Училище за вампири

П. С. Каст Кристин Каст

Разкрита

книга 11

Фен превод и обработка екипа на

https://fantastichen-sviat.com
 Авторско право върху преводи и преработки

Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е
направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното
произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой
превод или своя преработка на същото произведение.

Всички права върху този превод принадлежат на

https://fantastichen-sviat.com

За връзка:

* https://fantastichen-sviat.com

* https://www.facebook.com/fantastichen.sviat

* admin@fantastichen-sviat.com

* prevodac@fantastichen-sviat.com
 Сега, в единадесетата и предпоследна част от поредицата, действието е още по-
напрегнато, а залозите - още по-високи, докато Зоуи и нейните приятели се борят да
защитят училището и дома си от опустошително зло - и всичко това, докато балансират
между романтиката, несигурните приятелства и ежедневната драма в залите на Дома на
нощта.
Драстично променена след падането си в края на "Скрит", Неферет сега е по-опасна от
всякога - и стремежът ѝ към отмъщение ще доведе до опустошение на хората, както и на
Зоуи и нейните приятели. В Тулса настъпва хаос, а вината е на Дома на нощта. Ще успее
ли Зоуи да спре Неферет навреме, за да не допусне гневът ѝ да прерасне в истинска
война? Или някой друг ще трябва да се намеси, за да поеме вината?

ПРОЛОГ

* Зоуи *

- Уау, Зи, това е наистина страхотно присъствие. Тук има повече хора, отколкото бълхи
върху старо куче! - Стиви Рей закри очите си с ръка, докато оглеждаше обновения
осветен кампус. Далас беше пълен глупак, но всички признахме, че мигащите светлини,
които беше увил около стволовете и клоните на старите дъбове, придаваха на целия
кампус магическо, феерично сияние.
- Това е една от най-отвратителните ти аналогии с дърдорене - каза Афродита. -
Въпреки че е точна. Особено след като тук има куп градски политици. Пълни паразити.
- Опитай се да бъдеш мила - казах аз. - Или поне се опитай да си мълчиш.
- Това означава ли, че баща ти, кметът, е тук? - Вече зяпналите очи на Стиви Рей се
разшириха още повече.
- Предполагам, че означава. Неотдавна зърнах Крюела де Вил, известна още като
"Тази, която ме роди". - Афродита направи пауза и веждите ѝ се вдигнаха. - Вероятно
трябва да държим под око котенцата на Уличните котки. Видях едни сладки черно-бели
мъничета с особено пухкава козина.
Стиви Рей засмука въздух.
- О, Боже, майка ти наистина не би си направила котешко палто, нали?
- По-бързо, отколкото можеш да кажеш, че Буба отново пие и шофира - Афродита
имитираше оки-туинга на Стиви Рей.
 - Стиви Рей - тя се шегува. Кажи и истината - побутнах Афродита.
- Добре. Тя не одира котенца. Или кученца. Само малки тюленчета и демократи.
Веждите на Стиви Рей се смръщиха.
- Виж, всичко е наред. Освен това Деймиън е на щанда на "Улични котки" и знаеш, че
никога не би позволил да бъде наранен един малък котешки мустак, камо ли цяла козина
- уверих най-добрата си приятелка, отказвайки да позволя на Афродита да развали
доброто ни настроение. - Всъщност всичко е повече от наред. Виж какво успяхме да
направим за малко повече от седмица. - Въздъхнах с облекчение от успеха на нашето
събитие и оставих погледа си да обикаля из препълнените училищни дворове.
Стиви Рей, Шейлин, Шоуни, Афродита и аз бяхме на щанда за продажба на сладкиши
(докато майката на Стиви Рей и няколко нейни приятелки от родителския комитет се
движеха през тълпата с мостри от шоколадовите бисквити, които продавахме в милиони
бройки). От позицията ни близо до статуята на Никс имахме чудесна гледка към целия
кампус. Видях дълга опашка пред щанда с лавандула на баба. Това ме накара да се
усмихна. Недалеч от баба Танатос беше разположилa място за кандидатстване за работа
и там имаше куп хора, които попълваха документи.
В центъра на терена имаше две огромни сребристо-бели шатри, застлани с още от
мигащите светлини на Далас. В едната палатка Старк, Дарий и воините от "Синовете на
Еребус" демонстрираха оръжия. Гледах как Старк показва на едно момче как да държи
лък. Погледът на Старк се вдигна от момчето и срещна моя. Разменихме си бърза,
интимна усмивка, след което той се върна да помага на момчето.
В шатрата на воините липсваха Калона и Аурокс. По очевидни причини Танатос беше
решил, че общността в Тулса не е готова да се запознае с двамата.
Аз се съгласих с нея.
Не бях готова за...
Мислено се разтърсих. Не, сега нямаше да мисля за ситуацията с Аурокс/Хийт.
Вместо това насочих вниманието си към втората от големите палатки. Ленобия беше
там и държеше под око хората, които се бяха струпали като жужащи пчели около
Муджаджи и голямата першеронска кобила Бони. Травис беше с нея. Травис винаги беше
с нея, което караше сърцето ми да се чувства добре. Беше страхотно да видя влюбената
Ленобия. Господарката на конете беше като ярък, блестящ лъч на радостта, а при целия
Мрак, който бях видяла напоследък, това беше дъжд в моята пустиня.
- О, по дяволите, къде си сложих виното? Някой виждал ли е чашата ми за кралици?
Както ми напомни тъпанарката, родителите ми са някъде тук и ще ми трябва укрепване,
докато обиколят и ме намерят. - Мърмореше и ровеше в кутиите с непродадени
бисквити Афродита, търсейки голямата лилава пластмасова чаша, от която я бях видяла
да пие по-рано.
- Вино ли имаше в тази чаша "Куинс"? - Клатеше глава на Афродита, Стиви Рей.
- И го пиеш през сламка? - Присъедини се към поклащането на главата на Стиви Рей,
Шоуни. - Това не е ли гадно?
- Отчаяните времена изискват отчаяни мерки - изцепи се Афродита. - Наоколо дебнат
твърде много монахини, за да пием открито, без да чуем скучна лекция. - Афродита
сведе поглед вдясно от нас, където "Улични котки" бяха разположили витрина с клетки,
пълни с котки за осиновяване, и кошове с играчки, пълни с котешка мента, за продан.
Уличните котки имаха своя собствена миниатюрна версия на сребристо-белите шатри и
аз видях Деймиън да седи вътре и да работи усърдно с касата, но освен него всеки аспект
на котешката зона управляваха облечените в халати бенедиктински монахини, които
бяха превърнали Уличните котки в свои.
 Една от монахините ме погледна и аз махнах с ръка и се усмихнах на игуменката.
Сестра Мери Анджела ми махна в отговор, преди да се върне към разговора, който
водеше с едно семейство, очевидно влюбено в сладък бял котарак, който приличаше на
гигантска топка памук.
- Афродита, монахините са готини - напомних ѝ аз.
- И изглеждат твърде заети, за да ти обърнат внимание - каза Стиви Рей.
- Представи си - може би не си в центъра на вниманието на всички - каза Шейлин с
престорена изненада.
Стиви Рей прикри кикота си с кашлица. Преди Афродита да успее да каже нещо с
омраза, видях баба която куцукаше към нас. Освен че куцаше и беше бледа, баба
изглеждаше здрава и щастлива. Беше изминала само малко повече от седмица, откакто
Неферет я беше отвлякла и се беше опитала да я убие, но тя се беше възстановила с
невероятна бързина. Танатос ни беше казал, че това се дължало на необичайно добрата
ѝ форма за жена на нейната възраст.
Знаех, че това се дължи на нещо друго - нещо, което и двете споделяхме - специална
връзка с богиня, която вярваше, че дава на децата си свободен избор, както и че ги
дарява със специални способности. Баба беше любима на Великата майка и черпеше
силата си директно от нашата магическа земя в Оклахома.
- У-ве-ци-а-ге-я, изглежда, че имам нужда от помощ на щанда с лавандула. Просто не
мога да повярвам колко сме заети. - Баба едва бе проговорила, когато една монахиня
побърза да се приближи.
- Зоуи, сестра Мери Анджела може да се възползва от помощта ти при попълването на
формулярите за осиновяване на котки.
- Ще ти помогна, бабо Редбърд - каза Шейлин. - Обичам миризмата на лавандула.
- О, скъпа, това би било много мило от твоя страна. Първо, можеш ли да изтичаш до
колата ми и да погледнеш в багажника. Там има още една кутия с лавандулови сапуни и
листенца, прибрана отзад. Изглежда, че ще ги разпродам напълно - каза баба щастливо.
- Разбира се. - Шейлин хвана ключовете, които баба ѝ подхвърли, и забърза към
главния изход на училищния двор, който водеше към паркинга, както и към осеяния с
дървета път, който се съединяваше с улица "Утика".
- И ще се обадя на майка ми. Тя каза просто да и съобщя, ако се натоварим прекалено
много тук. Тя и майките от родителския комитет ще се върнат тук след секунда - каза
Стиви Рей.
- Бабо, имаш ли нещо против да помогна на Уличните котки? Много ми се искаше да
разгледам новото им котило котенца.
- Върви, у-ве-ци-а-ге-я. Мисля, че на сестра Мери Анджела и липсва компанията ти.
- Благодаря, бабо. - Усмихнах ѝ се. После се обърнах към Стиви Рей. - Добре, ако
групата на майка ти се върне, аз ще отида да помогна на монахините.
- Да, няма проблем. - Закривайки очите си и надничайки през тълпата, Стиви Рей
добави: - Сега я виждам и с нея са госпожа Роуланд и госпожа Уилсън.
- Не се притеснявай. Ние можем да се справим с това - каза Шоуни.
- Добре - казах аз, като се усмихнах и на двете. - Ще се върна веднага щом мога. -
Излязох от щанда за бисквити и забелязах, че Афродита, стиснала голямата си лилава
чаша
"Куини", е точно по петите ми. - Мислех, че не искаш лекция от монахините.
- По-добре, отколкото лекция от майките от родителския комитет. - Потръпна тя. -
Освен това харесвам повече котките, отколкото хората.
Повдигнах рамене.
 - Добре, както и да е.
Бяхме стигнали само до средата от палатката на уличните котки, когато Афродита
забави ход.
- Сериозно. Ебаси. Жалко. - Тя мърмореше около сламката си, присвивайки очи и
взирайки се. Проследих погледа ѝ и се присъединих към намръщената ѝ физиономия.
- Да, колкото и пъти да ги виждам заедно, все не го разбирам. - Афродита и аз бяхме
спрели за да гледаме как бившата най-добра приятелка на Шоуни, Ерин, се мотае с
Далас. - Наистина си мислех, че тя е по-добра от това.
- Очевидно не е така - каза Афродита.
- Уф - казах аз, като отвърнах поглед от твърде публичната демонстрация на
заключените им устни.
- Казвам ти, че в Тулса няма достатъчно алкохол, за да е нормално да гледаш как тези
двамата си смучат лицето. - Тя издаде звук, който се смени с подсмърчане и смях. - Виж
монахинята, дванайсет часа.
Разбира се, там една монахиня, която смътно разпознах като сестра Емили (една от
по-строгите монахини), се спусна към твърде заетите с езиците си, за да я забележи
двойка.
- Изглежда сериозна - казах аз.
- Знаеш ли, една монахиня може да е точно обратното на афродизиак. Това би
трябвало да е забавно. Да гледаме.
- Зоуи! Тук! - Погледнах от катастрофата, която се готвеше да се случи, за да видя
сестра Мери Анджела, която махаше към мен.
- Хайде - закачих ръката си през тази на Афродита и започнах да я дърпам към
палатката на "Уличните котки". - Не си била достатъчно добра, за да гледаш.
Преди Афродита да успее да възрази, вече бяхме в павилиона на "Уличните котки",
изправени пред лъчезарната сестра Мери Анджела.
- О, добре, Зоуи и Афродита. Имам нужда и от двете ви. - Монахинята направи
милостив жест към младото семейство, застанало до една от клетките на котенцата. -
Това е семейство Кронли. Те са решили да осиновят двете калифорнийски котенца.
Толкова е мило, че двамата са намерили вечните си домове заедно - те са необичайно
близки, дори за братя.
- Това е чудесно - казах аз. - Ще започна да оформям документите им.
- Аз ще ти помогна. Две котки - два комплекта документи - каза Афродита.
- Дойдохме с бележка от ветеринарния ни лекар - каза жената. - Просто знаех, че тази
вечер ще намерим нашето коте.
- Въпреки че не очаквахме да намерим две от тях - добави съпругът ѝ. Той стисна
рамото на съпругата си и ѝ се усмихна с очевидна обич.
- Не очаквахме и близначките - каза съпругата му и погледна двете момичета, които
все още гледаха в клетката с котенцата и се кикотеха на пухкавите топки, които щяха да
се присъединят към семейството им.
- Тази изненада се оказа страхотна, затова мисля, че и двете котенца ще бъдат
перфектни - каза бащата.
Както като видя Ленобия и Травис заедно - това семейство накара сърцето ми да се
почувства добре.
Бях започнала да се придвижвам към импровизираното бюро с Афродита, когато едно
от малките момиченца попита:
- Ей, мамо, какви са тези черни неща?
 Нещо в гласа на детето ме накара да спра, да променя посоката и да се насоча към
клетката на котетата.
Когато стигнах там, веднага разбрах защо. В клетката двете котенца от породата
калифорнийски съскаха и блъскаха няколко големи черни паяка.
- О, гадно! - Каза майката. - Изглежда, че училището ви може да има проблем с
паяците.
- Познавам добър унищожител, ако ви трябва препоръка - каза бащата.
- Ще ни трябва много повече от добър унищожител - прошепна Афродита, докато се
взирахме в клетката на котетата.
- Да, ами обикновено нямаме проблеми с буболечките тук - промълвих аз, докато по
гърба ми преминаваше погнуса.
- Ей, татко! Има много повече от тях.
Малкото русо момиченце сочеше към задната част на клетката. Тя беше толкова
изцяло покрита с паяци, че сякаш беше жива от кипящите им движения.
- О, боже мой! - Сестра Мери Анджела пребледня, докато се взираше в паяците, които
сякаш се размножаваха. - Тези неща не бяха там преди малко.
- Сестро, защо не заведете това мило семейство в палатката и не им оправите
документите - казах бързо, като срещнах острия поглед на монахинята със своя стабилен.
- И изпратете Деймиън тук при мен. Мога да се възползвам от помощта му, за да се
справя с този глупав проблем с паяците.
- Да, да, разбира се. - Не се поколеба монахинята.
- Доведи Шоуни, Шейлин и Стиви Рей - казах на Афродита, като запазих гласа си тих.
- Ще хвърлиш кръг пред всички тези хора? - Прошепна ми Афродита.
- Какво предпочиташ тя да направи това, или Неферет да започне да яде всички тези
хора? - Изведнъж Старк беше до мен. Усещах силата и загрижеността му. - Това е
Неферет, нали?
- Това са паяци. Много паяци. - Посочих клетките.
- На мен ми прилича на Неферет - каза тихо Деймиън, когато се присъедини към нас.
- Аз ще доведа останалата част от кръга. - Афродита пусна чашата си и започна да тича
обратно към шатрата на пекарната.
- Какъв е планът? - Попита Старк, като не сваляше очи от все по-разрастващото се
гнездо с паяци.
- Защитаваме това, което е наше - казах аз. След това извадих мобилния си телефон от
джоба и натиснах името Танатос. Тя отговори още на първото позвъняване.
- Нещо се е променило тук. Усещам приближаването на смъртта. - Върховната жрица
не повиши глас, но чух как напрежението тупти в нея.
- Паяците се материализират в шатрата на уличните котки. Много от тях. Призовах
кръга си при мен.
- Неферет. - Тя произнесе името тържествено, потвърждавайки интуитивната ми
реакция. - Призови защитата на стихиите. Каквото и да материализира Тси Сгили, знаем,
че не е естествено - затова използвай природата, за да го изгониш.
- Ще го направя - казах аз.
- Ще започна томболата - за да призова вниманието на хората към палатката на Воина.
Там ще бъдат в най-голяма безопасност. Зоуи, бъди толкова дискретна, колкото можеш
да бъдеш. Само ще послужи на целите на Неферет, ако днешният ден завърши с паника и
хаос.
- Разбрах. - Затворих.
- Обикаляме ли? - Попита Деймиън.
 - Да. Използваме стихиите си, за да се отървем от този проблем с буболечките. - Не се
поколебах, нито пък изчаках останалите от кръга. Докато Старк гледаше закрилнически,
аз хванах ръката на Деймиън. Двамата с него се изправихме пред клетките на котенцата.
- Въздух, моля те, ела при мен - каза Деймиън.
Веднага усетих реакцията на неговата стихия.
- Съсредоточи се - казах му аз.
Той кимна.
- Въздух, издухай този Мрак.
Вятърът, който почти подигравателно повдигаше косата на Деймиън, се устреми от
него, завъртя се около гнездото на паяците и ги накара да се разпищят гневно.
- Дами и господа, новаци и вампири, аз съм Танатос, върховна жрица на Дома на
нощта в Тулса и ваша домакиня тази вечер. Моля всички да се насочат към центъра на
кампуса и към сребристо-бялата шатра на Воините, започва нашата томбола и трябва да
присъствате, за да спечелите.
Гласът на Танатос по високоговорителя звучеше толкова нормално, толкова
принципно, че караше пърхащото гнездо от паяци да изглежда още по-отвратително.
- О, не, не е нужно да се притеснявате за подробностите. - Сестра Мери Анджела
изкарваше младата двойка и техните близначки от кабината. - Моите асистенти ще
подготвят котенцата, за да ги вземете след томболата.
- Защо те се държат така за ръце? - Чух едно от малките момичета да пита.
- О, сигурна съм, че просто се молят - спокойно каза сестра Мери Анджела. След това
през рамо каза на около половин дузина монахини, които ръководеха щанда: - Сестри,
уверете се, че младите хора имат уединението, от което се нуждаят за молитвите си.
- Разбира се, сестро - промълвиха жените. Без да задават въпроси или да се колебаят,
те се разпръснаха, създавайки полукръг около палатката си, клетките за котки и
останалата част от кампуса, като на практика образуваха монашеска завеса между
евентуалните зяпачи и нас.
Тогава Шоуни и Стиви Рей спринтираха заедно с Афродита, пробиха монашеската
бариера и спряха, с широко отворени очи към кипящата маса от насекоми.
- Ах, по дяволите! - Каза Шоуни.
- О, Боже! - Притисна с ръка устата си от неприязън Стиви Рей.
- От Неферет сериозно ме боли задникът - каза Афродита, като се намръщи на
паяците.
- Трябва да съберем всички елементи тук и да ги накараме да изгонят тези паяци от
кампуса - казах аз. - Но не можем да правим сцени.
- Да, защото Неферет би искала да провали всичко, като предизвика голяма страшна
сцена и изплаши хората - каза Шоуни. - Не се притеснявай, Зи. Ще ги затопля веднага. - Тя
се приближи целенасочено до Деймиън, който и протегна ръка. Тя я пое и като се
взираше в масата от тъмни крака и пулсиращи тела, каза: - Огън, ела при мен. - Въздухът
около нас се затопли. Красивото чернокожо момиче се усмихна и продължи: - Загрей ги,
но не ги карай да се изпържат.
Огъна направи точно каквото го помоли. Нямаше дим, пламъци или фойерверки, но
въздухът около нас стана наистина топъл и масата паяци се размърда в очевиден
дискомфорт.
Огледах се, като едва тогава забелязах, че Шейлин не се е присъединила към нас.
- Къде е водата? Имаме нужда от Шейлин за кръга.
- Тя не се е върнала от паркинга - каза Стиви Рей. - Обадих се на телефона ѝ, но тя не
отговаря.
 - Сигурно не го е чула - каза Деймиън. - Навън е голяма лудница.
- Добре, няма проблем. Аз ще застана на мястото на водата - каза Афродита. - Няма да
е толкова силна, но поне ще е пълен кръг.
Афродита започна да се движи, за да хване ръката на Шоуни, когато Ерин пристъпи
през бариерата на монахините.
- Знаех си, че става дума за кръг! Усещах го - каза Ерин, след което сви устни към
Афродита. - Ти ще извикаш вода? Ха! Ти си жалък заместител на мен - истинската.
- Ти си истинско нещо, това е сигурно - каза и Афродита. - Но работата не е в това.
- Казах ти да нямаш нищо общо с тези перковци - каза Далас, като се подигра на една
монахиня, която се опита да го задържи извън бариерата им.
- Знам какво си казал, миличък. - Ерин му изпрати кокетна усмивка. - Но ти знаеш, че
трябва да правя това, което трябва да правя. И не съм съгласна водата да бъде оставена
извън кръга.
Далас сви рамене.
- Както и да е. Струва ми се, че е загуба на време. Освен това, защо, по дяволите,
твоите идиотски бивши приятели правят кръг по време на деня на отворените врати? -
Злият му, остър поглед се стесни, сякаш току-що беше осъзнал какво означава бариерата
на монахинята. - Ей, какво става тук?
- Нямаме време за това - избухнах аз. - Старк, отърви се от Далас и се увери, че ще
остане затворен, докато не свърши денят на отворените врати.
- С удоволствие! - Усмихвайки се, Старк вдигна Далас за задната част на ризата му и го
издърпа далеч от нас и от центъра на кампуса. Далас се бореше и ругаеше, но беше
малко повече от жужащ комар пред силата на Старк. Обърнах се към Ерин. - Без значение
какво се е случило, ти си вода и твоята стихия е добре дошла в нашия кръг, но нямаме
нужда от негативна енергия тук - това е твърде важно. Кимнах към паяците. Погледът на
Ерин проследи моя и тя изтръпна.
- Какво, по дяволите, е това?
Отворих уста, за да отклоня въпроса ѝ, но интуицията ми ме спря. Срещнах сините очи
на Ерин.
- Мисля, че това е това, което е останало от Неферет. Знам, че е зло и че не му е
мястото в нашето училище. Ще ни помогнеш ли да я изгоним?
- Паяците са отвратителни - започна тя, но гласът ѝ се забави, когато погледна към
Шоуни. Тя вдигна брадичката си и прочисти гърлото си. - Отвратителните неща трябва да
си отидат. - Решително се приближи до Шоуни и спря. - Това е и моето училище.
Помислих си, че гласът на Ерин звучи странно и някак дрезгаво. Надявах се, че това
означава, че емоциите ѝ се размразяват и че може би отново се връща към ролята на
детето, което познавахме.
Шоуни протегна ръка. Ерин я пое.
- Радвам се, че си тук - чух да шепне Шоуни.
Ерин не каза нищо.
- Бъди дискретна - казах и аз.
Ерин кимна леко.
- Вода, ела при мен. - Усетих мириса на море и пролетни дъждове. - Накарай ги да се
намокрят - продължи тя.
Водата изби в клетките и под тях започна да се образува локва. Една купчина паяци с
големина на юмрук изгуби хватката си върху метала и се пръсна в чакащата ги локва.
- Стиви Рей. - Протегнах ръка към нея. Тя пое моята, после тази на Ерин, с което кръгът
се завърши.
 - Земя, ела при мен - каза тя. Заобиколиха ни ароматите и звуците на ливадата. - Не
позволявай това да замърси нашия кампус.
Земята под нас се разтресе съвсем леко. Още паяци изхвърчаха от клетките и паднаха
в събиращата се вода, като я накараха да се размърда.
Накрая дойде и моят ред.
- Дух, ела при мен. Подкрепи стихиите в изгонването на този Мрак, който не
принадлежи на нашето училище.
Чу се свистене и всички паяци изпаднаха от клетките, падайки в чакащия ги басейн с
вода. Водата трепна и започна да променя формата си, удължавайки се и разширявайки
се.
Съсредоточих се, усещайки присъствието на духа - елемента, към който имах най-
голям афинитет, и в съзнанието си си представих как басейнът с паяците се изхвърля от
нашия кампус, сякаш някой е изпразнил съд с отвратителна тоалетна вода. Запазвайки
този образ в съзнанието си, аз заповядах:
- А сега се махайте!
- Навън! - Повтори Деймиън.
- Върви! - Каза Шоуни.
- Излез! - Каза Ерин.
- Изчезни сега! - Каза Стиви Рей.
После, точно като във въображението ми, басейнът с паяците се вдигна, сякаш щяха
да се откъснат от земята. Но в рамките на един дъх тъмният образ отново се реформира в
познатия силует - криволичещ, красив, смъртоносен. Неферет! Чертите ѝ не бяха напълно
оформени, но разпознах нея и злокобната енергия, която излъчваше.
- Не! - Изкрещях. - Дух! Укрепи всеки от елементите със силата на нашата любов и
вярност! Въздух! Огън! Вода! Земя! Призовавам те, да бъде така!
Чу се ужасен писък и привидението Неферет се втурна напред. То се изтръгна от
нашия кръг, като се разби над Ерин като черен прилив. Със звука на хиляди пърхащи
паяци призракът избяга през главния вход на училището, а после изчезна напълно.
- Свята работа. Това беше много гадно - каза Афродита.
Щях да се съглася с Афродита, когато чух първото ужасно изкашляне.
Усетих как кръгът се разкъсва, преди да я видя да пада на колене. Тя ме погледна и
отново се закашля. От устните ѝ бликна кръв.
- Не мислех, че ще свърши така - изхриптя тя.
- Отивам за Танатос! - Извика Афродита, докато спринтираше нанякъде.
- Не! Това не може да се случи - каза Шоуни и падна на колене до вече обляната в
кръв Ерин. - Близнак! Моля те. Ще се оправиш!
Ерин падна в ръцете ѝ. Деймиън, Стиви Рей и аз споделихме погледи, а после като
един се присъединихме към Шоуни, докато тя държеше приятелката си.
- Толкова съжалявам - проплака Шоуни. - Не исках да кажа нищо от лошите неща,
които ти казах.
- Всичко е наред, близнако. - Ерин говореше бавно между раздираща кашлица, докато
кръвта бълбукаше в гърлото ѝ и се стичаше в пурпурни цветове от очите, ушите и носа ѝ. -
Това беше моя грешка. Забравих как да чувствам.
- Ние сме тук с теб - казах аз и докоснах косата на Ерин. - Дух, успокой я.
- Земя, приюти я - каза Стиви Рей.
- Въздух, обгърни я - каза Деймиън.
- Огън, сгрей я - каза Шоуни през сълзите си.
Ерин се усмихна и докосна лицето на Шоуни.
 - Ти вече ме стопли. Вече не се чувствам студена и самотна. Не чувствам нищо друго
освен умора...
- Просто си почини - каза Шоуни. - Ще остана с теб, докато спиш.
- Всички ще го направим - казах аз и избърсах сълзите от лицето си с гърба на ръкава.
Ерин се усмихна още веднъж на Шоуни, а след това затвори очи и умря в ръцете на
своя Близнак.

* Неферет *

Отражението от миналото, което изведнъж се появи в мистичното огледало на Зоуи

Редбърд, беше ужасно напомняне за смъртта на невинността на Неферет. За Неферет
беше толкова неочаквано да се види отново като разбито, пребито момиче, че споменът
я съкруши и я направи уязвима за бунтовната атака на съществото, което беше нейният
съд. Аурокс я бе победил, прежалил я бе и я бе хвърлил от балкона на пентхауса. Когато
се удари в паважа долу, Неферет, бившата върховна жрица на Никс, наистина беше
умряла. Когато смъртното ѝ сърце бе престанало да бие, духът в нея, безсмъртната
енергия, която я бе направила кралица Тси Сгили, бе поела властта, разтворила разбитата
ѝ телесна обвивка и възкръснала... заживяла.
Масата на Тъмнината и духът се загнездиха заедно, отидоха под земята, чакаха,
чакаха, оцеляха, докато съзнанието на Тси Сгили се бореше да продължи да съществува.
Нарушеното момиче в огледалото бе възкресило спомен, за който Неферет смяташе,
че отдавна е мъртъв... погребан... забравен. Това минало се бе надигнало със сила, с
която тя бе напълно неподготвена да се пребори.
Отново оживяло, миналото бе убило Неферет.
Неферет си спомни. Някога тя е била дъщеря. Някога е била Емили Уилър. Някога е
била уязвимо, отчаяно дете, а човешкият мъж, който е трябвало да бъде нейният най-
бдителен защитник, я е тормозил, малтретирал и насилвал.
В мига, в който отражението на Емили проблесна в магическото огледало, всички
десетилетия власт и сила, които Неферет бе превърнала в бариера, за да потисне това
насилие, тази убита невинност, се изпариха.
Нямаше я могъщата върховна жрица на вампирите. Оставаше само Емили, загледана в
руините на младия си живот. Емили беше тази, която Аурокс разкъса и хвърли на
самотния тротоар в подножието на хотел "Майо". Емили беше тази, която отнесе
Неферет със себе си в смъртта.
 Но духът на кралица Тси Сгили оцеля.
Вярно е, че тялото ѝ беше разбито, а съзнанието ѝ - смазано, но енергията, която беше
безсмъртието на Неферет, живееше, макар че съзнанието ѝ се колебаеше на ръба на
разпада. Успокояващите нишки на Мрака я посрещнаха и укрепиха, позволявайки ѝ
първо да заеме подобие на насекоми, после на сенки, после на мъгла. Духът на Тси Сгили
изпи нощта и повърна деня - потъна в канализацията на центъра на Тулса и се движеше
бавно, но неумолимо в една посока - това, което беше останало от Неферет, изпитваше
непрестанно желание да търси познатото - да намери онова, което щеше да я направи
отново цяла.
Тси Сгили осъзнаваше кога пресича границата между града и мястото, което
познаваше най-добре. Мястото, което духът ѝ разпознаваше дори безтелесен, защото я
бе привличал към него толкова години. Тя влезе в Дома на нощта под формата на мъгла,
гъста и сива. Тя се носеше от сянка на сянка, попивайки познатото.
Когато стигна до храма в сърцето на училището, призракът се отдръпна, макар че
димът и сянката, енергията и мракът не могат да усещат болка, както не могат да усещат
и удоволствие. Злокобната енергия на Тси Сгили се отдръпна рефлекторно, подобно на
отрязания крак на жаба, който потрепва в отговор на горещ тиган.
Именно това неволно потрепване промени посоката ѝ, карайки я да се доближи
достатъчно до мястото на силата, която тя наистина усещаше. Тси Сгили не можеше да
разпознае болката или удоволствието, но това, което беше останало от Неферет,
познаваше силата. Тя винаги щеше да познава силата.
На лепкави капки мазна влага тя потъна в дупката в земята. Тя погълна енергията,
погребана около нея, и чрез нея привлече към себе си призрачните остатъци от това,
което се случваше над нея.
Тси Сгили можеше да остане така - безформена, безлика, просто съществуваща - ако
смъртта не беше избрала този момент, за да се приближи.
Подобно на вятъра, който разнася облаци, за да закрие слънцето, приближаването на
смъртта беше невидимо, но Тси Сгили усети нейната четка, преди новачката да започне
да кашля.
Смъртта беше дори по-позната на призрака, отколкото училището или мястото на
властта. Смъртта я измъкна от ямата в земята. В порив на вълнение духът на Тси Сгили се
прояви в първата форма, която и се бе появила в началото на нейната сила - тази на
вечно търсещото, вечно любопитното, вечно издръжливото осмокрако насекомо.
Черните паяци, движещи се като едно цяло, се материализираха, за да търсят и да се
хранят от смъртта.
По ирония на съдбата именно кръгът на новаците отворил енергийния канал, който
позволил на Неферет да придобие достатъчно съзнание, за да може да се съсредоточи и
да заимства древната сила на смъртта и в крайна сметка отново да намери себе си.
Аз съм онази, която беше Емили Уилър, а после Неферет, а след това Тси Сгили -
кралица, богиня, безсмъртно същество!
До този момент фокусът ѝ беше върху намирането на познатото. Когато смъртта се
спусна над младата жена, духът на Тси Сгили се хранеше от нея, събирайки енергия, така
че накрая спомените ѝ се сляха от фрагменти от миналото и настоящето в едно истинско
познание.
Шокът от това познание накара суровата енергия да нахлуе в духа ѝ, да разкъса
нишките на Мрака и да подхрани преобразяването на тялото ѝ. Беше почти напълно
оформена, когато стихиите я бяха изгонили. Излизайки от кръга, Неферет побягна.
 Стигна само до желязната порта, която служеше за преграда между човешката улица и
училищния двор на вампирите. Там тялото ѝ се втвърди и тя изгори цялата си изсмукана
сила, докато не остана задъхана, слаба като новородено, едва крепяща се на съзнанието.
Неферет се сгромоляса върху стената, която граничеше с Къщата на нощта.
Тя трябва да се нахрани!
Гладът беше единственото, което знаеше, докато не чу повишения му глас, злобен и
саркастичен, който промълви:
- Да, скъпа. Разбира се, че си права. Винаги си права. Не искам да оставам и за
нелепата томбола - абсолютно не ме интересуват билетите за петстотин долара, които
купих, за да спечеля онзи Т-Бърд от 1966 г., който вампирите раздават. Не, няма
проблем! И, както си казвала толкова пъти, трябваше да извикаме шофьор и да вземем
лимузина. Така че, много съжалявам, че ти е неудобно да ме чакаш да извървя целия път
до мястото, където паркирахме, да взема колата ни и да я закарам обратно, за да те
взема, докато ти седиш на пейката и си почиваш. О, и толкова, толкова се радвам, че си
успяла да позволиш на онези двама задници от градския съвет да се взират в циците ти,
докато ти им шепнеш и разпространяваш лудите си клюки за Неферет. Ха! Ха! Ха! -
Саркастичният му смях се носеше към нея през нощта. - Ако наистина обръщаше
внимание на някого, освен на себе си, щеше да знаеш, че Неферет може да се грижи за
себе си. Пентхаус вандали, на които никой не е хвърлил и един поглед? Едва ли. Тази
бъркотия изглеждаше като резултат от женски пристъп на гняв. Съжалявам за този, който
е предизвикал избухването на темперамента на Неферет, но не съжалявам за Неферет.
Неферет се насили да седне, слушайки с цялото си същество. Човекът беше казал
името ѝ. Това трябва да е знак, че той е дар от боговете.
Лексусът на по-малко от десет метра от мястото, където приклекна, светна, когато той
докосна ключодържателя и промълви:
- Проклета жена. Единственото, което прави, е да клюкарства и да манипулира, да
манипулира и да клюкарства. Трябваше да послушам баща си и никога да не се оженя за
нея. Всичко, което получих от двадесет и петте си години с нея, е високо кръвно
налягане, проблеми и неблагодарна дъщеря. Можех да бъда първият свободен кмет на
Тулса от петдесет години насам и да си избирам младите дъщери със старите петролни
пари, ако вече не бях прикован към нея...
Мърморенето му се превърна в неразбираем фонов шум, когато свръхчувствителният
ѝ слух долови ударите на сърцето му.
Тя въздъхна с благодарност. Той наистина звучеше като вечеря. Нямаше да благодари
на боговете на съдбата, които го бяха изпратили при нея. Щеше да приеме помощта им
като нищо повече от това, което заслужаваше - признание, че са доволни от завръщането
ѝ в техните безсмъртни редици.
Той отваряше вратата на седана, когато тя се изправи. Неферет вложи целия си
копнеж и глад в единствената дума, която беше името му:
- Чарлз!
Той спря, изправи се и погледна към нея, опитвайки се да я види през тъмнината.
- Здравейте? Има ли някой?
Неферет не се нуждаеше от светлина, за да вижда. Зрението ѝ се движеше през Мрака
лесно, удобно. Тя видя грижливо сресаната му коса, добре скроените линии на скъпия му
костюм, потта по горната му устна и пулса на врата му, който биеше равномерно с кръвта
на живота му.
 Тя пристъпи напред и отметна назад дългата си кестенява коса, разкривайки
пищността на голото си тяло. След това, сякаш замислено, вдигна ръце в неуспешен опит
да предпази най-интимните си части от разширяващите се очи.
- Чарлз! - Неферет повтори името му. Този път добави с ридание: - Нараниха ме!
- Неферет? - Очевидно объркан, Чарлз направи една крачка към нея, преди да спре. -
Наистина ли си ти?
- Наистина! Истина е! О, Богиньо, дано точно ти да си тази, която ме откри тук, гола,
ранена и съвсем сама. Това е толкова ужасно! Толкова повече, отколкото мога да понеса!
Неферет се разплака, като закри лицето си с ръце, позволявайки му да разгледа по-
обстойно тялото ѝ.
- Аз не разбирам. Какво се е случило с теб?
- Чарлз! - Името му прозвуча зад тях откъм училищната площадка, което накара и
двамата да спрат. - Какво ти отнема толкова време?
- Скъпи, намерих...- Чарлз започна да вика обратно към съпругата си, но Неферет се
приближи бързо към него. Тя стисна ръката му и прекъсна думите му. - Не! Не и казвай,
че това съм аз. Не бих могла да понасям тя да знае какво са направили с мен - прошепна
тя отчаяно.
Погледът му беше изцяло съсредоточен върху голите гърди на Неферет, когато той
прочисти гърлото си и продължи:
- Франсис, скъпа, бъди търпелива. Изпуснах ключа за колата и едва сега го намерих.
След минута-две колата ще бъде там.
- Разбира се, че си го изпуснал! Толкова проклет некадърник си! - Прозвуча
изпълнената с яд реплика.
- Отиди при нея! Забрави, че някога си ме виждал. - Неферет хленчеше, докато се
изнизваше обратно в сенките край училищната стена. - Мога да се грижа за себе си.
- За какво говориш? Разбира се, че няма да отида и да те оставя тук гола и наранена.
Ето, облечи палтото ми. Разкажи ми какво ти се е случило. Знам, че пентхауса ти е бил
обект на вандализъм. Отвлечена ли беше? - Чарлз заговори, докато се придвижваше към
нея. Свали сакото си и го протегна към нея.
Погледът на Неферет се насочи към ръцете му, където те стискаха сакото, предлагайки
го.
- Ръцете ти са толкова големи. - Завладяна от образи от миналото, Неферет трудно
говореше през устните, които бяха изстинали и изтръпнали. - Пръстите ти. Толкова,
толкова дебели.
Чарлз примигна объркано.
- Предполагам, че са. Неферет, в ред ли си? Изглеждаш много извън себе си. Как мога
да ти помогна?
- Да ми помогнете? - Жадното ѝ съзнание изтласка Неферет напред от миналото на
Емили. - Ще ти покажа единствения начин, по който можеш да ми помогнеш.
Неферет не изразходва повече енергията си, за да му говори. С едно-единствено
хищно движение тя отхвърли предложеното яке и блъсна Чарлз в стената. Дъхът му се
изгуби с шокиращо охкане и той падна на тревата, задъхвайки се за въздух. Тя не му даде
време да се възстанови. Притисна го към земята с колене и като превърна ръцете си в
нокти, разкъса гърлото му. Докато гъстата, гореща кръв бликаше от югуларната му
артерия, тя притисна устни над прореза и отпи дълбоко. Дори когато умираше, той не се
съпротивляваше. Напълно подвластен на магията ѝ, той изстена и се опита да вдигне
ръце, за да я прегърне по-пълноценно. Дъхът му секваше, прекратявайки стоновете му, а
краката му ритаха спазматично, но силата на Неферет нарастваше, докато той се
приближаваше все повече към смъртта. Тя пиеше и пиеше, изцеждайки тялото и духа му,
докато Чарлз Лафонт, кметът на Тулса, не остана нищо повече от безкръвна, безжизнена
черупка.
Облизвайки устните си, Неферет се изправи, загледана в това, което беше останало от
него. Енергията се вля в нея. Колко обичаше вкуса на смъртта!
- Чарлз, по дяволите! Трябва ли да правя всичко сама? - Гласът на съпругата му се
приближаваше, сякаш се движеше към тях.
Неферет вдигна окървавената си ръка.
- Мъгла и мрак, заповядвам ти. Защити тялото ми. Сега! Покрий ме!
Вместо да и се подчини и да скрие Неферет от търсещите я очи, най-дълбоката, най-
тъмната от сенките само трепереше неспокойно. През нощта тя повече усещаше,
отколкото чуваше отговора им: Твоята сила отслабва, преродена Тси Сгили. Да ни
заповядваш сега? Ще видим... ще видим...
Гневът беше луксозна емоция, която Неферет не можеше да си позволи. Тя държеше
гнева си близо до себе си, предпочитайки го пред смачканото сако на Чарлз Лафонт.
Облечена само в кръв, ярост и угасваща сила, Неферет избяга. Беше стигнала до
канавката на отсрещната страна на улица "Утика", когато съпругата на Лафонт започна да
крещи.
Крясъците ѝ накараха Неферет да се усмихне и макар че Мракът не изпълни заповедта
ѝ и не я покри, Тси Сгили побягна с неземната лекота на безсмъртна. Докато бягаше през
богатия квартал в центъра на града, Неферет си представяше как трябва да изглежда на
всеки смъртен, който би имал късмета да погледне през прозореца си. Тя беше алено
привидение, Банши от древни времена. На Неферет ѝ се искаше да съживи проклятието
на Банши от старата магия - всеки смъртен, който се осмели да я погледне, да се
превърне в камък.
Камък... Искам... Много искам...
Смъртта на кмета не я подхранваше достатъчно. Твърде скоро пъргавината на
Неферет отслабна. Вълни на слабост обхванаха тялото ѝ с такава сила, че тя се препъна в
следващия бордюр, задъхвайки се.
Тук нямаше къщи. Къде съм аз?
Объркана, Неферет се огледа наоколо, примигвайки от яркостта на уличните лампи в
стил 20-те години на миналия век, които бяха осеяли парка. Инстинктивно тя се отдалечи
от светлините и навлезе по-дълбоко в храстите и криволичещите пътеки в сърцето на
парка.
Именно на малкия хребет, заобиколен от спящи храсти азалия, Неферет най-сетне
възвърна дъха си и позволи на мислите ѝ да се прояснят достатъчно, за да разпознае
местоположението си.
Паркът Удуърд - недалеч от Къщата на нощта. Неферет погледна нагоре, търсейки
силуета на центъра на Тулса. Майо е твърде далеч. Няма да успея да стигна дотам преди
разсъмване. А дори и да успее да стигне до пентхауса си, преди слънцето да се вдигне от
хоризонта и да изцеди остатъците от силите ѝ, как ще успее да мине през хората, които
работят на рецепцията? Мракът не ѝ се подчиняваше. Непокрита, тя щеше да бъде гола,
покрита с кръв вампирка - нещо, което трябва да се мрази и да се затваря - особено в
нощта, когато кметът им е бил убит от вампир.
Може би трябваше да обмисли по-внимателно алтернативите си, преди да сложи
край на нещастния живот на Лафонт.
Неферет усети първата частица паника. Не беше се чувствала толкова сама и уязвима
от нощта, когато баща ѝ бе убил невинността ѝ.
 Тси Сгили потръпна, като си спомни големите му, горещи ръце; дебелите му пръсти; и
миризмата на смрадливия му дъх.
Неферет се просълзи, спомняйки си и за сенките, които я бяха утешавали като младо
момиче, и за Мрака, който бе успокоил разбитата ѝ невинност.
- Нима всички вие ме изоставихте? Никой от моите тъмни деца ли не ми остана верен?
- Сякаш в отговор храстите пред нея зашумяха от движение и от тях се появи лисица.
Съществото я погледна без видим страх. Неферет беше възхитена от красотата на
кехлибарено червената му козина и от интелигентността на блестящите му зелени очи.
Лисицата е моят отговор - моят дар - моята жертва.
Неферет събра остатъците от силата си. Безшумно и бързо удари, като счупи врата на
лисицата с един удар. Докато светлината от очите ѝ угасваше, Неферет сложи тялото в
скута си и с нокти разряза гърлото на умиращото същество. Тя вдигна лисицата така, че
кръвта ѝ се стичаше бавно по ръцете и гърдите ѝ и се събираше около нея като топъл
пролетен дъжд.
- Ако ти е нужна жертва, то за теб това създание кърви! Тази кръв само отваря вратата.
Върни се при мен и Тулса ще ти плати повече... много повече!
Най-дълбоките сенки под храстите на азалията се раздвижиха. Бавно, почти
несигурно, няколко нишки Мрак се плъзнаха към Неферет.
Тси Сгили избърса сълзите от очите си. Те не я бяха изоставили! Тя прехапа устни, за
да не извика от благодарност, когато първото от пипалата допря студената си плът до
нея, докато потъна в топлината на лисичата кръв и започна да се храни. Скоро към него
се присъединиха и други и макар че не се появиха стотиците, дори хилядите пипала,
които някога бе командвала, Неферет бе доволна, че има достатъчно такива, които се
отзоваха на призива ѝ, че земята около нея сякаш се бе превърнала в гнездо на Мрака. Тя
вдиша нощта дълбоко, усещайки силата, която пулсираше в нея. Ако можеше просто да
остане с познатите си нишки, можеше да ги нахрани, а те от своя страна щяха да я скрият
и да я подхранят, докато наистина възвърне силата си и целта си.
Моята цел? Каква е моята цел?
Спомените заляха отслабеното ѝ съзнание с какофония от гласове и видения:
Тя беше младо момиче - твоята цел е да бъдеш лейди на Уилър Хаус! Тя беше млада
върховна жрица - твоята цел е да следваш Пътя на Богинята! Тя беше по-зрял вампир,
който бе започнал да се вслушва в шепота на Мрака, който сякаш се носеше към нея по
вятъра - твоята цел е да ми помогнеш да се освободя от земния си затвор и да царувам
до теб! Тя беше могъща, хранеше се с нишки, създадени от нощта и магията - твоята цел
е да ме забавляваш и да бъдеш моя Съпруга!
- Стига! - Извика Неферет и зарови лице в меката, кървава козина на жертвената
лисица. - Достатъчно ми е другите да ми казват какво е моето предназначение.
Решително се изправи, привличайки остатъците от гордостта и силата си към себе си. - Аз
убих, а ти се нахрани. Сега ще бъда отведена към помощ и безопасност!
Пипалата на Мрака затрептяха, увиха се около голите ѝ крака, нежно я дърпаха,
принуждавайки я да върви напред. Без думи Неферет последва Тъмнината до пътеката,
която водеше към широко каменно стълбище, което се виеше надолу по скалистия
хребет, докато не застана на нивото на улицата в празния парк, загледана в
незначителна, подобна на пещера зона, закътана между озеленяването и пътеките.
Скалите и храстите в по-голямата си част закриваха устието му, което се отваряше към
широка тревна площ, която в крайна сметка водеше към Двадесет и първа улица.
Нишките отпуснаха хватката си върху нея и изчезнаха в цепнатината в камъните. Неферет
отново ги последва, изкачвайки се към хралупата на пещерата. Тя си пое дълбоко,
укрепващо дишане, докато пълзеше в пълната чернота, и спря изненадана от
плесенясалия, див аромат, който я обгръщаше вътре.
Нишките ѝ я бяха отвели в бърлогата на лисицата.
Неферет потъна в земята, посрещайки с радост аромата на плячката си. Почти
усещаше топлината на тялото на животното, което се задържаше в гнездото, което
наскоро бе напуснало. Неферет се сви там, където я покриваха само кръвта и Мракът,
затвори очи и най-накрая позволи на съня да я завладее.

* Зоуи *

- Зи, ето те! Търсих те навсякъде. Това наистина не е най-подходящото време да се

криеш тук.
Гласът на Старк ме стресна и аз подскочих, като разтрих гърди с ръце и се намръщих
към него.
- Не се крия. Просто съм тук...- Гласът ми секна и се огледах наоколо. Какво правех тук,
ако не се криех? Танатос беше изнесла тялото на Ерин от шокираните, зяпнали очи на
посетителите в лазарета. Автоматично кръгът ми я последва. Беше извикала заповеди
към професорите и воините от "Синовете на Еребус" да изведат гостите ни от
територията на училището и да затворят кампуса. Мисля, че всички предположиха, че аз
съм помагала за извеждането на хората. Исках да помогна. Дори бях започнал да го
правя, но после чух какво си говорят група местни жители и трябваше да се махна. Беше
адски дразнещо, че едно бяло дете, което умира в собствената си кръв, кара група майки
от родителските комитети и политици да клюкарстват и да спекулират - а дали си
шепнеха за мъртвото дете, уплашени от факта, че едва навършило осемнайсет години, то
е мъртво? Не. Те говореха за Неферет! Шепнеха си за това, че е била уволнена от Дома на
нощта и след това е излязла на бял свят с това, което наричаха нейни анти-вампирски
възгледи, а после е изчезнала, след като апартаментът ѝ е бил разрушен.
Дори чух един от членовете на Градския съвет на Тулса да казва, че няма да се учуди,
ако вампирите са изпратили на Неферет послание да се махне от града, и че "бедната
Неферет" може да е станала жертва на насилие от страна на Дома на нощта.
Това наистина ме вбеси, но какво можех да кажа на човека? Ние не толкова
вандалствахме и я заплашвахме, колкото спасихме баба ми от злите и лапи, а след това я
хвърлихме от покрива на мезонета и. Да, сякаш това щеше да се получи чудесно.
 Да ги слушам как говорят за "бедната Неферет" беше повече, отколкото можех да
понеса. По дяволите, аз и моят кръг току-що бяхме попречили на "бедната Неферет" да
се материализира по средата на нашия ден на отворените врати и да изяде местните
жители! "Горката Неферет" може би дори беше отговорна за това, че тялото на Ерин
отхвърли Промяната. Струваше ми се твърде голямо съвпадение, че Ерин умря точно
след като злобната, полуформирана бивша Върховна жрица е преминала през тялото на
Ерин.
Затова, вместо да крещя на местните, се възползвах от хаоса, предизвикан от
публичното умиране на Ерин, и се измъкнах сама, за да седна на една пейка в далечния
край на конюшнята; да си поема дълго, дълбоко дъх; и да помисля. Издишах и
продължих да мисля.
- Старк, аз не се крия тук. - Разсъждавах на глас за това, което чувствах. - Просто имах
нужда от секунда за себе си, за да се справя с какафонията, която ще бъде предизвикана
от всичко това...- Махнах с ръка по посока на главния кампус и довърших. - Цялата тази
бъркотия.
Той седна до мен на пейката и взе ръката ми в своята.
- Да, разбирам. Справянето със смъртта е трудно и за мен - каза тихо Старк.
- Да - казах аз и с тази дума се изтръгна едно леко хлипане. Богиньо, аз бях такъв
лицемер! - Знаеш ли какво? Аз съм също толкова лоша, колкото и тези клюкари. Ти беше
прав. Крия се тук, като се чувствам ядосана и се самосъжалявам, вместо да се стресна, че
един от нашия кръг току-що е умрял.
- Зи, не очаквам от теб да бъдеш съвършна. Никой не го прави. - Старк стисна ръката
ми. - Знаеш, че не винаги ще бъде така.
Стомахът ми се сви.
- Мисля, че в това е проблемът. Не знам, че няма винаги да е така.
- Това е вторият път, в който побеждаваме Неферет - и тя не изглеждаше толкова
добре тази вечер. Сериозно - паяци? Това е всичко, с което разполага? Тя не може да
продължава да се бори с нас вечно.
- Тя е безсмъртна, Старк. Тя не може да бъде убита, така че може да продължи да се
бори с нас завинаги - казах мрачно аз. - И тя се е превърнала от паяци в отвратителна,
лепкава, черна гадост, която започва да реформира тялото ѝ. Уф. Тя се върна.
- Е, поне всички знаят, че е станала лоша - контрира той.
- Не, всички не знаят, че тя се е превърнала в лоша. Вампирите го знаят - и Върховният
съвет беше решил да не прави нищо с нея. Хората, местните хора - по дяволите,
собственият ни кмет и неговият съвет - смятат, че тя на практика е Гленда - добрата
вещица от Севера. Това, което ме вбеси тази вечер, беше, че чух някои от мъжете в
костюми и майките от родителските комитети да говорят за нея и да се чудят дали имаме
нещо общо с вандалския акт в пентхауса ѝ миналата седмица, защото "бедната Неферет"
- цитирах аз - "не са я виждали оттогава".
- Наистина? Не мога да повярвам, че го казват.
- Повярвай. Пресконференцията на Неферет подготви почвата за това тя да изглежда
като жертва, ако нещо и се случи.
- Няма значение. Не променя факта, че трябваше да я ритнем по задника, за да си
върнем баба ти. Бяхме прикрити онази нощ. Никой не ни видя, така че всички тези
приказки са просто глупави клюки. Това не означава нищо.
- Сплетните винаги означават нещо, Старк. В този случай мисля, че означава, че ще е
необходимо да се разчуе за някоя голяма глупост, за да разбере всеки, който не е
вампир, колко зла е Неферет.
 - Вероятно си права, но това всъщност е добра новина - каза Старк.
- А?
- Неферет никога не е знаела как да се снишава и да оставя ситуацията да се успокои.
И със сигурност никога не е успявала да се справи с ролята на жертва. Ако успее да се
съвземе - буквално - и да прояви тяло, което е нещо повече от черни сополи, тя ще се
върне там, където беше преди. В крайна сметка ще осъзнае, че местните хора няма да и
се кланят и да и се прекланят. Група от тях дори я съжаляват. Това ще я вбеси много и
Неферет ще се обърка. Отново. Тогава тя ще бъде разкрита от хората, точно както беше с
вампирите. Това ще я остави без гърне, което да разбърка тук, и ако не може да разбърка
някое гърне, Неферет ще си намери друго място, където да отиде. Да се отървем от нея
завинаги всъщност може да бъде, както би казала Стиви Рей, лесно-лесно.
- Стиви Рей! - Почувствах прилив на вина. -Каква съм глупачка. Почти я оставих сама да
се справи с кашата от смъртта на Ерин.
- Танатос се справя с нея, а под нея имам предвид Шоуни. Стиви Рей и Крамиша
събират децата за автобуса. Всички искаха да разберат къде си, което ме накара да дойда
тук и да те потърся.
- Съжалявам. Предполагам, че секундата ми за дишане е изтекла. Готова съм да се
потопя отново в лудостта. Хайде да се сбогуваме с баба, преди да се качим на автобуса.
- Аз съм с теб, Зи. - Старк се изправи, издърпа ме на крака и ме целуна нежно. -Винаги
съм с теб, дори ако това означава, че съм и с лудостта.
Все още бях в прегръдките му и се чувствах в безопасност, когато чухме, че започва да
се крещи.
- Боже мой, какво е това?
Усещах напрежението в тялото на Старк.
- Някой е в истерия. - Той отново ме хвана за ръка и се заслуша за няколко секунди,
преди да започне да ме води към входа на полевата къща. - Хайде. Идва откъм другата
страна на училището. Дръж се близо до мен. Имам лошо предчувствие за това.
О, Богиня! Моля те, не позволявай да умре още едно дете... - това беше всичко, което
можех да си помисля, докато пресичахме полевата сграда и тичахме към паркинга на
училището.
Идвахме от различна посока от всички останали, така че отначало никой не ни
забеляза, а ние със Старк успяхме да разгледаме добре страховитата сцена. В средата на
паркинга - заобиколена от зашеметени местни жители и от глутница бенедиктински
монахини, които я задържаха от главоломния ѝ бяг от предните порти на училището - се
намираше висока руса жена, изпаднала в абсолютен и пълен истеричен срив. Беше
облечена в старателно ушити черни панталони; светлосин, тесен кашмирен пуловер; и
дебел наниз скъпи на вид перли. Косата ѝ се беше отпуснала от прическата на богаташка
и русите кичури стърчаха от главата ѝ, сякаш я беше ударил ток. Въпреки че монахините
бяха успели да я накарат да спре да тича в кръг, тя крещеше и размахваше ръце като
луда.
Признавам си, че първата ми реакция беше да изпитам огромно облекчение, че това е
изплашена местна жителка, а не поредното умиращо дете.
Сестра Мери Анджела излезе от тълпата и започна да се опитва да успокои жената.
- Така, така, госпожо. Знам, че е притеснително, когато умира млад човек, но всички
знаем, че смъртта никога не е далеч от всеки новак. Те я приемат, а и ние трябва да я
приемем.
Крещящата жена спря в истерията си и примигна към сестра Мария Анджела, сякаш
току-що бе осъзнала къде се намира. Тя си пое дълбоко дъх и лицето ѝ се изкриви,
промени се, преминавайки от ужас към гняв толкова бързо, че беше страшно. По-късно
осъзнах, че това би трябвало да ме накара да я разпозная.
- Мислиш, че плача за един новак? Това е абсурдно! - Жената хвърли думите към
монахинята.
- Съжалявам. Не разбирам какво...
Афродита се втурна, като прекъсна монахинята и погледна с широко отворени очи
плачещата жена. - Мамо? Какво ти е?
- О, по дяволите! - Старк ми заговори под носа си. - Това е майката на Афродита.
Пуснах ръката му и тръгнах напред, преди умът ми да има време да навакса с
действията ми.
- Убили са го! - Изкрещя майка ѝ.
- Него? Кого?
- Баща ти! Кметът на Тулса!
Тълпата изтръпна заедно с мен. Лицето на Афродита стана безкръвно и бяло. Преди
да успее да проговори отново, Ленобия се втурна нагоре и каза:
- Дами и господа, някои от вас вече са ме срещали. Аз съм Ленобия, господарката на
конете в този Дом на нощта, и от името на нашата върховна жрица и на нашия факултет
съжалявам, че станахте свидетели на трагичните събития от тази вечер. Позволете ми да
ви помогна да намерите превозните си средства, за да можете да се приберете
безопасно у дома.
- Твърде късно е за това! - Изкрещя на Ленобия майката на Афродита. - В тази вечер
няма нищо безопасно. Никой от нас никога няма да бъде в безопасност, докато
съжителстваме с вас, кръвопийци!
Когато Афродита просто стоеше и се взираше в майка си, аз пристъпих напред,
изненадана от това колко спокойно звучи гласът ми.
- Ленобия, това е майката на Афродита. Тя казва, че съпругът ѝ е бил убит.
- Госпожа Лафонт - Ленобия реагира мигновено. - Сигурно е станала някаква грешка.
Тази нощ преждевременна смърт е срещнал един от нашите новаци.
- Единствената грешка в това е, че повече от вас не са загинали тази вечер. - Госпожа
Лафонт се завъртя и посочи с обвинителен пръст стената на училището, където се
намираше главният вход и отворената желязна порта. Можех само да различа нещо,
което приличаше на някой, лежащ на земята. - Той все още е там. Там, където е бил
оставен мъртъв и изцеден от вампир! - След това тя отново се разпадна в истерични
ридания, като този път се вкопчи съкрушено в дъщеря си.
- Аз ще отида. - Гласът на Дарий беше силен и стабилен. Той докосна нежно рамото на
Афродита, преди да се затича към тъмната фигура. Щом стигна до нея, той приклекна.
Поколеба се, преди да се върне при нас, като се изправи, свали якето си и го наметна
върху това, което трябваше да е тяло. След това се върна при Афродита. Тя все още
държеше хлипащата си майка. - Съжалявам - каза и той. - Това е баща ти и той е мъртъв.
Риданията на госпожа Лафонт се превърнаха в ужасно, пелтечещо стенание.
Останалата част от тълпата започна да шепне с безпокойство, което приличаше на гняв и
страх заедно. Паниката, която се надигаше, беше почти осезаема. Знаех, че ако някой не
каже или не направи нещо бързо, и без това ужасната нощ може да се превърне в
потенциално опасна. Повиших глас, като се радвах, че все още звуча много по-спокойно,
отколкото се чувствах.
- Афродита, трябва да заведеш майка си в училището. Дарий, обади се на 911 и им
кажи, че кметът е мъртъв. Ленобия, Старк, сестра Мери Анджела и монахините
бенедиктинки, моля, помогнете на тези хора да стигнат до колите си. Аз ще помогна на
Афродита и майка ѝ да се настанят, а след това ще отида да намеря Танатос. Тя ще знае
какво да прави.
Хората действително бяха започнали да се движат и да правят това, което им бях
казала, когато майката на Афродита внезапно се отдръпна от дъщеря си.
- Не! - Изкрещя тя, разтърси глава и накара последната вързана коса да се разпилее по
раменете ѝ. - Няма да вляза в тази сграда никога повече. Те убиха съпруга ми!
- Майко - опита се да я вразуми Афродита. - Не знаем как е умрял татко. Той имаше
високо кръвно налягане. Може да е получил сърдечен удар.
- Гърлото му е било разкъсано и кръвта му е била изсмукана от тялото му. Това не е
сърдечен удар. Това е вампирска атака! - Изкрещя и, майка и.
Погледнах към Дарий за потвърждение. Той кимна леко и продължи да говори по
телефона си.
А, по дяволите.
- Госпожо Лафонт, ако това е вампирска атака, обещавам ви, че ще намерим убиеца и
ще го изправим пред съда - каза тържествено Ленобия.
- Точно както каза бившата ви висша жрица - вие сте жестоки! Ето защо тя скъса с теб.
Трябваше да я послушаме. Всички трябваше да я послушаме. Бедната Неферет беше само
първата ти жертва...- Госпожа Лафонт се разплака.
- Ще се погрижа хората да продължат да си тръгват. Зоуи, овладей устата на тази жена
- прошепна ни Ленобия, докато бързаше покрай мен и Старк. После повиши глас. -
Добре, дами и господа, още веднъж се извинявам за трагедиите тази вечер. Позволете на
добрите сестри и на мен да ви помогнем да стигнете до колите си. Полицията в Тулса ще
бъде тук скоро и последното нещо, от което се нуждаят, е да им замърсим
местопрестъплението.
- По-добре да ѝ помогна - промърмори Старк.
- Не, по-добре помогни на мен. - Хванах ръката му. Той ме погледна с въпросителен
поглед. Намалих гласа си и се наведох към него. - Ти чу Ленобия. Устата ѝ трябва да бъде
затворена. Имам нужда от твоето червено вампирско моджо - обясних аз.
Очите му станаха големи, но той кимна и прошепна в отговор:
- Какво искаш да направя?
- Нека плаче, но повече да не крещи или да вика - казах тихо.
Той отново кимна и отидохме при Афродита, която гледаше безпомощно хлипащата
си майка.
Срещнах погледа на Афродита, като исках да разбере истинското значение на думите
ми.
- Старк ще поговори с майка ти. Имаш ли нищо против?
Очите на Афродита се стрелнаха към Старк, после към майка ѝ, преди да се върнат
към мен.
- Да. Всъщност мисля, че това е много добра идея. - Тя хвана лакътя на майка си и
говорейки и тихо, каза: - Мамо, ти си права. Не е нужно да влизаме в училището. Но
точно там има един хубав двор, далеч от вампирите. Защо ти и аз не седнем на някоя от
пейките, докато чакаме полицията да дойде? Добре?
- Човешката полиция! Искам човешката полиция да намери вампирския убиец на
баща ти!
- Както каза Ленобия, човешката полиция е на път. В момента Старк и Зоуи ще дойдат
с нас, докато чакаме. Знаеш, че Старк не е обикновен вампир. Той е Пазител. Той, хм, е
работил с полицията преди - с човешката полиция - измисли Афродита, докато водеше
майка си далеч от тълпата и към малкия, тъмен двор точно пред покоите на
професорите. - Така че, мамо, искам да позволиш на Старк да ти зададе няколко въпроса,
докато чакаме човешките полицаи да дойдат.
Старк се приближи, кимна на Афродита и след това зае мястото си до госпожа Лафонт.
- Госпожо, наистина съжалявам за съпруга ви - каза той с мек, очарователен глас. Дори
аз можех да чуя хипнотизиращата червена вампирска магия в него, докато той
продължаваше. - Ще се погрижа да си в безопасност и единственото, което искам да
направиш сега, е да отидеш с мен на двора и да поплачеш тихо там. Наистина ще е
полезно, ако не крещиш и не викаш повече.
Афродита и аз изпуснахме двойна въздишка на облекчение, когато чухме как тя му
отвръща: - Ще отида с теб на двора и там ще поплача тихо. Без да крещя или да викам.
- Добре ли си? - Попитах Афродита, докато следвахме Старк и майка ѝ.
Тя размърда раменете си.
- Не знам. Те... искам да кажа родителите ми... те никога не са ме харесвали.
Всъщност, откакто се помня, са били злобни към мен. Сериозно, за мен беше облекчение
да ги махна от живота си. Но се чувствам странно и тъжно да знам, че тялото на баща ми
е там, до стената.
Кимнах и свързах ръката си с нейната, като исках да я успокоя с докосване, макар да
знаех, че обикновено не обича да я докосват. - Напълно разбирам какво имаш предвид.
Когато майка ми умря, нямаше значение, че години наред тя се държеше зле с мен и
избираше новия си съпруг вместо мен. Единственото, което имаше значение, беше, че
съм загубила майка си.
- Тя ме прегръщаше, докато плачеше - каза Афродита, като звучеше млада и
съкрушена. - Не мога да си спомня кога за последен път ме е прегръщала.
Не можех да измисля нищо, което да кажа в отговор на това, затова просто стоях там с
Афродита, държах я здраво и слушах риданията на майка ѝ, докато звукът на
полицейските сирени се приближаваше все повече.
Радвах се, че отново виждам детектив Маркс, макар че обстоятелствата бяха такива,
каквито по-късно Старк нарече пълно и тотално котешко стадо. Маркс поне не беше
човек, който мрази вампирите. Имаше хубави кафяви очи и си спомних как светнаха,
когато ми разказа за сестра си близначка и как дори след като тя беше белязана и
премина през Промяната, двамата все още поддържаха връзка. Беше хубаво да знаеш,
че поне едно ченге в Тулса нямаше да отвори вратите на човешкия линч, защото
червеното вампирско моджо на Старк свърши супер бързо, а майката на Афродита
определено беше в състояние, подкрепящо линчуване.
- Арестувайте ги! - Госпожа Лафонт хвърли думите към детектива. - Арестувайте ги
всичките! Един вампир е направил това и един вампир трябва да си плати за това.
- Госпожо, който и да е отговорен, трябва да си плати за това престъпление, ето защо
ще разследвам щателно и внимателно убийството на съпруга ви. Ще открия кой е
извършил това. Давам ви думата си за това. Но не мога и няма да арестувам всеки
вампир в това училище.
- Благодаря ви, детектив. Като Върховна жрица тук съм съгласна и оценявам вашия
професионализъм, както и вашата почтеност. - Бях супер облекчена да чуя авторитетния
глас на Танатос. - Моля, бъдете сигурни, че ще окажем пълно съдействие на вашето
разследване. Ние също искаме убиецът на кмета да бъде намерен и изправен пред
правосъдието, тъй като не вярваме вампир да е отговорен за тази трагедия.
- Гърлото на съпруга ми беше разкъсано и кръвта му беше изсмукана от тялото му!
Това е вампирско нападение. - Очите на госпожа Лафонт се впиха в Танатос. Гласът ѝ
беше изпълнен с яд.
 - Това със сигурност прилича на вампирско нападение - съгласи се Танатос. - Това е
първата причина да се съмняваме, че вампир е извършил това престъпление. Защо
вампир би убил кмета на Тулса в Дома на нощта по време на един от нашите дни на
отворените врати и би оставил тялото му пред входната ни врата, за да бъде открито
както от хора, така и от вампири? Това е безсмислено.
- Вие ловувате хора. Това е безсмислено!
- Дами, моля ви, споровете не помагат - опита се да се намеси детектив Маркс, но
госпожа Лафонт го игнорира.
- Отричате ли, че сте в тесен съюз със Смъртта? - Тя насочи въпроса към Танатос.
- Дадената ми от богинята принадлежност наистина е принадлежност към смъртта.
Имам дарба, която ми позволява да помагам на духовете на мъртвите да намерят пътя си
към другия свят.
- Това ли правихте със съпруга ми? Да го съблазняваш и да го хващаш в капан?
Помагахте му да намери пътя към измисления вампирски свят? - Гласът ѝ ставаше все по-
силен с всеки въпрос, който отправяше към Танатос.
- Разбира се, че не, госпожо Лафонт. Нямам нищо общо със смъртта на съпруга ви. -
Танатос се обърна към детектив Маркс. - Можете да разпитате всеки от хората, които са
били на открития ден тази вечер. Винаги съм бил в полезрението на обществеността.
Дори когато се случи трагедията и един от нашите бегълци отхвърли Промяната и умря,
аз останах достъпна за нашите преподаватели и студенти.
- И тази вечер тук е починал един младеж? - Попита детективът.
Танатос кимна.
- Тя ще ни липсва.
- Защо я питате за новачката? Всеки знае, че всеки момент може да падне мъртва.
Това е нормално за техния вид. Съпругът ми беше убит от вампир. Това не е нормално!
- Ако вампир е убил баща ми, мога да се закълна, че вампирът не е част от това
училище! - Каза изведнъж Афродита. След това, когато всички се взираха в нея, тя
прехапа устни и погледна неловко встрани.
- Искаш да кажеш, че знаеш кой е убил баща ти? - Майката на Афродита звучеше така,
сякаш отново беше влязла в лудия град.
Афродита преглътна тежко и след това ме изненада, като изригна:
- Единственият вампир, когото познавам, който би направил подобно нещо, е този,
който би искал да натовари Дома на нощта да поеме вината. - Тя направи пауза, а аз се
опитах да уловя погледа ѝ и да и предам със силно умоляващ поглед да мълчи, но
Афродита се взираше в майка си, сякаш наистина можеше да накара Франсис Лафонт да
ѝ повярва. - Мамо, нашата стара върховна жрица Неферет има голяма неприязън към
нас, към всички нас. Тя е злобна, мамо. Още по-лошо, тя е зла. Тя би направила нещо
такова.
- Това е нелепо, Афродита! Неферет е била приятелка на баща ти. Той я назначи за
свързващо звено между вампирите и града. Тя не би го убила!
- Неферет просто използваше баща ми и града - настоя Афродита. - Тя никога не е
искала да се сприятелява с хората. Тя мрази хората. Всъщност единственото нещо, което
мрази повече от хората, е нашият Дом на нощта, особено след като я изгониха оттук. Така
че е напълно логично, че тя ще убие кмета на Тулса в Дома на нощта по време на нашия
ден на отворените врати. Знае, че това ще създаде големи проблеми между хората и
вампирите.
- Върховна жрице? - Маркс се обърна към Танатос, преди госпожа Лафонт да успее да
се включи. - Какво знаете за Неферет и нейните мотиви?
 - Както казах в интервюто за "Фокс нюз" преди повече от седмица, Неферет е била
освободена от нашия Дом на нощта. Вярвам, че това, което Афродита казва, има смисъл.
Неферет ни е много ядосана.
- Достатъчно ядосана, за да убие? - Попита детективът.
Танатос въздъхна.
- Страхувам се, че тя е способна на голямо насилие. Това е една от причините
Върховният съвет да я лиши от длъжността ѝ тук и от титлата ѝ на върховна жрица на
Никс. Въпреки това, което каза на кмета и членовете на Градския съвет, Неферет беше
тази, която пропагандираше насилието срещу хората, а не ние.
- Ако сте знаели, че тя е склонна към насилие, е трябвало да дойдете при нас с
притесненията си - мрачно каза Маркс.
Госпожа Лафонт избухна.
- Точно тази вечер някои от членовете на Градския съвет, Чарлз и аз говорихме колко
странно е, че апартаментът на Неферет е бил вандалски разрушен, а след това тя е
изчезнала, и всичко това, след като е заела публична позиция срещу това, което се случва
тук, в Дома на нощта. Самият Чарлз каза, че подозира нечиста игра.
Афродита изглеждаше напълно шокирана.
- Мамо, не можеш наистина да вярваш в това.
- Разбира се, че вярвам! Неферет е имала силата да говори открито срещу убийците на
вампири. Баща ти застана на нейна страна. И сега тя е изчезнала, а баща ти е мъртъв. - Тя
насочи пламтящия си поглед към детектива. - И какво точно ще направите по отношение
на тези отвратителни престъпления?
- Госпожо Лафонт, моля... - започна детективът, но Лафонт го прекъсна. - Не, това ми е
достатъчно. Съпругът ми е мъртъв и аз няма да седя пасивно с убийството му и да
позволя да се хвърля вина върху невинните. Прибирам се у дома. Ще се обадя на
адвоката си. Никой от вас не ме е чул за последен път. - Злобните ѝ сини очи намериха
Афродита. - И ти ще дойдеш с мен. Хайде да вървим. Сега.
Госпожа Лафонт беше изминала няколко крачки от нас, преди да осъзнае, че дъщеря
ѝ не я следва. Тя спря, обърна се и вдигна устните си в ехидна гримаса, която толкова
приличаше на Афродита в най-лошия ѝ вид, че знам, че сигурно съм зяпнала като
туристка.
- Афродита, казах, че ще се прибереш у дома с мен. Сега. И имах предвид това.
- Не - каза просто Афродита. Помислих си, че звучи много уморено, но гласът ѝ беше
стабилен. - Аз съм у дома и тук ще остана.
- Убиецът на баща ти е един от тях!
- Мамо, вече ти казах, че ако вампир е убил баща ми, той не е един от тези хора.
- Афродита, няма да ти казвам отново да дойдеш с мен.
- Добре. Това означава, че няма да ми се налага да ти казвам "не" отново. Съжалявам,
че татко е мъртъв, а това означава, че си сама. Но аз не съм живяла с теб от почти четири
години. Вие наистина вече не сте моето семейство.
- Детектив, мога ли да я принудя да дойде с мен?- Попита го госпожа Лафонт.
- Всъщност това е добър въпрос. - Детективът погледна от Афродита към Танатос. - Не
виждам полумесец на челото ѝ. Дали знакът ѝ е покрит по някаква причина?
- Не е. Афродита е необичаен член на Дома на нощта. Някога е била Белязана, но
полумесецът ѝ е изчезнал, макар че даровете, които Никс ѝ е дала, когато е била млада,
не са изчезнали, откъдето идва и фактът, че нашият Висш съвет я е нарекъл Пророчица на
Никс. Така че, макар Афродита да не е нито новачка, нито вампир, тя е избрана от нашата
богиня и винаги ще има дом в Дома на нощта.
 Детектив Маркс си пое дълго дъх.
- Е, това, че е белязана и избрана от Никс, означава, че Афродита е еманципирана от
човешките си родители. Въпреки че обстоятелствата са странни, бих казал, че с
решението на Върховния съвет на вампирите нейната еманципация остава валидна.
Госпожо Лафонт, вярвам, че отговорът на въпросите ви е не, не мога да принудя дъщеря
ви да тръгне с вас.
- Афродита. - Гласът на госпожа Лафонт беше леден. - Ще направиш ли това, което ти
казвам, и ще се върнеш ли у дома с мен, или ще избереш да останеш с убийците на баща
си?
- Избирам истинското си семейство и истинския си дом - каза Афродита без
колебание, плъзна ръката си в тази на Дарий и се притисна към него, докато майка ѝ я
обсипваше с ругатни.
- Тогава съжалявам, че никога не съм те раждала. Никога повече не ме наричай своя
майка. Никога повече не ми говори. Отричам напълно съществуването ти. Ти си мъртва за
мен, както и баща ти. - Госпожа Лафонт обърна гръб на дъщеря си и бързо се отдалечи.
В тишината, която майка ѝ бе оставила след себе си, гласът на Афродита изглеждаше
много тих, когато тя каза:
- Сега наистина бих искала да се прибера у дома. Ще бъда в автобуса и ще ви чакам да
свършите тук.
- Автобус? - Попита детектив Маркс.
- Да - уморено заговори Танатос. - Някои от нашите ученици и вампири са избрали да
живеят заедно извън кампуса. Зората наближава. Те наистина трябва да се върнат в дома
си.
- Това ново настаняване извън кампуса е, защото има нов вид вампири ли? - Той
погледна към червените татуировки на Старк. - Червените вампири?
- Наистина, както Неферет обяви в публичното си интервю, сред нас има нов вид
вампири и някои от тях са сред новаците и вампирите, които са избрали да живеят извън
кампуса - каза Танатос и гласът ѝ стана предпазлив.
- А дали това, което Неферет каза за тези нови вампири, също е вярно?
- Ако имаш предвид частта, че сме жестоки и опасни - не. Това не е вярно - каза Старк
и срещна погледа на детектива.
Детективът се поколеба, а после с ужасна окончателност каза:
- Върховна жрица, ще трябва да настоявам на никого от вашите новаци или вампири
да не се разрешава да напуска територията на университета, докато не разследваме по-
обстойно днешното престъпление и не успеем да изключим, че убиецът е от вашия Дом
на нощта. Ако се нуждаете от съдебна заповед, сигурен съм, че мога да събудя съдия и
да получа такава, с която да разпоредя кампуса ви да остане затворен, но трябва да ви
кажа, че мисля, че ще изглежда по-добре, ако не е необходима официална заповед.
Без видимо колебание Танатос каза:
- Няма нужда от съдебна заповед. Доброволно ще изпълня искането ви. Зоуи, кажи на
учениците да слязат от автобуса. До второ нареждане всички ще живеят в кампуса.
 * Афродита *

