Корените на омразата

Моята истина за исляма

Ориана Фалачи

ПЪРВА ЧАСТ
ЖЕНИ БЕЗ БУЛО

Една едва започнала война

1960
Най-мъдрата жена, която срещнах по време на това пътуване – Раджкумари Амрит Каур, дъщеря на
раджата на Капуртхала, шестнайсет години секретарка на Махатма Ганди и пет години затворничка в един
от затворите на Делхи, веднъж ми каза, че всички жени по света са еднакви, независимо от расата, климата
или религията, тъй като природата на човека е една и съща, а светът все повече се превръща в еднакъв за
всички: безцветен и неспособен да ни изненадва. За последното Раджкумари имаше право. В джунглата на
Негри Сембилан се придвижват с велосипеди и шевните машини са с педали, в харемите на Йемен говорят
по телефона, до статуите на Буда строят небостъргачи и фабрики за пепси-кола, между китайските джонки
в Шао Кей Уан си подсвиркват песните на един италианец, наречен Модуньо, и почти навсякъде жените се
стремят да имитират нашите грозни европейски дрехи, глупавите ни обувки на висок ток, абсурдното ни
съперничество с мъжете – заради него стават полицаи или министри и се забавляват да стрелят с базука. И
все пак, колкото и дрехи с френска кройка да се продадат в магазините на Токио, каквито и феминистки
теории да бъдат скандирани на митингите в Бомбай, колкото и военни училища в Пекин или Анкара да
отворят вратите си за тях, не е вярно, че всички жени по света са еднакви.
По време на това пътуване видях всякакви жени. Срещнах се с лишени от власт съпруги на махараджи,
притежаващи и днес купища смарагди, заключени в кутии от слонова кост, които никоя социална реформа

www.spiralata.net 1
не би успяла да им отнеме, но видях и момичета от Хонг Конг, продаващи тялото и очарованието си на
зажаднелите за екзотика европейци срещу десет долара. Видях жизнерадостни жени от оцелял малайски
матриархат: общност, отдаваща на мъжете значение не по-голямо от зрънце ориз, но също така и
мюсюлманки, чийто живот струва по-малко от онзи на крава или камила. Видях жени, пилотиращи
реактивни самолети в небето над Ескишехир, както и гейши в Киото, научаващи се още дванайсетгодишни
да доставят удоволствие на богаташите в чайните. Видях принцеси в кимоно, дъщери на император,
потомък на Слънцето – омъжени за банкови чиновници, получаващи четиресет хиляди лири месечно;
наблюдавах последните полинезийки в Хавай, които в сърцето на Тихия океан, вече с американско
гражданство, мечтаят да направят кариера в Ню Йорк. Но никоя от тях не приличаше на другите.
По света има жени, живеещи и днес зад гъстата мъгла на булото, освен булото е и чаршаф, покриващ
ги от главата до петите като покров: за да ги скрие от всеки един, който не е съпруг, дете или слуга без
плътска нужда. Този чаршаф, наричан пурда, бурка, пуши, куле или джелаба, има две дупки на височината
на очите или пък гъста мрежичка, висока два и широка шест сантиметра, през тези дупки или мрежичка се
виждат хората и небето: точно както през решетките на някой затвор. Затворът се простира от
Атлантическия до Индийския океан и минава през Мароко, Алжир, Нигерия, Либия, Египет, Сирия, Ливан,
Ирак, Иран, Йордания, Саудитска Арабия, Афганистан, Пакистан, Индонезия: светът на исляма. И макар
целият ислям да ври и кипи заради противопоставящия му се прогрес, отредените за жените правила са
непоклатими от векове: мъжът е техен господар и повелител, а те са дотолкова безполезни създания, че
когато се раждат, понякога дори не ги вписват в регистъра на населението. Често нямат фамилно име и
лична карта, тъй като е забранено да ги фотографират, и никоя от тях не познава значението на онази
странна дума, наричана на Запад любов. На мъжа, който я взима за съпруга, даже за една от съпругите си,
жената бива продадена с договор, по същия начин се продава крава или камила, а тя не може да го избира
или отхвърля, както и да го види, преди той да влезе в спалнята и да я сграбчи: като малката булка без име,
адрес или глас, която видях в Карачи в нощта на нейната сватба.
Бях пристигнала в Карачи, за да пиша за жените мюсюлманки. В десет вечерта се намирах в градината
на хотел „Лъкжъри Бийч“, когато я видях. Отначало не проумях, че е жена, защото отдалече съвсем не
изглеждаше такава: искам да кажа жена с лице, тяло, две ръце и два крака. Приличаше на бездушен
предмет, на чуплив и безформен пакет, който облечените в бяло мъже изключително предпазливо водеха
към изхода, сякаш се страхуваха да не го повредят. Подобно на статуите, които откриваме тържествено по
градските площади на Запад, по пакета се спускаше каскада от плат и платът беше ярък, кървавочервен,
пресичан от бродерии в сребърно и златно, проблясващи безрадостно под светлината от увесените на
палмите лампи. Не се виждаше нищичко освен това червено със сребърно и златно. Нямаше нито ръце,
нито крака, нито фигура, наподобяваща очертанията на някое създание: и въпреки това се придвижваше
бавно, като ларва, пропълзяваща в дупка, без да знае какво я очаква там вътре. Зад пакета вървеше
кръглолик младеж с гирлянда от цветя и сако от златиста дамаска, както и панталоните, тесни на бедрата и
глезените според обичая на пакистанците и индийците. Следваха други мъже, някои облечени като него,
но в бяло, а други – по европейски. Накрая вървяха няколко жени в сари и кортежът преминаваше без звук,
без приказки или усмивки, липсваше музика: като на погребение. Само кръжащите над пакета гарвани
грачеха, но той не им обръщаше внимание, като всеки пакет, който не вижда и не чува.
– Какво е това? – попитах стоящия до мен пакистанец.
– А, нищо. Една жена.
– И какво прави?
– Ами нищо, омъжва се.
– Познавате ли я? – полюбопитствах.

www.spiralata.net 2
 – Разбира се, нали съм поканен. Отивам с тях в къщата им.
– Може ли да дойда с Вас? Моля Ви, нека Ви придружа!
– Невъзможно! Мюсюлманската сватба е нещо лично и журналисти не се допускат. Още повече
фотографи.
После размисли. Господин Зараби Ахмед Хасан беше един много вежлив пакистанец, дипломиран в
Кеймбридж, и му харесваше да постъпва безразсъдно, само и само да помогне на хората.
– Добре, ще дойдете с мен, но при едно условие: да не публикувате името на младоженеца, нито
адреса му.
– Нито пък тези на булката – обещах.
– Това няма значение – каза пакистанецът. – За младоженката не се отнася.
Едва-едва, с походката си на изплашена ларва, червеният пакет беше стигнал до пътя.
– Защо пристъпва така, да не би да е сляпа? – попитах.
– Не, но е със затворени очи.
– И защо ги е затворила?
– Защото не трябва да вижда съпруга си – отговори пакистанецът.
– Не го ли е виждала вече?
– Не, никога. Вместо нея са го видели родителите ѝ.
Женихът се качи в първата кола. Беше свалил гирляндата от цветя, изглеждаше много млад и доволен.
Придружителят ми обясни, че и той не познава булката, но е видял нейна фотография и се надява да му
хареса. Ако пък се разочарова, лесно би могъл да се ожени за друга жена: пари не му липсват. Червеният
пакет беше натоварен във втората кола, няколко жени седнаха до нея. Поканените, включително
фотографът и аз, се настанихме в останалите коли и никой не попита кои сме и какво искаме:
пакистанецът беше казал, че сме негови приятели от Кеймбридж, малко щури. Автомобилният кортеж
потегли. Пътувахме около половин час в тъмнината. После спряхме пред една модерна къща, още прясно
боядисана и всички слязохме, докато някой обикаляше с една коза около младоженеца, за да му пожелае
благоденствие. Вътре в къщата почти липсваха мебели, както в повечето мюсюлмански къщи, навсякъде
имаше рогозки. На първия етаж, сгушен върху една от рогозките и заобиколен от утешаващи го с
тайнствени думи жени, се намираше пакетът: тоест младоженката.
Държеше главата си на коленете и най-накрая се разбираше, че е жена, тъй като от всичкото онова
червено, инкрустирано със злато и сребро, се подаваха две крачета с лакирани в червено нокти, стъпалата
боядисани също в червено. Между коленете висеше мъничка ръка, ноктите и дланта ѝ – също в червено.
Плачеше и при всяко хълцане раменете се повдигаха и се отпускаха като ридание на ранено животно. Така
свита на земята изглеждаше много дребна, идваше ти да направиш нещо за нея, например да ѝ помогнеш
да избяга.
– Искате ли да я видите? – попита ме пакистанецът.
– Да, бих искала да я видя, ако не досаждам – отговорих.
– Че какво досаждане е това, тя е само една жена – отговори ми той. После каза на жените да открият
лицето на булката, за да го погледнем. Те повдигнаха булото, но не зърнах чертите ѝ веднага, защото тя

www.spiralata.net 3
притискаше глава към коленете. Тогава една от жените мушна ръката си между главата и коленете ѝ, хвана
я за брадичката и я повдигна, докато най-накрая го видях.
Лице на дете, мургаво и силно гримирано, но толкова незряло, че тя изглеждаше като дете, гримирано
като жена заради играта на възрастни. Казаха ми, че е петнайсетгодишна. Клепките ѝ бяха стиснати,
намазани със сребрист прах. Между дългите, гъсти мигли бавно се прокрадваше една сълза.
– Кажете ѝ, че няма смисъл да плаче – посъветва ме пакистанецът. – Била е в лицей и разбира
английски.
Коленичих на рогозката и казах на момичето, че няма смисъл да плаче. Уверих я, че съм видяла
младоженеца, той е красив и изглежда любезен.
Тя размърда устни, натежали от тъмното червило, изглеждаше че иска да каже нещо, но не го каза.
Затова пък се обърна към една от жените и прошепна няколко думи на пакистански.
– Какво каза? – попитах.
– Попита дали младоженецът наистина има любезен вид – преведе жената.
– Да, наистина изглежда много любезен – потвърдих. – Сигурна съм, че ще се влюби много във Вас и
ще Ви обича силно.
Този път младоженката сякаш не ме разбра и пак прошепна нещо в ухото на същата жена. Отново я
попитах какво е казала.
– Попита ме какво означава – обясни през смях жената, сякаш бях казала някаква смехория.
– Иска да каже, че той ще ти направи много деца – намеси се пакистанецът. После се отдалечи, защото
булката трябваше да отиде в спалнята, за да чака младоженеца.
Спалнята беше единствената напълно мебелирана стая в цялата къща. Заради модерните си разбирания
младоженецът беше купил европейски мебели, лакиран махагон с огледала и пластмасови дръжки.
Леглото – застлано със сини чаршафи и червена атлазена кувертюра. По средата имаше американска
кукла, от онези, които се купуват в магазините на веригата Мейсис за петнайсет долара. Младоженката,
едва ли не вдигната на ръце и поставена близо до куклата, сякаш трябваше да си играе с нея. Свалиха
тежкото було от нея и се видяха дрехите за тържеството: червен атлазен панталон и наметка от същия плат
и цвят. Беше много красива и когато най-накрая повдигна подпухналите си клепачи, очите ѝ също ми се
сториха красиви: изпълнени с толкова примирение и боязън. Вече не плачеше, дори се усмихваше леко, но
когато свекървата каза на всички жени да излязат и я остави сама в мрака, седнала на леглото да чака
невидяния си досега съпруг, тя отново се разхълца.
Приглушени, кратки хълцания, като на дете, което не разбира защо е било наказано, се долавяха откъм
открехнатата врата: жените не им обръщаха внимание и настанени върху рогозката се смееха, докато
похапваха ориз с къри.
– Изглежда много нещастна. Може би трябва да я успокоите – осмелих се да се намеся.
– О, не. Вече ѝ казах всичко. И после, младоженките винаги са нещастни. Аз плаках три дни и нощи,
когато се омъжих. На Запад нима не плачат? – отговори свекървата.
– Зависи. Понякога се случва да плачат дори когато са доволни и да се смеят въпреки недоволството
си. На Запад е различно – казах.
– Защо е различно? – попитаха в хор.

www.spiralata.net 4
 – Защото обикновено жените избират за кого да се омъжат – отговорих. – На вас не би ли ви харесало
да избирате съпруга си?
Бяха непринудени и лишени от предразсъдъци жени, дотолкова, че се оставиха да снимаме лицата им.
Но посрещнаха въпроса ми с мълчание, сякаш изненадата беше скъсала гласните им струни. После
отговориха вкупом:
– О, не!
– Защо? – попитах.
– Не Ви ли се струва, че ако жената избира съпруга си, това я поставя в много унизителна ситуация? –
възкликна най-младата. – За да избира собствения си мъж, тя трябва да се разкрасява, да се прави на по-
интересна, да го съблазнява с погледи и дърдорене. Това нито е достойно, нито прилично.
– Една моя приятелка от Лондон веднъж ми обясни как момичетата в Европа си търсят съпруг –
добави друга. – Доколкото разбрах, полагат ужасни и често пъти безсмислени усилия. За да привлекат
вниманието на мъжете, те винаги дават вид, че притежават качества, които им липсват, а когато мъжете ги
забележат, продължават да се преструват, за да могат да се омъжат. После, вече като съпруги, най-накрая
стават искрени и тогава бракът се разпада като гръм от ясно небе. Наистина ли е така?
– Понякога. Даже често. Но не винаги успяват да се омъжат.
– Наистина ли? И какво се случва тогава – попитаха в хор.
– Нищо, продължават отначало, с някой друг.
– Ама как така! – възкликнаха невярващо.
– Аз дори не знам как бих могла да си търся съпруг – оплака се най-младата. Когато сме млади, сме
глупави. Но родителите ми не са и ще потърсят подходящ съпруг за мен. Ще стане догодина, когато
завърша училище. На Запад може би не съществуват уговорени бракове?
– Някой път се случва. Даже има хора, които поместват обява във вестниците, други пък се обръщат
към агенция...
– Но това е вулгарно! – възмути се момичето.
– Понякога обаче правят всичко сами и тогава го наричаме брак по любов – обясних.
– И тази любов трае цял живот?
– Невинаги, по-скоро е рядкост. Често пъти се уморяват и стигат до омраза помежду си.
– Колко абсурдно – намеси се свекървата. – Защо им трябва да се обичат или мразят?
– Имате вид на човек, получил добър урок – посрещна ме пакистанецът, когато се присъединих към
коктейла, от който жените бяха изключени. Стоеше до младоженеца, а той не изглеждаше като човек,
изгарящ от нетърпение да отиде при малката си женичка, плачеща в тъмнината: когато му честитих, ме
погледна разсеяно, без да разбира за какво са поздравленията.
– Не знам – отговорих. – Не съм съвсем сигурна, че съм получила добър урок. Защо казахте на
булката, че той ще я дари с много деца?
– Защото ако я дари с много деца, няма да я изпъди – обясни ми.
– Мислите, че може да бъде изпъдена? Тя е толкова млада и красива...

www.spiralata.net 5
 – Какво общо има това? Каква полза от младостта и красотата на една жена, ако не роди? Всеки
сключва брак с някоя жена и очаква тя да роди. Семейство без деца не е семейство.
– Би ми харесало да видя лицето на някого, натирил жена си, да оставим настрана шаха на Иран –
разпалих се.
– Горкият шах, толкова шум за нищо! Като че ли на Запад няма случаи на изпъдени жени.
Тази част на земята, където не съществуват стари моми, нито бракове по любов, а математиката се
превръща в мнение, е населена с шестстотин милиона човешки същества, горе-долу половината от тях са
жени. Ислямът е необятен и Пакистан е частица от него: разбира се, една от най-напредналите. Затова не
мога да претендирам, че познавам света на жените, съдейки само по Карачи – в Саудитска Арабия, където
отказват виза на журналисти, туристи и жени, действителността е още по-смущаваща. Съществуват
хареми като онзи на йеменския крал, когото миналата година видяхме в Европа, докато се разхождаше
насам-натам с трийсетина съпруги. Пишещата обаче е била и в Иран, Ирак, Мароко и картината е
приблизително същата. Първото усещане на жената от Запад, озовала се в придържащите се стриктно към
исляма страни, е като в Пакистан: усещането, че е единствената оцеляла от всемирния потоп, а всички
останали жени са изчезнали от лицето на земята.
В три часа сутринта няма нито една жена в автобуса, превозващ те от летището до хотела в центъра на
Карачи. Не се вижда нито една жена и във фоайето на хотела, нито по стълбите, в асансьора, по коридора,
чак до стаята където спиш. За почистването на стаята ти отговаря мъж, за прането на дрехите ти или
зашиването на копчето също. В ресторанта ти сервира мъж. На телефонната централа отговаря мъжки глас
и ти не виждаш никъде жени, освен ако не излезеш на улицата. Там те крачат, в затвора на пурдата, като
привидения от кошмар. Кошмарът с тези пакети от плат, лишени от лице, тяло и глас, те следва навсякъде,
докато накрая с твоето открито лице, голи ръце и пола до коляното се почувстваш разголена и изложена на
хиляди опасности. Несъществуващи опасности: налагат най-сурови наказания на мъжете, осмелили се да
докоснат някоя жена, да вървят след нея или да ѝ направят галантен комплимент.
В ислямските държави не подсвиркват на жените по улиците: формалният респект към жената е
абсолютен. И все пак, нито в джамията, нито в трамвая или в киното, нито на някой прием жените биха
могли да се смесят с тълпата от мъже. Модерните мъже водят жените си на приемите, но стигнат ли на
мястото, жените се отправят към помещенията за жени, а съпрузите им – към тези за мъже. Веднъж се
качих в трамвая, но изненадано се натъкнах на неочаквана пречка: бях влязла в отделението за мъже.
Трябваше да сляза и да се кача в онова за жените – една-единствена пейка зад гърба на кондуктора,
отделена от останалите с гъста решетка. Тук жените в пурда те гледат през тесните процепи на чаршафа,
зениците им са изпълнени с неволен укор заради откритото ти лице и голите крака, това обижда мъжете и
Аллах. Фиксират те с този поглед най-вече ако вървиш сама по улицата: мюсюлманките го правят
изключително рядко. Обикновено са в група, или пък с децата, или с мъжа, ходещ поне три крачки напред,
за да се знае кой е господарят. Понякога и най-напредничавите момичета, онези които учат, са подвластни
на това правило. Виждаш ги да излизат от лицея, импозантни като монахини в своя чаршаф. И колко ли е
смущаващо да се носят така, докато между тях често крачат пакистанки с открито лице, дръзко заявяващи,
че булото отгоре на всичко е антихигиенично, пречи на кожата да диша, пренася болести и води до
отслабване на зрението. Това са онези надмогнали предразсъдъците момичета, които на политическите
митинги се сражават с мъжка решителност, а на военните паради дефилират в белите панталони на
Пенджаб заедно с войниците.
Анахронизмът е ужасен: още се случва да срещнеш на пътя автомобили с перденца, това са колите на
по-богатите мюсюлманки – на тях не им стига само покриването на главата с пурда. Дори да допуснем, че
някой мюсюлманин те покани, твърде рядко ще видиш жена в къщата. Там те не носят було, ако неволно
или с умисъл сбъркаш вратата и влезеш в отреденото им пространство, те посреща хор от пронизителни
www.spiralata.net 6
писъци. Това са жените и дъщерите, които се разбягват. Една приятелка от Карачи от три години ползва
един и същ градинар, живеещ в пристройките: увери ме, че за това време никога не е виждала жена му и
дъщеря му без було. „Сигурна съм, че досега слънчев лъч не е огрявал съпругата и дъщеря му. Къщата им
има решетки“ – казваше ми.
Слънцето грее силно в ислямските страни: бяло, яростно, ослепително. Но мюсюлманките никога не
го виждат: очите им са свикнали със сумрака като очите на къртиците. От тъмнината на майчината утроба
преминават в тъмнината на бащината къща, после в тъмнината на семейното жилище и накрая в тъмнината
на гроба. И в тази тъмнина никой не ги забелязва. Да разпитваш някой мюсюлманин за неговите жени е
все едно да се интересуваш за негов таен порок; в деня, в който казах на главния редактор на един
пакистански вестник, че съм дошла да напиша статия за проблемите на мюсюлманките и бих искала да ми
помогне с материали от печата, той се ядоса и отговори: „Какви проблеми? Не съществуват никакви
проблеми за мюсюлманките“. После ми предостави пакет с машинописни страници, там се говореше за
дрехите на мюсюлманките, за украшенията на мюсюлманките, за гримовете и как жените използват
кокосовото масло, за да са лъскави косите им, как употребяват къна, за да боядисват в червено дланите и
стъпалата си, как смесват антимон с розова вода и с полученото украсяват клепките и миглите си. „Тук е
написано всичко за мюсюлманките“ – увери ме той.
Жените с було са най-нещастните жени на света. И парадоксалното е в това, че те не го знаят, защото
не познават онова, което съществува отвъд чаршафа, превърнал се в техен затвор. Страдат, както Майката
на Отсъстващия – видях я една сутрин в Карачи – и не смеят да се опълчат. Тогава бях отишла да се
запозная с Бегум Тазен Фариди, начело на асоциацията на жените в Пакистан. Бегум е закръгленичка и
златиста като ябълка ренета госпожа, обича да определя себе си като „една мюсюлманка, която не носи
було и притежава презиме“. Щаб-квартирата ѝ е малък офис, предвидливо лишен от табелка или други
отличителни знаци: информираните мюсюлмани минават покрай него със същата гримаса на ужас, която
като въздържатели биха запазили за чаша уиски. Нейна основна житейска цел, като оставим настрана
моногамен съпруг, е напредъкът на мюсюлманките. С наказателния кодекс и Корана в ръка Бегум се
сражава като побесняла котка срещу полигамията и е толкова модерна, че преди време дори е опитала да
изпрати една Мис Пакистан на конкурса Мис Вселена, провеждан в Лонг Бийч. Дванайсет мюсюлманки,
оглавявани от Тазен Фариди, били в журито, оценяващо Мис Пакистан по бански и дванайсет мюсюлмани
я оценявали веднага след това с пурда. Разбира се, господата не успели да видят кой знае какво, но се
доверили на Бегум и казали, че би могло така покрита Мис Пакистан да отиде в Лонг Бийч.
– Не отиде – казва с примирена въздишка Тазен Фариди. – Излизащият в Карачи Таймс разкри, че
момичето трябва да се представи по бански костюм пред дванайсет милиона телевизионни зрители и за
малко не я линчуваха.
Докато си говорех с Тазен Фариди, дойде Майката на Отсъстващия. Появи се, като оглеждаше
подозрително зад гърба си, сякаш се боеше да не бъде последвана от орда молли, твърдо решени да я
острижат, а черната ѝ бурка даже нямаше дупки на височината на очите.
– Смъквай този парцал – каза Тазен Фариди на английски. И тъй като другата се суетеше колебливо, тя
с авторитарен жест ѝ свали булото. Отдолу се появи около четиресетгодишна жена, мургава и потна,
покрита с накити и синини. Не се осмеляваше да заговори пред непозната, но накрая започна. Ето дума по
дума казаното от нея, според превода на Тазен Фариди.
– Бях на четиринайсет години, а той на трийсет и две. Лелите и братовчедките ми казаха, че носът му е
прояден от сипаница, но ще даде три хиляди рупии за мен, а каквато си бях грозничка не можех да
претендирам за нещо повече. Те си размениха сладкиши и подаръци, подписаха договора и той ме заведе в
къщата си. Сложи едно тринайсетгодишно момче да ме надзирава, но все се заглеждаше в него и не ми
обръщаше никакво внимание. Накрая все пак ми обърна малко внимание и когато настъпи моментът да
www.spiralata.net 7
раждам, се почувствах зле. Докторката я нямаше, там беше само докторът, но една жена не може да се
покаже на мъж, затова детето умря. После докторката се появи, но синът ми вече не дишаше и тя каза, че
повече не мога да имам деца. Така се превърнах в Майката на Oтсъстващия, а той постъпи великодушно и
не ме изпъди. Взе си друга жена и когато тя роди дете, аз трябваше да ѝ помагам. Той се грижеше за нас по
един и същи начин, както изисква Корана, подаряваше ни еднакви украшения, но ме биеше и докторката
ми каза, че мога да поискам развод, но аз се срамувах да се явя в съда и освен това нямах пари за делото,
освен това една разведена жена къде ще отиде? Сега той видя едно момиче. Струва трийсет хиляди рупии,
но той я иска за жена. Само че няма място за три и аз съм стара. Затова каза „талак, талак, талак“ 1 и ме
изпъди. Докторката ми каза да дойда тук. Сега къде ще отида, какво ще правя?
Подобно на докторите, които не се трогват от коремните болки на своя пациент, разказът не
предизвика никакви емоции в Бегум, но тя обеща на жената помощ при настаняването ѝ в някоя
организация или семейство, нуждаещи се от прислуга, или пък в приют за вдовици, въпреки че тя не беше
такава и щяха да се появят пречки. После ми обясни, че в мюсюлманския свят една жена не може да живее
сама, дори и да работи. Ако живее сама, значи е пропаднала жена.
– Ето затова тук няма стари моми, а изпъждането от дома означава гражданска смърт. Според новия
кодекс жената може да поиска развод, но трябва да издържи делото в съда и скандала, докато мъжът може
да произнесе думите „талак, талак, талак“ и отново е свободен като птица: дори без задължение за
издръжка. Разбрахте ли?
– Не, не разбрах. Хората тук никога ли не се обичат?
– Понякога, но се срамуват да го казват, сякаш са виновни за нещо. При нас няма любовни истории.
– Това е невъзможно! Опитайте да си спомните за някоя...
– Раиза – извика секретарката си Тазен Фариди. – Чувала ли си за някоя любовна история?
– Хиляда и една нощ – отговори Раиза през смях.
– Не, някоя истинска история, случка от вестниците – насочих я.
– Раиза, моята италианска приятелка иска някой епизод от хрониките – смееше се и Тазен Фариди.
– Що за претенции. Оставете ме да помисля – каза Раиза, докато ровеше в спомените си и не
преставаше да се кикоти. – Може би историята на онзи сикх.
– Не искам историята на някой сикх, искам нещо, случило се с мюсюлманин и мюсюлманка.
– Но този сикх стана мюсюлманин – уточни Раиза.
Намерихме историята. Тазен Фариди не си я спомняше и затова трябваше да я търси в списание Тайм,
публикувало я преди време. Накратко случката е такава. Бута Сингх бил трийсет и три годишен сикх и
живеел в Калкута. Влюбил се в единайсетгодишната мюсюлманка Мохиндер и се оженил за нея, като
платил хиляда и петстотин рупии. Бута Сингх и Мохиндер живели заедно шест години и имали две
дъщери, после бил приет пакистанският закон, известен като Закон за връщане на отвлечените жени, и
Мохиндер трябвало да се завърне в Пакистан без своя Бута Сингх. Той обичал Мохиндер, приел исляма и
след една година пристигнал при Мохиндер в Лахор. Само че тя вече била омъжена за друг мюсюлманин
срещу десет хиляди рупии и не искала и да погледне своя Бута Сингх. Тогава Бута Сингх отишъл на гарата
и се хвърлил под влака.

1
Думата „талак“, произнесена три пъти, е формулата за отхвърляне на съпруга, използвана в някои форми на ислямското
законодателство. – Бел. ред

www.spiralata.net 8
 Казах на Раиза, че историята е много красива, но тя вдигна рамене и отговори, че за нея е смешна.
– Само един сикх може да е толкова глупав и да се хвърли под влака заради жена. На света има
толкова много жени. Можел е да си намери друга.
Тогава се опитах да разкажа тази случка на всички познати ми в Карачи мюсюлманки и те без
изключение отговориха, че историята е малко глупава. Затова пък е харесала на англичаните, които за
жалост ще правят по нея филм, озаглавен Бута Сингх, любовната история на века.

1960
Наричам я Луник, но истинското ѝ име е Айлин, което на турски означава „лунен ореол“. Луник е на
малко повече от двайсет години, красиво момиче с къси полички, както налага Ив Сен Лоран, немигващи
очи като на някой, свикнал със слънчевата светлина, и още не е омъжена, макар и мюсюлманка, защото тя
има намерение сама да си избере съпруг, а досега още не е харесала достатъчно някого. Работи в
министерството на външните работи в Анкара, снима се в джамиите и се смее, когато мюезинът се ядосва,
а пък аз я наричам Луник, защото ми изглежда, че Луник много добре илюстрира представата за жените
мюсюлманки, неносещи було. Това ги прави независими, уважавани и неудовлетворени, както сме ние на
Запад, и те са наясно с този факт: което винаги е предимство.
Благодарение на Луник имах най-поразителната среща, която може да се случи на европейка в
ислямския свят: с капитан Сабиха Гьокчен, пилот-инструктор на реактивни самолети и осиновена дъщеря
на Кемал Ататюрк, човекът освободил жените в своята държава от булото. Сред жените мюсюлманки
Капитан Гьокчен е прочута колкото сред нас Мерилин Монро и Клеър Буут Люс 2 взети заедно, обгръщат я
повече митове, отколкото онези за нейно височество принцеса Лалла Айша, първородната дъщеря на
султана на Мароко и героиня на мюсюлманките, живеещи отвъд Егейско море. Капитан Гьокчен никога не
приема посетители, пред къщата ѝ стои войник на пост в парадна униформа, но никой не може да откаже
на Луник и затова, едва пристигнали в Турция, отиваме да я посетим, за да видим кои са жените,
захвърлили своята пурда.
– Ще видиш изключителна личност! Пред нея мъжете се чувстват непълноценни, а генералите ѝ
козируват. Не можеш да разбереш кои сме, ако не говориш със Сабиха Гьокчен – подготвя ме Луник.
– Ама ти сигурна ли си, че е мюсюлманка – питам Луник.
– Разбира се, че е мюсюлманка! По-мюсюлманка от мюсюлманките, които можеш да срещнеш в
Турция.
Звъним на вратата, недоверчивият войник в парадна униформа стиска пушката по-здраво. После
дребна, закръглена женичка ни съпровожда до гостната, пълна с джунджурии, самолетчета и дипломи,
върху отсрещната стена виси голям цветен портрет на Ататюрк.
– Бихте ли известили капитан Гьокчен за нас? – казва Луник с възможно най-почтителен вид.
– Вие сте онези от вестника ли? – пита женичката със смирен тон.
– Разбира се! – уверява я Луник.
– Олеле! – възкликва тя и веднага хуква, като си повтаря: – Олеле, олеле!
Когато се връща, е в друга дреха – тясна по широките бедра и агресивния бюст, обула е обувки на

2
Посланичка на САЩ в Италия в периода 1953–1956 г. – Бел. прев.

www.spiralata.net 9
висок ток, къдриците около поувяхналото лице са сресани старателно, сложила си е оранжево червило.
Парфюмът ѝ ухае на момина сълза, следва я едно куче и то мирише на момина сълза.
– Аз съм капитан Гьокчен. Мога ли да ви предложа мъничко ликьор? Направен е от рози и идва от
Ескишехир, от авиобазата. Подари ми го старши лейтенант Леман Бозкурт, моя любима ученичка,
пилотира F-84. Предполагам сте я видели.
Бях я видяла, но на снимка: едро момиче с яки ръце и широко безстрашно лице, затворена в кабината
на самолет.
– Изключително момиче! На двайсет и шест години е най-добрият пилот на реактивни самолети.
Здрави нерви, стоманено сърце. Влюбена е в своя F-84, както в годеника си. Толкова се гордея с нея! В
Италия момичетата пилотират ли изтребители?
Признах, че у нас няма жени, пилотиращи реактивни самолети: в редки случаи някое момиче се
научава да пилотира самолет, но такъв дребен-дребен, правят го най-вече актрисите заради рекламата.
– Жалко! – казва много разочарована капитан Гьокчен. – Аз започнах да летя на петнайсет години. Бях
със седем момчета, големи симпатяги. Ататюрк ни изпрати в Крим и аз взех свидетелство „А“, после „Б“ и
тогава момчетата започнаха да се държат не толкова мило. Знаете как е, дразнеха се, че една жена е по-
добра от тях. Но жените винаги са по-вещи от мъжете, не е ли така? Мъжете са толкова по-слаби. Не
издържат на емоции, могат да припаднат и от най-дребната болка в корема, не Ви ли се струва?
Капитан Гьокчен оправя една от къдриците си и лапва един захаросан кестен.
– Разбира се, Ататюрк искаше да стана пилот в гражданската авиация, но ако станех цивилен пилот,
нямаше да мога да работя като инструктор. Така че останах пилот-инструктор и вярвайте ми, почти няма
летец от турските авиолинии, който да не е бил обучаван от мен. Когато се кача на самолет, всеки път
отивам в пилотската кабина, за да видя дали всичко е наред и да ги посъветвам нещо. Наричам ги моите
дечица. Толкова е забавно да имаш цял рояк летящи дечица. Вие сигурно пилотирате самолет?
Признах си, че нямам такива умения и никога няма да имам дечица, които летят.
– О, разбирам – каза капитан Гьокчен. – Вие сигурно сте предпочели да служите във флота?
Обясних, че не съм служила и във флота: в действителност никога не съм била на военна служба.
– Защо? Да не би да сте освободена по болест? – попита учудено капитан Гьокчен.
Разбира се, би било безполезно да ѝ обяснявам, че здравето ми е добро и че ако не съм била на военна
служба, то е защото, хвала на Бога, в моята страна жените са отхвърлени с презрение от чисто мъжките
въоръжени сили. Да бъдеш войник в Турция не е задължително за всички жени, но всяка жена, радваща се
на добро здраве, чувства за свой дълг да служи във въоръжените сили на родината си. Даже Луник, която
мечтае да отиде до Париж, за да си купи дрехи от магазина Галери Лафайет, ми довери, че има намерение
преди това да постъпи за известно време на военна служба. Затова опитах да се измъкна от неудобната
тема, като казах на капитан Гьокчен, че за съжаление не разбирам много от тази материя и за мен военната
стратегия е по-загадъчна даже от мюсюлманките, неносещи було.
– Аха, Вие сигурно имате доста мъгляви представи за мюсюлманките, неносещи було – засмя се тя,
докато ми наливаше ликьор от рози. – Може би е по-добре да се поразходите и да се огледате наоколо.
Жените в тази страна се промениха много и не би ми се искало да си помислите, че съм някакво чудо
невиждано. Вървете, вървете! После ще се върнете и ще продължим разговора.
Тонът на капитан Гьокчен не търпеше възражения, изглеждаше леко отегчена. Затова глътнах ликьора
и излязох заедно с Луник, за да поогледам мюсюлманките, неносещи було. Луник имаше вид на попаднала
www.spiralata.net 10
в небрано лозе. Никога не беше виждала жена с було и затова нямаше понятие каква е разликата между тях
и онези без було, затова роптаеше:
– Майка ми никога не е носила було, а баба ми го хвърлила шестнайсетгодишна. Но била толкова
модерна, че с него носела и чадърче, а веднъж се опитала да счупи чадърчето в главата на министъра на
земеделието и храните, защото открила муха в пакета с чай.
После запали цигара и към средата на цигарата реши, че ще търси съвет от своите приятелки Севин
Еркин и Айген Тойгарли. Севин учи кинокритика и театрална критика в Академията за драматично
изкуство, Айген работи в един ежедневник: сто на сто ще им дойде някоя блестяща идея.
– По това време непременно са в бърлогата. Да ги потърсим там!
Отидохме в „бърлогата“, която е гараж на приятели на Луник, предоставен им от роднини, за да свирят
джаз, без да притесняват баба си. По стените имаше изрязани от вестниците снимки на Армстронг, Ела
Фицджералд и няколко актриси. На земята върху възглавници седяха няколко момчета, слушащи с тъжни
физиономии една плоча на Ърта Кит, а на дивана видяхме разположени Айген и Севин, изящни и красиви
като модели на Харпърс базар.
– Туркините – смее се едно момче – са доста хубави. Не знаехте ли, че нашите прадеди са плячкосвали
най-красивите момичета в Европа, за да ги продават като робини в харемите?
Севин е с прическа по модата, лансирана от Фарах Диба, Айген е изрусена и с доста деколтирана
рокля. Пиеха водка и тактуваха с крак в ритъма на песента, сцената не беше много по-различна от онези,
на които ми се е случвало да присъствам на някое безобидно събиране в къщите на Рим, Гринуич Вилидж
в Ню Йорк или по левия бряг на Сена в Париж. Младежите носеха джинси и карирани ризи и знаеха
всичко за фестивала в Сан Ремо. Попитаха ни дали песента на Ренато Рашел наистина е заслужавала да
спечели, те предпочитали Марино Барето Джуниър. Севин и Айген бяха учили с Луник в Американския
колеж в Истанбул и Айген се заговори с мен за Ню Йорк: кроеше планове да отиде там следващата година
и да си опита късмета като модел. Когато ги попитах дали си имат приятели и би ли им харесало да се
омъжат, избухнаха в смях.
– В днешно време жените вече нямат нужда от съпруг. Могат да се справят чудесно и сами – каза
Айген.
Но когато намислихме да отидем да хапнем на едно място, където имаше музика, и двете
телефонираха вкъщи, за да искат разрешение. Вечерята продължи доста, въпреки че трите момичета бяха
на диета. Решихме „да огледаме наоколо“ за съдийки и жени на военна служба и се разделихме почти в два
през нощта.
– Родителите ви сигурно ще са ядосани – казах на Севин, Айген и Луник.
– Защо? – попитаха в хор. – В Милано едно момиче не може ли да се прибере в два?
– Зависи. Много от родителите не позволяват.
– Колко странна държава – отбелязаха в един глас момичетата.
На сутринта, сякаш забравила, че вече ми е показала няколко неносещи було мюсюлманки, Луник не
ми спести нито една от заплануваните според изискванията на капитан Сабина Гьокчен срещи. В девет
сутринта вече се намирахме в казармата на военномедицинското училище, в дванайсет се видяхме с
дипломатката Адиле Айда, в три следобед не помръдвахме пред почитаемите съдийки Райет Аркум и
Муазес Тюмер: интервютата бяха парадоксални в сравнение с взетите от жените, носещи пурда. В
казармата старши лейтенант Туркан Гюлвер е в офицерска униформа в цвят каки, само че вместо
www.spiralata.net 11
панталони носи пола. Беше на двайсет и четири години, с набито тяло като жените от Карс, областта близо
до границата с Русия, където е родена. Нямаше пудра, нито червило по издълженото ѝ лице на селянка,
косите късо подстригани, без нито една къдрица. Уставът забранява употребата на пудра и червило,
независимо от пола на войниците. Забранява също дългите коси и прическите.
Генерал Ситки Улаи ми обясни какъв изключителен офицер е тя: дисциплинирана, лишена от всякакво
кокетство, даже е спечелила сребърен медал на състезанията по стрелба, където мъже и жени участват
наравно. Старши лейтенант Гюлвер стои мирно и слуша, само помръдва с глава от време на време, заради
стегнатата прекалено вратовръзка. Когато Луник ѝ превежда въпросите ми, се изпъва като гвардейците на
Елизабет при смяна на караула пред Бъкингамския дворец и се изчервява чак до ушите, сякаш е момиче от
организацията „Католическо действие“, питано дали би му харесало да прекара уикенда с Пол Нюман.
Няма намерение да се омъжва, в армията ще служи по-добре на отечеството. Казва, че животът ѝ е
обаятелен: сутрин става в седем, вечер си ляга в девет. Учи за ветеринар и в събота следобед има три часа
градски отпуск, но и тогава не може да се облича в цивилни дрехи. Гласът ѝ е като полъх на вятъра, очите
под козирката на шапката гледат изплашено и безрадостно. Гризе си ноктите, като че ли трябва да издържи
някой изпит. Питам се какво я е подтикнало да напусне Карс – описват ми го като слънчево място с пищна
зеленина и рози, и да се затвори в една казарма в Анкара, но по-късно на този въпрос отговаря Нейно
превъзходителство Адиле Айда, намествайки купената при последното пътуване до Париж шапка.
– При военните не се прави разлика между мъже и жени, това е нейният начин да се почувства някой,
даже да е наравно с мъжете. Дисциплината? Какво толкова, за нея не е никаква жертва. Мюсюлманките до
такава степен са свикнали да се подчиняват. По-добре да се подчинява на генерала, отколкото на мъжа си.
Не смятате ли?
Нейно превъзходителство Адиле Айда беше обградена от секретари и се готвеше да замине за
Холандия. Това щеше да я принуди за известно време да се раздели с децата и съпруга си, който работеше
в Анкара, но тя не съжаляваше чак толкова, защо би трябвало да съжалява? Изглеждаше като много жени в
Милано, Лондон или Берлин и предизвикваше известно страхопочитание въпреки любезните си усмивки:
както предизвикват страхопочитание всички жени, имащи власт, и това си личи повече, отколкото при
мъжете. Разбира се, ако някой я слушаше, никога не би отгатнал, че е от същата страна, в която преди
петдесет години султан Абдул Хамид II изстрелял три куршума в корема на една черкезка наложница,
виновна задето е попитала как действа пистолетът. По онова време туркинята, която се опитала да съобщи
за извършено срещу нея насилие, била считана за грешница, и никоя жена нямала право да свидетелства в
съда или в хода на някой процес. Сега обаче Луник гордо ме представя на нейна чест Райет Аркум,
председател на касационния съд в Анкара, и на нейна чест Муазес Тюмер, съдия в гражданската колегия.
Седнала грациозно в един клуб, където звучеше музиката на Синатра, госпожа Тюмер ми разказва за
времето, когато била съдия по наказателни дела и се случило да осъди на смърт трима мъже за убийство.
– Сигурно сте съжалявали? – възкликнах.
– Не, защо би трябвало?
– И какво направихте, след като прочетохте присъдата?
– Счупих писалката, с която я бях подписала.
– Разбирам. Сигурно сте били под напрежение заради огромната отговорност.
– Нищо подобно. Счупих писалката, защото обичаят е такъв.
Госпожа Тюмер е много приятен събеседник: фактът, че носи тога, не я е направил безчувствена.
Когато се връща вкъщи след работа, приготвя вечеря за дъщерите и съпруга си, който е заместник-главен
www.spiralata.net 12
прокурор на републиката, и се гордее, че е превъзходна готвачка. Казва че има лека ръка и затова плете
умело на една кука, а по време на делата винаги е с пудра и червило.
– Разбира се, че може да се гримираме. Защо пък не? Тогата отнема всичко женско, а всяка жена
държи да изглежда колкото може по-красива, дори да седи на съдийското кресло. В Италия може би е
забранено?
– В Италия няма жени съдии, Ваша чест.
– О, колко странно! И защо?
Госпожа Аркум също е приятен събеседник, съжалява че не може да ме впечатли с разказ за
произнесена смъртна присъда: но тя е била главен прокурор, преди да оглави касационния съд.
– Сещам се за началото на кариерата ми, в едно анадолско градче. Тръпнех от вълнение, а от
прозореца се долавяше аромат на рози: разследвах някакъв, убил жена си. От време на време трябваше да
правя експертизи в отдалечени села, затова яздех на кон и прекарвах нощите по горите.
– Не се ли страхувахте, Ваша чест?
– И от какво трябваше да се страхувам, мадам? От дърветата или от планините?
– А не Ви ли се е случвало да попаднете в някоя трудна ситуация с този толкова опасен занаят?
– О, да, в деня, в който водех процес и съпругът ми беше адвокат на обвиняемия. Мъжът ми загуби
делото.
– Съжалявахте ли за това?
– Напротив, изпитах голямо задоволство. Обвиняемият беше повече от виновен.
Госпожа Аркум е съпруга на адвокат по наказателно право и има петгодишна дъщеря. Мечтаела е да
стане съдия още от дете, но хобито ѝ е да плете пуловери.
– Погледнете това пуловерче, сама го изплетох. Харесвате ли мотивите? Видях ги в един френски
моден журнал. Обожавам френската мода. Кажете, защо линията „Трапец“ на Диор нямаше успех?
– Не знам, Ваша чест. По-скоро кажете ми има ли много разводи в Турция?
– О, да. Откакто през 1926-та година Кемал Ататюрк въведе новия граждански кодекс, забраняващ
полигамията и привилегиите за мъжете, в Турция има много разводи.
– Мъжете или жените прибягват по-често до развод?
– За жалост, мъжете. Истината е, че още не са ни простили, задето смъкнахме булото.
Булото на туркините, или яшмакът, никога не е бил пурда. Оставял е открити очите и по-голямата част
от носа, очертанията на лицето са се виждали. За Ататюрк не е било трудно да заповяда на жените да го
смъкнат под заплаха от арест, може би защото Коранът не е влияел толкова на живота в тази страна.
Турската република е била светска от зараждането си: дотолкова, че от самото ѝ начало духовниците от
всички религии са имали забрана, още в действие, да се обличат в свещенически одежди. И все пак
сексуалната и социалната революция на мюсюлманките в Турция си остава най-продължителната и
насилствена промяна, разтърсила света на исляма, а и в момента е настояща заплаха за всички ислямски
страни. Изминали са хиляда и триста години, откакто Мохамед е проповядвал в жарката арабска пустиня,
и въпреки че огромното мнозинство от вярващите в него е продължило да спазва законите, все едно
времето е спряло, сред жените на исляма се случва нещо. Началото е поставено след Първата световна

www.spiralata.net 13
война в Турция, а след края на Втората световна война тази тендеция се разпространява и в другите
страни, открили национализма. Затова, когато с Луник се връщаме при капитан Сабиха Гьокчен, тя ни
казва:
– Когато някоя страна придобие независимост, става и малко по-модерна. Когато стане малко по-
модерна, това води до еманципация на жените в нея. Ататюрк го разбрал пръв, но сега и другите са наясно
с това. И ако XVIII век ще остане в историята като векът на Френската революция, а XIX – с колониалните
завоевания, то XX ще бъде запомнен като векът на женската еманципация, преди всичко в ислямските
страни. През 1920 година една приятелка от Бейрут, осмелила се да върви по улицата с прозрачно було,
била залята със сярна киселина по лицето. Днес друга моя приятелка от Бейрут, Ибтинaж Кадура, оглавява
Панарабската федерация на жените, в която има половин милион членки. В Американския университет в
Бейрут и в женския колеж в същия град момичетата носят джинси, карат водни ски и танцуват рокендрол.
В Тунис полигамията е съществувала до 1947 година. Ако днес някой си вземе втора жена, отива в затвора
и президентът Хабиб Бургиба насърчава жените да смъкнат булото. Група смели жени в Карачи замеряли с
камъни автомобила на министър-председателя Мохамед Али, когато той се оженил за втора жена, а
Пакистан има две посланички: Бегум Лиакат Али Хан в Холандия и принцеса Абида Султан в Бразилия.
Колкото до Мароко, там е Айша. Виждали ли сте Айша?
Видях я преди време в Танжер: млада жена с червеникаво-кестеняви коси, накъдрени от френски
фризьор, облечена дръзко с пола и ризка. Караше открита кола и отиваше към сградата на организацията,
подпомагаща деца в трудно положение, върху симпатичното ѝ лице с цвят на кафе с мляко беше изписана
леко предизвикателна нотка. Мароканките полудяваха от възторг, като я видеха, и някои хвърляха
обвиващите ги дълги дрехи, а други се скупчваха около нея, рискувайки да бъдат премазани: подобно
нещо бях виждала да правят само за Бартали и Копи в колоездачните обиколки на Италия.
Придружаващата ме в онзи ден френска журналистка ми обясни, че това е нищо в сравнение със случилото
се преди няколко години, когато в патиото на танжерската крепост Айша се покачила на някакъв подиум и
облечена в синя рокля на модна къща Ланвен и с гола глава произнесла реч, започваща така: „Знам много
добре колко предразсъдъци и остарели навици ни спъват, но ние трябва да ги отхвърлим. Съвременната
култура ни зове и за битието на нацията е наложително да подражаваме на нашите сестри от Запада, които
с работата си допринасят за прогреса на техните страни“.
Но, обясни ми след това журналистката, на следващия ден Сиди Мохамед Тази, мандуб на Танжер,
заповядал всички мароканки, облечени в европейски дрехи, да бъдат арестувани: „Онова, което е добро за
принцесите, не е добро за другите жени. Ако нашите жени се облекат със западни дрехи, скоро ще
започнат да пият, после да танцуват, а накрая ще отидат през нощта на плажа, за да спят с мъже“. А когато
се появили фотографии на Айша в бански костюм на плажа на Рабат, обясняваше ми френската
журналистка, пашата на Маракеш Ел Глауи ги заклеймил като оскърбителни и Айша, с нейните бричове за
езда, късите поли за тенис и плочите на Бени Гудман допринесла немалко за изгнанието на султана в
Корсика и после в Мадагаскар. Когато Айша се завърнала, възхвалявана от хиляди жени, трябвало да
произнася доста по-предпазливи речи: „Еманципацията на жените – казала, добре загърната в баракан – не
трябва да бъде рязка като някоя хирургическа операция. Булото като такова не е толкова важно. Важното е
жената сама да взима решение да го носи или не“.
Капитан Сабиха Гьокчен е оптимистка. Вярно е, че в Тунис съвременните момичета боядисват косите
си възможно най-руси и са открили Джеймс Дийн, както огорчено пише тунизийският седмичник Аксион:
но родителите се срамували. Вярно е, че преди години мюсюлманките в Сингапур са успели да утвърдят
Харта на жената, според която мюсюлманин в Сингапур не може да има повече от една жена. Но тъй като
продължават да я заобикалят, Сахора Бинте Алмад, членка на асамблеята на жените в Сингапур, е
трябвало да изиска от правителството най-накрая да се реши и да се задвижи за нейното спазване; това се е
случило само преди няколко седмици. Мюсюлманите в Сингапур и в близка Малайзия продължават най-
www.spiralata.net 14
спокойно да я нарушават. Вярно е, че момичетата от Американския колеж в Бейрут носят джинси, но не
ходят на кино с колегите си; един приятел от Бейрут ми преразказа следния разговор между двама
студенти: „Ти би ли се оженил за момиче, което е ходило на кино с някой друг? Не, според мен това е
невъзможно“. Вярно е също, че в Нигерия Зейнаб Уоли си позволява да води седмично радиопредаване, по
време на което насърчава жените да излизат от къщите без прозорци и слънчева светлина в тях, за да видят
колко са красиви дърветата, планините и пеперудите навън. Но когато съпругата на един министър от щата
Кадуна поискала разрешение от мъжа си да излиза, за да гледа дърветата, планините и пеперудите, той
свикал семеен съвет и на него било решено, че жената може да излиза след пет следобед, когато има
достатъчно светлина, за да бъдат различавани нещата и тварите, но слънцето с греховното си блестене
клони към заник. Накрая, вярно е, че в Египет вече има жени в спомагателните войски, но Насър още няма
смелост да отмени полигамията, защото е наясно: мъжете ще се обърнат срещу него. Ако многоженството
изчезне, причините няма да са религиозни или социални, а икономически – да издържаш четири съпруги,
даже и само две, струва скъпо.
В действителност войната едва е започнала и ще се появят много нови поколения, преди
мюсюлманките да успеят да я спечелят, както са я спечелили туркините.
– О, не! Скоро ще победят, ще видите – казва Сабиха Гьокчен.
– Наистина ли? – пита със задоволство Луник.
Капитан Гьокчен ни сипва още малко ликьор от рози в чашките, после поглежда ухаещото на момина
сълза куче, потънало в досадата на своите часове, пилотския шлем, на който е посветила целия си живот, и
най-накрая ми изглежда откровена, когато отговаря:
– Уви, дете мое! Уви!
Жените изгубиха нравствеността си
1966
Един симпатичен палячо, жизнерадостен и безобиден. Кой не си спомня със снизхождение неговите
самохвалщини, лъжите му, чудноватостите, започнали на олимпиадата в Рим, когато постави на колене
четирима противници: белгиец, руснак, австралиец и поляк, и не сваляше златния медал даже когато
отиваше в леглото, научи се да спи с него, без да му пречи: „Господ ми го даде и само да посмее някой да
го пипне!“. В ресторантите и в нощните клубове влизаше загърнат в хермелинова мантия, стиснал скиптър
в ръка: приветствайте краля, аз съм кралят. По улиците го виждаха да кара автобус, изрисуван с надписи,
възхваляващи неговата смелост и красота, или пък един розов като сьомга кадилак с възглавнички с
леопардов мотив. Докато се биеше на ринга, крещеше: „Забележете как се движа, колко съм елегантен,
какво изящество“, ако го освиркваха, се смееше и разправяше, че първото му кроше е понесла неговата
майка, когато е бил само на четири месеца, и като следствие пратил клетницата в нокаут, докато зъбите ù
се разпръсквали наоколо като перли от скъсана огърлица. Разбира се, още една измишльотина, плод на
примитивното му чувство за хумор; не би могъл да навреди и на муха. От този вид хумор и от неговото
тщеславие се пръкваха забавни стихчета:
Това е историята на човека
с железни пръсти, кожа от бронз.
Говори и се гордее,
че има могъщ юмрук,
непокорен и твърд.
www.spiralata.net 15
 Аз съм красавец, красавец, красавец,
най-голям чаровник и герой
във всеки двубой.
Боксът откри в негово лице новата си звезда, човек, достоен да бъде редом до Роки Марчиано, Джо
Луис, Шугър Рей Робинсън. Беше символът на една щастлива и фанфаронска, простонародна и изпълнена
с кураж Америка, лишена от вкус, но бликаща от енергия. По онова време се казваше Касиус Марселус
Клей.
Сега името му е Мохамед Али и е символ на всичко онова, което би трябвало да не приема: омразата,
арогантността, фанатизмът – неподвластен на географски бариери, различия в езиците и цвета на кожата.
Черните мюсюлмани, Черните, една от най-опасните секти в Америка, Ку-клукс-клан наопаки,
убийци на Малкълм Екс, са го хипнотизирали, прекършили. Безобидният палячо се е превърнал в суетен
нахалник, навъсен и тъпоумен фанатик, проповядващ в полза на расовата сегрегация: тормози белите,
живеещи с тъмнокожи, заплашва тъмнокожите, живеещи с бели, претендира да му бъде предоставена част
от територията на Съединените щати в името на Аллах. Сигурно за да я ръководи, онези негодници са го
омаяли с подобна мечта благодарение на пълното му безхаберие, знае само да размахва юмруци и толкова.
Трябваше да го видите, ми казват, когато в Чикаго участваше в сборище на пет хиляди черни мюсюлмани и
с високо вдигнат юмрук и кървясали очи проклинаше Линкълн, Вашингтон, Джеферсън, други достойни
мъртъвци, крещеше „Скоро всички тъмнокожи американци ще бъдат с нас, молете се за душата и тялото
на всеки наш враг, който не е с нас, е наш враг“. Казват ми също, че е трябвало да го видя и в не толкова
драматични ситуации: например в Ню Йорк, на обяда, даден от Робинсън по повод края на боксовата му
кариера. Кметът Линдзи бил между поканените и на един фотограф му дошла идея да го снима с Касиус-
Мохамед. Касиус-Мохамед се изправил заплашително, приближил се до Линдзи и му казал: „Надявам се
да разбираш каква чест е това“. „Разбира се“ – усмихнал се Линдзи. „Не се шегувам, наистина ти оказвам
чест“ – настоял Касиус-Мохамед. „Разбира се“ – отново се усмихнал кметът. „Тогава ми благодари за
оказаната чест“.
Черните мюсюлмани, които имат нужда от някой мъченик, за да си направят реклама, непрекъснато го
подстрекават да влиза в свади и биха се радвали да го видят в затвора. Където рано или късно ще попадне,
ако упорства да не ходи войник с извинението, че принадлежи на Аллах, а не на Съединените щати. И това
би означавало патетичния край на един човек, унищожен от невежеството и лесната слава, докато се е
опитвал да стане човек. Онова, което следва, е грапавата и горчива хроника на двата дни, прекарани в
Маями в сянката на Касиус Клей или Мохамед Али, световен шампион в тежка категория, сбъркан герой в
нашето объркано време. С помощта на магнетофона и бележника ми ви я предавам неподправено. Беше в
навечерието на срещата му с англичанина Хенри Купър.
Салонът за тренировки на най-прочутия боксьор в света се намира в Маями Бийч, над една
ваксаджийница недалеч от морето. Допуска се публика, срещу петдесет цента, когато го няма, и долар –
щом се появи. Обикновено идва към един следобед, следван от свита черни мюсюлмани, подобно на някой
тореро с куадрилята си. Преди да бъде обявен за ренегат заради идеите си – недостатъчно екстремистки –
понякога го следвал и Малкъм Екс, който през лятото на 1963 му подарил своя бастун от черна слонова
кост. Било в деня, когато мениджърът Анджело Дънди се приближил до Малкълм Екс и без да го
разпознае, прошепнал в ухото му: „Нашият шампион е изключителен. Жалко само, че се е хванал с тези...“.
После се усетил и едва не припаднал. Анджело Дънди е единственият бял в компанията и е италианец по
произход. Баща му се е казвал Анджело Миранда, а майка му – Филомена Янели, и двамата калабрийци.
Известен е като най-добрият и най-хитрият треньор в Америка, както и с уменията си да спира кръвта от
всяка рана за петдесет секунди. Англичаните твърдят, че Клей не е загубил първата си среща с Купър,

www.spiralata.net 16
защото когато той нанесъл удар в главата на Клей и го зашеметил, Дънди откраднал ценно време, като
започнал спор за ръкавиците на своя играч и така Клей спечелил секунди, за да се съвземе. Дънди е около
четиресетте, нисък и слаб, с вежливи обноски и умно гледащи очи: на никого не му е ясно как успява да се
разбира с Клей, когото той тренира от 1960-а, когато му го поверили единайсет бели от Луисвил,
притежаващи договор с него, и Дънди се съгласил при условие тренировките да се провеждат винаги в
Маями. Питам Дънди какво мисли за Касиус Клей и той отговаря, че да го наричаш Клей, означава да си
навлечеш неприятности, трябва да му казваш Мохамед Али, името изписано върху състезателните гащета
и в паспорта. Може и Шамп, съкратено от Шампиона. На второ място внимателно ми поясни, че наистина
е много добър и може да бъде победен само от самия себе си. Като трето ми каза да не го питам друго,
защото иска да си живее спокойно и колкото може по-дълго, ясно ли е? Когато го видял за пръв път,
Касиус-Мохамед бил ревностен баптист и имал брат на име Рудолфо Валентино: сега и Рудолфо
Валентино е приел исляма и се казва Рахмад. Ясно ли е? Ясно!
Рудолфо Валентино-Рахмад е боксьор като Касиус-Мохамед и Касиус-Мохамед опитал да го лансира,
тренирайки с него преди срещата си с Флойд Патерсън. Вследствие на това му били необходими дванайсет
рунда, за да победи Патерсън и сега тренира, като плаща двайсет долара на ден на истински боксьори –
Джеймс Елис, Уили Джонсън или Чип Джонсън. И тримата чернокожи са в залата: двайсет и шест, двайсет
и три и двайсет и две години. Отивам при Чип Джонсън, гигант със златни зъби и го питам що за тип е
Касиус Клей.
– Напълно луд. Честна дума, този е луд. Преди време се изпуснах и го нокаутирах с един як удар.
Толкова освирепя, че отказваше да ми даде двайсетте долара и искаше да ме уволни. Липсва му чувство за
спортсменство.
После замлъква изплашено: пристигнал е Шампиона със своята свита. Огромен на ръст, заоблен
отвсякъде: ръцете, задника, лицето в цвят кафе с мляко, но светъл. Изглежда на по-малко от двайсет и
четири и не отговаря на поздравите. Когато му се представям, ми обръща гръб и от тази позиция протяга
към мен огромна ръка с почервенели и охлузени кокалчета на юмрука. Протяга ми я, сякаш би трябвало да
я целуна, остава леко сконфузен, когато я хващам само за да я стисна. После отива да се преоблече и се
появява по атлазени шорти. Сега изглежда по-добре, въпреки че си е все така топчест, и явно се харесва
много. Застава пред огледалото, извива врат и се оглежда отвсякъде, цъка с език и мърмори: „Ах! Ох“!
Глас зад гърба ми коментира, че с всеки изминат ден става все по-нетърпим. Не ми се иска да започна
с нагласата, че е нетърпим, дошла съм да направя любезно интервю, като не забравям: ако бях
полуграмотен тъмнокож боксьор от Луисвил, не бих се държал по различен начин. И ако бях
мюсюлманин. Някой разви пред мен интересна теза за факта, че е приел исляма – християнството ни учи
на прошка, отказ от земните блага и не подхожда за бунта на една унизена раса. Озлобените разбират по-
добре закона „око за око, зъб за зъб“. Аз все пак се надявам Чип отново да го нокаутира.
Чип понася страхотни удари. Касиус-Мохамед се е усетил, че той се престарава с ударите, тъй като аз
го насърчавам тихичко на глас: „Давай, Чип, дръж се Чип!“, и за малко не го разкъсва на парчета. На
слизане от ринга Чип си масажира костите и ми хвърля тъжен поглед, като да каже: „Видя ли, нали ти
говорих!“. Касиус-Мохамед пък минава край мен, сякаш съм прозрачна, и чак след това разбирам, че ще
ме приеме тази вечер в дома си. Всички ми завиждат и ми пожелават дано не заваря там Сам Саксън. Той
му е духовен съветник, Черните мюсюлмани го държат близо до него, за да го покровителства и
шпионира. Когато Саксън е наблизо, не може да се свърши нищо. Не може да го накараш дори да говори
за жена си, една красива манекенка, с която се е развел след шест месеца брак, защото се гримирала,
пушела и отказвала да облече мюсюлмански дрехи: затворена отвсякъде бяла туника, дълга до земята, и
було, покриващо половината лице.
Бях в дома на Шампиона, живее в квартала на тъмнокожите, в бедняшка къщичка. Причините, поради
www.spiralata.net 17
които обитава подобно жилище, са противоречиви. Според някои го прави, за да се хареса на Черните
мюсюлмани и да играе ролята на жертва. Други твърдят, че е заради чисто идеологически причини. Трети
са убедени, че Шампиона няма пукната пара освен петдесетте хиляди долара, които групата от Луисвил е
депозирала в една банка от самото начало на кариерата му, за да не умре от глад на старини. Както и да е,
Шампиона седеше на моравата и си играеше със съседските деца, а духовният му съветник го нямаше.
Като ме видя, не прекрати забавленията с децата и не се изправи, за да ми подаде ръка. Затова пък се
оригна шумно и отбеляза, че се чувства добре, след като изял шест агнешки котлета. След това последва
половин час мълчание, което напразно се опитвах да наруша с усмивки, наблюдения, въпроси. После
внезапно и като обзет от вдъхновение ме заведе в кухнята, защото щял да ми покаже най-великото нещо на
света. В кухнята имаше прожекционен апарат и екран. Захвана да нагласява апарата и ми пусна срещата с
Листън, завършила с нокаут в първия рунд. Пусна го два пъти, единият забавено, и ми показа решаващия
удар. Не го видях, което сигурно е в подкрепа на онези, определили мача като нагласен с виковете си
„Върнете ни парите!“. Но му казах, че съм го видяла, и той остана толкова доволен, че ми прожектира и
срещата с Патерсън, мразен от него, защото е католик. Докато гледаше боя на екрана, ми обясни, че не
ходи на кино и наема лентите, за да ги гледа вкъщи. Интересуват го единствено онези с неговите боксови
мачове и Мики Маус. Искам ли да гледам за Мики Маус? Отговорих, че бих предпочела да направя
интервюто. Тогава без да мога да си обясня как се случи, стаята се изпълни с тъмнокожи, които влизаха
тихо и сядаха или се опираха на стените. Преброих около дузина, докато стояха неподвижни и ме гледаха
с негодувание. После включих магнетофона и ето онова, което после намерих на лентата. Предавам го
дословно, с малко запетайки, защото той не използва. Говори, без да си поеме дъх. Вика.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Мохамед, не съжалявате ли, задето сменихте името си?
МОХАМЕД АЛИ: Напротив неприятно ми беше с предишното име защото онова име е било име на
роб Касиус Марселус Клей е бил бял, който е давал името си на своите роби сега обаче нося божието име.
Мохамед Али е едно красиво име Мохамед Али какво красиво име Мохамед означава Достоен За Възхвала
Али означава Най-Великият и това е най-малкото което заслужавам освен това хората би трябвало да имат
такива имена а не мистър Фокс мистър Фиш мистър Не-знам-кой-си мъжете трябва да носят името на
Аллах. Тъй като аз се ядосвам когато хората ме спират и ми казват мистър Клей може ли да ми дадете
автограф мистър Клей и аз отговарям не Клей, Мохамед Али. Те го правят за да ме ядосват както онзи ден
когато някакъв черньо при това се и развика хей Касиус как си Касиус вижте момчета това е Касиус, но аз
отговорих Мохамед Али Мохамед Али Мохамед Али!!!! Ама какво е това, някой може да каже че светът
ме познава като Касиус Клей но това не ме засяга аз отговарям приключих с рекламата променил съм се
много. Преди казвах аз съм най-великият аз съм най-красивият твърде красив за да съм боксьор, толкова
съм красив че момичетата падат възнак зад мен вижте нямам и драскотина по лицето гладко е като на
някое момиче, заслужавам по три жени на нощ. Но по онова време провеждах кампания като някой
политик който трябва да победи на изборите сега аз съм ги спечелил и вече не ми трябва да съм най-
великият и най-красивият и заслужавам по три жени на нощ, нужно ли е да го казвам аз?
Мохамед, но ако сте толкова променен, защо продължавате да обиждате и мразите
противниците си?
Аз не ги мразя като човешки същества а като индивиди защото се опитват да ми причинят зло опитват
се да ме нокаутират опитват се да ми отмъкнат титлата шампион на целия свят, аз съм шампион на целия
свят и не се полага на някакви боксьори да ми отнемат титлата на световен шампион на мен дето винаги
съм раздавал юмруци ясно? Още от дете използвах юмруците си а не ръцете с пет пръста бях на шест
години когато разтворих ръка и загрях че имам пет пръста доколкото пръстите нима ми служат за нещо,
разбрано? Освен това ги мразя защото се осмеляват да се качват на ринга като знаят колко съм добър и
колко съм велик това ме кара да побеснявам и ги обиждам. Обиждам ги и защото така загубват
самообладание а когато един мъж не се владее става по-слаб и пада по-бързо както се случи с Листън на
www.spiralata.net 18
когото казвах че е грозен, грозен като мечка, нима не е? А после му казвам заек страхлив ще пукнеш от
страх прав си да се страхуваш защото ще напуснеш този ринг мъртъв, прииска ти се да се биеш с мен
страхливецо ще видиш какво ще те сполети. Те не издържат и побеждавам, винаги предсказвам кога ще
победя например аз казвам ще видите че ще падне в първата минута и той пада в първата минута, ще
видите че ще го сваля в седмия рунд и той губи в седмия рунд ще видите че ще го изнесат хоризонтално и
го изнасят хоризонтално както се случи на Хенри Купър онзи старият аз даже му го написах в чудесни
стихове:
Купър, каза че умираш
от желание да ме видиш
отново на ринга.
Успял си бил веднъж
да ме уцелиш по брадата, мъж.
Няма никакво съмнение
и запомни добре –
този път ти ще си зле.
Трябва да паднеш на ринга
а когато свърша с ударите
ще се усетиш на четиресет и две
вместо на трийсет и две
Лондонският мост
ще се срути заедно с теб.
Прекрасно. Наистина чудесни стихове, Мохамед. Но никога ли не си помисляте, че някой ден друг
ще рецитира за Вас?
Аз не се съмнявам в себе си защото не се боя а не се боя тъй като Аллах е с мен и докато Аллах е с мен
ще бъда световен шампион, само Аллах може да ме нокаутира но няма да го направи. Не се съмнявам
защото човекът който ще победи Мохамед Али още не е роден а пък ако е роден не е на повече от пет
години и е дете, къде е това дете искам да погледна в очите това дете осмеляващо се да се надява че ще
нокаутира световния шампион Мохамед Али, детенце не се заблуждавай защото аз не виждам на тази
планета човек с две ръце и два крака който може да ме бие. Аз ще издържа още петнайсет години и като
стана на четиресет ще се оттегля на село защото притежавам триста акра земя близо до Чикаго а освен това
съм купил два трактора и с тях ще обработвам зеле и домати и кокошки не кокошки не но трябва да знаете
че съм купил хиляда кокошки носачки ще продавам яйцата и ще печеля пари от тях защото който
произвежда храни никога не е беден тъй като хората винаги имат нужда от храна. С тези храни ще стана
много богат сега не съм богат но един ден ще бъда приказно богат и ще си купя самолет за шестстотин
хиляди долара а после искам по една лимузина във всеки град на Америка за да ме посреща на летището
искам и яхта струваща двеста хиляди долара закотвена в Маями и една от онези къщи за по сто и петдесет
хиляди долара които видях по хълмовете на Лос Анджелис защото не искам рая на небето като остарея
искам го на земята докато съм млад. Защото аз не искам да чакам да ме качат на масата за аутопсии и да ме
нарежат на късове за да видят какво ме е убило а после да ме зашият и да ме сложат в ковчега та после да
ме закарат с катафалката извън града и да изкопаят дупка в земята за да ме спуснат вътре раят го искам
www.spiralata.net 19
сега когато съм голям велик и красив и никой на земята не може да ме победи.
Мохамед, какво мислите за смирението?
За... Какво?
Смирението.
Какво означава това? Аз съм бил малко в училище но никога не съм чувал думата смирение може би
означава нещо като скромност тогава аз съм толкова скромен че даже не мога да проумея колко съм голям
колко съм изключителен повече отколкото човек може да си помисли и да прочете в книгите аз...
Мохамед, Вие прочели ли сте някога една книга?
Коя книга?
Която и да е.
Аз не чета книги никога не съм чел книги даже вестници не чета освен ако не пишат за мен аз съм
учил много малко защото не ми харесваше да уча въобще не ми харесва изисква прекалено много усилия и
съвсем не е вярно че съм искал да стана доктор инженер. Инженерите докторите трябва да работят всеки
ден и всяка нощ цял живот а пък с бокса човек работи така да се каже за да се забавлява и освен това с
един юмрук правиш по един милион долара годишно. Аз даже писма не пиша никога не съм написал дори
едно писмо ако трябва да кажа нещо на някого пращам телеграма или телефонирам и ако трябва да се
пише писмо имам шест секретарки които пишат чудесно за мен и е излишно да ми задавате тези въпроси
ясно? Напомня ми когато ме извикаха в армията и трябваше да ме проверят за култура и ме питаха ако
един човек има седем крави и всяка крава дава пет галона мляко а три четвърти от млякото бъде изгубено
колко мляко остава? Аз откъде да знам? Не искам да знам защото никак не ме интересува дали кравите
дават мляко или не и дали в кофата има дупка или не това засяга собственика на кравите а не мен аз съм
световен шампион и ако кравите си губят млякото толкова по-зле за тях. И затова казаха че съм негоден но
изведнъж откриха че съм годен да умра във Виетнам годен и още как но аз този Виетнам даже не го знам
къде се намира знам само че там са онези Виетконг а на мен Виетконг не са ми направили нищо тъй като
аз не искам да отида там и да се сражавам с огнестрелно оръжие аз не принадлежа на Съединените щати аз
принадлежа на Аллах и той ме готви за грандиозни неща.
Какви, Мохамед?
Откъде да знам какви аз съм в очакване и боксът е само частица от моето очакване, той ми служи за да
стана известен и прочут да се тренирам съвършено както някой астронавт тренира в онова нещо
центрофугата и се върти върти върти с огромна скорост за да види какво ще се случи с очите и сърцето му
и когато е наясно какво се случва с очите и сърцето му може да литне като някое хвърчило, аз също ще
излетя и кой знае къде ще отида и какво ще направя. Може да управлявам някоя независима територия или
пък да стана глава на някоя африканска държава където имат нужда от лидер и затова ще си кажат имаме
нужда от лидер защо да не вземем Мохамед дето е толкова опитен силен и храбър красив и набожен и ще
ме поканят да бъда начело. Защото аз не знам какво да правя в Америка на американците на вас белите аз
съм мюсюлманин...
Мохамед, кой Ви говори тези неща?
Говори ми ги почитаемият Илайджа Мохамед вестител на Аллах но сега стига толкова защото искам
да спя аз си лягам рано защото сутрин ставам в четири за да бягам.
N.B. Илайджа Мохамед оглавява Черните мюсюлмани. Става техен лидер след убийството на
Малкълм Екс. Живее в Чикаго, във вила с осемнайсет стаи, идва от Джорджия. Учил е до четвърти клас и е
www.spiralata.net 20
бил няколко пъти в затвора заради различни нарушения и престъпления. Синът му е истинският мениджър
на Шампиона и за това получава от него не знам колко стотици долари на седмица. На изпитите за армията
Шампиона не бил скъсан заради задачите по математика, а заради психологическите тестове. Става дума
за доста елементарни въпроси, горе-долу такива: „Ако се озовеш пред човек, който се чувства зле или
умира, какво ще направиш? Ако някой приближава към теб с нож, как ще действаш? Ако намериш писмо с
марка, непуснато в пощенската кутия, какво ще направиш“? Шампиона не успял да отговори на нито един
въпрос. Въпреки това заради разрастването на войната във Виетнам службата за набиране на новобранци
отменила отхвърлянето му с мотива, че Шампиона би могъл да служи в тила: например да бели картофи.
Беше ми обещал да дойде в залата в дванайсет, за да продължим интервюто, но не дойде в уречения
час. Появи се в един и като ме видя, дори не се извини. Даже не ме поздрави. С него беше духовният
съветник Сам Саксън. Чернокож на средна възраст, не много тъмен, със сламена шапка и враждебно
стиснати устни. Не прави нищо, не говори и не се отделя от Касиус-Мохамед: когато Касиус-Мохамед е на
ринга, се е вкопчил във въжетата, сякаш обзет от страх да не избяга. Казаха ми, че вчера е отсъствал
поради зъбобол, но днес не можеш да се откопчиш от него. Задачата му е не само да извършва ежедневно
промиване на мозъка, но и да подтиква Шампиона към пропагандиране идеите на сектата: мълчаливите
свидетели на нашия разговор бяха дошли за това. Шампиона е изнервен. Очевидно е бил укоряван, задето
сънят го е оборил при споменаване името на Илайджа Мохамед. Не обръща внимание на група бели,
искащи автограф, и когато удря гонгът, се хвърля като звяр върху Чип и го смачква, дотам че Анджело
Дънди започва да крещи: „Прикривай се, Чип! Отвръщай на ударите, Чип! Не се плаши, момче!“. После,
докато зашеметеният Чип не знае на кой свят е, прескача въжетата и ми дава нареждане да продължа с
въпросите.
Мохамед, съжалявахте ли заради развода си?
Никак даже все едно прелистих страница от някоя книга жените не трябва да показват пред хората
разголени части от тялото си като дивите зверове като кравите като кучетата както прави тя това е
истински скандал. Мъжът трябва да има жена на която гледат с уважение и възхищение казва го също и
Илайджа Мохамед пускаш телевизора и какво виждаш, виждаш голи жени да пеят и рекламират цигари
отиваш в магазините и какво виждаш, виждаш голи жени да купуват разни неща това е непристойно
жените изгубиха всичките си добродетели не е пристойно не е пристойно не е пристойно.
Мохамед, защо не ме гледате в очите? Ядосан ли сте?
Не съм ядосан моята религия ни учи да не гледаме жените ние се приближаваме до жените по
възпитан начин първо говорим с родителите и искаме разрешение да погледнем момичето както в Арабия
както в Пакистан както в страните където вярват в правилния Бог който се нарича Аллах а не се казва
Йехова или Христос. Освен това не ми харесва да се смесвам с бели Вие какво правите тук с мен какво
искате от мен първо сте жена и второ сте бяла ако аз бях в Алабама щях да гласувам за губернатора Уолъс
който не смесва черни и бели, аз не гласувам за онези дето казват ах, аз обичам черните аз не гласувам за
черни като Сами Дейвис който се ожени за бяла и руса жена, кобра, змии, хората би трябвало да се женят
за някоя от своята раса. Илайджа Мохамед казва кучетата трябва да бъдат с кучета рибите с риби
насекомите с насекоми белите с бели това е природа това е закон Божи и е написано даже и в Библията
която ви харесва толкова много а тази интеграция какво представлява? И аз вярвах до деня в който един
вежлив човек ми каза ела да чуеш твоята истинска история да узнаеш кой е истинският ти език и аз отидох
и какво виждам виждам този свят човек Илайджа Мохамед който казва защо ни наричат негри ние не сме
негри защото негър е испанска дума която означава черно а никой не казва бяло на испански зелено на
испански или жълто синьо виолетово значи казват негри за да отричат произхода ни и че сме в тази страна
за да ни направят маловажни и неутрални разбрано? Китайците се казват така заради Китай кубинците
заради Куба мексиканците заради Мексико италианците заради Италия руснаците заради Русия японците

www.spiralata.net 21
заради Япония тогава негри заради какво? Американски негри защо? Аз не съм американец аз не се
чувствам американец аз не искам да бъда американец аз съм черен азиатец както моите сънародници които
вие белите докарахте тук като роби и се казваха Рахман и Асад и Шериф и Шабад и Ахбад и Мохамед а не
Джон и Джордж и Чип и се молеха на Аллах който е отпреди вашия Йехова или вашия Христос и говореха
арабски който е един доста по-стар език от вашия английски дето е само на четиристотин години, сега тези
неща ги знам благодарение на Илайджа Мохамед когото обичам повече от майка ми.
Повече от майка Ви, Мохамед?
Разбира се че повече от мама защото майка ми е християнка а Илайджа Мохамед мюсюлманин и за
него бих умрял даже а за майка ми не независимо дали на вас белите ви харесва или не.
N.B. При все това има върху какво да се замислим за този невежа, на когото втълпяват, че английският
език е на четиристотин години, Мохамед е роден преди Христос, а Илайджа Мохамед трябва да бъде
обичан повече от майката, виновна, че е християнка. Има нещо трогателно, достойно, благородно в това
момче, искащо да знае кое е, кое е било, откъде идва и защо, кои са били отрязаните му корени. В неговия
фанатизъм има нещо чисто, в страстта му нещо добро. Бих искала да съм му приятелка. Бих била доволна
да го видя отново, за да му обясня, че...
Пиша тези бележки в самолета, който ме връща в Ню Йорк, и се надявам там да се измъкна от
Черните мюсюлмани – те са ми доста ядосани. А когато Черните мюсюлмани са ти ядосани, най-добре да
офейкаш възможно най-скоро и колкото можеш по-надалече. И хич да не си жалиш краката. Да видим
дали мога да подредя мислите си и да разкажа какво се случи. Ами, случи се това, че взех едно такси и
отидох в къщата на Шампиона. Там беше духовният му съветник, седнал на стъпалата. Така се беше
разперил, че не ме пускаше да мина, въпреки че казвах „Моля, може ли“. Но въпреки това го прекрачих и
ето го Шампиона в кухнята, ядеше диня. Цяла. „Приятен апетит“! А той се оригва шумно и продължава да
си яде динята. „Благодаря че ме поканихте отново!“ А той отново се оригва и все така продължава с
яденето. После ми заповяда: „Само въпроси за спорта“. Хм, аз от спорт си нямам представа, никаква
представа, но въпреки това се покашлям и се осмелявам: „Ще подновите ли договора с корпорацията от
Луисвил?“. Въпросът ми се струваше добър, на спортна тема, но той се оригна за трети път и отговори: „А
Вас какво Ви интересува?“. Притесних се, почервенях, отново си прочистих гърлото и зададох втори
въпрос, на чисто спортна тема: „В кой рунд смятате да нокаутирате Купър?“. Той отмества динята, от
която е останала само кората и изръмжава: „Ако Ви кажа ще ми платите ли?“. „Не“. „Как така не?“. „Не“.
И оттук нататък не помня вече нищо. Черните мюсюлмани, викове и летящият от стена към стена
микрофон съставят неясна попарт картина, споменът за която е неясен. Ето, мога да кажа, че Черните
мюсюлмани бяха много. Отначало ги нямаше, но изведнъж се появиха и то много, а някои от тях по-едри и
по-високи от Шампиона и неговия духовен съветник. Ето, мога да кажа, че викаха силно. Един викаше, че
съм търгувала четиристотин години с черни азиатци, друг – че съм хвърлила в затвора неговия народ,
трети крещеше, че съм дошла да открадна прогнозите за мача и да заложа пари. А над всички се
извисяваше жаловитият глас на Касиус-Мохамед: „И това на мен, който съм световен шампион“.
Отговорих му, че Световната боксова асоциация съвсем не го признава за световен шампион и си
проправих път към моето такси. Изглеждаше ми толкова далече. Едва ли щях да стигна до него. Но после
все пак успях и ето ме тук. Божичко! Изведнъж ми дойде наум, че са убили Малкълм Екс в Ню Йорк.

