на болката — обади се Амая, без да
отделя очи от нея. — Забелязахте ли още нещо?
— Не се прибираше, казваше, че работи усилено, че много му е
потръгнало, но аз вече не му вярвах, не можеше непрекъснато да работи.
Затова почнах да го следя.
Амая забеляза погледа, който Сабалса хвърли към Монтес, и жеста, с
който той му отвърна.
— Следили сте съпруга си? — запита.
 — Да, и днес сутринта, когато ми казахте да отбележа всичко важно,
си спомних нещо — каза жената и отвори папката, която през цялото време
държеше плътно до себе си. Нареди върху масата няколко
висококачествени снимки, макар и отпечатани върху хартия на най-
обикновен принтер. На тях се виждаше кола, паркирана пред някаква
ограда, която Амая разпозна като оградата пред имота на Мартинес Байон;
на едната снимка се виждаше дори металната пощенска кутия.
— Това е колата на Марсел, а това е къщата, където ходеше. Само тези
намерих, но съм сигурна, че ако поровя в картите памет, ще открия още.
Направих доста, докато не ме забелязаха и не почнаха да паркират вътре в
имението.
На някои от снимките се виждаха още коли, спрели на тесния път.
— Казали сте на инспекторката, че съпругът ви е предприемач —
обади се Ириарте. — Знаете ли, че собствениците на този имот също са
такива? Може да са се събирали по работа.
— Не го вярвам — поколеба се тя.
— Знаете ли дали съпругът ви е имал служебни отношения с
адвокатска кантора, на име „Лехарета и Андия“? — попита инспектор
Монтес.
— Не съм я чувала.
— Къде родихте? — попита Амая.
— В една френска болница, „Нотре Дам дьо ла Монтаниè“.
— Мислили ли сте в някой момент да родите вкъщи?
— Мъжът ми го предложи в началото на бременността, но когато
разбрахме, че децата са две, се отказахме. Освен това, какво да ви кажа, аз
съм доста резервирана към тези неща при наличие на болница… Да
раждам пред очите на цялото семейство, ми се струва третосветско.
— Познавате ли акушерка, на име Фина Идалго?
— Не.
Сабалса, който си водеше бележки, я попита:
— Болницата, в която родихте, същата ли е, в която починаха децата
ви?
— Да, там се грижеха за тях след раждането им.
— Можете ли да ми дадете името на лекаря? Ще поискаме доклада от
аутопсията.
— Аутопсия не беше направена.
— Сигурна ли сте? — учуди се Амая. — Това е рутинна процедура,
когато някой почине в болница.
— Не беше направена — повтори жената, отмятайки бретона си, който
отново изглеждаше лепкав от пот и остана смешно залепнал върху челото
ѝ.
Йоланда вдигна ръце, за да повдигне косата от тила си. Монтес
забеляза как няколко капки пот се плъзнаха по врата ѝ, присъединявайки се
към влажните кръгове под мишниците ѝ.
— Искате ли чаша вода? — предложи.
— Не, добре съм…
Тялото ѝ излъчваше силна топлина, сякаш беше с температура, а
миризмата вече отчетливо се долавяше. Монтес направи знак на Йонан
Ечайде да отвори прозореца, но Амая го спря с поглед.
Йоланда извади от папката още пет листа, изписани със ситен, сбит
почерк, и ги подаде на Амая над масата, при което миризмата ѝ се разнесе
из цялото помещение.
— Тук съм написала това, което успях да си спомня. Всичко е истина,
макар че понякога ми е трудно да се сетя кое се случи преди и кое после…
Това е заради лекарствата, но всичко е така, както ви го разказвам, можете
да проверите.
— Благодаря — каза Амая и ѝ протегна ръка, при което установи, че
Йоланда още стиска топката влажна хартия. Прехвърли я бързо в другата си
шепа и стисна здраво ръката на инспекторката, предавайки ѝ трескавата си
топлина. — Много ни помогнахте. Тези дни пак ще ви потърся. Ако си
спомните още нещо, не се колебайте да се свържете с нас. Младши
инспектор Сабалса ще ви изпрати до изхода. Как дойдохте, искате ли да ви
закараме?
— Не, благодаря. Не е нужно, нашите ме чакат отвън.
Изчакаха да се уверят, че жената вече е напуснала сградата, преди да
отворят прозореца.
— Мамка му! Мислех, че ще пукна — каза Монтес и се наведе навън
да си поеме въздух.
— Е? Какви са изводите ви? — попита Амая.
— Че вони като свиня и се поти като бик.
— Стига, Монтес — упрекна го тя. — Йоланда е много болна:
подложена е на усилено психиатрично лечение и лекарствата предизвикват
тези странични ефекти, нарича се бромхидроза… Не сте ли чували за
изпотяването при стрес? Имайте малко уважение.
— Уважение имам, но не би трябвало да имам нос, за да го понеса.
Смърди като писоар…
— Защото, като достигне до порите, потта произвежда амоний и
мастна киселина, оттам идва неприятната миризма, която се усилва, когато
е нервна. Но съм убедена, че по време на патрул сте попадали и на далеч
по-зловонни неща. Хайде, някой има ли да каже нещо, което не е свързано с
телесните миризми на горката жена?
— Аз я познавам от години — заговори Ириарте. — Тя не ме помни.
Йоланда Беруета е дъщеря на Бенигно Беруета, собственика на мините в
Алмандос. Майка ѝ е от Ойереги, където живееха. Когато се запознах с нея,
беше осемнайсетгодишна, с четиресет кила по-малко и непоносима глезла
и снобка, обаче в интерес на истината, беше много хубава. На тая възраст
вече караше спортно кабрио. Жалко, че животът я е зашлевил така.
— Е, още имат пари: баща ѝ я чакаше отвън с беемве поне за
осемдесет хиляди евро — отбеляза Сабалса.
— Нямам предвид това: провален брак, мъртви деца и пълна лудост.
Не бих се разменил с нея за всичките богатства на семейството ѝ.
— Значи, си имаме работа с четиресетгодишна лигла на психиатрично
лечение, да не забравяме това, която твърди, че бившият ѝ мъж, който се е
оженил втори път и чака дете, това също не бива да забравяме, е откраднал
труповете на бебетата ѝ, починали в болницата. Какво да ви кажа? И на мен
ми е жал, но всеки съдия ще гледа на нея като на озлобена и огорчена луда
жена, която се стреми да отмъсти на бившия си съпруг.
— Аз ви предупредих, че ситуацията е малко особена и че трябва да
пипаме много внимателно. Ясно ми е как би погледнал на нея съдията, но
аз ѝ вярвам, вярвам, че казва истината, или поне приемам, че е убедена в
това, което казва. Ние само трябва да го проверим. От друга страна, в
момента освен тази жена, с всичките ѝ плюсове и минуси, нямаме нищо
друго. А споменаването на пакетите захар в ковчега е несъмнено най-
същественото обстоятелство.
Всички се съгласиха.
— Монтес и Сабалса, важно е да проверим дали Марсел Тремон или
някоя от фирмите му не е свързана, както другите семейства, с адвокатите
Лехарета и Андия. Ще изискаме докладите за аутопсията от болницата,
където са починали децата. Ако там ги нямат — от съответната
патоанатомия. Да видим дали наистина не е направена. Моля да не
забравяте, че става дума за чужда страна и че нямаме никаква заповед.
Ириарте, искам утре да ме придружите с Ечайде до Еноа; ще отидем там
като обикновени туристи, за да се поогледаме и да чуем какво ще ни кажат
хората. Засега ще се ограничим с проверката на показанията ѝ, дума по
дума, без да замесваме трети лица.
25
Амая смяташе, че това е най-красивото село в Южна Франция. Еноа —
първото френско селище след границата при Данцаринеа, район
Аквитания, във френската територия на баските Лабюр, е възникнало през
ХІІІ век на граничната ос на Пътя на свети Яков и Бастан и също като
Елисондо по всяка вероятност е било замислено като крайпътна спирка за
среща и отмора на многобройните поклонници, тръгнали по свещения
маршрут. Оставиха колата срещу стената за фронтон[18] и тръгнаха по
широката улица, възхищавайки се на местната архитектура: къщите много
приличаха на тези от „Чокото“ в Елисондо, с тази разлика, че обичайните за
Бастан кафяви греди тук бяха боядисани в яркозелено, червено, синьо или
жълто; загледаха се и в гербовете и каменните табели, върху които видяха
издълбани пофренчени гротескно баски имена. Къщата на семейство
Тремон се намираше в края на улицата, където тя завиваше плавно към
една по-наклонена зона с не по-малко красиви постройки. Минаха покрай
нея, надничайки с интерес към двора, който се виждаше през отворената
порта и чиято калдъръмена настилка очертаваше идеален кръг на мястото,
предназначено някога за каруци и карети.
Но ако нещо отличаваше Еноа, ако нещо характеризираше селището
категорично и безусловно, това според Амая бе гробището около църквата.
Хуан Перес де Бастан, владетел на Хаурегиасар и Еноа, кръстил църквата
си „Успение Богородично“, но през вековете храмът претърпял толкова
ремонти и видоизменения, че стилът му беше трудноопределим. Освен с
църквата си, Еноа се отличаваше и с традиционния фронтон и широката
улица с високи красиви домове, боядисани в ярки цветове, съхранили
напълно духа на отминали епохи. Погребенията около църквата започнали
приблизително през ХVІ век заради нарастването на постоянното
население и на броя на мъртъвците сред минаващите оттук поклонници.
Гробището било замислено във формата на галерии, в които всяка къща
имала своя надгробна плоча до тази на съседа си, но толкова плътно
долепени една до друга, че достъпът до някои от тях беше почти
невъзможен, без да се стъпи върху други. Безбройните дискообразни стели
бяха украсени с геометрични фигури, баски кръстове и най-вече слънца и
различни символи, представящи занятието на покойниците; най-грижливо
изработените разказваха цялото им житие-битие, от първия до последния
им ден. Гробището на Еноа заобикаляше изцяло църквата „Успение
Богородично“, кацнала върху малкото възвишение по средата на селото,
така че гробниците и разпятията се виждаха от всяка точка на улицата, от
магазините и кафенетата, поради което не се бе наложило да го ограждат с
обичайния за подобни места зид, бележещ границата между живи и
мъртви, и по тази причина тук двата свята се смесваха по един доста
необичаен за чужденеца приветлив и ежедневен начин.
В църквата беше тъмно, студено и тихо. Видяха вътре само двама
души, мъж и жена, седнали на първия ред. Трябваше да направят пълна
обиколка на гробището, докато открият пантеона на семейство Тремон.
Както Йоланда Беруета им бе споменала, той беше буквално зарит с цветя,
повечето бели, както традицията повелява при невръстни покойници.
Докато се приближаваха към старинната плоча от тъмен камък, Амая
долови неудобството на Ириарте да стъпва по съседните гробове — според
поверието това беше проява на неуважение.
— Не се притеснявайте. Тук явно е нещо обичайно, до някои гробници
не може да се стигне по друг начин.
Младши инспектор Ечайде вдигна няколко букета, за да прочете
надписите, и установи, че имената на децата липсват.
Върна цветята на мястото им, отдалечи се на няколко крачки и за ужас
на Ириарте, се зачете в написаното върху съседна гробница.
— Шефке, оттук се вижда, че плочата е наклонена и леко отместена.
Ечайде отново дойде при тях и прокара пръсти по ръба между
каменната рамка на гроба и плочата.
— Това е само зрителен ефект. Изглежда, някой се е опитал да отвори
насила гроба, повдигайки с лост плочата, при което остарелият пясъчник се
е отчупил като мокра бисквита там, където е бил натиснат.
Амая плъзна пръсти по мястото, което ѝ сочеше Йонан, и усети
дълбоката вдлъбната следа от захапката на лоста върху камъка.
Някаква старица, която сигурно гонеше деветдесетте, бе спряла на
пътеката и ги гледаше с любопитство. Йонан отиде при нея с усмивка и
след като си побъбриха няколко минути, я целуна по двете бузи за сбогом и
се върна при Амая и смълчания Ириарте, който изглеждаше напълно
обсебен от околната печал.
— Мадам Мари ми каза, че свещеникът нямало да се появи преди
дванайсет.
Амая погледна часовника си и видя, че остава още половин час.
— Можем да изпием по едно кафе, тук цари мъртвешки студ —
подхвърли тя с усмивка най-вече заради неодобрителното изражение на
Ириарте и тръгна между гробовете към стълбите, които водеха към
главната улица.
На ъгъла имаше кафене, но Амая се спря пред витрината на един
магазин за сувенири точно до гробищния парк.
— Йонан, ела за малко. Какво пише тук? — попита.
Ечайде прочете на френски, после преведе.
— „Съседите отсреща са много спокойни, но ние тук сме си по-добре.
Засега не възнамеряваме да се местим.“
Амая се разсмя.
— Черен хумор, инспектор Ириарте, съжителството със смъртта
създава интересни съседи — каза тя, опитвайки се да го предразположи
към разговор.
Още от предишния ден, след епизода с претърсването в дома на Фина
Идалго, той изглеждаше по-сериозен от обикновено.
— Представям си колко е ужасно за живеещите тук — промърмори
Ириарте и посочи с глава балконите на първите и вторите етажи. — Всеки
ден, като се събудят, най-напред виждат гробището, според мен това не е
добър начин на живот за когото и да било.
— В Елисондо едно време гробището също се е намирало около
старата църква, преди реката да го залее. После го преместили на пътя за
Алдуидес.
— Само казвам, че ако ми се наложи да се установя тук, никога не бих
си купил къща, от която ще трябва да гледам погребения и ексхумации.
Влязоха в магазина и Амая се помая известно време, докато избере
разделители за книги със снимки от селото.
Собственикът ги поздрави с усмивка.
— Малко туризъм, а?
— Да, но дойдохме тук главно заради познанството си с едно местно
семейство: Тремон, от къщата с червените капаци по-надолу…
Човекът живо закима с глава.
— Знам ги.
— Посетихме гроба на децата, ужасна трагедия сполетя тези хора!
Мъжът отново кимна, този път печално. Амая знаеше от опит, че
всички обичат да говорят за чуждите нещастия.
— О, да, голяма трагедия. Жената направо полудя от мъка, толкова
беше обсебена, че на няколко пъти опита да отвори гроба им. — Той
понижи глас и зашепна поверително: — Аз я харесвам. Много приятна
жена, но единия път лично аз трябваше да викам полицаите. Оттук гробът
на децата се вижда идеално и я наблюдавах как се напъва да го отвори с
един лост. Не ми се щеше да ѝ създавам неприятности, но си беше наумила
нещо толкова ужасно…
— Правилно сте постъпили — успокои го Амая. — Вие сте добър
съсед и семейството сигурно ви е благодарно.
Продавачът се усмихна доволно, със самочувствието на изпълнен и
признат дълг. Излязоха от магазина точно когато мъж в черно расо с висока
свещеническа якичка прекосяваше гробището с дълги крачки. Те се
отказаха от кафето и го последваха към църквата, където най-сетне го
настигнаха и успяха да го заговорят.
— Познавам семейството, преминаха през ужасно изпитание — каза
свещеникът. — Съпругата загуби разсъдъка си. Идва всяка седмица и се
опитва да ме убеди, че децата ѝ не са в гроба. Твърди, че някой е отнесъл
телата им и че тя, като майка, чувствала, че ги няма вътре. Уважавам
безкрайно майчинския инстинкт, смятам, че това е една от най-могъщите
сили на природата. Любовта на нашата Майка Мария например е сред
крайъгълните камъни на светата ни Църква и болката на родителката,
когато загуби своята рожба, не може да се сравни с никоя друга на този
свят, затова проявявам разбиране към скръбта на Йоланда. Но колкото и да
я разбирам, не мога да я поощрявам. Децата ѝ починаха и са погребани в
това гробище. Аз самият отслужих заупокойната служба и видях с очите си
как спуснаха ковчезите в изкопа.
— Един съсед ни разказа, че веднъж Йоланда се опитала да отвори
гроба. Вярно ли е това?
Свещеникът тъжно потвърди с глава.
— Боя се, че не само веднъж. Селото е малко и вече всички знаят, така
че, когато някой я види да се навърта около гробището, звъни на мен или на
полицията. Трябва да знаете, че тя не е опасна, нито агресивна, просто е
обсебена…
— Само още един въпрос: защо имената на момченцата не са написани
върху плочата?
— Защото надгробните плочи са много стари, пясъчникът е започнал
да се рони от природните стихии, затова в повечето случаи поставят отгоре
отделни плочки с името и датата. Така беше и в този случай, докато
Йоланда не ги строши. Изхвърли ги на пътя с думите, че синовете ѝ не
били вътре и че написаното върху плочите било лъжа.
Като се върнаха в управлението, печалното мълчание на Ириарте преля
в молба.
— Госпожо инспектор, бихте ли дошли в кабинета ми?
Амая влезе и затвори вратата зад гърба си, а той тръгна бавно към
стола си.
 — Седнете, госпожо инспектор — покани я той. — От вчера нещо ми
се върти в главата…
Нямаше смисъл да го упреква, още преди година, когато започваше
случая „Тартало“, бе забелязала колко силно го разстрои появата на онези
детски кости. Фактът, че откри трупа на малката Еспарса, напъхан в
раница, не помогна на Ириарте да подобри представата си за света, а
кафкианският характер, който бяха придобили смъртта на Елена Очоа, тази
на Еспарса и на Берасатеги, още повече помрачаваше настроението му и го
притесняваше. Но от инцидента с претърсването в дома на Фина Идалго
той почти не обелваше дума.
— Саласар, когато преди година се срещнахме покрай случая
„Басахаун“, веднага разбрах, че пред мен стои голям следовател. През това
време успях да стигна до такива нива в разследванията, каквито не бях и
сънувал, а присъствието ви тук, в нашето полицейско управление, е лукс,
който всички високо оценяваме от професионална гледна точка. — Той
облиза устните си, а изражението му издаваше колко му е трудно да изрече
тези думи. — Вие не сте лесен човек, никой не казва, че трябва да сте
такава, всеки е такъв, какъвто е, и съм убеден, че сложният ви характер е от
съществено значение за дедуктивните ви способности. Освен това не
смятам, че блестящите умения могат да се проявяват другояче. Работата ни
е трудна и често възникват различни мнения, това се отнася до всички,
както и за мен самия. През последната година неведнъж съм изпитвал
сериозни съмнения относно целта на вашите действия, но знаете, че винаги
съм ви подкрепял, а понякога съм премълчавал личното си становище.
Амая кимна и си спомни как Ириарте стоеше до нея под дъжда, докато
тя заравяше в черната бастанска пръст костите на своите предшественици в
семейната ичусурия[19].
— Обаче… — започна тя.
Той кимна, за да потвърди, че има едно „обаче“.
— Не може да подлагате на съмнение лоялността на целия екип, не
може да изправяте на позорния стълб всички тези полицаи. Приемам, че е
повече от подозрително това, че Фина Идалго унищожи архива, който
искахме да прегледаме, малко са аргументите в полза на случайността.
Разбирам разочарованието и подозренията, но не може да обвинявате без
доказателства всички членове на екипа. Като началник на управлението аз
предприех вътрешно разследване, за да се разбере дали информацията е
изтекла от тук. Но има едно нещо, което сте длъжна да разберете: аз живея
в Бастан цял живот, а в това управление съм вече много години и ако
информацията не е поверителна, хората я споделят. Коментарът може да
бъде направен без зъл умисъл, може някой да е споменал нещо пред свой
близък или на обществено място… Отговарям за лоялността на тези
полицаи; никой не се е обаждал на Фина Идалго и мисля, че беше грешка
да ги карате да ви предоставят личните си телефони.
Амая го гледаше много сериозно, съзнавайки колко много му струва да
ѝ каже всичко това; докато го слушаше, настроението ѝ рязко се смени и
първоначалният гняв премина в безусловно разкаяние. Да докара Ириарте
до такова безизходно положение, че да търси подходящите думи, за да ѝ
каже, че е сгрешила, и да я поглежда за не повече от три секунди една след
друга, да говори тихо и бавно, за да изчисти посланието от всякакъв вид
враждебност…
— Прав сте — призна откровено. — Поддадох се на отчаянието след
фиаското на обиска, а откровено казано, и на мен ми е трудно да повярвам,
че някой от тези мъже е способен да осуети разследването заради лична
неприязън. Всъщност няма значение дали е станало случайно, акушерката
Идалго унищожи доказателства, защото някой я е предупредил, че ще се
появим, и това навреди на разследването. Само дано успеете, както сам се
изразявате, да изясните отговорностите. Това тук е полицейско управление,
а не училищен двор и всички трябва да знаят какви задължения изисква
униформата. — После добави малко по-меко: — Благодаря ви за
лоялността и откровеността, имате ги и от моя страна. Признавам
ръководната ви роля в това полицейско управление и ви моля за извинение.
Без намерението да ви подценявам, превиших правата си, само дано всички
разберат колко сериозно е случилото се.
— Ясно ни е на всички, уверявам ви.
Амая стана и тръгна към вратата.
— Госпожо инспектор, още нещо. Дойде поканата за участие в
семинарите на ФБР и разрешението от Памплона. Документите са върху
бюрото ви. Само се подпишете и ще им дадем ход.
Тя кимна и излезе от кабинета.
Инспектор Монтес се отпусна на стола, усмихнат.
— Оказа се лесно. В Търговския регистър има няколко фирми на името
на Марсел Тремон, повечето свързани с вятърната енергия, двигатели за
мелници и неща от този род, с голямо присъствие в Навара, Арагон и Ла
Риоха. Срещу всяко вписване в регистъра фигурират като представители
адвокатите Лехарета и Андия. Така че връзката е установена без никакво
съмнение.
— Е, на мен не ми провървя чак толкова — обади се Йонан. —
Дойдоха резултатите от тестовете на мострите хартия, които събрахме от
огъня пред дома на акушерката Идалго. Не са успели да извадят нищо
черно на бяло, хартията била прекалено силно повредена — поясни той и
постави върху масата листа с доклада. — От друга страна, цял ден пращам
имейли и говоря по телефона с френски съдебни лекари и с болницата,
където са починали децата. Не е правена аутопсия. Педиатърката, която се
грижела за тях от раждането им, е подписала смъртния акт и не е сметнала
за нужно да ги подлага на аутопсия. Погребението било уредено от местна
погребална агенция, която е поела преместването от болницата до Дома на
покойника, а от там и до гробището. Марсел Тремон поискал да го оставят
насаме със синовете му, за да се сбогува — нещо съвсем обичайно. Никой
друг не е оставал насаме с ковчезите, освен това си спомнят, че по молба на
бащата те били запечатани.
Амая изучаваше замислено лицата на полицаите, докато обработваше
новата информация; беше го правила и преди. Бе решила да предприеме
тези стъпки, защото беше почти сигурна, че ще получи точно тези
отговори, и сега, когато подозренията ѝ се потвърждаваха, земята под
краката ѝ започваше да се люлее. Въздъхна едва чуто със съзнанието, че
сборът от това, което те бяха донесли, и това, което тя знаеше, щеше
задължително да предизвика някакво движение, движение, което не беше
наясно дали е готова да направи.
— Моята местна свидетелка разпознава колата като една от тези, които
често паркирали пред дома на семейство Мартинес Байон, макар че според
мен вече започва да си дава сметка докъде може да доведе всичко това.
Днес ми заяви, че е почти убедена, но не би се заклела пред съда, не е
записвала номерата на колите. Що се отнася до акушерката Идалго и
Еспарса, не изрази никакви колебания, защото познава колите или пък те са
носели отличителен знак, като в случая на Берасатеги, освен това ги е
виждала неведнъж да влизат или излизат от имението. За Тремон не би се
заклела, обаче е сигурна, че е виждала неведнъж Йоланда Беруета да снима
къщата откъм хълма.
Ириарте кимна.
— Къщата се превръща в свързващо звено с Берасатеги. Никой не
може да потвърди, че са идвали там едновременно, но е очевидно, че често
са я посещавали, а като се имат предвид пристрастията на нашия приятел
психиатъра към детските кокали, мисля, че всеки съдия би видял
достатъчно основания, за да издаде разрешение за ексхумацията.
— Всеки съдия, да, но не и съдия Маркина — увери ги тя.
— Госпожо инспектор, Франция е извън юрисдикцията на съдия
Маркина — каза Ириарте, гледайки я втренчено и давайки ѝ време да
асимилира тежестта и значението на думите му. — Познавам една негова
колежка, съдия Дьо Гувенен. Преди две години помагахме на френската
жандармерия при един случай на наркотрафик, когато при уреждането на
сметки трупът на един от замесените се появи на територията на Навара.
Госпожа Дьо Гувенен е разумна жена, ежедневно работи със зловещи неща,
но има голямо сърце. Ще подпише разрешението за отварянето на гроб и
ръката ѝ няма да трепне, особено ако с това ще облекчи болката на една
майка, и смятам, че след като в обосновката на молбата си подчертаете, че
Йоланда Беруета почти се е побъркала от мъка, което е могло да се избегне,
ако ѝ е била осигурена възможността да се увери с очите си, че телата на
децата ѝ са в гроба, разрешението ви е почти в кърпа вързано.
— Много е рисковано, не мога да постъпя по този начин. Какво ще
стане, ако се окаже, че децата ги няма? Какво ще стане, ако се потвърдят
подозренията ми, че Марсел Тремон е отнесъл синовете си на същото
място, където Еспарса се е готвел да отнесе тялото на дъщеря си, нищо
чудно и собствената ми майка да е занесла сестра ми там? Ако децата не са
в гроба, как ще се оправдая пред съдийката, че не съм я уведомила за
предишните обстоятелства в разследването?
Ириарте се съгласи.
— Тогава опитайте чрез френската полиция. Разкажете им с какво
разполагате и ги помолете те да поискат разрешението, само не
споменавайте нищо за майка си и сестра си. Личната обвързаност няма да
се хареса на съдийката и може да предизвика отказа ѝ. За останалото не
виждам проблем. Стигнали сме до смъртта на Еспарса, въпреки
установената връзка с Берасатеги, а случаят „Тартало“ събуди интереса и на
съседите ни зад границата, всъщност получих няколко имейла и обаждания
от колеги оттатък Пиренеите, така че по всяка вероятност съдийката е
запозната с нещата. Шумът около психопат като Берасатеги привлича
прекалено много вниманието и никой съдия не би пропуснал възможността
да си пъхне носа в подобна история. Представете го като леко подозрение.
Убеден съм, че вероятността едно престъпление, в което има, макар и
минимална, вероятност да е замесен Тартало, да прекоси френската
граница, е достатъчно сочен бонбон, за да не поблазни амбициозен съдия
като Дьо Гувенен. — Той погледна часовника си. — Инспекторът от
жандармерията работи до късно и имам телефона му.
Амая се съгласи и драсна подписа си под разрешението за участие в
семинара в Куонтико.
26
Краткият отдих, даден от дъжда през последните часове, бе
приключил. Междувременно облачното небе, действайки като предпазен
плащ, бе успяло да покачи леко температурата и да спре вятъра, който не
беше особено силен, но затова пък леденостуден. Началникът на
жандармерията и двама патрулни полицаи вървяха неотстъпно по петите
им, за да следят за стриктното изпълнение на заповедта, която съдия Лорен
дьо Гувенен бе свела до отместване на покривната плоча, слизане в
гробницата и отваряне само на детските ковчези, с цел да се установи дали
труповете на децата са вътре, но без да ги вадят на повърхността, нито да
докосват телата по какъвто и да е начин. Заповедта се отнасяше и за
Йоланда Беруета, на която се даваше правото да надникне отгоре, за да се
увери, че телата на синовете ѝ наистина са там, където трябваше да бъдат.
Застанаха да чакат до полицаите и служителите от кметството, които
се криеха от дъжда под тесния портик пред входа на храма. Свещеникът
подкрепяше Йоланда и шепнеше утешителни думи в ухото ѝ, а тя се бе
облегнала на рамото му разстроена, но спокойна.
Дъждът от последните часове бе наквасил шуплестите надгробни
плочи и по-тъмният цвят на камъка издаваше неговата порьозност, но в
замяна на това по-ясно изпъкваха лъскавият мъх и плъзналите по
гробниците лишеи, които Амая не бе забелязала при предишното си
посещение. За щастие, валежът бе прогонил евентуалните любопитни
зяпачи по домовете им и групичката пред църквата, в която само френските
полицаи бяха с униформи, не биеше много на очи. Тъмносиня, очевидно
служебна кола, спря на паркинга пред входа на гробищния парк и в същия
миг телефонът на жандармерийския началник зазвъня.
— Последвайте ме, съдийката дойде.
Амая вдигна качулката на якето си и тръгна след полицейския шеф под
дъжда.
Задното стъкло на колата се спусна със съскане и съдия Дьо Гувенен
погледна с неприязън към влагата навън. Амая си я беше представяла по-
другояче, може би заради обяснението на Ириарте, че била „корава“ жена,
свикнала да се занимава със зловещи неща. Лорен дьо Гувенен бе събрала
косата си на кок като балерина, носеше кораловочервена пролетна рокля и
леко палто, истинско предизвикателство пред последните пристъпи на
зимата. Началникът на жандармерията се наведе, за да говори с нея, и Амая
последва примера му. От колата се разнесе силна миризма на билки и
мента, идваща от тубичката с дражета, която съдийката държеше в ръка и
явно много обичаше.
Дьо Гувенен леко им кимна за поздрав.
— Началник, госпожо инспектор… Предполагам, че вдигането на
плочата ще отнеме доста време. Съдебният секретар ще присъства на
процедурата. Повикайте ме, когато сте готови, нямам намерение да
съсипвам обувките си, чакайки под дъжда.
Докато се връщаха при останалите, Амая каза:
— Голяма работа е тази ваша съдийка, колко ли ще страда, ако се
наложи да слезе вътре в гробницата.
— Ако се наложи, ще слезе: мрази дъжда, но е една от най-добрите,
които познавам, любознателна и остроумна. Баща ѝ оглавяваше Парижкото
управление по сигурността и да ви кажа право, си личи, тя е сред съдиите,
които улесняват работата ни.
Лорен дьо Гувенен се оказа права, работата по отместване на плочата
отне повече от час. Работниците започнаха с разчистването на огромното
количество цветя отгоре, после заобиколиха гроба, споглеждайки се
загрижено.
— Какво има? — попита Амая.
— Плочата видимо е в много лошо състояние и се боят да не се счупи
при преместването. Решиха да докарат малък хидравличен кран, да
подпъхнат отдолу каишите и да я повдигнат, вместо да я плъзгат на една
страна, както възнамеряваха.
— Много ли ще се забавят?
— Не, кранът е в общинския склад, който е съвсем наблизо, но им
трябва друго превозно средство, за да го докарат до тук.
— Колко време ще им отнеме?
— Казват, че около половин час…
Началникът на жандармерията отиде до колата на съдийката, за да я
уведоми за забавянето. Свещеникът им предложи да чакат вътре в храма, но
всички отклониха поканата.
— Как се разпознава адвокат на гробище? — попита Йонан. — Това е
единственият ходещ труп — кимна той към групичката, която забързано
крачеше към тях под два чадъра.
Амая позна Марсел Тремон, а този до него несъмнено беше адвокатът
му; Тремон водеше под ръка и млада жена в червена рокля, която не
успяваше да прикрие напредналата ѝ бременност. Чу зад гърба си как
Йоланда Беруета простена като ранено животно и се обърна към нея,
докато полицаят се сражаваше с адвоката.
— Йоланда, добре ли сте?
Жената се наведе към нея и ѝ прошепна нещо на ухото. Амая се върна
при полицая и прекъсна възраженията на защитника.
— Йоланда Беруета твърди, че има заповед за недоближаване, според
която вашият клиент няма право да се приближава на по-малко от двеста
метра от нея, така ли е?
Началникът на жандармерията доби още по-решително изражение и се
втренчи изпитателно в адвоката.
— А мога ли да знам вие коя сте? — отвърна предпазливо защитникът.
— Инспектор Саласар, началник-отдел „Убийства“ в Окръжната
полиция.
Мъжът я погледна с удвоен интерес.
— Значи, вие сте Саласар? Тук сте извън вашата юрисдикция.
— Отново грешите — намеси се саркастично началникът на
жандармерията. — Прочетете заповедта. Ако не умеете да четете, аз ще ви
я прочета.
Адвокатът го изпепели с отровен поглед, преди да се съсредоточи
върху документа. После се обърна към мъжа и жената, чакащи под чадъра,
и им прошепна нещо, което предизвика гневните им възражения.
— Имат двайсет секунди, за да напуснат гробището — обърна се
полицейският шеф към униформените полицаи, — ако откажат, ги
арестувайте и ги закарайте в управлението.
Адвокатът придружи клиентите си до изхода на гробището, но от
високото Амая ги видя да застават по-надолу на улицата, спазвайки
стриктно дистанцията от двеста метра.
Дъждът се усилваше и образуваше дълбоки локви между гробовете.
След като се върнаха с крана, на работниците им трябваше още четвърт час,
за да го закрепят върху неравния терен. С нещо като водач за кабели
плъзнаха каишите под плочата и бавно започнаха да я повдигат.
— Спрете! — извика началникът на жандармерията, тичайки към тях
със залепен за ухото телефон.
— Какво става? — попита разтревожено Амая.
— Върнете я на мястото ѝ, съдийката отмени заповедта.
Амая зяпна, не вярвайки на ушите си.
— Елате с мен — обърна се към нея началникът. — Тя иска да говори с
вас.
Отново съскането на прозореца, с който нейна чест се изолираше от
света.
 — Инспектор Саласар, обяснете ми защо току-що ми се обади един
испански колега, който ме уведоми, че той води случая и че изрично е
отказал да издаде разрешение за отваряне на детски гробове. За каква се
мислите? Направихте ме за смях пред колегата, на когото трябваше да се
извиня, защото вие не знаете докъде се простират правомощията ви.
Водата се стичаше от двете страни по шапката на Амая и както се беше
навела, няколко едри капки паднаха от краищата ѝ вътре в колата и
намокриха тапицерията, докато съдийката я гледаше с видимо възмущение.
— Да, ваша чест, въпросният съдия отказа заповедта, но за друг
случай, който по принцип няма нищо общо с този. Вече ви обясних.
Съдийката я прекъсна:
— Той друго ми каза. Прескочили сте го и ме поставяте в много трудно
положение. Много съм ядосана, инспекторе. Да знаете, че ще уведомя за
това вашите началници и дано никога не ви се налага да опирате отново до
моята помощ, защото отсега ви казвам, че няма да я получите — отсече тя и
натисна бутона; стъклото се вдигна и Лорен дьо Гувенен потъна в
ментовата атмосфера, докато колата потегляше.
Амая усещаше погледите на полицаите, забодени в гърба ѝ, и лицето ѝ
пламтеше от унижение и гняв. Стисна устни, извади телефона, който
веднага се покри с дъждовни капки, и набра номера на Маркина. Сигналът
прозвуча веднъж, втори, трети път, преди връзката да прекъсне. Маркина ѝ
беше затворил, беше я отхвърлил не само за случая.
27
Йонан шофираше, но този път Амая отстъпи предната седалка на
Ириарте, за да се дистанцира по този начин от мълчаливите си спътници.
Седнала отзад, тя не спираше да прехвърля в главата си фактите, опитвайки
се да се отърси от чувството за дълбок срам, което стягаше гърдите ѝ и
пораждаше у нея желанието да крещи яростно срещу целия свят.
Отегчението на гробарите, сълзите на Йоланда, която настояваше за
обяснения, мълчаливият укор на свещеника, печалната физиономия на
началника на жандармерията, който бе промълвил едно сухо и двусмислено
„съжалявам“, преди да се оттегли, злорадата усмивка на адвокат Лехарета,
когато минаха покрай него на път за колата…
Дори не влезе в управлението. Смени Йонан на волана още щом
пристигнаха и напусна паркинга, без да продума. Подкара бавно, спазвайки
ограниченията, загледана в почти хипнотичното движение на чистачките,
които, пуснати на най-бавен ход, отстраняваха капките дъжд от предното
стъкло. Свирепият гняв, който клокочеше в гърдите ѝ като изригващ
вулкан, изсмукваше цялата ѝ телесна енергия и ѝ придаваше унилия вид,
който от малка се бе научила да приема.
Излезе от Елисондо през упоритите слоеве мъгла, които преграждаха
шосетата като двери към друго измерение, създавайки усещането за
навлизане в непознати селения. Потърси второстепенния път покрай реката
и зърна стадата с овце, скупчени неподвижно под дъжда; водата се стичаше
по дългата им козина, която сега, в края на зимата, почти опираше в тревата
и това пораждаше впечатлението, че гледа някакви странни същества,
изникнали от земята.
Щом забеляза моста, отби колата встрани, извади от багажника
гумените ботуши, погледна джиесема си, който сто метра по-нататък щеше
да загуби покритие, и провери дали глокът си е на мястото.
Заради острия студ, който щеше да задържи още малко снега по
зъберите, и липсата на дъждове напоследък реката не беше особено буйна.
При всеки случаен праг от гладката водна повърхност се издигаха високи
стълбове мъгла, които завихряха течението като безмълвни призраци.
Прекосявайки моста, тя си даде сметка с каква сила се е спускала реката
надолу само преди месец, в нощта, когато синът ѝ замалко не загина от
ръката на Росарио. Перилото откъм северната страна беше изчезнало,
сякаш никога не е било там, а между металните пръчки на другото се бе
образувал плътен плет от листа и клони. Възможно ли беше една възрастна
жена да устои на прииждащата вода, отнесла като суха сламка осемметров
парапет?
Щом стъпи на ливадата, усети как краката ѝ хлътват в измамния терен,
покрит с изумруденозелена трева, поникнала след оттеглянето на река
Бастан. Под съвършено гладката повърхност размекнатата пръст
отстъпваше под краката ѝ и затрудняваше ходенето, така че на всяка крачка
ѝ се налагаше да измъква с усилие ботушите си от тинята.
Стигна до стария изоставен чифлик, поспря и се облегна на дебелия
зид, за да отлепи от ботушите си калта, която тежеше като баласт. Смъкна
качулката на якето, за да разшири ъгъла на полезрение, извади глока и
навлезе в гората. Беше ѝ все едно логично ли е, или не е, инстинктът ѝ
подсказваше, че освен повелителя на гората, още някой я дебнеше, някой,
който за малко не я бе измамил, а може да е било просто глиган… Някой, за
когото той я бе предупредил, или просто овчар бе свирнал на кучето си…
Някой или нещо, което бе отстъпило назад в сенките; не, със сигурност е
било глиган, повтори си тя.
— Възможно е, драга, но ти все пак внимавай — прошепна. — След
като вече си плати с параноята от посттравматичния стрес, поне да има
някаква полза.
Навлезе между дърветата, следвайки естествената просека, направена
инстинктивно от животните. За секунда зърна елен сред клонака, погледите
им се срещнаха миг преди животното да побегне. Под плътните корони на
дърветата дъждът от последните часове бе очертал тъмни, корави на
стъпване пътеки, които я отведоха до малката поляна, където потокът
шумно течеше надолу по склона сред покрити със зелен мъх камъни. Мина
по малкото мостче и покрай мястото, където при друг случай една красива
девойка, потопила крака в ледената вода, я бе предупредила, че
повелителката идва. Вдигна очи към небето — то продължаваше бавно да
се обезкървява от този дъжд, който явно нямаше намерение да спира през
целия ден, но не видя и следа от знаменателната буря.
Стигна до хълма задъхана от изкачването през горския гъсталак.
Погледна към естествената каменна стълба, която дъждът бе покрил с
предвидимо хлъзгава кална патина. Пресмятайки усилието, пъхна
оръжието в кобура на кръста си и пое нагоре. Добра се до равната
площадка, очертала нещо като природна наблюдателница над дърветата, и
без да спира, нахлупи отново качулката на якето, за да продължи по вече
почти напълно потъналия в трънаците път. Вървеше и чуваше как бодлите
драскат пухенката ѝ с тихи съскания, подобни на далечни изсвирвания;
веднъж преодоляла препятствието, свали качулката и огледа района.
Няколко метра по-нагоре се намираше черната приземна паст на пещерата,
която от тук не се виждаше цялата. Отляво — пропаст, покрита с измамна
растителност; зад гърба ѝ — пътеката, по която бе дошла, а отдясно —
каменната маса без никакви дарове отгоре. Съдейки по състоянието на
подхода, не смяташе, че някой се е изкачвал до тук след последното ѝ
идване. Връхлетяна от самотата, тя се огледа, наведе се и измъкна от меката
пръст малко камъче с неправилна форма, избърса го от калта в дрехата си и
направи две крачки напред, за да го постави върху гладката каменна
повърхност. Не последва нищо.
Усилието да се добере до това място бе потушило лумналия от
унижението и срама огън, от който сега бе останала само угаснала, студена
пепел. Застанала неподвижно, с обляно от дъжда лице, Амая Саласар усети
очите си натежали от водата… Наведе глава и увисналите на ресниците ѝ
капки потекоха, отприщвайки океан от сълзи, който плисна навън, докато
тялото ѝ рухваше сломено напред. Падна върху масата, плъзна се и остана
на колене, опряла лице върху камъка и закрила с ръце очите си. Не усети
струйките дъжд, които се стичаха по мократа ѝ коса и следваха очертаната
от шията пътека. Не забеляза колко твърда е земята, нито че крачолите на
панталона ѝ са подгизнали от вода и кал. Не долови минералния дъх на
скалата, в която се опитваше да зарови лице, като в скута на майка, каквато
никога не бе имала.
Почувства обаче меката и топла длан, която кацна на главата ѝ с най-
древния жест за утеха и благословия. Не помръдна, дори не спря да плаче,
сълзите, макар и без причина вече, щяха да бликат още известно време от
очите ѝ, превръщайки се в сълзи на благодарност. Удължи усещането със
съзнанието, че ако се обърне, няма да зърне никого, че топлата ръка, която
докосваше главата ѝ и я утешаваше, не е там. Не разбра колко време трая
това, няколко секунди или повече. Изчака търпеливо, преди да вдигне глава,
после нахлупи качулката, навлезе отново в трънака и се обърна само
веднъж, за да установи, че върху каменната маса няма нито едно камъче.
Мощна гръмотевица разтърси планината.
Не се върна в управлението. Знаеше, че никой няма да я упрекне,
чувстваше се психически изчерпана и физически болна. Искаше само да се
прибере вкъщи.
Паркира срещу арката, откъдето започваше павираната пътека към
дома на Енграси, и едва тогава си даде сметка, че е още с калните гумени
ботуши. Седна на една от каменните пейки пред входа, за да ги събуе, и
когато отново се изправи, усети, че силите напълно са я напуснали.
Забеляза на какво са заприличали дрехите ѝ и посегна към косата си,
смачкана и залепнала за черепа от дъжда. Не за пръв път се изправяше пред
унижението и обидата. Още деветгодишна бе усвоила почти до
съвършенство житейските поуки, които се оказват напълно безполезни,
защото не те подготвят, нито те правят по-силен; те са, чисто и просто,
безмилостен свредел, забит дълбоко в скалата, която си ти самият.
Проводник на слабост, който успешно прикриваш с години, болка, която
разпознаваш още щом се появи и ти върне непокътнато желанието да
побегнеш, да потънеш в пещерата, приютила човешкото сърце, да се
откажеш от предимството на светлината, защото тя всъщност само осветява
твоите неволи. Помисли си за Янес, за съпругата, чиято кръв бе проникнала
дълбоко в дивана, за затворените капаци, за да не вижда, за да не го виждат,
за да скрие срама.
Свали мокрото и кално яке и го хвърли върху ботушите, преди да влезе
вкъщи, влачейки натежалите като алабастрови колони крака, и тутакси
усети как я обгръща благодатната атмосфера в дома на леля ѝ. Побледняла
от водата и планинския студ, тя се появи на вратата на дневната, където
семейството ѝ се готвеше да обядва. Не беше в състояние да хапне нищо.
Прегърна леля си и тя я погледна загрижено.
— Само съм уморена и мокра, ако ще казваш нещо — побърза тя да
предвари думите ѝ. — Ще си взема душ, ще поспя малко и като стана, ще
бъда като нова.
Целуна набързо Джеймс, който долови, че нещо става, и се втренчи в
нея мълчаливо. Тя обаче насочи цялото си внимание към Ибай, който си
играеше в нещо като кошарка, заемаща голяма част от дневната, поради
което малката масичка за кафе беше избутана от обичайното си място до
дивана, почти до стената.
— За бога, Джеймс, ти си надминал себе си! — възкликна тя,
възторгната пред изобилието от цветове, форми и материи в огромната
играчка, която можеше да побере четири деца и очевидно много допадаше
на Ибай.
— Не бях аз. Защо винаги ме смяташ способен на подобни безумия?
— На кого другиго би му хрумнало?
— На сестра ти Флора — засмя се Джеймс.
— На Флора?
Амая помисли и всъщност не остана особено учудена. Беше забелязала
как сестра ѝ гледа детето, как го люлее на ръце при всяка възможност,
спомни си също прекрасната снимка на Ибай, поставена на челно място във
внушителната гостна на апартамента ѝ в Сарауц.
 Остави горещата вода да отнесе в канала студа и част от болката в
мускулите, съжалявайки, че не може да повлече заедно с тях в река Бастан
също и мъката, и срама, които, налагаше се да го признае, я бяха отслабили
в невъобразима степен. Беше се провалила, беше сбъркала, бе допуснала
огромна грешка, а в света на Амая Саласар грешките се заплащаха скъпо.
Загърна се в хавлията и се наведе да почисти запотеното огледало, за да
види лицето си. Легна в топлата и чиста постеля, която ухаеше на мъжа,
когото смяташе, че обича, и на сина, когото обичаше, и заспа.
Познаваше този сън. Понякога различаваше ониричните пейзажи като
наистина съществуващи, посещавани някога места, а на това място вече бе
идвала. Убеждението, че сънува, успокоението, че това е само проекция на
съзнанието, ѝ позволяваше да се движи в пространствата от сънищата си и
да събира сведения и подробности, които нямаше как да долови от раз. Река
Бастан течеше тихо между дългите ивици суха пръст по двата бряга,
покрити с обли камъчета, преди да навлезе в мрачните горски дълбини. Не
чуваше нищо, нито птиците, нито ромона на водата. Тогава видя детето,
момиченцето, за което винаги си бе мислила, че е тя самата на шест или
седем години, а сега знаеше, че е била сестра ѝ, несъмнено образ от
собственото ѝ съзнание, защото това момиченце не бе имало късметът да
доживее до тази възраст. Беше облечено в бяла нощница, поръбена с
избраната от амачи Хуанита за него дантелена шевица с розова панделка, и
газеше с боси крачета във водата, която нежно галеше глезените му и
мокреше дантелата, но детето като че ли не усещаше студа. Амая се
зарадва, че го вижда, и искреното ѝ детско чувство бликна от сърцето ѝ и
разцъфна на устните ѝ. Момиченцето обаче не отвърна на усмивката ѝ,
защото беше тъжно, защото беше мъртво. Но не се беше примирило;
погледна я в очите, вдигна ръка и посочи реката. „Мъртвите правят каквото
могат“, помисли си Амая, проследила с очи посоката. По стръмните речни
брегове бяха избуяли десетки високи колкото момиченцето бели цветя.
Амая видя как те разтварят венчета, а вятърът довя до нея силния им
аромат на бисквити и масло, който я накара да се разтопи от нежност,
защото разпозна миризмата на Ибай, уханието на нейното речно момченце.
Върна се към очите на сестра си, заредена с въпросителни, но нея вече я
нямаше, на нейно място се бяха появили дванайсетина красиви девойки,
загърнати с агнешки кожи, които едва покриваха гърдите и бедрата им, и
решеха дългите си почти до водата коси, стъпили в реката.
— Проклети вещици — прошепна Амая.
Те се усмихнаха и ѝ показаха острите си като игли зъби, зашляпаха с
патешките си ходила по спокойната водна повърхност и тя закипя като
подклаждана от подземен огън.
— Почисти реката — екнаха гласовете им.
— Измий обидата — настояха.
Амая отново погледна към речното русло и видя, че огромните бели
цветя са се превърнали в снежнобели детски ковчези, които се раздвижиха,
сякаш телцата в тях се мъчеха да напуснат своя вечен дом. Дървените
сандъци се тресяха и потракваха върху крайречните камъни, като че ли
костите им се удряха едни в други. Изведнъж капаците отхвръкнаха нагоре
и съдържанието на ковчезите излезе наяве. Нищо. Вътре нямаше нищо.
Амая чу, че някой влиза в стаята, и се събуди. Надигна се и седна в
леглото още не отворила напълно очи.
— Трябва да си изсушиш косата, ще изстинеш — каза Джеймс и ѝ
подаде падналата до леглото хавлия.
— Колко време съм спала? — попита тя, усещайки как остатъците от
съня се разпадат на парчета, които напразно се опитваше да задържи.
— Заспала ли беше? Не ще да е било отдавна… Обядът е готов, леля
ти каза да слезеш.
Усети, че Джеймс я гледа, докато търкаше косата си с хавлиената
кърпа.
— Какво става с теб, Амая? И не ми отговаряй „нищо“.Познавам те и
знам, че нещо не е наред.
Тя спря и остави хавлията, но не отговори.
— Размислих и ако всички тия страдания са заради погребението на
Росарио — продължи той, — ако ще се изтормозиш чак толкова, ще те
разбера, ако не дойдеш.
Амая го погледна изненадано.
— Не е заради Росарио, Джеймс. Случаят, по който работя, се
усложни, и то много, толкова много, че има вероятност да се провали с
гръм и трясък, и то по моя вина. Допуснах грешка, сбърках и сега не знам
какво ще последва.
— Искаш ли да ми разкажеш?
— Не, все още го обмислям и дори аз самата не знам какво точно се
случи. Имам още много да мисля, преди да мога въобще да продумам по
въпроса.
Той протегна ръка, хвана заплетената ѝ коса и нежно я отметна от
лицето.
— Никога не съм те виждал да отстъпваш пред нещо, Амая, никога, но
в някои случаи е по-добре да отстъпиш днес, за да се хвърлиш в битката
утре. Не знам дали случаят е такъв, но каквото и да стане, аз ще бъда до
теб. Никой не те обича повече от мен.
Тя отпусна глава на рамото му с безкрайна умора.
— Знам, Джеймс, винаги съм го знаела.
— Мисля, че ще ти дойде добре да се откъснеш за известно време от
всичко това, да прекъснеш връзката. Ще постоим няколко дни при нашите и
още преди да си се усетила, ще тръгнем обратно.
Амая кимна в знак на съгласие.
— Исках да поговорим за това, може би ще се наложи да удължим
малко престоя си там. Дойде поканата за курсовете във ФБР. За мен това ще
бъдат две напрегнати седмици, но си помислих, че междувременно ти
можеш да останеш при вашите с Ибай, а после да се върнем заедно.
— Това би било идеално — зарадва се Джеймс.
Телефонът ѝ не звънна нито веднъж. През целия следобед се остави на
обичта и грижите на близките си, поддаде се на благодатното влияние на
тази къща. Обядва с най-скъпите си хора, подремна с Ибай, направи
сладкиш и приготви вечерята заедно с Джеймс, докато пиеха по чаша вино
и слушаха веселата гълчава на женската дружинка в хола, събрана за
обичайната игра на карти. Вечерта Амая отнесе Ибай горе, за да го изкъпе
и да се наслади на един от най-приятните моменти на деня с него.
Седнала на тоалетната чиния, Енграси наблюдаваше как малкият
пляска във ваната. Амая придържаше гръбчето му, а той се радваше на
водата като истински речен принц, какъвто си беше.
— Лельо, какво мислиш за последната приумица на Флора? Не дойде
да види Ибай в болницата, когато се роди, не дойде и на кръщенето, понеже
записвала телевизионната си програма, и изведнъж почна да се отнася към
своя племенник като исеба цоцола[20]. Обземат ме едни мисли…
— Какви например?
— Не знам, лельо, ти я познаваш. Флора никога не стреля на халос, не
знам какво цели, но ми е трудно да повярвам във внезапната ѝ обич към
Ибай… Тя ще поиска нещо, но ако си въобразява, че ще ме умилостиви,
като се умилква на детето, само си губи времето.
Лелята остана замислена няколко секунди.
— Не ми се вярва да е така, Амая. Според мен тя наистина го обича.
Това, че отначало не е проявила интерес, не значи нищо. Щом го видя, се
влюби в него, като всички. Изглежда много корава, но и тя е жена като
всяка друга. Знаеш колко страдаше и колко пъти се опитва, но все без
резултат. Освен това интересът ѝ не е от вчера, от няколко месеца ме
разпитва за него при всяко обаждане. Дори си мисля, че точно затова се
обажда. Преди не ми звънеше толкова често, уверявам те.
 — На мен никога не се е обаждала.
— Точно това имам предвид. Флора е от хората, които вътрешно се
боят да изглеждат човечни. Аз ѝ разказвам за Ибай, за това, колко бързо
расте, и тя като че ли искрено се радва.
Амая се замисли и отново си спомни колко се изненада, като видя
прекрасната снимка на Ибай още на влизане в луксозния апартамент в
Сарауц. Извади бебето от водата и го подаде на лелята, която нежно го уви
в огромна хавлия и го сложи на леглото да го доизсуши.
— Флора си е такава, но тя обича детето, повярвай ми, и това не ме
учудва: това наше мъниче е много специално.
Амая сипа в шепите си малко бадемово олио и се зае да масажира
ходилата и крачетата на малкия, който се отпусна спокойно в ръцете ѝ,
вперил в нея красивите си сини очи.
— Забелязала ли си, че Ибай няма нито една луничка? — каза лелята с
усмивка.
Амая го отви, за да го види целия, и огледа всеки сантиметър от кожата
му. Нито едно петънце, нито едно зачервяване. Обърна го, за да прегледа
гърба и естествените гънки — нищо не нарушаваше съвършената бебешка
кожа. С мекотата и златистия си цвят тя съществено се различаваше от
мраморната на вид кожа на Ан Арбису, просната върху масата на съдебния
лекар — този образ изникна отчетливо в съзнанието ѝ заедно с народното
поверие, че вещиците нямат нито една луничка по цялото си тяло. После
загърна отново бебето, за да не изстине, докато му облече пижамката.
— Лельо — промълви замислено. — Искам да поговоря с теб за нещо.
— Слушам те — отвърна Енграси.
— Не сега — отговори Амая, усмихвайки се на готовността на леля си
да откликне винаги когато имаше нужда от нея. — Ще ми се да отделим
малко време и да поговорим за древната религия, за това, което видях в
гората, за това, което и ти видя.
Енграси се замисли.
— Надявам се, че ще успеем да убедим мъжа ти да ни остави да си
побъбрим по женски — каза тя въодушевено. — Радвам се, че искаш да
говориш за това. Понякога се притеснявам, че имаш прекалено рационален
ум…
Амая я погледна и изкриви очи при тази забележка; после засмяно
довърши обличането на Ибай и го вдигна на ръце.
— Нали ме разбираш? Ако държиш съзнанието си отворено, като в
детските години, по-лесно ще разбираш живота и по-добре ще
преодоляваш дори най-трудните моменти от работата си.
 — Да, сещам се за какво говориш. Понякога мисля, че всички тези
неща не се отнасят за мен, само че тях явно никак не ги е грижа за това.
Непрекъснато ме застигат, като че ли никога няма да се отърва от всичко
това.
Енграси я погледна тъжно; не ѝ се искаше да приключва разговора по
този начин.
— Когато останем насаме, лельо… — каза Амая и посочи Ибай.
Енграси кимна с разбиране.
28
Нито чувам, нито виждам нещо — призна си тя, вперила поглед в
екрана на телевизора — съзнанието ѝ непрекъснато се връщаше към
събитията от деня, към разговорите, към сведенията… Мисли, които бе
съумяла да държи настрана през целия ден с твърдото намерение да се
посвети на семейството си. Но сега, полегнала срещу мъжа си на дивана,
преструвайки се, че гледа филма, за който той бе настоял, механизмът сам
се задействаше. Ангренажните колела се въртяха лудешки, смесвайки
данни и факти в жестоко изтезание от неразбираеми думи, които започваха
да ѝ докарват главоболие. Помисли, че трябва да стане и да вземе един
аспирин, но не ѝ се щеше да се отказва от приятното усещане да седи до
Джеймс по този хармоничен и безгрижен начин, запазен за хората, които
наистина си имат доверие, и който през последните дни ѝ се струваше
толкова далечен.
Телефонът зазвъня пронизително в джоба на обемистата вълнена
жилетка, с която ходеше вкъщи. Погледна часовника и с неохота се измъкна
от прегръдката на Джеймс. Беше почти един часът след полунощ.
Обаждаше се Ириарте.
— Госпожо инспектор, току-що ми се обадиха от Еноа. Йоланда
Беруета е тежко ранена. Очевидно се е опитала да отвори гроба на синовете
си с някакъв вид експлозив. Загубила е няколко пръста на ръката си и
едното око. Закарали са я в болницата в много тежко състояние. В момента
там са специалистите по обезвреждане на експлозиви от жандармерията.
— Обадете се на младши инспектор Ечайде и минете да ме вземете от
нас след четиресет минути.
Ириарте въздъхна.
— Госпожо инспектор, шефът на жандармерията ми се обади да ме
информира от любезност, но се боя, че едва ли ще ви посрещнат особено
добре след случилото се сутринта.
— Имам го предвид — отговори рязко Амая. — Знаете ли в коя
болница са закарали Йоланда?
— В „Сент Колет“— отговори той недоволно, преди да затвори.
Амая позвъни, представи се и поиска сведения. Пациентката била в
тежко състояние и в операционната, още не можело да се каже нищо.
Наведе се да погледне през прозореца и видя, че дъждът е спрял.
Минаваше два и половина, когато пристигнаха. Ечайде трябваше да
дойде от Памплона и тя бе предпочела да го изчакат. Знаеха, че експлозията
е станала малко след полунощ, следователно експертите бяха имали
достатъчно време за оглед на района, а съседите трябваше вече да са се
прибрали по домовете си. Вероятно щяха само да оградят района с
полицейска лента и да оставят една патрулна кола за охрана.
За сапьорите се оказа права, но криминолозите още работеха. Отидоха
при началника на жандармерията и той ги поздрави, смесвайки любезност
и загриженост.
— Добър вечер. Знаете, че съдия Дьо Гувенен много ще се ядоса, ако
разбере, че сте тук.
— Хайде, началник, кой ще ѝ каже, вие ли? Ние сме европейски
граждани, минавали сме оттук случайно, видели сме тълпата и сме се
приближили да попитаме какво се е случило.
Той я погледа мълчаливо няколко секунди и накрая отстъпи.
— Промъкнала се е в гробището към полунощ. Тук по това време и
през седмицата не можеш да срещнеш жива душа по улицата. Паркирала ей
там, долу — продължи той, сочейки един скъп джип — и поставила двеста
грама експлозив. Още нямаме потвърждение, но по всичко изглежда, че
става дума за „Гома-2“. Предполагаме, че го е взела от запасите, използвани
за взривяванията в мините, тъй като семейството ѝ, както стана ясно, е
собственик на рудниците в Алмандос, Навара.
Амая кимна утвърдително.
— Така е, но ми се вижда малко трудно да го е откраднала от там. След
атентатите в Мадрид от 11 март[21] в погребите на мините не се държат на
склад експлозиви. Материалът, нужен за всяко взривяване, се докарва
специално за целта под конвоя на полицаи от Гражданската армия и
охранителите на експлозиви, каквито всяко предприятие е задължено да
наема, а останалият материал задължително се описва и унищожава на
място.
— Остатъците от опаковките показват, че става дума за стари и
изтеглени от употреба взривни вещества, най-вероятно отпреди атентатите,
което би могло да бъде обяснение. Въпреки това явно е знаела какво върши.
Поставила е експлозива в една цепнатина на плочата, използвала фитил и
доста стар ръчен детонатор, което също потвърждава теорията за излезли
от употреба или забравени на някое място материали, до които тя е имала
достъп. Един експерт би забелязал признаците за корозия, омекването на
метала или наличие на „запотяване“, но тя не е обърнала внимание.
— Как се е наранила?
— Задействала детонатора и зачакала. Понеже не последвал взрив,
загубила търпение. Земята беше много мокра и вероятно е помислила, че
шнурът или експлозивите са се навлажнили и не действат. Приближила се
точно в момента на взрива.
Амая сведе очи и изпусна целия въздух от дробовете си.
— Два от пръстите на ръката са буквално откъснати, други два бяха
открити залепени на отсрещната гробница, освен това едва ли ще успеят да
спасят едното ѝ око, да не говорим за изгарянията по кожата и спуканите
тъпанчета. Но не беше загубила съзнание, представяте ли си? Не знам как е
могла да издържи толкова… С всичките си рани се довлякла до ръба на
гробницата, за да види дали децата ѝ са вътре.
— Е, вътре ли са били?
Шефът на жандармерията пак я погледна намръщено.
— Проверете сама, в края на краищата за това сте дошли, нали?
Пренебрегвайки упрека му, Амая преодоля загражденията, стигащи до
входа на църквата, която светеше. Така мълчаливият сутринта свещеник
сега изглеждаше в друго настроение.
— Е, доволна ли сте вече? — попита я той, докато тя се навеждаше да
мине под полицейската лента.
Амая измина още няколко крачки, но изведнъж рязко спря и се върна
назад, при което свещеникът отстъпи, уплашен от реакцията ѝ.
— Не, не съм доволна. Точно това се опитвах да избегна и ако всички
вие, които твърдите, че толкова ви е грижа за нея, бяхте проявили поне
малко човечност, отдавна щяхте да сте отворили гроба и да ѝ спестите
много мъки.
Настигна Ириарте и Ечайде при гробницата. Основните щети бяха
понесени от съседните гробове — рухнали разпятия и колони, разпилени
сандъци за цветя и саксии. От пантеона на семейство Тремон най-
повредена беше горната плоча, която, както бяха предположили гробарите,
беше много крехка и сега бе разпиляна на парчета наоколо; най-големият
къс нямаше и петдесет сантиметра от едната страна и лежеше в долния
край на гроба до голяма локва кръв, която се бе смесила с дъждовната вода
и бе потекла към цепнатините между гробовете.
Зейналата дупка беше покрита със син найлон, който Ириарте
повдигна в единия край, за да осветят вътрешността с фенерите си. По
двата големи, тъмни и доста стари ковчега на възрастни хора личаха
следите от падналата върху тях част от плочата. Малък, метален и съвсем
обикновен на вид съд, най-вероятно урна, се бе килнал на една страна
полуотворен. Малко по-надясно се виждаха, силно повредени, двете малки
бели ковчежета; огромна отломка, сигурно същата, която бе ударила първо
големия ковчег, беше разбила странично едното и от дупката се подаваше
това, което те разпознаха без никакво съмнение като бебешка ръчица.
Второто ковчеже се бе преобърнало и съдържанието му се бе изсипало
встрани. Бяха облекли детето в бяло за неговото погребение, при все че
това едва си личеше под слоя мъх, покрил невръстното създание, чието
лице бе напълно почерняло.
Младши инспектор Ечайде извади фотоапарата изпод връхната си
дреха и поиска с поглед разрешение от Амая. Тя му кимна, опитвайки се да
изключи звука на телефона, който звънна съвсем не навреме, подаде фенера
на Ириарте, за да свети навътре в ямата, и погледна екрана. Беше Маркина.
— Господин съдия… — започна, — цял ден се опитвам…
— Утре сутрин точно в девет в кабинета ми — пресече той
обясненията ѝ.
Трябваше да погледне дисплея, за да се увери, че е затворил.
29
Не можа да заспи, не се и опита дори. Когато се прибра вкъщи, беше
така покрусена и разстроена, че дори не си помисли да ляга. През
оставащите до сутринта часове се постара да изложи писмено
оправданието си пред съдията, като се мъчеше да потисне желанието да
позвъни на Дюпри, разсъждавайки, че ако помежду им съществуваше —
както си бе мислила толкова пъти — някакъв вид мистична връзка, нещо
подобно на телепатия, чрез която нейният приятел се досещаше кога тя има
нужда от помощта му, това със сигурност беше най-подходящ момент…
Само че обаждане не последва и утрото дойде, заредено с тревоги.
Тъмните кръгове под очите и посивялата ѝ кожа издаваха умората.
Увереността, която винаги бе издигала като знаме, се бе стопила напълно,
преди да влезе в кабинета на Маркина.
Инма Еранс я посрещна с усмивка.
— Добро утро, госпожо инспектор, радвам се отново да ви видя тук —
каза тя с лъстивия си глас. — Съдията ви очаква.
В кабинета на Маркина имаше още двама мъже и една жена, които
разговаряха със съдията на испански, но с подчертано френско
произношение. Маркина ги представи един на друг.
— Инспектор Саласар, Марсел Тремон, бивш съпруг на Йоланда
Беруета, с когото мисля, че вече се познавате, и неговите родители, Лиза и
Жан Тремон.
Мислено му благодари, че я представя като инспекторката, водеща
случая.
— Мосю Тремон и неговите родители са дошли тук доброволно, за да
ви опишат някои аспекти от поведението на Йоланда Беруета, които смятат,
че е редно да знаете — обясни съдията, когато всички седнаха. —
Заповядайте, мосю Тремон.
— Тя винаги е била нестабилна. Като по-млада това не си личеше
толкова, защото беше едно глезено и капризно момиче, свикнало да
задоволяват всичките му прищевки. Купоните, алкохолът и наркотиците не
бяха спомогнали за подобряване на поведението ѝ, което нейните родители
неизменно оправдаваха с буен нрав. Когато се оженихме, Йоланда не
искаше и да чуе за деца, но за мен беше много важно да създадем
семейство и накрая успях да я убедя. Едва износи близнаците, не спря да
пие и да пуши, вземаше дори транквиланти, освен това беше обсебена от
мисълта, че ще напълнее, и през цялата бременност пиеше хапчета за
отслабване… В крайна сметка децата се родиха преждевременно,
недоносени, с недоразвити бели дробове и тогава като че ли стана чудо. Тя
изцяло се промени, изглеждаше истински разкаяна, по цял ден плачеше и
се вайкаше колко е била глупава. Посвети им се изцяло и когато навършиха
два месеца, най-сетне можахме да си ги приберем вкъщи. От този ден до
смъртта им се наложи на два пъти да ги караме в болницата заради
респираторни проблеми, докато онази нощ… — Той преглътна с мъка,
преди да продължи под внимателния и загрижен поглед на родителите си,
които изглеждаха доста измъчени. — Понеже бдеше над тях неотстъпно и
почти не спеше, тя забеляза, че с тях става нещо странно, и веднага ги
откарахме, не изчакахме дори линейката, закарахме ги с нашата кола, но те
така и не дойдоха в съзнание… починаха с шестнайсет минути разлика,
точно както при раждането. Оттогава всичко тръгна надолу, тя рухна,
обезумя, не чуваше никакви доводи, не спеше, не се хранеше, неведнъж
излизаше от къщи през нощта и я намирах легнала върху гроба на децата.
В този момент се намеси майката.
— Не можете да си представите какво преживя синът ми, за съвсем
кратко време загуби и децата, и съпругата си. По наше настояване я вкара в
клиника след втория ѝ опит за самоубийство.
Амая бе изслушала разказа унило, вперила поглед в бившия съпруг. Не
смееше да се обърне към Маркина, но усещаше очите му забодени в лицето
си, докато неволно размишляваше върху приликите с неговата собствена
история.
— Госпожо инспектор — обърна се той към нея, — Лиза Тремон освен
това е завеждаща педиатрията в болницата, където са починали децата, и
ако искате да попитате нещо, сега е моментът.
Това я свари неподготвена. Маркина ѝ предоставяше възможността да
разпита лекарката, която се бе грижила за децата и следователно бе
подписала смъртния акт, и беше отговорна за аутопсията, която е следвало
да се извърши; сега научаваше, че същата жена е и баба на децата по
бащина линия. Ако Маркина си въобразяваше, че ще я разколебае, много се
лъжеше.
— Защо не направихте аутопсия? Мисля, че това е обичайна процедура
в случаите на внезапна детска смърт.
— Аз завеждам педиатрията и поех бебетата още от раждането им, те
починаха в болницата, аз бях до тях и не ставаше дума за внезапна детска
смърт. Починаха от белодробната недостатъчност, от която страдаха още от
раждането си, но не заради това не направихме аутопсия, не я направихме,
за да опазим и малкото здрав разум, който бе останал у Йоланда. Още щом
издъхнаха, тя започна да ни се моли да не увеличаваме мъките ѝ, като ги
подложим на аутопсия. Каза дословно следното: „Не разрязвайте
момченцата ми“. Познавам правилата, но разберете ме, аз бях и баба на
децата. Поемам отговорността за действията си и смятам, че решението ми
беше правилно.
— Йоланда заяви, че момчетата са починали от внезапна детска смърт.
Бащата на Марсел Тремон гневно се намеси.
— Йоланда греши, смесва всичко заради лекарствата, които взема. Та
тя не знае със сигурност какво се е случило днес или вчера. Това се
опитваме да ви обясним.
Жена му постави успокоително ръка върху рамото му.
Амая изпухтя, с което си спечели укоризнения поглед на съдията, и
побърза да зададе друг въпрос, преди да се е разкаял.
— Какво ви свързва с адвокатите Лехарета и Андия от Памплона? —
обърна се тя отново към Марсел Тремон.
— Двамата са специалисти по търговско право и ползвам съветите им
при някои от моите сделки, освен това сме добри приятели.
Последната част от отговора я изненада: той не само признаваше, че ги
познава и работи с тях, но и че са лични приятели. Обмисли внимателно
следващия си въпрос.
— Мога ли да смятам, че те са ви запознали със семейство Мартинес
Байон?
— Да — отвърна предпазливо той.
Беше се надявала да отрече, за да му покаже снимката на собствената
му кола, паркирана пред къщата.
— В такъв случай няма нищо странно в това, че им ходите често на
гости в Бастан — продължи тя и той кимна утвърдително, с което срина
половината ѝ хипотези. — Доколкото ми е известно, в техния дом са се
провеждали сбирки, на които е присъствал доктор Берасатеги, известен
психиатър, вече покойник, обвинен в няколко престъпления. Знаем от
свидетел, че сте се засичали с него неведнъж в дома на Мартинес Байон, а
както се досещате, за следствието е много интересно да научи какво е било
естеството на тези сбирки.
— Държа да подчертая, че бяхме наистина смаяни от тежките
обвинения срещу доктор Берасатеги, но както сама споменахте, той беше
също така известен психиатър и по своя инициатива ръководеше групи за
взаимопомощ от различен характер. Точно това правеше на нашите сбирки,
ръководеше групата ни за взаимопомощ при превъзмогване на траура.
 Амая неспокойно се размърда на стола си, това не го беше очаквала.
— Не знам дали знаете, но и моите адвокати загубиха съвсем
невръстна дъщеричка, същото се отнася и за собствениците на чифлика,
както и за всички участници в сбирките. Честно казано, никога не бях
мислил да се присъединявам към подобна група, но след постъпването на
Йоланда в психиатрията осъзнах, че съм бил отдаден телом и духом на
грижите за нея и че цялото ми внимание е било насочено към нея и нейната
скръб, при което моята бе останала потисната. Тази група ми помогна да
превъзмогна различните фази на траура и да погледна към бъдещето си с
подновени надежди. Не знам какво щеше да стане с мен без тяхната помощ.
Възможно е доктор Берасатеги да е водил двоен живот, но ви уверявам, че
поне с нашата група се държеше безупречно и ни оказа неоценима помощ.
Маркина се изправи и им подаде ръка, с което даде знак, че срещата е
приключила. Изпрати ги до вратата и я затвори, като се облегна на нея,
после се обърна да я погледне.
— Господин съдия… — започна Амая, без да е съвсем наясно какво да
каже, освен да повтори мотивите си и да се опита да го убеди, че е имала
основание за всичко.
Беше сгрешила, нямаше смисъл да увърта.
— Замълчете, госпожо инспектор, замълчете и ме чуйте поне
веднъж. — Маркина направи пауза, която като че ли продължи безкрайно, и
Амая забеляза, че дори насаме се обръща към нея на „вие“. Невидими на
пръв поглед бариери. — Откакто съм на този пост, проявявам уважение към
вашия труд, към нетрадиционните ви методи, поведение и начин на
действие по същата причина, поради която ги търпят комисарят,
директорът на затвора, съдебният лекар и колегите ви — заради
резултатите. Вие разрешавате успешно странни, необичайни случаи. И го
правите по свой начин, начин, който не зачита особено нормите и
процедурите, начин, който смущава всички ни, но ние го уважаваме,
защото сме наясно, че сте блестяща. Този път обаче прекалихте, инспектор
Саласар. — Тя наведе унило глава. — Аз ви подкрепях, а вие ме
прескочихте и ме накарахте да се почувствам като глупак пред френската си
колежка. Тъкмо съм ви разрешил да претърсите картотеката на Идалго и
следващото, което научавам, е, че се намирате във Франция и отваряте
гроб.
— Господин съдия, това е друга юрисдикция, друга страна…
— Много добре знам, но защо не ме уведомихте?
— Вие достатъчно ясно ми заявихте позицията си към ексхумациите,
знаех, че няма да ми разрешите.
 — А предвид резултата, още ли смятате, че сте постъпили
правилно? — Тя прехапа устни и се отказа да отговаря. — Не, нали? —
настоя той. Амая кимна. — Давате ли си сметка за болката, която сте
причинили с безотговорната си постъпка на това семейство, като сте го
накарали отново да преживее ужаса от загубата на децата си? А какво да
кажем за онази нещастница? Та тя, за бога, е загубила четири пръста от
ръката си и едното си око. Говорихме за това, как се отразяват болката и
мъката на майките, загубили децата си, обясних ви го най-подробно —
понижи глас той, — разказах ви собствените си преживявания — добави,
докато сядаше на стола до нея, принуждавайки я да го гледа в очите. —
Разказах ти за семейството ми, Амая. — Беше убедена, че отново ѝ е
заговорил на „ти“, за да подсили упрека си. — Разказах ти живота си, а ти,
вместо да ме чуеш, вместо да разбереш, че личният ми опит ми дава
известни познания по темата, си помислила, че това ме прави неспособен
да вземам решения, помислила си, че това ме прави по-слаб…
— Сбърках с решението си да се обърна към френски съдия, без да се
допитам до вас, но не защото смятах, че личният ви опит ви прави по-слаб
по някакъв начин, а защото си помислих, че ще отворя нова линия в
разследването, която ще ми позволи да ви предоставя нещо по-солидно,
както сам поискахте. Прибързах и допуснах грешка, признавам, но ставаше
дума за две деца, починали едновременно, на които не е била направена
аутопсия, съпругът се оказа свързан с Берасатеги, с неговите адвокати и с
онзи чифлик, а жената повтаряше една история, която се припокриваше
дума по дума с известните ми до момента.
— Амая, тази жена е луда — викна неочаквано Маркина. — Опитах се
да ти кажа за какво иде реч, опитах се да ти обясня, че такива като нея
виждат онова, което искат да видят, и са способни на всичко, за да докажат
историята си.
Тя го гледа мълчаливо няколко секунди, преди да проговори.
— Отново ли съм Амая? — попита примирително.
— Не знам, не знам, не спирам да се питам защо не дойде при мен,
дявол да го вземе, давам ти всичко, от което се нуждаеш, всичко, което
поискаш… Как мина претърсването на архива на Идалго?
— Пълно фиаско. Когато пристигнахме, тя беше направила клада от
картотеката. Според мен някой я е предупредил. В часа на обиска беше
останала само пепел, каза, че почиствала и почнала с картотеката, точно с
картотеката.
— И подозираш, че е някой от управлението?
Тя помисли, преди да отговори.
 — Да.
— Тогава обмисли теориите си отново, инспекторе, ако я караш така и
с другите, ще прецакаш някого незаслужено — каза той, изправи се и ѝ
отвори вратата.
Йонан я чакаше, седнал на един стол срещу бюрото на Инма Еранс. По
лицата им ставаше ясно, че са чули поне част от разговора зад вратата, а
естествено, и последната забележка на Маркина, докато тя излизаше.
Ечайде стана и мина напред да ѝ отвори вратата, кимвайки
същевременно за сбогом на секретарката, която не бе престанала да се
усмихва и не отделяше очи от инспекторката, откакто бе излязла от
кабинета на нейния началник. На враждебния поглед на Амая отвърна с
презрителна гримаса, за която в друг момент инспекторката щеше да ѝ
натрие носа, но сега се направи, че не я е забелязала, и напусна кабинета.
Йонан подкара мълчаливо, като я поглеждаше от време на време и едва
се сдържаше, чакайки с нетърпение повод, за да излее всичко, което
бушуваше в душата му. Но Амая не поддаваше, беше се излегнала леко на
седалката, скрита зад слънчевите си очила, мълчеше замислено и
изражението ѝ никак не му харесваше. Неведнъж я бе виждал повече или
по-малко уплашена, повече или по-малко объркана, но винаги оставаше с
впечатлението, че е устремена към някаква тайна цел, към невидима за
околните светлина, която я водеше по криволиците на разследването, а сега
изглеждаше изгубена. Или празна, което беше още по-лошо.
— Инспектор Ириарте ми каза, че е дошла поканата за участието ви в
курсовете в Куонтико.
— Да — отговори тя уморено.
— Ще отидете ли?
— Те са след петнайсет дни, смятам да използвам пътуването, за да се
видя с близките на Джеймс, и ще остана малко повече.
Той поклати глава, изразявайки съмнението си; дори да го бе видяла,
не каза нищо.
— Къде да ви закарам, в управлението или вкъщи? — попита Йонан за
пореден път, когато вече влизаха в Елисондо.
Амая въздъхна.
— Остави ме пред църквата, ако побързам, ще стигна — каза тя,
поглеждайки часовника си. — Днес е заупокойната служба за Росарио.
Ечайде спря колата на площада пред сладкарницата, до пътеката зебра,
от която се виждаше главният вход на храма „Свети Яков“. Амая се готвеше
да слезе, когато той попита.
— Вие сериозно ли?
 — Сериозно какво?
— Сериозно ли ще отстъпите и за това?
— За какво говориш, Йонан?
— Говоря за това, че не знам защо отивате на погребение на човек, за
когото знаете, че не е мъртъв.
Тя се обърна към него и въздъхна шумно.
— Знам ли? Вече нищо не знам, Йонан, най-вероятно греша, както и за
другото.
— О, я стига! Не мога да ви позная, едно е да сгрешиш и да направиш
гаф и съвсем друго да се предадеш, нима ще зарежете разследването?
— Какво искаш да направя? Фактите са унищожителни, това не беше
гаф, Йонан, а грешка, която едва не коства живота на тази жена и ще ѝ
остави тежки последствия завинаги.
— Тази жена е луда и вероятно, рано или късно, щеше да направи
същото. Съдията не е прав да ви държи отговорна, вие направихте всички
логични при разследване крачки: децата не са били подложени на аутопсия,
бащата е свързан с адвокатите, а следователно и с Берасатеги, а оттам и с
Еспарса, всеки би постъпил като вас. Имахте пълно основание и френската
съдийка видя достатъчно причини, за да издаде заповедта, нищо че сега се
опитва да си измие ръцете. Освен това нямаше да прибегнете до нея, ако
той ви беше подкрепил.
— Не, Йонан, Маркина е прав, не биваше да го прескачам.
Той отрече с глава.
— Грешите.
Тя спря като закована и в продължение на няколко секунди го гледаше
изумено.
— Какво каза?
Йонан преглътна и прекара нервно ръка през брадичката си с видимо
недоволство. Трудно му беше да го изрече, но я погледна право в очите и
добави:
— Казвам, че не сте обективна, личната ви ангажираност ви пречи да
разсъждавате трезво.
Този упрек от неговата уста събуди в нея някаква смесица от изненада
и гняв, но любопитството веднага надделя. Тя се втренчи в Йонан,
опитвайки се да прецени какво точно знае и какво предчувства, със
съзнанието, че до голяма степен е улучил.
— Съжалявам, шефке, от вас съм научил, че инстинктът е особено
важен за следователя, той е другият език, информацията, която обработваме
по различен начин. Едно разследване е това: да допуснеш грешка, да
продължиш напред през тунела, отчитайки находките, да сгрешиш отново,
да отвориш нова линия… Само че днес вие отричате всичко, на което сте
ме учили, всичко, в което вярвате.
Амая го погледна уморено.
— Днес не мога да мисля — отвърна тя и изви очи към улица
„Сантяго“, — не искам да допусна грешка.
— И е по-добре да се оставите на течението — добави саркастично
Йонан.
Тя постави ръка върху дръжката на вратата.
— Аз не вярвам, че майка ви е мъртва. Палтото в реката беше
примамка, заключенията и на Гражданската гвардия, и на съдия Маркина
бяха прибързани.
Амая го погледна безмълвно.
— Що се отнася до претърсването у акушерката Идалго, аз също
смятам, че е била предупредена — продължи той.
— Не мога да го докажа, Йонан, подозренията не са достатъчни.
— Не е задължително да е някой колега.
— Какво намекваш тогава?
— Че секретарката на съдията истински ви ненавижда.
Амая отказа да се съгласи.
— Защо би направила подобно нещо?
— А що се отнася до съдията…
— Внимавай, Йонан — прекъсна го предупредително тя.
— Личната ви обвързаност с него замъглява разума ви.
Тя отново го погледна, объркана от неговата настойчивост, но този път
дори благоразумието не бе достатъчно, за да удържи гнева си.
— Много си позволяваш.
— Позволявам си, защото не ми е безразлично.
Прииска ѝ се да отвърне нещо рязко, нещо силно и категорично, но
осъзна, че не би могла да каже нищо толкова неоспоримо, колкото казаното
от него. Овладя чувствата си и се опита да подреди мислите си, преди да
отговори.
— Никога не бих позволила на нещо лично да повлияе на решенията
ми при едно разследване, с каквото и да е свързано то.
— Тогава не започвайте от днес.
Тя погледна към църквата и слезе от колата.
— Трябва да го направя, Йонан — отвърна, давайки си същевременно
сметка колко безсмислен е отговорът ѝ.
Затвори вратата, вдигна качулката на якето и пресече улица „Сантяго“.
Докато крачеше решително по паважа пред църквата и изкачваше стъпалата
към входа, усещаше очите на Ечайде, който продължаваше да я наблюдава
от колата, спуснал стъклото, за да вижда през смесицата от дъжд и сняг.
Тя бутна тежката порта на храм „Свети Яков“, която отстъпи тихо и
меко на пантите си, през пролуката до ушите ѝ долетяха гърмящите звуци
на органа и отвътре я лъхна миризмата на стара книжарница, която винаги
свързваше с погребенията.
Отстъпи крачка назад и остави вратата да се затвори отново, докато
опираше глава на излъсканото от допира на хиляди ръце дърво.
— По дяволите — прошепна.
Тръгна обратно, пресече улицата и мина пред колата на Йонан, който я
гледаше открито усмихнат, с все още спуснато стъкло.
— Изчезвай от тук! — викна му тя, минавайки покрай колата.
Той се ухили още по-широко, запали двигателя и вдигна помирително
ръка.
Закрачи забързано през площада, после по улица „Хайме Урутия“,
усещайки как суграшицата шиба изтръпналото ѝ от студ лице, и едва на
моста забави ход и почти спря, за да види язовира през тежките капки,
замъгляващи зрението и изпълващи атмосферата с непоклатимото си
присъствие. Под арката пред къщи отърси полепналата по дрехите ѝ вода и
влезе. Енграси стоеше права до стълбата; беше със сивата рокля, която
обличаше само за погребения, и перлената огърлица, която ѝ придаваше
вид на английска лейди.
— Лельо! Какво правиш тук? Мислех, че… Сега ли отиваш…?
— Не — отвърна Енграси. — Днес сутринта станах, сложих си тази
рокля и перлите и честна дума, бях изпълнена с увереност, но колкото
повече наближаваше часът, толкова повече я губех. Запитах се: Какво
правиш, Енграси? Ходи ли се на погребението на човек, за когото не
вярваш, че е мъртъв?
— О, лельо! — промълви с облекчение Амая и се хвърли да я
прегърне. — Слава на Бога!
Енграси я задържа притисната до гърдите си няколко секунди, после я
отдалечи и гледайки я в очите, каза:
— А дори да е мъртва, не бих се помолила за душата ѝ: тя се опита да
убие Ибай, едва не погуби и мен, не съм толкова милостива.
Амая кимна убедено. Ето защо обожаваше леля си.
— Поканих Флора на обяд. Всички ще дойдат тук след погребението,
така че ще се преоблека и ще почна да приготвям яденето.
— Искаш ли да ти помагам?
 — Да, но не с готвенето. Когато сестрите ти дойдат, ще се наложи да
изтърпим упреците им, че не сме отишли. Искам да запазиш спокойствие,
за да не се скараме. Смяташ ли, че ще успееш?
— Сега, след като знам, че и ти мислиш като мен, ще успея, двете
заедно ще успеем, ще успея във всичко, ако си на моя страна.
— Аз винаги съм на твоя страна, моето момиче — намигна ѝ Енграси.
30
Острият студ и влагата навън се промъкнаха в дневната, състезавайки
се с живата топлина на камината.
Флора носеше Ибай на ръце и се усмихваше, очарована, докато му
тананикаше някаква песен, придружавайки думите с малки подскоци.