- Не знам кое е по-лошо - фактът, че задника от полицията не ни позволява да се

приберем в тунелите на депото, или фактът, че всъщност започнах да мисля за тези гадни
тунели като за дом - промълви Афродита, докато ровеше в чантата си. - Къде, по
дяволите, е шишенцето ми с ксанакс?
- Позволи ми да ти помогна, красавице моя. - Дарий внимателно взе чантата "Червено
Валентино" от Афродита, разкопча малкия страничен джоб в нея и извади шишенцето с
хапчета. - Ксанакс или вино, не и двете - каза той, като държеше бутилката точно на
разстояние от нейния обсег.
- Баща ми е мъртъв - каза тя категорично.
- Мисля, че въпросът е, че Дарий не иска да види и теб мъртва - каза Зоуи, като се
свлече тежко на дивана до нея в малката чакалня на лазарета. - Разбирам какво чувстваш
и знам, че може да ти се струва добра идея да се направиш на напълно безчувствена тази
вечер, но няма как да избягаш от смъртта на родител.
- Дори на гаден родител?- Попита Афродита.
- Да, дори на такъв - кимна знаещо Зоуи. - Все някога ще трябва да се справиш с това.
От моя опит бих казала, че е по-добре да го направиш по-рано, отколкото по-късно.
Афродита се намръщи, но остави бутилката червено вино, от която направо беше
пила.
- Добре. Избирам Ксанакс.
- Но само един - настоя Дарий.
- Пак добре. Просто ми го дай. Дори наполовина безчувствена звучи много добре
точно сега.
Дарий слагаше малкото синьо хапче в дланта на Афродита, когато гласът на Шоуни я
накара да вдигне поглед изненадано.
- Аз не искам да съм безчувствена. Дори не и наполовина безчувствена. - Шоуни влезе
в чакалнята, следвана от Стиви Рей, Репхайм, Деймиън и Танатос. - Ако съм изтръпнала,
може да забравя какво се е случило тази вечер, а това означава, че ще забравя
последната нощ от живота на Ерин. Животът ѝ заслужава да бъде запомнен. И, Афродита,
животът на баща ти също заслужава да бъде запомнен.
Афродита пъхна хапчето в устата си и го глътна, без да пие нищо.
- Когато си спомням за баща си, ще си спомням за един слаб мъж, който е бил
тормозен от майка ми, за да бъде гадно момче. Не съм сигурна, че искам да си спомням
това. Какво ще запомниш за Ерин? Как вие двете си разделяхте един мозък през цялото
това време или как се разделихте?
- Сериозно, Афродита, наистина съжалявам, че баща ти е умрял тази вечер, но това не
е причина да се държиш зле с Шоуни - каза Стиви Рей.
 - Стиви Рей, всички се справяме със смъртта по свой начин - обясни Афродита,
звучейки много по-търпелива, отколкото се чувстваше. - Моят начин е просто да кажа
нещата направо и съжалявам, ако това те кара да се чувстваш неудобно, но не съм
злобна. Аз съм истинска. И така, какъв ще е той, Шоуни?
- И двете - каза бавно Шоуни. - Ще си спомням моята близначка такава, каквато беше в
действителност, а не само добра или само лоша. Повечето хора не са нито едното, нито
другото. - Тя погледна от Афродита към Зоуи. - Как си спомняш майка си?
Въздишката на Зоуи беше дълга и тъжна.
- Опитвам се да си спомням видението, което ми даде Никс за влизането ѝ в другия
свят. Тогава тя беше в мир и това е добър спомен.
- Е, с баща ми нямам тази възможност - каза Афродита. - Не съм сигурна къде е той, но
най-много предполагам, че не е в Другия свят на Никс.
- Може да се изненадаш - каза Танатос.
Афродита я погледна в очевиден шок.
- Искаш да ми кажеш, че си видяла духа му да влиза в Другия свят?
- Не, не присъствах на смъртта му и духът му не остана да общува с мен, но мога да ти
кажа, че усетих, че на мястото на смъртта му в земята цари голям мир. Надявам се, че ще
ти помогне да разбереш, че когато усещам такова силно присъствие на мир след смъртта,
това е защото духът, който си е отишъл, се е освободил от живот, изпълнен с безредици,
трагедии или тъга. Вярвам, че духът на баща ти е изпитал облекчение, че се е освободил
от този живот, и ще се върне отново прероден при по-щастливи обстоятелства.
Афродита примигна силно няколко пъти и не позволи на сълзите да се отдръпнат от
очите ѝ. Отне ѝ много време да се съвземе, но приятелите ѝ търпеливо я изчакаха. Когато
най-сетне проговори, гласът ѝ бе разтреперан. - Благодаря ти, че ми каза това, Танатос.
Това наистина помага. Честно казано, не мога да си спомня момент, в който баща ми да е
бил наистина щастлив. Надявам се...- Тя направи пауза, прочисти гърлото си и продължи.
-Надявам се следващия път да намери щастието.
- Това ще бъде моята молитва към Никс - каза Танатос.
- Моята също. И моята. Да, и аз - повториха останалите.
- Ще наблюдаваме ли тялото на Ерин през следващите няколко дни? - Въпросът на
Зоуи сякаш разтърси стаята.
- Това няма да е необходимо - каза Танатос.
- Е, знам, че това не е съвсем приятна тема, но някой трябва да го каже.- Зоуи
говореше така, сякаш не забелязваше и не ѝ пукаше, че всички я гледат с ужас.
Афродита скри изненадана усмивка. Уау, Зоуи наистина започваше да звучи като
истинска суетна върховна жрица.
- Точно тук са двама вампири - продължи Зи, като направи знак към Старк и Стиви Рей,
- които като млади отхвърлиха Промяната и "умряха" - цитира тя във въздуха. - Точно
както Ерин "умря" тази вечер - отново цитира Зоуи. - И двамата не умряха и се върнаха
като червени новаци. Така че мисля, че трябва да...
- Зи, не - каза Стиви Рей, изглеждайки неловко. - Ерин няма да се върне.
- Стиви Рей, казах, че това не е приятно, но трябва да се справим с него - продължи
Зоуи с настояване. - Кой ще гледа...
- Никой няма нужда да гледа мъртвия новак - прекъсна Зоуи Танатос. - Тя наистина е
мъртва.
- Танатос е видяла как духът ѝ влиза в другия свят - тихо каза Шоуни. - Никс я
посрещна.
 - Мога да ви кажа, че Никс не посрещна никого от нас, когато умряхме и после не
умряхме - добави Стиви Рей.
- Не, не е - съгласи се Старк.
- Ерин наистина е мъртва - каза Деймиън.
- Добре, аз просто... е, не исках да прозвучи студено или нещо подобно - обясни
притеснено Зоуи. - Просто си помислих, че трябва да сме сигурни.
- Сигурни сме - каза Танатос.
- Съгласна съм със Зи, че трябва да знаем как е, и мисля, че трябва да сме сигурни и в
още нещо - каза Афродита. Тя срещна мъдрия поглед на Танатос. - Кръгът изгони нещо,
което приличаше на частично реформираното тяло на Неферет, и когато я изгониха от
кампуса, тя премина през Ерин и излезе точно в посоката, в която беше намерен татко.
Мисля, че трябва да разберем със сигурност дали Неферет е убила и двамата - Ерин и
татко.
Раменете на Танатос се свиха.
- Страхувам се, че няма как да бъдем напълно сигурни, но предположението на
Афродита за това кой би могъл да е отговорен за смъртта на двамата има смисъл. Усетих
присъствието на смъртта само миг преди Зоуи да се обади, за да ми каже за паяците.
Тази смърт може да е била отхвърлянето на началото на Промяната от страна на Ерин, а
може и да е била опитът на Неферет да се прояви от мъртвите. - Тя огледа въпросително
групата. - Някой от вас забеляза ли дали Ерин е показвала признаци на болест преди тази
вечер? Чувал ли я е някой да кашля или да казва, че напоследък е необичайно уморена?
- Защо не се опитате да попитате някой, който наистина я познаваше и му пукаше за
нея? - Обади се Далас от коридора пред стаята, където стоеше, изглеждайки вбесен.
- Далас, радвам се, че се присъедини към нас. Ела, седни, поговори с нас. Когато си
готов да видиш тялото на Ерин и да се сбогуваш с нея, ще те заведа вътре и ще ти
разкажа за радостното посрещане, което нашата богиня даде на духа на скъпата ти
приятелка, когато тя влезе в другия свят тази нощ - каза Танатос.
- Нямам какво да кажа на никого от вас. Тя беше добре, преди да бъде хвърлен този
проклет кръг! Не исках тя да го прави. Опитах се да я спра. Щях да я спра, ако мис Аз съм
шеф на всички не беше казала на воина си да ме махне от пътя. Дори не знаех, че Ерин е
умряла, допреди няколко минути, когато най-накрая се измъкнах от този шибан
гардероб. Очите на Далас бяха враждебни червени прорези. - Не знам кого се опитваш да
обвиниш за този огромен майтап, но мога да ти кажа, че знам истината, както и всички
останали тук, в Къщата на нощта - Ерин е мъртва заради някаква гадост, която Зоуи
Редбърд и приятелите ѝ са причинили да се случи в онзи кръг тази вечер. Дотогава тя
беше добре и ако бях успял да я спра, все още щеше да е добре!
Светлините в чакалнята започнаха да трептят, докато гневът на Далас ставаше
осезаем.
- Крайно време е да замълчиш, Далас - каза Старк и се изправи между разгневения
червен вампир и Зоуи.
Дарий се присъедини към него, рамо до рамо. - Ерин отхвърли Промяната. Това няма
нищо общо с кръга на Зоуи.
- Тя не искаше да я спираш - Шоуни отново бе започнала да плаче. - Тя искаше отново
да бъде част от нашия кръг.
- Тя не искаше да има нищо общо с никого от вас! - Изкрещя Далас.
- Няма да издигате глас в гняв толкова скоро след преждевременната смърт на едно
младо момиче. - Силата в гласа на Танатос накара светлините да се успокоят, а Далас да
направи крачка назад. - Ако желаете да се сбогувате с приятелката си с мир, любов и
уважение, тогава сте добре дошли да го направите. Ако искаш да изливаш гняв и да сееш
несъгласие, тогава трябва да си тръгнеш, Далас, и да вземеш негативната си енергия със
себе си. Тя няма място в леглото на човек, който наскоро се е присъединил към нашата
Богиня.
- Ще кажа на Ерин сбогом по мой собствен начин и това няма да е с хората, които
причиниха смъртта ѝ! - Изръмжа Далас и с насмешка отстъпи още няколко крачки назад,
преди да се обърне и да избяга от лазарета.
- Той ще бъде сериозен проблем - каза Старк.
- Той е сериозен проблем, откакто разбра за Репхайм и за мен - каза Стиви Рей,
дъвчейки устните си. - Това го прецака.
- Това не е твоя вина - каза Репхайм и хвана ръката на Стиви Рей.
- Да, ама бих искала да не се чувствам така - промърмори Стиви Рей, като се облегна
на приятеля си. - Просто преди той беше толкова мил, а сега е не просто гадняр, а опасен
гадняр. - Тя погледна Танатос. - Не ми се иска да го казвам, но имам чувството, че смъртта
на Ерин ще бъде извинението, от което се нуждае, за да направи нещо глупаво като да ни
преследва.
- Да, и тъй като всички ние сме заклещени заедно тук, в кампуса, Далас и гадовете,
които го следват, ще раздухват колкото се може повече гадости - каза Афродита.
Старк си пое дъх и групата се обърна към него.
- Разбъркването на гадни гърнета - това е същото, в което е замесена Неферет. И
знаем, че точно преди Неферет да отвлече баба Редбърд, Далас е общувал с нея.
- Което означава, че ако Неферет е успяла да се съвземе достатъчно, за да реформира
тялото си, има вероятност отново да се свърже с Далас като начин да получи вътрешна
информация за това какво се случва в Дома на нощта - довърши Зоуи за Старк.
- След като Далас обвинява нас за смъртта на Ерин, той ще бъде щастлив като лешояд
на труп за месо да направи всичко възможно, за да ни прецака - каза Стиви Рей.
Афродита се намръщи при аналога на Стиви Рей с лешояда, но трябваше да се съгласи
с нейната логика.
- Най-лошото нещо, което може да направи, за да ни прецака, е да измисли начин да
докаже, че някой от вампирите от Дома на нощта е убил баща ми.
- Смятам, че предположението ти е правилно. Неферет е убила баща ти. Също така
вярвам, че нейното проявление може да е причинило на тялото на Ерин такава травма,
че то да отхвърли Промяната - така че, буквално, Неферет може да е виновна за
отнемането на два скъпоценни живота тази вечер - каза Танатос.
- Тя ще иска да прехвърли тази вина върху някой друг - каза Афродита.
- Да, ще иска да подхвърли доказателства, за да изглежда, че някой оттук го е
направил - съгласи се с нея Зи. - Далас ще и помогне да го направи. В това няма
съмнение.
- Това трябва да се предотврати - каза Танатос.
- Как? Това е училище, а не военна крепост. Просто не е толкова трудно да се
промъкнеш тук и да се измъкнеш оттук. Всички знаем това - всички сме го правили. И не
трябва да забравяме, че Неферет познава пътя из това училище дори по-добре от нас -
каза Афродита.
- Тогава моята задача е наистина доста проста. Трябва да измисля начин да попреча на
Неферет да влезе в нашия кампус - каза Танатос.
- Всъщност трябва да попречиш не само на Неферет. Мога да видя Далас или някой от
неговите отвратителни приятели да се промъкват и да правят каквото и да е безумно
нещо, което Неферет е измислила за тях. Всъщност няма да и се налага да прави нищо, тя
обича да делегира права. Това я кара да се чувства силна - каза Афродита.
- Добре казано - съгласи се Зи.
- Ще размишлявам върху това и докато не получа отговор, ще бъда напълно сигурна,
че територията на училището се патрулира усърдно. Калона и Аурокс няма да позволят
на никого да влезе в кампуса ни през светлата част на денонощието. - Каза Танатос. -
Междувременно вече е почти на разсъмване. Всички имате нужда от почивка.
Афродита се изправи и с изненада усети как стаята бавно се люлее около нея.
Благодарна, че ксанакса започва да действа, тя се облегна на силната ръка на Дарий.
- Е, бих казала, че не искам да звуча като кучка, но това би било лъжа. Не ме
интересува как звуча. Ти и останалите членове на Училищния съвет трябва да знаете, че
Дарий ще остане с мен в старата ми стая в общежитието. - Афродита говореше на Танатос
с твърд, безстастен глас, който малко неприятно ѝ напомняше за майка ѝ. - Знам, че това
е в разрез с правилата, но също и отвличането на нечия баба, убийството на човек без
причина и това, че накарахме един младеж да отхвърли Промяната и да умре - и това са
само три от дългия списък с правила, които бяха нарушени от лошите момчета
напоследък. Така че нарушавам едно правило за добрите момчета. Не искам да спя без
Воина си и мога да ви обещая, че Зи изпитва същото. - Афродита стрелна Стиви Рей с
развеселен поглед. - Тъпачката щеше да настоява да спи с нейното Момче птица, но той
ще бъде птица и, очевидно, тя все още отказва да го сложи в клетка през нощта - нали,
Стиви Рей?
- Не говоря с теб, когато наричаш Репхайм Момче птица. - Тя се намръщи на
Афродита.
- Да, точно както си мислех. Все още няма клетка. Както и да е, вече месеци наред се
борим със злото и спасяваме шибания свят, а аз имам нужда от моя Воин. Не съжалявам,
ако това те кара да се чувстваш неудобно. Край.
Настъпи дълга пауза, докато Танатос и Афродита впиха погледи, а после Танатос каза:
- Смятам, че има прецедент Воините да споделят спалните помещения на своите жрици,
особено ако смятат, че жриците им може да са в опасност.
- Зи винаги е в опасност - каза бързо Старк.
- Както и моята пророчица - добави Дарий, като я обгърна със защитна ръка.
Афродита се усмихна.
- Предполагам, че това решава въпроса.
- Стиви Рей, знам, че ще спиш сама веднага щом изгрее слънцето - заговори тихо
Шоуни. - И ако няма да имаш нищо против, ще ти бъда много благодарна, ако останеш с
мен в стаята в общежитието, която деляхме с Ерин. Не мисля, че мога да остана там сама.
- О, по дяволите, да, ще остана с теб! - Каза Стиви Рей, прегръщайки Шоуни. - Но ще
трябва да оставя прозореца отворен за Репхайм.
- Можем да го направим - каза Шоуни. - Няма проблем.
- Само не забравяй да вържеш затъмнителните завеси на място, за да не влиза слънце
през деня - напомни и Зоуи. Тя погледна часовника си. - Колко време остава до изгрева?
- Двадесет и четири минути - казаха Стиви Рей и Репхайм заедно.
- Добре, отивайте да се настаните. Старк, отиди в старата ми стая и направи както
казах на Стиви Рей - увери се, че завесите са вързани. Аз ще проверя останалите от
нашата група и ще се уверя, че са готови, поне за днес - каза Зоуи.
Афродита я наблюдаваше. Зоуи звучеше нормално, но имаше нещо в нея - жлъч в
гласа ѝ, необичайно напрегнат вид на лицето ѝ - тъмни сенки под очите ѝ. Всичко това не
се вписваше в ежедневната Зоуи. Всекидневната Зоуи беше уморена и дори
раздразнителна от време на време, но винаги се отърсваше и правеше това, което
трябваше да се направи. Афродита осъзна, че колкото по-внимателно изучаваше Зи,
толкова повече виждаше момиче, което правеше това, което трябваше да се направи, но
което очевидно не се отърсваше от него.
- Зи, защо не оставиш Танатос да се погрижи за прибирането на децата тази вечер. Ти
събра нашия кръг и изрита Неферет оттук. Използването на подобна сила те изтощава -
физически и психически. Ние вече не сме новаци, които се крият и ближат раните си
сами. Болезнено е да си заклещен тук, но има и добри страни на това да си блокиран в
нашата Къща на нощта. Вече няма да викаме да ни доставят евтина пица от улицата.
Момче, трябва да заведеш момичето си до кухнята и да и вземеш нещо истинско за
ядене и пиене, преди слънцето да те превърне в препечен хляб - каза Афродита.
- Не ми е нужно да ми казваш как да се грижа за Зи - отвърна ѝ Старк.
- Хубаво. Ето как ще отговориш на приличен съвет? Това е наистина зряло - каза
Афродита, като поклати глава.
- Ако Дарий не те държеше за себе си, щеше да си паднала на задник - каза Старк.
- Ще спрете ли да се карате! - Изкрещя Зоуи, а после пое дълбоко дъх и го изпусна
бавно, преди да продължи. - Афродита е права. Супер уморена съм и имам нужда да ям.
- Почини си и възстанови енергията си - каза Танатос на Зоуи. После погледна от
Афродита към Старк. - И твоята върховна жрица е права. Вашите пререкания не помагат
на никого, освен на онези, които искат да сеят раздори сред нас.
- Съжалявам - промълви Старк на Афродита. -Ставам раздразнителен, когато Зи се
умори.
- Извинението се приема. И аз се обърквам, когато някой от родителите ми бъде убит.
- Афродита се облегна още по-силно на Дарий. - Ще ме заведеш ли в леглото, красавецо?
- С удоволствие - каза Дарий. Той се поклони почтително на Танатос, Зоуи и Стиви Рей,
а след това почти изнесе Афродита от стаята.
Вървяха под старите дъбове, които засенчваха терена около сградата на момичешкото
общежитие, когато болка прониза слепоочията на Афродита и я заслепи. Тялото ѝ се
дръпна спазматично, което я накара да извика и да падне от ръцете на Дарий, където се
сгромоляса на земята, докато видението я изпълваше.

С голямата власт идват и големите отговорности

Претеглете удоволствието от лидерството и лукса с Дамоклев меч
Когато тя вярва, че древният е ключът към всичките ѝ нужди
Тогава е моментът, когато всичко ще се срине; тогава е моментът, когато
Светлината кърви и кърви...

Афродита наистина беше прецакана. Не само че имаше убийственото главоболие и

затъмнението, което идваше преди едно от виденията ѝ, но и чуваше поезия.
Богиньо, тя мразеше поезията.
Образният език смучеше косматите торбички на топките, които всъщност
олицетворяваха образния език и следователно я принуждаваха да използва онова, което
мразеше, за да обясни, онова, което мразеше.
Щеше да се изсмее на себе си, но болката не ѝ позволи.
На ръба на съзнанието си Афродита осъзнаваше, че Дарий я вика по име и я гали по
косата.
 Той ще ме пази. Добре, Никс, готова съм за всичко, което имаш да ми покажеш.
Богиньо, радвам се, че вече взех един ксанакс. Чудя се дали това ще ми донесе още една
чаша вино, когато се върна и...
Съзнанието на Афродита се изтръгна от тялото ѝ, експлодирайки през очите ѝ със
сила, която разкъса кръвоносните съдове и накара главата ѝ да пулсира от болка.
Не че усещаше тези усещания точно сега. Духът на Афродита следваше тънка
сребърна лента от светлина, която я отнасяше надалеч... надалеч...
Духът на Афродита се спусна надолу във видението и в тялото на Зоуи.
Богиньо, тя мразеше да преживява ужасните гадости, които се случваха на хората,
особено когато тези хора бяха нейни приятели. Афродита се окопити и се вгледа в очите
на Зоуи.
Зи седеше в кафенето. Изглеждаше, че е сама там, с изключение на Аурокс. Тя се
взираше в очите на Аурокс, а той я наричаше Зи и ѝ казваше да си вземе хапче за
успокоение. Афродита усети как емоциите на Зоуи я заливат, тъй като думите му
събудиха нещо в нея. Беше толкова объркана и разкъсана между това, което искаше, и
това, което смяташе, че трябва да направи, че вътрешностите на Зоуи бяха като котел с
кипящи емоции. Афродита усещаше как топлината на емоциите ѝ се разширява от
центъра на гърдите на Зи, почти като че ли те наистина я изгаряха. Чудеше се за какво, по
дяволите, става дума, но после Зи, заедно с Афродита, бе опитала кръвта на Аурокс. Така
че почти всичко останало излезе от съзнанието ѝ.
Пиенето на кръвта на големия рус бик не беше чак толкова отвратително, колкото
Афродита би си помислила - не че си беше помислила да пие кръвта на момчето. Никога.
Може би част от това, че не беше твърде отвратително, се дължеше на факта, че Зи
определено си падаше по кръвта. Хм. Зи наистина имаше нещо общо с Аурокс. Това беше
нещо, което трябваше да запомни. Заедно със странното изгаряне.
След това сцената се смени и Старк беше там, както обикновено, и разваляше цялото
ѝ (и на Зи) забавление. Той се държеше като притежател, затова двамата със Зоуи се
караха, което беше досадно.
Не беше обаче предизвикващо бял гняв. Но точно това Афродита усещаше в Зи.
Момичето беше невероятно ядосано.
Тази сцена премина в друга, в която единственото нещо, което беше същото, беше
нивото на неудовлетвореност на Зи. Афродита не можеше да определи къде се намира.
Не беше ярка, искряща дневна светлина, но определено не беше и нощ, защото небето
притесняваше очите ѝ, така че Зоуи не сваляше поглед, докато някакви грозно облечени
момчета не започнаха да я закачат. Зоуи се изправи срещу тях, с което Афродита напълно
се съгласи, но тогава нивото на гнева ѝ отиде далеч в опасната зона. Афродита
наблюдаваше безпомощно как Зоуи вдига ръце и дава воля на цялото разочарование,
гняв и объркване, които я бяха изпълнили. Афродита едва успя да зърне лицата на двете
момчета, но ужасът в погледите им завинаги щеше да се запечата в паметта ѝ, когато те
бяха хвърлени към каменната стена и навсякъде избухна кръв.
Отново смяна на сцената и този път Афродита не гледаше през очите на Зоуи. Тя я
гледаше от разстояние. Зи се беше върнала в Дома на нощта. Гневът ѝ се беше променил
и сега изглеждаше разстроена, уплашена и объркана. Но това не беше единствената
промяна, която Афродита видя. Тя виждаше, че Зоуи носи нещо със себе си. Част от него
беше ужасна. Изглеждаше така, сякаш по Зоуи бяха полепнали бълхи или някакъв вид
месоядни въшки, които пълзяха под кожата ѝ. Но докато Афродита се взираше, напълно
отвратена, пълзящите неща се разклащаха и местеха, приличайки на блясък, а може би
дори на красиво наметало, което покриваше Зоуи. А после Афродита мигна и нещата
отново се превърнаха в ужасни, пълзящи, гнездящи насекоми.
Афродита нямаше никаква шибана представа какви са тези неща, но беше съвсем
очевидно, че те не идват от Зоуи. Те не бяха базирани на елементи. Умът на Афродита се
забърза. Това, което бе вбесило толкова силно Зи, бяха нормални неща - момчешкото
разочарование и хората, които се държат глупаво като цяло. Това, което беше
ненормално, беше реакцията на Зи. Възможно ли е това да се дължи на факта, че
всъщност не беше реакция на Зоуи - това беше разочарование и гняв, които се вливаха в
нея, бяха погълнати от нея, използвани от нея, а Зоуи не го осъзнаваше? И тогава защо,
по дяволите, нещата се бяха променили и изглеждаха красиви? Афродита не знаеше
какво се случва, но знаеше, че крайният резултат е, че Зоуи е ядосана, силна и напълно
неконтролируема.
Това ужасяваше Афродита.
Следващата сцена последва толкова бързо, че Афродита почувства главозамайване.
От гледната точка на Зоуи Афродита наблюдаваше как я водят с белезници в
затворническа килия. Точно преди желязната врата да се хлопне, затваряйки я в
клаустрофобичния карцер, раменете на Зоуи се свиха. Гневът, който я беше изпълнил
толкова силно и напълно, беше угаснал. Напълно съсипана и изпълнена със самоомраза,
Зоуи гледаше как желязната врата се затваря, сякаш запечатваше гробницата ѝ. После
младата върховна жрица и най-добра приятелка на Афродита отиде до ъгъла на килията,
плъзна се по стената, притисна колене към гърдите си и започна да се люлее напред-
назад, напред-назад. Две думи се повтаряха отново и отново в съзнанието на Зоуи:
Заслужавам това. Заслужавам това. Заслужавам това. Заслужавам това...
Зоуи вече нямаше никаква надежда.
И тогава Афродита отново бе изтръгната от гледната точка на Зи и се озова във
въздуха над центъра на голяма катедрала. Погнусена, тя погледна надолу и видя, че
енориашите са мъртви. Всички. Всеки от тях беше с прерязано гърло и телата им бяха
изсмукани от кръвта.
Триумфален глас повтаряше три думи отново и отново в съзнанието на Афродита: Аз
заслужавам това. Аз заслужавам това. Аз заслужавам това. Аз заслужавам това...

С голямата власт идват и големите отговорности

Претеглете удоволствието от лидерството и лукса с Дамоклев меч
Когато тя вярва, че древният е ключът към всичките ѝ нужди
Тогава е моментът, когато всичко ще се срине; тогава е моментът, когато
Светлината кърви и кърви...

Поетичното произведение се повтаряше в съзнанието на Афродита, докато

последната тревожна сцена се разсейваше и духът ѝ избухваше обратно в сляпото ѝ,
изпълнено с болка тяло.
- Дарий! - Изпъшка тя, задушавайки се за въздух, и притисна ръце към затворените си,
кървящи очи.
- Аз съм тук! Ти си в безопасност! - Каза той. - Ще изпратя за Зоуи и...
- Не! - С последни сили му каза тя. - Не позволявай на Зи да разбере. Не позволявай на
никого да разбере.
- Ще направя каквото кажеш, красавице моя. Почивай. Винаги ще те пазя.
Тогава Афродита си позволи да изгуби съзнание.
 * Зоуи *

- Никога не съм мислила, че ще ми се иска училището да не беше отменено - казах,

докато крачех неспокойно напред-назад по пода на стаята в общежитието. - Не знам
какво, по дяволите, си е мислела Танатос. Да отидем в клас днес, поне щеше да ни даде
нещо за правене. А утре е събота. Нямаме нужда от дълъг уикенд.
Старк се претърколи в леглото, изглеждаше разрошен и само наполовина буден.
Усмихна ми се с милата си, нахална усмивка и наистина изглеждаше напълно мил и
нахален, което не беше лошо.
- Ако се върнеш в леглото, ще ти дам нещо за вършене.
Все пак бях твърде притеснена, за да съм в настроение, затова присвих невинно очи и
с нежен глас попитах:
- Ще дадеш на мен и на цялото училище нещо за правене? Това е амбициозно дори за
теб, Старк.
- Знаеш, че не това имах предвид! Начин да подобриш настроението, Зи.
Прекъснах крачката си достатъчно дълго, за да се засмея и да му дам бърза целувка.
- Съжалявам, спах лошо. Продължавах да сънувам кошмари за това как Далас и
отвратителните му приятели подхвърлят парчета от окървавените дрехи на кмета в
бюрото на Танатос, в обора на Ленобия и дори в класната стая на Ерик. После, след като
ченгетата арестуваха всички, Неферет се върна тук и каза, че с удоволствие ще върши
отново старата си работа и ще доведе куп нови учители. В съня ми Неферет беше голяма
черна пиявица, а новите ни учители бяха огромни паяци. - Изтръпнах. - Еф, мразя
пиявици. И паяците.
- Ела тук. - Старк потупа леглото до себе си.
Въздъхнах, но седнах. Когато той започна да разтрива раменете ми, усетих, че част от
напрежението ми започва да изчезва.
- Винаги знаеш как да ме накараш да се почувствам по-добре.
- Да, и винаги ще го правя. Просто седни тук за малко и ме оставете да поработя върху
тези възли в раменете ти, и се опитайте да не мислите за нищо за няколко минути.
- Не мисля прекалено. Аз се подготвям. - Исках да звуча твърдо и като върховна
жреца, но нямаше как да звуча така, когато той ми разтриваше раменете наистина
отлично.
- Премисляш. А днес ще имаме много работа. Ще отидем в кафенето и ще закусваме с
приятелите си, а после трябва да се уверим, че всички наши новобранци имат стаи -
особено червените новобранци. Зи, трябва да внимаваме къде тези деца прекарват
дневните часове. Аз съм с теб и смятам, че Далас е замислил някаква гадост, и не искам
никой от нас да пострада, защото той е злобен малък задник.
- Той сериозно има проблеми с контрола на гнева - казах аз. Опитах се да се отдръпна
от Старк, за да мога да мисля по-добре, но той ме дръпна обратно до себе си и продължи
да работи върху раменете ми.
- Не, седни тук. Трябва да поговорим за стресиращите неща, но трябва и да се научиш
да се отпускаш. Най-добрият начин, по който мога да ти попреча да се стресираш
напълно, е да продължавам да разтривам раменете ти.
- Може да се наложи да продължиш да го правиш през следващите няколко дни.
- Това не ме притеснява - каза той и целуна врата ми, като ме накара да потреперя -
този път от удоволствие.
- Е, добре. Това ме кара почти да очаквам с нетърпение следващите няколко дни -
казах аз.
- Радвам се да го чуя. И тъй като те накарах да бъдеш в отворено настроение, искам да
ми обещаеш нещо.
- Какво? - Мигновено започнах да се напрягам отново.
- Престани. - Той натисна раменете ми по-силно, като ме накара да се разтопя под
силните му ръце. - Знаеш, че никога не бих поискал от теб да ми обещаеш нещо ужасно.
Единственото, което искам, е да държиш нашия кръг настрана от погребението на Ерин.
- Защо? Помислих си, че това ще е хубаво - може би дори начинът, по който Шоуни
може да приключи. Шейлин вече е проявила афинитет към водата, така че не е като да
има голямо празно пространство там, където е била Ерин.
- Да, ами това беше и моята първа мисъл. Но тя беше отменена от всички омразни
глупости, които Далас ни каза снощи.
- Мислиш ли, че той ще предизвика бой на погребението на Ерин? Това е ниско, дори
за него.
- Той иска да се бие, това е сигурно, но предизвикването на бой на погребението само
би вкарало него и приятелите му в големи неприятности с Танатос, а аз не мисля, че той
все още е готов да има толкова много неприятности. Но ето за какво си помислих - чула
си го да говори за това, че Ерин не искала да има нищо общо с теб и твоя кръг, нали?
- Да, точно така.
- Зи, помисли си, дори когато Ерин се присъедини към кръга, не ми изглеждаше да го
прави, защото съжаляваше, че е била такава кучка. Това, което чух да казва, беше, че не
иска Афродита да я замества.
- Да, така каза - признах аз.
- Промени ли се отношението ѝ, след като измъкнах Далас оттам? Извини ли се на теб
или на Шоуни за гадния начин, по който се отнасяше с вас?
- Не. - Когато видя паяците, тя се съгласи с мен, че са отвратителни, и каза, че
отвратителните неща трябва да си отидат.
- Зи, не обичам да говоря лошо за мъртво дете и не това искам да направя, но мисля,
че е важно да се помни, че Ерин е сменила страната си преди да умре, въпреки че е
знаела, че Неферет и Далас са избрали Мрака пред Светлината.
- Да, това е вярно. Но ми се струва погрешно да имам това против нея сега. Танатос е
видяла как Никс я посреща в Другия свят. Ако богинята може да ѝ прости, ние не можем
ли?
 - Мисля, че има голяма разлика между това да и простиш и да я превърнеш в нещо,
което не е била, само защото е мъртва. Може и да греша, но не ми се струва
здравословно нашата група, особено Шоуни, да я боготворят.
- Да, разбирам какво казваш и интуицията ми подсказва, че си прав.
- Виждаш ли какво имам предвид, че не искам кръгът ти да прави голямо шоу на
погребението ѝ?
- Разбирам. Добре, ще поговоря с Шоуни и ще се уверя, че тя ще се успокои, като знае,
че Ерин е в другия свят и е в мир с Никс. Не виждам защо Танатос да не е съгласна да
води погребението ѝ.
- Трябва да се съсредоточим върху това да вървим напред, а не да гледаме назад -
каза той.
- Добра забележка. Това ми напомня, че е по-добре да проверя Афродита и да се
уверя, че и тя е добре. Кметът беше гаден баща, но беше неин баща. Тя ще бъде
объркана от тази смърт.
- Зи, Афродита беше объркана и преди смъртта му.
Ударих го по крака.
- Тя може да е омразна, но все още ми е приятелка.
- А защо е, за мен е загадка.
- Хей, Афродита е една от нас и ще трябва да се обединим и да бъдем силни за всяка
гадост, която Неферет готви.
- Знам. Просто в повечето случаи се шегувах. Афродита е кучка, но тя е нашата кучка -
каза той.
Засмях се.
- Точно така.
- Добре, мисля, че си достатъчно макаронена. - Старк стисна раменете ми за последен
път, а после ме целуна по врата. - Умирам от глад. Да отидем да закусим и след това да
се справим с всички лудости, които денят ще ни донесе.
- Това беше първото нещо, което наистина ме накара да заобичам Къщата на нощта -
казах щастливо, докато изсипвах в чинията си гигантска купчина спагети. - Спагети! За
закуска! Обожавам нашата кафетерия.
- Когато казваш " спагети", звучиш сякаш си на шест години - каза Старк и ме блъсна по
рамото, преди да помоли готвача да му даде другия избор за закуска - традиционните (и
скучни) бъркани яйца и бекон.
Отидох до бара за напитки и напълних чашата си с кафяв поп - напълно оловен - с
кофеин, като му казах:
- Не на шест, а на девет. Тогава измислих песента за лудостта на спагетите. - Прочистих
гърлото си и започнах да пея "Спа-ге-ти, спа-ге-ти!" и дори изтанцувах танца на спагетите
по пътя към нашата маса. Тъкмо си мислех, че може би денят няма да е толкова лош. В
края на краищата, беше започнал с разтриване на раменете и спагети! Но точно когато
Старк се плъзна до мен, чух дълбок, мъжки глас, който повтори песента ми за лудостта на
спагетите.
Не беше нужно да поглеждам към опашката в кафенето, за да разбера кой пее.
Трябваше само да погледна лицето на Старк. Той се беше усмихнал на празника ми със
спагети, но това щастие беше изчезнало от лицето му, като вместо него беше останало
напрегнато, сериозно изражение, което го правеше да изглежда разочарован и ядосан.
- На колко години беше, когато срещна Хийт? - Попита Старк.
 - Девет - казах аз. Това ме накара да се почувствам нещастна и безпомощна, но
погледът ми не искаше да остане върху лицето на Старк. Той беше привлечен от
момчето, което все още пееше песента ми, докато трупаше спагети в чинията си.
Чудех се дали щеше да помогне, ако Аурокс не беше толкова сладък. Той направи
версията на танца на глупавото спагетче, който аз току-що бях изтанцувала, докато се
насочваше към бара с напитки.
Не - реших аз, усещайки как стомахът ми прави онова странно нещо с пеперудите,
което правеше, когато Хийт влизаше в стаята. Аурокс можеше да прилича на трол и пак
щеше да накара стомаха ми да направи салтомортале, защото споделяше душата на
Хийт.
- Добро утро! - Деймиън влезе с Шоуни, Стиви Рей и Репхайм, които махнаха и
поздравиха мен и Старк, докато бързаха да се наредят на опашката и да напълнят
чиниите си.
Те сякаш не забелязаха, че Старк и аз не казахме нищо в отговор.
- Здравей, Аурокс. Искаш ли да седнеш с нас? - Чух как весело го покани Деймиън.
- Разбира се, би било чудесно - каза Аурокс.
- Страхотно-Зи и Старк вече са на масата. Тя е там. - Деймиън посочи към нас, при
което веселото му и щастливо изражение се стопи и бе заменено от ахкащо изражение. -
Хм, това е, ако има достатъчно място и не е проблем със Зи и Старк, и, хм... - Деймиън се
поклати неудобно, а бузите му порозовяха.
- Майната му! - Старк каза под носа си, така че само аз го чух. След това седна малко
по-изправен и извика: - Да, няма проблем. Имаме място за Аурокс.
Когато Аурокс седна точно срещу мен, аз се съсредоточих върху това да набутам
спагети в устата си.
- И така, къде научи тази песен? - Шокира ме Старк, като попита Аурокс.
- Каква песен? - Отговори Аурокс с уста, пълна с спагети.
- Няма значение - промърмори Старк.
Дългата, неудобна тишина беше нарушена едва когато Деймиън и останалите от
групата ни се сгушиха около масата.
- Някой виждал ли е днес Афродита? - Попита Стиви Рей.
Тогава вдигнах поглед, за да видя как всички поклащат глави.
- Или Дарий? - добави тя.
Още клатене на глави.
- Богиньо - казах аз. - Трябва да отида да я проверя. Не е като нея да се затваря в
стаята си.
- Да - съгласи се Стиви Рей. - Тя нарича закуската начало на модното дефиле за деня.
Знаеш ли, че всъщност веднъж ми каза, че може да предвиди кои момичета ще се
превърнат в дебелите си, сбръчкани мамчета по това колко грим носят на закуска?
- Това момиче е супер лудо - каза Шоуни.
- Хубаво или лошо е да се гримираш на закуска? - Попита Деймиън.
- Нямам представа - каза Стиви Рей. - Опитвам се да спра да слушам, ако Афродита
говори твърде дълго. От нея ме болят ушите.
- Предсказанието ѝ за момичетата част от пророческата ѝ дарба ли е? - Попита Аурокс.
Не можех да не се засмея заедно с всички останали. Е, всички, с изключение на Старк.
Вместо да се смее, той бодеше бърканите си яйца, сякаш се опитваше да ги убие.
- Не - отвърна Стиви Рей на Аурокс, - това е част от нейната омразна дарба, за която
сме сигурни, че не ѝ е дадена от Никс.
 - О, съжалявам - каза Аурокс, като изглеждаше притеснен. - Сигурно беше глупаво да
питам.
- Ей, не се притеснявай, съквартиранте - каза Деймиън, като му се усмихна любезно. -
Афродита озадачава всички нас.
- Съквартирант? - Чух се да питам. - Вие, момчета, делите една стая в общежитието?
- Да - каза Аурокс и за първи път срещна погледа ми. - Деймиън предложи, а аз не
исках да съм сам, нито пък исках да деля стая с непознат. Другите, ами, често ги виждам
да ме гледат странно.
- Това е, защото можеш да се превръщаш в бик. - Гласът на Старк беше без емоции.
- Предполагам, че си прав - каза Аурокс. Той отмести погледа си от моя и се върна към
яденето.
- Да, ама това повдига една тема, за която говорихме със Старк по-рано - започнах аз.
- Да, говорихме, когато се събудихме. Заедно. В едно и също легло. Така ли е,
съквартирантке? - Старк постави специално ударение върху думата.
Приятелите ми хвърляха притеснени погледи от Старк към Аурокс. Аз се намръщих.
- Старк, всички знаят, че ние с теб спим заедно.
- Просто исках да съм сигурен - каза Старк и отново нападна яйцата си.
- Както и да е - продължих, усещайки как бузите ми се загряват. - Със Старк си
говорихме, че е важно да сме сигурни, че нашите червени новации и вампири - успях да
се усмихна на Стиви Рей - имат някакво супер безопасно място за спане, докато успеем
да се върнем в тунелите си.
- С Репхайм си говорихме за това, когато той се върна в стаята на мен и Шоуни след
смрачаване - каза Стиви Рей. - Мисля си същото, което и вие - трябва да проучим
училището и да намерим някое по-малко надземно място за децата.
- И за теб също, нали? - Попитах.
Стиви Рей сподели поглед с Репхайм, преди да каже:
- Е, не. Ще продължа да живея с Шоуни.
- Въпреки че се опитах да я разубедя - каза Репхайм.
- Ей, знаеш, че ще се справя сама, нали? - Бързо каза Шоуни. - Снощи беше трудно, но
днес съм по-добре. Тя ще ми липсва, но знам, че моята близначка е на прекрасно място.
Тя дори го каза, преди да умре - чувствата ѝ най-накрая бяха размразени. По някакъв
странен начин се радвам за нея. - Шоуни примигна, за да върне сълзите си, но и се
усмихна.
- Знам, но освен ако не намерим тук място, подобно на мазе, което да има лесен
изход и вход за, ами, птица, имаш ме за съквартирантка, докато не се приберем в
тунелите на депото - каза Стиви Рей.
- Спомням си, че Драконът каза нещо за това, че в мазето на училището има склад за
стари щитове и мечове - каза Деймиън. - Така че там долу трябва да има нещо, което е
поне достатъчно водонепроницаемо, за да приюти ценните стари оръжия на Дракон.
Знаеш, че той не би позволил тези неща да бъдат поставени някъде, където биха
ръждясали и биха се развалили.
- Е, това поне е добра новина. Ще се чувствам по-добре с всички червени новаци и
вампири под земята през деня. Просто ми се струва, че иначе вие сте толкова изложени
на риск - казах аз. С неудобство си спомних близките срещи на Стиви Рей със слънчевата
светлина и колко изпържена можеше да направи дори малка част светлина от нея Старк,
и останалите. Имаше нови сили, които идваха с това да си нов вид вампир, но имаше и
доста плашещ списък с нови неща, които можеха да ги убият.
 - Разбирам какво искаш да кажеш, Зи, но има и друг начин да погледнем на въпроса
за жилища на червените новаци - каза Деймиън. - Знам, че те си почиват по-добре, ако са
под земята и са защитени от слънчевата светлина, и едно мазе би било добро за това, но
също така всички ще бъдат заедно на място, което най-вероятно има само един вход и
изход. Това може да не е толкова добре.
Старк повдигна вежди.
- По дяволите, Деймиън, имаш право. В депото не можем да попаднем в капан,
защото има толкова много начини да се влезе и излезе от тези тунели. Зи, ако тези деца
ще прекарват времето от изгрев до залез слънце в едно мазе, мисля, че ти, аз и Стиви Рей
трябва да спим някъде далеч от тази група.
- Звучи така, сякаш има повече от един начин да бъдеш разкрит. Вие сте прави. Не
можем всички да бъдем някъде, където можем да бъдем хванати в капан, и мисля, че
двамата, особено вие - кимнах към Стиви Рей и Старк, - трябва да сте отделени от
основната група новаци. Ако нещо се случи, ще имаме нужда от силата на напълно
променените червени вампири, за да помогнем на вашите новаци. Въздъхнах. - Но също
така не ми харесва идеята всички тези малки да са незащитени там долу, докато спят.
Чудя се дали не бихме могли да уговорим Дарий и Афродита да се преместят там с тях?
Шоуни се ухили.
- Афродита в мазе? Не, освен ако не поканиш дизайнер, който да и го обзаведе.
- Знам, че си нейна върховна жрица и всичко останало, но тя ще направи голям
скандал, ако се опиташ да я накараш да се премести там - каза Стиви Рей.
Колкото и да ме дразнеше мисълта, че Афродита ще се разкрещи, знаех, че Стиви Рей
е права. Опитвах се да преценя дали си струва да се боря, когато Аурокс заговори.
- Аз ще остана при малките - каза той.
Примигнах изненадано към него.
- Но ти току-що каза, че искаш да се настаниш при Деймиън, защото другите деца те
гледат странно.
- Това не означава, че искам те да са без защита. Аз рядко спя, така че лесно бих могъл
да ги наглеждам. А и ми харесва, че мога да ти помагам. - Той се поколеба, а после
добави: - Баба ти ми помогна. Съвсем нормално е аз на свой ред да ти помогна.
Очите му с цвят на лунен камък задържаха погледа ми, докато не се намеси гласът на
Старк.
- Звучи добре. И си прав. Наистина трябва да ни помогнеш.
- Какво ще кажеш за това - ще отида с теб, така че все още ще бъдем съквартиранти -
каза Деймиън на Аурокс. - Изглежда, че имам начин да изглаждам неудобни ситуации.
- Така е - съгласи се Репхайм. - Деймиън помогна на децата да ме приемат. Обзалагам
се, че ще успее да направи същото и за теб.
- Много хубаво, че го казваш! - Усмивката на Деймиън го озари отвътре и аз си
помислих колко е хубаво да го виждам щастлив.
- Така че това е решено - каза Старк. - Добре, Зи, почти си приключила с яденето? Каза,
че искаш да провериш Афродита, а аз трябва да се видя с Дарий - той сигурно ще знае
къде е складът на Дракона. Можем да убием два заека и всичко останало.
Погледнах с копнеж останалата част от спагетите си, но вече не изглеждаше толкова
апетитно - не и със Старк, който зяпаше Аурокс, Аурокс, който ми отправяше малки
погледи, и всички останали, които гледаха трима ни. Преглътнах кафявия си поп и се
усмихнах по най-добрия начин.
- Свърших! Хайде да вървим!
 - Останалите могат да съберат червените новаци - каза Стиви Рей. - Тъй като Драконът
го използваше за съхранение на оръжия, може да се предположи, че мазето е близо до
полевата къща. Какво ще кажете да се срещнем там след около час?
- Звучи добре - казах аз. Старк обгърна притежателно ръката си около мен и ме изкара
като паяк от масата ни. Когато стигнахме до вратата на кафенето, той спря и пред очите
на всички ме придърпа в обятията си и ме целуна. Искам да кажа, наистина ме целуна - с
език и всичко останало.
Добре де, абсолютно обичам да се целувам със Старк, но не съм почитателка на PDA.
Искам да кажа, че ми харесва да държа ръката на Старк на публично място. Обикновено
дори ми харесва, когато ме обгръща с ръка (което той обикновено прави по приятен
начин, а не като прилепчива маймуна или паяк), но не се целуваме публично. Никога.
Така че лицето ми се разгорещи от униние, когато той отключи устните си от моите,
отново ме обгърна с ръка и на практика ме измъкна от кафенето - докато стрелкаше с
поглед през рамо към масата и, разбира се, към Аурокс.
Искаше ми се да го ударя по лицето.
Вместо това, щом излязохме навън, се отвързах от него и го хванах за ръка. Както
обикновено.
Той не каза нищо. Само ми се усмихна с милата си, нахакана усмивка.
Потиснах писък на раздразнение и пренебрегнах горещия гняв, който се надигаше в
мен. Ако му кажа колко досадно и глупаво се държи, това само ще предизвика кавга
между нас, а ние имахме много по-важни проблеми за решаване от това Старк да се
държи като ревнив кретен.
Освен това не се интересувах от Аурокс. Старк щеше да разбере това съвсем скоро и,
надявам се, щеше да спре с притежанието си.
Но ти се интересуваш от Хийт - прошепна в мен едно ужасно гласче. А душата на Хийт
е споделена с Аурокс.
Напомних на шепнещото гласче, че Старк е моят воин, моят пазител, моят любовник и
моят приятел.
А какво е Хийт?
Мъртъв! казах си строго. Но въпреки че се опитах да затворя сърцето и ума си за него,
ехото на нашата психарска връзка запя в мен.

