Annotation

Промени се, мечтай, обичай. Животът е неотложна задача.

В един малък квартал в центъра на Мадрид пет жени купуват цветя. В началото никоя не го прави за себе си — едната ги купува за
любовника си, другата — за офиса си, третата — за да ги рисува, четвъртата — за клиентките си, последната — за мъртвия си любим.
Последната съм аз и това е моята история…
Така започва разказът на Марина, главната героиня на романа. Разказ за пет жени на кръстопът по отношение на работата си,
любовните отношения, семейството… Те се срещат в „Градината на ангела”, прекрасен цветарски магазин, истински оазис в сърцето на
града, на чиято врата има табела: „Не преставай да мечтаеш”. Между тях и Оливия, ексцентричната възрастна собственичка на
цветарницата, се заражда истинско приятелство, което в крайна сметка ги стимулира да се осмелят да променят посоката на живота си.
Забавен, изпъстрен с хумор, романтичен и затрогващ. Насищащ сетивата с багрите и уханията на цветята в магазина, с пъстротата на
летните рокли, с вкуса на бялото вино и колоритната атмосфера на Мадрид. Един свеж, кипящ от живот роман, в чийто център е
съвременната жена с нейните мечти и жажда за щастие.

Ванеса Монфорт — Женитe, които купуват цветя

Женитe, които купуват цветя
Оливия е име на ангел
Метаболизмът на оазисите
Ден 1

Котка в пуст апартамент

Денят на независимостта
Ден 2

Кокетството на лилиите
Тъгата на невените
Изкушението на дюлевите цветчета
Самообладанието на орхидеите
Скромността на теменужките
Ден 3

Заговорът на електродомакинските уреди

Теория за какавидата
Парализа поради анализ
Луда жена
Ден 4

Пространство-времето на мадридчани
Пазарът на жабите[10]
Теория за стопроцентовата съвместимост
Ден 5

Денят преди следващия ден

Проницателността на жертвите
Невъзможността да кажеш „обичам те“
Ден 6

Котка с картина в дъното

Теория за паразита
Тиранията на слабите
Ден 7

Непредсказуемата природа на дъжда

Ден 8

Да танцуваш върху гробище

Жените, които купуват цветя
Благодарности
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
Ванеса Монфорт — Женитe, които купуват цветя
На Иса Борастерос,

фея кръстница на всички нас

Със свобода, книги, цветя и луната, кой не би бил щастлив?

Оскар Уайлд
Женитe, които купуват цветя
В този малък квартал в центъра на Мадрид, обитаван от актьори, от всевъзможни хипстъри, от бездетни двойки, от лицемерни
депутати, споделящи чаша вермут между заседанията; в този микросвят със собствен чудодеен Христос, своя разрушителна секта, свои
музи, свои театри и малки галерии, свои ежедневни демонстрации, свои мисли на прочути писатели по тротоарите, върху които стъпват
туристите, обитателите на старчески домове, войнстващите велосипедисти, джазмузикантите и археолозите, търсещи съвестно костите на
Сервантес… в този квартал има също пет жени, които купуват цветя.
В началото никоя от тях не го прави за себе си — едната ги купува за любовника си, другата — за офиса си, третата — за да ги рисува,
четвъртата — за клиентките си, последната — за мъртвия си любим. Последната съм аз и това е моята история…
Оливия е име на ангел
В квартала нямаше съгласие относно момента, в който се бе появила там. Попитах сервитьорите от кръчмата „Ла Долорес“ — те
твърдяха, че е отскоро, но от „Каса Алберто“ бяха сигурни, че е там, откакто се помнят. Все пак всички бяха единодушни, че „Градината на
ангела“ е цветарски магазин от два века и се нарича така може би защото в него винаги е имало ангел — просто винаги някой е поемал
щафетата. Когато Оливия си отидеше, щеше да я наследи друг ангел с друга мисия. Когото и да питах, всички обитатели на квартала
твърдяха, че Оливия винаги е била там и желязната ограда и цветята са се появили с нея някъде през ХХ век.
Трудно беше да се установи какво или коя е била Оливия преди това. Никой не знаеше. Или тези, които го знаеха, пазеха в тайна
личния ѝ живот. Никой не беше наясно дали цветарският магазин е неин, или под наем. Едни шушукаха, че била богата ексцентрична
наследница. Други вярваха, че била любовница на известен мъж или може би прочута актриса, постигнала слава в чужбина. И наистина в
гласа ѝ се долавяха чуждоземни нотки, като на човек, който говори няколко езика — буквата „с“ свистеше между зъбите ѝ малко по-силно
от нормалното, гласните бяха мелодични като в галските страни, но произношението ѝ беше перфектно, а гласът ѝ — ясен и спокоен като
цветята ѝ.
Видях я за пръв път три дни след като дойдох в квартала. Откакто бях открила „Градината на ангела“, минавах край вратата ѝ няколко
пъти на ден, но така и не се решавах да вляза. Задушавах се в малкия апартамент под наем, в който току-що се бях нанесла. Горещината в
него беше непоносима и засилваше миризмата на боя. Още нямах климатик и неразопакованите куфари ми служеха за маса, за стол или за
да се качвам на тях, когато не успявах да отворя кранчето за газ на печката. Така че разходките и гледката на този оазис ми помагаха да
приема всекидневната си порция кислород.
Тази вечер излязох навън със същите дрехи, с които чистех жилището — стари дънки, още по-стара тениска и същите джапанки, с
които излизах от банята. Когато се зърнах в огледалото на асансьора, стори ми се, че цялата съм безцветна. Ключицата ми изпъкваше през
кожата на деколтето. Черната ми права коса бе хваната на опашка. Лицето ми беше бледо, без грим. Очите — подути от прахта.
Когато стигнах до площада, се изненадах, че цветарницата е още отворена. Беше осветена от цветни крушки и малки хартиени фенери,
окачени на дърветата. Всичко това, както и един щурец, който се беше настанил в огромното маслиново дърво, откъдето изнасяше рецитал,
придаваха на мястото празнична атмосфера.
Вековното маслиново дърво заемаше центъра на градината и от клоните му висеше въжена люлка. Прекосих плахо портата и тръгнах
по настлана с каменни плочи пътека, които ми се сториха жълти, с тайната надежда — сега вече знам това, — че в края ще ме чака
Магьосникът от Оз. Ухаеше на мокра пръст. Сред сенките на листата и под един бял сенник зърнах малка маса от ковано желязо, а върху
нея — чаша с вино и разтворена книга. Вратата на оранжерията беше широко отворена.
Тогава я видях за пръв път.
Защото всичко това беше Оливия.
Вътре звуците на джаз от четирийсетте години галеха листата на растенията, полюшваха висящите кошници с цветя, изнизваха се
навън, тласкани от водния прашец на пръскачките. Пъстри целофанени пеперуди украсяваха стъклените стени, акварели с блестящи
флорални мотиви бяха изложени във всеки ъгъл, навсякъде се виждаха рециклирани стари съдове с цветя, чиито имена тогава не знаех. В
дъното, зад стъклена преграда, долепен до тухлената стена, имаше старинен каменен фонтан с глава на причудлив лъв, от която бликаше
вода и падаше в езерце с водни лилии. Във всяка ниша, под какъвто и да е предлог, изникваше живот под формата на растение. От
островърхия таван висяха стъклени украшения, венци от клонки, сухи цветя и шишарки, шеговити текстове, написани на дървени плочки, а
на плота бяха разпръснати старинни пощенски картички с квартала през ХІХ век, от началото на ХХ век, стари модни списания, картини
от музеи, театрални афиши. В центъра му имаше книга за посетители, отворена на страница с текст на японски, ограден от сърчица. И
друга книга — с червена кадифена подвързия, на чиято корица бе гравирано заглавие — „Книга за записки“.
Не можах да се сдържа.
Никога не бях правила подобно нещо, затова знам, че беше по-силно от мен. Отворих я на мястото, където се подаваше сатененият
разделител.
Там със стилизирани букви и с писалка бе написан кратък текст, озаглавен „Белези“.
— Винаги съм харесвала хората с белези, като дърветата — каза един глас зад гърба ми и аз рязко затворих книгата. — Всъщност
нямам доверие на човек, стигнал до четирийсетте без нито един.
Обърнах се бавно, онемяла, гледайки със същия поглед като Капитан, когато забиваше нокти в килима.
Зад тезгяха стоеше тя. Бе дръпнала малката завеса от цветни мъниста, която отделяше задната стая, и изглеждаше така, сякаш току-що
излиза на сцената.
Оливия притежаваше онзи вид красота, която е извън всякаква условност — естествената ѝ крехкост при нея беше елегантност,
липсата на грим се компенсираше от леко червило на устните, а износените ѝ дрехи стояха на тялото ѝ като модели на висшата мода. Стил
като на онези жени, които са излизали от фабриките по време на световните войни. Като всички дами, и тя беше на неопределена възраст,
макар да изглеждаше застинала между четирийсетте и шейсетте. Една Катрин Хепбърн на цветна лента — слаба и висока, с дълга талия,
пристегната в копринена рокля с щампа на зелени листа, и със сандали с каишка на глезена. Косата ѝ с цвят на мандарина бе прибрана във
висок кок, който ѝ придаваше вид на току-що излязла от оцветена старинна снимка.
— Очаквах да си по-млада — продължи тя с ясния си, спокоен глас. — Не че е някакво изискване, но просто си те представях така.
— Съжалявам — опитах да се оправдая.
Но защо тази жена знаеше възрастта ми?
Тя постави пръст върху фините си, червени и леко набръчкани устни, подканяйки ме да мълча.
Приближи се до мен.
Две искрящи очи с тюркоазен цвят потърсиха нещо в моите. После ми направи жест да слушам. Щурецът от градината сякаш сега беше
в помещението и настойчивата му песен караше стъклата да треперят. Тя се усмихна.
— Скъпа, бъди спокойна, животът цапа, но не загрозява — прошепна тя и ме хвана под ръка. — Всъщност се радвам, че не си
хлапачка. Последната ми помощничка ме заряза заради едно червено като домат англичанче, което беше дошло по програмата „Еразъм“.
Взе огромна червена желязна лейка, пълна с вода. Вървяхме, водени от пронизителната песен на щуреца, докато тя поливаше саксиите
и от време на време спираше, сякаш за да установи мястото, където се криеше насекомото.
— Ще видиш, че тестът, на който ще те подложа, е много лесен — продължи тя, навивайки кичур от оранжевата си коса между
пръстите.
 — Тест? — разтревожих се аз.
Отново постави пръст на устните си, давайки ми знак да не говоря. Лицето ѝ придоби съсредоточено изражение.
— Състои се от един-единствен въпрос. И ще разбера дали си ти. — Тя направи театрална пауза. — През тази цветарница минават
мъже и жени, които искат да изразят някакво чувство или да изпратят послание, за което не намират думи — уважение, благодарност,
възхищение, омраза, загуба, любов, поздравление… Някои купуват цветя за раждане, други — за погребение. Едни ги поръчват, за да
освежат офисите си, други — за да вдъхнат живот в домовете си. Някои ги предпочитат живи, все още вкоренени в пръстта, други — сухи
или хербаризирани. Понякога предпочитат да са на пъпки, за да траят по-дълго, докато други ги харесват нетрайни, като маргаритите,
чиито листенца бързо започват да окапват. — Погледът ѝ се насочи през стъклото на оранжерията, където минувачите се движеха като в
блестяща поредица от кадри. — По едно или по сто… понякога ги изпращаме в гримьорната на Испанския театър, от други правят венци в
църквата „Сан Себастиан“, купуват ги майки за своите майки, неверни съпрузи за жените си, любовници за своите любовници, „Палас“ за
тоалетните си, стариците за балконите си… Моята теория е, че на всеки човек съответства някакво цвете. Както и на всеки етап от живота
му. Някои жени купуват цветя, други не. Това е всичко.
Гледах я втренчено и в същия този миг, без да знам защо, поисках да принадлежа към тази категория повече от всичко на света.
— И какви са тези жени?
Пусна ръката ми, сякаш отвори клещи, и се обърна към мен, повдигайки тънката си червена вежда със сребристи отблясъци в нея.
— Кажи ми кое цвете би взела днес от всичките тези?
Дори не се огледах наоколо. Почувствах същото присвиване на стомаха, както когато ме изкарваха на черната дъска.
— Никога не съм купувала цветя — казах колебливо.
— Аха. А когато са ти подарявали, кои си харесвала?
— Никога не са ми подарявали — сведох брадичка аз.
Тя изцъка с език.
— А сега? Не виждаш ли някое, което да ти харесва? Хайде…
Видях само цветни петна. От нервите и от горещината имах чувството, че двете сме част от картина на Моне. След дълго мълчание
отговорих:
— Кои са най-подходящи за гробище?
Оливия впери в мен малките си светли очи, без да мигне, подобно на щраус.
— Да ти призная, не знам. Не познавам вкусовете на покойниците.
После ме пощипна по брадичката.
— Наистина не съм имала нито едно от твоя вид в градината си. — Усмихна се доволно. — Е, ще дойдеш ли утре? При тази гореща
вълна трябва да започнеш час по-скоро, или всичките ми цветя ще се съсипят за един ден.
— Искаш да ти бъда помощница?
— Предполагам, че щом си тук, и особено след съобщението ти, условията в обявата са ти допаднали.
Поклатих глава. Скрих ръцете си в джобовете на дънките.
— Може ли да ти отговоря утре? — успях да промълвя аз.
Тя сбърчи вежди, сякаш не разбираше думите ми, и избърса потта от дългата си шия с ефирна кърпичка от жълта коприна.
— Скъпа, животът е неотложна задача… Вече е много късно. Следователно утре ще бъде съвсем късно. Ако приемаш, трябва да ми
кажеш сега.
Не знам защо в онзи момент не казах на Оливия, че се е объркала. Е, всъщност знам. Защото за пръв път нещо в живота ми се
раздвижваше след цяла година, прекарана във вцепенение.
Тя изпразни лейката в една саксия и щурецът престана да пее. Коленичи до растението и зачака. Пръстта започна да мърда и
насекомото излезе от скривалището си замаяно, намери един от пръстите на Оливия и се изкачи по него, все едно че беше асансьор.
— Ето къде си бил, малък клошар такъв… — каза тя, докато го изпращаше любезно до изхода. После се обърна: — А ти затвори на
излизане, ако обичаш.
Нещо ме накара да остана на мястото си. „Трябва да започнеш да живееш и да престанеш да мислиш как да го правиш.“ С тази фраза
завършваше всеки сеанс с терапевта ми.
— Приемам — казах, като я последвах до градината. — Макар че не разбирам нищо от цветя.
Тя се обърна, изтърси копринената си пола и скръсти ръце.
— Вече знам това. Но притежаваш много други неща, които ме интересуват. — Избърса деликатно потта от челото си. — Сега знам, че
си честна и че не умееш да казваш „не“, защото през цялото време не ми възрази нито веднъж. Знам, че ти е трудно да вземаш собствени
решения и да изразяваш предпочитанията си. Също знам, че си новодошла в квартала, защото това място е стратегическо и те видях да
минаваш няколко дни с торби с покупки, което означава, че не си разопаковала багажа си, защото беше с едни и същи дрехи. — Огледа ме
изпитателно от горе до долу. — Не се гласиш за никого, нито дори за себе си. Знам, че живееш сама и че не си свикнала и затова не се
свърташ вкъщи, че имаш ниско кръвно, защото влачиш краката си по улицата, и че това, което току-що направи тук, с мен, е една промяна.
И да, дадох си сметка, че не разбираш нищо от цветя. — Тя се отправи отново към вътрешността на оранжерията. — Ела утре и ще видим
какво можем да направим по въпроса.
Споразумяхме се с утвърдително кимване от моя страна и с намигване на едно от сините ѝ очи. Вместо договор Оливия избра за мен
африкански теменужки в малка саксия, а после ме помоли да не ги преполивам, трябвало да траят толкова време, колкото и работата ми в
„Градината на ангела“. „И колко ще бъде това?“ — попитах. На което тя ми отговори развеселена: „Но, скъпа, как мога да знам?“ После
роклята ѝ на листа се сля с растенията и тя изчезна.
Докато вървях надолу по улицата, като заобикалях чистачите, които миеха улица „Уертас“, и се питах какво ми се бе случило току-що,
за пръв път осъзнах, че никога преди не бях импровизирала. Поради някаква причина винаги мислех, че спонтанността ми би била опасна,
а интуицията ми — грешна.
По онова време обаче вече знаех, че животът е представление, в което играеш, без да си репетирал. Че винаги е премиера. На това ме
научи твоето отсъствие. А след лятото, което промени живота ми, бях напълно уверена в това.
Излизаш на сцената без грим и без да си научил ролята си. А аз винаги съм страдала от сценична треска. Може би поради това не бях
вземала много собствени решения през живота си. Затова предпочитах да ги вземаш ти, а аз да бъда твой статист. Предполагам, че ми се е
искало да съм сигурна, че знам ролята си, преди да се изправя пред публиката, да съм сигурна в аплодисментите на финала. Беше много по-
лесно да предоставя ролята на главен герой на живота ми на друг. За да не привличам твърде много внимание, в случай че сгреша някой от
монолозите си; за да остана незабелязана от критиката; за да бъда спасена от безизходицата от онзи, който има по-главна роля. Не ставаше
дума да съм вторият главен герой; ставаше дума да играя второстепенна роля в собствения си живот.
Когато стигнах до апартамента, имах чувството, че влизам в пещ на крематориум. Дълго се чудих кое е най-подходящото място, където
да поставя теменужките. От какво се нуждаеха? От светлина, вода, влага, студ, топлина? Нямаше да успея да ги опазя дори една седмица.
Бях сигурна в това. Накрая ги оставих на перваза на прозореца в спалнята ми. Задушаващата суха жега и настойчивата песен на един щурец
ме държаха будна цялата нощ.
Метаболизмът на оазисите
Коя бях преди три месеца?
Отговорът е прост. Същата, която бях през последните двайсет години. Точно половината от досегашния ми живот.
Искам да уточня, че ми е адски трудно да говоря за себе си. И още по-трудно ми е да се провъзгласявам за главна героиня на една
история. Обещах обаче да направя усилие. Да застана в центъра на живота си и на историята си. И отново се питам:
Коя бях преди три месеца?
Една объркана четирийсетгодишна жена, която върви по твърде тесните тротоари в центъра на Мадрид в най-горещото лято на века.
Жена, която от години не е излизала от дома си, без да се гримира, и то не от кокетство, а защото никога не е харесвала лицето си, и която
сега не си спомня кога за последен път си е измила косата. Която тътри краката си по пътеките на един нов супермаркет, приличащ ѝ на
непреодолим лабиринт, защото млечните продукти не са отстрани на касата, плодовете и зеленчуците нямат обичайния си вид, а са
нарязани, обелени и поставени в кутийки, сякаш са бонбони.
Бях влязла, носейки последния куфар, който бе останал в предишния ми дом, с неотложното желание да се почувствам сигурна в
новото ми обкръжение — супермаркет, пералня, аптека и зала за фитнес. Това бяха според приятелката ми Лорена четирите основни
посоки, които щяха да ми помогнат да се ориентирам в новия си живот. Защото никога не бях живяла сама и щеше да ми е трудно. Защото
вече от една година Оскар го нямаше и аз трябваше да започна да преодолявам отсъствието му. Защото траурът не може да продължи повече
от година. И точка.
Казвам се Марина. И от всички твърдения на Лорена имаше едно, което е повече от очевидно — никога не съм била сама. Винаги съм
била с някого. Винаги съм била с него. И сега, когато се осмелих да напиша тази история, предпочитам да казвам „с теб“.
На нито една снимка не съм сама. Винаги се снимах с теб. Или пък ти ме гледаше от отсрещната страна. Или се появяваше сянката ти.
Или част от пръста ти закриваше обектива. Макар че жената на снимката бях аз, на нея беше изобразен твоят поглед върху мен. Не бях аз
самата. Бях онази аз, която беше с теб.
И внезапно стана много трудно да живея.
Искам да кажа, основните неща. Онези, които преди бяха автоматизирани, сега предизвикваха в мен ожесточен вътрешен спор.
Например да избера какво да ям. Осъзнах това, докато държах кутия с екологични яйца, на чийто капак пишеше, че са от „свободно
гледани кокошки“. Това ме обърка. В предишния ми квартал яйцата си бяха яйца и никога не се уточняваше гражданското състояние на
кокошките. Изпитах солидарност с тях. И аз не исках гражданското ми състояние да се уточнява където и да е.
Неомъжена?
Необвързана?
Сама?
Не, не бях подготвена. Осъзнах в същия този миг, че не мога да приготвя само едно яйце. Щях да се натъжа. Щях да се разболея. Защото
винаги бях приготвяла две. А не можех да го сваря, защото ги ядяхме варени само вечер. И винаги бяха две. Никога едно. Отхвърляме яйцата,
реших аз. Също и листното цвекло. Защото преди не го харесвахме, но започнахме да го харесваме заедно. Едновременно. Научихме се да го
приготвяме заедно по време на ваканцията в онази селска къща в Гуадалахара. Отхвърляме и листното цвекло.
Така прекарах един час, лутайки се в магазин, който според теориите на приятелката ми би трябвало да ми служи за ориентир.
Опитвах се да намеря нещо, което да сложа в устата си, без умът ми да го избълва под формата на спомени, които причиняват болка и са
само това — спомени.
Нe тази случка обаче бележи началото на моята история. Излязох от ледения като морга супермаркет, без да купя нищо. Навън ме
връхлетя недопустима за десет часа сутринта горещина и се озовах в Квартала на писателите.
Новият ми дом.
Дом?
Прочетох: улица „Моратин“, 8. Тръгнах нагоре по улица „Прадо“, засрамена от тракането на куфара. Търсех новия си апартамент, без
да подозирам, че вървя в обратна посока. Никога не съм била силна в ориентирането, а и бях ходила само веднъж. После завих по улица
„Леон“, стигнах до улица „Уертас“, където свих на ъгъла, отминах кафене „Популарт“, което известяваше за джазовия си концерт вечерта,
заобиколих брадат мъж с хармоника — след време щях да установя, че свири натрапчиво едни и същи два акорда, — минах по прочутите
мисли на още по-прочутите писатели, с които общината бе украсила улиците, докато при цитата от Перес Галдос, и по-конкретно с крак
върху подписа му, спрях. Точно на ъгъла на Площада на ангела.
Стори ми се истински оазис в центъра на града. Беше невероятен цветарски магазин, градска градина зад старинна ограда от ковано
желязо с оранжерия. В градината имаше кътчета с пейки, каменни фонтани и люлки, които висяха от дърветата. В средата — вековно
маслиново дърво, което навярно бе познавало всички предишни обитатели на квартала. До него — триножник с цветна недовършена
картина и изцапан парцал на земята. Под бялата тента различих фигурата на рус мъж, който четеше, седнал с гръб към мен. Успях да
различа само отделни части — ръцете, държащи спокойно книгата, гърба, опрян на облегалката на стар железен стол, кръстосаните крака и
чантата му на земята. Над вратата — плакат, на който изпълнените с движение думи гласяха: „Не спирай да мечтаеш.“ Би трябвало да
започна да го правя, помислих си аз. Тази сутрин не се осмелих да вляза, но свежият дъх на влажна пръст изпълни за пръв път с кислород
дробовете ми от много месеци насам.
Точно това изобщо не бе хрумнало на Лорена — че за да се възроди отново, всеки човек има нужда да намери собствения си оазис.
Място, където да открие жадувания покой, където да се обгради с онези неща, които го правят щастлив, за да се уедини с тях, когато има
нужда от това. Леговище, в което да презимува, дори да е лято. Оранжерия с идеален микроклимат, за да расте, да се преобразява и да се
изпълни отново със сили. Моят оазис щеше да е един цветарски магазин и той се казваше „Градината на ангела“.
Ден 1
Странната съдба на вълните
Това беше единственият въпрос за морето, за което ти знаеше всичко, но на който така и не успя да ми отговориш. „Къде отиват
вълните?“ — попитах те. А ти замълча за пръв път от двайсет години.
Сега, когато вятърът временно утихна и съм сама на тази ветроходна яхта сред водата, седнах да пиша за всичко, случило ми се през
последните три месеца, преди морето отново да започне да се вълнува и слънцето да залезе.
Метеорологичната прогноза, която получих на пристанището, не изглеждаше особено тревожна, но Средиземно море е най-коварното
на света. Не можеш да предвидиш какво ще се случи. Гърците вече са го казали. Ти също.
Плавам с пет възела, а пред мен се простира подобна на живак повърхност. Зад мен са планините, осветени от кървавочервеното
слънце; назад остава и историята ми. Цялата, освен главната героиня в нея.
Аз.
Това прозвуча твърде самонадеяно като за начало. Противоестествено. Аз нито говоря, нито мисля така, няма защо да се лъжа. Дори
прилича на роман. А не е роман. Никога няма да знам как да напиша роман.
Оливия ми бе казала да напиша всичко, което се бе случило през последните три месеца, откакто се запознахме, за да не го тая в себе
си. Но да направя това със съзнанието, че никой друг няма да го прочете. Свободно, казва тя. Ще умра от смях. Сякаш вече не знае, че това е
най-трудното, което може да поиска от мен.
Аз никога не съм умеела да си предоставям свобода.
Точно това е въпросът.
И тези редове трябвало да са нещо като бордови дневник на собствения ми живот, предназначен за единствения човек на земята, за
когото не съм свикнала да правя нищо — това отново съм аз.
Сега морето пак започва да се вълнува. Вълните се удрят в корпуса и стомахът ми се присвива. Ти ми казваше, че вятърът винаги е
благоприятен за този, който излиза на разходка, защото го търси. Не и аз. Затова вятърът е срещу мен. Защото трябва да пристигна на
конкретно място. Имам мисия. Голяма късметлийка съм.
В тази книга се разказва историята на Марина — жена, която, въпреки че винаги е изпитвала ужас от морето, решава, противно на
всякакво предвиждане, да прекоси за осем дни протока. Нищо повече. При това сама. При това на яхта, която не умее да управлява. Всичко
е много логично.
Самоубийца ли е?
По принцип не. Прави го, за да изпълни едно обещание. И заради една среща, състояла се три месеца по-рано. На сушата. В град без
море, Мадрид, но в квартал, покровителстван от Нептун. Макар и само от статуята му. Марина ще открие главната причина, поради която
решава да извърши това безумие, по време на пътуването и докато пише. Или поне така ми казаха. Едно приключение по всички правила.
Приключение с главно действащо лице една жена.
Свободна.
Безстрашна.
Едва ли. Човек, който като мен винаги е искал написана следващата сцена от живота му и който се е ограничавал само да я представи,
се ужасява от тази неяснота.
Чета и препрочитам изчисленията за пътуването — осем дни с начална точка Картахена и крайна — Танжер. Трябва да плавам по
дванайсет часа на ден, за да стигна до целта. Само като си помисля за това, примирам от страх и изтощение. Виктория, която е
безпогрешна с числата, направи изчисленията за четири възела, с над един час за приставане или хвърляне на котва, което прави още
двайсет часа допълнително. Трябва да прекарам сто часа на тази лодка и ако не спазя графика, ще ми свърши горивото. И хранителните
припаси. И водата. Освен това изхарчих всичките пари, които спечелих през тези три месеца работа в „Градината на ангела“, за да извърша
това безумие.
За момента само знам, че започнах това пътуване без разрешение, при положение че дори нямам документ за управление на
собствения ми живот.
Това е истината.
Винаги съм пътувала на мястото на помощник-капитана.
Може би поради това се отучих да вземам решения или може би никога не съм знаела как се избира посока. Защото посоката вече я
избираше ти. А аз бях твоят багаж. Но сега теб вече те няма и нито тази лодка, нито аз имаме капитан.
И още един въпрос — дали „Питър Пан“ е разбрал, че плава без капитан?
Мисля, че още не, защото засега напредва бавно, наперено, въпреки че още не съм се осмелила да вдигна платната — не си заслужава
труда при толкова оскъден вятър, освен това, да не се лъжем, също не смея да изключа мотора. Междувременно се възползвам от
великодушието на морето, което е решило да ме улесни, за да започна. Има обаче нещо, което научих, откакто ти си отиде — че вечността
също е преходна. И че времето е илюзия на ума.
Затова времето течеше толкова бавно, откакто ти ме напусна преди една година, но толкова бързо през последните три месеца —
затворих къщата; преместих се в центъра; осмелих се да изкарам „Питър Пан“; изпълних обещанието, което дадох.
Колко интересно нещо е времето.
И същевременно колко неподвластно на науката.
Нима само от три месеца познавам Оливия? И останалите?
И се забърках в тази авантюра заради човек, който наскоро се появи в живота ми? Наистина?
Прехвърлям мислено списъка на хранителните продукти, които нося: шест кутии зелен фасул, дванайсет с риба тон, паста, мляко на
прах, четири пакета сухари, кафе, шест шоколада, осем пликчета разтворими супи… но най-вече водата. Бидонът с вода. И горивото. Не
мога да престана да мисля за нафтата и водата.
Ако не престана да мисля за този списък, ще полудея. Трябва да съм нащрек, но също да обуздая страха, в противен случай ще се
изтощя още преди да съм започнала.
„Къде отиват вълните?“ — попитах те онзи следобед, когато ти все още имаше сили да седнеш зад руля с мушамата си и бялата
фуражка, с непохватно завързаното синьо шалче на врата. Какъв лош знак, Оскар. Много лош. Не ми изнесе лекция, както друг път щеше да
направиш.
Ти запази мълчание. Мълчание, което скоро щеше да запазиш завинаги.
Същото, което пазиш и сега.
Дори след като си отиде, продължи да ми даваш указания. Ти печелиш. Отправила съм се натам. Трябва обаче да те предупредя, че не
спазих цялото ни споразумение — няма да повярваш, но не потърсих друг капитан, който да ме заведе.
Отивам сама. Казах ли ти го вече?
Че съм луда?
Дано.
Хайде. Кажи това, което се опасявам, че ще кажеш. Че няма да успея. Съжалявам, но за пръв път няма да се съобразя с теб.
За момента и за твое сведение успях да изведа „Питър Пан“ в открито море въпреки неблагоприятния вятър, въпреки вълнението, дори
въпреки спомените за теб. Вярно, че замалко да претърпя злополука на излизане от пристанището „Ла Дукеса“, и се запитах защо да
слушам една побъркана червенокоса жена, която наскоро влезе в живота ми, а не теб, който ме познаваш от съвсем млада. Макар че
понякога само хората, които срещаме, когато сме възрастни, са в състояние да ни видят такива, каквито сме, а не каквито сме били. Може
би онази Марина, която ти познаваше, не би могла да предприеме това приключение сама, а тази, която Оливия познава, може. Иска ми се
да мисля така. И точно това ще открия през следващите осем дни.
Също постоянно прехвърлям в ума си всичко онова, което научих през тези години, когато плавахме заедно. Списъци с препоръки,
съставени „на живо“, когато плавахме заедно, или взети от ръководството за управление на яхта, което проучих с Касандра през това вече
отминаващо лято. Дребни неща. Простички неща. Неща, които на сушата не биха имали значение, но които в морето могат да ти спасят
живота — например въжетата се навиват винаги в посока на часовниковата стрелка. И винаги трябва да са застопорени. Никога не се
хвърляй във водата, без да пуснеш спасителния пояс и без да свалиш стълбичката… защото може би няма да можеш отново да се качиш,
като в онзи трагичен филм. Как се казваше?… Няма значение.
Така или иначе, вече съм тук и не можеш да ме предпазиш — седнала на палубата на яхтата ти сред нощта и сред водата. Една глупачка,
която трепери под дъждобрана, на чийто гръб е избродирана прекрасна теменуга — същата, която Аурора нарисува на главното платно, — и
която се пита защо ѝ е толкова студено, като още е краят на август. Нищо чудно това да се дължи на страха ми от живота.
Каква странна съдба е тяхната, не мислиш ли? От дълго време ги наблюдавам. Тези женски вълни, които пробягват по едно мъжко море
— някои се хвърлят и умират сред убежището на брега, но други се плъзгат в обратна посока навътре в морето и се разтварят в него.
Предполагам, че съм била от първите, а сега ме плаши възможността да принадлежа към вторите.
Затова плавам сама.
За пръв път.
Без разрешение.
Без твоето и без това на пристанищните власти. Да, знам, че не съм капитан на яхтата ти. Както не бях и на живота ни.
И съм ужасена. Вече го казах. Защото никога не съм си разрешавала да правя нещо, което не е разрешено. Ти обаче също си тръгна без
разрешение, Оскар. Нима поиска моето? Хората като теб не би трябвало да имат право да изчезват така неочаквано. Не разбираш ли?
Остави на мен картите си, маршрутите, руля, мотора и посоката.
Не, нямаше право.
Още по-малко след това да предявяваш претенции.
Вятърът сега започна да духа от юг. Топъл и плътен вятър, който ми носи толкова спомени. „Питър Пан“ се полюшва, вдигнал
брадичка самонадеяно, както правеше ти, когато заставаше с лице към вятъра. Може би вече е разбрал, че не пътуваш с нас, може би тази
отмъстителна яхта иска да ме саботира. Никога не се разбирахме добре, защото винаги заставаше помежду ни. Но ще ти кажа нещо: вече
съм тук, така че ще се опитам с всички сили да прекося протока, да стигна до Африка и да изпълня това глупаво обещание. Ще се размина
с един плавателен съд откъм десния борд. Това вече ме изпълва с безпокойство. Не мога да искам морето да е пусто до протока. Само за
мен. Изпитвам голям респект към протока. Ти знаеше това.
Внимание, това рибарско корабче, което виждам в далечината, влачи товар. Ако мина много близо до него, мрежите му може да се
заплетат във витлото и тогава всичко ще приключи, преди да е започнало. Господи, как, къде и кога ще спя през тези осем дни?
Вятърът изглежда ленив. Ако обаче започне да духа с по-голямо желание, ще ти кажа какво ще направя — ще дръпна силно въжето, ще
опъна голямото платно — ще успея ли сама да го вдигна? — и ще угася мотора. Ще направя това с известно опасение, вярно, но ще го
направя, докато чуя характерното прокашляне във водата. Трябва да пестя гориво. Ти щеше да ме посъветваш да мина на платна, докато
мога, като плавам близо до брега. Бих могла да го направя, ако изключа мотора. Дори това да означава да плавам повече мили, ще се
възползвам от вятъра. Но не, все още не се осмелявам да го угася. Не съм излязла на разходка, така че нямам друг избор, освен да се опълча
на вятъра. Но с радост бих опънала платното, за да видя онази голяма теменуга, която Аурора нарисува в средата му.
Колко ми липсват.
Възползвах се от този момент на затишие, за да се обадя в Мадрид. Въпреки проблемите с безжичния интернет, справих се достойно
със скайпа. Момичетата се развикаха в унисон, когато ме видяха — на преден план Касандра и Виктория се боричкаха коя да работи с
компютъра, Гала оправяше невъзмутимо косата си пред монитора, а Аурора бършеше сълзите си с една салфетка. Бяха напълнили чашите,
за да вдигнат наздравица, и изглеждаха леко подпийнали. „Успях да изкарам яхтата“ — извиках им аз. И това предизвика бурни
поздравления. Зад тях се виждаха прозорците на оранжерията, висящите саксии с цветя и внезапно усетих как ме жегна носталгия. Как е
възможно точно сега да изпитвам по-силна носталгия по едно наскоро открито място, отколкото по целия ни съвместен живот?
Колко странна е и любовта.
И разбира се, колко неподвластна на науката.
Попитах за Оливия, но тя не можа или пък не поиска да се покаже. Вече я познавах и предположих, че с това иска да ми даде ясен
знак, че повече няма да ме води за ръка. Знае, че щом се осмелих да извърша тази лудост, то е благодарение на нея или по нейна вина. Може
би сега съжалява. Така че този път се наложи да прибягна до спомена, за да извлека една от онези мъдри мисли, които ми бяха помогнали
през тези месеци да понеса поредната нощ на твоето отсъствие.
„Знаеш, скъпа, това е като пробождане с индианска стрела. Щом не те е убила, сега с всяка минута ще ставаш все по-добре“ — каза ми
тя един ден, когато ме завари да плача в банята.
Когато приключих разговора, развълнуваните викове на тези, които вече смятам за мои приятелки, останаха да се реят като хвърчила,
носени от вятъра.
После хванах руля, който все още не се чувствах упълномощена да докосвам.
 Става ми лошо.
Двайсет години плавах с теб, а стомахът ми още не умее да се движи в ритъма на вълните. Трябва да взема още един биодрамин. Имам
толкова опаковки, че ако ме спрат, ще помислят, че съм наркодилър. Ще ги оставя в отделението, което е под масата, в една торба, за да не
се намокрят. Колко кутии имах? А антибиотици? Да прегледаме лекарствата — противовъзпалителни, анксиолитици, антихистамини,
адреналин, мелатонин… всичко е подарък от Виктория. Както сама казва, тя е майка и това си личи. И всичките дражета на билкова
основа, които ми даде Касандра — ехинацея за имунната система, котешки нокът за пречистване на кръвта, черна боровинка против
инфекции на отделителната система, калий за крампите, витамин С, за да съм бодра… Само че ако морето се разгневи, нищо от това няма
да ми помогне. Така е.
Ще съм сама в продължение на осем дни.
Сама сред морето.
Трябваше да го направя. Трябваше да установя кои сме без другите. Кои сме в действителност. И да не се налага да го научим
принудително, когато наистина ни оставят сами. Повтарям си го като мантра. Но това също е сентенция на Оливия.
А сега си мисля, знаеш ли какво си мисля? Иска ми се да бях открила коя съм била аз, когато още бяхме заедно.
А ти? Кой беше ти?
Може би тази, която съм била аз в действителност, и ти, който си бил в действителност, не биха продължили заедно.
Имам осем дни на разположение, за да установя това.
И за какво? Защото независимо дали ще умра по време на това пътешествие, или на сто години в някой старчески дом, би било хубаво
да открия преди края си коя, по дяволите, съм била в действителност, и да мога да кажа: „Марина, радвам се, че се познавахме.“ Това също
ми го каза Оливия, мисля, че в онзи следобед, докато наблюдавахме какавидата на една пеперуда.
Въпросът е, че сега го знам, чувствам, че това е краят на един процес, който започна три месеца по-рано, далече от морето и от
жената, която съм сега, която се изправя пред една авантюра и рискува живота си в нея.
Сега, когато го пиша, за пръв път изглежда реално.
Наистина ли правя това?
Минали са два часа, откакто се отделих от брега, и морето е все така благосклонно към мен.
Но всичко е временно. Ти знаеше това по-добре от мен — морето никога не се спира на едно място. Винаги е в движение, като самия
живот. И трябва винаги да реагираме на него. Винаги да сме бдителни. Винаги в движение.
Това също го каза Оливия, като цитираше някого. Беше в деня, в който разказах на групичката почти непознати жени за
предизвикателството, което ме очакваше.
Песимистът се оплаква от вятъра.
Оптимистът чака той да промени посоката си.
Реалистът нагласява платната.
И точно това ще направя. Ще наглася платната.
Разликата между това да продължиш да живееш или да се удавиш.
Котка в пуст апартамент
Да умреш — не може да постъпиш така с една котка.
Защото какво може да прави една котка в пуст апартамент.
Да се катери по стените.
Да се отърква в мебелите…

Спомням си, че това стихотворение на Вислава Шимборска ме въодушевяваше в студентските ми години. Тогава никой не знаеше коя е,
а когато бе удостоена с Нобелова награда за литература, никой не можеше да произнесе името ѝ, без да си заплете езика. Предполагам, че
това стихотворение ми харесваше, защото ти още нямаше котка, нито апартаментът ни беше пуст. Спомних си за него сутринта, когато
отидох да затворя дома ни.
Влязох на пръсти, като че ме беше страх да не събудя болката и теб от вечния покой, в който беше потънал. Тогава до мен достигна
шумът от лапичките му върху паркета и миг след това пухкавото му лениво телце се появи в края на коридора, срещу оранжевата светлина,
проникваща през полуотворените щори. Седна и се прозя. Всичките тези негови котешки ритуали някак ме разведриха.