Sogina pirulina erratza gainean,

Ipurdia zikina, kapela buruan.
Sorgina sordina ipurdia Zilina,
Tentela zara zu?
Ezetz harrapatu.[22]

Ибай се заливаше от смях и Амая я погледна учудено: очите на

сестрите ѝ направо изтичаха по бебетата, вероятно защото и двете бяха
останали бездетни, но никога не беше виждала Флора да се прави на палячо
и да говори галено на някое дете. Стори ѝ се любопитно и учудващо, това
беше едно от действията, на които не вярваш, че са способни някои хора.
Спомни си думите на леля си по повод чувствата на Флора към Ибай.
Джеймс я поздрави с кратка целувка и леко сериозен, но наля вино и
подавайки ѝ чашата, попита:
— Много работа, а?
— Да, закъснях и реших да дойда при леля.
— После ще поговорим — прекъсна я той и раздаде чаши и на
другите.
Флора настоя тя да нахрани Ибай. Разказаха накратко за погребението,
за чудесната служба, която бе изнесъл свещеникът, и за многото
присъстващи, но за тяхното отсъствие не отвориха дума. Амая беше
убедена, че категоричният отказ на Енграси да отиде е изиграл съществена
роля. Лелята беше глава на семейството, жена, която през целия си живот
бе изразявала твърдо мнението и становищата си, бе живяла по собствени
правила и продължаваше така до ден днешен. Тя беше от жените, които
зачитат желанието да правиш каквото си решил, но само в случай че
поемаш отговорност за последствията и не се опитваш да я убеждаваш да
постъпва и да мисли по същия начин.
Амая сложи Ибай да си легне, помогна на леля си да извади на масата
печеното агънце с картофи и бирен сос и всички седнаха да обядват.
 — Има един въпрос, по който исках да поговорим, но изчаквах всички
да се съберем — поде Флора, гледайки към сестрите си, — най-вече за да
избегнем недоразуменията. — Тя обиколи с очи присъстващите и
продължи: — Днес сутринта станах много рано, излязох да се поразходя и
ми се допи кафе, така че отидох до пекарната, но когато опитах да отворя
вратата с моя ключ, установих, че не мога. Да знаете нещо по въпроса?
— Да — каза Амая. — Онзи ден същото се случи и на мен, когато се
опитах да вляза…
— Смених ключалката — обади се Рос.
— Гледай ти! — възкликна Флора. — И не смяташе ли да ни кажеш?
— Смятах, разбира се, но и аз като теб изчаквах да се съберем всички,
за да избегна недоразуменията — отвърна тя, гледайки втренчено сестра си.
Флора издържа погледа ѝ, вдигна чашата си и каза:
— Ще трябва да ми дадеш дубликат.
Рос остави приборите си в чинията, без да откъсва очи от нея.
— Не, няма да ти дам — отвърна, с което привлече всеобщото
внимание. Всички я погледнаха с очакване, дори Флора замръзна
неподвижно с чашата в ръка насред път. — Сега аз ръководя пекарната,
работата, графика, рецептите, подредила съм всичко по свой начин. Винаги
сте добре дошли, когато решите да ми дойдете на гости, но мисля, че след
като аз отговарям за поръчките, сметките, документацията, няма причина
някой да влиза в работилницата в мое отсъствие, тъй като и най-дребната
промяна или отклоняване от моята система може сериозно да обърка
работата. Надявам се да го разберете.
Амая погледна към леля си и към Джеймс, преди да отговори.
— Според мен имаш право, ние продължаваме да я караме така, както
когато айта[23] беше жив, и влизаме в работилницата като у дома си.
Уважавам решението ти, Рос, намирам го за правилно, това е твоето
работно място и не е редно да влизаме в твое отсъствие.
— На мен въобще не ми изглежда редно — възрази Флора. — За теб,
Амая, може и да е, понеже никога не си работила в пекарната, но нека ти
напомня, че допреди година аз я управлявах.
— Хубаво, но сега съм я поела аз — отвърна спокойно Рос.
— Половината от пекарната е моя — възрази Флора.
— За което всеки месец ти превеждам твоя дял. Обаче сега не живееш
тук, не работиш в пекарната, не си в течение на поръчките на клиентите, не
знаеш нищо за дейността ни. Не виждам кое може да е толкова важно, че да
влизаш в мое отсъствие в работилница, с която вече почти нищо не те
свързва.
 Флора вирна глава и отвори уста, за да отговори, но се спря за няколко
секунди, докато хапваше поредния залък и усмихнато подготвяше
артилерията. Сдъвка храната бавно, остави приборите върху чинията, отпи
глътка вино и едва тогава заговори:
— Винаги си била глуповата, сестричке. — Рос заклати отрицателно
глава, а на устата ѝ се изписа лека и непредсказуема усмивка. — Да —
продължи Флора, — все чакаше някой да ти извади кестените от огъня.
Познавам много хора като теб, винаги стоят в сянка, мълчаливи и
неподвижни, но при първия удобен случай хоп, скачат върху чуждия трон.
Какво си въобразяваш? Клиенти, поръчки, работа, рецепти… Клиентите ги
привлякох аз, ако имаш поръчки, те са благодарение на мен, а що се отнася
до рецептите… Боже Господи! Та аз пиша книги с рецепти за сладкиши, а
ти намекваш, че ще вляза в пекарната да ти ги крада? Ще ме умориш от
смях!
Амая се намеси.
— Флора, Рос не каза това.
— Ти мълчи, Амая — прекъсна я Рос. — Не се бъркай, това трябва да
го решим двете с Флора — отсече тя и отново се обърна към по-голямата си
сестра. — Имам двойно повече поръчки от теб преди година и нови
клиенти, а най-важното е, че старите са по-доволни, разполагам с цял куп
нови рецепти и няколко традиционни, адаптирани, които жънат голям
успех. Но това трябва вече да си го забелязала по парите, които внасям по
твоята сметка ежемесечно.
— Това не е най-важното — заяви Флора. — Въпросът е, че пекарната
е толкова моя, колкото и твоя, а аз обмислям възможността да се установя
отново в Елисондо. Запознах се с един мъж — каза тя, поглеждайки
многозначително към Амая — и връзката ни е стабилна. Освен това
телевизионната програма е национална и с едно пътуване в седмицата до
студиото ще мога да записвам всички предавания.
В очите на Рос се четеше объркване. Флора продължи:
— Не виждам защо да не поема отново пекарната, както преди, но ако
не си съгласна, според мен има само едно решение: да изкупя твоя дял и
сбогом.
— Флора, не говориш сериозно, нали?! — намеси се лелята.
— Не го казвам аз, лельо. Ако Рос смята, че в работилницата няма
място за двете ни, едната ще трябва да се оттегли. Ще откупя нейния дял и
тя дори ще излезе на печалба.
— …Или аз ще откупя твоя — отговори Рос с учудващо спокойствие.
Флора се обърна към нея с престорена изненада.
 — Ти? Не ме карай да се смея! Или лъжеш в сметките и работилницата
върви по-добре, отколкото казваш, или си ударила печалба от лотарията,
защото, доколкото ми е известно, къщата, в която живееше с Фреди, е
ипотекирана, а твоето мъжленце пропиляваше всичко, което ти спечелеше,
че и отгоре, така че не ми е ясно откъде смяташ да вземеш парите.
Рос я гледаше безмълвно и устояваше на погледа ѝ по необичаен за нея
начин. Флора също го усети и Амая разбра, че за най-голямата ѝ сестра
това беше още по-невероятно, отколкото за другите. Видя я как отклонява
очи и се усмихва, преди да продължи, сякаш искаше да покаже, че още
владее положението, макар да беше очевидно, че в нея започва да пониква
съмнението, че може би нещичко ѝ се изплъзва.
— Добре, значи, всичко е ясно, ще поискаме одит и оценка и ако
можеш да се оправиш…
Рос кимна и вдигна чашата си за мълчалив тост. Довършиха обяда,
като разговорът бе поет почти по задължение от Джеймс, лелята и от
самата Амая, макар че преди да седнат на масата, тя бе готова да се
закълне, че ако накрая се скарат, то ще е заради нея и леля ѝ. Енграси,
гледайки лукаво Флора, попита:
— Флора, кажи ми кой е мъжът, който успя да покори сърцето ти и да
те накара да се откажеш от живота край морето?
— Попитай Амая, тя също храни хубави чувства към него — каза
Флора и стана, поглеждайки часовника си. — Всъщност налага се да ви
оставя, имам среща с него и ще закъснея.
Амая я изчака да излезе и поклати невярващо глава.
— С Флора нямате ли чувството за постоянно дежавю, когато си
тръгва? Мисля, че тя е експерт по драматичните напускания, в Холивуд би
трябвало да я изучават, за да си върнат обаянието на Грета Гарбо… Събрала
се е с Фермин Монтес.
— С Фермин, инспектор Монтес? — удиви се Джеймс.
— Да, с Фермин, със самия инспектор Монтес, който замалко не си
пръсна мозъка заради нея. Затова се сдърпахме онзи ден.
31
Адвокатът на семейство Беруета бе поискал собственикът на мините в
Алмандос да даде показания в Елисондо вместо в някое френско
полицейско управление. Ириарте щеше да се заеме с това тази сутрин. Той
рано-рано позвъни на Амая, за да ѝ каже, че не е необходимо и тя да идва
— беше събота, пък и нали официално вече се водеше в отпуск.
— Дойде ли Йонан?
— Не, но днес не беше нужно да идва.
— Бяхме се уговорили да ми донесе увеличените снимки от
вътрешността на гробницата, които направи вчера в Еноа…
— Погледнахте ли имейла си?
— Да, няма нищо. Предполагах, че ще ми ги прати или ще дойде да ги
донесе тази сутрин — каза и затвори телефона.
Двете с Енграси бяха изпратили Джеймс и Ибай да купят кексчета и
сега си направиха кафе за разговора по женски.
Амая се настани с чашата си срещу Енграси.
— Лельо — започна тя, за да привлече вниманието ѝ и да се увери, че
я гледа в очите.
Енграси изключи телевизора.
— Видях го в гората преди година, видях го, както те виждам теб сега,
на по-малко от пет метра разстояние, а поне още три пъти е бил достатъчно
близо, за да чувам изсвирването му, все едно е до мен. Последният случай
беше съвсем наскоро. Миналата година се запознах с онзи горски стражар,
който твърдеше, че го е срещал, макар че, в интерес на истината, бяха
стреляли по него и е възможно шокът да е повлиял на представата му за
случващото се. Ти ми разказа, че случайно си го зърнала, когато си била на
шестнайсет години и си събирала дърва в гората, после идва и случаят с
професор Валехо. Ако трябваше да избирам по света кандидат, който да е
по-малко годен за свидетел на подобно появяване, това щеше да бъде той,
никога не съм срещала по-рационален и научно устроен ум — каза Амая,
поглеждайки бързо към леля си, която я слушаше спокойно. — Мен обаче
не ме интересуват хората, които са го виждали, а колко често се е показвал
през последно време. Аз не го видях случайно, лельо, видях го, защото той
искаше да го видя. И ми се ще да разбера защо.
Енграси изпи на две глътки кафето си и заговори:
— Много съм мислила за това, чела съм преданията за този мит,
мисля, че съм проучила всичко, написано за басахаун. Смятат го за пазител
на равновесието, за властелин на гората, който се грижи и поддържа
съотношението между живота и смъртта. Според мен всичко е част от
някакъв вид игра на противоположности и по неизвестна за нас причина
оскърблението е било толкова голямо, че е довело до нарушаването на
някое важно равновесие, поради което нещата не са такива, каквито следва
да бъдат, толкова голямо оскърбление, че му се е наложило да се покаже.
Неестествената смърт, каквато бяха убийствата на онези девойки миналата
година, или случаят с чудовището, което с години е подбуждало към
злодеяния и е подхвърляло костите на жертвите си в долината, да не
споменавам това, което замалко не сполетя Ибай. Не знам ти какво мислиш,
но на мен всяко едно от тези действия ми изглежда несъмнено страшно
смущаващо, невероятно цинично и естествено, ако тръгнем от
равновесието на силите като основа, не мога да си представя нещо по-
анормално от убиец, сеещ трупове из планината и реката, царство на
природните стихии.
— Реката — прошепна Амая.
— Реката — повтори лелята.
„Почисти реката, измий обидата“, отекваха гласовете на ламиите в
главата ѝ.
— Но какво означава това? Защото за нас появата на митологично
същество в гората е нещо извънредно. Или всички ние сме под упойващото
въздействие на някоя билка, растяща наблизо в планината, или трябва да
има причина, причина, която все още съществува, нещо извън онези
престъпления — каза тя.
— И тя сигурно съществува, Амая, но… Непрекъснато се опитвам да
ти го кажа… Страх ме е за теб, страх ме е от вратите, които може да
отвориш, от местата, до които диренията ти могат да те отведат.
— Но какво да направя? В долината продължават да се случват
аномалии, те са като зов, който не мога да отмина. Не става дума само за
момичетата в реката, за останките в пещерата „Ари Саар“, нито дори за
костите на новородени, изгорени пред олтара на църквата… Бебетата и
внезапната им смърт са тайнствено свързани с някакво мрачно същество от
нашата митология.
— Ингума — прошепна Енграси.
— Демонът, който отнема дъха на спящите… Един експерт — усмихна
се Амая, като си помисли за отец Сарасола — ми разказа, че в други
култури и религии съществуват зли духове с идентични характеристики.
Най-древният е известен от шумерската демонология, но се среща и в
Африка, Съединените щати, Япония, Нигерия, Филипините и в много други
страни, като проявленията му навсякъде са едни и същи: избира географска
зона, възрастова група и пол, хората почват да измират в съня си и никой не
може нищо да направи. Някои случаи са научно документирани, а
американският Център за контрол на болестите в Атланта се вдигнал под
тревога от предположението, че многобройните, безконтролни и
необясними смъртни случаи може да се окажат вид епидемия. Какво
можеш да ми кажеш по въпроса?
Енграси кимна замислено няколко пъти.
— Страхът от нощта е вид парасомния, породена от стреса, подобна на
тази, от която ти страдаш цял живот. Силното страдание се изразява чрез
ужасяващи кошмари. Когато практикувах в Париж, попаднах на такъв
случай, проучих и редица други, а после покрай твоите сънища изчетох
много литература по темата. Кошмарите може да се появят като част от
изострено състояние на тревожност, като при болестта на Ефиалт[24], което
на гръцки означава „скачащият“. Потърпевшите описват много и различни
халюцинации, присъствия в стаята, тегнещи над леглото им заплахи, някои
говорят за видения, при които им се мяркат тъмни фигури, призрачни
сенки, застанали до самите тях или в долния край на леглото им. Най-
страшни са осезаемите кошмари, при които се долавя физическото
присъствие на посетителя. Дотук с научните обяснения, защото още от
древността тези атаки се приписват на зли духове, приемащи женски или
мъжки образ, демони, които изтезават хората по време на сън със
страховити видения или с присъствието си, като най-опасни са онези, които
са съпътствани от дихателни халюцинации, чувство за давене или
задушаване. В случая, с който се занимавах в Париж, младата жена
твърдеше, че всяка нощ някакво противно същество я изнасилва: сядало
върху нея и я обездвижвало, създавайки ужасното усещане за задушаване и
отмалялост, което ѝ пречело да вика. Известни са ми случаите, за които
говори твоят приятел. Докато следвах, ми се удаде да видя един запис,
направен от японската армия, тъй като огромен брой на пръв поглед здрави
войници почнали да измират по време на сън, обзети от задушаващи
кошмари. От видеото можеше да ти настръхне косата, уверявам те. Колкото
и да си повтарях, че става дума за сънища, тези младежи наистина умираха
и да гледаш как се борят с невидим нападател, който ги притиска и
сплесква върху леглото, беше наистина злокобно.
Амая погледна леля си много загрижено.
— Моят информатор ми каза също така, че зад цялата истерия и
параноичната атмосфера, предизвикани от вещерството в района, с
донесения и признания за подобни практики, породени до голяма степен от
страха пред изтезанията на Инквизицията, имало и частица истина. Когато
се установил в района след аутодафето през 1610 година в Логроньо, при
което били избити толкова много хора, Саласар-и-Фриас живял сред
местното население на Бастан повече от година и макар да е влязъл в
историята като „добрия“ инквизитор, справедливия човек, който, след като
опознал нашите съселяни, се изправил отново пред Свещения съд на
инквизиторите и заявил, че в Бастан няма сатанинско присъствие, сиреч не
може да се осъжда никой на смърт по тази причина, той отричал само
присъствието на дявола. Но истината е, че бил получил повече от три
хиляди жалби и хиляда и петстотин доброволни изповеди на местни
жители, които признавали, че по един или друг начин са участвали в
подобни практики. В историята е записано твърдението на Саласар-и-
Фриас, че не става дума за сатанизъм, а за „нещо друго“.
— Точно така, известен е фактът, че преди сто години в Бастан много
повече хора вярвали във вещиците, отколкото в Светата Троица.
— Заявил, че съществуват най-различни обреди за предпазване от тях
и чрез самите тях, като спечелиш някак си тяхното съдействие или дори
покровителство. Процес, който неминуемо минавал през поднасянето на
някакъв дар.
— И ти, и аз познаваме тези обреди: носели се ябълково вино, ябълки
и дори монети в пещерата на Мари или върху някоя скала се оставяли хляб
и сирене, предназначени за басахаун, или пазителя на гората. Но ако
трябвало да се изпроси милостта на друга сила, се изисквали друг вид
дарове.
— Същият експерт твърди, че сред лавината от слухове за
магьоснически обичаи и разпространяваните за тях легенди има и такива,
които се основават на действително прилагани практики, като отвличания
на непорочни девойки, за да бъдат принесени в жертва, или — Амая
замълча, за да погледне леля си право в очите — на невръстни деца, които
да бъдат умъртвени ритуално, каквото се готвеха да направят онази нощ в
пещерата.
— Точно така, от проучванията на антрополозите, пребродили нашите
долини, се знае и е документирано, че на местата, където по традиция са се
организирали нощни вещерски сборища, са били откривани човешки
останки. Като прочутия череп, който се съхранява в село Сугарамурди. —
Енграси позамълча. — Нима мислиш, че е възможно и сега да се случват
подобни неща?
— Ами ако се случват? Ако оскверняванията или останките от убитите
жени са част от дарителския ритуал, който насмалко не погуби сина ми?
Ритуал, който някой е задействал, за да призове тези сили? Лельо, дали
Ингума може отново да бъде привикан тук, за да си прибере реколтата от
трупове? Иначе за какво му е на някой да отмъква тялото на мъртво бебе?
Енграси закри устата си с две ръце, с което ясно показа, че иска да
озапти думите си.
Амая въздъхна.
— Използването на трупове е нещо обичайно за много окултистки
религии, според които мъртъвците са каналът за общуване между двата
свята, както при религията вуду, и те винаги представляват дар за Злото.
— Това „друго нещо“, както го е нарекъл инквизиторът Саласар, е
било действителност.
— Било или все още е?
Докато говореше, Амая извади телефона си и прегледа получените
съобщения; установи, че няма отговор от Йонан, и си помисли колко много
ще съжалява той, че е пропуснал този разговор, когато му го преразкажеше.
— Ти, мое аналитично, логично и практично момиче, даваш ли си
сметка, че говориш за магьосничество в двайсет и първи век?
— „Когато новите формули се окажат безполезни, се прибягва до
старите“— отвърна Амая със собствените ѝ думи.
Интересът на Енграси растеше.
— С голяма радост бих се запознала с твоя източник, защото отлично
знам за какво говори. В Стария завет се допуска съществуването на други
сили, по-нисши божества, духове, нуждаещи се от постоянни
жертвоприношения и дарове, за да се поддържат във форма. Сещам се как
три пъти откривали статуята на бог Дагон[25] паднала ничком пред Ковчега
на завета в посветения му храм, докато на третия път се разпаднала и я
открили със строшени глава и ръце, което било изтълкувано като
подчинение на по-нисшите богове пред единия Господ Бог. В книгата си за
древногръцките божества и герои Робърт Грейвс пише, че с раждането на
Исус нисшите богове се оттеглили за вечен сън, докато свят светува.
— Или докато някой или нещо не ги събуди…
— Ако някой го е повикал отново, вече знаеш защо се появява
пазителят, а ако си права, ще да е било нужно страховито извращение,
толкова извънреден дар за Злото и такова огромно оскърбление, че
тревогите на твоя ватикански прелат никак не ме учудват — каза лелята,
вперила очи в Амая, сякаш така можеше да изтръгне информация от нея и
да потвърди съмненията си.
Амая щеше да се усмихне на нейната проницателност, ако в
съзнанието ѝ не бяха закръжали картини от оскверняванията, от поруганата
семейна ичусурия, купчините камъни върху каменната маса, празния гроб
на сестра ѝ, тъмния мъх по главицата на малката Еспарса, подаваща се от
онази раница под дъжда, както и думите на амачи Балярена, когато ѝ
разказваше как през 1440 година Ингума се събудил, понеже някой пожелал
да го събуди, и докато не утолил жаждата си, не престанал да убива.
32
Тръгна пеш към полицейското управление, за което веднага съжали,
защото въпреки бързия ход, вече се бе вледенила от студ. Пухеното яке, с
което бе отишла в планината, още не беше изсъхнало, а палтото, което бе
избрала, се оказа прекалено тънко за последните пристъпи на зимата тази
сутрин и побелялото небе, вещаещо сняг. На вратата се сблъска с инспектор
Ириарте. Той изпращаше Бенигно Беруета, който се спря, като я видя.
— Госпожо инспектор…
Тя предпазливо се приближи: реакцията на близките беше
непредвидима. Мъката и отчаянието много често ги караха да търсят
изкупителни жертви за собственото чувство за вина и полицаите нерядко
ставаха обект на гнева им. Беше го изпитвала на свой гръб хиляди пъти и
още толкова пъти го бе наблюдавала. Но като видя протегнатите ръце на
мъжа и очите му, които търсеха нейните, се отпусна.
— Благодаря — каза собственикът на мините, — благодаря ви за това,
което се опитахте да направите. Знам какво се е случило и съм убеден, че
ако ви бяха оставили да си свършите работата, нямаше да се случи. Днес
сутринта, преди да дойда, ходих при нея, при дъщеря ми, и тя ми разказа,
че след експлозията е надникнала в гроба и ги е видяла… Ръцете ѝ
представлявали кървава маса, едното ѝ око висяло навън, но въпреки това
намерила сили да насочи фенера надолу към гробницата и да потърси
децата си. Знам, че ще ме помислите за луд, но ви казвам, че се радвам на
случилото се. Много е страшно, но явно не е имало друг начин. Дъщеря ми
го е осъзнала и затова е направила това, което направи, защото понякога се
налага човек да направи каквото трябва да направи. Сега за пръв път от
години тая надеждата, че ще се възстанови. Днес започна да плаче за децата
си и това може да е начало към оздравяването ѝ.
Амая погледна Ириарте, който стоеше до тях, кимна и подаде ръка на
бащата; той я пое и плъзна в шепата ѝ своя визитка…
— Благодаря — повтори.
На горния етаж в управлението беше тихо; в събота повечето полицаи
отиваха да контролират движението, а екипът на Криминална полиция
нямаше много работа там тази сутрин. Още преди да седне зад бюрото,
Амая провери електронната си поща, слушайки Ириарте.
— Май ще успеят да спасят окото ѝ, но нараняванията са тежки и ще
оставят последици завинаги. Животът ѝ е вън от опасност, но казват, че се
възстановявала учудващо бързо. Както отбеляза баща ѝ, случилото се като
че ли най-сетне е отприщило процеса на траур. Да приемеш смъртта, е най-
трудната част, оттук нататък ще върви напред.
Амая помълча няколко секунди, замислена над думите му.
— Съдия Маркина ме увери, че колежката му Дьо Гувенен не смята да
подава оплакване.
Ириарте въздъхна облекчено.
— Добра новина, каквито напоследък са рядкост. Мисля да се прибера
вкъщи и да го отпразнувам със семеен обяд…
— Ечайде не е ли идвал?
— Днес е събота… — отговори Ириарте вместо обяснение.
— Да — каза тя, докато вадеше джиесема си и отново проверяваше
съобщенията, — но нали ви казах, разбрахме се да ми изпрати вчерашните
снимки от гробището в Еноа и се учудвам.
Ириарте вдигна рамене и тръгна към вратата. Тя го последва,
набирайки номера на Йонан; сигналът прозвуча четири пъти, преди да се
включи гласовата поща.
— Йонан, обади ми се — каза след сигнала.
Усети как студът свирепо захапва лицето ѝ още щом пристъпи прага и
прие предложението на Ириарте да я закара до дома на леля ѝ. Като
минаваха покрай Хуанитаенеа, инспекторът отбеляза:
— Ремонтът на къщата ви като че ли не напредва.
— Да — отвърна уклончиво тя и кой знае защо, много се натъжи. „Не
всяка къща е дом“, прозвучаха в главата ѝ думите на стария господин Янес.
— Е, приятно пътуване — каза Ириарте, когато спря пред тях. — Кога
тръгвате?
— Утре по обед — отговори Амая, докато слизаше. — Утре.
Следобед вече напълно побелялото небе предвещаваше неминуем
снеговалеж. Някъде към пет джиесемът ѝ иззвъня и на екрана, за нейна
изненада, се изписа: „Йонан дом“. Дори не помнеше, че Йонан има
стационарен телефон, винаги се обаждаше от мобилния. Отсреща се чу
женски глас.
— Инспектор Саласар? Аз съм майката на младши инспектор Ечайде.
Ето го обяснението: спомни си, че Йонан ѝ бе дал номера веднъж,
когато се бе пренесъл при родителите си за няколко дни, докато боядисваше
апартамента си.
— Добър ден, госпожо, как сте?
— Добре, но… — Беше видимо разтревожена. — Извинявайте, че ви
безпокоя, но не мога да открия Йонан и… Не бих искала да ви
притеснявам, може би работите.
— Не, днес не сме на работа… Потърсихте ли го на мобилния? —
отговори Амая и веднага се почувства глупава; разбира се, че го е търсила,
нали му е майка.
— Да — отвърна жената. — Реших, че е на работа, бяхме се разбрали
да дойде вкъщи на обяд към един и… Дано не ме сметнете за луда, но той
винаги се обажда, ако ще закъснее, а сега не вдига телефона си.
— Може да е заспал — каза Амая, без сама да си вярва. — Последните
дни бяха изтощителни, работихме дори в ранни зори, може да не е чул
телефона.
Сбогува се с жената и тутакси набра номера на Йонан, но отново се
включи гласовата поща.
— Йонан, обади ми се веднага щом чуеш това съобщение.
Набра Монтес.
— Фермин, в Памплона ли си?
— Не, в Елисондо, какво ви трябва?
— Нищо, остави…
— Шефке, какво има?
— Нищо… Ечайде днес не е идвал в управлението. Бяхме се разбрали
да ми донесе едни увеличени снимки, но дори не ми ги е пратил. Не вдига
телефона си, а преди малко ми се обади майка му. Притеснена е, казва, че
се били уговорили да обядва с тях, но не се е появил, нито ѝ се е обадил,
беше истински разтревожена. За пръв път от две години ми се обажда.
След като изложи всичко, се почувства още по-неспокойна.
— Ясно — отговори Монтес. — Ще се обадя на Сабалса, той живее
близо до Ечайде. Ще му отнеме само няколко минути да иде до тях и да
провери дали всичко е наред, сигурно спи и е изключил звука на телефона.
— Сигурно — каза тя. — Нека иде.
Джеймс седеше пред отворените върху леглото куфари и отмяташе
точките в списъка, който си беше направил, за да не забрави нещо важно.
Амая внимателно сгъваше нещата, за да заемат възможно най-малко място.
Нямаше да ѝ трябват много дрехи, освен за първата седмица, тъй като по
време на курсовете във ФБР се носеше служебното облекло на академията,
което щяха да ѝ връчат при пристигането ѝ — пуловер, къси панталони и
маратонки, четири тениски, униформа за работа на терен, бронежилетка,
колани, ботуши, чорапи и бадж на участник в курсовете, който трябваше
винаги да носи на видно място. Химикалки, тефтер и папка с листове, както
и шапка с надпис „ФБР“, единственото нещо, което участниците можеха да
отнесат после вкъщи.
 — Какво ти е? — попита Джеймс, който я беше наблюдавал.
— Защо питаш? — попита разтревожено тя.
— Сгъна три пъти една и съща фланелка.
Амая погледна дрехата в ръцете си като нещо непознато, което за пръв
път виждаше.
— Да… — призна тя и я хвърли в куфара. — Главата ми е другаде.
Осъзна, че и преди е изпитвала това чувство, и отлично знаеше какво
ще последва.
— Трябва да изляза, Джеймс — отсече.
— Къде отиваш?
— Къде отивам ли? — повтори Амая, събличайки домашната жилетка
и вземайки палтото от закачалката зад вратата. — Още не знам — отвърна
замислено, загледана в него.
— Амая, плашиш ме, какво става?
— Не знам — отвърна тя със съзнанието, че лъже.
„Знаеш и още как“, проехтя в главата ѝ собственият ѝ глас и забърза
надолу по стълбите. Джеймс тръгна след нея, разтревожен.
Енграси, която седеше до Ибай и неговата градинка с играчки, се
изправи, като я видя.
— Какво става, Амая?
Звънът на телефона прекъсна отговора. Беше Фермин Монтес.
— Шефке, бил си е вкъщи. Сабалса отишъл, видял вратата
открехната… Мамка му, Амая! Застреляли са го.
Всичко около нея рухна, пръсна се на милион парчета, които полетяха
към ледената пустота на света. От часове предчувстваше, че нещо не е
наред, беше усетила тежестта в тила като един от нежеланите странници от
арабските проклятия, които те яхват и трябва да ги носиш цяла вечност.
Тогава се запита кога точно бе започнала да усеща противното присъствие.
После щеше да помисли, обеща си сама, сега нямаше време. Зададе
въпросите, с отговорите позвъни на Ириарте, обади се в полицейското
управление в Памплона, седна в колата, извади от жабката подвижната
сирена и почти я хвърли върху покрива на автомобила. Докато закопчаваше
колана, инспектор Монтес скочи на съседната предна седалка, почти
останал без дъх.
— Казах ви да ме изчакате.
Вместо отговор тя натисна рязко педала на газта.
— Няма ли да чакаме Ириарте?
— Той пътува с неговата кола — кимна тя към огледалото за обратно
виждане, където вече се виждаше автомобилът на инспектора, който тъкмо
ги настигаше.
— Какво точно ти каза Сабалса?
— Че позвънил, но никой не му отворил. Тогава заблъскал по вратата и
тя се оказала открехната, макар че на пръв поглед не си личало, и
отстъпила пред ударите. Още с влизането си го видял проснат на пода,
прострелян.
— Къде?
— В гърдите.
— А жив ли е?
— Не знаеше; каза, че имало много кръв, повикал линейка и ми се
обадил.
— Как така не знае? Та нали е полицай, за бога!
— При кръвозагуба пулсът много отслабва — обясни Монтес.
Амая изсумтя.
— Колко са изстрелите?
— Какво?
— Колко са изстрелите? — изкрещя тя, за да надвика сирената.
— …Два, доколкото е забелязал.
— Доколкото е забелязал… — повтори Амая и ускори още повече по
правата отсечка, проклинайки всеки километър, отделящ Елисондо от
Памплона. — Звънни му пак — заповяда.
Монтес мълчаливо се подчини, но след секунда затвори телефона.
— Не отговаря!
— Настоявай! — кресна Амая. — По дяволите! Настоявай!
Монтес кимна и отново набра.
Бяха стигнали до първите постройки на предградията, когато заваля
сняг. Едрите парцали падаха върху колата толкова бавно, че ѝ изглеждаха
нереални, както щеше да си спомни по-късно. Всичко, случило се след
обаждането на Монтес, щеше да ѝ изглежда такова, но снежните парцали,
които се сипеха бавно над Памплона като листенца от повехнали рози,
щяха да останат запечатани в съзнанието ѝ до края на живота ѝ.
Небето пропадаше. Небето се пропукваше от болка и затискаше града,
а на нея ѝ беше все едно.
— В коя болница? — попита.
На Монтес му трябваха две секунди, за да отговори.
— Вкъщи си е.
Амая го погледна учудено, отделяйки очи може би прекалено дълго от
пътя, който ставаше все по-опасен.
— Защо? — попита отчаяно, като момиченце, което настоява за
отговор на мига.
— Не знам — отговори Монтес. — Не знам… Може би го
стабилизират.
Улицата беше отцепена. Няколко патрулни автомобила я бяха
препречили от двете страни. Показаха значките си, минаха покрай
загражденията и качиха колата на тротоара, без да дочакат оттеглянето на
патрулките. Пред жилищния блок имаше две линейки и десетки
униформени полицаи, които задържаха съседите и зяпачите. Амая излезе от
колата и затича към входа, заслепявана от снега, който продължаваше да се
сипе неумолимо и се трупаше върху всички повърхности; това обаче не ѝ
попречи да разпознае колата на доктор Сан Мартин, паркирана във втора
редица пред сградата, един бегъл поглед на влизане бе достатъчен, за да
породи в съзнанието ѝ катастрофален въпрос.
— Той защо е тук? — обърна се тя към Монтес, който тичаше по
петите ѝ към вратата, която един полицай в униформа държеше отворена.
Подминаха заетия асансьор, без да спират, и хукнаха нагоре по стълбите. Тя
отново попита: — Той защо е тук?
Монтес не отговори и Амая му благодари мислено за това. Въпросът
не беше отправен към него, а към целия проклет свят; не се нуждаше от
отговор, но не можеше да не попита. Стигна до междинната площадка и
продължи нагоре… На кой етаж беше, на четвъртия или на петия? Не беше
сигурна, тичаше, а в гърдите ѝ се надигаше огненото кълбо, което бе
успяла да удържа по пътя към дома на Йонан. Беше го потискала с всичката
си ярост, съсредоточавайки се върху километрите, които отлитаха под
колелата на автомобила. Но щом зърна колата на Сан Мартин, този зародиш
от ужас, болка и страх започна да напира, запъпли нагоре по гърдите ѝ като
урод, който искаше да излезе през устата ѝ. Без да спира, пое дълбоко
въздух, задъха се и преглътна слюнката, за да спре неминуемото раждане
на изчадието, което излизаше от утробата ѝ. Пожела да го убие, да го удави,
да му попречи да диша, да не му позволява да се пръкне. Вече стигаше
апартамента. Зърна пребледнелия Сабалса, облегнат с изкривено лице
между входната врата и асансьора: беше се свлякъл на земята и сега седеше
там унило. Щом я видя, се изправи с невероятна за състоянието му бързина
и тръгна към нея.
В гърдите на Амая ехтеше въпросът: той защо е тук?
Сабалса ѝ препречи пътя.
— Не влизайте — прошепна.
Това беше молба.
— Дръпни се!
 Но той не се дръпна.
— Не влизайте — повтори и я хвана здраво за ръцете.
— Пусни ме — изтръгна се тя от прегръдката му.
Но Сабалса се оказа непреклонен. Покрусеният му вид, изкривеното
лице и гласът му, почти шепот, не съответстваха на твърдата решимост, с
която застана отново пред нея и я притисна към гърдите си.
— Не влизайте, моля ви, не влизайте — настояваше той, търсейки с
очи подкрепа от Монтес, който бе стигнал до четвъртия етаж и клатеше
невярващо глава.
Амая усещаше лицето на Сабалса залепено за нейното, подушваше
омекотителя, с който бе пран пуловерът му, и по-острата миризма на
потната му кожа. Спря да се бори и след няколко секунди почувства как той
отпуска хватката; тогава измъкна пистолета си от кръста и го опря в
хълбока на Сабалса. Той отстъпи пред допира на желязното дуло, вдигна
ръце от двете страни на главата и я погледна с безкрайна печал. Амая влетя
в апартамента, видя Сан Мартин коленичил на пода до Йонан, и получи
отговора, който не искаше да чува. Йонан Ечайде, Йонан, нейният най-
добър другар, вероятно най-добрият човек, когото бе познавала през
живота си, лежеше по гръб на пода сред голяма локва кръв. Беше
прострелян два пъти. Единият, както бе казал Монтес, в гърдите, до самото
окончание на шията. Дупката изглеждаше черна, макар че кръв почти
нямаше, тъй като по-големият поток се бе излял от изходното отвърстие на
гърба. Другият — в челото, едва бе успял да опише кръг, който в горната
част на главата бе отметнал кестенявата коса, превръщайки я в кървава
маса. Тя пристъпи напред, все още с пистолета в ръка, без да си дава сметка
за уплахата на полицаите в стаята, които я гледаха изумено. В същия
момент, след като толкова грижливо бе възпирала дишането си, усети, че не
издържа повече. Пое си дълбоко въздух и това бе достатъчно, за да вдъхне
живот на онова изчадие, което се изкачи по хранопровода и гърлото ѝ,
задави я и тя примирено отвори уста, за да пусне ужаса да излезе от
утробата ѝ. Почувства как се задушава, как дъхът ѝ спира. Болката беше
толкова голяма, че подпали очите ѝ, изпразни дробовете ѝ от последния
въздух и премаза гърлото ѝ, при което ѝ се зави свят и тя падна на колене
пред безжизненото тяло на Йонан Ечайде.
Тогава от отворената ѝ уста се пръкна уродът, пораснал вътре в нея, но
докато от очите ѝ бликваха сълзи, докато гърдите ѝ се раздираха от мъка, тя
го обикна като всеки плод на утробата, прегърна го и се сля с болката,
напълно убедена, че уродливото създание ще се превърне в най-важното
нещо в живота ѝ, колкото и да предпочиташе да е умряла, за да не го
почувства. Наведе се, отвори очи и през сълзи видя белите ръце, паднали в
тъмночервената локва, красивото лице, белязано вече от печата на смъртта,
полуотворената уста и побелелите устни, по които вече нямаше и помен от
цвят. Усети в гърдите си толкова остро пробождане, че трябваше да ги
притисне с ръце, за да го уталожи; едва тогава осъзна, че все още стиска
пистолета, и го погледна изумено, питайки се какво да прави с него.
Монтес коленичи до нея, внимателно изтегли оръжието от ръцете ѝ и
погледна Сан Мартин. А той, роденият учител, човекът, който обожаваше
да говори за работата си, стоеше безмълвен; посивялото му лице бе
надянало безизразната маска на отчаянието и само в погледа му
проблясваше нещо подобно на реакция, реакцията на човек, който не вярва
на очите си. Беше сложил ръкавиците и оглеждаше безкрайно внимателно и
подробно раните, като прекарваше нежно пръсти през сплъстените от
кръвта коси с леко и непознато движение, което пораждаше у наблюдателя
чувството, че иска да заличи с пръсти раните, да върне обратно в черепа
дребните костици, сивата и лепкава материя, както и кръвта, обагрила
всичко наоколо. Церемониал, който Монтес сметна за нов и който Сан
Мартин прекъсна, за да погледне Амая; а тя, вече освободена от оръжието
си, бе кръстосала ръце върху гърдите си в някакъв патетичен опит да си
вдъхне сама утеха, който докторът изтълкува като върховно усилие да
сдържи желанието си да докосне тялото, за да не замърси
местопрестъплението. Сан Мартин срещна очите ѝ и се втренчи в тях
покрусен, с изкривено лице и стиснати устни. Не каза нищо — не можеше.
Фермин Монтес и доктор Сан Мартин никога не се бяха разбирали
особено, на Монтес му се завиваше свят от клиничната терминология на
патолога, а пък патологът смяташе, че полицаи като Монтес принадлежат
към други времена и формирования. Но в този момент, докато гледаше
облечените в ръкавици ръце на съдебния лекар, положени върху главата на
Йонан, Монтес разбра, че Сан Мартин няма да може да направи тази
аутопсия — докторът гледаше Амая и несъзнателно галеше Йонан,
прекарвайки пръсти през косата му.
Не е нужно да си го преживявал преди, за да го разпознаеш, не ти
трябва. Един миг, един факт, един жест, едно телефонно обаждане, една
дума може да промени всичко. А когато това се случи, когато те връхлети,
когато думата бъде произнесена, кормилото, с което си смятал, че
направляваш живота си, се пропуква, помита наивните ти планове за
утрешния ден и пред теб лъсва действителността: че онова, което на пръв
поглед ти е изглеждало устойчиво, не е било такова, че всички житейски
тревоги са безсмислени, защото единственото абсолютно и непоклатимо
нещо е хаосът, който те принуждава да сведеш покорно и унизено глава
пред могъществото на смъртта. Не можеше да откъсне очи от трупа, при
всеки опит мозъкът ѝ тутакси отказваше и започваше да крещи почти
осезаемо: „Не, не, не“. Затова продължи да се взира в него, изтезавайки се с
гледката на мъртвото тяло, угасналите очи, бледата кожа и изсъхналите
вече устни и най-вече на черните бездни, през които бе проникнала
смъртта, скъпата кръв, съсирена в тъмна и все още лъскава локва. Стоеше
неподвижна до него, втренчена в мъртвото лице на своя най-добър другар,
усещайки как болката неумолимо я обсебва, докато осъзнаваше, че никога
няма да превъзмогне тази смърт, че болката от загубата на Йонан ще остане
забодена в душата ѝ до последния ѝ ден. Убедеността я затисна като
каменна плоча, но тя прие товара с благодарност, че е била удостоена с
честта да го познава за кратко време и да го оплаква цял живот.
Усети нечия ръка върху рамото си и като се обърна, видя Ириарте,
който я подканваше да го последва. Тогава си даде сметка за гъстите и
горещи сълзи, стичащи се по лицето ѝ; избърса ги с опакото на дланта си и
заедно с Монтес тръгна след инспектора към коридора между дневната и
кухнята, където чакаше Сабалса. Ириарте изглеждаше като болен, около
очите му имаше тъмни кръгове, каквито сутринта не бе забелязала, а когато
заговори, долната му устна леко потрепваше, както и гласът му. Той сложи
ръката си върху рамото на Амая и каза:
— Госпожо инспектор, мисля, че ще е най-добре да оставите всичко на
нас и някой да ви изпрати до къщи.
— Моля? — попита тя изумено и избута ръката му от рамото си.
Ириарте погледна към колегите си за подкрепа, преди да продължи.
— Очевидно сте много разстроена…
— Както и вие — отвърна Амая и ги изгледа един по един. — Щеше да
е чудовищно, ако не бяхте, но никой няма да се прибира вкъщи. Поне от
петнайсет минути съм в този апартамент, а още чакам някой да ме
информира какво се е случило тук — отсече тя. — Йонан Ечайде е най-
добрият полицай, с когото съм имала щастието да работя. През годините на
съвместна работа той проявяваше неподражаем професионализъм, здрав
разум и лоялност. Смъртта му е катастрофа, но ако ви е хрумнало дори за
миг, че ще се прибера вкъщи да роня сълзи, не ме познавате. Неслучайно
съм началник на „Убийства“, така че да се залавяме за работа. Ще пипнем
мръсника, който го е извършил. Сабалса.
— Когато дойдох, вратата изглеждаше затворена, плътно долепена,
като че ли някой не я беше дръпнал достатъчно силно на излизане. Но като
почуках, тя се открехна. Още от входа го видях.
 Сабалса ѝ показа ъгъла, от който откъм вратата се виждаше цялата
дневна.
— Огледа ли апартамента?
— Да, нямаше никого, макар че очевидно е претърсван: липсват някои
електронни уреди.
— Телевизорът е тук — обади се Монтес и посочи плоския екран
върху камината.
— Предполагам, че са взели само преносими неща.
Амая отрече с глава.
— Това не е кражба, господа. Ами телефонът му?
— И него го няма.
— Аз му звънях десетина пъти, но всеки път се включваше гласовата
поща. Ако е още включен, ще го открием — каза тя и извади джиесема си,
за да избере за пореден път номера. Този път обаче не се чу сигнал:
изключен или извън обхват. Тя затвори телефона си и го изключи. На
влизане в апартамента бе забелязала инспектор Клемос от Екип две на
отдел „Убийства“ в Памплона. Ако не грешеше, бяха на път да ги отстранят
от случая и това не я учуди: и тя щеше да постъпи така. — Някой
разговарял ли е със съседите? Трябва да са чули изстрелите.
— Не са, никой не е чул нищо, поне живеещите на етажа. В момента
разпитват останалите.
Амая се обърна да погледне към вратата, където следите от черен прах
показваха откъде са минали криминолозите, които, изглежда, бяха
приключили огледа.
— Открили ли са отпечатъци?
— Много, почти всичките негови, и повечето неизползваеми. Вратата
не е била разбивана, по всичко личи, че е отворил на някого и го е пуснал
да влезе вътре.
— Някой познат… — добави Ириарте.
— Достатъчно познат, та да му позволи да влезе и да стигне до средата
на хола, някой, който на пръв поглед не му се е видял подозрителен, иначе
би извадил оръжието си. Намерихме и една гилза…
— Дайте да я видя — обърна се Амая към един от криминолозите,
който ѝ показа златистата капсула в едно пликче.
— Муниция за деветмилиметрово оръжие. Израелско производство,
което обяснява защо съседите не са чули нищо, субсоничен куршум,
изстрелян със заглушител. Знаете ли какво означава това?
— Че убиецът е дошъл специално, за да го убие — отговори Монтес.
— Между другото, къде е оръжието на младши инспектор Ечайде?
 — Още не сме го открили — каза Сабалса.
Амая пристъпи крачка напред, приближи се още малко до тях и
понижи глас.
— Чуйте ме. Искам да заснемете всичко, макар и с мобилен телефон,
няма значение. Клемос и неговият екип ненапразно са тук, сигурно скоро
ще ни отстранят от случая, а вие, предполагам, сте съгласни, че не можем
да оставим нещата така.
Видя ги как кимат тежко, докато минаваше покрай тях на път за двете
стаи в дъното, съставляващи малкия апартамент, и същевременно
установяваше, че — както бе споменал Ириарте — някой бе претърсил
къщата обстойно и бе имал достатъчно време, за да огледа всичко
внимателно. Почти долавяше чуждата енергия на търсача, преровил живота
на Йонан с настървение, присъщо за ловец. Беше виждала много обрани
домове, където ровенето за по-ценни предмети оставяше ужасен
безпорядък след себе си. Тук натрапникът не беше строшил, нито
разбъркал каквото и да било; просто бе отнесъл лаптопите, камерите,
външните харддискове и колекцията от USB флашки, където Йонан
благоразумно съхраняваше всички снимки и сведения за разследваните
случаи. Но Амая знаеше, че той е бил тук, може би е стоял на същото
място, където стоеше тя сега, зареждайки се с присъствието на човека,
когото току-що бе затрил. Очите ѝ спряха върху една снимка — тя и Йонан
в парадни униформи в Деня на полицията, сложена до две други на
етажерката. На първата Йонан позираше усмихнат до родителите си, а на
втората — до непознат мъж на палубата на някакъв кораб. Тогава осъзна, че
макар да бяха близки приятели, тя не знаеше почти нищо за личния му
живот. Кой ли беше този младеж? Изглеждаха щастливи на снимката, а тя
дори не знаеше дали Йонан има гадже. Върна се в дневната и видя, че са
покрили тялото със сребристо станиолено одеяло. Неуместните отблясъци,
които светлината изтръгваше от покривалото, приковаха погледа ѝ за
секунди, докато шумът зад гърба ѝ не я извади от вглъбението. Беше
пристигнал дежурният съдия, който заедно със съдебния секретар
оглеждаше внимателно всичко. Докато си разменяха кратки поздрави,
Ириарте се приближи към нея и ѝ подаде телефона.
— Комисарят, шефке. Казва, че джиесемът ви бил изключен.
Ето го обаждането. Малко по-късно, отколкото бе предполагала, но
вече бе разменила няколко неудобни погледа с Клемос, който бе застанал до
съдията още с влизането му.
— Да, нямам батерия — излъга.
Чу как комисарят ѝ обяснява, че целият ѝ екип е отстранен от
разследването. Щял да го поеме Екип две от „Убийства“ в Памплона.
— Господин комисар, аз съм началник на отдел „Убийства“— възрази
тя.
— Съжалявам, Саласар, няма да ви позволя да водите този случай. Не
е редно, както сама знаете. На мое място и вие щяхте да вземете същото
решение.
— Добре, но като началник на „Убийства“ очаквам да ме държите в
течение.
— Това се подразбира от само себе си, аз пък очаквам да съдействате
на Екип две във всяко отношение, с нужната информация и помощ за
решаването на случая. — Преди да затвори, комисарят добави: —
Инспектор Саласар… съжалявам за вашата загуба.
Тя благодари шепнешком и върна телефона на Ириарте.
33
Де да можеше светът да се свършва. Само че това не става дори когато
обичан човек си тръгне завинаги. Неведнъж бе чела и чувала това
изречение и сега пожела това да не е само израз, пожела го със същата сила,
с която си пожелаваш да има Бог или истинска любов, защото в противен
случай… Първите си уроци за смъртта бе научила още като дете, когато
загуби любимата си амачи Хуанита, после дойде юношеството с кончината
на баща ѝ и дори с онова, което замалко не доведе до собствената ѝ смърт.
Когато някой, когото обичаш, си отиде, светът не се свършва, но се
преобразува около теб така, сякаш оста на планетата се е изместила леко,
по неусетен за другите начин, но дарявайки теб с прозорливост, която ти
позволява да съзираш неподозирани преди аспекти от действителността,
като изведнъж те превръща от зрител в сценичен работник и ти предоставя
съмнителната чест да гледаш пиесата откъм тъмната част на сцената,
частта, запазена за хората, които не играят в нея. Там са въжетата, възлите,
лостовете, задвижващи декорите, и ненадейно откриваш, че отблизо всичко
изглежда нереално, прашно и сиво. Актьорите са прекалено гримирани,
пресилените им гласове се ръководят от отегчен суфльор, рецитиращ
творба, в която за теб вече няма роля. Когато някой, когото обичаш, си
тръгне завинаги, той става главен герой в спектакъл, на който си поканен,
но без да познаваш сценария, защото, макар че Йонан Ечайде беше убит и
скоро щеше да се озове на масата на Сан Мартин, неговото отсъствие щеше
да е повече от осезаемо, като че ли бе още жив и сам режисираше пиесата.
Всичко я болеше — краката, гърбът, главата. Седнала в чакалнята на
Института за съдебна медицина на Навара, тя си спомняше за
многобройните случаи, в които бе виждала близките на жертвите да чакат,
както тя чакаше сега. Обходи с поглед залата, наблюдавайки жестовете на
своите колеги. Седнали един до друг, те си говореха шепнешком, с
присъщия за траурните бдения тон, който върна мислите ѝ към групичката
жени, събрани в дома на семейство Балярена. Стана и отиде до прозореца.
Едрият пръхкав сняг бе покрил улицата с бяла пелена, приглушавайки
звуците на града, който изглеждаше учудващо обездвижен от обилния
снеговалеж. Тогава си помисли, че в Елисондо сега сигурно е много
красиво, и повече от всичко на света ѝ се прииска да се прибере вкъщи.
Монтес застана мълчаливо до нея и с извинителен жест ѝ подаде хартиена
чаша с кафе. Тя я пое.
 — Ти си знаел, че е мъртъв, когато ми се обади.
Монтес се замисли за миг, после кимна утвърдително. Можеше да
отрече, но с това щеше да постигне само едно — да представи Сабалса като
глупак.
— Да, Сабалса ми каза, поемам цялата отговорност.
Амая не отговори и отново се обърна към прозореца, стиснала чашата
с кафе с вкочанените си пръсти.
Йосуне беше асистентка на доктор Сан Мартин от две години и през
това време вече бе свикнала с удивлението по лицата на своите приятели,
когато започнеше да им обяснява, че в службата ѝ е много интересно, че
шефът ѝ е забавен тип и че наистина харесва това, което прави. Нещо,
което не можеше да каже за днешния ден. Отдавна бе приготвила
инструментите, камерите, лампите, всичко, от което Сан Мартин можеше
да има нужда. Студенти нямаше, а на масата лежеше тялото на онзи
полицай, който ненавиждаше аутопсиите. Тя отметна чаршафа, с който бе
покрит, и тъжно се загледа в това толкова младо лице, в полуотворените
устни, в сплъстената от кръв кестенява коса и противната издутина на
черепа там, откъдето бе излязъл куршумът.
Той винаги оставаше в дъното на залата, никога не приближаваше до
масата и не докосваше телата. Доктор Сан Мартин често се шегуваше с
това, когато той излезеше, но тя знаеше, че шефът ѝ харесва младши
инспектор Ечайде, че цени неговия ум и чувствителността му. Не е
необходимо да докосваш нечие тяло, за да си анализатор, чистосърдечните
му задръжки пред труповете не го правеха по-лош следовател; неведнъж
беше наблюдавала доволното изражение на Сан Мартин, влязъл в ролята на
учител, когато Ечайде отговаряше на въпросите му.
Нещо накара Йосуне да протегне ръка и да погали нежно бузата на
младия мъж. Представи си, че тя също го харесва мъничко… После отново
покри тялото и зачака Сан Мартин.
Съдебният лекар погледна отново часовника си. Беше седнал в
огромния си кабинет, който използваше предимно като изложбена зала за
своята колекция от бронзови предмети. Кабинетът беше абсурдно
помещение с дървена ламперия и тежка мебел, заемащо несъразмерно
голяма част от втория етаж на сградата; беше го наследил от своя
предшественик, безспорно изтънчен и самолюбив тип, който дори бе
заръчал да скрият в ламперията специален шкаф за бутилки, най-вероятно
пълен по негово време със скъпи напитки. Доктор Сан Мартин държеше
там само една бутилка с уиски „Макалън“, още с предпазната лента върху
капачката, която сега той разкъса и сипа малко от ароматната течност в една
от великолепните гравирани чаши от същото наследство. Малката глътка,
която отпи, опари гърлото му, но той прие това с благодарност; пресуши
чашата до дъно и си наля още, по-щедро, преди да затвори бутилката и да
се върне в удобното кресло зад бюрото, наблюдавайки как лекият тремор на
ръцете му започва да отслабва. Беше взел правилното решение, не за пръв
път в кариерата си отказваше аутопсия. По правило избягваше бебетата,
новородените и невръстните деца; имаше усещането, че ръцете му са
огромни, за да боравят с малките детски органи, чувстваше се непохватен и
груб и колкото и да се мъчеше да го избягва, винаги съзираше на лицата им
незначителни на пръв поглед мимики, които оставаха запечатани в паметта
му дни наред, затова от доста време вече отстъпваше тези операции на
някого от колегите си, които ги приемаха с удоволствие и без превземки. С
възрастен човек това нещо никога не му се беше случвало, никога до този
момент и едва ли щеше да го осъзнае, ако скръбта на Саласар не му го бе
подсказала. Точно така, има неща, които един мъж трябва да прави, и
други, към които не бива да посяга никога.
Старият бакелитен телефон върху бюрото издрънча неприятно. Сан
Мартин вдигна слушалката и чу.
— Доктор Майте Ернандес е тук, докторе.
— Добре, веднага слизам.
Всичката топлина, която бе успяла да извлече от крайно необходимата
чаша кафе, се изпари, докато говореше по телефона пред входа. Бе излязла
навън, за да избяга от внимателните погледи на колегите си и членовете на
Екип две от „Убийства“, които чакаха в същата зала Сан Мартин да се
накани да започне.
Снегопочистващите машини си бяха свършили работата — бяха
погребали паркираните коли, избутвайки белите купчини настрани. Тя
слезе по стълбите, усещайки тревогата на Джеймс в другия край на
линията, докато слушаше как земята под краката ѝ хрущи в изкуствената
тишина, в която снегът бе потопил като че ли преждевременно
притъмнелия град.
— Как си, Амая?
Нямаше нужда да мисли.
— Зле, много зле.
— Не знам за колко време ще дойда, не съм сигурен дали пътищата са
отворени вече, но тръгвам веднага.
— Не, Джеймс, не идвай, току-що разчистиха тази улица, но
половината град все още е непроходим.
— Все ми е едно, искам да дойда, искам да съм с теб.
 — Джеймс, добре съм — започна да си противоречи тя. — Тук е пълно
с полиция, ще трябва да чакаме още за аутопсията, после ще даваме
показания, ще отнеме часове и няма да мога дори да те видя…
Тежка тишина надвисна над линията.
— Амая… Знам, че моментът не е подходящ, но работата е там, че
няма друг…
Още тишина.
— Става дума за пътуването. В понеделник оперират баща ми.
— Джеймс — каза тя, — в момента…
— Знам — прекъсна я той — и го разбирам, но ти разбираш ли, че
трябва да отида.
Амая въздъхна.
— Да.
— Трябва да съм там, Амая, той ми е баща, а операцията никак не е
лека, колкото и майка ми да се опитва да я омаловажи.
— Казах ти, че разбирам — отвърна тя уморено.
— …Допуснах, че след като няма ти да водиш случая, ще можеш да
дойдеш при нас след погребението, след няколко дни.
— След погребението ли? — възкликна тя. — Джеймс, та аз съм шеф
на „Убийства“, а Йонан беше мой колега и най-добрият ми приятел… —
Докато говореше, се сети за нещо. — Ти „нас“ ли каза?
— Вземам със себе си Ибай, Амая, както бяхме говорили. Ти няма да
можеш да се грижиш за него, а за леля ти ще е прекалено тежък товар, а и
след няколко дни ще си при нас.
Почувства как смущението и пустотата я обземат напълно. И през ум
не ѝ бе минавало да се разделя с Ибай, но Джеймс беше прав, през
следващите дни нямаше да има възможност да се грижи за детето, най-
логично бе да се придържат към първоначалния план. Почувства се ужасно
уморена и отново се сети за мига, в който една дума бе променила посоката
на нещата, отреждайки ѝ само ролята на зрител в катастрофално объркания
ѝ живот. Да, Джеймс беше прав. Въпреки това ѝ се щеше да му възрази, да
се развика, но за какво? Да настоява — за какво? Да изисква. Само дето не
знаеше какво, а и сили не ѝ бяха останали.
Пред входа спря такси и от него слезе жена на средна възраст.
— Добре, Джеймс, ще продължим разговора по-късно, сега трябва да
затварям.
— Амая.
— Какво? — попита недоволно тя.
— Обичам те.
 — Знам — отвърна и затвори.
Пет минути по-късно Сан Мартин се появи в чакалнята.
— Господа инспектори — каза той, обръщайки се едновременно към
всички. — По лични причини няма да направя аутопсията на младши
инспектор Ечайде. Ще ме замести моята колежка доктор Майте Ернандес,
уважаван съдебен патолог. Аз ще следя резултатите — добави той, докато
двамата си стискаха ръцете.
— Саласар, вие вече се познавате…
Амая подаде ръка на лекарката и тя я стисна енергично, докато
казваше:
— Съжалявам за загубата ви.
В отговор се чу да произнася няколко думи, които бе чула от устата на
майката на Йоана и от една от дъщерите на Лусия Агире, но тогава не ги бе
разбрала.
— Погрижете се за него вътре.
Това беше грешка, несъзнателна реакция, молба, която избликна от
сърцето ѝ и накара Монтес да изпусне шумно целия въздух от дробовете си
и леко да се олюлее, а Сабалса да стисне очи, за да се овладее.
Клемос и неговият екип последваха лекарката в залата, а те ги
изпратиха с тъжен поглед, като изоставени псета.
— Помислих си, че може би ще искате да се качите в моя кабинет —
предложи Сан Мартин, сочейки към стълбите.
Щеше да е вечно благодарна на Сан Мартин, задето ѝ отстъпи
кабинета си този ден. Завръщането в мрачното мъжко пространство, където
бе влязла за пръв път преди година, събуди у нея силна меланхолия. Тогава
майката на Йоана Маркес ѝ бе разказала през сълзи как съпругът ѝ
умишлено е преследвал момичето, което накрая бе изнасилил и удушил.
Йонан, който както винаги я придружаваше, се бе трогнал от порива на
жената да се помоли пред една от бронзовите статуетки. Амая се огледа и
откри фигурката на същото място, където беше и преди година, върху
масата за съвещания, която сигурно никога никой не бе използвал по
предназначение. Великолепна пиета, малко по-ниска от метър, на която, за
разлика от обичайните пози, Дева Мария притискаше с две ръце към
гърдите си своя мъртъв син, а лицето на Христос бе скрито в диплите на
дрехата ѝ, като отглас от детството. Загледа се в творбата с мисълта, че това
е естествен порив, поривът, който тялото изисква и който ѝ се бе наложило
да потисне при вида на рухналия на земята Йонан — да го прегърне и
погребе в сърцето си. Почувства сълзите отзад, зад очите си, преглътна
слюнката си и отклони рязко поглед от скулптурата, за да се овладее
отново.
Сан Мартин ѝ отстъпи креслото си зад тежкото бюро, а инспектор
Клемос, който изпитваше видимо неудобство пред нея, се настани на
отсрещното. Той не я харесваше. Беше от ченгетата мачисти, страшно
страдаше от факта, че има жена за началник, и използваше всеки случай, за
да покаже своето смешно „аз да, не ти“. Амая го погледна остро и той сведе
очи към бележките си.
— Ще видите доклада от аутопсията, когато е готов, но засега…
Младши инспектор Ечайде е бил убит с два куршума: първият е попаднал в
гърдите, а вторият — в главата, когато вече е бил повален. Открихме само
една гилза. Убиецът, изглежда, е прибрал другата, защото тази се намираше
зад един тежък шкаф. Открихме един куршум, забит в дървения под, а
другия лекарката извади от Йонан. Начинът на действие и използваните
боеприпаси сочат професионален извършител. Пратил съм неколцина
полицаи да търсят оръжието около дома на Ечайде. Много често то бива
изхвърлено веднага в някой контейнер за смет или в близкия канал. Може и
никога да не се появи.
Клемос вдигна очи за миг, за да види ефекта от думите си, и се върна
към бележките си.
— По всичко личи, че е познавал нападателя си и не го е сметнал за
опасен. Отворил му е вратата, пуснал го е вътре и после го е последвал, ако
се съди по обстоятелството, че тялото лежеше в отсрещния край на
дневната. Следи от борба нямаше, не изглежда и като обир, въпреки
липсата на компютърния материал, но портфейлът е недокоснат, беше
върху масата заедно с други ценни предмети.
— Пистолетът му също липсва — отбеляза Монтес.
— Вие знаете, че и това е типично за наемните убийци. Нищо чудно
след няколко години оръжието да се появи при друго престъпление. За тези
хора чистото оръжие е по-ценно от парите.
Амая слушаше безизразно.
— Така че ще трябва да ни кажете кой би пожелал да убие Ечайде, кой
го е мразел и заплашвал ли го е някой.
Монтес и Сабалса поклатиха отрицателно глава.
— Не мога да си го представя в конфликт с някого, не беше такъв
човек — заяви Монтес.
— Ами случаите, по които сте работили? Може би обвиняемите или
замесените в тях да са му имали зъб?
— Вече ви предоставих всички доклади — обясни Ириарте. Случаят
„Басахаун“, при който виновникът загина в престрелка; случаят „Тартало“,
при който заподозреният се самоуби в затвора; после имаме случая с
колумбийския гражданин, убил годеницата си и направил опит за
самоубийство; този на шейсет и пет годишната жена, наръгала с нож мъжа
си, докато спял, понеже от години я малтретирал, и случаят „Дейецки“—
руски наркотрафикант, поръчал от затвора убийството на конкурентен
наркобос.
— А в последно време?
— Случаят „Еспарса“— продължи Ириарте. — Баща, заподозрян за
смъртта на няколкомесечната си дъщеря. Той също се самоуби в затвора.
— Да, чух, че сте постигнали доста високи резултати в тая насока —
ухили се Клемос, споглеждайки се с един от членовете на своя екип.
— За какво намеквате? — подскочи Монтес. — Така няма да се
разберем!
— Монтес — спря го Амая, — оставете инспектор Клемос да
продължи, да видим какво още ще изръси.
Клемос я погледна разтревожено и преглътна.
— Само се пошегувах.
— Хич не ни е до шеги! — изсъска Монтес и му хвърли убийствен
поглед.
— Добре — продължи Клемос — Ще ни трябва компютърът му от
управлението в Елисондо и достъп до съдържанието на бюрото и до
личните му вещи.
Ириарте кимна.
— Ще ги имате.
Клемос се покашля от неудобство.
— …После идват и другите въпроси.
— Кои въпроси имате предвид? — попита Амая.
— Тези, които не са свързани с полицейската работа.
— Не ви разбирам.
— Възможно ли е Ечайде да е бил замесен в някоя мръсна афера?
Нали ме разбирате — наркотици, оръжие…
— Не, отхвърлете това.
— …Не бива да забравяме също, че беше гей.
Амая отпусна глава на една страна и стрелна Клемос с присвити очи.
— Не разбирам какво значение има сексуалната ориентация на
младши инспектор Ечайде за решаването на случая.
— Добре де — отвърна той и се измъкна от погледа на Амая, търсейки
опора в очите на колегите си. — Известно е, че сексуалният живот на тази
група хора често е доста безразборен и… че, така де… са доста
раздразнителни по отношение на личните неща — каза Клемос и сви
рамене.
— Инспектор Клемос — заговори тя. — Добре е да си изяснявате
идеите си и фактите, преди да ги излагате. От една страна, току-що идеално
аргументирахте защо смятате, че става дума за професионален извършител.
А сега ми излизате с престъпление от страст? Липсват ви данни, като
например това, че броят на убийствата в хомосексуалните общности не е
по-голям от този при хетеросексуалните. Аз не ви харесвам и не смятам, че
притежавате необходимата квалификация, за да водите този случай, но
главният комисар го повери на вас, така че се налага да го приема. Но ако
още веднъж чуя от вас необоснован намек, ще поискам отстраняването ви
от разследването и ще успея да го получа.
Клемос се изправи на крака.
— Добре, както желаете, дойдох да поговорим от учтивост. Вместо
това можех да ви изпратя писмен доклад и от сега нататък така ще
процедирам.
— Искам го на бюрото си утре рано сутринта — бе отговорът.
Помълчаха няколко секунди, гледайки се помежду си. Амая затвори
очи и поклати отрицателно глава.
— Знам, че прекалих… Но те нямат представа какъв е… какъв беше
Ечайде. Няма да търпя мръсните намеци на този неопитен глупак.
— Не се извинявайте, шефке, едва се удържах да не му смачкам
фасона — каза Монтес.
— Поставете се на негово място — обади се Ириарте. Всички се
обърнаха и го погледнаха с недоволство. — Той е още в началото на
разследването, нормално е да взема предвид всички хипотези.
— Прав сте, инспекторе — съгласи се Монтес, — но понякога от
подобна колегиалност на човек му иде да повърне, не смятате ли?
Двамата мъже се гледаха напрегнато няколко секунди. Предвидимият
отговор бе осуетен от влизането на доктор Ернандес, придружавана от
съдебния лекар.
— Доктор Сан Мартин ме помоли да отговоря на въпросите ви,
слушам ви — каза тя и седна на мястото, заемано допреди малко от Клемос.
— Опишете ни какво открихте — помоли я Амая.
Лекарката извади от една папка химикалка и лист, на който беше
отпечатан човешки силует, и както говореше, започна да рисува върху него.
— Два изстрела, девети калибър: първият, в гърдите, го е повалил,
разкъсвайки аортата и причинявайки масивен кръвоизлив, вторият, в
челото, е причинил смъртта, макар че е бил излишен, защото при такава
бърза кръвозагуба е щял да умре след секунди. Първият куршум е заседнал
в тила и при аутопсията беше изваден. Вторият, с изходно отвърстие, е бил
открит на местопрестъплението. Ще трябва да изчакаме анализите, за да
бъдем по-конкретни, но по степента на вкочанясване смятаме, че смъртта е
настъпила между десет и дванайсет часа снощи.
— Според вас какво се е случило?
— Отворил е вратата на своя убиец и вероятно го е поканил да влезе и
да седне.
— Защо смятате така?
— Траекторията на първия изстрел е от долу нагоре, като че ли
нападателят е бил на колене или седнал. Ако разгледате рисунката, ще
видите, че това е очевидно: куршумът е проникнал над ключицата, минал е
през врата и е заседнал в тила. Ако нападателят е стоял прав, дори при най-
нисък на ръст човек, куршумът щеше да излезе от другата страна или да
заседне в плешката, а той се бе забил в долната част на черепа.
Амая разгледа рисунката и се обърна към двамата патолози.
— Кажете ми, съгласни ли сте, че по всяка вероятност убиецът е стоял
ето тук? — каза тя, сочейки една точка на схемата, от която очерта
траектория.
— Покажете ми снимките, които направихте с мобилните си телефони
в хола на Ечайде.
Всички поставиха върху бюрото телефоните си, на които стаята се
виждаше от различни ъгли.
— Не се връзва: ако убиецът е бил срещу него, няма как в същото
време да е седял на дивана. Освен ако не е преместил трупа.
— Тялото се намираше там, където е паднало, и не е било местено по-
късно.
— Възможно ли е да е преместил мебелите тогава?
— Не, мебелите са си на мястото — заяви Монтес. — Преди няколко
месеца ходих у тях и тогава бяха разположени по същия начин.
— Нисък на ръст убиец? — подхвърли Амая.
— Боя се, че не, ако не е бил с ръста на осемгодишно дете.
— Може би са се сборичкали и Йонан го е повалил. Това би обяснило
стрелбата от долу нагоре — обади се Сабалса.
— Нямаше следи от борба, наранявания при самозащита, нито каквито
и да било белези по ръцете, макар че не е изключено да го е бутнал да
падне например.
Лекарката погледна замислено схемата.
— И вие ли споделяте предположението на инспектор Клемос, че това
е дело на професионален убиец?
Лекарката вдигна глава от рисунката и се загледа някъде в
пространството.
— Би могло… Очевидните признаци сочат натам, но има и други, не
толкова очевидни, които ме карат да се колебая. От една страна, изстрелът
от долу нагоре, особената траектория… не, това не е почерк на
професионален убиец. Вторият изстрел може да се сметне за смъртоносен,
за да е напълно сигурен, че е изпълнил поръчката, обаче както ви казах,
още с първия изстрел смъртта е щяла да настъпи много бързо, но твърде
болезнено и мъчително. Масивният кръвоизлив е предизвикал колапс на
белите дробове, напълнил е хранопровода и трахеята, предизвиквайки
ужасно чувство за давене, така че вторият изстрел му е спестил много
страдания, бил е едва ли не акт на милосърдие.
— Я не се занасяйте — възкликна Монтес. — Откога да застреляш
някого в главата е акт на милосърдие?
— Когато не възнамеряваш да причиниш повече страдание от
необходимото.
— И вие сте сигурна в това, защото го е гръмнал още веднъж? —
процеди презрително Монтес.
Лекарката извади една снимка от папката, която носеше. Увеличена
снимка на лицето на мъртвия Йонан на местопроизшествието. Сложи я
върху масата и почти чу тишината, която заля като студена вълна
присъстващите.
— Не, сигурна съм, защото е затворил очите му.
34
Пътят до Елисондо, който обикновено изминаваше за петдесет
минути, ѝ отне два часа. Солената смес, изсипана от снегорините и
камионите по пътя, барабанеше по шасито на автомобила като бликащ от
земята дъжд. Вече не валеше, но нощният мраз поддържаше непокътнати
камарите сняг от двете страни, а обичайният и зловещ мрак в планината бе
заменен от оранжевото сияние, което лунната светлина изтръгваше от
природата, придавайки на пейзажа нереален ореол, наподобяващ
повърхността на непозната планета. Телефонът иззвъня през
високоговорителите в колата и тя разпозна на екрана номера, от който бе
дошло последното обаждане на Дюпри. Вдигна, преди да е прекъснал, и
потърси място за спиране. Включи аварийните светлини и отговори.
— Алойзиъс.
— Вече нощ ли е в Бастан, госпожо инспектор?
— Днес повече от всякога — отговори тя.
— Много съжалявам, Амая.
— Благодаря, Алойзиъс, как научихте?
— Убит полицай в Испания е новина, която литва по телетипите…
— Но аз мислех, че…
— Не вярвайте на хорските приказки, госпожо инспектор. Как сте?
Тя изпусна всичкия въздух от дробовете си.
— Изгубена.
— Не е вярно, само уплашена. Нормално, още не сте имали време да
помислите, но ще го направите, нямате избор, и тогава ще видите отново
пътеката.
— Не знам дори откъде да започна, всичко около мен се руши. Нищо
не разбирам.
— Излишно е да разсъждавате, Саласар. При вашия житейски и
следователски опит със сигурност не смятате, че нещата се случват просто
така, нали?
— Не знам, не откривам модел в този хаос. Не виждам нищо —
изхлипа тя и усети как сълзите се стичат по лицето ѝ, — а случилото се с
Йонан е толкова… Още не мога да повярвам, а вие искате да търся смисъл.
— Помислете.
— Не спирам да го правя, но не намирам отговорите.
— Ще ги намерите, когато зададете верните въпроси.
 — О, Алойзиъс, за бога, последното нещо, от което имам нужда сега,
са съветите на учител нинджа… Кажете ми нещо полезно.
— Аз вече ви казах. Край вас има човек, който изобщо не е това, за
което се представя.
— Но кой е той?
— Това трябва вие да ми кажете.
— Но как, като съм сляпа?
— Току-що сама си отговорихте. Не сте сляпа, а не виждате, Саласар,
защото не искате да виждате. Погледнете в перспектива. Върнете се към
началото. Рестартирайте, започнете от нула, госпожо инспектор. Забравяте
откъде тръгва всичко.
Тя изпухтя уморено.
— Ще ми помогнете ли?
— Не го ли правя винаги?
Тя мълчеше и слушаше.
— Демонът върху вас, un mort sur vous[26]— каза той.
— Алойзиъс, случаят бе закрит, след като бащата на момиченцето се
самоуби в затвора. Съпругата даде показания, които хвърлят вината изцяло
върху него, и вече нямаме случай — обясни Амая, премълчавайки всичко
свързано с историята, която ѝ бе разказала Йоланда Беруета и случилото се
в Еноа.
— Както кажете, госпожо инспектор.
— Благодаря, Алойзиъс.
— Опитайте да се наспите добре, утрото е по-мъдро от вечерта.
Строеният до вратата багаж я стресна по начин, който не бе очаквала.
Куфарите на Джеймс и Ибай, готови за следващия ден, предизвикаха у нея
чувство за загуба.
Джеймс, леля Енграси и Рос не си бяха легнали и я чакаха. Прегръдки,
ръце, които стискаха нейните, и неподправената скръб на близки хора,
които я обичаха и страдаха заради нея. Не обясни нищо, не разказа нищо;
през целия следобед бе преживявала отново и отново ужаса и сега
изведнъж се усещаше някак празна. Съзнаваше, че капанът на отрицанието,
който вече бе изпробвала дори когато тялото на Йонан още лежеше пред
очите ѝ, отново се разтваря и ѝ пречи да види мъртвото лице на своя
приятел, проснатия на пода труп. В спомените ѝ имаше само мъгла и
ослепителна светлина, които не ѝ позволяваха да признае истината, че той е