* Зоуи *
 - Тя все още спи - каза Дарий, като запази гласа си тих и затвори тихо вратата на стаята
на Афродита зад себе си.
- Наистина е късно. Добре ли е тя? - Попитах, чувствайки се странно да стоя в коридора
и да шепна.
- Ще се справи. - Каза Дарий. - Миналата нощ беше трудна за нея.
- Колко пияна беше? - Попита саркастично Старк.
- Баща ѝ беше убит в кампуса на нашето училище. Тя се напи - отвърна уклончиво
Дарий.
- И сега е с коктейл - каза Старк.
- И сега трябва да си почине - поправи го Дарий, като сякаш се изправи и стана по-
висок.
А, глупости. Само от това имах нужда - Старк и Дарий да се сбият.
- Почивката е добра идея. - Преместих се така, че да застана между тях. - Спомням си
колко ужасно се чувствах, след като убиха майка ми. Ти също помниш, нали, Старк? -
Попитах остро.
- Не си спомням да си била пияна - каза той.
- И не си спомням да си бил осъдителен! - Най-накрая ми беше писнало. - Богиньо,
дай на момичето почивка. Баща ѝ беше убит, а майка ѝ се отрече от нея - всичко това в
една и съща нощ. Както и да го погледнеш, това е гадно.
- Да се напиеш не е правилният начин да се справиш с това - каза Старк.
- Кой, по дяволите, го казва? Звучиш така, сякаш си на милиард години. Просто я
остави на мира - казах аз.
- Ти си тази, която каза, че искаш да я види. И сега си тук, а тя е прекалено надрусана,
за да може дори да говори с теб - каза Старк.
- Не, казах, че искам да я проверя. - Обърнах се към Дарий. - Тя ще се оправи ли?
- Да, вярвам, че ще е добре - каза той.
- Ето - обърнах се към Старк. - Тя е проверена.
- Не искам да те обиждам, жрице, но не може ли двамата да намерите друго място,
където да се карате? Моята пророчица наистина има нужда от почивка - каза Дарий.
Раменете на Старк се свиха и той потърка лицето си с ръка. - Ние със Зи не се караме. -
Той ме погледна и се усмихна извинително. - Поне не исках да започвам кавга.
Съжалявам за това.
- Няма страшно - казах аз. - И аз също не искам да се караме.
- Добре. - Усмивката му се разшири и той отново изглеждаше обичайната си сладка,
очарователна същност. - Ей, Дарий, това, че исках да се държа като глупак, не беше
причината да дойда тук със Зи.
Устните на Дарий се наклониха нагоре.
- Радвам се да го чуя.
- Всъщност дойдох да те попитам дали знаеш нещо за едно подобно на мазе място
тук. Деймиън спомена, че според него Драконът съхранява там стари щитове и мечове.
- Наистина знам за такова място. То се простира под основната част на училищната
сграда. Входът към него е от коридора, който минава между полевата сграда и
конюшнята.
- Знаеш ли дали има повече от един вход?- Попитах.
- Не съм сигурен. Бил съм там само няколко пъти и тогава посещенията ми бяха
кратки. Просто връщах ненужните щитове на мястото им за съхранение. Споменът ми е
за дълга, тъмна стая. Таванът е нисък, но подът е каменен и е изградена също толкова
солидно, колкото и останалата част от Дома на нощта.
 - Звучи идеално - каза Старк. - Би ли ни показал как да стигнем дотам?
- Разбира се. - Той се поколеба и погледна през рамо към затворената врата на стаята
в общежитието, която споделяше с Афродита.
- Няма да се налага да отсъстваш дълго - уверих го аз. - Просто ни покажи мазето, а
после можеш да се върнеш тук и да видиш дали Афродита е готова да яде нещо.
- Един голям, мазен хамбургер и пържени картофи са добри за махмурлук - каза Старк.
Дарий се усмихна.
- Афродита казва, че момичетата, които ядат крави, започват да приличат на тях.
- Разбира се, че е така - казах аз. - Може би ще искаш да и донесеш нещо по-малко
говеждо и повече секси коте.
- Ей, бих платил да гледам какво ще направи Афродита, ако Дарий и донесе купичка
сметана и консерва риба тон - каза Старк.
Тримата се засмяхме, докато се отправяхме от женското общежитие към къщата на
игрището. Нощта беше необичайно топла за февруари. Помислих си, че дори усещам
пролетта от мекия бриз, който духаше из кампуса. Определено чувах звуци, които
означаваха пролет - новаци, които разговаряха на светлината на лампите, и котки, които
мяукаха на избрания от тях вампир.
Котки!
- Ах, по дяволите! Нала и всички останали котки все още са в депото. Сигурно са
напълно изплашени, че не сме се върнали - казах аз.
- Ще се справят за няколко дни - каза Старк. - Всички те имат онези големи
автоматични хранилки и обичат да пият от онзи душ горе в депото, който не се изключва,
помниш ли?
- Тоалетните им ще станат супер гадни. - Направих гримаса, само като си помислих
колко изключително сърдита ще стане и без това сърдитата Нала.
- Да, това ще бъде отвратително - каза Старк. Дарий измърмори в знак на съгласие. -
Съжалявам за бедната херцогиня, че е останала с всички тези котки.
- Хей, тя харесва котките - напомних му аз. - Всъщност е спала с котката Ками на
Деймиън.
- Всички харесват котето Ками на Деймиън - каза Старк и се усмихна.
- Ако се наложи да останем тук повече от още една нощ, ще кажа на Танатос, че
трябва да си вземем котките, а и херцогинята, без значение какво ще кажат полицаите по
въпроса - казах аз.
- Ние не сме престъпници. Не сме направили нищо лошо и трябва да ни бъде
позволено да си тръгнем - да продължим нормалния си живот - каза Дарий. Дори той
звучеше разочарован.
- И все пак ние сме затворени тук - казах аз.
Никой от тях нямаше какво да каже по този въпрос. Какво имаше да се каже? Истината
беше, че един луд безсмъртен, който може би все още е повече призрак, отколкото
твърдо тяло, вероятно е изял кмета. Как щяхме да докажем това, а дори и да успеехме да
се сдобием с доказателство, дали човешката полиция щеше да повярва на
доказателствата ни, или просто бяха прекалено налудничави? Депресиращият, но верен
отговор беше: нямаше да повярват, защото беше супер, супер налудничаво.
Дарий си беше спомнил правилно - мазето беше дълго и тъмно и имаше студен,
каменен под. Там нямаше електрическо осветление, само газови фенери, които висяха
на наистина стари железни куки по каменните стени между монтираните на стената
мечове и щитове. Когато Дарий и Старк запалиха фенерите, светлината затанцува от
металните повърхности, сякаш бяха живи, дишащи неща.
 - Това би могло да бъде декор за "Игра на тронове" - казах аз.
- Което е страхотно - каза Старк.
- Ако под "страхотно" имаш предвид подземие и страховито - казах аз.
- Но сухо и подземно - каза Старк. - Хей, тук долу всъщност има електрически контакти.
Постави прегради за стаите, свали спални чували, кресла с бобени възглавници и няколко
телевизора с DVD плейъри и ще е по-добре от къмпинг.
- Това не говори много. Почти всичко е по-добро от къмпингуване - казах аз.
- Да те изпече слънцето не е по-добре от къмпинг - каза Дарий.
- Трябва да се съглася с теб - каза Старк.
- Хей, тези наистина ли са истински? - Попитах, запленена от дръжката на един от
мечовете, която беше инкрустирана със скъпоценни камъни или стъкло и блестеше.
- Бъдете сигурна, жрице - каза Дарий. - Всички камъни са истински.
- Боже мой! - Казах. - Те са красиви и трябва да струват цяло състояние. Защо
Драконът ги е държал тук долу? Не би ли трябвало да са изложени някъде или да са
заключени в трезор или нещо подобно?
- Спомням си, че чух Дракон да коментира, че не вярва в излагането на всичките си
богатства на показ, та да ги видят всички - каза Дарий.
- Не звучи като Неферет. Тя беше за излагане на показ на богатствата, а Неферет беше
негова върховна жрица - каза Старк.
- Не съм сигурен дали Неферет е знаела за това скривалище с оръжия. Това беше
нещо, което Драконът контролираше. Не си спомням някога Неферет да е идвала тук или
да е говорила за някой от древните мечове или щитове. - Дарий заговори бавно, сякаш
разсъждаваше на глас. - Тя не се интересуваше от никакви оръжия, освен от тези на
собствената си сила.
- Искаш да кажеш, че според теб тя изобщо не знае за това място? - Попитах.
- Може и да не знае - съгласи се Дарий.
- Това би било наистина добре за нас - каза Старк. - Това не само означава, че тя няма
да знае за мазето, но както каза Зоуи, по тези стени виси цяло състояние от
скъпоценности и злато.
- Но всяка Къща на нощта е независимо богата - каза Дарий. - Защо ни е нужно скрито
богатство в скъпоценности и злато?
- Всяка Къща на нощта е богата - казах аз. - Но ние вече започнахме да се откъсваме от
училището, като се преместихме извън кампуса. Ами ако проблемите между хората и
вампирите се влошат заради смъртта на кмета? Знае ли някой от вас дали полицаите
могат да блокират сметките ни?
Дарий поклати глава.
- Не знам.
- Аз също нямам представа. Все още имам същата дебитна карта, която използвах,
когато бях в "Къщата на нощта" в Чикаго - каза Старк. - Никога не съм се замислял за нея.
- Трябва да помислим за това - казах аз. - Всички сме приемали за даденост начина, по
който Домът на нощта се грижи за нас.
- Не мога да повярвам, че Висшият съвет на вампирите ще си мълчи и ще остави
училището ни да се носи сред човешката правна система - каза Дарий.
- Но ако го направят, ще имаме нужда от сигурност и пари. По тези стени определено
висят пари, а тук долу може дори да има безопасност - ако Неферет не знае за нея. -
Замислих се за секунда и после добавих: - Обзалагам се, че Калона ще знае със сигурност
дали знае, или не.
- Е, тогава да отидем да попитаме крилатия безсмъртен - каза Старк.
 - Не ми харесва мисълта за пълно откъсване от Дома на нощта - каза Дарий мрачно. -
Но съм съгласен с твоите разсъждения. Нека да поговорим с Калона.
Тримата бяхме излезли набързо от мазето и решихме, че ще е умно, ако небрежно се
промъкнем оттам до основната сграда на училището - и след това направим голям кръг
обратно към района на полето и стария кабинет на Дракон Ланкфорд, който сега
принадлежеше на Калона.
- Не е нужно някой да обръща внимание на това, че влизаме и излизаме от този
коридор - каза Дарий.
- Да, а след това да насочваме внимание към кориора. Съгласих се с него и с вероятно
по-голям ентусиазъм от необходимото си наложих да се усмихна и изпратих весело
махане към Крамиша и Шейлин, когато те излязоха от кафенето.
- Шпионаж - промълвих аз и въздъхнах.
- Какво ще кажеш? - Попита Старк.
- Гадна съм в него - казах аз.
Той беше хванал ръката ми, а Дарий се хилеше тихо, когато се обърнахме надясно, за
да последваме коридора към входа на училището - и тримата спряхме, мигайки с точки
ярка светлина в очите си и зяпайки малката група във фоайето.
- Какво става? Това камера ли е? - Попита Старк.
- Това е страхотно! Там е един от новите червени вампири. Следвайте ме! - Жена,
носеща микрофон, направи жест към оператора и двете момчета, носещи светлини, и се
насочи в наша посока.
Неудобно ярките светлини се затвориха върху нас, заедно с жената, камерите и
Диана, много пухкавата на вид вампирка, която обикновено служеше като нещо като
секретарка на училището - и която обикновено оставаше спокойна и хладнокръвна за
всичко.
- О, Боже! Струваше ми се, че видях отвън микробуса на "Фокс 23", но не мислех, че
наистина ще сте тук! - Изпищя Деймиън, когато нахлу във фоайето от коридора, който
водеше към кафенето. - Чера Кимико! Трудно ми е да повярвам! Толкова голям фен съм
ви!
Примижах срещу светлините на камерата. Боже мой! Това беше водещата на Fox
News. Първата ми мисъл беше: Уау, на живо е още по-красива. Втората ми мисъл не беше
толкова положителна: Уау, трябва да има някаква голяма история, щом Fox 23 са
изпратили Чера тук.
- Много ви благодаря! Наистина оценявам всички мои фенове - казваше Чера на
Деймиън, който, напълно поразен от звездата, все още и се усмихваше.
- Деймиън, защо не кажеш на Танатос, че тук има репортер? - Усмихнах се и леко го
побутнах към стълбището, което водеше към офиса на Танатос.
- О, абсолютно! Веднага ще се върна! - Докато Деймиън бързаше покрай Чера, той
спря и добави: - Наистина те обичам!
Чера му се усмихна красиво и разтвори ръце.
- Деймиън, ти си съкровище. Какво ще кажеш за прегръдка?
- О, Боже, да! - Усмивката на Деймиън озари лицето му, докато той прегръщаше Чера.
Я чух да шепне:
- Адам ми каза да те поздравя.
- Ооо! Кажи му поздрав и от мен! - Деймиън довърши прегръдката ѝ и забърза към
офиса на Танатос.
Кълна се, че ако беше кученце, щеше да се разскача до смърт.
 - Ти си първият червен вампир, който виждам на живо! Татуировките ти са доста
красиви. - Сега Чера и камерата бяха фокусирани върху Старк.
- Да, аз съм червен вампир - каза Старк, като нервно поглеждаше напред-назад от
камерата към Чера.
- Името ти е Старк, нали? - Попита го Чера.
- Точно така.
Съзнавайки камерата, която мигаше с червената лампа за запис, бях отворила уста, за
да се опитам да измисля нещо, което да кажа и което да не завърши с истеричен писък,
грабване на Старк и бягство от стаята, но Чера се взираше в Старк, усмихваше се и
изглеждаше запленена, докато изучаваше неговия знак. Тя се приближи до него. Звучеше
дружелюбно и напълно безобидно и каза: - Моделът е интригуващ. Прилича на стрели.
Не си от Счупената стрела, нали?
- Е, не. Аз съм от Чикаго.
- Стрелите символични ли са?
- Е, да, предполагам. Аз съм доста добър стрелец с лък - каза той.
Чера обърна големите си кафяви очи към мен и се усмихна, сякаш с нея бяхме най-
добри приятели.
- Татуировките ти също са невероятни. И ги имаш навсякъде! Мисля, че виждам птици
и цветя и, уау, дори пламъци и вълни в този филигранен дизайн. Трябва да си много
специален млад вампир.
Отворих и затворих уста. Нямах представа какво да кажа. Ако Чера беше груба,
настойчива и нахална, щеше да е лесно да направя цялото "без коментар" и да си тръгна,
но тя изглеждаше истински мила и просто учтиво любопитна. Звучах също толкова
нервна, колкото изглеждаше Старк, и казах:
- Ами, не ми е много удобно с целия този специален етикет, въпреки че нашата богиня
ме е белязала с допълнителни татуировки.
- О, разбирам. - Чера направи движение към оператора. - Джери, изрежи тази част. -
След това отново насочи вниманието си към мен. - Извинявам се. Не съм тук, за да
причинявам неудобство на някого.
- Защо сте тук? - Попитах.
- За да получа вътрешна реакция на убийството на кмета на Тулса.
- Ние не сме убили кмета - казах аз.
- Не съм искала да ви обвинявам! Никого от вас! Изобщо не - увери ни Чера, като
звучеше толкова искрено, колкото и изглеждаше.
- Дали някой отправя обвинения? - Танатос се втурна надолу, а Деймиън я следваше
плътно.
Чера погледна към оператора.
- Джери, спри да записваш, моля те. - Тя протегна ръка към Танатос. - Върховна жрице,
аз съм Чера Кимико, Fox 23 News.
Танатос пое ръката ѝ.
- Аз съм Танатос, върховната жрица на Дома на нощта. И аз ви познавам, госпожо
Кимико.
- Моля ви, наричайте ме Чера. Не съм тук, за да обвинявам когото и да било в каквото
и да било. Опитвам се само да покажа цялата история, истинската история зад смъртта на
Чарлз Лафонт. - Тя протегна ръка към едно от момчетата със светлините. - Анди, дай ми
да видя моя iPad. - Човекът ѝ го подаде - тя докосна екрана и след това го вдигна нагоре,
така че да видим как майката на Афродита е интервюирана от загрижен мъж в костюм,
който не му прилягаше много добре.
 - Госпожо Лафонт, моля приемете нашите съболезнования за смъртта на съпруга ви,
нашия любим кмет - каза репортерът.
- Оценявам чувствата, но няма да се утеша, докато вампирът убиец на съпруга ми не
бъде изправен пред правосъдието.
Двамата с Деймиън издишахме въздух. Танатос сякаш се превърна в камък. Дарий и
Старк изглеждаха така, сякаш могат да експлодират. Но майката на Афродита, госпожа
Чарлз Лафонт, изглеждаше красива, съсипана и хипнотизиращо страстна в елегантната си
черна рокля и перлите си. Преди да продължи, тя забърса с дантелена кърпичка
ъгълчетата на пълните си със сълзи сини очи.
- Значи сте сигурна, че съпругът ви е бил убит от вампир? - попита репортерът.
- Абсолютно сигурна. Аз бях там. Намерих мъртвото му тяло, изцапано с кръв. -
Госпожа Лафонт погледна от репортера право в камерата. - Трябва да се направи нещо за
Дома на нощта.
Интервюто бе прекъснато за реклама и Чера потупа екрана.
- Единствената страна, която се чува, е тази на госпожа Лафонт, и макар да съчувствам
на загубата ѝ, аз съм журналист и вярвам, че трябва да разказвам цялата история.
- Госпожо Кимико, тук няма драма и интрига, нито пък история за скрит убиец. Има
само ученици и професори и един учебен ден, който е нарушен заради трагичните
събития от снощи.
- Моля те, Танатос, не гледай на мен като на враг. Позволете ми да разкажа останалата
част от историята и да заснема някои от вашите ученици, които просто се занимават с
нормални дейности. Позволете ми да покажа на Тулса кой сте в действителност. Винаги
съм вярвала, че страхът и омразата се подхранват от невежеството - искрено каза Чера,
като срещна погледа на Танатос, без да се поколебае. - Ако нашият град няма от какво да
се страхува от вашия Дом на нощта, позволете на моята камера да покаже това. Нека тя
образова Тулса.
- Чера, наистина изглежда, че намеренията ти са добри, но както вече казах, нашите
ученици не продължават с нормалните си занимания днес.
- Извинете ме, Танатос. - Вдигна ръка Деймиън.
- Да, Деймиън. Какво става?
- Повечето от учениците все още закусват в кафенето. Това е нормална училищна
дейност.
- С удоволствие бих снимала вашите ученици там! - Каза Чера.
- Много добре. Деймиън, можеш да придружиш мис Кимико до кафенето. Аз ще се
присъединя към вас, но ще остана на заден план, за да може тя да заснеме автентично
преживяване в кафенето.
- Оооо! Това ще бъде фантастично! - Развълнува се Деймиън.
- Точно това мисля и аз. - Усмихна му се Чера.
- Мис Кимико - каза Танатос. - Ще снимаме само в кафенето. Това е външната намеса,
която училището ми може да понесе днес.
- Разбирам и оценявам дори тази малка възможност - каза Чера.
- Тогава Деймиън ще ни отведе до кафенето - каза Танатос. - Зоуи, Старк, Дарий, вие
вървете.
Облекчена, че фокусът се измества от нас, кимнах на Танатос и тримата се изнизахме
през вратата, макар да усетих, че любопитният поглед на Чера ни следва.
- Мислиш ли, че всяка реклама е добра реклама? - Попита Дарий.
- Не! - Казахме заедно Старк и аз.
 * Калона *

Крилатият безсмъртен мразеше, че човекът е бил убит. Не че имаше нещо против

това, че човекът е загубил живота си. От информацията, която Калона получи от
останалите, кметът беше слаб, простодушен, безполезен човек. Калона имаше против
само това, че се е случило, докато е бил Воин на върховната жрица на смъртта, и че
човекът е бил убит под негово наблюдение.
Калона мразеше и това, че Неферет очевидно е била убийцата. С раздразнено хъркане
Калона се облегна назад в просторното кожено кресло и хвърли кинжала в изсечената
мишена, която беше монтирана на стената срещу бюрото на Дракон Ланкфорд. Той
попадна точно в центъра на оцветеното в кръв "биче".
- Трябваше да бъда по-бдителен. Трябваше да знам, че Тси Сгили ще намери начин да
възвърне телесната си форма и да се върне, за да започне отмъщението си. - Докато
говореше, той хвърли още един нож. Той се заби и се задържа до първия. - Но вместо да
защитавам, аз се криех - той произнесе думата, сякаш имаше неприятен вкус - за да не
бъдат местните хора шокирани от вида ми. - В смеха му липсваше хумор. - Не, вместо аз
да ги шокирам, те се сдобиха с два смъртни случая. - Калона посегна към поредния
кинжал и ръката му докосна деликатния слънчоглед от духано стъкло, държан в
кристална ваза, върху която беше гравирано изображение на Никс, вдигнала ръце,
притискащи полумесец. Движението накара вазата да се разклати, така че тя загуби
равновесие, преобърна се и падна към каменния под.
В кабинета избухна светлинно кълбо, ярко като изгряващото слънце. Времето беше
спряло. Вазата и цветето спряха да падат, като се носеха точно над безпощадния каменен
под.
Една ръка, загоряла до златисто, се протегна от кълбото светлина и изтръгна от
въздуха първо цветето, а след това и вазата с релеф на богиня, като ги постави точно на
бюрото.
- Братко, трябва ти работа - саркастично каза Калона.
- Имам - каза Еребус и излезе от кълбото светлина. Той седна, прегърбен
непочтително на ръба на широкото дървено бюро на Дракон Ланкфорд. - Аз защитавам
онова, което е изящно и красиво. - Той направи жест към кристалната ваза.
Калона се ухили.
- Сравняваш Никс с ваза? Не съм съвсем сигурен, че богинята би оценила това
сравнение.
- И все пак то е основателно - каза Еребус. - Вазата е изящна и красива, а ти се отнесе
небрежно към нея. Ако не се бях намесил, тя щеше да се счупи.
- Счупен бях аз, а не Никс.
- Поправям се. Да сравняваш богинята с ваза е глупаво. Никс никога не би могла да
бъде счупена толкова лесно, още повече че аз вечно ще бъда неин защитник - каза
Еребус.
- Ти? Защитникът на богинята? - Безочливият смях на Калона изпълни стаята със
студенината на зимната лунна светлина, като накара част от летния блясък на Еребус да
заглъхне. - Братко, ти винаги ще бъдеш само едно нещо, но това не е Воин. Аз бях
единственият от нас, който можеше да изпълнява повече от един дълг за богинята.
- Любовта не е задължение - каза Еребус.
- Не е ли? Не бих си помислил, че знам за любовта повече от теб, но знам, че понякога
е дълг да поддържаш любовта жива и да не позволяваш на светлината ѝ да угасне.
 - Малко чудно, че не си могъл да я задържиш - каза Еребус. - Да обичаш богиня никога
не би трябвало да е задължение, независимо в каква реторика се опитваш да обвиеш
тази дума.
- Ти беше този, който не можа да я задържи. Ако си задоволявал Никс толкова
пълноценно, защо тя се обърна към мен? - Калона се усмихна на брат си.
Светлината на Еребус потъмня още повече.
- И все пак сега образът ѝ в стъклото е най-близкото до Никс, което можеш да
получиш.
- Но ти няма да ме оставиш на мира. Защо е така, братко? Страхуваш ли се, че тя
отново ще се обърне към мен?
Еребус удари с ръка по бюрото, изгаряйки отпечатъка на дланта си в дървото. Калона
не помръдна, нито пък отвърна поглед от брат си, макар че гледката на пламтящия от
светлината на баща му Еребус изгаряше лунните очи на Калона.
- Тук съм само защото отново си направил ужасна грешка.
Калона се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си.
- Не отричам, че съм направил дълъг списък от грешки. За разлика от теб никога не
съм претендирал за съвършенство. Кои от този дълъг списък би искал да обсъдим?
- Грешките ти наистина са огромни. Списъкът с грешките ти срещу човечеството,
вампирите и богинята е дълъг. Но нямам нито време, нито желание да ги изброявам
всичките. Последната ти грешка е тази, за която трябва да говоря. Позволи на една
изпаднала в затруднение върховна жрица на Никс да се обърне към Мрака и да стане
инструмент на злото. Тази повредена жрица стана безсмъртна и неописуемо опасна.
- Неферет беше заинтригувана от Мрака много преди да знае нещо за мен.
- Неферет беше съкрушено момиче, което се превърна в съкрушен новак. Твоят шепот
беше отговорен за привличането ѝ към тази земя и подхранването на нуждата ѝ от
контрол и власт, а в крайна сметка и за насърчаването на пътя ѝ към безсмъртието и за
изпадането ѝ в лудост.
- Грешиш. Ти не знаеш нищо за Неферет. Жрицата беше съкрушена и луда, преди да
започне да слуша шепота ми.
- Знам, че Неферет е причинила на Богинята много болка, а това означава, че трябва
да бъде спряна - каза Еребус.
Калона отново се разсмя.
- А сега доказваш по безспорен начин, че не знаеш нищо за Неферет. Тя е избрала
пътя на хаоса. Дори смъртта не може да я откаже от него.
- И все пак ти ще я разубедиш.
- Глупако - преди седмица съдът Аурокс, изцяло в магическата форма на звяр, захапа
Неферет и я хвърли от балкона на сграда, висока колкото връх на планина. Миналата нощ
Неферет възвърна достатъчно от физическата си форма, за да се прояви в този кампус, да
накара едно бяло дете да отхвърли Промяната и да убие възрастен човек. После отново
изчезна. Тя е безсмъртна. Тя не може да бъде убита - каза Калона.
- И все пак нещо трябва да се направи с нея. Отворил си и вратата към безсмъртната
сила - ще я затвориш.
Калона поклати глава, събирайки студената светлина на луната близо до себе си.
- Кой си ти, че да ми заповядваш? Ти си мой брат, а не моя богиня.
- Аз говоря от името на твоята богиня! - Светлината на Еребус пламна, изгаряйки
толкова ярко, че дори Калона не можа да не разпознае божествената и заимствана сила
на Никс, която той владееше. - Когато за пръв път падна от Другия свят, ти опустоши
хората, които се опитаха да те подкрепят, докато Никс не чу виковете им и не откликна на
молитвите на техните Мъдри жени, като ги призова и им позволи да използват
Божественото женско начало в себе си. Така бе създадена Ая, тази, която те държа в плен
поколения наред.
- Добре помня какво се случи - изръмжа Калона. - Нямам нужда нито ти, нито Никс да
ми напомняте за онова мрачно време.
- Мълчи, глупако! Идвам с указ от Никс! - Пламна Еребус. - Аз не ти напомням за това
време. Припомням ти причината за него. Ти отхвърли своята богиня и в опита си да я
замениш използва и отхвърли много жени, докато не бе създадена Ая. Тогава разпозна
искрата на Никс в нея. Ето защо беше уязвими за нея. Ето защо я обичаше.
Калона отмести поглед от Еребус. В недалечното минало бе имало момент, в който
той високомерно щеше да отрече думите на брат си и да използва собствената си
безсмъртна сила, за да го прогони от смъртния свят и да го върне обратно в Оня свят.
Но Калона се беше променила. И истината в казаното от брат му го изгаряше повече,
отколкото суровата светлина, която Еребус бе наследил от баща си - Слънцето.
Затова крилатият безсмъртен остана безмълвен, неподвижен като статуя, докато
думите на Еребус, докоснати от богинята, продължаваха да го блъскат.
- Но ти няма да останеш в затвора. Дори погребан в земята, обвит в ръцете на тази, на
която Никс вдъхна живот, ти все още копнееше за онова, което заради арогантността си
беше загубил. Така че ти изпрати своя примамлив шепот, търсейки друг, който е бил
докоснат от Никс - някой, който да запълни празнотата в теб. От момента, в който беше
белязана, Неферет беше специална за богинята - заради, а не въпреки ужасите, които
беше преживяла. Но тя наистина беше уязвима млада девойка. Ето защо Неферет беше
податлива на твоя призив. Ето защо, след като завърши Промяната, ти я убеди да те
освободи.
Калона искаше да избяга, да се спаси от обидните думи на брат си, но нещо в него му
подсказваше да остане и да чуе указа, който Никс бе изпратила на Еребус да провъзгласи.
- И тъй като и тя беше докосната само от богинята, а не от въплътената Никс, Неферет
не успя да запълни тази празнота в теб. Нейният неуспех се превърна в отрова. Отричаш
ли, че си мислил, че я обичаш, както си вярвал, че обичаш девойката Ая?
- Не отричам нищо, както не признавам нищо. Изречи своя указ и си тръгни. Думите ти
ме изморяват.
- Погледни в себе си. Не моите думи са тези, които те уморяват. Денят, в който
признаеш истината за миналото си и поемеш пълната отговорност за всичкото зло, което
си пуснал в това царство, е денят, в който бремето ти ще започне да се облекчава. -
Гневът в гласа на Еребус омекна, макар че силата на подсилената му от богинята визия
продължаваше да пламти. - Тогава срещна младата Зоуи Редбърд и веднага беше
привлечен и разгневен от връзката ѝ с Никс. Искаше да я съблазниш и унищожиш.
- Но аз не направих нито едното, нито другото!
- Само защото връзката на Зоуи с Никс наистина е силна и за разлика от Ая тя е жена,
напълно оформена, със собствена воля и за разлика от Неферет не е повредена. Сърцето
на Зоуи Редбърд е лоялно и вярно. Въпреки че действията ти почти я унищожиха. Не
забравяй, че разби душата на детето. Не забравяй, че навлезе в другия свят, рискувайки
гнева на Никс. Заради това самата богиня се застъпи за дъщеря си.
Калона отново погледна встрани, спомняйки си онзи кратък, сладко-горчив миг,
когато отново бе в присъствието на Никс.
Тя не му беше простила и Калона се разплака от горчивина и съжаление.
- Неферет хвана душата ми в капан и използва силата на Мрака, за да ми заповяда да
изпълнявам заповедите ѝ. Не съм се провинил доброволно.
 - Отново Неферет. Твоето влияние създаде това същество. Твоя е отговорността да я
спреш. Така гласи заповедта на богинята! - Еребус направи замахващ жест. Жълтата
светлина на слънцето заблестя и се превърна в пламтящи писмени думи, изгорени във
въздуха:

Онзи, който някога е бил мой любим

ще победи тази, чиято любов към мен някога е блестяла.
С тази заповед аз се застъпвам.
Воинът на смъртта трябва да защити онези, които са в нужда.
Ако сърцето му се отвори, оголено отново
прошката може да победи омразата и любовта да победи... да победи...

Еребус притисна длани към дървеното бюро и се наведе напред, така че лицето му и
това на брат му да са само на сантиметри един от друг. Докато говореше, Калона
усещаше топлината, идваща от осветеното му от слънцето тяло, и мириса на летен ден в
дъха му.
- Бих казал, че се надявам да се провалиш, но не е нужно да губя надеждата си. Един
безсмъртен не може да бъде победен без жертва, която е равна или по-голяма от
безсмъртието. Ти си способен на голям гняв, на голямо насилие, на големи битки. Никога
не си бил способен на голяма жертва. Ще се провалиш. Никс ще продължи да усеща
болката, която грешките ти са причинили, а аз ще продължавам да я утешавам.
Гневът на Калона най-накрая се оказа твърде голям, за да може да го овладее. С рев
той се изправи, преобърна стола си и събра ръцете си в мощен плясък, при който между
дланите му се появи замръзнала струя лунна светлина. Студената сребърна светлина
угаси слънчевото кълбо на Еребус. Със съскане, подобно на меча, който се среща с
ковачницата, Еребус изчезна.
На вратата се почука и гласът на Дарий се понесе лесно през внезапната тишина.
- Калона? Можем ли да си поговорим с теб?

* Калона *

Калона оправи стола, който беше преобърнал, седна, заглади косата си и си пое
дълбоко дъх, преди да каже:
- Можете да влезете.
 Когато видя, че Зоуи и Старк последваха Дарий в стаята, той трябваше да потисне
раздразнението си. Макар да изглеждаше, че двамата със Зоуи са постигнали примирие,
нещата между тях не бяха прости. Старк, разбира се, отдавна беше досаден. Калона
предполагаше, че не помага на отношението на момчето, че го бе проснал на земята и
убил в Другия свят.
- Уау - каза Зоуи, като погледна от Калона към стъкления слънчоглед и вазата, а след
това към огромния гоблен, който заемаше цялата стена зад него и на който беше
изобразен черен кораб с носа на ревящ дракон. - Супер странно е да виждаш всички
неща на Дракона тук, а теб там. - Тя посочи Калона, който седеше зад бюрото на
майстора на меча.
- Смущаващо е - каза Дарий тихо, сякаш не искаше да коментира, но не можеше да се
спре да говори.
- По-скоро обезпокоително - каза Старк. Гласът му беше самоуверен, сякаш му
харесваше да подмамва безсмъртния.
Точно тази частица безсмъртие, която споделя с мен, го прави толкова дързък и
толкова досаден, помисли си Калона. Чудя се колко ли щеше да е смело момчето, ако
знаеше, че тази частица е и канал, по който мога да стигна до душата му?
Калона се държеше така, сякаш никой от тях не беше говорил, но си отбеляза да се
отърве от вещите на стария майстор на меча. Беше минало време да освободи място за
новия.
- Казахте, че желаете да разговаряте с мен, Дарий?
- Искам. Искаме - поправи се Дарий.
- Знаеш ли дали училището има мазе? - Попита Старк.
Калона поклати глава.
- Никога не съм го виждал, но Домът на нощта е стара сграда и предполагам, че би
било логично, ако съществува.
- Значи ти и Неферет никога не сте били там? - Попита Зоуи.
Той срещна погледа ѝ, търсейки древната девойка дълбоко в тъмните ѝ очи.
- Да бъда под земята се оказа сложно преживяване за мен и обикновено нямам
желание да го повтарям. - Целенасочено Калона направи гласа си подигравателен,
дълбок, знаещ.
- Пропускаш смисъла на въпроса. - Направи защитна крачка напред Старк, така че да
се разположи между Калона и Зоуи.
Усмивката на Калона се подиграваше на момчето.
- Може би пропускаш смисъла на моя отговор.
- Да? Не мисля така. Мисля, че отговорите ти през повечето време са прецакани - каза
Старк.
- Тогава спри да ги искаш.
Когато Старк се придвижи напред, посягайки към лъка, който обичайно носеше
преметнат на гърба си, Зоуи го хвана за китката и го дръпна назад.
- Това не помага - каза тя.
- Той започна! - Изкрещя Старк.
- Прави го нарочно, защото знае, че ще получи реакция от теб - каза му Зоуи. После се
намръщи на Калона. - Престани. Сега. Трябва да говорим с Воина на нашето училище, а
не с един умник с крила.
- Тогава първо трябваше да сложиш намордник на домашния си любимец - каза
Калона спокойно.
 - Не, първо трябваше да ти кажа, че в кафенето има новинарски екип от Тулса, който
снима как новаците са нормални деца, а не кръвожадни демони, така че нямаме време
да се занимаваме с егото ти, което означава, че не би трябвало да ти напомням, че си
задължен да защитаваш училището ни с клетва, докато Смъртта е наша върховна жрица -
Танатос все още е наша върховна жрица; следователно ни дължиш клетвата си! - Гласът
на Зоуи от звучене на раздразнено момиче се превърна в толкова изпълнен със силата на
духа, че косъмчетата по подмишниците на Калона се надигнаха и кожата му настръхна в
автоматичен отговор. - Тук съм, за да ти задам въпрос, който е свързан с нашата
безопасност. Ще ми отговориш и ще спреш с тези глупави игри.
Калона се постара да скрие усмивката си. Това беше Зоуи, на която най-много се
радваше. Това беше млада, силна Върховна жрица, която наистина беше подходяща да
владее силата на Никс.
Калона стисна с ръка сърцето си и започна да накланя глава в официален поклон,
показвайки подобаващото уважение на воин към върховна жрица. Той отвори уста, за да
говори, когато в съзнанието му прошепна сладък, до болка познат глас.
Добре би било да запомниш, че тя не е аз...
Тялото на Калона се разтресе, сякаш бе докоснато от горяща вълна. Той се изправи на
крака. И спря, сърцето му се разтуптя, без да знае дали да извика от радост, или да падне
на колене и да заплаче. Никс му беше проговорила!
- Калона? Какво става?
Безсмъртният проясни зрението си и видя тримата млади хора, които го гледаха.
Мъжете го гледаха подозрително, като и двамата бяха пристъпили пред жрицата. Зоуи го
изучаваше с изражение, което изглеждаше почти загрижено.
Той си пое дълбоко дъх. Стисна ръката си и отново и се поклони официално, а после
принуди краката си да се отпуснат и тялото му да седне.
- Думите ви ме засрамиха, жрице. Признавам отговорността си за защитата на това
училище. Моля, седнете. - Ръката му се разтрепери, когато направи знак към столовете,
които стояха срещу бюрото. - Искайте от мен каквото ви трябва.
- Океееей.- Зоуи проточи думата, явно не вярвайки на опита му да прикрие чувствата,
които бушуваха в него, но тя и младежите седнаха, макар че продължиха да го гледат
предпазливо. - Питаме те за това - каза тя и отново прозвуча като обикновено момиче. -
Питаме те за мазето на училището, защото трябва да знаем дали Неферет знае за него.
Калона съсредоточи хаотичните си мисли върху въпроса ѝ.
- Неферет никога не ми е споменавала за мазе.
- Което не означава непременно, че не е знаела, че има такова - каза Зоуи.
- Всъщност означава точно това - каза Калона. - Както знаеш, аз изпитвам отвращение
към това да съм под земята.
- И? Вие двамата сте били любовници. Защо би казала на любовника си, който страда
от клаустрофобия, за мазе? - Каза Старк.
- Той е повече от клаустрофобик - каза Зоуи. - Силите му са различни, ако е под земята.
Сякаш земята го изцежда. Ето как Неферет го принуди да тръгне след мен в другия свят.
Тя го държеше в капан под земята. Така ли е? - Попита тя Калона.
- Правилно. Мракът се подчинява на Неферет. Тя го използва, за да принуди духа ми
да отиде в Другия свят, докато аз бях твърде слаб, за да се боря с нея.
- Хей, нека бъдем наистина ясни - Неферет може и да те е хванала в капан и да те е
принудила да отидеш на Оня свят, но не беше нужно да нападаш Зоуи или мен, когато
стигнеш там. Това беше твой избор.
 - И ти си прав. Макар че трябва да знаеш, че ако не бях изпълнил заповедта ѝ, Неферет
щеше да държи духа ми далеч от тялото за неопределено време.
- Ти си безсмъртен. За разлика от Зоуи, това нямаше да те убие - каза Старк.
- Не, нямаше да ме убие. Щеше да ме подлуди. - Калона срещна погледа на Зоуи. -
Мисля, че можеш да си го представиш. Духът ти е бил откъснат от тялото. Знаеш какво се
случваше със здравия ти разум.
Лицето на младата жрица пребледня.
- Да, знам. Беше лошо. Наистина лошо.
- Което не прави това, което е направил, по-добро - каза Старк.
- Но го прави разбираемо - каза Дарий. - Старк, чувам какво казваш. Искаш да помним
миналото на Калона, но той е дал клетва, която го е съюзила с нас. Ние също трябва да
помним и това.
- Мракът вече не изпълнява моите заповеди - каза Калона. - Ако нищо друго не ви
доказва, че моята вярност е далеч от Мрака, това трябва да е достатъчно.
- Виждаш ли, ти казваш, че верността ти е далеч от Мрака, вместо да кажеш, че
верността ти е към нас или дори към Никс. Трябва да бъда честен - това ме притеснява -
каза Старк.
- Старк е прав. Това притеснява и мен - каза Зоуи. - Не съм сигурна, че някой от
новаците в Дома на нощта би могъл да накара Мрака да изпълни заповедта му, но това
не означава, че всички са на наша страна. Всъщност знаем, че част от червените новаци
не са.
Калона вдиша дълбоко, а после, изненадвайки себе си, както и тях, каза истината на
Зоуи, Старк и Дарий.
- Аз избрах Богинята, но Никс все още се отвръща от мен. Дори не мога да вляза в
храма ѝ. Тя не ми е простила. - Той поклати глава, загледан в образа ѝ, гравиран в
кристалната ваза. - Не я обвинявам. Не заслужавам нейната прошка. Но това не променя
избора, който съм направил. Реших отново да служа на богинята, дори и да е от
разстояние, макар че ми е трудно да говоря за това. - Той вдигна очи от вазата и срещна
погледа на Старк. - Ти си воинът на Зоуи. Представи си, че я загубиш. После си представи,
че тази загуба продължава векове. Тогава може би ще разбереш какво бреме нося аз.
Гласът на Зоуи наруши тишината.
- Значи наистина вярваш, че Неферет не знае за мазето?
- Ако Неферет знаеше, че тук има мазе, щеше да го използва, за да ме направи по-
податлив, особено след като отказах да се нарека Въплъщение на Еребус.
- След като го спомена, защо отказа да го направиш? Видях витражите в храма на
остров Сан Клементе и човекът с крилата определено приличаше на теб. В онзи ден
някои от членовете на Висшия съвет вече бяха на страната на Неферет, повечето от тях
сигурно щяха да ти повярват, ако се беше представил за него - каза Старк.
Хвърчащият смях на Калона беше изпълнен с презрение.
- Защото, млади войниче, Еребус е мой брат и аз твърде много го мразя, за да се
преструвам на него.

* Зоуи *

- Твой брат? Еребус? Консортът на Никс е твой брат? - Той не можеше да мисли това
сериозно.
 - Ние сме близнаци. Не идентични, но достатъчно близки. Родени сме в един и същи
ден. Аз съм по-големият. - Калона сякаш се опитваше да звучи непринудено, но пръстите
му барабаняха по работния плот, а погледът му гледаше навсякъде, само не и към мен,
което говореше за нещо друго освен "както и да е".
- Защо не ни каза, че си брат на Еребус? - Попитах.
Тогава той наистина ме погледна.
- Имаш ли брат?
- Да - казах аз.
- Но никога не съм те чувал да говориш за него.
- Брат ѝ не е любовник на нашата богиня - каза Старк.
- Чакай, ако ти си брат на Еребус, защо не знаем за теб? Искам да кажа, че не съм
супер ученолюбива, особено по отношение на митовете за сътворението и какво ли още
не, но би трябвало да съм чувала нещо за това, че Еребус има брат. - Погледнах към
Дарий и Старк за помощ. - Вие знаете ли нещо за това?
И двамата поклатиха глави и погледнаха подозрително към Калона. Безсмъртният
въздъхна.
- Еребус също не ме харесва прекалено много. И, както вече казах, Никс се отвърна от
мен. Баладите, в които съм споменат, отдавна са спрели да се пеят. Попитайте вашия
ученолюбив приятел Деймиън. Той може би е чел слухове за мен. Щеше да ме нарече
Пазител на нощта. Или попитай Танатос. Тя сигурно знае старите митове. - Калона сви
рамене и крилете му с цвят на гарван зашумяха. - Това няма голямо значение днес. И
така, какво искаш да направиш с мазето на училището?
Исках да разбера повече за това, че Калона и Еребус са братя (ОМГ!), но безсмъртният
определено беше приключил с разговорите за това, така че го оставих - засега.
- Ами, изглежда, че може да се наложи да останем в кампуса за още няколко дни, а
червените новаци си почиват по-добре под земята - казах аз. - Дарий ни показа къде е
мазето и мислим да преместим децата там.
- Но всички бихме се чувствали по-сигурни, че новаците са заедно в една стая, ако
знаехме дали Неферет знае за мазето, или не - каза Дарий. - Ето защо дойдохме при теб.
- Неферет не знае, или не знаеше, когато аз бях неин консул. Разбирам колко опасна е
тя и защо искаш сигурно убежище за червените деца, но днес съм по-загрижен за
опасните фракции, които се развиват в Дома на нощта, отколкото за повторната поява на
Неферет. Далас мирише на предателство. Той вече мрази Стиви Рей и сина ми. Сигурно е
насърчил Ерин да скъса с вашата група. Сега Ерин е мъртва, след като е направила кръг с
вас. Далас ще заговорничи срещу вас, което означава, че ще е готов да се съюзи с
Неферет, ако вече не го е направил. Мазето ви няма да остане дълго в тайна, особено ако
на територията на училището обикалят местни репортери.
- Те не се разхождат свободно - каза бързо Дарий. - Танатос ги придружава и
наблюдава. Те са затворени в столовата.
- И предполагам, че няма да са тук много дълго - казах аз.
- Достатъчно дълго, за да се преборят с омразното интервю на майката на Афродита
по онзи друг канал - каза Старк.
- Комуникацията е твърде лесна в съвременния свят. Това е както проклятие, така и
удобство - каза Калона.
- Бих могъл да помоля Танатос да конфискува мобилния телефон на Далас - казах аз,
опитвайки се да измисля нещо - каквото и да било, което да ни помогне да запазим
делата си в тайна.
 - Той просто ще използва чужд, дори да се наложи да го открадне - каза Старк. - И не
забравяй - момчето има афинитет към електрониката. Ако иска да общува с Неферет, ще
го направи.
- Да се надяваме, че той и съюзниците му в момента не са в кафенето - каза Калона.
- Господи, толкова е неприятно да се притесняваме, че някой от нашите може да ни
предаде. - Бях адски разочарована. - Иска ми се да можех да накарам всички просто да
действат правилно!
- Това го казва същата млада Върховна жрица, която неведнъж ми е изнасяла лекции
за важността на свободния избор? - Вдигнатите вежди и вещият поглед на Калона ми се
присмиваха.
- Не съм искала да кажа, че искам да отнема свободния избор на хората - казах аз.
- Не, не, стига изборът им да е съюзник на твоя - каза Калона.
- Не това имаше предвид. - Старк се намръщи на Калона. - Ти просто не я разбираш.
Калона не каза нищо, но очите му останаха подигравателни... знаещи...
Наистина ли исках да отнема свободния избор? Не! Просто ми се искаше децата да
направят правилния избор. Господи, това беше нещо съвсем различно. Боже, от цялото
това нещо ме измъчваха големи киселини. Сигурно всеки момент ще получа стомашно-
чревно разстройство...
- А? - Напълно бях пропуснала какво казва Старк.
- Зи, казах, че Дарий и аз ще отидем да съберем старите неща, които намерихме в
мазето, и ще ги махнем от там, за да могат децата да започнат да пренасят спални
чували, телевизори и други неща там долу.
- О, ами, нещата. - Загледах се в Старк. - Какво ще правиш с тях?
- Мислех да го опаковаме в кашони и да попитаме Ленобия дали може да им намери
място в един от новите складове, които построи в конюшните след пожара. Би трябвало
да е на сигурно място и извън пътя.
- А защо да не го натрупаме на купчини и да накараме Шоуни да го запали? - Каза
Калона.
- Защото не можем да горим книги! - Измислих набързо.
- Книги? - Калона изглеждаше супер объркан.
- Да, старите неща са предимно книги. Знаеш ли, неща, които вероятно са били
преместени от медийния център, когато са добавили компютрите. - Надявах се да не
звуча толкова неубедително, колкото се чувствах. Аз съм абсолютно гаден лъжец -
особено гаден непреднамерен лъжец съм.
- Е, както кажеш. Ще ти помогна да събереш...
- Не! - Старк, Дарий и аз казахме заедно.
Острият поглед на Калона подсказваше, че смята, че сме замислили нещо. Знаех, че
макар безсмъртният да е обвързан с клетва да бъде на наша страна, това не означава, че
искаме да знае, че старите вещи в мазето струват малко или голямо състояние.
- Добре, ами ето какво - казах аз, като се опитах да започна с достатъчно истина, за да
мога да си кажа, че просто преувеличавам историята, а не че всъщност лъжа много лошо.
- Трябва да останеш тук и да не се виждаш, докато не ти съобщим, че репортерите
напълно са напуснали училището.
- Да - каза Старк с усмивка. - Крилата са доста забележими за репортерите.
Побързах да продължа, преди Калона и Старк да успеят да се скарат. Отново.
- Ще кажа на Деймиън да дойде да ти каже, когато репортерите си тръгнат. Но до
тогава нямаме нужда да ни помагаш да събираме нещата от долния етаж. Виждаш ли,
вече говорихме по въпроса за Далас и знаем, че той е проблем. Така че се надявахме, че
ще можеш да измислиш нещо, с което да го занимаваш, докато почистим мазето и
настаним червените новаци, които не ни мразят, там долу.
- Наистина ли очаквате да попречите на Далас и неговата група да разберат, че вашите
новаци са направили мазето свой дом?
- Не, не завинаги - каза Старк. - Но щеше да е хубаво, ако поне първия път, когато спят
там, можехме да сме сигурни, че нищо няма да се опита да ги изяде, да ги хване в капан,
да ги запали или...
- Боже мой, стига вече, Старк! - От него ме заболя главата. - Старк иска да каже, че, да
се надяваме, скоро ще можем да се върнем в депото, така че ако Далас и групата му
могат просто да бъдат някак разсеяни и ако нашите новаци просто не споменават, че спят
в мазето, е, тогава може би ще имаме сигурно място тук, в Дома на нощта, за което
Неферет не знае.
- Винаги е разумно да имаш сигурно място за почивка - добави Дарий.
- И така, както казах и преди, сещаш ли се за нещо, което би могъл да направиш, за да
помогнеш на Далас да се разсее и да не наднича наоколо, докато разчистим мазето и
преместим децата там? - Довърших, като реших, че и тримата сме доста скапани лъжци.
- Има погребение на мочиче - каза Калона. - Макар че преди беше от вашата група,
всички са наясно, че наскоро тя промени верността си към Далас. Няма ли да е любезно
да помолиш Далас да се погрижи за изграждането и дори може би за запалването на
нейната клада? Това би трябвало да го занимава и той, естествено, ще помоли групата си
да му помогне.
- Това всъщност е страхотна идея - казах аз. - Това определено ще занимава Далас и
приятелите му, а и честно казано е хубаво да се отдръпнем и да му позволим публично
да запали нейната клада и да се сбогува с нея. Така ще покажем, че сме вярвали, че той
наистина е бил загрижен за нея.
- Ако иска да го направи - каза Старк. - Чухте го вчера. Каза, че ще каже на Ерин сбогом
по свой начин, а това означава, че не иска да има нищо общо с нас.
- Което е причината да се обърна към него, а не към Зоуи - - каза Калона. - Ще му кажа,
че Зоуи е отклонила поканата на Танатос да води погребението на Ерин и затова работата
е оставена на мен.
- Това ще го вбеси - каза Старк.
- Това е моето намерение - каза Калона. - Той може да насочи гнева си към мен,
докато аз контролирам изграждането на кладата на момичето. Устните на безсмъртния
се изкривиха в злобна усмивка. - Обичам хубава клада. Колко жалко, че хората са
прекратили тази традиция. Не мога да си представя дори да се наслаждавам на едно
съвременно човешко погребение. Наистина е тъжно.
- Калона, проблем е, когато това, което казваш, ми напомня за Неферет - казах аз.
Усмивката на Калона се разшири и си помислих, че прилича на малко момче, като от
онези малки момчета, които биха подпалили семейството си посред нощ, а после биха
казали, че Барбито на сестра им го е накарало да го направи.
- Зи, не го обмисляй прекалено. Калона ще занимава Далас и това е всичко, за което се
притесняваме в момента - каза Старк.
- С изключение на репортерите и полицията и...
- Старк е прав - прекъсна ме Дарий. - Прекалено много мислиш.
С неохота се изправих.
- Добре. Ще се съсредоточа върху това, което е тук и сега. Ще кажа на Танатос за какво
става въпрос веднага щом репортерите си тръгнат, а също така ще подскажа на Стиви
Рей. Тя може да накара децата да си съберат нещата и да се скрият, докато мазето не
бъде готово за тях. След това могат да влязат по задния път и да избегнат средата на
територията на кампуса, където Далас и приятелите му би трябвало да са заети с
изграждането на погребалната клада.
- Ще стане, както кажеш, жрице. Ще се преместите ли и вие в мазето?
- Не - отговори вместо мен Старк, което беше супер досадно.
- Ще остана в старата си стая със Старк - продължих аз, защото всъщност мога да
говоря от свое име. - Стиви Рей и Репхайм вероятно също ще останат в общежитието.
Калона кимна замислено.
- Синът ми се нуждае от място, от което да може да идва и да си тръгва лесно.
- Да, и решихме, че не е добра идея всички да останем в една стая заедно - каза Старк.
- Особено когато тази една стая е мазе, в което има само един път за влизане и излизане.
- Съгласен съм - каза Калона и се изправи. Ръката му, опряна на бюрото, привлече
погледа ми надолу и забелязах нещо странно в дървото. Продължих да гледам и осъзнах
какво виждам.
- Това отпечатък от ръка ли е?
- Дали е? - Отговори ми Калона. - Не бях забелязал.
Очите ми срещнаха неговите и осъзнах, че може би не съм единственият лош лъжец в
стаята.

* Зоуи *

Бях права за едно нещо - Танатос се беше погрижила Чера и екипът ѝ да интервюират
няколко деца, да направят няколко снимки на нашето кафене, а след това беше накарала
Деймиън да обясни (пред камера) графика на занятията си, докато екипът на "Фокс нюз"
беше бързо и учтиво изведен от кампуса. Всичко това се случи за по-малко от тридесет
минути и Танатос каза, че нашият материал ще бъде излъчен по вечерните новини, както
и в интернет. Казах ѝ, че е било гениално Деймиън да бъде говорител на училището ни, а
след това я запознах с нашия план.
- А Калона каза, че не смята, че Неферет знае нещо за мазето, затова решихме да го
накараме да разсее Далас и групата му, докато почистим мястото и преместим децата си
там. Надяваме се, че те ще имат ден-два спокойствие, а след това ще можем да се
върнем в депото - завърших обяснението си на Танатос. - А, и ако сме тук за много повече
от това, някой трябва да отиде да вземе котките ни и херцогинята. Те имат автоматични
хранилки и вода, но ще бъдат самотни, а тоалетните им ще са отвратителни.
 Тъмнооката Върховна жрица в повечето случаи мълчеше, докато аз говорех много.
Казах ѝ, че мазето е било използвано за съхранение на стари оръжия и вещи от
медийния център и че Дарий и Старк са преместили всичко това в една от стаите за склад
на Ленобия. Не ѝ бях казала, че оръжията са покрити със скъпоценни камъни и са супер
стари, и струват, примерно, милиард долара. И наистина там долу изобщо нямаше
никакви неща от медийния център. Не че не вярвах на Танатос, но бях решила, че
колкото по-малко хора знаят за богатството, толкова по-добре. Старк и Дарий се бяха
съгласили. Всъщност, колкото повече мислех за това, толкова повече вярвах, че Драконът
можеше да пази скривалището на оръжието в тайна от много дълго време, а Драконът
беше един от най-лоялните воини, които някога бях познавал. Явно е имало причина,
поради която е пазил това за себе си, и бих се обзаложил, че не е била егоистична.
Затова оставих подробностите за оръжието, скъпоценните камъни и късмета извън
коментара си.
- Абсолютно съм съгласна с теб по отношение на котките и херцогинята. Ще се
погрижа да бъдат транспортирани тук, ако се стигне дотам. Но как Калона ще отвлече
вниманието на Далас? - Попита Танатос.
- Той ще каже на Далас, че съм казала, че не искам да водя погребението на Ерин - че
дори не искам да изграждам кладата. После ще каже, че си оставила работата на него.
Танатос вдигна вежди.
- С други думи, Калона ще примами Далас да построи кладата.
- Да, и се надяваме да води и погребението на Ерин. След всичко, което се случи с нея,
реших, че наистина ще е най-добре за обкръжението ми, особено за Шоуни, да не се
замесва. - Направих пауза и добавих: - Надявам се, че всичко това не те притеснява.
- Когато някой младеж отхвърли Промяната и умре, винаги е трудно за онези, които
остават след него. В този случай около смъртта на детето е имало сложни събития. Ще се
доверя на инстинктите ти, Зоуи. Ерин е била част от твоя кръг - ти си действала като нейна
върховна жрица. Твое право е да избереш условията за нейното погребение.
- Благодаря ти - казах аз.
- Вярвам обаче, че е разумно да позволиш на Шоуни да призове своята стихия по
време на запалването на кладата. Това ще помогне на това, което трябва да последва, да
бъде завършено по-бързо. Също така ще помогне на Шоуни да се сбогува с приятелката
си.
- Добре, да. Ще говоря с Шоуни.
- Смятам, че трябва да поговорите и с вашата пророчица.
- Афродита? - Искането на Танатос ме изненада. - Искаш да кажеш за баща ѝ?
- Да. Прецени внимателно психическото ѝ здраве.
- А? - Не мисля, че съм квалифицирана да преценявам психичното здраве на
Афродита. Да не говорим, че тя може да ми изреже сърцето и да го изяде, ако се опитам.
- Ти си нейна върховна жрица и, ако предположението ми е вярно, нейна най-близка
приятелка. Да бъдеш пророчица на богиня никога не е лесен за носене дар, а Афродита
загуби баща и майка в една нощ - насилствено и публично.
- Вече я проверих днес. Дарий каза, че най-накрая е заспала, така че не я събудих.
- Събуди я. Ако не признае, че има нужда от върховната си жрица, може да признае,
че има нужда от приятелката си - каза Танатос.
- Ще направя всичко по силите си.
- Трябва също да те предупредя да очакваш размирици в училището. Чувствам как
Мракът се натрупва, а той се храни с гняв и болка, страх и разочарование, засилва ги,
ловува на носителите им, придобива сила от тях. Наблюдавай внимателно кръга си и
онези, които са най-надарени от Богинята. Където има голяма сила, там се привлича и
Мракът.
- Поне двама от моя кръг току-що преживяха големи загуби - притесних се на глас. - И
наистина, смъртта на Ерин засегна всички ни. Сега сме заклещени тук с деца, които също
са разстроени и ядосани. Не можеш ли да направиш нещо, за да ни измъкнеш оттук? -
Беше ми трудно да контролирам собственото си разочарование - нямах представа как да
помогна на приятелите си да се справят с проблемите си.
- Зоуи, срещнах се с детектив Маркс, преди да пристигне екипът на "Фокс нюз".
Всъщност присъствието на Чера Кимико тук е показателно за това, че тази ситуация няма
да се разреши бързо.
- Детектив Маркс не намери ли нещо, което да докаже, че Неферет е убила кмета?
- Той спомена за ДНК доказателства и поиска да започне сравнително изследване на
всички наши професори, за да се изключи съвпадение - мрачно каза Танатос.
- Но това е добре! Никой от нашите професори не е убил кмета - казах аз.
- Зоуи, ако разреша на човешките власти да започнат да тестват моите професори, ще
им позволя да преминат границата, която успешно и безопасно разделя човешките и
вампирските кодекси на правосъдие повече от петстотин години.
Поклатих глава.
- Не, все още не разбирам защо това е лошо. Поне не този път.
- Този път не е лошо. Какво ще кажеш за следващия път, когато някой местен убие
човек, а после го инсценира така, че да изглежда като убийство на вампир - и може би
дори има кичур или два косъма от някоя от нашите върховни жрици, които да остави на
местопрестъплението. Ако допусна пролука в стената, която защитава нашия вид от
човешкото преследване, колко време ще мине, преди тази стена да рухне напълно и
Горящите времена да започнат отново?
Поколебах се.
- Какво ще направиш? Не можем просто да останем затворени тук завинаги.
- Изпратих молба до Върховния съвет за изслушване още тази нощ.
- Ще ги помолиш да се намесят при хората? - Само мисълта за това ми вдъхна
надежда.
- Искам и имам нужда от теб тук, за да послужиш като свидетел на проявата на
Неферет.
- Добре, разбира се. Ще направя каквото мога - казах аз.
- Вече е девет часа. Насрочих скайп-конференцията с Върховния съвет за десет часа,
така че тази нощ все още ще имаме време да запалим кладата на Ерин в полунощ. Моля,
присъединете се към мен след един час.
- Трябва ли да доведа Стиви Рей или Афродита?
- Постарай се да прецениш по свое усмотрение, жрице, и аз ще уважа решението ти.
Свих ръка на сърцето си и ѝ се поклоних, като ми се искаше да имам толкова
уважение към способностите си за вземане на решения, колкото Танатос.

* Афродита *

- Чера всъщност е по-красива на живо? - Афродита се намръщи на Дарий. Той седеше

отстрани на леглото, докато тя отпиваше от леденото кафе, което ѝ беше донесъл, и я
запознаваше с последните бедствия от деня.
- Сякаш това беше подробност, която трябваше да докладваш?
 - Ничия красота не блести като твоята - каза той и се усмихна.
- Просто ми кажи каква чанта е носила. Някоя от онези нови сини "Коуч" или блестяща
"Валентино"?
Между очите на Дарий се образува дълбока линия.
- Беше от кожа.
- Цвят?
- Бяла?
Афродита въздъхна.
- Няма как Чера да носи бяла чанта през февруари. Нямаш представа как е
изглеждала, нали?
- Никаква, но това, че ме питаш за нея, ми подсказва, че наистина се чувстваш по-
добре, красавице моя.
- Предполагам, че не мога да очаквам от теб да си напълно съвършен, но следващия
път считай чантата ѝ за оръжие. Така няма да забравиш да я провериш. И, да, чувствам се
по-добре. Очите ми най-сетне се проясниха, а знанието, че никой не очаква от мен да спя
в гадно мазе, заедно с факта, че това кафе е пълно с лъжичка и половина истинска захар,
в комбинация накараха главоболието ми да изчезне. - Афродита отпи още една глътка и
въздъхна с удоволствие. - Вкусът е твърде добър, за да е лош.
- Ако те кара да се чувстваш по-добре, това е единственото, което има значение.
- Ако дупето ми стане толкова голямо, че си има собствен пощенски код, ще си го
вземеш обратно - каза тя.
Дарий се усмихна.
- Наистина се чувстваш по-добре.
- Да, но видението беше гадно. Много.
- Готова ли си да говорим за това?
- Не съвсем.
Дарий погледна неудобно, а Афродита погали силната му ръка и сплете пръстите си с
неговите.
- Ей, не е защото не искам да говоря с теб. Защото имам нужда да преработя това,
което видях, и да разбера какво, по дяволите, да направя с него.
- Трябва ли да извикам Зоуи?
- Не! - Каза тя и после осъзна, че почти е изкрещяла тази дума. - Не - повтори
Афродита с нормален глас. - Не искам никой да знае, все още, че съм имала видение.
Дарий, просто се нуждая от малко време, за да помисля.
- Но разумно ли е да запазиш видението за себе си?
- Точно сега интуицията ми подсказва, че не е разумно да разказвам какво съм
видяла.
Дарий се наведе напред и я целуна нежно. След това срещна погледа ѝ и каза точно
това, което тя трябваше да чуе.
- Довери се на инстинкта си, пророчице. Вярвам в теб и в дарбата ти. Искам да знаеш,
че каквото и да ми кажеш, ще го пазя като свещено и се заклевам като твой воин и
защитник да не казвам на никого, освен ако ти не позволиш.
Афродита се плъзна в прегръдките му и усети как ужасното стягане в гърдите ѝ се
отпуска. Не беше нужно да носи сама бремето на виденията си. Дарий никога нямаше да
я предаде.
- Толкова съм гадна в тези любовни неща. Никога няма да мога да ти кажа колко
много означава за мен това, че мога да ти се доверя.
Той нежно я погали по гърба.
 - Не е нужно да ми казваш. Показваш ми го всеки ден, в който сме заедно.
Афродита затвори очи и събра сили от докосването и думите му, молейки се тихо:
"Моля те, Никс, нека дните, в които сме заедно, да се превърнат в месеци, месеците в
години, а годините в десетилетия."
Тя го прегърна силно, а после се облегна назад, за да може да срещне погледа му. Без
никакви уговорки тя му каза:
- Дарий, имам нужда да направиш нещо за мен.
- Всичко - каза той.
- Наглеждай Зоуи.
- Да я наглеждам?
- Да. Наблюдавай я и виж дали не се държи необичайно ядосано.
- А ако я видя да се ядосва?
- Елате да ме вземеш и аз ще се справя с нея. Не взимай Старк. Той може да усети
емоциите ѝ и ако е толкова ядосана, колкото мисля, че ще бъде, съм почти сигурна, че и
той ще е готов да избухне. Плюс това, не забравяй, че Аурокс слъш Хийт е заклещен в
Къщата на нощта заедно с нас. Всички видяхме отражението на Хийт. От онази нощ насам
Зи почти го избягва, но това, което е той в действителност, трябва да ѝ влияе. В крайна
сметка това ще излезе наяве, а и, нека бъдем сериозни, знаеш, че няма никакъв дяволски
начин Старк да се съгласи да сподели отново Зоуи.
Дарий кимна замислено.
- Права си за това. Ще я наблюдавам. - Той направи пауза и после добави: - Видението
ти беше за Зоуи.
Това не беше въпрос, но Афродита отпи от леденото си кафе и после кимна.
- Да, беше за Зоуи и нейния гняв. Тя беше извън контрол.
- Защо смяташ, че не трябва да и говориш за това? Тя знае, че виденията ти са
истински. Може би ще те изслуша.
- Така бих си помислил и аз, но първото нещо, което казах, когато се върнах от
видението, беше да не казвам на Зи. Дарий, говорех от инстинкт - инстинкт, даден от
Богинята. Да, може и да съм се объркала и да съм го изтълкувала погрешно, но затова и
мисля, че не трябва да казвам на Зоуи - или поне засега.
- Както казах, вярвам в теб. Довери се на инстинкта си и на дарбите, дадени ти от
богинята.
- Ще го направя, но ще получа и външна помощ, за съжаление от досаден източник.
Веждите на Дарий се повдигнаха.
- Предполагам, че нямаш предвид мен.
- Не, красавецо, нямам предвид теб. Имам предвид Шейлин.
- Ще и кажеш за видението си?
- Не. Ще ѝ разкажа интерпретативно преувеличение за моето видение.
- С други думи, ще я излъжеш.
Афродита обичаше това, че той го беше казал толкова делово, без осъждане и без
поучение.
- Да, точно това имам предвид, но да го нарека интерпретативно преувеличение звучи
по-добре.
- Ще я накараш ли да наблюдава Зоуи?
- Отново да.
- Използването на дарбата ѝ "Истинско зрение" досега се е оказало валидно - каза той.
- Което е единствената проклета причина, поради която ще я помоля за помощ. Тя ме
дразни до болка.
 - И все пак си достатъчно мъдра, за да не позволиш на това раздразнение да ти
попречи да призовеш дарбите ѝ. Усмивката му беше изпълнена с топлина и гордост.
- Виждаш ли, красавице моя, защо ти се доверявам толкова?
- Виждам, че ние с теб не сме имали достатъчно време насаме.
- Сега сме сами. - Усмивката му стана секси.
- И главоболието ми определено изчезна. - Тя пресуши остатъка от студеното кафе и
постави чашата на нощното си шкафче с мраморен плот. Афродита обгърна с ръце
широките му рамене и го придърпа към себе си. Дарий се приближи нетърпеливо до нея.
Целувката му беше дълбока и когато тя отвори уста, той изстена и се претърколи, като я
взе със себе си, така че тя беше отгоре, притисната към него, а ръката му намери ръба на
тениската ѝ и започна да се движи с горещи, настоятелни движения по голата ѝ кожа.
Когато на вратата започна да се чука, Афродита прошепна срещу устните на Дарий:
- Не обръщай внимание и ще си отиде.
Чукането стана по-силно, по-настойчиво.
Афродита захапа врата на Дарий.
- Престори се, че това е телевизионно риалити. Игнорирай го.
- Афродита! Ало! - Гласът на Зоуи се носеше през вратата. - Старк ми каза, че Дарий ти
носи студено кафе, което означава, че си там и си будна.
Дарий неохотно издърпа тениската си.
- Наистина трябва да поговориш с нея.
Афродита го целуна още веднъж, преди да се запъти към вратата, без да си прави
труда да оправи косата си, тениската си или раздразнения си вид, и я отвори с думите: -
О, по дяволите, влез, противозачатъчно.
- А? Контрол на раждаемостта? - Влезе Зоуи.
- Няма значение. Твърде късно.
- Здравей - каза Зоуи. - Не изглеждаш зле.
- Никога не изглеждам зле - каза и Афродита.
Зи извъртя очи и махна на Дарий.
- Здравей, Дарий. Старк каза да ти кажа, че има нужда от помощ с кутиите, точно сега.
Планът на Калона проработи и той накара Далас и групата му да трупат трупи за кладата.
- Вече съм на път.- Той направи пауза, за да целуне бързо Афродита, преди да си
тръгне. - Ще се срещнем отново тук при изгрев слънце.
- Сами. - Афродита произнесе внимателно думата, като изпрати на Зоуи поглед.
След като Дарий затвори вратата, Зи се настани на един от кадифените столове на
Афродита.
- Така че, ако се чувстваш разкрепостена, сигурно не си много надрусана.
- Пъргав - не е глагол, с който хората под осемдесет годишна възраст описват каквото
и да било, освен поведението на конете, а аз изобщо не съм надрусана - започна
Афродита, докато оправяше тениската си, отиваше до огледалото на суетата и започваше
да реше косата си. След това, като гледаше Зоуи в отражението, добави: - Е, добре, може
би снощи малко се обърках, но сънят, кофеинът и захарта оправиха това.
- Кафявият поп винаги ми помага - каза Зи.
- Знаеш, че това не е полезно за кожата ти - каза и Афродита.
- Както мимозата ти?
- Портокаловият сок е напълно здравословен. Просто обичам да ми е разреден.
- С алкохол - каза Зи, поклати глава и безуспешно се опита да не се усмихне.
- С добър алкохол. Като Мерилин Монро. И виждаш, че кожата ѝ не се е набръчкала.
- Афродита, Мерилин Монро умря, преди да успее да се набръчка.
 - Точно това искам да кажа. Мимозата е здравословна. Край.
- От теб ме боли глава - каза Зи.
Афродита се усмихна.
- Няма за какво. О, и преди с Дарий да започнем нашата супер гореща сесия за
целувка, която щеше да доведе до супер горещ секс, който ти тотално прекъсна, той ми
разказа за Чера и бижутата.
- Първо, фъфлене звучи много по-добре от описанието ти. Второ, Чера изглеждаше
готина, но по принцип това, че е тук, означава, че Домът на нощта е в дълбока дупка.
Трето, нали разбираш, че това не са бижута - това са древни оръжия, в които случайно са
вградени диаманти, рубини и други подобни неща.
- Доказвам колко идиотски могат да бъдат мъжете. Скъпоценните камъни
принадлежат на красиво женско - имам предвид моето - тяло. А не да се хабят в остри и
лъскави неща.
- С изключение на частта, в която те принадлежат само на тялото ти, съм напълно
съгласен с теб.
- И съм съгласна с теб, че трябва да си държим устата затворена за тях.
- Да, точно това ми подсказваше интуицията, но се чувствах неловко да го пазя от
Танатос.
- Ако Танатос не ти е споменала за оръжията, това означава, че Драконът е бил този,
който ги е криел от нея, а не ти - не ние. Казвам, че трябва да ги опаковаш в кашони и да
ги скриеш в някоя от стаите с принадлежностите на Ленобия. Почти съм сигурна, че ако
се опитам да използвам златната карта на майка ми днес, ще ми каже, че съм посрана от
късмета, така че казвам "да" на това да имам резервен финансов план.
Погледът на Зоуи срещна нейния в огледалото.
- Снощи беше лошо. Наистина съжалявам за баща ти, съжалявам и за нещата, които
майка ти ти каза.
Афродита прехапа саркастичния отговор, който ѝ идваше толкова лесно, пое си
дълбоко дъх и беше честна с приятелката си.
- Знаех, че майка ми никога не се е интересувала от мен, но да знаеш това и да го
изкаже пред всички останали са две различни неща - две различни чувства. Боли. Много.
- Да - каза тихо Зи, а очите ѝ се насълзиха. - Знам какво имаш предвид.
Афродита завъртя малкото столче, за да се обърне с лице към Зоуи.
- Знаеш ли кое беше едно от първите неща, на които се зарадвах, когато ме белязаха?
- Да, че ще имаш страхотна коса? - Зи се усмихна през сълзите си.
- Не, глупачке, аз вече имах страхотна коса - изсумтя тя, а после гласът ѝ се промени и
тя се загледа в скута си. - Едно от първите неща, които ме направиха щастлива, беше, че
научих, че вампирите не могат да имат деца, така че знаех, че няма как да се подхлъзна и
случайно да забременея, а след това да бъда гадна майка и да направя някое бедно дете
толкова шибано нещастно, колкото майка ми направи мен.
- Ей, това няма да се случи.
Афродита избърса очи и погледна към Зи.
- Да, няма да се случи, докато продължавам да правя супер горещ секс с вампир.
- Е, това е колкото вярно, толкова и гадно, но не за това говорех. Това няма да ти се
случи, защото не си като майка си - внимателно каза Зоуи. - Ти си добра и лоялна и не би
наранила някого, когото обичаш.
- Благодаря - успя да каже Афродита и отново избърса очите си.
- И не ме наричай глупава - каза Зи.
 - Не съм те нарекла дебил. Бях мила и политически коректна. - Афродита се обърна
обратно и започна да оправя размазаната си спирала.
- И все пак намери причина да кажеш думата. - Зоуи въздъхна. - Значи наистина си
добре, след като загуби баща си?
- Наистина ли си добре, след като загуби майка си?
Зи изглеждаше изненадана от въпроса.
- Предполагам, че ще бъда. Искам да кажа, че подобно на теб, майка ми не се беше
занимавала с майчинство от много време насам. Вече бях свикнала с това, че не е
наоколо.
- Тогава предполагам, че и аз ще се справя.
- Ако имаш нужда от някого, с когото да поговориш, знаеш, че можеш да говориш с
мен, нали?
- Точно така. Същото важи и за теб с мен. Знам, че ти и патката сте близки, но тя си има
перфектните мама и татко - Афродита постави акцента на Стиви Рей.
- Няма нищо лошо в това да имаш добри родители. Всъщност това е нормалното.
Афродита изсумтя.
- Ще трябва да се съгласим да не се съгласим с това, но не това е моята гледна точка.
Искам само да кажа, че ако имаш нужда от някой друг, с когото да поговориш и който
има поне един мъртъв родител, аз съм насреща.
- Благодаря, мисля. - Зи взе една кърпичка и издуха шумно носа си. - Защо не ставаш
толкова сополива и грозна, когато плачеш?
- Защото не съм толкова отвратителна, колкото си ти - каза тя.
- Мога ли да си върна хубавите неща, които казах за теб?
- Можеш да опиташ. Ще бъде неуспешно, но все пак можеш да опиташ. - Афродита
свали чифт тесни дънки от закачалката и завъртя ключа, който накара електронния ѝ
шкаф за обувки да започне да се върти, така че да се появи спретната редица от ботуши.
Тя грабна Лубутените с червена подметка. Поглеждайки през рамо към зяпналата Зи, тя
каза: - Какво? Не можеш да ми кажеш, че тези ботуши не са съвършени.
- Дори не мога да погледна ботушите ти, защото гардеробът ти ме ужасява по
дяволите.
- Което е само една от причините да си модна катастрофа.
- Как изобщо ти хрумна да направиш това с гардероба си?
- О, за бога, майка ми беше кошмар, а не моден невежа. - Афродита потърка челото
си. - Господи, това беше наклонена рима и го направих нарочно. Хайде да вървим. Имам
нужда от едно питие и да разгледам момчешките неща, които държат бижутата ни като
заложници.
- Добре, но ако този път не си по-мила, ще кажа на Крамиша, че обичаш да римуваш,
защото това те кара да се чувстваш божествена и ти пречи да живееш престъпен живот. -
Усмихна ѝ се Зоуи. - Хихихи!
- Нямам думи. - Поклащайки глава, Афродита последва Зоуи, която се кикотеше като
третокласничка, по коридора. - А тя се чуди защо пия...
 * Неферет *