Сякаш нищо не се е променило,

Но въпреки това нещо се е подменило.
Сякаш нищо не е преместено,
но нищо не е на мястото си.
А вечер лампата вече не свети.
„Здравей, Капитан — наведох се аз, — ела, момче.“ А той ме изгледа с котешко равнодушие, изви черно-белия си гръб и се тръшна на
пода не особено елегантно. Никакво тичане към мен, нито мяукане. Аз и не ги очаквах. Само ме гледаше със светлите си, обкръжени с
черни кръгове очи, като ми даваше ясно да разбера, че винаги е бил твоя котка, а аз — твоя съпруга, на която не е нужно да се подмазва,
стига винаги да има храна за кастрирани котараци в паничката.
Когато се изправих, усетих замайване, а след като затворих вратата, добих чувството, че съм в сауна. Тръгнах към него и когато стигнах
до хола, разбрах защо се държи така. Беше се излегнал на мястото, където винаги бе имало килим. Обграден от призраците на картините,
които сега бяха само тъмни сенки върху стените. На мястото на стола ти за четене имаше гора от кабели без лампа. Етажерките бяха
празни. Голите крушки висяха от тавана. Непоносима миризма на урина се носеше в и без това задушливия въздух. Единствено легълцето
на Капитан беше на мястото си, до радиатора.
Нещо тук не започва
в обичайния час.
Нещо тук не се случва,
както би трябвало.
Някой тук е бил и бил,
а после внезапно е изчезнал
и все го няма и няма.
Изгледа ме уморено. Стана. Изви отново гръб и започна да забива ноктите си в един въображаем килим. Скарах му се, за да подкрепя
опита му за нормалност, и това го накара да потича игриво из хола. После се приближих до него и го почесах зад меките космати уши. Отри
се в краката ми. Истината е, че винаги сме се разбирали добре с него. Макар че не ме посрещаше със същите ритуали, както посрещаше теб.
„Скоро ще дойдат за теб“ — прошепнах му, докато вземах в ръце шестте килограма косми и тлъстини, и усещах топлото му мъркане до
шията си. Тогава си помислих, че не трябваше да се съгласявам толкова бързо да го дам на свекърва ми. „Бих искала да го взема, той беше
като негово дете“ — помоли ме тя. И каза твое, не наше, и при тази молба, плюс вложения в нея драматизъм, се съгласих. А сега не можех
да се откъсна от това малко телце, защото беше единственото живо създание, което пулсираше от предишния ми живот.
Когато го пуснах, падна на крака, както повелява легендата за котките, и ме последва пъргаво до кухнята. Уверих се, че има достатъчно
храна. После отвъртях крана на чешмата и изчаках водата да се източи, изплакнах паничката, напълних я със студена вода и когато я
поставих на земята, той ме погледна, потопи бялата си кадифена муцунка и започна да пие, движейки малкия си език с шеметна бързина.
Този ежедневен ритуал, в който двамата участвахме толкова сутрини, окончателно ме срина. „Нека само се върне — изрецитирах края на
стихотворението, което вече започвах да намразвам, — нека само се покаже. Ще узнае, че така с котките не бива.“ И двамата останахме
вгледани един в друг дълго време, без да разбираме нищо, докато аз упражнявах онази толкова странна способност на човека да плаче.
Денят на независимостта
НЕЗАВИСИМОСТ.
Тази дума, написана с главни букви, прочетох на мобилния си телефон, когато се събудих на един все още неразпознаваем от мен
диван.
„Работата ще ти даде НЕЗАВИСИМОСТ.“
Това беше отговорът на Лорена на съобщението ми от предната вечер, в което ѝ казвах, без да давам подробности, че започвам работа.
Лорена беше единствената приятелка, която запазих след смъртта на Оскар. Или единствената, която не беше наша обща приятелка. Беше
от онези хора, които прибягват до главни букви, така че съобщението им да се запечата в ума ти.
НЕЗАВИСИМОСТ: какво означаваше? Коя си ти с „независимост“ от другите? — запитах се, докато си миех зъбите пред огледалото.
Коя съм аз? Независима, повторих си, докато си вземах студен душ, а космите на пубиса ми напомняха, че не съм свикнала да
включвам бръснарските ножчета в списъка с покупки.
Колко думи имаше в речника ни, които не бях произнасяла през целия си живот?
Тази сутрин, докато поливах теменужките, стиснала със зъби една препечена филия и убедена, че ще ги уморя от преполиване; докато
бърках с вилица нескафе с мляко на прах; докато осъзнавах, че още не съм спала на леглото и продължавам да използвам за тази цел
дивана; докато осмислях факта, че на четирийсет години имам нова работа, която сигурно щеше да бие по краткотрайност всяка друга,
която съм имала преди, внезапно ме връхлетя тревожната мисъл, че не съм в състояние да разгранича определени понятия.
Например:
Каква е разликата между независимост и свобода?
А между свободата и самотата?
Вече не ми беше ясно значението на думите.
Образът, който виждах в огледалото на асансьора, където обикновено оправях косата си, на каква жена беше: независима, свободна или
самотна?
След като не отговорих на този ненужен тест, на който сама се подложих, се отправих към „Градината на ангела“. Беше девет сутринта,
а дори не знаех в колко започва работният ми ден.
Бях неспокойна, защото нямах никаква представа как се гледат цветя, защото винаги съм била по-скоро непохватна във
взаимоотношенията си с хората и от думата „публика“ кръвното ми падаше, защото през последните години бях скачала от работа на
работа, една от друга по-несигурни. Докато престанах да търся. Всъщност много скоро се убедих, че професията ми на археолог няма да ми
послужи за нищо, защото предполагаше многобройни пътувания, а твоята работа беше в Мадрид. Защото логичното беше да се заложи на
този, чиято работа беше по-сигурна, който печелеше повече, който имаше повече възможности, по-голяма стабилност.
СТАБИЛНОСТ. Друга важна дума, която заслужава да се напише с главни букви и която внезапно се изпразни от съдържание.
Направих лош избор, това е всичко. Ти обаче винаги се опитваше да ме убедиш в обратното. Записваше ме за посещения в музеи, за лекции,
ателиета… Предполагам, че това беше начин да облекчиш вината си, задето давах приоритет на твоята кариера пред моята.
ДАВАМ ПРИОРИТЕТ. Е, стига с тези думи, които не разбирам.
Скок на вярата. Точно това изпитвах, докато вървях по улицата. Както в „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход“. „Трябва да
вярваш“ — казваше Шон Конъри на Харисън Форд, преди да постави крак над пропастта. А сега аз съм тази, която е сигурна, че пред мен
има само пропаст, и трябва да поставя крак във въздуха с надеждата, че под обувката ми ще се появи тесен мост, по който да премина на
отсрещната страна.
А на отсрещната страна на улицата вече се виждаше цветарският магазин. Желязната врата беше отворена.
В оранжерията зърнах новата си шефка — седнала на дървена табуретка, изпружила гръб като стрък орхидея, тя обслужваше две жени
на различна възраст. Носеше розова сламена шапка, бяла ленена рокля и малки очила в стил от шейсетте в тон с шапката.
В градината едно русо момиченце тичаше като подивяло и хвърляше всичко, което докопаше, пред безстрастния поглед на родителите
си.
— Какво искаш да ти кажа, мамо? Правя го заради него. Ще занеса просто един букет. Също като онзи, който той ми подари в деня,
когато ми предложи да се оженим. Това е символ. Няма значение, че е в гражданското — отсече по-младата.
Беше слаба като скелет и носеше къси дънкови панталони, бяла блуза и маркова чанта в едната ръка. Вървеше из оранжерията с
равнодушието на модел на модно ревю.
— Чували ли сте по-абсурдно нещо? — отвърна майката, поглеждайки с широко отворени очи към Оливия.
Беше клонинг на дъщерята, минал през годините, бременностите, пластичните операции, със същия модел чанта, но значително по-
голяма.
Оливия ги слушаше със съсредоточена усмивка, докато подкастряше с ножичка един бонсай с усърдието на хирург. Майката се
приближи до нея.
— Вие какво смятате?
Тя я погледна с малките си сини очи над очилата.
— Че един букет камелии не вреди на никого, освен ако човек не е алергичен. — Тя вдигна очилата си. — Освен това означават „ще те
обичам вечно“. Не е зле като за начало.
Дъщерята потисна щастливата си усмивка. Майката скръсти ръце.
— Жени се в гражданското само заради съвместната данъчна декларация. — Тя се обърна към вероятно единствената си дъщеря. —
Така че ми се струва много смешно да се явяваш с букет, това е всичко.
— Смешно? Така ли мислиш? — разтревожи се дъщерята.
— За бога, нека не допускаме грешката да ставаме романтични — прошепна Оливия.
Тогава ме забеляза и ми махна с ръка за поздрав. Скрих моите в джобовете на панталона и внезапно изпитах срам при мисълта, че съм
със същите дрехи като предния ден.
— Здравей, скъпа… Между другото, как ти беше името?
— Марина — казах аз от вратата.
— Добре, Марина. Можеш ли да ми помогнеш за това?
Посочи бонсая и ме покани да седна до нея. Връчи ми ножицата за подрязване. Погледнах я уплашено.
 — Подрязвай внимателно където ти кажа, това е бонсаят на лейди Макбет. — После се обърна към друга клиентка: — Добро утро,
отдавна не съм ви виждала.
Бонсай на кого? — запитах се. После забелязах друга жена, която току-що бе влязла, приблизително на моята възраст, облечена с
безупречен перлено сив костюм, с елегантна и издута чанта през рамо. Наблюдаваше, без да се прикрива, другите две иззад огромен букет
червени рози. Имаше гъста кестенява коса, прибрана на опашка, голяма начервена уста с бенка до нея, на която играеше презрителна
усмивка, гримирани очи, които се забелязваха отдалече, и източено тяло, облечено с дискретен вкус.
— Добро утро — отвърна тя сухо.
По някаква незнайна причина появата ѝ развесели Оливия. Тя повдигна една от почти невидимите си вежди и каза:
— Предполагам, че са за… нека отгатна… Касандра?
— Да — отвърна жената. Огледа се наоколо. Остави букета на плота и розите леко се разпръснаха. — На обичайния адрес.
Оливия направи учуден театрален жест и ми посочи, без да ме погледне, мястото, където трябваше да подрежа следващото клонче.
Пъхнах пръстите си в пръстените на ножицата. Поставих острието върху стъблото. Замижах, сякаш щеше да ме заболи, и стиснах.
— Адрес? — попита тя, извисявайки плътния си глас.
— Казах „обичайния“ — отвърна клиентката, снижавайки своя и веейки си с ръка.
Оливия се усмихна и зарецитира, докато пишеше:
— Министерство на външните работи, площад…
— Да, този.
Явно губеше търпение.
Другите две клиентки стояха една срещу друга с ръце на кръста и с леко войнствен вид.
— Искаш или не, това е символ.
Майката извади спрей от чантата си, пръсна от него в носа си и шумно подсмръкна.
— Символ на какво, мамо?
— Не ти ли се струва неуместно? Бруно няма представа с каква жена се е захванал. Ти не си момиченце и пред служителите ти…
— Какво?
— Не си жена, която се спечелва с някакво си букетче. Като нищо ще се яви в някое телевизионно предаване, за да се обясни в любов
— каза тя зачервена.
Дъщерята започна яростно да гризе нокътя на кутрето си.
Жената с букета рози отвори широко очи, но внезапно нещо отвън привлече вниманието ѝ. Вдигна ръка и разпусна косата си.
— И какво да пишем днес на Касандра в картичката? — продължи Оливия с леко иронична нотка, която ме изненада. — „С любов“,
„Поздравления“, класическото „Винаги твой“, или нещо по-пикантно… „Иска ми се да те изям цялата“…
Другата стисна зъби. Оливия извади една роза от букета.
— Никога тринайсет. По-добре дузина. — Поднесе я към острия си нос и ме погледна съучастнически. — Истинска декларация за
намерения. Не знам дали ти е известно, Марина, че е много сложно да подариш букет червени рози. Това цвете е родственица на
петолъчката, на пентаграма на Венера, на розата на ветровете! На английски, френски и немски се пише rose. Eros, ако разместим буквите,
гръцкият бог Ерос на сексуалната любов. Повелява да се пази мълчание за изговореното, ако го намериш на масата, и е ясно послание за
страст, ако ти го връчат. — Уви букета с пясъчножълт плат и го завърза с лента. Отвори широко синьо-зелените си очи. — Червената роза е
символ на тайна любов, защото е от онези цветя, които се затварят в собствената си сърцевина, а когато разтвори листенцата си, вече е на
път да умре. Мислиш ли, че има нещо по-тайнствено и символично от една червена роза?
Светът замря, сякаш някой беше натиснал бутона му за пауза. Клиентките гледаха букета. Ние — клиентките. А розите бяха все така
съсредоточени в тайнственото си призвание. Накрая деловата дама отвори портмонето си, което се разгъна като колекция от кредитни
карти. Извади една и ми я подаде почти умоляващо, докато явно правеше усилия да не поглежда навън.
— Сложете каквото искате, но моля ви, побързайте.
Речта на Оливия ме разсея и аз неволно отрязах едно непозволено клонче, като оставих грозна плешивина върху бонсая.
Оливия взе клончето от плота и ми го показа.
— Няма нищо, Марина. Това е просто едно малко хилядолетно маслиново дърво. Ще минат само десет години, за да порасне отново.
Ще трябва да се обадя в театъра…
В театъра? Хилядолетно? Погледнах ужасена клончето между пръстите ѝ, сякаш бях ампутирала някой крайник погрешка и без да
имам представа за последствията от този гаф.
Жената с костюма отново погледна скришом към мястото, където момичето тичаше сред растенията, следвано от родителите си.
Внезапно пясъчножълтите ѝ очи се бяха напълнили със сълзи. Постави тежката си чанта на пода, свали сакото и го наметна върху раменете
си, взе една картичка от плота и започна да си вее с нея. Обърна се към младоженката:
— Питам само от любопитство. Това толкова непростимо нещо, което е направил въпросният господин, е, че ви е подарил букет цветя?
Момичето кимна, сумтейки, а майката също започна да си вее енергично.
— Да, а не съм възпитала дъщеря си да се поддава на евтини ласкателства като някоя секретарка без образование. Вече достатъчно
глупости извършихме. — Тя подсмръкна. — Както аз с баща ти.
— Пак започваме — отвърна потомката ѝ и размаха укорително показалец към нея.
— Да ти призная… — майката отново поде атаката, докато дъщеря ѝ се опитваше да не ѝ обръща внимание, — не разбирам защо се
омъжваш.
— Добре. Вече стигнахме до същината на въпроса. Предполагам, че се омъжвам, защото той ми предложи, мамо.
— А ако ти предложи да си разбиеш главата в стената, и това ли ще направиш?
— За бога! Вие сте царица на метафорите! — засмя се Оливия.
— Надявам се, че си уредила разделност на имуществото. Да се омъжиш! Знаеш ли колко абсурдни документи се изискват, за да се
разведеш? Вземи за пример мен и баща ти.
Жената с костюма подписа машинално, прибра портмонето си, сакото ѝ падна на земята и тя го вдигна нервно, изтърси го, по-скоро го
изтупа, сякаш имаше някой в него, преметна чантата си през рамо и се обърна към другата с кръвожадна усмивка:
— Виж, не те познавам, но те съветвам да се замислиш над две неща: мислиш ли, че си заслужава да правиш сделка, когато вече си
взела решение? И две: смяташ ли, че ако майка ти беше толкова изтънчена, щеше да се омъжи за баща ти?
Сръчно върза отново косата си на опашка и излезе с войнствена походка от оранжерията, като остави след себе си диря от парфюм с
нотка на ванилия и четири чифта очи, широко отворени като илюминатори. Прекоси градината, като заобиколи родителите на обладаното
от зъл дух момиче, което продължаваше да удря люлката. Тогава мъжът хвърли странен поглед към нея, а тя му го върна с изпълнени с болка
очи, докато майката се опитваше да усмири момичето. После се отказа да преследва дъщеря си и застина сред градината, сякаш имитираше
маслиновото дърво, наблюдавайки как другата жена се слива с града отвъд стъклата.
Оливия взе от ръцете ми градинарската ножица.
— Ах… — въздъхна тя. — Защо не можем и ние да подрязваме това, което ни е в излишък?
По-късно щяхме да узнаем, че непознатата, която за нас все още беше Касандра, бе излязла от „Градината на ангела“ същата сутрин с
огромна буца в гърдите, там, където пазим чувствата си.
Защото само онзи, който някога е изпитал болка в сърцето, знае колко боли.
Тя обаче защити с чест репутацията си на супержена, привидно непробиваемата си кожа, неспособните си да плачат очи,
невъзмутимото изражение и рационалното мислене. Поздрави охранителя на входа на Министерството на външните работи, пусна
машинално чантата си „Шанел“ на лентата и мина през арката за сканиране, която не откри готовата да избухне бомба, която носеше в себе
си. Когато взе чантата си, усети, че телефонът вътре извибрира много пъти — веднъж от съобщението, което ѝ пращаше един мъж от
цветарския магазин, докато хиперактивната му дъщеричка се мъчеше да се отскубне от другата му ръка, а жена му го питаше дали
предпочита да засадят хризантеми, или лалета като сезонни цветя. После тръгна към кабинета си, докато бършеше потта от слепоочията си
с опакото на ръката, а чантата ѝ се свлече от рамото. Поздрави сътрудниците си, колегите ѝ Монсон и Бермехо се обърнаха, за да изгледат
задника ѝ, а когато стигна до Паула, тя улови във въздуха сакото ѝ, преди отново да падне, и ѝ подаде чаша кафе с лед и папка, пълна с
документи за срещата на високо равнище в Брюксел, за която, изглежда, щеше да пътува два дни по-рано от предвиденото.
Затвори вратата по-внимателно от обикновено. Седна зад идеално подреденото бюро, на което нямаше семейни снимки. Единствено
привличаха вниманието флашка от неръждаема стомана, която съвсем спокойно би могло да е принадлежала на Джеймс Бонд, съд от
същия материал, пълен с дъвки с вкус на кисела ягода, и екземпляр на английски на „Написано на тялото“ от Джанет Уинтърсън, скрит под
плик, на който имаше надпис с големи червени букви: ПОВЕРИТЕЛНО.
Тогава извади мобилния си телефон и прочете съобщенията.
Едно по едно и много пъти. Сякаш искаше да ги наизусти. Почти без да диша. Като човек, който гълта лекарство, за да не усети
горчивия му вкус. Прекъсна я обаждането на Паула, която я уведоми, че е пристигнал куриер.
Огромен букет червени рози прекоси същия пропускателен пункт, същите коридори и същите погледи на колеги, докато стигна до
целта — бюрото на секретарката ѝ. Беше букетът, поръчан в „Градината на ангела“ за Касандра Велес. Същата, която твърдеше, че живее
само за работата си, която нямаше собствен живот, която или нямаше сърце, или никой не се осмеляваше да ѝ го поиска.
През това време в цветарския магазин, в който се бяха случили толкова неподозирани неща, аз стоях пред новата ми работа и новата ми
шефка.
— Съжалявам, че закъснях — извиних се. — Не бях съвсем наясно в колко часа…
— Не се безпокой — прекъсна ме тя, докато вадеше една плетена кошница изпод тезгяха. — Всъщност те чаках да дойдеш, за да
излезем да свършим някои поръчки. Ще занесем този букет лилии на една приятелка — каза тя, подбирайки няколко полуотворени
стръка. — Веднага щом усмирят онова отвратително момиченце, тръгваме.
Въпросното момиченце се опитваше да се отскубне от силната ръка на баща си. Другата ръка обаче, която изпращаше съобщения с
палеца, беше слаба, много слаба.
— Също съжалявам за бонсая — добавих аз, като приглаждах дрехите си.
Тя скочи от табуретката, нахлупи розовата си сламена шапка и взе ключовете.
— Извини се на лейди Макбет, не на мен. — После постави ръце на кръста си. — Винаги ли казваш „съжалявам“ на всеки две
изречения?
Преди да излезем, постави дървена табела на вратата. Приближих се. Беше своеобразен език на цветята. Всеки вид, нарисуван
подробно с маслени бои, беше последван от обяснение. Почти инстинктивно потърсих теменужките. Прочетох: „Скромност, свенливост и
усърдие.“
Подкани ме да изляза и заключи вратата на оранжерията, като завъртя два пъти ключа.
— Изглеждаш уморена — отбеляза развеселено. — Да не би нашият щурец да ти е попречил да се наспиш?
Всъщност вече не си спомнях какво е да си починеш. Тялото ми се сгърчваше на креслото, на което спях. Любопитното е, че самата аз
три месеца по-късно и преди да тръгна на пътешествие с яхтата, щях да напиша една фраза върху парче дърво в „Градината на ангела“: „Да
почиваш, не означава да спиш, означава да се събудиш.“ Кой можеше да предположи, че ще започна да го правя, приспивана от сприхава
бавачка, каквато е морето?
Ден 2
Момичето и морето
Като малка бях чела „Старецът и морето“ и за моя изненада току-що я намерих в каютата ти. Само твои книги: „Одисея“, „Океан
море“ от Барико, „Моби Дик“, „Островът на съкровищата“, „Морският вълк“ от Джек Лондон, „Черният корсар“ от Салгари, „Тайфун“ от
Конрад, „Дългия Джон Силвър“ от Бьорн Ларсон и разбира се, „Старецът и морето“, любимата ти. Винаги ми казваше, че ако старецът не
бе разговарял със себе си, е щял да пусне рибата или да полудее. „Един моряк трябва да умее да разговаря със себе си, Мари.“ Толкова пъти
те чух да го казваш, както и толкова пъти едвам сдържах смеха си, когато те слушах как ругаеш на палубата, наричайки „кучи син“ самия
Нептун. Също обаче е вярно, че старецът се бореше упорито със стихиите, а сега моята битка не е с морето, а със самата мен и страха ми, че
няма да преживея тази промяна. Може би разговорът със самата мен след толкова време ще ме запрати директно към собственото ми
унищожение. Кой знае. Парадоксално е, но сега мога да разчитам единствено на съдействието на стихиите.
Отминах залива Масарон, който свършва при Пунта дел Серо.
Двайсет преплавани мили и нито една чайка.
Двайсет мили и нито една риба, нито една тъжна слузеста медуза.
Какво изпитвам? Самота? Свобода? Независимост?
Морето се е превърнало в застинал син желатин, който „Питър Пан“ сега разрязва като нож, и то настръхва, сякаш допирът на корпуса
предизвиква в него тръпка. Вятърът обаче се засилва.
— Дръпни шкота, Мари. — Това вече го казах на глас. — Трябва да дръпнеш шкота и да вдигнеш платното.
Този път, признавам си, го казах със същия хаплив тон, който ти използваше, когато искаше да се правиш на мой шеф, а не на кораба.
Разбира се, това не го изрекох на глас. Да, успях да вдигна едно платно.
Голямото платно. Не спира да се удря в мачтата, но го вдигнах, въпреки че продължавам да разчитам на мотора. Но все е нещо.
Гледката на гигантската теменуга, разтърсвана от вятъра, вместо да ме успокои, ме натъжава. Има вид, сякаш ще ѝ окапят листата.
Отгоре на всичко нито един кораб. Нито една риба. Нито една тъжна чайка.
Мисля, че единственото, което мога да направя, за да преодолея тази унила морска гледка, е — освен да си говоря сама — да си
припомням сушата и първите дни с Оливия, срещата с Касандра…
В известен смисъл бяхме като позитив и негатив на една и съща снимка. Имам предвид Касандра и аз. Може би затова между нас
веднага се породи взаимна симпатия — войнстваща независимост срещу патологична зависимост.
Всеки път когато трябва да взема решения на кораба, си спомням за нея. А днес трябва да ги взема, защото вятърът се усилва: да
плавам срещу вятъра с опънат грот, за да стабилизирам кораба; да събера платната, когато вече не вършат работа, за да не ми пречат; да
затворя люковете, когато вятърът задуха с над петнайсет възела. Когато е над двайсет, гребените на вълните ще започнат да се отделят и
водата ще залива палубата. Над трийсет възела има опасност мачтата да се счупи и надуваемата лодка ще излети във въздуха. Трябва ли да
извадя надуваемата лодка? А откъде съм сигурна, че вятърът ще стигне трийсет възела? Дори вятърът да утихне, морето ще продължи да се
вълнува, ще се изкачва все повече от дълбините. Сега трябва само да чакам и да вземам решения.
Изгорях. Лицето, ръцете, гърбът. Парят ме. Невъзможно е да не изгориш при това слънце. А ако извадя платната, не мога да сложа
тентата, защото ще ме спира при този вятър. Така че се наплесках цялата с крем за след слънце и се омотах в няколко парео като бедуин.
Това беше първото ми решение: да опъна платната сега, за да се придвижвам напред, въпреки опасността да умра от меланома след десет
години — използвай времето. Касандра винаги казва, че в най-важните решения в живота си човек е сам и заради това баща ѝ я е възпитал
да не зависи от мъж. Само че аз израснах в традиционно обкръжение — записаха ме в училище на монахини, когато смесените училища
вече бяха на мода, и ми пратиха съобщение в бутилка — капитанът винаги е мъжът. Въпреки това родителите ми вмъкнаха и друго
съобщение в бутилката, което беше повече в крак с времето — трябваше да уча, да имам професия, да нося заплата вкъщи, с други думи, да
съм способна да управлявам кораба „за всеки случай“. Но само за всеки случай. Ако се наложеше да жертвам време или професия, за да
следвам другия, трябваше да го направя. Особено когато щяха да се появят децата, превръщайки се в негов екипаж.
Но какво става, когато няма деца и другият си тръгва със своя и с твоя живот? За тази възможност определено не ми бяха казали нищо.
Вярно, никога не бях искала да определям посоката, защото по природа бях нерешителна. Бяха ми втълпили този страх.
Като говорим за решения, не знам дали да извадя лодката и да я оставя надута, или да я държа сгъната в рундука. Ще ми пречи, ако я
оставя на носа. Но ако ми потрябва спешно?
Страхът…
Този страх ли ме накара да потърся твърде рано капитан? Теб. Ти знаеше това по-добре от друг. Че реакцията ми пред живота винаги
беше да не се хвърлям изцяло в една работа, нито да пътувам в чужбина, нито да предприема важна промяна от страх, че ще се проваля. И
виж ме сега — впуснала се в самоубийствено пътешествие на моите четирийсет години. Чак сега осъзнавам, че нищо и никой не ме бяха
принуждавали да вземам свои собствени решения, докато не се озовах в онзи цветарски магазин. Нито дори животът.
Знам обаче, че отказът да вземаш решения всъщност означава да вземеш едно много важно решение.
Означава да станеш част от живота на другия.
Това е рискова инвестиция. Залагане на само една карта.
Чия е отговорността? Имам ли право да се оплаквам? Да те упреквам за това, че аз самата съм решила да поставя на преден план твоя
живот пред моя? Да те мразя за това, че изчезна, като го отнесе със себе си, и ме остави без нищо? Нормално е да го отнесеш. Беше твой.
Твоят живот.
Изминаха няколко часа и вятърът утихна напълно, но както очаквах, не и морето. Според изчисленията на Виктория четири мили по`
на юг се намира Агилас, така че сигурно съм наблизо. Главното платно на „Питър Пан“ се тресе силно, сякаш иска да изтърси от себе си
голямата теменуга, която е изрисувана на него.
Най-после се решавам да надуя проклетата лодка. Само че не знам как да прикрепя към нея извънбордовия мотор. Почти съм си
пъхнала главата в отвора на рундука, за да извадя всичко, и от тази поза стомахът ми отново се разбунтува. Май ще повърна. Ако ти беше
тук, щеше да ми кажеш, че винаги се повръща по посока на вятъра. Изкачваме една вълна и при спускането тичам към кърмата и повръщам.
Червата ми се свиват, сякаш ме е глътнала змия. Сигурно съм повърнала и хапчето. Гълтам друго и лягам. Познавам тази студена пот. Иска
ми се подът под мен да спре да се люшка, но това няма да се случи. Ще затворя очи за малко.
Все още не съм възвърнала напълно равновесието си, но най-после успявам да се изправя. Имам седемдесет и пет литра нафта за една
седмица. А моторът изгаря половин литър на час. С това темпо ще го изразходвам за три дни. Би трябвало да пестя горивото, но още не се
осмелявам да изключа мотора — кара ме да се чувствам сигурна. По-лесно е да поддържам курса така, а не да завися от вятъра.
— Време е да събера платната — казвам си отново на глас, а после се обръщам към вятъра: — Какво да се прави. Опитах. Щом не
искаш да духаш, не духай!
Морето започва да се слива с небето. От десния борд вече съзирам пристанището зад остров Терерос, добро място, където да
пренощувам. Не знам дали ще успея да пусна котва. Страх ме е, че като заспя, корабът ще отплава и ще се озова на друг континент.
Може би трябва да продължа до Вера или Вилярикос. Във Вилярикос има две малки пристанища, но сигурно няма място, а вече съм
твърде уморена. По-добре е да поспя и утре да продължа към Гаруча. Откъм левия борд водата се прелива в небето и се разтваря в него.
Какво щеше да кажеш, ако сега я видеше? Щеше да ми кажеш: „Момиче, възползвай се от морето и продължи напред, тази нощ ще има
пълнолуние до четири призори. Вдигни платната и остави морето да те приспи, защото не знаеш как ще се получат нещата.“
Мисля, че се усмихнах. От толкова време не съм се поглеждала в огледалото, че съм забравила как изглеждам, когато се усмихвам.
Усмихнах се, защото си спомних последните ти думи. Истински вот на доверие в твой стил: „Мари, обещай ми нещо, само едно нещо.
Всичко останало е без значение. Обещай ми, че няма да се оставиш да умреш.“ Предполагам, че това си мислел за мен. Демонстрация на
възхищението ти към моята личност.
Че щом те няма, ще извърша тъпо викингско погребение, като сложа край на живота си заедно с теб? Това ли си мислеше?
Внезапно се изправих, завъртях два пъти въжето на контрата, докато се запъна, забодох пети в противоположния край на кокпита,
освободих въжетата от другата страна и — сякаш ти ми даваше инструкции от проклетия Олимп, към който смяташе, че принадлежиш —
започнах да дърпам, докато платното се нави изцяло, и успях да хвана въжето отново. Никога не бях вършила тази маневра толкова бързо,
почти машинално, и най-вече, никога не бях вършила тази маневра без теб.
И внезапно изпитах чувство на самота. По-силно от всякога.
Самотна, свободна или независима?
Може би е последното. Да.
Щях да се радвам, ако Оливия можеше да ме види. Тя винаги вярваше, че съм способна да извърша това пътуване. Поне успях да го
започна. Макар че ми се струва все по-безотговорно и ми е повече от ясно, че няма да стигна до финала. Никога няма да стигна до протока.
Наблюдавам морето. Това море, което ме обгражда от всички страни и което е пълно с изненади. Плавам само от три дни и вече съм
изтощена. Не мога да спя. Не мога да възстановя силите си.
Когато включих мобилния си телефон, намерих няколко съобщения от момичетата, които ми вдъхваха кураж: Виктория иска да ѝ
изпратя координатите си; Гала ме пита как мога да преживявам в този фургон, както нарича яхтата, без сешоар за коса; Аурора ми е
оставила гласово съобщение; Касандра ми напомня обещанието, което си дадохме, когато се запознахме.
И мълчанието на Оливия.
Какво послание съдържа мълчанието на Оливия? Същото като градината и дърветата ѝ, пълни с тайни?
Още една от мантрите ѝ: „Еднакво важно е да знаеш кога да говориш и кога да мълчиш.“
Снимах този морски пейзаж с телефона си и веднага го изпратих на сушата — от изток на небето се появи кръгла бяла луна, в морето
— розово-лилави отблясъци. На запад слънцето залязва за пръв път от много месеци бистро, златисто и течно, като голямо око на котка. Но
все така няма нито една птица, риба или нещо, което да се носи по водата. Дори е по-добре така, казах си, не знам дали на висок, или
нисък глас, дори е по-добре, защото имах ужасен сън. Сън, който ми напомня апокалиптичните бълнувания, които ти имаше, когато
болестта беше стигнала до главата ти.
В съня си вървях по тясна пясъчна ивица, оставена от прилива. Дъски, столове и трупове на птици, риби, раци и няколко овце бяха
заплетени сред водораслите. Повдигаше ми се от зловонието на телата им, примесено със солен мирис. Най-лошото обаче беше, когато се
опитвах да потегля с кораба. Включвах мотора, но той се давеше и изтръгваше вода от дъното, която изплуваше на повърхността пълна с
боклуци. Този път от кърмата видях във водата едно подпухнало лице с коси с цвят на водорасли. С все още отворени и безцветни очи. До
него от дъното изплува друго тяло, обърнато с гръб. Много малко и бяло, като на джудже или на дете. И още почернели дънери на паднали
дървета, и още тела, сред които „Питър Пан“ си проправяше път, за да стигне до открито море, като лодката на Харон. Внезапно осъзнавах,
че всички тези тела са твоето. Ти на различна възраст. И всички мъртви. И плавах, плавах отчаяно на юг, за да избягам от цялата тази смърт,
макар че всичко беше срещу мен — вятърът, течението, морето.
Затова сега се наслаждавам още повече на гледката, разкриваща се пред очите ми. Луната, осветяваща гладката и еднообразна морска
повърхност. Без живот, вярно, но и без смърт. Не си спомням да съм виждала преди морето без нито един плавателен съд. Макар че както
стоят нещата, сега би ме ужасило повече да срещна някой кораб, с който трябва да се размина. Седнала съм на десния борд, увесила крака
над водата, опряна на едно от въжетата, чието име винаги забравям. Усещам как водата се плиска под краката ми. Харесваше ти да правя
това. „Хвани се за въжето за спускане, Мари, защото при някое по-рязко движение на кораба ще си счупиш врата.“ Точно така. Въжето за
спускане. Този път ще те послушам. Стисвам въжето с две ръце и подпирам брадичка върху кокалчетата на пръстите.
Добре, че ме предупреди.
Има много неща, които не помня.
Ръждивочервеното слънце грее в лицето ми, преди да потъне зад хоризонта и „Питър Пан“, сега поел курс на югоизток, се подчинява
на автоматичния пилот, който ти преди време програмира. Дори и след смъртта си ми начертал курса. „Помни, Мари — почти те чувам да
ми казваш, — коригирай курса само ако срещнеш нещо, иначе остави „Питър Пан“ да те води. Вече съм му дал инструкции.“
Мобилният звъни. Съобщение от Касандра. Отваря се снимка, която ме връща за миг към скорошното минало: двете в „Градината на
ангела“, с искрящи от виното очи и с едно обещание на устните. Беше същата вечер в деня, в който петте се запознахме — група жени,
които имаха само едно общо нещо, единственото, което беше необходимо, за да се изгради верига.
Кокетството на лилиите
— Кога за последен път си направила нещо за пръв път?
Този въпрос ми зададе Оливия, като ми пъхна букет лилии в ръцете, заключи два пъти желязната врата на градината и окачи табела, на
която пишеше лаконично:
Връщам се след малко.
Или не.
Както открих по-късно, това беше нейната противоотрова срещу скуката.
Когато си даваше сметка, че не може да отговори на този въпрос, тя въвеждаше някоя малка новост в живота си. Трябвало да е идеална
смес между рутина и откритие, каза ми тя. Това „откритие“ можело да бъде най-различно — да си купи лотариен билет, ако не го е правила
никога дотогава, или да тръгне по различна от обичайната улица, за да стигне до магазина на приятелката си Гала — нещо, което смяташе
да направи сега.
Точно преди да тръгнем, зад нас се разнесе глас:
— Оливия! Почакай… не затваряй!
Обърнахме се. Беше дребна възрастна жена с бухнала като захарен памук коса, с интелигентна усмивка на начервените си устни, с
отрудени ръце с две брачни халки и домашни чехли.
— Отново ли си избягала, Селия? — попита Оливия, като скръсти ръце.
— Ще остана само два часа, обещавам. Ще наглеждам магазина, ако дойде някой — примоли се тя. — Иначе ще ми оставят отново
внуците за целия следобед, а съм капнала. Казах, че отивам на лекар.
— А не попитаха ли къде? Може би ще искат да дойдат с теб.
— Не, за това не ми се обаждат — каза старицата, повдигайки едната си вежда. — А това момиче твое ли е?
Поздравих я. Тя залепи две звучни целувки на бузите ми, а Оливия ѝ подаде ключовете.
— Но не си тръгвай, докато не се върнем. И не поливай! Последния път попари всичките ми сенколюбиви растения.
— Нито онези там, които са толкова сухи?
— Не!
Странната особа се стресна, взе ключовете, сякаш ѝ бяха дали ключовете от райските порти, и побърза да влезе и да се наслади на
оазиса си.
Тогава Оливия ме дръпна за ръката, за да ме подкани да пресечем улицата.
— Каквото и да ти се е случило, Марина — каза ми тя с уморен глас, — уверявам те, че сега си на едно привилегировано място.
Докато я следвах почти тътрейки се, аз стиснах устни, но премълчах възмущението си. За коя се мислеше тя? Не знаеше колко страдам.
Не знаеше нищо за мен. Не знаеше.
— Искам да кажа, че когато животът ни удари здраво и ни извади от състоянието ни на комфорт, всичко е ново, искаш или не, а
човекът, който си ти, подлежи на пренаписване. Знаеш ли какво е предимството ти? — продължи тя, като си вееше с бяло като ленената ѝ
рокля ветрило, а двете стъклени пеперуди, които висяха от ушите ѝ, сякаш летяха около нея.
Внезапно се втурна към мястото, където един полицай се готвеше да вдигне оставения там велосипед.
— Полицай! Полицай! Мое е! Мое е! — извика тя, като тичаше комично с розовата шапка в ръка.
— Госпожо, вече за четвърти път ни се обадиха, че велосипедът е в зона, запазена за консулството. Не може да го оставяте тук.
Тя изви устни и заговори със сладък глас:
— Наистина не знаех. Мислех, че площадът им трябва само следобед. Никой никога не паркира тук.
— Също ни уведомиха, че колата на консулството е била одраскана. Знаете ли нещо за това?
Оливия отвори широко очи.
— Нима мислите, че жена като мен е способна на подобно нещо? Най-много да съм оставила малка драскотина с велосипеда, когато
съм го изкарвала, възрастна съм и ми е много трудно да маневрирам.
Полицаят, широкоплещест и тъмен като ротвайлер, сдържа смеха си. Беше млад, с ъгловати черти, сякаш прокарани с бояджийски
пистолет, с месести устни, много черни очи, кръгли скули и мургав тен.
Оливия се извини и му остави визитната си картичка, за да говорят със застрахователя, щяла да заплати всякаква щета и глоба с
удоволствие. Полицаят прочете на глас: „Елена Фере“, и се сбогува с едно: „Благодаря, приятен ден, госпожо Фере.“ Оливия извади една
лилия от букета, връчи му я с думите: „Благодаря, младежо, пожелавам ви прекрасен ден“, и двамата останаха много доволни.
После ме дръпна за ръката, за да продължим пътя си.
— Почакайте, госпожо! — извика полицаят зад нас. — Не взехте велосипеда!
— Не нося ключа от катинара, полицай! Но не се безпокойте, ще дойдем за него!
Когато завихме на ъгъла с улица „Аточа“, не се стърпях и я попитах:
— Значи, не се казваш Оливия?
Тя вървеше толкова бързо, че замалко да изгуби единия си сандал по пътя.
— Ще ти дам един съвет, скъпа. Искай визитна картичка от всички и остави белег на онези, чиито притежатели не ти допадат. Много
са полезни в такива случаи.
Оказа се, че въпросната Фере е била хазайка на нейна добра приятелка, на която така и не върнала депозита. Тези малки жестове,
въздаващи справедливост, ѝ доставяха удоволствие.
— Не е ли по-добре да вземем велосипеда?
— Не, защото не е мой.
Вървях зад нея все по-объркана. Отминахме театър „Монументал“, където музикантите пушеха на групички около калъфите с
инструментите, преди да влязат на репетиция, и стигнахме до една внушителна сграда на номер 34 — старинен дворец, който с гордост
излагаше на показ аристократичното си минало.
Качихме се по широките протъркани стъпала до първия етаж. Оливия натисна звънеца и отвътре се разнесе глух звън. На една метална
табела пишеше КОЛИБРИ.
Иззад вратата се появи руса жена с кожа, прозирна като малиновочервения тюл на роклята, която обвиваше пищното ѝ тяло. Истинска
Рубенсова нимфа.
 — Здравей, скъпа. — Оливия звучно я целуна по бузите, а другата ѝ върна целувките във въздуха. — Отслабнала ли си?
Тя се разсмя със звънлив и сочен като извивките ѝ смях.
— Ти наистина умееш да ме развеселяваш. — Тя глътна корема си. — Една жена никога не е достатъчно слаба и никога няма
достатъчно пари.
— Предполагам, че това не е цитат на Байрон.
— Не, но би могъл да бъде. На Коко Шанел е.
Заключението, до което бе стигнала богатата и изискана богиня на модата, беше мантра за тази жена викинг, която управляваше един
от най-известните шоурумове в града.
А какво означаваше шоурум? — запитах се аз, когато влязох.
— Това е Марина, новата ми помощница — обясни ѝ Оливия, докато си сваляше сламената шапка и доближаваше лицето си до един
вентилатор. — Избрах я, защото не разбира нищо от цветя, случило ѝ се е нещо, за което не иска да ми разкаже, и трябва да ѝ помогнем, но
още не знам с какво. Новодошла е в квартала.
— Здравей, скъпа. — Целуна ме с две въздушни целувки, а после закръжи около мен като сателит. — Майчице, колко си кльощава! И
изглеждаш така, сякаш те е прегазил влак. Приятно ми е. Аз съм Гала.
— На мен също — успях да смотолевя след обидата, която ми бяха нанесли с такава изисканост, докато се опитвах да си спомня с
какво съм облечена.
— Предполагам, че я водиш, за да избере нещо — каза тя на Оливия, която се отправи към вътрешността, сливайки се със
светлината. — Да отидем да видим какво можем да направим с теб.
Последвах жената викинг из едно помещение с висок таван и плъзгащи се врати. През големите балкони нахлуваше светлина, а
наоколо, в идеален военен строй, имаше стотици закачалки, на които бяха окачени рокли, блузи, ефирни поли с карамелен цвят. В дъното
— огледало в цял ръст, в което отражението ми изглеждаше още по-едноцветно, инкрустирано сред тази красота, и един екстравагантен
шезлонг в тюркоазен цвят, на който седна Оливия.
На минаване докоснах с върховете на пръстите си платовете, сякаш бяха крила на пеперуда. Гала обиколи с впечатляващите си метър и
осемдесет помещението, изчезна и се върна с лилиите в една ваза, която постави до прозореца. Изпадна в захлас пред тях. Каза, че били
импозантни. Точно от каквито имала нужда. По онова време аз още не разбирах езика на цветята. Но тези вече говореха за изключителното
ѝ кокетство. Русата ѝ коса беше сплетена настрани в младежка плитка, която я правеше да изглежда по-млада от нейните четирийсет
години. Имаше зелени очи, инкрустирани като два аметиста в овалното ѝ кукленско лице, и устни, които сякаш винаги бяха готови да се
целуват. Високото ѝ едро тяло, разкошно на всички стратегически места, които я провъзгласяваха за жена, беше облечено с вкус, но не
пропускаше да покаже я рамо, я коленете или част от великолепните гърди. Въпреки това тя упорито търсеше да открие всяка една от едва
забележимите промени на тялото си и често въздишаше по изгубената младост. Гала бе работила, както сама казваше, „от всичко по малко“
и една от работите ѝ като модел на големи размери я бе свързала с дизайнера на „Колибри“. Бяха станали съдружници, но по време на
кризата бе продала своя дял от бизнеса и се бе върнала в категорията на служителка. Оттогава отговаряше за единствения шоурум на
фирмата в Мадрид. Даваше под наем дрехи за празници и събития на актриси, телевизионни говорителки и всякакви известни жени в
града. По-късно узнах, че Оливия снабдява с цветя Гала в замяна на дрехи. Същата операция, която се готвеше да извърши тази сутрин
срещу букет бели лилии, чиито цветове скоро щяха да се разтворят с формата на морски звезди.
— Защо не пробваш тази? — предложи ми тя, докато вървеше към мен с вталена рокля с цвят на зелена ябълка в ръце.
— Но аз не мога да я платя — побързах да кажа. — Току-що се преместих и…
— Хайде, момиче. Само трябва да я пазиш добре, да кажеш откъде е, ако някой те попита, и след една седмица да дойдеш и да я
смениш с друга. — Постави роклята върху мен, сякаш бях картинка за изрязване. — Имаш късмет, слаба си като вейка. Ще ти станат
моделите от ревютата, които не можем да продадем. Ако аз искам да вляза в една от тези рокли, ще трябва да си изпиля кокалите
наполовина. Много харесвам зелени рокли.
Гала ме побутна лекичко към един ъгъл, дръпна тежката завеса от червено кадифе и ме скри зад нея като фокусник. Докато събличах
дрехите си, залепнали към тялото ми от потта — дънки, тениска с неопределен цвят, който някога е бил кафяв, и овехтели сандали, — чух
да си говорят отвън.
— Това ли е твоят красавец адвокат? — попита я Оливия.
— На тази снимка не е толкова красив. — Тя отново се засмя. — На тази да. Но да не вземеш да се влюбиш в него.
— Разбрах. От месец сте заедно. Потиска ли те толкова стабилност?
— Вече започна да се прави на Отело. Истинско бедствие е. Онзи ден се разсърди, защото ме хвана да изпращам тази снимка на
бившето си гадже.
Настана тишина, нарушавана от бръмченето на вентилатора.
— Може би нямаше да се подразни толкова, ако не беше толкова разголена.
— Защото ми се вижда малко пъпът? Горкият твърдеше, че му липсвам. Смятам го за хуманитарен жест.
— Скъпа, преливаш от доброта. Истинска неправителствена организация за заслепени от любов мъже.
— Любов? — Отново се засмя. — Кой говори тук за любов?
Успях да се вмъкна в роклята, която ухаеше на ново, и преди да изляза, помирисах мишниците си и установих с ужас състоянието на
ноктите на краката ми — неравни и с напукан розов лак. Излязох от пробната на пръсти.
Двете жени ме огледаха.
— Не — отсече Гала. — Зеленото не е нейният цвят. С тази кожа и с толкова черната си коса прилича на зомби.
Тръгна с широки крачки из помещението и донесе няколко рокли на закачалки и високи бели плетени сандали.
Отново влязох в пробната, леко обезсърчена, и когато се облегнах на стената, за да се обуя, тя се раздвижи. Беше врата. Бутнах я. Водеше
към друга по-малка стая, но вместо с рокли, беше пълна с книги. Приличаше на малка библиотека. До прозореца имаше бюро с включен
вентилатор. И диван… с гол мъж, който спеше на него. Легнал по гръб. Имаше пепеляворуса коса. Дълго и без косми и бенки тяло, с все
още сложен сбръчкан презерватив.
Затворих предпазливо вратата и побързах да пробвам роклите. Избрах една с щампа на оранжеви цветя и двете жени ме приветстваха в
унисон.
— Вземи обувките — каза ми Гала, когато излязох. — Мои са и ми убиват. На теб ти стоят по-добре.
Когато свършихме, настоя да остана с роклята и прибра старите ми дрехи в една торба на „Диор“.
— Сега къде ще я заведеш? — попита тя Оливия.
 Оливия извади едно портмоне от кошницата си и разгъна две банкноти.
— Да видим бюджета на бакшишите. — Преброи и монетите. — Петнайсет евро и трийсет! Богати сме!
Гала ни изпрати до вратата, като съжаляваше, че не може да ни придружи — явно харесваше мястото, където Оливия щеше да ме
заведе, — и изчезна, след като се изкикоти шумно.
Тръгнахме по улица „Уертас“ към улица „Леон“. На ъгъла със „Сервантес“ Оливия поздрави млад мъж с козя брадичка, който
наглеждаше разтоварването на един камион. Оказа се, че това е дизайнерът на Улисес Мерида, чието ателие беше малко по-надолу и за
чиито тоалети мечтаеха Гала и всички останали жени в страната. После завихме по улица „Лопе де Вега“, докато аз с все сили се мъчех да
не си счупя глезена по паветата. Установих, че съм забравила да вървя на токчета. През тези дни дори бих си подковала краката като кон,
само и само да не мисля какви обувки да обуя. Докато вървяхме по улица „Лопе де Вега“, Оливия непрекъснато поздравяваше тук и там:
собственичката на билковия магазин, Алехандро, симпатичния собственик на магазин за деликатеси, който каза „довиждане“ с
венецуелски акцент и който според Оливия най-добре нарязваше шунката в Мадрид, а когато стигнахме до манастира на босите
тринитарки, спря ни един глас иззад облак от оранжев прах. Веднага се появи собственикът му — мъж с прошарена коса и с маска.
— Добър ден, Оливия — каза той, търкайки очите си. — Внимавайте да не се изцапате.
— Как върви работата, Франсиско? Вече можем ли да кажем: „На едно място в манастира, за чието име мога да си спомня…“[1]
Всички бележки в книгата са на преводача.
— Какво да ти кажа… Вътре имаме куп кости, които най-много да ни послужат за игра на ашици.
— Това е новата ми помощница, Марина.
Той смъкна маската си и се появи най-привлекателната усмивка, която някога съм виждала.
— Приятно ми е — казах, кашляйки аз.
— Засега казва само „приятно ми е“ и „съжалявам“ — уточни Оливия. — Но скоро ще се научи да казва и други неща.
Коментарът ѝ ме подразни, но аз се усмихнах. Може би затова се осмелих да попитам:
— Сградата ли ремонтирате?
Той присви очи и около тях се образуваха ситни бръчици.
— По-скоро ремонтираме нашата история.
Докато Франсиско Ибанес ни изпращаше надолу по улицата, научих, че ръководи групата археолози, които от две години настойчиво
търсеха костите на Сервантес. Носеше бяла престилка, изцапана с пръст, и бадж, увесен на врата. Беше рошав, много висок, слаб, с едър
кокал, ходеше така, сякаш главата му тежеше, и от време на време кихаше — според него от алергията. Когато свали хирургическите
ръкавици и ги пъхна в джоба си, изтри в престилката брачната си халка. По време на тази разходка ни разказа как по някаква ирония на
съдбата Сервантес и Лопе де Вега — големият му съперник по онова време, живеели на успоредни улици, чиито имена сега бяха
променени — улицата, където бе живял единият, носеше името на другия, — и двамата имали дъщеря в манастира на босите тринитарки, и
двамата били погребани в квартала, телата и на двамата били изчезнали.
— Аз имам интересна теория по въпроса — заяви Оливия, докато си вееше с ветрилото.
— Ти имаш интересни теории за почти всичко — каза той многозначително и почти рязко.
— Особено по отношение на теб. — Тя потърси нещо в очите му. — Не дойде в магазина ми. Може би искаш да поръчаш нещо за
някого или да имаш нещо за мен…
Той потърка с ръка брадичката си. После понечи да каже нещо, но ме погледна, сякаш присъствието ми го смущаваше, и предпочете да
продължи с лекцията си по история:
— Знаеш ли, Марина? Ние, мадридчаните, сме проявили изключителна небрежност, защото сме успели да изгубим останките на
петима гении на световната литература в само един квартал: Кеведо, Калдерон, Сервантес, Лопе де Вега и Гонгора.
Оливия се разсмя.
— Не се знае къде са гробовете им? На нито един? — попитах изумена.
И се спънах за пореден път с подарените ми нови сандали.
Според Оливия при това положение нямаше нужда да търсим костите им, достатъчно беше да пазим книгите им.
Искаше ми се да бях се осмелила да кажа, че съм следвала история, че археологията е била моята страст и че много бих се радвала да
посетя разкопките, но когато се готвех да го направя, Франсиско се сбогува с нас пред входа на хотела, защото според него не беше
подходящо облечен. Изпратихме го до площад „Индепенденсия“[2] — дума, която ме бе преследвала през целия ден — и там се раздели с
нас. После тръгна бавно под слънцето, което в този час вече печеше силно.
Когато се върнахме отново на площад „Леалтад“[3] — определено този квартал беше пълен с многозначителни понятия, — и стигнахме
до целта си, аз останах вцепенена пред вратата на градината. Вътре — каскада от звуци на пиано, прохлада на друг оазис, бели плетени
столове, каменни балюстради, сервитьори с ръкавици. Оливия ме побутна.
— Кога за последно си направила нещо за пръв път? Хайде. Имаме десет евро и ще ни стигнат точно за две кафета с лед в хотел „Риц“.
Заслужаваме го.
В този ден ме остави да наблюдавам и да я придружавам. И в този ден открих много неща за нея, но също и за мен самата. Например,
че постоянно се извинявах. Бих се извинила, че влизам в „Риц“ дори с държането си. Никога не се бях замисляла колко струва кафето в
такова заведение. Просто бях решила, че не е място за мен. Че не съм достойна за него. И някой несъмнено щеше да забележи това. Но не…
сервитьорите ни поднесоха кафето в прекрасни чашки от толкова фин порцелан, че все едно бяха направени от черупка на яйце. На
съседната маса закусваше френско семейство с бебе, светло като албинос и много грозно според Оливия. Коментарът ѝ ме развесели,
защото не беше злонамерен, но беше много на място. На друга маса двама японци с лаптопи също закусваха.
Започвах да харесвам Оливия. Макар че понякога се дразнех от коментарите ѝ за мен, харесваше ми начинът, по който се държеше или
по-скоро, по който съществуваше. Зорките ѝ очи на птиче, червената ѝ, избледняла от годините коса, паузите, които правеше между думите,
когато мислеше, но най-вече въздействието ѝ върху хората. Трябва да призная, че по едно време помислих, че не е наред с ума. Особено
когато установих, че подписва фактурите на кредитната карта с имена на починали знаменитости. Само в един ден видях как се подписва в
„Риц“ като Мерилин Монро, в аптеката на площад „Света Ана“ като Джуди Гарланд, а на едно съобщение от съда — Магьосникът от Оз.
Беше ясно. Оливия беше скарана с правилата.
„Не смятам да следвам един безумен график и да вечерям по светло през лятото само защото германците са решили, че така се
спестява енергия“ — отсече тя, когато в същата градина на „Риц“ французите с грозното бебе я попитаха за часа и тя реши по някаква
нейна логика, че не е единайсет, както беше, а дванайсет. Оливия бе решила да следва светлината — също както цветята, — без да сменя
времето през есента и пролетта. Според нея часът на нашите циркадни биологични часовници не можел да се променя току-така, нито
циклите на съня да се нарушават току-така. Когато преставаме да следваме тяхното мерило за светлина и тъмнина, качеството на живота
ни намалява и през повечето време се чувстваме нещастни.
Признавам, че в началото тези нейни странности ме притесняваха — мен, царицата на позволеното, пазителка на общоприетото,
робиня на правилата и на това, което се очакваше от мен.
Спомням си, че в онзи ден направих и друго откритие — Оливия умееше да чете в хората. Класифицираше ги като цветята си. Обичаше
да си представя живота и навиците на анонимните минувачи, които минаваха от другата страна на огромните прозорци на магазина ѝ.
Оранжерията всъщност беше отлична наблюдателница. Стъклена кутия, откъдето наблюдаваше живота, скрита зад листата на
растенията си. И по същия начин, по който класифицираше цветята си, класифицираше с обич хората, които я заобикаляха. Вярваше, че
ние, жените, имаме голяма прилика с цветята, и затова откриваше в тях, и по-конкретно в жените от моето поколение, разнообразен
каталог, който можеше да се изучава в зависимост от хабитата, растежа, развитието и защо не, от синдромите, като под „синдром“
разбираше онази съвкупност от симптоми, които се появяват заедно, явления, които протичат едновременно и които характеризират
определена ситуация. Много от нейните „екземпляри“ вече бяха прекрачвали прага на оранжерията ѝ. „Всъщност много е възможно днес да
се запознаеш с няколко от тях“ — каза тя развеселено.
Докато се наслаждавах на този концерт за пиано в хотела, скрита зад роклята си на цветя, не се сдържах и я попитах за Гала и за
тайната ѝ библиотека. Според Оливия това било ясен пример за т. нар. синдром на Галатея. С други думи, Гала смятала, че жената днес има
всички права, всички, освен едно — да остарява. И била способна да направи всичко, за да измами времето.
— Но не става дума да се харесва толкова на мъжете, колкото да се харесва на себе си — поясни тя, докато отхапваше от един
полуразтопен шоколад.
Гала имала един ефикасен параван — своето лекомислие.
Била в състояние да флиртува със светофар и да го накара да светне в червено, увери ме Оливия през смях. Оказваше се, че макар да
привличаше самоуверени алфа мъжкари, русокосата Гала още не бе намерила някой, който да е достатъчно алфа и който да понася
държането ѝ, без да се поболее от ревност след няколко месеца.
И какво криеше зад този параван?
За момента — макар че по-късно щях да открия, че кладенецът е много по-дълбок, отколкото можех да предположа — вече знаех, че
има тайна стая, пълна с това, което тя наричаше „нейните съкровища“. И сред тях, в същия този момент, се събуждаше новият ѝ любовник
— френски висш кадър в „Рено“, който бил командирован в Мадрид за два месеца. За Гала това била перфектната ситуация — женен и със
срок на годност в страната. Влязъл в магазина ѝ преди няколко дни, защото негови приятели му казали, че там дават смокинги под наем, а
той отивал на прием във Френското посолство. Разговаряли през завесата на пробната, а когато опънала панталона и забелязала, че леко му
е малък, забелязала също, че причината била една обещаваща ерекция. Не могла да устои. Било ѝ почти невъзможно да се откаже от ловния
си инстинкт. Възможно е, призна ни тя веднъж, в действителност това да е начин да се увери, че все още владее женските си оръжия. Онази
сутрин обаче, преди ние с Оливия да отидем, тя го погледнала с много сериозно изражение и смъкнала от себе си тюлената рокля.
След като с Оливия си тръгнахме, Гала, която беше заклета читателка на Байрон и романтиците, решила да приключи твърде
спокойната сутрин, съчетавайки две от хобитата си — секса и книгите. Взела книгата, която наскоро купила от „Куеста де Мояно“,
облегнала се пред вентилатора, използвайки за поставка потното тяло на новия си любовник, и пощипнала с неудоволствие корема си.
Преди не би могла да го направи. Но сега тази паласка не изчезвала, колкото и коремни упражнения да правела. А каква била преди…
Тогава той се събудил, но тя продължила да чете, като се правела на съсредоточена, докато той целувал всеки сантиметър от щедрата ѝ
анатомия с онези малки устни, създадени да произнасят галските гласни, докато тя, вече гола и бяла, подобно на лилиите си, започнала да
се отваря венчелистче по венчелистче и да излъчва един познат аромат, сладък като полена.
Докато французинът ближел страстно пъпа ѝ, Гала — сдържайки дишането си и гълтайки корема си — прехвърляла наум графика си
за следобеда. Нищо не я вбесявало така, както мъжете, вманиачени по отверстията. А били започнали толкова добре. Ако се опитал обаче
да си пъхне езика в ухото ѝ, всичко щяло да свърши дотук, помислила си, докато чертаела пътен лист за тази нова авантюра — на първо
място, никакво сближаване. Имали само два месеца и нямало смисъл да знаят много повече един за друг. Нямало да му каже, че два часа
по-късно ще отиде, както винаги, да чете приказки в отделението по детска онкология в Университетската болница. Мъжете не обичат
драмата. Възбужда ги мисълта, че те са единствената ти кауза, или поне първата. Дори да е за два месеца. „Твоя съм“ — изстенала тя,
гледайки го в очите, и го хванала за слепоочията, за да го отстрани най-после от пъпа си. „Вземи ме цялата“ — почти се помолила, като се
опитвала да му предаде това подсъзнателно послание. „ЦЯЛАТА съм твоя.“ Тогава французинът сякаш пощурял и най-после се хвърлил
върху нея. Гала се усмихнала. Какви интересни създания са мъжете. Толкова очарователно предвидими. Когато го стиснала между могъщите
си бедра, тя се запитала какви ли са хобитата на французина. Докато той се нахвърлял яростно върху нея, тя си помислила, че може да е
спортист. Имал добра мускулатура. Това можело да се окаже недостатък. Последният ѝ любовник бил парапланерист и всяка събота и
неделя летял с парапланера и правели секс. Никога не била имала такава мускулна треска.
Това беше друго от правилата на нашата Галатея, както тя сама ми каза веднъж. Беше хамелеон. Сменяше политически цвят, хобита и
вкусове в зависимост от партньора си. Така избягваше възможни гафове. Можеше да бъде опитна дегустаторка на вина, както и да вика на
някой футболен мач. И често твърдеше, че ще се омъжи само ако намери своя приказен принц — разбира се, със замък.
Французинът не бил този принц, но не се представял зле като любовник, ако се оставел да го направлява, помислила си тя, докато той
се отпуснал изтощен и потен върху нея. Побутнала го лекичко настрани и понечила да стане от дивана. Той се опитал да я задържи и да я
притисне към гърдите си, но Гала му посочила с жест да си почине — не говорела нито дума френски. Взела „Дон Жуан“ на Байрон,
толкова различен от оригинала, толкова съблазнителен и толкова нежен, и го отворила на страницата, до която била стигнала.
Прочела: „Любовта е зарът, с който жените залагат съдбата си; ако изгубят, животът не може да им предостави нищо друго, освен
картината на миналото… Изживяват същата болка, която причиняват.“ Замислила се, като оставила показалеца си между страниците, и си
представила друг Дон Жуан, испанския, който, без съмнение, бил по-голям негодник, и от убедената си хетеросексуалност си помислила
колко ли вълнуващо ще е да прелъстиш една послушница.
Скоро щях да установя, че Гала умираше да споделя сексуалните си авантюри. Правеше го със същата непринуденост и обстойност, с
която се описва пътешествие. Излагаше на показ ловните си трофеи с гордостта на котка.
— Битката ѝ срещу времето е толкова яростна, че както приспада годините си, скоро ще стигне до юношеството — забеляза Оливия
през смях, докато отпиваше от кафето си, а един от величествените сервитьори пропъждаше със салфетка зашеметена от жегата оса.
Гала била родена в многодетно семейство в едно планинско село в Астуриас и както тя самата казвала, развеселена, на село хранела
пилетата, а в града облича известни хора. Винаги заявявала убедено, че човек не може да капитулира пред любовта. Само че в деня, когато
Оливия се запознала с нея, я заварила да прегръща маслиновото дърво в градината ѝ след последната раздяла, защото чувствала нужда от
досег с природата. Баща ѝ я бил научил от малка, че старите дървета притежават жизнена енергия, която ти предават, когато имаш нужда от
нея. В този ден Гала открила, че отдавна сърцето ѝ не е било с такава сила, и написала следната фраза в книгата за посетители на
цветарницата: „Обичам хората, но повече обичам природата.“ Подпис: Лорд Байрон.
Седях като хипнотизирана, докато разбърквах със сребърната лъжичка кафето. Всичко сякаш се въртеше около една и съща ос.
Насочихме погледите си към съседните маси — родителите на детето албинос, сервитьорите, движещи се като на забавен каданс
между масите, две осемдесетгодишни жени с бухнала като захарен памук коса, една индийка със сари, изпращаща съобщения по мобилния
си телефон, която внезапно ни погледна и се усмихна сърдечно.
— Понякога си мисля, че ние, хората, сме невидими едни за други — каза Оливия. — Има толкова версии за всеки човек, колкото хора
ги гледат, не мислиш ли?
Запитах се как ли изглеждам в очите на тази жена, пристигнала от друг континент, с оранжевата ми рокля и пиеща кафе в „Риц“.
Оливия се облегна на скърцащия плетен стол, сякаш чакаше да кажа нещо. Облакътих се на масата.
— А защо винаги заключаваме, че когато се показваме такива, каквито се чувстваме, изглеждаме по-неприятни в очите на другите?
Двете потънахме в размисъл. Гала, за която ми говореше Оливия и която не се показваше пред „мъжете си“, но пред приятелките си —
да, нима не беше достойна за любов? Може би причината бе, че не търсеше на подходящото място. Сега, когато си спомням за първата ни
среща, виждам колко различна беше онази версия от другата, която щях да опозная много скоро. Прав беше Франсиско, търсачът на
изчезнали гении — Оливия имаше интересни теории за почти всичко.
Тъгата на невените
Когато се върнахме в цветарския магазин, заварихме желязната врата отворена. Оливия обаче не се разтревожи. Тъкмо обратното,
усмихна се, като видя велосипеда на раздора вътре, а в градината — разтворен триножник, който сякаш имаше пет крака — два от тях с
кльощави прасци и костеливи колене. Зад триножника се разнасяха ридания, прекъсвани от силни секнения.
Изцапано с бои лице се показа иззад платното.
— Къде е Селия? — попита Оливия, когато влезе.
— Отиде си. Каза ми да ти напомня, че не е била тук — отвърна другата с треперещ глас. — Научи ли за африканските папагали?
Оливия постави розовата си сламена шапка и ветрилото на ръждясалия железен стол и седна на другия, сякаш се готвеше да гледа
представление. Понечих да вляза в оранжерията, но тя ме спря.
— Аурора, запознай се с Марина. — После посочи картината: — Марина, Аурора рисува тези невероятни акварели, които продаваме
тук. И казвам невероятни, защото на теория идва да рисува модели от натура, но както можеш да видиш, после рисува каквото си поиска.
Художничката надникна иззад платното с изкривена гримаса, сякаш страдаше от киселини в стомаха. Не беше висока. Имаше къса
черна коса, която обрамчваше малкото ѝ, слабо и красиво лице. Част от главата ѝ бе покрита с шалче, петна от акрилна боя заместваха
грима, а облеклото ѝ се състоеше единствено от широка мъжка тениска.
Когато отидох да я поздравя, тя ме прекъсна:
— От квартала ли си? Сериозно говоря, проблемът с папагалите е тревожен. На теория би трябвало да са прекосили страната по пътя
си на север, но са останали. Тук.
— Да — изсумтя Оливия, — онзи ден имах чувството, че сънувам абсурден сън. Чух крясъци в градината и видях, че маслиновото
дърво е окупирано от папагали. Сладурестото полицайче на ъгъла днес ми каза, че ще пуснат дресирани соколи, за да ги изловят.
Художничката се измъкна напълно от убежището си зад триножника и хвърли четката на земята.
— Ще ги ловят?
— Аурора, размножават се много бързо и увреждат дърветата.
— Но те са бегълци! Мигранти! Започваме така и свършваме…
— С масово унищожение, знам — отвърна Оливия с въздишка.
— Какви зверове сме хората! Давате ли си сметка? Всичко това е по наша вина. Когато прецакаме нещо, нищо друго не ни идва на ума,
освен да изтребваме, да изтребваме и пак да изтребваме… Както правят с месоядните костенурки в метростанция Аточа. Знаеше ли
това? — Поклатих отрицателно глава. — На някой идиот му хрумва да пусне във водата костенурка, друг идиот прави същото и сега имаме
езеро, пренаселено с калифорнийски костенурки, които достигат огромни размери. Горките животни накрая започнаха да се самоизяждат,
за да регулират популацията. Би трябвало да изтребят нас.
Големите ѝ очи се напълниха със сълзи. Забелязах, че заемат почти една трета от лицето ѝ. Заприлича ми на героиня от манга комикс.
— И затова ли плачеше, скъпа? — продължи Оливия с разбираща усмивка.
— Не! Имам алергия, по дяволите! Но не мога да разбера от кое цвете!
Отново се изсекна шумно. Избърса две едри сълзи с най-чистата част на ръката си. Оливия се изправи, нежно я целуна по челото, взе
кошницата и сламената си шапка и тръгна бавно към вътрешността. Последвах я напълно объркана.
Докато ѝ помагах да приготви поръчката от петдесет кошници с маргарити за едно кръщене, наблюдавахме Аурора, която продължи да
рисува с часове. Оливия ми разказа как един ден пристигнала в цветарския магазин и я помолила да ѝ позволи да нарисува няколко цветя.
По онова време била решила да поднови следването си в Художествената академия. Ходела там следобед, а сутрин карала такси. Криела от
родителите си двете занимания, защото смятала, че и двете щели да ги разочароват. Били добре заплатени държавни служители и не
подкрепяли артистичното ѝ призвание. Дори когато била малка, я заплашили, че красотата ѝ щяла да бъде сериозен недостатък.
Оливия включи вентилаторите и маргаритите сякаш оживяха. Изтри потта от слепоочията си с копринената кърпичка.
— Убедили са я, че красотата ѝ е нещо като циганско проклятие, и затова се опитва да я прикрие на всяка цена.
Тринайсетгодишната Аурора, седяща на една пейка с твърде къса поличка и отпуснати, леко разкрачени крака. „Вече не си бебе —
плясване с ръка на майка ѝ по бедрото, — не може да седиш така. Не съзнаваш ли какво послание изпращаш? Ще ти кажа: че си курва.“ И
хубавата малка Аурора, стискаща коленете си като менгеме, се опитвала да проумее поради каква странна мутация се е превърнала от бебе
в курва без никакъв преход. Аурора, връщаща се вкъщи за вечеря в часа, в който приятелките ѝ отивали на дискотека. Аурора, отрязваща
косата си, защото според майка ѝ била остра като на коза, а и така било по-удобно.
И така стигнала до много над трийсетте, опитвайки се да избяга от завистта на жените — особено от тази на майка си — и от
похотливостта на мъжете. Това, което е могло да бъде добродетел, за нея било проблем на самоуважение, което влачела в живота си като
двестакилограмова тежест.
Сега преживявала, като рисувала картините си и ги предлагала като туристически сувенири, подстригвала си косата на око над
счупения умивалник в апартамента под наем, живеела със съквартиранти като вечна тийнейджърка и съдела строго всеки мъж, който
проявявал интерес да свали този пояс на целомъдрието, който нейната майка ѝ поставила и глътнала ключа. На своите почти четирийсет
години никога не създала достатъчно открояваща се творба, която да отприщи кариерата ѝ, нито имала достатъчно задоволителна връзка.
Аурора се нуждаела от мотиви, за да страда. За това и заради името ѝ Оливия бе кръстила проблема ѝ „синдром на Страдащата красавица“.
И така, заседнала в шаблона „всички мъже винаги искат едно и също“ и убедена, че никой не я възприема сериозно като човек на
изкуството, тя изпитвала недоверие към всяко предложение, идващо от противоположния пол. Най-големият ѝ ужас бил да се почувства
използвана, както пророкувал баща ѝ. Затова се отказала да отлети за Флоренция с Бруно Котельо, един от най-известните галеристи в
Европа. Убедена, че истинският му интерес към нея е сексуален, не отишла на срещата им.
Оливия поклати глава.
— И знаеш ли какво? Две години по-късно Котельо, който беше мой добър клиент, влезе в „Градината на ангела“ под ръка с
приятелката си. Привлекателен чернокож мъж, облечен елегантно, който купи букет бели рози за рождения ѝ ден. Аурора рисуваше отвън и
толкова се обърка, че дори не го поздрави.
И това обаче не ѝ послужило за урок. Вместо да се запита дали не е настъпил моментът да смени темата, тя продължила да следва
същия начин на действие — да бойкотира живота си, а после да се оплаква от това. Затова рисувала този следобед в „Градината на ангела“,
а не в музея „Прадо“ или „Тисен“, където щели да я видят други художници. Затова живеела с Макси, сегашното ѝ гадже, също човек на
изкуството — по-точно графичен дизайнер, — с когото започнали да си правят киносесии вкъщи, после станали съквартиранти, а сега
споделяше с него леглото и четката за зъби.
Оливия така и не разбрала точно как е започнала връзката им. Спомняше си, че Аурора ѝ се бе оплаквала как Макси се появявал в
апартамента ѝ под най-различен предлог, като например: „Безжичният ми интернет не работи, а трябва да предам едни работи. Мога ли да
използвам твоя?“
При това по онова време дори не били близки приятели. И ето, Аурора, по анцуг, миела чинии, докато го чакала да освободи мрежата,
иначе щяла да блокира. А един ден, понеже готвела, го попитала иска ли да хапне чиния леща. Той ѝ отговорил с благодарно и смирено
изражение: „Не искам да те притеснявам повече.“ Тогава ѝ се сторило признак за възпитание. Дори на великодушие. Въпросът е, че Макси
накрая изял лещата и я хвалил в продължение на дни. Така че сега Аурора приготвяла веднъж в седмицата леща само за да получи похвалите
му.
Макси — който в действителност бил мини — се оказал малък във всичките свои аспекти, но имал един голям коз — бил експерт по
Павлов. „Стимул и отговор.“ Според Оливия не било лесно човек да го опише, защото имал безлична физиономия. Оставал в паметта ти
като каша от черти, които не се отличавали нито заедно, нито поотделно. В началото Аурора се дразнела да го гледа как седи по всяко
време на дивана ѝ с лаптопа на коленете си. Нейният лаптоп. Но после свикнала. Сякаш бил мебел. Все едно да свикнеш с някое петно,
което ти е излязло на лицето и не изчезва. А той всеки ден си тръгвал все по-късно. Всеки път използвал все по-свободно всичко в дома ѝ
— бирите в хладилника, душ гела, хартията за принтера, която никога не възстановявал… дори компютъра на Аурора, защото неговият се
бил развалил. Макси имал един навик, който правел особено впечатление на нашата Страдаща красавица — когато пристигал, неизменно
отивал в банята и ходел по голяма нужда. Защо го прави? — попитала тя един ден, когато го разказала на Оливия. Няма ли си баня вкъщи?
Или е своеобразно маркиране? И въпреки че тази копрологична привичка я отвращавала безкрайно, тя не се осмелявала да му каже нищо и
постепенно свикнала и с нея. Просто сложила ароматизатор в банята.
И една нощ той не си тръгнал.
И тази нощ не спали.
И то не защото се чукали до сутринта, а защото той не се справил. Чувствал се толкова неуверен с една толкова невероятна жена, която
едва ли заслужавал — обяснил и това толкова я трогнало, че го ободрявала през останалата част от нощта.
Сега Макс бил част от живота ѝ.
Рисувал в дома ѝ, спял в дома ѝ, ходел по голяма нужда в дома ѝ… но не плащал разходите по дома. Ядял каквото Аурора готвела, спял
прилепен до гърба ѝ и от време на време имали нещо повече от докосване, което обаче не било особено задоволително за нея. Но той също
не настоявал за секс. А това в представите на Аурора било добър знак. Ценял я по друг начин. Не „се възползвал от нея“, за да я чука. Това,
без съмнение, я успокоявало. Въпреки че се възползвал от нея във всяко друго отношение.
Въпросът е, че свикнала той да е край нея. Това не значи ли, че сме двойка? — попитала тя веднъж Оливия, която останала сащисана.
Той толкова се нуждаел от нея… Това не е ли любов? А Макси, възползвайки се от това тотално объркване, сега си позволявал да ѝ прави
забележки — ту лещата била безсолна, ту му пречела музиката, защото гледал телевизия, ту била неглиже или му изглеждала грозна, или
пък се дразнел, че неговата „другарка“, както я наричал, му иска сметка защо се връща толкова късно, при това пиян и ухаещ на дамски
парфюм. Да не говорим, че Аурора изпитвала „морален дълг“ да носи картините на Макси на местата, където тя имала някакъв шанс да
продаде своите.
Макси се просмукал в живота ѝ постепенно, като изкусна отрова от вретено. И нашата Страдаща красавица потънала в летаргия, която
ѝ пречела да види каквото и да е друго. Била обсебена от желанието Макси да успее. Сега вече не можела да си се представи по друг начин.
И така Аурора продължила да трупа години и разочарования.
— Но не е справедливо — осмелих се да кажа, докато Оливия ми помагаше да си вържа една черна престилка, която ми предложи, за
да не си изцапам роклята.
— Искаш да кажеш, че тя не е справедлива. Не, не е. Не е справедлива спрямо себе си.
Отряза друг целофан. Взех поредната кошница с маргарити. Тя я уви сръчно и внезапно застина като статуя. Проследих погледа ѝ. В
градината бе влязъл млад мъж, облечен с панталон от костюм и бяла риза. Чисто лице, широка челюст, руса козя брадичка и сънлива
усмивка. Познах го едва когато поздрави с ръка Оливия, каза нещо на Аурора, постави чантата си върху масата под навеса, извади една
книга и седна да чете блажено на един от железните столове в градината. Същото, което щеше да прави веднъж седмично през следващите
три месеца.
Оливия се отърси от вцепенението си и отряза друго парче целофан.
— Би трябвало да се обади отново на този Котельо. Прекрасни са — върнах се към темата аз. — Ако имах пари, щях да си купя няколко
за апартамента ми. Де да можех да рисувам така.
Загледах се в акварелите, окачени на прозрачни конци на стъклата на оранжерията; други чакаха шанса си, опрени на пода до саксиите,
имитирайки природата, сливайки се с нея. Цветя, измислени от Аурора, които имаха собствен живот. Които сякаш ей сега щяха да се
разтворят и да излъчат вълшебен аромат.
Оливия я наблюдаваше от стъклената си наблюдателница — как потапя четката във водата, как после обира излишната боя, как бърше
сълзите си от тази алергия към радостта със същия парцал, с който пропъждаше две мухи.
— Знам, че е трудно за разбиране, Марина — каза Оливия с унесен поглед, — но понякога се питам дали не изпитва потребност да
страда по същия начин, по който Гала колекционира мъже. Дори започнах да си мисля, че тези алергични кризи я карат да изпитва
известно съчувствие към самата себе си. Нормално ли ти се струва това, че рисува в разсадник, въпреки че има алергия към цветята?
Тя сложи ръце на кръста и двете се засмяхме малко тъжно.
Това ли беше начинът ѝ да се справи с живота? Нещастието можеше ли да изпълва със съдържание живота ѝ?
Проблемът беше, че сега поставяше на преден план Макси пред всичко друго.
Оливия завърза лъскава бяла панделка около кошницата и накъдри с една ножица краищата ѝ.
— Това е истината. Предпочита да бъде сляпа защитница на изгубени каузи, които не са нейни — продължи тя. — Според мен се
опитва да облекчи проблемите на Макси, защото мисли, че така облекчава и своите.
— Но това не решава нищо.
— Така е — каза тя и се изправи. — Истината е, че не решава нищо.
Тя изпъна тялото си с ръце на кръста. Оранжевата ѝ коса бе прибрана в нисък и леко разрошен кок, а бялата ѝ рокля беше измачкана от
горещината. Всичко това ѝ придаваше леко хипарски вид. Разнесе се телефонен звън. Тя погледа часовника си, отдръпна завесата от цветни
мъниста и изчезна тайнствено в тъмнината на задната стаичка.
В този момент влезе Аурора, като потъркваше тила си, огледа се и после ми поиска букетче невени.
 — Винаги отнасям някое ново цвете, което искам да нарисувам — обясни ми тя с големите си, с цвят на черен шоколад очи, с нежната
си кожа, с дребното си тяло, скрито в огромната тениска.
Избрах за нея яркооранжеви невени, които разпознах само защото бях гледала „Сватба в сезона на мусоните“.
— Вярно ли е, че може да се ядат? — попитах я, като си спомних филма.
Тя наклони глава като малко кученце и се усмихна.
— Е, сигурно може, ако си коза.
Аз също ѝ се усмихнах. Подбрах цветята с вниманието на кастинг режисьор. В крайна сметка щяха да бъдат нейните модели. После ги
увих несръчно с панделка, която стегнах силно, сякаш исках да ги удуша. Може би Аурора не знаеше, но ненапразно невенът е цветето на
мъката.
Изкушението на дюлевите цветчета
Започна да се смрачава. Оливия запали фенерите в градината, която внезапно сякаш се изпълни с рояк светулки. Аурора заприбира
бурканчетата с боите; аз стоях все още в оранжерията сред маргарити и целофан и метях отпадъците, зашеметена от сладкия им дъх… и
точно тогава видях една руса нимфа, увита като бръшлян около нашето маслиново дърво. Там беше Гала, сякаш поникнала от стъблото,
поглъщайки енергията му.
През това време Оливия говореше на входа с някого.
— Значи, не ти е оставил нищо за мен?
На светлината на уличната лампа и през растенията успях единствено да различа коса, която се полюшваше нервно при всеки жест.
— Не, днес не, Виктория. — Оливия замълча. — Така ли ще продължаваш? Знаеш какво чувстваш. Той също…
— По дяволите, Оливия, де да беше толкова лесно.
— Лесно е.
— Той би могъл да е малко по-ясен.
— Ясен е.
— Не, не. Трябва да съм сигурна и да преценя ситуацията, а и няма само аз да правя всички стъпки, нали така? — възрази другата с
енергичен, но леко глух глас.
— Виктория — прекъсна я Оливия, — нима смяташ, че можеш да въведеш тези данни в ексел, за да ги подредиш? Наречи ме
романтичка, но смятам, че чувствата не подлежат на аргументиране. Когато човек мисли, не чувства, а когато чувства, не мисли. Между
другото, защо не влезеш да изпиеш чаша вино с нас? Тук са момичетата.
Настана тишина, нарушавана от пръскачката, която бе започнала да полива растенията при входната врата.
— Добре, но само една, иначе Пабло ще се разсърди.
В гласа ѝ се прокраднаха нотки на тревога.
— Ами нека се разсърди.
Двете жени тръгнаха, хванати под ръка, към градината и аз отново се скрих сред маргаритите. Почти веднага се разнесоха шумни
поздрави и смехове. Оливия влезе в задната стаичка и извади бутилка вино и няколко чаши. Когато се готвех да се сбогувам, тя застана пред
мен, като си сваляше престилката и си разпускаше косата.
— Марина, стига си шпионирала и ми помогни да занеса това. Ще те запозная с едни приятелки.
Мисля, че никога не бях срещала толкова стремителен човек като Виктория. Все едно че се движеше на забързан кадър. Имаше буйна
кестенява коса с бретон, който тя духаше, за да го отметне от лицето си, строги черти на лицето, високи скули, голяма уста, малки гърди,
дребно атлетично тяло, облечено с дрехи, подходящи за офиса на „Корте Инглес“.
— Днес не мога да остана дълго. Трябва да се прибера. — Остави чантата и лаптопа на един железен стол, разрови се в нея, провери
мобилния си телефон и седна. — Обещах на децата, че ще ги целуна, преди да заспят, иначе Пабло пак ще мърмори, че все ме няма, отгоре
на всичко трябва да приготвя пудинга за вечерята на свекърва ми, кълна ви се, че ми писна тази вещица да ме критикува, че не съм готвела,
само ако знаеше, че Пабло ходи да я вижда само защото аз настоявам, с една дума… — Тя вдигна очи, потърси нещо в главата си и отново се
върна при нас. — Знаете ли? Днес прочетох статия за жените сандвич. Ужасно е. Чувствам се жена сандвич — още не съм нахранила децата
си, а вече давам ядене на родителите ми и на свекърва ми… Отгоре на всичко, преди да си легна, трябва да изпратя няколко имейла и да
коригирам документа, който ще представя утре на съвещанието… А и онези гадни китайци, знаете ли какво казаха? Че няма да преговарят
с жена! — Тя издуха бретона от лицето си, погледна мобилния си телефон. — А шефът ми им каза: „Да, но тя е най-добрата, така че ще
трябва да преговаряте с нея“, но за всеки случай ще заведа и помощника ми, който има пенис като тях, какво ще кажете? А, и да не забравя,
за бога, да се обадя на майка ми, на която ѝ откриха висока захар, и трябва да я заведа да си направи изследвания, защото ако не отида с
нея, няма да си ги направи, както ви казах, жена сандвич, а след работа трябва да отида на родителска среща, за да решим какви
маскарадни костюми ще направим на децата за Свети Патрик. Казах ли ви, че ги преместих в едно английско училище? Най-голямата
грешка в живота ми! Имам повече задължения от тях. Всички майки са богати, красиви и умеят да приготвят мармалади и бисквити с
невероятни форми, така че с малко късмет мога да ги накарам да ми завидят.
Мисля, че каза това, без да си поеме дъх, а на нас дъхът ни секна. Започна да праща съобщение със свръхзвукова скорост.
— Вики, ако продължаваш така, ще се поболееш — предупреди я Гала, без да я погледне, докато разлистваше нехайно едно списание
за декорация.
После нимфата събу обувките от белите си крака, постави ги върху стола на Аурора, която си свиваше цигара, и започна да се люлее.
— Пабло не може ли да ти помогне? — попита художничката таксиметров шофьор, като запали цигарата и я поднесе към устата си. —
По дяволите! Виждате ли? Казах „да помогне“. Самите ние се предаваме.
— Хайде, стига си се самобичувала. — Оливия изгуби търпение и стана. Косата ѝ падаше на фини нишки върху раменете. Разви