мъртъв, че Йонан завинаги си е отишъл от този свят. Можеше да го изрече,
но мозъкът ѝ отказваше да го приеме, а беше прекалено уморена, за да се
изправи пред жестоката истина, затова се остави да падне, почти скочи в
милостивия, не толкова болезнен капан и докато слушаше близките си, за
пръв път през този ден успя да се измъкне от мъката и да помисли за нещо
друго. Преди да си легне, позвъни в болница „Сент Колет“. Йоланда
Беруета била вън от опасност и била преместена в отделението.
Джеймс стоеше буден от няколко часа, заслушан в лекото дишане на
Ибай и загледан в съпругата си, заспала от изтощение до него. Дори сънят,
от който толкова се нуждаеше и в който бе потънала така дълбоко, не бе в
състояние да заличи изцяло болката от лицето ѝ. На няколко пъти я чу да
стене и да плаче и всеки път я погалваше по бузата, за да я утеши отдалеч,
мислейки си, че с нея всичко е такова. Да бъде до нея, означаваше да
приеме, че винаги ще е така, че живеят в два паралелни свята, в които,
когато тя спеше, той будуваше, а когато той сънуваше, тя стоеше нащрек.
Свят, в който така и не им се удаваше да се докоснат и в който той трябваше
да я дарява с ласките си, с думите си, с любовта си по този начин, отдалеч,
обичайки я с цялата си душа и знаейки, че тя ще усети това само като леко
докосване насън. Една сълза се търкулна по бузата му, той се наведе,
развълнуван, над нея и я целуна леко по устните. Тя отвори очи и се
усмихна, като го видя.
— О, любов моя!
И протегна ръце, обви врата му и за кой ли път го покори.
35
Двете бяха станали рано — Амая, за да използва всеки миг с Ибай,
Енграси — за да я наблюдава. Гледаше я как се разхожда из къщата с
малкия на ръце, тананикайки съвсем тихичко откъси от песни, които тя
почти не чуваше, но ще да бяха много тъжни, ако съдеше по отпуснатата
ръка, с която държеше момченцето, по тънкия, почти детински глас, с който
му шепнеше, по бледото, като измито от плача, лице, по което едва
пробягваха кратки мимики, сякаш маската на скръбта го бе вцепенила и
лишила завинаги от усмивката. Към обед, докато товареха багажа на колата,
която щеше да ги закара до летището, Енграси стоеше на входа пред
къщата и ги наблюдаваше печално. Амая я хвана под ръка и я заведе в
кухнята.
— Какво ти е, лельо?
Енграси сви рамене и това движение се стори на Амая крехко и
очарователно.
— Кажи де.
— Не ми обръщай внимание, миличка, изглежда, свикнах вече двамата
да са тук, пък и последните събития никак не допринесоха за нашето
спокойствие, затова, като ги гледам да заминават, сърцето ми се къса.
Амая я прегърна, опря лице върху главата ѝ и я целуна по белите коси.
— Страх ме е, Амая, знам, че не би трябвало да ти го казвам, но щом
ви видя да излизате от дома ми, ме обзема лошо предчувствие, все едно
никога повече няма да се върнете.
— Само да не те чуе Джеймс, лельо. Предстои му полет, а много добре
знаеш колко силно вярва в твоите предчувствия.
— Това няма нищо общо — каза лелята и се отдели от племенницата
си.
— Тогава?
— Това е свързано с теб, всичко е свързано с теб, всичко е заради теб.
Амая я погледна и се усмихна нежно; не за пръв път, а със сигурност
нямаше да е и за последен, лелята подемаше тази проповед, същата, която
се налагаше да слушат всички полицаи от съпрузи и съпруги, от майките и
децата си… Смъртта на Йонан променяше всичко.
— Ще внимавам, лельо, аз винаги внимавам. Няма да ми се случи
нищо лошо, уверявам те. Имай ми доверие.
Енграси кимна с престорена убеденост.
 — Да, да, разбира се, върви, чакат те.
Товаренето на багажа, шофирането до летището, паркирането пред
терминала, чекирането на пътниците, все обичайни действия, инерция на
самия живот, който изведнъж спря, когато Амая целуна за стотен път Ибай
преди проверката за безопасност и го подаде на Джеймс. Двамата
заминаваха. Тя прегърна мъжа си и го целуна почти отчаяно, осъзнавайки,
че няма да може да понесе отсъствието му. Без да мисли, го помоли:
— Не заминавай.
Той я погледна, изненадан.
— Скъпа…
— Не заминавай, Джеймс, остани при мен.
Той размаха билетите пред нея като неотменимо обстоятелство.
— Не мога, Амая, ела ти, ела с нас.
Тя зарови лице в гърдите му.
— Не мога, не мога — простена и откъсвайки се рязко от него,
добави. — Съжалявам, не знам защо го казах, просто ми е много тежко.
Той я прегърна и останаха така, в мълчание, няколко минути, докато по
високоговорителите обявиха полета. После Джеймс се смеси с потока от
пътници към контролния изход, а тя стоя там, докато ги изгуби от поглед.
Поклонението се проведе в полицейското управление в Белосо.
Представителите на всички градски власти и на Министерството на
вътрешните работи щяха да минат оттам преди траурната служба в
катедралата. Амая, облечена в парадната си униформа, застана на пост до
затворения ковчег, почти изцяло покрит със знамето на Навара; тъмното
дърво ѝ се стори абсурдно лъскаво. От мястото си видя родителите на
Йонан да влизат — беше ги срещала само веднъж-дваж в Деня на
полицията. Поздрави от началници, съболезнования от колеги и
потискащата атмосфера на приглушен говор и общуване, която ѝ се
струваше непоносима. Когато я смениха и се приближи към тях, двамата
разговаряха с един от секретарите на министерството. Майката се обърна
към нея, пое ръцете ѝ в черни униформени ръкавици и в продължение на
няколко секунди не продума, стоеше безмълвна и я гледаше, докато не
усети как очите ѝ се наливат с тежките и заслепяващи сълзи на мъката,
разпозната у другиго, който страда не по-малко от теб. После се доближи
още малко и я целуна по двете страни.
— След погребението ще се съберем у дома с малка група приятели.
Бих искала да дойдете. Без униформа — добави.
— Разбира се — отвърна Амая.
Измъкна ръцете си и напусна тягостната погребална обстановка. През
последните минути телефонът вибрираше настоятелно в джоба ѝ. След като
прочете съобщението, се качи в Отдела за криминални разследвания и
потърси кабинета на Клемос.
— Добър ден — каза достатъчно силно, за да принуди целия екип да
отговори.
— Добър ден, шефке — отвърна Клемос и се изправи. — Бихте ли ме
придружили? — добави, сочейки ѝ съседния затворен кабинет. — Гаруес,
ела с нас, ако обичаш — обърна се той към друг полицай.
Кабинетът беше малък и не беше проветряван от доста време, а вътре
ги чакаха двама полицаи от Вътрешния отдел, които тя вече познаваше.
Поздрави ги и отказа да седне срещу Клемос, който вече се бе настанил на
стола зад бюрото в непохватен опит да ѝ върне номера от предишната им
среща в кабинета на Сан Мартин — този път искаше той да командва
парада от бюрото, обаче сгреши, като ѝ даде възможност да избира,
забравяйки, че който избира позицията си в затворено помещение, той
дърпа конците.
Зачака, мълчаливо втренчена в него.
— Открихме нещо и сега очакваме вие да ни кажете важно ли е, или не
— започна той и кимна на полицая, когото бе повикал да дойде с тях. —
Гаруес е нашият специалист по компютрите, който прегледа служебния
лаптоп на младши инспектор Ечайде от управлението в Елисондо. Знаем,
че младши инспекторът е бил повече от приличен експерт по информатика,
и предполагаме, че неведнъж сте му поставяли задачи от този род.
— Постоянно — потвърди тя.
Клемос се усмихна и това никак не ѝ хареса.
— Знаете ли какво е администриране от разстояние, или виртуална
частна мрежа?
— Мисля, че е инструмент или приложение, което позволява на
специалиста от дадена компютърна мрежа да влиза в друг компютър и да
решава проблемите, без да присъства на място.
— Някога искали ли сте от младши инспектор Ечайде да „присъства“
по този начин при решаването на някой проблем на вашия екип?
— Не, никога… Е, веднъж го помолих да ми създаде имейл адрес, но
той го направи пред мен. После само смених паролата, както ме посъветва.
Компютърджията кимна доволно.
— Шефке, установихме, че младши инспектор Ечайде е влизал от
разстояние във вашия компютър поне двайсет пъти през последния месец.
— Не може да бъде — не повярва на ушите си тя.
— Сигурни сме: влизал е дистанционно чрез TeamViewer в пощата ви,
в някои от папките, които сте създали, дори е копирал някои файлове. Най-
впечатляващото е, че е трябвало да го прави от самото управление, защото,
за да сработи приложението, двата компютъра — на администратора и на
администрирания, трябва да са включени, а обработваният компютър — да
приеме намесата, като се вкара парола. Така че въпросът е ясен: имал ли е
младши инспектор Ечайде ежедневен достъп до вашия компютър?
— Да, разбира се, младши инспекторът беше мой близък помощник и
често работеше в моя кабинет… но никога не съм го виждала да докосва
компютъра ми.
Полицаите от Вътрешния отдел, които до момента мълчаха, се
спогледаха и дадоха знак на Клемос и колегата му да излязат. Когато
вратата се затвори, я поканиха да седне. Тя отново отказа.
— Госпожо инспектор, научихме за инцидента при едно претърсване
преди няколко дни, при който е станало пределно ясно, че лицето, в чийто
дом е трябвало да се извърши същото, е било предварително уведомено за
появата ви.
Тя отвори уста, но не каза нищо.
— Научихме също, че вие още от самото начало сте подозирали, че
някой от служителите в управлението в Елисондо, и по-конкретно от вашия
екип, е уведомил въпросното лице.
— Да — съгласи се тя. — В първия момент обмислях тази теория, но
после, след по-обстоен анализ, я отхвърлих. Имам доверие във всички
членове на екипа си.
— Не се съмняваме, но въпросът е, че заповедта — каза първият агент,
вадейки копие на документа — се е отнасяла за точно определен архив,
който според обясненията на извършителката е бил унищожен по време на
разчистване рано сутринта, когато тя изгорила само и единствено него. Не
ви упреквам, госпожо инспектор. Аз също бих се усъмнил.
— Признавам, че така стана, но не знам какво общо има това с младши
инспектор Ечайде.
— Той е влизал в електронната ви поща предната вечер и същата
сутрин.
Тя прехапа долната си устна, за да не избухне.
— Следователно е знаел за заповедта — уточни полицаят.
— Вижте, не знам по каква причина младши инспекторът е влизал в
компютъра ми, но със сигурност има обяснение. Може да е случайност.
Може би е искал да остави някакъв документ в компютъра ми.
— Специалистът вече ви обясни, че за да се извърши тази операция, е
необходимо инсталирането на конкретно приложение в устройството, в
което ще се влиза, и да се разреши по определен начин временното
посещение на администратора от разстояние. Няма начин да е случайност.
— Може да е искал да ми прати например компресиран файл.
Понякога снимките бяха прекалено тежки и той не можеше да ми ги свали,
това трябва да е било — обясни отчаяно тя. — Очаквах да получа от него
едни увеличени снимки и може би…
Колегата от Вътрешния отдел оспорваше.
— Трогателна е лоялността ви към вашите хора, инспектор Саласар,
много съжалявам, но е факт, че младши инспектор Ечайде е влизал от
разстояние в компютъра ви поне двайсет пъти само през последния месец и
никога не ви е информирал. Или може би е?
Тя отрече.
— Не, не ме е информирал.
36
Йонан Ечайде бе кремиран само в присъствието на най-близките, така
бе пожелал самият той и родителите му се съобразиха. Амая се зарадва, че
няма да ѝ се наложи да гледа ковчега по време на безкрайната заупокойна
служба, която архиепископът на Памплона отслужи пред целия
политически и църковен елит на града, чиито представители отегчаваха с
вниманието си двамата родители, които обаче проявиха изключително
спокойствие и присъствие на духа. Когато церемонията свърши и успя да се
измъкне от задушаващата атмосфера в храма, тя въздъхна с облекчение.
— Госпожо инспектор — чу глас зад гърба си.
Още преди да се обърне, знаеше кой е, този акцент не можеше да се
сбърка.
— Доктор Такченко, доктор Гонсалес.
Амая искрено се зарадва, че ги вижда. Биоложката ѝ подаде ръка и в
ръкостискането ѝ личеше цялата сила на нейния характер. Доктор Гонсалес
я прегърна, шепнейки съболезнованията си. Амая се освободи от
прегръдката му и закима с глава — никога не знаеше какво се казва в
такива случаи.
— Кога пристигнахте? — попита, опитвайки се да се усмихне.
— Днес следобед, доста трудно беше, по пътя има много сняг…
— Да — отвърна Амая и мислено се върна в оръжейния двор на
крепостта в Аинса, където се помещаваше лабораторията на двамата учени.
Неволно се сети отново за Йонан и за това, колко очарован бе останал
той от това място.
— Ще останете тази вечер, предполагам…?
— Да, настанили сме се в центъра. Докторът ще се върне по-рано, но
аз имам да изнасям лекция тук след два дни и решихме да си направим
почивка. Подобни неща водят към размишления — добави тя с широк жест,
който включваше всичко наоколо.
Амая ги погледна мълчаливо, мислейки колко абсурдно изглеждат
всички разговори в такъв момент; приличаха на актьори, които се мъчат да
изиграят ролята си и рецитират безсмислени и несвързани фрази. Не
искаше да е там, не искаше да играе естествено, не искаше да се преструва,
че нищо не се е случило.
— Обадете ми се да обядваме двете някой ден, ако искате.
— Много искам — отвърна Амая с измъчена усмивка.
 Такченко се наведе към нея.
— Май още някой ви чака.
Амая се обърна към улицата и видя спрелия от другата страна на
желязната църковна ограда автомобил, очевидно служебен, откъдето някой
ѝ правеше знаци от мястото за водача. Докато приближаваше, шофьорът
слезе от колата и ѝ отвори задната врата. Вътре седеше отец Сарасола. След
като преодоля първоначалната изненада, Амая махна с ръка за сбогом на
докторите и се качи в автомобила.
— Съжалявам, че се срещаме при тези обстоятелства, госпожо
инспектор. Много тъжно. Познавах младши инспектор Ечайде бегло, но
останах с впечатлението, че е много умен и обещаващ младеж.
— Такъв беше — отвърна тя.
— Имате ли нещо против да направим заедно кратка разходка?
Амая се съгласи и колата потегли. Пътуваха в мълчание, докато
шофьорът маневрираше из тесните улици в старата градска част, където
присъстващите на погребението се смесваха с обичайните привечер
цикитерос[27]. Въпросът на Сарасола я изненада.
— Бихте ли ми описали обстоятелствата около смъртта на младши
инспектор Ечайде?
Тя се замисли. Фактите се бяха появили в пресата, но зададен от човек,
който се отличаваше с това, че е осведомен какво се случа в града във всеки
момент, въпросът съдържаше някакъв подтекст.
— Ще ви ги опиша, ако преди това ми кажете защо се интересувате
толкова от подробностите. Новината се разчу, а доколкото ми е известно,
вие сте детайлно информиран за всичко ставащо в Памплона.
Той кимна утвърдително.
— Разбира се, четох вестниците, потърсих мнението и на някои
„приятели“, но искам да знам какво мислите вие. Кой е убил младши
инспектор Ечайде и защо?
Интересът на Сарасола подклаждаше нейния, въпреки че не беше
склонна да споделя информация с него, преди да е сложил картите си на
масата. Отклони поглед и отговори уклончиво.
— Всичко стана много бързо, разследването е още отворено за
всякакви хипотези, освен това със сигурност знаете, че случаят е възложен
на друг екип.
Свещеникът се подсмихна снизходително.
— Официално.
— Какво искате да кажете? — попита тя.
— Искам да кажа, госпожо инспектор, че не вярвам да сте се оттеглили
от разследването по-далеч от границата на чисто привидното.
— Откровено казано, отче, не знам откъде да започна.
Колата се движеше по един от булевардите край университетското
градче. За разлика от центъра на града, снегът тук си стоеше непокътнат,
все едно току-що беше навалял. Сарасола потропа с пръсти по седалката на
шофьора, който кимна, спря автомобила след няколко метра, слезе от
колата, облече палтото си, запали цигара и я засмука с наслада, докато се
отдалечаваше. Сарасола се обърна на седалката така, че да я гледа в очите.
— Мислите ли, че смъртта на младши инспектор Ечайде има връзка с
разследването, което водехте?
— Имате предвид случая „Еспарса“? Както знаете, заподозреният се
самоуби в затвора, после пробвахме да тръгнем по друга линия, но не
постигнахме никакъв напредък.
Сарасола кимна; Амая предполагаше, че е чул и за провала ѝ в Еноа.
— Госпожо инспектор, разбирам, че не можете да говорите за
разследването, но не ме подценявайте. И двамата знаем, че не Валентин
Еспарса привлича вниманието в този случай, а връзката му с доктор
Берасатеги.
— Доколкото ни е известно, тази връзка е била случайна. От
показанията на една свидетелка научихме, че е участвал в терапевтични
сбирки за превъзмогване на траура, които са били част от доброволческата
дейност на Берасатеги. За това няма нито ред в иззетите от архива му
документи.
Сарасола въздъхна и събра ръце като за молитва.
— Не всичките са у вас.
Амая отвори уста, не вярвайки на ушите си.
— Да не би да ми казвате, че сте скрили информация и сте отклонили
доклади, които може да се окажат много важни за разследването?
— Боя се, че не аз съм отговорен за това, госпожо инспектор. Има
власти, на които съм длъжен да се подчинявам.
Амая го гледаше изумено.
— Ще отрека този разговор, ако ви хрумне да го обявите публично, но
кончината на младши инспектор Ечайде ме наведе на мисълта, че може би е
редно да ви запозная с тези подробности.
— Убийство — каза ядно тя. — Младши инспектор Ечайде не е
починал сам, а е бил убит. И за какъв се мислите, та да решавате коя
информация е подходящо да знаем при разследването на едно
престъпление?
— Успокойте се, госпожо инспектор. Аз съм ваш приятел, колкото и да
ви е трудно да го повярвате, и съм тук, за да ви помогна.
Тя стисна устни, за да не избухне, и зачака.
— Доктор Берасатеги съхраняваше в клиниката грижливо поддържан
шифрован архив на всички и на всеки един от случаите, по които бе
работил или лекувал както в клиниката, така и в частната си дейност, в това
число и на случая „Еспарса“.
— Къде са те? У вас ли са?
— Не са у мен. Когато доктор Берасатеги бе задържан заради
участието му в бягството на Росарио и престъпленията, приписвани на
Тартало, от най-високо място във Ватикана бе проявен интерес към темата.
Както ви обясних при друга наша среща, упражняването на психиатрията
често е средство за откриване на случаи, съдържащи онзи специален
нюанс, който ни създава грижи и който Църквата преследва още от своето
създаване.
— Нюансът на Злото — каза Амая.
Сарасола изви вежди и я погледна втренчено.
— Доктор Берасатеги бе постигнал значителен напредък в тази област,
но криеше фактите от нас. Когато случаят доби гласност, се пристъпи към
преразглеждане на архивите му, които ватиканските власти бяха отделили с
презумпцията, че не са интересни за полицейското разследване, но от друга
страна, бяха прекалено смущаващи и трудни за възприемане от широката
публика. От съображения за сигурност бяха преместени в Рим.
— Давате ли си сметка, че сте откраднали доказателства по
криминален случай?
Той отрече.
— Църковната власт стои над полицейската по такива въпроси. Не
можете да направите нищо в това отношение, повярвайте ми, те напуснаха
страната с дипломатическа поща.
— А защо ми го казвате сега?
Сарасола дълго време гледа навън, преди да се върне към очите ѝ.
— Много мислих, преди да се реша да говоря с вас, и ако сега го правя,
то е заради естеството на сведенията, които ми дадохте при последното си
посещение в клиниката.
— За Ингума?
— За Ингума, госпожо инспектор. — Той замълча и с върховете на
пръстите докосна устните си, сякаш се колебаеше дали да изрече това,
което се готвеше да каже, или да го запази за себе си. — Известно ли ви е,
че през последните месеци Ватиканът е назначил осем нови екзорсисти,
упълномощени да развиват дейността си в Испания? Това не е случайно,
при Ватикана случайни неща няма. От известно време ни тревожи
нарастващият брой на групите и сектите в цялата страна. В момента
активно действащите са шейсет и осем. Една от тях, наречена „Група А“,
обединява колективи, които не вредят нито физически, нито икономически
на своите членове, но не малка част от тях вероятно спадат към групи „Б“ и
„В“, които нанасят икономически, психически и физически щети,
упражняват насилие, занимават се с принудителна проституция,
производство и продажба на оръжия, наркотици, трафик на деца и жени.
Накрая идва „Група Г“, чиито характеристики са по-страшни от тези на
групите „Б“ и „В“; тя е съставена от сатанински секти, способни на крайно
насилие и дори на убийства, но не с цел финансово благополучие, а като
вид дар или жертвоприношение в името на Злото. Някои от тези мними
пророци се появиха с имиграцията и пренесоха своите практики на вуду,
магьосничество и други ритуали от родните си места, други групи
възникнаха благодарение на, или по-точно заради икономическата и
духовната криза, в която някои съзряха благодатна почва и възможност да
се възползват от отчаянието и стремежа на много хора към забогатяване.
Съзнаваме отговорността на Църквата, тя напоследък не успява да догони
изискванията на своите енориаши, които масово я напускат. Само влезте в
някой храм в града през седмицата и ще се уверите в това. Повечето хора
заявяват, че не са религиозни, че са агностици или дори атеисти. Нищо по-
далеч от истината. Човешкото същество търси Бога, откакто свят светува,
защото по този начин търси себе си, а човекът не може да се отрече от
собствената си духовна природа. Колкото и да тръби наляво и надясно
обратното, рано или късно, ще последва някоя догма или доктрина, някое
съвършено екзистенциално правило, което ще му посочи жизнения модел,
формулата за пълноценен живот и ще го опази от бездната на Вселената и
пустотата на смъртта. Всеки човек, бил той атеист, фанатик, заклет
консуматор, последовател на дадена религия или мода, копнее за едно и
също — за съвършен и спокоен живот. Под една или друга форма всеки
търси нещо свято, търси закрила, формула, която да го опази от световните
опасности. Повечето хора преминават през живота безобидно, но понякога
покрай това търсене попадат в ръцете на Злото. Сектите предлагат лечение
за нелечимите болести, формули за намиране на работа, за успех в бизнеса
и домашно благоденствие, защита от реални и въображаеми врагове, и то
без ограниченията и правилата, налагани от Църквата. Хубаво е да
завиждаш, да копнееш за нещо и да се сдобиваш с него на всяка цена, да
даваш воля на разгула, гнева и отмъщението, тематично поле за най-
низките инстинкти.
 Амая кимна в знак на съгласие, но вече губеше търпение.
— Слушам ви, отче, но какво общо има всичко това с убийството на
младши инспектор Ечайде?
Той обмисли отговора си добре.
— Може и да няма нищо общо, но един прочут психиатър от моя екип
се оказа подбудител на серия ужасяващи престъпления, замеси се в
преместването на майка ви в нашата клиника, а след това и в бягството ѝ от
там, да не говорим за намеренията му към сина ви в онази пещера.
Берасатеги е замислял и осъществявал плановете си в много дълъг период
от време. Доколкото разбирам, първите престъпления на Тартало са
отпреди десет години. Тогава той тъкмо е завършвал университета.
Амая слушаше обясненията на отец Сарасола с растящо внимание.
— Ако вземем предвид вашето посещение в кабинета ми с въпроси за
някакъв демон, който удушава спящите, и за връзката на Берасатеги с
Еспарса, който по-късно уби дъщеря си, както и с майка ви, която
възнамеряваше да направи същото със сина ви, и добавим към това
убийството на един от разследващите полицаи, става ясно, че наистина има
място за тревога.
Тя се сети за празния гроб на сестра си и за миг дори се поколеба дали
да не разкаже това на Сарасола.
— Отец Сарасола, защо имам усещането, че въпреки всичко, което ми
наговорихте, все още нищо не сте ми казали.
Той я погледна с възхищение.
— Навара е важно място, знаете ли? Винаги е била важна. Земя на
светци и стожер на Църквата, но също така, а може би точно заради това
присъствието на Злото тук през вековете е било постоянна величина, и
нямам предвид инквизиторските процеси, врачките и знахарите, а
страховитите престъпления, подхранвали с хилядолетия преданията,
стигнали до наши дни. Вещерството и сатанинските ритуали, включващи
човешки жертвоприношения, не са част от миналото. Преди три години
някакъв мъж се явил в едно полицейско управление в Мадрид заедно със
своя адвокат, за да признае, че угризенията на съвестта не му дават мира.
През 1979 година живеел заедно с други младежи в отдалечен чифлик в
наварското селище Лесака.
Споменаването на Лесака привлече изцяло вниманието на Амая, а в
съзнанието ѝ изникна споменът за първия ѝ разговор с Елена Очоа.
— Групата си имала ръководител, мъж, който се представял за
психолог или психиатър и не живеел с тях, но ги посещавал най-редовно.
Според показанията на свидетеля участниците извършвали традиционните
магьоснически обреди за призоваване на древните стихии, като по време на
церемониите и вещерските сбирки, както той сам ги нарекъл, принасяли в
жертва различни животни, основно агнета и петли, организирали също
оргии и ритуали, при които се мажели с кръв или я пиели. След няколко
месеца на една от двойките в групата се родило бебе, което според същия
свидетел майката и бащата предложили на групата, за да послужи за
върховно жертвоприношение. Момиченцето било само на няколко дни,
когато било убито в сатанински ритуал като дар за Злото. Мъжът разказал с
подробности как го умъртвили по време на ужасяваща церемония, при
която извършили какви ли не извращения. Няколко месеца по-късно
групата се разпаднала и се пръснала из цялата страна. Сред замесените има
адвокати, лекари и един учител, мнозина от тях имат деца. Случаят се води
в едно от съдилищата на Памплона.
— Не — отсече Амая. — Това е невъзможно, известни са ми всички
дела за убийство в града.
— Съдията, натоварен със случая, е наложил пълно мълчание за
всичко, свързано с предварителното следствие, а както ви споменах
жалбата е подадена в Мадрид пред друг полицейски състав. Делото е било
преместено в Памплона, защото предполагаемото престъпление е
извършено в Навара, и завеждащият съда е постъпил правилно, като
незабавно се е разпоредил всичко по случая да се пази в тайна поради
особения му характер и общественото вълнение, което би предизвикал,
както и заради вредата, която подобно още недоказано обвинение би могла
да нанесе на уличените, но най-вече от съображения за сигурност. Мъжът
вече е защитен свидетел и живее под закрилата на полицията и Църквата.
Амая слушаше изумено, чувствайки се като пълен идиот пред този
човек, който, без да принадлежи към някоя служба за сигурност, знаеше
повече от нея самата за един случай на убийство. Заредиха се образи на
едва проходило момиченце, облечено в дрипи, което прекосява ливадата
между „Арги Белц“ и „Лау Айсета“; собствената ѝ майка, тръгнала призори
към онези сбирки; амачи Хуанита, която ѝ пее и плаче; смъртните актове,
подправени от акушерката Идалго, и нейната крива усмивка; на празния
гроб на сестра ѝ и мекия тъмен пух, надничащ от раницата на земята;
тялото на Елена Очоа в локва кръв, ореховите черупки и миризмата на
смърт, която излъчваше още топлият труп.
— Открили ли са тялото? — запита шепнешком.
— Не, свидетелят не знае какво е станало с него, предполага, че е било
погребано в гората или някъде другаде. Знае само, че са го отнесли.
Амая направи усилие, за да пропъди образите, които се редуваха
безспирно в главата ѝ един след друг, като на кинолента, и погледна
Сарасола, опитвайки се да сложи ред в съзнанието си.
— Знам една почти идентична история, с тази разлика, че се е случила
в един чифлик в Бастан. Родителите си изковали желязно алиби, поради
което никога не са били разследвани.
Сарасола я погледна търпеливо и кимна.
— Да, в чифлика, където доктор Берасатеги е водел курсове за
превъзмогване на траура. Там също е пожертвано момиченце и се е случило
в…
— В годината на моето раждане — довърши тя.
37
Родителите на Йонан живееха в малка мансарда, която за компенсация
на малкото квадратни метра вътрешна площ, разполагаше с тераса по
протежение на цялата сграда, надвесена над притъмнелия град, чието
вечерно осветление изтръгваше отблясъци от купчините топящ се вече
сняг, който обаче белееше непокътнат зад широките витрини на терасата.
Звучеше музика, не много силна, а някакво момиче бе сложило в ръката ѝ
чаша с уиски, която тя надигна, без да пита. Майката и бащата на Йонан
стояха един до друг, заобиколени от група роднини, които не ги оставяха
сами нито за миг. Той я бе прегърнал през рамо и тя от време на време
опираше глава на гърдите му — малък, интимен знак за безкрайно доверие.
Повечето гости бяха доста млади, както можеше да се очаква. Майката ѝ бе
споменала, че е сбирка на приятели, а тези на Йонан нямаше как да бъдат
по-възрастни. Като я забелязаха, родителите ѝ направиха знак да се
приближи и тя остави празната чаша върху най-близкия шкаф. Двамата я
прегърнаха.
— Благодаря, че дойдохте, госпожо инспектор.
— Амая — помоли тя.
— Добре, Амая — отвърна майката с усмивка. — Благодаря.
— Йонан ви се възхищаваше и много ви уважаваше — обяви
тържествено бащата.
Амая неволно си спомни въпроса на колегите от Вътрешния отдел:
„Давали ли сте му разрешение да влиза във вашата поща?“.
— Аз също уважавах вашия син и му се възхищавах — каза тя,
усещайки се леко неискрена, едва ли не като предател.
Други хора се приближиха да изкажат съболезнованията си и тя се
възползва, за да избяга към кухнята, където същото момиче приготвяше
нови чаши; взе една и отпи голяма глътка, представяйки си ясно как
горчивата, копринено мека течност слиза по гърлото ѝ и пада в свития ѝ
празен стомах. Разговорът със Сарасола я беше изтощил, бе ѝ отнел и
малкото останали сили. Беше влязла в къщата на „Меркадерес“, надявайки
се да намери убежище от несигурността и страха, но бе заварила само
пустотата от отсъстващото семейство, мрака, прекалено големите стаи,
високите тавани, в които се блъскаше ехото от нейните стъпки, любимите
предмети на сина ѝ, мълчаливото присъствие на Джеймс. Бе светнала
всички лампи, докато бродеше из празната къща, усещайки тежестта на
отсъствията и разкайвайки се, че е дошла. Пред огледалото в спалнята бе
съблякла парадната си униформа и я бе опънала върху леглото, загледана с
тъга в червената куртка, която обикновено обличаше за приемане на
медали, но от този ден насетне щеше завинаги да остане като костюм за
погребения. Избра чифт дънки и бяла риза, нахлузи черен пуловер и удобни
ботуши, с които нямаше да се пързаля по хлъзгавия градски паваж, после
свали ластика, придържащ косата ѝ, и започна да я разресва, преповтаряйки
наум, дума по дума, разговора си със Сарасола. Магьосници,
жертвоприношения на бебета и празни гробове, Ватиканът и архивите на
Берасатеги, взривената гробница на Тремон Беруета и трупът на Йонан в
локва кръв. Дори теорията на Сарасола, че смъртта на Йонан е свързана с
всичко това, ѝ изглеждаше почти идилична в сравнение с онова, което тя
самата знаеше, с подозренията на хората от Вътрешния отдел и с това,
което не искаше и да помисля само поради вероятността да не би… Хвърли
четката, изтича в банята, надвеси се над тоалетната чиния, придържайки
косата си с ръка, и почна да повръща. Когато напъните се уталожиха,
вдигна очи към огледалото и видя лицето си премрежено от сълзите,
бликнали от усилието. Отвори крана и изми лицето и зъбите си.
— Не може да бъде — заяви Амая на отражението си, преди да
напусне тази къща, която като че ли я притискаше…
Сега, след втората чаша, почна да усеща балсамовия ефект на
алкохола, който облицова стомаха ѝ и за пръв път през последните дни я
накара да се почувства почти нормално. Върна се в хола навреме, за да
види как Монтес и Сабалса се здрависват с родителите на Ечайде. Ириарте
ѝ направи знак и я отведе настрана.
— Какво ще кажете?
Несъмнено имаше предвид теорията на хората от Вътрешния отдел,
които очевидно бяха разговаряли и с останалите.
— Не знам, Ириарте, трябва да е грешка, иска ми се да е грешка —
отвърна тя.
Той кимна с разбиране.
— …Но това за заповедта съвпада, същия ден е влизал в компютъра ви
и е възможно да я е видял.
— Това нищо не означава, може да е влизал за друго.
— Без разрешение?
— За бога! Та той знаеше всички мои ходове, не се нуждаеше от моето
разрешение.
— Дори за личната ви поща?
— Млъкнете! — каза Амая прекалено силно. Огледа се и понижи
глас. — Все още не знаем нищо, и аз съм не по-малко объркана от вас, но
сега сме тук като негови приятели, за да почетем паметта му. Ще говорим
утре.
Ириарте взе една от чашите, които момичето раздаваше, и се отдалечи
към средата на хола. Мястото му зае Монтес.
— Аз не го вярвам — заяви той категорично. — Убеден съм, разбира
се, че е влизал в компютъра ви, доказателствата са налице, но… Вие знаете
колко го биваше с компютрите, сигурно е влязъл да инсталира някоя
антивирусна програма или друга подобна дивотия — изсумтя презрително
той, за да омаловажи факта.
Амая кимна не особено убедено.
— Не искам да говоря за това сега.
— И аз ви разбирам, но не се сърдете на Ириарте, знаете колко
убедителни са хората от Вътрешния отдел, когато си наумят, че са
надушили плячка. Много е притеснен — каза Монтес и го посочи с
брадичка. — Всички сме така — добави, гледайки Сабалса, който бе седнал
до неколцина приятели на Йонан и слушаше мълчаливо, с недокосната
чаша в ръка тъжния им разказ за нещо очевидно много забавно.
— Амая — повика я майката на Йонан. До нея бе застанал млад мъж, в
когото тя тутакси разпозна младежа от снимката на корабната палуба, която
Йонан държеше на челно място в дневната си. — Искам да ви запозная с
Марк, приятеля на Йонан.
Амая му подаде ръка и като погледна лицето му, видя всички признаци
на дълбокото страдание. Очите говореха, че скоро е плакал, но в начина, по
който стисна ръката ѝ, след като се раздели с майката и я отведе настрани,
нямаше и капчица слабост.
— Марк — заговори тя. — Аз не знаех, ужасно ме е срам от това, но
нямах представа, че двамата сте заедно.
Той взе две пълни чаши и ѝ подаде едната.
— Не се измъчвайте, той си беше такъв, много сдържан за личните си
неща. Затова пък за вас често ми говореше.
Амая се усмихна.
— Ще дойдете ли с мен навън? — попита го тя и се запъти към
терасата.
Наметна палтото си и излезе на снега, който вече не беше така сух и се
разми под краката ѝ. Двамата се приближиха до парапета и в продължение
на минута просто съзерцаваха светлините на града и мълчаливо пиеха.
— Запознахме се в Барселона преди година. Знаете ли, другия месец се
канех да дойда да живея тук. Щяхме да се съберем много по-рано, но той
категорично отказваше да се раздели с работата си и успя да ме убеди аз да
го направя. Поисках да ме преместят, за щастие, фирмата ми има тук
филиал… А сега — Марк отчаяно разтвори ръце — аз съм вече тук, а него
го няма.
Амая усети в себе си нарастващ гняв, този тип гняв, който те кара да
тичаш, да крещиш и да даваш обещания, които може би няма да успееш да
изпълниш.
— Аз ще го пипна, да знаеш, ще хвана виновника, заклевам ти се.
Марк стисна очите и устата си, за да удържи сълзите.
— И какво от това? Това няма да ми го върне.
— Да — каза тя, — няма да ни го върне.
Абсолютната убеденост в думите ѝ я задави с тежестта на истината,
която отказваше да приеме. От очите ѝ потекоха едри, кръгли сълзи, които
знаеше, че не може да спре; въпреки това опита, но успя само да простене
заедно с плача, който бликна от стомаха ѝ и разтресе цялото ѝ тяло. Марк я
прегърна, хлипайки по онзи изпепеляващ и безутешен начин, който те
изпразва отвътре, сякаш те обръща наопаки и излага на показ всичките ти
нерви, запазен за хората, които плачат заедно с теб, защото изпитват същата
болка. Двамата постояха така, долепени един до друг, забравили всички
бариери на приличието, плачейки и подкрепяйки се взаимно, обединени от
чувството, способно да сродява или да отдалечава хората както никое
друго.
— Сигурно приличаме на двама пияни моряци — каза Марк след
малко.
Амая се засмя, прекара ръка през лицето си и се отдръпна от него,
забелязвайки, че все още са с чашите в ръце. Вдигнаха ги за мълчалив тост
и отпиха.
Марк отново зарея поглед към светлините на града.
— Разпознавате ли това усещане за осъзнаване, когато нещо се случи,
че докато си го изживявал, не си си давал сметка колко важно е ставащото
около теб, а когато вече е отминало, изведнъж те осенява просветлението и
започваш да се чувстваш като идиот? Сякаш си крачил през света, без да
забелязваш нищо, сякаш си открил, че несъзнателно си прекосил минно
поле, танцувайки като глупак.
Амая кимна с разбиране.
— Той го знаеше.
— Какво е знаел? — попита тя.
— Че е в опасност, не знам дали това е точната дума, дали подозираше,
или съзнаваше напълно опасността.
 — Спомена ли ви нещо? — заинтересува се още повече тя.
— Конкретно не, но както ви казах, някои от действията и от думите
му, на които не обърнах внимание, сега добиват смисъл. Не съм убеден, че
се е чувствал заплашен до такава степен, не ми се вярва, тогава вече щях да
забележа. Освен това от колегите му разбрах, че дори не е взел пистолета
си, преди да отвори вратата, значи, не е смятал опасността за неминуема.
Но явно е предчувствал, че може нещо да се случи, защото остави
съобщение за вас.
— За мен? — смая се Амая.
— Е, не става дума за обикновено съобщение, но преди петнайсетина
дни ми каза, че подготвя нещо за вас и че ако не успее сам да ви го предаде,
възлага тази задача на мен.
Амая остана без дъх.
— Боже господи! Какво ви даде?
Марк поклати отрицателно глава.
— Не ми е давал нищо; точно това имах предвид, неща, които тогава
ми изглеждаха лишени от смисъл, сега изведнъж добиват значение. Той
каза, че трябвало да ви спомена една дума.
— Една дума? — повтори разочаровано Амая.
— Да, каза, че вие ще знаете как да я използвате.
— Коя дума?
— „Дар“
— „Дар“ и нищо повече?
— „Дар“ и личния му номер. Нищо повече.
— Сигурен ли сте? Опитайте да си спомните в какъв контекст ви го
каза, за какво говорехте. Може би преди това ви е разказвал нещо.
— Не, само това ми каза, че готвел нещо за вас и че ако не успеел сам
да ви го даде, аз трябвало да ви предам думата „дар“ и личния му номер.
Амая избяга или поне така го почувства. Каза довиждане само на Марк
и на родителите на Йонан. Премръзнала и изтощена след плача на терасата,
тя усети нещо подобно на облекчение, макар да знаеше, че едва ли ще трае
дълго. Преди да си тръгне, се загледа в младши инспектор Сабалса, който
продължаваше да седи на същото място до групата приятели на Йонан,
неподвижен, с недокосната чаша в ръце, полуусмихнат и отпуснат по
необичаен за него начин. Не бяха разменили и две думи след опита му да ѝ
попречи да влезе в жилището на Йонан. Слезе с асансьора, оглеждайки се в
прекалено ярко осветеното огледало. Леко зачервени очи и толкова; почти ѝ
се прииска да види тъмни кръгове, като тези на Ириарте, или пепеляво
лице, като това на Сабалса. Искаше болката ѝ да е видима, изпитваше
желание да се пръсне и най-сетне да умре. На входа спря, за да закопчае
палтото си, и огледа улицата в двете посоки, опитвайки се да определи къде
се намира и накъде да върви. Излезе и закрачи, гледайки с неприязън
купчините мръсен сняг, които започваха да се топят; бавният процес на
водниста агония покриваше тротоарите с локви, а това бе едно от нещата,
които Амая мразеше в града.
В Елисондо, при дъжд и снеготопене, водата знаеше накъде да тръгне.
Като малка много обичаше да излиза веднага щом спреше да вали, за да
слуша и гледа как водата тихо ромоли от стрехите, промъква се между
паветата, плъзга се по мократа повърхност на листата и потъмнялата кора
на дърветата и поема обратно към реката, която като изконно хилядолетно
създание призоваваше своите рожби да се влеят отново в древното русло,
откъдето произхождаха. Мокрите улици лъщяха, а промъкналата се между
облаците светлина изтръгваше сребристи отблясъци от бавните поточета
към реката. Тук обаче водата си нямаше майка, не знаеше накъде да върви и
се разливаше по улиците като кръв.
Тя се загледа в клиентите на един бар, които пушеха, скупчени пред
вратата, и ѝ се стори, че сред влизащите мярва позната фигура. В същия
миг чу името си и се обърна изненадана, разпознавайки гласа на Маркина.
Съдията вървеше към нея от колата си, паркирана пред входа, откъдето тя
току-що бе излязла. Беше го зърнала сред множеството на погребението, но
сега видът му беше съвсем друг. Беше с дънки и дебело моряшко яке.
Помисли си, че изглежда по-млад. Спря по средата на тротоара и го изчака
да се приближи.
— Какво правите тук? — попита и веднага се разкая.
— Чакам те.
— Мен?
Съдията кимна утвърдително.
— Исках да поговорим и знаех, че ще се събирате тук.
— Можехте да ми се обадите…
— Не исках да ти кажа това по телефона — отвърна Маркина и се
приближи толкова, че почти я докосна. — Амая, съжалявам за теб,
съжалявам за него, знам, че връзката помежду ви беше много специална…
Тя стисна устни, трогната, и отклони поглед към далечните светлини
на булеварда.
— Накъде си се запътила? — попита съдията.
— Май търся такси…
— Аз ще те закарам — каза той и кимна към колата. — Къде искаш да
отидеш?
 Тя се замисли за секунда.
— Да пийна нещо.
Той кимна въпросително с глава към близкия бар.
— …Но не тук — възрази Амая, припомняйки си тълпата, която току-
що бе нахлула вътре.
Най-малко от всичко ѝ се искаше да поддържа светски разговор и да
отговаря с изтъркани изрази за благодарност на други, още по-изтъркани,
за съболезнование.
— Знам идеалното място — заяви съдията, докато вече отваряше
колата си.
Изненадата, изглежда, се бе изписала на лицето ѝ, когато Маркина
спря автомобила пред хотел „Трес Рейес“ в самия център на града.
— Не се учудвай, този хотел има страхотен английски бар и най-
добрия джин тоник в града, при това с предимството, че повечето му
клиенти са чужденци или пътници, отбили се случайно в Памплона. Идвам
тук, когато искам да изпия една чаша на спокойствие, без да срещам
познати.
Може би беше прав, от толкова години живееше в Памплона, а не
помнеше да е влизала някога в лобито на този хотел.
— Вие би трябвало да го знаете, госпожо инспектор. Хотелските
барове по традиция създават благоприятни условия за легални и не толкова
легални бизнес срещи, те са и съвършена кинематографска сцена за
дискретни срещи.
Амая се отправи към високите столове пред бара, обръщайки гръб на
останалата част от заведението и отхвърляйки инстинктивно ниските маси,
пръснати из целия бар. Беше доста пълно, за да минат незабелязано между
посетителите, но достатъчно спокойно, за да могат да разговарят въпреки
музиката, идваща откъм дъното на локала, където джазов квартет
изпълняваше познати пиеси, без да се натрапва с пронизителни звуци.
Петдесетина годишният барман постави пред тях подложки за чаши и
менюто с различни видове джин тоник, където имаше повече от десет
рецепти, но Амая го отмести, без да го погледне.
— Мисля, че ще продължа на уиски, това пиеха на помена в дома на
родителите на Йонан — обясни тя. — Не знам дори дали имаше нещо
друго, едно много красиво момиче раздаваше чаши без право на избор, като
на ирландско погребение.
— Две уискита тогава — обърна се Маркина към бармана.
— „Макалън“— уточни тя.
— Чудесен избор, госпожо — откликна възпитано човекът. — Знаете
ли, че през 2010 година една бутилка „Макалън“ на шейсет и четири години
бе продадена на търг от „Сотбис“ за четиристотин и шейсет хиляди долара?
— Надявам се да не е тази — пошегува се тя, докато наблюдаваше
церемонията, с която барманът наливаше уискито в чашите.
Маркина ги взе с две ръце и ѝ подаде едната.
— Тогава да продължим с ирландския обичай и да пием за него.
Амая вдигна чашата си и отпи, чувствайки едновременно облекчение и
безпокойство. Съзнаваше, че това се дължи отчасти на присъствието на
съдията до нея, както и на необходимостта да признае, че през последните
часове, наред с разигралия се около нея кошмар, част от тревогата ѝ се
дължеше на факта, че той ѝ е ядосан, на опасението, че е изтървала тънката
нишка, която в известен смисъл ги свързваше, че го е разочаровала, че не го
е виждала отново да се усмихва по онзи начин. Маркина разказваше как
присъствал веднъж на ирландско погребение, говореше за това, колко
тъжно и вълнуващо било да наблюдава с каква почит се отнасят събралите
се към живота на покойника, за старата традиция погребенията да траят по
три дни, защото според местните предания, ако у починалия била останала
дори капчица живот, ако бил изпаднал в каталепсия или се преструвал на
умрял, това щяло да е окончателното изпитание, понеже нито един
ирландец нямало да устои три дни без пиене и храна и с толкова много
веселяци наоколо. Хубава история, която тя изслуша с престорено
внимание, докато погледът ѝ за пореден път оставаше запленен от
очертанията на устните му, от връхчето на езика, което за миг се подаваше,
за да оближе полепналото по тях уиски, от мелодичния му глас, от ръцете,
обгърнали чашата.
— Не си те представях да пиеш уиски — отбеляза той.
— По време на аутопсията, докато чакахме в кабинета на Сан Мартин,
докторът извади една бутилка и пийнахме по глътка… Не знам, никога не
бях се замисляла за традицията да се вдига тост за мъртвите, не беше
планирано… Така или иначе, го направихме, както и днес, в дома на
родителите му, отново с уиски. В това питие има нещо, не знам точно
какво, някаква невероятна способност да успокоява, без да замъглява
разсъдъка, да оставя мисълта свързана и същевременно да притъпява
болката — каза Амая, отпи още една глътка и стисна устни.
— Май не ти харесва особено.
Тя се усмихна.
— Да, не ми харесва, но ми допада начинът, по който ме кара да се
чувствам, мисля, че разбирам ирландците и че винаги ще свързвам вкуса на
уискито със смъртта. Всяка една от тези горчиви глътки е като причастие,
оставяш го да те пречисти и излекува отвътре.
Тя сведе поглед и помълча няколко секунди. Мразеше усещането за
пристъпи на прииждащ и оттеглящ се плач; тъкмо когато изглеждаше
овладяна, скръбта се надигаше като цунами и желанието да заплаче почти я
задавяше с усилието да го потисне.
Почувства ръката на съдията върху своята и контактът със силните му
пръсти, с топлата му кожа ѝ подейства като заряд с магнитна енергия,
достатъчен, за да изправи космите на тила ѝ, за да я накара да се овладее.
Тя отдръпна ръката си и се престори, че взема чашата и отпива. Маркина
даде знак на бармана, който се приближи, понесъл бутилката „Макалън“
като бебе.
— Всичко е много странно. Например това, че сега стоя тук и пия с
вас, последния човек, с когото би ми дошло на ума, че ще пия тази вечер —
каза тя, когато барманът се отдалечи.
— Кога ще ми заговориш на „ти“ окончателно?
— Вероятно когато си изясните дали съм Саласар, госпожа
инспекторката или вироглавата Амая, която ви поставя в смешно
положение.
Тя изстреля упрека бързо и без много-много да му мисли. Беше
уморена, а вероятно и леко пияна, не ѝ бе останало търпение за глупости.
Обаче като видя недоволното му изражение, веднага съжали за думите си.
— Амая… Съжалявам, сигурно…
— Не — прекъсна го тя. — Аз съжалявам, много съжалявам. —
Погледна го в очите. — Но не заради френската съдийка, нито заради
доклада ѝ с оплаквания, съжалявам заради Йоланда Беруета, съжалявам и
заради теб. — Той слушаше неподвижен, без да продума. — Ти ми се
довери, разказа ми за майка си, а аз повече от всеки друг знам какво може
да коства това. Реших да се обърна към френската съдийка, защото искрено
вярвах, че може би има нещо. Не те уведомих не защото те смятах за
малодушен или прекалено чувствителен към темата, макар че очевидно е
така.
Той вдигна едната си вежда и леко се усмихна.
В този момент би го целунала.
— Ти ми поиска нещо повече, каза ми да ти представя нещо по-
солидно и аз си помислих, че ще го открия в онзи гроб в Еноа. Сгреших, но
истината е, че — и това ми го посочи Йонан Ечайде — съдийката видя
достатъчно основания, за да издаде заповедта, в противен случай нямаше
да го направи.
— Това е минало, Амая — прошепна той.
 — Не, не е, ако продължаваш да мислиш, че нарочно съм те
прескочила.
— Не, не го мисля — каза Маркина.
— Сигурен ли си?
— Напълно — усмихна се той по онзи начин.
Хрумна ѝ, че я омагьосват спокойствието в това разтегляне на устните,
директният начин, по който я гледа в същото време, съвършената красота
на действието, което при него винаги изглеждаше ново, но тя можеше да
пресъздаде в детайли, и разбра, че точно това се бе опасявала, че е
загубила, точно това не би понесла да загуби. Тя се взря в устата му за
няколко секунди и отклони очи към чашата си, питайки се колко пъти една
глътка уиски замества една целувка.
Беше пияна, когато в три часа музиката в бара спря, но дори така
съзнаваше, че е пияна. Алкохолът бе подействал като мазен мехлем,
покривайки раните ѝ с хладен плащ, който ѝ даваше възможност да усети,
че свирепите зверове, впили зъби в душата ѝ, сега спяха, покорени от
магическата сила на осемнайсет години престой в дъбова бъчва.
Разбираше, че облекчението ще е временно и че когато зверовете се
събудеха, отново ще стане нетърпимо, но поне за няколко часа бе смогнала
да отхвърли от себе си смазващия товар, който притискаше дробовете ѝ и ѝ
пречеше да диша. Музиката бе утихнала отдавна, а с нея си бяха отишли
повечето клиенти. Беше говорила предимно за Йонан, позволявайки си да
мисли за него с нежност, без тегобата на спомена за проснатото му на пода
тяло, за празните му ръце, отпуснати в локвата кръв, за безжизненото му
лице. Спомни си как се бяха запознали, как бе успял да спечели уважението
ѝ. Почти се усмихна при мисълта за нежеланието му да докосва трупове, за
изключителните му познания по криминална история. Сълзите се върнаха,
но тя ги удържа, докато говореше, отпусната от алкохола, макар че наклони
леко лице, за да избяга от погледа на бармана, който като дискретен
познавач на занаята си, бе застанал в най-отдалечения край на бара и
лъскаше там чашите, сякаш ставаше дума за задача от първостепенно
значение.
Маркина я слушаше мълчаливо, кимайки, когато бе нужно, и давайки
знак на бармана да напълни за пореден път чашите, които самият той
събираше непокътнати. По-късно Амая щеше да си спомни огледалото зад
бара, стратегическото осветление, което излагаше на показ кехлибареното
разнообразие от бутилки с различни питиета, блясъка на редиците чаши,
белотата на бармановата жилетка, откъслечни звуци от музиката, отделни
думи и очите на Маркина. Постепенно мъглата покри всичко и спомените
се размиха. На излизане от бара отново валеше сняг, но ситен и влажен,
почти като капки леден дъжд. Не, това не бяха онези снежни парцали, едри
като листенца от повехнали рози и почти нереални, които се сипеха, за да
спрат въртенето на света. Амая вдигна лице към светлината на една улична
лампа и ги видя как налитат като обезумели рояци и падат върху очите ѝ,
мечтаейки за снеговалеж, който да я погребе, да сложи край на мъките ѝ. И
ето че сега заспалите зверове, хранещи се от болката ѝ, за които вече не бе
достатъчно отрицанието, нито карамеленият капан на уискито, което уж ги
бе укротило, изведнъж, от няколко снежинки, се събуждаха още по-свирепи
и безмилостни, отколкото преди.
Маркина бе спрял до колата и я наблюдаваше. Тя се бе загледала в
падащия сняг, сякаш присъстваше на невероятно явление; стоеше под
уличната лампа и обърнатото ѝ нагоре лице мигом се намокри от топящите
се при допира с кожата ѝ снежинки, докато тя, без да забелязва това, се
взираше в небето с безкрайна печал. Съдията се приближи много бавно,
давайки ѝ време, чакайки. Едва след няколко минути сложи ръка върху
рамото ѝ и я побутна да се качи в колата. Амая се обърна и той забеляза, че
дъждовната вода по лицето ѝ се е смесила с поток от сълзи. Разтворените
му обятия ѝ предложиха нужното убежище, в което тя потъна, сякаш бе
мястото, към което винаги се бе стремила, и зарида отчаяно, забравила се
напълно, свалила всички задръжки, а той задържаше между ръцете си
болката, която я разкъсваше отвътре с тежки въздишки и я караше да се
тресе, като че ли ще се счупи. Притисна я силно към себе си и я остави да
плаче, сломена.
38
Не чуваше нищо. Светът бе потънал в нереална и оглушителна
тишина. Отвори очи и видя как се сипят огромните, сухи и тежки снежни
парцали, които я погребваха, заглушавайки всеки друг звук, освен този на
сърцето ѝ, което туптеше бавно, докато снегът я покриваше, запълвайки
очите, носа и устата ѝ. Тогава усети прашния минерален вкус на брашното,
вкуса на суров хляб и осъзна, че това не е сняг, а бял прах, с който
безмилостният убиец я засипваше, за да я погребе жива в нощвите. „Не
искам да умра“, помисли.
— Не искам да умра — извика и този вик в просъница я върна към
действителността.
Опита се да отвори очи и ги усети лепкави от сълзите, които не бяха
секнали, докато не заспа. Нужни ѝ бяха няколко секунди, за да познае
стаята, в която се събуждаше. Обърна се инстинктивно, търсейки
светлината, процеждаща се през процепите на щората, която някой бе
оставил полуотворена и ѝ позволяваше да различи очертанията на огромен
прозорец, покрит с голяма бяла завеса. При опита да стане нещо в главата
така я прободе, че тя окончателно дойде на себе си. Изчака няколко
секунди, докато острите бодежи в мозъка ѝ престанат. Отметна завивката и
опря на килима босите си крака; едва тогава забеляза, че е напълно
облечена, като се изключеха ботушите и чорапите, поставени до леглото.
Потърси оръжието си и с облекчение установи, че е на нощното шкафче.
Отиде до прозореца, олюлявайки се, вдигна щората и сивкавата тази сутрин
светлина нахлу в стаята. Огромното легло, от което току-що бе станала, се
налагаше в пространството; освен него имаше по едно нощно шкафче от
двете страни и тежък антикварен шкаф от полирано тъмно дърво в долния
край на леглото, който лъщеше на оскъдната светлина и служеше за стойка
на огромна картина. Върна се в постелята, докато прокарваше ръка през
заплетената си коса и си припомняше събитията от предишната нощ.
Беше плакала, беше плакала както никога преди през целия си живот;
гърдите и гърбът още я боляха, сякаш между гръдната кост и гръбначния
стълб се бе отворила кухина, жива рана, цепнатина в плеврата, през която
бяха изтекли и въздухът, и животът. Но ѝ беше все едно, почти се гордееше
с тази физическа болка, която раздираше гърдите ѝ. Спомни си, че той я бе
успокоявал, беше я държал в прегръдките си, докато плачеше и
проклинаше света, който за пореден път я бе посочил с пръст и я бе
поставил в центъра на вниманието, карайки я отново да се чувства малка и
уплашена. Но той беше тук. Не помнеше дали е казал и една дума, просто я
прегърна и я остави да се наплаче, без да лъже, без да се опитва да спре
сълзите ѝ с обещания, че всичко ще бъде наред, че скоро ще ѝ мине и няма
да я боли толкова. Споменът за прегръдката му беше още жив и ѝ носеше
неподправеното усещане за гладката и опъната кожа на слабото му и силно
тяло, у което бе намерила опора, докато рухваше. Припомни си мириса,
парфюма, който лъхаше от грубата вълнена тъкан на палтото, от кожата и
косата му, и несъзнателно протегна ръка към белите възглавници; привлече
ги към себе си, зарови лице в тях и задиша, търсейки, копнеейки за
неговата миризма, за неговата топлина, пресъздавайки усещането за ръцете
му по тялото си, за пръстите, които галеха косата ѝ, докато напразно се
опитваше да скрие сълзите си, заровила лице във врата му.
Погледна часовника си и установи, че е едва седем. Върна
възглавниците на мястото им, проклинайки грима, който си бе сложила
предния ден — малко, но достатъчно, за да остави тъмни петна по
снежнобелите калъфки. Взе си един бърз душ с неприятното чувство, че ще
трябва да облече същите дрехи, с които бе спала, и с още мокра коса излезе
от стаята.
Кухнята беше отворена към хола; на прозорците нямаше пердета и от
всяка точка на помещението се виждаше просторната градина с
тъмнозелена трева, посмачкана от падналия предния ден сняг, който
ситният дъжд в момента бе стопил напълно. Маркина пиеше кафе,
прелиствайки пресата, седнал на висока табуретка до кухненския барплот.
Беше по дънки, още бос и с незакопчана докрай бяла риза, а косата му
изглеждаше влажна. Като я видя, се усмихна, сгъна вестника и го остави
върху масата.
— Добро утро, как си?
— Добре — отвърна Амая не много убедено.
— Главата?
— Е, нищо особено, аспиринът ще я оправи.
— А останалото? — попита той, вече по-сериозен.
— Останалото не вярвам някога да се оправи… Но си е добре така.
Исках да ти благодаря за компанията вчера. — Той посрещна думите ѝ,
клатейки отрицателно глава. — И… за това, че ми отстъпи леглото си —
добави Амая, кимвайки към дивана, където се виждаха две възглавници и
едно одеяло.
Маркина се усмихна, гледайки я по онзи начин, който винаги я караше
да мисли, че знае някаква тайна, нещо, което на нея ѝ убягваше.
 — Кое е толкова забавно? — запита.
— Радвам се, че си тук — отвърна той.
Тя се огледа, сякаш за да се увери в това. Да, беше тук, беше спала в
леглото му, закусваше с него. Той беше полуоблечен, а тя — с мокра коса. И
все пак нещо в уравнението липсваше. Амая се усмихна на кафето си,
хванала чашата с две ръце.
— Какво ще правиш днес? Ще ходиш ли в съда?
— Може би към обед. Имам работа вкъщи, „изостанало четиво“—
махна той към внушителната купчина документи върху масата. — А ти?
Тя се замисли за миг.
— Не знам, истината е, че нямам случай, по който да продължа да
работя. Вероятно ще се заема с оправянето на бумагите и ще мина да видя
дали има някакъв напредък по разследването за Йонан.
— После би могла да се върнеш… — каза Маркина, загледан в очите
ѝ.
Не се усмихваше, но в думите му имаше някаква нотка, близка до
молбата.
Амая се загледа в него. Закопчаната наполовина риза ѝ позволяваше да
види изпъкналата ключица на загорялата му кожа, началото на шията,
продължаваща към лицето, което винаги ѝ изглеждаше толкова младо, а в
очите му — онази забавна решителност, която намираше за толкова
привлекателна. Желаеше го. Това не беше работа за един ден. Той, с
неговата игра на съблазняване, бе успял да се вмъкне в главата ѝ така
напористо, че вече бе превзел всичко.
— …Или да остана — промълви тя.
Той въздъхна, преди да отговори.
— Не.
Отговорът му я изненада. Бе казал „не“, току-що я бе помолил да се
върне, а сега казваше „не“. Объркването се изписа на лицето ѝ.
Той се усмихна хем твърдо, хем нежно.
— Това е заради начина, по който се озова тук… — обясни. — Вчера
ти беше много тъжна, имаше нужда да говориш, от компания, от
събеседник, който да слуша, да пиеш и да вдигаш тост за твоя приятел, да
се напиеш… Днес си тук, у дома, нямаш представа колко пъти съм го
пожелавал. Но не по този начин… При същите обстоятелства бих довел
вкъщи всеки приятел, но не желая ти да дойдеш тук така. Знаеш какво
изпитвам към теб, знаеш, че това няма да се промени, но няма да позволя
помежду ни да се случи нещо случайно. Затова сега трябва да си тръгнеш,
пък дано се върнеш, защото, ако го направиш, ако почукаш на вратата ми,
когато ти отворя, ще знам, че идваш заради мен, че няма нищо случайно
или временно в присъствието ти тук.
Амая не знаеше какво да отговори, беше напълно объркана. Остави
чашата върху масата, стана и взе палтото и чантата си, окачена на
облегалката на един стол. Обърна се пак да го погледне. Той я наблюдаваше
все така сериозно, а в очите му все още присъстваше решителността,
присъща за хората, които знаят неизвестни за теб неща. Тя затвори вратата
зад себе си и измина павираната пътека от входа до улицата, усещайки как
студът залепва като каска върху все още мократа ѝ коса. Спря едно такси,
докато закопчаваше палтото си и вадеше от джобовете ръкавиците и
шапката, които нахлузи по пътя към нейната кола. После подкара из града.
Вече започваха задръстванията покрай училищата и магазините и тя
свърна, проклинайки към околовръстното шосе, в посока Сан Себастиян.
Колкото повече се отдалечаваше от града, толкова по-изгубена се
чувстваше. Спомни си едно друго време, когато шофирането я
успокояваше; имаше навика да излиза призори и да подкарва колата без
определена цел, нерядко тези скитания ѝ донасяха така желаното
спокойствие и уединение, за да размишлява. Това беше много отдавна.
Задръстеният град, улиците, непроходими от колите на родителите, които
водеха децата си на училище и паркираха в двойна редица пред самия вход.
Премръзналите пешеходци, скупчени под навесите на автобусните спирки,
гледаха гневно и с укор към шофьорите, минаващи прекалено близо до
локвите, образувани навсякъде от топящия се сняг и дъжда. На
автомагистралата положението не се подобри особено. Околовръстното
шосе на Памплона беше претоварено от автомобили с побелели от
мръсната сол шасита, която отскачаше от земята и барабанеше по
ламарините. Не беше в състояние да мисли. Когато се нуждаеше от това, тя
отстъпваше волана на Йонан, доверяваше му се и вперваше очи в някаква
далечна точка на пейзажа. Зави към зоната за почивка край отбивката за
Суасти и паркира близо до входа на причудливата постройка; забърза под
дъжда и се размина с излизащи клиенти. Зад вратите я посрещна уютната
топлина на заведението. Поръча си кафе с мляко и избра маса до витрината,
откъдето се зае да наблюдава как мъглата се свлича по планинските
склонове, докато чашата изстине достатъчно, за да може да я хване с две
ръце, без да се опари. Дъждът заблъска по прозорците, които в централната
точка на заведението се издигаха толкова нависоко, че ѝ напомняха
алпийски заслон. Амая вдигна поглед към металната конструкция на
покрива и зърна там едно врабче, което подскачаше отвътре от греда на
греда.
 — Тук живее — обясни сервитьорката, забелязала, че птичето е
привлякло вниманието ѝ. — Как ли не сме се опитвали да го изгоним, но
явно тук му харесва, пък и при този висок таван е малко сложно да го
достигнем. Има гнездо горе; казват, че е тук от две години, повече от мен.
Когато няма много хора, слиза и кълве трохите по пода.
Амая се усмихна любезно на момичето, но не отговори, за да не
започне разговора, който то очевидно искаше да завърже. Съсредоточи се
отново върху врабчето. Умна птичка или пленник. Шибащият по стъклата
дъжд отново прикова вниманието ѝ с хипнотичния начин, по който капките
се превръщаха в лъскави ручейчета, плъзгащи се надолу бавно, като олио.
Искаше ѝ се да мисли, да разсъждава за случая, за Йонан, за Джеймс, но
мисълта ѝ се връщаше само към Маркина, към босите му нозе, към
прозиращата под ризата кожа, към устните, усмивката и вечното му
настояване да му донесе нещо повече. Амая въздъхна и реши да позвъни на
Джеймс. Извади телефона си и изчисли часовата разлика; в Съединените
щати щеше да е малко сред три сутринта, остави отчаяно апарата върху
масата и затвори очи. Знаеше какво иска да направи, знаеше какво трябва
да направи, знаеше го добре, идеално. Той определяше правилата и това не
беше шега, а нещо много по-значимо. Той не би се задоволил с по-малко, а
тя се разкъсваше от колебания. Остави на масата недокоснатото кафе и
няколко монети и отново излезе под дъжда.
Цялото ѝ тяло се тресеше. Усещаше как нарастващото напрежение
стяга мускулатурата на гърба ѝ и се стрелка по нервите като електричество,
което се събира във връхчетата на пръстите ѝ, предизвиквайки странното
чувство, че те всеки миг ще се разчупят под ноктите ѝ, за да изпуснат навън
напиращата енергия. Стомахът — свит, устата — суха, а тясното
пространство в колата ѝ се стори недостатъчно за дробовете. Паркира пред
къщата, блокирайки изхода, и извървя обратно каменната пътека, усещайки
как ѝ призлява от всяка крачка, докато пагубните удари на сърцето ѝ
отекваха във вътрешното ѝ ухо. Позвъни на вратата с някаква смесица от
решителност и разкаяние и зачака със затаен дъх, опитвайки се да потисне
тревожността, която заплашваше да я обсеби напълно. Като ѝ отвори, той
беше още бос, а косата му бе изсъхнала разрошена и падаше върху челото.
Не каза нищо, остана така, прав, усмихвайки се по онзи тайнствен начин,
загледан в очите ѝ. Тя също не продума, но протегна премръзналата си ръка
и докосна с вкочанени пръсти устата му, усещайки я мека и топла, сякаш
ъгълчето на устните му се бе превърнало в нейна цел, в нейна съдба, в
единственото място, където бе възможно да отиде. Той задържа дланта ѝ в
шепите си, като че ли се боеше да не изгуби тази връзка, и я дръпна
навътре, после бутна вратата, която се хлопна зад гърба ѝ. Застанала пред
него, с пръсти върху устните му, Амая изчака две секунди, опитвайки се да
извика в съзнанието си поне две смислени думи, но разбра, че вече не е в
състояние да каже каквото и да било, че трябва да даде път на друг глас, на
езика, който като безродник никога не бе съумявала да сподели с никого.
Отдели пръсти от устата му и се огледа в очите му, които ѝ отвърнаха със
същия поглед, със същия страх, със същия световъртеж. Тя пристъпи смело
напред, за да се залепи за кожата му, за да се слее с гърдите му, а той я
прегърна, разтреперан, със затворени очи.
Вдигна глава, погледна го и разбра, че би могла да го обича…
Освободи се от влажното палто, хвана го за ръката и го поведе към
спалнята. Светлината, която се процеждаше през тясната пролука, едва
очертаваше границите на тежките мебели. Амая вдигна щората и в стаята
нахлу млечното сияние на облачното небе. Застанал до леглото, той я
гледаше с онова изражение, което я подлудяваше, но не се усмихваше. Тя
също. Лицето ѝ отразяваше безпокойството, предизвикано от убеждението,
че стои пред равен. Пристъпи още по-близо до него и го погледна, обладана
от безкрайната тъга, която се надигаше в гърдите ѝ и ги затискаше с нова
тревога. Ръцете ѝ, станали непохватни от нерви и от свенливото усещане,
че се разпознава в него, го докоснаха с ясното съзнание, че ако е там, то е,
защото за пръв път в живота си е в състояние наистина да се разсъблече, да
се отърве от дрехите и от срама на житейския си товар, и докато го
правеше, тя се виждаше отразена в него като в огледало. Разбра, че никога
преди не бе пожелавала никого, че никога не бе изпитвала стремежа към
нечия плът, слюнка, пот, семе, че никога не бе изпитвала агонията на
тялото, на кожата, на езика и пола. Разбра, че никога преди не бе жадувала
за костите, косата, зъбите на някой мъж. Заоблените му рамене, коравите
бедра, които я обхващаха, съвършената извивка на гърба му, меката и леко
дълга коса, за която го хвана, за да го насочи към гърдите си, към таза. Друг
мъж преди него не бе имало. В този ден тя се раждаше за желанието и
научаваше нов език, жив, богат и новаторски, за който внезапно откриваше,
че умее да говори, чувствайки как устата ѝ се стреми да го овладее за миг,
та после да онемее и да му отстъпи думата, усещаше как силните му ръце
притискат плътта ѝ, как обхваща бедрата ѝ и стремително прониква в нея,
как решително я тласка към ръба между напътствието и заповедта, как
мощните му мишци я поемат, когато тя мина отгоре му, за да го има отново
в себе си. Почувства огъня, който се изля вътре в нея в забавен и желан до
полуда екстаз, писък на милиони оголени нервни окончания. И
последвалата тишина, в която телата се отпускат в премала, съзнанието
тлее изтощено, гладът е приспан, утолен временно, може би за съвсем
кратко.
Белезникавото сияние, което тази сутрин струеше от редките пролуки
между облаците над града, бе угаснало напълно, когато Амая отново седна
в колата си, и макар че едва ли беше много след пет следобед,
калаеносивото небе хищно поглъщаше светлината и подканваше сензорите
на уличното осветление да се задействат.
Тя запали двигателя, но остана така няколко секунди, за да осмисли
настъпилите край нея промени. Подобно на междузвездна
пътешественичка, попаднала ненадейно на нова, макар и идентична с
нейната планета, атмосферата ѝ се струваше различна, по-свежа и по-гъста,
което я караше да се движи с повишено внимание, за да не загуби
равновесие, и ѝ носеше ново усещане за нещата, придавайки на околния
свят отсянката на химера.
Извади джиесема си и прегледа пропуснатите обаждания. Най-напред
позвъни на Джеймс, който ѝ обясни шепнешком от чакалнята на някаква
много далечна болница, че току-що са говорили с хирурга, оперирал баща
му, и че изглежда, всичко е минало добре. Двамата с Ибай много тъгували
за нея. После набра Ириарте. Още нямало новини за балистичните анализи.
Улиците в стария град бяха много оживени. Реши да остави колата на
паркинга на площада пред двореца и да измине пеша разстоянието до
къщата им на улица „Меркадерес“. Още отдалеч видя на входа на
жилището си снопа рекламни брошури, който се подаваше през цепката на
пощенската кутия. Но като отдели листовките на супермаркети и
бензиностанции, установи, че в купчината има дебел пакет, увит в
амбалажна хартия и омотан няколко пъти с тънък виненочервен канап.
Знаеше кой го е изпратил много преди да го докосне; въпреки това се
изненада, че го е изпратил на този адрес. Името ѝ бе изписано върху плика
с ъгловатия почерк на агент Дюпри. Тя притисна тежката пратка към
гърдите си и влезе вкъщи.
Най-сетне смъкна от себе си дрехите, които имаше чувството, че е
носила цяла седмица, взе си продължителен горещ душ и на излизане от
банята поспря пред парадната си униформа, все още опъната върху леглото,
която представляваше най-ярък знак за смъртта на Йонан. Погледа я
няколко секунди мълчаливо с мисълта, че трябва да я сложи на закачалка и
да я прибере в гардероба, борейки се с вътрешния глас, който ѝ нашепваше,
че по някакъв начин униформата върху леглото е вид почит, неосезаем, но
мощен белег за честта, която олицетворяваше, за неотменимия дълг, който
въплъщаваше, и за съмнението, стягащо гърдите ѝ и което все още не бе
готова да прибере в гардероба. Взе пакета от Дюпри и тръгна към кухнята,
за да среже канапа, с който беше овързан, мислейки си, че дори опаковката
е твърде типична за Ню Орлиънс. Отстрани хартията и парчето памучен,
леко влажен на пипане плат, в който бе увита някаква книга с тъмна
подвързия от мека кожа. Заглавие нямаше нито върху челната, нито върху
задната корица, а като я повдигна, усети, че е изключително тежка. На
първата страница, поставена между два предпазни слоя коприна, се
виждаше сложна рисунка, в която плетеницата от букви едва позволяваше
да се прочете заглавието: Fondation et religion Vaudou[28].
Очарована, Амая докосна меките като коприна страници, които обаче с
позлатения си филигран по краищата изглеждаха прекалено ефирни, за да
придадат такава тежест на томчето.
Първите глави обясняваха откъде произхожда религията, която
милиони хора по света практикуваха, а в няколко страни беше официална.
Тогава Амая долови някаква аномалия в плътно прилепналите една за друга
страници и започна внимателно да ги отделя, докато стигна до тази, която
Дюпри бе отбелязал, поставяйки в сгъвката малко черно перо. Тя боязливо
прокара пръсти по листа и забеляза, че нейният приятел е запълнил
полетата на книгата със ситно изписани с туш думи и е подчертал някои
пасажи: „Предизвикване на смърт по желание. Бокор или раираният
магьосник лукуми, свещеникът или хунган, предпочел да използва силата за
злодеяния“. Две-три страници по-нататък Дюпри бе оградил с няколко
кръга думите:

Мъртвец върху теб.

Демон върху теб.

Отдолу бе написал:
Мъртвецът, който се качва върху ти, или демонът, който те яхва, в
Латинска Америка — буквално „възсяда те мъртвец“.
По-нататък се описваше с подробности атаката на изпратения от бокор
парализиращ демон, който обездвижва жертвата си по време на сън, но я
оставя в съзнание, за да вижда какво ѝ се случва и да следи с ужас
изтезанията на злия дух, който е седнал върху гърдите ѝ, пречи ѝ да диша и
да мърда и прекъсва мъчението в последния миг или го продължава до
смърт. Някои жертви твърдяха, че са видели някакво отвратително
същество върху себе си, веднъж е дебела жена с вид на вещица, друг път —
противен дракон.
„Слюнката на комодоския варан съдържа достатъчно бактерии, за да
предизвика септицемия“, изплуваха в съзнанието ѝ думите на Сан Мартин.
Прелисти страниците, търсейки бележките на своя приятел, и откри
второ перо, което при разлистването излетя, зарея се бавно и злокобно,
докато кацна на пода. Амая се наведе да го вдигне и прочете текста,
отбелязан като „Жертвоприношение“.
Думите, на които кавичките придаваха особена важност, изключително
странно звучене и съдбовно значение, прозвучаха в паметта ѝ, произнесени
от Елена Очоа: „жертвоприношение“, и от Марк на онази заснежена тераса
над града една нощ, само преди ден, макар да ѝ се струваше, че оттогава са
изминали няколко години: „дар“, дума, за която се предполагаше, че тя ще
знае как да използва.
Бокор поднасяше на Злото най-извратеното престъпление, най-
желаната плячка, която поради чистата си и неопетнена природа не биваше
да бъде докосвана; тя трябваше да бъде принесена в жертва от
единствените хора, които имаха права над нея — собствените ѝ родители.
Хората, отговорни за появата му на този свят, даряваха своето отроче,
новородената си рожба на Злото по време на церемония, при която демонът
щеше да изсмуче живота от нея и да ги възмезди, като изпълни всяко тяхно
желание.
На една от илюстрациите се виждаше бебе, положено върху олтар. До
него — две фигури в екстаз, вероятно родителите, и свещеник, вдигнал
ръце в опит да избута зловещото хилаво влечуго, яхнало детето и залепило
паст върху носа и устенцата му. Отдолу Дюпри бе написал няколко къси
изречения:

„Групи от един и същи пол.“

„В точно определен период на развитие.“
„Върху тясно пространство.“
Дюпри се бе подписал под тези условия с кратко послание.
„Рестартирайте, инспекторе.“

Амая прелисти всички страници до последната, като спираше на

отвратителните илюстрации, за да се увери, че Дюпри не е оставил още
бележки. После затвори книгата, стана и тръгна да броди из къщата,
влизайки от стая в стая. Все още боса и по хавлия, тя чуваше скърцането на
дървените подложки, които прекосяваха пода от край до край и
предизвикваха подобни звуци в празните стаи. Минавайки покрай хола,
забеляза компютъра, леко остаряла машина, която рядко използваше. Върна
се в кухнята и взе от полицата бележниците, на които си правеше списъка
за пазаруване, ролка тиксо, блокче жълти лепящи се листчета и два
флумастера. Влезе отново в хола и включи компютъра. Потърси картата на
Навара и след като я отпечата, я залепи с тиксото върху гладката странична
стена на една етажерка; после отбеляза с флумастер местата, където
живееха семействата на децата. Тогава установи, че ѝ трябва по-голяма
карта, защото селцето Еноа се намираше на френската граница. Отвори
друга страница, където имаше карта на района, отпечата и нея и я залепи до
първата, за да отбележи децата от Еноа. Полученият чертеж се оказа
разпокъсан, без видима връзка между отделните точки, общото беше само
това, че повечето селища се намираха в долината на Бастан. Амая огледа
скицата, убедена, че е напълно лишена от смисъл, и си спомни думите на
Дюпри: „Рестартирайте, инспекторе, забравете това, което смятате, че
знаете, и започнете от нула, от самото начало“.
Телефонът иззвъня в празната къща и я върна към действителността.
Докато вдигаше, си даде сметка, че оскъдната този ден светлина се бе
предала и отстъпила място на нощта още преди да се е свечерило, както и
че още е с хавлията, която бе облякла след душа.
— Какво прави цял следобед?
Тя погледна картите, които закриваха вече голяма част от етажерката, и
разтворената върху масата книга на Дюпри и изведнъж се почувства
виновна. Стана и изключи екрана на компютъра.
— Нищо, губих си времето — отвърна, докато гасеше лампите и
излизаше от хола.
— Гладна ли си? — попита Маркина от другия край на линията.
Тя се замисли.
— Много.
— Ще вечеряш ли с мен?
Амая се усмихна.
— Разбира се? Къде?
— Вкъщи — отговори той.
— Ти ще сготвиш за мен?
По отговора му разбра, че се усмихва.
— Да сготвя? За теб бих направил всичко.
39
О, Йонан, Йонан. Усещаше ръцете на Сабалса, които здраво я държаха
и ѝ пречеха да се движи, докато тя си изплакваше очите по мъртвия си
приятел, по пролятата кръв, по ръцете му на пода… Простена и се събуди в
тъмнината, нарушавана само от бледата светлина, идваща откъм
прозорците в хола през процепа на полуотворената врата. Протегна ръка, за
да достигне мобилния си телефон — седем и нещо. Екранът освети стаята;
в същия миг се изписа ново повикване и тя се поздрави, че е изключила
звука. Беше Ириарте. Измъкна се от леглото и излезе от стаята.
— Госпожо инспектор, дано не съм ви събудил.
— Не се притеснявайте — прекъсна го тя.
— Имаме новини. Резултатите от балистичните анализи. Според
следите по двата куршума, извадени при аутопсията, пистолетът, с който е
стреляно, е същият, с който е бил убит портиерът на една дискотека в
Мадрид преди шест години. Пистолет, свързан с източните мафии, открит
на местопрестъплението и по-късно изчезнал от склада за веществени
доказателства в едно от мадридските съдилища.
— От съдилището? Как е възможно?
— Имало някакъв лек, неуспешен опит за пожар, при който
пожарникарите са унищожили или повредили част от доказателствата, а
след разчистването се установило, че някои неща липсват. Освен това ви
предупреждавам, че не е изключено хората от Вътрешния да ни повикат за
повторен разпит.
Амая изпръхтя вместо отговор.
— Ще дойдете ли днес в управлението?
Тя погледна към вратата на спалнята.
— Не, освен ако нямате нужда от мен. Официално съм в отпуск.
Той не отговори.
— Ириарте… това с пистолета нищо не означава, разследването още
не е приключило.
— Разбира се.
Амая се върна в спалнята и пипнешком събра дрехите си, докато очите
ѝ привикваха отново към тъмнината и започваха да различават линията на
раменете и гърба на спящия на леглото мъж. Спря, удивена от напористите
фантазии, които само при вида на тялото му избликваха в съзнанието ѝ.
Пусна дрехите на пода и отново се плъзна до него.
 Искаше да говори лично с Клемос. Не ѝ харесваше насоката, в която
тръгваше случаят, разбираше, че резултатът от тестовете е такъв, какъвто
беше, но не ѝ се щеше заради нехайство да се загърбват и други линии на
разследването. Реши да мине през къщи, за да се преоблече. С радост
установи, че пощенската кутия не е задръстена от рекламната напаст, и
тръгна нагоре по стълбите, обмисляйки разговора си с инспектор Клемос.
На минаване покрай хола зърна картите, които бе окачила предишния ден
на етажерката, долови лекото бръмчене на вентилатора на компютъра и
изведнъж се сети, че не го бе изгасила. Включи екрана и почна да затваря
страниците, от които бе извадила картите, докато пред очите ѝ остана само
десктопът, на който мигаше малко синьо пликче, знак за получена поща.
Това беше стар имейл адрес, който си бе отворила и никога не използваше,
тъй като официалните си писма получаваше на служебния в управлението
или на личния в gmail, който обикновено проверяваше от мобилния си
телефон.
Кликна върху иконата и това, което видя на екрана, я вцепени:
съобщение от Йонан Ечайде.
Беше изумена, никога не бе получавала писма от Йонан, нито от друг
колега на този адрес; с изключение на Джеймс, сестрите ѝ и две-три
състудентки, едва ли още някой знаеше за съществуването на този акаунт.
Но това, което окончателно я срази, бе, че ако се съдеше по датата,
съобщението бе изпратено преди два дни, следобед, в часа на погребението,
когато Йонан Ечайде вече бе мъртъв от двайсет и четири часа и дори
кремиран. Разтреперена, Амая отвори съобщението, но то, вместо да разсее
съмненията ѝ, я хвърли в още по-голямо недоумение, ако това изобщо беше
възможно.
Йонан Ечайде желае да сподели с вас този файл.

Тип: документи и снимки

Заглавие:*****************
Това съобщение ви дава достъп до прикачените файлове след
въвеждане на парола.
Имаше две прозорчета за попълване: имейл адрес и парола.

В продължение на няколко секунди тя гледаше мигащия на екрана

курсор с препускащо сърце, пресъхнала уста и лек тремор, който от върха
на опрения върху мишката показалец започваше да обхваща цялото ѝ тяло.
Стана и отиде замаяна до кухнята, извади от хладилника бутилка ледена
вода и отпи една глътка, подпряна на вратата, преди да се върне в хола.
Курсорът продължаваше да мига настоятелно. Препрочете няколко пъти
краткото съобщение, сякаш при новото четене имаше вероятност да
забележи нещо пропуснато преди. И отново погледна курсора върху
квадратчето „имейл адрес“, което като че ли неотстъпно изискваше
отговор.