Смъртните биха описали това, което правеше Неферет, като сънуване. Казваха, че са
сънували толкова ярки кошмари, че след като се събудят, сънищата остават с тях и дори
им се струват реални.
Приютена в бърлогата на лисицата, облечена само в кръв и Мрак, Неферет разшири
съзнанието си, пресявайки нивата на видимия и невидимия свят в търсене на оцеляване.
Не, безсмъртната не сънуваше.
Всъщност Тси Сгили преживяваше живота си отново, едно след друго - преживяваше
моментите, които бяха достигнали кулминацията си в раждането на безсмъртна, и по
този начин се надяваше да преоткрие онова, което видението в огледалото беше
разбило: своята цел и истинската си същност.
Неферет започва с нощта, отразена в огледалото, моментът, в който невинността ѝ е
била загубена. Тя отново се превръща в шестнайсетгодишната Емили Уийлър - дъщеря на
майка, която е починала само шест месеца по-рано - и преживява отново нощта, в която
баща ѝ я е нападнал и изнасилил.
Усещаше миризмата му: ракия, кисел дъх, пот, пури и похот. Изпитваше отвращение
от това, че знаеше какво е замислил, и ужас от това, че не може да избяга от него. След
това отново изпита болката на пребитото си и разкъсано тяло.
Все още Емили Уийлър, тя побягна, окървавена и отчаяна, за да бъде отхвърлена от
годеника си, но в същия момент спасена от Следотърсача, който я беляза като новачка и
завинаги промени съдбата ѝ.
На сигурно място в Дома на нощта в Чикаго тялото ѝ се лекува под зоркия поглед на
първия ѝ наставник. Но умът ѝ не можеше да се възстанови. Емили се нуждаеше от
отмъщение, за да се излекува напълно. Гласът на нейния наставник беше толкова ясен,
колкото и в онази нощ през 1893 г.
- ...Неутолимата нужда от възмездие и отмъщение се превръща в отрова, която ще
опетни живота ти и ще унищожи душата ти...
Наставникът ѝ бе обяснил на Емили, че тя е изправена пред избора да забрави какво ѝ
е причинил баща ѝ и да продължи новия си живот като млада жена - или да се
самосъжалява и да носи белезите от това, което е причинило чудовището, без да може
да забрави и да прости.
Новакът, който някога е била Емили Уилър, не приема нито един от двата избора.
Тялото на Тси Сгили потрепна спазматично. Дишането ѝ се ускори, но тя не се събуди.
Тя остана в дълбоко безсъзнание и напълно в друго време - на друго място - и преживя
раждането на Неферет, кралицата на нощта.
 Върна се в Уийлър Хаус, дома на баща си, като отмъстителка, задуши го до смърт и
заяви, че носи новото си име и новия си живот - без прошка, съмнение или
самосъжаление.
Ръцете на Неферет потрепнаха, когато призракът от миналото ѝ докосна наниза от
перли, гладък и смъртоносен, и отново преживя вълнението, което бе изпитала, когато
сложи край на жалкия живот на Барет Уийлър.
Неферет преживя и още нещо - отново я изпълни тръпката от първото убийство. Не
беше вкусила кръвта му. Тогава тази мисъл не бе дошла в ума ѝ, но бе усетила силата на
това да прекрати дъха му, да спре сърцебиенето му, да знае, че е накарала духа му да
избяга от тази разбита, смъртна обвивка.
Студът, който бе обхванал безупречната кожа на Неферет, се затопли, макар и съвсем
леко.
Тя отново преживя бягството си от Чикаго с влак, придружавайки малка група
вампири, които проучваха нови обекти за Дома на нощта на запад. На първата спирка на
влака Емили Уийлър зарови дневника си. В пръстта на земята, която щеше да се
превърне в Оклахома, тя зарови единствения запис на това, което ѝ се беше случило.
Спомняше си, че разкопа земята с лопата и отвори рана, която беше червена като
засъхнала бича кръв и носеше със себе си аромата на края на всичко. С погребението на
този тъжен, жалък разказ за изгубената невинност и отмъщението за изнасилването,
новият живот на Неферет пламна.
Той не беше лесен.
Но в тази комета на прераждането винаги имало тъмен център на утеха, който никога
не изоставял Неферет. Нощта беше нейният свят, а сенките в най-дълбоките кътчета на
нейния свят съдържаха утеха, приемане и утеха.
Училищният съвет в Чикаго беше решил, че за младата Неферет не е безопасно да се
върне там, и тя беше преместена в нощния дом "Тауър Гроув" в Сейнт Луис. Там дарбите
ѝ я изпепеляваха.
Неферет се сви плътно в себе си, преживявайки следващия миг, който бе определил
коя ще стане тя.
Котката беше малка, късокосместа черно-сива котка таби. Щеше да е твърде малка,
твърде обикновена, твърде непривлекателна, за да я забележи Неферет, ако не бяха
нейната проницателна интелигентност и допълнителните пръсти на двете ѝ предни лапи.
В Сейнт Луис беше зима, студена и снежна, и младата Неферет си помисли, че малкото
коте е облечено в ръкавици.
Зле настроената готвачка на училището беше кръстила котката Клои, на името на
крадла, хваната при опит за кражба от училището, защото не успяваше да спре котката да
не проникне в кухнята, независимо колко често заключваше прозорците и следеше за
прислужничките, които имаха навика да забравят да затварят вратите. Онзи ден Клои
беше отворила прозореца, изкачила се по гредата на тавана, скочила върху масата за
охлаждане и се нахвърлила върху прясна бъбречна питка. Вампирката беше изхвърлила
звяра от килера, когато Неферет се беше появила.
- Как изобщо е намерила начин да носи ръкавици? - Бе възкликнала младата Неферет,
докато спасяваше малката Клои от снежната преспа, в която се бе приземила,
почистваше мокрите бели люспи от сумрачната козина и се усмихваше, докато котката се
търкаше във връзките на пелерината ѝ, обшита с еленови кожи.
Готвачката се изсмя подигравателно на Неферет.
- Знам, че си млада, но това не е причина да се държиш като простачка. Клои е
полидактилна - с шест пръста. Сигурно си виждала котките на нашата върховна жрица и
нейния приятел. Всички те са полидактилни. Този грозен дребосък сигурно е роднина с
тях, макар че не виждам прилика, освен в тези лапи. - Старата вампирка се обърна
настрани, като все още се хилеше, клатеше глава и мърмореше: - Ръкавици на котка.
Детето е красиво, но празноглаво...
Неферет си спомни как лицето ѝ бе пламнало от смущение и гняв, докато Клои не я
погледна в очите.
Тогава светът на Неферет се беше променил. Тя преживя отново тръпката от това - да
знае какво се крие в съзнанието на котката. Тя не чу истинските думи - котките не мислят
с думи. Тя чуваше емоции, а емоциите разказваха истории. Клоуи излъчваше палавост.
Коремът ѝ беше пълен и топъл и тя беше заспала. Но най-важното беше, че котката я
гледаше в очите с любов, вярност и радост и избра Неферет за свой човек за цял живот.
Пандея, дългогодишната върховна жрица в Сейнт Луис, не я беше нарекла простачка.
Нито пък се беше подигравала на Неферет, когато младата новачка беше отишла при нея,
държейки на ръце спящата Клои и описвайки със затаен дъх образите на сънищата, които
можеше да извади от съзнанието на малката котка.
- И, Върховна жрице, аз мога да докосна съзнанието и на вашата котка! - Провикна се
Неферет, сочейки пухкавия котарак на вампира, който се излежаваше на перваза на
прозореца. - Тя е щастлива, много щастлива, защото е бременна!
Усмивката на Върховната жрица почти бе засенчила подигравателната реплика на
готвачката.
- Скъпа Неферет, Никс те е дарила с чудесен афинитет, специална привързаност към
котките, животните, които са най-тясно свързани с нашата богиня. Никс трябва да те цени
високо, за да ти даде такъв дар.
Прекрасният ден избледня и преживяванията на Неферет се промениха. Месеците
изминаха толкова бързо, колкото и учестеното сърцебиене на Тси Сгили.
Тя все още беше млада, но по-възрастна. Нейният съвет беше ценен - първо, заради
връзката ѝ с котките, които се разхождаха свободно в Дома на нощта като спътници на
новаците и вампирите. После, макар че афинитетът ѝ бе започнал с котките, скоро стана
ясно, че Неферет може да докосва умовете на хората почти толкова лесно, колкото и тези
на котките.
Образите се издигаха от миналото един след друг, зашеметяващи със скоростта си:
- Неферет, ще бъде полезно, ако дойдеш с мен в града. Трябва да знам дали градът
отново става неспокоен при мисълта за нашите пълнолунни ритуали - бе поискала
върховната жрица.
Тя отиде с Пандея, като се отвори за атаката от страх, омраза и завист, която местните
хора отправиха към Върховната жрица, макар че те или се примиряваха и ѝ сваляха
шапки, или отвръщаха поглед и се правеха, че не я виждат.
Неферет започна да се отвращава да ходи в града.
- Неферет, човешкият консул на нашия нов професор изглежда тъжен; би било
полезно, ако ми кажеш дали иска да си тръгне, но се страхува да го попита - беше
попитала Пандея друг път.
Неферет се бе промъкнала в съзнанието на човека. Човекът не беше тъжен. Беше
изневерил на вампирката си и се бе измъквал през деня, докато тя спеше, за да играе
хазарт и да бъде с проститутки по речните кораби.
Професорът го бе изпратила и бързо го бе забравила, като в рамките на две седмици
бе преминала към друг, по-лоялен консорт.
Но на Неферет ѝ беше трудно да забрави онова, което беше докоснала в съзнанието
на мъжа. Жажда и завист - алчност и желание. Беше я отвратило.
 Виждайки колко много тяхната върховна жрица цени съветите ѝ, други идваха при
нея, винаги търсейки отговорите, скрити под маските на другите.
Докато Неферет преживяваше отново преживяното, тя усещаше възмущението, което
се бе зародило в нея тогава. Всички те бяха толкова нуждаещи се! Дори Върховната
жрица.
- Неферет, кажи ми дали онзи воин от Сина на Еребус смята, че съм наистина
красива...
- Неферет, искам да знам дали съседката ми ми казва истината за...
- Неферет, кажи ми...
- Неферет, искам да...
- Неферет, защо...?
Тси Сгили изтръпна, макар че все още не се събуждаше, тъй като преживяване след
преживяване, спомен след спомен я нападаха толкова бързо, че се преливаха един в
друг, превръщайки се в колаж от нужда и алчност, желание и предателство, лъжи и
похот.
Тъмнината я спаси. Както когато беше Емили, тя беше привлечена от цъфтящите през
нощта градини на Тауър Гроув. Най-сенчестите места в Дома на нощта ѝ бяха познати
приятели. Там тя можеше да изчезне, призовавайки нощта към себе си, така че другите
да гледат над нея и да я подминават, и никога да не я видят...
Клои разбра. Тя беше интелигентна и преждевременно развита и независимо от това
каква безсмислена мисъл беше чула Неферет, тя намираше начин да я накара да се
усмихне. Тя прошепна на котката чувствата, които се учеше никога да не изрича на глас -
никога да не показва на другите младежи - никога, никога да не разкрива пред никой
вампир.
- Мразя, когато Пандея ме моли да се вслушвам в мислите на човек, особено на мъж -
каза младата Неферет на мъркащата си котка. - Всички те са гнусни. Мислите им са
обсебени от телата ни - от това да ни притежават, въпреки че страхът им е толкова силен,
че почти има аромат: кисел дъх, пот и ненаситно желание.
Клои беше докоснала нослето си в нея и беше търкала лицето си в бузата ѝ,
изпълвайки я с безусловна любов и приемане.
- Когато съм върховна жрица, ще използвам силите си само когато искам. Не съм
съгласна с Пандея и останалите. Само защото съм надарена, това не означава, че трябва
да съм в тяхна услуга. На мен ми е дадена силата, а не на тях. Тя трябва да е моя и да я
използвам, както пожелая.
Вместо да се притисне към нея, както обикновено, ушите на малката котка се
изпънаха и тя се изправи, кацна в скута на Неферет и се загледа в покритите с нощ
градини на Дома на нощта.
В бърлогата си Тси Сгили стенеше на глас, като не искаше да преживява следващото,
но не можеше да избяга от виденията на миналото си.
Къщата на нощта в Тауър Гроув имаше пищни земи, които се простираха на повече от
двеста уединени акра около основния кампус. Теренът, разбира се, беше грижливо
поддържан, но беше началото на двадесети век и Сейнт Луис все още беше известен като
вратата към Дивия запад. Градините бяха дом не само на водни съоръжения и цъфтящи
през нощта цветя.
Клои усещаше аромата на въздуха.
Неферет дишаше дълбоко заедно с малката котка. Когато тя изви гръб, ръмжейки
свирепо, Неферет също бе оголила зъби, споделяйки яростта си, че в нейния Дом на
нощта е влязъл натрапник.
 Едва когато Клои бе скочила от скута ѝ, Неферет бе дошла на себе си и бе познала
страха. Тя се втурна след котката си.
Рисът беше ловувал зайци и беше прогонил един на земята недалеч от тъмния ъгъл, в
който седяха Неферет и Клои. Разочарован от загубата на плячката си, големият мъжки бе
маркирал около поляната, за да я отбележи като своя.
Клои нахлу в територията на мъжкия. С предупредителен писък рисът се изправи
срещу малкото коте. С крясък и плюене Клои се хвърли към мъжкия, цялата в нокти и
зъби.
- Не! - Изкрещя Неферет заедно с Клои, когато рисът удари веднъж, два пъти, замахна
с нокът към малката котка, сякаш беше досадно насекомо, и разряза корема ѝ, като я
изкорми.
Огромният звяр, три пъти по-голям от Клои, се приближи до мястото, където
котаракът лежеше изкормен, гърчещ се и кървящ, когато Неферет стигна до поляната.
Яростта изпълни младата жена и тя се втурна към животното, крещейки без думи, с
вдигнати ръце и оголени зъби.
Ушите на рисът се сплескаха на черепа му. Жълтите му очи срещнаха пламтящия
изумруден поглед на Неферет. Това, което видя там, го накара да се замисли. Толкова
бързо, колкото се беше разпалил инстинктът му за убийство, инстинктът му за
самосъхранение взе връх и рисът се отдръпна, губейки се в листата.
Неферет се втурна към котката си. Клои беше все още жива. Малкото ѝ сърчице биеше
учестено и тя се задъхваше от паника и болка.
- Не! Богиньо, не! - Неферет разкъса роклята си и се опита да напъха червата обратно в
корема на котката и да спре ужасния поток от кръв. - Помогни ѝ, Никс! Моля те, ако съм
толкова важна за теб, колкото всички казват, моля те, умолявам те, помогни ѝ! -
Изпълнена с болката на котката си и със собственото си отчаяние, Неферет заплака в
нощта. - Помогни ѝ, богиньо! Моля те, помогни!
Въздухът над поляната затрептял от сребриста светлина, която блестеше като звезди,
дошли на земята, и до умиращата котка се материализира жена. Косата ѝ беше дълга и
бяла като пълната луна. Носеше рокля с цвят на здрач и украса за глава, покрита със
сребърен памук, обсипан с диаманти.
Вътре в бърлогата неспокойно мърдащото тяло на Тси Сгили се успокои. Дишането ѝ
стана повърхностно. Голата ѝ кожа беше хладна и толкова бледа, че изглеждаше почти
прозрачна, докато преживяваше първата си среща с Никс.
- Дъще, ти си важна за мен - каза и богинята. - И не само защото виждам в теб голяма
сила. Обичам те, както всички мои деца, заради истинската ти същност - тази, която е
уязвима и наранена, но достатъчно смела, за да продължи да живее, да расте и да обича.
- Тогава моля те, Богиньо. Спаси Клои. Тя е най-важното нещо в живота ми. Обичам я -
помоли Неферет.
Никс бе вдигнала ръце и коприната, която ги покриваше, заблестя като лунна светлина
върху вода.
- Давам ти един последен дар - способността да успокояваш чуждата болка с
докосването си. Нека това те научи на състрадание, за да обуздаеш зараждащата се в теб
сила. - Никс притисна ръце върху сърцето си, а после се наведе напред и постави длани
върху главата на Неферет.
В студеното, тъмно леговище Неферет преживя отново божественото докосване и
дъхът ѝ спря от спомена. Докосването на богинята не я беше изпълнило със сила. То я бе
изпълнило с нежност.
- О, благословена бъди, Никс!
 - Това е Богинята! Благословена бъди, Богиньо на нощта!
Радостни викове се разнесоха отвсякъде около Неферет, когато вампири и новаци,
следвайки призивите ѝ за помощ, откриха поляната.
- Бъдете благословени, деца мои. Весела среща, весела раздяла и пак весела среща -
поздрави останалите Никс и се усмихна блажено, преди да изчезне в лъча на лунната
светлина.
Неферет не е гледала как Никс си тръгва. Беше съсредоточила цялото си същество
върху котката си. Тя притисна ръце към кървящото и тяло, използвайки магическото
докосване на богинята.
Неферет веднага усети разликата. Дишането на Клои престана. Сърцето ѝ се забави.
Оцъклените ѝ от болка очи се проясниха, само за миг, и се срещнаха с нейните, докато
малката котка излъчваше любов, радост и облекчение. После, напълно щастлива и
напълно освободена от болката, котката се сви около ръцете ѝ. Мъркайки доволно, тя се
притисна към Неферет и умря.
- Не! Не! Трябваше да успея да те спася! - Неферет беше придърпала Клои в скута си и
беше започнала да се грижи за безжизненото ѝ тяло, когато по челото ѝ избухна болка.
Все още притискайки тялото на Клои, Неферет се сгромоляса, докато лицето ѝ не се
притисна в тревата и кръвта и земята не погълнаха риданията ѝ.
- Неферет, дете! Аз съм тук с теб. Всичко ще бъде наред! - Вдигна я самата върховна
жрица Пандея. - О, благословена богиньо, благодаря ти! - Възкликна Пандея, когато
Неферет вдигна лицето си. - Никс не само те дари с лечебно докосване, но и те
благослови с Промяната тази нощ.
Все още плачейки и притискайки тялото на Клои, Неферет беше замаяна от объркване.
Погледът на Пандея се премести от новите знаци, които украсяваха лицето на Неферет
и обявяваха на света, че тя е възрастен вампир, към тялото на малката котка.
- О, това е Клои. Скърбя заедно с теб, Неферет. - Върховната жрица погали
неподвижната глава на котката. - Но твоето докосване излекува болката ѝ и тя продължи
в другия свят, където се забавлява с богинята.
В бърлогата Тси Сгили си пое дълбоко дъх и след това изрече думите на глас, точно
както бе правила в миналото.
- Аз не я излекувах. Клои е мъртва.
Погледът на Пандея беше благ, а гласът ѝ - разбиращ.
- Знам, че това е ужасна загуба и сега ти е трудно да я понесеш, но когато успееш да
осмислиш ясно тази нощ, ще разбереш, че способността да докоснеш духа ѝ и да
успокоиш прохождащата малка Клои я излекува по-пълно, отколкото би излекувала
физическите ѝ рани. Никс те е благословила богато.
В бърлогата си Неферет прошепна на глас думите, които преди много десетилетия бе
успяла да мисли само тихо: Никс ми отне единственото нещо, което обичах.
Гневът развълнува Тси Сгили и я насочи към съзнанието. Дъхът ѝ се ускори и тя почти
отвори очи. Но преди да успее да се събуди напълно, времето се придвижи напред,
отвеждайки я към следващото определящо преживяване в миналото ѝ. Денят, в който
уби любовника си и започна да чува съблазнителния шепот на крилатия безсмъртен -
лъжеца и предателя Калона...
 * Зоуи *

- Зо, Танатос ме изпрати да те намеря. Конференцията с Върховния съвет започна -

каза Аурокс.
- О, глупости! Тотално загубих представа за времето.
- Конференция на Висшия съвет? WTF? - Каза Афродита.
- Да, пак глупости. - Проверих телефона си: 22:10 Ч. Да, закъснях с десет минути. -
Съжалявам, с всички тези неща по преместването на мазето забравих да ви кажа,
момичета. Танатос ще помоли Върховния съвет да се намеси в работата на ТПД, защото
смята, че хората излизат извън границите си при разследването. Тя иска да се
присъединя към нея, за да им разкажем за това, че Неферет се материализира и е супер
луда, а нашият кръг я изгони, което е подготвило факта, че е изяла кмета. - Направих
пауза и изпратих на Афродита извинителен поглед. - Съжалявам, че го казах така.
Тя сви рамене.
- Просто го казваш, както си е.
- Е, трябваше да го каже по по-хубав начин - каза Стиви Рей, изпращайки ми
намръщена физиономия.
- Бамбашка, хубавото никога не е било нещо, за което много ми пука. Зи просто трябва
да го каже както е.
- Хей, всички знаем, че снощи си се напила толкова много, че не си могла да
функционираш през по-голямата част от днешния ден. Няма смисъл да се преструваш, че
нищо не може да те притесни - каза Старк. Той насочи коментара си към Афродита, но
дори не я погледна. Гледаше Аурокс и се мръщеше.
- Старк, две думи: замълчи - каза Афродита. - А, и още две думи: много ревнуваш?
Богиньо, беше ми писнало от препирните им.
- Афродита, след като нямаш нищо против да говориш за баща си, искам да дойдеш с
мен в Скайпа с Върховния съвет. Заговорих бързо, преди Старк да успее да каже какъвто
и да е дребен коментар, за който беше отворил уста, независимо дали ставаше дума за
Афродита, или за Аурокс. - Стиви Рей, ти също ела с мен.
- Оки доки - каза тя.
- По-добре да тръгваме. Танатос е изпратила Аурокс на мисия за теб, така че това
означава, че закъсняваш - каза Старк, хвана ме за китката и прозвуча супер дръпнато.
Вдигнах вежди към него и измъкнах китката си от хватката му.
- Ние, тоест Афродита, Стиви Рей и аз, тръгваме точно сега. И да, закъснях, защото се
забърках в милион дребни пожари, които трябва да бъдат потушени тук. Докато
разговаряме с Върховния съвет, трябва да се увериш, че червените новаци са пренесли
всичките си вещи в мазето, после да помогнеш на Дарий и Деймиън да съберат всички,
за да отидат на погребението. Ще се срещнем там.
 - Но аз исках...
- Какво? - Знаех, че звуча като кучка, но търпението ми беше на изчерпване. Беше
очевидно, че това, което искаше да направи, беше да се увери, че е залепен за мен, ако
Аурокс е някъде наблизо. - Старк, ти не си видял как Неферет се материализира. За това
ще иска да чуе Върховният съвет.
- Просто си помислих, че може да имаш нужда от мен...
Прекъснах го отново.
- Имам нужда да не спориш нито с Афродита, нито с мен и просто да си сигурен, че
погребението на Ерин няма да се превърне в глупав бой между банди.
Аурокс прочисти гърлото си.
- Ще те изпреваря и ще съобщя на Танатос, че ще се присъединиш към нея след
малко.
- Да, благодаря, Аурокс - казах разсеяно, докато момчето тръгваше, очевидно
доволно, че се е отдалечил от напрежението, което случайно беше предизвикал.
Виждах, че съм смутила и вероятно дори наранила Старк, но наистина нямах нито
време, нито сили да му бабувам на чувствата. Затова не казах нищо. Старк не каза нищо.
Никой не каза нищо. Докато Старк не стисна с ръка сърцето си, не ми се поклони
официално и не каза:
- Ще бъде както заповядате, жрице. Надявам се, че конференцията ти с Върховния
съвет ще мине добре - и си тръгна, а мълчаливите Дарий и Деймиън го последваха.
- Добре, неудобно - каза Афродита. - Знаеш, че Старк е просто притежателен заради
случката с Аурокс - Хит. Не е нужно да удряш момчето пред Бик Бой.
- Не съм го удряла с чук!
- Всъщност, Зи, звучиш доста зле - каза Стиви Рей.
- Искаш ли да ми кажеш, че винаги си супер мила с Репхайм, дори когато той те
дразни до смърт? - Отговорих, като малко съжалявах, че съм си изпуснала нервите пред
Старк, особено пред приятелите ми, но и все още се чувствах раздразнена от него.
- Да, мога да ти кажа, че никога не съм била злобна към Репхайм нарочно - каза Стиви
Рей.
- Това вероятно е така, защото той е момче само през половината от времето. Доста е
трудно да се ядосаш на една шибана птица. Трябва да е като да се срещаш с куче.
Обзалагам се, че е щастлив и мята като с опашка всеки път, когато се върне да те види -
каза Афродита. - Господи, изтощава ме само като си помисля за това.
- За теб, аз съм свикнала да ме мразиш, така че няма да кажа нищо за това, че си
злобна. За нея, не съм. - Стиви Рей обърна гръб на Афродита. - Нещо не е наред с теб, Зи?
Ти си нервна като котка на горещ ламаринен покрив.
- Елизабет Тейлър е била богиня - каза Афродита. - Безумна, но богиня.
- За какво говориш? - Казах.
- За филма. Попитай кралица Деймиън. Сигурна съм, че му се иска да беше Елизабет
Тейлър.
- Афродита, понякога ми се струва, че говориш на друг език, но официално ето какво
не ми е наред: Уморен съм от това, че всички се карат. Омръзна ми Старк да се държи
странно с Аурокс. Омръзна ми да не знам как трябва да се държа с Аурокс заради Хийт.
Омръзна ми хората да бъдат изяждани. Омръзна ми да се притеснявам какво, по
дяволите, ще направи Неферет следващия път. И съм супер уморена от това, че съм
заклещена в Дома на нощта като затворник.
Афродита и Стиви Рей ме погледнаха така, сякаш ми бяха пораснали криле.
- По дяволите, Зи. Трябва да започнеш да пиеш - каза Афродита.
 - Ксанаксът действа ли на новаците? - Попита я Стиви Рей.
- Струва си да се опита - каза тя.
- Аз съм тук. Не обичам да пия, а и не искам ксанакс.
- Ще ти смеля един, ако го промъкнеш в кафявия и поп - каза Афродита.
- Договорено - каза Стиви Рей.
След това и двете започнаха да се смеят.
Поклатих глава.
- Вие двете не сте смешни, а ние закъсняваме. - Отдалечих се от тях. Те тръгнаха след
мен, като все още се кикотеха за моя сметка.
С изненада видях Калона да стои зад Танатос, скръстил ръце върху голите си,
мускулести гърди, приличащ на статуя на ангел отмъстител.
Защо никога не носи риза - мина през ума ми. Тогава Танатос ни направи жест да се
присъединим към нея, като каза:
- А, добре. Ето я Зоуи. Радвам се да видя, че я придружава младата върховна жрица
Стиви Рей, както и нашата пророчица Афродита.
Калона се отдръпна, така че ние трите, заедно с Танатос, да се виждаме от
компютърната камера. Големият екран показваше залата на Върховния съвет в храма на
остров Сан Клементе, недалеч от бреговете на Венеция. Седем каменни трона, всеки от
които богато изваян, бяха разположени на площ, подобна на сцена. Шест от троновете
бяха заети. Знаех, че седмият принадлежи на Танатос. Не бях сигурна как се чувствам от
факта, че не бяха заели нейното място във Върховния съвет. Харесваше ми, че Танатос е
тук с нас, но все още има достатъчно власт, за да запази мястото си във Висшия съвет. Не
ми харесваше, че това можеше да означава, че тя може да бъде издърпана обратно там
по всяко време.
Осъзнах, че никой не казва нищо и всички ме гледат. Лицето ми пламна от топлина и
аз свих ръка на сърцето си, като се поклоних бързо.
- Весела среща, върховни жрици. Съжалявам, че закъснях. Бях, хм... - направих пауза,
като напълно изгубих каквото и да е извинение, което исках да избълвам.
- Тя е стресирана, защото всички сме заседнали тук - довърши вместо мен Афродита.
Тя направи бегъл поклон. - Весела среща. Аз съм, Афродита.
- Помним коя си ти, пророчице. - Дуантия заговори първа. - Ще ни бъде доста трудно
да забравим първата си човешка пророчица. - Тя седеше на най-богато украсения трон и
очевидно ръководеше Върховния съвет. Тогава Дуантия обърна тъмните си очи към мен
и аз усетих силата им дори и при хилядите мили, които ни разделяха. - Да закъснееш
понякога е неизбежно. Стресът също е неизбежен. Да се научиш да ограничаваш едното
и да се справяш с другото е част от това да бъдеш Върховна жрица. - Преди да успея да
започна да се извинявам отново, тя погледна от мен към Стиви Рей. - Весела среща,
Стиви Рей. Когато събитията позволят, Съветът и аз бихме искали да отправим покана
към теб и твоя необичаен консул, Репхайм, да посетите остров Сан Клементе. Ние сме
заинтригувани от вас двамата. Вярно ли е, че момчето действително сменя формата си от
човешка на гарванова всеки ден?
- Весела среща - каза Стиви Рей и се поклони официално. После се усмихна малко
срамежливо, но отговори на въпроса на Дуантия без колебание или притеснение. - Да,
госпожо, Репхайм е като обикновено момче през нощта, но щом изгрее слънцето, се
превръща в гарван.
- Той не си спомня за часовете, когато е звяр? - Попита друг член на Върховния съвет.
- Не съвсем, не. Или поне ако има, не ми е казал. Репхайм не обича да говори много за
това.
 - Ще поговорим повече за това, когато ти и твоят консул ни посетите - каза Дуантия.
- По-добре вземи една от онези наистина големи кучешки каси за пътуване -
прошепна Афродита на Стиви Рей.
Блъснах я с лакът.
- А сега да се върнем към темата - продължи Дуантия. - Танатос обобщи събитията от
снощи. Афродита, Съветът ти изказва своите съболезнования. Смъртта на родител никога
не е лесна.
- Благодаря ви.
- Зоуи, Стиви Рей, Афродита, вие присъствахте, когато привидението се прояви във
вашия кампус. Танатос ни докладва, че вярвате, че това е била Неферет. Трите съгласни
ли сте с това?
- Съгласни сме - казах аз. - Афродита и аз първи видяхме паяците. Тогава разбрах, че
това е Неферет. Тя се е проявявала като паяци и преди, тук, в Дома на нощта, а когато
падна от балкона, изглеждаше така, сякаш тялото ѝ се разпадна на цяло гнездо паяци.
- От самото начало беше очевидно, че паяците не са нормални - добави Афродита. - И
стана още по-очевидно, когато Зи започна да хвърля кръга.
- Както вече казах, усетих промяна в енергията на училището точно преди Зоуи да ми
се обади, за да съобщи за случващото се. Първоначално си помислих, че усещам
приближаването на смъртта, а смъртта наистина посети кампуса ни онази нощ, но след
като се замислих, смятам, че усетих и приближаването на Тси Сгили. Силата и се дължи
на смъртта и Мрака - това е, което подхранва безсмъртието и. Съгласна съм със Зоуи и
нейния кръг. Неферет се опита да се прояви.
- Ние я видяхме - казах аз, като не ми хареса, че членовете на Съвета изглеждаха
нерешителни. - Определено това беше тялото на Неферет, което почти се реформира,
преди стихиите да я изхвърлят от кампуса.
- Не е далеч - каза Афродита. - Тя уби баща ми на главния вход на училището.
Вероятно дотам е могла да стигне, без да изцеди някого.
- Смятаме също, че Неферет може да е отговорна за отхвърлянето на Промяната от
страна на новачката онази нощ - каза Танатос. - Нейният призрак премина през
момичето, докато то беше в кръга, и момичето умря само няколко минути по-късно.
- Да, детето с афинитет към водата - каза Дуантия. - Толкова е срашно да загубиш
младо дете, надарено от богинята.
- Макар че е логично един безсмъртен, който се храни със смъртта и Мрака, да
причини по такъв начин смъртта на едно ново дете - каза друг член на Съвета. - Това
може да ѝ е дало силата, от която се е нуждаела, за да се прояви напълно.
- Неферет е убила Ерин и бащата на Афродита - казах твърдо аз. - Дори се опитахме да
кажем това на детективите, но по никакъв начин не можем да им обясним цялата истина.
Няма как да ни повярват.
- А сега искат да започнем ДНК тестове с моите професори, за да ги сравним с
доказателствата, които са намерили по тялото на кмета - каза Танатос.
Чух изненаданото поемане на дъх от страна на Афродита и осъзнах, че трябваше да я
предупредя за тази подробност. По дяволите! Наистина трябваше да започна да
управлявам времето си по-добре.
- Хората искат да разследват това убийство във вашия Дом на нощта. - Дуантия не
превърна изявлението във въпрос, но Танатос все пак ѝ отговори.
- Да, което е в пряко противоречие с нашите традиции. Няма да дам разрешение да
нахлуят в това училище. Ето защо помолих за вашето застъпничество - каза Танатос. -
Всичко, което човешките власти трябва да разберат, е, че вампирската общност обвинява
Неферет за смъртта на кмета и че ние работим усърдно, за да я открием и да я изправим
пред съда. Те могат да прекратят разследването си и да отменят ограниченията върху
нашата Къща на нощта. В замяна даваме клетвата си, че ще бъдем напълно сигурни, че
Неферет ще плати за престъпленията си.
- И все пак местните хора вярват, че самата Неферет е била жертва на насилие - каза
Дуантия.
- Защото не можахме да им обясним, че тя е използвала Мрака, за да отвлече баба ми,
така че трябваше да използваме магия, за да я спасим! - Не исках да крещя, но просто бях
толкова разстроена от това колко несправедливо беше цялото това нещо!
- Има много неща, които не могат да бъдат обяснени на хората, Зоуи - каза Дуантия. -
Смъртта на майка ти от ръцете на Неферет е още един тъжен пример за това.
Кимнах, без да вярвам на гласа си.
- Зоуи, ако ограниченията от Дома на нощта бъдат отменени, ти и Стиви Рей все още
ли сте решени да продължите да живеете извън кампуса, отделени от училището? -
Изведнъж попита един член на Съвета, който дотогава мълчеше.
- Да - казах аз. - Тунелите под депото са по-удобни за червените вампири и новаците.
- Но вие не сте нито едно от двете.
Намръщих се.
- Е, аз също не съм нормален младеж. - Вдигнах ръцете си с длани навън, така че
решетъчната татуировка, която Богинята беше поставила там, да се вижда напълно от
камерата.
- И аз не съм нормална пророчица на Никс - каза Афродита. - Така че и аз ще отида с
тях.
- Аз съм първата червена върховна жрица - каза Стиви Рей. - Това също не е нормално
и аз съм със Зоуи и Афродита. Не искаме да създаваме неприятности, но това е, което е -
държим се заедно.
- Не разбирам какъв е проблемът да живеем в депото. Преди нямахте нищо против -
казах аз.
- Да, това беше преди Неферет да бъде достатъчно провокирана, за да отвлече баба
ти, да убие един новак и един човек и да вкара местните власти във вашия Дом на нощта
- каза същият член на Съвета.
Трудно ми беше да повярвам на думите ѝ.
- Това не беше наша вина!
- Никой не ви е винил - каза бързо Дуантия. - Ние само се опитваме да пресеем
многото трагични събития от последно време. - Изведнъж тя премести вниманието си. -
Калона, ти си единственият безсмъртен тук. Какво е твоето мнение? Въпросът на Дуантия
сякаш изненада всички ни. Танатос се премести на стола си, а ние с Афродита се
отдръпнахме малко встрани, за да може Калона да застане между нас и да се изправи
пред Върховния съвет.
Преди да отговори, той се поклони, като стисна с ръка сърцето си.
- Не виждам никакъв проблем Зоуи и нейната група, а това включва и сина ми
Репхайм, да живеят в депото. Те са охранявани от силни, лоялни Воини, а тунелите им
осигуряват безопасност. Що се отнася до убийствата, не се съмнявам, че съществото
Неферет се е проявило и е причинило и двете смъртни случаи и че хората не могат да
започнат да я карат да плаща за престъпленията си.
- Калона, ние те приехме като част от нашата общност заради клетвата, която си
положила пред Танатос, но всички сме любопитни за отговора ти на един конкретен
въпрос - каза Дуантия.
 Крилете на Калона зашумяха и тялото му се напрегна, но гласът му беше стабилен.
- Ще отговоря на всички въпроси, които бихте искали да зададете, върховна жрице.
- Въпреки че никога не си признал напълно, че си Еребус, дошъл на земята, Неферет
ни те представи като такъв. Тя каза, че си я подмамил да повярва в това.
- И все пак никога не съм твърдял, че съм Еребус, и ето ме тук, заклет воин на член на
собствения ви Съвет, докато Неферет се измъква, убивайки деца и хора.
- Да, това е интересен развой на събитията. Въпросът ни е кой си ти?
Всички, дори Танатос, се взираха в Калона. Дали той щеше да им каже, че е брат на
Еребус? Боже мой!
- Бил съм много неща - бог, любовник, разрушител, спасител. Сега съм Воинът на
смъртта - каза Калона. - Редно е да съм и безсмъртен.
Помислих си дали да не заговоря и да кажа на всички, че е брат на Еребус, но дали
наистина беше така? Вече бях закъсняла, изглеждах безотговорна пред Съвета, а те
трябваше да знаят, че съм адски раздразнена от тях. Нямаше нужда да изричам подобно
твърдение, а след това Калона да не казва нищо. Или още по-лошо, да го отрече
напълно. Затова за разнообразие си замълчах.
- Калона, помолих се на Никс и я помолих да ми говори за теб и да ми каже дали
представляваш опасност за Танатос или за Дома на нощта - каза Дуантия.
- И какво каза богинята? - Попита Калона.
- Никс запази мълчание.
- Мисля, че това само по себе си е отговор - каза Танатос. Струваше ми се, че звучи
ядосано. Двете с Дуантия се гледаха мълчаливо, което завърши с това, че Дуантия
погледна встрани, за да се обърне към Съвета си.
- Жрици, нещо от това, което чухте тук тази вечер, промени ли предишната ви
преценка за молбата на Танатос да се застъпим пред хората от Тулса?
Петте върховни жрици изрекоха страховито като една:
- Не.
Дуантия отново се изправи пред нас.
- Тогава е решено. Това, което се случва в Тулса, вече предизвика вълнения между
вампири и хора, както и между новаци и вампири в самия Дом на нощта в Тулса. Част от
вас са се откъснали от цялото, а от последните събития ни е ясно, че това откъсване не е
здравословно за вампирската общност. Ние отбягваме Неферет. Тя вече не е наша грижа.
Не е наша отговорност да я изправим пред правосъдието.
- Но Неферет е тази, която създава проблеми. Тя е тази, която хората трябва да
обвинят - тя е тази, която вие трябва да обвините. - Почти се задавих, опитвайки се да не
им изкрещя.
- Тя е безсмъртна. Както каза Калона, тя не може да бъде изправена пред съда от
хората - каза Дуантия.
- Очаквате от нас да я изправим пред съда - каза Калона.
- Да, очакваме - каза Дуантия. - Затова няма да се застъпваме пред местните хора.
Също така вече няма да признаваме отделянето на новаците и вампирите от вашия Дом
на нощта.
- Сгиах е върховна жрица на вампирите и живее отделно от вас - и вие сте
позволявали това в продължение на векове - опитах се да ги вразумя.
- Сгиах не предизвиква размирици с хората. Сгиах не идва при нас с молба за помощ -
каза Дуантия.
- Знаете ли какво, сега вече е напълно логично защо тя остава на един заложен в
капани остров и ви игнорира - казах им аз.
 - Може би е време и Тулса да стане остров. - Танатос звучеше мрачно и властно. -
Отказвам се от поста си във Върховния съвет незабавно.
- Танатос, не може да искаш да доведеш своя Дом на нощта до скъсване с Върховния
съвет! - Изправи се Дуантия. Останалите членове на Съвета изглеждаха или супер
шокирани, или супер ядосани.
- Искам да се променя и адаптирам. Искам да остана тук като върховна жрица на Дома
на нощта в Тулса. Искам да подкрепя тези две необичайни Върховни жрици и тази
Пророчица в желанието им за собствено място. И най-важното, искам да изправя
Неферет пред правосъдието, без да позволявам нахлуване в моето училище.
- Но това не е...
- Това е моята клетва; така да бъде!
След това Танатос натисна бутона за прекъсване на връзката. Скайпа издаде забавния
си малък звук на затваряне и екранът стана празен.

* Афродита *

- Светая светих. Танатос, ти имаш топки. Големи - каза Афродита.

Танатос повдигна вежди.
- Ще пренебрегна вулгарността и ще приема комплимента, пророчице.
- Само да знаеш, че това е огромен комплимент - каза Афродита и сведе почтително
глава пред Танатос.
- Ти наистина се застъпи за нас. Благодаря, върховна жрице - каза Стиви Рей.
Калона и Зоуи си размениха погледи.
- Така че оставаме сами да се справим с Неферет и местните власти - каза той.
- Отново - добави Зоуи. - Не е като да е за първи път, когато Върховният съвет ни
оставя да висим така.
- Те искат да са добри - каза Танатос, като звучеше нещо средно между тъга и
цинизъм. - Мислят, че правят най-доброто за вампирската общност като цяло, а Съветът е
създаден преди векове именно за това.
- Те са заседнали в Тъмните векове! - Избухна Зоуи.
Афродита я наблюдаваше внимателно. Да, Висшият съвет беше задник, но те все още
имаха Танатос - силата на своя кръг - две пророчици (въпреки че Шейлин беше болка в
задника), едно момче-бик и един безсмъртен на тяхна страна.
 - Казвам, че е добре дошло. Те са купчина стари жени - без да се обиждаш, Танатос -
каза Афродита. - Зи, единственото нещо, което наистина биха могли да направят за нас, е
може би да отърват полицията от гърба ни. Не се нуждаем от тяхното разрешение, за да
си създадем собствено място в света. Това е и нашият свят и ние ще си създадем
собствено място.
- Да, точно това мисля и аз - съгласи се Стиви Рей.
Зоуи скръсти ръце на гърдите си.
- И така, всички сме заклещени тук заедно и не правим нищо.
- Докато не хванем Неферет, се опасявам, че сме - каза Танатос.
- Да я хванем? Каква полза от това? - Каза Зоуи.
Афродита видя, че не е единственият човек, който наблюдава внимателно Зоуи.
Веждите на Танатос се вдигнаха и тя наклони глава настрани.
- Жрице, всички се съгласихме, че Неферет е отговорна за смъртните случаи, които се
случиха снощи, нали?
- Неферет го направи - каза Зи.
- Така че Неферет трябва да бъде открита и предадена на властите. Дотогава истината
е, че човешките власти няма да намерят доказателства, които да обвинят когото и да
било от нас, тъй като ние сме невинни.
- Почакайте. Означава ли това, че ще позволите на нашите професори да започнат да
правят ДНК тестове? - Попита Зоуи.
- Не. Това означава, че ще намерим Неферет и ще предоставим съвпадащата ѝ ДНК на
човешките власти.
- Неферет е могъщ безсмъртен. Тя няма да ни позволи да я хванем, камо ли да я
заведем в полицията.
- Зоуи, ти казваш това, но ти и твоят кръг успяхте да победите това могъщо безсмъртие
и да спасите баба си от нея.
- Ние я победихме и преди. Ще я победим отново. - Стиви Рей звучеше много по-
позитивно от Зи.
- Всъщност всичко, което трябва да направим, е да намерим Неферет. Да я заведем на
някое обществено място и да започнем да я засипваме с трудни въпроси. Тя ще изгуби
самообладание и ще направи нещо безумно, особено ако някой детектив я помоли за
ДНК проба - каза Афродита. - Да, ще ни е гадно, когато тя се взриви в паяци или изяде
някой местен жител, или каквото и да е друго, и хората започнат да разбират, че тук става
нещо повече от борба на вампири срещу хора, но това няма да е толкова гадно, колкото
да сме под домашен арест и да ни обвиняват в глупости, които никой тук не е правил.
- Вярвам, че е време хората да разберат, че тук действат повече сили, отколкото само
тези на хората и вампирите. - Калона изненада Афродита, като се съгласи с нея. - Злото
винаги е по-силно, когато е подценявано.
- Ще позволиш на хората да те видят? - Попита Зоуи, Калона.
- Ще предам Неферет на правосъдието и ще защитя това училище. Ако това означава
да се покажа на хората, нека бъде така.
- Имам въпрос. - Вдигна ръка наполовина Стиви Рей.
- Да? - Каза Танатос.
- Как ще намерим Неферет?
- Това ще е лесната част. Ще останем тук, ще се придържаме към пътя на нашата
богиня и ще чакаме Неферет да се разкрие - каза Танатос.
- Това е глупост! - Зи звучеше така, сякаш беше готова да избухне. - Когато Неферет
отвлече баба, аз седях в тунелите в кухнята. Просто чаках и хленчех на Никс да ми
помогне да спася баба. И, познайте какво? Богинята ми се яви и в общи линии ми каза, че
едно дете седи и плаче. Върховната жрица всъщност прави нещо. И сега ми казваш, че
нашето голямо решение е да седим и да чакаме?
- Не, това, което ти казвам, е, че ще проявим мъдрост и ще действаме с търпение.
Имаме да погребваме един от нашите, а след това ще възобновим занятията и живота си,
няма да позволим училището ни да бъде превзето от разгневени местни жители или ние
самите да потънем в мрака на Неферет. Очаквам от теб и Стиви Рей да покажете
лидерските си умения и да помогнете на мен и на останалите преподаватели да
поддържате спокойствие и да изпълнявате задачите си. А сега, ако сте приключили с
опитите си да ме поучавате за богинята, на която съм служил вярно в продължение на
векове, имам погребение, което трябва да ръководя. - Тонът на Танатос подсказа, че е
чула достатъчно от всички - особено от Зоуи - и тя се изправи. Калона я последва в
сянката ѝ и тя излезе от стаята.
Афродита застана между Зоуи и вратата.
- С риск да прозвучи повече като теб, отколкото ми се иска, ще ти кажа, че трябва да
коригираш отношението си.
Зи присви очи.
- Тази ситуация не те вбесява?
- Разбира се, че ме вбесява, но да се нахвърляш върху единствената възрастна
върховна жрица, която всъщност е на наша страна, е просто глупаво.
- Зи, звучиш доста хапливо. - Стиви Рей изглеждаше неловко, но това не ѝ попречи да
говори.
Зоуи си пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, като докосна с пръсти камъка на
ясновидката, който изглеждаше като спасител и висеше на дълга сребърна верижка на
врата ѝ.
- Просто е адски неприятно, че Неферет отново върши глупости, а ние просто се
мотаем и чакаме следващия ѝ ход.
- Добре, ти каза "проклета" и "глупост" в едно изречение, така че започвам да се
чувствам обнадеждена, че може би психическият срив, който очевидно имаш, може да
доведе до обновяване на скучните ти некръчмарски ругатни - каза Афродита. - Освен
това все още казвам, че трябва да провериш отношението си. Това не е същото като
преди, същото старо нещо с Неферет. Тя е била отхвърлена от Върховния съвет.
- Да, дори и да са твърде страхливи, за да я преследват сами, това, че са я отблъснали,
е голяма крачка - добави Стиви Рей.
- Бих ги нарекла нещо по-описателно от страхливци, но смисълът все пак е налице. И
имаме цяло училище, което върви срещу нея. Неферет не може да се крие вечно - както
всички вече казахме, ако не друго, тя е прекалено дяволски луда, за да остане
незабелязана много дълго.
- Не - каза Зи. - Това е част от проблема - цялото училище не е против нея. Далас и
приятелите му определено са на нейна страна и определено не са с нас.
- Но, Зи, Неферет, която убива бащата на Афродита, променя всичко. - Стиви Рей
погледна Афродита. - Още веднъж съжалявам. - Афродита вдигна рамене и Стиви Рей
продължи нататък. - Това, което тя направи този път, беше наистина публично. Тя изяде
кмета. Полицаите са замесени. Танатос ще се погрижи да получи доказателства, които да
докажат какво е направила, а Далас няма да иска да бъде обвинена в убийство или дори
в подпомагане на убиец - каза Стиви Рей.
 - Далас и отвратителните му приятели няма да се справят добре в затвора. Те ще си
седят на място и ще си мълчат. Разбира се, ще бъдат досадни за околните, но това
всъщност не е по-различно от нормалното училище - каза Афродита.
- Да, предполагам, че сте прави - каза Зи. - Съжалявам за това, че съм негативна
натура. Наистина просто искам да направя нещо, което ще оправи всичко. Знаете ли, да
накарам всички да бъдат мили и да спрат да ни наричат Тъмнина и какво ли още не.
- Това не е отрицателна нация. Това е да си заблудена Деби. Хората са гадни. Те
правят глупости и не са мили. Край - каза и Афродита. - Като доказателство за моята теза,
нека отидем на погребението на Ерин. Тя не постъпи правилно и съм дяволски сигурна,
че погребението ѝ ще е гадно.
На Афродита сериозно ѝ беше писнало да ходи на погребения. Не само че беше лошо,
когато умираше някой достоен човек, като Дракон Ланкфорд или бедния малък гей
Джак, но и беше тъжно и гадно и дори не можеше да се подобри с носенето на страхотни
дрехи. Черно. Скучно. Депресиращо.
И за да сложи черешка на гадното сладоледче на събитието, Зоуи определено имаше
проблеми с контрола на гнева. Беше избухнала пред Висшия съвет. Беше избухнала
срещу Танатос. Това не беше поведение, подобно на това на Зоуи. И не беше споменала
на собствената му дъщеря малката подробност, че полицаите имат ДНК доказателства за
този, който е убил баща ѝ. Афродита погледна към Зи. Тя вървеше до Стиви Рей и кимаше
на нещо, което тъпанарката бълнуваше, но на лицето ѝ нямаше обичайното изражение
"Усмихвам се на най-добрата си приятелка". Зи се мръщеше. Изглеждаше уморена. Не,
всъщност тя не изглеждаше уморена. Изглеждаше раздразнена. Или ядосана. Да, Зи
определено изглеждаше ядосана.
Афродита не знаеше какво да прави.
Може би Зоуи трябваше да чуе за последното ѝ видение, онова, в което участваше
излязлата от контрол ядосана Зи и което завърши с нея в затвора и куп изядени хора.
Но инстинктът на Афродита все още ѝ подсказваше, че това не е Зоуи, с която може да
се разсъждава - или поне точно сега не можеше да се разсъждава.
Може би след като приключи погребението. Може би Зоуи просто беше супер
напрегната, защото погребенията бяха ужасни.
Трите бяха стигнали до средата на кампуса - твърде познатата зона за палене на
огън/погребение в центъра на гигантските дъбове, които обграждаха училището. Танатос
и Калона бяха начело на кладата, застанали до Далас, който изглеждаше с каменна
физиономия, но кимаше на всичко, което Танатос му казваше. Приятелите му бяха
направили малък полукръг от модни бедствия зад него.
Махането на Дарий привлече вниманието ѝ.
- Ето ги и нашите момчета - каза тя и те промениха посоката си, за да се срещнат със
своите Воини, с останалата част от кръга им и с червените новаци на Стиви Рей, които
бяха направили друг полукръг от противоположната страна на кладата.
Дарий я прегърна и Афродита се отпусна в прегръдките му, като и се искаше вече да
са сами.
- Танатос и Калона изглеждат мрачно. Срещата с Върховния съвет не мина ли добре? -
Прошепна той в ухото ѝ.
- Влакова катастрофа. Ще обясня по-късно - прошепна тя в отговор и тогава
професорите бяха там, запълвайки липсващите части на полукръговете, за да образуват
един пълен кръг, който да изглежда така, сякаш училището е една обединена група.
Което, разбира се, съвсем не беше вярно.
 Танатос заговори първа. Гласът ѝ беше силен и ясен - всъщност тя беше доста добър
оратор, но когато започна молитва, която се римуваше, вниманието на Афродита се
отклони.
Тя наблюдаваше Далас. Що се отнася до нея, той винаги е бил твърде нисък, а очите
му са изглеждали мънистени - дори преди да си изгуби ума и да почервенее. Тази вечер
той се взираше в кладата и забуленото тяло на Ерин, като от време на време избърсваше
очите си в ръкава. Технически погледнато, той плачеше, но най-вече изглеждаше
обезумял. Погледът на Афродита се насочи към червените новаци зад Далас. Никой от
тях не плачеше. Повечето гледаха или към кладата, или към Танатос. Е, няколко зяпаха
Калона, но децата винаги зяпаха Калона.
Очите на Афродита обиколиха кръга и тя забеляза, че Никол не се е присъединила към
групата на Далас. Тя стоеше до Ленобия и Травис в средата на купчината професори.
Сякаш усетила погледа ѝ, Никол погледна към Афродита. Това не беше заядлив поглед,
но не беше и приятелски. Афродита си помисли, че ако погледът можеше да говори,
щеше да каже: WTF?
Афродита задържа погледа ѝ още малко, после остави очите си да продължат да се
движат из кръга. Погледът ѝ отново спря, когато стигна до Шейлин. Тя стоеше до
копелето Ерик. Фактът, че Шейлин винаги се оказваше до Ерик, я накара да се замисли за
преценката на момичето. Ерик безспорно беше секси. Ако не беше секси, Афродита
нямаше да е била гадже с него, да го прави, но и тя беше продължила напред. Разбира
се, не беше видяла Шейлин и Ерик да правят лицеви опори. Той дори не беше държал
ръката ѝ на публично място. Може би не Шейлин преследваше Ерик. Може би Ерик се
въртеше около нея, защото тя беше първият младеж, когото беше проследил. Това беше
възможно.
Предполагаше се, че Шейлин може да чете аурите или цветовете на хората, или както
там ги наричаше, и да казва какъв е човекът отвътре, така че имаше и възможност Ерик
да не става толкова задник и Шейлин да вижда това, макар че тази възможност
изглеждаше малко вероятна.
Афродита отметна косата си назад. Шейлин беше разчела цветовете ѝ. Беше ядосала
Афродита и отначало се беше държала като кучка, но после се беше извинила. И
истината беше, че Шейлин беше права, когато беше казала на Афродита: Това е част от
твоята уникалност - твоята топлина... Тя е малка и скрита, защото през повечето време
криеш колко си топла и добра. Но това не променя факта, че тя все още е там. Спомняйки
си, Афродита отново отметна косата си назад. Колкото и да беше досадно, инстинктът ѝ
подсказваше, че Шейлин е истинска - че наистина има Истинско зрение и дадена от
богинята способност да го тълкува.
Афродита погледна към мястото, където Зоуи стоеше до Стиви Рей и Репхайм, между
Старк и Шейлин. Естествено, Шоуни и Стиви Рей бяха изцъклили очи. Зоуи обаче не беше
и това изглеждаше странно. Обикновено Зи плачеше на погребения, а и колкото и да
беше объркана Ерин преди смъртта си, тя беше част от първоначалния кръг на Зи.
Когато Афродита погледна обратно към Шейлин, момичето вече не гледаше Танатос.
Гледаше Зоуи и изражението ѝ говореше, че не харесва това, което вижда.
В този момент Афродита взе решението си.
След това вниманието ѝ бе привлечено обратно към погребението, когато Далас
вдигна пламтящата факла, а Танатос вдигна ръце и глас, заповядвайки:
- Далас, на теб е поверено да запалиш кладата на Ерин, а моето решение е Шоуни да
използва дарбата си от богинята, за да помогне на тялото на падналата ни дъщеря,
докато то се връща към пепелта и земята. - Танатос направи жест на Шоуни да се
присъедини към нея до кладата.
Бузите на Шоуни бяха измити от сълзи, но тя не се поколеба. Тя отиде до кладата и
докато Далас докосваше факлата до сухите трупи, извика в нощта:
- Огън, ела при мен! - Дългите ѝ тъмни коси се вдигнаха от топлинните кълба, които я
заобикаляха. - Освободи тялото на моя близнак! Така искам и така трябва да бъде! - Чу се
силно свистене и огнището избухна в огън. Всички, с изключение на Шоуни, бяха
принудени да направят няколко крачки назад от пламъците. Афродита закри очите си с
ръце, без да може да откъсне поглед от Шоуни. Тя все още плачеше, но и се усмихваше,
докато стихията ѝ изпълняваше нарежданията ѝ.
Афродита си помисли, че прилича на огнена богиня. Не че някога щеше да каже това
на Шоуни, но все пак...
Докато Танатос затваряше кръга и нареждаше на всички да бъдат благословени,
Афродита прошепна на Дариус:
- Трябва да направя нещо много бързо. Ще се срещнем в нашата стая. - Тя го целуна, а
после се промъкна през тълпата, като се опитваше да зърне Шейлин и ѝ се искаше
момичето да не е толкова ниско.
Разсеяна, тя едва не се блъсна в едно проклето дърво. Добре, че не го направи,
защото от другата му страна Репхайм държеше Стиви Рей, която продължаваше да плаче
и напълно изцапа предната част на тениската му.
- Знам, че е трудно, но Ерин е с Никс - казваше Репхайм на Стиви Рей. Той погледна
нагоре, когато Афродита се препъна около големия дъб.
Тя сложи пръст на устните си и имитираше движение "шшшшш", като поклащаше
глава. Само от това се нуждаеше - Стиви Рей да очаква Афродита да се включи в
бълнуването и. За щастие Репхайм не ѝ обърна внимание и се върна към прехласването
по Стиви Рей, докато Афродита се отдалечаваше на пръсти.
Тя усети треперещо, не на място чувство и замръзна. Погледът ѝ веднага намери
Далас. Той обаче не можеше да види Афродита. Дървото му пречеше, но Афродита не
мислеше, че той щеше да забележи, ако тя тупнеше непривлекателно като юница. Беше
прекалено зает да се взира в Репхайм и Стиви Рей. Омразата в погледа му беше
плашеща. Мълчаливо Афродита си проправи път около дървото, приближавайки се до
Далас. Той говореше нещо, мърмореше си. Афродита се съсредоточи, наблюдаваше
твърде тънките му устни и слушаше с цялото си внимание.
- Това не е правилно. Моят е мъртъв, а нейният дори не е човек. Не е правилно...
Това беше всичко. Това беше всичко, което Далас промълви. Афродита чакаше,
наблюдаваше, готова да предупреди Репхайм и да извика Дарий, ако Далас наистина се
опита да направи нещо, но момчето просто продължаваше да повтаря едни и същи
глупости, дори когато се отдалечаваше.
Афродита поклати глава. Далас сериозно не беше наред. Може би Зи имаше
психически срив, но тя имаше право, че не иска да се застоява в Дома на нощта с него.
- Добре, ще се видим утре, Ерик!
Чувайки гласа на Шейлин, Афродита въздъхна с облекчение и побърза да я настигне,
докато тя махаше за довиждане на Ерик и тръгваше към женското общежитие.
- Псст! - Извика след нея Афродита.
Шейлин се огледа въпросително.
- Ето. Там. - Афродита посочи сенките извън трептящите газови лампи, които
осветяваха част от тротоара.
Те стигнаха заедно до тъмната част на пътеката. Шейлин скръсти ръце на гърдите си.
 - Не можеш да ме командваш.
- И въпреки това току-що направи това, което ти казах да направиш.
Без да каже нищо, Шейлин се завъртя и започна да се отдалечава.
- Чакай! Аз просто се шегувах. Върни се. - Когато Шейлин не спря да върви, Афродита
въздъхна и добави: - Моля те.
Шейлин веднага се върна при нея.
- Моля, това беше всичко, което трябваше да кажеш. Следващия път опитай първо.
- Добре. Добре. Както и да е.
Афродита погледна Шейлин. Шейлин я погледна обратно. Афродита разроши косата
си. Очите на Шейлин се разшириха. - Изнервена ли си?
- Никога не се притеснявам.
- Ти си бъркаш в косата.
- Подръпвам косата си.
- Имаш нужда от нещо от мен. - Усмихна се Шейлин.
- Не. Не ми трябва нищо от теб. Афродита, пророчицата на Никс, има нужда от нещо от
теб.
- Ако започнеш да говориш за себе си в трето лице, много ще се уплаша.
- Просто млъкни и слушай: Имах видение и то беше свързано с това, че Зоуи губи
контрол над настроението си и заради това се случват лоши неща.
Усмивката на Шейлин изчезна.
- Каза ли на Зи?
- Не мисля, че трябва да го правя. Или поне не мисля, че трябва точно сега.
- Молила ли си се за това и наистина ли си слушала за отговор от Никс?
- Да, глупачке. Разбира се, че съм. Отговорът, който получих, е причината да стоя тук и
да говоря с теб, а не със Зоуи.
- Не ме наричай глупачка - каза Шейлин.
- Тогава не звучи като такава. Вече знаеш, че нещо се случва със Зи.
Шейлин сдъвка устните си.
- Ами? - Афродита натисна. - Не ми е удобно да говоря за това с теб.
- Забрави, че говориш с мен. Престори се, че сме една пророчица, която разговаря с
друга пророчица за нашата върховна жрица, защото всъщност сме точно такива. -
Афродита срещна погледа ѝ. - Това не са клюки. Това не е подлост. Това сме ние, които
си вършим работата.
- Цветовете ѝ стават все по-странни и по-странни - каза тихо Шейлин.
- Все по-странни? Като че ли това се случва?
- Да, говорих с нея за това в тунелите. Забелязах, че цветовете ѝ стават мътни, завихрят
се заедно, и ѝ казах, че ми се струва, че е объркана за нещо.
- И какво тогава?
- Тя каза, че съм донякъде права и че по принцип не бива да разправям за делата ѝ на
всички.
- Да, разбирам защо е казала това - каза Афродита.
- А сега съм го разказала и се чувствам зле заради това.
- Няма да кажа нищо на никого - дори на Зоуи. Шейлин, все още ли цветовете на Зоуи
са мътни?
- Много, и се вихрят, почти като началото на водовъртеж или върха на торнадо.
- Какво, по дяволите, означава това?
- Гняв. Объркване. Разочарование. В общи линии не са добри неща. Добре, ето един
пример: Цветовете на Далас винаги се вихрят.
 - По дяволите! А цветовете на Зоуи винаги ли са завихрени?
- Не, това току-що започна и не продължава. Тя беше завихрена, когато за пръв път
дойде в кръга тази вечер, но докато Танатос говореше и се молеше, ставаше все по-
спокойна и ясна. Когато Шоуни запали огъня, тя се върна към нормалния си лилав цвят
със сребърни петънца. Съжалявам, знам, че е супер объркващо - каза Шейлин и поклати
глава.
- Всъщност смятам, че се справяш добре с описанието му. - Когато Шейлин премигна
изненадано, Афродита добави: - Казах ти, че в момента е Афродита, пророчицата на
Никс.
- Трето лице - страшно.
- Свикни с него. Ето какво иска от теб Пророчицата - наблюдавай Зоуи и ми кажи,
когато започне да се вихри.
- Като например веднага?
- Да, глупачке. Веднага.
- В момента приличаш много повече на Афродита, отколкото на Пророчицата - каза
Шейлин.
- Това е така, защото тя и аз сме се слели с ума си. Просто прави това, което ти
казваме, и никой няма да пострада - каза Афродита.
- Ти си толкова странна - каза Шейлин.
- Нормалното е надценено. Имаме ли уговорка?
- Обещаваш ли да не казваш на никого, освен на Зоуи и Никс, това, което ти казвам?
Афродита се поколеба, после кимна.
- Обещавам. Имаш моята клетва за това. Няма да разправям за Зоуи.
Шейлин я изучаваше.
- Вярвам ти. И на двете ви.

