Сара Дж.

Маас

Двор от скреж и звездна светлина

Двор от рози и бодли – 3

 Сара Дж. Маас
Двор от скреж и звездна светлина
Двор от рози и бодли #4
На читателите, които гледат звездите и мечтаят.

Глава 1

Фейра

Първият сняг започна да се сипе над Веларис преди час.

Когато привърших закуската си от препечена филийка и бекон с чаша опияняващ чай,
светлият калдъръм вече беше посипан е фин бял прашец.
Нямах представа къде е Рис. Нямаше го в леглото, когато се събудих, неговата страна на
дюшека вече студенееше. Нищо необичайно, тъй като и двамата имахме твърде много работа
напоследък.
Седях на дългата маса от черешово дърво в трапезарията на градската къща и
наблюдавах свъсено снежните вихрушки отвъд обкованите с олово стъкла на прозорците.
Някога се ужасявах при мисълта за първия сняг, живеех в постоянен страх от дългите
безпощадни зими.
Но именно една дълга безпощадна зима ме запрати толкова надълбоко в гората онзи ден
преди почти две години. Дългата безпощадна зима, която ме накара да убия вълк от отчаяние,
а накрая ме доведе дотук – до този живот, до това… щастие.
Снегът се силеше на едри парцали, кацащи тежко по сухата трева на малката предна
ливада, по шиповете и дъгите на декоративната ограда отвъд нея.
С всяка танцуваща снежинка дълбоко в мен се надигаше блещукаща хладна мощ. Да, аз
съм Велика господарка на Двора на Нощта, но и благословена с дарбите на всички останали
дворове. Явно сега този на Зимата искаше да си поиграе с мен.
След като най-сетне умът ми се поразбуди достатъчно, свалих щита от черен диамант от
съзнанието си и пратих една мисъл по моста между душите ни с Рис.
Накъде отлетя толкова рано?
Въпросът ми се разсея в мрака. Сигурен знак, че Рис е далеч от Веларис. Навярно дори
извън границите на Двора на Нощта. И в това нямаше нищо необичайно – през последните
месеци често посещаваше военните ни съюзници, за да затвърди взаимоотношенията и
търговията помежду ни и да следи изкъсо плановете им след краха на Стената. И аз го
придружавах, когато собствената ми работа го позволяваше.
Взех празната чиния, допих чая си и тръгнах към кухнята. Игрите с лед и сняг щяха да
почакат.
Нуала вече приготвяше обяда на кухненския плот. Махнах й с ръка, като посегна да
вземе празните ми съдове.
– Аз ще ги измия – заявих вместо поздрав.
Оцапана до лактите с брашно – правеше някакъв пай с месо – полусянката ми се
усмихна с благодарност и ме остави да се справя сама. Беше мълчалива, макар че и двете, с
нейната сестра близначка Серидуен, далеч не можеше да се опишат като стеснителни. Не и
докато работеха – тоест шпионираха – за Рис и Азриел.
– Вали сняг – отбелязах безсмислено, надниквайки през кухненския прозорец към
градината, докато миех чинията, вилицата и чашата си. Сестра ми Илейн беше успяла да
покрие по-уязвимите храсти и лехи с платно в готовност за зимата. – Доста ще понатрупа.
Нуала разстла плетеница от лентички тесто върху пая и започна да запечатва краищата с
ловките си пръсти-сенки.
– Хубаво ще е да имаме бяло слънцестоене – отбеляза с мелодичния си, но и някак
приглушен глас сякаш изтъкан от шепот и сенки. – Някои години времето е доста меко по
празника.
А, да. Зимното слънцестоене. След седмица. Още бях доста неопитна Велика
господарка и нямах представа каква щеше да е официалната ми роля на празника. Ако
предстоеше някоя Върховна жрица да изпълнява противни церемонии като онази на Ианта от
миналата година…
Година! Богове, почти година, откакто Рис се възползва от онази уговорка, за да ме
измъкне от отровния Двор на Пролетта, да ме избави от отчаянието ми. Ако беше закъснял
дори с минута, само Майката знае какво можеше да ме сполети. Къде можеше да съм сега.
Снежните вихрушки се гонеха из градината и снежинките се вплитаха в кафявите
нишки на платнищата по храстите.
Другарят ми се беше борил така самоотвержено за мен, и то без надеждата, че някой
ден ще бъда негова.
 И двамата се борихме за любовта си, ляхме кръв заради нея. Рис умря заради нея.
Още виждах онзи миг и насън, и наяве. Как изглеждаше лицето му, как спряха да се
надигат гърдите му, как нишката помежду ни се разкъса на хиляди парчета. Още чувствах
онази празнота в гърдите си, точно там, където преди бях усещала връзката ни, него. Дори
сега, когато тази връзка се лееше между нас като река от звездна нощ, отзвукът от липсата й
не заглъхваше. Будеше ме нощем, напомняше ми за себе си, докато говорех с някого, докато
рисувах, докато се хранех.
Рис отлично знаеше защо в някои нощи се вкопчвах по-плътно в него, защо се случваше
дори посред бял ден да стисна ръката му. Знаеше, както и аз самата знаех причината той
понякога да се отнася, да мига насреща сякаш не вярва на очите си, потривайки гърди, за да
облекчи болката там.
Работата помагаше. И на двама ни. Гледахме да сме заети, съсредоточени в нещо друго.
Понякога се страхувах от тихите бездейни дни, когато всички онези мисли ми се нахвърляха.
Когато оставах насаме със съзнанието си и спомена за мъртвото тяло на Рис върху скалистата
земя, за това как кралят на Хиберн прекърши врата на баща ми, а всички онези илирианци се
посипаха на пепел от небето.
Може би някой ден дори работата нямаше да е достатъчно укрепление срещу тези
спомени.
За щастие, в близкото бъдеще ни чакаше предостатъчно работа. Възраждането на
Веларис след нападенията на Хиберн беше само една от множеството ни неотложни задачи.
Чакаха ни и доста други – както във Веларис, така и извън него: в Илирианската планина, в
Изсечения град, в просторните граници на целия Двор на Нощта. Да не забравяме и
останалите дворове в Притиан. И новороденият свят отвъд него.
Но засега трябваше да се погрижим за слънцестоенето. Най-дългата нощ в годината.
Обърнах се към Нуала, която натискаше краищата на пая.
– И тук празникът е много важен, нали? – попитах я небрежно. – Не само в Дворовете
на Зимата и Деня. И на Пролетта.
– О, да – отвърна Нуала и се приведе над плота, за да огледа произведението си. Опитна
шпионка, обучена от самия Азриел, и майстор-готвач. – Много ни е скъп. Носи ни близост и
топлина. Подаръци, музика и храна. Понякога пируваме под звездното небе…
Точно обратното на пищното, необуздано неколкодневно празненство, на което бях
подложена миналата година. Но като стана дума за подаръци…
Трябваше да купя подаръци на всички. Не че трябваше – исках.
Защото всичките ми приятели, вече мое семейство, се биха, проляха кръв и също едва
не загубиха живота си.
Прогоних картината, която прониза съзнанието ми: Неста, приведена над ранения
Касиан, и двамата готови да загинат заедно пред краля на Хиберн. Трупът на баща ми зад тях.
Имахме нужда от празненство. Напоследък толкова рядко се събирахме всички заедно
за повече от час-два.
Нуала продължи:
– Освен това е време за покой. Време да поразмишляваме за мрака, за това как
светлината блести най-ярко в него.
– Има ли церемония?
Полусянката сви рамене.
– Да, но ние никога не ходим. Тя е за желаещите да почетат прераждането на
светлината, обикновено прекарвайки цялата нощ в абсолютен мрак. – Нуала се подсмихна
тихо. – А за нас със сестра ми това не е нещо ново. Нито пък за Великия господар.
Кимнах, опитвайки да прикрия облекчението си, задето няма да ми се наложи да вися с
часове в някой храм.
Оставих измитите си съдове да съхнат на малката дървена поставка до мивката,
пожелах на Нуала спорна работа и тръгнах към горния етаж да се облека. Серидуен вече ми
беше приготвила дрехи, но нея самата и тук я нямаше. Нахлузих дебелия тъмносив пуловер,
тесния черен клин и топлите ботуши, после сплетох косата си в хлабава плитка.
Преди година ме тъпчеха в изящни рокли и бижута, караха ме да вървя като на изложба
пред високомерните дворяни, които ме зяпаха като първокласна кобила за разплод.
Погледнах с усмивка халката от сребро със сапфири на лявата ми ръка. Пръстена, който
си бях спечелила от Горската тъкачка.
Усмивката ми посърна леко.
И сякаш отново видях как Стрига стои пред краля на Хиберн, обляна в кръвта на
плячките си, как той хваща главата й в ръце и прекършва врата й. А после я хвърля на
зверовете си.
Стиснах пръсти в юмруци, вдишвайки през носа, издишвайки през устата, докато
слабостта в крайниците ми не отшумя и докато стените на стаята не спряха да ме притискат.
Успях да насоча вниманието си към личните вещи в спалнята на Рис – нашата спалня.
Помещението далеч не можеше да се нарече малко, но напоследък бе започнало да ми се
струва… отесняло. Писалището от палисандрово дърво до едната стена беше отрупано с
листи и книги, и мои, и негови; бижутата и дрехите ми вече бяха разделени в тази и в
някогашната ми спалня. Имаше и оръжия.
Кинжали и мечове, лъкове и колчани. Почесах се по главата, виждайки тежкия
страховит боздуган , който Рис някак беше успял да захвърли до писалището, без да
забележа.
Дори не исках да знам откъде е. Но подозирах, че е намесен Касиан.
Разбира се, можехме да съхраняваме оръжията си в пространството между дворовете,
но…
Изгледах свъсено собствените си илириански мечове, опрени на масивния гардероб.
Ако снегът ни затрупаше, можех да използвам деня, за да подредя малко. Да намеря
място за всичко. Особено за онзи боздуган.
Щеше да е предизвикателство, защото Илейн още живееше в една от стаите по
коридора. Неста си беше избрала собствен дом в другия край на града, гледах да не се
замислям за това. Люсиен се настани в изтънчен апартамент до реката още в деня след
завръщането си от бойното поле. И от Двора на Пролетта.
Не го разпитвах за това негово посещение при Тамлин.
Самият той не каза нищо за насиненото око и сцепената устна. Просто попита двама ни
с Рис дали се сещаме за някое място във Веларис, където би могъл да отседне, понеже не
искал да ни притеснява повече в градската къща, нито пък да се изолира в Дома на
Ветровете.
Не спомена Илейн, нито близостта си с нея. Сестра ми не го помоли да остане, нито да
си тръгне. И дори синините по лицето му да я тревожеха, не го показа.
Люсиен обаче се задържа в града и гледаше да си намира работа – често липсваше с дни
и седмици наред.
Но въпреки че Люсиен и Неста живееха в собствени жилища, градската къща
започваше да ми се струва тясна. Най-вече когато Мор, Касиан и Азриел отсядаха тук. Домът
на Ветровете пък беше твърде голям, твърде официален, твърде далеч от града. Чудесен за
нощ-две, но… Тази къща ми харесваше повече.
Тук беше моят дом. Първият във всяко смислено отношение.
И ми се искаше всички заедно да отпразнуваме Зимното слънцестоене тук. Колкото и
пренаселено да ставаше.
Метнах смръщен поглед към купчината листове, които трябваше да прегледам: писма от
други дворове, от жрици, борещи се за влияние, от кралства – и човешки, и елфически.
Седмици наред ги отлагах, но накрая реших да отделя тази сутрин за тях.
Велика господарка на Двора на Нощта, Защитница на Дъгата и… Писалището.
Изсумтях и отметнах плитката си през рамо. Хрумна ми, че за слънцестоенето може да
си подаря личен секретар. Някой, който да чете и да отговаря на писмата, да пресява важното
от неналожителното. Защото, ако имах малко свободно време за себе си, за Рис…
 Реших да проуча бюджета на двора ни, от който Рис никога не се бе интересувал, и да
проверя дали ще мога да си позволя секретар. Заради нас двамата.
Знаех, че хазната ни е почти бездънна, че най-спокойно можем да наемем някого, който
да върши работата ми вместо мен, но просто нямах нищо против да я върша сама. Даже ми
доставяше удоволствие. Тази земя, народът й бяха в сърцето ми заедно с другаря ми. Довчера
отдавах почти всеки час от деня си в тяхна помощ. Докато не ме помолиха най-учтиво да си
вървя у дома и да се порадвам на празника .
След войната народът на Веларис се зае с предизвикателството да издигне наново града
си и да помогне на пострадалите. Още преди аз самата да измисля как да им съдействам, вече
се бяха появили множество общности за взаимопомощ. Затова постъпих като доброволец в
няколко от тях, заемайки се с дейности като намиране на домове за останалите без покрив,
посещения при семействата, засегнати от разрушението, и снабдяване на останалите без
подслон и лични притежания с палта и провизии за зимата.
Всичко това беше важна, благородна, удовлетворителна работа. Но някак… чувствах, че
мога да помогна с още . Лично аз. Просто не ми хрумваше как.
И явно не само аз имах желание да помогна на онези, които бяха загубили толкова
много. С наближаването на празника се стекоха много нови доброволци, изпълвайки
публичната зала до Палатата на шивачите и бижутерите, където се бяха установили повечето
от общностите. Помощта ви беше незаменима, господарке – каза ми вчера една от
ръководителките на благотворителната кампания. – Идвате почти всеки ден и работите
така усърдно. Починете си идната седмица. Заслужавате го. Празнувайте с другаря си.
Опитах да възразя, да изтъкна, че трябва да раздадем още много палта, да разнесем още
много дърва за огрев, но елфката просто посочи препълнената с доброволци зала. Имаме
повече помощници, отколкото са ни нужни.
Когато отново опитах да възразя, тя ме изгони през входната врата. И я затвори зад мен.
Ясно. Случваше ми се все същото във всяка друга организация, през която минах вчера
следобед. Вървете у дома и се радвайте на празника.
Накрая изпълних заръката. Поне първата част. Радването обаче…
Отговорът на Рис най-сетне проблесна по връзката ни, донесен от грохот на тъмна
блещукаща мощ.
В лагера на Девлон.
Защо чак сега отговаряш?
Да, разстоянието до Илирианската планина беше голямо, но ме учуди, че посланието му
идва след минути.
Тих сладострастен смях.
Касиан се беше разбеснял. Нареждаше толкова бързо, че дъх не си поемаше.
Горкичкото ми илирианско гълъбче. Май много те измъчваме, а?
Смехът на Рис отново се понесе към мен, милвайки самата ми душа с обвити в нощ
ръце. След миг обаче секна и се изпари толкова бързо, колкото беше дошъл.
Касиан погна Девлон. Ще говорим по-късно.
Той погали любящо сетивата ми и изчезна. Скоро щях да получа подробен доклад, но
засега… Усмихнах се на снега, танцуващ отвъд прозорците.

Глава 2

Рисанд

Беше едва девет сутринта, а Касиан вече беснееше.

Воднистото зимно слънце неуспешно се мъчеше да проникне през облаците,
надвиснали над Илирианската планина, а вятърът тътнеше покрай сивите върхове. Няколко
сантиметра сняг вече застилаха оживения лагер и сякаш вещаеха същата участ за Веларис.
 Като напусках града призори, вече валеше – навярно, докато се прибера, земята вече ще
е загърната в бяла покривка. Не успях да попитам Фейра при краткия ни разговор по връзката
преди минути, но може да се поразходим заедно. Искам да й покажа как блести градът на
звездната светлина под девствения сняг.
Но другарката и градът ми сякаш се намираха в съвсем различен свят от трескавата
работа в лагера Ветробран, скътан в широк високопланински проход. Дори свирепият вятър,
фучащ между върховете, опровергавайки названието на лагера с дивите снежни вихрушки,
които издигаше във въздуха, не възпираше илирианците от ежедневните им задачи.
Воините, които не патрулираха из района, тренираха по няколкото скални площадки,
завършващи със стръмна пропаст към малката долина отдолу. Невоюващите елфи се
занимаваха всеки със своя си занаят – търговия, ковачество, обущарство.
Елфките вършеха черната работа. Те самите обаче не я възприемаха така. Задачите и на
млади, и на стари бяха едни и същи: готвене, чистене, отглеждане на деца, шиене, пране… И
в тези дела имаше чест – при други обстоятелства можеше да се изпълняват с гордост. Но не
и когато всяка елфка от лагера беше длъжна да ги изпълнява. А отметнеше ли се от дълга
си, или някоя от шестте лагерни майки, или елфът, ръководещ живота й, щеше да я накаже.
Така живееше народът на майка ми, откакто познавах това място. Преди няколко месеца
светът се беше преродил по време на войната, след краха на Стената, но ето че някои неща не
се променяха. Особено тук, където промяната настъпваше по-бавно от топенето на
глетчерите, разпръснати из планината. Традициите отпреди хиляди години си оставаха почти
непокътнати.
Досега. Докато не се появихме ние.
Откъснах вниманието си от шумния лагер отвъд очертаните с тебешир граници на
тренировъчните площадки, където стояхме. Касиан продължаваше да спори с Девлон.
– Момичетата са заети с подготовката за слънцестоенето – обясняваше лагерният
господар, скръстил ръце върху масивните си гърди. – Жените имат нужда от помощ, за да
приготвят всичко навреме. Ще тренират идната седмица.
Вече не знаех за кой път водим почти един и същ разговор през десетилетията, в който
Касиан притискаше Девлон.
Вятърът брулеше тъмната коса на приятеля ми, но лицето му остана твърдо като гранит,
докато говореше на воина, неохотно заел се да ни тренира:
– Момичетата ще могат да помогнат на майките си след края на тренировката. Ще я
намалим на два часа. Остатъкът от деня ще отделят на приготовленията за празника.
Девлон плъзна лешниковите си очи към мен.
– Това заповед ли е?
Задържах погледа му. И въпреки короната ми, силата ми, с усилие устоях да не се
превърна в разтрепераното дете отпреди пет века – от онзи първи ден, когато Девлон се
извиси над мен и ме хвърли на тренировъчната площадка.
– Ако Касиан каже, че е заповед, значи е.
През годините, в които водехме същата тази битка с Девлон и илирианците, ми беше
хрумвало, че мога просто да нахлуя в съзнанието му, в съзнанията на всички тях, и да ги
склоня. Но има граници, които не съм готов да премина. А и Касиан не би ми го простил.
Девлон изсумтя и дъхът му се изви на бяла струйка пред него.
– Един час.
– Два часа – натърти Касиан и разгърна леко криле, придържайки се към линията, която
ме бяха извикали да му наложа тази сутрин.
Явно положението беше тежко, щом брат ми ме беше извикал. Много тежко. Може би
трябваше някой от нас винаги да се навърта наоколо, поне докато илирианците не запомнят,
че действията им неизменно водят до последствия.
Но войната засегна всички ни и докато градяхме наново разрушеното, докато
териториите на човеците пълзяха бавно към нашите, докато елфическите кралства се чудеха
какви ли поразии можеха да им се разминат в този свят без Стена… Просто не разполагахме
с достатъчно ресурси да оставим наши хора на пост тук. Още не. Може би следващото лято,
ако нещата по другите места се поуталожат.
Хората на Девлон чакаха на най-близката площадка, оглеждайки изпитателно двама ни
с Касиан, както през целия ни живот досега. Бяхме изклали немалко от тях в Кървавия ритуал
преди векове, затова още страняха, но… Илирианците се биха и проляха кръв това лято.
Именно те претърпяха най-многобройни загуби, поемайки първичната мощ на Хиберн и
Котела.
Фактът, че изобщо имаше оцелели, беше доказателство за уменията им и върховното
водачество на Касиан, но заради изолацията и бездействието им в планината загубата
започваше да се превръща в нещо грозно. Опасно.
Никой от нас не беше забравил, че при управлението на Амаранта няколко групи воини
на драго сърце бяха свели глави пред нея. А и несъмнено никой от илирианците не беше
забравил, че първите месеци след падението й ние изловихме всички отцепници. И ги
накарахме да си платят.
Да, трябваше да оставим някого на пост тук. И това ще стане.
Девлон упорито скръсти мускулести ръце.
– Момчетата заслужават едно хубаво слънцестоене след всичко преживяно. Нека
момичетата им го осигурят.
Копелето определено знаеше какви оръжия да използва – и физически, и словесни.
– Два часа на площадката всяка сутрин – заяви Касиан с онзи твърд тон, при който дори
аз не смеех да настоявам, защото можеше да доведе само до кавга. Погледът му не
трепваше. – Нека момчетата помогнат с украсяването, чистенето и готвенето. И те имат по
две ръце.
– Някои – поправи го Девлон. – Други се върнаха от войната без една.
Не видях, но усетих колко дълбоко думите му пронизаха Касиан.
Такава беше цената да си пълководец на моите армии: всяка травма, всяка смърт, всеки
белег той приемаше като свой личен провал. А сега, попаднал сред тези воини, когато
виждаше с очите си липсващите им крайници и жестоки травми, някои от които никога
нямаше да оздравеят…
– Ще се упражняват по деветдесет минути – наредих, укротявайки тъмната сила, която
започваше да се надига във вените ми и да търси излаз към света. Пъхнах премръзналите си
ръце в джобовете. Касиан имаше благоразумието да се престори на възмутен и разпери
широко криле. Девлон отвори уста, но аз го прекъснах, преди да е изкрещял някоя глупост. –
По час и половина всяка сутрин, а после се заемат с домакинската работа. Мъжете ще им
помагат с каквото могат. – Огледах шатрите и малките къщурки от камък и дърво, разпилени
из широкия проход и нагоре по осеяните с дървета скатове. – Не забравяй, Девлон, че и много
жени претърпяха сериозни загуби. Може да не са останали без ръка или крак, но съпрузите,
синовете и братята им са били по бойните полета. Всички ще помагат за подготовката на
празника и всички ще тренират.
Кимнах с брадичка на Касиан да ме последва към къщата отвъд лагера – полевата ни
база тук. Бях обладавал Фейра на всяка повърхност в нея – кухненската маса ми беше
любима заради онези диви първи дни след официалното ни свързване, когато не понасях
близостта й, без да проникна в нея.
Колко далечни ми се струваха сега онези дни. Сякаш отпреди цяла вечност.
Имах нужда от празник.
Сняг и лед хрущяха под ботушите ни, докато крачехме към тясната двуетажна каменна
къща в началото на гората.
Имах нужда от празник – не за да си почина или да отида някъде, а просто за да остана
повече от няколко часа в едно легло с другарката си.
Повече от няколко часа да спя до нея и да я обладавам. Напоследък беше или едното,
или другото. А това беше напълно неприемливо. И ме правеше безразсъден.
Миналата седмица бях толкова смазващо зает и толкова отчаян да я докосна, да я вкуся,
че я покорих по време на полета от Дома на Ветровете към градската къща. Високо над
Веларис, пред погледите на всички – ако не бях обгърнал двама ни с плащ за невидимост.
Подвигът изискваше внимателна преценка на движенията ми и го планирах от месеци, но
когато Фейра се притисна към мен, когато останахме сами в небето, един-единствен поглед в
синьо-сивите й очи ме накара да разкопчая панталона й.
След миг вече прониквах в нея и едва не ни забих в покривите като неопитен
илириански хлапак. Фейра просто се разсмя.
И дрезгавият звук ме доведе до финала.
Не беше най-бляскавият ми момент и несъмнено щях да потъна до още по-големи
низини, преди Зимното слънцестоене да ни донесе поне един ден истинска почивка.
Потиснах надигащия се в мен копнеж, докато от него не остана само смътен тътен в
дъното на съзнанието ми. Проговорих чак когато с Касиан минавахме през дървената входна
врата.
– Имаш ли да ми казваш нещо друго, така и така съм дошъл?
Изтръсках снега от ботушите си в рамката на вратата и влязох в къщата. Кухненската
маса се намираше точно в средата на предната стая. Прогоних спомена за Фейра, приведена
над нея.
Касиан въздъхна и затвори вратата след себе си, после прибра криле и се облегна на
нея.
– Мъти се раздор. А когато на слънцестоенето се съберат толкова кланове, ще го
раздухат още повече.
Запалих камината с искра от силата си и малкото помещение се затопли бързо.
Използвах само струйка магия, но дори нейното освобождаване пооблекчи постоянното
напрежение от обуздаването на истинската ми същност, на тъмната ми мощ. Облегнах се на
проклетата маса и скръстих ръце.
– И преди сме си имали работа с такива глупости. Ще овладеем положението.
Касиан поклати глава и дългата до раменете му тъмна коса проблесна на воднистата
светлина, процеждаща се през предните прозорци.
– Не е като преди. Преди нас, двамата, и Аз ни мразеха заради произхода ни. Този път
обаче… ние ги изпратихме на война. Аз ги изпратих, Рис. И сега не само воините
недоволстват, но и елфките. Смятат, че сме ги изпратили на юг, за да си отмъстим за
отношението им към нас в детството ни, че нарочно сме разположили част от воините им по
фронтовите линии.
Лошо. Много лошо.
– В такъв случай трябва да подходим внимателно. Разбери откъде изтича отровата и я
спри. С мирни средства – поясних, когато Касиан вдигна вежди насреща ми. – Този път няма
да оправим нещата с убийства.
Той се почеса по долната челюст.
– Прав си, няма.
Не можеха да ги изловят като отцепническите банди, тормозили всички по пътя си.
Просто изключено.
Касиан плъзна поглед из смътно осветената къща, към пращящата камина, където бяхме
гледали как майка ми готви по време на обучението ни. Стара позната болка изпълни гърдите
ми. Всеки сантиметър от тази къща беше напоен с миналото.
– Много от тях се прибират за слънцестоенето – продължи Касиан. – Мога да остана
тук, да следя положението. Ще раздам подаръци на децата, на някои от съпругите. Неща, от
които наистина се нуждаят, но гордостта не им позволява да си ги поискат.
Добра идея. Но…
– Може да почака. Трябваш ми у дома за слънцестоенето.
– Нямам нищо против да…
– Трябваш ми у дома. Във Веларис – додадох, когато отвори уста за някое излияние,
подбудено от илирианската преданост, която още изпитваше, въпреки че цял живот се
отнасяха с него като с нищожество. – Ще прекараме слънцестоенето заедно. Всички.
Дори да се наложеше да им издам директна заповед като Велик господар. Касиан килна
глава.
– Какво те мъчи?
– Нищо.
Предвид обстоятелствата нямах за какво да се оплаквам. Желанието да си лягам
редовно с другарката ми не беше точно неотложен въпрос. Нито пък нечия чужда грижа,
освен наша.
– Май си леко напрегнат, а, Рис?
Естествено, че ме беше прочел като отворена книга.
Въздъхнах и вдигнах свъсен поглед към древния почернен от сажди таван. И в тази
къща бяхме празнували слънцестоенето. Майка ми винаги имаше подаръци за Азриел и
Касиан. Касиан получи първия подарък в живота си при първото ни слънцестоене тук. Още
помнех сълзите, които опита да прикрие, докато го отваряше, както и сълзите в очите на
майка ми, докато го гледаше.
– Ще ми се да прескоча направо в следващата седмица.
– Е, силата ти не е ли способна на това?
Пратих му сух поглед. Той ми се ухили наперено в отговор. Винаги ще съм благодарен
за тях – приятелите ми, семейството ми, които не се плашат от силата ми, не ги обгръща
мирис на страх при срещата с нея. Да, способен съм здравата да ги поуплаша, но всички си
правехме такива номера един на друг. Касиан ме беше стряскал повече пъти, отколкото ми се
ще да си призная – последният беше преди броени месеци.
Всъщност два пъти. Беше го направил два пъти в рамките на няколко седмици.
Още виждах как Азриел го влачи от бойното поле, как по краката му шурти кръв и
попива в калта, как раната през средата на тялото му зее като чудовищна паст.
И още го виждах такъв, какъвто го бе видяла Фейра, след като ме допусна в съзнанието
си, за да ми покаже какво се е случило между сестрите й и краля на Хиберн. Още виждах как
Касиан, проснат окървавен на земята, умолява Неста да бяга.
Той самият още не говореше за онези събития. За Неста.
Касиан и сестрата на другарката ми не си продумваха и дума.
Неста успешно се беше заточила в някакъв бедняшки апартамент на другия бряг на
Сидра, отказвайки да общува с всички ни. Само с Фейра си уреждаха по няколко кратки
срещи на месец.
И за това ще трябва да се погрижа някак.
Усещах стаената тревога у Фейра. До ден-днешен я успокоявах, когато нощем се будеше
в истерия от кошмари за онзи ден в Хиберн и за ужаса да гледа как трансформират сестрите й
против волята им. Кошмари за момента, в който Касиан бил на прага на смъртта и Неста
легнала отгоре му, за да го защити от фаталния удар, а Илейн – Илейн! – грабнала кинжала
на Азриел и убила краля на Хиберн вместо него.
Потрих челото си с палец и показалец.
– Тежки времена са. Всички сме заети, всички се мъчим да удържим фронта. – С Аз и
Касиан за пореден път отложихме ежегодния си петдневен лов в колибата. Решихме да го
оставим за следващата година… Отново. – Прибери се за слънцестоенето и заедно ще
съставим план за пролетта.
– Май ще е много тържествено събитие.
Винаги беше такова в моя Двор на Мечтите.
Вместо да му отговоря обаче, реших да попитам:
– Девлон един от потенциалните бунтовници ли е?
Молех се да не е така. Ненавиждах назадничавия елф, но поне бе постъпвал
справедливо с трима ни, с Касиан и Азриел. Отнасяше се с нас като с пълноправни
илириански воини. И досега се държеше така с всички незаконородени войници под негово
командване. Всъщност само заради нелепите му виждания относно елфките ми идеше да го
удуша. Да го превърна в кървав облак. Но само Майката знае кой би заел неговото място.
Касиан поклати глава.
– Не мисля. Девлон бързо потъпква такива приказки. Но така просто кара воините си да
кроят скришом и ни пречи да открием кой разпространява пропаганда.
Кимнах и се изправих. Имах среща в Сесере с двете жрици, оцелели след кървавото
нападение на Хиберн преди една година, трябваше да обсъдим подхода ни към
чуждестранните поклонници, които искаха да влязат в територията ни. Ако закъснеех,
нямаше да се отрази добре на предложението ми да отложим въпроса за пролетта.
– Дръж ги под око още няколко дни, после те чакаме у дома. Искам те там две нощи
преди слънцестоенето. И един ден след това.
Лека дяволита усмивка.
– Да разбирам, че традицията за деня на слънцестоенето остава, така ли? Въпреки че
вече си пораснал елф с другарка.
Смигнах му.
– Знам колко ще ви липсвам, илирианските ми хлапаци.
Касиан се подсмихна. Някои традиции около слънцестоенето наистина не омръзваха,
дори след векове. Почти бях стигнал до вратата, когато Касиан подхвана:
– А…
Той преглътна.
Спестих му неудобството да прикрива интереса си.
– И двете сестри ще бъдат в къщата. Независимо дали искат, или не.
– Неста ще се постарае да вгорчи живота ни, ако реши, че не иска да присъства.
– Ще присъства – стиснах зъби аз. – И ще се държи прилично. Дължи поне това на
Фейра.
Очите на Касиан просветнаха.
– Как е тя?
Нямаше смисъл да увъртам.
– Неста си е Неста. Прави каквото си пожелае, колкото и да измъчва сестра си.
Предложих й един куп работи, но тя ги отказа всичките. Може пък да й влееш малко здрав
разум.
Сифоните на Касиан проблеснаха върху ръцете му.
– По всяка вероятност ще се стигне до насилие.
Несъмнено.
– Тогава не й казвай нищо. Не ме е грижа… само не намесвайте Фейра. И тя има
празник.
Защото точно на слънцестоенето… имаше рожден ден. Навършваше двайсет и една
години.
За миг прозрях колко малка е тази цифра.
Красивата ми силна, свирепа другарка, окована за мен…
– Знам какво се крие зад този поглед, копеле такова – рече грубо Касиан, – и си мислиш
глупости. Тя те обича. Никога не съм виждал подобна любов.
– Понякога е трудно – признах си, извръщайки очи към заснеженото поле пред къщата,
тренировъчните площадки и къщите отвъд него. – Трудно е, като си спомня, че сама избра
тази съдба. Избра мен. Че не са ни събрали насила, както е било с родителите ми.
Лицето на Касиан придоби нетипично сериозно изражение и той се умълча за момент,
преди да пророни:
– Понякога ти завиждам. Съвсем благородно, но онова, което вие, двамата, имате,
Рис… – Той прокара ръка през косата си и пурпурният му Сифон заискри на светлината от
прозореца. – Всичко е заради легендите, заради лъжите, които ни разправят като деца. За
великото чудо на другарската връзка. Мислех, че са глупости. Докато не се събрахте с Фейра.
– Тя ще навърши двайсет и една. Двайсет и една, Касиан.
– Е и? Майка ти е била на осемнайсет, когато баща ти е бил на деветстотин.
 – И е живяла в мъка.
– Фейра не е като майка ти. А ти не си като баща си. – Той ме огледа. – И защо си
мислиш такива неща? Да не би… да имате неприятности?
Точно обратното всъщност.
– Просто понякога имам чувството, че… – подхванах, пристъпвайки от крак на крак, и
древните дървени дъски изскърцаха под ботушите ми. Усещах силата си като гърчещо се
живо същество, дебнещо във вените ми. – Че всичко е някаква шега. Космическа заблуда и
никой – никой – не може да живее в такова щастие, без да си плати за него.
– Вече сте платили, Рис. И двамата. Прескъпо.
Махнах с ръка.
– Да, но… – подех, всъщност неспособен да довърша.
Касиан впери поглед в мен.
После прекоси разстоянието помежду ни и ме прегърна толкова силно, че не можех да
си поема въздух.
– Ти успя. Заедно успяхме. И двамата преживяхте достатъчно, че никой да не ви вини,
ако решите да отплавате към залеза като Мириам и Дракон, без да ви е грижа за друго. Но вас
ви е грижа, и двамата продължавате да пазите мира. Мир , Рис. Постигнахме мир , и то
истински. Порадвай му се… порадвайте се един на друг. Изплатихте дълга си още преди да
се е превърнал в дълг.
Гърлото ми се стегна и го прегърнах още по-силно през крилете, въпреки че люспите на
кожените му дрехи се впиха в пръстите ми.
– Ами ти? – попитах, като се отдръпнах от него. – Щастлив ли си?
Сенки притулиха лешниковите му очи.
– Почти.
Сдържан отговор.
И за това трябваше да се погрижа. Може би имаше нишки, които да подръпна, да
преплета.
Касиан кимна с брадичка към вратата.
– Тръгвай, копеле такова. Ще се видим след три дни.
Кимнах и най-накрая отворих вратата. След миг обаче спрях на прага.
– Благодаря ти, братко.
Кривата усмивка на Касиан засия, макар че сенките още тъмнееха в очите му.
– За мен е чест, господарю.

Глава 3

Касиан

Касиан не беше напълно сигурен, че ще успее да се справи с Девлон и воините му. Поне
не и през следващия час.
А тъй като това далеч нямаше да потуши недоволството, изчака Рис да се ответрее сред
снега и вятъра, преди и той самият да изчезне.
Не се ответря, макар че това си беше страхотно оръжие срещу враговете във всяка
битка. Беше виждал Рис да го прави с унищожителни резултати. Също и Аз – по странния
начин, по който Азриел умееше да се придвижва през света, без да се ответрява в истинския
смисъл на думата.
Не го беше разпитвал за това. А и Аз не беше благоволил да му обясни. Но Касиан
харесваше собствения си метод за придвижване – летенето. И то определено му служеше
добре в битка.
Излезе пред прага на древната дървена къща, така че Девлон и другите идиоти по
тренировъчните площадки да го виждат добре, и се запротяга най-демонстративно. Първо
ръцете – изваяни и все така нетърпеливи да смачкат някое и друго илирианско лице. После
крилете – по-широки и масивни от техните. Открай време те го мразеха най-вече заради тях.
Разпери ги, докато напрежението по мощните им мускули и сухожилия не премина в
удовлетворително парене, и хвърли дълги сенки с тях по снега.
А после се изстреля в сивото небе с един могъщ размах.
Вятърът затътна край него и очите му се насълзиха от хапливия студ. Ободрителен,
освобождаващ студ. Издигна се още по-нависоко, после направи вираж наляво, устремявайки
се към върховете зад прохода. Нямаше смисъл да кръжи предупредително над Девлон и
тренировъчните площадки.
Повече ги ядосваше, като ги игнорираше и им показваше, че не са достатъчно важни, за
да ги смята за истинска заплаха. Рис го беше научил на този подход. Преди много време.
Улавяйки едно възходящо течение, което го издигна над близките върхове и към
необятния заснежен планински лабиринт на родината им, Касиан вдиша дълбоко. Коженият
костюм за летене и ръкавиците го пазеха от студа, но крилете му бяха изложени на
смразяващия вятър, режещ като нож.
Можеше да се защити от него със Сифоните си, беше го правил и преди. Но точно днес,
тази сутрин, искаше да усеща свирепия студ.
Особено като знаеше какво му предстои. Накъде летеше.
Можеше да следва този път и с превръзка на очите, просто слушайки фученето на
вятъра из планината, вдишвайки аромата на обгърнатите в борови гори върхове и голите
скални полета.
Рядко летеше насам, обикновено когато очакваше да избухне, но му беше останало
достатъчно самообладание да осъзнае нуждата от няколко часа полет. Днешният не беше
изключение.
В далечината дребни тъмни фигури се стрелкаха из небето. Патрулиращи воини. Или
въоръжена охрана на семейства, тръгнали да празнуват слънцестоенето с роднини.
Повечето Върховни елфи вярваха, че илирианците са най-голямата заплаха в тази
планина.
Не съзнаваха, че много по-опасни твари дебнат сред върховете – едни ловуват с вятъра,
други се спотайват в дълбоките пещери в скалите.
Фейра бе дръзнала да се изправи лице в лице с някои от тях сред боровите гори на
Степите. Да спаси Рис. Касиан се питаше дали брат му й е разказал какви същества обитават
планината. Повечето бяха избити от илирианците или подгонени към Степите. Но
най-коварните сред тях, най-древните намираха укритие тук. И в безлунните нощи излизаха
да се хранят.
Дори петте века на воинско обучение не възпряха ледената тръпка по гърба му, когато
плъзна поглед по пустата притихнала планина отдолу, чудейки се какво ли спи под снега.
Прогони мисълта от съзнанието си и рязко свърна на север. На хоризонта се
материализира познат силует, нарастващ с всеки размах на мощните му криле.
Рамиел. Свещената планина.
Сърцето не само на Илирия, но и на целия Двор на Нощта.
Никой нямаше право да пристъпва по голите й скалисти склонове – с изключение на
илирианците, и то само веднъж годишно. По време на Кървавия ритуал.
Касиан се понесе към нея, безпомощен срещу древния й зов. Толкова беше различна от
ужасяващия самотен връх в центъра на Притиан! Рамиел открай време му се струваше някак
жива. Будна и вечно бдителна.
Един-единствен път беше стъпвал в нея, в онзи последен ден на Ритуала. Когато с
братята му, окървавени и пребити, се изкачиха по единия й скат, достигайки ониксовия
монолит на върха й. Още усещаше рехавите скали под ботушите си, чуваше дрезгавото си
дишане, докато влачеше Рис нагоре, а Азриел пазеше гърбовете им. Тримата докоснаха
камъка заедно – първите, достигнали върха в края на жестоката седмица. Безспорните
победители.
 Ритуалът не се беше променил през следващите векове. До ден-днешен в началото на
пролетта стотици млади воини биваха оставяни в планината и горите около върха –
територия, отцепена през останалата част от годината, за да не решат новаците да проучват
предварително най-удачните маршрути и места за залагане на капани. През годината се
наблюдаваха редица показатели за готовността на младите воини да участват в надпреварата,
леко различни в различните лагери. Правилата обаче оставаха непроменени.
Всички новаци се съревноваваха с вързани криле, без Сифони – специално заклинание
потискаше магията им – и само с дрехите на гърбовете си. Целта: да стигнат върха на
планината до края на седмицата и да докоснат камъка. Препятствията: огромното разстояние,
природните капани и опонентите. Разгръщаха се стари кървави вражди, раждаха се нови.
Уреждаха се сметки.
„Цяла седмица безсмислени кръвопролития“, обичаше да казва Аз.
Рис често беше на неговото мнение, но също толкова често подкрепяше гледната точка
на Касиан – Кървавият ритуал осигуряваше отдушник за опасното напрежение в
илирианската общност. По-добре да го уталожат по време на Ритуала, отколкото да прерасне
в гражданска война.
Илирианците бяха силно, гордо, неустрашимо племе. Но не и миротворци.
Можеше пък да му провърви. Нищо чудно тазгодишният Ритуал да поразсее
броженията. Дявол да го вземе, беше готов самият той да участва, ако така щеше да укроти
недоволството.
Оцеля на косъм в тази война. Не им трябваше нова. Не и когато пред границите им се
струпваха толкова неизвестни величини.
Рамиел се издигаше пред него като остър каменен къс, пронизващ сивото небе. Красива
и самотна. Всевечна и нетленна.
Нищо чудно, че първият владетел на Двора на Нощта я бе изобразил на герба си. Заедно
с трите звезди, които изгряваха съвсем за кратко всяка година, обгръщайки най-високия връх
на Рамиел като корона. Именно в този период се провеждаше Ритуалът. Кое се беше появило
първо – гербът или Ритуалът – Касиан не знаеше. И никога не му бе хрумнало да проучи.
Иглолистните гори и клисурите, осеяли подножието на Рамиел, проблясваха под
девствения сняг. Пусти и чисти. Без следа от кръвопролитията, които щяха да ги превземат с
началото на пролетта.
С всеки размах Касиан наближаваше планината, величествена и необятна, толкова
обширна, че на фона й изглеждаше като еднодневка, понесена от вятъра. Полетя нагоре над
южния й скат, издигайки се достатъчно нависоко, че да зърне лъскавия черен камък, стърчащ
на върха й.
Нямаше представа кой е сложил оникса там. Според легендата е съществувал още
преди да се роди Дворът на Нощта, преди илирианците да мигрират от Мирмидоните, преди
човеците да населят земята. Въпреки че цялата Рамиел беше обгърната от нов сняг, по
каменната колона не се виждаше нито снежинка.
Тръпка, ледена, но някак приятна, премина по вените му.
Рядко участник в Кървавия ритуал се добираше до монолита. Откакто с братята му го
достигнаха преди пет века, Касиан знаеше едва за дузина други, успели не само да навлязат в
планината, но и да оцелеят до върха й. След цяла седмица на битки, тичане, майсторене на
импровизирани оръжия и търсене на храна изкачването се оказваше по-тежко
предизвикателство от всички ужаси преди него. То беше истинско изпитание на волята и
куража. Да продължиш да се катериш, когато тялото ти вече те умолява да спреш… Именно
тогава се пречупваха воините.
Но когато Касиан докосна ониксовия монолит, когато почувства древната песен на
силата му в кръвта си, миг преди да го отвее обратно в лагера на Девлон… Струваше си.
Чувството си струваше.
Касиан сведе тържествено глава пред Рамиел и живия камък на върха й, после улови
друго стремглаво течение на вятъра и се понесе на юг.
 След едночасов полет наближи друг познат връх.
Връх, който навестяваха само трима, с братята му. Точно него имаше нужда да види, да
усети днес.
Някога тук бе имало лагер, оживен като този на Девлон.
Някога. Преди едно копеле да се роди в мразовита изоставена шатра в покрайнините на
селото. Преди да изхвърлят на снега младата неомъжена майка с бебето й в ръце броени дни
след раждането. Преди години по-късно да хвърлят същото това дете в калния лагер на
Девлон.
Касиан кацна сред равния планински проход, затрупан с преспи, по-високи от тези във
Ветробран. Укрили всяка следа от някогашното селище.
Но от него и бездруго бяха останали само пепел и отломки.
Той лично се беше погрижил за това.
След като си отмъсти на всички, отговорни за страданието и мъките й, никой друг не
пожела да остане. Изпотрошени кости и лепкава кръв покриваха всяко поле, всяка
тренировъчна площадка. Затова останалите жители мигрираха – едни се населиха в чужди
лагери, други заминаха още по-надалеч. Никой никога не се върна.
Векове по-късно все още не съжаляваше за постъпката си.
И сега, застанал в заснежения ветровит проход, оглеждайки пустошта, където бе роден,
Касиан не съжали нито за миг.
Майка му бе страдала през целия си твърде кратък живот. Най-вече след раждането му.
Най-вече в годините, след като й го бяха отнели.
А когато той възмъжа и събра сили да я потърси тук, нея вече я нямаше.
Не му казаха къде е погребана. Дали изобщо й бяха отдали поне тази чест, или просто
бяха изхвърлили тялото й да гние в някоя ледена бездна.
До ден-днешен не знаеше. Дори със сетния си агонизиращ дъх онези, които бяха отнели
всичкото й щастие, отказаха да му отговорят. Изплюха се в лицето му и му разказаха за всяко
мъчение, което й бяха причинили.
Касиан бе искал да я погребе във Веларис. На някое светло и топло място, пълно с
добросърдечни хора. Надалеч от тази планина.
Той плъзна поглед по заснежения проход. Спомените му бяха мъгляви: кал, студ и
малки огньове. Но все пак си спомняше мелодичен меден глас и гальовни нежни ръце.
Само това му беше останало от нея.
Касиан прокара пръсти през косата си, оплитайки ги в разчорлените от вятъра кичури.
Знаеше защо е дошъл, защо винаги се връща тук. Колкото и да го подиграваше Амрен,
че бил илириански варварин, той познаваше ума си, сърцето си.
Девлон беше по-справедлив лагерен господар от много други. Но дори той не
проявяваше милост към злощастните жени, тормозени и отритвани от клана си.
Затова Касиан обучаваше тези жени, даваше им уменията и увереността да отвърнат на
удара, да се осмелят да погледнат отвъд лагерните си огньове… Правеше го за нея. За майка
си, погребана тук или никъде. За да не се случва повече. За да може народът му, който още
обичаше, независимо от провиненията му, един ден да прерасне в нещо повече. Нещо
по-добро.
Незнайният гроб в този проход му напомняше защо го прави.
Касиан постоя мълчаливо дълги минути, преди да извърне поглед на запад. Сякаш
виждаше чак до Веларис.
Рис го искаше у дома за слънцестоенето и той щеше да се подчини.
Дори Неста…
Неста.
Даже в собствените му мисли името й кънтеше кухо, студено.
Не беше нито моментът, нито мястото да мисли за нея.
И бездруго рядко си позволяваше да мисли за нея. Това обикновено не вещаеше нищо
добро за случайния му партньор на тренировъчната площадка.
 Той разпери широко криле и огледа за последно лагера, който беше изравнил със
земята. Картината му напомняше и още нещо: на какво беше способен, когато го тласнеха
към ръба.
Да се владее дори когато Девлон и останалите го караха да беснее отвътре. Двамата с
Аз бяха най-могъщите илирианци в дългата им кървава история. Носеха по седем невиждани
Сифона, укротяващи приливната вълна от убийствена мощ, кипяща във вените им. Никога не
бе гледал с леко око на този свой дар, на това бреме.
Три дни. Имаше три дни да се върне във Веларис.
Трябваше да се възползва максимално от тях.