Натрака: amaiasalazariturzaeta@gmail.com
Премести курсора на квадратчето „парола“.
Думите на Марк ясно отекнаха в главата ѝ. „Дар“ и личния му номер.
Амая написа „дар“ и спря… кой номер? Извади джиесема си и намери
в указателя телефона на Йонан, като почти едновременно отхвърляше тази
възможност — не можеше да е нещо толкова очевидно. Натрака поредица
от нули, докато курсорът ѝ показа, че е достигнала границата. Значи,
четири цифри, десет хиляди възможни комбинации, само че той бе казал:
личния му номер. Отново извади джиесема си.
Отсреща ѝ вдигна Ириарте.
— Инспекторе, можете ли да ми кажете номера на значката на младши
инспектор Ечайде?
— Нека погледна, изчакайте.
Тя чу чукването на слушалката върху бюрото и тракането по
клавиатура в далечината.
— Ало? 1269.
Амая благодари и затвори.
Написа номера след паролата, натисна „ентър“ и дискът се отвори.
Дланите ѝ се потяха; докато съобщението се отваряше пред очите ѝ,
тревогата в гърдите ѝ растеше.
Нямаше никакъв текст, само десетина папки, подредени по азбучен
ред. Насочи курсора към тях, за да види имената им: „Еноа“,
„Местопрестъпления“, „Берасатеги“, „Идалго“, „Саласар“… Щракна върху
една от папките на случаен принцип. Начинът, по който бе групирана
информацията, сочеше, че файловете онлайн са били само копия за
сигурност. Документите в папките бяха разположени в непознат ред; откри
заповедта за обиск в дома на акушерката Идалго, звуков файл с показанията
на Йоланда Беруета в управлението, както и професионалната биография
на акушерката. Отвори папката, наречена „Маркина“, и видя поредица от
снимки, на които се разпозна до съдията на площада пред концертната зала
„Балуарте“.
— Йонан, какво означава всичко това? — прошепна Амая, ужасена.
Отвори фолдър „Еноа“ и пред очите ѝ се появиха няколко снимки от
гроба на децата на Йоланда Беруета, няколко увеличения на подробности
от вътрешността на гробницата. Заинтригувана и впечатлена, Амая се
загледа в бебешките ръчички, които се подаваха от ковчега, и
хипнотичното, напълно почерняло личице на другото дете. Имаше голям
брой увеличени снимки. Йонан бе хванал детайла на инициалите,
идентифициращи ковчезите: Д.Т.Б., отговарящи на Дидие Тремон Беруета,
и М.Т.Б. — на Мартин Тремон Беруета. Снимките бяха повече от двайсет и
пет, но ѝ направи впечатление, че Йонан се бе съсредоточил най-вече върху
металната урна, предназначена за праха от кремацията, която се бе килнала
настрани и бе изцяло отворена. В единия край се виждаха инициалите,
които Йонан бе увеличил и завъртял, за да са четливи: А.Т.Б. Беше
уголемил също и един от видимите ъгли на пластмасовата торба с праха от
кремация, където се забелязваше нещо като крайче на синьо-червена
емблема. Амая разгледа снимките и разбра защо Йонан искаше да насочи
вниманието ѝ върху това. Да се прибират човешки останки в цветна торба,
не беше обичайно. В другата поредица от снимки Йонан бе събрал поне
дванайсет опаковки от хранителни продукти, като леща, готварска сол,
брашно и захар, всичките френско производство, в прозрачни найлонови
пликове със синьо-червена емблема. На следващата снимка Ечайде бе
изрязал увеличеното ъгълче на торбата и го бе поставил до
еднокилограмова опаковка от захар; емблемата се припокриваше изцяло.
— Дявол да го вземе! — възкликна Амая.
Веднага си спомни за торбата с чакъл в ковчега на сестра си и за
пакетите захар, които Валентин Еспарса бе увил в хавлия, за да прикрие
дъното на ковчега на дъщеря си. С препускащо с хиляда удара в час сърце
Амая отново разгледа снимките една по една, докато в съзнанието ѝ
изникваше въпросът на Йоланда Беруета: „Защо някой ще слага пакети
захар в детски ковчег?“. Отпечата снимките, стисна ги здраво в ръка и
тръгна да се разхожда с тях из хола, като звяр в клетка. Вдигна телефона,
позвъни в болница „Сент Колет“ и попита дали е възможно да разговаря с
Йоланда Беруета; казаха ѝ, че тя е доста по-добре, но за предпочитане било
да се изчака още малко. Затвори разочаровано, ясно беше, че не може да
попита за това бившия ѝ съпруг. Отиде до стаята, изсипа съдържанието на
чантата си върху леглото и парадната униформа и откри визитката на
бащата на Йоланда. Набра номера. Човекът тутакси вдигна.
— Мога ли да дойда да говоря с вас още сега? Много е важно.
Облаците летяха с шеметна скорост по оловното небе и завличаха
дъжда далеч от долината, но създаваха усещането за по-ниска поне с
четири градуса температура. Въпреки студа, бащата на Йоланда настоя да
говорят вън от къщи.
— Заради жена ми, нали разбирате? Всички тези неща много я
разстройват, а вече достатъчно изстрада покрай случилото се с Йоланда.
Амая кимна с разбиране, напъха косата си в шапката и като по
негласно съгласие двамата тръгнаха да се разхождат, отдалечавайки се от
къщата.
— Няма да ви притеснявам дълго. Всъщност имам само един въпрос
към вас. В гроба в Еноа има още един малък ковчег, с инициали А.Т. Б.
Той кимна печално.
— Да, на Айсеа, моята внучка.
— Имали сте друга внучка?
— Година преди да се родят момчетата, Йоланда се сдоби с
момиченце. Мислех, че знаете. Здраво, прекрасно момиченце, което обаче
почина две седмици след раждането си тук, в тази къща. Това породи
депресията на Йоланда. После всичко тръгна от зле към по-зле… Според
мен беше голяма грешка, че забременя толкова скоро, но мъжът ѝ
настояваше, че колкото по-скоро роди друго дете, толкова по-бързо щяла да
угасне мъката ѝ по момиченцето. Аз обаче смятам, че Йоланда не беше
готова за ново майчинство след случилото се, и тя го доказа по време на
цялата следваща бременност: занемари се, ходеше отнесена, сякаш всичко
ѝ беше безразлично. Едва когато децата се родиха, когато ги видя и ги пое в
ръцете си, дъщеря ми като че ли възкръсна. Не знам дали ще ми повярвате,
но тя е добра майка, само че много изстрада, животът ѝ е една трагедия.
Роди три деца и трите починаха.
Амая го гледаше, покрусена. Идеята за замяната беше точно онова
нещо, което ѝ се изплъзваше. Валентин Еспарса бе казал същото на жена
си: че раждането на друго дете ще заличи мъката ѝ по загубеното
момиченце. И тя бе заявила, че няма да може да го обича, че не иска да има
друго дете. Само че Йоланда беше по-уязвима, по-нестабилна и при нея
съпругът бе успял да постигне целта си.
— Йоланда не ми го спомена.
— Дъщеря ми смесва всичко заради лекарствата, които пие: понякога
не е съвсем наясно дали нещата са се случили преди или след това, а
смъртта на малката ѝ нанесе такава травма, че оттогава в главата ѝ цари
пълна бъркотия.
Амая кимна с разбиране. Помнеше, че Йоланда ѝ бе казала съвсем
същото, че понякога ѝ се губело кое се е случило първо и кое след това, но
междувременно се сети, че в показанията си в управлението тя бе
споменала и нещо от рода на това, че бебето не било в ковчега си.
 — Господин Беруета, имам само още един въпрос. Кремирахте ли
тялото на момиченцето?
— Не, нито момиченцето, нито братчетата му. Ние сме хора
традиционалисти, както и семейството на съпруга ѝ, нали видяхте
семейната гробница в Еноа.
Амая отново кимна.
— Това е много важно, трябва да знам със сигурност, а не мога да
попитам бившия ѝ съпруг.
Беруета изкриви лице при споменаването на зетя.
— Не е нужно да говорите с него. Погребалната агенция в Ойереги се
погрижи за всичко. Ще ви дам адреса на собственика. Той ще потвърди, че
погребението беше традиционно и че децата бяха преместени от болницата,
където починаха, направо в погребалната зала, а оттам — в гробницата в
Еноа.
Трябваха ѝ десет минути, за да открие директора на траурната агенция
и той да потвърди информацията.
Върна се в Памплона, без да спира в Елисондо. Искаше ѝ се да види
леля си, но съдържанието на файловете я пришпорваше. Пред компютъра
всичко изглеждаше твърде мъгляво, защото нямаше писмено обяснение и
трябваше да ги разглежда един по един, докато проумее защо Йонан ги
беше обединил.
Отново отвори снимките, на които тя стоеше до Маркина. Огледа ги,
задавайки си цял куп въпроси. Кое бе накарало Йонан да прояви интерес
към личния ѝ живот? Защо я беше следил? Защо е четял пощата ѝ? Много
се ядоса и се почувства безпомощна, защото не разбираше нищо, но реши
да остави това за по-късно; сега — Йонан току-що ѝ бе изпратил
съобщение, току-що ѝ бе дал нещо осезаемо и очевидно и тя щеше да му се
довери. Замисли се за паролата, която той бе избрал за папка „Дар“; сама по
себе си думата имаше своето значение, но по-съществен беше номерът,
който бе избрал като допълнение, номерът на значката му, номерът, който
го правеше полицай, и почти чу Марк да казва, че Йонан е отказвал дори да
се замисли над възможността да зареже работата си.
— По дяволите, Йонан, какво си направил?
Папка „Маркина“ съдържаше освен снимките от вечерта, в която бяха
разговаряли пред зала „Балуарте“, кратка биография на съдията, сведения
къде е роден, къде е учил и какви постове е заемал, преди да дойде в
Памплона. Вниманието ѝ бе привлечено от адреса и телефонния номер на
гериатрична клиника, в която бе настанена жена, на име Сара Дурàн.
Объркана, Амая поклати глава в недоумение, питайки се какво търсят тези
данни тук.
В папка „Саласар“ видя снимки от празния ковчег на сестра си в
семейната гробница в Сан Себастиян, както и снимките на бебешките
кости, подхвърлени при оскверняването на църквата в Арискун, едните, над
стогодишни, а другите, бели и чисти, които принадлежаха на сестра ѝ.
Имаше няколко увеличения по фрагменти на единствената снимка, която бе
успял да направи на пухенката, с която Росарио бе облечена в нощта на
бягството си, а после бяха открили в реката, преди съдията да прекрати
издирването. Както и карти на планината с възможни пътища за бягство
пеша от пещерата „Ари Саар“.
Във фолдър „Еранс“ имаше кратки сведения за секретарката на
съдията и нещо, което силно я изненада — още снимки, направени
очевидно в някакво кафене, на които секретарката на Маркина с увлечение
разговаряше с Йоланда Беруета.
Файлът „Местопрестъпления“ представляваше списък с адресите на
всички бебета, починали от синдрома на внезапна детска смърт, които вече
бяха проучвали; в него Йонан бе добавил сестрата на Амая, но пък бе
зачеркнал синовете на Йоланда Беруета. Взе една от картите, които бе
разглеждала предишната вечер, и отново почна да отбелязва селищата,
включвайки сестра си и Елисондо и пропускайки Еноа, после свърза
точките, които се проточваха от двете страни на шосе N-121. Възможно ли
беше това? Много често серийните убийци действаха в близост до важни
транспортни артерии, за да могат по-лесно да избягат, но този случай не
беше такъв.
„Рестартирайте, инспекторе“, повтори си тя и съзнателно се
съсредоточи върху онова, което знаеше. Отпечата наново картата и отбеляза
върху нея родните места на жертвите, включително нейното и на сестра ѝ,
и тогава забеляза, че без децата от Еноа рисунката добива правилни
очертания. Това си пролича още по-ясно, когато се приближи и различи
тънката синя нишка, обозначаваща руслото на река Бастан. Като постави
знаците по местата им, течението на реката изпъкна и очерта обширна
област, простираща се от Ерацу до Арайос, минавайки през Елбете и
Елисондо и стигайки с Айсеа до Ойереги. Синята линия се набиваше на
очи.
Реката. „Почисти реката“, помисли Амая и тези думи със силата на
заклинание за призоваване на духове довяха като ехо в съзнанието ѝ
виденията от нейните сънища и спомена за големите бели цветя и празните
ковчези.
Тя заотстъпва назад, докато седна в креслото, и остана там, загледана в
картите, опитвайки се да асимилира картината пред себе си. В главата ѝ се
смесваха илюстрациите от книгата, указанията за даровете, думите на
Сарасола за зловредната същност на архивите на Берасатеги и
„жертвоприношенията“, които сектите от Лесака и Елисондо бяха
извършвали в началото на осемдесетте години. Стана и добави върху
рисунката два нови знака. Не можеше да не мисли колко позорно е това, че
не се знаеше дори как са изглеждали тези дечица, родени, за да умрат, и
живели толкова кратко, че никой дори не се бе потрудил да им отреди
самоличност, дори мъничко място на света.
40
Не позна гласа му, когато вдигна телефона.
— Амая, аз съм Марк. Не знаех на кого да се обадя.
Трябваха ѝ няколко секунди, за да схване.
— Здравей, Марк, извинявай, не те познах. Какво мога да направя за
теб?
— Полицията приключи с претърсването в дома на Йонан и тази
сутрин ни върнаха ключа. Исках да спестя на родителите горчивия хап и
отидох там сам, но още с влизането си видях петното кръв на пода. —
Гласът му потрепери от мъка. — Не знам защо си мислех, че някой ще го
почисти, че няма да го оставят така… Не можах да вляза. Пред вратата
съм… Не знам какво да правя.
Амая пристигна за по-малко от десет минути. Марк стоеше като
закован на тротоара смъртнобледен и се опита да се усмихне, като я видя,
но само успя да изкриви леко уста.
— Трябваше да звъннеш още преди това.
— Не исках да безпокоя никого — отговори той и ѝ подаде ключа.
Тя го взе и се загледа за миг в него, сякаш в шепата си държеше
странен и невиждан предмет. Тогава Марк хвана ръката ѝ, наведе се и я
целуна. После се обърна към улицата и си тръгна, без да продума.
Не е за вярване колко силно може да мирише кръвта. Издайническото
бръмчене на мухите показваше, че и те я бяха надушили. Червената и
лъскава преди локва бе станала кафеникава, почти черна по краищата,
където бе почнала да засъхва, а в средата ѝ бурната дейност на стотиците
ларви, макар и в начален стадий на развитие, създаваха противното
усещане за движение. Тук си стояха използваните от съдебния лекар и
полицаите ръкавици, части от пластмасови капсули и хартиени кърпички,
натежалият от присъствието на смъртта въздух, черният и белият прах, с
който колегите ѝ бяха обработили всички повърхности. Това далеч не беше
най-страшната сцена, която ѝ се бе случвало да види. Понякога, когато
трупът бъдеше открит след дни или дори след седмици, когато миризмата
издадеше присъствието му и разтревожеше съседите, местопрестъпленията
изглеждаха наистина ужасяващо.
Амая извади телефона си и потърси в указателя номера на една фирма
за травматични почиствания, истински специалисти в заличаването на
следи, господари на мрака. Описа накратко положението и им обеща да ги
изчака. Знаеше, че са ефикасни, пристигаха бързо, свършваха работата и
изчезваха, също като нея.
Чувстваше се толкова особено да стои там без Йонан, а най-
отчайващото беше, че макар да се намираше в дома му, макар да виждаше
онова, което той бе виждал всеки ден, което бе докосвал всеки ден, не
долавяше присъствието му, от него тук не бе останала дори най-лека следа.
Дори разлятата по пода кръв вече не беше неговата. Сега тя принадлежеше
на мухите и Амая се замисли как тази любима кръв вече не означаваше
нищо.
Изтощена, тя се обърна да огледа всичко отново и виждайки дивана, си
спомни теорията на съдебната лекарка за изстрел отдолу, от седнало
положение. „Или убиецът е бил нисък на ръст“, промърмори. Седна и
вдигна ръка, все едно насочваше оръжие. Трупът не беше преместван от
мястото, където бе паднал, но ако нападателят бе стоял там, където тя
стоеше сега, не би могъл да го простреля в челото. Амая се наведе, за да
погледне под дивана, и установи, че наистина не личи да е бил преместван,
нямаше следи от влачене, а прахта отдолу се бе уталожила равномерно.
Както се беше навела, тя отново погледна към тъмното петно, заемащо
голяма част от повърхността на дневната. Образът на рухналия на пода
Йонан изникна в съзнанието ѝ с фотографска точност. Усети, че ѝ се
повдига, и едва се сдържа да не повърне. Стана и отиде към прозореца. Ако
го отвореше, със сигурност щяха да влязат още мухи, но поне противната
миризма щеше малко да се разсее. Не ѝ се удаде да дръпне завесите, но
въпреки това отвори прозореца и леденият полъх на вятъра ги изду и развя
навътре към стаята. От сивата повърхност на едната от тях се отлепи
парченце тъкан със същия цвят, което прелетя над кървавата локва и падна
на пода чак в другия край на стаята. Амая се приближи с любопитство и
забеляза, че макар и с цвета на пердетата, платът беше видимо различен.
Ставаше дума за няколкомилиметрова ивица лъскава тъкан. Тя се огледа,
опитвайки се да определи произхода ѝ, но не откри нито в тази, нито в
друга стая в апартамента подобен плат. Избра камерата на мобилния си
телефон и направи няколко снимки от различни ъгли. Унесена в мисли,
сигналът за входящо повикване я свари неподготвена и от уплахата
джиесемът изскочи от ръцете ѝ и падна в краката ѝ; вдигна го нервно и
отговори. Беше Маркина. Гласът му прозвуча топло и много чувствено.
Амая затвори очи и силно ги стисна, отблъсквайки мислите, които
избуяваха в съзнанието ѝ още щом го чуеше.
— Аз съм в дома на Йонан — каза тя.
— Нов обиск?
 — Не, вече са приключили. Тази сутрин са позволили на близките да
влязат и бях помолена аз да посрещна фирмата за травматични
почиствания. Чакам ги.
— Сама ли си там?
— Да.
— Добре ли си?
— Да, не се притеснявай, всеки миг ще пристигнат и си тръгвам —
отговори тя, без да отделя очи от парченцето плат. — Сега не мога да
говоря повече.
Затвори телефона и порови в шкафа, докато откри няколко плика с
рекламни материали. Изпразни единия и внимателно постави мострата
вътре. В този момент забеляза някакъв рисунък върху тъканта, нещо като
повтаряща се на интервали буква; не беше експерт, но очевидно ставаше
дума за скъп и фин плат. Залепи плика, прибра го в чантата си и
съсредоточено заоглежда завесите и останалите повърхности. Не откри
нищо друго освен праха за снемане на отпечатъци. Криминолозите бяха
свършили добра работа; най-вероятно парцалчето щеше да се окаже без
значение, кой знае откога стоеше залепено там, незабележимо заради цвета
на пердетата.
Остави служителите от фирмата за травматични почиствания да
работят по пода, облечени в защитните бели гащеризони и с маски на
лицето, и се отправи към полицейското управление в Белосо.
Пет минути разговор с Клемос бяха достатъчни, за да потвърдят и най-
лошите ѝ предчувствия. Инспекторът тънеше в доволство като прасе в
локва. Изложи ѝ накратко онова, което Ириарте вече ѝ бе казал за
произхода на пистолета, и въпреки настояването ѝ да не отхвърлят и други
линии в разследването и изкопченото насила обещание в тази насока, Амая
беше убедена, че работата ще продължи по същия начин.
Намекна хапливо, че вече би следвало да се е появила някаква улика за
връзка на Ечайде с групировки от този род, но полицаят не даде ухо на
думите ѝ. „Въпрос на време“, отвърна.
Тя се извини за минутка пред Клемос, взе от едно празно бюро лист от
принтера и ножица, влезе в тоалетната на втория етаж, извади от чантата си
чифт ръкавици, които надяна, и плика с парченцето плат; изряза от него
тънка ивица, която отново пъхна в плика; останалото уви внимателно в
листа хартия. Излезе от тоалетната и се върна при Клемос.
— Тази сутрин близките на младши инспектор Ечайде ме помолиха да
придружа хората от фирмата за травматични почиствания до апартамента.
Малко преди да започнат работата си, отворих прозореца и това парцалче
излетя оттам. Проверих, не съвпада с нито една друга тъкан в къщата, поне
на пръв поглед — каза тя и му подаде плика.
— Трябваше да се обадите на криминолозите.
— Я оставете тези приказки, ако не бях там, чистачите щяха да го
унищожат, а то може да се окаже улика. Взех го, спазвайки процедурата.
— Направихте ли снимки — запита той недоволно.
— Да, току-що ви ги пратих.
Клемос пое плика и изръмжа:
— Благодаря. Едва ли ще помогне с нещо.
Амая се обърна към изхода, без да си прави труда да му отговаря.
Излезе от сградата и още преди да е напуснала двора на управлението,
се обади от колата си на доктор Такченко.
— Докторе, още ли сте в Памплона?
— Да, но не задълго, току-що свърших беседата си. По обед тръгвам за
Уеска.
— Дали ще е възможно да се видим? Имам нещо за вас.
— Намирам се в едно кафене на улица… — Чу я как удължава
изречението, докато види адреса. — „Монастерио де Ираче“. Искате ли да
дойдете тук?
— След десет минути съм при вас.
Срещата беше кратка. Доктор Такченко възнамеряваше да се прибере и
да обядва вкъщи с мъжа си, така че остана само колкото да изпият по едно
кафе. Амая съжали, че не си е дала сметка, че улицата е прекалено близо до
съда, поради което изисканото кафене беше пълно с адвокати и съдии.
На излизане Такченко я попита:
— Госпожо инспектор, познавате ли тази жена? Забелязах, че през
цялото време не отделяше очи от вас.
Амая се обърна и засече бързия поглед на Инма Еранс, която пиеше
кафе на бара с две други жени. Заведението беше в непосредствена близост
до съда. Прокле случайността.
Доктор Такченко харесваше немското си возило. Съпругът ѝ често се
подиграваше на маниакалното ѝ внимание към мерките за безопасност и в
интерес на истината, при избора на тази кола водещи се бяха оказали не
луксозната ѝ външност, а системите за сигурност, които я правеха един от
най-надеждните автомобили на пътя. Такченко предпочиташе да се движи
по магистрала, а най-неприятно ѝ беше да шофира из центъра, и то на
непознат град. На излизане от кафенето с поверения ѝ от инспектор
Саласар плик, тя бе казала, че веднага ще тръгне за Уеска, а ето че вече
петнайсет минути кръжеше из центъра на Памплона, търсейки по стария
начин адреса, който безполезният навигатор явно не можеше да открие.
Избягвайки един автобус на градския транспорт, който едва не я смачка, и
правейки се, че не чува клаксона на някакъв изнервен таксиджия, тя най-
сетне спря пред една агенция за спешни пратки, включи аварийните
светлини и бързо влезе вътре. Напъха плика, който Амая ѝ беше дала в друг
и го подаде на мъжа на средна възраст зад тезгяха.
— Изпратете го възможно най-бързо на този адрес.
После се качи на германската си кола и продължи пътя си.
41
Амая прекара останалата част от следобеда в обстойно преглеждане на
папките, включени в съобщението на Йонан. Специално внимание обърна
на тази за Инма Еранс. Проучи щателно снимките ѝ с Йоланда Беруета. На
една от тях почти се виждаше как лицето на Йоланда лъщи от пот. Амая се
запита какво ли я свързва с Инма Еранс. Не изглеждаха приятелки; на
всички снимки се виждаше, че Йоланда е тази, която говори, а Еранс я
слуша търпеливо. Самата Йоланда ѝ бе споменала, че е обърнала земята
наопаки, че навсякаде е търсила помощ, нищо чудно, след като бе научила,
че Еранс е личен помощник на съдия, да се е свързала с нея, за да я
запознае с историята си. Трябваше да провери. Телефонът иззвъня. Беше
той.
— Искам да те видя.
Щом се отдели от екрана, Амая усети очите си уморени и първите
признаци за главоболие. Въпреки това се усмихна, преди да отговори.
— Аз също.
— Ами ела.
— Ще ми сготвиш ли пак?
— Ще ти сготвя, ако това искаш.
— Искам и това — отвърна тя, докато изключваше компютъра.
Тъкмо паркираше пред дома на Маркина, когато се обади Ириарте.
— Госпожо инспектор, добре е да дойдете в Елисондо. Инес Балярена
и дъщеря ѝ отишли днес да посетят гроба на малката и веднага забелязали,
че нещо не е наред. Всички цветя от погребението били натрупани
безразборно, като че ли някой бил ровил в тях; повикали гробаря, който пък
се обади на нас — по всичко изглежда, че гробницата е била разбита. Аз
тръгвам натам…
Позвъни на Маркина в момента, в който той вече отваряше бутилка
вино. След като изслуша обяснението на Амая защо не може да дойде и че
не знае колко ще се забави, съдията затвори и веднага набра друг номер.
Лицето му бе потъмняло.
— Току-що ме осведомиха, че гробът на семейство Еспарса изглежда
отварян с взлом. Близките отишли на гробището и си дали сметка, че нещо
не е наред. Окръжната полиция пътува натам. Какво ще ми кажете по
въпроса?
Маркина изслуша събеседника си. Затвори телефона, захвърли го
яростно и уцели бутилката с вино, която се пръсна и съдържанието ѝ се
разля по целия кухненски плот.
Амая паркира пред входа на гробището, което за вечерно време беше
доста добре осветено. Видя Ириарте, Монтес и Сабалса, както и двамата
работници, изпратени от кметството, застанали до трите жени. Инес,
дъщеря ѝ и старата амачи въпреки студа и късния час изчакаха спокойно и
мълчаливо, докато инспектор Ириарте ѝ обясняваше повторно това, което
вече ѝ беше известно. Погледна към гробницата, покрита почти изцяло с
венци и букети, и се обърна към жените:
— Какво не ви се стори наред? И защо бяхте тук толкова късно? При
този студ?
— Дойдохме да запалим свещи — отговори старата амачи. — Та на
малката да ѝ е светло — добави тя, сочейки две запалени свещи в долния
край на гроба.
Инес Балярена пристъпи напред.
— Извинете майка ми, това е стара бастанска традиция. Носят се
свещи, за да…
— За да се помогне на покойниците да намерят пътя в тъмното — каза
Амая. — Моята леля познава този обичай и ми е говорила за него.
— На погребението — продължи Инес — се донесоха много цветя,
нали виждате? След като поставиха плочата, ги подредихме много
внимателно. Отзад — най-големите венци, опрени на стената на
гробницата, пред тях — по-малките букети… Ако се загледате, ще видите,
че сега всичко е размесено, като че ли някой ги е махал и после пак ги е
върнал обратно в безредие, но най-много бие на очи това, че част от
венците са обърнати, лентите са наопаки и надписите не се четат. А аз
много внимавах да ги поставя както трябва, уверявам ви.
— Както трябва — прошепна Амая.
После се обърна към гробаря.
— Да сте правили някакъв ремонт в тази част на гробището или да е
имало погребение на съседните гробове, което да е наложило
преместването на цветята върху плочата?
Човекът я погледна, сякаш чуваше нещо абсурдно. Отрече,
поклащайки сдържано глава. И друг път ѝ се бе налагало да говори с него и
знаеше, че не е от приказливите.
— Може да са хулигани, може група хлапаци да са влезли през нощта
в гробището и да са разбъркали цветята като част от някаква глупава
игра? — предположи тя.
Гробарят се покашля.
 — Извинете, госпожо, не бях свършил…
Тя погледна към Монтес, който бе подбелил очи, и се усмихна, за да
окуражи човека да продължи.
— Плочата е отместена от мястото си поне с пет сантиметра — обясни
той и пъхна двата си дебели пръста между камъка и рамката на гроба.
— Възможно ли е да е останала така след погребението? — запита
Амая, докато сама опипваше пролуката.
— Нали ви казвам, няма начин. Много внимавам плочите да са добре
наместени, заради водата, нали разбирате? Ако не го правех, всички
гробници щяха да са наводнени… Пък и ако е отместена, рискът да се
счупи е по-голям. Когато свърши погребението, тази плоча си беше на
мястото. Гарантирам ви — заяви категорично гробарят.
Монтес застана до камъка и се опита да го помръдне, но не му се
удаде.
— Така нищо няма да направите — каза един от работниците. — Ние
ползваме лост и стоманени релси, върху които плъзгаме плочата.
Амая погледна въпросително Инес Балярена и дъщеря ѝ. Те се
обърнаха първо към старата амачи и едва след това отговориха.
— Отворете гробницата.
Амая погледна гробаря.
— Нали чухте? Отворете гробницата.
Нужни бяха няколко минути, докато донесат железните пръти и лоста,
междувременно всички останали помагаха за преместването на цветята.
Както им бе обяснил гробарят, системата беше съвсем проста. След като
повдигнеха леко плочата, подпъхваха отдолу металните релси и после я
плъзваха по тях. Щом гробницата зейна, всички насочиха фенерчетата си
навътре. На дъното се виждаха два стари ковчега, освен този на
момиченцето. Спуснаха метална стълба вътре и гробарят слезе с един по-
малък лост в ръка, който се оказа ненужен. Ковчегът беше отворен. И макар
че всички видяха, той се обърна нагоре, за да каже:
— Тук вътре няма нищо.
— Боже мили, накрая си я взе, върнал се е и е отнесъл дъщеря ни.
Соня Балярена се свлече на земята.
42
Любопитно. Не беше усетила присъствието на Йонан в собствения му
дом, а сега, докато гледаше през прозореца на управлението, както толкова
често преди, отсъствието му придобиваше учудващо присъствие,
пространство, в което едва ли не се очертаваха границите на мястото, което
би заемал. Йонан, който си бе отишъл, оставяйки ѝ товар от интриги и
подозрения. Йонан и всичко около него, което го бе подтикнало да води
тайно паралелно разследване. Йонан и неговите причини и доводи. Йонан
да я шпионира! Дали се бе съмнявал в нея? А ако е било така, тогава защо ѝ
бе пратил целия този материал ден след смъртта си! И чрез кого? Йонан и
думите му пред Марк, издаващи опасенията му. Йонан и странната загадка,
която ѝ бе завещал.
„По дяволите, Йонан, какво си направил?“
Амая разбираше Клемос и хората от Вътрешния отдел; пряко волята си
трябваше да признае, че ако тя водеше разследването и ставаше дума за
непознат човек, щеше да се усъмни в него. Но това беше Йонан, тя го
познаваше и дори паролата, която бе избрал, за да ѝ изпрати посланието си,
показваше неговата честност. А товарът беше тежък, вече се бе опарила при
опита да го отхвърли сама. Съзнаваше, че не бива да споделя всичко,
защото това би било предателство към последната воля на Ечайде, който се
бе обърнал само към нея, обаче чувството, че не знае на кого може да има
доверие, силно я разстройваше. На Монтес можеше да разчита, той със
сигурност щеше да я последва; за Сабалса се колебаеше, но най-много
грижи ѝ създаваше, естествено, Ириарте. Видима бе тревогата, която
пораждаха у него определени аспекти, които не успяваше да възприеме,
както в момента на смъртта на Елена Очоа. Всички тези истории за празни
гробове бяха твърде далеч от това, което практичен полицай като него би
определил като нормално при изпълнението на задълженията си. За него
спазването на правилата беше религия, а това, което тя щеше да им
разкаже, и най-вече това, което щеше да поиска от тях, влизаше в разрез с
паралелното разследване, водено от памплонския екип… Амая погледна
тъжно стелещата се по склоновете мъгла и отново ѝ домъчня за Йонан;
изведнъж усети присъствието му толкова силно, че се обърна, убедена, че
ще го намери зад гърба си.
До вратата бе застанал младши инспектор Сабалса с порцеланова чаша
в едната си ръка, която вдигна пред очите ѝ, сякаш за да оправдае появата
си.
— Помислих, че може би ще искате едно кафе.
Амая го погледна, после погледна и чашата. Йонан винаги ѝ носеше
кафето… Какво, по дяволите, си въобразяваше тоя глупак? Очите ѝ се
наляха със сълзи и тя отново се обърна към прозореца, за да ги скрие.
— Оставете го на бюрото — отвърна — и повикайте, ако обичате,
Монтес и Ириарте. След десет минути да са тук, имам да ви казвам нещо.
Сабалса излезе, без да продума.
Ириарте носеше два листа, от които им прочете някои от своите
бележки.
— Установихме, че последното посещение на семейство Балярена на
гробището, преди да забележат, че нещо не е както трябва, е било
предишния следобед. Гробарят не е обръщал специално внимание на този
гроб, така че не можем да бъдем сигурни кога са били преместени цветята,
обаче всичко навежда на мисълта, че ако са поели риска да повдигнат
плочата, това трябва да е станало предната нощ. Предупредихме, както
знаете, пътните патрули, но рутинните проверки не дадоха никакъв
резултат.
Думата взе Монтес.
— Аз пак разговарях със семейство Балярена. Младата майка е в
състояние на шок, Инес е малко по-спокойна и смята, че явно някой, който
е знаел за намеренията на Валентин Еспарса, е изпълнил желанието му и е
отнесъл тялото, макар че напълно разбира дъщеря си, която е убедена, че
мъжът ѝ се е надигнал от гроба. Старата амачи беше най-оригинална. Тя
заяви, че никак не е изненадана и че бебето е отнесено от Ингума. Каза
дословно следното: „Откакто умря, то си беше за него, нашето момиченце
се превърна в дар“.
Амая вдигна глава.
— „Дар“ ли казахте?
— Тя е стара жена — вметна Ириарте, разбирайки, че Амая търси
потвърждение на споменатите думи.
— Говорихме и с роднините на Валентин Еспарса — продължи
Монтес, — установихме къде са били през последните часове, всъщност
всички имат алиби, изглеждаха страшно уплашени от факта и силно
възмутени от подозренията. Наели са адвокат.
Амая отново се изправи и отиде до прозореца, търсейки сякаш
вдъхновение в мъглата, която вече бе превзела цялата долина.
— Сигурно ще се съгласите с мен, че изчезването на трупа на малката
Еспарса отваря отново случая. Искам да ви покажа нещо — продължи тя,
обърна се към бюрото и извади плик с отпечатани страници, които започна
да подрежда върху масата. — Вероятно помните, че в деня на смъртта на
Йонан очаквахме да получим от него увеличенията на снимките, които
направи в Еноа в нощта, когато Йоланда Беруета взриви гробницата на
синовете си. Е, ето ги тук. Йонан явно ми ги е пуснал в пощенската кутия,
взех ги вчера от дома си в Памплона.
Ириарте веднага реагира.
— Пуснал ги е в пощенската ви кутия? Това е абсолютно нередно.
Защо ще ги пуска там, вместо да ги прати по имейла в управлението?
— Не знам — отвърна Амая. — Може би е искал да вникна в
подробностите по увеличените снимки…
— Трябва веднага да съобщим това на Вътрешния отдел и на
инспектор Клемос.
— Аз вече им го съобщих сутринта, но като шеф на отдел „Убийства“
смятам, че тези снимки са доказателство и по случая, който ние водим; не
мисля, че спазването на правилата е пречка да продължим разследването.
Ириарте като че ли остана доволен, макар че хвърли недоверчив
поглед към снимките.
— Пред вас са увеличенията на заснетото вътре в гробницата в Еноа и
освен ковчезите на възрастни хора, се виждат ясно още три други, по-
малки. Потвърди се, както знаете, че децата на Йоланда Беруета са вътре,
но Йонан е обърнал внимание на третия ковчег — каза тя и го посочи с
пръст, като в същото време разстилаше пред тях нова поредица от
снимки, — и най-вече на неговото съдържание. Увеличил е снимките,
сравнил ги е и е установил, че торбата в ковчега, за която решихме, че
съдържа прах от кремацията, не е била от тези, които обикновено се
използват за целта, а опаковка на хранителен продукт, по-конкретно захар.
— Мамка му! — възкликна Монтес. — Чий е бил прахът тогава?
— На първото дете на Йоланда Беруета и Марсел Тремон, момиченце,
родено една година преди близнаците, което починало малко след
раждането си в дома на родителите на Йоланда в Ойереги. Да видим дали
ще отгатнете от какво.
— Внезапна детска смърт — прошепна Ириарте.
— Внезапна детска смърт — повтори Амая. — Има и още. Както
бащата на Йоланда, така и собственикът на погребалната агенция в
Ойереги, който се погрижил за траурната служба и превозването на ковчега
до гробището в Еноа, са готови да се закълнат, че момиченцето не е било
кремирано. Че в този ковчег е имало тяло.
— Не ми се вярва съдийката да разреши повторен оглед, но мога да
говоря с началника на жандармерията и да го помоля да провери.
— Излишно е. Още на следващата сутрин Марсел Тремон се
разпоредил плочата на гроба да бъде сменена. Според свещеника от
„Успение Богородично“ членовете на семейство Тремон били толкова
разстроени, че не позволили дори на гробаря да слезе в гробницата да
почисти парчетата и да изправи преобърнатите ковчези. Наредили му да я
запечата незабавно и той се подчинил.
— Мръсник! — възкликна Монтес.
Амая кимна в знак на съгласие.
— И то какъв. Бащата на Йоланда Беруета ми разказа, че след смъртта
на първото бебе дъщеря му изпаднала в ужасна депресия и съпругът ѝ
насила я накарал да забременее, въпреки препоръките на лекарите.
— Защото така щяла да забрави мъката по починалото дете… — обади
се Ириарте.
— Изкарала трудно бременността, но когато децата се родили, тя
изцяло им се посветила, водена от чувството за мъка и вина. — Амая
замълча, за да даде време на колегите си да осмислят казаното дотук. — Не
можем по никакъв начин да проверим подозренията си, нито да докажем,
че момиченцето не е в ковчега си в Еноа, напълно изключено е да получим
съдебно разрешение за повторно влизане в гробницата. Въпреки това този
нов случай трасира доста ясна карта на долината по протежението на река
Бастан — добави тя и разгърна върху масата географска карта, на която
отбеляза с червени кръгчета крайречните селища до границата с
Гипускоа. — Следващи стъпки. Трябва да уточним поведенческия профил
и начина на действие на заподозрените. Какво свързва тези семейства освен
факта, че децата им са починали внезапно в люлката, в повечето случаи,
или докато са били още съвсем малки? Какво знаем?
Първо: всички деца са били момичета. Второ: финансовото положение
на родителите в момента на смъртта на децата им не е било цветущо.
Трето: всички семейства са се замогнали финансово през следващите
години. Четвърто: поне за четири от случаите — двата, проучвани от
социалните служби, този на Йоланда Беруета и този на Еспарса, знаем, че
след смъртта на бебетата родителите са заявили, че оттам насетне щяло да
им потръгне в живота.
Тя спря и ги погледна очаквателно.
— Можем ли да добавим още нещо?
— Бихме могли да предположим, че някой им е платил или ги е
обезщетил парично за смъртта на дъщерите им — обади се Монтес.
— Да, но за какво са му на някого труповете на момиченцата? —
запита Ириарте.
— Можем ли да установим дали наистина са били починали? Поне в
случая с малката от „Арги Белц“ смъртният акт не беше открит заради
историята, която родителите разказват за пътуването си до Англия. Може
би се касае за незаконно осиновяване или за продажба… Имало е подобни
случаи с празни гробове на откраднати деца — каза Сабалса.
— Да, и на мен ми хрумна същото, когато не открихме тялото на
собствената ми сестра, но в случаите, при които е била направена аутопсия,
тази теория беше отхвърлена, а при бебето Еспарса аз лично видях трупа.
Така или иначе, няма да е излишно да се провери за какво би могло да се
използва един бебешки труп.
— Аз се сещам за медицинските или съдебните цели, но тогава за
телата не се плаща толкова, че семейството да забогатее. За незаконна
търговия с органи, която щеше да излезе наяве при аутопсиите. И за още
една, наистина отвратителна практика, при която някои наркокартели
използват предварително изкормени и после напълнени с дрога трупове на
новородени, за да прекарат през летищата големи количества наркотици,
понеже бебетата не минават през скенера, нито биват проверявани.
— Това би обяснило забогатяването.
— Но едва ли някой наркокартел плаща толкова много. Възможно е да
са получили еднократна сума, но тези хора са се замогнали значително,
освен това бизнесът им е привидно законен.
Монтес се намеси.
— Има нещо, което забравяме. Освен финансовото благополучие, мен
ме впечатли и чудодейното излекуване на една от майките от рак в
последен стадий. Не че е нещо нечувано, срещат се и такива случаи, но все
пак е доста изненадващо отписан от лекарите човек внезапно да се
възстанови дотолкова, че да оздравее напълно. Проверих я специално — от
доста години тази жена вече не се води като пациент с онкологично
заболяване. Не казвам, че няма нищо общо, но трябва да признаем, че
такива хора винаги имат едно наум: едно е да извадиш късмет и друго да
заживееш под щастлива звезда, както, изглежда, е станало с всички тях.
Амая изпръхтя.
— Това е друг аспект от разследването, за който искам да поговорим
— каза тя, поглеждайки остро Ириарте. — Тръгваме от необходимостта да
отворим съзнанието си и да не пренебрегваме нито една възможност.
Установихме връзката между доктор Берасатеги и родителите на децата,
всички знаем какво е правел той с телата на жертвите, които в ролята си на
Тартало е карал да бъдат убивани, знаем също — от останките, които
открихме в дома му, че канибализмът не му е бил чужд. Мисля, че предвид
странното поведение на Еспарса след смъртта на дъщеря му и факта, че
някой е довършил работата му, отнасяйки трупа няколко дни по-късно, не
би следвало да отхвърляме друг тип практики. Имам свидетелка, която
може да потвърди част от изявленията на Елена Очоа, че през шейсетте
години в чифлика „Арги Белц“, точно тук, в Бастан, се е установила секта,
извършваща близки до сатанизма ритуали, включително
жертвоприношения на животни, а един много достоверен информатор,
чието име не мога да разкрия, ми потвърди, че подобни практики са
прилагани и в друг чифлик в Лесака, под ръководството най-вероятно на
един и същи човек, техния жрец, церемониалмайстор, нещо като водач или
гуру, мъж, който по онова време е бил някъде към четиресет и пет годишен
и е сновял между двете групи, макар че не е живеел с никоя от тях.
Информаторът заяви, че в „Арги Белц“ се е родило момиченце, факт,
потвърден от другата свидетелка, според която детето е починало при
странни обстоятелства. Спомняте ли си? Аинара Мартинес Байон.
Родителите ѝ обявиха, че малката е получила мозъчен удар по време на
пътуване в чужбина. В момента на смъртта си младши инспектор Ечайде
работеше по въпроса и беше успял да установи, че момиченцето най-
вероятно никога не е ходило в Англия, тъй като никога не е напускало
Испания, което обяснява липсата на смъртен акт, доклад от аутопсия и
документ за погребение. Родители на същото момиченце са настоящите
собственици на чифлика — богата двойка, домакини на сбирките на
Берасатеги, на които понякога са присъствали акушерката Идалго, бившият
съпруг на Йоланда Беруета и Валентин Еспарса. Това няма начин да е
случайно и макар че отначало го оправдавали с терапевтични сеанси за
превъзмогване на траура, моят информатор ме увери, че сбирките са били
от съвсем друго естество.
Ириарте скочи на крака.
— Госпожо инспектор, за какво намеквате? За вещерски практики? Не
можем да основаваме едно разследване на недопустими теории, освен ако,
разбира се, не ни кажете кой е информаторът ви.
Амая се замисли за секунда.
— Добре, ако ми дадете дума, че това ще си остане тук. Лицето има
интерес случаят да бъде разкрит, действията му бяха добронамерени, но
ако всичко стане публично достояние, ще си навлечем сериозни
усложнения. Вече бях предупредена, че ще отрече всичко.
Тримата кимнаха в знак на съгласие.
— Става дума за отец Сарасола.
 Ириарте явно не очакваше това и отново седна.
— Той призна, че са открили в клиниката архивни материали за
дейностите на доктор Берасатеги, свързани с проучванията му на нещо,
което те наричат „Нюанс на Злото“ и би могло да се преведе като търсене
на сатанински, демонични или зловредни аспекти, примесени с
психологически разстройства и практики от всякакъв друг род. Отец
Сарасола ми обясни, че тези материали, заради кощунственото им
съдържание, са били изнесени от страната с дипломатическа поща и
изпратени във Ватикана. Нищо не може да се направи по въпроса. Той ще
отрече, Светият престол ще отрече и правителството ще удари нас, ако ни
хрумне да раздухаме нещата; но Сарасола ми каза също така, че
документите съдържали толкова зловещи данни, че като чул за убийството
на младши инспектор Ечайде, сметнал, че е редно да сме уведомени за това
обстоятелство, в случай че в разследванията си сме се доближили неволно
до нещо много опасно.
Всички замълчаха, замислени над думите ѝ.
Пръв заговори Ириарте.
— Виждам, че доктор Сарасола всичко е навързал… Дано вие да имате
някаква идея, защото аз, честно казано, не знам с какво да продължим. Не
ни остава нищо друго, освен да проверим алибито на близките и
приятелите на Валентин Еспарса, за да видим дали някой от тях има нещо
общо с оскверняването на гроба, но засега няма изгледи за резултат по тази
линия. Еспарса и Берасатеги са мъртви. Да искаме отново съдействието на
френската съдийка, е изключено, а ако не успеете да представите пред
съдията приемлива връзка между Еспарса, родителите на другите
момиченца и Берасатеги, която да оправдава отварянето на гробовете на
останалите бебета, той няма да промени становището си. Така че вие
кажете какво ще правим оттук нататък.
— Забравяте акушерката Идалго. Без съмнение, тя е свързващото
звено. Като помощник на брат си и като медицинско лице е имала
информация от първа ръка за бременностите в долината. Известно ни е, че
е присъствала редовно на предполагаемите сбирки за преодоляване на
траура в „Арги Белц“. Още нещо, което не бива да пропускаме — тя ми
намекна най-безсрамно, че е помагала на родители да „разрешават
проблеми“ с някои от новородените. Мисля, че трябва да продължим да я
проучваме.
— Оставете я на мен — каза Монтес.
— Искам да прегледате отново всички случаи на внезапна детска
смърт, но не само в долината, а и в цяла Навара, като обърнете специално
внимание на тези, при които починалите са от женски пол и са родени в
селища по течението на река Бастан. Ако изникне нов случай, проверете
финансите на семейството преди и след смъртта на детето. Успеем ли да
установим, че са се облагодетелствали по някакъв начин от смъртта на
дъщерите си, ще можем да очертаем някакъв модел. Засега не ми хрумва
нищо друго. Продължавайте да разпитвате близките и приятелите на
Еспарса и ако изникне нещо подозрително, ще издействаме разрешение за
претърсване на имотите им, макар че, откровено казано, силно се
съмнявам, че ще открием тялото на това дете.
— Може би Сарасола ще ви насочи към някаква следа — процеди
презрително Ириарте.
Амая го погледна.
— Щом сте такъв специалист по подобни практики, ще знаете къде
обикновено занасят телата.
Вече се бе изправила на крака, когато ги спря.
— Преди да приключим, има нещо, което искам да ви кажа за младши
инспектор Ечайде. През годините, в които съм работила с него, той ми
доказваше постоянно своята лоялност и почтеност, освен това имайте
предвид, че разследването на Вътрешния отдел още не е завършило. Йонан
беше наш колега и нямаме никаква причина да мислим лошо за него.
Всички закимаха в знак на съгласие, вървейки към вратата.
— Сабалса, вие останете. Имам един въпрос, свързан с компютрите, и
се боя, че сега вие сте най-сведущ по темата. — Той потвърди с глава. —
Въпросът ми е много лесен: възможно ли е електронната поща да се
програмира така, че да изпраща съобщенията в зададен ден и час?
— Да, възможно е, всъщност спамът се изпраща точно по този начин.
— Така и предполагах, но ще продължа. Има ли начин да се
програмира пощата така, че да изпраща автоматично съобщения при
конкретно обстоятелство?
— Бихте ли се доуточнили? — каза той, заинтригуван.
— Представете си, че аз реша да изпратя имейл, съдържащ
поверителна информация, която искам да бъде разкрита, ако поради
някаква причина аз например не съм в състояние да го изпратя.
— Може да се програмира определен вид таймер, който да се включва
ежедневно и да бъде спиран или реактивиран с парола. В деня, в който
паролата не се въведе, след като изтече зададеното максимално време,
съобщението ще се изпрати автоматично.
Амая се замисли.
— Така ли ви е изпратил снимките?
 Тя не отговори.
— Би било съвсем типично за него… Пратил ви е и още нещо,
нали? — Сабалса направи пауза и се втренчи в нея, знаейки, че няма да
получи отговор. — Аз не съм къртицата, не съм казал и дума за заповедта,
не съм говорил с никого дори случайно.
Амая го погледна, изненадана от това откровение.
— Никой не ви е обвинявал.
— Знам, че сте си го помислили. Може да не сме се разбирали много
добре, но извън личните разногласия, никога не бих предал другарите си,
нито работата си.
Тя кимна с разбиране.
— Не е… нужно да се оправдавате…
— Имайте ми доверие.
Тя си го спомни как стоеше покрусен пред вратата на Йонан. Как се бе
опитал да ѝ препречи пътя, как слушаше унило разговора на приятелите на
Ечайде на събирането в дома на родителите, съсипан така, сякаш този ден
го бяха разчленили, а после отново го бяха сглобили от парчетата на
мъртвото му тяло.
В този миг телефонът ѝ звънна; тя погледна екрана и видя, че е доктор
Гонсалес, от Уеска. Сабалса стана, кимна за сбогом и излезе, докато тя
приемаше обаждането.
— Докторе, не се надявах на новини от вас толкова скоро.
— Инспектор Саласар, боя се, че не очаквате точно такъв тип новини.
Вчера по пътя за насам жена ми е била блъсната от някаква кола и е
излетяла от шосето.
— Боже мили, да не би…
— Жива е, слава богу. Неколцина шофьори станали свидетели на
случката, спрели да ѝ помогнат и веднага повикали „Бърза помощ“…
Госпожо инспектор, пожарникарите са се мъчили четиресет минути да я
извадят. Има счупен таз, тазобедрена става, крак, нос, ключица и грозна
рана на главата, обаче е в съзнание, знаете колко е корава. Не се сетих да ви
се обадя веднага, разберете ме, мислех само за нея.
— Разбирам ви, не е нужно да се извинявате.
— Още е в реанимация и не ми позволяват да стоя при нея, но преди
малко ми позволиха да я зърна за минута и тя ме помоли да ви звънна. Не
си спомня много ясно как е станала катастрофата, но очевидците твърдят,
че в инцидента е замесена и трета кола, спряла на банкета — видели са
двама мъже, които се покатерили по склона, качили се в тази кола и
избягали. Полицията потвърди, че автомобилът ни е бил претърсван,
цялото съдържание на чантата ѝ е било разпиляно, ровено е под седалките,
в жабката, във всички кухини на колата. Когато днес ѝ го казах, тя ме
попита за нещо, което почти ми бе излязло от ума: явно вие сте ѝ дали
нещо, което сте я помолили да анализираме. Вчера, точно когато ми се
обадиха от полицията, пристигна плик по куриер. С изненада установих, че
подателят е жена ми и е изпратен от Памплона. Мисля, че мъжете,
претърсвали колата, са искали да открият точно този плик.
Объркана, Амая се опитваше да мисли, но в главата ѝ изплуваше само
образът на тежко ранената Такченко.
— Докторката ми каза, че било мостра от някаква тъкан.
— Така е.
— Е, имате късмет: ние едва ли щяхме да измъкнем много от нея освен
точния ѝ състав, но познавам идеалния човек за тази работа. Андреас
Сантос е съдебен експерт по тъкани. Знаем се от години, по-добър от него
няма. Веднъж развалиха едно щъркелово гнездо в Алфаро, провинция Ла
Риоха, и от там излязоха голямо количество тъкани, които той изследва и
датира. За всеобща изненада, някои от тях идваха от Средновековието.
Щъркелите събират всякакъв вид материали при строежа на гнездата си,
всеизвестно е, че нерядко отмъкват дори дрехи от прането на хората. С
платовете и калта гнездата им стават толкова здрави, че се задържат с
векове върху кулите. Сантос е работил с различни музеи и притежава най-
големия регистър с тъкани и текстилни основи, произведени в Европа през
последните десет века. Ако ми разрешите, ще му изпратя вашата мостра, аз
няма да мога да я обработя. Докторката ми нареди да се прибера вкъщи, но
аз нямам намерение да мърдам от тук.
— Щом вие му се доверявате, ще му се доверя и аз — предаде се
Амая.
43
Мъглата, слязла от планините, се бе настанила на улиците като законен
властелин на долината, предизвиквайки невярното усещане за по-ранен час
точно преди разсъмване, когато денят би спрял, ако слънцето не успееше да
си проправи път сред облаците. Амая караше внимателно по тесните улици
на „Чокото“, за да излезе на шосето за Франция, когато видя Енграси,
загърната в сивото си палто. Вървеше долепена до древните къщи в най-
стария квартал на Елисондо, близо моста. Когато се изравни с нея, спря
колата и спусна прозореца.
— Лельо, къде отиваш толкова рано?
— Миличка! — усмихна се Енграси. — Каква изненада! Мислех, че си
в Памплона.
— Точно натам отивах. А ти?
— Тръгнала съм към пекарната, Амая. Безпокоя се за сестрите ти. И
двете не се отказват от безумната идея за делба, всеки ден се карат и реших,
че е добре да намина, тъй като снощи Флора се обади на Рос и ѝ съобщи, че
днес сутринта щяла да заведе одитор и оценител в работилницата.
Амая отвори вратата на пътника.
— Качвай се, лельо, идвам с теб.
Пред входа на пекарната бяха паркирани няколко непознати коли,
освен мерцедеса на Флора. Управителят ги поздрави с много сериозно
изражение, по същия начин ги погледнаха и останалите сладкари, които
работеха край стоманените плотове. Съсредоточена и мълчалива, Рос
седеше зад бюрото в кабинета и изглеждаше твърдо решена да не напуска
това място, сякаш ставаше дума за укрепление или отбранителна кула, или
може би само за символ на власт над предприятието, откъдето
наблюдаваше шетнята на двама мъже в костюми. Единият мереше
помещението и снимаше машините и пещите; вторият седеше до Флора и
счетоводителя, който от години водеше сметките на „Пекарници Саласар“,
на едно от високите столчета около барплота, където очевидно се чувстваха
доста неудобно. Като ги видя, Флора се усмихна, но Амая долови, че е
нервна, колкото и да се опитваше да го прикрие под обичайната си глазура
на деспотично самодоволство, сякаш тя беше господарката, червената
кралица, която с уверените си маниери и глас, малко по-висок от
необходимото, постоянно даваше да се разбере кой командва. Само че Амая
я познаваше и схвана, че това е само поза, предназначена за нейната
публика, и не отговаряше на беглите ѝ погледи към Росаура, която
наблюдаваше безучастно тази демонстрация на сила, подобно на търпелив
зрител, очакващ края на пиесата, за да реши дали му харесва, или не. А
това плашеше Флора. Тя беше свикнала да постига желания ефект с
действията си, да кара света да се върти според прищевките ѝ и реакцията,
по-точно липсата на реакция от страна на Рос, я изваждаше от кожата —
Амая го долавяше в начина, по който сестра ѝ бавно и дълбоко си поемаше
въздух всеки път когато я погледнеше. Но пасивността на Рос тревожеше
не само Флора. Лелята и Амая бяха единодушни, че това, което за Флора
представляваше, чисто и просто, предизвикателство, пореден случай да
покаже силата и надмощието си, щеше да съсипе Рос, за която
работилницата се бе превърнала в център на съществуването през
последната година, в място, свързано с мечти за нови проекти и може би
първия ѝ голям успех в живота.
— Аз ѝ предложих помощта си — бе признала лелята. — Знам, че не
бива да вземам страна, но според мен за Рос това е нещо много по-важно и
по-дълбоко, отколкото за Флора.
— Джеймс също ѝ е предложил, но Рос отказала с довода, че трябвало
да се справи сама.
— Същото каза и на мен — отвърна натъжено Енграси. — Понякога не
знам дали е хубаво да си толкова независим. Не знам кой ви е втълпил, че
трябва да се справяте сами с всичко.
Успокоена от привидното спокойствие, Амая остави леля си там и след
няколко минути пое отново към Памплона.
Мъглата я съпътстваше неотстъпно до тунела при Алмандос,
принуждавайки я да намалява скоростта и да се вглежда внимателно в това
шосе, което всяка година вземаше своя кръвен данък сред камионджиите,
пътуващи от Памплона до Ирун, както и сред местните жители, които с
примирение приемаха тази жестока дан, както се примиряваха с дъжда,
мъглата или периодите на затворен тунел, когато трябваше да обикалят по
още по-опасния стар път.
Амая не спираше да мисли за доктор Такченко, за случилото се и за
инстинкта ѝ да изпрати мострата по куриер. Мъжът ѝ беше прав,
докторката беше не само корава, но и много находчива жена. За времето,
откакто се познаваха, тя неведнъж ѝ бе показала, че притежава блестящ ум
и вродено чувство за самосъхранение, което я бе опазило още в родината ѝ,
но от друга страна, по причини, които не споделяше, бе породило у нея
силна алергия към полицейските участъци. В случая бе предусетила
важността и заплахата, криещи се в дадената ѝ мостра, нещо, което самата
Амая не бе доловила. Беше подценила стойността на находката си и бе
изложила доктор Такченко на опасност. Но ако миниатюрното парченце
плат се окажеше улика, улика, пропусната от експертите, и след като никой
не я бе видял да го взема, значи, само убиецът знаеше къде се намира то и
че е толкова съществено, че да го издаде или поне да насочи подозренията
към него. В главата ѝ прозвучаха думите на Сарасола: „Може би
несъзнателно сте се доближили прекалено много до нещо наистина
опасно“.
Беше му се обадила, преди да излезе от управлението, и може би
предложението на Ириарте да го попита не беше толкова налудничаво.
Преди това трябваше да свърши нещо. Спря в един магазин за компютри на
входа на Памплона и купи няколко флашки; после отиде в къщата на
„Меркадерес“ и отново прегледа прикачените файлове на Йонан, отнасящи
се за акушерката Идалго. Освен заповедта за обиск и личните ѝ данни, тук
беше и професионалната ѝ биография. Запита се защо Йонан е обърнал
внимание на това. Акушерката сама им бе разказала, че след смъртта на
брат си най-сетне е имала възможността да работи и в други болници. Амая
прегледа отново документа, въпреки че сведенията ѝ бяха познати. На прага
на пенсионирането си Фина Идалго бе работила в Окръжната болница в
Ирун, а преди това — в две частни клиники, едната в Ондарибия, „Вирхен
де ла Мансана“, а другата също в Ирун, клиника „Рио Бидасоа“[29], и на
двете места като акушерка. Препрочете имената на болниците и изведнъж ѝ
просветна какво е направило впечатление на Йонан: река Бидасоа. Същата
река се наричаше Бастан само до Оронос-Мугайре, а от Донестебе надолу ѝ
казваха Бидасоа — друга провинция, друго име, но на една и съща река.
Изненадана и въодушевена от откритието, Амая взе телефона и набра
Монтес.
— Госпожо инспектор?
— Мисля, че погрешно ограничаваме търсенето до река Бастан,
защото тя продължава, напуска Навара, влиза в Гипускоа и се влива в
океана при Бискайския залив, но там я наричат Бидасоа. Ако акушерката
Идалго е била свързана с практиките и се е занимала с прихващането на
родители, не е изключено да е развивала дейността си и по месторабота.
Кажете на Сабалса, че трябва да разширите търсенето и да обхванете не
само момиченцата, починали от внезапна детска смърт в Навара, а и тези в
Гипускоа, като обърнете особено внимание на родените в селищата по
поречието на Бидасоа.
Затвори телефона и пъхна флашката в компютърния порт; записа
изпратените от Йонан файлове и придружаващото ги писмо и за миг се
поколеба, докато препрочиташе думите, генерирани от автоматичното
съобщение, които всъщност бяха последната воля на нейния приятел.
Изтри го с чувството, че прекъсва една почти духовна връзка, която някой
бе сметнал за толкова важна, че Йонан бе умрял заради нея, толкова опасна
и непреодолима, че насмалко да погуби и доктор Такченко. Преди да
тръгне, прибра флашката в чантата си, където нещо я накара да пъхне и
книгата на Дюпри. Излезе от къщи и подкара към паркинга на един
търговски център, където слезе от колата си, поздрави шофьора на
Сарасола и се качи на автомобила, в който я чакаше отецът.
Пристъпи направо към въпроса.
— Казахте, че има свидетел.
— Да, един разкаял се участник.
— Трябва да говоря с него.
— Не е възможно — възрази свещеникът.
— За мен може би да, но не и за вас — отвърна Амая.
— Полицията го смята за защитен свидетел.
— Полицията и Църквата, както споменахте — припомни му тя.
Отец Сарасола замълча. Мислеше. След няколко секунди се наведе
напред и даде някакви указания на шофьора, който запали мотора на
колата.
— Сега ли?
— Защо, не ви ли е удобно? — отвърна саркастично той.
Амая проговори едва когато лимузината спря на ъгъла на една
централна улица.
— Нима е тук, в Памплона?
— Сещате ли се за по-подходящо място? Слезте от колата и се
повъртете наоколо четвърт час. После идете на номер двайсет и седем на
успоредната улица и позвънете на апартамент номер едно.
— Обезопасен ли е?
— Цялото каре принадлежи на „Опус Деи“ и в тази сграда, повярвайте
ми, по-лесно би влязла камила в иглено ухо, отколкото чужд човек.
Въведоха я във впечатляващ апартамент с касетирани, дърворезбовани
тавани, обточени от край до край с гипсови орнаменти високо горе,
докъдето достигаха крилата на прозорците, през които, като през дълги,
тесни процепи на фасадата, навлизаше оскъдната светлина на
памплонската зима, приглушена още повече от ефирните бели завеси,
придаващи мъртвешки нюанс на вътрешното осветление. В стаята беше
топло, но бледата жълтеникава крушка, потънала сред архитектурните
орнаменти на три метра височина над главите им беше толкова слаба, че
прибавена към малобройните и строги мебели, подсилваше впечатлението
за студенина и липса на уют. Мъжът пред нея беше облечен в прекалено
голям за него сив костюм и недотам чиста бяла риза. Амая забеляза, че
въпреки официалното облекло е по домашни пантофи. С подстриганата си
с машинка коса и обръснатата надве-натри прошарена брада той
изглеждаше по-възрастен от петдесет и петте години, които Сарасола бе
обявил.
Мъжът я погледна с недоверие, изслуша с престорено уважение
свещеника, но покорно изпълни молбата му.
Беше много слаб и въртеше нервно хлабавата халка на пръста си.
— Разкажете ми за престоя си в Лесака.
— Бях на двайсет и пет години и тъкмо завършвах университета. През
онова лято отидох с приятели на тържествата за Сан Фермин[30]. Там се
запознах с едно момиче, което ни покани в къщата, където живееше заедно
с неколцина свои приятели. Отначало всичко ни се стори много забавно,
беше нещо като комуна, изследваща корените на традицията, човека и
природните сили. Имаха малка градина с марихуана и пушехме, докато ни
се завъртеше главата, за да чуем вятъра и майката земя, за да танцуваме
около огъня. Групата организираше беседи, на които понякога канеше нови
кандидати за присъединяване, хора от селото или туристи като мен, отишли
там, привлечени от духовното, от вещерството в Бастан, от магията и
спиритизма. Често говореха за някой си Табесе, за това, какво им разказвал
и колко много знаел, но тогава не го видях нито веднъж. В края на лятото
повечето участници се разотидоха, но аз получих покана да остана в
къщата. Тогава започна да си проличава истинската същност на сектата.
През септември се запознах с него. Плени ме от пръв поглед. Караше
хубава кола, обличаше се чудесно и без да парадира, имаше излъчването,
присъщо за богатите хора, които винаги са разполагали с много пари, не
знам дали разбирате какво имам предвид. В тена му, в прическата и
маниерите му имаше нещо наистина съблазнително, беше много специален
човек. Мисля, че всички бяхме влюбени в него, включително и аз — призна
свидетелят и Амая забеляза, че говори с усмивка, захласнат по спомена за
онзи мъж. — Всички го обичахме и бяхме готови да направим каквото
поискаше… И всъщност го направихме. Той беше изключително
привлекателен и сластен, сексуално неустоим. След това никога не съм
изпитвал подобно влечение към друг мъж, нито към жена — прошепна той
със съжаление.
— Къде живееше?
— Не знам, никога не знаехме кога ще дойде. Появяваше се внезапно и
тогава настъпваше празник. После, като си отидеше, живеехме единствено
в очакване на новата му поява.
— Спомняте ли си цялото му име?
— Никога няма да го забравя, казваше се Шабиер Табесе и според мен
беше около четиресет и пет годишен. Не знам нищо повече, тогава не ни
беше нужно да знаем повече. Освен това, че го обичахме и че той ни
даваше власт. Табесе ни казваше какво да правим и как точно да го правим,
показваше ни древни магии, защитаваше връщането към традицията,
зачитането на корените, на първичните сили и на начина за връзка с тях,
който се изразяваше в поднасянето на дарове. Той ни разкри забравената
религия, вълшебното присъствие на невероятните създания, обитаващи,
откакто свят светува, тия места. Обясни ни как първите заселници на
Бастан поставили знаци под формата на мегалитни паметници и енергийни
канали по цялата територия. Линиите на Уоткинс ги отнасяха към неолита
и разкриваха присъствието на природните сили още тогава; ние само
трябваше да ги събудим и да им поднесем дарове, а за отплата щяхме да
получим каквото си пожелаехме. Обясняваше ни как в продължение на
хилядолетия човекът е съжителствал с тези сили в ползотворен и твърде
удовлетворителен и за двете страни съюз, като в замяна трябвало само да
им принася в жертва дребни животни, и то по определен начин. —
Свидетелят прекара решително ръка през лицето си, сякаш искаше да
заличи чертите си. — Скоро се проявиха първите благодеяния, първите
признаци на власт и ние се почувствахме окрилени и всемогъщи като
средновековни магьосници… Дори не можете да си представите какво е
усещането да знаеш, че си предизвикал някакъв ефект, независимо какъв.
Толкова е величаво, че се чувстваш като бог. Но колкото повече
получавахме, толкова повече се изискваше от нас. Аз живях в тази общност
почти година и се сдобих с невероятни познания, умения и опит… —
Човекът спря и остана загледан безмълвно в пода толкова дълго, че Амая
започна да губи търпение. Но ето че той вдигна лице и продължи. — Няма
да разказвам за „жертвоприношението“, не мога. Важното е, че го
направихме, и макар че всички участвахме, всъщност го извършиха самите
родители, те убиха дъщеря си, такова беше условието. Когато всичко
свърши, тялото беше отнесено и след няколко дни групата почна да се
разпада. За по-малко от месец всички се пръснаха, а Табесе повече не се
появи. Аз бях сред последните, които си тръгнаха. Остана само двойката,
поднесла скъпия дар. Дълги години не видях нито един от присъстващите,
но знам, че са живели добре, поне колкото мен. Аз започнах работа,
завъртях търговия и много скоро забогатях. Ожених се — продължи той,
докосвайки халката си, — роди ми се дете, син. На осем години се разболя
от рак и при едно от посещенията в болницата разпознах сред лекарите
един от членовете на групата. Той дойде при мен и след като се осведоми за
състоянието на сина ми, каза, че можел да помогне, само трябвало да
поднеса нещо в дар. Болката и отчаянието да гледам сина си толкова
сериозно болен, ме накараха да се замисля. За добро или за лошо, човек си
задава много въпроси, когато вижда, че детето му умира, но най-вече се
пита защо това се случва точно на него, какво е направил, та да го заслужи,
а в моя случай отговорът беше ясен като Божия глас, който ехтеше в главата
ми. След няколко месеца синът ми почина. На следващата седмица отидох в
най-близкото полицейско управление и ето ме днес тук. Направихме
каквото се искаше от нас и получихме съответната отплата, това е факт,
като този, че сега стоя пред вас. От мига, в който подадох жалбата и си
признах, всичко около мен рухна. Загубих работата и парите си, загубих
жена си и дома си, загубих приятелите си. Нямам къде да отида, нито към
кого да се обърна.
— Доколкото ми е известно, в съседни селища е имало и други групи.
Мъжът потвърди с глава.
— Знаете ли дали още някоя от тях е стигнала до
жертвоприношението?
— Знам, че в Бастан се готвеха скоро да последват примера ни, така се
говореше. Помня, че при едно от посещенията в къщата видях, че едно от
семействата има момиченце…Изглежда, то беше предопределено…
— Какво искате да кажете?
— Бях наблюдавал същото преди това в моята група. Момиченцето
живееше сред нас, родителите му го хранеха и се ограничаваха почти само
с това, а всички останали избягваха нормалното общуване с детето. То
беше предназначено за жертва и друг вид контакт щеше да усложни
нещата. Отнасяхме се към него като към останалите животинки,
определени за принасяне в дар, без име, без самоличност, без друг вид
връзка.
Амая потърси в джиесема си снимка на майка си на младини и я
показа на мъжа.
— Да — отговори той тъжно. — Тя беше от бастанската група. Не
знам дали го е направила, но помня, че беше бременна, когато се
запознахме.
— Какво трябваше да се направи? По какъв начин се постигаше
очакваният резултат?
Свидетелят закри лицето си с две ръце и зашепна през тях:
 — Моля ви, моля ви.
— Братко — смъмри го твърдо Сарасола.
Мъжът свали шепи от лицето си и го погледна, изненадан от острия му
тон.
— Трябваше да пожертва новороденото момиченце в името на Злото,
на Ингума, и да го направи като Ингума: да лиши малката от въздух, а
после да поднесе като дар и телцето ѝ.
Демон върху теб, отекна в главата на Амая.
— С каква цел?
— Не знам.
— Това ли стана с тялото на момиченцето от Лесака?
— Нямам представа, това също беше задължение на родителите, част
от ритуала, от условията, които следваше да изпълнят. Детето трябваше
непременно да е момиче, да не е навършило две години и да не е кръстено.
— Да не е кръстено — повтори тя и си го записа. — Защо?
— Защото кръщението е също вид дар, вид посвещение и обвързване с
друг господ. Не биваше да са кръстени.
Амая неволно си спомни за сина си, оставен на пода на пещерата,
благославяйки чудодейния начин, по който се бяха подредили планетите, за
да осуетят смъртта му, далеч преди да се роди.
— А възрастта?
— От раждането до навършването на две години душата все още
блуждае. Тогава децата са най-подходящи за жертвоприношение, така е
през цялото детство до момента, когато започват да съзряват. Тогава
настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за същите цели, но е по-
лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило две години, отколкото
на девойка.
— Защо момичета, а не момчета?
— Жертвоприношенията трябва да се извършват по групи според пола,
нямам представа по каква причина, но Табесе ни обясняваше, че така било
открай време. Когато Ингума се събуди, отнася определен брой жертви, но
винаги от един и същи пол, от една и съща възрастова група и при
идентични обстоятелства, до изпълване на цикъла. Описваше ни как се
прави, какво е значението и ползата от ритуала… По правило по-
самоотвержени бяха мъжете. На някои жени това им костваше повече, дори
да го бяха решили вече, а след като го направеха, изпадаха в депресия и
призивът беше отново да родят, и то веднага. Чувах, че не всички го
понасяли добре. Имаше и такива, които, чисто и просто, не знаеха какво ще
извършат съпрузите им. По онова време не можех да го проумея, но сега,
след като знам какво е да загубиш детето си, си давам сметка, че не бих
могъл да обичам роденото след него… Ако ме насилят за това, може дори
да го намразя.
— Какво се получаваше в замяна на подобен дар?
— Каквото пожелаеш, обаче в зависимост от естеството на поднесения
дар: здраве, пари, богатство, отърваване от съперници, ощетяване на трети
лица, отмъщение. В замяна на „жертвоприношението“ човек можеше да
получи всичко.
— А защо после е трябвало тялото да бъде отнесено?
— Защото така се прави с даровете, те се поднасят, преотстъпват се.
Отнасят се на мястото, където ще изпълнят своето предназначение.
— От какъв вид е това място?
— Не знам — отвърна мъжът уморено. — Вече ви казах.
— Напрегнете се, помислете още малко, за какви места най-често ви
говореше той?
— За магически места, места, съхранили далеч по-древни от
християнството способности, където мъжете и жените ходели по традиция
да оставят даровете си, за да измолят богата реколта или да призоват
стихиите. Способностите може да се използват както за добро, така и за
лошо. Тези места по думите му били като огромни лупи на Вселената,
концентриращи забравени от съвременния човек енергии и сили.
Амая си спомни как самата тя го бе направила, спомни си за каменната
маса и за пещерата на Мари, за нейното осезаемо присъствие там при
последното ѝ посещение.
— Ами в гората? — попита.
Мъжът стреснато я погледна.
— Имате предвид пазителя на равновесието? Не всички енергии са с
еднакъв знак, а тази по-конкретно беше вражески настроена към нас.
Трябва да разберете, че всичко работи като в една теория на струните, която
управлява всички светове, съдържащи се в този: когато насила се
предизвика действие, което не е било предвидено да се случи, следва да се
даде нещо в замяна, някакъв дар или жертва, но да си въобразяваш, че едно
действие ще остане без последствия, е направо смешно. Вселената трябва
отново да се настрои, а предизвиканите от дадено действие вълни могат да
отзвучават много дълго. Нашите действия бяха събудили Ингума, но и
други, противни нему сили. — Мъжът замълча и се усмихна с
горчивина. — Не мислете, че синът ми е умрял без причина. Не ви ли се
струва, че положението, в което се намирам, е пряка последица от
случилото се в онази къща преди повече от трийсет години? Аз поне така
мисля. Убеден съм.
— А какво ставаше с членовете, които решаваха да напуснат групата?
— Вие нищо не разбирате — отговори той с горчива усмивка. —
Никой не може да напуска групата и никой не се освобождава от
задължението да поднесе своя дар. Колкото и време да мине, рано или
късно, Ингума си взема своето. Ние се разпръснахме, защото това бе част
от уговорката, но останахме завинаги част от групата.
— Познавам човек, който е напуснал — каза Амая с мисъл за Елена
Очоа, — изглежда, че и вие сте успели.
— …Но си платих за това и ще продължавам да плащам. Ще постъпя
както е редно, но те ще ме унищожат.
— Тук изглеждате на сигурно място — каза тя, поглеждайки към
Сарасола.
— Вие не разбирате, това е само временно. Не мога да остана тук
вечно, нали? Ще изчакат колкото е нужно, но когато дойдат за мен, никой
няма да успее да ме опази.
Амая си помисли тъжно за Елена, просната в онази локва от кръв и
орехови черупки.
— Познавах човек, който ми каза почти същото.
Тя протегна ръка на мъжа, но той я погледна уплашено и скръсти ръце
пред гърдите си.
— Благодаря за съдействието — каза тогава Амая. Вместо отговор той
само уморено кимна. — Един последен въпрос. Орехите означават ли нещо
за вас?
Мъжът замръзна и видимо затрепери, лицето му се сгърчи и той
избухна в сълзи.
— Оставяха ги пред къщата ми, намирах ги в колата ми, в спортния ми
сак, в пощенската кутия — простена.
— Но какво означават?
— Те символизират силата. Орехът носи проклятието на вещицата или
вещера в малкия си мозък, той означава, че ти си целта, че идват за теб.
44
Бяха се любили още щом влезе у тях. Той тъкмо се връщаше от съда и
все още беше облечен с един от елегантните и изчистени костюми, с които
обикновено се явяваше на делата. Амая го целуна, давайки си време да се
наслади на устните му, докато го разсъбличаше. С него бе открила
удоволствието да го съблича, да сваля дрехите му много бавно, плъзгайки
ги надолу, където те оставаха на купчина на пода, да разкопчава копчетата
на ризата му едно по едно, за да даде възможност на устата да очертае
върху кожата карта на желанията, откъдето после щяха да минат пръстите.
После го бе завела до дивана, беше го възседнала и се бе отдала на
опиянението.
Изтощена и доволна, тя се излегна и се обърна, за да го наблюдава как
ходи гол из апартамента, как събира дрехите си от земята, как облича нещо
и надява кухненска престилка с намерението да приготви вечерята.
— Много ми е приятно да те гледам как готвиш — каза, когато той се
приближи да ѝ донесе чаша вино.
— А на мен ми е много приятно да те гледам излегната на моя диван
— отвърна той, пъхайки ръка под врата ѝ и плъзгайки я надолу по гърба.
Амая се усмихна на мисълта, че Йонан е бил прав. Маркина
разстройваше здравия ѝ разум, замъгляваше преценката ѝ. Но ѝ беше все
едно. От мига, в който бе влязла в дома му, от мига, в който се бе върнала
там онази сутрин, тя избягваше да мисли за това, достатъчно бе мислила,
достатъчно се бе въздържала. И след милион години не би си представила,
че подобно нещо може да се случи точно на нея, но ето че се бе случило;
той я бе накарал да вземе решение, да се произнесе, тя го бе направила и не
съжаляваше. Помогна му да сложат масата, но отказа втора чаша вино,
когато седнаха да вечерят.
— По-добре да пия вода, трябва да поработя.
Той направи отегчена гримаса.
— Цял ден не съм те виждал, мислех, че ще прекараме нощта заедно.
— Не мога…
— Какво става? Притеснена ли си?
— Бях забравила, че ти се запозна с нея в Аинса… Доктор Такченко е
претърпяла катастрофа на пътя и е в тежко състояние.
— Докторката? Много съжалявам, Амая. Дано се оправи, стори ми се
невероятна жена.
 — Ще се оправи, лоши фрактури, но животът ѝ е вън от опасност…
По-скоро случаят „Еспарса“ не ми дава мира, изчезването на тялото на
момиченцето изглежда от съществено значение, но не променя особено
това, с което разполагаме. Разговаряхме с близки и приятели, никой нищо
не знае, няма свидетели, никой нищо не е видял.
— Не бива да допускаш нещо, което не води доникъде, да те
разстройва толкова.
— Не става дума само за това дете. Ти поне можеш да разбереш,
собствената ми сестра липсва от гроба си… Все едно преминавам
непрекъснато през един и същи цикъл — каза Амая, обаче пропусна да
спомене разкритията, до които бе стигнала благодарение на информацията,
изпратена от Йонан.
Маркина я погледна усмихнато.
— Знаеш ли какво си мисля? Според мен някой роднина или приятел
на бащата е отнесъл малката, за да я погребе на приготвеното от него място.
Сигурно има някаква сантиментална причина, нищо чудно да я е занесъл в
гроба на родителите си или в стара семейна гробница. Факт е, че майката е
искала да кремира тялото, а някои хора продължават да смятат това за
светотатство. По-често, отколкото си представяме, в семействата избухват
спорове по въпроса къде да бъдат погребани покойниците, каква да бъде
траурната служба, кои да присъстват и кои не. Помня случая, когато се
наложи съдът да решава къде да бъде заровен един мъж — при родителите
му или в гробницата, приготвена от съпругата му. Бяха направили,
естествено, две траурни служби в негова памет, а в състезанието кой ще
публикува по-голям некролог във вестника бяха похарчили цяло състояние,
за да купят съответното каре на страницата.
— До такава степен, че чак да извадят трупа от ковчега му посред
нощ?
Той цъкна недоволно с език.
— Вече знаеш какво мисля по въпроса, това не ни води наникъде,
Амая, само ще причини болка и страдание. Разбирам, че е редно да започне
разследване, но тялото най-вероятно няма да се появи, не мислиш, надявам
се, да искаш заповед за отваряне на всички гробове на семейство Еспарса.
Очаквах, че примерът с Йоланда Беруета ти е бил достатъчен.
Тя се изненада леко от острия му коментар.
— Да, вече ти обещах, че няма да направя нито една крачка, която би
навредила някому. А като спомена Йоланда Беруета, един свидетел твърди,
че я е видял да разговаря с твоята секретарка в кафене близо до съда.
— Със съдебна секретарка?
 — Не със съдебна секретарка, а с твоята лична помощничка, Инма
Еранс.
— Не бях чувал за това, но ако ти се струва важно, още утре сутрин ще
я попитам.
— Попитай я — отвърна Амая и недоволно постави приборите върху
чинията.
Маркина погледна загрижен почти недокоснатата порция риба пред
нея и изсумтя.
— Никога няма да спреш, нали, Амая? — Тя го погледна
въпросително. — Коя е истинската причина, за да бъдеш така обсебена от
този случай? Това, че някакъв глупак е отмъкнал трупа на дъщеря си, за да
го погребе другаде, или това, което ти се иска да видиш в него? Не си ли
даваш сметка колко вредиш на самата себе си? Откажи се, спри се най-
сетне. Аз те обичам, Амая, искам да останеш в тази къща, искам да
останеш с мен, но нещата няма да потръгнат, ако продължаваш да си така
обсебена от миналото, ако продължаваш да търсиш призраци.
Тя се почувства толкова притисната, че ѝ беше трудно да разсъждава
ясно.
— Не мога, не мога да направя това, което искаш от мен… Това не е
обсебеност, а инстинкт за самосъхранение и няма да се успокоя, докато
Росарио броди някъде навън. Обсебена, казваш? Та тя е удушила сестра ми,
опита се да убие сина ми, а откакто се помня, прави всичко възможно, за да
убие и мен. Няма да се успокоя, докато не я приберат отново в лудницата.
Не мога да бъда спокойна, когато врагът ми се разхожда на свобода! Който
не е преживявал подобно нещо, не може да си го представи.
Маркина поклати отрицателно глава и протегна длан, търсейки
нейната. Амая скръсти решително ръце пред гърдите си като щит.
— Майка ти е мъртва, Амая, реката я е завлякла. Открихме палтото ѝ,
закачено на един клон на няколко километра по-надолу. Как си
въобразяваш, че жена в нейното състояние би могла да оживее при подобни
обстоятелства? Но дори да е оживяла, къде се намира сега?
Амая се изправи и взе палтото и чантата си.
— Не желая да продължаваме този разговор. Той е ехо от други
разговори, които съм водила преди с други хора, но с теб не искам да го
водя. Ако наистина ме обичаш, трябва да ме обичаш такава, каквато съм:
войник, търсач. Това съм аз и няма да се спра. А сега е по-добре да си
вървя.
Той застана между нея и вратата.
— Моля те, не си отивай, остани. Няма да понеса, ако си тръгнеш сега.
 Амая докосна с пръсти устните му, после го целуна.
— Имам работа. Ще се видим утре. Обещавам ти.
През замъгленото от дъха му стъкло вече не се виждаше нищо.
Маркина опря чело на прозореца и усети как нощният студ нахлува в
стаята. Беше я видял да сяда в колата си и да си тръгва и сега имаше
чувството, че умира. Не можеше да го превъзмогне — когато я нямаше
наблизо, тялото му се изпълваше с необяснима празнота, лишено сякаш от
някой жизнен орган. Ех, да можеше да ѝ осигури поне малко спокойствие.
Сипа си още вино, седна на дивана, където преди малко се бяха любили, и
протегна ръка, за да докосне пространството, което бе заемала. С часове
размишлява по онзи въпрос.
45
Пъхна ключа в бравата и тутакси забеляза, че нещо не е наред. Винаги
превърташе ключа два пъти, а вратата се отвори още при първото обръщане
на китката. Направи крачка назад, за да огледа пустата улица, извади
оръжието си и отново се приближи, наострила слух, опитвайки се да
долови някакво движение в къщата. Нищо. Бутна внимателно вратата,
огледа антрето, където всичко изглеждаше на мястото си, после насочи
поглед към тъмното стълбище, влезе и светна лампите, ослушвайки се.
Отвори вратата на кабинета на Джеймс на партера и тръгна нагоре по
стълбите. Кухнята, празната гостна, хола, банята, детската стая, която
свекърва ѝ Кларис бе обзавела за Ибай, семейната спалня и банята,
широките гардероби — нямаше никой. Върна се по същия път, гасейки
лампите, но не успяваше да се отърве от усещането, че някой е влизал в
къщата в нейно отсъствие. Огледа обстойно всяка повърхност, всеки
предмет, все още с пистолета в ръка и наострила уши. Влезе в хола и докато
се взираше в закачените на полицата географски карти, изпита такава
увереност, че някой е бил там, че почти можеше да очертае във въздуха
замърсеното пространство, което бе заемал. На пръв поглед нищо не беше
пипано. Всичко си беше на мястото, но чувството беше толкова осезателно,
че едва сдържаше яростта си пред убедеността в това чуждо присъствие в
дома ѝ. Поздрави се, че е изтрила данните от компютъра, и тогава забеляза,
че втората флашка, която бе останала неизползвана, липсва. Грабна отново
чантата си, изтича надолу по стълбите, напусна къщата, затвори вратата и
превъртя ключа два пъти, както винаги. После позвъни на Монтес.
— Искам да ви помоля за една услуга.
— Казвайте.
— Идете до дома на леля ми и стойте пред входа, докато дойда. После
ще ви обясня.
Когато зави по улица „Браулио Ириарте“, видя колата, от която
инспектор Монтес ѝ присветваше с фаровете. Паркира и се качи при него
на седалката за пътника.
— Благодаря.
— Моля, но в замяна на това разказвайте — отговори той.
— Вчера близките на Йонан ме помолиха да отида в апартамента му.
Докато чаках хората от фирмата за травматични почиствания, открих
миниатюрно парченце плат и дадох мостра от него на докторката рускиня,
която обикновено ни прави паралелните анализи в Аинса. По пътя за къщи
някой я избутал от шосето и преровил цялата кола; жива е, слава богу, ще
се оправи. Преди малко обаче се отбих в жилището ми в Памплона и
забелязах, че някой е влизал. Липсва една празна флашка. Затова ви
помолих да наблюдавате къщата на леля ми, в случай че същият човек
дойде да рови и тук.
— Разбирам — каза замислено Монтес. — Казвате, че сте открили
плата в апартамента на Йонан.
Амая кимна за потвърждение.
— И естествено, сте занесли мостра на нашия приятел, инспектор
Клемос.
— Отидох до управлението в Белосо, но Клемос вече е приключил
случая: източни мафии и наркотрафик. Казах му, че няма нито едно
доказателство, но той отговори, че скоро щели да се появят.
— Не му ли оставихте мострата?
Тя поклати глава.
— Само част от нея.
— Голямо говедо е този човек, мамка му! — възкликна Монтес.
— Фермин, дръжте се прилично.
— Успели ли са да вземат мострата на докторката?
— Не, тя е предвидлива жена, изпратила я по диейчел.
— Това парченце явно е важно за някого, само не разбирам защо някой
ще влиза в дома ви да търси мострата, а накрая отнася една флашка.
Амая въздъхна.
— Йонан ми е изпратил съобщение.
— Кога?
— Честно казано, не знам, получих го на другия ден след
погребението, но нали ги знаете компютърджиите. Сабалса ми каза, че било
програмирано.
— Да, той ми обясни, освен това смята, че Йонан ви е изпратил още
нещо.
Амая се изненада.
— Така ли ви каза?
— Не знам защо се учудвате, той споделя с мен всичко, приятели сме.
Много пъти съм ви казвал, че е свестен човек. Няма значение, сигурно сте
си изкарали акъла, като сте видели съобщение от Ечайде няколко часа след
погребението му. Голяма работа беше това момче! — ухили се Монтес. —
Ако го беше пратил на мен, със сигурност щях да се гътна!
Двамата се разсмяха.
 — Лошото е, че това никак няма да се понрави на Ириарте — обяви
Монтес.
— И аз така мисля, затова няма да му казваме нищо.
— По дяволите, шефке, нищо няма да казваме, то се знае, много
правилно според мен. В крайна сметка, ако мъртвец ти прати писмо от оня
свят, имаш пълното право да не го споделяш. Това е вид последна воля или
нещо от този род. А за Сабалса не се притеснявайте, той няма да каже и
думица. Що се отнася до човека, чието име ни дадохте, не успяхме да
открием никой, който да се казва Шабиер Табесе, Хавиер Табесе или
някакъв близък вариант.
— Съобразихте ли се с възрастта?
— Да, около седемдесет и пет годишен, макар че, естествено, може
вече да е отишъл при Дядо Господ; с една дума засега сме с празни ръце, но
утре продължаваме издирването. Виж, за децата от Гипускоа, починали
внезапно в люлката си, имаме новини: открихме четири случая на починали
момиченца по поречието на Бидасоа, в Ондарибия. Още не сме събрали
окончателно данните за родителите, но отсега мога да ви кажа, че всичките
са доста заможни: предприемачи, банкери, лекари. На всички бебета е била
направена аутопсия в Института по съдебна медицина в Сан Себастиян и
официалната причина за смъртта при всички случаи е синдром на внезапна
детска смърт. Вие ще кажете накъде да продължим. Гипускоа не е в нашата
юрисдикция, така че, ако не убедите съдията да подаде молба до някой
негов колега в Ирун, ми се вижда трудно.
— Рано е за това. Обобщете сведенията и ще видим. А! И не
забравяйте да изключите кръстените момиченца.
— Тук вече ще зациклим, този вид информация не се вписва в
смъртните актове и ще трябва да звъним от енория на енория — каза
Монтес с отегчение.
Амая слезе от колата и му пожела лека нощ.
— О, щях да забравя! От „Сент Колет“ разрешиха най-сетне
посещение на Йоланда Беруета, утре в десет сутринта.
46
Йоланда Беруета не беше в стаята си. Амая излезе пред вратата да
провери дали не е сбъркала номера, който ѝ бяха казали. После тръгна към
регистратурата на първия етаж и точно тогава я видя да се задава по
коридора, съпровождана от медицинска сестра. Видът ѝ я изненада.
Йоланда вървеше самостоятелно, придружителката ѝ само предпазливо я
подкрепяше за ръката и кръста. На лицето ѝ червенееха няколко немного
дълбоки рани, а лявото ѝ око беше закрито с лепенка, която продължаваше
към ухото от същата страна. Най-зле, несъмнено, изглеждаше ръката ѝ —
бинтована от горе до долу и завързана за врата, гротескна по размери,
видимо подута над лакътя, който късият ръкав на нощницата не покриваше
изцяло, с изпъната от отока кожа.
— Извинете за недоразумението. Бяхме я свалили на друг етаж за
превръзките — каза сестрата.
Йоланда отказа да легне и сестрата ѝ помогна да се настани в едно
кресло.
Когато останаха сами, Амая заговори.
— Йоланда, искам да ви кажа, че много съжалявам за случилото се,
наистина съжалявам.
— Вината не беше ваша.
— Допуснах грешка и заради това съдийката спря отварянето на
гробницата; ако не беше станало така, вие щяхте да се убедите, че синовете
ви са там, щяхте да се успокоите и нямаше да се нараните.
— Няма виновни, госпожо инспектор, отговорността е моя, но ако
всичко бе протекло, както вие казвате, аз щях да се уверя, че синовете ми са
вътре, но никой нямаше да забележи, че липсва момиченцето, щяхте да
продължите да ме мислите за луда и може би нямаше да обърнете внимание
на горката жена от Елисондо, чието момиченце също липсва.
Трябваше да предупреди Беруета да не споменава нищо пред дъщеря
си, макар че на негово място и тя щеше да постъпи по същия начин. Като се
изключеха ужасяващите превръзки, Йоланда изглеждаше чудесно, с бистро
съзнание, ориентирана, будна, без следа от неувереността и апатията, които
като че ли бяха станали част от личността ѝ.
— Бях дезориентирана и уплашена, а заради лекарствата обърках
ковчезите, но както виждате, излязох права, откраднали са тялото на моето
бебе. Сега трябва само да се постарая да изляза от тук, за да тръгна да го
търся.
Амая я погледна разтревожено. Отново бе сгрешила, първоначалното
впечатление, че Йоланда се контролира, се оказа всъщност само твърда
решимост да продължи издирванията си.