* Аурокс *

Аурокс се зачуди дали погребенията някога са ставали по-лесни. Дали щеше да е по-
малко тъжно, ако първо беше изживял десетилетия живот? Ако имаше приятели, с които
можеше да говори след това?
Той се отдалечи от основната група, като не се насочваше наникъде. Никой не го
заговори. Никой не го забеляза. Но Аурокс забелязваше всичко и всички.
 Шоуни остана до горящата клада и плачеше тихо, макар че топлината на пламъците
изсуши сълзите ѝ почти мигновено. Танатос стоеше толкова близо до нея, колкото тя
можеше да понесе. Крилатият безсмъртен също остана, застанал като статуя в сянката, а
очите му сканираха района около кладата, сякаш очакваше от пепелта на момичето да се
появи враг.
Аурокс се придвижваше бързо и безшумно, като не попадаше в полезрението на
Калона. Той не знаеше какво да мисли за безсмъртния. Приятел ли беше, враг ли, или
просто бог, чиято цел беше да ги наблюдава и да се смее?
Аурокс продължи да се движи през сенките. Репхайм успокояваше Стиви Рей. Аурокс
завиждаше на близостта им - особено на начина, по който Стиви Рей беше способна да
приеме Репхайм напълно, без да го осъжда или да се колебае.
Той забеляза и Далас. Младият червен вампир изглеждаше нещастен, изпълнен с гняв
и завист. На Аурокс не му харесваше как се взира в Стиви Рей и си мърмореше под носа.
Може би трябваше да поговори с Танатос за него, макар че върховната жрица, както и
останалите от Дома на нощта, изглежда бяха наясно с потенциала на Далас за насилие.
Афродита се отдалечи. Аурокс я видя да вика Шейлин. Струваше му се правилно, че
двете пророчици се търсят една друга, особено в такива трудни времена.
Трябваше да продължи да се отдалечава - да продължи да се губи в нощта и да
изчака, докато червените новаци на Стиви Рей се настанят за светлата част на деня в
новото си леговище в мазето. Тогава щеше да се появи отново, за да застане на стража.
За да защитава. Да остане мълчалив и бдителен и да не иска нищо друго, освен да служи
на този дом, а чрез него и на богинята Никс.
Но, както винаги, Зоуи привлече погледа му. Аурокс направи пауза и от тъмнината си
позволи да я наблюдава за миг. Старк я държеше за ръка, докато тя разговаряше с
Деймиън и Дарий. Тя постоянно поглеждаше от този, с когото говореше, към Шоуни.
Зоуи кимаше и се включваше в разговора, но Аурокс можеше да каже, че по-голямата
част от вниманието ѝ е насочено към приятелката ѝ, която стоеше толкова близо до
кладата и плачеше.
Зоуи сигурно ще остане, докато Шоуни не е готова да си каже последно сбогом -
помисли си Аурокс. За миг той се замисли дали да не остане и да изчака със Зоуи. Може
би щеше да има нещо, което да каже или да направи, за да помогне.
Не. Старк щеше да бъде със Зоуи, а Старк можеше да понесе присъствието на Аурокс
само ако Зоуи не беше наблизо.
И все пак Аурокс се чувстваше привлечен както от Старк, така и от младата си жрица.
Честно казано, той харесваше Воина. Дори днес, когато помагаше на Старк и Дарий да
подготвят мазето за червените бегълци, имаше моменти, в които двамата работеха лесно
- като другари. Аурокс почти се чувстваше като свой. След това Старк и Дарий го
изпратиха по някаква работа и Танатос му се обади - помоли го да намери Зоуи, защото
тя закъсняваше за среща.
Аурокс лесно намери Зоуи. Мислеше, че винаги може да намери Зо.
Но Старк беше с нея и изведнъж воинът стана странен, студен, замръзна и накара Зоуи
да го ругае пред останалите.
Той ревнува, помисли си Аурокс, макар да знаеше, че няма причина Старк да изпитва
и най-малка ревност.
Зоуи не обръщаше никакво внимание на Аурокс. Тя рядко дори поглеждаше в
неговата посока. По-рано изглеждаше така, сякаш едва понасяше да дели една маса с
него в кафенето.
 Аурокс знаеше, че в него се предполага, че има душата на човешко момче на име
Хийт. Това момче беше любовта на Зоуи - нейният човешки Съпруг, въпреки че тя беше
свързана с Воин, положил клетва.
Аурокс бе попитал Деймиън за това и Деймиън му бе обяснил ситуацията с търпение и
доброта, макар че обяснението му не бе помогнало особено.
Не че Аурокс не разбираше, че е приемливо младеж или вампир да има човешки
консулт, както и воин или дори вампирска половинка. Любовта беше твърде сложна
емоция, за да бъде ограничавана и да и се налагат ограничения.
Това, което Аурокс не разбираше, беше как би могъл да приеме душата на човешко
момче.
Къде беше този Хийт?
Аурокс се бе опитал да се свърже с него. Опита се да говори с него. Така и не получи
отговор. Да, от време на време сънуваше странни сънища, в които ловеше риба или
спортуваше. Или пък целуваше Зоуи.
Не, този сън не беше от нещо вътре в него. Той сънуваше как целува Зоуи, защото
искаше да целуне Зоуи. Тя беше красива. Беше силна. Беше повярвала, че той е нещо
повече от съд на злото, преди самият той да повярва в това.
Аурокс се разтърси мислено. Нямаше голямо значение каква беше Зоуи заради това,
което не беше. Тя не се интересуваше от него, защото ужасната истина беше, че
споделянето на душата на човешката и любов не беше достатъчно, за да накара Зоуи да
забрави как е бил създаден Аурокс. Той се бе появил чрез смъртта на майка ѝ.
Не можеше да си прости за това. Как можеше да го направи Зоуи?

"Но аз не съм убил майка ѝ! - Извика съзнанието на Аурокс.

Ако майка ѝ не беше умряла, аз нямаше да съществувам! напомни му съвестта.
Не е мой избор! Не е моя вина!
Но въпреки това съм отговорен за смъртта ѝ!
Защото аз съм продукт на тази смърт!"

Умствено изтощен от вътрешния спор, който никога не се променяше - никога не

можеше да бъде спечелен - Аурокс направи единственото нещо, което знаеше, че ще
заглуши борбата в него. Незабелязан от никого, Аурокс се отправи към каменната стена,
която ограждаше територията на Дома на нощта. Тя беше висока дванадесет стъпки и
широка два метра. С необикновена сила Аурокс скочи до върха на стената и тихо се
спусна от външната ѝ страна. Стената беше дълга точно 6 823 фута. Аурокс знаеше това не
защото беше потърсил дължината ѝ в училищния регистър. Знаеше го, защото беше
изминал всеки един от тези метри, засенчван от голямата стена, тичайки, тичайки,
тичайки, обикаляйки и заобикаляйки училищния терен в тъмнината извън стената,
докато единственото, което познаваше, беше борбата за дъх, биенето на сърцето му,
изгарянето на тялото му и войната в съзнанието му, която най-накрая спря.
Така че Аурокс бягаше.
Високо на железните колони, които стърчаха на равни интервали от стената, бяха
окачени светлини. Тези светлини бяха единствените електрически прожектори, които
притежаваше Домът на нощта, и бяха насочени навън, за да заслепят всички хора, които
биха се опитали да надникнат в осветената от газта и сенките училищна територия. Тези
прожектори създаваха и сянката в основата на стената, в която Аурокс тичаше, невидим,
по-бързо, отколкото който и да е човек или вампир би могъл да тича.
 Предишната вечер, след като новачката и човекът бяха умрели, бяха нужни десет
обиколки около училището, за да се успокои съзнанието на Аурокс. Мислеше си, че тази
вечер може да му трябват още няколко.
Дишаше дълбоко, равномерно, като помпаше с ръце и движеше безмилостно тялото
си.
Лявото рамо на Аурокс се плъзна по камъка, докато следваше първия завой около
северозападната част на училището.
Той не видя металната бъчва. Не видя и хората. Сблъска се обаче и с хората, и с
метала и падна, преобърнат наопаки, търкаляйки се на няколко метра, преди да успее да
се спре.
- Майната му! Вампир! - Изкрещя мъжки глас.
- Не видяхме нищо! - Извика друг мъжки глас.
Зашеметен, Аурокс се изправи, обърна се и се изправи пред опасността. Вече се
опитваше да се докосне до страха, който се носеше от двамата мъже, подготвяйки се да
привлече емоцията към себе си, за да подхрани промяната си в същество, което ще се
бори с тях - което ще защитава Дома на нощта.
Двама тийнейджъри се отдръпнаха от Аурокс. Те държаха червени пластмасови чаши,
които бяха пълни с течност, преди Аурокс да се блъсне в тях. Заедно бяха хванали
малката метална бъчва и се опитваха да я повлекат със себе си, докато се отдръпваха от
него.
- Ей, това не е проклет вампир - каза едно от момчетата.
Другото примижа към Аурокс, взирайки се в немаркираното му чело.
- По дяволите, прав си, Зак.
Те спряха да влачат бъчвата.
- Мамка му, човече, накара ни да си разлеем бирата. Почти ни накара да избягаме и
да оставим бурето.
- Да, това не е нормално - каза другото момче, поклати глава и избърса течността,
която се беше разляла по предната част на ризата му. После направи пауза. - Чакай, той
бягаше. Вампир ли те гони?
- Да ме гони? Не - каза Аурокс.
- Тогава защо, по дяволите, бягаше така?
- Защото исках - отговори истината Аурокс.
- Пич, следващия път гледай къде тичаш.
Напълно объркан, Аурокс каза:
- Какво правиш тук?
- Майната му, човече, същото, което и ти. Опитвам се да видя някоя вампирска мацка.
- Вампирска мацка?
Първото момче въздъхна.
- Слушай, няма да ти покажем, ако не можеш да си държиш устата затворена.
- Вампирска мацка - повтори Аурокс, без да е сигурен дали да разбие черепите им или
да се разсмее.
- Просто му покажи, Джейсън. Не е като да е един от тях. А ако каже на някого, това
ще прецака и него.
Джейсън сви рамене.
- Добре, но не казвай нищо.
- Няма да кажа нищо - каза Аурокс.
 - Точно така. Виж това. - С жест Джейсън накара Аурокс да го последва до стената. Той
спря и посочи метална тръба. - Донеси бурето. Тя е твърде високо, за да се вижда без
него.
Аурокс вдигна металната бъчва и я занесе на Джейсън до стената.
- По дяволите, човече, силен си. Шибаната бъчва тежи един тон - каза Джейсън
признателно и я търкулна, така че да се разположи до каменната стена. След това
внимателно застана върху нея, като балансираше, забивайкии пръсти в камъните. - Точно
тук. Можеш да видиш вътре. - Момчето притисна лице към стената, а очите му изчезнаха,
докато се взираше. - Там е адски тъмно, но понякога, обикновено около този момент,
можеш да видиш вампири. И няма значение колко е студено - те не носят много. Виждал
съм сериозни вампирски крака и цици. - Той скочи надолу. - Виж сам.
Чувствайки се нереално, Аурокс последва примера на Джейсън. Балансира с лекота
върху металния варел и на нивото на очите му в стената на училището се появи дупка с
размерите на юмрук. През нея Аурокс видя тротоара, който се простираше между
общежитията за момичета и момчета. Докато гледаше, се появиха две женски новачки.
Гласовете им стигнаха до него, но думите се изгубиха в нощта. Той ги видя, макар че не
разпозна двете момичета. С лек трясък на изненада осъзна, че носят поли, които
показват краката им, и малки горнища, които се опъват плътно върху гърдите им.
Аурокс слезе от бъчвата и се изправи пред двете момчета.
- Видя ли някоя от тях? - Попита Зак, очите му светеха от вълнение.
- Не - отвърна Аурокс.
- Ами, по дяволите. Тази нощ там се развиваше всякакво действие, но ние почти нищо
не успяхме да видим - каза Джейсън. - И така, искаш ли бира? Имаме още една чаша.
Без да знае какво друго да направи, Аурокс кимна.
- Аз съм Джейсън, а това е братовчед ми Зак - каза Джейсън, отвори чучура на бурето
и след това му подаде пълната чаша.
- За горещите мацки! - Каза Зак, докато двамата с Джейсън вдигаха чашите си. Двете
момчета го погледнаха с очакване.
- Да! - Аурокс се опита да звучи нормално и ентусиазирано. Когато двете момчета
надигнаха чашите си и отпиха от течността, той последва примера им и отпи дълго от
пластмасовата чаша. Бирата беше студена и малко горчива, но му хареса. Много му
хареса.
- Пий до дъно - каза Джейсън. - Имаме един куп бира. Другите момчета, които
трябваше да ни посрещнат тук, се оказаха страхливци, които не се появиха.
- Ей, толкова повече за нас! - Каза Зак.
Аурокс пиеше с тях, като си мислеше, че има нещо много отпускащо в това просто да
стои там с двете момчета и да не го гледат като изрод.
Аурокс отпи още една дълга глътка и я довърши. Избърса пяната от устата си с
обратната страна на ръката и тогава се чу как изрича:
- Аз съм Хийт. Често ли идвате тук?
Джейсън напълни отново всичките им чаши, след което двете момчета седнаха на
тревата, с гръб към стената. Аурокс седна срещу тях.
- Не, открихме това място преди няколко вечери.
- Как? - Попита и отпи Аурокс.
- Ами, карахме си покрай него, гледахме си работата и Зак каза да спрем - видя
светлини през стената - каза Джейсън. - Помислих, че е луд.
- Мислеше, че съм пиян - поправи го Зак.
- И двамата бяхме, пич - каза Джейсън и се засмя.
 - Да, но аз бях прав. Когато излязохме навън и му подадох крак, Джейсън намери
дупката.
- Преди беше по-лесно да се види. Бяха нанизали куп светлини за коледната елха из
целия кампус там. Имаше добър поглед към някоя вампирска мацка. По дяволите, тези
момичета са секси.
- Новачки - автоматично го поправи Аурокс.
- Какво е това?
- Сигурно не си виждал вампири. Вероятно си видял новачки.
- Като че ли ми пука? Видях крака и цици и беше горещо - каза Джейсън. - И така,
намери ли и ти дупка?
- Не - каза Аурокс.
- По дяволите! Надявах се, че си намерил нещо с повече за гледане - каза Джейсън.
- Ей, пич, трябва да си доволен от това, което намерих. Това е най-добрият поглед,
който сме имали към истински вампири - каза Зак на братовчед си.
- Новаци - поправи го отново Аурокс, като протегна чашата си за още едно доливане.
Джейсън отново отвори чучура и напълни чашата си, но Зак внимателно наблюдаваше
Аурокс.
- Откъде знаеш толкова много за тях? - Попита Зак.
Джейсън седна по-изправен.
- Хей, ти един от техните донори ли си? Като например, позволяваш ли им да смучат
кръвта ти?
- И да те чукат? - Добави Зак.
- Не. Не - каза Аурокс и поклати глава, като забеляза, че се чувства странно - гузно, а
земята сякаш се люлееше малко под него.
- Слушай, на никого няма да кажем идиотщини, ако ни кажеш как да се сдобием с тези
мацки - каза Зак.
- Сериозно, на никого. Нито един човек няма да разбере - каза Джейсън.
- Аз не съм ничий приятел - каза Аурокс и се оригна. После се засмя. Говорът му
създаваше проблеми, но той се чувстваше добре. Наистина добре.
- Пич, защо се смееш?
- Не е смешно, че държиш тези глупости за себе си.
Аурокс допи третата чаша бира с една дълга глътка.
- Смеех се на мехурчетата в главата си.
Зак се намръщи.
- Леле. По-добре да не ти се налага да караш далеч, за да се прибереш вкъщи.
- Не е нужно да карам - каза щастливо Аурокс.
- Тогава ти ще останеш тук! - Каза Зак.
Аурокс примигна няколко пъти, опитвайки се с всички сили да се съсредоточи върху
момчето.
- Понякога го правя - промълви той.
- Добре, виж, не се шегуваме. Можем да се впуснем в кръвопускане. Дори не е нужно
да ни плащат - каза Джейсън.
- Но не и с момчета. Не мога да стигна дотам - каза Зак.
- О, със сигурност. Не и с момчета - съгласи се Джейсън. - Но с мацки, да. Абсолютно
да.
- И така, какво трябва да направим? - Попита Зак.
Главата на Аурокс се изпълни с невероятни малки мехурчета, а краката му се чувстваха
странно - сякаш бяха прекалено тежки. Но умът му сякаш работеше добре. Знаеше, че
момчетата не бива да са там, и знаеше, че той - със сигурност - не бива да се сблъсква с
тях. Но единственото, което излезе от устата му, беше:
- Чакай. Мисля.
Джейсън въздъхна и отпи още една глътка бира.
- Може би това, че са изсмукали толкова много кръв, е нарушило нивото му на
поносимост към алкохола.
- Не ми пука, стига да ми изсмучат повече от кръвта - каза Зак.
- Разбирам те за това - каза Джейсън.
Двамата се взираха в Аурокс.
Аурокс обмисляше и отхвърляше варианти. Докато обмисляше, той протегна чашата
си, за да я напълни отново.
- Сигурен ли си? Ставаш доста пиян - каза Джейсън.
- Мисля - измърмори Аурокс.
Зак сви рамене.
- Дай му още. Каза, че няма да шофира.
Аурокс обмисляше възможностите си, докато пиеше. Можеше да се превърне
частично в създанието бик и да изплаши двете момчета. Или просто да ги вдигне, да ги
хвърли към пътя и да изръмжи. И в двата случая те щяха да се изплашат.
Той обаче щеше да запази бирата им.
Но като се замисли повече, Аурокс осъзна, че да плаши момчетата вероятно е лоша
идея. Къщата на нощта вече беше заключена. Нямаше да е добре за училището, ако
момчетата се уплашат дотолкова, че да се обърнат към човешките власти.
Това, от което Аурокс се нуждаеше, беше да върне времето назад и да не се сблъсква
с тях. Все пак той би искал да запази бирата. Бирата наистина му харесваше.
Всичко останало трябваше да бъде изтрито от нощта. Изчезнало. Забравено. Никога да
не се е случвало. С изключение на бирата.
Зак се наведе по-близо до Аурокс:
- Ей, добре ли си човече?
- Искаш ли да ни дадеш номер, на който да се обадим, или нещо друго? Както
казахме, няма да кажем на никого.
В този момент на Аурокс му хрумна идеята. Тя също беше добра. Щеше да реши
проблема с момчетата, които бяха открили дупката, и щеше да покаже на Старк, че не е
негов враг - че всъщност иска да му бъде приятел. Освен това щеше да запази бирата.
Той се усмихна на момчетата.
- Няма номер. Чакайте тук. Ще ви ги доведа.
- Сериозно! - Каза Зак.
- Вампири? - Джейсън изглеждаше по-скептичен.
- Не женски. Ще доведа вампир-донор-специалист-вампир - Аурокс се запъна на
думите.
- Е, казахме, че не си падаме по момчета - каза Джейсън.
- Не, пич, млъкни! Той ще вземе момчето, което ще ни заведе при мацките - каза Зак. -
Просто не можеш да влезеш и да правиш тези глупости, сякаш е нищо. Има правила,
които трябва да се спазват. Вярно ли е, Хийт?
- Да - каза Аурокс. - Ще спазваме правилата. - Той се изправи и протегна чашата си за
още едно пълнене. След това посочи към Зак и към Джейсън. - Ти. И ти. Останете. Ще се
върна с вампира и правилата.
Като държеше внимателно пълната си чаша, Аурокс приклекна, а после скочи и се
приземи на върха на дванайсетметровата стена.
 - Това беше страхотно! - Каза Джейсън.
- Нищо чудно, че държат тази глупост в тайна. Ако всички знаеха, че имаш нещо като
суперсили от смучене на вампири, щеше да има опашка около шибаното училище, за да
влезеш! - Каза Зак.
- Остани - каза Аурокс. Като държеше внимателно червената чаша, той се спусна в
училищната територия.
Възнамеряваше да тича бързо към къщата на игрището. Там се намираше входът към
мазето, а там според него вероятно щеше да е и Старк, който щеше да помага на
червените новаци да се настанят. Но бягането на Аурокс беше по-скоро бягане встрани. И
вместо бързо, незабелязано да влезе в къщата на полето, дръжката на вратата се завъртя
погрешно и когато най-сетне успя да я отвори, инерцията на Аурокс го накара да се
препъне вътре, да се засили по пясъка и да влезе в коридора, който водеше към вратата
на мазето, и някак си да се сблъска с Крамиша.
- По дяволите, Аурокс! Извини се - изсумтя тя.
- Не исках - не можах да отворя вратата... Е, съжалявам - успя накрая той. Видя, че тя,
както и групата новаци зад нея, се взираха в бирата му. Той проследи погледите им и
погледна надолу към почти пълната чаша. Когато вдигна очи, той и се усмихна и
промълви: - Не съм разлял нищо!
- Ти си се натряскал - каза му Крамиша. После се обърна към отворената врата на
мазето и извика: - Зи! Твоето момче е тук и се прави на задник!
- Неее! Не, Зо, имам нужда...- Аурокс се опита да ѝ прошепне, но Крамиша махна с
ръка пред лицето си, сви нос и се отдръпна от него.
- Шеуууу!
- Крамиша? - Зоуи се качваше от мазето. Аурокс с облекчение видя Старк точно зад
нея.
- Това мирише отвратително. - Крамиша посочи Аурокс. - Той пие. Много. Не съм
съвсем сигурна какво е, но съм сигурна, че да се напие не може да му се отрази добре. -
Другите новаци все още се взираха в Аурокс и тя им направи знак да я последват. - Да се
настаним. И да оставим Зи да си върши работата.
Гледайки ги как си тръгват, Аурокс каза:
- Аз не съм такъв.
Зоуи и Старк се приближиха до него. Зоуи подсмъркна и погледна от почти пълната му
чаша към лицето му. Големите ѝ, хубави очи станаха по-големи, но не и по-хубави.
- Боже мой! Ти си пиян!
 * Старк *

- Пиян? - Каза Аурокс. Изглеждаше объркан и, добре, пиян. - Пиян - повтори момчето.
После кимна с преувеличена сериозност. - Да. Пиян.
Зоуи отвори уста, без съмнение, за да попита Аурокс какво, по дяволите, се случва, но
той я пренебрегна, навлезе в личното пространство на Старк и с дъх на бира заговори
много по-силно от шепота, който се опитваше да постигне:
- Старк, ти идваш с мен. Трябва да се престориш на вампир-специалист-донор вампир
и да ги накараш да забравят вампирските мацки.
Зоуи издаде звук, който звучеше така, сякаш можеше да се задуши. Старк не можеше
да я погледне. Беше твърде зает да се опитва да не избухне в смях. Аурокс беше напълно
натряскан! И току-що беше казал вампирска мацка - на глас. Човече, Зоуи щеше да се
побърка от израза! Цялото това нещо беше страхотно.
- Аурокс, колко такива си изпил? - Посочи почти пълната червена чаша Старк.
Аурокс примигна към чашата. Старк го наблюдаваше как брои на пръсти.
- Едно, две, три, четири. Тази е четири и не я разлях, въпреки че скачах насам-натам по
стената. Старк, бирата е хубава!
- Главата ми ще се пръсне - каза Зоуи.
- Не! Не! Не! - Аурокс я увери, като разпръсна бира около тях. - Нищо лошо няма да се
случи. Старк ще накара човешките момчета да забравят.
Изведнъж на Старк не му се стори, че Аурокс е толкова смешен.
- Чакай - какви човешки момчета?
- Онези с бурето, които търсят вампирски мацки - каза Аурокс напълно естествено.
- Какво, по дяволите, се случва! - Изкрещя Зоуи.
- Господи, Зо, вземи си хапче за успокоение - каза Аурокс. - Аз и Старк можем да се
справим с това.
Само за този миг Аурокс прозвуча толкова подобно на Хийт, че Старк видя как лицето
на Зоуи пребледня. Ръката ѝ се насочи към камъка на ясновидците на врата ѝ и тя го
докосна нервно.
- Зоуи. - Заговори тихо Старк, опитвайки се да излъчи спокойствие към нея. - Всичко
ще бъде наред. Каквото и да се случва, Аурокс е прав. Той и аз можем да се справим.
Зоуи срещна погледа му и кимна, без да казва нищо. Старк се обърна обратно към
Аурокс. По дяволите, това беше толкова шибано странно! Момчето не приличаше на
Хийт. Обикновено не звучеше и не се държеше като Хийт. И все пак тук беше духът на
Хийт, целият окъпан в бира, и сияеше през Аурокс толкова ярко, че почти ги заслепяваше.
- Дай ми това. - Старк взе бирата от Аурокс и я хвърли на песъчливия под на игрището.
Аурокс я гледаше как се разлива, сякаш Старк беше разпилял вода в пустинята. - А сега
ми кажи какво точно се случва.
- Пих бира с тях. Беше хубава и те бяха мили, но не бива да са тук. Не исках да ги
плаша и да ги карам да разказват на други хора за - той направи пауза и отново направи
преувеличения си шепот, - нали знаеш, моя бик. Затова им казах да почакат и дойдох да
те взема, за да ги накараш да си тръгнат и да забравят.
- Тук някъде има човешки момчета? - Попита Зоуи.
Лицето на Аурокс се набразди, докато и се мръщеше.
- Не тук. Там навън. - Той посочи в общата посока на вратата на полевата къща зад тях.
- Отвън на полевата къща! - Почти изкрещя тя.
- Зо, понякога си мисля, че не слушаш толкова добре - каза Аурокс. Все още намръщен
към нея, той продължи да говори бавно, сякаш се опитваше да я накара да разбере чужд
език. - Две момчета. Отвъд стената. С бурето. И чаши. Те. Искат. Момичета. Вампирки.
Мацки.
- Добре, мисля, че го разбирам. - Старк хвана Аурокс за ръката и започна да го влачи
към вратата и далеч от Зи, преди да посегне към гърлото му, макар че това щеше да е
адски смешно. - Намерил си две момчта, с бира, които се опитваха да преминат през
стената, нали?
- Виждаш ли, слушаш по-добре. - Аурокс го потупа по гърба, като почти събори Старк. -
Но те просто търсят през дупката вампирска мацка, а не се опитват да преминат през
стената.
- Ако кажеш мацка още един път, ще те набия до козирката - каза Зоуи, идвайки след
тях.
- Не можеш да дойдеш! - Препъна се и спря Аурокс. - Ти имаш крака и цици!
- О, моя богиня. Ще го убия!
Старк пристъпи между двамата. Той се изправи пред Зоуи. Тя беше станала от бледа
до яркочервена за нула секунди.
- Зи, мисля, че това е нещо, с което трябва да се справи Воинът.
Зад гърба му Аурокс изригна, като изпрати вълна от бирен въздух, която се понесе над
тях.
Зоуи присви очи и посочи Аурокс:
- Ти никога не си можел да пиеш! - После се завъртя и се запъти обратно към входа на
мазето, като затръшна вратата след себе си.
- Изглежда ядосана. Трябва ли да ѝ донесем бира? - Каза Аурокс.
Старк прикри смеха си с кашлица.
- Ур, не. Зи не обича бира.
- Не обича бира? Би трябвало. Ще накара главата ѝ да се чувства мехурчеста и
щастлива.
Старк не си направи труда да прикрие смеха си за втори път.
- Иска ми се при нея да беше така, но не е така.
- Защото има крака и цици?
Старк знаеше, че това е неправилно, но не можеше да се спре.
- Не съм сигурен. Може би трябва да я попиташ следващия път, когато я видиш.
Аурокс кимна, изглеждайки толкова сериозен, колкото може да изглежда един пиян.
- Ще го направя.
- Това би трябвало да е забавно. Но дотогава ми покажи къде са тези хора и докато
отиваме там, започни отначало и ми разкажи какво точно се случи преди и след като се
запозна с червената чаша "Соло".

* Зоуи *

Аурокс беше Хийт. Досаден, глупав, напоен с бира Хийт. Вампирска кучка - кой, по
дяволите, изобщо казва подобно нещо? Знаех отговора на този нелеп въпрос: пияни
тийнейджъри.
- Е, изглеждат уютни като бълхи върху старо куче - каза Стиви Рей, като се вряза във
вътрешния ми диалог и за щастие откъсна вниманието ми от пияния Аурокс/Хийт и от
факта, че нито той, нито Старк все още не се бяха върнали в мазето.
- Колко време остава до разсъмване? - Попитах я.
- Малко по-малко от час - каза Репхайм.
 - Ей, Старк върна ли се вече? - Попита Афродита, когато тя, Дарий и Шейлин се
присъединиха към нас.
- Не. Все още не - казах аз. - Но Аурокс беше доста объркан. Може би ще се върне след
известно време. - Крамиша беше казала на всички, че Аурокс е бил пиян. Бях казала, че
Старк го отрезвява, което предполагах, че прави, след като е объркал съзнанието на
децата, които са напили Аурокс. Но не бях споменала тази част на никого. Бяха имали
достатъчно стрес за един ден - по дяволите, за една година - и не исках да плаша никого
без причина. А и Старк обикновено беше прав - той можеше да се справи с почти всичко,
така че го оставих да се справи.
Разбира се, че щях да искам да чуя всяка дребна подробност, когато той си върне
задника при мен. Бях подготвила и няколко думи за Аурокс/Хийт, след като изтрезнее.
Идиот.
- Трябва да се съглася с Крамиша. Пиенето на Аурокс вероятно не е нещо добро -
казваше Стиви Рей.
- Типично момчешко поведение - промълви Афродита.
- Е, Хийт беше пияница. Помниш ли как се появи пиян на онова...- Стиви Рей започна,
но прекъсна, когато Афродита я бутна с лакът. - О, хм. Точно така. - После съвсем
очевидно смени темата. - Хей, всички вие свършихте много добра работа тук долу! - Тя
прегърна Репхайм и се усмихна на Дарий.
- Да - подхванах аз, доволна, че е сменила темата. - Всичко изглежда наистина добре -
уютно и приятно. - Старк, Дарий и Репхайм бяха свършили по-голямата част от тежката
работа - след това червените новаци на Стиви Рей бързо и тихо бяха пренесли спалните
чували, възглавниците и други подобни неща в мазето след погребението (и докато
Далас и приятелите му се бяха оттеглили само Бог знае къде).
- Благодаря. - Усмихна се Репхайм.
- Добре се получи - каза Дарий и кимна в знак на благодарност.
- Това е като голямо парти по пижами! - Каза Стиви Рей.
- Точно затова Дарий и аз не оставаме - каза Афродита. - Всъщност - тя направи голяма
демонстрация на прозяване, - вярвам, че съм готова да си легна. Какво ще кажеш ти,
красавецо?
- Желанието ти е заповед, красавице моя - каза Дарий и я целуна.
- Вероятно е добра идея за всички нас, които все още сме в общежитието, да се
приберем в стаите си вече - казах аз.
- Някой виждал ли е Далас и неговите приятели идиоти? - Попита Афродита.
- Не, но те трябва да са някъде в кампуса - казах аз.
- Аз казвам, че трябва просто да се радваме, че не са се мотаели тук - каза Стиви Рей. -
Може би Далас се е прибрал в стаята си, защото му е тъжно за Ерин. Тя беше негова
приятелка.
- Последния път, когато го видях, той се чувстваше ядосан, а не тъжен - каза Афродита.
- Какво имаш предвид? - Попитах я.
- След погребението го хванах да гледа Стиви Рей и Репхайм - каза Афродита.
- Цветовете му са лоши - каза Шейлин. - Вихри на гняв. Съгласна съм с Афродита. Той е
ядосан, а не тъжен. Неприятно ми е да го кажа, но ако той и ужасните му приятели се
крият в стаята му, то не е защото се опитват да го накарат да се почувства по-добре. Бих
се обзаложила, че той ще иска да си отмъсти, а не да се излекува.
- Тогава той трябва да потърси Неферет. Ако някой е виновен за смъртта на Ерин, то
това е тя - казах аз.
 - Цветовете му говорят, че не мисли така - каза Шейлин. - Той е ядосан. Точка. И ще
иска да удари някого, който е пред очите му.
- Трябва да го наблюдаваме - добави Афродита. - Особено ти, Шейлин. Ако видиш, че
цветовете му правят някакви необичайно луди вихрушки, непременно уведоми някой от
нашите воини - бързо. А след това намери Танатос или Зи.
Погледнах от едната пророчица към другата.
- Харесва ми, че вие двете работите заедно.
- На мен също - каза Стиви Рей.
- Ние просто си вършим работата - каза Афродита. - Не е нужно да се прегръщате и
целувате. И като говорим за работа - някой провери ли какво става с Шоуни?
Въздъхнах.
- Сигурно още е до огнището. Защо не отидем всички нагоре и не я вземем. Тя ще има
нужда от душ и малко сън.
- Оки доки - каза Стиви Рей. - Радвам се, че съм в една стая с нея. Ще се погрижа да
получи нещо за ядене, преди да си легне.
- Добре, трябва да попитам - как, по дяволите, Репхайм се връща в стаята ти? Просто
оставяш прозореца отворен или как? - Каза Афродита.
- Питаш, за да злобееш?
- Не, дърдорко. Не и този път. Питам, защото ми е любопитно.
Не казах нищо. Истината беше, че и аз бях любопитна. Шейлин и Дарий също останаха
мълчаливи. Добре, защото е странно, че Репхайм се превръща в птица всеки ден и
умирахме от нетърпение да узнаем подробностите.
- Тя оставя прозореца отворен, но само за малко - отвърна Репхайм вместо нея.
- Хах - каза Афродита. - Значи влизаш и излизаш?
- Обикновено само влизам - каза Репхайм. - Излизам навън точно преди зазоряване.
Връщам се, когато слънцето залязва.
- А какво става с дрехите ти? - Зададе въпроса Шейлин, който исках да задам, но не го
направих, защото не можех да измисля високопарен начин да го формулирам.
- Той ги сваля точно преди изгрев слънце - каза Стиви Рей. - И аз ги нося в стаята ни.
После ги слага обратно, когато отново е на себе си.
- Обзалагам се, че ще е гадно, ако сбъркаш времето - каза Шейлин.
Репхайм се усмихна.
- Права си. Не бих искал да ми се налага да вися от прозореца на третия етаж и да
крещя, докато някой ме чуе и ми помогне да вляза.
Стиви Рей се захили.
- Щеше да си гол.
- Щеше да е като един от моите кошмари, в които се сънувам гола в училище по
средата на урок - казах аз.
- И аз имам такива! - Каза Шейлин. - Те са ужасни. И никога не мога да си намеря
обувките. Като че ли ще ми пука за обувките ми, ако съм гола в училище?
- Радвам се, че си просто един висок, красив, мускулест воин - каза Афродита на
Дарий, стъпи на пръсти и го целуна. - Това с голата птица би ме стреснало.
- Той не е гол, когато е птица - каза Стиви Рей. - Той има пера.
- Хайде да вървим - казах аз, преди двамата да ми докарат главоболие.
Махнахме за довиждане на групата деца, които се бяха сгушили върху купчини спални
чували, одеяла и възглавници, всички струпани около най-големия плосък екран, който
можеше да се побере по тесните стълби в мазето. След нас по стълбите се носеше
безумната начална песен на "Джанго без окови".
 - Не мога да разбера дали този филм ми харесва, или не - казах аз.
- Зи, Куентин Тарантино е гений. Очевидно е луд, но все пак е гений - казваше
Афродита, докато затваряхме вратата към мазето.
- За разлика от теб. Ти си просто луда - каза и Шейлин.
Стиви Рей се хилеше на Шейлин, когато Никол излезе от полевата къща в коридора и
прекъсна хихикането ѝ, сякаш беше натиснала ключ. С шумолене на крила Калона се
появи зад нея.
- Тя какво прави тук? - Стиви Рей пренебрегна Никол и се обърна към Калона.
- Тя ме намери и ми каза, че те търси - каза Калона.
- По-скоро шпионира - каза Стиви Рей.
- Шпиониране? Сериозно? Това е по-глупаво от това да наречеш Тарантино гений -
каза Никол.
Афродита издаде звук като съскаща котка.
Пристъпих напред, усещайки как Дарий се придвижва до мен. - Какво искаш, Никол?
Червената новачка срещна погледа ми непоколебимо.
- Имам да кажа нещо на Стиви Рей.
- Така че го кажи - казах аз. - Тя е тук.
Никол си пое дълбоко дъх и се приближи до Стиви Рей. Репхайм я наблюдаваше
внимателно, а Калона беше точно зад нея. Напрегнах се, готов за всичко лудо, което
можеше да направи, но усетих докосване по ръката си.
- Не - каза тихо Шейлин. - Не е нищо лошо.
И Шейлин беше права. Никол спря пред Стиви Рей, сви ръка на сърцето си и се
поклони почтително.
- Това, което искам да кажа, е, че съжалявам за гадостите, които причиних преди.
Съжалявам, че се опитах да те нараня. Нямам никакво извинение за това, което
направих. Беше грешно. Промених се и искам да променя и страната си. Искам ти да
бъдеш моята върховна жрица.
Мога да кажа, че Стиви Рей беше шокирана - мисля, че всички бяхме шокирани. Е,
може би не Шейлин, но останалите определено бяхме. Стиви Рей ме погледна. Аз свих
рамене. Тя погледна към Никол и я попита:
- Защо трябва да ти вярвам?
- Ами, мислех си за това, преди да дойда да говоря с теб, и не можах да измисля
някакъв сигурен отговор, затова реших, че просто ще рискувам, че ти наистина ще ми
повярваш, защото мисля, че върховните жрици просто знаят нещата. Ако това е вярно,
тогава ще знаеш, че можеш да ми вярваш.
- Посъветвайте се с вашите пророчици - каза Калона.
- Хей, аз нямам нищо. Никакво видение. Никакво вуду чувство така или иначе. Нищо -
каза Афродита. - Попитай Шейлин.
Стиви Рей погледна другата си пророчица.
- Какво виждаш?
- Цветовете и са хубави. Тя вече изобщо не е червена. Тя е розова, като цвете. Тя не
крие нищо, освен че е много по-нервна, отколкото изглежда. - Шейлин направи пауза и
се усмихна на Никол. - Съжалявам за последната част, но трябва да кажа на Стиви Рей
истината.
Устата на Никол беше притисната в права линия. Тя кимна, а след това заговори бързо:
- Разбирам. И си права. Изнервена съм.
- Къде е Далас? - Попита я Стиви Рей.
 - Последния път, когато го видях, бях на път към стаята си. Каза, че отива в
общежитието на момчетата за маратон по Resident Evil в неговата стая. Казах му, че не
мога да дойда. Достатъчно кръв и смърт видях за известно време - каза тя.
- Значи няма да се срещаш с него отново? - Попита я Афродита.
Никол се обърна с лице към нея.
- Не искам да имам нищо общо с него.
- Защото все още си ядосана, че ти е изневерил с Ерин? - Подкани я Афродита.
- Защото не искам да бъда с някой, който е подъл. Далас е подъл - каза тя.
- Тя казва истината - каза Шейлин.
- Ти си длъжна да и дадеш шанс - каза Калона.
Отначало си помислих, че е странно да го каже, но после наистина се замислих. Ако
някой знаеше за втория шанс, то това беше Калона.
- Мисля, че е прав - казах аз. - Ти си единствената червена върховна жрица, която има,
и ако тя се кълне във вярност към теб, тогава трябва да я приемеш и да и дадеш шанс да
докаже, че клетвата и наистина струва нещо.
- Това ли правиш? Ще се закълнеш ли във вярност към мен?
- Да.
- Е, тогава ще ти дам шанс - каза Стиви Рей.
Наблюдавах как по лицето на Никол се появи червенина и тя примигна силно с очи,
сякаш можеше да се разплаче. Стиви Рей явно също забеляза това, защото когато отново
заговори на Никол, гласът ѝ омекна.
- Трябва да съм сигурна, че Шоуни е добре, затова ще помоля Шейлин да те заведе
при останалите деца.
- В общежитието? - Попита Никол.
- Не, моите червени новаци са се свили в мазето - каза Стиви Рей.
- В мазето? Наистина? - Никол се усмихна. - Това е страхотно!
Почувствах, че затаената ми предпазливост към Никол се отпуска. Тя честно казано
изглеждаше така, сякаш нямаше представа за мазето.
- Шейлин, имаш ли нищо против да я заведеш там и да ѝ помогнем да се настани? -
Попита Стиви Рей.
- Абсолютно! Аз така или иначе ще остана там долу. Хайде, Никол, да отидем да
изгледаме остатъка от "Джанго без окови". В него също има кръв и вътрешности, но поне
има щастлив край.
Преди Никол да си тръгне, усмихната, с Шейлин, тя сви ръка на сърцето си и отново се
поклони на Стиви Рей.
- Благодаря ви, върховна жрице.
В отговор Стиви Рей наклони грациозно глава и, звучейки точно като пълнолетна,
страхотна Върховна жрица, каза:
- Бъди благословена, Никол.
 * Шоуни *

- Не е нужно да оставаш - каза Шоуни на Танатос. Тя не погледна върховната жрица.

Вниманието ѝ беше насочено към горящата клада. - Аз ще бдя. Мисля, че трябва, а и това
е нещо, което наистина искам да направя.
- Ти беше добър приятел за нея - каза Танатос.
- Надявам се, че съм била. Опитах се да бъда, но нещата наистина се объркаха и нищо
не се получи така, както очаквах.
- Дъще, това е животът: объркан, объркващ, сърцераздирателен, но прекрасен.
Всичко, което всеки от нас може да направи, е да се опита да бъде най-добрият и да се
учи от грешките, както и от победите си.
- Е, точно сега най-доброто, което мога да направя, е да остана тук, с Ерин, и да бдя
над нея до зори.
- Древна традиция е тези, които най-много са обичали мъртвите, да остават до
кладата на любимия си от първия ѝ пламък до след първия пламък на зората. Ще те
оставя да бдиш, като ти пожелавам да бъдеш благословена, Шоуни.
Шоуни сложи ръка на сърцето си и се поклони почтително на Танатос, след което се
обърна назад, за да гледа как пламти огнището.
- Не е нужно и ти да оставаш - заговори Шоуни на безсмъртния, за когото знаеше, че
наблюдава от сенките. - Стиви Рей и Зоуи ще имат нужда от теб. Аз ще се справя.
- Не ми хареса как изглеждаше Далас тази вечер. Той иска възмездие за тази смърт,
което е невъзможно - каза Калона.
- Изглеждаше тъжен, когато запали кладата. Може би това е всичко - тя е била негова
приятелка - каза Шоуни, като искаше да повярва в това.
- Ако наистина я обичаше, щеше да бди, както и ти. - Каза Калона това, за което Шоуни
не искаше да мисли.
- Всеки скърби по различен начин - каза тя.
- Аз разпознавам неговия начин на скърбене и знам, че той ще се превърне в гняв. Той
ще избухне, опитвайки се да заличи болката си с насилие и отмъщение.
- Това ли направи ти? - Шоуни погледна от огнището към Калона. Красотата на
крилатия безсмъртен беше почти толкова ярка, колкото и пламъците, макар че блясъкът
му притежаваше приятна сребриста светлина.
- Да - призна той бавно. - Да, това е, което направих. Ето защо го разпознах в Далас.
Затова и разбирам колко опасен би могъл да стане той.
- Ето какво не разбирам - каза Шоуни. - Как може загубата на любов да те накара да
искаш да унищожаваш хора? Когато Ерин и аз вече не бяхме близнаци, бях тъжна и
самотна. Но не съм си и помисляла да направя нещо лошо нито на нея, нито на Далас,
въпреки че не смятах, че той е достатъчно добър за нея. - Когато безсмъртният не
отговори, Шоуни се обърна с лице към него, макар да държеше едната си ръка вдигната,
насочена с длан напред, към огнището, контролирайки стихията си и позволявайки на
познатата му топлина да успокои тъгата в нея.
- Вярвам, че на въпроса ти може да отговори само всеки отделен човек.
- Значи няма да ми отговориш?
Калона се поколеба и Шоуни видя няколко емоции да преминават през красивото му
лице: тъга, съмнение и дори раздразнение. Крилете му се повдигнаха неспокойно, но
накрая той все пак ѝ отговори.
- Когато загубих Никс, единственият начин да го понеса беше да заменя цялата любов,
която изпитвах към нея, с гняв. Докато изгарях от гняв, си внушавах, че любовта към
богинята е била лъжа. - Калона срещна погледа на Шоуни и на нея ѝ се стори, че вижда в
кехлибарените му очи векове на страдание. - Поддържането на този гняв си имаше цена,
а тя беше насилие и разрушение, смърт и мрак.
- Но нямаше ли да е по-разумно, ако просто отидеш при Никс и признаеш, че не искаш
да живееш без нея?
Усмивката на Калона беше безкрайно тъжна.
- Гордостта ми ми пречеше да видя какъвто и да е начин да се върна при нея.
- Все още ли е така?
- Не. Сега самата Никс е тази, която ме държи далеч от нея - каза Калона.
- Не мисля, че винаги ще е така - каза Шоуни.
- Ти си млада - каза той. - Не си живяла достатъчно дълго, за да може животът да убие
способността ти да се надяваш.
- Е, аз не познавам Никс толкова добре, колкото ти, но абсолютно вярвам, че тя е
справедлива, прощаваща богиня. Доказвала е това неведнъж. Виждала съм го, а съм
само на осемнайсет. - Шоуни направи пауза. - Може би не става въпрос за това колко
дълго си живял или за способността да се надяваш, дори когато нещата изглеждат
безнадеждни. Може би става дума просто за това колко вяра имаш.
- Аз имам вяра, момиче. Вярвам, че Никс прощава на онези, които заслужават нейната
прошка - каза той.
- Не мислиш, че заслужаваш нейната прошка, нали?
- Знам, че не я заслужавам. - Той леко наведе глава към нея. - Пази приятелката си.
Няма да те безпокоя повече. - После изчезна в мрака.
Шоуни се обърна обратно към огнището и вдигна другата си ръка. Направи крачка
още по-близо, затвори очи и остави стихията да я залее, а докато го правеше, изрече
молитва, която се издигна заедно с дима към Никс.
- Богиньо, това е моето сбогуване с Ерин. Знам, че тя е с теб и най-накрая е в мир.
Благодаря ти, че я обичаше и се грижеше за нея. Също така ти благодаря, че обичаш
Калона и се грижиш и за него, защото независимо от всичко, знам, че ти не обръщаш
гръб на хората, които обичаш.
- Мислиш си, че си толкова много по-добър от мен, нали? -
Гласът на Далас я разтърси и Шоуни не можа да каже нищо в продължение на няколко
мига, докато контролираше стихията си. Пламтящият огън отрази шока ѝ и ако Шоуни не
се беше съсредоточила и не го беше овладяла, естественият му ход щеше да бъде да
погълне Далас.
Когато отново овладя стихията си и успя да насочи вниманието си към Далас,
глупавото момче просто стоеше там, усмихваше и се и изглеждаше като мръсник,
какъвто си беше, напълно забравил факта, че тя току-що беше спасила живота му на
идиот.
 - Не, Далас, не смятам, че съм по-добра от теб. Истината е, че изобщо не мисля много
за теб - каза тя.
- Ерин те мислеше за припряна кучка - каза той.
Шоуни прехапа устна, вместо да му се нахвърли. Можеше да го изпържи с огъня си
или с думите си. Но не искаше да прави нито едното, нито другото, особено над
огнището на Ерин. Затова помисли за това за един дълъг, неудобен момент, а после каза
най-хубавото нещо, което и хрумна.
- Сигурен ли си, че знаеше какво наистина мислише Ерин за всичко?
- Аз я чуках! Разбира се, че знаех какво мисли тя. - Той направи няколко крачки от
сянката към Шоуни и усмивката му се превърна в подигравка. - Освен ако не искаш да ми
кажеш, че и ти си я чукала.
Шоуни се взираше в него, твърде шокирана от подлото невежество в думите му, за да
знае какво да каже.
- Шииииииии! Знаех, че двете сте ненормално близки. Ти си я чукала! А тя дори не ми
каза. Това е проклет срам. Ние тримата можехме да си прекараме добре.
Пламъкът, който се беше надигнал в Шоуни, се разгоря до бяло. Умът ѝ се проясни. Тя
хвана Далас в капан с един поглед.
- Не те харесвах, когато беше със Стиви Рей. Винаги ми се струваше, че не си наред.
Освен това си твърде нисък - не можа да се сдържи да не добави тя. След това се
съсредоточи отново и се накара да каже истината, без назоваване и злобни коментари.
Тя насочи огъня, но вместо да го изгори, Шоуни го опари с истината. - През целия си
живот най-голямото желание на Ерин беше да намери някой, нещо, което да я накара да
почувства нещо. Ти беше просто последният в дългия списък от всички. Разбирах колко
уязвима и объркана е тя и наистина ме беше грижа за нея, дори след като вече не беше
най-добрата ми приятелка. Ако наистина те е грижа за нея, ще го покажеш, като останеш
тук с мен до изгрев слънце и уважиш паметта ѝ, въпреки че вече я няма.
Далас сякаш не можеше да откъсне поглед от нея. Очите му се напълниха със сълзи, а
после преляха. Шоуни си помисли, че за секунда е зърнала истинското момче - момчето,
което може би наистина е било способно да обича Ерин. След това той примигна и
избърса бузите с ръкава си. Устните му се свиха.
- Ти си толкова глупава, колкото Ерин казваше, че си. Не мога да остана тук до изгрев
слънце. Аз съм червен вампир. Слънцето ще ме изгори.
Стихията на Шоуни я изпълни и успокои. Тя нямаше да отвърне на омразните му думи
с още отрова.
- Ти винаги знаеш кога е зазоряване. Можеш да останеш, докато изгрее слънцето, и
тогава да си тръгнеш. Аз ще изчакам останалото време с нея. Ерин би го оценила.
- Мислех, че ти каза, че съм само последният в дълъг списък от всякакви - каза той.
- Не трябваше да казвам това - беше подло от моя страна, а и не е редно да се караме
за гаджетата на Ерин. Далас, съжалявам.
Смехът му беше саркастичен.
- Не съжаляваш, а си слаба. Ерин знаеше това, когато те остави. Точно както аз го
знаех, когато напуснах Стиви Рей.
- Ти не си напуснал Стиви Рей. Стиви Рей се влюби в Репхайм. Тя те остави, а ти не
можа да се справиш с това. Тогава се обърна към Мрака и все още се обръщаш натам.
- Майната и на Стиви Рей! Майната ви на всички! Приятелите ти са причината Ерин да
е мъртва! - Изкрещя Далас, като направи заплашителна крачка към нея.
Шоуни вдигна една ръка. Стена от топлина премина през нея, като се пропука между
тях. Закривайки лицето си с ръка, Далас се отдръпна.
 - Ще си платиш за това, което си направила! Всички ще си платите за това, което сте
направили!

* Старк *

- Това момче утре със сигурност ще го боли - каза Старк, когато влезе в старата стая на
Зоуи в общежитието. До разсъмване оставаха само около десет минути, а той се
чувстваше повлечен към земята от умората дълбоко в себе си.
- Това ти отне цяла вечност. Наистина започвах да се притеснявам, че няма да се
върнеш преди изгрев слънце - каза Зоуи, седна в леглото и сложи книгата, която четеше.
- Да, съжалявам. Не можех просто да го оставя така объркан. - Той се усмихна на Зи и
отиде до мивката. - Шоуни добре ли е?
Зоуи изглеждаше раздразнена от въпроса.
- Да, изглежда добре. Е, тя е тъжна и всичко останало, но това е нормално. Тя ще
остане при огнището, докато изгрее слънцето. Предполагам, че Далас е дошъл и е
направил някаква глупава сцена, което напълно прилича на него, но Шоуни се справи.
- Не смяташ ли, че трябва да останеш с нея?
- С Шоуни? На кладата? - Зоуи се намръщи към него.
- Да. Ти си нейна върховна жрица.
- Е, технически, докато сме заседнали тук, в Дома на нощта, Танатос е нейната
върховна жрица, а не аз. А Шоуни каза, че е казала на Танатос, че иска да остане сама до
кладата. Танатос е уважила желанието и - реших, че и аз трябва да го направя. Имаш ли
проблем с това?
Старк набра вода в ръцете си, изплаквайки сапуна от лицето си, докато се опитваше да
измисли как да говори със Зи. Тя беше толкова проклето раздразнителна, откакто се
случи цялата тази случка на балкона, която показа, че Аурокс е Хийт, а Хийт е Аурокс.
Чувстваше се така, сякаш живееше с бомба!
- Не - каза той накрая. - Няма никакъв проблем с това. Зи, не съм се опитвал да се
карам с теб. Просто исках да знам за Шоуни.
- Погребението на Ерин приключи. Шоуни е добре. Това е всичко. Искам да знам какво
наистина се е случило с Аурокс и онези човешки момчета. Не можах да разбера за какво,
по дяволите, говори Хийт.
Стомахът на Старк се сви.
- Имаш предвид Аурокс.
- Да, Аурокс. - Намръщи се Зоуи. - Точно това казах. И така, какво се случва?
Старк беше твърде уморен, за да спори с нея, затова пренебрегна фройдисткото ѝ
подхлъзване, макар че от него сърцето му се сви.
- Две момчета някак си намерили дупка в стената на училището - всъщност не много
далеч оттук. Бяха пили и търсеха горещи вампирки. - Това е всичко. - Повтори той думите
ѝ, свали ризата си и започна да си мие зъбите.
- Старк, сериозно? Пропускаш огромни подробности.
Той сви рамене и заговори през четката за зъби, надявайки се, че тя ще схване
подсказката и ще спре с разпита.
- Нищо особено. Използвах суперсилите си на червен вампир, за да ги накарам да
повярват, че съм полицай и че са извадили късмет. Не ги откарах в затвора, не ги обвиних
в публично напиване и не се обадих на родителите им. А те си мислят, че Домът на нощта
е в моя патрул, така че оттук нататък ще ги търся всяка вечер, което означава, че няма да
се върнат.
- Е, това е добре.
Тя не каза нищо друго, докато той приключи с миенето на зъбите си и се качи в
леглото, но от начина, по който тя дъвчеше устните си и се почесваше по челото, той
разбра, че има да каже още много неща. Освен това усещаше напрежението ѝ. Винаги
усещаше напрежението ѝ. Осъзна, че трябва да разтрие раменете ѝ и да се опита да я
накара да се отпусне, но не можеше да преодолее причината за напрежението ѝ.
Аурокс беше Хийт. Зоуи обичаше Хийт.
А това нарани чувствата на Старк и го накара да се чувства като мизерник.
Затова той легна до нея и изгаси малката мигаща газова лампа, като с цялото си сърце
желаеше Зоуи да се свие на рамото му, да го прегърне и да му каже, че не трябва да се
притеснява, че не иска да бъде с Аурокс, Хийт или някой друг, освен него.
Вместо това от тъмнината Зоуи каза:
- Защо беше там?
Старк въздъхна.
- Беше тичал около стената на училището. Не разбрах защо, а и той беше прекалено
пиян, за да ми обясни.
- Бягането изключва съзнанието му - каза Зоуи.
- Откъде знаеш?
Настъпи кратко мълчание и той почти чу как тя мисли, след което тя каза:
- Това правеше Хийт, когато имаше проблем. Той се изтощаваше и това изключваше
съзнанието му.
- О - каза Старк, чувствайки се все по-гадно от този момент нататък.
- Къде е сега? - Попита тя.
- В мазето, изпаднал в безсъзнание - каза Старк.
- Не мисля, че спи.
- Може и да не спи, но мога да ти обещая, че е припаднал.
- Обърна ли го настрани, за да не се задуши, ако повърне?
- Не, но не се притеснявай да отидеш да го обърнеш сама, ако си толкова адски
притеснена за него.
- Старк, аз просто...
- Знам какво искаш да кажеш. Знам всичко, Зоуи. Това е проблемът.
- Не е нужно да ми се ядосваш - каза тя.
- Не съм ядосан. Уморен съм. Слънцето изгрява и трябва да спя. Лека нощ. - Старк се
претърколи настрани. Обърнат с гръб към нея, той се сви на кълбо, като му се искаше тя
да го прегърне, да го придърпа към себе си и да му каже, че всичко ще бъде наред - че
ще разберат това нещо заедно.
Вместо това чу как тя каза тихо:
- Лека нощ. - Той усети как леглото се измества, когато тя се отдръпна от него.
Старк никога не се беше радвал толкова много да се отдаде на притегателната сила на
слънцето и на безметежния сън, който зората носеше със себе си.