ВТОРА ЧАСТ
Пророци на терора

www.spiralata.net 22
 Ако убиеш децата ми, аз ще убия твоите

1970
От Аман тръгваме през нощта. Нощта е ясна и студена, чудесна за бомбардировки, въздухът трепти от
хиляди опасности. Абу Джордж мърмори.
– Сигурна ли си, че искаш да отидем? Преди време един журналист ме подлуди, за да го заведа, но
когато настъпи моментът, отказа да ме последва. Сигурна ли си, че искаш да отидем?
– Да, Абу Джордж.
– Не се ли страхуваш?
– Страхувам се много, Абу Джордж.
– Призори ще се изплашиш още повече, най-лошото е на зазоряване. Тогава пристигат самолетите или
обстрелват с артилерия.
– Знам, Абу Джордж.
– Добре тогава.
Абу Абед обаче не казва нищо, затворил се е в своето мълчание и си гризе ноктите. Тръгваме с една
вехта кола: Абу Джордж е на волана, Абу Абед до него. Държат между седалките автомат и при всяка
дупка или камъче по пътя оръжието глухо потраква и цевта се навежда към мен и Моролдо. Моролдо я
вдига нагоре и мърмори:
– Да си отваряме очите, та да стигнем живи...
Едва излизаме от Аман и се натъкваме на първия пропускателен пункт. Спира ни йорданската полиция
и лесно ни оставя да продължим, но не след дълго двама федаини в маскировъчни дрехи и покрити с
куфия лица изникват от тъмнината с насочени срещу нас „Калашников“. Абу Джордж ги предупреждава:
„Фатах!“. Денем думата играе роля на магически пропуск, но нощем не стига. Наложително е да показваме
подписани и подпечатани хартии, да обясняваме накъде сме тръгнали и защо. Накрая все пак се отправяме
на по-дълго пътуване по пътя; с малко лош късмет той би могъл да ни отведе до смъртта и Моролдо ме
пита:
– Всичко наред ли е?
– Никак даже – отговарям.
– И аз съм така. Но вече сме го правили, бяхме във Виетнам.
– Под крилото на американците, Моролдо. Сега все едно сме откъм страната на Виетконг.
Абу Джордж и Абу Абед си разменят недоволни погледи. Не им харесва да говорим на италиански.
Познаваме се от пет дена и ни нямат доверие. Нито пък ние на тях, в крайна сметка. Представиха ни се
като Абу Джордж и Абу Абед, но нито Джордж е Джордж, нито Абед се казва така. По-вярно е Абу, така
се обръщат помежду си палестинските партизани вместо „другарю“. Означава баща. За Абу Джордж, на
двайсет и шест години, кестеняви коси и изпълнени с омраза очи знаем само, че е бивш студент по
фармация: завърнал се е от Сан Франциско, където е следвал със стипендия в Калифорнийския
университет. Абу Абед е на трийсет и пет, с набито тяло и начумерено лице, бил е инженер, специализирал
в изграждането на диги и много обича жена си. Съпругата му е италианка и непрекъснато ни говори за нея,

www.spiralata.net 23
чак ни идва прекалено, една вечер даже ни запозна с нея: умно и грациозно момиче с две деца на ръце и
безкрайно търпение в сърцето. Подобно на Джордж е влязъл отскоро в Съпротивата, разбираш го по
недостатъчната студенина, характерна за изпитаните бойци. Подобно на Джордж се числи към Фатах,
което означава Движение за освобождение на Палестина, Харакат Ал Тахрир Ал Фаластини и произлиза
от началните букви на думите, прочетени наопаки. На арабски хатаф означава „смърт“, докато фатах ще
рече „победа“. Заедно с Джордж се занимава с журналистите и сега ни води към тайните бази на
федаините. В тях те се крият, за да водят своята война с Израел, оттам тръгват, за да атакуват Израел отвъд
загражденията с фотоклетки и минните полета.
– Това са бази, където досега никой журналист не е бил.
– Да, Абу Абед.
– Не трябва да ни питате за точното им местонахождение, ако го разберете, не трябва да го разкривате
никога.
– Ясно, Абу Джордж.
– Не бива да се отдалечавате, нито да извършвате неблагоразумни постъпки, така бихте изложили на
опасност сигурността на федаините, както и нашата.
– Разбира се, Абу Абед. Не се притеснявай, Абу Абед.
Отговарям им по този начин, но сега и мен ме друсат нервите, макар и по други причини. То е заради
отговорността, която занаятът да информираш другите изисква, заради изпитваните вълнения, а този път
те са двойни, защото е замесена моята съвест, съмненията ми. Мисля си, че досега съм гледала на тази
война с търсено безразличие, или изгубвайки се в лабиринтите на извиненията: Китай, Америка, Русия,
Средиземноморието, петролът, комунизмът, ционизмът. Но съм наясно, че дори само да пипна с пръст,
безразличието ще отлети, знам добре, че действителността е по-откровена от лабиринтите. Изложено
накратко: тук от едната страна са арабите, от другата – евреите; и едните, и другите се сражават, за да не
свършат зле. Ако спечелят арабите, е свършено с евреите, ако спечелят евреите, край с арабите. Тогава кой
има право, кой греши, кого да избера? Евреите ги познавам, защото съм страдала за тях и с тях още от
дете, виждала съм да ги преследват, арестуват и изтребват с хиляди и милиони. Защитавала съм ги,
помагала съм им, обичала съм ги. Надявала съм се да намерят място, където да бъдат, да се отбраняват,
хареса ми, че най-накрая акостираха в Обетованата земя: една страна, наречена Палестина. Дори не съм се
питала дали пристигането им е било справедливо или несправедливо, дали при идването си са намерили
мястото пусто като Луната, или вече обитавано от друг народ със своето право да бъде тук: например от
палестинците. Арабите не ги познавам. Никога не съм страдала с тях, не съм плакала заради тях, не са
били проблем за мен. За тях винаги съм знаела, че са открили цифрите, кръстоносците са ги завладели и
размазали, а после те размазали кръстоносците и ги изгонили: и толкова. Но един ден се случи нещо.
Прочетох, че стотици и стотици хиляди човешки същества, палестинци, са избягали или са били изгонени
от страната, наречена Палестина, а сега с името Израел. Един милион през 1948-а, триста хиляди през
1967-а, наблъскани като овце в бежанските лагери в Йордания, Сирия, Ливан, в малките палатки, поваляни
от вятъра и пълнещи се с кал от дъждовете, в метални бараки, които зимата превръща в ледени блокове, а
лятото в разпалени фурни. Откъснати от корена си, унижени, лишени от всякаква собственост и права,
новите евреи на Земята. И от новите евреи на Земята се е родила една загадъчна дума: федаин. Попитах
какво означава и ми отговориха: хора на саможертвата, воини. Попитах каво искат и ми отговориха: да
унищожат Израел, за да си върнат Палестина. Попитах по какъв начин и ми отговориха: както Виетконг
във Виетнам, като убиваме и умираме. Вчера са атакували кибуца Ейн Харод, днес са разрушили фабрика
за калий в Содом, сутринта са взривили две бомби на пазара в Йерусалим, тази вечер са водили битка в
Сафи. Докато едни им се възхищават, други ги ненавиждат, за някои са герои, за други – терористи:

www.spiralata.net 24
индоктринирани с омраза заради омразата. Затова реших да отида и да ги потърся. Само че не в офисите
им в града, нито пък в бежанските лагери, където се спира по-голямата част от посетителите, а по местата,
където се крият: на фронта.
Трудно начинание, ако се представиш с думите, че нещо ти тежи на съвестта и си изпълнен с
колебания, освен това не вярваш във войната, защото не приемаш хора да избиват хора даже в името на
някакво право, на една мечта: най-свещеното право е и най-благородната мечта. Пацифизмът ти ги прави
подозрителни, обективността ти ги наранява: зъб за зъб, око за око, отговарят, и ако не си с нас, значи си
против нас. Но има нещо, пред което и най-отчаяният фанатизъм се огъва – откровеността. Под претекст
да бъде интервюиран, Абу Лотуф, мозъкът на Фатах, внимателно ме проучи. После взе един лист и написа
няколко изречения на арабски, на другата сутрин ме информираха, че поисканият пропуск е готов.
Пътуваме около час през пропускателни пунктове, повтарящи се със смущаваща монотонност, когато
питам Абу Абед:
– Но какво пише в този лист?
Абу Абед се смути и поколеба. После измъкна бележката от джоба си и ми преведе. Пишеше: „Не е
враждебна към Израел. Не е приятелка на Палестина. Или още не. Заповед да ѝ съдействате в работата и да
ѝ покажете базите. Както на север, така и на юг.“.
Базите на федаините са разположени основно по границата с окупираната от израелците през 1967-а
година територия. Това означава под Голанските възвишения, в най-северната част на Йордания, по
десния бряг на река Йордан и Мъртво море, в Лунната долина в пустинята Вади Рум и по-нататък през
Негев чак до залива Акаба. Има ги също и в Ливан, преди всичко по ливанските граници с Израел и Сирия,
по границата на Йордания и Сирия, където са най-сериозните тренировъчни лагери, и по границата на
Йордания със Саудитска Арабия, там по свидетелства на много хора се срещат китайски инструктори. И
по някой германец.
Един техник от италианската фирма, заета със строителството на пътя от град Маан до саудитската
граница например се кълне, че е бил арестуван от федаин-германец, защото нямал документи. Освен това
се носи мълва за федаини и инструктори французи, алжирци, кубинци, даже за италиански федаин, когото
се опитах да срещна в Ливан безуспешно: Джузепе Тускано. Палестинските бойци не са непреклонни като
виетконгците, приемащи от чужденците оръжия и съвети, но никога хора. След полагаемите се проверки и
куршум в главата, ако се окажеш шпионин, те приемат, дори да си американец. Черните пантери от Сан
Франциско и Ню Йорк току-що са получили разрешение да изпратят свои привърженици в Йордания, ще
ги обучават за партизанска война. Но базите, където това се случва, са във вътрешността и не са от
стратегическо значение като разположените по река Йордан и Червено море, където има 42 000 федаини,
както се изпусна да каже един командир от Фатах. По реката са през един-два километра и контролират
зоната по-добре от войниците на крал Хюсеин. Разбира се, израелците са наясно, но не знаят в кои точки
са разположени и по какъв критерий. Не само защото винаги се състоят от малки формирования, готови да
се разпръснат по терена. Избират мястото по типични за партизанската война критерии: някоя горичка, в
насажденията, сред останките от разрушено село, зад стените на изоставена изполичарска къща, нивите
около която още са обработвани. Трудно е да бъде открито, поне само чрез наблюдения или дори и с по-
точни сведения, затова в Йордания се случва същото като във Виетнам: артилерията обстрелва наслуки
зоната, самолетите поразяват всяко пресичащо я транспортно средство. Не е рядкост да видиш, най-вече
по пътя към реката, някой „Мираж“ да се снижи над автомобил или такси, пътуването тук е
предизвикателство към съдбата. Знаеш кога тръгваш, не знаеш кога и дали ще пристигнеш.
Скоро разпознаваме пътя, водещ към реката. Вече сме били тук денем, за да отидем до моста Аленби,
и той не може да бъде сбъркан: изкачва спираловидно планините, после слиза под морското равнище, а от
бързата промяна във височината ушите ти пукат и усещаш задух. Но не казваме нищо на нашите
www.spiralata.net 25
придружители, те са замлъкнали в мълчание, изискващо единствено мълчание, безпокойството им е
видимо. За да заблуди самолетите, Абу Джордж е изгасил единия фар на колата, а за да чуе
приближаването им, Абу Абед е смъкнал стъклото на вратата. От време на време се подава навън,
наострил уши за всеки подозрителен шум. Чак когато в долината изниква онова езеро от светлина отвъд
границата, а зад него други светлини, не толкова ярки, но по-обширни, двамата едновременно извикват:
– Йерихон, Йерихон! Йерусалим! – а после Абу Джордж добавя с разтреперан глас – Долавям
уханието на жасмина в Йерусалим!
Накрая пристигаме в Ел Шуна, последното селце преди моста Аленби, почти разрушено от ракетите и
минометите, и завиваме наляво, хващаме пътя по брега на Йордан. Мирисът на жасмин наистина се усеща,
светлините на Йерихон стават все по-близки, предполагам, че израелските войници могат да бъдат видени
с бинокъл. Контролните пунктове са по-начесто, всеки два-три километра ни спира синята светлина на
фенер, петима или шестима федаини с покрити от куфиите лица насочват калашници към нас и искат
пропуск. Като го получават, започват проверка един по един, без много ентусиазъм, и после ни позволяват
да продължим: „Ou’a! Внимавайте!“. Предпазливо потегляме отново с изгасени фарове. Друсаме се по
дупките и камъните на пътя, който може би вече не прилича на път, а на нива, докато Абу Абед роптае:
– Утре трябва да тръгваме, ясно? Да останем тук е прекалено рисковано!
По някое време светлините на Йерихон остават зад нас, небето се замъглява в предвестие на дъжд и
уханието на жасмин изчезва. Имам чувството, че вече не пътуваме покрай реката, а по крайбрежието на
Мъртво море. Появяват се неясни очертания на редица от дървета и Абу Джордж гаси мотора. Двама
въоръжени федаини изникват като привидения от нищото и казват, че нататък трябва да продължим пеша,
те ще ни придружават. Изглеждат много млади, кротки и вежливи. Опитвам се да си представя лицата им,
както винаги скрити под куфиите и не мога да се удържа да не изпитам някакво умиление към тях. Те са
същите, които всяка нощ нацапват лицето си с черна боя или чернилка от въглен, натоварват се с муниции
и експлозиви и тръгват към минните полета и насочените насреща им оръжия. Същите, които преди това
видях в болниците на Фатах, кой без ходило, кой без крак, някой без пръстите на ръката, друг сляп, а ако
ги заговориш, ти отговарят бодро: „Може зрението ми да се възстанови и да се върна в базата“. Или:
„Може би ще ми направят протеза и ще мога да се бия отново“. С това умиление в сърцето се питам какво
подтиква един човек да се държи така. Човек, който не е задължен заради повиквателна заповед, нито от
някоя партия, нито от генерала...
Кое ги прави Федаини?
Преди три дни бях задала този въпрос на някого. Случи се в един тренировъчен лагер по хълмовете на
Аман: бяха ми разрешили да наблюдавам по време на обучението и едно момче се нарани. Командваше
инструктор, който минаваше през линията „поне четири пъти месечно“ и често беше стигал чак до Тел
Авив. Казваше се Якуб и лицето му поразяваше със страдалческото си, издялано изражение като на Исус
Христос, имаше червеникави коси и брада, пак като Исус Христос. Казах му го и той отговори:
– Аз също съм Исус Христос. Бяха сложили и мен на кръста, само че слязох и се научих да боравя с
пушка, ръчни бомби и „катюши“, за да убивам другите.
Тогава го попитах по каква причина Исус Христос е слязъл от кръста, за да убива другите, а той ми
отговори така.
– Ние бяхме селяни, притежавахме доста земя под хълмовете около Хеврон. Баща ми я беше наследил
от баща си, който пък от своя баща и така нататък. Имахме лозя, маслинови дървета, правехме зехтин и
вино, отглеждахме плодове: смокини, нарове, кайсии. Правехме сирене и предяхме вълна, защото имахме
трийсетина овце и дванайсет кози. Бяхме щастливи, защото нищо не ни липсваше, а къщата имаше също и

www.spiralata.net 26
три стаи, където при нужда да нощуват приятели; в неделя отивахме в селото да се разходим по площада и
да се помолим в джамията. Но дойде 1948-а и всичко свърши. Помня, че беше през лятото, може би юли.
Бях на тринайсет години, единият ми брат на осем, другият на шест. Появиха се техните самолети и
хвърлиха бомбите си точно върху селото и нивите, много хора умряха и трябваше да избягаме по
хълмовете. Останахме там цяла седмица, после слязохме, изглеждаше че всичко е свършило, но едва се
върнахме и те бомбардираха отново, освен със самолети и с артилерия. Още много хора умряха. После
дойдоха техните командоси, накараха ни да излезем от къщите и се захванаха да ги взривяват, а те
хвръкваха във въздуха с покъщнината вътре. Не бяха съсипали всичките и баща ми искаше да вземе малко
багаж от нашата, преди да ѝ дойде редът, но те се развикаха: „Махай се, махай се! Тръгвайте, тръгвайте!“.
И ни изпъдиха, без да си вземем нищо, дори куфар или чифт обувки, аз бях бос и стъпвах трудно, ходилата
ме боляха. Изоставихме даже годишната реколта от шейсет делви зехтин, близо шестстотин литра, не
разрешиха на майка ми да си вземе булото, макар да знаеха, че една мюсюлманка изпитва ужас, когато е с
непокрито лице. Позволиха на съседката да влезе за малко у дома и да вземе тримесечното си бебе, но тя
беше толкова объркана, че вместо детето грабна някаква овързана възглавница. Трябва да знаеш, че при
нас новородените ги повиват във възглавница. Беше ужасно. Когато тя се усети, че държи в ръцете си
възглавница без детето вътре, вече бяха взривили къщата... Полудя.
Ние вървяхме целия ден и стигнахме до една пещера; останахме скрити там, за да ми заздравеят
ходилата, нарязани докато вървях бос. После продължихме до Витлеем и там ни приеха в бежанския лагер,
където баща ми умря, никога не разбрахме от какво. Не ядеше, не спеше, само плачеше и повтаряше:
„Защо? Какво сме им направили на евреите, ние се разбирахме с тях, помниш ли, когато си готвехме
заедно? Какво се е случило с евреите? Не мога да повярвам, не мога!“. Този лагер стана наш дом.
Наблъскани четирима в палатката, после в барака. Там израснах, даже научих занаят – шофьор на камион.
На двайсет и три се ожених за едно момиче от лагера, познавах я от дете, племенница на онази, дето взе
възглавницата вместо детето си. Успяхме да получим даже стая, една-единствена, но от тухли,
обзаведохме си я чудесно и в нея се родиха децата ми, защото животът трябва да продължава, не е ли така?
Бяхме се примирили, разбираш ли, но една нощ си дадох сметка, че не може да продължава така. Беше
нощ като всички останали. Събудих се и погледнах струпаната покъщнина, леглото което не приличаше на
легло, спомних си за хубавата ни къща в Хеброн и разбрах, че съм загубил всичко: моето легло, моята
къща, моето достойнство. Казах си: ето защо умря баща ми, от срам, и разбрах, че трябва да се сражавам,
за да си върна отново леглото, къщата и достойнството“.
– И направи ли го, Абу Якуб?
– Не веднага. Случи се после, през 1967-а, когато израелците завзеха останалото от Палестина и
преминаха отвъд река Йордан. По онова време бях шофьор в Аман. Закарах камиона до моста Аленби и
тъй като не ме пуснаха да мина, трябваше да се хвърля в реката и да стигна с плуване до другия бряг,
докато стреляха по мен. Стигнах до лагера и той беше полуразрушен от снарядите, а жена ми я нямаше в
стаята. Търсих я безуспешно през целия ден и после я срещнах случайно в католическото училище в
Светата Земя, заедно с децата. Каза ми, че израелската артилерия е стреляла с часове по лагера, много хора
били убити и тя избягала тук с надеждата, че няма да стрелят по храма, принадлежащ на Исус. Но докато
ми говореше това насред църквата, изсвистя една напалмова бомба и училището също изгоря. Аз не исках
да тръгвам, за да не повтарям стореното от баща ми преди деветнайсет години. Направих го, защото жена
ми се разкрещя, че не мога да налагам горделивостта си на децата: ако не избягаме, ще ни избият всички.
Имаше още много деца в училището, не само моите. Около петдесет от тях бяха без баща или майка и
свещеникът каза: „Трябва да се направи колона, трябва да ги спасим!“. Строих ги в колона и тръгнахме
към моста Аленби. Вървяхме два дни, без храна и вода, а в един от следобедите два самолета се снижиха,
за да ни обстрелват. Какъв смисъл има да бъдат обстрелвани петдесет деца? Не виждаха ли, че са деца?
После минахме по моста Аленби, защото ако напускаш Палестина, те оставят да преминеш, но ако искаш
да се върнеш обратно, не ти позволяват. Стигнахме в Аман и там се усетихме, че сме изоставили всичко –
www.spiralata.net 27
завивки, дрехи, обувки; почувствах се много унизен, защото за втори път бягах от моята страна,
изоставяйки всичко, даже обувките. Тогава казах на жена ми „Стига толкова, поне да си взима нещата“.
Върнах се обратно с камиона, той си стоеше на мястото, но на моста ме спряха полицаите и казаха: „Къде
ти е разрешителното?“. Казах им, че нямам разрешително, но давам честната си дума: ще се върна
обратно, отивам само да си прибера нещата. А един израелец плю на земята и после каза: „Честна дума от
арабин...“. Бух! И ме удари по главата с приклада на автомата си, кръвта потече по очите ми. Дойде друг
израелец, видя кръвта и се скара на първия, после ми се извини и ми каза: „Карай, карай!“. Преминах,
раздвоен между омразата на злия израелец и съчувствието на добрия, и стигнах в лагера. Влязох в стаята
си, абсолютно празна. Бяха отнесли всичко, разбираш ли, всичко! Дори една завивка нямаше, нито чифт
обувки, затова се върнах на моста с празни ръце. Симпатията ми към добрия израелец се беше изпарила
напълно, сега ми оставаше само омразата, болката в главата и съсирената кръв по лицето, докато карах
камиона, си мислех: невъзможно е да се продължава така, няма да се променят никога, ако не ги спрем, ще
настъпват все повече и повече, нужно е да се сражаваме с тях и да ги убиваме с оръжие! Тогава си
спомних за федаините и тренировъчните им лагери в Сирия. Когато стигнах до кръстопътя, откъдето се
тръгваше за Аман или Дамаск, завих наляво и потеглих по пътя към Дамаск. Стигнах там вечерта. Никога
досега не бях ходил там и се чувствах изгубен. Спирах минувачите по пътя и питах: „Къде се става
федаин?“. Хората ме гледаха изумено и продължаваха по пътя си. Най-накрая попаднах на някакъв и той
ми каза: „Там долу“. Упъти ме към разположен извън града лагер. Отидох там, охраната отпред ме попита:
„Какво искаш?“. Отговорих, че искам да стана федаин. „Защо“? И аз казах: „За да се върна в моя дом“.
Така станах федаин.
Говорихме след маневрите, свършили в два сутринта след доста стрелба. Настанени в палатка,
заобиколени от хората на федаинската милиция; близо до Абу Якуб седеше неговият син, дете на девет
години, облечено с маскировъчен гащеризон, което умее да разглобява и сглобява автомат „Калашников“
за петдесет секунди. След разказа си Абу Якуб се обърна към него: „Кажи на госпожата как се казваш“.
Детето отговори: „Казвам се Саладин“. „Обясни на госпожата кой е бил Саладин“. „Той е бил арабин,
който е освободил моята земя от нашествениците. Нещо като Фидел Кастро“. Тогава Абу Якуб се ядоса:
„Какво общо има Фидел Кастро, синко? От кого си чул това? Ние не сме комунисти, а федаини и
толкова!“.
Движим се в индианска нишка: отпред един федаин, после Абу Джордж, зад него аз, след мен
Моролдо и накрая друг федаин. Теренът е пресечен и каменист, постоянно се спъваме, защото не може да
използваме фенерче и да осветяваме пътя си. Трябваше да прескачаме някакъв ручей три пъти, два от тях
цопнахме в него. Освен това преодоляхме подсилен с бодлива тел жив плет и минахме през една
перачница, като балансирахме, защото над водата имаше тясна, нащърбена каменна ивица за стъпване.
Мястото е добре прикрито, недостъпно за външни хора и едва ли бих разпознала отново пътя към него.
Спомням си само една пътека с коловози от гуми, изкачваща се стръмно нагоре по хълма, и кучешкия лай,
докато Абу Абед ни казва:
– Спрете! Кучетата хапят. Обучили са ги да помиришат обувките и да се хвърлят на гърлото на всеки,
който има обувки с непозната миризма. Трябва да почакаме, докато ги вържат.
Изчакваме и скоро чуваме сигнала да продължим. Напомня чуруликане на птица. За да поддържат
връзка помежду си, също и по време на акции, федаините имитират почти всички видове птици, научават
се по време на обучението. Научават се също и да лаят, за да отговарят на кучетата. Това е полезно, когато
обградят кибуц или се приближат до някое село.
Базата е разположена в стара селска къща, полуразрушена от бомбардировките. Незасегнати са само
две стаи, харманът и оборът. Оборът е заключен и пазен от часовой, сигурно вътре са боеприпасите. На
хармана е разположена противосамолетна картечница, чехословашко производство. Стаите са обединени

www.spiralata.net 28
помежду си с нещо като площадка и покрив от клонки. Площадката е осветена от мъждукаща газена
лампа. Сядаме свити на нея и Абу Абед отива да търси командира. Абу Джордж пък се сбогува с нас,
връща се в Аман и мъглата ще направи пътя му по-безопасен. Няколко минути не се случва нищо, гледаме
спящите федаини, изтегнали се по земята върху лека постелка. Изглеждат много млади, почти деца. Почти
никой не е в униформа, но всички са с неизменните войнишки обувки, еднакви с онези на американските
войници във Виетнам. До тях са оръжията им, „Калашников“ или „Карлов“. Един от тях го стискаше за
цевта, сякаш се боеше да не му го откраднат в съня. Изведнъж се събуди, видя ме и скочи на крака, свали
предпазителя и се втренчи озадачено в мен.
– Sahafa, преса – успокоявам го. Слага отново предпазителя и се усмихва:
– Мир на теб!
Сигурно е на седемнайсет, осемнайсет години, още не му е пораснала брада. Лицето е бледо, сухо,
сурово, ръцете гладки и поддържани. Сяда наблизо и приглушено казва на английски:
– Името ми е Абу Ашам. А твоето?
Казвам му го и добавям откъде идвам, а той ме гледа с невярващ поглед.
– Значи в Италия знаят за нас?
– Разбира се, Абу Ашам.
Скача на крака и буди другите.
– Qoom, qoom! Ставай, ставай! – останалите се надигат сънени и стискат оръжията си, но когато
разбират за какво става дума, отново си лягат с мърморене. Само трима го последват, докато си оправят
куфиите и говорят нещо на Абу Ашам.
– Какво казват, Абу Ашам?
Посочва Моролдо:
– Недоумяват защо мъжът ти те е довел на толкова опасно място посред нощ.
– Кажи им, че не ми е мъж.
– Не ти е мъж?
– Не е. Пътуваме заедно, защото работим заедно, аз пиша, той е фотограф.
– Не е възможно!
– Разбира се, че е възможно.
– Това не е добре.
– Защо да не е добре?
Другите го дърпат за ръкава, нетърпеливи да чуят отговора. Абу Ашам им казва и очите им се
ококорват невярващо:
– Как?!? Не е?!?
Гледат ни известно време, редица от очи, потънали в гънките на куфиите, после се изправят и
мълчаливо отиват да спят.
– Бих искала да ти задам няколко въпроса, Абу Ашам – Абу Абед се е появил и се предлага за
www.spiralata.net 29
преводач, защото английският на Абу Ашам доста куца.
– Добре.

– Абу Ашам, защо си тук?

– Първо трябва да ти обясня кой съм. Аз съм син на палестинец, избягал през 1948-а, когато те
създадоха Израел. Роден съм в бежански лагер в Ливан. Тук съм, за да си върна родината и да заведа баща
си отново там. Той беше машинист, караше влака от Йерусалим до Яфа. Искам той отново да кара този
влак.
– И кога го реши, Абу Ашам?
– Преди три години, след юнската война. Завзеха и остатъка от Палестина, в лагера се появиха нови
бежанци. Замислих се и си казах: „Никога няма да се спрат, ще напредват все повече и повече. Трябва да
ги спрем, трябва да се защитаваме. Другите арабски народи не си помръдват пръста за нас, значи трябва да
се справим сами. Затова осведомих баща си, че отивам при федаините.
– А той какво каза?
Пребледня. Бях само на петнайсет години и ми отговори: „Още си дете, трябва да завършиш
училище“. Обещах му да направя и двете неща и удържах на думата си. И още го правя, знаеш ли?
Петнайсет дни съм на училище, петнайсет – в базата. Подготвям се за университета, искам да запиша
политология.
– Абу Ашам, от колко време си тук?
– От шест месеца. Преди това ме обучаваха една година, а друга в града.
– Кога си участвал в акция за последно?
– Преди три нощи. Трябваше да атакуваме два израелски лендроувъра, да ги унищожим и после да
заложим няколко мини. Те ни залагат мини, но и ние го правим.
– Успяхте ли, Абу Ашам?
– Да. Взривихме лендроувърите и убихме всички в тях. А ние се върнахме обратно. И шестимата.
Бяхме шестима.
– Страх ли те беше, Абу Ашам?
– Вече не се страхувам, кълна се. Свикнах. Първите два пъти да, в началото е ужасно. Тръгваш
примирен, че може да умреш. Защото много умират, да знаеш. При първата акция трябваше да атакуваме
израелска автоколона. Окуражи ме най-младият от групата ни, само на четиринайсет години.
Харесва ли ти този живот, Абу Ашам?
– Труден е, много е труден. Липсват ти много неща. Но няма избор. Или живееш така, или без
достойнство. Трябва да...
Абу Ашам внезапо се хвърля върху газената лампа и я изгасва.
– Какво има, Абу Ашам?
– Нищо. Разузнавателен самолет. Случва се всяка нощ.

www.spiralata.net 30
 – А после?
– Нищо. Понякога хвърлят бомби, но още не са улучили никого, имаме си и укрития. Ето, там са
траншеите.
Кучетата отново се разлаяха, на хармана се трополеше и някой беше седнал зад противосамолетната
картечница, насочила цеви към небето. Но скоро бръмченето на самолета изчезна и Абу Ашам отново
запали газената лампа. Пламъчето се издигна и освети един млад мъж, когото преди това не бях видяла.
Изглежда на около трийсет години и носи униформа. Ръцете – скръстени на гърдите, краката –
кръстосани. Наблюдава ни без особена сърдечност, с леко повдигната глава, прилича поразително на
актьора Омар Шариф: черни мустаци, властен нос, мургава кожа и трескави, изпъкнали очи. С леден глас
изисква от Абу Абед да покаже разрешителните ни, прочита ги и при написаното от Абу Лотуф се усмихва
и показва красиви бели зъби, после заговаря на английски.
– Добре дошли в моята база, аз съм командирът Абу Мазим. Мисля, че означава дъжд, плодородие...
Яли ли сте? Сигурно не. Ние палестинците не допускаме да ни дойдат гости и да не ги нахраним.
Размахва дългата си, фина като на пианист ръка и веднага двама федаини пристигат с храна,
приготвена за нас, докато съм разпитвала Абу Ашам. Пържени сини домати, варен боб, салата от домати с
праз, печено овнешко и арабски хляб, тънки питки. Носят храната в тенекиени купи и ги поставят на
земята заедно с чашите сладък и топъл чай. Абу Мазим пръв бърка с пръсти в боба. Тъй като се колебая,
той иронизира:
– Тук няма вилици, ядем с ръце. Яла ли сте някога заедно с... как се казваха при вас? Терористи, струва
ми се. Случвало ли Ви се е да ядете с терористи?
– Преди много години, Абу Мазим. В Италия, като дете, когато се сражавахме с немците.
Отговорът му харесва и не е трудно да го разприказвам. Поставя единствено условие: да говори на
арабски, за да го разбират всички. Цялата база вече е будна и федаините изпълват площадката в
концентрични редици, с вдигнати оръжия и блестящи очи. От лицата им, загърнати с куфиите, не се вижда
друго освен тези очи; отмятат гънка от памучния плат, за да хапнат и после веднага се покриват.
– Мога ли да Ви питам всичко, Абу Мазим?
– Да, с изключение на местоположението на базата. В края на краищата, едва ли бихте могли да
разкриете на господин Моше Даян нещо, което той вече не знае благодарение на шпионите си.
– Моше Даян не ви уважава много, казва че не би ви удостоил с името воини. Казва, че не сте
достойни да бъдете сравнявани с виетконгците и не струвате нищо.
Остава невъзмутим:
– Моше Даян винаги лъже и има само едно око. Войниците му не мислят така и изпитват ужас от нас.
Попитайте Моше Даян какво се е случило през последните дни в Ел Хусоб, Неот Хакикан, в Содом, където
се намираше фабриката за калий. Вече я няма. Попитайте го какво се е случило с електроцентралата в
Содом, когато останаха на тъмно. Да не си е сложил превръзка и на другото око?
Федаините дружно избухват в доволен смях.
Бойците в тази база са трийсетина, но малко от тях са за постоянно тук. Веднъж в месеца, а даже и на
петнайсет дни се връщат в града и биват заместени от свежи попълнения: това редуване позволява на
акции да тръгват само отпочинали и здрави хора. Акциите са две или три на седмица и се състоят в
нападения на моторизирани или пеши патрули, миниране на пътища и военни лагери, обстрелване на
www.spiralata.net 31
кибуци и индустриални центрове, единични убийства, наречени лов на хора, взимане на пленници.
Обикновено в тях участват групи от седем-осем човека, но в някои случаи се изнася цялата база: например
когато се води по-голяма битка. Загубите не са големи, както смятат в Европа, средно по един човек на
операция, като не се броят ранените. Ако бъде убит федаин, Фатах поема грижите за семейството му, ако
го ранят, организацията го лекува в собствени болници. Фатах дава и месечна заплата, различна според
нуждите, но не повече от 15-20 динара месечно: тоест 30-40000 лири. Но ако някой федаин няма нужда от
пари, той не получава и даже трябва да попълва касата със средства. Горе-долу – системата на таксуване,
използвана от Виетконг. Социалните класи, от които федаините произхождат, са с доста различия. Като се
има предвид младежката им възраст, повечето са студенти. Срещат се и селяни, служещи, работници, и как
да го кажа: и по някой бивш плейбой.
– Бивш плейбой, Абу Мазим?
– Да. На Запад не казвахте ли така? Аз например бях плейбой. Баща ми беше богат, притежаваше
много магазини, портокалови насаждения в долината на река Йордан. Нямаше нужда да работя. Учех в
университета в Кайро, факултета по икономика и търговия, през лятото пътувах. Гърция, Турция,
Югославия, Кипър, Пакистан...
– И защо един плейбой става федаин, Абу Мазим?
– О, това е бавен процес. Започва с една мисъл, за която незабавно забравяш. Но тя започва да те
човърка, без да се усещаш. В началото си мислех: добри момчета са тези федаини, смели. Трябва да им
помогна, защо при пътуванията си да не говоря за тях на приятелите си чужденци? После дойде 1967-а,
годината, когато реших да посетя Рим, да видя Виа Венето и Тиволи... Но се случи онова, което се случи
и... Бях в Кайро, наскоро дипломиран. Присъствах на разгрома на египтяните, разбрах, че повече не можем
да останем бездейни. Разбрах, че повече не можем да разчитаме на другите, още повече на повърхностен и
честолюбив човек като Насър, и онази мисъл, отлежавала настрана, почука по портите на моята съвест.
„Младежо, ако искаш да си върнеш Палестина, иди и си я вземи обратно“ – така си казах и ето ме тук.
Разказва също, че преди година се оженил за една студентка от Аман, разбира се палестинка и членка
на Фатах. Липсва му много, но метаморфозата, претърпяна от него, му помага да понася по-лесно тази
раздяла. Периодите на бездействие понася по-леко заради книгите, предпочитаният му писател е Горки,
следван от Толстой и Жан-Пол Сартр. Освен тях познава доста добре и Хемингуей, харесва му Старецът
и морето, както и Симон дьо Бовоар, Алберто Моравия, Франсоаз Саган. Последната го е подразнила, не
разбира защо има такъв успех. Колкото до Моравия, останал е раздвоен: „Струва ми се остарял“.
Напоследък е заменил романите с „по-сериозни неща“, където да търси генезиса на своя политически
избор. Чувства се комунист, но е объркан. Русия не му харесва заради Чехословакия и Унгария, заради
винаги двусмислената ѝ позиция по отношение на Близкия изток. „Дават ни оръжия без резервни части.
Искат да зависим от тях“. Кастро не го привлича, защото е „прекалено суетен и няма никакви заслуги за
революцията в Куба“. Китай – да, изпитва уважение към китайците, защото помагат безрезервно. Но е
недоверчив към Мао Дзедун: „Никога не съм понасял хора, приписващи си божествени качества“.
Единственият комунист, с когото би се разбрал, е мъртъв: „Винаги съм обичал Че Гевара и когато го
убиха, страдах много. Ако беше жив днес, щеше да бъде тук с нас“.
Говори от около час, когато един федаин го подръпва за ръкава и му прошепва нещо. Питам какво
иска и Абу Мазим ми отговаря.
– Казва, че има въпрос от името на всички. Смятат, че Вие искате да знаете всичко за нас, а ние не
знаем нищо за Вас. Питат дали според Вас имат право, или не.
– Да, Абу Мазим. Опасявам се, че сте прави. Но...

www.spiralata.net 32
 – Но?
– Но трябва да ви разкажа една кратка, обикновена история.
– Разкажете...
– Когато бях дете, много обичах една учителка в основното училище, най-прекрасното момиче на
света. Казваше се Лаура Рубичек и живееше заедно с майка си, мила старица с млечнобяла кожа. Една нощ
дойдоха немците и ги отведоха, защото бяха еврейки. Повече не се върнаха. Разбрахте ли ме?
– Разбрах.
– Не бих приела това да се повтори. Не бих го допуснала никога. Разбирате ли?
– Разбирам, госпожо. А сега може ли да отговоря?
– Моля!
– Отговорът ми също е кратък и обикновен. Ние не мразим евреите. Някои от нас са омъжени за
еврейки, много от нас имат приятели евреи. Мразим ционистите, защото ционистите са като нацистите:
вярват в една расистка, екзпанзионистична, империалистическа държава. На Запад отъждествявате Израел
с евреите, но това не е едно и също, защото...
Същият федаин отново го подръпва за ръкава и му шепне на ухото. Абу Мазим ми предава неговото
желание да отговори вместо командира си и аз се съгласявам. Всички утихват, той се покашля и накрая
отгръща куфията от лицето си: показва се младо момче. Започва да говори бавно на арабски, така че Абу
Абед да превежда.
– Аз съм запознат с нещата, за които ни говорите. Не защото съм бил свидетел, а от книгите и по
чутото от родителите ми, те са имали за съседи евреи. Според мен това са ужасни, недопустими неща.
Концлагерите и всичко останало. Но ние арабите ли, ние палестинците ли ги извършихме? Знаеш много
добре, че не. Знаеш, че бяхте вие, европейците. А след това се засрамихте и се опитахте да забравите, като
решихте, че евреите трябва да имат собствена държава. И ги изпратихте при нас. Но ако толкова сте
държали да получат родина, защо не им дадохте вашата? Част от Германия, или от Италия, Русия,
Америка? Мислехте си, че тук е пустиня? И ако евреите са толкова добри, колкото твоята учителка, то
защо ни третират, както германците са третирали тях? Защо, след като ни откраднаха земята, избиваха ни
и ни прогонваха, продължават да ни преследват? Ти казваш, че обичаш евреите, но тогава ти обичаш нас.
Защото израелците вече не са евреи. Евреите на днешния ден сме ние.
Точно завърши изречението и се появи един гигант в униформа, всички станаха на крака. Без да се
представи, ни огледа изпитателно от височината на куфията си и изрече натъртено: „Ако завземеш моята
къща, аз ще завзема твоята. Ако отнемеш достойнството ми, аз ще отнема твоето достойнство. Ако убиеш
децата ми, аз ще убия твоите деца“. После с нетърпящ възражение тон каза, че хората трябва да спят, а ние
да го последваме. Последвахме го. Беше почти два след полунощ и за мен започваше най-дългата нощ от
онова пътуване по границите на една трагедия, която е изпитание за нашата съвест.

Една нощ с партизаните от Фатах

1970
Първото ми впечатление беше, че се намирам на доста по-изложено на опасност място. Скоро схванах
защо. Светлините на Йерихон отново ни обливаха, заедно с уханието на жасмин: гигантът ни беше върнал
www.spiralata.net 33
обратно към моста Аленби, напуснахме брега на Мъртво море и поехме по този на река Йордан. Тук
израелците изглеждаха застрашително: патрулите и насочените им оръжия можеха да бъдат видени с
бинокъл. Онова, което не разбрах, беше защо водачът ни е решил да прекараме нощта точно на това място.
Прекалено доверие? Предизвикателство? Сетих се, че в базата беше разменил няколко фрази на арабски с
Абу Абед и той повтори два-три пъти думата Виетнам, явно за да му обясни, че сме били там и сме
свикнали на всякакви рискове и непредвидени опасности. Проклинах наум и си давах кураж, после
започнах да проучвам мястото.
Намирах се в горичка от палмови и бананови дървета, прикриващи едноетажна сграда: може би
запустяло малко училище, бивш склад или чифлик. Заобикаляше ни нещо като веранда, покрита с масивен
покрив, в нея се отваряха портите, там беше разположена противосамолетната картечница. Двама часовои
в униформи, забулени с традиционната куфия, охраняваха единствения път, водещ дотам, трети държеше
под око горичката. Когато гигантът се появи, скочиха на крака и ни въведоха в стая, осветена от газена
лампа. Вътре имаше маса, две скамейки, черна дъска, географска карта на Палестина, нещо като
библиотека и един сандък. С възпитани, но властни жестове гигантът ни заповяда да седнем, после на свой
ред седна пред нас, дразнещо бавно свали куфията си, опря на масата две яки като на удушвач ръце и се
остави да го огледаме. Маската на хладния ум, на безграничната непоколебимост. Челото му е оплешивяло
отгоре и набраздено от бръчки, в които се е загнездила прах, очите са пронизващи като стрели, отдолу
гъсти, четинести мустаци; устните сключени като ножица, зажадняла да реже. Небръснатата от дни брада
покрива закръглените бузи с черен, зъл воал, и когато устата се отваря, даже и зъбите изглеждат черни:
сякаш ги е потъмнил, докато е дъвкал бетел. Отваря се, за да процеди нисък и в същото време монотонен и
надменен глас. С него ни уведомява: „Казвам се Абу Халид. Командвам всички бази по брега на Йордан“.
Беше човекът, от когото зависят четиресет и две хиляди федаини, преминаващи реката всяка нощ – може
би за да умрат.
Двама от тях стояха зад мен, до гърба ми. Бяха прекрачили прага с котешка ловкост, усещах ги само
защото Абу Халид ги гледаше, държеше ги в очакване на някакво потвърждение, което не идваше. Накрая
промълви: „La“. Значи „не“. Добави нещо на арабски, сториха ми се две имена. Двамата си тръгнаха
незабавно и скоро се появиха други двама. Не бяха на повече от осемнайсет години, порази ме тяхната
крехкост: тънък врат, кльощави рамене, слаб гръден кош. Хората, промъкващи се лесно в тунелите под
бодливата тел, широки едва половин метър. Приличаха си много, въпреки че единият беше рус, а другият с
тъмна коса. Гологлави и с градски дрехи, русият, даже елегантен: с кадифени панталони и виненочервен
пуловер. Абу Халид ги погледна и каза: „Na’am“ – значи „да“. Направиха кръгом и излязоха, за да се
върнат след не повече от пет минути, но този път облечени в маскировъчни гащеризони и нещо като
куфии, покриващи главите им до челото. Бяха нацапали лицата си със сажди, изпод черното проблясваха
тъжните им зеници и носеха на рамо „Калашников“. Взеха си довиждане с Абу Халид, а той им заръча да
се връщат бързо. После ни обясни, че отиват на разузнаване, там между минните полета, за да подготвят
утрешната атака. По-малко от половин час след това щяхме да чуем два тътена. Две експлозии.
– Кажете ми нещо за себе си, Абу Халид! – беше малко странно искане, ако човек си помисли за
обстоятелствата и часа: два сутринта. Но очевидно той нямаше да отиде да спи, щеше да изчака двете
момчета.
– За мен? – погледна часовника, сякаш да пресметне нещо, предполагам времето, нужно на двамата да
стигнат до загражденията, и остана умислен за миг. – Добре, щом искате. Но не съм наясно с точната ми
възраст. Убиха баща ми през 1936-та, когато бях на около три години, значи би трябвало да съм на трийсет
и шест. (Изглеждаше на петдесет.)
– Абу Халид, кой го уби?
– Терористите от Иргун, евреите. Той участваше в група, водеща битка срещу създаването на Израел.
www.spiralata.net 34
Майка ми също. Обикновено всеки помни майка си с нещо като домашната торта или как тя е чистела
къщата: аз си я спомням с пушка на рамо или носеща торба патрони на баща ми в планината.
– Тя къде е?
– Не помня откога не съм я виждал. Оставих я като момче. Знам, че е жива, там някъде в окупираните
територии, сътрудничи на съпротивата. Изгубила е всичко. Моят баща беше селянин, остави ѝ къща и
маслинова градина. Израелците взривиха къщата и конфискуваха градината.
– А Вие?
– Продължих със селския труд на различни места. После, на четиринайсет години, станах работник,
но... Не става дума за психологически проблем, а за исторически. Палестинската съпротива е един факт,
който е извън действията на въвлечените в конфликта. Съществува като последица от историческата
реалност, независимо от моята или Вашата воля. Ненапразно тази война прилича на войната в Алжир, на
виетнамската война: тя е естествен резултат от империализма и колониализма...
– Вие марксист ли сте, Абу Халид?
– Още не. Преди да реша дали съм такъв, трябва да изуча Капиталът. Вече съм чел книгата, но не я
разбрах. Смешно ли Ви е?
– Да, но само защото не говорите като бивш работник или бивш селянин! – почувства се поласкан.
– Четох много. Денем работех, нощем четях. Започнах с Виктор Юго, Зола, Балзак, Толстой: книгите,
които намирах на арабски. После ми попадна една английска граматика, също и френска, започнах да чета
на английски и френски, поглъщах всичко в безразборна смесица. Шекспир, Сартр, Езра Паунд, Арагон,
Колин Уилсън...
– А сега?
– Сега чета Че Гевара, Режи Дебре, Во Нгуен Зиап, Мао Дзедун и пиша стихове. По дефиниция съм
интелектуалец, макар и това определение да ме обижда. Интелектуалците...
Погледна отново часовника, устните му беззвучно пресмятаха. Пресмятах и аз: ако нашата база е
отдалечена на два, максимум три километра от брега, в този момент момчетата са пристигнали и може би
вече преминават реката.
– ...интелектуалците, както казвах, са безполезни за революциите. Най-много да ги усложнят, и
толкова. От друга страна, мечтаех не да пиша стихове, а да стана художник. В Италия.
– В Италия?
– Точно така. Една книга за Италия ме убеди, че тя и никоя друга е страната на изкуството,
Микеланджело се превърна в идея фикс за мен. Като човек, не толкова като художник. Не ме оставяше на
мира мисълта, че е изписал тавана на Сикстинската капела за някакъв папа, който се е отнасял лошо с него.
Мислех си: в Рим бих могъл да отмъстя за него, като обиждам свещениците. Бях толкова млад. Можех да
рисувам и толкова.
– Какво рисувахте, Абу Халид?
– Нито овце, нито маслинови дръвчета. Рисувах мъже. Както ги бях видял в деня на Деир Ясин, когато
двеста и петдесет стари жени и деца бяха избити от израелските терористи. Мъжете, познати ми от деня,
когато взривиха нашата къща. Виждали ли сте картината на Гоя, в която взвод френски войници
разстрелва патриотите? Мислех си: В Рим ще рисувам нашите мъченици по тротоарите и хората ще
спират, ще питат кои са, какво означава това. А аз ще им отговоря: Те са Палестина. В Европа още не сте
www.spiralata.net 35
узнали за случилото се в Палестина. Отначало бяхте залисани от вашата война, после от облекчението, че е
свършила: страданието и радостта все не ви позволяваха да се занимавате с нас. Или може би се
занимавахте прекалено много с евреите. Фактът, че са били преследвани, ви изпълваше с ужас и любов,
всеки път, когато слизаха от корабите в Палестина, се чувствахте по-добре. Обетованата Земя! А там долу
филми, романи. Докато за всеки новодошъл евреин биваха изгонени сто араби. Или убивани. Обетована
Земя, обещана им от кого? От Бог? Не вярвам Бог да е сключил договорче с Мойсей в присъствие на
нотариус. Ясно ми е само, че в Палестина винаги е имало палестинци. Още от бронзовата ера, още от
неолита.
– Имало е и евреи, Абу Халид. Царството на Давид, на Саул, на Соломон... Историята си е история.
– Били са с нас, след като са дошли от Египет като нашественици. А в началото на двайсети век,
когато започнаха да говорят за Обетованата Земя, палестинците бяха единствените обитатели на
Палестина от хиляда и триста години. Един еврейски философ, Ерих Фром, е казал: „Ако внезапно всички
нации трябва да си възвърнат териториите, където техните предци са живели преди хиляди години, светът
ще се превърне в лудница“. Нека сме сериозни. Палестина не е била обещана на евреите от Господ, а от
англичаните, французите и американците, та след изтичането на британския мандат Израел да ги замести в
Близкия изток.
Поглежда часовника си за трети път. Сега двете момчета вероятно са преминали Йордан и напредват
по другия бряг. Пълзешком и сдържайки дъха си, се опитват да открият в мрака следите на заложените
мини, а после да се притаят на мястото, от което могат да узнаят числеността на израелците, броя на
моторните превозни средства, интервала между патрулите, разположението на картечниците и оръдията.
Ако всичко върви добре, ще се завърнат около четири сутринта, преди да зазори. Абу Халид стиска здраво
ръцете си на удушвач и стаява една въздишка.
– Несъмнено ционизмът е нова форма на колониализма, по-лицемерна. Несъмнено ционизмът е в
услуга на английските и американските интереси, значи на капиталистическите. Но от мига, в който тези
интереси бъдат замаскирани като въображаеми права, аз питам какви права върху Палестина са имали тези
евреи, даже тези европейци, родени в Русия, Германия, Чехословакия, Полша, Англия, Италия, коя ли не
страна освен Палестина. В 1918-а, тоест в началото на британския мандат, тук са живели около 56 000
евреи. В 1948-а, в края на британския мандат, поради емиграцията са станали 600 000. Но това са били
чужденци, често не знаещи иврит, а руски, немски, чешки, словашки, полски, английски, италиански.
Както вие, когато сте слезли в Америка. Да, ционистите искат да повторят случилото се по времето, когато
сте отплавали от Европа с вашите кораби и сте откраднали земята на апачите, навахите, команчите. И сте
нарекли онази земя Америка, а пък апачите са отишли в музеите. Но трагедията на апачите няма да се
повтори в Палестина, ние няма да свършим в музеите. Няма да снимате уестърни с нас, няма да ни
натикате в резервати, оградени с бодлива тел. Защото дори да сме бедни, както са били те, и често пъти
невежи, подобно на тях, имаме зад гърба си една цивилизация, една култура и едно предимство: ние ви
познаваме. За апачите, навахите и команчите сте били напълно непознати, а ние сме ви срещали доста
често през вековете. Умеем да ви даваме отпор. И...
Точно тогава се чу първият тътен. Веднага след него и вторият. Едва беше заглъхнало ехото от втория
и два дълги откоса на тежка картечница разкъсаха въздуха. Та-та-та-та-та, та-та-та-та-та! Абу Халид
изправи глава, отвори широко очи и разбра. Разбрах и аз, и всички разбраха. И всички заедно станахме, за
да излезем на верандата, където бяха притичали няколко задъхани федаини. Абу Абед попита заеквайки:
„Какво беше това? Какво е?“. Другите му отговориха: „Мини“. Никой не намери кураж да произнесе на
глас: „Те ли бяха?“. Дали са били те, щеше да се разбере по-късно, на сутринта.
Около три и половина решихме, че е безполезно да стоим прави, по-добре да починем в очакване на
зората. Абу Халид, Абу Абед и Моролдо се преместиха наблизо, където бяха настанени всички, а за мен
www.spiralata.net 36
приготвиха постеля в същата стая. Почти с майчинска грижовност един федаин оправи две постелки на
земята, едната като килимче, другата да се завивам, после нагласи някакви парцали във вид на
възглавница, намали пламъка на газената лампа и затвори вратата като ми пожела: „Laileh Sa’eedi. Лека
нощ“. Но кой ли би заспал? Опитах се да използвам времето, като си водя бележки за казаното от Абу
Халед, изучавах географската карта и отбелязаното по черната дъска, най-накрая застанах пред
библиотеката, тя съдържаше петдесет и седем тома, по-голямата част на арабски, но някои на английски:
за живота на Хо Ши Мин, дневника на Че Гевара, есе от Во Нгуен Зиап, цитати на Мао Дзедун. Имаше и
един плик, толкова разкъсан, че сякаш те подканваше да погледнеш съдържанието, затова го взех, вътре
бяха стиховете на Абу Халид. Около стотина машинописни страници на арабски, най-отдолу карирани
листове с превод на английски. Можех ли? Трябваше ли? Щях да му искам разрешение по-късно. И
седнала близо до лампата ги преписах.
Първо стихотворение:
Пътят до двореца е толкова дълъг
морен съм, морен съм
Отваря се порта, изгасва свещта
смея се пред лицето на страха
а той също се смее със мен
Смее се и аз чувствам вина
че още не си свободна
о моя Палестина
Докато мракът изгаря
крещи съвестта ти
отказвам смъртта!
Второ стихотворение:
Въпросът е кой си и как си дошъл до нашите граници
Отговорът е: дойдох и те превърнах в просяк
Аз съм обидата в твоите очи
И така те вървят, бутани от вечно предателски ръце
винаги готови да ги продадат на врага
да унизят техните мисли
докато разбиват камъни за богатите
Но те не се умориха да разбиват камъни
и никога не се огънаха пред мъченията
и тяхната воля издържа на всяко страдание.
Трето стихотворение:
www.spiralata.net 37
 Баща ти си отиде, а майка ти е проститутка
Сложиха ѝ мая в очите
изядоха лицето ѝ като хляб
Кой ще прави любов с майка ти в калта?
Ще оставиш ли още да я ядат
и да я цапа калта?
Твоята майка е гола, но ти не се чувствай гол от това
Вярно, загубих кураж
Унизен съм, изплаших се
когато тя продаде гърдите си
Но нощес ще премина планините
на път към моята майка
мъртвата ми майка ме зове
отвъд бодливата тел и огъня
Трудно е да отида при нея
но е по-лесно отколкото да умра като нея.
В това време дочух бученето на самолет. Летеше толкова ниско, че все едно докосваше върховете на
дърветата. Явно търсеше нас. Бяха разкрили двете момчета, вероятно са ги убили и сега израелската
авиация търсеше местоположението на базата им. Към първия самолет се присъедини втори, и още един, и
още: прелитаха на равни интервали и всеки път стените на стаята ми се разклащаха сякаш са от картон. На
верандата настъпи суматоха, размениха си задъхани фрази. Портите се отвориха, разпознах гласа на Абу
Халед, даваше кратки заповеди. Обзе ме тревога, надявах се да не разпореди огън с противосамолетната
картечница и по този начин да оправдае подозренията на издирващите ни. Ако не разкриеха, че базата е
тук, надеждите да ни отминат се увеличаваха стократно. Картечницата мълчеше. Скоро бученето се
отдалечи и утихна на юг. Но едва изчезнало, изведнъж се появи отново. По-силно, все по-силно, докато
стените отново се тресяха, а суматохата и задъханата размяна на фрази се възобнови. Един от тях
възкликна: „Ma lissa, още не!“. Какво ли значи? Искаше ми се да изляза от тази стая, къде ли е Моролдо?
Ами Абу Абед, не трябваше ли да се съберем заедно? Отворих вратата, един федаин с насочено оръжие ми
заповяда да остана вътре. Затворих я, към бученето на самолетите се прибави и шум от хеликоптер.
Спомнях си добре характерното боботене, бях ходила няколко пъти във Виетнам, онова, което не помнех,
беше какво означава да се намираш под него, а не вътре. Означаваше един детски кошмар, един забравен,
погребан детски кошмар, който внезапно изникна от дълбините на съзнанието ми и разцъфна в ледена пот.
Проснах се върху завивките на пода. Трябваше да се примиря и успокоя, не можех да направя нищо. Освен
да се надявам, че всичко ще свърши добре, докато той безмилостно се завръщаше, но с малко повече
усилия свикваш, даже намираш сили да вдигнеш капака на онзи сандък и да погледнеш какво има вътре, а
то са експлозиви, и да си помислиш: „Божичко, ако падне някоя бомба, дано да не е точно отгоре му“, а
най-накрая да отстъпиш пред умората и напрежението, да затвориш очи и да се унесеш, докато чуваш
далечно, после близко бучене и накрая спасителната тишина.
Зората ме изненада със сноп светлина, промъкващ се от прозорчето без стъкла. Скочих на крака с
www.spiralata.net 38
пъргавина, която ти дава само радостта да се усещаш жив, и отворих вратата: от дръжката до касата
висеше някакъв странен конец, тънък като косъм. Бяха го вързали така, че да се скъса, като изляза, нямаха
ми доверие.
– May I get out? – попитах часовия. Разбра ме, кимна. В горичката федаините почистваха оръжието си,
един от тях ми посочи ручея.
– Wash? Миене?
Стигнах до ручея, където се миеха четирима федаини. Почервеняха и избягаха, като се кискаха нервно.
Водата беше студена, приятна: отмиваше тревогите на толкова тежката нощ. Но какво ли се беше случило
в действителност, онези двамата наистина ли вече ги нямаше? Върнах се при онзи, дето ми посочи ручея, и
седнах до него, като си мислех, че още е почти дете и не бива да се изпращат деца на смърт.
– Speak English, говориш ли английски? – попитах го.
– Little, малко.
– Last night, Israeli planes… Bombing? Миналата нощ, израелските самолети... Бомби?
– Na’am, да! Always, винаги.
– And comrades… Friends… Two, those two back? А другарите ти, приятелите, онези двамата... Върнаха
ли се онези двамата?
Стисна устни, а очите му се отвориха широко, широко... Наведе глава и изрече задавено
– La, не. No come back. Never come back. Не се върнаха. Никога няма да се върнат.
През деня изглеждаше доста стабилно укритие, не нещо струпано за петнайсетина дни. По стените
имаше надписи на арабски, Абу Абед ми ги преведе:
Робите не се сражават (Арафат).
Родната земя няма да си тръгне, но нашествениците да (Арафат).
Политическата работа не е лекция, а революционно поведение (Абу Халид).
Аз умирам, остави ме! Спаси ранения ми брат (Федаин).
На верандата имаше маса за хранене, а в някакъв килер даже истинска кухня, с тенджери. Появи се
Абу Халид, отново загърнат с куфията, погледът му шареше настрана, гласът излъчваше лошо настроение.
– Добър ден. Трябва да тръгнете не по-късно от седем и половина, осем. Обикновено самолетите
бомбардират по това време и не искам да поемам отговорността да ви държа тук.
– Но самолетите вече идваха, Абу Халид...
– Аха, така ли?
– Абу Халид, какво се случи нощес?
– Всяка нощ се случва по нещо.
Неговото не беше в толкова лошо настроение, колкото сподавена вина: а тя забраняваше всеки въпрос
и любопитство. И преди всичко любопитството за двете момчета, които не бяха се завърнали и никога
нямаше да се завърнат.
– Да закусим. Чай или кафе?
www.spiralata.net 39
 Храната пристигна в тенекиени купи, както предишната вечер в базата на Абу Мазим. Варена бакла,
козе сирене, наденички, хляб, чай и кафе. Петима федаини се присъединиха към нас. Единият беше бивш
бояджия, трима студенти, петият разтвори ръце като да каже, че освен федаин не е нищо друго. След
седмица щяхме да го видим как се разхожда на пазара в Аман, явно в отпуска.
– А какво правите през деня?
– Каквото правят войниците. Обучаваме се, отегчаваме се, понякога отиваме в акция. Но само ако има
мъгла и вали, за да се прикрием.
Абу Халид слушаше мълчаливо, но слагаше баклата в уста с еднообразни, нервни движения, сякаш
нетърпението да ни види как си тръгваме беше напукало бронята на неговата невъзмутимост.
– Четох стиховете Ви, Абу Халид.
– Благодаря.
– Даже преписах три стихотворения.
– Благодаря.
– Може ли да ги публикувам?
– Разбира се.
Внезапно, без никаква причина освен може би нуждата да разтовари гнева си, казва че преди седмица
са заловили пленник.
– Заловен и убит.
– Убихте го?
– Да. Не искаше да ни следва, дърпаше се, а нямаше как да го носим на гръб цели петнайсет мили, чак
до линията. Принудихме се да го убием. Кажете го, напишете го.
– Защо, Абу Халид?
– За да знаят ционистите, че ако не ни последват след залавянето им, ние ги убиваме. Ако обаче не
създават проблеми, не им правим нищо. Нуждаем се много от пленници, за да ги заменяме с нашите
затворници.
– Грозна история, Абу Халид.
– Грозна?
– Да, Абу Халид. Пленници не се убиват.
Тогава се ядоса. Каза, че това е освободителна война, революция, и в нея не се допускат лицемерни
глупости. Освен това в Израел измъчват затворниците с електрошок, мокри хавлиени кърпи като във
Виетнам, че от разпитите излизат осакатени хора, а от килиите мъртви: защо един от тях е трябвало да
бъде пощаден? Каза още, че онзи пленник не са го убили федаините, убил го е империализмът,
капитализмът: вината е единствено на капиталистическата буржоазия, която след като е преследвала
евреите, сега си служи с тях и господства в страни като неговата. Като се сражават за Палестина,
федаините се борят за цялото човечество и за Италия, където хората умират от глад както в Индия, свличат
се по тротоарите, защото изяждат най-много по един сандвич. Като уреди Изтока, той би се захванал и с
нас. Беше толкова ожесточен, че нямаше как да го приема сериозно, а само да му отговоря, че е зле
информиран, в Италия съвсем не умираме от глад и даже истинският ни проблем е диетата на базата на
www.spiralata.net 40
сандвичи, да, но направени с филийка хляб между две пържоли. Като видях, че си остава решен да ни
„освободи“, излязох от кожата си и вдигнах луд скандал. Накрая го посъветвах да не си прави труда, преди
векове арабите вече са опитвали по нашите брегове, в Сицилия, в Испания, но от това ни е останал само
неприятен спомен. Стана осем без петнайсет, време да си тръгваме. Тогава разбра, че съм обидена и смени
тона.
– Може ли да Ви обясня нещо?
– Разбира се!
– Вижте, животът на един федаин е много труден, той не винаги е спокоен, както би му се искало.
Заради лишенията, отговорностите, но най-вече поради неразбирането, което срещаме в другите страни.
Светът не знае, не разбира защо воюваме. Смятат ни за жадни за кръв фанатици, а най-вече гледат на нас
все едно са в киносалона. Но това не е филм, тук наистина се умира... Не искаме да завладеем отново
Сицилия, Испания, бреговете ви... Искаме единствено разбиране. Ние също имаме нужда от приятелство.
Очите му се бяха насълзили, вече не приличаше на арогантен демагог, а само на човек, изискващ
уважение: апачи, стрелящ с лъка си по белите, акостирали на неговата земя с топовете си. Стиснах му
ръката и си тръгнах: няма да кажа в каква посока, но ще отбележа, че когато се усетих къде сме прекарали
нощта, ме побиха тръпки, а пък Абу Абед възкликна на италиански: „Porca miseria!“. После без капчица
ентусиазъм ни информира, че следващият етап е база в северна посока, отвъд град Ирбид.
На север, по протежение на границата под Тибериадското езеро и Голанските възвишения от близо
година се провеждат най-многобройните и страховити федаински операции. Само в последните месеци те
са извършили петдесет акции: стрували са им петдесет убити и двеста и шейсет ранени. Какви загуби са
понесли израелците не се знае с точност, докато се оттеглят федаините нямат време да броят жертвите
отсреща. Несъмнено израелските власти прикриват част от тях във военните бюлетини, като ни карат да
вярваме, че „нападението завърши без загуби от израелска страна“. Регионът ври и кипи, ненапразно тук
въздушните наказателни атаки са много по-чести отколкото на юг, средно две-три седмично. Но има и
периоди, в които самолетите „Фантом“, „Скайхоук“, „Супер Мистѐр“ и „Мираж“ връхлитат денем и
нощем на звена по пет. Нападенията продължават от петнайсет до трийсет минути, с половинтонни бомби
и напалм, почти винаги техен обект са базите на федаините или селата, в които се намират казарми,
складове с муниции или техни действащи сътрудници. В онзи библейски пейзаж, където залезите се
оцветяват в червено с томителна красота, гледката на направените на решето къщи е нормална: йорданска
противосамолетна отбрана почти не съществува, от 1967-а до днес са свалени само два израелски
самолета. Един „Скайхоук“ и един „Супер Мистѐр“. Но заслугата е на чехословашките картечници на
федаините, а не на английските зенитни оръдия на крал Хюсеин.
На пръв поглед теренът е неудобен за партизанска война: растителността е оскъдна, преди да зърнеш
самотно дърво на върха на някой хълм, може да изминеш десет километра. В планините изобилстват
единствено камъни и мъх, полята почти винаги са запустели и се смъкват към оголени долини, лишени от
всякакво укритие. Като ги гледаш, ти идва наум онази Боливия, където Че Гевара е попаднал в клопка. Ако
разгледаш по-добре, променяш мнението си: укрития има, зоната е богата на пещери. Някои са доста
малки, достатъчни за двама-трима човека, други достатъчно широки, за да приютят цяла рота. Отвисоко са
невидими и са потънали в скални възвишения, които изглеждат като създадени за партизанска война. Само
в провинциите Ха Нам и Тхан Хоа в Северен Виетнам бях виждала подобни пещери и възвишения,
колкото и бомби да хвърлят, те никога няма да достигнат до глъбините, създадени от природата.
Единствената опасност е да останеш затрупан при свличане на скални маси, но тя се отстранява с
циментови подпори, те превръщат обикновените пещери в солидни бункери. Затова базите на север са
постоянни, снабдени с всичко необходимо за неопределен период на обитаване.

www.spiralata.net 41
 На практика е невъзможно да бъдат посетени. Още нямам обяснение поради недоразумение или
великодушие ме допуснаха. Колкото повече мисля, толкова по-невероятно е, а като се върнахме, на Абу
Абед явно му триха сол на главата. Обвиниха го, че е използвал пропуска, за да ни заведе там долу,
забраниха му контактите с журналисти и всъщност го отстраниха, в следващите дни го видях отново само
веднъж: на разходка с децата и жена си. Беше толкова враждебен, че вместо да ни поздрави, се отнесе зле с
нас. Не разбрах също и защо никой не поиска от мен да държа в тайна местоположението на базата след
подобна драма. Може би не искаха да подчертават важността ѝ, а може би се бяха примирили, че ще
трябва да я местят. За всеки случай, и ако все пак не бъде преместена, си налагам тази цензура сама, ще се
огранича с това да кажа, че пътят до нея беше охраняван на всеки метър от федаини, гледащи с подозрение
даже камионите на йорданската армия. Тук повече от навсякъде другаде си даваш сметка, че в Йордания
палестинската съпротива и най-вече Фатах представлява държава в държавата, трудна за отстраняване
сила. Който не гледа сериозно на федаините или ги смята за романтични дрипльовци, с една дума
подценява ги, би трябвало да ги види в база като тази: веднага ще промени мнението си.
Командваше я бивш офицер от йорданската армия, до 1966-а Абу Мохамед (с това име се представи) е
бил военен от кариерата с диплома от една от най-известните академии в Близкия изток. За този бивш
офицер може да се каже всичко, освен че е случаен човек. Дезертирал от армията на Хюсеин, преминал
обучение в базите в Сирия като започнал от нулата със скромността на новобранец, а след Сирия заминал
на курсове по партизанска война в Китай и Виетнам. През 1968-а участвал в битката при Караме, в
последните две години е преминавал през разделителната линия петдесетина пъти „в групови или
индивидуални акции“, в някои случаи е достигал до ивицата Газа и пустинята Синай. Буржоа по рождение,
а сега убеден маоист, обединява военната дисциплина с привързаността към полическата идея и примерът,
който дава на хората си, граничи с мазохизъм: когато някоя група тръгва в атака, той я води въпреки
хроничните болки в едното стъпало, едната ръка и дясната част на тялото.
– Да, накуцвам и не стрелям с дясната ръка, почти е парализирана. Но с лявата се справям доста добре.
– Как се случи, Абу Мохамед?
– А, нищо. Случва се. Бях влязъл заедно с един другар в израелска територия, за да занесем
експлозиви в Йерусалим. На връщане те бяха блокирали пътя и се биеха с група на Фатах. Бяха много и
срещу петима-шестима федаини използваха даже танкове и оръдия. Изненадаха ме, един прожектор ме
освети и картечен откос почти ме разполови от рамото до ходилото.
– И как се измъкна?
– А, нищо особено. Късмет. Предадох оръжието си на моя другар и му заповядах да тръгва. После се
надигнах, надупчен от куршуми, но никой от тях не беше засегнал жизненоважни органи, и се запътих към
йорданската граница. Признавам, не беше лесно, трябваха ми седемдесет и два часа, защото бях изгубил
много кръв. Но стигнах реката и един рибар ме прехвърли на източния бряг, където ме предаде на
федаините, а те ме отнесоха в болницата. Там хирургът се принуди да изреже всички мускули отдясно на
гръдния ми кош.
Това е историята му, разказана с безстрастен глас и леден поглед. Лицето му беше сурово, навъсено.
Останах с него три часа и за това време не се поддаде на нито една усмивка или любезно изражение. Даже
когато ми каза, че има жена и две деца, едното родено току-що.
Базата се намираше в едно от многото ждрела, потънали между планините на север. Над всяко
възвишение и всяка пролука бдяха федаините: който влезеше вътре, се оказваше на мушката на невидими
и готови да стрелят при най-малко подозрение оръжия. Личният състав се състоеше от около петдесет
мъже на възраст между четиринайсет и двайсет и осем години, вещи в употребата на най-разнообразни
оръжия: от „Калашников“ до „Карлов“, от гранатомети „RBG“ до катюши, от базуки до лека артилерия.
www.spiralata.net 42
Повечето от тях учат в лицеи и университети, тук са от шест месеца: отпуските са рядкост, с изключение
на тези по болест. Основният лагер е смушен в галериите на дълбока пещера, допълнително изкопана
отляво, за да се получи стая със стени. Таванът на пещерата е обмазан с битум против влагата, стените на
стаята са боядисани, по някои от тях висят революционни картини с грациозни сребърни рамки. Има даже
стенвестник с ежедневните събития с бохемско звучене: „Моше Даян си е счупил крак. Да се надяваме, че
ще окуцее“ или „Голда Меир прие делегация от ООН. Беше облечена с тоалет в зелено и избръсната“. По-
нататък се виждат израелски знаменца и табелки, взети по време на битките и изложени с иронични
коментари: „Пристигнали по пощата от Тел Авив като доказателство, че федаините никога не влизат в
Палестина (разбирай Израел)“. Дюшеците по земята бяха чисти, завивките сгънати изрядно и накъдето да
се обърнех, не откривах и най-малко безредие. И не само: дори най-вътре не долових никави остатъци от
лоша миризма.
Имаше и възстановителен център, разположен в близката пещера: по-малка, изкопана като другата и с
безупречни квадратни форми. Там видях библиотека, грамофон и много плочи с китайски надписи. Между
книгите забелязах Корана, дневника на Че Гевара и Цитати на Мао Дзедун. Една от тях, на английски,
беше със заглавие Технологията и Новия Свят. Скално образувание с дюшече отгоре му позволява гостите
да бъдат приемани с достойнство, тук ни кани да седнем Абу Мохамед и веднага се обижда, защото съм
възкликнала: „Видно е, че начело на тази база е военен“. Отговаря ми, че в страна, където военните винаги
се излагат, думите ми са всичко друго, но не и комплимент, от друга страна престоят в академията не му е
послужил почти за нищо:
– Не забравяйте, че в армията отношенията между офицерите и войниците напомнят на онези между
слуга и господар, докато при партизаните командирите и бойците са братя, защото липсва йерархия. В
армията всеки войник изпълнява заповеди и се специализира в някаква дейност или оръжие, в
партизанската война всеки е независим и когато се сблъска с врага, действа по своя инициатива.
– А какво изисквате Вие от един федаин?
– Смелост: трябва да е човек, готов да умре. После интелигентност и известна култура, някой невежа
или кретен е удобен за армията, там е само пушечно месо, но не става за тук, където трябва да използва
мозъка си, за да оживее.
– А много ли умират, макар и да използват мозъка си?
– Преди месец убиха осмина, целия патрул. Обкръжиха ги около три хиляди... Миналата седмица на
двайсет километра оттук заловиха шестима. И там цялата група. На последната операция тръгнахме
осемнайсет човека и се върнахме десет. Но говоря за най-лошите случаи, повечето пъти се връщаме
обратно. Най-много с един, двама ранени. Трудно е да се премине отсреща, но не колкото изглежда. Вече
се научихме да неутрализираме фотоелектричните заграждения като на шега. Колкото до мините,
познаваме всички възможни комбинации и почти винаги ги избягваме. Наясно сме и с онзи трик с диска,
включват един диск, който повтаря: „Внимание, видяхме те, хвърли оръжието“, а после стрелят от
срещуположната страна на гласа. Голямата опасност идва след акцията, когато се вдигат хеликоптерите и
самолетите. Затова е нужно да не се връщаш веднага, да избегнеш атаката и да се отдалечиш. Трябва да
проявиш смелост и да се промъкнеш, за да намериш убежище в първото населено място.
– Абу Мохамед, а за да минеш отново линията и да се завърнеш тук?
– О, това е лесно. Случилото се с мен беше лош късмет. Но не мога да Ви кажа как се връщаме.
После излязохме на разходка из базата, заобиколени от федаини, които ме гледаха втренчено, както
преди година ме гледаха децата на Ханой. „Коя е? Какво иска? Тя е жена!“ По-специално двама:
грознички, набити, сочеха ме с автоматите, побутваха се с лакът, подсмиваха се срамежливо и се криеха

www.spiralata.net 43
един зад друг. Докато ги издебнах настрана и ги попитах:
– Вие двамата май сте големи приятели? А те смутено се повъртяха насам-натам и после отговориха в
хор, че са братя. Заговорих ги и те ми казаха имената си, Низар и Рафат, първият на двайсет, другият на
шестнайсет години. Казаха, че са били селяни от Газа, синове на човек, загинал през 1948-а в сражение с
евреите. Низар първи станал федаин и веднага помислил да доведе и Рафат, но съвестта му заговорила:
„Ами ако го убият?“. И така шест месеца. Но превъзмогнал колебанието, като си казал: „По-добре мъртъв
брат, отколкото брат без достойнство“. Затова сега Рафат е тук от осемнайсет месеца.
– Дойдох на четиринайсет и половина, разбирате ли ме?
– Да, но не беше ли те страх, Рафат?
– О, да! Много, много! Но вече не.
– Колко пъти си минавал линията, Рафат?
– Двайсет и четири. Но никога с Низар. Не ни изпращат заедно, боят се, че ще си помагаме прекалено.
– Сигурно най-много съжаляваш за това, Рафат?
– А, не! Съжалявам, че не мога да играя футбол. Знаеш ли, бях много добър, можеше да стана
шампион. Тук си направих топка от парцали и понякога каня другите да играят с мен, но всички отговарят:
„Я престани!“.
– А какво ти липсва най-много, Рафат?
– Мама. Липсва ми мама!
Тогава заместник-командирът му каза да престане да говори такива неща и го отпрати да играе на
топка.
Той се казваше Абу Ахмад. Беше студент по философия и носеше очила, в битките отиваше с тях. На
възраст двайсет и една, в базата от две години. Имаше петима братя, всички федаини, но в различни бази,
и две сестри – в момента и те се обучаваха да последват братята си.
– А майка ти какво казва, Абу Ахмад?
– Съжалява, че може да даде само осем деца на Палестина.
Когато Абу Мохамед разреши на Моролдо да направи няколко снимки, Абу Ахмад ме помоли да се
снимам с него:
– Така ще си спомняш, че си ме познавала и ще ме виждаш отново, след като умра, и затова ще бъда
по-малко мъртъв!
Застанах до него и срамежливостта на другите изчезна, дотичаха доволни до мен, нагласиха на главата
ми една куфия и се развикаха: „И аз, и аз, така ще ме видиш отново, след като умра и аз също ще бъда по-
малко мъртъв!“.
– По дяволите! – възкликнах. – Мога ли да ви помоля за един подарък?
– Да, да, да!
– Моля ви, останете живи! Искам да си ви спомням живи!
Настъпи гробна тишина, после глъчка, Рафат излезе напред и ме прегърна силно:

www.spiralata.net 44
 – Те ми го казаха. Казаха ми да те прегърна от името на всички!

Ясер Арафат
Не мразим евреите, мразим израелците
1970
Когато пристигна, точен до секунда, за момент си казах, че това не може да е той. Изглеждаше
прекалено млад, напълно безобиден. Поне от пръв поглед не долових в него нищо, подсказващо за власт,
или онзи тайнствен флуид, излъчван винаги от водачите, който те удря като парфюм или плесник. Не
впечатляваше с нищо освен с мустаците, гъсти и идентични с мустаците на всеки един арабин, и с
носената на гръб автоматична пушка, с такава непринуденост, че сякаш не се разделяше с нея. Сигурно
обичаше много пушката си, щом като беше увил ръкохватката с тиксо в гущеровозелен цвят, забавно и
елегантно. Нисък на ръст, около метър и шейсет. Ръцете също малки, както и стъпалата: даже прекалено,
идва ти наум как ли носят възпълните крака и масивния торс с широк таз и затлъстял корем. Върху всичко
се извисяваше дребна глава с увито в куфия лице, и само като загледаш лицето, се убеждаваш: да, той е
Ясер Арафат, най-известният партизанин в Близкия Изток, за когото говори целият свят. Едно невероятно,
запомнящо се лице, което се разпознава сред хиляди: и в мрака. Лицето на звезда. Не само заради тъмните
очила, които вече го открояват както превръзката – неговия заклет враг Моше Даян, но и заради
изражението, което не прилича на ничие друго и напомня профила на хищна птица или разгневен овен.
Почти няма бузи, нито брадичка, всичко е съсредоточено в голямата уста с червени месести устни, после в
агресивния нос и двете очи, които ако не са скрити зад стъклената завеса, те хипнотизират: огромни,
блестящи, изпъкнали. Две мастилени петна. С тези очи сега ме гледаше, възпитано и разсеяно. После с
вежлив, почти сърдечен глас промърмори на английски: „Добър вечер, две минути и идвам“. Гласът леко
свистеше при изговаряне на „с“, езиков недостатък, който ние наричаме сигматизъм.
Който го беше срещал денем, когато щабът на Фатах е препълнен с партизани и външни хора, се
кълнеше, че около него кипи от трескава въбуда: същата той предизвиква всеки път при появата си пред
публика. Моята среща беше в десет през нощта и нямаше почти никого, това допринесе да приема появата
му без драматизъм. Ако се абстрахирах от неговата самоличност, бих заключила че човекът е важен само
заради придружаващия го телохранител, но какъв телохранител! Най-красивият младеж, който някога съм
виждала. Висок, строен, елегантен, маскировъчният костюм му стоеше като фрак, лице с изсечени черти,
покорител на сърца от Запада. Последното си помислих спонтанно, сигурно защото беше рус и със сини
очи, може би германец. Или пък защото излъчваше толкова овладяно, ледено безразличие, неподвластно
на средиземноморската топлота на федаините. Освен този, който скоро се завъртя и си отиде, имаше и
един здравеняк, гледащ лошо изпод вежди, сякаш да ти напомни, че ако пипнеш началника му, ще те
надупчи като решето. Освен това го придружаваше преводач, а пък Абу Джордж беше натоварен да
записва въпросите и отговорите, за да ги сравни после с моя текст. Последните двама ни последваха в
стаята, избрана за интервюто. Вътре имаше няколко стола и писалище. Арафат сложи върху него
автоматичната пушка и седна усмихнат, видяха се белите, изострени като на вълк зъби. Върху
сивозелената му винтяга имаше отличителен знак на виетнамския флот и надпис Black Panthers against
American Fascism, Черните пантери против американския фашизъм. Бяха му го подарили две момченца от
Калифорния, определящи се като „американски марксисти“, дошли под претекст да предложат
съюзничеството на Рап Браун, а всъщност да заснемат филмче и да изкарат някоя пара от него. Казах му
го. Мнението ми не се хареса, но не се обиди. Атмосферата беше спокойна, вежлива, без обещания. Едно
интервю с Арафат служи преди всичко, за да задоволи любопитството ти, а не толкова да се добереш до
паметни отговори и сведения за него. Най-известният човек от палестинската съпротива е и най-
тайнственият. Стената от мълчание около неговия живот е толкова непробиваема, че се питаш дали не е
www.spiralata.net 45
лукавство, служещо за по-голяма реклама, кокетничене, правещо го безценен. Да си насрочиш разговор с
него е почти невъзможно: с обяснението, че той е винаги в движение, сега е в Кайро, утре в Рабат, намира
се в Ливан, пътува за Саудитска Арабия, замина за Москва, пристигна в Дамаск, карат те да чакаш с дни и
седмици; ако накрая те свържат, ти дават да разбереш, че те даряват със специална привилегия или
изключителна възможност, за която не си достоен. В това време ти се опитваш да събереш някакви
сведения. За характера му, за неговото минало. Но към когото и да се обърнеш, се сблъскваш с мълчание,
само отчасти оправдано от факта, че Фатах пази най-строга тайна за своите водачи и никога не ти
предоставя биографиите им. Скришом ще ти подшушнат, че не е комунист и никога няма да стане такъв,
макар да го е индоктринирал лично Мао Дзедун: става дума за един войник, за патриот, а не за идеолог, ти
повтарят. Според ширещите се неофициални сведения е роден в Йерусалим, може би преди трийсет и
шест, може би преди четиресет или четиресет и пет години в знатно семейство, и е имал бурна младост.
Баща му притежавал наследствено богатство, което конфискациите не засегнали чак толкова много. Тези
конфискации, продължили век и половина, били налагани от египтяните върху някои латифундии и имоти
в центъра на Кайро. А после? Да видим: в 1947-а Ясер се сражавал срещу евреите, създаващи Израел и се
записал в Каирския университет, за да следва инженерство. По това време основал Асоциация на
палестинските студенти, същата от която изникнало ядрото на Фатах. След дипломирането си отишъл на
работа в Кувейт и там се заел с вестник, призоваващ към борба за национално освобождение и влязъл в
група, наречена „Мюсюлмански братя“. През 1955-та се върнал в Египет, за да завърши школа за офицери
със специалност експлозиви, през 1965-а допринесъл по специален начин за раждането на Фатах и приел
името Абу Амар, тоест Оня, Който Строи, Бащата Строител. В 1967-а бил издигнат за ръководител на
ООП, Организацията за освобождение на Палестина, в която вече участват бойци на Фатах, Народния
фронт за освобождение на Палестина, Ал Сайка и т.н. Наскоро е избран за говорител на Фатах, но ако
попиташ защо, вдигат рамене и отговарят: „Все някой трябваше да го прави, един или друг няма
значение“. За личния му живот не казват абсолютно нищо, освен че даже няма къща. И е вярно, когато не
живее в тази на брат си в Аман, спи по базите или където се случи. Вярно е също, че не е женен: няма
познанства с жени и въпреки клюката за негов платонически флирт с една еврейска писателка, прегърнала
арабската кауза, изглежда, че чудесно си живее и без това. Друго не се чува.
Моето мнение е, че освен подробностите, полезни за коригиране на неточностите, няма какво друго да
се каже. Когато един мъж има гръмко минало, го усещаш, дори той да го крие, защото миналото остава
изписано върху лицето и в очите. Върху лицето на Арафат обаче не намираш нищо освен онова изражение,
дело на майката природа, а не следствие на житейския опит. Има нещо недозряло в него, още недоправено.
От друга страна, ако помислиш добре, стигаш до извода, че неговата известност е плод повече на печата,
отколкото на подвизите му: на светло са го извадили западните журналисти и най-вече американските,
вещи в изнамирането на герои и в употребата им: достатъчно е да се сетим за бонзите във Виетнам, за
преподобния Тич Tри Куанг. Бонзите никога не са били част от виетнамската реалност и Тич Куанг не
беше баща на отечеството, но списание „Тайм“ го сложи на корицата (както направи и с Арафат) и
оттогава всички се занимавахме истерично с него; трябваше да бъде извършена офанзивата „Тет“, за да
преоценим Тич Куанг и да го изместим на заден план. Арафат не е Тич Куанг, нека бъдем честни: той
наистина е създател на палестинската съпротива, смел боец, интелигентен стратег. Битката на федаините
срещу израелците през миналия януари в долината Ел Сали заедно със саудитците беше водена и
спечелена от него, в Москва и Рабат той наистина отиде, нищо че заедно с други, за които никой не
говори, и имаше успех там. Но това не означава, че той е мозъкът на Фатах, лидер на палестинците във
войната. Този образ сме му го създали ние, в тази трагедия той не е Хо Ши Мин. Най много е един
възможен генерал Зиап в бъдеще. Тогава защо палестинците изтикват на преден план него, а не друг? Явно
защото героят им е сервиран на тепсия и има нужда от него. За вестниците. За ненамерилите своя кумир.
За обикновените хора. За масите, които винаги призовават на помощ героя, живия символ. Не само в
базите на Фатах намирах надписи с думи на Арафат, но и в тренировъчните лагери, в къщите на
бежанците, в училищата, където децата показват неговата снимка с автограф и казват: „Даде ми я Арафат!
www.spiralata.net 46
Искам да стана като него!“. Несъмнено тези от Фатах го обожават. Никога не срещнах сред тях някого,
който да не ми говори за него с благоговение; даже придружителят преводач, практичен и лишен от
фанатизъм тип, ми подшушна: „Вярвайте ми, той е златен човек. Не само е смел и откровен, но и добър. Би
трябвало да го видите, когато отива при някое семейство, за да съобщи за смъртта на федаин. Плаче с тях“.
Онези от другите организации обаче го ненавиждат. Дали от ревност, дали от завист, дали защото е
определян като човек на десницата, в прекалено приятелски отношения с шейховете на Кувейт,
финансиращи Фатах: когато споменеш името му, правят гримаса. „Кой е той, какво иска, какво струва?
Прави се на по-нисък от тревата само за да се рекламира, истински лицемер. И после, сериозните хора не
се разхождат с тъмни очила“. Да не би да са за късогледство, подсказвам. „Не, не, попитах го. Вижда
чудесно. Носи ги, за да бъде забелязван, за да се откроява“.
Не знам кой има право. Но знам, че между всички срещнати палестинци по време на този репортаж
Арафат ме впечатли най-малко. Преди всичко заради мълчаливото отхвърляне на опитите за сближаване:
неговата любезност е повърхностна, вежливостта му е формална, от най-дребното нещо става враждебен,
студен, отдалечен, а се сгорещява, когато се ядоса и гласчето заприличва на гласище, а мастилените петна
на очите се превръщат в извори на омраза. После, заради липсата на оригиналност и изкусителност,
характеризираща всичките му отговори. По мое мнение в едно интервю важни са не въпросите, а
отговорите. Ако някой притежава талант, може да го питаш най-баналното нещо на света, но винаги ще ти
отговори брилянтно и задълбочено; ако е посредствена личност, можеш да му зададеш най-парливия
възможен въпрос и той непременно ще ти отговори посредствено. Ако после приложиш този закон към
един човек, разкъсван между дипломацията и пристрастието, ще разбереш, че каквото и да каже, оставаш с
празни ръце. С Арафат често оставах разочарована. Словото му беше изпълнено с намеци, уклончиви
отговори и заплетени фрази, изпразнени от съдържание, но богати на фанатична реторика, усещаше се
безпокойството му, че няма да ме убеди. И никакво желание да взима предвид гледната точка на другите,
дори и като диалектическа игра. Интервюто продължи деветдесет минути, голяма част от тях изгубени за
превод на арабски на зададените от мен на английски въпроси и обратно на английски отговорите, давани
от него на арабски. Наложи го той, за да се изразява без затруднения и да преценява всяка дума. В този час
и половина ми каза неща, които никога не беше споделял с журналисти, но те ми послужиха само за да
разбера, че той е много труден човек, затворен в себе си и твърде нещастен. И мисля, че го терзае не само
страдание по изгубеното отечество, то се разпростира и върху човека, който не харесва: самият себе си.
Времето ще покаже дали греша, дали Абу Амар е много повече. Ето интервюто.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Абу Амар, много се говори за Вас, но почти нищо не се знае и...
АБУ АМАР: За себе си мога да кажа само, че съм палестински боец. И то от много, много време.
Станах такъв в 1947-а заедно с цялото ми семейство. Да, това беше годината, когато съзнанието ми се
пробуди и разбрах колко варварско е нашествието в моята страна. Никога в световната история...
На колко години бяхте, Аму Амар? Питам, защото възрастта Ви е спорна.
Никакви лични въпроси.
Абу Амар, питам Ви единствено на колко години сте. Вие не сте жена. Може да ми отговорите.
Моля Ви! Никакви лични въпроси.
Абу Амар, ако не искате да се говори за Вас, защо винаги привличате вниманието на света и
позволявате всички да гледат на Вас като ръководител на палестинската съпротива?
Но аз не съм ръководител! Не! Наистина, кълна се. Аз съм само редови член на Централния комитет,
един от многото, и по-точно онзи, на когото е заповядано да бъде говорител. Тоест, да осведомява какво са
решили другите. Голямо недоразумение е да ме считате за ръководител: палестинската съпротива няма

www.spiralata.net 47
такъв. Всъщност ние се опитваме да приложим идеята за колективното ръководство и, разбира се, това
води до някои трудности, но ние ще упорстваме, тъй като считаме за наложително да не възлагаме само на
един човек отговорността и престижа. Това е модерна концепция, тя служи, за да не обидим масите,
водещи битка, братята, които умират. Ако загина, Вашето любопитство ще бъде удовлетворено, ще
научите всичко за мен. Но дотогава, не!
Не бих казала, че другарите Ви могат да си позволят лукса да Ви оставят да умрете, Абу Амар.
И ако съдя по телохранителя Ви, явно Ви смятат за по-полезен, ако останете жив.
Не. Възможно е да съм по-полезен мъртъв, отколкото жив. Да, смъртта ми би послужила на нашата
кауза като стимул. Даже бих добавил, че е много вероятно да умра: би могло да се случи тази нощ, утре.
Ако умра, не е трагедия, друг ще представлява Фатах по света, друг ще ръководи битките... Повече от
готов съм да умра, а за моята сигурност не се грижа чак толкова, колкото Ви изглежда.
По-специално, когато преминавате линиите и влизате в Израел, нали, Абу Амар? Израелците са
сигурни, че сте бил там поне два пъти, като сте избегнал техните засади. Според тях, който успява
да го направи, трябва да е доста хитър.
Това, което наричате Израел, е моят дом. Ето защо не съм бил в Израел, а у дома, с правото си да го
посещавам. Да, бях там, но много повече от два пъти. Ходя там непрекъснато, когато си поискам. Разбира
се, доста трудно е да упражня правото си: оръжията им са винаги в готовност. И все пак не е толкова
мъчно, колкото те смятат – зависи от условията, от избраните места. Нужна е хитрост, за това имат право.
Ненапразно ние наричаме тези пътувания „пътувания на лисицата“. Но може даже да ги осведомите, че
нашите момчета, федаините, ги извършват ежедневно, и то невинаги за да атакуват врага. Свикваме ги да
преминават линиите, за да опознаят земята си, да се движат по нея непринудено. Често стигаме чак до
Ивицата Газа и Синайската пустиня. Пренасяме и оръжия чак дотам. Бойците в Газа да не би да получават
оръжие откъм морето, получават го от нас, оттук.
Абу Амар, колко ще продължи всичко това? Колко дълго можете да издържите?
Подобни сметки даже и наум не правим. Войната е едва в началото си. Едва сме започнали да се
подготвяме за война, която ще продължи дълго, дълго. Сигурно ще е война, обречена да продължи
няколко поколения. Ние не сме първото воюващо поколение: светът не знае или забравя, че през двайсетте
години нашите бащи вече воюваха срещу ционисткия завоевател. Тогава са били слаби, сами срещу много
силен противник, поддържан от англичаните, американците, от империалистите по цялата земя. Но ние
сме силни: от януари 1965-а, когато се ражда Фатах, представляваме опасен противник за Израел.
Федаините придобиват опит, увеличават нападенията си и подобряват партизанските си умения, броят им
се увеличава стремително. Вие питате колко ще издържим, въпросът е грешен. Трябва да попитате колко
ще издържат израелците, тъй като ние няма да спрем, докато не унищожим Израел и се върнем в нашия
дом. Единството на арабския свят ще направи това възможно.
Абу Амар, вие все се позовавате на единството на арабския свят. Но добре знаете, че не всички
арабски държави са склонни да влязат във война заради Палестина, а пък за вече воюващите един
мирен договор е възможен, дори желателен. Каза го даже Насър. Ако това се случи, както желае
също и Русия, вие какво ще правите?
Няма да го приемем! Никога! Ще продължим да воюваме с Израел сами, докато не си върнем
Палестина. Цел на нашата борба е краят на Израел и тя не допуска нито компромиси, нито
посредничества. Опорните точки на тази борба, харесвани или не от нашите приятели, винаги ще се
придържат към принципите, изложени от нас при създаването на Фатах през 1965-а. Първо,
революционното насилие е единственият начин да освободим бащината земя; второ, целта на това насилие
е да ликвидираме ционизма във всички негови форми – политически, икономически, военни и да го
www.spiralata.net 48
прогоним завинаги от Палестина; трето, нашите революционни действия трябва да бъдат независими от
каквато и да е форма на държавен или политически контрол; четвърто, тези действия ще продължат дълго.
Наясно сме с намеренията на някои арабски държавни глави: конфликтът да бъде разрешен по мирен път.
Когато това се случи, ще се възпротивим.
Извод, вие съвсем не желаете мира, който всички си пожелават.
Не! Ние не искаме мир, искаме война, победа. Мирът за нас означава унищожение на Израел и нищо
друго. Онова, което вие наричате мир, е мир за Израел и империалистите. За нас е несправедливост и
позор. Ще се сражаваме до победа. Ако е нужно десетки години, поколения!
Нека гледаме практично, Абу Амар: почти всички бази на федаините са в Йордания, някои в
Ливан. Ливан не гори от желание да воюва, Йордания иска да излезе от конфликта. Да предположим,
че тези две страни тръгнат по пътя на мирните преговори и решат да ви попречат да атакувате
Израел. С други думи, ще попречат на партизаните да бъдат партизани. Вече се е случвало и ще се
случи отново. Какво ще направите тогава? Ще обявите война също и на Йордания и Ливан?
Ние не можем да воюваме въз основа на „ако“. Право на всяка арабска държава е да решава какво
иска, включително и мирен договор с Израел; наше право е искането да се върнем у дома без компромиси.
Някои от арабските държави са безусловно с нас. Други не. Но ние сме предвидили риска да останем сами
в борбата срещу Израел. Достатъчно е да си спомним за обидите, които ни заливаха в началото: бяхме
толкова тормозени, че вече не повдигаме въпрос, когато се държат зле с нас. Самата ни поява е истинско
чудо: свещта, запалена в 1965-а блещукаше в непрогледния мрак. Но сега сме много свещи и ще осветим
цялата арабска нация. И отвъд арабската нация.
Това е много поетичен и дипломатичен отговор, но не е отговор на моя въпрос, Абу Амар.
Попитах Ви: ако Йордания наистина не ви иска повече, ще обявите ли война на Йордания?
Аз съм военен и военен командир. Като такъв трябва да опазвам тайната и нe бих разкрил нашите
бъдещи бойни полета. Ако го направя, Фатах ще ме изправи пред военен съд. Затова извадете
заключенията си от онова, което Ви казах преди. А то е, че ние ще продължим докрай похода за
освобождение на Палестина, независимо дали това се харесва или не на страните, където се намираме. И
сега се намираме в Палестина.
Намираме се в Йордания, Абу Амар. И после, какво означава Палестина? Националната
идентичност на Палестина се е изгубила отдавна, липсват също и географски граници. Преди Израел
и британския мандат тук са били турците. Кои са всъщност географските граници на Палестина?
Ние не поставяме пред нас проблема с границите. При създаването си не сме говорили за граници,
защото границите ни бяха наложени от западните колониалисти, окупирали ни след турците. От арабска
гледна точка не може да се говори за граници: Палестина е малка частица от големия арабски океан.
Нашата нация е арабската и се простира от Атлантика до Червено море и отвъд него. Онова, което искаме,
откакто катастрофата се случи през 1947-а, е да освободим нашата земя и да възстановим демократичната
палестинска държава.
Но когато се говори за държава би трябвало да се изясни в какви географски граници се създава
или ще бъде създадена тази държава! Абу Амар, повтарям Ви: кои са географските граници на
Палестина?
Ориентировъчно можем да решим, че границите на Палестина са онези, установени по време на
британския мандат. Има ги във френско-английския договор от 1918-та. Палестина означава територията
от Накура на север до Акаба на юг и после от брега на Средиземно море през ивицата Газа до река Йордан
и пустинята Негев.
www.spiralata.net 49
 Разбрах. Но това включва също и немалка територия, която днес е част от Йордания: Западния
бряг на река Йордан.
Да. Но повтарям, границите не са от значение. Важно е арабското единство и толкоз.
Границите имат значение, ако допират или пресичат територии на вече съществуваща
държава като Йордания.
Онова, което Вие наричате Западен бряг, е Палестина.
Абу Амар, как е възможно да говорите за арабското единство, щом като досега сте имали
подобни проблеми с някои арабски държави? И не само, когато и вие палестинците не се разбирате
помежду си? Ако не бъркам, има голямо разделение между вас от Фатах и другите движения.
Например Народния фронт.
Всяка революция си има своите вътрешни проблеми. В алжирската революция също съществуваха
повече организации, а доколкото знам и в Европа по време на съпротивата срещу нацистите. Във Виетнам
действат няколко движения, Виетконг просто са мнозинство както ние от Фатах. Но ние от Фатах сме
съсредоточили деветдесет и седем процента от бойците и ръководим борбата вътре в окупираната
територия. Ненапразно, когато Моше Даян реши да разруши селището Ел Хеул и минира двеста и
осемнайсет къщи с наказателна цел, каза: „Трябва да се изясни кой командва в това селище, ние или
Фатах“. Цитира Фатах, а не Народния фронт. Народният фронт... През февруари 1969-а се раздели на пет
фракции и четири от тях вече са част от Фатах, лека-полека се обединяваме. Ако ръководителят на
Народния фронт Жорж Хабаш днес не е с нас, то скоро може да се обединим. Вече го попитахме: в края на
краищата няма разлика в нашите цели и онези на Народния фронт.
Народният фронт е комунистическа организация. Вие казвате, че не сте, заради самата си
същност.
Между нас има бойци с всякакви убеждения, вероятно сте ги срещнали. Затова при нас има място и за
Народния фронт. Различаваме се от тях само по някои похвати в действията си. Ние от Фатах никога не
сме отвличали самолети и не сме взривявали бомби, нито сме предизвиквали престрелки в други страни.
Предпочитаме да се борим с чисто военни действия. Това не означава, че не прибягваме до саботажи, но
вътре в Палестина, наричана от Вас Израел. Например избухващите бомби в Тел Авив, Йерусалим, Ейлат
почти винаги са наше дело.
Това обаче въвлича и цивилни. Борбата не е с чисто военни действия.
Такива са! Защото, цивилни или военни, всички са еднакво виновни в стремежа си да унищожат нашия
народ. Шестнайсет хиляди палестинци бяха арестувани като помощници на нашите командоси, осем
хиляди къщи разрушени, без да изтъкваме мъченията, на които подлагат братята ни в техните затвори и
бомбардировките с напалм над беззащитното население. Ние извършваме някои операции, наречени
саботажи, за да им покажем, че можем да отвърнем със същото. Това неминуемо води до цивилни жертви,
но цивилните са отявлени съучастници на бандата, управляваща Израел. Ако цивилните не одобряват
методите на властващата банда, нека го покажат. Ние знаем, че много от тях не са съгласни. Например
онези, обитавали Палестина преди еврейската емиграция, а също и някои от емигриралите с ясното
намерение да откраднат земите ни. Защото пристигнаха невинни, с надеждата да забравят вековните
страдания. Обещаха им рая, тук на нашата земя, и те дойдоха да го получат. Прекалено късно се усетиха,
че това всъщност е адът: ако знаехте колко от тях сега искат да напуснат Израел. Би трябвало да видите
заявленията за изселване, отлежаващи в канадското и американското посолства в Тел Авив. Те са хиляди.
Абу Амар, Вие никога не ми отговаряте директно. Но този път ще трябва да го направите:
какво мислите за Моше Даян?
www.spiralata.net 50
 Този въпрос много ме затруднява. Как да Ви отговоря? Ще кажа следното: надявам се един ден той да
бъде съден като военнопрестъпник, независимо дали става дума за гениален лидер или сам той си е
приписал качествата на гениален лидер.
Абу Амар, май прочетох някъде, че израелците Ви уважават повече, отколкото Вие тях. Въпрос:
в състояние ли сте да уважавате враговете си?
Като бойци, даже и като стратези... Понякога да. Трябва да призная, че някои от военните им тактики
са достойни за уважение, интелигентни. Но като хора не, защото винаги се държат като варвари, в тях няма
и капчица човечност. Често се говори за техните завоевания, аз си имам собствено мнение за победите им
през 1967-а и 1956-а. Онази от 1956-а дори не трябва да бъде наричана победа, тогава те бяха на края на
колоната от френски и английски агресори. И победиха с помощта на американците. Колкото до победата
от 1967-а, тя се дължи също на американската помощ. Американците отпуснаха на Израел щедро и
безконтролно пари. Освен пари им предоставиха най-мощни оръжия, най-напредналите технологии. Най-
доброто, което притежават израелците, идва отвън: тази история за сътворените от тях чудеса на нашата
земя трябва да бъде представяна в истинския ѝ вид, с повече чувство за реалност. Ние добре знаем какви
са богатствата на Палестина, повече не може да се извлече, от пустинята не става градина. Затова по-
голямата част от притежанията им идват отвън. И от технологиите, които империалистите им предоставят.
Нека да бъдем честни, Абу Амар: те използваха и използват великолепно технологиите. И като
войници се справят добре.
Никога не са побеждавали заради своите позитивни страни, а благодарение на недостатъците на
арабите.
Това също влиза в играта на война, Абу Амар. Впрочем победиха и защото са добри войници.
Не! Не! Не! Не са, не! Тяло в тяло, лице в лице не са никакви войници! Прекалено се страхуват да не
умрат, не проявяват никаква смелост. Така се случи в битката при Караме, така се случи и в битката при Ел
Сафир. Минаха линиите и връхлетяха с четиресет танка върху Уади Фифа, с десет танка върху Уади
Абата, с десет танка и двайсет джипа с оръдия 106 мм върху Кирбет ел Дисех. Настъплението беше
предшествано от тежък артилерийски обстрел, а след десет часа се намесиха самолети, които
бомбардираха безогледно цялата зона, после хеликоптери изстреляха ракети по нашите позиции. Целта им
беше да достигнат долината Ел Нмеири. Не стигнаха дотам, след двайсет и пет часова битка ги
отблъснахме отвъд линиите. Знаете ли защо? Защото имахме повече кураж от тях. Обградихме ги,
изненадахме ги внезапно с нашите оръжия, с нашите базуки: лице в лице, без страх от смъртта. С
израелците е все едно и също: атакуват успешно със самолети, защото знаят че ние нямаме самолети, с
танкове, защото ние нямаме танкове, но когато се сблъскат със съпротива лице в лице, не рискуват. Бягат.
А колко струва един войник, който не рискува и бяга?
Абу Амар, какво ще кажете за извършените от техните командоси военни операции? Например
когато те навлязоха в Египет, демонтираха един радар и го отнесоха със себе си? Нужен е малко
кураж за подобни начинания.
Не, не е нужен. Защото те винаги търсят незащитени, лесни цели. Повтарям, тактиката им е такава:
винаги интелигентна, но смела никога, тъй като се заключава в използването на огромни сили за акции, в
чийто успешен край са сигурни сто на сто. Не си помръдват пръста, ако не са напълно сигурни, че всичко
ще свърши добре и когато ги изненадаш, никога не дават всичко от себе си. Когато са атакували федаините
с жива сила, израелците винаги са били побеждавани.
С вас може би не успяват, но с египтяните – да.
Онова, което правят в Египет, не е военна операция, а психологическа война. Египет си остава най-
www.spiralata.net 51
силният им враг, затова те се опитват да го деморализират и обезценят посредством психологическата
война, водена от ционистката преса с помощта на международния печат. Играта им се състои в това да
пропагандират някоя своя операция, като я преувеличават. Всички се хващат, защото техният отдел за
връзки с обществеността е много мощен. При нас такова нещо няма, никой не знае какво правят
командосите ни, нашите победи остават незабелязани, защото ни липсват телекси, за да предадем новината
на вестниците, които и бездруго не биха я публикували. Така например никой не знае, че в деня, когато
израелците откраднаха радара на египтяните, ние влязохме в една израелска база и изнесохме пет големи
ракети.
Аз не говорех за вас, а за египтяните.
Няма разлика между палестинците и египтяните. Ние сме част от арабската нация.
Това е много великодушна реплика от Ваша страна, Абу Амар. Особено като си спомним, че
семейството Ви е претърпяло експроприация точно от египтяните.
Експроприацията беше дело на Фарук, не на Насър. Познавам добре египтяните, защото там съм
завършил университет и воювах заедно с египетската армия през 1951-а, 1952-а и 1956-а. Те са храбри
войници и мои братя.
Да се върнем на израелците, Абу Амар. Казвате, че заради вас винаги понасят огромни загуби.
Колко израелци според Вас са убити от Фатах?
Точна бройка не мога да Ви дам, но израелците признаха, че във войната с федаините процентно са
загубили повече хора, отколкото американците във Виетнам: в отчета се има предвид броя на населението
на двете държави. Показателно е също, че след войната в 1967-а загиналите при автомобилни инциденти
при тях са се удесеторили. С една дума, след някоя битка или сблъсък с нас се съобщава, че купища
израелци са умрели след катастрофи. Това наблюдение е направено от самите израелски вестници, защото
е известно, че техните генерали никога не признават загуби на хора на фронта. Мога да кажа, че според
американските статистики в битката при Караме те са загубили 1247 човека, убити и ранени.
Цената, която плащате вие, също толкова висока ли е?
Загубите нямат значение за нас, ние не се боим от смъртта. И все пак, от 1965-а до днес имаме малко
над деветстотин убити. Трябва да добавим и шест хиляди цивилни, загинали при въздушните нападения, и
нашите братя, угаснали в затворите след мъчения. Деветстотин мъртви може да са и много, и малко:
зависи от броя на бойците. Колко общо са федаините? За да кажа това число, аз би трябвало да поискам
разрешение от Военния съвет, но не вярвам да го получа. Мога да кажа, че в Караме ние бяхме триста
деветдесет и двама срещу петнайсет хиляди израелци.
Петнайсет хиляди? Абу Амар, вероятно искате да кажете хиляда и петстотин.
Не! Не! Не! Казах петнайсет хиляди, петнайсет хиляди! Разбира се, включително войниците от
тежката артилерия, танковете, самолетите, хеликоптерите и парашутистите. Само пехотинците бяха
четири роти и две бригади. Вие от Запада никога не вярвате на нашите думи, слушате тях и толкова,
вярвате на тях и толкова, съобщавате казаното от тях и толкова!
Абу Амар, Вие не сте справедлив човек. Аз съм тук и Ви слушам. А след края на интервюто ще
изложа казаното от Вас дума по дума.
Вие, европейците, сте винаги на тяхна страна. Може би някои от вас започват да ни разбират, усеща се
във въздуха. Но като цяло сте на тяхна страна.
Това е вашата война, Абу Амар, не нашата. И в нея ние сме само зрители. Но дори и като
www.spiralata.net 52
зрители Вие не бива да искате от нас да сме срещу евреите, и не бива да се учудвате, ако в Европа
често се случва да обичаме евреите. Виждали сме да ги преследват, преследвали сме ги. Не искаме
това да се повтори.
Да, вие трябва да си уредите сметките с тях. И искате да им платите с нашата кръв, с нашата земя,
вместо с вашата кръв и вашата земя. Продължавате да не разбирате дори това, че ние нямаме нищо против
евреите, ние имаме зъб на израелците. Евреите ще бъдат добре дошли в демократичната палестинска
държава: когато моментът настъпи, ще им предложим избора да останат в Палестина.
Абу Амар, но израелците са евреи. Не всички евреи могат да бъдат отъждествявани с Израел, но
няма как Израел да не бъде отъждествяван с евреите. Не може да се претендира евреите от Израел
да започнат да скитат по света още веднъж и да свършат отново в концентрационните лагери.
Неразумно е.
Значи искате да изпратите нас да се скитаме по света.
Не. Не искаме да изпращаме никого. Най-малко вас.
Но скитниците сега сме ние. И ако толкова държите да им дадете родина, дайте им вашата: имате
толкова много земя в Европа, в Америка. Не се опитвайте да им дадете нашата. Върху тази земя ние сме
живели от векове, няма да я отстъпим, за да плащате дълговете си. Правите грешка даже от хуманна
гледна точка. Как е възможно европейците да не си дават сметка, въпреки че са толкова цивилизовани,
толкова напредничави хора, може би най-модерните от всички? Все пак и вие сте водили освободителни
войни, достатъчно е да си спомним за вашето Ризорджименто. Но вашата грешка е доброволна.
Неосведоменост за Палестина не се признава, защото вие добре познавате Палестина: изпратихте ни
вашите кръстоносци и освен това се намира пред очите ви. Не е Амазония. Аз вярвам, че един ден вашата
съвест ще се пробуди. Но докато той настъпи, по-добре да не се виждаме.
Абу Амар, затова ли винаги носите тъмни очила?
Не. Нося ги, за да не се разбира буден ли съм или спя. Но между нас казано, аз съм винаги буден зад
моите очила. Спя само когато ги сваля и спя много малко. Никакви лични въпроси, бях казал.
Само един, Абу Амар. Вие не сте женен и не знаем за жени в живота Ви. Искате да сте като Хо
Ши Мин или мисълта да живеете с някоя жена Ви е противна?
Хо Ши Мин... Не, да кажем, че никога не съм попадал на точната жена. А сега вече няма време.
Ожених се за една жена, наречена Палестина.
Последната фраза изрича срамежливо. Забравих да кажа, че дълбоко в себе си Ясер Арафат е
срамежливец: тази преценка едва ли ще го зарадва. Мненията на хората от Запада твърде рядко му
харесват: преди няколко седмици оспори дадено интервю, публикувано в „Дер Шпигел“, твърдейки че е
написано под „ционистко влияние“. Със същото обвинение, даже извинение, много други неща в този
репортаж няма да му харесат. Понеже, ако е вярно, че мъжете са само мъже, независимо към кой народ,
религия или култура принадлежат, също е вярно и че не можем да се абстрахираме от начина на чувстване
и мислене, който узрява в нас с климата и вековете. Срещата между един безрезервно вярващ във войната
арабин и една европейка, която е изгубила вяра в нея, е безкрайно трудна: навярно защото последната
остава пропита от своето християнство, от своята омраза за омразата, докато другият остава увит като
пашкул в своя закон „око за око, зъб за зъб“ – компендиум на всяка гордост. Но има една точка, в която
тази гордост се превръща в недостатък, там, където Ясер Арафат призовава другия за разбиране или
претендира да привлече в своята барикада обзетия от съмнения. Да се интересуваш от неговата кауза, да я
приемаш за върховна справедливост, да критикуваш слабите места в нея и по този начин да рискуваш
собствената си физическа и морална цялост, е недостатъчен дар за него. Може би сторих зле и не му
www.spiralata.net 53
напомних, че когато ние воювахме, той не само е бил равнодушен към нас, но дори не е знаел, че
съществуваме. Защото при нас липсваха арабски журналисти, загрижили се да дойдат на фронта, да ни
запишат на магнетофон, да разказват правдиво и да ни пропагандират.