маркуча. — За да се разтовари от целия този стрес, Виктория има нужда да се разтуши с нещо извън къщи и извън работата.
— Не казвай „с нещо“, кажи „с някого“ — подхвърли Гала шеговито.
Нашата Галатея и Оливия размениха погледи крадешком, сякаш знаеха за какво говорят.
— С някого? — попита Аурора, след като изпусна дим.
Виктория се почеса по косата.
— Да не започваме. Просто е фантазия и тя ми е достатъчна. Освен това тази седмица нямах време да отида на фитнес. — Изсумтя на
три такта, погледна ноктите си. — Както и да е, на кого му пука дали ще изглеждам идеално след раждането?
— На теб! — каза Гала, отворила широко кукленските си очи. — Не става дума да изглеждаш идеално, но трябва да се бориш поне
малко срещу закона на гравитацията! Има „операция бикини“, има и „операция любовник“…
Сред дърветата прозвуча смехът на Оливия. Водата от маркуча попиваше в земята. Мирисът на природа изпълни въздуха.
— Вие не сте в моето положение. Аз имам семейство.
Погледна мобилния си телефон. В далечината се чу сирена на линейка, която придаде на думите ѝ драматичен звуков ефект.
— Вярно е. — Гласът на Оливия сега идваше откъм стената в дъното. — Вместо да се възползваш от това, че един мъж иска да те
освободи от напрежението, ти не предприемаш нищо.
— Между другото, какво знаем за него? — попита Гала, люлеейки виното в чашата си. — Има ли някакъв напредък?
Виктория се обърна към нея и понечи да каже нещо, но замълча. После си наля още вино и предложи и на мен.
 — Внимавай с тях, Марина. Имат лошо влияние.
Усмихнах се. Мисля, че отдавна не бях чувала нещо толкова освежаващо. После Оливия ни напръска краката с маркуча, за да ни
разхлади, и над градината прелетяха ругатни и смехове.
По-късно Виктория ми разказа, че е компютърен специалист, макар че една нейна фраза вече ме бе накарала да се досетя.
— Проблемът е, че днешните жени сме като революционен софтуер, инсталиран в остарял компютър, затова не отговаря и
предизвиква късо съединение.
Смяташе, че има добра работа, но живееше в постоянно очакване на повишение, което така и нямало да се случи, докато живее в
Испания.
Имаше малки ръце, сякаш създадени да работят с компютър, с изгризани нокти и кожички. Животът ѝ протичаше между Мадрид и
Токио, където беше фирмата ѝ, и тя твърдеше, че ако не са мъжът ѝ и децата ѝ, щяла да живее извън Испания. Имаше две деца, Раул и
Едуардо, на шест и четири години, алергични почти към всичко като баща си, и макар че предпочиташе да не мисли за това, знаеше, че
оставането ѝ в страната спира кариерата ѝ.
— Отгоре на всичко ми предложиха да се преместим за известно време в Ню Йорк. — Всички нададоха радостни възгласи. — Още е
рано за поздравления.
— Защо? — попита Аурора, изпускайки кръгче дим във въздуха.
— Пабло смята, че идеята не е добра — отвърна Виктория.
— Защото няма какво да губи, но ти имаш, така ли? — възмути се Гала.
— Не, Пабло просто мисли за децата — защити го тя. — Смята, че не е подходящо място за семейство. И донякъде е прав. Но според
мен би било от полза за момчетата… Не знам.
За миг Гала изгуби търпение и равновесие на стола, на който се люлееше. Оливия я задържа.
— Но ти също не искаше да се местите от квартала! — възмути се Гала. — Доколкото си спомням, по негово настояване отидохте да
живеете в онова предградие на края на света.
— Той предпочита мисионерската поза… а тя — позата люлка, което е много по-обезпокоително — заключи Оливия, за моя изненада.
— Престанете най-после!
Виктория им отправи убийствен поглед и продължи да лющи нервно лака на показалеца си.
— Пабло е чудесен баща.
Гала затвори списанието.
— Това е голяма новина за синовете ти, но мисля, че говорехме за теб.
— Наистина сме много различни — продължи компютърната специалистка, — но в едно нещо сме единодушни — че не правя
достатъчно.
— За бога! — възмути се Аурора. — Но защо накрая винаги ние сме виновни за всичко?
— Е, не ми го казва, но знам, че го мисли — поправи се Виктория. — И е вярно, момичета, не се справям. Още майка ми го казваше,
когато ме питаше каква искам да стана, като порасна, а аз ѝ отговарях като Дейвид Боуи: „Искам да бъда всичко.“ И вижте ме сега.
Оливия постави маркуча в саксията, окачена на едно дърво, и сложи ръце на кръста.
— Ама че хрумване, скъпа. Да искаш да имаш семейство и работа!
— Като мъж? — продължи в същия тон Гала. — Много си ексцентрична.
— Така ли? — измърмори тя полуусмихната, докато гледаше крадешком мобилния си телефон.
Разнесоха се отново смехове.
Този път аз напълних чашите. Според Оливия Виктория беше ярък екземпляр, страдащ от „синдрома на всемогъщата“. Бе решила да се
справи с всичко, но този план не допускаше грешки — най-добрата майка, най-добрата снаха… не, не добра, а перфектна. Така шефът ѝ не
би могъл да я упреква, че пренебрегва фирмата заради децата си, нито мъжът ѝ — че е майка, която постоянно отсъства от къщи.
Резултатът:
— Божичко! Ще изпратя съобщение вкъщи. Часът е десет. Ще ми вдигне скандал. А ако не успея да редактирам документа, утре ще ме
изритат от работа.
Тогава Оливия взе от ръцете ѝ мобилния ѝ телефон и я погали по бузата.
— Поне веднъж помисли малко за себе си, моля те — прошепна ѝ тя и сякаш я накара да застине за няколко мига. — Заслужаваш го.
Единственият начин, който Виктория бе открила, за да успокои тревожността, която разочарованията в живота ѝ предизвикваха в нея,
беше да е постоянно заета и да се подлага на ежедневен стрес. Затова, когато се прибереше вкъщи тази вечер, вместо да си вземе душ и да
се отпусне, като изпие чаша вино пред телевизора — както би направила, ако живееше сама, — тя щеше да обуе чехлите си, да отиде,
тътрейки се, до стаята на децата и да полежи в леглото на всяко от тях. После щеше да подреди чантите им за училище. Щеше да отиде в
кухнята, да извади маслото, хляб и три вида колбаси и да им приготви сандвичи за междучасието; да постави на масата чашите за сутринта,
три вида зърнени закуски — с шоколад за Едуардо, с мед за Раул и мюсли за Пабло, да свари на стъклокерамичния котлон паста с месо за
вечерята утре и накрая, почти призори, щеше да седне в леглото с включен лаптоп на коленете, със зачервени очи, вперени в монитора, и да
прегледа имейлите и документите за следващия ден. Един следващ ден, в който Пабло, когото тя щеше да прегърне искрено, след като
оставеше лаптопа на земята, вече щеше да хърка. Той щеше да се погрижи да постави съдовете в съдомиялната машина и да заведе децата
на училище, преди да отиде на работа. А когато щяха да се видят отново вечерта, докато момчетата ядат пастата с месо, Пабло щеше да я
целуне по челото и да я попита, усмихнат, къде е била до толкова късно предната вечер.
По-късно узнах, че Виктория бе живяла с майка, пристрастена към хапчетата, за която също се бе грижила, въпреки че не е било нейно
задължение. В един определен момент бе решила, че не иска отново да страда. Че ще се задоволи с мъничко щастие, стига да е стабилно.
Също както Гала беше закотвена в нестабилността, така и Виктория беше способна да се подложи на лоботомия, за да не наруши своята
толкова скъпа стабилност. Щеше да се самозалъгва до безкрай.
— Обичам Пабло. Имаме общ проект. Проблемът е, че… не знам… сякаш сме се превърнали в доставчици на храна за децата.
— По дяволите, каква фраза само…
Гала изпи остатъка от виното си наведнъж.
— Но нищо не се е случило, нито ще се случи между мен и Франсиско — предупреди Виктория, снижавайки глас. — Не ставайте
гадни.
В онзи момент не навързах нещата. Нито предположих как щеше да се развие цялата тази история.
— Но защо не? — контраатакува Гала. — Работиш като вол, издържаш семейството си…
 — А мъжът ти може да е страхотен, но не ти обръща никакво внимание! — ядоса се Оливия.
— Колко си нетактична, Оли — укори я Аурора. — Защо не я оставите на мира?
— Обръща ми внимание — защити го Виктория. — Само че биоритмите му са различни, а аз винаги се връщам вкъщи уморена. Мажа
се с крем против разширени вени и си лягам. — Изпъна гърба си, който изпращя като тръстика. — Виждате ли? Цялата съм в контрактури.
— Разбира се, защото не правиш секс, скъпа. — Оливия седна с достойнство. Останалите сдържахме смеха си. — Ако си позволиш
малко радост, връзката ви ще се подобри. Ще изглеждаш по-хубава, по-щастлива, с друг блясък на кожата.
— Това е пълен мит — заяви Гала.
— Блясъкът на кожата ли? — учуди се Оливия. — Какво разочарование.
— Кое е мит? — попита Виктория.
— Това, че ще подобри отношенията ви. — Галатея повдигна едната си вежда. — Често съм с женени мъже и това, че се примиряват,
не означава, че „една любовница ще подобри връзката ви“.
Аурора съзерцаваше сцената, сякаш беше в киносалон.
— А нямаш ли угризения? — попита тя внезапно с невинен поглед.
— Аз? — Гала се усмихна. — Да не си луда? Кой е обвързаният? Аз не съм. Всъщност точно затова не се обвързвам. Ценя много
независимостта си и така ги възпирам да отиват по-далече. — Тя започна да си вее със списанието. — На мен се пада най-хубавата част.
Докато нямам контакт с жена му, всичко е наред. Затова, когато съм с женен мъж, не обичам да бъда в къщата му. Докато на някои жени им
доставя удоволствие.
— Удоволствие? Това ли е женската солидарност? — възмути се Страдащата красавица.
— Аз не вярвам в хромозомното приятелство — прекъсна я Виктория, докато пращаше съобщение по мобилния. — Ние, жените,
можем да бъдем страхотни приятелки, но не поради факта, че сме жени.
— Тук си права — продължи Гала. — Но наистина да гледаш снимките ѝ, да се бършеш с кърпите ѝ, да се чукаш в леглото ѝ…
Признавам, че това вече ми идва много. Но не става дума за угризения. Знаете ли какво направи веднъж един тип? Когато излязох от
банята, отвори гардероба и ми предложи молива за очи на жена си. Можеше ли да повярвате?
— Молива за очи! Това е непростимо! — възкликна Виктория иронично. — Какъв негодник!
Виктория влязла за пръв път в цветарницата, за да убие времето, и не купила нищо, но Оливия чула, че си уговаря среща за закуска с
някакъв мъж. После се оказало, че това е привлекателният археолог, който на няколко пресечки от там търсеше изгубените следи на
останките на Сервантес. Запознала се с него, когато фирмата ѝ получила поръчка за свръхмодерна програма за локализиране на човешки
останки.
Един ден чакала новия си приятел в градината и понеже идвала от изложба на Антонио Лопес в музея „Тисен“, попитала Оливия кое е
цветето, което той рисувал с такъв свръхреализъм. Стояла с часове пред тази картина, хипнотизирана от цветята, и по някаква причина
изпитвала нужда да ги види отново. Оливия ѝ отговорила, че това е цветът на дюлята. Тя ги поръчала, без да знае, че са цветове на дърво.
Когато се върнала една седмица по-късно, внесла в дома си — без да подозира — две клонки, на които било разцъфнало цветето на
изкушението.
Точно по същото време на Оливия ѝ хрумнало да окачи на вратата на оранжерията табела със значението на цветята. И в зависимост от
това кой от двамата чакал в оранжерията, очаквало го цвете, което му предавало послание. Вярно е, че Оливия първа започнала играта,
въпреки че те никога не заподозрели това. По този начин подхванали любопитен кодиран диалог — чрез цветята се осмелявали да си кажат
онова, което било твърде неудобно да изразят с думи, и разбира се, криело по-малко рискове, отколкото опасните съобщения по мобилния
телефон. Виктория се пристрастила към градинската теменужка — в началото предпочела да бъде предпазлива и му оставила пъстра
теменужка: „Мисли за мен, както аз мисля за теб.“ Той отговорил с розов божур: „Харесваш ми, но съм твърде срамежлив, за да ти го
кажа.“ А тя контраатакувала с бяла теменужка: „Уважавам те.“ На което той отговорил с бял божур: „Късметлия съм, че те имам“, а тя със
синя теменужка: „Бих се доверила на любовта ти“, на което той само можел да остави огромен слънчоглед, за да покаже „обожанието“ си,
а тя рискувала с жълта теменужка: „Изпълнено с поезия желание.“ Тогава той, слагайки си главата в торбата, отговорил с една оранжева:
„Неустоимо физическо желание.“
И тук останали.
Виктория обаче неизменно носела вкъщи цветове на дюля, въпреки че синовете ѝ кихали неудържимо, когато минавали край тях.
— Според мен, Виктория — каза Гала, боса и повдигнала се на пръсти, за да прочете табелата с езика на цветята, — двамата сте
толкова загорели за секс, че това вече може да се уреди единствено с огромна червена гладиола.
— Обожавам гладиолите — въздъхна Аурора. — Трябва да нарисувам някоя. И какво послание изпращат?
— Ясна и категорична покана за секс — отвърна Оливия, седнала в люлката на маслиновото дърво. — Послушай ме, Вики, сексът има
лечебни свойства. Стимулира производството на серотонин и допамин, които повишават защитните сили на организма и ни правят
щастливи и спокойни, подобрява мозъчното кръвообращение и сърдечната дейност… — Тя се залюля игриво. — Аз никога не съм можела
да се лишавам от секс и имам желязно здраве.
Слушах ги, като в същото време си мислех как да се намеся в разговор, който ми беше толкова чужд. Къде съм била през последните
години? Опитвах да си спомня сексуалните срещи с теб, преди да се разболееш. Не знаех дали ми харесва да говоря за тези неща. Бях
потънала в тези мисли, когато около единайсет вечерта, в разгара на веселбата, се случи нещо неочаквано. Желязната врата се отвори и
един глас сред листата попита дали може да влезе.
Самообладанието на орхидеите
В тъмнината се очерта силуетът на жената с перлено сивия костюм. Вървеше към нас с размазан грим и с букета си с рози, с
достойнството на статуя и с плик в ръка.
Оливия тръгна да я посрещне, като вървеше боса по мокрите плочи.
— Добър вечер, скъпа, заповядай. С какво можем да ти помогнем?
— Можеш да ми помогнеш само ако ми кажеш къде мога да наема дискретен убиец. Но както и да е, исках да те помоля за услуга. —
Гласът ѝ звучеше решително. Обърна се към мен: — Искам да сменя адреса и получателя на розите.
— Вече не са ли за късметлийката Касандра? — попита Оливия учудено.
Жената се усмихна иронично и ме погледна.
— Имате ли адреса и името на двойката, която тази сутрин беше тук с едно момиченце?
— Да — отвърнах колебливо, — направиха поръчка. Плодни дръвчета за градина.
— За градина… — Тя се усмихна замислено. — Разбира се, трябваше да предположа, че имат някоя гадна градина… Но искам да ги
изпратя на „нея“ — наблегна тя, — с една бележка.
Връчи ни плика. Оливия го отвори с два от фините си пръсти. Наблюдавахме я, без да мигнем. Вътре имаше картичка. Прочетохме я
шепнешком:
„Мъжът ти забрави това в дома ми.“
И залепен за картичката… презерватив.
После ни подаде втори плик.
— А този го пазете, в случай че ми хрумне да му изпратя цветя. Ако се наложи.
Чак два месеца по-късно узнахме какво има вътре и колко сложна в действителност е тази история за Касандра и за
взаимоотношенията ѝ със света.
— Касандра, нали? — попита Оливия, прибра плика и постави ръка на рамото ѝ. — Защо не дойдеш да изпиеш чаша вино с нас? Ще
те отпусне. Имаме малка импровизирана сбирка в градината.
От Оливия научих, че Касандра не за пръв път си изпраща цветя в офиса. Правела го периодично и винаги с различни послания —
страстни, ласкателни, изпълнени с копнеж, рицарски. Не беше луда. Обясни ни, че само искала в службата ѝ да мислят, че има личен живот.
Ставало дума за стратегия. Шефът ѝ намекнал, че макар да имала стремителна кариера, изпълнена с повишения, това щяло да подобри
„имиджа“ ѝ…
— Ако имам стабилен партньор, с други думи, съпруг. Включително семейство. — Касандра ни изгледа една след друга в очите. —
Ако не го бях спряла, щеше да ми каже дори породата куче, което трябва да си купя!
— Това е върхът! — възмути се Аурора.
— Голям кретен — каза Гала.
Една нощна птица кацна на маслиновото дърво и я чухме как шумоли сред листата. Откъм площад „Санта Ана“ се носеха повтарящите
се звуци на акордеон.
В действителност не бе имала време за нищо. За нищо от живота. В замяна на това беше блестящ дипломат, отдадена на работата си,
или по-скоро обсебена от нея. На трийсет и пет вече беше депутат в Европейския парламент и бе израснала със следните бащински девизи:
„Искам дъщерите ми да имат кариера, да са самостоятелни и никога, никога да не зависят от някой мъж.“ И завършил с една фраза, която
дъщеря му се заклела да издълбае на надгробната му плоча: „Единственият мъж, който никога няма да те излъже, е баща ти.“ Така че в нея
съжителстваха поравно както презрение, така и възхищение към мъжете, предизвикани от подозрението, че никога няма да срещне този,
когото търси.
— Не можеш да знаеш това — възрази Оливия.
— Разбира се, че мога — отговори тя иронично, отпивайки от виното. — Защото този мъж е единствен и е женен за майка ми.
Прекрасна жена. Добра майка, уточни. Която винаги ѝ напомняла, че е най-добрата. И трябвало да бъде на висотата на очакванията ѝ, а
това вече било огромен натиск. Този етикет също беше причината Касандра да се превърне в най-големия трофей на представителите на
породата алфа мъжкари — преуспялата жена, която желаят да завоюват, но с която никога няма да споделят живота си, защото се страхуват
от това страшно оръжие, което тя държи в джоба си и което би могла да използва, когато си поиска — нейната независимост.
А кои бяха преследвачите на Касандра?
Мъже, на които им беше интересно да укротят звяр, или с други думи, да я накарат да се влюби — питърпановци с охолен живот,
неверни съпрузи или…
— Или всичко заедно, като последния — призна тя с горчив тон, докато оправяше косата си и я прибираше отново на опашка. — След
много откази, защото в ушите ми звучаха предупрежденията на баща ми и на монахините от училище, включително препоръките на шефа
ми, отстъпих.
— Станала си му любовница — заинтересува се Гала.
Касандра кимна с глава.
— Най-лошото е, че се хванах като глупачка на най-изтъркания номер: „Нещастен съм в брака и бих се радвал някой да ме накара да
изпитам истинска любов.“
— И си се постарала да изпълниш тази заръка, да „го накараш да изпита истинска любов“, за да не го разочароваш — допълни Оливия,
докато ни пълнеше чашите.
Касандра я погледна, явно изненадана, че е толкова предвидима.
— Чувствам се толкова глупаво. Дори си купих книга за сексуални техники! — оплака се тя, докато охлаждаше челото си с чашата. —
Използвах времето до следващата ни среща, за да се подготвя, като пренебрегвах здравето си, приятелите си, докато накрая…
Тя млъкна. Все още класифицирана информация. Погали бенката до устата си.
— Докато накрая си осъзнала, че през краткото време, когато сте били заедно, той иска само да се чука — предположи Гала, експертка
по чуждия живот, докато тялото ѝ на снажна нимфа отново се залюля на двата крака на стола.
Касандра махна ластика на опашката си и най-после косата ѝ се разпиля на раменете.
Толкова била обсебена да измисля нови начини, за да му се хареса, че забравила нещо важно — факта, че е женен. Докато тази сутрин,
когато го видяла в градината заедно с жена му и дъщеря му, бруталната реалност я връхлетяла и почувствала такава болка в гърдите, че не
можела да диша.
— Но вече си знаела, че е женен — каза Аурора, след като кихна няколко пъти.
— Много е сложно — въздъхна Касандра. — Днес, когато ги видях, се случи нещо, което… но това е много заплетена история, трудно е
да се обясни за една вечер.
Не можа да продължи. Наля си още вино.
— Какъв негодник — отсече Гала. — Виждате ли, че съм права? Надценяваме любовта.
— Не става дума само за това. Нали се казваше Гала?
Касандра направи пауза, а Гала кимна утвърдително.
— Проблемът е, че има манипулатори, които си играят с думите — заяви Аурора.
Виктория, която не изпускаше нито дума от тази история, сякаш виждаше злочестото си бъдеще в триизмерно изображение, чоплеше
последния нокът, на който все още имаше лак. После се замисли.
— И вие искате да се забъркам в подобна каша?
Касандра също се замисли, може би допълваше в главата си останалата част от сложния пъзел на тайната си. Откопча две копчета на
блузата си. Окачи сакото на облегалката на стола. Свали малките блестящи обици, пръстена и часовника и ги прибра в чантата си. Сякаш
внезапно бяха започнали да я дразнят или пък ѝ навяваха спомени.
На следващия ден двете с Оливия щяхме да кръстим клиничната картина на Касандра „синдром на супержената“. Всичко в нея —
езикът на тялото, увереността на жестовете ѝ, начинът, по който размахваше кредитната си карта, умението, с което боравеше с думите и ги
навързваше в елегантна реч, крещеше: „Нямам абсолютно никаква нужда от мъжете“, с което отдаваше почит на баща си. Също поради тази
причина предпочиташе да се съсредоточи върху работата си. Знаеше, че когато се отдава на другите, се раздава прекалено, но
самовзискателността ѝ я караше да се стреми да бъде най-добрата — както в любовта, така и във всичко останало.
— Не бъди толкова категорична, скъпа. Уверявам те, че има прекрасни мъже — заяви Оливия. — Да не би да те е страх от тях и
избираш онези, които биха потвърдили думите на баща ти?
Касандра се обърна към нея гордо.
— Да ме е страх? От тях? Ха! Би трябвало да видиш как ме гледат в министерството. Колегите ми се разтреперват само като ме видят
да влизам в залата за преговори.
Според Оливия супержената била проектирана от онези майки феминистки — около нейната възраст, — които са се борили за
еманципацията на жените, но не са могли да я изпитат: „Не се влюбвай. Не се омъжвай. Не раждай деца.“
Случаят на Касандра ни се изясни, когато вече бяхме изпили трета бутилка и в момент на пиянство, присъщо по-скоро на пижамено
парти, Гала ни попита как е бил „първият ни път“. Сега, в края на това дълго и странно лято, мога да кажа, че в живота на една жена има
две юношества, които съвпадат с моментите ѝ на „какавида“ — на петнайсет и на четирийсет години.
Противно на всяко предвиждане, първата, която отговори на въпроса на Гала, бе Аурора.
— В интерес на истината, беше „почти“ първият ми път, защото не се случи до края — каза тя свенливо, мигайки с черните си и
постоянно влажни мигли.
По онова време Страдащата красавица имала много набожно гадже, бивш съученик от гимназията. Майка ѝ го харесвала много заради
скромността му, а баща ѝ — защото смятал, че има обещаващо бъдеще. Симпатиите му към Опус Деи не били тайна, така че веднага
заговорили за сватба, призна тя почти засрамено, макар че, разбира се, искал дотогава „да уважи“ девствеността ѝ. Оливия се хвана за
главата: нима това още съществува? Останалите ѝ изшъткахме да мълчи.
— Един ден бяхме у нас сами, вече почти голи, вкопчени един в друг, и той ми предложи едно находчиво решение. Каза ми: „Скъпа,
какво ще кажеш да вляза отзад? Така ще останеш девствена.“ — Аурора вдигна рамене. — Оттогава всичко, свързано с църквата, леко ме
обърква.
— Баща ти е имал право! Бил е мъж с възможности!
Разнесоха се учудени възклицания и някоя и друга неприлична дума, дължаща се на виното.
Касандра, която почистваше остатъците от грим зад малка пудриера на „Кристиан Диор“, пое щафетата:
— Майка ми, която се правеше на либерална, ми предложи да ме дефлорира хирург със следния аргумент: „Така няма да бъдеш трофей
за нито един мъж.“ — Затвори рязко пудриерата. — Ще ми налеете ли още вино?
Всички онемяхме.
— Наистина имам сериозен проблем с баща ми — продължи тя. — Сега, когато постигнах голяма част от професионалните си цели,
осъзнавам, че той очаква още от мен. Никога няма да получа пълно признание от него. Независимостта ми, за която мечтаеше майка ми,
плаши мъжете, а стажантките ми ме съжаляват. Знаете ли какво чух да казва Паула, секретарката ми, онзи ден? — Въздъхна. — „Няма
собствен живот.“ Няма собствен живот, каза тази глупачка само защото ме видя залепена за компютъра един петък вечерта, когато имах
четирийсет градуса температура. Отгоре на всичко не я накарах да остане!
— Но ти си страхотна! — възрази Гала. — Не разбирам как жена като теб няма цяла армия от обожатели.
Погледнах я. Дългите крака. Хубавото тяло. Лъскавата коса. Бенката, която подчертаваше голямата сексапилна уста. И всичко това
облечено с вкус и гримирано с мярка.
— Защо не си направиш профил в някой сериозен уебсайт за запознанства? — предложи Виктория, докато включваше таблета си.
— „Уебсайт за запознанства“ и „сериозен“ са противоположни термини — забеляза Гала.
— Не е вярно — възрази ѝ Виктория. — Някои вършат работа за хора с нейния профил.
Касандра ги изгледа ужасена.
— С моя профил? Ти луда ли си? — Стана и отлепи широкия панталон и шемизетата от потната си кожа. — Аз заемам публична
длъжност! Не мога да направя това. Понякога си мисля, че би било по-умно да сменя цялата си биография с чифт добре оформени цици,
уверявам ви.
Както ни каза, списъкът на любовниците ѝ през последната година надвишаваше биографията ѝ в линкедин — имала доста да
наваксва, за да бъде нормален човек, поясни ни тя.
Винаги била толкова отвратително отговорна и съблюдаваща „коректното“, че би могла да извърши хиляди лоши неща и пак щяла да
мине гратис пред небесните власти. Истината обаче била, че когато започвала нещо подобно на връзка, на която държала, рано или късно,
след първоначалното настойчиво ухажване съобщенията по мобилния се разреждали и както тя казваше, накрая умирали.
— Не си ли омъжена, Касандра? Как така нямаш деца, Касандра? Би трябвало да се замислиш по въпроса, Касандра… Проблем ли
имаш, Касандра? — Тя изсумтя. — Сякаш човек може да си състави график за тези жизненоважни решения! Остава да кажа на
секретарката ми да го направи.
— Аз нямам пари, за да си поставям такива въпроси. Нито секретарка — каза внезапно Аурора леко раздразнена.
Касандра бръкна в марковата си чанта, търсейки огромното бурканче, което изваждаше три пъти на ден, за да се натъпче с всякакви
витамини, пробиотици и стимулатори на имунната система. Нашата супержена се опитваше да контролира обкръжението си на всяка цена
— потънала в свят, пропит с тестостерон и закостенели навици, тя си изпращаше в офиса букет цветя, който пристигаше в точно определен
час, пред очите на всички.
— Мисля, че не трябва да се оправдаваш, скъпа — отбеляза Оливия, която бе започнала да полива отново.
— За съжаление, се налага — настоя Касандра. — В моя свят, момичета, и мисля, че е същият като вашия, от една жена искат
обяснения за неща, които засягат само нея, в работата и дори във фризьорския салон. Ако си млада, искат да знаят дали скоро смяташ да
родиш, защото може да се окаже проблем, дали с брак или без брак, защото може да е нередно. Но след известна възраст е обратното! Ако
нямаш деца или мъж до себе си, значи ти има нещо! „Не я бива.“ По дяволите.
Касандра се протегна с вдигнати нагоре ръце и изпод шемизетата ѝ се подаде медальон с образа на Богородица. После стана и се
заразхожда из оранжерията, накрая се спря пред една висока синя орхидея, сякаш цветето я беше избрало, а не обратното. Стоеше срещу
него неподвижно, докато орхидеята я гледаше втренчено с все още единствения си разтворен цвят.
В далечината изсвистя гума на автомобил. Две котки мяукаха ожесточено, оспорвайки си територията на улицата. Боклукчийският
камион започна да изпразва контейнерите и в далечината се разнесе трясък от счупени стъкла.
„Не може ли всичко да е по-просто?“ — помислих си, докато помагах на Оливия да навие дългия маркуч. Кое звено от веригата
блокираше? На теория това бяхме ние.
И ето ни тук.
Четирийсетгодишни жени, с образование, с опит, със свобода за ролята, която да поемем, с възможност да избираме.
И именно това беше проблемът. Че трябваше да избираме.
Кариера? Семейство? Изглеждаше невъзможно и двете. Или поне не всичко наведнъж. Защо?
Оливия се прозя и прозявката ѝ постепенно ни зарази една по една, докато очите ни се навлажниха. Нощта също се прозя с ухание на
влажна пръст.
Скромността на теменужките
Почти неусетно беше минало полунощ и в тези часове отвъд желязната ограда на нашия малък оазис ни подвикваха прибиращи се в
хотела си русокоси пияни туристи, поздравяваха ни пиарите на близките заведения, а съседите отгоре ни шъткаха всеки път когато се
разкикотехме истерично.
Аурора плачеше, сега вече истински, докато разказваше на Гала за последната грубиянщина на Макси. Гала я прегръщаше, опитвайки
се да ѝ вдъхне кураж, като от време на време ѝ пробутваше цитати, заети от някоя книга, Оливия се смееше с особен птичи смях, който,
както после разбрах, предизвикваше в нея бялото вино, аз бях все така потънала в аутизма си, а Виктория погледна за пореден път
мобилния си телефон.
— Какъв ужас. Два часът след полунощ. — Въздъхна. — Аз съм ужасен човек и безотговорна майка.
— Ще престанеш ли да говориш такива неща? — възмути се Гала.
— Най-вече защото твоите мъничета са при теб. — На лицето на Оливия се изписа нежност. — Нямаш представа колко е важно това.
Виктория се облакъти на масата с жест, който сигурно бе възприела от отрочетата си.
— Вярно е! Чувствам се виновна за всичко! Аз съм пълен провал!
Започна да изрежда на пръсти: чувствала се виновна, когато се връщала вкъщи и децата били заспали, също, че не е поискала да работи
на намален работен ден, включително заради това, че не прави гадните мармалади за Свети Патрик! Хвърли телефона в чантата и я затвори
рязко, сякаш искаше да го заточи там до живот.
— Ако искаш, ще ти донеса власеница от манастира на босите тринитарки.
Гала намигна на Оливия и намести пищните си гърди в роклята.
— Не, от тринитарките би трябвало да ѝ донесеш друго — подигра се Оливия. — А и за какво ти е?
— Да приготвям мармалади? Например за да се впиша като примерна майка в асоциацията на родителите.
Внезапно сякаш си спомни нещо. Отвори чантата отново, извади огромен черен бележник, надраска в него два реда.
— Всемогъща госпожо, дори героите си имат слабо място.
Оливия постави ръка върху бележника, което разтревожи видимо Виктория.
— И си позволи да грешиш — каза Аурора с насълзени очи.
— И да се чукаш — добави Касандра, като вдигна чашата си. — Мъничко. Възползвай се, вече си изпълнила задълженията си към
всичко останало.
Гала подаде на Страдащата красавица кърпичка и реши да атакува фронтално.
— Между другото, феминизмът ни устрои идеален капан — каза тя, като заваляше думите.
— Как може да говориш така? — възмути се Аурора и се отдръпна от нея.
— Виж само Виктория! — настоя Гала.
Внезапно грабна бележника на Виктория и го размаха във въздуха — часът бил два след полунощ, пиела вино с приятелките си, след
като е работила като луда, но не преставала да гледа мобилния си телефон и да попълва списъка с безкрайни задачи, които само един Флеш
Гордън можел да изпълни, че се съсипвала от работа през деня, а вечер се строполясвала изтощена, с мускулно напрежение и
храносмилателни неразположения. Гала ѝ върна бележника и Виктория го запрати в чантата си още по-гневно, отколкото мобилния си
телефон. Въздъхна.
— И се тъпчеш с анксиолитици, нали? — предположи Касандра, а Виктория кимна със сведени очи. — Имаш японска депресия —
заключи тя.
— Каква депресия? — разтревожи се Виктория.
— Така я нарича психотерапевтът ми. Някои хора се депресират и не стават от леглото, а други, като нас, сме толкова наивни, че
работим до изнемога, за да не мислим за живота си, и междувременно изправяме тази страна на крака!
Тя приключи обяснението си с бързо пърхане на миглите.
— И да получаваш благодарност от някого? — добави Гала. — Дори не си позволяваш да доставиш радост на тялото си.
— Депресирате ме, по дяволите! — извика възмутено Виктория.
Стана и се заразхожда в прохладния мрак на оазиса ни: всички сме били отвратителни, отвратителни… но всъщност сме били прави,
призна. Била следвала всички правила, за да бъде удовлетворена жена. Но истината била друга — пелтечеше тя, докато се опитваше да
измъкне тока на обувката си от един процеп в плочите, — за която Пабло нямал вина.
— Вкъщи можехме да безпокоим майка ни, но не и баща ни. Времето на татко беше негово, а това на майка ми — на всички. Татко си
имаше кабинет, а мама гледаше деца, докато се опитваше да чете Вирджиния Улф в хола.
— Точно Вирджиния Улф! Това е върхът! — изсмя се Гала.
— Като говорим за Улф, хрумна ми един експеримент — каза Оливия. — Да видим… Внимание — колко от вас, когато сте живеели в
двойка, сте имали собствена стая?
Настана мълчание, през което се отдадохме на алкохолен размисъл.
— Имаш предвид кабинет? — попита Касандра. — Е, мен не ме бройте, защото никога не съм живяла с друг.
— Няма значение. Дори да е баня. Собствен килер. Каквото и да е. Кътче в къщата, където да се усамотим и което да е само наше. —
Всички се спогледахме, без да мигнем. Оливия кимна доволно с глава. — Тогава би трябвало да започнете от това, не мислите ли?
И аз внезапно си спомних за кабинета ти, в който ти се затваряше да четеш, да работиш или да сърфираш в интернет, дори „Питър
Пан“ бе твоя територия. Беше любопитно, като се имаше предвид, че на теория аз прекарвах повече време вкъщи. Виктория разказа как в
къща от двеста квадратни метра Пабло имал кабинет, децата — стая за игри, а тя не можела да припознае като свое нито едно помещение в
дома си. Останалите също. Гала се върна назад и ни отведе до единствения момент, в който според нея била на косъм да се омъжи. Почти
никога не искал да бъдат при него, срещали се обикновено в хотел или в нейния апартамент. Случаят на Аурора беше най-странният. Макси
бе окупирал цялата ѝ къща.
— Колко любопитно — замисли се Виктория. — Всички се борим да заемем мястото си в кабинетите, а още не сме си направили свое
ъгълче в дома си.
— Е — върна се Оливия към потенциалния любовник на Виктория, — сега можеш да потърсиш този оазис при друг…
— Няма да застраша стабилността на семейството ми — заяви тя.
— Ако това е важно за теб, добре. — Оливия се усмихна и се облакъти на масата. — Всъщност си направила най-умния избор за човек
като теб — избрала си мъж, за когото си сигурна, че няма да те зареже.
— Колко груба си понякога — възмути се Виктория.
— Извинявай, скъпа. От виното е.
Във всеки случай — продължи Оливия, докато подпираше с ръка главата си, за да не клюмне— не вярвала, че някоя от нас би искала да
се върне в праисторията, от която тя идвала — да иска разрешение, за да си открие банкова сметка или да напусне страната… При това тя
изобщо не била феминистка.
— Добре, добре. Това вече го знаем, Оливия — каза Касандра с досада.
— Но аз мисля, че трябва да се освободим включително и от лозунгите на стария феминизъм! — прогърмя гласът на Гала.
— Глупости — възмути се Аурора. — Не съзнаваш какво говориш. Трябва да продължим да бъдем такива. Феминистки. Повече от
всякога. Най-малко заради това, че ако други не се бяха борили, Касандра, ти никога нямаше да можеш да станеш дипломат.
Този коментар развесели супержената, която в момента отваряше сръчно нова бутилка вино.
— Да бе, и сега, когато мога да съм дипломат, откъде да изнамеря мъж, който да е на нивото ми и да ме следва от местоназначение на
местоназначение? — Изсмя се с лека горчивина. — Разбира се, можех да стана чиновничка във Външното министерство и да не мръдна от
там. Но ако не прекося океана поне четири пъти в годината, ме хваща континентална клаустрофобия.
— Защо пък не? — възмути се Гала. — Според мен това е идеалният план!
— Но за тях не е — отсече тя и си разпусна косата отново. — Не съм подходяща партия, по-скоро съм проблем.
Виктория най-после доолющи лака на показалеца си. Аурора се разплака отново. Гала направи жест, все едно че иска да я удуши, но
накрая я погали по косата.
— Проблем ще има гаджето ти или онова нещо, което е пораснало в къщата ти като бурен, ако се срещна с него. Щях да му смачкам
фасона, ако природата вече не му го беше смачкала.
— Не го закачай! Има проблеми, но може да ги преодолее — изхълца Страдащата красавица неутешимо.
— Кога най-после ще разкараш този тип? — отчая се Оливия.
— Не желая да го разкарам. Само бих искала да вложи повече старание във връзката ни. — Тя се загледа унесено. — Защо не мога да
имам нормален партньор? На четирийсет години съм, време е да престанем да живеем като тийнейджъри. Може да имаме дете…
— С Макси? — изпищя Гала и после я помириса. — Да не си се напушила?
Оливия закри с ръце лицето си.
— Помисли си много добре за това — каза Виктория. — Имаш ли дете, то е завинаги.
— И замразявай — възкликна Касандра с властен глас. Погледнахме я неразбиращо. — Да — продължи тя. — Аз имам замразени
яйцеклетки за цяла ферма. Бих могла да заселя целия европейски континент. Така не рискувам да бъда осеменена в момент на депресия от
първия срещнат, ако няма подходящи гени. — Тя кимна с глава, извади бележка от някаква покупка, написа на нея уебадрес и едно име и ѝ
я подаде. — Послушай ме. Замразявай. Веднага!
Аурора ѝ прочете написаното на светлината на един от фенерите.
— Истинско чудо… — прошепна Оливия.
— Да замразяваш яйцеклетки, сякаш са хайвер на мерлуза? — удиви се Гала.
— …да станеш майка сама, при това когато ти поискаш — продължи Оливия замечтано.
Аурора ги наблюдаваше с широко отворени очи.
— Съжалявам, но главата ми не побира тези неща.
Върна листчето на Касандра.
— Може би защото никой не ги е сложил там, скъпа — забеляза Виктория, — но още не е късно за теб.
След време узнах, че връзките на Аурора винаги се развиват по един и същи начин, обусловени от възпитанието, което бе получила —
започваше да излиза с някой мъж, който твърдеше, че я обожава. Някой, който бе страдал като нея. Ранено животно. Сирак. Целта — да го
излекува с любовта си. Да му покаже, че животът може да бъде различен с нея. Да го спаси. И започваше да нарича това „любов“. Накрая си
измисляше фантазия, в която ѝ беше по-лесно да живее… и в която сега живееше зле. В ложе от болка, в която Страдащата красавица
чакаше партньорът ѝ най-после да се промени, да се превърне в образцов баща на семейство, в предан съпруг и да я събуди с любовна
целувка. Такива неща.
— Не го познавате добре. — Някой подхвърли: „Не ни и трябва“, но тя не обърна внимание. — Понякога е чудесен. Истински кавалер.
Пише ми невероятни писма и се държи много мило с мен, отстъпва ми да мина…
— Искаш да кажеш, когато влизаш някъде? — прекъсна я Гала. — Много малка компенсация, като се има предвид, че всичко останало
ти му отстъпваш. Включително връзките си и текущата си сметка.
Настъпи тишина, нарушавана от соловото изпълнение на нашия щурец.
— Виждате ли? Любовта е гадна работа. — Касандра се сгуши в сакото си. — Послушай ме, замразявай! Веднага! И не се оставяй да
зависиш от никого.
Аурора подсмръкна шумно и Гала я погледна укорително.
— Скъпа, трябва да решиш този проблем. Не може да плачеш за всичко!
— Сега не плача, по дяволите — избухна Аурора. — Имам алергия!
Сдържахме смеха си.
— Аз също — каза Касандра. — Имам алергия към социалния натиск.
— Това не е любов… — Сега Оливия се усмихваше странно. — А ти, Касандра, би трябвало да си разрешиш да се влюбиш истински.
— Аз? Вече не си разрешавам дори да погледна мъж — тросна се Касандра.
— Искам да кажа истински — настоя Оливия. — Невинаги се получава добре, но си заслужава труда.
— Истински? И какво означава да се влюбиш истински? — отправи ѝ скептичен поглед Виктория.
— За мен да се влюбиш истински, е… предполагам, когато е неочаквано. Неизбежно. — Тя потърка дългата си шия. Оранжевата ѝ коса
се виеше на охлювчета на тила ѝ. — Когато това, което изпитваш към другия, дори те ядосва, че го изпитваш. И те плаши. Защото знаеш, че
не е фигурирало в плановете ти, но не можеш да го избегнеш. Защото не идва, когато ти си предвидила да дойде. Истинската любов те
изненадва и понякога те кара да губиш контрол. В замяна на това, ако ѝ се отдадеш и се осмелиш да ѝ се насладиш, няма нищо друго на
света, което да те накара да се чувстваш по-жив.
Виктория се загледа в светлината на фенерите.
Касандра отново се прикри зад непроницаемото си изражение.
 — Аз пък бих поискала от Дядо Коледа мъж, който да се влюби лудо в мен и който да ми харесва много, но без да си губя ума. Това би
било идеалното ми състояние.
Какво можела да направи? — оплакваше се тя с ирония. — Да възприеме по-скромна поза, за да си намери партньор? Например
мисионерската? Да стане самотна майка? Или да измисли имена на чантите си „Луи Вюитон“ и да ги приспива вечер?
— Истината е, че твоето държане ги кара да се чувстват неуверени — отсече Гала, докато си играеше с восъка на една свещ. — И само
ще ти кажа, че годините се трупат. И губим шансове да ги споделим с някого.
Виктория изведнъж се съживи и вдигна клюмналата си глава.
— Ами ако се чувстват неуверени, да вървят на майната си — възрази тя.
— Кажи ми само едно нещо, Касандра — продължи Гала, доближавайки пламъка на свещта до нея. — Ти щеше ли да бъдеш с човек,
който постоянно ти праща послание, че те превъзхожда, че може да те зареже всеки момент и че не се нуждае от теб за нищо? Помисли си.
Касандра се усмихна.
— Аз не се нуждая от тях за нищо.
Тя духна свещта и я угаси.
Гала я постави на масата и двете жени кръстосаха погледи.
— Пабло не понася добре това — призна Виктория. — Искам да кажа това, че имам по-висока заплата, че толкова пътувам… и че съм
независима в живота.
— Да не би заради това подсъзнателно да не иска да заминете за Ню Йорк? — Гала подкрепи предположението си с повдигане на
едната вежда. — Всъщност ти ще начертаеш посоката за пръв път… и той ще трябва да те следва.
Виктория се раздвижи неловко на стола си.
— Не, не вярвам да е заради това.
— Знаете ли какво ще ви кажа? — изръмжа Касандра, като стана и тръгна из градината. — Майната им. Не обичам увъртанията, такава
съм и няма да се променям на четирийсет години. Предпочитам захар пред захарин, чисто кафе пред кафе с мляко и ако трябва да нарека
този мъж кучи син в лицето и да му изпратя презерватив, пълен с гел, за да си доставя удоволствие, ще го направя. И ако остана сама, така
да бъде.
Гала, която нямаше вид да се скандализира лесно, гледаше Касандра с широко отворени очи.
— Ще го напълниш с гел? Презерватива? И ще го изпратиш на нея? — Тя тръгна след нея, като подскачаше, за да не се намокри. —
Виждаш ли? Това ти е проблемът. Ако някой мъж те чуе да говориш така, ще го уплашиш.
— Не, скъпа, може би ти имаш същия проблем, защото като мен заставаш на страната на мъжете от нашето поколение, които или
страдат от синдрома на Питър Пан и не могат да се справят с него, или продължават да мислят, че двама капитани са много за един и същ
кораб. — Всичко това тя казваше на една блондинка, застанала с ръце на кръста. — Но коя от нас двете, които умеем да плаваме, би
седнала на мястото на помощник-капитана?
И точно тогава аз се събудих завинаги от летаргията си, възвръщайки си дар словото.
— Аз — казах.
Настъпи мълчание.
— Но тя можела да говори! — каза иронично Касандра.
Опънах роклята на цветя върху коленете си. Почувствах как бузите ми пламват.
— Аз поисках да седна на мястото на помощник-капитана — повторих.
Оливия ми наля чаша вино и ми я подаде.
— Може би моментът е подходящ Марина да ни разкаже историята си — предложи тя, като завъртя стола си и се настани удобно в
него, сякаш очакваше да чуе някаква лекция.
Изпих глътка вино. Прибрах коленете си. Отново опънах цветята на роклята си върху тях.
— Моята история е много скучна в сравнение с вашите — извиних се аз със слабо гласче. — Искам да кажа, че не ми се налага да
съчетавам кариерата си със семейството, защото нямам нито едно от двете неща, нито се колебая дали да си хвана любовник. Не ми се
налага да се боря с мъже, които се боят от мен, защото не им вдъхвам страх, нито съм жадувала за любов, защото винаги съм имала
партньор, нито се тревожа дали се харесвам на мъжете, защото съм убедена, че те не ме харесват. — Замълчах и замалко да прекъсна
изповедта си, но продължих: — Просто потърсих капитан твърде рано и реших да го следвам. А сега си отиде и отнесе всичко със себе си.
Кварталът бе потънал в тишина. Дори щурецът млъкна и вместо него сега се чуваха далечни стъпки и песента на нощни птици. Имах
чувството, че думите ми лепнат по устата ми, по растенията и плочите.
Не знам защо го направих, но в онзи момент, сред покоя на току-що открития от мен оазис, разказах много неща на едни напълно
непознати жени. Интимни неща. За нас. За теб. Че се чувствам изгубена в този квартал. Че ти беше моят дом, убежището, което дълго време
ми позволяваше да не се грижа сама за себе си. Че тази промяна бе настъпила твърде късно в живота ми и сега се чувствам като някаква
Пепеляшка или по-скоро като глупавата ѝ тиква. Непохватна, неспособна да се движа из света, без страсти, без инициатива, без илюзии.
Малка, жадна и будна като моите теменужки. Че ме е страх, че няма да обичам отново или че няма да ме обичат, че няма да имам отново
дом, че няма да празнувам отново Коледа… Че винаги съм мислела, че като стана на четирийсет, ще имам деца и къща в Мадрид и че ще
наемаме апартамент през лятото, за да водим децата на море, и ти ще ги научиш да плават с „Питър Пан“… Че се чувствам неспособна да
преодолея тази загуба, защото съм заседнала в миналото с теб заради едно обещание, което ти дадох, преди да умреш, и което не съм
изпълнила — да наема човек, да отвържа „Питър Пан“ за последен път от кея и да отплавам до любимото ти място на планетата, за да
разпилея праха ти там.
— Това е страхотна история, Марина — каза накрая Оливия, като ме гледаше втренчено и леко се усмихваше. — Това е страхотна
история най-вече защото ще се освободиш.
Изненадана, аз вдигнах очи.
— Да се освободя? — попитах. — От какво да се…?
— Предполагам, че не смяташ да следваш инструкциите на властния си съпруг — прекъсна ме Касандра. — Извинявай, че ти го казвам
така…
— Всъщност точно това ме измъчва — прекъснах я на свой ред, — но само защото не бих могла дори да отвържа кораба.
— А ако намериш човек, който да те отведе? — попита Гала зад мен, опряла се на облегалката на стола ми.
— Проблемът не е в това, проблемът е, че съм неспособна да се кача на кораба му, не мога да се кача дори на живота си — прошепнах,
като прибрах косата си зад ушите с несъзнателен жест.
 — И в същото време се тормозиш, че не изпълняваш обещанието, което си дала на мъжа си — уточни Аурора иззад разпадащо се
кръгче дим.
Почувствах се като в капан. Сякаш бях подложена на налягане от хиляда атмосфери. Те бяха прави. Каквото и да направех, нямаше да
успея да се освободя.
— Освен ако — продължи Оливия, докато търсеше нещо в ума си — се възползваш от това пътуване и го направиш свое. С твоите
условия. За теб самата.
Погледнах я, както винаги щях да правя през следващите два месеца, когато нямах друг избор, освен да ѝ вярвам.
— Мисля, че можем да ти помогнем да се качиш на този кораб, Марина — продължи тя, — но при едно условие. Да го направиш сама.
Щурецът поде солото си и светът се задвижи отново.
Сега, от перспективата на изминалите три месеца, мога да кажа, че там започна всичко.
Процес, който щеше да завърши сред морето.
Сега.
Спомням си как сърцето ми започна да бие силно за пръв път от много време. От страх. От тревога. От възбуда. От живот. И как в онзи
момент не се чувствах способна да извърша тази авантюра и дори сега, когато съм се впуснала в нея, не знам дали ще успея да завърша.
Факт е обаче, че в онази нощ започнах да живея отново.
Преди да си тръгнем, Оливия хвана за ръката Касандра и я накара да влезе в оранжерията. С вдъхновените очи на фея, извършваща
магия, тя извади от пръстта една синя орхидея и ѝ каза да се грижи за нея така, както се грижи за самата себе си. Истинска подкана и
символ на вътрешния покой, от който Касандра се нуждаеше в живота си. Когато тя я пое в ръцете си, двете си направихме снимка с
блестящи от виното очи и с едно обещание — щеше да я запази в мобилния си телефон и щеше да ми я изпрати едва когато предприема
пътуването си към свободата.
Ден 3
Генезисът на страха
Още една безлунна нощ, която изличава света наоколо — брегът не се вижда, на небето няма звезди, никаква светлинка освен тази на
„Питър Пан“, който се носи в непрогледния мрак. Опипвам джобовете на дъждобрана си и намирам мобилния телефон. Когато го
включвам, студената му светлина ме заслепява. В какво си приличахме с Касандра? — питам се, докато съзерцавам снимката с лицата ни от
двете страни на орхидеята. Снимка, направена, когато бяхме тийнейджърки, с други думи, три месеца по-рано, преди да пораснем. Току-що
ми я е изпратила. Касандра винаги изпълнява обещанията си.
Сега, като си помисля, смятам, че си приличахме в отношението ни към щастието. Затова изпитахме моментално емпатия една към
друга. В действителност и двете смятахме, че не го заслужаваме напълно. Докато за Аурора щастието беше илюзия, а Гала го свързваше с
мъжа на мечтите си, Касандра смяташе, че трябва с пот на челото да си спечели правото да се радва на живота, а аз, бог знае кога, бях
решила, че щастието ми дори не ми принадлежи. Че е в другите.
Прибирам мобилния телефон и се съсредоточавам върху пътуването, въпреки че не изпитвам огромно желание да го правя. Никога не
съм обичала да плавам в тъмнината. Нощта обещава да е дълга и спокойна. Така че ще продължа да пиша, за да си запълня времето. От три
дни съм на кораба, а вече ми се струват три седмици.
„Колко бавно минава времето в морето“, повтаряше често ти.
През последната година мислеше само за кораба. Настояваше да го извеждаш дори в лошо време, когато нямаше сили да опънеш дори
едно въже, преди болестта да те потопи в кошмари. Сякаш нещо в теб те тласкаше към морето, сякаш ти подозираше, че това е
единственият ти изход. Сега го тълкувам по друг начин — ти не приемаше, че тялото те боли. Не беше в състояние да вървиш по земята,
защото се изтощаваше, но „Питър Пан“ беше своеобразен заместител на крайниците ти. В тези дни аз вършех почти цялата работа, но се
преструвах, за да не осъзнаеш колко си слаб.
Превърнах се в идеалния помощник-капитан.
Ти беше решил, че в края на живота ти „Питър Пан“ ще бъде твоите крака, вятърът — твоята сила, и животът ти вече нямаше да се
измерва в часове, а в бавни морски мили. Беше вярно, че животът в морето тече по-бавно. Морето в крайна сметка удължаваше живота ти.
Сега вятърът духа в кърмата, така че реших да прибера главното и да извадя триъгълното платно за пръв път. Изду се откъм носа като
нежно бяло цвете, което се очертава в тъмнината. Беше прекрасна гледка. Скоростта се повиши на пет възела. Как ти се струва? Изпаднах в
еуфория и замалко да се просна по лице на земята.
Това е ново начало. Поздравих се за дребните ми успехи. Почувствах се горда, че за пръв път съм извадила триъгълното платно сама.
„А сега остави тези въжета навити. Внимавай много, защото с тях ще работиш тази нощ“ — казах си с моя глас, без да имитирам твоите
жестове, нито твоя тон.
„Питър Пан“ наистина ме учи на много неща.
Например научи ме да не оставам закотвена, заседнала в сухия док цял живот. Защото кораб, който остава дълго време в пристанището,
ръждясва и изгнива.
Вчера „Питър Пан“ ме научи колко е важно да държиш курс по вятъра. Преди това трябва да изчакаш точния момент, в който той е
благоприятен, за да извадиш платната без особено усилие и със сръчно движение. После само трябва да се оставиш да те тласка напред. Но
горко ти, ако не се възползваш от този момент. Може би няма да има друг.
През първия ден „Питър Пан“ ме научи, че когато всичко е срещу теб — морето, вятърът, — най-добре е да угасиш мотора и да не
вземаш важни решения. Да се оставиш бурята да те носи, да не упорстваш да държиш предвидения курс, да лавираш, използвайки слаби
пориви на вятъра, да наблюдаваш внимателно, да импровизираш много, докато бурята отмине и морето отново се успокои.
„Питър Пан“ ме научи преди малко, че ако извадя всичките платна, когато няма достатъчно вятър, това само ще ме изтощи и ще е
напълно безполезно, защото няма да се движа както искам.
Още не е настъпил моментът да плавам с пълна скорост, но се надявам да настъпи, преди да завърша пътуването си.
Определено заприличвам на Оливия и нейните метафори. Хладно е. Трябва да сляза да обуя дълъг панталон. Не съм се преобличала,
защото се надявах да си взема душ, но така и не успях. А трябваше, пък било и с маркуча на палубата, но бях твърде заета. Когато си на
кораб, постоянно вършиш нещо. Чувствам се мръсна и цялото тяло ме сърби. Утре трябва непременно да се изкъпя. Любопитно е как на
кораба се отучваш от всичките правила на цивилизованост. В Мадрид би било немислимо да не се изкъпя цели три дни.
Отново си спомням мириса на влажна пръст през онази първа вечер. Тогава изобщо не предполагах каква роля ще изиграе в живота ми
чудноватата групичка жени, страдащи от различни синдроми.
В каталога на Оливия всички жени от нашето поколение бяхме разделени на две големи групи в зависимост от степента ни на
зависимост. Касандра и аз бяхме два екземпляра, стоящи в двата противоположни края — в единия бяха онези, които страдаха от „синдрома
на помощник-капитана“, с други думи, аз. В другия бяха „супержените“, тоест Касандра. Исторически всички сме били помощник-
капитани. Например бабите ни, но да кажем, че те не са имали друг избор. Проблемът беше, когато си имала други възможности, но
продължаваш като мен да следваш тази анахронична инерция. Супержените според Оливия бяха дъщерите на онези феминистки, които бяха
извоювали правата си само на хартия и които бяха възпитали дъщерите си така, че да ги приложат на практика. Обществото обаче беше все
така неподготвено, понеже, както постанови Виктория, бяха твърде революционен софтуер, опитващ да се инсталира в твърде остарял
компютър.
Да кажем, че една жена „помощник-капитан“ излъчва постоянно едно и също послание: „Аз съм по-неспособна от един мъж, сама не
мога да се справя, завися от теб и затова трябва да се грижиш за мен.“ Или пък: „Жертвах се за теб, дадох ти най-хубавите си години…“
Сама се принася в жертва, а после започва да се виктимизира без свян, защото дълбоко в душата си изпитва гняв към капитана. И това
накрая му идва до гуша и го съсипва.
Докато една супержена предава противоположно послание: „Аз съм по-добра от един мъж, напълно независима съм, не съм толкова
женствена, нямам нужда от никого и следователно ако ми платиш сметката, ще ти насиня окото, сега си върви и си заври където искаш
цветята и твоите „обичам те“.“ А това е плашещо.
Според Оливия беше любопитно, че никоя от двете не излъчваше посланието „аз съм равна на теб“. Което би означавало: „Бих могла
да оцелея без теб, няма да те натоварвам с това бреме, но мечтата на живота ми е да го направя заедно с теб.“
Въпросът е, че жена като мен, помощник-капитан без капитан, при тези обстоятелства е нормално да е на ръба на пристъп на
тревожност.
Вървя от страната на левия борд към носа.
Правя го, защото съзирам нещо, което се носи на повърхността на водата отпред и не знам какво е. Прилича на шамандура. Внезапно
изтръпнах: ами ако са рибарски кошове?
Господи, не се вижда нищо.
Постоянно ме преследва ужасната мисъл, че в някой момент ще погълна някоя шамандура или мрежа за риба тон. Тревожа се, защото
ги няма на картите. Както и мрежите на рибарските кораби. Именно тези непредвидени неща, които не фигурират в програмата на
Виктория, ме притесняват. И заради които може да претърпя корабокрушение.
Освен това… кога и как ще спя. От три дни не съм мигнала. Само някое и друго задрямване през деня. Никога не съм прекарвала
толкова време, без да спя.
Болят ме скулите, клепачите ми са подути, а глезените ми са в синини. Ако имах интернет, щях да потърся в гугъл колко време човек
може да прекара, без да спи. Какво може да ми се случи, ако не спя осем дни? Веднъж прочетох статия за човек, който от двайсет години не
беше спал. И още беше жив. Ако издържа осем дни, може да променя биологичния си часовник и никога повече да не спя.
Синдромът на втория капитан… много интересно заболяване. Днес мислих много за това и макар и с нежелание, трябва да призная, че
все още изпитвам нужда да следвам инструкциите ти. Не мога да се успокоя, докато не чуя гласа ти в главата си, докато не си представя
какво би ми казал. Каквото и да е, стига да избегнеш отговорността за някоя маневра на проклетата яхта или в живота, нали, Марина?
Както и да е, стига съм се самобичувала. Не помага. Не. Не помага.
Това не помага, Оскар. С нищо не помага един втори капитан да престане да е такъв. Не. Не твърдя, че вината е твоя, но това е като да
предлагаш непрекъснато питие на алкохолик.
Ти ми казваше, че трябва да съм по-независима.
Колко хубаво.
Че искаш да имам собствен живот и собствени амбиции. Сега обаче си мисля, че не е вярно. Ти, както каза Оливия на Виктория в онзи
ден, също си търсел жена, в която да си сигурен, че никога няма да те изостави.
И изглежда, си направил сполучлив подбор, защото все още си давам инструкции с твоя глас, макар че те няма.
Часовете се изнизват като падащи звезди. На брега няколко светлини известяват това, което някога беше Алмерия и което сега може би
го няма, защото вече нищо не може да е същото без теб. Внезапно ме връхлита мисълта, че земята е изчезнала завинаги. Очите ми
различават пристанището само като черно петно с няколко разпръснати светлинки на хоризонта. Успокоявам се, когато виждам светлината
на фара. Все още е на мястото си. Отминавам с десния борд Мохакар, който се вижда идеално, със старинното селце с бели къщички на
хълма. И допълвам пощенската картичка, спомняйки си разходките ни по пустите улици в часа на следобедната почивка, розовите
бугенвилии, катерещи се по варосаните стени, и туристите, пиещи мохито в заведенията на първа линия. Отминах също Плая де
Карбонерас[4] и Плая де лос Муертос[5], които оправдаваха напълно имената си. Тъмни, пусти, без чадъри и моторни лодки, без птици…
Меса Ролдан, Агуа Амарга, нелегалният хотел, Лас Неграс, Родалкилар, отвесните скали на „Лос Ескульос“ с безкрайните купони и
шатрите на плажа…
Спомням си, че преди много години, когато минавахме край тях, закотвяхме „Питър Пан“ и отивахме с гумената лодка до плажа, за да
хапнем. Ако не беше лято и нямаше никого, се любехме на пясъка, а после си подремвахме. Вече не знам дали този спомен е реален. Струва
ми се твърде идиличен, за да ни принадлежи. Има обаче спомени, които дори морето не може да заличи.
Тази нощ прекарвам седнала на „Питър Пан“ с поглед, вперен в хоризонта, търсейки нещо, което да разпозная. Може да ти се стори
странно, но реших да кача урната с праха ти и да я поставя зад руля. Действа ми успокояващо, докато разучавам картите: долното
крайбрежие — според бележките ти и програмата на Виктория — в югоизточна посока до Сан Хосе.
Внезапно ми се струва, че виждам сини светлини. Мигат успоредно на брега.
Дали са два морски съда?
Какво мислиш?
Дали и те като мен носят праха на един мъртвец?
Или пък са рибари, които още се трудят в морето? Сигурно са рибарски съдове от пристанището. Две мили по-нататък има хубав залив
и пристанище, а после идва Ел Моро Хеновес. Ами ако не е останал нито един човек на сушата като в онзи твой кошмар? В морето, разбира
се, не се движи нищо живо. Бих дала всичко, за да имам за компания един сребрист делфин, както ни се е случвало толкова пъти.
Изминали са два часа и листовете на тетрадката са се навлажнили. Морето размеква всичко. Какво ли не бих дала, за да вкуся препечен
хрупкав хляб, да почувствам отново косата си суха, допира на чаршафи, които да не миришат на мухъл. Морето размеква всичко, дори
разума, затова отново започвам да пиша, за да запечатам на хартията нещо, което току-що ми се случи и което не знам дали не съм
сънувала. Толкова призовавах делфините, че в един момент ми се стори, че вълните придобиват формата на перки, и видях как изплуват
блестящите извити гърбове на стадото, вълнообразното им движение, прорязващо водата. И внезапно се появи на повърхността на водата.
Изглеждаше толкова реално, че не би могло да е халюцинация, в противен случай би означавало, че съм полудяла. Едно сребристо и гладко
тяло бе изплувало на повърхността на водата. Изключих мотора, както винаги правим, за да не ги плашим.
„Питър Пан“ се приближи тихо, докато застана с левия борд до него. И беше там. Почти не можех да повярвам на очите си. Това, което
се носеше на повърхността на водата, беше надуваем делфин, отскубнал се от някой панаир или от несръчните пръсти на дете. Останка от
щастие и детство, която бе претърпяла корабокрушение и отдаваше почит на моите изчезнали морски създания.
Седем часът сутринта е и се събудих, защото морето ме люшкаше силно. Мисля, че съм спала половин час. Дори урната ти се
претърколи на земята. Отново я свалих в каютата и я оставих върху леглото ти.
Брегът най-после се очертава ясно на хоризонта. Различавам оранжериите, разположени терасовидно и в идеален ред по склона на
планината. Питам се дали имат авокадо или аспержи. Вече усещам мириса на кафето. Сега няма нищо друго, което да ме ободрява така,
както уханието на кафе, въпреки че не го обичам. Мирисът му обаче ми подсказва, че вече е светло.
Изминал е още един ден.
Вече съм по-близо до целта.
Вятърът все така духа откъм кърмата, но сега, изглежда, се променя на насрещен. Ако се задържи така, може да извадя всичките
платна за пръв път. Оглеждам повърхността зад мен. Морето надига мекия си объл гръб, образувайки високи планини от вода. Има мъртво
вълнение, а ти знаеш, че ме е страх, когато вълните са зад гърба ми. По дяволите. Но това е положението. Ще прегледам автоматичния
пилот. Променил е курса с три мили. Какво си целял? Да ме доближиш до брега, без да забележа? Да ме убиеш? Защо ми причиняваш това?
 Изведнъж установявам със страх, че крещя.
Никога не съм умеела да крещя навреме. По-рано един вик означаваше нещо, но сега не, защото никой не ме чува и няма да промени
нищо, сега е все едно дали крещя, или ритам вратата на столовата. Мисля, че си счупих малкия пръст на крака, защото не го чувствам. Не
преставам да крещя:
„Може да не съм го направила щастлив!“
„Но аз не го убих, чуваш ли?“
„Аз също бих предпочела да съм с него, а не с теб!“
Престанах да крещя, когато „Питър Пан“ се изкачи на една от планините от вода, за да се втурне надолу като вагонче на скоростно
влакче. Корпусът се сблъска с водата с такава сила, че паднах на земята. Тогава автоматичният пилот намери курса отново и носът бавно
престана да гледа към брега. Изглежда, най-после започнахме да се разбираме.
Този следобед спокойствието на морето ми изглежда обезпокояващо. А по-обезпокояващо е, че останах без батерия на мобилния си
телефон. По някаква причина не се зарежда. Проклинам лошия си късмет. Преместих го на друг контакт. Предпочитам да не мисля, че
нямам връзка със света, така че се качих на палубата, за да се насладя на залеза. Слънцето сякаш е простряло тънко пластмасово покривало
върху водата. От часове вече не виждам брега. Според изчисленията на програмата на Виктория и твоите карти сега трябва да минавам край
залива на Малага, но очите ми не виждат нищо друго, освен гладка и кръгла като поднос водна повърхност. Къде, по дяволите, държиш
бинокъла? Сега може би е моментът да си взема душ, но долу установих, че каналът се задръства. Не, по-добре тук, с маркуча, на палубата.
Дори бих могла да се възползвам от спокойното море, за да угася мотора и да поплувам. А после да се изкъпя. Това би ме отпуснало. Много
е топло и се чувствам мръсна.
Навеждам се над парапета. Водата изглежда плътна. Непрозрачна. Проверявам измервателя на дълбочината. Трийсет метра вода под
краката ми, без да виждам какво има отдолу.
Преди това обаче трябва да пусна стълбичката. И да хвърля във водата спасителния пояс. И да проверя няколко пъти дали възелът е
добре завързан за кораба. И не мога да забравя онзи филм. За групичката, която се хвърля във водата от една яхта и всички накрая се удавят,
защото не могат да се качат отново. Защо ме заведе да гледам този проклет филм?
Не, ще изчакам водата да стане прозрачна.
Какво ли не бих дала сега за един разговор с момичетата, пък било и по скайпа. Щях да изпия чаша вино с тях, независимо от
разстоянието и опасността. А Оливия щеше да подреди мислите в главата ми с някое свое размишление.
Възможно ли е животът на пет жени да се обърне на сто и осемдесет градуса, и то едновременно?
Мисля, че да.
Сега знам, че е възможно.
Ние, жените, сме склонни да си предаваме една на друга емоционални състояния и психични нагласи, поне така мисли Гала. Не знам
дали е вярно, но истината е, че и петте навлязохме в същата инерция, в същото торнадо, което погълна живота ни, разочарованията ни,
мечтите ни, като се въртеше все по-бързо и по-бързо. През тези три месеца способността му да ни преобрази ставаше все по-голяма и
мощна.
Кой развихри тази буря?
Сега, като си помисля, в нашата история не липсваше нищо. Имахме си нашата Магьосница от Оз, дори една Магьосница от Запад. Коя
от нас беше Дороти и кои бяха нейните спътници?
Отново си мисля за Оливия и за теорията ѝ, според която се намирахме на прага на втора велика революция на жените. Краят на
„ерата на жените помощник-капитани“ и началото на „ерата на супержените“. Тези твърдения изпълваха Аурора с еуфория.
Супержени и помощник-капитани…
Вдигам очи. Слънцето е очертало линия на хоризонта, която бавно изчезва, сякаш някой я изтрива, прокарвайки пръст по нея. Още съм
обсебена от идеята, че може да съм последното живо създание на планетата, но една черна точка във водата ме опровергава. Постепенно се
приближава. Оказва се чайка. Сигурно идва от юг, защото изглежда уморена. Лети и от време на време се приземява върху водата като
малък хидроплан. Изключвам мотора и инерцията на кораба ме приближава до нея.
Изпитвам нужда да срещна погледа на нещо живо.
Да установя, че все още съществувам.
Държи се на повърхността на водата като патица върху огледало. Човката ѝ е леко отворена, не знам дали от жажда, или от умора.
„Искаш ли храна, чайко?“
Все така се опитвам да срещна погледа на птицата. Най-после. Поглежда ме. Първият знак за живот, който виждам след толкова време.
Ще сляза в кухнята, за да взема малко хляб, но… Не! Подновява полета си към брега!
„Но къде отиваш, глупаче? Там има само смърт!“
Морето поглъща виковете ми. Морето поглъща всичко.
Внезапно ме връхлита мисъл, която ме плаши, толкова реалистична изглежда — че никога няма да се измъкна от тук. От тази яхта.
Никога няма да стигна до Танжер, нито ще стъпя отново на сушата.
Гърците добре са го казали: Средиземно море е най-коварното на света.
Ами ако се разрази буря? Ами ако се блъсна в някои скали? Забравих да кажа, че радиото също не работи. Мисля, че електрическата
инсталация на кораба не е в ред.
Оглеждам се наоколо и виждам само вода. Само вода, която се слива с почти бялото небе. Без живот. Без нищо.
Защо отлитането на тази птица предизвиква в мен такова безпокойство?
Линията, очертана на хоризонта, сега почти се е изличила. Отново крещя, но този път безмълвно: „Там има само смърт, глупава
птицо!“
Усещам познато парене в очите.
„Там има само смърт, а тук морето може да ни погълне.“
Примката, стегнала гърлото ми, ми припомня юни месец. Спомен, който изплува в ума ми едва след като чайката отлетя. Споделих с
нея само пет минути, но те бяха важен отрязък от време, който сякаш тежи тонове в сравнение с останалите събития през тези месеци.
Загубата.
Изоставянето.
Спомням си как най-после се реших да разопаковам нещата от миналото ми в малкия апартамент. Как спях с изкривен врат на едно
кресло, защото не се чувствах в състояние да легна на леглото. Как се опитвах да приема, че трябва да намеря ново място за вещите си, да
ги освободя от миналото, да ги поставя, също както поставих теб, на място, където няма да има раздираща болка.
Меланхолията е онази болка, от която ние, възрастните, не можем да избягаме.
Не е зле да знаем това.
Заговорът на електродомакинските уреди
Бяха изминали две седмици и апартаментът ми започна да ми прави номера като на забавен кадър: първо пералнята започна да тече,
после изчезна безжичният интернет, а след него хладилникът се развали. Така че насред центъра на Мадрид живеех като баба ми на село,
чиито техники започвах да усъвършенствам — перях дрехите в мивката със сапун „Лагарто“, купувах консерви, които после смесвах в купа,
за да си приготвям салати, изливах кофа с вода в тоалетната чиния всеки път когато я използвах.
Добре поне че Аурора ми беше заела някои от най-жизнерадостните си картини с цветя, които все още чакаха, опрени на пода, да
бъдат окачени, и хазаинът ми най-после инсталира климатика. Благодарение на това бях успяла да спя малко по-добре — все така в
креслото, — до мига, в който уредът започна да издава адски стенания, които ме караха да сънувам кошмари.
Животът в „Градината на ангела“ също бе приел известна инерция — Виктория и Касандра, обединени от „суперженството“ си, бяха
станали много близки след онази нощ на изповеди, Гала ми беше заела още две рокли и сега бе обсебена от две нови увлечения —
плетенето, което беше последната мода за релаксиране, и новия ѝ любовник, младия французин, ръководен кадър в „Рено“. А Оливия
изглеждаше така, сякаш кроеше нещо — говореше постоянно по телефона в задната стаичка и прекарваше повече време от обичайното в
„люлката за мислене“, както наричаше седалката, окачена с въжета на маслиновото дърво.
Една от безапелационните ѝ поръчки, които ми бе възложила, бе да не се появявам в „Градината на ангела“, докато не ми поправят
всичките електродомакински уреди и докато не разопаковам кашоните и куфарите си. „Страхът води до летаргия“ — бе ми казала тя с
много сериозен тон. А аз бях наясно, че не искам да се чувствам добре в новия си дом. Днес осъзнавам, че всъщност не съм искала да имам
нов дом. Нито нов живот. С една дума, не исках повече промени.
Така че тази сутрин, въоръжена с нож, отварях един по един кашоните, съдържащи миналото ми, и търсех място на обувки, поли,
бельо. Вадех личните си вещи пред любопитния поглед на окупиралите къщата ми майстори — един поправяше пералнята, въоръжен с
тръби, друг прокарваше оптически кабел по стените, трети, потънал в пот, дълбаеше пода на банята.
Точно тогава баща ми се обади по телефона. Беше достатъчен само въпросът: „Как е моето момиче?“, за да се появи отново онази
тежест в гърдите, наречена меланхолия.
— Добре съм, татко.
— Много ли е горещо в Мадрид?
Винаги ми е правило впечатление, че един от първите въпроси, които родителите отправят към децата си, които живеят далече от тях,
е за времето.
— Такава жега е, че асфалтът се размеква.
— Но ти как си, скъпа? — попита ме той с присъщата на родителите непоследователност.
Все така вдовица на четирийсет, татко. Все така сама. Все така тъжна, отчаяна, ужасена.
— Не се безпокой, татко. Всичко е наред. Настанявам се в новия апартамент. Всъщност днес ми поправят някои неща — съобщих му аз
с известна гордост в гласа.
От другата страна на телефона прозвуча въздишка на облекчение. А после ми изреди списък с абсурдни неща, които майка ми му бе
заръчала да ми каже: да се пазя да не ме оберат, да инсталирам ключалка „Фак“, защото били най-сигурни, една съседка получила не знам
си какво от жегата, да внимавам с яйцата, защото случаите на салмонела зачестили, да стоя далече от застояла вода, защото съобщили, че
поради високите температури се появили тигрови комари от Африка, които били много опасни, по-добре да не ходя в парк „Ретиро“,
защото… Слушах го, докато сгъвах грижливо дрехите, и се питах защо майка ми не се обажда, за да ми каже всичко това.
Мисля, че знаех причината.
Не понасяше болката ми.
Беше прекалено за нея. „Да гледаш как дъщеря ти страда, е най-лошото, което може да ти се случи.“ С други думи, моята болка я
болеше повече, отколкото мен самата. Затова баща ми винаги бе крил от нея голяма част от проблемите, били финансови или лични. Майка
ми, царица на помощник-капитаните, бе предоставила всички отговорности на баща ми до такава степен, че не бе научила и половината от
нещата, през които бяхме минали. Сигурно щеше да скрие от нея и смъртта ти, но не го направи, защото щеше да ѝ липсваш на Коледа. Не
знаеше ли? Плака повече от мен на погребението ти. Е, вече знаеш. И въпреки това не те посети поне веднъж в болницата, докато аз
прекарвах безсънни нощи на смъртното ти легло. Беше прекалено за нея.
Започвах да разбирам защо жените помощник-капитани бяхме такива. Бяхме възпитани от боязливи жени. Не страхливи, а плашливи, с
неограничена способност за страданието и изпълнени със страхове, които те са внушили на дъщерите си чрез пъпната връв.
Свръхчувствителни, податливи, интровертни, нестабилни, нерешителни, песимистки, неуверени… Такива бяхме според Оливия ние,
жените помощник-капитани. С други думи, портрет робот на майка ми.
И баща ми, обграден от жени помощник-пилоти, ни бе свръхзакрилял.
— Имаш ли нужда от нещо, дъще?
Оскар. Имам нужда от Оскар, татко. Призования да бъде твой заместник.
— Не, татко. Добре съм, наистина. А и се запознах с хора, които ми помагат много в новата ми работа.
— Добре ли ти плащат?
— Най-малко това има значение.
— Но, скъпа, сега си сама…
„Сама си“, а не „живееш сама“, с което баща ми искаше да каже, че „съществувам сама“ — едно непреходно състояние. Окончателно.
— И какво ще направиш в крайна сметка с праха?
— Това мама ли те попита?
Настъпи тишина. Да, тя го е попитала.
Помислих си за предложението, което ми направи Оливия. В онзи момент ми се струваше такава лудост, че дори не го приех сериозно.
После си помислих за истерията на мама и за противоречивата връзка на любов и омраза на баща ми с морето.
— Още не знам какво ще правя.
— Но къде е?
— Вкъщи. Още не съм го разопаковала.
Чу се дълга въздишка.
— Марина, не искам да ти се меся, но майка ти много се безпокои. Пита ме всеки ден. Знаеш каква е. Не ѝ изглежда нормално. Че не е
погребан. В подобаващо място. Не мога да ѝ кажа, че е опакован с останалите ти вещи. Да се договорим какво да ѝ кажем, моля те.
В този момент замалко щях да се разсмея. Когато драматизмът стига до крайност, често се превръща в комедия. Беше вярно. Дори не
ми беше минало през ума. Ти беше опакован и поставен сред дрехите ми, книгите ми, документите ми, обувките ми. Цяла една метафора на
траура ми. Но сега като си помисля, така беше по-добре, отколкото да ти споменавам за обещанието, което ти бях дала, и за другото, което
бях дала на откачената Оливия.
Горкият ми баща. Не искаше да се сближавам твърде много с морето. Предполагам, че това се случва с всички деца на моряци. И че
точно заради това не е поискал да стане моряк и се е преместил от крайбрежието в Мадрид, за да създаде семейство. За да ни отдалечи от
него. Въпреки това си мисля, че винаги тъгуваше за морето, защото именно той бе настоял да ме кръстят Марина. Може би ако не се казвах
така, ти никога нямаше да ми обърнеш внимание и сега нямаше да преживявам загубата ти. Може би морето продължава да е проклятие за
семейството ми.
Никога не съм била голяма красавица. Хората от селото на баща ми често си спомняха в мое присъствие как съм се променила с
времето: „Като малка не беше толкова хубава, но виж сега как си разцъфнала.“ И беше вярно. По онова време ти беше богаташкото момче
от Мадрид, което прекарваше лятото в Аликанте в къщата на баба си, докато родителите ти купонджии се забавляваха с новобогаташите от
Марбеля. Аз бях бедното момиче от Мадрид, което всяко лято ходеше на море в апартамент под наем, дъщерята на Руедас, шофьор на
камион със здрава челюст и очи на добродушно куче, който се възхищаваше на хора като баща ти. „Умен човек — казваше. — Този наистина
се уреди добре. Виж докъде стигна като кръчмар. Но синът му е висшист. Казва, че иска да стане капитан на кораб. — И той повдигаше
побелялата си вежда. — Пфу, какво знае това момче за морето, като живее в Лондон…“
Въпросът беше, че баща ми не искаше да припарвам до пристанище и страдаше всеки път когато му казвах, че ще плаваме с „Питър
Пан“. Все още си спомняше за стенанията на баба ми, толкова нощи бременна и сама, толкова бременности, колкото са били дългите
плавания на мъжа ѝ. Именно от там извличаха силата си моряците, казваше винаги той, от нуждата да оцелеят на всяка цена, след като са
заченали нов живот. Баща ми не бе имал нужда да зачева толкова деца. Когато съм се родила с черна до синьо коса, той избрал името ми. И
си казал, че като ме приспива, ще бъда единственото море, което очите му ще виждат нощем. Въпреки това не бе успял да се освободи от
семейното проклятие — жена, потънала в сълзи всеки път когато потегляше на път с камиона. Дори когато си беше у дома. Пристрастена
към страданието, както би казала Оливия.
— Татко, кажи на мама, че съм добре. Да не се тревожи за мен. И че съм занесла урната в гробището „Ла Алмудена“.
— Добре, скъпа. Сега съм по-спокоен.
Искаше да каже, че тя ще бъде по-спокойна.
— Аз също.
Затворих мобилния и погледнах последните три кашона, които още не бях отворила, като се питах в кой от тях си, и внезапно нещо
притисна гърдите ми и не можех да дишам. После помислих за майка ми и за това, че я бях лишила от дозата ѝ страдание. В този момент
чух провлачен глас зад себе си.
— Госпожо, вече имате хладилник.
Обърнах се. Беше млад, с пиърсинг на едната ноздра и син гащеризон, който му беше голям, но ми се стори като ангел, който държеше
английския ключ, като че ли беше от самите райски порти — сбогом на консервите, на млякото на прах, на храната за вкъщи, на самотните
вечери в кварталните заведения, обградена от двойки или групи, които се смееха, развеселени от виното. Добре дошли на студената вода,
леда, плодовете, маслото, намазано на препечена филия сутрин, на вечерите, докато гледам телевизия след работа. Бях се върнала най-
после в ХХІ век. Приближих се до него и го прегърнах, благодарна за чудото, което бе извършил, докато внезапно осъзнах, че момчето стои
вцепенено и напрегнато. Когато го пуснах, подаде ми документ, който да подпиша, и си тръгна напълно объркано.
Влязох в кухнята. Отворих хладилника и ме лъхна студ. Тази прекрасна машина ми върна нещо, което майка ми ми бе отнела тази
сутрин — въздухът отново беше наситен с кислород.
Теория за какавидата
На следващата сутрин тръгнах за „Градината на ангела“ с друга енергия. Изпитвах нужда да разкажа на Оливия за малките ми успехи.
Може би се нуждаех също от одобрението ѝ.
Поех по улица „Прадо“, като се опитах да избегна агитаторката на Сциентоложката църква, която се опита да ми пробута листовка
както всяка сутрин. Приличаше на марионетка с руси къдрици, която сякаш с магическа пръчка бе остаряла. Имаше глас на креслива фея.
Съчетанието беше ужасяващо. Запитах се къде им е бил умът на онези, които са решили, че я бива за агитатор.
Запитах се също дали не ми предлага листовката заради нещо особено в мен. Рекламата само те канеше да влезеш и да направиш тест,
за да откриеш как да стимулираш ума си и да постигнеш познанието. Говореше се обаче, че сектите се опитват да зарибят неуверени в себе
си хора в момент на криза.
Толкова ли ми личеше?
Защо не ми предлагаха нещо, което да стимулира щастието ми? Тогава наистина щях да бъда лесна плячка.
Тази сутрин бях облякла широка пола на малки айфелови кули — любезност от Гала. Доставяше ми удоволствие да усещам как се
полюшва, докато вървя. Може би затова сервитьорът от „Браун Беър Бейкъри“ ме изгледа така. Тази пекарна се намираше точно под
сградата, в която живееше Гала, и според нея да устоиш на уханието на току-що изпечен хляб беше истинско упражнение за умствен
контрол. Бях влязла да купя шоколадов сладкиш и когато продавачът ми се усмихна, ми стана неудобно, защото предположих, че изглеждам
смешно на моите четирийсет години с поличката и сладкиша за през междучасието.
Почувствах се толкова нелепо, че когато излязох, се опитах да го дам на едно рошаво момченце, стиснало ръката на майка си, която от
своя страна стискаше мобилния си телефон на входа на билковия магазин. Детето вдигна ръчичка с изражение на гладна маймунка, но
майка му рязко я дръпна. „Какво съм ти казала? Не приемай храна от непознати и особено ако съдържа наситени мазнини.“ Така че
оставих момченцето да преглъща слюнката си и родителката му да ме гледа с кисело изражение.
Дотогава винаги бях прекарвала лятото извън Мадрид, затова градът сега ми изглеждаше различен, какъвто досега не го бях познавала.
Улиците пламтяха под апокалиптичното слънце, без задръствания и забързани минувачи, хората бяха по-стройни, по-хубави, без обичайния
сиво-зеленикав тен. Навън бяха наизлезли интересни екземпляри, които оставаха скрити през останалата част на годината. Напомняше ми
на една от любимите ми книги от детството — „Семейството на Муминтрол“. В нея най-младият трол от семейството се събуждаше по
време на зимуването и докато останалите продължаваха да спят, започваше да опознава света през друг сезон: цяла армия създания, които
по друг начин не би могъл да срещне. Сега, като си помисля, почти същото се случваше на мен.
И кои оцеляваха на толкова високи температури? Онези супержени, които не бяха способни да спрат да работят; онези, които не
можеха да си платят ваканция като Аурора; които бяха ударени от кризата като Гала и обикаляха последните намаления с високите си
токчета и марковата си чанта, купена в по-добри времена; археолозите, които разкопаваха манастири, работниците, които дълбаеха и
зариваха едни и същи ровове всяка година. И накрая бяха неподлежащите на класификация обитатели като Оливия.
Внезапно ме връхлетя увереността, че Оливия съществува само през лятото.
Точно за това мислех, когато спрях пред вратата на „Еуфория“, стар, вече затворен бар, в който бях ходила няколко пъти като студентка.
Под ръждясалата табела имаше две прострени одеяла и надпис:

Изхвърлено от жилището семейство с две деца,

на улицата сме и молим само за ядене.
Оставих една монета в тази импровизирана семейна спалня. Мястото ми за летуване ми предлагаше и други изгледи.
Когато пристигнах в цветарския магазин, заварих Селия да плете като на забързан кадър под навеса. Оливия, облечена с блуза и
панталон от зелен лен, стоеше вътре и гледаше над розовите си очила една жена, която приличаше на мумифицирана — със суха като на
гущер кожа, със студени рибешки очи и тъмносин костюм от пола и сако, който ѝ придаваше вид на погребална агентка.
— Вижте, не се съмнявам, че документите ви са в ред, госпожо…
— Оливия. Наричайте ме само Оливия.
Жената отвори една папка, от която се подаваха документи. Движенията ѝ бяха резки като на гилотина. Оливия я наблюдаваше с ръце
на кръста, изпъвайки дългото си тяло, както правят животните, когато искат да изглеждат по-високи. Погребалната агентка продължи:
— Клиентът ми възнамерява да продаде терена и е в правото си.
Кръглите ѝ и безизразни рибешки очи не мигаха.
— Разбира се.
— Имайте предвид, че това е единственият празен терен в Квартала на писателите…
— Нямате представа колко го имам предвид — отговори Оливия, като опря длани върху тезгяха. — Тази оранжерия съществува от три
века.
— Но след кризата собствениците трябва да плащат данъци.
— Само се надявам да не са към Господ.
Оливия явно хареса коментара си.
— А аз само се надявам да не правите спънки, когато доведа кандидат-купувачи да го видят.
— В никакъв случай.
— Моля? Отказвате ли?
— Не. Тъкмо обратното. Всъщност съм ви благодарна. Това е възможност да им продам цветя. Тези са за вас.
Тя ѝ подаде няколко стръка с бели цветове.
Погребалната агентка примигна много бързо само веднъж и ги прие с объркано изражение. Тогава Оливия се изправи рязко и я
атакува:
— Какво ви става? Изненадва ви държането ми? Увериха ме, че не може да се продаде и че не подлежи на застрояване. Какво очаквате?
Да ви кажа, че е справедливо? Да ви кажа, че е честно?
Жената стисна тънките си безизразни устни и само изрече: „Друго не мога да ви кажа“, на което Оливия отговори само с едно: „Сега
ме извинете, трябва да обеззаразя растенията си, защото нивото на замърсяване се повиши, не забелязвате ли?“, след което напръска
жената и цветята с инсектицид и погребалната агентка тръгна по настланата с плочи пътека като самата Зла вещица от Запад.
— И внимавайте, ако имате котка — прошепна след нея. — Също не ви препоръчвам да си приготвяте отвара от тези цветя.
 Усмихнах се, когато си дадох сметка, че цветята, които ѝ бе дала, са стръкове на олеандър, но усмивката ми се изтри, когато забелязах
тревожната бръчка, появила се на челото ѝ.
— Нито дума на клиентите за това, което току-що чу, ясно? — каза Оливия.
И изчезна, след като дръпна рязко мънистената завеса, която затрептя зад нея.
Обслужвах почти цял час една гей двойка, които искаха да купят овощно дръвче, което да не замръзне през студените дни в Мадрид и
да не изсъхне, ако расте в саксия. Всъщност въпросите на клиентите бяха винаги едни и същи: дали обичат слънце, или сянка, дали се
нуждаят от повече, или от по-малко вода, при какво изложение растат най-добре… Тогава се оглеждах, за да видя на какво място се
намираше растението в „Градината на ангела“, и проблемът беше решен — ако имаше поставка под саксията, значи, се нуждаеше от повече
влага, ако беше под навеса, се нуждаеше от сянка. И така в ума ми се запечатваха десетки подробности, които ме правеха да изглеждам по-
компетентна, отколкото бях в действителност.
Оливия също обслужваше едни клиенти и беше във видимо лошо настроение. От време на време се доближаваше до Селия и я оставяше
да ѝ пробва елека, който ѝ плетеше.
По едно време чух как една жена я пита от вратата дали бамбукът ще оцелее на терасата ѝ със северна ориентация. На което я чух да
отговаря: „Да, освен ако няма на нея мечка панда. В този случай няма да оцелее дори едно денонощие.“
Замалко да избухна в смях.
Не бях обаче подготвена за въпроса на гей двойката:
— Знаете ли дали според фъншуй лимоновото дръвче трябва да е до терасата, или е по-добре да е далече от зоната за спане?
Загледах се съсредоточено в лимоновите дръвчета. И после ги уверих, че е абсолютно наложително да имат лимоново дръвче до
вратата на терасата. Така продадох първото си дърво.
Когато влязох отново в оранжерията, заварих Оливия да разглежда със съсредоточеността и вниманието на учен една орхидея.
Приближих се. От един лист висеше нещо лепкаво с формата на шушулка зелен фасул. Погледнах с погнуса.
— Да донеса ли спрея? — попитах я със същия драматизъм като Дейна Уинтър в „Крадци на тела“.
Тя ме изгледа така, сякаш бях извършила светотатство.
— Ти луда ли си? Това е копринена буба! Намира се в стадия на какавида. Ще прекъснеш едно от най-поразителните и вълнуващи
природни явления в животинския свят.
Почувствах се като чудовище. Или по-скоро като разрушително и долно същество, за което не намерих подходяща дума. Разгледах по-
отблизо тази шушулка с преливащ се зеленикав цвят.
Тя си сложи очилата и взе внимателно орхидеята. Завъртя я, за да огледа отвсякъде това малко чудо. Обърна се към мен въодушевено.
— Знаеш ли какво става там вътре? — Аз поклатих отрицателно глава, тя притвори очи. — Гъсеницата започва да отделя ензими,
които разтварят тъканите ѝ, докато ги превърнат в подобие на протеинов бульон, като оставят непокътнати само някои органи. И тези
същите клетки ще бъдат преработени, за да създадат възрастното насекомо — новите очи, главата, крилата… — Обикновено ясният ѝ глас
леко потрепери. — За няколко седмици ще се преобразува в пеперуда, не е ли невероятно? Ще загърби предишното си съществуване, което
я е обричало да пълзи по земята… И ще полети! — Разпери ръцете си, после хвана моите и ги вдигна. — Разбираш ли какво искам да ти
кажа?
Почесах китките си, както правех винаги когато се чувствах нервна.
— Да стана какавида?
Оливия остави орхидеята върху тезгяха и се опря на него.
— Скъпа Марина, живяла съм достатъчно, за да открия, че в живота на всеки човек има момент, в който получава шанс да промени
радикално живота си. Единствен шанс, за да израсне. Пълнотата. Големият обрат в житейската ти история. И разбира се, има хора, които се
възползват, а други не.
— И смяташ, че аз не се възползвам?
Тя ме погледна над розовите си очила, сякаш очакваше да види как кожата ми се покрива с онази зеленикава обвивка, после ме погали
по бузата с опакото на ръката си.
— Това зависи от теб, скъпа.
И отново се съсредоточи в какавидата. Аз направих същото. Сега не ми се струваше толкова отблъскваща, дори оцених формата и цвета
ѝ.
— И за тази цел трябва да си приготвя протеинов бульон?
Оливия повдигна развеселено едната си вежда.
— Звучи малко травмиращо, нали? Но дори и да е така, не смяташ ли, че си заслужава труда? Изглежда толкова възбуждащо! — Тя
потърка острия си нос. — Мисля, че на мен би ми харесало. Да възкръсна, преобразена в нещо много различно, но като запазя същността
си. Или дори да я издигна на най-висока степен, за да бъда самата аз… Знаеш ли, Марина? Има едно нещо, което винаги ме е плашело.
Хората, които умират, без да са минали през стадия на какавидата, си отиват от този свят, без да познават самите себе си. А какво по-хубаво
от това да си кажем в края на дните си: „Радвам се, че се опознах.“ Не мислиш ли?
Слушах я, като наблюдавах като омагьосана начина, по който движеше ръцете си — гъвкави, фини и силни, като крилата на онази
бъдеща пеперуда. И осъзнах, че ще си припомням много често тази фраза. В трудни моменти. И че тя ще ми вдъхва сила. Както сега.
— И пашкулът, в който трябва да се пъхна, е корабът, нали?
— Не, скъпа. — Тя се усмихна тайнствено. — Това ще бъде последният стадий, когато ще излезеш от пашкула и ще разпериш крила. Не
забравяй, че ти дойде в тази оранжерия много преди тази ларва.
Отново почесах китките си и за миг изпитах чувството, че костите ми омекват, сякаш метаморфозата вече бе започнала. Погледнах
какавидата с възхищение. Дори с емпатия.
Тогава тя се приближи до мен и ме хвана здраво за раменете.
— Марина, никога не забравяй едно — ако ние, жените, осъзнаем истинската си способност да се променяме, невероятния си
инстинкт да оцеляваме и да се възраждаме, ще се почувстваме почти неразрушими.
Не знам защо, но ѝ повярвах. Винаги ѝ вярвах, въпреки че едва я познавах. Всъщност истината беше, че не я познавах. Тогава си дадох
сметка, че през тези две седмици не бях разбрала откъде е, нито дали родителите ѝ са живи, дали има деца, или страда от някаква болест.
За мен Оливия беше като едно необятно и непрекъснато настояще, което внезапно се бе материализирало в този квартал. Тайнствено
явление на природата, като дивите цветя. Затова не се сдържах и я попитах:
— Това случило ли се е с теб? — Тя замълча и аз преформулирах въпроса си: — Ти минала ли си през стадия на какавидата?
 Разнесоха се потропвания по стъклото на оранжерията. Селия, „бабата робиня“, ни казваше довиждане и сочеше часовника си, за да ни
каже, че вече е късно. Оливия ѝ махна за сбогом и после ме погледна с малките си мъдри очи, в които блещукаха сини искрици.
— Няма значение какво се е случило с мен. — Изпъна шията си, извади кърпичка и изтри потта от тила си. — Настъпва момент, скъпа
Марина, в който трябва да се попиташ каква жена искаш да бъдеш. Моят процес беше много дълъг. Да кажем, че реших да променя живота
си, без да кажа нито дума, за да не може някой да ми попречи. Това си имаше цена. Твърде висока цена. — Направи пауза, изпълнена с
неизказани неща. — Винаги си има цена. Но имаше и хубави страни. Аз не съм образец, нито пример за никого. Нито искам да бъда.
Разбрах, че не трябва да питам повече, защото тя се обърна с гръб към мен. Бях забелязала, че винаги прави това, когато иска да
прекъсне разговора. Взе орхидеята с двете си ръце и се запъти, или по-скоро се плъзна към един ъгъл на помещението, където цветето
щеше да е далече от светлината и от онези невъзпитани клиенти, които искаха да пипнат всичко. Постави я внимателно на една масичка,
сякаш беше от фин кристал, и нашият малък пришълец остана там, зает да сглобява и да разглобява сложните вериги на своето ДНК.
По-късно щяхме да научим, че не само нашият пришълец и аз сме започнали собствената си метаморфоза. И без да знаем, онази първа
среща в градината се бе оказала детонаторът на този процес. На няколко пресечки от там, в Министерството на външните работи, Касандра
Велес поливаше новата синя орхидея, която сега се извисяваше гордо на бюрото ѝ и за която възхитената Паула бе попитала кой я е
изпратил.
— Не, не е подарък — отвърна гордо шефката ѝ. — Аз си я купих.
Не бе престанала да чува ехото от една фраза на Оливия в главата си: „Истинската любов те връхлита неочаквано. Неминуемо. И това,
което изпитваш към другия, дори те ядосва. И те плаши. Защото знаеш, че не е фигурирало в плановете ти, но не можеш да го избегнеш.
Защото не идва, когато ти си предвидила да дойде. Истинската любов те изненадва и понякога те кара да губиш контрол. В замяна на това,
ако ѝ се отдадеш и се осмелиш да ѝ се насладиш, няма нищо друго на света, което да те накара да се чувстваш по-жив.“
Внезапно вдигна телефона и помоли Паула да анулира останалите срещи за сутринта. Това несъмнено щеше да озадачи подопечните ѝ
стажантки, които щяха да започнат да правят предположения с нахалните си сладникави гласчета, когато слязат да пушат. Тази мисъл я
раздразни значително, но тя вдиша и издиша два пъти и излезе, потропвайки с токчетата си и оставяйки след себе си диря от ухание на
ванилия. Не отговори на съобщенията, изпратени ѝ от разтревожения ѝ любовник. Опитваше се да я види на всяка цена след неприятния
инцидент в градината. Вместо това тя щеше да се срещне с една жена в кафенето на хотел „Виля Реал“, на площада на парламента. Едно
може би твърде посещавано място, за да се види с жената, която държеше ключа към метаморфозата на Касандра.
В същия квартал и в същия час хубавата и страдаща Аурора, облечена с широко и овехтяло индийско сари в оранжев цвят и с джапанки
на краката, бе започнала да рисува с необичаен замах нова картина. На нея нямаше цветя. Или поне за момента. За пръв път се очертаваха
контурите на човешка фигура. Когато Макси прекоси хола, погледна небрежно картината отдалече и я попита защо е толкова
непоследователна в стила си. Направи това по присъщия си подигравателен и пренебрежителен начин, с който прикриваше обидите си. Не
пропусна да отбележи, че изглеждала странно, не знаел точно защо, може би косата ѝ е пораснала много, приличала на перука и правела
главата ѝ твърде голяма за ниския ѝ ръст. После се излегна на дивана с купа ядки и пусна по телевизията едно сутрешно предаване, докато
накрая заспа отново. И за пръв път Аурора — която остана жегната от този коментар — направи усилие да се абстрахира от него и успя.
Тогава в главата ѝ прозвуча гласът на Касандра: „Замразявай… не ставай глупава, замразявай. — Аурора потърка тила си. — Така ще
избегнеш риска да те осемени някой, който няма подходящи гени.“
Страдащата красавица погледна Макси, който хъркаше на дивана. Мръсната му тениска, начеващото коремче, което се повдигаше и
спадаше с купата ядки върху него, пепелника, пълен с фасове, поставен на една възглавница на дивана. Тогава изтри дългите си черни
мигли и се съсредоточи върху цветните петна, които започнаха да се появяват на платното, като от време на време откъсваше няколко
листенца от невените си и ги сдъвкваше.
Същата сутрин Галатея стоеше на балкона на шоурума на „Колибри“ и разговаряше по телефона с майка си. Чакаше да пристигне
Клара Олмедо, актрисата, която си търсеше тоалет за една премиера на кинофестивала в Сан Себастиан. Отдавна дъщеря и майка не бяха
провеждали един от обичайните си дълги телефонни разговори. Майката на викингата почти не беше напускала селото си, но беше жена с
неподправена сексуалност и говореше за това със същата непринуденост като дъщеря си — нещо, което хвърляше в отчаяние мъжа ѝ. В
единия край на балкона големите бели лилии се бяха разтворили, търсейки светлината. Гала бе разказала на майка си за връзката си с
французина. И че има нещо, което я притеснявало. Внезапно бе изгубила желание да го вижда. Всъщност спеше с него, за да приключи
срещата час по-скоро и да го разкара.
Не можеше да забрави нещо, което ѝ бе казала онази нахалница Касандра: „Може би ти имаш същия проблем, защото като мен
заставаш на страната на мъжете, които страдат от синдрома на Питър Пан и не могат да се справят с него.“
— Мамо — каза тя, като откъсна един от цветовете и си го закичи зад ухото, — ти влюбена ли си в татко?
От другата страна настъпи мълчание.
— Аз избягах с баща ти, скъпа — каза майка ѝ. — Разбира се, че съм влюбена в него.
Гала винаги се бе удивявала на историята на родителите си. Толкова различни и толкова време заедно. Онзи толкова възбуждащ начин,
по който се гледаха. Когато тя леко го плясваше или той откопчаваше на шега копчето на деколтето ѝ. Храм на любовта, до който беше
почти невъзможно да се доближиш.
— И защо го обичаш?
Настъпи съвсем кратко мълчание, през което майка ѝ може би се бе усмихнала.
— Защото е той.
В една индустриална зона в южната част на града Виктория седеше пред компютъра си в офиса, през чийто прозорец се откриваше
гледка към предградията, докато търсеше в интернет изображението на червена гладиола. Тази сутрин Пабло и децата си бяха останали
вкъщи, защото се бяха събудили със стомашно неразположение и повръщаха. Типичен летен вирус на гастроентерит, се бе оплакал Пабло с
онзи агонизиращ глас, с който говореше, когато вдигнеше малко температура, и който я влудяваше. Току-що бил на лекар, добави той с
пауза, изпълнена с мъчителни вдишвания и издишвания. Разбира се, до всемогъща жена като нея вирусът дори не бе припарил. Но това,
което най-много вълнуваше Виктория в тази махмурлийска сутрин, бе една фраза, която не си спомняше кой бе изрекъл предната вечер в
„Градината на ангела“ и която се бе запечатала в ума ѝ: „Заслужаваш това.“
Цветето се появи на екрана. Само при вида му почувства как се подмокря. После потърси на мобилния си телефон единствената
снимка, която имаше с Франсиско, плъзна ръката си под полата и седна върху нея. Топката беше в нейното поле. Да отговори ли на
предложението му?
След време всички щяхме да признаем, че тази седмица, вероятно в същия този ден, се бе задействала една перфектна и неумолима
машина във всяка от нас, а тя от своя страна задвижваше останалите. Внезапно започнаха да се активизират зъбни колела, които дотогава
бяха спрели или пък бяха ръждясали.
И поради същата причина тази сутрин аз бях коленичила и наблюдавах със затаен дъх нашия нов обитател, полюшван лекичко от
въздуха, раздвижван от вентилаторите и от дрезгавия глас на Били Холидей, без да мога да си избия от главата моята лична поука: „Ако
продължаваш да следваш указанията на мъжа си, ще бъдеш помощник-капитан до края.“
Изправих се. Пристегнах престилката на все по-тънката си талия. Сложих в торбестия ѝ джоб малки овощарски ножици, градинарски
ръкавици и тел, за да изправя едни клони, и започнах работния ден.
Парализа поради анализ
Мозъкът се развива и остарява, но сърцето продължава да е младо, докато престане да бие. И можеш да се влюбиш отново, ако сърцето
ти диктува това. Когато нещо те наранява, всъщност мозъкът е органът, който го регистрира, който се травмира, който го забравя или не,
който го осмисля, за да го преодолее.
Докато сърцето само страда. Не подлежи на обучение. Когато не си даваме шанса да се влюбим, това означава, че разумът ни възпира и
ни проваля мисията, преди да е започнала. Сърцето обаче се ръководи от други правила. Тези на емоциите. Емоциите са клетките на
сърцето, както невроните са за мозъка ни. Затова, когато сърцето задейства емоциите, почти е невъзможно започналата верижна реакция да
бъде спряна. Разумът може да постави пречки. Многобройни пречки. Но както не можем да се насилим да харесаме дадена картина или
някоя песен, така и не можем да изискваме с разума онова, което е подвластно на сърцето.
Според Оливия именно поради тази причина Франсиско и Виктория се намираха в точка на парализа. Два пресметливи и рационални
ума, опитващи се да отрекат светлината, която заблестяваше в очите им, когато се срещнеха или само когато чуеха името си. Също като днес
на обяд, когато привлекателният археолог влезе в цветарницата с покрита с прах коса и с очи, които, както винаги, гледаха бдително къде
стъпва.
— Добър ден, госпожи — поздрави той със спокойния си и отмерен професорски глас. — Как вървят нещата, Марина? Вече разкри ли
всичките тайни на тази градина?
Приближи се, пое ръката ми и я целуна.
— Засега открих, че имаме пришълец в оранжерията.
Той присви очи.
— Не е зле като начало.
Оливия излезе иззад тезгяха.
— Добро утро, Франсиско. Ако ми кажеш, че ми носиш нещо, обещавам, че ще те възнаградя. Имах много лоша сутрин.
Той извади от протърканата си кожена чанта черна папка с твърди корици и с червен щемпел. Тя я пое, без да откъсва очи от него,
сякаш бяха двама шпиони, разменящи си информация, която би свалила правителство.
— Благодаря ти, скъпи. Всичко ли е вътре? — попита тя, оставяйки тайнствени паузи между думите.
Той кимна с глава.
— Но не съм сигурен какво смяташ да правиш с тази информация, Оливия — каза той загрижено, като я гледаше намръщено.
— Нещо справедливо — отвърна тя с усмивка и изчезна в задната стаичка.
— Нещо справедливо… — въздъхна археологът на глас, или може би го каза на мен. — Плаши ме.
След няколко секунди тя се върна без папката, но с внушителна червена гладиола, на която бе закачена картичка.
— Това го оставиха за теб — излъга тя. — Обещах ти, че ще те възнаградя.
И му я връчи, сякаш беше наградата „Оскар“.
Мисля, че никога не бях виждала подобно преобразяване на човешко лице. Правех се на разсеяна, като сменях водата на вазите, и
останах заслепена от усмивката му. Нямаше нужда да ходя до нашата табела, за да разгадая какво означава. Мисля, че той също не се
нуждаеше. Веднага помислих, че става дума за някоя маневра на Оливия и че Виктория не е способна да остави толкова категорично
послание. Но за археолога беше точно попадение на олимпийски медалист. Затова бе учудващо, че цялата тази светлина внезапно угасна и
лицето му помръкна.
— Какво става? — попита Оливия.
Той поклати отрицателно глава.
— Знаеш. Знаеш какво става. — Той снижи глас. — Трябва да знам какво чувствам към жена ми, преди да продължа.
— Трябва „да знаеш“? Откога едно чувство „се знае“?
Той продължи да клати отрицателно глава, сякаш по инстинкт.
— Не го разбираш. Сега е много уязвима, не е моментът.
Остави гладиолата върху тезгяха. Пъхна пръсти в косата си. Изтърси прахта от дрехите си.
— Откакто те познавам, тя все е „уязвима“. И откакто те познавам, все се опитваш да сложиш край на връзката ви. Никога няма да има
подходящ момент.
— Депресирана е.
— Нормално е, защото чувства, че вече те няма. Живее с призрака ти.
— Трябва да проверя дали сме престанали да се обичаме, преди да…
Пъхна ръце в джобовете си. Втренчи се в обувките си. Внезапно Оливия видя Гала, която минаваше по улицата и понечи да влезе, но
когато зърна археолога в гръб и гладиолата, се дръпна и започна да прави учудени физиономии. Аз ѝ дадох знак да изчезва и после онзи
смешен жест с кутрето, за да ѝ кажа, че ще ѝ се обадим по-късно.
— Франсиско — прекъсна го Оливия, като постави фината си ръка върху гърдите му. — Не става дума да обичаме или да не обичаме, а
да обичаме добре или зле. Става дума да открием човек, който ни обича така, както ни харесва да бъдем обичани.
Той вдигна умоляващ поглед. Сякаш искаше отсрочка.
— Да, но още не се е случило нищо, а вината вече ме разяжда!
Оливия му подаде гладиолата и го прегърна майчински през рамо.
— Защо вие, мъжете, говорите за вина, когато искате да кажете страх? — Тя тръгна към изхода. — Виж, скъпи, може да греша, но не
вярвам твоето да е каприз. Не е лесно да се влюбиш така. Истинско чудо е, когато се случи. Почти си длъжен да я изживееш. Но ще ти кажа
една тайна — истинската любов не може да се изживее със страх. Ти решаваш.
— Кое?
— Как ще отговориш на тази червена гладиола, разбира се.
Той се замисли, като поглаждаше цветето с опакото на пръста си, може би представяйки си бузата на Виктория, устните на Виктория,
бедрото на Виктория, пубиса на Виктория. Гледах го като омагьосана. Спомням си, че пожелах някой да мисли така за мен. Ти да си
мислил така за мен.
— Когато я видя — призна той с прегракнал глас, — чувствам, че имам сили да се опълча на целия свят. Дори само като пием кафе
заедно, откривам повече неща за себе си, отколкото през всичките тези години брак. Чете в мен като в книга, която вече е чела много
пъти. — Изтърси прахта от косата си. Изкашля се, сякаш искаше да прочисти гърлото си от паяжини. — Никога не съм признавал на никого
страховете си по този начин. А страховете ми също са част от мен. За пръв път не трябва да се правя на силен. Никога преди не съм се
показвал толкова уязвим и същевременно никой преди не ме е карал да се чувствам толкова неуязвим. Никога преди не съм пил кафе с друг
в продължение на пет часа и никога преди не съм искал това да продължи вечно.
Оливия го стисна за ръката.
— Тогава защо се опитваш да я разочароваш?
Археологът трепна изненадано.
— Защо казваш това?
— Защото от последното ѝ съобщение минаха няколко дни, а ти не си ѝ отговорил. Защото подхващаш темата за жена си пред нея ни в
клин, ни в ръкав. Защото не ѝ казваш какво чувстваш, нито че би искал да заложиш на нея. И сега тя храни съмнения, каквито преди е
нямала.
Той се спря замислено, като се втренчи в цветето. През това време аз подреждах саксиите с ароматните растения. Оливия не откъсваше
поглед от него, все така хванала го за ръката, а той приличаше на една от статуите в квартала.
— Франсиско, не знам. Може би човек трябва да се опита да живее, а после да размишлява върху това, което е изживял, а не
обратното. — Тя му посочи градината. — Всичко си има своя момент, като тези цветя. Днес са разцъфнали, а утре може би ще увехнат.
Той най-после успя да промълви:
— Предполагам, че не съм свикнал някой да залага на мен.
Настъпи мълчание. Кварталът също потъна в мълчание за няколко секунди. Накрая се отправиха отново към оранжерията. Тя се
приближи до тезгяха и избра една старинна картичка, на която мъж и жена позираха пред файтон на самия Площад на ангела. Той извади
химикалка и написа нещо на нея. Сложи я в плик и го залепи.
— И кое цвете избираш от всичките тук?
Той се огледа наоколо. После се взря в дървената табела със значенията на цветята. Отново обърна поглед към вазите, но не намери
каквото търсеше. Накрая попита:
— Можеш ли да ми намериш лале?
Тя се усмихна радостно.
— Какъв цвят?
— Червено, разбира се.
Оливия се усмихна още по-широко и той ѝ подаде картичката, макар че истинското послание се съдържаше в цветето.
Точно в този момент реших да се материализирам и прикривайки вълнението си, попитах дали го иска увито в прозрачен целофан.
Двамата ме погледнаха, сякаш бяха забравили за съществуването ми. Оливия буквално премина през мен, сякаш бях безплътна. Обърнах се
и видях отвъд стъклата да минава тайнственият мъж с русата козя брадичка, който я поздрави с кимване на глава. Тя му върна поздрава и
после го проследи с очи като хипнотизирана. Веднага след това се извини на Франсиско, защото трябвало да занесе нещо на едни
приятели. Грабна една кошница за пазар, пълна с храна, и натъпкан с лекарства плик от близката аптека. Преди да излезе и за моя
изненада, каза на Франсиско, че съм следвала археология и че сигурно съм щяла да се радвам, ако ми разкаже някои истории за квартала.
Той се изненада и заяви, че му е приятно да срещне свой колега. Тази титла ме накара да се изчервя, но аз приписах това на слънцето,
което в този час вече беше непоносимо. Казах му, че само съм каталогизирала останки в археологическия музей, че никога не съм работила
на разкопки.
— Искаш да кажеш досега — прекъсна ме той.
— Не — отвърнах, чешейки китките си. — Сега работя тук, при Оливия.
Той ми се усмихна бащински.
— Ако ме почерпиш с кафе, ще ти разкажа къде наистина работиш.
Почти летейки, отидох до машината за кафе в задната стаичка и за части от секундата се върнах с две червени чашки, готова да
изслушам лекцията му.
Седнахме под навеса в градината на миниатюрните железни столове, на които Оливия обичаше да чете почти толкова, колкото
обичаше да наблюдава тайнствения читател, наслаждаващ се на миговете, прекарани в този оазис. Все още нямаше единайсет сутринта, но
жегата беше поносима само в това кътче, в което имаше сянка и до което достигаше прохладата на малкия фонтан. Той си свали часовника,
сякаш му беше топло или пък досадно с него, и изключи мобилния си телефон. Двата жеста ме накараха да се почувствам важна. И тогава
археологът ми разказа, че „Градината на ангела“ преди е била гробище на църквата „Сан Себастиан“, която се намираше зад цветарския
магазин. Затова магазинът бе оцелял в продължение на векове от спекулантите на недвижими имоти. Това наистина беше чудо! Когато през
ХVІ в. кварталът бил завзет от театралната гилдия, нарекли го „гробище на комиците“, защото ги погребвали там. Именно това гробище
вдъхновило Кадалсо за творбата му „Мрачни нощи“, страховита готическа история за любов, в която един отчаян мъж изравя трупа на
любимата си.
Любувах се на цветната градина под блестящата светлина на нашия век и се опитах да си я представя в онази мрачна нощ на
Романтизма, преживяна от Кадалсо, с наклонените каменни гробове вместо фонтани и цветя, с бръшляна, обвил стар мраморен пантеон,
вместо да се вие по навеса, със запалени свещи вместо индийските цветни фенери.
Археологът сложи захарин в кафето си и отправи поглед към оградата на църквата, по която пълзяха нашите жасмини и бръшляни.
— В тази църква е бил кръстен големият съперник на моя клиент — Лопе де Вега. И е бил погребан във вътрешността на храма.
Сбърчих вежди.
— Но ти каза онзи ден, че и неговият труп бил изгубен.
Той кимна утвърдително с глава и сръбна от кафето си.
— С времето някой потомък спрял да плаща данъка, така че Лопе де Вега се озовал в гробището. — Той посочи с пръст земята под
краката ни. — След един век, когато Карлос Трети заповядал всички мъртъвци да бъдат преместени в гробища извън Мадрид, следите му се
изгубили като тези на Сервантес завинаги. — Той млъкна изразително и изтри устните си. — През деветнайсети век семейство Мартин
взели под наем терена на църквата, превърнали го в разсадник и построили това стъклено помещение. Оттогава е цветарница.
Слушах го смаяна, припомняйки си епизода с погребалната агентка, която бях заварила на идване, и заплашителните фрази, които бях
дочула, и казах на глас:
— Като си помисля, къде другаде едно цвете би растяло по-добре?
Думите ми изтръгнаха от него хриплив смях. Облегна се на стола предпазливо, сякаш се страхуваше да не го счупи. Затвори очи.
Изпълни дробовете си с кислорода от нашия оазис.
Загледах се в него. Наистина беше хубав мъж. Вътрешно и външно. Харесваха ми снажността му и леко разсеяната му походка.
Интелигентността му, с която не парадираше, но която прозираше в начина му да изслушва другия и да поставя всяка дума на мястото ѝ. С
внимание. С вкус. Проницателните му, с цвят на преливащ се кехлибар очи. И признавам, че завидях на Виктория. Много. И не разбирах как
може да се колебае дали да започне връзка с този мъж. Може би беше вярно онова, за което го бе предупредила Оливия — че тя усеща
неговите колебания. И че сега храни съмнения, каквито преди не е имала.
Погледнах земята под краката си, която внезапно ми се стори различна.
— Лопе де Вега е бил погребан в „Градината на ангела“? — попитах невярващо. — А търсили ли са го тук?
Той поклати отрицателно глава. Смятало се, че вече няма останки на това място.
И аз бях намерила своя оазис в едно бивше гробище?
Животът понякога е толкова ироничен, че сякаш е написан от Кеведо, когато говорим за изгубени височайши кости.
Франсиско изпи кафето си и ме остави с разтуптяно сърце и унесен поглед. Да, сърцето винаги остава младо, а моето току-що бе
разтърсено от вълнение, каквото не бях изпитвала отдавна. Под краката ми внезапно се оказа, че лежат костите на гениални писатели, на
министър-председатели като Матео Сагаста или на известни бандити като Луис Канделас. Може би тяхната същност продължаваше да
подхранва нашето маслиново дърво, което, без съмнение, бе познавало всички предишни обитатели на квартала. Дърво, което мълчаливо
заемаше първостепенно място в историята на „Градината на ангела“, в тази на Квартала на писателите и може би в моята, в нашата
история. По онова време още не знаех, че дърветата, които цъфтят, също имат собствено значение. А това на маслиновото дърво беше
мирът, както и не можеше да бъде другояче.
Луда жена
Прекарах останалата част от следобеда на люлката за мислене. Бях като човек вентилатор. Самото ми движение пораждаше вятър,
който галеше кожата ми, отлепваше потната ми коса от слепоочията и освежаваше мозъка ми. Така функционираше. Всеки би трябвало да
има люлка за мислене, окачена на вековно маслиново дърво. Бях стигнала до това заключение. Също стигнах до убеждението, че самата
градина бе активирала метаболизма си на оазис, излъчвайки сила, която отблъскваше клиентите, за да ме остави насаме с всички нови
мисли и призраци. Оливия се обади към седем, за да ми каже, че няма да се върне, имала спешни неща за уреждане, и ми заръча да предам
на Виктория „съобщението“, оставено за нея, ако минеше през магазина.
И наистина мина. Но преди това имах едно колкото любопитно, толкова и неочаквано посещение.
Докато се люлеех със затворени очи, влезе някой, който ме събуди от летаргията ми със следната сюрреалистична фраза:
— Добър ден, идвам за бонсая на лейди Макбет.
Отворих очи. Пред мен стоеше усмихнат млад мъж с черна брада, с къси дънкови панталонки и с риза с ярки като цветята ни тонове.
Внезапно ме обля студена пот. Спомних си дръвчето, на което бях ампутирала едно клонче в първия ми работен ден.
Интересният и симпатичен собственик на този бонсай беше директорът на театър „Хосе Мартрет“, който имаше на улица „Уертас“
алтернативна зала, наречена „Пансионът на бълхите“. По-късно научих, че в неговата версия на „Макбет“ — която се наричаше „Макбиг“ и
вече бе претърпяла над триста представления — в първата си сцена лейди Макбет имала бонсай. Според директора горкото дръвче сигурно
абсорбирало цялата злоба на героинята, защото всички скоро залинявали, а онези, които не умирали, се озовавали в дома на актрисата,
сякаш бил център за рехабилитация за бонсаи. Беше почти осем и половина и директорът на „Мартрет“ вече си бе отишъл, когато чух
гласовете на Виктория и Касандра зад магнолията на входа. Касандра нещо се възмущаваше. Асфалтът започваше да излъчва натрупалата се
в него топлина през деня и аз се готвех да поливам, стиснала маркуча в ръка.
— Струва ми се възмутително — казваше Касандра, която влезе, прелиствайки екземпляр на „Ел“. — Защо тези списания винаги
публикуват такива статии? „Как да избегнеш монотонността във връзката с партньора си“, „Как да постигнеш добра комуникация с
партньора си“… Представяш ли си списание за мъже със статия, която да гласи: „Как да накараш партньорката си да се интересува от
твоите неща“, „Как да доставиш многократен оргазъм на жена си“, „Как да преодолеете с гаджето си изневярата ѝ?“ — В отговор Виктория
само хихикаше. — Защо ние, жените, толкова се пънем да превърнем някой нещастен, болен или странен тип в идеалния ни партньор?
— Знам отговора! — отвърна Виктория, като вдигна развеселена ръка. — Юдеохристиянска етика. Да помогнем на човек, който е по-
нещастен от нас. Щедростта, състраданието, такива неща…
И жертвата, помислих си, като изключих маркуча, забравяха жертвата… И отидох да ги посрещна в оранжерията.
— Затова сме прецакани — заключи Касандра, докато ме целуваше по бузите. — Здравей, сладурче. Леле, днес си много хубава!
Дълго време оглеждаше с възхищение полата ми на айфелови кули. Самата тя наистина беше хубава — носеше прилепнали дънки,
обувки с високи тънки токчета и копринена блуза във войнишко зелено, също като цвета на сенките ѝ за очи. Отиваше ѝ много повече от
строгия костюм. Изглеждаше страхотно.
Виктория ме поздрави, като се заливаше от смях.
— Много ме развеселява днес…
Беше притиснала неизменния си лаптоп към гърдите. Носеше рокля от бежов лен, която беше много измачкана и не отиваше на
дребното ѝ атлетично тяло. Стовари тежкия си багаж върху плота.
— Идваме да те поканим на чаша вино и да ти донесем това — каза Касандра с тайнствен вид и ми подаде една книга.
— „Теоретичен курс за капитан на яхта“? — учудих се аз.
— Правилно го прочете. Наистина. Ще учим заедно. Аз го издържах преди години и не си спомням почти нищо. Няма да е зле да
освежа паметта си, в случай че ми хрумне да изляза в морето и да не се върна никога.
Поех си въздух. Това също ми приличаше на хитър ход от страна на Оливия. Затова започнах да отстъпвам — уверих я, че ѝ благодаря
много, наистина много, но това, което съм казала онзи ден, съм го казала под влияние на възбудата от алкохола, не е било сериозно… къде
ти, никога не бих могла да го направя. Тя ме изслуша много внимателно, мълчаливо и почти без да реагира. Накрая започна да поклаща
отрицателно глава.
— Марина, не знам дали си даваш сметка, че просто не си го опитала. — Тя постави ръка на рамото ми и заговори с увещателен
тон. — Ще учим заедно тези два месеца и когато лятото свърши, ще видим. Съгласна ли си? Освен това умът ми трябва да е зает с нещо.
Започвах да разбирам защо е толкова добра в работата си. Беше уцелила слабото ми място, както би направила с опонентите си.
Планът ми се стори добър, защото в действителност не изискваше от мен да вземам веднага решение. Нещо, което винаги ме изпълваше с
облекчение. Да не решавам.
— Е, момичета — каза Виктория весело, — да не губим време, трябва да се възползваме, защото съм във ваканция. Пабло заведе
децата за една седмица при баба им и дядо им на морето. Така че да вървим да се забавляваме.
Касандра повдигна едната си вежда.
— Ще ти го преведа. Вики иска да каже, че е освободена за една седмица условно, или по-скоро при условие.
Виктория я перна по рамото с опакото на ръката си.
— При условие? — попитах аз, мислейки за цветето, което я чакаше върху тезгяха.
— При какво условие? — възмути се Виктория.
— При условие че ще се върнат, разбира се, и край на свободата, така че трябва да се възползваме.
Аз също мислех, че трябва да се възползвам от ситуацията, затова реших, че е време да ѝ предам съобщението. „Един човек остави
нещо за теб“ — казах аз, съзнавайки колко неясна е фразата, после изчезнах зад тезгяха и отново се появих с прекрасното червено лале,
което беше пристигнало следобед. Тя отначало го погледна отдалече, сякаш я беше страх, че може да я убоде. Беше като изваяно, изправено,
свежо и цветът се разливаше от листенцата, сякаш беше нарисувано с маслени бои. На стъблото му бе закачена картичка.
Касандра погледна плика. Понечи да го вземе.
— Стой! — извика Виктория като ученичка.
— Тогава го отвори! Имаш вид, сякаш си получила съобщение от данъчната служба вместо цвете! — После изтича до табелата на
входа. — Червено лале… Колко впечатляващо!
Виктория вече знаеше какво означава — ясно, прозрачно, неопровержимо признание в любов.
Отдръпна бретона от очите си. Отдели плика от дръжката. Отвори го, като скъса внимателно единия край и прочете няколко пъти
двата единствени реда, които бяха написани.
— Среща ли е? — попита Касандра.
Виктория кимна утвърдително.
— Но не за закуска… — подхвърлих аз.
Виктория кимна утвърдително.
— Цитат е. Цитат от един писател.
Касандра изпръхтя:
— Виж ти…
Виктория прочете с треперещ глас:
— „Ако решиш да ми помогнеш, аз съм твой. Ако ли не, прави каквото ти е най-угодно. Смъртта, която ме дебне, ще удовлетвори
едновременно и твоята жестокост, и моето желание.
Твой до гроб,
Рицаря на печалния образ.“[6]
Спогледахме се съучастнически с Касандра.
— И сега? Това какво означава? — попитах нетърпеливо.
— Превеждам — каза Касандра. — На староиспански означава, че е влюбен до полуда.
— Не казва това — засмя се Виктория като момиченце.
— Казва „аз съм твой“ — цитирах аз.
— Какъв сложен мъж… но е красиво! — Касандра си оправи опашката. — Е, какво ще правиш?
Виктория доближи картичката до лицето си. Същият блясък. Същата заслепяваща усмивка. Нова светлина, която бликаше, стимулирана
от друга светлина. Скри лице в цветето, сякаш внезапно то се бе превърнало в неин собствен оазис, и от там я чухме да казва: „Не знам,
момичета. Не знам.“
Излязохме от „Градината на ангела“ нетърпеливо, с желание да се забавляваме. Касандра бе уточнила, че не иска да мисли, нито да
решава: „Достатъчно ми е да е заведение с късо меню и властен барман.“ Така че тръгнахме по улица „Мединасели“ до „Санта Мария“ и
влязохме в „Двете гардении“, малко заведение с оранжева светлина, старинни канапета, декорирани с атлаз в карамелен цвят, и перденца в
стил „къщата на баба“. Виктория обожаваше това място, защото барманът в него забъркваше най-хубавите коктейли с водка и тоник, както
и пускаше музика на непознати певци, които изпълваха бара с вълнуващи думи и отбрани акорди.
Седнахме на две канапета в стил осемнайсети век, сякаш бяхме в лекарски кабинет, с чаши в ръка. Междувременно изпратихме
съобщение на Гала — която беше много загрижена за идилията Франсиско — Виктория, откакто го бе видяла същия следобед с цвете в
ръка, — но след малко тя отговори, че още си е вкъщи, завършвала един реквизит точно за „Макбиг“, който Мартрет ѝ бил поръчал. На
Страдащата красавица дори не се обадихме. Знаехме, че е доста объркана напоследък. Беше говорила с Касандра тези дни, защото се
интересувала от замразяването на яйцеклетки. Тази новина едновременно ни изненада и зарадва. Но както ни каза Касандра, се отчаяла,
когато научила колко струва процедурата. Въпреки това същата вечер щяла да говори с майка си, за да я пита дали може да ѝ помогне.
— И знаеш ли какъв е резултатът? — попитах аз обнадеждена.
Касандра поклати отрицателно глава.
— Мисля, че една майка най-добре може да разбере тази потребност — заяви Виктория.
Влязоха двама младежи, които се опитаха да седнат на съседната маса, но Касандра нарочно сложи чантата си там и озадачени, те се
отправиха към барплота. Изхождайки от собствения си опит, супержената смяташе, че колкото и консервативни да са родителите на Аурора
— не вярваше да са по-задръстени от нейните, — в крайна сметка щеше да ги зарадва мисълта, че биха могли да имат внуче, когато вече са
изгубили надежда. Изцъка с език и кръстоса крака. Във всеки случай, прекъснах я аз, е ужасно, че точно Аурора, която притежаваше
майчински инстинкт, не може да си го позволи само защото няма пари. Потънахме в размишление. В същия момент зазвуча „Животът в
розово“ в изпълнение на Луис Армстронг. Проблемът е, че децата са се превърнали в лукс, изпръхтя Виктория. После ме погледна с
любопитство, докато вземаше чашата си.
— А ти как се чувстваш с Оливия в цветарницата? Голяма особнячка е, нали?
— Да — съгласих се с усмивка. — Но много ми помага.
— Познаваше ли я преди това? — заинтересува се Виктория.
Поклатих отрицателно глава.
— Всъщност още не знам нищо за живота ѝ.
— Е, това е част от чара ѝ. Както при всички особняци, някои нейни страни са осветени, други в сянка — усмихна се тя.
— Да ви призная, в началото помислих, че е леко смахната — каза Касандра и разкръстоса краката си. — Сигурно и тя си е мислела
същото за мен, когато постоянно си изпращах цветя.
Усмихнах се. Да, може би Оливия беше диагностицирала и мен като депресивна истеричка, когато ме видя за пръв път. Всемогъщата
компютърна специалистка беше потънала в мълчание, втренчена в цветето, но умът ѝ очевидно работеше трескаво. Когато забеляза как я
гледаме, отпи от чашата си и я изпразни наполовина.
— Знам какво би трябвало да направя, но ме вбесява, че трябва да го направя.
Касандра пиеше със сламка от ягодовото си дайкири.
— И какво е то? — попитах аз предпазливо.
— Да деинсталирам този софтуер от главата ми.
Двете я изгледахме хладнокръвно.
— Момент, момент… Преди да деинсталираш нещо, да подредим малко нещата — каза Касандра. — Какво изпитваш към този мъж?
Виктория бършеше машинално с пръст избилата влага по чашата.
— Постоянно мисля за него.
— Тогава не го чукай — отсече Касандра.
Разлях част от питието си върху себе си заради една бучка лед. Двете погледнахме неразбиращо Касандра.
— Но нали преди говореше обратното! — извиках аз, като се бършех с една салфетка.
— Да, но сега е различно. Би могла да се влюби в него. А той е женен. — Изпъна краката си, после ги прибра и се обърна към нея. —
Ти имаш нужда от toy-boy[7], разбираш ли? А към този мъж може само да имаш сексуално очакване, което, след като се разреши, да премине
в друго състояние, но ако искаш да ти кажа мнението си…
— Кажи ми го.
— Не ѝ го казвай.
— …това е много кофти.
Докато бършех със салфетка брадичката си и част от френската си пола, ми се прииска да им кажа, че любовта или споделеното
желание не може да са нещо лошо; че в продължение на много години съм имала връзка в режим на изчакване и че това не е било
равносилно на „стабилност“, а е било нещо като дълбока кома, за която аз също съм допринесла. Искаше ми се да накарам Виктория да
осъзнае какъв късмет има, но вместо това продължих да отпивам от чашата си.
— Това е проблемът — продължи тя. — Ако започна връзка с него, знам, че няма да е обикновена забежка. Нито за него, нито за мен.
— Не знаеш каква ще бъде, докато не я изживееш — отбелязах аз.
— Не е толкова лесно, Марина. И двамата имаме семейство. — Тя отново започна да се любува на цветето си. — Но от друга страна,
би било толкова хубаво да я изживея. Никой не ме е гледал така, както ме гледа той.
„Нито пък мен!“ — идеше ми да изкрещя. И си спомних очите на Франсиско, когато говореше за Виктория, и толкова ѝ завидях, че
почти я намразих, задето омаловажава толкова глупаво това, което аз никога не бях имала. Изпих питието си почти на един дъх и реших да
говоря, преди да съм се разколебала. Този обикновен жест привлече вниманието на приятелките ми.
— Виж, Виктория — започнах аз, — вярно е, били сме обучавани да се жертваме. Напълно съм съгласна с това, което каза преди малко
за юдеохристиянската етика, но не мислиш ли, че заслужаваш да си щастлива? — Отново тази фраза, която сякаш вливаше вълшебен серум
в приятелката ми. — Не знам, мисли за това като за дар, който животът ти поднася.
Касандра закима енергично с глава.
— Така се говори! Съгласна съм. Я кажи кога за последен път си си подарила нещо? — предизвика я тя.
Виктория се замисли. Аз също. Дори не знаех какво означава това. Наистина ли бях толкова прецакана? Поръчах си още едно питие.
— Вярно е — призна Виктория. — Винаги съм го отлагала за по-добър момент.
— А ако поне веднъж не го отложиш? — провикнах се аз от барплота.
Настъпи мълчание, което внезапно разхлади атмосферата.
Двамата младежи на бара ни слушаха, без да се прикриват. Единият беше нисичък, с лице на плешиво момченце и според Касандра
имаше вид на разказвач на остроумни вицове. Приятелят му беше хубавец, но доста неразговорчив, защото зъбите му бяха криви. Според
нея тандемът беше ясен.
Виктория прегърна с ръце раменете си.
— Признавам, че ми се иска да прекарам поне една нощ с него, за да разбера какво е да правиш секс с такъв мъж.
— За да се чукаш и точка — поясни нашата все по-малко дипломатична дипломатка.
— Искам да кажа, с мъж, който да се чувства цялостен с мен и който да ме приема каквато съм, с моята най-необуздана, най-страстна,
най-забавна страна. Макар да е само за една нощ.
Дори гласът ѝ се беше озарил. Очите на Касандра също блестяха. А аз бях надвиснала като граблива птица над втората си чаша.
Мобилният телефон в чантата на Виктория завибрира и Касандра ѝ забрани да го изважда, но тя не я послуша. Лицето ѝ, също като
това на Франсиско няколко часа по-рано, помръкна. На екрана на мобилния ѝ телефон се появи снимка, изпратена ѝ от плажа — две
усмихнати щърбави момченца. Тя си пое въздух и започна да отговаря на съобщението, докато ни разказваше, че предложила на Пабло да
отидат на терапия за двойки, но той не искал, защото или отричал, че имат проблем, или приписвал всичко на изтощителната работа на
своята всемогъща жена, или на умората си.
— Понякога ме кара да се съмнявам в самата себе си и мисля, че виждам проблеми там, където ги няма. Друг път си мисля, че е с
друга, защото в продължение на месеци не ме докосва. А това е лош симптом.
— Месеци? — извика Касандра и няколко глави се обърнаха към нас. — Скъпа, когато сексът умре, това не е симптом, това е
мултиорганен дефект. Няма значение дали е с друга, или не. Оттеглям си думите. Пожелавам ти страстна авантюра.
— Все пак трябва да вземеш решение — възразих аз.
— Не мога. Не знам защо се чувствам толкова виновна.
Изсмях се и смехът ми прозвуча почти театрално. Осъзнах, че започвам да се напивам.
— Ясно е като бял ден — заявих, сякаш го казвах на себе си. — Чувстваш се виновна, защото за пръв път правиш нещо само заради
себе си и за себе си.
Тя продължи да рисува с пръст по запотеното стъкло на чашата си.
— Ако анализирам това, което чувствам към Пабло, може би ще осъзная истинската опасност, пред която се изправям.
— Виж, Вики — казах, — не съм най-подходящият човек, който да те насърчи да се впуснеш в подобна история, защото аз никога не
съм се осмелявала за нищо…
— И аз няма да те насърчавам — прекъсна ме Касандра, — защото в момента изпитвам алергия към женени мъже, особено от такива,
които твърдят, че имат „принципи“.
Супержената вдигна чашата си.
— …но знам нещо — продължих мисълта си. — Че чувствата не подлежат на анализ. Човек или ги има, или ги няма. — Внезапно
намерих следа от друг глас в думите си. — Не мислиш ли, че ако започнеш да ги анализираш, ще престанеш да чувстваш? Точно това е
красивото на чувствата. Че са непредсказуеми. И неподлежащи на контрол.
Касандра се изправи като пружина на мястото си.
— Излез от това тяло! — извика ми тя. — Да не си глътнала Оливия?
После погледна изпитателно към двамата досадници на бара, които бяха започнали да ни правят гримаси, и ни напуши такъв смях, че
почти се затъркаляхме на канапетата, докато чашата на Касандра падна с трясък на пода и ние се поуспокоихме. Тя тържествено отиде при
бармана и му заяви, че лично ще почисти щетите. Истината е, че с Виктория дори бихме платили, за да видим този спектакъл, в който
Касандра — с марковите си обувки с високи токчета и прилепналите си дънки — попиваше с парцала разлятата водка, докато произнасяше
монолог за причината, поради която хора като нея не обичали да изразяват външно чувствата си. Всъщност дори не искала да има чувства,
увери ни тя, докато буташе скришом под канапето няколко резенчета лимон. Била специалистка по потискането им. Контрол. Силен
контрол. И следователно самота, дълбока самота, а това водело до липса на преживявания, която в крайна сметка… не била ли липса на
живот? — заключи тя с недвусмислен жест.
Виктория я слушаше внимателно и с известен скептицизъм. Според нея не беше възможно да нямаш чувства и точно защото това не
беше възможно, ги имаш, но ги таиш в себе си.
— Точно това имам предвид — прекъсна я Касандра, като се опря на пръчката. — Че се превръщаш в скапана тенджера под налягане.
И в деня, когато решиш да махнеш капака, бум! всичко се разхвърчава навън и нараняваш с толкова чувства другите, че те бягат презглава от
теб. Това е историята на моя живот.
Върна пръчката с парцала на бармана за радост на двамата младежи на бара и ни погледна. Отново постави капака и каза: „Чувствата
са гадна работа“, но според нея — и ѝ било неприятно да го признае — нищо друго не те карало да се чувстваш толкова жива. Оправи
опашката си, извади дезинфектиращ гел от чантата си и си почисти ръцете. После седна на страничната облегалка на канапето и ни
предложи гела. Поклатихме отрицателно глава. Постави ръка на рамото на Виктория.
— Виж, много по-лесно щеше да ми е да ти кажа, че любовта е гадост, защото на мен не ми е провървяло, но би било егоистично от
моя страна, защото това може да е шансът на живота ти.
Тя я погали по косата.
Самата тя признала, че живее с Пабло като упоена, напомни ѝ Касандра. Този коментар бе зле приет от Виктория, която се надигна от
мястото си и отрече да е казвала такова нещо. Според нея една двойка трябвало да има проект. Касандра повдигна вежда. А една двойка не
трябвало ли да има страст? Страст един към друг във всичките ѝ измерения? В този момент аз се оживих, озарена от прозрение, и отсякох с
леко фъфлещ глас, че това е тъпа дефиниция — една двойка е страст плюс проект, нещо, което приятелките ми приветстваха и към което
Касандра добави, че когато едно от двете неща изчезне, двойката вече не върши работа. Това било прекалено категорично, отбеляза
Виктория, докато гризеше парченце портокал от чашата си. Е, поне не вършело работа на определен тип жена, уточни Касандра. Все пак се
възхищавала, че Виктория се бори така за брака си.
— Но навярно няма да ти хареса да чуеш нещо. — Касандра направи пауза, сякаш подбираше думите си. — Може би това е шансът ти
да провериш дали оправдаваш Пабло за всичко, с което те е разочаровал, като преувеличаваш или неговите качества, или тези на тандема
ви, за да придадеш правдоподобност на тази лъжа към самата себе си.
За момент помислих, че Виктория ще стане и ще си тръгне. Разнесе се гласът на Бубле, който пееше „Ти си единствена“. Барманът ни
даде знак, че сега е моментът да поръчаме последно питие. Виктория стоеше като вцепенена, докато галеше с пръст едно венчелистче на
лалето. Изпитах нежност към нея.
— Касандра иска да каже, че може би това е шансът ти да станеш какавида — прошепнах като хипнотизирана и двете ме погледнаха
недоумяващо. — Искам да кажа, че това може да е шансът ти да промениш коренно живота си и да откриеш коя си.
Виктория си разроши бретона, както правеше винаги когато беше нервна.
— Момент, момент. Не съм казала, че искам да променям коренно нищо — възрази тя.
— Вярно е, Марина, в момента се опитваме да изясним дали ще се чука с Франсиско, да не драматизираме.
— Да не драматизираме? — възмутих се аз. — Да не драматизираме… след твоята реч!?
Те се разсмяха и накрая и аз се присъединих към смеха им.
— Освен това — добави Касандра, като присви очи — може Франсиско да е само нейният „мъж лост“.
— Моят мъж лост? — учуди се Виктория.
— Да, ще помогне да раздвижиш връзката си. Нещо, което очевидно не си способна да направиш сама. — Разпусна косата си. — Дори
само заради това си заслужава.
— Браво, много си романтична — възмутих се аз.
— Аз също съм разочарована — увери ни Виктория с подигравателна усмивка. — Това за мъжа лост звучеше… обещаващо.
— Дайте ми лост и ще повдигна Земята! — възкликна Касандра, като вдигна чашата си.
И вдигнахме чашите си веднъж, два, много пъти. Мина почти цял час, през който говорихме само глупости, а барманът затвори
заведението и ни разреши да останем, при условие да не викаме много, докато той разчиства. И през този отрязък от вечерта Виктория —
освободена с помощта на алкохола от свръхчувствителността си — се върна назад в годините, докато стигна до юношеството, откъдето ни
питаше какво смятаме, че трябва да направи, а после поиска да знае как ми се е видял Франсиско, какво е казал на Оливия, как е избрал
цветето. Аз, разбира се, скрих информацията за червената гладиола, която на теория тя му бе подарила — щеше да разбере за нея, когато му
дойдеше времето.
— Всъщност ти завиждам — призна Касандра, чийто език вече се заплиташе. — Не знам какво е да имаш толкова дълга връзка. Не
знам какво е споделена любов. Имаш много неща.
— Имаш деца — внезапно добавих аз и дори се изненадах от това, което казах. — Не знам какво е да имаш деца. И също като Аурора
може би няма да имам.
— Замразявай! — възкликна Касандра явно високо, защото барманът ѝ изшътка. — Но е вярно, Вики. Вече си „изпълнила дълга си“,
както биха казали глупавите ми колеги. Така че сега трябва да мислиш за собственото си щастие.
— Уверявам ви, че това за децата е доста надценено — каза Виктория, противно на очакванията ни.
— Говориш така, защото вече имаш — възразих аз.
— Нека ви призная нещо — въздъхна Касандра, — намирам се в етап, в който мразя човечеството, така че не знам дали искам да
допринеса за размножаването на нещо, което мразя.
— Или ти да се размножиш, но не знам дали си заслужава — вметна Виктория.
Двете избухнаха в смях при този толкова лекомислен коментар.
Не знам защо, но внезапно ме заля гореща вълна, която сега знам, че се дължеше на едно чувство — гняв. Станах, за да отида до
тоалетната, и когато барманът ме спря, за да ми каже, че двамата мъже на бара, които се бяха залепили за него като миди за скала, искат да
ни почерпят, аз отказах с рязък тон — нещо, което развесели извънредно много приятелките ми, и аз им обърнах гръб. Сега знам защо
толкова се ядосах. Защото осъзнах, Оскар, че и в това отношение се бях приспособила към теб. Беше ли вярно, че не съм искала да имам
деца? Разбира се, ти беше по-възрастен от мен, така че не ти пукаше да остарееш сам и без семейство. За теб още от началото съм била
тази, която ще те съпътства до самия ти край, държейки треперещата ти ръка на смъртното ти ложе. Всичко това се изпълни, но по-рано от
предвиденото. В онзи момент обаче видях себе си как агонизирам в някой старчески дом, за който може би вече трябваше да започна да
пестя, след като болногледачката ми е изпразнила къщата и сметката ми, защото никой не я е надзиравал, докато аз съм лежала и съм
разучавала стените около мен. Без приятели, без семейство, без никого в света, на когото да оставя спомените си или който да държи
ръката ми и да ми вдъхне топлина преди последното ми пътуване.
Чувах как приятелките ми си говорят — едно дете било случайност в най-добрия от случаите, уверяваше Виктория, докато гризеше
кожичките на ноктите си. Вгледах се в облеченото ѝ в ленен костюм тяло. Бременностите не бяха нанесли сериозни щети на външния ѝ
вид, макар че се беше занемарила малко. И ѝ завидях. Защото едно дете, било то случайност или дългосрочно вложение в щастие и пълнота,
е нещо, от което някои хора се нуждаят, а други не, но което винаги ще им липсва в последните мигове на живота им или в самотата на
старостта. Нещо, което тя никога нямаше да изживее. А аз? Щях ли да тъгувам за кръвните връзки и закрилата на племето, когато навляза в
есента на живота си?
Почувствах как главата ми пламти и застанала права, от тази позиция на превъзходство, дръпнах една реч:
— Виж, Виктория, всички се страхуваме, че нещата ще изгубят давност. Че ще се променят. И понякога те губят давност от само себе
си. Умират. Аз бях принудена да се променя. — Гласът ми затрепери. — Поне ти можеш да вземеш решение. Аз не можах. Както винаги се
оставих животът да реши вместо мен. И ето ме, изпаднала в една най-банална криза на четирийсетте, и единственият ми изход е да започна
отново. Сама. И без нищо.
Виктория ме погледна с тъмните си живи очи от долу нагоре, превърнала се в малко момиче. Взе ръката ми и я стисна. Касандра ме
погали по крака.
— Съжалявам, Марина — извини се тя. — Понякога забравяме колко ти е тежко.
Поех си дълбоко въздух. Стиснах ръката ѝ, после я пуснах и взех чантата си.
— Както казва Оливия — продължих, борейки се с буцата, заседнала в гърлото ми, — единственото, което ни отдалечава от щастието,
е страхът от промяната.
Изправиха се, пъхнаха чашата ми в ръката, взеха своите и ги вдигнахме войнствено, изричайки в хор:
— Защото животът е неотложна задача!
Разкикотихме се, след което вдигнахме още няколко наздравици за Оливия, което ни послужи като оправдание, за да поръчаме още по
едно питие, да изнервим бармана и да установим как един човек може да присъства толкова осезателно в един разговор, макар и да
отсъства.
По-късно Касандра ни съобщи решението си да не изпраща презерватива с букета рози на жената на любовника си. Щяло да бъде
проява на лош вкус, а тя била възпитана, но наистина искала да прекъсне връзката. Възможно най-скоро.
— Някой път ще ви разкажа в каква каша съм се забъркала. — Тя отново направи една от многозначителните си паузи. — Дори не
можете да си го представите. Истината е, че е извратено.
И беше вярно. В историята на Касандра имаше много повратни точки, за които ние дори не подозирахме, но които щяха да предизвикат
най-голямата метаморфоза. Проблемът според Виктория беше, че вече я бе чувала да повтаря като развалена плоча, че ще го зареже, на
което Касандра възрази, че този път било окончателно. Любовникът ѝ бил ярък образец на това, което Оливия наричала „мъж ластик“.
Онзи, който се появявал в живота ти, молейки се да го накараш да се влюби в теб, а после започвал да те манипулира чрез стратегията на
периодичното придърпване и отблъскване.
— Кара те да си помислиш, че може би е влюбен, после изчаква ти да отвориш сърцето си, а когато се хванеш на въдицата, той се
отдръпва. — Прибра гъстата си коса в кок. — Тогава вече си напълно загубена, защото си в по-неизгодна позиция.
Според Оливия това беше най-жестокият и ефикасен метод, чрез който да накараш някого да хлътне по теб. И въпреки че Касандра бе
разнищила процеса с психиатъра си, отново и отново се хващаше на уловките му. Колкото повече се стараеше, толкова по-ниско беше
самоуважението ѝ и толкова по-здраво я държеше в капана. Неговата сила бяха нейната двусмисленост и слабостта ѝ, нейният копнеж,
предизвикан от всеки малък жест на любовника ѝ. „Периодичното придърпване и отблъскване е най-резултатната стратегия“ — казваше
Оливия. Изваждала от равновесие всекиго. Когато Касандра се опитвала да се отдръпне, той я задържал, като проявявал най-дълбока
нежност. А когато тя се опитвала да направи крачка напред във връзката им, той се държал резервирано и ѝ говорел за съпругата си. За това
колко виновен се чувствал към нея, защото в действителност тя била чудесна жена.
А ние я слушахме, съзнавайки, че можем да правим само това — да я слушаме. И че единственият начин да се освободи е да престане
да обича. И че разочарованието трябва да си свърши работата и да развали злата магия.
По онова време още не можех да разбера как преуспяла жена като Касандра може да е в плен на подобен водовъртеж. Причината беше,
че не познавах размера и природата на този водовъртеж. Не можех да предположа, че любовникът ѝ беше най-малкото от всички злини, че
това, което ги свързваше, не беше любовта ѝ към този мъж, а беше нещо много по-сложно. Чувствах се толкова незначителна в сравнение с
нейната интелигентност, с високите ѝ остри токчета, с начина, по който се обличаше, съчетавайки обикновена блуза с дънки, или когато
говореше за преговорите, които водеше в офиса си на няколко езика. Не можех да проумея как онзи невзрачен мъж, когото видях в градината
в първия ми работен ден и който не беше в състояние да обуздае дъщеря си, нито да погледне привлекателната си жена в очите, може да я
подценява.
— Знаете ли, момичета? Писна ми да бъда силната — въздъхна Касандра, като си играеше с ягодата в коктейла си. — Понякога си
мисля, че съществувам само за да могат другите да се чувстват добре — майка ми, сестрите ми, колегите ми. Здравей, аз съм Касандра, не
се безпокой, няма да ти създавам проблеми, нямам такива, но можеш да ми прехвърлиш своите. Аз ще ти ги реша. Чувствам се като
увеселителен парк за незадоволени възрастни, които идват само за да се забавляват и после си отиват. Или по-скоро като
балнеосанаториум. — Тя се изсмя горчиво. — Идват да лекуват проблемите си, самоуважението си и когато им се повиши, не само си
тръгват, без да дадат нищо в замяна, но и си спестяват дори обикновен жест на нежност, едно „обичам те“ и даже си позволяват да ти кажат
„как стоят нещата“, „искрено“, или, с други думи, жестоко, директно, защото се предполага, че няма да те заболи. Ти си супержена. Пълна
глупост. Ти можеш да понесеш това, че и повече.
— Мрааазя тази фраза — заяви Виктория и замалко да заспи над чашата си.
Нощта завърши с една нова рецепта, измислена от Касандра, за да зареже мъжа ластик „окончателно“, и с опитите на Виктория да
бъде по-вездесъща от всякога и да се пита какво ще прави, за да скрие срещите си с Франсиско, когато семейството ѝ се върне. Смяташе, че
е изгубила напълно инстинкта си за прелъстяване, както и тренинга си, дори нямала хубаво бельо. Касандра ѝ предложи да остане при нея
тази вечер, за да свикне да спи извън дома си понякога. И те се запътиха, хванати под ръка, като се опитваха да вървят по права линия, към
елегантния апартамент на булевард „Прадо“ с изглед към Ботаническата градина.
Отидох до цветарницата, защото си спомних, че Оливия ми беше казала да заключа два пъти вратата на желязната ограда и да взема
ключовете. На следващата сутрин аз щях да отворя. Преди да си тръгна, хвърлих последен поглед към смълчаната като гробище „Градина на
ангела“ и се усмихнах. Тогава за пръв път си помислих, че Оливия е още един ням свидетел, като мъртъвците ѝ, като цветята ѝ.
Ден 4
Упорството на призраците
Слънцето изгря от изток, както всеки път. Начертало е ясна пътека по морската повърхност и „Питър Пан“ дефилира по нея като
филмова звезда на премиера. Морето отново е спокойно и това ме радва, но също съм наясно, че вятърът ще е насрещен до нос Гата и това
ще изчерпи силите ми. Трябва да внимавам с въжетата, ти винаги ми повтаряше това. Ако ги кръстосаш, не знаеш как ще те завари морето.
Така че ще се възползвам от времето, за да пиша и да приготвя закуската. Защото нищо не се знае.
Поглеждам лаптопа на Виктория — според него брегът се променя в посока югоизток до нос Гата. Спомням си, че това беше един от
любимите ми участъци от пътя. Нижещите се малки и малко познати заливчета, в които скачаха делфините. После идва заливът Алмерия,
врязан дълбоко в сушата, и трябва да се отдалечиш от брега почти на десет мили. Е, да вървим натам.
Днес спах малко повече, изчислявам, че са общо два часа. Трудно ми е да се разсъня. Сънувах онзи пръв разговор с момичетата. Беше
началото на толкова неща. Ако тогава бихме могли да знаем как всяка от нас ще се промени само за три месеца, щяхме да останем удивени.
Оглеждам краката си на утринната светлина. Все така са слаби и костеливи, но коленете ми, които обикновено винаги са били
месести, сега са набръчкани и кафеникави. Гала щеше да каже, че това е признак на старост. И че можеш да разбереш годините на една
жена само като погледнеш лактите и коленете ѝ. А на дясното си бедро открих броеница от синини, които стигат чак до прасеца. Когато си
на кораб, непрекъснато се удряш в нещо. Точно това е присъщо на нестабилността. Както в живота. Не преставаш да се удряш в какво ли не.
Да, онзи разговор беше съдбоносен за мен, защото ме накара да се запитам за пръв път за някои неща. За нашата връзка. Да я поставя
под съмнение. Осъзнах, че никога не я бях поставяла под съмнение. Просто „беше“ или по-скоро „бяхме“. Както сега осъзнавам, че откакто
ти се разболя, не се бях вглеждала в тялото си. Не че сега ще развия „синдром на Галатея“ като нашата жена викинг, но съм остаряла, в това
няма съмнение, и в гъстата ми черна коса проблясват сребърни нишки.
„Още е синкава — казваш ти зад мен, — синкавочерна, както казваше баща ти, като нощно море.“
Очевидно още спя, защото със сигурност това не го изрекох аз. Чух ясно твоя глас, вероятно в главата ми. Но този път те чух да казваш
нещо, което никога не си казвал. Интересно. Както и да е, благодаря ти. Изглежда, мозъкът ми е решил да те пресъздаде. Да ми даде това,
което имам нужда да чуя. Вярно е, че ти винаги си бил суетен по отношение на двама ни. Така че е правдоподобно да си казал тези думи.
Отказваше да приемеш собствената си разруха, както и признаците, присъщи на възрастта ми, върху която простираше субективния си
поглед.
Само че ще ти кажа, че не е вярно. Това за косата ми. Случайно откъснах кичур от нея и установих, че е пълен със сиви и твърди като
тел косми. Казват, че от неприятностите косата на човек побелява. Така казват.
— Все едно да твърдиш, че морето може да стане жълто, Мари. Изглеждаш… прекрасна си.
Май започвам да полудявам, защото току-що усетих, че ме прегръщаш откъм гърба. Възможно е да е бил вятърът, но вятър няма. Както
и да е, нека ти кажа, че не е хубаво да се възхищаваш на някого за това, което не е. Не, не съм прекрасна и разбира се, не „изглеждам“
прекрасна. Може би съм била някога. Възможно е, макар да ми се струва неточно определение. Пресилено. Винаги ми се възхищаваше за
най-глупавите неща.
— И това те дразнеше?
Обръщам се, но не те виждам.
Какво говоря? Разбира се, че не те виждам!
Няма го! Марина, няма го!
Слънцето ме заслепява. Аз и корабът сме в плен на златистата насрещна светлина. Чувам гласа ти ясно, извън мен, на фона на
плискащите се вълни. Може би вчера съм слънчасала, защото главата ме боли. Въпреки това не се сдържах да не ти отговоря:
— Ти упорстваше да ми се възхищаваш за неща, в които не се разпознавах, Оскар. За моята чувствителност, за артистичния ми
темперамент… Че единственото, което ми липсвало, е инициативност, така казваше. Че съм образована, че бих имала блестяща кариера,
ако я възприемех сериозно, ако „проявех упоритост“… Дори твърдеше, че от мен би излязъл добър моряк, защото съм го носела в кръвта си,
че би било добре да се науча да плавам сама. Не си ли даваш сметка, че ме ласкаеше само за онези черти, които ти искаше да притежавам?
Оглеждам се наоколо. Белият гръб на „Питър Пан“ е все така пуст. Само аз и гласът ти сме на него. Днес не съм вдигнала платната.
— Но, Мари, аз наистина ти се възхищавах.
Поглеждам наляво и надясно, обръщам се, вървя боса по палубата, като се държа за въжетата от страната на десния борд, без да знам
накъде да ти говоря.
— Наистина ли? И какво друго съм направила, освен да вървя на буксир след работата ти, след живота ти и дори след радостта ти?
Кажи!
— Тъгата беше част от теб, също както е част от морето — продължаваш и усещам лек повей на вятър. — Един ден осъмва обляно в
светлина, а друг ден се мръщи буреносно. Аз не се опитах да променя това. Би било равносилно да се опитам да променя морето.
— Сега на поезия ли те избива?
Застанала на палубата, сграбчила мачтата, аз сритвам въжетата, които се заплитат в краката ми, и започвам машинално да ги оправям.
— Знаеш ли какво мисля? Че винаги си се опитвал да ме промениш и когато не си успял, си ме измислил, както е направила Виктория
с Пабло, за да можеш да живееш с мен през всичките тези години. Това е истината.
Знам, че съм толкова гневна, защото съзнавам, че предишната поетична реч е твърде присъща за теб, за да не е твоя, и че гласът ти вече
не звучи в ушите ми, а извън мен. Би трябвало да се възползвам от тази халюцинация, за да говоря за това, за което никога не сме говорили.
Какво лошо има в това? Старецът на Хемингуей не правеше това — да разговаря с призрак. Мисля, че е добро теоретично нововъведение.
Може би съм на границата на лудостта, но точно сега не ми пука, щом изпитвам облекчение.
Внезапно нещо на носа затуля слънцето и те виждам.
Виждам те ясно.
От плът и кръв, не като призрак от филм, а като човека, който беше — с дъждобрана, с морскосиньото шалче на врата, с тридневна
брада. Носиш късите панталонки и си бос, за да не се подхлъзнеш на влажната от утринната роса палуба. Вървиш тромаво по левия борд,
минаваш пред мен към кърмата и сядаш от едната страна на масата, сякаш чакаш закуската. Не изглеждаш уморен. Морският бриз духа в
лицето ти.
Решавам да ти говоря, така и така си тук. От най-високата част на „Питър Пан“, сякаш съм още една мачта, те предизвиквам:
 — Ти никога не поиска да имаме дете.
— Нямахме нужда от дете.
— Ти не.
Наблюдаваш ме с усмивка, която не успявам да разгадая. Може би така съм решила да те запомня.
— Мечтата ми бе да съм с теб — казваш ми. — Нищо друго не ме интересуваше. Мечтата ми бе да остареем заедно.
Приближавам се предпазливо. Сядам от другата страна на масата. Ослепителното слънце ни събира в една и съща плоскост на
реалността.
— И сега какво? — Облакътявам се на масата. — Защо ме изостави? Сега от теб ми остават само този кораб и твоят призрак. Нямам
нищо твое, което да е живо.
— Никога не съм мислил, че искаш…
— Не, никога не сме мислили за това…
Обръщам лице към вятъра, за да изсуши сълзите ми. Може би в края на краищата дори да съм била твоя фантазия, ти си я обичал, както
аз никога не съм се обичала.
Минали са два часа, а ти още си тук.
Вятърът се е усилил и се опитвам да държа кораба в хоризонтално положение. Днес съм решила да не вземам биодрамин. Засега се
държа. Мисля, че трябва да отпусна шкота на голямото платно. Стори ми се, че го гледаш изпод око. Колкото по-опънато е, толкова повече
вятърът ще го блъска и корабът ще се люлее още по-силно. Не искам да правя експерименти и ако вятърът продължи да се усилва, скоро ще
се наклоня на една страна.
Опитвам се да не обръщам внимание на „присъствието“ ти или каквото и да е това, което си и което се проектира до мен. Не правиш
нищо друго, освен да седиш зад руля, втренчен в морето. Ако не те гледам, и ти не ме гледаш. Забелязах, че влизаш в контакт с мен само ако
те призова. Затова реших да не ти обръщам внимание с надеждата, че ще изчезнеш. Трябва да си възвърна здравия разум, иначе ще потъна.
Може да е последица от липсата на връзка или от свръхдоза биодрамин. Мобилният ми телефон все така не се зарежда, така че от два дни
нямам контакт с външния свят, с реалния свят. Нещо, което да служи за котва на разума ми.
Опитвам да се съсредоточа в пейзажа. В навигационните карти, които Виктория качи на компютъра. Дано когато завия при Сан Хосе,
вятърът ми помогне, защото ти, море, не ми помагаш в нищо.
Наблюдавам с тревога как вълните идват от открито море и от запад, за да пресекат пътя на „Питър Пан“, който сега леко разплисква
водната повърхност.
Очертанията на брега са като изрязани на контражурната светлина и морето отново искри с бели отблясъци. Вдигам поглед към
небето. То е невероятно безоблачно. Само една плътна верига от облаци тръгва откъм носа и се губи на хоризонта към Африка.
Фантазирам си, че това е единственият нос, който свързва Европа с Африка, и че когато се откъсне, старият континент ще остане
окончателно на произвола на съдбата, изгубен в течната древна стихия.
Един час по-късно ти още си тук.
Може би мозъкът ми страда от недостиг на захар. Сигурно е това. Не съм сложила нищо в устата си от вчера следобед.
Ставам, за да видя планините, които сега приличат на бишкоти. Под един от тях наднича огромна бяла скала, откъснала се навярно в
праисторическата епоха.
— Нямаш представа колко голямо значение имат въжетата, Мари — казваш ми, седнал зад руля.
Да, това винаги си го повтарял. И знам защо ми го казваш сега — защото съм събрала платната. Събрах ги, защото не вършеха работа. И
е възможно да се наложи отново да ги вдигна. Безсмислено усилие. А нямам сили в излишък. Разбира се, това предупреждение отправям
към себе си, но си прав, трябва да се възползвам от временното затишие на вятъра, за да си приготвя закуска.
Слизам в кухнята, приготвям закуската — една ябълка, сто и двайсет грама шоколад с препечен хляб и масло. Силно кафе. Тръгвам към
палубата с чашата и бисквити в ръка. Гледаш ме укорително.
— Колко пъти съм ти казвал, че когато се качваш или слизаш, ръцете ти трябва да са свободни.
Изкривявам устата си в усмивка, оставям чашата и бисквитите на земята и изкачвам последните две стъпала.
— Дори и мъртъв, не ме оставяш на спокойствие.
Макар да не си го признавам, много ми липсваха тези дребни забележки.
В същия момент съзирам ясно нос Гата. Белия фар, извисяващ се на скалата. И по права линия откъм носа — промяна в цвета на
морето, като черта, прокарана през синия цвят. Сякаш сирените бяха свършили въ`лната с този цвят и бяха продължили да тъкат с друга —
по-груба и тъмна.
Половин час по-късно се приближавам до тази все по-ясна граница и съм се подготвила — оставих чашата в мивката, измих палубата с
кока-кола, за да не се подхлъзна — стар трик, който научих от един моряк — и се обух, като завързах с двоен възел кожените връзки, само и
само да не те слушам. Когато обаче се качих, теб вече те нямаше.
Водната граница сега е пред очите ми и пред мен се очертава безкрайна стълба от вода, която стига до хоризонта.
Без да се поколебае нито за секунда, „Питър Пан“ започва да се изкачва по нея с усилие, въпреки че всяко стъпало, към което насочва
носа си, се разпада, щом го достигне, сякаш е ескалатор, функциониращ наопаки.
— Морето винаги ми противоречи, също като теб — промърморвам неволно аз.
Ти обаче не ми отговаряш. Дори не се появяваш.
Вятърът започва да духа откъм десния борд и червената стрелка на индикатора затрептява и спира на трийсет градуса — момент, от
който се възползвам, за да вдигна голямото платно, а когато най-после то заплющява и се издува, задавам посока югоизток, за да вдигна
триъгълното платно, което се издува веднага и тласва стремително „Питър Пан“ надолу в пропастта, с десен халс.
Сега наистина се осмелявам.
Обтягам платното. Макар че още не се решавам да угася мотора. Опирам пети в кокпита, придържам се с колана и корабът се накланя.
Започва да се носи с трийсет, четирийсет, петдесет възела и за пръв път, сега да, с пълна скорост. И плавам на яхта, полегнала върху морето,
което обсипва със свежи пръски ръцете ми.
— Погледни, сякаш ходя по водата!
Този път ти отговори на възторженото ми възклицание. Чух ясно едно ридание, което силно ме развълнува.
Внезапно в паметта ми изплува споменът за първия път, когато ме принуди да предприема маневра на яхтата. Беше един месец преди
смъртта ти. Изпаднах в истерия. „Какво да правя?“ — крещях ти аз, ужасена пред перспективата да се блъснем в един кораб, който явно
имаше намерение да пресече пътя ни. „Каквото искаш, Мари, защото вървим право към този мастодонт — отвърна ми ти с невероятно
спокойствие и уморена усмивка. — Ти вземи решение. Днес ти си капитанът.“
„И кой е решил това? Не знам какво да правя. Не съм капитанът!“ И между всяко изречение молбата ми се превръщаше в гняв срещу
теб, защото беше повече от ясно — ти планираше да ме изоставиш. Принуждаваше ме да поема управлението на нещо, което по онова
време беше единствено твое владение. Да взема тази яхта, да поема кормилото, което ти ми предоставяше, беше равносилно да подпиша
смъртната ти присъда. Твоето право да си отидеш в мир. И аз отказвах да ти дам този мир, но когато фериботът се уголеми застрашително и
се доближи до нас, когато носът на „Питър Пан“ почти докосваше корпуса му, когато усетих под краката си мощната следа на кораба, която
влечеше към дъното „Питър Пан“, аз рязко те отстраних, сграбчих кормилото за пръв път и завих с такава сила наляво, че яхтата почти се
завъртя на сто и осемдесет градуса около себе си.
„Значи, не знаеше какво да правиш, така ли?“ — каза ти със сдържана усмивка.
Угасих мотора, треперейки. А твоят жест беше на покой и сбогуване. Току-що бе избрал новата си посока. Разбрах, че ще спреш
моторите. Отвързваше котвата. Оставяше се да се носиш по едно тъмно и непознато море. Без вятър. Без риби. Без нищо.
Този спомен ме накара да се запитам дали си имал желание да ме оставиш по-рано, приживе, или това, което те е задържало, е било
чувството за отговорност, което си изпитвал към мен, както се случваше на Виктория с мъжа ѝ, както се случваше на Франсиско с жена му.
Още ли ме обичаше?
Как да го разбера сега?
Спомних си думите на Оливия, които толкова смутиха Виктория по време на първата ни среща: „Всъщност си направила най-умния
избор за човек като теб — избрала си мъж, за когото си сигурна, че няма да те зареже.“
Затова ли избра мен? Защото те е било страх да не те изоставят?
Истината беше, че връзката ни накрая беше по-скоро като между баща и дъщеря, отколкото друго нещо. Дали това се е превърнало в
капан за теб? Защото никой не изоставя едно беззащитно дете само` в света, но може да изостави възрастен човек, който умее да се справя
сам.
Аз ли направих това? Да ме смяташ за вечно непълнолетно девойче, което не би оцеляло без теб? Това ли е била моята стратегия? В
крайна сметка този модел бях виждала в дома ми. Така че, за съжаление, изглежда логично.
Ти си знаел, че не бих могла да те изоставя, защото се нуждаех от теб.
Аз знаех, че ти не би могъл да ме изоставиш, защото знаеше, че се нуждая от теб.
Какво ни свързваше — любовта или нуждата?
Ако отново се появиш, смятам да ти задам този въпрос.
Няма значение, ако не ми отговориш. Достатъчно ми е сама да си отговоря чрез твоя призрак.
Пространство-времето на мадридчани
„Живея в центъра.“
Само месец след като се преместих, започна много да ми харесва да казвам това. Дори го изричах убедено. Почти с гордост.
Да си мадридчанин, си има своите особености.
Една от най-любопитните е, че за нас всичко е на пет минути разстояние, дори да трябва да вземеш три превозни средства, за да
стигнеш до местоназначението. Другата е, че всички неизбежно живеем „в центъра“, макар в повечето случаи това да означава, че живееш
в зоната, заключена в рамките на М30[8].
Друга още по-любопитна особеност, която противоречи на физичните закони, е нашата теория за относителността, приложена към
пространство-времето.
Прословутата фраза „идвам“.
Предполага упражнение по оптимизъм, което надхвърля въображението, защото означава, чисто и просто, следното — че след като
съм си уговорила среща с Аурора сутринта на таксиметровата стоянка на „Палас“ и след като се намирам в другия край на квартала,
едновременно излизам изпод душа и пристигам на стоянката.
„Аурора, идвам“ — написах аз съобщение, докато се подхлъзвах с босите си и още мокри крака по паркета на апартамента ми. И
между другото, тази сутрин осъзнах, че жилището ми е претърпяло известни промени, макар че продължавах да спя сгъната на креслото.
Първо, картините бяха окачени на стените и ги изпълваха с цветове. На балкона бях поставила няколко сандъчета, захванати към железния
парапет и разбира се, пълни с теменужки — сега знаех, че са сенколюбиви, така че бях забола два китайски чадъра над тях. Останалата
декорация се състоеше от две оранжеви сгъваеми столчета, които ми бе заела Оливия.
Напоследък изглеждаше загрижена.
Пращаше ме непрекъснато да изпълнявам поръчки и винаги когато се връщах в магазина, я заварвах в градината да преглежда купчини
документи. Тази сутрин например ми бе поръчала да отида да взема семена от един разсадник в покрайнините — сигурно отвъд М40, което