* Стиви Рей *

Винаги е било толкова трудно да се сбогуваш с Репхайм. Стиви Рей се преобърна, сама
в леглото си. Беше изморена - слънцето беше изгряло преди няколко минути и всеки миг,
в който се бореше с нуждата от сън, я изтощаваше. Но наистина и беше трудно да
изключи ума си. Не можеше да спре да мисли за това колко много и се искаше Репхайм
да е там с нея. Не искаше да бъде неблагодарна, но след погребението на Ерин, след
като Танатос скъса с Върховния съвет, след като Никол се закле във вярност към нея
(нея!), да не говорим, че Неферет е кой-знае-къде, много, много би искала да се сгуши в
прегръдките на Репхайм и да се почувства в безопасност и обичана.
Вместо това тя се сбогува с него навън малко преди изгрев слънце и после се качи в
стаята, която делеше с Шоуни. Стиви Рей беше взела леглото, което се намираше най-
близо до големия прозорец, въпреки че това не беше най-разумният избор. Стаята им
гледаше на изток и сутрин я огряваше пълноценно слънце. Ако нямаха затъмнителни
завеси, тя щеше да е като бекон, който се пържи в тиган.
Но те имаха затъмнителни завеси - големи, дебели и тъмни. Бяха толкова тежки и
толкова здраво свързани, че макар Стиви Рей да оставяше прозореца отворен през целия
ден, докато спеше, и най-силният вятър не ги караше да помръднат. Това беше добре,
защото тя винаги оставяше прозореца отворен. Ами ако Репхайм трябваше да дойде при
нея? Ами ако е изпаднал в някаква беда, когато е бил гарван, и има нужда от безопасно
място, където да се скрие? Искаше ѝ се да вярва, че нещо от момчето, което обичаше, е
останало дълбоко в него, дори когато беше звяр.
Ето защо и се искаше той да и позволи да остане и да го наблюдава как се превръща в
гарван. Беше мислила много за това и може би щеше да се опита да го докосне - да го
опитоми.
"В края на краищата - беше му казала в деня, след като богинята прости на Репхайм и
го дари с формата на човешко момче в часовете между залеза и изгрева на слънцето, -
веднъж вече укротих звяр. Може би мога да го направя отново!"
Очакваше Репхайм да се усмихне и да се засмее, както правеше обикновено - той
изглеждаше толкова щастлив около нея. Но той не го направи. Той стана сериозен, взе
ръцете ѝ в своите и каза:
"Когато бях гарван-демон, в мен имаше малко човечност. Трябва да запомниш, че сега
съм различен. Когато съм момче, както сега, аз съм напълно човек. Когато съм гарван, не
съм нищо друго освен звяр. Не те познавам. Не познавам и себе си. Познавам само
небето и нуждата да летя с вятъра".
Това я беше изплашило. И тя му го беше казала. Тя не криеше неща от Репхайм - бяха
твърде близки за това.
"Но ти винаги се връщаш при мен. Не означава ли това, че нещо от теб все още е в
гарвана?"
Той изглеждаше тъжен, но и беше казал истината, както си бяха обещали.
"Когато съм гарван, аз съм звяр. Не познавам любовта. Не те познавам. Моля те, не го
превръщай в нещо, което не е."
"Но ти се върна при мен!"
"Стиви Рей." Той притисна лицето ѝ в ръцете си. "Мисля, че това се дължи само на
магията на Никс."
"Сякаш ти е сложила GPS, за да ме намериш?"
"GPS?"
"Съвременна магия, която ти помага да намериш пътя към дома."
Той се усмихна.
"Да! Никс ми е сложила GPS, за да те намеря."
Стиви Рей отметна одеялото си и погледна към празното легло на Шоуни. Трябваше
да се опита да остане будна и да се увери, че Шоуни е добре. Щеше да е ужасно да
изгуби най-добрата си приятелка и въпреки че Ерин и Шоуни имаха проблеми, това не
променяше факта, че само допреди няколко седмици те бяха неразделни през цялото
време, докато бяха в Дома на нощта. Имаше голяма разлика между това да се скараш с
най-добрата си приятелка и това тя да умре.
Съзнанието на Стиви Рей автоматично се върна към нощта, в която тя бе изкашляла
кръвта на живота си и бе умряла. Зоуи беше до нея във всяка секунда. Беше и помогнала.
Това, че Шоуни беше до Ерин, трябваше да ѝ помогне и на нея. А сега Шоуни постъпваше
правилно - бдеше над кладата на приятелката си до след зазоряване.
Стиви Рей се претърколи и се загледа в затъмняващата завеса, като се опитваше да
държи очите си отворени - опитваше се да се пребори с изтичането на енергия, което се
случваше естествено за червените новаци и вампирите, когато слънцето беше на небето.
Не беше невъзможно за нея да остане в съзнание през деня. Просто беше трудно.
Наистина трудно. Клепачите ѝ трептяха. Може би щеше да си почине само за малко.
Щеше да чуе как Шоуни влиза и да се събуди отново, за да я провери...
Вратата се отвори толкова тихо, че почти не събуди Стиви Рей. Тя лежеше настрани,
обърната към прозореца, и се мъчеше да се събуди напълно. Шоуни е толкова тиха - каза
си Стиви Рей. Може би тя не иска да говори. Може би просто иска да спи. Стиви Рей
реши, че ще се преобърне и ще отвори очи, но няма да каже нищо - просто ще даде на
Шоуни да разбере, че е там и е будна (донякъде), ако има нужда да говори. Тя започна
да се обръща и изведнъж точно над рамото ѝ се чу странно пращене. Опита се да седне и
пращенето се смени с още по-странно бръмчене, когато през нея премина електрически
шок, като статично електричество на стероиди, и я притисна към леглото.
Мигновено събудена и напълно изплашена, Стиви Рей се опита да седне отново и
каза:
- Шоуни, тук нещо не е наред.
Въпреки че над нея нямаше нищо, електричеството отново я прониза! Все още
легнала настрани, Стиви Рей се притисна в леглото, опитвайки се да се държи далеч от
невидимата опасност, която витаеше над нея.
- Шоуни! - Изкрещя тя. - Помогни ми!
- Тя не е тук. Тя все още плаче на кладата на Ерин. Шибана лицемерка.
Стиви Рей дишаше на малки панически издишвания, когато разпозна гласа му.
- Далас, какво правиш тук? - Автоматично Стиви Рей започна да се протяга към
защитата на стихията си, но стаята на Шоуни се намираше на третия етаж на
общежитието - на твърде много метри над земята, за да може стихията ѝ да ѝ помогне
без помощта на хвърления кръг и подсилващата сила на Зоуи.
Той влезе в полезрението ѝ - тъмен силует на фона на черните завеси. Тя видя, че той
държи едната си ръка с отворена длан към нея. Тази длан светеше. С другата си ръка той
се протегна, за да хване дебелия шнур, който връзваше завесите на място.
- Да кажем просто, че съм тук, за да започна своето отмъщение.
Стиви Рей се опита да стане от леглото. Електрическо поле се пропука и я прониза,
като я накара да извика от болка и да се отдръпне.
- Далас, това е лудост! Шоуни ще бъде тук всеки момент.
- За теб ще е твърде късно. И не се притеснявай, ще се уверя, че Шоуни също ще
получи това, което и се полага. Първо е твой ред.- Очите му бяха плоски. Гласът му беше
изпълнен с омраза. - Ще я убия бързо, само с един бърз удар. Но не и теб - ти заслужаваш
да страдаш. Изневери ми с един шибан урод на природата - сега се изпържи за това!
Далас дръпна силно шнура, развързвайки затъмняващите завеси. Издърпа своята
половина на завесата, но като внимаваше да се покрие, той се отдръпна.
 Дневната светлина нахлу в стаята през отворения, непокрит прозорец, директно върху
Стиви Рей.
Сякаш беше влязла в устата на пещ. Електрическото поле я прикова към леглото,
докато слънчевата светлина започна да изгаря кожата ѝ. Стиви Рей покри лицето си,
гърчейки се в агония, и започна да крещи.
Тогава всичко стана супер лудо.
Чуха се ужасни писъци, толкова силни, че проникнаха през агонията на Стиви Рей.
- Ааааа! Махни се от мен! - Далас крещеше и се клатушкаше из стаята.
Електрическото поле, което я държеше в плен, се изпари и Стиви Рей се търкулна от
леглото. Тя се притисна към страната на леглото, бягайки в хладната сянка.
Далас се промуши покрай нея, очевидно опитвайки се да стигне до вратата, но атаката
на огромния гарван беше безмилостна. Напълно шокирана, Стиви Рей наблюдаваше как
птицата изкарва кръвта на Далас, как загребва с нокти по вдигнатите му ръце, как бие
въздуха с масивни криле и крещи от гняв.
Вратата се отвори и в стаята нахлу Шоуни.
- Стиви Рей! Какво...
Далас я сграбчи, държейки я пред себе си, използвайки я като щит.
- Не, Репхайм, не наранявай Шоуни!
Гарванът вдигна нокти в последната секунда и само докосна лицето на Шоуни, докато
инерцията на атаката му го накара да се хвърли покрай нея в стената.
Далас отблъсна Шоуни от себе си и от птицата, след което се втурна през вратата и я
затръшна след себе си.
Шоуни се затъркаля по пода към Стиви Рей.
- О, Боже! Кожата ти! О, Стиви Рей, ти си изгоряла лошо! Не мърдай, не мърдай. Ще
затворя завесите и ще повикам помощ.
Стиви Рей я хвана за ръката. Тя се задъхваше от болка, но се насили да произнесе
думите.
- Първо пусни Репхайм навън. Той ще се уплаши.
На Шоуни не ѝ се наложи да търси гарвана. Той полетя към тях, профучавайки над тях
толкова близо, че Стиви Рей усети как раздвижва въздуха. Той се приземи върху таблата
на леглото. Кацнал там, той се вгледа в Стиви Рей и наведе глава.
- Продължавай - каза тя, като се опитваше да звучи спокойно и нормално. - Добре съм.
Излез навън. - Стиви Рей вдигна ръка, като направи слаб жест към отворения прозорец и
пренебрегна факта, че ръката ѝ - ръката ѝ, а тя беше сигурна, че и лицето ѝ - бяха
обгорели до кръв. - Шоуни ще се погрижи за мен сега. Ще се видим на залез слънце.
Той отново поклати глава и издаде тих скърцащ звук.
Стиви Рей си помисли, че това е най-красивата птица, която някога е виждала.
- Обичам те, Репхайм - каза тя. - Благодаря ти, че ме спаси.
Сякаш това бе очаквал, големият гарван разпери криле и се издигна през отворения
прозорец.
Шоуни изтича до прозореца, затвори го и след това дръпна затъмнителните завеси,
като ги завърза бързо и здраво.
Тя приседна до Стиви Рей.
- Искаш ли да те вдигна в леглото?
- Не. Просто потърси помощ.
Докато Шоуни спринтираше из стаята, Стиви Рей притисна лице към пода и се молеше
да припадне.
 * Неферет *

Никс ми отне единственото нещо, което обичам. В бърлогата ѝ думите прошепнаха

около нея, карайки пипалата на Мрака да потрепват по кожата ѝ. Обгърнато от студения
им, остър допир, съзнанието на Неферет прекоси времето и измеренията, прескачайки
като камък по тихо езеро, докато се докосваше до миналото.
Още като млада тя бе уважавана и ценена. След като се превърна във вампир, беше
неизбежно Неферет да стане върховна жрица. Не ѝ се налагаше да търси тази титла. Тя
бе дошла при нея без усилие, както тя заслужаваше.
Така и Воинът дойде при нея.
Името му беше Александър. Тя си спомни как го видя за първи път на Летните игри.
Онзи ден той бе станал Майстор на меча и бе победил всички претенденти, за да вземе
короната, която представляваше маслинов венец, изтъкан от алени панделки. Като най-
млада върховна жрица на Дома Неферет бе поставила венеца на главата му и бе дала
церемониалната целувка на победата върху устните му.
Спомняше си, че усещаше миризмата на потта му, примесена с кръвта на победените
от него противници. Очите му я следваха през останалата част от церемонията. По-късно
той ѝ каза, че никога не би се опитал да я съблазни тази нощ - не и когато беше нечист,
все още покрит с кръв от състезателната яма. Но Неферет го беше съблазнила - не му
беше позволила да се измие и да се подготви за нея.
Той щеше да се усмихва и да разказва историята отново и отново - как неговата
върховна жрица толкова го е желаела, че не е искала да го чака да се изкъпе. Това, което
Александър не разбра, докато не стана твърде късно, беше, че Неферет беше толкова
жадна за него заради кръвта и потта, в които беше покрит.
През останалата част от Летните игри Александър се влюби в нея. Толкова се влюби,
че подаде молба за преместване от Нюйоркския дом на нощта в училището "Тауър
Гроув" в Сейнт Луис, където Неферет преподаваше заклинания и ритуали. Тъй като
наскоро бе коронясан за победител в Летните игри, молбата му за преместване бе
удовлетворена.
Ако не беше котето, Неферет щеше да го отхвърли скоро след пристигането му, както
и всичките си предишни любовници.
Александър, разбира се, беше чул историята за смъртта на Клои и за големия
"подарък", който Неферет беше получила от Никс онази нощ. Затова, след като пристигна
в Тауър Гроув, той коленичи, поклони се благоговейно пред нея и бръкна в раницата,
преметната на гърба му, за да извади оттам едно мяукащо черно коте, което блъскаше
ръката му с остри малки нокти, които блестяха от всичките му дванадесет пръста.
Неферет посегна към котето.
- Многопръст! Къде го намери?
- От кея на Манхатънския бряг на Ийст Ривър. Моряците ценят котките с шест пръста.
Кълнат се, че убиват два пъти повече плъхове от котките с нормални пръсти. Когато я
намерих, разбрах, че трябва да принадлежиш на нея - както знаех, че ти трябва да
принадлежиш на мен.
Запленена от палавия поглед на котето, Неферет не се отказа от Александър.
Той беше могъщ Воин. Талантът на Александър да борави с меча почти съвпадаше с
таланта на Неферет да лекува. Неферет харесваше иронията в това, че той я обичаше. Той
можеше да сече мъже. Неферет можеше да ги изцелява - дори ако това изцеление не
беше нищо повече от докосване, което успокояваше пътя им към другия свят.
Разбира се, Александър не поваляше мъже - освен ако той или Домът на нощта не
бяха застрашени, а през 1899 г. малцина се осмеляваха да заплашват могъщия и богат
Дом на нощта в Тауър Хил.
Отегчена, Неферет започна да игнорира Александър. Имаше малка Клер - друга
любяща, палава котка, която беше нейна собствена. Имаше своите задължения в Къщата
на нощта. И най-важното, тя имаше сили, които нарастваха почти всеки ден. Всяко от тези
неща беше по-интересно от почтения, надежден и скучен Александър. Дори не ѝ се беше
наложило да използва уменията си на емпат, за да предвиди неговите признания за
вечна любов. Трябваше да използва уменията си в дипломацията, за да не се прозява
през тях.
В началото на 1900 г. Неферет получи необичайна покана. Тя беше най-младата
Върховна жрица, поканена на Събранието на остров Сан Клементе, по време на което
Върховният съвет щеше да води дискусия за посоката, в която трябва да поеме
вампирското общество през новия век, в който според тях изобретенията, науката и
технологиите ще напредват с нечувани темпове.
Александър помоли Неферет да му позволи да я придружи. Тя категорично отказва.
Нямаше намерение да търпи постоянното му, натрапчиво внимание, когато щеше да има
толкова много нови Воини, от които да избира. В края на краищата най-награждаваните,
най-могъщите и най-опитните Воини винаги бяха избирани да защитават Висшия съвет на
вампирите и Дома на нощта на остров Сан Клементе.
Тя му позволи да кара каретата, която щеше да я отведе до река Мисисипи, и
парахода, собственост на Дома на нощта, който щеше да я транспортира в стила на
кралица - не, още по-добре, на богиня - до пристанището в Ню Орлиънс. Там тя щеше да
се присъедини към много други върховни жрици, за да прекоси Атлантическия океан.
Току-що са пристигнали на кея на речния кораб, когато крадците ги нападат.
Приемайки богатата махагонова карета на Дома на нощта за карета на богат комарджия,
шестимата хора, подмамени от само един шофьор и липсата на допълнителна охрана за
такава богата карета, се спуснаха към Александър. В тъмнината те не видяха сложните
татуировки, които го белязаха завинаги като вампир. Твърде късно видяха меча му.
Неферет наблюдаваше от прозореца на каретата, омагьосана, как Александър убива
всичките шестима нападатели - бързо и жестоко. Неферет си помисли, че звукът, който
мечът му издава, докато разсича въздуха, трябва да прилича на пеенето на митичните
валкирии, които се носят над скандинавското бойно поле в очакване да изберат
мъртвите воини, които ще отведат във Валхала.
 Облян в кръв, той се приближи до вратата на каретата и я отвори. Дишайки тежко, той
каза:
- Моята жрица! Благодаря на богинята, че си невредима.
- Вместо това аз ще благодаря на теб. - Тя го беше придърпала към нея, покрит с кръв,
все още носещ сладката миризма на битката, неговата и нейната кръв горяха от
убийството.
След това той падна на колене пред нея и се поклони с думите:
- Върховна жрице Неферет, любов на живота ми, заклевам се в теб като твой воин, с
тяло, сърце, ум и душа. Моля те, приеми ме!
- Приемам клетвата ти - чу се да казва Неферет, докато тялото ѝ все още пулсираше от
докосването му. - Оттук нататък ти ще бъдеш моят Воин.
Трябваше да мине точно един цял ден и една нощ, за да съжали, че е приела клетвата
на Александър. За щастие, емпатичните дарби на Неферет ѝ позволяваха да пресече
емоционалния поток, който обикновено течеше между обвързания Воин и неговата
жрица. Александър се оплакваше от факта, че не може да усеща нуждите ѝ и да чува
емоциите ѝ. Тревожеше се на глас, че ако тя се окаже в опасност, той няма да разбере за
това, както всеки друг обвързан с клетва воин.
Неферет само вдигна рамене и каза, че е ирония на съдбата, че нейните емпатични
способности по някакъв начин отричат споделянето на психиката между Воина и
жрицата. Беше толкова глупав, че и повярва. Как можеше да не забележи, че тя е тази,
която контролира връзката им? Ако се грижеше повече, Неферет щеше да му обясни, че
трябва да е благодарен, че не може да познава истинските ѝ мисли и емоции. До
момента, в който стигнаха до Венеция, Неферет си беше помислила да го хвърли през
борда на океанския лайнер общо триста шестдесет и един пъти, въпреки че той плаваше,
блажено не знаейки истината.
Неферет беше права за воините от Сан Клементе. Те бяха впечатляващи. А над всички
тях бе Артус, майсторът на меча на Върховния съвет.
Артус се държеше като бог. Беше дистанциран и недосегаем. Думата му беше закон за
Синовете на Еребус. Отговаряше единствено на Дуантия, водача на Върховния съвет.
Най-важното е, че обичаше да се бие. Беше безмилостен и приключваше
тренировките едва след като беше пуснал кръв поне три пъти на всеки противник и беше
накарал всеки от тях да му се подчини официално.
Артус не беше красив - беше славен. Беше висок. Мускулите му бяха дълги и стройни.
Кожата му беше черна като крило на гарван. За разлика от Александър, чието мускулесто
младо тяло беше гладко и без белези, Артус беше покрит с доказателства, които
показваха живот, изпълнен с насилие.
Но не просто външният му вид привличаше Неферет. То беше онова, което се криеше
под него. Тя използваше дарбата си и изследваше съзнанието му, четеше желанията му,
познаваше нуждите му. Артус процъфтяваше от болката. Ето защо той подтикваше
воините си толкова силно. Затова се бе превърнал във водещия майстор на меча на
стария век и бе останал такъв и през новия. Затова и не се беше обвързал с никоя
върховна жрица. Не искаше никоя от тях да опознае истинската му същност, да открие
истинските му нужди. Вместо да си вземе вампирска любовница, Артус избираше
човешки проститутки, за да задоволява желанията си. Изненадващо, Неферет не чуваше
много клюки за избора на Артус на партньори в леглото. Другите върховни жрици го
намираха за отблъскващ. Беше твърде отнесен, твърде сериозен. Вършеше си работата и
я вършеше по-добре от всеки друг воин в света - това беше всичко, което интересуваше
вампирите от Сан Клементе. Това беше всичко, което другите разбираха за него. Но Артус
не можеше да се скрие от Неферет. За нея той беше свитък, написан с кръв, който лесно
се чете, лесно се ползва. Неферет го желаеше повече, отколкото някога е желала когото и
да било. Тя се бе заела да го има.
Прелъстяването на Артус се бе оказало по-трудно, отколкото Неферет бе очаквала.
Дори сред неземната красота на най-могъщите и важни върховни жрици на своето
време, Неферет засенчваше всички тях. Но Артус изглеждаше неподатлив на красотата на
Неферет.
Неговата резервираност само разпалваше желанието ѝ към него.
Тя го бе изучила. Научила бе навиците му. Неферет се облече в традиционното
церемониално облекло на древните върховни жрици на Италия, което оставяше гърдите
ѝ оголени, косата ѝ украсена с цветя и бръшлян, а пищните ѝ бедра - в прозрачен плат с
цвета на девическа руменина. След това се увери, че тя ръководи хвърлянето на кръга,
който ежедневно искаше благословията на Никс за воините на Синовете на Еребус.
Тя усещаше погледа на Артус върху тялото си, но когато се опитваше да срещне
погледа му и да привлече вниманието му към себе си, той винаги отвръщаше бързо
поглед.
За съжаление Александър не отвръщаше поглед от нея. Никога. Нейният Воин
погрешно прие причината, поради която тя отделяше толкова много време и внимание
на Воините и в полевата къща, като преданост към него. Той се разхождаше наоколо,
наслаждавайки се на завистливите погледи на новите си приятели Воини. Хвалеше се, че
силата на Неферет е толкова голяма, колкото и красотата ѝ. Изпълнявал всяка нейна
прищявка като куче в скута и. Александър я озадачаваше толкова, колкото и я дразнеше.
Как можеше да не вижда, че той е само второстепенна мисъл за нея? Тя проучи ума на
Воина за хитрост и не намери такава. Чувствата му бяха истински. Беше напълно влюбен
в нея и напълно заблуден, че тя изпитва същото към него.
Александър не би могъл да греши повече.
Неферет копнееше за нещо по-тъмно, по-чувствено, по-удовлетворяващо. Тя
копнееше за Артус. Следващият път, когато водеше Молитвата на война и очите на Артус
се впиха в тялото ѝ, Неферет съсредоточи цялата сила на дарбата си и навлезе дълбоко в
съзнанието му. Тя бе богато възнаградена. Беше открила как точно да съблазни
сдържания Воин.
Неферет внимателно бе подготвила сцената. Изчакала да стане малко след
зазоряване. Знаеше, че Артус ще е приключил с тренировките на Войните. Той щеше да е
в покоите си в задната част на полевата къща и да се готви да почива шест часа. След това
щеше да поеме най-неудобната охранителна смяна, по времето, когато слънцето е най-
ярко на небето.
Върховните жрици предполагаха, че Артус поема тази смяна заради предаността си
към тях. Неферет знаеше истината зад това удобно убеждение. Артус процъфтяваше от
физическата болка, която неудобната смяна и слънцето му причиняваха. Неферет пазеше
тази вкусна тайна близо до себе си, докато замисляше и планираше съблазняването
му.Първо се отърва от младия воин, който служеше за помощник на Артус. Това беше
най-простата стъпка. Позволила на младежа да я гали - престорила се, че желае
младостта и съвършеното му тяло - накарала го да повярва, че ще изпрати младеж на
негово място тази сутрин, за да служи на Артус, ако момчето се срещне с нея в дискретна
гостилница на близкия остров Торсела.
Разбира се, тя щеше да отрече, че се е опитала да го съблазни. Всъщност я
забавляваше мисълта за наказанието, което Артус щеше да му наложи, след като разбере
защо момчето се е отклонило от задълженията си.
 След това тя се изплъзна от Александър. Мислеше да го изпрати във Венеция, за да ѝ
намери перфектното парче коприна в невъзможен цвят, но не си хабеше енергията да
измисля глупава мисия. Вместо това бе изчакала вниманието му да се насочи другаде и
бе призовала мъглата, сенките и тъмнината, така че да се изгуби от него, преди още да е
разбрал, че трябва да я търси. И той ще я потърси, беше напълно сигурна. Той винаги я
търсеше. Тя сви устни от неприязън. Защо бе позволила на кръвта и похотта да я
обвържат с такава предсказуема скука? Неферет се отърси от неприятната мисъл за
Александър и неговата преданост. Изобщо не искаше да мисли за него - не искаше да
накърни удоволствието от това, което беше сигурна, че ще дойде.
Почервеняла от вълнение, Неферет неусетно се отправи към къщата на полето. Влезе
през задната врата - тази, която беше най-близо до покоите на Артус. След това зачака.
На Неферет не ѝ се наложи да чака дълго. Както вече беше научила, Артус беше
вампир с навици. Когато младежът му не се появи точно тридесет минути след
зазоряване, той отвори вратата на покоите си и грубо извика:
- Салваторе! Момче! Къде си?
- Салваторе не е тук. Никой не е тук, освен мен и теб - каза тя.
Той се намръщи, когато излезе от покоите си, с мокра коса, оголени гърди, само с
хавлиена кърпа, увита свободно и ниско около силните му бедра.
- Жрице, не си ли загубила Воина си?
Неферет беше повдигнала брадичката си и накара гласа си да се засили.
- Войнико, не си ли изгубил уважението си? Аз съм върховна жрица. Очаквам да бъда
посрещната като такава.
Артус вдигна една тъмна вежда, но се подчини, като сложи ръка на сърцето си и ѝ се
поклони.
- Какво мога да направя за теб, Неферет?
- А, ти знаеш името ми.
- Всички на остров Сан Клементе знаят името ти. Какво мога да направя за теб,
Неферет? - Повтори той.
- Тук съм за урок - каза тя.
- Вашият воин е талантлив майстор на меча. Защо да не вземеш урок от него?
Пълните ѝ устни се бяха свили и гласът ѝ беше мъркащ:
- О, но ти не ме разбираш правилно. Не съм тук, за да вземам уроци. Аз съм тук, за да
дам урок.
Тъмните му очи се разшириха, когато тя измъкна кожена каишка от гънките на роклята
си и вдигна кинжала, който беше скрила зад гърба си. После дръпна връзката на рамото
си и роклята се свлече по тялото ѝ. Гола, тя тръгна към него, без да проговори, докато не
се приближи до него.
- Дръж ръцете си пред себе си и събери китките си.
- Неферет, какво...
- Не съм казала, че можеш да говориш! Направи каквото ти заповядвам! - Когато той
просто стоеше като статуя, тя вдигна кинжала и го допря до гърдите му.
Той си пое рязко дъх, но не помръдна, не отвърна поглед от нея.
Неферет се усмихна, макар че гласът ѝ беше остър, жесток. - Подчинявай ми се!
- Да, върховна жрице. - Гласът му стана дълбок. Той вдигна ръце, притискайки китките
си една към друга.
Неферет уви кожената каишка около тях, като я затягаше, докато не видя, че е
стегнато. Дъхът на Артус се ускори. По абаносовото му тяло започна да се стича пот.
 - Добре, но не ми се подчини достатъчно бързо. Трябва да те накажа, но само ако ме
помолиш за това.
Очите им се срещнаха. В неговите тя видя шок, а след това разбиране и желание.
- Моля те, Неферет, накажи ме - помоли той.
Тя с удоволствие се подчини.
В бърлогата си тялото на Неферет се затопли от спомена за това как го е наказала.
Беше се качила на Артус, представяйки си себе си като древна богиня, която се качва на
жертвен бик, когато Александър ги намери. Той бе извикал името ѝ, звучейки като
сърцераздирателен ученик. Изпаднала в екстаз и болка, тя се отдръпна от Артус, за да се
изправи пред Александър, и свали преградите, които беше поставила между тях.
- Виж коя съм в действителност! Виж какво наистина мисля за теб!
Емоциите ѝ бяха повалили Александър. Тя си спомни колко безцветно беше лицето
му, когато се разплака и избяга от къщата.
Почти толкова безцветно, колкото и когато го намериха на следващия ден, след като
бе паднал на меча си, слагайки край на нещастния си, скучен живот.
Разбира се, тя трябваше да се преструва публично, че има разбито сърце, макар че
това не беше нито първият, нито последният път в живота ѝ. Изфабрикува история, която
представяше Александър като разтревожен млад воин. Беше се разплакала и казала, че е
приела клетвата му, защото е вярвала в способността си да го излекува. Загрижеността ѝ
за нестабилните му емоции беше причината, поради която прекарваше толкова много
време в къщата на полето - защо настояваше да води молитвите на Воините.
Върховният съвет бе откликнал със съчувствие, като я бе похвалил за опита ѝ да
излекува човек, който бе толкова очевидно сломен. Това не беше изненада. Неферет
умееше да манипулира Върховните жрици. Реакцията на Артус на самоубийството на
Александър беше изненада.
Тя отиде при него на следващата сутрин, като се прикри в тъмнината и се промъкна в
покоите му. Той я отхвърли напълно. Думите му бяха уважителни, но тя бе прозряла в
него. Той се беше отвратил от нея.
Неферет бе прерязала хитростта му толкова чисто, колкото и кожата му.
- Кажи на когото и да било защо Александър наистина се е самоубил, а аз ще обясня
подробно на Върховния съвет за нуждата от твоето наказание. Знаеш какво биха
направили те. Ето защо криеш желанията си с човешки проститутки, като плащаш за
мълчанието им. Ако те открият, Върховният съвет правилно ще сметне, че нуждата ти се
отразява на теб като Воин, и ще те отстрани от поста ти.
- Ти си напълно лишена от състрадание. - Неферет никога не забрави отвращението в
гласа му.
- Всеки от нас носи своята маска, нали? Пази моята тайна и аз ще пазя твоята.
Неферет напусна остров Сан Клементе на следващия ден, веднага след като запали
кладата на Александър. Върховният съвет прояви разбиране и състрадание. Разбира се,
тя трябваше да се върне в своя Дом на нощта незабавно. Загубата на обвързан с клетва
воин променяше живота на Върховната жрица!
Артус бе запазил мълчание.
Година по-късно Неферет чу колко шокиран е бил Върховният съвет, когато тялото му
е било намерено да плува в Големия канал. По тялото му нямаше следи от насилие, а
само многобройни белези. Очевидно се е удавил. Неферет се усмихна на новината.
По време на обратния път Неферет бе изпаднала в отчаяние. Беше започнала да
вярва, че няма да се намери мъж, човек или вампир, който да и бъде равен. Отчаянието
ѝ ставаше все по-голямо с наближаването на края на пътуването. Заедно с океана
вълните на емоциите на Неферет бяха изплували пред нея, миеха се срещу брега,
проникваха в земята и се просмукваха по цялата земя.
Тогава започнаха сънищата. Беше сънувала, че е обгърната от власт, сгъната във
величие, обгрижвана отвъд болката и удоволствието.
- Никой смъртен мъж не би могъл да ти бъде равен, защото ти заслужаваш да бъдеш
сгодена за бог! - Бе прошепнал красивият му глас и Неферет бе започнала да слуша.

* Зоуи *

- Ах, по дяволите. Тя изглежда по-зле, отколкото очаквах. - Каза Афродита.

- Да, изглежда. - Гласът ми звучеше разтреперан, докато с приятелите ми гледахме
през големия прозорец в кабината на интензивното отделение на нашия лазарет. Шоуни
беше събрала Старк, мен, Афродита и Дарий. По пътя към лазарета тя набързо ни беше
запознала с това, което Далас беше направил. Бях си казала, че няма да плача - че ще
бъда силна, зряла Върховна жрица и ще дам добър пример, но един поглед към Стиви
Рей напълно ме изплаши и ме накара да избухна в сълзи. Беше облякла огромната си
концертна тениска на Кени Чесни, но навсякъде, където тениската не я предпазваше -
лицето, ръцете и краката ѝ - бяха яркочервени и покрити с грозно изглеждащи мехури, от
които течеше кръв. Маргарета, вампирът, който отговаряше за лазарета, каза, че все още
не е дошла напълно в съзнание, а това не беше добре, защото Стиви Рей трябваше да пие
кръв, иначе нямаше дори да започне да се лекува.
- Не могат ли да и направят кръвопреливане или нещо подобно? - Каза Афродита.
- Вече попитах за това - каза Шоуни, докато аз избърсвах очите си и подсмърчах. Старк
ми подаде една кърпичка. - Вампирите не са като хората. Вливането няма да свърши
работа. Трябва да поглъщаме кръв през устата, гърлото и, нали знаете, през всичко, за да
ни излекува.
- Надявам се, че знаеш колко гадно звучи това - каза Афродита.
- Афродита, бих сдъвкала какавида и бих я изплюл в гърлото на Стиви Рей, ако това ще
я оправи - казах аз.
- Това няма да е необходимо. - Гласът на Танатос ни накара да се обърнем към входа
на лазарета. Тя беше отворила вратата. Калона влезе вътре. Репхайм беше по петите му.
Бос и с разкопчана риза, той профуча покрай баща си.
Отиде право при Стиви Рей. Ние се струпахме около вратата, наблюдавайки и чакайки.
 - Стиви Рей, вече е време да се събудиш. - Репхайм седна до нея на болничното легло.
По бузите му капеха сълзи, но гласът му не трепереше. Звучеше спокоен и уверен в себе
си. - Дойдох тук веднага щом можах. Съжалявам, че трябваше да бъдеш сама толкова
дълго, но ти знаеш какъв проблем имам по време на слънчева светлина. Не съм съвсем
на себе си. - Той се опита да се засмее, но вместо това излезе като ридание. Прочисти
гърлото си и избърса очите си, като каза: - Все пак не е толкова лошо, колкото твоя
проблем със слънцето. - Протегна ръка, сякаш искаше да докосне бузата ѝ, но се стресна
от суровостта и мехурите. Вместо това опря ръка на гърдите ѝ, над сърцето ѝ. - Ей сега
трябва да се събудиш - повтори той, а сълзите му падаха все по-бързо и по-бързо.
Калона се промъкна покрай нас, за да застане до сина си.
- Репхайм, трябва да я накараш да пие от теб. Ти си свързан с нея и във вените ти
пулсира силата на безсмъртните. Само ти можеш да я излекуваш.
Репхайм погледна към баща си.
- Тя не е в съзнание. Неиска да се събуди.
- Тогава трябва да я принудиш да пие.
Репхайм кимна. Той вдигна ръката, която беше притиснал върху сърцето на Стиви Рей,
и се захапа. Силно. Точно в китката си.
Нямаше нужда да виждам кръвта, която се процеждаше през ухапването. Можех да я
усетя. Беше супер странно. Донякъде миришеше на мухъл или на току-що изкопана
пръст, но имаше и нещо друго, което ми напомняше за черен шоколад, подправки и
хладен, лунен бриз посред знойна лятна нощ.
- Уау, това е странна миризма - промърмори Старк.
Не казах нищо, защото не можех да спра устата си да се пълни със слюнка.
Единственото, което можех да направя, беше да гледам със завист как Репхайм се наведе
напред и нежно притисна главата на Стиви Рей, докато притискаше окървавената си
китка към отпуснатите ѝ устни.
- Пий, Стиви Рей. Трябва да пиеш - помоли Репхайм.
Стиви Рей изобщо не реагира. Кръвта на Репхайм се стичаше от ъгълчетата на устата ѝ
и се трупаше в алено на фона на белите болнични чаршафи, изглеждайки вкусно...
неустоимо...
- Зоуи! Помогнете и.
Осъзнах, че съм се взирала омагьосана в кръвта на Репхайм, когато гласът на Калона
ме върна към себе си.
- Как? - Заекнах.
Танатос отговори вместо него.
- Извикай духа. Нека той я укрепи и изпълни. Тялото ѝ ще оздравее, ако духът ѝ се
събуди, за да може да пие от своя приятел.
- Разбира се - разбирам, съжалявам. - Прочистих гърлото си и си поех дълбоко дъх,
пренебрегвайки новия прилив на аромат на кръв, който изпълни дробовете ми. - Дух, ела
при мен! - Почувствах се по-добре, когато любимата ми стихия откликна - повече себе си
- повече контрол. Отново заземена, заповядах: - Иди при Стиви Рей. Изпълни я и я
укрепи, за да се върне при нас! - Косата ми се вдигна, когато духът ме напусна и се вля в
Стиви Рей. Тя веднага пое дълбоко въздух и се закашля, докато кръвта я задушаваше. А
после очите и се отвориха и тя стисна ръце около ръката на Репхайм, като смучеше от
китката му - пиеше дълбоко.
- Не толкова, че да не те отслаби. - Калона сложи ръка на рамото на сина си. - Тя ще
трябва да пие от теб отново, и то често, докато не се излекува напълно, а ти трябва да си
достатъчно силен, за да може да го направи.
 Репхайм кимна и нежно постави ръката си върху тази на Стиви Рей.
- Стиви Рей, трябва да спреш. Можеш да получиш още по-късно.
Видях очите и, когато го погледна. Бяха зачервени. Изражението ѝ беше диво.
- О-о-о - каза Старк. Двамата с Калона се напрегнаха едновременно, но гласът на
Танатос беше като балсам, успокояващ напрежението в стаята.
- Оставете я да се пребори. Стиви Рей е вампир - върховна жрица. Доверете и се. Тя
ще намери себе си.
И, разбира се, Стиви Рей примигна няколко пъти и очите ѝ се върнаха към нормалното
си състояние. Тя избута китката на Репхайм от устата си, избърса кръвта от устните си и
изглеждаше така, сякаш ще се разплаче.
- Нараних ли те? Много съжалявам, Репхайм!
- Шшшш - успокои я той и я придърпа в прегръдките си. - Никога не би ме наранила.
Изведнъж тя седна назад и се загледа в Репхайм. С изумление видях, че кожата ѝ вече
не изглеждаше толкова сварена.
- Ти ме спаси! Когато беше гарван!
- Ти се нуждаеше от мен. Усещах болката ти. Дойдох при теб.
Шоуни вече ни беше разказала своята версия за случилото се, но да я чуеш от Репхайм
беше нереално. Искам да кажа, че детето беше птица през деня. Не се предполагаше, че
е нещо друго освен птица. И все пак той беше спасил живота на Стиви Рей.
- Ти си най-прекрасното момче във вселената! - Усмихна му се с любов и радост Стиви
Рей. - Помниш ли го?
Репхайм избърса сълзите от очите си и ѝ се усмихна в отговор. Този път успя леко да
докосне червената ѝ буза. - Спомням си само това, че ти се нуждаеше от мен, а след това
и гарвановия гняв.
- Е, това е достатъчно за мен - каза тя. След това насочи вниманието си към Танатос. -
Далас се опита да убие мен и Шоуни.
- О, Богиньо! - Каза Шоуни. - Знаех, че е ядосан, когато се върна край кладата на Ерин,
но не знаех, че е луд.
- Той не е луд - каза Стиви Рей. - Той е психопат.
- И е силен - добави Танатос. - Заловете го - нареди тя на Калона. - Доведете го при
мен. Върховният съвет може и да се е отвърнал от нас, но Смъртта все още може да съди
и все още може да въздава справедливост.
Калона сви ръка на сърцето си в знак на съгласие с нейната заповед. Когато излезе от
стаята, Старк каза:
- Аз отивам с него.
- Направи го и бъди сигурен, че няма да позволиш на безсмъртния да убие Далас.
Искам той да ми бъде върнат съвсем жив - каза Танатос.
- Да, върховна жрице. - Старк се поклони бързо на нея, а после и на мен, преди да
побърза след Калона.
- Моите червени новаци - каза Стиви Рей. - Всички ли са добре?
Танатос кимна.
- Калона и Аурокс ги пазеха, докато те спяха спокойно през деня.
- А Дарий отиде директно в мазето, за да се присъедини към Аурокс, веднага щом
Шоуни ни каза какво се е случило - каза Афродита.
Изненадах се да чуя името на Аурокс. Сега определено не беше моментът да го
споменавам, но не беше ли супер пиян и след това не беше ли припаднал през целия
ден?
- Значи целите му са били само Шоуни и Стиви Рей? - Попитах.
 - Не знам - каза Шоуни. - Изглеждаше ядосан на всички ни. Е, имам предвид всички от
кръга на Зоуи. Мисля, че ни обвинява за това, че Ерин е отхвърлила Промяната.
- Да, каза ми, че тъкмо е започнал отмъщението си, като убие Шоуни и мен - каза
Стиви Рей, облегнала се на Репхайм, сякаш попиваше сила от докосването му.
- Това е нелепо - каза Афродита. - Ако някой е виновен, това е Неферет.
- Ние се превърнахме в по-удобни мишени - каза Шоуни.
- Никой няма да бъде мишена отново - не и докато Смъртта царува като върховна
жрица тук - каза Танатос. - Но докато Калона и Старк не намерят Далас, всички ще бъдем
нащрек. Тя се обърна към мен. - Зоуи, знам, че всички имахме притеснения относно това,
че младежите ще спят на едно място заедно, но ще заповядам ти и твоят кръг - заедно с
пророчиците ти - да почивате при червените младежи. Това ни дава две линии на
защита. Първата ще бъде Дарий и воините на Синовете на Еребус. Втората ще бъде
самият ти кръг.
- Имаш предвид само червените новаци на Стиви Рей, нали? - Отговорих. - Далас си
има цяла онази друга група, която го следва.
- И са също толкова омразни - добави Стиви Рей. - Точно снощи онова малко червено
хлапе, Никол, нали знаеш онази, която помогна на Ленобия да спаси конете, когато
конюшнята се запали? - Танатос кимна и Стиви Рей продължи. - Е, тя официално напусна
групата на Далас и се закле в мен - основно заради това колко омразни са Далас и
неговата група.
Отворих уста, за да се съглася със Стиви Рей - в никакъв случай не исках да остана в
мазето с тези боклуци, които Далас наричаше приятели, но Танатос заговори първа.
- Когато моята присъда над Далас приключи, няма да има новаци, които да го следват.
- Гласът ѝ беше като лед.
Чудех се как Танатос си мисли, че ще накара червените новаци да бъдат мили, но тя
имаше милион години опит и беше супер силна. Кой знаеше какви магически вампирски
неща можеше да има в ръкава си? Надявах се да е нещо изключително злобно. Истината
беше, че след случилото се тази вечер вече нямах търпение към никого, който искаше да
нарани приятелите ми или мен - и ако това означаваше, че Танатос щеше да използва
вампирския еквивалент на телесното наказание от старата школа, то нека бъде така.
Далас и приятелите му заслужаваха каквото и да получат.
- Зоуи, ще отидеш ли да провериш децата ми? Да им кажеш, че ще се оправя? Знаеш,
че Крамиша и Шейлин ще се изплашат, когато чуят какво се е случило. - Гласът на Стиви
Рей ставаше все по-слаб и въпреки че ми се усмихваше и държеше ръката на Рефаим, тя
се беше облегнала на възглавницата си, изглеждаше изтощена и изпечена.
- Няма проблем - уверих я аз. - Не искам да се тревожиш за нищо друго, освен за
оздравяването си. Афродита, Шауни и аз всички ще отидем да видим децата и ще се
уверим, че те знаят, че ще се справиш.
- Добре. Докато говориш с червените новаци, можеш да им кажеш, че макар да е
събота, реших, че Домът на нощта се нуждае от допълнителен учебен ден, за да
наваксаме цялото пропуснато време в училище. Вече съм уведомила професорите. След
малко ще направя съобщение в цялото училище. Очаквам всички да са в класните си стаи
в първия час точно в осем вечерта. Закъснението е неприемливо. Насилието и омразата
няма да хвърлят моята Къща на нощта в хаос - каза Танатос.
- О, по дяволите - училище - уф - промърмори Афродита под носа си.
- Мисля, че това е страхотна идея - каза Стиви Рей. - Записвай ми уроците, Зи.
- Оки доки - казах аз, като си мислех, че ще накарам Деймиън да и води бележки. - Ще
дойда да те видя след часовете.
 - Всички ще дойдем - каза Шоуни.
Афродита измърмори.
Значи Стиви Рей беше напълно права. Червените и новаци бяха изплашени. Крамиша
се спусна към нас в момента, в който влязохме в мазето.
- Ако тя не е добре, ще изтърбуша Далас сама.
- Стиви Рей ще се оправи - уверих нея и другите деца, които се бяха струпали наоколо.
- Той наистина се опита да я убие, нали? - Всички се обърнаха към Никол, която
стоеше встрани от групата, а до нея беше само Шейлин.
- Далас се опита да убие Стиви Рей и Шоуни - казах аз, като срещнах погледа ѝ и
потърсих някаква улика, че тя е знаела какво е планирал.
Изражението на Никол не издаваше нищо друго освен отвращение. Тя поклати глава.
- Ставаше все по-зле и по-зле, но не мислех, че ще опита нещо точно тук, в "Къщата на
нощта".
- Ти беше като него - казах аз.
- Права си. Била съм такава. Но вече не е така. Не и от известно време насам.
- Откъде да знаем, че казваш истината? - Попита Шоуни.
- Вярвам и. - Заговори без никакво колебание Шейлин. - Наблюдавала съм как
цветовете ѝ се променят.
Погледнах към Афродита.
- Все още ли си сигурна в нея?
- Коя е тя? Шейлин или Никол?
- И двете - казах аз.
Погледът на Афродита се стрелна към Шейлин, преди да се върне към мен.
- Доверявам се на преценката на Шейлин. Ако тя казва, че момичето се е променило,
тогава казвам, че и вярвам.
- Тя беше приятелка на Далас, а Далас току-що се опита да убие Стиви Рей и мен! -
Избухна Шоуни. - Не се държа като кучка - просто казвам каквото е.
Чух няколко от децата да мърморят в знак на съгласие с нея. Лицето на Никол беше
пребледняло, но тя вдигна брадичката си и се изправи пред Шоуни.
- Ерин беше приятелка на Далас, а ти все още се грижеше достатъчно за нея, за да
стоиш до кладата ѝ до след зазоряване.
- Познавам Ерин от много време - каза Шоуни. - А теб познавам от две секунди.
- Беше ли Ерин перфектна през това дълго време, в което я познаваше? - Попита
Никол.
Шоуни отвърна поглед от червеното момиче.
- Не. Не, не беше.
- Аз също не бях съвършена в миналото си, но моля за втори шанс.
Бях чула достатъчно. Пророчиците и интуицията ми ме бяха убедили.
- Това е достатъчно добре за мен - казах на висок глас. - И това трябва да е достатъчно
и за останалите. Ако пазехме миналото срещу всички, тогава Калона нямаше да е Воинът
на нашата Върховна жрица, а Старк нямаше да е моят Воин. По дяволите, Стиви Рей дори
нямаше да е моята най-добра приятелка.
- Щях да бъда отхвърлен и изгонен от Дома на нощта заедно с Неферет - каза Аурокс.
Не го бях забелязала преди. Той стоеше зад нас, точно до входа на мазето.
Не го погледнах, но кимнах в знак на съгласие.
- И ако на Аурокс не беше даден още един шанс, баба ми щеше да е мъртва. Шоуни,
трябва да сме на едно мнение за това. Случиха се твърде много глупости, за да започнем
да си нямаме доверие един на друг.
 Шоуни погледна Никол за кратко, а после погледът ѝ срещна моя.
- Добре, ти си моята върховна жрица. Доверявам ти се.
- Благодаря ти - казах аз. Огледах групата. - Някой има ли още нещо да каже?
- Ще се оправи ли Стиви Рей? - Попита Крамиша.
- Напълно - казах аз.
- Наистина ли Репхайм я е спасил, докъто е бил птица? - Попита Шейлин.
Усмихнах се на Шоуни.
- Разкажи им историята, но побързай. Не забравяй, че Танатос каза, че иска днешният
ден да е компенсиращ и всички трябва да са в класа си за първия час, когато звънецът
бие в осем.
При тази новина се чуха куп стенания, но те бяха прекъснати от разказа на Шоуни за
случилото се по-рано. Възползвах се от възможността да изляза при Дарий, който стоеше
до горния вход на мазето. Афродита, разбира се, дойде с мен.
Докато минавах покрай Аурокс, го погледнах бързо. Момчето изглеждаше зле. Очите
му бяха кървясали и подпухнали, а съвършената му кожа изглеждаше някак тебеширена
и влажна. - Махмурлукът е гаден, а? - Не можах да се спра да не промълвя, макар че не
изчаках да чуя дали ще ми отговори. Афродита се подсмихваше по целия път нагоре по
стълбите.
- Калона и Старк търсят ли Далас? - Попита Дарий, когато се присъединихме към него.
- Да - казах аз. - Танатос иска да го върне обратно, за да го съди. Каза, че е приключила
и с червените му хлапета.
- Ще бъде наистина интересно да видим какво ще направи с всички тях - каза
Афродита. - Е, ако успеят да намерят Далас. Той трябва сериозно да не иска да бъде
намерен.
- Безсмъртният ще го намери, не се съмнявай в това - каза Дарий.
- Някой направи ли поименна проверка и видя ли дали някой от приятелите му е
тръгнал с него? - Попитах.
- Направих бърза проверка, след като се уверих, че новаците ни са в безопасност.
Далас определено го няма, но не вярвам някой да е тръгнал с него - каза Дарий.
- Надявам се, че каквото и да направи Танатос, ще го накара да ни остави на мира
завинаги - каза Афродита.
Въздъхнах.
- Не знам как изобщо ще започнеш да затваряш вампир, който може да контролира
електричеството. Потискащо е да започнеш да мислиш по колко много начини би могъл
да избяга.
- Танатос е мъдра. Тя ще произнесе справедлива присъда - каза Дарий.
- Притеснявам се, че справедливо и изпълнимо са две напълно различни неща - казах
аз.
- Тъй като твоят Воин не присъства, за да каже това, аз ще застана вместо него и ще ти
кажа да не се тревожиш толкова много - каза Дарий.
- Тя е твърдоглава. Няма да те послуша - каза Афродита и го целуна по бузата. - Но
благодаря, че се опита.
Той ѝ се усмихна.
- Свикнал съм да се занимавам с твърдоглави жени.
- Изневеряваш ли ми с някоя упорита скитница? - Престори се на вбесена Афродита. -
Не ме карай да изтръгвам нокти от очите на някое бедно, по-малко привлекателно
момиче.
Дарий се засмя и я придърпа в прегръдките си. Извърнах очи.
 - Ще видя дали ще мога да имам късмет два дни подред и да получа спагети за
закуска. Довиждане, ДариЙ. Афродита, ще се видим в първия час.
Тъкмо бях решила да се отбия до стаята си в общежитието и наистина да се опитам да
си среша косата и да си оправя лицето, преди да отида в кафенето, когато гласът му
извика името ми. В интерес на истината, не исках да спирам. Исках да се преструвам, че
не съм го чула, да се запътя към стаята си и да го избягвам колкото се може по-дълго. Но
бях видяла момчето да бяга. Не е като да не би могъл да ме настигне. Поех си дълбоко
дъх и се спрях, изчаквайки го.
- Зоуи, мога ли да поговоря с теб за момент? - Попита Аурокс, когато ме настигна.
Звучеше толкова несвойствено и официално, че се отпуснах малко.
- Да, разбира се.
- Мисля, че ти дължа извинение.
- За какво?
Гладкото му чело се набръчка.
- Мисля, че снощи ти казах нещо нелюбезно.
- Мислиш?
- Паметта ми изглежда нарушена. Спомням си само части от това, което казах.
- Аурокс, пиянството не само влошава паметта ти. То може да те разболее и да те
накара да правиш и говориш глупости. Не е нужно да ми се извиняваш, просто не се
напивай повече.
Той въздъхна и потърка челото си, сякаш имаше главоболие, за което бях сигурен, че е
така.
- Но, Зо, бирата е наистина добра.
Чувствах се така, сякаш ме беше ударил по корема.
- Как го правиш?
Ръката му се свлече от челото и той ме погледна напълно объркано.
- Харесва ли ти вкусът на бирата?
- Не! - Вдигнах ръце нагоре в знак на неудовлетвореност. - Звучиш точно като Хийт.
- А аз?
- През повечето време не, но точно тогава, когато ме нарече Зо, го направи.
Аурокс примигна няколко пъти, после каза:
- Съжалявам, че те обиждам.
- Не ме обиждаш. Ти ме объркваш - казах аз.
- Ти също ме объркваш - каза той.
- Защо?
- Защото чувствам към теб неща, които знам, че не са правилни.
- Неправилни чувства? Какви? - Затаих дъх, докато той ми отговори.
- Привлича ме към теб. Грижа ме е за теб. Мисля за теб. Често - каза той бавно. - И
знам, че тези чувства са погрешни, защото ти ме мразиш.
Отворих уста, за да му кажа, че не го мразя, по дяволите, дори не го харесвам, но той
вдигна ръка, спирайки думите ми.
- Не, аз разбирам защо ме мразиш. Не защото си лош човек. Ти си наистина добър
човек - специален човек. Не е твоя вина, че се чувстваш така. - Аурокс започна да се
отдръпва от мен. - Просто исках да се извиня за всичко неприлично, което казах снощи.
Сега ще те оставя на мира.
- Аурокс, почакай. Не тръгвай никъде. Трябва да ти кажа нещо. - Направих му знак да
ме последва до една от многото каменни пейки, които бяха разположени под огромните
дъбове на територията на училището. - Добре, седни с мен за секунда и ме остави да
разбера как да го кажа правилно.
Той седна до мен. Е, не съвсем до мен. Предимно седеше на самия край на пейката,
колкото се може по-далеч от мен. Въздъхнах.
- Добре. Започваме. - Поех си дълго дъх и изригнах: - Чувствам се привлечен от теб,
както и ти от мен. Мисля за теб. Чакай, не, това не е правилно. Принуждавам се да не
мисля за теб, защото аз мисля за теб. - Въздъхнах отново. - Сякаш това не е объркващо.
Както и да е, нещата стоят така - аз съм на седемнайсет, а в теб е душата на момчето,
което обичах почти половината си живот. Но ти не си това дете - това си казвам
постоянно и в повечето случаи мога да му повярвам. После ще направиш нещо като да
изпееш песента за психарите или ще ме наречеш Зо с онзи единствен тон на гласа, който
имаше само Хийт, или ще се напиеш глупаво и ще кажеш нещо, което е напълно като
Хийт, и аз се страхувам, че вече не мога да се накарам да повярвам в това - завърших
набързо.
- Това?
Намръщих се към него.
- Виж, точно това би казал Хийт. Използвах едно сложно изречение и те изгубих.
- Съжалявам, Зо.
- Току-що го направи отново! И това, от което се страхувам, е, че не мога да се накарам
да повярвам, че ти и Хийт не се превръщате в едно и също момче.
- О. - Той направи пауза и на практика можех да видя как колелата в главата му се
завъртат. - Ти все още обичаш Хийт?
Срещнах погледа му и му казах абсолютната истина.
- Винаги ще обичам Хийт.
Той не откъсна поглед от мен, така че когато усмивката му започна да се появява,
видях началото ѝ и как тя накара очите му да заблестят с познатата Хийт пакост.
- Това е добре - каза той.
- Не, това е объркващо, особено защото Старк е моят воин, както и гаджето ми - казах
аз.
- Но не си ли обичала Хийт и Старк заедно преди?
- Е, да, но беше доста сложно. И стресиращо. И за трима ни.
- И въпреки това продължаваше да ги обичаш.
Той не го беше формулирал като въпрос, но аз все пак отговорих.
- Да, и това, което се опитвам да те накарам да разбереш, е, че според мен е твърде
трудно да обичаш повече от един човек едновременно. Мога да ти кажа със сигурност
какво би казал Старк за това, че ще опитам отново.
- Старк беше любезен с мен снощи.
- Е, Старк и Хийт в крайна сметка станаха приятели. В известен смисъл.
- Тогава може би всички можем да бъдем приятели отново - каза той.
Приятели звучеше сигурно. Кой не се нуждае от повече приятели?
- Можем да опитаме.
- Ако искаш, можеш да смучеш кръвта ми.
- Аурокс! Не. Не, не искам да смуча кръвта ти - излъгах, като си спомних колко крайно,
зашеметяващо страхотно беше да смуча кръвта на Хийт и колко много Хийт харесваше,
когато го правех. Свих очи към момчето. - Аурокс, ти нямаш спомените на Хийт, нали?
Той поклати глава.
 - Не мисля така. Понякога казвам или правя неща, които ме изненадват, защото не
мога да си спомня откъде ги знам. Има само едно нещо, за което съм сигурен, че имам от
Хийт.
Знаех, че не бива да питам, но чух как устата ми казва:
- Какво е това единствено нещо?
- Любовта му към теб, Зо.

* Старк *

- Сигурен ли си, че все още сме по следите му? - Попита Старк зад гърба на крилатия
безсмъртен между задъханите вдишвания , които правеше, докато тичаше след Калона.
- Не можеш ли да усетиш кръвта му? - Калона погледна през рамо и след това,
очевидно виждайки, че Старк се мъчи да го задържи, забави ход и посочи тревата на
нечия добре поддържана морава, през която се провираха. - Там, виждаш ли къде кръвта
на вампира е опръскала земята, защото все още се стича свободно от него? Синът ми се е
справил добре с забиването на ноктите си в главата му - раните по главата кървят лесно и
трудно се спират.
- Да, особено ако се движиш толкова бързо, колкото него. - Старк избърса потта от
челото си, тичайки до Калона. - Кой знаеше, че Далас може да тича така? Определено си
мислех, че вече ще сме го настигнали. Той нямаше чак толкова голяма преднина пред
нас. Момчето може да се движи. Винаги съм го смятал за едно от онези деца с ръце от
видеоигрите - меки и слаби, освен ако не се правят на зоргове от "Планета Орг", тогава
могат да унищожават цели светове с дебелите си пръсти.
Калона смръщи вежди.
- Вашият свят все още ме обърква понякога, но мога да ти кажа, че знам защо Далас се
движи толкова бързо. Той бяга, за да спаси живота си.
- Ей, Танатос изрично каза, че не трябва да го убиваш.
- Това е жалко. Би било справедливо да довърша започнатото от сина ми - каза
Калона.
- Не мога да кажа, че не съм съгласен с теб.
Калона протегна ръка, спирайки Старк. Бяха тръгнали по следата на Далас, която
водеше стабилно на запад, и бяха навлезли направо в оживената улица Ривърсайд
Драйв.
 - Ето. - Калона посочи от другата страна на улицата, където гладката повърхност на
река Арканзас блестеше на лунната светлина. - Мисли да използва водата, за да
разпространи миризмата на кръвта му надолу по течението и да отмие следите му.
- Мисли? Искаш да кажеш, че това няма да проработи?
- Не и за мен. Кръвта все още се просмуква от него - това е той, когото усещам толкова
сигурно, колкото и следите му.
- Хух. Това е добре - каза Старк. Следвайки безсмъртния през четирите ленти на
Ривърсайд Драйв, той се радваше, че е късно и достатъчно студено, за да няма бегачи и
велосипедисти. Разбира се, Калона беше облякъл дълго палто, но тези крила не бяха
съвсем незабележими.
Калона спря, след като пресякоха асфалтовата велоалея, и се наведе, за да огледа по-
внимателно зеленината.
- Тук е мястото, където се е спуснал към реката.
Старк погледна плевелите и се олюля, опитвайки се да долови гледката или мириса на
кръвта на Далас. Единственото, което успя да усети, беше калната, рибена река. Но
безсмъртният изглеждаше уверен в себе си, затова Старк сви рамене и го последва
надолу към реката. Когато стигнаха до брега, Калона отново направи пауза. Този път той
приклекна. Изглеждаше, че поема големи глътки въздух, докато се взираше в лениво
движещата се вода. От ледената буря през декември насам беше доста сухо и реката
беше плитка, като се виждаха големи участъци от пясъчни ивици между вялата вода.
- Не знаех, че си толкова добър следотърсач - каза Старк, като приседна до него.
- Прекарал съм векове в проследяване на зли същества, които далеч надминават
способността на този малък вампир да се измъква. Това е умение, което не се забравя
лесно - каза Калона.
Старк го наблюдаваше с ъгълчето на окото си и не за първи път се зачуди какво точно
е направил Калона за богинята, преди да падне. И ако е бил толкова добър в работата си,
че векове по-късно все още е можел да следи страшно добре, защо изобщо е паднал?
- Ето! - Калона посочи. - Виждаш ли го там, на дънера до далечния бряг?
Старк се усмихна.
- Не е нужно да виждам нещо, за да го улуча. Просто ми дай малко място и се
приготви да прибереш задника, след като го застрелям, защото сега ще мога да правя
това, в което съм страшно добър. - Той се изправи, наниза една стрела и опъна лъка
назад. Забий се стрела в бедрото на вампира на име Далас, Старк съсредоточи
конкретната си мисъл - конкретната си цел - и пусна стрелата.
Тя се изстреля от лъка със задоволителен тътен, свистейки във въздуха, невидима, но
смъртоносна.
- Аааа! - Писъкът на Далас се носеше лесно през водата.
Старк се усмихна широко на Калона и каза:
- Хвани го.

* Зоуи *

Не изглеждаше така, сякаш първият час някога щеше да свърши. Обикновено харесвах
специалния час на Танатос. Тя не беше най-забавният професор в училището (е, това би
бил Ерик), но беше супер умна и ни позволяваше да питаме почти всичко - стига да се
отнасяхме с уважение към нея и един към друг. Извих се на стола си и погледнах зад себе
си. Далас, разбира се, не беше в час. Доколкото знаех, Старк и Калона все още не се бяха
върнали в кампуса, със или без него. Но всички останали червени новаци бяха тук.
Децата, които не бяха част от групата на Далас, като Шейлин и Крамиша, Джони Б.,
Мравката и останалите червени новаци на Стиви Рей, седяха в началото на класа, точно
зад първия ред, където седяхме аз, моят кръг и Афродита. Никол беше влязла с Шейлин и
седеше до нея. Беше пренебрегнала бившите си приятели, които я гледаха като мъртва,
когато минаваше покрай тях.
Днес Аурокс не седеше сам встрани от стаята. Когато влезе, той се поколеба, докато
минаваше покрай нас, а Деймиън му махна с ръка и му каза, че тъй като Репхайм е в
лазарета със Стиви Рей, двете места до него не са заети. Аурокс се спря само за да ме
погледне. Повдигнах рамене и кимнах, след което той благодари на Деймиън и седна до
него. Така между него и мен останаха само Афродита и Деймиън. Видях, че си води
бележки, докато Танатос откриваше лекцията, като говореше за петте основни ритуала,
разгледани в "Наръчник на новака".
Хм. Може би Аурокс беше добър ученик. Това изобщо нямаше да е като Хийт.
Мисълта почти ме накара да се изкикотя - като в началото на истерията, а не като в
забавното кикотене - и се изкашлях, за да го прикрия.
- Добре ли си? - Попита ме тихо Шоуни. Тя седеше от лявата ми страна и виждах, че
съм я притеснила.
- Напълно добре. Просто ме гъделичка в гърлото - уверих я бързо.
Танатос се беше обърнал към смартборда и беше извадила на него снимка на супер
декоративен нож. От задната част на стаята на бюрото ми беше подхвърлен свит на
кълбо лист хартия. Видях, че върху него имаше надпис. Намръщих се, изгладих го и
прочетох: ЛОШОТО Е, ЧЕ НЕ УМИРАШ.
Афродита грабна бележката и я смачка, като я пусна в чантата си.
- Не им обръщай внимание - прошепна тя. - Дори аз мога да пиша по-добре от тях.
Червените новаци на Далас не бяха толкова откровено дрънкащи, колкото
обикновено бяха с Далас начело. Вместо това те бяха тихо кипяща купчина от ядосани
хора. Не отговориха на нито един от въпросите на Танатос и не коментираха нищо по
време на лекцията ѝ. Само правеха злобни неща като хвърляне на бележки, когато тя
беше обърната с гръб. И се кълна, че усещах как малките им червени очички ме гледат.
Погледнах през рамо.
Престани да ги гледаш - прошепна Афродита, докато Танатос раздаваше на всички ни
копия от "Наръчник на новаците". - Те искат внимание. Не им го давай.
- Бих искала да знам дали Далас е бил заловен - прошепнах в отговор.
- Ще бъде хванат. Той не е достатъчно умен, за да се измъкне от Калона - каза тя.
- Бих искала да обсъдим втория от Основните ритуали, описани в тази глава на твоя
Наръчника - Защитния ритуал на Клеопатра. - Властният глас на Танатос привлече
вниманието ни към предната част на класа. Тя посочи смартборда и снимките на
декоративните кинжали. - Кой може да ми каже как се наричат те, когато се използват
само за ритуали и заклинания?
Ръката на Деймиън се изстреля във въздуха.
- Деймиън?
- Атаме - каза той.
- Знаех си го - прошепна Афродита.
- Правилно. Благодаря ти, Деймиън - каза Танатос. - Ще забележиш, че в най-чистата и
древна форма на Защитния ритуал огънят е традиционно призоваваният елемент. - Тя
наведе глава за кратко и се усмихна на Шоуни, която и кимна ентусиазирано в отговор. -
Тъй като имаме щастието в това училище да има младеж, чийто афинитет е огънят, може
би тя ще може да ни каже какво е най-важното в традиционния Ритуал за защита.
- О, това е лесно! Най-важна е Върховната жрица, която извършва ритуала. Въпреки че
огънят е страхотна защита, той е толкова силен, колкото е силна жрицата, която прави
заклинанието - каза Шоуни.
Супер много се радвах, че тя е отговорила, защото единственото, което си спомнях за
защитния ритуал, беше, че Клеопатра го е извършила, а после се е объркала, защото се е
влюбила в Марк Антоний и накрая той е умрял, а стихията ѝ се е превърнала в горяща
змия и я е изяла. Еш.
- Абсолютно вярно, Шоуни. Благодаря ти. И така, ученици, урокът, който трябва да
научим от Защитния ритуал, изобщо не е свързан със защитата. Той е за
съсредоточаването, почтеността и целта - каза Танатос. - Събитията в това училище ме
накараха да обмисля внимателно урока от Защитния ритуал. Докато медитирах върху
този урок, ми хрумна, че в древния свят вампирите обикновено са били по-надарени от
днешните вампири. - Танатос направи пауза и ме погледна. - Макар че напоследък
тенденцията към по-малко дарби и по-малко сила при младите вампири сякаш се
променя. - Не знаех към какво се стреми, но определено беше предизвикала интереса
ми. - Помислете за момент за последиците от подобна промяна. В древни времена силно
надарените вампири, като Клеопатра, са били отговорни за избора и действията си чрез
силата, която са притежавали. Както можеш да прочетеш в Наръчника и както съобщават
нашите историци, Клеопатра е злоупотребила с дарбата си, дадена от богинята. Тя
престанала да се вслушва в народа си. Приела афинитета си за даденост. Мислела само
за собствените си нужди и желания. В крайна сметка нейната стихия, огънят, я погълнала.
Опитах се да не трепна. Дали Танатос се опитваше да ми каже, че съм се объркала?
Знаех, че напоследък се държа малко късогледо с хората - и цялата история с
Аурокс/Хийт беше объркваща и разочароваща - но тя искаше да каже, че имам нужда от
пет-елементен шамар?
По дяволите! Надявах се да не е това! Правех всичко по силите си. Да, бях
разочарована и раздразнена, но поне не се оплаквах прекалено много. Напоследък.
Ръката на Афродита се вдигна, изненадвайки ме и изключвайки вътрешното ми
бърборене.
- Да, Афродита, имаш въпрос ли? - Призова я Танатос.
- Да, мислех си за това, което каза - как вампирските дарби са били по-силни и по-
чести в древността - и как изглежда, че това се променя, и се чудех дали имаш представа
защо се случва промяната в силата.
- Това е добър въпрос, Афродита. Иска ми се да имам категоричен отговор за теб.
Мога да ти кажа, че вярвам, че промяната е свързана с голяма промяна в баланса между
Мрака и Светлината.
- Може би Никс ни дава дарове, за да можем да се преборим и да възстановим
равновесието - каза Шоуни.
- Може би - кимна Танатос.
- Възможно ли е това да има нещо общо със Старата магия? - Попита Аурокс.
Всички го зяпнахме.
- Какво те кара да питаш това? - Каза Танатос.
Той вдигна рамене и изглеждаше неловко.
- Биковете. Не са ли те проява на Старата магия?
- Те са - каза тя.
- Ясновидският камък на Зоуи също е Стара магия. Не е ли така? - Каза Афродита.
 Аз се намръщих към нея.
- Това също е вярно - каза Танатос.
- Добре, но някой от нас знае ли какво всъщност е Старата магия? - Казах, раздразнена
от цялата тема.
- Старата магия не се е проявявала извън остров Скай от по-дълго време, отколкото аз
съм белязана - започна бавно Танатос, сякаш си спомняше и разсъждаваше на глас
едновременно. - От това, което знам за нея, най-доброто описание, което мога да ви
дам, е, че тя е енергия на най-основното си ниво - сурова, мощна и неутрална. Старата
магия е едновременно съзидание и разрушение.
- И вероятно затова древните заклинания, като защитния ритуал на Клеопатра, са били
толкова зависими от жрицата, която ги е произнасяла - каза Деймиън. - Възможно е и
петте основни ритуала да имат корени в Старата магия.
- Това изглежда логично - каза Танатос.
- Това все още не обяснява какво точно е тя и защо се е активизирала отново - каза
Афродита. - Но бих казала, че определено отново е активна. А ти, Зи?
За щастие, звукът от затръшването на вратата на класната стая и Калона, който
пристъпваше по централната пътека, я прекъсна.
Крилатият безсмъртен се поклони почтително на Танатос.
- Върховна жрица, върнах се с вашия затворник.
- Справихте се добре - каза тя и се обърна към класа. - Искам всички да се съберете
незабавно в центъра на кампуса близо до мястото за палене на огън. Класът е разпуснат.
Когато излязохме от класа, видях как Танатос говори тихо на Калона. Видях как очите
на безсмъртния се разшириха, а после той кимна и отново и се поклони - този път
необичайно ниско, като задържа позата по-дълго от обикновено. Докато все още се
покланяше, Танатос отиде до бюрото си, взе телефона и натисна един бутон. Гласът ѝ
отекна от училищната интерком система.
- Всички ученици и преподаватели да се съберат в центъра на учебното заведение на
мястото за палене на огън! Преподавателите, които са членове на нашия Съвет, ще се
явят незабавно в залата на Съвета. Всички учебни занятия се преустановяват до
приключване на събранието. - След това тя щракна и забърза да излезе през задната
врата на класната стая, а Калона беше по петите ѝ.
Имах лошо предчувствие.
- Чудя се какво, по дяволите, се случва?
- Нямам представа - каза Афродита. - Но каквото и да е, ще се случи пред всички и ще
ни изкара от поне един клас, така че колко лошо може да е?
Отидохме направо на мястото за палене на огън и образувахме голям кръг около
черната изгоряла площ, която определено беше видяла твърде много употреба
напоследък. Потърсих Старк, но не видях нито него, нито Калона. Дарий ни посрещна, взе
ръката на Афродита и каза, че също не знае какво се случва. Тъкмо когато всички
започваха да стават неспокойни и говоренето се насочваше към нивото "трябва да
извикам, за да ме чуят", хората от противоположната страна на групата, в която бях, се
разместиха и после се разделиха.
Танатос се появи първа. Беше сменила дрехите си с дълга черна кадифена рокля,
която беше украсена само с емблемата на Никс в сребърни нишки, с вдигнати нагоре
ръце, притискащи полумесец. Танатос беше пуснала косата си и тя падаше дълга и тъмна,
на гъст воал около кръста ѝ. В дълбините ѝ видях да проблясва сребро, което ми
напомни за нишката, използвана за бродиране на емблемата на Никс. Лицето ѝ беше
мрачно. Помислих си, че изглежда страшна, но красива - древна, но вечна.
 След това вниманието ми се откъсна от нея, когато Калона и Старк се появиха пред
очите ми. Далас куцукаше между тях. Изглеждаше като боклук. Ръцете му бяха вързани
пред него. Лицето му беше окървавено, надраскано. Дрехите му бяха мокри и мръсни.
Погребана до перата, една от стрелите на Старк беше забита в дясното му бедро. Калона
и Старк изглеждаха сериозни и могъщи като Танатос, когато издърпаха Далас в центъра
на нашето събрание. Те не спряха, докато той не застана точно в средата на почернялото
огнище.
Далас не изглеждаше мрачен или силен. Изглеждаше вбесен. Видях, когато очите му
намериха Шоуни. Той и се изсмя и шмръкна една гадна храчка, след което я изплю в
пепелта в краката си.
- Професори от Съвета на нощната къща в Тулса, излезте! - Заповяда Танатос.
Ленобия, Пентезилеа, Гърми и Ерик излязоха от тълпата и застанаха от едната страна
на Танатос. Помислих си, че Съветът изглежда малоброен с отсъствието на Дракон и
Анастасия Ланкфорд и професор Нолън, когато Танатос продължи: - Заповядвам и на
нашите две пророчици да излязат!
- О, по дяволите - измърмори Афродита, но пусна ръката на Дарий и отиде да се
присъедини към Танатос. На Шейлин ѝ отне повече време да си проправи път напред, но
когато се присъедини към Танатос, върховната жрица кимна и ѝ направи знак да застане
до Афродита.
- Нашето училище е богато надарено с още две върховни жрици. За съжаление едната
от тях, първата червена Върховна жрица Стиви Рей, не може да заеме мястото си до мен
днес, защото е тежко ранена. - Тъкмо осъзнавах, че е казала две, когато тъмният поглед
на Танатос ме намери. - Но призовавам нашата втора Върховна жрица да се присъедини
към мен. Зоуи Редбърд, излез напред!
Чувствайки се нервна и несигурна, аз отидох да застана до Афродита и Шейлин.
Танатос се изправи пред Далас.
- Ти ли си червеният вампир, известен като Далас?
Далас сви устни.
- Всички знаят кой съм аз.
- Далас, на разсъмване ти нападна червената върховна жрица Стиви Рей с
намерението да я изложиш на слънчева светлина, докато не умре. Отричате ли това?
- Не, не го отричам.
- Далас, на разсъмване планирахте да убиете и младата Шоуни със силата, с която ви е
дарила Никс. Отричаш ли това?
- Не отричам нищо! - Гласът му беше зъл, а очите му блестяха с ръждиво сияние. -
Изгони ме! Повече от готов съм да напусна това скапано училище.
Танатос се обърна с лице към тълпата.
- Знам, че този вампир има последователи, които споделят същите възгледи. Вярвам,
че те са знаели и дори може би са му помагали в престъпленията. Те също трябва да
споделят съдбата му. Сега призовавам последователите на Далас, които искат да
застанат на негова страна!
Бях супер любопитна какво щеше да се случи по-нататък. Имаше сигурно около десет
деца, които се въртяха около Далас през цялото време. Е, девет, след като Никол
премина от Тъмната страна. Донякъде очаквах да излезе цяло стадо негови червени
новаци, които да се размахват като боклуци и да хвърлят банкноти по хората.
Всъщност само двама се присъединиха към Далас. Единият от тях беше голямото
момче на име Къртис. Помнех го от битката в тунелите. Беше пълен задник. Другото
момче беше Елиът, младежът, когото бях гледала как умира преди всички тези месеци в
час по английски. Знаех, че Елиът е злобен дивак (хлапе, което не прави много неща в
час, освен да диша), но си мислех, че е прекалено мързелив, за да се изправи срещу
Далас, особено след като изглеждаше, че ще бъде изхвърлен от училище заедно с него.
О, чакай. Това има смисъл. Момчето не харесваше училището. Да бъде изхвърлен
заедно с Далас щеше да му се стори като постоянна ваканция.
- Елиът и Къртис, двамата съзнателно ли стоите с този вампир като съучастници в
престъпленията му? - Попита Танатос.
- Да, по дяволите! - Отговори Къртис. Той се огледа нервно, но се опитваше да звучи
твърдо и уверено в себе си.
- Да, каквото и да е - каза Елиът.
- А сега питам моя Съвет - признавате ли вината на този вампир и на неговите
начинаещи последователи?
В момента, в който Танатос зададе този въпрос, моят камък на ясновидеца започна да
излъчва топлина. Обгърнах го с ръка, искаше ми се да знам на какво реагира и да знам
какво да направя по въпроса.
Всеки от членовете на Съвета отговори на Танатос с тържественото "Да".
- Пророчици на Никс, тези трима са признати за виновни в заговор за убийството на
върховна жрица на вампирите. Вгледайте се в себе си. Използвайте дарбите си. Съгласни
ли сте с мен, че както в древността, наказанието им трябва да бъде бързо и публично?
Афродита отговори първа.
- Съгласна съм с теб.
Шейлин отдели повече време. Тя се приближи с няколко крачки до мястото, където
стояха Далас, Къртис и Елиът, и ги изучи. Лицето ѝ изглеждаше така, сякаш усещаше
нещо отвратително, но не им каза нищо. Върна се на мястото си близо до Танатос. Все
още не казваше нищо. Просто се взираше в Танатос в продължение на нещо, което
изглеждаше като неудобно дълго време. Накрая Шейлин си пое дълбоко дъх и каза:
- Смятам, че правилното нещо е да се съглася с теб. - След това Шейлин наведе глава.
Бях почти сигурна, че също така затвори очи, и изглеждаше, че може би се моли, но
нямах повече време да гледам, защото беше мой ред да бъда призована.
- Зоуи Редбърд, като единствената друга присъстваща Върховна жрица, съгласна ли си
с мен и моето древно право да осъдя тези тримата за насилието, което признават, че са
заговорничили и извършили?
Чувствах, че получавам най-лесния въпрос.
- Да, съгласна съм - отговорих бързо. Ясновидският камък изгаряше ръката ми.
Танатос вдигна ръце. Около нея затрещя сила, която вдигна косъмчетата по врата и
ръцете ми. Гласът ѝ беше усилен от силата на Никс и тя звучеше като олицетворение на
смъртта.
- Тогава аз се позовавам на правото си на върховна жрица на този Дом на нощта.
Престъпленията срещу Върховна жрица под моя закрила ще бъдат наказвани така, както
са били наказвани в древни времена. Заповядвам на моя обвързан с клетва воин да
екзекутира червения вампир, а след това да хвърли двамата му новаци последователи в
страната, достатъчно далеч от всеки вампир, за да може телата им да отхвърлят
Промяната и те също да умрат!
Дори нямах време да се задъхам. Калона се движеше светкавично. Той извади дългия
меч, който беше препасан на гърба му, и с един бърз удар обезглави Далас. Старк се
отдръпна, докато тялото се гърчеше в конвулсии, а от пъна, който беше на врата му,
бликна кръв. Не можех да спра да се взирам в главата на Далас. Очите му бяха широко
отворени. Изглеждаше зашеметен. А устата му се отваряше и затваряше - отваряше се и
се затваряше като риба на сухо.
Къртис и Елиът изкрещяха и започнаха да бягат. Крилатият безсмъртен ги настигна,
преди да са прекрачили кръга на шокираната тълпа. Той ги хвана за кръста. Тълпата се
отдръпна от него, а той потегли напред, правейки могъщи крачки, огромните му криле
удариха въздуха веднъж, два пъти, три пъти и тогава той и двете момчета се издигнаха
във въздуха. Момчетата ритаха и крещяха, но това сякаш изобщо не се отрази на Калона
и след миг той вече летеше извън полезрението, на запад, и в мрака.
- Тишина! - Командата на Танатос беше като изключвател. Тогава осъзнах, че всички
около мен, с изключение на Старк, Шейлин и членовете на Училищния съвет, или са
викали от ужас, или са ридаели от шок. - Времето за слабост и борби свърши. Насилието
срещу нашия Дом ще бъде отмъстено. Нашата богиня е милостива, но и справедлива, и
всички, които се изправят срещу нея, ще усетят справедливия ѝ гняв. Нека това бъде
вашето предупреждение и моето обещание към вас - тези, които застанат на страната на
Богинята и на мен, ще бъдат защитени. Тези, които се изправят срещу нас, ще бъдат
наказани. Тулса, Дом на нощта, направи своя избор!