— Сега гледайте да се възстановите, оставете полицията да си върши
работата. Ще продължим да търсим дъщеря ви, обещавам ви. — Жената ѝ
отправи снизходителна и изпълнена с недоверие усмивка. — Йоланда,
дойдох при вас днес главно за да ви задам един съвсем конкретен въпрос.
Тя извади от чантата си снимката, на която Йоланда беше с Инма
Еранс, и ѝ я показа.
— Това е секретарката на един съдия. Какво ви интересува?
— Знам коя е. Искам да ми кажете откъде се познавате и за какво
разговаряхте.
— Вече ви споменах, че бях писала до всички съдилища, до
омбудсмана, до президентката на Навара и до къде ли още не с молба да ми
позволят да отворя гробницата на децата ми. Тази жена ми се обади и ми
определи среща в едно кафене. Аз ѝ разказах подробностите, тя прояви
голям интерес и ми уреди среща със съдията.
Амая се ококори.
— С кой съдия?
— Със съдия Маркина. Той беше много любезен, макар че не можеше
да ми помогне. Препоръча ми да се свържа с вас, каза, че сте били отличен
полицай и че ако има начин, ще разнищите нещата докрай.
Амая я слушаше с отворена уста.
— Каза ми също така да бъда дискретна, да се помъча срещата ни да
изглежда случайна, иначе нямало да проявите интерес към случая.
Амая замълча, вперила очи в жената пред себе си, и си спомни, че
когато се запознаха пред „Арги Белц“, Йоланда се бе изненадала, че е
толкова млада, и бе споменала, че не си я е представяла така. Чак след това
успя да проговори.
— Съдия Маркина ви е препоръчал да се запознаете с мен дискретно,
уж случайно, защото иначе няма да проявя интерес към случая?
— Да, освен това каза, че сте много добра в работата си. Помоли ме
също така никога да не ви споменавам, че препоръката идва от него, но
предполагам, че сега вече е все едно, и вие имате право да го знаете.
Поразходи се из градината на болницата, преди да се качи в колата,
опитвайки се да проумее целта на всичко, което току-що бе чула, и да
превъзмогне обзелото я смущение. Маркина ѝ бе изпратил Йоланда
Беруета, но ако намерението му е било да ѝ помогне, защо бе спрял
ексхумацията на телата на гробището в Еноа? Може би е очаквал да го
помоли за помощ, което, от друга страна, би било правилното? Но след като
ѝ я бе изпратил, едва не я бе разпънал на кръст заради случилото се на
гробището, вероятно защото е мислел като нея, че цялата тази болка е
могла да бъде спестена, ако бе следвала нормалните процедури.
Не разбираше нищо. Качи се на колата и напусна двора на болницата.
Тъкмо бе излязла на магистралата, когато телефонът ѝ звънна. Беше той.
Включи хендсфрито и отговори.
— Гледай ти, тъкмо за теб си мислех — каза.
— А аз за теб — отговори тихо той, — но почти нямам време, влизам
на дело, вече съм с тогата. Обаждам се да ти кажа, че вече питах
секретарката си и тя ми каза, че Йоланда наистина я е спряла един ден в
кафенето с молба да поговорят, описала ѝ случая на синовете си и я
помолила да се застъпи пред съдията за нея. Инма я изслушала и не ѝ
обърнала никакво внимание, казва, че я е помислила за луда.
След като се сбогува и затвори, се наложи да спре колата встрани от
пътя, за да асимилира чутото. Беше я излъгал.
Телефонът зазвъня оглушително в купето на спрелия на банкета
автомобил.
— Ириарте.
— Госпожо инспектор, добри новини. Националната полиция е
задържала Мариано Санчес, надзирателя, който избяга. Бил в Сарагоса, при
един приятел. Снощи излезли явно на разпивка и се блъснали в друга кола.
Монтес и Сабалса отидоха да го доведат, до час-два ще са тук. Имаме
известен напредък и в издирването на евентуални жертви, мисля, че това
ще ви заинтересува.
Мариано Санчес още беше махмурлия след запоя от предната вечер.
Със зачервени очи и пресъхнала уста. Откакто бе седнал в стаята, три пъти
бе поискал вода.
— Няма да кажа нищо — отсече той, когато ги видя да влизат.
— Чудесно, имате ли нещо против аз да говоря междувременно? Не е
нужно да отговаряте, няма защо да казвате каквото и да било — заяви
Ириарте и постави пред него увеличена снимка, на която се виждаше как
Мариано Санчес стои пред килията на Берасатеги и подава нещо през
малкия отвор на вратата. — Въпреки че затворникът е бил изолиран, вие
сте отишли до килията му и както става ясно от снимката, сте му дали
лекарството, с което той се е самоубил.
— Снимката не е доказателство. Не се вижда нищо. Да, приближих се
до килията, но само му подадох ръка, харесвах го.
 — Би било добро оправдание — отвърна Ириарте, докато слагаше пред
задържания плик за веществени доказателства, съдържащ опаковката от
аптеката, от която бе закупил успокоителното, — ако фармацевтът не ви
помнеше съвсем ясно. — Надзирателят погледна с омерзение плика, сякаш
тази дребна подробност бе провалила идеално обмисления му план. —
Струва ми се, че не осъзнавате в какво сте се забъркали, не само сте
нарушили правилата и ще загубите работата си, но със сигурност ще ви
подведат и под отговорност за трафик на наркотици. Представям ви
инспектор Саласар, отдел „Убийства“. Тя е тук, защото ще ви обвинят за
смъртта на доктор Берасатеги.
Мъжът погледна Амая и се разтрепери.
— Мамка му, мамка му — повтаряше той, хванал главата си с две ръце.
— Не се отчайвайте, не всичко е загубено — обади се Амая, — имате
една възможност.
Санчес я погледна обнадеждено.
— Ако ми помогнете, бих могла да убедя съдията, че сте ни оказали
съдействие, и всичко да се сведе до нарушаване на правилника и до това, че
сте предали нещо на затворник. От друга страна, не е задължително,
разбира се, да сте знаели какво му давате, може да е било най-обикновено
лекарство. Възможно е докторът да се е чувствал неразположен и да ви е
помолил да му купите нещо срещу стомашни болки например.
Мъжът закима прекалено въодушевено в знак на съгласие.
— Точно така стана. — Облекчението в гласа му беше очевидно. —
Докторът ме помоли да му купя лекарство. Нямах представа какво ще
направи с него. Съдията сигурно ще разбере, защото той сам ми каза да
наглеждам доктора.
— Кой съдия?
— Съдията, който дойде тогава в затвора?
— Имате предвид съдия Маркина?
— Не му знам името, онзи младият.
— В колко часа беше това?
— Веднага след като преместихме доктора.
— И казвате, че съдията ви е поръчал да наглеждате Берасатеги? —
попита Ириарте.
— Не точно, каза ми нещо от рода на това, да бъда любезен с него.
Знаете колко особено говорят тия хора.
— Помъчете се да си спомните — настоя Амая. — Има голяма разлика
между това, да ви е казал да бъдете любезен с доктора, и това, да го
наглеждате.
 Мъжът я погледна объркано и се позабави с отговора, докато на лицето
му се изписваше почти болезненото усилие да си спомни.
— Не се сещам, нещо подобно беше. Много ме боли главата, можете
ли да ми дадете един ибупрофен?
Амая излезе от стаята и се качи в кабинета си, убедена, че пропуска
нещо, нещо, за което разговорът с надзирателя я бе подсетил. Отвори
снимките, които Йонан бе събрал в папка „Берасатеги“… Разгледа ги
отново, една по една. Очевидно бяха същите, които Ириарте току-що бе
показал на Мариано Санчес, и бяха извлечени от записа на камерата,
благодарение на която бяха установили, че точно надзирателят бе подал
ампулата с наркотик на Берасатеги. Но Йонан се бе спрял на следващите
часове. Тя видя себе си и колегите си да влизат и да излизат от килията.
Директора на затвора да говори с Маркина. Тя самата, застанала до тях,
друга, на която към тях се присъединяваше Сан Мартин, после Маркина
сам… Последната снимка имаше няколко увеличения и като се загледа,
разбра какво бе привлякло вниманието на Ечайде. На снимките, на които
Маркина говореше в коридора със Сан Мартин и с нея, съдията беше по
дънки и синя риза — помнеше колко красив ѝ се бе сторил тогава, колко
много я бе развълнувал видът му, след като го бе сънувала предишната нощ.
На другата снимка той беше с костюм, вероятно със същия, с който се
явяваше в съда и в който бе облечен сутринта, когато му се бе обадила, за
да го уведоми за случилото се с Берасатеги. Придвижи снимката, за да види
изписания най-отдолу час. Дванайсет по обед.
Директорът на затвора ѝ бе споменал, че Маркина му се е обадил по
телефона, за да му нареди веднага да премести затворника, и понеже той
самият бил извън града, прехвърлил задачата на своя заместник, който
обаче изобщо не бе споменал, че съдията е идвал в затвора. Затвори
папката, извади флашката и я прибра в джоба си.
Не беше поискала среща, но провери по телефона, че Мануел Лоуридо
е сутрешна смяна. На външния портал съобщи името си и когато влезе в
канцелариите на затвора, видя изненаданото изражение на дежурния.
— Нямах представа, че ще идвате, госпожо инспектор — каза той,
преглеждайки списъка на посетителите. — Кого ще посещавате?
— Няма да ме откриете в списъка — отвърна Амая с усмивка. — Не
идвам на посещение при затворник, а да разговарям с вас.
— С мен? — учуди се мъжът.
— Във връзка с разследването на самоубийството на Берасатеги.
Задържахме Мариано Санчес и той призна, че е дал наркотика, както се
вижда на видеозаписа, но явно не иска да падне сам и се опитва да натопи
още някой колега — излъга тя. — Не че му вярваме, но нали знаете, всичко
трябва да се проверява.
— Ама че мръсник! Нали ви казах, няма такова нещо, само той и ония
двама глупаци, които бяха като Пипи и Куку, вечно заедно и с по-малко
мозък от един комар.
— Трябва да се уверя, че никой друг не е посещавал затворника
същата сутрин.
— Разбира се — каза Лоуридо и натрака паролата си на компютъра. —
Този ден при Берасатеги не е идвал никой друг освен вас.
— А адвокатът му или съдия Маркина, който е препоръчал
преместването му в изолатора?
— Не, никой освен вас.
Разочарована, Амая благодари на дежурния и се обърна към вратата.
— …Вярно бе, и той беше тук.
— Моля?
— Аз още не си бях тръгнал и помня, че го видях, но щом го няма в
списъка на посетителите, значи, не е идвал при Берасатеги или при друг
затворник, идвал е при заместник-директора, а тези посещения не се
отбелязват на същото място. Тук се записват само посещенията при
затворниците — каза Лоуридо, сочейки екрана.
Амая помисли няколко секунди.
— Бихте ли уведомили директора, че съм тук? Попитайте го дали има
възможност да ме приеме.
Мануел вдигна слушалката на вътрешния телефон, набра поредица от
цифри и предаде молбата.
Тишината продължи няколко секунди, докато директорът си помисли.
Това не я учуди, защото си спомни колко грубо се бе държала с него при
последната им среща в спешното отделение на болницата.
— Добре — отговори служителят в слушалката. — Затвори и излезе
иззад плота. — Ще ви приеме, елате с мен.
— Имам една молба, Мануел. Не споменавайте пред никого за нашия
разговор, това е част от полицейското разследване.
Преди да влезе в кабинета, тя се подготви. Съзнаваше, че ще бъде
посрещната враждебно, тъй като се бе държала доста рязко с този човек, но
сега се намираше на негова територия, една погрешна стъпка и той щеше
да я изгони.
Директорът стана да я посрещне и предпазливо ѝ протегна ръка.
— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо инспектор?
— Доуточнявам някои аспекти около самоубийството на Берасатеги
преди окончателното приключване на случая сега, след като задържахме
Мариано Санчес и той призна, че е предал медикамента на Берасатеги по
своя инициатива. — Почти чу въздишката на облекчение отсреща. —
Разбирам, че това е било тежък момент за вас, сигурно е трудно да
управляваш затвор и такива нещастия…
Нещата се развиваха добре. Беше заговорила за нещастията, за да
остави впечатлението, че те са нещо неизбежно, за което той не носеше
отговорност. Директорът като че ли направи крачка назад и дори се
усмихна печално. Всъщност не беше лош човек.
— За да приключим с темата… В деня, в който се разиграха събитията,
аз идвах при затворника сутринта. Имал ли е и други посещения?
— Трябва да проверя, но по всичко изглежда, че не.
— Съдията ви се е обадил по телефона веднага след като аз му
позвъних, за да му кажа, че е разумно Берасатеги да бъде преместен.
— Да, а аз наредих на заместника ми да се заеме. След петнайсет
минути се обадих, за да проверя дали е преместен, и той потвърди, че
заповедта е изпълнена.
— Ще имате ли нещо против да поговоря с вашия заместник? Само за
потвърждение, рутинна процедура.
— Нямам нищо против, разбира се.
Той натисна някакъв бутон на интерфона и каза на един от
подчинените си да повика заместника. Същият влезе на мига, което я
остави с усещането, че е чакал зад вратата.
Като я видя, той леко се стегна. Амая се изправи, широко усмихната, и
му подаде ръка.
— Съжалявам, че ви безпокоя. Разказвах на директора, че
приключваме случая „Берасатеги“. Сигурно ви е известно, че задържахме
Мариано Санчес и че той пое изцяло отговорността за предаването на
ампулата на доктора, но аз се опитвам да сложа малко ред в бумагите,
знаете как е.
Заместникът кимна с разбиране.
— Директорът казва, че ви е позвънил по молба на съдията, за да се
разпоредите затворникът да бъде преместен, и че след петнайсет минути
отново ви се е обадил, за да провери дали всичко е минало без инциденти.
— Да, точно така беше — потвърди заместникът.
Амая се обърна към директора.
— …Тогава съдията пак ви се е обадил, за да провери.
— Не, аз му се обадих.
— Много добре — каза тя, преструвайки се, че си записва. — И
съдията е дошъл тук да се увери лично, така ли?
Директорът сви рамене и погледна заместника си въпросително.
Амая се усмихна.
— Дойде ли онази сутрин съдия Маркина в затвора, за да се увери, че
затворникът е преместен? — повтори тя.
Мъжът я погледна в очите.
— Не.
Тя се усмихна.
— Е, това беше всичко, приключихме. Много благодаря и на двама ви,
бяхте много любезни, благодаря за отделеното време. Защото наистина
искам да сложа точка на този случай.
Облекчението на директора беше видимо, едва прикритата тревога на
лицето на заместника — също.
Амая се качи в колата, свика по телефона съвещание за следобед и
напусна града по посока на Бастан, замислена за дългата поредица от лъжи.
Заместникът отричаше присъствието на съдията в затвора, а той не само бе
идвал, ами видеозаписът го поставяше пред килията на доктор Берасатеги.
47
Лелята беше сготвила леща. Мирисът на гозбата и пламтящият в
камината огън накараха Амая да се почувства у дома, макар че отсъствието
на Джеймс и най-вече на Ибай бяха потопили къщата в необичайна вече за
всички тишина. Използва случая, за да звънне на Джеймс, който се
изненада от обаждането; след кратък и безсмислен разговор тя побърза да
прехвърли слушалката на леля си и на сестра си, за да погукат на Ибай,
който според баща му слушал внимателно и с усмивка познатите гласове.
Небето над главата ѝ притъмняваше, а откъм планината вече се чуваше
тътенът на първите гръмотевици, когато се отправи към управлението,
замислена за разговора, който току-що бе провела с леля си. Веднага щом
Рос тръгна за работилницата, Енграси я бе попитала:
— Какво става между теб и мъжа ти, Амая?
Беше се опитала да отклони въпроса.
— Защо мислиш, че става нещо?
— Защото ми отговаряш с въпрос и защото чух разговора ви, само дето
не си заговорихте за времето.
Амая се бе усмихнала на тази забележка.
— Когато една двойка вече няма какво да си каже, подхваща разговор
за времето, като с таксиджиите. Смей се ти, но това е един от признаците за
неминуем разрив.
Лицето на Амая помръкна при тази мисъл.
— Вече не го ли обичаш, Амая?
Оправдавайки се, че закъснява, тя така се бе завтекла към вратата, че
бе забравила да вземе ключа от колата, но от страх пред изпитателния
поглед на Енграси бе предпочела да не се връща. Винаги се бе удивявала на
умението на леля си да отгатва какво мисли, какво я измъчва.
Въпросът продължаваше да кънти в съзнанието ѝ: обичаше ли още
Джеймс? Незабавният отговор беше „да“, обичаше го, сигурна беше, но…
Какво изпитваше тогава към Маркина? „Сляпо увлечение“, би казал
Дюпри. „Неудържимо привличане“, би казал Монтес. Йонан щеше да се
изрази без заобикалки, той смяташе, че съдията замъглява разсъдъка ѝ и
размива перспективата ѝ… Спомняше си как я бяха жегнали тези думи, но
последните открития я караха да мисли, че е бил прав.
Влезе в залата за съвещания и видя, че Монтес вече подрежда върху
дъската нарасналата камара от снимки и документи.
 — Имаме ли някакъв напредък? — попита тя най-общо, докато зад
стъклата на прозорците небето причерняваше все повече от плътните
буреносни облаци.
Тя отиде до електрическия ключ и запали осветлението.
— Имаме, но не голям. Кръщавките ни позволиха да разчистим малко
списъка, но както предполагах, процесът е дълъг и бавен. Първо, по адреса
на бебето трябва да се открие съответната енория, след това да се разговаря
лично с енорийските, защото само те имат достъп до тази информация, но
пък приемат само в определени часове, и то не ежедневно, в много от
църквите. Въпреки това ни провървя и ни се удаде да сведем четирите
случая от Ондарибия например до два. Останалите бяха едно момиченце
германче, починало по време на ваканцията на родителите, а второто беше
кръстено.
— Сабалса?
— Както допускахме, след като почнахме да търсим данни от цяла
Навара, броят чувствително нарасна. Но ограничавайки се до селищата в
близост до реката, имаме един случай в Елисондо, втори в Оронос-Мугайре
— докато той говореше, Монтес рисуваше кръгчета на картата, — трети в
Нарбарте, два в Донестебе и два в Ондарибия, както вече ви информира
инспекторът.
Докато Амая изучаваше схемата, очертана от червените кръгчета върху
картата, силен гръм разтресе полицейското управление из основи; тя
погледна навън в мига, в който дъждовната завеса заблъска по прозорците.
— Какъв период от време обхващат данните?
— Десет години — отговори Сабалса. — Искате ли да се върна по-
назад?
— Добре е да съберем сведения поне до датата, за която знаем, че е
имало подобен случай, дори малко повече. Сега прибавете с друг цвят по-
старите: в Елисондо момиченцето в „Арги Белц“, сестра ми, малката от
Лесака, дъщерята на адвокатите Лехарета и Андия в Елбете, както и случая,
при който бащата нападнал съдебната лекарка от Ерацу.
Рисунката обхождаше цялото течение на реката от извора до устието ѝ
със зловеща поредица от точки, всичките в селища, през които минаваше
река Бастан, или там, където я наричаха Бидасоа.
Амая се обърна и видя, че инспектор Ириарте е застанал до нея и гледа
загрижено картата.
— Май успяхте да установите някакъв модел.
— Сядайте — каза тя вместо отговор. — Аз също имам новини.
Следвайки вашия съвет, инспекторе — обърна се тя към Ириарте, —
помолих за помощ отец Сарасола, който, за моя изненада, ми уреди среща с
един защитен свидетел, донесъл на полицията за престъплението в Лесака.
Той ми разказа горе-долу същото, каквото и Сарасола: сектата им била
мистична със сатанинска насоченост, но вместо да се посветят на
нехристиянско преклонение пред дявола, те се занимавали с нещо като
завръщане към магическите традиции в Бастан… Точните думи на
свидетеля бяха „завръщане към традиционните духовни практики“, които в
продължение на хилядолетия битували по тия места и позволявали на
човека да общува с могъщите свръхестествени земни сили и духове,
съставляващи религията на местните обитатели. Занимавали се и с
вещерство, прилагайки древните му практики, свързани с отвари, магии,
билкари и знахари, като се опитвали да установяват докъде се простира
властта на човека над силите, претендиращи за надмощие.
— Ама те наистина ли са вярвали в това?
Дъждът зашиба още по-силно по стъклата и една мълния проряза
хоризонта, осветявайки почти черното, развълнувано като океан небе.
— Ще повторя това, което ми отговори отец Сарасола на същия
въпрос. Престанете да гледате на чуждата вяра по този начин… Вярвали са,
разбира се, вярата движи милиони хора, милиони поклонници посещават
Сантяго, Рим, Мека, Индия, продажбата на светите писания все още
оглавява годишните класации, а сектите се множат и привличат толкова
много сподвижници, че към всички полицейски служби по света се
създават специализирани звена. Да оставим настрана това, което ни се
струва логично, приемливо, възможно, защото тук става дума за нещо
друго, нещо много могъщо и опасно в ръцете на подходящия водач.
Въпросната група защитавала по-конкретно завръщането към традицията,
зачитането на корените, на първичните сили, а връзката с тях се
осъществявала не другояче, а чрез приношения. Участниците подкрепяли
теориите си с древната религия, с магическото присъствие на необикновени
същества, познати, откакто свят светува, в този край на света. Отиват и по-
далеч, твърдейки, че още първите заселници на долината Бастан са
оставили навсякъде наоколо знаци под формата на мегалитни грамади и
лей линии, сочещи географски и исторически забележителности, като
древни паметници и скални образувания, планини и възвишения, зъбери,
пещери и природни цепнатини, които биха улеснили откриването на места
с духовно значение, където общуването с тези сили може да се осъществи
по-лесно. Теорията на някой си Уоткинс ги отнася към неолита, смятало се,
че осигуряват безопасно корабоплаване и са служели за отправна точка при
великите преселения. Много автори поддържат съществуването на подобни
енергийни точки. Водачът на групата ги научил на упражнения,
улесняващи призоваването на тези сили, с цел да ги поставиш в своя услуга
без молитви, без да живееш в лишения, без да спазваш правила и да
потискаш желанията си, само в замяна на приношения, първо на домашни
животни, с удивителни според свидетеля резултати, докато се стигне до
онова, което те наричали „жертвоприношението“. Т. е. принасяне в жертва
на човешко същество. Но не всеки човек служи за измолването на голяма
благодат, ритуалът трябвало да се извърши с момиченце, ненавършило още
две години, защото според тях неговата душа все още блуждае между двата
свята и е особено привлекателна за демона, комуто го принасят в дар —
Ингума. Освен това детето не бивало да е кръстено и следвало да бъде
умъртвено по същия начин, по който Ингума погубвал своите жертви…
Нова гръмотевица изтрещя над главите им и ги накара за миг да
обърнат внимание на развилнялата се зад стъклата стихия.
— Чрез задушаване — обади се Сабалса.
— Точно така, като изпиват дъха му, и свидетелят твърди, че точно
това са направили. После трябвало да отнесат трупа на определено място,
което той заяви, че нямал представа къде се намира, за да довършат
ритуала. В замяна на това всички получават най-вече финансово
благоденствие, а родителите — каквото пожелаят. Разказа ми и много други
любопитни неща: данните, които вчера ви подадох и по които Монтес и
Сабалса вече работят; името и възрастта на водача им, Шабиер Табесе,
който сега трябва да е някъде към седемдесет и пет годишен, и още нещо,
което би могло да ни е от полза. Разбрах, че понякога само единият член на
семейството, поднасящо своята дан, принадлежал към групата. А някои от
участничките, макар и решили да извършат жертвоприношението, изпадали
в ужасна депресия след престъплението. Това ме подсети за Йоланда
Беруета и Соня Балярена, но ме наведе на мисълта, че вероятно много от
тези двойки в крайна сметка са се разделили, какъвто е случаят с Йоланда,
и че ако някое от пожертваните момиченца е било погребано в гробницата,
принадлежала на семейството на майката, няма да ни е трудно да я убедим
да разреши отварянето ѝ. Бихме могли да го направим и без съдебна
заповед, ако майката го поиска. За да си спестим неприятности, можем
дори да излезем с най-невинното оправдание, че се налага преместването
на тленните останки, положени там доста отдавна, или да се провери дали
гробът не се наводнява. Уточнете кои от родителите на момиченцата,
потенциални жертви, са се развели. И още нещо, което би могло да ви бъде
от полза: опитайте да търсите Табесе като психолог, психиатър или лекар.
Елена Очоа ми каза, че според нея образованието му имало нещо общо с
психологията.
Нова мълния освети небето и ги остави на тъмно за две секунди, преди
токът отново да дойде.
Не ѝ беше неприятно да върви под дъжда, но оглушителното
трополене на капките върху изпънатия плат на чадъра силно я изнервяше.
Усети вибрирането на телефона си в джоба. Имаше две пропуснати
обаждания: едното от Джеймс, другото от Маркина. Изтри ги и зарови
апарата на дъното на джоба, докато спираше пред къщата на стария
господин Янес. Позвъни само веднъж и си го представи как се надига,
мърморейки, от импровизираната си постеля пред телевизора. След малко
го чу да дръпва резето на вратата и набръчканото му лице се появи пред
очите ѝ.
— А, пак сте вие — бе неговият поздрав.
— Може ли да вляза?
Мъжът не отговори. Отвори широко вратата и се затътри по коридора
към дневната. Носеше същия кадифен панталон, само дето бе заменил
дебелия пуловер и плюшения халат с карирана риза. Вътре в къщата беше
приятно топло. Амая последва Янес, който седна на своя диван и с жест я
покани да стори същото.
— Благодаря, че се обадихте — каза рязко той.
Тя го погледна объркано.
— На онези за котлето. Благодаря, че ги повикахте.
— Моля — отвърна Амая.
Старецът съсредоточи вниманието си в екрана на телевизора.
— Господин Янес, искам да ви питам нещо.
Той я погледна.
— При предишното ми посещение вие ми разказахте, че и друг
полицай е идвал при вас преди мен. Казахте, че ви е направил кафе с
мляко…
Янес кимна.
— Искам да погледнете тази снимка и да ми кажете дали това е той —
каза тя и му показа на екрана на телефона си снимка на Йонан Ечайде.
— Да, същият беше, много приятно момче.
Амая угаси екрана и прибра джиесема.
— За какво разговаряхте?
— Пссс — отговори Янес с мъгляв жест.
Амая стана и взе от една помощна масичка снимката на съпругата му,
която той ѝ бе показал предния път.
— Жена ви не е изпаднала в депресия след раждането на сина ви,
нали? Мисля, че вече е била зле много преди това, но раждането на бебето
напълно я е съсипало. Не е можела да го обича, отблъсквала го е, защото
това дете е трябвало да замести починалата ѝ дъщеря.
Янес зяпна, но не каза нищо. Взе поставеното до него дистанционно и
изключи телевизора.
— Не съм имал никаква дъщеря.
— Напротив, имали сте. Този полицай го е подозирал и затова е дошъл
да говори с вас.
Янес помълча няколко секунди.
— Маргарита трябваше да го забрави, но вместо това по цял ден
мислеше и говореше за случилото се.
— Как се казваше?
Той се забави с отговора.
— Нямаше си име, така и не я кръстихме. Умря внезапно няколко часа
след раждането.
— По дяволите, убили сте собствената си дъщеря! — процеди Амая с
отвращение.
Янес я погледна и постепенно на устата му се изписа усмивка, която
премина в смях и кикот. Посмя се като побъркан известно време, но
изведнъж спря.
— И какво смятате да правите, да ме издадете на полицията ли? —
попита той с горчивина. — Синът ми е мъртъв, жена ми е мъртва, а аз ще
гния жив в тази къща до края на дните си. Колко зими още ще изкарам, как
мислите? Вече нищо няма значение, трябваше да го проумеем. Веднъж
някой ми каза, че всичко, което дяволът ти дава, се превръща в помия.
Пратят ли ми орехите, ще ги погълна и ще оставя Злото да си проправи път
през червата ми. Отдавна съм се отказал. Когато жена ми умря, всичко,
което ми се струваше толкова важно — парите, тази къща, работата, всичко
ми стана безразлично. Отказах се.
Амая се сети за думите на свидетеля, скрит в къщата на „Опус Деи“.
„Никой не напуска групата.“
— Вие може да сте се отказали, но мястото ви е било заето от сина ви,
подобна саможертва не бива да отива на вятъра, нали така?
Янес взе дистанционното и отново включи телевизора.
Амая тръгна към вратата, но още преди да е стигнала средата на
коридора, той я повика.
— Госпожо инспектор, днес следобед токът пак спира и ми се струва,
че котлето пак е загаснало.
Тя отвори външната врата.
 — Върви по дяволите! — процеди, докато затваряше.
Върна се в управлението, качи се в залата за съвещания и постави ново
червено кръгче на картата.
48
Рос Саласар бе удължила работния си ден малко повече от обикновено.
Седеше зад бюрото си и докато чакаше, отговаряше на имейлите.
Вратата на пекарната беше отворена и тя видя от мястото си как Флора
влиза, но се престори, че не я е забелязала, докато сестра ѝ не тропна
няколко папки върху бюрото.
— Е, сестрице, ето ти докладите и оценката. Оставям ти ги да ги
разгледаш на спокойствие, но отсега ти казвам, че стойността на пекарната
превишава чувствително общата сума на всички твои имоти, ако още не си
ги ипотекирала, да не говорим за помещението, машините… На последната
страница съм написала предложението си… Не бъди глупава, Рос, вземай
парите и се махай от моята пекарна.
Ернесто, управителят, ги прекъсна. В ръката си държеше пликче от
железарията.
— Извинете, че ви прекъсвам. Росаура, къде да оставя дубликатите от
ключовете, които ми поръча?
— Не се притеснявай, ние тъкмо свършихме, вземи единия за теб, а
останалите остави в шкафчето в склада — отговори Рос. — Благодаря,
Флора, скоро ще ти дам отговор — каза рязко тя.
— Помисли си добре, сестрице — настоя Флора, преди да затвори
вратата на кабинета зад гърба си.
Рос отвори чекмеджето на бюрото и без да погледне докладите, ги
пъхна вътре. След това просто се втренчи в трепкащия на екрана курсор,
броейки премигванията му едно, две, три, четири, до шейсет и по-нагоре.
Стана и отиде в склада; отвори шкафа с ключовете и преброи
дубликатите, които бе поръчала. Установи, че два липсват, този на Ернесто
и този, който Флора бе взела. Върна се в кабинета усмихната, изключи
компютъра и излезе, затваряйки вратата зад себе си.
Амая погледна часовника, изчисли разликата със Съединените щати и
набра номера на Джеймс. Въпросът, който ѝ бе задала Енграси, бумтеше
като чук в главата ѝ през целия следобед.
— Много ни липсваш — долетя отговорът му отвъд океана. — Кога
идваш?
Тя заобяснява, че разследването за убийството на Йонан не върви в
правилна посока. Че приятелката ѝ доктор Такченко е претърпяла тежка
катастрофа с колата… Може би след няколко дни. Чуваше как Ибай
бърбори, докато си играеше с телефона, и се почувства изключително
тъжна, страшно зле.
После позвъни на Маркина.
— Цял следобед се опитвам да се свържа с теб. Какво ти се яде за
вечеря?
— Бях много заета. Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че Йоланда
Беруета е доста по-добре, днес ходих при нея в болницата.
Тя замълча, изчаквайки отговора му.
— Добра новина.
— Разказа ми за вашата среща.
—…
— Тази, на която си ѝ препоръчал да се свърже дискретно с мен,
защото аз съм човекът, който би могъл да ѝ помогне.
— Съжалявам, Амая, тя беше в пълно отчаяние, дожаля ми, заприлича
ми на собствената ми майка с тази нейна обсебеност по бебета, но не
можех да направя нищо. Само ѝ казах, че ако успее да привлече вниманието
ти невинно към случая, може и да ѝ помогнеш. И не сбърках, помогна ѝ.
— Ти ме манипулира.
— Точно това избегнах, Амая, не ми се щеше да се изправи пред теб и
да обяви, че аз я пращам; това вече щеше да е манипулация и нещо напълно
нередно. Да, свързала се е с теб по моя препоръка, но това беше само съвет
към отчаян и дълбоко страдащ човек. Ти прояви интерес и сама взе
решението да ѝ помогнеш. Не можеш да ме упрекваш, че имам доверие в
теб.
— Това не ти попречи да спъваш работата ми.
— Защото не направи нещата както трябва, много добре го знаеш.
— Имам предвид снощния ни разговор. Мразиш да отваряш гробници,
а ми пращаш тази жена. Аз те моля за разрешение, а ти ми отказваш с
упрека, че съм обсебена от случай, към който сам ме тласкаш, но без да ме
подкрепяш.
— Права си, вчера се държах глупаво, но не можеш да ме обвиняваш,
че не те закрилям, че не те защитавам… Оправдах те пред съдия Дьо
Гувенен, която искаше да подаде жалба до семейство Тремон, а пък те
дойдоха в кабинета ми да заплашват, че ще те съдят за нанесени вреди и
щети. Аз те закрилям, Амая, от всички и от всичко, но като съдия имам
определени граници, същите, които вероятно имаш и ти като шеф на
„Убийства“. Разликата е, че аз не прекрачвам нормите, Амая. Вярвам, че
няма да посмееш да заявиш, че не си нарушила нито едно процедурно
правило при разследването на последния случай? Знам как действаш,
смятам те за блестяща и съм влюбен в теб, но не можеш да искаш от мен да
те следвам, защото трябва най-вече да те пазя от теб самата и от собствения
ти страх… Никой по-добре от мен не знае какво е да имаш ужасно
семейство и какъв товар е това за цял живот.
Тя мълчеше. Не, не можеше да признае: в момента укриваше
информация от съдията, от Клемос и от Ириарте, дори на Монтес не бе
казала всичко; беше поръчала паралелен тест на парченцето плат и засега
нямаше намерение да съобщава за дъщерята на Янес, макар че той
наистина бе прав — нямаше да успее да го докаже. Щеше да запази за себе
си информацията, докато не разбереше поради каква причина заместник-
директорът на затвора в Памплона отричаше присъствието на съдията при
преместването на Берасатеги, а не желаеше да поема риска да попита за
това самия Маркина. Обаче не успя да се сдържи.
— Ти беше ли в затвора в деня, в който умря Берасатеги?
Той веднага отговори. Това беше добре.
— Разбира се, нали се видяхме там.
— Да, помня, но аз питам дали си бил в затвора, след като говори с
мен по телефона, преди да открият Берасатеги мъртъв.
Този път отговорът му се забави с няколко секунди.
— Защо питаш?
Лош знак, когато някой е искрен, отговаря веднага. За да отговаряш с
въпрос, има само две причини: да спечелиш време, за да обмислиш
отговора, или за да избегнеш отговора. Или да излъжеш, да скриеш
истината, което беше същото.
— Беше ли там, или не?
— Да, бях. Като разбрах, че директорът отсъства, се разтревожих. Не
познавах заместника и не знаех дали мога да разчитам, че ще се заеме
сериозно със задачата. Реших да отида, за да проверя.
— Да, струва ми се нормално, само че аз попитах заместника и той
отрече.
— Този човек е идиот.
Да, и на нея ѝ се бе сторил такъв; почувства облекчение в гърдите.
— Говори ли с Берасатеги?
— Дори не съм се доближавал до килията му.
— Но си разговарял с надзирателя…
— Да, казах му да го наблюдава внимателно. А сега ела вкъщи и ще
продължим този разговор голи и на бутилка вино. Ако искаш.
Амая въздъхна.
— Не мога, сериозно, у леля съм и вече ѝ обещах да вечеряме заедно
— отговори тя безсилно.
— Тогава утре?
— До утре.
49
Флора реши, че два след полунощ е разумен час. Да срещнеш някого
на улицата в Елисондо по това време и през зимата, беше почти чудо. А
трябваше да го направи тази нощ, за да върне ключа, преди Рос да е
забелязала, че липсва. За щастие, пред входа на работилницата беше тъмно,
както винаги; от години настояваше пред кметството да сложат лампа на
това място, но в съседство имаше частен парцел и общинският съвет се
противеше. Влезе в пекарната и от предпазливост не включи осветлението,
докато не стигна кабинета, защото знаеше, че светлината оттам се вижда
само през високите прозорчета до покрива и едва ли някой щеше да ѝ
обърне внимание. Без да се бави, събу обувките си, стъпи на дивана,
отмести картината на Сига[31] и отключи сейфа с ключа, който сама си бе
извадила. Механизмът изщрака и вратичката се отвори. Касата беше
празна. Без да вярва на очите си, Флора пъхна ръка навътре, докато напипа
металното дъно. Сърцето ѝ прескочи един удар, когато чу глас зад гърба си.
— Добър вечер, сестрице. — Уплашена, Флора се обърна толкова
рязко, че замалко не падна на дивана. — Ако търсиш това, което беше в
сейфа, то е у мен. Да ти кажа право, почти бях забравила, че там, отзад има
сейф. Сетих се едва след случая, когато беше влизала в мое отсъствие и
беше оставила картината леко изкривена. Няколко дни мислих какво може
да е толкова важно, че да се промъкнеш тук като крадец посред нощ.
— Но ти…?
— Да, не знаех кода, но когато си собственик, това не е никакъв
проблем. Викаш специалиста, казваш му, че си забравила кода, той го
открива и ти отваря сейфа.
— Нямаш никакво право. Съдържанието на този сейф е поверително.
— За първата част не съм съгласна, пекарницата е моя. Що се отнася
до поверителността на съдържащото се в сейфа, напълно те разбирам,
Флора, и аз не бих искала никой да го вижда. Представя те в много лоша
светлина, сестрице. — Флора продължаваше да стои върху дивана, опряла
ръка на вратичката на сейфа. — Слез от там и ще ти кажа какво ще стане
сега — каза Рос развеселена. — Прегледах това, което беше в сейфа, не
веднъж, а поне десет пъти, знам го почти наизуст.
Флора беше пребледняла и притискаше стомаха си с две ръце, сякаш се
опитваше да спре повика за повръщане, но дори в това състояние измъкна
от паниката си сили, за да заплаши Рос.
 — Веднага ми го върни!
— Не, Флора, няма да ти го върна, но бъди спокойна, ако се държиш
добре, от мен няма защо да се страхуваш. Не възнамерявам да ти навредя,
хич не ми се ще да ти идвам на свиждане в затвора, макар че едва ли бих
идвала, но си представям колко много ще страда леля и това ме накара да
размисля. Както ти казах, прегледах, прочетох и разбрах всичко, Флора. Не
те упреквам за нищо, коя съм аз, че да те упреквам. За разлика от теб, аз
никога не съм се тупала в гърдите, че съм с по-висок морал от другите, и
само заради това си заслужава да ти дам урок. Но от друга страна, разбирам
какво си направила. В продължение на години аз самата бях алиби на един
глупав съпруг и безделник… Е, вярно, че той не застреля никого, защото,
ако беше така и аз го знаех, щях да съм негов съучастник, нали?
Флора не отговори.
— Разбирам те, Флора, ти направи това, което бе редно да се направи,
и аз не те упреквам. Да умре в онзи чифлик, е може би най-хубавото нещо,
което можеше да се случи на горкия Виктор. Но това, че те разбирам, не
означава, че ще ти позволя да ме прецакаш. Няма да те издам, Флора, освен
ако не ме оставиш без алтернатива. Дълго мислих какво точно държа в
ръцете си и как трябва да постъпя и накрая ми просветна. Смятам, че
семейството ни е страдало достатъчно, затова прибрах дневника и
красивите ти червени обувки в една кутия и я занесох при нотариус. И през
ум не ми беше минавало да правя завещания, но човек трябва да е
подготвен за всичко. Аз съм млада и в добро здраве, не очаквам скоро да
умра, но въпреки това се разпоредих, заедно с други неща, ако нещо ми се
случи, ако умра независимо как, кутията да бъде предадена на другата ни
сестра, Амая. А за едно нещо съм сигурна, Флора: от твоя и от моя морал
може много да се желае, но ако Амая прочете написаното в твоя дневник,
ръката ѝ няма да трепне. Може би заради закалката, получена през
детството, заради всички гадости, които позволихме да я сполетят, но ти
знаеш, както и аз, че тя не би одобрила това, което правя, нито би проявила
милост към теб. Така че, сестрице, да потърсим нотариус, друг нотариус —
добави тя с усмивка, — за да оформим дарение, в което ти ми отстъпваш
своята част от пекарната. Не искам нищо повече. Вземи си парите и върви
да си живееш живота. Аз няма да те притеснявам, ще забравя завинаги този
разговор, обаче опиташ ли се да ме прецакаш, аз ще прецакам теб.
Флора я слушаше внимателно, със скръстени пред гърдите ръце и със
същото делово изражение, което придобиваше, когато говореше за бизнес.
— Изглеждаш много уверена, че ще успееш.
— И съм, всички в семейството сме се специализирали в пазенето на
ужасяващи тайни и в преструвките, че нищо не се е случило.
Лицето на Флора омекна и тя неочаквано се усмихна.
— Гледай ти, малката Рос май най-сетне е поумняла — каза тя с
одобрителен поглед. — Утре ще потърся нотариус, а ти не позволявай
повече на никой нещастник да направлява живота ти.
После си взе чантата и подмина сестра си на път към вратата.
— Флора, почакай.
— Да?
— Моля те, преди да си идеш, постави всичко на мястото му.
Флора се обърна, върна се назад, затвори вратата на сейфа, закачи
картината и подреди хубаво възглавничките на канапето.
50
Жестовете, подробностите, дребните неща, станали вече незаменима
част от нейния свят, изпъкваха в отсъствието на Джеймс. Поне от петнайсет
минути лежеше будна и галеше с опакото на дланта си калъфката на
празната възглавница. Бързите и многобройни целувки по главата, с които
съпругът ѝ я събуждаше, чашата кафе с мляко, която поставяше на нощното
ѝ шкафче всяка сутрин, едрите му, грубовати ръце на скулптор, мъжкото
ухание на гърдите му, което се усещаше през пуловера, пространството в
обятията му, запазено за нейно убежище.
Измъкна се от леглото и слезе боса в кухнята да си направи кафето с
мляко и отново се върна да се пъхне под завивката. Погледна недоволно
телефона, който в същия миг започна да звъни, но неприязънта се стопи от
изненадата, че се обажда отец Сарасола.
— Госпожо инспектор… Откровено казано, не знам как да ви го
кажа. — Тя се учуди: ако на света имаше човек, способен да обясни каквото
и да е, това беше Сарасола; не можеше да си представи, че има нещо, което
да го хвърли в подобни колебания. — Росарио се върна.
— Какво? Казахте, че…
— Само преди петнайсет минути майка ви се е появила на
регистратурата в клиниката, застанала пред охранителните камери,
измъкнала от дрехите си нож и си прерязала гърлото.
Амая цялата се разтрепери.
— Дежурните на регистратурата и двамата охранители на входа
веднага повикали неколцина лекари, които направили всичко възможно да
спасят живота ѝ. Съжалявам, госпожо инспектор, майка ви е издъхнала,
докато я карали към операционната. Не могли да ѝ помогнат, била загубила
прекалено много кръв.
Кабинетът на доктор Сарасола ѝ се стори също толкова студен и
безличен, колкото и първия път; подобен тип среда не отговаряше на
личността му. За образован и изискан човек като него по-подходящ би бил
кабинетът на доктор Сан Мартин в Института по съдебна медицина, докато
помещението тук бе обзаведено с монашеска строгост. Върху белите стени
— едно-единствено разпятие. Мебелировката, макар и висококачествена,
беше оскъдна като в банков клон; отличаваше се само бюрото от череша,
което същевременно придаваше лична нотка и признак за добър вкус. От
друга страна, помещението беше идеално за размисъл: липсата на
предмети, които биха могли да разсейват или да привличат погледа,
приканваше към самонаблюдение, вглъбеност и анализ. И точно това
правеше Амая тук през последния час. Беше се облякла набързо и през
целия път си налагаше да шофира внимателно, докато милион спомени от
детството се нижеха в съзнанието ѝ като на безкрайна кинолента, на която
тя се виждаше като пленница на болезнени спомени; те обаче ѝ донесоха
странно чувство за меланхолия, близка до носталгията по нещо, което
никога не бе имала.
Нямаше смисъл да мисли за това, но със сигурност хиляди пъти бе
пожелавала да се усети освободена от товара на страха, да го отхвърли от
себе си. Последния месец бе прекарала, защитавайки теорията си, че майка
ѝ е жива, че се крие някъде и дебне. Беше я усещала с кожата си, както
овцете усещат присъствието на вълка, и обезумяла от страх и тревога, се бе
борила срещу логиката на онези, които твърдяха, че реката я е завлякла.
Сега, докато седеше в кабинета на Сарасола, първоначалното недоверие
отстъпваше място на разочарованието и отчаянието. И не можеше да си
обясни защо.
Сарасола я бе съпроводил по един дълъг коридор до залата с
охранителните монитори, която ѝ беше позната от нощта на бягството на
Росарио, и още веднъж ѝ бе описал случилото се при завръщането на майка
ѝ.
— Длъжен съм да ви предупредя, че кадрите са изключително
шокиращи. Знам, че сте инспектор в отдел „Убийства“, но тя ви беше
майка. Независимо от ужасните ви отношения, изключено е да останете
равнодушна, като я видите при тези обстоятелства. Разбирате ли ме?
— Да, но трябва да го видя с очите си.
— И това разбирам.
Той направи знак на шефа на охраната да пусне отново записа.
Картината на екрана показа регистратурата в широк план, което
подсказваше, че камерите са разположени над вратите на асансьорите. В
преддверието на клиниката имаше доста хора по това време; Амая
предположи, че става дума за приходящи пациенти, лекари или обслужващ
персонал, идващи на работа или излизащи от смяна. Видя Росарио да
влиза; едната ѝ ръка беше пъхната под дългото яке, а другата бе около
талията ѝ. Вървеше бавно, но без затруднение, като уморен или отчаян
човек. Запъти се направо към средата на помещението и без да поглежда
към никого, вдигна глава, за да се увери, че е в обсега на камерите.
Плачеше. Сълзи се стичаха по лицето ѝ, на което се четеше дълбоко
отчаяние. Извади скритата си под дрехата ръка и в нея лъсна голям нож.
Вдигна го към гърлото си, притисна го странично в него, докато устата ѝ се
свиваше в познатата на Амая жестока гримаса, и с бързо и решително
движение плъзна острието от ляво надясно, прерязвайки шията си. Остана
права още три секунди. Затвори очи едва преди да рухне на земята. После
— тичане, суматоха и Росарио изчезна от погледа заради събралата се
около нея тълпа. Шефът на охраната изключи монитора. Амая се обърна
към Сарасола.
— Ще се обадите ли на сестрите ми, моля ви?
— Разбира се. Не се тревожете, ще имам грижата.
Не бе пожелала да говори с никого, нито със сестрите си, нито със Сан
Мартин, нито с Маркина, нито с комисаря, който ѝ бе позвънил преди
повече от двайсет минути. Сарасола я бе отвел в кабинета си и се бе
постарал да я отърве от всички с идеално заученото „зачетете болката ѝ“.
Но това не беше вярно, тя не изпитваше болка, нямаше нито болка, нито
успокоение, нямаше облекчение, нито нещо подобно на радостта, запазена
за онези, които са се отървали от враговете си. Нямаше покой, нито
задоволство и едва след дълги размишления проумя защо. Нещо не се
връзваше, не го вярваше, не беше логично, липсваше смисъл, не беше това,
което можеше да се очаква. Вълкът не се предава по този начин. Вълкът
иска да бъде преследван, обсаждан, човек трябваше да се изправи лице в
лице с него, за да отнеме силата му. Вълкът не посяга сам на живота си, той
не се хвърля в пропасти, вълкът трябва да бъде убит, за да престане да бъде
вълк. Амая не можеше да избие от главата си унилите движения на
Росарио, страданието, изписано на лицето ѝ, сълзите на отчаяние, стичащи
се по страните ѝ, последното жестоко свиване на устните ѝ, за да може да
свърши това, което бе дошла да свърши. Беше виждала това и преди, при
друг вълк самоубиец, в друга пантомима на саможертва, в която друго
чудовище бе издъхнало, плачейки от самосъжаление за огромната загуба,
която представляваше смъртта му. Толкова много сълзи бе пролял, че
възглавницата в килията му бе подгизнала. В този миг, след като бе видяла
с очите си как Росарио умира, Амая беше по-сигурна от всякога, че и
двамата не го бяха извършили доброволно.
Тогава я обзе чувството на отвращение, на неподправена погнуса,
което мигом разпозна. Точно същото изпитваше пред измамата, пред
противното впечатление, че е заобиколена от лъжи.
Излезе от кабинета на Сарасола и без да се сбогува, се върна направо в
полицейското управление в Елисондо.
Изкачи през две стъпала стълбите до втория етаж и надникна в
кабинетите, търсейки колегите си. Сабалса работеше пред компютъра.
 — Къде са Ириарте и Монтес?
— Тръгнаха към Иганци да се срещнат с една жена, която се развела
три седмици след като момиченцето ѝ починало внезапно в люлката си.
После щяха да ходят да разпитват друга в Ондарибия. Шефке… Чух за
майка ви…
— Не казвайте нищо — отговори Амая и без да добави каквото и да
било, тръгна към кабинета си.
Пъхна в компютъра флашката с файловете на Йонан и почна да отваря
папките. За пръв път разбра какво вижда: низ от лъжи, преструвки и
заблуди.
Гробницата в Еноа, в която не трябваше да има бебета. Лъжа. Същата
гробница, където би следвало да почива телцето на невръстно момиченце,
криеше още една лъжа. Срещата между Йоланда Беруета и Инма Еранс,
кроейки поредна лъжа. В професионалната биография на акушерката
Идалго се съдържаше лъжа. Берасатеги и връзката му с групата от „Арги
Белц“— друга лъжа. Снимките на съдията в затвора в деня, в който бе
умрял Берасатеги — нова лъжа. Йонан ѝ бе пратил колекция от измами и
измислици, прикрити зад други привидности около нея. Отвори папката със
снимките от разходката с Маркина пред концертната зала „Балуарте“,
питайки се какво ли означават и какво се крие зад тези кадри. Затвори
папката и отвори следващата. Тази с адреса на психиатричната клиника в
Мадрид, където имаше пациентка, на име Сара. Запита се какъв вид лъжа
се криеше зад това име.
Телефонът завибрира върху бюрото и се измести на няколко
сантиметра с неприятния бръм на умиращо насекомо. Обаждаше се Падуа,
от Гражданската гвардия. Амая замалко не отхвърли повикването, но в
крайна сметка отговори. Падуа, макар да беше от тези, които се обзалагаха,
че Росарио е мъртва от нощта на придошлата река, се бе включил в
търсенето на трупа — според него, а според нея — на доказателството, че
Росарио е жива. Изслуша съболезнованията на лейтенанта и му благодари.
Тъкмо оставяше джиесема върху бюрото, когато той отново звънна; този
път не вдигна. Отхвърли обаждането, пак беше Маркина.
Младши инспектор Сабалса подаде глава през вратата на кабинета ѝ;
изражението му издаваше едва сдържаната тревога.
— Шефке, май се добрахме до нещо важно.
Амая му направи знак да влезе.
— Предположението за възможна връзка на Табесе с медицината се
оказа решаващо. Мадридската лекарска колегия току-що потвърди, че през
шейсетте, седемдесетте, осемдесетте и дори до средата на деветдесетте
години в Лас Росас е съществувала клиника „Табесе“; нейният шеф, познат
като доктор Табесе, бил доста известен сред мадридското общество по
онова време, тъй като новаторските му лечебни методи, донесени от
Съединените щати, се радвали на голямо уважение. Докторът е починал, от
колегията не знаят точно кога, но отбелязват, че доста преди това вече се
бил оттеглил от обществения живот. Погребан е в Ондарибия, където се
заселил, след като преустановил психиатричната си дейност. Съвсем
нормално не сме открили нищо, защото в лекарската си практика докторът
е използвал името на своята клиника, а истинското му име било Шабиер
Маркина — обяви Сабалса и постави пред нея силно увеличена черно-бяла
снимка.
— Маркина?
— Доктор Шабиер Маркина е баща на съдия Маркина.
Амая се вгледа в образа на мъжа, истинско копие на съдията, само че в
доста по-възрастен вариант.
Това вече ѝ дойде като гръм от ясно небе. Спомняше си, че ѝ бе казал,
че баща му се е занимавал с медицина и че е починал скоро след смъртта на
майка му, съсипан от болка след неколкратните ѝ опити за самоубийство в
психиатричната клиника, където прекарала последните години от живота
си. Взе телефона и набра номера на Ириарте; докато говореше, Сабалса
дискретно се върна на бюрото си.
— Пристигнахте ли вече в Ондарибия?
— Съвсем наблизо сме — отговори Ириарте.
— Искам да откриете в общинския регистър къде е погребан Шабиер
Табесе. От Мадридската лекарска колегия току-що ни потвърдиха, че като
психиатър е практикувал дълги години в клиника за богаташи, на име
„Табесе“, а след като се пенсионирал, е живял в Ондарибия до смъртта си.
Очевидно е погребан там. Възможно е да фигурира и с истинското си име,
Шабиер Маркина, той е баща на съдията.
Ириарте не каза нищо, но на фон се чу дългото изсвирване на Монтес,
който явно шофираше и бе чул разговора през високоговорителя.
— Бъдете дискретни, питайте за смъртния акт, удостоверението за
погребение и намерете гроба.
Преди да затвори, Ириарте ѝ каза:
— Сан Мартин ни се обади и ни описа какво се е случило днес
сутринта… Не знам какво да кажа, госпожо инспектор, били сме в
грешка… Вие излязохте права, не е редно да го говорим така, но искам да
знаете, че съжалявам.
— Добре, не се притеснявайте… — прекъсна тя извиненията му.
 Затвори телефона, прибра флашката на Йонан, изключи компютъра и
взе палтото си. Вече бе стигнала до вратата на асансьора, когато се върна и
надникна при Сабалса.
— Искате ли да дойдете с мен?
Без да отговори, той стана и взе от чекмеджето служебното си оръжие.
Качиха се на нейната кола и тя кара мълчаливо почти час до Памплона.
Като стигнаха там, Амая отби на една бензиностанция и попита.
— Обичате ли да шофирате? Имам нужда да помисля.
Той се усмихна.
Четиристотин и петдесет километра са прекалено много, за да
пътуваш, без да продумаш, или поне това си бе помислил сигурно младши
инспектор Сабалса, видимо притеснен от мълчанието на Амая, защото не
след дълго попита вежливо, като човек, който дълго го е обмислял, може ли
да пусне музика и тя кимна в знак на съгласие; след два часа път обаче той
изключи радиото и я извади от нейната вглъбеност.
— Отмених сватбата — обяви.
Амая го погледна изненадано.
Сабалса не я гледаше, беше се вторачил в шосето и тя осъзна, че това
му коства огромно усилие. Реши да не го притеснява повече и продължи да
мълчи, загледана навън.
— Честно казано, изобщо не биваше да стигам толкова далеч. Беше
грешка още от самото начало… И знаете ли, кое е най-страшното? Че
смъртта на Ечайде ми отвори очите. — Тогава Амая му хвърли бърз поглед,
кимна с разбиране и отново обърна очи към шосето. — Онази вечер, когато
бях у тях, в дома на родителите му, и се запознах с неговите приятели, с
гаджето му… Всъщност никога не бях виждал подобно нещо. Родителите
му бяха толкова горди… И това не беше само поза за погребението с кухи
похвали за покойника. Видяхте ли как се държаха с гаджето му? — Амая
кимна безмълвно. — С часове слушах приятелите му, които разказваха
какво правел, какво говорел, какво мислел… И докато слушах, осъзнах, че
не съм го познавал и че вероятно никога нямаше да го опозная, защото той
представляваше всичко, което аз самият исках да бъда и което не съм. Все
ми е едно какво ще кажат от Вътрешния отдел, както ще ми е все едно
какъв ще е предвидимият резултат от тяхното разследване: Йонан Ечайде
беше свестен, лоялен и честен човек, освен това беше смел, с онзи вид
смелост, която е нужна, за да живееш.
Той замълча и след няколко секунди Амая попита:
— Добре ли сте?
— Не, но ще се оправя. Още съм зашеметен от новината, но се
чувствам по-добре, така че, ако през следващите дни имате нужда да работя
допълнително, да остана в управлението или да шофирам до Западна
Сахара, с радост ще приема, за да съм зает с нещо. — Тя кимна
утвърдително. — А вие бяхте права. Помните ли какво ми казахте в нощта,
когато оскверниха църквата в Арискун? Тогава се поставих на мястото на
онова момче, съчувствах на неспособността му да се изправи пред
събитията, разбирах усещането му, че живее в плен. Вие бяхте права, а не
аз.
— Не е нужно…
— Напротив, това обяснение е нужно, защото вие трябва да ми имате
доверие… Бях гневен и това ме караше да гледам на вас като на враг.
— Да — усмихна се тя. — Как точно ме нарекохте? Проклетата
полицайка легенда…
— Да, съжалявам.
— Не съжалявайте, харесва ми. Може дори да поръчам да ми го
избродират на феберейската шапка, страшно ще ми покачи акциите пред
американските агенти.
Той отново пусна радиото.
Клиника „Ла Лус“ се помещаваше в стара сграда, която би могла да
бъде образец на соцархитектурата от Централна Европа, но кой знае защо,
се бе използвала масово, предимно за официални здания в годините на
франкизма. Близостта на комплекса до селището Торехон де Ардòс и
едноименната военна база ѝ подсказа какво е било предназначението на
сградата едно време; постройките бяха на доста мили разстояние по
отношение на мерките за сигурност в сравнение с клиника „Нуестра
сеньора де лас Ниевес“ или с Университетската болница в Памплона,
където бяха настанили майка ѝ. Оставиха колата на несъразмерно големия
паркинг — прекалено обширен за малкия брой автомобили, скупчени един
до друг възможно най-близо до сградата.
Железният автоматичен портал беше единствената охранителна мярка
на входа. Натиснаха звънеца и на въпроса отговориха кратко: полиция.
Пред регистратурата нямаше жива душа, въпреки десетината колички
с хавлиени кърпи, гъби и памперси за възрастни, строени до стената в
дъното. Но това, което се превърна в отличителен белег от мига, в който
пристъпиха прага, бе миризмата. Миришеше на старост, на изпражнения и
урина, на варени зеленчуци и евтин лавандулов одеколон. Докато вървяха
към регистратурата, видяха как момичето зад плота затваря един телефон и
се обръща към страничната врата, от която излезе жена на около петдесет
години, облечена в костюм. Тя тръгна право към тях с протегната ръка.
 — Добър ден, аз съм Еухèния Нарвàес. Момичето от регистратурата
ми каза, че сте от полицията — заговори тя, изучавайки лицата им. —
Някакъв проблем ли има?
— Не, няма никакъв проблем. Аз съм инспектор Саласар, а това е
младши инспектор Сабалса. Бихме искали да поговорим за една от вашите
пациентки.
Облекчението веднага пролича на лицето ѝ.
— За една от нашите пациентки, ама, разбира се — каза тя и се върна
към регистратурата, махвайки им с ръка да я последват. — За кого става
дума?
— За една жена, която е била настанена в клиниката преди години и е
починала тук. Името ѝ е Сара Дурàн.
Директорката ги погледна учудено.
— Трябва да има грешка, Сара Дуран е наша отдавнашна пациентка,
но е жива или поне преди малко беше, когато ѝ давах лекарствата — поясни
тя с усмивка.
— Виж ти, каква изненада — отвърна Амая, опитвайки се да мисли. —
Бихме искали да я видим, ако е възможно.
— Няма проблем — отвърна Еухения Нарваес, — но съм длъжна да ви
предупредя, че Сара е при нас от доста време, и то не на почивка.
Възприема действителността по съвсем различен начин от вас и от мен и
каквото и да ви каже, ще е доста объркано. Разумът ѝ е напълно помрачен.
Освен това е крайно чувствителна, с постоянни промени в настроението, за
миг преминава от смях към сълзи… Така че, ако се случи това, не се
плашете, продължете разговора и не се предавайте. Тя лесно се разсейва и
се отнася. Сега ще повикам някой от санитарите — добави тя, докато
вдигаше слушалката на телефона.
Пред телевизора, по който течеше някакъв уестърн, бяха наредени
двайсетина кресла. Десет-дванайсет пациенти бяха заели най-предните
места, за да виждат по-добре. Санитарят се отправи към единствената жена
в групата.
— Сара, имаш посещение, тези хора са дошли да те видят.
Жената го погледна изумено, а после изви глава към тях. На лицето ѝ
се изписа широка усмивка. Тя стана от мястото си сравнително лесно,
кокетно хвана под ръка санитаря и той я съпроводи до една маса с четири
стола в дъното на залата.
Беше много слаба, с набръчкано и толкова изпито лице, че черепът ѝ
ясно се очертаваше. Косата ѝ обаче не беше съвсем побеляла, бе застинала
в гамата между стоманеното и калаеното сиво, изглеждаше гъста и лъскава
и беше събрана на ниска опашка. Минаваше четири следобед, а Сара беше
още по нощница. Върху нея — закопчан халат, целият на петна от храната.
— Здравей, Сара, дойдох да те видя, защото искам да ми разкажеш за
мъжа си и сина си.
Усмивката, която до този момент не слизаше от лицето на жената,
мигом помръкна и по бузите ѝ потекоха сълзи.
— Ама вие не знаете ли? Моето бебе умря! — проплака тя и скри
лицето си в шепи.
Амая се обърна към санитаря, който ги наблюдаваше от другия край на
залата. Мъжът им направи знак да продължат.
— Сара, не искам да говорим за бебето, а за другия ти син и най-вече
за мъжа ти.
Жената спря да плаче.
— Грешите, госпожо, аз нямам друго дете, имах само едно бебе,
бебето, което умря — заяви тя и изкриви тъжно уста.
Амая извади мобилния си телефон и ѝ показа на екрана снимка на
съдията.
Жената се усмихна.
— О, да, много е красив, нали? Но мислех, че говорите за сина ми.
Това е мъжът ми.
— Не, не е мъжът ви, а синът ви.
— Е, не ме мислете за толкова оглупяла, че да не мога да позная мъжа
си! — смъмри я жената и измъкна телефона от ръката ѝ, втренчена в
снимката. Отново се усмихна. — Разбира се, че е мъжът ми. Колко е
красив! Хубавец и половина, с тия очи, с тая уста, с тия ръце, с тая кожа —
говореше тя, галейки екрана с пръсти. — Направо е неустоим. И вие го
разбирате, нали? И вие не можете да му устоите, но не ви упреквам, никой
не може. Така и не го забравих, никога не съм обичала друг мъж като него,
още го обичам и продължавам да го желая, въпреки че той никога не идва
да ме види. Вече ме е разлюбил, да, разлюбил ме е вече. — И тя отново
заплака. — Но няма значение, аз продължавам да го обичам.
Амая я погледна с тъга. Беше виждала доста случаи на алцхаймер, при
които болните не разпознаваха собствените си деца или ги бъркаха с по-
млади версии на свои близки от миналото. Запита се дали има смисъл да се
опитва да ѝ обяснява, че мъжът ѝ не идва да я вижда, защото е вече
покойник, или е по-добре да ѝ спести неприятната вест, която, от друга
страна, скоро щеше да се изпари от съзнанието ѝ.
— Сара, това е вашият син. Предполагам, че прилича много на мъжа
ви.
 Жената заклати отрицателно глава.
— Така ли казва? Че съм му майка? То е ясно, сигурно изглеждам
ужасно — измърмори тя, прокарвайки ръка през набръчканото си лице. —
Не ми позволяват да се оглеждам… Бихте ли поговорили с тях, кажете им
да сложат огледало в стаята ми. Няма да се режа пак. Обещавам — каза тя и
показа китката на свободната си ръка, на която се виждаха няколко белега
от порязване.
Сара отново съсредоточи цялото си внимание върху снимката.
— Колко е красив! Още ме подлудява, не мога да му устоя. — Тя
вдигна нощницата си, пъхна ръка между краката си и я задвижи
ритмично. — Винаги е било така.
Амая ѝ отне телефона и махна на санитаря да дойде.
— Не помниш ли другото си дете, Сара?
Санитарят вече се бе приближил и стрелна жената с остър поглед. Тя
спря да движи ръката си под нощницата и се обърна гневно към Амая.
— Не, аз нямам друго дете. Моето бебе умря и затова съм осъдена.
Понеже, въпреки че от години се опитвам да спра, всеки ден си мисля за
него; макар да не е идвал да ме види, макар да знам, че вече не ме обича, че
той съсипа живота ми, пак бих легнала с него — заяви тя и отново поде
ритмичното движение под нощницата.
— Сара! — смъмри я отново санитарят, с което я накара да спре. —
По-добре прекъснете, много е нервна — обърна се той към тях.
Двамата се надигнаха да си вървят и тогава жената се обърна към
Амая; изражението ѝ се бе променило в посока на пълно безумие.
— И ти си като мен — кресна тя, докато санитарят я хващаше за
ръцете. — И ти умираш да легнеш с него. — После рязко спря, като
поразена от мълнията на увереността, преди отново да се развика: — Не,
вече си го сторила, той вече се е напъхал в оная ти работа и в главата ти и
никога повече няма да успееш да го извадиш от там.
Крясъците вече бяха заглъхнали, но когато стигнаха до стълбите, се
разнесоха пак. Сара се завтече към тях и като ги настигна, хвана ръката на
Амая, разтвори пръстите ѝ и сложи в дланта ѝ един орех. После се обърна
към санитаря, който я следваше тичешком, и вдигна ръце в знак, че се
предава. Амая се втренчи в дребния твърд плод, който лъщеше от потта, а
може би и от още нещо, полепнало по пръстите на Сара.
— Ей, Сара! — извика тя.
Когато жената се обърна да я погледне, Амая пусна ореха на земята и
го размаза с крак; около него остана следа от черните спори на мухъла
вътре.
 Жената се разплака.
Еухения Нарваес ги чакаше на същото място, където ги бе
посрещнала.
— Много съжалявам, вероятно не е било никак приятно — каза тя,
забелязвайки, че Амая държи ръцете си далеч от себе си.
— Не се притеснявайте. Само още нещо, бихме искали да погледнем
картона от постъпването на Сара в клиниката. Интересува ни също така кой
плаща разходите и дали синът ѝ е идвал някога да я види.
— Не мога да ви кажа, това са поверителни сведения. Що се отнася до
сина ѝ, доколкото ми е известно, тя е имала само едно бебе, момиченце,
което е починало.
— Момиченце? Стори ми се, че каза, че е било момче…
— Тя винаги казва „моето бебе“, но е било момиченце. Тук всички го
знаем, има го в клиничния ѝ картон, а и тя го разказва на всеки, който
пожелае да я слуша.
— Ами този мъж?
Сабалса ѝ показа снимката на съдията.
Директорката се усмихна.
— Не, бих запомнила този мъж, ако го бях виждала, повярвайте ми.
— Госпожо Нарваес, ние не се интересуваме от медицинските
подробности. Искаме да видим само какво е написано при постъпването ѝ
и да знаем кой плаща разноските. А клиниката ви си я бива, явно полагате
големи грижи за многобройните си пациенти, видях само няколко зали, но
ми беше достатъчно, за да установя, че всички са още по пижами в пет часа
следобед. Дрехите на Сара бяха целите в лекета от храна и тя миришеше
така, все едно не е къпана от няколко дни. Тук съм извън моята
юрисдикция, но мога да звънна на колегите си от Мадрид, които ще
пристигнат след пет минути и ще обърнат клиниката ви с краката нагоре; не
знам дали покривате стриктно норматива, или не, но ще бъде доста
неприятно. Не искате това, нали?
Усмивката бе изчезнала от лицето на директорката. Тя не каза нищо,
въздъхна шумно и тръгна към кабинета си. Точно след три минути, които
Амая използва, за да си измие ръцете, се върна с фотокопие на някакъв
документ.
— Това е копие от картона ѝ при постъпването. На въпроса кой плаща,
не мога да отговоря. Изпращаме разходите на тази сметка — каза тя и
посочи поредицата от цифри, написани отдолу с химикалка.
Щом излязоха от вратата, двамата поеха дълбоко от студения въздух
навън.
 — Мисля, че ще ми трябват седмици, за да се отърва от тази миризма
— каза Сабалса, вторачен в съдържанието на документа. — По номера на
сметката виждам, че е от Навара, кодът показва зоната и ми е познат —
Памплона. При постъпването през 1995 година се е подписал доктор
Шабиер Табесе.
Петнайсет минути по-късно телефонът ѝ звънна. Беше Маркина. Тя
прие обаждането, но не включи на високоговорител.
Гласът на съдията издаваше голяма тъга и разочарование.
— Амая, какво става? Току-що ми се обадиха от болницата в Мадрид,
където е настанена майка ми, и ми казаха, че си отишла да я видиш.
„Виж ти, уж не знаеха кой плаща сметките, а бързо-бързо са те
уведомили!“, помисли си тя, но не отговори.
— Амая, за всичко, което си искала да разбереш, можеше да попиташ
мен.
Тя продължаваше да мълчи.
— Цял ден те издирвам. Казаха ми, че сутринта си била в клиниката.
Дойдох за вдигането на трупа, но ти си беше тръгнала, без да поговорим, не
ми вдигаш телефона… Аз се тревожа за теб, Амая, а излиза, че ти
разрешаваш въображаеми загадки, които щях да ти изясня, ако само беше
благоволила да ме попиташ. — Тя продължаваше да мълчи. — Амая…
Отговори ми. Ще се побъркам. Защо не ми отговаряш? Какво лошо съм
направил?
— Излъга ме.
— Защото ти казах, че е мъртва? Е, нали я видя, вече знаеш защо от
години казвам, че е починала, когато съм бил още дете. В края на краищата
за нея аз съм мъртъв, защо да не ѝ отвърна със същото? — Амая мълчеше.
Маркина почти викаше. Тя забеляза изражението на Сабалса, който
очевидно чуваше разговора. — Защо ти е толкова трудно да го разбереш?
Ти самата с години си избягвала да споменаваш, че майка ти е в лудница, и
си оставяла хората да предполагат, че е умряла, ти ми го каза… А виж се
как реагираш днес, дори не искаш да говориш за това, не си в състояние да
приемеш факта, че е мъртва, че вече си се освободила от нея, вместо това
бягаш и отиваш в Мадрид да разкопаваш труповете от моето минало. Това,
което важи за теб, не важи ли за другите? Онзи ден ми каза нещо, за което
си права: трябва да те приемам такава, каквато си. Амая, аз знам коя си,
знам каква си, но не мога да не си задавам въпроса какво още искаш, какво
търсиш сега… Вече имаш майка си, имаш и моята. Колко демона още
трябва да прогониш, за да се успокоиш? Или си започнала игра, която ти
харесва повече, отколкото ти се ще да признаеш? — добави той и затвори
телефона, без да ѝ даде възможност да отговори.
Ето че отново беше прав. Тя самата бе избягвала с години да говори за
майка си, до такава степен, че много хора около нея смятаха Росарио за
мъртва. Криеше миналото си, придавайки му нормален вид, а в същото
време всяка нощ сънуваше чудовището, което се надвесваше над леглото ѝ,
за да я изяде. Разбираше го прекрасно.
— Май не му стана особено приятно — обади се Сабалса след няколко
секунди.
— …И при това още не знае, че разследваме баща му — отвърна
мрачно Амая.
51
След час се обади Ириарте. Беше в добро настроение. Жената от
Иганци показала голяма отзивчивост; била разведена с мъжа си, архитект,
на когото доста му провървяло след смъртта на единственото им дете. Той
явно се е оженил повторно и има две деца, заради което тя го мразела.
Убедена е, че я е напуснал, защото отказала да си родят друго дете след
смъртта на първото им бебе — момиченце, което починало още преди да
навърши месец и да го кръстят. Погребали го в семейната гробница, която
тя наследила от своите родители. Разказали ѝ за случая „Еспарса“, не
помнела Фина Идалго, макар че е родила момиченцето си в клиника „Рио
Бидасоа“ по времето, когато акушерката е работела там. Следобед отишли
заедно с нея при гробаря, за да му съобщят, че са подали молба за отваряне
на гробницата на следващия ден.
— И с един куршум убихме два заека, но може да се окажат и три.
Една от жените от Ондарибия беше напълно убедена, че дъщеря ѝ я няма в
ковчега, твърди, че била забелязала нещо странно в деня на погребението.
За жалост, не може нищо да предприеме — гробницата принадлежи на
семейството на съпруга ѝ, с когото се е развела преди повече от десет
години. Другата разведена жена от Ондарибия също ни разрешава да
отворим тяхната гробница. Мъжът ѝ е клиент на Лехарета и Андия и когато
момиченцето им починало, двамата здраво се скарали къде да го погребат.
В крайна сметка го заровили в гробницата на нейното семейство. В нейния
случай поне, ако нещата се усложнят, със сигурност ще получим съдебна
заповед без проблеми: баща ѝ е мирови съдия в Ирỳн.
— Наистина добри новини — съгласи се Амая. — Добра работа.
— Благодаря. А що се отнася до Табесе, изискахме смъртния акт. Ще
пристигне най-вероятно утре, но на гробището ни показаха документа за
погребението. Датата, записана в него, съвпада с тази на плочата и е
отпреди петнайсет години. В графата „Причина за смъртта“ в гробищния
регистър пише „удавен при морски инцидент“. Пращам ви по електронната
поща сканирания документ и няколкото снимки, които направихме на
гробницата, която, между другото, е впечатляваща.
Тя отвори прикрепените файлове и видя достолепен, старинен пантеон
с четири широки колони по краищата, ограден с верига с едри като юмруци
брънки; върху плочата имаше само едно име, закрито почти изцяло от
купищата цветя отгоре.
 — Явно някой още си спомня за доктора… Разберете кой носи толкова
много цветя, всичките изглеждат еднакви. От снимката не става съвсем
ясно.
— Да, орхидеи са. И на мен ми направи впечатление и попитах
гробаря. Той каза, че всяка седмица идват с камионче от една цветарница в
Ирун и ги сменят. Имаме името и вече оставихме съобщение на
собственика да ни се обади.
— Добре, като се върнем в Елисондо, ще бъде много късно, така че ще
се видим утре в десет в службата, за да тръгнем за Иганци.
Беше оставила Сабалса пред управлението, за да си вземе колата, и
сега, спряла пред къщата на леля си, чувстваше, че няма сили да влезе и да
се изправи пред Енграси и сестрите си, които в десетината съобщения,
оставени на гласовата ѝ поща, повтаряха, че ще я чакат, докато се върне.
Постоя така няколко минути, за да подреди мислите си и да запише
въпросите, които искаше да зададе на Монтес и Ириарте на другата сутрин,
докато на нея самата ѝ се стори смешно да продължава да отлага влизането
в къщата, която я очакваше с приветливо запалени лампи.
Закри лицето си с шепи, опитвайки се да пропъди усещането за
вцепенение, вдървило мускулите ѝ. Като отпусна ръце, се сети за ореха,
който Сара бе поставила в тях, и изведнъж ѝ просветна това, което ѝ бе
убягвало цял следобед. Запали колата и подкара по шосето към Алдуидес,
където спря пред желязната порта на гробището. На пътя нямаше нито една
лампа, а звездите в студената ясна нощ не осигуряваха достатъчно
светлина. Остави фаровете включени и паркира колата пред входа така, че
да светят навътре. Не постигна желания ефект, тъй като по-голямата част от
светлинния лъч стигаше едва до първите стъпала и в дълбочина се
разсейваше. Отвори багажника, взе мощното фенерче, което винаги носеше
вътре, и влезе в гробището. Гробът, който търсеше, се намираше право
напред от входа, малко вдясно. Когато стигна до него, кацналият отгоре му
ангел остана закрит от собствената ѝ сянка, която фаровете на колата
проектираха върху високите стени на гробниците. Обходи с лъча на
фенерчето повърхността на плочата и откри ореха, скрит между саксиите.
Взе го и забеляза, че е студен и влажен от нощната роса. Пусна го в джоба
на палтото си и напусна гробището. После пак отиде до къщата на Енграси,
паркира и този път вече слезе от колата. Мразеше приглушения говор по
време на бденията, тона на гласа, който хората приемаха в разговорите за
покойника. Бе изпадала в същото положение в чифлика на Балярена след
смъртта на бебето Еспарса, в чакалнята на Института за съдебна медицина
на Навара, когато колегите ѝ говореха с наведени глави за Йонан, и точно
същото завари вкъщи тази вечер. Лелята и сестрите ѝ разговаряха
приглушено, с гласове, натежали от вини и мълчания, но щом я чуха да
отваря вратата, млъкнаха. Тя съблече палтото си, закачи го в антрето и
влезе в дневната. Рос първа се изправи и се хвърли да я прегърне.
— О, Амая, съжалявам, съжалявам, ти беше права, винаги си права. Не
знам защо сглупихме толкова и не ти повярвахме.
Флора стана и направи две крачки към нея, но спря, преди да я
докосне. Рос се отдръпна и ги остави лице в лице.
— Е, както каза Рос, в крайна сметка се оказа, че ти си била права.
Амая кимна. Това беше доста повече, отколкото бе очаквала от Флора;
сигурна беше, че би предпочела да умре, отколкото да произнесе тези думи.
Тогава Рос погледна Флора и ѝ направи знак да продължи. Флора облиза
недоволно устни.
— Много съжалявам, Амая, не само задето не ти повярвах, но и за
всичко, което трябваше да преживееш през тия години. В цялата история
има само едно положително нещо: че най-сетне приключи.
— Благодаря, Флора — отвърна искрено Амая, не защото мислеше, че
сестра ѝ е откровена, а за да я възнагради за усилието да се държи любезно.
Лелята се приближи да я прегърне.
— Как си, моето момиче?
— Добре съм, лельо, няма защо да се притеснявате. Добре съм.
— Не вдигаше телефона…
— Честно казано, прекарах доста странен ден. Но чак такъв финал
никога не си бях представяла.
Флора отново седна, видимо облекчена от сдържаността на Амая,
сякаш бе очаквала взрив от викове и упреци, който в крайна сметка се бе
разминал.
— Предполагам, че утре ще ни предадат тялото, и е редно да
организираме някаква церемония.
— На мен не разчитай, Флора — пресече я Амая. — По мое мнение
заупокойните служби, погребения и церемонии за нашата майка бяха
предостатъчни. Сигурна съм, че на драго сърце ще се погрижиш за
тленните ѝ останки и ще я погребеш достойно, но аз не искам да чуя нищо
повече по въпроса. И ще съм ти благодарна, ако не отваряш дума повече за
това.
Флора отвори уста да отговори, но леля Енграси я прикова с остър
поглед и каза:
— Е, момичета, можете да използвате случая, за да съобщите на сестра
си добрата новина.
 Амая ги погледна в очакване.
— Нека Флора обясни. В крайна сметка идеята беше нейна — обади се
Рос.
Амая не пропусна да забележи как Флора ядно стрелна с очи Рос,
преди да заговори.
— В интерес на истината, през последните дни много мислих по
въпроса за пекарната. Претеглих всички „за“ и „против“ и си дадох сметка,
че завръщането към управлението ѝ би ми отнело доста от времето, което
възнамерявах да посветя на други важни проекти, освен телевизията.
Затова реших, че след като Рос вече показа, че може добре да върти
семейния бизнес, по-правилно ще е тя да продължи да се занимава с това.
За няколко дни ще уредим документите, след което Рос ще остане
единствената собственичка на „Пекарници Саласар“.
Амая погледна към Рос, извила недоверчиво вежди.
— Да, Амая, вчера Флора дойде да ме види и ми го съобщи. Аз също
съм не по-малко изненадана от вас.
— Тогава на добър час и на двете — каза Амая, изучавайки погледите
им, враждебните жестове, очевидното превъзходство на Рос.
— Е, ще ме извините, но както каза Амая, днес денят беше много
дълъг и много странен. Нуждая се от почивка, вие също, предполагам —
обяви Флора, вече станала на крака.
После се наведе да целуне лелята и взе палтото и чантата си.
Амая я последва до вратата.
— Чакай, Флора, ще те изпратя. Трябва да говоря с теб — каза тя,
докато откачваше палтото си и се обръщаше, за да добави през рамо: — А
вас ви предупреждавам да не ме чакате будни, имам предвид най-вече теб
— посочи тя с пръст леля си.
— Вече съм достатъчно големичка, за да получавам заповеди от една
пикла. Ти по-добре се връщай бързо вкъщи, госпожице, да не се обаждам
на полицията — отговори шеговито Енграси.
Разликата в температурата между дневната на Енграси и улицата
накара Амая да потрепери. Тя закопча палтото си, вдигна реверите, за да
защити врата си, и известно време просто крачеше мълчаливо до сестра си.
— За какво искаше да говорим? — поде нетърпеливо Флора.
— Дай ми време, сестро, денят беше много сложен. Трябва да
помисля, а вече ти казах, че ще те изпратя до вас.
Двете продължиха напред в мълчание и се разминаха с патрул на
общинската полиция и двама съседи, извели кучетата си за късна разходка.
Флора притежаваше прекрасна еднофамилна къща в Елисондо, ново
строителство, с малка градина, пълна с цветя, които някой поливаше в
нейно отсъствие. Спряха пред вратата, докато Флора отключваше. Тя дори
не помисли да предложи да се сбогуват там. Решителното държание на
Амая показваше, че не е тръгнала да я изпраща само за да не върви сама по
улицата.
Влязоха направо в хола и Амая спря пред едно увеличено копие на
снимката на Ибай, същата, която бе видяла в апартамента в Сарауц; тънката
метална рамка подчертаваше красотата на черно-белия портрет. Току-виж
лелята се оказала права за чувствата на Флора към детето, особено предвид
престореното ѝ безразличие към проявения от Амая интерес, когато хвърли
палтото си на фотьойла и влезе в кухнята, откъдето се провикна:
— Искаш ли нещо? Аз май ще пийна една чаша.
— Да — прие Амая. — За мен уиски.
Флора се върна с две чаши кехлибарена течност в ръце, сложи едната
върху масичката, седна в креслото и надигна своята. Амая се настани
съвсем близо до нея, взе едната ръка на сестра си и така както Сара бе
направила следобед, сложи в шепата ѝ ореха, който бе взела от гроба на Ан
Арбису.
Флора не успя да скрие уплахата си и толкова рязко се дръпна, за да се
отърве от ореха, че голяма част от уискито се разля върху полата ѝ. Амая го
откри между възглавничките на дивана, хвана го с палеца и показалеца си и
го задържа пред очите ѝ. Флора се втренчи уплашено в него.
— Махни това нещо от къщата ми.
Амая я погледна изненадано — не беше очаквала подобна реакция.
— От какво се страхуваш, Флора?
— Ти не знаеш какво е това…
— Напротив, знам. Знам какво означава. Само не разбирам защо ги
оставяш върху гроба на Ан Арбису.
— Не биваше да го докосваш, той е… Той е за нея — каза Флора
нажалено.
Амая изучаваше сестра си и начина, по който гледаше ореха.
Впечатлена, тя отново го прибра в джоба си.
— Какво беше Ан Арбису за теб, Флора? Защо носиш орехи на гроба
ѝ? Защо отричаш, че си я обичала? Повярвай ми, Флора, никой няма да те
съди. Вече съм виждала достатъчно много хора, които разбиват живота си,
защото не признават кого обичат.
Флора остави на масата чашата, която още стискаше, и започна
яростно да търка петното от полата си с хартиена кърпичка, веднъж, втори
път, после пак и пак, много напористо. И най-ненадейно избухна в сълзи.
Амая вече я бе виждала да плаче така и друг път, когато също ѝ бе
споменала за Ан и връзката ѝ с нея. Плачът извираше от корема ѝ, тресеше
тялото ѝ и я караше неудържимо да хълца. Флора мачкаше кърпичката, с
която се бе опитвала да изчисти петното, а сега попиваше стичащите се по
лицето ѝ сълзи и остана така известно време, докато се успокои
достатъчно, че да проговори.
— Не е каквото си мислиш — успя да промълви тя. — Изцяло
грешиш. Аз обичах Ан, както ти обичаш Ибай.
Амая я погледна, объркана.
— Точно така, както ти обичаш Ибай. Защото Ан Арбису беше моя
дъщеря.
Амая онемя от изненада.
— Родих я на осемнайсет години. Може би помниш лятото, което
прекарах при роднините в Сан Себастиян… Е, никога не съм ходила при
тях. Родих детето и го оставих.
— Тогава ти вече излизаше с Виктор…
— Бебето не беше от него.
— Флора, да не би да ми казваш, че…
— Срещнах един мъж, търговец на добитък, беше дошъл за един от
панаирите и… Стана каквото стана и повече не го видях. Няколко седмици
по-късно разбрах, че съм бременна.
— Не се ли опита поне?
— Амая, аз не съм глупачка и никога не съм била, дори на осемнайсет
години. Това беше авантюра, нещо, което не биваше да се случва и което
доведе до нежелани за мен последствия, но и през ум не ми е минавала
глупавата мисъл за романтична история, той беше, чисто и просто, мъж,
минал случайно оттук.
— Нашите разбраха ли?
— Мама — да.
— И тя се съгласи да…?
— Не, отначало успях да го скрия. Събрах малко пари и понеже
абортът беше забранен в цялата страна, отидох в кабинета на един доктор
от другата страна на границата, за който се знаеше, че върши такива
услуги. Той махна бебето, или поне аз така си мислех, предвид обилното
кървене и силните болки. Оня касапин ми изтръгна яйчниците, Амая,
съсипа вътрешностите ми и ме остави бездетна за цял живот. Но нещата не
свършиха така, както следваше да свършат. Въпреки кръвоизлива, въпреки
загубата на течности и кръв, бременността продължи. Когато се прибрах,
бях толкова зле, че не можах да го скрия от ама, и тя ме заведе при
акушерката Идалго, която спря кръвоизлива. Ама беше недоволна —
съвсем нормално. Естествено, и дума не можеше да става да отгледаме
бебето. Щяхме да крием до раждането и след това да го дадем. Накара ме
да обещая, че няма да казвам на никого, дори на айта. Каза, че може би
тази грешка щяла да се окаже моят шанс да си оправя живота оттам
насетне. Веднъж, когато ѝ заговорих за осиновяването, тя ме погледна, все
едно ѝ говорех на чужд език, и ми отговори, че бебето нямало да бъде
осиновено, а поднесено.
Амая я прекъсна, стресната от последните думи.
— Обясни ли ти какво означава „поднесено“? Ама заведе ли те да се
запознаеш с групата?
— Не съм се запознавала с никаква група, запознах се само с Идалго,
акушерката, която ме спаси и която щеше да ми помага при раждането. Те
двете щяха да се погрижат за всичко и аз не исках да знам нищо повече…
Обаче у тази акушерка имаше нещо, което ми напомняше за касапина,
който уж ми направи аборт — усмивки, обещания, че всичко ще се оправи,
че ще ми решат проблема, а после съм щяла да си живея живота. Бях
чувала за акушерки, които не завързват пъпната връв и оставят износените
докрай нежелани деца да умрат. Не знам и не ме интересува какво си
мислиш за мен, Амая, но трябва да ми повярваш, че желаех доброто на това
дете, искаше ми се то да попадне в свястно семейство, с възможности,
както се казваше едно време. Когато влязох в шестия месец, преди да се
наложи да крия корема си, взех спестяванията си и отидох в един
благотворителен дом в Памплона, създаден от монахини, които по онова
време приемаха заблудени овце като мен, забременели по нередовен начин.
Не беше чак толкова зле. Живях там до появата на малката. Още в деня на
раждането се сбогувах с нея и я предадох за осиновяване, след като ми
обещаха, че ще попадне в добро семейство. След няколко дни се прибрах
вкъщи… Пак тръгнах с Виктор, животът ми продължи и повече не
отворихме дума по въпроса, но ама никога не ми прости и се погрижи да си
платя. Представи си изненадата ми, когато се заговори, че семейство
Арбису са си осиновили момиченце, и аз надникнах в количката да го видя:
това беше Ан, щях да я разпозная и сред милион момиченца — каза Флора
и сълзите ѝ отново рукнаха. — Трябваше да прекарам всичките тези
години, гледайки как дъщеря ми расте в чужда къща, без да смея да я
погледна два пъти, за да не забележи някой какво изпитвам към нея.
Животът ми стана черен, наблюдавах я как се развива, измъчвах се от
присъствието ѝ, а то ме държеше окована за това село, за да бъда близо до
нея. Не щеш ли, преди година тя сама дойде при мен. Един ден цъфна в
пекарната късно следобед и ми каза, че много добре знае коя съм и коя е тя.
Не можеш да си я представиш каква беше, Амая: красива, самоуверена,
умна. Беше направила своите проучвания и ме бе открила. Не ме упрекна за
нищо, каза, че ме разбирала и че искала само да продължим да се виждаме,
без да наранява чувствата на възрастните си родители… Дори предложи
след смъртта им да кажем истината на всички. Тя ми подари тази снимка, за
да я имам за спомен от бебешките ѝ години — допълни Флора, сочейки
снимката, заемаща централно място на стената.
— Мислех, че това е Ибай — промълви Амая, — питах се кога ли си го
снимала…
— Да, приликата е удивителна. Сърцето ми се къса, като видя сина ти,
и в същото време го обожавам, задето толкова много прилича на нея. Малко
време прекарахме заедно, но тя събуди в мен неподозирани чувства. Ан
беше много специална, не можеш да си представиш колко специална.
Никога не съм била толкова щастлива, Амая, и никога няма да бъда, защото
тогава, когато вярвах, че най-сетне съм открила щастието, той я уби, затри
момиченцето ми.
Флора плачеше, без да закрива лицето си, забравила всички задръжки.
След като бе изповядала греховете си, вероятно вече ѝ беше все едно, че
сестра ѝ я вижда в това състояние.
Амая я бе изслушала, слисана. Сред всички видове отношения, които
си бе представяла между сестра си и Ан Арбису, това бе единственото,
което въобще не ѝ бе хрумнало. Гледаше я, трогната, как плаче, разбирайки
много неща.
— Затова ли го уби? Уби Виктор, защото беше убил дъщеря ти? —
Флора поклати отрицателно глава, прекарвайки ръка през лицето си, за да
избърше сълзите, които като че ли нямаха край. — Ти знаеше ли какво
върши той? — Флора пак отрече. — Флора, погледни ме — каза Амая,
подканвайки я да се успокои. — Имаше ли някакви подозрения, че именно
Виктор убива момичетата?
Флора погледна сестра си и се опита да подходи предпазливо. Ако Рос
беше права за нещо, то бе, че Амая не би проявила търпимост към никое
престъпление, независимо от причините, довели до него.
— Не бях съвсем сигурна, докато не отидох онази нощ у тях и той не
ми го потвърди.
— Но ти носеше оръжие със себе си, Флора. — Сестра ѝ не
отговори. — Значи, си подозирала. Защо реши, че точно той е убил Ан?
— Не забравяй, че аз го познавах по-добре от всички.
— Да, знам, но кога разбра?
 — Разбрах и точка.
— Не, Флора, никаква точка: той беше убил още две момичета освен
Ан, както и много други, преди да се ожените… Откога го знаеше?
Подозирала си го, а си позволила да продължи да избива момичета, докато
не дойде редът на Ан?
— Не знаех, кълна ти се — излъга Флора. — Докато бяхме женени, не
стана нито едно убийство, спомни си. Започнаха наново, когато се
разделихме. До смъртта на Ан и през ум не ми е минавало, че Виктор е
отговорен за престъпленията на басахаун.
— Но защо? Защо едва когато уби Ан?
— Заради начина, по който ги подбираше — отвърна гневно Флора и
изведнъж спря да плаче. — Когато уби Ан, проумях по какво ги избира.
Амая остана няколко секунди неподвижна, загледана в сестра си.
— Флора, според нас той е избирал момичета, които са били в
преходния период между детството и пубертета, но на случаен принцип.
Карла слязла от колата на приятеля си в планината, Аиноа изпуснала
автобуса, Ан водела двойствен живот, изпълнен с тайни и контакти, които
криела от родителите си. Всички те просто са се оказали сами на грешното
място в грешния момент. — Сестра ѝ поклати отрицателно глава,
усмихвайки се горчиво. — Какво искаш да кажеш, Флора?
— За бога, нали уж ти си експертът? — отвърна тя, проявявайки
отново обичайната си нетърпимост. — Какво е правел с телата?
Амая я погледна, недоумявайки накъде бие.
— Разрязвал дрехите им, обръсвал срамните им части, свалял обувките
им с високи токчета, изтривал грима им и ги оставял… — Амая се замисли
и погледна сестра си с нови очи, докато преповтаряше мислено. Връщал ги
е към детството, като заличавал признаците на зрялост от телата им.
Обръщал дланите им като за дарение и ги полагал на брега на река Бастан.
Нещо като дар в чест на миналото, на непорочността. Ритуалният характер
на престъпленията биеше на очи още от самото начало. Дори ги бе убивал,
изпивайки дъха им. Тази мисъл я накара да потръпне. — Какво искаш да
кажеш, Флора? Бъди по-ясна.
— Че ги е предавал, поднасял ги е в жертва — отговори сестра ѝ, вече
напълно възвърнала самообладанието си.