за човек, живеещ „в центъра“, означаваше да пътува до една много далечна галактика. Аз обаче имах друг таен план.
Бях отстъпила пред натиска на майка ми. Не ме е срам да го кажа.
Бях отстъпила пред поредица от емоционални шантажи под формата на ридания, които стигаха до мен със закъснение чрез баща ми,
който ме питаше през ден за съдбата на прословутите ти останки.
Накрая бях решила да отнеса урната с праха ти в гробището „Алмудена“. Щеше да ме освободи от вината, че не съм угодила на майка
си, щях да спася християнската си душа и след като бъдеше поставена в ниша и запечатана с надгробна плоча, нямаше да има нужда, нито
възможност да предприема онова безсмислено пътуване по море.
Щях да продам „Питър Пан“ и проблемът щеше да бъде решен.
Пъхнах урната в една раница. Майка ти беше избрала най-скъпата за теб и най-тежката за горкия ми гръб.
Нещо на твоята висота.
Не като мен.
Когато пристигнах, таксито на Аурора беше третото от дългата колона таксита, които се редяха пред хотел „Палас“. Докато останалите
шофьори се бяха събрали на малки групички, като пушеха и злословеха по адрес на профсъюза си и на кметицата, Страдащата красавица
седеше в таксито си и рисуваше някакви скици пред волана. Прозорците бяха вдигнати, климатикът надут до края и бутоните за заключване
— натиснати. Според нея тези приятелчета слушали само радио „Копе“, разказвали си мачистки вицове, в които не искала да участва, и я
гледали по такъв начин, че ѝ идело да се пъхне в банята и хубаво да се изтърка.
Почуках с кокалчетата на пръстите си по стъклото на прозореца. Тя вдигна очи и подскочи. Притисна с ръка гърдите си и си пое
дълбоко въздух. Каза нещо, което не чух, и направи с ръка жест да побързам. Отключи вратите. Влязох в колата. На арматурното табло
имаше иконка на Христос от Мединасели, чийто храм се намираше на същата улица. Миришеше на поле. На задното стъкло имаше букетче
суха лавандула. Спомних си, че това е цветето на недоверието и че помага срещу ухапване от змия. После се запитах за какво ми служи
тази информация.
— Съжалявам — извиних се аз и се заклех да не го правя отново през останалата част от деня.
— Ако бях първа и някой беше наел таксито, нямаше да ме завариш — каза сърдито тя. — Не мога да губя половин час, Марина. Знаеш,
че таксито не е мое.
— Наистина съжалявам — отново се извиних и толкова се ядосах на себе си, че бях готова да си отрежа езика.
После реших да ѝ разкажа за плана си, за да я умилостивя. Исках да ѝ призная, че нося урната с праха ти там, на задната седалка, че
сърцето ми се е свило, че ми се иска да заплача и не мога, но тя внезапно потегли и даде газ, сякаш ни преследваше полицията. На
светофара при фонтана на Нептун натисна рязко спирачката.
Вгледах се в очите ѝ в огледалото — хлътнали в дълбоки лилави сенки, със слепени мигли. Държеше волана, сякаш беше картечница. В
този момент погледът ѝ срещна моя.
— Заряза ме — обяви тя.
Тогава се навлажниха. Очите ѝ.
Надигнах се на седалката, хванах се за нейната и стиснах рамото ѝ. И както винаги, не знаех какво да кажа. Или по-скоро не се
осмелих да кажа нищо. Жена като мен, която изпитваше патологичен страх, че ще я изоставят, и която носеше виновника за изоставянето ѝ
в раницата си, разбираше много добре как се чувства.
— Знам какво си мислиш — продължи тя. — И какво ще ми кажете всичките. Че така е по-добре. Че не ме заслужава. Че ме
нараняваше. Че възлагах прекалено много очаквания на него. Че ме използваше. Че бях обсебена. Но в действителност желаех с цялата си
душа връзката ни да се получи, Марина. Защото Макс страда като мен. И аз бих могла да го направя щастлив. Но той не иска.
— Какво не иска?
Тя преглътна.
— Да е щастлив.
Замислих се, докато летяхме по булевард „Кастеляна“. Всички светофари светеха в зелено. Нещо необичайно в Мадрид, ако не сънуваш
или не е месец юли.
— Какво се случи?
Тя въздъхна. Изтри с пръст една сълза. После я остави върху волана.
 — Сега иска да имаме отворена връзка.
Замълча.
— Да поддържате връзки с други?
Тогава ми разказа как предната седмица Макси си оставил мобилния телефон върху нощното шкафче — същия, който Аурора плащаше
— и получил съобщение.
— От някаква уличница — подчерта Аурора, — която му припомняше пикантната вечер, която прекарали двамата, докато се чукали. В
собственото ми легло.
Когато той се върнал от кухнята с кутия бира — въпреки че тя му била казала сто пъти, че не обича да яде и пие в спалнята, — Аурора
му поискала обяснение, на което той реагирал с абсолютно спокойствие. „Но нали хубавото във връзката ни е, че не се основава върху секса.
Че е много чиста. Ти не повтаряш ли винаги това?“ Тя, облегната на възглавница, с книгата си за самопомощ в ръка и облечена с тениска със
Супермен вместо пижама, не знаела как да реагира. „Защо не се постараеш да бъдеш по-женствена? — казал той, сочейки дрехата ѝ. — Ще
ти отива повече нещо с дантела за спане.“ Аурора погледнала голия му торс и грозните му захабени слипове и си дала сметка, че няма
никакво желание да я докосва, без да се изкъпе.
Тя зави и изгледа убийствено един моторист, който мина край нея, показвайки ѝ среден пръст.
— Но предполагам, че в твоите планове не влиза да се чука с други — казах аз.
— Твърди, че е свикнал да има много отворени връзки. Смятал, че сме били на едно мнение за това. И че ако поискам друго от него,
ограничавам свободата му. Че не съзнавам същественото — че ме обича. И ако не разбирам това, значи, съм назадничава. Казах му, че не се
смятам за способна да имам подобна връзка, и той ме заряза. Не разбирам нищо.
Пръстите ѝ трепереха на волана.
Спомних си за „мъжа ластик“ на Касандра. Затова се осмелих да ѝ кажа:
— Подлага те на изпитание.
— Какво?
— Подлага те на изпитание, Аурора. Да види докъде си способна да стигнеш. Искам да кажа, да го търпиш.
Тя ме погледна недоумяващо.
— Заряза ме, не чу ли? — Тя направи дълга пауза. — Може би е вярно. Може би наистина съм назадничава и неуверена и щом ми
казва, че ме обича, би трябвало да не придавам значение на нещо толкова банално като това да спи с други, защото иска връзката ни да е
различна… не знам… Вече не знам какво сме. Вече не знам нищо.
— Но не разбирам… какво лошо има в това да правите секс?
— Ти не го разбираш. — Устните ѝ се полуотвориха. — Още не съм го правила с никого.
— С никого? — изненадах се аз.
Тя поклати отрицателно глава.
— Секс?
Тя наведе глава върху волана. После ме погледна изпод око.
— Не съм го казвала на никого. Освен на него. И на теб. И най-абсурдното в случая е, че го бях избрала, защото…
— …защото не е проявявал интерес — отсякох аз.
Това вече наистина ме вбеси. Аурора беше хубава. Може би не беше жена, която веднага привлича вниманието, но беше хубава. Късата
ѝ коса, черна като очите ѝ, контрастът със светлата ѝ кожа. Беше истинска Бети Буп[9] без грим.
Страдащата красавица потъна в мълчание. Едри сълзи, като на героиня в анимационен филм, се търкаляха по бузите ѝ и тя натискаше
педала на газта с настървение всеки път когато съзираше на хоризонта зелен светофар, сякаш искаше времето да тече със същата скорост.
Защо никой не ни бе научил да се храним с желание, да правим секс с желание, да обичаме без страх? Точно това означаваше да
предпазиш някого, а не онова, което бяха причинили на Аурора.
Вбесих се и на себе си, и на нея, и на всички, които ни бяха направили такива. Когато стигнахме до светофара на улица „Мария де
Молина“, преди да поемем по автомагистралата, слязох и седнах до нея. На естественото ми място — това на пътника.
Тя ме погледна унило.
— Виж, Аурора — започнах, без да имам представа как ще продължа, — от толкова отдавна полагаш всячески усилия връзката ви да
проработи, че вече не виждаш нищо отвъд нея, но защо не се опиташ да я погледнеш от друг ъгъл? Не преставаш да се питаш какво си за
него, но питала ли си се какво е той за теб? Какво чувстваш ти? Знам, че е трудно, но защо не заявиш на глас и своите потребности? Не
знам… няма нищо лошо в това да издигнеш собствени стени, които никой не трябва да преминава, защото, ако ги преминат, те нараняват.
Не трябва да се боиш, че ще престанат да те обичат заради това. — Извадих една дъвка, отхапах половината, дадох ѝ другата половина. Тя я
пъхна в устата си. — Не си толкова странна. Съвсем нормално е да не искаш партньорът ти да спи с други, пък било само от хигиенична
гледна точка, но във всеки случай това е без значение. Въпросът е, че на теб не ти харесва. И точка. Така че трябва да се запиташ дали той е
това, което искаш и което търсиш.
Погледнах я през отражението на стъклото. Чух как дъвче ожесточено. Сълзите ѝ отново бликнаха още по-силно.
— Знаеш ли, Марина? Винаги съм мечтала да имам семейство. — Отражението ѝ се усмихна тъжно. — От малка искам да стана
майка. Но никога не съм имала повече от две хиляди евро в банката, нито повече от два месеца мъж в живота ми. А съм почти на
четирийсет. Винаги съм се бояла, че ще ме наранят. А Макси се появи в живота ми, без да иска нищо. Свалих гарда. Почувствах, че е човек,
който си търси партньорка. Трябва да избера някого, иначе никога няма да бъда майка.
— А това със замразяването? — попитах, без да съм много сигурна, че идеята е добра.
— Да, разбира се! Замразявай, съветва ме баровката Касандра. — Тя засили климатика, сякаш искаше да започне замразяването
веднага. — Знаеш ли колко струва? Знаеш ли? И не само замразяването, а и процедурата, за да го направиш.
— Нали си щяла да поискаш помощ от майка си?
Не спря на една пешеходна пътека и мъж и жена пресякоха бързешком, като ни ругаеха от другата страна.
— Дипломатката ли ти го каза? Колко е дискретна. — Изсумтя. — Майка ми заяви, че щом не съм била способна да водя нормален
живот досега, нито способна — защото повтори прилагателното — да намеря мъж, който иска да има дете с мен или поне да ме обича,
едва ли ще съм способна да бъда добра майка. — Закашля се, намали климатика. — После ме помоли да ѝ обещая, че никога няма да
спомена на баща ми за тази нелепа идея.
Колата се носеше плавно по все по-пусти улици. Тя се взираше напред, а слабите ѝ, напрегнати крака натискаха газта. Когато най-
после спряхме на един светофар, погледна мобилния си телефон, търсейки съобщението, което така и не пристигаше, а после ми го връчи с
нареждането да не ѝ позволявам да го гледа повече.
— Каза ми, че иска да сподели живота си с мен. Само че не уточни по какъв начин. — Усмихна се горчиво. — Всичко би било толкова
лесно. Нито замразени яйцеклетки, нито странни истории с родителите ми. Но сега идва и ми заявява, че го боли, защото не приемам
начина му на живот. Че иска да изпитва към мен това, което аз изпитвам към него, но че още не е готов. Че му трябва време. Знаеш ли колко
е отчайващо това?
Изпуфтях. Не, не знаех какво е това. Моят случай беше напълно противоположен. Бях живяла години наред с човек, който ме
уверяваше, че изпитва към мен това, което аз вече започвах да подозирам, че не е изпитвал. Че се е самозалъгвал. И който, както подозирах,
не е бил щастлив с мен. И сега го носех в скапаната ми раница, макар да чувствах, че е била негова в продължение на години.
Каква ирония на съдбата, по дяволите.
— Виж — казах ѝ аз искрено, — мисля, че има различни начини на обвързване, но въпросът е да те обичат, както ти желаеш да те
обичат. По-просто е, отколкото изглежда. Той знае какво те наранява, както и че те е наранил, а сега нараненият е той. И понеже за пръв
път му казваш „не“, си тръгва, за да те притисне. Повярвай ми, специалист съм по откриване на натиск.
— Но мъжът ти не е бил такъв.
— Но майка ми да, Аурора. Нейният номер е да се прави на най-наранената, когато в действителност тя те е наранила. Похвално е да
се питаш кое прави другите щастливи, но запитала ли си се някога кое прави теб щастлива?
И докато изричах това, осъзнах, че не си спомнях дали някога и аз съм си задавала този въпрос. И точно тогава ѝ казах, че нося праха
ти в гробището „Алмудена“, защото именно майка ми се тревожела много по този въпрос.
— Значи, няма да направиш пътуването с яхтата?
Изглеждаше разочарована.
Признах ѝ, че от една страна, ме е страх, а от друга, че майка ми няма да ме остави на мира. Аурора ме слушаше внимателно, докато
пъхаше още две дъвки в устата си. Поисках ѝ една и продължих: всъщност се бях омъжила поради същата причина. За да не я слушам. Още
си спомнях гласа на баща ми, когато ме заведе на обяд в ресторанта до нас и ми каза: „Всъщност, дъще, защо пък не. Щом е толкова важно
за майка ти и толкова го иска…“
— Може да не вярваш, но мислех да родя дете заради нея, за да я даря с внук.
Тя се замисли. И преди да смени скоростта, хвана ръката ми.
— Той е бил твой съпруг, Марина — отсече, — и ти трябва да решиш какво да правиш с праха му. Така смятам. Никой друг не трябва да
се меси.
Осъзнах, че е права. И звучеше толкова просто, когато някой отвън ти го казваше. Може би именно в този момент и благодарение на
човек, на когото току-що бях дала същия съвет, реших да отплавам с „Питър Пан“. Осъзнах също, че майка ми ще се разстрои много от
новината, че не съм те погребала по християнски, и че баща ми ще се разтревожи, когато научи за намерението ми да предприема това
плаване по морето, от което винаги ни бе пазил, но те никога нямаше да страдат колкото мен, ако не изпълнех обещанието си, което беше
по-скоро към мен самата, а не към теб.
Аурора обърна колата при първата възможност да смени посоката, когато в дъното вече се белееше високата стена, зад която щях да
оставя урната ти.
Да обозначим границите си. Да покажем ясно какво разрешаваме и какво не. Защо беше толкова трудно?
Кой ни беше направил такива?
Докато пътувахме с таксито, тя ми разказа как родителите ѝ се превърнали за нея в непоклатим, тежащ тонове паметник на идеалното
семейство. Всичко обаче се основавало върху лъжа. Дори тя и сестра ѝ още като малки виждали това. Баща ѝ бил студен и стриктен човек,
съблюдаващ нормите и религиозните правила. Работел във фирма за регистрация на патенти, а майка ѝ била завършила магистратура, но
никога не била упражнявала професията си. Животът им бил подреден, никога не давали повод за клюки, в неделя ходели на църква, а след
литургията се редували да обядват при баба им и дядо им по майчина и по бащина линия, които неизменно, още откакто навършили
единайсет години, та до момента, ги питали две единствени неща — дали си имат гаджета и защо са толкова слабички. Така че животът на
момичетата протичал от къщи в училище и от училище вкъщи без сътресения. Майка им постоянно превъзнасяла работоспособността на
мъжа си, който им бил осигурил всичко, плащал им учението и изобщо бил толкова добър баща. Тя изпълнявала съпружеските си
задължения винаги когато това се искало от нея и намирала убежище в религията и в страха си от греха, за да не си позволи дързостта да се
опълчи срещу промените в съпруга си, колкото и малки да са те.
Баща ѝ, който влиза в банята и открива, че хавлиените кърпи не са сгънати на четири на обичайното място. Стъпките му по коридора.
Майка ѝ, която шепне извинение в кухнята, докато приготвя вечерята. Две плесници, които изплющяват във въздуха. И един по-силен удар.
Майка, която на следващия ден, все още по нощница и почти на тъмно, казва, че я боли глава, така че да слязат сами и да изчакат
училищния автобус да ги вземе. И после пълната тишина в дома им в продължение на дни.
И изправена пред този закон на мълчанието, малката Аурора си казвала, че случващото се е нормално. И превръщала баща си в човек,
будещ възхищението ѝ заради неуморната си работа и заради всичко, което му дължали, вместо да събуди гнева ѝ и срама ѝ, ако се
сблъскаше с реалността. И сякаш използваше същия механизъм с Макси. Създаваше фантазия, както казваше Оливия, в която ѝ беше по-
лесно да живее. Майката на Аурора несъзнателно бе втълпила на дъщерите си страх от мъжете, произлизащ от собствения ѝ ужас, който
будел в нея идеалният ѝ съпруг. Дори ако можела, щяла да ги затвори в манастир, само и само никой мъж да не припари до тях. Подлагала
ги на диета, ако започвали да се закръглят, подстригвала им косата още преди да им порасне, потискала всеки признак на егото им и им
рецитирала седемте смъртни гряха при най-малкия повод.
Възможно е Аурора да бе направила своя избор, за да пресъздаде атмосферата от детството — мъж, чието внимание не успява да
привлече. Който да е неин приоритет. Да спечели безусловната му любов. Мъж, чийто психологически тормоз да търпи мълчаливо, за да
постигне може би в настоящето онова, което не бе постигнала в миналото.
Тогава сякаш някаква пружина се задейства в съзнанието ми и в паметта ми изплува един образ — този на баща ми, с грубите си черти
и нежния си поглед, който ме целува по челото, преди да заспя. И внезапно същата картина, но с теб, сякаш бяхте двама актьори,
изпълняващи една и съща роля във филма на живота ми. И двамата ми измисляхте добродетели, каквито не притежавах, за да можете да ме
обичате повече.
Изпитах желание да повърна.
Свалих стъклото на прозореца. Утрото беше прохладно.
Обърнах се, за да видя как гробището се отдалечава през задния прозорец, и стиснах урната в ръцете си. Какво правя? — запитах се
едновременно с облекчение и ужас. Какво правя?
Поех си дълбоко въздух.
— Знаеш ли, Аурора? — казах ѝ, когато тя завърши разказа си. — Предлагам ти да съставим списък, който трябва да изпълним
стриктно. Ще го озаглавим „Смъртните удоволствия“.
Защо никой не се бе сетил да го състави и защо не беше задължение на всеки човек да изпита тези удоволствия, преди да умре?
Тя ме погледна с крайчеца на окото и отново се взря в пътя пред нея.
И започнахме да съставяме заедно списъка, като си обещахме, че преди края на годината ще сме изпитали всяко едно от смъртните
удоволствия. И че от сега нататък ще наричаме похотта — желание, чревоугодието — вкус, алчността — амбиция, гнева — облекчение,
леността — почивка, завистта — възхищение, и високомерието — гордост.
В същия този момент получих съобщение от Оливия, която ме питаше къде съм се запиляла. Двете се спогледахме съучастнически,
внезапно изпълнени с надежда, намирайки нови сили една в друга. Не знаехме обаче, че за да изпълним решенията, които щяхме да вземем,
щеше да се наложи да водим трудна битка сами.
„Идвам“ — написах аз бързо, докато все още се намирах на магистралата, задръстена от коли, които пътуваха към морето, и от други, в
моята посока, които потъваха в черната дупка на града през лятото.
Пазарът на жабите[10]
— Предпочитам да съм жена, пък било само за да нося обувки с токчета.
Това беше една от сентенциите, които превръщаха Гала в достойна представителка на своя синдром.
С Оливия я видяхме да се задава отдалече, пазейки равновесие като въжеиграч по тесния тротоар на улица „Фукар“. Идваше към
кафене „Ел Асул“[11], наречено така заради средиземноморските тонове, в които беше боядисано, до чийто прозорец двете с Оливия
поглъщахме лакомо най-хубавата морковена торта в Мадрид.
Тази сутрин новините бяха две — че Аурора и Макси се бяха събрали отново, или по-скоро той се беше върнал, и че в цветарския
магазин беше дошла жената на любовника на Касандра… и беше питала за нея. Двете неща бяха хвърлили Оливия и мен в силна възбуда.
Въпросната Лаура беше влязла директно в оранжерията, без да гледа плодните дръвчета, нито да се преструва. Беше събрала русата си
коса в нисък кок, носеше панталон тип шалвари във войнишко зелено, памучна блуза и римски сандали. Тръгна, или по-скоро се плъзна
към тезгяха и с поглед, лишен от задни мисли, ме попита дали познавам Касандра. „Знам, че се отбива често тук“ — каза ми тя с усмивка,
която не ми се стори войнствена, предвид обстоятелствата. После ми поръча да ѝ предам, че е идвала. „Имаме общ познат… и се опитвам
да я намеря по този повод.“
Оливия беше излязла от задната стаичка точно когато жената си тръгваше. Вървеше със сандалите, все едно че беше с токчета, и преди
да прекоси вратата на оранжерията, се обърна, за да благодари на Оливия. Бръшлянът, който ѝ била препоръчала, се бил хванал чудесно в
градината ѝ. Докато припомняше онзи епизод, аз внезапно осъзнах, че бръшлянът е символ на съпружеската вярност. Погледнах Оливия,
която ровеше в сладкиша, за да отдели стафидите, и се усмихнах. Какъв образ беше тази жена. Какъв образ…
Спомням си, че в онзи момент в „Ел Асул“ звучеше „Фивър“[12] — песен, която не спрях да си тананикам през целия ден, без да знам,
че отдавам почит на атмосферата и настроението, което щеше да ни владее до вечерта. Много харесвах „Ел Асул“, защото ми беше
достатъчно да изпия едно кафе, за да почувствам, че съм си разрешила малка почивка — старите лакирани греди, бавно въртящите се
вентилатори, тухлените стени, боядисани в бяло, и синьо-зелените абажури от ръчно формовано стъкло с формата на лале ни потапяха в
сутрешно мечтание, от което нямахме желание да се събудим. И книгите. Навсякъде. Кварталът на писателите напълно оправдаваше името
си, защото не познавам друго място, където толкова заведения да излагат книги, без мястото им да е там. Трупаха се върху лавиците в
баровете, във фризьорските салони и пекарните. Макар че кварталът напълно спокойно можеше да се нарича и Квартал на джаза, защото
освен в двата известни храма на джаза — кафене „Популарт“ и „Кафе Сентрал“, човек можеше да слуша великите джазови изпълнители от
сутринта чак до малките часове на нощта.
И в ритъма на „Фивър“ Гала тикаше щендер, отрупан със закачалки и дрехи за пазара. Носеше светлосиня широка пола в тон с лака на
ноктите ѝ и бяла блуза, разкопчана точно до мястото, от което фантазията на всеки мъж можеше да продължи да си представя тялото ѝ. И
точно това, без съмнение, правеха всички мъже, които се обръщаха като привлечени от магнит при преминаването ѝ.
Тази събота беше първото ми участие в пазара на жабите. Тогава мислех, че е еднократно събитие, а не че се повтаря всяка първа
събота на всеки месец, сякаш следваше лунен цикъл. Тази сутрин обиколих улиците, докато заведенията претърпяваха процеса си на
хибридизация. Галериите, баровете, фризьорските салони и модните магазини декорираха помещенията си по различен начин,
възползвайки се от еднодневната пауза, която им позволяваше да поставят малки сергии на тротоара и да продават стоки, които бяха
необичайни за тях — „Браун Беър Бейкъри“, която се намираше точно под мансардата на Гала, продаваше дискове сред печивата си, във
фризьорския салон се предлагаха бижута и сладки, а в галерията на Бланка Сото щяха да се продават, освен картини, и цветя. Целият
квартал живееше, потопен в своеобразна синестезия, независимо дали беше студено, или топло. Тази атмосфера на непринуденост и
свобода беше заразителна.
Галерията се намираше зад културния център „Кайша Форум“. Идеята беше да я напълним с цветя, които да се съчетаят с изложбата в
момента — картините на Киди Ситни, известен като художника на Берлинската стена.
Освен това с Оливия имахме план — да ѝ занесем и рисувани цветя, тези от картините на Аурора. Разбира се, не известихме
художничката за това, за да избегнем възможен бойкот от нейна страна.
Когато Гала дойде при нас, вместо да ни поздрави, извади мобилния си телефон със самодоволна усмивка и само каза: „Ето с това
закусих.“
От телефона ѝ се разнесе глас, по-сладък от сладкиша ни, мелодичен, мъжки, който би ти изпял цяло болеро. „Съзнаваш ли колко
нежна и приятна на допир кожа имаш? — шепнеше. — На човек му се иска да не се отдели никога от нея.“ На лицето ѝ се изписа почти
девическа усмивка и тя заоправя дългата си руса плитка. Оливия изтръскваше трохите от тортата върху масата със съсредоточено
изражение.
Цяла седмица не бяхме виждали Гала. Дори френският ѝ любовник от „Рено“ се бе отбил в цветарницата, за да ѝ купи бели лилии и да
пита за нея. Нямал вест от нея от няколко дни, каза той с изражение на момченце, изоставено на вратата на училището. Оказа се, че Гала
влязла във фризьорския салон „Подстригване на глави“ — наистина така се казваше, — за да направят хидратираща маска на дългата ѝ
коса, и практически не излязла от там. Стилистът, млад колумбиец, облечен като герой от „Матрицата“, ѝ отправил в огледалото една от
онези усмивки с трапчинки на бузите и само казал: „Отпусни се, ще те поглезя.“ В продължение на два часа чудодейните ръце на този мъж
масажирали главата на Гала, хидратирали всеки косъм от дългата ѝ златиста коса, обрамчили лицето ѝ с младежки бретон и по-късно
слезли към бялата ѝ шия, за да я отпуснат. Масажирали отеклите ѝ крака, потопили ги в баня с листенца от чаени рози, изпилили и
полирали ноктите ѝ. Сеансът с глезенето продължил в дома на този ангел. Прекрасен апартамент над „Имало едно време“, едно от
любимите ѝ кафенета с много книги.
„Съзнаваш ли това свое качество? — попитал я риторично, докато я събличал, все едно че развивал обвивката на бонбон, и я полагал
върху леглото. — Събуждаш желание да те милват. Да те обичат.“ На Гала не се наложило дори да говори, нито да подготвя стратегия, нито
комплект със свещи и ароматерапия, за да приеме любовника си. Просто се оставила той да действа. Защото този напълно непознат мъж
бил открил тайната на Гала — това, за което жадувала, не било да ѝ достави три оргазма, нито ерекция в продължение на час и половина, а
просто да я милва, както се милва котка. За да не си отиде, за да иска да остане, за да иска да се върне. И това и направил. Докато тя
мислела за други неща, той милвал цялото ѝ тяло, погълнат от прекрасния начин, по който не му обръщала внимание.
— Сега мога да мисля само за гърба ти. Знаеш ли какво въздействие оказва гърбът ти? — шепнел, спирайки се на всеки сантиметър от
кожата ѝ. — Съзнаваш ли силата на усмивката си? Озарява всичко. Когато те гледах в огледалото, докато докосвах косата ти, си мислех: как
ми харесва, как се усмихва. И вече не виждах нищо друго. Ако знаех какво щеше да се случи, щях да те отвлека от салона много по-рано. За
да потъна между бедрата ти, за да те изпия цялата.
 И след тези думи решил да дегустира плода на ласките си.
Гала спря записа, аз погълнах наведнъж останалата част от парчето торта и после се захванах със стафидите, които Оливия бе
оставила в единия край на чинията. Погледнах Гала. Как хапе едната си устна, как се опира на масата с две ръце, с извит гръб, с напрегнати
от спомена мускули на краката.
— Ако мъжете знаеха… — подхвърли Оливия, след като чу разказа ѝ.
— Кое? — попита Галатея.
— Ако знаеха, че за нас най-добрият любовник в света е този, който след това те чеше по гърба!
Трите се разсмяхме.
— Значи, твоят мениджър от „Рено“ е минал в историята… как се казваше? — попитах аз.
— Андре. А този се казва Андрес.
— Чудесно, така няма да се объркваме — заяви Оливия, като си вееше с ветрило.
Направи насмешлива гримаса, надигна се и прокара ръка по дрехите, окачени на закачалките, сякаш свиреше на арфа. Стори ми се
повече от всякога митологично същество.
— Знаете ли какво ми каза на тръгване?
Оливия стана и остави няколко монети на масата.
— Попитал е дали ще го оставиш най-после да се облече.
Тя сбърчи чипия си нос.
— Не. Каза ми: „Открих те свободна и ще те оставя свободна…“ — Въздъхна. — Мисля, че е мъжът на живота ми!
— Какво говориш. Той е мъжът на живота на всяка жена! — вметнах аз. — Прави ти педикюр!
И след това заявление, което бе приветствано от приятелките ми, се отправихме към галерията, като заобикаляхме сергии с антични
предмети и дизайнерски мебели, докато стигнахме до улица „Алмаден“. Тя беше застлана с пътека от психеделични жаби, залепени на
паважа, която стигаше до галерията на Бланка Сото. Когато влязохме, заварихме я седнала пред компютъра с една от асистентките си —
японка с дълга права коса и с вид на балерина, която приключваше списъка на изложените творби.
— Каква приятна изненада! — възкликна галеристката, когато видя Оливия.
Двете жени се прегърнаха.
— Но ти знаеше, че ще дойдем, Бланка — отбеляза Оливия развеселена.
— Остави ме да се изненадвам от очевидното. Така всичко ми изглежда по-вълнуващо.
Първото, което човек виждаше от Бланка, беше усмивката ѝ, а после дребното ѝ елегантно тяло, което бе превърнало простотата в свой
стил. Носеше тъмносива дълга блуза, черен панталон и обувки в същия цвят с високи токчета и сребриста подметка.
— Какво красиво бижу — възкликна Оливия, като го оглеждаше.
Беше привлякло и моето внимание — две стоманени халки, които сякаш бяха разтопени една в друга. Все едно че беше превърнала
тялото си в луксозна галерия, която излагаше това произведение на изкуството.
— Това е на един от моите художници — каза тя гордо. — Нали е страхотно? Вътре има още. Трябва да продадем всичките! Тези
момчета трябва да ядат!
Беше мургава, забавна, с тъмни очи, които излъчваха една почти лъчиста енергия. Бланка Сото беше смятана за фея кръстница на
големите испански художници от най-младото поколение. Беше откривателка на таланти, която правеше всичко възможно, за да излага
творбите им в галерията си и в чужбина. Затова Оливия искаше да ѝ покаже картините на нашата Страдаща красавица.
— Бланка, това е Марина. Новата ми помощница.
Тя ме поздрави топло, каза, че са ѝ говорили много за мен, и похвали тоалета ми. Ленен гащеризон в стил сафари, украсен с жълти
маргарити в духа на шейсетте. Мисля, че точно през тази седмица престанах да бъда дискретна завинаги.
Оставихме стойката с дрехите на Гала при вратата и започнахме да окачваме пълзящия жасмин, цветето на чувствеността, който скоро
превърна стените във вертикална градина. Идеята беше да създадем миниатюрна версия на този, който пълзеше по входа на „Кайша Форум“
и който направо хипнотизираше Оливия и мен, когато минавахме оттам. Истинска инсталация, от която изникваха голите цветни тела на
изложбата на Киди Ситни — „Жива природа“. Почти всички бяха жени, контурите им, нанесени с бързи и изпълнени с движения щрихи,
очертаваха голи летящи тела на фона на ярки цветове. Други бяха портрети на жени с венци. Победоносни. Усмихнати. Чувствени.
Излязох навън и поставих от двете страни на входа на галерията акварелите на нашата приятелка, сякаш бяха загряваща банда,
преддверие от цветя, които спокойно биха могли да са били купени от всички онези жени, нарисувани от немския художник, когато все още
е бил в плен на Желязната завеса. Аурора не беше дошла. Макси се бе върнал при нея, така че се бе съсредоточила върху връзката си с
надеждата тя „да проработи“.
Когато галеристката излезе навън, аз стоях насред улицата с една от картините на Аурора в ръка, все едно че се бях превърнала в
триножник.
— Харесва ли ти тази картина? — попита ме тя, докато ми подаваше една чаша.
— Да — отвърнах без колебание. — Всъщност толкова ми харесва, че се отказах от нея. Досега беше в дома ми.
Заинтригувана, тя вдигна глава, скръсти замислено ръце и потупа с химикалката брадичката си.
— Тогава защо искаш да я продадем?
— Защото смятам, че е добра — заявих. — А за художничката е по-важно да я продаде, отколкото да я държа окачена на стената в дома
ми.
Тя ме изгледа замислено.
— Смяташ? — попита изненадано. — Би ли казала защо ти харесва?
Вперихме поглед в картината, застанали насред стръмната пуста улица.
— Защото са нереални цветя. Измислена природа.
Бланка се заразхожда между цветята на Аурора, които бяха струпани на земята, като се спираше от време на време, сякаш вървеше в
процесия.
— Това би било интересно заглавие за една изложба: „Измислена природа“ — каза тя и после погледна отново картината ми. —
Предлагам ти следното — вземи я. И кажи на художничката, че аз съм я купила. Подарявам ти я. Така с един куршум два заека — тя продава
картината и двете се уверяваме, че е в ръцете на човек като теб, който я цени много.
Толкова се зарадвах, че не се въздържах и я прегърнах. Тя ми намигна и постави в единия край на картината червена лепенка, която
сочеше, че е купена.
 После видях, че Оливия ме наблюдава от вратата с изражение, подобно на гордост.
— Очертава се страхотен ден! — възкликна Бланка, докато вадеше навън цветни сгъваеми столове. — Само жени в галерията! Ще бъде
суперзабавно. Малко ми е писнало от толкова тестостерон.
Един час по-късно, когато вече довършвахме работата си, се появи самият Киди Ситни. Беше висок мъж, с един от онези черепи, които
изглеждат по-добре без коса, с интелигентен и жаден за изживявания поглед. Когато видя Оливия, обхвана лицето ѝ с длани и я целуна по
бузата, както би го направил стар приятел. Не се били виждали от Ню Йорк, каза той, и аз се заинтригувах какво ли е правила Оливия там.
Очевидно едва ли е продавала цветя. Тя ме представи на художника и заедно разгледахме изложбата му, картина по картина, докато той се
възхищаваше на идеята ни да обградим творбите му с бръшлян и ми разказваше как бе решил да започне да рисува върху Берлинската стена,
за да придаде колорит на един потънал в сивота свят.
Обясни ми, че това била реакцията му срещу отчаянието. Жителите на Източен Берлин се събуждали с онези гигантски лица, които им
се усмихвали от Стената — символ на тяхното пленничество, носещи цветни венци, с огромни сърца, с красиви, в постоянно движение
тела. След падането на Стената творбите му станали на парчета и разпръснати из планетата, както и името на Киди, който сега рисуваше
върху платно и правеше изложби из целия свят. Не можах да се въздържа и го попитах дали му липсва рисуването върху стена.
Той само ми отправи меланхолична усмивка.
Когато художникът си отиде, вече наближаваше обяд и ние най-после седнахме да опитаме изобретената от Оливия бяла сангрия, която
по-късно кръстихме „Коктейл Молотов“, сред опияняващия сладострастен аромат на жасмините.
Бяхме се наредили от двете страни на вратата, както правеха на село, и наблюдавахме как животът тече край нас. Гала показваше на
Бланка записа на последното си завоевание, а Оливия си вееше с ветрилото, подрънквайки с изящните си сребърни гривни, и ми четеше
критики за изложбата. Носеше бяла блуза с дантели от Ибиса, зелен панталон и шапка, имитираща бели венчелистчета. С този тоалет
приличаше на огромна маргарита.
Доближи фините си червени устни до ухото ми.
— Само аз ли забелязах, че Гала е особено въодушевена от тази история?
— Мислиш ли?
Аз също насочих поглед към нея.
Наистина сбърчваше нос, когато говореше за него. Никога досега не я бях виждала да прави това. Оливия скри лицето си зад вестника и
отбеляза, че освен това не престава да яде сладкиши през целия ден.
Замислих се. Беше вярно. Нито дума за диетите ѝ, нито за ханша ѝ, нито за несправедливия закон за гравитацията, под чието
въздействие закръгленостите ѝ увисвали. Тъкмо обратното, призна, че следващата ѝ среща е в „Супер Бабо“, любимия ресторант на Гала,
чиито бели пици с трюфели били емпирично доказан афродизиак.
Двете я гледахме подозрително. Тя бърбореше безспир и анализираше съобщенията почти синтактично, като се люлееше на стола,
докато Оливия направи малка топка от парче вестник и се опита да я вкара в чашата ѝ, и Гала възнегодува енергично.
— С Марина си говорехме — започна Оливия, — че май си падаш по този мъж.
Бланка сръбна мъничка глътка от сангрията си и ни погледна съучастнически.
— Намеквате, че непоклатимата Гала е хлътнала?
Жената викинг се опитваше безуспешно да улови парченце ябълка сред кубчетата лед в чашата си.
— Добре де… Истината е, че обичам секса. Познавате ме — защити се тя с шеговит тон и това накара галеристката да примигне
учудено. — Не искам драми. Нито ревност. Не искам някой да ме спасява от самата мен. Нито да се обвързвам. Това не е за мен. Само
искам материално да е осигурен и да харесва секса като мен. Не искам кой знае колко.
— И какво каза, че работи? — попитах аз с пълното съзнание, че ѝ задавам подвеждащ въпрос.
Тя се усмихна отново, навела леко глава.
— Фризьор е! — отвърна нетърпеливо тя, но после гласът ѝ се смекчи. — И твърди, че когато е с мен, е откривател. Водотърсач. И
затова веднага разбрал, че тялото ми е извор на наслада. Казва, че предизвиквам в него „жажда“. Само да го бяхте видели! После четохме
голи Аполинер. „Единайсет хиляди камшика“. Имаше го в библиотеката му! А сега твърдят, че имало нова еротична литература. Приказки
за дечица! Докато четях, ми каза, че би потърсил вода в устата ми, между бедрата ми.
И тя изсърба шумно със сламка остатъка от напитката си.
Оливия повдигна вежда. „Водотърсач“ — повтори тя. „Да, водотърсач“ — отвърна Бланка, повдигайки и тя вежда, а аз все така гледах
Гала. Новата светлина, която излъчваше. Начина ѝ да извлича наслада от спомена за насладата, едновременно изненадана и развълнувана.
— Няма да е зле да ми дадеш да прочета някои произведения на Аполинер — казах накрая.
Това предизвика бурен смях, който се смеси с аромата на жасмин и привлече вниманието на неколцина клиенти.
Точно в този момент видяхме Виктория да върви бързо по улицата с много къси дънкови панталонки, които откриваха атлетичните ѝ
крака, с конска опашка, маратонки и тениска, на която имаше надпис: Тrouble Maker[13].
— Истинска заявка за намерения — отсече Гала, когато я видя.
Но това, което заяви, когато дойде при нас, надхвърли всякакви очаквания.
Виктория си пое дъх и лицето ѝ придоби изражение на върховно задоволство.
— Момичета, открих подчинението — каза тя, като застана с ръце на кръста пред нас.
Гледахме я с широко отворени очи. Тя духна бретона от очите си.
— Открих, че не ми харесва да командвам в леглото — продължи тя убедено. — Вярно е! По цял ден командвам. Страхотно е, че
между чаршафите не е така. Къде е Касандра? Трябва да ѝ го кажа.
— Но какво става днес? — възкликна Гала, докато ѝ връчваше чаша с питие.
— Че сте стигнали до четирийсетте — заключи Оливия, вдигайки чашата си.
И с вика: „Животът е неотложна задача!“, всички вдигнахме чаши със сангрията с бяло вино, която сега знаехме, че е още по-опасна от
тази с червено.
През онези две седмици следяхме с интерес старта на идилията между Франсиско и Виктория. Откакто започнаха да се срещат,
Оливия им оставяше ключовете от оранжерията веднъж седмично и те прекарваха няколко часа, лудувайки в задната стаичка върху
японския сгъваем дюшек, вдишвайки заедно прашеца на цветята и сгъстявайки кондензацията по прозорците.
Разбира се, онова място беше много по-дискретно, отколкото ако ги видеха да влизат в някой хотел.
И може би защото знаех това, всеки вторник сутринта имах чувството, че долавям сладникав аромат като на току-що разтворило се
цвете, който беше различен от всеки друг. За мен това беше мирисът на онази нова страст.
— Твоят археолог ти се отразява добре, скъпа. Кожата ти блести — отбеляза Оливия.
Тя се разсмя.
— Просто не се стресирам толкова — отвърна, като разроши косата си.
— Той обаче изглежда по-уморен — пошегува се Гала.
— И разсеян — добавих аз.
Тогава ми хрумна да им разкажа как в петък, когато Франсиско бе дошъл, за да остави посланието си под формата на цвете за своята
любима, забрави на плота папки с документи. И тъй като не знаех чии са, ги бях отворила. Бяха рисунки на дървета с цифрови обозначения.
Имаше също и сканирани стари документи. Това, изглежда, заинтересува Оливия.
— Защо не ми каза по-рано? Не вярвам да ги е забравил. Може би са за мен — каза ми тя тихо и ме помоли да не му ги връщам, докато
не установи, че не са нещо, което „ѝ дължал“.
Спомням си, че думите ѝ ме заинтригуваха и че отново видях на челото ѝ да се появява онази бръчка, която се очертаваше, когато беше
неспокойна.
При толкова секс, витаещ във въздуха, разговорът този следобед се завъртя около любовниците. За Гала идеалната предпоставка беше
потайността. Гаранция според нея, че няма да ѝ досаждат с глупости.
— Предпочитам да ми досаждат в леглото — добави решително тя.
— Но дори и така винаги се опитват да те окупират — казах ѝ аз.
— А представяш ли си, ако са необвързани! Ще се намърдат в дома ми, както се случи с горката Аурора!
В галерията влезе една двойка. Не се различаваше добре кое беше момчето и кое момичето, защото и двамата имаха къса коса и
бретон, сресан на една и съща страна. Всеки носеше по един минибулдог под мишница.
— Но твоят водотърсач не е женен, нали?
Гала сбърчи нос. Сега успях да видя това съвършено ясно.
— За да престана да търся други мъже, той трябва да ме накара…
— Да се влюбиш в него — изтърси Оливия. — Трябва да те накара да се влюбиш в него.
Гала се изсмя малко по-гръмко от обичайното. Едно от безполовите същества с бретон подаде глава и попита какви са тези цветя,
които миришат толкова хубаво. Оливия стана и каза, че ще им приготви букет.
От своя страна Виктория, която изпращаше неуморно съобщения от мобилния си телефон, заяви с отнесено изражение, че ако има
истинска любов, човек трябва да сподели живота си с другия — коментар, който не остана незабелязан, като се имаха предвид
обстоятелствата.
— Спътник — каза тя убедено. — Който да сподели живота ти със страст.
Разговорът ни, изглежда, подразни Оливия, която ни слушаше от вътре. Тя подаде глава.
— Толкова сте задръстени — каза, докато подреждаше букета. — Най-важното условие за любовниците е отношението, а не
потайността.
Защо толкова упорито сме разделяли чувствата си? — попита тя. — Един любовник можело да е таен, но откога любовникът не
можело да е също наш спътник в живота? — мърмореше, докато зад нея двамата клонинги кимаха одобрително с глава, сякаш изпълняваха
някаква хореография. През това време аз изрязвах критиките за изложбата и ги подавах на Бланка, която ги прибираше в една папка.
Коментарът, изглежда, развесели Гала.
— Всичко това ми се струва чудесно, но в крайна сметка най-важното е да се харесвате много — заяви тя. — Това е истината. Мисля,
че е животински рефлекс. Природата командва. Откривате се. Помирисвате се. Знаете ли, че целувката е начин да изследваш другия?
— Като кръвните изследвания ли? — попита Виктория, погнусена.
— Нещо такова — каза Гала, докато галеше едно от булдогчетата, което бе решило да онагледи твърдението ѝ, като ближеше белите ѝ
ренесансови крака.
Било начин да подушиш и да вкусиш съвместимостта с другия. Евентуалните му патологии. Затова човек не можел да престане да
целува някои хора. А после, след това изследване, понеже сме и човешки същества, сме търсели друга съвместимост — емоционална,
интелектуална…
— Баба ми и дядо ми се чукаха даже на осемдесет години. — Тя се усмихна нежно. — Беше трогателно. Нещо повече, един ден с майка
ми намерихме презервативи на нощното им шкафче.
Дори и кучето май се изненада и я погледна храбро. Аз също вдигнах поглед от списанието.
— Това е да имаш млад дух, всичко останало са глупости… — заявих.
— За мен сексът е като операционна система — каза Виктория. — Ако нямаш същата система, не си съвместим.
— Много романтично, мис Гейтс — подигра се Гала.
В този момент Оливия излезе от галерията, ескортирана от двамата клонинги, всеки от които носеше букетче.
— Това ми напомня за една интересна теория на мой познат психиатър.
Настана изпълнено с напрегнато очакване мълчание и клонингите се сбогуваха доста заинтригувани.
— И какво гласи? — попитах, докато проследявах с поглед маршрута на един дъждовник по стената.
Попитах, макар че никога не бяхме наясно дали тези теории принадлежат на философите и учените, които цитираше, или си ги
измисляше. Всъщност те толкова ни забавляваха, че донякъде ни беше все едно. Макар че сега бих искала да знам със сигурност дали поне
една от нейните истории е била истинска. Сега, когато тайната ѝ ми е известна.
Останалата част от следобеда се превърна в една от онези приятни сбирки, в които въздухът сякаш е наситен с повече кислород и по
време на която Оливия ни разказа теорията си за любовта. Това ме накара да се запитам какво сме били ние с теб, Оскар. Какво сме били с
теб?
Тъй като предположихме, че ще продължим до вечерта, влязохме и седнахме в галерията на приглушена светлина и на отворена врата,
за да влиза хлад.
Спомням си, че се почувствах щастлива. Внезапно всичко започна да ухае на цветове и природа.
Теория за стопроцентовата съвместимост
Скоро след онзи ден прочетох една статия от Луис Рохас Маркос, в която той обясняваше, че испанката е на трето място по
продължителност на живота в света. И най-забавното и шокиращо беше, че според него това се дължи на обстоятелството, че говорим
много. Ако теорията му е вярна и ако вземем под внимание колко много говорихме само през онези дни, сега петте трябва да сме
практически безсмъртни. Психиатърът се обосноваваше с аргумента, че като говорим, даваме външен израз на чувствата си чрез думите.
Накратко, според него дължахме изключителното си дълголетие на нашата екстровертност — терапия, която ни помагала да активираме
защитните си сили и да понасяме несгодите. Когато прочетох тази статия, веднага си спомних онзи ден и вечерта в галерията, както и
многобройните други вечери след това. Защото те буквално ме инжектираха с живот. Преди бях много по-различна, но както казваше Рохас
Маркос, „да си позволиш да чувстваш, да изразиш това, което чувстваш, и да намериш някой, който да го приеме и да го върне“, беше моят
начин да се възродя.
Или по-скоро да се възродя, като приема реалността. Защото теорията на Оливия ми помогна да разбера истината за това, което сме
били двамата с теб още от началото.
— Това е друг начин да се обясни понятието „душа близнак“, както го наричат в някои култури — обясни Оливия, докато влизахме в
галерията.
— Не мога да повярвам, че великата Оливия вярва в „половинката“ — пошегува се Виктория.
— Не е нова теория — прекъсна я Бланка. — На Изток казват, че това е онази червена нишка, която според китайската традиция
свързва двама души за малкия пръст. Така ли беше, Ли? — попита тя помощничката си, която кимна с лице, осветено от монитора на
лаптопа ѝ.
Момичето се завъртя на табуретката.
— Да. Двамата вървят още откакто се раждат и я следват, като опитват да се срещнат — обясни с детски гласец и с толкова шлифован
акцент, че почти беше трудно да се разбере какво говори. — Невинаги успяват, но се стремят един към друг, като двата полюса на магнит. —
Долепи дланите си с фини пръсти една към друга. — Този човек, който според будизма опитва да се срещне с теб в другия живот и в по-
другия и край когото душата ти ще се извиси, за да постигне следващото прераждане — златото на алхимиците, ин и ян.
— Колко красиво — прошепна Гала.
— Внимавай, вече си на ръба на кича — пошегувах се аз.
Ли се усмихна и се завъртя на табуретката, за да се потопи отново в екрана.
Стопроцентово съвместимите обаче не били в същността си души близнаци, продължи Оливия, докато внасяше картините на Аурора и
ги струпваше внимателно в галерията, а притежавали огромен процент прилики, предимно от силни черти — оптимизъм, енергичност,
начин да обичат, — а различията им ги допълвали взаимно.
Гала, която прибираше останалите непродадени дрехи, сега се питаше с тревога дали е било възможно да е срещнала своя
стопроцентово съвместим и дори да не е разговаряла с него, като се има предвид ритъмът, с който бе сменяла любовниците си. Това щеше
да е гаден номер!
В същия този момент един привлекателен мъж с прошарена брада, който тикаше общински велосипед, се опита да влезе в галерията,
но Бланка му посочи любезно, че е затворено.
После се обърна към нас и каза шеговито: „Един момент… Ами ако е бил Той?“
Разсмяхме се, когато галеристката понечи на шега да изтича след него, за да го помоли да се върне, в случай че държеше края на
червената нишка на някоя от нас.
Оливия откъсна клонче жасмин и започна да го увива като венец. Може би е възможно, продължи тя разсъждението си, да срещнеш
своя стопроцентово съвместим и да не го разпознаеш от пръв поглед, но била съгласна с Гала, че в тези случаи природата е предвидила
някои механизми, за да го различиш. Разбира се, ако двама стопроцентово съвместими не се разпознавали ясно, то причината била, че
нещо е атрофирало радара ни, а Виктория добави разгорещено:
— Например стресът и това да имаш други партньори, и социалният натиск, и децата, и свекърите?
— Толкова е вбесяващо… — Оливия се замисли, докато довършваше жасминовия венец. — Когато осъзнаеш, че това, което те
отдалечава от шанса, е единствено страхът… а не си в състояние да го преодолееш.
Гала издърпа залепналата по кожата ѝ блуза. Изви плитката си, сякаш искаше да я изстиска.
— Вярно е, че понякога срещаш мъж, когото искаш да имаш до себе си на всяка цена, макар да не знаеш в началото защо.
Оливия се доближи до Виктория и постави жасминовия венец на главата ѝ. Тя въздъхна, гледайки мобилния си телефон, но не разбрах
дали проверява часа за завръщане „към реалността“ на дома си, или търси съобщение от любовника си, което така и не пристигаше. После
вдигна глава.
— Значи, това е формулата — не е едно плюс едно равно на две, а едно по едно равно на едно на квадрат.
— Сега вече стигна до сърцето ми — пошегува се Гала от вратата иззад стойката с дрехи.
Въпреки че не си падах по математиката, помислих, че едва ли можеше да го обясни по-ясно — индивидите не се сумираха, а
умножаваха енергията си, помагаха си да се преоткрият и да наберат сила… Хубава теория, помислих си, докато миех чашите и ги подавах
на Бланка, която ги прибираше.
Потънахме за момент в мълчание, като мислено правехме преглед на любовници и съпрузи, приятели, еднодневни авантюри, познати,
състуденти, преподаватели, съседи, лекаря, който ни е прегледал в Спешното отделение, аптекаря ни, таксиметровия шофьор, на когото по
някакво странно съвпадение сме попадали няколко пъти, дори пътника, с когото обикновено се засичаме в метрото и с когото никога не
сме разговаряли, но за сметка на това сме разменяли десетки втренчени погледи… И вероятно всички се запитахме през тези минути каква
е била вероятността всеки един от тези мъже да е бил потенциален стопроцентово съвместим в живота ни.
Може би заради това малко по-късно се осмелих да попитам Виктория какво е да имаш любовник. Беше хубава и изглеждаше различно
с голите атлетични крака, с отрязаните с ножица къси панталони, с ризата, чийто надпис предупреждаваше, че е готова да ти търси сметка,
и с жасминовия венец, ухаещ на секс. Докато другите вътре изчисляваха продажбите, тя седеше замислено до вратата на един от двата
сгъваеми стола, които трябваше да върнем в градината. Когато ѝ зададох въпроса, тя погали дясната си ръка, сякаш за да успокои обхванала
я тръпка. Седнах до нея.
— Ами… все едно че си в оазис от плът, целувки, кожа, където всичко, което има значение, е да получаваш и да доставяш
удоволствие. — Полуотвори устни и потърси с очи оранжевия лунен сърп, който плуваше над покривите. — И светът навън замира. Защото
петте ти сетива са заети с тялото на другия. С мириса му. С начина, по който те гледа. Това е да даваш воля на фантазиите си и да се
осмеляваш да измисляш нови.
Слушах я почти без да дишам. Тя ме потупа развеселено по коляното.
— А ти имала ли си някога любовник през всичките тези години?
Закачката ѝ ме разсмя.
— Не. Не съм имала — отвърнах.
Верността ми ме караше да се чувствам горда от себе си. Бях имала възможности, признах ѝ и се загледах в пукнатините на асфалта,
но… сякаш връзката ми с Оскар ме бе приспала в това отношение. Телата ни не водеха диалог. Това беше всичко. Не знаех как да ѝ го
обясня, но въпреки това почувствах, че ме разбра.
— От един момент нататък дори не забелязвах кога един мъж ме гледа по този начин — обобщих.
Виктория кимна утвърдително с глава. Каза, че се преоткрива като жена с Франсиско, на нейните години. Не знаела толкова неща за
себе си, призна тя и отново потърка ръцете си, сякаш бе усетила докосването му.
— Въпросът е… — Тя се замисли и се доближи до мен, казвайки доверително: — Въпросът е, че когато сме прегърнати и голи, се
питам защо става все по-трудно да се откъснем един от друг. Всеки път ни коства все по-голямо усилие да напуснем този оазис и да се
завърнем в реалния свят.
— И откъде знаеш, че точно това не е „реалният свят“, а лъжливият не е другият? — прекъсна я Оливия.
Настъпи продължително мълчание. Дъждовникът сега се подвизаваше вътре, сред пълзящите цветя и картините, докато Оливия и
Бланка се опитваха да го уловят, всяка въоръжена с по една чаша.
— А ти смяташ ли, че с Франсиско сте стопроцентово съвместими? — попитах Виктория.
Тя срещна погледа ми. Мъж и жена минаха прегърнати по улицата. Една старица по пеньоар пиеше на балкона разхладителна напитка
с отегчено изражение и с грозно кученце в краката си. Зад нея се различаваше седнала фигура, осветена от трепкащата светлина на
телевизор.
— Още не знам, но с едно съм наясно — че с Пабло не сме.
Мисля, че думите ѝ ме изненадаха, но не защото чак сега стигаше до това заключение, а защото бе успяла да го изрече на глас.
Погледнах я съчувствено. Толкова много щастие и толкова много обърканост.
— Предполагам, че е тъжно да осъзнаеш това — казах. — Имаш две деца от него.
— Мислиш ли? — намеси се Оливия, която ни слушаше, покачена на една табуретка и застанала на пост, в случай че дъждовникът се
размърдаше сред листата. — Би било тъжно, ако не го бе осъзнала. Това, че една връзка се е изчерпала, не означава, че е провал. Нима тези
две деца са провал?
Виктория се обърна към мен, леко смутена от намесата на Оливия.
— И с теб и Оскар ли беше така? — попита ме тя, слагайки пръст в раната.
Не знаех какво да ѝ отговоря. Или не исках да чуя този въпрос в онзи момент. Всъщност не ми хареса, че ми зададе този проклет
въпрос.
Чухме, че Оливия възкликна нещо неразбираемо — дъждовникът бе пропълзял в стъклената чаша. Тя излезе от галерията и ни изгледа,
доволна от себе си. Беше време да го върне на природата.
Не успях да го избегна. През целия онзи следобед мислих за теб. За нас. Защото според онази колкото научна, толкова и вълнуваща
теория с теб не бихме стигнали и до трийсетпроцентова съвместимост. Това беше неприятната част от историята. Не, не бях чувствала как
тялото ми зове друго тяло по този толкова първичен начин и как всичко се развива стремглаво и хармонично, следвайки незаучени кодове.
Не, не бях усещала да изгаряш от нетърпение да ме докоснеш, да ме почувстваш, нито че срещата ти с мен предизвиква в теб това
инстинктивно, неподправено щастие. Удоволствието.
В крайна сметка щастието.
А в какво се състоеше щастието?
Аз правех ли те щастлив?
Последното явно го бях изрекла на глас, защото Оливия ме погледна изненадано.
— Значи, смяташ, че той е трябвало да те направи щастлива или ти него? Не знам. Не съм много наясно, но според мен никой, освен ти
самата, не може да те направи щастлива.
— Съгласна съм с това. Нито дори децата ти. Но от тях научавам много — призна Виктория. — За тях всичко е много по-лесно.
Вместо да си задават въпроси за толкова важни понятия като щастието: „кое ме прави по-щастлив“, „кой ме прави по-щастлив“, те се питат:
„на какво обичам най-много да играя“, „с кого обичам най-много да играя“, и готово!
Колко сложен е разсъдливият свят на възрастните, помислих си, докато сгъвах столовете, и как ни откъсва от неподправените емоции.
По една проста причина: емоциите не се поддават на разумно обяснение. Вече го бях казала на Виктория, когато се опитваше да разбере
какво изпитва към Франсиско.
Замислих се. Може би ако отново станем деца, ще намерим бърз отговор на почти всички неща.
С кого обичах да играя най-много? Опитах се да си задам този въпрос. И внезапно осъзнах нещо ужасно — отново не можех да си
отговоря. Защото нямаше с кого да си играя. Защото бях забравила да играя.
В гърлото ми заседна буца, която леко се разпръсна, когато Гала започна да разказва за забавната теория на един физик, с когото бе
имала кратка авантюра предното лято.
Отишли в мансардата на Гала, било зима. Тя разпръснала навсякъде чаени свещи и надула отоплението докрай. Бил един от онези
мъже с поддържани ръце, премерени движения и привиден самоконтрол, който той си позволявал да изгуби единствено между чаршафите
на подходящата дама. Когато се стоварил върху нея, потънал в пот, с разрошена коса и след едно забележително чукане, по време на което
целият апартамент се тресял, я уверил, че ако е възможно да се изолира енергията, освободена по време на секс между двама влюбени, то
тя би била равносилна на енергията на бомба, способна да срине двуетажна сграда из основи.
— И ще ви кажа нещо — заключи жената викинг, — дори не бяхме влюбени, но в онзи ден можехме да осветим целия квартал.
Толкова мощен бил оргазмът им.
Погледнах я с възхищение. Ако нещо ни стана ясно от тези сбирки на хромозомна съпричастност, то това беше фактът, че ние, жените,
сме способни да обичаме по много начини. Едни страдаха като Аурора, други бягаха от любовта като Касандра, трети се надяваха да
преоткрият страстта като Виктория или се бореха да не я изгубят като Гала. Заслужаваше си обаче труда да го изживеем, както казваше
Оливия. Според нея този, който е открил любовта, има всичко. А между другото, някой знаеше ли по какъв начин обича Оливия?
 Кого ли бе обичала Оливия?
Защото несъмнено е била обичана. Нямало е начин да го избегне. Човек, който не е обичал, не може да изрича фрази като: „Любовта
боли, когато я изгубиш, и цери, когато я имаш.“
Когато вече бяхме прибрали почти всичко и кварталните кучета лаеха в хор, Виктория се приближи до мен и ме хвана за ръката.
Искаше да се извини за това, че ме бе попитала за чувствата ми към съпруга ми. Нямала право, каза тя, да ме кара да си задавам отново
тези въпроси сега, когато него вече го няма.
— Знаеш ли? — каза. — Понякога се питам от колко време се самозалъгвам относно Пабло. И това ме плаши.
— Може би вече няма значение — казах в своя защита и внезапно почувствах леко раздразнение.
Само че за нея имаше значение и аз я разбирах много добре — плашеше я до смърт вероятността да е изградила един измислен образ
на мъжа си, който, колкото и чудесен съпруг и баща да беше, според нея имаше само двайсет процента съвместимост с нея. И сега, когато
бе срещнала Франсиско, най-после го бе осъзнала.
— Може ли да те попитам защо той?
Тя полуотвори устни, без да каже нищо. После се усмихна тъжно.
— Защото е единственият мъж, който се осмели да ми каже, че ме обича. И да ме накара да почувствам това.
Било невероятно да изживяваш връзка, в която всичко изглеждало невъзможно, за да установиш силата на неизбежността, каза тя. При
това, откакто се познавали, тя постоянно го подлагала на изпитание, убеждавала себе си, че не е редно, че не е възможно, и въпреки това
продължавали да са заедно и да стават все по-близки, помитайки всякакви прегради.
— Вики — погледнах я в очите. — Може ли да те наричам Вики? — Тя кимна утвърдително. — Не ме бива да давам съвети, но вярвай
на себе си. Иначе на кого друг ще вярваш?
Двете потънахме в мълчание. Защото сега бях наясно, че с мен се бе случило обратното. Мисля, че ти, Оскар, изгради върху истинската
ми същност образ, притежаващ сходства с теб, които не съществуваха или никога не са съществували, с надеждата да се променя или ти да
се промениш, само и само да не изпиташ вината да ме зарежеш. И за пръв път се запитах, както се питам сега в открито море и както ще
попитам призрака ти, когато го видя, какво щеше да се случи, ако не беше умрял; ако бяхме продължили заедно единствено за да си
докажем, че връзката ни „пребъдва“. С други думи, бих предпочела да излъжеш мен, отколкото да излъжеш себе си.
Вдигнах чаша мълчаливо и Виктория направи същото. Мисля, че го сторихме в памет на два емоционални трупа — на нейния жив мъж
и на моя мъртъв мъж.
Бланка заключи желязната врата на галерията церемониално и след като помаха с ръка със същото изящество, с което човек се сбогува
с пасажерите на кораб, тръгна надолу по стръмната улица „Алмаден“, като се полюшваше на токчетата си и се питаше, заливайки се от
смях, къде, по дяволите, е оставила колата си.
Въпросът е, че никой не ни помага да различим понятията „любов“, „навик“, „потребност“, „зависимост“ и „мания“ — казваше Гала
на Оливия, докато се изкачвахме по същата улица с нейните балкони, украсени с малки вятърни мелници в сандъчетата за цветя и с
бутилките за бутан, които бяха толкова стари, че можеше да бъдат продадени в антикварните магазини, намиращи се под тях. Силата на
навика между Кинтанар и Регентката не е любов — обясняваше тя, търсейки мислено примери в прочетените книги; потребността срещу
манията при Лолита и Хумберт Хумберт не е любов; зависимостта в „Любовникът“ от Маргьорит Дюрас не е любов. Въпреки това обаче
Природата с главна буква не може да греши току-така.
Когато вървяхме по улица „Сан Педро“, Гала вдигна крадешком очи към втория етаж на една сграда, където предния ден бе прекарала
два от най-вълнуващите часове в живота си. Успя обаче да се сдържи и не се обади. Продължихме да вървим мълчаливо, съпътствани от
граченията на нощните птици, докато в един момент, когато вече бяхме стигнали до улица „Уертас“, Оливия внезапно спря, сграбчила
стойката за дрехи, и празните закачалки се удариха мелодично една в друга. Разпусна за пръв път дългата оранжева коса по раменете си,
сякаш щеше да изпълни главната роля в някой флашбек.
— Човек чувства липсата, знаете ли? — каза тя, кимайки бавно с глава. — Затова, ако чудото се случи, трябва да го изживеем. Усеща се
тук. — Вдигна дългата си ръка към гърдите. — Много е лесно да го разпознаем. Този повтарящ се натиск на същото място, където според
будистите се намира чакрата на емоциите. Тази пареща болка пред невъзможността да бъдем с любимия или пред възможността да го
изгубим и която се облекчава единствено когато е наблизо или знаем, че няма да се отдалечи много.
Смятам, че всички си помислихме едно и също, когато я чухме да говори така. И че всички поискахме да знаем за кого си спомня. Но
само една, както установих по-късно, познаваше тази толкова дълго пазена от притежателката ѝ история.
Гала разпери ръце със замечтан поглед. Това романтиците са наричали сърдечна болка, каза тя с въздишка и после повтори: сърдечна
болка. Виктория вървеше на няколко крачки след нея, като се прозяваше от време на време и не изпускаше мобилния си телефон. „Божичко,
в какво се забърквам — чух я да казва. — Обратим ли е този процес?“ На което Оливия, приближавайки се, отвърна:
— Кажи ми, скъпа, би ли се насладила на лошо представление, след като си видяла едно много хубаво?
— Не — отговори вместо нея Гала от ъгъла. — Само би могла да се примириш.
— Мразя те, знаеш ли? — каза Виктория, отлепяйки бретона от челото си.
И отново поехме нагоре по улицата.
Докато вървяхме в колона по улица „Уертас“ към „Градината на ангела“ и заведенията затваряха при преминаването ни, чух също
Виктория да подема старата песен и да засяда отново — в един от монолозите си и не без доста люшкания от една идея към друга — в своя
„синдром на всемогъщата“. Трябвало да е в състояние да контролира тази ситуация, самоубеждаваше се тя, да мисли за щастието на
семейството си, но същевременно… как да се върне вкъщи, да спусне щорите и да забрави за светлината, която бе видяла навън? Как да
остави Франсиско? Мириса му… Да не го целува отново, да не чувства отново това, което чувствала с него. Да не бъде в прегръдките му.
И докато я слушах, вървейки на две крачки зад нея, си мислех, че това е извращение. Защото в случая на Виктория чудото се бе
случило. Почти сигурно беше, че двама стопроцентово съвместими са се срещнали. Бяха се почувствали. Дори бяха имали късмет и можеха
да изживеят това, което бяха способни да предизвикат един в друг. Тя се бе убедила. Че е изградила един измислен образ на Пабло. Тази
вечер щеше да отиде да спи до него, с парещия лаптоп на коленете си, и щеше да работи, докато сънят я обори. На следващия ден щеше да
заведе синовете си при Андреа, свекърва ѝ, която щеше да я посрещне по пеньоар и да ѝ напомни, че работи прекалено много и че това —
без да уточни какво — не е начинът да възпитава синовете си. Между другото… Пабло кога щял да я посети? Горкият ѝ син… претрепвал
се от работа… После щеше да се върне в колата, едва сдържайки се да не ѝ отговори, щеше да вдигне стъклата на прозорците и да пусне
музика с все сила, и щеше да запее, докато накрая щеше да закрещи много силно, и когато започнеше да се успокоява, щеше да отвори
бележника си, от който върху коленете ѝ щеше да падне тъкмо навреме изсушен дюлев цвят.
След като се сбогувахме една по една при вратата на „Градината“, всички отидохме да спим в леглата си — или по-скоро на
креслото, — все още мислейки за разговора ни тази вечер. После разбрахме, че никоя не бе успяла да заспи, а ако бе успяла, то не е било в
спалнята. Гала прекарала нощта на люлката на балкона си, обградена от лилиите, които бе занесла в дома си, и от все по-досадните
призраци на любовниците си; Оливия заспала върху сгъваемия дюшек в задната стаичка, докато преглеждала купчини документи; Касандра
дала на орхидеите си витамини, за да запазят синия си цвят, след което гледала за пореден път „Мостовете на Медисън“ и за пореден път
плакала и нарекла горката Мерил Стрийп глупава и малодушна; Виктория заспала на кухненската маса, където седнала за малко, за да
приготви закуската, и се събудила призори; нещо бе попречило на Аурора да легне в леглото до Макси и тя се свила в едно кресло, докато
съзерцавала фигурата на жената, която се очертавала сред петната на платното. А аз… понеже бях разопаковала най-после урната ти и не
знаех какво да я правя, потърсих място на масата в хола, опитах да я пъхна в един кухненски шкаф и зад завесата на ваната и накрая реших
да я поставя в спалнята върху нощното шкафче. Така че определено нямаше да спя там. Усмихнах се горчиво, ядосана на мен самата — ти
отново имаше собствена стая, а аз нямах. Така стояха нещата. Поне за момента.
Полях обилно теменужките си, включих вентилатора в хола, излегнах се на креслото и както всяка нощ, поставих една от неудобните
индийски възглавнички под главата си. Оранжевата светлина на юлската луна в последната си четвърт нахлуваше през балкона. Затворих
очи.
Да се изправиш пред страха и неизвестността и най-вече да се изправиш пред промяната и пред тази толкова плътна и висока стена,
наречена „вина“. Съвместимост на телата, на душите или отношението към живота; предишни животи, прераждания, червени нишки…
Всяко обяснение беше валидно, ако се нуждаехме от такова, или може би всички бяха валидни, ако се нуждаех от повече, за да установя
един-единствен факт — онази нощ бях открила, че никога не съм била влюбена по този начин. Непредотвратимо. Дори не и в теб. Както
вероятно нито ти в мен.
Обичах ли те?
Много. Извънредно много. И може би това беше достатъчно. Да, беше достатъчно за теб. Така поне изглежда. Но за мен?
Една стара поговорка, която Оливия често повтаряше, гласи, че „когато чувстваш, не мислиш, а когато мислиш, не чувстваш“. Струваше
ми се иронично, че в това рационално общество, което ти разпалено защитаваше и което поставяше разума над чувствата, ни бяха
принудили да забравим, че в най-критичните моменти оцеляването винаги зависи от инстинкта и от емоциите.
Без да знам това и също — защо да не го призная — благодарение на теб пътешествието ми с „Питър Пан“ щеше да разбуди в мен и
двете неща.
Ден 5
Твоят хоризонт и моят вертикант[14]
Никога няма да забравя изпълнения с гордост поглед, с който Оливия каза на Виктория, че е един от най-смелите хора, които е
познавала.
Бе признала, че обича.
И най-после се бе решила.
В този момент пожелах някой път и аз да заслужа да ме погледне така.
„Не е лесно да се откажеш от дребното щастие, за да потърсиш пълното щастие“ — каза ѝ тя. И е вярно, че това беше скок без
предпазна мрежа. Скок, какъвто аз никога не посмях да направя. Винаги съм избягвала да се пусна от някой трапец от страх, че няма да
достигна другия и ще падна в бездната. И за всеки случай винаги избирах да не скачам.
Днес не ми е до метафори. Този следобед ми се иска да мога да се вкопча в някое клише и да кажа, че морето е синьо и че когато се
вълнува, вълните приличат на бели пухкави облачета. Когато обаче отминах Салобреня, водата се превърна в кипящ бульон. Водовъртежите,
идващи от всички посоки, се блъскат един в друг и „Питър Пан“ се разтърсва наляво и надясно, нос и кърма, като шейкър. През цялата нощ
вятърът виеше с женски полифонични звуци. Зарадвах се много, че не съм мъж. Ако бях, тези звуци щяха със сигурност да ме завлекат в
морските дълбини.
Според изчисленията на програмата на Виктория това трябва да е крайбрежието на Гранада. Салобреня се издига все така на хълма и
прилича на скала, покрита със сребърен слой. Там има удобен залив между Пунта Велиля и Алмунекар. Пристанището Марина дел Есте е
малко и трудно се влиза в него, но е добро убежище, ако има буря. Това е решение. Предпочитам обаче да не припарвам до което и да е
пристанище. Ако го направя, ще скоча от кораба на сушата и повече няма да се кача на него. Сигурна съм в това.
Знаеш ли? Все още се учудвам, че светът си е същият, въпреки че теб те няма. Къщите са все така бели, а високите зелени храсти все
още са на брега. Макар че не се виждат хора, нито коли по автомагистралата, нито летовници, нито чайки.
Истината е, че днес ми е успешен ден — оставих зад себе си Кастел дел Феро и Калаонда и заобиколих нос Сакратиф. През целия ден
ме измъчва мисълта как ще мина през пристанище Мотрил. Споменът за огромните му товарни кораби ме ужасява. Там наистина кризата
се усеща. По-рано търговските кораби щяха да се приближат до брега, за да влязат в пристанището, лоцманите щяха да излязат от тесния
вход на залива, за да улеснят маневрата им, платноходите щяха да се плъзгат по линията на шамандурите, едва докосвайки повърхността,
като гигантски праисторически птици.
— Днес има западен вятър, Мари, виж анемометъра, почти двайсет възела. Източният вятър стихва при залез-слънце, но не забравяй,
че западният никога не спира, продължава да се усилва, затова е важно да…
— Виж ти — прекъсвам те аз. — Значи, се върна.
Гледаш ме, сякаш това е очевидно. Още си със същите дрехи. Тези, с които облякох призрака ти, сякаш е кукла. Може би с тях ми
изглеждаш по-хубав. Питам се доколко фантазията ми за теб прилича на теб и най-вече, колко време е живяла тази фантазия с мен, докато
ти беше жив.
— Ето ги там. Товарните кораби. Внимавай с тях, да не се окаже, че се движат — предупреждаваш ме със спокойна усмивка.
Добре. Обръщам се и да, наистина са там. Огромните товарни кораби, заспали в пристанището. Сигурно са без гориво. Люшкат се на
повърхността като празни тенекиени кутии. Силният нощен прилив е изтикал рибарските кораби в източната част на пристанището и един
от тях се е врязал във вълнолома. Малко по-нататък се виждат бели игли, забити в планината, неподвижните мелници ѝ придават вид на
огромен игленик.
Зад тях се вижда ясно Сиера Невада. Разпознавам планинския масив по единствените две места с вечен сняг, които все още са
останали по най-високите върхове, борейки се да оцелеят. Само че сега това, което изглежда покрито със сняг, е брегът, защото по него
блестят еднообразните бели плоскости на оранжериите.
Наблюдавам те, опрян зад руля и осветен от кехлибарената следобедна светлина, докато проверяваш нивото на газьола, компаса и
силата на вятъра. После отправяш както винаги поглед към хоризонта.
Твоят хоризонт. Изчисляваш до коя точка трябва да стигнем днес.
Онази, до която си решил, че двамата ще стигнем.
Истината е, че исках да те видя отново, след като си припомних нощта в галерията с признанията и теориите за любовта. Или по-скоро
да те почувствам. Да установя какво чувствам.
Обръщам глава, за да потърся вятъра. И насочвам носа си към него, сякаш цялата аз съм компас.
— Тази сутрин идва от изток. Това е източен вятър.
— Много добре — отвръщаш зад гърба ми и когато се обръщам, виждам да се усмихваш с празна чаша в ръка. — И това означава, че…
— Че ще духа — прекъсвам го аз — и ще се усилва, докато слънцето стигне най-високата си точка в небето, но че ще започне да
отслабва заедно със залеза му.
— Отлично — възкликваш и изглеждаш по-доволен, отколкото ако беше реален.
Денят е доста предвидим. Топлият югоизточен вятър гали бузите ми. Морето тъче малки бели вълни, които мога да проследя с поглед в
лудешкия им бяг към брега.
— Искаш ли? — питам те, вдигайки чайника.
Отвръщаш с уморено движение на главата.
— Не. Вече не пия чай.
И поднасяш празната чаша към устните си, сякаш изпитваш огромно ново удоволствие — да пиеш вятъра.
Спомням си, когато ме научи да управлявам яхтата.
Знаех, че за теб е важно да споделя тази твоя страст. Изпитваше удоволствие да ме гледаш как вървях по палубата, възхищаваше се на
сръчността, с която навивах въжетата с малките си и бързи ръце, и откри, че имам остро като на орел зрение. Много полезно качество на
член на екипажа. „Какво е това, Мари? Кораб или шамандура?“ Тогава аз надничах през люка на кърмата като прерийно кученце,
присвивах силно очи и обявявах: „Кораб е, Оскар, кораб и тегли рибарска мрежа.“
А ти ме гледаше с възхищение като човек, открил вълшебно създание, и ме питаше вече на шега: „А какво пуши морякът?“ И аз винаги
следвах играта ти: „Не пуши, дъвче тютюн и има огромна белезникава брадавица между очите.“
 Този вид адмирации ме разсмиваха. Бяха нашите най-хубави моменти. Ти беше щастлив и това ме караше да се чувствам щастлива. А
това според Оливия беше част от перверзния ми начин да обичам. Да товаря другите с бремето да ме правят щастлива, вместо да търся
собственото си щастие.
А аз бях щастлива, защото така се чувствах полезна на борда на „Питър Пан“ и на теб. С това легитимно оправдание и важната задача
да извикам: „Земя на хоризонта“ или „Посока на сблъсък“, макар и с някоя алмадраба[15], а не с айсберг. Ти обаче забеляза задаващия се
челен сблъсък между нас и ми го обясни с морски термини една лятна вечер: „Искам да плавам с теб до края на живота си“ — каза ми.
Дотогава беше само моят приятел от летата в детството. Твоята увереност ми вдъхна увереност. Почувствах се в безопасност. Обичах те
много. За какво да продължа да се ровя?
По някаква незнайна причина, докато си мислех за всичко това, ти изчезна.
Дали споменът ти има достъп до моите спомени?
Може би размишленията ми да са те смутили. Внезапно, като порив на вятъра, до мен достигна мирисът на жасмините. И се питам
защо се подкрепяхме един друг толкова време, като не се възприемахме като двойка. Давам си също сметка, че не ти зададох въпроса, който
исках да ти задам.
Мислил ли си някога да ме напуснеш?
И независимо дали отговорът е „да“ или „не“, защо не го направи?
Излягам се на палубата и после се обръщам и се свивам на кълбо. От тази перспектива хоризонтът престава да е точка, към която сме
се устремили.
Мисля да го нарека „вертикант“.
Внезапно светът се разделя на „ляво“ и на „дясно“, вместо на „горе“ и на „долу“. Водна стена отляво и небето отдясно, без опорни
точки, нито място на пристигане, една безкрайност без изход, но също единствена и чудесна точка за бягство. Изпитвам належаща нужда
очите ми да се промъкнат през този процеп, но внезапно ми се завива свят и се отказвам. Поставям длани върху палубата и опитвам да
възвърна равновесието си. Трудно ми е да дишам.
Поставям ръка между бедрата си. Милвам се. Опитвам да се успокоя и също опитвам да те въведа във фантазията си, сякаш е за
последен път, но не се получава. После си представям полицая, който патрулира в „Градината на ангела“, дори Франсиско! Изтривам го
моментално от съзнанието си, което все още не намира мъжа, за когото копнее тялото ми. Накрая изваждам на сцената Браис,
саксофониста, с когото ме запозна Гала вечерта, когато бяхме в „Кафе Сентрал“. И да, сега се получава. Изправям се, сякаш любовникът ми
ме дърпа, и сядам на гърба на „Питър Пан“ с разтворени крака, оставяйки се да бъда изнасилена от бесните пориви на вятъра. Ближе шията
ми и казва: „Солена си точно колкото трябва.“ В устата му това звучи много по-правдоподобно. Вятърът разтърсва кожата ми, превърнат в
хиляди ръце, сега неговите ръце. „Ела, качи се тук“ — ми казва. И аз обкрачвам гърба на „Питър Пан“, който сега съм преобразила в
неговото легнало тяло, бяло и стегнато. Плътните му устни със същия цвят като останалата част от кожата, сивите очи, лъскавата, дълга и
разпусната коса като на индианец апах. Стискам здраво двете въжета, които висят от парапета, сякаш дърпам юздите на галопиращ жребец.
Усещам пръските на вълните по краката си, влагата между бедрата. Вятърът развява косата ми. „Сега, красавице, се остави на течението.
Отпусни бедрата и следвай движението на вълните. Не напрягай ръцете и гърба. Галопирай.“ И търся собственото си удоволствие, както в
онази нощ. Толкова дълбоко пазено в тайна в продължение на твърде много време.
Денят преди следващия ден
Когато човек чуе думите „следващия ден“, винаги предполага, че става дума за ден, настъпил след нещо важно — деня след изпит, деня
след катастрофа, деня след този, в който си правил секс с някого за пръв път. В този случай обаче ставаше дума за деня след този, в който
Касандра бе имала „любовен инцидент“ с женения си любовник. Това беше „следващият ден“ на супержената, който бе окончателен за
връзката ѝ и първият от новия ѝ живот. С времето щеше да стигне почти до заключението, че онова хапче от „следващия ден“, което
поискала в Спешното отделение на болницата, всъщност е оказало въздействие върху мозъка ѝ, защото нещо в него внезапно направило
„клик“ и тя прозряла това, което преди била неспособна да види. Истината е, че ни беше липсвала в галерията, и понеже не отговаряше на
съобщенията ни, с Виктория решихме, че не само не е скъсала с въпросния мъж ластик, но и че по същото време лудува с него в
апартамента си с изглед към Ботаническата градина.
Когато звънна по телефона, беше дванайсет часът. Бяхме се уговорили да се видим в „Градината на ангела“, за да продължим с курса за
капитан на морски съдове, който тя настояваше да назубря наизуст. Гласът ѝ ми се стори плачлив. Беше странна проява на слабост от нейна
страна. Познавах я само от два месеца, но вече можех да различа кога нашата супержена се опитва да прикрие болката си.
Когато се появи в оранжерията, останах като втрещена. Оливия още не се бе върнала. Излезе, както правеше и друг път, натоварена със
същата онази кошница, пълна с храна, и с една торба от аптеката, и ме уведоми, че отива да изпълни някаква доставка. През това време аз
се опитвах да изследвам промените в нашия малък пришълец, който беше все така захванат за орхидеята, на която бе решил да извърши
метаморфозата си. Сега изглеждаше по-сив и твърд, сякаш черупката му бе изсъхнала. Истински маньовър за отвличане на вниманието, за
да прикрие суетнята, кипяща в това малко създание, заето да извърши чудото си.
Бе влязла тихо като някой призрак. Не знам от колко време стоеше там, но беше бледа и с мръсна коса. Носеше черен костюм в тон с
кръговете около очите ѝ и толкова измачкан, че спокойно можеше да е спала с него. Чантата „Шанел“ висеше унило от едната ѝ ръка.
Мобилният ѝ телефон бе в другата.
Подскочих. Притиснах ръка към гърдите си.
— Откога си тук?
Тя ме погледна уморено и само каза: „Не знам.“
Сега, когато си спомняме онзи ден, и двете сме сигурни, че в същия този момент Касандра извърши своята метаморфоза.
Любопитно е как едно случайно събитие понякога може да събуди в нас животински инстинкт. Верижна реакция.
Предложих ѝ да затворим магазина и да отидем да пием кафе. Слязохме по улица „Уертас“ до улица „Леон“ и влязохме в „Браун Беър
Бейкъри“. Подметнах да се обадим на Гала да слезе, но Касандра отхвърли идеята. Седнахме на уединена масичка в салона в стил „домът
на баба“ от седемдесетте и заобиколени от шоколадови палми, гигантски мадлени и чаени сладки, реших, че каквото и да се е случило на
приятелката ми, обстановката ще го смекчи донякъде.
— Какво ти се е случило? — попитах я, като хванах ръката ѝ, която беше ледена въпреки задушната жега в този ден.
— По-скоро какво не се е случило, Марина, и което никога няма да ми се случи — уточни тя.
И наглед, само наглед, случилото се на Касандра беше нещо много обикновено, макар че заради своята мания да контролира всичко тя
го сметна за незряло и неприемливо.
Предната вечер била с любовника си, но с известна неохота. За пореден път мъжът ластик действал според природата си — „сега се
разтеглям, сега се свивам“, докато успял да си възвърне плячката — почти показвайки се нежен, почти изричайки, че я обича, почти
намеквайки, че е влюбен в нея. Почти.
Касандра беше по-консервативна от Гала и Виктория в секса и ѝ беше трудно да се отпусне, но с този мъж бе положила неимоверно
старание. Макар че, да си призная, нещо ми се изплъзваше, когато се опитвах да проумея реалните причини за тази мания. Довери ми
обаче, че всичко се било променило от деня, в който го видяла със семейството му. Било ѝ трудно да се възбуди с него. Само че при тази