Глава 4

Фейра

Дъгата беше същински кошер въпреки снежните завеси.

Върховни и нисши елфи се вливаха и изливаха на талази от магазините и ателиетата,
някои се катереха по стълби, за да закачат тежки гирлянди от борови клонки и бодлива
зеленика между уличните лампи, други ринеха снежни преспи от праговете си, трети –
несъмнено творците – просто стояха на светлия калдъръм и се въртяха на място, вдигнали
лица към оловното небе, с посипани от финия сняг коси, кожи и дрехи.
Заобикаляйки един такъв наблюдател, спрял насред улицата – същество с кожа като
лъскав оникс и очи като танцуващи звезди – продължих към входа на малка приветлива
галерия, на чиято витрина бяха подредени всевъзможни картини и керамични изделия. Оттук
мислех да купя подаръци за слънцестоенето. На прясно боядисаната синя врата висеше венец
от някакво вечнозелено растение с медни звънчета по средата.
Вратата – нова. Витрината – нова.
Предишните бяха изпотрошени и оплискани с кръв преди няколко месеца. По цялата
улица беше така.
Едва се сдържах да не обърна поглед към посипания в бяло калдъръм, спускащ се
стръмно към лъкатушещата Сидра. Към крайречната алея, пълна с художници и любители на
изкуството, откъдето преди няколко месеца бях призовала вълци от спящата вода. Тогава
кръв обливаше калдъръма и по улицата не ехтяха песни и смях, а писъци и плач.
Вдишах рязко през носа си и хладовитият въздух погъделичка ноздрите ми. Отпуснах
го бавно в дълга въздишка, гледайки как излиза на бели облачета пред мен. Зърнах
отражението си във витрината на галерията, бях почти неразпознаваема в дебелото си сиво
палто и с червено-сивия шал от гардероба на Мор. Очите ми бяха изцъклени и отнесени.
След секунда осъзнах, че не само аз се взирам в себе си.
От вътрешността на галерията поне пет човека се преструваха, че не ме зяпат, докато
уж разглеждаха картините и керамичните съдове.
Бузите ми пламнаха, сърцето ми затуптя лудо и им се усмихнах напрегнато, преди да
продължа. Въпреки че един сувенир бе грабнал окото ми.
Въпреки че ми се искаше да вляза.
Тръгнах надолу по стръмната улица с ръце в джобовете на палтото си, стъпвайки
внимателно по хлъзгавия калдъръм. Дворците, кафенетата и площадите на Веларис
обикновено бяха защитени с магически заклинания, които ги поддържаха топли през зимата,
но явно за първия сняг много от тях бяха свалени, сякаш всички искаха да почувстват
студената му целувка.
И аз самата бях решила, вместо да се ответрея или да долетя от градската къща дотук,
да се поразходя – не само за да подишам освежения от снега въздух, но и да се потопя в
трескавата подготовка за слънцестоенето.
Въпреки че Рис и Азриел продължаваха да ме обучават и искрено обичах да летя,
изтръпвах при мисълта да изложа чувствителните си криле на този студ.
Малцина ме разпознаваха, докато минавах покрай тях със старателно потисната сила, а
повечето бяха твърде съсредоточени в украсяването и радостта от първия сняг, за да ме
забележат.
Малко щастие, макар че нямах нищо против да общувам с жителите на града. Като
Велика господарка организирах ежеседмични аудиенции с Рис в Дома на Ветровете. Молбите
варираха от дребни, например счупена улична лампа с елфическа светлина, до сложни – не
може ли да спрем вноса на стоки от други дворове, защото е в ущърб на местните занаятчии?
С някои от въпросите Рис се занимаваше от векове, но все пак не го демонстрираше.
Вместо това изслушваше всички просители, задаваше им смислени въпроси и ги изпращаше
у дома с обещание за скорошен отговор. На мен ми бяха нужни няколко срещи, за да вляза в
крак с техниката му – какви въпроси задаваше, как слушаше. Не ме принуждаваше да се
намесвам, освен ако не беше наложително, и ми даде възможност да опозная ритъма и
похватите на аудиенциите, преди да започна дейното си участие в тях. Впоследствие поех и
писмените отговори за просителите. Преди Рис отговаряше лично на всяко писмо. Вече аз го
правех вместо него.
Затова и в почти всички стаи на градската къща се трупаха купища листи.
Нямах представа как Рис бе издържал толкова дълго без помощта на цял екип
секретари.
Но докато се спусках внимателно по стръмната улица и боядисаните в ярки цветове
сгради на Дъгата сияеха около мен като ведър помен от лятото, отново се замислих по този
въпрос.
Веларис далеч не можеше да се нарече беден град – обитателите му живееха добре,
сградите и улиците бяха поддържани. Сестра ми някак беше успяла да намери единственото
място, наподобяващо бедняшки квартал. И настояваше да живее там в сграда, по-стара от Рис
и със спешна нужда от ремонт.
В целия град имаше само няколко такива пресечки. Като попитах Рис защо не се е
погрижил за тях, той отвърна, че вече е опитвал. Но извеждането на толкова хора от домовете
им, за да ги разрушат и изградят наново, никак не е лесно.
Не се изненадах, когато преди два дни Рис ми връчи някакъв лист и попита дали искам
да добавя нещо. Листът съдържаше списък от благотворителни инициативи, които
подкрепял, за Зимното слънцестоене – от подпомагане на бедните, болните и възрастните до
дарения за млади майки, желаещи да започнат свой собствен бизнес. Добавих само две точки
– общности, за които бях чувала покрай доброволческата си работа: за подкрепа на човеци,
останали без дом след войната с Хиберн, и за илирианските вдовици и семействата им.
Отделихме им доста солидни суми, толкова пари дори не си бях мечтала да видя накуп.
Някога исках само достатъчно храна, средства и време, за да мога да рисувам. Нищо
повече. Бях готова да оставя сестрите ми да се омъжат, а аз самата да остана и да се грижа за
баща ни.
Но вече имах другар и семейство, бях Велика господарка, живеех тук и можех да се
разхождам в цял художнически квартал, когато си поискам…
Друг булевард пресичаше улицата през средата на стръмния склон и аз свърнах по него.
Спретнати редове от къщи, галерии и ателиета се извиваха напред по заснежения калдъръм,
но дори сред ярките цветове се виждаха празни сиви петна.
Доближих една полуразрушена сграда. Ментовозелената й боя беше посивяла, сякаш
самата светлина се изцеждаше от цвета с рухването на стените. Сградите покрай нея също
бяха потъмнели и пропукани, а входът и прозорците на галерията отвъд улицата – заковани с
дъски.
Преди няколко месеца бях започнала да дарявам част от месечната си заплата –
мисълта, че изобщо получавам такава, още ме смайваше – за възстановяването на Дъгата и
подпомагането на творците тук, но белезите оставаха както по сградите, така и по
обитателите им.
 А могилата от заснежени отломки пред мен – кой бе живял или работил тук? Дали беше
оцелял, или е намерил смъртта си при нападението?
Много такива места имаше във Веларис. Виждах ги покрай работата си, докато
раздавах зимни палта и навестявах семейства по домовете им.
Въздъхнах отново. Съзнавах, че твърде често посещавам руините от войната, твърде
дълго се задържам край тях. Че трябва да продължа напред с усмивка, сякаш нищо не ме
тревожи, сякаш всичко си е наред. Но…
– Измъкнаха се навреме – обади се женски глас иззад мен.
Завъртях се и ботушите ми се подхлъзнаха на опасния калдъръм. Стрелнах ръка напред
да запазя равновесие и се хванах за първото нещо – голям камък, паднал от разрушената
къща.
Но като видях кой е стоял зад гърба ми с очи, вперени в руините, дори не помислих за
унижението си.
Не я бях забравила през месеците след нападението.
Още я виждах как стои пред вратата на онзи магазин, вдигнала ръждясала тръба над
рамото си, готова да се бие със струпаните хибернски войници, да отбранява до смърт
ужасените хора в сградата.
Лека руменина озаряваше бледозелената й кожа, а гарвановочерната й коса се
разстилаше под гърдите й. Носеше дебело кафяво палто и розов шал, увит около врата и
долната част на лицето й, но като скръсти ръце, забелязах, че дългите й фини пръсти са голи.
Нисша елфка, и то от рядко срещан вид. Лицето и тялото й ми напомняха на тези на
Върховните елфи, но ушите й бяха по-тънки и по-дълги от моите. Дори под дебелото палто
фигурата й изглеждаше по-слаба, по-изваяна.
Погледнах я в очите – имаха ярък охрен цвят, който ме накара да се зачудя какви бои ще
трябва да смеся, за да го получа – и й се усмихнах леко.
– Радвам се да го чуя.
Помежду ни се спусна тишина, нарушавана единствено от нечия ведра песен надолу по
улицата и вятъра, фучащ по Сидра.
Нисшата елфка само кил на глава.
– Господарке!
Порових из ума си за подходящи думи, достойни за Велика господарка, но в същото
време достатъчно скромни. Не ми хрумна нищо, затова просто рекох:
– Вали сняг.
Сякаш брулената от вятъра бяла завеса можеше да е от друго. Нисшата елфка отново
килна глава.
– Така е. – Вдигна усмихнато лице към небето и снежинките се заоплитаха в черната й
коса. – Прекрасен първи сняг.
Огледах развалината зад мен.
– Ти… познаваше ли хората, които са живели тук?
– Да. Сега живеят в низината, във ферма на роднини.
Тя махна към далечното море, към равната земна шир между Веларис и брега.
– Аха – съумях да отвърна, после кимнах с брадичка към закования с дъски магазин
отвъд улицата. – Ами онова място?
Елфката проследи погледа ми и стисна начервените си в ягодово устни.
– Неговите собственици не постигнаха щастлив завършек, за жалост.
Дланите ми се изпотиха във вълнените ръкавици.
– Разбирам.
Тя отново се обърна към мен и копринената й коса се развя около лицето й.
– Казваше се Полина. Държеше галерията от векове.
А сега сградата представляваше тъмна пуста черупка.
– Съжалявам – отвърнах, тъй като не знаех какво друго да кажа.
Нисшата елфка сбърчи фините си тъмни вежди.
 – Защо? – После побърза да добави: – Господарке.
Прехапах долната си устна. Май не беше особено добра идея да обсъждам подобни
въпроси с непознати… Затова вместо да отговоря, я попитах:
– Има ли семейство?
Надявах се поне те да са оцелели.
– И те живеят в низината. Сестра й с племенниците й. – Тя отново обърна очи към
закованата фасада. – Сега мястото се продава.
Примигах, схванала намека й.
– О… о, не разпитвах заради това.
Дори не ми беше хрумнало.
– Защо не?
Откровен, непринуден въпрос. Може би по-директен, отколкото биха си позволили
повечето хора, особено непознати.
– Ами… за какво бих могла да го използвам?
Тя махна към мен с вродена елегантност.
– Говори се, че сте даровита художничка. Сещам се за много приложения на такова
помещение.
Извърнах поглед и се ядосах на себе си заради реакцията си.
– Боя се, че не продавам картините си.
Елфката сви рамо.
– Е, независимо от това, не е нужно да бродите крадешком из квартала ни. Всяка врата е
отворена за вас.
– Защото съм Велика господарка? – осмелих се да попитам.
– Защото сте една от нас – отвърна простичко тя.
Думите й попиха в съзнанието ми, странни, а в същото време като парче, което досега
не бях съзнавала, че липсва. Подадена ръка, която чак сега осъзнавах колко исках да хвана.
– Аз съм Фейра – представих се, сваляйки ръкавицата си и протягайки ръка към нея.
Нисшата елфка стисна пръстите ми със стоманена сила въпреки наглед крехкото й тяло.
– Ресина.
Очевидно не се усмихваше често, но пък излъчваше някаква топлина.
Обедните камбани зазвъняха от кулата в единия край на Дъгата, а след малко и сестрите
й из града запригласяха със своите.
– Трябва да вървя – казах, пуснах ръката на Ресина и направих крачка назад. – Приятно
ми беше да се запознаем.
Нахлузих ръкавицата върху вече премръзналите си пръсти. Хрумна ми, че тази зима
може да намеря практично приложение на огнените си дарби. Например да се науча да
затоплям дрехите и кожата си, без да се изгоря.
Ресина посочи към една сграда надолу по улицата – отвъд кръстовището, което току-що
бях пресякла. Сградата, която бе отбранявала по време на нападението. Стените й бяха
боядисани в малиново, а вратите и рамките на прозорците – в ярко тюркоазено, като водата
около Адриата.
– Аз и още няколко художници използваме ей онова ателие. Ако решите, че ви трябва
екскурзовод или просто компания, през повечето дни можете да ме намерите там. Живея над
ателието.
Тя махна грациозно към малките обли прозорци на втория етаж.
Допрях длан до гърдите си.
– Благодаря.
Отново се спусна познатото мълчание и аз отправих поглед към ателието, към вратата,
пред която бе стояла Ресина, бранейки дома и приятелите си.
– Да знаете, че помним – пророни тихо тя, привличайки погледа ми. Очите й обхождаха
развалината зад нас, закованото ателие, улицата, сякаш и тя виждаше през снега, виждаше
кръвта, обливала неотдавна калдъръма. – Помним, че ни се притекохте на помощ онзи ден.
 Не знаех какво да правя с тялото си, с ръцете си, затова избрах да остана неподвижна.
Накрая Ресина върна грейналите си охрени очи към моите.
– Стоим настрана, за да не нарушаваме спокойствието ви, но знайте, че всеки от нас
помни и ви е благодарен, че дойдохте и ни защитихте.
Само дето не беше достатъчно. Разрушената сграда зад мен го доказваше. Въпреки
усилията ми мнозина бяха загинали.
Ресина направи няколко бавни крачки към ателието си и спря.
– Ние рисуваме заедно в ателието ми. Една вечер седмично. Следващата ни среща е
след два дни. За нас ще е чест, ако се присъедините.
– Какво рисувате?
Въпросът ми беше тих като сипещия се наоколо сняг.
Ресина се поусмихна.
– Нещата, за които трябва да разкажем.

***

Въпреки че мразовитата вечер лека-полека се спускаше над Веларис, по улиците

гъмжеше от хора, натоварени с торби, кутии или гигантски кошници с плодове от
множеството сергии, наскоро отворили в двете палати.
Вдигнала топлата си качулка, разглеждах стоките по витрините в Палатата на шивачите
и бижутерите, но най-вече тези в каруците на пътуващите търговци.
Някои от публичните зони се отопляваха, но голяма част от Веларис бе временно
оставена на свирепия вятър, затова и ми се прииска да бях облякла по-дебел пуловер
сутринта. Пак се уверявах, че щеше да ми е много полезно, ако свикнех да се топля с
магическия си пламък. Само да намерех време да се науча.
Тъкмо се връщах към витрината на един от магазините, скътан под заслона на околните
сгради, когато една ръка се шмугна в свивката на лакътя ми и Мор провлачи:
– Амрен ще те обича завинаги, ако й купиш толкова голям сапфир.
Засмях се и подръпнах качулката си назад, колкото да я видя. Бузите й бяха поруменели
от студа, а сплетената й златиста коса се изливаше в дебелата бяла подплата на пелерината й.
– За зла участ не вярвам, че ковчежниците ни биха останали доволни.
Мор се подсмихна.
– Съзнаваш, че сме доста добре обезпечени, нали? Дори цяла вана да напълниш с тези
джунджурии – тя кимна с брадичка към витрината на бижутерския магазин и сапфира, голям
колкото яйце, – почти няма да се отрази на хазната ни.
Знаех. Бях се запознала с инвентарния опис. И умът ми още не побираше несметните
богатства на Рис. Нашите несметни богатства. Цифрите ми се струваха нереални. Сякаш
бяха пари от детска игра. Затова купувах само необходимото.
Сега обаче…
– Търся й подарък за слънцестоенето. – Мор плъзна поглед по изложените бижута – и с
нешлифовани, и с изящно инкрустирани скъпоценни камъни. Някои блестяха като паднали
звезди. Други тлееха сякаш отсечени от горящото сърце на земята. – Амрен май наистина
заслужава свестен подарък тази година, а?
След подвига й в последната битка срещу хибернските армии и самоотверженото
решение да остане тук…
– Всички заслужаваме.
Мор ме сръчка с лакът, макар че кафявите й очи просветнаха.
– А дали и Вариан ще присъства?
Изсумтях.
– Като я попитах вчера, тя ловко отклони въпроса.
– Май това значи да. Или пък ще посети само нея .
Усмихнах се и поведох Мор към следващата витрина, притискайки се към нея за
топлина. Амрен и принцът на Адриата не бяха обявили официално връзката си, но понякога
сънувах момента, когато тя свали кожата си на безсмъртна и Вариан падна на колене пред
нея.
Създание от пламък и сяра, изковано в друг свят, за да раздава правосъдието на жесток
бог, да бъде негов екзекутор сред беззащитните простосмъртни. Заточено в нашия свят от
петнайсет хиляди години.
И непознало любов, не и онази, способна да промени историята, съдбата, докато не
срещна среброкосия принц на Адриата. Любов, доколкото Амрен умееше да изпитва такава.
Да, още нямаше нищо официално помежду им. Но бях сигурна, че той я посещава
тайно тук, в града. Главно защото някои сутрини Амрен се появяваше в градската къща
ухилена като доволна котка.
А от какви неща се беше отказала, за да ни спаси…
С Мор забелязахме бижуто в един и същ миг.
– Онова – обяви тя.
Аз вече вървях към стъклената врата, над която ведро издрънча сребърно звънче.
Изцъклената продавачка се усмихна широко, като й посочихме избраното от нас, и
бързо ни го поднесе на черна кадифена възглавничка. После най-съобразително си измисли
оправдание да влезе в задната стаичка, оставяйки ни да огледаме на спокойствие бижуто
върху лъснатия дървен тезгях.
– Идеално е – пророни Мор, загледана в скъпоценните камъни, които пречупваха
светлината и сякаш пламтяха със свой собствен огън.
Прокарах пръст по хладното сребро.
– А ти какъв подарък искаш?
Мор сви рамене и тежкото й кафяво наметало подчерта наситения пръстен цвят на
очите й.
– Имам си всичко.
– Опитай да го кажеш на Рис. Той твърди, че на слънцестоенето се поднасяли не нужни
подаръци, а такива, които иначе не би купил сам за себе си. – Мор врътна очи. Въпреки че и
на мен ми идеше да направя същото, реших да я притисна още малко. – Е, какво искаш?
Тя плъзна пръст по един шлифован скъпоценен камък.
– Нищо. Аз… не искам нищо.
Освен нещата, които явно още не беше готова да поиска, да потърси.
Отново заоглеждах бижуто и попитах небрежно:
– Напоследък доста време прекарваш в „При Рита“. Има ли някой, когото би искала да
доведеш на вечерята по случай слънцестоенето?
Мор ме стрелна с поглед.
– Не.
Беше нейна работа кога и как да разкаже на останалите за онова, което ми беше
споделила по време на войната. Най-вече на Азриел.
Единствената ми роля в това беше да я подкрепям – да й давам опора, когато й
потрябва.
Затова продължих:
– А ти какво ще подариш на другите?
Тя свъси вежди.
– Когато векове наред си подарявал подаръци, става истинско мъчение да измислиш по
нещо ново за всеки. Почти съм сигурна, че Азриел има цяло чекмедже с кинжали от мен,
които сърце не му дава да изхвърли, но никога не би използвал.
– Да не мислиш, че някога би се отказал от Изповедника?
– Подари го на Илейн – отвърна Мор, възхищавайки се на едно колие с лунен камък в
стъклената витрина на тезгяха.
– Тя му го върна – поправих я и не успях да отблъсна спомена как черното му острие
пронизва гърлото на краля на Хиберн.
 Но Илейн наистина му върна кинжала – след битката го пъхна в ръцете на Азриел точно
както той самият го бе пъхнал в нейните. А после си тръгна без поглед назад.
Мор си затананика нещо. Бижутерката се върна и аз писах покупката на личната си
сметка, мъчейки се да не изтръпна при мисълта каква гигантска сума пари изхвръкна с един
замах на златната писалка.
– Като стана дума за илириански воини – подхванах, когато тръгнахме през оживения
площад на Палатата и покрай боядисана в червено сергия за горещ шоколад, – какво, по
дяволите, да подаря на онези двамата?
Нямах смелост да я попитам какво да купя на Рис, защото колкото и да я обичах, ми се
струваше погрешно да искам съвет от трети човек за подаръка на собствения ми другар.
– На Касиан наистина може да купиш нов кинжал, той направо ще те разцелува. Азриел
обаче най-вероятно би предпочел да не му подаряваш нищо, само и само да не привлича
внимание върху себе си, докато го отваря.
Засмях се.
– Вярно е.
Продължихме напред, хванати под ръка. Ароматите на печени лешници, борови
шишарки и шоколад заместваха уханието на морска сол, лимон и върбина, които обикновено
изпълваха града.
– Смяташ ли да навестиш Вивиан по време на слънцестоенето?
В месеците след края на войната Мор продължи да общува с Господарката на Двора на
Зимата – вероятно скорошна Велика господарка , ако зависеше от самата Вивиан. Двете бяха
приятелки от векове, докато управлението на Амаранта не прекъсна връзките им, и въпреки
жестокостта на войната с Хиберн едно от малкото хубави неща, произтекли от нея, беше
подновяването на приятелството им. Рис и Калиас поддържаха все така хладен съюз, но като
че ли отношенията на Мор с другарката на Великия господар на Зимата щяха да послужат
като мост между дворовете ни.
Приятелката ми се усмихна топло.
– По-скоро ден-два след това. Техните празненства продължават цяла седмица.
– Присъствала ли си?
Тя поклати глава и златистата й коса отрази елфическата светлина на околните лампи.
– Не. Обикновено затварят границите си, дори за приятели. Но сега, когато Калиас седи
на престола, и то с Вивиан до себе си, започват да се поразгръщат към света.
– Мога само да си представя как празнуват.
Очите на Мор заискриха.
– Вивиан ми е разказвала. На фона на техните тържества нашите са направо скучни.
Танци и пиене, пируване и подаръци. Гигантски огньове от цели дънери и котли с ароматно
греяно вино. Хиляди певци огласят двореца им, придружени от звънчетата по огромните
шейни, теглени от приказни бели мечки.
Тя въздъхна и аз й отвърнах със същото, докато картината, която бе нарисувала, сякаш
се разстилаше в мразовития въздух помежду ни.
Тук, във Веларис, щяхме да отпразнуваме най-дългата нощ в годината. В земите на
Калиас явно отдаваха почест на самата зима. Усмивката на Мор посърна.
– Не те намирам случайно.
– А аз си мислех, че просто искаш да пазаруваме заедно.
Тя ме сръчка с лакът.
– Тази вечер заминаваме за Изсечения град.
Настръхнах.
– Заминаваме ? Всички?
– Поне ние с теб и Рис.
Потиснах стона си.
– Защо?
Мор спря пред сергията на един търговец, разглеждайки старателно сгънатите му
шалове.
– Традиция. По слънцестоене посещаваме за кратко Двора на Кошмарите, за да им
отправим пожеланията си.
– Сериозно?
Мор направи гримаса, кимна на търговеца и продължи напред.
– Както казах, традиция. За да поддържаме добрите отношения. Доколкото е възможно.
А след битките това лято няма да е излишно.
Все пак Кеир и армията му от Мраконосци се бяха сражавали на наша страна.
Проправихме си път през оживеното сърце на Палатата, минавайки под красива
плетеница от току-що заблещукали елфически светлинки. От едно тихо спящо място в мен
долетя името на картината – „Скреж и звездна светлина“.
– И с Рис решихте да ми кажете броени часове, преди да тръгнем?
– Рис го няма цял ден. Аз реших да отидем тази вечер. Най-добре така, вместо да си
съсипем празника.
До навечерието на слънцестоенето имаше предостатъчно дни, но лицето на Мор запази
небрежното си изражение.
Все пак реших да я притисна.
– Ти надзираваш Изсечения град, постоянно си имаш работа с тях.
Направо го управляваше в отсъствието на Рис. И редовно се разпореждаше с противния
си баща.
Мор долови въпроса в твърдението ми.
– Ерис ще е там тази вечер. Аз ми каза сутринта.
Зачаках мълчаливо.
Кафявите очи на Мор притъмняха.
– Искам лично да видя колко са се сдушили двамата с баща ми.
Достатъчно основателна причина.

Глава 5

Фейра

Бях се сгушила уютно на леглото ни и дремех върху одеялата и пухените завивки,

когато Рис най-сетне се прибра на смрачаване.
Усетих повика на силата му, дълго преди да доближи къщата, като тъмна мелодия,
носеща се из света.
Мор ме беше уведомила, че заминаваме за Изсечения град след около час – достатъчно
време, че да избера да почета книга пред писмата върху писалището от палисандрово дърво в
другия край на стаята. Бях прочела едва десетина страници, когато Рис отвори вратата на
спалнята ни.
Разтопен сняг блестеше по илирианския му кожен костюм, по тъмната му коса и
крилете му. Той затвори тихо вратата.
– Намирам те където те оставих.
Усмихнах му се и оставих книгата върху дебелата кремава завивка, която почти ме беше
погълнала.
– Нали само за това ме бива?
Немирна усмивка подръпна едното ъгълче на устата му и той започна да сваля
оръжията си, после и дрехите си. Но движенията му бяха тежки и бавни – сякаш с всеки свой
дъх се бореше с умората.
– Май е най-добре Мор да отложи срещата в Двора на Кошмарите – свъсих вежди аз.
Той свали жакета си и метна тежката кожа върху стола пред писалището.
– Защо? Ако Ерис наистина ще е там, бих искал да го изненадам с появата си.
 – Изглеждаш смазан, ето защо.
Рис драматично допря ръка до гърдите си.
– Загрижеността ти ме стопля повече от най-буйния зимен огън, любов моя.
Врътнах очи и се надигнах в леглото.
– Ял ли си поне?
Той сви рамене и тъмната му риза се опъна по широките му плещи.
– Не съм гладен.
Отметнах завивките и очите му се плъзнаха по голите ми крака.
Гореща вълна обля тялото ми, но бързо нахлузих пантофите.
– Ще ти донеса храна.
– Не искам да…
– Кога си ял?
Нацупено мълчание.
– Така си и помислих. – Загърнах се с мек халат. – Измий се и се преоблечи. Заминаваме
след четирийсет минути. Ей сега се връщам.
Той прибра крилете си и елфическата светлина позлати извития нокът върху всяко от
тях.
– Не е нужно да…
– Искам и отивам.
С тези думи излязох от стаята и тръгнах по небесносиния коридор.
Пет минути по-късно Рис ми отвори вратата по долни гащета и аз влязох с подноса в
ръце.
– Като се има предвид, че си донесла цялата кухня – подхвана той, докато вървях към
писалището, – май трябваше аз да сляза до долу.
Оплезих му се, но сбърчих чело, търсейки свободно кътче по отрупаното с листове
писалище. Така и не намерих. Дори малката масичка до прозореца беше зарината. Все важни
неща. Затова реших да използвам леглото.
Рис седна, сви криле зад гърба си и опита да ме придърпа в скута си, но аз се изплъзнах
от ръцете му и останах на безопасно разстояние от него.
– Първо си изяж храната.
– После ще изям и теб – отвърна с палава усмивка той, но все пак нападна храната.
Бързото му лакомо ядене скоро разсея горещината, която думите му разпалиха в мен.
– Изобщо хапвал ли си нещо цял ден?
Той ме стрелна с виолетов поглед, довършвайки хляба си, и посегна към студеното
печено телешко.
– Сутринта изядох една ябълка.
– Рис!
– Бях зает.
– Рис!
Той остави вилицата си и устата му потрепна в усмивка.
– Фейра?
Скръстих ръце.
– Никой не е твърде зает, за да се храни.
– Суетиш се излишно.
– Работата ми е да се суетя. Пък и ти самият редовно се суетиш. И то за много
по-дребни неща.
– Цикълът ти не е дребно нещо.
– Поболя ме малко, но…
– Мяташе се по леглото, все едно някой те е изкормил.
– А ти се държеше като угрижена квачка.
– Не чух да крещиш на Касиан, Мор и Аз, когато те изразиха тревога за теб.
– Те поне не се мъчиха да ме хранят с лъжица като инвалид!
 Рис се засмя.
– Ще се храня редовно, ако ти ми позволиш да се превръщам в угрижена квачка два
пъти годишно.
Да, защото цикълът ми беше толкова различен в това тяло. Изчезнаха ежемесечните
несгоди. И аз реших, че няма по-хубаво от това.
Докато преди два месеца не получих първата криза.
Вместо дискомфорта, който преживявах като жена всеки месец, вече два пъти в
годината щях да страдам от едноседмична коремна агония. Дори Маджа, любимата
лечителка на Рис, можеше да ми помогне с болката единствено, ако ме пратеше в
безсъзнание. В онази седмица настъпи момент, когато се замислих сериозно – когато болката
започна да ме прорязва от гърба и корема надолу по бедрата и нагоре по ръцете, сякаш ме
удряха светкавици. И човешкият ми цикъл минаваше жестоко, наистина имаше дни, в които
не ставах от леглото. Но явно при трансформацията подсилването на вродените ми качества
не се бе ограничило до новата ми сила и елфическите ми черти. Никак даже.
Мор също нямаше какво друго да ми предложи, освен съчувствие и джинджифилов чай.
Поне се случва само два пъти годишно, успокояваше ме тя. И това ми е много, простенах в
отговор.
Рис стоя до мен през цялото време – галеше косата ми, подменяше затоплените одеяла,
които подгизваха от пот, дори ми помагаше да се почистя. „Кръвта си е кръв“, отвърна
простичко, когато възразих да гледа как свалям замърсеното си бельо. Дотогава вече едвам
помръдвах, без да изхленча, така че той не обърна особено внимание на роптаенето ми.
Но поне като се замислех, че кървя, ми олекваше, че медицинската отвара, която Рис
пиеше, действа. Зачеването при елфите обаче беше рядкост и се случваше толкова трудно, че
понякога се чудех дали изчакването да се почувствам готова за деца няма да ми изиграе лош
номер.
Още помнех как ми се яви Резбаря. Рис също помнеше.
Но нито ме разпитваше, нито ме притискаше. Веднъж му казах, че искам да живея с
него, да изпитам живота с него, преди да си направим деца. И още държах на това. Имахме
толкова работа, дните ни бяха прекалено натоварени, дори да се замислим за дете, животът
ми беше толкова пълен, че макар да съзнавах що за благословия би било това, за момента
предпочитах да търпя агонията два пъти годишно. И да помагам на сестрите си за техните
болки.
Циклите на елфическата плодовитост бяха новост дори за мен, така че обясняването им
пред Неста и Илейн беше, меко казано, неловко преживяване.
Неста просто ме гледаше с немигащи студени очи. Илейн се изчерви, измърморвайки,
че било неприлично да се говори за такива неща. Но и двете бяха трансформирани преди
близо шест месеца. Цикълът им наближаваше. Ако самата трансформация не променяше
нещата.
Трябваше някак да убедя Неста да ме уведоми, когато нейният започнеше. За нищо на
света нямаше да й позволя да преживее такава болка сама. Не знаех дали изобщо е способна.
А Илейн беше твърде любезна, за да отпрати Люсиен, когато изявеше желание да й помогне.
Та тя не смееше да го отпрати дори при нормални обстоятелства! Просто не му обръщаше
внимание или не проговаряше, докато той не схванеше намека, че е време да си върви.
Доколкото знаех, не я беше доближавал от онази последна битка.
А Илейн само се грижеше за градината си, скърбейки безмълвно по загубения си
човешки живот. И по Грейсън.
Нямах представа как го понася Люсиен. Не че самият той правеше някакви опити да
затвори бездната помежду им.
– За какво се умисли? – попита ме Рис, допивайки виното си, и отмести вече празния
поднос.
Ако ми се говореше, щеше да ме изслуша. Ако ли не, просто щеше да остави темата.
Такава беше негласната ни уговорка още от самото начало – да се изслушваме при нужда и да
спазваме личното пространство на другия. Той все още ми разказваше лека-полека за всичко
преживяно В недрата на Планината. Някои нощи заличавах сълзите му с устни.
Тази тема обаче не беше толкова трудна за обсъждане.
– Мислех си за Илейн – отвърнах, облягайки се на ръба на писалището. – И Люсиен.
Рис вдигна вежда и аз му разказах.
Той придоби умислено изражение.
– Люсиен ще дойде ли за слънцестоенето?
– Защо, лоша идея ли е?
Рис изхъмка, свивайки по-плътно крилете си. Нямах представа как понася студа при
полет дори и с щит. Всички мои опити да се справя през последните седмици траеха едва по
няколко минути. Успях само миналата седмица, когато полетът ни от Дома на Ветровете се
оказа доста по-горещ от обичайното.
Рис най-накрая отговори:
– Ще го понеса.
– Люсиен със сигурност много би се зарадвал на такова сърдечно признание.
Половинчатата му усмивка ме накара да тръгна към него, спирайки между краката му.
Прегърна ме небрежно през ханша.
– Мога да преглътна подигравките – рече той, проучвайки лицето ми с поглед. – И
факта, че още се надява някой ден да се сдобрят с Тамлин. Но не мога да понеса мисълта за
отношението му към теб след случилото се В недрата на Планината.
– Аз мога. Вече съм му простила.
– Е, ще ме прощаваш, но аз не мога.
Леден гняв помрачи звездите във виолетовите му очи.
– И сега едвам разговаряш с Неста – изтъкнах. – А с Илейн си способен да общуваш
нормално.
– Илейн си е Илейн.
– Ако обвиняваш едната, трябва да обвиняваш и другата.
– Напротив. Илейн си е Илейн – повтори той. – Неста е… Тя е илирианка. Това си е
чист комплимент, но ето: илирианка е по душа. Така че не оправдавам поведението й.
– Тя се реваншира през лятото, Рис.
– Не мога да простя на никого, който те е наранил.
Студени, жестоки думи, изречени с небрежна изтънченост.
Въпреки това не хранеше злоба към онези, които нараняваха него. Плъзнах ръка по
плетеницата от татуировки на мускулестите му гърди, проследявайки усуканите им линии.
Той потрепери от допира ми и крилете му подскочиха леко.
– Те са моето семейство. Рано или късно трябва да простиш на Неста.
Рис опря чело между гърдите ми и обгърна кръста ми с ръце. За един дълъг момент
просто вдиша аромата ми, сякаш пълнеше дробовете си с него.
– Това ли да ти подаря за слънцестоенето? – прошепна той. – Прошка за Неста, че е
пускала четиринайсетгодишната си сестра в гората?
Вдигнах брадичката му с пръст.
– Няма да получиш никакъв подарък от мен, ако продължаваш с това цупене.
Палава усмивка.
– Гадняр! – изсъсках и понечих да отстъпя назад, но той стисна ръце около кръста ми.
Вперихме мълчаливи погледи един в друг. След малко Рис каза по връзката ни:
Мисъл за мисъл, скъпа Фейра?
Усмихнах се на искането му, тази стара игра помежду ни. Но усмивката ми бързо
помръкна.
Днес се разходих до Дъгата.
Така ли?
Той погали с нос корема ми.
Прокарах мазолести пръсти през тъмната му коса, любувайки се на копринените
кичури.
Срещнах художничка на име Ресина. Покани ме да рисувам с нея и приятелите й след
два дни.
Рис се отдръпна, за да огледа лицето ми, и вдигна вежда.
– Защо не си развълнувана?
Посочих с въздишка стаята ни, градската къща.
– Не съм рисувала от доста време.
Не и откакто се върнахме след битката. Рис си замълча, позволявайки ми да подредя
разбърканите думи в главата си.
– Струва ми се егоистично – признах си накрая. – Да отделям толкова време за себе си,
при положение, че имаме толкова работа и…
– Не е егоистично. – Той стисна ханша ми. – Ако ти се рисува, рисувай, Фейра.
– Още има хора без дом в града ни.
– Няма да им навредиш, ако отделяш по няколко часа на ден за рисуване.
– Не е само това. – Наведох се, опирайки чело в неговото, и цитрусово-морското му
ухание изпълни дробовете ми, сърцето ми. – Прекалено много неща искам да нарисувам.
Имам нужда да ги нарисувам. Как да избера? – Вдишах треперливо и се отдръпнах от него. –
Не знам дали съм готова да видя какво ще излезе на листа.
– Хм… – Рис ме замилва нежно, успокоително по гърба. – Дали ще е тази седмица, или
след два месеца, мисля, че трябва да отидеш. Поне опитай. – Той плъзна поглед из стаята, по
дебелия килим, сякаш виждаше цялата къща под нас. – Ако искаш, можем да превърнем
старата ти спалня в ателие…
– Няма нужда – прекъснах го. – Светлината там не е подходяща. – Той вдигна вежди и
аз му признах: – Проверих вече. Единствената удачна стая е всекидневната, а не ми се иска да
умирисвам цялата къща на боя.
– Едва ли някой ще възрази.
– Аз възразявам. Пък и обичам да работя сама. Хич не ми се иска Амрен да виси зад
мен и да коментира творчеството ми.
Рис се засмя.
– Ще се погрижим за нея.
– Май с теб не говорим за една и съща Амрен.
Той се ухили, придърпа ме по-близо до себе си и прошепна до корема ми:
– Рожденият ти ден се пада точно на слънцестоенето.
– Е, и?
Мъчех се да го забравя. С надеждата и останалите да забравят.
Усмивката на Рис стана по-сдържана – котешка.
– Ами трябва да получиш два подаръка.
Простенах.
– Не трябваше да ти казвам.
– Родена си в най-дългата нощ от годината. – Пръстите му отново се плъзнаха надолу
по гърба ми. И по-надолу. – Още от самото начало ни е било писано да сме заедно.
С едно дълго лениво движение проследи средната линия на задните ми части. Заради
близостта ни мигновено надуши промяната в мириса ми, когато нещо в мен се нагорещи.
Преди думите да са ме предали, съумях да пророня по връзката ни:
Твой ред е. Мисъл за мисъл.
Той ме целуна по корема, точно над пъпа.
– Разказвал ли съм ти за онзи път, когато се доветря и ме събори в снега?
Пляснах го през твърдото като камък рамо.
– С тази мисъл ли смяташ да се отчетеш?
Рис се усмихна до корема ми. Пръстите му продължаваха да ме изследват ласкаво.
– Повали ме като илирианец. Съвършен подход, директна атака. После обаче легна
задъхана върху мен. Тогава ми се искаше единствено да сме голи.
 – Защо ли не се учудвам?
Отново зарових пръсти в косата му.
Той се засмя до корема ми и почувствах фината материя на халата си като паяжина
помежду ни. Не си бях направила труда да облека нещо отдолу.
– Толкова месеци наред ме подлудяваше. Още не мога да повярвам, че вече си моя.
Гърлото ми се стегна. Тази мисъл искаше да ми сподели в замяна. Нуждаеше се да я
сподели.
– Желаех те още В недрата на Планината – пророних тихо. – Реших да го отдам на
ужасяващите обстоятелства, но след като я убихме, когато не можех да споделя с никого
колко ми е тежко, споделих с теб. С теб винаги съм могла да разговарям. Май сърцето ми
знаеше, че си мой, дълго преди аз самата да го осъзная.
Очите му просветнаха и той зарови лице между гърдите ми, галейки гърба ми.
– Обичам те – прошепна. – Повече от живота, повече от земите ми, повече от короната
ми.
Знаех. Беше жертвал онзи живот, за да изкове наново Котела, да съшие разнищената
материя на света, за да оцелея. Не намерих сили да му се ядосам след това, нито в месеците
оттогава. Беше жив – дар, за който винаги щях да съм благодарна. Пък и в крайна сметка се
бяхме спасили взаимно. Всичките.
Целунах го по главата.
– Обичам те – промълвих в синкавочерната му коса.
Рис стисна задната страна на бедрата ми – единственото предупреждение, преди да
извърти и двама ни плавно и да ме прикове към леглото, долепвайки лице до врата ми.
– Седмица – пророни до кожата ми, вдигнал грациозно криле над гърба си. – Седмица с
теб в това легло. Само това искам за слънцестоенето.
Засмях се задъхано, но той ме притисна между бедрата си и единствената бариера
помежду ни остана малкото фин плат.
– Мислиш, че се шегувам?
– Силни сме за Върховни елфи – подхванах умислено, опитвайки да се съсредоточа,
докато той подръпваше едното ми ухо със зъби, – но цяла седмица секс? После едва ли ще
мога да ходя. А и ти няма да си трудоспособен, не и с любимата част от тялото си.
Той захапа нежно най-чувствителното местенце на ухото ми и пръстите на краката ми
се свиха от удоволствие.
– Тогава ще трябва да целунеш любимата ми част, за да оздравее.
Плъзнах ръка към въпросната част – моята любима част – и я стиснах през гащетата
му. Той простена, притискайки се към дланта ми, и платът мигновено изчезна, а на негово
място остана само кадифената му твърдост.
– Трябва да се обличаме – съумях да кажа, без да откъсвам ръка от него.
– След малко – изръмжа той и засмука долната ми устна.
Добре тогава. Рис се отдръпна, обхванал главата ми с татуираните си ръце. Едната беше
покрита с илириански символи, другата – със същата татуировка като моята: тази за
последната ни сделка. Да останем заедно във всичко, което ни очакваше.
Онова пламнало място в мен запулсира с грохотния ритъм на сърцето ми. Потребността
да го усетя в себе си, да изпитам…
Сякаш в подигравка с двойното туптене в телата ни на вратата се почука гръмко.
– Само да ви предупредя – изчурулика Мор от другата й страна, – че скоро трябва да
тръгваме.
Дълбокото ръмжене на Рис погъделичка кожата ми и той обърна глава към вратата,
разсипвайки кичур коса по челото си. В замъглените му очи гореше хищническа готовност.
– Имаме трийсет минути – отвърна с похвално спокойствие.
– А ви трябват два часа за обличане – парира Мор. След умишлена пауза добави: – И не
говоря за Фейра.
Рис се засмя гърлено и сведе чело към моето. Затворих очи и вдишах уханието му,
откъсвайки пръсти от него.
– Не сме приключили – обеща ми дрезгаво, целуна хлътнатината на гърлото ми и се
отдръпна. – Върви да тормозиш някой друг – провикна се на Мор и тръгна към банята с
изчезнали криле. – Отивам да се наконтя.
Мор се изкиска и леките й стъпки заглъхнаха по коридора.
Отпуснах се върху възглавниците с дълбока въздишка, угасявайки желанието, превзело
тялото ми. От банята се чу шуртене на вода, последвано от тихо скимтене.
Изглежда, не само аз имах нужда да охладя страстите.
И наистина, когато след няколко минути влязох в банята, Рис се миеше настръхнал във
ваната.
Потопих пръсти в сапунената вода, потвърждавайки подозрението си: беше
леденостудена.

Глава 6

Мориган

Нямаше светлина на това място.

Никога не бе имало.
Дори венците от бор и бодлива зеленика и пращящите огньове с брезови цепеници в
чест на слънцестоенето не успяваха да разсеят вечния мрак, царящ в Изсечения град.
Не беше мракът, който Мор беше обикнала във Веларис, който беше неразделна част от
Рис, също като кръвта му.
Тук господстваше мракът на разложението, на покварата. Мрак, задушаващ живота.
А златокосият елф, застанал сред внушителните колони с изсечени люспести зверове в
тройната зала, беше изтъкан от него. Черпеше силите си от него.
– Извинявам се, ако сме прекъснали тържеството – рече любезно Рисанд на Кеир и елфа
до него.
Ерис.
Тройната зала се беше опразнила. Само дума от Фейра и обичайната пасмина, която
гуляеше, танцуваше и кроеше заговорите си тук, напусна. Останаха единствено Кеир и
най-големият син на Великия господар на Есента.
Кеир проговори пръв, приглаждайки реверите на черния си жакет:
– На какво дължим това удоволствие?
Презрителният му тон… Мор още чуваше как шепне с него обида след обида в дома на
семейството й, на всяка среща и сбирка, когато братовчед й не присъстваше. Нечистокръвен
изрод. Позор за рода ни.
– Велики господарю!
Изрече думите, без да се замисля. И гласът й, гласът, който използваше тук… Не беше
нейният. Никога нейният, не и тук, долу, в мрака. Със същия студен безмилостен тон поясни:
– На какво дължим това удоволствие, Велики господарю ?
Нарочно оголи зъби.
Кеир не й обърна внимание.
Така обичаше да демонстрира неуважението си: държейки се сякаш човекът пред него
не заслужава усилието да му отговори.
Опитай нещо ново, нещастно копеле.
Рис се намеси, преди Мор да е изрекла коментара си на глас, и тъмната му мощ изпълни
стаята, цялата планина.
– Идваме да поднесем на теб и близките ти най-добрите си пожелания за
слънцестоенето, разбира се. Но ти май вече си имаш гост.
Сведенията на Аз бяха безпогрешни, както винаги. Тази сутрин, когато сенкопоецът я
намери в библиотеката в Дома на Ветровете, където Мор четеше за обичаите в Двора на
Зимата, тя дори не го попита как е разбрал, че Ерис ще гостува на Кеир същата вечер.
Отдавна беше научила, че Аз не обича да споделя подобна информация.
Но елфът от Двора на Есента, застанал до Кеир… Мор се насили да погледне Ерис.
Право в кехлибарените му очи.
По-студени от всяко кътче в Двора на Калиас. Бяха такива, откакто се беше запознала с
него преди пет века.
Ерис допря длан върху предницата на оловносивия си жакет – същинско олицетворение
на галантността, типична за Двора на Есента.
– Реших и аз да поднеса пожеланията си за слънцестоенето.
Този глас. Този копринен високомерен глас. Нито тонът, нито тембърът му се бяха
променили през вековете. От онзи ден насам.