Фарук Кадуми
Мозъкът на Фатах
1970
Внезапно се намери пред мен, слушаше мълчаливо въпросите ми към друг човек. Не си спомнях кога е
влязъл и се е разположил на стола, седеше там като изникнал от нищото, нещо като Буда в панталон, сако
и куфия. Древен като Буда, дори не отместваше поглед: иронично втренчен в мен. Галеше лениво топката
на черния бастун между краката си – единственото движение, разчупващо покоя. Първо забелязах бастуна:
излъчваше някакво коварство. После продължих до лицето, в него имаше нещо тревожно. Студени сиви
очи, дребен топчест нос, тънки, сурови устни. Никакви мустаци, нищо напомнящо външните белези на
палестинец, на арабин. По-скоро ще го помислиш за европеец, но не това поразяваше, а неговото
излъчване: едновременно проницателно и жестоко, добродушно и безмилостно, увереността му в самия
себе си. От него струяха необяснимите флуиди на изключителния човек, на командира. Като такъв го
възприемаха останалите, наобиколили го почтително. Представи се сам: „Казвам се Абу Лотуф. Означава
Любезност. Любезният татко. Моля Ви, чувствайте се в свои води, питайте ме каквото искате“. Равен,
непоколебим глас, почти като копринена лента, обгръщаща шията ти, за да те задуши; говореше перфектен
английски. Между изреченията оставяше толкова дълги паузи, че да ги понесеш, беше като да гледаш
филм за подводния свят, прожектиран на забавен каданс. В очакването изгаряш от нетърпение, докато си
мислиш: „Кой ли е? Кой е той?“.
Така се запознах с него, след телефонен разговор, налагащ ми да хукна веднага към седалището на
Фатах: „Не можем да Ви кажем защо. Но ще ви осведомим, че сте родена под щастлива звезда“. В една от
първите ми вечери в Аман нямах представа кого отивам да срещна. И не само: не знаех, че съществува.
Всъщност палестинците никога не го цитират, не го излагат на показ, а той не позволява да бъде сниман.
За да разбера истинското му име, трябваше да го срещна повече от веднъж и да настоявам до втръсване.
Когато го научих, възкликнах: „Но израелците Ви познават, нали?“. „О, да! Много добре!“ „Значи може да
Ви снимаме, нали?“ „Моля да ме извините, но това е невъзможно. Последната фотография с мен, която
израелците притежават, е от преди двайсет години. За това време доста съм се променил.“ Тогава попитах
дали мога да публикувам истинското му име и той ми отговори присмехулно: „Какво да Ви кажа? Щом
искате...“. Името му е Фарук Кадуми. Запомнете го добре, ще четете за него отново. Защото Фарук
Кадуми, или Абу Лотуф, тоест Татко Любезност, е мозъкът на Фатах. Все едно да кажеш мозъкът на
палестинската съпротива.
Мозъкът е на четиресет години, но изглежда на повече: отговорностите прибавят бръчки. И той е син
на богати буржоа, роден в Яфа, хвърлил се е в борбата почти в момчешка възраст. В онзи период изглежда
се е приближил до Арафат, с когото немного след това се е скарал и никога не са се разбирали, примирието
им е скорошно, от създаването на Фатах. През 1948-а е принуден да избяга със семейството си и стигат до
Ливан, където се записва в Американския университет в Бейрут, учи история, психология, социология и се
дипломира по икономически науки. Дипломата му отваря врати за добра длъжност в една петролна
компания и възможност да пътува в Европа и Азия. Бил е много пъти в Италия, Испания, Германия,
Франция, Англия, Швейцария, където попива западната култура и сега тя прозира в начина му на
изразяване и непринудеността, липсваща на другите. Но после пътувал в Индия и Китай. Там срещнал Мао
Дзедун и това го върнало в един свят, по-пригоден за неговата кръв и начин на мисловна манипулация.

www.spiralata.net 54
„Всеки революционер е длъжен да съзнава величието на Мао Дзедун. Не е лесно да обединиш Конфуций с
Ленин и Маркс. Да, Китай много ми харесва“. Пауза. „И все пак, ако ме попитате коя страна
предпочитам...“. Пауза. „Ще Ви отговоря Испания, Германия, Италия. Първата ми харесва заради
сърдечността на хората и страстта. Втората заради желанието за труд и достойнството. Третата заради
недисциплинираността и таланта. Аз съм комплициран човек.“ Не е ходил никога в Америка и Русия, нито
пък е мечтал за това. „Няма нужда да посетя Америка и Русия, за да кажа: познавам ги твърде добре.“
Пътуванията му намаляват след 1961-а, когато заедно с група интелектуалци се захващат да създадат
Фатах. „Всички бяхме около трийсетгодишни. Инженери, икономисти, архитекти, също и един философ.
Необходимостта от започване на борба посредством масово движение си бяхме изяснили още през есента
на 1950-а, когато израелците превзеха Газа. Но сериозните приготовления започнаха едва в 1961-а и чак
през 1965-а успяхме да създадем първия отряд на Фатах. Знаете, в изостаналите страни нивото на
съзнателност е ниско. А и хората се чувстваха много разочаровани, победени.“ И други
националистически движения са изгрявали тогава, но начело са били разпилени хора, без финансови
средства. Като експерт по икономика Фарук Кадуми първи разбрал, че за да се направи революция, са
необходими пари и че те могат да дойдат само от богатите. Но за да получиш средства от богатите не бива
да ги плашиш с комунизъм: затова Фатах се появява с предварителното условие, че няма нищо общо с тази
идеология и той могъл да се представи пред своите приятели от петролната промишленост, за да иска
пари. Освен това следва примера на Виетконг за таксуването: всеки палестинец с финасови възможности
трябва да превежда ежемесечно съществена сума. И ако идеологията на Фатах изглеждала неясна, то
касата веднага се напълнила. „Е, да, много трудно начинание. Трябваше да изоставя професията си, за да
се посветя изцяло на Фатах. Дали съжалявам? Разбира се. Бях свикнал с удобствата, отказах се от всичко.
Днес Фатах се грижи за семейството ми, Фатах ми купува от време на време чифт обувки или нова риза.“
Семейството му се състои от жена и две деца. За нея говори с нежност: „Не, тя не участва в борбата.
Или само косвено, на емоционално ниво“. Гордее се с децата си, показва ми ги на снимка, две красиви
хлапета, облечени изискано, едното на шест, другото на девет години. „Чудесни са, нали? Чудесни!“ После
добавя, че ги вижда твърде рядко, постоянно е в движение между федаинските бази или пътува в други
страни; ако има малко свободно време, го използва, за да изучава ционистките теории или да прочита
отново Адам Смит и Карл Маркс. И двамата не го убеждават, оборва ги без много риторика, с известен
цинизъм. Да, в него има от примамливия цинизъм на идеалиста без илюзии. По време на първата ни среща
го попитах: „Абу Лотуф, защо носите този бастун?“ Отговори ми: „Защото е красив. Защото ми го подари
един приятел. Индиец. И защото вътре има това“. Свали топката и отвътре се показа дълга кама. „Абу
Лотуф, ще ходите на война с кама“? „Не, това е за приятелите. За враговете имам нещо друго“. Бръкна в
джоба си и ми показа един китайски револвер. Първата ни среща продължи три часа, втората – час и
половина. Интервюто по-долу е синтез на един сеанс в две части. Съдържа всичко онова, което е нужно да
се знае за драмата, изпепеляваща Средиземноморието, и остава най-ценното свидетелство, получено от
мен в онези трудни дни.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Абу Лотуф, трагедия грози отношенията на федаините с крал Хюсеин.
Йордания е страната, приютила почти всички ваши бази, но тук вие създадохте държава в
държавата, нека си го признаем. Какво искате да постигнете?
АБУ ЛОТУФ: Да освободим Палестина, като задържим базите си в Йордания. Точка по въпроса.
Хюсеин е арабски крал и не може да е срещу нас, защото интересите му съвпадат с нашите: левият бряг на
река Йордан, част от неговата страна, е окупиран от Израел, сам той го казва. Освен това, когато
анализирам Хюсеин, не забравям, че дядо му е бил лидер на арабската революция и той едва ли е забравил
това. И все пак съществуват много големи различия между нас и Хюсеин, различия, които мога да
резюмирам с един неоспорим факт: той вярва в мирното разрешение, а ние искаме война. Той е
последователен в своята политика, ние в нашата. Неизбежно ли е двете политики да се сблъскат до степен
www.spiralata.net 55
на въоръжен конфликт? На този въпрос и въпреки последните инциденти нито аз, нито Хюсеин бихме
могли да Ви отговорим, защото самите ние не знаем отговора. И двамата знаем, че много неща биха могли
да се променят: един ден сме на ръба на скъсването, на другия се разбираме. Съюзът ни с Хюсеин е само
един етап от нашата борба, ние нямаме нито постоянни приятели, нито пък постоянни врагове. Днешните
ни приятели могат да се превърнат в утрешни врагове и обратно. Хюсеин е между тях, и не само той. И
други арабски страни вярват в мирното разрешение и биха останали доволни да видят приложена
резолюцията на Съвета за сигурност, изискваща израелците да изтеглят войските си от окупираната
територия. Който се съгласи с това разрешение на нещата, за нас е враг, или е на път да стане наш враг.
Бил той арабин, руснак или американец. С Хюсеин вече сме били врагове, преди година, когато той не
искаше федаините в Йордания и се наложи да стреляме по пътищата. Стреляхме по неговите войници с
такава решителност, че той трябваше да оттегли заплахата си да ни изгони. Сега не стреляме, но той знае,
че сме готови да го направим и силата ни расте от ден на ден. Той е наясно, че властите не ни интересуват:
интересува ни само да бъдем тук, за да извършваме военните си операции.
Абу Лотуф, да поразсъждаваме. Вие желаете да стоите тук, но той не. Защото всеки път,
когато федаините извършат атака, ответният удар на израелците се стоварва върху Йордания. А
Хюсеин трябва да се грижи за народа си, нали? Негово право и задължение е да го защитава, нали?
От логическа гледна точка аз го разбирам. Няма никакво съмнение, че Израел бомбардира Йордания,
за да отговаря на нашите атаки. Но ако се захванем с логически или хуманни разсъждения, няма как да
воюваме. Нашата борба е много трудна, ние нямаме база като Северен Виетнам, не можем да се
придвижваме в нашата страна както виетконгците. Наложително е да разчитаме на друга страна и това е
Йордания. От друга страна, палестинците са мнозинството от йорданското население, затова искането тези
палестинци да се сражават не е деспотизъм. Така че, ако Хюсеин не може да си позволи лукса да ни
държи, ние не можем да си позволим лукса да си отидем. Затова ще останем, харесва ли му или не.
Абу Лотуф, вярно е, че в Йордания има много палестинци. Но те вече са йордански граждани.
Това че са взели гражданство или са им го дали, не променя факта: те са палестинци.
Абу Лотуф, казвате, че крехкото съюзничество с крал Хюсеин представлява само един етап от
вашата борба. С това искате да намекнете, че палестинците имат претенции не само към
окупираната от Израел територия, но също и към Западния бряг?
Онова, което наричате Западния бряг, е Палестина. И ние искаме цялата Палестина. Но не вярвам да
има проблеми за това, когато дойде моментът. Хюсеин знае чудесно, че Западния бряг, Йерусалим и
Йерихон принадлежат на Палестина. И е готов да признае правото на палестинците от Западния бряг да си
го върнат. Проблемът не е бъдещето, а настоящето. Проблемът е в това, че Хюсеин иска да ни убеди да
приемем резолюцията на ООН, мира. Който говори с нас за мир, не е разбрал нищо за нас. Това се отнася и
за Хюсеин, и за Русия, за Америка и Европа, за всички. Никакъв мир. За нас мирът означава унищожение
на Израел и изграждане отново на Палестина. Не воюваме заради удоволствието от войната, воюваме, за
да живеем. И нямаме нищо за губене, защото вече сме изгубили всичко. Безполезно е да казваш на
изгубилия всичко: бъди благоразумен.
Абу Лотуф, а как вървят нещата с Ливан? Споразумяхте ли се вашите бази да останат там?
Не. Но въпреки това ще ги държим там. Ще останем. Ако поискат да ни изгонят и се наложи, ще
стреляме.
Щом като стреляте по вашите приятели, същите които са ви приютили, то положението ви е
доста безнадеждно. Не можете да обявите война на целия свят, Абу Лотуф.
Грешите, защото забравяте, че ние можем да разчитаме на населението. Трудностите винаги идват
www.spiralata.net 56
откъм властите, никога от населението, защото то вече се отъждествява с нас. И не само палестинците.
Вярно, преди не се случваше. Но преди време тези проблеми съществуваха и с нашия народ, не вярваха в
нас и ни смятаха за луди, отказваха ни всякаква подкрепа. Знаете ли колко въоръжени федаини имахме в
началото на 1965-а? Двайсет и шест. Повтарям, двайсет и шест. Имаше хора, но нямаше оръжия. После и
те пристигнаха, доказахме че стратегията ни е правилна и днес във всяка палестинска къща има поне един
федаин. Няма палестински дом без поне една пушка или автомат. Така е и вътре, и извън окупираната
територия. Но да говорим за останалото население, непалестинското: тоест за множеството ливанци и
йорданци. Те са с нас от 1967-а, и знаете ли защо? Защото израелското настъпление ги изплаши, накара ги
да се замислят. Казаха си: „Ако продължават да окупират територия, ще завземат и нашата. Затова е нужно
да се съюзим с федаините, единствени те се противопоставят безрезервно на Израел“.
Абу Лотуф, преди малко казахте, че и палестинците вътре в окупираната територия, тоест
вътре в Израел, са въоръжени. Добре ли разбрах?
Разбира се, защо се учудвате? Извинявайте, но ако ни липсва подкрепата на населението вътре в
окупираната територия, как щяхме да преминаваме отвъд и да оцеляваме? Как бихме могли да нападаме
израелците на земята, наричана от Вас Израел? Винаги настъпва момент, в който трябва да се скрием, да
търсим покровителство. А това е възможно само благодарение на арабите от така наречения Израел. На
селяните по полето, на градските обитатели. Но ще Ви кажа и друга новина: има също и евреи, които ни
сътрудничат.
Да допуснем, Абу Лотуф. Но сега нека се опитаме да анализираме отчаяното естество на
вашата борба. Нека започнем от една според мен характерна особеност: Палестина не е Виетнам,
не е страна, подходяща за партизанска война. Липсва ви съучастието на природата.
Не е казано, че партизански действия се водят само при наличието на джунгла. Нуждата е майка на
събитията и когато няма джунгла се преминава към друга тактика. Скривалища се намират, дори да не са в
зеленината. Това никога не е било сериозен проблем за нас. Но той е изисквал и изисква повече смелост в
полеви условия. Ние я притежаваме. Както решителността, тя е често срещано качество в хората, които
няма какво да губят. Освен това сме много и можем да си позволим жертвите. А това не е приложимо за
Израел. Израелците не биха си позволили да губят хора, понеже са малко на брой. Твърде малко. Евреите в
Израел са около милион и половина, арабите в Израел са повече от милион. Отвъд линиите палестинците
са почти два милиона, освен другите сто милиона араби. За всеки загинал израелец трябва да убиват десет
от нашите. И после, като убиват по много, каква полза? Един мъртъв човек си остава мъртъв въпреки
десетимата мъртви врагове; когато вече го няма, трябва да се чака поне седемнайсет години, за да се
сдобиеш с друг и да го изпратиш на война. Или пък ще трябва да го внесеш от други части на света: а това
става все по-трудно за Израел. Сега да направим равносметка. Може би естеството на терена не е
благоприятно за нашите партизански действия, но да се бием за нас си остава лесно, можем да си позволим
загубата на хора.
Колко сте изгубили досега, Абу Лотуф?
Не са много. Ще ви кажа броя им, досега не е съобщаван на никого. Ето тук, върху тази графика,
излишно е да казвам, че това число е нещо много лично. От януари 1965-а до септември 1969-а сме
загубили шестстотин двайсет и четирима федаини. Малко повече от десет на месец.
Да се върнем на вашите трудности, Абу Лотуф. Какво ще кажете за технологичната мощ на
Израел?
О, тя установява същото съотношение на силите както при американците и Виетконг във Виетнам.
Технологията е нещо чудесно, никой не я цени повече от мен, смятам че съм модерен човек. Но човекът си
остава определящ фактор за изхода от една битка. Ако притежаваш технологията, започваш да се
www.spiralata.net 57
безпокоиш прекомерно от загубата на хора. Това се случва и във Виетнам, където зле въоръжени хора
държат във шах най-мощната армия на света. Освен това, за какво ти е технологията, когато трябва да
унищожиш съпротивата? Какво ще направиш със самолетите „Мираж“, ако аз се придвижвам нощем и ти
не можеш да ме откриеш? Как ще насочиш оръдията, ако не знаеш къде точно се намирам? Когато с
помощта на мрака и по-високата си мобилност скоча върху теб и те убия, твоята технология е безполезна.
Технологията има две лица: от една страна ти помага, а от друга те обездвижва.
Сега да говорим за нещо друго: факт е, че израелците воюват добре.
Да, но прекалено се боят от смъртта. По причини, които вече споменах. Воюват добре в казионната
война, защото в нея един милион ционисти и сто милиона араби се изравняват. Побеждава онзи, който е
по-съобразителен и по-добре въоръжен. Преди още стоте милиона да са се мобилизирали, милионът вече е
победил. И това беше безусловно доказано от израелците. Но те не се сражават добре в партизанската
война, и извинявайте, точно затова избрахме тази тактика. Да не би доктора да ни предписа да създадем
федаините? Създадохме ги, защото разбрахме: за да нанесем поражение на Израел не ни трябва война,
където побеждава по-съобразителния, а война, в която побеждава издържалият по-дълго. А кой ще
издържи по-дълго, ние или израелците? Ние, разбира се. Не само поради военни причини, а заради
психологически и най-вече икономически причини. Ще Ви го илюстрирам с числа. През 1968-а Израел
трябваше да плаща почти по един милиард лири дневно, за да посреща атаките ни. В 1969-а сумата се
удвои и Израел харчеше по два милиарда лири на ден. Дефицитът на Израел в края на 1968-а беше 350
милиона, а за 1969-а 450 милиона. Ако продължава така, всеки квадратен метър от Израел ще струва
повече от цялата Калифорния. А израелците, които разбира се не са безчувствени за паричните въпроси,
ще трябва да се замислят. И сигурно ще стигнат до извода, че с федаините поемат риск от разруха на
цялата си икономика.
Те са богати, Абу Лотуф. Но като стана дума, изглежда че и Фатах е много богата организация.
Да кажем богати, без думата много. Да, в сравнение с други съпротивителни движения ние сме богати.
Това е древна мъдрост: за да направиш революция са нужни пари! Революциите са занимание за богатите.
Говори се също, че голяма част от тези пари са предоставени точно от държави и от хора,
които вие искате да свалите от власт: например от някои петролни кладенци в Саудитска Арабия.
Защо не? Разбрах, Вие искате да узнаете дали пък не сме комунисти. Не, не сме. Ние нямаме нищо
против петролните кладенци, ние сме против Израел. Ние не се стремим към разрушаване на капитализма,
стремим се да разрушим ционизма във всичките негови форми, за да построим в Палестина една свободна,
демократична държава, на светска, а не на религиозна основа. Който ни помага да постигнем това е добре
дошъл.
Знам, Фатах заявява, че е националистическо движение и толкова. И все пак, срещнах доста
комунисти сред вас.
Който принадлежи на Фатах не би трябвало да е комунист. Може би е по-точно да се каже, че това са
хора, убедени в марксистката идеология. Нормално е, сред нас има бойци с всякакви политически
убеждения; ако Вие бяхте комунистка и пожелаехте да влезете в Фатах, бих бил щастлив да Ви дам пушка.
Като казвам това, би трябвало да отговоря и на онези, които ни обвиняват че сме десни. Не сме. Опитваме
се да извършим една всеобхватна революция сред нашите маси. Не само военна, но и икономическа,
социална, нравствена. Федаинът не е само войник, той е една жива клетка на революцията. Затова използва
само една трета от времето си за военни занимания, другите две трети са посветени на политическа
дейност. Опитваме се да възпитаваме масите, помагаме им да осъзнаят своите права, да положим основите
на социалната справедливост. Социалните проблеми ни интересуват колкото и военните, днес не може
повече да мислим за построяване на ново общество, базирано върху неправдите на капитализма.
www.spiralata.net 58
 Вие социалист ли сте, Абу Лотуф?
Разбира се. Но не очаквайте да се съглася с Адам Смит, когато казва, че „невидима ръка тласка
индивида да служи на всеобщия интерес на народа“. Отдавна съм преодолял някои либерални теории. Но
между това и комунизма има някаква разлика. Повтарям, Фатах не е комунистическа организация.
Позволявам си да упорствам, Абу Лотуф: командирите може би не, но членовете ѝ да, повечето
от тях. Как иначе да си обясня, че почти всички интервюирани от мен федаини бяха комунисти, а в
базите четат само Мао Дзедун, Хо Ши Мин, Фидел Кастро и генерал Во Нгуен Зиап?
В нашата организация комунистическата опасност е изолирана. Комунистите не са опасни в арабския
свят. Затова, който иска да бъде комунист, да бъде: ако този проблем съществува, ще се сблъскаме с него
след като освободим Палестина. Повярвайте ми, той не ме притеснява, защото социалната действителност
в Палестина е изцяло чужда на схемите, създадени от остарелите марксистки теории. Например, ако Вие
ме попитате: „Къде има повече федаини, сред буржоата или сред пролетариите“, аз ще отговоря така:
„Какво означава думата буржоа, какво означава думата пролетарий“? Те са имали приложение в едно
общество и в исторически момент, които нямат нищо общо с нас – с масовото преселване на палестинците
се появи нова класа, която Маркс и Ленин не са взимали под внимание, дори не са си я представяли.
Класата на бежанците. Тази класа се състои от хора, изгубили земята си, затова те живеят като стадо овце;
в това стадо овце вече няма разлика между буржоа и пролетарии. Теорията за класовата борба не е валидна
за нас, доколкото е отменена с преселението. Нашата социална революция се заключава в хармонията
между буржоазията и пролетариата, във факта че богатият палестинец и бедният палестинец еднакво
изживяват трагедията от загубата на всичко. Ако Маркс беше тук, бих му казал: „Приятел, ти имаше право
за другите, но не и за нас“. Когато отида в бежанските лагери нима мога да викам: „Другари, феодализмът
е ваш враг, капитализмът също“! Ще ме изгледат смаяно и ще отговорят: „За какво по дяволите говориш,
какви измислици разказваш? Нашият враг е ционизмът“. Ех, ако нашата революция беше възникнала само
поради икономически проблеми, тогава всичко щеше да е по-просто. Но тя е различна от всички останали
революции. Това обяснява защо е обединила арабски страни с толкова различни управления:
капиталистически Ливан, социалистическа Сирия...
Абу Лотуф, всичко това е интелигентно. И може би вярно. Но фактът си е факт, оръжията ви
предоставя Съветският съюз, а инструкторите се обучават в Китай и Северен Виетнам.
„Също“ и в Китай, „също“ и в Северен Виетнам. А също и в Сирия, също и в Алжир, също и в много
комунистически страни, имащи опит в партизанската война. Но не само там, ако трябва да съм точен. Ще
се учудите ли, ако разкрия, че имаме приятели и в Италия? Да, имаме. Колкото до оръжията, ние ги
купуваме от продавачите. Тъй като Русия продава най-много, ние купуваме преди всичко от тях. Но
купуваме и от много други страни: от Чехословакия, Англия, Франция, България, Германия, Швеция,
Италия. Да, също и от Италия, макар и с известни трудности.
Абу Лотуф, говори се че Русия често ви продава оръжия без муниции и без резервни части.
Не е вярно. Нашите руски приятели се държат повече от коректно в търговията с оръжия. Те ни
предоставят най-голямо количество муниции. И защо да не го правят? Плащаме добри пари.
А Китай, Абу Лотуф?
Китай ни помага във всичко.
Не видях китайски оръжия в базите на федаините от Фатах.
Не се воюва само с оръжия. Приятелството не се купува с пари. Китай е против мирното разрешение,
предложено от Съвета за сигурност на ООН, а Съветският съюз го подкрепя!
www.spiralata.net 59
 Да се върнем на парите, Абу Лотуф. Известно е, че вие в Фатах плащате заплати на федаините.
Носят се слухове, че много стават федаини заради това.
Не бих го нарекъл заплата, защото сумата не е фиксирана: често един обикновен боец взима повече от
офицера. Зависи от нуждите на федаина. Но да, може би някои идват при нас и заради това, аз не си правя
илюзии. Знам, че само една част от тях се сблъсква с лишенията от идеализъм, или за да отиде в Рая. Доста
голям процент го правят заради потребността да ядат. Но какво подтиква човешките същества? Ще Ви го
кажа аз: елементарната потребност да се нахранят и оцелеят. Затова отначало някой може да стане федаин
от глад. Но само в началото. Защото ние веднага го променяме, превръщаме го в човек с идеални подбуди.
Какво лошо има в това да си служим с глада като стимул? За да бъде направен един автомобил е нужен
суров материал, така ли е? Гладният човек, готов да умре за парче хляб, е суров материал подобно на
желязото, нужно за изработването на автомобила. Ние го надъхваме с идеални подбуди и правим от него
автомобил.
Абу Лотуф, прилагате ли този циничен идеализъм също и към тяхната смърт?
Хм-м! Аз съм средиземноморец, ние палестинците сме от Средиземноморието. За нас животът има
стойност, аз не мисля като Зиап, когато повдига рамене и казва: „Всяка минута по света умират сто хиляди
човека и един повече не променя нещата“. Но смъртта е цената, която винаги се плаща при създаването на
ново общество, а във войната смъртта има същата стойност като живота. Защото смъртта на един помага
на останалите живи да продължат борбата. Думата федаин означава „обречен на саможертва“, тоест
кандидат за смърт. Герой. По традиция нашата организация цени много загиналите в битка, мъртвият
войник веднага се превръща в герой. И отива в Рая. Оценявам тази традиция като изключително полезна.
Толкова полезна, че трябва да я поддържаме жива. И ние я поддържаме жива. Когато някой федаин загине,
ние отиваме при родителите и им разказваме за победата, постигната благодарение на смъртта му.
Родителите се гордеят толкова много с него, че веднага предлагат друг син за жертвоприношение. И той
идва, доволен че на него гледат като на герой. Или на бъдещ герой. Ние арабите сме направени така. Това
смущава ли Ви?
Да, много. Говорите с човек, който осъжда войната като безмерно проявление на човешката
глупост. Абу Лотуф, ще Ви задам един въпрос, вече задаван на другите, но останал без отговор: колко
на брой са федаините?
Честно казано, и ние не го знаем. Бих казал десетки хиляди бойци само в базите намиращи се в
Йордания и Ливан. Но към тях трябва да прибавим федаините, действащи на окупираната от Израел
територия и онези, които съдействат без да се сражават. Или още не. Към онези, които още не се сражават,
но са въоръжени, трябва да прибавим подслонените в бежанските лагери. Наистина не мога да Ви
отговоря. Ако смятам, че сме мобилизирали десет на сто от население, наброяващо около два милиона, бих
заключил: в Фатах има около двеста хиляди воюващи палестинци. Но бих намалил до една трета
истинските федаини. Искам да кажа добре екипирани, обучени и в състояние да водят битки с израелските
войскови части. Ако не бяха така многочислени, нямаше да провеждаме толкова операции.
Абу Лотуф, вярно ли е, че Фатах никога не включва в тези операции саботажите в други
държави, отклоняването на самолети от курса и така нататък?
Вярно е. Това са маймунски работи и предизвикват само негодувание в нас. Виновни за подобни
малоумия са групи, които нямат нищо общо с нас. Какво искат да постигнат, каква е ползата? Вие
попитахте ли ги? Кажете ми какво Ви отговориха. Нима не разбират колко опасно е това заради
световното обществено мнение? Каква полза от убийствата на възрастни, деца, пътници по летищата? Ако
на война не спазваш някакъв минимум от хуманитарни принципи, ти повече не си войник, превръщаш се в
убиец. Трябва да избереш бойното поле и ние от Фатах го избрахме: убиваме неприятеля на фронта или у

www.spiralata.net 60
дома му. За жалост, същността на войната е да убиваш, но когато се върнеш от бойното поле, трябва да
забравиш, че си използвал пушката. Ние нямаме нищо общо с тези действия, напишете го! Общественото
мнение упражнява натиск върху нас.
Общественото мнение е много объркано, Абу Лотуф. Несъмнено започва да ви разбира, но
чувствата изпитвани към вас неизбежно напомнят онези, които е изпитвало и изпитва към
евреите. Освен това е трудно да възприеме идеята Израел да бъде ликвидиран. Защото ние
отъждествяваме Израел с евреите.
В това е вашата грешка. Израел не означава евреите, той е изкуствена държава, измислена от
ционистите заради интересите на империалистите. Не чувството за справедливост е създало Израел,
нуждата да бъде дадена родина на евреите и така нататък, а грубият интерес на колониалните и бивши
колониални държави. Англо-американската политика не искаше да изостави мандата за Палестина, без да
запази някакви връзки с Близкия изток и успя да ги запази, като си послужи с ционизма и създаде Израел:
късче от Европа в Близкия изток. Беше лесно, всички се съгласиха. И стана още по-лесно благодарение на
сълзите, които хора като Вас проляха и проливат по еврейския народ. Излишно е да казвам, че ционистите
се възползват от вашите сълзи по интелигентен начин: цялата им пропаганда е психологически изградена
върху вашето чувство за вина към евреите. Нека да е ясно, аз напълно разбирам вашите чувства към тях:
имате основания, като вземем предвид онова, което сте им направили. Но това е ваш проблем! И ние
съвсем не сме готови да ви поемем разноските.
Имате право, Абу Лотуф. Но Израел вече е историческа реалност. Справедливо или
несправедливо, те са вече там и няма как да не останат.
А ние не ги искаме. Независимо дали вие европейците сте съгласни, или не. Що се отнася до
твърдението Ви, че Израел вече е историческа реалност, лесно мога да Ви оборя. Преди малко го
определих като изкуствена държава. Също и израелското общество е изкуствено: държава и общество не
се създават за двайсет години. Не може да вземеш няколко хиляди или десетки хиляди човека, да ги
превозиш до някоя точка на земята и да кажеш: ето един народ. За създаването на народ са нужни векове, а
след триста години този проблем още стои пред Съединените щати. Евреите твърдят, че те вече са били
народ. Аз не съм съгласен: те само имат обща религия и са една раса, нищо друго. Обединява ги
единствено религията и расата. Пристигналите тук евреи от векове са били вписани в други държави, били
са част от други народи Имали са различни телесни черти, различни навици, говорели са различни езици.
Били са руснаци, чехословаци, поляци, англичани, французи, италианци, американци: а такива също и в
дълбините на душата и съзнанието си. Експериментът с Израел се провали заради това.
Провали се?
Да, провали се. Израел се провали заради една дребна подробност: незначителния брой евреи,
емигрирали в Палестина. По света има петнайсет милиона евреи, как си обяснявате, че след десетки
години емиграция и прираст на населението в Израел има само милион и половина евреи? В Ню Йорк
живеят два милиона евреи, повече отколкото в цял Израел. Защо? Защо тези два милиона евреи са
останали в Ню Йорк? Защо онези петнайсет милиона са останали разпръснати по света? Израел не
престава да ги призовава отчаяно, но те не идват. Предпочитат да останат в Америка, Русия, Германия,
Чехословакия, Полша, Италия, Франция. Ако е съществувала необходимост отново да бъде създаден
еврейски народ, ако е било справедливо отново да се съберат заедно, защо само няколкостотин хиляди
пристигнаха тук? На въпроса ще отговоря аз: защото тези хора не са били народ, те вече са били част от
други народи. Били са пуснали корени сред други народи. За емигрантите Израел не е истинска родина.
Абу Лотуф, би могло гледната Ви точка да е вярна за старите поколения, не за новите. Пред
младите в Израел този проблем вече не стои, защото са родени и израснали там. И точно с тях ще

www.spiralata.net 61
се сблъскате в тази продължителна война.
Наясно сме с това, на бойното поле вече се сблъскваме с тях. Но тези младежи дори не знаят, че ние
сме били гонени и избивани, а сега живеем в бежански лагери, наподобяващи концентрационните. Би
трябвало някой ден тези млади хора да се запитат: защо тези араби се сражават? Какво искат? И ще трябва
да научат, че живеем в палатки, оградени с бодлива тел, а после ще си зададат въпроса: как са попаднали
там? И ще открият, че сме попаднали там по вина на техните бащи, емигрирали от Чехословакия, Русия,
Германия, Италия. Емигрирали, за да откраднат земята на един народ, който е бил истински народ и е
истински народ: дори на вас да не ви харесва, защото мъжете носят мустаци. Зад нашите мустаци се крие
една нелоша цивилизация, нали си спомняте? Разбира се, че си спомняте, но Вие мислите за онези милион
и половина евреи, преместени в Палестина. И ще възразите: какво ще правим с тях? Да ги хвърлим на
рибите, както казва Насър? Разбира се, че не. По тази точка още не сме наясно. Да кажем така: когато
Израел бъде унищожен, може да живеем заедно с евреите. Ще имат свободата да избират дали да останат в
Палестина, да ядат с нас, да сключват бракове с нас – както са правели техните прадеди.
Стига, Абу Лотуф! Практичен човек с бистра мисъл като Вас! Добре знаете, че това е утопия.
Наясно сте, че когато се побие едно знаме, то не се захвърля.
Утопиите често са изходна точка за действителността. Но да допуснем, че Вие имате право и подобно
съжителство ще се окаже невъзможно, а знамето на ционистите трябва да бъде побито някъде. Знаете ли
какво ще направим? Ще им кажем да го побият другаде. Например във вашия дом.
В нашия дом веднъж вече го бяхте побили вие, Абу Лотуф. Поради това и вашата съвест не е
много чиста.
Стари времена, стари времена.

Жорж Хабаш
Защо поставяте бомби в самолетите?
1970
На човека пред мен се дължаха голяма част от атентатите в нашия дом, в Европа. Бомба в седалището
на израелските авиолини в Атина и едно дете на дванайсет години губи живота си. Престрелка на
летището в Мюнхен и един пътник загива, други са приети, агонизиращи в болница, стюардеса е с три
куршума в корема. Бидон с бензин в синагогата в Хамбург и седем възрастни клетници умират в
пламъците. Адска машина в багажното отделение на един „Каравел“, излитащ от Франкфурт, експлозия
във въздуха и само по чудо самолетът успява да се върне обратно и да кацне. Този на „Сюис Еър“, излетял
от Цюрих, обаче не. Избухва и пада в гората до Дотинген, където ще открият разпръснатите крайници на
четиресет и седем човека. Четиресет и седем цивилни от различни националности, виновни, че отиват в
Тел Авив. Това е най-гнусният епизод. Толкова гнусен, че Народният фронт, след като е поел
отговорността чрез двама говорители, един в Бейрут и друг в Аман, размисля и отрича: „Не бяхме ние“.
Освен това бомби в пощенски пратки, пожари в лондонски магазини, отвличане на самолети в Дамаск и в
Алжир, динамит тук и там, случки, които самото Палестинско обединено командване определи като
„осъдителни престъпления“, а пък Абу Лотуф, мозъкът на Фатах коментира с възмущение: „Това не война,
това са маймунджилъци. Monkey business. Вие попитахте ли ги защо го правят, защо?“ Още не, и въпросът
изгаряше устните ми, заедно с една реч, ето каква реч. Аз съм дошла, за да ви разбера, да се опитам да ви
разбера въпреки моите колебания. Бях на вашия фронт, между бойците ви, изслушах ги с уважение, както
уважаваме онези, сражаващи се смело и в името на някакъв идеал. Бях с вашите командири, задавах им
въпроси и се възхищавах, когато се изказваха интелигентно и почтено. Допринесох хората да се запознаят
www.spiralata.net 62
с вас и с вашите доводи, но сега съм обезкуражена. И казвам: струва ли си да ви уважаваме, да ви се
възхищаваме, да ви правим известни при всеки удобен случай, ако после ни нападате толкова подло. При
нас също има типове, които залагат бомби, но не ги залагат във вашия дом и ние не ги наричаме герои.
Смятаме ги за убийци и ги арестуваме, отиват на съд и после в затвора. Същите неща за вас обаче са
свидетелство за героизъм и вие претендирате за нашето разбиране и съучастие. С какво право? Когато се
сражавахме в нашата война в Европа, нима идвахме да залагаме бомби във вашите влакове и да крием
взривни устройства в пощенските ви пратки, нима опожарявахме базарите ви и стреляхме по вашите деца,
за да можем след това да изискваме от вас разбиране и съучастие? Никой освен вас не извършва подобни
крайности в неутрални страни: виетконгците например не са ги и сънували. Мога да продължа и по-
нататък, защото нека си го кажем веднъж завинаги: не се изисква и капчица кураж, за да заложиш бомба с
часовников механизъм в някой куфар и да взривиш самолет. Не се изисква капчица кураж да подпалиш
приют за възрастни клетници, да унищожиш резервите от кислород на болницата, пълна с лекуващи се
хора. Не се изисква изключителен кураж да поставиш експлозив в две кутии от мармалад и да ги върнеш в
супермаркета. Това се случва навсякъде по света, включително и в Израел. Кураж е необходим, за да
атакуваш казарма, моторизирана колона, разположена на позиция картечница. Кураж се изисква, за да
преминеш през минно поле, да водиш битка срещу танкове и самолети „Мираж“: както правят вашите
федаини, истинските войници. Но да убиваш невъоръжени хора с измама, да взимаш на прицел онези,
които не могат да се защитят, дело на федаините ли е? На войниците?
Човекът знаеше, че съм дошла при него, за да го попитам за тези неща и да му отправя обвинения.
Сега ме гледаше втренчено и натъжено, сякаш ми казваше: „Готов съм, стреляй!“. Бузите под очите –
морно увиснали, с четинеста, небръсната кой знае откога брада, посивяла като мустаците и косата. Косата
подстригана на „гребен“, по слепоочията побеляла. Як и солиден, с широки рамене на борец. Дрехите му
занемарени: панталон без ръб, пуловер около врата, яке от син плат. Не приличаше на арабин, по скоро на
италианец от Севера: металург или общ работник. От всеки негов жест блика безмерна тъга и достойнство,
затова докато го изучаваш, те обзема неудържима симпатия. Аз не исках да я изпитвам. И я отблъсквах. Но
тя се връщаше на вълни, без да мога се възпротивя: само усещах нещо като яд и дълбоко удивление.
Сигурно се случва на всеки, срещнал доктор Жорж Хабаш, основател и лидер на Народния фронт за
освобождение на Палестина: движението, което си служи с тероризъм. Казвам „доктор“ Хабаш, защото
преди да убива хора, той ги е спасявал – бил е лекар.
И какъв лекар. Не един от онези, гледащи на болните с погледа на някой счетоводител, а от другите,
които мислят за болния и плачат, ако го изпуснат. Притежавал е клиника и е работел в екип с група
монахини, Сестрите от Назарет. Намирала се е в Аман и преди всичко са приемали болни деца, защото той
е специализирал педиатрия. Освен децата е приютявал и бедни, възрастни, безпризорни, които не е
трябвало дори един аспирин да си купят, защото доктор Хабаш освен че не работел за пари, купувал и
лекарствата на пациентите си, а когато напускали излекувани, им пъхал в ръката фишек пари. „Дръж, иди
на пазара и си купи чифт обувки, някоя дреха“. Родил се богат, похарчил парите си по този начин. За себе
си не харчел никога нищо: стигала му една дезинфекцирана лекарска престилка върху старите дрехи.
Клиниката била и негов дом, спял на походно легло в болничните стаи. С една дума, истински доктор
Швайцер. Но доктор Швайцер е умеел понякога да бъде твърд и избухлив. Докато той винаги бил благ,
разбран, снизходителен. Не мюсюлманин, а православен християнин, вярвал в закона „обърни и другата
буза“, а над походното легло държал едно разпятие. После, един ден клиниката внезапно затворила. На
болните било казано да си търсят друг лекар, на Сестрите от Назарет – да си търсят друга болница, а
доктор Хабаш изчезнал. „Къде е отишъл, какво прави?“ Бил се присъединил към федаините, за да
ръководи единственото дело в което вече вярвал: безмилостното отмъщение.
Било 1967-а и от онзи ден нататък пожертвал всичко за новата си вяра: даже и двете деца, които
обожава, и красивата жена, за която е женен от пет години. Сега пребивава в базите на федаините и излиза
оттам само нощем, придружаван от телохранител. Тя живее на практика в Египет, където се е върнала да
www.spiralata.net 63
следва във факултета по психология. А в Египет често трябва да прибягва до психологията, за да разбере
стигащите до нея новини: Жорж взриви магазин, болница, самолет. Жорж се е скрил, защото израелците
искат да го отвлекат, както са отвлекли Айхман. Жорж е арестуван в Сирия заради контрабанда на оръжие.
Последното се е случило миналата година. В Дамаск пристигнала пратка с оръжия и муниции, доктор
Хабаш отишъл да я приеме, но нарушил не знам си какви закони, забраняващи това. Оказал се в затвора и
едва ли щял да излезе, ако другарите му от Фронта не го освободили с военна хитрост. В полицейското
управление се явила елегантна жена със зелени очи като на госпожа Хабаш. Заявила, че е съпругата на
Жорж Хабаш, ако може да ѝ разрешат да види мъжа си, за бога! Извадили доктор Хабаш от килията и го
завели в управлението. Тук фалшивата съпруга го прегърнала и му прошушнала: „Бъди готов по обратния
път“. Докато го връщали в затвора, камионетката на полицията внезапно била нападната от осмина
федаини и доктор Хабаш могъл да се върне в Йордания, за да поеме отново ръководството на Народния
фронт. Но сега нека видим какво представлява този Народен фронт.
Той е създание на един човек, наранен в най-съкровените си чувства, в най-чистите си мисли, в своето
християнство. Творението, заместило в сърцето и ума на доктор Хабаш клиниката по педиатрия в Аман.
Жорж Хабаш му дал живот след разцеплението на Арабското националистическо движение, към което
принадлежал, и го моделирал с бистър ум и презрение към компромисите. В тактически план избрал
стратегията на терора, а като идеология прегърнал комунистическо-маоистката теория. Точно обратното
на Фатах: ненапразно отношенията помежду им са толкова лоши, изпълнени с взаимни обвинения и едва
сдържана враждебност. Фатах обвинява Фронта, че предизвиква омразата на международното обществено
мнение към палестинците; Фронтът отговаря на Фатах с упрека, че съществува заради милиардите от
саудитския и американския петрол. И едните, и другите са прави: наистина, безполезно е отряд смели
федаини да съблазни трима-четирима репортери с някоя чудесна битка, ако след това Фронтът взриви
самолет с четиресет и седем невинни на борда и цял свят реагира с негодувание. Но е абсурдно и Фатах да
бръщолеви за революция, ако после иска пари от същите, които се кани да унищожи, тоест петролните
компании в американски ръце. Може би е правилно да се мисли, че целта оправдава средствата, но още по-
правилно е да не забравяме, че моралът е наложителен, ако се представяме за идеалисти.
От финансова гледна точка моралът на Фронта е кристално чист: няма и пукнат грош. Всеки път,
когато купува някоя пушка от бедуините, които я продават даже за триста долара, тоест сто и осемдесет
хиляди лири, джобовете му се изпразват. Затова много от пушките всъщност са, както се казва,
секвестирани. Иззети. Или получени като дар от някоя комунистическа страна. Който изстреля куршум без
разумна причина, бива наказан. Например да повтори хиляда пъти: „Един патрон струва седемдесет лири,
един патрон струва седемдесет лири, един патрон струва седемдесет лири...“. Федаините от Фронта нямат
заплати както онези от Фатах, най-много да получат месечна помощ от пет долара, около три хиляди лири,
и превоз, когато тръгнат да видят семейството си на всеки трийсет дни. Имат малко военни бази с
недостатъчно оборудване и затягат колана: ежедневната храна е варена бакла или боб, месо се яде веднъж
седмично, ако всичко е наред. Свободните от военно обучение часове биват стриктно запълвани с курс по
политическа индоктринация: изучаване на марксистки и ленинистки текстове, четене на цитатите на Мао
Дзедун, статии за революцията чак до Режи Дебре. Куршумите не се прахосват, но червените книжки да.
Подарява ги Китай и това е всичко. Фронтът е толкова беден, че даже не притежава седалище и телефонен
номер. Ако искаш да се свържеш, трябва да се осланяш на случая или да пуснеш слух, че си в хотел „Еди
кой си“ и искаш да видиш определен човек, а после да чакаш някой да те потърси. Този някой обикновено
е интелектуалец или буржоа, един от многото, които парадоксално формират гръбнака на движението.
Освен че няма седалище и телефон, Фронтът няма и отдел за връзки с обществеността, вестник и
транспортни средства. Добрият човек, завел ме при Хабаш, караше толкова вехта и потрошена кола, че
пристигането ни при обекта беше и за двама ни повод за изключително учудване. С други думи, който
стане федаин във Фронта, сто на сто не го прави заради ползата или от хитрост. Освен това броят на
федаините в него е малък. Носи се мълва за две хиляди човека, но един от тях ми призна: „Хиляда и
www.spiralata.net 64
шестстотин“.
И все пак, за добро или лошо тези хиляда и шестстотин привличат вниманието на света. Не само
заради жестокостта на техните саботажи в Израел или в Европа, а и заради прецизното им политическо
послание, което ги отличава и влияе на цялото федаинско движение. Как стоят нещата: палестинската
съпротива е прегърнала подмолно комунистическите идеи и е поддържана от Китай и Русия, те умело
използват национализма на арабите. И ако днес борбата е ръководена от командирите на Фатах –
социалдемократи или либерални социалисти, не е казано, че утре това ще продължи. Напротив. Когато
говориш с партизаните от базите и бежанците в лагерите, не ти трябва много, за да разбереш: рано или
късно тези командири ще трябва или да станат комунисти, или да се отдръпнат. Бъдещето не принадлежи
на онези, които вярват, че една военна победа ще доведе до създаване на демократична палестинска
държава, а на убедените, че „да убиеш някого в Тел Авив или Цюрих е по-ефективно, отколкото да убиеш
сто войници в сражение“. Мнозина подозират, че човекът на утрешния ден няма да е Фарук Кадуми, тоест
Абу Лотуф, или Ясер Арафат, разбирай Абу Амар, а доктор Жорж Хабаш, досега представящ се с
истинското си име. „Не, аз не се прикривам, не се маскирам. Който си избира псевдоним, често го прави,
за да вкуси драмата, а пък аз не мога да смогна на личните си драми, за да измислям и други.“ И сега да
преминем към срещата ми с лекаря, роден да бъде ангел, който заради омразата – или отчаянието – се е
превърнал в дявол.
Срещата ни се проведе през нощта, в покрайнините на Аман, бяха избрали помещение в сграда на
един от бежанските лагери. Стаята – почти празна, само писалище и няколко стола. По стените –
антиционистки плакати. Добре охранявана – освен от заключената врата и от въоръжени с картечница
федаини. Вътре останахме само аз, той, Моролдо и човекът, довел ни дотук. Аз седнах на писалището,
Жорж Хабаш на стол пред мен: прегърбен, с отпуснати на коленете ръце, лицето повдигнато в очакване на
моите въпроси. От тази позиция продължаваше да ме гледа все така с немигващи, тъжни очи и така
желанието ми да го атакувам намаляваше. Попитах го на колко години е и той ме осведоми, че е на
четиресет и четири. После прокара пръсти през посивялата си коса, сякаш се извиняваше, че изглежда
толкова по-стар. Но когато започнах с първото си „защо“, усмивката угасна. Прие го сериозно и отговори
сурово. Говореше на английски, познава езика доста добре и гласът му звучеше като на професор,
преподаващ анатомия на студентите си. Сдържан, сигурен. Но говореше с отчужден тон: не търсеше
съюзници, нито приятели, защото нямаше нужда от тях, беше избрал самотата. Остана същия цял час и
половина, до момента, когато му зададох последния въпрос, тогава се развълнува и заплака. Да, заплака.
Но това стана после, а сега интервюто. Което за жалост предшества онези четиресет и седем мъртви от
взривения над гората край Дотинген самолет.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Доктор Хабаш, вие от Фронта сте се специализирали в терористични
актове. Много от тях се случват в Европа. Защо искате да ни налагате една война, която не е наша?
По какъв критерий, с какво право?
ДОКТОР ХАБАШ: Сега ще Ви обясня. Но най-напред едно предисловие. Във войната трябва по
научен начин да определим кой е нашият неприятел. И по научен начин аз твърдя, че Израел не е наш враг
и толкова. Той е Израел, доминиращото в много държави ционистко движение и империализмът. Особено
английският империализъм в периода от 1918-а до 1948-а и американският от 1948-а до днес. Ако
трябваше да се противопоставяме само на Израел, работата щеше да е лесна, но трябва да се борим срещу
всички, поддържащи Израел икономически, политически, военно и идеологически. Това означава срещу
капиталистическите държави, пожелали създаването на Израел, за да го използват сега като бастион на
техните интереси в Близкия изток. Тези държави включват освен Съединените щати почти цяла Европа.
Сега да забравим за миг Европа, с която не сме във война, вярно е, и да разгледаме Израел, с него воюваме.
От икономическа, а също и политическа гледна точка Израел е остров, защото е разположен далече от
всички приятелски страни и е обграден от неприятелски държави. Това са Сирия, Ливан, Йордания,
www.spiralata.net 65
Египет. Като следствие, отношенията му с приятелските страни се развиват само по море и по въздуха:
наложително е да нанасяме щети на връзките му по въздух и море. С тези по море ще се заемем в бъдеще –
с кораби и пристанища по Средиземно море. С въздушните му съобщения вече сме се заели, атакуваме
самолетите на израелската авиокомпания „Ел Ал“. Самолетите на „Ел Ал“ за нас са повече от законна
военна цел не само защото принадлежат на врага, не само защото повече от всяко друго средство свързват
острова Израел с другите брегове, но и защото ги използват за превоз на муниции и войскови части.
Управляват ги офицери от запаса на израелските ВВС. На война е позволено да поразяваш врага където и
да се намира и това правило ни насочва към летищата, където машините на „Ел Ал“ излитат или се
приземяват. Значи в Европа.
Доктор Хабаш, Вие забравяте, че на тези самолети се намират и пътници, които не са
израелци, а граждани на неутрални страни. Забравяте също, че летищата не принадлежат на
израелците, а на неутрални страни. Зачитането на неутралните страни е друг военен закон.
Освен факта, че тези летища се намират винаги в израелофилски държави, аз Ви повтарям, че имаме
право да поразяваме врага навсякъде. Колкото до неизраелските пътници, те са се отправили към Израел.
Тъй като ние нямаме никаква юрисдикция върху държавата, която ни беше открадната и сега се нарича
Израел, справедливо е отправилите се към Израел да искат нашето разрешение. От друга страна, държави
като Германия, Италия, Франция, Швейцария имат много евреи сред гражданите си и им позволяват да си
служат с тяхната територия, за да воюват срещу арабите. Ако Италия например подкрепя ударите срещу
арабите, то арабите имат законно право да използват Италия като база за удари срещу евреите.
Не, доктор Хабаш. Италия не служи за база на евреите при ударите им срещу арабите. Нито
пък Германия, Франция, Швейцария. Вие сте, които сеете терор и смърт в нашите държави. Освен
това не атакувате единствено самолети на „Ел Ал“. Но докъде искате да стигнете? Да обявите
война на три четвърти от планетата?
Не, не искаме да воюваме с три четвърти от планетата. Но трябва да подхождаме научно и да
признаем, че нашата революция е част от световната революция: тя не се ограничава с възвръщането на
Палестина. Трябва да бъдем честни и да заявим, че онова, което се стремим да постигнем, е една война
като онази във Виетнам. Искаме втори Виетнам и то не само на палестинска територия, а на територията
на всички арабски страни. Палестинците са част от арабската нация, необходимо е цялата арабска нация да
влезе във война, нещо което и бездруго ще се случи след три-четири години. Тогава, а може и по-скоро,
революционните сили на Йордания, Сирия, Ливан ще се вдигнат редом с нас на повсеместна война.
Намираме се в самото начало на нашата борба: хубавото е пред нас. Справедливо е Европа и Америка да
знаят отсега, че няма да има мир за тях, докато липсва справедливост за Палестина. Очакват ви изпълнени
с несгоди дни и това не е много висока цена за оказваната на Израел помощ. Като изясних това, нека
преминем на атаките, насочени срещу самолети непринадлежащи на „Ел Ал“. Предполагам намеквате за
онзи самолет на „Транс Уърлд Еърлайнс“, отклонен към Дамаск. Америка е пристанище за нашия враг,
следователно е наш враг. Отклонихме самолета като репресивна мярка за продажбата на самолети
„Фантом“ на Израел.
Доктор Хабаш, ако Америка дава самолети „Фантом“ на Израел, то Русия доставя „Миг“ на
Египет. Значи сметките са чисти, и ако трябваше да отклоняваме по един самолет всеки път,
когато Русия даде оръжия на Египет, то ще се пътува само с велосипеди. Не ви ли гризат съмнения,
че може да предизвикате трета световна война?
Честно казано, не. Светът ни използва и ни забрави. Време е да си припомни за нас, време е повече да
не ни използва. Каквото и да се случи, ние ще продължим борбата, за да се върнем у дома.
Не ви интересува дори световното обществено мнение? Не ви интересуват възмущението и

www.spiralata.net 66
враждебността, които се насочват срещу вас всеки път, когато предизвикате нещастия в чуждата
земя? Но как ще успеете да получите нашето разбиране и уважение, ако стреляте по нас, без ние да
сме стреляли по вас?
Разбира се, че световното обществено мнение ни интересува. Когато то те покрепя, значи си на
правилната страна, когато е срещу теб, значи нещо си сгрешил. Но не това е начинът да поставим
проблема, защото общественото мнение ни интересува повече в познавателен план, отколкото дали ни
симпатизира. Сега ще се изясня. Атаките на Народния фронт не се базират върху количеството, а върху
качеството. Ние считаме, че убийството на един евреин далече от бойното поле има по-голям ефект от това
да убием сто евреи в битка: защото привлича вниманието много повече. Затова, ако подпалим някой
магазин в Лондон, онези оскъдни пламъци отговарят на пълното опожаряване на два кибуца. Така
подтикваме другите да се запитат „защо“ и по този начин ги осведомяваме за нашата трагедия. Трябва
непрекъснато да ви напомняме за нашето съществуване. Световното обществено мнение никога не е било
нито на наша страна, нито срещу нас, просто ни е пренебрегвало винаги. Още от 1917-а, времето на
декларацията на Балфур, вие не знаете нищо за нас. Чак сега хората започват да разбират, че сме били
прогонени от нашата земя като мръсни котета: земя, в която живеехме, както Вие живеете в Италия или
както някой французин живее във Франция, англичанинът в Англия, сириецът в Сирия. Посредством тези
саботажи ние искаме също да напомним на света, че тук е станала катастрофа и трябва да бъде въздадена
справедливост. Да, повярвайте ми, след случилото се ние имаме право да реагираме всякак, включително и
с действия, наричани от Вас саботажи и тероризъм. Къде беше общественото мнение в 1917-а, когато
англичаните пожелаха да подарят на евреите земята, населена от близо деветдесет и шест процента
палестинци?
Имаше си заниманийце, наречено световна война, доктор Хабаш. Трябва ли да разбирам от
Вашия отговор, че вие от Фронта не се интересувате от жертвите сред нас европейците? Трябва
ли да си направя извода, че имате намерение да продължавате с палежите на нашите магазини,
стрелбата по нашите летища, залагането на бомби в пощенските ни пратки, да ни причинявате
страдания с тероризма си?
Когато евреите в Палестина правеха тези неща, вие не ги наричахте терористични актове, а
освободителна война. Да, разбира се, че няма да отстъпим от стратегията си, даже ще разширим
действията си. Но ще дадем най-доброто от себе си, за да не причиняваме щети на европейците. Кълна Ви
се в живота на двете си деца, че отделяме изключително внимание на този проблем: дали сме заповед на
нашите отряди да щадят европейците. Във всички операции, извършени през 1969-а от Народния фронт, тя
е спазвана и дори един европеец не е загубил живота си. Да вземем например пожара в онзи лондонски
магазин. На нашия федаин му е било по-лесно да хвърли две-три бомби и да избие куп хора. Вместо това
той го е запалил през нощта, без да причини жертви. Вярно, в Атина загина едно дете, но ние от Фронта
нямаме нищо общо с тази операция. Ние не сме единствените, извършващи така наречените от Вас
саботажи. Не забравяйте, че палестинските движения са многобройни.
Да говорим за друго, доктор Хабаш. Например за страните, които никога и нищо не рискуват,
както рискуваме ние: за вашите приятели.
Цел на нашата борба е не само да възвърнем идентичността на Палестина, но и да изградим
социализъм в нея. Ние сме националисти и социалисти в еднаква степен, нека го кажа така: Народният
фронт е движение, приело социалистическата идеология. Още от 1967-а сме наясно с обективната
реалност: за да освободим Палестина, трябва да следваме китайския и виетнамския пример. Наистина няма
друг път, разисквахме много и то научно. Израел е феномен на колониализма, колониализмът е феномен
на империализма, империализмът е феномен на капитализма: затова единствените страни, считани от нас
за приятелски, са социалистическите – даже и насън не бихме отклонили техен самолет. Китай е настроен

www.spiralata.net 67
най-приятелски към нас, неговото отношение към палестинците е много ясно и дружеско, а намеренията
му са формулирани точно: Китай иска Израел да бъде изметен оттам, защото докато той съществува, в
Близкия изток ще има един агресивен привърженик на империализма.
А Съветският съюз?
На второ място, Съветският съюз също е наш приятел. Разбира се. Той снабдява с оръжие режимите в
арабските страни, или по-точно режимите, управляващи арабските страни в момента. Може би даже не е
точно да се каже „на второ място“, защото Съветският съюз също е наш голям приятел. Вижте, нашата
позиция напомня виетнамската: ние сме приятели с нашите приятели. Китай ни поддържа и ни помага,
значи сме с него. Съветският съюз ни поддържа и ни помага, значи сме и с него. Ние не гледаме на
Съветския съюз, както китайците биха искали да гледаме на него, и не гледаме на китайците, както
Съветският съюз би искал да гледаме на тях. Разбира се, не ни харесва, когато Съветският съюз предлага
мирни програми или капани като резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, защото ние не искаме мир,
никога няма да отстъпим пред пацифистките компромиси. А Китай ни поддържа за тази позиция.
В какво се материализира китайската помощ? Вие също ли изпращате там инструкторите си
на обучение?
Не, никога. Не ги изпращаме и в Северен Виетнам, нито пък в Алжир. Ние от Фронта се справяме
сами, имаме си наши тренировъчни лагери и наши курсове, където не изучаваме само стрелба. Например,
учим и иврит. Начинът ни на обучение е различен от онзи на Фатах.
Всъщност, отношенията ви с Фатах не са добри. Какво мислите за Ясер Арафат?
Ще кажа нещо, което ще Ви изненада: ние сме добри приятели. Когато се срещнем, водим разпалени
дискусии, но общо взето се разбираме. Няма как да не е така, сражаваме се на една и съща барикада. Но
ние и Фатах имаме доста различни разбирания в много области. Ние например никога не бихме приели
парите, които те взимат от реакционните сили, не бихме докоснали парите, вонящи на американски
петрол. Като Ви цитирах списъка на нашите врагове, забравих да спомена арабските националистически
режими. Онези, на които Фатах не държи сметка и си сътрудничи с тях. И неоснователно, защото ако Ви
разкажа историята на Палестина от последните петдесет и две години, ще стане ясно, че най-големите
препятствия винаги са изниквали от страна на реакционните арабски сили. Най-напред от Саудитска
Арабия, където по-голямата част от петролните кладенци са в американски ръце. После Ливан, с онзи
прогнил режим. Йордания, със своя крал, готов да признае Израел. Списъкът може да бъде допълнен.
Заключение: да приемаме пари от тях, би означавало да се откажем от нашия морал, да се опозорим.
Парите идват измежду нашите редици, ако ли пък липсата на пари се превърне във въпрос на живот или
смърт, ще ги вземем от тези, дето ги имат. Ще ги вземем, няма да ги приемем. Или поне ще ги поискаме.
Който влиза в Народния фронт, знае, че тук не се шегуваме. Впрочем, революционната мощ на Палестина
не е заслуга на Фатах, а наша. Ние мобилизираме пролетарските маси, истинския народ.
Доктор Хабаш, тогава защо по-голямата част от пролетариите е с Фатах, а между вас виждам
преди всичко интелектуалци и буржоа?
Вярно е, не сме много силни. Или още не. Но това не предизвиква в нас комплекс за малоценност,
защото наличието на много пролетарии в една партия не е достатъчно тя да се превърне в пролетарска.
Достатъчно е да изтъкна, че пролетариите в Европа винаги са били на страната на буржоазията: онова,
което има значение, е пролетарската идеология, програмата на пролетариата. Да имаш много федаини,
като ги привличаш с пари, не е от значение, сто федаини с ясни революционни идеи се сражават по-добре
отколкото хиляда, вербувани с добрата заплата. Дори да имахме парите на Фатах, ние не бихме набирали
много хора, а ще продължим да мислим, че силата на федаините не се дължи на броя, а на качествата им.
Особено когато прибягваме до стратегията на саботажа, както го наричате Вие.
www.spiralata.net 68
 Доктор Хабаш, а какво героично има в подпалването на приют за стари хора, унищожаването
запасите от кислород на една болница, взривяването на самолет или вдигането във въздуха на
супермаркет?
Това е партизанска война, вид партизанска война. А какво е тя, ако не избор на цел, осигуряваща ни
стопроцентов успех? Какво е партизанската война, ако не страдание, разрушение, хабене на нерви, дребни
щети. В нея не се използва груба сила, а мозък. Особено ако си беден, както сме ние от Фронта. Да мислим
за нормална война ще е глупаво от наша страна. Империализмът е прекалено могъщ, Израел е много
силен. Има първокласни генерали, „Фантом“-и и „Мираж“-и, отлично обучени войници и мобилизационна
система, която може да призове триста хиляди войници. Да ги победиш е все едно да победиш Америка,
един разединен и слаборазвит народ като нашия не може да им излезе насреща лице в лице. Нека бъдем
реалисти! За да ги унищожим, трябва ударче тук, ударче там, да напредваме крачка по крачка, милиметър
по милиметър, години, десетки години: решителни, упорити, търпеливи. И с избраната тактика. Тя е умна,
повярвайте ми. Вие в състояние ли сте да пътувате със самолетите на „Ел Ал“? Аз не бих бил спокоен. О,
струвате ми се скандализирана!
И съм, доктор Хабаш.
Имате пълното право. Имате пълното право да възразявате. Но аз не мога да си позволя лукса да се
съобразявам с мислите и чувствата Ви, то ще е като да направя хирургическа операция без да предизвикам
кръвотечение. Вашето мнение не ме интересува, въпреки че го смятате за правилно, интересува ме
мнението на моите хора. Да знаехте какво изпитват те всеки път след успешна операция! Моралният дух
се вдига до небесата. Колкото повече вие се скандализирате, толкова повече те се окуражават.
Но никога ли не провеждате военни операции? Онези, в които не рискуваш затвора, а живота
си?
И още как! Осемдесет и пет процента от военната активност вътре в Израел се дължи на нас, не на
Фатах. В зоната на Газа например ние провеждаме повечето от атаките, а в останалата част от окупираната
територия около петдесет процента. В Газа участвахме в битка, която самият Моше Даян определи като
най-оспорваната от всички на тяхна територия. Битката в лагера Магази. Освен това ежедневно взривен
танк тук, убит войник там, някой предател екзекутиран. Преди няколко дни разкрихме един шпионин,
осъдихме го на смърт и го екзекутирахме в селото Ал Нусеират. Казваше се Юсеф Кокач и се представяше
за арабски търговец, но всъщност беше висш офицер от израелската армия. Миналия месец един другар
атакува сам ресторант, посещаван от израелски военни. Загина, но преди това успя да убие повече от
двайсет неприятели.
Доктор Хабаш, бих искала да поговорим малко за Вас. Били сте лекар и призванието Ви е било да
спасявате хора, а не да ги убивате. Също така и християнин, а тази религия се основава на любовта
и прошката. Случва ли се да съжалявате за миналото си?
Бях... Християнин, да. Православен християнин. Бях... Лекар, да. Педиатър. Много ми харесваше.
Мислех че имам най-добрата работа на света. И наистина беше, знаете ли? Защото в тази работа влагаш
всичко: разум, емоции. Най-вече с децата. Обичах да лекувам деца... Тежко ми беше да изоставя всичко,
много тежко! Понякога тъгата ме пробожда, да. Пробожда ме като шиш. Но трябва да правя онова, с което
съм се заел, и не съжалявам. Имаше голямо противоречие между моята политическа дейност и работата ми
в клиниката. Човек не може да разделя така чувствата и разсъжденията си, от една страна да лекува, а от
друга да убива. Идва ден, когато човек си казва: или тук, или там!
Доктор Хабаш, кажете ми истината: какво Ви накара да се решите? Какво предизвика подобна
метаморфоза? Искам да разбера, обяснете ми.

www.spiralata.net 69
 Какво? Опасявам се, че не беше по пътя на размишлението. Например, не заради Маркс. Вече го бях
чел, до някои научни заключения бях стигнал и сам. Беше... Беше някакво чувство, да. Вижте, бях свикнал
с гледката на физическата болка, но не и с онази на моралното страдание. Нито пък с гледките на
неправдата и позора. До 1948-а бях младеж като другите, типично дете на заможни родители, типичен
университетски възпитаник, обичащ да се забавлява, като плува в басейна или играе на тенис, да се
разхожда с момичета. Случилото се в 1948-а ме унижи, но не се промених много, бях на двайсет и две
години и живеех в Лида, близо до Йерусалим, трагедията на бежанците ме подмина. Когато се
дипломирах, намерих убежище в медицината, единствено така се чувствах полезен на човечеството.
Намерих също и приложно поле за моя социализъм, бях стигнал до него в последните години на
следването. Но после дойде 1967-а и те стигнаха до Лида и... Не знам как да Ви обясня... Какво означава
това за нас... Да нямаш повече дом, нито нация, никой да не се интересува от теб... принудиха ни да
бягаме. Тази гледка ме преследва и никога няма да я забравя... Никога! Трийсет хиляди човешки същества
вървяха пеша и плачеха... Крещяха от ужас... жените с деца на ръце или хванати за фустите им... Докато
израелските войници ги блъскаха с пушките. Те падаха по пътя... Често не се изправяха повече... Ужасно,
ужасно, ужасно! Виждаш някои неща и си мислиш: но това не е живот, не е хуманност, кому е нужно да
лекуваш болното тяло, ако после се случва това? Трябва да променим света, трябва да направим нещо, ако
е нужно – ще убиваме, ще убиваме дори ако това ще ни струва собствената хуманност и ще доведе до
смъртта ни... Когато си видял това, съзнанието и сърцето ти се променят... Усещаш, че има нещо, струващо
повече от живота... Вие не ни разбирате, може би ни ненавиждате, но после ще ни разберете. И повече
няма да ни ненавиждате, и ще бъдете безрезервно с нас.
Тогава устните му се разтрепераха и очите се напълниха със сълзи, една от тях се плъзна надолу по
носа. Дълга, дълга... Какво трябва да добавя? Човешката природа е мистерия на мистериите, доброто и
злото са разделени от толкова тънка, почти невидима нишка. Понякога се къса между ръцете ти, хей така.