диета без секс Иниго се разпалвал все повече и вечерта, в която Касандра отстъпила, заради прекомерното триене презервативът внезапно
се изхлузил в нея в най-неподходящия момент. В началото двамата го приели със смях и тя, опитвайки се да прикрие трагедията, която
такъв незначителен инцидент представлявал за една контролираща жена, се опитала да го успокои, като му казала, че ще отиде в Спешното,
за да го извадят, и че ще вземе хапчето на следващия ден.
Дотук всичко било като забавна случка, разказваше ми Касандра с вече укрепнал глас, докато бъркаше ли, бъркаше с лъжичката в
чашата, без да отпие от кафето. Той ѝ казал, че ще ѝ се обади, за да разбере как е минало всичко, и я попитал дали иска да я придружи до
болницата, макар и само до входа, защото някой можел да ги види и после как щял да обясни…
Касандра отпи от чашата с вода. Ръцете ѝ леко трепереха. Прибра косата си зад ушите.
— Наистина ме попита сто пъти дали съм добре и дали ще бъда добре. За да му отговоря на второто, трябваше да прибягна до
пророческите си дарби. — Тя притвори очи със страдалческо изражение. — Каза, че ще ми се обади. Поиска да знае какво е въздействието
на хапчето, за да не се чувства виновен, и най-вече поиска да го уверя, че непременно ще го изпия… за да се успокои. — Млъкна, после
продължи: — А аз какво направих? Просто го успокоих. Казах му, че мога да отида с такси, че това е дреболия и че въпросното хапче го
пият дори тийнейджърките…
И било вярно, добави тя мрачно, защото, когато отишла в болницата, се почувствала като глупава четирийсетгодишна тийнейджърка,
вършейки нещо, което никога не била правила на тази възраст. Да отиде скришом в Спешното от страх да не забременее, някой да не я види,
родителите ѝ да не разберат…
— „Причина за посещението ви в Спешното отделение?“ — каза Касандра, имитирайки служителката на болницата. — Добро утро,
един презерватив се изхлузи в мен. — Покри с ръце лицето си. — Чувствам се толкова жалка, Марина. Толкова глупава и жалка.
Вътре една млада медицинска сестра с андалуски акцент и с най-милата усмивка на света дръпнала завесата. Помолила я да се съблече
от кръста надолу и да легне на кушетката с разтворени крака. После взела една пинсета. Докато Касандра — облечена от кръста нагоре с
деловия си костюм — разучавала петната на тавана, почувствала как за пореден път същия ден някой ровел ревностно в нея. В онази нейна
вътрешност, която още била възпалена и в която тя едва ли щяла да има желание някой да влезе през следващите месеци. Поредната
пациентка за днес, помислила си тя. А после поставила ръка върху корема си, сякаш искала да усети евентуалния живот, пулсиращ в нея.
Дори започнала да си фантазира какво би се случило, ако забременее. Представила си своя мъж ластик — сега се показвам, сега се
прибирам — как посещава скришом момиченцето, което никога нямало да имат…
Сервитьорът се бе приближил до масата ни, за да ни предложи да дегустираме току-що направен ябълков сладкиш. Тя отказа,
поклащайки глава, но аз взех няколко парченца и ги оставих в чинията. На една висока маса двойка американски туристи се опитваха да
обяснят, че искат палачинки, но с кленов сироп. Касандра им обясни от мястото си, че в Испания нямаме от този гаден сироп.
Прилагателното го каза на мен, като снижи глас. Поръчахме още две кафета. Силни. Много силни.
— Но ти би ли искала да имаш дете? — изненадах се аз. — От него?
— Не! Дори и мъртвопияна, Марина, затова е толкова абсурдно! Никога не съм искала да имам деца! Нито от него, нито от някой
друг! — увери ме тя, видимо разстроена, докато прибираше косата си в кок. — И сега не искам. Но дори и заради това се чувствам зле! За
момент си помислих, че съм на четирийсет години и се държа, сякаш имам още много възможности да бъда майка, като гълтам хапчета, за
да избегна забременяване, за което много хора плащат или спестяват, като Аурора например, а аз си губя времето с мъж, който има всичко
или поне е изпълнил „социалните“ си цели — работа, семейство, дом, жена, а сега и любовница, която да му върне илюзията и която не му
създава проблеми, нито иска нещо повече и отгоре на всичко му спестява угризенията на съвестта със самочувствието си!
Тя удари с ръка по масата и стресна туристите. Затърси нещо в чантата си.
Извади обеци и пръстен от едно портмоне. Сложи си ги с нервни жестове.
— Би трябвало да постъпя като Клара, която е една от моите приятелки, които се уединяват, за да имат дете, все едно че ще създават
произведение на изкуството. — Тя се изсмя рязко. — Да потърся кандидат или да се подложа на осеменяване. Да поискам неплатен отпуск.
Да забременея. Да организирам бебешко парти. Да поканя по-богатите си познати, за да ми донесат една от онези отвратителни торти,
направени от пелени, или пък да ми подарят часове за онези специализирани медицински сестри, които са станали на мода и които за
хиляда евро на седмица могат да правят на бебето всичко, включително трахеотомия, ако се задуши. После ще отида в Лондон да изкарам
един курс по масаж против колики и газове, а през лятото — един по йога за бебета във Форментера. И ще запиша все още неродения плод
в английско училище, за да може да постъпи в него на четири години след безкраен списък на чакащи…
Две възрастни жени влязоха да пият кафе с вити банички, както всяка сутрин, когато слизаха да купят хляб. Разпознах Селия, която с
Оливия бяхме кръстили „бабата робиня“, с кошничката си за плетене, гримираните очи и домашните чехли. В дъното двойка английски
туристи почистваха трохите от кроасан от една карта на квартала, докато сервитьорът им отбелязваше с химикалка къщите на Лопе де Вега
и на Сервантес.
Междувременно Касандра не спираше да говори и да бърка с лъжичката ритмично, като избягваше да ме гледа, сякаш я беше срам да
признае, че се е сринала. Защото се бе сринала. Случило се, когато младата медицинска сестра с нежен глас видяла, че краката на Касандра
треперят, накарала я да седне и помолила другата сестра да ги остави за момент насаме.
— Каза ми само една фраза — обясни тя, поемайки си въздух. — Просто ми каза: „Аз също съм се чувствала така. Успокойте се.“
И това било достатъчно, за да избухне в плач.
Разплака се и в кафенето, но вече по-спокойно. Пред мен. И тогава ми разказа защо в деня, когато се запознахме, излязла разстроена от
„Градината на ангела“.
Имало нещо в Иниго, което я изкарвало извън кожата, призна ми, докато вадеше един несесер, пълен с хапчета, и това бил
непоносимият навик на женените мъже да говорят за жена си на своята любовница, за да се предпазят. Правели го както за да се оплакват
от нея, така и да превъзнасят качествата ѝ — колко хубаво готвела, как преуспявала в професията си, колко добра майка била, дори колко я
обичали, — така че издигали невидима, но непреодолима стена със светлинен надпис, достоен за театър в Бродуей, който гласял: „Няма да
я напусна.“ В случая Иниго често говорел колко хубава била Лаура, колко прекрасна във всяко отношение била Лаура, колко решителна и
блестяща била Лаура и Касандра така и не можела да проумее какво прави този мъж при една любовница, като може да бъде с Лаура! Това,
което още не знаела, е колко незначителен го карала да се чувства Лаура.
Слушах я ужасена, като се питах кой е най-подходящият момент — ако изобщо имаше такъв, — за да ѝ кажа, че несравнимата Лаура бе
дошла в цветарския магазин и бе питала за нея. Намирах се на този кръстопът, когато чух Касандра да казва, че когато я видяла, могла да
установи, че е вярно. Настана мълчание, после се чу подрънкване на чинии и нетърпеливи клаксони на улицата. Объркана, с пълна с
ябълков сладкиш уста я попитах кое е вярно. Че Лаура наистина е тази изключителна жена, поясни Касандра и зениците ѝ внезапно се
разшириха. Изключителната жена, която тичаше след дъщеря си в „Градината на ангела“ пред отегчения поглед на мъжа си.
— Е — казах, като духах горещото кафе, — наистина е хубава, но не знаеш дали е толкова изключителна.
— Ти не разбираш — настоя тя, галейки бенката до устата си. — Този ден знаех, че жената на Иниго е прекрасна, защото тя също ми
беше любовница.
Задавих се с кафето и бях на път да си направя трахеотомия с лъжичката.
— Моля?
— Да, знам…
— Искаш да кажеш, че си била едновременно любовница на Иниго и на жена му?
— Така е. Е, не едновременно.
— Не знаех, че те привличат жените.
— Нито аз. Случи ми се само с нея.
Поръча още едно кафе, а аз липов чай. И си спомних за ефирната Лаура, вървяща сред дърветата в градината няколко дни по-рано, след
като бе оставила съобщението си.
Касандра се запознала с нея по време на едно пътуване до Брюксел. Лаура била лекар и директор на неправителствената организация
„Дари усмивка“, която подпомагала мисии на лекари до различни места в света, за да оперират деца. Била в Брюксел, за да изнесе няколко
лекции. Един приятел парламентарист ги запознал и накрая останали сами. Търсели място, където да се приютят от студа и да изпият по
питие, и понеже не намерили такова, накрая се озовали в стаята на Касандра, излегнали се на леглото и започнали да си бъбрят.
— Не можех да откъсна очи от нея, Марина. Говореше с такава изключителна страст. Това, което работеше, беше невероятно. Спомням
си, че в един момент откри тила си и ме помоли да ѝ помогна да си свали колието, защото я дразнело. — Изчерви се, долепи длани, сякаш
щеше да се моли. — Не знам защо го направих, но я целунах. По врата. И когато се готвех да ѝ се извиня, тя ме погледна, обгърна лицето ми
с двете си ръце и ме целуна по устата толкова непринудено, че продължихме да се милваме и да се целуваме.
Бях толкова изненадана, че успях единствено да се усмихна глупаво.
На следващия ден, както обикновено се прави в такива случаи, след като се събудила и си спомнила за случилото се, обърканата
Касандра ѝ написала съобщение, за да омаловажи прекараната нощ: „Това случайно прескачане на отсрещната страна беше много забавно.
За мен няма никакъв проблем. Благодаря за разговора. Прегръдки.“ На което тя отговорила с определяне на среща. И по време на вечерите и
пламенните нощи си споделили много неща.
Касандра ѝ признала, че има любовник. А тя ѝ разкрила, че не обича мъжа си и подозира, че той си има друга.
— Сигурна съм, че портретът робот, който всяка от нас би направила, няма да бъде на един и същи мъж — заяви тя иронично.
 — Но е бил същият мъж — казах аз.
Касандра кимна с глава.
— Само че портретът, който Иниго ми бе обрисувал на прекрасната си жена, наистина беше верен. Съвсем реалистичен.
Установила го в деня, в който се видели отново в „Градината на ангела“ — висока, с дълга шия и вродена елегантност. С къса руса коса,
с дълга пола с лека бохемска закачка. С много лек грим, само спирала на миглите и блясък на устните. И най-важното — била една от
онези излъчващи светлина жени, способни да накарат всеки човек да се почувства значим. Всеки, освен мъжа си, и това бил нейният голям
провал. А нашата супержена наистина се чувствала значима до нея и затова не могла да я забрави. Не ѝ ли стигало, че обществото я съдело
за това, че няма стабилен партньор, ами сега се оказвало, че харесва жени?
В действителност не знаела дали изобщо ги харесва, но се влюбила, този път истински, в тази конкретно.
Затова се върнала в цветарския магазин. Искала да отмъсти за нея и да разобличи мъжа ѝ. Но също и за да се сдобие с техните данни.
— И не я ли видя отново?
— Първите пъти, когато ѝ се обадих, се показа уклончива. Затова не скъсах с него. — Тя скръсти ръце и се облегна на стола. Усмихна
се тъжно. — Не е ли извратено? Спя с мъжа ѝ само за да ми разкаже нещо за нея. За да я чувствам близо до себе си. — Въздъхна. — Но
онзи ден най-после се срещнахме на обяд.
— И всичко ли ѝ каза?
— Не, просто исках да знам дали ще продължим да се виждаме. Тя също не е могла да забрави.
Погледнах я с нежност. Красотата и силата ѝ, скрити зад мръсната коса, смачкания костюм, деловата чанта. Защо си усложняваме така
живота? Възпитаваха ни да потискаме чувствата си, за да се предпазим от другите, но това всъщност ни предпазваше от всичко друго, но не
и от самите нас. И Касандра, страдаща от синдрома на жената трофей, се боеше, че ако престане да се показва недостъпна и силна, ако
отвореше сърцето си, след като вече беше „завоювана“, магията, която упражняваше върху другия, щеше да се разпръсне. За мен обаче
Касандра тази сутрин беше по-хубава от всякога, разкривайки крехката си човешка същност.
— Не мислиш ли, че трябва да ѝ кажеш? Колкото по-рано, толкова по-добре.
Тя кимна утвърдително и очите ѝ се навлажниха. Защото знаеше, че може би щеше да е краят на това прекрасно нещо, което най-после
бе открила.
— Както и да е — окуражих я аз и избърсах една непокорна сълза със салфетка от бара, — сигурно си наясно, че няма да се отървеш
току-така и че ще трябва да кажеш нещо на момичетата, когато се видим с тях.
Тя видимо се разтревожи.
— Да не мислиш, че ще разкажа това пред всички?
Усмихнах се.
— Имах предвид момента, в който си се явила тържествено на регистратурата на Спешното и си им обяснила, че един презерватив е
останал във вагината ти.
Касандра ме изгледа втренчено и си помислих, че ще ме зашлеви. Но постепенно и с голямо усилие изписа усмивка на лицето си. И от
тази усмивка преминахме към смях, а от смеха към кикотенето, докато накрая ни завладя неудържим пристъп, който зарази бабите и
двойките от съседните маси.
Когато излязохме от кафенето, Касандра размишляваше за заспалия ни майчински инстинкт.
— Даваш ли си сметка? — каза тя, като ме хвана за ръката. — Нашето поколение е лишено от този инстинкт, защото майките ни са ни
го изкоренили.
— Да, в моя случай от страх, че ще стана като нея — потвърдих, като не можех да си повярвам, че го бях изрекла.
— А в моя, защото ми втълпиха, че трябва да направя успешна кариера. Но разбира се — продължи тя да размишлява, — истината е, че
понякога те карат да се чувстваш непълноценна. Даваш ли си сметка? Ние сме нещастници! Всеки месец кървим, за да може човечеството
да просъществува! И да ни напомня, че ще страдаме цял живот за нищо.
— Нашата утроба е обител на божествеността! — възкликнах през смях.
Смехът ми обаче секна, когато пред нас изникна грозната фея от Сциентоложката църква, която ни бе видяла да слизаме по улицата.
Пъхна в ръцете на Касандра една листовка. „Влез и ще се преобразиш напълно.“ Тези думи, и то точно в този момент, ни се сториха
уместно предложение.
— Не! Отказвам да приема, че гадният ми биологичен часовник тиктака! — заяви тя с горчива усмивка. — Но по дяволите, точно в
този момент ли трябва да установя, че не обичам мъжа, когото смятах, че обичам, и че обичам жена му?
Заобиколих едно момиче, което ни предлагаше да пробваме кремове безплатно, после един сервитьор с униформа с името на някакво
заведение, който искаше да опитаме чаша гаспачо безплатно. Изведнъж всичко беше гратис, дори ако в момента ѝ кажех да не бъде
черногледа, щеше да е гратис. Така че не го направих, защото се бе забъркала в страхотна каша. От разочарованието боли, а неизвестността
ужасява. И единственият начин да избягаме от болката беше, като я преживеем, а от неизвестността — като продължим напред.
Тогава още не го знаех.
Бягах от болката като Касандра.
И от разочарованието.
Затова историята, която тя сподели с мен в този ден, ме накара да проумея много неща. На мен, която бях потопена, без да знам, в
собствената си метаморфоза.
Тръгнахме по улица „Леон“, където престана да ухае на сладкиши и усетих мирис на пералня. На ъгъла с Културното дружество спрях
и макар да знаех, че ще стои като дърво, я прегърнах. После обгърнах с длани умореното ѝ лице с красиви нежни черти.
— Виж, Касандра. Ти си впечатляваща жена. Имаш почти всичко. Заслужаваш човек, който да не се бои от това. Той не е на висотата ти
и знае това. Тя може би е. Аз бих си дала шанс да открия себе си. — Замълчах, после продължих: — И да не ти пука какво ще си мислят
хората!
Тя кимна с глава и бавно се измъкна от прегръдката ми.
Мобилният ѝ телефон иззвъня. Не го погледна. Нямаше нужда. Вече знаеше, че е един от двамата.
— Между другото — казах аз на сбогуване, — тя… Лаура дойде да те търси преди два дни в цветарския магазин. Не знаехме как да ти
го кажем.
Намигнах ѝ. И се случи отново същото. Зениците ѝ се разшириха, сякаш се готвеше да се взре в тъмнината.
— Знаеш ли кое е най-любопитното, Марина? — Тя ме изгледа изпитателно, полюшвайки се от единия крак на другия кокетно. — Че
колкото повече харесвам тази жена, толкова по-женствена се чувствам.
 И след като разтърси косата си — единственият енергичен жест в нея тази сутрин, — бавно тръгна надолу по „Прадо“ към паркинга
на парламента.
После ми разказа, че преди да слезе в подземния паркинг, мобилният ѝ телефон извибрирал в чантата ѝ. Зад гърба ѝ виели сирените на
ескортиращите коли, които се отправяли към Конгреса. Група демонстранти викали пред сградата: „По-малко полиция, повече поезия“,
почти лице в лице с униформените полицаи, строени в една редица. Супержената отправила поглед надалече. Пред нея се откривал един от
най-хубавите изгледи на града ѝ: статуята на Сервантес, бдяща над парламента, Площадът на Нептун в дъното и накрая, на високото —
черквата „Сан Херонимо“, обградена от искрящата светлина, излъчвана от парк „Ретиро“.
Затършувала в чантата си и извадила мобилния телефон. Погледнала пропуснатото обаждане и се усмихнала. Фокусирала изгледа,
снимала го и го изпратила с едно съобщение: „Липсваш ми.“
Беше сутрин на малки и големи разкрития, защото, когато вървях по улица „Уертас“, видях Оливия коленичила до един вход. Тръгнах
към нея с намерение да я заговоря, но спрях, когато видях какво прави. Слагаше върху дюшека на бездомното семейство няколко торби с
покупки и една от аптеката. Направи го дискретно и покри всичко с одеялото. После взе кошницата си и тръгна по улицата по посока на
цветарския магазин. Изглежда, всички имахме нашите малки тайни, а тези на Оливия тепърва започвах да ги разкривам.
Влязох почти веднага след нея. Вратата беше отворена и чух, че говори по телефона в задната стаичка. Беше оставила плетената
кошница върху стола в градината както винаги и както винаги аз я сложих на безопасно място зад плота. Според нея кварталните крадци
никога не обирали съседите си. Било неписан закон.
Седнах в люлката за мислене, като се опитвах да осмисля направените разкрития тази сутрин. Един от папагалите, които бяха
превзели квартала, ме наблюдаваше от маслиновото дърво. Беше зелен и екзотичен, с вид на стара клюкарка.
Замислих се за Касандра. Наистина връзката с една супержена е сложна. Бронята ѝ беше толкова ефикасна, че създаваше огромна
дистанция между това, което беше Касандра, и представата, която другите добиваха за нея. Затова мнозина от страх, че не са на висотата ѝ
или че ще я разочароват, се оттегляха, макар да имаха реален шанс да бъдат с нея.
Каква обаче щеше да е връзката ѝ с жена, която наистина е на висотата ѝ? Нещата щяха ли да се променят? Или щеше все така да
предизвиква същия страх?
Внезапно си спомних колко неудобно се бе почувствала, когато за пръв път пихме вино с момичетата и Гала бе възкликнала: „Защо не
беше мъж? Страхотна партия си!“ Щеше ли да бъде страхотна партия за друга жена? Или мачизмът беше прилив, който бе залял и нас?
Според Касандра проблемът ѝ се състоеше в това, че самовзискателността ѝ не ѝ позволяваше да се чувства такава, каквато я виждаха
другите. Вследствие на това не действаше в съответствие с образа, който проектираше.
„Красива си, а се държиш, сякаш си грозна“ — бе ѝ казала веднъж Гала. И въпреки че тогава коментарът ми се бе сторил лекомислен, в
него имаше нещо вярно.
Супержена като Касандра можеше да се старае всячески да убеди любовника си, че е влюбена, да му каже, че е бог в леглото, да
похвали интелигентността му, да му напомпа егото, но това нямаше да има значение. Никога нямаше да ѝ повярва напълно. Затова от страх,
че конкуренцията е голяма и че не покриват очакванията ѝ, предпочитаха да се оттеглят и да не се появяват във форума, или просто не се
обвързваха с такава жена.
Ако към това прибавим и факта, че една супержена подлага на съмнение всичко, че е перфекционистка и е свикнала да изисква от
себе си това, което изисква от другите… беше за предпочитане да не се представят на изпита, за да не ги скъсат. Не беше ли по-добре да си
с жена, която те гледа, като че ли си господ, а не като че ти е равна?
Може би съюзът на две супержени с един и същ проблем — Лаура и Касандра, щеше да предизвика имплозия в космоса.
Оливия излезе в градината, придружена от една жена, която носеше прекрасен букет от бели камелии. Нямаше други украшения. Само
малките нежни камелии, разтворени точно колкото трябва — светлина и чистота, които се предаваха на притежателката им. Или пък
цветята подражаваха на духа ѝ. „Вече знаеш, ако решиш, можеш да разчиташ на мен — казваше тя с енергичен и решителен глас на
Оливия. — Няма да позволим това да се случи. Не се притеснявай.“ Притежаваше същата неопределена възраст като Оливия — по-дребна,
жизнерадостна и с една от онези усмивки със стиснати зъби, която сякаш се дължеше на някоя скорошна лудория. Имаше къса коса, носеше
широка и стилна блуза от червена коприна, а върху нея — дълго колие със зърна с цвят на кост, които по-късно установих, че са малки
черепи. „Благодаря, скъпа Роса. Ще ти кажа, ако стане нужда.“ Трябваха ми още няколко секунди, за да я разпозная. Най-объркващото обаче
беше, че тя вече знаеше коя съм. Приближи се до мен, като ме гледаше любопитно, сякаш бе открила в градината цвете, за което не си
спомняше.
— А ти сигурно си Марина — предположи тя, сбръчквайки закачливо нос.
Оливия се готвеше да ни представи една на друга, но в този момент аз станах от люлката и се приближих.
— А вие сте — започнах аз и сърцето ми заби учестено — една от любимите ми писателки?
Тя прие комплимента непринудено, почти с нежност. Оливия ни наблюдаваше, застанала отзад с чаша кафе в ръка.
Бях чела книгите на Роса Монтеро още от тийнейджърска възраст. За мен те притежаваха магия — всеки от романите ѝ бе съвпаднал с
точния момент от живота ми. Бяха стигнали до мен като паралелен дневник, за да ми предложат онова, което имах нужда да прочета. Така
че без повече официалности я прегърнах с такава сърдечност, че почти щях да смачкам прекрасните ѝ камелии. И тогава разбрах онова,
което се случваше на Гала с маслиновото дърво, защото веднага усетих заряда от жизнена енергия, излъчваща се от личността ѝ.
Изненадана, тя също ме прегърна топло и се засмя.
— Е, Оливия ми е говорила много за теб и за авантюрата ти — погледна съучастнически приятелката си. — Желая ти късмет.
После извади една камелия от букета и ме потупа с нея по главата като с вълшебна пръчка.
— Но трябва още много да учиш, скъпа! — И ми я поднесе. — Ако извършиш това пътуване, като следваш всичките му указания, ще
останеш помощник-капитан до края.
Поех цветето със смътното чувство, че съм получила мъмрене от човек, който ме познава твърде добре. После целуна Оливия по
бузата, стискайки силно ръката ѝ, и излезе по плочките навън, където Площадът на ангела оживяваше при преминаването ѝ, заразен от
чистата и блестяща енергия на съществуването ѝ.
Да, помислих си, докато я гледах как изчезва сред хората. Започвах да си отговарям на въпроса, който зададох на Оливия в деня, когато
се запознахме. Започвах да подозирам кои са тези жени, които купуват цветя.
Оливия още стоеше опряна на рамката на вратата на оранжерията с кафето си и точно тогава разпознах папката, която държеше. Дали
беше показала съдържанието ѝ на Роса? За какво ѝ предлагаше помощта си? Със сигурност беше същата папка, която помислих, че
Франсиско е забравил преди няколко дни. Изглежда, се бяха срещнали. Бе си начервила устните с цвят в тон с косата ѝ. Носеше широк
панталон в пясъчен цвят, бяла блуза и шапка за сафари, с която приличаше на героиня от „Могамбо“[16]. Изглеждаше уморена и говореше
по-припряно от обикновено.
Не се сдържах и ѝ разказах за разговора ни с Касандра, макар че премълчах някои подробности, но присъдата на Оливия беше сурова и
ясна. Това момиче трябвало да престане да търси мъже, които не можели да се мерят с нея, и да си потърси партньор, който да се примири
да бъде равен с нея. Това, което изглеждало азбучна истина, всъщност не било.
— С други думи, да си потърси някой, който, макар и да не се чувства над нея, същевременно да не се чувства под нея, не знам дали ме
разбираш.
Стори ми се, че е прекалено рязка в разсъжденията си, и не се стърпях:
— Във всеки случай Касандра сигурно знае какво иска.
— Касандра? — Тя плесна с ръце и аз подскочих. — Касандра иска каквото всички искаме. Да я обичат.
Проницателността на жертвите
Има моменти, в които имаш чувството, че един разговор ще промени връзката ти с даден човек завинаги. Дори връзката ти със самата
себе си. И се опитваш да се спреш, за да не започнеш да говориш, но някаква могъща сила те дърпа, кара те да си отвориш устата и буквално
да избълваш думите. Спомням си, че начинът, по който Оливия обобщи случая на Касандра, ми се бе сторил странно хладен, докато аз бях
дълбоко развълнувана. Вярно беше, че имах повече информация, както и склонност да попивам като гъба драмите на другите и да ги
изживявам като свои собствени, губейки напълно чувство за обективност. Може би потопяването в чуждото страдание притъпяваше
донякъде болката ми, както се случваше с Аурора. А капката преля чашата, когато Оливия влезе след мен в оранжерията с екстравагантния
си вид на изследователка от четирийсетте и ме смъмри, че сме държали магазина затворен в продължение на двайсет минути.
— Можеше да дойде някой — укори ме тя със сериозно изражение, докато пускаше вентилаторите. — Всъщност чаках едни важни
документи — каза и вдигна черната папка на Франсиско над главата си.
Добре, че се върнах навреме.
Тъй като тогава дори не подозирах сложните машинации, с които беше заета, не разбрах за какво толкова се сърди. Казах ѝ, че ставало
дума за Касандра, че била отчаяна и съм решила, че ще ѝ се отрази добре да закуси. А и вече е август, клиентелата е намаляла и…
— Можехте да плачете заедно в градината, докато пиете кафе, без да зарязвате магазина ми, нали? — прекъсна ме тя.
После седна с изправен гръб на табуретката — мълчалива, вперила поглед в мен и неподвижна, сякаш беше изрисувана.
Сведох поглед. Никога не съм умеела да се справям с чуждото разочарование. Не исках да плача. Само че винаги го правех, когато се
чувствах като хваната в капан.
Оливия се обърна, за да сложи край на разговора. Протегна един от костеливите си пръсти и пусна музика на компютъра. Сред
стъклата се разнесе джаз почти в ритъма на перките на вентилаторите и листата на растенията, полюшвани от течението. Поисках да ѝ
напомня, че всичко става много бързо, че е трудно и объркващо, че дори не знам какво правя, работейки в един разсадник, че съм сменила
дома си за пръв път през последните петнайсет години, че се чувствам самотна на четирийсет, когато от двайсетгодишна не съм била сама,
че сега се питам защо не съм имала деца и подозирам, че никога няма да имам, че съм била отдадена на връзката си и на това да се
прикачвам към живота на другите и сега… сега нямам собствени спестявания и парите не ми стигат до края на месеца, и затова нямам
нито сила, нито смелост да потегля с проклетия кораб, защото…
— Изгубих живота си, по дяволите! — изкрещях, обобщавайки надигащата се в мен горчивина и без да успея да възпра напиращите
сълзи. — Нормално е да съм съкрушена и да допускам грешки, и да нямам сили за нищо!
И се разплаках. Доста несдържано, наистина. И потопена в собственото си нещастие, дори се свих в един ъгъл и всеки път когато
вдигах поглед, виждах, че Оливия стои в същата поза, смръщила вежди. Не знам дали чакаше бурята да отмине, или не знаеше как да
реагира. Само че реагира. Изправи се и тръгна към мястото, където се бях сгушила, точно до метаморфозиращия пришълец.
— Ще престанеш ли да се правиш на жертва?
Погледнах я изненадано от пода, без да повярвам, че ми е казала подобно нещо.
— Родила си се с всички инструменти, за да бъдеш свободна, Марина, и въпреки това си изградила затвор от плът и кръв — това си ти
самата. Реагирай най-после, за бога!
Усещах всяка една от думите ѝ като плесница. На светлината на слънчевите лъчи, проникващи през стъклата, косата ѝ приличаше на
горяща факла.
Изцъка с език с досада и продължи:
— Да, Марина, като добър помощник-капитан все още живееш с прословутото „отдадох му целия си живот“. — Вдигна ръце, сякаш
наистина ставаше дума за проповед. — Какво остаряло понятие, за бога! Това, скъпа, би могло да бъде аргумент в началото на двайсети век.
Днес предизвиква коментари от рода на: „Що за глупост“ или „Да не го е правила“. Все едно да вложиш всичките си пари в борсата или във
фонд за рисков капитал. И въпреки големия риск си решила да участваш. Само че ти си имала други възможности за избор, Марина, така че
това не е оправдание. Както и да е — станалото станало. Рискувала си всичко и си изгубила всичко. Сега е безсмислено да съжаляваш,
просто трябва да решиш проблема. — Постави дългата си топла длан на рамото ми. — Това, което ти се е случило, е много тъжно, скъпа, но
не отменя реалността. Ти си емоционално зависима и е най-добре да го осъзнаеш и да се отървеш от този призрак, иначе ще побързаш да
намериш друг мъж, в когото да се вкопчиш по същия начин, и отново ще забравиш за самата себе си.
Посочи орхидеята, от която висеше нашето насекомо какавида. „Ето ти един малък водач към свободата“ — каза тя. Сините ѝ очи
блестяха като гравирани кристали. Коленичи до мен.
— Марина, моля те, бъди свободна. Това е най-хубавото нещо, което имаме. Пеперудите преминават през дълъг и труден процес на
метаморфоза, за да летят само един ден. Знаеш ли защо? Защото си заслужава. — Хвана ме за брадичката. — Не се бой да бъдеш свободна.
Разпери крила, скъпа. Имаш ги. Всички ги имаме, въпреки че са свити и забравяме за тях. Престани да търсиш оправдания. Бъди свободна.
Гледах я с насълзени очи. Издухах си носа. Сресах косата си с пръсти. Взех книгите за капитанския курс от пода и ѝ ги подадох.
— Не мога, Оливия. Наистина не мога. Идеята за това пътуване беше пълна глупост, а освен всичко сега Касандра едва ли ще е в
състояние да ми помогне.
Тя взе книгите. Изправи се. Изтръска панталона си. Поздрави с кимване на глава някого, който минаваше по улицата и когото не успях
да видя. Остави книгите върху плота. Свали си шапката и започна да си вее с нея.
— Скъпа, жал ми е за теб. Не заради скръбта ти, а ти заради теб самата. — Постави ръце на кръста. — Замислила ли си се дали
заслужаваш това, което търсиш от другите? Съчувствие. Какво си направила, за да го заслужиш? Да се тръшнеш на леглото и да чакаш други
да те вдигнат? Много хора ти предлагат безкористно помощта си, а ти изискваш още и още. Мислиш ли, че е достатъчно да вдъхваш
съжаление? Така ли искаш да постигнеш нещата?
Може би точно това съм искала, продължаваше да говори тя с равен, спокоен, безпристрастен глас, докато преподреждаше цветята във
високите стъклени вази. Съжалението било много удобно за оцеляването ден за ден, но било твърде неизгодно в дългосрочен план. След
време съм щяла да се превърна в нелепа личност, която никой, дори аз самата, нямало да харесва. Сигурна ли съм била, че искам да вървя
по пътя на жената на Франсиско? Или по пътя на Макси? Или по този на Аурора?
Махна няколко сухи листенца от розите. Оправи лилиите, като ги раздалечи една от друга. Изтърси паяжината от една палма.
— Сега имаш шанс да оцениш себе си по това, което си. Можеш да изкараш този кораб и да го отведеш благополучно до целта със
собствени сили, със собствени усилия, а не чрез съжалението, което вдъхваш. Морето няма да те съжали. И най-интересното би било да го
направиш заради себе си, а не заради обещание, което си дала на друг. — Изтупа ръцете си и погледна палмите, сякаш четеше в някоя от
линиите им миналото. — Дано да си дадеш сметка колко е тъжно това, което те очаква, ако не го направиш.
Бях спряла да плача и също се изправих. Опитах да си възвърна самообладанието. Чувствах се едновременно ядосана и смешна.
Тя отиде в задната стаичка, включи фонтана и каменният лъв започна да бълва вода. После излезе с работните ни престилки. Подаде
ми едната.
Взех я, завързах я на врата си. После на кръста. Прибрах косата си с една шнола. Поех си дълбоко въздух.
— Благодаря ти за всичко, което направи за мен през тези два месеца — прошепнах, преглъщайки слюнката си, — но не всички сме
като теб, нито имаме подръка списък със сентенции, които да ни помагат да живеем. Животът ми отиде по дяволите.
— Марина — каза ми тя, поставяйки престилката си, — допуснах много грешки. И за някои платих висока цена. Страхувах се като теб.
И изгубих близки хора също като теб. — Загледа се през стъклата към улицата. — Затова знам, че човек скърби само за друг човек, не и за
някое божество. И докато не осъзнаеш, че Оскар не е бил толкова съвършен, че вероятно е допуснал много грешки спрямо теб, както
правим всички, и че дори ти е навредил, и докато не му простиш, няма да можеш да го пуснеш да си отиде. Нито да се освободиш. Понякога
трябва да престанем да се самообвиняваме. И да приемем нещо, което е много по-болезнено от това, че сме разочаровали другите. И то е,
че другите са ни разочаровали.
Стоях мълчаливо и ми се прииска да я намразя. А може би в този момент я мразех. Как се осмеляваше да говори така за него? Как се
осмеляваше да говори така за теб?
— Това засяга само мен — отвърнах най-после, повишавайки тон. — Ти не го познаваше. Ясно?
Стисна устни, сякаш искаше да задържи думите, които щеше да изрече. Взе огромната червена лейка и започна да полива грижливо
цветята. Запътих се навън, за да започна рутинната си работа.
— Добре. Но ще съжалявам много, ако не се възползваш от този момент в живота ти, за да реагираш — чух я да казва.
Обърнах се и стиснах юмруци с такава сила, че забих ноктите си в дланите.
— Не ти ли писна да знаеш всичко?
Тя се усмихна уморено. Настана мълчание, което бе нарушено от шум на стъпки отвън. Беше тайнственият рус мъж с козята брадичка.
Седна както винаги на масата в градината. Поздрави го отвътре с ръка и в отговор той ѝ се усмихна. Облегна се на стола, отвори книгата си
и се потопи в няколкоминутния си оазис. Без да откъсне поглед от него, Оливия продължи с леко глух глас:
— Искаш много, Марина. Нуждаеш се от помощта ми? Тогава трябва да я заслужиш. — Взе градинарските ръкавици. — Време е да
престанеш да плачеш и да се приспособиш. И да продължиш напред.
Тръгна из оранжерията със ситни стъпки, като не изпускаше от поглед клиентите в градината, които обикаляха любопитно сред
дърветата.
Вече била бърсала сълзите ми цял месец, продължи, но от сега нататък нямало да го прави. Мушна в кока си едно клонче, което намери
наблизо. Сложи си очилата. И в никакъв случай нямало да отстъпи пред емоционалния ми шантаж, това трябвало да ми е ясно.
Емоционален шантаж? — възмутих се аз, докато вървях след нея като пате. Не, не приемах обвиненията ѝ в емоционален шантаж. Познавах
го твърде добре.
Тя внезапно спря насред магазина.
— Искам да кажа, че ще те уволня, ако работиш зле — увери ме тя студено, като остави лейката на земята. — И ако отново се опиташ
да ме трогнеш чрез съжалението, ще престана да те слушам, скъпа. Знаеш ли защо? Защото така не ти правя никакво добро.
Отиде при плота, затършува в плетената си кошница, извади червило в коралов цвят и си начерви устните, без да откъсва очи от мен.
— Така че потърси друга стратегия. Или по-добре не пробвай никакви стратегии с мен. — Взе папката с документите. — И се
съсредоточи върху това, което имаш, а не в това, което губиш. Ако искаш, забрави за всичките „сентенции“, които си чула досега от мен, но
запази тази. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.
После ми се усмихна и след като остави връзката с ключове върху плота, каза, че ще отсъства целия следобед. Преди да излезе,
поговори с мъжа навън и сякаш отново се озари със светлина, като крушка, закачена за електрически кабел. Гледах я през стъклото и
замалко да се разплача. Къде беше жената, която току-що бе говорила с мен?
Поднесе му лимонада, която бе приготвила от предния ден и за която той ѝ благодари, като целуна ръката ѝ. След като остави каната и
му се усмихна с различна усмивка, чух бързите ѝ стъпки да заглъхват по настланата с плочи пътека в градината.
Невъзможността да кажеш „обичам те“
„Животът е сянка ходеща, актьор невзрачен, който за час се перчи и се щура по сцената, а после без следа изчезва. Той е разказ,
изломотен от малоумен — пълен с глъч и бяс, незначещ нищо…“[17] Това бяха отчаяните думи на един Макбет, преобразен в Макбиг
благодарение на Хосе Мартрет. Седнали на една от пейките, които обграждаха салона с огледала по стените, на толкова близко разстояние
до актьора, че почти виждахме пломбите му, двете с Гала слушахме със затаен дъх.
Според нея беше недопустимо да работя в бившето гробище на актьорите, в квартала с най-много театри в Мадрид и да не съм стъпила
в нито един това лято. Въпреки че до цветарския магазин беше Испанският театър, а малко по-надолу Сатиричният, любимото място на
Гала беше „Пансионът на бълхите“ — бившата къща на Хубавата Челито, водевилна актриса и театрален импресарио. Къщата бе превърната
от режисьора в уникално сценично пространство, където публиката, която никога не надвишаваше двайсет зрители, се наслаждаваше на
спектакъла, следвайки актьорите от стая в стая, подобно на пчели, привлечени от силния и пристрастяващ аромат на близкото разстояние.
Никога не бях виждала подобно място. Изчакахме в един старинен внушителен вход, докато се появи касиерката, която взе билетите
ни. Гала ми разказа с възхищение, че прочутата Челито имала много любовници, така че си купила жилище с отделен вход за нея — входа
откъм улица „Уертас“, докато останалите обитатели влизали от улицата отзад. На вратата ни посрещна портрет на артистката, която ни се
усмихваше кокетно с разголена ала Айседора Дънкан гръд — това било нейната запазена марка, когато играела, продължи Гала, докато
следвахме останалите от групата, и която според нея породила известната поговорка: „Биеш на очи повече от Челито.“ Едно къдрокосо
момиче ни поведе по тесен и с тапицирани с плат стени до салон в стил винтидж, където вече чакаха артистите, готови да ни поднесат
един ужасèн Макбет през шейсетте години в Америка.
Режисьорът Мартрет, приятел на Гала и Оливия — който накрая реши с огромна неохота да купи изкуствен бонсай, — бе възложил на
нашата жена викинг част от реквизита на постановката. Когато представлението свърши и още бяхме под въздействието на емоциите и на
инцидента с мъжа до нас, който припадна, го изчакахме, за да му поднесем букет от бели лалета. Цветето на славата.
— Скъпа моя! — поздрави я режисьорът, когато дойде при нас. — Страхотна работа си свършила. Най-после кръвта прилича на кръв!
— Даже имахме доказателство — побърза да каже Гала, имайки предвид припадъка на въпросния зрител по време на монолога с
кинжала.
Мартрет избухна в звучен смях, но веднага го прекъсна с виновно изражение.
— Благодари на Оливия от мое име. Никога не забравя цветята ми.
Прегърнаха се, после той ме целуна по бузите и тръгнахме към улица „Мединасели“. Огледах го развеселена — Хосе беше дребен мъж
и бе запазил нещо по детински чаровно. Черна брада, тъмни и широко отворени очи, през които поглъщаше света, поривист глас от онези,
които ти вдъхват живот. Носеше риза в стил шейсетте, дънки и модерни маратонки в яркозелен цвят.
Влязохме в кръчмата „Ла Долорес“, в която още преди да поръчаме, на бара се появиха три чаши с „Риберас дел Дуеро“ и мезета от
пуешка шунка, и продължихме да разговаряме за постановката, която ни беше оказала такова въздействие.
— Че въздейства, въздейства, горкият човек доста се уплаши.
И аз си спомних съседа си в театъра, който в началото на сцената си вееше, а после падна с главата напред и свърши в леглото, в което
актьорите изпълняваха едно съвсем нагледно театрално чукане.
Режисьорът също започна да си вее с менюто на заведението.
— Майчице, каква суматоха настава всеки път когато някой припада. И винаги по време на второто действие, като по часовник.
— Винаги? — изненадах се аз.
— Да — потвърди той. — При тази постановка вече сме имали осемнайсет припадъка, винаги по време на второто действие и винаги
горкият припаднал свършва в леглото и актьорите му веят. А най-лошото е, че после трябва да продължат чукането от там, където са го
прекъснали!
— Ами да! После как се справяш с това? — възкликна Гала без задни мисли, докато пробваше виното, и като видя лукавите ни
физиономии, уточни: — Със сцената, по дяволите! Исках да кажа сцената…
Избухнахме в смях.
Разбира се, като се имало предвид емоционалното въздействие върху публиката, можело да се каже, че реквизитът на Гала бил
истински успех, поздрави я той, като я прегърна през кръста и я целуна по бузата, а тя него по носа.
— Между другото, как в крайна сметка я изфабрикува? — заинтересува се той, докато поздравяваше с ръка някакви хора в дъното.
— Кръвта? — попита тя. — Изпробвах различни смеси, но накрая се спрях на царевичен сироп и оцветител за торти „коледно
червено“.
Той ококори още по-широко очи. Попита не смятам ли, че е гениална? Аз прихнах да се смея — оцветител „коледно червено“!
— Смей се, смей се — каза развеселено режисьорът. — Ако знаеш колко пари съм вложил в това представление, и то не само за кръв и
бонсай.
Постановката вече е имала триста представления, отзивите на критиката били много добри и дори организирали турне. В интерес на
истината, времената били неблагоприятни за театъра, но не можел да се оплаче. Гала го поздрави няколко пъти, докато аз не можех да
откъсна мислите си от онази всяваща безпокойство лейди Макбет, която подкастряше педантично своето — сега изкуствено безсмъртно —
дръвче.
— А на теб, Марина, хареса ли ти? — попита ме той, като сега поздравяваше почти всеки, който влизаше в бара.
Замислих се за момент и се осмелих да кажа:
— Питах се дали Макбет и неговата лейди са стопроцентово съвместими.
Мартрет ме погледна неразбиращо, а Гала замалко да изплюе виното върху нас.
После бях малко по-конкретна и добавих, че за мен е било невероятно преживяване да стана свидетел на всички онези страсти,
бушуващи на два метра от мен. И че е било поразително.
— Бих останала да живея в тази пиеса, ако не беше трагедия — заключих.
— Виж ти… — каза той със закачлива усмивка. — Мисля, че по-голям комплимент от този не би могла да кажеш.
Мартрет отиде да заключи залата си, а ние решихме да продължим дегустацията на вино из кръчмите в района. „Ла Долорес“ беше
любимата ни, защото все още пазеше онзи неподправен стил с плочки на фасадата и дървен тезгях, зад който сервитьорите извикваха на
глас поръчките, които понякога сякаш стигаха до тях чрез телепатия.
И така, от чаша на чаша, разказах на Гала новините — за срива на Касандра „на следващия ден“, без да навлизам в подробности
относно неволната тройка, за спречкването с Оливия и за чувството ми, че никога няма да успея да отплавам с „Питър Пан“.
— Не ѝ се сърди — каза ми Гала меко. — Знам, че понякога говори назидателно, че видът ѝ на гуру може да те изкара извън кожата и
че е много взискателна. Но те уверявам, че никога не е грешала в оценката си за някого. Щом смята, че можеш да извършиш това пътуване,
значи, можеш.
— Аз обаче мисля, че греши — възразих.
Гала поклати отрицателно глава.
Отхапах от малкия сандвич, опряна на плота, обърнат към прозореца. Вечерта беше приятна и прохладна, сякаш всеки момент щеше да
се разрази лятна буря. И действително се надигаше нещо подобно на буря.
— Вчера ми каза, че е допуснала много грешки в живота си — подметнах, все така загледана през прозореца. — Всъщност никога не
ми бе говорила за себе си. Иска на всяка цена всеки, който влезе в „Градината на ангела“, да вижда в нея единствено жената, която му
продава цветя.
— И тя е точно това — побърза да каже, сякаш я защитаваше от нещо.
Замислих се. Разклатих виното в чашата и го помирисах, имитирайки приятелката си.
— Не вярвам. Сигурно е имала доста интересен живот — заключих.
Не, не беше нормално. Откакто работех в цветарския магазин, бях виждала в него да идват политици, импресарии, артисти от всички
точки на света. А същия този следобед бе дошла Роса Монтеро, с която изглеждаха близки. Самият Ситни ѝ напомни, че не са се виждали
от Ню Йорк. Внезапно си спомних нещо.
— Например онзи мъж, който идва да чете в градината. Откъде го познава? С нея сте приятелки отдавна.
— Каква клюкарка си!
— Просто искам да знам повече за нея.
Гала изглеждаше изненадана.
Но аз вече съм знаела най-важното — Гала запърха с мигли, — познавала съм „свръхдарбата“ ѝ, защото според нея самата Оливия ми я
е разкрила. Нима ми се струвало малко? Отмъкнах една табуретка от съседите. Свръхдарбата ѝ? Гала хвърли костилката на една маслина в
кошчето, свръхдарбата на Оливия била да вижда вътре в хората и им помага да се преобразят. И след като каза това, тя пъхна един сандвич в
устата си и го задъвка с отворена уста, но много изискано. Навън звучеше саксофон, който повтаряше припева на „Странници в нощта“, а
една групичка пушеше на вратата, разговаряйки на твърде висок глас. А не знаеше ли нещо за семейството ѝ — настоявах аз — и с какво се
е занимавала преди това? Русокосата Гала се поглеждаше от време на време разсеяно в огледалото и очевидно искаше да избегне този
разговор. Оливия смятала, че историята ѝ е безинтересна и точка, каза тя и приглади кичура на челото си. Била избрала да е ням свидетел
на живота на другите, като цветята си. И също като тях въздействала върху емоциите на хората.
— На мен ми помогна много — подкрепи Гала думите си. — И се чувствам по-добре, откакто я познавам.
Погледнах я, без да кажа нищо. И в този момент ми стана ясно, че премълчава информация, макар да е вярно, че тогава и през ум не
ми минаваше каква може да е историята, която Оливия пазеше в тайна. Както тя, така и градината ѝ.
— Странно — признах аз, — едва я познавам, но по някаква причина се боя да не я разочаровам.
Гала ме погали по рамото.
— Не се бой. Тя отдавна не очаква нищо от никого, скъпа.
Начерви устните си пред огледалото, извади салфетка и попи леко с нея червилото. Загледах се в отпечатаната ѝ червена уста на тази
салфетка върху плота — приличаше на реликва. Тя втренчи поглед в мен.
— Смята, че има дълг, който трябва да плати, и го прави, като помага на другите. — Усмихна се. — Затова я обземат тези изблици да
въздава правосъдие.
— Като например да драска по колите на консулството — подхвърлих аз развеселено.
— Да кажем, че тя разобличава несправедливостта, без да я интересува дали жертвата е мъж, жена, дете, куче или цвете, откъснато
преждевременно. — Тя се облакъти на плота. — Имаш късмет, че си толкова близо до нея през тези месеци. Никога преди това не го е
правила.
Изненадах се.
— Кое? Да има помощница?
— Не — отвърна тя. — Да поверява „Градината на ангела“ на друг.
Внезапно от обидена се почувствах поласкана.
Да не би Оливия да ме беше избрала?
Гала внезапно си спомни нещо, отвори огромната бяла лачена чанта, в която носеше театрални костюми, и извади увит в копринена
хартия пакет. „Това е за теб“ — каза. Отворих го бавно — бяла моряшка шапка, мушама в тюркоазен цвят, бял три четвърти панталон и
тениска, в средата на която бе изрисувана теменужка.
— За плаването ти. Рисунката е на Аурора. Мисля, че има и друга изненада за теб… Но не си чула нищо от мен! — намигна ми тя.
Стоеше опряна на плота, приемайки комплиментите на сервитьорите със самочувствието на животно, което съзнава, че е уникално.
Беше цялата облечена в бяло, с лека къса рокля, почти туника, с разголен гръб. Разбирах защо партньорите ѝ полудяваха от ревност.
Приех подаръка, като я прегърнах силно, доколкото ми позволяваха обемистите ѝ гърди.
Тази вечер открих една различна Гала. Жена, която притежаваше скрити пространства, като онази стая зад пробната ѝ. В началото
влезе в ролята на Галатея — оплака се, че са ѝ излезли три старчески петна — показа ми ги на челото и едвам успях да ги различа — и
един бял косъм на пубиса, можела ли съм да повярвам? Това вече било лош знак. А когато я попитах как е колумбийският ѝ фризьор,
отвърна, че бил супер, защото според нея било много важно един мъж да умее да я възбужда с език. И поради тази причина, редом с другите
му дарби, почти всички свързани със секса, толкова го харесвала.
— И откъде знаеш, че не е нещо повече? — попитах я, докато си наливах — сама и без разрешение — трета чаша вино.
Тя пусна дългата си руса коса на едното рамо с невинен вид.
— Какво имаш предвид? — Нацупи се. — Никога няма нищо повече.
Погледнах я скептично.
— Защо се защитаваш толкова?
— Защото е вярно, Марина. Ние си измисляме любовта. По-скоро са я измислили трубадурите през Средновековието. Започнали са да
рецитират красива поема, в която плътта и чувствата са съществували в едно цяло. И понеже е красива поема, ние сме я научили наизуст. —
Тя замълча. Нави кичур от косата ми на пръста си. — Но не съществува. Виждам, че теорията на Оливия за съвместимостта те е
впечатлила.
Засмя се звънко. После поднесе една краставичка към устата си и така я схруска, че дори на мен ми се стори секси. Прииска ми се да ѝ
разкажа за Касандра. И за разговора ми с Виктория.
— Ами ако тази теория е вярна и твоят водотърсач е човекът, който държи другия край на червената нишка?
Тя вторачи големите си очи в огледалото.
— Дано, но ми се струва невероятно — каза тя на отражението си.
И след това встъпление Гала ми разказа една история. Причината за синдрома ѝ на Галатея, която, изглежда, беше известна само на
Оливия.
Преди пет години започнала роман с един известен писател, с двайсет години по-възрастен от нея, когото нарекла Неназования в чест
на Самюъл Бекет. Тя, която била страстна читателка, паднала в мрежите му след едно отработено интелектуално ухажване.
— Спомням си вечерта в галерията, когато говорехме за Аурора. Тогава Оливия подхвърли, че има хора с талант, с който не умеят да се
справят, и ти каза: „Това сигурно е много тежко“, спомняш ли си? — Кимнах с глава. — Само че има нещо много по-лошо, Марина — да
притежаваш способност да обичаш, която се страхуваш да използваш.
Гала отметна назад косата си и се върна към спомена за онзи мъж, който тънел в гордост и недоверие, предизвикани от самотата на
славата му. Мъж, продължи тя, който можел да постигне почти всичко, което си наумял, всичко, освен онова, което според нея ни прави
психически здрави — да се отвори емоционално към малкото хора, които някога са го обичали.
Не можела да отрече, че тя, пришълка от малко село в града, се чувствала омаяна от литературните му сбирки, от вечерите в специални
ресторанти, от пътуванията до Париж, където го придружавала на някоя конференция, от съвместните четения на ръкописите, които после
щели да бъдат публикувани в целия свят. А и кой не би се чувствал така? И същевременно, призна ми тя, играейки с една нишка от роклята
си, в онзи момент изпитвала своеобразна властна потребност „да се отдаде на любовта“, ако тя се появяла естествено, както бе видяла при
родителите си. С други думи, това, което я привличало в този мъж, не била славата му. Било онова, което ѝ признал в една зимна вечер пред
камината, където едва тлеела жарава. Чиста метафора за човека, който бил пред нея. „Никой никога не ме е учил да се споделям с друг —
признал за пръв път със смиреност в гласа, — но повечето хора се сближават с мен от интерес, Гала.“ И тогава я вдигнал от креслото,
където била седнала, и я целунал. И тази целувка била молба за помощ и първият анализ за съвместимост, чиито резултати Гала не чула,
защото не си спомняше за тази първа целувка емоционално. Само кинематографично. Постановъчно. Като част от кадър, репетиран
многократно. Истината обаче била, че сърцето ѝ не забило учестено пред очакването целувката да се повтори на следващата среща.
— По онова време имах голяма „свръхдарба“ — увери ме тя с много сериозно изражение, докато поръчваше бутилка на сервитьора. —
Която, като всичките „свръхдарби“ никога не разкривах — притежавах способността да обичам силно, Марина. Безгранично. Безусловно.
Безстрашно. По инстинктивен начин. Майка ми винаги ми е казвала, че тази моя способност да обичам ще направи мен и хората около мен
щастливи.
Слушах я внимателно, докато бършех запотените чаши с една салфетка и дори почувствах известно неудобство. Бях шокирана, че
говори за любовта, защото я бях чула да повтаря, че е надценена. Че човек не трябва да се поддава на любовта. Че е неудачна сделка.
— И е такава — заключи тя.
— Но какво се случи?
Тя въздъхна и се опря на стената, поклащайки се на токчетата си.
— Ще вляза в ролята на Оливия за момент. Научих нещо, Марина, което може да ти послужи сега, когато си отново необвързана —
стой далече от хора, които са неудовлетворени емоционално. Колкото по-малко се обичат, толкова по-малко ще умеят да обичат другите.
Колкото повече се страхуват, толкова повече ще те нападат. — Мекият ѝ шуплест глас внезапно се втвърди и тя продължи: — Те са
осакатени. И търсят хора, които притежават тази „свръхдарба“, за да се хранят от тях, без да дадат почти нищо в замяна.
Аз поклатих отрицателно глава, без нищо да разбирам.
— Но защо?
Защото се страхували, продължи тя с още по-твърд глас, защото смятали, че така се защитават. А било обратното. Била стигнала до
заключението, че маскирали с гордост и нахалство страха си да не бъдат отблъснати. А когато било едно „може би“, както в неговия случай,
толкова се страхували да не те изгубят, че накрая те наранявали, опитвайки се да изглеждат неуязвими. Само че не били. Както никой от нас
не е. Гала си пое въздух и скъса нишката със ситните си зъби. Страх, продължи тя. От страх никога нямало да свалят бронята си и ще
омаловажават чувствата си към теб, показвайки ти ясно, че си една от многото.
Отпи дълга глътка вино. Гледах я недоверчиво — жената алфа с кукленско лице, което излъчваше сексапил и интелигентност. Как е
могъл онзи тип да се държи така с нея?
— И те е наранил — дръпнах аз другия крайчец на нишката, учудена от искреността ѝ.
— Дори нещо повече. Отне ми нещо много ценно.
Направи многозначителна пауза. Сервитьорите решиха да ни почерпят със следващото вино. Да, повтори тя, отнел ѝ нещо много
важно, но не станало изведнъж. Било толкова постепенно, че тя почти не си дала сметка.
— Заживели сте заедно, станали сте двойка, искам да кажа?
Тя се усмихна тъжно.
— Нормално, нали? Не знам какво точно бяхме. Всъщност той никога не ме представяше като своя партньорка. Не се осмеляваше.
— Защо?
— Не знам, Марина. От гордост или защото преди това искаше да е сигурен, че няма да го зарежа, и понеже никога не беше сигурен,
предпочиташе да не казва, че сме двойка, за да не би случайно да се отметна. Не знам… Може пък просто да е искал да има всичко — мен,
като ме държи в това двусмислено положение, и същевременно да продължи да е „златният ерген“, за да бъде свободен в очите на другите
жени. С други думи, бих могла да му бъда любовница, която минава за негова асистентка, или приятелка с право да бъде докосвана.
Всичките му приятели ме познаваха и някои бяха сигурни, че сме заедно, но публично не показваше никакъв жест на близост, който да ме
отличи пред другите като специален човек в живота му. А това, когато го позволяваш и когато знаеш, че си друго, накрая те съсипва.
— Но ти си жена, за която мечтаят всички мъже, които те познават! — възкликнах възмутено и замалко да се задавя смъртоносно с
костилката на една маслина.
— Благодаря, скъпа, но това вече не ме вълнува. Просто не съумях да се предпазя… и реших никога повече да не се откривам така.
Освен ако не се влюбя толкова силно, че да нямам друг избор, никога повече няма да поема този риск. — Заби поглед в мен. — Можеш ли
да си представиш колко е разочароващо? Колко объркана и подценена се чувствах? Насаме бях неговото убежище. Опората му. Спътницата
му. Надеждата му. И все се питам дали страхът, или просто егоизмът му попречиха да осъзнае как се чувствах всеки път когато ме
пренебрегваше публично.
— Всеки път когато те е пренебрегвал публично, е пренебрегвал себе си — подметнах.
Тя обаче продължи монолога си, сякаш не ме чуваше:
— Гордостта му беше по-важна за него. По-силна несигурността му. Страхът му. До такава степен, че му пречеха да види, че ме
губи… — Обърна голия си гръб на група мъже, които я гледаха от бара. — Защото започнах да мисля, че го е срам от връзката ни по някаква
причина. А от това наистина ме заболя. Скоро обаче открих, че става дума за нещо много по-сложно — боеше се да се отдаде на връзка с
жена, на която наистина държи и която го обича заради това, което е, а не заради това кой е. Не заради заслугите му. Не заради
постигнатото. Изпитваше ужас, че за пръв път има такъв човек до себе си и че може да го загуби. Смяташе, че е по-добре изобщо да го
няма. Може би изпитваше ужас да не ме разочарова. Не знам дали това, което казвам, има смисъл…
— А как откри всичко това? — попитах.
Мисля, че не ме чу отново, защото продължи да говори, докато се гледаше в огледалото и в същото отражение се смесваха лицата на
някакви мъже, въртящите се вентилатори, меките кехлибарени светлини в заведението.
— Страх, че няма да се получи. Защото, докато не изречеш с думи нещо, Марина, то не съществува. — Потърка уморено русите си
мигли. — Така че, докато връзката ни не беше явна за другите, предполагам, че не е усещал този натиск. Но за да продължа напред, аз
изпитвах нужда да ми каже какво чувства. Без болка. Без страх. Да го остави да излезе наяве, естествено. И точно на това не беше способен.
Разбираш ли?
Само една нощ били щастливи.
Изпълненият ѝ с болка поглед полетя към високия таван на заведението, почернял от времето.
Единственият ден, в който защитната му броня се смъкнала.
Изрови от паметта си един образ — ресторант, открит за погледите на всички, за пръв път без сепарета, без паравани, без завеси или
врати, които да ги скриват. Седели един срещу друг. Той бил облечен по-неофициално от обичайното и изглеждал отпуснат, доволен.
Погледнал я по един непознат дотогава за нея начин и ѝ казал: „Трудно ми е да го призная, но се влюбих в теб.“ И това ѝ прозвучало повече
от странно, произнесено от него. После я попитал какво изпитва към него.
Гала, облечена с кокетна червена рокля, прилепнала към тялото ѝ, и в шок от тези думи, които той с толкова труд се решил да изрече,
се вгледала в чашата си с вино, докато преценявала усилието, което той твърдял, че правел, и ѝ се приискало да му повярва. Дори поискала
да изпита нещо подобно. Голяма грешка. Направила му подарък, който той не заслужавал. Пуснала в ход свръхдарбата си. Същата нощ били
в състояние да осветят целия град. Тази нощ той изживял — за пръв и последен път, макар че не могъл да си представи партията карти,
която играел — това, което човек изпитва, когато е обичан от някой, който умее да обича.
Гала се обгърна с белите си и без лунички ръце и си спомни как на следващия ден, събуждайки се сред чаршафите му доволна и
щастлива, още под въздействието на прекараната нощ, го видяла да крачи нервно из стаята, без да я погледне, и тя могла да го подуши.
Какво е подушила? Страха. Как страхът го карал да даде на заден ход. Защото дори не ѝ предложил закуска. Нещо повече, казал ѝ, че
трябвало да пише и предпочитал да остане сам, ако нямала нищо против. Докато се обличала, видяла как върши всичките си сутрешни
ритуали, сякаш тя вече не била там — поставил методично всичките си химикалки и пуснал музика, някаква скучна грегорианска творба,
която, както той твърдял, го карала да изпада в транс, а когато тя се опитала да му припомни прекараната нощ, той се извинил, като казал,
че не си спомня почти нищо. Може би е пил твърде много? В този момент започнала да се ражда Галатея — от недоумението, от
разочарованието и от болката. А нейният Пигмалион довършвал своята смутена и вече студена статуя, която се пъхнала в банята, за да се
облече, и си тръгнала, без да каже нито дума.
— В този момент взех най-умното решение в живота си — заяви Гала, скръствайки ръце. — Да го зарежа.
— Толкова внезапно? — учудих се аз.
Тя кимна с глава.
— Тръгнах си тичешком, преди да ме нарани още повече. — Приглади косата си. — Сигурно не е предполагал, че ще го направя, и още
по-малко толкова бързо, но беше сгрешил. Бях се блъснала в стъклена преграда и знаех това. Не ми трябваше да знам повече. Разочарова ме.
Много.
— Той какво направи?
Гала се изсмя уморено.
— Нищо.
Или твърде малко. В началото я срещал уж случайно, продължи тя. Може би смятал, че може да я върне, като използва същите методи,
с които я бил прелъстил. Само че сега имало нова променлива величина, която трябвало да преодолее — разочарованието. За да я спечели
отново, трябвало да положи много повече усилия, и най-вече да направи това в точния момент. Прекарали известно време в това
двусмислено положение, докато една вечер той най-после сякаш разбрал кой е пътят и ѝ признал, че непрекъснато мисли за нея, продължи
да разказва Гала, докато изтегляше нов конец от роклята си. Тя вече не искала да се върне, но дълбоко в себе си се зарадвала. За него. Най-
после си позволявал да покаже уязвимостта си. Това щяло да му върне изгубения покой. Но съдбата пожелала батерията на мобилния ѝ да
падне и тя закъсняла с няколко часа — нещо, което неувереността му в нея не понесла.
— Когато най-после се прибрах вкъщи и я заредих, получих друго съобщение. Само добавяше: „Фалшива тревога. Предполагам, че си
липсвала на пениса ми.“
Гала отново се усмихна с отчуждена и студена усмивка. Почерпиха ни с още две чаши вино, които приехме без възражение.
— Колко нелепо — не се сдържах аз.
Тя обаче изпитала единствено жал. Повече я притеснявало друго — всъщност беше сигурна, че от този момент в нея започнал дълъг
процес, който постепенно отнемал способността ѝ да чувства.
— Осъзнах го едва когато този процес приключи. През времето, когато бяхме заедно, постепенно, от дума на дума, от обида на обида,
студенината му унищожаваше породилите се в мен чувства. Беше като непланирана хирургична операция, чиято цел беше да премахне в
мен всякакво желание да го накарам да чувства, да се обвърже.
Слушах я с вълнение и се опитах да я прегърна, но тя не ми позволи.
— Иска ми се да му бях казала, но така и не посмях. — Прехапа устните си. — Да му кажа да позволи да изживеем нормално това,
което имаше между нас, да го остави да се развие, просто да опитаме, без лъжи, без двусмислености, без да го крием, дори да свърши.
Всичко друго щеше да е за предпочитане, отколкото да изстрадаме този „сантиментален аборт“ на нещо, което не бяхме оставили да
израсне. Но той не го направи в точния момент. А точно това беше моментът. Опасявам се, че оттогава съм се стерилизирала емоционално.
Поех си въздух. Съчувствах ѝ. Извади портфейла си, но не ѝ позволих да плати. Подадох една банкнота на сервитьора и му направих
знак да не се приближава отново с бутилката.
— Но, Гала — казах ѝ, докато прибирах рестото, — навярно не си даваш сметка, но се усмихваш различно, откакто се запозна с
Андрес. Не може да се отказваш от нещо толкова хубаво само защото…
— Не че не вярвам в съществуването на такава любов — прекъсна ме тя. — Не става дума дали искам, или не искам да се влюбя. Не
разбираш ли? Просто мисля, че вече не съм способна — призна тя с помръкнал поглед. — След него имах и други връзки. Някои с чудесни
мъже. Но вече я няма. Моята „свръхдарба“. Моята способност да обичам. Няма я от много време.
Замислих се. Така ли една жена от романтичка се превръщаше в Галатея? Беше ли резултат от злощастен инцидент? Защото един мъж
наистина можеше да бъде злощастен инцидент, помислих си. В нейния случай беше.
— Въпреки това, а и защото така са ме възпитавали, още смятам, че да си влюбен е най-прекрасното състояние на света — призна
Гала, възвръщайки отново светлината в очите си. — Така че, когато ме питаш за моя водотърсач, ще ти отговоря с „дано“. Дано някой ме
целуне по устата и развали магията.
— Видя ли го отново?
— Неназования ли?
И за мое учудване, тя кимна утвърдително:
— Да, не е за вярване, но ми се обади преди една седмица и се видяхме вчера.
— Какво? — Още повече се учудих. — След всичките тези години си го видяла вчера и сега ми го казваш?
— Да — отвърна тя студено.
— И добре ли си?
— Напълно. — Млъкна, после продължи: — Покани ме в дома си, в същата онази библиотека, в която прекарахме толкова часове
заедно.
— И какво стана?
— В продължение на час говорихме за други хора, припомнихме си маловажни случки и пихме уиски, макар той да знаеше, че не го
харесвам. Гледах камината, в която преди време гореше истински огън и в която сега проблясваха нелепи изкуствени цепеници. И за
момент се озовах в същото това червено кожено кресло преди шест години, когато разговаряхме за романите му и когато за мен той беше
загадка, която исках да разкрия.
Гала отхапваше парченца от една маслина, както аз от историята ѝ: по едно време той, облечен с карирана риза, с която изглеждал по-
възрастен, и с дънки, с които се опитвал да прикрие възрастта, казал, че имал нещо за нея, и понечил да стане. Гала зърнала малка
кадифена кутийка, стратегически поставена на масичката, и го спряла. От великодушие поискала да му спести сцена, която, след като било
минало толкова време, щяла да е почти патетична. Така че той променил посоката и прибягнал до други подаръци. Бил си приготвил богат
каталог, подобно на стратег на битка. Бил предвидил всичко… освен отстъплението си.
Сервитьорите бяха започнали да поставят табуретките обърнати върху барплота и прибираха мезетата от витрините. Един от тях ни
намигна и ни насърчи да си доизпием спокойно виното. Имали още за прибиране. Гала му се усмихна с благодарност и внезапно се разсмя.
Смехът ѝ беше много тъжен.
— Колко странен понякога е животът, Марина. Любопитно е как една и съща сцена се променя, когато се случи не навреме. Знаеш ли
какво трябваше да чуя онази вечер? — Примигна учудено. — Че се опитал да отрече чувствата си към мен… И че поради това отрекъл и
моите… Че съм го научила да обича. — Покри с ръка устата си, сякаш си заповядваше да мълчи. — И знаеш ли кое е невероятното,
Марина? Че това, което някога исках да чуя, се стовари върху мен като лавина от тъга. Все едно че чувах труп да твърди, че е жив. Мисля, че
го видя в погледа ми, защото се разплака.
Представих си сцената — тя стои права, непоклатима, вече превърната в неговата Галатея. Прегърнал я през кръста, нейният
Пигмалион плачел, първо от тъга, после от отчаяние, разкайвайки се, че я е изваял така, или по-скоро, че я е издялкал надве-натри с
пренебрежение. А тя го оставила да говори, съзнавайки, че сърцето не е часовник, който може да върне назад, без да го съсипе. Усетила как
дългата ѝ ефирна пола попивала горчивите му сълзи, които излъчвали покъртителна самота, докато се опитвала да намери в себе си
някаква пролука за тази страст, за този опит за любов, за този недоразвит зародиш от чувства, проточил се твърде дълго във времето… и
внезапно се сетила, че не е взела пухената завивка от пералнята.
— Потърсих в себе си и не намерих нищо, това е истината — заключи тя рязко. — Той плака горчиво, защото си даде сметка, че вече не
става въпрос да потърсим нещо, което сме забравили на някоя улица в миналото. Плака така, защото съзнаваше, че всъщност всичко е
можело да бъде толкова лесно… и че отричането на това, което имаше между нас, не е било наказание за мен, а е било наказание за него,
защото дълбоко в себе си той се мразеше. А дори не беше толкова лош, колкото той се смяташе или искаше да го смятат.
И беше вярно, помислих си. Толкова е трудно двама души да почувстват едновременно вълшебния момент. Не можеха ли просто да го
изживеят? Без глупава гордост, без страхове, без „ами ако…“, размишлявах тихо аз, защото всъщност го казвах на себе си. „Страхът води до
пасивност“ — ми бе казала Оливия, когато аз оставях дните да минават, без да поправя хладилника в дома си, без дори да разопаковам
куфарите си. От страх пропускахме най-важните и красиви възможности в живота си.
Истината беше, че именно онази вечер аз щях да докажа на себе си, че съм способна да живея, без да умувам много-много как да го
правя. Когато излязохме от „Ла Долорес“, гърлата ни вече бяха пресъхнали, затова Гала, която искаше още да си приказваме, предложи да
изпием последно питие в „Кафе Сентрал“. В него бандата „Куул Стрийт“ вече бе завършила концерта си и музикантите поръчваха напитки
и прибираха инструментите в калъфите им. Седнахме на бара и поръчахме два джин-тоника. Задължителното питие през онова лято.
— Страх, че ще му изневеря? — продължи тя. — Че ще го зарежа? Беше се вманиачил на тази тема, защото всички се заглеждаха в мен.
Това ме е преследвало като проклятие с всеки от партньорите ми. — Вдигна дългата си коса, докато си вееше с менюто на бара. — Бях
готова да бъда само с него, стига, разбира се, да не ме бе държал в толкова нараняваща, толкова нечестна потайност.
Защото да обичаш е просто нещо, продължи тя почти шепнешком, докато аз не можех да откъсна очи от саксофониста с лъскава права
коса, който в същия момент изпробваше няколко акорда. Когато двама души се срещнат с всичките необходими съставки налице, е
възможно да обичаш така.
И я видях. Ясно. На лицето ѝ се появи искра от онази светлина, която все още се опитваше да се запали отвътре.
— Марина, ако мъжете знаеха, че признаването на чувствата публично или насаме не им отнема мъжествеността и че е тъкмо
обратното… — Погледна почти с нежност групичка младежи, които бяха поели щафетата от онези в „Ла Долорес“ и си шушукаха,
втренчени в нас като гимназисти. — Че не ги принизява, а ги извисява. Прави ги силни, а не уязвими. Всеки, който е изживял подобно
чувство, знае, че то те вдъхновява да пишеш по-добре от всякога, прави те по-радостен, по-щастлив, по-силен, по-непоклатим… Този, който
е съумял да обича така, знае, че това те прави по-свободен, а не роб, по-силен, а не слаб. Прибавя, а не отнема. Този, който не умее да обича
така, би трябвало да назове това по друг начин.
Побутнах с пръст кубчетата лед в чашата си, сякаш исках да ги удавя. Саксофонистът бе престанал да свири и отмяташе прекрасната си
коса назад, сякаш се къпеше със светлината на сцената. Погледна към мен. Няколко пъти. А аз се обърнах и намерих зад мен единствено
отражението си. Този флирт, изглежда, се стори забавен на Гала. После тя спря опита за сближаване на групата „бебешори“, както тя ги
нарече, с една фраза, която ме изненада да я чуя от нея: „Деца — каза им тя, — малко повече уважение към белите ни коси.“ И дори
сервитьорът прихна да се смее.
Колко трудно беше да изречем това, което носим в себе си… Затова Аурора, докато рисуваше новата си серия картини на жени и Макси
отново спеше на дивана ѝ, се питаше защо никога не бе чула от баща си едно „Обичам те“. Затова Касандра спрягаше глагола „обичам“ без
страх за пръв път в живота си и в апартамента си с изглед към Ботаническата градина. Защо бе закъсняла толкова много? Затова Виктория
пишеше съобщение по това време, без да знае дали ще ѝ отговорят, или ще предизвика паническо бягство от другата страна, но го направи,
докато галеше заспалите си деца, без да изпитва чувство на вина за пръв път от много време.
Очите ми се напълниха също като чашите в „Ла Долорес“. Без предупреждение и без разрешение. В друг момент причината за това
щеше да е тъгата при мисълта, че никой още не ме е накарал да се чувствам така. Нито ти. В този момент обаче в мен нахлу нова надежда,
онази същата възторженост, която бих изпитала, ако ми бяха разкрили, че има живот отвъд смъртта, както и на други планети, че има феи,
вълшебство и Дядо Коледа. Любовта съществуваше и това ми го бе разкрила една агностичка. Този начин на любов съществуваше. Това
беше достатъчно.
Ден 6
Написано в мъглата
Тази нощ светът се заличи. Плавах без вятър и без платна, със скорост два възела, докато водата постепенно се губеше под плътния
слой облаци. Първо погълна корпуса на „Питър Пан“, след това я видях да нахлува през илюминаторите и сега, ако протегна хубаво ръце,
дори те ще изчезнат.
— Това сигурно е смъртта.
Казах го на глас, но много тихичко, а мъглата успя да накъса сричките, сякаш бяха направени от захарен памук.
На теория трябваше да се намирам срещу залива на Малага. Плавах наслуки, разчитайки на твоите бележки и на програмата на
Виктория. И сега се моля никой от двама ви да не е допуснал и най-малката грешка: „Все дясно на борд, в посока североизток до плажа
„Ла Ерадура“ — който смътно различих, но после вече… нищо.
Предполага се, че съм отминала Нерха и съм стигнала до Пунта де Торокс, но съм наясно, че всичко това е само пожелание.
Не видях нищо повече.
Не знам какво ме накара да си спомня точно сега онзи откровен разговор с Гала, или по-скоро нейния монолог. Също и как онази
вечер, окуражавайки ме, успя да ме представи на Браис — саксофониста от Галисия, с когото прекарах нощта. Преди да му направи знак да
се приближи, ме попита дали съм се депилирала, увери ме, че този мъж е чудесен, изреди ми предимствата, които имаха отработените
устни на един саксофонист, особено пък на този, тъй като вече е „изпробван“ от нейна приятелка. „Струва си — продължи тя, докато моето
притеснение сякаш я забавляваше, — чистоплътен е, мил и непретенциозен.“
Става ми смешно. Тази Гала… Забавна е. Колко навреме в паметта ми сега изплува споменът за първата нощ, която прекарах с мъж,
който не беше ти. Какво детинско чувство изпитвах, че върша лудория, и колко освежаващо ми подейства. Това беше първата нощ, в която не
спах на дивана, а в новото ми легло. Едва когато се оказах в прегръдките на един непознат, когато усетих дъха му в тила си, се почувствах
удобно в собственото ми легло. Да не говоря за момента, когато метнах кърпа върху урната ти, за да я изнеса незабелязано от стаята, и я
оставих на балкона. И този спомен изниква в паметта ми точно днес, в нощта, в която може би ще се загубя завинаги в морето, или ще се
сблъскам с нещо, което не виждам. Признавам ти, че онзи разговор с Гала никога не се заличи от паметта ми. Защото се почувствах толкова
изгубена, колкото е сега „Питър Пан“.
Сред мъглата.
Оттогава не можех да определя ясно какво чувствах към теб.
Нито към когото и да било.
Мога да обичам много, знам това, и да се отдавам, но онова силно усещане, за което тя говореше, дори не бях успяла да изживея
напълно: онзи „коктейл Молотов“ от животинска страст, смесена с възторг, романтика, взаимност, приятелство, великодушие… тази
верижна реакция, която изтръгва страха от тялото ти, която те кара да се чувстваш по-жива от всякога, която предизвиква онази мощна
ядрена експлозия от щастие и радост, превръща те в реактивен самолет, кара те да сияеш и те прави способна на всичко, ако си близо до
любимия човек. Онова, за което говореше Оливия с нейните сто процента съвместимост и което се случи на Виктория, „онова“, което е
могла да изживее Гала, но ѝ е липсвала някаква съставка, за да се отдаде, „онова“, което не е могло да се случи, защото е свършило
преждевременно…
Аз никога не го бях изживяла.
Но то съществуваше.
Колко лоша и същевременно колко важна новина, не смяташ ли?
Както и да е, на теб вече ти е все едно, защото си мъртъв. Но дълбоко в себе си се чувствам виновна, че съм ти отнела тази възможност.
Възможността да изживееш нещо такова. С друга жена.
Защо не си тук сега, когато се страхувам?
Трябва да те попитам: „Това ли е смъртта?“
Нищо.
Не ми отговаряш.
Споменът за теб също не ми отговаря. Разбирам. Единственото, което ти принадлежи, вече е правото да запазиш мълчанието на
мъртвите.
Минаха пет часа и плавам увита в синята мушама, която ми подари Гала. Наложи се да си облека два пуловера, един мой и един твой.
Намерих и вълнена шапка, в която все още има заплетени твои косми.
Предполага се, че трябва да направя завой, за да се доближа до сушата при Беналмадена и Фуенхирола. Ако се вижда нещо, мога да се
опитам да акостирам в малкото пристанище Кабопино, но ти винаги казваше, че не е достатъчно дълбоко, за да вляза спокойно.
Признавам, че изпитвам ужас да не заседна.
Винаги когато плавам, изпитвам този кошмар. Дори когато ти беше капитан.
Чувствам коленете си сковани от студа и влагата. Тишината на водата под краката си. Носът ми капе като недобре затегнат кран.
Сигурно имам ужасен вид. Отгоре на всичко преди това бях паднала на палубата. Повърхността на яхтата беше покрита със студена и
хлъзгава влага. Мисля, че не е нищо сериозно, но утре ще имам мораво петно на крака и сума ти натъртвания на глезените. Поне не си
счупих главата.
„Затвори люка, Мари, или ще се претрепеш“ — си казах, изправяйки се. Беше прав. Виновен беше проклетият люк на предната каюта.
Спомних си как мразеше да се подхлъзваш по палубата. Сега изведнъж ми става смешно. Вбесяваше се. Особено когато си удряше главата в
горния праг на вратите на каютите, според теб правени за пигмеи. „Явен пример за дискриминация!“
Тъй като те няма, седнах зад руля за пръв път, откакто изкарах яхтата. Досега извършвах всичките маневри права. Почти от разстояние,
за да не заема мястото ти. В моите ръце колелото постоянно поправя посоката. „Капитанът фантом“ — така обичаше да наричаш
автоматичния пилот. Не можеше да свикнеш с мисълта, че не ти самият, а машината направлява на моменти кормилото. Малко преди да
умреш обаче, когато ми беше доверил, че знаеш какво те очаква и че искаш да отнеса праха ти в Танжер, когато те помолих да не искаш от
мен нещо, което няма да мога да изпълня, ти ми каза, задушавайки се от болка: „Нека „Питър Пан“ те заведе. С него ще си по-сигурна,
отколкото с който и да е капитан. По-добре, отколкото с мен.“
„Който и да е „капитан“?“ Изведнъж изникват думи, които не желая да си спомням. Които дори ме възмущават.
 А след това се постара да се върнеш към обичайния си ироничен тон: „Виж, Марина, предимствата на автопилота пред моряка са
много: не се бунтува, не яде, не пикае и не гледа задника на жената на собственика.“ След това получи пристъп и устата ти избълва някаква
жлъч, която вече беше от отвъдния свят. Обърна лицето си, за да не го виждам. Избърса устните си с чаршафа, доколкото можа, и запечата
няколко думи в паметта ми: „Понякога, Мари, болката не ни позволява да видим, че нашият свят продължава да е все така прекрасен. Ти ще
имаш поне осем дни, за да го видиш. Аз ще пътувам с теб. Обещавам ти. Разпръсни праха ми в Танжер. След това прави каквото искаш.“
Прави каквото искаш… Да, ясно…
А къде си сега, а, когато ме е страх?
Майната ти!
Изобщо не трябваше да ти обещавам, че ще разпръсна праха ти в Танжер. Но вече е късно. Винаги съм била слаба. Никога не успях да
кажа „не“.
А виж колко е лесно.
Не!
НЕ!
Изобщо не трябваше да хабя силите си, поемайки такъв голям риск.
Толкова съм уморена… Не мога да продължа, без да спя няколко часа подред. Така зверски изтощена съм, Оскар, че вече не зная коя
съм била и коя съм. Би трябвало да подпаля кораба още в този момент и да извърша викингския ритуал.
Да прегърна останките ти и да се слея с теб в мъглата.
Като добър помощник-капитан със своя капитан, до края.
В действителност животът е мъгла.
В това ще се превърнем всички.
Проклет твърдоглав манипулатор!
Да!
Крещя!
Мразя те! Чуваш ли? МРАЗЯ ТЕ!
Слязох в каюткомпанията. Мъглата е олигавила помещенията и ми пречи да видя шкафовете в кухнята. Успях да намеря няколко
кибритени клечки и парче от вестник. Опитах се да ги запаля, първо една, после друга, и още една, но главичките им падаха, защото
фосфорът беше влажен и мек и не се запалваше. Сега всичко е влажно и се разпада в тази самота.
Не знам какво ме накара да вляза в твоята каюта.
Не знам какво търсех. Някои отговори. Тези, които не ми даваш, защото не се появяваш.
После започнах да разглеждам книгите ти, издърпах чекмеджетата и накрая вдигнах матрака, за да открия раклата под него. Кутии със
стари обувки, използвани кърпи, скъсани въжета и в една от кутиите — книга. Книга, която не бях виждала — „Разказ на един
корабокрушенец“. Хубаво издание. С твърди корици. Не от тези, които обикновено вземаше на яхтата.
Като я отворих, видях дълго посвещение: текста на една песен на Инма Серано, която едва ли би харесал, а на мен винаги ми напомня
за средиземноморска нощ на прохладен плаж. Нощи, каквито не съм споделяла с теб.
С песни на сирена заспивам, ако знам, че ще се събудя
с твоята любов.
С песни на сирена заспивам, ако знам, че ще ме събуди
твойта топлина.