***

Топли слънчеви лъчи обливат като разтопено масло листата и ги карат да блестят
като рубини и цитрини. Изпод шумата и корените, върху които са я захвърлили, се носи
влажният земен мирис на гнило.
Всичко я боли. Всичко. Не може да помръдне. Способна е единствено да гледа как
слънцето се спуска по небосвода над високите гъсти корони на дърветата, да слуша как
вятърът свисти между сребристите им стволове.
А изворът на болката, прогаряща тялото й като жив огън с всяка насечена,
раздираща глътка въздух…
Леки равномерни стъпки по шумата. Шест чифта. Гранична стража, патрул.
Помощ. Някой щеше да й помогне…
Мъж изругава с дълбок непознат глас. После се умълчава.
Само един чифт стъпки продължават към нея. Тя не може да обърне глава, не може
да понесе агонията. Може само да вдишва хрипливо през разтрепераното си гърло.
– Не я пипай.
Стъпките спират.
Предупреждение – но не защото някой иска да я предпази. Да я защити.
Познава този глас. От доста време го ненавижда.
Сега усеща и неговите стъпки. Усеща тътена им в шумата, в мъха, в корените.
Сякаш земята трепери пред него.
– Никой да не я докосва – нарежда Ерис. – Докоснем ли я, превръща се в наша
отговорност.
Студени, безчувствени думи.
– Но те… приковали са я с…
– Няма да я пипате.
Приковали.
Бяха я приковали с гвоздеи, докато крещеше насреща им, докато ги ругаеше, докато ги
умоляваше. А накрая бяха извадили дългите страховити железни гвоздеи. И чука.
Три гвоздея.
Три удара с чука, заглушени от писъците й, от болката.
Тя се разтреперва и чувството й е също толкова омразно, колкото моленето. Тялото й
вие в агония, гвоздеите са забити в корема й безпощадно.
Бледо красиво лице изниква пред нея, скривайки листата като скъпоценни камъни.
Безизразно, невъзмутимо лице.
– Да разбирам, че не ти се живее тук, Мориган?
Тя предпочита да умре тук, кръвта й да изтече тук.
Да умре и да се завърне като зъл, жесток дух, който да ги разкъса на парчета.
Той явно го прочита в очите й. На устните му изплува лека усмивка.
 – Така си и мислех.
Ерис се изправя, обръща се. Заравя пръсти в шумата и глинестата почва.
Иска й се да може да призовава хищнически нокти – като тези на Рис – за да раздере с
тях омразното му бледо гърло. Но нямаше такава дарба. Нейната дарба… нейната дарба я
беше довела дотук. Беше я оставила изпотрошена и кървяща.
Ерис прави крачка.
Някой се обажда иззад него:
– Не можем просто да я оставим да…
– Можем и ще я оставим – отвръща просто Ерис и продължава с уверена крачка. –
Сама е избрала да се омърси, семейството й е решило да я изхвърли като боклук. Вече им
съобщих решението си по този въпрос. – Дълга пауза, по-жестока от предишните. – Пък и
нямам навика да чукам илирианска измет.
Тогава не удържа сълзите си, горещи и парещи.
Сама. Щяха да я оставят сама тук. Приятелите й не знаеха къде е. Дори тя не
знаеше.
– Но… – обажда се отново несъгласният.
– Тръгвайте.
И роптанията секват.
А когато стъпките им заглъхват и изчезват, тишината се завръща.
Слънцето, вятърът, листата.
Кръвта, желязото и пръстта под ноктите й.
Болката.

***

Фейра я побутна леко, откъсвайки я от онази кървава поляна до границата на Двора на

Есента.
Мор благодари с поглед на Великата си господарка, но Фейра просто върна вниманието
си към разговора в залата. Не че изобщо го беше отделяла.
Фейра бе възприела ролята на господарка на този ужасен град много по-лесно,
отколкото тя самата. Облечена в лъскава ониксовочерна рокля, сложила диадемата с
полумесец на главата си, приятелката й наистина имаше осанка на велик владетел, на изконна
част от това място, също като увиващите се змиевидни зверове, изсечени навсякъде из залата.
Точно онова, в което Кеир навярно си бе представял, че ще се превърне самата Мор.
Образ, несъвместим с дръзката й яркочервена рокля и златните скъпоценности по
китките и ушите й, блещукащи като слънчеви лъчи в сумрака.
– Ако сте искали да проведете срещата си на четири очи – говореше Рис с присъщото си
смъртоносно спокойствие, – най-големият празник в годината май не е най-подходящият
момент.
Вярно.
Камерхерът на Изсечения град махна с ръка.
– Но защо да се крием? След войната всички станахме толкова близки приятели.
Често си мечтаеше да го изкорми. Понякога си представяше как го прави с нож, друг
път – с голи ръце.
– Как вървят нещата в двора на баща ти, Ерис? – попита леко отегчено Фейра.
Кехлибарените му очи й отвърнаха с явна ненавист.
Погледът му изпълни главата на Мор с грохот. Тя почти не чу равнодушния му отговор.
Нито пък следващите думи на Рис.
Някога бе обичала да дразни Кеир и двора му, да ги държи на нокти. Дори беше счупила
няколко кости на камерхера – след като Рис изпотроши ръцете му. Направи го с удоволствие
заради думите му към Фейра, а после на драго сърце си тръгна, когато майка й я изгони от
покоите им. Възбрана, която важеше и сега. Но още преди няколко месеца, когато Ерис влезе
в онази съвещателна зала…
Ти си на повече от петстотин години , напомняше си често Мор. Можеше да посрещне
предизвикателството далеч по-достойно.
Нямам навика да чукам илирианска измет.
Дори сега, дори след като Азриел я намери в гората, след като Маджа заличи напълно
белезите от онези гвоздеи… Не биваше да идва тази вечер.
Кожата й се обтегна по костите й, коремът й се сви. Страхливка.
Беше надвивала множество врагове, беше се била в толкова войни, но като гледаше
двамата елфи един до друг… Усети как Фейра се напряга до нея заради нещо, казано от Ерис.
Великата й господарка му отвърна:
– На баща ти му е забранено да влиза в човешките земи.
Тонът й беше безкомпромисен, а в очите й светеше стомана.
Ерис просто сви рамене.
– Не смятам, че решението е твое.
Рис пъхна ръце в джобовете си – олицетворение на вродената аристократичност. Но
сенките и изпъстрената със звезди тъмнина, разстилащи се като облак край него,
разтърсващи планината с всяка негова стъпка – те бяха истинското лице на Великия господар
на Двора на Нощта. Най-могъщият Велик господар в историята.
– Съветвам те да напомниш на Берон, че експанзията не е позволена. На никой от
дворовете.
Ерис не се впечатли. Нищо никога не го притесняваше. Мор намрази студения му,
резервиран нрав още от мига, в който го срещна. Липсата на интерес и емоции към света.
– Тогава аз ще си позволя да посъветвам вас, Велики господарю, да обсъдите въпроса
със скъпия си приятел Тамлин.
– Защо?
Въпросът на Фейра разряза въздуха като острие на нож.
Ерис се усмихна змийски.
– Защото неговата територия е единствената граничеща с човешките земи. Струва ми
се, че всеки, решил да разшири владенията си, ще трябва да мине първо през Двора на
Пролетта. Или поне да получи разрешение от Тамлин.
Още един елф, когото Мор щеше да убие някой ден. Ако Фейра и Рис не я изпревареха.
Нямаше значение как е постъпил във войната Тамлин и това, че беше довел войските на
Берон и човеците. Че беше изиграл Хиберн.
В мислите й беше друг ден, друга жена, повалена на земята – и Мор нямаше да забрави,
нито да прости.
Студеното лице на Рис обаче придоби умислен вид. Личеше си, че не му е приятно да
получава сведения от Ерис, но информацията си беше информация.
Мор рязко обърна поглед към Кеир и го хвана да я гледа.
С изключение на заповедта си към камерхера, още не беше продумала и дума. Не беше
допринесла за разговора. Не беше изказала мнение.
Прочете го в очите на Кеир. Усети доволството му.
Кажи нещо. Измисли какво да кажеш. Смачкай самодоволния му фасон.
Рис обаче реши, че срещата е приключила, хвана нея и Фейра под ръка и ги поведе към
изхода, разтърсвайки отново планината. Мор нямаше представа какво е казал на Ерис.
Жалка си. Жалка страхливка.
Истината е твоята дарба. И твое проклятие.
Кажи нещо.
Но така и не й хрумнаха думи, с които да порази баща си.
Докато червената й рокля се развяваше зад нея, Мор обърна глава към него и към
подсмихващия се наследник на Двора на Есента и последва Великия си господар и Великата
си господарка през мрака, обратно към светлината.
 Глава 7

Рисанд

– Ти поднасяш най-добрите подаръци за слънцестоенето, Аз.

Обърнах гръб на големите прозорци в личния ми кабинет в Дома на Ветровете,
откъдето съзерцавах Веларис, облян в багрите на ранното утро.
Шпионинът ми и мой брат остана от другата страна на огромното дъбово бюро, чиято
повърхност бе отрупана с карти и писмени сведения, донесени от него. Гледаше ме със
същото каменно изражение още откакто почука на двойната врата на кабинета ми малко след
съмване. Сякаш бе очаквал, че няма да мигна цяла нощ след неособено деликатното
предупреждение на Ерис за границите на Тамлин.
Фейра не го спомена, като се прибрахме. Не изглеждаше готова да обсъжда подхода ни
към Великия господар на Пролетта. Заспа бързо, оставяйки ме да размишлявам пред
камината във всекидневната.
Съвсем обяснимо долетях дотук преди изгрева – исках хапещият студ да прогони от
тялото ми тежестта на безсънната нощ. Крилата ми още бяха вкочанени на места.
– Поиска информация – отвърна кротко Аз.
Обсидиановата дръжка на Изповедника сякаш поглъщаше първите слънчеви лъчи от
ножницата си на хълбока му. Завъртях очи, облегнах се на бюрото и махнах към натрупаните
материали.
– Не можа ли да оставиш цялото това съкровище за след слънцестоенето?
Погледнах неразгадаемото му изражение и побързах да добавя:
– Не ми отговаряй.
Азриел вирна едното ъгълче на устата си. Сенките му се увиваха около врата му като
оживели татуировки, сестри на илирианските символи, изрисувани с мастило под кожените
му дрехи.
Сенки, различни от онези, които можех да призовавам със силата си. Родени в
задушната тъмница, където го бяха изпратили, за да го пречупят.
Вместо това обаче Азриел бе научил езика й.
Макар кобалтовосините му Сифони да бяха доказателство, че във вените му тече
истинска илирианска кръв, дори богатият фолклор на воинския народ, моя воински народ,
нямаше обяснение за произхода на дарбата му. Определено нямаше нищо общо със
Сифоните, със суровата убийствена мощ, която повечето илирианци обуздаваха с камъните
си, за да не унищожи всичко по пътя си.
Вдигнах очи от Сифоните върху ръцете му и погледнах смръщено към купчината
листове, които ми беше представил преди малко.
– Каза ли на Касиан?
– Дойдох първо тук – отговори Азриел. – Скоро и той ще пристигне.
Прехапах устна и вперих поглед в картата на Илирия.
– Клановете са повече, отколкото очаквах – признах си, изпращайки рояк сенки из
стаята, за да укротя силата, която се разбуждаше смутно във вените ми. – Дори в
най-песимистичните ми предвиждания.
– Не говорим за всички членове на тези кланове – каза Аз, но мрачното му лице подкопа
опита му да омекоти удара. – Броят отразява местата, където плъзва недоволство, не където
са се образували мнозинства от негодуващи. – Той посочи с белязан пръст един от лагерите. –
Тук например има само две елфки, бълващи отрова за войната. Едната е вдовица, а другата –
майка на войник.
– Където има пушек, има и огън – настоях аз.
Азриел за дълго се загледа в картата. Запазих мълчание, знаейки, че ще проговори само
когато той реши. В детството ни се случваше с Касиан часове наред да го бъхтим с юмруци,
за да каже нещо. Той никога не се поддаваше.
– Илирианците са долни твари – коментира накрая с плашещо тих глас.
Отворих уста, но бързо я затворих.
Сенки се увиваха около крилете му, отделяха се от него и потъваха в дебелия червен
килим.
– Цял живот се обучават за воини, а като не се завърнат у дома, семействата им
обвиняват нас, че сме ги пратили на война.
– Семействата им са загубили нещо незаменимо – отвърнах с мек тон.
Азриел махна с белязана ръка и кобалтовосиният му Сифон проблесна.
– Пълни лицемери!
– И какво да направя сега? Да разпусна най-голямата армия в Притиан ли?
Аз не отговори.
Въпреки това не откъснах очи от неговите. Устоях на ледения му поглед, който понякога
ме плашеше до смърт. Видях какво стори на доведените си братя преди няколко века. Още
сънувах онзи ужас. Не самата постъпка. Заслужаваха си всичко. Всичко.
В паметта ми се бе загнездила мразовитата бездна, в която Аз се хвърли.
Същият този скреж започваше да обгръща очите му и сега. Затова заявих спокойно, но и
безапелационно:
– Няма да разпусна илирианците. И бездруго няма къде да отидат. А ако опитаме да ги
изгоним от планината, нищо чудно да предизвикаме атаката, която се мъчим да потиснем.
Аз си замълча.
– Струва ми се по-належащ въпросът – продължих, сочейки с показалец просторния
континент, – че човешките кралици още не са се върнали в земите си. Стоят в общия им
дворец. Освен това народът на Хиберн не е особено доволен от загубата. Пък и сега, когато
Стената вече я няма, знае ли се кой Двор ще реши да си присвои малко човешка територия? –
Този въпрос ме накара да стисна челюсти. – Мирът е крехък.
– Знам – обади се най-накрая Аз.
– Така че скоро може да изникне нужда от помощта на илирианците. Да ги призовем да
проливат кръвта си за нас.
Фейра знаеше. Осведомявах я за всички доклади и срещи. Но последната
информация…
– Ще държим опозицията под око – довърших и се постарах Азриел да усети тътена на
силата, бушуваща в мен, да разбере, че говоря сериозно. – Касиан знае, че тя се разраства
сред лагерите, и е готов да направи необходимото, за да я потуши.
– Не знае колко са недоволните.
– И може би още е рано да му казваме. Ще го отложим за след празника. – Аз примига.
Обясних му тихо: – Чака го много работа. Нека се отпусне поне на празника.
И двамата като че ли умишлено не споменавахме Неста. Нито на четири очи, нито пред
Касиан. Аз също не се замислях по въпроса. Явно и с Мор беше така, като се имаше предвид
нетипичното й мълчание по въпроса след края на войната.
– Ще се вбеси, като разбере, че сме крили от него.
– Вече подозира доста, така че на този етап би било просто потвърждение.
Аз плъзна палец по черната дръжка на Изповедника и сребристите руни по тъмната му
ножница проблеснаха на светлината.
– Ами човешките кралици?
– Продължаваме да ги наблюдаваме. Ти продължаваш да ги наблюдаваш.
– Васа и Юриан още са с Грейсън. Да ги привикаме ли?
Неочаквана сбирка в човешките земи. Тъй като в парчето територия в долния край на
Притиан никога не бе коронясвана кралица, а управлението бе възложено на Съвет от
заможни лордове и търговци, Юриан някак бе успял да поеме ръководството. Сега
използваше имението на Грейсън като свое седалище.
А Васа… Тя остана. Господарят й я освободи за кратко от проклятието – магията,
заради която беше жена нощем, а денем се превръщаше в огнена птица. И заради която не
можеше да напуска езерото във вътрешността на континента.
За пръв път срещах такава магия. И двамата с Хелион я проучихме със силите си,
търсейки начин да я развалим. Така и не успяхме. Сякаш проклятието се бе вляло в кръвта й.
Свободата на Васа беше временна. Люсиен ни предупреди още преди месеци. И досега
я посещаваше често, информирайки ни, че нищо не се е променило. Рано или късно
трябваше да се завърне при езерото, при лорда магьосник, който я държеше като своя
пленница, след като я бе купил от човешките кралици.
– Васа знае, че кралиците ще си останат заплаха, докато не се погрижим за тях – казах
след дълго мълчание. Още едно сведение от Люсиен. Но само за ушите на двама ни с Аз. – За
да ги нападнем обаче, първо ще трябва да се провинят. Ако ги атакуваме на тяхна територия,
макар и за да им попречим да разпалят нова война, всички ще ни възприемат като
завоеватели, не като герои. А за да постигнем дълготраен мир, се нуждаем от доверието на
човеците от другите земи.
– Тогава може би Юриан и Васа трябва да се погрижат за тях. Докато Васа все още е
свободна.
Бях помислил и върху това. С Фейра го обсъждахме по цяла нощ. Няколко пъти.
– Човеците трябва да получат шанс за самоуправление. За автономност. Нищо, че са ни
съюзници.
– Тогава изпрати Люсиен. Като наш посланик в човешките земи.
Забелязах колко са напрегнати раменете на Азриел, как сенките го прикриват от
слънчевата светлина.
– Люсиен го няма в момента.
Аз вдигна вежди.
– Къде е?
Смигнах му.
– Нали си ми шпионин. Не би ли трябвало да знаеш?
Аз скръсти ръце, а лицето му остана също толкова студено, колкото легендарния
кинжал на хълбока му.
– Не го следя.
– Защо?
Нито следа от емоция.
– Той е другар на Илейн.
Зачаках.
– Бих навлязъл в личното й пространство, ако започна да го следя.
Да знае дали и кога Люсиен я посещава. Какво правят заедно.
– Сигурен ли си? – попитах тихо.
Сифоните на Азриел угаснаха, притъмнявайки като морските дълбини.
– Къде е Люсиен?
Неприкритият му заповеднически тон ме накара да изопна гръб. Въпреки това
провлачих небрежно:
– Отиде в Двора на Пролетта. Там ще прекара слънцестоенето.
– Последния път Тамлин го изгони.
– Така е. Но го покани за празника.
Вероятно защото иначе е щял да прекара сам в имението си. Или каквото беше останало
от него.
Не че му съчувствах.
Още виждах чистия ужас в очите на Фейра, докато Тамлин вилнееше из кабинета си.
Когато я заключи в къщата си.
И Люсиен му го беше позволил. Но вече се бях помирил с него. Или поне опитвах.
С Тамлин щеше да е по-сложно. По-сложно, отколкото си позволявах да осъзная.
Още беше влюбен във Фейра. И не можех да го виня. Макар да ми идеше да го стисна за
гърлото.
Отпъдих тази мисъл.
– Ще обсъдя въпроса за Васа и Юриан с Люсиен, когато се върне. Ще го питам дали е
съгласен да ги посети отново. – Кимнах с глава. – Дали ще се държи цивилизовано с
Грейсън?
Безизразното лице на Аз беше причината никога да не губи на карти.
– Защо питаш мен?
– Тоест твърдиш, че не си блъфирал, като заяви, че не следиш Люсиен?
Нищо. Абсолютно нищо по лицето му, в мириса му. Сенките, откъдето и да идваха, го
прикриваха твърде добре. Азриел отвърна студено:
– Няма да страдам, ако Люсиен убие Грейсън.
И аз нямаше да страдам. Нито пък Фейра, а и Неста.
– Направо се изкушавам да пратя Неста на лов по време на слънцестоенето.
– Приготвил ли си й подарък?
Не. Всъщност почти.
– Подарих й цял апартамент, зареден с алкохол. Не е ли достатъчно?
Аз прокара ръка през тъмната си коса.
– Дали… – Нетипично беше за него да се запъва. – Дали трябва да поднесем подаръци
на сестрите?
– Не – отвърнах искрено. Аз май въздъхна облекчено. Не че изражението му се
промени. – Според мен Неста не я интересуват подаръци, а Илейн като че ли не очаква нищо
от нас. По-скоро бих оставил сестрите да си разменят подаръци помежду си.
Аз кимна отнесено.
Забарабаних с пръсти по картата, точно върху Двора на Пролетта.
– След ден-два ще съобщя лично на Люсиен за визитата му в имението на Грейсън.
Азриел вирна вежда.
– Ще ходиш в Двора на Пролетта?
Щеше ми се да отрека. Вместо това обаче му предадох думите на Ерис: че Тамлин може
или да разшири границите си към човешките земи, или да пропусне някого през тях. Едва ли
щях да мигна нощем, докато не проучех въпроса.
Като приключих, Аз изтупа невидима прашинка от кожените люспи на ръкавицата си.
Единственият белег на раздразнението му.
– Мога да те придружа.
Поклатих глава.
– По-добре да отида сам.
– Заради Люсиен или Тамлин?
– И двамата.
Люсиен можех да понеса. Тамлин обаче… Може би исках никой да не присъства на
разговора ни. Или каквото друго се случеше.
– Ще поканиш ли Фейра?
Един поглед в лешниковите очи на Азриел ми даде да разбера, че е наясно с причините
да отида сам.
– След няколко часа – отвърнах. – Но едва ли ще й се идва. И едва ли ще се опитам да я
убедя.
Мир. Мирът беше на една ръка разстояние. Но имаше неизплатени дългове, за които
трябваше да се погрижа.
Аз кимна с разбиране. Той винаги ме разбираше най-добре – повече от останалите. С
изключение на другарката ми. Дали заради дарбата му, или просто защото си приличахме
повече, отколкото предполагаха околните – не можех да преценя.
Но Азриел имаше опит с разчистването на стари сметки. С коригирането на нередности.
Това май важеше за повечето от приближените ми.
– Да разбирам, че нямаш новини за Бриаксис.
 Сведох поглед към мрамора под ботушите си, сякаш можех да видя чак до библиотеката
под планината и опустелите подземни етажи.
Аз също заби очи в пода.
– Нито шепот, нито писък?
Засмях се. Брат ми имаше ловко, дяволито чувство за хумор. От месеци се канех да
заловя Бриаксис – да взема Фейра и да я оставя сама да издири съществото, което можеше да
се опише само като въплъщение на страха. Но както много други от плановете ми за Фейра, и
този бе възпрепятстван от управлението на двора ми и смутовете в света извън него.
– Искаш ли аз да го заловя?
Спокоен, невъзмутим въпрос.
Махнах с ръка и халката ми проблесна на утринната светлина. Фейра още не ме беше
потърсила, значи спеше. Но колкото и да се изкушавах да я събудя само за да чуя гласа й, не
ми се искаше да ме закове за стената, защото съм нарушил съня й.
– Нека и Бриаксис се порадва на слънцестоенето – отвърнах накрая.
Аз се усмихна, което му се случваше рядко.
– Колко великодушно от твоя страна.
Кимнах драматично в имитация на кралско благородство, после се свлякох на стола си и
вдигнах крака върху бюрото.
– Кога тръгваш към Роузхол?
– Сутринта след слънцестоенето – отговори Аз, обръщайки се към блещукащия
Веларис. Потръпна едва забележимо. – Но трябва да купя някои неща, преди да замина.
Усмихнах му се иронично.
– Купи й нещо и от мен, става ли? И този път го пиши на моята сметка.
Знаех, че няма да ме послуша, но Аз все пак кимна.

Глава 8

Касиан

Задаваше се буря.
Точно за слънцестоенето. Нямаше да ги връхлети в близките ден-два, но Касиан я
подушваше. И други в лагера Ветробран я предусещаха, затова обичайната оживеност бе
придобила забързан, интензивен ритъм. Проверяваха устойчивостта на колиби и шатри,
приготвяха яхнии и печени меса, хората заминаваха или се прибираха по-рано, за да
изпреварят бурята.
Касиан освободи момичетата заради нея. Нареди всички обучения и упражнения,
включително на мъжете, да се отложат. Патрулите щяха да обикалят района в намален състав
– само най-опитните воини и желаещите да премерят сили с бруталните ветрове и ниските
температури. Враговете нападаха дори в буря.
А ако тази наистина се окажеше толкова свирепа, колкото Касиан предвиждаше, щеше
да затрупа лагера със сняг поне за няколко дни.
Затова и отиде в малката занаятчийска част на лагера, отвъд шатрите и малкото трайни
постройки. От двете страни на черния път имаше няколко дюкяна. Смесено магазинче, на
което вече висеше табелка, че всички стоки са разпродадени, две ковачници, обущарница,
дърводелска шатра и магазин за дрехи.
Дървената постройка на магазина за дрехи беше сравнително нова. Поне по
илирианските стандарти, беше на около десет години. Над магазина на първия етаж като че
ли имаше стаи за живеене, осветени от фенери. А на стъклената витрина беше изложено
точно това, което търсеше.
Звънчето над вратата със стъкло в оловен обков издрънча, когато Касиан влезе,
прибирайки криле плътно до гърба си въпреки необичайно широкия вход. Посрещна го
топлина, уютна и приятна, и той побърза да затвори вратата.
Стройната млада илирианка зад боровия тезгях вече го наблюдаваше застинала.
Касиан забеляза първо белезите по крилете й. Умишлено причинени страховити белези
през средните им сухожилия.
Стомахът му се сви, но той й се усмихна и тръгна към лъснатия тезгях. Прерязани.
Крилете й бяха прерязани.
– Търся Протеус – каза той, поглеждайки право в кафявите й очи.
Проницателни очи. В тях се четеше объркване, но не и страх. Тъмната й коса беше
сплетена в обикновена плитка, разкриваща смуглата й кожа и тясно ъглесто лице. Не красиво,
но все пак впечатляващо. Интригуващо.
Тя не сведе поглед, както бяха научени повечето илирианки. Въпреки че белезите по
прерязаните й криле говореха за дълбоко застъпени традиции в семейството й, очите й не
трепнаха от неговите.
Погледът й беше като на Неста. Прям и смущаващ.
– Протеус беше баща ми – отвърна тя, развърза бялата си престилка, разкривайки
семпла кафява рокля, и излезе иззад тезгяха.
Беше.
– Моите съболезнования – каза Касиан.
– Не се прибра от войната.
Касиан не сведе брадичка.
– Тогава ти поднасям още по-искрени съболезнования.
– Защо? – Безстрастен, равнодушен въпрос. Тя му протегна слаба ръка. – Аз съм Емери.
Магазинът вече е мой.
Предупреждение. Необичайно предупреждение. Касиан стисна ръката й и не се
изненада от силния й непоколебим захват.
Познаваше Протеус. И не можа да повярва, когато илирианецът постъпи в армията.
Знаеше, че има една дъщеря и нито един син. Нито пък други близки от силния пол. След
смъртта му някой от тях би наследил магазина. Но смелостта дъщеря му да се изправи срещу
останалите наследници, да заяви, че магазинът е неин, и да продължи да го стопанисва… Той
плъзна поглед из тясното спретнато пространство.
Надникна през прозореца към дюкяна отвъд улицата. Онзи с табелата за разпродадена
стока.
Магазинът на Емери беше зареден. Сякаш току-що й бяха докарали стока. Или просто
не идваха клиенти. Никога.
Фактът, че Протеус бе създал такъв магазин в лагер, където търговски обекти бяха
започнали да се появяват едва през последните петдесет години, говореше, че е имал много
пари. Навярно достатъчно Емери да поддържа семейния бизнес. Но не завинаги.
– Определено си му придала нов облик – коментира Касиан накрая, връщайки
вниманието си към нея.
Емери се беше отдалечила с няколко крачки и го гледаше с изправен гръб и гордо
вдигната брадичка.
Беше виждал и Неста в същата поза. Наричаше я „Ще изколя враговете си“.
Касиан бе дал названия на поне двайсетина пози от арсенала на Неста. От „Ще изям
очите ти за закуска“ до „Не искам Касиан да разбира, че чета мръсни книги“ – която му беше
любима.
Потискайки усмивката си, той посочи спретнатите купчинки от ръкавици с вълнена
подплата и дебели шалове на витрината.
– Искам да купя всичките ти зимни аксесоари.
Тя вдигна тъмни вежди.
– Сериозно?
Той бръкна в джоба на кожения си панталон, извади кесия и й я подаде.
– Би трябвало да стигнат.
 Емери претегли в дланта си малката кожена кесия.
– Не искам подаяния.
– Тогава вземи колкото е нужно за всичките ръкавици, ботуши, шалове и палта в
магазина ти и ми върни останалото.
Без да отговори, Емери хвърли кесията върху тезгяха и тръгна към витрината. Натрупа
всичко на купчинки върху дървения плот на тезгяха, после влезе в задната стаичка и изнесе
още. Когато върху лъснатото дърво не остана нито сантиметър празно място, дрънченето на
монети изпълни магазина.
Накрая момичето му върна безмълвно кесията. Той не й спомена, че е една от малкото
илирианци, приели парите му. Повечето плюеха на тях или ги хвърляха на земята. Дори след
като Рис стана Велик господар.
Емери огледа купчините със зимни стоки върху тезгяха.
– Искаш ли да намеря торби и кашони?
Той поклати глава.
– Не е необходимо.
Тъмните й вежди отново подскочиха.
Касиан бръкна в кесията си с пари и остави три тежки монети на единственото празно
кътче от тезгяха.
– За доставка.
– На кого? – попита Емери.
– Живееш над магазина, нали? – Тя кимна отривисто. – Тогава вероятно знаеш кой от
лагера има достатъчно и кой си няма нищо. След няколко дни ще ни връхлети буря. Искам да
раздадеш всичко на тези илирианци, които ще бъдат ударени най-силно.
Тя примига, явно преосмисляйки първоначалното си мнение за него. После отново
огледа купчините.
– Те… повечето от тях не ме харесват – обясни с по-мек тон, отколкото я бе чул да
използва досега.
Устните й се извиха леко. Не точно в усмивка. Не и пред непознат.
– Считай го за реклама – продължи той. – Кажи им, че е подарък от Великия им
господар.
– Защо не е от теб?
Не искаше да й отговаря. Не и днес.
– Най-добре не ме намесвай.
Емери го премери с поглед, после кимна.
– Ще се постарая да раздам стоката на най-нуждаещите се до залез.
Касиан се поклони с благодарност и тръгна към стъклената врата. Само вратата и
прозорците навярно биха стрували повече от неколкогодишното препитание на други
илирианци.
Протеус беше богаташ – добър бизнесмен. И сносен воин. Щом бе рискувал охолния си
живот, за да излезе на бойното поле, явно бе притежавал поне малко достойнство.
Но белезите по крилете на Емери – доказателство, че повече никога нямаше да вкуси
вятъра…
Почти му се прииска Протеус да беше още жив. Само и само за да го убие
собственоръчно.
Касиан хвана студената месингова дръжка на вратата.
– Лорд Касиан!
Той погледна през рамо към Емери, която вече стоеше зад тезгяха. Не си направи труда
да я поправя, да й обяснява, че никога не би използвал званието „лорд“ пред името си.
– Весело слънцестоене! – пожела му кратко момичето.
Касиан й се усмихна.
– И на теб. Уведоми ме, ако срещнеш трудности при разнасянето.
Тя вдигна тясната си брадичка.
 – Няма да се наложи.
Огнени думи. Емери щеше да накара нуждаещите се семейства да ги приемат,
независимо дали ги искаха. Беше виждал този плам и преди – тази стомана. Стана му чудно
какво би се случило, ако двете се срещнеха някога.
Касиан излезе в мразовития ден и звънчето над вратата отново издрънча. Като
предвестник на задаващата се буря.
Не само тази, която вече фучеше през планината.
Но и тази, която се мътеше тук от много, много време.

Глава 9

Фейра

Не трябваше да вечерям.
Тази мисъл се премяташе из главата ми, докато вървях към ателието на Ресина под
смрачилото се небе.
Вече виждах как светлината му се разлива по замръзналата улица, смесвайки се с
мекото сияние на уличните лампи.
Тъй като до слънцестоенето оставаха само три дни, наоколо гъмжеше от пазаруващи
хора въпреки късния час – не само жители на квартала, но и посетители от целия град и
периферията му. Сред множеството Върховни елфи имаше и много видове нисши, каквито
виждах за пръв път. Всички се усмихваха и сякаш искряха от радост и ведрина. Заразната им
енергия туптеше и под моята кожа, макар че от напрежение едва се сдържах да не полетя
обратно към дома въпреки мразовития вятър.
Носех раница с материали и навито на руло платно под мишница, тъй като не знаех
дали ще ми ги подсигурят, а и би било невъзпитано да се появя в ателието на Ресина,
очаквайки да ме оборудват с всичко нужно. Затова вървях пеша от градската къща – не исках
да се ответрявам с толкова много неща, а рискувах да загубя платното при летенето.
Още не бях овладяла умението да се браня от вятъра по време на полет, въпреки че Рис
и Азриел вече често ме обучаваха, а с допълнителното тегло в ръцете ми и безпощадния
студ… Нямах представа как се справят илирианците в планината, където целогодишно беше
студено.
Но може би скоро щях да разбера, ако недоволството във военните лагери
продължаваше да се разраства.
Сега обаче нямаше да мисля за това. Стомахът ми и бездруго беше свит на топка.
Спрях до къщата преди ателието. Ръцете ми се потяха в ръкавиците.
Никога не бях рисувала заедно с други хора. Рядко показвах картините си на когото и да
било.
А и за пръв път от много време щях да се изправя пред платното. Не знаех какво може
да се излее от мен…
Рис подръпна връзката помежду ни.
Всичко наред ли е?
Спокоен, кротък въпрос. Гласът му укроти разтрепераните ми нерви.
Беше ми казал къде възнамерява да отиде на следващия ден. Какво иска да разбере.
Покани и мен.
Аз му отказах.
Може и да дължах на Тамлин живота на другаря си, може и да му бях пожелала мир и
щастие, но не исках да го виждам. Да говоря с него. Изобщо да си имам работа с него. Поне
известно време. Навярно завинаги.
Беше ми съвестно, че отклоних поканата на Рис, и май точно заради това тръгнах към
Дъгата тази вечер.
 Сега обаче, когато виждах ателието на Ресина и чувах смеха на ежеседмичните й
партньори по рисуване, решимостта започваше да ме напуска.
Не знам дали ще се справя.
След кратко мълчание Рис отвърна:
Искаш ли да дойда с теб?
Да рисуваш?
Не се сещам за по-добър гол модел.
Усмихнах се, без да ме е грижа, че стоях сама на улицата, а покрай мен минаваха
безброй хора. Голямата качулка скриваше лицето ми.
Извинявай, но не искам да споделям с никого величественото ти тяло.
Тогава после може да позирам само за теб. – Той погали чувствено връзката ни,
нагорещявайки кръвта ми. – От доста време не сме намесвали боя.
Онази колиба и кухненската маса проблеснаха в паметта ми и устата ми пресъхна леко.
Разбойник.
Той се засмя.
Ако искаш да влезеш, влез. Ако ли не, недей. Ти решаваш.
Погледнах платното под мишницата си и кутията с бои в другата ми ръка. Погледнах и
ателието на десетина метра от мен, петно златиста светлина сред нощния мрак.
Знам какво искам да направя.

***

Никой не забеляза, че се ответрях в затворената галерия по-надолу по улицата.

А понеже прозорците бяха заковани с дъски, отвън не се виждаха сферите елфическа
светлина, които запалих и пратих да кръжат из въздуха.
Заради липсата на стъкла и обитатели от месеци ателието зад галерията беше толкова
студено, че оставих материалите и заподскачах, за да се стопля.
Представях си колкото хубаво е било мястото преди нападението: огромният прозорец с
южно изложение е осигурявал непрекъсната слънчева светлина, а и по сводестия таван
имаше няколко прозореца, сега затворени с дъски. Галерията отпред беше широка десетина
метра и дълбока към петнайсет, с тезгях до едната стена и врата към нещо като склад в
дъното. Надникнах вътре и се оказа, че съм познала, трябва да е било склад, защото нямаше
достатъчно естествена светлина за рисуване. Видях само няколко тесни прозорчета над
редица пропукани мивки, няколко метални маси, омазани с боя, и стари метли и парцали.
И боя. Не кутии боя, а само мирисът й.
Вдишах дълбоко, усещайки как прониква чак до костите ми заедно с успокоителната
атмосфера на мястото.
Някогашната собственичка Полина бе използвала галерията и за ателие. Представях си
я как рисува, докато си бъбри с клиентите, дошли да разгледат картините й, чиито по-светли
очертания още си личаха по белите стени.
Подът беше от сив камък и в пролуките му блещукаха парченца строшено стъкло.
Не исках да нарисувам първата си картина от толкова време пред други хора. Та аз едва
щях да се справя пред себе си. Това убеждение ми помогна да разсея чувството на вина,
задето пренебрегвах поканата на Ресина. Все пак не й бях обещавала нищо.
Призовах огнената си магия, за да постопля помещението, и разпръснах малки кълба от
нея из въздуха. Светлината озари галерията. А топлината сякаш започна да й връща живота.
Тръгнах да си търся столче.

Глава 10
 Фейра

Рисувах и рисувах, и рисувах.

През цялото време сърцето ми думкаше като боен барабан.
Рисувах, докато ме заболя гърбът и коремът ми закъркори от глад за горещ шоколад и
сладкиш.
Осъзнах какво трябва да се излее от мен в мига, в който седнах на скърцащото столче от
задната стаичка.
Едва успях да хвана четката достатъчно стабилно, за да нанеса първите няколко щрихи.
Да, от страх реших да съм откровена пред себе си.
Но и от буйния изблик на дълго заприщвани чувства – сякаш бях току-що освободен
състезателен кон. Картината се зараждаше толкова стремглаво в съзнанието ми, че трябваше
да препусна след нея, за да я уловя.
Накрая обаче започна да придобива форма. Да оживява.
И разстилаше странен покой като дебела снежна пелена върху земята. Покриваше
всичко грозно.
Действаше ми по-пречистващо, по-успокоително от всички часове, прекарани във
възраждане на унищожения град. Също толкова удовлетворително, но в рисуването като че
ли намирах истински отдушник. Чувствах го като първия шев в зейнала рана.
Когато часовниковите кули на Веларис отброиха дванайсет, свалих четката и вперих
поглед в творението си.
И то ме гледаше.
От платното ме гледаше собственият ми образ.
Или поне каквато бях в Оуроборос, онзи звяр с люспи и нокти, изтъкан от мрак, гняв,
радост и студ. От мен самата. От онова, което дебнеше под кожата ми.
Не бях избягала от него. И сега нямаше да избягам.
Да, първият шев на раната. Така го чувствах.
Когато четката увисна между коленете ми, когато видях звяра, увековечен върху
платното, тялото ми се отпусна. Сякаш остана без кости.
Плъзнах поглед из галерията, към улицата отвъд закованите прозорци. Толкова часове
никой не беше дошъл да провери какви са тези светлини.
Накрая станах и се протегнах с тихичък стон. Не можех да взема картината. Трябваше
да изсъхне, а влажният нощен въздух край реката и морето нямаше да й се отрази добре.
А и определено не бих я занесла в градската къща, където някой можеше да я види.
Дори Рис.
Тук обаче и да влезеше някой, нямаше да разбере чие дело е. Нарочно не се подписах.
Не исках.
Щях да я оставя да изсъхне тук през нощта, да се върна утре и да я отнеса в Дома на
Ветровете, където да я скрия в някой забравен гардероб.
Да, утре. Утре щях да се върна при нея.

Глава 11

Рисанд

Беше Дворът на Пролетта, но не такъв, какъвто го помнех.

Не беше земята, която кръстосвах преди векове, нито тази, която посетих преди почти
година.
Слънцето пръскаше мека топлина от ясното небе, а кучешкият дрян и люляците в
далечината цъфтяха както винаги.
В далечината – защото в самото имение нищо не цъфтеше.
 Розовите рози, които някога се катереха по светлите каменни стени на внушителната
къща, се бяха превърнали в трънливи плетеници. Фонтаните бяха пресъхнали, а живите
плетове – занемарени.
Самата сграда изглеждаше по-добре от деня след разбиването й от пратениците на
Амаранта. Не заради конкретни видими белези на разрушение, а заради тежката тишина.
Липсата на живот.
Макар че величествените дъбови врати определено изглеждаха съсипани. По цялото им
продължение се спускаха дълбоки дълги следи от остри нокти.
Спрях на горното стъпало на входното мраморно стълбище и огледах по-отблизо
жестоките бразди. Можех да се обзаложа, че Тамлин сам ги е направил в пристъп на ярост,
след като Фейра заряза него и двора му.
Но той открай време имаше избухлив нрав. Не се знаеше кога е успял да бележи
вратите с нокти.
Нищо чудно след днешната среща пак да изкара гнева си на тях.
Подсмихнах се, с лекота заех небрежна стойка, пъхнал ръка в джоба на черния си жакет
– не бях сметнал за нужно да се явявам с криле и илирианско облекло – и почуках на
издраната врата.
Тишина.
Тогава…
Самият Тамлин отвори вратата.
Не знаех кой факт да отчета първо: изпитото му лице или потъналата в мрак къща зад
него.
Лесна мишена. Толкова лесно можех да се подиграя с мърлявите му дрехи и сплъстена
коса в отчайваща нужда от подстригване. С празното имение, в което не се виждаха нито
слуги, нито украси за предстоящото слънцестоене.
Зелените очи насреща ми също не бяха каквито ги помнех. Изглеждаха изтерзани,
посърнали. Останали без искра живец.
За броени минути можех да го разкъсам на парчета – и телом, и духом. Да довърша
онова, което несъмнено бе започнало в деня, когато Фейра ме извика безмълвно на сватбата
им и аз се отзовах.
Но… мир. Мирът беше на една ръка разстояние.
Щях да го разкъсам след това.
– Люсиен ми каза, че ще дойдеш – опрял ръка на вратата, обяви Тамлин вместо поздрав
с глас, равнодушен и безизразен като очите му.
– Странно. Мислех, че само другарката му има пророчески заложби.
Тамлин просто продължи да се блещи насреща ми – или нарочно игнорира шегата ми,
или изобщо не я схвана.
– Какво искаш?
Зад него не се чуваше нито звук. Цялото имение тънеше в тишина. Отникъде не
долиташе дори птича песен.
– Идвам да си поприказваме – отговорих с онази лека усмивка, която знаех, че го
подлудява. – Ще бъдеш ли така добър да ми направиш чаша чай?

***

Коридорите тъмнееха зад дръпнатите бродирани завеси.

Като в гробница.
Това място приличаше на същинска гробница.
С всяка стъпка към библиотеката прахът и тишината ме притискаха все повече.
Тамлин не продумваше, сякаш не смяташе за нужно да ми обясни защо къщата пустее.
Защо зад открехнатите резбовани врати на стаите, покрай които минавахме, цари пълно
разрушение.
 Изпотрошени мебели, разкъсани картини, пропукани стени.
Люсиен не беше дошъл тук да търси примирие по време на слънцестоенето – осъзнах
това, когато Тамлин отвори вратата на тъмната библиотека.
Беше дошъл от съжаление. От състрадание.
Очите ми се приспособиха към мрака още преди Тамлин да махне с ръка, запалвайки
кълбата елфическа светлина в стъклените им купи.
Тази стая не беше успял да унищожи засега. Вероятно ме водеше в единственото
помещение със здрави мебели в цялата къща.
Не казах нищо, когато ме поведе към голямото бюро в центъра на библиотеката и зае
изкусно резбованото кресло от едната му страна. Най-близкото нещо до трон, с което
разполагаше напоследък.
Седнах на същото такова кресло от другата страна на бюрото и светлото дърво изскърца
измъчено. Подобни мебели подхождаха повече на хихикащи дворяни, отколкото на двама
широкоплещести воини.
Отново се спусна тишина, наситена като пустотата наоколо.
– Ако идваш да злорадстваш, по-добре си спести усилията.
Допрях длан до гърдите си.
– Защо да си правя труда?
Напълно беше загубил чувството си за хумор.
– За какво искаш да говорим?
Плъзнах драматичен поглед по рафтовете с книги и сводестия изрисуван таван.
– Къде е скъпият ми приятел Люсиен?
– Отиде на лов за вечерята ни.
– И ти пропускаш забавата?
Очите на Тамлин оставаха все така мъртви.
– Тръгнал е преди да се събудя.
Излязъл е на лов – защото нямаше прислужници, които да приготвят вечеря. И да купят
храна.
Въпреки това не можех да кажа, че му съчувствам.
Съчувствах само на Люсиен, задето отново беше принуден да му служи за приятел.
Преметнах глезен през коляно и се облегнах в креслото.
– Подочух, че не пазиш границите си.
Кратко мълчание. После Тамлин махна към вратата.
– Да виждаш стражи наоколо?
Дори те го бяха изоставили. Интересно.
– Фейра добре си е свършила работата, а?
Зъбите му просветнаха в сумрака и в очите му припламна искра.
– С твои напътствия несъмнено.
Усмихнах се.
– О, не. Сама се е справила. Голяма умница е.
Тамлин вкопчи пръсти в извитата странична облегалка на креслото си.
– Мислех, че Великият господар на Двора на Нощта не обича да се хвали.
Този път не се усмихнах.
– Сигурно очакваш да ти благодаря, задето си помогнал в съживяването ми.
– Убеден съм, че от теб, Рисанд, мога да очаквам благодарност точно колкото мога да
очаквам пламъците на ада да замръзнат.
– Колко поетично!
Той изръмжа тихо.
Толкова беше лесно. Твърде лесно се подвеждаше, твърде лесно се палеше. И макар че
си напомних за Стената, за така нужния ни мир, казах:
– Няколко пъти спаси живота на другарката ми. Вечно ще съм ти признателен за това.
Знаех, че тези две думи ще попаднат право в целта. Другарката ми.
 Удар под кръста. Аз имах всичко – всичко, за което бях мечтал, за което бях умолявал
звездите.
Той нямаше нищо. Беше получил всичко и го беше пропилял. Не заслужаваше
съжалението ми.
Не. Сам си беше виновен за този празен живот. За всяка празна стая, за всяка плетеница
от тръни, за всяка вечеря, която сам трябваше да улови.
– Тя знае ли, че си тук?
– О, да.
Погледът й вчера, когато я поканих да ме придружи, ми даде отговора й още преди да го
изрече на глас: не искаше да вижда елфа срещу мен никога повече в живота си.
– Също така – продължих, – остана не по-малко възмутена от мен, когато разбра, че не
браниш границите си.
– Откакто я няма Стената, ще ми трябва цяла армия, за да ги браня.
– Може да се уреди.
Тамлин изръмжа тихо и по пръстите му проблеснаха върховете на остри нокти.
Продължих спокойно:
– Моята пасмина, както наричаш воините ми, се би във войната, която ти помогна да
се случи. Ако имаш нужда от стражи, ще ти ги осигуря.
– За да пазят човеците от нас? – подхвърли злобно той.
Ръцете ме сърбяха да го стисна за гърлото. Около върховете на пръстите ми започваха
да се увиват сенки, предвестници на хищническите нокти, които щяха да се покажат всеки
момент.
Ненавиждах тази къща. Ненавиждах я още откакто стъпих в нея онази нощ, когато
Дворът на Пролетта проля реки от кръв заради дълг, който никога нямаше да изплати докрай.
Заради два чифта криле, закачени на стената в кабинета.
От Фейра знаех, че Тамлин ги е изгорил отдавна. Но нямаше значение. И той бе
присъствал онзи ден.
Беше казал на баща си и братята си къде ще ме чакат сестра ми и майка ми. И не им
беше помогнал, докато са ги изтезавали.
Още виждах главите им в онези кошници, лицата им, застинали в гримаси на страх и
болка. Виждах ги и като гледах Великия господар на Пролетта, заел трона си в същата
кървава нощ, когато и аз заех своя.
– Да, за да пазят човеците от нас – потвърдих с опасно тих глас. – За да поддържат
мира.
– Какъв мир? – Ноктите се плъзнаха обратно в кожата му и той скръсти ръце, чиито
мускули изглеждаха поотслабнали от последната ни среща на бойното поле. – Нищо не се е
променило. Просто Стената я няма вече.
– Промяната е в наши ръце. Но само ако започнем по правилния начин.
– Няма да допусна нито един варварин от Двора на Нощта в земите си.
Явно собствените му поданици го мразеха достатъчно.
А чувайки думата варварин, аз не успях да се сдържа. Навлизах в опасна територия.
Не биваше да си изпускам нервите. Не и пред него.
Станах от креслото. Тамлин не си направи труда.
– Сам си навлече всичко това – заявих с все така кротък глас.
Нямаше нужда да крещя, за да изразя гнева си. Никога не ми се налагаше.
– Ти спечели – сякаш изплю той, местейки се напред на стола си. – Получи другарката
си. Не ти ли е достатъчно?
– Не.
Думата отекна из библиотеката.
– Почти я унищожи. Във всяко отношение.
Тамлин оголи зъби. Аз оголих своите, хвърлил въздържанието си на вятъра. Позволих
на част от силата си да затътне из стаята, из къщата, из цялото имение.
 – Но тя все пак оцеля. Оцеля след теб. Затова трябваше да я унижиш, да я огорчиш.
Ако си искал да си я върнеш, приятелю, това не е най-разумният начин.
– Напусни!
Аз обаче не бях приключил. Далеч не.
– Заслужаваш всичките злощастия, които те сполетяха. Заслужаваш тази жалка пуста
къща, опропастените си земи. Не ме е грижа, че си дал зрънце от живота си, за да ме спасиш,
че още обичаш другарката ми. Не ме е грижа, че си я спасил от Хиберн и хиляда пъти преди
това. – Думите се изливаха от устата ми, студени и непоколебими. – Дано изживееш остатъка
от жалкия си живот в самота тук. Това ще ми донесе много повече удовлетворение, отколкото
да те убия.
Някога Фейра стигна до същото заключение. Още тогава се съгласих с нея, до
ден-днешен бях съгласен, но чак сега я разбирах истински.
Зелените очи на Тамлин се изпълниха с дива ярост.
Приготвих се за атаката – исках я. Исках да скочи от креслото си и да ми налети с
нокти.
Кръвта бумтеше бясно във вените ми, силата ми се навиваше като змия, готова да
нападне.
Можехме да сринем тази къща в боя си. Да я изравним със земята. А накрая щях да
изпепеля всеки камък, всяка греда.
Тамлин обаче продължаваше да ме гледа. След миг заби очи в бюрото.
– Напусни.
Примигах недоумяващо – единственият белег на изненадата ми.
– Не си в настроение за свади, така ли?
Той не благоволи да ме погледне.
– Напусни – потрети.
Прекършен елф.
Прекършен от собствените си постъпки и решения.
Не ме интересуваше. Не заслужаваше състрадание от мен.
Но докато се ответрявах, брулен от тъмния вятър, странна празнота се загнезди в
стомаха ми.
Тамлин дори нямаше щитове около дома си. Нищо не спираше враговете му да се
доветреят право в спалнята му и да му прережат гърлото.
Сякаш чакаше някой да го стори.