Рашида Абедо
Жената от кръвопролитието
1970
Приличаше на монахиня. Или пък някоя от червената гвардия на Мао Дзедун. От монахините беше
попила лицемерната скромност, от хунвейбините враждебното високомерие; от едните и от другите
нагласата да се прави на грозна, въпреки че въобще не изглеждаше такава. Имаше миловидно личице,
зелени очи, високи скули, красиво изрязана уста. Тялото ѝ беше дребно, отгатваше се свежестта му и
липсата на несъвършенства. Но цялостното излъчване се разваляше от черните, мазни кичури коса и
пижамата от сивозелен плат: нещо като униформа, в която явно се затрудняваше, предвид три пъти по-
големия ѝ размер. Тази преднамерена, показна немарливост те връхлиташе като ненадейна злина. След
първия поглед се приготвих неохотно да ѝ стисна ръка: подаде я едва-едва, оставайки седнала, сякаш ме
принуждаваше да се наведа надолу към нея с поклона на поданика, целуващ крака на кралицата.
Проклинах наум: „Колко си невъзпитана!“. Отпуснатата ѝ длан едва докосна моята. Зелените очи ме
пронизаха нагло, предизвикателно, свадливо гласче произнесе: „Рашида Абедо, приятно ми е“. После,
съсипана от усилията да се пожертва чак толкова, се намести по-удобно на големия диван в дъното на
приемната, където заемаше почетното място. Казвам така, защото там имаше много хора и те седяха около
нея като в партера, тя на балкона, те в партера. Преводачката, нейният съпруг, някакъв мъж, който ме
гледаше мълчаливо и подозрително, един мустакат младеж с приятно лице и накрая Наджат: стопанката,
организирала срещата.
Всички те членуваха в Народния фронт, тоест маоисткото движение, различаващо се от Фатах по

www.spiralata.net 70
предпочитанията си да води борба с терор и саботажи. Но за разлика от нея останалите бяха добре
облечени, вежливи буржоа; човек би си казал, че вместо в Аман се намира в Рим, между богати комунисти
в течение на последните новости, онези типове дето си дават вид, че са готови да умрат за пролетариата, а
после отиват в леглото с принцеси. Госпожа преводачката обичаше да ходи на почивка в Рапало и носеше
италиански обувки. Наджат, ослепителна брюнетка, омъжена за заможен инженер, беше най-изтънчената
жена в града, за една седмица никога не я видях два пъти с една и съща дреха, нито с погрешен аксесоар.
Винаги с прическа, напарфюмирана, добре подчертана от комплект сако с панталон или с къса поличка. Не
можех да повярвам на ушите си, когато чувах: „Изморена съм, защото участвах в маневрите и ме наболява
едното рамо, автоматът рита здраво“. Тази вечер носеше един френски модел и изглеждаше толкова
изискано и шик, че в сравнение с нея монахинята в униформа предизвикваше още по-голямо безпокойство.
Може би защото се знаеше коя е. Онази, която на 21-ви февруари 1969-а взриви две бомби в супермаркет в
Йерусалим и причини кръвопролитие. Онази, която десет дни след това приготви трета бомба за кафенето
на Еврейския университет. Онази, мобилизирала за цели три месеца израелската полиция и предизвикала
Бог знае колко арести, репресии, трагедии. Онази, на която Фронтът възлага най-кървавите поръчки.
Двайсет и три години, бивша учителка в училище. Снимката ѝ виси на всеки контролен пункт: „Да бъде
заловена или застреляна“. Диплом за герой. Към предизвикателния, нагъл тон сега се е прибавило и
надменно изражение: същото като на някои звезди, когато трябва да отговарят на любопитните
журналисти.
Настаних се до нея на дивана. Отказах се от всякакви церемонии и включих магнетофона: „Разкажи ми
историята си, Рашида. Къде си родена, кои са родителите ти, кое те накара да правиш това, което
правиш?“. Иронично повдигна вежди, извади кърпичка от джоба. Издуха си бавно носа, прибра обратно
кърпичката. Прокашля се. Въздъхна. Отговори.
„Родена съм в Йерусалим, родителите ми бяха по-скоро богати, малко конформисти и доста
примирени. Никога не правеха нещо в защита на Палестина, не направиха нищо, за да ме подтикнат към
борба. Освен да ми повлияят, без да си дават сметка, с техните разкази за миналото. Майка ми все
повтаряше как е пътувала с влака до Яфа и през прозорчето се виждало Средиземно море, толкова синьо и
красиво. Баща ми пък се вайкаше за нощта, в която избягал със сестра ми в едната ръка и с мен в другата.
Разказваше за политическите партии от преди 1948-а, до една виновни, че са се огънали и предали
оръжието си, но неговата била по-малко виновна от другите и така нататък. Показваше ми старата ни къща
отвъд демаркационната линия, в израелска територия. Можеше да се види от прозорците ни и мисля че да,
това ми послужи. Преди да си легна винаги я гледах с гняв, а по Коледа наблюдавах арабите, струпали се
на пропускателния пункт, за да дойдат при роднините си бежанци. Плачеха, губеха си децата и бохчите.
Бяха неприятни, загубили достойнството си, изпитвах желание да направя нещо. Открих това „нещо“ през
1962-ра, когато станах част от Арабското националистическо движение, днес Народния фронт. Бях на
петнайсет години и не казах нищичко на родителите ми. Щяха да се изплашат, нямаше да го приемат. От
друга страна, не правехме много: събрания на групата, политически курсове, манифестации, разпръсквани
от йорданските войници“.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Как се свърза с това движение?
РАШИДА АБЕДО: В училището. Търсеха привърженици сред учениците. После дойде 1967-а:
окупацията на Йерусалим, Йерихон, територията на изток от река Йордан. По това време ме нямаше, бях в
Кувейт и преподавах в прогимназията на едно градче в Залива. Бях принудена, защото в йорданските
училища не горяха от симпатия към палестинските учители. Окупацията на Йерусалим ме хвърли в
състояние на тотална отпуснатост. Бях толкова огорчена, че отначало не успях да реагирам и ми трябваше
време, докато разбера: другите арабски държави не се интересуват от Палестина и никога не биха се заели
да я освобождават, трябваше да действаме сами. Тогава защо стоях в училището и учех децата? Обичах
работата си, да се разберем, смятах я за нещо като забавление, но трябваше да я изоставя. Подадох оставка
www.spiralata.net 71
и се върнах в Аман, където веднага се записах в първата женска група, обучавана от НФОП. Момичета
между осемнайсет и двайсет и пет години, студентки или учителки като мен. Групата на Амина Дабур,
която хвърлиха в швейцарски затвор заради отвличането на един самолет на „Ел Ал“, на Лейла Халед,
отклонила самолет на „Транс Уърлд Еърлайнс“, на Шейла Абу Мазал – първата жертва на ционистките
варварства.
Прекъснах я: това име ми беше познато, защото го виждах навсякъде и беше нарицателно за героиня,
бях прочела в западните вестници, че е загинала при извънредни обстоятелства. Един казваше в сражение,
друг от мъченията.
Рашида, как умря Шейла Абу Мазал?
Нещастен случай. Приготвяше бомба за акция в Тел Авив и тя избухна в ръцете ѝ. Защо?
Така. Разкажи ми за обучението, Рашида.
Уф! Беше доста тежко. Изискваше се силна воля, за да го преминеш. Походи, маневри, тежести.
Шейла все повтаряше: „Трябва да покажем, че не падаме по-долу от мъжете!“. Затова всъщност избрах
специален курс по експлозиви. Трябваше да си преминал този курс, за да станеш таен агент и освен
практическа работа с експлозиви предвиждаше и изучаване на топография, фотография, събиране на
информация. Инструкторите ни разчитаха много на жените като елемент на изненадата: от арабските
момичета не се очакваха подобни умения. Станах много добра в скритата фотография, но най-вече в
изработването на бомби с часовников механизъм. Повече от всичко исках да се занимавам с тях, аз винаги
съм била безстрашна. Още от малка. Тъмнината никога не ми правеше впечатление. Понякога курсовете
продължаваха петнайсет дни, понякога два или четири месеца. Моят беше дълъг, доста дълъг, защото
трябваше да се науча да прониквам в окупираната територия. Минах през реката доста пъти заедно с моите
другарки. По онова време не беше трудно, защото ги нямаше фотоелектрическите заграждения, но първия
път не беше шега. Бях напрегната, очаквах да умра. Но бързо се окопитих, стигнах до Йерусалим и се
установих там като таен агент.
Кажи ми за двете бомби в супермаркета, Рашида.
Уф! Това беше първата ми самостоятелна акция. Искам да кажа, че я замислих сама, подготвих я сама
и сама я проведох докрай. Вече бях участвала в много подобни саботажи и действах непринудено. Имах и
лична карта с израелско гражданство, с нея можех да преминавам навсякъде, без да предизвиквам
подозрение. Тъй като отново живеех с родителите ми, от време на време изчезвах, без да правя
впечатление. Идеята да атакувам супермаркета ми дойде четири дни след залавянето на Амина в Цюрих и
смъртта на Абдел. Помниш, Абдел загина в престрелка с израелец. Трябваше да отмъстя за смъртта му и
да покажа на Моше Даян погрешността на думите му: според него Народният фронт действа в чужбина,
защото не е в състояние да извършва акции вътре в Израел. Освен това трябваше да отвърнем на техните
бомбардировки в Ирбид и Салт. Убили са цивилни? И ние ще убием цивилни. От друга страна, ние
смятаме всеки израелец за военен и член на ционистката банда.
Дори и ако е дете ли, Рашида? Дори новородено?
Зелените очи пламнаха от омраза, с гневен глас каза нещо, което преводачката не преведе и веднага се
развихри дискусия, участваха всички – и Наджат, и младежът с приятното лице. Говореха на арабски и
фразите се наслагваха една върху друга точно като в свада, често долиташе призивът: „Рашида!“. Но
Рашида нехаеше. Повдигаше рамене като капризно дете и се успокои чак когато Наджат избоботи някаква
безапелационна заповед. Усмихна се ледено и ми отговори:
Този въпрос съм си го поставяла и аз, когато се обучавах по експлозиви. Не съм престъпница и си
спомням за една случка в супермаркета, в предишните дни ходех там да огледам. Имаше две деца,
www.spiralata.net 72
мънички, красиви. Еврейчета. Инстинктивно се наведох и ги прегърнах. Но докато ги прегръщах, си
спомних за нашите деца, убити по селата, застреляни с картечен огън по пътищата, изгорени с напалм.
Онези, за които те казват: „Добре е да умре, така никога няма да стане федаин“. Затова ги пуснах и се
изправих. А после си заповядах: „Никога вече не го прави, Рашида, те убиват нашите деца и ти ще убиваш
техните. От друга страна, ако тези две деца умрат, или други като тях, няма ти да си ги убила. Това ще са
ционистите, които те принуждават да хвърляш бомби. Ти се сражаваш за мира, а мирът си струва животът
на някое дете. Когато осъществим нашата истинска революция, защото днес сме само в началото, ще са
загинали доста деца. Но колкото повече деца умрат, толкова по-добре ционистите ще разберат, че е дошъл
моментът да си отидат“. Съгласна ли си? Права ли съм?
Не, Рашида.
Дискусията се възобнови още по-оживено. Младежът с приятното лице ми хвърли примирителен,
умолителен поглед. В него имаше нещо сърцераздирателно, питах се кой ли е той. После, с помощта на
няколко чаши чай интервюто продължи.
Защо избра точно супермакета, Рашида?
Защото беше подходящо място, винаги пълно с хора. В течение на десет дни ходех там по всяко време
точно за да проуча кога е най-посещаван. Оказа се единайсет сутринта. Отбелязах си и часовете на
отваряне и приключване, точките с най-голямо струпване на хора и времето, необходимо да стигна до него
от тайната база, откъдето щях да взима бомбата или бомбите. На отиване се обличах така, че да приличам
на израелско момиче, а не на арабско. Често носех къса поличка, друг път панталон и винаги големи
слънчеви очила. Беше интересно, всеки път откривах по нещо ново и полезно, например, че ако вървя с
тежест, изминавам разстоянието между базата и супермаркета за по-дълго време. Накрая бях готова и
купих онези две кутии с мармалад. Много големи, по пет килограма всяка, тенекиени. Точно от такива
имах нужда.
За бомбите?
Да. Идеята ми беше да ги изпразня, да ги напълня с експлозив и да ги върна откъдето съм ги взела.
Онази нощ не се прибрах вкъщи. Отидох в тайната ми квартира и с помощта на някои от другарите
отворих консервите. Изпразних почти всичкия мармалад и заложих вътре експлозива с часовников
механизъм. После запоих отново капаците, за да не личи, че са били отваряни и...
От какво беше мармаладът, Рашида?
Мармалад от кайсии, защо?
Така... Никога повече няма да хапна мармалад от кайсии.
Рашида се разсмя с пълен глас, чак се закашля.
Аз обаче си хапнах. Беше чудесен. А после отидох да си легна.
Добре ли спа, Рашида?
Като ангелче. В пет сутринта се събудих отпочинала и свежа. Облякох се елегантно, с панталон
чарлстон, онези тесни в бедрата и широки около глезените, сресах се грижливо, гримирах се и си сложих
червило. Бях грациозна, другарите ми се радваха: „Рашида!“. Когато бях готова, сложих кутиите от
мармалад в чанта тип торба, знаеш ги, дето се носят на рамото. Израелските жени ги използват за покупки.
Уф, колко тежка беше! Все едно воденичен камък носех! Експлозивът тежеше двойно повече от
мармалада. Ето защо на обучението те карат да носиш тежко.
Как се чувстваше, Рашида? Спокойна, нервна?
www.spiralata.net 73
 Спокойна, даже щастлива. Предишните дни бях много раздразнителна и в онзи ден почувствах голямо
облекчение. Освен това сутринта беше ведра, слънчева. Стори ми се добро знамение. Въпреки тежката
чанта крачех лека като перце, носех двете бомби като букет цветя. Да, казах цветя. На контролните
постове израелските войници претърсваха хората, но аз им се усмихвах кокетно и отварях чантата без да
ме подканват: „Шалом, искаш ли да видиш мармалада ми?“. Те поглеждаха кутиите и любезно ме
пропускаха. Не, не отидох право в супермаркета, къде се отбих преди това си е моя работа и не те засяга. В
магазина стигнах малко след девет. Какво мислиш?
Спомних си един епизод от филма Битката за Алжир, онзи, в който една сутрин три жени тръгват да
заложат експлозиви на цивилни обекти. Една от трите е момиче, приличащо изключително много на
Рашида: дребна, изящна, носи панталон. Намига на френските войници, докато преминава контролните
постове, кокетничи. Кой знае дали Рашида е гледала филма. Може би да. Канех се да я попитам, когато
свърши разказа си, но после забравих. Или нарочно забравих, за да си тръгна по-бързо.
Мислех си... За нищо. Какво се случи в супермаркета, Рашида?
Влязох забързано и веднага взех количка. Там е на самообслужване, лесно се придвижваш. Най-напред
трябваше да извадя от чантата двете кутии от мармалад и да ги сложа в количката. Вече бях пробвала, но с
по-дребни стоки, не толкова тежки и за момент се притесних да не бия на очи, но успях да се овладея.
Наложих си да не се оглеждам дали някой ме наблюдава, защото иначе действията ми нямаше да
изглеждат спонтанни. Скоро кутиите се оказаха в количката. Сега трябваше да ги върна на рафтовете, но
не откъдето ги бях взела, защото мястото не ми харесваше. В квартирата бях нагласила бомбите да
избухват през пет минути, втората трябваше да експлодира пет минути след първата. Реших да сложа в
дъното на магазина втората. Другата нагласих до входа, където имаше полици с бутилки бира и буркани.
Защо, Рашида?
Защото вратата беше стъклена, както и бутилките бира, бурканите. След експлозията щяха да хвръкнат
парчета стъкло и така ранените щяха да бъдат повече. Или мъртвите. Стъклото е ужасно: хвърлено с
голяма скорост може да те обезглави, но също и дребните парченца са смъртоносни. Не само това, първата
експлозия щеше да блокира входа. Тогава оцелелите щяха да се скупчат в дъното на магазина и след пет
минути там щеше да ги изненада втората експлозия. С малко късмет, в случай че полицията пристигнеше
бързо, щях да елиминирам и доста полицаи.
Смее се доволно, забавлява се. Това отново предизвиква кашлицата.
Не се смей, Рашида. Продължи разказа си, Рашида.
Все така без да се озъртам, нагласих двете кутии, където бях решила. Не знам дали някой е забелязал,
бях твърде съсредоточена в действията си. Спомням си само един много висок мъж с шапка, който ме
фиксираше с поглед, но си помислих че сигурно ме харесва. Вече ти казах, че онази сутрин изглеждах
чудесно. После, когато и втората кутия отиде на рафтовете, купих някои неща, за да не излизам с празни
ръце. Една кухненска престилка, два шоколада, други дреболии. Не исках да давам много пари на евреите.
Какво друго купи, Рашида?
Мариновани краставички. И мариновани лукчета. Много ми харесват. Обичам и пълнени маслини. Но
какво е това, изпит по психология ли?
Щом казваш. Изяде ли онези краставички, лукчетата?
Разбира се. Занесох ги вкъщи и ги изядох. Часът не беше подходящ за ордьоври, помня, че майка ми
попита откъде са тези неща. Отговорих, че съм ги купила от пазара. Но теб какво те интересува това? Да се
върнем в супермаркета. Бях изчислила, че всичко ще продължи петнайсет минути. И толкова продължи.
www.spiralata.net 74
Така, след като платих, си излязох и се прибрах вкъщи. Тук закусих и си починах. Един час, от който не
помня нищо. Точно в единайсет пуснах радиото, за да чуя новините. Бомбите бяха заредени в шест и в
шест и пет сутринта, за да избухнат след пет часа. Взривовете щяха да се чуят в единайсет и в единайсет и
пет: по време на най-голямата навалица. Пуснах радиото, за да се уверя и за да разбера дали... Дали е
имало много деца.
Престани, Рашида. Не вярвам. Какво казаха по радиото?
Казаха, че е имало атентат в супермаркет и в резултат на него са убити двама и ранени единайсет
човека. Почувствах се зле, само двама убити, и излязох навън, за да установя истината. Радио Израел
никога не казва истината. А тя беше, че двете бомби са убили двайсет и седем и ранили шейсет човека, от
тях петнайсет тежко. Хм, почувствах се по-добре, макар и не напълно доволна. Военните експерти от
тайната ми квартира бяха казали, че всяка бомба ще убие всичко живо в радиус от двайсет и пет метра, а
около единайсет сутринта в супермаркета винаги имаше не по-малко от триста и петдесет човека. Освен
стотината служители.
Рашида, изпита ли, даже изпитваш ли още някакво състрадание към тези мъртви?
Не, наистина. Начинът, по който се държат с нас, по който ни избиват, загасва всяка искрица
състрадание. Аз отдавна съм забравила какво означава думата състрадание и ми е досадно даже да я
произнасям. Носят се слухове, че имало араби в онзи магазин. Не ме интересува. Ако е имало, това ще им е
за урок да не ходят в еврейските магазини, пари на евреи не се дават. Ние арабите си имаме наши
магазини, истинските араби пазаруват в тях.
Рашида, какво направи, след като се убеди, че всичко е станало според желанието ти?
Казах на майка ми: „Довиждане, мамо, излизам и ще се върна след малко“. Затворих вратата и тогава я
видях за последно. Трябваше да помисля за скривалище, да не се показвам повече дори ако арестуват
родителите ми. И ги арестуваха. Щом Народният фронт пое отговорността за операцията, израелците
хукнаха при членовете му. Имат много подробни, осъвременени картотеки: досие за всеки от нас. Между
арестуваните беше един другар, който знаеше всичко за мен. Измъчвали го, но той издържал три дни:
според правилото. Три дни ти стигат, за да изчезнеш. След три дни казал моето име и полицията отишла да
ме арестува, но не ме намерили и вместо мен прибрали семейството ми. Баща ми, майка ми, моята по-
голяма сестра и децата ѝ. Децата и майка ми пуснали бързо, задържали баща ми три месеца, а сестра ми
още повече. До процес не се стигна, защото в действителност нито баща ми, нито сестра ми знаеха нещо.
А ти какво направи, Рашида?
Стигнах до друга тайна квартира и приготвих бомбата за кафенето на Еврейския университет. Това се
случи на втори март и за съжаление аз не можах да заложа бомбата, тя нямаше удовлетворителен резултат.
Само двайсет и осем ранени студенти и нито един мъртъв. Затова пък нещата за мен доста се влошиха:
снимката ми се появи навсякъде и полицията се зае още по-истерично с издирването ми. Трябваше да
напусна тайната квартира и да се справям сама. Местех се от къща в къща, една нощ тук, една нощ там, все
ми се струваше, че постоянно ме следят. Веднъж една кола караше подире ми с пешеходна скорост почти
два часа. Сигурно се колебаеха дали да ме спрат, защото бях много променена и облечена като дрипла.
Успях да се измъкна по малка уличка и отчаяно почуках на някаква врата. Отвори ми един мъж, започнах
да плача и да се оплаквам, че съм сама на света: ще ме вземе ли на работа, за бога. Трогна се, прие ме и
останах там десет дни. На десетия мъдро прецених, че трябва да изчезна. Едва съм излязла и израелската
полиция дошла и арестувала човека. Въпреки че отричал всичко за мен, на процеса го осъдили на три
години. Още е в затвора.
Съжаляваш ли, Рашида?

www.spiralata.net 75
 Какво мога да направя? В затвора са го хвърлили те, а не аз. Аз също изстрадах много. Три месеца
непрекъснато преследване.
Вярвам ти, взривила си три бомби! А как се върна в Йордания, Рашида?
С една група военни от Фронта. Преминахме линията през нощта. Не беше лесно, трябваше да се
крием много часове в реката, нагълтах се с доста от онази мръсна вода. Още съм болна, но въпреки това
участвам в операциите оттук. Единствено ме натъжава, че повече няма да залагам бомби на израелска
територия.
А не те ли натъжава, че не виждаш родителите си, че си ги изпратила в затвора?
Моят личен живот не е от значение. В него няма място за носталгия и вълнения. Винаги съм смятала
родителите си за добри хора и съм имала добри отношения с тях, но има нещо по-значимо от тях и това е
моята родина. Колкото до затвора, той ги пробуди: вече не са безразлични и примирени. Например, могат
да напуснат Йерусалим, да отидат на сигурно място, но отказват. Никога няма да напуснем земята си,
казват. И ако е рекъл Господ...
Вярваш ли в Господ, Рашида?
Не, не бих казала. Моята религия винаги е била моята родина. И заедно с нея социализмът. Винаги съм
изпитвала нужда да си обясня нещата научно, а Господ не може да си обясниш научно, докато социализма
можеш. Аз вярвам в научния социализъм, основан върху марксистко-ленинските теории, които изучавах
грижливо. Скоро ще се заема и с Капиталът: в програмата на нашата база е. Искам да го изуча добре,
преди да се омъжа.
Ще се омъжваш ли, Рашида?
Да, след месец. Годеникът ми е онзи там.
И посочи младежа с приятното лице. Той се изчерви леко, стори ми се, че иска да потъне в креслото.
Поздравления. Беше казала, че в живота ти няма място за чувства.
Казах, че разбирам нещата само от научна гледна точка и моят брак е най-научното нещо, което може
да си представиш. Той е комунист като мен и федаин като мен: мислим за всичко по един и същи начин.
Освен това между нас има привличане, нима не е научно да го удовлетворим. Бракът няма да попречи на
борбата: няма да обзавеждаме къща. Споразумението е да се виждаме три пъти месечно и то само ако това
не пречи на федаинските ни задължения. Деца не искаме: не само защото при бременност няма да мога да
се сражавам, а най-голямата ми мечта е да участвам в битка, но освен това не вярвам, че в ситуация като
тази трябва да създаваш деца. За какво? За да умрат или най-малкото да останат сираци?
Тогава годеникът, на име Таер, се изправи и плахо седна до мен. Погледна ме с кротки като на агънце
очи и заговори с тих глас, приятен като лицето му. Каза, че познава Рашида от около три години, когато тя
е преподавала в Кувейт, а той учел психология в университета. „Харесах я като човек, заради нейните
качества и недостатъци. След войната през 1967-а ѝ написах писмо, за да я уведомя, че ще стана федаин,
да обясня колко я обичам, но Палестина е над моята любов. Тя ми отговори: Таер, ти си ми имал повече
доверие, отколкото аз на теб. Защото ми сподели, че искаш да станеш федаин, а аз не ти казах. Имаме
еднакви планове, Таер, и от този момент аз се считам за твоя годеница“.
Разбирам, Таер. Но какво усещаше, когато научи че Рашида е убила двайсет и седем човека без
оръжие в ръка?
Таер си пое дъх и сключи ръце, като да ми покаже, че трябва да го изслушам внимателно.

www.spiralata.net 76
 Бях горд с нея. Да, знам какво чувстваш, в началото и аз мислех като теб. Защото съм мек,
сантиментален човек. Не приличам на Рашида. Моят начин да воювам е различен: аз стрелям по
стрелящите. Но после видях бомбардировките на нашите села и се промених, реших, че е глупаво да имам
скрупули. Ако ти беше замесена в трагедията, а не безпристрастен наблюдател, нямаше да оплакваш
мъртвите без оръжие в ръка. И щеше да разбереш Рашида.
Да, трудно е да разберем Рашида. Но си струва да опитаме, а за да опитаме, трябва да сме видели
такива като Рашида в лагерите, където се превръщат във федаинки: тоест саможертващи се жени. Дълги
редици от момичета в сивозелено, ден и нощ принуждавани да маршируват по камънаците, да прескачат
високи клади от гуми и бензин, да се промъкват през телени мрежи високи едва четиресет и широки
петдесет сантиметра, да пазят равновесие върху въжета, опънати над различни клопки, да се ангажират с
изтощителни уроци по стрелба. И тежкò ти, ако не улучиш, мисли му, ако прецениш лошо скока над огъня,
толкова по-зле за теб, ако се заклещиш в теления тунел, горкò ти, ако кажеш: „Стига, не издържам
повече!“. Инструкторът, дошъл от Сирия, Ирак, Китай няма време за губене с женички; ако се изплашиш
или умориш, пуска откос от автомата до ушите ти. Има го и по снимките. Кой знае, едва ли зелените
барети от специалните части във Виетнам или най-коравите израелски командоси са подлагани на такова
безмилостно обучение. Оттам се излиза не само с тренирано тяло, но и с изцяло нова психика. Казва, че в
някои тренировъчни лагери (това аз не съм го видяла) даже привикват към гледката на кръв. И знаете ли
как? Първо стрелят по някое куче и го оставят да агонизира, но живо, после го бутат в ръцете им и ги карат
да тичат, без да обръщат внимание на скимтенето. Доказано е, че след подобен опит вече не обръщаш
внимание на телесната и душевната болка.
В лагера Шнелер се запознах с федаинка на име Ханин, ще рече Носталгия. Интервюирах я и ми каза,
че е на двайсет и пет, има син на шест и дъщеря на две години.
– Къде ги остави, Ханин?
– Вкъщи, днес ги гледа мъжът ми.
– А той с какво се занимава?
– Федаин е. Днес е в отпуск.
– А когато го няма?
– Тук-там.
– Ханин, един войник в семейството не стига ли?
– Не, и аз искам да преминавам линиите, да участвам в сраженията.
После се разговорихме за други неща, за антикварния магазин, който са притежавали в Йерусалим:
благодарение на него пари не са им липсвали. Разговорът беше интересен, направо на английски, и аз не
отдавах значение на тихите въздишки, почти стенания, чуващи се изпод гънките на куфията. Големите
черни очи не помръдваха, челото беше леко навъсено и аз си мислех: „Горкичката, уморена е“. Но после
инструкторът даде сигнал, трябваше да стрелят по мишени, и Ханин стана. Докато се изправяше, издаде
сподавен вик.
– Зле ли ти е, Ханин?
– Не, не. Вероятно съм си навехнала единия крак. Но сега няма време да го намествам, ще кажа, когато
свършат днешните учения.
И решително настигна другарките си, като накуцваше.

www.spiralata.net 77
 За да разберем Рашида, или поне да опитаме, би трябвало също да сме видели жени, които са воювали,
без да се обучават: внезапно сблъскали се със смъртта и осъзнали, че жестокостта е наложителна, ако
искаш да оцелееш. В друг лагер видях Им Кастро, означава Майката на Кастро. Им е използвано от
федаините като нарицателно за жените, а Кастро името, избрано от нейния по-голям син – също федаин.
Им Кастро беше женище на четиресет години, с тяло на боксьор и лице на Мадона, сякаш очукана от
неблагоприятни атмосферни условия. Вода, вятър, слънце, гняв, отчаяние, всичко беше минало през тези
мускули в цвят на теракота и ги беше направило по-силни и твърди, вместо да ги разруши. Селянка от
Йерихон, избягала през 1967-а заедно с мъжа си, брат си, девера, две деца момчета и две момичета. Тук
беше попаднала след Караме и живееше в палатка, без да притежава нищо освен една завивка и вехта
печка с две стари тенджери.
– Им Кастро, къде е съпругът ти?
– Загина в битка, при Караме.
– А брат ти?
– Загина в битка, при Караме.
– А деверът ти?
– Загина в битка, при Караме.
– Къде са синовете ти?
– На фронта, федаини са.
– Дъщерите ти?
– На обучение, за да станат федаинки.
– А ти?
– Аз нямам нужда, мога да използвам „Калашников“, „Карлов“ и тези тук.
Повдигна някакъв парцал, отдолу имаше дузина ръчни бомби.
– Къде се научи да ги използваш, Им Кастро?
– В Караме, сражавах се с болни колена.
– Преди това беше ли стреляла?
– Не, преди това отглеждах боб и пшеница.
– Им Кастро, какво изпита, когато уби човек?
– Голяма радост, нека Аллах ми прости. Мислех си: „Ти уби мъжа ми, момче, а сега аз ще те убия“.
– Момче ли беше?
– Да, беше много млад.
– Не се ли боиш, че може да се случи и на твоите деца?
– Ако децата ми умрат, ще си кажа, че са изпълнили дълга си. И ще плача само защото съм вдовица и
не бих могла да родя други деца, за да ги дам на Палестина.
– Им Кастро, кой е твоят герой?
www.spiralata.net 78
 – Герой е всеки, който стреля с картечница!
Жените никога не правят революциите и войните. Жените не ги искат, жените не ръководят военните
действия, жените не се сражават в тях. Войните и революциите остават владение на мъжете. Доколкото са
полезни или използвани, в тях жените служат само за фон, за украшение, и нашата епоха не е променила
нищо в този неоспорим закон. Сещам се за Алжир, за Виетнам, където те са част от батальоните на
Виетконг, но на пет жени се падат двайсет мъже. Сещам се за самия Израел, където пропагандата се
занимава толкова много с жените войници, но кой ги забелязва в битките, освен ако не става дума за
дъщерята на Моше Даян. В Палестина е същото. От двеста хиляди палестинци, мобилизирани от Фатах,
поне една трета са жени: интелектуалки като Рашида, майки на семейства като Ханин, буржоазки като
Наджат, селянки като Им Кастро. Но всички те са или в почивка, или в очакване, незначителен брой са в
тайните бази и само в извънредни случаи участват в някое сражение. Показателно е например, че не
срещнах нито една сред федаините на фронта, а единствената, за която ми говориха, беше жена на
петдесет и четири години, лавкаджийка на бойна група в Салт. Освен това единствената, с чиято смърт
могат да се гордеят, е онази Шейла с избухналата в ръката бомба. Жени в съпротивата използват само
комунистите, съперници на Фатах, те неразумно ги употребяват за терористични акции и саботажи.
Причината е проста и остроумна. В общество, където жените винаги са стрували колкото една камила или
крава и за векове са останали изолирани в ролята на съпруги, майки, слугини, никой не очаква някоя от тях
да се справи с отвличане на самолет, да заложи бомба или да борави с оръжие. Абла Таха, федаинка, за
която говориха даже в ООН по повод на насилието, претърпяно от нея в затвора въпреки бременността ѝ,
разказва: „Когато ме арестуваха на моста Аленби, защото носех експлозив, израелците не се учудиха на
експлозива. Учудиха се да го намерят върху жена. За тях беше невъобразимо, че една арабка е свалила
булото, за да участва във войната“. Самата Рашида обяснява, че на курсовете по военно дело жените са
били включвани като „елемент на изненада“. Но онова, до което исках да стигна, поуката от всичко това е
друга. Тя е, че изненадата, на която хората от Съпротивата са разчитали, за да изиграят врага, е сварила
неподготвени и тях.
– Всичко очаквахме, освен че жените ще отговорят на нашия апел по такъв начин. Вече не ние ги
търсим, а те се налагат и претендират да са на предна линия – призна ми един командир от федаинската
милиция.
– И как си обяснявате това? – го попитах. Той не беше глупав. Направи някаква гримаса, колебаеща се
между забавление и досада, и отговори:
– Знаете по-добре от мен, че любовта към родината обяснява нещата само отчасти, че идеализмът не е
основната подбуда. Тя е... Да, някаква форма на феминизъм. Ние мъжете ги бяхме заключили зад желязна
порта, Съпротивата отвори пролука в тази порта и те избягаха. Разбраха, че това е изключителен случай за
тях и не го пропуснаха. Ще Ви кажа нещо, което те никога не биха признали, доколкото е една истина,
скрита дълбоко в подсъзнанието им: като се сражават срещу ционисткия нашественик, те чупят оковите,
поставени им от техните бащи, от съпрузите, от техните братя. С една дума, от мъжа.
– А наистина ли са добри?
– О, да! По-добри от мъжете, защото са по-коравосърдечни. Доста нормално, като знаете, че техният
враг има две лица: онова на израелците и нашето.
– Смятате ли, че ще победят?
– Не знам. Зависи от политическия режим, който ще се установи в независима Палестина. Разбирате
ли какво искам да кажа?
Искаше да каже онова, което Рашида казва под сурдинка. Арабското общество не е склонно да

www.spiralata.net 79
коригира табутата си върху жената и семейството. Мюсюлманските традиции са прекалено вкоренени в
мъжете от Близкия изток, за да бъдат изтръгнати, не е достатъчна една война или технологичният прогрес,
избухващ заедно с войната. Докато трае героичната атмосфера, извънредното положение, може да
изглежда, че всичко ще се промени, но когато отново настъпи мир, старите реалности моментално се
възстановяват. Това вече се видя в Алжир, където жените участваха в Съпротивата с нечувана смелост, а
после набързо се озоваха отново в мрака. Кой командва днес в Алжир? Мъжете или жените? Каква власт
имат Рашидите, които преди време поставяха бомбите? Бившите участници в борбата се ожениха за
момичета с остарели разбирания, без никакви военни или политически заслуги. Мохамед изтрайва, трае
повече от Конфуций. Затова всичко ме кара да мисля, че палестинците, макар и да са най-европеизираните
и модерни араби, в бъдеще ще направят същия избор или ще извършат същата несправедливост като
алжирците: „Смели, безстрашни, стреляйте, помагайте, но после право вкъщи“. Само че вътре в себе си
техните жени го знаят и тъй като историята не предлага само примера на Алжир, още отсега взимат
предохранителни мерки. Как? Като преминават на страната на онези, прегърнали идеологията на маоистки
Китай: тоест Народния фронт на Жорж Хабаш. В Китай жените да не би отново да си мият чиниите; те
също са на власт, победили са. За да победим, е нужно да се отърсим от всякакви чувства, да опожаряваме
старческите домове, детските болници, най-безобидния супермаркет? Добре тогава. За да победим, трябва
да озвереем, да жертваме родителите си, да вярваме в научния социализъм, да станем омразни на всички?
Добре тогава. Важното е, когато дойде мирът, да не се върнем отново в мрака както алжирките. Важното е
да не слагаме булото тогава, когато мъжете отново ще бъдат в състояние да се справят сами, както винаги.
Сигурно изглежда парадоксално и може би е. Но като е изпразнила онези две кутии с мармалад и е
поставила вътре взривно вещество, Рашида всъщност си е купила утрешния ден. В края на краищата
двайсет и седемте същества, които тя раздроби в Йерусалим, умряха, за да може да си махне булото
завинаги и да го сложи на приятното лице на своя годеник, нищо неподозиращия Таер.

Хюсеин, крал на Йордания

1970
Кралят изглеждаше олицетворение на огорчението, на изпълненото с достойнство страдание, човек
лишен от всякакви илюзии. Нямаше как да го наблюдаваш и да не пожелаеш да направиш нещо за него,
поне да му прошепнеш: „Зарежете всичко, Ваше Величество! Идете си оттук, спасете се. Ако останете, ще
Ви убият. Ако Ви убият, никой няма да Ви благодари. Не си струва, Ваше Величество, вече рискувахте
достатъчно. Вие сте само на трийсет и три“. Вместо да му го прошепваш, даже можеше да извикаш, и те
сдържаше не опасението, че има опасност да го обидиш, а проникновението, че той вече го знаеше. Беше
изписано на лицето му, по увисналите, напръскани със сиво мустаци, по бръчките, вече потопили спомена
за една отколешна младост. Виждало ли се е някога по-тъжно лице от това на Хюсеин? Очите му са
печални кладенчета, устните – унили резки, изглежда като пред плач дори когато се усмихва или смее. От
друга страна, не вярвам че може да се смее: може би като изключим редките паузи, когато играе с децата
си. Където и когато да го изненадаш, той има вид на човек, на когото не можеш да кажеш, че животът е
божи дар. Живее го, да, и то не като аскет или светец: харесват му жените, мотоциклетите, състезателните
автомобили, ваканциите на море и силните емоции. Брани го, да, и то не като мекушав човек: за целта се е
научил да използва пистолет и стреля безпогрешно. Но някак си равнодушно, бих се осмелила да подметна
с яд, и с подозрението, че всеки ден е последен.
Кралят седеше в едно кресло в офиса си в двореца, носеше не особено елегантен зеленикав костюм, но
ризата му стоеше добре, а вратовръзката беше избрана с вкус. Креслото беше огромно и го правеше да
изглежда по-дребен, отколкото е: около метър и петдесет и девет. Като облегнеше гърба си, краката му
едва докосваха килима. Но той си седеше така, с лакти върху страничните облегалки и скръстени ръце на

www.spiralata.net 80
височината на стомаха: сякаш да ти покаже, че няма комплекс от ниския си ръст, и наистина изглежда
повече от достойно, подпомогнат от добре развитото тяло. Широки рамене, напомпани бицепси, яки бедра,
мускулести прасци. Тялото на биче, постоянно търсещо да се сбие или да се покачи на някоя крава:
сравнението ти идва спонтанно, ако забравиш лицето; в него има нещо от отчаяната сила на младия бик,
който никога не отстъпва. Ти му хвърляш ласото, той се измъква, после се връща назад и се нахвърля.
Хващаш го повторно, затваряш го в клетката, а той я разтърсва, докато не го освободиш, за да го изкараш
на арената. Където се бие: колкото повече го дразниш, измъчваш, раняваш, толкова повече налита. Дори да
удря неуверено, безразборно, в празното: удар с рогата тук, удар с главата там, хукване нататък.
Политиката на Хюсеин. Някой би се попитал дали огорчението и тъгата му не се пораждат преди всичко от
усещането, че е само един млад бик, захвърлен на арената, от която не може да излезе освен мъртъв.
Пикадори, бандерилери, тореадори, приятели, врагове, израелци, египтяни, сирийци, палестинци, всички с
лекота са се обединили срещу него в малко подличък заговор. Хюсеин е много симпатичен, достоен за
уважение: ако си на страната на бика. Аз съм. Кралят не материализираше в някакъв по-особен жест
казаното от мен досега. Напротив. Поведението му беше спокойно, любезно, усмивката непринудена. Още
от момента, в който отвори вратата и ми стисна ръката, докато ме питаше дали се чувствам добре в
Йордания и дали някой ме е обидил: ако това се случи, веднага да го информирам. Не знам за кого
намекваше, но тонът принадлежеше на стопанина на къщата, който иска да ти припомни, че стопанин е
той, а не онези, дето си срещнал преди това. Като изясни този въпрос, кралят ми предложи йорданска
цигара и се наведе, за да я запали: като се забавляваше с фразата, с която подчертах незнанието ми на
протокола. „Препоръчаха ми да се обръщам към Вас с Ваше Величество, но за втори път забравям... Ваше
Величество“. Но той ми отговори: „Оставете тези неща, в днешно време един крал не е нищо повече от
служител на държавата, няма защо да се формализираме. Аз не го правя никога“. Нещо много вярно, като
си помислиш, че често приема журналистите по риза и живее в неголяма вила с малко прислуга, а жена му
приготвя храната. Съпругата му е чудесно момиче, била е машинописка в Лондон. Англичанка, дъщеря на
пенсиониран полковник, казвала се е само Тони Гарднър и му предложила единствено своята естественост.
Никой не би могъл да я обвини, че парадира с ослепителна красота или е прекомерно амбициозна: винаги е
отказвала да бъде обявена за кралица и е приела неохотно титлата принцеса, дадена ѝ заедно с новото име,
Муна: ще рече Желание. Той я обича точно заради това. Попитах краля дали мога да започна с интервюто.
Кимна и в същия миг непринудеността му изчезна. Гласът, досега звучал по мъжки, авторитарно, посърна
и изгасна до любезно шушнене: „Моля, започвайте“. Това ме накара да заподозра нещо, за което не бях си
и помисляла: че може би е срамежлив. И е такъв. Точно по начина, по който са бойните бикове, когато
разберат, че не им причиняваш зло, и обзети от смущение, отстъпват назад, превивайки врат. Но оставаш
учуден. Не те учудва обаче интуицията на хищник – с нея той предвижда ударите ти, нито змийската
ловкост, с която ги парира. Всъщност, ако образованието му е западно (да не забравяме, че Хюсеин е учил
в швейцарски колеж и е формиран от Глъб паша, англичанинът, изправил на крака армията му), то кръвта
му е арабска хиляда на сто: примесена с лукавство и двусмисленост. При моя пръв въпрос челюстите му се
сключиха, а ръцете се разтресоха в недоловима тръпка, изглеждаше като улучен с нож в сърцето. Въпреки
това не промени стойката си, не изгуби контрол.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Ваше Величество, кой командва в Йордания? Контролните постове са
заети от федаини, по границите атакуват федаини, в селата решават федаините. Не е
парадоксално да се твърди, че те са създали държава вътре във вашата държава.
КРАЛ ХЮСЕИН: Много неща не вървят, знам. Крайности, взимане на становища, с които не съм
съгласен. Понякога това предизвиква търкания. Дискутирах надълго с техните командири, цитирах
договорите, които се бяха задължили да спазват, но често не спазват: Йордания е суверенна държава.
Йордания е също държавата, която плаща за израелските репресии. На тези мои думи командирите им
реагираха като разумни хора и мисля, че някои неща ще се променят. Но още съм далече от мисълта, че
всичко ще се случи, както би ми се искало. И все пак... Когато ме питат защо не спра федаините, защо не
www.spiralata.net 81
ги изгоня... Аз отговарям: няма да ги спра, няма да ги изгоня. Не защото не мога, а защото не искам. Не е
вярно, че съм затворник на федаините, така говори израелската пропаганда. Не е вярно, че не мога да ги
контролирам. Истината е, че не искам да ги контролирам. Те имат своето право да се бият, да се
съпротивляват. Страдат от двайсет години, а израелците окупират тяхната земя. Тази земя също е и
йорданска: кой, ако не Йордания трябва да им помогне? Не забравяйте, че голяма част от моето население
са палестинци, не забравяйте, че трагедията на бежанците тук е по-очевидна от другаде. Трябва да бъда с
тях.
Но те не са с Вас, Ваше Величество. Не забелязах да са приятелски настроени към Вас. Но често
съзирах, как да го кажа, враждебност.
Когато хората претърпят насилие и са изпълнени с гняв, действията им имат неконтролируеми
последици. Това ме натъжава, но не ме обезкуражава. Ще стигнем до споразумение, командирите им не са
празноглави, а пък аз съм оптимист. Знам, трудно е, понякога мъчително. Но в живота трябва да правим
избор и после да го отстояваме. Аз избрах да помагам на федаините и ще отстоявам избора си. Дори и
позицията ми да изглежда донкихотовска или наивна.
Ваше Величество, наистина ли вярвате в мирното решение?
Да, вярвам. Винаги съм приемал решението, предложено от Съвета за сигурност на ООН, винаги съм
настоявал и ще настоявам да бъде прието. Становището ми е ясно: казвам и повтарям единствено, че
израелците трябва да се изтеглят от окупираните през 1967-а територии. Няма друг начин да бъде
постигнат мир. Но те не искат да се изтеглят, не желаят мир.
Като приемате резолюцията на Съвета за сигурност, Вие признавате на Израел правото на
съществуване. С една дума, не отричате, че Израел е историческа и неотстранима реалност.
Не, не отричам. Приемането на тази резолюция автоматично включва признаването на Израел. И
означава, че аз вярвам във възможността да живеем в мир с Израел.
Ваше Величество, но това е точно обратното на федаинските искания! Те желаят да
унищожат Израел, не признават правото му на съществуване. Федаините смятат за техен враг,
даже предател всеки, приел резолюцията на Съвета за сигурност на ООН. Отхвърлят всяко мирно
споразумение, не изключват войната, искат я. Как тогава Вашата позиция би се съгласувала с онази
на федаините?
Наглед двете позиции са несъвместими, но аз съм убеден, че рано или късно федаините ще се убедят:
трябва да се стигне до мирно споразумение. Защото и другите арабски страни ще ги убедят в тази
необходимост. И после, ако помислим добре, няма голяма разлика между моите усилия за мир и тяхното
желание да воюват. На Запад това може да изглежда парадоксално, но при нас начинът на мислене е по-
гъвкав и парадокс няма: както аз, така и федаините бихме искали да видим правата си признати. Аз никога
не бих приел мир, който не признава нашите права, техните права. Ако Израел приеме резолюцията на
Съвета за сигурност, атаките на командосите ще престанат, те повече няма да имат основание за
съществуване. Упорството на израелците предизвиква съществуването на командосите, не обратното.
Позволете ми да остана на различно мнение, Ваше Величество. За федаините съвсем не е
достатъчно израелците да изтеглят войските си от окупираните територии. Ако те го направят,
федаините ще продължат с атаките по-нататък. Израелците не се изтеглят и заради това.
Аз трябва да вярвам, аз искам да вярвам, че не е така. Аз трябва да вярвам в мира, някой трябва да
вярва...
Каза това и за миг ми се стори объркан, замаян: като бик, нанасящ безразборни удари. Никой от
www.spiralata.net 82
отговорите му не даваше яснота на въпросите или твърденията ми и той го знаеше. Като добър държавен
глава играеше с дипломацията. Като добър арабин играеше с лукавство. Но логиката не е направена нито
от лукавство, нито от дипломация. А неговата западна култура, основана върху логиката, сега му служеше
само за да издигне до нови висини отчаянието му. Погледна ме втренчено в очите, почти умолително: но
какво искаш да ти отговоря, знаеш добре, че това са само приказки и аз нямам избор. После наведе глава и
забелязах, че не само мустаците, но и слепоочията са напръскани с бяло. Но аз трябваше да продължа с
въпросите.
Ваше Величество, когато говорят за палестинската държава, която искат да създадат,
командирите на федаините винаги повтарят, че тя ще включва територията по левия бряг на река
Йордан, с една дума Западния бряг. Но нали тази територия принадлежи на кралство Йордания?
Да, но е населена почти изцяло от палестинци: тя е Палестина. Затова е нормално палестинците рано
или късно да си възвърнат владението. И за да съм верен на направения от мен избор, е нормално да не се
противопоставям. Когато дойде моментът, аз ще поискам палестинците от Западния бряг да решат дали
искат да останат с Йордания или да станат независими. Ще им кажа: решете сами вашето бъдеще. После
ще приема тяхното решение.
Но тогава... какво ще остане от Йордания?
Ще остане... онова, което ще остане. Знам много добре, че Западният бряг съставлява най-
плодородната територия на Йордания; като го окупираха, израелците ни причиниха огромни
икономически загуби. Но отново възниква необходимост от избор: интересите или съвестта. Когато един
крал, всъщност държавен глава, потвърждава правото на самоопределение на народите, трябва да прилага
идеята си докрай. Много е лесно да сме либерали на думи, твърде трудно на дело. Също така, когато тази
война свърши, Йордания ще се окаже държавата, заплатила най-жестоко и с най-много скръб от всички.
Ваше Величество, в тази част на Йордания, от която сте готов да се откажете, се намира
Йерусалим.
Да... Но Йерусалим никога не трябва да бъде нечие притежание. Йерусалим е свещен колкото за
мюсюлманите, толкова и за християните и евреите: по това ние арабите сме единни. Проблемът е в това, че
израелците също трябва да си дават сметка и да признаят нашите права върху арабската част на
Йерусалим. А също и да не претендират да я присъединят към Израел. Вие подчертавате бъдещите
разногласия в арабския свят и забравяте, че точно израелците искат да ни смажат със своя експанзионизъм.
Ваше Величество, тези разногласия не принадлежат към бъдещето, а са част от настоящето.
Арабското единство не съществува: видя се в Рабат.
Конференцията в Рабат не беше полезна, но аз винаги съм знаел, че арабското единство не се постига
на масата, като се съберат в една зала държавните глави на различните арабски страни. То се постига само
по пътя на двустранните контакти: бавно, търпеливо. Ние и Сирия, ние и Египет... Бил съм няколко пъти в
Египет и пак ще отида, защото всяка среща е по-плодотворна, отколкото се смята. Недоразуменията се
изглаждат, подробностите се изясняват...
Ваше Величество, винаги Вие отивате при Насър. Никога Насър не идва при Вас. Позволено ли е
да се вадят заключения?
Пътува, който се бои по-малко от пътуването: на някои им е неприятно в самолет, защото прекалено
държат на живота си. Да го кажем така: аз се чувствам добре в самолет, не се страхувам да пътувам, за да
търся приятели.
Дори когато приятелите се опитват да свалят самолета Ви, както се случи с онези сирийски
www.spiralata.net 83
„Миг“-ове? Бъркам ли, Ваше Величество, или все арабските Ви приятели като Насър желаят
смъртта Ви?
Направи опит да се усмихне, но се получи само гримаса, и не отговори нищо. Нямаше какво да
отговори и аз го измъчвах напразно. Как да попиташ някой човек с вързани ръце и крака: „Къде ще ходиш
тази вечер? Пеша ли ще отидеш, или с кола?“. Едно политическо интервю с Хюсеин е лишено от смисъл
начинание: служи само за да разбереш, че той е свестен човек, изпълнен с благородни мечти и напълно
алергичен към реалността. Един бойскаут, който искрено се заблуждава, че помага на някоя престаряла
паралитичка да пресече пистата в Монца по време на състезание. Обезкуражена, изоставих политическите
въпроси и преминах към онези, доста по-очарователните: за неговия живот, висящ на косъм.
Казваш Хюсеин и все едно си изрекъл атентати, опитите за покушение срещу него вече не ги броят.
Заговори, пистолетни изстрели, бомби, отрова. Самият той пише в една книга: „Заговорите срещу мен са
толкова многобройни, разнообразни и непрестанни, че понякога се чувствам като герой от криминален
роман“.
Знае се, че първият път се е случило, когато е бил на седемнайсет и убили пред него дядо му, крал
Абдула. Станало на прага на джамията Ал Акса в Йерусалим и куршумите от пистолет не били изстреляни
само срещу Абдула, един улучил право в сърцето и него. Спасил го един тежък медал, който дядото
закачил на униформата му: куршумът се сплескал в него.
Случката със сирийските „Миг“-ове е от 1958-а. Летял със своя самолет към Европа и го атакували в
двойка, спасил се благодарение на пилотските си умения, като пикирал, а после се издигнал, сменяйки
посоката на зигзаг, с риск да се разбие по върховете и хълмовете.
През 1960-а се опитали да го елиминират по коварен начин. Разболял се от синузит и докторът му
предписал лечение с капки за нос. Когато Хюсеин отворил ново шишенце, една капка паднала върху
мивката и мястото кипнало, скоро се образувала дупчица: някой бил заменил лекарството със сярна
киселина. А какво да кажем за слугата, опитал се да го прободе с нож, докато спи? Или за готвача, който
му слагал отрова в храната? Усетили се, защото адютантът му давал от храната на дворцовите котки и
веднъж те умрели. А бомбата, заложена в канцеларията на неговия премиер-министър Хаза Маджали в
деня, когато Хюсеин трябвало да го посети? Хюсеин се отървал, защото бомбата избухнала предварително
и убила само премиер-министъра и други осем човека. А четирите откоса от автомат срещу колата,
приличаща на неговата, но всъщност на чичо му? А бунтът на военните, организиран от
главнокомандващия на неговата армия, Абу Нувар? Войските били в казармите в Зарка, Хюсеин се качил
на един джип и отишъл при тях. Слязъл от джипа и видял насочен срещу него пистолет: този път се
спасил, защото бил по-бърз от другия. Винаги носи един „Колт“ 38, втъкнат в колана си, а когато отива да
спи, го оставя под възглавницата.
Това е най-изключителният факт в живота на Хюсеин: колкото повече животът му е в опасност,
толкова повече той се излага на нови опасности. Денят, в който пристигнах в Аман, забелязах на пистата
един набит, мустакат младеж, приличащ много на Хюсеин. Той помогна на една млада госпожа с две деца
да се качат на самолета, излитащ за Лондон, после се запъти към паркирания до изхода „Мерцедес“, седна
на волана и потегли сам по пътя, водещ към града. Казах: „Онзи там приличаше на Хюсеин“. Отговориха:
„Беше Хюсеин“. Възкликнах: „Ама как така? Пътува без ескорт, незащитен, просто така“? Отговориха:
„Винаги“.
Безсмислено е да подчертавам, че е смел. Той е безразсъдно, дразнещо смел. През 1967-а, когато
израелците напреднали в Йордания, бил единственият държавен глава, отишъл на фронта. Сам в джипа си.
Войниците му бягали, разбити, а той продължавал напред, под свистенето на бомбите и мините. Миналия
януари, когато израелците преминали границата при Ел Сифа и атакували с петдесет танка, отишъл там, за

www.spiralata.net 84
да следи битката.
В миналото някои неща са ги правели пълководците, сега даже и генералите не участват в битката.
Няма как да не заключа, че физическите опасности му харесват. И наблягам на думата „физика“, която е
неговото голямо качество, както при биковете. Самите спортове, които практикува, представляват
физическа опасност и толкова. Забавлява се да скача с парашут, да гаси двигателите на хеликотера, за да
започне свободно падане и да поеме контрола в последния момент, да кара своето порше с триста
километра в час, че и отгоре, да прави безразсъдни фигури със самолета си „Хоукър Хънтър“.
Преди време обичал да се преоблича като шофьор на такси и нощем да търси клиенти по улиците на
Аман, а после да ги пита какво мислят за новия крал. Сега се задоволява да отиде при Насър, тоест при
организатора на шегата с „Миг“-овете. И да се движи с пистолет.
Ваше Величество, ние италианците имаме една пословица, която във Вашия случай може да
бъде обърната така: Нека Бог ме пази от враговете, от приятелите ще се пазя сам. Сигурен ли сте,
че този пистолет е достатъчен, за да гарантира сигурността Ви?
Хората на Запад все се опасяват, че мога да бъда убит. Първото нещо, което ме питат, е: „Ама Вие не
се ли страхувате, че ще Ви убият?“. Не, дори не ми идва наум. Кълна се. Виждал съм смъртта в лицето
толкова пъти, че вече съм свикнал с риска, както с деня и нощта. От друга страна, ако се оставя да бъда
обсебен от мисълта за смъртта, повече няма да изляза от дома си, а не бих се чувствал на сигурно дори и
там. Аз съм арабин, вярвам в съдбата: нека бъде Божията воля и ако е писано да се случи, ще се случи.
Ваше Величество, за фатализъм говорят всички онези, които се забавляват, като рискуват.
Не, не е вярно, че рискът ми харесва, никой интелигентен човек не обича да излага на опасност живота
си. Но за мен рискът се е превърнал в естествена среда, в нея живея: както водата за някоя риба. Една риба
не си дава сметка, че живее във водата, защото не би могла да живее другаде. Спортът ме привлича, вярно,
а той винаги предлага риск в някакви предели, иначе не е спорт. Но не го правя заради това, а защото
изпитвам нужда да се движа, да се упражнявам. Веднъж някой ме попита дали качеството, на което се
възхищавам най-много в един човек, е смелостта. Отначало се поколебах дали да отговоря с „да“. Разбира
се, възхищавам се на смелостта, изгубилият кураж човек не е човек. Но смелостта на тялото не е
достатъчна, ако не е придружена от интелигентност, затова в един човек уважавам най-много
интелигентността. Само с нея се разрешават нещата, и с решителност.
Даже и с нея не, Ваше Величество. И Вашият случай го показва. Преди ми говорехте за бъдещи
планове, но аз бих искала да Ви репликирам с един реалистичен въпрос: понякога не Ви ли се случва да
не издържате повече, да мечтаете за нещо по-практично, ще рече да пратите всичко по дяволите и
да се оттеглите на спокойствие?
Да... Боя се че да. Има дни, в които човек с работа като моята наистина се замисля. Събужда се сутрин
и си казва: стига... Всяка сутрин е дилема: да продължа или не? И всяка сутрин завършва с разрешаването
на дилемата, вътрешно си казвам: продължавай, трябва да продължиш! Знаете ли, аз не бях роден, за да
бъда крал. Когато бях още момче и перспективата да стана крал още беше далечна, защото след смъртта на
дядо кралството щеше да наследи баща ми, исках да си избера някаква професия. Колебаех се дали да
стана адвокат, или пилот. Да учиш право е чудесно, особено ако вярваш в законите, както аз вярвам. И
после, правото е изследване на всички „защо“: сигурно щях да бъда отличен адвокат, знам си го.
Диалектическата игра между справедливо и несправедливо, между правилно и неправилно... Да, още по-
добре, отколкото да стана пилот. Въпреки че да пилотирам самолети за мен е изключителна радост:
безбрежните пространства, технологиите. Когато пилотирам своя самолет, никога не позволявам на втория
пилот да поеме управлението. Обаче дядо умря така внезапно и... Баща ми се разболя и се падна на мен да
стана крал. Толкова млад, едва навършил седемнайсет години. Малко, прекалено малко. Ако знаете колко
www.spiralata.net 85
трудно ми беше. Не знаех нищичко и бърках, бърках... Толкова години правех грешки. Научих се
прекалено късно.
А когато се научихте, хареса ли Ви, Ваше Величество? Даже да задам въпроса с по-груби и
откровени думи: ако изхождаме от днешната ситуация, вярвате ли, че си струва?
Какъв труден, неудобен въпрос. Вече Ви казах, че не аз избрах с какво да се занимавам, и че ако имах
възможност, може би нямаше да го сторя. Ако да бъдеш държавен глава е присъда за определен срок, да
бъдеш крал е доживотна присъда. Но аз не бива да се питам харесва ли ми или не, проблемът е, че трябва
да го правя дори да не ми харесва. Във всяка една работа има дни на умора и досада, но ако се огънем пред
тях, ще направим като налудничавите хора, които непрекъснато сменят работата си и накрая навсякъде я
вършат зле. Не, докато моят народ ме иска, или докато съм жив сред един народ, който ме иска, аз няма да
изоставя кралските си задължения. Първо се заклех пред себе си, а после пред другите. И не само защото е
въпрос на чест, повярвайте ми, а защото аз обичам своята земя. Да я изоставя и да заживея на Коста
Адзура би било подлост, предателство. Независимо дали в моя случай си струва, или не, аз оставам. Готов
да се изправя срещу всеки, който се опита да ме отстрани въпреки волята на народа ми.
Беше ми обещал четиресет минути. Изминаха четиресет и пет. Погледна часовника си и каза: „Жалко,
трябва да свършваме, имам друг ангажимент. Но бихме могли да се видим у дома: следващата седмица се
връща жена ми. Знам, че с голямо удоволствие ще Ви предложи чаша чай“.
Разделихме се с това обещание, после се случи битката при Ел Сифа и никога не изпих онази чаша
чай. Трябваше да чакам много дни, а ми се искаше да си тръгвам. Въпреки това го видях още веднъж, след
два дена. Беше по време на нещо като тържество, провеждащо се в Салт, градът между Аман и моста
Аленби. Кралят трябваше да говори пред първенците на града и населението. Появи се под дъжда, облечен
като войник: панталон в цвят каки, тениска в същия цвят, червена барета и пистолет на хълбока.
Мокър и спокоен премина през тълпата, която го стискаше като менгеме, и стигна до залата с
първенците, за да държи първата реч там. Приближи се до микрофона, започна да говори и веднага токът
изгасна заради късо съединение, микрофонът стана безполезен. Разбира се, саботаж с цел подигравка. И
ето: някой друг би спрял да говори, щеше да изчака. Той обаче не. В полумрака и без да повишава дори
мъничко глас продължи невъзмутимо да говори онова, което имаше да каже: запази достойнството си
непокътнато. После отиде до един прозорец и се обърна към тълпата отвън. Хората изглеждаха полудели
от обич, викаха в един глас: „Хюсеин, Хюсеин! Аллах да пази нашия крал, нашия Хюсеин!“. Бях до него,
видях устните му да потреперват, очите му се насълзиха. А после долових как сълзите разводняват гласа
му: не, един мъж не плаче, ако не вярва. Хюсеин наистина вярва в онова, което прави, грешно или
правилно, каквото е. Наистина обича онзи клет народ, измъчван от приятели и врагове, мишена за всяко
насилие, за всеки ламтеж. А в клетката, където е затворен, не е попаднал поради слабост, а заради грешка,
дължаща се на неопитност и нека си го кажем, на наивна увереност. Не се става така изведнъж държавен
глава на седемнайсет години, особено когато трябва да сложиш трънливата корона, за да се сблъскаш със
събития над твоето ниво. За да се справиш в историческа ситуация като тази, в която се оказал Хюсеин, би
трябвало да си гений или мошеник, а не бойскаут, мечтаещ да стане адвокат. Точно това го прави най-
трагическия персонаж, интервюиран от мен досега. Най-трагическият персонаж в най-трагическата страна.
Защото кой изстрада и страда най-много в тази война? Йордания. Кой плати и плаща най-много?
Йордания. Египет загуби една пустиня, Сирия малко възвишения, Ирак и Саудитска Арабия не загубиха
нищо: затова пък Йордания загуби единствената плодородна земя, притежавана преди, онази долина,
където растат най-вкусните плодове, най-силното вино, най-висококачественият зехтин. Всички
земеделски продукти на Йордания идваха от Западния бряг, днес окупиран от Израел: ако Йордания иска
да яде, трябва да ги внася от Израел. Мостът Аленби остава отворен от осем сутринта до един следобед
точно заради това: за да преминават камионите с портокали, домати, зеленчуци, вино, олио, които за

www.spiralata.net 86
учудване израелците продават на своите врагове, за да не допускат до своя пазар стоки, които биха
свалили цените.
Освен това Йордания загуби Йерусалим и Мъртво море – туристически обекти, където чужденците
идваха на ваканция. Загуби всичко, спечелвайки в замяна враждебното присъствие на федаините и
израелските репресии. Бомбардировките в Египет не са нищо в сравнение с тези в Йордания: жертвата, в
чиято земя израелците вилнеят най-много, е Хюсеин, тоест единственият, който никога не ги е обиждал
или заплашвал да ги хвърли в морето, и е декларирал безрезервно правото им на съществуване.
Последният път, когато самолетите „Мираж“ бомбардираха малкото летище на Аман, някои бомби
паднаха върху кралския дворец. Не се знае според какъв критерий. Вероятно са останали на някой зъл
пилот и той си е казал: я да се позабавлявам, ще ги хвърля върху главата на Хюсеин. И ето вече настъпи
моментът, когато ще се опитам да направя някои изводи от това пътуване, което вече определих като
драма на нашата съвест.
С целия си либерализъм, смелост и желание за мир Хюсеин не е човекът, който би разрешил
конфликта в Близкия изток. Даже го задълбочава, превръща го в страдание. Защо? Защото ако федаините
успяват в намерението си да предизвикат още един Виетнам, това се дължи на факта, че Хюсеин им е
разрешил да се настанят в своите военни бази в Йордания. Без Йордания федаините никога не биха успели
да имитират виетконгците, сражаващи се благодарение на подкрепата от Северен Виетнам. Федаините са
създали своя Северен Виетнам в Йордания, без Хюсеин да си даде сметка за това. Може би, както всички,
не ги е взел насериозно, или не е разбрал, че да приемеш хиляди бежанци, означава да запалиш фитила на
бомбата у дома си. Когато един народ е горд като палестинския народ и има зад гърба си векове
цивилизация, не остава задълго в състояние на инертност, което вкаменява унижените и оскърбените. Рано
или късно надига глава, организира се и тръгва напред. Същото се е случило с евреите: след като са
търпели векове наред да ги избиват като овце, са се превърнали в лъвове.
Случаят с палестинците напомня много на този с евреите. И едните, и другите са защитили правата си,
стъпвайки в чужда страна. И едните, и другите са били окуражавани или подстрекавани от чуждестранни
сили, които сега си служат с тях. И едните, и другите се позовават на отечество, което не съществува от
векове и чиито граници отгоре на това са неясни. За да приемем историческите мотиви на Израел, трябва
да се върнем в царството на Соломон и Давид, за да приемем историческите мотиви на палестинците,
трябва да се върнем във вековете преди турските завоевания. Да, съществува палестински народ, но не
съществува Палестина: нито от географска гледна точка, нито в исторически план. Ненапразно, когато
задавах точни въпроси на палестинските командири, ги поставях в затруднено положение. Аз питах: „Но
какво е Палестина? Къде са нейните граници?“. И те отговаряха: „Границите не ни интересуват“. Но аз
репликирах: „Що за приказки са това? Ако искате да създадете една държава, би трябвало да кажете къде
започва и къде свършва тя!“. А те казваха: „Хм, ами да кажем, че границите са определените преди време
от британския мандат“. А пък аз: „Какво!? Обвинявате, и то с право нас от Запада, че сме ви съсипали, а
после искате да се върнете към границите, които сме очертали произволно“. Или пък питах: „Кое е вашето
знаме?“. А те: „Това с бяло, черно, зелено, червено“. „А имаше ли го преди?“ „Не, преди го нямаше“. „А
какво означава това знаме?“ „Ами, бялото е цветът на багдадските халифи, черното на халифите на
Дамаск, зеленият цвят е на Египет и така нататък.“ „Но аз питам за палестинското знаме!“ „Да, но ние сме
част от арабската нация.“
И какво означава арабска нация? То е като да се каже европейска нация: не съществува. Онзи
високоинтелигентен англичанин, който познава Близкия изток по-добре от Англия, Глъб паша, казва по
този въпрос: „Арабите не са един и същ народ, а културна група от напълно различни народи“. Това не е
политическо мнение, а научен факт, който антрополозите могат да докажат с изследвания на кръвта,
черепа, очите, косите и т.н. Арабският свят може да бъде сравняван с латиноамериканския, вече образувал
доста свързана лингвистична и културна група, но съставен от много суверенни и независими държави.
www.spiralata.net 87
Куба не е Никарагуа, нито Бразилия или Уругвай. Връзката между Египет и Палестина обаче е по-далечна,
отколкото между Куба и Никарагуа: може да бъде сравнявана с връзката между Германия и Англия или
между Холандия и Англия. Като етнически групи германците и англичаните или холандците и
англичаните си приличат колкото египтяните и палестинците. Някой би казал: „Но египтяните и
палестинците говорят арабски, нали?“. Говорят го, но с огромни различия. Техните лингвистични сходства
не означават, че имат етнически прилики: те са резултат от завоеванията по време на войните и толкова.
Да видим сега какво общо имат палестинците с евреите: и те са разпръснати по света, изтръгнати от
една родина, която вече няма географско измерение, национално знаме, икономическа и социална
структура, зачатък на някаква държава. Всички ли са били изгонени с терор и насилие? Не всички. Дори да
са много нисък процент, някой казва три, друг шест процента, някои са си тръгнали по своя воля: след като
са продали земята си на евреите. Други, вместо да се затворят в бежанските лагери и да се въоръжават, за
да се завърнат някой ден у дома, са се установили в страни, където са пуснали нови корени и са взели
гражданство. Страната, която от великодушие или заради интереси е приютила стотици хиляди и веднага
им е предоставила гражданство, е била точно Йордания. И ако трябва да говорим за морал, би трябвало
също да признаем, че не е морално да получиш гражданство в една страна, да се закълнеш във вярност на
една страна, да използваш същата тази страна и после да се обърнеш срещу нея с думите: „Но аз не съм
йорданец, аз съм палестинец“. Определи се: или искаш да си йорданец, или искаш да си палестинец. Освен
ако ти не си станал йорданец с намерението да отмъкнеш Йордания от йорданците, да постъпиш с
Йордания така, както израелците постъпиха с Палестина.
Дали плановете на палестинците, станали йордански граждани, са били такива? Изглежда така, след
като сега отстояват правата си върху Западния бряг. Но само него ли? Когато попитах Хюсеин какво ще
остане от Йордания, той добре знаеше, че намеквам за риска да видим цяла Йордания превърната в
Палестина. Някои вече говорят скришом, че и от практическа гледна точка е напълно възможно.
Единствено бедуините, истинските йорданци, биха защитили Хюсеин от някой държавен преврат. А
масовото преселване на палестинците отвъд Йордан е споило етнически двата бряга на реката, потискайки
всячески бедуините. И не само, в сравнение с палестинците бедуините представляват малцинство, но не
контролират по никакъв начин икономическите и финансови структури на Йордания. Те са в ръцете на
палестинците, които приличат на евреите и по това: с интелигентност и пари успяват да доминират в
страните, където са се установили. Това е техният закон на оцеляване. Но ако сме се трогвали заради
евреите, а сега се вълнуваме заради палестинците, трябва да бъдем последователни и да се трогнем и за
йорданците: даже за бедуините, представляващи истинския йордански народ. Освен ако логиката не е само
мнение, а справедливостта – мошеничество.
Работата е там, че историята никога не я правят онези, дето вярват в логиката и справедливостта: тя
винаги е дело на хората, които упражняват власт и насилие. И ако искаме да погледнем с малко реализъм
на конфликта в Близкия изток, трябва да приемем, че той не е ръководен от някакъв спонтанен
националистически дух, а от интересите на Великите сили. Америка от една страна, Русия от друга и
Китай на заден план. От деня, в който хората са престанали да бъдат лишени от разсъдък животни и са се
превърнали в мислещи животни, Средиземноморието е център на хиляди желания. Тук римляните са
изградили една незабравима империя, тук е създадена Османската империя, тук са се показвали онези,
които са имали стремежи да господстват в света. Наполеон не нахлува ли в Египет заради това? Само
Русия не стига никога до Средиземно море, но от сто и петдесет години мечтае за това.
По същия начин, по който англичани, французи и американци подкрепят създаването на Израел, за да
не изгубят тази част от Средиземноморието, днес руснаците подкрепят създаването на палестинска
държава, за да стъпят в зоната. Вярно: предпазливо, доста мудно. Но времето е най-доброто оръжие на
търпеливата руска политика, а палестинците също не бързат: готови са да воюват поколения наред.
Гледката на обучаваните във военните лагери деца е нищо в сравнение с изявленията на командирите от
www.spiralata.net 88
Фатах: „Вие на Запад използвате хапчета, за да ограничите раждаемостта, ние палестинците искаме
хапчета за повишаването ѝ. Да, насърчаваме нашите жени да раждат деца, защото в следващите двайсет-
трийсет години ще имаме нужда от много войници“. Или пък: „Нас не ни интересуват човешките загуби,
притесняваме се, когато губим автомати „Калашников“ и катюши. Тези приказки научават от Пекин.
Защото автоматите и катюшите идват от Москва, а идеите от Пекин. Книги, плакати, лозунги, психолого-
революционни тактики са запазена китайска марка, омърсена с непонятен за нас фанатизъм. Тя влияе не
само на саботажите на Народния фронт, но и върху пропагандата на Фатах. В един вестник на Фатах се
натъкнах на статия, придружена от снимка, в която Сирхан Сирхан беше описан като „герой на
съпротивата“. Веднага си помислих, че става дума за съвпадение на имената и възкликнах: „Да не би това
да е Сирхан Сирхан, който уби Робърт Кенеди?“. „Разбира се.“ „И го считате за герой?“ „Такъв е.“ „Но
Сирхан Сирхан е убиец!“ „Сирхан Сирхан наказа със смърт един враг на Палестина.“
После, когато говорих с командирите на Фатах, поисках обяснение за този странен случай. Най-
интелигентните ми отговориха с поклащане на глава, други поддържаха тезата за героя. И аз, която не
вярвах в историята на Сирхан Сирхан, убил Боб Кенеди, защото той изтъквал приятелството си с Израел,
оттогава вярвам безрезервно.
Извод: ние, европейците, ние от Запада имаме много грехове към евреите и палестинците. Но не сме
само ние. И е дошло време също и другите да проумеят и да не отричат своята отговорност. В крайна
сметка те са, които пренасят конфликта в Близкия изток в къщата ни, със заплахата за трета световна
война.
Както при всички войни, палестинската съпротива е следена с променливи периоди на възхищение и
на възмущение, на симпатия и на несъгласие: в зависимост от епизодите и хората, с които се сблъскаш.
Ако отидеш на фронта при федаините, преминаващи през линиите под смъртна заплаха, не може да не ги
обичаш. Ако задаваш въпроси на момичето, взривило супермаркет, или на онзи тип, за когото Сирхан
Сирхан е герой, не може да не изпитваш негодувание. Разбира се, трябва да призная, че да ги познаваш
добре, не винаги ти помага да ги разбираш по-добре. А това се случва точно вследствие на дълбоката
ненавист, с която те нападат по всеки повод, заради безразсъдството, когато отхвърлят правото ти да
кажеш: „Аз не вярвам в насилието, аз не вярвам в оръжията, аз не вярвам на хората, убиващи други хора“.
От човешка гледна точка, а също и от историческа, палестинците имат право: те наистина са се
превърнали в новите евреи на земята. Но тогава по същите причини имат право и евреите, те не могат на
свой ред да се превърнат в палестинци. Но тежко ти, ако го твърдиш, рискуваш да си навлечеш куршум в
главата, бомба в леглото, отрова в супата. Е, аз пак ще го казвам. Отровата в супата също е цената,
плащана понякога от нас, за да постъпваме според собствената си съвест. Цената на свободата.

ТРЕТА ЧАСТ
Ловът на евреи

Мюнхен 1972-ра
Разказът на оцелелите
Това е разказът на Шмуел Лалкин, водачът на израелската делегация на олимпидата, избавил се от
клопката на арабските терористи заедно с четирима атлети и двама лекари. Докато арабите безуспешно го
издирвали, Лалкин постоянно следял трагедията: от момента, когато осмината нахлули в стаите на
израелците, до момента, в който заложниците били натоварени на хеликоптерите, в които намерили
www.spiralata.net 89
смъртта си. Интервюто с Лалкин направих у дома му в Тел Авив, на английски. Лалкин е много уважаван в
Израел заради миналото си на патриот и войник, говореше сдържано, равнодушно: подчертавайки, че
неговите заключения изразяват единствено личната му преценка. Но нека обясня, че тази преценка съвпада
с мнението за случилото се на почти всички негови сънародници.
Изстрелите ме събудиха в четири и половина сутринта. Приглушени, далечни изстрели. Би трябвало
да схвана, че идват откъм затворено пространство, откъм една от нашите стаи. Вместо това станах, отидох
на прозореца и си помислих: „Странно, прилича на стрелба, но не съм напълно сигурен, сигурно някой
вдига шум или е счупил нещо“. После си казах, че вероятно някой слабоумник се забавлява като хвърля
бомбички, или пощурял от радост победител в стрелбата продължава да натиска спусъка. В олимпийското
село винаги беше много шумно, денем и нощем, до късно през нощта. Излязох навън. Вече беше съмнало,
на пътя не се виждаше никой, нито полицай, нито спортист, пусто. Реших, че бомбичките или изстрелите
идват от отдалечена от нашата зона и се върнах в леглото. Дори за миг не се усъмних, че в една от нашите
стаи се случва нещо. Ние израелците бяхме настанени в тази къща с пет стаи и аз спях самичък в стая
номер пет. В номер четири бяха настанени двамата лекари на отбора. В номер три – борци и щангисти. В
номер две пребиваваха фехтовачи и състезатели по стрелба, а в номер едно – треньорите. Всяка стая
отстоеше поне на четири метра от съседната. Останах в леглото десет, петнадесет минути, опитвах се да
заспя отново. След петнайсет минути отново чух изстрели. Отново скочих от леглото и изтичах на
прозореца. От прозореца на стая номер две се бяха показали също Зелих Строх и Хенри Хершковиц, двама
от нашите участници в състезанията по стрелба. Зелих ме попита дали знам какво се случва и аз му
отговорих, че не съм забелязал нищо. После на бегом се появи един полицай в синя униформа с уоки токи,
и толкова. Попита ме дали съм видял нещо, отговорих му отрицателно. И после изведнъж забелязах онзи
арабин пред вратата на стая номер три. Носеше анцуг, а на главата имаше шапка като онези на
бойскаутите, лицето беше покрито с маска с две дупки за очите, държеше в ръцете си автомат с пръст на
спусъка. Тогава разбрах всичко и си казах: „Това е!“. Още от началото на игрите очаквах нещо. Не си
правех илюзии, че ще стигнем до края, без да се случи нещо. Не, в момента не помислих да избягам. Аз
съм на четиресет и седем години и съм воювал в три войни, войната през 1948-а, следващата през 1950-а,
онази през 1967-а, участвал съм в съпротивата срещу англичаните, прекарах две години в затвора за
саботаж, разбирам от партизанска война и пред един арабин с автомат в ръцете запазвам абсолютно
спокойствие. Познавам арабите. Те винаги започват с мисълта да печелят време, да преговарят. С хладен
ум пресметнах: стая номер три е загубена, номер едно може би също, трябва да спася хората от номер две
и номер четири. Спокойно се обърнах към Строх и Хершковиц, които още стояха на прозореца като
парализирани, и им заповядах: „Махайте се от прозореца! Излезте от стаята! Тичайте към номер пет!“.
После слязох на долния етаж, за да телефонирам на лекарите в номер четири и на журналистите в залата за
пресконференции. Имаше повече от хиляда евреи на олимпиадата, имахме даже и един детски лагер и
вероятно арабската атака не се ограничаваше само с нашите стаи. Необходимо беше журналистите да
вдигнат тревога. Не, не се обадих в стая номер три. Това би означавало да предупредя арабите, че има още
хора за залавяне. Нито пък в стая номер едно. Освен че в нея нямаше телефон, вече бях сигурен, че арабите
са я завзели. Беше най-беззащитната стая, намираше се в ъгъла на къщата и имаше спираловидна стълба за
надолу: перфектна за отстъпление. На мястото на един арабин аз бих започнал от стая номер едно. След
като се обадих, се върнах на прозореца: арабинът още беше пред вратата на трета стая. Млад, нисък,
мършав. И уверен. Говореше с полицая на немски, много добър немски и казваше, че ако до обяд Израел
не освободи двеста политически затворници, той и неговите другари ще убият заложниците. Ако не им
вярват, то той ще покаже нагледно: има един труп за изхвърляне. Едва беше казал това и изхвърлиха един
труп навън. Ей така, като торба с парцали. На тротоара. Беше тялото на Моше Вайнберг, треньор. Цялото
покрито с кръв. Кръв по лицето, по гърдите, по корема. Бяха го направили на решето, обезобразили.
Когато го видях, за момент почти изгубих присъствие на духа. Но веднага се стегнах и си казах: „Ето го
първия“. А после: „Другите ще останат живи още малко, после ще ги убият като него. Ще ги избият
всичките, никога няма да ги спасим. Не сме в Израел, а в Германия“. Не, не хранех надежда, не бях
www.spiralata.net 90
оптимист. От момента, в който видях трупа на Моше, нямаше и капчица оптимизъм в мен. Никога не съм
се заблуждавал. Все съм си казвал: „Намираме се в Германия. Може да свърши зле, и толкова“.
А когато дойде линейката... Дойде линейката и излязоха двама санитари с носилка. Прехвърлиха
тялото на Моше върху нея и после му преслушаха сърцето, за да видят дали още бие. Но беше спряло,
затова вдигнаха ръце към небето, все едно да кажат: „Да, наистина е мъртъв“. После го откараха. В това
време арабинът крещеше. Беше изгубил своята умереност и крещеше: „Ако исканията ни не бъдат приети,
ще ги избием всичките. На всеки кръгъл час ще убиваме по един!“. Полицаят изглежда не вярваше. Тръгна
си и се върна с една полицайка, но изглежда и тя не беше в час. Единствено аз вярвах, че ще се случи. Не
само защото знаех, че Моше е убит като доказателство, а и защото познавам хората си и бях убеден, че в
Йерусалим никога няма да се съгласят с изнудването. Никога. Това е закон, който сме си наложили и
никога не нарушаваме. А когато не постигнат исканото от тях, убиват. Разбира се, че търсеха мен, също и
мен. Не се съмнявах в това, а по-късно щеше да ми го потвърди Соколски, един от двамата, успели да
избягат. Нахлувайки в стая номер едно, арабите попитали къде е ръководителят на делегацията. Но сега
трябваше да се погрижа за Строх, Хершковиц, Йехуда Вайнщайн, Дан Алон: групата, която не се
решаваше да напусне втора стая, защото в такъв случай трябваше да мине пред стая номер три, където
бяха арабите. Най-накрая се решиха, около пет и половина, след като забелязаха спуснатите пердета на
номер три. Тъй като стаята им беше на първия етаж, както моята, преминаха за миг през терасата и
връхлетяха при мен. Потресени. Аз ги изпъдих: „Тръгвайте, тръгвайте!“. Искаха да се насочат към стаята
на уругвайците, съседна на моята, но ги накарах да скочат през прозореца, защото ми се стори по-сигурно.
Двамата лекари от номер четири обаче избягаха много по-късно – към девет часа. Никога няма да
разбера защо. Аз избягах преди тях, след като разбрах, че се бавят прекалено. Направих го сам, скочих от
прозореца по същия начин като другите. Не беше трудно, не. Единствено рискувах да бъда улучен от
куршум, тъй като имаше вероятност да са видели преминаващите сенки на Строх, Хершковиц, Вайнщайн,
Дан Алон, и ако ги бяха видели, нямаше да се излъжат втори път. Но нямах избор. Скочих. Скочих и бягах,
бягах, бягах.
Разбира се, че се страхувах, докато тичах. Не познавам човек, който би си позволил лукса да не се
страхува в подобни обстоятелства. Като изключим може би Моше Даян. Но дали ми вярвате или не,
болката беше повече от страха. Или чувството на неловкост? Чувствах се неловко. Същото изпитваш и на
война, когато твой другар умре, а ти тичаш към прикритието. Мислех си: „Ако успея да пробягам тези
десет, тези двайсет метра, съм спасен“, и в същото време виждах лицата на моите другари, осъдени на
смърт. Всичките тринадесет. Казвам тринадесет, защото в онзи момент вярвах, че са толкова: не знаех, че
Гади Забари и Тувиа Соколски са успели да избягат. С някои от тях бях воювал през 1967-а; познавах
житейския път на всеки, защото от десет години съм президент на Израелската спортна федерация и...
Боже мой, оставете ме да обясня. Искам да кажа: като атлети не бяха нищо особено, даже
посредствени. Но като хора нямаха цена. И ги обичах. Например Йосиф Романо. Там беше Йосиф Романо,
декоратор по занаят. Декораторите обикновено са дребни, слабички, как да кажа, деликатни. Той обаче
беше нещо като бик и деликатни бяха само ръцете и сърцето му. Мек като захарен памук. Баща на три
момичета, обичаше ги почти с женска нежност и замина за олимпиадата с думите: „Това е последният път,
когато участвам в спортно състезание. Край на спорта, защото не ми остава време да се занимавам с
децата“. Добър и смел човек.
Беше и Амицур Шапира, треньор, преподаваше в спортния институт и предишния ден сияеше от
щастие, защото една от неговите атлетки влезе във финала на сто метра: „Колко години работя, та да се
види накрая колко способен треньор съм!“.
Там беше и Давид Бергер, адвокат, пристигнал от Съединените щати преди четири години, способен и
фин човек, истински идеалист, а не от онези американски евреи, идващи в Израел само като туристи. Още
www.spiralata.net 91
и Марк Славин, той ме разчувства най-много от всички, защото беше само на осемнайсет, напуснал Русия
преди три месеца. Ленинградчанин, струва ми се. Борил се като лъв, за да замине за Израел и да придобие
гражданство, не знаеше нито дума на иврит. Нито пък английски, френски, немски: говореше руски и
толкова. С него се разбирахме с жестове и при всеки жест се смееше, смееше... Пратихме го на училище да
учи иврит. От политика не разбираше нищо, от арабския проблем почти нищо. Питах се дали е осъзнал
нахлуването на арабите в стая номер три, автоматите им, маскираните лица, заплахите, смъртта на Моше.
Обзалагам се, че не. Умрял е без да разбере защо. Оставил Русия, за да дойде и да умре без да разбере
защо. На осемнайсет години, без дори да знае езика на държавата, която представлява...
Да, за това мислех, докато бягах. Вярвате или не. И още: „Подлеци“! Арабските терористи са подлеци.
Тяхното не е партизанска война: казва го един, дето е водил партизанска война, и още как! Да нападнеш
група спортисти, докато спят, не е битка, а престъпление и толкова. Когато ние водехме партизанска война
срещу англичаните, нападахме войниците. Въоръжени хора. Аз никога не съм убил беззащитен човек, а те
какво мислят да постигнат с убийството на единайсет невъоръжени човека? Ами тази история с
избухналите в супермаркета бомби, пиратството по самолетите? Много удобно, по дяволите, твърде лесно!
Не са разбрали нищичко за нас. Не са разбрали, че вече не сме евреите от Втората световна война, евреите,
които се оставяха да бъдат убивани с милиони в концентрационните лагери. Променихме се, различни сме,
никога няма да се огънем. Защото сме уморени да бягаме насам-натам по света, да се спасяваме от
преследванията и омразата; вече си имаме държава и искаме да си я пазим. Защо не си втълпят в главите,
че никога няма да напуснем тази страна, че никога няма да избягаме оттук? Защо не проумеят, че е
невъзможно да ни премахнат, дори да избият почти всички? Убиват ни от хиляди години. Преди трийсет
години, в Германия, убиха шест милиона от нас. Въпреки това още сме живи, още раждаме деца, още
произнасяме молитви в Йерусалим, още... Аз не съм някой професор, не мога да кажа тези неща, както бих
искал. Но знам да говоря според истината.
И още, натрапчиво се питах защо се е паднало на стая номер три. А не на втора, четвърта, на пета
стая – моята. Не успявах да направя логическо заключение. Сега обаче мога. Естествено не мога да
представя годни доказателства: всички свидетели на тази история са мъртви. Но заедно със Забари и
Соколски почти възстанових фактите, а има само трима човека, които са способни да го направят, само
трима човека видяха нещо: аз, Гади Забари и Тувиа Соколски. Би трябвало да разпитате и Забари.
Соколски не, няма смисъл: той загуби разсъдъка си и не... не говори свързано. Аз съм единственият, успял
да измъкне нещо от него за няколко минути. Веднага след това си сложи молитвената шапчица на главата
и започна да се моли. Тувиа, който никога не се молеше, никога не е бил религиозен. Откакто говорих с
него, не прави нищо друго освен да мънка молитви с шапчицата на главата. Все едно е полудял. В Мюнхен
даже не искаше да се върне в стая номер едно, за да си прибере вещите и да покаже онези на другите. Все
повтаряше: „Стаята е окървавена, стаята е окървавена!“. Трябваше аз да прибера всичко. Пакетът с
дрехите му е тук, в службата ми в Тел Авив. Но той не го иска. И все повтаря: „Това са окървавени неща,
окървавени неща!“. А после отново започва молитви, писука като ранено птиче.
Историята. Как точно се случи всичко. Случи се така. Моше Вайнберг беше ходил в града и се прибра
късно, около четири сутринта. По това време се върна в олимпийското село и беше единственият облечен
от групата, арабите са го заловили, докато се връща. Може би е станало точно пред вратата на първа стая.
Едва ли е станало лесно, защото Моше беше як като бик, висок два и пет, тежеше сто и трийсет кила,
шампион по свободна борба. Дали тогава са го уцелили в лицето? Мисля, че да. После са го накарали да
открехне вратата на стая номер едно. Или да я отвори, кой знае. Отворил я Йосиф Гутфренд, съдия по
борба. Зърнал закачулените араби с автомати в ръце и се опитал да затвори вратата, след това извикал на
другарите си в стаята: „Момчета, бягайте! Спасявайте се!“. Соколски ми каза, че добре помни този вик и
черното лице на един арабин, опитващ се да влезе. После не помни нищо. Нищо освен скока през
прозореца, силата, с която го изкъртил. Заедно с рамката. Приземил се на площадчето бос, по пижама,
прекосил го и се скрил в стаите на корейците, където останал до девет часа. В суматохата, последвала
www.spiralata.net 92
неговото бягство, се разнесли изстрелите, които ме събудиха в четири и половина. Тогава арабите се
разделили на две групи и едната останала да пази в стая номер едно, а другата тръгнала да търси нови
заложници. Използвали Вайнберг за тази цел: разчитали, че като е ранен в бузата, няма да се съпротивлява.
Вайнберг не ги завел в съседната стая, номер две. В нея бяха стрелците и фехтовачите: крехки фигури
със слаби мускули, неспособни да се защитават. Пропуснал и четвърта стая, там били двамата лекари:
дребни, деликатни. Не ги насочил и към стая номер пет, знаел че съм сам. Избрал трета стая, знаел че там
има яки атлети, щангисти и борци. Надявал се, и ми се струва логично, Бергер и Забари, Славин и Халфин
да отблъснат атаката. Обаче четиримата били сънени и се оставили да бъдат изненадани, без да окажат
никаква съпротива. Заплашени с автоматите, се оставили да бъдат заведени на долния етаж, където Забари
избягал. Но тази част от историята ще Ви разкаже по-добре той. Работата е в това, че след бягството на
Забари арабите сметнали за невъзможно да останат долу и се върнали горе в стая номер три, със
заложниците от стаята и ранения в лицето Вайнберг. После преместили там и заложниците от първа стая и
така събрали единайсет човека, които да пазят. Прекалено. Започнала борба, може би предизвикана от
Вайнберг, може би от Бергер или Романо. Те са били най-смелите. В стаята момчетата имали ножове. Не
ловджийски ножове, а да си режат плодовете. Но ги грабнали, и мисля, че в този момент арабите са се
защитили с втората серия изстрели: чух ги в пет без петнайсет. Тогава явно е убит Моше Вайнберг. Кога
точно е загинал Романо обаче не знам. Ако е заедно с Вайнберг, то защо не хвърлиха тялото му с
неговото? Защото са мислели, че втори труп ще затрудни преговорите? Или че ще им послужи по-късно?
Аз вече бях стигнал до централната сграда. Но цялата сутрин се връщах често пред вратата на стая
номер три. Поддържах постоянна телефонна връзка с Йерусалим и исках да контролирам с очите си, не се
доверявах на разказите на германците. Закачуленият арабин си беше все там, викаше нервно. Ставаше все
по-ясно, че няма изход от ситуацията. Затова все повтарях на германците: „Излишно е да се губи време в
преговори. Единственото логично нещо е да нахлуете вътре и да ги атакувате. Някой от нашите ще умре,
но другите ще се спасят“. А те: „Не, не, трябва да преговаряме!“. Тогава им подсказах за газ. Ако им
пуснехме газ, например през тръбите на климатиците, щяхме да замаем всички и да влезем в стая номер
три. Фасулска работа. Но германците не ме послушаха. Изискаха от мюнхенското кметство плана на
сградата, разпитаха ме какво е разположението на леглата в стаята и после и това не послужи. Не се
вслушваха в нищо и в никого, освен в собственото си тъпоумно твърдоглавие, само повтаряха: „Трябва да
преговаряме, трябва да преговаряме!“. Не искаха да рискуват, бяха предпазливи като девойки. И заради
тази предпазливост приеха условията на арабите и заедно приведоха в действие онзи глупав план, довел до
финалната трагедия. Действаха само те, сами. Не е вярно, че израелците се били съгласили. Не е вярно, че
от Йерусалим пристигнали израелски експерти, за да съгласуват действията. През цялото време бях там и
не видях нито един израелец освен посланика, дошъл след единайсет. Няма как посланикът да
представлява армията или да дава съвети от военен характер. Колкото до телефонните контакти, повтарям,
осъществявах ги аз: тогава какво си мислят, че разказват тези германци?
Какъв глупав план, да стрелят по арабите на летището. Аз си мислех, че все пак ще опитат да ударят
по време на преместването от автобуса в хеликоптерите. Вътре в огражденията на олимпийското село.
Единственият възможен момент. От мястото, където автобусът спря, до мястото, където чакаха
хеликоптерите, имаше около осемдесет метра. Беше осветено, арабите вървяха бавно, германците имаха и
време, и пространство, за да ги улучат. Щяха да пожертват най-много двама или трима от нашите. Убеден
съм, защото следях сцената от петдесетина метра и видях всичко. Видях и нашите момчета. Един по един...
И... не е вярно, че са изглеждали объркани. Не е вярно, че някой е плакал. Лицата им бяха спокойни, ведри,
бих казал усмихнати. Израженията им бяха на хора, вярващи, че са се отправили към свободата, никакво
съмнение, че смъртта ги е белязала с печата си, точно когато са повярвали в спасението си. Правя този
извод заради много неща. Например, заради начина им на ходене. Вързали ги бяха един за друг, в групи по
трима, и все пак крачеха спокойно, сигурно. Но да се върна на думите си от преди малко. Ако германците
бяха опитали да атакуват в този момент, а не после на летището... Хм, може би и тук нямаше да успеят. За
www.spiralata.net 93
да успееш в някои операции, трябва да се нахвърлиш върху целта, да стреляш без прикритие и отблизо, да
рискуваш живота си. Не може да си някъде там отзад, скрит в мрака, и да стреляш като на полигона за
стрелба.
Най-грубата грешка на германците не беше стрелбата на летището, а начинът, по който я проведоха.
Избързаха много с началото и стреляха много отдалече. Липсваше им кураж. Ако бяха разрешили на нас
израелците да атакуваме... Ние знаем как се правят тези неща. Доказахме го със самолета на „Сабена“ в
Тел Авив. Но вместо това искаха да направят всичко сами и...
Хм, тези германци са станали толкова любезни... Прекалено любезни. Гледаш ги и се питаш къде са
изчезнали смелите, жестоки воини от Втората световна война. Стрелят от прикритие и даже тогава не
улучват. Толкова се боят да не умрат, че даже се страхуват да убиват. Какво се получава тогава? След като
са убили толкова непринудено милиони и милиони евреи, не са способни да се изправят дори срещу един
арабски терорист. А може би го правят неохотно, защото още сме им антипатични? Е, да. Сякаш ги чувам
след някоя седмица или месец: „Тези противни евреи. Даже и олимпиадата развалиха. Или пък: „Когато са
замесени евреите, всичко отива по дяволите“. Добре, мога да отговоря, че на мен също са ми антипатични.
Също и на нас. Може би не е уместно да го казвам в 1972 година, но ние още не сме в състояние да
забравим онова, което ни сториха преди трийсет години. Ако се беше случило в друга страна, щеше да ни
заболи по-малко. Но при мисълта, че се случи в Германия, не много далече от Дахау и Маутхаузен... Знам,
знам: те също изгубиха двама човека при опита да освободят израелските заложници. И знаете ли,
съжалявам! Изпитвам огромно съжаление. Но все така не се доверявам. Искам да кажа, техният пацифизъм
съвсем не ме убеждава. Защото е прекомерен. А нишката, разделяща прекаления пацифизъм от прекаления
милитаризъм, е толкова тънка, не се изисква много да бъде скъсана и нещата да се обърнат.
Когато разбрах, че олимпиадата ще се проведе в Германия, аз направих физиономия. По време на
подготовката никога не съм се чувствал спокоен. Знаехме, че нещо ще се случи и германците няма да си
мръднат пръста, за да го предотвратят. Ненапразно имаше толкова много срещи между нашите служби за
сигурност и техните. Два месеца преди началото на игрите ме изпратиха в Германия. Проблемът за
сигурността не ме засягаше лично, но въпреки това поисках среща с някого от началниците на службата,
отговаряща по тези въпроси. Отидох неофициално и два часа седях пред бюрото на един много важен
господин: изложих му своите съмнения и безпокойства. Казах му: „Драги господине, нека си говорим
откровено. Ние напълно си даваме сметка, че едно олимпийско село не е, и не може да бъде превърнато в
затвор. Ние сме абсолютно съгласни с факта, че олимпиадата трябва да бъде нещо като изпълнен с веселие
карнавал. Но също така сме наясно за опасностите, очакващи ни на олимпиадата. И бихме искали да ги
избегнем в максимална степен. Затова бих искал да знам какво смятате да направите вие като домакини, за
да ни предпазите от евентуалните арабски атаки“. Отговорният господин ми пожела да запазя
спокойствие, в олимпийското село щели да патрулират двайсет хиляди „Сини куртки“, като ще пазят
особено израелските квартири. Ще взимат предвид и най-дребните детайли. Чудесно, казах, може ли да
погледна картата на селото? Разгледахме картата и когато видях къде са разположени стаите на
израелците, се разтревожих. Ставаше дума за малка постройка, с достъп отвсякъде. Възкликнах:
„Наистина трябва да ми гарантирате, че става дума за специално наблюдение, драги господине!“. А той:
„Не се притеснявайте, господин Лалкин, не се притеснявайте!“.
Сега ще Ви кажа какво беше „специалното наблюдение“. Когато нашите атлети пристигнаха от Цюрих
с полет на „Луфтханза“, никой не ги съпроводи, нямаха никаква закрила. Нито на заминаване, нито при
пристигането. Когато се настанихме в стаите си, изпитахме усещане за заплаха, за опасност. Около къщата
никога не се мяркаха полицаи, още от първия ден. Никога. Даже и нощем. Два-три пъти зърнахме отдалеч
една полицайка. Въоръжена с радиостанция и толкова. Обсебени от заповедите да не изглеждат
милитаристи, „Сините куртки“ разполагаха само с радиостанции и нищо друго. Всеки можеше да влезе
там вътре. Достатъчно беше да каже: „Аз съм приятел на еди-кой си, или пък „Отивам да посетя еди-кой
www.spiralata.net 94
си“. Охраната отговаряше: „Заповядайте“! Не казвам, че германците трябваше да постъпят както
мексиканците през 1968-а, не казвам, че трябваше да стрелят, преди да ти поискат документите, но по
някой револвер тук и там щеше да е от полза, нали? И като се има предвид, че ние не можехме да носим
оръжие или да бъдем придружавани от наши агенти по сигурността. Господи, как е възможно осем
въоръжени до зъби мъже да проникнат нощем в едно олимпийско село и да атакуват необезпокоявани една
от къщите? След първите изстрели в четири и половина не се показа нито един полицай. След изстрелите в
пет без петнайсет мина четвърт час, докато се появи един полицай с уоки токи. Докъде може да стигне
антимилитаризмът? И наистина ли става дума за антимилитаризъм?
Разбира се, грешки имаше и от наша страна, аз не мога да говоря за тях, не трябва да говоря, но
разбирам: и от наша, израелска страна нещо не работеше. Например секретните ни служби. Винаги
функционират толкова добре, не разбирам защо този път не узнаха нищо предварително. После, нашата
предпазливост. Нашето въображение. Имаме го в излишък и не разбирам защо този път излъга
очакванията ни. Оставихме се да бъдем изненадани, както при клането, устроено от японците на летището
край Лод. Както и в този случай... Толкова надзор за заминаващите пътници и никакъв за пристигащите.
Бяхме помислили за всичко, освен за простия факт, че всеки пристигнал може да отвори куфара, да
измъкне автомат и да стреля. След подобен прецедент трябваше да изискваме от германците по-ясни
гаранции. Да, и ние сме виновни. Но по-голямата вина е на германците. Тези германци, дето освен че са
мекушави, са и лъжци. Колко лъжи изрекоха за резултата от тяхната глупава престрелка, за техния провал!
Добре са, живи са, радват се... Ние дотолкова им вярвахме, че решихме, докато ги чакаме, да си отворим
бутилка шампанско. Знам, може да изглежда абсурдно, след като двама другари като Моше Вайнберг и
Йосиф Романо вече са мъртви. Но в случай като този двама мъртви са малко, представляват твърде
разумен процент, а ние израелците сме свикнали да гледаме на нещата разумно, такъв резултат ни
задоволява. Точно бяхме вдигнали чашите, за да се чукнем за Бергер, Шапира, Халфин, за Славин и
другите, които не бяха мъртви, когато... „Стойте, не пийте! Всички са убити“. Но как? Защо? Аз тези
германци не ги разбирам. Тези германци, които в десет сутринта успяват да напълнят един стадион с
осемдесет хиляди души, за да извършат погребална церемония, а после в четири следобед успяват да
напълнят същия стадион със същите осемдесет хиляди човека, за да празнуват подновяването на игрите.
Вижте, сигурно са трудолюбиви, сериозни, способни (като изключим освобождаването на заложници), но
от хуманна гледна точка нищо не струват. А като войници още по-малко.
На хора като мен войната им е омръзнала. Воювали са много години и има моменти, в които биха
искали да я пропъдят от мислите си, от ежедневната действителност. Както германците. Но не е възможно.
Да се правим на пацифисти за нас би означавало да загинем, недопустимо е да приемаме случващото се.
Вчера клането на летище Лод, днес клане на олимпиадата... А утре? Утре би могло да се случи на
музикантите от нашата филхармония, докато са на концерт в Рим. Или пък на университетските ни учени,
пристигнали в Стокхолм за участие в конгрес. Или пък... Вижте, в момента имаме двеста наши младежи,
разпръснати из Европа. В Грац, Австрия, откриват спортен фестивал, ние как да действаме? Трябва да се
откажем от участие ли? Или да ги изпратим с ескорт охранители с автомати? Не искаме да пътуваме по
света, ескортирани с автомати и... и проблема на Израел днес вече не е Суецкият канал. Не е Египет,
Сирия, нито Ливан, а Европа. Войната, която трябва да водим днес, не е в Близкия изток, тя е в Европа. И
най-вече в Италия, Германия, Швейцария, където са централите на арабските терористи, където те биват
приютявани, защитавани, подпомагани. Знаем добре какво се случва в градове като Мюнхен, Хамбург,
Щутгард, Рим, Милано, Перуджа. За нас израелците се отвори нов фронт: днес войната идва от Европа.
Как ще се бием на този нов фронт, аз не знам. Не е от онези фронтове, където можеш да атакуваш с бомби,
танкове и самолети. Но няма никакво съмнение, че трябва да се бием на него и ние ще воюваме:
независимо дали на вас европейците ви харесва или не, дали ще ни помогнете или не. Запомнете го добре:
ловът на евреи няма да бъде подновен. Преследването и изтреблението на евреите няма да се повторят.
Очакват ни много тежки дни, много несгодни. Несгодни и тежки за всички. Не само за нас.
www.spiralata.net 95
 Разказва спортистът, избягал от арабите
Това е разказът на Гади Забари, състезателят по борба, успял да избяга от групата от седем израелци,
заловени от арабските терористи в стая номер три. Единственото негово свидетелство за цялата история,
направено пред журналист. Наистина, до днес винаги е отказвал да говори с пресата. Гади Забари е на
двайсет и девет години. Нощем е линотипер, денем разносвач. Семейството му идва от Йемен, емигрирало
преди около четиресет години. Живее в най-бедния квартал на Тел Авив и затова не поиска да отида в
дома му: той дойде при мен, в къщата не един приятел. Говореше на иврит, а приятелят ми превеждаше.
Забари се изразяваше с накъсани фрази, често неясно и объркано. Вероятно и защото речникът му е доста
ограничен, бих казала елементарен.
Спяхме дълбоко, защото предишната вечер окъсняхме, разбирате ли? Ходихме на театър, за да видим
онзи мюзикъл, дето се казва Цигулар на покрива. Бяхме всички освен Моше Вайнберг, той отиде със свой
приятел на друго място. Забавлявахме се, въпреки че актьорите пееха на немски. Аз не разбирам немски и
не разбрах какво иска този цигулар на покрива. Харесаха ни костюмите, артистите, танците, после се
прибрахме в един след полунощ и заспахме веднага, аз бях в стая с Давид Бергер, инженера щангист.
Стаята ни беше част от стая номер три, онази, където се случи бедата. В съседната спяха Славин и Халфин.
В онази отдолу – Романо и Фридман. Какво си спомням? Помня някакъв взрив и толкова. Но може би не
беше взрив, а изстрел. След този взрив или изстрел се събудих и попитах Бергер: „Ей, Давид! Чу ли нещо?
Давид?“. Но без да обърна голямо внимание. Искам да кажа, не си помислих за нападение. Досега не беше
се случило нищо, даже никакви заплахи, нищо. Бергер отвори очи и размърда устни да каже нещо, но не
успя да изрече и дума, в същия момент звънецът на вратата ни звънна. Аз станах. Нахлузих набързо
панталона и отидох да отворя. Бос и без риза. Само по панталон. Отворих вратата и видях един мъж в
гръб. Обърнат с гръб, защото гледаше към Халфин и Славин, облегнати на стената: и те полуголи. После
той се завъртя към мен. Беше арабин и насочи към мен автомат. Казвам арабин, защото веднага го усетих.
Разбирате ли? Имаше арабски черти. И сочеше към мен с автомат.
Разбира се, че мога да го опиша. Бих го разпознал сред хиляди, даже и мъртъв. Ще си спомням за него,
докато съм жив. Няма как да го забравя. По-висок от мен, много висок. Или пък ми се е сторило така,
защото аз съм много нисък. Беше слаб и пъргав, облечен в жълт пуловер и черен панталон. Добре облечен,
като богат човек. Изглеждаше сякаш излязъл от лицея. Не, нямаше маска. Не носеше качулка. С открито
лице: имаше сухо, продълговато, напрегнато лице. Знаеш, онези лица с изпъкнали скули, зли на вид.
Косата му беше дълга, по-дълга от моята, черна и къдрава. Държеше се като командир: искам да кажа,
веднага се разбираше, че е командир. Енергичен, уверен, решителен. Разбираш. Безстрашен човек. Дори не
изглеждаше напрегнат. Ни най-малко. Не си хабеше думите. Погледна ме в очите, после отгоре до долу,
едва отвори уста и каза на английски: „Come on“. Това означава „ела“, аз поназнайвам английски. Каза ми
така и после с автомата направи знак да застана до Славин и Халфин. И аз застанах. Бях толкова смаян,
вцепенен. Още сънен. Проумявах и не успявах да проумея, ясен ли съм? Освен това той изглеждаше...
изглеждаше като човек, на когото е невъзможно да не се подчиниш, веднага си проличава, че не се шегува.
Казвах, че застанах до Славин и Халфин. Мълчаливо, без дори да ги погледна в лицата: затова не мога да
ти кажа какво изразяваха. Мога само да ти кажа, че бяха полуголи, само по слипове и толкова. Даже
обувки нямаха. Държеше ги на прицел друг арабин, но той беше различен от първия. Много млад и
прекалено раздразнителен. Постоянно движеше мускулите на лицето си и въртеше очи, сякаш очаква
нещо. Носеше черна риза. Забелязах това набързо, защото всичко се случваше набързо. Искам да кажа, че
едва бях застанал до Славин и Халфин, и командирът повтори същото с Бергер. Насочи автомата срещу
него, един „Калашников“, и му каза точно като на мен: „Come on!“. И Бергер се подчини. Веднага излезе,
бос, по слипове. Носеше червени слипове и изглеждаше странно с тях. Така се оказахме изправени пред
стената и четиримата, заедно с двамата араби, насочили оръжията срещу нас. Командирът се развесели.
Да, да, развесели се. Стъпваше с радост, даваше заповедите радостно. И радостно ни каза да слезем по
стълбите. Даже не ни каза, а посочи с автомата. И ние заслизахме надолу един по един: първо аз, после
www.spiralata.net 96
Славин, Халфин и Бергер. Двамата терористи ни следваха, за да ни бутат напред.
Слязохме по стълбите и под тях намерихме Йосиф Романо, Зеев Фридман и Моше Вайнберг. Заедно с
трети арабин, заплашващ ги с автомата си, за да не избягат. Той също беше много млад и нервен, и също
носеше черна риза. Не, и той не криеше лицето си с маска или нещо такова. Присъединихме се към
Романо, Фридман и Вайнберг. Единствено Вайнберг беше облечен: сако, риза, панталон, обувки, всичко. И
ранен в лицето, овързано с носна кърпа все едно са му запушени устата: държеше я с лявата ръка, а изпод
кърпата бликаше доста кръв. Тогава го попитах: „Моше, какво е станало?“. И той ми отговори: „Един
куршум. Простреляха ме“. Нищо друго не каза, защото командирът насочи дулото и каза ядосано:
„Тишина!“. Каза го на иврит, знаеше иврит. Останахме така, да се гледаме в тишината. Романо и Фридман
също бяха по слипове, но Романо имаше и пантофи. Забелязах го, докато се питах защо Моше Вайнберг е
тук. Имам предвид, че Фридман и Романо живееха като нас в стая номер три, но Вайнберг беше настанен в
първа стая. После разбрах, че терористите са довели Фридман при нас и той може би се е съпротивлявал,
затова са го простреляли. Как се държеше Моше? Добре. По достоен начин. Никакво хленчене. Държеше
кърпата, все по-напоена с кръв, и толкова. Всички се държаха добре. Спокойни, невъзмутими. Много по-
спокойни от двамата араби с черни ризи. Даже по някое време командирът изгуби доброто си настроение и
се подразни от тях. Каза им нещо на арабски, не знам какво, може би им вдъхна кураж. Но със строго
изражение, през зъби. И те малко се успокоиха.
След като направи това, той се обърна към Вайнберг и го попита: „Къде са другите? Къде са
останалите израелци?“. Попита го на английски: „Where are the others? Where are all the Israelis?“. Но
Вайнберг не отговори, продължи да спира кръвта, излизаща от дупката на дясната му буза. Не отговори и
тогава Давид Бергер ни каза на иврит: „Момчета, искат всички израелци. Да им скочим, няма какво да
губим. С нас е свършено“. Каза го много бързо и тихо, на иврит, но командирът разбра и удари с автомата
Бергер по ръката. После заповяда да се преместим, да се разделим. Направи го с жестове, не с думи,
защото както вече казах, не беше многословен: човек би си казал, че говоренето е непосилен труд за него.
Двамата араби с черни ризи ни разделиха и ни подредиха в индианска нишка. Направиха го много бързо,
много уверено. И ни изведоха навън. Сега ще обясня. Стаята, която наричаме номер три, е на два етажа.
Като останалите, впрочем. Етажът с моята и на Бергер стая, както и стаята, където спяха Халфин и Славин,
а после етажът със стаята на Фридман и Романо. И този етаж има врата, от която по стъпала се излиза
навън, в нещо като вътрешен двор с трева. Не, първо има малко асфалт и после трева. Значи в този
вътрешен двор ни изкараха, в индианска нишка, и така се оказахме на открито. Да, да, на открито. Вече
беше настъпил денят, имаше много светлина. Но навън не се мяркаше никой. Нито полицай, нито
спортист, никой. Даже глас не се чуваше, нито някакъв шум. Единственият звук, чут от мен след малко,
беше чуруликането на една птица. По това време птиците пеят и това чуруликане ме впечатли, не знам
защо.
Добре ли обясних? Навън, във вътрешния двор, не се мяркаше никой. Ако някой беше погледнал от
прозорците на отсрещната сграда, където живееха корейците и германците от Източна Германия, щеше да
види само тези трима араби с насочени автомати и седем мъже в нишка. Един напълно облечен, друг с
панталон и петима само по слипове. Почти комична сцена. И от тези седем мъже аз бях най-отпред. Затова
и видях пръв четвъртия арабин. Защото отвън имаше четвърти арабин. Лицето му не беше открито, а с
нахлузена маска с две дупки за очите. Аз почти го връхлетях, оказах се на двайсет сантиметра разстояние
от него. Даже ръката ми докосна неговата, но той не каза и дума. Само ме погледна с черните си очи и
толкова. А после едва помръдна автомата си, „Калашников“ като на другите, и ми направи знак да се
отместя. И аз се отместих. И в същия миг, в който се отместих, направих скок напред и хукнах. Не ме
питай за други подробности, не бих могъл да ти кажа друго, не си спомням друго. Дори не си спомням
дали преди съм мислел за това: искам да кажа за бягството. Спомням си само, че когато арабинът с
маската ми направи знак да отида встрани, аз го направих, но не се спрях на мястото, а скочих и побягнах.
Побягнах към колоните на ъгъла, към ъгъла. За да се скрия зад ъгъла. И се скрих. Летях, все едно имах
www.spiralata.net 97
криле. Никога дотогава не бях се чувствал толкова бърз, толкова лек, сякаш безтелесен. И докато свивах
зад ъгъла, чух как изсвистяха три куршума. Помислих си: „Стрелят, стрелят по мен!“. Продължих да
тичам, но на зигзаг, както ни учат в армията, когато ни обясняват, че под куршумите трябва да се тича на
зигзаг, защото е по-трудно да те улучат. Тичах на зигзаг около четиресет метра и стигнах до един доста
висок плет, но го прескочих с един скок, даже прелетях над него като птица и се приземих пред една
караулка на „Сините куртки“. На полицията. Но караулката беше празна. Вътре нямаше никой, никакъв
полицай. Затова продължих нататък и не ме питай дали докато тичах, мислех за моите другари. Защото не
мислех. Това е чистата истина. Ако искаш, грозната истина. Казвам грозна, защото някои вестници тук в
Израел писаха, че съм постъпил зле, като съм изоставил другарите си и съм помислил само за себе си.
Писаха, че трябвало да остана с тях, да споделя участта им, но бягството ми не е плод на разсъждение. То
се случи. Избягах от отчаяние, почти без да си давам сметка, че бягам, дори без да преценя опасността да
бъда убит. Като ще се мре, да се мре. Когато ни изведоха навън и почти се сблъсках с маскирания арабин,
вече се чувствах мъртъв.
После стигнах до някаква сграда. Не знам каква беше. Знам, че влязох вътре задъхан и казах на
английски: „Четирима араби искат да избият израелците! Four arabs want to kill Israelis!“. А те ме
погледнаха неразбиращо, всички ококорени. После разбраха и ме попитаха: „Where? Къде?“. А аз им
изкрещях: „House 31, Connoly street!“. Те поискаха да ги придружа дотам, но аз им отговорих: „Вие сте
луди, аз не стъпвам повече там!“. Така че те го приеха спокойно. Как така „кои те“? Те „Сините куртки“,
нали? Те, полицаите. И ми казаха: „Покажи ни поне посоката“. И аз им показах посоката, придружих ги до
плета. Стигнаха дотам, после се върнаха и докато се обадят по телефона да изпратят някого в къща номер
31, сигурно минаха двайсет минути. Въобще не се разбързаха, изглеждаха притеснени само дали разбират
добре думите ми. Загряваха толкова бавно. Аз виках: „Тръгвайте, тръгвайте!“. И още: „Обадете се на
господин Лалкин, обадете се!“. Но никаква полза от това. И от този момент нататък не мога да ти разкажа
нищо повече. Мога само да кажа, че германците се държаха зле с нас, много зле. И не само защото мина
много време, докато отидат в нашите квартири, за да проверят дали съм казал истината. А защото съвсем
не ни пазеха нито денем, нито нощем, една нощ аз се върнах в два часа и от входа на селото до нашата
къща не срещнах никого. Нито един полицай.
След случилото се изпитвам към тях същата омраза както към арабите. Виж, аз съм обикновен човек:
не мразя никого, даже арабите. Във войната през 1967-а се измъчвах, когато ги виждах ранени или
затворници: предизвикваха съжаление в мен и изпитвах желание да им помагам, въпреки че миг преди
това бях стрелял по тях. Но тази история ме промени коренно. Бих искал да ги видя всички мъртви, онези
араби, които ни издебнаха по толкова подъл начин. Не ми стига, че само петима от тях са мъртви, бих
искал да ги последват и останалите трима. Казах го веднага, щом се върнах в стая номер три, за да прибера
дрехите на Бергер, Славин, Халфин, Романо и Фридман. Навсякъде в стаята имаше кръв. Кръв по земята,
кръв по леглата, кръв навсякъде. Не, не ми се доплака. Само изпитах онзи гняв, потребност да науча, че и
останалите са мъртви. Аз плаках само когато видях моите другари да отиват към хеликоптера. Плаках,
защото видях Бергер и Славин с вързани ръце. Обичах Бергер, защото беше достоен мъж и ме утешаваше,
когато стоях там, паднал духом заради загубата. Знаеш, загубих в състезанието по борба. Когато загубиш,
боли, засрамваш се, но Бергер ме утешаваше с думите: „Аз също загубих! Аз също загубих!“. Обичах и
Славин, защото беше толкова симпатичен и горд да представи Израел на олимпиадата. Обичах Романо.
Отидох да посетя дъщерите на Романо, съпругата и майка му. Майка му също ми каза, че преди да замине,
той е бил неспокоен. Чул изречение, произнесено по Радио Кайро: „Еврейската Нова година ще бъде
кървава Нова година“. А после... После плаках, когато присъствах на траурната церемония на
олимпийския стадион и господин Лалкин държа онази реч, а оркестърът изсвири „Хатиква“, нашия
национален химн. А после... После плаках, когато се върнах в Тел Авив и срещнах моите родители на
летището. Сега вече не плача. Само съм смаян, че още съм жив, и заради това смайване не ям, не спя. Тази
сутрин бях в храма. Не съм ходил там от много години, откакто бях дете. Не съм от най-религиозните. Но
www.spiralata.net 98
внезапно си сложих молитвената шапчица и казах наизуст „Хагомел“. Това е молитвата, с която
благодарим на Господа, задето сме се спасили от смъртна опасност. Мислиш ли, че съм егоист?