* Зоуи *

Попаднал в дланта ми, камъкът на ясновидците пламна. Знаех защо не се бях

разтворила в сълзи или не бях изкрещяла в истерия.
Танатос беше права. Беше време публично да се закълна във вярност на нашия Дом на
нощта и да застана на страната на доброто. Бяхме се изправили срещу твърде много
неща, за да се налага да се борим и помежду си. Това беше, което тя казваше през
цялото време. Това е, в което и аз бях повярвала.
Пристъпих напред, като внимавах да не попадам в кръга на кръвта на Далас.
Придържайки се здраво към камъка си, си поех дълбоко дъх и се помолих: Стара магия,
помогни ми - укрепи ме! Топлината избухна от камъка на ясновидците и в тялото ми се
разля сила. Когато проговорих, силата на гласа ми се отрази на думите ми над тълпата.
- Моят кръг и аз избираме пътя на Никс. Ние сме обединени с този Дом на нощта!
Деймиън и Шоуни бяха първите от кръга ми, които се присъединиха към мен. Те се
приближиха до мен и се поклониха почтително на Танатос, като ме подкрепиха с думите:
- Ние сме обединени! - Шейлин и Афродита пристъпиха напред, така че да са до тях.
Към нас се присъединиха Дарий, Старк и, както видях с радостен тласък, Аурокс.
Заобикаляйки ме, останалите от моя кръг стиснаха ръце над сърцата си и се поклониха
почтително, показвайки нашата солидарност.
Това прекъсна вълната. Крамиша, Ерик, Джони Би, Мравката, Никол и всички останали
червени новаци на Стиви Рей се втурнаха напред през тълпата. Видях, че някои от тях
плачеха. Други, като Ерик и Крамиша, бяха побелели от шок, но всички се поклониха и се
заклеха във вярност на нашия Дом на нощта.
Останалите от училището започнаха да се кланят и да изричат клетвите си да стоят
заедно и да следват пътя на Богинята. Обърнах специално внимание на шепата деца,
останали от новаците на Далас. Те бяха лесни за откриване. Момчетата бяха супер
мършави и навъсени, а момичетата носеха повече очна линия, отколкото дрехи. Сега
обаче не се държаха твърдо и бунтарски. Изглеждаха и се държаха уплашени. Всички се
поклониха на Танатос. Не можех да не се запитам доколко искрени бяха обещанията им,
защото, сериозно, какъв избор имаха? Помислих си какво бих направил на тяхно място. В
никакъв случай нямаше да рискувам да бъда убита. Със сигурност щях да се преструвам,
че се присъединявам към Танатос. По-късно обаче изборът ми можеше да е различен.
И сякаш никога не е бил миниатюрна печка, моят Виждащ камък изстина, оставяйки
ме замаяна и гладна, с пулсиращо главоболие, започващо в дясното ми слепоочие.
Старата магия беше толкова страшна!
- А сега заповядвам да се върнем към делата на живота. Училището ще продължи -
казваше Танатос. - Ще бъдем бдителни по отношение на Тъмните сили, които действат
около нас, но те вече не трябва да действат сред нас. Моля Зоуи и нейният кръг да
останат тук и да се срещнат с мен за кратко, останалите имате пет минути преди началото
на втория час. Професори - погрижете се за вашите деца и нека всички вие бъдете
благословени.
Почувствах се малко така, сякаш някой току-що беше излял студена вода върху мен.
Далас беше обезглавен. Двама новаци щяха да бъдат мъртви съвсем скоро, но да не
закъснеят за втория час? Как може да е толкова просто да продължиш деня, сякаш нищо
не се е случило?
- Зоуи, имам нужда да хвърлиш кръг - каза Танатос и се запъти към мен, когато
мълчаливата тълпа се разпръсна.
- Тук? Сега?
- Тук, да. Около тялото на вампира. Но не сега. Изчакай, докато младежите се върнат в
клас.
- Добре - казах бавно. - Но ще ми трябва някой, който да замества Стиви Рей.
- Мога да заместя Стиви Рей.
Всички се вгледаха в Аурокс.
- Защо ти? - Попита Старк, преди да успея да кажа каквото и да било, което ме
подразни до болка. Това беше моят кръг - не неговият!
- Защо не аз? Аз знам къде е северът. Мога да държа зелена свещ и да извикам
земята. И искам да помогна на Зоуи.
- Звучи ми добре - казах аз, без да поглеждам Старк. - Деймиън, ще съберете ли ти,
Аурокс и Шоуни кръглите свещи и запалките?
Аурокс ми се поклони почтително, преди тримата да се отправят към храма на Никс за
принадлежностите за кръга.
- Какво се случва? Защо кръгът е сега? Не трябва ли някой да почисти тази бъркотия? -
Попита Афродита, като направи движение към тялото на Далас, но не го погледна.
- Точно това ще направи Зоуи и нейният кръг - каза Танатос. - Един осъден и
екзекутиран вампир не заслужава клада и традициите на погребението. Той също така не
бива да бъде погребван на място, което може да бъде превърнато в светилище от
заблудени последователи. Останките му трябва да бъдат просто, тихо и бързо
унищожени.
- О - казах аз, разбирайки го. - Искаш да хвърля кръг и да подсиля Шоуни, така че тя да
може, ами...- Замълчах, не знаех как да се изразя и се чувствах много изплашена при
мисълта за това, което ще трябва да направим.
- Почисти тази бъркотия - довърши Афродита вместо мен.
- Да, добре казано. - Танатос звучеше така, сякаш говореше за изнасяне на боклука. - И
колкото по-малко внимание се обръща на това почистване, толкова по-добре. И така,
благодаря на двете пророчици, че изпълниха ролята си с достойнство и мъдрост, но сега
трябва да настоявам Афродита да отиде в клас, а Шейлин да се присъедини към нея
веднага след като призове водата в кръга на Зоуи.
Афродита се намръщи. Класът не беше любимото ѝ място. Намръщих ѝ се - не че тя
забеляза, - като си помислих, че с удоволствие бих си разменила мястото с нея.
- Ела, красавице моя, да вървим заедно - каза Дарий, хвана я за ръка и се отправи към
главната сграда на училището.
- Аз ще отида да си взема синята свещ и ще кажа на Деймиън и онези момчета да
побързат - каза Шейлин. Тя започна да върви към храма на Никс, после спря и се обърна
към Танатос. - Прочетох цветовете ти. Правеше това, което трябваше да се направи.
Понякога древните начини са най-добрите - каза тя.
- В това вярвам и аз - каза Танатос.
- Това не прави случилото се тук по-малко ужасно - продължи Шейлин.
- Не по-малко ужасно, не, но необходимо - каза Танатос.
- Цялото училище не е зад теб - каза Шейлин.
- Наясно съм с това.
- Мисля, че ще се изненадаш да разбереш кои от всички се замислят за обещанието си
към теб и към това училище - каза Шейлин.
- Предполагам обаче, че бихте могли да ми го кажете, като прочетете цветовете им.
Дали ще можеш? - Каза Танатос.
Стомахът ми се сви.
- Добре, почакай - казах аз. - Напълно съм за единен фронт срещу Мрака, но не съм за
това Шейлин да се използва за нахлуване в мислите на хората.
- Какво искаш да кажеш, Зоуи? - Погледът на Танатос сякаш ме прониза.
- Че Шейлин не трябва да се използва като твой шпионин! - Не бях сигурна защо точно
тази идея ме вбеси толкова силно, но определено ме вбеси.
- Ако тя работи в услуга на Никс...- започна Танатос.
Прекъснах я.
- Никс е дала на всички ни свободен избор. Това означава, че не е противно дори на
правилата на богинята някой от нас да поставя под въпрос изборите, които е направил и
ще направи в бъдеще. В това няма нищо лошо. Само един идиот никога не поставя под
въпрос това, което му е казано да направи.
- Шейлин, цветовете на Далас подсказваха ли ти, че той е опасен? - Попита я Танатос,
без да откъсва погледа си от моя.
- Знаех, че е ядосан и агресивен. Не знаех, че ще се опита да убие Стиви Рей и Шоуни.
- Но ако Далас беше спрян заради това, което си видяла в аурата му преди тази сутрин,
Стиви Рей щеше да си спести голяма болка - каза Танатос.
- Спрян ли? Искаш да кажеш, да е убит, преди да е направил нещо? - Чувствах се така,
сякаш щях да експлодирам.
 - Не мисля, че Танатос има предвид точно това - каза Старк.
- Бих искала да чуя Танатос да казва това - казах аз.
- В древни времена са екзекутирали само вампири, които действително са
извършвали насилие над други вампири - каза тя.
- Това не е древно време - казах аз. - И не мисля, че е ничия работа какво мислят
хората. Но знаеш ли кой смяташе, че е нейна работа да се вслушва в това какво мислим
всички ние? Неферет. Не ми харесва какво направи това с нея.
Веждите на Танатос се вдигнаха.
- Добре си го казала, млада жрице.
- Шейлин, върви и виж какво отнема толкова време на Деймиън и онези момчета -
казах ѝ аз. Шейлин се поколеба само за секунда, после ми се поклони и побърза да си
тръгне.
- Имаш силно мнение - каза Танатос.
- Ти също.
- Ще хвърлиш ли кръга си и ще поведеш ли Шоуни в потушаването на виновния
вампир?
- Да. Не искам той да бъде мъченически убит повече от теб - казах аз.
- Благодаря ти. Тогава ще ви оставя да се занимавате с кръга си. - Погледът ѝ се насочи
към Старк. - Справи се добре днес, Войнико. Гордея се с теб. Бъди благословен. - Тя
наведе леко глава и се отдалечи.
- Кълна се, че с всеки изминал ден тя все повече прилича на Смъртта - казах аз,
загледана след нея.
- Зи, мисля, че тя само прави всичко възможно, за да опази всички ни.
Първият ми импулс беше да споря със Старк, да го попитам защо не е на моя страна,
но когато наистина го погледнах, видях, че дрехите му са разкъсани и кални, а по ризата и
панталоните му е разпръсната кръвта на Далас. Лицето му беше бледо и напрегнато и аз
разбрах, че макар Калона да беше обявил, че е върнал Далас в училище, именно стрелата
на Старк беше направила възможна екзекуцията му.
След това Старк бе наблюдавал как Калона обезглавява момчето.
Обгърнах го с ръце, като притиснах лицето си в рамото му. - Мисля, че правиш всичко
по силите си, за да запазиш сигурността на всички ни.
- Добре ли си, Зи? Исках да ти кажа какво щеше да направи Танатос, но нямаше
време.- Той се поколеба, после добави: - Усетих онзи огромен прилив на сила, който
имаше, когато проговори. Не беше като това, което усещаш, когато духът те изпълва,
затова реших, че може да има нещо общо със Старата магия. Прав ли бях?
Завъртях се неудобно.
- Ами, камъкът ми се нагорещи и сега се чувствам зле. Така че, да, мисля, че има нещо
общо със Старата магия.
- Предполагам, че е логично, особено след като Танатос се позовава на древни
правила и всичко останало.
- Да, тъкмо си говорихме за това в час, но ми се иска да знаех дали това означава, че
постъпва правилно, или не - притесних се на глас.
- Хей. - Той вдигна брадичката ми. - Ти си тази с камъка на ясновидката. Единственото,
за което трябва да се притеснявате, е дали постъпвате правилно. Почистването на
бъркотията в Далас определено е правилното нещо, което трябва да направите. Добре?
- Добре. - Целунах го. - Как си?
 - Уморен - каза той. - И цялото това отрязване на главата на Далас - знаех какво ще се
случи и мислех, че съм готов за това. Но...- Думите му избледняха и той ме прегърна
здраво.
- Старк, не мисля, че има начин да се подготвиш да видиш как отрязват главата на
едно момче. - Стиснах го обратно. - Хей, трябва да отидеш да си вземеш душ и да се
преоблечеш. Какво ще кажеш да се срещнем на обяд?
- Какво ще кажеш да си уговорим ден, на която да не правим нищо друго, освен да се
свием заедно след училище насаме и да гледаме маратон на "Теория за големия взрив".
Усмихнах му се.
- Никой, освен мен, не знае какъв глупак си.
- Имам нужда да се смея, а Шелдън ме кара да се смея.
- Добре, но само ако не ми се подиграваш, когато не разбирам всичките му шеги -
казах аз.
- Това е част от нещата, които ме карат да се смея - каза той.
- Добре. Смей се на мен. Аз ще се жертвам за теб - казах шеговито.
Изражението му стана сериозно.
- Винаги ще се жертвам за теб. - Той си пое дълбоко дъх, след което изригна: - Не
искам да започнеш да се закачаш с Аурокс.
Отдръпнах се от него.
- За какво говориш?
- Знам, че казах, че ще те споделя с Хийт, но наистина го казах едва след като момчето
вече беше мъртво, а сега той се върна и не мисля, че мога да те споделя, и искам да
стоиш далеч от него - каза той всичко в един голям порив.
- Извинявай, че отне цяла вечност! Някой е сложил ритуалните запалки в чекмеджето
с пръчките за размазване. Мислех, че никога няма да ги намерим. Ненавиждам, когато
нещата не са на мястото си - изръмжа Деймиън, целият задъхан и с настръхнал вид,
докато той, Шейлин, Шоуни и Аурокс бързаха към нас, а ръцете им бяха пълни със свещи
и кибрити.
- Шейлин ми каза какво иска Танатос и аз съм готова - каза Шоуни.
- Нещо не е наред ли? - Попита Шейлин, като гледаше от Старк към мен с тревожна
концентрация.
- Не, всичко е наред - казах аз. - Старк тъкмо отиваше да си вземе душ и да се
преоблече. Вярно ли е, Старк?
Старк ме обгърна с ръце и ме придърпа към себе си. После ме целуна. Точно по
устните. Силно и властно. Едната му ръка се спусна по гърба ми и се спря на дупето ми,
докато казваше:
- Добре, Зи. Ще се видим довечера. По време на нашата среща. Насаме. - Стисна
дупето ми и побърза да се отдалечи.
Шейлин ми подаде лилавата духовна свещ и аз устоях на желанието да хвърля
дебелата свещ по него. Какво, по дяволите, щях да правя със Старк? И дали той наистина
си мислеше, че да се държи като притежател и да ми казва какво да правя, е начинът да
ме накара да не искам да бъда с друг човек? По дяволите, не!
Изтласках настрана раздразнението си и принудих лицето си да се усмихне весело.
- Така че, нека да направим този кръг - казах аз. - Всички ли са готови?
Докато заемахме позициите си, не обърнах внимание на факта, че Шейлин
продължаваше да ме гледа, а после осъзнах, че ще трябва да заема позиция в центъра на
кръга, което означаваше, че ще трябва да застана до обезглавеното тяло на Далас насред
напоена с кръв пепел и изгорена земя, и реших, че не ме интересува колко интензивно
ме гледа Шейлин или като какъв задник се държи Старк. Просто замръзнах на ръба на
кръвта, мразех, че миризмата ѝ караше устата ми да се пълни, но гледката караше
стомаха ми да се свива.
- Не го гледай. - Гласът на Аурокс ме накара да вдигна поглед от ужасното тяло без
глава. Той ми се усмихна от най-северната част на кръга. - Отиди при Деймиън и извикай
въздуха. До момента, в който трябва да се придвижиш до центъра, ще бъдеш подсилена
от стихиите. Можеш да го направиш, Зо.
Последната малка част от това, което каза, звучеше толкова много като Хит, че накара
очите ми да се напълнят със сълзи. Примигнах силно, кимнах и отидох при Деймиън.
И Аурокс беше абсолютно прав. В момента, в който се преместих в центъра, запалих
лилавата си свещ и призовах духа, се чувствах стабилна и заземена. Не ми беше трудно
да поведа Шоуни, за да форсирам пламъка към тялото на Далас. След като то беше
изгорено на пепел, за мен беше естествено да помоля Шейлин да накара водата да
измие мястото на кладата, а Деймиън - вятъра да разнесе миризмата на изгаряне. Накрая
използвах Аурокс като проводник за земята. Заедно накарахме земята да поникне свежа
зелена трева там, където преди това имаше само пепел и кръв.
- Това е много по-добре - казах аз, застанала насред меката зелена трева и дълбоко
вдъхвах пролетта, след като затворих кръга.
Деймиън извади мобилния си телефон от мъжката си чанта и провери часа.
- О, добре! Изпуснали сме само половината от третия час. Обичам литература и
професор Пентезилеа.
- Трети час! Това е фехтовка за мен - каза Шоуни. - Изчезвам оттук. Ще се видим на
обяд.
Махнахме ѝ за довиждане и аз въздъхнах.
- Иска ми се да беше шести час.
- Мислех, че харесваш часовете по литература - каза Деймиън.
- Харесвам, но не харесвам урока по испански, който е пети час. Така че, ако беше
шести час, щях да пропусна испанския. - Разтрих челото си, чувствах се отново болнава и
замаяна.
- Добре ли си? - Попита Шейлин.
Погледнах я. Тя се взираше в мен. Отново. Раздразнението се разнесе заедно със
стомаха ми. Ясновидският камък започна да загрява центъра на гърдите ми, което само
засили раздразнението ми.
- Шейлин, престани да ме дебнеш! - Не исках да звуча толкова ядосано, колкото
звучаха думите ми, и съвсем не исках да накарам Шейлин да скочи така, сякаш току-що
съм я ударил, но се случи точно това.
- Съжалявам. Не исках нищо да кажа - каза тя, като почти се отдръпна от мен.
Въздъхнах и ръката ми намери камъка, който се беше охладил до обикновена скала.
- Виж, не исках да ти крещя. Имам главоболие и съм гладна, това е всичко.
- Ами, Зи, ти просто обикаляше. Трябва да се заземиш. Отиди в кафенето и си вземи
нещо за ядене - каза Деймиън и ме потупа по ръката. - Ще кажа на професор П къде си.
Ще бъде добре.
- Прав си, Деймиън. Храната определено ще помогне на главата ми.
- Храна или кафяв поп? - Попита с усмивка Деймиън.
- Кафявият поп е храна - казах аз.
- Зоуи, имаш ли нещо против да отида с теб в кафенето? - Попита ме Аурокс.
- Не трябва ли да ходиш на занятия? - Казах аз.
- Не, аз ходя само в първия час. След това патрулирам на територията на училището.
 - О, аз, ъъъ, не знаех това - казах притеснено, без да съм сигурен дали да му
завиждам, или да го съжалявам.
- Всъщност вероятно ще е добре, ако и Аурокс хапне нещо - каза Деймиън. - Това беше
първият му кръг. - Той направи пауза и се усмихна на Аурокс: - И ти беше отличен. Браво
на теб.
- Ей, благодаря, Деймиън. - По лицето на Аурокс избухна усмивка, от която очите му
заблестяха твърде познато.
Как, по дяволите, очите с цвят на лунен камък можеха да ми напомнят за тези на
Хийт?
- Зо, нямаш нищо против да тръгна с теб, нали?
Осъзнах, че съм се взирала в Аурокс - докато Шейлин, Деймиън и Аурокс се бяха
взирали в мен - и примигнах.
- Не, няма проблем. Но ще трябва да побързаш. Трябва да се опитам да изкарам поне
последните няколко минути от часа по литература. Това, че не е математика, не означава,
че съм страхотна в нея. - С Аурокс, който ме следваше, на практика изтичах, като казах
бързо довиждане на Деймиън и Шейлин.
Кафенето беше пусто, но в далечината от кухнята се чуваше тракане на тенджери и
тигани и нещо миришеше вкусно. Устните ми се оросяваха като луди, когато Аурокс каза:
- Ако ти ни донесеш напитките, аз ще погледна в кухнята и ще видя какво е готово за
ядене.
Казах добре, без да се замислям, и се насочих направо към кафявия поп, като
изсмуках една чаша още преди да съм напуснала автомата за напитки. Главата ми беше
малко по-ясна, когато занесох две големи чаши до масата, на която обикновено седеше
групата ми. Отпивайки студената кафява вкусотия, си мислех колко странно е, че някои
стаи напълно се променят, когато са празни. Например кафенето обикновено беше
шумно и пълно с деца и храна, но точно сега, половин час преди обяд, изглеждаше
необичайно голямо и почти чуждо, сякаш в него отекваха духовете на деца, които не бяха
тук, но все пак някак си ме наблюдаваха.
Това ме накара да се почувствам много страшно.
- Имам за теб сандвичи със сирене на скара и доматени какавиди. - Аурокс се усмихна
щастливо, докато се вмъкваше до мен, поставяйки пред нас поднос, пълен със супа и
сандвичи.
Единственото, което можех да направя, беше да го гледам.
Усмивката му избледня. Той погледна сиренето на скара и супата, а после и мен.
- Мислех, че това ще ти хареса. Мога да го върна. Имат и пуешко със сирене, а готвачът
каза, че почти са приключили с приготвянето на салати "Кобб".
- Не е това. Обичам сирене на скара. И супата.
- Тогава защо изглеждаш така?
- Сандвичите със сирене на скара и доматените какавиди. Защо ги нарече така?
Веждите му се смръщиха.
- Току-що излезе от устата ми. Не ги ли наричаш така?
- Аурокс, така ги наричам още от началното училище. Така ги наричаше и Хийт. Това
беше любимият ни обяд, защото в училището ни правеха сериозно скапани спагети.
- Спагети - каза той тихо.
Разумът ми подсказваше да му кажа да млъкне и да яде, но устата ми каза: "Наричаме
ги така само когато са добри. Спагети лудост не може да се случи с калпави спагети. -
Знаех, че бъбря, но не можех да се спра. - Има и песен и танц, които вървят с лудостта на
спагетите.
 - Знам.
- Какво друго знаеш? - Почувствах се гореща и студена едновременно.
- Че толкова силно искам да те докосна, че понякога си мисля, че може да умра, ако не
ми позволиш - каза той.
Стомахът ми се сви.
- Аз съм със Старк.
- Знам и мисля, че трябва да си вземеш хапче за успокоение за това.
Хапче за успокоение! Когато каза това, той звучеше толкова много като Хийт, че не
можех да дишам.
Никой от нас не каза нищо и тогава той бавно протегна ръка към мен. Едната ми ръка
беше опряна на масата между нас. Внимателно я обърна. С един пръст проследи нежно
филигранния рисунък на татуировката, която покриваше дланта ми.
- Това са подаръци от Никс - каза той.
- Да.
- Имаш още специални татуировки. - Той премести пръста си от дланта ми към лицето,
където погали повтарящия се там рисунък.
Пръстът му беше топъл и оживи нервите ми, така че навсякъде, където се докоснеше,
изтръпвах. Той проследи линията на врата ми до дълбоката извивка на тениската ми BDG
и започна да проследява татуировката, която се простираше върху изпъкналия белег,
минаващ от едното ми рамо до другото.
- Това почти те уби - прошепна той.
- Почти. - Думата излезе задъхана, сякаш се опитвах да говоря и да тичам
едновременно.
Върховете на пръстите му все още бяха върху тялото ми, а очите му срещнаха моите.
- Ти се отпечата с Хийт и той те спаси. Ето защо това не те уби.
- Да.
- Изпила си кръвта му.
Беше ми твърде трудно да говоря, затова просто кимнах.
- Зо, искам да изпиеш кръвта ми.
- Хийт, ами, Аурокс - заекнах, - не мога. Това ще нарани Старк и...
Думите ми прекъснаха, когато той вдигна ножа и убоде върха на пръста, който
докосваше гърдите ми. Избликна една червена капка. Ароматът на кръвта му се разнесе
над мен и през мен. Не беше човешка. Не беше новашка или вампирска. Беше магическа.
Облизах върха на пръста му и той изстена името ми:
- Зо!
Вкусът удари тялото ми като ядрена бомба. Ръцете ми обхванаха неговите, стискайки,
пленявайки, нуждаейки се. Затворих очи и взех пръста му в устата си. Той се наведе
напред, а главата му се притисна към моята.
Звънецът, който известяваше края на третия час и началото на обяда, иззвъня. Очите
ми се отвориха широко и осъзнах какво правя.
- Не, това не е правилно! Не. Аурокс. - Поклатих глава и пуснах ръката му.
Той дишаше също толкова тежко, колкото и аз.
- Няма да кажа на никого. Никога няма да те предам по този начин.
Искаше ми се да се разплача.
- Ако наистина те е грижа за мен, просто ще си тръгнеш. Моля те.
Той кимна, уви салфетка около кървящия си пръст и се измъкна от кафенето.
Изпих цялата чаша поп на една глътка. Избърсах устата си. Изгладих тениската си.
Вдигнах триъгълника сирене на скара и се насилих да го изям. И когато приятелите ми се
натъпкаха около масата, аз се усмихнах, заговорих и позволих на Старк да ме обгърне с
ръка.
Никой не знаеше, че вътрешно крещя. Никой.

* Неферет *

Очите на Неферет се движеха под затворените и клепачи, докато тя преживяваше

двадесети век. За времето, което в крайна сметка ѝ донесе такава власт и началото на
безсмъртието ѝ, то наистина беше ужасна скука.
Две неща бяха изключение: сънищата ѝ и старата жена. Първите се оказаха лъжи, а
вторите - нещо повече от истина. По ирония на съдбата сънищата ѝ бяха по-приятни за
връщане към тях.
Неферет се бе върнала в нощната къща в Тауър Гроув и в едно училище, което твърде
охотно я обсипваше със загриженост и съчувствие. Твърде близо една до друга бяха
ненавременните смърти на първата ѝ котка, малката Клои, и нейния Воин. Всички
разбраха, когато Неферет се оттегли от социалните събития и прекара необичайно много
време в медитация и молитва.
Те нямаха представа, че Неферет всъщност прекарваше времето си за молитва в
дълбок, упоителен сън, копнеейки за бога, който идваше при нея само когато беше в
безсъзнание.
Калона беше хитър. Макар да беше впечатляващо красив, той идваше в сънищата ѝ
като Бога без лице, който искаше само да му разкрие фантазиите си и да му позволи да я
почита.
Това изобщо не приличаше на сън. Впоследствие - след като вече беше твърде късно -
Неферет осъзна, че не е сънувала - че Калона е влизал в подсъзнанието ѝ и я е
манипулирал. Тогава тя познаваше само желанието, което безсмъртното му докосване
разпалваше в нея. Тя продължи да се отваря за него и докато подсъзнанието ѝ се
вслушваше в шепота му, Неферет ставаше все по-силна. Тя започна да поставя под
въпрос модерните начини на заобикалящите я вампири. И в крайна сметка да повярва,
че нейната съдба е да освободи един бог от несправедливия му затвор, за да могат
двамата с него да управляват рамо до рамо - Никс и Еребус на земята. Заедно те щяха да
възвестят нова ера, в която вампирите вече нямаше да съществуват в нелек, жалък мир с
хората. Тихо Неферет започва събития, които необратимо ще променят облика на
отношенията между вампирите и хората. Както безсмъртният ѝ бе казал в сънищата ѝ:
Защо боговете, които ходят по земята, се кланят на тези, които би трябвало да им се
покланят?
Неферет използва загубата на воина си като извинение да пътува, за да не се обвързва
с досадната работа на професор. Търсейки, винаги търсейки онова, което изпълваше
мечтите ѝ, но ѝ се изплъзваше в живота, Неферет се усмихна, когато започнаха да я
наричат посланик на Никс, чиито посещения благославяха всеки Дом на нощта по
специален начин.
Неферет смяташе себе си за посланик на силата.
Използваше ясновидската си дарба, за да разбере кои Върховни жрици искат, имат
нужда да бъдат поласкани или предизвикани, заплашени или похвалени, обожавани или
пренебрегвани, и след това им даваше това, което искат: информация, лечебно
докосване, прозрение, вълнение... списъкът с нуждите и желанията на Върховните жрици
беше безкраен. Докато Неферет "служеше", тя придобиваше авторитет в общността на
вампирите. Мислеше за себе си като за могъщ, съблазнителен хамелеон. Научила се как
да накара хората си да видят в нея това, на което всеки от тях най-много вярва, уважава и
в крайна сметка се покланя.
И винаги, винаги, Неферет бе привличана към сърцето на нацията - към Оклахома,
земята с цвят на стара кръв, и младия град Тулса, където бе погребала записите от
човешкото си минало и където сънищата, шепотът и докосването на Калона
продължаваха да я привличат.
Търсете моето освобождение... търсете моето освобождение... Неговият шепот
изпълваше сънищата ѝ и преследваше живота ѝ.
Беше двадесет и втори април 1927 г., когато богатата човешка двойка Уайт и
Женевиев Филипс отправиха покана към вампирските висши жрици да присъстват на
грандиозната гала вечер, която организираха в чест на завършването на имението,
наречено Филбрук.
Неферет се увери, че е сред тези, които приемат поканата. Филбрук не я
интересуваше, нито пък филантропската, либерална човешка двойка и техните богати
приятелки от светските среди.
Градът обаче интересуваше Неферет. Той миришеше на петрол и алкохол, на пари и
кръв и на власт - винаги власт.
Именно ароматът на власт, като есенцията на мечтите ѝ, я накара да напусне партито
на Филипс тази вечер и да се скита из града. Пейзажът беше покрит с новопостроени
петролни имения. Неферет се носеше покрай тях, без да ги вижда. Тя почти не погледна в
прозорците им - едва забеляза оловните стъкла и леденото блещукане на новите
електрически полилеи. Вместо това тя се отдалечи от блестящите имения, следвайки
мелодично поточе, което сякаш ѝ нашепваше песен.
Имението се появи внезапно, сякаш се бе материализирало специално за Неферет. То
беше огромно, разположено сред безупречно поддържан терен, покрит с дъбови
дървета. Неферет си спомни как си помисли колко странно е, че на входа откъм улицата
имаше само желязна порта, а не стена, която да го обгражда.
После видя табелата и разбра, че макар да изглеждаше като европейска вила или
може би дори замък, масивната каменна сграда беше частно училище.
Неферет беше привлечена от него още преди да види старицата. Тя влезе в кампуса, а
интересът ѝ беше напълно събуден. Имаше две основни сгради, и двете построени от
камък с уникална текстура. Кампусът изглеждаше нов, толкова нов, че изглеждаше тъмен
и необитаем. Докато се разхождаше из дремещия кампус, шепнещата песен, която бе
чувала цяла нощ, се превърна в реалност и сънят на Неферет се сгъсти.
 Тя чу първо звучния удар на барабана. Неферет го последва до едно далечно източно
място в самия край на кампуса. Там ароматът на градински чай и сладка трева я отведе
до огромен дъб, достатъчно голям, за да закрие светлината на лагерния огън. Тя
забеляза, че птиците са изпълнили клоните на дъба. Гарвани, спомни си тя, че ги
определи със задна мисъл. Странно, гарваните обикновено не се виждат през нощта.
Неферет заобиколи дървото и видя лагерния огън.
След това барабанният тътен изпълни поляната и цялото внимание на Неферет се бе
съсредоточило върху това. Тя беше коленичила до огъня с голям барабан пред себе си,
който биеше с обикновена пръчка, увита в кожа, която държеше в дясната си ръка. В
лявата си ръка държеше брадва. На всеки няколко удара на барабана тя отсичаше по
една част с големина на юмрук от дълъг и дебел вързоп от сухи билки, който лежеше до
нея. Огънят съскаше, докато изяждаше билките, и изпускаше сладко ухаещ дим.
Роклята на жената, макар и пожълтяла от възрастта, имаше неочаквана красота.
Деликатните мъниста отразяваха светлината на огъня, а дългите ресни се поклащаха
грациозно при всеки удар на барабана. Лицето ѝ беше древно, гъстата ѝ сплетена коса -
напълно сребриста, но гласът ѝ беше ясен като на момиче. Тя започна да пее и Неферет
беше запленена от думите ѝ.

"Древната спи, чакайки да възкръсне..."

Неферет се придвижи безшумно към старицата, докато песента се разнасяше из

тялото ѝ в такт с ударите на сърцето ѝ.

"Когато силата на земята кърви в свещено червено

Знакът удря вярно; кралица Тси Сгили ще израсне
Той ще бъде измит от гробното ложе."

Неферет пристъпи в светлината на огъня. Жената на огъня я погледна през

ревматичните си очи, които някога може би са били сини. Песента ѝ се забави.
- Не - настоя Неферет. - Продължавай да пееш. Това е прекрасна песен. - Изражението
на старата жена се стегна, но тя продължи:

"Чрез ръката на мъртвите той е свободен

Ужасна красота, чудовищна гледка
Отново ще бъдат управлявани
Жените ще коленичат пред тъмната му сила
Песента на Калона звучи сладко
докато убива със студена жар."

Калона! Името на бога бе пронизало Неферет.

- Изпей го още веднъж, старице - заповяда тя.
- Аз свърших. Аз си отивам.
Старицата започна да се изправя, но Неферет бързо я спря. Твърде лесно беше да
вземе брадвата от нея - твърде лесно беше да я притисне към гърлото ѝ.
- Направи каквото ти заповядвам, или ще ти прережа гърлото и ще те оставя тук, за да
могат птиците да изровят древните ти кости.
 Старицата затвори очи, пое си дълбоко, треперещо дъх, а после започна да пее,
отново и отново, докато Неферет не се увери, че е запомнила песента. Едва тогава
позволи на жената да спре. Едва тогава тя се вгледа в съзнанието на старицата.
- Мислиш за себе си като за Гигуа. Какво е това? - Попита Неферет.
Очите на старата жена се разшириха. Тя не беше отговорила на Неферет, но
съзнанието ѝ изведнъж се беше оплело в паника и странни думи: Ане ли сги, демон, Тси
Сгили, душеядец, човекоубиец. Тази вълна от думи се бе понесла към Неферет на вълна
от страх и ужас.
- Ти много се страхуваш от мен. - Неферет се бе усмихнала и бе седнала по-близо до
старата жена, опирайки брадвата в малкото пространство между тях.
- Ти чуваш това, което ми се върти в главата - каза жената.
- Чувам нещо повече от това - каза Неферет. - Вашата песен - вярвам, че разбирам
какво означава.
- Аз пея тази песен при всяко новолуние като предупреждение.
- Разбира се, за някои тя би била предупреждение. За мен тя е обещание. - Неферет
изследва съзнанието на старата жена още повече. - Ти не се страхуваш от мен, защото
съм вампир.
- Аз не се страхувам от вампири.
- И все пак се страхуваш от мен - каза Неферет. - И пееш за моя любовник. Нека да
видя, как се пееше в тази песен - Знакът удря вярно; кралица Тси Сгили ще измисли. Кажи
ми, старица, коя и каква е царица Тси Сгили?
"Ти си, демон! Удоволствие от болката! Хранител от смъртта!"
Осъждането отекна от съзнанието на старицата към Неферет, но старицата само каза:
- Достатъчно говорих за една нощ. Сега няма да говоря повече. - След това тя стисна
тънките си, набръчкани устни в упорита линия.
Неферет и се усмихна копринено.
- Ах, но не е нужно да ми говориш с думи. Умът ти крещи достатъчно силно. Мога да
извлека всичко, което ми е необходимо, без да изричаш нито дума, старице.
Но Неферет нямаше време да изнасили съзнанието на жената, както бе
възнамерявала. С пронизващ ухото военен вик жената грабна брадвата и я прекара през
собственото си гърло, отваряйки сънната си артерия.
- Не! - Изкрещя Неферет, притискайки дланта си към плътта на старицата, опитвайки
се да удължи последните ѝ минути, докато изследваше съзнанието ѝ, търсейки отговори
от избледняващи образи и полуформирани мисли.
В бърлогата си тялото на Неферет се размърда и потрепери в отговор на спомена.
Старицата се беше жертвала напразно. Умрялото ѝ съзнание бе съхранило достатъчно
информация, за да може Неферет да започне две неща - търсенето на освобождението
на Калона и превръщането ѝ от неосъществена върховна жрица в безсмъртна богиня,
кралица Тси Сгили.

* Зоуи *

Обичах "Шестият час". Не само че Ленобия беше най-яката професорка, но и в този час
можех да яздя кон! Нямам представа как това може да е по-съвършено. Днес Ленобия
сякаш знаеше, че трябва да се отървем от стреса. Когато часът започна, влязохме на
манежа и открихме големи черни стоманени варели, разположени в триъгълна
формация.
 Ленобия се появи в галоп на Муджаджи. Черната кобила се плъзна да спре пред нас.
- И така, новаци, някой знае ли защо тези варели са там?
Ръката ми се вдигна.
- Зоуи?
- Те са за състезания с бъчви.
- Така е - каза тя. - Състезавала ли си се с бъчви преди, Зоуи?
Усмихнах се, малко нервно.
- Е, донякъде. Конят на баба ми, Маус, беше пенсиониран състезател по барел. Баба
подготвяше барелите за него. Дори когато беше много стар, той се размърдваше и се
надбягваше около тях, сякаш отново беше жребец. В общи линии аз просто седях и го
оставях да върши цялата работа, но беше забавно.
Ленобия се усмихна.
- Това е прекрасна история и специален спомен, Зоуи. Съхрани го.
- Ще го направя. Ще го направя.
- И така, някой друг има ли опит с надбягвания с бъчви?
Останалите пет деца поклатиха глави и се изкискаха.
Ленобия се намръщи и измърмори, повече на себе си, отколкото на нас:
- Винаги е толкова обезсърчително да си насред Оклахома и да си заобиколен от
млади хора, които не знаят нищо за конете. - После повиши глас и продължи: - Няма
значение. Измислила съм един много голям, много прост и много очевиден пример,
който да следвате. - Тя кимна на Муджаджи и кобилата се отдръпна, за да може Травис,
яхнал голямата си першеронска кобила Бони, да тръгне по манежа.
Той спря кобилата пред Ленобия и наклони шапката си.
- Госпожо, не чух току-така да наричате кобилата ми голяма и проста, нали?
Тя погали муцуната на Бони и я целуна нежно, преди да му отговори.
- Никога не бих нарекла това великолепно същество голямо и просто - говорех за вас,
сър. - Очите ѝ блеснаха пред високия, красив каубой.
- Е, това е добре, госпожо - каза той. - Радвам се, че ме оценяват.
Смехът на Ленобия прозвуча момичешки и си помислих, че никога не съм я виждал да
изглежда толкова красива.
- Просто заведи Бони около бъчвите за децата. - Тя удари закачливо по ботуша на
Травис.
Да, тя определено беше влюбена.
- Добре, моето момиче, нека покажем на тези новаци, че не е нужно да си чевръст
кон, за да се състезаваш в барел! - Той издърпа Бони до стартова позиция, а след това я
ритна силно и я плесна с шапката си по много големия и задник. Кобилата Першерон
почти се изстреля.
Ленобия обясни какво прави Бони - как следва модел на детелина - в преувеличено
време. Но все пак, когато гигантската кобила се втурна надолу по центъра, а Травис
изсвири и подът на арената сякаш се разтресе, всички се радвахме и пляскахме.
И това беше само началото на забавлението. В продължение на почти един час се
редувахме да бягаме по барелите с избраните от нас коне. Персефона беше "моята"
кобила. Обожавах всеки сантиметър от красивата ѝ лъскава кожа. Тя можеше и да се
движи! Персефона знаеше как да бяга на детелина. Както би казала Стиви Рей, всичко,
което трябваше да направя, беше да се държа като кърлеж и да се притискам плътно до
нея.
 За това време - за тези петдесет и няколко минути - забравих за Неферет и Старк, и
Аурокс, и Хийт, и Промяната, и Старата магия. За малко отново бях момиче, което се
смееше, яздеше кон и обичаше живота.
Това свърши твърде скоро. Обикновено грижата за Персефона ми помагаше да
успокоя ума си. Днес те имаха обратен ефект. Може би защото изобщо не бях мислила,
докато яздех, но докато я решех и обработвах гривата ѝ с къдрици, проблемите ми се
разбушуваха.
Най-големият ми проблем би трябвало да е притеснението за това какво е замислила
Неферет, а след това да се опитам да разбера как работи - или не работи - моя камък на
ясновидка и старата магия, но това, което продължаваше да се върти в ума ми, беше
ситуацията с Хийт/Аурокс/Старк.
По дяволите, аз бях облизала кръвта от пръста на момчето.
Какво, по дяволите, щях да направя?
- Добра работа днес, Зоуи.
Гласът на Ленобия ме стресна, а Персефона подхвърли глава при нервната ми
реакция. Успокоих кобилата и погледнах извинително Ленобия.
- Съжалявам, но умът ми не беше тук.
- Напълно те разбирам. - Тя се облегна на рамката на вратата на бокса. - Грижите за
Муджаджи са като прием на приспивателно за мен. Тя ме кара да се чувствам толкова
спокойна, че дори съм се завивала в кабинката ѝ и съм заспивала след това.
Въздъхнах.
- Да, Персефона обикновено прави това и за мен.
- Но не и днес?
Поклатих глава.
- Не и днес.
- Искаш ли да поговорим за това?
Почти и дадох автоматичния си отговор, че всичко е наред, добре съм, но после си
спомних как тя беше казала, че е чакала да намери Травис повече от двеста години. Тя
трябва да знае за сложната любов - освен това Ленобия беше нещо повече от професор,
тя беше моя приятелка. Промених автоматичния си отговор.
- Да, ако имаш време, искам да поговорим за това.
Ленобия вкара една бала сено в обора и седна.
- Имам време.
Поех си дълбоко дъх, без да знам откъде да започна.
- Просто почисти кобилата и говори. Останалото ще дойде естествено - каза Ленобия.
Грабнах меката къдрава четка и проследих гладкия рисунък на козината на
Персефона. И заговорих.
- Знам, че е нормално, всъщност сякаш е някак очаквано, една върховна жрица да
избере повече от един мъж, но просто не разбирам как го правят.
Ленобия се засмя.
- Какво съм казала?
- О, Зоуи, извинявам се. Всъщност не ти се смея. Просто забравям колко много си
млада и колко много неща има за вампирите, които не разбираш истински.
- Като например как се жонглира с повече от един мъж - казах аз и кимнах.
- Е, може би, но ми се струва, че първото нещо, което трябва да разбереш, е, че от
върховните жрици не се очаква да имат повече от един любовник едновременно. Те
просто имат възможност да избират повече от един партньор, без да бъдат осъждани,
както би направила една човешка жена в днешната култура. - Ленобия кръстоса крака и
се облегна назад на стената на кабинката, сякаш се готвеше за дълъг, интимен разговор. -
Зоуи, помисли си каква ще бъде продължителността на живота ти, когато завършиш
Промяната.
- Ако я завърша - казах аз.
Ленобия се усмихна.
- Имам доверие в теб, така че нека кажем, че когато я завършиш. Знаеш ли на колко
години съм?
- Стара - казах, преди да се замисля. - Е, съжалявам. Не е като да изглеждаш стара или
нещо подобно.
- Не съм обидена. Роден съм през 1772 г.
- Това наистина е много старо! - Изригнах.
Усмивката ѝ се разшири.
- Ако съдбата е благосклонна към мен, вероятно съм изживяла само половината от
живота си. От 1772 г. насам съм обичала само един мъж, но това беше моят избор - моят
обет. Повечето вампири намират няколко любови през живота си. Понякога те вече са
обвързани с друг вампир, когато срещнат нова човешка любов, а понякога е обратното.
- Значи не става дума за това, че от теб се очаква да имаш много момчета
едновременно - казах аз.
- Точно така. Става дума по-скоро за логика и продължителност на живота. И за
избора. Тъй като сме матриархално общество, можем да избираме, без да ни съдят или
осъждат. Това помага ли ти с твоя проблем?
- Е, и да, и не. Благодаря ти, че ми обясни това с многото момчета, но все още не знам
какво да правя с Хийт и Аурокс - казах нещастно.
- Защо трябва да правиш каквото и да било?
- Защото съм направила нещо. И да го игнорирам не е честно нито към Аурокс, нито
към Старк. - Въздъхнах отново. - Или, предполагам, към Хийт.
- Значи си взела Аурокс за свой любовник, заедно със Старк?
- Не! - Изпищях и погледнах през рамото на Персефона към Ленобия. Тя ме гледаше
стабилно в гръб, неосъдителна и спокойна. - Все пак изпих малко от кръвта му - признах
аз.
- И тъй като не си като обикновените новаци, това е много пристрастяващо и
вълнуващо за теб. Вярно?
- Да, вярно - признах аз.
- Знае ли Старк?
- О, Боже, не! Той съвсем ще побеснее. Вече се държи като притежателен кретен,
когато Аурокс е близо до мен.
- Но той знае, че си била чифтосана с Хийт и че душата на Хийт е в Аурокс.
- Ето защо се държи като притежател на душата ми. Явно за Старк не е нормално да се
виждам с Хийт, ур, Аурокс. А доколкото Старк знае, ние почти не сме си говорили.
- Аурокс е привлечен от теб.
Тя не го формулира като въпрос, но аз отговорих.
- Да, привличам го. Защото Хийт е вътре в него. Не е нещо като съзнание. Това е
странно - и тревожно. Аурокс е просто едно хлапе, което е симпатично, но което не ме
привлича особено или нещо подобно, а после - бам! - ще мигна и той ще каже или
направи нещо, което е толкова подобно на Хийт, че сърцето ми ще се разтупти.
- Ако не бяхте обвързани със Старк, щеше ли да искаш да бъдете с Аурокс?
Прехапах устните си.
 - Не съм сигурна. Обичам Хийт. Винаги ще обичам Хийт. Но Аурокс всъщност не е моят
Хийт.
- Искаш да кажеш, че е като това, че Калона е бил привлечен от теб, защото в теб е
душата на девойката Ая и той е разпознал нейното присъствие?
Това сравнение ме изненада, но колкото повече мислех за него, толкова повече
имаше смисъл.
- Мисля, че си права за това. Уау, това всъщност ме улеснява. Калона наистина ме
искаше заради Ая и трябва да призная, че и аз усещах дълбоко привличане към него. Но
то не беше истинско. Аз не съм Ая и не съм избрала да го обичам. Аурокс не е Хийт. Не е
нужно да избира да ме обича - спомените за Хийт ме обичат, това е всичко.
- Не искам да ти усложнявам нещата, но за да бъдем справедливи, трябва да знаеш,
че Аурокс също може да те обича. Травис е превъплъщение на единствения ми приятел
Мартин. Той няма спомените на Мартин. Всъщност той много не прилича на моя Мартин
и въпреки това ми е вечно предан, както и аз на него. - Усмивката на Ленобия беше
нежна, а очите ѝ пълни със сълзи. - Наистина можеш да вземеш любовта със себе си и
някои от нас имат късмета да я намерят отново.
- Ленобия, много се радвам за теб, но ти току-що усложни всичко това за мен - казах
аз.
- Зоуи, твоята ситуация вече беше сложна. Искаш ли да те посъветвам как аз бих се
справила с нея?
- Да, по дяволите - казах аз.
- Ще прозвучи студено, дори егоистично, но ако бях на твое място, щях да реша с кого
наистина искам да бъда, без да се притеснявам какво иска някое от тези момчета.
Единственият начин някога да бъдеш доволна от избора си е, ако го направиш за себе си,
а не за някой друг.
Сложих четката за ресане и я погледнах.
- Наистина ли е толкова просто?
- Ако можеш да бъдеш честна със себе си и след това да следваш тази честност, да,
така е - каза Ленобия.
- Дадохте ми много неща за обмисляне, но сега поне имам посока, в която да вървя -
казах аз.
- Трябва да обичаш и да бъдеш вярна на себе си, преди някой друг да може да те
обича и да бъде верен на теб.
Звънецът, който сигнализираше за края на учебния ден, удари. Сложих ръка на
сърцето си и ѝ се поклоних почтително.
- Благодаря ти, Ленобия.
Ленобия отвърна на традиционния жест и каза:
- Пожелавам ти винаги да бъдеш благословена, Зоуи Редбърд.
- Старк, трябва да поговорим. - Мразех да изрека тези думи вероятно толкова, колкото
и Старк мразеше да ги чуе. Кой ли иска да ги чуе? Майката или бащата, приятелката или
гаджето, учителят или шефът на някого някога започвали ли са добър разговор с него?
- Добре, но аз мислех, че ще гледаме "Теория за големия взрив" и, нали знаеш, ще
прекараме малко време насаме. - Той ми направи половинчат опит за нахалната си
усмивка.
- Е, все още можем да го направим. Може би. Ако искаш, след като поговорим.
- Ти ме плашиш - каза той.
Протегнах ръка към него. Той я пое и седна до мен на леглото.
 - Трябва да ти кажа някои неща, които вероятно ще ти е трудно да чуеш, но не е нужно
да се плашиш.
- Защото, независимо от всичко, аз винаги ще бъда твой воин и пазител?
Той изглеждаше супер нервен. Прокарах пръстите си през неговите.
- Да, това е част от това, но има и частта за това, че те обичам.
- О, добре. Тази част ми харесва.
- На мен също - казах аз. - Но и аз трябва да те харесвам.
- Мислех, че току-що каза, че го правиш.
- Не, просто казах, че те обичам. И те обичам. Но напоследък правиш някои неща,
които не ми харесват много, и трябва да поговорим за това.
- Какво имаш предвид?
Реших, че ако искам да бъда честна със себе си, трябва да бъда честна и със Старк,
затова му казах истината - направо.
- Не ми харесва как се отнасяш с мен, когато Аурокс е наблизо. Държиш се като
обсебващ глупак и искам да спреш.
Той се опита да издърпа ръката си от моята, но аз не му позволих.
- Въпросът е, че не смятам, че ти си притежателен кретен. Харесвам това, което си в
действителност, и искам да се върнеш към това, което си, през цялото време.
- Добре. Както и да е.
- Не, Старк. Това няма да се получи, ако не си честен с мен и със себе си. Винаги ще
бъдеш мой Воин, но ако се защитаваш пред мен и не можем да говорим за проблемите
си, ще се окаже, че ще бъдеш само мой Воин и нищо друго.
- Това ли искаш?
- Сериозно, Старк, помисли за това. Ако исках точно това, защо щяхме да водим този
разговор?
- Значи няма да скъсаш с мен?
- Надявам се, че не - казах аз.
Той бавно изпусна дълъг дъх, сякаш се сдухваше. Раменете му се отпуснаха и той се
загледа в пода между краката си. - Знаейки, че обичаш Аурокс, ме побърква и
съжалявам, че това ме накара да се държа като глупак. Не знам обаче какво да правя,
защото не мога да понасям мисълта, че си с него.
- Добре, първо, не обичам Аурокс, обичам Хийт. Винаги ще обичам Хийт. Знаеш това.
- Но Аурокс има душата на Хийт в себе си.
- Да, и аз се радвам, че е така, защото само това спаси баба. Винаги ще ценя Аурокс за
това, но не го обичам.
- Не искаш да бъдеш с него? Наистина? - Старк откъсна поглед от пода, за да ме
погледне.
- Реших, че не искам да бъда с него. Наистина - казах аз.
- Защо не? - И преди да успея да му отговоря, Старк ме прекъсна: - Не-не, няма
значение. Не ме интересува защо не. Интересува ме само, че не искаш да бъдеш с него.
Не искам да знам нищо повече от това.
Добре, исках да кажа на Старк за това, че опитах кръвта на Аурокс и че ми беше много
трудно, когато зърнах Хийт да наднича от вътрешността на Аурокс, и че всъщност все още
обичам Хийт и него. Но дори и с всички тези "и" бях решила, че просто не мога да се
справя с това да имам повече от едно гадже наведнъж. Вместо това не успях да кажа
нищо от това, защото Старк ме дръпна в прегръдките си.
- Толкова се радвам, че си избрала мен! - Прошепна той.
Усещах, че трепери, затова го прегърнах и прошепнах:
 - И аз. - Тогава той ме целуна с нужда, която изгаряше толкова силно, че не можех да
мисля за това, което исках да кажа. Единственото, за което можех да мисля, беше
докосването му и колко много го обичам.
По-късно, след като слънцето беше изгряло и Старк спеше спокойно до мен,
преметнал ръка през тялото ми, притиснал се плътно до мен, умът ми отново започна да
работи и разбрах, че трябва да говоря с Аурокс.

* Зоуи *

Не беше трудно да смъкна ръката на Старк от себе си и да се измъкна от леглото.

Старк беше напълно отпаднал. Не мислех, че експлодираща бомба ще го събуди. Все пак
медитирах върху това колко блестящ е новият ми капак на телефона, докато се обличах и
на пръсти излизах от стаята.
Бомбата може и да не събуди Старк, но моите емоции, които полудяха, вероятно
щяха.
За щастие наоколо нямаше никой. Макар да беше в средата на сутринта, небето беше
с цвета на синина и миришеше на пролетна буря. По пътя към къщата на игрището
забелязах, че глицинията, засадена покрай част от училищната стена, е напъпила с
големи лилави гроздове цветове. Тогава кихнах. Да, гръмотевични бури, цветя и алергии.
Пролетта трябваше да дойде в Оклахома.
Влязох в полската къща през конюшните и спрях в коридора между сградите, като
дишах дълбоко от коня и сеното и се опитвах да запазя спокойствие.
Просто ще бъда честна. Ще нараня още повече чувствата му, ако разтягам това и го
избягвам. Хийт ще разбере.
Хвръкнах през смях към себе си. Не, Хийт нямаше да разбере. Хийт щеше да ми каже:
"Ние си принадлежим заедно, скъпа! - И да игнорира факта, че скъсвам с него. Отново."
Калона стоеше сам в коридора пред входа на мазето.
- Зоуи, закъсняла си - каза той, като стисна ръка за сърцето си и ми направи малък
поклон.
Не го бях виждала, откакто беше отрязал главата на Далас и отлетял с двама новаци,
борещи се под мишниците му. Не изглеждаше по-различно. Предполагам, че не би
трябвало да очаквам това от него. И все пак не можех да не проявя нездраво
любопитство.
- Здравей - казах аз. - И как минаха нещата с двете момчета?
 - Както е трябвало да се случи.
- А те, знаеш ли, дали се мъртви?
Калона сви рамене, като накара масивните си криле да зашумят.
- Оставих ги насред прерията на високите треви. С бурите, които закриват слънцето,
може и да издържат деня, но със сигурност няма да издържат и следващия.
- Ще се погрижиш ли за телата им?
Той поклати глава.
- Койотите ще свършат тази работа вместо мен.
- Това е наистина гадно - казах аз.
- Справедливостта често изглежда гадно. Това не е черта, която произлиза от Танатос
и мен. Да съдиш, да осъждаш и да осъществяваш правосъдие не е приятно. Не е ли това
страната, чийто символ за справедливост е сляпа девойка, която държи везни с присъда?
- Ех, не мисля, че това е така, защото е гадна. Мисля, че е така, защото правосъдието
не трябва да се основава на начина, по който човек изглежда, или на това кой е - то
трябва да се основава на фактите.
- Не разбирам разграничението, което правиш.
- Не обръщай внимание. - Отказах се. - Търся Аурокс. Виждали ли си го?
- Беше негов ред да патрулира в периметъра на училището. Ако излезеш от предния
вход на полевата сграда, би трябвало скоро да обикаля обратно.
- Добре, чудесно. Ще съм ти благодарен, ако не споменаваш на никого, че търся...
Калона вдигна ръка и ме прекъсна.
- Няма да разказвам приказки на твоя Воин.
Помислих си дали да не го поправя и да кажа, че това изобщо не е така, че просто не
искам новаците да разказват клюки за мен и Аурокс, но устата ми не искаше да образува
лъжа, затова въздъхнах и казах:
- Да, благодаря. - И се изнизах.
В предната част на училището също нямаше никой и аз намерих една пейка недалеч
от вратата на училището. Докато седях и чаках Аурокс, гледах как гръмотевичните облаци
се приближават и си мислех за това, което Калона беше казала.
Може би е бил прав. Да съдиш другите не беше приятно. Имаше време, когато и аз
щях да смятам, че да съдиш другите е лошо, но се бях съгласила с Танатос в осъждането
и. Предполагам, че дори бях съгласна с нейното наказание. И така, това правеше ли ме
лицемер, когато след това се чувствах гузна и отвратена? Или това ме правеше хуманна?
Или пък ме правеше прекалено глупава, за да бъда някога достойна Върховна жрица?
- Зоуи? Всичко наред ли е?
Не бях чула Аурокс да се приближава, така че беше шок да погледна от
гръмотевичните облаци към лунните му очи. Примигнах и се разтърсих, опитвайки се да
се съсредоточа отново и да направя правилно поне това нещо.
- Да, всичко е наред. Просто имах нужда да поговоря с теб. Сега подходящият момент
ли е?
- Разбира се. - Той направи жест към пейката до мен и кимна:
- О, да, заповядай седни.
Той седна, а аз се опитах да не се притеснявам и да не чопля лака на ноктите си.
- Изглежда, че ще вали - казах аз. - И мисля, че току-що чух гръм в далечината.
- Ароматът на мълния е във въздуха - съгласи се той.
Отпуснах се малко. Това определено не беше нещо, което Хийт би казал.
- Никога не съм мислила, че мълнията мирише на нещо, но вероятно си прав.
Гръмотевиците и мълниите вървят заедно.
 - Зо, какво става?
Очите ми се насочиха към неговите. Да. Хийт определено беше там.
- Не мога да пия кръвта ти отново.
- Но ти искаш - каза той.
- Аурокс, никой не получава всичко, което иска.
- Но това не е всичко, то е само малка част от всичко.
- Ако наистина пиех кръвта ти, щяхме да правим любов. Вероятно щяхме да се
отпечатаме. Това нямаше да е нещо малко нито за мен, нито за теб, нито за Старк.
- Тогава това е Старк. Той е причината, поради която няма да бъдеш с мен - каза
Аурокс.
- Не. Това съм аз. Не мога да бъда с две момчета едновременно.
- И ти няма да избереш мен пред Старк, защото аз не съм Хийт.
- Няма да избера теб пред Старк, защото вече съм обвързана със Старк - казах твърдо.
- Защото не съм достатъчно добър за теб - заради това как съм създаден - какъв мога
да бъда.
Поставих ръката си върху неговата.
- Не, Аурокс. Моля те, не си мисли това. Ти не си виновен за нищо от това и аз не
мисля за това, когато съм с теб.
- За какво мислиш?
Усмихнах се, въпреки че ми беше тъжно, и продължих да му казвам истината.
- Мисля за това колко се радвам, че си тук. Също така мисля, че ти и Хийт сте наистина
добър екип.
- Знаеш, че те обичаме - каза той.
- Знам. - Заговорих тихо и отдръпнах ръката си от неговата. - Съжалявам.
- Къде отиваме оттук нататък?
- Искам да бъдем приятели - казах аз.
- Приятели. - Думата звучеше толкова плоско, когато той я повтори.
- Да, и Старк вече няма да се държи като луд около теб - казах аз.
- Зо, това е, защото той няма причина да го прави. - Аурокс се наведе, целуна ме по
бузата, а после, звучейки напълно победено, каза: - Би ли съобщила на Калона, че ще
проверя отново периметъра?
- Да, разбира се...- Казах му в гръб, докато той спринтираше към каменната стена на
училището.
Стоях, чувствах се тъжна и супер, супер уморена. Е, казах му истината, но тя
определено беше гадна. Опитвах се да не мисля за нищо друго, освен за сън, защото
последното нещо, от което се нуждаех, беше Старк да е буден и да ме пита къде съм
била и какво ме е накарало да се чувствам толкова гадно. Проследих пътя си в полевата
къща и по коридора, който водеше към входа на мазето. Калона не стоеше там.
Въздъхнах и пъхнах глава в полската къща. Той също не беше и там. Предполагайки, че е
в мазето и прави бърза проверка на спящите деца, се запътих обратно към стълбището.
- Да, гледах Зоуи, както казах.
В първия момент, когато чух името си, спрях, защото се изненадах. Гласът се носеше
откъм конюшнята, идваше от полуотворената врата, която разделяше коридора между
полевата къща и обора.
- И? За бога, трябва ли да те питам за всичко?
Тогава осъзнах кой говори за мен и се промъкнах по-близо, слушайки с недоверие.
 - И цветовете ѝ станаха супер луди по време на погребението. Но мисля, че знам защо,
и това няма нищо общо с това, че е загубила контрол над настроението си или над силите
си.
- Шейлин, от теб ме боли задникът. Просто ми кажи какво си видяла.
Последва дълга пауза. Чух как Шейлин издиша дълго и след това вътрешностите ми се
смразиха, когато пророчицата каза на Афродита:
- Видях я да гледа Аурокс. Много. Цветовете ѝ бяха безумни. Това ме накара да се
замисля - така че когато тя и Аурокс отидоха заедно в кафенето след кастинга на кръга, аз
ги последвах.
- По дяволите, Шейлин! Ти не си пророчица, ти си супер шпионин! - Афродита се
засмя. - Кажи ми, че Зи и момчето Бик са направили гадостта.
Прехапах устните си, за да не изкрещя.
- Почти. Двамата определено са се вкопчили един в друг. Тя изсмука кръв от пръста
му.
- Това на практика го прави за Зоуи и о, боже. Това е твърде шибано близо до това,
което видях. След това, нека да предположа, цветовете ѝ са полудели? Цялата объркана,
разстроена и вбесена?
- Напълно. Особено след като тя...
Бях чула достатъчно.
- Замълчи! - Изкрещях. Гърдите ми горяха също толкова горещо, колкото и лицето ми,
докато удрях с ръка по вратата, от което тя се отвори и се удари в стената.
- О-о-о - каза Афродита.
- Зоуи! Това не е това, което си мислиш! - Каза Шейлин, като се отдръпна от мен,
когато влязох в стаята.
- Наистина? Как това не е това, което си мисля, че е, когато те чувам да казваш на
Афродита, че си ме шпионирала! - Не се замислих. Реагирах. Стиснах ръката си около
горящия камък на ясновидката, вдигнах другата си ръка и си помислих колко много ми се
иска да ударя Шейлин по задника.
От ръката ми избухна синьо огнено кълбо, което събори Шейлин от краката ѝ. Тя се
приземи по гръб, без да може да си поеме дъх, задъхвайки се и плачейки.
Не ми пукаше за нейния плач. Чувствах се добре да я сложа на задника. Шейлин го
заслужаваше.
- Престани. Сега! - Изправи се пред мен Афродита.
Свих очи.
- Говореше за мен зад гърба ми!
- И след малко ще ти кажа защо. Първо, трябва да провериш себе си. Овладей каквито
и да е безумни глупости и ги успокой, точно сега. - Тя погледна през рамо към Шейлин. -
Върни се в мазето, точно сега.
Все още плачейки, Шейлин се изправи на крака и мина покрай мен.
- И какво е тя, твоята малка лична пророчица?
Вместо да ми отговори, Афродита наблюдаваше как Шейлин си тръгва, а после сложи
ръце на хълбоците си и се изправи срещу мен.
- Сериозно? Опитваш се да ми говориш глупости, след като си използвала този шибан
камък, за да нараниш Шейлин? Изгубила си разсъдъка си, по дяволите.
- Камък? - Примигнах и, а после погледнах надолу към гърдите си и осъзнах, че държа
камъка толкова силно, че той болезнено се бе впил в дланта ми. Щом усетих болката,
камъкът изстина. Изпуснах го. Чувствах се дезориентирана и се опитах да запазя фокуса
си върху това, което ме беше вбесило - Шейлин, който шпионираше мен и Аурокс.
 - Не говоря за камъка и не говоря глупости. Искам да знам какво, по дяволите, си
мислиш, че правиш, като ме следиш наоколо.
- Имах видение. Беше от твоята гледна точка. Правеше част от това, което Шейлин
видя, че правиш с Аурокс.
- Кога имаше това видение?
- Преди няколко дни. Това няма значение. Важното е, че...
- Не е важно, че си крила видение за мен от мен в продължение на дни? Не, не е
важно.
- Не, важното е защо. Защо скрих, защото видях как губиш шибания си нрав и не
можеш да контролираш този шибан камък. Точно това се случи току-що.
- Не, не е това, което току-що се случи. Аз контролирах шибания камък. Исках да ударя
Шейлин по задника и той направи точно това, което исках.
Афродита поклати глава напред-назад.
- Слушаш ли изобщо себе си? Да, би трябвало да си ядосана за това, което си
подслушала. Но нормалната Зоуи никога не би искала да нарани Шейлин. И, между
другото, нормалната Зоуи също не би казала "шибан".
- Нормалната Зоуи не би си помислила, че една от най-добрите ѝ приятелки говори
зад гърба ѝ и я шпионира!
- Щях да ти разкажа за видението. Щях да ти кажа за Шейлин. Просто трябваше да
изчакам подходящия момент - каза Афродита.
- Знаеш ли какво, Афродита? Подходящият момент не беше, след като ти говореше за
мен и ме шпионираше. О, по дяволите с това. Махам се оттук. - Започнах да се
отдалечавам от нея, но Афродита отново застана пред мен.
- Зи, тук се случва нещо повече от това, че просто си ми ядосана. Мисля, че Старата
магия ти влияе, и то не по добър начин. Трябва да поговорим за това. Трябва да ми
позволиш да ти разкажа за останалата част от моето видение.
- Толкова ми е адски гадно да слушам за това, което трябва да направя. Отстъпи,
Афродита. - Гърдите ми пламнаха, когато се промъкнах покрай нея. Тя се спъна встрани
от мен, издавайки шокиран звук. Не ме интересуваше. Бях си свършил работата с нея.
Не знаех къде отивам. Знаех само, че трябва да отида. Ако имах ключовете на моя Бъг,
щях да карам до къщата на баба, но ключовете ми бяха горе в стаята, а аз не исках да
виждам Старк точно сега и да му казвам защо съм толкова разстроена. По дяволите, ако
не беше през деня, вече щях да се сблъскам със Старк, благодарение на глупавата
връзка, която имахме.
Трябваше ми време. Имах нужда от пространство. Чувствах се така, сякаш гневът
пропълзяваше под кожата ми. Не можех да избягам от него, защото не можех да избягам
от всички, които ме ядосваха и ми казваха какво да правя. Имах нужда да мисля, без да
ме кълват до смърт патици!
Промених посоката, отдалечавайки се от общежитията, докато стигнах до стената,
която ограждаше училището. Стената, по която патрулираше Аурокс. По дяволите! Не
исках и да го виждам.
Тогава реших, че по дяволите с ченгетата и техните глупости за домашен арест. Не бях
убила кмета и ако трябваше да се поразходя извън кампуса, щях да се поразходя извън
него! Започнах да тичам към най-източната част на стената, към скритата врата, за която
знаех, че е недалеч оттам.