***

Пресрещнах Фейра, докато се прибираше у дома след обиколка по магазините. Носеше

няколко торби.
Усмивката й, когато кацнах до нея, разпилявайки снега наоколо, ми подейства като
юмрук в сърцето.
Като ме погледна в очите обаче, изражението й веднага помръкна.
Тя вдигна ръка към бузата ми насред оживената улица.
– Май срещата не е минала добре.
Кимнах, притискайки лице в дланта й. Само за това имах сили.
Целуна ме и топлите й устни ме накараха да осъзная колко съм премръзнал.
– Повърви с мен – предложи тя, хвана ме под ръка и се притисна в мен.
Подчиних се, взимайки торбите от другата й ръка. Докато вървяхме през Дъгата,
прекосявахме ледената Сидра и се изкачвахме по стръмните улици към градската къща, й
разказах за срещата си с Тамлин.
– Тъй като съм те чувала да хокаш Касиан, бих казала, че си се държал сравнително
сдържано – коментира Фейра, като приключих. Изсумтях.
– Нямаше нужда от ругатни.
 Тя обмисли думите ми.
– Всъщност защо отиде – заради Стената или защото искаше да му кажеш всички тези
неща?
– И двете. – Не можех да я лъжа. – Както и евентуално да го убия.
В очите й просветна тревога.
– Защо говориш така?
Не знаех.
– Просто…
Гласът ми ме предаде.
Тя стисна по-здраво ръката ми и аз се обърнах да огледам лицето й. Открито, пълно с
разбиране.
– Всичко, което си му казал… е самата истина – отбеляза с неосъдителен, спокоен тон.
Една от празнините в мен се поизпълни донякъде.
– Трябваше да подходя по-достойно.
– Държиш се достойно през повечето време. Позволено ти е да се отпускаш понякога.
Тя се усмихна широко. Ярка като пълнолуние усмивка, по-прелестна от всяка звезда в
небосвода.
Още не й бях купил подарък за слънцестоенето. И за рождения ден.
Като видя гримасата ми, килна глава и плитката й се преметна през едното й рамо.
Погалих я, любувайки се на копринените кичури под премръзналите ми пръсти.
– Ще се видим у дома – обещах и й върнах торбите.
Този път тя се намръщи.
– Къде отиваш?
Целунах я по бузата, вдишвайки аромата й на люляк и круша.
– Имам да свърша няколко задачи.
Пък и като я гледах, като вървях до нея, още по-трудно владеех гнева, бушуващ в мен.
Красивата й усмивка ме тласкаше да се върна в Двора на Пролетта и да пронижа Тамлин с
илирианския си нож.
Много достойно, няма що.
– Иди да ме нарисуваш гол – смигнах й и излетях в студеното небе.
Смехът й ме придружи чак до Палатата на шивачите и бижутерите.

***

Плъзнах очи по асортимента от накити, които любимата ми бижутерка бе подредила на

черно кадифе върху стъклената витрина. Всичките сияеха с примамлив вътрешен пламък под
светлините на уютното магазинче.
Сапфири, смарагди, рубини… Фейра имаше от всичко. Е, в умерени количества.
Изключение правеха само диамантените гривни, които й подарих за Звездопада.
Беше ги носила само два пъти.
В онази нощ, когато танцувах с нея до зори и съвсем плахо започвах да се надявам, че
споделя поне малка част от чувствата ми.
И в нощта, когато се върнахме във Веларис след финалната битка с Хиберн. Когато се
появи пред мен само по диамантените гривни.
Поклатих глава и заявих на стройната, почти безплътна елфка зад тезгяха:
– Колкото и да са красиви, Нийв, не мисля, че милейди би искала бижута за
слънцестоенето.
Бижутерката сви рамене без ни най-малко разочарование. Бях й редовен клиент и
знаеше, че рано или късно ще купя някоя от стоките й.
Върна подноса с бижута под витрината и извади друг с ловките си, обгърнати в нощ
ръце.
Не беше сянка, но нещо подобно. Високото й фино тяло бе обвито в нощен мрак, но
очите й светеха като разпалени въглени. Всичко останало ту се появяваше, ту изчезваше –
сякаш сенките се разсейваха, колкото да покажат тъмна ръка, рамо, крак. Произлизаше от
народ на майстори бижутери, населяващ най-затънтените планински мини в Двора. Повечето
реликви в дома ни бяха творение на Тартера, включително гривните и тиарите на Фейра.
Нийв посочи с обвита в сенки ръка втория поднос.
– Дано не ви се стори самонадеяно, но бях подбрала тези за лейди Амрен.
Наистина всичките пееха името на Амрен. Огромни скъпоценни камъни, изящен
обков. Величествени бижутерски шедьоври за величествената ми приятелка. Която бе
направила толкова много за мен, за другарката ми, за народа ни. За света.
Огледах трите бижута. Въздъхнах.
– Ще купя и трите.
Очите на Нийв просветнаха като жива ковашка пещ.

Глава 12

Фейра

– Какво е това, по дяволите? – попитах следващата вечер, когато Касиан се ухили

насреща ми и махна с ръка към купчината борови клони, струпани върху изящния червен
килим в средата на фоайето.
– Украса за слънцестоенето. Директно от пазара.
По широките му рамене и тъмната му коса белееше сняг, а смуглите му бузи бяха
почервенели от студ.
– Това ли наричаш украса?
Той се подсмихна.
– В Двора на Нощта е традиционно да носим вкъщи купчина борови клонки за този
празник.
Скръстих ръце.
– Много смешно.
– Сериозно говоря. – Той се засмя, защото го изгледах кръвнишки. – Клонките са за
парапетите и полиците над камините, умнице. Искаш ли помощ?
Той съблече дебелото си палто и го закачи в гардероба в коридора, оставайки по черен
жакет и риза. Аз просто го наблюдавах и тупах с крак.
– Какво? – вдигна вежди той.
Рядко виждах Касиан в дрехи, различни от илирианския му кожен костюм, но тези,
макар и не толкова изтънчени като одеждите на Рис и Мор, доста му отиваха.
– Така ли ще ме поздравяваш вече? Ще стоварваш камари дърва в краката ми? Прекара
няколко дни в онзи илириански лагер и забрави всичките си обноски.
Само след секунда Касиан вече беше при мен, вдигна ме от пода и така ме завъртя във
въздуха, че направо ми прилоша. Заблъсках го в гърдите с ругатни.
Накрая благоволи да ме пусне.
– Какво си ми купила за слънцестоенето?
Плеснах го по ръката.
– Огромна купчина „Я да мълчиш“. – Той отново се засмя и аз му смигнах. – Горещ
шоколад или вино?
Касиан ме прегърна с крило и ме обърна към вратата на избата.
– Колко качествени бутилки са му останали на малкия Риси?

***

Изпихме две, преди да пристигне Азриел. Виждайки пиянските ни опити за украсяване,

сенкопоецът се зае да оправя положението, преди някои друг да е заварил безумното ни
творение.
Двамата се настанихме удобно на дивана пред брезовия огън в камината на
всекидневната и загледахме ухилени като дяволи как приятелят ни намества венците и
гирляндите, които бяхме намятали безразборно по мебелите, и смита боровите иглички,
разпилени по килимите, клатейки глава през цялото време.
– Аз, успокой се – махна лениво с ръка Касиан. – Ела да се почерпиш с вино и
бисквити.
– Първо си съблечи палтото – посочих го с бутилка аз.
Дори това не беше направил, преди да се впусне да оправя неразборията.
Той опъна гирляндата, провиснала от перваза на единия прозорец.
– Имам чувството, че направо сте се старали да е възможно най-грозно.
Касиан тупна с длан по гърдите си.
– Обиждаш ни, Аз.
Азриел вдигна очи към тавана и въздъхна.
– Клетичкият Азриел – обадих се аз, докато си наливах поредната чаша вино. – Ще ти
олекне от алкохола.
Той изгледа първо мен, после бутилката, накрая и Касиан… Прекоси ядосано стаята,
грабна бутилката от ръката ми и я пресуши. Касиан се ухили доволно.
Главно защото Рис провлачи от вратата:
– Е, поне вече знам кой изпива хубавото ми вино. Искаш ли още, Аз?
Азриел едва не изплю виното в огъня, но успя да преглътне и обърна пламнало лице
към Рис.
– Позволи ми да обясня…
Рис се засмя и плътният звук отекна между резбованата дървена ламперия на стаята.
– Познаваме се от пет века. Отлично знам кой е виновен, ако ми липсват бутилки вино.
Касиан вдигна чаша за поздрав.
Рис огледа стаята и се засмя.
– Веднага мога да позная коя украса е дело на вас, двамата, и къде е опитал да се
намеси Азриел. – Сенкопоецът заразтрива слепоочията си, а Рис вдигна вежда към мен. –
Очаквах повече от човек на изкуството.
Оплезих му се.
След секунда той пророни в съзнанието ми:
Пази си езика за по-късно. Имам планове за него.
Пръстите на краката ми се свиха в дебелите високи чорапи.
– Ох, какъв студ! – провикна се от вестибюла Мор, изтръгвайки ме от топлината, която
се разливаше в тялото ми. – Дявол да го вземе, кой позволи на Касиан и Фейра да украсяват?
Азриел сподави нещо като смях и вечно мрачното му лице се озари, когато Мор влезе
забързано във всекидневната с порозовели от студа бузи, духайки топъл въздух в
премръзналите си шепи. За разлика от него тя се намръщи.
– Вие, двамцата, не можахте ли да ме изчакате, преди да отворите хубавото вино?
Аз се ухилих, а Касиан обясни:
– Тъкмо подхващаме колекцията на Рис.
Другарят ми се почеса по главата.
– Нали знаете, че е за всички? Пийте от което искате.
– Опасни думи, Рисанд – предупреди го Амрен, влизайки напето през вратата, почти
скрита в огромното си бяло палто.
Единствено дългата до брадичката й тъмна коса и сребърните й очи се подаваха над
яката. Приличаше на…
– Приличаш на ядосана снежна топка – коментира Касиан.
Стиснах устни, за да сдържа смеха си. Да се присмиваш на Амрен не беше особено
разумно. Дори сега, когато силата й почти беше изчезнала и вече трайно обитаваше тяло на
Върховна елфка.
Ядосаната снежна топка присви очи насреща му.
– Внимавай, момче. Не започвай война, която не можеше да спечелиш. – Тя разкопча
яката, за да чуем ясно следващите й кротки думи: – Особено като се има предвид, че след два
дни Неста Арчерън идва за празника.
Усетих вълната, която се разля между Касиан, Мор и Азриел. Усетих грохотния гняв на
Касиан, внезапно заменил полуопиянчената му веселост. Той процеди гърлено:
– Млъквай, Амрен.
Мор ги наблюдаваше толкова внимателно, че едва се удържах да не ги зяпна и аз.
Вместо това метнах поглед към Рис, но по неговото лице беше изплувало умислено
изражение.
Амрен просто се усмихна и червените й устни се разтвориха достатъчно широко, че да
разкрият повечето й бели зъби. Тръгвайки към гардероба във фоайето, тя подхвърли през
рамо:
– С удоволствие ще гледам как те изподира с нокти. Ако се появи достатъчно трезва,
разбира се.
Този разговор трябваше да приключи. Явно и Рис стигна до същото заключение, но
преди да каже нещо, аз му отнех думата:
– Не намесвай Неста, Амрен.
Амрен ме изгледа с нещо като извинение. Въпреки това просто напъха огромното си
палто в гардероба и заяви:
– Вариан ще идва, така че се погрижете по този въпрос.

***

Илейн помагаше на Нуала и Серидуен да приготвят вечерята. Макар че до

слънцестоенето оставаха още два дни, всички се бяха стекли в градската къща.
С изключение на един човек.
– Някакви новини за Неста? – попитах сестра си вместо поздрав.
Илейн се изправи, току-що извадила от пещта няколко горещи хляба. Косата й беше
наполовина прибрана, а върху розовата си рокля носеше престилка, изцапана с брашно.
Бистрите й кафяви очи примигаха.
– Не. Поканих я за тази вечер и я помолих да ми каже, като реши дали ще идва. Не
получих отговор.
Тя замаха с кърпа над хлябовете, за да ги поохлади, и вдигна единия, почуквайки с
пръст долната му кора. Остана доволна от глухия звук.
– Според теб ще тръгне ли, ако отида да я взема?
Илейн преметна кърпата през тънкото си рамо и нави ръкави до лактите. Кожата й беше
придобила здрав цвят през последните месеци – за щастие, преди студената зима. А и лицето
й се беше позакръглило.
– Питаш ме като твоя сестра или като пророчица?
Без да нарушавам спокойното си приветливо изражение, се облегнах на работната маса.
Илейн не беше споменавала за други видения. А и ние не я карахме да използва дарбите
си. Нямах представа дали продължаваха да съществуват след унищожението на Котела и
последвалото спояване на частите му. Не исках да я питам.
– Ти познаваш Неста най-добре – отвърнах предпазливо. – Реших, че е редно да се
посъветвам с теб.
– Ако Неста не иска да присъства тази вечер, ще стане по-лошо, ако я доведем насила.
Гласът й ми се стори по-студен от обичайното. Обърнах очи към другите две сестри.
Серидуен поклати глава, сякаш да ми каже „Днес й е лош ден“.
И Илейн, като всички нас, още се възстановяваше. Плака с часове, когато я заведох на
един хълм извън града, обрасъл с диви цветя – при мраморната плоча, която бях поръчала да
издигнат там в чест на баща ни.
След като кралят на Хиберн го уби, превърнах тялото на баща ни в пепел, но все пак
заслужаваше последен дом. Заради всички подвизи в края на живота си заслужаваше
красивата плоча с името му отгоре. А Илейн заслужаваше място, където да го посещава, да
говори с него.
Ходеше поне веднъж месечно.
Неста не беше стъпила там. Отхвърли поканата ми да дойде с нас първия ден. И всеки
път след това.
Застанах до Илейн и взех един нож от другия край на масата, за да нарежа хляба. Откъм
коридора се носеха гласовете на семейството ни – звънливият смях на Мор се извисяваше над
дълбокия баритон на Касиан.
След като нарязах купчина топли филии, пророних:
– Неста още е част от семейството ни.
– Така ли смяташ? – Илейн разряза следващия хляб. – Определено не се държи
подобаващо.
Прикрих гримасата си.
– Случило ли се е нещо, като се видяхте днес?
Илейн не ми отговори. Просто продължи да реже хляба. Последвах примера й. И аз не
обичах хората да ме притискат. Затова нямаше да притискам нея.
Нарязахме хляба безмълвно, после се заехме да пълним платата с прясно приготвената
от Нуала и Серидуен храна. Близначките се бяха обгърнали в по-гъсти сенки от обичайното,
навярно за да ни осигурят поне някакво чувство за уединение. Благодарих им с поглед, но и
двете поклатиха глави. Нямаше нужда от благодарности.
Прекарваха повече време с Илейн, отколкото аз самата. Познаваха настроенията й,
потребностите й.
Чак когато с Илейн понесохме първите чинии по коридора към трапезарията, сестра ми
реши да проговори:
– Неста каза, че не иска да идва за слънцестоенето.
– Хубаво.
Само че нещо се сви в гърдите ми.
– Каза, че не иска да идва за нищо. Никога.
Спрях и погледнах болката и страха, превзели очите на Илейн.
– Обясни ли защо?
– Не. – Гняв. По изражението й се четеше и гняв. – Каза просто, че… Каза, че нейният
живот бил отделен от нашите.
Да го заяви пред мен е едно. Но пред Илейн?
Въздъхнах. Ароматът на градински чай и лимон от платото с печено пилешко, което
носех, навлезе в носа ми и коремът ми закъркори.
– Ще говоря с нея.
– Недей – предупреди ме безизразно Илейн и продължи напред по коридора. Над
раменете й като сенките на Азриел се понесе пара с ухание на розмарин от платото с печени
картофи в ръцете й. – Няма да те послуша.
Ще ме послуша, и още как.
– Ами ти? – насилих се да попитам. – Ти… добре ли си?
Илейн ме погледна през рамо на влизане във фоайето и зави наляво към трапезарията.
Във всекидневната отсреща разговорите секнаха заради аромата на храната.
– Защо да не съм добре? – попита сестра ми с усмивка.
Познавах тези усмивки. Използвах ги върху собственото си лице.
Всички останали се спуснаха от всекидневната, а Касиан целуна Илейн по бузата за
поздрав и едва не я премести от пътя си, за да стигне до масата. Амрен само й кимна,
рубиненото й колие проблесна под кълбата елфическа светлина, окачени сред гирляндите в
коридора. Мор я целуна звучно и по двете бузи. Накрая мина и Рис, клатейки глава, като
видя, че Касиан подхваща платата, доветряни от Нуала и Серидуен. Понеже Илейн живееше
под един покрив с нас, другарят ми само й се усмихна за поздрав, преди да заеме мястото си
от дясната страна на Касиан.
Азриел излезе от всекидневната с чаша вино в ръка. Плътно прибраните му криле
разкриваха красивия му, макар и семпъл черен жакет.
Усетих как сестра ми се сковава при появата му. Гърлото й подскочи.
– Цяла вечер ли смяташ да държиш това пиле? – попита ме от масата Касиан.
Аз му направих фасон и тръгнах към него, стоварвайки платото върху дървения плот.
– Изплюх се в него – отбелязах мило.
– Значи ще е още по-вкусно – изчурулика Касиан с усмивка.
Рис се засмя и отпи голяма глътка от виното си.
Стигнах до мястото си между Амрен и Мор тъкмо когато Илейн поздравяваше Азриел.
Аз не й отвърна.
Просто тръгна към нея.
Мор се напрегна до мен.
Азриел обаче само пое тежкото плато с картофи от ръцете на сестра ми и каза с нежен
глас:
– Седни. Аз ще ги поднеса.
Ръцете на Илейн стърчаха във въздуха, сякаш призракът на платото оставаше между
тях. Накрая примига и ги свали, забелязвайки престилката си.
– Аз… ей сега се връщам – промълви и тръгна обратно по коридора, преди да й обясня,
че никой няма да възрази, ако седне на масата с брашно по дрехите си.
Азриел остави картофите в центъра на масата и Касиан веднага им налетя. Или поне
опита. В един момент ръката му се устреми към лъжицата за сервиране. В следващия
белязаните пръсти на Азриел се обвиха около китката му.
– Ще изчакаш – нареди сенкопоецът.
Мор зяпна толкова широко, че очаквах полусдъвканият зелен фасул в устата й всеки
момент да падне в чинията й. Амрен само се подсмихна над ръба на винената си чаша.
Касиан се опули насреща му.
– Какво да чакам? Сос ли?
Азриел не пусна ръката му.
– Ще изчакаш всички да седнат на масата, преди да започнеш да се храниш.
– Прасе – додаде Мор.
Касиан изгледа остро полуопразнената й чиния със зелен фасул, пиле, хляб и шунка.
Въпреки това отдръпна ръка и седна на стола си.
– Не знаех, че си толкова върл защитник на обноските, Аз.
Азриел просто пусна ръката му и впери поглед в чашата си с вино.
Илейн се върна без престилка и с наново сплетена коса и зае челното място на масата.
Касиан изгледа кръвнишки Азриел. Аз го игнорира демонстративно.
Касиан все пак изчака Илейн да напълни чинията си, преди да посегне към храната.
Останалите също.
С Рис се спогледахме през масата.
Това пък какво беше?
Рис режеше глазираната си шунка с плавни опитни движения.
Нямаше нищо общо с Касиан.
Така ли?
Рис пъхна парче месо в устата си и посочи с нож моята чиния, подканяйки ме да
започвам.
Да кажем просто, че приема подобни случки твърде лично. –При объркания ми поглед
добави: – Останали саму белези от отношението към майка му. Много белези.
Майка му била слугиня, почти робиня, когато той се родил. И след това. Никой никога
не чака другите на масата, най-малко Касиан. Лошите спомени го връхлитат в неочаквани
моменти.
Постарах се да не поглеждам към сенкопоеца.
Разбирам.
Вместо това се обърнах към Амрен и огледах чинията й. Вътре имаше по малко от всяка
храна.
– Още ли свикваш с нашата храна?
Амрен изсумтя, въртейки с вилица задушените в мед моркови.
– Кръвта е по-вкусна.
Мор и Касиан се задавиха.
– Пък и преди храненето не ми отнемаше толкова време – оплака се Амрен и пъхна
миниатюрно парче печено пилешко между червените си устни.
Ядеше по малко и бавно. Първото й нормално хранене, след като се върнахме от
войната – супа от леща – предизвика едночасово повръщане. Затова приспособяваше тялото
си постепенно. До ден-днешен не се нахвърляше на ястията като нас. Или заради
физическата реакция на организма си, или заради личния си период на свикване.
– Да не говорим за другите неприятни странични ефекти от яденето – продължи Амрен,
кълцайки морковите на тънки резенчета.
Азриел и Касиан се спогледаха, после като че ли и двамата видяха нещо много
интересно в чиниите си. Едвам сдържаха усмивките си.
Илейн попита:
– Какви странични ефекти?
– Не отговаряй – намеси се Рис, посочвайки Амрен с вилицата си.
Амрен му изсъска и тъмната й коса се люшна като завеса от течна нощ.
– Знаеш ли колко е досадно да търся тоалетна където и да отида ?
Съскащ звук долетя откъм Касиан, но аз стиснах устни. Мор сграбчи коляното ми под
масата и тялото й се разтресе от напъна да сдържи смеха си.
Рис провлачи към Амрен:
– Да се заема ли със строежа на обществени тоалетни из Веларис заради твоите нужди?
– Сериозно говоря, Рисанд – озъби му се Амрен. Не смеех да вдигна очи към Мор. Нито
към Касиан. Един поглед, и щях да рухна. Амрен посочи тялото си. – Трябваше да избера
мъжко тяло. Вие поне можете да го извадите и да се облекчите където ви скимне, без да се
оплискате по…
Касиан загуби контрол. После и Мор. Накрая и аз. Дори Азриел се закиска тихо.
– Наистина ли не знаеш как се пикае? – изрева Мор. – След толкова време?
Амрен кипна.
– Виждала съм как го правят животните…
– Кажи ми, че знаеш как се използва тоалетна – избухна Касиан, плясвайки с широка
длан по масата. – Кажи ми, че поне това знаеш.
Залепих ръка на устата си, сякаш така можех да натикам смеха обратно вътре. От
другата страна на масата очите на Рис блестяха по-ярко от звезди, а устата му трепереше от
неуспешния опит да запази сериозното си изражение.
– Знам как се седи на тоалетна – изръмжа Амрен.
Мор отвори уста с превзето от смеха лице, но Илейн й отне думата:
– Имаше ли тази възможност? Да избереш мъжко тяло?
Въпросът й прониза смеха ни, профуча като стрела помежду ни.
Амрен погледна изучаващо сестра ми. Бузите на Илейн руменееха от неприличния ни
разговор на масата.
– Да – отвърна накрая. – В предишната ми форма нямах пол. Просто съществувах.
– Тогава защо избра точно това тяло? – попита я Илейн и елфическата светлина на
полилея проблесна по вълните на златистокестенявата й плитка.
– Повече ме привлече женският облик – отговори искрено Амрен. – Стори ми се
по-симетричен. Хареса ми.
 Мор сведе поглед към собствените си прелести.
– Вярно е.
Касиан се подсмихна. Илейн попита:
– И след като вече населяваш това тяло, няма как да го замениш с друго?
Амрен присви леко очи. Изопнах гръб и погледът ми запрескача между двете. Да, беше
необичайно Илейн да говори толкова, но напоследък състоянието й се подобряваше. През
повечето дни разсъдъкът й се избистряше – имаше моменти на мълчаливост и меланхолия,
но поне мислеше трезво.
За моя изненада сестра ми не трепна от втренчения поглед на Амрен, която каза:
– Питаш от любопитство към моето минало или към собственото си бъдеще?
Въпросът й така ме стъписа, че не можах дори да я смъмря. Същото важеше и за
останалите.
Илейн сбърчи чело и преди да се намеся, попита:
– Какво искаш да кажеш?
– Няма как отново да станеш човек, момиче – заяви Амрен с лека нотка на умиление в
гласа.
– Амрен! – предупредих я аз.
Лицето на Илейн почервеня още повече и тя изпъна гръб. Но не избяга.
– Не знам за какво говориш – отвърна с неочаквано студен тон.
Огледах другите. Рис я гледаше смръщено, Касиан и Мор правеха гримаси, а Азриел…
По красивото му лице се четеше състрадание. Състрадание и тъга.
Илейн от месеци не говореше нито за трансформацията си, нито за Котела, нито за
Грейсън. Реших, че започва да свиква с елфическата си форма, че поне донякъде се е
сбогувала с живота си на смъртна.
– Амрен, имаш изумителна дарба да съсипваш настроението на вечеря – отбеляза Рис,
въртейки виното в чашата си. – Чудя се дали не би могла да го превърнеш в професия.
Втората в командването на войската му го изгледа кръвнишки. Рис й отвърна с
безмълвно предупреждение.
Благодаря ти – казах по връзката ни. Той ми прати топла вълна като милувка.
– Заяждай се с някой от твоята категория – каза Касиан на Амрен, тъпчейки печено пиле
в устата си.
– Ще ми е жал за мишките – измърмори Азриел.
Мор и Касиан прихнаха в смях, заради който Азриел се изчерви, а Илейн им се усмихна
с признателност. Амрен пък им се намръщи.
Но нещо в мен се отпусна благодарение на смеха им, на завърналата се светлина в очите
на Илейн.
Светлина, която нямаше да позволя някой да помрачи отново.
Трябва да изляза след вечеря – казах на Рис, продължавайки да се храня. – Лети ли ти
се с мен до другия край на града?

***

Неста не отваряше вратата.

Чуках цели две минути, оглеждайки свъсено зле осветения коридор с дървена ламперия
в порутената сграда, където сестра ми бе избрала да живее. Накрая изпратих нишка от
магията си в апартамента й.
Рис беше заобиколил цялата сграда със защитни заклинания, но благодарение на
душевната ни връзка нищо не попречи на силата ми да проникне през вратата.
В апартамента нямаше следа от живот – нито по-лошо.
Сестра ми не си беше у дома.
Досещах се къде може да е.
Ответрях се на замръзналата улица и веднага разперих ръце, за да запазя равновесие,
когато ботушите ми се хлъзнаха по леда.
Облегнат на близката улична лампа, чиято елфическа светлина позлатяваше извитите
нокти върху крилете му, Рис ми се присмя. И не дойде да ми помогне.
– Задник – измърморих. – Повечето елфи биха помогнали на другарката си, ако има
опасност да си счупи главата на леда.
Той се отблъсна от стълба и тръгна с бавна, спокойна крачка към мен. Можех с часове
да наблюдавам грациозните му движения.
– Имам чувството, че ако се бях намесил, щеше да ме обвиниш, че съм угрижена квачка,
както самата ти ме нарече.
Изръмжах отговор, който Рис избра да не чуе.
– Значи я няма у дома?
Отново изръмжах.
– Е, в такъв случай остават точно десет други места, където може да бъде.
Направих гримаса.
– Искаш ли да я потърся? – предложи Рис.
Не физически, а с помощта на силата си. По-рано не му бях позволявала, защото не
исках да нарушаваме личното й пространство, но заради този проклет студ…
– Добре.
Рис ме обгърна първо с ръце, после и с криле, притискайки ме към топлото си тяло, и
прошепна в косата ми:
– Дръж се.
Около нас зафучаха мрак и вятър и аз зарових лице в гърдите му, вдишах уханието му.
Смях, гръмки песни, силна музика, натрапчивата миризма на изветряла бира, хаплив
студ…
Простенах, като видях докъде ни е ответрял, къде е открил сестра ми.
– В града ни има винарни – подхвана Рис с неодобрителна гримаса. – Има концертни
зали. Изтънчени ресторанти. Развлекателни клубове. А сестра ти…
А сестра ми успяваше да намери най-долнопробните кръчми във Веларис. Не бяха
много. Но тя редовно посещаваше всичките. А точно тази – „Вълчата бърлога“ – беше
най-мизерната.
– Изчакай тук – заръчах на Рис, надвиквайки цигулките и тъпаните, ехтящи откъм
кръчмата, и се откъснах от обятията му.
Надолу по улицата няколко пияници ни видяха и се умълчаха. Усетиха силата на Рис,
навярно и моята, и решиха да се оттеглят.
Бях сигурна, че същото ще се случи и в кръчмата, а Неста ще ни укори, че сме съсипали
вечерта й. Поне сама можех да се промъкна почти незабелязано. Ако влезехме и двамата,
сестра ми несъмнено щеше да го възприеме като засада.
Затова отивах сама.
Рис ме целуна по челото.
– Ако някой ти отправи интригуващо предложение, кажи му, че и двамата ще се
освободим след около час.
– Уф! – махнах погнусено и потиснах силата си, за да я прикрия.
Той ми прати въздушна целувка.
Отново махнах с ръка и влязох в кръчмата.

Глава 13

Фейра

Сестра ми си нямаше другари по чашка. Доколкото знаех, излизаше сама и си намираше

нови всяка вечер. А понякога се прибираше у дома с някой от тях.
 Не я разпитвах. Дори нямах представа кога е започнало това.
Не смеех да попитам Касиан дали той знае. Двамата бяха разменили броени думи след
края на войната.
Като влязох сред светлината и шума във „Вълчата бърлога“ и веднага открих сестра ми
с трима елфи на обла маса в сумрачното дъно на пивницата, почти видях духа на онзи ден от
сблъсъка с Хиберн да витае зад гърба й.
Като че ли всеки грам, който Илейн бе качила, Неста бе свалила. Лицето й бе станало
още по-гордо и ъглесто отпреди, а скулите – още по-остри. Косата й беше навита в
обичайната сплетена корона, носеше любимата си сива рокля и както винаги изглеждаше
съвършено чиста въпреки бордея, където бе избрала да прекара вечерта. Въпреки
смрадливата задушна атмосфера на грохналата кръчма. Грохнала от векове употреба.
„Кралица без трон“. Така щях да нарека картината, която нарисувах в съзнанието си.
Очите на Неста, също синкавосиви като моите, се вдигнаха към мен веднага, щом
затворих дървената врата. По лицето й се изписа единствено леко презрение. Тримата
Върховни елфи на масата й бяха сравнително добре облечени, като се имаше предвид какво
място посещаваха.
Сигурно са млади богаташчета, излезли да се позабавляват.
Овладях гримасата си, когато гласът на Рис изпълни главата ми.
Не ми се бъркай!
Сестра ти доста умело ги бие на карти.
Досадник.
Харесва ти.
Стиснах устни и му отвърнах с вулгарен жест по връзката ни, преди да доближа масата
на сестра ми. Смехът на Рис отекна по щитовете в съзнанието ми като гръмотевица в звездна
нощ.
Неста просто върна поглед към ветрилото от карти пред лицето си и стойката й
продължи да излъчва високопарно отегчение. Другите играчи обаче вдигнаха очи към мен,
когато спрях до мърлявата им изподрана дървена маса. Макар и наполовина изпити, чашите с
кехлибарена течност пред тях продължаваха да се потят, постоянно охлаждани от някаква
магия в кръчмата.
Красивият златокос Върховен елф от другата страна на масата ме погледна в очите и
веднага отпусна ръката си с карти върху дървения плот, свеждайки глава в поклон.
Останалите последваха примера му.
Само сестра ми, още загледана в картите си, остана все така равнодушна.
– Милейди – подхвана слаб тъмнокос елф, хвърляйки предупредителен поглед към
сестра ми, – с какво можем да ви помогнем?
Вместо да ме погледне, Неста нагласи една от картите си.
Хубаво.
Усмихнах се мило на приятелите й.
– Простете, че прекъсвам играта ви, господа. – Обръщението „господа“ явно беше
остатък от човешкия ми живот, отживелица, която третият елф отчете, вдигайки леко едната
си гъста вежда. – Но бих искала да поговоря със сестра си.
Загатнатата заповед да напуснат масата не им убягна. Тримата станаха едновременно,
хвърлиха картите и грабнаха питиетата си.
– Ще отидем да презаредим – обяви златокосият.
Като стигнаха до бара, достатъчно разумни да не хвърлят поглед през рамо, седнах на
паянтовия стол, доскоро зает от тъмнокосия елф.
Неста вдигна бавно очи към мен.
Облегнах се в стола и дървото проскърца.
– Е, с кого от тримата щеше да се прибереш тази вечер?
Неста събра картите си на купчинка и ги остави на масата с лицето надолу.
– Не бях решила.
 Ледени, безизразни думи. Напълно съвместими с изражението по лицето й.
Аз просто изчаках.
Неста също чакаше.
Неподвижна като животно. Като смъртта.
Някога се чудех дали това не е силата й. Проклятието й, дарено от Котела.
Но досега, дори в онези мигове на сблъсъка с Хиберн, не бях разпознала у нея нищо,
взето от смъртта. Само необуздана мощ. Резбарят обаче ми беше разказал за смъртната й
дарба. И аз самата бях видяла студената й ярка искра в очите на сестра ми.
Всъщност не и от месеци насам.
В последно време почти не се срещахме.
Изтече минута. И още една.
Помежду ни увисна пълна тишина, с изключение на ведрата музика от четиричленния
оркестър в другия край на пивницата.
Щях да я почакам. Цяла нощ, ако се наложеше.
Неста се облегна в стола си, явно взела същото решение.
Залагам на сестра ти.
Млъквай.
Започвам да измръзвам.
Илириански лигльо.
Рис се изкикоти мрачно и връзката отново утихна.
– Другарят ти цяла нощ ли възнамерява да стои на студа?
Примигах, чудейки се дали някак е доловила мислите помежду ни.
– Защо реши, че е тук?
Неста изсумтя.
– Където отиде единият, там е и другият.
Сдържах всички възможни отговори, които изскочиха на езика ми.
Вместо това я попитах:
– Илейн те е поканила на вечеря днес. Защо не дойде?
По лицето на Неста се изписа бавна, остра като нож усмивка.
– Исках да чуя изпълнението на музикантите.
Погледнах към оркестъра. Музикантите наистина бяха по-талантливи от обичайните
кръчмарски свирачи, но оправданието не струваше.
– Илейн искаше да присъстваш.
Аз исках.
Неста сви рамене.
– Можеше да яде тук с мен.
– Знаеш, че Илейн не би се чувствала добре на подобно място.
Тя вдигна едната си изящна вежда.
– Подобно място? И що за място е това?
Доста глави започваха да се обръщат към нас. Велика господарка – аз бях Велика
господарка. Обиждайки пивницата и посетителите й, нямаше да си спечеля много
поддръжници.
– Илейн не обича да е сред много хора.
– Някога не беше такава. – Неста завъртя кехлибарената течност в чашата си. –
Обожаваше да ходи по балове и сбирки.
Думите й загатваха достатъчно: Но вие с двора ти ни довлякохте насила в този свят.
Отнехте й радостта.
– Ако си беше направила труда да дойдеш вкъщи, щеше да видиш, че вече се съвзема. А
и баловете са съвсем друго нещо. Илейн никога не е ходила по кръчми.
Неста отвори уста, готова отново да ме отклони от причината за посещението ми.
Затова я прекъснах:
– Това не е важно.
 Стоманените й очи се впиха в моите.
– Ще кажеш ли защо си дошла тогава? Развали ни играта.
Хрумна ми да разпилея картите им по оплискания с бира под.
– Слънцестоенето е вдругиден.
Никаква реакция. Дори не мигна.
Преплетох пръсти и ги поставих на масата между нас.
– Как да те убедя да дойдеш?
– Заради Илейн или заради теб?
– И двете.
Сестра ми пак изсумтя, после плъзна поглед из помещението, чиито посетители
старателно се преструваха, че не ни гледат. Без да питам, знаех, че Рис е защитил разговора
ни с невидима стена срещу подслушващи уши.
Накрая Неста върна очи към мен.
– Значи искаш да ме подкупиш?
Не трепнах.
– Проверявам дали си склонна да размислиш. Дали не мога да те убедя някак.
С върха на показалеца си Неста плъзна купчината карти по масата, разпервайки ги като
ветрило.
– Дори не празнуваме слънцестоенето. Не празнуваме нищо.
– Май трябва да опиташ. Може да ти хареса.
– Вече казах на Илейн – вашият живот е отделен от моя.
Отново посочих с поглед кръчмата.
– Защо? Защо толкова държиш да се откъснеш от нас?
Тя се облегна в стола си и скръсти ръце.
– Защо да ставам част от веселата ви дружинка?
– Ти си ми сестра.
Пак онзи празен студен поглед.
Изчаках.
– Няма да дойда на тържеството ви – обяви тя накрая.
Щом Илейн не беше успяла да я убеди, аз нямах никакъв шанс. Не знам защо не го
проумях по-рано. Преди да си загубя времето. Въпреки това направих един последен опит.
Заради Илейн.
– Татко би искал да…
Не смей да довършваш това изречение. Звукоизолиращата бариера около нас не
можеше да скрие как сестра ми оголва зъби. Как извива пръсти като нокти на граблива птица.
Носът й се сбърчи в неприкрита ярост и тя изръмжа: Върви си.
Сцена. Правехме крайно неблагоприятна сцена. Затова станах и свих ръце в юмруци до
тялото си, за да спрат да треперят.
– Моля те да дойдеш – казах и се обърнах към вратата. Пътят до нея ми се стори много
по-дълъг, отколкото на влизане. Трябваше да мина покрай тълпа от зяпащи лица.
– Наемът – заяви Неста на втората ми крачка.
Спрях.
– Какво за наема ти?
Тя отпи от чашата си.
– Трябва да се плати другата седмица. В случай че си забравила.
Говореше напълно сериозно.
Отвърнах с каменен тон:
– Ела на слънцестоенето и ще уредя да ти го платят. Неста отвори уста, но аз пак се
обърнах и тръгнах към вратата, отвръщайки гордо на всеки втренчен поглед в пивницата.
Усещах как и този на сестра ми се впива между плешките ми през целия път до изхода.
През целия полет до дома.
 Глава 14

Рисанд

Въпреки че работниците се трудеха неуморно, градът нямаше да си възвърне

някогашния облик в близките години. Особено по бреговете на Сидра, където Хиберн бе
нанесъл най-много поражения.
От именията и домовете по югоизточната извивка на реката бяха останали само руини,
градините им бяха избуяли, а навесите за лодки почти бяха потънали в кротките тюркоазени
води.
Бях отраснал в тези къщи, по забави и пирове, които продължаваха цели нощи,
гледайки състезанията с лодки по Сидра от хълмистите им ливади под жаркото лятно слънце.
Познавах фасадите им като лицата на приятелите си. Домове, построени дълго преди аз да се
родя. Очаквах да продължат да съществуват дълго след мен.
– Случайно да знаеш кога семействата планират да се върнат?
Въпросът на Мор заглуши хрущенето на светлите камъчета под краката ни, докато
крачехме по заснежените алеи на едно от именията.
Беше ме намерила след обяда, който напоследък протичаше в оскъдна компания. Фейра
и Илейн бяха излезли да пазаруват, затова когато братовчедка ми се появи във фоайето на
градската къща, я поканих да се разходим заедно.
От доста време не го бяхме правили.
Не си въобразявах, че след края на войната всички рани са зараснали. Особено тези
между мен и Мор.
И нямаше как да не призная пред себе си, че от отдавна отлагах тази разходка, тя –
също.
Онази вечер в Изсечения град забелязах как погледът й става празен. Нетипичното й
мълчание, след като предупреди баща си да внимава как ми говори, ми подсказа накъде са се
отнесли мислите й.
Поредната жертва на войната: сътрудничеството с Кеир и Ерис бе помрачило част от
душата на братовчедка ми.
Да, криеше го добре. С изключение на случаите, когато се изправеше лице в лице с
двамата елфи, които…
Не си позволих да довърша мисълта, да извикам онзи спомен. Дори пет века по-късно
гневът ми заплашваше да изравни със земята и Изсечения град, и целия Двор на Есента.
Но тя заслужаваше собственоръчно да въздаде правосъдие. Никога не я бях питал защо
го отлага толкова дълго.
Вече половин час скитахме по улиците на града, мълчаливо и почти незабелязано. Това
беше чудото на слънцестоенето: всички бяха твърде заети с приготовления, за да гледат кой
минава по оживените улици.
Нямах представа как се озовахме точно тук, заобиколени от рухнали каменни блокове,
умъртвени от зимния студ бурени и сиво небе.