Голда Меир
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Госпожо Меир, кога ще настъпи мир в Близкия изток? Ще станем ли
свидетели на този мир в течение на нашия живот?
ГОЛДА МЕИР: Вие да, мисля. Надявам се... Може би... Аз със сигурност не. Аз мисля, че войната в
Близкия изток ще продължи още дълги, дълги години. И ще Ви кажа защо. Заради безразличието, с което
управляващите в арабските държави пращат на смърт гражданите си, заради незачитането на човешкия
живот, заради неспособността на арабските народи да се опълчат и да кажат „Стига!“. Спомняте ли си,
когато Хрушчов разобличи престъпленията на Сталин по време на ХХ конгрес на комунистите? Откъм
дъното на залата се извиси глас и каза: „Другарю Хрушчов, а ти къде беше?“. Хрушчов огледа редовете, за
да забележи човека, не го намери и попита: „Кой се обади?“. Никой не отговори. После Хрушчов отново
попита: „Кой се обади?“. Отново никакъв отговор. Тогава Хрушчов възкликна: „Другарю, бях там, където
си ти сега“. Е, арабския народ е точно там, където е бил Хрушчов, където е бил онзи, който го е упреквал,
без да има смелост да покаже лицето си. До мир с арабите може да стигнем само ако те претърпят развитие
и стигнат до демокрацията. Но откъдето и да ги погледна, не виждам и помен от демокрация. Забелязвам
само диктаторски режими. А един диктатор не трябва да дава отчет на народа си защо не му е подсигурил
мир. Не трябва да се отчита и за мъртвите. Знае ли някой колко египетски войници са загинали в
последните две войни? Само майките, сестрите, съпругите, роднините, които не са ги дочакали да се
приберат. Управляващите дори не искат да знаят къде са погребани, дали са погребани. Ние обаче...
Вие...?
Погледнете тези пет тома. Съдържат снимката и биографията на всеки войник, загинал във война.
Всяка отделна смърт за нас е трагедия. Ние не обичаме войните, дори и когато побеждаваме в тях. След
последната по улиците нямаше радостни хора. Нямаше танци, песни и празнуване. Трябваше да видите
нашите войници, завръщащи се след победата. Всеки от тях беше олицетворение на тъгата. Не само
защото бяха видели своите братя да умират, но и защото е трябвало да убиват враговете си. Много от тях
се затваряха в стаите си и не говореха с никого. Или пък отваряха уста, за да повтарят като в припев:
„Трябваше да стрелям. Убивах хора“. Точно обратното на арабите. След войната предложихме на
египтяните размяна на военнопленници. Седемдесет от техните срещу десет наши. Отговориха: „Но
вашите са кадрови войници, а нашите фелахи! Невъзможно“. Фелахи, селяни. Боя се...
Боите се, че отново може да избухне война между арабите и Израел?
Да. Възможно е, да. Защото вижте, говорят, че арабите са готови да подпишат договор с нас. Но с тези
диктаторски режими кой може да бъде сигурен, че подобен договор ще има някаква стойност? Да
предположим, че Садат подпише и после бъде убит. Или просто отстранен. Кой може да е сигурен, че
приемникът му ще спазва подписания от него договор? Нима беше спазено примирието, подписано с нас
от всички арабски държави? Въпреки него по границите ни никога нямаше мир и днес сме в постоянно
очакване да ни нападнат.
Днес обаче се говори за мирен договор, госпожо Меир. Говори и Садат. Преговорите със Садат не
са ли по-лесни, отколкото с Насър?
Нищо подобно. Същата работа. Поради простата причина, че Садат не иска да преговаря с нас. Аз съм
повече от готова за преговори с него. От години казвам: „Нека седнем на масата и да се опитаме да уредим
разногласията, Садат“. А той отхвърля всичко. Съвсем не е готов да седне на масата за преговори с мен.
www.spiralata.net 99
Продължава да говори за съществуващата разлика между договор и споразумение. Защото мирният
договор би означавал признаване на Израел, дипломатически връзки с Израел. Разбирате ли ме? Садат
клони не към окончателни преговори, които биха довели до края на войната, а към нещо като прекратяване
на огъня. И после, той отказва да преговаря директно с нас. Иска да води преговорите чрез посредници.
Ние не можем да преговаряме чрез посредници! Това е лишено от смисъл, безполезно! След войната за
независимост, през 1949-а в Родос ние също подписахме договор с египтяните, йорданците, сирийците,
ливанците. Но беше чрез посредничеството на доктор Бънч, натоварен от Обединените нации да се среща
ту с една, ту с друга група... Резултатът се видя.
А фактът, че Хюсеин говори за мир, и той ли не означава нищо позитивно?
Наскоро казах добри неща за Хюсеин. Приветствах го заради това, че говори публично за мир. Ще
кажа и още: вярвам в Хюсеин. Убедена съм, че вече си е дал сметка колко лекомислено би било да се
забърка в друга война. Хюсеин разбра, че е направил огромна грешка през 1967-а, когато влезе във войната
срещу нас и не взе под внимание изпратеното му от Леви Ешкол съобщение: „Не влизайте във войната и
няма да Ви се случи нищо“. Разбра, че е било трагична глупост да слуша Насър и лъжите му за
бомбардирания Тел Авив. Затова сега иска мир. Но го иска според неговите условия. Предявява правата си
върху Западния бряг и Йерусалим, призовава за резолюция от ООН... Ние вече приехме веднъж резолюция
на ООН. Беше, когато поискаха от нас да разделим Йерусалим. Това отвори дълбока рана в сърцата ни, но
все пак приехме. Последиците са известни. Може би ние атакувахме йорданската армия? Не, йорданската
армия влезе в Йерусалим. Арабите наистина са странни: губят войните, а после претендират, че са
спечелили. Добре де, ние спечелихме ли Шестдневната война или не? Имаме ли право да поставяме
условия, или не? Откога в историята онзи, който атакува и губи, има право да налага волята си над
победителя? Не престават да изискват: върни това, върни онова, откажи се от това, откажи се от онова...
Ще се откажете ли някога от Йерусалим, госпожо Меир?
Не. Никога. Не. Йерусалим не. Йерусалим никога. Това е недопустимо. Йерусалим не подлежи на
дискусия. Дори няма да обсъждаме въпроса за Йерусалим.
А бихте ли се отказали от Западния бряг?
По този въпрос в Израел има различни мнения. Сигурно е възможно да преговаряме за Западния бряг.
Сега ще обясня по-добре. Считам че мнозинството от израелците никога не би поискало от парламента да
се откаже напълно от Западния бряг. При все това, ако стигнем до преговори с Хюсеин, повечето от
израелците ще са склонни да върнем част от Западния бряг. Казах една част, нека да е ясно. Засега
правителството не е решило нито „да“, нито „не“. Аз също. Защо трябва да се препираме помежду си,
преди държавният глава на една арабска държава да е декларирал готовността си за преговори с нас?
Лично аз мисля, че ако Хюсеин се съгласи да преговаря с нас, бихме могли да върнем една част от
Западния бряг. Може да го реши правителството или парламента, може да се проведе референдум. Да,
бихме насрочили и референдум по въпроса.
Ами Газа? От Газа ще се откажете ли, госпожо Меир?
Според мен Газа трябва, би трябвало да бъде част от Израел. Това е моето мнение. Даже нашето. Но
ако преговаряме, няма да поискам от Хюсеин или Садат да бъдат съгласни с мен по какъвто и да е въпрос.
Ще кажа така: „Моето мнение, нашето мнение, е че Газа трябва да остане в Израел. Знам, вие не сте
съгласни с това. Добре, тогава да седнем на масата за преговори и да го обсъдим“. Ясно е, нали? Не е
наложително да има постигнато съгласие преди преговорите: нали те се правят точно заради това. Когато
твърдя, че Йерусалим никога няма да бъде разделен и ще остане в Израел, аз не претендирам Хюсеин или
Садат въобще да не споменават Йерусалим. Нито пък да не повдигат въпроса за Газа. По време на
преговорите могат да привеждат всякакви доводи.
www.spiralata.net 100
 А Голанските възвишения?
Общо взето, нещата стоят по същия начин. Сирийците биха искали да слезем от Голанските
възвишения, та да стрелят оттам по нас, както преди. Излишно е да казвам, че даже не си го и помисляме,
никога няма да напуснем платото. Но имаме готовност за преговори и със сирийците. При нашите условия.
А нашите условия се заключават в очертаване на граница между Сирия и Израел, която би установила
нашето присъствие върху платото. С други думи, днес сирийците се намират точно там, където би
трябвало да е прокарана границата. По това няма да отстъпим, няма да отстъпя. Защото само ако останат
там, където се намират днес, няма да стрелят отгоре ни, както правеха деветнайсет години.
Какво става със Синай?
Ние никога не сме казвали, че искаме целия Синай или по-голямата част от Синай. Не искаме целия
Синай. Искаме да контролираме Шарм ел Шейх и част от пустинята, да кажем ивица от пустинята,
свързваща Израел с Шарм ел Шейх. Ясна ли съм? Трябва ли да повтарям? Не искаме по-голямата част от
Синай. Може би не искаме и половината. Защото нямаме интерес да се раполагаме в Суецкия канал. Дали
сме си сметка, че той е прекалено важен за египтяните, за тях той е и въпрос на престиж. Знаем също, че
Суецкият канал не е жизненоважен за нашата отбрана. Още днес можем да се откажем от Синай, но няма
да се откажем от Шарм ел Шейх и една ивица от пустинята, която да ни свързва с Шарм ел Шейх. Защото
искаме нашите кораби да влизат и излизат от пристанището на Шарм ел Шейх. Защото не искаме да се
окажем отново в ситуацията, в която се оказахме предишния път, когато напуснахме Шарм ел Шейх. Не
искаме отново да рискуваме, като се събудим някоя сутрин и Синай да е пълен с египетски войски. При
тези условия, и само при тях сме склонни да преговаряме с египтяните. Струват ми се доста разумни.
Очевидно е, че никога няма да се върнете в старите граници.
Никога. И когато казвам никога, то не е защото възнамеряваме да анексираме нови територии, а
защото имаме намерение да подсигурим отбраната си, нашето оцеляване. Ако има възможност да бъде
постигнат мирът, за който Вие говорихте в началото, то това е единственият начин. Никога няма да има
мир, ако сирийците се върнат на Голанските възвишения, ако египтяните взимат целия Синайски
полуостров, ако с Хюсеин възстановим границите отпреди Шестдневната война. В 1967-а разстоянието от
Нетания до морето беше едва десет мили, тоест петнайсет километра. Ако предоставим на Хюсеин
възможност да пресече тези петнайсет километра, рискуваме Израел да бъде разделен на две и...
Обвиняват ни в експанзионизъм, но повярвайте ми, експанзионизмът не ни интересува. Интересуват ни
само новите граници. И после, арабите искат да се върнат на границите от 1967-а. Ако онези граници са
били справедливи, защо поискаха да ги нарушат?
Госпожо Меир, досега говорихме за договори, преговори, споразумения. Но след спирането на
огъня през 1967-а, войната в Близкия изток придоби ново лице: лицето на терора, на тероризма.
Какво мислите за тази война и за хората, които я водят? Например за Арафат, за Хабаш, за
водачите на Черния септември?
Мисля единствено, че това не са хора. Даже не ги считам за човешки същества, а най-лошото нещо,
което може да бъде казано за един човек, е, че той не е човешко същество. То е като да кажеш, че е
животно, нали? И защо определяте действията им като „война“? Не си ли спомняте фразата на Жорж
Хабаш след взривяването на пълния с израелски деца автобус? „Най-доброто нещо е да убиваш
израелците, когато са още деца“. Не, тяхното не е война. Нито пък е революционно движение, защото
движение, което иска само да убива, не може да бъде дефинирано като революционно. Вижте, в началото
на този век, в Русия, в революционното движение, възникнало за да свали царя, имало партия, считаща
терора за единствено средство за борба. Един ден човек от тази партия бил изпратен с бомба на ъгъла на
някаква сграда, покрай която трябвало да премине каляската на висш царски служител. В определения час

www.spiralata.net 101
каляската преминала, но служителят не бил сам – придружавали го съпругата и децата им. Какво направил
този истински революционер? Не хвърлил бомбата. Оставил да избухне в ръката му и бил разкъсан. И ние
имахме терористични групи по време на войната за независимост: Щерн, Иргун. Аз им се
противопоставях, винаги бих го правила. Но никой от тях не се опетни с такъв позор, както арабите се
опетниха с действията си срещу нас. Никой от тях никога не сложи бомби в супермаркет или динамит в
автобус с деца. Никой от тях не предизвика никога трагедии като онази в Мюнхен или Лод.
И как ще се справите с този тероризъм, госпожо Меир? Наистина ли вярвате, че от
бомбардировките на ливанските села има някаква полза?
До известна степен, да. Разбира се. Защото в онези села има федаини. Самите ливанци казват: „Някои
зони са територия на Фатах“. Затова някои зони ще бъдат прочистени. С прочистването им би трябвало да
се заемат ливанците. Те твърдят, че не могат да направят нищо. Добре, Хюсеин говореше същото, когато
палестинците пребиваваха в Йордания. Твърдяха го и нашите приятели американците: „Хюсеин има
желание да ги изгони! Но не е достатъчно силен да го направи“. Но през септември 1970-а, когато Аман
беше в опасност, както и неговият дворец, пък и самият той, Хюсеин се реши да направи нещо. И ги
ликвидира. Ако ливанците продължават да изчакват, ние ще им кажем: „Чудесно. Даваме си сметка за
вашите затруднения. Не можете. Но ние можем. И за да го ви го покажем, ще бомбардираме зоните,
приютили федаините“. Ливан оказва гостоприемство на терористите може би повече от всяка друга
арабска страна. Японците, извършили клането в Лод, бяха тръгнали от Ливан. Жените, опитали се да
отклонят самолета на „Сабена“ в Тел Авив, бяха обучени в Ливан. Тренировъчните лагери са в Ливан.
Може би трябва да седим със скръстени ръце, да се молим на Бога и да се надяваме нещо да не се случи?
Молитвите са безполезни. Трябва да се контраатакува. С всички възможни средства, включително
средства, които не биха ни харесали. Разбира се, бихме искали да се сражаваме с тях на открит терен, но
след като не е възможно...
Госпожо Меир, а бихте ли говорили с Арафат или Хабаш?
Никога! С тях никога! Какво да обсъждам с хора, нямащи смелостта да рискуват собствения си живот.
Те връчват бомбите на някой друг! Например на онези двама араби в Рим. Онези, връчили грамофона с
бомбата вътре на две глупави англичанки. Вижте, ние искаме да сключим мир с арабските държави, с
правителствата на власт в тези държави, каквито и да са техните режими, защото техните режими не ни
засягат. Но с хора като Хабаш, Арафат, онези от Черния септември нямаме какво да си кажем. Други са
хората, с които бихме разговаряли.
Намеквате за нас европейците ли, госпожо Меир?
Точно така. Необходимо е европейците, и не само те, да се решат и да попречат на онова, което Вие
наричате война. Досега се държахте прекалено толерантно. Ако ми позволите да кажа, с толерантност,
кореняща се в още непреодоления ви антисемитизъм. Но антисемитизмът никога не се изчерпва само със
страданията на евреите. Историята е показала, че антисемитизмът по света винаги е предхождал общи за
всички нещастия. Започва се с тормоз над евреите и се завършва с всеобщо страдание. Един банален
пример: онзи с първия отвлечен самолет. Беше на авиокомпанията „Ел Ал“, помните ли? Отвлякоха го в
Алжир. Е добре, някои изразиха съжаление, други изглеждаха щастливи, но на никой пилот и през ум не
му мина да заяви: „Аз в Алжир повече няма да летя!“. Ако го беше казал, ако го бяха казали, днес
кошмарът с въздушното пиратство нямаше да съществува. Обаче никой не реагира и сега въздушното
пиратство е нещо обичайно за нашето време. Всеки луд може да отклони самолет, за да угоди на своята
лудост, всеки престъпник отвлича самолет и изнудва за пари. Не е наложително подбудите да са
политически. Но да се върнем на Европа и на факта, че терористите имат своите централи в Европа. Във
всяка европейска столица съществуват офиси на така наречените освободителни движения и вие знаете
много добре, че дейността им не е безобидна, но не правите нищо против тях. Ще съжалявате!
www.spiralata.net 102
Благодарение на вашата инертност и благосклонност, терорът ще се умножи и вие също ще страдате. Не
страдахте ли вече заради германците?
Да, Вие бяхте много сурова с германците след освобождаването на тримата араби.
О, Вие трябва да разберете какво означаваше за нас трагедията в Мюнхен! Самият факт, че се случи в
Германия... Искам да заявя: Германия след войната не е нацистка Германия. Познавам Вили Бранд, винаги
го срещам на социалистическите конференции, веднъж беше и тук, като кмет на Берлин, и знам добре за
борбата му срещу нацизма. Дори за миг не съм си помисляла, че ще освободи онези араби толкова охотно.
Но Германия... Вижте, аз досега не съм успяла да посетя Германия. Пътувам в Австрия, но не успявам да
вляза в Германия... За нас евреите връзките с Германия представляват конфликт между главата и сърцето...
Не ме карайте да говоря тези неща: аз съм министър-председател, имам толкова отговорности... Ще
приключа по въпроса със заявлението, че моята сурова оценка беше неминуема. Декларациите, направени
от германците, бяха само притурка на още обиди към раната, към оскърблението. Все пак ставаше дума за
араби, участвали в убийството на единайсет невинни израелци, а сега ще се опитат да убият и други.
Госпожо Меир, знаете ли какво мнение се шири? Че арабският тероризъм съществува и ще
съществува винаги, докато има палестински бежанци.
Не е вярно, защото тероризмът се е превърнал в нещо като интернационално зло: болестта поразява и
хора, които нямат нищо общо с палестинските бежанци. Вземете примера с японците, извършили клането
в Лод. Нима израелците окупират японски територии? Колкото до бежанците, то ще Ви кажа: където и да
избухне война, се появяват бежанци. Войната е открит лист за бежанците. По света е имало не само
палестински бежанци, имало е и пакистански, индийски, турски, германски. Та нали милиони германци
станаха бежанци заради сегашна Полша. Но Германия пое отговорността за тези хора, те бяха нейни. Ами
судетските немци? Никой не смята, че те трябва да се върнат в Чехословакия, самите те са наясно с това.
По време на десетте години, когато редовно посещавах ООН, никога не чух да се говори за судетски
немци, пропъдени от Чехословакия. Как така всички се затрогват единствено за палестинците?
Но случаят с палестинците е различен, госпожо Меир, защото...
Разбира се, че е различен. И знаете ли защо? Когато има война и хората бягат, обикновено бягат към
страни с различен език и религия. Палестинците обаче избягаха в страни, където се говори езикът им и се
спазва тяхната религия. Избягаха в Сирия, Ливан, Йордания, където никой не си помръдна пръста да им
помогне. Колкото до Египет, когато египтяните взеха Газа, не позволиха на палестинците да работят и ги
държаха в мизерия, за да ги използват като оръжие срещу нас. Използването на бежанците срещу нас
винаги е било политика на арабските страни. Даг Хамаршелд предлагаше план за развитие на Близкия
изток и той предвиждаше преди всичко мерки, водещи до уседналост на палестинските бежанци. Но
арабските страни не се съгласиха.
Госпожо Меир, не Ви ли е поне малко мъчно за тях?
Разбира се! Но мъката не е отговорност, а отговорността за палестинците не е наша, тя е на арабите.
Ние в Израел приехме около един милион и четиристотин хиляди арабски евреи: от Ирак, Йемен, Египет,
Сирия, от североафриканските държави като Мароко. Хора, които като пристигнаха тук, бяха пълни с
болести и не умееха да правят нищо. Между седемдесетте хиляди дошли от Йемен евреи например нямаше
нито един лекар или медицинска сестра, а почти всички бяха болни от туберколоза. Но въпреки това ги
приехме и построихме болници за тях, излекувахме ги, образовахме ги, заселихме ги в чисти къщи и ги
превърнахме в земеделци, лекари, инженери, учители... Между сто и петдесетте хиляди евреи,
пристигнали от Ирак, имаше незначителна групичка интелектуалци, но сега децата на всички тях
посещават университетите. Да, имаме проблеми с тях: не всичко, което блести, е злато, но е факт, че ги
приехме и им помогнахме. Арабите обаче никога не си помръдват пръста за своите хора. Използват ги и
www.spiralata.net 103
толкова.
Госпожо Меир, ами ако Израел разреши на палестинските бежанци да се завърнат тук?
Изключено. Двайсет години са захранвани с омраза към нас, вече не могат да се върнат тук. Децата им
не са родени тук, а в бежанските лагери и знаят единствено, че израелците трябва да бъдат избити, а
Израел разрушен. В училищата в Газа намерихме учебници по аритметика, а вътре имаше такива задачи:
„Имаш петима израелци. Убиваш трима. Колко израелци остават за убиване?“. Когато преподаваш
подобни неща на седем-осемгодишни деца, всяка надежда умира. Да, ще е голяма беда, ако за тях няма
друг изход, освен да се върнат тук! Но разрешение има. Доказаха го йорданците, като им дадоха
гражданство и ги поканиха да изградят една страна, наречена Йордания. Да, направеното от Абдула и
Хюсеин е много по-добро, отколкото стореното от египтяните. Вие знаете ли, че в добрите години в
Йордания палестинци заемаха постовете премиер-министър и министър на външните работи? Знаете ли, че
след отделянето през 1922-а година в Йордания имаше само триста хиляди бедуини и палестинските
бежанци бяха мнозинство?
Защо не приеха Йордания за своя страна, защо... Защото не се чувстват йорданци, госпожо
Меир. Защото казват, че са палестинци и техния дом е в Палестина, а не в Йордания.
Тогава трябва да сме наясно какво означава думата Палестина. Би трябвало да си спомним, че когато
Англия пое мандата за Палестина, това беше земята между Средиземно море и границите на Ирак. Тази
Палестина обхващаше двата бряга на река Йордан, върховният комисар за британския мандат управляваше
и нея. После, през 1922-а, Чърчил направи разделянето и територията на запад от Йордан се превърна в
Трансйордания. Две имена за същите хора. Абдулах, дядото на Хюсеин, получи Трансйордания, а
впоследствие взе и Западния бряг, но повтарям ставаше дума все за един народ. Все за Палестина. Преди
да ликвидира Израел, Арафат би трябвало да ликвидира Хюсеин. Но Арафат е толкова невеж. Дори не
знае, че в края на Първата световна война това, което днес е Израел, не се е наричало Палестина, а Южна
Сирия. И после... Но стига! Ако трябва да говорим за бежанци, то аз ще Ви припомня, че евреите от векове
са бежанци в пълния смисъл на думата! Разпръснати по страни, където не се говори техния език, не се
спазва религията им, не са познати еврейските обичаи... Русия, Чехословакия, Полша, Германия, Франция,
Италия, Англия, Близкия изток, Африка... Затворени в гета, преследвани, изтребвани. И въпреки това са
оцелели, не са се отказали да бъдат народ и са се събрали, за да създадат нация...
Но точно това искат и палестинците, госпожо Меир: да създадат своя нация. Точно заради
това някои казват, че те трябва да имат своя държава на Западния бряг.
Вижте, аз вече Ви обясних: на изток и на запад от Йордан е същият народ. Споменах Ви, че първо са
се наричали палестинци, а после йорданци. Дали сега искат да се наричат палестинци или йорданци,
съвсем не ме засяга. Не е моя работа. Но е моя работа да не се създаде нова арабска държава между Израел
и онова, което сега се нарича Йордания. На територията между Средиземно море и границите на Ирак има
място само за две страни, две държави: една арабска и една еврейска. Ако подпишем мирен договор с
Хюсеин и определим границите с Йордания, случващото се отвъд границата няма да засяга Израел.
Палестинците могат да съжителстват с Хюсеин както си искат, могат да наричат онази страна както решат,
да изберат режим според желанията си. Важното е да не се появи още една арабска държава между нас и
Йордания. Не я искаме. Не можем да си го позволим. Защото тази държава ще бъде използвана като острие
срещу нас.

Да живееш в Израел
1973

www.spiralata.net 104
 По време на пътуванията ми из Израел около интервюто с Голда Меир се опитах да разгледам няколко
кибуца и случаят ме отведе в един, наречен Незер Серени, близо до Тел Авив, а после в друг на име Сде
Елиаху, около границата с Йордания. Както в първия, така и във втория имаше италианци: стори ми се
естествено да ме приемат те, щом като съм италианка. В онези дни нямах намерение да пиша за тях. Най-
вече исках да разбера какво представлява един кибуц, за да говоря по-информирано с Голда Меир, живяла
в кибуц и завръщаща се там с известна носталгия. При все това, когато се срещнах с тези италианци,
идеята да ги изслушам ме очарова. Даже ме съблазни. Казват, че трябва да разбираме хората. Тогава защо
да не опитам да ги разбера през погледа на онези, които са заминали? С магнетофона в ръка интервюирах
една дузина, включително един неевреин, пристигнал тук през 1968-а в търсене на самия себе си. Не че ми
беше много ясно накъде щеше ме отведе подобно любопитство: на пръв поглед те нямаха нищо общо
помежду си освен факта, че са евреи и бивши буржоа. Мартино Годели например беше роден в Триест и
някога работел като търговски представител. Карло Кастелболонези, роден във Ферара, където учел
медицина. Марчело Савалди от Милано, работел като застраховател. Джованино Ди Кастро, римлянин,
щял да завърши инженерство, но се озовал в кибуца. Всеки беше пристигнал в различни епохи, без да е
познавал другите, с които щял да има общо бъдеще. Но както групичката, случайно намираща се върху
моста на Сан Луис Рей, малко преди той да се срути и да ги запрати долу в бездната, всички те са били
свързани с невидими нишки и в моите очи придобиха една идентичност, която резюмираше съдбата им.
Затова реших да оставя настрана онези ленти: може би за да ги предоставя така, както го правя сега.
Това, което следва, не е и не претендира да бъде монография върху италианските евреи, напуснали
страната, където са се родили и израснали, заради страната, считана от тях за земя на техните деди.
Подобна задача би изисквала книга с обяснение също и защо техният брой е бил толкова малък: едва три
хиляди. Това, което следва, е, и претендира да бъде само историята на няколко италианци, чието
осъзнаване като евреи се превърнало в подтик да се отправят към една пустиня, предлагаща им единствено
жестоки лишения, трагедии и абсурдно изглеждащи мечти. По-голямата част от евреите, избягали
вследствие на расовите гонения, избрали Съединените щати, Южна Америка. Те не. Те избрали Палестина.
И трябва да подчертая, че първите тръгнали в началото на трийсетте години, тоест преди расовите
гонения, а много от тях заминали след Втората световна война, когато те вече били свършили. В онзи
период нищо не им е пречело, никой не ги е принуждавал да избягат. Все пак не са живеели в гета, а в
хубави къщи, размесени с арийците... Италия ги асимилирала от всяка една гледна точка: културна,
социална, естетическа, лингвистична, предала им своята чувствителност. Често се оказвало, че дедите им
са воювали с Гарибалди. Братята им били част от Съпротивата и членували в Партията на действието или в
комунистическата, социалистическата, либералната. Пример за различен избор им дали хора като Карло и
Нело Росели. Страната, към която принадлежали от векове, ги обичала, те също я обичали. И все пак
пожелали да я смъкнат от себе си, както се смъква кожа. И заедно с тази кожа те захвърлили удобствата,
меките легла, кариерите, парите и заминали да копаят с казмата в кибуца, при пепелянките, маларията,
змиите, отрудени и гладни, изложени на арабските куршуми. Отишли да станат селяни: с техните гладки
ръце и нокти с маникюр, с деликатната си кожа, с техните книги на гръцки и латински. Защо? Какво ги
подтикнало да предприемат тази несъмнено героична, но и мазохистична авантюра? Една току-що открита
или измислена вяра, наречена ционизъм. И някаква мистична, интелектуалистична любов към социализма.
Две неща, от които те правели едно с убеждението, че да бъдат евреи и да върнат отново родината на
евреите означава да създадат наново пролетариата. Енцо Серени, младеж с култура и талант,
пропагандирал идеята и дал пример като заминал в 1927-ма. Така те отивали не толкова в търсене на
Израел, а в търсене на кибуца: комуна с уравнително разпределение, където не притежаваш нищо друго,
освен правото на физически труд, и всички живеят заедно, с еднакви права и задължения, ядат една и съща
храна на една и съща маса, всички живеят в еднакви къщи с еднакви лишения. Трудно начинание за един
италианец. Дори и за италиански евреин. Всъщност никога не се приспособили. Колкото и грапави да са
днес ръцете им, ноктите начупени, кожата им загоряла от слънцето, както се полага на истинските селяни,
колкото и да се опитват да убедят онзи, който ги слуша, и самите себе си, че са единствено израелци,
www.spiralata.net 105
никога не забравят за италианското в себе си. Никога няма да забравят италианския език, не ще научат
добре иврит. Никога няма да забравят италианската култура, никога няма да схванат еврейската. Няма да
престанат да харесват спагети и кафе, да следят футболните мачове, ще останат пристрастени към
новините, идващи от Рим, Флоренция, Торино, Ферара. Най-вече няма да изчезне носталгията по дворците,
улиците, произведенията на изкуството, по пейзажа, в който са се формирали. В тях винаги ще тлее
някакъв дуализъм, който само техните деца ще загасят. Да, отвсякъде погледнато, това са историите на
десетима италианци. Единайстият е онзи от Бреша, който отказва обрязване, защото не се е родил евреин;
всъщност той е най-малко италианец от всички.
Мартино Годели
Продадох всичко и заминах: когато корабът стигна Хайфа, се почувствах у дома
Аз съм един от малкото италиански евреи, спасили се от Аушвиц. В Израел дойдох доста години след
края на войната, но мечтаех да замина още в 1938-а – годината на расовите закони, и в този смисъл
историята ми прилича на тази на другите: ако ги нямаше онези закони, никога не бих помислил да дойда
тук. Произхождах от асимилирано семейство, брат ми беше убеден фашист. После фашистите обнародваха
законите и аз изпаднах в шок. Помня, че учех в класическия лицей във Флоренция. За да избегна
скъсването на отношенията с мен от страна на другарите ми в училище, го направих веднага аз. После
започнах да посещавам лагера за обучение на евреи, желаещи да заминат за кибуците, намиращ се в
Чеволи ди Понтедера, в едно селскостопанско имение, предоставено от семейство Ракà. Както Джизела,
жена ми, бях готов да замина на 16 юни 1940-а. Не заминахме, защото на десети юни Мусолини обяви
война и нашите удостоверения бяха отменени. Като свърши войната, трябваше да дойда тук с групата от
1948-а, за да се установя в кибуца Гиват Бренер. Но трябваше да се грижа за родителите си, нямаше как да
ги отведа в кибуца, и така бях принуден да изчакам до 1954-та. С една дума, аз съм един от последните. От
новите.
Историята ми започва през януари 1944-а, когато бях арестуван по подозрение за антифашистка
дейност във Фиуме. Не знам защо, предполагам от гордост, веднага декларирах, че съм евреин и затова ме
изпратиха в Аушвиц. Не можете да разберете моя случай, ако не сте наясно с патилата ми в Аушвиц,
защото... Вижте, за концлагерите е изписано доста, но на мен ми се струва, че е изпуснато основното.
Основното е, че пет минути след като си влязъл в лагера, вече изгубваш човешката си същност. Гладът,
ужасът, смъртта не бяха важни неща. Смъртта например беше облекчение, освобождение. Не ни правеше
впечатление, самоубийството не представляваше трудност. Достатъчно беше да се хвърлиш на телената
ограда и да получиш токов удар. На сутринта те откъсваха и те слагаха в пещите. Или пък да кажеш „не
мога повече“ и да загърбиш инстинкта за оцеляване: след седмица си мъртъв. Можеше и да се излегнеш на
снега по време на преместването от лагер в лагер: имаше пухкав, чист, подканващ сняг, изпъваш се като
върху легло и след малко някой те застрелва в слепоочието. Да, смъртта беше нещо нормално. Ненормално
беше да живееш. На това се дължеше нашата апатия, липсата на човещина и състрадание към другия. Един
пример: в моята група имах трима приятели от Фиуме: баща аптекар и двамата му сина. Единият на
двайсет и четири, другият на двайсет и две като мен. Използваха ни да товарим цимент, всяка торба
тежеше петдесет кила: добре или зле, синовете се справяха, аптекарят не. Затова капите всеки път го
спукваха от бой, а синовете не реагираха. Изглеждаше, че това съвсем не ги засяга. Мен също. През януари
1945-а германците евакуираха Аушвиц: прочутото изтегляне по снега. Тръгнахме две хиляди човека,
пристигнаме стотина. Имах приятел, доктор Марко Фано от Торино. В лагера работехме заедно, спяхме
един до друг. Заедно напуснахме Аушвиц. На четвъртия ден от похода Марко се просна на снега и ми каза:
„Мартино, аз не мога повече“. Достатъчно беше да му отговоря: „Кураж, Марко. Стегни се, Марко.
Облегни се на рамото ми, ще ти помогна“. Не го направих. Протегнах му ръка и отговорих: „Тогава
довиждане, Марко“. После продължих да вървя и когато чух изстрела, дори не се обърнах. Въобще не ме
засягаше, че Марко може би е убит: интересуваше ме само да съм жив и да продължа. Това е. Нямате
www.spiralata.net 106
представа какво означаваше за мен процесът срещу Айхман. Освободи ме от чувството за вина и от
чувството на срам, с които бях живял след това. Вината и срамът, че съм се държал така, с Марко също; че
не съм направил нищо, за да се защитя. Процесът срещу Айхман ми отвори очите, че не съм носил вината
и срама сам: милиони евреи бяха се държали като мен. Преди него не успявах да събера кураж и да
разкажа на децата си за претърпените страдания. Как да им призная, че в Аушвиц бяхме седемдесет
хиляди интернирани срещу сто и седемдесет есесовци? Сигурно бихме могли да удавим в плюнка тези сто
и седемдесет есесовци. В плюнка. Но не опитахме никога: вече не бяхме мъже, а дървеници. Не знам какво
ни правеха, когато влизахме. Дали са ни слагали бром в мътилката наречена чорба? Сто на сто са ни
давали нещо, защото се променяхме и физически: жените например нямаха менструация, мъжете
изгубваха сексуалния си нагон. Даже и случаите на хомосексуализъм бяха рядкост. Спомням си
безразличието, с което гледах преминаващите голи жени. Не защото бяха грозни или изтощени, а защото
бях изгубил физиологичните си реакции. След процеса срещу Айхман никога повече не се почувствах като
някоя овца. Даже когато децата ми питаха: „Но защо не сте се съпротивлявали? Защо сте се оставяли да
умирате така?“.
Трябва да разкажа тези неща, за да придам смисъл на моето идване тук. През втората половина на
1944-а евреите в Аушвиц бяха осемдесет процента. С пристигането си биваха подбирани. Най-изтощените
веднага свършваха в газовите камери, другите – на работа: в очакване на смъртта. Да оцелееш в Аушвиц
беше абсурден блян. Винаги пеехме на немски: „Unsere Heimat ist in den Kaminen. Нашето отечество е в
комините“. Въпрос на ден, месец, шест месеца: краят на всеки беше в пещите на крематориума. Когато ни
събираха на групи по петдесет или по сто и ни заповядваха да се съблечем за душ, знаехме много добре, че
душовете са газовите камери. Децата до дванайсетгодишна възраст отиваха директно натам заедно с
майките си, едва пристигнали. Една от задачите, с които се бях заел, беше да откъсвам децата от
прегръдките на младите майки и да ги давам на възрастни жени: така децата отиваха на смърт заедно с тях,
но поне се спасяваха младите майки. Задачата беше трудна, защото щом виждаха този непознат с раирани
дрехи да измъква децата им, майките започваха да крещят като луди. Връхлитаха есесовците и ми
хвърляха як бой. Но поне с това се справих. Като си помислите, че понякога пристигаха десет-петнайсет
хиляди човека на ден и пещите на крематориума не стигаха. Затова германците бяха направили огромен
ров, трийсет на десет метра, и в него постоянно гореше огън, там хвърляха малките деца. Винаги се
разнасяше миризма на изгоряло. Усещахме я в устата, в носа, в кожата: беше неразделна част от живота
ни. В известна степен е такава и днес. Всеки път, когато тук в кибуца изгорят нещо, аз и Джизела се
чувстваме зле, защото ни се струва, че горят деца.
Тя също беше в Аушвиц, цели осемнайсет месеца. Пристигна заедно с майка си и сестрите: и четирите
бяха предадени в Киасо от фамилия италианци, които прехвърляха, или се правеха че прехвърлят евреи
през границата с Швейцария. Казваха се Куки и въртяха добра търговия с евреите: срещу пет хиляди лири
на глава ги скриваха в сигурни къщи и после ги отвеждаха до границата, където често ги предаваха на
германците и получаваха наградата. За да плати на Куки, майката на Джизела продала всичките си
скъпоценности, но в Киасо онези негодници изчезнали и ги изоставили в ръцете на финансовата гвардия.
Те пък ги предали на полицията, която ги отвела в Сан Виторе и оттам ги изпратили в Аушвиц. Едва
пристигнали там, били разделени. Майката на Джизела и единайсетгодишната ѝ сестричка изпратили
директно в крематориума. Джизела и другата сестра, на шестнайсет, били остригани и изпратени на
работа. Когато Джизела потърсила майка си и сестричката, една жена от бараката и посочила белия дим
над пещта: „Виждаш ли онзи дим? Това са майка ти и сестра ти“. Джизела казва: „Не знам какво изпитах.
Не помня. Но си спомням, че не плаках. Може би не съм мислела нищо. Или пък съм си помислила само,
че аз съм жива“. Видях случайно Джизела след няколко дни. Ходехме заедно, но после престанахме,
защото семействата ни не бяха съгласни да сключим брак. Видях я отдалече, отвъд бодливата тел. Бях
успял да отмъкна глава червен лук и я метнах към нея. Тя я улови нетърпеливо и лакомо я погълна на две
хапки. Джизела се спаси случайно, докато евакуираха Аушвиц. На портала един германец я върнал
www.spiralata.net 107
обратно, защото носела дървени налъми: с тях нямало как да ходи дълго. Така Джизела се скрила в
кухнята, заедно с Ванда Болафио от Флоренция, и останала там до освобождението. Мен също ме
освободиха, но в Дахау, през 1945-а. След похода по снега пристигнах в Дахау и не знам как съм оцелял
там, когато пристигнаха американците, тежах трийсет и шест кила. Работата е, че бях свикнал толкова със
страданието: драмата ми започна после, когато се върнах у дома. Сякаш светът рухна върху мен. Не можех
да се усетя свободен – да ям вкусни неща, да спя в легло, да съм сам в тоалетната, тоест без петдесет
човека до мен, докато капото те удря с камшик и те принуждава да си вдигнеш панталона, въпреки че си го
смъкнал току-що и не си успял да отидеш по нужда: „Вън! Достатъчно стоя тук, вън!“. Не знам как да го
обясня. Нека кажа така: човек жадува за нещо, за някоя химера, и когато го постигне, разбира, че е било
само химера. Бях на свобода, но за мен свободата беше лишена от смисъл, не можех да свикна с този дар.
Аз никога не бих могъл да напиша книга за Аушвиц. Не. Ще се наложи да разкажа такива невероятни
неща. Но бих могъл да напиша книга за моето завръщане: да опиша как семейството вече не ме
интересуваше, работата ми беше безразлична, за секс не помислях, не оценявах свободата. Нощем спях с
майка ми, защото се събуждах с вик и имах нужда някой да ме успокоява. Денем се разхождах безцелно,
изгубил интерес към всичко и по едно време си казах: „Защо да продължавам да живея? По-добре да се
самоубия“. И смъртта ми се стори нормално решение, както в лагера.
Но в лагера беше лесно да сложиш край на живота си, вече го обясних. На свобода се оказа доста по-
трудно, нещо все ме възпираше в последния момент. Затова си казах: ако не успея да се самоубия, трябва
да се оженя. Бракът означаваше задължения и трудности, той е робство: тоест, нещо с което вече бях
привикнал. Означаваше и една жена в леглото, за да ме буди, когато викам насън. Издирих Джизела и се
оженихме. И заедно решихме да емигрираме в Израел. За мен беше отдавнашна мечта и... Виждате ли този
номер на ръката ми? Това е номерът ми от Аушвиц, 173154. Не изчезва, освен ако не се направи пластична
операция. На Джизела е А5376 и леко избледня от слънцето. Моят си остана както в деня, когато ми го
направиха, с нещо като писалка. Веднъж, когато пътувах във влака от Милано за Триест, някакъв човек ме
попита: „Каква е тази татуировка?“. Аз му обясних и като започнах, се увлякох в разказа. Час, два. Говорех
и говорех, докато усетих, че се задушавам и станах, за да глътна въздух на прозореца в коридора. И докато
бях отвън, ето че онзи тип каза на друг човек в купето: „Ама какви врели-некипели успя да наговори този“.
Оттогава, ако в Италия ме питаха каква е тази татуировка, отговарях че е телефонният номер на
приятелката ми. Тук обаче казвам: „Това беше номерът ми в Аушвиц“.
Имах много приятели в Италия. Преди всичко от Комунистическата партия, защото след войната тя
помагаше на евреите и на Израел. С тях извършвах ционистки акции: транспорт на евреи, саботажи.
Например, в 1948-а участвах в разрушаването на три самолета, купени от египтяните, намираха се на
летище Маки, близо до Варезе. Участвах също така и в отклоняването на египетски кораб, натоварен с
оръжия. Отдръпнах се, когато Москва издаде други заповеди на италианските комунисти и възгледите им
се промениха. Заболя ме много. Ядосах се на италианците. Знаете какви са италианците. От човечност
помагат на всички: антифашисти, фашисти, евреи... Но никога не се обвързват докрай и понякога
изведнъж размислят. Така, щом кибуцът Гиват Бренер се раздели и се създаде Незер Серени, приключих
всичко в Италия и заминах, с Джизела и децата. Вечерта, когато корабът пристигна в Хайфа, се трогнах,
защото се почувствах у дома. И от онази вечер вече не съжалявам за нищо, защото не се чувствам
италианец в изгнание. Нека се изясня. Италианците ми харесват. Въпреки горчивината от расовите закони
и следвоенните години, аз винаги съм се чувствал добре в Италия. Даже участвах в италианската политика
като пропагандист на Народния фронт през 1948-а. Италианската политика още ме интересува. Следя я и
страдам като виждам, че добрите партии вече са изгубили значение, а комунистите са в съглашателство с
християндемократите. Мисля на италиански. Чета на италиански. Всяка седмица получавам списание
Еуропео и Седмичник за енигмистика. Ако пристигне италианска книга, съм щастлив; цяла година се
старах да науча иврит, но така и не успях да го усвоя добре. Езикът е много заплетен, говоря го само
защото съм в Израел и защото децата ми се обръщат към мен само на иврит. С жена ми често говоря на
www.spiralata.net 108
италиански, даже на диалекта в Триест, и се ядосвам на италиански, когато гледам международните
мачове по футбол и викам за Италия. И не само: миналата година кибуцът ми предложи пътуване в
чужбина и аз избрах Италия. Посетих Рим, Бари, Венеция, Пиаченца, Пиза, Неапол, дори не видях моите
роднини, живеещи още там. Но след месец изпитах желание да се върна у дома. Италианец съм по вкусове,
начин на мислене, култура, но не като националност. Домът ми е тук.
Разбира се, че ми хареса да се завърна в Италия. Най-напред, хареса ми храната. Божичко, колко добре
се яде в Италия! За осемнайсет години бях забравил какво е да ядеш толкова вкусна храна. Удоволствието
да можеш да си поръчаш паста, приготвена по десет различни начина... Аз умирам за паста. Да можеш да
си поръчаш безброй видове риба. Аз съм луд по рибата. Лакомията ми в Италия щеше да ме довърши.
След плодовете не можех да стана от масата. Защото тук, в кибуца, сме обсебени от мисълта за храната и
ядем често. Но толкова лошо, толкова лошо! Освен това в Италия ми хареса да видя отново планините и
снега. Тук никога не вали сняг, зимата не ходим на ски. Зарадвах се също, че италианците не са успели да
съсипят всичко: спасили са паметниците на културата и природата. Но видях хората променени, а младите
ме натъжиха, техните протести са толкова фалшиви и непоследователни! Казват, че са революционери, а
живеят като буржоа. Нима революцията означава да вдигаш врява по улиците? Имам племенница на име
Силвия. Прави се на маоистка, а има камериерка и кола. Осмелява се да ме нарича „реакционер“, а аз
живея в кибуц и нямам камериерка, нямам кола, ям на общата маса и пращам децата си в нормално
училище. Силвия също така е и антиционистка, както по-голямата част от младите евреи, които срещнах в
Италия. Дотолкова мразят израелците, че събират волни пожертвувания за Фатах.
Не, не им се сърдя. Който е бил в Аушвиц, се научава да разбира всички и всяко нещо. Не се сърдя и
на евреите, останали в Италия, та нали голяма част от роднините ми са останали там. След родителите ми
дойде само един от братята ми. Другият преподава в лицей в Бари, женен е за нееврейка и принадлежи към
онази група евреи, които скоро ще престанат да бъдат такива, защото ще бъдат напълно асимилирани.
Една моя племенница, работеща в телевизията, имаше период на драматично колебание: да дойде ли в
Израел или не? После избра да не идва и нейните деца, сигурен съм в това, повече няма да се изправят
пред тази дилема. Повтарям, разбирам всички, но... Аз вярвам в Израел. Вярвам, въпреки че когато
помисля за арабите, се раздвоявам: знам, че имам право, но знам и че те също имат право. Те имат право,
защото векове са пасли козите си тук. Аз имам право, защото съм бил тук преди тях, после са ме изгонили
и съм останал без родина. Този проблем ме измъчва, докато казвам: жалко, че не успяхме да заживеем
заедно, ние и арабите! Казвам го най-вече, когато си дам сметка колко е трудно да се смесят различните
евреи по земята тук в Израел. В началото на моето увлечение по ционизма мислех, че ще е лесно, обаче...
Колко пъти съм се питал: „Какво общо има между мен и един евреин от Йемен?“. И не е всичко. Защото не
мога да кажа, че съм доволен от днешен Израел. Много от мечтите ни се изродиха, много от идеалите ни
се загубиха по пътя. Например, не е социалистическа държава, каквато трябваше да бъде, и е съюзник на
Съединените щати, които представляват връхната точка на капитализма. Усещам горчивина, че останахме
разделени от социалистите. Наясно съм, че социализмът по своята същност е една утопия, но не мога да не
се чувствам още социалист. Социализмът за мен е Пиетро Нени. Но едно е да разбираш, друго е да
живееш. Даже да оцелееш. Когато години наред ходехме да работим с пушки през рамо в портокаловата
градина... Когато се разбра, че в Америка децата на италианците още се чувстват италианци, но в Израел
децата на италианците се чувстват израелци и толкова... Не може да се отказваме от вярата си в Израел. И
ще се сражаваме, за да пребъде Израел. Дали съм щастлив тук? Това е американски въпрос. Зададе ми го
също и моят братовчед, живеещ в Съединените щати. Какво означава да сме щастливи? Аз не знам. Никога
не съм го знаел.
Моше Артом
В Италия дори комунистите и маоистите са буржоа: не бих се върнал

www.spiralata.net 109
 Аз съм от Торино, напуснах града и Италия през 1938-а. Израснах с тази мисъл в главата. За да дойда в
Палестина, научих иврит, заради кибуца записах агрономство. Защо? Защото се чувствах различен,
съзнавах, че съм евреин. Точно обратното на брат ми, който после стана партизанин във Вал ди Суза. Да,
нашето беше малко като случая на братята Серени: брат ми го влечеше антифашизма, защото го
интересуваше Италия, мен пък ционизмът, тъй като проявявах интерес към Ерец Израел, Страната Израел.
Но нямаше препирни между нас, нито се осъждахме взаимно. Аз намирах избора му за логичен, той моя
също. Интересно е да се отбележи, че не заминах преди 1938-а, защото исках да си разчистя сметките с
Италия, като изкарам войниклъка. Семейството ми беше толкова претопено, че се гордееше с един
прадядо, съветник на Кавур: затова ми се струваше коректно да завърша първия период от моя живот с
войнишка служба за Италия. Когато приеха расовите закони и вестниците излязоха със заглавия: „Евреите
изключени от военна служба“, аз бях под пагон в армията. И въпреки заглавията ме държаха още два
месеца. Италианците – казвам го незлобливо – никога не действат сериозно.
Тръгнах от Триест. Тогава всички тръгваха за Палестина оттам. На кораба бях единственият италианец
и... Не мога да кажа дали бях щастлив. Нямаше как евреите през 1938-а да са щастливи. Нито пък мога да
кажа дали съм бил доволен. Сигурен съм само, че бях в мир със себе си, защото отивах да търся своя път в
живота, макар да не бях убеден, че ще го намеря. Не знаех какво щях да намеря, бях в неведение дали
намереното щеше да ми хареса. Радваше ме единствено мисълта, че моята приятелка Силвия щеше да ме
последва. Тя също произхождаше от претопено семейство, баща ѝ беше генерал, голям патриот, и се
ядосваше, когато казвах, че с евреите в Италия ще се случи същото като в Германия. Но Силвия ходеше
като мен в еврейските образователни лагери и се беше превърнала в убедена ционистка. Тя организира
пътуването ми, като се утешаваше с мисълта, че когато пристигна, няма да съм сам. В Йерусалим живееше
моя братовчедка, сестра на Сион Сегре. Беше пристигнала в 1928-а, след като се омъжила за един полски
евреин, с когото се запознала в Италия. Затова, когато стигнах в Хайфа, прекарах нощта там и на сутринта
заминах за Йерусалим. В къщата на братовчедката намерих Нино Хирш и той веднага ме отведе в кибуца
Гиват Бренер.
Не беше лесно да свикна в кибуца. Липсваха ми умения за тежкия труд на първопроходците, нямах
мускулите на селянин или работник. Случаят ми беше като на други бивши богаташи, бивши буржоа,
дошли тук, въоръжени единствено със своя идеализъм. И като случая на Силвия, присъединила се към мен
в 1939-а след плащане на гаранция от хиляда лири стерлинги, изисквана от англичаните от всеки,
пристигнал като турист в Палестина. Силвия беше тръгнала от Париж, където се преместила след расовите
закони, за да учи в университета: трета година химия. Както в Торино, така и в Париж беше живяла в
удобства и си спомням колко много плака, когато отговорничката за портокаловата градина остави
бележка: „Утре не ми я изпращайте отново“. Тя беше забелязала, че Силвия бере по-малко портокали от
другите, защото ръцете ѝ се ожулваха лесно. О, плащахме с толкова мъки гордостта да си изкарваме хляба
с физически труд и задължението да следваме направения избор! Шокът беше неимоверен също и заради
това, че бяхме италианци. Като истински италианци изпитвахме трудности да се смесим с другите, а
липсата на уединение ни измъчваше. Например, да нямаш една стая или палатка, където да се усамотите
след женитбата. Трябваше да се крием сред портокаловите дървета, за да се прегърнем. После, да се къпеш
заедно с другите... Какъв ужас! Отначало в Гиват Бренер жени и мъже са се къпели заедно. Когато
пристигнахме ние, жените си взимаха душ отделно. Но си оставаше притеснението да се събличаш пред
всички, да се миеш пред всички! Дошлите от други страни евреи нямаха проблеми. Дори не се усещаха, че
се хранят зле, не ги засягаше, че са на общата маса. Но ние италианците... Знаете ли, че много напуснаха
кибуците точно заради това? Предизвикахме критиките на евреите, дошли от други страни, но успяхме да
купим една барака, запазена за италианците, но на някои това не им стигна и си отидоха. В кибуца е тежко,
много тежко. Разбирам сина си, който на двайсет и пет години напусна и отиде в Йерусалим.
Но да, можем да говорим по темата дали се чувстваме италианци, или все още италианци. Не обичам
този въпрос и винаги отказвам да се произнасям по него, но... Добре, когато ме питат дали се чувствам
www.spiralata.net 110
италианец или все още италианец, не знам какво да отговоря. През 1938-а се чувствах не толкова
италианец, колкото като риба на сухо: вече не принадлежах на Италия и все още не бях станал част от
Израел. После... После не знам. Например, когато Италия влезе във войната. През 1940-а. Изпитах
различни чувства. Още по-голямо разочарование, срам, мъка по тази клета страна, положила толкова
усилия, за да достигне нивото на другите нации, а сега се сгромолясваше в бездната на една нова война.
Много италиански евреи тук се смяха на загубата, понесена от италианците при Киренайка. Аз не. Усетих
само гняв, защото знаех, че когато искат, италианците могат да се бият добре, те винаги са били толкова
клеветен народ. А след това... След това бомбардировките. Новините стигаха до нас вече филтрирани,
посредством радиото на кибуца, което предаваше на иврит, а ние не го говорехме добре. Опитвахме се да
уловим всяко прилагателно, всяка запетайка, и няма да е честно, ако кажа, че приемахме новината за
бомбардировките в Торино както онази за бомбардировките в Лондон. В Торино бяха семействата ни и...
Не, мостовете не се изгарят изведнъж. Двайсет и пети юли, когато отстраниха Мусолини, беше един от
най-хубавите дни в нашия живот. Осми септември сред най-тъжните, заради немската окупация. Бяхме
изпълнени с гняв към съюзниците, напредващи толкова бавно, радвахме се само на новините за стачките.
Господи, колко важна беше за мен думата стачка! Въодушевявах се, като знаех че Съпротивата
съществува, че италианците най-накрая се сражават с германците и фашистите. Ликувах, чувствах се
реабилитиран в очите на евреите от Русия и Полша и... Какво означава това? Че още съм бил италианец?
Вероятно. Впрочем, и днес. Още не съм изгубил корените си. Не е възможно и ми се струва странно,
когато другите Ви казват обратното. Още говоря на торински диалект. Дори когато се изразявам на иврит,
имам торински акцент. Винаги съм усещал липсата на Торино. Бленувал съм по Алпите. Да, в Йерусалим
има хълмове, кипариси, маслинови дървета. Но не са хълмовете, кипарисите, маслиновите дървета в
Италия. Всички ще Ви говорят за италианската култура и така нататък: но не става дума само за култура.
Става дума за красотата, с която бяхме свикнали, а после изведнъж изгубихме. Пътуваме често до Италия,
за да я преоткрием. Обичаме много Израел, но понякога изпитваме нужда да се потопим в красотата, за да
се освежим.
Какво мисля за днешна Италия? Божичко! Италия е станала толкова по-добра... Аз оставих една
фашистка Италия, една Италия, където можеше да се ядосваш само за футболните мачове, защото за друго
не беше позволено да се говори, а я намерих полемична, разкрепостена, изпълнена с живот! Не разбирам
днешните млади в Италия, защото са невежи и неблагодарни. Не искат да признаят огромния прогрес,
направен от Италия в последните трийсет години и ни надуват главите с техните измислени протести, с
техните лицемерни страдания. Защо вместо това не изучават историята на страната си, защо не се опитат
да разберат какво представляше Италия по време на фашизма, когато ние бяхме млади? Страхът ни да
говорим, страхът ни да мислим... А днес не е само свободата да мислиш. Има икономически напредък,
материално благополучие. Аз се връщах през три-четири години и всеки път не вярвах на очите си.
Достатъчно беше да се кача на влака от Рим за Торино и да погледна полята. Преди се виждаха само
волове, сега само трактори. Младежите ви са глупави. Глупави! Вижте, децата на братовчедите ми са
маоисти. Когато говорят за свобода, винаги използват заучени фрази: „Свободен е богатият, който може да
прави каквото си поиска“. Празни приказки! Свободата е преди всичко да можеш да говориш, да се караш,
да проклинаш. И не е вярно, че днес бедните в Италия са чак толкова бедни. Вярно е обаче, че който ги
говори такива, е нечестен. Или луд.
Един от тези мои роднини маоисти работи в „Евратом“ и е изключително интелигентен. Но е
изключително интелигентен луд, или изключително интелигентен глупак. Не знам по какъв друг начин да
обрисувам някого, който не разбира прогреса или свободата. Ужас! Сигурно защото никога не се е
сблъсквал с несвободата: никога не оценяваме онова, което имаме, или имаме в излишък. Отгоре на това
тези маоисти до един са арабофили. Свободни са да решават сами, разбира се. Но когато дискутираме с
тях, винаги имам чувството, че говорят за непознати им неща. Или са фанатици. Поканих интелигентния
братовчед в Израел: „Ела, разгледай, а после съди“. Отговори ми: „Аз в Израел няма да дойда“. Защо?
www.spiralata.net 111
Може би се страхува да не промени мнението си, да се убеди, че не сме чак толкова коварни? Винаги
измъква някакви аргументи на арабската пропаганда и когато му кажа, че в основата на тези разсъждения
има правилни и неправилни твърдения, не ме слуша. Сякаш се страхува да стигне до същината на въпроса,
прикрива се зад догмата. Те всички се прикриват зад догмата. Но не са искрени. Иначе са образовани,
много по-образовани, отколкото бяхме ние. Те не могат да кажат, както казвахме ние: „Не знаем нищо,
защото не идват новини“. Знаят всичко. Достатъчно е да отидат пред вестникарската будка и без да си
купят вестника, да изчетат заглавията. Прочиташ три-четири заглавия и за половин минута си наясно с
неща, за които на нас и десет години нямаше да стигнат. Но стига, иначе ще се ядосам и ще заприличам
точно на италианец, а не на израелец. И само ще подхранвам носталгията. Няма да я подхранвам. Никога
не бих се върнал да живея в Италия. Нито пък Силвия. Защото ще попадна отново в една буржоазна среда,
която вече не ми принадлежи, отхвърлил съм я. В Италия даже комунистите и маоистите са буржоа. И да
завърша: моето не е отказване от страната, която още обичам. То е отказване от буржоазното общество,
което никога не съм обичал.
Лучано Серви
Стените на стария град в Йерусалим ми напомнят Флоренция
Произхождам от буржоазно, патриотично семейство с италиански традиции. Братът на баба ми бил
полковник при гарибалдийците и когато умря, на деветдесет и шест години, го погребаха с всички
почести, въпреки че расовите закони вече съществуваха. Станах ционист заради тях. Учех в лицея „Данте“
във Флоренция и ме принудиха да го напусна и да се преместя в Еврейския лицей. Шокът беше толкова
брутален, че когато завърших учебната година, отидох да се подготвям за кибуц в тосканското имение на
Джулио Ракà, онзи, който след това стана професор по физика в университета на Йерусалим. Имах
намерение да тръгна веднага за Ерец Израел, не го осъществих, защото избухна войната и ме изпратиха на
принудителен труд. Изкопи за мелиорацията, четири лири на кубичен метър. Казвам го, без да тая злоба.
Има огромна разлика между немските концлагери и задължителния, но платен труд: италианците никога
не са били истински антисемити. Срещу нас живееше командирът на гарнизона във Флоренция и ние не
поддържахме никакви отношения с него, даже не си казвахме добър ден и добър вечер, но едва влязоха в
сила расистките закони и той дойде да стисне ръка на баща ми. И не само, когато семейството ми избяга от
града, на 12 септември 1943-а, приятелите насилили вратата на дома ни и спасили, каквото могли: дрехи,
сребърни предмети, мебели, даже молитвените книги, и скрили всичко в техните апартаменти. Като се
прибрахме, ни върнаха всичко, до последната карфица, и не поискаха нищо в замяна. Казаха, че и ние
бихме направили същото нещо за тях. Хм, не знам... не съм сигурен дали щяхме да имаме кураж. И...
Някои неща не се забравят. Добре, имаше италианци, направили доноси срещу евреите, а с тях са ги
изпратили на смърт в Аушвиц. И какво от това? Негодници има навсякъде, сред нас също. Достатъчно е да
си спомним за евреите, записали се във фашистката партия и финансирали Мусолини.
Трябва да започна оттук, и не от учтивост. Не съм много любезен, аз съм грубоват флорентинец.
Трябва да започна с това, защото подобни епизоди характеризират един народ и обясняват избора,
направен от мен през 1943-а, когато влязох в Съпротивата. Аз не принадлежа към евреите, които казваха:
„Антифашизмът не ме интересува, той засяга италианците“. Гордея се, че съм част от групата евреи, счели
за свой дълг да участват в партизанската борба: тя ми принадлежеше, както щеше да ми принадлежи
Гражданската война в Испания, ако по нейно време не бях само дете. Искам да кажа, че за мен
антифашизмът не беше само начин да се боря срещу антиционизма, а също и начин да бъда от полза на
страната, която обичах. След осми септември влязох в Партията на действието. Бих могъл да се запиша и в
социалистическата или комунистическата партия, но избрах Партията на действието, защото имах
приятели в нея. С тях влязох в състава на „гражданските отряди“, сражавах се в дивизията „Модена“, бях
прехвърлен с парашут на север след идването на съюзниците. Това последното е важно, защото след
освобождаването на Флоренция бих могъл да се отправя към Палестина: масовата емиграция вече беше
www.spiralata.net 112
започнала. Но имах още работа в Италия и затова поисках да ме прехвърлят с парашут на север, на 18
август 1944-а, във Фарнета, област Модена. Заедно с още двама трябваше да инсталираме радиостанция, да
изградим информационна мрежа, да обучаваме партизаните как да боравят с експлозиви и накрая да
прехвърляме отвъд Готската линия на германците американски войници. Трудно начинание, също и заради
обтегнатите отношения между англичани и американци. Според някои евреи то не допринасяше никаква
полза за ционизма. Вярно. Но беше от полза за Италия. Чак след края на войната и падането на фашизма се
захванах отново с ционистката си дейност и се почувствах готов да дойда тук. Лесно можех да се откажа.
Тогава вече никой не безпокоеше евреите в Италия. Бих могъл да продължа образованието си, да се
занимавам с фирмата на баща си, търговец на едро на платове във Флоренция, или да си кажа: „Трябва да
изградя демокрацията в Италия“. Но сметките ми с Италия бяха уредени и трябваше да работя за
демокрацията тук, да положа основите на една страна, където никой и никога нямаше да разпорежда на
евреите: „От днес вече не може да учиш в лицея „Данте“, трябва да се преместиш в Еврейския лицей“. И
заминах. Сам. Брат ми не пожела да дойде. Родителите ми бяха готови да го сторят, но брат ми ги разубеди
с тезата, че емиграцията е авантюра за млади хора. Не можех да им се сърдя, да се приспособиш в Израел
през 1948-а беше много трудно. Не толкова трудно както през двайсетте и трийсетте години, но
достатъчно. Разбрах го още с пристигането в Гиват Бренер, където с жена ми получихме само легло в
палатка. После се преместих от Гиват Бренер в един кибуц на границата и тук живеехме в барака, където
преградата между нашата стая и съседната беше половин стена. Чуваше се всяка въздишка и... За един
италианец като мен, индивидуалист, липсата на усамотение беше по-омразна от окопите и бодливата тел.
Какво стъписване, когато влязох за пръв път в общото помещение за хранене! Всички на една маса, един-
единствен нож за всички. Понякога се питам дали наистина съм бил чак такъв индивидуалист. И това не
беше най-лошото. Най-трудното се оказа да се смесиш с другите: не познаваш езика, навиците,
обстановката. Аз например се озовах заедно с полски и североафрикански имигранти, какво общо можех
да имам с тях аз, италианецът? Дълго време се чувствах чужденец. В известна степен и днес е така. Защото
хора като мен не познават добре еврейската история. Те знаят много повече за гръко-римската митология,
за нас вече е късно да заменяме една култура с друга култура. Вече е почти невъзможно да запълним
празнините. Нека сме откровени, не научихме добре иврит. Успяхме да забравим доста италиански думи,
без да научим добре иврит. Даже не го произнасяме по правилата, а речникът ни е оскъден, беден. Само
който знаеше малко идиш, се справя по-добре. За нас е все едно, ако внезапно, след интервал от две
хиляди години, италианците трябва да заговорят на латински. Нашите деца не го разбират. Нито пък
разбират, че сме разделени на две: една част от ума и сърцето ни е тук, а другата е в Италия. Аз и до днес
се чувствам флорентинец. И още как! Ако трябваше да избирам град, където да живея, начаса бих избрал
Флоренция. Онова, което ми е липсвало най-много тук, е била Флоренция. Нейната красота, куполите.
Тъгувах за този град. Къде беше Дворецът Пити, къде беше Площадът на Синьорията, Арно, мостът Света
Троица? Когато някой е роден в град като Флоренция или Венеция... Възможно ли е да не съм забелязвал
толкова много красота през годините, прекарани във Флоренция? Минавах покрай Двореца Пити и не го
забелязвах, защото не поглеждах натам. Струваше ми се нормално да е там, както смяната на сезоните.
Мислех си: има лято, зима... Двореца Пити... В деня на пристигането видях тези прави улици, къщите като
кубове, пустинята и усетих тежест в стомаха. Първото разочарование беше хълмът Кармел. Погледнах го и
казах: „Какво е това? Нима е прочутият хълм Кармел?“.
Разочаровах се и от река Йордан. И там отворих уста: „А това какво е, прилича ми на Пишатело?“.
Даже не се сетих за Муньоне, малко по-голяма рекичка от Пишатело. И за всички е така, повярвайте ми,
дори да не Ви го кажат. Артом например не престава с носталгията си по Алпите и изискаността на
Торино. Аз постоянно си мисля за статуите във Флоренция... Да, тук имаме Йерусалим. Обичам стария
град, стените му леко ми напомнят Флоренция. Но не са същите и Йерусалим не ме утешава напълно.
Животът не се състои само от задължения и благородни мечти. В него има и удоволствия. А единствената
отплата за липсата на някои удоволствия е да се заблуждаваш, че имаш мисия. Всеки път, когато ме обземе
съжалението, се стягам и си казвам: „Не трябва да мислиш, това е минало, вече го няма. Не трябва да
www.spiralata.net 113
съжаляваш за удобствата, за рафинираността. Трябва да помислиш за бъдещето на децата си“. Имам
четири деца, вече истински израелци. Един се ожени миналата седмица, другият е войник, дъщери на
дванайсет и три години.
И все пак, не ми се връща в Италия. Бях там само през 1953-а, когато почина майка ми, и след няколко
дни си заминах: нищо че не изпитвах страх да се изправя пред нещо, което не би трябвало да ми
принадлежи повече, но все пак още ми принадлежеше. Не искам да видя отново онези изкусителни
монументи, не искам да срещна отново приятелите си оттогава, другарите от Партията на действието и от
Съпротивата. Ще е много болезнено за мен да ги видя с коремчета и променен манталитет. Искам да си ги
спомням, както ги видях по времето на Съпротивата, защото обичам онази Италия. Добрата,
цивилизованата Италия. Ами ако се е променила... Предпочитам да мисля, че си е останала същата.
Страхувам се да не открия, че италианският народ вече не е най-добрият и цивилизован народ на света.
Също и заради този страх, преди всичко заради него, никога повече няма да се върна.
Бруно Сорино
Пристигнах преди четири години: и тук най-накрая дишам. Не, не съм евреин
Моята история е особена, защото аз не съм евреин. Аз съм от Палацоло, близо до Бреша, а в Израел
дойдох случайно преди четири години. През 1968-а живеех в Милано. Давах частни уроци на децата на
графиня ди Робилант. И се бунтувах: беше времето на студентското движение. О, не че съм отишъл да
заложа бомба или нещо такова. Но имах желание да го направя, защото се чувствах самотен, недоволен,
отчужден. Търсех идеали, но не намирах. Точно това се случва на студентите, които залагат бомби:
вътрешната бедност ни прави жестоки, поне в намеренията. Един ден, все през 1968-а, дочух в къщата на
графинята за кибуците да говори израелският посланик. Той беше приятел на графинята, тя се оплакваше,
че едно от децата ѝ е тръгнало по лошия път, а посланикът възкликна: „Хм, би трябвало да го изпратите в
някой кибуц!“. Обясни какво представлява кибуцът и нещо ме осени: защо да не опитам и аз? Социализъм,
физически труд, живот в комуна... Същата вечер се обадих на баща ми и му казах, че смятам да отида в
кибуц. Той не го прие сериозно. Нарече ме тъпак и кретен, каза че говоря глупости, за да се намирам на
приказка и никога няма да го направя. Но аз го направих. Изчаках да свърши учебната година, преместих
се в Торино на работа при Аниели, за да събера необходимите за пътуването пари и накрая заминах.
Не отидох веднага в Тел Авив. Исках да видя Париж, преди да стигна до кибуца и така се озовах там.
Даже се влюбих в едно момиче и му наговорих разни небивалици: че искам да се оженя за нея и така
нататък. Заради нея едва не се отказах. Както и да е, след седмица пристигнах в Тел Авив с адреса на
Съюза на кибуците. Явих се там почти без пари, бях похарчил всичко с парижанката. Първата нощ даже не
спах на легло, а на плажа. Плажът пред хотел „Дан“. На сутринта се събудих и отидох небръснат в Съюза
на кибуците, където ме попитаха колко пари имам в джоба. Обърнах джобовете, извадих всичко на масата
и те се разсмяха. При тази мизерия, казаха, няма как да стигна по-далече от кибуца Незер Серени, дотам се
пътувало с автобус. Затова се качих на автобуса и стигнах в Незер Серени заедно с Франко. Франко беше
от Милано, срещнах го по пътя. Отявлен маоист, изпълнен с дълбоки прозрения и похвални намерения, в
кибуца трябваше да натрупа стаж, за да се превърне в истински революционер и да промени съдбините на
човечеството. В автобуса не престана да ми говори за Мао, Маркс и пролетариата. Но едва ни сложиха да
работим тук, в кибуца, и веднага спря да говори за Мао и Маркс, за пролетариата. Започна да се оплаква и
да говори, че системата не му харесва, невъзможно е да вдига тежко, тъй като му липсват пръсти на едната
ръка и така нататък. А вечерта вместо да набляга на задълбочените си маоистки виждания, започна да ми
разказва любовните си истории. После се върна в Италия и се превърна в буржоа: идентичен на
осъжданите от него. Знам, защото го видях отново. Дойде в Тел Авив като търговски пътник на една
голяма фирма, пътуваше в първа класа, спеше в луксозен хотел, носеше елегантни дрехи. Казах му:
„Франко, не се ли срамуваш?“. Но той ми отговори отрицателно, така се чувствал добре.