* Шейлин *
 Шейлин се опита да спре да се вайка. Обикновено тя не беше ревла. Беше свикнала да
не се самосъжалява. Но това беше различно. Първо, случи се ужасното нещо с Далас и
двете момчета. Тя знаеше за него. Шейлин беше видяла смъртта им в цветовете на
Танатос. А тя си беше затворила устата и беше повярвала, че Танатос постъпва правилно.
Тогава Шейлин беше направила точно обратното - беше отворила устата си и беше
разгласила личните дела на Зоуи, защото беше почувствала, че постъпва правилно. Е,
Шейлин също така смяташе, че се вписва в Дома на нощта и че върши добра работа,
използвайки дарбата си.
Но това не можеше да е вярно, защото се чувстваше абсолютно ужасно, след като
Далас беше убит, а най-могъщата новачка в света току-що я беше повалил на земята.
Беше се объркала напълно. Два пъти.
Шейлин се сви в тъмния ъгъл на мазето, където си беше направила малка палатка.
Седеше с вдигнати крака и възглавница в скута си. Притисна лице в меката калъфка на
възглавницата, за да заглуши риданията си. Не трябваше да се притеснява. Повечето
червени новаци спяха през деня като мъртви.
Точно това трябваше да правя и аз - укори се тя. Трябваше да спя, а не да говоря с
Афродита за Зоуи. Сега те са ядосани една на друга, а и на мен! Никога няма да разбера
това нещо с пророчицата.
Шейлин не се замисли за факта, че Афродита очевидно е била права за проблема с
гнева и контрола на Зоуи. В този момент това, че Афродита е права, нямаше значение за
нея. В този момент единственото, което имаше значение, беше, че имаше чувството, че
светът ѝ - и приятелите ѝ - се разпада.
- Хей, Шейлин, какво става?
Потискайки хлипането, Шейлин вдигна очи и видя Никол, която стоеше над нея,
търкаше очи и изглеждаше разтреперана, сякаш ходеше насън.
- Н-нищо. Аз съм добре - прошепна тя, избърса лицето си в калъфката на
възглавницата и се насили да спре да плаче.
Никол седна до нея.
- Не, не си. Изплакваш си очите.
- Шшшшш - погледна я Шейлин и се огледа, за да се увери, че всички останали все още
спят. - Аз съм добре.
Никол се доближи до нея, така че раменете им да се докоснат, и прошепна.
- Всичко е наред. Те няма да чуят. Кажи ми какво е станало.
Шейлин отново избърса очите си и заговори тихо.
- Мисля, че сбърках с използването на зрението си.
- Хей, ти си добра в използването на зрението си. Видяла си, че съм се променила. -
Усмихна ѝ се Никол. - Трябва да имаш повече доверие в себе си.
- Трябва да се науча кога да си отварям глупавата уста и кога да си държа глупавата
уста затворена - каза Шейлин. Тя бръкна в чантата си, намери навита кърпичка и издуха
носа си.
- Ти не си глупава.
- Ако знаеше, че Танатос щеше да каже на Калона да отреже главата на Далас, щеше
ли да кажеш нещо?
Никол се намръщи.
- Не можеш да ме питаш това. Не съм обективна по отношение на Далас.
- Все още ли си влюбена в него?
Никол бързо поклати глава.
 - Не, в това е въпросът. Никога не съм го обичала истински и знаех колко опасен е той.
Така че не мога да бъда обективна за смъртта му.
Слушайки я, Шейлин хълцаше с лек плач. Никол я прегърна с ръка.
- Ако си разстроена заради случилото се с Далас, недей да се разстройваш.
- Не става въпрос само за него, макар че и това беше лошо. Говорих с Афродита за
цветовете на някой друг, а трябваше да стоя настрана от това.
- Но Афродита също е пророчица. Тя е малко злобна и луда, но все пак е пророчица.
Мисля, че е нормално една пророчица да говори с друга за неща като твоето Истинско
зрение.
- И аз така си мислех. Но сега не съм толкова сигурна. Бих искала да знам как точно
трябва да постъпя.
- Мисля, че в много случаи няма точно определено правилно нещо, което да се
направи в дадена ситуация.
Шейлин погледна към Никол.
- Ти си наистина умна.
- Не, просто съм направила много грешки. - Никол ѝ се усмихна. - Но в момента не
правя такава. Накарах те да спреш да плачеш.
Усмивката на Шейлин беше несигурна.
- Предполагам, че си успяла. Благодаря ти. И, между другото, цветовете ти наистина са
станали красиви.
- Виждаш ли, щом смяташ, че цветовете ми са хубави, това доказва каква велика
пророчица си.
Шейлин се усмихваше на Никол, когато новачката се наведе и бавно, нежно я целуна
по устните. Когато Шейлин замръзна с широко отворени от шок очи, Никол се отдръпна
от нея и бързо свали ръката си от рамото ѝ. - Съжалявам - прошепна Никол. Дори в
тъмнината на мазето Шейлин видя, че бузите на Никол са се зачервили. - Не знам защо
направих това. Наистина съжалявам - повтори тя.
Шейлин продължаваше да я гледа, виждайки нежната красота на цветовете ѝ и
усещайки меката, продължителна топлина на устните ѝ.
- Не съжалявай. Аз не съжалявам. - После обгърна с ръце стройната талия на Никол,
облегна глава на рамото ѝ и каза: - Би ли останала с мен и да ме прегърнеш?
Ръката на Никол се плъзна обратно около рамото ѝ.
- Шейлин, скъпа, ще остана с теб завинаги, ако искаш.
 * Калона *

ДЕСЕТ МИНУТИ ПО-РАНО

Калона стоеше до входа на мазето и чакаше Аурокс да се върне, като си мислеше, че

момчето може да се забави малко, защото Зоуи беше отишла да го търси, когато под
кожата му се загнезди познато горещо, сърбящо чувство.
- Еребус... - измърмори той.
- Ти ли каза нещо?
Погледът на Калона се стрелна по коридора.
- Афродита, какво мога да направя за теб? - Той не стискаше ръка за сърцето си, нито
се покланяше. Да, това момиче беше пророчица на Никс, но също така беше и най-
досадният човек, който някога беше познавал. А Калона беше познавал много хора.
- Трябва да говоря с Шейлин. Тя е в мазето, нали?
- Всички червени новаци са - каза той.
- С изключение на двамата, които си оставил в пустинята да умрат.
- Искаш да кажеш нещо ли?
- Не, просто констатирам очевидното. Ще отида да събудя Шейлин. Ще ти бъда
благодарна, ако ни оставиш насаме да поговорим.
- Както желаете, пророчице. Воинът ти на разстояние ли е от теб, в случай че долу
избухнат неприятности?
- Не ми е нужен Дарий, за да се справям с червените новаци. Имам това. - Тя потупа
чантата си.
- Мислиш ли, че можеш да прекратиш бой с чанта? - Почти го разсмя.
- Не, мисля да прекратявам бой с това. - Афродита разгърна кожената си чанта. Калона
надникна вътре и видя малък черен цилиндър.
- Ще хвърлиш шишето с парфюма си по някого?
- О, моля те, примири се с този век. Това е лютив спрей, а не парфюм. Живяла съм под
едно мазе в тунелите в центъра на града. Квартал " Бради", " Грийнуд" и други подобни
са в процес на чудесно обновяване, но научих, че си струва да си защитен и подготвен.
- Тогава ще ти дам възможност да се уединиш. - Тогава той ѝ се поклони. Афродита
беше толкова досадна, че той обикновено забравяше и колко забавна може да бъде тя.
Преди да се скрие в мазето, тя му направи жест с върховете на розово боядисаните си
пръсти.
Той се замисли дали да не извика след нея и да ѝ каже, че Зоуи е навън с Аурокс, но
после се замисли. Наистина щеше да е забавно да види какво щеше да се случи, ако
Афродита откриеше Зоуи в ръцете на Аурокс.
Калона се ухили, докато напускаше къщата на полето и излезе през конюшнята.
Стоеше отвън, взираше се и се опитваше да разбере от коя посока ще пристигне неговият
гаден брат. Не му отне много време, за да го разбере. Страхувайки се от срещата, но
примирен с нейната неизбежност, Калона се отправи към храма на Никс.
Той не се опита да влезе. В интерес на истината, той отклони погледа си, докато
минаваше покрай широката дървена врата, и последва каменната сграда към задната
част на храма, надявайки се, че когато брат му се прояви, в типичния си крещящ вид, ще
го направи там, където Калона стои, и сградата ще блокира достатъчно от светлината му,
за да не се стовари върху тях целият факултет.
На Калона не му се наложи да чака дълго. Кълбото слънчева светлина, което се
материализираше над земята, наистина беше крещящо, но Калона не се поддаде на
желанието да закрие очите си. Еребус се отдръпна от ослепителните лъчи, кимна и се
усмихна криво.
- Отлична работа, че дойде, когато те повиках, братко - каза Еребус.
- Изумява ме как се преструваш, че искам да имам нещо общо с теб. Ти идваше при
мен. Съществувам от векове, без, както биха казали в съвременния свят, да те повикам -
или да си помисля за теб.
- Или мисъл? Наистина? Вярвам, че след падението ти мислите ти често са се
насочвали към другия свят.
- Ти не си Никс, братко. Освен това ме озадачава как бъркаш интереса към богинята с
интереса към себе си.
Еребус се усмихна.
- С това мога да сложа край на недоумението ти. Никс и аз сме неразделни. Нейните
интереси са мои, както и моите са нейни.
- Неразделни? Наистина? - Калона направи голямо шоу, за да огледа брат си. -
Богинята крие ли се в твоята слънчева топка? О, не. Не би. Спомням си, че Богинята
предпочита хладния, мек допир на лунната светлина пред вулгарната светлина на
слънцето.
- Никс ме изпрати тук!
Усмивката на Калона беше бавна и доволна.
- Тогава те приветствам, братко, като момче за поръчки на богинята.
Еребус разпери криле. Те се разтвориха около него и заблестяха като слънчева
светлина върху златни кюлчета.
- Аз не идвам като момче, а като безсмъртен, консул на Богинята на нощта, и идвам с
нейното предупреждение!
- Впечатляващо - каза сухо Калона. - Но ако не спреш да блестиш и да крещиш, на
твоето предупреждение ще стане свидетел целият център на Тулса.
Крилете на Еребус се сгънаха по гърба му. Гласът му изгуби неземната си сила, но
изражението му не изгуби нищо от безсмъртното си самочувствие.
- Заловихте ли вече Неферет?
- Сигурно ме наблюдаваш достатъчно, за да знаеш отговора на този въпрос.
- Значи си пренебрегнал заповедта на Никс.
- Не съм пренебрегнал нищо. Бях зает да изпълнявам задълженията си, свързани с
клетвата ми към върховната жрица на този Дом на нощта - каза Калона.
- Нямаш практика, щом екзекуцията на три деца може да те разсее дотолкова, че да
пренебрегнеш заповедта на Никс и да не забележиш, че Старата магия се проявява в
съвременния свят.
Калона отказа да се поддаде на примамката на Еребус. Той не обърна внимание на
забележката му за Никс, а само каза безстрастно:
- Сгиах владее Старата магия от векове.
- Да, Калона, но Сгиах е древна кралица, която е владеела Старата магия през всичките
тези векове на остров Скай, място, което отдавна е посветено на съхраняването на
Старата магия. Тулса, Оклахома, не е остров Скай и тук няма древна вампирска кралица с
опит в използването на Старата магия. - Еребус говореше с покровителствен тон, сякаш
поучаваше празноглав селски идиот.
- Аз знам точно къде съм и кой е с мен. Фактите ми са верни, за разлика от твоите.
Обезглавих един вампир, който беше осъден за опит за убийство от моята върховна
жрица. Тя не владееше Старата магия. Тя просто се позова на древен закон. А вампирът,
когото екзекутирах, не беше дете - добави Калона, който както обикновено не оценяваше
тона на брат си.
- Момчето беше едва на осемнайсет години.
- Ако искаш да се заяждаш с екзекуцията на признат убиец, тогава се заяждай с
Танатос, Съвета на училището, две пророчици на Никс и Зоуи Редбърд.
- И все пак никой от тях не вдигна меча, който отряза главата на вампира, точно както
никой от тях не остави на сигурна смърт двама новаци - каза Еребус.
- Аз съм заклет воин на Танатос. Ако тя ми заповяда нещо, съм длъжен да се подчиня.
- Тъжно е за теб, че не си показал на Никс такава сляпа лоялност, докато си бил неин
заклет воин - каза Еребус.
Калона посрещна непоколебимо кехлибарения поглед на брат си.
- Научих се от грешките в миналото си. А ти?
Еребус отвърна поглед.
- Предай предупреждението, за което си изпратен тук, и си тръгни. Отегчаваш ме -
каза Калона.
- Добре, предупреждавам те, че чрез позоваване на древни закони е събудена Стара
магия. Никс предупреждава, че си играете със сили, които може да не сте в състояние да
контролирате.
- Не би ли трябвало Никс да каже това на Танатос? Нейната върховна жрица е тази,
която е започнала да търгува с тези сили.
- И все пак ти си този, който може да наклони везните в битката между Светлината и
Мрака. Богинята е виждала това да се случва и преди близо до теб. Гарваните-демони са
създадени от Старата магия.
Калона почувства ужасен укор на вина, но все пак каза:
- Синовете ми бяха създадени от изнасилване и ярост.
Еребус кимна тържествено.
- Да. Стара магия.
- Никс владее Старата магия! - Каза Калона.
- Толкова ли си се заблудил, толкова ли си арогантен, че вярваш, че можеш да
владееш същата сила като Богинята?
- Аз не се заблуждавам! Умът ми не е бил толкова ясен, откакто паднах. - Калона се
приближи до Еребус. - А моята самонадеяност е нищо в сравнение с твоята, братче. Без
мен, за да осигуриш равновесие, ти си този, който вярва, че е толкова могъщ, колкото
Никс.
- Балансът е точно това, което искам да кажа, братко. Биковете са Стара магия и
трябва да са вечно заключени в битка - каза Еребус.
- Аз нямам нищо общо с белите и черните бикове.
- Наистина ли вярваш в това? Бил си до нея достатъчно дълго, за да знаеш, че Старата
магия е колкото коварна, толкова и могъща. Бъди мъдър! Бъди внимателен! Погрижи се
за силите, които събуждаш, преди да е станало твърде късно. Това е предупреждението
на Богинята!
Калона примижа и погледна встрани, докато кълбото слънчева светлина обгърна
Еребус и после изчезна, оставяйки досаден златен блясък, който безсмъртният трябваше
да изчисти от собствените си криле.
- Никс! - Калона се обърна към небето. - Нарича ме арогантен, но въпреки това
изчезва в слънчев лъч от златни отблясъци. Не разбирам как продължаваш да търпиш
неговото скопско присъствие!
 Познатият смях, който винаги е напомнял на безсмъртния за пълнолуние, отекна
около Калона. Той затвори очи срещу болката от нейното отсъствие, дори когато
надеждата засили ритъма на сърцето му.
- Ти ме наблюдавай. Знам, че го правиш - прошепна Калона.
Смехът избледня. Калона отвори очи. Чувстваше се така, сякаш носи голяма тежест, и
започна да върви. Трябваше да се върне, за да наглежда малките. Това беше
единственото нещо, което можеше да прави, и то добре.
- Никой друг младеж няма да може да направи нещо толкова глупаво, че да бъде
осъден - не и докато аз бдя над тях - изрече мислите си на глас. Това, което Калона не
каза, дори не обичаше да признава мълчаливо пред себе си, беше как не можеше да
изкара от ума си виковете на двете момчета за милост. Обезглавяването на вампира не
беше трудно. Далас се бе опитал да убие вампир и бе осъден справедливо. Двете
момчета бяха тези, които го преследваха. Те бяха момчета, които просто бяха избрали
неразумно и бяха последвали грешния водач, помисли си той.
- Състрадание.
Прошепнатата дума спря Калона.
- Никс?
- Състрадание.
Думата се повтори. Беше изречена твърде тихо, за да може Калона да бъде сигурна,
но топлината, безкрайната любов в нея трябваше да е на Никс. И тогава Калона осъзна
къде беше спрял. Беше застанал пред дървената врата на храма на Никс.
Вратата, която се превръщаше от дърво в камък под докосването му, когато богинята
му отказваше да влезе.
Бавно, сякаш преминавайки през вековете на копнеж по нея, Калона вдигна ръка.
Притисна дланта си към вратата и зачака тя да се превърне в непоклатим камък. Тя
остана дървена.
Ръката на Калона трепна, когато докосна дръжката на вратата. Той я завъртя и
натисна, а със звук на женска въздишка дървената врата се отвори.
Калона влезе във фоайето на храма на Никс. Чуваше течаща вода, макар че почти не
погледна към блестящия аметистов фонтан, който беше вграден в нишата в дебелата
каменна стена. Мина под една сводеста врата и влезе в сърцето на храма на богинята.
Свещи с аромат на ванилия и лавандула изпълваха помещението със сладко,
опияняващо ухание. Те бяха окачени от тавана в железни полилеи. Свободно стоящи
полилеи с форма на дърво покрай стената държаха още ароматни свещи. В ъглите на
стаята светеха свещници с форма на изящна женска ръка. От една ниша в каменния под
гореше открит пламък. Калона почти не забеляза нищо от това. Единственото му
внимание беше насочено към древната дървена маса в центъра на храма. На нея се
намираше изящна мраморна статуя на Никс. Калона се запъти напред и коленичи пред
статуята. Взираше се в нея. Тя сякаш блестеше и Калона осъзна, че очите му са се
напълнили със сълзи.
С глас, задъхан от тези сълзи, той ѝ заговори.
- Благодаря ти. Знам, че все още не заслужавам да коленича в краката ти. Може би
никога няма да го заслужа. Не и след това, което направих и на двама ни. Но ти
благодаря, че ми позволи да вляза в твоя храм. - Тогава Калона склони глава и много
дълго време коленичи пред своята богиня и плака.

* Неферет *
 Неферет се сви в себе си, прегърнала нишките на Мрака, които все още я покриваха, и
преживя края на пътуването си.
Каса Хол - така хората наричаха подготвителното училище, построено в сърцето на
центъра на Тулса върху земята, която така се хареса на Неферет. Все момчета, разбира се,
човешкото училище беше новоосновано от Августинския клон на Хората на вярата. През
1927 г. то не беше за продан. Този факт не притесняваше Неферет. Висшият съвет не
беше готов да закупи друго училище в Америка - поне не в съществуващото през 1927 г. в
Тулса, Оклахома.
Неферет е знаела, че времето е в нейна полза. През седемдесет и петте години, които
ѝ бяха необходими, за да манипулира, сплаши, насочи и подкупи Върховния съвет да
направи на августинските монаси предложение, което те не можеха да откажат, и да я
назначи за върховна жрица на новопридобития Дом на нощта в Тулса, Оклахома,
Неферет откри истинската си същност.
Тя беше Тси Сгили. Не, тя беше нещо повече от обикновена индианска история за
призраци. Тя беше могъща Върховна жрица, чиито дарби бяха много повече, отколкото
изглеждаха. Неферет е била кралица Тси Сгили.
Нищо чудно, че тя беше толкова привлечена от Оклахома. Благодарение на
заселилите се там чероки Неферет откри скрит аспект на интуитивната си дарба. Тя не
само можеше да чете мислите на хората - тя можеше да абсорбира и тяхната енергия. Но
само в момента на смъртта им.
Старицата я беше научила на това. Неферет бе направила нещо повече от това да
открадне мислите ѝ, когато бе умряла. Тя бе погълнала силата на старата жена.
Смъртта се бе превърнала в наркотик и Неферет не можеше да се насити на него.
Беше проследила ехото в съзнанието на старицата и започна да задава въпроси за Тси
Сгили.
Това, което Неферет научи, беше нейната собствена история. Една Тси Сгили живеела
отделно от племето си. Те били могъщи и се наслаждавали на смъртта. Те се хранели със
смъртта. Можеха да убиват с ума си. Това беше ане ли сги, за което старата жена си беше
помислила точно преди смъртта си - смърт, причинена от ума на могъщо същество.
Съпругът на старата жена - чероки - неволно беше научил Неферет как да използва
дарбата си по-пълноценно. Той беше по-малко смел от жена си. Мислейки, че ще се
спаси, той се отвори за Неферет. Благодарение на спомените, които охотно споделял с
нея, Неферет научила много повече за Тси Сгили. Тя се хранеше с племенните истории,
които той пазеше в паметта си, и откри, че е възможно да се вмъкне в съзнанието на
човек и да спре биенето на сърцето, докато се храни с мислите, енергията и силата на
жертвата си, докато не я изцеди докрай. Изцеждането на енергията от тялото беше много
по-удовлетворяващо, отколкото простото източване на кръвта. И много по-ефективно.
С нарастването на властта на Неферет нараснаха и мечтите ѝ за крилатия безсмъртен
Калона. Той я обичаше, докато спеше. Не така, както се опитваха нейните неадекватни
човешки или вампирски любовници. Калона беше завладял тялото ѝ и използваше
болката за удоволствие, а удоволствието - за болка.
През цялото време шепотът му рисуваше картини на бъдещето, в което те управляваха
като богове на земята и поставиха началото на нова ера на вампирско просветление.
Където тя беше неговата богиня, а той нейният обожаващ, могъщ и съблазнителен
съпруг.
 - Но първо трябва да ме освободиш - каза той, докато студеният му огън изгаряше
тялото ѝ с наслада. - Следвай песента до Тулса и там ще изпълниш пророчеството и ще
намериш средствата да ме освободиш!
Неферет го бе послушала. О, но тя бе намерила много повече от средствата за
освобождаването му. Беше открила средствата да освободи себе си!
Тя не разбра напълно, докато не влезе във владение на собствената си Къща на нощта
в Тулса. В тази земя е имало сила, която е резонирала в нея. Тя е била там през 1927 г. и е
останала там и след началото на XXI век.
Червената земя я бе привлякла с древната си сила, но смъртта на първото ѝ бяло дете
бе определила съдбата ѝ.
Разбира се, преди да стане Върховна жрица на Дома на нощта в Тулса, Неферет бе
станала свидетел на смъртта на много младежи. Често са я викали да успокоява
умиращите младежи с дара на докосването си. Неферет беше почитана заради
способността си да успокои младеж, който отхвърля Промяната. Никой вампир не
предполагаше, че тя взема толкова, колкото и дава. Младежите обаче го знаеха. В
последните си мигове, когато Неферет ги държеше в прегръдките си, те знаеха, че тя се
храни с тяхната енергия. Разбира се, по това време те вече не бяха в състояние да
споделят това знание с никого другиго.
Затова, когато младата четвъртокласничка, нарекла себе си Кристал, започна да кашля
кръвта на живота си по средата на първия урок по конна езда на Ленобия в новия Дом на
нощта в Тулса, Неферет веднага беше повикана - не само защото беше тяхна върховна
жрица, но и защото беше известна надалеч с това, че умее да успокоява болката на
умиращите.
- Отдалечете се! Направете място! Ленобия, отведете новаците в полевата къща, а
драконът Ланкфорд нека доведе Воини и носилка за детето - заповяда Неферет, докато
бързаше към конюшнята. След това обърна внимание на Кристал. Младото дете се бе
свлякло на пясъчния и мръсен под на арената, в конвулсии и с кръв от очите, носа, устата
и ушите.
Неферет не обърна внимание на кръвта и калта. Беше придърпала новачката в
прегръдките си, успокоявайки я с магическото си докосване, докато започна да се плъзга
в съзнанието на Кристал и да поглъща отслабващата ѝ жизнена енергия. Неферет беше
подготвена за прилива на сила, който идваше с поглъщането на жизнената сила. Не беше
подготвена за чистия и възхитителен дар, който идваше със смъртта на първото и бяло
дете.
В бърлогата си тялото на Неферет трепереше от удоволствието да изживее отново
този силен момент.
Кристал я бе погледнал през пропитите с кръв очи.
- Не! - Беше се изкашляла, задъхала и успяла да извика: - Не съм готова да умра!
- Разбира се, че си готова, скъпа моя. Време е. Аз съм тук.
- Няма ли да ме оставиш? - Бе проплакало детето.
- Няма да ме напуснеш - бе прошепнала Неферет, докато превземаше съзнанието на
Кристал.
Жизнената сила на момичето се вля в Неферет. Толкова чиста, толкова силна, толкова
сладка, че сякаш новачката изобщо не бе умирала, а вместо това се бе превърнала в
същество от светлина и сила, което сега щеше да живее в Неферет.
Неферет се бе поклонила благоговейно над тялото на умиращото момиче, приемайки
този нов дар, който и бе даден с Тулския дом на нощта.
 Воините вярваха, че Неферет е била обзета от емоции при смъртта на първото младо
дете в собствения ѝ Дом на нощта и затова я бяха намерили да се прекланя над тялото на
Кристал, ридаейки истерично.
Те не бяха разбрали, че сълзите на Неферет са били от радост - че риданията ѝ са
били, защото най-накрая е разпознала съдбата си. Кралица Ци Сгили е скромна титла.
Наистина би трябвало да я наричат Богиня Тси Сгили, защото беше станала безсмъртна и
един ден щеше да заеме мястото си сред боговете и да бъде почитана като такава!
Дарбата ѝ обаче не се изчерпваше с това. Още преди Неферет да изпълни
пророчеството на чероките и да освободи Калона, младежите в нейния Дом на нощта
бяха започнали метаморфоза заедно с нея.
Тялото на Неферет потрепна. Дишането ѝ се ускори, докато преминаваше нагоре през
пластовете на безсъзнанието и царствата на времето.
Младежите, които умираха в нейния Дом на нощта, се раждаха отново, свързани с нея
чрез Мрак и кръв. Неферет вярваше, че е създала нов вид армия, както и нова порода
вампири. Тези нови същества щели да я защитават и да ѝ служат, когато тя и нейният
Съпруг управлявали новата ера на вампирите.
След това Зоуи Редбърд бе белязана и последваха една грешна стъпка след друга -
едно раздразнение след друго - едно поражение след друго. Неферет ненавиждаше
момичето и бунтовните му приятели със страст, която засенчваше всичките ѝ други
страсти.
Зоуи Редбърд беше причината Неферет да се скрие в бърлогата, облечена само в
Мрак и кръв.
Една богиня не бива да бъде измъчвана от такава досада! Една богиня не бива да
бъде възпрепятствана в божествената си съдба!
Сякаш в отговор на бурните ѝ емоции небето извън бърлогата ѝ изгърмя с
гръмотевици и светкавици удариха, разцепвайки земята със сила, която прониза кожата
на Неферет.
Неферет, кралица Тси Сгили, отвори очи.
- Бях такава глупачка! Аз съм безсмъртна. Никой не може да помрачи моето величие,
освен ако аз не го позволя. Повече няма да го позволявам! Свят, приготви се да ми се
поклониш!
Гръмотевици и светкавици аплодираха Неферет, а дъждът я милваше, докато тя се
готвеше да излезе от бърлогата си на укритие и да се впусне в бъдещето, новородена,
готова да прегърне съдбата си.
 * Зоуи *

Отначало не знаех къде отивам. Просто трябваше да се измъкна по дяволите.

Промъкнах се през скритата врата в стената и заобиколих южната страна на училището,
докато не се сблъсках с улица "Утика". Погледнах надясно и се замислих. Площад "Утика"
се намираше в края на улицата. Беше неделя сутрин, но "Старбъкс" вероятно щеше да е
отворен. Можех да си купя една от онези калпави калпа-фрапа, в които имаше милиард
калории, да седна навън и да се опитам да разбера какво се е случило с живота ми.
Не. Не исках да виждам хора. Не исках да говоря с хора. Не исках да се сблъсквам с
погледите на хората, които щяха да гледат татуировките ми.
Не исках да се занимавам с нищо и никого.
В далечината се чу гръм и аз погледнах към тъмнеещото небе.
- Продължавай. Дъжд излей се върху мен. Не ми пука. Денят ми не може да стане по-
лош. - Говорех на себе си, докато пресичах улицата.
Да, бях ядосана.
Не можех да повярвам на това, което Афродита и Шейлин бяха сътворили. Те
трябваше да са ми приятелки! Е, поне Афродита трябваше да ми е приятелка. Мислех, че
с Шейлин ще станем приятелки. Искам да кажа, че бяхме говорили в кухнята в тунелите.
Беше ми разкрила, че използва истинското си зрение. Дори бяхме говорили за това колко
инвазивна може да бъде дарбата ѝ. Имахме план, за бога! И никаква част от този план не
включваше тя да ме шпионира и да разказва на Афродита като проклета клюкарка.
Лицето ми стана горещо, само като си помислех, че е наблюдавала мен и Аурокс в
кафенето. По дяволите, цялото ми тяло беше горещо! Нищо чудно, че я повалих на
задника. Афродита беше толкова шокирана от това, което бях направил, но Афродита
беше и тази, която беше организирала цялото това шпиониране.
Наистина ли Афродита беше моя приятелка? Когато я срещнах, тя определено беше
адска вещица. Дали се беше променила, или просто се бях накарала да забравя коя е тя в
действителност и да стана сляпа, да не виждам това, което не исках да видя? Дали просто
вярвах в това, което исках да вярвам за нея?
По дяволите! Нима Афродита все още се интересуваше само от властта и
популярността? Дали шпионирането ми беше само част от плана ѝ да ме подкопае и да
заеме мястото ми?
Небето изръмжа, сякаш отразявайки емоциите ми.
Гърдите ми пламнаха, когато пресякох поредната улица и спрях, забелязвайки, че съм
стигнал до края на спретнатите къщи. По дяволите, бях изминала целия път до парка
Удуърд. Почти се обърнах. Беше неделя, когато хората обикновено се стичаха там, за да
се снимат с цветята, дърветата и други подобни, но като огледах парка, той ми се стори
празен. Очевидно гръмотевичната буря, която идваше, беше отменила желаещите да
снимат. Забелязах, че нарцисите бяха започнали да цъфтят. Винаги съм обичала, когато
нарцисите се провират през тревата и вдигат жълтите си главички. С баба си говорехме
колко вълшебно е усещането, когато пролетните луковици се появяват толкова бързо и
неочаквано.
Днес определено имах нужда от малко пролетно вълшебство. Удуърд Парк да бъде!
Чувствайки се облекчена, че съм намерила целта, се отправих към парка, проправяйки
си път през китките нарциси и насочвайки се към района, който граничеше с двадесет и
първа улица. На върха на този хребет азалиите бяха най-гъсти. Харесваше ми скалистата,
подобна на хребет зона с каменни пътеки, които се виеха между храстите. Можех да
намеря една пейка, сгушена под азалиите в долната част на хребета, и да се опитам да се
справя с проблемите си. Ако ме залее дъжд, какво от това? Поне щеше да държи
зяпачите настрана.
Вървях по пътеката от камъни, криволичеща през високи колкото мен храсти азалия.
Виждах, че пъпките им са започнали да се образуват, но все още не можех да определя
какъв цвят ще имат.
Глупавата гръмотевична буря вероятно щеше да ги избие до смърт и те така или иначе
никога нямаше да цъфнат.
Ритнах един камък.
Афродита ме беше шпионирала! Просто не можех да забравя това предателство.
Чудех се какво ли ще каже Стиви Рей, когато ѝ кажа. После си дадох сметка, че ако и
кажа, ще трябва да и разкажа и за мен и Аурокс в кафенето, а аз със сигурност не исках да
казвам на Стиви Рей или на когото и да било за това...
Спрях.
- А, по дяволите! Няма да имам избор дали да кажа на другите. Няма как Шейлин и
Афродита да си държат устата затворена. - Бях стигнала до каменните стълби, които
водеха от горната част на парка надолу към скалистите, подобни на пещери места и
плиткия басейн, който обгръщаше западната част на парка.
Замислих се дали да не се хвърля от страната на билото, но реших, че не е достатъчно
високо, така че вероятно няма да ме убие. А аз наистина не исках да се убивам. Ако
Афродита беше там, може би щях да се замисля дали да не я избутам от хребета!
Мисълта беше обезпокоително удовлетворяваща.
Слязох по стълбите до нивото на улицата. Недалеч от мястото, където стъпалата
излизаха на тревата, имаше каменна пейка. Отново се чу гръм. Седнах и се намръщих
към небето. Да, определено щеше да вали върху мен. Скоро. Въздъхнах и се огледах
наоколо. Може би заради предстоящия дъжд, но този малък участък от парка Удуърд
изведнъж ми напомни за остров Скай. Обзе ме неочаквано чувство на тъга по дома.
Трябва да се върна там. Там бях щастлива. Никой не ме шпионираше. Никой не се опита
да ме убие. И можех да попитам Сгиах какво, по дяволите, става с моя глупав камък.
Старк щеше да дойде с мен. Нямаше да ми се налага да виждам Аурокс всеки ден и да
искам...
Не! Прекъснах този поток от мисли. Не желаех нищо. Бях взела решението си. Просто
тези глупости с Афродита и Шейлин ми бъркаха в главата - бъркаха в сърцето ми.
А аз не можех да избягам в Шотландия. Или поне не точно сега не можех. Трябваше
да остана тук и да се изправя срещу приятелите си - и бившите си приятели - и да изчистя
бъркотията, в която се беше превърнал Домът на нощта.
Боже, това беше депресиращо. И досадно. И изтощително.
Гърмежът се чу, този път по-близо. Не направих нищо, за да избягам или да се скрия.
Трябваше да се върна в училище. Може би щях да имам късмет и Старк действително да
е проспал емоционалната ми експлозия и да мога да се вмъкна в леглото и все пак да
поспя, преди да се наложи да се изправя пред какафонията, която щеше да ме чака при
залез слънце.
Изправих се и се обърнах, за да се кача обратно по каменните стълби, когато видях
двамата мъже. Те току-що бяха излезли от храстите с азалии и се спряха на върха на
стълбите. Бяха мършави, дори мръсни. Дрехите им не стояха добре. Единият от тях
носеше найлонова торба за боклук, преметната през рамо, което го правеше да прилича
на анорексичен Дядо Коледа. Този ме видя пръв. Той побутна приятеля си с лакът и
дръпна брадичка в моя посока, усмихвайки се с усмивка с изгнили зъби. Приятелят му
кимна и те тръгнаха надолу по стълбите.
Ах, по дяволите.
Трябваше да побързам към Двадесет и първа улица. Това беше умното нещо, което
трябваше да направя - безопасното нещо, което трябваше да направя. Почти го направих,
но после си спомних коя съм и се вбесих. Не бях някакво слабо дете, което хората могат
да плашат и да бутат. Имах афинитет към всичките пет елемента. Бях обучаваща се
Върховна жрица. По дяволите, бях почти вампир! Защо да не мога да бъда в парка в
неделя сутрин и никой да не ме притеснява?
Вместо да избягам, седнах обратно на пейката. Може би просто щяха да минат, да
кажат "добро утро" и това щеше да е всичко. Може би.
- Ей, момиче, имаш ли излишни пари? - Каза първият човек, когато стигнаха до дъното
на стълбите.
- Да, ще ни трябват малко пари за храна - каза вторият.
Бях обърнала лицето си настрани, надявайки се, че ще минат покрай мен. Сега
вдигнах брадичката си и ги погледнах право в очите. Очите им се разшириха, когато
видяха татуировките ми.
- Наистина? В коя вселена смятате, че е нормално двама мъже да искат пари от
момиче, което е съвсем само в безлюден парк? - Докато говорех, усетих, че гневът ми
отново се разгаря.
- Хей, какво ти е? - Каза човекът с торбата за боклук. - Ти си вампир. Не е като да те
плашим.
Знаех, че те ме смятат за пълен вампир. Знаех, че това ги кара да се страхуват от мен.
Зарадвах се.
- Значи си свикнал да плашиш човешки момичета, за да ти дадат малко пари? - Какви
пълни боклуци!
Второто момче сви рамене.
- Ако едно момиче не иска да бъде плашено, не би трябвало да е само тук.
- О, това е вина на момичето? - Бях искала да задам въпроса хипотетично, но човекът с
торбата за боклук не го разбра.
- Да, виновно е момичето!
- Но ние няма да нараним никого, ако просто ни дадат малко пари.
- Ние не приемаме кредитни карти. - Човекът с торбата за боклук се засмя и удари
приятеля си по ръката.
- Вие сте боклуци. И двамата сте боклуци. Какво ще кажете да си намерите работа,
вместо да се занимавате с малки момичета?
- Да се занимаваш с момиченца е по-добре платено - каза човекът с торбата за боклук.
- Седях си тук и си гледах работата. Вие двамата трябва да запомните това. Сами си
докарахте това. - Изправих се. Цялото ми тяло беше горещо. Бях наистина ядосана. -
Знаете ли какво? Трябваше да изберете друго малко момиче, с което да се заигравате
днес.
- Ей, не сме се заигравали с теб. Просто минавахме покрай теб - каза второто момче.
Той хвана приятеля си за ръката и започна да го дърпа настрани.
- Спокойно, момиче. Няма лошо, няма нищо лошо - каза човекът с торбата за боклук,
изпрати ми саркастична усмивка и показа черните си счупени зъби.
Значи са си мислели, че ще се измъкнат и ще намерят истинско момиче, нормално
момиче, което да изплашат?
Чувствах се така, сякаш сърцето щеше да изхвръкне от гърдите ми.
 - Не! Не и днес! - Хвърлих гнева си към тях. Беше светещо синьо кълбо от светлина. Тя
се заби в двете момчета, вдигна ги от краката им и ги запрати към каменната стена на
хребета.
Дишах тежко и се чувствах добре от това, което бях направил. Те щяха да се замислят
два пъти, преди да се забъркат с някое друго момиче! Задници!
Над мен гръмна гръм и вилица от мълнии се заби в центъра на парка, от което
космите по ръцете ми се надигнаха. Тогава осъзнах, че съм обвила юмрука си около
камъка на ясновидците.
Примигнах и поклатих глава. Чакай, какво се беше случило току-що?
Загледах се в мъжете. Те все още бяха там, лежаха в сянката на каменистия хребет. Те
не ми крещяха, не се отърсваха и не ставаха, нито дори си тръгваха, защото ги бях
изплашила до смърт.
Не можех да видя, че изобщо се движат.
Боже мой! Бях използвала Старата магия, за да нападна двамата мъже. Беше точно
както когато свалих Шейлин от крака. Бях го направил автоматично, след като изгарянето
от гнева ми беше станало непоносимо. Но изгарянето не беше от гнева ми, а от това, че
камъкът на ясновидците се нагряваше, проникваше в тялото ми, хранеше се от емоциите
ми и след това нанасяше удари.
Отпуснах камъка и погледнах дланта си. В нея беше изписан идеален кръг.
Зашеметена, погледнах нагоре и видях дим, който излизаше от сърцето на парка над
мен. Въздухът миришеше на електричество и огън и разбрах, че мълнията сигурно е
ударила дърво или може би дори някоя от сградите в парка. Парк "Удуърд" беше в
пламъци.
Пожарникарите щяха да дойдат скоро. Полицията също.
Коленете ми се клатушкаха, а главата ме болеше, докато се препъвах напред,
приближавайки се до мъжете, взирайки се в двете фигури, които се бяха сгромолясали в
основата на хребета. Едната от тях изстена. Ръката на другия потрепна.
Небето се отвори и започнаха да падат въжета дъжд, така че не можех да разбера
дали мокротата е вода, кръв или моите сълзи.
Не се замислих. Просто тичах.
Нямаше нужда да викам мъглата и сянката при мен. Гръмотевичната буря ме
покриваше. Никой не забеляза самотното момиче, което бягаше през дъжда, далеч от
горящия парк, още повече че в обратната посока се бяха струпали аварийни коли и
полиция.
Заобиколих стената на училището и влязох обратно през скритата врата. И продължих
да бягам, докато не се озовах в конюшнята, задъхана и трепереща. Отидох в стаята за
конете и взех чиста кърпа. Увих я около себе си и тръгнах по дългата редица от обори,
докато не намерих Персефона. Отворих вратата и влязох в топлата, тъмна бокс стая.
Персефона спеше по начина, по който го правят конете - стоеше с единия крак наведен, с
ниско сведена глава и полузатворени очи. Тя почти не помръдна, когато отидох при нея,
обгърнах я около врата и се разплаках в гъстата ѝ, мека грива.
Какво се случваше с мен?
Момчетата в парка бяха глупаци, но не можеха да ме наранят. Разбира се, те ловуваха
момичета, плашеха ги, за да им вземат парите, но не можеха да ме наранят. Можех да си
тръгна и да се обадя анонимно в полицията, да ги опиша и да кажа на полицаите, че се
мотаят в парка и заплашват момичетата. Полицаите щяха да ги прогонят.
Вместо това аз се нахвърлих върху тях.
 Дори не бях обмисляла всичко. Не го бях направила нарочно. Просто се беше случило.
Гневът ми буквално избухна в тях през камъка на ясновидците.
Какво се опитваше да ми каже Афродита? Нещо за нейното видение, за Старата магия
и за това, че съм загубила контрол над гнева си. Не я бях послушала. Бях я отрязала и
повярвах, че ме е предала. Бях позволила на гнева да ме контролира.
- О, Богиньо, това беше грешка - толкова грешна постъпка от моя страна - извиках аз.
Тогава през риданията си и бурята, която се извисяваше в небето, чух сирена. Това не
беше пожарна кола. Не беше линейка. Беше полицейска кола. И не се движеше с висока
скорост покрай училището към парка "Удуърд". Сирената ѝ се приближаваше все повече
и повече. Трябваше да е влязла през нашата порта и да е спряла до училището.
Сякаш вървях през сън, откачих се от утешителната шия на Персефона. Изпуснах
кърпата. Излязох от конюшнята и се отправих навън към тротоара, който водеше към
входното фоайе на училището.
Дъждът ме блъскаше, но аз не му обръщах внимание.
- Зи! Ето те! По дяволите, мокра си. - Изтича зад мен Старк, държейки голямо палто
върху себе си.
- Не трябва да си тук - казах му вдървено. - Слънцето е изгряло. Ще изгориш.
Той ме погледна странно.
- Уморен съм и не е много удобно, но облаците закриват достатъчно от слънцето, за
да мога да бъда тук. Е, поне за малко. Зи, влез с мен под палтото ми и да се върнем в
стаята си. Знам, че нещо не е наред с теб, но не знам какво е.
Поклатих глава.
- Не. Трябва да отида при тях. - Продължих да вървя към входа на училището. Там
бяха паркирани две полицейски коли, чиито светлини все още светеха.
- Кои са те? - Попита Старк, като се опитваше да държи палтото си върху моята и
неговата глава.
- Старк, върни се в леглото. Не можеш да ми помогнеш да се измъкна от това.
- Зоуи, за какво говориш? Какво става?
Сложих ръка на входната врата.
- Върни се обратно - повторих аз. - Вече не можеш да ме спасиш.
Той изглеждаше уплашен. Наистина уплашен.
Не си позволих да почувствам нищо. Обърнах му гръб и отворих вратата.
Танатос беше там. Дарий също. Както и Афродита. За миг се изненадах, че ги виждам,
а после осъзнах, че Афродита сигурно е отишла при Танатос, след като съм си тръгнала.
Това беше правилното нещо, което тя да направи. И аз щях да го направя, ако бях на
нейно място. Ако мислех като себе си, като нормалната Зоуи.
Детектив Маркс беше там с двама офицери в униформи.
- Зи, приключи ли с обхождането на периметъра с Аурокс? - Заговори бързо Афродита,
като се приближи до мен. - Казах на Танатос, че се притеснявам за теб там, в
гръмотевичната буря. За окръг Тулса дори има предупреждения за торнадо.
- Недей - казах ѝ. - Не искам никога да лъжеш за мен. Погледнах от нея към Дарий. -
Не искам никога никой от вас да лъже за мен. - После срещнах погледа на детектив
Маркс. - Защо сте тук?
- Двама мъже току-що бяха убити в Удуърд парк. Някой със свръхестествена сила ги е
убил - сила, която никой човек не притежава. Ето защо аз и полицаите дойдохме
директно тук. - Лицето му беше мрачно. В гласа му липсваше каквато и да било емоция.
- И напомних на детектива, че училището ни е под запор. Нито един новак или вампир
не е напускал територията на училището от нощта, когато бе убит кметът - каза Танатос.
 - Аз напуснах кампуса. Отидох в парка Удуърд. Ударих онези две момчета в каменната
стена в дъното на хребета. Убих ги. - Гласът ми звучеше толкова мъртъв, колкото и
мъжете, толкова мъртъв, колкото се чувствах.
- Зоуи! Защо, по дяволите, казваш такова нещо? - Старк ме сграбчи и разтърси
раменете ми. - Отърси се!
Взирах се в него, втвърдявайки сърцето си, замразявайки чувствата си.
- Трябва да останеш тук. Не искам да те виждам отново. Не искам да виждам никого.
Аз направих това. Аз заслужавам това. - Измъкнах се от хватката му. Докато вървях към
детектив Маркс, посегнах нагоре, хванах камъка на ясновидците и дръпнах, като скъсах
сребърната верижка, която го държеше. Подадох го на Афродита. - Не позволявай на
никого, освен на теб или на Сгиах, да докосва това нещо. Ти беше права. То е будно и е
лошо.
След това се изправих пред детектив Маркс.
- Готова съм да тръгна с теб.
Той погледна от мен към Танатос.
- Ще ви изчакам да се свържете с Върховния съвет и да отмените законните ви
претенции за отговорност за това бягство, за да мога да я взема под стража.
- Не - казах аз. - Преди да се случи това, аз се бях откъснала от Върховния съвет. Не
признавам юрисдикцията им над мен. Не признавам и юрисдикцията на Танатос над
мен. Отнасяйте се с мен по същия начин, както с всеки друг, който е признал, че е убиец.
Той въздъхна дълбоко и след това извади белезниците от задния си джоб.
- Зоуи Редбърд, вие сте арестувана за убийствата на Ричард Уилямс и Дейвид Браун. -
Той затвори студените белезници около китките ми. - Имате право да запазите мълчание.
Ако се откажете от това право, всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу
вас. Имате право да имате адвокат, който да присъства на разпита ви. Ако нямате
възможност да си го позволите, ще ви бъде назначен адвокат. Разбирате ли правата си?
- Да. Нямам нужда от адвокат. Признавам, че съм убила тези двама мъже. Заслужавам
да вляза в затвора - казах, докато в съзнанието ми отекваше: "Заслужавам това...
заслужавам това..."

* Неферет *

Когато най-сетне беше готова да излезе от бърлогата, дъждът изкъпа Неферет, като я
изчисти от кръвта и мръсотията, в които беше облечена. Наоколо цареше пълен хаос.
Въпреки дъжда в парка над нея бушуваше пожар.
 Неферет си помисли, че това е възхитителен поздрав.
Тя се хранеше със смъртта и разрухата около себе си и използваше събраната енергия,
за да се прикрие.
Кестенявата ѝ коса се плъзгаше по тялото ѝ като живо наметало. Верните нишки на
Неферет, насинени и пулсиращи от сила, я повдигнаха. Сякаш бе заповядала на
гръмотевичен облак да изпълни заповедта ѝ, Неферет се издигна от парка в завеса от
гръмотевици и светкавици, мъгла и лудост.
Тя отметна глава назад, обичайки ласката на дъжда, който се плъзгаше по голата ѝ
кожа и я пречистваше. Ръцете ѝ се вдигнаха и около тях се увиха пипала на Мрака. Тя се
засмя на студеното им, злокобно докосване.
- Нека се приберем у дома. Имаме толкова много работа! - Движейки се през
Мидтаун, бурята, която беше Неферет, се носеше към центъра на Тулса и пентхауса,
който беше направила свой в "Майо".
- Ах, но не толкова бързо - промърмори тя на Тъмнината, която я люлееше. - Дали да
не отидем на вечеря? Установих, че просто умирам от глад!
Нишките на Мрака трепереха от вълнение, очаквайки с нетърпение заповедта ѝ.
Неферет се протегна с ума си. Търсеше... търсеше... извращаваше дарбата, която ѝ
беше дадена преди толкова много десетилетия.
Тя следваше Петнадесета улица на запад, все още търсейки. На Бостън авеню усети
притеглянето на север.
- Тръгваме на север! При всички тези вкусни души, които се преструват на толкова
много, много добри! - Неферет потръпна от удоволствие. - Всички те са събрани на едно
място така много, много удобно за мен. Сякаш вече са знаели, че трябва да ме почитат. -
Тя направи мащабен жест надясно. - Заведи ме там!
Когато стигна до катедралата, Неферет заповяда на нишките да спрат - да ѝ позволят
да се наслади на съвършенството на избрания от нея обект. Сградата беше наистина
величествена. Тя блестеше под дъжда. Издигащите се нагоре кули на главната зграда
приличаха на зъби. По-малките кули приличаха на вдигнати ръце с остри нокти, чиято
метална повърхност беше хлъзгава, мокра и готова да я опустоши.
- Пусни ме! Позволете ми да бъда видяна!
Облакът от магия се разсея. Неферет се настани безшумно на паважа. - Елате с мен,
скъпи мои - каза тя на нишките си. - Постът ни свърши. Нека се наядем, както
заслужаваме!
Неферет се изкачи по многобройните варовикови стълби, докато Тъмнината, подобно
на шлейфа на коронационна мантия, течеше зад нея. Тя погледна нагоре. Статуите,
стърчащи от външната стена, бяха златни богове, възседнали измити от дъжда
колесници. Те сякаш я приветстваха с добре дошла.
Под тях, издълбани над тривърхите врати, се кланяха мъже.
- На мен. - Тя се обърна към мълчаливите статуи. - Вие се кланяте на мен. - Взирайки
се нагоре, Неферет прочете думите, изписани под всяка от трите групи покланящи се
статуи: Плодът на Духа е: ЛЮБОВ, РАДОСТ; МИР, ДОБРОСЪРДЕЧНОСТ, ОБИЧ, ДОБРОТА;
ВЯРА, КРОТОСТ, САМОУПРАВЛЕНИЕ.
Неферет се засмя.
- Това ще е по-лесно, отколкото си представях.
Гола, Неферет влезе в църквата, като избра вратата, на която беше изписана думата
ДОБРОСЪРДЕЧНОСТ. Вътре стените бяха боядисани в приглушено розово, което ѝ
напомняше за кръв, разредена от измиване със сълзи. Смяташе, че това е идеалният
цвят. Обърна се наляво и тръгна по криволичеща зала, докато стигна до главния вход на
светилището. Вратите бяха затворени. Неферет се усмихна нежно на нишките си от Мрак.
- Да, моля ви, отворете ги.
Нишките ѝ се подчиниха.
Неферет влезе в голямото овално помещение. Един химн тъкмо достигаше
последните си ноти и докато те изтегляха аааамен, Неферет се възползва от
възможността да оцени обстановката, преди да я забележат. Наистина беше прекрасно
светилище. Макар че със седалките с възглавници от бледолилаво кадифе и
стилизираните в стил арт деко витражи, украсени в цветове на руж и люляк, тя си
помисли, че прилича повече на някой от богато украсените театри, които така се
разпространяват в Америка в началото на миналия век, отколкото на църква. Кръглите,
стъпаловидни седалки, спускащи се към централната сцена, очевидно бяха създадени
по-скоро за драма, отколкото за богослужение.
Неферет се усмихна, наслаждавайки се на иронията.
- Псст! - От сенките в задната част на стаята се чу шепот, докато пасторът започваше да
води паството към досадно повтаряща се молитва. - Извинете ме. Имате ли нужда от
помощ? - Към Неферет се приближи дебела жена на средна възраст. Тя беше толкова
запленена от голото тяло на Неферет, че дори не беше погледнала татуировките ѝ.
Неферет се обърна към нея.
- Да, имам. - Неферет разтвори ръце, сякаш искаше жената да я прегърне.
Примигвайки объркано, жената се приближи до нея. Неферет удари с ослепителна
бързина, като прокара пръсти, подобни на нокти, по гърлото ѝ и хвана жената, която се
срина напред. Тогава Неферет наистина я прегърна, но целувката, която сподели с
жената, бе притисната към кървящата рана на гърлото ѝ. Неферет изцеди тялото ѝ,
докато се хранеше с енергията ѝ.
Някой в задната част на събранието изкрещя.
Неферет вдигна очи, когато хората се обърнаха към нея. Тя освободи жената. Тялото ѝ
падна на пода със задоволително последен трясък.
Вдигнала брадичка, Неферет отметна косата си назад и тръгна напред, за да застане в
светилището.
- О, Боже мой! Това е вампир!
- Тя е гола!
- Тя току-що уби госпожа Питърсън!
Хората започнаха да крещят. Някои дори започнаха да бягат от пейките.
Неферет вдигна ръце.
- Запечатайте вратите! И се разкрийте пред тях!
Сенките около Неферет се развълнуваха, когато дебелите змиевидни пипала приеха
форма, която хората можеха да видят. Паството спря, взирайки се с ужас, докато те се
плъзнаха към всяка от вратите и подобно на паяжина ги запечатаха отвътре.
- Какво искате? - От амвона към нея се приближи белокос мъж в черна роба, обшита с
алено кадифе.
- Аз съм Неферет - каза тя сърдечно. - А вие сте?
- Аз съм пастор Андрю Мълинс, пастор на църквата на Бостън Авеню. Какъв е смисълът
на това нарушение?
- Нарушение? - Неферет се усмихна.- О, аз едва съм започнал да нарушавам. Това - тя
размаха напоените си с кръв пръсти към тялото на жената - не беше дори подходящо
предястие.
 - Със силата, вложена в мен чрез нашия Господ и Спасител, изисквам да напуснеш
това свято място и да не вредиш на никого другиго!
- Пастор Мълинс, въпреки че не изглеждам така, аз съм доста по-възрастна от вас, така
че позволете ми да споделя с вас нещо, което съм научила през многото си години:
реалната власт винаги надделява над инвестираната. Така че вярвам, че ще използвам
реалната си власт и ще избера да не напускам.
- Много добре. Ако не искате да си тръгнете, тогава ще си тръгнем ние! - Каза
пасторът. Сякаш събираше кокошки около себе си, мъжът направи жест на хората да
дойдат при него, докато той се отдръпна от Неферет.
- Страхувам се, че не мога да ви позволя да си тръгнете. Никой от вас. - Неферет
посочи към пастора. - Доведете го при мен!
Една нишка, дебела като мъжка предмишница, се разви от глезена на Неферет и се
запъти към пастора. Когато стигна до него, пипалото се уви около кръста му и се вряза в
него. Тъмнината повлече крещящия пастор към Неферет.
- О, престани с този нелеп шум! - Неферет направи жест и по-малко пипало се уви
около лицето на пастора, над устата му, като я запуши.
- Така е по-добре, нали? - Тя погледна паникьосаното паство около себе си. - Ако не
искате да ви запуша устата, спрете да крещите!
С изключение на приглушени ридания, хората замлъкнаха.
Неферет се приближи до пастора.
- Харесват ми дрехите ви. Особено ценя аления цвят. Свалете ги!
С треперещи ръце мъжът се подчини и пусна мантията в краката ѝ.
Поклащайки глава, Неферет го изучава. Беше облечен с бяла риза и панталон под нея.
- В робата си бяхте много по-величествен. Сега ми напомняш на изпосталяла мишка.
Неферет се вмъкна в съзнанието му.
- Ооо, нищо чудно, че не се взираш в тялото ми. Целомъдрието е толкова досадно,
нали? Ето, позволете ми да ви избавя от мъките ви. Тя преряза гърлото му. Очите му се
изцъклиха огромни, докато тя казваше на двете нишки: - Да, можете да имате този. -
Тъмнината прониза устата и кръста му, като пиеше дълбоко от него, докато той се
гърчеше в агония.
- Неферет! Защо правиш това?
Вниманието на Неферет се насочи от умиращия пастор към един мъж, който стоеше в
предната част на светилището. Разпознавайки го, тя се усмихва.
- Съветник Майерс! Колко ми е приятно да ви видя - каза тя.
- Здравейте, Неферет - заекна той, хванал се здраво за ръката на добре облечената
жена до себе си. - Бях там по време на пресконференцията ви. Вие казахте, че сте
съюзница на хората и сте против насилието.
- Аз излъгах. - Усмивката ѝ се разшири при ужасеното му изражение. Жената до него
се разплака, а ръката ѝ, притисната към устата ѝ, се опитваше да спре плача ѝ. - Вие ли
сте госпожа Майерс?
Трепереща и плачеща, жената кимна.
- Колко скъпо сте облечена. Познавам ли Армани?
Оплакващата се жена отново кимна.
- А вие трябва да сте около шести размер, нали?
- Д-да. Вземете ми дрехите! Просто ни пуснете да си вървим, моля ви - молеше тя.
- Ах, колко мило сте помолили! Съблечи роклята си и ми я донеси, а аз ще разгледам
молбата ти.
- Неферет, моля те, не наранявай... - започна съпругът ѝ.
 Неферет се вмъкна в съзнанието му и каза на сърцето му да спре да бие. Съветникът
Майерс издъхна и се свлече на пода.
Съпругата му изкрещя.
Неферет въздъхна.
- Госпожо Майерс, толкова ми е неприятно как днес никой не изглежда способен да
изпълнява прости заповеди. Не е ли така?
- Възнамерявате да ни убиете всички ли?
Погледът на Неферет се премести от истеричната госпожа Майерс към една
привлекателна жена на средна възраст, която беше влязла в коридора. Тя вдигна
брадичката си и се изправи пред Неферет, без да показва външни признаци на страх.
Неферет беше заинтригувана.
- А вие коя сте?
- Карън Кийт, един от комисарите на окръг Тулса. Бях там и в деня, в който дадохте
пресконференцията си и обещахте верността си на нашия град.
- Ооо, още един политик. Колко вкусно!
- Не отговорихте на въпроса ми. Ще ни убиете ли всички?
- Простете ми, Карен. Мога ли да ви наричам Карен?
- Предпочитам да не го правите.
Веждите на Неферет се вдигнаха изненадващо. - Имате прекрасна енергия, госпожо
Кийт. Вие ще ми послужите за основно ястие.
Влакната на мрака започнаха да се плъзгат към комисаря.
Карън Кийт не помръдна, когато те се увиха около нея. Тя срещна погледа на Неферет
и каза: - След това всички ще те познават като чудовището, което си.
- Не, госпожо Кийт, всички ще ме познават като богинята, която съм.
Комисарят не изкрещя, докато умираше, но хората около нея изкрещяха и започнаха
да се стичат в безразсъдна паника към запечатаните изходи.
- Е, предполагам, че е прекалено да очакваме разговор за вечеря - каза Неферет. Тя
вдигна ръце. - Внимавайте с роклята на Армани, но ги убийте всички!
Неферет и нейните слуги на Мрака се спуснаха върху събранието. Те се хранеха и
хранеха, като се тъпчеха с кръв и открадната енергия, докато светилището не се
превърна в гробище.
Неферет се изкъпа от умивалниците със светена вода и използва алено подплатената
роба на пастора, за да се подсуши. След това, облечена в Армани и пулсираща от славна
сила, тя напусна църквата на Бостън авеню.
Дъждът беше спрял. Небето беше току-що измито в синьо. Въздухът миришеше на
пролет. Неферет избърса последната капка кръв от ъгълчето на пълните си устни.
Усмихната, сияеща, Неферет посочи към Майо.
- Заведи ме у дома. Толкова ми липсваше моят апартамент.
Пулсиращи и напълно наситени, нишките и се приближиха до нея и я повдигнаха
нежно. Обгърната в мрак, Неферет се носеше невидима из центъра на Тулса, докато в
съзнанието ѝ отекваше: "Заслужавам това... заслужавам това...".
Централната златна варовикова статуя над входа на църквата се разтресе, премести се
и в смразяващ изблик на леден въздух белият бик се материализира. Когато излезе от
кожата на църквата, копитата му заискриха и накараха земята да се разтресе. Той
изхриптя и се вгледа в мястото, където беше изчезнала Неферет.
- Това, безчувствена моя, ме изненада...
КРАЙ

За сега...

Фен превод и обработка екипа на

https://fantastichen-sviat.com