– Семействата – отговорих накрая, – са в другите си имения. – Познавах ги всичките:

заможни търговци и благородници, избягали от Изсечения град дълго преди двете половини
на територията ми да се разделят официално. – И нямат планове да се завръщат скоро.
Може би никога. Матриархката на една търговска империя ми беше споделила, че
предпочитат да продадат имота си, вместо да се изправят пред предизвикателството да
изграждат всичко отново.
Мор кимна разсеяно, докато мразовитият вятър развяваше кичури коса пред лицето й.
Спря насред някогашна градина, спускаща се към ледовитата река.
– Кеир ще дойде скоро, нали?
 Рядко го наричаше свой баща. Напълно разбираемо. Той не се държеше като неин баща
от векове. Дълго, преди онзи непростим ден.
– Да.
Успявах да го държа настрана след края на войната – готвех се за неизбежния миг, в
който щеше да реши, че с колкото и работа да го затрупвах, колкото и да прекъсвах срещите
му с Ерис, на всяка цена ще посети града ни.
Навярно сам си го бях навлякъл, като държах границите на Изсечения град затворени
толкова време. Навярно ужасните им традиции и тесногръдието им се бяха задълбочили в
изолацията. Нищо чудно, че проявяваха такова любопитство към Веларис. Макар че
желанието на Кеир да посети града ни произтичаше от една-единствена нужда: да тормози
дъщеря си.
– Кога?
– По всяка вероятност през пролетта.
Гърлото на Мор подскочи и лицето й придоби онова студено изражение, което рядко
виждах по него, което ме накара да изтръпна, главно защото аз го бях предизвикал.
Повтарях си, че си е струвало. Мраконосците на Кеир изиграха важна роля за победата
ни. И претърпяха големи загуби. Кеир беше долно копеле във всяко отношение, но поне
изпълни своята страна от сделката.
Затова нямах друг избор, освен да изпълня моята.
Мор ме огледа от глава до пети. Бях облякъл черен жакет от дебел вълнен плат и
крилата ми ги нямаше. Крилата на Касиан и Азриел мръзнеха в студа, но това не значеше, че
и моите трябва да мръзнат. Останах неподвижен, позволявайки на Мор сама да си направи
заключение.
– Вярвам ти – отсъди тя накрая.
Сведох глава.
– Благодаря.
Тя махна с ръка и продължи надолу по чакълестата алея на градината.
– Но все пак ми се иска да имаше друг начин.
– И на мен.
Мор усука краищата на дебелия си червен шал и ги пъхна в кафявото си палто.
– Ако баща ти дойде – подхванах аз, – мога да уредя теб да те няма.
Нищо, че тя подкладе невинния сблъсък с камерхера и Ерис миналата вечер.
Братовчедка ми се намръщи.
– Веднага ще разбере, че се крия. Няма да му доставя това удоволствие.
Не посмях да я питам дали според нея и майка й ще дойде. Не обсъждахме майка й.
Никога.
– Каквото и да решиш, ще те подкрепя.
– Знам.
Тя спря между два ниски чимширови храста и загледа ледовитата река.
– Азриел и Касиан ще ги следят като ястреби през целия им престой тук. От месеци
планират охраната.
– Така ли?
Кимнах сериозно.
Мор въздъхна.
– Ще ми се да можехме да ги заплашим, че ще пратим Амрен да разруши Изсечения
град.
Изсумтях, отправяйки поглед отвъд реката, към квартала, почти скрит зад един хълм.
– Донякъде се питам дали и на Амрен не й се иска същото.
– Предполагам, ще й поднесеш много хубав подарък.
– Нийв направо подскачаше от радост, когато си тръгнах от магазина.
Мор се засмя тихо.
– Какво купи на Фейра?
 Пъхнах ръце в джобовете си.
– Разни неща.
– Значи нищо.
Прокарах пръсти през косата си.
– Нищо. Някакви идеи?
– Другарка ти е. Не трябва ли да ти хрумват инстинктивно?
– Ужасно трудно е да й се купуват подаръци.
Мор ме изгледа иронично.
– Жалък си.
Сръчках я с лакът.
– А ти какво й купи?
– Ще видиш на слънцестоенето.
Врътнах очи. През всичките ни векове заедно умението й да избира подаръци никак не
се беше подобрило. Имах цяло чекмедже, пълно с отвратително кичозни копчета за ръкавели,
които никога нямаше да сложа. И все пак не бях най-зле: Касиан разполагаше с цял сандък
копринени ризи във всички цветове на дъгата. Някои дори имаха жабо.
Можех да си представя какви страхотии очакват другарката ми.
Тънки парчета лед се носеха мудно по течението на Сидра. Не смеех да попитам Мор за
Азриел – какво е купила на него, какво мисли да прави с него. Нямах особено желание да
полетя към полузамръзналата река.
– Ще си ми нужна, Мор – пророних тихо.
Смехът в очите й отстъпи място на готовност. Същински хищник. Неслучайно беше
непобедима в битка и можеше да надвие всеки илирианец. С братята ми лично я бяхме
обучили, но и тя самата години наред бе пътувала по чужди земи, изучавайки местните бойни
изкуства.
Затова добавих:
– Не заради Кеир и Изсечения град, не за да задържим мира достатъчно дълго, че да се
стабилизира положението.
Тя скръсти ръце в очакване.
– Аз е способен да проникне в повечето дворове и територии. Но вероятно само ти ще
можеш да ги привлечеш на наша страна. Защото парчетата, разхвърляни по масата…
Мирните преговори се проточиха твърде дълго.
– Изобщо не се случват.
Вярно. Много от новите ни съюзници заявиха, че са прекалено заети покрай разрухата
след войната и ще могат да водят преговори чак напролет.
– Няма да те пращам за цели месеци. Само ще отскачаш тук и там. На небрежни визити.
– Небрежни, но все пак с посланието, че ако някой се осмели да проникне в човешките
земи, ще го унищожим.
Засмях се.
– Нещо такова. Аз е подготвил списък с кралствата, които най-вероятно биха се
изкушили да пресекат границата.
– Но кой ще поеме Двора на Кошмарите, докато аз скитам по континента?
– Аз ще го поема.
Кафявите й очи се присвиха.
– Надявам се не го правиш, защото не вярваш, че съм способна да се справя с Кеир?
Опасна, опасна територия.
– Не – отвърнах искрено. – Мисля, че си напълно способна. Знам го. Но в момента
талантът ти ми е нужен другаде. Щом Кеир иска да гради връзки с Двора на Есента, нека.
Каквото и да са намислили с Ерис, знаят, че ги наблюдаваме и колко безразсъдно би било да
ни ядосат. Само една дума на Берон, и главата на Ерис ще хвръкне.
Изкушаващо. Толкова беше изкушаващо да осведомя Великия господар на Есента, че
най-големият му син ламти по трона – и беше готов да го превземе със сила. Но бях сключил
сделка и с Ерис. Навярно глупава, но времето щеше да покаже.
Мор зачопли шала си.
– Не се страхувам от тях.
– Знам.
– Просто… когато съм толкова близо до тях, като ги гледам заедно… – Тя пъхна ръце в
джобовете си. – Сигурно и ти така се чувстваш покрай Тамлин.
– Ако това ще те успокои, братовчедке, държах се доста зле на срещата ни онзи ден.
– Мъртъв ли е?
– Не.
– Тогава бих казала, че си се овладял, похвално.
Засмях се.
– Колко кръвожадно от твоя страна!
Тя сви рамене и пак отправи поглед към реката.
– Заслужава го.
Наистина го заслужаваше.
Мор ме изгледа с ъгълчето на окото си.
– Кога трябва да замина?
– Поне след няколко седмици, може би месец.
Тя кимна и се умълча. Хрумна ми да я попитам дали я интересува къде сме решили с
Азриел да я пратим най-напред, но мълчанието й беше достатъчно красноречиво. Щеше да
отиде навсякъде.
Заточението й в двора ни беше продължило твърде дълго. Войната почти не се броеше.
Може би щеше да потърпи още месец или дори няколко години, но виждах как невидимата
примка се затяга около врата й с всеки ден, прекаран тук.
– Почини си няколко дни, за да помислиш на спокойствие – предложих й.
Тя завъртя глава към мен и златистата й коса проблесна на светлината.
– Каза, че се нуждаеш от помощта ми. Не ми изглежда да имам избор.
– Винаги имаш избор. Ако не искаш да заминеш, ще се съобразя с желанието ти.
– И кого ще пратиш вместо мен? Амрен ли?
Тя ме изгледа многозначително.
Засмях се отново.
– Определено няма да е Амрен. Не и ако държим на мира. – После добавих: – Просто
ми направи услуга и си помисли добре, преди да се съгласиш. Приеми го като предложение,
не заповед.
Мор отново се умълча. Погледахме заедно как ледените късове се носят по течението на
Сидра към далечното буйно море.
– Той ли печели, ако замина?
Плах, колеблив въпрос.
– Сама ще трябва да си отговориш.
Мор се обърна към разрушеното имение зад нас, но отправи поглед отвъд него, на
изток.
Към континента. Сякаш се чудеше какво ли я очаква там.

Глава 15

Фейра

Още не ми беше хрумнала дори смътна идея за подарък на Рисанд.

За щастие, Илейн дойде да ми прави компания на закуска. Касиан още хъркаше на
дивана във всекидневната отвъд фоайето, а Азриел вече го нямаше – той беше заспал на
дивана срещу този на Касиан. Явно и двамата ги беше домързяло – пък и виното си беше
казало думата – да се качат в малката стая за гости, която щяха да споделят по време на
слънцестоенето. Мор се беше настанила в някогашната ми стая, без да я притесняват
купищата вещи, които складирах там, а Амрен се върна в апартамента си, когато всички се
отправихме към леглата в малките часове на нощта. И другарят ми, и Мор още спяха и не
виждах причина да ги будя. Заслужаваха почивка. Всички заслужавахме.
Но явно и Илейн я мъчеше безсъние. Аз самата не можех да мигна заради острия си
разговор с Неста, спомена за който дори виното не успя да притъпи. Затова, когато сестра ми
предложи да се разходим из града, с радост приех оправданието за още един тур по
магазините.
Фриволност, струваше ми се чиста фриволност да пазарувам сега, макар и за
най-близките си хора. Толкова много от обитателите на града живееха в нищета и всеки
ненужен лекомислен момент, който прекарвах пред витрината на някой магазин, тежеше на
съвестта ми.
– Знам, че не ти е лесно – отбеляза Илейн, докато разглеждахме дюкянчето на една
тъкачка, възхищавайки се на изящните гоблени, килими и одеяла, върху които бе извезала
различни сцени от Двора на Нощта: Веларис под сиянието на Звездопада, скалистите, диви
брегове на северните острови, възпоменателните плочи пред храмовете на Сесере, герба на
нашия Двор – три звезди над планински връх.
Извърнах очи от големия гоблен с герба.
– Кое не ми е лесно?
Шепнехме в тихото топло магазинче, за да не притесняваме другите клиенти на
Тъкачката.
Кафявите очи на Илейн обходиха герба на Нощта.
– Да купуваш разни неща, без да имаш отчайваща нужда от тях.
Станът в дъното на сводестото помещение с дървена ламперия тракаше тихо под
вещите ръце на тъмнокосата занаятчийка, която прекъсваше работата си само колкото да
отговаря на въпросите на клиентите.
Това място беше толкова различно от колибата на ужасите, дом на Горската тъкачка
Стрига.
– Имаме си всичко необходимо – признах на Илейн. – Купуването на подаръци ми се
струва излишно.
– Но е традиция тук – отвърна Илейн с поруменяло от студа лице. – Традиция, за която
се бориха във войната. Може би така трябва да гледаш на нещата, вместо да се чувстваш
гузна. Да си спомняш, че този ден е важен за тях. И за богатите, и за бедните. Като уважаваме
традициите им, макар и чрез подаръци, почитаме загиналите в името на тази земя, на мира в
нея.
За миг продължих да се взирам в сестра си, замислена върху мъдрите й думи. Не
долавях нито следа от пророческата й дарба. Стоеше пред мен с бистър поглед и открито
лице.
– Права си – съгласих се накрая и отново обърнах очи към гоблена с герба.
Беше изтъкан от толкова черна нишка, че сякаш поглъщаше светлината и почти
напрягаше очите. Самият герб беше извезан със сребристо, не, не сребристо. С причудлива
седефена нишка, в която проблясваха разноцветни искри. Сякаш изпредена от звездна
светлина.
– Май се замисляш да го купиш, а? – попита Илейн.
Тя още не беше купила нищо през едночасовата ни разходка, макар че често спираше да
разглежда стоките. Търсеше подарък за Неста. Търсеше подарък за сестра ни, независимо
дали тя щеше да ни удостои с присъствието си утре.
Но на Илейн като че ли й харесваше просто да се любува на оживения град, да поглъща
с очи блещукащите гирлянди от елфически светлинки, окачени между сградите и над
площадите, да опитва хапките храна, предлагани от напористи търговци, да слуша песните на
странстващите музиканти край спящите фонтани.
 Сякаш и сестра ми просто си бе търсила оправдание да излезе от къщата.
– Не знам за кого да го купя – признах си, посягайки с пръст към черното сукно. Щом
нокътят ми докосна кадифеномеката му повърхност, сякаш изчезна. Сякаш материята
наистина поглъщаше цветовете, светлината. – Но…
Погледнах Тъкачката в дъното на дюкяна и недовършената черга на стана й. Без да
довърша мисълта си, тръгнах към нея.
Тъкачката беше Върховна елфка с масивно тяло и светла кожа. Дългата й черна плитка
висеше през едното й рамо. Беше облечена в дебел червен пуловер, практични кафяви
панталони и ботуши с вълнена подплата. Семпло, удобно облекло. Каквото и аз предпочитах
да нося, докато рисувах. Всъщност по всяко време.
Каквото носех и сега под дебелото си синьо палто.
Ловките пръсти на Тъкачката застинаха и тя вдигна глава.
– Мога ли да ви помогна?
Въпреки красивата й усмивка сивите й очи излъчваха… тишина. Няма как да го опиша
другояче. Тишина и лека хладност. С усмивката сякаш опитваше да прикрие някаква тежест в
душата си.
– Искам да ви попитам нещо за гоблена с герба – отвърнах. – Черното сукно… от какво
е?
– Питат ме поне веднъж на час – призна Тъкачката.
Усмивката остана на лицето й, но нито искра на хумор не озари очите й.
Смутих се леко.
– Извинете, че ви досаждам.
Илейн се появи с пухкаво розово одеяло в едната ръка и лилаво – в другата.
Тъкачката махна с ръка.
– Материята наистина е необикновена. Очаква се да питате за нея. – Тя плъзна ръка по
дървената рамка на стана. – Наричам я Празнота. Поглъща светлината. Създава абсолютна
липса на цвят.
– Вие ли я тъчете? – попита Илейн, поглеждайки през рамо към гоблена.
Тъкачката кимна сериозно.
– Един нов експеримент. Уча се как да създавам тъмнина, да я изтъкавам. Искам да
стигна по-далеч, по-надълбоко от всяка тъкачка, живяла някога.
Тъй като бях попадала в бездна от празнота, намирах сукното й за обезпокоително
сходно.
– Защо?
Сивите й очи се върнаха към мен.
– Съпругът ми не се върна от войната.
Откровените й думи прокънтяха в съзнанието ми.
С мъка задържах очи върху нейните, докато говореше.
– Започнах да тъка Празнота в деня, след като научих за смъртта му.
Рис не беше принудил никого от поданиците си да постъпи в армията му. Умишлено им
даде право на избор. Прочела объркването по лицето ми, Тъкачката добави тихо:
– Той реши, че така е редно. Че е длъжен да участва в борбата. Тръгна с още неколцина
съмишленици и постъпили в легиона на Двора на Лятото, който срещнали по пътя си на юг.
Загинал в битката за Адриата.
– Моите съболезнования – пророних.
Илейн повтори тихо думите ми.
Тъкачката просто се взираше в гоблена.
– Мислех, че ни остават още хиляда години заедно. – Пръстите й задвижиха леко
стана. – Така и не създадохме деца през тристата ни години съвместен живот. – Ръцете й
танцуваха красиво, уверено, независимо от тежките й думи. – Не ми остана нищо истинско
от него. Той си отиде, а аз съм още тук. Това чувство роди Празнота.
Тя продължи да работи, а аз не знаех как да й отговоря.
 Можеше да съм на нейното място.
Можеше Рис да е мъртъв.
Онова изумително сукно, сътворено от скръб, до каквато се бях докоснала за кратко и
повече никога не исках да позная, бе изтъкано от загуба, след чийто удар не вярвах аз самата
да се възстановя.
– Все се надявам, че с всеки следващ път, когато разказвам на някого за Празнота, ще
ми поолеква малко – продължи Тъкачката.
Ако посетителите на магазина й наистина я питаха толкова често… Аз не бих могла да
го понеса.
– Защо просто не го свалите от стената? – попита Илейн със състрадателно изражение.
– Защото искам да го гледам.
Совалката летеше по стана, сякаш оживяла.
Въпреки сдържаността и спокойствието на Тъкачката усещах агонията й. С дарбата си
на даемати можех да облекча тъгата й, болката й. Не го бях правила досега, но…
Не можех. И нямаше да го направя. Щеше да е лошо, дори да го сторех с добро
намерение.
А и тя беше сътворила нещо от болката си, от безкрайната си скръб. Нещо
необикновено. Не можех да й го отнема. Дори да ме помолеше.
– А как нарекохте сребърната нишка? – попита Илейн.
Ръцете на Тъкачката отново спряха и пъстроцветните прежди затрепериха върху стана.
Тя впери поглед в очите на сестра ми. Този път дори не опита да се усмихне.
– Нарекох я Надежда.
В гърлото ми заседна огромна буца, а очите толкова запариха, че се обърнах и тръгнах
към магическия гоблен.
Тъкачката обясни на сестра ми:
– Направих я, след като усвоих напълно Празнота.
Очите ми отново се впиха в черното сукно – беше все едно да се взираш в бездната на
ада. После загледах нишката като живо сребро, която го пронизваше, ярка въпреки
тъмнината, поглъщаща всички други светлини и цвят.
Можеше да съм на нейно място. Можеше Рис да е мъртъв. Почти се беше сбъднало.
Но той оцеля, а съпругът на Тъкачката не бе имал този късмет. Ние оцеляхме, а
тяхната история бе свършила. Не й беше останало нищо от него. Не и онова, което й се
искаше.
Аз бях щастливка – щастливка, задето имах да се оплаквам само от колебание какво
да купя на другаря си. Моментът, в който той умря, беше най-тежкият в живота ми, и навярно
щеше да си остане такъв, но все пак оцеляхме. И през последните месеци ме изтезаваха
мисли за всички трагедии, които ни се бяха разминали на косъм.
Утрешният празник, шансът да почетем живота си заедно…
Дълбоката чернота пред мен и смайващият бунт на блестящата нишка Надежда през нея
зашепнаха истината, преди да я осъзная. Преди да осъзная какво искам да подаря на Рис.
Съпругът на Тъкачката не се беше завърнал у дома. Моят още беше до мен.
– Фейра?
Не бях чула стъпките на Илейн. От минути не чувах околния свят.
Галерията опустяваше. Но не ме интересуваше. Отново се приближих до Тъкачката,
която пак бе спряла работата си. Чувайки името ми.
Сведе глава с леко изцъклени очи.
– Милейди!
Не обърнах внимание на думата.
– Как? – Посочих стана, недовършеното творение в рамката му, тези по стените. – Как
продължаваш да твориш след такава загуба?
Дори пресекливият ми глас да й направи впечатление, Тъкачката не го показа. Просто
вдигна тъжен, измъчен поглед към мен и каза:
 – Нямам друг избор.
Простичките й думи ме връхлетяха като удар.
Тя продължи:
– Трябва да творя, иначе всичко е било напразно. Трябва да творя, иначе ще се поддам
на отчаянието и няма да изляза от леглото си. Трябва да творя, защото не знам как иначе да
излея това. – Тя сложи ръка на гърдите си и очите ми пламнаха още повече. – Трудно е –
рече Тъкачката, без да извръща поглед от лицето ми, – и боли, но спра ли, оставя ли стана и
совалката… – Най-накрая откъсна очи от мен и ги впери в гоблена. – Тогава в Празнотата
няма да блести Надежда.
Устните ми затрепериха и Тъкачката се протегна да стисне ръката ми. Мазолестите й
пръсти стоплиха моите.
Не знаех какво да й кажа, как да предам с думи бурните емоции в гърдите си. Затова
пророних само:
– Бих искала да купя гоблена.

***

Гобленът беше подарък единствено за мен и щяха да ми го доставят в градската къща

следобед.
С Илейн обикаляхме по магазините още един час, преди да я оставя да пазарува сама в
Палатата на шивачите и бижутерите.
Аз се ответрях в изоставеното ателие в Дъгата.
Имах нужда да порисувам. Да излея на платното онова, което бях видяла и почувствала
в магазина на Тъкачката.
Останах три часа.
Някои картини се рисуваха бързо, с елементарни щрихи. Други първо скицирах на лист
с молив, премисляйки какво платно ще е нужно, какви бои.
Този път рисувах, обгърната в скръбта на Тъкачката, рисувах заради нейната загуба.
Нарисувах всичко, което се надигаше в мен, позволих на миналото да се прехвърли върху
платното. И всеки замах с четката ми носеше блажено облекчение.
В унеса си чух вратата да се отваря чак в последния момент.
Успях само да скоча от столчето, преди Ресина да влезе в ателието с парцал и кофа в
зелените си ръце. Определено не ми остана време да скрия картините и материалите.
Ресина просто спря на място и се усмихна.
– Подозирах, че ще ви намеря тук. Миналата нощ видях светлините и се досетих, че сте
вие.
Сърцето ми заблъска бурно, лицето ми се нагорещи като ковашка пещ, но все пак успях
да й отвърна със смутена усмивка.
– Извинявай.
Нисшата елфка прекоси стаята, грациозна въпреки парцала и кофата в ръцете й.
– Няма защо. Просто идвах да почистя.
Тя остави товара си до една от празните бели стени.
– Защо?
Оставих четката върху палитрата на столчето до моето.
Ресина сложи ръце на стройните си хълбоци и плъзна поглед из стаята.
Дали от любезност, или от липса на интерес, не задържа очи върху картините ми.
– Семейството на Полина не е решило дали ще продаде галерията й, но знам, че тя не
би искала да я гледа занемарена.
Прехапах долната си устна, кимвайки неловко заради неразборията, която аз самата бях
създала.
– Извинявай, че… че не дойдох в ателието ти снощи.
Ресина сви рамене.
 – Пак няма защо.
Рядко се случваше някой извън Вътрешния кръг да ми говори така свободно. Дори
Тъкачката възприе по-официален тон, след като поисках да купя гоблена й.
– Просто се радвам, че някой използва това място. Че вие го използвате – добави
Ресина. – Мисля, че Полина би ви харесала.
Не й отвърнах и помежду ни се спусна мълчание, в което се заех да събирам
материалите си.
– Няма да ти преча повече.
Облегнах една още съхнеща картина на стената. Портрет, който обмислях да нарисувам
от доста време. Изпратих го в онази празнина между световете заедно с всички останали в
ателието.
Наведох се да взема чантата с материалите си.
– Оставете ги тук.
Спрях, стиснала кожената дръжка.
– Ателието не е мое.
Ресина се облегна на стената при парцала и кофата.
– Защо не говорите със семейството на Полина? Сигурно ще искат да ви го продадат.
Изправих се, вдигайки чантата с материали.
– Може – отвърнах уклончиво.
Въпреки това изпратих и чантата, и всичко останало в онази празнина, без да ме е
грижа дали не ги хвърлям едно върху друго, после тръгнах към вратата.
– Живеят във ферма в Дънмер, край морето. Да знаете, ако решите да ги потърсите.
Едва ли.
– Благодаря.
Долових усмивката в гласа й, когато каза:
– Весело слънцестоене!
– И на теб – подхвърлих през рамо и излязох на улицата.
Блъсвайки се в твърдите топли гърди на другаря си.
Отскочих от Рис с ругатня и го изгледах смръщено, когато се разсмя, стиснал раменете
ми, за да не падна на замръзналия калдъръм.
– Накъде така?
Отвърнах му с гримаса, но все пак го хванах под ръка и тръгнахме забързано надолу по
улицата.
– Какво правиш тук?
– А ти защо бягаш от изоставена галерия, сякаш си откраднала нещо?
– Не бягах.
Ощипах го по ръката и той пак се засмя дрезгаво.
– Добре, вървиш подозрително бързо тогава.
Отговорих му чак когато стигнахме до булеварда, спускащ се към реката. Тънки
корички лед се носеха мудно по тюркоазените води. Усещах течението отдолу – макар и не
толкова силно, колкото в топлите месеци. Сякаш Сидра бе заспала зимен сън.
– Там рисувам – обясних, като спряхме до парапета на крайречната алея. Влажен студен
вятър разроши косата ми. Рис пъхна един измъкнал се кичур зад ухото ми. – Днес ме
прекъсна една художничка, Ресина. Галерията е принадлежала на нисша елфка, загинала в
атаката тази пролет. Ресина дойде да почисти заради нея. Заради Полина, в случай че
семейството й реши да продаде помещението.
– Можем да ти купим собствено ателие, ако искаш да рисуваш някъде сама – предложи
Рис, с позлатена от слабото слънце коса.
Крилете му пак ги нямаше.
– Не. Въпросът не е да съм сама, а да намеря подходящо място. Да го почувствам
подходящо. – Поклатих глава. – Не знам. Рисуването помага. Поне на мен.
Въздъхнах и се вгледах в лицето, по-скъпо за мен от всичко друго на света, докато
думите на Тъкачката отекваха в съзнанието ми.
Тя беше загубила любимия си. Аз – не. Въпреки това тя продължаваше да тъче, да
твори. Обхванах едната буза на Рис с длан и той се притисна към нея.
– Според теб глупаво ли е, че започвам да се чудя дали рисуването не би помогнало и на
други? – прошепнах. – Не аз да им рисувам. Да ги уча да рисуват. Да им давам тази
възможност. На хора, изпаднали в моето положение.
Погледът му се стопли.
– Изобщо не е глупаво.
Погалих с палец скулата му, любувайки се на допира.
– На мен ми действа успокоително, може да подейства така и на други.
Той ме гледаше мълчаливо, докато милвах лицето му с приятелство, неизискващо нищо
в замяна. Бяхме другари от по-малко от година. Ако беше загинал в последната битка, за
колко ли неща щях да съжалявам? Знаех, знаех кои щяха да ме поразят най-тежко,
най-дълбоко. Знаех кои можех да променя.
Свалих ръка от лицето му.
– Смяташ ли, че някой би посещавал уроците ми?
Рис се замисли, вперил очи в моите, а накрая ме целуна по слепоочието, стопляйки
премръзналата ми кожа с устни.
– Е, ще видим.

***

Час по-късно намерих Амрен в апартамента й. Рис имаше среща с Касиан и

илирианските командири във военния лагер на Девлон и ме изпрати до вратата на сградата,
преди да се ответрее.
Влизайки в апартамента на Амрен, сбърчих нос.
– Тук мирише… интересно.
Разположила се пред дългата работна маса в средата на помещението, тя ми се усмихна
рязко и посочи леглото.
Намачканите чаршафи и разхвърляните възглавници ми подсказаха що за мирис
долавям.
– Можеше да отвориш някой прозорец – отбелязах, махвайки към огромните прозорци в
другия край на апартамента.
– Навън е студено – отвърна тя и продължи да…
– Редиш пъзел?
Амрен нагласи едно малко парченце в частта, по която работеше.
– С друго ли трябва да се занимавам в почивните си дни по случай слънцестоенето?
Не посмях да отговоря, затова просто свалих палтото и шала си. Амрен поддържаше
непоносима горещина в жилището си – или заради самата себе си, или заради гостенина й от
Двора на Лятото, от когото нямаше и следа в момента.
– Къде е Вариан?
– Излезе да ми купува още подаръци.
– Още?
Тя вирна едното ъгълче на устата си в лека усмивка и намести ново парче от пъзела.
– Реши, че онези, които ми е купил от Двора на Лятото, не са достатъчни.
Нямах желание да разнищвам коментара й.
Вместо това седнах от другата страна на дългата маса от тъмно дърво, оглеждайки
наполовина наредения пъзел с пасторална есенна картина.
– Ново хоби?
– След като дешифрирах онази противна книга, започнах да изпитвам носталгия по нея
и реших, че трябва да си намеря друг вид ребус за решаване. – Още едно парче зае мястото
си. – Това е петият ми пъзел за тази седмица.
 – Минали са само три дни от нея.
– Прекалено лесни са ми.
– Този от колко части е?
– Пет хиляди.
– Фукла.
Амрен изцъка с език, после изправи гръб и го разтри с болезнена гримаса.
– Полезни са за ума, но вредят на Стойката.
– Добре, че можеш да се упражняваш с Вариан.
Амрен се засмя, по-скоро изграчи като сврака.
– Добре е наистина. – Сребърните й очи, все така неземни, все така пропити с
необяснима сила, ме огледаха. – Едва ли идваш да ми правиш компания.
Облегна се в стария паянтов стол. Всички столове около масата бяха различни. Даже
изглеждаха от различни десетилетия. Векове.
– Позна.
Втората в командването на Великия господар махна с ръка, демонстрирайки дългите си
червени нокти, и отново се приведе над пъзела си.
– Слушам.
Поех си въздух за кураж.
– Идвам заради Неста.
– Така и предположих.
– Говорили ли сте?
– Посещава ме на няколко дни.
– Сериозно?
Амрен не успя да вмести едно парче в пъзела и очите й обходиха другите части,
сортирани по цветове около нея.
– Толкова ли е невероятно?
– Не е стъпвала в градската къща. Нито в Дома на Ветровете.
– Никой не обича да ходи в Дома на Ветровете.
Посегнах към едно парче от пъзела и Амрен изцъка предупредително с език. Върнах
ръка в скута си.
– Надявах се да ми обясниш какво я мъчи.
Амрен не отговори доста време, оглеждайки парчетата по масата. Тъкмо се канех да
повторя молбата си, когато каза:
– Харесвам сестра ти.
Значи беше една от малцината.
Амрен вдигна очи към мен, сякаш го бях изрекла на глас.
– Харесвам я точно защото малцина други я харесват. Защото не е лесно да общуваш с
нея, нито да я разбереш.
– Но?
– Няма „но“ – довърши Амрен и върна очи към пъзела. – Харесвам я, затова не искам да
клюкарствам относно състоянието й.
– Това не е клюкарстване. Загрижена съм за нея. Всички други също. Тръгнала е по път,
който…
– Няма да предам доверието й.
– Споделила е с теб?
Прекалено много емоции се заблъскаха в мен. Облекчение, че Неста изобщо е
споделила с някого, объркване, че е избрала точно Амрен, и дори малко ревност, задето
собствената ми сестра не се е обърнала към мен или поне към Илейн.
– Не – отговори Амрен. – Но знам, че не би й харесало да обсъждам пътя й с когото и
да било. Най-вече с теб.
– Но…
– Дай й време. Дай й лично пространство. И възможност сама да се вдигне на крака.
 – Минаха месеци.
– Тя е безсмъртна. Месеците са нищо.
Стиснах челюсти.
– Отказва да дойде за слънцестоенето. Илейн ще е съсипана, ако…
– Илейн или ти?
Сребърните й очи ме приковаха на място.
– И двете – процедих през зъби.
Амрен отново прерови парчетата по масата.
– Илейн си има достатъчно свои несгоди.
– Например?
Тя ми отвърна с онзи познат поглед. Аз го игнорирах.
– Ако Неста благоволи да те навести – подхванах и древният стол простена, като го
отместих назад, за да стана, грабвайки палтото и шала си от пейката до вратата, – кажи й, че
за нас ще е от голямо значение, ако дойде за слънцестоенето.
Амрен не си направи труда да вдигне поглед от пъзела.
– Нищо не обещавам, момиче.
На повече не можех и да се надявам.

Глава 16

Рисанд

Същия следобед Касиан метна кожената си чанта върху тясното легло до стената на
четвъртата спалня в градската къща и съдържанието й издрънча.
– Носиш оръжия за слънцестоенето? – попитах го, облегнат на рамката на вратата.
Азриел остави своята чанта на срещуположното легло и изгледа леко тревожно брат ни.
След като снощи припаднаха на диваните във всекидневната, където едва ли бяха спали
удобно, най-сетне решиха да се нанесат в стаята, предвидена за престоя им.
Касиан сви рамене и седна на леглото, което подхождаше повече за дете, отколкото за
илириански воин.
– Една част са подаръци.
– А останалото?
Касиан изхлузи ботушите си, облегна се на горната табла на леглото и скръсти ръце зад
главата си, отпускайки криле на пода.
– Жените разнасят бижутата си. Аз нося оръжия.
– Познавам няколко жени в тази къща, които биха се засегнали от този коментар.
Касиан ми отвърна с дяволита усмивка. Същата, която беше използвал пред Девлон и
командирите му на срещата преди час. Всичко беше готово за бурята; всички патрули –
налице. Обикновена среща, на която нямаше нужда да присъствам, но винаги си струваше да
им напомня за присъствието си. Особено, преди да се съберат за слънцестоенето.
Азриел отиде до прозореца в дъното на стаята и огледа градината долу.
– За пръв път ще спя в тази стая.
Дълбокият му като тъмна нощ глас изпълни пространството.
– Така е, защото с теб винаги сме последната дупка на кавала, братко – обясни Касиан,
разпервайки криле върху дървения под. – Мор получава хубавата стая за гости, Илейн спи в
другата, затова нас са ни тикнали тук.
Не спомена, че последната стая за гости, където някога бе живяла Неста, щеше да
остане свободна. Азриел имаше съобразителността да си замълчи.
– По-добре е от таванското помещение – подхвърлих аз.
– Горкичкият Люсиен – усмихна се Касиан.
– Ако изобщо се появи – поправих го.
 Още нямахме вести дали има намерение да празнува с нас. Или щеше да остане в онзи
мавзолей, който Тамлин наричаше свой дом.
– Аз се обзалагам, че ще дойде – продължи Касиан. – Ще участваш ли?
– Не – отказа Азриел, без да се обръща от прозореца.
Касиан се надигна възмутен в леглото.
– Не ли?
Азриел сви по-плътно крилете си.
– Би ли ти харесало някой да се обзалага за теб?
– Това никога не ви е спирало да се обзалагате за мен. Последния път с Мор направихте
облог дали крилете ми ще се възстановят.
Изсумтях. Вярно беше.
Азриел остана при прозореца.
– Неста тук ли ще нощува, ако реши да дойде?
Касиан внезапно изпита нужда да лъсне Сифона върху лявата си ръка.
Реших да го пощадя, затова казах на Азриел:
– Срещата с командирите мина относително добре. Девлон е съставил график, по който
ще се провеждат упражненията на момичетата, след като отмине бурята. Май не беше само за
пред нас.
– Въпреки това ще се учудя, ако си спомнят за него след бурята – коментира Азриел и
най-накрая загърби прозореца.
Касиан изръмжа потвърдително.
– Новини около недоволството в лагерите?
Запазих неутралното си изражение. С Аз бяхме решили чак след празника да разкрием
на Касиан какво знаем и кого подозираме като подбудител на броженията. Все пак му бяхме
подхвърлили малко информация, колкото да уталожим чувството му за вина.
Познавах Касиан както самия себе си. Дори повече. Научеше ли сега, нямаше да се
отпусне. А след всичко преживяно през последните месеци и преди това брат ми
заслужаваше почивка. Поне за няколко дни.
Е, да, въпросната почивка включваше срещата с Девлон и уморителна сутрешна
тренировка върху Дома на Ветровете. От всички нас Касиан беше най-неспособен да се
отпуска.
Азриел се облегна на резбованата долна табла на леглото си.
– Нямаме какво да добавя. – Изкусен, опитен лъжец. Много по-добър от мен. – Но
усещат, че недоволството се разраства. Най-подходящият момент да преценим ситуацията ще
е след слънцестоенето, когато всички се приберат по домовете си. Тогава ще разберем кой
подстрекава към бунтовничество. Дали е нараснало по време на празника или бурята в
лагерите.
Идеалният начин да проучим положението в пълния му размер.
Ако илирианците въстанеха… Не ми се мислеше за това. Какво би ми коствало. Какво
би коствало на Касиан да воюва с народа, от който още се стремеше да остане част. Да убива
илирианци. Щеше да е съвсем различно от изтребването на онези, които доброволно служеха
на Амаранта и сееха смърт в нейно име. Коренно различно.
Отпъдих мисълта. Оставих я за по-късно. За след слънцестоенето. Тогава щяхме да се
заемем с този въпрос.
За щастие, Касиан също разсъждаваше така. Напълно оправдано след едночасовото
перчене, което беше изтърпял, преди да се доветреем тук. Дори сега, векове по-късно,
лагерните главатари и командирите продължаваха да го предизвикват. Да плюят на него.
Касиан опря стъпала в долната табла на своето легло, дори не можеше да опъне напълно
краката си.
– Кой е спал в това легло? Тук би се събрала само Амрен.
Изсумтях.
– Внимавай с мрънкането. Фейра и бездруго ни нарича илириански лигльовци.
 Азриел се засмя.
– Достатъчно е напреднала с летенето, така че й е позволено.
Изпълних се с гордост. Да, нямаше вроден талант, но компенсираше с упоритост и
съсредоточеност. Вече не знаех колко часове сме прекарали във въздуха, колко бяхме
откраднали от безценното ни време заедно.
– Ще опитам да ви уредя две по-дълги легла – казах на Касиан.
Точно в навечерието на слънцестоенето щеше да е същинско чудо. Трябваше да
преобърна цял Веларис.
Той махна с ръка.
– Няма нужда. По-добре е от дивана.
– Вярно, снощи бяхте прекалено пияни, за да се качите на горния етаж – подхвърлих
коварно, спечелвайки си вулгарен жест от Касиан, – но пространството в тази къща наистина
започва да ми се струва недостатъчно. Ако искате, може да нощувате в Дома на Ветровете.
Ще ви ответрея.
– Там е скучно – прозя се Касиан. – Аз се шмугва в сенките и оставам сам.
Азриел ми хвърли поглед, който казваше „Наистина е илириански лигльо“.
Прикрих усмивката си, отвръщайки на Касиан:
– Тогава май трябва да си намериш собствено жилище.
– Имам си в Илирия.
– Говоря за тук.
Касиан вдигна вежда.
– Тук не ми трябва цяла къща. Трябва ми само стая. – Той отново бутна с крак долната
табла на леглото. – Тази щеше да е идеална, ако не беше това кукленско легло.
Засмях се отново, но сдържах коментара си и намека, че съвсем скоро можеше да му се
прииска собствено жилище.
Не че имаше някакво развитие по този въпрос. И не се очакваше скоро. Неста ясно
демонстрираше, че не проявява интерес към Касиан, дори не искаше да го вижда. Знаех защо.
И аз самият бях понасял такова отношение.
– Може това да е подаръкът ми за слънцестоенето, Касиан – отвърнах с усмивка. – Ново
легло.
– По-добре е от подаръците на Мор – подхвърли Аз.
Смехът на Касиан отекна между стените.
Аз обаче погледнах към Сидра и вдигнах умислено вежда.
Изглеждаше ослепително.
В навечерието на слънцестоенето шумотевицата, обзела цял Веларис през последните
седмици, най-сетне утихна, сякаш всички бяха спрели, за да послушат как се сипе снегът.
За разлика от тази спокойна зимна картина обаче в Илирианската планина беснееше
страшна буря.
Бяхме се събрали край разпалената камина във всекидневната и пиехме вино. Въпреки
че нито Люсиен, нито Неста се бяха появили, далеч не цареше мрачно настроение.
А когато Фейра влезе от коридора към кухнята, за миг просто я попих с поглед от
креслото си пред огъня.
Отиде първо при Мор, вероятно защото братовчедка ми веднага протегна ръка с
отворена бутилка вино.
Докато пълнеше чашата й, аз се полюбувах на гледката отзад.
Едва сдържах бушуващите си инстинкти, наблюдавайки извивките на другарката ми,
присъствието й – така ярко, дори сред толкова цветущи образи в стаята. Тъмносинята й
кадифена рокля обгръщаше тялото й съвършено и не оставяше почти нищо на
въображението, преди да се разлее по пода. Пуснатата й коса падаше на леки вълнички и
нямах търпение по-късно да заровя ръце в нея, разпилявайки сребърните гребени, с които я
беше вдигнала от двете страни. После щях да съблека роклята й. Бавно.
 – Ще повърна – изсъска Амрен от съседното кресло и ме срита със сребристата си
обувка. – Овладей мириса си, момче.
Стрелнах й смаян поглед.
– Моите извинения.
Погледнах Вариан, застанал до креслото й, и безмълвно му поднесох съболезнованията
си.
Облечен в синьо-златистите одежди на Двора на Лятото, той само ми кимна с усмивка.
– Странно. Толкова ми беше странно да виждам принца на Адриата тук. В градската ми
къща. Усмихнат. С чаша от моето вино в ръка.
Докато…
– В Двора на Лятото изобщо празнувате ли слънцестоенето?
… докато Касиан не реши да си отвори устата.
Вариан обърна глава към него и Азриел на дивана и сребристата му коса проблесна на
елфическата светлина.
– През лятото, разбира се. Все пак два пъти има слънцестоене.
Азриел скри усмивката си, отпивайки глътка вино.
Касиан преметна ръка през облегалката на дивана.
– Сериозно?
Свещена майко! Значи такава нощ ни очакваше.
– Не си хаби думите да му отговаряш – посъветва Амрен принца и също пийна вино. –
Касиан е точно толкова глупав, колкото изглежда. И звучи – додаде тя с пронизващ поглед
към него.
Касиан вдигна чаша за поздрав и глътна вино.
– Предполагам вашето Лятно слънцестоене поне теоретично е същото като нашето –
обърнах се към Вариан, макар и да знаех. Много пъти бях присъствал. – Семейни сбирки,
пиршества, размяна на подаръци.
Можех да се закълна, че Вариан ми кимна с благодарност.
– Точно така.
Фейра ме доближи и ароматът й се просмука в мен. Подръпнах я да седне на извитата
странична облегалка на креслото ми.
Тя се настани с готовност, която стопли нещо дълбоко в мен, и дори не ме погледна,
преди да плъзне ръка през раменете ми. Просто я отпусна там.
Другарката ми. Моята другарка.
– Значи Таркуин не празнува Зимното слънцестоене? – попита тя Вариан.
Принцът поклати глава.
– Може би трябваше да го поканим – замисли се Фейра.
– Още не е късно – отвърнах. Само Котелът знаеше колко се нуждаехме от съюзи точно
сега. – Ти решаваш, принце.
Вариан сведе поглед към Амрен, която изглеждаше напълно съсредоточена в чашата си
с вино.
– Ще си помисля.
Кимнах. Таркуин беше негов Велик господар. Дойдеше ли тук, щеше да изисква
вниманието на Вариан. А принцът не искаше да се откъсва от Амрен за броените дни, които
имаха заедно.
Мор се отпусна на дивана между Касиан и Азриел и златистите й къдрици подскочиха.
– И без това обичам да сме си само ние – обяви тя. – С теб, Вариан – поправи се.
Вариан й благодари с усмивка.
Часовникът на полицата над камината удари осем. Сякаш призована от звъна му, в
стаята влезе Илейн.
Мор веднага скочи от дивана да й предложи вино – доста настойчиво. Типично за нея.
Илейн отказа любезно и седна на един от дървените столове пред еркерните прозорци.
Също типично.
 Фейра погледна свъсено часовника.
Неста няма да дойде.
Поканата е за утре.
Погалих я успокоително по връзката ни, сякаш така можех да потуша осезаемото й
отчаяние.
Тя стисна рамото ми.
Вдигнах чаша и стаята притихна.
– Да пием за старите и новите членове на семейството ни. Нека празникът да започне.
Всички пихме за това.

Глава 17

Фейра

В утрото на слънцестоенето през пролуката между плътните кадифени пердета в стаята

ни се прокрадваше ярка слънчева светлина, отразена от девствения сняг.
Намръщих се и извърнах глава от прозореца. Бузата ми се блъсна в нещо намачкано и
твърдо. Определено не беше възглавницата ми.
Отлепих език от небцето си, разтривайки слепоочията си, за да разсея главоболието,
остатък от часовете на пиене, смях и още пиене до рано сутринта. Чак тогава се понадигнах
колкото да видя какво е оставено до лицето ми.
Подарък. Опакован в черна крепирана хартия и овързан със сребриста връв. А до него
ми се усмихваше Рис.
Беше отпуснал глава върху единия си юмрук и разперил криле зад себе си.
– Честит рожден ден, скъпа Фейра!
Простенах.
– Как е възможно да се усмихваш след такива количества вино?
– Просто не изпих цяло шише.
Той плъзна пръст надолу по гърба ми.
Надигнах се на лакти, оглеждайки подаръка пред мен. Беше правоъгълен и почти
плосък, едва три-четири сантиметра.
– Надявах се да си забравил.
Рис се подсмихна.
– Естествено.
Прозях се, коленичих в леглото и протегнах ръце високо над главата си, после
придърпах подаръка.
– Мислех, че ще си разменяме подаръци довечера с другите.
– Днес имаш рожден ден – провлачи той. – Това правило не важи за теб.
Врътнах очи, но и се поусмихнах. Разкъсах опаковката и извадих разкошен тефтер,
подвързан в мека черна кожа, гладка като кадифе. Отпред със семпли сребърни букви бяха
изписани инициалите ми.
Отваряйки меката предна корица, открих страници чудесна плътна хартия. Всичките
празни.
– Скицник – обясни той. – Лично твой.
– Прекрасен е – възкликнах искрено.
Без излишни украси, но изящно изработен. Аз самата бих си го избрала, ако подобен
лукс не ми се стореше прекален.
Наведох се и целунах Рис. С ъгълчето на окото си видях, че на възглавницата ми се е
появило още нещо.
Като се отдръпнах, установих, че е втори подарък – голяма кутия, опакована в
аметистово-лилава хартия.
 – Още един?
Рис махна лениво с ръка – олицетворение на илирианската арогантност.
– Да не мислиш, че един скицник е достатъчен подарък за Велика господарка?
Лицето ми пламна, но отворих и втория подарък. В кутията лежеше старателно сгънат
небесносин шал от най-меката вълна на света.
– За да спреш да крадеш от шаловете на Мор – смигна ми той.
Усмихнах се широко и се загърнах с шала. Допирът му върху голата ми кожа сякаш
шепнеше за разточително великолепие.
– Благодаря ти – казах, плъзвайки пръсти по меката материя. – Цветът е приказен.
– Мммм!
Той отново махна с ръка и до мен се появи трети подарък.
– Вече прекаляваш.
Рис само вдигна вежда и аз се засмях, отваряйки новия подарък.
– Кожена чанта за художническите ми материали – пророних, докато ръцете ми
обхождаха качествената кожа и множеството джобове и каишки. Вътре вече имаше комплект
моливи и въглени за рисуване. И на нейната предница бяха изписани инициалите ми. Заедно
с малко изображение на герба ни. – Благодаря ти – повторих.
Усмивката на Рисанд се разшири.
– Нещо ми подсказваше, че бижутата не са любимият ти вид подаръци.
Вярно. Колкото и да бяха красиви, не ме вълнуваха.
Пък и вече си имах предостатъчно.
– Точно това бих си поискала.
– Ако не се надяваше собственият ти другар да забрави рождения ти ден.
Изсумтях.
– Именно.
Целунах го отново, а когато понечих да се отдръпна, той обгърна тила ми с длан и ме
задържа до лицето си.
Целуна ме силно, бавно, сякаш нямаше нищо против цял ден да го прави. И аз бих се
замислила…
Накрая обаче успях да се измъкна, настаних се назад в леглото, кръстосах крака и
придърпах скицника и новата си чанта.
– Искам да те нарисувам – обявих. – Това ще бъде моят подарък за мен.
Той се усмихна котешки.
Отваряйки скицника на първата страница, добавих:
– Веднъж спомена, че е най-подходящо да си гол.
Очите на Рис просветнаха и лек повей от силата му отвори пердетата, изпълвайки
стаята ни с утринно слънце. Разкривайки всеки прелестен сантиметър от голото му тяло,
изпружено върху леглото, озарявайки бледочервените и златисти нюанси на крилете му.
– Да видим на какво си способна, Унищожителко на проклятия.
С кипнала кръв извадих парче въглен и зарисувах.