www.spiralata.net 114
 Аз обаче харесах кибуца веднага. Ето това не искаше да разбере брат ми, когато се появи ненадейно в
Незер Серени, за да ме отведе: нито бях полудял, нито пък отвлечен. Той не правеше нищо друго, освен да
въхвалява качествата на автомобила си, на високата заплата и хубавата къща, не можеше да проумее, че
животът в кибуца ме правеше спокоен и доволен. Не искаше да разбере, че тук повече не се чувствам нито
самотен, нито объркан, нито потиснат от не знам какво си нещо. Повторих му го по хиляда начина.
Обясних му, че в Палацоло, в Милано, в Торино ми липсваше въздух. Вечно бях мрачен, тъжен. Губех си
времето, като ходех на кино сутрин и по леки жени вечер. Тук обаче ме обземаше радост, усещах се
свободен, дишах с пълни гърди. Не ми повярва. Взе си довиждане като с човек, на когото му хлопа
дъската. Е, отначало никак не беше лесно, също и за мен. Доста неща ме дразнеха. Например, да се храня
на общата маса и да ям онази отвратителна храна. В първите дни беше отвратителна. И сега е лоша, но в
самото начало... Боже мой! Минаваше момичето с черпака и пуф! Хвърляше ти в алуминиевата чиния
нещо, което ти затваря очите и гърлото. Докато всички те гледат и си говорят на иврит, а никой не седи до
теб. Аз поглъщах тази гадория и се терзаех: „Защо ли ме гледат? Защо никой не сяда до мен? Какво си
говорят? Че съм им антипатичен, тъй като не съм евреин?“. Мисълта, че са по-смутени от мен и ми
помагат да се чувствам по-непринудено, като ме оставят сам с Франко, дори не ми минаваше през главата.
Бяха толкова любезни с мен. Вместо да работя на полето, ме изпратиха да пренасям кофи с хумус в
оранжерията. Глупава работа, да, но по-лесна. Видя ми се много вежливо. После ми дадоха една стая,
където можех да правя каквото си поискам, даже да си водя момичета. Останах шокиран. Трогнаха ме. И...
Хм, трябва да кажа една истина: тук веднага се почувствах добре и заради момичетата. Сексуалният живот
тук е толкова естествен, свободен. Естествен и лесен. В Италия чак можеш да получиш комплекс: „Не
може, това не е добре, грях е“. За да ухажвам някое момиче, в Италия трябваше да я заведа поне на кино и
да имам кола. Правехме любов в колата. Тук не. Ако някоя ми харесваше, ѝ го казвах. Ако аз ѝ харесвах, тя
също ми казваше. И отивахме заедно в леглото, без да се крием и да изпитваме срам. Всяко момиче на
възраст над петнайсет години има своята стая и може да прави каквото си иска. Както жена ми Идит,
преди да се оженим. Тя не беше първата: когато пристигнах, още се намираше в Америка. Но после дойде
и щом я видях, се отдадох изцяло на нея. Беше най-красивата в кибуца. И така, живях с нея три месеца и не
се скарахме нито веднъж. Нито веднъж. Тя имаше една много малка стаичка. Пожела да се пренеса там с
багажа си и аз го направих неохотно, защото се боях от баща ѝ, сутрин излизах като крадец. Мина доста
време, докато разбера, че той е знаел, но за него това нямало никакво значение, абсолютно никакво.
Същото е във всички кибуци, освен религиозните, и този факт отчасти обяснява защо останах тук.
Напуснах за малко Незер Серени, само за да пробвам един друг кибуц близо до границата, до река Йордан.
Но беше 1969-а и федаините не преставаха да стрелят с ракети „Катюша“, изплаших се и избягах. Избягах
през нощта и малко остана израелският патрул да открие огън. Какво шубе! Ненавиждам кръвта,
насилието, войната. Казах го и на тях, когато преди време ме попитаха дали съм изкарал военна служба в
израелската армия. Отговорих им: „Не, и не желая да го направя. Отказвам да държа оръжие в ръка. Ако е
необходимо да служа като войник и да се бия, за да остана тук, тогава се връщам в Италия“. Естествено
бих съжалявал много, ако се върна в Италия. Досега се връщах два пъти и... Как мина? Веднага ще Ви кажа
как мина. Първият път изпитах огромно желание да изчезна по най-бързия начин, нищо че Италия не беше
кибуц до река Йордан. Жена ми вече бременна, още не бяхме сключили брак, а тя бременна. Щом се
появихме в Палацоло, пази боже: „Ама как? Момичето е бременно от теб и още не си се оженил за нея?“ –
казаха родителите ми. Взеха нея вкъщи, а мен изпратиха на хотел. И не само това, вече нямах отношение
към парите, защото в кибуца пари не използваме, взимаш каквото ти трябва и толкова... Какво мъчение!
Струваше ми се, че съм на друга планета, каквото и да направех, все бърках. Свърши с това, че вместо да
стоя шест седмици, както бях решил, останах само три. Вторият път беше различно. Аз и жена ми бяхме
сключили брак, в Палацоло пристигнахме с две дечица, едното на три години, другото на една и половина.
Родителите ми се трогнаха. Взеха децата и ни дадоха половин милион лири да си харчим. Изпратиха ни
във Флоренция, Венеция, платиха хотела. Чиста аванта! Ядох и пих както никога през последните три
години: Господи, колко добре се яде в Италия! Каква храна, какво вино! За месец надебелях с шест кила и
www.spiralata.net 115
половина, изгубих желание да се прибирам в кибуца. Но не можеше да сменим датата за връщане.
Какво съм изпитал на връщане в кибуца? Беше лесно: носталгията по Италия мигом изчезна. Вече
говоря иврит и този начин на живот е примамлив за мен. Харесвам го. Свободен, спокоен, уравновесен,
остава ми време да мисля, да чета, да си бъбря. В Италия постоянно бързах за някъде и все поглеждах
часовника. В четири следобед свършвам работа и мога да бъда с децата и жена си. Не се притеснявам като
брат ми, който никога не може да изпълни замислите си и постоянно се съобразява с парите. Единственото
ми притеснение тук, нещо като комплекс, е, че не съм евреин. Започна с първото момиче, с което си
лягахме, тя ме заряза, защото не бях евреин. Не можах да се съвзема от този шок. Естествено те се опитаха
да ме направят евреин. Дадоха ми Библия, цял куп книги, после ме попитаха дали искам да се обрежа и
така нататък. Отказах им, не се интересувам от религия, та какво остава от еврейската, дето не знам какво
представлява. Повече не ме попитаха нищо. Оставиха ме на мира. От известно време насам обаче отново
ме питат дали искам да стана евреин и... Но какво означава това? Какъв смисъл има? Прави ли те по-
различен? Освен това им казах, че тази история с обрязването съвсем не ми харесва: онзи долу си остава
така. Те се понамусиха и... Жалко. Жалко, защото тук лека-полека постигнах нещо, което никога не съм
притежавал: равновесието, заради което се чувстваш мъж. Защо да го нарушавам с обрязване?
Карло Кастелболонези
Дойдох в Израел след размишление, а не подтикнат от гоненията
Аз принадлежа към онази група италианци, решили да дойдат тук след размишление, а не подтикнати
от гоненията. Когато бях юноша, тоест преди расовите закони, нямаше причина да напускаме Италия. И
все пак, още тогава бях наясно, че ще напусна Италия заради Ерец Израел, Страната Израел – както я
наричахме по онова време. Считах го за мой дълг, след като се чувствах евреин и то евреин, отговорен за
приемствеността. За италианските евреи е твърде трудно начинание да обяснят факта, че се чувстват
евреи. Италия ни е асимилирала толкова отдавна, че и днес се затрудняваме да определим какво означава
за нас да бъдем евреи и какво означава да бъдем италианци. Евраизмът е нещо странно, мистериозно. Той
няма нищо общо с религията и традицията. Прилича на скрита светлинка, искрица, разпалваща се, когато
най-малко очакваш. Не знам откъде идва тази светлинка. Ако кажа, че е в кръвта ни, ще прозвучи
расистки. Мога да кажа само, че е искрицата, заради която отвежданите в газовите камери евреи пеели, и
то без да са религиозни: „Израел е вечен и това не може да бъде отречено“.
Макар и син на равина на Милано, и аз не бях религиозен, въпреки че бях учил иврит още от дете.
Както всички онези от моята група, бях стигнал до предела на самоусещането си като евреин: една крачка
в повече и щях да се чувствам само италианец. Но се случи нещо. Около Алфонсо Пачифичи във
Флоренция се създаде движение с неголям брой членове, което казваше: „Трябва да си възвърнем
евраизма“. В него се вливаха онези, за които да бъдат евреи не означаваше да ходят в синагогата, а да
започнат нов живот като евреи на израелска земя. Преди всичко Енцо Серени, после ние от този кибуц,
има и други, ще ги намерите в Тел Авив, Хайфа, Йерусалим. Малко сме. По-голямата част от италианските
евреи останаха извън ционисткото движение или в периферията му. Като си помисля за братя Росели,
Джорджо Басани, Макс Асколи; за хората, имали смелост да участват в Съпротивата и понякога да
загиват, но не намерили кураж да се откажат от италианизма си и да дойдат тук. Казвам го, без да осъждам
и без огорчение. Дилемата беше трагична, засегна и нас. Никога няма да забравя един ден през 1937-а,
когато аз и един приятел си говорехме: „Добре, искаме да отидем в кибуц, но има война в Испания! Какъв
е нашият дълг: Испания или кибуцът?“. Другите евреи клатеха глави: „Какво ви засяга Испания? Тази
война не е ваша!“. Аз не. Знаех, че и двата избора са валидни, и ако бях по-млад, вероятно щях да се
посветя на антифашизма. Обрекох се на ционизма и защото още бях момченце: максималното, което
можех да направя срещу Мусолини, беше да разнасям антифашистки манифести.
Най-много ме привличаше кибуцът, възприемах го като материален израз на социалистическата
www.spiralata.net 116
идеология. Принадлежах към група млади ционисти със социалистическо мислене. След 1906-а, тоест след
вълната от руски революционери, избягали от царските погроми, кибуцът се осъзнава политически. Тогава
пристигат Бен Гурион и Гиват Бренер, хора с огромна вяра в социализма и тотално незачитане на
„клерикализма“. Като си помислите, че Гиват Бренер е казвал: „Ако някога се създаде еврейска държава,
първото нещо за правене ще е да бъде разрушена Стената на плача: не можем вечно да мъкнем след себе
си тази религиозна диаспора“. В кибуца можеше да се превърнем в пролетарии и така да създадем наново
пролетариата, претопен от еврейския народ. Бях готов да тръгна за кибуца в 1935-а, на осемнайсет години.
Не го направих заради годежа с онази, която щеше да стане моя жена, Лиана Полако, а бъдещият ми тъст
не позволяваше да се оженим или да замина преди да съм се дипломирал. Съгласи се чак когато заплахата
от расистките закони стана очевидна, но държеше да заминем за Аржентина. Много евреи бягаха в
Аржентина и той мърмореше: „В Буенос Айрес ще бъдете добре, какъв смисъл има да заминавате за тази
Ерец Израел?“. За да не го дразни, Лиана осъществи един план: щеше да дойде тук първа, за да пробва
известно време, и ако не ѝ харесаше, щяхме да изберем Аржентина. Замина от Триест, аз останах в
Милано, за да се дипломирам и...
Понякога хората ме питат: „Възможно ли е да си решил само въз основа на размишлението? Възможно
ли е никой човек да не е допринесъл за това?“. Аз отговарям: „Възможно е, защото се случи точно така. Но
ако не беше размишлението, изпитите за дипломирането ми щяха да ми предоставят чисто човешкия
повод“. Сега ще Ви обясня. Бях се подготвил с теза върху акушерството и то много добре. Професорът се
казваше Алфиери, роднина на фашиста Дино Алфиери, и не ми зададе дори един въпрос. Каза: „Този не
знае нищичко, може да си върви“. Асистентът се учуди: „Попитайте го нещо, професоре!“. А той:
„Безполезно е. Нищо не знае“. Трябваше да си тръгна без да съм отворил уста. После опитах втори път, но
и тогава се явих при него и всичко се повтори. Тогава се уморих и заминах при Лиана, тя се беше
установила в кибуца Гиват Бренер, при Енцо Серени. Странното беше, че с мен пътуваше и моят тъст,
даже бъдещият ми тъст. През 1939-а вече действаха расовите закони и той вече се беше убедил в правотата
ми. Убеди се още повече в нея на митницата в Триест. Тъй като имаше еврейско име, го съблякоха гол.
Взеха му почти всички вещи: пари, скъпоценности. Даже му разрязаха сапуна на филийки.
Истинските неприятности обаче започнаха тук, в кибуца. Започнах веднага с физически труд и...
Хората казват, че се свиква с всичко. Не е вярно. Никога не свикнах с физическата работа. Минаваха
месеци, години, а аз се изморявах все повече и повече. Колко е трудно да работиш с мотиката от сутрин до
вечер! Колко е тежко да товариш на гръб щайгите с портокали! Освен това се ядеше оскъдно, вечерята се
състоеше от половин варено яйце и малко хляб. Спяхме в бараки. Смесените, тоест пригодени за мъже и
жени, бяха малко по-прилични. Онези за мъже представляха истинска кочина. Така че аз спях в една
барака, а Лиана в друга, с Артом. За да нощуваме заедно с Лиана трябваше да убедя тъста си да даде
разрешение за женитбата ни. Претупаха церемонията набързо, но в резултат не получихме дори
самостоятелна палатка. В Гиват Бренер цареше голяма сексуална свобода, но мъж и жена не успяваха да
останат сами. Какво страдание. По-голямата част от прекараните в кибуца години бяха години на
страдание: глад, мизерия, напрежение, изстрели. Истински ад. И все пак никога не си помислих: „Стига
толкова, сбъркахме, трябва да се върнем обратно“. В дъното на сърцето си се чувствах доволен. Крепяха
ме идеалът за еврейското отечество и мистиката на физическия труд: ако ми даваха по-лека работа, почти
усещах чувство за вина. От кибуца излязох само веднъж и отидох в Италия да се дипломирам.
Беше почти веднага, през ноември 1939-а. Баща ми ме беше записал в университета на Павия, аз се
съгласих, при условие да се върна в кибуца и скоро насрочиха дата за изпита. Получих новината, докато
работех в портокаловата градина. Помня, че беше сряда. Заминах веднага и в петък бях в Павия, непознат
за мен град, университет, който не бях посещавал. Но случилото ми се там ми помогна да разбера защо
обичам толкова италианците. Дипломната си работа защитаваше и един дипломант с униформа на старши
лейтенант от милицията и кама. Пиян и арогантен. Професорите го изгониха с викове, а после вежливо се
обърнаха към мен, за да ми обяснят, че в Павия правилата са различни: освен дипломната работа трябвало
www.spiralata.net 117
да съм подготвен и по две кратки теми. „Вие обаче не го знаехте и затова си позволихме да изберем за Вас
двете теми. С една дума, да Ви подготвим материала, с който ще се явите“. Бяха направили всичко,
разбирате ли, всичко! А после дори ми се извиниха, че не са ми писали сто и десет. Къде другаде освен в
Италия се случват подобни неща? За човечността на италианците мога да разказвам до утре. В 1949-а се
върнах, за да отида в Чеволи, където се намираше един еврейски изселнически лагер. Беше нощ, валеше и
по едно време попитах шофьора: „Как мога да стигна до Чеволи“. Намеси се един селянин: „Онова място,
дето са евреите, ако желаете, ще Ви придружа“. После слязохме на нужната ни спирка и тръгнахме в мрака
под дъжда. Вървяхме цяла вечност, като се подхлъзвахме в локвите и накрая селянинът ми каза: „Ето, вече
може да продължите сам. Почти стигнахме“. Попитах го: „Ама как? Вие не идвахте ли насам?“. А той
отговори: „Не, аз съм на пет километра оттук, в друга посока. Дойдох да Ви придружа“. И изчезна в мрака.
Вижте, бил съм в доста страни и ще Ви кажа, че няма такъв народ като италианския. Пълен е с
недостатъци, да, но толкова човечен!
Така ще може да ме попитате дали съм изпитвал носталгия по Италия. И... Не, не съм. Имунизирах се,
преди да тръгна, казах си, че носталгията е за глупаците. Носталгията не служи за нищо. Тя само те
обезкуражава. Единствената форма на носталгия, изпитана от мен през всичките тези години, беше по
красотата. Представата ми за красивото е свързана с Италия. С Умбрия, с Тоскана, с гледката на някой
очарователен пейзаж, прекрасен град, изящна колона... Аз съм също и художник. Но не можех да рисувам,
непрекъснато ме преследваше един проблем, празнотата на този гол, сух, необагрен пейзаж. Имаше
дървета, да, на хоризонта. Но между мен и онези дървета беше само празнота: една празнота за запълване с
въображението и спомена. Тоест с Чинкуеченто, Сейченто, с вековете, в които ние италианците сме
израсли. С други думи тук в Израел скачах от една недостижима древност, онази библейската, в
утрешното. Без връзка помежду им. А липсата на връзка между далечното минало и утрешния ден беше
моята носталгия. Ах, тухлите на Ферара, багрите на Ферара! Споменът за тях предизвикваше почти
физическа болка в мен. Днес вече по-малко, горите и тук в Израел растат, градовете се разрастват... Но
тогава! Колорит в Тел Авив съзирах само в хората: толкова различни в чертите на лицето и в облеклото.
Тази различност изразяваше различните диаспори, разкриваше липсата на наши собствени корени,
показваше ти, че страната още не е изградена. А физическата празнота, заради която не можех да рисувам,
се превръщаше също и в психологическа празнота. Да, израелците дошли от Италия, са много особени
израелци. Даже онези, които като мен са живели повече тук, отколкото в Италия, още се чувстват
италианци. Често се търсят, прекарват заедно... Само дошлите от Холандия израелци могат да бъдат
сравнявани с нас. Защото те също са пристигнали от страна, където антисемитизъм не е съществувал от
векове, страна, където са се били вписали напълно и са били пуснали корени.
И въпреки това, никога не съм мислел да се връщам в Италия. И като оставя настрана съжалението по
онзи пейзаж, с който съм замесен, настрана културата, от която не можах да се отърся, за да я заменя с
еврейската култура, настрана и обичта ми към италианците, усещам отчужденост, когато говоря за Италия.
Например, изпитвам болка, когато забележа че в Италия моралните ценности на Съпротивата са почти
изгубени: но не се разболявам. Мисълта, че в Италия може да се случи онова, което се случи в Гърция, ме
безпокои, но не ме разтърсва. В 1967-а отидох в Рим и живях там две години и половина като културно
аташе към израелското посолство. Да, през това време бях добре. Имах чудесна къща, кола, прислужница,
всякакви дрехи и даже не се усещах чужденец, защото имам много роднини и приятели в Италия: дори се
свързах отново с приятелите си от лицея. И все пак се чувствах отчужден, знаех че съм временно там.
Вижте, и тук в Израел не живея в обществото, за което съм мечтал. Тук нещата се наредиха по-добре,
отколкото си представях, и по-зле, отколкото се надявах: даже и кибуцът вече не е толкова обаятелен.
Дори тук не съм бил много щастлив: когато излязох за пръв път от страната, най-много се трогнах от това,
че в останалия свят още се правеше любов, още имаше двойки, разхождащи се ръка за ръка. Бях го
забравил, при онази липса на романтика, под онази лавина от непосилен труд и война. Смяна в градината,
смяна в кухнята, после охрана, пушечни изстрели... Знаете ли, че в един кибуц имаше серия от
www.spiralata.net 118
самоубийства? Някъде в долината на река Йордан: по някое време всички получили нервен срив и много
от тях сложили край на живота си. И аз често имам усещането, че съм изгубил нещо в живота.
Но тук за мен има едно голямо предимство: светът е малък. Всичко около мен е с понятни измерения,
а личната свобода е по-голяма. Не усещам чувството за изолираност, заради което в Рим затъвах в безброй
проблеми. И дори човекът, който живее срещу мен, да говори едва-едва иврит, той ми е много по-близък
от италианеца, изразяващ се на моя език. С една дума, в този малък свят не ми липсва въздух. В Рим обаче
ми липсваше.
Хората често ме питат дали човек като мен понякога се замисля, че е отнел земята на някого. Въпросът
е справедлив и веднага ще отговоря, че още в началото усещахме проблема. В Гиват Бренер много хора
казваха: „Защо Палестина, а не Уганда?“. Първите пристигнали тук дошли с голяма наивност, без да
държат сметка за проблема с арабите: „Отиваме в една пустинна страна, ще купим земя на висока цена, ще
я обработваме и така нататък“. Без да подозират, че всъщност извършват кражба. Подозрението, че се
краде земята на някого, се събудило много след това и точно Бренер повдигнал въпроса, предвиждайки
кървавите сблъсъци в днешно време. Енцо Серени събрал всичко по темата, написал книга със заглавие
Араби и евреи в Палестина. Вината на ционисткото движение е била, че са си затваряли очите за проблема,
или са отлагали решението, без да познават книгата на Серени. Разбира се, хора като мен изпитват – и още
как, някакво неудобство към арабите: колкото по-прогресивен е някой, толкова повече проблемът го
смущава, колкото по-надясно е, толкова повече се прегръщат недодялани тези от рода на „ние донасяме
цивилизацията и така нататък“. Довод, не струващ и пукната пара. Мусолини също казваше, че носи
цивилизацията в Абисиния. Кълна се: никой от нашето работническо движение никога не си е помислял да
прогонва арабите или да се отнася към тях с насилието, приложено от американците към индианците. Ние
пристигахме тук, за да разрешим своя проблем, а не за да създадем друг – еднакъв, но за другата страна.
Въпреки добрите си намерения, с декларацията на Балфур англичаните се държаха като империалисти и
ние знаехме, че те нямат никакво право да определят бъдещето на арабите и евреите. Работата е там, че
еврейската история върви напред от катастрофа на катастрофа, проблемът се изплъзна от контрол. Аз
виждах тук да пристигат отървалите се от гоненията – от Русия, Германия, Полша, Италия, и въпреки че
усещах надигналите се вълнения, казвах: „Какво бихме могли да направим?“. Работата не е толкова
проста, колкото искат да я представят арабите. Нека не забравяме, че войната с тях започна, когато
Великият мюфтия сложи началото на арабските бунтове срещу евреите, та по този начин те да бъдат
изгонени. Само ирландците могат да разберат какво означава да живееш сред постоянен тероризъм: да
вървиш по улицата и да знаеш, че някой може да скочи върху теб и да те убие. Когато живееш така години
наред, най-накрая оставяш настрана затрудненията и стигаш дотам, че вече не казваш: „Всички сме били
жертви на утопичния ционизъм.“ Арабите повече не те интересуват и мислиш единствено, че евреите по
света не могат да прибегнат до друго решение на проблема освен онова, наречено Израел
Ада Серени
Аз и Енцо бяхме първите италианци дошли тук: в 1929-а
Аз и Енцо бяхме първите италианци дошли тук: в 1927-а, като първопроходци. Вярно, в 1925-а
пристигнало семейство Спаньолето, но не заради ционисткия дух. Спаньолето бил евреин търговец и един
фашист го заплашил с револвер. Счепкали се и прозвучал изстрел. Фашистът бил мъртъв. Въпреки че го
приели за законна самоотбрана и оправдали Спаньолето, той сметнал за мъдро да избяга в Палестина с
жена си и седемте деца. В онези години евреите не напускали Италия. Считали, че еврейският проблем е
приключен със завземането на Рим през 1870-а, когато всички евреи станали италиански граждани. Даже
отказвали да помагат на руските и полските евреи, преминаващи през Триест на път за Хайфа: не
чувствали нужда да си създадат отечество тук. Пръв заговори Енцо, когато още беше на седемнайсет. Беше
преждевременно развито момче. Сега, от висотата на моите шейсет и седем години, не вярвам на очите си,

www.spiralata.net 119
когато препрочитам записките му от онова време. Дойдох тук, за да го последвам. Семейството ми беше
напълно асимилирано: Аскарели. Не бях следовница на никоя идеология, увличах се по Енцо. Винаги ме е
привличал. Бяхме далечни роднини, израснахме заедно, учехме в едно и също начално училище, в същия
лицей. Още от дете се възхищавах на неговата интелигентност, на изобилието от мисли. Енцо поглъщаше
цели библиотеки и говореше не знам колко езика. Захвана се да учи иврит, за да разбира молитвите в
храма. Семейството му беше много религиозно, дядо му – равин на Рим.
Да научиш иврит означава да научиш историята на еврейския народ. Историята на еврейския народ го
заплени. Започна да дружи с палестински студенти в Рим, онази лингвистична и човешка връзка скоро го
доведе до кръстопът: да остане в Рим или да осъществи ционисткия идеал. На ционисткия конгрес в
Ливорно през 1924-а Енцо зае ясна позиция: „Трябва да отидем в Ерец Израел, Страната Израел. Един
евреин от диаспората винаги трябва да обяснява кой е и защо е. Един евреин в Ерец Израел е евреин и
толкова“. Разбира се, че и фашизмът го тласна в тази посока, увереността, че по някое време фашистите ще
се обърнат против евреите. Но по тази точка евреите не му повярваха, когато дойде в Рим през 1937-а, за
да държи реч пред еврейската общност и да ги предупреди, предизвика скандал. Единствено неговият брат
Мимо повярва, онзи, дето днес е сенатор комунист и антиционист. Мимо също трябваше да дойде в Ерец
Израел през 1927-а, изучи агрономство, за да влезе в кибуц. След това се запозна с Еудженио Реале и
Джорджо Амендола, благодарение на тях стана комунист и промени схващанията си. После, когато го
арестуваха и осъдиха на петнайсет години затвор заедно с Манлио Роси Дорис и завърши като
политически емигрант във Франция, пътищата на двамата братя се разделиха окончателно, добре си
спомням разменените писма между Енцо и Мимо, техните яростни епистоларни дискусии. И така,
единият – ционист, другият – антиционист... Имаше и трети брат Серени, той трябваше да пристигне тук,
но умря през 1930-а при едно произшествие и затова в Палестина дойде само жена му. Онази, дето се казва
като мен Ада Серени и е депутат в парламента.
Заминаването ни през 1927-а не беше драматично. Единствено майка ми създаваше проблеми, не
разбираше нашия избор. „Ама какво ще правите там долу?“ А баба ми по баща, интересен образ,
отговаряше: „Остави ги да вървят, не се ядосвай! След някоя и друга година благодарение на тези двамата
Палестина ще се превърне във Фраскати!“. По онова време бях на двайсет и две и имахме току-що родена
дъщеричка: с Енцо се бяхме оженили предишната година. Оставихме детето на свекърва ми и заминахме
от Неапол с всички удобства. Спряхме и в Кайро, за да видим пирамидите, после минахме през Суецкия
канал и през Кантара стигнахме в Тел Авив, пълни с багаж. Преди всичко книгите на Енцо. В Тел Авив
вече имахме много приятели и посредством тях се запознахме веднага с Бен Гурион и Голда Меир, които
харесаха много на Енцо, защото бяха много интелигентни и социалисти. Голда вече принадлежеше към
ръководството на страната. Имаше ясна политическа мисъл и завладяващо излъчване, даже като физика.
Аз винаги съм я харесвала. Благодарение на тези приятели в Тел Авив получихме препоръчително писмо
до ръководещия Съюза на притежателите на портокалови градини: така отидохме веднага и като срещна
Енцо, той остана изумен. „Ама как? Брилянтен младеж като Вас, дипломиран, иска да стане работник в
портокалова градина!“. А Енцо: „Но аз съм халуц, първопроходец!“. Нека съм откровена: в основата на
нашата авантюра беше социалистическата идея и презрението към буржоазията, от която произхождахме,
но и много романтизъм. Като онзи, направлявал пионерите в Америка.
Работихме в портокаловата градина до юни 1929-а и после основахме кибуца Гиват Бренер. Купихме
земята с пари от Международния еврейски фонд. Каменист терен, маларично място, продаде ни го един
еврейски латифундист на върха на щастието: кой би му дал толкова пари за подобна пустош? Арабските
села наоколо въобще не ни притесняваха. Обратното. Енцо ходеше често при тях и те също идваха при нас
за съвет. Задаваха все същия въпрос: „Над вас няма власт, която да ви тиранизира и експлоатира. Над нас
да. Какво трябва да направим, за да се освободим?“. Енцо изпадаше в затруднение и се оплакваше: „Как да
им обясня, че нашата социална система е била различна?“. Разказвам тази подробност, за да не се забравя:
до 1948-а отношенията ни с арабите бяха превъзходни и никой от нас нямаше усещане, че отнема земята
www.spiralata.net 120
им. Обратното, струваше ни се правилно да обработваме това парче пустиня, купено законно и на
грабителска цена. В началото в Гиват Бренер бяхме само двайсет и осем човека: аз, Енцо, и двайсет и шест
руски и полски евреи. Живеехме в една барака и пет палатки, преди да отидем в леглата вечер, трябваше
да проверим дали между чаршафите не се крие някоя пепелянка. Преди да нахлузим обувките сутрин,
трябваше да внимаваме да не би вътре да има скорпион. Когато валеше през зимата, не сваляхме
дъждобраните, защото в палатката проникваше вода. И все пак бяхме толкова щастливи. Невероятно е как
тази група от интелектуалци с буржоазен произход, почти всички с дипломи по филология и философия, а
не по агрономия, беше толкова щастлива да води подобен живот. Аз, в миналото богато и галено с перо
момиче, се чувствах на седмото небе, никога не съжалявах за предишните удобства. Изпитвах носталгия
единствено по автомобила. Винаги ми е било трудно да ходя.
Не, в Гиват Бренер по онова време не дойдоха много италианци. Единствено Нино Хирш се
присъедини, мисля в 1933-а. През 1932-а дойде група флорентинци, между които Аугусто Леви, двама
Синигалия, четирима Отоленги, но бяха много религиозни и предпочетоха религиозните кибуци или Тел
Авив. Голямата вълна дойде през 1938-а и трябва да призная, че тогава мнозинството от италианските
евреи направи друг избор: антифашизма. Тоест, асимилацията. Енцо поддържаше непрекъснати контакти с
тях. Например често си пишеше с Карло и Нело Росели. Но невинаги беше от полза. Искам да кажа:
несъмнено Енцо трасира пътя за италианските евреи, впоследствие дошли тук, но отначало единици се
вслушваха в него. Вероятно защото в началото дейността му се съсредоточи в Германия: в Италия живееха
само трийсет и пет хиляди евреи, а в Германия шестстотин хиляди. През 1930-а Енцо замина за Берлин, за
да организира младежкото ционистко движение, и остана там две години. Когато Хитлер дойде на власт,
отново се върна там и тогава доведе в Палестина хиляди германски евреи. Впоследствие направи същото и
в Египет, Сирия, Ирак. Но не защото се чувстваше откъснат от Италия, а защото в Италия проблемът не
чукаше така настоятелно на вратата.
Енцо обичаше безумно Италия, беше свързан изцяло с нея. Начинът му на мислене, на ядене, на
живеене беше италиански. Характерът му беше италиански. Културата също: да не забравяме, че преди да
бъде политик, беше човек на литературата; ако беше останал в Италия, щеше да стане професор в
университета. И накрая, нима не отиде да умре в Италия? Отиде през май 1944-а. На трийсет и девет
години. Отиде, защото го измъчваше фактът, че евреите не правеха нищо, за да се защитят, в Италия също.
Искаше да реагират, да загинат с вдигната глава, ако трябва да се мре. Влезе в група, която англичаните
щяха да спуснат с парашути в Северна Италия и след обучение в Бари скочил заедно с флорентинеца
Винченцо Росели дел Турко. Трябвало да го хвърлят на север, но станало на Готската линия, между
Флоренция и Болоня. Дали е станало нарочно или поради грешка, няма да научим никога. Мимо твърди, че
не е било техническа грешка, англичаните искали да се отърват от него. Аз не знам. Знам само, че
германците го заловили веднага. Знам, че Росели дел Турко се спасил, обаче заловили Енцо и го отвели
във Верона, където останал като военнопленник доста месеци. В момента на залавянето носел униформа
на капитан. После бил отведен от Верона в Болцано и оттам в Дахау, където се държал достойно. От 1945-
а до 1948-а аз бях в Италия, за да организирам еврейската емиграция и издирих доста хора, оцелели от
Дахау. Всеки от тях ми разказа прекрасни неща за Енцо. Открих един, който сега е инженер и живее в
Милано, Енрико Пикалуга, тогава го намерих полужив в едно легло, едва говореше и почти шепнешком
ми каза: „Госпожо, ако знаехте на какво са способни хората, за да сложат лъжица чорба в устата си! Само
който е видял нещо подобно, може да се възхищава на Енцо: вместо да изяде своята, я даваше на
другите!“. Разстреляли го в Дахау. Никога не разбрахме защо. Може би защото се опитал да организира
бягство.
Дали още се чувствам италианка? Какъв труден въпрос. В действителност вече съм израелка, и по-
специално когато съм в Израел, се чувствам сто на сто израелка. Но когато съм в Италия, въобще не се
чувствам чужденка. Да си роден в Италия и да си ходил там на училище и после в университета, да си
живял в асимилирано семейство като моето... Тези неща не може да бъдат зачеркнати. Никой от
www.spiralata.net 121
италианските евреи, дошли тук, не е скъсал напълно връзките си Италия, а италианският все още ми е по-
добрият език, както на по-голямата част от тях. Например, ако срещна приятели като Бонфилиоли или
Бентовин, започвам да говоря на иврит и завършвам на италиански. Мисля на италиански, предпочитам да
чета и пиша на италиански. Децата ми не. Иврит е присъщият им език, в Италия отиват като чужденци. От
една страна това ми доставя удоволствие, от друга ме натъжава. Защо... Защото италианският народ е сред
най-добрите на света. Не е жесток, не направи онова, което направиха германците, руснаците, поляците.
Един италианец е добър и симпатичен дори когато ти отмъква чантата.
Нино Хирш
В 1937-а върнах италианския паспорт: консулът се обиди
Чувствах се изцяло италианец, въпреки че прадядо ми дошъл от Вюртемберг. Семейството ни се беше
установило във Ферара, евреите живееха волно, а юдаизмът възприемах като една от религиите. Не усещах
религиозен подтик, защото в тази област бях претърпял едно разочарование. Ето какво: на тринадесет
години нас ни посвещават религиозно: подобно на католиците, изучаващи Катехизиса преди първо
причастие. За това разбира се е отговорен някой равин. Равинът, който избраха за мен, беше толкова
невеж, така вонеше, че в мен се разви някаква неприязън към синагогата. Никога не ходех там.
Единствената връзка с религията, която запазих по време на юношеството ми, беше любопитството към
Библията. Струваше ми се странно, че в училището учим Омир на гръцки, Вергилий на латински, а
Библията на иврит – не. Но дори това любопитство не успя да ме накара да науча езика. Заради онзи гаден
равин изпитвах отвращение към еврейската писменост.
Затова пък бях голям патриот. Воювах в Първата световна война и развявах трикольора с вика „Тренто
и Триест!“, изкарах на фронта четири години. Но един ден, даже не знам кога и защо, се оказах без
отечество. Тоест, вече не се чувствах италианец, не знаех кой съм. Може би видяното кръвопролитие и
безразличието, с което генералите изпращаха войниците на изтребление, ме потресоха. Може би бях
останал шокиран повече отколкото мислех заради един угнетяващ епизод. Една нощ пленихме германски
войник. Тъй като говорех добре немски, поискаха да превеждам по време на разпита. Но войникът не
говореше немски, а само повтаряше на иврит: „Shemal Israel, shemal Israel! Чуй, Израел!“. Това е
възклицание, отговарящо на нашето: „Боже мой! Майчице!“. А може би... Може би това, че видях
„Червената седмица“ в Имола. По време на „Червената седмица“ изпратиха нас, офицерите на коне срещу
селяните в канавките. Видях една селянка с дете на ръце да ме сочи с пръст и да крещи: „Виж го, виж го!
Той иска да убие баща ти!“. Да, много ми е трудно да проследя корените на духовната голота, която усетих
изведнъж. Знам само, че един ден започнах да се питам какво е отечество и да търся нещо, без да знам
какво. Принадлежност към някоя група? Знаме, в което да повярвам отново? Подминавах ционизма. Имах
смътна представа за думата погром. После, в един следобед на 1922-а, влязох случайно в една еврейска
къща, вътре пееха песни за Ерец Израел. И получих просветление. Разбрах, че моята съдба е тъждествена
със съдбата на групата, наречена еврейски народ. И започнах да се интересувам от ционизма, после от
социализма, докато двете неща се сляха.
Да, случи се така. И се откъснах напълно от Италия, престанах и да гласувам. Междувременно научих
иврит и през 1927-а направих първото си пътуване до Палестина. Не за да остана, както Енцо Серени, а да
видя дали ще ми хареса. Хареса ми и в 1930-а се приготвих да тръгна. През 1934-а вече се бях установил в
Гиват Бренер. Знаех, че ще избера някой кибуц, защото разбирах: за да бъде създаден еврейски народ е
нужна пролетарска основа. Но в Гиват Бренер беше Енцо Серени. И... Разбира се, беше ми трудно да копая
с казмата и да живея в палатка. Когато започнах, бях вече на трийсет и девет години, инженер по
образование. Тоест, всичко друго, но не и човек, свикнал с трудности и лишения. Освен това не бях
мазохист, идеализмът не бива да бъде бъркан с мазохизма. И все пак нито веднъж не ми се случи да се
огъна и даже никога не разбрах защо семейството ми остана в Италия. Брат ми притежаваше фабрика за

www.spiralata.net 122
трикотаж във Ферара. Идеологически беше свързан с братята Росели и смятаха фабриката за
антифашистко гнездо. Аз му пишех: „Ела, ела, ела. Скоро в Италия ще се случи същото като в Германия.
Спасявай се“. Но той не ми вярваше, в писмата му имаше новини за летуване, за времето и други подобни
баналности. Затова през 1937-а се върнах в Италия, за да раздрусам дървото и с надеждата, че плодът е
узрял, да го убедя да замине. Върнах се с хидроплан, един „Савоя Маркети“ за десет човека. По онова
време имаше самолетна линия, свързваща Тел Авив с Бриндизи, приводняваше се и в Родос. За два часа се
стигаше до Родос, за пет часа от Родос до Бриндизи: днес за толкова време прелитаме през Атлантика.
После взех влака в Бриндизи и пристигнах във Ферара с викове: „Ама какво правите още тук? Не
разбирате ли, че предстои катастрофа?!“. Не послужи за нищо, не ми повярваха. Нито брат ми, нито други.
Върнах се в Палестина самичък, увесил нос, и се чувствах толкова самотен и обезсърчен, че веднага
отидох в Яфа и си върнах паспорта на италианския консул. Консулът се обиди. Даже се ядоса: „Вие къде
сте били по време на войната?“ „На фронта, господин консул. Бях офицер на фронта“. „Значи сте се
заклели?“ „Разбира се, господин консул“. „На кого? „На краля и италианския народ“. „Значи искате да
бъдете обявен за клетвопрестъпник?“ „Не, господин консул. И затова връщам италианския си паспорт“.
Оставих паспорта на масата, отидох да взима онзи на Британския мандат и... Не, не изпитвах съжаление,
въпреки че в известен смисъл още се чувствах италианец. Нормално е. Даже и днес, след четиресет години
в Израел, в известен смисъл се чувствам италианец. Но... Не знам как точно да опиша нещата. Сега ще
опитам.
Културата не е дреха, която се скъсва и ти я изхвърляш. Аз мисля по-добре на италиански, чета по-
добре на италиански, пиша по-добре на италиански, говоря по-добре на италиански. Никога не научих
иврит перфектно и никога не прекъснах окончателно връзките си с Италия. Фактът, че прадядо ми
пристигнал в Италия от Вюртемберг никога не ми е оказвал влияние, никога не се е отразявал нито в
съзнанието, нито в паметта ми. Италианците винаги са се държали чудесно с мен. В училището не съм чул
антисемитски обиди, имаше само един малоумник, който ми се подиграваше, че съм евреин и имитираше
свинско ухо с пеша на палтото. Във войната участвах в състава на първи кавалерийски полк, в него беше
пълно с аристократи, братовчеди на краля. През четиресетте години на отсъствие не съм преставал да се
интересувам от живота в Италия. Но участието ми винаги е било на сантиментално ниво, а аз винаги съм
се стремял да гледам на чувствата си с равнодушие, като съм си повтарял, че не бива да се трогвам
прекалено. Разбрахте ли ме? Вече си имах достатъчно неприятности и не си позволявах лукса да оплаквам
италианците: когато къщата ти гори, не може да се правиш на Дон Кихот за другите. И ако трябваше да
бъда жертва, опитно свинче, предпочитах да го направя за моя народ.
Ще кажа и повече. Обичам Ферара също както и преди четиресет, петдесет години. Обичам нейните
червени тухли, ъглите на сградите, изядени от провличането на каруците. Трептя в нейната мистична
ренесансова атмосфера. Често я сънувам. Но когато съм се връщал в Италия, винаги съм се затварял в себе
си. След 1937-а отидох там през 1951-а, за да посетя панаира в Милано. Следващият път беше през 1968-а,
заради смъртта на сестра ми. И двата пъти приятели и познати ме приеха добре, сърдечно. Но повтарям,
останах резервиран и когато престоят ми свършваше, изпитвах желание да се прибера вкъщи. Даже не
разгледах други градове. Не ми се искаше да видя отново Италия. Затова пък отидох в Маутхаузен.
Отидох, защото... Защото усещах нещо като омраза. Да, омраза, омраза! Добре знам, че италианците бяха
най-малко антисемитският народ в Европа. Добре знам, че много от тях рискуваха живота си или бяха
убити, докато помагаха на евреите. И все пак, в дъното на душата си тая омраза. Често се питам дали
неволно не съм я предал и на своите деца. Децата ми всъщност вече нямат никаква връзка с Италия. Онзи
на трийсет и четири години е авиационен инженер в Халифакс и почти не говори италиански. Говори
чудесно английски и френски, но италиански не. Другият, на трийсет и две, същата работа. А внуците ми
дори не знаят какво означава думата „чао“.
Марчело Савалди

www.spiralata.net 123
 Кой си е помислял, че толкова бързо ще изградим държава?
Моят случай е като на повечето хора тук. Семейството ми не се осъзнаваше като еврейско. Майка ми
идваше от Верона, от напълно асимилирана група евреи, баща ми произхождаше от австро-унгарски евреи
преместили се в Триест, но и те напълно италианизирани. Мацини, Кавур, Гарибалди и така нататък.
Възпитаха ме в дух на преклонение към отечеството и бях антифашист. Имах за учител един писател на
име Джани Ступарик. Но когато баща ми се премести от Триест в Милано и дойде моментът да се запиша
в университета, се почувствах несигурен, в светогледна безпътица. Затова записах право, във факултета на
онези, които не знаят какво търсят, и после се заех да го намеря. Не знаех какво е. Бях чул да се говори за
фашистка мистика: отидох да слушам лекции по фашистка мистика. Веднага усетих за какво става дума и
си плюх на петите – отидох да търся другаде. Докато се оттеглях, открих един младежки еврейски кръг: в
него участваха Лучо Луцато, бивш депутат от Италианската социалистическа партия за пролетарско
единство, един младок на име Саяс, сега е театрален режисьор в Латинска Америка, сестрите Маранини.
Будни, интелигентни типове, ционисти. Харесаха ми и тъй като знаех добре немски, започнах да чета
ционистка литература, тогава тя съществуваше само на немски. Така и аз станах ционист. Майка ми се
оплакваше, но в същото време се боеше много да не се свържа с антифашистите и да рискувам да вляза в
затвора, така че се вслуша в съвета на моята братовчедка: „Трябва да си доволна, че се е закачил на тази
кука!“.
Онази кука и онези младежки години бяха решаващи за мен. Тогава открих, че да бъдеш евреин не е
схващане, а факт. Защото да си евреин означава да си различен и точно на това уча младите, пристигнали в
Израел от Русия. Младежи, тъгуващи по Москва и Киев. Казвам им: „Защо не си останал в красивия ти
Киев? Аз ще ти обясня защо: защото си евреин, различен“. Хм, възможно е някой ден повече да не питат
хората кой си и какъв си, но аз не вярвам в космополитизма и когато Луцато повтаряше „аз съм като
другите, дядо ми е бил гарибалдиец“, му отговарях: „Чудесно. Дядо ти е бил гарибалдиец, но ти си
оставаш евреин“. Затова и реших домът ми да е тук. Реших го, когато бях курсант: докато си в казармата,
имаш много време за мислене. И ако не беше заради майка ми, щях веднага да дойда тук, защото
възприемах Палестина като conditio sine qua non, условие, без което не може, както и женитбата за еврейка.
Да... Ако ми се беше случило да се влюбя в нееврейка, никога нямаше да се оженя за нея. За мен и
семейството беше нещо, което трябваше да бъде проект за изпълнение в едно ционистко бъдеще: децата
ми не трябваше да са италианци, а евреи. Всъщност, не може да си едновременно двете неща, тоест
италианец и евреин. Както всеки компромис това води до ужасен вътрешен конфликт.
След военната служба се сгодих за една еврейка и от този момент заминаването беше само въпрос на
дата, въпреки че майка ми мърмореше: „Ох, да отведеш клетото момиче сред арабите, за да обработвате
земята в онзи пек!“. Работех в Милано, застрахователен агент, и водех комфортен буржоазен живот, не
участвах в антифашисткото движение, защото по правило не искахме да рискуваме с подобна дейност.
Вярно, изкушението да се борим срещу Мусолини съществуваше, но се притъпяваше от факта, че той
гледаше на нас с добро око. През трийсетте години ционизмът беше легален и ние смятахме за важно
преди всичко да се пазим. Бях заразил и брат ми, който в началото на войната в Африка беше дошъл тук,
за да се превърне в запален ционист. Пишеше ми от един религиозен кибуц: „Ела, ела!“, а майка ми се
вайкаше: „Ох, като си помисля за моя син, полугол, с мотика в ръце и онази шапчица на главата!“. За да
угодя на майка ми, през 1937-а направих компромис и дойдох тук, за да огледам. Поисках разрешение от
моя началник, а той ме обезкуражи: „Ама какво ще правиш в Палестина? Многообещаващ младеж като
теб!“.
Тръгнах от Триест с кораб на „Адриатика“. Пристигането в Хайфа ме изплаши. По дяволите, идвах в
родината на евреите, в страната на цар Давид и цар Соломон, а първото нещо, видяно от мен на
пристанището, бяха арабите хамали, които се хвърляха върху куфарите с викове. А после пътуването до
кибуца на брат ми с един тип, който разказваше: „Вчера на това място убиха няколко евреи“. Първата нощ
www.spiralata.net 124
в кибуца, с виещите наоколо чакали. Както и пейзажът... Е, пейзажът трябваше да бъде променен. Но това
не ме обезкуражи, видя ми се благородно: пейзажът трябва да бъде променен, да се върне античната му
красота. Не трябва да подценявам и авантюристичното чувство. В известен смисъл се чувствахме като
европейците, заминаващи за Америка през осемнайсети век. Чувствахме се първопроходци и това беше
нашата Америка: облагородена от цар Давид и цар Соломон. Не че стигахме до крайности в тези си мисли,
да се разберем, но няма да е честно, ако не го кажа. Кибуцът на моя брат ми хареса. Когато той ме попита
какво съм решил, отговорих: „Реших да се оженя и да дойдем тук“. Тогава той ми даде едно писмо, а то
беше заповедта ми за уволнение и това ме изплаши. Защо ме уволняваха, след като бях получил
разрешение? Може би защото не се бях записал в партията? Може би защото се канех да се оженя за
дъщерята на антифашист, осъден на затвор и интерниране? Вместо да се върна в Италия, писах до Милано
да попитат моя началник-отдел. Попитали го и отговорът бил: „Липсата на чувство за принадлежност към
италианската нация го прави недостоен да представлява Италия в чужбина. Тогава се върнах в Милано и
открих останалото: във вестник „Италианският народ“ беше публикувана статия на Мусолини срещу
„онези евреи, които заемат ключови постове в застрахователното дело“. Директорът не ме искаше повече
точно заради това и „Браво, браво! Вие правите добре, като отивате в Палестина! Правилно е младите
евреи да заминават за Палестина“! Беше януари 1939-а и избрах кибуца Гиват Бренер.
Не съм се питал дали животът в кибуца ще ми понесе или не. Междувременно в Италия бяха излезли
расовите закони и не му беше времето да си задавам такива изтънчени въпроси: един евреин се чувстваше
по-добре в Гиват Бренер, отколкото в Милано. Може би е по-правилно да кажа, че кибуцът беше онова,
което търсех: за да дойдеш и останеш тук, трябва да си оптимист. Аз бях оптимист. И още съм такъв.
Естествено на моите петдесет и девет години стигнах до заключението, че в живота не всичко се сбъдва, не
успяхме да построим обществото, за което копнеехме. Затова пък успяхме да изградим държава и кой си е
помислял, че ще го направим толкова бързо? Нима едно-две поколения стигат, за бъде построено ново
общество? Ето какво бих казал на младите италианци днес, онези, дето плюят по демокрацията и никога не
са доволни: „Как смеете? Познавате ли фашистка Италия? Някога прочели ли сте нещо? Четете, невежи!
Демокрацията не се създава за трийсет години, а италианците са направили толкова много за трийсет
години. Изключително много!“. Толкова, че... Италия ми липсва. Тя ми е липсвала винаги, никога не съм
преставал да я обичам, да съпреживявам нейните беди и нейните сполуки.
Естествено е в мен да съществува някакъв дуализъм, заради който от една страна се чувствам
италианец, а от друга израелец. Този дуализъм ще живее в мен до смъртта ми и понякога е толкова
болезнен, че само мисълта за децата ми ме прави щастлив. Те не са с раздвоени чувства, не изпитват
носталгия по изкуството, изяществото, добрия вкус. Преди четири години пътувах до Италия. Хареса ми
всичко. Върнах се също и в Триест. Трогнах се. Трогвам се само като си спомня за Триест: обичах много
града и хората в него, защото... Защото вижте, аз не съм един от евреите, напуснали Италия с травмата от
понесените страдания и принудата. Не нося със себе си техните кошмари. И въпреки това... Въпреки това
никога няма да се върна в Италия. Не. Чувствам се дотолкова израелец, че даже говоря иврит у дома с
жена ми. Реших го още отначало: заради децата, заради уникалността му. Всъщност, децата ми говорят
само иврит, малкото италиански, който знаят, научиха, когато посетиха дядо си и останаха известно време
с него, очаровани от паметниците на културата и Доломитите. Ще кажа и друго: съжалявам, когато някои
италиански евреи в Израел говорят помежду си на италиански. След войната доведох тук много от тях,
работех по организацията на емиграцията им. И на всеки от тях казах, че когато пристигнат тук, трябва да
говорят на иврит, защото тяхната страна вече ще е Израел, а не Италия.
Дали съм имал усещането, че по този начин отнемам земята на арабите? Да. Не само земята, но и
родината. Както казваше Енцо Серени, ние и арабите сме два народа, имащи право да живеят на тази земя,
наричана Палестина и Ерец Израел или Израел. Аз често повтарям: „Това е също и тяхната страна.
Арабите са родени тук. Тях не ги интересува дали преди две хиляди години тук е имало евреи“. Но това е и
наша страна, няма какво да се прави. Подобни конфликти могат да бъдат решени само по мирен път.
www.spiralata.net 125
Трагедия е, че за трийсет години пропаганда арабите развиха своя антиционизъм до степен да направят
невъзможно всяко съжителство. Не знам как ще решим проблема. Бъдещето е непредвидимо. Но знам, че
от тази земя, наречена Палестина, или Ерец Израел, или Израел, няма да помръднем никога повече.
Милка Узили
Когато стана наводнението във Флоренция, ми се сви сърцето
Аз съм родена в Милано, но от 1939-а до 1945-а живях във Флоренция, където учех в еврейското
училище на улица „Фарина“. Семейството ни беше напълно асимилирано: престана да бъде в деня, в който
ми казаха, че расовите закони ми забраняват да ходя в училището за всички. Останах поразена, защото
само случайно бях разбрала, че съм еврейка, но не давах пет пари за това. С расовите закони ме накараха
да си изясня напълно какво означава да бъдеш евреин и аз преоткрих всичко еврейско чак до ционизма.
Заради това съм тук, а не защото съм взела присърце точно кибуца и социализма. Даже не знаех, че
съществува книга, наречена Капиталът. Бях на седемнайсет, когато за пръв път чух да се говори за
социализъм и го изтълкувах както всеки на седемнайсет години: стремеж светът да бъде променен, за да
стане по-добър. Нямах нито книги, нито информация. Години бях затворена вкъщи и получавах новините,
че е умрял някой приятел, после друг приятел... За кибуците научих нещо след идването на съюзниците
във Флоренция. В деня, когато те влязоха в града, ние евреите се втурнахме към синагогата и там се
запознах с онзи, който щеше да ми стане мъж. Казваше се Марко Морпурго, на двайсет и четири години,
семейството му беше от Падуа и там също го бяха принудили да прекъсне учението си заради расовите
закони. Мечтаеше да се премести в кибуц, защото брат му вече беше там.
През 1945-а заминах заедно с него и натъжих майка ми, тя не разбираше тази история с Палестина. Бях
единствената ѝ дъщеря и дори не успях да се сбогувам с нея в деня на заминаването от Флоренция. Бяха ни
сложили в емигрантски лагер и не знаехме точния ден на тръгване. Всяка сутрин я посещавах и казвах:
„Мамо, утре може би заминавам“. Една сутрин ѝ казах: „Мамо, ако не ме видиш утре, значи съм
заминала“. И така се случи. Но не беше чак толкова драматично, мама остана още две години и нещо,
после дойде при мен в Израел. Освен това, ако бях изразила съжаление, задето я оставям, щеше да е
лицемерно. Даваха емигрантски удостоверения само на млади хора, в онази година тя не можеше да дойде.
Но дори и да съм изпитвала болка, тя е изчезнала на кораба, отвеждащ ни в Хайфа. Всички бяхме толкова
щастливи! Всички бяхме млади и толкова време не бяхме говорили, бяхме зажаднели за дискусии и цели
три нощи не млъкнахме: за войната, за евреите, за Палестина, за света, за космоса... Винаги ще помня онзи
кораб. Дори не беше кораб, а корабче за големите езера. Близо до спасителните пояси имаше надпис:
„Максимален товар сто човека освен екипажа“. Смеехме се, докато го четем, защото бяхме деветстотин.
Сто италианци и осемстотин от Източна Европа.
Тръгнахме от Таранто. До Хайфа плавахме в страх да не хвръкнем във въздуха: Средиземно море още
беше пълно с мини. В Хайфа англичаните веднага ни сложиха във военнопленнически лагер, въпреки
удостоверенията ни за легална емиграция, идвахме от страна, която на Изток още беше във война с
Англия. Всеки от нас беше заподозрян, дори нямахме паспорт, а само лична карта и пръстови отпечатъци.
Разпитваха ни един по един, десет дни, и доста мислеха, преди да ни издадат разрешение. Щом го
получихме, аз и Марко дойдохме в този кибуц и се оженихме. Беше февруари 1946-а. През 1947-а се роди
първата ни дъщеря. През 1948-а забременях отново, а мъжът ми умря. Убиха го арабите от засада, както в
много от тези кибуци по границата. Три месеца преди това, през август, беше загинал и брат му,
сражавайки се в Хайфа. С мъжа ми се случи така: арабите ни атакуваха призори. Около четиресет мъже от
кибуца, най-младите и силните, излязоха да ги преследват. Попаднаха в засада и убиха двама, единият
Марко. Узнах го седем часа след това. Беше много тежко, но го понесох, намирахме се във война. И
считаме, че още сме във война, достатъчно е да погледнете онези бункери. Целият кибуц е ограден от
укрития, от бункери: години наред сме спали и яли в тях, децата са учили вътре. До 1970-а тук денем и

www.spiralata.net 126
нощем се намирахме под обстрела на „катюшите“. Спомням си, че през 1967-а дъщеря ми се обаждаше по
телефона от Йерусалим и казваше: „Мамо, тук бомбардират!“. А пък аз отговарях с безразличие: „А, така
ли? Тук също“. Толкова сме свикнали с хапчетата. Тук наричаме бомбите и ракетите хапчета.
Дъщерите ми не говорят италиански. Нито онази в Йерусалим, нито другата, която по време на
Шестдневната война беше офицер за свръзка в Негев. Колкото до мен, вече не чувствам нищо общо с
Италия и италианците. Веднъж се върнах в Италия и знаеш ли какво означава да отидеш в един град, който
вече не е твой, където вече не разпознаваш никого по улиците? Останах месец и половина, необходимия
минимум, за да сложа в ред някои семейни въпроси: не исках да оставам дори ден повече. Използвах
престоя си, за да обиколя Рим, Падуа, Милано, Генуа, Венеция, и навсякъде се чувствах в чужбина. Нито
един ден не се усетих, че съм си у дома или в страна, която е била мой дом. И дори не беше заради хората,
а в резултат на пейзажа, заради липсата на чувства. Само когато стана наводнението във Флоренция, ми се
сви сърцето: познавах толкова добре онези картини, паметниците на културата. Искам да кажа, че ако
Флоренция беше в Китай, пак щях да съжалявам, но сърцето ми нямаше да се свие толкова. Не ми липсват
куполите на Флоренция, камбанариите на Флоренция, мостовете на Флоренция, залезите на Флоренция.
Онези куполи, онези камбанарии, онези мостове, онези залези принадлежат на моето детство и юношество,
вече не са част от моя живот. Сега имам Йерусалим. Знам, някои говорят за живот в рамка, която вече не е
рамката, в която са родени. Но аз напуснах тази рамка спонтанно. И сега не усещам съжаление като онези,
принудени да заминат. В живота трябва да знаем да избираме. Не можем да получим всичко от него. Там
имах красотата, тук имам цел. Между двете предпочитам второто. Дори да ми струваше скъпо, например
смъртта на мъжа ми.
Дали се изразих добре? Не съжалявам за нищо, не изпитвам умиление, не съм настроена носталгично.
Вече предпочитам Йерусалим пред Флоренция. Може би Йерусалим не е толкова красив. Но ми предлага
нещо, което във Флоренция ми липсваше: моята идентичност.
Джовани Ди Кастро
Вече не се чувствам италианец, но не съм забравил футболните отбори
Въпреки че семейството ми беше от Ферара, аз съм роден в Рим и от Рим тръгнах през март 1945-а. В
Рим посещавах еврейското училище заедно с още седемстотин ученици, интересно ще е да отбележа, че
само петдесетина от тях напуснаха Италия като мен. Доста нисък процент. Страхът от смяната на средата,
фактът, че са израснали в удобства, и сантименталните връзки убиха желанието на много хора да дойдат
тук: даже през 1945-а, когато да избереш Израел беше лесно, защото Палестинската бригада от
британската армия организираше всичко. Баща ми например – архитект на едрата буржоазия, не беше
доволен от решението ми. Затова пък майка ми ме разбра. След смъртта му даже ме последва, доведе и
други. От шест деца пет са тук. Първо дойде едната ми сестра, после другата, накрая двама братя. В Рим
остана само третият ми брат, работи като фирмен консултант. Но той е различен от нас. Не разбира, че
заминаването ми беше мотивирано от религията. Аз съм много религиозен и никога не бих избрал Израел,
ако не живея в религиозен кибуц. Ето, винаги нося шапчица на главата си. Свалям я, само когато се къпя.
Когато тръгнах, бях на двайсет, помня добре онзи ден. Палестинската бригада ни беше събрала в
Чинечита, в нещо като разпределителен лагер за политически бежанци и евреи. От Чинечита ни закараха с
влак до Бари, а оттам с кораб до Хайфа. За него говори Милка Морпурго, въпреки че според мен онова
пътуване беше доста по-драматично. Голяма част бяха евреи, загубили роднините си в Германия, до
последния момент се надяваха те да се появят. На кораба се качиха чак след като се увериха, че няма да ги
видят никога повече. Затова плачеха. Аз също плачех. Плачеше и баща ми, докато ми махаше от кея.
Когато корабът излезе от пристанището на Бари, се почувствах смутен и несигурен. В последния момент
винаги те връхлита съмнение и боязън. Затова седнах върху своя сандък и започнах да се убеждавам
мислено, че постъпвам правилно. Сандъкът беше пълен с италианска литература. Въпреки че в Рим
www.spiralata.net 127
изучавах техническа материя, бях болен по литературата, до степен да напълня сандъка с книги, а не с
дрехи. Пристигането в Хайфа не беше весело.
Там имаше английски войници, те изпращаха обратно всеки без удостоверение за емиграция. В кибуца
отново усетих чувството на несигурност. По онова време в него живееха само сто човека, почти всички
германски евреи, избягали от Германия през трийсетте години. Зоната беше заразена с малария и гъмжеше
от мушички. Почвата беше чист пясък, поливахме по първобитен начин. О, доста се потихме, докато
превърнем това място в плодородна земя, покрита със зеленина! Никой от нас не беше свикнал с
физически труд и много се отказаха. Върнаха се в Италия.
Аз издържах, предполагам заради идеологическия плам вътре в мен. Считах ционизма и социализма за
едно и също нещо, а не може да сме социалисти само на думи. Кибуцът е начин на живот за хора, вярващи
в колективизма. Например, намирам за прекрасно и справедливо щом влезеш в кибуца и разполагаш с
лични средства над определен размер, да ги оставиш в общата каса. Намирам за прекрасно и справедливо,
че разходите се покриват от общата каса, че всички живеят заедно и се хранят заедно. Проблемът за
индивидуализма никога не ме е засягал. Проблемите за мен винаги са изниквали не поради накърнения
индивидуализъм, а заради дуализма – сантиментален и културен. Той измъчва почти всички евреи,
пристигнали от Италия. Аз изучавах иврит две години и не успях да го науча, както бих желал. И до днес
чета и пиша по-добре на италиански, отколкото на иврит. И редовно получавам вестници от Италия. Ако
чуя по радиото новина за Италия, ми се иска да науча повече. Бих искал да знам всички „как“ и „защо“.
Случаят с Джанджакомо Фелтринели например. Касапницата в Земеделската банка в Милано заради
бомбата. Изборите, стачките. Не знам дали съм ясен. Вече не се чувствам италианец, но не съм забравил
мачовете, отборите, че съм бил привърженик на Интер. Ако утре в Италия се случи рязка промяна,
например завой наляво или надясно, бих страдал безкрайно. С мозъка си казвам: „Не те засяга, не би
трябвало да те засяга“, но със сърцето участвам и страдам.
Трябва да се знае, че никой или почти никой от нас не е ядосан на Италия, и че всеки или почти всеки
от нас усеща известна носталгия по Италия. Защото в Италия никога не са се държали зле с нас.
Предполагам, че носталгията на руските и германските евреи към Русия и Германия клони към нулата,
техните връзки с родината са прекъснати заради вихрушката от погроми и гонения. Нашите връзки не,
затова не разбирам евреите, които говорят за стаена злоба към италианците. Защо злоба? Защото имаха
злощастна съдба като нас и се оставиха да бъдат тъпкани от по-силния? Аз изпитвам не злоба, а
благодарност. Много от нас нямаше да са тук, ако италианците не бяха им помогнали, не ги бяха
защитили, скрили. Само в Дания и Холандия евреите получиха от населението онова, което получиха в
Италия. В Съпротивата нямаше партия, която да не се грижи за евреите, да не рискува заради тях.
Католиците се държаха чудесно, за случилото се в манастирите например знаем само ние. Всички
манастири около Рим бяха пълни с евреи. Аз бях приютяван три пъти в забранен за посещения манастир
на хълма Джаниколо. Да, онзи срещу затвора Реджина Коели. Живеех на тавана, над стаята на игуменката.
Заедно с мен тази чудесна жена криеше и един италиански офицер. Това е повече от достатъчно, за да
забравя за италианците, които издаваха евреите на германците.
Често се връщам в Италия. Изпитвам потребност. Вече принадлежа напълно на Израел, в този
религиозен кибуц ние всъщност сме погранична войска, и все пак не мога да се опълча на потребността да
се връщам често в Италия. Обичам Израел като истинска и единствена родина, но не мога да се откъсна от
Италия. Ако отида на кино в Йерусалим, избирам италиански филм. Идва ми спонтанно. Онзи ден
например избрах Градината на Финци-Контини. Но не защото в него се говореше за евреи, даже за
еврейско семейство от Ферара. Не защото бях чел книгата на Басани. Не защото се говореше на
италиански. Интересуваше ме единствено един хубав италиански филм, а не хубав френски или
американски филм. Казвам го искрено и от цялото си сърце. Не разбирам онези, които се боят да признаят
подобна истина.
www.spiralata.net 128
 Пиера Леви
Оставих всичките си роднини в Италия: изборът ми беше плод на гнева
Аз дойдох със същия кораб като Милка и Джованино, сама. На заминаване оставих всички в Италия:
баща, майка, сестрите си, роднините, като изключа умрелите в Аушвиц. Дванайсет мои роднини свършиха
в Аушвиц, само един се върна. Изборът ми не беше повлиян от никого от моето семейство. Той беше плод
на гнева заради страданията ми. Идвам от Ферара, а там гоненията на евреите бяха ужасни: дотам, че да ни
накарат да избягаме. Историята ми всъщност започва с бягството от Ферара през 1943-а. Една сутрин
излязохме от нас, аз, мама, татко и сестрите ми, и отидохме на гарата, за да търсим влак за Рим. У дома
оставихме прозорците отворени, за да не ни усетят, че бягаме. Дори не си взехме по някоя дреха, някой
спомен от дома. Като пристигнахме в Рим, бяхме с празни ръце, без нищичко, но това помогна, защото пак
ни арестуваха. Стана в къщата на чичо ми, който ни приюти. Арестуваха ни есесовците. Дойдоха призори,
в пет часа. Заловиха ни всички, докато спим. Всички, освен баща ми: по случайност онази нощ спеше у
приятели. Спаси се и една от сестрите ми, изскочи по нощница на терасата. Когато я видях да тича към
терасата, помислих, че иска да се хвърли отгоре. Но тя остана скрита зад капаците на прозореца и
германците не я забелязаха. Казва, че после хукнала като луда по улицата и викала: „Всички! Отведоха ги
всички! И чичо, и леля, братовчеда, всички!“.
Беше осемнайсти октомври 1943-а година и в онзи ден се научих да лъжа, без да ми мигне окото. Бях
глътнала личната си карта и когато германецът ни обвини, че сме евреи, облещих учудено очи: „Ние
евреи? Да, за съжаление баща ми е такъв. Но не знаем къде се намира, и честно да Ви кажа, не ни
интересува“. Той изглежда се върза, не знам защо. Ритна куфара с дрехи, който ни бяха позволили да
вземем, и кресна: „Raus! Вън“! Така аз, мама и сестра ми излязохме; чичо и леля не – те се казваха Леви. И
започнахме битката си за оцеляване. Една мизерна битка, утешихме се само след като видяхме отново
татко и другата ми сестра, онази дето се скри на балкона. Живеехме при хора, които не обръщаха
внимание какви сме, защото имахме фалшиви документи, давахме им частни уроци, за да посъберем някоя
пара. Никой от нас нямаше връзка със Съпротивата: като се върна назад разбирам колко невежи сме били.
Не мислехме за нищо, не желаехме нищо освен появата на Съюзниците. Усещахме кошмара на фалшивата
самоличност, още чувахме крясъка на германеца: „Raus! Вън!“. Когато освободиха Рим, ми се стори
толкова нормално да замина в Палестина. Може би затова се чувствам толкова отчуждена от Италия.
Аз не разбирам защо Джованино още говори за някаква връзка. Веднъж се върнах в Италия,
единствено пейзажът ми се стори познат. Например планините, Кортина. Бях и във Ферара, въпреки че там
вече нямах никого, освен моите покойници в гробището. Минах покрай училището, където учех, и ми се
прииска да вляза, да видя класната ми стая. Беше един следобед, вътре имаше урок и когато отворих
бавно-бавно вратата, се усетих като някое момиченце, което се появява задъхано докато учителят боботи:
„Пиера Леви! Вие винаги закъснявате!“. Спомени, спомени... Но не съжаление. Вече съм преодоляла
миналото. И не защото съм искала да го преодолея, а защото се случи от само себе си, постепенно и
спонтанно. Да не забравяме, че напуснах Италия по мое желание, а не принудително. Когато правиш
подобен избор, корените лека-полека изсъхват. Заедно с тях и носталгията. Естествено предпочитам чиния
спагети пред сладникавата риба, която ядем тук. Да, говоря, чета и пиша по-добре на италиански,
отколкото на иврит, но... За да съм по-ясна, трябва да Ви кажа какво се случи по време на онова мое
пътуване в Италия. Останах година и половина: съпругът ми беше изпратен на работа там. И година и
половина се чувствах чужденка. Нищо не можа да ме привлече отново, да ме съблазни. Живеехме в Рим, в
хубав апартамент. И все пак не изпитах желание дори да го обзаведа: имаше няколко стола, но и тях
трябваше да взимам назаем от зет ми, когато канехме гости. Дъщерите ми се чувстваха затруднени, защото
трябваше да заключват вратата, тук в кибуца никога не заключваме. Казваха: „Ама да не сме затворени в
манастир?“. Аз се чувствах самотна, въпреки роднините и приятелите. И... Изразих ли се ясно? Искам да
кажа, че считам италианците за прекрасен народ, но това вече не е моят народ.
www.spiralata.net 129
 ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Кой командва в Близкия изток

Мохамед Реза Пахлави

1973
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Когато се опитам да заговоря за Вас тук, в Техеран, хората млъкват
страхливо. Дори не се осмеляват да споменат името Ви, Ваше Величество. Как така?
МОХАМЕД РЕЗА ПАХЛАВИ: Предполагам, от прекалено уважение. Всъщност, с мен въобще не се
отнасят така. Когато се върнах от Америка, минах през града в открит автомобил и половин милион души
ме аплодираха от аерогарата чак до двореца, обзети от бурен ентусиазъм. Викаха „Ура!“, крещяха
патриотични лозунги, съвсем не си мълчаха, както Вие казвате. Нищо не се е променило от деня, в който
станах шах и моята кола беше носена на ръце от народа цели пет километра. Да: разстоянието от къщата,
където живеех, до сградата, в която положих клетва, беше пет километра. И аз се намирах в онзи
автомобил. След няколко метра народът го повдигна както се вдига паланкин и го носи на ръце пет
километра: какво имахте предвид с въпроса си? Че всички са против мен?
Опазил ме бог, Ваше Величество. Имах намерение да кажа единствено онова, което казах: тук в
Техеран хората толкова се боят от Вас, че даже не смеят да произнесат името Ви.
А защо би трябвало да говорят за мен с една чужденка? Не разбирам какво намеквате.
Ваше Величество, намеквам за факта, че много хора Ви считат за диктатор. Пише го в „Льо
Монд“.
И какво ме засяга? Аз работя за моя народ. Не работя за „Льо Монд“.
Да, да, но бихте ли отрекли, че сте един доста авторитарен шах?
Не, не бих го отрекъл, защото в известен смисъл съм такъв. Но вижте, ако искам реформите да
напредват, няма как да не съм авторитарен. По-специално, когато реформите се случват в държава като
Иран, в която само двайсет и пет процента от населението знаят да четат и пишат. Не трябва да забравяме,
че неграмотността тук е ужасяваща, ще са потребни поне десет години, за да я премахнем. И не казвам, че
ще я премахнем за всички, а само за онези под петдесет години. Повярвайте ми, когато три четвърти от
една нация не знае нито да чете, нито да пише, реформите се провеждат само чрез най-суров
авторитаризъм, иначе не се постига нищо. Ако не се бях държал твърдо, нямаше да успея да започна
аграрната реформа и цялостната ми програма за реформи щеше да запъне. А веднъж запънала тази
програма, крайната левица щеше да ликвидира крайната десница за броени часове и щеше да се свърши не
само с Бялата революция. Трябваше да направя онова, което направих. Например, да разпоредя на
войската да стреля по онези, които се противопоставяха земята да бъде раздадена. Затова да се твърди, че в
Иран няма демокрация...
А има ли, Ваше Величество?
Уверявам Ви, че има. В много аспекти Иран е по-демократичен, отколкото са вашите страни в Европа.
Като оставим настрана факта, че селяните вече са собственици на земята, че работниците участват в
управлението на фабриките, че големите индустриални комплекси са държавна, а не частна собственост,
трябва да знаете, че изборите тук започват в селата и се провеждат на ниво местни, общински,
www.spiralata.net 130
провинциални съвети. В парламента има само две партии, съгласен съм. Но те приемат дванайсетте точки
на моята Бяла революция: колко още партии би трябвало да олицетворяват идеологията на моята Бяла
революция? Още повече, единствено тези двете могат да получат достатъчно гласове, дребните партийки
са толкова незначителни, толкова смешни, че не биха могли да изберат и един депутат. Но както и да е, аз
не искам подобни малцинства да избират депутати. Така, както не искам Комунистическата партия да е
разрешена. В Иран комунистите са извън закона. Искат единствено да разрушават, да разрушават, да
разрушават и се кълнат във вярност на някой друг, вместо на своята страна и на своя шах. Те са предатели
и ще съм луд, ако разреша съществуването им.
Може би не се изразих ясно, Ваше Величество. Имах предвид демокрацията, както я разбираме
ние на Запад, тоест като строй, позволяващ на всеки да мисли каквото иска, базиращ се на един
парламент, където са представени и малцинствата...
Такава демокрация не искам! Не ме ли разбрахте? Какво бих правил с подобна демокрация?
Подарявам ви я цялата, дръжте си я, не ме ли разбрахте? Ненагледната ви демокрация! Ще се усетите след
някоя година докъде ще ви доведе вашата ненагледна демокрация.
Е, може би е малко хаотична. Но е единствено възможната, ако се зачита Човекът и свободата
на мисълта.
Свободата на мисълта, свободата на мисълта! Демокрация, демокрация! С петгодишни деца, които
правят стачки и манифестират по улиците. Това ли е демокрация? Това ли е свобода?
Да, Ваше Величество.
За мен не. И ще добавя: в последните години колко учихте във вашите университети? И ако
продължавате да не учите в университетите си, как бихте могли да сте в крак с изискванията на
технологията? Няма ли да се превърнете в слуги на американците, благодарение на вашата липса на
подготвеност, няма ли да станете страни от трета, даже от четвърта категория? Демокрация, свобода,
демокрация! Но какво означават тези думи?
Извинете ме, че си позволявам, Ваше Величество. Според мен означават например да не се махат
от книжарниците някои книги, когато Никсън пристига в Техеран. Знам, че моята книга за
Виетнам е свалена от рафтовете на книжарниците преди визитата му тук и е върната след
неговото заминаване.
Моля?
Да, да.
Ама Вие да не би да сте в черния списък?
Тук в Техеран? Не знам. Би могло. Аз съм в черния списък на всички.
Хм-м... Щом като Ви приемам в двореца и сте тук, седнала пред мен...
Ваше Величество, това е много любезно от Ваша страна.
Хм-м... Значи това показва, че тук има демокрация, свобода.
Разбира се. Но бих искала да попитам нещо, Ваше Величество. Бих искала да Ви попитам: Ако
не бях италианка, а иранка и живеех тук, и мислех както мисля, и пишех както пиша, тоест, ако Ви
критикувах, щяхте ли да ме хвърлите в затвора?
Възможно е. Ако мисленото и написаното от Вас не е в съгласие с нашите закони, щяхте да бъдете
съдена.
www.spiralata.net 131
 Да, нали? И даже осъдена?
Мисля, че да. Естествено. Но между нас казано, не мисля че би Ви било лесно да ме критикувате и
атакувате в Иран. За какво точно бихте ме критикували, атакували? За моята външна политика? За
политиката ми по отношение на петрола? Заради това, че раздадох земята на селяните? Че разреших на
работниците да получават двайсет процента от печалбата и да могат да купят до четиресет и девет на сто
от акциите? Заради борбата ми срещу неграмотността и болестите? Че страната направи прогрес в области,
в които такъв липсваше, или го имаше в незначителна степен?
Не, не. Не заради това, Ваше Величество. Бих Ви атакувала... Да видим. Ето: например заради
случващите се в Иран репресии срещу студенти и интелектуалци. Научих, че затворите са толкова
претъпкани, че новопостъпилите арестанти трябва да бъдат настанявани във военни лагери. Вярно
ли е? А колко са политическите затворници в Иран днес?
Не знам с точност. Зависи какво точно намеквате с израза „политически затворници“. Ако говорите за
комунисти например, то аз не ги считам за политически затворници, защото е забранено от закона да
бъдеш комунист. Затова за мен комунистите не са политически затворници, а обикновени престъпници.
Ако имате предвид онези, които извършват атентати и така убиват стари хора, жени и невинни деца, е още
по-очевидно, че също не ги смятам за политически затворници. Към тях съм безмилостен. О, аз винаги съм
прощавал на опиталите се да убият мен, но никога не съм проявявал и най-малко милосърдие към
престъпниците, наричани от вас партизани или към предателите на отечеството. Това са хора, способни да
убият сина ми, само и само за да заговорничат срещу сигурността на държавата. И трябва да бъдат
елиминирани.
Всъщност ги разстрелвате, нали?
Които са убивали, да. Биват разстрелвани. Но не защото са комунисти, а защото са терористи.
Комунистите просто ги осъждаме на затвор, с присъди вариращи от няколко до много години. О,
представям си какво мислите Вие за смъртната присъда и така нататък. Но вижте, някои съдебни решения
зависят от типа получено възпитание, от културата, от климата, и не бива да се изхожда от
предположението, че онова, което е добро за някоя страна, ще е добро за всички страни. Вземете семенце
от ябълка и го засадете в Техеран, после вземете семенце от същата ябълка и го засадете в Рим: дървото,
поникнало в Техеран, никога няма да е същото като онова в Рим. Тук да бъдат разстрелвани някои хора е
необходимо и справедливо. Тук милосърдието е абсурдно.
Ваше Величество, докато Ви слушах си задавах един въпрос. Питах се какво мислите за
смъртта на Алиенде.
Ето какво мисля. Мисля, че неговата смърт е урок за нас: трябва да бъдем едно или друго нещо, да
стоим от едната или от другата страна, ако искаме да придвижим нещата напред и да победим. Средни
пътища и компромиси не са възможни. С други думи, или си революционер, или си някой, който изисква
ред и закон: не можеш да си революционер в реда и закона. Още повече в толерантността. Ако Алиенде е
искал да управлява според своите марксистки идеи, защо не се е организирал по друг начин? Когато
Кастро завзе властта, уби поне десет хиляди човека, докато вие му казвахте: „Браво, браво, браво!“. Хм, в
известен смисъл наистина трябва да му кажем „Браво!“, защото още е на власт. Но и аз съм на власт. И
мисля да остана, като покажа, че със сила можеш да постигнеш сума неща: даже да докажеш, че с вашия
социализъм е свършено. Остарял, отживял, свършен. За социализъм са говорели и писали преди сто
години. Днес той не е в крак с модерната технология. Аз постигам повече, отколкото постигат шведите: не
виждате ли, че социалистите губят терен даже и в Швеция? Пфу! Шведски социализъм. Дори не
национализираха горите и водите, а пък аз да.
Отново не разбирам добре, Ваше Величество. Казвате ми, че в известен смисъл сте социалист и
www.spiralata.net 132
Вашият социализъм е по-напреднал и модерен от скандинавския?
Със сигурност. Защото онзи социализъм дава сигурност на онези, които не работят, но в края на
месеца взимат заплата както работещите. Затова пък социализмът на моята Бяла революция е стимул за
работа, за един нов, оригинален социализъм и... Вярвайте ми, в Иран сме много по-напреднали от вас и
наистина няма какво да научим от вас. Но това са неща, които вие европейците никога няма да напишете:
международният печат е толкова просмукан от левичарски тенденции, от така наречената левица. Ах, тази
левица! Покварила е даже и духовенството. Даже и свещениците! И те вече се превръщат в хора, стремящи
се единствено към разрушение, разрушение, разрушение! Даже и в страни от Латинска Америка, даже и в
Испания! Изглежда невероятно. Злоупотребяват със собствената си църква. Със собствената си църква!
Говорят за неправди, за равенство... Ах, тази левица! Ще видите, ще видите докъде ще ви доведе.
Да се върнем към Вас, Ваше Величество. Толкова непримирим, толкова твърд и дори
безмилостен, зад това тъжно лице. Всъщност, толкова си приличате с Вашия баща. Питам се, в
каква степен сте се повлияли от баща Ви.
В никаква. Даже баща ми не можеше да ми въздейства. Никой не може да ми въздейства, вече Ви
казах! Бях свързан с баща ми, обичах го, да. Възхищавах му се, да. Но нищо друго. Никога не съм опитвал
да го копирам, да му подражавам. Нямаше да е възможно, дори ако го бях искал. Бяхме две много
различни индивидуалности, а също и историческите обстоятелства, в които се оказахме, бяха твърде
различни. Баща ми започнал от нула. Когато дошъл на власт, страната не притежавала нищо. Даже не
съществували проблемите, които днес имаме с границите: преди всичко с руснаците. И баща ми можел да
си позволи добросъседски отношения с всички. Единствената заплаха идвала откъм англичаните: в 1907-а
те си поделили Иран с руснаците и искали Иран да представлява нещо като ничия земя, разположена
между Русия и тяхната империя в Индия. Но после англичаните се отказали от проекта и нещата станали
доста лесни за баща ми. Докато аз... Аз не започнах от нулата, заварих един трон. Но едва възкачил се на
него, трябваше да управлявам страна, окупирана от чужди сили. А бях само на двайсет и една. Не са много
двайсет и една години, не са много. От друга страна, не трябваше да държа чак толкова под наблюдение
чужденците. Трябваше да се противопоставям на шестата колона, съставена от крайната десница и
крайната левица: за да упражняват по-голямо влияние върху нас, външните сили бяха създали крайната
десница и крайната левица... Не, никак не ми беше лесно. Може би за мен беше по-трудно, отколкото за
баща ми. Като не броя периода на студената война, приключил преди две години.
Ваше Величество, говорите за проблеми по границите. Кой е най-лошият Ви съсед
понастоящем?
Никога не може да се каже, защото никога не се знае кой е най-лошият съсед. Но съм склонен да
отговоря, че в този момент е Ирак.3
Ваше Величество, учудвате ме с това твърдение за Ирак. Очаквах да споменете Съветския съюз.
Съветският съюз... Със Съветския съюз имаме добри дипломатически и търговски връзки. Имаме
газопровод към тях. Продаваме им газ. Те ни пращат технически лица. А Студената война свърши. Но
проблемът със Съветския съюз ще остане винаги същия и в отношенията си с руснаците Иран винаги
трябва да помни основния въпрос: да станем ли комунисти, или не? Никой не е толкова луд или наивен, че
да отрича руския империализъм. И въпреки че империалистическата политика винаги е била водеща в
Русия, днес тя е много по-заплашителна, защото е обвързана с комунистическата догма. Искам да кажа, че
е много по-лесно да се противопоставяме на страни, които са само империалистически, отколкото на

3
Няколко дни след това интервю, на седми октомври, Иран и Ирак прекратиха враждебните действия, разделящи ги от 1971-а и
възстановиха приятелските дипломатически връзки. – Бел. ит. р.

www.spiralata.net 133
такива, които са империалистически и комунистически. Съществува нещо, наречено от мен клещовиден
маньовър на СССР. Съществува мечтата им да стигнат чак до Индийския океан, като минат през
Персийския залив. А Иран е последната крепост за защита на нашата цивилизация, на онова, което
смятаме за пристойно. Ако те поискат да нападнат тази крепост, оцеляването ни ще зависи само от
умението и волята ни да се съпротивляваме. Затова този проблем стои пред нас днес.
А днес Иран е доста силен военно, нали?
Много силен, но не би успял да издържи на руска атака. Това е ясно. Например, нямам атомна бомба.
И все пак, чувствам се достатъчно силен да се съпротивлявам, ако избухне Трета световна война. Да, казах
Трета световна война. Много хора мислят, че тя може да избухне само заради Средиземноморието, аз
обаче смятам, че би могло да се случи много по-лесно заради Иран. Да, много по-лесно! Всъщност ние
контролираме световните енергийни ресурси. За да стигне до останалата част от света, петролът не
преминава през Средиземноморието, а през Персийския залив и Индийския океан. Значи, ако Съветският
съюз ни атакува, ние ще се съпротивляваме. Вероятно ще бъдем пометени и тогава некомунистическите
държави едва ли ще стоят със скръстени ръце. И ще се намесят. Ще започне Трета световна война.
Очевидно е. Некомунистическият свят не би преглътнал загубата на Иран, защото за него загубата на Иран
би означавала загуба на всичко. Ясен ли бях?
Напълно. И безпощадно. Ваше Величество, а защо говорите за Трета световна война като за
предстоящо събитие?
Говоря като за нещо възможно с надеждата, че няма да се сбъдне. Като предстоящо събитие по-скоро
виждам една малка война с някого от съседите. По границите си всъщност имаме само врагове. Не само
Ирак ни притеснява.
А Вашите големи приятели, тоест Съединените щати, са географски отдалечени.
Ако ме питате кой е най-добрият ни приятел, ще Ви отговоря: Съединените щати. Но те не са
единственият ни приятел, много страни се държат приятелски и вярват в нас, във важността на Иран. Само
че Съединените щати ни разбират най-добре по простата причина, че имат много интереси тук.
Икономически интереси – и затова директни, политически интереси – те са индиректни... Вече казах, че
Иран е ключът или един от ключовете за света. Остава ми само да добавя, че Съединените щати не могат
да се затворят в границите си, не могат да се върнат към доктрината „Монро“. Те са принудени да се
придържат към отговорностите си към света и да се грижат за нас. Но това не засяга с нищо нашата
независимост, защото всички знаят, че приятелството ни със Съединените щати не ни прави техни роби.
Решенията се взимат тук, в Техеран. Не другаде. Не във Вашингтон, например. Аз се разбирам с Никсън,
както се разбирах и с останалите президенти на САЩ, но мога да продължа в същия дух само ако съм
сигурен, че той се отнася към мен като с приятел. Даже като с приятел, който не след дълго ще
представлява световна сила.
Съединените щати са също добри приятели и с Израел, а в последно време Вие се изказахте
доста сурово за Йерусалим. Не толкова твърдо за арабите обаче, изглежда че имате желание да
подобрите отношенията.
Ние основаваме политиката си на фундаментални принципи и не можем да приемем, че една страна –
в случая Израел, анексира територии с употребата на оръжие. Не можем, защото ако това се случва с
арабите, някой ден може да се случи и с нас. Ще ми кажете, че винаги е било така, че границите винаги са
променяни вследствие на употребата на оръжие, чрез войни. Добре, но това не е основателна причина да
приемем този факт като законен принцип. Освен това знаем, че Иран прие резолюцията, издадена през
1967-а от ООН, а ако арабите губят доверие към ООН, как ще ги убедим, че са били победени? Как ще им
попречим да потърсят реванш? Дори използвайки петрола като оръжие? Ще се сетят за петрола. Та те вече
www.spiralata.net 134
са се сетили.
Ваше Величество, считате че арабите са прави, но продавате петрол на израелците. Петролът
бива продаван от компаниите, тоест на всеки.
Къде ли не отива петролът ни, защо пък да не стига и до Израел? И защо би трябвало да ме
интересува, ако стига до Израел? Където отива, отива. Колкото до нашите двустранни връзки с Израел,
известно е, че нямаме посолство в Йерусалим, но имаме израелски специалисти в Иран. Ние сме
мюсюлмани, но не араби. Стремим се да заемаме независима позиция във външната си политика.
Тази позиция предвижда ли установяване на нормални дипломатически отношения с Израел в
бъдеще?
Не. Или по-точно: не, докато изтеглянето на израелските войски от окупираните територии не стане
факт. А за възможностите този проблем да бъде решен мога да кажа само, че израелците нямат избор: ако
искат да живеят в мир с арабите. Не само арабите харчат огромни парични средства за оръжия, правят го и
израелците. И не виждам как и едните, и другите биха могли да продължат по същия път. Освен това
забелязваме нови явления в Израел, например стачки. Докога Израел ще продължава да подхранва своя
мечтателен и войнствен дух, който насърчаваше по време на създаването си? Аз мисля преди всичко за
новите поколения в Израел и за евреите, пристигащи от Източна Европа, за да бъдат третирани по
различен начин от другите.
Ваше Величество, преди малко казахте нещо, което ме впечатли. Споменахте, че скоро Иран ще
бъде световна сила. Може би имахте предвид прогнозите на онези икономисти, според които след
трийсет и шест години Иран би трябвало да стане най-богатата държава в света?
Може би е пресилено да кажа, че ще стане най-богатата страна в света. Но да кажа, че ще се нареди
сред петте най-големи и силни държави в света, съвсем не е пресилено. Иран ще се намира на същото
ниво, на което са Съединените щати, Съветският съюз, Япония, Франция. Не споменавам Китай, защото
Китай не е богата държава, нито ще се превърне в такава, ако след двайсет и пет години достигне милиард
и четиристотин милиона жители според прогнозите. Ние обаче след двайсет и пет години ще бъдем най-
много шейсет милиона. О, да, очакват ни богатство и мощ: каквото и да говорят комунистите. Ненапразно
съм се заловил с планиране на раждаемостта. Ето какво имам предвид: не може да отделяме икономиката
от останалите неща и когато една държава е богата икономически, тя е богата във всеки един смисъл.
Става силна в международен план. От друга страна, когато говоря за икономика, нямам предвид само
петрола, а загатвам за една балансирана икономика, включваща в себе си различни видове продукция, от
индустриалната до земеделската, от занаятчийската до онази на електрониката. Трябваше да преминем от
килими на компютри, резултатът беше, че запазихме килимарството, добавяйки компютрите. Още
изработваме ръчно килими, но произвеждаме и машинно. Освен това правим и мокети. Всяка година
удвояваме нашите национални продукти. Затова знаците, че ще станем световна сила, са много. Преди
десет години например, когато започна моята Бяла революция, в училищата имаше само един милион
ученици. Днес са три милиона и сто хиляди, а след десет години ще бъдат пет, шест милиона.
Току-що казахте, че нямате предвид само петрола, но всички знаем, че имате компютри
благодарение на петрола, че машинно изработените килими са благодарение на петрола и че
утрешното богатство ще е плод на петрола. Ще кажете ли нещо за политиката Ви по отношение
на петрола и във връзка със Запада?
Много просто е. Аз имам този петрол. Знам, че мога да го използвам максимално, без да изнудвам
останалата част от света. Затова избрах политиката да продавам на всички, без разлики. Изборът ми не
беше труден: никога не съм си помислял да се присъединя към арабските страни, които заплашваха с
отмъщение Запада. Казах вече, че моята страна е независима и всички знаят, че ние сме мюсюлмани, но не
www.spiralata.net 135
араби, затова аз не правя нищо в подкрепа на арабите, а само онова, което е полезно за Иран. Освен това
Иран има нужда от пари, а от петрола се изкарват много пари. Ето, разликата между мен и арабите е в
това. Защото държавите, които казват: „Повече няма да продаваме петрол на Запада“, не знаят какво да си
правят парите и затова не се притесняват за бъдещето. Често пъти имат население само от шест-
седемстотин хиляди жители и толкова пари в банките, че могат да си живеят три-четири години, без да
изпомпат и капка петрол, без да продадат и глътка. Аз не. Аз имам население от трийсет и един милиона и
половина, трябва да развивам икономиката и да приключа програмата с реформи. Затова имам нужда от
пари. Знам какво да правя с парите и не мога да си позволя да не добивам петрол. Не мога да си позволя да
не го продавам на всеки.
Докато Кадафи Ви нарича предател.
Предател? Предател аз, който взех нещата в ръцете си и сега разполагам с петдесет и един процента от
продукцията, преди това принадлежала изключително на чуждестранните петролни компании? Подминах
обидата на господин Кадафи и... Вижте, този господин Кадафи аз дори не мога да го приема сериозно.
Мога само да му пожелая успех в служба на народа си, както аз служа на моя, мога само да му напомня, че
не би трябвало да надига глас толкова: запасите от петрол в Либия ще бъдат изчерпани след десетина
години. Моят петрол обаче ще изтрае поне трийсет-четиресет години. А може би и петдесет, шейсет.
Зависи от това дали ще бъдат открити нови находища или не, но е много вероятно такива да има. Дори да
не се случи, ще се справим отлично и така. Производството нараства осезаемо: през 1976-а ще достигнем
дневен добив от осем милиона барела дневно. Осем милиона барела са много, изключително много.
И все пак, спечелихте си врагове, Ваше величество.
Още не знам дали е така. Всъщност ОПЕК още не е решила да прекрати продажбата на петрол за
Запада и може да се случи така, че моето решение да не изнудвам Запада ще подтикне арабите да ми
подражават. Ако не всички, поне част от тях. Ако не веднага, след известно време. Някои страни не са
независими като Иран, нямат иранските експерти и народ като моя зад мен. Аз мога да се налагам. Те още
не могат. Не е лесно да стигнеш дотам да продаваш петрола директно, да се отървеш от компанииите,
които десетилетия са имали монопол върху всичко. Ако и арабските страни последват моето решение... О,
ще е толкова по-лесно и сигурно, ако западните страни са единствено купувачи, а ние продаваме от първа
ръка! Ще изчезне изнудването, негодуванието, злобата, враждебността... Да, примерът ми може да се
окаже нещо чудесно. Каквото и да става, ще следвам пътя си. Вратите ни са отворени за всеки, който иска
да подпише договор с нас и много вече се явиха. Англичани, американци, японци, холандци, германци.
Отначало бяха боязливи. Но сега стават все по-смели.
А италианците?
Засега не им продаваме много петрол, но може би ще сключим голям договор с ЕНИ, на път сме да го
сторим. Да, има шанс да станем добри партньори с ЕНИ, нашите отношения с италианците са били винаги
добри. Още от времето на Енрико Матеи. За пръв път успях да разбия старата експлоататорска система на
чуждестранните петролни компании след сключения договор с Матеи през 1957-а. Не знам какво казват
другите за него, но знам, че никога, когато говоря за него, няма да съм обективен. Толкова ми харесваше.
Беше чудесен, голям човек, човек, способен да прозира бъдещето: една изключителна личност.
Всъщност го убиха.
Вероятно. И все пак, не е трябвало да лети при толкова лошо време. Зиме в Милано мъглата става
непрогледна, а петролът наистина може да се превърне в проклятие. Но вероятно не е било заради лошото
време. Жалко, много жалко. За нас също. Е, не казвам че смъртта на Матеи е довела до застой в
отношенията между нас и ЕНИ. Не, не, и затова сега сме пред сключване на нещо голямо. Матеи не би
могъл да направи нищо повече, защото онова, с което сме се заловили сега, наистина е нещо голямо. И все
www.spiralata.net 136
пак, ако Матеи беше жив, щяхме да стигнем до този договор преди години.
Бих искала да приключа и да изясня докрай тази точка, Ваше Величество. Вярвате ли, или не, че
арабите ще изпълнят своята заплаха да прекратят продажбата на петрол за Запада?
Трудно ми е да отговоря. Много е трудно, защото със същата сигурност и със същия риск да сбъркам
мога да кажа да или не. Но аз съм по-склонен да отговоря отрицателно. Да отрежеш петрола на Запада, да
се откажеш от такъв източник на печалба, ще бъде доста трудно решение за тях. Не всички араби следват
политиката на Кадафи, и ако някои нямат нужда от пари, то други се нуждаят отчаяно от тях.
А ще се повиши ли цената на петрола?
Разбира се. О, да, разбира се! Естествено! Може да съобщите лошата новина и да добавите, че
източникът е информиран. Аз знам всичко за петрола, всичко. Това е моята специалност. И като
специалист Ви казвам: цената на петрола трябва да скочи. Няма друго решение. Но до това решение ще се
стигне заради вас от Запада. Или ако предпочитате, заради вашето супер цивилизовано индустриално
общество. Повишихте цената на зърното с триста процента, също и онази на захарта и цимента. Вдигнахте
цената на петролните продукти до звездите. Купувате от нас суров петрол и ни го продавате отново във
вид на петролни продукти на цени, сто пъти по-високи от онова, което сте ни платили. Карате ни да
плащаме всичко на по-висока цена, скандално по-висока, затова е справедливо отсега нататък да плащате
повече и за петрола. Да кажем... Десет пъти повече.
Десет пъти повече?
Повтарям, вие ме принуждавате да вдигам цените! И сигурно имате основания. Но извинявайте, аз
също имам моите основания. От друга страна, няма да се караме вечно: след по-малко от сто години тази
история с петрола ще е свършила. Нуждата от петрол расте с бързи темпове, находищата се изчерпват,
скоро ще трябва да си намерите нови източници на енергия. Атомна, слънчева, откъде да знам. Решенията
трябва да бъдат много, само едно няма да стигне. Например ще трябва да се прибегне и до турбини,
задвижвани от морските вълни. Даже и аз мисля да конструираме атомни инсталации за обезсоляване на
морската вода. Или пък трябва да се копае по-надълбоко, да търсим петрол на десет хиляди метра под
морското равнище, да търсим на Северния полюс... Не знам. Знам само, че е настъпил момента да
потърсим изход: а не да прахосваме петрола, както се прави отдавна. Престъпление е да го използваме по
сегашния начин, тоест суров. Ако се замислим, че скоро няма да има повече, ако си припомним, че може
да бъде превърнат в десет хиляди деривата, тоест в петролни продукти... За мен например винаги е шок да
виждам, че го използват суров в електрическите генератори, без да се държи сметка за стойността. О,
когато се говори за петрол, най-важното нещо не е цената, не е бойкотът на Кадафи, а фактът, че петролът
не е вечен и преди да го изразходваме напълно, трябва да измислим нови източници на енергия.
Проклятието, наречено петрол.
Понякога се питам дали не е точно така. Много е писано върху проклятието, наречено петрол, но
повярвайте ми: когато го имаш, от една страна това е добре, но от друга е голямо неудобство. Защото той
представлява истинска опасност. Светът може да избухне заради проклетия петрол. И дори да се борим с
тази опасност, както мен... Виждам, че се смеете.
Смея се, защото когато говорите за петрол, Вие сте толкова различен... Разпалвате се,
трептите, привличате вниманието. Превръщате се в друг човек, Ваше Величество. И аз... Аз ще си
отида, без да съм Ви разбрала. От една страна сте толкова старомоден, от друга толкова модерен
и... Може би във Вас се сливат два елемента: западният и източният...
Не, ние иранците не сме различни от вас европейците. Ако нашите жени носят було, то и вие го имате.
Булото на католическата църква. Ако нашите мъже имат повече жени, то и вашите имат. Жените, наречени
www.spiralata.net 137
любовници. И ако ние вярваме във видения, вие вярвате в догми. Ако вие се смятате за по-висши, ние
нямаме комплекси. Никога не трябва да забравяме, че всичко, което знаете, сте научили от нас преди три
хиляди години.
Преди три хиляди години... Виждам, че сега Вие се смеете, Ваше Величество. Онова тъжно
изражение изчезна. Ах, колко жалко че не можем да стигнем до съгласие по въпроса за черните
списъци.
Ама Вие наистина ли сте в черния списък?
Ваше Величество! Ако не знаете Вие, дето сте шахиншах и сте наясно с всичко! Вече Ви казах:
може би. Аз съм в черния списък на всички.
Жалко. Но това няма значение. Дори и да сте в черния списък на моите власти, аз ви слагам в белия
списък на моето сърце.
Плашите ме, Ваше Величество. Благодаря Ви!