— Но… но откъде Виктор е можел да знае? Ти ли му каза?
Флора направи гримаса, която бегло наподобяваше усмивка.
— Аз? По-скоро бих умряла, преди да отворя дума за това, особено
пред него.
— Как е разбрал, откъде е научил, че Ан е твоя дъщеря?
 — Вече ти казах, че ама така и не ми прости.
— Тя му е казала — заключи Амая. — Тя е казала на Виктор, че това
момиче е твоя дъщеря. Защо според теб го е направила? За да навреди на
брака ти?
— Не, ние вече бяхме разделени.
— Тогава защо?
— Може би за да доведе докрай онова, което е смятала, че е призвана
да извърши, така както се опита да убие Ибай в нощта, когато избяга, така
както цял живот се стремеше да погуби теб, за да довърши онова, което бе
започнала с нашата сестра.
— Мислиш ли, че Виктор е подбирал жертвите си, понеже са били
нещо като неосъществени жертвоприношения, нещо недовършено докрай?
— Нямам представа защо е избрал другите, но дъщеря ми уби, защото
аз не я бях дала… Аз не я поднесох и той го направи вместо мен по нейно
нареждане. — Амая гледаше сестра си изумено. — Защо ме гледаш така?
— Флора, сега виждам, че през по-голямата част от живота си ти си
ненавиждала нашата майка дори повече от мен.
Флора стана, взе двете празни чаши, занесе ги в кухнята и започна да
ги мие. Амая я последва.
— Защо оставяш орехи на гроба на Ан?
— Ти не би го разбрала.
— Опитай.
— Ан не беше момиче като всички останали, тя беше изключителна в
много отношения и го съзнаваше. Умееше да властва над другите по начин,
който не бих могла да ти обясня.
Амая се замисли за това, как Ан бе съблазнила Фреди, как бе мамила
родителите си с двойствения си живот, каква стратегия бе измислила, за да
се отърве от мобилния телефон, на който Фреди ѝ се беше обаждал и който
ги бе хвърлил в шах по време на разследването, спомни си и думите на
сестрата на нейната осиновителка: „Тя е вещица“.
— Ан ми разказа за орехите, обясни ми, че те символизирали женската
власт, упражнявана от жителките на Бастан в продължение на векове, че
тази власт можела да се съсредоточи под формата на желание в дребното
орехче и че тя самата знаела как да я използва… Най-обикновени
юношески фантазии, нали разбираш, на всички им се ще да се чувстват
специални, Амая, но тя вярваше в това, а когато бях с нея, и аз го вярвах.
Казваше, че тази енергия не свършвала със смъртта, и ми е приятно да си
мисля, че по някакъв начин енергията на Ан се концентрира в тези плодове.
Сега те са единственото нещо, което ме свързва с нея, единственото, което
мога да занеса, та волята ѝ да продължи да живее вътре в тях.
— И това, което може би е криела в душата си, ти се струва толкова
ужасно, че не смееш дори да докоснеш орех?
Флора не отговори.
Амая въздъхна, загледана в сестра си. Много я биваше. Беше проявила
откровеност, каквато вероятно не бе показвала никога през живота си, но
със сигурност не се бе посвенила да вмъкне и една-две лъжи. Въпрос на
умение бе да ги разпознае.
— А каква е тази пантомима около пекарната, която изиграхте у леля?
— Не е никаква пантомима. Всичко е така, както ти го казахме. Това не
значи, че с Рос вече сме преодолели напълно разногласията си, но се
опитваме.
Амая я погледна със съмнение. Рос и Флора не бяха имали съгласие за
нищо през целия си живот и никак не ѝ се вярваше, че са го постигнали
така изведнъж точно когато най-силно дрънкаха шпаги. Не можеше да го
докаже, но нямаше да спре да пита.
Когато излезе от къщата на Флора, тръгна нагоре към полицейското
управление, без дори да погледне колко е часът. Като наближи, видя, че
външният вход е заключен. Отвори го с картата си и поздрави дежурните
тази нощ полицаи. Качи се на втория етаж и се запъти направо към
картотеката, където съхраняваха цялата информация по случая „Басахаун“.
През следващите часове подреди върху дъската снимките на
местопрестъпленията, на трите жертви и аутопсиите, прибрани в архива
преди година с надеждата да не им се налага никога пак да ги поглеждат.
Аиноа Елисасу, Карла Уарте и Ан Арбису отново я гледаха от таблото.
Амая седна пред тях, изучавайки срамежливия поглед на Аиноа към
фотоапарата, нахаканото изражение на Карла и нейната секси поза, острия
и властен поглед на Ан. Спомни си телата им върху стоманената маса на
Сан Мартин, показанията на техните родители и приятели, личностния
профил на убиеца, който бяха изработили в същата тази стая. „Разкъсва
дрехите им и разголва телата, които още не са съвсем като на зрели жени,
както на тях им се е искало, и премахва мъха, знак за съзряване, от мястото,
символизиращо секса и оскверняването според личната му представа за
детска невинност, заменяйки го със сладкиш или мека пастичка, белег за
отминалата епоха, за стародавната традиция в долината, за завръщането
към детството, към други ценности може би. Убиецът се чувства призван,
посветен и с много работа пред себе си, затова ще продължи да набелязва
девойки и да ги връща към непорочността… Дори начинът, по който
поставя ръцете им с обърнати нагоре длани, символизира отдаване и
невинност.“ В съзнанието ѝ отекнаха думите на свидетеля, който се криеше
в къщата на „Опус Деи“: „От раждането до навършването на две години
душата все още блуждае — тогава децата са най-подходящи за
жертвоприношение. Така е през цялото детство до момента, когато започват
да съзряват — тогава настъпва друг вид промяна, която ги прави желани за
същите цели, но е по-лесно да оправдаеш смъртта на бебе, ненавършило
две години, отколкото на девойка“.
При тези престъпления, които дори пресата бе окачествила като
ритуални, злодеят бе удушил жертвите си с помощта на тънка връв и с
толкова бързо движение, че почти не бе оставил следи по труповете; после
ги бе пренасял на гръб до брега на река Бастан, където разкъсвал дрехите
им и оголвал телата им за речната роса, обръсвал срамните части, за да
отстрани мъха, сресвал косите им от двете страни на главата, разпервал
ръцете им настрани с обърнати нагоре длани като девици, поднасящи дар
по време на церемония за пречистване, за завръщане към невинността, към
детството, отново непорочни, отново дар. Спомняше си много добре, но
пак провери къде бяха родени момичетата. Аиноа — в Арискун, Карла и Ан
— в Елисондо. Тя се изправи, загледана в очите на Ан Арбису, която година
след смъртта си продължаваше да я привлича със своята сила. Смутена,
Амая се измъкна от погледа ѝ, пристъпи към дъската и внимателно постави
три нови точки върху картата, очертаваща зловещия маршрут по бреговете
на реката.
52
Първата литургия за деня в катедралата на Памплона започваше в
седем и половина сутринта и не беше особено посетена. Амая застана да
чака пред страничната врата — единствената отворена в този час, докато не
видя служебната кола на отец Сарасола да спира пред входа. Щом се увери,
че я е забелязал, тя влезе в храма, хлътна в един от страничните параклиси
и седна на последната банка. След минута отец Сарасола се настани до нея.
— Виждам, че не само аз имам пълна информация за всичко, което се
случва в Памплона. Идвам тук всяка сутрин, но ако сте искали да говорите
с мен, можехте да се обадите по телефона и щях да мина да ви взема с
колата…
— Моля да извините моята настойчивост, но има нещо, за което държа
да поговорим, и не можех да чакам. Също като вас и колегите ви от
Ватикана, и аз съм силно впечатлена от поведението на доктор Берасатеги.
Това е може би най-сложният вид профил, до който съм опирала. В
Куонтико биха платили, за да проучат поведението на един подстрекател,
способен да използва чуждия гняв, за да подписва собствените си
престъпления, да убеждава другите до такава степен, че да изостри до
крайност жестокостта им, и същевременно достатъчно селективен, за да
подбира конкретен тип жертва. Знаете ли, доскоро анализаторите бяха така
втренчени в престъпния ум, че почти не обръщаха внимание на жертвите,
гледаха на тях само като на последствие от злодеянието. Но вълците не
случайно ядат овце. Биха могли да се хвърлят на зайци, на лисици или
плъхове. Те ядат овце, защото харесват месото им, страха им и ужасеното
им блеене. Всички жертви на Тартало бяха жени, родени в Бастан,
повечето не живееха вече тук, но произходът им сочеше безспорен модел.
Но въпросът би могъл да бъде: как е избирал Берасатеги убийците? Знаем
отговора от терапевтичните курсове, които е водел като психиатър — пряка
възможност за досег с всякакви видове поведенчески разстройства,
изложени пред очите му като в меню на ресторант, и с осигуреното му от
широките познания умение да манипулира не е било чак толкова трудно, но
пък е изпипано до съвършенство, редно е да му го признаем. За мен обаче
не това е същественият въпрос. По-важното е защо е избирал именно тези
жертви? Когато отидох да го посетя в затвора, го упрекнах, че се е криел
зад тия нещастници, но той ми отговори, че никога не е имал намерението
да им прехвърля вината си, те били, чисто и просто, актьори, представящи
неговата пиеса. Изживяваше се като режисьор или нещо от този род.
Убийството на жените им било първото действие, след което той,
истинският главен герой, вземал своя трофей, отрязвайки ръката им. Още
една странност, нали? Чудех се защо изкусен убиец като него ще избира
толкова противен трофей при свързаните с неговото съхранение
препятствия… Докато не проумях значението на пещерата, където ги бе
трупал, и не си дадох сметка, че са били дар за дивото създание, чието име
бе заимствал.
Сарасола се бе навел, за да я чува, и главата му беше толкова близо, че
почти докосваше нейната. Амая говореше много тихо, почти шепнешком.
— Не е избирал убийците, избирал е жертвите. Вчера насочиха
вниманието ми към един факт, който бях пропуснала, и сега започвам да
мисля, че подборът на жертвите ни отвежда малко по-надалеч, карайки ни
да се питаме кои са били тези жени и защо ги е избрал Берасатеги. Местни
жителки, родени в Бастан, напуснали вече долината и починали на стотици
километри от тук може би, но озовали се в крайна сметка в една пещера
наблизо под формата на дарове. Каквито са били и девойките на брега на
реката.
Сарасола сепнато се изправи.
— Освободени от всякакъв знак за зрялост, голи и обръснати като
невръстни момиченца, без обувки, без грим, като дар в чест на
непорочността, на завръщането към традицията, лишавани от въздух до
смърт.
Сарасола прекара ръка през очите си и ги разтърка, сякаш се опитваше
да изтрие от ретините си нарисувания от нея образ.
— Виктор Оярсабал е бил син на властна жена и с избора си на
съпруга е повторил модела. Започнал да пие още много млад, опитвайки се
да потисне желанието си да убива. Известно време мислел, че го е
постигнал. Веднъж го попитах как е успял и той ми каза, че ходел на
терапия. Споменах му за групата анонимни алкохолици, които се събираха
в енорийската църква, но той отвърна, че предпочитал дискретността на
една терапевтична група в Ирун. Изпратих запитване по имейла. Едва ли
ще имат проблем да ми посочат името на терапевта, но би било излишно да
стоя тук и да си губя времето, ако вие можете да ми го кажете и да
потвърдите предположенията ми. Кажете ми, отче, в зловещия си архив
доктор Берасатеги споменава ли да е лекувал Виктор Оярсабал, известен
като Басахаун?
Сарасола кимна утвърдително и сви устни, докато тя клатеше
невярващо глава и се навеждаше напред, опирайки лакти върху коленете си
и закривайки лице.
— Не сте смятали да ми кажете — каза тя изумено.
Сарасола си пое дълбоко дъх, преди да заговори.
— Така е по-добре, повярвайте ми.
— По-добре за кого? Не си ли давате сметка за какво чудовищно нещо
става дума?
— Фактите са налице, аз въобще не съм ви бил нужен. Тези мъже са
мъртви, Берасатеги — също, а вие самостоятелно сте стигнали до
заключението.
— Не, тук грешите, нещата не са приключили. Вчера, докато гледах
записа от охранителните камери във вашата клиника, почувствах огромно
разочарование… Отначало не можех да си го обясня, но това ми се случва
винаги когато нямам задоволителен отговор. Кажете ми, ако Берасатеги е
бил подбудителят, кой е подтикнал него самия да се самоубие? Защото в
едно съм сигурна — че това не е било лично решение. Аз разговарях с него
същата сутрин и той беше по-близо до бягството, отколкото до
самоубийството. Кой му е заповядал да умре, също както на Росарио?
Възможно е събитията, за които разказва вашият защитен свидетел, да са се
случили преди трийсет години, но тази секта е толкова жива, колкото и
тогава, а може би и по-укрепнала, по-добре прикрита и с повече опит.
Членовете ѝ са пуснали пипала в обществото ни, навлекли са одеждите на
успеха и почтеността, но всъщност не са по-различни от вещиците,
нарисувани от Гоя. Мрачни и зловещи личности, които не са се отказали от
смъртоносните си ритуали, така че престанете да укривате истината. Вие
сте имали възможността да прочетете докладите на Берасатеги. Защо е
избрал тези жени?
Сарасола се прекръсти и се приведе леко напред, шепнейки молитва.
Молеше се за помощ. Амая търпеливо изчака, без да откъсва очи от лицето
му.
Сарасола най-сетне я погледна.
— Спомнете си какво каза свидетелят: „Никой не напуска групата, те
винаги вземат своята дан“.
— Искате да кажете, че в даден момент тези жени са членували в
групата?
— Те, техни близки или съпрузите им, но очевидно са останали в дълг.
Нито една от тях не е можела да има деца, с изключение на Лусия Агире, но
нейните дъщери вече са били прекалено големи. Тези жени вече не можели
да бъдат дар за Ингума, нито да му предоставят такъв, но можели да бъдат
принесени в дар на друго, по-маловажно божество, жадно за плът.
 — Ами девойките край реката?
— Недовършена работа.
— И са използвали Виктор…
— Виктор вероятно е бил с фабричен дефект, досещате се какво искам
да кажа: психопатът не е психопат по рождение, но ако съумееш да
насочиш натрапчивите помисли на определен човек, получаваш верен
слуга. Тези хора правят точно това, така действа всяка разрушителна секта.
Напипват слабостите на своите сподвижници, които винаги са с едни и
същи характеристики: малодушни, незначителни, лесно податливи на
чуждо влияние. Използвайки недостатъците им, те ги унищожават, след
което отново ги изграждат по свой вкус, дават им възможност да
възкръснат сред общност от хора, които ги обичат, закрилят, уважават и ги
изслушват, дават им място в света, където те се чувстват важни може би за
пръв път в живота си.
— Дефектна стока — прошепна Амая.
— Дефектна, но твърде полезна и зловредна в ръцете на водач, кой
умее да я цени.
Тя стана и се наведе да се сбогува със Сарасола.
— Молете се за мен, отче.
— Винаги го правя.
53
От двайсет минути Амая седеше в колата си, паркирана пред
Института за съдебна медицина на Навара. Беше рано, работещите тук още
не бяха започнали да пристигат. Беше се навела и опряла глава на волана, за
да си почине малко. Три леки почуквания по стъклото я върнаха към
действителността. Видя доктор Сан Мартин и свали стъклото.
— Какво правите тук, Саласар?
— Не знам — отвърна тя.
Прие едно кафе от машината, което Сан Мартин настоя да плати, и го
последва към кабинета му, хванала картонената чаша за горния ръб, за да
не се опари.
— Не желаете да я видите, така ли? Сигурна ли сте?
— Да, искам само да разбера някои неща.
Сан Мартин сви рамене и вдигна ръка, давайки ѝ знак, че целият е в
слух.
— Искам да знам в какво състояние е била, преди да умре. Мисля, че
това би могло да ни насочи към мястото, където е прекарала последния
месец.
— Добре тогава. Хидратирана, кръвоснабдени органи, оросени
крайници, кожа в добро състояние, никакви белези от наранявания,
охлузвания, порязвания или измръзване, които да сочат, че е била изложена
на сурови климатични условия. Аз бих отхвърлил вероятността в даден
момент да е била в реката. Разполагаме с дрехите, с които беше облечена, и
въпреки голямото количество кръв по тях, може да се каже, че са били
удобни и с добро качество. Беше с ниски кожени обувки, не носеше
часовник, гривни, пръстени, нито друг вид отличителни вещи. Като цяло
изглеждаше здрава и добре гледана.
— Нищо повече?
Той вдигна рамене.
— Не е зле да я видите, доста дълго я преследвахте и накрая сте я
превърнали в нещо нереално, в кошмар. Имате нужда да я видите.
— Видях я на записа от охранителните камери в клиниката.
— Не е същото, Амая. Майка ви лежи мъртва в хладилна камера, не
позволявайте да се превърне в признак.
Моргата се намираше в пристройка към залата за аутопсии. Сан
Мартин запали осветлението и посегна право към първата врата на горния
ред. Отвори я, прибирайки езичето на бравата, и извади подвижната
носилка, върху която лежеше тялото. Погледна Амая, която стоеше
безмълвна до него, хвана чаршафа в двата горни края и откри трупа.
Огромният тъмен шев с характерната форма на буквата „У“
прекосяваше цялото тяло, от таза до раменете. Почти черният разрез
тръгваше от лявото ухо, спускаше се надолу към дясното и макар и не
особено дълбок привидно, в средата му розовееше трахеята. Дясната ръка,
с която бе стискала ножа, беше изцапана с кръв, но на лявата се виждаха
чисти, късо подрязани и изпилени нокти. Косата беше доста по-къса от
деня на бягството ѝ с Берасатеги от клиниката, а лицето — толкова
сгърчено в момента на смъртта, сега изглеждаше спокойно, отпуснато, като
забравена след карнавал гумена маска.
Сан Мартин беше прав. Върху носилката пред нея не лежеше демон, а
само трупът на възрастна и малтретирана жена. Прииска ѝ се в такъв
случай да изпита така желаното облекчение, усещането за освобождаване,
да почувства, че всичко е приключило, но вместо него в главата ѝ затанцува
низ от нереални спомени, спомени, каквито тя нямаше, защото никога не ги
бе преживявала, спомени, в които майка ѝ я прегръщаше или я наричаше
„миличка“, спомени за рождени дни с торти и усмивки, спомени за бели,
нежни и ласкави ръце, които никога не бе усещала, но от толкова сънуване
и мислене бяха станали реални, като наистина преживени и съхранени в
паметта ѝ случки. Ръката на Сан Мартин върху рамото ѝ бе достатъчна. Тя
се обърна към него и заплака като дете.
Ибай не спеше добре, откакто бяха пристигнали. Джеймс
предполагаше, че суетнята около пътуването и промяната в навиците и
часовия график го бяха разстроили повече от очакваното и затова всяка нощ
се буди с плач. Той го вдигаше на ръце, люлееше го и му тананикаше
абсурдни песнички, докато не го видеше да клюмва върху рамото му и да
затваря очички, макар и противейки се докрай. Сложи го в приготвената от
Кларис люлка, която не без разправии бе успял да премести в своята стая, и
известно време го погледа как спи. Обичайно спокойното му личице дори
насън отразяваше възбудата, която се предаваше на крайниците и те на
моменти внезапно подскачаха и разтърсваха телцето му, което отказваше да
се отпусне.
— Липсва ти мама, нали? — прошепна Джеймс на заспалото бебе, а то
сякаш го чу и въздъхна.
Тъгата на малкия за пореден път сви сърцето му. Той погледна
загрижено телефона върху нощното шкафче, взе го и за стотен път
установи, че няма съобщения, имейли, нито обаждания от нея. Обърна очи
към часовника: два посред нощ, значи, почти осем сутринта в Бастан, Амая
трябваше вече да е станала. Сложи пръст върху клавиша за набиране и
усети как тревогата нахлува в гърдите му, когато го натисна, а това го
подсети за чувствата, които го бяха обзели при първия им разговор, когато
се запознаха. Сигналът за повикване прозвуча ясно и дори от хиляди
километри пресъздаде звука на телефона, жужащ като умиращо насекомо
върху нощното шкафче или приглушено от дъното на чантата ѝ. Изслуша
сигнала, докато се включи гласовата поща. Затвори, отново погледна към
заспалия си син и сълзите замъглиха очите му, докато си мислеше колко
ясно послание могат да съдържат мълчанията, неизречените думи,
неотговорените обаждания.
Амая се качи по стълбите, поглеждайки часа на джиесема си. Видя
пропуснатото обаждане на Джеймс, който, изглежда, бе позвънил, докато
седеше в църквата със Сарасола, и го изтри, заричайки се да му се обади,
щом ѝ останеше свободна минута. Погледна крадешком към машината за
кафе, усещайки, че липсата на сън започва да ѝ влияе и че дори жалките
картонени чашки я привличат. Влезе в залата за съвещания, където
колегите ѝ гледаха намръщено изложбата, подредена от нея върху дъската.
— Какво означава всичко това? — попита Ириарте, като я видя.
Тя долови враждебността, враждебност, която Монтес и Сабалса също
не пропуснаха да забележат и се обърнаха към нея в очакване.
— Добро утро, господа — отвърна рязко и спря.
Изчака отговора им и сравнително спокойно остави чантата и палтото
си на стола, преди да се приближи до дъската и да се изправи пред
Ириарте.
— Вероятно питате защо жертвите от случаите „Басахаун“ и „Тартало“
са прибавени към по-новия списък от убийства.
— Не, питам защо вадите два приключени случая и ги смесвате със
сегашния.
— Да ги наречем „приключени“, е просто технически термин. Както
Виктор Оярсабал, така и доктор Берасатеги са мъртви. По тази причина
двата случая бяха закрити набързо, но от там до тяхното окончателно
решаване има цяла пропаст.
— Не съм съгласен. Тези мъже бяха истинските извършители на
престъпленията, а другите замесени лица са мъртви.
— Може би не всички…
— Госпожо инспектор, не знам докъде искате да стигнете с тази ваша
теория, но ако се опитвате да установите връзка между тези случаи и
сегашния, би следвало да имате нещо наистина неоспоримо.
 — Имам го. Отец Сарасола току-що ми потвърди, че Берасатеги е
лекувал Виктор Оярсабал, така както е лекувал и останалите убийци,
замесени в неговите престъпления, със сеанси за овладяване на гнева.
Монтес свирна продължително и дълбокомислено, с което си спечели
укоризнения поглед и на двамата. Ириарте се обърна към снимките на
момичетата, които ги гледаха от дъската.
— Сарасола, идеален свидетел, само дето, ако го заведете при съдията,
ще отрече всичко, което ви е казал, следователно не разполагате с нищо.
— Нямам намерение да го водя при съдията, инспекторе, но тази
информация несъмнено е ключова за разследването.
— Не съм съгласен — упорстваше Ириарте. — Тези случаи са
приключени, предполагаемите убийци са мъртви. Не мога да разбера защо
държите да превърнете един случай на кражба от гробището в епическа
загадка. Кражбата на трупове е само посегателство срещу общественото
здраве.
— Такъв ли е случаят според вас? Кражба от гробище? Забравихте ли
колко мъка породи всичко това на майките, на семействата…?
Той наведе леко очи, но не отговори.
— Явно забравяте и това, че младши инспектор Ечайде беше убит,
докато работеше по същия случай. Или ще ми кажете, че заради
непреодолимата си колегиалност сте се съгласили с теорията на инспектор
Клемос?
Ириарте вдигна глава и я погледна разярено. Очите му пламтяха,
лицето му — също, беше се зачервил така, сякаш всеки момент щеше да
получи удар.
Без да каже нищо, той напусна залата и влезе в кабинета си, трясвайки
вратата след себе си.
— Да вървим, в Иганци ни чакат — каза Амая. — Мисля, че днес
инспектор Ириарте няма да дойде с нас.
54
Един скъп джип спря зад полицейската кола пред входа на гробището.
Стръмните стъпала отвеждаха посетителя по тясна пътека, смалена
допълнително от гъстите храсти от двете ѝ страни, до вратата на малък
параклис. Двама мъже и една жена стояха с отворени чадъри под
недостатъчно широката стряха. Амая даде знак на Монтес да върви натам,
а тя се върна към паркирания автомобил.
Йоланда Беруета спусна стъклото.
— Йоланда? Не знаех, че са ви изписали.
— Аз настоях. Вече съм много по-добре и престоят в болницата не ми
се отразяваше добре. Ще ходя на превръзки — каза тя и вдигна бинтованата
си ръка, която все още стряскаше погледа.
— Какво търсите тук?
Йоланда погледна към гробището.
— Вие знаете какво търся.
— Йоланда, не бива да стоите тук, би трябвало да сте в болницата или
да си почивате вкъщи. Провървя ви, че съдията се съгласи да ви пусне под
гаранция, вместо да ви вкара в затвора за това, което извършихте, но не
предизвиквайте късмета си — каза тя, сочейки превръзките ѝ. — Всъщност
във вашето състояние не бива да шофирате.
— Спрях лекарствата.
— Нямам предвид само тях… Шофирате с една ръка и гледате само с
едното око…
— И какво ще направите? Ще ме арестувате ли?
— Може би точно това трябва да направя, за да ви попреча да се
излагате на опасност… Приберете се вкъщи.
— Няма — отвърна твърдо тя. — Не можете да ми забраните да стоя
тук.
Амая изпухтя и поклати глава.
— Права сте, но искам да се обадите на баща си и да го помолите да
дойде да ви вземе. Ако ви видя на волана, ще се наложи да ви задържа.
Йоланда кимна в знак на съгласие.
Гробарите застанаха от двете страни на вече разчистената плоча и
започнаха да я отместват.
Жената си бе научила предварително урока и каза на единия от тях.
— Нали ще влезете, както ви помолих, за да видите дали не е протекло
вътре?
Мъжът постави стълбата с помощта на своя колега и заслиза надолу.
Когато стигна дъното, жената отново се обади:
— От тук изглежда, че ковчегът на дъщеричката ми е бил преместен от
мястото, на което го поставиха при погребението. Бихте ли погледнали
дали всичко е наред?
Мъжът насочи лъча на фенерчето си към закопчалката на малкия
ковчег и опипа крехкия механизъм.
— Според мен е отварян насила — каза той и повдигна капака, за да
покаже, че ковчегът е празен.
Амая се обърна към жената, която гледаше в ямата; черният чадър над
нея засенчваше лицето ѝ като частично затъмнение. Тя вдигна очи и тъжно
каза:
— Не знам дали ще ми повярвате, но винаги съм го знаела, още от
първия ден. Една майка знае тези неща.
Йоланда Беруета, която стоеше мълчаливо на благоразумно
разстояние, потвърди думите ѝ с кимване.
Амая не се върна в управлението. Последното нещо, което желаеше,
беше ново пререкание с Ириарте, а беше толкова изтощена, че почти не
можеше да мисли. Монтес щеше да издири бившия съпруг на жената от
Иганци и да го разпита. Още пътуваше, когато той ѝ се обади, за да ѝ
обясни, че съпругът по случайност бил в командировка от предния ден,
когато една чиновничка от кметството, негова братовчедка, му съобщила за
ремонта на семейната гробница.
Влезе вкъщи малко след дванайсет на обед. Когато се прибираше
особено уморена, както този ден, къщата я посрещаше с майчината си
прегръдка и свежата миризма на полирпаста за мебели, което мозъкът ѝ
превеждаше като най-сърдечното „добре дошла“ у дома. Отказа всякаква
храна, въпреки настояването на Енграси да хапне нещо топло, преди да си
легне. Захвърли ботушите в началото на стълбището и се изкачи боса,
усещайки топлината на дървото през чорапите, докато събличаше дебелия
пуловер. Още с влизането си в стаята се хвърли на леглото и се зави.
Въпреки умората, липсата на сън или може би точно заради това,
оскъдните два часа, които прекара в хоризонтално положение, оставиха у
нея сладко-киселия вкус на съня, който не носи почивка, защото съзнанието
ѝ продължаваше да работи толкова активно, че после си спомняше как бе
преговаряла сведения, лица, имена и почти дума по дума разговора си със
Сарасола, показанията на защитения свидетел, разправията с Ириарте.
Отвори очи, уморена и отегчена от опитите си да мисли за друго. Въпреки
това се изненада, когато погледна часовника. Можеше да се закълне, че е
там от десет минути. Взе си душ и след като се облече, изчака няколко
минути, докато една сестра ѝ съобщи по телефона, че доктор Такченко е
все така стабилна. Погледна набързо отражението си в огледалото и слезе
да задоволи желанието на Енграси да хапне нещо топло, преди да тръгне
отново на път.
Паркирането в Ирун беше невъзможно в този час, когато децата
свършваха училище, хората излизаха от работа и тръгваха на пазар, при
което центърът се изпълваше с шумно множество. След няколко обиколки
решиха да оставят колите в един подземен паркинг.
Марина Лухамбио и нейният баща им бяха определили среща в едно
кафене. Монтес направи взаимните представяния, поръча няколко кафета,
след което Амая ги запозна с положението. Разказа им за Берасатеги и за
връзката му с групата за превъзмогване на траура, пропусна да спомене
случаите от Елисондо и Лесака и вероятността да става дума за секта, но
пък не спести подробности в описанието на жестокостта на Берасатеги и
умението му да влияе, да убеждава и манипулира пациентите си. Осведоми
ги за резултатите от отварянето на гробницата на семейство Еспарса,
изреди събитията от опита за кражба на трупа от Дома на покойника до
посегателството над семейната гробница в Елисондо, както и случилото се
в Иганци същата сутрин. Подчерта факта, че всички починали деца са
момиченца, издъхнали неочаквано в люлката си, както и връзката на
родителите с адвокатите от Памплона и групата за преодоляване на траура
от „Арги Белц“, като в случая с бившия съпруг на Марина.
Четиресетгодишната жена не отделяше очи от лицето ѝ и кимаше
утвърдително. Бащата, който трябва да беше някъде към шейсет и пет
годишен и с гъстата си брада можеше да мине за канадски дървар, ако не
беше елегантният костюм, слушаше внимателно, без да проявява никакви
признаци за съучастие. Но когато приключи разказа си, Амая остана
изненадана от категоричния му тон.
— Вашият колега вероятно вече ви е споменал, че аз съм мирови съдия
тук, в Ирун. Очевидно не мога да издам разрешение за отваряне на
гробницата на собственото си семейство, не би било коректно, но
следвайки съвета на колегата ви, направихме справка в общината и се
оказа, че няма никакъв проблем гробът да бъде отворен, ако ще извършваме
ремонт, подмяна на плочата или на вътрешното скеле, само че всичко
следва да се прави извън работното време на гробището, сиреч след осем
вечерта. Нещата обаче трябва да се вършат според правилата:
неправомерно е гробарят да отваря ковчега, освен ако не е абсолютно ясно,
че той наистина е празен. При признаци за насилствено отваряне, също
няма да има проблем да се получи съответната заповед, а ако внучката ми
действително не се окаже в гроба си, уверявам ви, че без проблем ще
получите разрешение от всеки съдия в Ирун за отваряне на гробницата на
другото семейство.
— Благодаря, ваша чест, но едва ли ще се стигне дотам. Случаят се
води от един съдия от Памплона, когото ще уведомя за вашето
благоразположение и добра воля още щом приключим тази среща. Ако в
крайна сметка се наложи да действаме, както вие казвате, ще вземем от
него заповедта, защото отдавна работим заедно по това разследване.
Съдия Лухамбио кимна, доволен, и се ръкува с тях.
— До утре, в осем вечерта.
Любимото ѝ крайбрежно сияние бе угаснало напълно, когато
пристигна в Ондарибия. Вечерта беше спокойна и топла, като предвестник
на лелеяната пролет, която сякаш се бе съсредоточила върху красивото
морско градче. Слезе от колата пред гробищния парк, където на следващия
ден щяха да отворят поредния пантеон, и се остави на Монтес и Сабалса да
я водят. Все още имаше посетители, вероятно заради на мекото време.
Вдъхна дълбоко от соления морски въздух, който с помощта на топлия бриз
разнасяше уханието на цветята по гробовете. Семейство Лухамбио
притежаваше скромна наземна гробница, покрита със сив мрамор, който
лъщеше под светлината на фенерите от ковано желязо. Амая се приближи,
за да разгледа инкрустираните върху плочата снимки, на които се виждаха
лицата приживе на заровените обитатели — вече излязъл от употреба
обичай. Повечето снимки изглеждаха направени през шейсетте години.
Точно на съседната успоредна алея се намираше гробът на семейство
Лопес, които не даваха разрешение да го отворят. Върху него нямаше свежи
цветя, само две грижливо поддържани саксии със зелени растения. Върнаха
се почти до входа и спряха пред пантеона, заради който идваха. Амая
разпозна дебелата верига, закрепена на четири колонки от матов гранит, по
снимките, които Ириарте ѝ бе пратил на мобилния телефон. Гробът стоеше
самотно малко встрани и разположен странично за разлика от останалите, с
което ѝ напомни за мормонските погребения. Най-отгоре —
възпоменателна, дискообразна стела с характерната антропоморфна форма,
а под нея — табела, закриваща първоначалното име на пантеона с една-
единствена дума „Табесе“. Не успя да види дали върху леко наклонената
плоча има и други надписи, тъй като беше покрита почти изцяло с килим от
едри бели цветя. Челото на гробницата опираше в невисока стеничка, която
заобиколи, за да се озове отзад, в зоната, запазена за гробищните
работници. До стената бяха подпрени две сини брезентови платнища,
подобни на онези, с които бяха покрили гроба на семейство Тремон
Беруета в Еноа, дебело въже, навито на купчина, напомняща моряшки
възел „осморка“, и доста ръждясала ръчна количка. До стената —
градински кран за вода, отворена шахта и нещо като маса с решетка отгоре,
върху която още се виждаха влажни останки; Амая знаеше, че тези
приспособления се използват за почистването на костите от меката тъкан,
останала по тях след изваждането им от нишите, когато изтечеше
договореното време за наем, преди да ги хвърлят в общата костница.
— Ама че гадост! — измърмори Монтес, сбърчил нос.
Амая тръгна към повдигнатата част на пантеона и откри трите стъпала
надолу към криптата, стигащи до яка врата, толкова ниска, че трябваше да
се наведе, за да влезе. Ядоса се, че бе забравила фенерчето си в колата.
Извади телефона и потърси приложението, задействащо малката камера,
която осигуряваше приличен лъч светлина. С времето вратата бе добила
мъртвешко сив оттенък, който не позволяваше да се определи от какво
дърво е направена, но ключалката показваше, че е доста стара. Тя се наведе
напред и почти се наложи да седне на стъпалата, мислейки си, че ъгълът за
вкарване на ковчег оттам е прекалено малък. Забеляза сухите листа,
насъбрани пред вратата като заметени дотам или довети от вятъра, които
образуваха прав ъгъл с входа за криптата. Свали телефона си почти до
земята и забеляза кривата линия, издълбана в пясъчника при отварянето на
вратата, очертана най-ясно върху потъмнелия камък там, където вратата бе
спирала при отварянето си. После огледа пантите — целите бяха потънали
в прах освен по краищата, където се събираха двете им съставни части; там
лъчът от телефона изтръгна бързо намигване от излъскания метал.
— Предполага се, че починалият е положен тук преди петнайсет
години… — обади се Монтес, оценявайки откритието ѝ. — А от
гробищния регистър, който прегледахме вчера, знаем, че не е имало друго
погребение. Табесе е единственият обитател.
— Но по всичко личи, че е отваряна наскоро.
Амая се изправи, за да огледа гробницата над стената, и в този миг я
заслепи светкавица от фотоапарат. Отново заобиколи стената и
светкавицата пак блесна, а до ушите ѝ долетя гласът на Сабалса, който се
караше на някого. Беше сигурна още преди да я види и въпреки това се
учуди, когато зърна Йоланда да разговаря с младши инспектора.
— Боже господи! Какво правите тук? Какво ви казах тази сутрин?
— Дойдох с такси — бе отговорът.
— Но какво търсите тук?
 Йоланда не отговори.
— Престанете вече, проявих голямо търпение… Сега се прибирайте
вкъщи и ви предупреждавам, че ако пак ви видя утре тук, ще ви арестувам
за възпрепятстване на следствие.
Йоланда не се смути. Пристъпи напред и светкавицата на фотоапарата
ѝ отново освети цялото гробище.
Амая се обърна към колегите си, извила недоумяващо вежди пред
непробиваемата наглост на тази жена.
— Госпожо инспектор — обади се Йоланда, — елате насам.
Амая направи няколко крачки, докато се изравни с нея.
— Обърнахте ли внимание на тези цветя? — попита жената, опря
фотоапарата върху превързаната си лява ръка, натисна зум и ѝ показа
снимката на дигиталния екран. — Не ви ли се струват доста особени?
Човек би казал, че приличат на спящи в люлката си бебета.
В първия миг Амая се възмути от абсурдния коментар, но като се
загледа в увеличената снимка, остана поразена от нейната красота.
Мраморно бялото венче обгръщаше като кошничка бледорозовата среда,
която невероятно много наподобяваше бебе с вдигнати нагоре ръчички.
Тогава Йоланда ѝ подаде апарата, прескочи веригата в най-ниската ѝ част,
наведе се над плочата и откъсна от стъблото един от причудливите цветове.
Амая се приближи, за да ѝ помогне да слезе по стъпалата, и ѝ подаде
ръка, но тя не я пое. Взе фотоапарата си и без да каже нищо повече, се
запъти към изхода.
— Не забравяйте какво ви казах, Йоланда.
Жената махна за довиждане, без да се обръща, и напусна гробището.
— Съвсем е превъртяла! — декретира Фермин, клатейки невярващо
глава.
— Подръка ли ви е телефонът на магазина, който доставя цветята? —
попита Амая.
Слушалката вдигна една от продавачките и след като чу въпроса, я
подаде на собственика.
— Да, господин Табесе трябва да е бил човек с изискани вкусове.
Както вече казах на другия полицай, който се обади, нашата цветарница е
специализирана, аз самият отглеждам орхидеи с голям успех, но най-
редките внасяме от колумбийски производител, който притежава най-
красивите и най-капризните видове в света. Тази конкретно е Anguloa
uniflora и наистина прилича невероятно на бебе в люлката му, но има и
други, които силно наподобяват най-различни неща. Една е съвършено
копие на балерина, при друга в центъра ѝ се очертава лицето на малка
маймунка, а трета рисува великолепна бяла чапла в полет с такава точност,
сякаш е дело на човешка ръка. Anguloa uniflora обаче е сред най-
интересните. Четох, че в някои райони на Колумбия я смятали за зла
прокоба: ако бъдела поднесена на бременна жена, това се смятало за
безпогрешен знак, че рожбата ѝ ще умре.
Амая прекъсна тирадата на цветаря с убеждението, че той, както сам
бе казал, може да говори с часове за пленителния свят на орхидеите,
благодари му и затвори.
Подкара към Елисондо, следвайки колата на Монтес, развеселена от
абсурдния спор между двамата мъже кой да седне зад волана, заради което
почти се бяха скарали колкото на шега, толкова и на сериозно пред входа на
гробището. Натисна клаксона за довиждане, когато те поеха по
отклонението към Елисондо. В същия момент екранът на навигатора се
освети от входящо повикване. Непознат номер.
— Добър вечер, обажда се професор Сантос. Доктор Гонсалес ме
помоли да направя едно проучване за вас.
— О, да, много ви благодаря, че се отзовахте.
— С двамата доктори сме стари приятели и те знаят, че с удоволствие
се занимавам с подобни неща. Имам новини за мострата, която ми
изпратихте. Това е копринен сатен от много високо качество, голямата му
издръжливост майсторът постига, като смесва копринени конци с основа от
други нишки по точно определен начин, което придава типичната гладкост
и съвършен вид на копринената тъкан. Веднага си помислих, че най-
вероятно става дума за индийска коприна, внесена и обработена в Европа, и
се оказах прав. Работата ми бе улеснена значително, защото платът е
подписан. Заради голямата му издръжливост той обикновено се ползва най-
вече за вратовръзки, мъжки жилетки и висококачествени хастари.
— Казахте „подписан“?
— Някои производители вплитат отличителни белези, леки разлики в
основата, които са нещо като подпис на тяхната работилница, но в случая
платът е бил изработен освен това по поръчка на клиент, който е поискал да
втъкат щампа с личния му знак. Тя се вижда с просто око и въпреки че
мострата е доста повредена от високата температура, на която е била
изложена, дава достатъчно информация. Става дума за специализирано
шивашко ателие в Лондон, което работи по поръчка и по мярка. Аз, разбира
се, нямам достъп до данните на нейната клиентела, но предполагам, че за
вас няма да е проблем.
— Казвате, че мострата е била изложена на високи температури?
— Няма признаци за пряк допир с огън, но във всеки случай е била
много близо до мощен източник на топлина.
— А инициалите върху плата?
— О, не става дума за инициали. На тази мисъл ли ви наведох? Това е
герб, въпросната шивачница се слави с това, че е обличала рицари и
благородници от времето на Хенри Осми.
55
Беше репетирала какво ще каже, как точно ще изложи докъде е
стигнала и спешната си нужда от помощ, но сега, застанала пред вратата на
Маркина, я обземаха съмнения за ефекта, който щяха да произведат думите
ѝ. През последните дни нещата помежду им никак не вървяха и на
телефона ѝ се трупаха неотговорени повиквания. Разговорът нямаше да е
от леките.
Маркина отвори вратата и за миг замръзна от учудване. Усмихна се, че
я вижда, и без да продума, протегна ръка, хвана я за тила и я притегли към
устата си.
Всички думи, всички обяснения, които бе наизустила, за да го убеди,
се разтвориха във влажната му топла целувка, докато я притискаше почти
отчаяно в прегръдките си.
Той обхвана лицето ѝ с шепи и я отдалечи малко, за да я вижда.
— Не прави така никога повече, полудях, докато чаках да се върнеш,
да ми се обадиш, да дадеш някакъв знак — каза той и отново я целуна. —
Повече никога не се отдалечавай толкова от мен.
Амая се откъсна от него, усмихвайки се на собствената си слабост и на
усилието, което ѝ струваше това.
— Трябва да поговорим.
— После — отговори той и отново я притисна към себе си.
Тя затвори очи и се предаде на целувките му, на трескавите му ръце,
давайки си сметка как се разтапя, как отстъпва пред властта му и как
всичко наоколо губи значение, щом се намираше в обятията му. Беше все
още със сивия костюм, който носеше в съда. Куфарчето и палтото на стола
показваха, че току-що се е върнал. Плъзна сакото през раменете му и без да
откъсва устни от неговите, потърси копчетата и започна да ги разкопчава
едно по едно, слизайки същевременно с низ от кратки целувки по линията,
очертана от брадата под челюстта му.
Чу телефона си, който звънеше много отдалеч, на милион светлинни
години от мястото, където се намираше в момента. Изкуши се да го остави
да си звъни, без да отговаря, но в последния миг, надвиквайки гласа в
главата си, който я умоляваше да продължи, се отлепи с усмивка от него и
бързо вдигна.
Гласът на Джеймс прозвуча толкова ясно и наблизо, като да беше
досами нея.
 — Здравей, Амая.
Сякаш някаква огромна помпа изсмука целия въздух от помещението.
Чувството за срам, за разголеност беше толкова силно, че тя инстинктивно
се обърна с гръб и започна да оправя дрехите си, като че ли мъжът ѝ
можеше да я види.
— Какво става, Джеймс? — запита припряно.
— Какво да става, Амая? От няколко дни не сме се чували, от леля ти
разбрах за майка ти, не си вдигаш телефона и ме питаш какво става. Ти ми
кажи.
Тя затвори очи.
— Не мога да говоря сега, на работа съм — каза и се почувства ужасно
от тази лъжа.
— Ще дойдеш ли?
— Още не ми е възможно…
Връзката внезапно прекъсна — той беше затворил. Въпреки това не
изпита облекчение, а точно обратното.
Маркина бе отишъл в кухнята и наливаше две чаши с вино. Подаде ѝ
едната.
— За какво искаше да говорим? — каза, преструвайки се, че не е чул
разговора и че не забелязва притеснението ѝ. — Ако е за посещението при
майка ми, вече го забравих. Трябваше да се сетя, че като полицай, ще
проявиш любопитство… Аз също се осведомих за теб и семейството ти,
когато те срещнах…
— Става дума за баща ти. — Лицето му потъмня. — Сам поиска да ти
донеса нещо, да ти дам нещо повече, още факти и солидни доказателства.
Принуди ме да прибягна до не особено легални уловки, за да продължа
разследването и да изпълня условията ти. Днес сутринта отворихме един
гроб в Иганци.
— Без разрешение?
— Майката на момиченцето е собственичка на гробницата и под
предлог за ремонтни дейности я отворихме безпрепятствено. Детето
липсваше, някой е отнесъл трупа и по всичко личи, че това е станало скоро
след погребението. Бащата е в чужбина, в командировка, и още не сме го
разпитали. — Маркина слушаше внимателно, а в изражението му се четеше
хем заинтересуваност, хем недоверие. — Утре следобед ще отворим друг
гроб, в Ондарибия. Майката на момиченцето, разведена със съпруга си от
години, е дъщеря на мирови съдия, който ни обеща нужната помощ за
всичко. Както мъжът от Иганци, така и този от Ондарибия са в бизнес
отношения с адвокатите Лехарета и Андия, свързани са и с групата на
Берасатеги за превъзмогване на траура. Открихме още един подозрителен
случай в същото село и още два на територията на Навара и ако утре не
заварим детето в гроба му, както предполагаме, че ще стане, ще имаме три
случая на оскверняване и кражба на трупове, свързани със същата група.
Имайки предвид дейностите, заради които Берасатеги попадна в затвора,
мисля, че е редно да започне официално разследване. — Съдията не каза
нищо. Беше много сериозен, както винаги когато мислеше. — При такова
разследване името на баща ти ще излезе на сцената.
— Ако си го проучвала, вече знаеш, че той ме изостави, когато майка
ми се побърка. Остави фонд, който да покрива издръжката и образованието
ми, и изчезна. Повече не съм чувал нищо за него.
— Никога ли не си го търсил? Не поиска ли да разбереш какво прави?
— Можех да си го представя, да ходи по жени, да живее като
милионер, какъвто беше, да пътешества, да плава с яхтата, където в крайна
сметка го завари смъртта… Не бях чувал нищо за него, докато не ме
уведомиха за смъртта му. Бракът на родителите ми не беше идилия, той и
преди това имаше своите похождения, понякога ги чувах да се карат, винаги
по този повод.
Амая изпухтя, докато изпразни дробовете си, и отново си пое въздух,
преди да заговори.
— Според събраните сведения доктор Шабиер Маркина е съчетавал
скъпото лечение в своята клиника „Лас Росас“ с ръководството на
сектантска група, установила се в Лесака и Бастан в края на седемдесетте и
началото на осемдесетте години. Той е бил нейният духовен водач,
учителят, въвеждал членовете ѝ в окултистките практики. Разполагаме със
защитен свидетел, който го разпознава без никакво съмнение. Според
неговите показания сред тези практики е било и жертвоприношението на
новородено момиченце, в което свидетелят лично е участвал и наблюдавал
с очите си в отдалечен чифлик в Лесака. Той разказва, че веднъж са ходили
и при другата група, настанила се в „Арги Белц“ в Бастан, която също се
готвела за подобно приношение. Свидетелят идентифицира майка ми като
един от членовете на въпросната група. Дъщерята на семейство Мартинес
Байон, които също са членували в групата и сега са собственици на имота,
е починала на година и два месеца уж по време на пътуване във
Великобритания, само дето никога не е ходила там. Липсват смъртен акт,
доклад от аутопсия, свидетелство за погребение, а името на детето не
фигурира в паспорта на родителите, задължително условие по онова време.
Бащата на Берасатеги ми призна, че той и съпругата му са предали първата
си дъщеря за подобен ритуал и че точно това е породило депресиите на
жена му. Тя не могла да го понесе, нито да обикне второто си дете, сина си.
Не знам до каква степен човек се ражда психопат или липсата на обич и
грижа са в състояние да свършат останалото — каза Амая, пропускайки да
спомене подозренията си, че Сара Дуран не се е побъркала от мъка, а от
чувството за вина. — Разполагам с още една свидетелка, която потвърждава
връзката на Берасатеги с другите членове на групата, както и честите му
посещения в чифлика, плюс цяла серия снимки на Йоланда Беруета, на
които се виждат паркираните пред входа коли.
Той наведе глава, без да продума.
— Има и друг свидетел — продължи Амая. — Той не може да даде
показания и няма начин да го заставим заради по-специалното му
положение — дипломатически имунитет като член на посолство, но
поверителната информация, до която е имал достъп, макар вече да не е в
ръцете му, удостоверява без никакво съмнение връзката между Виктор
Оярсабал, убиеца, известен като Басахаун, и доктор Берасатеги и неговите
ползотворни сеанси за овладяване на гнева, подтикнали неколцина съпрузи
да погубят жените си, всичките до една родени в долината на Бастан.
Обещах да не разкривам името му и ще трябва да говоря с него, за да го
убедя да го повтори поне пред теб.
Маркина дори не я гледаше.
— Написала си си домашното — прошепна.
— Съжалявам, това ми е работата.
— И какво искаш сега? — попита предизвикателно той.
— Не ми говори така. Аз съм полицай, направих проучване, това са
фактите, не си ги измислям — опълчи му се тя. — Нали уж това искаше?
Не мисля, че аз трябва да ти казвам какво е редно да направиш, дадох ти
дума да не те прескачам втори път. Направи каквото е нужно.
Той въздъхна и стана.
— Права си — каза, приближавайки се към нея. — Само че никога не
съм очаквал да завърша кариерата си по този начин: бях най-младият
съдия, стигнал до този пост, а сега всичко, от което съм бягал цял живот, ще
ме застигне.
— Не е задължително, ти не си виновен за деянията на родителите си.
— Какво бъдеще смяташ, че очаква съдия с психичноболна майка и
баща, оглавявал сатанинска секта… Все едно дали ще се докаже, самото
подозрение ще ме унищожи.
Тя го погледна натъжено, но в същия миг телефонът, който още
държеше в ръката си, отново зазвъня.
— Госпожо инспектор, обажда се бащата на Йоланда. Много съм
разтревожен за дъщеря ми, тази вечер като се прибра, взе да принтира
снимки на някакви цветя и да говори странни неща. Вече знаете, че не иска
да си взема лекарствата. Отказа да вечеря и току-що излезе с колата ми…
Не успях да я спра и не знам къде отива.
— Мисля, че аз знам. Не се безпокойте, ще имам грижата да ви я
доведа.
— Госпожо инспектор…?
— Кажете.
— Когато полицията дойде да пита дали липсват още експлозиви
освен онези двеста грама, които Йоланда е използвала за отварянето на
гробницата… Е, може би липсваше още малко, но не исках да си навличам
повече неприятности.
— Трябва да тръгвам, възникна усложнение — заяви Амая и взе
чантата си, оставена на стола до неговите вещи.
Тъмносиньото палто, което той бе метнал на облегалката, се плъзна
надолу и падна на пода. Тя се наведе да го вдигне и усети сатенената
мекота на подплатата му; докато го поставяше, внимателно го обърна
наопаки и различи бледата щампа, повтаряща на всеки няколко сантиметра
марката или името на шивашкото ателие, изписано в по-ярки цветове върху
зашития в горния край на дрехата етикет. Оправи го грижливо върху
облегалката, плъзгайки ръка по съвършено гладката лъскава тъкан.
— Искаш ли да дойда с теб? — чу гласа му зад гърба си.
Обърна се смутено и го видя отново да облича сивото сако, което
преди малко сама му бе съблякла.
— Не, по-добре недей, проблемът е почти домашен.
Тръгна към вратата, зашеметена от съмнението, което започваше да
нараства като цунами.
— Ще се върнеш ли след това? — запита Маркина.
— Не знам колко ще се забавя — отвърна.
— Ще те чакам — каза той, усмихвайки се по онзи начин.
Докато се качваше в колата, в главата ѝ бушуваха един милион мисли.
Ръцете ѝ леко трепереха и като пъхаше ключа в стартера, той се изплъзна
от пръстите ѝ и падна в краката ѝ. Наведе се да го вземе и като вдигна
глава, видя, че Маркина се е залепил за стъклото и я наблюдава.
Едва не извика от уплаха, но пъхна ключа в контакта и свали стъклото.
— Изкара ми акъла — възкликна, опитвайки се да се усмихне.
— Тръгна, без да ме целунеш — каза той.
Амая се засмя, наклони се на една страна и го целуна през отворения
прозорец.
 — Ще караш с палтото, така ли? — отбеляза той, гледайки я
втренчено. — Мислех, че винаги го събличаш, за да шофираш.
Тя слезе от колата, позволи му да ѝ помогне да се съблече и хвърли
палтото си на седалката до шофьора. Маркина я прегърна силно.
— Обичам те, Амая, не бих понесъл да те загубя.
Тя за пореден път се усмихна и отново се качи в колата, запали
двигателя и изчака той да бутне вратата.
В огледалото за обратно виждане го видя да стои на същото място,
наблюдавайки я как си отива.
56
О, Йонан! Колко много ѝ липсваше! Верният другар се бе превърнал в
най-точния инструмент, от който се нуждаеше, за да мисли. Без него
сведенията танцуваха разбъркани в главата ѝ. Беше свикнала с размяната на
идеи, с предположенията и непрестанните му забележки, с мълчанията,
заредени с едва сдържана енергия, защото умираше от желание да заговори,
докато я изчакваше да излезе от своята вглъбеност и да му даде повод.
Въздъхна, жадувайки за неговото присъствие, с ясното съзнание, че винаги
ще е така, като поделяше вниманието си между шосето, притъмняло от все
по-заплашителното небе, естествения порив да хукне след онази луда жена,
която най-накрая щеше да се убие, и необходимостта да спре, да позабави
света около себе си, за да може да помисли, да отсъди, да сложи ред в
неразборията в главата си. Проблесналата мълния освети силуета на
планината и очерта зъберите, където живееше повелителката на бурята: ето
я, „вече идва“. Един етикет, служещ за подпис на някакъв шивач, не
можеше да бъде необоримо доказателство, но от друга страна, колко мъже в
цялата страна носеха дрехи, ушити по поръчка в Англия… Както бе казал
професор Сантос, със съдебна заповед вероятно щяха да получат достъп до
картотеката с клиенти на този изключителен майстор. Подплатата, както и
палтото, беше тъмносиня, но тя отлично помнеше, че го е виждала и със
сиво палто, което обикновено обличаше върху костюма в същата гама, и че
последния път ѝ бе направило впечатление, че го е комбинирал със
синьото. Подробност, която всеки друг мъж би пропуснал. Но не и
Маркина. Прегледа списъка с обаждания в колата и набра един номер.
— Професор Сантос? Обажда се инспектор Саласар, извинявайте, че
отново ви безпокоя.
— Няма нищо, с какво мога да ви бъда полезен?
— Хрумна ми нещо. Възможно ли е прогарянето по плата да се дължи
на изстрел, произведен през него?
— Ще помисля — отговори професорът колебливо, — но мострата е
прекалено малка, за да направим опита, без да я повредим окончателно…
— Това не бива да ви тревожи, разполагаме с още една мостра. Колко
време би ви отнел анализът?
Няколко поредни светкавици и техните опашки разцепиха небето и
осветиха нощта за миг, оставяйки в ретините ѝ тъмен отпечатък, който
щеше да изчезне едва след няколко секунди.
 — За да потърся подобни остатъци по тъканта, ще трябва да приложа
теста на Уолкър. Разполагам с необходимото, но поради малките размери
на мострата трудно ще я закрепя и изгладя… Смятам, че ще ми трябват
двайсетина минути, за да получим проявяването.
— Нямате представа колко съм ви благодарна. Обадете ми се, когато
сте готов, ще ви чакам.
Затвори и набра друг номер.
— Добър вечер, шефке, още ли сме на работа?
— Да, както и вие. Искам да ми кажете възможно най-бързо от кое
съдилище точно е изчезнало оръжието, с което бе убит младши инспектор
Ечайде… Обадете се на Сабалса, ако ви е нужна помощ, може би той ще
успее да изрови тази информация.
Дъждът забарабани оглушително по покрива на автомобила, въздухът
се разтресе от поредната гръмотевица и връзката прекъсна.
В апартамента на Йонан бяха открили само една гилза, въпреки че
изстрелите бяха два. В съзнанието ѝ ясно изплува схемата на човешки
силует, върху която доктор Ернандес бе отбелязала смъртоносните рани,
очертавайки вероятната траектория на куршумите и лансирайки теорията за
седналия стрелец, с която тя не се бе съгласила. Сега пред очите ѝ
изникваше нова приемлива вероятност: убиецът да е стоял прав пред Йонан
и да го е застрелял през джоба си или през подплатата на дрехата, в която е
криел оръжието; при такова положение траекторията на куршума би
очертала въпросния възходящ ъгъл и би повлякла частица от леката тъкан,
която буквално е излетяла, увлечена от силата на изстрела, а после е
увиснала заради лекотата си и падайки, се е заплела в по-грубите нишки на
завесите, където е останала незабелязана заради еднаквия цвят. Очите ѝ се
наляха със сълзи, докато мислеше за Йонан и съзнанието ѝ възстановяваше
мига на неговата смърт. Видя го как отваря вратата, как превъзмогва
първоначалното учудване, как се усмихва, както правеше винаги, и как
кани убиеца си да влезе… Почувства, че сърцето ѝ се раздира от
непреодолима мъка, докато момиченцето, което живееше някъде дълбоко,
на дъното на мозъка ѝ, се молеше, полумъртво от страх, на бога на
жертвите, отказвайки да отвори очи. Прехапа долната си устна толкова
силно, че усети металния вкус на собствената си кръв. Нова светкавица
освети нощта и трясъкът на гръмотевиците я застигна като живо същество,
което я е преследвало през долините и най-сетне бе на път да я стигне.
„Дамата идва.“ „Вече идва.“
Позна джипа на бащата на Йоланда, паркиран пред входа на
гробището; спря колата си зад него в мига, в който телефонът звънна.
 — Кажете, професоре.
— След проявяването се вижда червеникаво петно вследствие на
прогарянето. Няма съмнение, това е следа от изстрел.
Амая взе фенерчето си, слезе от колата и тръгна към на пръв поглед
затворената желязна порта. Вдигна качулката на палтото си, преди да се
изложи на бурята, която я бе следвала по петите през целия път и сега я
застигаше с все по-усилващ се леденостуден дъжд. Стори ѝ се, че чува
взрив, но не особено силен, почти като пиратка; при все това кучетата
пазачи от близките градини се разлаяха, въпреки че звукът веднага потъна в
тътена на беснеещите над планината Хайскибел гръмотевици. Откри до
зида камък, който ѝ позволи да се повдигне достатъчно, за да се набере и да
скочи вътре. Вечерното осветление бе загаснало и гробището тънеше в
пълен мрак. Една-единствена светлина проблясваше над стената,
подпираща горния край на гробницата на Табесе.
57
Инспектор Ириарте наистина страдаше. Той изгаси лампите, когато го
помолиха, и остана облегнат на стената до електрическия ключ, слушайки
как цялото му семейство пее „Честит рожден ден“ на тъщата около тортата
със запалени свещи. Мразеше да се кара, независимо с кого, а
разногласията с колеги му бяха особено неприятни. Избягваше всячески
личните стълкновения, но понякога, както тази сутрин, те се оказваха
неминуеми. Спречкването със Саласар го бе разстроило и макар че в
крайна сметка бе казал каквото искаше да каже, не можеше да се отърве от
усещането, че не само не се бяха разбрали, ами на всичко отгоре случилото
се щеше да се отрази на общата им работа в бъдеще. Саласар го изкарваше
от кожата му, методите ѝ предизвикваха непрекъснати пререкания между
колегите, нещо, за което вече бе разговарял с нея, но очевидно без резултат.
Яд го беше на намека ѝ, че чувството за колегиалност не му позволявало да
гледа в перспектива. Но най-бесен беше, да, бесен, това беше точната дума,
от обвинението ѝ, че бил готов да окачи на кръста младши инспектор
Ечайде в името на колегиалността. Най-лошото обаче бе, че темата за
Берасатеги не излизаше от главата му; признаваше, че да се сметне за
приключен такъв сложен случай е доста рисковано. Теорията ѝ беше
приемлива, но как да проумее човек ходовете ѝ, след като не ги споделяше,
след като криеше информация. А той беше убеден, че го прави.
Жена му включи осветлението и гледайки го с укор, се изправи пред
него и го избута в коридора.
— Много ли си притеснен?
Той я погледна и се усмихна: тя имаше дарбата да отгатва всяка негова
мисъл.
— Не — излъга.
— Три пъти ти казах да светнеш лампите, а ти не чуваш, освен това си
намръщен. Мен не можеш да излъжеш.
— Съжалявам — каза искрено Ириарте.
Тя погледна към шумната група роднини в кухнята, после пак към
него.
— Хайде, изчезвай.
— Но какво ще каже майка ти?
— Не бери грижа за нея — отвърна жена му и се надигна на пръсти да
го целуне.
 От доста време вече седеше пред дъската и си водеше бележки,
заслушан в дъжда, който все по-яростно шибаше стъклата, когато се
появиха Монтес и Сабалса.
— Какво правите тук по това време? — изненада се Ириарте,
поглеждайки часовника си.
Монтес погледна дъската и купчината документи, които Ириарте бе
разгърнал на масата.
— Шефката поиска да направим спешна проверка.
— За какво?
— Помоли ни да проверим от кое съдилище в Мадрид е изчезнало
оръжието, с което е убит Ечайде.
— Аз знам, казах ѝ го лично. Защо не се е обадила на мен?
— Хайде стига, Ириарте…!
— Какво стига? — попита той и стана, като едва не събори стола, на
който седеше. — И вие ли смятате, че съм готов да приема всичко, само и
само мир да има?
Монтес смекчи малко тона, за да отговори.
— Тази сутрин не изглеждаше готов да подкрепиш намерението ѝ да
подеме други линии на разследването.
— За кое разследване ми говорите? За това, по което работите и за
което аз не знам нищо повече освен малкото, което решите да ми кажете?
Монтес си замълча.
— За какво ѝ е това сведение? Какво си е наумила?
Монтес се замисли, махна отегчено и отговори:
— Не знам… Йонан Ечайде ѝ е изпратил нещо като съобщение след
смъртта си, програмиран имейл или нещо от тоя род. Очевидно е имал
известни подозрения накъде може да тръгнат нещата…
— И инспекторката, разбира се, запази тази информация за себе си,
виждате ли за какво говоря?
— Е, не бих го нарекъл чак информация. Било е лично съобщение и
няколко улики, никакви доказателства, само предположения. Може би дори
не и това…
Ириарте ги погледна замислено, личеше, че е силно раздразнен. После
изпръхтя и каза:
— Оръжието е изчезнало от съдилище номер едно в Мòстолес,
Мадрид. Не знам какво значение може да има това.
— Съдия Маркина е бил разпределен там. Прочетох го онзи ден,
когато търсех биографията на баща му. Заради еднаквите имена ми излезе
първо неговата — обади се Сабалса.
 Един униформен полицай се показа на вратата.
— Шефе, обажда се някакъв мъж и настоява да говори с вас, вече за
втори път звъни. Преди му казах, че ви няма, но сега, след като сте тук…
Твърди, че е бащата на Йоланда Беруета.
Бенигно Беруета беше превъзбуден. Разказа му със заекване за дъщеря
си, че се е обаждал и на инспектор Саласар, но въпреки това много се
тревожи.
Ириарте затвори телефона и набра номера на Саласар. Звънеше. Опита
пак. Една мълния падна съвсем наблизо с присъщия си ламаринен грохот и
последва спиране на тока, при което след няколко секунди се включи
аварийното осветление в сградата.
— Мамка му, все едно и също, проклети бури… — изсумтя Монтес.
Ириарте затвори телефона.
— Да вървим — отсече той, провери оръжието си и тръгна към
вратата.
Монтес и Сабалса го последваха.
Амая остана неподвижна няколко секунди, наострила слух, и въпреки
плющенето на дъжда по погребалните плочи, чу ударите по дървото и
усиленото пъшкане на Йоланда. Хукна натам, заобикаляйки гробовете, и
като стигна до входа за криптата, видя светлината от фенерчето, което се
полюшваше напред-назад при всеки ритник на жената по вратата.
— Йоланда — извика.
Йоланда се обърна и Амая видя решителността в очите ѝ и косата,
залепнала върху изпотеното ѝ чело под найлонова шапка. Взривът бе
отворил малка дупка, при което бравата бе отхвръкнала, но се бе заклещила
между дъските и стената и бе запънала вратата.
— Дръпни се оттам, Йоланда.
— Трябва да отворя, мисля, че дъщеря ми е вътре. Този път не исках да
прекалявам и сложих малко, но в колата имам още „Гома-2“.
Амая застана зад нея и постави ръка на рамото ѝ.
Йоланда се обърна като фурия и изстреля изненадващо кроше, с което
я повали върху стъпалата. Амая отстъпи назад и извади оръжието си.
— Йоланда! — кресна.
Жената се обърна да я погледне и на лицето ѝ се изписа пълно
недоумение само миг преди изстрелът да изтрещи до ухото на Амая и
напълно да я оглуши. Йоланда рухна на земята и гърдите ѝ се обагриха в
червено. Амая се извърна ужасена, насочила пистолета по посока на
изстрела, и видя съдия Маркина, застанал под дъжда с мрачно изражение.
— Какво направи? — извика тя, без дори да се чува, дясното ѝ ухо
беше заглъхнало, сякаш е била под водата.
Клекна до Йоланда и провери пулса ѝ, държейки на мушка съдията.
— Мислех, че ще те нападне — отговори той.
— Не е вярно. Ти я уби, уби я, защото е била права.
Маркина намръщено отрече с глава.
— Тук ли са те? — попита Амая, надигайки се и гледайки към вратата
на криптата.
Той не отговори. Амая отстъпи една крачка и зарита ключалката, както
Йоланда го бе правила преди минута.
— Недей, Амая — помоли я Маркина, без да сваля оръжието си.
Тя се обърна и го погледна, вбесена. Дъждът се усилваше под напора
на вятъра и обливаше лицата им с ледена вода, а тътенът на бурята, която
приближаваше почти като разумно същество, нарастваше.
— Ще ме застреляш ли? — попита. — Ако ще го правиш, не губи
време, защото ти се кълна, че ще видя какво има вътре, ако ще това да е
последното нещо, което ще направя.
Маркина свали пистолета и прекара ръка през лицето си, за да отклони
водата, която влизаше в очите му. Амая се обърна и за пореден път изрита
дървената врата, която отстъпи със силен пукот, а счупената брава падна на
земята.
— Амая, моля те, погледни, щом искаш, но преди това ме изслушай.
Тя се наведе, за да събере частите от механизма, и ги захвърли извън
радиуса на отваряне на вратата; пъхна пръсти в зейналата дупка и
усещайки как треските се забиват в месото ѝ, дръпна силно вратата навън.
От тъмната гробница я лъхна миризма, която не можеше да се сбърка:
на смърт, на разложение в начален стадий. Сбърчи нос и се обърна към
съдията с насочен пистолет.
— Защо мирише така, след като тук не е погребван никой от петнайсет
години?
Маркина пристъпи една крачка към нея и тя стисна още по-здраво
глока.
— Какво правиш, Амая? Няма да ме застреляш — заяви той, гледайки
я нежно и тъжно, както се гледа непослушно момиченце.
Тя понечи да отговори, но докато го гледаше, силите я напуснаха. Беше
толкова млад, толкова красив…
— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш, имаш думата ми —
каза той с вдигната нагоре длан. — Край на лъжите, обещавам ти.
— Откога знаеше? Защо не ги разобличи? Защо не ги спря? Те са
побъркани.
 — Не мога да ги спра, Амая, ти дори не можеш да си представиш
огромните мащаби на това нещо.
— Вероятно — отвърна тя, — но някои, като малката Еспарса, са
съвсем скорошни. Това поне е можело да се предотврати.
— Опитах се да го спра според силите си.
— Ходил си в затвора и си се видял с Берасатеги, заместникът на
директора отрече, ти ми каза, че не си се доближавал до килията… Точно
тези ти бяха думите, но Йонан имаше снимка, на която се виждаш съвсем
отблизо — каза замислено тя.
— Беше те заплашил, ти беше ужасена — отговори гневно съдията.
— Имаш ли нещо общо с цялата история?
Маркина отклони очи сърдито и с достойнство, дори под дъжда
запазваше изисканите си маниери и високомерието.
— Ти ли уби Берасатеги?
— Не, той се самоуби, както сама видя.
— А Росарио?
— Никога нямаше да се успокоиш, докато тя дебнеше наоколо, ти ми
го каза.
Амая го изгледа изумено, чудейки се какво я обърква повече — дали
това, че вече ѝ е ясно, че той е главният подбудител, или това, че поема
отговорността като някаква чест, с която може да се закичи.
— Не мога да повярвам, ще вляза — обяви.
— Амая, умолявам те да не го правиш.
— Защо?
— Продължавай да говориш с мен, но не поглеждай вътре. Моля те —
каза той, вдигайки оръжието и прицелвайки се отново в нея.
Тя го гледаше смаяно.
— Ти също няма да ме застреляш — каза.
Обърна се, наведе се и влезе в криптата.
Конструкцията беше проста. Централен олтар, върху който бе опрян
тежък ковчег от тъмно дърво, покрит почти изцяло със сложни орнаменти.
Около него, под формата на овал, бяха разположени тленните останки
на поне двайсет невръстни деца. От някои трупове бяха останали само
костите, което издаваше възрастта им, но в краката си Амая зърна подутото
и полуразложено телце на бебето Еспарса. До него, върху стар шал, лежеше
скелет с яркобели кости без една ръка. „Като при толкова други.“ Тя
почувства как ѝ се повдига, изтърва фенера и се свлече на колене, обляна в
сълзи, усещайки присъствието на Маркина, който бе влязъл след нея.
Съдията вдигна фенера и го заклини в една цепнатина в стената, та лъчът
да бие към тавана и да освети зловещата сцена.
Амая почувства, че сълзите ѝ парят като огън, пламнал от ярост и
срам, от гняв и възмущение. Не, това просто не можеше да е истина, беше
такова извращение, че стомахът ѝ се обръщаше наопаки, непрекъснато ѝ се
повръщаше и това я изпълваше с такава погнуса и бяс, каквито никога не бе
изпитвала. Въпросите напираха като вълни към плаж, състезавайки се по
сила и ярост.
— Ти си знаел, че баща ти е отговорен за това, и си го криел, защо?
Заради кариерата, заради репутацията си?
Маркина въздъхна и се усмихна по онзи начин. Поредната светкавица,
осветила нощта навън от гробницата, очерта силуета на съдията пред
единствения изход от криптата и Амая си помисли, че предпочита да е там,
навън, под бурята, убедена, че леденият вятър, дъждът върху лицето и
гръмотевиците над главата ѝ биха били по-сигурно убежище и утеха от
тази дупка.
— Репутацията ми, Амая, е последната ми грижа. Става дума за нещо
далеч по-важно и по-съществено, по-могъщо и неуправляемо, това е
природна стихия… властвала тук още преди нашата поява.
Тя го погледна с недоумение.
— И ти си част от всичко това?
— Аз съм само проводникът, водещата нишка на една древна и могъща
като Вселената религия, родена в твоята долина, под камъните, съградили
твоето село, твоята къща… и на една неподозирана от теб сила, сила, която
трябва да се подхранва.
Амая го наблюдаваше с премрежени от сълзите очи. Не, не можеше да
бъде, мъжът, когото бе прегръщала, заради когото бе прескочила пропасти,
които преди смяташе за непреодолими, когото бе смятала за равен, за
себеподобен, мъжът, лишен от обичта на онази, която е трябвало да го
обича, се разпадаше като изпаднал в немилост идол, докато тя си задаваше
въпроса колко ли от думите му са имали за цел само да я заблудят, да я
накарат да повярва, че пред нея стои сродна душа, човек със същата болка в
сърцето. Искаше да попита има ли поне нещо вярно в неговата история. Но
не попита, защото вече знаеше отговора и съзнаваше, че не би понесла да
го чуе от устата, която все още обичаше.
Навън бурята бушуваше и виеше сред дърветата около гробището, а
дъждът с удвоена сила и ярост настъпваше по стъпалата надолу към
криптата, прииждаше на вълни и без дебелата дървена преграда на вратата
водата започваше да пъпли навътре.
— Това ли си въобразявате, че правите? Подхранвате някаква сила с
малки момиченца, за да може демонът да изсмуче живота от тях? —
процеди тя, сочейки с пистолета си почернелите останки край ковчега. — И
карате родителите им да ги принасят в дар на Злото? Та това е убийство.
Той отрече с глава.
— Цената е висока, това е саможертва, няма как да е лесно и просто,
но отплатата е невероятна и се прави от незапомнени времена. После
дошло християнството, облякло всичко в греховност и вина и мъжете и
жените забравили как се разговаря с живите сили.
Амая го гледаше изумено и не можеше да повярва, че това е същият
мъж, когото познаваше. Той говореше на езика, запазен за проповедниците
и за онези, които вещаеха края на света.
— Ти си луд — прошепна тя, гледайки го с тъга.
Една светкавица падна някъде в гробището с оглушителен метален
тътен.
Маркина затвори оскърбено очи.
— Не ми говори така, Амая, много те моля, ще ти дам каквито
обяснения поискаш, само не се отнасяй с мен така, не и ти.
— Как да ви наричам, освен опасно луди? Майка ми е убила сестра ми
— продължи тя, загледана в купчината бели кости върху тъмния под на
криптата, — цял живот се опитва да погуби и мен… Щяхте да убиете сина
ми! — кресна.
Той поклати отрицателно глава, направи крачка напред със свалено
оръжие и заговори със спокоен и помирителен тон:
— Берасатеги беше психопат, а майка ти беше обсебена от мисълта да
изпълни мисията си… Там е проблемът, че някои го правят не защото
трябва да го правят, а защото им харесва. Но той вече е решен и аз ти
обещавам, че никой няма да навреди нито на теб, нито на Ибай. Обичам те,
Амая, позволи ми да оставя всичко това зад гърба си и да започна нов
живот с теб, двамата го заслужаваме.
— Ами Йоланда? — каза тя, поглеждайки към входа на гробницата,
където лежеше тялото на жената, заляно от дъжда, който продължаваше да
се излива навътре като малък водопад и вече оформяше тъмна локва пред
входа.
Маркина не отговори.
— Ти сам ми я изпрати, защо?
— Тя дойде при мен толкова объркана, с нейната мъглява теория за
изчезналите ѝ деца… Стори ми се идеална възможност да те накарам да
започнеш разследване по случая, за да осъзнаеш, че той не води доникъде,
за да се убедиш, че става дума просто за халюцинации на обезумяла жена, и
това щеше да стане ясно, когато ти видеше, че децата са в гроба си. И през
ум не ми мина, че ще ме прескочиш, аз трябваше да участвам, не можех да
оставя френската съдийка да провали всичко, в заповедта пишеше „детски
ковчези“, без да се конкретизира. Ако при вида на другия ковчег Йоланда
поискаше да надзърне в него, нямаше причина да ѝ бъде отказано. Бях
принуден да осуетя това. Но как можех да предположа, че е толкова луда, та
да вдигне във въздуха пантеона.
Нова светкавица блесна този път точно над тях и освети криптата по
такъв ужасяващ начин, че ги накара инстинктивно да свият глави, убедени,
че мълнията е паднала върху самата гробница. „Дамата идва.“
Мъчейки се да не обръща внимание на побеснелите природни сили,
които се събираха над главата ѝ, Амая продължи.
— Ти остави горката жена да се самоунищожи, изпрати я на заколение
като агне, без да те е грижа за страданията ѝ, а сега я уби.
— Тя те повали с юмрук, знаех, че носи експлозиви, защо да няма и
оръжие?
— Защо ми причини това, защо се доближи до мен?
— Ако имаш предвид защо съм се влюбил в теб, това не беше
предвидено. Нима още не си го разбрала? Обичам те, Амая, двамата сме
създадени един за друг, ти ми принадлежиш, както аз ти принадлежа. Нищо
не е в състояние да ни раздели, защото знам, че колкото и да ти е трудно
сега да възприемеш видяното, любовта ти към мен ще остане непокътната.
Отново се върнаха страховитият тътен на бурята и блясъкът на
мълния, която се стрелна над главите им и извика в съзнанието на Амая
абсурдни данни за вероятността гръм да порази два пъти едно и също
място. „Вече е тук, Дамата идва“, стори ѝ се, че чува тези думи сред
трясъка на развилнялата се стихия. Да, Дамата пристигаше, Мари
настъпваше с мълниеносната си и гръмотевична ярост като дух от небесата,
а мирисът на озон бе предвестник за нейната поява. Маркина се обърна към
входа, сякаш и той бе чул песента на ламиите в чест на своята повелителка.
— Влезли сте вкъщи, за да откраднете флашката, после катастрофата
на Такченко… Секретарката ти ни видя, когато ѝ предавах плика…
— Съжалявам за докторката, тя доста ми допада. Радвам се, че не
загина при инцидента, честна дума. Не биваше да стигат толкова далеч, не
съм искал да пострада, аз не съм жесток човек.
— Не си жесток човек?… Ами всички тия жени, момичетата край
реката, всички тия бебета. Колко убийства тежат на съвестта ти?
— Нито едно, Амая, всеки сам е господар на живота си, но за твоя
отговарям аз. Обичам те и няма да позволя на никого да те нарани. Ако ще
ме съдиш за това, че съм те предпазвал — моля, макар че за едно нещо си
права: майка ти съвсем беше превъртяла, не чуваше никакви доводи и
нямаше да спре, докато не постигнеше целта си, докато не те убиеше. Не
можех да ѝ го позволя.
— Тя е изпълнила една последна заповед, също като Берасатеги, като
Еспарса и мъжете преди него. Каква власт упражняваш върху тези хора?
Достатъчно голяма, за да бъдеш господар на живота им?
Той сви рамене и се усмихна чаровно, с онзи палав поглед, който я бе
очаровал. Поредица от гръмотевици разтърси основите на гробището и
разлюля земята на мъртвите, която за Амая се разтваряше като към ада,
когато той я гледаше по този начин. Сърцето ѝ се късаше от мисълта, че го
обича, че е влюбена в този мъж, в този демон, съблазнител по природа,
съвършената мъжественост, великия прелъстител.
— Къде е сивото ти палто?
Той недоволно се намръщи и цъкна с език, преди да отговори.
— Скъса се.
— О, боже! — простена тя.
Грохотът на бурята се усили с нови мълнии и гръмотевици, които като
оплаквачки, ридаещи за болката в душата ѝ, цепеха небето, виеха с вятъра
между гробищните кръстове и се изливаха в този дъжд, който
представляваше плачът на Бастан, на ламиите, зовящи да измие обидата, да
почисти реката.
Маркина се приближи към нея с протегната ръка.
— Амая.
Тя вдигна обляното си в сълзи лице, за да го погледне. Гласът ѝ се
прекърши, когато попита.
— Ти ли уби Йонан?
— Амая…
— Ти ли уби Йонан Ечайде? — попита тя отново почти шепнешком.
Ламиите отвън крещяха.
Той я погледна, клатейки отрицателно глава, и я помоли:
— Не ми задавай този въпрос, Амая.
— Ти ли го уби, или не? — викна тя.
— Аз.
Амая изхлипа от болка и зарида още по-силно, навеждайки се напред,
докато лицето ѝ се опря в твърдия пръстен под на криптата. Тя видя Йонан,
проснат в локвата кръв, видя косата, изтръгната от куршума, разкъсал
черепа му, и очите, които състрадателният убиец бе затворил, след като му
бе отнел живота. Изправи се, вдигна глока, прицели се, водейки се по
дулото на оръжието и го стисна с всички сили. Очите ѝ бяха пълни със
сълзи, но знаеше, че няма да пропусне, деляха ги само два метра
разстояние.
— Копеле мръсно! — викна.
— Не го прави, Амая. — Маркина я погледна отчаяно и с дълбока тъга
вдигна пистолета, който тя позна. Това беше оръжието на Йонан.
Прицелвайки се в главата ѝ, той прошепна: — Жалко!
Изстрелите откъм входа на криптата изтрещяха оглушително, усилени
многократно от тясното пространство. По-късно Амая нямаше да може да
каже два ли са били, или три, заедно с гръмотевиците. Маркина наведе очи
към гърдите си, смаян от пронизващата болка, която не успя да се отрази на
лицето му. Силата на попаденията от такова късо разстояние го запрати
напред и той се просна по лице до Амая. Кръвта бликаше от гърба му и
обагряше в червено сивия му костюм. Тя видя Ириарте, клекнал пред входа
на криптата; мокър до кости и с още димящо оръжие в ръка, той тръгна към
нея, питайки я дали е добре. Амая се наведе над Маркина, измъкна
пистолета на Йонан и погледна Ириарте, сякаш му дължеше обяснение.
— Той е убил Йонан.
Ириарте кимна със стиснати устни.
Най-напред настъпи тишината — бурята се отдалечаваше, отстъпваше
бързо, бягайки почти. Междувременно пристигнаха линейката, съдебният
лекар, агентите на Ерцаинца[32], съдията, комисарят. Сериозните и
загрижени лица, думите, произнесени шепнешком, като на погребение,
покрусата и уплахата отначало подтикваха към сдържаност и
предпазливост. После дойде ред на думите. Минаваше обед, когато
приключиха с показанията. Адвокатите Лехарета и Андия бяха задържани в
кабинета им сред шумни протести и заплахи за подаване на жалби.
Окръжната полиция от управлението в Елисондо се зае с „Арги Белц“ в
Орабидеа; първите сведения сочеха, че Росарио се е крила там през
периода, в който се водеше за изчезнала. Когато пристигнаха в дома на
акушерката Идалго, в Ирурита, я завариха обесена на красивия ѝ орех, а в
Памплона Инма Еранс, вярна на фалшивия си и вероломен нрав на грозна
гейша, лееше сълзи, опитвайки се да убеди всеки, който пожелаеше да я
слуша, че е действала под натиск. Лекарите от Института по съдебна
медицина в Сан Себастиян, добили печална слава с блестящото
разпознаване на човешки останки, най-вече на деца в не един разтърсил
страната случай, щяха да работят седмици наред, за да идентифицират и
датират тленните останки на дечицата, зловещ дар пред ковчега, който се
оказа празен.
 Бе пусната заповед за издирването на Шабиер Маркина (Табесе).
Хората от Вътрешния отдел приключиха работата си по-бързо от
очакваното, като се имаше предвид, че бе стреляно по съдия. Ириарте щяха
да тормозят още известно време, но нея я оставиха на мира веднага щом им
връчи писмения си рапорт. Рапорт, в който не пропусна нищо, свързано с
разследването, но спести всичко, отнасящо се до нея самата и интимните ѝ
отношения с Маркина.
Прибра се вкъщи с личната кола привечер; вече се стъмваше, но по
шосето между Ондарибия и Елисондо още се виждаха обрулените от
бурята през предишната нощ клони и листа. Шофирайки в доста
олекналото вече движение, Амая свали стъклото, за да се порадва на
спокойствието, което привидно се бе просмукало навсякъде, сякаш
долината бе останала погребана под пласт от огромни топки памук, които
буквално поглъщаха звуците и разнасяха мокрия и свеж мирис на влажната,
чиста земя, запечатан в сърцето ѝ.
Последният лъч светлина сребрееше още на хоризонта, когато спря на
моста „Муниартеа“. Слезе от колата и вдъхна минералното ухание на
течащата под краката ѝ река Бастан, наведе се над перилото и се загледа във
водния праг, доста набъбнал от изсипалата се край извора при Ерацу вода,
която бе опустошила бреговете до устието в Ондарибия. Като гледаше сега
спокойното, бавно и кротко течение, човек трудно можеше да си представи
мощта, която Бастан бе в състояние да придобие. Тя прекара ръка по
студения камък, там, където бе гравирано името на моста, и заслушана в
ромона на водата в язовира, се запита дали вече се е свършило, дали реката
вече е прочистена, а обидата — измита. Надяваше се да е така, защото се
съмняваше, че са ѝ останали сили за нова битка. Парещите очите ѝ сълзи
закапаха по студения камък и се плъзнаха към реката, към течението, което
водите на Бастан следваха неумолимо.
Когато влезе вкъщи и Енграси я прегърна, Амая заплака в скута ѝ,
както бе правила толкова пъти като дете. Изплака страха, гнева,
горчивината и разкаянието; плака за всичко изгубено и опетнено, за болката
от смъртта, за костите и кръвта; плака дълго, страшно дълго в прегръдките
на Енграси, докато заспа изтощена и отново се събуди, за да продължи да
плаче, а в това време леля ѝ съжаляваше, че вратите не може да останат
завинаги затворени, та момичето ѝ да изплаче всички злини на света и
денят да отмине, после да дойде втори, трети… Плака, докато не ѝ се
свършиха сълзите. Така беше редно, трябваше да е готова за онова, което ѝ
предстоеше.
После направи четири обаждания и получи едно.
 Най-напред позвъни на дъщерята на Елена Очоа, за да ѝ каже, че
майка ѝ не се е самоубила и че благодарение на оставеното от нея писмо
бяха успели да задържат членовете на опасната секта от детеубийци, която
оглавяваше новинарските емисии.
После се обади на Бенигно Беруета, за да му каже, че може да погребе
останките на своята внучка до Йоланда.
Третото обаждане бе до Марк, за да му каже, че са пипнали копелето,
погубило Йонан. Пропусна да спомене, че както той бе предрекъл, не
изпитва усещането, че това има някакво значение, защото няма да върне
Йонан, нито ще я накара да се почувства по-добре. Всъщност никога не се
бе чувствала по-зле.
Четвъртото обаждане беше до Джеймс.
През първите дни бе слушала обясненията, с които лелята се опитваше
да го успокои всеки път когато позвънеше. После просто бе престанала да
слуша. А сега, с телефона в ръка, останала без сили, тя се изправяше пред
най-трудния миг в живота си.
Той веднага вдигна.
— Здравей, Амая.
Гласът му звучеше топъл и мек, както винаги, въпреки че долавяше
напрежението, което той се опитваше да овладее.
— Здравей, Джеймс.
— Ще дойдеш ли? — директният му въпрос я свари неподготвена.
Същото настоятелно искане, което повтаряше при всяко свое
обаждане, откакто бе заминал.
Амая си пое въздух, преди да отговори.
— Джеймс, след два дни започва курсът в Куонтико, аз вече бях
решила, че ще присъствам, а и тук не ми правят никакви спънки, така че ще
отида.
— Не те питам това — отговори той, — а дали ще дойдеш?
— Джеймс, случиха се много неща. Мисля, че трябва да поговорим.
— Амая, само едно нещо имам нужда да чуя от теб и то е дали ще
дойдеш, дали ще дойдеш изцяло и безусловно, дали ще дойдеш при мен, за
да се върнем заедно вкъщи. Само това искам да чуя, отговори ми: ще
дойдеш ли?
Тя затвори очи и с изненада установи, че все още са ѝ останали сълзи.
— Ще дойда — отвърна.
Беше се свечерило, когато ѝ позвъни този, когото очакваше.
— В Бастан вече нощ ли е, госпожо инспектор…?
— Да.
— Сега вече ще имам нужда от вашата помощ…
БЕЛЕЖКА НА АВТОРКАТА
От публикуването на „Невидимият пазител“[33] през януари 2013 г.
често съм се питала откъде се появи този роман, имало ли е зародиш, от
който да поникне историята в трилогията за Бастан. Винаги съм
отговаряла, че в нея съм вложила голяма част от онова, което ме е
изградило като личност: матриархалното семейство и митологичния свят,
който, за щастие, бе част от моето детство и който, под други имена, се е
съхранил в долината на Бастан както на много малко други места; а също
така и някои аспекти, които ме привличат неудържимо от литературна
гледна точка и са свързани с развитието на едно полицейско разследване.
Това беше формата на романа, който исках да чета. Това желаех да
постигна, но зародишът…
Той поникна от една новина в пресата, кратка, зловеща, изпълнена с
мъка, несправедливост и страх, достатъчна, за да ме впечатли и да се
засели като вездесъщ призрак в паметта ми. Случката изчезна от
страниците на вестниците така тихомълком, както се бе появила, и въпреки
усилията ми да открия още нещо за смразяващото събитие, мълчанието
като че ли бе погребало, както толкова често се случва, изповедта на един
разкаял се свидетел, който твърдеше, че е участвал заедно с други хора в
ритуално престъпление, чиято жертва е било дете само на годинка и два
месеца. Ставаше дума за събитие отпреди трийсет години (датата, която
фиксирах като рождена за Амая Саласар) в един чифлик в Навара, където
родителите на момиченцето лично го принесли в жертва, след което бяха
скрили трупа и се бяха присъединили към строгия обет за мълчание, пазен
до момента от всички членове на сектата.
„Казвала се Аинара и била на четиринайсет месеца, когато я убили,
почти нищо друго не се знае за нея.“ Това изречение от първоначалната
статия ме опари като незагаснал въглен и постепенно в съзнанието ми
Аинара почна да придобива всичко онова, което ѝ бяха отказали:
физиономия, малки бели ръчички, най-тъжните очи на света и няколко
неуверени първи стъпки. Към спомена за едно непознато момиченце се
прибави ужасяващият извод, че точно хората, които е трябвало да го обичат
и закрилят, го бяха погубили. Плюс несправедливостта на едно забравено
име, обидната липса на гроб, жестокостта да покосиш едва напъпил живот
с оправданието, че това е част от ритуал в името на вярата, мрачна религия,
магически култ към Злото.
 Историята тръгва от тази новина, от шепа данни и безброй
предположения. Далеч съм от желанието да претендирам, че разказаното в
романа е хипотеза за случилото се. За мен бе важно да изтъкна
невъобразимата способност на някои вярвания да предизвикват чудовищни
действия, което, за жалост, изобщо не е художествена измислица, а съвсем
реален факт. Порочни доктрини, които се подхранват с кръвта на невинни
създания. Злото, не злодеите, а Злото.
Споменът за Аинара присъства във всяка страница на моите книги,
посетих селището, където тя бе прекарала краткия си живот, пренебрегвана
от раждането до смъртта си. Търсих всевъзможни сведения за убийството,
хиляди пъти се питах кой ли е тайнственият свидетел. Накрая, докато
пишех „Зовът на костите“[34], успях да се срещна с ръководилия онова
разследване, случая, останал като следствена тайна поради големия брой
замесени хора, пръснати из цяла Испания, които, с изключение на
проговорилия свидетел, са мълчали за сатанинското си споразумение през
всичките тези години.
Сега, когато пиша тази бележка, разследването за смъртта на Аинара
все още не е приключено.
БЛАГОДАРНОСТИ
Благодаря на Окръжната полиция на Навара и по-специално на
Полицейското управление в Елисондо за това, че остават верни на своя
девиз, който сега вече е и мой: АУРЕРА![35]
На Иняки Сиа за отзивчивостта и съдействието, но най-вече с възхита
от неговата работа и всеотдайност; както и на Пачи Салвадор за
консултациите по балистика и експлозиви, които сега са ме превърнали в
смъртоносно оръжие.
А също и на капитана от Съдебната полиция към Гражданската
гвардия на Памплона и неговия екип за любезната и неоценима помощ.
Благодаря от все сърце на Силвия Сесе за това, че не е само моя
приятелка, а и моя издателка.
На приятелката ми Алба Фите (ненадминат доставчик) за невероятната
ѝ енергия.
На скъпата Ана Солер-Понт, моята литературна агентка и съветничка,
задето толкова много се грижи за мен, лошото ченге.
На Хосе Ортега де Унойнуеве за помощта му в областта на
информатиката. Почти започвам да го разбирам;-)
На Фернандо от Казиното в Елисондо, задето сподели с мен красотата
на ритуалите и обичаите, които не бива да бъдат забравяни.
На фирмите за травматични почиствания „Амалур“ и „24-7“ за
готовността да ми разяснят тънкостите на тяхната деликатна работа.
Благодаря на Асоциацията на търговците от Бастан, „Бертан Бастан“,
за симпатията и ефикасната им дейност.
На специален агент Джон Фостър.
Благодаря, а и как иначе, на Дамата, на повелителката, на Мари, задето
въодушевява хората за добра сеитба и осигурява чудесна реколта.
ИНФОРМАЦИЯ ЗА ТЕКСТА
Dolores Redondo
Ofrenda a la tormenta
© by Dolores Redondo Meira, 2014
By Agreement with Pontas Literary & Film Agency