***

Наближаваше единайсет, когато най-сетне напуснахме стаята си. Бях запълнила няколко
страници от скицника си с рисунки на крилете му, на очите му, на илирианските му
татуировки. И толкова части от красивото му голо тяло, че едва ли някога щях да споделя
съдържанието на скицника си с друг, освен с него. Рис прегледа рисунките ми с одобрително
хъмкане, подсмихвайки се на точността, с която бях предала някои от прелестите му на листа.
В градската къща още цареше тишина, докато слизахме по стълбите. Другарят ми
незнайно защо беше облякъл илирианския си кожен костюм. Ако утрото на слънцестоенето
по традиция включваше някоя от уморителните тренировки на Касиан, определено щях да
остана у дома и да подхвана вкусотиите, чиито аромати вече се разнасяха от кухнята.
 Като влязохме в трапезарията, закуската ни чакаше на масата, но не и приятелите ни.
Рис ме настани на обичайното ми място, после седна на стола до мен.
– Мор сигурно още спи.
Сложих по едно парче шоколадов сладкиш първо в моята, после и в неговата чиния.
Рис разряза киша с праз и шунка и сложи едно парче в чинията ми.
– Тя си пийна повече дори от теб, така че едва ли ще й видим очите преди залез.
Изсумтях, а той вдигна изпускащия пара чайник и аз му подадох чашата си, за да ми
налее чай.
В този момент обаче две масивни фигури изпълниха сводестия вход на трапезарията и
Рис спря.
Азриел и Касиан се бяха прокраднали като котараци, също облечени в илириански
кожени костюми.
Ако съдех по самодоволните им усмивки, не предстоеше нищо хубаво.
Спуснаха се, преди Рис да успее да реагира, и само искра от силата му попречи на
чайника да се разлее, преди да го извлекат от стола му. И право към входната врата.
Аз просто отхапах от сладкиша си.
– Поне ми го върнете цял.
– Ще се грижим за него – обеща Касиан с дяволит блясък в очите.
Дори Азриел продължаваше да се усмихва до уши, когато отвърна:
– Ако смогне на темпото ни.
Вдигнах вежда. Докато го влачеха към изхода, Рис се обърна към мен през рамо:
– Традиция.
Сякаш това обясняваше нещо.
После и тримата изчезнаха, само Майката знаеше къде.
Но поне илирианците не се бяха сетили за рождения ми ден, слава на Котела!
И така, докато Мор спеше, а Илейн вероятно помагаше при приготвянето на храната,
чието благоухание изпълваше къщата, аз се отдадох на спокойна закуска. Изядох и сладкиша
от чинията на Рис, заедно с парчето от киша. И още едно.
Ето, традиция.
Тъй като нямах друга работа, освен да си почивам до тържеството, което започваше
един час преди залеза, седнах пред бюрото в стаята ни, за да отметна малко писмена работа.
Много празнично – коментира Рис по връзката ни.
Представих си ироничната усмивка на лицето му.
А мога ли да попитам ти къде си?
Не се тревожи за мен.
Погледнах смръщено окото върху дланта си, макар и да знаех, че Рис вече не го
използва.
Това ме кара да се тревожа за теб.
Той се засмя тайнствено.
Касиан каза, че ти позволява да го фраснеш, като се приберем.
И кога ще е това?
Съмнително дълга пауза.
Преди вечеря?
Засмях се.
Май е по-добре да не разпитвам, а?
По-добре.
Още усмихната, пуснах нишката помежду ни и въздъхнах пред документите, които ме
чакаха. Сметки, писма, разноски…
Вдигнах вежда и придърпах дебелата кожена книга към себе си. Тя съдържаше списък с
домашните ни разноски, само за двама ни с Рис. Просто капка в сравнение с общото му
богатство. Нашето богатство. Извадих лист хартия и се заех да изчислявам разходите ни
дотук.
 Определено имах пари на разположение. Стига да исках, можех да си купя онова
ателие. В раздела „разни покупки“ имаше достатъчно средства.
Да, можех да притежавам ателието с толкова пари на мое име. Но да ги пилея така,
макар и за помещение, което нямаше да ползвам само аз…
Затворих счетоводната книга, пъхвайки листа с изчисленията си в нея, и станах.
Документацията можеше да почака. Решението можеше да почака. Слънцестоенето, беше ми
обяснил Рис, е семеен празник. И тъй като той го прекарваше с братята си, аз май трябваше
да намеря поне една от сестрите си.
Илейн ме пресрещна на половината път към кухнята, понесла поднос с мармаладени
кексчета към масата в трапезарията. Където вече се оформяше разнообразие от апетитни
сладкиши, торти и глазирани сладки. Кифлички, поръсени със захар, и плодови пайове с
карамелена заливка.
– Изглеждат прекрасно – отбелязах вместо поздрав, кимвайки към кексчетата с форма
на сърце върху подноса й.
Всичко изглеждаше прекрасно. Илейн се усмихна. Плитката й се люлееше с всяка
стъпка към вече отрупаната маса.
– А ако знаеш колко са вкусни.
Тя остави подноса и избърса набрашнени ръце в престилката върху пепеляворозовата
си рокля. Дори посред зима сестра ми беше като разцъфнало цвете под слънцето.
Даде ми едно от кексчетата с блещукащи кристалчета захар отгоре. Веднага си отхапах
и от гърлото ми се изниза блажен стон. Илейн се усмихна широко.
Огледах вкусотиите, подредени по масата, и попитах между две хапки:
– Откога се трудиш по всичко това?
Тя сви рамо.
– От съмване. – После добави: – А Нуала и Серидуен от няколко часа по-рано.
Бях видяла допълнителното възнаграждение по случай слънцестоенето, което Рис им
беше определил – повече пари, отколкото някои семейства виждаха за цяла година. Но
близначките заслужаваха всяка медна монета.
Особено заради всичко, което правеха за сестра ми. Даваха й приятелство, цел в живота
и поне малко чувство за нормалност в кухнята им. Илейн им беше купила онези уютни
пухкави одеяла от Тъкачката, едно малиново и едно люляково.
Тя впери поглед в мен, докато посягах за второ кексче.
– Имаш ли вести от нея?
Знаех за кого пита. Тъкмо отворих уста да й кажа, че нямам, когато на входната врата се
почука.
Илейн се спусна натам с такава скорост, че едва я настигнах. Отвори със замах
стъклената врата на преддверието и вдигна резето на масивната дъбова порта.
Ала не Неста стоеше на прага с поруменели от студа бузи.
Илейн отстъпи назад, пускайки дръжката на вратата, и видях усмихнатото лице на
Люсиен.
– Честито слънцестоене! – каза той.

Глава 18

Фейра

– Изглеждаш добре – казах на Люсиен, след като се настанихме в креслата пред

камината, а Илейн мълчаливо седна на близкия диван.
Люсиен топлеше ръцете си на брезовия огън и светлината багреше лицето му в червено
и златисто – златисто като механичното му око.
– Ти също. – Надникна косо към Илейн. Бърз, плах поглед. – И двете изглеждате добре.
 Илейн не отвърна, но поне му кимна за благодаря. В трапезарията Нуала и Серидуен
продължаваха да отрупват масата с храна, минавайки през стените като сенки.
– Носиш подаръци – кимнах аз към малката купчинка, която беше оставил до
прозореца.
– Такава е традицията тук, нали?
Едва не изтръпнах. Последното слънцестоене бях отпразнувала в Двора на Пролетта. С
Ианта. И Тамлин.
– Добре дошъл си да пренощуваш тук – поканих го, тъй като не очаквах подобно нещо
от Илейн.
Люсиен отпусна ръце в скута си и се облегна в креслото.
– Благодаря, но имам други планове.
Надявах се да не е забелязал облекчението по лицето на Илейн.
– Къде ще ходиш? – попитах го, за да задържи вниманието си върху мен, макар и да
знаех, че е невъзможно.
– Ами… – запъна се Люсиен. Не защото се канеше да излъже или да се оправдае. След
секунда разбрах защо. – От време на време посещавам Двора на Пролетта. Но ако не съм тук,
във Веларис, обикновено отсядам при Юриан. И Васа.
Изопнах гръб.
– Сериозно? Къде?
– В едно старо имение на югоизток, в човешките земи. Било е… подарък за Юриан и
Васа.
Изражението му ми подсказа кой им е уредил цяла къща. Грейсън или баща му. Не
посмях да погледна към Илейн.
– Рис спомена, че още били в Притиан. Не знаех, че са се установили там.
Той кимна отривисто.
– Засега. Докато се изяснят някои въпроси.
Например как ще съществува светът без Стената. И какво ще направят четирите
кралици, укрили се в другия край на континента. Но моментът не беше подходящ за такива
разговори.
– Как са Юриан и Васа?
Рис ми разказа достатъчно за състоянието на Тамлин.
Не ми се слушаше повече за него.
– Юриан… – Люсиен въздъхна, оглеждайки резбования дървен таван. – Благодаря на
Котела, че го има. Никога не съм очаквал да кажа подобно нещо, но е истина. – Той прокара
ръка през копринената си червена коса. – Поел е контрола в свои ръце. Сигурно щяха да го
провъзгласят за крал, ако не беше Васа. – Устните му потрепнаха, а в червеникавокафявото
му око просветна искра. – И тя е добре. Наслаждава се на всяка секунда от временната си
свобода.
Не бях забравила молбата й от нощта след последната битка с Хиберн. Да унищожа
проклятието, заради което нощем беше човек, а денем – огнена птица. Някогашната горда
кралица, макар и все така горда, сега беше пленница с отчаяно желание да си върне
свободата. И човешкото тяло. И кралството.
– Двамата с Юриан разбират ли се?
Не ги бях виждала да общуват и можех само да гадая как се държат един с друг. А сега
разбирах, че двамата заедно се мъчат да поведат човеците, обитаващи парчето земя в
най-южния край на Притиан, твърде дълго живели в безцарствие.
Територията отдавна бе останала без крал и кралица. И никой не помнеше името на
последния властващ род.
Поне от човеците. Елфите можеше и да знаят. Рис може би знаеше.
Но при всички случаи от някогашните владетели на най-южната част на Притиан сега
оставаше само пъстра сбирщина от лордове и дами. Нищо друго. Нито един херцог или граф,
или носител на друга от титлите, които сестрите ми споменаваха някога, обсъждайки
човеците на континента. В елфическите земи не съществуваха такива титли. Не и в Притиан.
Не, тук имаше само Велики господари и лордове. А сега и Велика господарка.
Чудех се дали хората са започнали да използват титлата „лорд“ покрай Върховните
елфи, дебнещи от другата страна на Стената.
Преди тя да рухне. Люсиен обмисли въпроса ми.
– Васа и Юриан са двете лица на една и съща монета. За щастие, плановете им за
човешките земи почти се припокриват. Методите им обаче… – Той свъсено метна поглед към
Илейн, после обърна гузна гримаса към мен. – Май темата не е подходяща за празник.
Определено, но нямах против. Илейн обаче може би…
Сестра ми стана.
– Ще ида да донеса нещо за пийване.
Люсиен също се изправи.
– Няма нужда. Аз…
Но тя вече излизаше от стаята.
Когато стъпките й заглъхнаха, Люсиен се отпусна в креслото и въздъхна тежко.
– Как е тя?
– По-добре. Не говори за способностите си. Ако още ги има.
– Радвам се. Но продължава ли да…? – Мускул потрепна нервно в челюстта му. –
Продължава ли да скърби по него?
Думите му прозвучаха като ръмжене.
Прехапах долната си устна, обмисляйки колко от истината да му разкрия. Накрая реших
да е цялата.
– Беше много влюбена в него, Люсиен.
В ръждивокафявото му око лъсна гняв – неконтролируемият инстинкт да унищожи
всяка заплаха за другарката си. Въпреки това остана на място. Макар и забил пръсти в
страничните облегалки на креслото.
Аз продължих:
– Минаха само няколко месеца. Грейсън най-демонстративно прекъсна годежа им, може
да й отнеме доста време да продължи напред.
Отново онзи гняв. Не от ревност или агресия, но…
– По-противна твар не съм срещал.
Значи все пак се беше срещнал с него. Някак, живеейки с Юриан и Васа в онова
имение, се беше натъкнал на вече бившия годеник на Илейн. И бе проявил достатъчно воля
да го остави жив.
– Склонна съм да се съглася – признах му. – Но не забравяй, че бяха сгодени. Дай й
време да свикне с мисълта.
– С мисълта, че цял живот ще е вързана за мен?
Ноздрите ми се разшириха.
– Нямах това предвид.
– Не иска да има нищо общо с мен.
– Ти би ли искал, ако беше на нейно място?
Люсиен не ми отговори.
– Защо не ни погостуваш за седмица-две след слънцестоенето? Тук, в градската къща.
– Защо?
– За да прекараш известно време с нея.
– Не знам дали две минути ще издържи насаме с мен, камо ли две седмици.
Той стисна челюсти, вперил поглед в камината.
Огънят. Дарбата от майка му.
Не от баща му.
Да, Берон владееше огъня. И светът вярваше, че Люсиен е наследил дарбата от него. Но
Хелион беше истинският му баща.
Още не му бях разкрила тази истина. Всъщност на никого от другите, освен на Рис.
 Но и за това моментът не беше подходящ.
– Когато си взе апартамент под наем тук – подхванах вместо това, – реших, че ще
работиш с нас. Ще ни служиш като пратеник в човешките земи.
– Не правя ли точно това? – вдигна вежда той. – Не изпращам ли два пъти седмично
доклади на сенкопоеца?
– Просто казвам, че би могъл да живееш тук – настоях аз. – За постоянно, да се нанесеш
във Веларис, вместо само да го посещаваш за по няколко дни. Ще ти осигурим по-хубаво
жилище и…
Люсиен стана.
– Не искам подаяния.
И аз се изправих.
– Но приемаш помощта на Юриан и Васа?
– Няма да повярваш колко добре се разбираме тримата.
Приятели, значи. Някак се бяха сприятелили.
– Тоест предпочиташ да живееш при тях?
– Не живея при тях. Имението е наше.
– Интересно.
Златното му око се завъртя с тихо бръмчене.
– Кое?
Напълно забравила празничното настроение, отвърнах рязко:
– Че вече се чувстваш по-добре сред човеци, отколкото сред Върховни елфи. Ако питаш
мен…
– Не те питам.
– Струва ми се, че си решил да се обединиш с двама други, останали без свой дом.
Люсиен ме погледна остро и каза грубо.
– Честито слънцестоене, Фейра!
Обърна се към фоайето, а аз го хванах за ръката. Възлестите мускули на
предмишницата му трепнаха под фината коприна на сапфиренозеления му жакет, но той не
опита да се изтръгне от хватката ми.
– Забрави какво казах. Винаги си добре дошъл тук. Стига да искаш.
Люсиен обходи с поглед всекидневната, фоайето и трапезарията отвъд него.
– Бандата на изгнаниците.
– Какво?
– Така се наричаме. Бандата на изгнаниците.
– Измислили сте си име? – попитах, мъчейки се да прикрия изумлението си.
Той кимна.
– Юриан не е изгнаник – отбелязах.
Васа – да. Люсиен – вече двукратно.
– Кралството му отдавна се е превърнало в пепелище и полузабравен спомен, народът
му се е разпилял и е заживял по други земи. Може да се нарича както си поиска.
Да, след битката с Хиберн, след като ни помогна, май наистина имаше това право.
И все пак се поинтересувах:
– С какво точно ще се занимава Бандата на изгнаниците? Ще организира приеми ли?
Металното око на Люсиен изщрака леко и се присви.
– Знаеш ли, че понякога си същият задник като другаря си?
Вярно беше. Въздъхнах отново.
– Съжалявам. Просто…
– Нямам къде другаде да отида. – Преди да възразя, той добави: – Съсипахте шансовете
ми да се върна в Двора на Пролетта. Не при Тамлин, а изобщо на територията му. Всички или
още вярват в лъжите ви, или ме мислят за ваш съучастник. А тук… – Той изтръгна ръка от
пръстите ми и тръгна към вратата. – Аз самият не мога да остана насаме с нея дори две
минути. Не мога да живея в този двор и да позволявам на другаря ти да плаща за дрехите на
гърба ми.
Огледах жакета му. Бях го виждала и преди. Едно време…
– Тамлин го изпрати в имението ни вчера – изсъска Люсиен. – Дрехите ми. Вещите ми.
Всичко. Изпрати ги от Двора на Пролетта и ги стовари на прага ни.
Копеле. Оставаше си копеле, въпреки че беше помогнал на двама ни с Рис при
последната битка. Но вината не беше само негова. Аз бях създала тази бездна помежду ни.
Бях я отворила със собствените си ръце.
И все пак не се чувствах достатъчно виновна, че да му се извиня. Поне засега. Вероятно
завинаги.
– Защо?
Само този въпрос ми дойде наум.
– Сигурно е било заради скорошното посещение на другаря ти.
Гърбът ми се скова.
– Рис не те е намесвал.
– Е, каквото и да му е казал, Тамлин е решил, че иска да остане сам. –
Червеникавокафявото му око притъмня. – Другарят ти не е трябвало да го потиска
допълнително.
– Ще излъжа, ако кажа, че съжалявам.
– Не след дълго ще ви потрябва съюз с Тамлин. Затова внимавайте.
Не исках да мисля за това точно днес. Всъщност когато и да било.
– Отношенията ми с него отдавна приключиха.
– Твоите – да, но Рис тепърва ще си има работа с него. Съветвам те да му го напомниш.
Сякаш в отговор усетих пулс по връзката ни с Рис.
Всичко наред ли е?
Позволих му да чуе и да види целия ни разговор за част от секундата.
Съжалявам, че съм му създал неприятности – каза Рис. – Да се прибера ли?
Ще се справя.
Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.
После връзката ни притихна.
– Проверяват ли те? – попита тихо Люсиен.
– Не знам за какво говориш – отвърнах с отегчено изражение.
Той ме изгледа многозначително и продължи към вратата, грабвайки дебелото си палто
и шала си от закачалката до нея.
– По-голямата кутия е за теб. По-малката е за нея.
Отне ми малко време да се досетя, че говори за подаръците. Надникнах през рамо към
красивите сребристи опаковки със сини панделки.
Когато върнах погледа си към вратата, Люсиен вече го нямаше.

***

Намерих сестра ми в кухнята. Чайникът пищеше, а тя просто го гледаше.

– Няма да остане за чай – казах й.
Нуала и Серидуен не се виждаха наоколо.
Илейн просто свали чайника от печката.
Знаех, че не мога да й се ядосвам – можех да се ядосвам единствено на себе си – но все
пак попитах:
– Толкова ли беше трудно да му кажеш поне дума? Да го поздравиш?
Илейн продължи да се взира в изпускащия пара чайник, оставяйки го на кухненския
шкаф.
– Донесъл ти е подарък.
Сърнените й очи се обърнаха към мен. По-остър поглед не бях виждала в тях.
– И в замяна трябва да му се отплатя с времето си, с вниманието си?
 – Не – примигах насреща й. – Но той е добър елф. – Въпреки гневния ни разговор.
Въпреки тази глупост с Бандата на изгнаниците. – Грижа го е за теб.
– Той не ме познава.
– Дори не му даваш шанс да те опознае.
Тя стисна устни – единственият белег на гняв по благопристойното й изражение.
– Не искам другар. Не искам елф.
Искаше човешки мъж.
Слънцестоенето. Днес беше слънцестоенето и всички трябваше да са щастливи и
доволни. А не да се карат с този и онзи.
– Знам. – Въздъхнах тежко. – Но…
Нямах представа как да довърша изречението си. Люсиен й беше другар, но това не му
даваше право да изисква от времето й. От вниманието й. Тя беше самостоятелна личност,
способна сама да взема решения. Да преценява нуждите си.
– Той е добър елф – повторих. – И… и просто… – Мъчех се да изровя подходящите
думи. – Не ми харесва да ви гледам и двамата нещастни.
Илейн впери поглед в работната маса, отрупана с опечени и недовършени сладкиши.
– Знам.
Не остана нищо за казване. Затова я докоснах по рамото и излязох.
Илейн не промълви.
Намерих Мор седнала в дъното на стълбището по свободни панталони в прасковен цвят
и дебел бял пуловер. Комбинация от стила на Амрен и моя.
Тя ми се усмихна мрачно и златните й обици проблеснаха.
– Питие?
В ръцете си държеше гарафа и две чаши.
– О, Свещена майко, да.
След като седнах до нея на дъбовото стъпало и глътнах наведнъж кехлибарената
течност, която прогори гърлото ми и затопли приятно стомаха ми, Мор попита:
– Искаш ли съвет?
Не. Да.
Кимнах.
Мор отпи голяма глътка от чашата си.
– Не се бъркай. Сестра ти не е готова, нито пък той, колкото и подаръци да й носи.
Вдигнах вежда.
– Клюкарка.
Мор се облегна на горното стъпало без капка гузност.
– Нека поживее с Бандата на изгнаниците. Да се справи с Тамлин по свой начин. Да
реши къде иска да бъде. Кой иска да бъде. Същото важи и за нея.
Имаше право.
– Знам, че още се обвиняваш заради трансформацията на сестрите си. – Мор побутна
коляното ми със своето. – Затова искаш да оправиш животите им сега, когато вече са край
теб.
– Винаги съм го искала – отвърнах свъсено.
Мор се усмихна иронично.
– Затова те обичаме. Затова и сестрите ти те обичат. За Неста не бях толкова сигурна.
Мор продължи:
– Само имай търпение. Всичко ще се нареди от само себе си. Винаги става така.
Още една истина.
Напълних чашата си, оставих кристалната гарафа на стъпалото и отново отпих.
– Искам да са щастливи. Всичките.
– Ще бъдат.
Изрече двете думи с такава непоколебимост, че й повярвах.
– Ами ти? – вирнах вежда. – Ти щастлива ли си?
 Мор знаеше за какво говоря. Но просто се усмихна, развъртайки алкохола в чашата си.
– Днес е слънцестоенето. Със семейството си съм. Пия. Много съм щастлива.
Умело изплъзване. Но го приех с радост. Чукнах тежката си чаша в нейната.
– Като стана дума за семейството ни… Къде се дянаха, по дяволите ?
Кафявите очи на Мор грейнаха.
– О! О, не ти е казал, а?
Усмивката ми посърна.
– Какво да ми каже?
– Какво правят тримата всяка сутрин на слънцестоене .
– Започвам да се притеснявам.
Мор остави чашата си и ме хвана за ръка.
– Ела с мен.
Преди да възразя, вече ни беше ответряла.
Блъсна ме ослепителна светлина. И студ.
Брутален студ. Прекалено брутален за пуловерите и панталоните ни.
Сняг. И слънце. И вятър.
И планини.
И… колиба.
Онази колиба.
Мор посочи към необятното плато на планинския връх. Покрито със сняг, както го бях
видяла и преди. Но вместо съвършено равната снежна шир…
– Това снежни крепости ли са?
Тя кимна.
Нещо бяло се стрелна през полето, бяло, твърдо и лъскаво, и тогава…
Крясъкът на Касиан отекна сред заобикалящите ни планини. Последван от:
– Кучи син!
Смехът на Рис беше ярък като слънцето по белия простор.
Докато оглеждах трите снежни степи – барикади – в единия край на платото, Мор ни
обгради с невидим щит срещу свирепия вятър. От студа обаче нямаше как да ни предпази.
– Бият се със снежни топки.
Тя пак кимна.
– Трима илириански воини – натъртих. – Най-великите. Илириански воини. Се бият със
снежни топки.
Очите на Мор заискриха от дяволито доволство.
– Още от деца.
– Те са на по петстотин години!
– Искаш ли да ти кажа кой колко пъти е побеждавал?
Вперих смаян поглед в нея. После и в полето отпред. В снежните топки, летящи с
впечатляваща точност и бързина, докато три тъмни глави ту се показваха, ту се скриваха зад
белите барикади.
– Без магия – уведоми ме Мор, – без криле, без почивки.
– Тук са още от обяд.
Наближаваше три часът. Зъбите ми започваха да тракат.
– Аз обикновено си стоя вкъщи и пийвам – обясни Мор, сякаш с това отговаряше на
въпроса ми.
– Как решават кой е спечелил?
– Онзи, който не получи измръзване.
Пак я погледнах с тракащи зъби.
– Това е нелепо.
– В колибата има още алкохол.
Никой от тримата не ни беше забелязал. Азриел се показа иззад снежната си стена,
изстреля нависоко две топки и пак се скри.
 След секунда Рис изруга гръмко.
– Задник.
Зад всяка сричка прозираше смях.
Мор ме хвана под ръка.
– Май тази година другарят ти няма да спечели, приятелко моя.
Притиснах се към топлото й тяло и загазихме през дълбокия до пищялите сняг към
колибата, чийто комин пускаше дим в ясното синьо небе.
Илириански лигльовци, и още как.

Глава 19

Фейра

Азриел победи.
Това била сто деветдесет и деветата му победа.
Тримата влязоха в колибата час по-късно, целите в сняг, с почервеняла от студ кожа и
усмивки до ушите.
Двете с Мор, сгушени под одеялото на дивана, само врътнахме очи към тавана.
Рис ме целуна по главата и обяви, че тримата щели да си направят парна баня в
облицованата с кедрови дъски барака до къщата.
Като излязоха, обърнах стъписан поглед към Мор.
– Поредната традиция – обясни ми тя. Бутилката с кехлибарен алкохол почти
привършваше. И главата ми се въртеше. – Всъщност илирианска традиция. Група голи воини
седят в запарено помещение и се потят заедно.
Примигах отново.
Мор се подсмихна.
– Сигурно единствената хубава традиция, измислена от илирианците.
Изсумтях.
– Значи сега тримата си седят в бараката. Голи. Потни. Свещена майко!
Искаш да надникнеш, може би?
Тъмният шепот отекна в съзнанието ми.
Развратник. Продължавай да се потиш.
Има още едно място.
Мислех, че много ревнувате другарките си. Почувствах усмивката му, сякаш беше до
шията ми. Винаги ми е интересно какво разпалва любопитството ти, скъпа Фейра.
Огледах колибата, местата, които бях изрисувала преди почти година.
Обеща ми стена, Рис.
Мълчание. Дълго мълчание.
Доста пъти съм те обладавал до стената.
Не и до тези стени.
Още едно дълго, дълго мълчание.
Некултурно е да си нащрек в сауната.
Усмихнах се леко и му изпратих една картина. Спомен. Как лежа на кухненската маса.
А той е коленичил между краката ми.
Жестоко, безпощадно създание.
Чух затръшване на врата някъде в къщата, последвано от възмутен вик. И ядосано
чукане по същата врата.
Очите на Мор просветнаха.
– Постара се да го изгонят, нали?
Пакостливата ми усмивка я разсмя до сълзи.
 ***

Слънцето вече се спускаше към далечното море отвъд Веларис, когато Рис застана пред
черната мраморна камина във всекидневната на градската къща и вдигна чашата си с вино.
Всички ние – вече пременени – вдигнахме своите.
Аз бях избрала роклята си от Звездопада, съчетавайки я само с диамантените гривни,
без тиарата. Ефирната й материя блещукаше, докато стоях до Рис, вперила поглед в
красивото му лице.
– Да пием за благословената тъмнина, от която се раждаме и в която всички се връщаме
– каза тържествено той.
Вдигнахме чаши и отпихме.
Отново погледнах другаря ми, облечен в най-изящния си черен жакет с озарена от
елфическата светлина сребриста бродерия.
Това ли беше?
Той вдигна вежда.
Предпочиташ да нареждам до втръсване, или да започнем празненството?
Усмихнах се леко.
Май наистина не обичаш официалностите.
От толкова време сме заедно, а още не ми вярваш. – Той плъзна ръка зад мен и ме
ощипа по гърба. Аз прехапах устна, за да сдържа смеха си. – Дано си ми подготвила хубав
подарък за слънцестоенето.
Този път аз го защипах, а Рис се засмя, целуна ме по слепоочието и излезе от стаята,
най-вероятно да вземе още вино.
Отвъд прозорците наистина се спускаше тъмнина. Най-дългата нощ в годината.
Илейн също я гледаше, прелестна в аметистово-лилавата си рокля. Тръгнах към нея, но
някой ме изпревари.
Сенкопоецът беше облечен в черен жакет и панталони, ушити също толкова изкусно
като тези на Рисанд, така че да пасват на крилете му. Носеше Сифоните на двете си ръце и
сенките му го следваха, виейки се като черен дим, но иначе почти нямаше следа от воина.
Особено когато заговори тихо сестра ми:
– Честито слънцестоене!
Илейн откъсна поглед от снега, сипещ се в тъмната нощ, и му се усмихна леко.
– За пръв път участвам в такова тържество.
Амрен се обади от другия край на стаята, където стоеше с Вариан, ослепителен във
великолепните си одежди:
– Много е надценено.
Мор се подсмихна.
– И това от иманярката, която всяка година си тръгва с толкова много бижута по
джобовете, че не знам как не я обират на път към дома.
Амрен й показа неестествено белите си зъби.
– Внимавай как ми говориш, Мориган, за да не реша да върна хубавичкия подарък,
който съм ти взела.
За моя изненада Мор наистина млъкна.
Останалите също. Докато Рис не се върна с…
– Ти сериозно ли? – изстрелях в недоумение.
Той ми се ухили над гигантската триетажна торта в ръцете си – над всичките двайсет и
една свещички, озарили лицето му.
Касиан ме плесна по рамото.
– Реши, че ти се е разминало, така ли?
Простенах.
– Непоносими сте.
Илейн дойде с тихи стъпки.
 – Честит рожден ден, Фейра!
Приятелите ми – семейството ми – повториха поздрава й, а Рис остави тортата на
ниската масичка пред камината. Погледнах сестра си.
– Ти ли?
Илейн кимна.
– Но украсата е дело на Нуала.
Чак тогава ми направи впечатление как беше изрисуван всеки от трите етажа.
Най-горният – с цветя. Средният – с пламъци.
А най-долният, по-широк етаж – със звезди.
По същия начин, както бях изрисувала чекмеджетата на скрина в онази запусната
колиба. По едно за всяка сестра. Другарят ми бе изпратил звездите и луните в съзнанието ми,
много време преди да се срещнем.
– Помолих Нуала да ги изрисува в този ред – обясни Илейн, докато другите се събираха
около тортата. – Защото ти си основата, ти ни крепиш. Открай време е така.
В гърлото ми заседна огромна буца и аз стиснах ръката й.
Мор, Котелът да я благослови, изкрещя:
– Пожелай си нещо и да нападаме подаръците!
Поне една традиция се припокриваше и от двете страни на Стената.
Срещнах погледа на Рис над горящите свещици. Усмивката му отпусна гърлото ми и
накара очите ми да заискрят.
Какво ще си пожелаеш?
Простичък, откровен въпрос.
И докато гледах красивото му лице и искрена усмивка, съзнавайки колко тежки времена
бяхме преживели заедно, докато стоях заобиколена от семейството ни, а вечността се
простираше като безкраен път пред нас… Осъзнах какво ще си пожелая.
Осъзнах, сякаш парче от пъзела на Амрен пасваше на мястото си, сякаш нишките от
гоблена на Тъкачката най-сетне се подреждаха в изображение.
Но не му казах. Просто вдишах и духнах свещиците.

***

Яденето на торта преди вечерята било напълно допустимо на слънцестоенето, уведоми

ме Рис, като оставихме чиниите си по най-близките повърхности във всекидневната. И
особено преди подаръците.
– Какви подаръци? – попитах, оглеждайки стаята, в която нямаше нито един подарък, с
изключение на двете кутии от Люсиен.
Останалите ми се усмихнаха широко, а Рис щракна с пръсти и…
– О!
Кутии и торбички, опаковани и украсени в ярки цветове, изпълниха пространството
пред еркерните прозорци.
Купчини, планини, цели кули от подаръци. Мор изписука доволно.
Обърнах се към фоайето. Бях оставила моите в килера на третия етаж…
Не. Тук бяха. В дъното на еркера.
Рис ми смигна.
– Позволих си да добавя твоите подаръци към общата съкровищница.
Вдигнах вежди.
– Всички са ти дали подаръците си?
– Само на него може да се вярва, че няма да ги отвори предварително – обясни Мор.
Погледнах към Азриел.
– Дори на него не може – обади се Амрен.
Азриел ме изгледа гузно.
– Все пак съм шпионин.
 – Започнахме да го правим преди два века – продължи Мор. – След като Рис спипа
Амрен буквално да тръска една кутия, за да разбере какво има вътре.
Амрен изцъка с език и аз се засмях.
– Само дето не видяха, че Касиан душеше всяка кутия точно десет минути преди това.
Касиан й се усмихна лениво.
– Но не мен спипаха.
Обърнах се към Рис.
– И изведнъж се оказва, че на теб може да се има най-голямо доверие?
Рис ме изгледа засегнато.
– Аз съм Велик господар, скъпа Фейра. Честта е вградена в костите ми.
Двете с Мор изсумтяхме едновременно.
Амрен тръгна към най-близката купчина подаръци.
– Аз ще съм първа.
– Естествено – измърмори Вариан и двете с Мор му се ухилихме.
Амрен му се усмихна мило и се наведе да си вземе един подарък. Вариан имаше
благоразумието да изтръпне чак когато му обърна гръб.
Тя избра кутийка с розова опаковка, прочете етикета и разкъса хартията.
Тогава и всички останали изтръпнахме.
Дори хищниците не разкъсваха плячката си с такава свирепост.
Амрен обаче се усмихна широко на Азриел с чифт разкошни перлено-диамантени
обици в малките си ръце.
– Благодаря ти, сенкопоецо – кимна му тя.
– Радвам се, че покриват критериите.
Касиан избута Амрен с лакът, спечелвайки си предупредително съскане от нея, и
започна да хвърля подаръци на околните. Мор с лекота улови своя и разкъса хартията със
същия ентусиазъм като на Амрен. После се усмихна на генерала.
– Благодаря ти, скъпи.
Касиан се подхилна.
– Знам какво ти харесва.
Мор вдигна…
Задавих се. Азриел също и мигновено се завъртя към Касиан.
Касиан само му смигна, а Мор люшна на пръста си оскъдното червено бельо. Преди
Азриел да попита какво мислим по въпроса, Мор изхъмка и обясни:
– Не се заблуждавайте: не можеше да ми измисли подарък, затова направо ме попита
какво искам. Аз му дадох точни нареждания. И той за пръв път в живота си ги изпълни.
– Съвършен воин до мозъка на костите си – провлачи Рис.
Касиан се облегна на дивана и протегна дългите си крака.
– Не се бой, Риси. И на теб ти купих същото.
– Да го облека ли, за да ме видиш?
Засмях се, изненадана да чуя същия звук от другия край на стаята. От Илейн.
Нейният подарък… Спуснах се към купчината, преди Касиан пак да се разрови из нея,
и потърсих кутията, която старателно бях опаковала вчера. Тъкмо я мярнах зад един
по-обемист подарък, когато на вратата се почука. Само веднъж. Рязко и силно.
Знаех. Още преди Рис да ме погледне, знаех кой стои на прага.
Всички знаехме.
В стаята се спусна тишина, нарушавана единствено от прашенето на огъня в камината.
След миг полетях през фоайето с развяна рокля и отворих със замах стъклената врата, а
после и дъбовата порта, готвейки се за яростната атака на студа.
И на Неста.

Глава 20
 Фейра

По косата на Неста блещукаше сняг, докато се взирахме една в друга през прага.
Бузите й руменееха от нощния студ, но лицето й си оставаше все така мрачно. Ледено
като заснежения калдъръм.
Отворих вратата малко по-широко.
– Събрали сме се във всекидневната.
– Видях.
Разговорите в стаята продължиха, макар и на пресекулки. Несъмнено благороден опит
да ни осигурят поне някакво уединение и чувство за нормалност.
Неста се задържа на прага, затова протегнах ръка към нея.
– Нека взема палтото ти.
Опитах да не притаявам дъх, когато отправи поглед отвъд рамото ми, към вътрешността
на къщата. Сякаш обмисляше дали да прекрачи прага.
С крайчеца на окото си мярнах лилаво и златисто – Илейн.
– Ще се разболееш, ако продължаваш да стоиш на студа – загрижи се сестра ни за Неста
с широка усмивка на лице. – Ела да поседнем пред камината.
Синкавосивите очи на Неста се плъзнаха към мен. Предпазливи. Преценяващи.
Аз не отстъпих. Не пуснах вратата.
Без нито дума сестра ми прекрачи прага.
Набързо свали палтото, шала и ръкавиците си, разкривайки една от любимите си
семпли, но елегантни рокли. Този път беше избрала тъмносива. Не носеше бижута. Нито
подаръци. Но поне идваше.
Илейн я хвана под ръка и я поведе към всекидневната, а аз ги последвах, наблюдавайки
групичката в стаята.
Най-вече Касиан, застанал с Аз край камината. Същинско олицетворение на
спокойствието, той бе опрял лакът на резбованата полица над камината със свободно
прибрани криле, лека усмивка и чаша вино в ръка. Плъзна лешникови очи към сестра ми, без
да помръдне и сантиметър.
Залепила усмивка на лицето си, Илейн поведе Неста не към огъня, както беше обещала,
а към шкафа с алкохол.
– Не я води при виното, а при храната – провикна се Амрен от страничната облегалка на
едното кресло, нанизвайки перлените обици от Аз на ушите си. – Виждам колко е кокалест
задникът й дори през тази рокля.
Неста спря с изопнат гръб в средата на стаята. Касиан застина като мъртвец.
Илейн поспря до сестра ни и принудената й усмивка бързо посърна.
Амрен просто се подсмихна и каза на Неста:
– Честито слънцестоене, момиче!
Неста впери поглед в нея и устните й се извиха в едва доловима усмивка.
– Хубави обици.
Усетих как всички се отпускат малко.
Илейн обяви ведро:
– Тъкмо отваряхме подаръците.
Точно в този момент осъзнах, че върху никой от тях не пишеше името на Неста.
– Още не сме вечеряли – отбелязах от прага между всекидневната и фоайето. – Но ако
си гладна, ще ти донесем чиния…
Неста прие чашата вино, която Илейн притисна в ръката й. Забелязах, че когато отново
се обърна към шкафа, Илейн наля един пръст кехлибарен алкохол в друга чаша и го глътна
наведнъж, заглаждайки гримасата си, преди пак да извърне лице към Неста.
Амрен изпръхтя тихо. Нищо не пропускаше.
Неста обаче беше насочила вниманието си към разрязаната торта на масата.
 После мълчаливо вдигна очи към мен.
– Честит рожден ден!
Кимнах й за благодаря.
– Илейн е направила тортата – обясних безполезно.
Неста просто кимна и се отправи към креслото в дъното на стаята, до една библиотека.
– Можете да продължите с подаръците – каза тихо, но с присъщата си твърдост, и седна
в креслото.
Илейн се спусна към една кутия в предната част на купчината.
– Този е за теб – заяви на сестра ни.
Хвърлих умолителен поглед на Рис.
Моля те, проговори отново. Моля те.
Малко от светлината във виолетовите му очи беше изчезнала, докато гледаше как Неста
отпива от чашата си. Вместо да ми отговори по връзката, попита Вариан:
– Таркуин големи тържества ли организира за Лятното слънцестоене, или
по-неофициални сбирки?
Без дори да се замисли, принцът на Адриата се впусна в прекалено подробно описание
на празника в Двора на Лятото. По-късно щях да му благодаря.
През това време Илейн беше отишла при Неста и й поднасяше видимо тежка опакована
кутия.
До прозорците Мор тъкмо се съвземаше и даваше подаръка си на Азриел.
Тъй като исках да проследя и двете събития, останах на входа.
Азриел запази обичайното си самообладание, отваряйки подаръка й – комплект сини
кърпи, избродирани с инициалите му. Яркосини.
Извърнах поглед, за да не се разсмея. Аз беше така добър да се усмихне с благодарност
на Мор, вперил лешникови очи в нея, докато бузите му се изчервяваха леко. Копнежът по
лицето му ме накара отново да извърна поглед.
Мор обаче махна небрежно и продължи с подаръка на Касиан, който не го пое. Защото
наблюдаваше внимателно как Неста разкъсва кафявата опаковка на своя, разкривайки пет
романа в кожена кутия. Тя прочете заглавията и вдигна глава към Илейн.
Илейн й се усмихна.
– Отскочих до книжарницата. Онази до театъра, нали я знаеш? Помолих да ми
препоръчат нещо и жената… тоест елфката… Каза, че тази писателка й била любима.
Приближих се, за да прочета заглавията. Явно бяха любовни романи.
Неста извади една от книгите и прелисти страниците й.
– Благодаря.
Сковано, дрезгаво.
Касиан най-накрая насочи вниманието си към Мор и отвори подаръка й, без да отчете
красивата опаковка. Виждайки съдържанието му, прихна в смях.
– Точно каквото исках.
Извади от кутията червени копринени гащета. Идеалното допълнение към нейното
бельо.
Неста продължаваше да прелиства демонстративно новите си книги, затова реших да
раздам подаръците, които бях опаковала вчера.
За Амрен: специално изработена папка за пренасяне на пъзелите й. За да не ги оставя у
дома, ако тръгне към някоя слънчева и топла страна. Тя врътна очи, но в същото време ми се
усмихна доволно. Сребърната брошка с рубини, изкована във формата на перести криле, ми
спечели неочаквано потупване по бузата.
За Илейн – бледосиня пелерина с прорези за ръцете, идеална за работа в градината през
хладните месеци.
А за Касиан, Азриел и Мор…
Довлачих им с пуфтене трите опаковани картини. И запристъпвах нервно от крак на
крак, докато ги разопаковаха.
 Като ги видяха, и тримата се усмихнаха.
Нямах представа какво да им подаря, затова реших да са последните ми произведения –
поглед към историята на всеки от тях.
Никой не обясни значението на своята картина, как я тълкува. Но и тримата ме целунаха
по бузите с признателност.
Преди да успея да поднеса подаръка си на Рис, в скута ми се появи цяла купчина.
От Амрен – сияещ ръкопис, древен и красив. От Азриел – изключително ценна
наситена боя за рисуване от континента. От Касиан – първокласна кожена ножница, в която
да нося меча си на гърба като истински илириански воин. От Илейн – изящни четки за коса,
гравирани с инициалите ми и герба на Двора на Нощта. От Мор – топли пантофи.
Яркорозови.
Нямах нищо от Неста, но това не ме притесняваше. Ни най-малко.
Другите си размениха подаръците и чак тогава намерих време да занеса последната
картина на Рис, който досега стоеше при прозорците, мълчалив и усмихнат.
Миналогодишното слънцестоене беше първото му след Амаранта, сега беше второто. Не
исках да си представям какво му е било, какво му е причинявала през онези четирийсет и
девет слънцестоения.
Рис разопакова внимателно подаръка ми и вдигна картината така, че да не я видят
останалите.
Очите му я обходиха бавно. И гърлото му подскочи.
– Кажи ми, че това не е новият ти домашен любимец – обади се Касиан, прокраднал се
зад гърба ми, за да надникне.
Блъснах го назад.
– Досадник.
Лицето на Рис остана сериозно, а очите му блестяха като звезди, когато ги впи в моите.
– Благодаря ти.
Приятелите ни продължиха разговорите си на малко по-висок глас, за да ни дадат поне
някакво уединение в пълната стая.
– Не знам къде би могъл да я закачиш – подхванах, – но исках да ти я подаря.
За да я види.
Защото на това платно му разкривах нещо, което не бях показала на никого. Разкривах
му онова, което бях видяла в Оуроборос: съществото в мен, пълно с омраза и разкаяние,
любов и саможертва, жестокост и смелост, тъга и радост.
Давах му себе си – каквато само той можеше да ме види. Да ме разбере.
– Прекрасна е – възхити се Рис, прегракнал от емоция.
Сдържах сълзите, които заплашиха да рукнат след думите му, и отвърнах на целувката
му.
Ти си прекрасна – прошепна ми по връзката.
Ти също.
Знам.
Откъснах се от него със смях.
Самовлюбено копеле.
Оставаха само още няколко подаръка – и двата от Люсиен. Отворих този с моето име и
се оказа, че е за мен и Рис – три бутилки качествен алкохол. „Ще са ви нужни“, беше
единственото му послание.
Дадох на Илейн по-малката кутия с нейното име на етикета. Докато го отваряше,
усмивката й помръкна.
– Омагьосани ръкавици – прочете от картичката сестра ми. – Не се късат и не
позволяват изпотяване при работа в градината.
Тя остави кутията, без да се вглежда в съдържанието й. Зачудих се дали не предпочита
ръцете й да са изподрани и потни, дали не възприема мръсотията и раните като доказателство
за труда си. Единствената й радост.
 Амрен изпищя – буквално изпищя – от доволство, виждайки подаръка си от Рис.
Лъскавите бижута в няколко кутийки. Но радостта й придоби по-кротка, нежна нотка, когато
отвори подаръка си от Вариан. Не ни показа съдържанието на малката кутийка, но по устните
й се изписа лека усмивка, предназначена само за него.
На масата до прозореца остана само един мъничък подарък. Мор го взе, прочете етикета
и каза:
– Аз, този е за теб.
Сенкопоецът вдигна вежди и протегна белязана ръка да го вземе.
Илейн откъсна вниманието си от Неста.
– О, този е от мен.
Лицето на Азриел не трепна от думите й. Дори не се усмихна, когато отвори подаръка и
видя…
– Помолих Маджа да го направи – обясни Илейн. Азриел сбърчи вежди, чувайки името
на любимата ни лечителна. – Под формата на прах е и може да се смесва с всяко питие.
Мълчание.
Илейн прехапа устна и се усмихна свенливо.
– За главоболието, което всички ти причиняват. Доста често те виждам да си разтриваш
слепоочията.
Отново мълчание.
После Азриел отметна глава назад и прихна в смях.
За пръв път чувах толкова дълбок, радостен звук от него. Касиан и Рис също се
разсмяха, а генералът грабна стъкленото шишенце от ръката на Азриел и го заоглежда.
– Гениално – коментира той.
Илейн се усмихна отново и сведе глава.
Азриел се овладя и каза вече спокойно:
– Благодаря. – Никога не бях виждала лешниковите му очи толкова искрящи. В
сивкавокафявите им ириси сякаш се появиха смарагдови жилки. – Това е безценно.
– Кучи син – каза Касиан, но пак избухна в смях.
Неста ги наблюдаваше внимателно от креслото си с подаръка на Илейн – единствения й
подарък – в скута си. Гърбът й се скова леко. Не заради разговора, а защото Илейн се смееше
с тях. С нас.
Имах чувството, че Неста ни гледа през някакъв прозорец. Сякаш още стоеше в двора и
надничаше в къщата.
Въпреки това нарочно се усмихнах. Посмях се с другите.
И ми се струваше, че Касиан прави същото.