Хюсеин, крал на Йордания

1974
Да интервюираш днес крал Хюсеин е почти жестоко. То е като да отидеш при някого, който лежи
страдащ и унизен, за да го тормозиш с въпроси: „Колко удара понесе? Не можа ли да се защитиш? Не
опита ли поне? Добре са те подредили, ех, клетият! И сега какво ще правиш?“ Поражението му е пълно,
колкото и да отрича. Като го лишиха от правото да преговаря с Израел и обявиха ООП за единствен
представител на палестинците, арабските държави не само предпочетоха Арафат, а и му отнеха част от
кралството, Западния бряг. Това е все едно Европейският съюз да се събере след нашествие в Ломбардия и
да заяви на Италия: „Долината на река По вече не ти принадлежи. Ред е на ломбардците да си създадат
независима държава и за целта те ще преговарят с врага“. Най-удивителното обаче е, че никой в Рабат,
дори случайно, дори престорено не си помръдна пръста, за да каже: „Момент, да помислим върху това.
Палестинците имат техните права, лудост е да не ги признаем. Но защо Хюсеин трябва да е единственият
губещ? Не е ли от същия регион и той? Не загуби ли вече достатъчно“? Кой би отрекъл, че Хюсеин е най-
малко обичаният арабин от арабите и вечната изкупителна жертва в една ситуация, заради която има най-
малка вина от всички? Това не го прави светец. А че не е светец, се разбра през септември 1970-а, когато
макар и воден от справедливи подбуди, хвърли своите бедуини срещу федаините и извърши истинско
клане, изпълнило цивилизования свят с негодувание. Но ако мисълта ни е необременена, фактът, че е
постоянно преследван, го прави почти симпатичен. Ще излъжа, ако започна да твърдя, че съм се
забавлявала, докато го интервюирам. Напротив, затрудних се много. Смущавах се, докато му задавах
някои въпроси, виждах го всеки път да се стряска, сякаш някой го заплашва с нож. Болно ми беше да
гледам и как прикрива собственото си смущение с цигарите: девет за час и половина, и да установя колко е
остарял. Мустаците и косата почти навсякъде посивели, челото и бузите прорязани от бръчки, очите
подути, тялото натежало: малко неща в него напомнят за онзи срамежлив, но оживен млад мъж, когото
срещнах преди четири години, когато беше женен за бившата английска машинописка Тони Гардинър,
наречена Муна, сега отхвърлена заради една палестинка, непослужила му за нищо. Ето интервюто, взето
както предишното в офиса му в кралския дворец, без церемонии и протокол, семпло и на английски. На
някои места трябва да бъде четено, като си припомняме, че откровеността не е качество на държавните
глави, още повече на кралете, и че магнетофонът плаши Хюсеин, кара го да прави прекалено дълги паузи.
Бележките ми след някои изявления запълват празнините и изясняват кое е вярно и кое не. Въпреки това
интервюто е смразяващ документ за размисъл, защото е изповед на един отчаян човек, който знае много

www.spiralata.net 138
неща. И защото над всяка фраза е надвиснало, зловещо като прилеп, предизвестието за следващата война.
След Рабат, Хюсеин е убеден, че ще избухне. И ще помете всички.
[...]
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Ваше Величество, какви са отношенията Ви с Арафат днес?
КРАЛ ХЮСЕИН: Срещнахме се в Рабат, говорихме за различни неща и това е пределът, до който
отношенията ни се развиха. Не зная какво бъдеще очаква тези отношения. В Рабат също се взе решение до
петнайсет дни той да дойде в Аман, но има доста неща за уточняване, много точки за дискутиране, преди
подобна среща да се осъществи.
Стиснахте ли си ръцете в Рабат?
Да, поздравихме се. Но каква е разликата? Стискали сме си ръцете и друг път. Какво означава едно
ръкостискане? В случая с Рабат мисля, че означава... От страна на Арафат доверие в мен. От страна на
двамата, очевидно приятелство.
Очевидно приятелство... Преди четири години той ми каза, че Вие сте предател, като такъв
сте осъден на смърт и ще бъдете екзекутиран заедно със семейството си.
А, така ли? Ще видим дали ще успее.
Имате ли му някакво доверие, Ваше Величество?
Ни повече, ни по-малко отколкото на други, които познавам и не познавам.
Каза ми още нещо, Ваше Величество. Че палестинците няма да се задоволят със Западния бряг,
ще поискат и Трансйордания, тъй като Палестина включва и Трансйордания.
Не вярвам да има заплаха за Трансйордания. И не се позовавам на съществуващия режим или
ръководство: позовавам се на факта, че когато той говори така, не говори за пуста територия. Говори за
съществуваща държава, за държава, която вече е нация. От двайсет и шест години някои хора повтарят:
„Йордания не съществува, Йордания е изкуствено създадена страна“, но двайсет и шест години Йордания
доказва, че е нация: отговорна и смела. Лесно е да я заплашваш на думи, трудно е да го направиш на дело.
Мисля, че го показах на... Не, няма да ни взимат Йордания. Нека Арафат да си говори.4
Но е интересна позиция, Ваше Величество, и бих искала да я задълбоча с един въпрос. Същият,
който през 1970-а поставих на Арафат: какво е Палестина? Къде започва? Къде свършва? Кои са
нейните географски граници?
Като говорех за Рабат, аз казах че що се отнася до мен, мой дълг е да си върна загубената през 1967-а
територия и да поканя палестинците на нея, за да решат бъдещето си. Добавих, че отвъд тази територия са
съществували други палестински права, но те са извън моята отговорност. С други думи, в Рабат имах
предвид Западния бряг. Когато го освободим, ще се дискутира предложеният от мен план, тоест федерация
с Трансйордания. Днес не мога да Ви кажа повече, защото не аз ще определям кои са, или кои трябва да
бъдат границите на Палестина, а палестинците. Политическата отговорност за това изясняване тегне върху
тях.

4
Омразата, разделяща Хюсеин и Арафат е очебийна. Разцъфнала в периода, когато Арафат се възползвал арогантно от
гостоприемството, предложено му от Хюсеин. Избухнала през септември 1970-а, когато Хюсеин изгонил федаините с онази
кървава баня. Задълбочила се с поисканото от Арафат убийство на Уасфи ал Тал, министър-председател на Йордания,
ръководил операциите на йорданската армия срещу федаините. Станала устойчива с възникването на Черния септември,
терористичното движение, представляващо част от Фатах, което Арафат наужким осъжда. Закостенява заради щенията около
Трансйордания, които последният продължава тайно да подхранва. – Бел. ит. Ред.

www.spiralata.net 139
 Тегне и върху Вас, Ваше Величество. Защото, ако не кажете кои са границите на Палестина,
упълномощавате Арафат да осъществи казаното пред мен.
Повтарям, че никой не може да пипа Трансйордания. На арабската среща на високо равнище аз
поставих въпроса: „Откъде ще започнем да делим? Къде ще сложим демаркационната линия? Където беше
преди 1948-а, след 1948-а, където е след 1967-а?“ Беше, когато им обясних онова, което казах на Вас преди
малко: че в Йордания има много палестинци и те трябва да се решат и да кажат на чия страна са. Тоест,
твърдях, че палестинците и йорданците трябва да изяснят веднъж завинаги дали като говорят за
Палестина, се позовават на границите от 1948-а или на онези от 1967-а.
И какво Ви отговориха?
Не ми отговориха.
Не е ли удивително, Ваше Величество?! Всички говорят за Палестина и никой, като започнем
от Вас, не може или не иска да каже къде започва тя и къде свършва. И все пак, къде трябва да се
разположи тази независима палестинска държава, за която оповестиха в Рабат?
Нямам никаква представа.5
Хм, Ваше Величество... предполагам западната логика не действа в тази част на света.
Точно така.
Въпреки това, позволете да продължа разговора според логиката на Запада. Не познавам друг
метод. Греша ли, или в Рабат излезе наяве голямата и закоравяла враждебност, която арабските
страни изпитват към Вас?
Да, трябва да отбележа, че имаше моменти, когато арабският свят показа колко е разединен. Да, трябва
да призная, че в миналото между мен и тях имаше низ от разлики, както на идеологическа основа, тоест
принципни, така и за случайни събития. Ще отбележа, че в миналото арабските страни се придържаха към
неразумни, нереалистични становища за моята страна, а нашето единство често се пропукваше. Но не мога
да кажа, не трябва да казвам, че решението в Рабат е било продиктувано от враждебност към мен и
Йордания. Трябва да имате предвид, че арабските страни изживяват труден, преходен период. Трябва да
сте наясно, че работим за идните поколения, че изграждаме основите на нашето бъдеще...
Да, да, но говорим за настоящето, Ваше Величество. Вярно ли е или не, че в последните години
Йордания е държана в явна изолация от арабите? Вярно ли е или не, че тя се е засилила след
кървавото изгонване на федаините от страната Ви?
Да, предполагам е вярно. Арабските ръководители не разбраха, че моите действия съвсем не бяха
насочени към палестинците или резултат от йорданско-палестинска враждебност, а единственият
възможен начин да възстановя реда и закона на мястото на анархията. Не разбраха, или не пожелаха да
разберат, че бях направил всичко, за да предотвратя сблъсъка през септември 1970-а. Усилията от моя
страна бяха неимоверни. Толкова неимоверни, колкото и безполезни. Анархията, в която федаините
хвърлиха страната ми, беше стигнала до крайност, присъствието им – кошмарно... Истински кошмар!

5
През 1949-а, след първата арабско-израелска война, Палестина беше разделена на три сектора: Ивицата Газа, предадена на
Египет, Юдея и долината на река Йордан, преминали към Йордания, Горна Галилея и западните плата, предадени заедно с
Негев на Израел. Разделението беше направено под егидата на ООН, но арабите не го признаха. При това отхвърляне обаче
никой не се постара да определи границите, в които палестинците биха отстоявали своите права и материализирали своята
независимост. Още повече, че точните граници на Палестина, както и на Израел, се губят в тъмата на вековете и в безплодните
историко-академични дискусии. Разбира се, изглежда поне странно, че един народ се бори, без да каже за кои земи се сражава:
но неяснотите помагат при отстояването. – Бел. ит. ред.

www.spiralata.net 140
Самата Вие го усетихте, когато дойдохте тук и ме попитахте: „Кой командва в Йордания?“. Не се държаха
като гости, като братя, държеха се като господари. Вместо да насочат действията си към окупираните от
Израел територии, се нахвърляха върху нас, някой би казал, че са заменили Йордания с Израел, а
съпротивата им е насочена срещу страната, където са на сигурно. Тук, където нищо не ги заплашваше. Ех!
Вие започнахте разговора ни, като припомнихте тогавашните събития и ги сравнихте със сегашните: но
сравнението е немислимо, по-ужасен период от онзи не съм имал и няма да имам. Не можех да ги накарам
да разсъждават. И не само йорданците, също и палестинците от Йордания ме молеха да се намеся, да ги
защитя и да използвам върховенството на закона срещу тяхната анархия, нахалството и злоупотребите им.
Накрая трябваше да се реша. Реших се, когато вече нямах избор, бях на границата да изгубя напълно
контрол над моята страна. Ако бях оставил още малко нещата да продължат така, трагедията щеше да бъде
много по-голяма! Повярвайте ми!
Бих искала да Ви повярвам. Но Ви повярвах и когато ми казахте: „Няма да изгоня федаините не
защото не мога, а защото не искам“. И малко след това се случи клането.
Казаха се много преувеличени неща за онзи септември. Доста неща бяха изопачени. Написаха безброй
легенди. Да, случилото се беше тъжно, неприятно. Трагедия, навредила на всички: на арабските страни и
на самите палестинци. Сега мога да кажа, че съжалявам безкрайно за случилото се и скърбя от цялото си
сърце за загубите от едната и от другата страна. Биха се братя с братя. И все пак... не се разкайвам за
стореното от мен. Не, не се разкайвам, защото не можех да го предотвратя и не трябваше да го
предотвратявам. Беше нещо необходимо, наложително. Повтарям: ако бях действал по друг начин, ако бях
продължил да ги търпя и толерирам, нещата щяха да се развият много по-зле.
Щяха да завземат Йордания, така ли? И все пак, Вие изглеждахте убеден, докато ми говорехте,
че и с пръст няма да ги пипнете. Факт е, че позицията Ви се промени внезапно, сякаш някой Ви
подтикна или упълномощи. Не беше ли Насър?
Не... Решението беше йорданско и само йорданско, тоест мое и само мое. Но въпреки това всички
арабски страни бяха наясно с факта, че... С една дума, че развитието на нещата ще ме доведе дотам,
докъдето ме доведе. Доста пъти се бях обръщал към тях, за да се намесят, да ми помогнат и те знаеха
добре – колкото мен – какво се случва в Йордания. Добре знаеха също, че взетото от мен решение е
единственият възможен изход... Ех, да... Онзи септември подтикна всички ни да се замислим за
противоречията, раздиращи арабския свят, и че тук в Йордания те се изразяват най-очебийно.6
[...]
Понякога израелците са по-любезни към Вас, отколкото са „братята“ Ви араби. Например,
когато интервюирах Голда Меир, тя не изрази никаква антипатия към Вас и... Това смущава ли Ви?
Не, не ме смущава. Даже оценявам факта, че госпожа Меир се е изказала любезно за мен. Но ми е
трудно да ѝ върна комплимента. Израелските лидери, включително и тя, не допринесоха с нищо за
постигането на дълготраен мир в Близкия изток. Не искам да съм суров с никого, значи и с израелците, но
не може да подминем реалностите, има грешки за поправяне, трябва да постигнем мир и не е достатъчна

6
Не е само подозрение, а още по-малко измислица, че Насър е упълномощил Хюсеин да „прочисти“ Йордания от федаините:
със съгласието на Америка и Русия. Насър също не обичаше Арафат и федаините, не гледаше с добро око на наглото им
държание, където и да ги приютяха. Един епизод го потвърждава. Шест дни след началото на онази гражданска война, която
щеше да свърши с изтреблението на много федаини, Сирия се намеси на страната на федаините. Тогава Насър свика арабските
ръководители в Кайро, между тях и Хюсеин. Хюсеин пристигнал облечен като войник и на вратата на хотел „Хилтън“ го
нападнал: „Ти ми каза да ги ликвидирам!“. Фразата била предадена на Кадафи и в хода на срещата либийският ръководител се
нахвърлил срещу Насър, като го обвинил че единствено той е отговорен за клането. Едва свършила срещата и Насър получил
сърдечен удар, вследствие на него умрял. – Бел. ит. Ред.

www.spiralata.net 141
само едната страна, за да бъде постигнат. Израел може да допринесе повече от всеки друг за мира, и
фактът, че до днес техните лидери не знаеха как, или не искаха да го направят, е позорен. Боя се, че
исторически погледнато самите те ще носят на гърба си тежестта на тази неспособност. На тази
безотговорност.
Тогава няма да питам за тайната Ви среща с Голда Меир в Акаба.
Много неща се казаха за тази тайна среща, но бяха отречени и от двете страни. Лично аз не ще се
уморя да повтарям: за съжаление такава среща не е имало. Нито в Акаба, нито където и да било. Никаква
среща, никакво сближаване, никакви контакти, в никаква насока, на никое място: даже и на ниво ООН и
въпреки заинтересуваността на общи приятели, разпръснати по целия свят. За съжаление! О, наистина не
бих отказал, ако ми беше загатнато. Бих хукнал натам и разбира се подобен факт щеше да има резултат,
щеше да доведе до нещо конкретно. Лошото е, че позицията на израелците винаги е толкова екстремистка.
Всеки път, когато ми се стори че има искрица надежда, двете страни втвърдяват позициите си в посока към
екстремизъм. А израелците даже повече. Така надеждата се изпарява и... Аз бях единственият, който не
втвърди позицията си. И затова ми отнеха възможността да действам. Ето защо вече не виждам светлина в
тунела, ето защо само надежда вече не ми стига. И на какво можем да се надяваме вече? От време на време
се прави по някоя мъничка, неуверена крачка, а после за миг и тя става безполезна. Е, ще излъжа, ако
твърдя че никога не съм търсил сближаване с Израел! Търсих го и още как. Но не успях да постигна нищо
конструктивно. Например преди Рабат говорих за възможно откъсване от военните задължения. И какво от
това: дори и това предложение не беше прието!
И все пак, по време на последния конфликт Вие не влязохте във войната срещу Израел. Даже не
разположихте войските по границата. И израелците не разположиха своите.
Какво означава това? Че съм бил съгласен с Израел? Аз бях напълно изненадан, от всяка гледна точка,
това е истината. И какво щях да постигна, като вляза във войната? Бяхме толкова неподготвени, от дълго
време. Не забравяйте изолацията, за която говорихме, не забравяйте, че арабските страни от години ни
отказваха помощта, обещана по време на срещата в Хартум. Аз нямах друг избор, освен да стоя в
отбранителна позиция: след получените в миналото уроци щеше да е лудост, ако действам под натиска на
емоциите. Йордания има доста дълга граница с Израел, какво трябваше да разположа по нея? И после, не е
вярно, че не съм ги разположил: направих го, където можах и както можах, на доста широк участък. И не
само, когато ситуацията на сирийския фронт се влоши и ми поръчаха да се грижим за себе си, се приготвих
да го направя. Ако се беше наложило, щях да се сражавам.
Ваше Величество, мостът Аленби остана отворен. Както и мостът Дамиа.
Беше отворен за арабите, не за израелците.
Ваше Величество, знаете ли в какво Ви обвиняват? Че играете двойна игра с израелците. Казват
например, че планът Ви за федерация между Палестина и Йордания не се отличава много от плана
Алон, че всъщност е бил съгласуван и...
Не е вярно. Даже по някое време израелците се настроиха враждебно към идеята. Към цялата идея. Чак
впоследствие май размислиха малко и... Хм, безполезно е да дискутираме, и без това идеята се провали и...
Провали се? Кой знае. Може би, рано или късно, ще я вземат под внимание. Ако се даде възможност на
палестинците да изразят свободно волята си в референдум, повтарям... Моят план беше реалистичен.
Предлагаше изход, единствения изход: рано или късно ще трябва да се убедят. Всъщност, не съм се
примирил. Фактът, че приех решенията в Рабат, наистина не означава, че съм се примирил.7

7
Планът е от март 1972-а година. С него Хюсеин предлага едно обединено арабско кралство, съставено от две политически
еднакви държави, ръководени от централно правителство: Палестина и Йордания. За Палестина се подразбира Западния бряг, а
www.spiralata.net 142
 И после, Ваше Величество, обвиняват Ви, че зависите изключително много от Съединените
щати, срещате се прекалено често с Кисинджър, че сте приел с прекалена почтителност Никсън,
че сте се отказал твърде лесно от съветското оръжие, което другите арабски държави използват.
Отказах се, защото не беше нито необходимо, нито възможно да сменим нашето снаряжение със
съветско. Не искам да подценявам съветското оръжие, но моите въоръжени сили са свикнали да използват
западни оръжия. В това отношение имаме силни традиции и връзки, ще продължим и занапред да
използваме западно въоръжение. А руснаците, те присъстват и в тази част на света и аз ги приемам,
доколкото подкрепят арабската кауза. Нищо повече. Кисинджър... Вярно, идва тук много пъти. Вярно е
също, че му се възхищавам много и го уважавам заради действията му. Считам го за изключително
откровен човек, той дава най-доброто от себе си: дори да не успява винаги, приносът му за мира е огромен.
Това очевидно означава, че връзките ми със Съединените щати са много добри. Да, такива са. Бяха по
времето на Никсън и нищо не се е променило след него. Съединените щати ни помагат много, как да не
бъдем техни приятели? Освен това ни помагат и европейските държави. Ние сме бедна страна и...8
Наистина ли Йордания е толкова бедна, Ваше Величество? Чух да се говори, че тук има петрол.
Да... Има... Искам да кажа, надяваме се, че има. Или по-точно, има, има. Наскоро говорихме с
компаниите, натоварени с проучването, резултатите са обнадеждаващи. С една дума, останахме
удовлетворени. Много удовлетворени. Ние... Знаехме отдавна, че в Йордания има петрол, откакто
модерната технология посочи находищата. Но започнахме проучванията наскоро, затова и отскоро
увереността ни се затвърди. И би ни харесало да започнем добива. Ако намерим петрол... Нека сме
откровени, ако намерим петрол, заплахите срещу нас ще се увеличат от всички страни. Ще се превърнем в
обект на удвоени желания. Според мен Йордания е доказала, че умее да дава отпор на всеки ламтеж и аз
съм повече от готов да извлечем петрола. Ако пък не го намерим, или не се справим, търпение. Имаме
други ресурси, огромни залежи от фосфати, голямо количество калий в Мъртво море, изнасяме все повече
мед... Петролът не е наложителен, за да оцелеем, това е.9

за Йордания Трансйордания. Взети са предвид и евентуални бъдещи територии за възвръщане като Ивицата Газа и не е за
учудване, че Арафат и другите отговориха с „не“. Така наречената федерация нямаше да бъде друго освен възстановяване на
кралството отпреди 1967-а, обогатено с Ивицата Газа. Не трябва да се учудваме и на обвиненията за двойна игра, отправени към
Хюсеин: тази федерация не заплашваше нито метър израелска земя и беше твърде далече от идеята за независима палестинска
държава. – Бел. ит. Ред.
8
Несъмнено Хюсеин е свързан и с някои европейски страни. По-специално с Англия. Англичаните още са на доста ключови
места в Аман, където полковник Гардинър, баща на Муна, остава много влиятелен. С Муна, английската си съпруга, Хюсеин се
разведе преди година, за да се ожени за младата Алия, но разводът бил sui generis, единствен по рода си, заради само единия
„талак“, вместо необходимите за изпъждане три, а с Муна той продължава да има брачни отношения. От друга страна, даже
извън семейния кръг сърдечността му към англичаните си остава ненакърнена: не е тайна например, че в Йордания Британската
секретна разузнавателна служба е по-силна от ЦРУ. При все това зависимостта на Хюсеин от Съединените щати е
изключителна. Редовната субсидия от Вашингтон за увеличение на бюджета е в размер на седемдесет и пет милиона долара на
вноска. Извънредната субсидия, предложена от Кисинджър при една от първите му визити, е близо сто милиона долара.
Задължението да купува оръжия само от Америка е желязно. Влиянието на Програмата за военна помощ е всеобхватно. Освен
нея съществува и една специална йорданско-американска военна комисия. Като вземем предвид, че Съединените щати са най-
мощният съюзник на Израел, има от какво да се смайваме. А приказките за бедността не стигат, за да разсеем някои съмнения. –
Бел. ит. ред
9
В действителност, това ще е още един проблем. И е, откакто преди три години американските спътници разкриха находищата,
за които винаги се е подозирало, и доказаха, че страната се намира в петролодобивен район. След потвържденията, получени от
една канадска и една югославска компания, Хюсеин пристъпва много внимателно към отварянето на кладенците. Мотивът му е,
че находищата са на голяма дълбочина, шест хиляди и петстотин метра, че и повече, а сондажите на такава дълбочина са
сложни и скъпи. Друга компания, този път румънска, подписа договор и работата по сондажа трябваше да започне през
декември. Но специалистите още не са се появили и ако се опиташ да разбереш повече, отколкото ти разказва Хюсеин, то е като
да си блъскаш главата в стена от мълчание. – Бел. ит. ред
www.spiralata.net 143
 Ваше Величество, някои казват, че нямате интерес да извадите този петрол. Ще е само един
проблем в повече.
Моят проблем не е петролът. Проблемът ми е Палестина. И ще приключа с това, че ако той бъде
посрещнат по грешен начин, както правим сега, светът ще хвръкне във въздуха. Светът, да, не само
Близкия изток. Следващата война няма да е като предишните, ще бъде тотална, истинска катастрофа.
Случилото се през октомври 1973-а беше само малък пример, предупреждение. Но не предупреждение за
нас и толкова, а едно предупреждение за всички: за Европа, за великите сили. Аз не знам дали този път ще
използват атомна бомба, макар и да съществува такава възможност. Но знам, че всяка от двете страни има
в ръцете си ужасни оръжия: ужасно нови, ужасно технологични, ужасно модерни. Ще бъде невиждано
кръвопролитие извън всякакви предвиждания. И не бива да се изключва, че Великите сили ще си останат
такива, макар и въвлечени и... Къде е решението? Аз не го виждам. Виждам само един крехък мир, който
от час на час става все по-крехък. Затова дори не се питам дали бедствието може да бъде избегнато: питам
се колко още може да бъде отлагано. Ах! Рабат! Те не разбраха, че не става дума за избор между мен и
Арафат, между ООП и Йордания, ставаше дума да се избере времето. Но те си бяха наумили, че това е
точният момент и направиха онова, което направиха, като съсипаха всичко.
И като резултат може да избухне война, казвате Вие.
Времето ще покаже.

Ахмед Заки Ямани

1975
Ако поиска, този човек може да ни остави на студено през зимата, да ни върне във времето, когато се е
пътувало на кон. Ако поиска, този човек може да затвори всички наши фабрики, да фалира банките ни, да
ни постави на колене и изхвърли на улицата. Силата му е плашеща, въпреки че не се базира на войски или
атомно оръжие, защото той пръв администрира проклетия петрол, а нали върху него сме изградили
индустриалната и технологичната цивилизация. В неговата страна има толкова много, че дори да търсиш
вода, намираш петрол. (Вода наистина няма, не съществуват нито реки, нито езера там долу, и от сто
години насам вали все по-скъпернически. За да пиеш, внасяш бутилирана минерална вода.) Никоя друга
държава не произвежда толкова много. Нито пък го има като запаси. Ще има даже когато при другите се
изчерпи. И затова може да контролира Иран, Кувейт, Абу Даби, Дубай, Бахрейн, Катар, Алжир, Либия,
Ирак, Венецуела, Еквадор, Индонезия, Нигерия, Габон, тоест страните членки на ОПЕК. Той измисли
ОПЕК. Той сложи решаващия подпис върху документа, заради който цената на петрола се увеличи със сто
и трийсет процента през октомври 1973-а. Той подрина в рамките на една нощ западната икономика и
предизвика кризата, която още ни раздира. С милиардите долари, платени от нас в последните две години,
наследниците на цар Мидас сега могат да си купят целия свят. И да ни плашат, изнудват, унижават. Онези
араби, и то не само финансово. „Ако помагаш на Израел и не казваш, че палестинците имат право, няма да
ти продаваме петрол“. Способни са да държат в напрежение Съединените щати и Съветския съюз. Могат
да накарат ООН да изключи Израел. Могат да забавят или ускорят войната. И той начело. Ако Кадафи
субсидира терористите, избиващи хора по летищата и в посолствата, той субсидира Фатах. Гений в своята
област. Говоря за шейх Ахмед Заки Ямани, министър на петрола на Саудитска Арабия. [...]
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Министър Ямани, първият ми въпрос е отчаян: има ли някаква надежда
цената на петрола да се понижи? И има ли опасност тя да се повиши?
АХМЕД ЗАКИ ЯМАНИ: Да се понижи – не. В никакъв случай. Защо да го правим? За да продаваме
повече? Страните от ОПЕК не изпитват нужда да продават повече. Имат натрупани фондове поне за пет

www.spiralata.net 144
години напред. През 1978-а натрупванията ще достигнат двеста четиресет и осем милиарда долара и не
трябва да се залъгваме, че спадът в продажбите ще намали цената. Петролът не е стока, която се разваля,
когато не го продаваш, просто си стои, където е. Значи по-точно е да се запитаме дали цената му ще се
повиши. Засега решихме да замразим сегашната цена до септември. Въпрос на решение е дали ще можем
да задържим за известно време същата цена след това. Вътре в ОПЕК не мислим по един и същи начин,
знае се. Някои настояват цената да се повиши с трийсет и пет процента, до около четири долара за барел.
Други искат по-малко увеличение.
А вие в Саудитска Арабия какво искате?
Ние изчакваме реакцията на индустриалните държави, да разберем дали наистина са склонни на среща
със страните производителки на петрол, за да постигнем някакъв резултат. С други думи, казваме:
намалете цените на стоките, които ни продавате, можете да го направите, понеже имате монопол, и ние ще
се държим според реакцията ви. Вие знаете ли колко плащаме например за барел минерална вода? Двойно
на онова, което вие плащате за барел първокачествен петрол. Затова поведението ни ми се струва
правилно. Както и да е, решено е: ако имате намерение да свалите цените, ще направим всичко възможно,
за да задържим суровия петрол на настоящата цена. В противен случай и ние ще се съгласим на
повишение. Дори да не е толкова драстично.
Какво разбирате под драстично?
Имам предвид толкова голямо повишение, че да се отрази на световната икономика. Според мен
трийсет и пет процента вече е драстично.
И кой иска драстично увеличение на цената? Шахът на Иран? Кадафи?
Не вярвам Иран да иска драстично увеличение. Искат увеличение, да, но не с трийсет и пет на сто. С
толкова искат преди всичко петролните компании. Очевидно е, че когато цената се повишава, печалбата
им се увеличава. И ако системата не се промени, ако например Саудитска Арабия не поеме напълно
контрола върху компанията „Арамко“, както се надявам да стане в бъдеще, те ще продължат да настояват
за повишение. Към компаниите бих добавил Венецуела, Еквадор, Алжир, Ирак, Габон, Либия...
И Саудитска Арабия наистина не може да се противопостави?
Саудитска Арабия може да направи много, защото е най-големият производител в света. Можем да
добиваме над единайсет милиона барела дневно, ограничаваме се с три и половина: това ни прави силни
както пред страните производителки, така и пред страните потребителки. Достатъчно е да произвеждаме
максималното количество, за да съсипем другите страни от ОПЕК; достатъчно е да произвеждаме по-
малко от сегашните количества, за да съсипем потребителите. В първия случай цената ще се понижи доста,
във втория ще се вдигне не с трийсет и пет, а с четиресет, петдесет, чак до осемдесет процента. С една
дума, можем да повишим тон на всички, даже вътре в ОПЕК. Има заседания на ОПЕК, на които
разногласията са толкова големи, че се стига до караници. Понякога се чуват доста сериозни крясъци, но
от само себе си се разбира, че после изглаждаме позициите, всеки от нас е наясно: ОПЕК трябва да
продължи съществуването си, без ОПЕК всеки отделен член няма да се справи. Нашият договор не е
военен или политически, а чисто икономически, само обединени можем да се противопоставим на целия
свят. Даже и Саудитска Арабия би си причинила огромни загуби, ако излезе от ОПЕК. Но ние имаме и
чувство за отговорност към световната икономика. Даваме си сметка, че ако не искаме да я разрушим, в
ОПЕК трябва да се противопоставяме на действията на някои страни членки.
Както през 1973-а, когато Вие на практика бяхте притиснат от шаха да наложите онова
скандално увеличение?
Не трябва да се правят сравнения със случилото се между края на 1973-а и март 1974-а. Периодът
www.spiralata.net 145
беше изключителен и Вашето възмущение не взима предвид факта, че цената на петрола не помръдваше от
четвърт век. Да я оставим на онова ниво беше немислимо: ако държим сметка за вашите цени, трябваше да
увеличим цената на петрола много повече. Правилно ли беше ние и занапред да сме експлоатирани като в
края на четиресетте години, докато цената на вашето жито, на ориза и захарта ви скочи четворно, а цената
на автомобилите ви се удвои? Ролята на Саудитска Арабия не е лесна, но ми се струва, че до днес тя се е
справяла. ОПЕК е силна, световната икономика не пострада особено от увеличената цена на петрола и
даже се възстанови...
Това го казвате Вие.
Казва го Международният валутен фонд, казват го няколко финансови институции като Чейз
Манхатън Банк. В Италия може би случаят е различен, защото Италия е като болнав човек, на когото му
стига да подухне вятър, за да хване пневмония. Да не забравяме, че в края на 1973-а вашата инфлация вече
беше достигнала застрашителни нива. Но Германия, Франция, други европейски страни вече се
възстановиха. Америка също. Точно заради това някои членки на ОПЕК искат драстично увеличение.
Твърдят, че Западът ще го понесе.
Очи в очи, Ямани: наистина ли си заслужава да ни доведете до разруха?
В Саудитска Арабия не мислим така. Смятаме, че вашата разруха, ако и когато се случи, ще бъде и
наша разруха. Ако вашата икономика рухне, ние ще рухнем с вас. Парите сами по себе си не струват нищо.
Имат стойност, ако бъдат вкарани в оборот и превърнати в индустрия, технология. С други думи, ако
западните държави не процъфтяват, ние не можем да внасяме вашата индустрия и технология. Съвсем не
държим да видим, че рухвате: нито по политически причини, тъй като водим борба против комунизма,
нито по икономически. Ще Ви кажа и повече: не вярвам да държат и останалите членки на ОПЕК,
независимо дали са прозападни като Кувейт, Абу Даби и Иран, произточни като Ирак или неутрални като
Алжир. Всички знаят, че където и да се случи рецесия, тя е като бързоразрастващ се огън. Но има нещо
неприятно: не всички вярват, че ново повишение на цената на петрола ще доведе до катастрофа.
Вие обаче сте убеден.
Смятам, че ако не замразим цената, ако не вкараме в оборот парите си, ако после не увеличаваме
цените постепенно и предвидимо, катастрофа ще има. Аз не съм съгласен с членките на ОПЕК,
поддържащи тезата, че няма да се случи, че има достатъчно възможности за по-голямо повишение на
цената, че това повишение ще е от полза и за нас, и за вас, защото ще ви принуди да изразходвате по-малко
петрол и да търсите други източници на енергия. Е, да. Не всички членки на ОПЕК са благоразумни, не
всички се безпокоят дали световната икономика няма да изпадне в колапс.
Световната, или европейската и азиатската? Повишението удари европейските държави,
Индия, Япония, не толкова Съединените щати.
Няма съмнение. В сравнение с европейската и японската икономика, американската извлече полза от
повишението. Извлече я по две причини. Първо, Съединените щати внасят много по-малки количества
петрол от европейците и японците, затова могат да издържат по-лесно от тях при повишение на цената.
Второ, всички големи петролни компании са американски и като вече казах, печелят от повишението. За
пръв път от много време насам миналата година американският платежен баланс не регистрира дефицит.
Стойността на долара се покачи. Но веднага след това се случи нещо. Ние наложихме високи такси на
петролните компании и си прибрахме обратно немалка част от печалбите им. Можахме да намалим цената
на петрола с четиресет цента на барел. И стойността на долара падна. Казвам го, за да знаете: никой в
ОПЕК не е мислил и не мисли да вдига цената на петрола, за да прави услуга на Америка.
След повишението обаче имаше спад в продажбите, нали?

www.spiralata.net 146
 Да, с около тринайсет процента. Когато се случва, за нас е нещо добро, защото натрупваме по-малко
пари.
Правилно. Но ако някой ден намерим начин да минем и без вас?
Моля?
Съветският съюз няма нужда от петрола ви, а някои комунистически страни изнасят. Китай
няма нужда от вашия петрол и Япония вече започна да купува от Китай.
В Китай има петрол, да, и то не само за местна употреба, а и за износ. Те изнасят и ще изнасят все
повече. Китай е обещаващ случай и трябва да им пожелаем късмет, защото където и да бъде открит
петрол, той е благо за човечеството. Но аз не бих си правил прекомерни илюзии: и в бъдеще Китай ще
може да изнася само малка част от световното потребление. Съветският съюз добива сам необходимите му
количества, вярно. Но докога? Възможно е в близко бъдеще той да има нужда от арабски петрол: вече има
по-малки количества отпреди и някои от сателитните му страни престанаха да изнасят количества. Други
като Румъния и Чехословакия купуват от Близкия изток. Югославия също. Между другото, това е нещо
чудесно, така се намалят рисковете от световна война. И така, по какви други начини можете да минете без
нас?
Още много петрол ще бъде открит и не всички бъдещи находища ще се намират в арабските
страни или страните от ОПЕК.
Съгласен съм. Има петрол за добиване в Аляска и на Северния полюс, по западния бряг на САЩ, по
крайбрежието на Виетнам и Китай, и в по-малки количества във вътрешността на Съветския съюз. Накрая,
има и в Егейско море, или поне е твърде вероятно да има: да кажем достатъчно, за да оправдае някоя война
между Турция и Гърция. Но значителни количества има преди всичко в Аляска, а не другаде, без да броим
арабски страни като Ирак. И голяма част от тези находища се намират под морето, на двеста или две
хиляди метра дълбочина. А технологията за извличане на петрол от голяма дълбочина под морето е много
скъпа. На практика предстои много работа. Всъщност, знаете ли в коя страна има много петрол за
извличане, не само под морето, но и на суша?
Не ми го казвайте.
Това е Саудитска Арабия. Притежаваме поне една шеста от световните резерви на петрол. Затова
съотношението на силите остава непроменено. Ще Ви го демонстрирам с числа. В 1974-а година
наличните световни запаси бяха 740 милиарда барела. От тях 64 милиарда в комунистическите страни, а
другите в страни от свободния свят. От тези милиарди Близкият изток притежава 67 процента, самата
Саудитска Арабия 27 процента. Находищата за разработване съдържат 963 милиарда барела. От тях 350
милиарда барела в комунистическите страни и 613 милиарда барела в Запада и Близкия Изток. Е добре,
поне сто милиарда барела за извличане се намират в Саудитска Арабия. Как ще минете без нас?
Като открием други източници на енергия.
Дано! И след малко ще Ви обясня това „дано“. Засега ще Ви кажа, че през 1973-а петролът е
осигурявал 48 процента от световните енергийни нужди, а петролът и метанът заедно 67 процента. Не е
лесно да се откажем от петрола. И какво имате предвид, като казвате „други източници на енергия“? Да
започнем със синтетичните горива, в момента те струват седем долара на барел вместо десет долара и
четиресет и шест цента за петрола. Да бъде решен проблема с тяхната помощ е антиикономическо, защото,
докато цената на петрола намалява с по-голямото производство, цената на синтетичното гориво се
повишава. В големи количества стига до двойна и тройна цена в сравнение с петрола. А сега да преминем
на атомните ресурси. Някои поддържат тезата, че през 1985-а атомните инсталации дневно ще осигуряват
еквивалента на енергията, създавана в момента от четиринайсет милиона барела петрол. Наистина
www.spiralata.net 147
оптимистично твърдение. Всъщност, за да се случи това, са нужни атомни инсталации. А те още не
съществуват. И не само: за да бъде построена една атомна електроцентрала са нужни десет години. Затова,
за да работят по този начин през 1985-а, те би трябвало да са готови отсега. За да действат през
двехилядната година, се налага строителството им да започне днес. Е? За нещастие, денят, в който ще
можете да минете без нас, е далече.
За нещастие на нас, или на вас?
Боя се, че и за нас, и за вас. И с това обяснявам моето „дано!“. Всички имаме нужда от алтернативни
енергийни източници, защото петролът някога ще свърши. Дори да вземем под внимание всички открити,
както и бъдещи находища, петролът на земята ще бъде изчерпан. По-специално, ако продължим да го
използваме, тоест разхищаваме с тези темпове. Проблемът всъщност е не дали ще отидете да го купите в
Китай, Аляска или не знам къде си, не е да бъде извличан от нови находища: проблемът е, че той скоро ще
свърши. Ще прибегна отново до числата. Като изключа комунистическите страни, чиито запаси са
минимални и всъщност задоволяват собствената им консумация, в останалия свят може да бъдат добити
общо 1249 милиарда барела петрол. Ако продължаваме да го използваме по сегашния начин, петролът ще
стигне за трийсет и седем години. Ако според предвижданията потреблението се увеличи с 3,5 процента
годишно до 1985-а и после с два процента годишно, ще стигне най-много за трийсет години. Това
означава, че ако не побързаме да открием алтернативни източници, през двехилядната година Земята ще
има петрол само за шест години. Най-много за дванайсет.
Но в деня, в който решим въпроса с алтернативните източници, повече няма да имаме нужда
от вас.
В този ден ще бъдем толкова богати, че ще имате нужда от нас за други неща. Защото тогава ще бъдем
изградили страната си като индустриална и високотехнологична, а останалия петрол ще използваме за
собствени нужди. Ще използваме също и атомна енергия, слънчева енергия. Вече сме се загрижили за
това.
А кои са страните, където запасите ще свършат най-напред?
Алжир, Либия, Иран. Иран изпомпва прекалено, нищо че е вторият най-голям производител в света.
Ако не броим Саудитска Арабия, в Близкия изток най-дълго ще добиват петрол Абу Даби, Кувейт и Ирак.
Абу Даби, защото като нас има много открити находища и потенциални запаси. Кувейт не разчита на нови
запаси, но намали добива. Ирак произвежда малко, но има огромен потенциал. Но си струва да говоря за
нещо друго, за него намекнах в началото: заплахите ви да купувате по-малко петрол не ни плашат, а
развеселяват. Ако купувате по-малко, запасите от петрол ще съществуват по-дълго, а по този начин ще
натрупаме и по-малко пари.
Вече ги имате в излишък, нали?
Да. И не е в наш интерес да имаме такива количества. Не можем да продължим с трупането на пари,
ако не ги харчим, ако не ги вкарваме в обращение. А къде ще ги похарчим, ако не в западните страни? Кой
освен Запада ще ни помогне да се отървем бързо от тях? Като ни продава машини и храни, като ни
помогне да индустриализираме държавата. Ние например имаме план да похарчим 140 милиарда долара за
пет години. Ако не го изпълним, сме загазили. И вие заедно с нас.
В това е въпросът. Искахте пари и ги получихте, като ни съсипахте. Но къде отиват тези
милиарди? Къде? Виждам много златни часовници по вашите витрини, златни запалки, златни
пръстени, виждам огромни автомобили по пътищата ви. Но не виждам къщи, не виждам истински
градове.
Не е възможно да промениш някой невеж и беден човек за една нощ, някоя бедна и изостанала страна
www.spiralata.net 148
за една нощ. Това богатство е факт само от две години и докато наличните пари не бъдат превърнати в
къщи, магистрали, болници, училища, с една дума в инфраструктура на цивилизована държава, говоренето
за богатство няма смисъл. В Саудитска Арабия вече започнахме: нашите пари отиват в Централна банка и
ако погледнете бюджета ни, ще видите че по-голямата част от него е използван под строг контрол. Строим
по едно училище на ден, магистралите напредват с фантастична бързина. Богатите тук не купуват златни
часовници. Против традициите е да носиш златен часовник. Колкото до огромните автомобили, често са
втора ръка, „Кадилак“ купени в чужбина на цената на една „Тойота“ и после внесени, защото при нас не се
плащат митнически сборове, нито данъци, а бензинът е почти без пари. Естествено тук правиш пари бързо.
Например, с недвижими имоти. Ако купуваш недвижими имоти, може да удвоиш инвестицията за кратко
време, да кажем по-малко от година.
И богатите стават по-богати, а бедните по-бедни.
Не! Богатите стават по-богати, съгласен, но бедните не стават по-бедни. Те стават по-богати.
Капитализмът, както го разбирате вие, тоест в монополистичен смисъл, един човек или група хора,
живеещи на гърба на обществото, засега не съществува при нас. Намираме се в етап, когато би могло да се
прояви, съгласен съм. Но се стараем да го предотвратим, при нас почти цялата икономическа дейност е в
ръцете на държавата. Не съществуват личности или групи, способни на монопол, акционерите притежават
компаниите максимум до 49 процента. Останалите 51 процента са на държавата, тя купува за гражданите и
посредством печалбите си връща отпуснатите пари. Например, който иска да си построи къща, взима
назаем от държавата 70 процента, без лихва. После връща само 50 процента. Естествено от тези
привилегии са изключени йеменците, граждани на чужда държава. Йеменците, идващи да работят в
Саудитска Арабия, се ползуват от безплатни болници, лекарства, училища, но не и от богатството на
саудитците. Което от друга страна е само на думи, защото представлява пари в брой и толкова.
Хайде, хайде, Ямани!
С риск да Ви подразня, поддържам, че още сме бедна страна. Освен индустрията, инфраструктурата и
земеделието на някоя цивилизована страна, на нас ни липсва и човешкият материал. Тоест образованият и
специализираният човешки материал. В Саудитска Арабия образованието е безплатно, включително и
университетското. И ние подбуждаме младите да учат, изпращаме ги в чужбина, но са нужни години, за да
станеш техник или да се дипломираш в университет. Дотогава трябва да внасяме инженери, технически
лица, специалисти, които не знаем къде да настаним, защото липсват хотели. За да построим хотели
например са нужни предприемачи, но нали трябва да ги настаним на хотел? В такъв омагьосан кръг се
въртим. Освен това липсва и цимент. Сега, като е отворен отново Суецкият канал, разчитаме да го
купуваме от Европа, но досега трябваше да го внасяме от Корея, Япония и Съединените щати,
заобикаляйки Африка. Липсват ни пристанища, защото не ни стига циментът и други неща, които в същия
омагьосан кръг би трябвало да пристигнат в нашите пристанища. Накрая, липсва ни вода. И ние сме... как
да го кажа?
Както цар Мидас, който умира от жажда.
Горе-долу. Преди повече от хиляда години сме имали реки и езера. После пресъхнали и днес няма
нито една река, нито едно езеро. Има само по някой поток в планините. От времето на Мохамед страната е
напълно суха. Зависим от валежите и толкова. От сто години насам вали незначително, а от двайсет и пет
почти нищо. Когато в края на лятото или през зимата валне малко, населението хуква и води стадата си.
Опъва шатрите и пие от водата заедно с добитъка. Но скоро отново настъпва суша и трябва да се чака да
завали другаде. Растителността привлича облаците, растителност няма, а за да се развие, има нужда от
валежи. Още един омагьосан кръг. Трябва да се напоява, за да се образува известна влажност. Крал Фейсал
мечтаеше за един проект: да построи канал между Червено море и Залива, да превърне севера на
Саудитска Арабия в нещо като остров. Вкарвайки морска вода в центъра на страната посредством канала,
www.spiralata.net 149
щяхме да имаме повече влажност и значи повече валежи. Освен това щяхме да притежаваме съобщително
средство, да обезсоляваме морска вода във вътрешността на страната, а не само по крайбрежието. Накара
ме да проуча проекта. Намерих го за прекалено скъп, но технически изпълним. После крал Фейсал умря.
А няма ли подземни води?
Да, намираме. Най-често на голяма дълбочина. Тук със сондиране е по-лесно да намериш петрол,
отколкото вода. Но тези водни пластове ще запазим за времето, когато няма да сме толкова богати: сега,
когато можем да си го позволим, предпочитаме да се снабдяваме с вода, като обезсоляваме морската или
изграждаме диги и резервоари, за да събираме дъждовната. За неотложни нужди съм решил нещо по-
просто: ще купуваме сладка вода от страните, където изнасяме петрол. Като се разтовари петрола,
танкерите не могат да пътуват празни. Понастоящем по обратния път ги пълнят с морска вода. Резултатът
е катастрофален, защото става дума за мръсна вода и когато при пристигането ги изпразнят отново, морето
ни се замърсява. Не може да се лови риба. Ако страните вносителки на петрол ни продават сладка и чиста
вода, бихме могли да пълним с нея танкерите по обратния път. Например, като използваме здрави и
огромни пластмасови торби. После ще пълним с тази вода резервоари и изкуствени езера, ще я използваме
в земеделието и индустрията. Лека-полека ще се превърнем в индустриална и земеделска страна. За
двайсет и пет години бихме могли да го постигнем. Не виждам защо бихте отказали да ни продавате вода.
Вие се нуждаете от нашия петрол, ние имаме нужда от водата ви. Ще се споразумеем.
Вижте, Ямани, тази история с водата е много трогателна. А също и интересна, защото в
Италия имаме много вода. Но всичко това не отговаря на зададения от мен въпрос: къде отиват
милиардите долари, които страните от ОПЕК печелят на наш гръб, даже на гърба на нашата
инфлация?
Моля?
Не всички араби са мъдри като саудитците, добре знаем че в Либия тези пари са използвани за
финансиране на терористи и фашисти, а те подготвят кланета като онова на Фиумичино. Знаем
добре, че емирите ги използват, за да си купуват златни тоалетни чинии и хотели в Лондон. Наясно
сме, че с тези пари шахът се опитва да купи Запада или поне да ни изкуши: от „Пан Американ“ до
„Фиат“, От „ИТТ“ до „Круп“.
Ако шахът купува части от „Круп“, това е в полза на „Круп“, на Германия и на Иран. Ако той купува
„Пан Американ“, това е в изгода на „Пан Американ“, на Съединените щати и на Иран. А в историята с
емирите, купуващи безполезни неща има много измислици, подхранвани от вашата неприязън. Знам,
чувствате ни като нашественици, но това е временно явление. Скоро ще си дадете сметка, че съвсем не
желаем да ви превземаме, а просто горим от желание да си сътрудничим с вас. И не разбираме доводите,
заради които не искате да проумеете, че имате нужда от нашите пари, а ние искаме да инвестираме парите
си при вас. Аз не смятам, че капиталите трябва да бъдат инвестирани в дворци. Но да си представим, че
имам желание да си купя дворец в Англия: какво лошо има в това? Разбирам, на някого може да му е
неприятно, по-специално на политическите групи, които не желят отношенията между арабите и Запада да
са добри. Но какво лошо има?
Да го кажем така: ами ако вместо дворец Вие поискате да си купите атомна бомба, както
Кадафи?
Това е друга фантастична история, не вярвам в нея. Кой би поел отговорността да продаде атомна
бомба на някого, само защото е в състояние да я плати? Съединените щати, Съветският съюз, Китай,
Франция? Изключвам възможността Либия да успее в купуването на атомна бомба. Най-много да си я
направи сама, но и това е невъзможно без западната технология и без да нарушат договора, уреждащ
контрола върху урана. И отново: кой ще поеме отговорността? Без да смятаме, че веднага след това Египет
www.spiralata.net 150
ще направи същото, че цялата стратегия би се променила...
Може би затова на Кадафи му остават толкова много пари, че да финансира фашисти и
палестинци, извършващи кланета на Фиумичино.
Нищо не знам за това. Мразя насилието. За тези неща чета по вестниците.
Разбирам. Но тъй като мразите насилието, понякога не се ли опитвате да го поуспокоите
малко?
Често се срещаме с либийците. Даже преди няколко седмици в Джеда беше премиер-министърът им.
Изложихме му нашето виждане, имахме дълга дискусия с него. Кадафи също идва от време на време и...
По-голямата част от арабите не са съгласни с политиката му. Напълно различна е от политиката на Асад,
Садат, на Саудитска Арабия, на много страни. Но да не мислиш като някого не означава да го осъждаш.
Може би той смята, че с действията си служи на арабската кауза. Според мен е точно обратното.
Разбирам. И тъй като сме се заговорили за финансиране, моля кажете ми: колко от вашите
пари отиват за палестинците?
Не знам точно колко са. Но Саудитска Арабия субсидира Фатах от много време. Струва ми се, от 1967-
а. Даже отпреди да избухне Шестдневната война.
Вие с Арафат сте стари приятели, нали? От времето, когато сте учили заедно в Каирския
университет. Предполагам мнението Ви за него е изпълнено с ентусиазъм?
Аз мисля, че без Арафат палестинският проблем не може да бъде разрешен: който се противопоставя
на Арафат, вреди на палестинската кауза. За Арафат ще се говори още дълго, дори след като
палестинският проблем бъде решен. И не защото някой ден той ще стане президент, министър-председател
или върховен главнокомандващ, а защото притежава дарбата на лидер. Той е отговорен, умерен човек...
Когато го интервюирах, съвсем не ми се видя умерен. Викаше, че Израел трябва да бъде изметен,
заличен от географската карта.
Ако я нямаше войната от октомври 1973-а, днес така нареченият мир де факто щеше да бъде наложен
от Израел. Ако не бяхме използвали петрола като политическо оръжие, днес никой не би се съобразявал с
нас. Ако Арафат не говореше така, палестинците никога нямаше да получат своя дом. Понякога хората
трябва да говорят по определен начин, длъжни са да казват някои неща.
Работата е там, че той не само ги казва, но и ги прави. Наскоро пое отговорността за
случилото се в Йерусалим клане. При експлозията на онзи хладилник са убити и няколко араби.
Докато осъждат някои акции на палестинците извън Израел, например случилите се в Рим и в
посолствата на Саудитска Арабия в Хартум или Париж, Фатах и по-голямата част от арабите мислят, че
действията в Израел не са тероризъм, защото там има военно положение. Израел трябва да проумее, че
съществува една нация, която от двайсет и пет години живее в палатки. Когато това бъде прекратено, няма
да има повече тероризъм в Йерусалим и в Тел Авив.
Значи Вие оправдавате терористичните актове.
Казах, че това е позицията на Фатах и на много араби.
Но Вашата каква е?
Трудно е да правим преценки, когато сме седнали удобно вкъщи.
Никога ли не сте помисляли, че може би и двете страни имат право? Случвало ли Ви се е някога
www.spiralata.net 151
да говорите с израелец?
Никога в живота си не съм познавал дори един израелец. Едно време като студент в Харвард отидох в
библиотеката и видях Аба Ебан, тогава посланик във Вашингтон. Зърнах го отдалече. Единственият път,
когато съм видял израелец.
Ясно. Но Вие признавате ли или не правото на Израел да съществува в тази част на света?
Като саудитци ние поддържаме, че нямаме нищо общо с подобно решение, защото не сме замесени.
Нямаме граници с Израел. И няма да се противим на решенията на страните около Израел.
Значи ако Арафат и тези страни решат да премахнат Израел, Вие ще се съгласите?
Не вярвам цената да е чак такава. Ако Израел признае правата на палестинците, мисля че и
палестинците ще признаят правата на Израел. Арабските страни вече признаха правото на съществуване
на Израел, като изразиха готовност за подписване на мирен договор. Онова с изхвърлянето на Израел в
морето вече не е позицията на хората, желаещи мир. Важното е Израел да приеме и живее в определени
граници и в мир с другите, като прекрати експанзионистичната си политика. Не се съмнявам, че
израелската политика е такава. Това е доказано през 1948-а, 1956-а, 1967-а, когато окупираха Синай и
Западния бряг и казаха: „Това е Израел“. Когато Палестина бъде призната...
...Арафат ще признае ли Израел?
Може би ще го направи. Очаквам това от него.
А каква е позицията на Саудитска Арабия по отношение на сирийското предложение Израел да
бъде изгонен от ООН?
Ако Израел върне окупираните територии, въпросът даже няма да бъде повдиган. Изгонването на
Израел няма да е сред нашите цели. Ако обаче не ги върне, ще използваме всички оръжия: от ООН до
петрола. Казвам Ви го и повтарям; когато си във война, всички средства са позволени. Ние саудитците не
обичаме да използваме петрола като оръжие и ако ме попитате какво мисля лично аз, ще Ви отговоря, че
мразя, наистина мразя да използвам петрола като оръжие. Това е крайност, а пък аз никога не стигам до
крайности, ако мога да прибегна до други решения. Но нашата цел е да си върнем обратно окупираните
територии, мира в Близкия изток, една държава за палестинците. И ако Израел се съгласи, няма да
прибегнем до крайности. Ако ли пък не, ще опитаме всичко: изключването му от ООН, ембарго за нашия
петрол, ще използваме паричната си мощ.
С други думи, само когато бъде решен палестинският проблем, ще бъде уреден и въпросът с
петрола.
Точно така. Гарантирам Ви го.
Ако не, ще има друго ембарго и заедно с него икономическа разруха. И това ако не е изнудване...
Не е, защото няма нищо общо с цената на петрола. Ембаргото е политическо оръжие, насочено
изключително срещу страните, които помагат на Израел и го подкрепят в близкоизточния конфликт. Както
направихме през 1974-а. С другите страни се отнесохме по два различни начина: или им дадохме по-малко
петрол с цел да привлечем вниманието им върху един проблем, който не бяха осъзнали напълно, или
продължавахме да им продаваме както преди. Франция получаваше както преди. Стигаше ни да чуем, че
Израел трябва да върне окупираните територии и че трябва да бъдат признати правата на палестинците, за
да възобновим доставките. Запазихме ембаргото само за онези, които не пожелаха да кажат исканото от
нас. И имаше успех. Изненадан от енергийната криза, човекът на пътя питаше: „Защо“? И отговорът беше:
„Заради арабско-израелския проблем.
www.spiralata.net 152
 Хомейни
1979
Портретът му е навсякъде, както портрета на шаха едно време. Преследва те по улиците, в магазините,
хотелите, офисите, шествията, по телевизията, на базара: където и да потърсиш убежище, няма да убегнеш
от кошмара на това строго и сприхаво лице, на страшните очи, които надзирават студено спазването на
законите, преписани или вдъхновени от една книга на хиляда и четиристотин години. И ефектът е
неоспорим, разбира се. За начало, никакви алкохолни напитки. Дали си чужденец, или иранец, няма да
намериш ресторант, който да се поддаде на молбата ти за чаша бира или вино; отговарят ти, че за
нарушаване на заповедта можеш да получиш трийсет удара с камшик и освен това всички бутилки с
алкохол са били унищожени, веднага щом той се разпоредил. Уиски, водка и шампанско за милиони
долари. Никаква предизвикателна или затрогваща музика, за да продължим. В единайсет вечерта градът
утихва, опустява и не остава отворено даже някое кафене; танцуването е забранено, тъй като малко или
много трябва да се прегръщате. Забранено е и плуването, тъй като ще трябва да се съблечеш до известна
степен. Затова басейните са празни, както и плажовете, където двойките трябва да са разделени, а жените
могат да се къпят само облечени от главата до петите. Ако си жена, е грях да си показваш шията и косите,
защото (кой би могъл да си го помисли?) шията и косите са женските атрибути, които съблазняват най-
много мъжете. За да бъдат покрити тези срамотии, е необходимо да се носи забрадка, а краищата ѝ да
минават под брадата като при монахините, но по-добре чадор, погребалния саван, покриващ цялото тяло.
Всички жени го правят и навън изглеждат като рояци унизени прилепи. […]
Излишно е да казвам, че сексуалните свободи са престъпления, достойни за наказателния взвод, не
минава и ден без новина в печата за някоя разстреляна прелюбодейка. Прелюбодейците обаче минават с
двеста или триста камшика, които превръщат гърба им в ужасен куп кайма. Разстрелват също и
хомосексуалисти, проститутки, сводници. [...] Но пък един мъж може да има четири жени; законът е още
валиден, както обяснява той. И може да има неопределен брой временни наложници, стига да подпише
договор за определен срок. Освен това може да пуши опиум, стига да е с платен държавен акциз. Името му
е на устата на всички, като идея фикс, или произнасяно с любов, или просъсквано с омраза: вече е като
името Хо Ши Мин във Виетнам и Мао Дзедун в Китай, а на митингите отприщва такъв фанатизъм, че
вчера министър-председателят Мехди Базарган излезе от кожата си: „Като кажа Мохамед, аплодирате
веднъж, като кажа Хомейни, аплодирате трикратно. На мястото на пророка щях да се обидя“. Да не
забравяме, че десетки хиляди са умрели по негова заповед, гади ти се, като видиш гробището, където са ги
погребали, макар и в братски могили, всъщност нищо не се е променило от дните, когато с това име на
устата са се хвърляли невъоръжени срещу танковете, за да бъдат покосени от картечниците. Ако той го
поиска, отново ще го сторят. На 18 август, когато се самообяви за върховен главнокомандващ на
въоръжените сили и призова поданиците си да накажат бунтовните кюрди (тези клети кюрди, предадени
от всички, избивани от всeки), лавина военни от запаса стигна с импровизиран транспорт центровете на
Керманшах, Санандай, Махабад: за да се сражава. „Назад! Назад, глупаци, кой ви изпрати, връщайте се у
дома, предизвиквате безредици!“ – крещят офицерите от редовната армия. А те не помръдват и повтарят,
че са изпълнили заповед на Хомейни; няма генерал, способен да отмени заповед на Хомейни. […] Който
му противоречи, критикува или проклина, се счита за враг на революцията, предател на исляма,
американски шпионин, ционистки провокатор, агент на тайната полиция Савак и има само два избора: да
се предаде или да избяга на Запад. […]
И все пак, още е много рано да се каже, че е налице една неуспяла революция, избухнала, за да замени
един тиранин с друг такъв. И е направо рисковано да заключим, че не става дума за революция, а за
инволюция, следователно толкова много хора са умрели напразно, „по времето на шаха беше по-добре“.

www.spiralata.net 153
Големите преобразувания винаги водят до крайности, анархия, фанатичен екстремизъм: нима Франция не
ни даде Терора? А революция се е случила: религиозна, а не либертарианска. Затова не я признаваме и се
плашим от нея. Затова сме разочаровани. Трябва да се помъчим да я разберем. Трябва да чуем хората,
говорещи с буца на гърлото, че да, по времето на шаха можеше да си пием вино и бира, водка и уиски, но
арестуваните бяха измъчвани със средновековни жестокости; можехме да танцуваме и да плуваме с бански
костюм, да си мием косите при фризьорката, но от хеликоптерите хвърляха политически затворници в
Соленото езеро; не разстрелваха хомосексуалисти, проститутки, прелюбодейки, но избиваха хора по
площадите и се живееше само за да се продава петрол на европейците. […]
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Имам Хомейни, когато Вие говорите за народа имате предвид народ, свързан
единствено с ислямското движение. Но според Вас тези хора, загинали с хиляди, с десетки хиляди, са
умрели за свободата или за исляма?
РУХОЛАХ ХОМЕЙНИ: За исляма. Народът се би за исляма. А ислямът означава всичко, даже онова,
което във Вашия свят бива определяно като свобода, демокрация. Да, ислямът съдържа всичко. Ислямът
обема всичко. Ислямът е всичко.
Имам, тогава трябва да Ви попитам какво разбирате под свобода.
Свободата... не е лесно да дефинираме това понятие. Да кажем, че свобода е, когато можеш да
избираш своите идеи и да ги осмисляш, колкото си искаш, без да те принуждават да мислиш по друг
начин, да живееш, където искаш и да упражняваш любимия си занаят.
Разбирам... Значи, да мислиш, а не да изразяваш и материализираш онова, което мислиш. А какво
разбирате под демокрация, имам? Задавам Ви този въпрос с особено любопитство, защото на
референдура за република или монархия Вие забранихте израза „ислямска демократична република“.
Задраскахте думата „демократична“ и казахте: „Нито дума повече, ни дума по-малко“. В резултат
масите, вярващи във Вас, произнасят думата демокрация, като че ли е мръсна дума. Какво не е наред
с този термин, изглеждащ толкова красив на хората от Запада?
За да започна, думата ислям няма нужда от прилагателни като прилагателното „демократичен“. Точно
защото ислямът е всичко, той означава всичко. За нас би било печално, ако сложим друга дума до думата
ислям, която е съвършена. Ако искаме ислям, то каква нужда има да уточняваме, че искаме демокрация?
Би било като да кажем, че искаме ислям, и че трябва да вярваме в Бог. И после, тази толкова любима и
ценна за Вас демокрация няма точно значение. Демокрацията на Аристотел е едно нещо, тази на
Съветския съюз е друго, онази на капиталистите е трето. Затова не можем да си позволим да вкараме в
нашата конституция толкова противоречива идея. Накрая, ето онова, което разбирам под демокрация: ще
Ви дам исторически пример. Когато Али става наследник на Пророка и глава на ислямската държава, а
неговото царство се простирало от Саудитска Арабия до Египет и обхващало голяма част от Азия и
Европа, и тази конфедерация държала цялата власт, му се случило да има някакъв спор с един евреин. И
евреинът го призовал пред съда. И Али се подчинил на волята на съдията. И отишъл в съда. И като го
видял да влиза, съдията станал на крака, но Али му казал ядосано: „Защо се изправяш, когато влизам аз, а
не когато влиза евреинът? Спорещите страни трябва да бъдат равни пред съдията!“ После се подчинил на
присъдата, произнесена против него. Питам Вас, дето сте пътували толкова и познавате най-различно
устроени държави и историята: можете ли да ми посочите по-добър пример за демокрация?
Имам, демокрацията означава много повече. Казват го и иранците, които подобно на нас
чужденците не разбират какво цели Вашата ислямска република.
Ако вие чужденците не разбирате, толкова по-зле за вас. Но и без това вършеното от нас не ви засяга:
нямате нищо общо с нашия избор. Ако не го разбират някои иранци, толкова по-зле за тях. Значи, не са
разбрали исляма.
www.spiralata.net 154
 Но са наясно с деспотизма, упражняван днес от духовенството, имам. При съставянето на
новата конституция Събранието на експертите прокара един член, „Петият принцип“, според
който държавен глава трябва да бъде Върховният религиозен водач, тоест Вие, а окончателните
решения трябва да бъдат взимани само от хора, познаващи добре Корана, тоест от духовенството.
Това не означава ли, че според Конституцията политиката ще бъде правена и занапред от
духовниците и толкова?
Този закон ще бъде утвърден от народа и съвсем не противоречи на демокрацията. Тъй като народът
обича духовенството, има му доверие и иска да бъде воден от него, правилно е Върховният религиозен
водач да ръководи действията на министър-председателя или на президента на републиката, за да попречи
те да сбъркат или да тръгнат срещу закона, тоест срещу Корана. Или Върховният водач, или Съвет от
религиозни водачи. Например петима мъдреци на исляма, способни да управляват правосъдието според
исляма.
Тогава да погледнем правосъдието, управлявано от духовенството. Говорим за петстотинте
разстрела, извършени в Иран след победата. Вие одобрявате ли, че тези процеси са били по бързата
процедура, без адвокат и без право на обжалване?
Очевидно вие от Запада не знаете кои са били разстреляните или се правите, че не знаете. Това бяха
хора, участвали в масови избивания по улиците и площадите или пък онези, дали заповедите за това. И
още, хора подпалвали къщи. Измъчвали, рязали ръце и крака по време на разпитите. Да, типове, които са
рязали живи нашите младежи или са ги пекли върху железни скари. Как трябваше да постъпим с тях: да им
простим и да ги оставим да си вървят? Дадохме им право да се защитават, да отговарят на обвиненията:
можеха да излагат възраженията си свободно. Но, когато веднъж беше установена тяхната виновност,
каква нужда имаше или има от обжалване? Напишете обратното, ако искате, Вие държите писалката. Но
моят народ не си задава Вашите въпроси. И ще добавя: ако ние не бяхме ги разстреляли, народното
отмъщение щеше да се развихри безконтролно, всички служители на режима щяха да бъдат избити.
Мъртвите щяха да бъдат не петстотин, а хиляди.
Добре, но аз нямах предвид точно инквизиторите и убийците от Савак. Засягах случаите с
разстреляните, нямащи нищо общо с бившия режим, хората, които и днес са осъждани за
прелюбодейство, проституция или хомосексуалност. Според Вас правосъдие ли е да бъде
разстреляна някоя клетница проститутка, жена, изневерила на мъжа си, или мъж, обичащ друг
мъж?
Какво трябва да направим, ако един пръст заболее от гангрена? Да оставим да зарази ръката догоре и
после цялото тяло, или да отрежем пръста? Нещата, покваряващи цял един народ, трябва да бъдат
изкоренени както бурените, задушаващи отвсякъде нивата. Знам, има общества, позволяващи на жените да
се предлагат за удоволствие на мъже, които не са техните съпрузи, и на мъже да се предлагат за наслада на
други мъже, но ние искаме да изградим общество, където това няма да бъде позволявано. В исляма ние
искаме да водим политика, пречистваща обществото; за да се случи това, е необходимо да бъдат наказвани
носителите на злото, които развращават нашата младеж. Харесва ли Ви или не, ние не можем да търпим
тези покварени типове да разнасят злините си. От друга страна, вие не правите ли същото? Когато един
крадец е откраднал, не го ли пращате в затвора? Не наказвате ли със смърт убийците в доста от страните
ви? Не използвате ли този начин, защото ако останат живи и свободни, ще заразят другите, а петното на
престъпността ще се разшири? Да, проклетниците ще бъдат премахвани, изскубвани като бурени. Страната
ще се пречисти само като ги изкорени.
Имам, но как е възможно да не правите разлика между някой звяр от Савак и един гражданин,
упражняващ правото си на сексуална свобода? Например младежа, разстрелян вчера заради
содомия...
www.spiralata.net 155
 Поквара, поквара. Трябва да премахнем покварата.
... или случаят с бременната осемнайсетгодишна, която преди няколко седмици е била
разстреляна заради прелюбодейство.
Бременна? Лъжи. Лъжи, както и онези за жените с отрязани гърди. В исляма такива неща не се
случват. Бременни жени не може да бъдат разстрелвани.
Не са лъжи, имам. Всички ирански вестници писаха, а по телевизията даже имаше дебат защо
нейният любовник е наказан само със сто камшика.
Ако е така, значи си е заслужавала присъдата. Откъде да знам. Сигурно тази жена е направила още
нещо ужасно, питайте в съда, който е издал присъдата. И после, нека не говорим повече за тези неща.
Уморявам се. Това не е важна тема.
Тогава да говорим за кюрдите, разстрелвани, защото искат автономия.
Кюрдите, които разстрелваме, не са кюрдският народ. Те са метежници, действащи срещу народа и
Революцията, като онзи, на когото вчера беше изпълнена присъдата: заради това, че е убил тринайсет
човека. Аз бих предпочел да не разстрелваме никого, но когато хванат тип като онзи и го разстрелят,
изпитвам голямо удовлетворение.
А когато биват арестувани, задето са разнасяли комунистически позиви, както петимата от
тази сутрин?
Ако са ги арестували, значи са си го заслужавали, били са комунисти на чужда служба, както
фалшивите комунисти, действащи в полза на Америка и шаха. Стига. Казах стига сме говорили за тези
неща.
[...]
Моля Ви, имам, трябва да Ви питам още толкова много неща. Например, за този „чадор“, който
ми сложиха за да дойда тук, Вие го налагате на жените. Кажете ми, защо ги принуждавате да се
покриват и заприличват на вързопи в това неудобно и абсурдно облекло, с него нито може да
работиш, нито да се движиш? Нима жените не показаха и при вас, че са равни с мъжете? Бориха се
като мъжете, бяха хвърляни в затворите, измъчвани, направиха Революцията заедно с мъжете...
Жените, направили Революцията, бяха и са жени в ислямско облекло, а не елегантни и гримирани
жени като Вас, които се разхождат открити, повлекли след себе си върволица от мъже. Кокетките, които се
гримират и излизат на улицата, за да си показват шията, косите, формите, не са победили шаха. Те никога
не са направили нищо добро. Никога не могат да бъдат полезни: нито социално, нито политически, нито
професионално. Това е така, защото, като ходят непокрити, разсейват мъжете и ги смущават. Освен това
разсейват и смущават и другите жени.
Не е вярно, имам. Освен това аз нямам предвид само вида облекло, а и онова, което символизира:
тоест сегрегацията на жените след Революцията. Факт е, че не могат да учат в университетите с
мъжете, нито да работят с тях, не могат да се къпят в басейните и в морето заедно с мъжете.
Трябва да се гмуркат отделно от тях и с чадор. Апропо, как се плува с чадор?
Всичко това не Ви засяга. Нашите обичаи не Ви засягат. Ако ислямското облекло не Ви харесва, не сте
длъжна да го носите. Защото то е за млади и благоприлични жени.
Много сте любезен. И след като ми говорите така, веднага ще сваля този глупав парцал от
Средновековието. Ето, готово. Но кажете ми: една жена като мен, която винаги е живяла сред
мъжете и си е показвала шията, косите и ушите, била е на война и на фронта е нощувала заедно с
www.spiralata.net 156
войниците, според Вас аморална ли е, дъртачка, изгубила благоприличието си?
Това го знае Вашата съвест. Аз не преценявам отделните случаи, не мога да знам дали животът Ви е
морален или аморален, дали сте се държала добре или не с войниците на фронта. Но знам, че в моя дълъг
живот думите ми винаги са се потвърждавали. Ако не съществуваше това облекло, жените нямаше да
могат да работят по полезен и разумен начин. Нито пък мъжете. Нашите закони са валидни закони.
Включително законът, позволяващ на един мъж да си вземе четири съпруги ли?
Законът за четирите жени е много прогресивен и е написан за доброто на жените, доколкото жените са
повече на брой от мъжете: раждат се повече жени, отколкото мъже, войните убиват повече мъже в
сравнение с жените. Жената има нужда от мъж и какво да направим, след като на света явно има повече
жени? Предпочитате останалите жени да станат проститутки или да се омъжат за мъж с повече жени? Не
ми се струва правилно самотните жени да се превърнат в проститутки заради липсата на мъже. Затова
казвам: независимо от трудните условия, които ислямът налага на мъжа с две, три или четири жени –
еднакви обноски, еднакви чувства, еднакво време – този закон е по-добър от моногамията.
Но за закони ли става дума или за обичаи, водещи началото си отпреди хиляда и четиристотин
години, имам Хомейни! Не Ви ли се струва, че междувременно светът се е променил? Заради
спазването на онези закони Вие извадихте отново на бял свят даже забраната за музика и алкохол.
Обяснете ми: защо да изпиеш чаша бира или вино, когато си жаден или се храниш, е грях? И защо
слушането на музика е грях? Нашите свещеници пият и пеят. Даже и папата. Това означава ли, че
папата е грешник?
Правилата на вашите свещеници не ме интересуват. Ислямът забранява алкохолните напитки и
толкова. Забранява ги по абсолютен начин, защото човек губи разсъдъка си и не може да мисли правилно.
Музиката също замъглява разума, защото носи в себе си удоволствие и екстаз, приличащи на онези от
наркотиците. Имам предвид вашата музика. Обикновено тя не издига духа, а го приспива. И разсейва
нашите младежи, те се държат като отровени и повече не се безпокоят за своята страна.
И музиката на Бах, Бетовен, Верди?
Не познавам тези имена. Но ако не замъгляват разума, няма да бъдат забранени. Част от вашата музика
не е забранена, например маршовете и химните. Ние искаме музика, която да ни въодушевява, както
маршовете, които вместо да парализират младежите, ги раздвижват и подтикват да мислят за страната си.
Да, вашите маршове са разрешени.
Имам Хомейни, Вие винаги се изказвате много рязко за Запада. От разсъжденията Ви за нас
можем да заключим, че ни виждате като ненадминати във всяко безчестие, във всяка поквара. И все
пак Западът Ви приюти по време на изгнанието, а много от Вашите сътрудници се образоваха на
Запад. Не Ви ли се струва, че може да има и нещо добро в нас?
Нещичко има, има. Но когато ни е хапала змия, се боим даже и от въжето, приличащо на змия
отдалече. А вие ни хапахте доста. И доста дълго. В нас винаги сте виждали един пазар и толкова, за нас
винаги сте изнасяли боклуци и толкова. Добрите неща, като материалния прогрес, си оставяхте за вас. Да,
видяхме доста злини и страдания от Запада и сега имаме всички основания да се страхуваме от него, да
пречим на младежта ни да се приближава до него и впоследствие да търпи влияние. Не, не ми харесва, че
нашите млади хора отиват да учат на Запад, където биват разваляни от алкохола, от музиката, пречеща им
да мислят, от наркотиците и разголените жени. Без да броим, че не се държите с нашите младежи като с
вашите там на Запад. Защото веднага им подарявате диплома, дори да са невежи.
Да, имам, но самолетът, с който се завърнахте в родината, е произведен на Запад. Също и
телефонът, с който държите връзка от Кум, телевизията, служеща Ви да се обръщате толкова
www.spiralata.net 157
често към народа, климатикът, осигуряващ Ви хлад в жегата на пустинята. Ако сме толкова
покварени и покваряващи, защо използвате нашите оръдия на злото?
Защото това са добрите неща от Запада. И ние не се боим от тях, използваме ги. Ние не се страхуваме
от вашата наука и технология, плашат ни идеите и обичаите ви. Това означава, че се боим от вас
политически, социално. Искаме страната ни да си е наша, искаме повече да не се намесвате в нашата
политика и икономика, в нашите обичаи и нашите решения. И отсега нататък ще тръгваме срещу всеки,
който опита: отдясно и отляво, оттук и оттатък. А сега стига. Вървете си, вървете си.
Последен въпрос, имам. По време на престоя ми в Иран видях много недоволство, безредици, хаос.
Революцията не донесе добрите резултати, обещани от нея. Страната се намира в неясно
положение и някои предричат доста мрачен период за Иран. Други пък даже смятат, че назряват
предпоставки за гражданска война или държавен преврат – макар и не в близко бъдеще. Какво ще ми
отговорите?
Ще Ви отговоря това: ние сме дете на шест месеца. Нашата революция е само на шест месеца. Тя е
революция, извършена в една страна, разсипана от злочестини, като житна нива, опустошена от скакалци:
ние сме в началото на пътя си. Какво искате от едно шестмесечно дете, родено в опустошена от скакалци
житна нива, след две хиляди и петстотин години лоша реколта и петдесет години зловредна реколта?
Такова минало не може да бъде зачеркнато за няколко месеца, нито за няколко години. Нуждаем се от
време. Искаме време. И го искаме най-вече от онези, които се определят като комунисти, демократи или
бог знае какви. Точно те не ни дават време. Те ни атакуват и разпространяват приказки за граждански
войни и държавни преврати, но такива няма да се случат, защото народът е сплотен. Те подхранват хаоса.
Те, повтарям, се определят като комунисти, демократи или бог знае какви. И с това Ви казвам довиждане.
Сбогом. Иншаллах.

Кадафи
1979
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Полковник, имам чувството, че вашата омраза към Америка и към евреите
всъщност е омраза към Запада. Точно както в случая с Хомейни. Давате ли си сметка, че по този
начин се връщаме назад с хиляда години, започваме отново със Саладин и кръстоносните походи?
КАДАФИ: Да, и вината е ваша: на американците, на Запада. И тогава е била ваша, на Запада. Винаги
вие ни подлагате на изтребление. И вчера, и днес.
Но днес кой ви подлага на изтребление, къде?
Либия ли окупира Италия, или Италия окупира Либия? Нападате ни и сега, както и тогава. По друг
начин, с други средства, тоест като подкрепяте Израел, противопоставяте се на арабското единство и на
нашите революции, гледате накриво исляма и ни считате за фанатици. Търпението ни досега беше голямо,
издържахме прекалено дълго на вашите провокации. Ако не бяхме толкова мъдри, досега да сме влезли
хиляди пъти във война с вас. Не го направихме, защото смятаме, че употребата на сила служи най-малко
на оцеляването и защото ние винаги сме на страната на цивилизацията. Впрочем в Средновековието ние ви
цивилизовахме. Бяхте клети варвари, диви и примитивни създания...
... И плачехме, призовавайки светлината на вашата цивилизация.
Да, светлината на нашата цивилизация. Науката, на която сега се радвате, е онази, получена от нас,
медицината, с която се лекувате, отново ви дадохме ние. Така е и с астрономията, математиката,
www.spiralata.net 158
литературата, изкуството...
Наистина ли?!?
Да, даже вашата религия идва от Изтока. Христос не е бил римлянин.
Бил е евреин. Това е гаф. Полковник, какво мислите за Червените бригади?
Мисля... Мисля, че тези западни феномени са последица от капиталистическото общество, движения,
изразяващи несъгласие с едно общество, което трябва да бъде разрушено. Независимо дали се казват
Червените бригади, хипита, „Бийтълс“ или Децата на Бога. И тъй като съм против отвличанията на хора и
самолети, не искам да се намесвам в действията им.
Виждам. Но не отговорихте на обвинението, че помагате на Червените бригади.
Това е ционистка пропаганда, тя води началото си от времето, когато светът не ни разбираше и бяхме
още република. Сега сме Джамахирия, тоест конгрес на народа и...
Но какво общо общо има Джамахирията! Ще го кажа по друг начин: Полковник, откъде идват
съветските оръжия, които редовно биват откривани в бригадистите и техните помагачи? Да не би
една част от оръжията, които Вие доставяте на палестинците, да поемат по други пътища?
[Търси думите] Това... Това... Това, което Вие казвате, няма и за миг да ме разколебае, пак ще помагам
на палестинците.
Полковник, не изопачавайте нещата, ако обичате. И следете мисълта ми: да предположим, че
Вие с добри намерения предоставяте оръжия на палестинците, а те ги препращат на Черв...
Не носим отговорност как ще бъдат използвани оръжията, предоставени на палестинците. Ние ги
даваме на тях, защото вярваме в тяхната кауза и считаме за необходимо да им помагаме. Какво се случва
после, не ни засяга. Ако ще бъда обвиняван индиректно, предпочитам директни обвинения. Но няма
доказателства.
Може би има улики. Ето една. Няколко дни преди убийството на Алдо Моро, Вие предложихте
да се намесите и да му спасите живота. Ако нямате и не сте имали контакти с Червените бригади,
как тогава сте предлагали да му спасите живота?
Казах на италианските власти, че ако имат нужда от нашето сътрудничество, ние сме насреща. Ако
сме били във връзка с Червените бригади, непременно щяхме да му спасим живота, защото Моро беше
наш приятел, подкрепяше арабската кауза.
Е добре, да преминем на друга тема. Полковник, как така сте толкова разбран с терористите,
определяте ги като феномен на едно общество, подлежащо на разрушаване, а после поддържате
чудесни отношения с най-типичните представители на това общество? Да оставим настрана
сделките Ви с американците, кажете за онези с Джани Аниели?
Джани кой?
Джани Аниели. Президентът на „Фиат“.
„Фиат“? Моето предприятие, моята компания!
Да, Вашето предприятие, Вашата компания. „Фиат“. Аниели.
Не го познавам.
Не познавате Аниели, Вашият съдружник?
www.spiralata.net 159
 Не е моя работа да го познавам. С това се занимават моите чиновници, служителите в моята банка.
Либийската външнотърговска банка.
Наистина ли не знаете кой е Аниели, Вашият съдружник?
Не, не знам.
Никога не сте виждали негова снимка? Не сте чували името му?
Никога. Не ме интересува, не ме засяга. Имам да върша други неща, а не да съм запознат с имената на
моите съдружници или на хора от банковите среди.
Хм, и освен да финансирате световния тероризъм, какво правите с всички тези пари, спечелени
от петрола?
Вече казах...
Да, казахте вече, че обвинението не е подкрепено от доказателства. Затова моля за извинение и
се поправям: какво правите с всички тези пари, като оставим настрана милиардите, вложени във
„Фиат“, земята, която купувате, и подаръците за Малта?
Ние не купуваме земя, правим инвестиции в някои страни посредством външнотърговската ни банка.
Инвестиции с цел търговия. Колкото до Малта, тя е приятелска страна, защото е свободна и неутрална, но
не даваме тези пари на малтийското правителство: даваме ги на малтийския народ, за да разшири полето
на свободата и неутралитета си. И не само ние либийците помагаме на Малта. Много други го правят.
Добре, да говорим за революцията. Вие какво разбирате под революция? Няма да се уморя да
повтарям, че Пападопулос също говореше за революция. И Пиночет. И Мусолини.
Революция е, когато масите правят революцията. Народна революция. Но даже и да я правят други, от
името на масите и изразявайки волята на масите, може да бъде революция. Народна е, защото има
подкрепата на масите и изпълнява волята на масите.
Да, но нима случилото се в Либия през септември 1969-а беше революция: беше си държавен
преврат. Да или не?
Да, но после се превърна в революция. Аз направих държавен преврат, а работниците направиха
революция: завзеха фабриките, станаха съдружници вместо наемници, като премахнаха монархическата
администрация и съставиха народни комитети, с една дума, освободиха се сами. Същото направиха и
студентите, затова днес в Либия има значение само народът и толкова.
Наистина ли? Тогава защо накъдето и да погледна, виждам само Вашия портрет, Вашата
снимка?
Аз какво общо имам? Народът иска така. Как бих могъл да му попреча?
Ами забранявате доста неща, друго и не правите, как така не можете да забраните този култ
към вашата личност? Например, непрекъснатото Ви възхваляване по телевизията.
Аз какво мога да направя?
Нищо. Като дете виждах същото и при Мусолини.
Казахте същото и на Хомейни.
Вярно. Винаги прибягвам до това сравнение, когато интервюирам някого, който ми напомня
Мусолини.
www.spiralata.net 160
 Казахте му, че масите са подкрепяли също Мусолини и Хитлер.
Така е.
Става дума за съществено обвинение. А то изисква отговор по същество. Този: Вие не разбирате
разликата между мен и тях, между Хомейни и тях. Хитлер и Мусолини са си служили с подкрепата на
масите, за да управляват народа, ние революционерите се ползваме от подкрепата на масите, за да
помагаме на народа по пътя му към самоуправлението.
Аз лично не правя друго, освен да апелирам към масите да се управляват сами. Казвам на моя народ:
„Чуйте ме, ако ме обичате. И се управлявайте сами“. Затова и ме обичат, защото обратно на Хитлер, който
казваше „ще направя всичко за вас“, аз казвам „направете нещата сами“.
Полковник, щом като не се смятате за диктатор, нито сте президент или министър, обяснете
ми каква длъжност заемате. Какъв сте?
Аз съм лидер на революцията. Хм, както виждам, не сте чели моята Зелена книга!
Разбира се, че съм я чела! Не е толкова трудно. Най-много четвърт час, толкова е мъничка.
Моята пудриера е по-голяма от Вашата зелена книжчица.
Вие говорите като Садат. Той казва, че е колкото една длан.
Толкова е. Но кажете: за колко време я написахте?
Много години. Преди да избистря окончателната идея, трябваше да размишлявам дълго върху
човешката история, върху конфликтите от миналото и настоящето.
Наистина ли? И как стигнахте до заключението, че демокрацията е диктаторска система,
парламентът е лицемерие, а изборите са измама? В тази книжчица има неща, които не ми звучат.
Защото не сте я изучили добре, не сте се опитали да разберете какво е Джамахирия. Вие трябва да се
настаните тук в Либия и да се запознаете как функционира една държава, в която няма нито правителство,
нито парламент, нито депутати, нито стачки и всичко е Джамахирия.
Какво означава това?
Управление на народа, конгрес на народа. Вие наистина сте невежа.
А опозицията къде е?
Каква опозиция? Какво общо има опозицията? Когато всички участват в конгреса на народа, каква
нужда има от опозиция? Опозиция на какво? Опозиция се прави на правителството! Ако правителството
изчезне и народът се управлява сам, на кого трябва да противостои: на нещо, което го няма?