Вътре има почти толкова мъгла, колкото и навън, но успявам да продължа четенето. Написано е на ръка.
Наслаждавам се на всяка секунда и не я заменям за години,

защото ти си радостта, посята в моето сърце.

Буквите са красиви, високо изписани, уверени, сигурни.
Когато вървя по улиците, нищо не хвърля сянка,
а моята усмивка грее в мрака по-силно от фар.
Аз знам, че когато си отидеш, ще мога да бъда щастлива,
защото ти си ме обичал така, както те обичам аз.
Подписано е от Амалия, в Малага, преди пет години. Тези последни пет години от живота ти, през които два дена от седмицата
работеше в този град, а понякога отиваше с яхтата, ако се падаше да бъдеш там в понеделник.
Затварям книгата и си заповядвам да не мисля за това до сутринта.
Когато възстанових дишането и разума си, се качих отново на палубата и седнах сред мъглата.
И ето ме тук.
Увита в одеяло като гигантска лепкава какавида, сополивеща се под качулката на мушамата.
Интересно какво ще излезе от това. В какво състояние и с каква метаморфоза. Не трябваше да се ровя любопитно в нещата ти.
Винаги се стига до заключения, които след това се оказват неточни. А ти не си тук, за да те попитам. Но казах, че няма да мисля за
това, и ще удържа на думата си.
Като начало ще си направя снимка и ще я изпратя на Оливия, ако проклетият телефон работи и ако тя има мобилен. Ще поставя
простичък надпис отдолу: „Ето я твоята какавида, побъркана жено. Ще те посетя от другия свят. Марина.“
Всеки път когато си спомням онази вечер, си давам сметка, че именно Оливия ме хвърли в това безразсъдно пътуване: „Бъди смела
Марина“, „Не се самосъжалявай, Марина“, „Не се превръщай в жертва, Марина“. „Бъди свободна, отвори крила“… и в момента
единственото, което отворих, са консерви със сардина и риба тон в олио. А, и една шибана книга, чийто надпис, текст и дата не излизат от
главата ми.
Защо мъглата не изтрива и това? Защо не изтри това посвещение, което не трябваше да прочета?
Сега не ми е до глупости. Заложила съм на карта жалкия си живот. Съсредоточи се в посоката, Марина. Нагласи на фокус обектива си.
Колко добре ме познаваше, Оскар. Колко сигурен беше, че ще изпълня обещанието си. Защото си бил наясно, че ако има нещо, което ще
ме накара да не се предам напълно, то това е да поема обещание на смъртното ти легло.
Ще поживея още малко заради теб. Не заради мен. Заради теб. И ще направя това пътуване, защото ти го поиска от мен.
 Единственият ми подвиг е да го направя сама, стига да успея да стигна до целта.
Защо трябваше да отварям тази книга сега, а не в края на пътуването?
Сега се нуждая от цялата си сила.
Не би трябвало да означава нищо. Ти продължи с мен.
Защо продължи с мен?
Защо не я скри по-добре? Защо не я унищожи? Нима си искал да я намеря, когато теб вече няма да те има? Толкова страхлив ли си бил?
И сега, когато джипиесът е полудял, съм сигурна, че в някой момент ще се разбия в скалите.
Добре, още три дни и ще си почина завинаги.
Трябва да се успокоя. Жизненоважно е. Седнала съм зад щурвала. Стискам с ръце кормилото, въпреки че то се върти само,
управлявайки се от само себе си.
Тогава поглеждам към индикатора за дълбочината и не мога да повярвам на очите си. Само преди няколко минути показваше
четирийсет метра.
Сега изведнъж показва само три.
Как е възможно? Нулирам го, но отново показва пет, четири, три метра…
Боже мой, дали е скала, или пък съм толкова близо до плажа и е пясък?
Мили боже, ще заседна. Знам, че ще заседна.
А това какво е? Нещо се появява на самия нос на яхтата.
Някаква сянка, която започва да се очертава бързо, огромна и тъмна.
Като че ли увисва в мъглата.
Трябва да реагирам веднага, за да не се блъсна в нея.
Дали сънувам?
Не, не е сън. Нищо не е сън. Всичко е част от самата реалност.
„Не спирай да мечтаеш“ — спомням си надписа, който посрещаше посетителите в „Градината на ангела“. Не спирай да сънуваш,
Марина, не спирай да сънуваш…
Котка с картина в дъното
Колкото повече си спомням за тази година по време на моя траур, толкова повече си давам сметка колко зле се справяме с болката.
Опитваме се да я смекчим. Търсим най-добрия начин да съобщим новината, постепенно, в най-подходящия момент и в желанието си да го
избегнем, сме готови да го отложим или да го омаловажим. Опитваме се да бъдем силни, а това означава да обърнем гръб на нашите
чувства. Да не ги изречем на глас.
И не си даваме сметка, че единственият начин да избегнем болката е да минем през нея.
Отведнъж.
Да я посрещнем възможно най-бързо, за да спре да боли възможно най-бързо. Същото се отнася и за разочарованието. Опитваме се да
го забавим, да не го показваме, да го загърбим, да го омаловажим… защото боли много.
Изправих се пред болката едва когато Оливия ме разтърси в онзи ден, като не ми позволи да се чувствам като жертва, принуди ме да
реагирам. Това бе началото на моята промяна.
Една от първите мерки, които взех през онази седмица, беше да дам под наем старата си къща. Наемателите бяха млада двойка, която
току-що се беше преместила в Мадрид. Според жената къщата била идеална за отглеждане на бебе. Беше руса, хубава, средна на ръст,
подредена, от онези, които биха получили добра оценка на конкурс със закръгления си почерк и бележките, подчертани с различен цвят.
Жена, която Касандра би нарекла „сладурана“ — предпочитана категория сред мъжете от нашето поколение, включена в списъка като
„годна“ за съжителство и за създаване на стабилно семейство.
Гледах я как снове из къщата с ниските си маркови обувчици, с изгладени дънки и семпли перли на ушите. Той я следваше отблизо,
докато я слушаше как бъбри къде каква мебел ще постави и коя стена е излишна, като от време на време я целуваше по бузата.
Особено много ми допадаше определението за тези жени в класацията на Оливия. Казваше, че притежават „синдрома на омъжената
женичка“. Всъщност в цветарницата имахме няколко такива клиентки, които винаги купуваха цветя за годежи.
Бяха от онези, решили да се превърнат във възкресен жив образ на „някогашните“ жени. Приоритетът им си оставаше все същият — да
се омъжат и да имат деца. Образованието си избираха прагматично, така че да си осигурят професия с удобна заплата и кариера не по
призвание, която при необходимост да оставят на втори план, за да се посветят на семейството си. Бяха напълно наясно, че един
съвременен мъж, който е достигнал известна възраст и се е налудувал достатъчно, би дал мило и драго, за да намери жена като майка си,
така че тези женички си избираха бащата на своите деца, с други думи, осеменител, като в замяна щяха да му осигурят спокойствие и ред в
живота.
Докато се движеше из старата ми къща, моята „сладурана“ бе уредила едно пътуване, бе обяснила, че се местят, за да бъде той по-близо
до работата си, и че тя ще работи, докато се родят децата, а след това те, разбира се, ще бъдат „с предимство“, с други думи, че е щастлива
да живее в сянката му.
Видях как по детски хваща ръката на мъжа си. Кой мъж със здрав разум би искал да има в дома си толкова перфектна жена? — се
замислих, докато изтупвах прахта от жълтата пола в стил от петдесетте, която се бях осмелила да си сложа. Тази сладурана беше решила да
се омъжи млада, да има две деца, удобен живот и къща в крайбрежна зона с изглед към залива. Но според Оливия и опита, който имаше,
обратната страна на тази ситуация беше, че сладураната държеше много изкъсо нещата. Животът ѝ щеше да е много добре организиран и
щеше да е разумно щастлива. Но едновременно с това нямаше да ѝ мигне окото да изнесе куфарите му на вратата заедно с молбата за развод
и визитката на адвоката ѝ, ако я ядосаха много.
Бях потънала в размисъл и наблюдавах разнежена мъжа, който изглеждаше толкова отегчен, но се чувстваше толкова спокоен и
сигурен, защото вършеше „правилното“ нещо с „правилната“ жена, когато тя реши коя ще е стаята на тяхното бъдещо, или „бъдещи“, уточни
тя, бебета. След това му отправи съучастнически жест, който той машинално ѝ върна, а аз едва успях да прикрия тъгата си. Защото бях
имала само неудачи и дори не бях се възползвала от предимствата на една „сладурана“ — бях пътникът до водача, без документи, без права,
без деца, без кариера, без теб, без нищо.
Замалко да изпадна в едно от моите състояния на самосъжаление, когато си спомних за Оливия, въздъхнах дълбоко, пуснах ключовете
в малката ръка с венчална халка на сладураната и се отправих с твърда стъпка към изхода. Сложих Капитан в клетката и затворих съвсем
церемониално тази врата, която не исках никога повече да отворя.
„Това вече е минало“ — си помислих. А ние не бяхме направени от минало. Не беше възможно да сме последица само от възпитанието
на нашите родители, нито от отношенията с нашите партньори, нито от нашите загуби. Отказвах да приема това. Трябваше да има нещо от
онази Марина, която аз бях изградила, за която само аз бях отговорна.
И ако не, трябваше да я изградя.
Беше наложително.
И ето ме онази сутрин, натоварена със седемте кила на Капитан, който хленчеше в клетката си сигурно защото се страхуваше, че ще го
заведа при ветеринаря, а всъщност отивах да платя третата вноска за наема. Това означаваше, че вече е август, което от своя страна значеше,
че остава по-малко от месец до началото на моето хипотетично пътуване.
Вече усещах как подготовката набира скорост. След работа Касандра отделяше по два часа на ден, за да учи с мен курса по навигация, а
Виктория усъвършенстваше компютърната програма, съдържаща цялата информация, с помощта на която, според твоите и нейните
изчисления, щях да стигна лесно до Танжер.
Разбира се, никога и през ум не ти е минавало, че ще тръгна сама.
Ти изработи тези карти, мислейки, че ще ги ползва експерт по корабоплаване, а не член на екипажа.
Малка незначителна подробност…
В онези дни имаше и някои новости. Бяхме ангажирали нашата „баба робиня“ да води курс по плетиво за стресирани хора в квартала.
В началото беше една от странните идеи на Оливия, за да намери извинение за Селия за бягството ѝ от къщи, а след това беше възприета от
Гала като възможност за бизнес: направи няколко тройни диплянки, отвори страница във фейсбук и така станахме група от десет души,
като изработвахме шалове, шапки и плетени чанти в градината. Виктория се присъедини почти веднага като нова ученичка и това беше
единственият момент, в който успяваше да остави телефона си на спокойствие. Всъщност така се вживяваше, че един следобед ни призна,
превивайки се от смях, че е забравила да вземе децата си от училище, и за пръв път я чухме да казва: „Ами да отиде баща им, нищо няма да
му стане.“ Последен се включи нашият мистериозен читател, който правеше първите си стъпки в заплетения свят на плетивото.
Друга инициатива на „Градината на ангела“ беше инсталирането на сергия, на която предлагахме вода, натурални сокове и плодове на
желаещите, за да се спасят от душното лято. Скоро се появи и бледата агентка на недвижими имоти, която бяхме кръстили Вещицата от
Запада. Бе довела със себе си полиция. Обясни ни, че съседите отсреща се оплакали от поставянето на „обществена кухня“, както бяха
нарекли сергията.
Подозирахме, че в действителност такова оплакване не е имало, но за всеки случай Оливия бе обиколила близките входове и бе
пуснала в пощенските кутии визитки на Елена Фере, в случай че искаха да подадат жалба срещу нея.
Общо взето, се беше вдигнал голям шум.
— Исках само да помогна на съседите и туристите да не се обезводнят — оправда се Оливия, когато пристигнаха постоянният
полицейски „ротвайлер“ и представители на пресата. — В крайна сметка спестявам сума ти пари на общественото осигуряване“ —
отразиха някои водещи заглавия.
Между другото голяма част от хората, минаващи през градината, бяха изхвърленото от жилището си семейство при входа на бар
„Еуфория“ — мургава жена с мъж с очила и двама подрастващи синове, които мисля, че вече подозираха коя е тяхната благодетелка;
брадатият просяк, който винаги свиреше едно и също на флейтата си под статуята на Сервантес, и един мим на вратата на музея „Прадо“,
който се превръщаше в статуя на сребрист и полугол фавн, винаги неподвижен и с налудничав поглед.
Минавах точно в подножието на статуята на великия писател. На главата му беше кацнал гълъб, като странна прическа, която му
придаваше вид на попзвезда. Като го видя, Капитан се развълнува и промуши едната си лапа между пръчките. Мислейки за Сервантес, се
запитах дали Франсиско вече е открил местонахождението на останките на писателя и какво става с идилията им с Виктория. От една
седмица не ги бях виждала и това беше странно. Освен това последния път, когато това се случи, може да се каже, че ги бях видяла
„прекалено много“.
Как можех да знам, че ще дойдат толкова рано. Бях останала сама в оранжерията и улицата беше пуста, така че затворих решетката и
намалих осветлението. Бях седнала на пода сред фикусите и наблюдавах моя малък пришълец, опитвайки се да си представя в какъв стадий
на метаморфоза се намира. Според Оливия му оставаха само три седмици, горе-долу като на мен, за да се появи на света.
Тогава чух шум от ключ в бравата и някакъв смях. След това вратата се отвори. Не запалиха лампите и затова си помислих, че може да
ги изплаша, така че не казах нищо. Планът ми беше да изляза незабелязано, когато влязат в задната стая. Но не го направиха, поне не
веднага. Още щом влязоха, той я вдигна на ръце, сякаш беше перце. Тя не носеше обичайното си неутрално облекло, а беше с рокля, която
много приличаше на онази първата, която пробвах в шоурума на Гала — зелена, вталена, с разкроена пола, която той вдигна, след като я
сложи да седне на плота.
Тя разкопча нетърпеливо ризата му. Беше любопитно как се променя човек, докато се чука. Виктория, която никога не ми е изглеждала
сексапилна, чиито строги черти не бяха особено женствени, сега приличаше на богиня. Извади от вазата до нея една маргаритка с дълга
дръжка и я постави между краката си. Листчетата галеха кожата ѝ като встъпление към пръстите на любовника ѝ. Възпитаният и
непохватен археолог приличаше на любовник от еротичен роман. Почти гол, той свали бельото ѝ с един замах и изчезна под полата ѝ,
докато не я влуди.
В действителност реалният секс, без осветление, без актьори с хореографски отработени движения, без камера, която да улавя най-
естетичното, се оказва доста неудобен за гледане, но емоционалният заряд, който за мен имаше в тази история, и светлината, с която луната
зад прозорците ги дари, го превръщаха във вълнуваща поредица от кадри. В същия момент ненаситният Франсиско я взе отново на ръце и я
опря в стената, нахвърли се върху нея, поглъщайки я с целувки, оставяйки отпечатък от цялото тяло на приятелката ми върху стъклото.
Прекараха два часа заедно, без да спрат да се обладават един друг, докато не паднаха изтощени върху легло от маргаритки, които тя беше
разстлала върху дюшека в задната стая в момент на безкрайно кокетство.
Оставих ги там, заспали блажено върху цветето на невинността.
Трябва да призная, че споменът от моя воайорски опит ме накара да почувствам задух в тези часове. Не беше от горещината. Защото
беше първият облачен ден на лятото.
Каква невероятна двойка. Отдавна не бях виждала нещо толкова чисто, толкова естествено, толкова съвършено като тях двамата. Как бе
възможно все още да се чудят какво да правят с връзката си?
Оставих клетката на земята и погледнах черно-бялото личице на Капитан зад пръчките на подвижния му затвор. Той пъхна муцунката
си в една от пролуките и погалих влажното му носле. Беше по-добре да се съсредоточа върху собствените си проблеми, които в момента
бяха много.
Например: какво щях да правя, ако моят хазаин видеше котката? Беше ми казал много ясно, че в къщата не се допускат животни. Как да
му обясня, че Капитан е по-скоро от категорията на механичните плюшени играчки; беше чист, дискретен и си играеше само с картонени
кутии и ролки от тоалетна хартия, които само за няколко минути превръщаше в конфети. Мисля, че разбра по телепатия притеснението ми,
защото закръгли очи и си придаде невинен вид, сякаш не бе уловил мишка. Нещо, което не умееше да прави, разбира се.
Тъй като беше време да отида на работа, реших да го взема с мен и да го затворя в задната стая до края на работния ден. Щях да му
сложа малко пръст от градината като пясъчник и подличко да го вмъкна в къщата късно вечерта.
Когато пристигнах, Оливия беше облечена в бял гащеризон и скафандър в същия цвят, сякаш щеше да участва в сцената със смъртта на
Извънземното. Аурора беше с нея и прибираше припряно картините си.
— Какво става? — попитах.
Тя изсумтя и отвори ветрилото си.
— Питай какво не става — отвърна ядосано.
— Гадинки — уточни Аурора, минавайки покрай нас.
В градината имаше група хора, издокарани в същото облекло, които преглеждаха растенията, обръщайки всяко листче, и вземаха
проби, като разравяха пръстта в саксиите.
— Имаме нашествие от червени листни въшки — въздъхна Оливия.
— Много ли е сериозно? — попитах разтревожено и оставих клетката на земята.
— Не, вече напръскахме. Аурора предпочиташе да пуснем калинки, което е по-екологично, но не се съгласих. Трябва да се действа
бързо.
— Да пуснем калинки ли? — попитах учудено.
— Да, те изяждат листните въшки — обясни Страдащата красавица, минавайки отново като вятър. — Но после наистина плъзват
навсякъде. Отиват си, когато си пожелаят. — Пусна купчина картини в краката ми и извика: — Ще ги оставя в стаята и ще ги покрия. Става
ли, Оливия? — Целуна ме два пъти, изглеждаше доволна, спря поглед на моя придружител. — А това кой е?
Оставих клетката на плота и отворих вратичката. Капитан подаде глава и повдигна муцунка, душейки срамежливо.
— Казва се Капитан. Беше на… Както и да е. Моят котарак е. Мислех да го заведа в апартамента вечерта, защото хазаинът забранява да
се държат животни, но щом ще пръскаме, не мога да го оставя тук.
Оливия се приближи до него и опря носа си в неговия. Подушиха се взаимно няколко секунди. След това го извади от клетката и го взе
на ръце.
— Ела тук, красавецо — каза, като го гушна, а Капитан ѝ благодари за жеста, като притвори очи и запали моторчето на мъркането си.
След това приближи животинката до една от картините на Аурора и му я показа. Капитан я гледаше със същия интерес, с който
гледаше телевизия. Оливия се вгледа в очите му. Картината беше с флорален мотив и се отразяваше в унесените му зеници.
Остави картината на пода, а после и котарака, който се разходи из помещението, спирайки се пред някои от платната и пред конкретни
цветя, като че ли се опитваше да маркира в паметта си тази нова територия. След това седна и се загледа в една от творбите, като че ли
беше хипнотизиран. Гледаше ту нас, ту картината, сякаш търсеше нашето одобрение. Накрая стана и потърка в нея муцунката си. С този
жест решаваше, че това е негово.
Оливия се усмихна и остави скафандъра на една табуретка.
— Хрумна ми нещо — заяви решително тя. — Тъй като днес няма да можем да работим и това приятелче ще се натрови, защо не
прекараме известно време в музея „Прадо“? Докарали са нова експозиция.
— А Капитан? — попитах аз.
— Ще го вземем с нас, разбира се — възкликна тя. — Отиваме най-вече за да я види той.
Приближих се до Аурора. Хванах я за ръката.
— Сигурна ли си, че не е вдишал от този препарат?
Страдащата красавица се засмя. Нещо не много обичайно за нея. Оливия хвана Капитан, който ѝ позволи да го вземе без съпротива, и
го погали нежно по главата, преди да го вкара в плетения ракитов затвор. След това свали гащеризона и остана по черен тесен панталон и
червена тениска. В този си вид приличаше на Одри Хепбърн, само че доста поизточила се на ръст. Аурора грабна чантата си, аз раницата и
я последвахме към музея. Капитан подаваше глава навън, сякаш се намираше в кошницата на балон и наблюдаваше околния непознат свят.
Когато пристигнахме на входа, Оливия метна върху него шала си и помоли да извикат шефката на протокола. Беше ни казала, че е
нейна много добра приятелка. „Бедничкият Капитан не трябва да минава през рентгена на контролния пункт“ — каза тя много сериозно.
Шефката на протокола беше хубава пълна жена, с мило изражение, облечена в костюм с цвят на шампанско. Имаше черна лъскава коса
и бретон на черта. Оливия ѝ обясни, че искаме да направим експеримент с Капитан. Щяхме да минем с котарака през постоянната
експозиция, за да видим какво въздействие ще упражнят картините върху него. Сред многото свръхспособности на котките — с едно от
най-развитите обоняния в животинския свят, мустаци и опашка, които им служат като антени за равновесието и за определяне на
разстоянията — е и тази да виждат ултравиолетовите лъчи.
— Те са малки живи чудеса — възхити се Оливия и Капитан като че ли я разбра, защото примигна бавно и с гордост. — Котките са
способни да виждат любопитни шарки по растенията, които за нас не съществуват, да улавят енергията, която нашите тела излъчват под
формата на лъчи от главите ни, и вероятно дори скритите мазки с четка в картините на великите художници…
Двете с Аурора я слушахме в захлас. Според теорията на Оливия, както реставраторите използват ултравиолетовите лъчи, за да открият
дали е рисувано под рисунките, или кой е оригиналният им вид, така и Капитан имаше привилегията да види „Менините“ както ги е
нарисувал Веласкес, без последващите реставрации.
И ето ни, седнали срещу „Предачки“. На пейка с котарак в клетка, който изглеждаше съсредоточен в движенията на телата и хурката.
Спомням си, че го погледнах с уважение, с гордост и дори с възхищение. Май в къщата не бях единствената, която бяха подценявали.
Там, в този храм на изкуството, докато се движехме по огледалния мрамор, заобиколени от красота, и Оливия се надяваше Капитан да
ѝ разкрие тайните на великите майстори, Аурора ги разкриваше на мен: как Веласкес започнал да рисува вятъра между фигурите; как един
полудял Гоя, без да иска, създал импресионизма няколко века по-рано, и тогава ми призна защо е толкова доволна. Бланка Сото ѝ се
обадила, за да ѝ съобщи, че е продала шест от творбите ѝ.
— Не можех да повярвам — каза Аурора, прибирайки нервно косата зад ушите си.
Всъщност имало вероятност да я изпрати с други испански артисти на един панаир на изкуството във Франкфурт.
Никога не я бях виждала толкова красива. Беше пуснала косата си малко по-дълга и вече можеше да я прихваща с шноли или да я
сплете на плитка. Носеше протъркани дънки и евтина блуза на черни лунички, но изглеждаше по-млада и изпълнена с живот. Когато се
усмихваше, на лицето ѝ без грим се появяваха много фини бръчки, които дори ѝ отиваха. Тогава ме прегърна.
— Оливия ми каза, че идеята е била твоя.
Огромните ѝ очи се навлажниха. Ухаеше на тоалетна вода и на рязан тютюн за цигари.
— Моя? Не… — отрекох аз нервно. — Бланка ги хареса. Не ѝ казах…
— Говоря сериозно. Много ти благодаря, че си занесла картините ми в галерията, без да ме питаш — прекъсна ме тя. — Аз нямаше да
го направя. Дори нямаше да позволя и на теб.
Тогава отвори чантата си и извади една папка. Вътре имаше няколко скици. Една от тях беше на двумачтов платноход, много подобен
на „Питър Пан“. На главната мачта имаше бяло знаме с теменуга в средата. Пъхна отново малката си ръка в чантата и извади парче сгънат
бял плат.
— Вземи — каза, връчвайки ми го тържествено. — За теб е. Така ще знаят отдалече кой пристига. И най-добре да не ти се пречкат!
Приех сгънатото знаме с вълнението на съпруга на загинал воин и я прегърнах отново. Продължихме да вървим, хванати под ръка, след
Оливия, която вече беше стигнала до края на залата, въпреки че се спираше пред картините, които привличаха най-много вниманието на
силно концентрирания Капитан, пред изумения поглед на охраната и туристите.
Когато излязохме от прохладните зали на музея, жегата толкова ни зашемети, че си купихме сладолед и седнахме при фонтана до входа
на Ботаническата градина.
— Кога заминаваш за Франкфурт? — поисках да знам.
Тя даваше на Капитан от размекналия се млечен сладолед, който той ближеше със свръхзвукова скорост с малкото си езиче, и тогава
изтърси, без да ни погледне:
— Май няма да замина.
Настъпи безкрайна тишина.
На двете с Оливия гладът ни премина.
— Какво? — възмути се Оливия.
Аурора продължи да говори, галейки Капитан.
— Точно сега се налага да се отдам изцяло на връзката си, момичета. Откакто Макси се върна, нещата са много деликатни. —
Подсмръкна леко. — За мен е достатъчно да знам, че съм избрана, съвсем сериозно.
Оливия се изправи рязко.
— Марина, това е голям урок за теб. Никога не помагай на някого, ако не те е помолил за това.
Сложи Капитан в ръцете ми и хвърли сладоледа в кошчето.
Аурора внезапно избухна:
— Не ме съди! Ти си решила да нямаш съпруг, нито деца, дори куче, което да те лае. Но аз не искам това. Не съм силна като теб,
Оливия.
Оливия се обърна с широко отворени очи, после ги затвори, сякаш ѝ бяха ударили шамар. Нито Аурора, нито аз успяхме да преценим
тогава силата на този удар. Не каза нищо. Обърна ни гръб и я видяхме да пресича пешеходната пътека към Квартала на писателите.
Аурора я проследи с влажен поглед, но този път не беше резултат само от алергията ѝ.
— Виждаш ли каква е? Знаех, че така ще стане — оплака се с пресипнал глас. — Тя не разбира. Дори не ми даде възможност да ѝ
обясня, че говорих с него.
— Нервна е — извиних я аз. — Тези дни дойдоха да огледат цветарския магазин няколко потенциални купувачи. Ако нещата
продължават така, много е възможно да се наложи да го затвори след лятото.
Аурора присви устните си като героиня от комикс.
— Тогава какво ти пречи да отидеш на този панаир? — смених аз посоката.
Тя пое въздух, като че ли обяснението щеше да е много дълго.
— Когато той се върна, се съгласих да не го контролирам толкова, но също така му казах, че трябва да се стегне и че не може да
продължаваме така. — Изправи се, стиснала юмруци. — И той разбра. Дори му споменах, че ако смята да остане, трябва да плаща
половината наем. Но истината е, че в момента той не може да даде нищо. Какво да направя? Да го изхвърля на улицата ли? Зависим само от
това, което изкарвам с таксито! Не мога да си позволя да изгубя няколко дни.
Група туристи ни помолиха да им направим снимка, която сигурно съм фокусирала ужасно, защото я погледнаха разочаровано и не ме
помолиха за друга.
— Сигурна ли си, че това не е само оправдание? — я попитах, когато седнах отново.
— Не, наистина няма пукната пара.
— Имах предвид твое оправдание, за да не отидеш. А той да се оправя както може — настоях ядосано.
— Ако намекваш, че няма да замина от страх, не е така.
Тръшна се на каменната седалка. Треперещата ѝ ръка не спираше да гали Капитан.
— Прекарва много време вън от къщи. И се връща пиян. Дрогиран… Знам, че просто минава през такъв период и че много трудно се
намира работа — продължи тя. — Но знам също, че когато се стабилизира, нещата може би ще потръгнат. Страхувам се точно сега да не ме
зареже отново.
Сграбчих Капитан, чиито мускули се готвеха за скок след един гълъб.
— Да те зареже ли? — почти излаях аз. — Нали се върна? Как ще те зареже, Аурора, къде другаде ще намери такава аванта!
Веднага щом казах тези думи, започнах да се разкайвам.
Този път тя ме погледна учудено и сърдито.
— Не знам какво искаше да кажеш, но той наистина твърди, че ме обича. По свой начин.
— Тогава да го докаже, без да те ограничава.
— Сега не може да ме подкрепи. Това е всичко.
Вдигнах поглед. Сивата светлина на деня се процеждаше през короните на дърветата на булевард „Прадо“.
— И се чувства зле — я чух да казва. — Мисля, че за него ще бъде много тежко това да се случи на мен, докато той…
— Въобразяваш ли си, или ти го е казал?
— Намекна го.
Не издържах повече. И всичко, което казах след това, рисуваше по лицето на приятелката ми все повече сенки, сякаш моите думи ѝ
нанасяха невидими удари. Разочарованието я обливаше като душ от пепел. Но нещо ме накара да го направя.
Може би увереността, че тези сенки можеха да се разпръснат.
Че тази пепел можеше да се изтръска.
Защото самата аз го правех.
Не мога да си спомня с точност всичко, което ѝ наговорих в тази тирада. Просто обрисувах портрет на Макси, за да го види отстрани.
Или по-скоро направих колаж от фрагментите, които ни беше дала възможност да видим: мъж на почти четирийсет, който не плащаше
телефона си, който не спеше с нея, но искаше тя да приема нормално връзките му с други жени, който водеше в дома ѝ тайфата си от
дрогиращи се приятели, а когато тя даваше признаци, че се интересува от друг, се правеше на безпомощен, за да не го изгони от къщи. Та
как щеше да я зареже?
— Трябва да го накараш да напусне апартамента ти.
Все още не мога да си обясня как можах да ѝ кажа всичко това.
Тя слушаше. Нямаше сили дори да ме опровергае.
Поемайки си дъх с усилие, каза само:
— Не мога…
Хванах ръката ѝ. Уверих я, че това, което рисува напоследък, е страхотно, независимо какво казва Макси. И че тя заслужава тази
възможност. Въпреки че почувствах напрежението във всичките ѝ мускули, тя не се готвеше за скок като Капитан. Не можеше. Беше само
напрежение от болката. Страдащата красавица не можа да се разплаче както друг път. Може би затова Капитан, поставен между нас като в
сандвич, започна да мърка отново, съзнавайки тази друга свръхспособност на котките — да облекчават най-тежките моменти.
В този час, в който се разходихме по булевард „Прадо“ сред китаристи, художници и продавачи на ветрила, украсени с картини от
музея, Аурора ми се довери напълно.
Не била толкова заблудена, колкото сме я смятали — ми обясни, докато вървеше с омекнали колене. Била наясно, че той се възползва
от нея, но се бил настанил толкова дълбоко в живота ѝ, че вече ѝ било невъзможно да го изгони.
— Постоянно ми казва, че съм много сложна жена и че ще ми бъде трудно да намеря някой, който да ме обича колкото него.
Повтарянето на тези думи я бе накарало да му повярва. Или поне ѝ се искаше да му вярва.
Но докато нашата Страдаща красавица изпълняваше ролята си и спеше в своята постеля от болка, пропускаше други възможности:
неотдавна Касандра я запознала със свой приятел дипломат под предлог, че той ще купи нейна картина. Бил привлекателен и чувствителен
мъж, любезен с нея, обичал изкуството и можел да я разведе по цял свят и тя да продължи да рисува. Но на третата им среща на нея ѝ
хрумнало да му каже, че живее с гаджето си. И той се оттеглил, объркан. Гаджето ѝ?
Оливия ѝ беше казала, че мъж, който би искал да я обича, не е предизвикателство за нея. Няма да е грубиян или егоист, когото трябва
да извинява пред приятелите си. Няма да я подценява. С една дума, няма какво повече да се иска от него. Не знаеше как да обича, без да
страда. На мъж, който вече я намираше за прекрасна, нямаше защо да се доказва. Не беше като баща ѝ.
— А какво стана с нашия списък със „смъртните“ удоволствия? Желанието, амбицията, гордостта? — намигнах ѝ аз.
— В момента веднага мога да зачертая облекчението — каза тя полуусмихната и както ми се стори, поуспокоена.
Докато се разхождахме, Капитан подаваше от време на време пухкавата си муцунка и ни лизваше с грапавото си езиче. Спрях при
фонтана на Нептун и пред него като свидетел — сега мисля, че не беше случайно — ми хрумна да ѝ отправя едно предизвикателство.
— Аз няма да се кача на яхтата, Аурора, ако ти не вземеш самолета за Франкфурт. И да кажеш на Макси, преди да тръгнеш, да е
изчезнал от дома ти, когато се върнеш.
Подадох ѝ ръка, за да скрепим нашия договор. Тя ме погледна напрегнато, измъчвана от предварително чувство на вина.
— Няма да мога.
— Напротив, ще можеш — уверих я. — Не си сама.
Трепереше от студ, при положение че термометърът показваше трийсет и три градуса в един облачен ден. Тя вярваше в мен и аз вярвах
в нея за всичко, за което не можехме да вярваме в самите себе си. А ние, жените, действаме, заразявайки се една от друга, както казваше
Оливия. Намираме сила в силата на другите. Като верижна реакция.
Когато стигнахме до цветарския магазин, Оливия стоеше на вратата, наблюдавайки с интерес отсрещната фасада.
Цялата стена беше боядисана в синьо с нанесени със замах мазки. В центъра на този цветен водовъртеж имаше фигура — жена с
високо вдигната ръка, носеща се на нещо бяло, което можеше да бъде както пенеста вълна, така и вятърът.
Коленичил на земята, с ръце, омазани с боя, стоеше Киди Ситни, с дънки и риза на цветни петна. Аурора и Капитан гледаха по един и
същ начин, като че ли и двамата бяха способни да съзрат онези ултравиолетови лъчи. Когато ни видя да идваме, художникът се изправи.
Погледна ме усмихнато и уверено каза: „Това си ти, Марина. Летиш над морето. Летиш.“
Теория за паразита
Дори ангел, паднал от небето в нашата райска градина, нямаше да ни подейства толкова благотворно онзи следобед, колкото
неочакваното посещение на един прочут немски художник, известен със своята отдаденост на благородни каузи — две идеални съставки,
способни да впечатлят нашата Страдаща красавица.
Затова побързахме да ѝ го представим, преди да си тръгне, и предложихме двамата да пийнат нещо разхладително в квартала и да ни
изчакат, докато приключим. Той можеше да ѝ разкаже от първа ръка за изложението във Франкфурт, на което беше поканена, а през това
време ние с Оливия щяхме да почистим остатъците от масовото изтребление на буболечки, състояло се в цветарския магазин. Никога не
успях да разбера какъв процент от невероятните неща, които се случваха около тази жена, бяха дирижирани от нея, или просто ставаха
поради факта, че са в близост до енергийното ѝ поле. Въпросът е, че се случваха, независимо по какъв начин ставаше това.
Точно този въпрос си задавах, когато влязохме в оранжерията. Огледах се с погнуса наоколо: килим от малки скърцащи под краката
листни въшки покриваше пода, сякаш бяха червен хайвер. Сложихме си ръкавици, оставихме клетката с Капитан в градината и започнахме
да метем тази напаст.
Не беше нужно да съм много наблюдателна, за да забележа притеснението в уморените очи на Оливия, в стиснатите ѝ устни и в
начина, по който се движеше, по-нерешителен от обикновено. Беше се разделила с нашата Страдаща красавица с едно сухо „До скоро“ и
изобщо не пожела да я погледне. В същото време зърнах Франсиско да излиза през задната врата на градината. На какво ли се дължеше
притеснението ѝ? Заради Аурора ли? Или имаше нещо общо с риска от затваряне на цветарския магазин? Какво крояха тези двамата?
Стори ми се, че и той не изглежда добре. Беше неизбръснат, а големите торбички под очите му показваха, че не е спал дни наред. Но
най-вече ми направи впечатление начинът, по който излезе през вратата, гледайки внимателно в краката си къде стъпва, също както при
запознанството ни. Не беше какъвто го бях виждала напоследък — с вдигната глава и търсещ светлината в очите ѝ.
Когато влязох, друга по-конкретна подробност ми подсказа трагедията. На плота имаше връзка с ключове. С ключодържател с формата
на маргаритка. Беше връзката с ключове, която бяхме оставили на Франсиско и Виктория за срещите им.
Оливия я взе и ми я показа.
— Разбираш ли? — Отрекох бавно с глава. Тя каза ядосано: — Защо мъжете наричат „вина“ това, което в действително е „страх“?
Стана ми мъчно за Виктория. Защото почувствах интуитивно, че още не знае, че когато се върне в оранжерията, ще я очаква не нова
среща с любовника ѝ, с мъжа, в когото бе влюбена, а един обикновен червен карамфил — цветето на раздялата.
— Зарязал ли я е? — попитах невярващо, докато следвах Оливия към разсадника.
Тя се приближи до пълзящия жасмин, който се изкачваше по стената на църквата, и се зае да почиства буболечките, които въпреки че
бяха измрели, упорито продължаваха да стоят залепени по листата му. Откъсна един лист и ми го показа.
— Виждаш ли? Виждаш ли как стоят впити във вените, по които тече живителният сок? Същото се случва с Франсиско и жена му.
Трябва да призная, че макар да бях свикнала с резките изблици на Оливия и понякога да ме изтощаваше с алегориите си, този коментар
ми се стори особено жесток.
— Но какво е станало? — попитах нетърпеливо.
— Влюбил се е във Виктория, това е станало — каза тя, метейки.
— И затова ще я остави?
Сега вече наистина не разбирах нищо. Обясни ми, че Франсиско ѝ разказал как два дена по-рано някаква съседка му се обадила в
службата, за да му съобщи, че жена му е в Спешното отделение, защото получила криза. Когато отишъл в болницата, Аида лежала с
включена система. Щом го видяла, протегнала ръка към него и се разплакала. След множество изследвания лекарят, който според него го
погледнал с упрек — и това е частта, в която със сигурност Франсиско или вината му се превърнали в център на историята, — му обяснил,
че жена му всъщност страда от депресия. Че се нуждае единствено от почивка, медитиране, терапия, търпеливо отношение и избягване на
всякакви неприятности. Освен това сметнал за необходимо да го предупреди, че Аида намекнала на една от сестрите, че пристъпите на
тревожно безпокойство били станали толкова нетърпими, че дори ѝ минала мисълта да извърши „някоя лудост“. Така Франсиско бил
предупреден: обгърнал с ръка раменете ѝ и я отвел вкъщи, докато тя се извинявала с немощен глас за това, че го е изплашила, гледайки го с
очи на благодарно куче. Тази нощ спала, стискайки ръката му буквално като в белезници. След един ден отишла при психиатъра си.
Всъщност откакто се били оженили, периодично го посещавала заради склонността си към депресия.
— Посещения, съвпадащи с моментите, в които той е правил опит да я зареже — поясни Оливия, — и сега, като в добавка, го
уведомила, че според терапевта ѝ, докато провежда лечението, трябва да бъде обградена с много внимание, защото не може да преценява
добре хапчетата, които взема… С една дума…
Върза си кърпа на главата.
— Хайде, подай ми друг парцал.
Хвърлих ѝ и тя го улови във въздуха.
Започнах да събирам буболечките, натрупани върху желязната маса.
— Но връзката им няма да се оправи — казах ядосано.
— Естествено, че няма — възкликна Оливия. — Но тя предпочита да има зомбирана връзка. Мъртва. Така е по-добре, отколкото да
търси нов организъм, от който да се храни.
— Добре, това е нейният избор. А той? Знае, че бракът им е изчерпан. Защо се отказва от това, което има с Виктория? — учудих се аз.
Тя изтръска парцала на перилата.
— Някои са такива. — Блъсна гневно столовете. — Много се страхуват. Страх от промяната. Страх от сблъсъка с действителността.
Дори страх от щастието. Отлагат неизбежното и накрая причиняват голяма болка. На себе си и на другите.
Била ядосана, не, била бясна, каза тя, докато метеше яростно плочките в градината. Ами случаят с Аурора? Как ми се струвал? Хората
като нейния приятел следвали същия модел като Аида — възрастни, които не приемат решенията на другите и се превръщат в разбеснели
се деца.
— Това е закон — каза в заключение, качвайки се на стол, за да почисти тентата. — Преди седмица Франсиско ѝ казал, че може би
трябва да се разделят за известно време. От това се опасявах. Точно днес — достоен за възхищение избор на момента — терапевтът на
добрата жена е на мнение, че няма да преодолее депресията без подкрепата на мъжа си. Разбираш ли?
Загуби за миг равновесие и изтичах да я хвана за краката.
— Защо не оставиш на мен? — предложих, но тя сякаш не ме чуваше. Повиших глас: — Предполагам, че терапевтът не го е казал
лично на Франсиско.
— Много ясно — продължи тя уморено. — Но дори да го е направил, Франсиско може да ѝ помогне и без да е до нея. Шантажира го, а
това ще рече: ако ме оставиш, здравето ми ще тежи на съвестта ти, драги. И след това, съвсем между другото, споменала, че го сънувала с
„друга“.
— И той, разбира се, е отрекъл.
— Естествено, че е отрекъл. Подай ми ръка, скъпа!
Помогнах ѝ да слезе. Усмихна се без желание.
— Все едно. Ние сме жени, Марина. Когато една жена пита партньора си дали има друга, то е, защото знае, че има друга. И ако тази
жена е паразит, ще иска единствено той да се чувства виновен и да провали опита му да бъде щастлив. Ако не е паразит, ще му даде
възможност да я напусне. А вместо това какво прави той? Отрича, като че ли от това зависи животът му, и напуска Виктория. Нещата са
навързани.
Спомням си, че тогава, не знам защо, това ме накара да се замисля за теб. Какво би станало в моя случая? Ако аз бях разбрала, че има
друга в живота ти, Оскар, нямаше да мога да продължа с теб. Не мога да си представя, че ще те държа против волята ти, като се правя на
жертва или те шантажирам. А може би щях да го направя? Бях ли толкова зависима?
Този следобед кръстихме случая с Макси и с жената на Франсиско „синдром на паразита“, с други думи, помощник-капитан,
повдигнат на ента степен. Човек, който се храни от живота на друг, от неговата жизнена и емоционална енергия, който превръща
слабостите си в своя сила, за да го задържи. Можеше да се препитава, както в случая на Аурора, с нейните пари и нейните контакти, дори
да израства професионално благодарение на таланта ѝ, или в случая на Франциско — да се облагодетелства от изпълнения с пътувания и
интересни събития живот на съпруга си. За Аида той беше нейната „храна“. Задоволяваше се с трохите от своето щастие и не
възнамеряваше да се откаже от тях. Беше по-удобно, отколкото да гради свой собствен живот. При това положение смяташе, че не може да
си позволи да загуби своята инвестиция, своята осигуровка.
— Франсиско ми разказа, че през последните години е имало какво ли не — нежелани забременявания, опити за самоубийство,
фалшиви болести. — Оливия започна да пълни червената лейка с маркуча. — Не е подбирала средствата, само и само той да се почувства
виновен и да предотврати бягството му. Така че той, който е нейна жертва, говори за нея, сякаш е неин палач.
Докато изтърсвах найлоните, с които бяхме покрили столовете в градината, си спомних за тревогата, която изпитваше Аурора само при
мисълта, че трябва да помоли Макси да се изнесе от дома ѝ. Мислеше за неговата болка. Беше неспособна да му я причини. Неспособна да
мисли за своята собствена болка.
Помогнах на Оливия да премести една кашпа, която тежеше тонове.
— Вече казах на Франсиско, че ако не реагира веднага, възможно е да остане неин пленник до живот.
Изправи се уморена.
— Ще поставим това дърво тук. Да хвърля сянка.
— Какво мислиш, че ще направи?
— Франсиско ли? — попита и аз кимнах с глава.
— За съжаление, мисля, че няма да направи нищо. Нищо, освен да се оплаква.
Седнах в люлката за мислене, след като я бях почистила. Сетих се за болнавата Аида. Изобщо не я бях виждала, но си я представях —
невзрачна, като Макси в женски образ, възлагаща на мъжа си абсурдни домашни задачи, за да е зает с нещо, правеща се на жертва, когато
той се връща вкъщи изпълнен със светлината и уханието на Виктория. Представих си как се чувства в дома си като в затвор. Как чете в хола,
докато тя заспи. Как мастурбира в банята. Как си ляга и спи цяла нощ в края на леглото. Представих си, че и на теб ти се е случило същото
с мен. Че в един момент съм се превърнала в твой затвор, а аз не съм си дала сметка. И че съм ти служела за извинение пред самия себе си,
за да постъпиш „правилно“, вместо да се изправим пред действителността. Че си ме чувствал толкова зависима, че само това те е свързвало
с мен. „Паразитът остава или моли за закрила, изтъквайки като аргумент своята нищожност. В това е силата му“ — чух накрая да казва тази
гуру, предрешена като цветарка.
Изведнъж очите ми се напълниха с вода, която започна да прелива. И не се осмелих да се запитам, нито да попитам нея за това, което
започваше да стяга гърлото ми. Тя, изглежда, се учуди и като че ли разбра съмненията, които ме измъчваха. Приближи се до мен и постави
на гърба ми лечебната си ръка. Погледнах я с умоляващ израз. В този вид, с оранжевата коса, измъкнала се изпод кърпата, приличаше на
добра магьосница. Тогава, за мое учудване, тя се засмя.
— Скъпа — каза, подпирайки се на вълшебната метла. — Знам какво си мислиш. Но ти не си такава. Кажи ми защо винаги вярваш
повече на това, което биха помислили другите, а не започнеш да вярваш на себе си? Смяташ ли, че си такава? Знам само, че си много добър
човек… и доста невзискателна към себе си, а това ме вбесява. — Усмихна се с насмешка. — Не знам каква двойка сте били с Оскар, но съм
сигурна, че не си егоистка, Марина. Виждам как тук се раздаваш на другите. — Погледна към купчината мъртви насекоми в лопатата. —
Случаят на Макси и Аида е различен. И двамата отказват да се оттеглят от сцената, защото всъщност обичат предимно себе си.
— Но Макси сигурно знае, че тя не е щастлива.
— Скъпа Марина — каза, връзвайки отново кърпата си. — Смяташ ли, че тези листни въшки изобщо ги е грижа за здравето на
растението, за което са се залепили?
— Но тогава какво иска?
— Просто иска тя да е там. Нищо друго.
Тръгна с метлата в ръка и бях убедена, че ще я яхне и ще полети на нея, но тя мина през вратата на оранжерията.
Залюлях се на люлката. Дебелите стари клони на маслиновото дърво леко изскърцаха. И въпреки че се опитах да го избегна, си
спомних за майка ми с целия ѝ набор от емоционални изнудвания, когато си тръгнах от къщи. За всичките механизми, които използваше, за
да влезе в ролята на жертва спрямо всеки един от членовете на семейството. Дали това не беше начин да се подсигури никога да не я
напуснем?
Приключихме чак вечерта, като накрая измихме с маркуча и отведохме в канализацията остатъците от напастта и отровата. Този акт
ми се стори пречистващ. Не си направихме труда да търсим Аурора и пожелахме с цялата си душа художникът да е пробудил у нея вируса на
илюзията или поне това, което е нужно, за да направи решителната стъпка и да премахне от живота си една толкова отровна връзка.
Почистването тази вечер приключи с едно късно посещение.
Двете пиехме бяло вино под навеса, като се поздравявахме за успешното справяне с кризата, когато в оранжерията се чуха стъпки.
Учуди ме втренченият поглед на Оливия, затова и аз се обърнах.
Тогава я видях.
 Едва успях да я различа зад стъклата. Пречеха ми целофанените пеперуди, които ги украсяваха, и вазите с цветя, пред които се
спираше, за да ги разгледа. Беше висока, червенокоса, горе-долу на моите години, облечена в черен, подобен на гащеризон тоалет с широк
панталон и голи рамене.
Оливия не помръдна от стола си. Наблюдаваше я внимателно от мястото, където се намирахме, сякаш я дебнеше от засада, обхваната
от смесено чувство на възхищение и предпазливост.
След нея влезе млад рус мъж с широка грейнала усмивка, с дънки и раирана риза.
— Познаваш ли я? — попитах Оливия.
Тя вдигна бавно чашата към устата си.
— И да, и не — отговори загадъчно. — Знам коя е, но още не сме се срещали лично.
Жената обиколи оранжерията, без да си избере цвете, но направи няколко снимки с телефона си. Русият мъж ѝ обясняваше нещо,
докато оглеждаше с нея мястото.
— Тя е, писателката, сигурна съм — каза тихо Оливия.
Преди няколко месеца Ванеса Монфорт, както спомена, че се казва, се нанесла в квартала и сред обитателите се носел слух, че
действието в новия ѝ роман ще се развива по тези улици. Изпълнена с нетърпение, я попитах защо тогава не я обслужи.
— Още не искам да се намесвам. Любопитно ми е какви цветя ще избере. — Подви краката си на стола и притвори очи. — Доколкото
ми е известно, щом е дошла по това време и са облечени така, предполагам, че отиват на някоя премиера тук наблизо. Цветята са за актьора
или за актрисата. Идвала е вече няколко пъти, когато Аурора е била тук, винаги сутрин и в края на седмицата, за да купи цветя за вкъщи.
Мъжът с нея сигурно е издателят ѝ, Алберто Маркос, защото обсъждат снимките, които прави, вероятно за да събере информация.
Слушах очарована предположенията ѝ за тези две особи. „Градината на ангела“ щеше да присъства в роман?
Иззвъня мобилен телефон и видях, че жената го вдигна. Даде набързо няколко указания и след това се разсмя весело. Тогава погледите
ни се кръстосаха и като ни видя, се запъти решително към градината. Отправи ни любопитна малинова усмивка. Много бялата ѝ кожа
контрастираше с черния ѝ тоалет.
— Добър вечер. Мога ли да ви помогна? — попита Оливия малко по-официално от обикновено.
Тя наклони глава и за момент замълча, като ни наблюдаваше. Оглеждаше ни с кафявите си очи, като че ли ни рисуваше.
— Ти си Оливия, нали?
Цветарката потвърди.
— Тогава… мисля, че вече си ми помогнала.
Двете се спогледахме крадешком, без да разбираме нищо.
В този момент дойде издателят ѝ, за да ѝ каже, че е време за театъра. Като ни видя, в проницателния му поглед се изписаха
едновременно изненада и задоволство.
— Алберто, това са Оливия и Марина — представи ни тя, като че ли ни познаваше отдавна, като че ли той също трябваше да знае кои
сме.
— Виж ти — възкликна той с почти детински ентусиазъм и се засмя весело и заразително. — Наистина? Много ми е приятно…
Изключително приятно.
Тогава писателката, без да ни изпуска и за миг от погледа си, се разходи с любопитство из градината: заобиколи маслиновото дърво,
побутна люлката за мислене, постави пръстите си под струята вода на един от шадраваните, както правеше Капитан, когато проучваше нова
територия, която смяташе да завладее. Оливия я следеше с поглед, а Алберто поздрави отдалече с ръка някого, който приближаваше. „Виж
ти кой е тук — възкликна той. — Слава богу… Трябва да побързаме, ще закъснеем.“ Писателката се усмихна и аз погледнах в посоката, в
която се беше обърнала. Мъжът пресече площада с енергична стъпка и вдигната глава. Носеше дънки и бяла риза. Когато стигна до вратата
на градината, спря рязко, сякаш това, което видя, привлече изведнъж цялото му внимание. Въпреки че писателката и издателят го гледаха
развеселени, той все още не отвръщаше на поздрава им. Зеленият му ясен поглед зад малките очила се движеше със забавеното темпо на
снимаща камера. Имаше русолява коса с пепеляви оттенъци и вид на британец.
— Знаехме, че ще ти хареса — каза тя зарадвано, когато той се приближи да я целуне. — Би снимал тук без проблеми, нали?
— Да, да, да — отговори той замислено. — Идеално е… — После стисна ръката на издателя и ми отправи съучастнически поглед. —
Така е, като не затваряте вратата. Рискувате да ви се натресе опасната фауна на този квартал — писатели, издатели, кинорежисьори… и
всякакви подобни.
Другите двама се усмихнаха на коментара, докато ние с Оливия продължавахме да ги гледаме учудено. Впоследствие разбрахме, че
това е кинорежисьорът Мигел Анхел Ламата, също новодошъл в квартала. Въпреки че закъсняваха за театъра, той направи същата обиколка
като нея, но с по-бавно темпо, търсейки местата за осветление и озвучение и дори в един момент излезе на улицата, за да огледа градината
отвън и после пак влезе.
Тогава попита писателката за това, което Оливия искаше толкова много да разбере — какви цветя ще вземе.
— И аз съм любопитна да узная кои са вашите цветя — не можа да се сдържи Оливия.
Жената прибра червения си бретон зад ухото и се залюля на един крак. Притвори очи.
— Имате ли сини рози? — каза накрая, като че ли беше въпрос от изпит.
Оливия се усмихна доволно. Алберто запита развеселен не можело ли да ѝ хрумне нещо по-простичко.
— Днес не, но мога да поръчам.
— Но съществуват ли? — попита жената.
— Би трябвало, дори да не съществуват — заяви режисьорът със съучастнически поглед.
Аз също никога не бях виждала сини рози, но знаех, че има, защото бях прочела значението им на табелата на вратата. Символ на
вечността. Бяха резултат от присаждането и внимателното кръстосване на голям брой рози с различни размери и цветове. Олицетворение
на търсенето на красотата.
— Но не са естествени — предупредих я аз. — Искам да кажа, че се раждат с този цвят, защото са създадени от човека.
Тя отвори широко очи.
— В такъв случай са точно това, от което имам нужда — увери ме въодушевено. — Измислени цветя. Нереални рози.
След това остави визитката си на масата, благодари ни и поиска да знае кога ще пристигнат цветята ѝ. Трябвало да поръча много.
Обясни ни, че са ѝ нужни за важна сцена.
Двамата мъже се сбогуваха — издателят с галантен поклон с глава, а режисьорът, целувайки ръката на Оливия — и тримата прекосиха
градината. Отиваха в Испанския театър на съседния площад. Писателката се задържа на вратата няколко секунди повече, вдъхвайки мириса
на влажна пръст в нашия оазис, под цветните фенери.
— Марина… Оливия… — произнесе, сякаш ни кръщаваше. — Беше удоволствие да се запозная с вас.
Видяхме я да излиза от „Градината на ангела“ и по някаква причина, която още не разбирам, си представих, че зад нашата желязна
ограда тя остава извън моя обсег, в друг свят, от който не е лесно да се върне. Двете с Оливия си наляхме по една последна чаша вино и
вдигнахме тост за тази любопитна среща, с която приключи вечерта. Никога повече не говорихме за това, но мисля, че изпитахме нещо
сходно — странната носталгия по някого, с когото не си споделял миналото, нито ще срещнеш в бъдещето, но с когото си се почувствал
магически свързан в един миг от настоящето.
Малко след това се разделих с Оливия и се спуснах по улицата, носейки Капитан, заспал доволно след един ден, преизпълнен с твърде
много емоции за домашна котка. Почти към края на „Уертас“ си дадох сметка, че съм забравила ключовете си, така че се върнах обратно
нагоре. Градината все още беше отворена, въпреки че вече беше тъмно. Тогава я видях да стои права до маслиновото дърво с чаша вино в
ръка. Сякаш говореше с него. След това постави нещо тъмно и правоъгълно в кухината на дънера, която обикновено беше покрита с
метална мрежа, според нея за да не влизат животинки.
Взех тихо ключовете си и реших да я оставя насаме с ритуала ѝ, каквото и да означаваше той. Когато пресякох улица „Мединасели“,
вниманието ми бе привлечено от огромната опашка от вярващи пред църквата, които стояха в очакване на своето чудо. През определено
време от всички краища на страната прииждаха хора, за да молят Христос за спасение или да се покаят. Стори ми се забавно, че точно
отсреща също имаше опашка от хора за кръчмата „Ла Долорес“, за да удавят мъката или съвестта си в друга светена вода. Всеки
облекчаваше теглото си както намери за добре.
Не знам какво ме подтикна да вляза в църквата и да седна на една пейка. В дъното красивият Христос с трънения си венец посрещаше
търпеливо своите чеда. Бях благодарна за прохладата в храма, за мириса на тамян, за тишината, нарушавана от ехото на стъпките по
мраморния под и от мъркането на Капитан.
Телефонът ми се освети с думата „Мама“. Беше там, уловена на екрана, като жертва, призована да се яви. Винаги се опитваше да
запълни с нашия живот всяка своя житейска неудовлетвореност, появяваща се от друго място. Защото не е вярно, че любовта на една майка
винаги е безусловна и безкористна. Това е абсолютно клише.
Начинът ѝ да обича беше задушаващ.
И за да продължа да я обичам, трябваше да я приема.
Да я разбера.
И най-вече да не позволя отново да провали живота ми или жизненоважните ми решения, което е едно и също.
Както казва Фром, никой не ни учи на изкуството да обичаме. И се изисква огромно усилие, за да го овладееш. Невъзможно
предизвикателство, когато не обичаш себе си. Не е ли обратното на това, което проповядва нашата юдеохристиянска вяра?
Погледнах Христос с кръстосаните пред гърдите му ръце, приемащ своите страдащи поклонници, раздаващ любов, без да иска нищо в
замяна.
Не и мама.
Не преставаше да иска.
Винаги бе проектирала своята несигурност върху мен. Още когато бях малка: внимавай какво ядеш; внимавай да не те използват;
внимавай да не пропаднеш, да не се превърнеш в уличница. И всичко това, за да се утвърди и да упражнява контрол върху моя живот и този
на баща ми.
Както казваше Оливия, въпросът е да знаеш как да обичаш. И още веднъж Фром: „Човек, който не може да обича себе си, изобщо не
може да обича.“ Може да се обича по добър или по лош начин. По съзидателен начин, който те кара да израстваш, както Виктория и
Франсиско, или по егоистичен и отровен начин, който може да е разрушителен.
Отворих клетката на Капитан и почувствах мекото му и топло дишане. Погалих главичката му. Той предизвика в мен огромна нежност,
каквато никога преди не бях изпитвала към него.
Мисля, че връзката ми с теб беше по-скоро това.
И аз те бях оставила да мислиш така. Галеше косата ми. Целуваше ме по челото. И това е вид любов. Може би недостатъчна за една
двойка. Но беше любов.
Усмихнах се. Сега знам, че тази мисъл ме успокои.
Мисля, че се солидаризирах с този неподвижен и спокоен Христос. Колко непосилна отговорност носеше тази бедна статуя.
Обичаният човек никога не трябва да бъде спасителен пояс.
Ако обичаш истински, не трябва да натоварваш никого с такава отговорност.
Несправедливо е.
Замислих се за моите нови приятелки.
Аурора щеше да прекара вечерта в креслото, без да откъсва поглед от картините си, както Макси обикновено гледаше телевизия, тъй
като не можа да понесе една негова фраза. Беше я видял да минава през хола с кожените си сандали и с бяла дълга риза вместо рокля и ѝ
беше казал: „Можеш да бъдеш по-женствена. Защо не си купиш обувки с високи токчета като твоята приятелка Гала?“ Тя беше готова да се
разплаче, но вместо това се обърна, погледна покрития му с мазни лекета потник и му отговори, без да се замисли: „Аз обаче бих се
задоволила само с това да бъдеш чист.“ Остави го залепен за телевизора, опитващ се да смели казаното сред опиянението от марихуана.
Касандра също не знаеше, че за пръв път от години щеше да напусне кабинета си в 19:00 ч. и на излизане щеше да каже на Паула, че не
се чувства добре, и щеше да ѝ тръсне купчина папки, за да ги придвижи, докато отсъства, защото предчувстваше, че ще бъде болна и на
следващия ден. Когато влезе в асансьора, лицето ѝ се отрази с метален блясък в усмивката и тя отново прочете съобщението в мобилния си
телефон, с което ѝ отправяха предложение в доста привлекателна област.
Последната ми мисъл тази вечер беше за приятелката ми Виктория и тъжния карамфил, който я чакаше в оранжерията. Без да
подозира предстоящата драма, в същия този момент тя, седнала в къщата им в Посуело срещу мъжа си, който ядеше макарони с доматен
сос, бе направила важно откритие: функционираха като двойка само защото тя се приспособяваше към него, към това да живее там, където
не искаше, и към неговия начин да изразява чувствата си.
И тогава от устата ѝ се изплъзна:
— Пабло, не съм щастлива.
Той вдигна поглед, сякаш не разбираше този език. За него щастието беше това, което имаше пред себе си: жена му, децата му, които
гледаха телевизия, и тези макарони с доматен сос.
Гала беше седнала на пода в апартамента си сред планина от дрехи, обувки и празни кутии. По същия начин се чувстваше, когато
правеше подмяна на гардероба, само че есента още не беше дошла. Без обаче да подозира, се изправяше пред промяна на сезона.
Неочаквано бе изпитала нужда да намери всички дрехи, които бе обличала с Неназования. Прибра дългата си гъста коса зад ушите,
коленичи, въздъхна дълбоко и започна да пълни големи чували за боклук с рокли, сутиени, сандали, диадеми, всичко което ѝ напомняше за
нощите, прекарани с него. Защото всеки един от тези тоалети, запечатани с най-малки подробности в паметта ѝ, беше по-жив спомен дори
от писмо. Напълни четири чувала и още толкова куфара и ги остави до вратата, за да ги отнесе на другата сутрин в една организация за
хуманитарна помощ.
Същата тази вечер в „Ла Долорес“ ми беше казала: „Толкова е трудно двама души да почувстват едновременно вълшебния момент.“
Замислих се отново за Франсиско и Виктория. И продължих с християнските мъдри мисли: „Колко е тъжно, че не обичат себе си поне
колкото обичат другите.“
В този момент нещо или някой мина като светкавица покрай мен и ме изтръгна от мислите ми. Беше прегърбен старец, който обаче се
движеше чевръсто по централния коридор на църквата, като се опираше на чадър. Когато вече изкачваше стъпалата към чудотворния
Христос, един свещеник изтича към него с намерение да го спре и заставайки между него и статуята на Спасителя, отнесе шамара, който,
без съмнение, беше предназначен за Христос. Веднага изведоха почти на ръце протестиращия старец по същия коридор пред изумения ми
поглед.
Него, разбира се, чудотворецът не беше чул.
„Аз съм виновна, аз съм виновна, аз съм виновна…“ — прошепнах втренчена в Него, докато се удрях леко по гърдите на височината на
сърцето. Караха ни да правим този заучен и несправедлив към нас самите жест още преди да ни поникнат зъбите. Послание, запечатано в
мозъка на хората от целия Запад. Раждахме се с ипотекирана доброта.
Бяхме натоварени с огромна и хилядолетна вина поради простия факт, че сме се родили, и я носехме прекалено дълго време на слабите
си плещи.
Внезапно се изсмях, като си спомних нещо, което Касандра често ми казваше: „Марина, ние с теб имаме много да наваксваме, за да
станем нормални хора. Били сме толкова ужасно отговорни, че сега можем да извършим милион злини, и ще ни излязат гратис.“
Страхът да бъдеш лош. Страхът да извършиш грях. Страх. Винаги страхът.
Станах от пейката. Взех клетката със спящия Капитан и се отправих решително към изхода на църквата.
На вратата се разминах с жена, натоварена с пазарски торби. Пусна ги рязко в подножието на купела и започна да се кръсти уморено
със светена вода.
Но защо, по дяволите, никой не ни беше научил, че да бъдеш несправедлив към самия себе си също може да е грях?
Тиранията на слабите
Не знам какво ме накара тази вечер да се отправя към манастира на босите тринитарки. Може би някакво мистериозно вдъхновение,
обзело ме в църквата „Мединасели“. Просто когато се спуснах по улица „Уертас“ заедно с котарака ми, пресякох, без много-много да му
мисля, предпазното ограждение, което известяваше, че се извършват археологически разкопки, и попитах пазача за професор Ибанес,
уверена, че е там. Здравият разум ми подсказваше, че навярно удължава работния си ден, за да се прибира вкъщи възможно най-късно.
Той ме поздрави с усмивка, без изобщо да се изненада, че ме вижда.
— Какво да се прави. Трябва да го приемем, Марина. Изправени сме пред еволюционен проблем.
Погледнах го неразбиращо. Той свали маската си. Целунах го по двете бузи. Посочи ми да мина. Носеше шапка като на хирург и бял
памучен гащеризон върху дрехите.
— Еволюционен? Разкопките ли?
— Не, имам предвид жените. — Бутна тежката врата на манастира. — Това беше най-истинското ми откритие за този месец. Както не
можем, колкото и да ни се иска, да опознаем тиранозавър, защото ни се е паднало да живеем вероятно между две ледникови епохи, на вас,
жените, ви се е паднало да живеете в епоха, в която сте достигнали по-високо еволюционно равнище от мъжете.
Коментарът му ме развесели. Изглежда, че ролята на жертва беше заразен вирус.
— Моля те, Франсиско, отлично знаеш, че не е така.
— Истина е — възрази той. — Аз чета лекции в университета. Вие сте по-умни, вашите досиета са по-добри, подготвени сте по-добре
емоционално… да не говорим за умението да оцелявате.
Последвах го с фенерче в ръка в църквата, усещайки как сърцето ми бие ускорено от това, което щеше да ми покаже. Тогава забеляза
клетката. Не попита какво нося вътре, направи озадачена физиономия, но каза, че било по-добре да я оставим в кабинета му, в противен
случай би трябвало, стига да беше възможно, да сложим маска на животното. Така и направихме. Оставихме Капитан да спи в клетката
върху карти на квартала от шестнайсети век.
— Няма ли да имаш проблеми, като ме пускаш вътре?
Намигна ми и насочи фенера си към мен.
— Вече съм се забъркал в голям проблем, Марина. В най-ужасния проблем.
— Знаеш ли защо дойдох?
— Мисля, че каквото и да казваш, една археоложка винаги си остава такава и на теб също ти се иска да се поровиш в този гроб.
След това се насочи към стълбите и ми се усмихна тъжно.
— Да, предполагам защо си дошла. Но нещата са такива, каквито са, Марина. Вече ти казах, че въпросът е от еволюционно естество.
Не си мисли, че един мъж може да се справи с всичко. Защото ние от тази ера не сме такива. Не, не сме такива…
Миришеше на гипс. На камък. На разкопана пръст и канал. Пресякох пътя му на стълбите, които се спускаха към криптата.
— Учудваш ме — казах, като слязох няколко стъпала надолу. — Не се връзва. Тази реч е много елементарна за човек, когото смятам за
блестящ.
Той не каза нищо. Чувах само дълбокото му дишане в тъмнината. След това ме заобиколи и продължи да слиза по стълбите.
Стигнахме до криптата. Имаше няколко отворени гроба и една ниша. Номер 1 беше маркиран с етикети. До него имаше носилка с
кости, подобни на трески, които бяха разположени във формата на тяло. До нея имаше друга с късове от дърво и парчета от обков.
Франсиско насочи фенера си към едно от тези парчета. Сърцето ми започна да препуска в гърдите. Съвсем ясно се четяха два гравирани
инициала с петънца от ръжда.
М. С.
Обърнах се към него и го осветих.
— Той ли е?
Очите му блестяха от вълнение и не беше заради едноръкия войник от Лепанто.
— Да, той е. И вероятно още четиринайсет души, включително и жена му. — Остави фенера на носилката и сега виждах само части от
лицето му. Кръстоса ръце. — Пресата още не е уведомена. Ще се опитаме да го преместим преди това.
Застанали от двете страни на носилката, двамата се взирахме в това, което бе останало от автора на най-влюбения герой в историята.
— Погребан е на 22 април 1616 година и четири века по-късно е тук, пред очите ни — казах тържествено, като едва произнасях
думите.
С бързо движение той сложи ръкавиците си и посочи тялото, като че ли го виждаше.
— Тук има следи от атрофия на метакарпалните кости на лявата ръка…
Забелязах, че ръцете му се движат уморено, косата му беше малко по-дълга от обикновено, скулите му бяха хлътнали…
— Открихме остатъци от метал — продължи той с пресипнал на моменти глас, — може би от сачмите на мускет, когато е участвал в
битката при Лепанто, също и шест парчета от зъби, артроза, която е деформирала гръбначния стълб, и още търсим останки от
францисканската плащаница, с която е погребан. Бил е на шейсет и девет години, когато е умрял.
— Запазено ли е нещо от сърцето му? — попитах внезапно.
Замълча за момент.
— От сърцето не остава нищо — промълви. — То изчезва.
Взе фенера. Вдигна поглед. Беше пуснал брада от няколко дена. От време на време присвиваше устни, като че ли имаше тик, или
някаква дума се бореше да излезе, или пък всеки момент щеше да заплаче. Въздъхна дълбоко.
— Аз не заслужавам Виктория, разбираш ли? Тя е по-силна от мен. Това ми причинява непоносима болка.
Погледнах го, без да мигам.
— Искаш да ми кажеш, че те боли повече, отколкото я боли нея?
Той зарея поглед в тавана, като че ли искаше да мине през него, да търси повече въздух.
— Не, не знам. Знам само, че тя е по-подготвена от мен да направи тази крачка.
Това ме вбеси.
— И затова я зарязваш? Защото смяташ, че ще го понесе?
„Виж ти — си помислих. — Дори Франсиско кара Виктория да си плати за нейния „синдром на всемогъщата“.“ После си спомних за
Гала и за последиците, които е имал за нея онзи „емоционален аборт“. За Аурора и нейния мъж ластик. За Касандра и невъзможната ѝ
любов, за мен самата и за това, че ти си мъртъв и че не е честно при тези двамата нещата да не се получат, при положение че все още имаше
изход. Изведнъж отделните части на тази история започнаха да се подреждат. Опитах се да разбера защо са стигнали до тази мъртва точка и
направих умствено упражнение в стила на Оливия: да видим, може би той се опасява да не се окаже нейният „мъж лост“, онова така
плашещо мъжете: „Променям живота си заради теб, помагам ти да сложиш край на връзката си, а после… забрави ме, не разчитай на мен.“
Тя ще се страхува да не е за него „жена трофей“, с други думи, „няма да се успокоя, докато не те имам, защото изглеждаш недостъпна, но
след като веднъж станеш моя… предизвикателството изчезва“.
Но поне никой от тях не беше мъртъв. Стига вече глупости, си помислих.
— Струва ми се тъжно — изрекох аз неволно на глас.
— Да, много е тъжно и съм съсипан. Но истината е, че не съм способен да направя нищо друго.
— Не, имах предвид това — посочих носилката. — Че виждам само тези жалки кости, останали от един гений на литературата, и нито
следа от неговите страсти, от неговите тайни, страхове и въображение.
Той сякаш се изненада и поклати глава в знак на несъгласие.
— Така ли мислиш? — Усмихна се леко. — А какво тогава са книгите му?
Признавам, че идеята ме възхити, и си помислих, че всички би трябвало да потърсим някаква възможност да оставим писмени следи
от чувствата си. Може би тази емоционална памет щеше да ни помогне да не се препъваме век след век в едни и същи камъни. И да не се
привържем като Аурора към тези камъни. Сигурно затова идеята на Оливия да ми подари тази тетрадка дневник ми се стори добра. Може
би никой никога няма да я прочете или ще се разпадне в морето… или пък, кой знае, може би някой ще я намери и ще узнае моите страхове,
авантюри и победи.
Изнервеният археолог тъкмо се готвеше да ме изведе от криптата, когато го спрях рязко.
— Виж, Франсиско — взрях се в него в полумрака, — сигурно се бъркам там, където не ми е работа, но искам да знаеш, че е по-лесно
да излекуваш сърцето си, когато другият е жив. — Преглътнах. — За моето е по-трудно. Не мога да скъсам с мъртвец. Щеше да е чудесно да
съм наясно, както сега, за връзката ни, когато той беше още жив. Може би щяхме да имаме време да преоткрием себе си с други хора, да
бъдем приятели в бъдещето и сега нямаше да изпитвам чувството, че съм се провалила.
Отклоних поглед. Огромна сълза се затъркаля по бузата ми и се радвах, че в този момент сме само гласове в мрака.
— Ужасèн съм, Марина — чух го да казва.
Никога не си представял, че може да изпитва такива чувства. С никого. Бил най-щастливият мъж в света и в същото време най-
изтерзаният, защото това, което откривал за себе си с нея, му показвало колко мъртъв е животът му.
— Смъртта винаги е грозна, Франсиско, както и раздялата, която не е нищо друго освен вид смърт. Убиваш любовта или пък тя умира
сама.
Тръгна между гробовете и аз го последвах с фенера. Някои бяха отворени, за да търсят в тях останките на писателя. Предупреди ме да
не мърдам, за да не падна в някой. Той вече знаел пътя и с вързани очи.
— Но причинява толкова болка… — продължи той.
Прекъснах го:
— Разбира се. А нима теб не те боли? Винаги се говори само за болката, която изпитва изоставеният.
— Така е — продължи. — Никой не говори за това колко е мъчително да съзнаваш, че нещо умира и трябва да вземеш решение за
евтаназия.
Осветих го с фенерчето. Очите му бяха затворени. Отново го чух:
— Да, за това никой не говори. Представяш ли си, Марина, колко боли да определиш дата, ден и час за този край?
Не, истината е, че аз не знаех какво значи да съобщиш на другата страна от този общ живот, че нещо умира, че вече е обречено и че
неизбежно ще умре, че вече е мъртво. Да почувстваш объркването на този, който не разбира думите, които произнасяш, онова: „Всичко
приключи.“ Да почувстваш как се срива този замък, този жизнен проект, това домашно огнище…
— Това те превръща завинаги в друга личност — увери ме той.
Отвори очи и ги заслони срещу светлината.
— И кой знае дали в по-добра, Франсиско. Все едно да преживееш смърт.
— Затова трябва да го обмисля добре. И да го направя постепенно.
— И какво означава да го направиш постепенно?
Последва мълчание. Да, изпитваше ужас и без да знае и без да иска, бе готов да причини повече болка от необходимото. Сега
различавах само бялата му престилка, без тяло, носеща се в мрака като призрак.
— Знаеш ли, Марина… — Направи пауза, после продължи: — Имам чувството, че загубих невинността си сега. На моите години. Една
резка в револвера.
— Винаги съм харесвала хората с белези — изстрелях аз.
Да, беше научил много напоследък. И беше потвърдил стойността на някои от тези клишета. Лицето му изплува отново от тъмнината и
видях, че наистина е така. Че животът може да оставя белези, но те не загрозяват.
Защо се осмелих да кажа това на Франсиско? Може би защото нещо в мен ме накара да изпитам съпричастност към положението му.
Сега разбирам до каква степен щеше да ми помогне това, че познавам историята му. В този момент повярвах, че с него ме свързва скръбта,
че аз съм живото доказателство за това, че никой не ни бе научил да приемаме загубата, била тя смъртта или провалът в любовта. Сега
знаех, че това ни прави беззащитни пред света. А в света трябваше да има повече донкихотовци, способни да се влюбват лудо, пък било и в
недостижима Дулсинея. Този коментар го разсмя и останахме известно време мълчаливи, отдавайки малко повече почит към нашия автор.
„Съсредоточи се в това, което имаш, а не в това, което губиш“ — това беше най-големият урок, който научих, приложим за Франсиско
и за още много други. Аз трябваше да започна да превръщам в човек моя съпруг — теб, защото не можех да разлюбя един бог. Нито да пазя
траур за него. По една проста причина. Сега вече я знаех: защото боговете не умират.
Изведнъж Франсиско се сепна. Мобилният му телефон бе завибрирал. Сигурно получаваше съобщение от къщи. Представих си същата
ситуация, когато е с Виктория. Едно обикновено и лаконично съобщение от дома му можеше да предизвика у него раздвоение между
чувствата и разума. Като онова, което Виктория бе получила заедно със снимка на децата ѝ от плажа същата вечер, в която бъдещият ѝ
любовник ѝ бе разкрил чувствата си.
Археологът вдигна замъглен поглед.
— Беше първата ми любов, знаеш ли? — прошепна.
— Това е чудесно… — съгласих се аз. — Но, Франсиско, важна е не само първата, а и голямата любов. Или последната.
 Той застана неподвижно, подобно на колона в центъра на криптата.
Беше ми ясно. Бях минала по този път. Самоизмамата. Имаше нужда да мисли, че бракът му преминава през криза. Но и двамата
знаехме, че когато изчезне потребността да докоснеш другия, да го помиришеш, да го целунеш, това не е просто лош симптом, това
означава, че всичко останало вече се е провалило. Както казваше Касандра, различните инфаркти са приключили с мултиорганен срив. И
колкото и да се опитваше да интубира връзката, да я подлага на постоянни електрошокове, тя вече беше мъртва и започваше да се разлага
сравнително бавно, като тялото, което стоеше пред нас.
Колко време тези двамата бяха живели като зомбирана двойка?
Колко време Виктория и Пабло бяха живели, убеждавайки другите, че са стабилна и солидна двойка?
Само че не е било вярно. Вървели са успоредно на много малко разстояние един от друг. Но както Франсиско и жена му, така и ние с
теб миришехме на мъртвец от разстояние. Миришехме на мъртвец.
Независимо от всичко, Франсиско беше взел своето решение: един червен карамфил и една картичка скоро щяха да разбият сърцето на
моята приятелка. А след това и неговото щеше да стане на парчета. Прииска ми се да му кажа, че съм ги видяла заедно. Че съм станала
свидетел на страстта им. Че това между тях изглежда неизбежно. Сто процента съвместими… Прииска ми се да им изкрещя: глупаци!
нещастници! не пропускайте шанса да бъдете щастливи, защото това, което правите, е обида към живота.
Тогава, отново в полумрака, той каза онази фраза, която според Гала всички жени сме чували от устата на изплашени мъже:
— Трябва да постъпя добре. Правилно.
— Страхотно, няма що… — неочаквано и за себе си отговорих аз и не разбрах защо съм толкова ядосана. — Но ако обичаш, гледай да
не стане така, че след няколко години да разпръсваш праха на тази, която отдавна е престанала да бъде твоя спътница. Това наистина е
тъжно, уверявам те.
Оставихме там костите, на които след броени дни щеше да бъде отдадена почит на световно ниво, докато авторът продължаваше да
почива в обезценения гроб на своите книги. След това изкачих стълбите, следвайки мъжа, който би предпочел да е повече Кихот, отколкото
човек.
Излязохме от манастира. Вечерта беше прохладна и нощните птици изнасяха серенадата си в парк „Ретиро“. Загледах се в каменния
кръст на вратата. Високата стара тухлена стена бдеше над съня на монахините. Това място скоро щеше да бъде посещавано от туристи от
цял свят.
Преди да се разделим, Франсиско ме целуна по бузата, но нещо ме накара да използвам последния си патрон. Сега знам, че именно
той ме тласна към самата мен.
— Знаеш ли какво? — казах. — През целия си живот ме е било страх да съм много щастлива, за да не би случайно Космосът да ми
изпрати за компенсация някое голямо нещастие. Затова никога за нищо не се радвах шумно: нито за получена шестица, нито за някое
завоевание, нито за рождения ми ден. Никога не си позволих да изпадна във възторг от щастие. — Въздъхнах дълбоко. — Но сега знам, че
нещастието идва само. И мен не ме отмина, макар че дълго време се старах да поддържам едно относително щастие в живота си — да съм
добра съпруга, да не тревожа семейството си, да правя всичко, което се очаква от мен, с надеждата, че това ще ме предпази. Да върша това,
което ти наричаш „правилно“. Да… „да постъпвам добре“. Но Космосът няма да те възнагради, Франсиско. И сега се питам защо не съм
била по-спонтанна и не съм се радвала пълноценно на щастието всеки път когато съм имала тази възможност. На твое място щях да се
наслаждавам на любовта сега, когато я имаш. Без ограничения.
Той ми подаде Капитан, който продължаваше да сънува мишките, които ловеше само насън, и аз оставих професор Ибанес. Стоеше на
мястото, където след няколко дена властите щяха да поставят плоча, за да обявят голямото откритие. Много по-скромно от това, което
същият археолог, без да знае, бе изровил в сърцето си.
Да, помислих си, да живееш, е неотложна задача. И то да живееш, търсейки непрекъснато онова или онези, които ни правят щастливи.
Това трябваше да е целта ми от сега нататък. Да грабна здраво щастието и да го събирам. И тези запаси от щастие да ми помогнат да се
справя с нещастието, ако то се появи.
Вървях с бавна стъпка по пустите улици. Капитан вече се беше събудил и мяукаше на луната. И мисля, че за първи път се почувствах
способна да осъществя това пътуване именно защото изглеждаше невъзможно. Започвах да мразя страха и последиците от него. Получавах
алергия. И все пак идеализмът е заразен, помислих си, докато изкачвах стълбите към апартамента си. Може би трябваше да си сложа маска,
преди да вляза в онази гробница.
Ден 7
Силата на невъзможното
Да грабна щастието, повтарях веднъж и още веднъж в главата си. „Да грабна щастието“ — се чух да казвам на глас… да грабна, да
грабна… и тогава отворих очи.
Бях развила нова способност — да спя на палубата, стиснала здраво с едната ръка предпазното въже на парапета. През нощта сънувах,
че ме заливат силни струи вода. Сега мисля, че сигурно не е било сън, защото се събудих просната на една страна на палубата и като станах,
дрехите и кожата ми изскърцаха. Тънък пласт сол покриваше тялото ми и корпуса на яхтата, като че ли в очите ни бе погледнала самата
Медуза.
И като става дума за нея, когато се надвесих през борда, открих, че тя не бе идвала, но ми бе изпратила войниците си. Под
тюркоазената повърхност на водата се движеха стотици малки желатинови създания, които плуваха като сперматозоиди във вътрешността
на голямата морска яйцеклетка, оплождайки я със своята отрова. Беше много горещо. А когато морето се затопли толкова много, течението
винаги донася медузи и урагани.
Урагани…
Няма да мисля за това. Поглеждам нагоре. Небето е ясно.
Ама че нощ…
Не, нямаше да заседна. Когато вече изпадах в паника, си спомних, че веднъж ни се бе случило нещо подобно и ти ми каза: „Ако уредът
внезапно покаже един метър дълбочина, а след това трийсет, това е, защото под нас има нещо голямо — риба тон или зубан.“ Не че посред
нощ и сред мъглата тази мисъл щеше да ме направи много щастлива, разбира се. Възможността някакъв кит или китоподобно да плува под
„Питър Пан“ ми изправи косата, но беше по-добра от това да заседна в някоя скала или пясъчна плитчина.
Другото си беше внушение.
Признавам си.
Сянката, която ми се бе сторило, че виждам пред яхтата, бяха моите собствени светлини, които отскачаха от мъглата, уплътнявайки я
на моменти и придавайки ѝ форми, които при допир с носа се разпадаха, сякаш бяха призрачни кораби.
Сядам на палубата и покривам краката си с едно парео в пясъчен цвят, за да ги предпазя от слънцето. Бялата ми риза се издува като
платно. Снощи си бях заповядала да не мисля, докато не ме огрее първият слънчев лъч, с надеждата да забравя. И може би като някаква
метафорична подмяна сънувах Франсиско и онзи разговор. Това не си бях забранила. Има спомени, които дори солта не успява да заличи.
По същия начин човек не може да се противопостави на нещо, което изниква със силата на невъзможното. Любовта, привличането
между тези двамата е именно това. Нима не е същото, което държи тази яхта на повърхността на морето, а мен — жива?
Интересно, точно това се бях опитала да обясня на Франсиско, без да знам, че самата аз, в моя дом и без да подозирам, бях имала може
би същия случай. Каква ирония.
Без дори да закуся, се въоръжих със смелост и отново слязох в каютата ти. Заради мъглата всичко беше мокро и така се подхлъзнах на
стъпалата, че замалко да си строша главата.
Беше все още там.
Разтворената книга.
С посвещението на Амалия. Амалия от Малага.
Там беше и писмото. Твое писмо, което никога не е стигнало до получателя. Съдържанието на това безжизнено парче хартия, ако щеш,
вярвай, не ме нарани. Нито ми разби сърцето това, че я наричаш „любов моя“. Нито дори и това, че се сбогуваш с такава страст.
Това, което трудно ще ти простя, Оскар, е, че си продължил с мен.
Че си ме използвал като оправдание.
Че си криел страха си зад омразното, досадно, абсурдно „да постъпя правилно“.
Че си се прикривал зад идеята „да не ме нараниш“, за да скриеш неспособността си да вземаш решения.
И най-вече, че си държал мен отговорна за своето нещастие.
Трудно ще ти простя това, че се затвори с мен в едно безлично съжителство, с което осъди и двама ни. Не ме напусна и така ми
открадна време, много време и възможността да срещна и да изпитам и аз нещо подобно на това, което описваш в писмото.
Преди можеше и да не ме засегне, защото времето беше разтегливо.
Но сега е свършило. Като теб.
Качих се отново на палубата с писмото в ръка и навигационните карти, които знам, че от даден момент няма да мога да използвам,
защото току-що погледнах индикатора за гориво в резервоарите и се оказа, че не ми остава нито капка.
Вината е моя. Не е твоя. Не се притеснявай.
Твоите изчисления бяха точни за капитан, способен да плава без помощта на мотора. Искам да кажа, че можеш да продължиш да
почиваш в мир.
Проблемът е мой, защото все още съм жива, и сега знам, че никога няма да успея да прекося пролива. Когато след малко нафтата
свърши, моторът ще се задави.
Разглеждам отсечката, която ми остава. Струва ми се невероятно, че съм стигнала до тук. Остава ми само един ден, за да стигна до
целта. Мога да го направя само ако имам голям късмет и умението да избягвам теченията и да използвам вятъра, плавайки единствено с
помощта на платната. Прокарвам пръст по маркирания път на екрана на лаптопа. Ноктите ми са мръсни и изпочупени от дърпане на
въжетата и миене по цял ден. Поглеждам ръцете си — малки, с изпъкнали вени, а сега и потъмнели от слънцето. Никога не са били много
хубави. Топъл бриз ме лъхва в лицето.
Рано сутринта плавах на юг, покрай брега, отминах Сотогранде и вече съм близо до линията, от която се вижда Скалата.
Ирония на съдбата — докато дремех на палубата, съм минала край Малага, града, в който несъмнено си намерил любовта.
Защо не ми каза, Оскар?
Защо не ме освободи?
Щеше да оставиш вдовица нея и тогава тя щеше да изпълни това глупаво твое поръчение.
Ще ти кажа нещо, въпреки че не ти стиска да се появиш: не е жестоко да се влюбиш в друг. Жестоко е, когато не действаш
последователно. Ще ти споделя и една тайна: след всичките тези месеци смятам, че ние, жените, сме много по-подготвени да приемем
откровеността, отколкото вие, мъжете, смятате. И за твое сведение, ценим честността и смелостта повече от много други неща.
Поглеждам към хоризонта, докъдето стига погледът ми. Вълните се снишават и от лекото полюшване на яхтата отново ми се доспива.
Време е обаче да продължа напред. Докъдето стигна. Отново мисля за онези твои пътувания, когато се връщаше уморен, но толкова
изпълнен с живот, току-що избръснат, ухаещ на нов парфюм, който беше купил по пътя. Промени… Разговаряхме малко и след това
прекарваше часове пред компютъра, отговаряйки на писмата от края на седмицата. Винаги затворената врата на кабинета ти. Постоянните,
хвърляни скришом погледи, към мобилния телефон. Понякога по никое време през нощта. Отдръпването на тялото ти от моето в леглото.
Отдръпването.
Оливия беше права, като казваше, че една жена винаги разбира, когато партньорът ѝ вече е престанал да бъде такъв. И също, когато е с
друга. Ако тя те попита какво става, това означава, че ти дава възможност да я освободиш. А когато е много очевидно, но тя не иска да го
знае, то е, защото смята, че не може да оцелее сама, или ѝ изнася да удължи тази лъжа, за да продължи да получава подаръци за Коледа,
както не искаме да знаем кои са тримата влъхви. Такъв е случаят с жената на Франсиско. Така че твоето поведение показва само колко
много си ме подценявал и колко много си надценявал себе си. Всъщност си смятал, че без теб съм загубена. Че никога няма да намеря
някой, който да ме обича повече от теб.
И знаеш ли кое е най-лошото, Оскар?
Че след тези три месеца и особено откакто съм на борда на твоята яхта, си дадох сметка, че отдавна не сме били двойка с теб. Че аз те
обичах наистина много… но не съм била влюбена в теб.
Вече не.
Вече мога спокойно да ти го кажа.
Защото също не е жестоко да не си влюбен. Ти ме обичаше по свой начин, който не беше моят. Това е всичко. Само че бях убедила себе
си, че това е щастието. Защо? Може би за да не предизвикам конфликт. За да не се налага да търся друг капитан или да управлявам сама
яхтата. Не знам… Не знам дали бяхме щастливи, Оскар. Когато беше здрав. В началото. Но сега, на този етап от пътуването знам, че тази
връзка не е била пълноценна. За никого от двамата.
Единственото хубаво нещо, Оскар, е, че сега ще мога да се освободя. Защото наистина е така. Да преживееш загубата на един бог е
невъзможно. Трябваше да те превърна в обикновен човек с всичките ти недостатъци, в противен случай никога нямаше да се освободя от
твоята сянка. Сега знам, че ти беше човешко същество. Много човешко. Защото сгреши. Много. С мен.
И както виждаш, оцелявам без теб.
Поне в момента.
Оцелявам без теб. Колко смешно, нали? Кой би предположил? Не и ти. Да, колко смешно.
Ще ти кажа какво съм намислила: утре да успея да разпръсна праха ти и да приема, че не смъртта ти е отнесла моите чувства.
Сега ще пусна това писмо да го погълнат вълните. Хвърлям го. Виждам как в продължение на няколко секунди се опитва да полети
отново, но в крайна сметка се лепва като марка за повърхността на водата. Отдалечавам се от него, или то от мен. Виждам как ти се
отдалечаваш от мен, или поне този, който си бил с Амалия и когото аз изобщо не познавах.
Надвесвам се отново през борда. Водата е прозрачна и Медуза е изтеглила войниците си. Внезапно някакъв импулс ме кара да загася
мотора, да хвърля спасителния пояс във водата и бързо, почти моментално се събличам, сякаш ме чака любовникът ми. Слизам по
стълбичката. Топлият дъх на Средиземно море гали кожата ми. Разпускам косата си, която пада, хладна и тежка, на раменете ми.
И скачам.
Морето ме приема, като че ли е кръщене или връщане в утробата, своеобразно повторно раждане. Плувам сред тази пленителна
безмълвна вселена, гола и в зародишна поза. Пестя кислорода в дробовете си, докато Нептун ме принуждава да изляза на повърхността,
като се изтласквам силно нагоре. Чиста. Възторжена. Пляскам по водата като малко дете. Крещя. „Питър Пан“ се поклаща до мен. Хващам
се за пояса и се заглеждам във водата на нивото на носа ми. Малко по-нататък нещо пори водата, позлатена в тези часове.
Ето ги.
Лъскавите гърбове на стадо делфини, които се насочват към яхтата. Най-после веселата игра на делфините.
Има един щурец, който ме известява, когато стане пладне. Нещо като будилник. Настанил се е на стаксела и си върши работата,
подобно на миниатюрно украшение на носа на яхтата. Придружава ме от вчера. Приятно ми е да споделя деня си отново с живо същество.
Делфините също играха дълго време с „Питър Пан“. Когато се качих, се изсуших на слънцето и все още гола, изпих кафето си, докато те
скачаха високо пред носа на яхтата или минаваха с голяма скорост под корпуса. През прозрачната вода можех да ги виждам как си шушукат.
Гледаха нагоре с онази своя привидна усмивка. Много от тях се чифтосваха, защото плуваха по двойки, изпълнявайки сложни хореографии.
Време е да се облека. Най-после бях стигнала до Гибралтар. Ще трябва да вдигна главното платно, защото вятърът духа от запад и щях
да плавам срещу него.
Откъм левия борд забелязвам шест зелени товарни кораба. Закотвени са, защото носовете им сочат към брега. Един от тях, „Рейчъл“,
изглежда пуст. Сега „Питър Пан“ се приближава към скалния масив с опънати платна и скоростта му се увеличава: осем, девет, десет
възела… Трябва да свия малко платната, или цялата яхта ще се обърне.
Минавам съвсем близо до корпуса на „Рейчъл“. Впечатляващо е да видиш размерите му толкова отблизо и отдолу. Хвърлил е котва и
сега мога да различа боядисаната в червено зона на корпуса му под ватерлинията. Почти целият е над водата, което го прави да изглежда
двойно по-висок. Това означава, че не е натоварен и днес няма да мръдне от тук. Бих могла да хвърля котва в сянката му и да прекарам
нощта на завет. Но вятърът се усилва до двайсет възела откъм носа и „Питър Пан“ започна да се изправя упорито срещу вълните. В един
момент платното спря да улавя вятъра. Ако не го свия, ще остана без него, а само това ми липсваше. Слязох да затворя люковете и тичешком
изкачих отново стълбите, за да седна зад руля. Няколко шамандури ограждат една драга срещу Скалата.
Слава богу, че не е тъмно. Слава богу.
Сега „Питър Пан“ прилича на бяло морско конче, галопиращо върху вълните. Отдясно потоци вода заливат борда и ме удрят по лицето,
сякаш искат за миг да ме събудят. Проклето море, нима ти се струва, че не съм достатъчно будна? По дяволите! Платното плющи силно.
Затягам въжето. Не обичам да правиш така, „Питър Пан“. Никак не обичам. Още няколко часа ми остават до Тарифа. От Морската служба
вече се чува чиста английска реч и моряци, отговарящи на смесица от англофонски диалекти.
Отиваме натам.
Скалата започва да проявява характера си. Задухва вятър и вълните се разбиват шумно, заливайки яхтата. Главното платно се разтърсва
силно насам-натам.
Боже мой, няма да успея да овладея яхтата. Боже мой…
Събудих се преди няколко минути. На пода. Мисля, че за момент съм била в безсъзнание. Заради вятъра шкотът на главната мачта се
отвърза и глокът падна върху мен. Главата ми ще се пръсне. Прерових всички чекмеджета в кухнята. Къде ли съм сложила ибупрофена?
Поне не ми е пукната. Фантазирам си, че съм получила съсирек, който след няколко дена ще се прояви внезапно и ще бъда мъртва, когато
стигна до суша. Има много градски легенди по този повод. Във всеки случай сега важното е именно да стигна до суша.
От другата страна.
В Африка.
Минавам Пунта Еуропа, най-южната точка на континента. Според англичаните, разбира се. Струва ми се, че те чувам: „Англичаните
имат манията да дават име на всичко, преди някой друг да го е направил. Най-южната точка на Европа е в Тарифа, това е истината. Толкова
години са били пирати, не са ли се научили поне да разчетат една карта?“
Ти наистина имаше чувство за хумор.
Изведнъж си давам сметка, че се радвам за теб. Харесва ми да си мисля, че си бил способен да изпитваш такива чувства към някого.
Радвам се, че си го изживял, преди да умреш. Всъщност това ми дава надежда. Въодушевява ме мисълта, че може би ще намеря моята
собствена Амалия, аз, която съм жива. Все още…
Трябва само да се опитам да ти простя, че заради теб и двамата загубихме толкова време. Как ли изглежда тя? Сигурно много различна
от мен. Или може би моя подобрена версия — мургава, по-висока, по-млада, по-независима… Не, няма смисъл да се връщам към
някогашната Марина. Към онази, която изпитваше известно удоволствие да се наранява.
Загубих часове, за да избегна теченията в пролива.
Часове, в които исках да се появиш, за да ми дадеш обяснения, инструкции или поне съвет. Ясно е обаче, че точно сега няма да го
направиш. През всичките тези години беше залепен за мен, докато си мислел за друга, и сега, когато наистина се нуждая от теб, напускаш
сцената. Много добре, Оскар, много добре. Платното плющи, а морското течение е насрещно на вятъра, което никак не помага. Уредът
показва, че скоростта на „Питър Пан“ се увеличава. „Всеки скок е удряне на спирачка“ — ми се струва, че чувам. Обръщам странично, за да
хвана повече вятър. Не искам да гася мотора, макар да знам, че горивото ми свършва, защото вече съм по-близо до Африка, отколкото до
Испания, и радиото започна да хваща съобщенията на английски на Мароканската кралска флота, предупреждаваща, че всеки плавателен
съд, който навлезе в териториалните води на страната, трябва незабавно да ги напусне.
Дали радарите вече са ме засекли?
Какво ще направят, ако не се идентифицирам?
Плавам без разрешение. Малък плавателен съд, плаващ в обратна посока на тази, в която се движат лодките с мигранти.
Не трябва да изпадам в паника. Само трябва да гледам право в моята посока и да продължа. При Пунта Еуропа завих на югоизток,
минавайки много внимателно през залива Алхесирас, където трафикът е много оживен, и скоро, много скоро ще стигна до Пунта Карнеро,
където се срещат водите на Средиземно море и на Атлантическия океан. Бурните им вълни ще удължат много десетте мили, оставащи до
Тарифа.
Колко хубави спомени имам от Тарифа.
И трябва да призная, че всичките са с теб.
Откъм десния борд вече се очертава скалният пръст с дълъг нокът, където през нощта фарът ще блести като годежен пръстен. От
другата страна се очертава Африка, розова и полегнала на повърхността на морето като гола стара жена.
Няма друго място на света, където небето има такива цветове. Вятърът е утихнал, но под яхтата морето бълбука, като че ли водата е
започнала да завира.
Това означава, че морските течения на Средиземно море и Атлантическия океан са се доближили, за да се целунат. Чувствам как се
вълнуват под краката ми. Преплетените им езици под корпуса ме карат да потръпна от странна свенливост.
Зверовете обаче нямат никакъв срам, когато се чифтосват пред едно толкова незначително създание като мен. Правят го небесните
тела, китовете, правели са го боговете. Преди време щях да искам по-бързо да отминем пристанището, защото на всеки половин час се чува
дивото ръмжене на потеглящ ферибот, а знам с положителност, че когато подадат носа си на изхода на залива, развиват голяма скорост.
Когато това се случеше, наблюдавах лицето ти: дали стискаш зъби, или напротив, отпускаш чертите си. Когато ме виждаше да се
вглеждам в теб с тревога, обикновено ми казваше: „Не се притеснявай, Мари, ако следваме твърдо посоката, той ще завие“. А после
добавяше с дяволита усмивка: „Ако не… неминуемо ще връхлети върху нас.“ Тогава вече можех да се успокоя, защото знаех, че ще мине
наблизо, вероятно откъм кърмата, и от следата му щяхме да получим само няколко тласъка.
Въпреки всичко сега, по някаква причина точно сега тези бързи гиганти не ме притесняват толкова. За първи път съм решила да се
наслаждавам на пейзажа: на движението на вятърните мелници на сушата, на хилядите хвърчила, носещи се като шарени праисторически
пеперуди над плажа. На белия фар, който наблюдава с единственото си тъжно око „Питър Пан“.
Неговото бягство.
Неговото пътуване.
Старата крепост изведнъж ми заприличва на пясъчна торта, направена от дете гигант един ден на плажа. Сега не пази никого и нищо.
Сега няма нищо за пазене. Каква красота…
Вятърът започна да духа в насрещна посока и Атлантическият океан ме посрещна с дълга прозявка и студ.
„Трябва да вдигнеш голямото платно, Мари“ — казвам на глас. „Трябва да вдигнеш голямото платно — чувам те да повтаряш в ухото
ми. — Така ще уловиш вятъра, идващ от юг, и той ще ти помогне да се движиш по-бързо.“ Затварям очи и те чувам отново, сега съвсем ясно
и настойчиво:
— Трябва да отминеш Тарифа, преди да се стъмни, Мари. Тези води са много своенравни и няма друго пристанище, където да се
подслониш, докато не прекосиш пролива. От другата страна на пясъчната ивица можеш да прекараш нощта на безопасно разстояние от
брега и да поспиш малко със спусната котва. Ако не е много дълбоко, да хапнеш нещо и преди зазоряване да прекосиш пролива и да
стигнеш до Африка, на няколко километра от Танжер. Можеш да го направиш, скъпа, винаги съм знаел, че можеш.
И изведнъж чувствам, че е истина.
Че се обичахме силно, с някаква нежност. Често го казвахме с гордост, спомняш ли си? Годините, които прекарахме заедно. Като че ли
беше олимпийски рекорд. Защото обикновено предизвикваше възхищение.
Беше нашата визитна картичка.
Нашият голям успех.
И беше именно това — постоянството.
Разбирахме се толкова добре. Бяхме добри приятели и съдружници и това винаги ще остане наше. Не искам да мисля, че сме се
провалили, само защото не се осмелихме да прекратим съжителството си, да си кажем истината, да си дадем свобода. Ще си представям,
че двамата сме приключили като добри приятели, като семейство, като това, което бяхме, и че сме намерили любовта на друго място. Ти го
направи с Амалия. И съм сигурна, че дори и аз щях да се науча да я обичам. Аз също ще го направя. Ще намеря някого, когото да обичам.
Заради теб. И когато го намеря, ще ти го представя.
Тарифа, да… колко незабравими спомени.
Безтегловност. Мислех че полудявам, но можех да я усетя отчетливо. Случи се преди малко, когато лежах в каютата ти. Излязох на
палубата, убедена, че при един от скоковете си по вълните „Питър Пан“ изведнъж е полетял. Престанах да усещам триенето на корпуса във
водата и си представих как витлото се върти във въздуха като на хеликоптер и че яхтата полетява като бял цепелин. Нещо като издигането на
онази чайка над водата. Един силен размах на крилата, един силен тласък и бялата шия се отлепва от водата, изминава ниско първия метър
и после се издига с разперените си бели платна. От една синева в друга.
Когато излязох обаче на палубата, яхтата продължаваше да пори леко водата. Беше вече следобед и вълните бяха широки, дълбоки и
сякаш се движеха на забавен кадър.
Не знам дали беше новото усещане, или фактът, че нафтата в резервоара беше на резерва, което ме накара да хвана здраво кормилото,
да си набележа една въображаема точка на хоризонта, която да ме води на юг, и да натисна силно бутона, който за пръв път освободи от
отговорност автоматичния пилот. И ето ме готова да направя това, което не се бях осмелила да направя, откакто се качих на яхтата. Или в
действителност това, което никога през живота си не съм правила.
Хващам здраво сребристия лост за газта и го дърпам, докато накрая моторът се задавя с дрезгаво стенание.
Минават няколко секунди, които ми се струват цяла вечност, и „Питър Пан“ спира почти рязко, изправяйки се предизвикателно пред
вълните с всичките си опънати платна.
Силен порив на вятъра ги издува и в средата голямата теменужка сякаш се разтваря.
Кормилото тежи за първи път в ръцете ми.
И яхтата започва да се движи. Отначало бавно, после все по-бързо, три възела, четири, шест… и да, мога да го почувствам, „Питър
Пан“ мълчаливо се оставя за пръв път в малките, но здрави ръце на своята господарка.
— Невероятно чувство за свобода, нали?
А, да, това си ти.
За първи път те виждам пред руля, а не зад него.
Гледаш ме, сякаш виждаш един различен залез, нещо красиво и волно. Носиш същата мушама, но лицето ти е променено. Някак по-
човешко е. Сега наистина започваш да ми липсваш. Очите ми се разтапят и под напора на вятъра яхтата прави лек завой — движение, което
коригирам, хванала здраво кормилото с две ръце, укротявайки опитите на прилива да ме отклони от посоката ми. Поглеждам компаса.
— Курс на юг — казвам властно за първи път.
Насочвам носа по посока на часовниковата стрелка, със страничен вятър, духащ в платната, и в главата ми изникват думите на Оливия:
„Лети, Марина. Не се страхувай да бъдеш свободна. Разпери крила, скъпа. Имаш крила. Разпери ги, скъпа. Престани да търсиш оправдания.
Бъди свободна. Дори само за един ден. Струва си.“
За пръв път от доста време ми става весело. Чувам смеха си, а гласът ми отскача от стената от вятър и вода.
Защото, да, наистина летя. Яздя в галоп по моята синя ливада.
— Благодаря — казвам, поемайки си дъх, и пришпорвам с бедрата си движението на вълните. — Благодаря.
Сега вече знам. Осъзнавам напълно това, което в оня ден Оливия беше посяла толкова щедро в мен пред една малка какавида,
започваща процеса на своята метаморфоза. Разбрах го в този миг.
— Какво да направя, ако?… — казвам, търсейки те с поглед.
Но тогава те виждам обърнат назад, с онова изражение, което минаваше отвъд хоризонта: огромна червена августовска луна се е
появила на кърмата над бялата сянка на Тарифа, а откъм носа слънцето бърза да потъне, както става само в този кът на света, докато накрая
оранжевото кълбо се пръсва над водата, обагряйки я в кръв.
Непредсказуемата природа на дъжда
Защо да се движа, тласкана от изкуствено създаден мотор, в определената посока, вместо да се наслаждавам на пътешествие към
място, накъдето по естествен начин те насочва вятърът?
Сега, като си спомням онези дни преди пътуването, си давам ясна сметка, че в продължение на години бях загубила спонтанността си.
Не ставаше въпрос да се откажа да тръгна в определена посока, а да изчакам точния момент и да не набелязвам стриктен маршрут, без
възможност за промени, който да е толкова педантичен, че да не ми позволи да се наслаждавам на гледката, нито да открия онези други
посоки, които дори не знаем, че съществуват и които животът ни предлага.
Педантичността убива емоциите.
Страхът води до пасивност.
Мисля, че онзи следобед направих първия си опит да действам спонтанно. Докато вървях напосоки, бях стигнала до парк „Ретиро“,
където се намирах в момента, срещу езерото при колонадата, и хвърлях пуканки на патиците, които ги гълтаха, пляскайки с човките си по
водата. Може би заради атмосферата в парка се отдадох на странно размишление.
От момента, в който се запознах с Оливия, и до същия този следобед я бях възприемала като двойница на Мери Попинс — вездесъща и
леко арогантна героиня, която се появяваше в живота на хората с мисията да го направи по-добър. Това явно беше единственият смисъл на
съществуването ѝ. И ако съществуваше само през този отрязък живот, в който се срещаше с нас, то след като приключеше мисията си, щеше
да разтвори една гигантска маргаритка и да полети към друго място, където някоя объркана душа като мен се нуждаеше от помощ.
„Моята история в момента няма значение“ — често казваше тя и може би беше така, защото нямаше история, минало, семейство…
Живееше само в настоящето, или, както казваше Гала, в едно настояще, в което други индивиди, също толкова странни и изпълняващи
определени роли, твърдяха, че се радват да я видят отново, без да си дават труда да обяснят това, което вероятно съществуваше само във
фантазията, която населяваха.
Мислех си за всичко това, докато наблюдавах хладнокръвно как един художник — който би могъл да е алтер его на Дик Ван Дайк —
пресъздава „Сатурн изяжда един от синовете си“ върху настилката на Алеята на каретите. Въпросният художник имаше жилаво тяло на
йога, удивително малка глава и се беше снабдил с наколенки, за да намали риска за ставите си при тази поза. Минавайки край него, един
баща с вид на разведен, разхождащ в неделята пискливите си деца, се приближи, за да види картината, и аз си представих, че може би има
намерение да се вмъкне в картината и да поднесе своите отрочета в жертвоприношение на гладния бог.
Беше топло. По-скоро задушно. Въпреки това паркът не се опразваше. Беше последната седмица преди пътуването ми. Интересно,
минало е толкова малко време, а ми се струва, че тези епизоди вече принадлежат на друг живот. Вървях през парка в десет часа сутринта в
средата на август. Беше оловносив безоблачен ден, топъл и необичайно влажен за град във вътрешността на страната, чието море беше
единствено това вековно езеро с бели стъпала, потъващи мистериозно във водата под закрилата на страховити и неподвижни каменни
лъвове. Две лодки с прекарали безсънна нощ двойки се движеха с леко полюшване по зеленото огледало, оставяйки драскотини по него.
Младо момиче четеше босо на тревата. А аз се опитвах да избегна велосипедистите, кънкьорите и туристите, покачили се прави в
причудливи превозни средства, сякаш извадени от „Петият елемент“, докато стигна до другото езеро, охранявано от високи и агресивни
гъски, и където според династичното право царуваха двойка черни лебеди. Това малко езеро се простираше в подножието на Кристалния
дворец — грамадна стъклена сграда, която приличаше на декор от приказка и в чиято калейдоскопична вътрешност винаги имаше някоя
екстравагантна изложба. В този ден от тавана се спускаха, окачени на прозрачни нишки, кукли или части от тях, сякаш са били в магазин за
детски играчки, в който е избухнала бомба.
Както споменах, беше неделя, това си спомням добре. Един неделен ден, в който теорията ми за Оливия и за нейната фантастична
природа щеше да стане на пух и прах. Ден на внезапна лятна буря, която беше само предвестник на вътрешната буря, която щеше да я накара
да излезе от убежището си, от ролята си за няколко мига и да покаже човешкото същество, което беше и което, струва ми се, малко хора
познаваха. Напуснах езерото. Прекръстих се наопаки, минавайки край издигнатия паметник на падналия ангел — бунтарският дух на този
град нямаше граници, и излязох от парка по алея, охранявана от мълчаливи статуи. Пресякох булевард „Прадо“ и както винаги, поех нагоре
по улица „Уертас“, където още вонеше на алкохола, погълнат и изпикан предишната вечер. Тогава разбрах, че от всичко най-много ще ми
липсва кварталът в неделните дни: старците, разхождащи се по домашни чехли, групичките туристи, застанали пред къщата на Лопе де
Вега, докато водачът, облечен в дрехи от епохата, рецитира монолог от „Кучето на градинаря“; острото писукане на дългокрилите
лястовици, упражненията по пиано на един първи етаж… Може би ме беше обзела носталгия, защото дълбоко в себе си мислех, че след
пътуването ми няма да се върна. Или пък нямаше да мога да се върна, защото щях да играя карти с Нептун на дъното на морето. Осъзнах
също, че за първи път не ми липсва предишният ми дом.
Докато вървях по улицата, се питах дали на света има толкова къса улица, която да притежава такъв коктейл от пространства и сгради.
Човек можеше да живее пълноценно на нея, без изобщо да я напуска. Докато изкачвах шейсетте номера на „Уертас“ до Площада на ангела,
започнах да ги изброявам. Да видим… три площада, пет кръчми, осем клуба, три коктейл-барчета, едно караоке, двайсет ресторанта, три
заведения с музика на живо, две чайни, четири сладкарници, три кафенета, полицейско управление, парк, женски манастир, гроб на
гениален писател, три бутика, два супермаркета, три хотела, две книжарници, три антикварни магазина, театрална зала и църковно
гробище, превърнато в цветарски магазин.
Вече бях близо до вратата, когато в ума ми за миг се появи образът на Оливия от предишната вечер — в мрака на градината, с чаша
вино в ръка, тя сякаш разговаряше с маслиновото дърво.
Това ме впечатли дълбоко.
Защото мисля, че видях в нея нещо, което не бях виждала преди.
Самотата ѝ.
Признак за човешка слабост, която я отличаваше от предизвикателната и непогрешима Попинс. Същата вечер се бях опитала да си
представя нейната история: ако Оливия беше решила да има дете, щеше да има. Никога не бе споменала за това, но говореше за
майчинството, като че ли го бе изживяла. По същия начин говореше за свободата като човек, който я е постигнал напълно. Според нея
щастлива беше жената, която се хранеше с желание, която се чукаше с желание, която се смееше с желание, която бе имала много
любовници, без значение от пола им. Представях си я как прескача от един живот в друг. Днес в един цветарски магазин, който може би
щеше да остави, за да основе предприятие за износ на панамско кафе или неправителствена организация за спасяване на китове в
Индийския океан. Оливия, с нейното освободено мислене, която сякаш знаеше всички отговори, беше жената, която всички искахме да
бъдем.
 Все още не знаех обаче, че невинаги е била такава. Както на всички жени, така и на нея ѝ е струвало голямо усилие да взривява една по
една всичките условности, да разбива верига след верига, да изкачва стъпало след стъпало. А цената на нейната свобода предстоеше да
узная всеки момент.
Самотна ли беше? Не, жена като нея никога не би могла да е самотна, си помислих, стигайки до манастира на босите тринитарки,
където вече бяха махнали огражденията за разкопките и бяха залостили вратите. Въпреки че в погледа ѝ се долавяха остаряваща душа и
страданието на всяко човешко същество, живяло дълго, никога не ми бе минало през ума, че на нейните може би шейсет или седемдесет
много запазени години (така и не успях да разбера) Оливия беше решила да отвори цветарския магазин точно на това място по една
конкретна и добре обмислена причина.
Изведнъж над главата ми изтрещя и след това заваля дъжд.
Не разбрах откъде се появи този облак, който сякаш ме преследваше като в анимационен филм. Изтичах, като замалко не загубих
чехлите си, и стигнах до градината с прогизнала дънкова рокля, като че ли бяха излели кофа вода върху главата ми.
Много се учудих, че вратата е заключена. Дъждът плющеше силно върху мен, докато търсех ключовете в чантата си. Влязох тичешком,
шляпайки по каменната настилка. Една самотна чаша върху желязната маса се пълнеше с дъждовна вода.
Вратата на оранжерията обаче беше широко отворена. Вътре се разнасяше джазова музика, но едва се чуваше заради трополенето на
дъжда по покрива и стъклата. Отвън минувачите притичваха насам-натам с веселото оживление, което всяка лятна буря предизвиква.
Миришеше на тропическа влага, на мокро дърво.
Оставих чантата си на плота. Разтърсих косата си и точно се канех да вляза в задната стая, за да взема кърпа, когато я видях. И тя беше
цялата мокра. Седеше на земята върху голяма възглавница от градината, до изключения каменен шадраван. Беше с дрехите от предишния
ден, с разпусната коса, прилепнала на раменете ѝ, с отнесен поглед и вяла застинала усмивка. Приближих се.
— Оливия — повиках я аз. — Оливия… добре ли си?
Тя кимна, без да променя позата си и без да ме погледне. Тогава разбрах защо е толкова разстроена.
Нашия пришълец.
Нямаше го.
Или по-точно беше останала твърдата обвивка като разтворена празна бобова шушулка.
Отмести ръка назад, търсейки моята. Подадох ѝ я и тя ме дръпна да седна до нея.
— Време е за полет, скъпа — прошепна. — Виждаш ли, всичко отминава. Щастието и страданието.
Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но продължаваше да се усмихва.
— Няма да ме има само осем дни — погледнах я нежно. — Държиш се така, сякаш подозираш, че няма да се върна жива от това
пътуване.
Почти веднага обаче разбрах, че това няма нищо общо с мен. Полетът беше предназначен за друго лице. Започнах да свързвам нещата,
когато проследих посоката на погледа ѝ. До чашата в градината имаше прогизнала от дъжда книга, която през последните дни на лятото
често беше в ръцете на нашия читател.
— И той ли си отиде? — попитах аз.
Тя се обърна към мен.
— Да, вчера дойде да се сбогуваме. Каза ми, че го назначават в Маями. Но аз вече знаех… Работи в телевизията, знаеш ли? — каза тя с
искрица гордост в очите. — Имал е две много тежки години, защото тук няма работа, ти знаеш това най-добре. Преди няколко седмици
успях да уредя да му се обади приятелка на Касандра, която е на ръководен пост в една филмова продуцентска къща там — каза тя с лека
тъга. — Помолих я да не му казва, че имам нещо общо с това.
Успях да доловя щастието и едновременно с това болката, които изпитваше. Спомням си, че се опитах да подредя тази информация и
спомените си за този човек, сякаш беше пъзел от хиляда много дребни части: Оливия, която всеки четвъртък оставяше подбрани книги на
желязната масичка, все едно че ги беше забравила там, и които той искаше назаем и четеше в градината. Оливия, която излизаше набързо
под някакъв предлог, когато го видеше, че минава. Оливия, която се появяваше уж случайно под навеса и докато се занимаваше с
растенията, повеждаше разговор за книгата, която той четеше. Оливия, която му приготвяше чай с лед и стрък мента. Грижовността и
вниманието, с които избираше този стрък.
— Кой е той? — осмелих се да попитам.
Тя вдигна поглед. Нави на кок посивяващата си оранжева коса и го прикрепи със сандалова пръчица.
— Баба ми обикновено казваше: „Дано Господ не ни даде всичко, което можем да понесем.“ — Поклати глава. — Аз вече не говоря за
Господ, Марина. Дано никой не ни даде това, което можем да понесем.
След много години и след като опознала различни хора в различни страни, продължи тя, стигнала до едно заключение: тези, които сме
силни (каза го в множествено число), сме такива само защото сме имали нещастието да понасяме много повече болка, без да падаме духом.
Нашият праг на болката е по-висок. Но това не означава, че ни боли по-малко.
Дъждът започна да плющи по вратата. Едно врабче влезе с подскоци и разтърси няколко пъти перушината си. След това с кратък летеж
прекоси оранжерията и кацна върху шадравана. Тя проследи с поглед полета му и се усмихна уморено.
— Знаеш ли каква е истинската ни трагедия, Марина? Това, че не показваме страданието си. Или поне не колкото останалите. —
Протегна ръка към мен, за да ѝ помогна да стане, изглеждаше отпаднала. — Вземи например жената на Франсиско. Изигра чудесно ролята
си, използвайки като оръжие единствено своята слабост. Слабият припада от едно ощипване и получава състрадание и помощ, а силният го
успокоява, докато му правят операция без упойка, хапейки устните си. Когато страда много, силният се затваря в черупката си, за да
превъзмогне болката, без да притеснява някого или да натоварва останалите със своето страдание.
Тя отвори широко очи. Разтри тила си. От другата страна на стъклата се появиха първите чадъри — разноцветни гъби с крака, които
бързаха нагоре по улицата. Млад китаец също се беше материализирал на улицата, за да ги продава.
Тогава Оливия ми припомни първата вечер, която бяхме прекарали всички заедно в градината. Дали си я спомнях добре? Отговорих
утвърдително. Онази вечер Гала ни бе попитала как е бил при нас първият път…
— Аз не пожелах да говоря за моя първи път — поклати глава Оливия, докато се опитваше безуспешно да опъне дрехите си. — Щях да
разваля веселието. Знаеш ли как беше при мен? Моят първи път?
— Бях на петнайсет години — започна тя, докато отделяше няколко големи маргарити във вазите. — На петнайсет години, в училище
на монахини, където цареше истинска диктатура.
Връщала се от магазина, където майка ѝ я изпратила да купи някои неща. Когато влязла във входа, вътре имало мъж. Тя млъкна за
момент. Извади едно цвете, приближи го до носа си и притвори очи. Спомените ѝ бяха като в мъгла. Това, което си спомняше добре, беше
ръстът му — едър и много по-силен от нея и миришел на мастика. „Оттогава не понасям миризмата на мастика“ — повтори два пъти и се
опря на плота, за да продължи разказа си. Когато мъжът се заситил напълно, я пуснал и тя се качила по стълбите възможно най-бързо, с
треперещи и отмалели крака. Влязла в кухнята с торбата с покупки. Майка ѝ, без да я погледне, ѝ се скарала, защото вечерята изстивала.
— И какво направих аз? — Сините ѝ очи сякаш щяха да избухнат. — Не казах нищо. Когато видях всички, седнали около масата —
баща ми, трите ми сестри и майка ми, която тъкмо сервираше супа с фиде, не можах да наруша тази хармония. Тази стабилност. Това
спокойствие. Не пожелах да ги отровя с моята болка. Оттам започна всичко.
Погледна ме настойчиво в очите.
— Послушай ме, Марина. Научи се да крещиш, когато нещо те боли, и нека силата на виковете ти да съответства на болката. В
противен случай ще страдаш много. Страшно много.
Гледах я слисана, опряна на стъклената врата, без да се доближавам, без да разбирам.
— Но ако не съм силна…
Тя се усмихна вяло и се изправи.
— По-силна си, отколкото мислиш.
Това, което Оливия ми разказа този следобед в нашия прозрачен мехур, който ни пазеше от дъжда, ми помогна да разбера по-добре
какъв човек е. Жена, която невинаги си е купувала цветя, нито ги е продавала, която е трябвало да взема много трудни решения, да се
променя постепенно, изграждайки своята какавида без шум, за да не може никой да ѝ попречи.
— Три години по-късно се запознах с един мъж. Аз бях много млада, а той… — започна тя, докато оглеждаше цветята. — Той беше
мой учител. Всички му се възхищавахме.
Тя искала да постъпи в университета, да стане лекар. Оставала ѝ една година до завършване на гимназията. Той се чувствал виновен,
защото се влюбил в нея. Смятал се за чудовище. Бил женен и жена му не можела да има деца.
— Жена му — повтори тя. — Защото аз можех.
Постави ръце отзад на кръста си, после взе едно плетено пончо от плота, с което вероятно се беше завивала през нощта.
— В деня, в който забременях, го усетих, знаеш ли? Аз пожелах да спя с него. Никой не ме е насилвал. Така щяха да кажат хората. Но
нямаше да е вярно.
Нуждаела се отчаяно да разбере какво е да се отдадеш на някого, когото обичаш и който те обича.
— Не беше ли нещо естествено? — се запита, сядайки на каменния шадраван. — Не беше ли естествено да искам да затворя онази
рана?
Страстта им била толкова голяма, телата им така се развихрили, че в същия момент разбрала, че нещо в нея ще започне да расте, както
дъждът пада върху земята, за да я пробуди.
— Истината е, че аз никога не съм искала да имам деца — призна тя. — За мен беше шок, когато разбрах. Семейството ми полудя.
Опитаха се да изтръгнат от мен името на мъжа, за да го предадат в полицията, защото бях непълнолетна. Оставаше ми само една година…
но я нямах.
Потопи едната си ръка в застоялата вода на шадравана. Лицето ѝ изведнъж се подмлади от този спомен, кожата ѝ се опъна,
заличавайки малкото бръчки, които времето бе оставило около погледа и усмивката ѝ, косата ѝ се обагри в портокалов цвят, широк бял
панталон покри краката ѝ и малки розови цветчета изникнаха по цялата ѝ блуза. В този момент се осмелих да я попитам какво е станало с
любовника и детето…
Връщайки се към своите изкласили седемнайсет години, тя продължи:
— Той ли? — усмихна се. — Той беше луд по мен. Когато разбра, че ще се преместя със семейството си на север, преди да проличи
бременността ми, и че ще дам бебето за осиновяване, ми предложи да избягаме. Да отидем в Латинска Америка, където никой няма да ни
намери.
— Защо не го направи?
— Защото се изплаших, Марина. Защото, както винаги, отново поисках да бъда силна, да предпазя него, да предпазя близките си.
Всъщност аз бях тази, която се нуждаеше от закрила. Разбираш ли?
Вдигна ръце към главата си и ги зарови в оранжевата си коса, сякаш търсеше още спомени. Седнах до нея. Погледът ми се зарея към
водните лилии, плаващи в каменния басейн.
Тя продължи с твърд тон, сякаш все още се упрекваше за нещо или се опитваше да се оправдае пред самата себе си: че той щял да отиде
в затвора за изнасилване на малолетни, че не искала да навреди още повече на семейството си — баща ѝ заемал държавна длъжност и това
щяло да се отрази на кариерата му… А тя… истината е, че тя все още мечтаела да пътува и да учи в университет. Нима не било нормално?
Била още много млада. И в този момент трябвало да избира. Не можела да бъде самотна майка и да води нормален живот. Сега вече очите ѝ
се заразиха от дъжда, който се усилваше и тропаше по етернитовия покрив.
— Не, аз никога не съм искала да бъда майка, но когато то се роди… — Извади синята си копринена кърпичка, попи влагата по врата и
челото си. — Помолих да бъда с него само една седмица. Само това поисках. — Неочаквано се усмихна и продължи: — През тази седмица
го обградих с всичко, което най-много обичах на света — книгите и цветята.
Загледа се за момент в кърпичката върху разтворените си длани. Седяхме върху студения камък на басейна и поклащахме крака.
Нейните бяха боси и слаби, с нокти в цвят на мандарина. Събух обувките си и ги пуснах на земята.
— Никога ли не си мислила да кажеш истината?
— Но защо трябва да казваме винаги истината? — неочаквано се възмути тя и съжалих, че съм задала този въпрос. — Защо трябва да
се разголваме пред едно толкова безчувствено и жестоко общество с абсурдни правила? Виж, дете, през годините ми се е налагало да
казвам много лъжи и полуистини, за да водя нормален живот. Това има своята цена. — Впери погледа си в мен. — Но понякога, Марина,
хората не заслужават истината. Искат да я знаят само за да те съдят.
Отвън светът се изкривяваше зад все по-замъглените стъкла. Но все още можех да различа мястото, където онази книга се разтваряше
във водата със същото темпо като очите на Оливия и нейните спомени.
Каза ми, че затова е много важно да се възползвам от света, в който съм се родила. Стисна ръката ми върху камъка. Било много важно
— повтори — да не позволя никой никога да ми казва дали трябва да имам дете, или не, нито кога, нито от кого. „Прави това, което
чувстваш — я чух да казва, докато погледът ѝ се губеше във втечненото слънце, което започваше да се разлива по площада. — Прекрасно е,
че сега зависи от вас.“
— Не позволявай на никого да те осъжда за това. Не го прави и ти — помоли ме тя. — Вие сте на прага на нова и окончателна
революция и дори не си давате сметка.
 Имахме ключа за живота, както и свободата да решаваме, без да бъдем зависими от нищо и от никого. Нямаше да е лесен процес, но
несъмнено това беше пътят.
Плъзна се надолу и стъпи на земята, после се приближи до запотеното стъкло, което ни отделяше от градината. Опря челото си в него,
сякаш искаше да се разхлади. Отражението ѝ все едно бе пронизано от растенията и цветята, които посрещаха с радост дъжда.
— И какво стана после? — попитах.
— Стана това, че годините минаха. — Пое си дъх. — Животът също. Омъжих се за един добър човек и се разведох. Омъжих се за друг,
още по-добър, и той умря… Но се заклех за две неща: никога никой да не ми казва отново какво да правя с моето тяло и с моето сърце.
Платих много висока цена…
Слушах я, седнала на ръба на фонтана, без да знам, че това, което ме очаква в края на тази история, на това дълго пътуване, е още по-
невъобразимо.
Тъй като не бе могла да задържи Марко при себе си, започнала да взема тайно хапчета и излъгала съпрузите си, че е стерилна. Беше
пътувала из целия свят, беше работила почти всичко…
— Но най-вече, Марина — повиши тя глас, — работих върху собственото си щастие. Без почивка. Работих, за да намеря своето място в
света.
Бурята започваше да утихва. Сега светлината нахлуваше бясно от всички страни на нашата стъклена кутия.
— И намери ли го? — поисках да знам.
И желаех, имах нужда да ми отговори, че го е направила. Че всичко това е имало смисъл. Че няма да ми рецитира съвременна версия
на монолога от „Макбет“.
Отправи ми съучастнически поглед и потвърди.
— Да помагам на тези, които се чувстват толкова изгубени, колкото бях аз. Това е моето място в света. — Постави разтворената си
длан върху стъклото. — И се уверих, че не съм се излъгала. Знам, че другият край на моята червена нишка все още е захванат за моя
стопроцентово съвместим, същия, когото срещнах прекалено рано и във време, в което всичко беше толкова трудно.
Усмихна се уморено. Замълчахме за момент. Призракът на ръката ѝ остана на стъклото и през прозореца видях чашата и книгата, вече
огрени от слънцето.
— А потърси ли го? — попитах, като станах и тръгнах към нея.
— Него не, вече нямаше смисъл, но Марко… в продължение на години. Знаеш ли? Любопитно е. Както бях сигурна, че ще се роди
здрав, така и знаех, че ако някога се нуждае от мен, ще го намеря.
След пет години търсене го открила.
Научила, че е женен, че жена му се казва Лидия, че е бременна и живеят в Квартала на писателите. Разбрала също, че имат трудности.
Трябвало да направи нещо.
— Тогава се сетих. Пресметнах спестяванията си и намерих място, което беше много близо, на тяхната улица, и което щеше да го
привлече като фар в мрака. — Лицето ѝ изведнъж се оживи. — Щях да създам за него друга утроба, където да го пазя, за да изгради своята
какавида, един оазис, където отново да може да диша, да укрепне, място, където да го обградя с всички неща, които обичахме…
Едва сдържах риданията си. Отдръпнах се, уж за да погледна през прозореца.
— Моля те, не ме съжалявай. Нещата не може да се променят. Бях жертва на онова време, с всичките му последствия, с които трябваше
да се справям. Достатъчно ми е да знам, че съм се погрижила за него, преди отново да го пусна в света и да остана в спомените му като
онази усмихната жена, която му даваше книги и му подаряваше цветя.
Почувствах леката ѝ, слаба и твърда ръка да каца нежно като пеперуда на рамото ми и леко потръпнах. Зад мен стоеше непоклатимата
Оливия, бореща се да не рухне, докато дъждът отново пълнеше чашата в градината под едно смело слънце; същата чаша, която нашият рус
читател за последен път беше споделил със своята майка, без да го знае.
Спомням си, че в онзи миг ме обзе гняв: колко трудно беше да си жена. Във всеки момент да се сражаваш с различен великан. Колко
абсурдно и колко болезнено е било да се бориш с едно общество, чието единствено занимание е било да знае дали имаш, или не мъж до
себе си.
— Вярно е — казах, все още обърната с гръб, търсейки я в отражението на стъклото. — Да заклеймиш една жена, защото е дарила дете
на света, е присъщо на болно и жестоко общество.
Обърнах се. Тя ме помилва нежно по бузата.
След това се запъти решително към задната стая. Замислих се. Колко невероятно. Беше самата истина. Това, което по-рано се е смятало
за петно, започваше да се приема като акт на любовта. Тези, които проправяха пътя, бяха жени като Касандра или като Аурора, защото
въпреки всичко, както казваше Касандра, и консервативните ѝ родители мечтаеха да имат внук, когато вече бяха загубили всяка надежда.
Оливия обаче е трябвало или да избяга на друг континент, или да се откаже от детето си.
Днес жените се осеменяваме, за да бъдем майки, при това вече не само сами, но и девствени като Аурора…
Това ли беше истинската революция, която предсказваше Оливия?
Това ли беше пътят към свободата?
Да се влюбиш в мъж, мислейки за себе си, а не за това, че трябва да е баща на децата ти. Да можеш дори да отделиш двете неща. Ако
съвпаднат — чудесно, но да не е задължително. Никой и никога вече да няма право да решава кога, как и от кого трябва да раждаме. И дали
да се възпроизвеждаме, или не.
Чух я да се движи вътре, да отваря и да затваря чекмеджета и да рови в тях. Нещо тежко падна на земята. Тя промърмори ядосано. А аз
стоях замислена, къпейки се в новата светлина, която се процеждаше през изпаренията, разтърсена от този нов образ, който Оливия ми
беше разкрила сред последната мъгла на изпития от нея алкохол. Имаше логика. Оставаше ли ни друга възможност? Щом обществото не
беше способно да ни помогне да съчетаем семейния живот и работата си, щяхме да го направим ние. Но какво щеше да стане след това?
Какви щяха да са последиците от тази промяна? Не исках да помрача момента на нейната пророческа еуфория, затова не ѝ разкрих
опасенията си: че накрая пак щеше да се налага да избираме, защото повечето от нас не бихме могли да си позволим финансово това
самотно майчинство. Освен това според теорията на Оливия след двайсет години щеше да има хиляди деца на самотни майки и това щеше
да бъде приемано естествено, както децата на разведените родители. Но къде беше мястото на нашите мъже? А нашето? Да предпочетем да
имаме дете сами, вместо с някой неподходящ мъж, не означаваше, че няма да мечтаем да създадем семейство, да споделим този проект с
партньор… От друга страна, щеше ли да е справедливо ние да понесем цялата тежест за отглеждането и възпитанието на мъжете и жените
на бъдещето? Това ли е свободата, за която говореше Оливия?
Когато се върна, тя ми хвърли една кърпа и се приближи, прегърнала папка, която ми беше позната. Онази с твърдите черни корици и
червена лепенка на външната страна, която Франсиско винаги носеше и отнасяше със себе си.
— Знаеш ли какво е това?
Поклатих отрицателно глава. Не исках да призная, че в онзи ден бях видяла същите тези планове на градината и рисунката на
маслиновото дърво, които се готвеше да ми покаже.
— Това са документи, които искам да пазиш. Ако някога с мен се случи нещо — промълви тя. — Много са важни. Ако тези доклади
излязат на бял свят, тук ще се струпа армия от археолози и Институтът на паметниците на културата ще забрани продажбата и наемането на
терена. Изпратих ги на собствениците. Не вярваха, че съм способна да ги покажа, но след шума, който вдигнахме с медиите за
обществената кухня, май започват да се страхуват, че заплахата ми е сериозна. — Взе кошницата и ключовете си, извади чадъра и се отправи
към вратата. — Уверявам те, че ако затворят „Градината на ангела“, то няма да е, за да построят сгради с апартаменти за туристите. Има
само две възможности — или този цветарски магазин ще продължи да съществува, или това тук ще се превърне в култово място, цялото
осеяно с дупки, като че ли през него е минало стадо гигантски къртици. Те да решават. Разкопките за Сервантес продължиха три години.
След тези думи отвори стъклената врата, през която нахлу ароматът на лавандулово поле и пръст. Видя, че дъждът е спрял. Остави
чадъра опрян на вратата и тази Мери Попинс, вече превърнала се в човешко същество, тръгна, стъпвайки във всяка локва, която срещаше по
пътя си.
Аз останах, прегърнала папката, сякаш беше спасителен пояс насред океана. Едва след като я отворих няколко секунди по-късно, си
дадох сметка, че в нея е застраховката „живот“ на „Градината на ангела“ и че Оливия току-що ми я бе поверила.
Както цялата си човешка същност.
Както историята си.
Ден 8
Да надвиеш бурята
„Не спирай да мечтаеш“ — гласеше надписът в „Градината на ангела“. Точно този девиз, тази повеля или молба ме подкани да намеря
своя оазис.
И сега повече от всякога имам нужда да сънувам.
Пред мен е проливът.
Опасната водна граница, която ме отделя от края на моето пътуване. Това тясно, но обширно водно пространство между два
континента, в което всяка година се давят стотици емигранти, опитвайки се да преминат през студените безпощадни води, които вършат
работата си като неумолими митнически служители. Проход между две морета, по който кръстосват стада от големи морски китообразни.
В момента обаче от двете страни на „Питър Пан“ минават товарни кораби.
От Тарифа, в южна посока, трябва да пресека пролива перпендикулярно на морския трафик, за да стигна до Пунта дел Ксар — малък
плаж със слабо защитен пристан, но където бих могла да си отпочина, ако вятърът продължава да е толкова силен. Моля се на арабските и
християнските богове да няма изненади. От там ще продължа на запад към Пунта Фердигуа, след това към Пунта Малабата, а от там към
Танжер, който от този момент ще видя ясно от лявата страна.
Чувствам, че сълзите напират в очите ми. Толкова близко съм до успеха, колкото и до корабокрушението.
— Трябва да продължа да сънувам! — крещя.
А тази нощ сънувах.
Много.
Сънувах Оливия в следобеда с бурята. С очи, заразени от дъжда. Дъжда, пълнещ празните чаши, които нямаше да бъдат налети, нито
споделени отново. Нейната болка, но и нейното завоевание. Онова страдание, което никога не беше показала и което остави да разцъфне за
няколко часа, преди цветовете му да окапят. Нейното освобождение, но и нейното обвързване. Нейното приемане, но и нейният протест.
Нейният реализъм, но и нейната илюзия.
Какъв лош късмет, че нямам връзка с тях.
Че не мога да говоря с Оливия. Имам нужда да чуя гласа ѝ. Да ѝ кажа колко много ми е помогнала през тези месеци. Да знае, че съм
стигнала до тук, ако случайно не успея да пресека пролива. Че съм се помирила с Оскар. Че вече съм готова да разпръсна праха му. Но най-
вече — че не мога да видя прогнозите за времето. Задушно е. Също както онзи следобед. Може да е под влияние на съня, но ми мирише на
дъжд. А не знам прогнозата. Ако се зададе буря, няма и да разбера.
Яхтата започва да се накланя. Вятърът я разтърсва и вълните се разбиват на палубата и я заливат.
— Трябва да вдигнеш голямото платно, Мари — чувам те да викаш под потоците вода, но не те виждам.
Прав си. Знам, че си прав. Така че подготвям маневрата. Насочвам носа срещу вятъра, доколкото мога, като се опитвам да си отворя
очите, пълни със сол. Хвърлям се на палубата. Развивам въжетата на голямото платно. Вдигам стоперите, които държат въжетата, и след
като пъхам манивелата в лебедката, я завъртам с все сила. Но платното застава на средата, а аз вече нямам сили да продължа да опъвам.
— Обърни носа, Мари, опитай пак — викаш.
— Не мога! — изкрещявам. — Не виждаш ли, че не мога?
Идваш към мен по палубата, държейки се за въжетата, облечен с дъждобрана си.
— Много си се изнежила. — Правиш крачка назад и замалко да паднеш във водата. — Сега няма време за глезотии. Продължавай!
Отивам, бясна, до колелото, завъртам яхтата, докато почувствам вятъра в лицето си и отново хващам манивелата с двете си ръце. Сега
успявам да я въртя по-лесно и платното се издува като балон, вече напълно опънато.
Изминал е почти час. Един час, през който плавах, като маневрирах непрекъснато, за да уловя вятъра. С морето срещу мен. Но
споменът за теб, за пръв път, бе в моя полза.
Изведнъж започвам да чувствам, че течението е благоприятно, и виждам брега на Африка по-близко от този на Испания.
— Вече пресече пролива, Мари, а дори не си се разрошила.
Почти не мога да реагирам на тези думи. Когато осмислям това, което ми е казал, слизам с един скок по стълбите и поглеждам
картата.
Виждам сините ти ботуши да слизат надолу и ти надникваш през вратата на камбуза.
— Тарифа остана назад, Мари. На добър час, скъпа!
Качвам се по стълбите, но теб те няма.
Покатервам се на гърба на яхтата и се хващам за главната мачта.
— Ура! — крещя.
Слънцето пада отляво върху разбиващите се вълни.
— Ура! Ура!
Слизам с един скок и хващам здраво кормилото по посока на Танжер.
— Ура! Ура! Ура!
„Никога не знаеш как може да се промени Средиземно море за няколко часа.“ Винаги си ми го казвал. Това е най-коварното море в
света. Минали са само два проклети часа, откакто изпитах триумфалното чувство, че съм успяла. Без капка гориво, на границата на
припадъка, но щях да успея. И сега се опитвам да отправя молитвите, които не помня, към богове, в които не вярвам. Дъждът се излива
върху корпуса на яхтата, вятърът вие като рояк призраци и виждам как светкавиците се забиват в морето като лазерни мечове. Минали са
само два часа, откакто ми каза да опъна триъгълното платно, за да се движа по-бързо и да завърша пътуването си. „Вятърът духа откъм
кърмата. Използвай го, за да те тласка към брега.“ Аз не ти се доверих. „Вятърът е бурен, ако го опъна, ще промени посоката, а аз нямам
толкова сила да вдигам и да свалям платното на всеки десет минути. Освен това, ако не беше умрял, щеше да го вдигнеш с две дръпвания на
въжето. Да, ако не беше умрял. Но тъй като си мъртъв… ще мълчиш.“
Тогава ти ме погледна от вратата на каюткомпанията със скръстени ръце и нацупен като сърдито дете. „Слушам, капитане“ —
промърмори ядосан, но и горд. И образът ти се стопи с последния слънчев лъч.
Оттогава не си се появявал. Не е моментът да си отмъщаваш с един от твоите пристъпи на гордост. Сега наистина имам нужда от теб и
това не е шега!
 Мисля, че ще претърпя корабокрушение.
Дали ще ме види някой от пристанищните патрули? Не ме интересува дали ще ме задържат. Радиото ми не работи. Ако се наложи, не
мога да извикам Морската спасителна служба. Тъмно е и в бурята едва виждам светлините на пристанището.
Защо?
Защо сега?
Защо искаш да ме унищожиш, проклета безжизнена яхта? Би трябвало да те направя на парчета, като пристигна на пристанището. За
това, че отне мъжа ми. За това, че беше негова съучастничка.
Поривите на вятъра стават все по-силни. Прехвърлям в паметта си всичко, което знам за вятъра. След двайсет и два възела е умерен,
след трийсет и четири е полусилен, следва силен, доста силен, много силен, щорм… четирийсет и един възела, четирийсет и осем,
петдесет и шест… Но това няма да се случи. Във всеки случай бих могла да се удавя на няколко метра от брега, без да е нужно да има щорм.
Дали ще е щорм?
В края на август сме, а беше прекалено горещо. Ами ако е средиземноморска депресия? Не трябва да се паникьосвам. Спомням си за
момичетата. Сигурно са много притеснени поради липсата на новини. Защо Оливия не беше с тях?
Чух силен трясък. Нещо подобно на гръмотевица. Качих се на палубата и видях, че една от вантите на носа, превърнала се в камшик от
тел и стомана, удря по палубата, оставяйки дълбоки бразди по гърба на „Питър Пан“. Замалко да удари и мен няколко пъти. Мачтата ще се
пречупи. Ако имах сили, щях да се опитам да я съборя, преди вятърът да разцепи яхтата надве.
Избърсвам водата от лицето си. Отварям колкото мога рундука, но вълните ме запращат на пода. Отново успявам да стигна до него,
тършувам между въжета, маркучи и други ненужни вещи, които сега пречат повече от всякога, докато намеря голямата ножица за метал.
После, крепейки се с усилие, хвърлям едно въже към мачтата, като внимавам да не ме удари мятащата се лудо във въздуха ванта.
Допълзявам по палубата до мачтата. Когато стигам до нея, хващам здраво ножицата и срязвам вантата откъм десния борд. Ако я отрежа
само от едната страна, яхтата ще се наклони на другата, си спомня моят размътен мозък, и още преди да довърша изречението, мачтата
изскърцва като ранено дърво и пада с трясък към левия борд. Срязвам с усилие двете ванти, от които мачтата продължава да виси, но вече
във водата, и виждам как вълните я поглъщат окончателно. После се издига вертикално в морето и сякаш силен водовъртеж я дръпва към
дъното. Връщам се, пълзейки, в каюткомпанията.
Къде ли е спасителната жилетка?
Трябва на всяка цена да намеря спасителната жилетка.
Най-после я виждам под една пейка. Слагам си я и излизам отново. По пода се търкалят книги, възглавнички, обувки и тенджери.
Дъждът пада с такава сила, че направо боли. Хващам се здраво за масата. Коляното ми кърви. Вълните шибат палубата с чувството на
победители в нападение. Воден поток нахлува през прозореца на салона и водата избухва върху плота в кухнята. Опитвам се да сляза, но
падам по стълбите върху пода на салона, потънал във вода. Затварям илюминаторите един по един.
— Къде си? — викам. — Къде си сега?
Не мога да спра да крещя, вкопчена в масата, готова да посрещна бурята. Моряците винаги казват, че когато морето стане толкова
сърдито и не можеш да се защитиш, трябва да се държиш като с мъж, който иска да те изнасили. Да не се съпротивляваш. Защото всяко
движение ще предизвика необуздана обратна реакция. Трябва да се оставиш на течението. Затова, въпреки че тракам със зъби от страх и от
студ, седнах отново. И ето ме тук. Вкопчена в таблата на масата, в една яхта без мачта. Насред морето и мрака. За първи път на произвола
на съдбата.
Да танцуваш върху гробище
Любопитно е как спомените нахлуват в паметта ни. Понякога, в крайни моменти, се появяват като сияйни картички, които си
изпращаме, за да ни помогнат да продължим да се борим. И сега, насред бурята, която ще отнеме живота ми, умът ми избра спомена за
онази последна вечер в „Градината на ангела“.
Пристигнах в цветарския магазин с урната с праха ти в едната ръка и с клетката на Капитан в другата. Звучеше Feeling good[18] на Нина
Симон. Оливия се беше качила на една табуретка в градината и палеше свещите на цветните фенерчета, които сякаш висяха от само себе си
в нощта, като жертви на магия.
Поздравих я. След това погледнах осветеното маслиново дърво. Възлите и жилите на дънера му сякаш се усукваха между светлините и
сенките. Двете разменихме съучастнически поглед. Оставих чантата си на земята и седнах в люлката за мислене. Тогава неволно си
спомних за момента от предишния следобед, когато отворих папката.
Първият документ беше нещо като рисунка. Поредица от числа сочеха към мястото, където беше посадено маслиновото дърво, към
основата му, точно под корените. Излязох в градината, затворих решетката и застанах права пред него.
След дъжда всичко миришеше на ново.
На природа.
Пешеходците започнаха да излизат отново на улицата. Златиста светлина падаше върху листата. Тогава си спомних как предишната
вечер Оливия пъхаше нещо в кухината на маслиновото дърво, която бяхме запушили, за да не влизат птици и насекоми. Стъпих на един чеп
на дървото. Отворих мрежестата преграда. Бръкнах с ръка и напипах нещо твърдо, покрито с найлон. Извадих го и седнах на земята,
държейки в ръце дървена кутия с размер на голяма книга, увита в торба за боклук. Кутията беше изгнила, с вид на малко ковчеже с метални
инкрустации. Отворих я внимателно. Вътре имаше дървени трески и кости. Върху тях бе поставен ръждясал медальон, върху който можеше
да се различи малтийски кръст. С треперещи ръце отворих отново папката и прочетох съдържанието на документа, който стоеше под
рисунката.
С настоящото потвърждавам, че съществуват основателни причини да се смята, че останките на Лопе де Вега все още се намират
заровени в старото гробище на църквата „Сан Себастиан“, намиращо се на Площада на ангела, на ъгъла на улица „Уертас“ в Мадрид.
Моля за разрешение да бъдат започнати съответните проучвания и да бъде издадено разрешително за предприемане на разкопките.
Франсиско Ибанес,