Долорес Редондо
Дар за бурята
Поредица "Бастан" книга трета
© Катя Диманова, превод
© Стефан Касъров, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2016
ISBN 978-619-150-781-8

notes
Примечания
1
Превод Красимира Тодорова. — Б. пр.
2
Баба (баски). — Б. пр.
3
Домакиня, стопанка на дома (баски). — Б. пр.
4
Пчелици, пчелици, / днес почина стопанинът на този дом. / Пчелици,
пчелици, / ще му е нужна светлина в църквата. (Баски.) — Б. пр.
5
Майко (баски). — Б. пр.
6
Да (фр.). — Б. пр.
7
Бебета, новородени деца (баски). — Б. пр.
8
Черна, мрачна земя от измисления свят на Средната земя в книгите
на английския писател Дж. Р. Р. Толкин. — Б. пр.
9
Национална организация на слепите в Испания. — Б. пр.
10
Сухо цвете на дивия трън, което се поставя на вратата на къщите,
за да пропъжда злите духове. — Б. пр.
11
В „Зовът на костите“, втората книга от трилогията на Долорес
Редондо за инспектор Амая Саласар, един от разследваните случаи е
наречен на митологичното същество Тартало — антропоморфен великан
с едно око от митологията на древните гърци и римляни, както и на
баските. — Б. пр.
12
Фондацията на BNP Paribas — една от основните банки в Европа и
Франция, с присъствие в над 80 страни, финансира проекти, свързани с
опазването на художествените ценности от музеите, поощряването на
малко известни творци, програми в областта на високите технологии,
медицинските проучвания и опазването на природата. — Б. пр.
13
Камъкът, символизиращ миналото на Елисондо, за който се вярва, че
вдъхва сила на всеки, който го докосне. — Б. пр.
14
Карлизъм — антилиберално движение в Испания през ХІХ век, целящо
възкачването на трона на алтернативен клон на Бурбонската династия.
Карлистите участват в три граждански войни и проповядват
завръщането към старата традиция и режим, към старите християнски
ценности. Останки от карлистката партия съществуват и в днешна
Испания. — Б. пр.
15
Егускилоре (carlina acaulis) — цвете слънце, цвят на вид полски трън,
много често срещан в Страната на баските; поставя се на вратите на
къщите, за да гони зли духове, вещици и ламии. — Б. пр.
16
Барета (баски). — Б. пр.
17
Американски престъпник, известен като главатар на псевдокомуната
„Семейство Менсън“, зародила се в Калифорния в края на 60-те години на
миналия век. — Б. пр.
18
Баска игра, подобна на скуош. — Б. пр.
19
Пояс на мълчанието. В древната култура на баските с това понятие се
обозначавало свещеното за семейството пространство около дома, очертано
от капчука. Там били погребвани починалите новородени деца, които още
не били кръстени. — Б. пр.
20
Любяща леля (баски). — Б. пр.
21
На 11 март 2004 г. серия от взривове избухват в 4 влака на гара „Аточа“
в Мадрид. Загиват 192 души, 2500 са ранени. Отговорност за атентатите
поема „Ал-Кайда“. — Б. пр.
22
Вещице, барабещице, яхнала метлата, / с мръсно дупе и качулка на
главата. / Вещице, барабещице с мръсното дупе, / струваш ми се доста
глупава / и няма да ме хванеш, няма!
23
Татко (баски). — Б. пр.
24
Название, давано през ХVІІІ в. на определен вид тревожно
разстройство, свързано с нощни кошмари за задушаване и изнасилване. —
Б. пр.
25
Дагон или Даган — древно семитско божество на плодородието. — Б.
пр.
26
Един мъртвец върху вас (фр.). — Б. пр.
27
Мъжки компании, които вечер ходят заедно от кръчма в кръчма,
където си пийват цикитос, т. е. малки чаши с вино. — Б. пр.
28
Възникване и религия вуду (фр.). — Б. пр.
29
„Река Бидасоа“ (исп.). — Б. пр.
30
Празниците в чест на този светец се провеждат ежегодно в Памплона
от 6 до 14 юли. Едно от най-прочутите забавления е състезанието по
определен маршрут от 849 м до площада за корида, който смелчаците
изминават, тичайки пред биковете. — Б. пр.
31
Хавиер Сига Ечанди (187\d –1960) — художник от Навара, политик и
общински съветник в Автономната управа на Памплона. — Б. пр.
32
Автономна полиция на Страната на баските. — Б. пр.
33
ИК „Колибри“ издаде книгата през 2015 г. — Б. пр.
34
ИК „Колибри“ издаде книгата през 2015 г. — Б. пр.
35
Хайде, нашите, напред! (Баски.) — Б. пр.