***

Нощта мина в смях и пиене, а Неста просто седя почти безмълвно на отрупаната маса.
Чак когато часовникът удари два, започнахме да се прозяваме един по един. Амрен и
Вариан си тръгнаха първи, принцът се натовари с всички подаръци, а Амрен се сгуши в
изящното хермелиново палто, което й беше подарил – втори подарък в допълнение към онзи
в малката кутийка.
Половин час, след като се настанихме във всекидневната, Неста стана, тихо пожела лека
нощ на Илейн, целувайки я по главата, и тръгна към входната врата.
Касиан, седнал на дивана с Мор, Рис и Азриел, дори не помръдна.
Аз обаче станах от креслото си и отидох при сестра ми, докато обличаше зимните си
дрехи при вратата. Изчаках да стигне до антрето, преди да протегна ръка към нея.
– Заповядай.
Неста се пообърна към мен и стрелна очи към малкото листче в ръката ми.
Банкова бележка за наема й. И малко отгоре.
– Както обещах – обясних аз.
 За момент ми се прииска да не я вземе. Да ми каже да я скъсам.
Неста обаче само стисна устни и с рязко движение взе разписката.
После ми обърна гръб и излезе в мразовитата нощ.
Аз останах в хладното преддверие с протегната ръка, усещайки въображаемата сухота
на чека между пръстите си.
Дървеният под зад мен се разтресе и след миг нечии ръце ме отместиха внимателно, но
безапелационно. Случи се толкова бързо, че чак впоследствие осъзнах кой е прелетял покрай
мен. Касиан изхвърча през вратата.
Подир сестра ми.

Глава 21

Касиан

Вече не можеше да търпи.

Не можеше да търпи студенината, острото отношение. Не можеше да търпи правия като
меч гръбнак и режещия поглед, който сякаш се беше наточил още повече през последните
месеци.
Не чуваше почти нищо друго, освен грохота в главата си, втурнал се в снеговитата нощ.
Дори не осъзна, че избутва Великата си господарка, за да стигне до вратата. До Неста.
Тя наближаваше външната порта с типичната си уверена крачка въпреки заледената
земя. Носеше новите си книги под ръка.
Чак като я настигна, Касиан осъзна, че не знае какво да й каже. Не му хрумваше нещо,
на което не би се изсмяла.
– Ще те изпратя до вас – заяви накрая.
Неста спря малко след ниската желязна порта и обърна към него студено и бледно като
луната лице.
Красиво. Колкото и килограми да беше свалила, продължаваше да е все така красива,
както първия път, когато я беше видял в къщата на баща й.
Но и безспорно смъртоносна.
Изгледа го високомерно.
– Няма нужда.
– Далеч е, а е късно.
И не ми каза нито една дума цяла вечер.
Не че той й беше казал нещо.
Още в първите дни след последната битка му беше дала да разбере, че не иска да има
нищо общо с него. С никого от тях.
Касиан я разбираше. Наистина. След неговата първа битка му бяха нужни месеци, дори
години да се съвземе. Да намери начин да оцелее. Дявол да го вземе, дори него самия още го
измъчваха спомените за онази последна битка с Хиберн.
Неста не склони, горда като истинска илирианка. Но по-свирепа.
– Връщай се в къщата.
Касиан й отвърна с онази крива усмивка, която знаеше, че я вбесява.
– Свежият въздух ще ми се отрази добре.
Тя врътна очи и закрачи. Касиан не предложи да носи книгите й, не беше толкова
глупав.
Вместо това тръгна с нейното темпо, оглеждайки калдъръма напред за опасен лед. Едва
бяха оцелели при сблъсъка с Хиберн. Сега оставаше Неста да си счупи врата на улицата.
Тя устиска една пресечка – няколко минути път покрай къщите със зелени покриви, от
които още се лееха весели песни и смях – преди да спре. Извърна се към него.
– Връщай се в къщата.
 – Добре – усмихна й се той. – След като те оставя пред твоята врата.
В противния апартамент, където настояваше да живее. В другия край на града.
Очите на Неста – същите като на Фейра, но и съвсем различни, остри и студени като
стомана – се стрелнаха към ръцете му. Към нещото в тях.
– Какво е това?
Той пак се усмихна и вдигна малката опакована кутийка.
– Подарък за слънцестоенето.
– Не искам подарък.
Касиан я подмина, премятайки кутийката в ръцете си.
– Този няма как да не го искаш.
Надяваше се да й хареса. Месеци го беше издирвал.
Не искаше да й го подарява пред другите. Дори не вярваше, че ще се появи тази вечер.
Знаеше колко са я убеждавали Илейн и Фейра. Освен това видя, че Фейра й дава пари, преди
да си тръгне.
„Както обещах“, беше казала Великата му господарка.
Искаше му се да не й беше давала такова обещание. Много неща му се искаха.
Неста го настигна, задъхана заради широките му крачки.
– Не искам нищо от теб.
Той се насили да вдигне вежда.
– Сигурна ли си, миличка?
Не съжалявам за нищо друго в живота си, освен за това. Че нямахме достатъчно
време.
Касиан заглуши думите. Потисна картината, която всяка нощ му се присънваше – не как
Неста държи главата на краля на Хиберн като трофей, не как вратът на баща й се усуква в
ръцете на краля. А как стои приведена над него самия, покривайки тялото му със своето,
готова да поеме удара на краля, за да го спаси. Готова да умре за него – с него. Как стройното
й красиво тяло се е извило над него и макар да трепери от ужас, не помръдва пред
опасността.
Не беше виждал този образ от месеци. Не беше виждал усмивката й.
Знаеше за нейните заливания, за множеството елфи, с които дружеше. И си повтаряше,
че не го е грижа.
Повтаряше си, че не го интересува кое копеле е отнело девствеността й. Дали всички
онези елфи значат нещо за нея, дали той значи нещо.
Нямаше представа защо изобщо го е грижа. Защо си прави труда. Още от самото
начало. Дори след като го срита с коляно в топките онзи ден в къщата на баща й.
Дори след като му каза:
– Достатъчно ясно съм ти показала какво искам от теб.
Не познаваше друг, способен да вложи толкова много смисъл в толкова малко думи и
само с интонацията си да превърне последната в обида.
Касиан стисна челюсти. И заряза въздържането.
– Писна ми от гадните ти игрички.
Тя вирна брадичка в жест на кралска арогантност.
– А на мен – не.
– Е, и на всички останали им е писнало. Съветвам те тази година да се постараеш
малко.
Поразителните й очи се плъзнаха към него и той едвам устоя на погледа й.
– Да се постарая?
– Знам, че тази дума ти е чужда.
Неста спря в дъното на улицата, на брега на ледената Сидра.
– Защо ми е да се старая? – Зъбите й проблеснаха в мрака. – Довлякохте ме насила във
вашия свят, в този Двор.
– Тогава върви другаде.
 Тя стисна устни в отговор на предизвикателството му.
– Може и така да направя.
Но Касиан знаеше, че няма къде другаде да отиде. Нямаше нито пари, нито семейство в
други земи.
– Не забравяй да пишеш.
Тя отново закрачи, следвайки речния бряг.
Касиан тръгна след нея, бесен на себе си, че го правеше.
– Можеше поне да се нанесеш в Дома на Ветровете – подхвана, но тя рязко се обърна
ядосана.
– Престани – озъби му се.
Той спря, разпервайки леко криле, за да запази равновесие.
– Престани да вървиш след мен. Престани да ме каниш в щастливото ви семейно
кръгче. Престани с всичко.
Касиан знаеше как изглежда ранено животно. Знаеше как се зъби, как беснее. Въпреки
това каза:
– Сестрите ти те обичат. Не мога да си обясня защо, но те обичат. Ако не искаш да се
постараеш заради щастливото ми семейно кръгче, направи го поне заради тях.
В очите й сякаш зейна бездна. Празна, бездънна бездна.
Тя пророни само:
– Върви си, Касиан.
Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите, в които бе използвала
името му, вместо „ти“ или „онзи“.
Тя се обърна да продължи към апартамента си, към най-долнопробната част на града.
Касиан посегна инстинктивно към свободната й ръка.
Облечените й в ръкавица пръсти се тръкнаха в мазолите му, но той не ги пусна.
– Говори с мен, Неста. Кажи ми…
Тя изтръгна ръката си от хватката му. Изгледа го отвисоко. Величествена, свирепа
кралица.
Задъхан, Касиан зачака словесното бичуване. Зачака да го разкъса на парчета.
Неста обаче само продължи да го гледа, сбърчвайки нос. Накрая изсумтя, и си тръгна.
Сякаш той не представляваше нищо. Сякаш не заслужаваше вниманието й. Усилията й.
Нечистокръвно илирианско копеле.
Този път Касиан не я последва.
Изпрати я с поглед, докато не се превърна в сянка в мрака, докато не се сля с него.
И продължи да се взира в нищото, стиснал подаръка в ръце.
Пръстите му се впиха в мекото дърво на малката кутийка.
Благодарен беше, че улиците пустееха, че няма кой да види как я хвърля в Сидра. Ледът
се спука и плисъкът отекна между сградите по речния бряг.
Върху дупката мигновено се образува нов слой лед. Сякаш нищо не се беше случило.

Неста

Неста пусна четвъртото, последно резе на входната врата на апартамента си и се

облегна на скърцащото изгнило дърво.
Тишината се разля около нея, приветлива и задушаваща.
Само тишината можеше да укроти трепета, преследвал я през целия град.
Той беше тръгнал след нея.
Усетила го беше в костите си, в кръвта си. Летеше високо в небето, но я изпрати чак до
нейната сграда.
Знаеше, че сега чака на един от близките покриви, за да види, че запалва елфическата
светлина.
В нея се бореха два инстинкта: да остане на тъмно и да го накара да чака в мразовитата
нощ, или да запали кълбото, за да се отърве от него. От всичко, което носеше със себе си.
Избра втория вариант.
Задържайки се до вратата в сумрачната плътна тишина, Неста бръкна в джоба си и
извади сгънатия банков чек.
Достатъчно пари за три месеца наем.
Зачака срама. Но не изпита нищо.
Абсолютно нищо.
От време на време я спохождаше гняв. Режещ огнен гняв, който я пронизваше като
кама.
Ала през повечето време живееше в тишина.
Кънтяща, бучаща тишина.
Не чувстваше нищо от месеци. В някои дни дори не съзнаваше къде е и какво е сторила.
Изнизваха се бързо, а в същото време сякаш се точеха цяла вечност.
Месеците също. Само мигна, и настана зима. Само мигна, и тялото й измършавя. Стана
толкова кухо, колкото наистина го чувстваше.
Мразовитият нощен вятър проникна през разнебитените кепенци и я накара да
изтръпне отново. Въпреки това не запали камината в другия край на стаята.
Не понасяше пращенето на горящи дърва. Едвам го беше изтърпяла в новия дом на
Фейра. Пук… хруп.
Чудеше се как на никой от другите не му звучи като трошене на кости, като
прекършване на врат.
Нито веднъж не беше запалила огъня в този апартамент. Топлеше се с одеяла и повече
дрехи.
Отвън се чу тътнеж на големи криле.
Неста въздъхна треперливо и плъзна гръб надолу по стената, докато не седна на пода.
Притисна колене към гърдите си и впери поглед в сумрака.
Тишината бушуваше грохотно край нея.
И тя продължаваше да не чувства нищо.

Глава 22

Фейра

Касиан се върна към три часа, мълчалив и умислен, обърна чаша алкохол и тръгна към
стаята си. Мор го последва с разтревожен поглед.
Азриел и Илейн останаха във всекидневната – сестра ми показваше на сенкопоеца
екипираните си планове за разширяването на задната градина със семената и инструментите,
които семейството ми й бе подарило тази вечер. Нямах представа дали интересът му е
искрен, но му благодарих мислено за добрината, преди ние, двамата с Рис, да се отправим
към горния етаж.
Понечих да сваля диамантените си гривни, но Рис ме спря, хващайки китките ми.
– Не още – пророни тихо.
Сбърчих вежди.
Той просто се усмихна.
– Дръж се за мен.
Обгърна ни мрак и вятър и Рис ни ответря…
Запалени свещи, пращящ огън и цветове…
– Колибата?
Явно беше променил заклинанията, за да ни доветрее директно вътре.
Той ме пусна с широка усмивка, отиде до дивана пред камината и седна, отпускайки
криле на пода.
 – Най-сетне малко тишина и спокойствие, скъпа Фейра.
От звездните му очи надничаше тъмно, чувствено обещание.
Прехапах устна и седнах на извитата странична облегалка на дивана. Роклята ми
заблещука като река на светлината от огъня.
– Прелестна си тази вечер.
Гърлени, дрезгави думи.
Плъзнах длан по лъскавата материя върху бедрото си.
– Казваш го всяка вечер.
– Защото е така.
Изчервих се.
– Сваляч.
Рис килна глава.
– Знам, че Великите господарки вероятно трябва да носят нова рокля всеки ден –
погледнах с усмивка роклята си, – но тази ми е много любима.
И той плъзна ръка надолу по бедрото ми.
– Радвам се.
– Така и не ми каза откъде си я взел… всъщност откъде взимаш всичките ми любими
рокли.
Рис вдигна вежда.
– Толкова време не си се досетила?
Поклатих глава.
Той се умълча за миг, оглеждайки лъскавата материя.
– Майка ми ги е шила.
Застинах.
Рис се усмихна тъжно.
– Беше шивачка в лагера, където е отраснала. Не вършеше работата си по принуда, а
защото я обичаше. Когато се събрала с баща ми, продължила да шие.
Погалих благоговейно ръкава си.
– Аз… нямах представа.
Очите му искряха като звезди.
– Уши всичките ти рокли много отдавна, още когато бях дете. Зестра за бъдещата ми
булка. – Гърлото му подскочи. – Всяка от тях… всяка рокля, която съм ти подарил, е нейно
творение. За теб.
Поех си дъх с парещи очи.
– Защо чак сега ми казваш?
Той сви рамо.
– Не знаех дали ще ти хареса да носиш рокли, ушити от елфка, починала преди векове.
Допрях ръка до гърдите си.
– За мен е чест, Рис. Огромна чест.
Устните му потрепериха леко.
– Тя щеше да те обикне от пръв поглед.
По-скъп подарък не бях получавала никога. Долепих чело до неговото.
И аз нея.
Усетих благодарността му, без да я изразява с думи, и двамата останахме така дълги
минути, дишайки заедно.
Когато най-накрая се почувствах готова да проговоря, се отдръпнах от него.
– Мислех си за нещо…
– Трябва ли да се притеснявам?
Плеснах го през ботушите и той ми отвърна с дълбок дрезгав смях, който сякаш се уви
около душата ми.
Показах му дланите си, очите върху тях.
– Искам да ги променя.
 – Така ли?
– Тъй като вече не ги използваш, за да ме шпионираш, реших, че може да ги преобразя.
Сега той на свой ред долепи длан до широките си гърди.
– Никога не съм те шпионирал.
– Ти си най-големият воайор, когото познавам.
Отново смях.
– И какво би искала да имаш на дланите си?
Погледнах с усмивка изрисуваните стени, полицата над камината, масите. Спомних си
гоблена, който бях купила.
– Искам планина. С три звезди. Гербът на Двора на Нощта. Същите като на твоите
колене.
Рис помълча дълго време с неразгадаемо изражение. Накрая проговори тихо:
– Тези знаци никога не могат да се заличат.
– Добре, защото възнамерявам да се позадържа тук. Рис се надигна леко, разкопчавайки
горното копче на тесния си черен жакет.
– Сигурна ли си?
Кимнах бавно.
Той застана пред мен, взе нежно ръцете ми и ги обърна с дланите нагоре. Котешкото око
се втренчи в нас.
– Никога не съм те шпионирал, да знаеш.
– О, напротив.
– Добре де, само малко. Ще ми простиш ли?
Питаше ме сериозно, наистина се тревожеше, че съм възприемала загрижеността му
като нарушение на личното ми пространство. Надигнах се на пръсти и го целунах нежно.
– Все някак ще успея.
– Хмммм… – Той погали с палец очите, татуирани върху дланите ми. – Последни думи,
преди да те бележа завинаги.
Сърцето ми запрепуска, но отвърнах:
– Приготвила съм ти още един подарък за слънцестоенето.
Рис застина от трепета в тихия ми шепот.
– Така ли?
Сключих пръсти с неговите и помилвах диамантените стени на съзнанието му. Той
веднага ги свали, допускайки ме в себе си. За да му покажа последния си подарък.
Нещото, което се надявах и той да възприеме като подарък.
Ръцете му затрепериха около моите, но не продума, докато не излязох от съзнанието му.
Докато отново не впихме безмълвни погледи един в друг.
Дишаше тежко, а очите му сребрееха.
– Сигурна ли си? – повтори.
Да. Повече от всичко. Бях го почувствала в магазинчето на Тъкачката.
– Това… това подарък ли ще е за теб? – осмелих се да попитам.
Пръстите му стиснаха моите.
– Неописуемо голям.
Сякаш в отговор по дланите ми блесна светлина и като сведох поглед, вече бяха
променени. Символът с планина и три звезди красеше всяка от тях.
Рис продължаваше да ме гледа задъхано.
– Можем да почакаме – пророни тихо, сякаш се боеше, че снегът навън ще чуе плахите
ни думи.
– Не искам – отвърнах искрено.
Тъкачката ми беше помогнала да осъзная и това. Или поне да прозра какво исках от
известно време насам.
– Може да отнеме години – пророни той.
– Ще съм търпелива. – Той вдигна вежда, а аз се поправих с усмивка: – Ще опитам да
съм търпелива.
От неговата усмивка моята се разшири още повече.
Рис се приведе и ме целуна леко по шията, точно под ухото.
– Ще започнем ли от тази вечер, другарко?
Пръстите на краката ми се свиха.
– Такъв беше планът.
– Ммм… Знаеш ли какъв беше моят план?
Още една целувка, този път по хлътнатината на гърлото ми. Ръцете му се плъзнаха към
гърба ми и започнаха да разкопчават скритите копчета на роклята ми. Безценната разкошна
рокля. Извих врат, за да му осигуря по-лесен достъп, и той се възползва, докосвайки с език
мястото, което току-що бе целунал.
– Моят план – продължи, когато роклята се свлече на килима в краката ми, – включваше
тази колиба и една от стените й.
Отворих очи, а ръцете му зачертаха дълги линии надолу по голия ми гръб. И по-надолу.
Като вдигнах поглед, Рис ми се усмихваше, оглеждайки с натежали клепачи голото ми
тяло. Бях останала само по диамантените гривни. Понечих да ги сваля, но той прошепна:
– Остави ги.
Коремът ми се стегна в очакване, а гърдите ми натежаха болезнено.
Разкопчах жакета му докрай с разтреперани пръсти и го съблякох заедно с ризата му. И
панталона.
Накрая Рис стоеше гол пред мен, с леко разперени криле и надигащи се мускулести
гърди, с разкрито видимо доказателство за готовността му.
– Да започнем ли на стената, или да свършим там? – Думите му бяха гърлени, почти
неразбираеми, а очите му придобиха хищнически блясък. Плъзна ръка по тялото ми със
собственическа дързост. – Или искаш да сме на стената през цялото време?
Коленете ми се подкосиха и осъзнах, че не мога да събера думи. Съществуваше само
той.
Без да изчака отговора ми, Рис коленичи пред мен и разпери криле върху килима.
Целуна корема ми с благоговение. После целувките му се спуснаха по-надолу.
И по-надолу.
Зарових ръка в косата му, а той хвана едното ми бедро и вдигна крака ми върху рамото
си. В следващия миг някак се озовах до стената при входа, сякаш ни беше доветрял дотук.
Главата ми се удари леко в дървото, но в същия миг устата на Рис стигна целта си.
Другарят ми не бързаше.
Накара ме да рухна с езика и пръстите си, а после се засмя мрачно и дълбоко и се
изправи в пълен ръст.
Вдигна ме, обвивайки краката ми около кръста си, и ме прикова до стената.
Опрял едната си ръка в дървото, докато с другата ме държеше във въздуха, Рис ме
погледна в очите.
– Как го искаш, другарке?
Можех да се закълна, че в ирисите му плуваха цели галактики. В сенките между
крилете му се разстилаха най-величествените дълбини на нощта.
– Толкова силно, че картините да опадат от стените – настоях задъхано.
Смехът му беше дрезгав, похотлив.
– Дръж се тогава.
Свещената майка да ми е на помощ. Котелът също. Забих пръсти в твърдите мускули по
раменете му.
Но той проникна в мен бавно, съвсем бавно.
Така че да усетя всеки сантиметър от него, всяка точка на допир. Отметнах глава назад
и простенах.
– Всеки път – процеди през зъби той. – Всеки път чувството е божествено.
Стиснах зъби и задишах тежко през носа. Той продължи да прониква в мен с леки
тласъци, сякаш ми даваше време да се приспособя към всяка масивна частица от него.
А когато ме изпълни докрай, стиснал бедрото ми, Рис просто… спря.
Раздвижих ханша си, отчаяна дори за най-малкото триене помежду ни. Той обаче ми го
отказа, следвайки движенията ми.
После плъзна език нагоре по шията ми.
– Мисля за теб, за това, всеки час – измърка до кожата ми.
Той се оттегли още малко и нахлу в мен с пълна сила. Опрях глава в твърдата стена зад
мен.
Рис издаде одобрителен звук и се поотдръпна леко. После пак се тласна в мен. Силно.
Отляво нещо издрънча и изтропа тихо по стената.
Вече не ме интересуваше дали картините наистина ще изпопадат. Рис отново спря.
– Но най-много мисля за това. За усещането да съм в теб. – Пак ме прониза, рязко и
безпощадно. – За вкуса ти. – Ноктите ми отново се впиха в широките му рамене. – Дори да
имаме хиляда години заедно, никога няма да се отегча от това.
По гръбнака ми започна да се заражда онази позната тръпка, заглушавайки всички
звуци, всяко друго чувство, освен допира му.
Още един тласък, по-дълъг и силен. Дървото простена под ръката му.
Той наведе глава и ухапа леко едната ми гърда, а после облиза мястото, разсейвайки
болката, от която в кръвта ми се разля вълна на удоволствие.
– Това, че ми позволяваш да ти причинявам толкова палави, ужасни неща.
Гласът му беше като милувка, която караше бедрата ми да се движат, да го умоляват за
още, по-бързо.
Рис само се засмя тихо, жестоко, отлагайки нарочно бурното, необуздано единение, по
което копнеех.
Отворих очи, за да погледна надолу, към мястото, където се беше свързал с мен и се
движеше така болезнено бавно.
– Харесва ли ти да гледаш как влизам в теб? – пророни той.
Вместо отговор изпратих съзнанието си по моста помежду ни, право до диамантените
му щитове.
Той веднага ме допусна в своето, в душата си и в следващия миг вече гледах през
неговите очи – гледах себе си, докато стискаше бедрото ми, прониквайки надълбоко в мен.
Рис измърка по връзката ни:
Погледни как те чукам, Фейра.
Богове – беше единственият ми отговор.
Безплътни ръце помилваха съзнанието ми, душата ми.
Погледни колко съвършено си пасваме.
Пламналото ми тяло се беше извило до стената, наистина сякаш създадено, за да го
приеме в себе си, да поеме всеки сантиметър от него.
Виждаш ли защо не мога да спра да мисля за това – за теб?
Той отново се отдръпна и се тласна в мен, освобождавайки силата си.
Около нас проблеснаха звезди и ни обгърна сладка тъмнина. Сякаш бяхме единствените
души в галактиката. Но Рис остана пред мен, между краката ми.
Погалих го с моите безплътни ръце и прошепнах: Можеш ли да ме чукаш и тук, вътре?
Похотливата му наслада поугасна. Замлъкна.
Звездите и мракът също застинаха.
После дивият, истински хищник отвърна:
С удоволствие.
Не мога да опиша с думи какво се случи.
Даде ми всичко, което исках – несдържания напор в тялото ми, безмилостното
изпълване и плясъка на кожа в кожа, и блъскането на гърба ми в дървото. Нощта пееше около
нас, а звездите прехвърчаха шеметно като снежинки.
После усетих как съзнанията ни се преплетоха на моста между душите ни.
 Тук нямахме тела, но почувствах как ме съблазнява, как тъмната му сила се увива около
моята, ближе пламъците ми, смуче леда ми, дращи страстно с нокти.
Почувствах как силата му се слива с моята на могъщи приливи и отливи и тогава
магията ми излетя, вкопчи се в него, и двамата избухнахме, запламтяхме заедно.
През цялото време Рис се движеше в мен, безпощаден и бурен като морето. Още и още,
сила, плът и душа, докато не закрещях, докато и той не изрева, докато смъртното ми тяло не
стисна неговото в неистова хватка.
Тогава рухнах – цялото ми същество се разпадна на звезди и галактики, и комети,
превърна се в чиста, искряща радост. Рис ме прегърна, обви ме със силата си, и тъмнината му
сякаш погълна светлината, която проблясваше и избухваше, докато той ме държеше цяла.
А когато умът ми си върна дар слово, когато отново усетих Рис до себе си, тялото му – в
моето, за последно изпратих в звездната тъмнина на съзнанието му онази картина, подаръка
ми за него.
Подаръкът ни един към друг.
Рис се изля в мен с буен рев, разгръщайки широко криле.
В съзнанията ни, в моста помежду ни, магията му избухна, душата му обля моята,
изпълни всяка цепнатина, всяка трапчинка, докато в мен не остана нито частица, незапълнена
с него, с тъмното му величие и неугасващата му любов.
Той остана в мен, опрял длан в стената, и прошепна задъхано до шията ми:
– ФейраФейраФейра…
Трепереше. И двамата треперехме.
Успях да си върна контрола върху тялото поне колкото да отворя очи.
Смаяно изражение бе превзело лицето му. Гледаше ме с леко отворена уста – как кожата
ми сияе, ярка до звездните сенки по неговата.
Дълго време просто се взирахме един в друг, дишахме.
После Рис косо огледа стаята.
Онова, което й бяхме причинили.
По лицето му се разля дяволита усмивка, докато оглеждахме картините, опадали от
стената, чиито рамки лежаха спукани на пода. Вазата от близката помощна масичка се беше
пръснала на малки сини парченца по дървените дъски.
Рис ме целуна под ухото.
– Ще ти удържа от заплатата за щетите.
Завъртях глава към него и пуснах раменете му, за да го перна по носа. Той се засмя и
докосна с устни слепоочието ми.
Погледът ми попадна върху следите, които бях оставила по кожата му, макар че вече
избледняваха. Върху татуировките по гърдите и ръцете му. Дори през целия си безсмъртен
живот да го рисувах, нямаше да успея да предам на платно пълния му образ. Общият ни
образ.
Отново вдигнах очи към неговите и там ме очакваше онази звездна тъмнина. Домът ми.
Цял безсмъртен живот нямаше да ми е достатъчен. Не да го нарисувам – да го опозная.
Цели епохи нямаше да са достатъчни за всичко, което исках да направя с него, да видя с него.
За всичката любов, която исках да му дам.
Картината засия пред мен: „Победителят Нощ и Звездите вечни“.
– Направи го отново – прошепнах дрезгаво.
Рис знаеше за какво говоря.
Припомних си колко е хубаво да имаш елфически другар, когато само след миг отново
се втвърди, свали ме на пода, обърна ме по корем и проникна надълбоко в мен с доволно
ръмжене.
И дори след като накрая се срутихме на килима, сред изпотрошените картини и
парчетата от вазата, неспособни да помръднем дълго, дълго време, образът на подаръка ми
към Рис остана помежду ни, искрящ като звезда.
Красивото синеоко и тъмнокосо момче, което Резбарят ми бе показал.
 Обещанието за бъдеще.

***

Веларис още спеше, когато с Рис се върнахме на сутринта.

Но той не ни доветря в градската къща, а в едно крайречно имение с рухнали сгради и
избуяла градина.
Час преди зората по-голямата част от града още спеше, обгърната в мъгла.
Разговорът ни от снощи и споменът за нощта ни свързваха невидимо и силно като
другарската ни връзка. Рис не бе изпил противозачатъчната си отвара на закуска. И нямаше
да я пие известно време.
– Така и не попита какво ще ти подаря за слънцестоенето – каза той, докато стъпките ни
хрущяха по замръзналия чакъл в градината край Сидра.
Вдигнах глава от рамото му.
– Предположих, че ще искаш да ми го поднесеш възможно най-драматично.
– Правилно. – Той спря, обръщайки се към къщата зад нас, и аз спрях до него. – Това.
Примигах. Погледнах към руините на имението.
– Това?
– Приеми го като общ подарък за слънцестоенето и рождения ти ден. – Той посочи
къщата, градината, ливадата, спускаща се към речния бряг. С прелестен нощен изглед към
Дъгата. – Имението е твое. Наше. Купих го в навечерието на слънцестоенето. След два дни
ще дойдат работници да разчистят отломките и да срутят останалата част от къщата.
Примигах отново, още по-бавно.
– Купил си ми имение !
– Реално имението ще е наше, но къщата е изцяло твоя. Ще я построим както на теб ти
харесва. Каквато я искаш, каквато ти трябва.
Цената за всичко това, за огромния му подарък, сигурно беше астрономична.
– Рис!
Той пристъпи няколко крачки, прокарвайки ръка през синкавочерната си коса, прибрал
криле плътно до гърба си.
– Градската къща започва да ни отеснява. Едва побираме собствените си вещи в
спалнята ни. А никой не иска да живее в Дома на Ветровете. – Той отново махна към
невероятното имение около нас. – Затова искам да ни построиш къща, Фейра. Твори на воля.
Твоя е.
Нямах думи. Не можех да опиша главоломните си чувства.
– Но… цената…
– Не се безпокой за цената.
– Но… – Вперих поглед в спящата буренясала градина, в рухналата къща. Представих
си какво бих искала да създам тук. И коленете ми се разтрепериха. – Рис, това е прекалено
голям подарък.
По лицето му се изписа най-сериозното му изражение.
– Не и за теб. Никой подарък не е прекалено голям за теб. – Той ме прегърна през
кръста и ме целуна по слепоочието. – Построй къща с ателие. – Целуна ме по другото
слепоочие. – Построй къща с ателие за теб и кабинет за мен. Построй къща с вана за двама.
Достатъчно голяма да побере и крилете ми. – Още една целувка, този път по бузата. –
Построй къща със стаи за цялото ни семейство. – Целуна ме по другата буза. – Построй къща
с градина за Илейн, тренировъчна площадка за илирианските лигльовци, библиотека за
Амрен и огромен будоар за Мор. – Последното ме разсмя. Но Рис заглуши смеха ми с
целувка, дълга и сладка. – Построй къща с детска стая, Фейра.
Сърцето ми се сви до болка и аз също го целунах. Целунах го отново – и отново насред
широкото празно имение.
– Добре – обещах му.
 Глава 23

Рисанд

Сексът ме унищожи.
Погуби ме.
Дори малките парченца от душата ми, които още не й бяха принадлежали, снощи й се
предадоха безусловно.
А изражението на Фейра, когато й показах крайречното имение… Държах спомена за
грейналото й красиво лице близо до себе си, когато почуках на открехнатата входна врата на
Тамлин.
Никой не ми отговори.
Изчаках минута. Две.
Пуснах нишка от силата си да проучи къщата. Макар че почти се боях от това какво
мога да открия.
Но го намерих. В кухнята на долния етаж. Жив.
Влязох, без да чакам покана, и стъпките ми заотекваха по нацепения мраморен под.
Нарочно не ги заглуших. Навярно ме беше усетил още когато се доветрях до входа на
имението му.
Бързо стигнах до кухнята.
И се оказах неподготвен за онова, което ме посрещна там.
Трупът на гигантски лос беше проснат върху работната маса в средата на тъмното
помещение. Воднистата светлина, процеждаща се през малките прозорчета, озаряваше
стрелата в гърлото му. Кръвта му се стичаше по сивия каменен под и тупването на капките
беше единственият звук наоколо.
Тамлин седеше на стол пред плячката си. И се взираше в нея.
– Вечерята ти се е разтекла – отбелязах вместо поздрав, кимвайки към червената локва
на пода.
Той не ми отвърна. Великият господар на Пролетта дори не вдигна очи.
Другарят ти не е трябвало да го потиска допълнително.
Вчерашните думи на Люсиен към Фейра се бяха запечатали в съзнанието ми. Може би
затова я оставих да разглежда новите си бои от Азриел и се доветрях дотук.
Плъзнах поглед по величествения лос. Отворените му тъмни очи изглеждаха почти
стъклени. До рунтавата му глава бе забит ловджийски нож.
Тамлин продължаваше да мълчи. Дори не помръдваше. Добре тогава.
– Разговарях с Вариан, принца на Адриата – подхванах, оставайки от другата страна на
масата. Огромните разклонени рога на животното стърчаха като бодлив храст помежду ни. –
Помолих го с Таркуин да обсъдят нуждата от войници по границата ти. – По време на
празничната вечеря бях издърпал Вариан настрана и той веднага се закле да уреди въпроса. –
Ще пристигнат до няколко дни.
Нито звук.
– Устройва ли те?
Като част от Сезонните дворове, Лятото и Пролетта отдавна бяха съюзници, докато не
настъпи тази война.
Тамлин бавно вдигна глава. Разпуснатата му златиста коса изглеждаше мръсна и
сплъстена.
– Дали ще ми прости някога?
Гласът му беше сипкав. Сякаш дълго беше крещял.
Знаех за кого говори. Но не знаех отговора. Не знаех дали това, че му е пожелала
щастие, може да се приеме като прошка. Дали Фейра ще успее да му прости някога? Това би
помогнало и на двама им, но неговата постъпка…
– Искаш ли да ти прости?
Зелените му очи изглеждаха празни.
– Заслужавам ли го?
Не. В никакъв случай.
Явно го прочете по лицето ми, защото попита:
– Ти прощаваш ли ми? За майка ти и сестра ти?
– Не си спомням да си се извинил.
Сякаш можеше да поправи случилото се с извинение. Сякаш с една дума можеше да
разсее чувството на загуба, което още ме глождеше, да затвори дупката, зейнала на мястото
на ярките им прелестни животи.
– И бездруго не вярвам да промени нещо – отвърна Тамлин, без да отлепя очи от убития
лос. – И за двама ви.
Съкрушен. Напълно съкрушен.
Не след дълго ще ви потрябва съюз с Тамлин, беше предупредил другарката ми
Люсиен. Може би и заради това идвах.
Махнах с ръка и кожата на лоса се свлече на пода със стържене на твърда козина и
мокър плясък на плът. Изпратих още искра от магията си и от единия бут се отрязаха няколко
парчета месо, струпвайки се до студената печка, чийто огън тутакси се разпали.
– Яж, Тамлин – наредих кратко.
Той дори не мигна.
Не беше прошка, нито проява на милост. Не можех да забравя какво бе причинил на
най-близките ми.
Но все пак слънцестоенето току-що бе минало. И навярно защото Фейра ми поднесе
най-скъпия дар, му казах:
– Ще можеш да се мориш от глад, след като въдворим ред в новия ни свят.
Следващият тласък на силата ми сложи един железен тиган над огъня и скоро
най-сочното парче месо зацвърча вътре.
– Яж, Тамлин – повторих и изчезнах с полъх на тъмния ми вятър.

Глава 24

Мориган

Беше излъгала Фейра.

Е, донякъде.
Наистина щеше да посети Двора на Зимата. Само дето нямаше да е толкова скоро,
колкото каза на Фейра. Вивиан знаеше поне кога да я очаква. Но въпреки че си разменяха
писма от месеци, Мор не беше споделила дори с Господарката на Зимата къде ще бъде между
Слънцестоенето във Веларис и гостуването си в планинския дом на Вивиан и Калиас.
Не обичаше да разказва за това място. На никого не беше споменала за него.
И докато препускаше през заснежените хълмове на топлия масивен гръб на кобилата си
Елия, Мор си спомни защо.
Утринна мъгла застилаше хълмчетата и хлътнатините в просторното имение. Нейното
имение. Ателуд.
Купи го преди триста години заради спокойствието тук. И го задържа заради конете.
Елия препускаше по хълмовете с уверена грациозност, скорострелна като западния
вятър.
Мор не беше яздила откакто беше малка. Все пак ответряването беше несравнимо
по-бързо. Но с него никога нямаше усещането, че пътува за някъде. Че върви, бяга,
препуска към някое друго място. Просто си го представяше и се озоваваше там.
 С конете обаче… Мор усещаше всеки сантиметър земя, докато летяха заедно. Усещаше
вятъра, подушваше заснежените хълмове и виждаше как гъстата гора прехвърча от лявата й
страна.
Всичко изглеждаше живо. Затова и сега тя се чувстваше най-жива, докато яздеше.
Купи Ателуд с шест коня – предишният собственик им се беше наситил. Всичките до
един бяха от редки, търсени породи. Струваха колкото огромното имение с тристата му
живописни акра северозападно от Веларис. Земя със зелени хълмове и бълбукащи поточета, с
древни гори и грохотни морски брегове.
Не обичаше да остава сама за дълго, не понасяше самотата. Но по няколко дни
спокойствие от време на време бяха жизненоважни за душата й. А разходката с Елия й
действаше по-ободряващо от цял ден излежаване под слънцето.
Тя спря кобилата на върха на един от по-високите хълмове и я остави да почине,
колкото и да дърпаше юздите. Щеше да препуска, докато сърцето й не я спреше – коняците
така и не успяха да я научат на покорство. И Мор я обичаше още повече заради буйния й
нрав.
Необузданите, диви същества открай време я привличаха.
Задъхана като кобилата си, Мор огледа хълмистата земя, сивото небе. Чувстваше
приятна топлина благодарение на илирианските кожени дрехи и загряващата езда. Малко
следобедно четене край пращящия огън в голямата библиотека на Ателуд, последвано от
обилна вечеря и ранно лягане, щяха да са същинско блаженство.
Колко далечен й се струваше континентът, заедно с молбата на Рис. Да пътува, да играе
ролята на шпионка, дворянка и посланичка, да посети отдавна затворените кралства, където
някога имаха приятели…
Да – подкани я кръвта й. – Пътувай надлъж и нашир. Понеси се с вятъра.
Но да напусне, да позволи на Кеир да си мисли, че си е тръгнала заради уговорката му с
Ерис…
Страхливка. Жалка страхливка.
Тя заглуши съскането в главата си и погали заснежената грива на Елия.
Не беше споделила с никого през последните дни във Веларис. Искаше сама да вземе
това решение, пък и знаеше, че новината може да помрачи веселието на семейството й.
Знаеше, че Азриел ще каже „не“, ще иска да я задържи в безопасност. Както винаги.
Касиан и Амрен щяха да я поощрят, Фейра щеше да се разтревожи, но все пак да й даде
съгласието си. Аз щеше да се вбеси и да се затвори още по-надълбоко в себе си.
А тя не искаше да му отнема радостта. Вече достатъчно му беше отнела.
Но рано или късно трябваше да им съобщи, независимо от решението си.
Елия прибра уши към главата си.
Мор проследи погледа на кобилата към гъстата гора от лявата им страна, от това
разстояние – островче от дървета.
Тя погали врата на Елия.
– Спокойно – прошепна й. – Спокойно.
Знаеше, че в тази гора дебнат древни страшилища.
Но нито подушваше, нито виждаше нещо. Нишката сила, която изпрати към гората,
разкри само обичайните птици и дребни твари. Един елен пиеше вода от дупка в замръзнало
поточе.
Нищо, освен…
Там, в една плетеница от трънаци. Петно мрак.
Не помръдваше, просто стоеше неподвижно. И наблюдаваше.
Познато присъствие, но и някак чуждо.
Силата й сякаш й нашепна да не го докосва, да не припарва натам. Дори на такова
разстояние да не се задържа.
Мор се подчини.
Но продължи да наблюдава онази сянка, задрямала сред тръните.
 Не се усукваше, не шепнеше като сенките на Азриел.
Различна беше.
Гледаше я.
Най-разумно беше да не я доближава. Особено като се имаше предвид, че у дома я чакат
уютен огън и чаша вино.
– Да минем по краткия път – каза на Елия и я потупа по врата.
Кобилата веднага хукна в галоп, отдалечавайки ги от гората и онзи мрачен наблюдател.
Преваляха едни хълмове, прелитаха между други, докато мъглите зад тях не погълнаха
островчето от дървета.
Какво очакваше да срещне в земя, където никой от Двора на Нощта не стъпваше от
хилядолетия?
Въпросът кънтеше в главата й с всяка грохотна стъпка на Елия в снега през поточета и
хълмове.
Отговорът отекна по камъните, дърветата и сивите облаци над тях.
Върви. Върви.

Глава 25

Фейра

Два дни по-късно стоях на прага на изоставеното ателие на Полина.

Вече ги нямаше дъските по прозорците и увисналите паяжини. Само открито
помещение, чисто и просторно.
Още го оглеждах смаяно, когато Ресина ме видя и спря на улицата, навярно тръгнала от
собственото си ателие.
– Честито слънцестоене, милейди – поздрави ме тя с грейнала усмивка.
Не й се усмихнах, бях вперила удивен поглед в пространството отвъд отворената врата.
Ресина докосна ръката ми.
– Всичко наред ли е?
Свих пръсти до тялото си, стисвайки месинговия ключ в дланта си.
– Мое е – пророних тихо.
Усмивката на Ресина отново грейна.
– Така ли?
– Семейството й ми го даде.
Случи се същата сутрин. Ответрях се до фермата на семейството на Полина и незнайно
защо никой не се изненада от появата ми. Сякаш ме очакваха.
Ресина килна глава.
– Тогава защо сте тъжна?
– Дадоха ми го. – Разперих безпомощно ръце. – Опитах да го купя. Предложих им
пари. – Поклатих недоумяващо глава. Още не се бях връщала в градската къща. Не бях казала
на Рис. Събудих се призори и като видях, че Рис вече е заминал с Аз и Касиан за лагера на
Девлон, реших, че не ми се чака повече. Нямаше смисъл да отлагам собствения си живот.
Знаех какво искам. – Дадоха ми нотариалния акт, казаха ми да се подпиша и ми връчиха
ключа. – Потрих лицето си. – Не приеха парите ми.
Ресина подсвирна.
– Не се учудвам.
– Сестрата на Полина – продължих с разтреперан глас, прибирайки ключа в джоба на
палтото си, – предложи да използвам парите за нещо друго. Да ги даря на „Четка и длето“.
Знаеш ли какво е това?
Сутринта бях твърде стъписана да попитам, да направя каквото и да било друго, освен
да кимна утвърдително. Охрените очи на Ресина се разнежиха.
 – Благотворителна организация за хора на изкуството, нуждаещи се от средства, за да
осигурят на себе си и семействата си храна, подслон или дрехи. За да не гладуват и да не им
липсва нищо, докато творят.
Не успях да сдържа сълзите, замъглили зрението ми. Нито спомените за годините ми в
онази колиба, острата болка от глада. И за трите малки кутийки с боя, на които толкова се бях
зарадвала.
– Не знаех за нея – изломотих накрая.
В колкото и комитети да участвах доброволно, никой не беше споменал за такава
благотворителна организация. Не знаех, че съществува място, свят, където ценяха
художниците. Грижеха се за тях. Дори не си бях мечтала за такова нещо.
Топла фина ръка кацна на рамото ми и го стисна леко.
Ресина попита:
– Е, какво ще правите с ателието?
Огледах празното пространство пред мен. Не празно – чакащо.
И някъде отдалеч, сякаш донесен от студения вятър, гласът на сюриела ми прошепна:
Фейра Арчерън, една молба. Остави този свят едно по-добро място, отколкото го
завари.
Преглътнах сълзите си и отметнах един кичур коса, измъкнал се от плитката ми, преди
да обърна лице към Ресина.
– Случайно да си търсиш бизнес партньор без всякакъв опит?

Глава 26

Рисанд

Момичетата бяха на тренировъчната площадка.

Само шест и неособено доволни наглед, но все пак изпълняваха небрежните
инструкции на Девлон за боравене с кинжал. Поне започваше с относително лесно умение.
Не с илирианските лъкове например, купчина от които бяха струпани до очертаната с
тебешир кръгла площадка. Сякаш за подигравка.
На доста илирианци не им достигаше силата да обтегнат тетивата на такъв лък. Още си
спомням болезненото шибане през бузите, китките и пръстите ми в годините, докато се учех.
Ако някоя девойка решеше да се пробва с илириански лък, лично щях да я обуча.
С Касиан и Азриел се позадържахме край площадките. Целият лагер Ветробран
искреше под девствения сняг, донесен от виелицата.
Както очаквахме, бурята стигна дотук вчера, два дни след слънцестоенето. И Девлон
спази обещанието си да вкара момичетата в тренировъчната площадка. Най-малкото беше на
около дванайсет, а най-голямото – на шестнайсет.
– Мислех, че ще са повече – отбеляза Азриел.
– Някои са заминали със семействата си за празника – обясни Касиан, без да откъсва
очи от тренировката. Цъкаше с език всеки път, когато някое момиче изпълнеше болезнено
грешно движение, което оставаше некоригирано. – Ще се върнат поне след няколко дни.
Бяхме му показали списъците на Азриел с потенциалните подстрекатели в лагерите.
Оттогава Касиан се държеше резервирано. Недоволството се оказваше по-широко
разпространено, отколкото бяхме очаквали. Най-силно беше в лагера Железен хребет, главен
съперник на този клан, където Калон, синът на главатаря, умишлено сееше разкол. И будеше
агресия, насочена към мен и Касиан.
Куражлийски ход, като се имаше предвид, че Калон още беше млад воин. Полагаше му
се да участва в Ритуала чак тази пролет или следващата. Но беше същото жестоко копеле
като баща си. И по-лош, по сведения на Аз.
– По време на Ритуала редовно се случват инциденти – подхвърлих, когато Касиан се
намръщи, чувайки новината.
– Няма да позорим Ритуала с намесата си – отвърна категорично.
– Е, и в небето редовно се случват инциденти – обади се равнодушно Азриел.
– Щом наглият хлапак иска да ми вгорчава живота, да събере малко смелост и да го
направи в лицето ми – изръмжа Касиан, приключвайки разговора.
Познавах го достатъчно добре, за да му оставя проблема, той сам щеше да реши как и
кога да се справи с Калон.
– Въпреки недоволството в лагерите – казах му, махвайки към тренировъчните
площадки, където шепата момичета се упражняваха, а жалките илирианци страняха от тях,
сякаш се бояха да не прихванат някаква смъртоносна болест, – това тук е добър знак, Кас.
Азриел кимна утвърдително. Сенките му се увиваха около него и повечето жени от
лагера се скриха по домовете си, когато той се появи.
Рядко посещение от сенкопоеца. Митичен, ужасяващ образ. И на Аз очевидно не му
харесваше да е тук, но не можа да отхвърли молбата ми.
А и вероятно беше добре за него от време на време да си припомня откъде произлиза.
Още носеше илириански кожен костюм. Не беше опитал да премахне татуировките си. Една
част от него си оставаше илирианска. И винаги щеше да е така. Колкото и да му се искаше да
забрави.
Касиан помълча с каменно изражение на лице. Държеше се студено още преди сутринта
да се съберем около масата в някогашната къща на майка ми, за да му съобщим
информацията. Още от слънцестоенето. Бях готов да се обзаложа, че знам причината.
– Ще го възприема като добър знак – отвърна най-накрая, – когато цял месец виждам
двайсет момичета на площадката.
Аз изсумтя тихо.
– Обзалагам се, че…
– Без облози – прекъсна го Касиан. – Не и за това.
Аз задържа погледа му за момент и кобалтовосините му Сифони проблеснаха, преди да
кимне. Разбрано. Мисията на Касиан, подета преди години и вероятно съвсем близо до
изпълнението си, не заслужаваше облози. И засягаше една стара и незараснала рана.
Преметнах ръка през раменете на Касиан.
– Малки стъпки, братко. – Усмихнах му се широко, съзнавайки, че очите ми си остават
мрачни. – Малки стъпки.
За всички ни.
Светът ни вероятно зависеше от това.