сътрудник във Висшия съвет

за научни изследвания.
Лястовиците започнаха да писукат, кръжейки над покривите. Няколко искри златиста вода се изсипаха върху главата ми. Маслиновото
дърво леко изскърца, сякаш вътрешностите му претендираха за съкровището, което още държах в ръцете си. Затворих кутията много
внимателно, пъхнах я в торбата и я поставих в търбуха на дървото. След това затворих папката и я притиснах до гърдите си. И до ден
днешен не знам дали този документ казваше истината, или не беше просто услуга, която Франсиско правеше на Оливия, за да запази своя
оазис, дали наистина бяха намерили останките на Лопе и дали са се намирали винаги в това вековно дърво?
Върнах се от спомените си в настоящето. Цялата градина беше осветена от свещи и фенери. И докато се люлеех в люлката, те
започнаха да пристигат.
Жените, които купуваха цветя.
Прекосиха една по една вратата на желязната ограда, под плаката с форма на старинен пергамент, който ме накара да надникна за пръв
път в моя оазис: НЕ СПИРАЙ ДА СЪНУВАШ.
Първа се появи Гала, с рокля в бледорозов цвят като нейните лилии, която откриваше едно от закръглените ѝ рамене. Беше
подстригала косата си. Сега стигаше точно под брадичката ѝ и приличаше на жените от картините на Климт. Малко по-късно пристигна
Касандра, натоварена с напитки, по дънки и маратонки; приличаше на момиченце. От някаква точка буквално се материализира и Аурора,
облечена с красиво червено кимоно на лотосови цветове. Носеше огромна картина, увита в амбалажна хартия, която подпря на
маслиновото дърво като на импровизиран статив. Последна пристигна Виктория, напъхана в лъскави дънки, на токчета, с начервени устни
и тениска, която гласеше: „На четирийсет съм, и какво от това?“
Онази вечер всички бяхме дошли с подготвено домашно. Сега, като си я припомням, стигам до заключението, че приехме това
събиране не само като сбогуване, но и като края на един процес на обучение, който бе продължил едно лято.
За първи път в своята дълга биография с мъжете Гала се появила в апартамента на своя „водотърсач“ без стратегии, без
предупреждение, без грим, без своите оръжия на Галатея. Когато той ѝ отворил вратата, го погледнала в очите и го прегърнала, както само
би прегърнала нашето маслиново дърво. И все пак с изненада почувствала същото онова преливане на енергия, за което ѝ говорел баща ѝ.
След това влязла, хванала дългата си руса плитка и му казала само:
— Отрежи я.
Този символичен акт, типичен за бикоборците, я накарал да се почувства безкрайно свободна. Най-вече защото след отрязването ѝ,
което слагало край на безкрайните грижи, които Гала полагала за косата си в продължение на години, сякаш била предназначена за някой
принц, който да се изкачи по нея, може би стигнала до заключението, че принцът вече е пристигнал, и не пожелала да остави стълбата да
виси и по нея да се качи някой друг досадник. Засега. След това в продължение на часове се забавлявали в леглото и се милвали, докато
кожата им се протъркала, което започвало да им става навик.
Нашата супержена също бе имала натоварен ден. Пристигнала в министерството по дънки и маратонки, с букет бледовиолетови рози
— символ на страстната любов, и когато стигнала до вратата на кабинета си, Паула се стреснала, тъй като не чула предварително
неизменното потропване на токчетата ѝ. Когато успяла да я разпознае зад това ново изражение на дълбоко задоволство и с букет, който за
пръв път носела сама, отбелязала:
— Колко са хубави. Този път не са червени. От някой обожател ли са?
Касандра поставила цветята върху масата на секретарката си.
— Обожателка — казала, сияеща. — Сложи ги във вода. Искам да се запазят съвсем свежи. Трябват ми за нещо важно.
Тези цветя, които секретарката натопила във вода и чийто произход бил широко обсъждан от уста на уста, щели да бъдат използвани от
Касандра и Лаура за една много специална доставка. Същия следобед букетът пристигнал в къщата на Лаура с бележка от двете за мъжа,
който ги бе събрал не по своя воля.
Скъпи Иниго,
Благодарим за добрия ти вкус.
Пожелаваме ти много късмет.
Лаура и Касандра

Преди края на работния си ден Касандра свършила нещо важно. Поискала дипломатическо назначение в чужбина. По възможност в
някоя от развиващите се страни. „Със семейството ли ще отидете?“ „Да — отговорила тя. — С моята годеница. Тя е лекар и ще може да
работи активно с неправителствените организации в зоната.“
По същото време Страдащата красавица, усмихната до ушите, влязла в къщата на родителите си. Миризмата на калмари в собствен сос,
които майка ѝ приготвяла в кухнята, стигала до стълбището. Когато влязла, баща ѝ, закотвен, както винаги, в креслото с висока облегалка,
гледал новините с недоволен вид.
— Здравей, тате — казала тя и се приближила да го целуне по бузата.
— Кажи на майка ти да слага обяда, че скоро ще стане време за следобедна закуска — изръмжал вместо отговор.
Аурора влязла в кухнята и майка ѝ с уморен жест я предупредила, че ако продължава да отслабва, няма да си намери мъж в живота.
Дъщеря ѝ се направила, че не я чува — или може би за пръв път не го направила, — и я помолила да отиде при тях в хола, защото има да им
казва нещо много важно.
Майка ѝ седнала на страничната облегалка на креслото на мъжа си, докато той продължавал да гледа новините. Аурора поела въздух
толкова дълбоко, като че ли щяла да се гмурне надълбоко.
— Искам само да ви съобщя нещо, за да не ме питате повече. Благодарение на вас съм девствена на трийсет и пет години. Така че, не,
нямам гадже — запърхала с дългите си мигли като героиня в анимационен филм. — Но добрата новина е, че ще ставам майка чрез
изкуствено осеменяване. Ще ме финансира една двойка приятелки, които ще бъдат кръстници на бебето. Радвайте се. Ще бъда съвременна
версия на почитаната от вас Дева Мария. Мислех, че ще сте щастливи да го знаете.
Майката не успяла да изпусне чинията с калмарите върху масата. Бащата, да, престанал да гледа новините. Аурора се обърнала, слязла
по стълбите, като прескачала по три стъпала наведнъж, и не се спряла, докато не стигнала до апартамента си, където нещата на Макси
били оставили изпълнени с кислород празнини по рафтовете, в банята и най-вече в леглото ѝ, където се опънала, заемайки цялото
пространство под вентилатора, включен от предната нощ.
Що се отнася до Виктория, отишла в къщата на свекърва си с по едно дете, увиснало на всяка ръка. Преди да влезе, начервила устните
си с червило „Шанел“ в яркочервен цвят и разрошила бретона си. Когато жената отворила вратата, снаха ѝ тикнала в ръцете ѝ букет от
весели слънчогледи.
— За теб са. Днес Пабло няма да може да дойде. Той е… Добре де, не знам. Предполагам, че е зает.
Свекървата се объркала. Изгледала Виктория от горе до долу.
— Така облечена ли отиде да вземеш децата? На твоите години е смешно.
Виктория се усмихнала и изпратила децата да играят на терасата.
— Знаеш ли какъв е проблемът, Андреа? — Жената повдигнала любопитно брадичка… — Че за да се харесам на теб, трябва да
престана да харесвам себе си. Но не се притеснявай. От сега нататък винаги Пабло ще довежда децата. Така ще го виждаш по-често. А мен
по-рядко. Разделихме се.
Да… Спомням си смеховете в онази вечер. Сега ги чувам на моменти, когато успеят да надвият грохота на бурята. Спомням си как,
насърчена от Аурора, се престраших да пусна Капитан и той се втурна да търси щуреца, който започна да изнася, точен както винаги,
рецитала си сред бръшляна. Оливия извади своя „Коктейл Молотов“ и напълни чашите веднъж и още веднъж, докато си споделяхме
подробности от изминалия ден.
— Трябваше да видиш лицето на шефа ми, когато му казах, че искам да замина с годеницата си — сбърчи нос Касандра. — Мислех, че
ще гръмне като Биг Бен.
Всички избухнахме в смях.
— Шашна се. Не преставаше да ме поправя: „Искаш да кажеш с годеника си“, и аз му обяснявам, че не, а той всеки път с все по-
намръщено лице си знае своето. Накрая ми писна и за да оползотворя купищата пари, които похарчих за психиатъра, го попитах: „Игнасио,
знаеш ли каква е разликата между невротик и шизофреник?“ Той остана с отворена уста. Тогава му обясних, че докато един шизи мисли, че
две по две е двайсет и пет, и живее в тази реалност, то невротикът знае, че две по две е четири, но това го вбесява… „Така че, Игнасио,
приеми това, което ти казвам. Отивам в чужбина. С жена. И престани да се блъскаш като муха в стъкло или ще ти поставя диагноза. Нали
искахте да имам личен живот? Стабилен партньор? Ето, имам го!“
Почти се задавяхме от смях, представяйки си Касандра, движеща се по коридорите пред погледа на всички онези, които вече я смятаха
за позор на професията.
Оливия беше седнала в люлката за мислене, люлееше се, усмихната, и ни наблюдаваше така, както човек се любува на великото си
творение. Беше облечена в бял лен, както в първия ми работен ден, и беше поставила покрай пътеките фенери със свещи, които създаваха
фантастична атмосфера в градината.
Вдигнахме отново чашите си за тост. Този път за Виктория и за смелото ѝ решение. И за Франсиско и неговото откритие, за което вече
пишеха всички вестници. Признавам, че го направихме сдържано, защото предполагахме, че предателският карамфил все още е вътре, в
очакване на нашата злочеста приятелка. Тогава Оливия помоли за малко внимание. Хвана Виктория за ръка и я поведе към оранжерията.
Нареди ѝ да затвори очи. Всички ги последвахме, бутайки се една в друга, и когато влязохме, Оливия каза:
— Това оставиха тази вечер за теб.
На мястото, където се намираше каменният фонтан, зад стъклената врата, подът не се виждаше. Всичко беше покрито със стотици
вълшебни сини рози. Подаваха се от вазите, от трите етажа на фонтана, бликаха от устата на каменния лъв. Виждах ги за пръв път, но да,
знаех посланието им: вечността, символът на вечната любов или вечното очакване на любов, която изглежда невъзможна. Но тази не беше.
Вече не! Виктория пристъпи бавно и се вгледа в това красиво писмо от нейния любим.
— И така — каза Гала, вдигайки чашата си, — за Виктория и Франсиско.
Отново чукнахме чашите си, докато нашият джазов щурец подновяваше своя джемсешън, а Капитан, който се беше свил на кълбо на
един стол, щом го чу да пее, скочи на пода с детективски движения.
Дойде ред на Аурора. Тъкмо щяхме да вдигнем наздравица за заминаването ѝ за панаира във Франкфурт, когато тя ни прекъсна:
 — Момент, момичета — каза, готова да се разплаче. — Искам преди това да видите образец от серията, която ще занеса. И последната
от всички, синтеза на всичките ми картини, бих искала да остане тук, в „Градината на ангела“, където се запознахме. Защото никога
нямаше да мога да постигна това без вас.
Тогава отиде до дървото, където беше подпряла мистериозната картина, и помоли Оливия да ѝ помогне.
Коленичи до нея и разкъса хартията, която я скриваше.
Всички я погледнахме учудени.
Бяхме ние, седнали около желязната маса, на която се запознахме и където се намирахме в момента, под навеса, сякаш се виждахме в
огледало. Чашите с бяло вино на масата. Цветните фенери, висящи над главите ни. Там беше Касандра, изправена като синята орхидея на
масата пред нея. До нея Виктория държеше в ръцете си десетки цветчета от дюля. Следвах аз с кошница теменужки в краката. Гала,
полюляваща се на стола, поставяше лилия в косата си. След това самата Аурора, прегърнала букет от оранжеви невени. И зад всички нас,
седнала в своята люлка за мислене под голямото дърво на мира, беше Оливия, с чаша вино в ръка, в дреха от бял лен, както в момента.
— Картината се нарича „Жени, които купуват цветя“ — каза тя, преглъщайки смутено. — Много съм горда, че съм една от тях.
В този момент Оливия стана от люлката и я прегърна. Гала остави чашата си и направи същото. Една по една обградихме Аурора като
венец и за пръв път я виждахме да плаче от щастие, а и нас накара да хлипаме скришом. И точно когато стояхме допрели глава до глава и
чувствахме телата си свързани, Касандра извика:
— А сега… Защото животът е неотложна задача! — И всички го повторихме. — За пътуването на Марина!
И всички подехме този вик, повтаряхме го веднъж и още веднъж, скачайки задружно в кръг. Аурора изтича да увеличи музиката и
започнахме да танцуваме. Спомням си, че танцувах лудо, пръскайки се от щастие, без никакви задръжки, в еуфория, без да усетя как
часовете минаваха, докато песните следваха една след друга и чашите се изпразваха.
В един момент започна да звучи It’s my life[19] — истинско възраждане за нашето поколение, и сякаш някой натисна копче, защото
скочихме от столовете си и запяхме текста в хор, като че ли беше химн.
— Момичета — извика Гала, развеселена. — Май току-що разкрихме годините си.
Тогава се приближих до теб. Бях те оставила в урната ти под маслиновото дърво, което тази нощ приличаше на коледна елха, а ти — на
един от подаръците. Исках да вдигна наздравица с теб. „Отивам — ти казах. — Твоят помощник-капитан отива там. Ще изпълня това
обещание, Оскар. Ще го направя.“
Гледах ги как танцуват.
Гала и Оливия бяха боси. Водата от пръскачките мокреше глезените им. Виктория дори се беше покачила на един стол. Аурора палеше
цигарата си от свещ.
Изведнъж престанах да се страхувам.
Значение имаше само това, че беше лято и танцувахме върху гробище.
За първи път упражнявахме правото си да не приемаме живота толкова сериозно. Защото всеки ден ни приближаваше до смъртта,
където и да ни чакаше. Можеше да бъде утре или след десет години…
…или може би сега, насред морето, в тази яхта без мачта, готова всеки момент да се преобърне. Няма значение. Сега вече знам. Трябва
да се научим да танцуваме върху гробище. Да засаждаме цветя върху мъртвите. Да приемем провала, защото провал не съществува.
Съществува само краят на нещата. Не ни учат да приемем, че и значимото е преходно. Не ни учат, че понякога единствено провалът е
инерцията, която ни тласка да продължим напред. И че всичко има срок на годност, както ми беше казала Оливия, доброто и злото.
Любовта и страданието.
Хващам здраво урната ти и си мисля, че един приключил живот не е провал. Всичко зависи от това как си го живял. Ако моят завърши
тази нощ, след това пътуване, ще бъде успех. Една приключила връзка не е провал. Зависи какво ни е дала, дали ни е обогатила, какво ни е
оставила след смъртта си.
Ако то ни компенсира, това е успех.
Да не живееш, а само да си мислиш, че живееш, е нищо.
Трябва да обичаш, и то да обичаш истински, силно. Дори това да приключи.
Затварям очи. Чувствам как бурята отваря своята паст и поглъща „Питър Пан“ на една хапка. В паметта ми изникват прегръдките за
сбогуване, стъпките на моите приятелки, отдалечаващи се, щастливи, по улиците на Квартала на писателите, Капитан, спящ блажено върху
седалката на люлката, която от този момент щеше да превърне в своя играчка… И Оливия, която оставя празната си чаша на масата и ме
прегръща силно.
— Ще се върна скоро — обещах ѝ, сдържайки сълзите си. — И няма да позволя да затворят „Градината на ангела“.
Тя ме погледна като човек, когото няма да види повече, и с голямо усилие прошепна:
— Запомни, скъпа приятелко, „можеш да отрежеш всички цветя, но не можеш да спреш пролетта“.
След тези думи за сбогуване, взети назаем от великия Неруда, се обърна, както правеше винаги когато искаше да прекъсне разговора, и
изчезна в прохладната тъма на нашия оазис, заразена от мълчанието на неговите обитатели.
Отварям очи. Около мен — планина от потънали в локви възглавнички, консерви, тенджери, книги… а аз продължавам да прегръщам
урната с праха ти. Всичко се полюшва леко на двете страни. Качвам се боса по стълбите, за да не се подхлъзна, и когато надниквам навън,
ме заслепява светкавицата на утринната светлина, сякаш пейзажът току-що ми направи снимка. Слизам отново, вземам урната и пак се
качвам, като я поставям внимателно на палубата. Морето е светлосиньо и във водата плуват водорасли, изтръгнати от бурята. Качвам се до
мястото, където се намираше мачтата, от която са останали само пречупената ѝ основа и парче от платното, на което се различават няколко
листа на теменужка. От дясната страна виждам пристанище, заобиколено от бели къщи.
Танжер.
Пристигнала съм в Танжер.
Изведнъж чувам звука на мобилния си телефон. И още един път. И пак. Без да спре.
Не може да бъде. Пак имам батерия и покритие.
Отново слизам с големи скокове и го включвам. Има много съобщения. Някои от баща ми, който мисли, че съм в Мадрид и съм на
работа. Повечето са от момичетата. Питат ме как съм, искат да дам признаци на живот. Притеснявали се. Разбирали, че искам да бъда сама,
но поне да изпратя едно „ОК“.
Качвам се отново с мобилния телефон в ръка. Насочвам го към брега и снимам.
„Успях“ — им пиша.
 И веднага започвам да получавам съобщения: от Касандра, после снимка от Аурора от Германия, друго от Гала с цяла огърлица от
емотикони сърчица, едно от Виктория с „живи сме“, обградено от удивителни, но нито едно от Оливия. Тогава пиша на Гала и питам за
нея. Отговаря ми кратко: „Оливия си отиде, но ми остави нещо много хубаво за теб.“
Сядам на палубата. По-скоро се свличам с поглед, вперен в брега, който бавно се приближава към мен. Заглеждам се в морето и
неговото постоянно движение.
Изведнъж усещам пробождане в сърцето. Тази болка, от която ние, възрастните, не можем да избягаме и която наричаме носталгия. Но
сега е примесена с някаква еуфория, която ми позволява с последни сили да взема праха ти и да потърся място на яхтата, където бризът да
не духа в лицето ми. Застанала на носа на „Питър Пан“, който въпреки раните си продължава да плава, за пръв път мисля за себе си, без да
включвам теб. За мен, като капитан на тази яхта, който ще изпълни необходимия ритуал за сбогуване. За радостта, която изпитвам от това,
че съм споделила времето си с теб. Помирявам се с нас двамата, защото се обичахме. Много. И сега сме готови да продължим — всеки по
своя път.
— Обещах ти и успях да го направя. Но го направих по свой начин — казвам. — На добър час, скъпи.
Отварям металната урна, протягам ръце и изсипвам праха ти, който се преобръща и се разпръсва във въздуха, докато падне в морето.
Но тогава виждам, че пада и нещо странно и тежко. За миг разпознавам един ръждясал кръст от Малта, който потъва след прочутите
останки на притежателя си. Стоя, коленичила и съвсем объркана на носа на „Питър Пан“, и неочаквано избухвам в смях. В главата ми
изниква с подробности последната нощ, през която урната стоеше в подножието на дървото. И се питам в кой момент Оливия е успяла да
направи подмяната и защо. Питам се също дали ще видя пак тази чудесна луда жена, която успя да ме накара да осъществя това пътуване
сама и заради себе си, без да разбера.
Седнала на носа на тази яхта без управление, спускам крака през борда и оставям вълните да пръскат краката ми. Докосвам ги, за да ги
почувствам, галя ръцете си, които сега имат непознат за мен златист блясък, и знам, че влагата и солта ще липсват на тялото ми, както и
този живот, който го беше държал осем дена в постоянно движение, в синхрон с пулса на авантюрата.
Какво ще правя сега?
И тогава виждам, че нещо се отделя от повърхността на морето. Сякаш частица от неговата синева полита. Наистина лети към мен.
Една пеперуда размахва крила и стигайки до яхтата, кръжи над нея, следва я и борейки се срещу вятъра със силните си прозрачни крила,
успява да кацне на платното, надживяло бурята.
Стоя, хипнотизирана, няколко секунди и чувам отново гласа на Оливия: „Лети, Марина, лети…“ Изведнъж решавам, че все още няма
да отведа „Питър Пан“ до сушата. И няма да го правя на парчета. Пресмятам наум запасите си. Останало ми е още едно платно. На брега,
който се приближава все повече, се появяват риболовни кораби, заобиколени от облак чайки.
— Съсредоточи се върху това, което имаш, а не върху това, което губиш — прошепвам на себе си.
Ще вдигна триъгълното платно, ще си набележа възможен маршрут и ще продължа напред, като импровизирам в зависимост от
посоката на вятъра. Това ще направя.
Завъртам се около себе си като компас, докато почувствам вятъра в лицето си.
Развивам въжетата, опирам здраво крака и дърпам, дърпам, дърпам с цялата тежест на тялото си, докато платното се разгъва напълно и
се издува от вятъра.
Заставам права зад руля с ръце на колелото и се ориентирам, търсейки мястото, откъдето е изгряло слънцето.
Там е моята граница.
Мога да я видя.
Една визуална представа за нея, дарена ми от слънцето.
Не, няма да напусна тази яхта.
Сърцето ми бие все по-бързо. Разпознавам това завладяващо усещане, въпреки че още е ново за мен: „Питър Пан“ започва да посреща
решително вълните и да ги пори все по-бързо, докато накрая се понася в галоп към мястото, където наситената ярка златна светлина,
разливаща се по небето и морето, ме известява за сияйното пристигане на есента.
Жените, които купуват цветя
В един малък квартал в центъра на Мадрид, обитаван от актьори, от хипстъри, практикуващи релаксираща терапия с плетене, от
депутати, неспособни да постигнат споразумение за съставяне на правителство, но споделящи чаша вермут между заседанията; в този
микросвят със собствен изстрадал Христос, със своя местна секта, със свои безсънни музи, със скрити в апартаменти и портали театри, с
ежедневни демонстрации, с мисли на писатели, по които стъпваха старци по пантофи, войнстващи велосипедисти, наемни джазови
музиканти и туристи, които, опиянени от нездраво любопитство и фешитизъм, отиваха на поклонение до мястото, където най-сетне
почиваха костите на Сервантес… в този квартал имаше и четири жени, които купуваха цветя.
Всички те го правеха за себе си.
Срещаха се всеки четвъртък вечерта, за да изпият по чаша бяло вино и да се отпуснат в онзи невероятен кът с цветя, наречен
„Градината на ангела“.
Един следобед в оранжерията влезе млада жена, току-що пристигнала в квартала. Приближи се до плота, на който имаше книга за
записки. Отвори я скришом и прочете написаното на ръка: „Белези.“
Зад гърба ѝ я стресна глас:
— Винаги съм харесвала хората с белези. — Звучеше силно и уверено. — Всъщност нямам доверие на човек, стигнал до четирийсетте
без никакъв белег.
На вратата на задната стая се появи жена с ясна усмивка, с лъскава рокля от жълта коприна в стил от петдесетте и малка шапка в тон с
нея, с тъмна като нощното море коса. В ръцете си носеше черно-бяла котка, която я наблюдаваше любопитно иззад маската си от черни
кръгове около очите.
— Казвам се Марина — каза цветарката, докато се вглеждаше в изненаданите очи на новата посетителка. — Само от любопитство ще
те попитам: ако трябва да избереш цвете, кое от всичките би предпочела?
Завършена в Мадрид,
в Квартала на писателите.
29 май 2016 г.
Благодарности
На Диего Молинедо и на Прайд за това, че ме научиха да плавам.
На моите приятелки, които ме чакаха на сушата, когато трябваше да прекося морето.
На всички смели жени, които ми съдействаха и се качиха на този кораб, за да разговаряме кои сме или кои бихме искали да бъдем: на
музата на Амансио, на седмата от седемте музи, на тази, която роди дете като самотна майка, на тази, която не подозирахме, че носи в
утробата си живот, на тази, която ми показа Брега на пиратите, на тази, която винаги избягва слънцето, на тази, която помага на света да
общува, на тази, която търси художници по асфалта, на всемогъщата любителка на кока-кола, на Сирената, която спасява моряци…
На майка ми — силен вятър, който тласкаше тази яхта в нощта.
На Мигел Анхел Ламата за това, че ми помогна насред бурята с уместни бележки по текста и героите.
На моя издател Алберто Маркос за това, че ми даде стимула, силата и времето, за да опъна всички платна и тази история да отплава до
своето пристанище.
Информация за текста
Vanessa Montfort
Mujeres que compran flores
Penguin Random House Grupo Editorial, 2016
Copyright © Vanessa Montfort, 2016

Ванеса Монфорт
Жените, които купуват цветя
Серия Красноглед
© Мариана Китипова, превод, 2018
© Фиделия Косева, корица, 2018
© Издателство „Изток-Запад“, 2018
ISBN 978-619-01-0286-1

notes
Примечания
1
Перифраза на първото изречение на „Дон Кихот“ от Сервантес — „В едно село на Ла Манча, за чието име не искам да си спомня…“
— Б. пр.
2
Независимост (исп.).
3
Вярност (исп.).
4
Плажът на въглищарите (исп.).
5
Плажът на мъртъвците (исп.).
6
Сервантес, Мигел де. „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча. Том 1“. София: Изток-Запад, 2015, превод Тодор Нейков.
7
Млад любовник (англ.).
8
Околовръстен път, обграждащ централната част на Мадрид, с радиус 5,17 км от нулевия километър.
9
Героиня от анимационен сериал, първият анимационен секссимвол.
10
Пазар на открито, който се организира всяка първа събота от месеца в Квартала на писателите в Мадрид; тогава търговските заведения
там отварят вратите си и изнасят стоката си на улицата.
11
Синьото (исп.).
12
Заглавие на песен (в превод от англ. „треска, възбуда“), чието най-известно изпълнение е на американската джазова певица Пеги Лий.
13
Размирник (англ.).
14
Стабилизатор, минимизиращ люлеенето на плавателен съд.
15
Метод за улов на риба тон, който се състои в разпъването от пясъчните плажове мрежи като лабиринти.
16
Американски романтичен филм (1953) с Кларк Гейбъл и Ава Гарднър.
17
Шекспир, Уилям. „Макбет“. София: Изток-Запад, 2016, превод Александър Шурбанов.
18
Чувствам се добре (англ.).
19
Това е моят живот (англ.) — песен на американската попгрупа „Бон Джоуви“.