Глава 27

Фейра

Месец по-късно с Ресина стояхме пред входната врата, облечени в почти еднакви дрехи
– дебели дълги пуловери, топли клинове и стабилни работни ботуши с вълнена подплата.
Вече опръскани с боя.
Градските камбани удариха единайсет сутринта.
През седмиците, откакто семейството на Полина ми подари ателието й, с Ресина
прекарвахме почти всеки ден тук. Подготвяхме мястото. Съставяхме стратегията си. Уроците
си.
– Всеки момент – подшушна ми Ресина, поглеждайки малкия часовник на една от
яркобелите стени на ателието.
Цветът на помещението се беше превърнал в разгорещен дебат помежду ни.
Първоначално искахме да го боядисаме в жълто, но после решихме, че то може да се окаже
неподходящ фон за картините, които щяхме да излагаме по стените. Черното и сивото бяха
твърде потискащи за предвидената атмосфера, бежовото също можеше да не подхожда на
картините… Затова накрая избрахме бяло. Поне задната стаичка боядисахме в ярки цветове –
различен за всяка стена. Зелено, розово, червено и синьо.
Предното помещение обаче… Него оставихме празно. С изключение на гоблена, който
окачих на едната стена. Черната му Празнота продължаваше да ме омагьосва. И да ми
напомня – както тя, така и неземното седефено сияние на Надежда – да работя въпреки
тежката загуба. Да творя.
Накрая подредихме десетте статива и столчетата им в кръг в средата на галерията.
Сякаш чакаха.
– Дали ще дойдат? – попитах шепнешком.
Ресина пристъпи от крак на крак – единственият белег за притеснението й.
– Обещаха.
За един месец, откакто работехме заедно, ми беше станала близка приятелка. Имаше
завиден архитектски нюх, затова я помолих да ми помогне с планирането на крайречната
къща. Така я наричах. Не крайречно имение. Щеше да си остане къща, дори да се
превърнеше в най-внушителната сграда във Веларис. Не от скромност, а просто за да е
по-практично. Заради големия ни двор, голямото ни семейство. Семейство, което се надявах
да расте още повече.
Но всичко с времето си. Засега…
Изниза се минута. И още една.
– Хайде! – измърмори Ресина.
– Дали не са объркали часа?
Но в същия момент се появиха. С Ресина притаихме дъх, докато групата се появи иззад
ъгъла на път към ателието.
Десет деца, Върховни и нисши елфи, и родителите на някои от тях.
На някои, защото другите бяха осиротели.
Усмихнах се сърдечно, въпреки че сърцето ми препускаше все по-грохотно с всяко
прекрачило прага ни дете. Струпаха се колебливо край стативите и дланите ми се изпотиха,
когато родителите застанаха до тях, не съвсем плахо, но все пак с известно колебание. И
надежда.
Не само за тях самите, но и за децата, които водеха.
Не бяхме афиширали кръжока много нашироко. Ресина се свърза със свои приятели и
познати и ги помоли да поразпитат насам-натам. Да разберат дали в града няма деца,
търсещи място да изразят ужасите, които ги бяха сполетели във войната. Макар и неспособни
да говорят за мъката си, можеше да намерят друг отдушник за нея – да я нарисуват или
изваят от глина. Сътворението на нещо, каквото и да е… можеше да им подейства
утешително.
Както се случи с мен.
И с Тъкачката, и с Ресина, и с още много други творци в града.
Веднага, щом новината се разчу, галерията привлече голям интерес. Не само от страна
на родители и опекуни, но и на потенциални учители. На творци от Дъгата, готови да
помогнат – да преподават.
Аз щях да водя един клас дневно, в зависимост от задълженията ми на Велика
господарка. Ресина щеше да поеме втори. Другите учители щяха да се редуват за третия и
четвъртия клас за деня. Включително Тъкачката Аранея.
Защото интересът на родителите се оказа огромен.
„Кога започват часовете?“ – питаха ни най-често. Естествено, и колко струва кръжокът.
„Нищо. Безплатен е“, – отговаряхме им. Никое дете и семейството му нямаше да
плащат за часовете тук, нито за материали.
Стаята се напълни и с Ресина се спогледахме облекчено. Притеснено.
Обърнах се с лице към гостите ни в слънчевото помещение, усмихнах им се отново и
започнах.
 Глава 28

Фейра

Той ме чакаше час и половина по-късно.

Когато и последните деца излязоха, някои със смях, други – с все така мрачни празни
погледи, Рис им задържа вратата. Всичките му се поклониха смаяно, а той им отвърна с
широка искрена усмивка.
Обичах тази усмивка. Възхищавах се на вродената грациозност, с която влезе в
галерията – този път без криле – и огледа още съхнещите картини, пръските боя по лицето,
пуловера и ботушите ми.
– Тежък работен ден?
Отметнах кичур коса от лицето си. И не се съмнявах, че съм го изцапала със синя боя.
– Само да видиш Ресина!
Преди няколко секунди партньорката ми беше влязла в задната стая да измие лицето си,
окъпано в червена боя. На едно от децата му беше хрумнало да направи балон с всичките ни
бои, за да провери какъв цвят ще се получи, а после го пусна да лети из стаята. И той се
блъсна в лицето на Ресина.
Рис се засмя, като му показах случката по връзката ни.
– Отлично приложение на напълващите им сили.
Усмихнах се, оглеждайки една от картините до него.
– И аз така й казах. На Ресина обаче не й се стори толкова смешно.
И все пак я досмеша. Но усмивките идваха малко трудно покрай деца с толкова видими
и невидими белези.
С Рис разгледахме рисунката на една малка нисша елфка, чиито родители бяха загинали
при нападението над града.
– Не им възложихме конкретна тема – обясних, докато очите на Рис обхождаха
платното. – Просто им казахме да нарисуват някой свой спомен. Това е нейният.
Трудно беше за гледане. Двете фигури. Червената боя. Тъмните фигури в небето,
страховитите им зъби и извити нокти.
– Няма ли да си вземат произведенията?
– Първо ще изсъхнат, но нея я попитах дали иска да държа картината й на едно
специално място. Тя пожела да я изхвърля.
В очите на Рис затанцува тревога.
Продължих тихо:
– Искам да я задържа. Да я окача в бъдещия си кабинет. За да не забравяме.
Да не забравяме случилото се, целта ни. Причината гобленът на Аранея с герба на
Нощта да виси на една от стените.
Той ме целуна по бузата вместо отговор и премина към следващата картина.
– Би ли разтълкувала тази? – засмя се.
– Художникът беше безкрайно разочарован от подаръците си за слънцестоенето.
Най-вече защото не включвали кученце. Затова „споменът“ му е такъв, който се надява да
има в близкото бъдеще. Че живее сам с новото си куче у дома, а родителите си е изгонил в
кучешката колиба.
– Майката да им е на помощ.
– Той направи балона.
Рис се засмя отново.
– Майката да е на помощ и на вас.
Сръчках го с лакът и също се разсмях.
– Ще ме изпратиш ли до дома за обяд?
 Той изпълни театрален поклон.
– За мен ще е чест, милейди.
Врътнах очи и извиках на Ресина, че ще се върна след час. Тя ми отвърна да не бързам.
Следващият клас щеше да започне чак в два. Бяхме решили да водим заедно първите часове,
за да ни опознаят родителите и опекуните. И децата. За да го изпълним с всички групи, щяха
да са ни нужни две седмици.
Рис ми помогна да си облека палтото и си открадна една целувка, преди да излезем в
слънчевия хладовит ден. Дъгата жужеше като кошер край нас, творци и купувачи ни кимаха и
махаха за поздрав през целия ни път към градската къща.
Хванах Рис под ръка, сгушвайки се в топлото му тяло.
– Чувството е странно – пророних.
Той килна глава.
– Кое чувство?
Усмихнах се. Заради него, заради Дъгата и целия град.
– Вълнението, когато отворя очи всяка сутрин. Че ще видя теб, ще отида на работа. Че
ще бъда тук.
Преди почти година му бях казала точно обратното. И исках обратното. По лицето му се
изписа умислено изражение, сякаш и той си го припомняше. И разбираше.
Продължих:
– Знам, че ни чака много работа. Много трудности. И някои ще ни връхлетят съвсем
скоро. – Част от звездите в очите му се струпаха в съзвездия. – Знам, че трябва да се
погрижим за илирианците и за човешките кралици, за самите човеци и така нататък. Но
въпреки това…
Не можах да довърша мисълта си. Не намерих точните думи. Или по-скоро не можех да
ги изрека, без да рухна насред оживената улица.
Затова се притиснах към него, към неизменната му сила, и казах по връзката ни:
Правиш ме толкова щастлива. Животът ми е щастлив и винаги ще съм благодарна, че
си част от него.
Вдигнах поглед и открих, че никак не го е срам да рони сълзи насред оживената улица.
Избърсах няколко с пръст, преди да замръзнат от студения вятър, а Рис прошепна в ухото ми:
– И аз винаги ще съм благодарен, че си част от живота ми, скъпа Фейра. Каквото и да
ни очаква – лека радостна усмивка изплува на лицето му, – ще го посрещнем заедно. И ще му
се насладим заедно.
Отново се долепих до него, а той стисна рамото ми с татуировката, която и двамата
носехме, обещанието помежду ни. Да не се разделяме до края.
И дори след това.
Обичам те – промълвих по връзката ни.
Как да не ме обичаш?
Преди да успея да го сръчкам, Рис ме целуна отново, леко задъхан.
За звездите, които ни слушат, Фейра.
Погалих бузата му, избърсвайки и последните сълзи от топлата му мека кожа, и
свърнахме по улицата към дома. Към бъдещето ни и всичко, което ни чакаше в него.
За мечтите, които се сбъдват, Рис.

Поредицата „Двор от рози и бодли“ ще продължи

Предлагаме ви кратък откъс от следващата книга.

Петите й разплискваха ледената черна вода.

Ледена не от зимния мраз, нито от парещия допир на истински лед, а от нещо
по-студено. По-дълбоко.
 Студът в пространството между звездите, студа от свят, съществувал преди светлината.
Студът на ада – истинския ад, осъзна тя, докато се мяташе и риташе в напразни опити
да се изтръгне от силните ръце, които щяха да я вкарат в Котела.
Истинският ад, защото Илейн лежеше на пода, а червенокосият едноок елф стоеше над
нея. Защото от подгизналата й златистокестенява коса стърчаха заострени уши и светлата й
кожа излъчваше онова сияние на безсмъртните.
Истинският ад, по-страшен от мастилените дълбини, над които висеше.
– Пусни я вътре – нареди кралят с каменно лице.
И този глас, гласът на елфа, който бе причинил това на Илейн…
Знаеше, че ще я хвърлят в Котела. Че ще загуби битката.
Знаеше, че никой няма да я спаси – нито ридаещата Фейра, нито вързаният й предишен
любовник, нито съкрушеният й нов другар. Нито Касиан, който кървеше на пода и още
опитваше да се надигне на треперещи ръце.
Кралят, той беше направил всичко това. На Илейн. На Касиан.
И на нея.
Ледената вода ужили стъпалата й.
Ужили ги с отрова, със смърт, толкова крайна, че всяка частица от нея изрева гневно.
Щяха да я пуснат вътре, но нямаше да им се даде лесно. Нямаше да сведе глава пред
елфическия крал.
Водата вкопчи призрачни ръце в глезените й и сякаш я задърпа надолу.
Тя се загърчи, изтръгвайки едната си ръка от стража, който я държеше.
И посочи краля с пръст.
Водата я теглеше надолу надолу надолу…
Но Неста Арчерън продължаваше да сочи с пръст краля на Хиберн.
Обещание за смъртно възмездие. Сякаш го бележеше.
Нечии ръце я тикнаха в отворените нокти на водата.
И Неста Арчерън се изсмя на страха, пропълзял в очите на краля. След миг водата я
погълна цялата.
В началото
и в края
цареше Мрак –
и нищо друго.
Не чувстваше студа, потъвайки в морето от чернота без дъно, без хоризонт, без
повърхност.
Но усети изгарящата болка.
Безсмъртието не беше спокойна младост.
Беше огън.
Изливаше се като разтопена руда във вените й, караше човешката й кръв да изкипи, да
се изпари, превръщаше крехките й кости в млада стомана.
Когато агонията зараздира същността й и тя отвори уста да изпищи, не излезе звук. На
това място нямаше нищо друго, освен мрак, болка и мощ…
Но нямаше да се даде лесно.
Нямаше да им го позволи. Да им се остави току-така, да им остави Илейн.
Нямаше да сведе глава, да им се предаде, да падне на колене.
Щеше да ги накара да си платят. Всичките до един.
И започваше с това място, с това нещо.
Започваше сега.
Впи нокти и зъби в тъмнината. Зараздира я, заразкъсва я на парчета.
Черната вечност наоколо затрепери. Загърчи се яростно.
Опита да се отдръпне и Неста й се изсмя. Изсмя се с уста, пълна със суровата мощ,
която откъсна от мрака, изсмя се заради шепите вечност, които блъсна в сърцето си, във
вените си.
 Котелът се замята като птиче, попаднало в лапите на котка. Тя не отпусна хватката си.
Колкото той беше откраднал от нея, от Илейн, толкова щеше да му отнеме и тя.
Така и направи.
Неста и Котела се усукаха в едно и запотъваха към дълбините на черното небитие,
горейки в мрака като новородена звезда.

***

Касиан вдигна юмрук към зелената врата в сумрачния коридор – и се поколеба.

Беше покосил повече врагове, отколкото можеше да преброи и да си спомни, беше
затъвал до колене в кръв по бойните полета, без да сваля меча си, бе взимал решения,
коствали животите на добри воини, беше служил като генерал, като обикновен войник, като
наемен убиец, а сега стоеше като вцепенен пред някаква си врата.
Сградата на северния бряг на Сидра имаше нужда от пребоядисване. И от нов под, ако
съдеше по скърцащите греди под ботушите му, докато бе изкачвал стълбището. Но поне беше
чисто. Атмосферата си оставаше потискаща по стандартите на Веларис, ала все пак в града
нямаше нито един истински бедняшки квартал. Беше отсядал в много по-лоши места.
И все пак това не обясняваше защо е решила да живее тук. Беше настояла да живее
тук, при положение че градската къща си стоеше празна, откакто завършиха крайречното
имение. Разбираше защо не пожела да живее в Дома на Ветровете – беше твърде далеч от
града, а тя не умееше нито да лети, нито да се ответрява. Фейра и Рис й даваха заплата.
Същата щедра сума като неговата и на всеки друг член на кръга им. Така че определено
можеше да си позволи много, много по-добри условия на живот.
Той огледа свъсено олющената зелена боя на вратата пред него. През широката пролука
между нея и пода не се процеждаха никакви звуци, в коридора не се усещаха пресни
миризми. Може би щеше да му провърви и да няма у дома. Може би още спеше под бара в
пивницата, където беше прекарала нощта. Но така май щеше да е по-зле, защото трябваше да
я проследи дотам. А една публична сцена…
Отново вдигна юмрук и червеният му Сифон проблесна под древните кълба елфическа
светлина по тавана.
Страхливец. Стегни се и си свърши работата.
Касиан почука.
Веднъж. Втори път.
Тишина.
Той едва не въздъхна. Слава на Майката…
От другата страна на вратата се чуха отривисти премерени крачки. Всяка следваща
звучеше по-ядосано от предходната.
Касиан прибра крилете си още по-плътно, изопна рамене и се поразкрачи леко.
На вратата имаше четири заключалки и изщракването на всяка от тях прозвуча като
ритъма на военен барабан. Той преговори списъка с неща, които трябваше да й каже, както
го бе посъветвала Фейра да ги каже, но…
Вратата се отвори със замах – валчестата дръжка се завъртя толкова рязко, че Касиан се
зачуди дали не си представя как извива врата му.
Неста Арчерън го изгледа смръщено.
Но все пак се показа. И изглеждаше потресаващо.
– Какво искаш?
Открехна вратата само педя.
Кога я беше виждал за последно? Миналия месец, на тържеството по случай края на
лятото на онзи кораб в Сидра? Тогава не изглеждаше чак толкова зле. Но все пак никой не
изглеждаше добре сутрин след цяла нощ давене в алкохол.
– Седем часът сутринта е – изсъска тя, впивайки в него онзи сивкавосин поглед, който
обикновено подклаждаше гнева му. – Ела по-късно.
 Чак сега забеляза, че е облечена в мъжка риза. Определено не беше нейна.
Той опря ръка в рамката на вратата и я удостои с една от онези лениви усмивки, които
неизменно я разлютяваха.
– Тежка нощ?
Тежка година, за малко да се поправи. Защото красивото й лице още беше по-бледо,
по-измършавяло, отколкото преди войната, устните й изглеждаха безкръвни, а очите й…
Студени и пронизващи като зимно утро. По изящния й образ нямаше нито следа от радост и
смях.
– Върни се следобед – каза му и понечи да затръшне вратата през ръката му.
Касиан пъхна крака си в пролуката, преди да е счупила пръстите му. Ноздрите й се
разшириха леко.
– Фейра те иска в къщата.
– В коя по-точно? – отвърна безизразно Неста, изглеждайки свъсено крака му. – Все пак
има цели три.
Той сдържа гневния си отговор и всички напиращи въпроси. Това не беше подходящото
бойно поле, а и той не й беше опонент. Не. Бяха му възложили задача да я заведе на
определено място. А на него му оставаше да се моли, че прекрасният крайречен дом, в който
Фейра и Рис току-що се бяха нанесли, нямаше да се превърне в купчина камъни.
– В новата къща е.
– Защо лично не дойде да ме вземе?
Касиан познаваше подозрителния блясък в очите й, леката скованост в гърба.
Инстинктите му ги посрещнаха подобаващо, накараха го да я притисне, за да види какво ще
се случи.
– Защото е Велика господарка на Двора на Нощта и е заета да управлява владенията си.
Хубаво. Май щяха да си спретнат една схватка тук и сега.
Чудесна увертюра към предстоящата битка.
Неста килна глава и златистокестенявата й коса провисна през едното й измършавяло
рамо. При друг това движение би изразило замисленост. Нея обаче я превърна в хищник,
преценяващ плячката си.
– И сестра ми – подхвана отново с онзи студен глас, лишен от всякаква емоция, – е
сметнала, че трябва да се срещнем точно сега ?
– Знаеше, че вероятно ще ти трябва време да се освежиш, и искаше да ти даде
предизвестие. Ще те очаква в единайсет.
Неста запремисля наум, а той се умълча в очакване на взрива.
Зениците й се разшириха внезапно.
– Защо реши, че ми трябват четири часа да се приведа в представителен вид?
Той прие поканата да я огледа – дългите й голи крака, елегантната извивка на ханша й,
крехката талия, плашещо тънка, и пищни примамливи гърди, които ярко контрастираха с
острите ъгли на изпъкналите й кости. Ако беше друга елфка, вероятно щяха да му потекат
лигите. Щеше да я заухажва още от самото начало.
Но студеният огън в синкавосивите очи на Неста се бе оказал съвсем друг вид
изкушение. А след като се беше превърнала във Върховна елфка, вродената й доминантност,
агресията й и противното й отношение към околните… Не без причина я избягваше. Дори
след войната положението й в Двора на Нощта и в света извън него си оставаше твърде
променливо. Елфката пред него неизменно го караше да се чувства като в плаващи пясъци.
След дълго мълчание Касиан отговори:
– Трябват ти няколко обилни хранения, вана и свестни дрехи.
Тя врътна очи, но вдигна ръка към ризата си.
Касиан добави:
– Единайсет часът. Изритай жалкия си приятел оттук и се измий, а аз ще ти донеса
закуска.
Тя вдигна леко вежди.
 Касиан й отвърна с полуусмивка.
– Мислиш, че не чувам как се облича тихо в спалнята ти и се мъчи да излезе крадешком
през прозореца?
Сякаш в отговор откъм спалнята й долетя приглушено тупване. Неста изсъска.
– Ще се върна след час, за да проверя как се развиват нещата – повтори Касиан с онзи
авторитетен тон, който винаги даваше на войниците му да разберат, че не бива да го
притискат и че неслучайно носи седем Сифона.
Неста обаче не летеше с неговия легион, не беше под негово командване и определено
не я интересуваше, че е на петстотин години и…
– Не си прави труда. Ще дойда навреме.
Той се отблъсна от вратата, отстъпи няколко крачки назад, разпервайки леко криле, и й
се ухили по онзи вбесяващ начин.
– Имам нареждания. Трябва да те съпроводя от врата до врата.
Лицето й се обтегна.
– Иди да кацнеш на някой комин.
Той й се поклони драматично, не смееше да свали очи от нея. Беше излязла от Котела с
могъща, тъмна дарба. И макар да не я използваше, макар да не беше споделила дори с Фейра
и Амрен каква е точно и не беше демонстрирала и зрънце от нея през годината след
войната… Касиан никога не заставаше в уязвима позиция спрямо друг хищник.
– С мляко или лимон пиеш чая си?
Тя затръшна вратата в лицето му.
После заключи и четирите ключалки. Бавно. Шумно.
Касиан си засвирука и тръгна обратно по сумрачния коридор, чудейки се дали горкият
нещастник в апартамента й наистина е избягал през прозореца – главно от нея.
Трябваше да намери храна. Днес и на него щеше да му е нужна, особено след като
Неста разбереше защо я вика сестра й.

***

Неста Арчерън не знаеше името на елфа.

Докато крачеше към спалнята, заобикаляйки колони от книги и купчини от дрехи, тя
прерови наквасената си с вино памет и откри откъслечни спомени за нажежени погледи в
механата, първата мокра гореща среща на устните им, потта, която я обливаше върху него,
докато удоволствието и алкохолът не я изпратиха в забвение, но… не и името му.
Като стигна до тъмната тясна спалня, елфът вече беше на прозореца, а Касиан
несъмнено гледаше жалкото му измъкване някъде от сенките на улицата. Чаршафите на
месинговото легло бяха омачкани и наполовина свлечени върху скърцащия дървен под, а
пукнатият прозорец вече беше отворен, когато гостът й се обърна към нея.
Беше красавец като повече Върховни елфи. Малко по-слабичък за вкуса й – направо
момче в сравнение с грамадата от мускули, която току-що бе отпратила от вратата си. Когато
Неста влезе в стаята, той изтръпна и погледна ризата си върху нея.
– Аз… това е…
Неста изхлузи ризата му през глава, оставайки чисто гола. Очите му се ококориха, но
мирисът на страх остана, не от нея, а от посетителя й. Страх при внезапното прозрение коя
беше тя всъщност, и за двора, и за Касиан. Неста му хвърли бялата риза.
– Вече може да използваш входната врата.
Елфът преглътна сухо и нахлузи ризата.
– А той… той още ли е…
Погледът му постоянно се връщаше към голите й гърди, настръхнали от утринната
хладина. Към мястото между бедрата й.
– Довиждане – каза кратко Неста и тръгна към ръждивата протекла баня до спалнята си.
Поне разполагаше с течаща гореща вода.
 Понякога.
Вече не помнеше колко пъти Фейра и останалите я бяха канили да се нанесе в градската
къща. Тя всеки път отказваше.
Илейн живееше щастливо в новото им имение на брега на Сидра и бе прекарала
пролетта и лятото в грижи за впечатляващата градина – усърдно избягвайки другаря си – но
Неста… Беше безсмъртна и красива и нямаше намерение да започва вечния си живот,
работейки за онези хора. Първо щеше да се наслади на всичко, което й предлагаше новият
елфически облик.
Не се и съмняваше, че Фейра й е намислила едно добро хокане на малката им среща
днес.
Все пак беше писала всичките си снощни питиета в механата на сметката на сестра си.
Но и Фейра, и другарят й използваха само празни заплахи.
Неста изсумтя и завъртя древното кранче в банята. Леденият метал изскриптя и от
чешмата плисна вода в пропуканата, покрита с петна вана.
На такова място й се живееше. Без прислуга, без следящи осъдителни погледи, без
компания, като изключеше… Като изключеше случаите, в които разни досадни надути воини
сметнеха за нужно да я проверят.
Ваната се напълни с топла вода след цели пет минути. Самият факт, че беше готова да
влезе в нея, беше най-голямото й постижение през последната година. Първо се беше
насилила да потопи краката си. И всеки следващ път се потапяше по още малко. Докато не
свикна да седи във ваната, без сърцето да тръгва да изскача от гърдите й. Отне й цели месеци
да го постигне.
Днес поне влезе в горещата вода без нито миг колебание. Докато отмие потта и другите
остатъци от миналата нощ, елфът вече беше излязъл през прозореца.
Сексът не беше лош. И по-хубав беше правила, но и доста по-незадоволителен. Дори
безсмъртието не успяваше да научи някои елфи на ловкост в леглото.
Затова тя реши да се научи. Започна с първия елф, когото доведе в апартамента си и
който така и не разбра, че е била девствена, докато не видя капките кръв по чаршафите.
Лицето му пребледня от ужас, искрен, потресен ужас.
Не от страх, че ще си навлече гнева на Фейра и Рисанд.
А на онзи непоносим илириански варварин.
Незнайно как се беше разчуло какво е станало по време на войната, на последната битка
срещу Хиберн.
Че Касиан едва не е загинал, за да я защити от краля на Хиберн, че тя бе избрала да го
покрие с тялото си в онези последни моменти.
Никой не подхващаше темата.
Неста почти не говореше с никого за нищо, камо ли за войната.
Но всички знаеха, че събитията от онази последна битка я бяха свързали завинаги с
Касиан. Нищо, че едвам го понасяше. Нищо, че някога, много отдавна, още в смъртното си
тяло и в къща, която вече не съществуваше, му беше позволила да я целуне по врата. Сега
близостта му пораждаше у нея желание да чупи и руши.
Както понякога правеше силата й. Тайно.
Неста огледа запуснатия тъмен апартамент, изтърбушените мърляви мебели, купищата
непрани дрехи и немити чинии.
Рисанд няколко пъти й предлагаше работа. Добри постове.
Но тя не ги искаше.
Считаше ги за подаяния, за начин да я привлекат в живота си, да й намерят полезно
занимание. И не защото Рисанд я харесваше особено, а защото безкрайно много обичаше
Фейра.
Великият господар открай време не я харесваше – и разговорите им в най-добрия
случай бяха резервирани и делови.
Затова всеки жест към нея всъщност беше жест към другарката му. Не признак, че се
нуждаят от Неста. Че я искат при тях.
И тя предпочиташе да прекарва времето си по свой начин. Все пак продължаваха да й
дават пари.
На вратата се почука с такава сила, че целият апартамент се разтресе.
Тя стрелна поглед към предната стая и й хрумна да се направи, че вече е излязла, но…
той я чуваше, подушваше я.
А ако събореше вратата, както май предстоеше да се случи, щеше да й се наложи да се
оправдава пред стиснатия си хазяин.
Затова отключи и четирите ключалки.
Заключването им се беше превърнало във вечерен ритуал. Въпреки че се прибра с
безименния елф и въпреки всичкото изпито вино, не беше забравила да завърти нито една.
Явно инстинктивна мускулна памет. Беше ги монтирала още в деня на пристигането си преди
месеци и оттогава ги заключваше всяка нощ.
Отвори вратата само колкото да види самодоволната усмивка на Касиан и я остави
открехната, връщайки се за обувките си.
Той прие безгласната покана и влезе с чаша чай в ръка – вероятно взета назаем от
кафенето на ъгъла. Или пък направо му я бяха подарили, като се имаше предвид, че
обитателите на града бяха готови да целуват калните му ботуши.
Касиан плъзна поглед из мизерното й жилище и подсвирна.
– Знаеш, че можеш да си наемеш прислужница, нали?
Тя огледа малката всекидневна, издирвайки обувките си – провиснал диван, почерняла
от сажди камина, прогризано от молци кресло – после надникна и в древната кухничка с
напукани стени, а накрая се върна в спалнята.
Къде ги беше събула снощи?
– Като начало да пуснем малко свеж въздух – обади се той от съседната стая и
прозорецът изскърца, пропускайки есенния бриз.
Неста намери обувките си в два противоположни ъгъла на стаята. Едната смърдеше на
вино и изветряла бира.
Тя седна на ръба на леглото, нахлузи обувките и се зае да ги връзва. Дори не вдигна
поглед, когато Касиан наближи стаята и спря на прага.
Подуши въздуха с шумно смъркане.
Това говореше достатъчно.
– Надявах се поне да сменяш чаршафите между отделните посещения, но… очевидно и
това не те притеснява.
Тя завърза едната обувка и вдигна смръщен поглед към него.
– Отново питам: какво те интересува?
Той сви рамене, макар че обтегнатото му лице издаваше достатъчно.
– Щом аз надушвам няколко различни елфа тук, значи и… приятелчетата ти могат.
– Досега никой не се е отказал.
Неста завърза и другата си обувка, усещайки лешниковия поглед на Касиан върху себе
си.
– Чаят ти изстива – процеди той през зъби.
Тя стана, без да му обърне внимание, и отново огледа спалнята. Палтото й…
– Палтото ти е на пода до входната врата – обяви рязко Касиан. – Навън е студено, така
че си вземи и шал.
Игнорирайки и този му съвет, Неста мина покрай него, без да го докосва, и намери
тъмносиньото си палто на споменатото място. Преди няколко дни лятото бе започнало да
отстъпва пред есента, и то с такива темпове, че й се беше наложило да извади топлите си
дрехи.
Тя отвори рязко входната врата и му посочи коридора.
Касиан тръгна към нея, без да сваля очи от нейните, протегна ръка в движение и…
Грабна от месинговата закачалка на стената шала в небесносиньо и кремаво, който
Илейн й беше подарила за рождения ден миналата пролет. Стисна го в юмрук и излезе от
стаята, размятайки го като удушена змия.
Нещо го глождеше. Обикновено издържаше повече, преди да загуби контрол върху
нервите си. Може би имаше нещо общо с причината Фейра да я вика в новата си къща.
Коремът й се сви леко, докато заключваше отвън четирите ключалки, заедно с
магическата, която Фейра бе настояла Рис да монтира, свързана с нейната кръв и воля.
Не беше глупава – знаеше за броженията и в Притиан, и на континента след края на
войната. Знаеше, че някои от елфическите кралства започваха да си позволяват твърде много
по отношение на границите си и поведението си към човеците.
Но ако междувременно се беше появила нова заплаха…
Неста пропъди мисълта. Щеше да размишлява по въпроса, когато му дойдеше времето.
Ако му дойдеше времето. Нямаше смисъл да пилее енергия по неоснователни страхове.
Четирите ключалки сякаш й се присмиваха, затова тръгна мълчаливо след Касиан,
излизайки на оживената улица.

***

Къщата на речния бряг беше по-скоро имение, толкова ново, чисто и красиво, че още с
влизането през внушителния мраморен свод в лъснатия вестибюл със стени и под в бяло и
пясъчножълто Неста осъзна, че носи вчерашните си дрехи, косата й е немита, а обувките й са
залети с вино.
Парапетите на огромното стълбище от просторното входно помещение бяха оформени
като разперени криле, а точно над него от изящния таван висеше полилей от велариско
стъкло, изобразяващ рояк падащи звезди. Елфическите светлини във всяка златиста сфера
хвърляха блещукащи отражения по излъскания мраморен под, осеян с растения в саксии,
дървени мебели, също велариско производство, и още изкуство, изкуство, изкуство…
Дебели сини килими нарушаваха гладкото съвършенство на мрамора – дълги пътеки
застилаха безкрайните коридори от двете страни на входа, а трета минаваше под стълбището,
водейки към хълмистата ливада и сияещата река отвъд къщата.
Касиан я поведе наляво, към стаите за официални срещи, както й беше обяснила Фейра
по време на единствената й обиколка в новата къща преди два месеца.
Тогава беше полупияна и едва издържа. Веднага намрази всяка от съвършените
слънчеви стаи.
Повечето елфи купуваха на съпругите и другарките си безбожно скъпи бижута за
слънцестоенето.
Рис беше купил на Фейра цял палат.
Не, всъщност беше купил поразен от войната имот, а после беше дал на другарката си
свобода да създаде мечтания им дом.
И някак, мислеше си Неста, следвайки нетипично мълчаливия Касиан по коридора към
един от кабинетите, чиито врати ги чакаха отворени, Фейра и Рис бяха успели да превърнат
това място в уютен приветлив дом. Грамада, но все пак дом.
Дори изтънчените мебели, макар и красиви, изглеждаха създадени за удобство и
почивка, за дълги разговори, придружени с хубава храна. Всяко произведение на изкуството
беше или лично избрано от Фейра, или нарисувано от нея – имаше много портрети и
изображения на приятелите й, новото й семейство.
Естествено, нито един на Неста.
Дори проклетият им баща присъстваше на стената – двамата с Илейн се усмихваха
щастливо, каквито си ги спомняше, преди светът да отиде по дяволите.
Още по време на онази първа обиколка из къщата на Неста й беше направило
впечатление, че нея я няма никъде. Замълча си, разбира се, но липсата й се наби на очи.
Затова едва сдържа нервите си, когато Касиан влезе в кабинета и обяви на някого:
– Водя я.
 Неста се приготви да посрещне с гордо вдигната глава каквото и да я очакваше вътре,
но Фейра просто се засмя и отвърна:
– Подранявате с пет минути. Впечатлена съм.
– Добра поличба за малко хазарт. Май не е зле да се отбием в „При Рита“ – провлачи
Касиан, докато Неста влизаше в стаята с дървена ламперия.
Кабинетът предлагаше изглед към вътрешен двор с градина, имаше топла, ведра,
наситена атмосфера и Неста би си признала, че харесва високата дъбова библиотека и меките
мебели с тапицерия от зелено кадифе пред мраморната камина, ако не беше видяла кой седи в
тях.
Фейра се беше настанила на дивана, облечена в дебел кремав пуловер и тъмен клин.
Рис, пременен в обичайното си черно, се беше облегнал със скръстени ръце на
мраморната полица над камината.
А Амрен, в обичайното си сиво, седеше с кръстосани крака в илирианското кресло до
пукащия огън и вирнатите й в крайчетата очи обхождаха неодобрително Неста. В
отношенията й с дребната дама бяха настъпили най-много промени.
Неста не си позволи да се замисля за спора им на тържеството по случай края на лятото
на кораба в реката. За мълчанието помежду им от онзи ден насам.
Поне Фейра се усмихна.
– Дочух, че си преживяла интересна нощ.
Неста просто премести поглед към Касиан, който седна в креслото срещу това на
Амрен, към празното място до Фейра на дивана и към Рис, застанал до камината.
Изтупан в много по-официални дрехи от обичайното.
Одеждите на Велик господар.
Въпреки че Великата господарка на Двора на Нощта носеше облекло, подходящо за
почивка у дома в слънчев есенен ден.
Неста остана с все така изправен гръб и гордо вдигната брадичка, ядосана, задето
всички я зяпаха, докато заемаше мястото до сестра си. Задето Рис и Амрен видимо забелязаха
мръсните й обувки, подушиха старите й дрехи, навярно и елфа от снощи.
– Изглеждаш потресаващо – отбеляза Амрен.
Неста прояви благоразумието да й спести гневния поглед.
И просто се направи, че не я е чула.
– Но все пак е трудно да изглеждаш добре – продължи Амрен, – когато си пила до късна
нощ, а после си завела у дома първия срещнат.
Фейра завъртя глава към втората в командването на Великия господар. Рисанд обаче
явно беше склонен да се съгласи с Амрен.
Поне Касиан си задържа езика зад зъбите, а Неста побърза да вземе думата, преди
Фейра да потвърди или отрече коментара на Амрен:
– Не знаех, че външният ми вид е под твоя юрисдикция.
Сребърните очи на Амрен просветнаха с нищожен остатък от ужасяващата сила, която
някога бе притежавала.
– Така е, когато харчиш купища от нашите пари за вино и боклуци.
Може би снощната й сметка беше преляла чашата. Интересно.
Неста погледна сестра си, която седеше сковано в другия край на дивана.
– Значи си ме извикала за едно хубаво хокане?
Очите на Фейра, същите като нейните, сякаш се поразнежиха.
– Не. Не е хокане. – Тя стрелна с остър поглед Рис, който продължаваше да мълчи с
ледено изражение, после и Амрен, видимо бясна в креслото си. – Приеми го по-скоро като…
дискусия.
– Не виждам защо сте решили да се занимавате с моя живот, камо ли да го превръщате в
тема на дискусия – озъби се Неста и скочи на крака.
– Седни – изръмжа Рис.
Суровият му заповеднически тон, абсолютното могъщество в него…
 Неста замръзна, опитвайки да се пребори с онази елфическа част от себе си, която бе
готова да склони глава пред него. Касиан се приведе напред в креслото си, сякаш се канеше
да скочи помежду им.
Неста обаче устоя на смъртоносния поглед на Рисанд. Свика цялото си непокорство,
макар че заповедта му я държеше прикована на място, принуждаваше коленете й да се
превият.
Рис процеди тихо:
– Ще седнеш. И ще я изслушаш.
Тя се изсмя гърлено.
– На мен не си ми Велик господар. Не приемам заповеди от теб.
Въпреки че познаваше могъществото му. Беше го видяла с очите си, усетила го беше.
До ден-днешен трепереше край него. Най-силният Велик господар в историята.
Рис надуши страха й. Неста разбра това в мига, в който едното ъгълче на устата му се
изви в жестока усмивка.
– Достатъчно – каза Фейра, повече на Рис, отколкото на нея. После скръцна със зъби на
другаря си: – Казах ти да не се месиш.
Той плъзна звездните си очи към Фейра и Неста едвам не се срути на дивана, когато
коленете й поддадоха.
Фейра килна глава към другаря си и изсъска с разширени от гняв ноздри:
– Или си затваряй устата, или напусни.
Рис просто скръсти ръце. Без да й отвърне.
– Същото важи и за теб – сякаш изплю Фейра към Амрен.
Дребната елфка се прокашля демонстративно и се облегна в креслото си.
Неста не си направи труда да изглежда любезно, когато Фейра се извърна към нея.
Просто преглътна.
– Трябва да въведем някои промени, Неста – обяви дрезгаво. – И ти, и ние.
Щяха да я изритат. Да я изхвърлят в пустошта, откъдето да се върне към човешките
земи…
– Поемам вината – продължи Фейра, – че се стигна дотук и нещата се влошиха толкова.
След войната, след всичко, което се случи, трябваше… ти… аз трябваше да ти помогна, но
не го сторих, затова съм готова да поема част от вината.
– За кое? – процеди Неста.
– За теб – обади се от креслото си Касиан. – За скапаното ти поведение.
Гръбнакът й се скова, вените й пламнаха от обидата, от безочието му…
– Разбирам как се чувстваш – намеси се Фейра.
– Не разбираш нищо – тросна й се Неста.
– Време е за промени – продължи настойчиво Фейра. – И те започват от сега.
– Дръж превзетата си благотворителна дейност далеч от моя живот.
– Ти нямаш живот – отвърна Фейра. – Точно обратното. И повече нито секунда няма да
гледам безучастно как се самоунищожаваш.
– Така ли?
Рис се напрегна от агресивния й тон, но се удържа и не продума.
– Искам да напуснеш Веларис – пророни разтреперано Фейра.
Неста се помъчи неуспешно да игнорира болката, паренето от думите й. Не че я
учудваха.
В цялата къща нямаше нито една картина с нейния образ, вече не я канеха на тържества
и вечери, не идваха да я виждат…
– И къде точно – подхвана Неста с глас, който, за щастие, успя да запази безизразен, –
очаквате да отида?
Фейра погледна Касиан.
Този път илирианският воин не се усмихна.
– Идваш с мен в Илирианската планина.
 Благодарности
Докато пишех тази история, преживях двете най-значими събития в живота си. През
лятото, когато бях написала около една трета от „Двор от скреж и звездна светлина“, получих
най-тежкото телефонно обаждане от майка ми: баща ми беше претърпял инфаркт и не се
очакваше да оцелее. Тогава обаче ни споходи истинско чудо и фактът, че татко доживя
издаването на тази книга, ме изпълва с неописуема радост.
Отправям най-искрената си признателност към Отделението за интензивно лечение към
Върмонтския университет в Бърлингтън. Не само защото великолепният екип спаси живота
на баща ми, но и заради неповторимите грижи и състраданието, които получихме със
семейството ми през двете седмици, прекарани в болницата. Тези хора завинаги ще останат
мои герои – усърдната ви работа, неизменен оптимизъм и изумителна вещина са направо
легендарни! Дадохте на семейството ми лъч надежда в най-мрачните дни от живота ни и нито
веднъж не ни позволихте да усетим ужасното бреме на лошите изгледи. Благодаря, благодаря,
благодаря за всичките ви усилия, както за моето семейство, така и за безчет други.
След това премеждие успях да довърша „Двор от скреж и звездна светлина“
(благодарение на няколкото оздравителни седмици в прекрасния Мейн), но в началото на
есента ме сполетя второ животопроменящо събитие: научих, че съм бременна. Скокът от
най-тежкото ми лято към тази неповторима радост беше същинска благословия и макар че
настоящата история ще излезе на пазара няколко седмица преди термина ми, „Двор от скреж
и звездна светлина“ винаги ще заема специално място в сърцето ми.
Нямаше да се справя с дъгите месеци работа по този проект без помощта на съпруга ми
Джош. (Всъщност не бих се справила с живота без Джош.) Затова държа да благодаря на
най-прекрасния съпруг във всички светове, задето се грижи толкова добре за мен, както
преди, така и по време на бременността ми, и винаги се старае да ми осигури всичко нужно,
за да се съсредоточавам върху творчеството си и да създавам книги (сред основните примери
са безбройните чинии с бързи закуски, чай в изобилие, най-удобните възглавници, върху
които да вдигна подутите си крака). Обичам те до звездите и обратно и нямам търпение да
започнем следващата епична глава в съвместното ни приключение.
И на Ани. Миличкото ми палаво кученце Ани. Благодаря ти за гушкането и целувките с
боцкащи мустачета, че ми даряваш толкова щастие и утеха в най-светлите и най-мрачните ми
дни. На света не съществува по-вярна четиринога спътница от теб. Ще те обичам вечно.
Както винаги съм безкрайно задължена на агентката си Тамар Ридзински. Благодаря,
благодаря, благодаря, че винаги си в моя ъгъл, помагаш ми да запазя разума си и ме
подкрепяш с мъдрост и насоки. Никое от постиженията ми нямаше да е възможно без теб.
На страхотния екип от литературна агенция „Лора Деил“: върхът сте! Благодаря ви за
всичко. И на Каси Хоумър: фантастична си и съм ти безкрайно благодарна за цялата помощ.
Бетани Бък: благодарности, че ми помогна толкова и че си прекрасен човек. Безкрайно
съм признателна и на целия екип от „Блумсбъри“: Синди Лох, Кристина Гилбърт, Катлийн
Фарар, Найджъл Нютън, Ребека Макнели, Соня Палмисано, Ема Хопкин, Иън Ламб, Ема
Брадшоу, Лизи Мейсън, Кортни Грифин, Ерика Бармаш, Емили Ритър, Алона Фрайман,
Алексис Кастеланос, Грейс Уули, Алис Григ, Елиз Бърнс, Джени Колинс, Бет Елър, Кели де
Грут, Луси Маки-Сим, Холи Баумстийн, Мелиса Кавоник, Даян Арънсън, Дона Марк, Джон
Кендъл, Никълъс Чърч, Ана Бернар, Кейт Сидърстром и целия екип по защита на авторските
права в чужбина. Безумно щастлива съм, че именно вие издавате книгите ми.
Чарли Боуътър: изкуството ти ме вдъхновява на толкова много нива. Благодаря ти за
страхотната работа и изумителния ти принос за корицата. За мен е сбъдната мечта да работя с
теб и с нетърпение очаквам следващите ни съвместни проекти.
На семейството ми: благодаря ви за любовта и подкрепата, които дарявахте на двама ни
с татко миналото лято. Дойдохте от всички краища на страната, за да сте с нас във Върмонт, и
почти година по-късно още нямам думи да опиша колко съм ви признателна и колко много ви
обичам. Истинска благословия е, че ви имам в живота си.
На родителите ми: беше страшна година, но се справихме. Никога няма да спра да се
учудвам и да благодаря, че мога да изрека тези думи. Обичам ви.
На великолепните ми приятели (знаете кои сте): благодаря ви, че бяхте до мен, когато
имах най-голяма нужда, че се интересувахте как сме със семейството ми и винаги ме карате
да се усмихвам.
Благодаря и на всеки, прочел някоя от книгите ми. Вие сте най-прекрасните хора и за
мен е чест, че сте мои читатели.
На звездите, които слушат, и на мечтите, които се сбъдват.