Шарон
1982
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Генерал Шарон, първият етап от войната, даже на Вашата война,
завърши. Палестинците на Арафат се изтеглят от Бейрут. Но след като се съпротивляваха почти
два месеца и половина на силната израелска армия, си отиват с вдигната глава и се радват на
симпатия, която преди не съществуваше или беше нищожна. Дори и да не забравяме, че те първи
нахлуха в Ливан и се държаха там като господари, сега всички са единодушни и признават: този
народ трябва да има дом и родина, а Арафат основателно говори за политическа победа. Съвсем
www.spiralata.net 161
обосновано мнозина поддържат, че политически погледнато Вие сте им направили подарък. Това ли
искахте?
АРИЕЛ ШАРОН: Аз исках да си отидат от Бейрут, от Ливан. Постигнах напълно желаното от мен.
Арафат може да говори каквото си иска, няма значение. Фактите са важни, и развитието на процеса,
последиците от тези факти в бъдеще. Може би той наистина смята, че е победил политически, но времето
ще му покаже: неговата загуба е преди всичко политическа. Политическа, не военна. От военна гледна
точка... Ако аз трябваше да анализирам тази война от позицията на Арафат, не бих я оценил като военно
поражение. Израелската армия наистина е силна, терористите от ООП не бяха повече от десет хиляди,
включително сирийците, и срещу тези десет хиляди упражнихме значителен натиск. Политически обаче
загубата му е пълна. Абсолютна, неоспорима. И ще Ви обясня защо. Силата на ООП се състоеше в това да
бъде център на международния тероризъм, а такъв център може да съществува само при наличието на
някоя държава, вътре в която да създадат държава в държавата. Тази държава беше Ливан. От Ливан
тръгваха, за да действат навсякъде по света, в Ливан имаха своята главна военна и политическа квартира.
Но сега, като се разпръснаха в осем отдалечени една от друга страни, от Алжир до Йемен, от Ирак до
Судан, нямат никаква надежда да правят отново досегашните акции. Никаква. Очакваме да видим напълно
нова ситуация в Близкия изток, нещо, което ще ни позволи да стигнем до мирно съжителство с
палестинците. Миналата вечер ми се обади Хенри Кисинджър и ми каза, че в този регион настъпва нова
ера: отварят се нови възможности за решаване на палестинския проблем. Каза ми още, че Израел ще има
от дванайсет до осемнайсет месеца време, за да намери това решение, преди ООП да се възстанови.
Значи Кисинджър също счита, че ООП не е унищожен. Не е. Затова пък Арафат получи своя
малък Сталинград, успя да трогне света по същия начин, по който Вие успяхте да го възмутите,
като унищожихте безпощадно един град и оставихте само спомена за него, отношенията между
Израел и американците се влошиха... Генерал Шарон, може и да сте победили, но победата Ви ми се
струва пирова.
Грешите. От скорошна анкета става ясно, че одобрението за Израел се е увеличило. Естествено това не
е важно, защото въпреки че одобрението на света ни интересува, когато става дума за нашата сигурност и
съществуване, можем да минем и без него. Колкото до отношенията между Израел и американците, не са
се развалили. Да, имахме много тежки сблъсъци и неприятни дискусии. Много пъти ни оказваха
психологически натиск и преди да започне войната, не успявахме да установим общия интерес, общата
цел. Сега обаче са наясно с нашите намерения, съгласуваме нашите планове и знаете ли какво ще Ви кажа?
Предпочитам да изтърпявам онзи натиск, сблъсъците и дискусиите, но да не евакуирам с хеликоптери,
като от покрива на американското посолство в Сайгон. Отстъплението на американците от Сайгон беше
позорно и такъв позор аз не изстрадах. Накарах другите да го преживеят.
Не ми се струва точно, генерал Шарон. Заминаването на ООП от Бейрут досега беше по-скоро
достойно. Сълзи да, лудешка стрелба да, но всъщност се видя една армия, която тръгва: с
униформите си, знамената, автоматите „Калашников“. Защо сте толкова коравосърдечен, генерал
Шарон? Само презрение ли изпитвахте, докато ги гледахте от хълма със своя мощен бинокъл?
Не, сетих се за думите в Библията: „Не ликувай, когато врагът е паднал“. Защото те бяха убийци и са,
бяха палачи и са, бяха насилници и са, бяха кървави терористи и... Не, не ме прекъсвайте! Оставете ме да
отговоря, както искам! Казвах, че бяха кървави терористи и са, но все пак ставаше дума за човешки
същества. Затова не ликувах. Колкото до представения от тях комедиен спектакъл за победата, знаехме
предварително за него. Имахме информационни служби в Западен Бейрут и бяхме наясно с
приготовленията. Знаехме и за получените от тях строги заповеди как да се държат с журналистите и
телевизиите, че на всеки от тях са раздали нова или чиста униформа... Даже са им препоръчали да
демонстрират оръжието си, след като Бегин не се възпротиви да си взимат автоматите... Но Вие

www.spiralata.net 162
продължавате да използвате думата „заминаване“: безполезно е! Не беше заминаване. Даже не бих го
нарекъл и оттегляне, нито пък евакуация. Беше изгонване. Терористите от ООП можеше да говорят за
евакуация, ако ние се бяхме съгласили с техните претенции: например да напуснем Бейрут. Вместо това
трябваше да се подчинят на нашите изисквания, включително на присъствието ни, и тяхното е единствено
изгонване. Експулсиране.
[...]
Генерал Шарон, „Why did you need this war?“. Защо имахте нужда от тази война? Къде се криеше
непосредствената заплаха, новите факти, подлагащи на опасност вашето съществуване? Никой не
е наясно.
Вие разсъждавате като Хейг, когато ми казваше: „Спрете се, не отговаряйте на провокациите“. Или
пък: „Само ако става дума за явна провокация“. Един ден изгубих търпение и зададох на Александър Хейг
същия въпрос както на Филип Хабиб: „Кое се счита за явна провокация, когато става дума за евреи? Един
убит евреин на улицата или извън града явна, достатъчна провокация ли е? Или трябва да бъдат двама?
Трима, петима, десетима? Ако някой загуби краката си в атентат, очите, това стига ли, или не?“. От години
ни тормозят и убиват, това според мен е повече от достатъчно и от явно по-явно.
Генерал Шарон, тук в Израел говорих с млади хора, момчета, върнали се от Бейрут, и доста от
тях ми казаха, че дори да не е несправедлива, тази война най-малкото е неоправдана.
Ако говорите с всички, ще разберете, че мнозинството приема тази война и я счита за повече от
оправдана.
Нима е възможно: станали сте толкова войнствени... Винаги говорите за война, имате
постоянна готовност за война, за експанзия. Вече не сте нацията на голямата мечта, страната, за
която плачехме. Променихте се, това е. Едно от онези момчета ми каза: „Превръщаме се в
прусаците на Близкия изток“.
Не е вярно. Имаме да вършим толкова много неща, вместо да воюваме. Например да развиваме нашето
образование, култура, земеделие, индустрия, наука. Да приемаме непрекъснато пристигащите от повече от
седемдесет страни евреи, да създаваме нация заедно с тях. И не участваме в никаква надпревара във
въоръжаването, само се опитваме да подобрим отбранителните си способности, за да имаме готовност за
ответен удар при нужда.
[...]
Генерал Шарон, понякога възниква подозрение, че вместо за сигурност и отбрана става дума за
много амбициозни намерения. Казвам това, като си мисля за речта, написана от Вас за
конференцията на Института за стратегически проучвания, проведена миналия декември в Тел
Авив. В нея тръгвате от проблема за съветския експанзионизъм и като описвате сферата на
израелските стратегически интереси, казвате че: „Тези интереси „не се ограничават до арабските
страни в Близкия изток, Средиземноморието и Червено море. Затова от съображения за сигурност
през осемдесетте години те трябва да се разширят и да обхванат страни като Турция, Иран,
Пакистан, както и региони като Персийския залив и Африка. Особено страните от Централна и
Северна Африка“. Смразяващо.
Хм-м! Виждам, че сте добре подготвена. Работата е в това, че Израел е много особена страна. И
поради особени причини, които в резюме ще нарека враждебни настроения, трябва да се сблъсква с
всякакви проблеми на глобалната сигурност. Тези проблеми се заключават в три кръга. Първият е
палестинският тероризъм. Вторият кръг, сравнението с арабските държави, които днес ни противопоставят
тринайсет хиляди танка. Третият кръг, съветският експанзионизъм, който дълги години се разширява в
www.spiralata.net 163
посока Близкия изток и Африка. Въпросът е как да защитаваме правото си на съществуване в тези три
кръга без да се превърнем в прусаците на Близкия изток, както казвате Вие.
Но кой ви заплашва в Африка, Турция, Пакистан? И каква е всъщност целта ви? Не разбирам. Не
бих искала нахлуването в Ливан да е само началото на една по-мащабна операция, която съвсем
няма да спре в Ливан. Не бих искала изгонването на ООП от Бейрут да е част от някакъв по-сложен,
наполеоновски план.
Отговорът е „не“. Определено не. Вие говорите сякаш искаме да окупираме територии, където имаме
стратегически интереси. Говорите като турците: те ни обвиняват, че сме включили Турция в сферата на
нашите стратегически интереси, защото искаме да ги нападнем. Истината е съвсем различна и ще Ви я
обясня с един въпрос. Ако руснаците стигнат до бреговете на Персийския залив, това би ли засегнало
стратегическата позиция на Израел? Ако руснаците поемат контрола върху петролните ресурси в
Персийския залив, това ще засегне ли или не сферата на стратегическите ни интереси? Ако Турция се
превърне в страна, контролирана от Съветския съюз, това ще ни се отрази или не? Тогава нямаме ли право
да се безпокоим? Нима да се безпокоиш означава желание да завладееш Турция, Иран, Пакистан,
Персийския залив, Централна и Северна Африка!
Генерал Шарон, но кой е Вашият истински враг? Арафат или Съветския съюз?
Мис Фалачи, не забравяйте че без помощта на Съветския съюз арабските страни нямаше да воюват
срещу Израел през 1948-а. Нахвърлиха се върху нас, защото зад тях стоеше Съветския съюз, военно и
политически. Колкото до ООП, тя е поддържана от Съветския съюз, защото Съветският съюз е разбрал
добре, че в атомната ера тероризмът е единствения начин да се воюва без риск от ядрен конфликт. За да
развива своя експанзионизъм, Съветският съюз се нуждае от ООП, от Арафат. Ако Вие ми кажете, че
Арафат не е комунист, аз ще Ви отговоря: какво ги интересува руснаците? За тях е важно само той да е
една от пешките в играта, да остане в техните ръце. Нима Сирия е комунистическа? Не, но въпреки това
Съветският съюз даде на Сирия хиляда и двеста танка, стотици оръдия, многобройни и най-модерни
самолети. Да не би Либия да е комунистическа? Не е, но Съветският съюз даде на Либия хиляда и
деветстотин танка, артилерия, самолети. Всички говорят за американците, за американските оръжия.
Уверявам Ви, че оръжията, доставени от Съветския съюз в тази част на света, превишават чудовищно
количествата американски оръжия, купувани от Израел.
Да, вероятно е така, но да се върнем на Ливан.
Не искаме дори квадратен сантиметър от Ливан!
Даже на юг, в зоната около Литани? Споменавам Литани, защото както добре знаете, през
1955-а Бен Гурион имаше план, след това усъвършенстван от Моше Даян, според който Израел би
трябвало да нахлуе в Ливан, да си купи някой ливанец маронит, когото да изберат за президент и
той да установи християнски режим, да го направи съюзник и накрая да се оттегли, като анексира
зоната около река Литани.
Вижте, съществуват две течения на ционизма: политическо на Хаим Вайцман и практическо на Бен
Гурион, Голда Меир, Моше Даян, с една дума старата генерация. Наистина, ако попитате майка ми, която
на осемдесет и две години живее сама в чифлика си и отглежда авокадо, тя ще Ви каже, че вярва само в
действието и толкова. Аз обаче се числя към политическото течение, тоест онова, което вярва в
споразуменията, поетите ангажименти, правната терминология. И тъй като това течение се припознава и
от настоящото правителство, уверявам Ви, че нямаме ни най-малко намерение да отнемем дори и
квадратен сантиметър от Ливан.
А нима има нужда да взимате каквото и да било? Достатъчно е да „изберете“ за президент

www.spiralata.net 164
някой млад мъж на трийсет и четири години, например един фалангист на име Башир Джемаел, и
да държите там армията от „съображения за сигурност“. Достатъчно е да направите Ливан
колония де факто, както руснаците в Афганистан.
Вие сте една много приятна жена и искам да бъда учтив. Не искам да викам, не искам да крещя, но по
дяволите! Никога не съм чувал толкова клевети, толкова обиди! Вие ме клеветите и обиждате!
Защо? Всички знаят, че Вашата карта беше Башир Джемаел за президент. Всички са наясно, че
ще прекарате в Ливан поне зимата. Даже сте раздали специални обувки на войниците. Генерал
Шарон, накрая няма ли да останете петнайсет години, както в Синай?
Не, смятам че този път престоят ни ще бъде доста по-кратък.
Въпреки необходимостта да поддържате новото съюзническо правителство?
Ще Ви дам отговор, който е като минипола: тоест – достатъчно дълъг, за да покрие аргумента, и
достатъчно къс, за да го направи интересен. Не искаме да се намесваме във вътрешните работи на Ливан,
но ще бъде лицемерно да твърдя, че ще одобрим правителство, склонно отново да приютява терористи и
сирийци. Понастоящем ливанската армия не е достатъчно силна, не може да се справя сама. Сирия все още
е окупирала почти половината от Ливан, терористите още са в Триполи и в долината Бекаа заедно със
сирийците, а новото правителство е дете, родено благодарение на цезарово сечение. Може ли едно дете,
родено по този начин, да се сблъска с днешната ситуация в Ливан? Не, и ще кажа повече: ако сирийците
останат толкова близо до Бейрут, ако ние изпуснем контрола върху пътя Бейрут – Дамаск, новороденото
няма да оживее.
Ами ако благодарение на контрола върху този път се окажете в Дамаск?
Не се налага да влезем в Дамаск. Няма нужда да отидем в Дамаск. Не желаем да достигнем Дамаск. Не
държим на това и никога не сме държали. Аз даже мисля, че бихме могли да предотвратим сблъсъка в
долината Бекаа. Но ако сирийците не се оттеглят, няма да се оттеглим и ние. И работата става лоша,
защото нашите войски в долината Бекаа по въздушна линия се намират на двайсет и пет километра от
Дамаск. Това означава, че още отсега Дамаск е под прицела на нашата артилерия. Да, нещата се обърнаха:
преди войната сирийската артилерия със своите оръдия калибър 180 в състояние да поразяват цели в обсег
42 километра можеше да обстрелва предградията на Хайфа и индустриалната ни зона на север от Хайфа;
сега ние можем да бомбардираме Дамаск с не толкова мощни оръдия. Но идеята не ни харесва. Защо
винаги да прибягваме до война, за да разрешим споровете?
Виж ти! Мислех, че войната Ви харесва, че там се чувствате в свои води.
Що се отнася до мен, това е най-голямата заблуда на хората: да ме описват като войнолюбец, обзет от
зли духове, който се забавлява със стрелба. Аз мразя войната. Само които са участвали в толкова войни
като мен, само виделите толкова ужаси колкото мен, само изгубилите толкова приятели като мен, за да
останат наранени, както оставах наранен аз, могат да мразят войната, колкото я мразя аз. И ако поискате да
узнаете кои са били най-щастливите години от живота ми, ще Ви кажа: трите години, прекарани тук, в
моята ферма, докато карах трактора и отглеждах красивите си овчици.
Като Ви слушам да говорите така, кой би повярвал в портрета, дето са Ви направили?
Кой портрет?
Хм, би трябвало да го знаете: Вие разбира се нямате ангелска репутация, генерал Шарон. Ако Ви
изброя всички отрицателни оценки по Ваш адрес, дочути от мен, сигурно ще изгубите
изключителното си самообладание, което досега Ви позволява да останете толкова възпитан и
търпелив с мен.
www.spiralata.net 165
 Кажете, кажете.
Ами, например... Убиец, звяр, булдозер, грубиян, лаком за власт...
Други пък ме наричат по съвсем различен начин.
Знам. Преданите ви войници използват определения като цар на Израел, цар Ариел. И казват, че
сте истински водач, много смел и почтен човек. Но по-разпространения образ описах преди това.
Как така? Откъде води началото си? Би трябвало да има някаква причина. Да не би да е случката в
Кибия?
Мис Фалачи, Вие сте толкова добра в обрисуването на отвратителния ми портрет: за момент си
помислих, че Вие давате интервю за Шарон, а не аз за Вас. Добре знаете, че рядко образът на един човек
отговаря на описанията по вестниците. Знаете също, че веднъж изречена някоя клевета, измислена една
лъжа, после бива повтаряна и преписвана, докато накрая я взимат за истина. Искате да говорим за Кибия?
Добре! Операция „Сузана“, 15-ти октомври 1953-а: по името на израелско момиченце, убито заедно с
братчето си и майка им от арабски терористи, които намерили убежище в Кибия. Операция „Сузана“ се
състоеше в това да бъдат взривени къщите, приютили терористите, аз я командвах и влизах лично във
всяка къща, за да евакуирам хората, преди да заложим експлозивите. Започнахме в единайсет вечерта и
продължихме до четири сутринта, когато заспах като пън заради умората. Следобеда се събудих и научих,
че йорданското радио е съобщило за шейсет и девет убити, всички жени и деца. Не вярвах на ушите си,
защото преди да си тръгна бях преброил противниковите загуби и те бяха дузина йордански войници.
Тогава къде ги бяха открили тези шейсет и девет тела на жени и деца? Под останките на една къща, ми
казаха, в мазето. Очевидно са се били скрили и не съм ги видял в тъмнината. Съ... Съжалявах много.
Дотолкова, че година след това и една друга акция в село, наречено Махлин, се отказах и даже препоръчах
този вид операции да бъдат прекратени. Има ли друго?
Да изберем случката в Газа. Когато убивате трийсет и седем египетски войници, докато спят.
Уверявам Ви, че съвсем не спяха. Но ето: Газа, 1955-а, операция „Черна стрела“. И този път аз
командвах акцията, с прочутия Отряд 101. Толкова не бяха заспали онези египтяни, че се бихме яростно и
кърваво в ръкопашен бой: върнахме се обратно с осем убити и дванайсет ранени. Всеки от нас носеше на
гръб ранен или мъртъв. Няма нужда да казвам нищо повече. Някои хора ме мразят, знам, други се
страхуват от мен: по-специално сред политиците. Защото винаги казвам каквото мисля и правя онова,
което искам, защото не действам деликатно, защото не се свързвам с групи, подпомагащи се взаимно.
Затова съм сменял партията пет пъти. Но ако онези, които ме мразят или се боят от мен, са мнозинство, то
как съм могъл да имам толкова дълго време голямо влияние в своята страна? Как бих успял да създам една
нова партия, Ликуд, спечелила изборите два пъти и предизвикала исторически завой в страната? Откъде би
могла да дойде властта, с която разполагам? Казах Ви го вече: в Израел има демокрация.
Един депутат – на име Авер Маур струва ми се, каза: „Питам се, ако Шарон стане министър-
председател, какво ще се случи с демокрацията в Израел?“. А друг добави: Ще се появят концлагери“.
Чуйте, Вие водите сериозна дискусия. Не снижавайте нивото, като споменавате това име.
Добре, тогава ще използвам името на Голда Меир, тя казваше: „Ако Шарон се приближи до
министерството на отбраната, ще направя жива верига, за да му попреча да влезе“.
Аха! Отношенията ми с Голда бяха добри, докато бях в нейната партия, Лейбъристката партия. Но
когато я напуснах, за да създам Ликуд, начинание според нея инфантилно, не ми го прости. Намрази ме
невероятно, с цялата си енергия. А бог знае колко много енергия притежаваше Голда, както всички от
нейното поколение. Сега какво искате да научите за мен?

www.spiralata.net 166
 Искам да знам вярно ли е, че се целите в стола на министър-председателя, както говорят
всички.
Сигурен съм в едно нещо: господин Бегин ще остане още дълги години премиер-министър, зашото ще
спечели следващите избори. Вече загатнах, че страната е с него: ако вотът се провеждаше сега, щеше да
спечели, без да си помръдне пръста. И после, не изгарям от желание да стана министър-председател,
доволен съм от сегашната си работа, имам да върша толкова много неща в Министерство на отбраната. И
най-напред – вярвате ми или не – ще трябва да бъде уреден политически, тоест по мирен начин, проблемът
с палестинците. Ние не воювахме срещу палестинците, водихме война против терористите от ООП; ако
сме решили проблема с тероризма на ООП, това означава че сме изпълнили само една част от задачата.
Решили сте го? Наистина ли сте сигурен, генерал Шарон? Ами ако вместо да сте го решили, сте
увеличили мащабите и интензивността му? Ще се роди едно поколение на омразата от хора, които
са били изгонени, изтръгнати от семействата си, разпилени в осем различни страни. И отсега
нататък тероризмът ще се разпростре навсякъде, по-заслепен и по-безумен отвсякога. Вярвате си,
че сте разгромили тези мъже, но те са обзети от бяс. Съвсем не са се примирили. Арафат току-що
каза, че борбата продължава както преди.
Аз не бих говорил за тези хипотетични, катастрофални вероятности. Всъщност, не вярвам че в
държавите, където са ги приели, биха могли да правят същото както в Бейрут. В Сирия, както в Египет и
Йордания, досега не успяха, даже ги държаха далече от границите с Израел, а в никоя от тези осем страни
няма правителство, склонно да бъде погазено като това в Бейрут. Без да смятаме, че в подобен случай ние
няма да стоим със скръстени ръце. Арафат казал, че всичко ще продължи постарому? На негово място
дори не бих си го помислил. Подарих им живота на тези убийци. Живи са, защото аз реших да ги оставя
живи. Но толкова късмет съвсем не означава гаранция за бъдещето. Тежко им, ако започнат отново с
кървавата си дейност, дори в страни, отдалечени от Израел. Тежко им!
Ами четирите милиона палестинци, които не се числят към ООП и живеят разпръснати по
света, или наблъскани в тенекиени бараки и циментови бордеи в така наречените бежански лагери в
Сирия, Ливан, Западния бряг, Газа? Какво бихте направили за тях, за новите евреи на земята,
осъдени да се скитат и живеят в ужасяваща диаспора, както в онази, която сте изстрадали вие?
Възможно ли е точно вие да не разбирате тяхната трагедия? Възможно ли е точно вие да
загърбвате нуждата им от собствен дом, правото им да имат родина?
Но те имат родина. Тя е Палестина, която сега се казва Йордания, даже Трансйордания.
Йордания на крал Хюсеин?
Разбира се. Вижте, аз мисля по въпроса от дванайсет години и колкото повече мисля, толкова повече
се убеждавам: това е единственото решение. Казвах го и на Садат. Ще Ви обясня. До 1922-а година земята
на Израел, наричана от англичаните Палестина, се е състояла от Западния бряг – простиращ се от река
Йордан до Средиземно море – и Трансйордания, тоест територията, дадена на бащата на Хюсеин от
Чърчил, за да създаде Хашемитското кралство. В Трансйордания седемдесет процента от населението са
палестинци, мнозинството от депутатите в парламента са палестинци, почти всички министри и премиер-
министри са палестинци. Останалите, няма и трийсет процента, са бедуини. Бедуините на Хюсеин.
Наистина чудесно решение.
Значи всички палестинци да си стегнат куфарите и да се преселят в Йордания?
Но те вече живеят там!
Не, говоря за бежанците, наблъскани в Ливан, Сирия, Газа, в Западния бряг...

www.spiralata.net 167
 Някои могат да останат в страните, където се намират понастоящем, други могат да се преместят там.
А какво ще правим с крал Хюсеин? Ще го убием, ще го изпратим в Монте Карло да управлява
казиното?
Отделните случаи не ме интересуват, Хюсеин не ме засяга. Може да си остане където е, защо пък не?
Гърците си избраха за крал англо-германец, защо палестинците да не задържат един хашемитски крал?
Разбирам. Ами бедуините? Тях къде ще ги сложим? Ще ги изтребим, ще ги принудим да се
изнесат по море както нежеланите от Ханой виетнамци, така вестниците отново ще започнат да
пишат за boat people, хората от лодките, или ще ги разпръснем като палестинците сега, докато си
направят организация за освобождение на бедуините, ООБ вместо ООП?
Бедуините са част от йорданското население, даже трансйорданското. Може да останат където са,
както Хюсеин. Повтарям, отделните случаи не ме интересуват. За мен е важен само фактът, че Палестина
вече съществува, че палестинска държава вече има, и значи няма нужда да се прави втора. Затова Ви
казвам: никога няма да позволим втора палестинска държава. Никога. Защото това е решението, към което
всички се стремят: създаването на втора палестинска държава, на втора Палестина в Юдея и Самария,
онова, което вие наричате Западен бряг. На това отговарям: няма да се случи. Никой няма да пипне Юдея и
Самария. А също и Газа.
Но това са окупирани земи, генерал Шарон. Онова, което кръстихте отново Юдея и Самария, са
отнети от Хюсеин територии, населявани от почти милион и половина палестинци, да оставим
трийсетте хиляди израелци, заселили се там като колонизатори след 1967-а. Всички казват, че
трябва да ги върнете! Даже американците!
Не се връща нищо, което ти принадлежи. А Юдея и Самария ни принадлежат: отпреди хиляди и
хиляди години. От сътворението. Юдея и Самария са Израел! Както и Ивицата Газа. Дори да не взимахме
предвид Библията, дори да забравим за чувствата, това е въпрос на нашата сигурност и оцеляване. Това е
въпрос на живот и смърт, защото в този регион живеят две трети от израелското население: без Юдея и
Самария ще изчезнем. Не, никога няма да позволим там да се появи втора палестинска държава. Никога!
Не си правете илюзии.
Генерал Шарон, вярвате ли в Бог?
Хм, не съм религиозен. И никога не съм бил, въпреки че следвам някои правила на еврейската
религия, например не ям свинско. Не ям свинско. Но вярвам в Бог. Да, мисля че мога да кажа: вярвам в
Бог.
Тогава му се помолете, също и от името на невярващите. Защото много ме е страх, че Вие сте
на път да докарате на всички ни някое апокалиптично бедствие.

ПЕТА ЧАСТ
Пустинни хроники

1991
На 8000 метра върху крилата на войната
– On the spot, готово – казва ми подполковник Джеф Найт, когато КС-135 навлиза в определената зона:
точка, чиято ширина и дължина разбира се трябва да останат секретни. Знае се само, че сме на 8000 метра
www.spiralata.net 168
височина в небето на Саудитска Арабия и се намираме съвсем близо до границата с Кувейт: участък, в
който самолетите КС-135 на 103-и въздушнозаряден отряд рядко навлизат, защото макар и мисията им да е
бойна, КС-135 не са бойни самолети. Те са „Боинг Стратотанкер“ и в полет презареждат с гориво бойните
самолети; защитата им от евентуални иракски атаки е поета от изтребителите, водени от контролиращия
зоната „Ауакс“. Днес този самолет-цистерна има особена задача: да зареди шест „Фантом“-а, опитващи се
да разрушат радарите на ракетите, загнездени някъде в Кувейт, батареите, които нито А-10, нито
„Торнадо“, нито Ф-15, Ф-16, Ф-18, нито Ф-111 са успели да обезвредят досега. Ще трябва да летят дълго
тези „Фантом“-и. Ще изразходват доста повече гориво от онези, които отиват да бомбардират вече
установени цели: тежко им, ако КС-135 не се намира много близо до границата.
– May I go, може ли да отида? – питам.
С равнодушието на професионалист, свикнал с войната (1973-а е бил във Виетнам, през 1983-а в
Гренада, през 1989-а в Панама), подполковник Джеф Найт ми кимва утвърдително. Тогава напускам
пилотската кабина и се отправям към опашката на самолета, слизам в ниска дупка два на два метра, където
трябва да лазя по корем и се просвам до сержант Дан Гилсън, който с гръб към панела за ориентация вече
е вдигнал преградката на илюминатора. (Не точно илюминатор, а правоъгълно прозорче, високо петдесет и
широко седемдесет, служещо за визуален контакт). Държи ръчките за задвижване на тръбата, която трябва
да се съедини с клапана за зареждане, намиращ се в задната част на бомбардировачите и освободен от
придържащите го към стратотанкера куки, странният предмет увисва като слонски хобот във въздуха.
Хобот с дължина около пет метра.
Един и петнайсет следобед. На север синьото небе е забулено от облаци, скриващи Кувейт, под нас
най-необитаемата пустиня на света се е ширнала като пясъчен океан, жълтеникаво необятно море, от което
изплуват само дюни и туфи лишеи, а според разчетите шестте „Фантом“-а би трябвало да са вече тук.
Обаче ги няма и сержант Дан Гилсън мърмори: „Dammit, проклятие!“. Той е почти на четиресет години, от
деветнайсет зарежда самолети във въздуха и знае, че понякога точността е недостижима. Но за разлика от
подполковник Джеф Найт е за пръв път на война, затова закъснението го тревожи. За да се успокои, ми
дава да пипна ръчките, обяснява ми как действат, повтаря „Pretty soon, you’ll enjoy a real incredible show,
скоро ще се насладите на излючително зрелище“. И не преувеличава. Внезапно от облачната стена изниква
тъмен профил, наподобяващ лястовица. За няколко мига се превръща в един „Фантом“, приближава се,
намалява скоростта си, за да я изравни с тази на КС-135, и непринудено като шофьор, настигащ някой
камион, за да се залепи зад него, застава на няколко сантиметра от края на тръбата. Заема толкова
прецизна позиция, че дори няма нужда сержант Дан Гилсън да удължава тръбата: за да извърши
операцията само я вмъква в отвора за зареждане с жеста, който аз правя, когато напъхвам тръбичката на
бутилчицата с газ в дюзата на моята запалка. И докато горивото преминава в резервоарите, мога спокойно
да наблюдавам пилота, намиращ се на пет метра от мен, виждам зениците му. То е защото не носи тъмните
очила, използвани от пилотите по време на полет, а обикновени очила с жълти метални рамки.
И той ме гледа строго. Сякаш ме пита: „Какво си ме зяпнала? Коя си, какво искаш?“. Доста млад е.
Челото му е гладко, вижда се въпреки шлема. Гладки са и бузите, полузакрити от маската за дишане, която
скрива останалото от лицето, а написаното на фюзелажа казва още нещо за него. Сложил е там името си:
капитан Кен Харисън. Заедно с неговото и това на навигатора отзад: капитан Бил Енкер. Не мога да видя
навигатора: шлема, маската за дишане и големите черни очила го закриват чак до шията. Но се усеща, че е
много неспокоен. Поглежда часовника, тръбата за гориво, отново часовника, прави нетърпеливи жестове,
може би роптае. Сержант Дан Гилсън ми обяснява защо. Още са с антирадарните ракети ХАРМ на
крилата. Не са ги изстреляли по радарите за разрушаване. После резервоарът се напълва, сержант Дан
Гилсън издърпва тръбата от клапана, който изхвърля струйка бензин, капитан Кен Харисън престава да ме
гледа строго, капитан Бил Енкер навежда глава върху компютъра и „Фантом“-ът се снижава. Спуска се
надясно, плъзва се като на кънки по небесния лед, отдалечава се и изчезва в грамадата облаци; веднага
www.spiralata.net 169
друг „Фантом“ заема мястото му. Този път без имена и без надписи по фюзелажа. Нито зеници, втренчени
в мен, докато ги наблюдавам. Без очила с жълти метални рамки. Както пилотът, така и навигаторът носят
онези големите, с тъмни стъкла. Но и те имат ракети ХАРМ под крилата, и те не са ги изстреляли по
радарите. Същото е и при третия, четвъртия, петия и шестия самолет. Защо? Сержант Дан Гилсън вдига
рамене в недоумение. По време на презарежданията във въздуха в Америка се е забавлявал с разговори по
радиото с екипажите: как е, добре ли мина всичко, как се чувстваш. Тукашната операция обаче се
провежда в абсолютна тишина, неприятелят би могъл да подслуша. Можеш да си позволиш единствено
въпросителен жест. Но когато Гилсън го прави, двамата отвръщат с жест на досада.
Следобеда ще се върнат още четири пъти и винаги с ракетите на крилата. Ще се връщат, докато КС-
135 има гориво за техните резервоари и всеки път ще виждаме тези ракети на мястото им. По време на
последното презареждане, около пет часа, капитан Кен Харисън изглежда яростен: зениците под очилата с
жълти метални рамки излъчват бяс и отчаяние. Колкото до капитан Бил Енкер, той е толкова паднал
духом, че даже не повдига глава. Все едно казва: „Няма да успея, по дяволите, няма да успея!“. Защо няма
да успее?
– Може би защото става дума за радари, монтирани на подвижни батареи и скрити в някоя пещера или
траншея, обяснява ми подполковник Джеф Найт, докато се връщаме в базата. – Може би защото
Републиканската гвардия ги държи изключени, или ги включва само за момент, за да не ги разкрием.
Ракетите ХАРМ са много „интелигентни“. Могат да завиват, обикалят, да сменят посоката по-добре от
самолет. Но ако целта не е локализирана, не могат да направят нищо. А има само един начин да бъде
локализиран скритият радар: като прихванем излъчваните от него импулси, докато е включен. И все пак, аз
виждам причината другаде. Не успяват да изстрелят ракетите, защото небето над Ирак и Кувейт е
прекалено задръстено от бомбардировачи. Изглеждат като рояци от скакалци, готови да се спуснат върху
житна нива. За да хвърлят бомбите си, трябва да се подреждат на опашка както автомобилите на
задръстена магистрала. Често остават с бомбите под крилата.
По-късно ще разбера, че в случая с „Фантом“-ите се е случило точно това.
Тази война е от въздуха. (Седемдесет и шест хиляди атаки за един месец.) Война, водена заради
постоянно изпитваното преклонение пред авиацията на мнозинството от офицерите в Пентагона, заради
убедеността им, че самолетните бомби могат да разрешат всеки проблем: но който им се възхищава или е
много млад, или паметта му е къса. Не мисли, че американците правеха същото и във Виетнам, а най-вече
действаха така по време на Втората световна война. Който е достатъчно възрастен, за да е преживял (дори
и като дете) Втората световна война, не се удивлява, когато види излитащите на дузини бомбардировачи:
стотици и стотици всеки ден и нощ. Разпознава даже воя им: стига да ги погледне за миг и пред него
отново изплуват страшните спомени от детството му. Виещите сирени, мама, която хваща теб и
сестричката ти, замъква те в убежището или на полето, където смята, че е по-сигурно и няма да умрете
като мишки. Хората, бягащи с куфарите си. Оглушителните експлозии. Земята се тресе, сестричката плаче:
„Мамо, мамо“! Разклатената къща, където се връщаш след отбоя, с кратера по средата на градината,
защото домът ви се намира до железопътната линия. Разрухата на изтръгнатите релси и обърнатите вагони.
Трупът на твоя училищен другар между коловозите, хукнал в грешната посока заради ужаса. И после
мама, която казва: „Е защо американците не напредват, а само бомбардират и толкова?“. Тате е арестуван
заедно с другарите си от Съпротивата, измъчвали са го във Вила Тристе и надеждата, че няма да го
разстрелят, е свързана само с настъплението на американците. (Малцина казват „съюзниците“, почти
всички ги наричат „американците“). Тогава вуйчо обяснява, че бомбардировките са част от стратегията им:
„Американците не искат да губят много войници и поради това трябва да отслабят германците, да ги
изморят и да намалят бройката им, да попречат те да получат подкрепления от жива сила, храна и
муниции. Трябва да разрушат мостовете им, пътищата, железопътните линии, комуникационните средства,
ако при това убиват и нас, трябва да търпим. Не е възможно да бомбардират, без да избиват и нас. Във
www.spiralata.net 170
Франция и Германия се случва същото.
Случваше се. Не си ли виждал в киното развалините на Берлин, Кьолн, Франкфурт, Хамбург? По
онова време бомбардираха с така наречения „бомбен килим“. Нямаха лазерно насочване, интелигентни
бомби, компютри. И ако случайно им останеше някоя бомба, вместо да се презаредят в полет от КС-135
(които не съществуваха), я хвърляха където им падне. Върху някоя ферма, в гората, върху беззащитно
селце.
Който не вижда нещата като мнозинството от офицерите в Пентагона, възразява, че въздушната война
не стига за победа. Войните се печелят, когато завземеш окупираната от неприятеля земя: за да изгонят
германците от Италия, американците трябваше да дебаркират в Анцио. За да ги изтласкат от Франция,
дебаркираха в Нормандия. За да унищожат фашистите в Германия, трябваше да влязат в Берлин, тоест да
загубят войници, които не желаеха да загубят. Това е неоспорима истина. Но дори и когато Буш заповяда
дебаркиране и наземна атака, небето над Ирак и Кувейт ще продължи да гъмжи от „Фантом“-и и
„Торнадо“, от А-10, Ф-15, Ф-16, Ф-18, Ф-111, Ф-117, Б-52, изглеждащи като рояци от скакалци, готови да
се спуснат върху житна нива, а за да хвърлят бомбите си, ще трябва да се подреждат един след друг като
автомобили на задръстена магистрала. Без да броим хеликоптерите от едната и от другата страна: „Кобра“,
„Апачи“, МИ-8.
Може би (хипотеза, която някои не отхвърлят) ще бъдат извадени и самолети, неизползвани досега от
иракчаните, говорят, че заради липсата им на бойното поле Саддам Хюсеин е разстрелял началника на
Въздушни войски. Възможно ли е всички да са били разрушени или да не са имали писти, откъдето да
излетят? По-зле: ами ако онези, които продължават да се прехвърлят мистериозно в Иран (досега 138) са
една от изненадите, държани от него в запас, като камикадзета в очакване да нанесат внезапен удар, със
съучастничеството и одобрението на иранците, за които да лъжеш в името на исляма, означава да отидеш в
Рая? Ами ако заедно с тях използва и ракетите, по една или друга причина неударени от Кен Харисън и
Бил Енкер? Саддам Хюсеин още не е победен, освен сухопътни войски има още и летящи оръжия.
Например, ракетите „Скъд“. Изглеждаше, че всичките са унищожени, но за по-малко от месец изстреля
шейсет и седем. Заедно със „Скъд“ държи в запас химическото оръжие, с което може да зареди бойната им
глава. Когато напускам КС-135, подполковник Джеф Найт разтревожено ме пита:
– А имате ли противогаз?
Големият страх тук е от ракетите „Скъд“ с химически бойни глави, те са в състояние да обгазят
градовете, докато срещу войските в пустинята може да бъдат изстрелвани снаряди с газ: според някои това
е скритият коз, който Саддам Хюсеин държи в запас от месец, ще го използва, когато няма да му останат
други ходове. Всеки път когато сирените завият (обикновено нощем, по време на най-сладкия сън, но
вчера също и по обяд), хората мислят че пристига „Скъд“ с химическа бойна глава, и когато падне
обикновена „Скъд“, убиваща по стария начин, всички благодарят на Бога, като че ли са били осенени от
неговата благодат. „Да, безпокоим се много заради ракетите с химически бойни глави“ – каза онзи ден
американският генерал Ричард Нийл. „Така е, защото е твърде възможно да се стоварят отгоре ни, защото
никога не сме се сблъсквали с тях и не познаваме начина за защита, не знаем нищо за тях“. После сякаш
поиска да се поправи, започна да превъзнася ракетите „Пейтриът“, прихванали над четиресет от шейсет и
седемте изстреляни от иракчаните „Скъд“. Но това послужи само за да задам един тревожен, даже мрачен
въпрос: какво ще се случи, ако ракета „Пейтриът“ прихване „Скъд“ или каквато и да е друга ракета с
химическа бойна глава? Неутрализира я като обикновена „Скъд“ или пък улеснява задачата ѝ? С други
думи, къде отиват отровните съставки от разрушената ракета „Скъд“? Когато бъде ударена обикновена
ракета „Скъд“ останките ѝ не остават в небето, падат върху нас. Ами ако заедно с тези останки отгоре ни
завали газ?
– Всичко зависи от височината на прихващането – отговарят ми уклончиво и малко притеснено в
www.spiralata.net 171
командването на операция „Пустинен щит“. – Ако се случи на височина четири-пет хиляди метра, газът
изчезва. Вятърът го отнася. Ако височината е две хиляди или хиляда метра, не е същото. Вместо да го
разнесе, вятърът може да го довее до нас. Ако се случи на височина под хиляда метра, например на
петстотин, в известен смисъл го улеснява. Разширява радиуса на действие, помага му да се разпръсне. Най-
вече, ако става дума за тежък газ като иприта“.
Други обаче са на мнение, че даже и на четири-пет хиляди метра газът не се разнася и рано или късно
пада върху нас. Признават, че в случая с химически „Скъд“ ракетата „Пейтриът“, почти безгрешната
ракета „Пейтриът“, с която американците толкова се гордеят, е безсилна или даже опасна. Тогава? Тогава,
заключават като разперват ръце, иншаллах. Както е рекъл Господ, каквото е намислил Господ, каквото е
пожелал Господ. За да се защитим, трябва винаги да имаме подръка противогаз, да не се разделяме с него
дори за да отидем от един етаж на друг или до ъгъла на улицата, да го нахлузим веднага щом чуем
сирените. Заедно с него и гащеризон Анти-АБХ. Освен гащеризона, допълнителна екипировка Анти-АБХ.
Ако не, да чукаме на дърво.
Противогазът е нормална маска от гума бутил, с филтър издържащ един месец. Да го имаш е лукс, в
по-голямата част от населението липсва, защото количествата са били изчерпани веднага: да го носиш на
лицето е мъчение и повечето хора (и аз между тях) го свалят почти веднага. Гащеризонът Анти-АБХ (А –
атомно, Б – биологическо, Х – химическо оръжие) е противно облекло, съставено от панталон, яке с
качулка, гумени ботуши и ръкавици. Неудобен, запарващ, потискащ, пречи на движенията и затруднява
бягането, тоест бягството. (За да го наложат на войската и да научат войниците да го използват, са били
нужни няколко седмици). Но е много трудно да го намериш, а когато го намериш, никога не отговаря на
размера ти, докато го облечеш, губиш толкова време, че за да ти е от полза вече трябва да е върху теб,
когато завият сирените. Допълнителната екипировка Анти-АБХ се състои от пликче с антишоково прахче,
девет обезболяващи таблетки, превръзка против изгаряния и три автоматични спринцовки върху чиято
опаковка пише: „Инжектира автоматично атропин 2 мг. Използвайте при поразяване от
нервнопаралитичен газ. Измъкнете жълтата запушалка, опрете зеления край в бедрото, натиснете, за да
инжектирате“. Заедно с всичко това – една нещастна книжчица, издадена от Комитета за гражданска
защита. „Кризата в Залива ни изправя пред мрачно бъдеще, предстоят бедствия и катастрофи. Чакат ни
драстични промени и разрушения, за които не сме подготвени. Мирът, лекият живот и благоденствието
вече висят на косъм, самото съществуване на Израел държи региона в състояние на война.“ – четем на
първа страница. „Не искаме да ви плашим, но е добре да се изплашите, докато четете тези инструкции, а не
когато катастрофата се стовари върху вас. Четете, четете, и както ни съветва Светият Коран, бъдете
внимателни“.
В случай на катастрофа, отговаряща на буквата А, тоест атомна бомба, книжчицата е подигравка.
Няма на света противогаз и гумен гащеризон, нито автоматични спринцовки и превръзка против
изгаряния, както и болкоуспокояващи таблетки и противошокови прахчета, които биха ни защитили от
тази бомба: знайно е. Единствената надежда е Буш да е сбъркал миналия ноември, когато каза че Саддам
Хюсеин е близо до придобиването ѝ. В случай на катастрофа тип Б, тоест биологична бомба, все същото.
Не се знае дали Саддам вече е разработил оръжие от този вид, но е известно, че неговите учени са
направили доста изследвания върху антракса: инфекциозно заболяване по добитъка, подобно на чума:
признаците са появилите се гнойни мехури, а болестта напредва колкото неудържимо, толкова и
невъзвратимо. Не съществуват антидоти, а противогазът и гащеризонът Анти-АБХ не помагат особено, за
да се защитиш от контакт със заразени хора или предмети. За да живееш, трябва да пиеш, да ядеш, да
ходиш по нужда, да се миеш. А за да пиеш, ядеш, да ходиш по нужда и да се миеш, трябва да свалиш
противогаза и гащеризона анти-АБХ. В случаите на катастрофа, отговаряща на буква Х, химическа бомба,
инструкциите обаче може да послужат. От тях разбираме, че Саддам Хюсеин държи в запас доста видове
химически оръжия. Най-напред, иприт: използван от германците в Първата световна война и от него във
войната с Иран. (Само че усъвършенстван, с дозирани количества сяра и азот, изгарящи всеки сантиметър
www.spiralata.net 172
открита кожа). Усеща се с обонянието, защото мирише на чесън или лук, понякога на риба, и с очите,
защото на цвят е жълтеникавокафяв. Атаката е безболезнена, нужно е малко време, докато се прояви със
симптоми като кашлица, кихане, подуване на очите и тежест в пикочния мехур. Противогазът е
незаменим, защото няколко вдишвания на газ са достатъчни да унищожат белите дробове и
храносмилателната система. Следва го люизитът, бойно отровно вещество на основата на арсена: не
толкова летливо, по-устойчиво, има почти същия ефект и цвят (разпознава се с обонянието, защото
мирише приятно на здравец или на плодове. Последиците напомнят на тези от иприта). Накрая,
нервнопаралитичен газ, тоест зарин, който Саддам използва срещу кюрдите през 1987-а. Заринът е
коварен, защото няма нито цвят, нито мирис и вкус (разпознава се само посредством детектор, който се
намира в допълнителната екипировка Анти-АБХ) и защото е доста по-бързодействащ от иприта и люизита.
Състои се от фосфорни киселини и производни на фосфора, на земята действието му се удължава, а във
влажна или мокра среда се усилва. Симптомите на заразяване са световъртеж, гадене, кашлица, диария,
следва парализа на лицето и крайниците. (Оттук следва необходимостта да си инжектираш незабавно
атропин). Убива поради задушаване или сърдечен инфаркт. Защитата е посредством противогаз и
гащеризон Анти-АБХ, ако ги сложиш за до пет, максимално девет секунди. Затова тежко ти, ако не си чул
сирените или си губил време след това. Миналата нощ дигнаха тревога в три сутринта и както много други
не ги чух: сирените на Рияд са слаби и заради плътно затворените прозорци воят им се смесва с бученето
на бомбардировачите, излитащи от близката военновъздушна база. Събудиха ме два жестоки удара по
вратата, после гласовете, приканващи ме да побързам, да напусна стаята: само докато се облека и мина
половин минута. Изгубих минута и за да нахлузя противогаза: не успявах да закрепя ремъците зад главата,
да отворя погрешно затворения филтър, други две се изнизаха в опити да облека гащеризона Анти-АБХ. С
други думи, бяха ми нужни три минути и половина, за да направя онова, което Комитетът за гражданска
защита препоръчва да се направи за пет, най-много девет секунди. В това време ракетата „Скъд“ беше
пристигнала, а „Пейтриът“ изпълнила задачата си. Останките падаха върху града.

Невидимата война на моллите

– Аз се питам за кого ще се моли саудитският народ в дните на Рамадан? За американците и
съюзниците им европейци, за техните войници и застаналите на тяхна страна кувейтци, египтяни и
сирийци: за американците и европейците, или за Саддам Хюсеин? Американците не водят освободителна,
а разрушителна война. Не мислят за друго, освен за разрушението на Ирак, държат се сякаш са забравили
Кувейт. От друга страна, какво ли ги засяга Кувейт? Нима за тях е нещо повече от бензиностанция,
претекст да се намърдат тук? Ако вместо това ъгълче от Арабия Саддам Хюсеин беше нападнал Уганда, и
окото им нямаше да мигне. Стига с тази война, престанете! Иракчаните страдат прекалено, много от тях
умират заради бомбардировките. Защо Буш не приема поне част от предложенията на Саддам Хюсеин?
Защо не заповяда на своите да прекратят огъня и не започне преговори за примирие?
Говори не някой палестинец от онези, дето хвърлят камъни по израелците, нито тунизиец, участващ в
мирно шествие, не е и алжирец, излязъл на площада, за да протестира срещу войната в Залива. Той е верен
поданик на негово Величество крал Фахд, саудитец, който носи дълга роба „туб“ и покрива главата си с
„гутра“, кърпа на бели и червени квадратчета, един мюсюлманин, който преди изгрев слънце, на обед,
следобед, вечер и след залез слънце се спира, за да се помоли на Аллах.
– Please, don’t write my name, не пишете името ми. Наричайте ме просто Халид.
Освен това е богат. Има две къщи в Рияд, две жени, процъфтяваща фирма за внос на компютри.
Говори чудесен английски, научен в Лондон, където е завършил икономика, обича да ходи на почивка в
Рим и Париж, чете „Араб Нюз“, тоест един консервативен вестник, и не обича Саддам Хюсеин. След
нахлуването в Кувейт е застанал на страната на онези, които са призовали за помощ американците.
www.spiralata.net 173
 – Ще Ви кажа и друго. Когато Шварцкопф10 започна да изгражда своята огромна Армада, въздъхнах с
облекчение. Но скоро тази въздишка се превърна в безпокойство и терзание, започнах да се питам:
„Милостиви Боже, а сега как ще се отървем от тях?“. Започнах даже да си пожелавам войната да не
избухне, или това да стане колкото може по-късно, а на 17 януари ми се доплака. Не ми харесва
американците да са у дома ми, да знам, че са в моите градове и в моята пустиня. Дразня се, като помисля,
че онези бомбардировачи излитат от моите градове и моята пустиня. Чувствам се виновен. И това чувство
на вина продължава вече месец. Цял месец, разбирате ли?
– Буш каза, че войната ще бъде кратка, бърза, и ние му повярвахме – намесва се друг, по-млад, около
трийсетте, когото ще нарека Шариф. И той верен поданик на негово Величество крал Фахд, и той облечен
с туб и с гутра на главата, също така богат, образован на Запад. (Живял е пет години във Вашингтон, за да
изучава политически науки). И той също е враг на Саддам Хюсеин. – Повярвахме им, защото се
заблудихме, че става дума за война като онази в Панама и Гренада, за една лесна и безболезнена операция,
приличаща на хирургическа интервенция за отстраняване на апендицит, а вече от месец разрушава Ирак.
Разрушава го и толкова, от Кувейт не е освободил друго освен едно островче половин километър. А сега,
когато Саддам изглежда склонен да преговаря, си прави оглушки. Генералите му продължават да говорят
за дебаркиране и наземна атака. Но кога най-после ще дебаркират, кога ще проведат тази наземна атака? В
навечерието на Рамадан? За нас Рамадан е символ на мир, братство в пречистването, период, в който
мюсюлмани от всички страни идват тук, за да се помолят в Мека. Ще е скандално, ако мюсюлманите от
всички страни се молят в Мека под грохота на оръдията и бих разбрал, ако някой от тях се възползва, за да
организира атентати. Вчера ми се обади един приятел от Джеда. Беше разстроен, започна да крещи:
„Трябва да изгорим американците! Трябва да ги избием! Трябва да ги изгоним!“ Макар и по-тихо, тук
много хора говорят същото. Ако говорехте арабски и интервюирахте хората по улиците, щяхте да чуете
нелицеприятни неща. А нима Вие вярвате, че саудитските войници и пилоти са доволни, когато стрелят по
иракските си братя? Пилотът, свалил два иракски самолета съвсем не е герой за нас. Когато каза по
телевизията, че е имал успешен ден, много от нас изпитаха срам.
– Аз се срамувах, когато видях снимката на осем морски пехотинци, танцуващи от радост около един
танк, защото в Багдад била разрушена някаква сграда – добавя трети, него ще нарека Тарик. На двайсет и
пет години, син на милиардер, шест години студент в университета на Лос Анджелис, където се е
дипломирал по история и философия. – Заседна ми буца на гърлото и се засрамих също и когато чух
историята за убежището, където загинали стотици деца, жени, възрастни хора. Американците дори не се
извиниха. Ставало дума за военен обект и толкова, а после добавиха, че ще продължат да бомбардират
цели по тяхна преценка. Американците не ми харесват. Не ми харесваха и по време на престоя ми в Лос
Анджелис. Бяха груби, вулгарни, по-специално черните, и не правеха друго, освен да ядат на муфта за моя
сметка в луксозните ресторанти. И без това си саудитец, имаш петролни кладенци, ми казваха. Понякога се
измъквах, като отговарях: „Не, не съм от Саудитска Арабия, а от Афганистан. Роден съм в Кабул, казвам
се Ибрахим и баща ми е овчар“. С иракските студенти обаче си живеехме добре, разбирахме се. Не
трябваше да започваме тази война, не трябваше. Тя даже не е война, а телевизионно шоу, което пълни
гушата на собственика на Си Ен Ен, онзи Тед Търнър, дето е с Джейн Фонда. Знаете ли колко струваха
трийсет секунди реклама по Си Ен Ен преди войната? Пет хиляди долара. А знаете ли колко струват сега?
Двайсет хиляди долара. Според Вас правилно ли е иракчаните да умират, за да може гаджето на Джейн
Фонда да трупа пари?
– Чуйте ме добре, защото думите ми засягат всички от Запада: при мисълта, че принадлежа към
държава, извикала американците, а заедно с тях и вас европейците, се чувствам предател. А моят молла

10
Генерал Норман Шварцкопф – командир на силите на антииракската коалиция по време на първата война в Персийския залив
(1990–1991). – Бел. ред.

www.spiralata.net 174
има право, когато казва че всички араби от тази страна на барикадата би трябвало да се чувстват
предатели. Включително и кувейтците.
– Вашият молла?
– Да, моллата. Той ми обясни онова, което не бях схванал.
Е, да. Никой не говори за това, защото който се е усетил, твърди, че е по-добре да не повдигаме
въпроса: не дразни лъва, докато спи. Но тук се води война във войната. Една невидима, неприкосновена,
непредвидена война и в известен смисъл по-ужасяваща от онази, водена с бомбардировачи, оръдия,
танкове, кораби, ракети „Скъд“: онази, която посредством един възроден антиамериканизъм лека-полека
настройва саудитците срещу Запада. Водят я моллите от крайните квартали и от по-маловажните джамии,
тоест духовниците, чужди на религиозната олигархия, която заедно с петте хиляди принцове на кралската
фамилия властва в страната. Подкрепят я интелектуалци и буржоа като тримата, наречени от мен Халид,
Рашид и Тарик, поддържат я даже някои членове на културно-икономическата върхушка.
И въпреки че се води скришом, безшумно, предпазливо, влиянието ѝ се долавя сред всички слоеве на
населението. Доказва го келнерът, който с неприкрита враждебност ти сипва кафето в чашата,
таксиджията, съпровождащ те до хотела, момичето в чадор, гледащо те с неприязън в убежището,
войникът в маскировъчен гащеризон, който почти ядосано ти проверява открития лист и даже шейхът,
поканил те да пиете чай от фалшива любезност. Неслучайно позивите срещу американците и техните
съюзници започват да циркулират из града. Заедно с позивите – протестите и проклятията на моллите,
записани на касетки.
– Тези касетки са идентични на касетките, които по времето на шаха минаваха от ръка в ръка в
Техеран, Табриз, Исфахан, Шираз – обяснява така нареченият от мен Халид. – Засега се разпространяват
скришом или ги продават изпод тезгяха на базарите. Но не си правете илюзии: занапред няма да са толкова
тайни. Рано или късно тези протести и проклятия ще стигнат до всички, както се случи в Техеран, Табриз,
Исфахан, Шираз.
Безполезно е да възразяваш, че американците и европейците са дошли да умират за тях, за техните
проклети петролни кладенци, за тяхната безопасност, и ако са им били антипатични, е трябвало да мислят
преди това. Няма смисъл да отвръщаш, че се знае кога започват войните, но никога кога ще завършат, че те
не държат сметка за Коледите и Рамаданите, че на тях не се стреля с шоколадови бонбони, а със
смъртоносни куршуми и трийсет дни война са малко, нищожно малко, освен това Ирак не е Панама, нито
Гренада. Ще си изгубиш времето, ако протестираш, че докато съюзниците бомбардират Багдад, то
иракчаните изстрелват „Скъд“ по Саудитска Арабия и Израел, заплашват ни с химическо оръжие,
подстрекават терористите, обещават ни да плуваме в собствената си кръв. Освен това безуспешно можеш
да твърдиш, че Саддам Хюсеин е един диктатор ала Хитлер, безмилостен човек, опасен за цялата
международна общественост и най-вече за имащите нещастието да живеят наблизо, следователно тази
война във войната е колкото безсмислена, толкова и неблагодарна. Дава си сметка сам.
– Знам добре, че думите ми може да изглеждат неблагодарни, лишени от логика и даже наивни. Но
действителността е точно такава и ако можехте да четете мислите на моя крал, ще видите, че те са сходни
с моите. Ние сме араби и араби от страна, която е ключова точка за исляма. Мека е тук, Медина е тук:
между един мюсюлмански кучи син и един християнски или атеистичен кучи син нашето сърце винаги ще
избере мюсюлманския кучи син. Между един опасен брат и един приятел чужденец винаги ще предпочете
опасния брат. Освен това аз не смятам, че американците и европейците са дошли да умрат за нас, за
нашите проклети петролни кладенци, за нашата безопасност. Те са дошли да умират заради себе си, за
своите интереси, за своите страни, тоест да повторят кръстоносните походи, да установят в тази част на
света превъзходството, за което винаги са бленували, а с поканата си ние саудитците направихме погрешна

www.spiralata.net 175
стъпка. Подхлъзнахме се на бананова кора, досега успявахме да стоим далече от нея. Това не е конфликт
между нас и Ирак. Това е кръстоносна война между нас и вас, между вашия начин живот и нашия, между
нашата религия и вашата. И още сме в първия рунд.
После избърсва една сълза и завършва:
– Искате ли да узнаете как ще завърши първият рунд? Дори и с цената на много убити, може би всички
онези жертви, които от месец насам се опитват да избегнат, като бомбардират Ирак, западните войски ще
победят. Кувейт ще бъде освободен. Багдад, Басра и другите разрушени градове ще бъдат изградени
наново от американците по начина, по който американците построиха отново разрушените по време на
Втората световна война градове в Германия. Ирак ще бъде издигнат наново от пресметливата щедрост на
един нов план „Маршал“. Някой в Сирия, Египет или Иран ще заеме мястото на Саддам Хюсеин, защото
той не е нищо повече от една закачалка, където да бъде окачена дрехата на поредния Саладин, а Саудитска
Арабия ще бъде големият губещ. Не толкова, защото ще бъде въвлечена в чудовищни промени и ще се
превърне в Япония на Дъглас Макартър или Иран на Хомейни, а защото никой арабин никога няма да си
прости, че е повикал тук чужденците.
Шест следобед, от минарето на близката джамия мюезинът призовава за вечерна молитва, в близката
авиобаза самолетите С-130, КС-135 и С-5 „Галакси“ излитат със страхотен грохот и във въздуха се разнася
лоша миризма, която не е вонята на газ. Това е вонята на предстоящите кръстоносни походи.

В пустинята вече се усеща мирисът на кръв

Очакването е почти мъчително. „Ще атакуват нощес, не, утре през нощта, не, вдругиден или до края
на седмицата“. Напрежението вече е нетърпимо, подхранвано от убедеността, с която американците
повтарят: „Готови сме, липсва само заповедта за атака. Let’s get this thing over and go home, да свършваме с
тази история и да се връщаме у дома“. Работата е там, че за да приключат с историята и да се приберат у
дома след дебаркиране и наземна атака, новите кръстоносци наистина рискуват да затънат в собствената
си кръв: ако през тези седем месеца Шварцкопф успя да събере най-голямата армия от времето на Втората
световна война насам, Саддам Хюсеин не е седял със скръстени ръце. Границата в пустинята, разделяща
Саудитска Арабия от Ирак и Кувейт по протежение на стотици километри, е минно поле, което трябва да
бъде преодоляно. Мнозина казват: „Още цял век по този пясък ще се стъпва с риск да станеш на
парченца“. Италиански и съветски противотанкови мини, разположени на трийсет метра една от друга,
могат да хвърлят във въздуха всеки танк М1А1 „Ейбрамс“ и за по-малко от шест минути да изпекат всеки,
който се намира вътре. Противопехотни мини, продадени им на умерената цена два долара и половина
бройката от самите американци по времето на президента Рейгън, с мотото „Get more bang per buck“:
спести пари. Мини с иприт или нервнопаралитичен газ, който те замайва и после убива...
– Те са най-коварните и най-трудни за откриване. Изучавам ги от осем седмици и още си нямам
понятие от тях – казва майор Къчъл, сапьор от морските пехотинци.
Например, мините Bouncing Betty или Скачащата Бети подскачат до метър и половина височина и
после избухват, за да се разпръснат на четири хиляди отломки. Toe Popper или Резачът на пръсти е голяма
колкото кутийка от боя за обувки и най-много да ти откъсне крака. Но такива мини има толкова нагъсто,
че ако войниците се втурнат на помощ на ранения си другар, и те се натъкват на тях, за да им се случи
същото.
Освен минните полета, траншеи и разположени триъгълно картечни гнезда: на всеки ъгъл по една
картечница 12,7 мм или миномет, защитен с бодлива тел и още минни заграждения. Зад картечницата и
миномета – войници, воювали вече осем години, умеещи да се защитават. Отвъд разположените триъгълно

www.spiralata.net 176
картечни гнезда, други траншеи за преодоляване, а после следва Републиканската гвардия,
супервойниците чийто живот е купен от Саддам Хюсеин с баснословни заплати, безплатни къщи и
автомобили, привилегии. (Също и картбланш за грабежи и изнасилвания.) Накрая, оръдията G-5, които са
(казват) най-добрите в света и имат далекобойност деветдесет или сто километра. Освен оръдията G-5, има
артилерийски установки за изстрелване на снаряди с иприт или нервнопаралитичен газ. Неслучайно около
стадиона на Хафар ал Батин, градче около отвоюваната зона, съюзниците изкопаха много дълбока яма
200Х300 метра, в състояние да поеме първите пет хиляди мъртви. Даже са я разделили на две секции,
едната за християни, другата за мюсюлмани, а втората на свой ред разчертана на квадрати, в които да
хвърлят мюсюлманите според тяхната националност. Има и табелки с надписи: „Саудитци“, „Кувейтци“,
„Египтяни“, „Мароканци“, „Алжирци“, „Сирийци“, „Катарци“. Докато ги гледат ужасено, хората се питат:
„Господи мой Аллах, кога най-после ще дебаркират и ще атакуват по суша? Господи мой Аллах, кога ще
започне онова, което Саддам Хюсеин определи като Майката на всички битки, Големият сблъсък между
доброто и злото?“
Някои смятат, че вече е започнал, началото му са сложили самолетоносачите „Уисконсин“ и „Мисури“
с оръдия 406 мм. (Всяко изстрелване на еднотонния снаряд е истински ад.) Заедно с „Мисури“ и
„Уисконсин“, морските пехотинци, които от два дни си проправят път през издигнатите от иракчаните
валове по границата, преодоляват ги и се позиционират от другата страна. След морските пехотинци,
хеликоптерите CH-47 „Чинук“, които в сряда са връхлетели в Кувейт, за да разрушат поне трийсет бункера
и да натоварят на връщане петстотин затворници. Тези събития представляват или поне предизвестяват
началото на сухопътната офанзива.
Други обаче са на мнение, че Майката на всички битки, Големият сблъсък между доброто и злото няма
да се случи, защото няма да е необходимо. Даже защото вече няма нужда от сухопътни действия. „Да,
дебаркирането и наземната атака бяха част от плана, но на война нещата не се случват по определения
начин. Плановете трябва да се променят често, да се пригаждат към неочакваното развитие на събитията,
кой можеше да предположи, че Шварцкопф би могъл да спечели войната само с бомбардировачите? Даже
и той не се е надявал. Може би не е смеел да се надява, че иракската авиация ще се изложи толкова,
колкото се изложи“.
После, като изхождат от предпоставката, че войната вече е спечелена заради деветдесетте хиляди
въздушни нападения на самолети „Торнадо“, А-10, Ф-15, Ф-16, Ф-18, Ф-111, Ф-117, Б-52 и така нататък, ти
обясняват тяхната гледна точка. Вярно е, казват, че за да спечелиш една война, въздушните атаки не са
достатъчни, да, затова е нужно да бъде проведена наземна атака и да завземеш неприятелската територия.
Но също така е вярно, че в случаите, когато конфликтът се развива в пустинята – място, където
противникът не може да се скрие и е подвластен на самолетните набези – това правило не важи.
Ако това не е достатъчно, би трябвало да вземем под внимание и: първо, ако изкопаната до стадиона в
Хафар ал Батин яма се напълни с трупове на американци, в Съединените щати ще избухне бунт, подобен
на онзи по време на Виетнамската война. Американците не понасят мисълта за многото техни жертви и ще
направят всичко, за да са възможно най-малко. Второ: Шварцкопф не е Уестморленд, тоест генералът,
който във Виетнам си спечели прякора Hamburgerhill Man, Човекът от хълма Хамбургер. (Хълмът е
наречен така заради броя на жертвите по него, около 600). По външния вид не бихме се съгласили:
височината от метър и деветдесет, сто и двайсет килограмовото тегло, суровото лице и грубоватото
държане могат да ни заблудят, но Шварцкопф е чудесен човек, интелигентен и чувствителен.
Изключителен стратег, командир, който мрази кръвта. Наясно е, че наземната атака и дебаркирането ще му
струват хиляди убити. Поне десет хиляди в минните полета, двайсет хиляди за иприта и
нервнопаралитичния газ. Почти още толкова за уменията, показвани от иракчаните в отбранителната
война и за така наречения „приятелски огън“: огънят от собствените позиции, който в хаоса на битката
убива наравно с вражеските куршуми. Затова няма желание да рискува с някоя хекатомба или да напълни
www.spiralata.net 177
заради излишна сухопътна атака и едно още по-излишно дебаркиране четиресетте хиляди ковчега,
изпратени му от Министерство на отбраната.
Колкото и да е хазартна, тезата е интересна. От логическа гледна точка (ако приемем, че войната се
подчинява на логика) е вярна. Добре, за да обезврежда мините Шварцкопф е докарал фантастични
съоръжения; танкове, снабдени с въже, което разхвърля пясъка на сто метра дължина и четири ширина,
като разкрива наземните; танкове с прикачен на предницата плуг, който изорава и изгребва заровените в
земята, а после ги събира както булдозера събира камъни и ги отнася; танкове с монтирани валяци,
подобни на онези от камионите на службата по чистотата, премитащи улиците в градовете ни. (Тези са
чудесни срещу Резача на пръсти и Скачащата Бети.) Но в битката е невъзможно да бъдат използвани някои
съоръжения и много войници все пак ще хвръкнат във въздуха. Добре, за да защити войските от иприта и
нервнопаралитичния газ е раздал на хората най-добрите противогази и гащеризони Анти-АБХ, които се
намират. Освен противогазите и гумените гащеризони има и усъвършенствана техника, откриваща
незабавно присъствието на отровен газ и концентрацията му. Но неговите експерти продължават да
твърдят, че знаят твърде малко по темата и на много позиции предпочитат да се осланят на по-
елементарни средства: курници, пълни с кокошки и петли, които служат като опитни животни, когато му
дойде времето. (This it not nice for the bloody chickens who give us fresh eggs, by the way – каза ми старши
лейтенант Марк Мартело в Дахран – but the bloody gas scares me tо death. I can bear anything but the bloody
gas. Да, това не е много приятно за проклетите кокошки, които ни даряват пресни яйца, но проклетият газ
ме плаши до смърт. Аз мога да понеса всичко, но не и проклетия газ.) Добре, за да неутрализира уменията,
показвани от иракчаните в защитната война, е обучил хората си чак до нивото на митичните Пустинни
плъхове от английската армия. Но си остават войници, повечето от които не са воювали никога, най-много
да са участвали в наказателните акции срещу Панама или Гренада. И ако успееш да преодолееш
препятствията, издигнати пред печата, да говориш с тях за минута, винаги чуваш все същата фраза: „I did
not enroll to make the war, I don’t know the war“. Аз не съм постъпил на служба, за да воювам, аз не
познавам войната. Колкото до загубите от „приятелски огън“, всеки журналист, бил във Виетнам, ще ви
разкаже, че в онази война една трета от 57 000 убити американци са свършили в гробището заради обстрел
от миномети, откоси от автомати или погрешна оръдейна канонада, дело на техните другари. В тази война
ще е същото. Тогава какъв смисъл има да се жертват с излишни десанти и сухопътни атаки? По-добре да
видим: какви са възможностите този десант и сухопътна атака да не се състоят?
Много са, възкликват поддръжниците на интересната теза (обикновено добре информирани военни).
Дори и в случай, че Саддам Хюсеин отхвърли плана на Горбачов, вдигайки врява, че ще воюва до
последна капка кръв, или ако Съветът за сигурност на ООН не сметне този план за приемлив. Подкрепя я
не само личността на Шварцкопф: намесва се и обективната реалност в иракската армия, която е далече от
мисълта да воюва до последна капка кръв и би се предала или оттеглила.
– Точно така, драга приятелко. На Саддам не му пука за неговите войници. Но на неговите генерали,
да. И като войска нямат търпение да напуснат Кувейт, да бият отбой и да се завърнат в Ирак. Или пък да се
предадат на съюзниците, за да се наслаждават на топла храна и да се чувстват защитени от бомбите.
Откъде го знаем? Много просто: от подслушването на радиосигналите, което електронното оборудване
извършва посредством спътниците и самолетите „Ауакс“. Както в Багдад, така и в Кувейт Сити, а също и в
Басра, Киркук, Мосул няма военен или цивилен иракчанин, който да не подслушваме. Хващаме всяко
съобщение, всеки телефонен разговор, всяка фраза на несъгласие, всеки замисъл.
Вярно е. Вчера поисках потвърждение от двама офицери и един от тях ми отговори.
– Кое е удивителното? Радиоподслушването винаги е било наш специалитет, нашите подслушвателни
системи днес са най-добрите в света и за да ги обслужваме, сме назначили хиляди специалисти, най-вече
египтяни.

www.spiralata.net 178
 Другият допълни:
– Хм, за иракската армия знаем доста повече отколкото Саддам. Даже прекалено много. Казвам
прекалено, защото когато знаеш всичко, се губи изненадата и удоволствието от успеха в трудните
начинания. Само за да Ви дам пример, помислете си за акцията на хеликоптерите СН-47 „Чинук“, които
попаднали близо до един батальон, готов да се предаде.
С други думи, възможно е тази война да приключи по начин, различен от предвижданията. Може би
това мъчително очакване не бива да ни тормози чак толкова.
– Най много да има една много яростна, но ограничена атака откъм югозападния ъгъл на Кувейт, за да
се мине в гръб на Републиканската гвардия и да бъде улеснено напредването на кувейтците, които заедно
със саудитците ще маршируват в столицата – завършват оптимистите.
Ами Буш? Как би реагирал той при липса на дебаркиране и несъстояла се атака, нали ги обяви, за да
измъчва Саддам Хюсеин? И още по-зле: как би приел едно прекратяване на огъня, разпоредено от Съвета
за сигурност, ако той приеме плана на Горбачов? Явно с раздразнение. С гнева на човек, лишен от
жадувано удовлетворение. „We’ll kick him in the ass“, ще го изритаме по задника, отговори неочаквано с
речника на морски пехотинец, когато Саддам Хюсеин заплашваше американците, че ще плуват в
собствената си кръв. Но в тези седмици омразата му към Жестокия Саладин е достигнала измерения,
достойни за шекспирова трагедия и той би искал да го накаже, унижи, унищожи, както унищожаваше и
продължава да унищожава неговите мостове, бункери, радари, железопътни линии, самолети. Би искал да
го види мъртъв или поне във вериги, за да го замъкне пред един нов Нюрнбергски трибунал. (Кой би
могъл да заподозре, че този спокоен американец с бледо лице и сдържан глас е способен на толкова
яростни чувства?) И донякъде е прав, разбира се. Ако Шварцкопф се откаже от последния удар, Саддам ще
се спаси. Като се спаси, ще остане на власт и ще бъде опасен за Запада и за петрола, от който Запада има
нужда, както наркоманът се нуждае от дрога, ще се превърне наистина в знамето, което много араби
виждат в негово лице: любимецът на Аллах, пълководецът, който е в ума на мъжете, в очите на жените, в
усмивките на децата, в мъдростта на старците и така нататък.
И все пак, господин Буш вече е получил известно удовлетворение. Онова, което Саддам Хюсеин му
поднесе на сребърен поднос, показвайки че нито е любимецът на Аллах, нито пълководецът, който е в ума
на мъжете, в очите на жените, в усмивките на децата и в мъдростта на старците, а един негодник, хленчещ
за помощ пред всички, за да спаси кожата си. Един страхливец, който се крие в бункерите, докато народът
му умира.

Войната, видяна от фронта

ЛИВИО КАПУТО: До нас стига оскъдна информация, но по нея съдим, че офанзивата се развива
доста добре. На теб как ти изглежда, след като си на фронта?11
ОРИАНА ФАЛАЧИ: Тук новините са малко. Случайно се оказах наблизо, докато Шварцкопф направи
кратка декларация: не мога да я нарека брифинг. Друга информация няма. Осведомиха ме, че вероятно
кувейтците ще се заемат с това, но когато всички отидоха в залата и очакваха новини, те казаха: „Няма да
има никакъв брифинг, събрахме ви само за да ви уведомим“. Никой не говори и причината се крие в
декларацията, направена току-що от Шварцкопф: „Не искаме да изложим на опасност развитието на

11
След четиресетдневни въздушни нападения войната в Залива се премести на сушата. В края на първия ден от сухопътните
операции завеждащият външните новини на „Кориере дела сера“ Ливио Капуто е записал този телефонен разговор с Ориана
Фалачи, публикуван на 25 февруари 1991 година.

www.spiralata.net 179
операцията“. Би трябвало да си дадем сметка, че сме в 1991 година: макар и Саддам Хюсеин вече да
разполага с една разгромена и разложена армия, тя все още е модерна, в състояние да прихваща
информация и новини. Да не забравяме, че докато бяха негови приятели, американците го обзаведоха с
разузнавателна служба на високотехнологично ниво. После унищожиха всичко с бомбардировките си и
един от неговите големи проблеми напоследък е липсата на комуникация. Офицерите, разположени на
различните позиции, едва ли не трябва да си пишат писма. Но честно казано, американците не могат да си
позволят журналистите да разказват на Саддам Хюсеин онова, което се случва. Намирам логика във
всичко това, като изключим прекалената строгост на правилата. Трябва да си даваме сметка, че и Саддам
Хюсеин гледа Си Ен Ен. Абсолютно невъзможно е да му се показва къде дебаркират войниците, какви
бойни действия ще водят и с каква техника. Вярно е, че понякога прекаляват. Току-що ми сведоха
дневната програма, в нея предупреждават журналистите в никакъв случай да не се опитват – по
оперативни причини и заради сигурността им – да отразяват войната за своя сметка и да се приближават
до воюващите подразделения, към която и националност да принадлежат. Предупреждават, че пътуващите
без ескорт репортери може да бъдат взети за заплаха за сигурността на военните части, а с това рискуват
да попаднат под приятелски обстрел. Истинска веселба.
Но струва ли ти се всъщност, че оптимизмът на Шварцкопф е оправдан?
Бих казала да. Шварцкопф беше изключително напрегнат, изглеждаше уморен, но сигурен в себе си,
напълно сигурен в себе си. Тонът му беше безапелационен, забързан, тип „оставете ме да си свърша
работата“, но в същото време изглеждаше, че зад строгия му вид се крие нещо като спотаено неверие,
сякаш самият той не вярваше, че нещата са тръгнали толкова добре. Шварцкопф тръгна напред чак след
като се увери, че нещата ще вървят гладко, но призракът на хилядите убити ни придружаваше, а е
придружавал и него чак до тази сутрин в четири часа, началото на офанзивата. Изглеждаше много
откровен, когато казваше по повод на убитите и ранените: „Много ниски загуби, даже изключително
ниски“. В думите му обаче липсваха триумфални нотки: започна с това, че новините са първоначални и се
базират на предварителните рапорти на полевите командири, затова би могло да се променят или да бъдат
доуточнени в следващите часове. Разбира се, че беше и доста предпазлив, но казаното от него беше
толкова показателно, че по някое време го попитахме дали иракчаните отстъпват, не отговарят на огъня
или се предават, и той отговори сухо: „И трите неща“.
Опиши ми този човек, явно си доста впечатлена от него.
Хареса ми. Хареса ми, защото изглеждаше като строга баба... От онези баби с мъжко излъчване,
властни, с големи гърди, широки рамене и яки ръце. Но по странен начин имаше и вид на добряк. Това
човечище, високо метър и деветдесет и пет при тегло сто и двайсет кила всъщност крие някаква благост
зад суровото си лице. Изключително сериозен, говореше добре, никъде не сбърка, внушаваше респект,
беше убедителен.
Както изглежда, иракската съпротива е доста по-лесна за преодоляване от очакваното. Говори
се за хиляди пленени, видяхме някои на екрана, заловени от саудитците, не впечатляваха особено. Ти
на какво мнение си?
Точно заради това преди малко говорех за спотаено неверие от страна на Шварцкопф, една изненада,
която зарази всички ни, защото в действителност никой от нас не е очаквал, че ще са изпаднали до такава
степен. Аз бях предизвестила възможността за масова капитулация на иракчаните, но от друга страна,
както останалите тук, не съм вярвала, че в първите десет часа съюзниците ще взимат в плен 5500 човека.
Много са, изключително много. Учудвам се най-вече защото иракчаните показаха във войната срещу Иран
колко са добри в защитата, колко са умели в позиционната война. Естествено противникът беше твърде
различен, но достатъчно страховит. Не мога да забравя и казаното от Тарик Азис в началото на войната, че
съюзниците ще изживеят тежки моменти, защото не са подготвени за война в пустинята. И добави: „Ние
www.spiralata.net 180
живеем в пустинята, познаваме я, американците не“.
Значи ти мислиш, че тактиката на почти четиресетдневните бомбардировки преди
сухопътната атака е била определящ, решителен елемент?
Да, определящ елемент. Стратегията на Шварцкопф подейства, тя всъщност е стара американска
стратегия. Във Виетнам не успяха толкова добре с нея, но това е преодоляна история. Но сега ме извини,
защото сирените вият отново... По дяволите, тук трябва да си слагаме противогазите... Чуваш ли ме с
нахлузен противогаз?
Боя се че не, да прекъснем за момент.
Ето, тревогата свърши. Изглежда ракетите „Пейтриът“ отново изпълниха дълга си. Можем да
продължим.
Като изходим от тази атака, която винаги може да се окаже с химическо оръжие, не ти ли се
струва че от иракска страна съпротивата е слаба, но затова пък има необичайна ожесточеност в
разрушаването на останалото от Кувейт и в гоненията на населението?
Историята с ракетите „Скъд“, които продължават да бъдат изстрелвани срещу Рияд и Дахран (сега
срещу Рияд, миналата нощ по Дахран) ми изглежда изключително показателна: това е отчаянието!
Иракчаните дотолкова са изпаднали в мизерия, че се отдават на ненужно жестоки, зверски действия, които
в нашите очи изглеждат безполезни; както умиращото куче, опитващо се да захапе със злоба. Случващото
се сега в Кувейт е изстрелване на ракета „Скъд“, умножено по милион. Там е умиращото зло куче, което се
опитва да си отмъсти както може. Да не забравяме, че Саддам Хюсеин разпореди по радиото: „Убивайте,
убивайте, убивайте без жал“! Кувейтците разказват, че докато американците настъпват (изглежда наистина
е имало парашутен десант на юг от град Кувейт), иракчаните продължават да избиват хора, да събират
момчета и да ги изпращат на бойната линия, за да воюват.
Усещаш ли от страна на кувейтците, с които контактуваш, нещо като жажда за отмъщение,
насочена срещу човека, разрушил една от най-богатите и щастливи страни в Близкия изток?
Желание за мъст не забелязах, но усетих омраза, но подобна на чувствата, които ние изпитвахме
някога към Мусолини и Хитлер. Те са много различен от нас народ и това обяснява много неща. Карат ме
да се сещам за филм, видян преди доста време, фантастика, в него един народ се предаваше на врага – а по
този на начин на смъртта – без да се съпротивлява. Като ги опознах в тези дни, разбрах как така на втори
август са се предали кротко на Саддам Хюсеин. Те обичат да говорят за оказаната съпротива, но аз не
вярвам да е била голяма. Може би в последните дни са се опитали да направят нещо, но не е било
значително, точно защото не е в природата им (не са имали армия, за да се защитят), те са миролюбив
народ, не са воини.
Според теб колко още ще продължи войната?
В този момент бих се учудила (въпреки че по природа не съм голяма оптимистка), ако продължи
повече от седмица. Но във войните не е възможно да се правят точни разчети. Американците поведоха
тази война с фразата: „We are on schedule, спазваме разписанието“. Но не вярвам, че написаният сценарий
ще продължи да се изпълнява по план чак до последния момент. Старо правило е, че ако на война нещата
могат да се влошат, те се влошават. Нещата никога не се случват според предвижданията, да, има
определен сценарий, но впоследствие той винаги бива променян. Под непредвидени ситуации разбирам
например, че прочутата Републиканска гвардия, която Шварцкопф никога не е подценявал, би могла да
окаже съпротива. Тази сутрин всички говореха: „Французите влязоха като нож в масло“. Подобни изрази
на Шварцкопф и през ум не му минават не само защото биха принизили усилията му, но и защото в
действителност сблъсъци е имало и ще има и занапред. Даже подчерта фразата, с която завърши речта си,
www.spiralata.net 181
като каза: „Досега офанзивата се развива с драматичен успех (направи ми впечатление прилагателното
драматичен), войските вършат чудесна работа, но няма да съм честен с вас, ако не ви припомня, че тази
битка е едва в началния си стадий, настъплението започна само преди дванайсет часа и войната съвсем не
е свършила“.
По твое мнение частите, които имат възможност да употребят химическо или
бактериологическо оръжие, дали са още в готовност да прибегнат до тези средства или на свой ред
са изгубили ориентир?
Американците твърдят, че са разрушили фабриките за бактериологическо и химическо оръжие, но не и
вече готовите химически оръжия. Даже потвърдиха, че преди седмица са преместени на фронта всички
химически оръжия, които иракската армия притежава. Разпределени са сред артилерийските установки.
Химически боеприпаси съществуват!
Според теб ще ги използват ли, или командирите на частите, убедени, че играта вече е загубена,
няма да поискат да утежнят собственото си положение, като ги употребят с риск да бъдат
изправени пред международен съд и съдени за военни престъпления?
Мисля че има заповед да бъдат използвани, но за да бъде приведена в действие, е нужна армия.
Армията се разпада, като изключим дивизиите на Републиканската гвардия, разположени на северозапад в
страната. Не ми се струва, че войниците, които тази сутрин пуснаха да влязат англичани, американци,
французи, египтяни, сирийци и всички други, са в състояние да започнат обстрел с химически оръжия. Но
все още липсват сблъсъци с Републиканската гвардия.
Нужно ли е да се стигне до Багдад, за да бъде спечелена тази война, или е достатъчно да бъдат
обкръжени войските в Кувейт и те да се предадат?
Смятам, че нито американските военни, нито англичаните или французите искат да стигнат до Ирак.
На Буш сигурно би му харесало това да се случи, както преди 45 години се реши да бъде превзет Берлин.
Но това е само мечта на Буш, не задача за армиите. Войските влязоха в Ирак по стратегически причини: за
да отрежат иракчаните в Кувейт от тяхната страна и да принудят Републиканската гвардия, скрита в
бункерите на северозапад в емирството, да излязат на открито и да се бият.
Видяла си много войни, както и аз. Тази струва ли ти се различна заради по-мощните средства, с
които се води, защото обучението е друго, както и духът е различен? Това война от ХХI век ли е?
В тази война не съм учудена от военната машина. Като познавам толкова добре и толкова дълго
войната във Виетнам, мога да кажа, че мощта на военните действия не беше по-малка. От гледна точка на
технологиите военната мощ беше на ниво, разбира се сега е по-рафинирана, напомня повече
„Междузвездни войни“. Онова, което ме впечатли най-много в тази война – освен нейната недостъпност –
е сцената ѝ. Аз винаги съм следила войни с дървета, хълмове, зеленина, хора; тук обаче войната е в една
грозна пустиня, жълта, без ляво и дясно, без напред и назад, нечовешка. Това море от пясък, където е
невъзможно да се скриеш, изключено е да избягаш, е нещо друго.

Празник в град Кувейт

Град Кувейт остана на тъмно в деня на освобождението си. Не само защото липсва електричество.
Облакът от черен пушек откъм кладенците затъмнява небето даже по обяд. Под прихлупения небосвод
празнуват заедно освободители и освободени.
На магистралата, водеща до град Кувейт, се виждат единствено танкове Т-55 и автомобили без гориво,
изоставени от иракчаните. Препълнени с телевизори, компютри, дребни украшения, дрехи, одеяла.
www.spiralata.net 182
 Саудитските военни върху техните танкове отстрани на пътя размахват автоматите си във въздуха,
правят с пръсти знака на победата и позират пред чуждестранните оператори и фотографи. Някои даже не
са в пълна униформа: вместо военната куртка носят разноцветни фланелки, а на мястото на войнишките
обувки – чехли или джапанки.
По улиците хората развяват чисто нови знамена – кувейтски, американски, английски и радостно
викат: „Thank you, Americans, благодарим ви, американци!“. Или пък „Bush! God save Bush!“.
Но на празника има и хора, оплакващи мъртвите или изчезналите си роднини. Спомнят си видените
или претърпени жестокости. Белезите на разрушението са видими: преди да си тръгнат, иракчаните са
подпалили хотелите „Шератон“ и „Меридиен“. Рухнал е дворецът Сейф, седалище на правителството.
Над всичко е тъмната завеса, застояла се над града. От всеки горящ кладенец (а запалените от
иракчаните кладенци са вече 500) се издига фуния черен пушек и на високото се смесва с останалите 499
фунии, превръща се в черен облак, който от изток на запад и от север на юг се разстила като мрачна
плащеница и слънцето не я пробива даже по обяд. И после, неприятните подозрения, че в тази история
нещо не се връзва, че в мъченичеството или в предполагаемото мъченичество на Кувейт сметките не
излизат, че много лъжи или преувеличения са в основата на смразяващите новини, прецеждани до днес
(избиването на извадените от кувьозите новородени, ежедневните изнасилвания, отделните убийства,
масовите екзекуции от последните часове и разрушенията, дело на войнишката сбирщина преди бягството
ѝ). Подозрението те обзема още когато автобусът с малцината журналисти, получили достъп, навлиза в
последната отсечка на магистралата Фахахел, водеща до града. Май вместо армия от убийци ала Хитлер
тази на Саддам Хюсеин е била съставена от вулгарни крадци, даже от мародери? Разбира се, имало е
убити, случвали са се жестокости, даже и в последните часове, но по магистралата Фахахел друго освен
танкове Т-55 и изоставени заради липса на гориво коли не се вижда: и едните, и другите претъпкани с
телевизори, компютри, хладилници, дребни украшения, женски дрехи, одеяла. По асфалта даже кутийки от
бижута (празни, разбира се), часовници за маса, кутии от храна, връзки пресен лук. Може би тук истината
е някъде по средата, както се казва: безполезно е да добавяме, че тази истина включва също и арабите,
изпратени в Кувейт, за да бъде поддържана тезата за освободената от тях, а не от Запада страна.
Насядали както им падне по танковете, спрени отстрани на пътя, саудитските войници размахват
оръжията си, разперват показалеца и средния пръст в знак на победа, позират пред операторите на една
телевизия, интересуваща се само от изображенията и толкова, но калъфите, покрили дулата на оръдията
им, разказват, че още не са произвели и един изстрел, само един поглед ти стига, за да заключиш, че доста
лъжи са се изговорили. Колкото до кувейтските войници, най-показателният от тях е един, облечен в дълга
роба туб, синя със златна бродерия: забавлява се с картечницата на блиндирания автомобил, опитва се да
разбере как действа. Спусъкът отляво ли е, или отдясно? Десет сутринта на 27 февруари, дата, която ще
остане в хрониките (ако не и в Историята) като деня, в който е освободен Кувейт. Подминавайки танковете
с розови и небесносини килимчета, автобусът пристига в покрайнините на град Кувейт и на първия завой
го блокира някаква тълпа: още не са видели никого и ни приемат като авангард на освободителите.
Опитите да изгладим недоразумението са безполезни, обясненията, че не сме освободители и сме тук само
за да гледаме, не помагат. Като размахват чисто нови знамена – кувейтски, американски, английски (но
кой ли ги е доставил, кой ги е раздал?), викат радостно: „Thank you, Americans, благодарим ви,
американци, Тhank you!“ Или пък „Bush! God save Bush! God save Bush!“ За няколко мига смущаващото
посрещане се превръща в ужасна врява. Жените издават гърления звук, с който в Бейрут оплакват
мъртвите: „Глуглу-глу-глу-глу-глуглу-у-у“! Младежи изразяват своя възторг, като пускат в небето откоси
от „Калашников“ и на вълни крещят прегракнало: „Иншаллах, иншаллах“! Четирима нещастници
пристигат с едно магаренце, от дясната му страна с боя е написано: „Аsmo Saddam, магарето Саддам“.
Всички се нахвърлят на клетото животно и му раздават ритници, юмруци, плесници, сякаш е Саддам, а
невинното животно реве от болка: „Хи, ха! Хи, ха“! Реве с магарешки рев, докато един мъдрец с
www.spiralata.net 183
благороден вид взима в ръка ремъка, с който са вързали магаренцето, и протестирайки, го отвежда, но
тогава се заформя друга безредица: надпреварват се да разкажат кой колко е страдал. „My sister raped,
насилиха сестра ми!“ „My father killed, убиха баща ми!“ Казват го с много страдание, с такава мъка, че
вярваш на думите им, но ако поискаш да узнаеш повече и ги попиташ къде и кога, отговарят мъгляво:
„Don’t know, не знам“. Ако попиташ за подробности по масовите екзекуции, извършени в последните
часове, същото. Но къде са тези мъртви, къде ги оставиха, къде ги погребаха? „Не знам“. Един споменава,
че са ги откарали някъде. Къде? „В Багдад“. И как? „С танкове, с камиони“. Сигурно е единствено това, че
в последните часове армията от вулгарни крадци, даже от мародери, е плячкосала много автомобили.
„Спираха ни и искаха ключовете. Ако протестираш и се защитаваш, те убиват с пистолетен изстрел“.
Оставаме почти половин час насред жестоката врява и вълнението на неточните, непълни разкази.
После се качваме отново на автобуса и минаваме край гъстия празничен шпалир на тълпата, запазила
вярата си, че сме освободителите и продължаваща с благодарностите, изминаваме още километър и на
втория завой отново ни спират. „My sister raped, my father killed, my car stolen“. Макар къщите около пътя
да са непокътнати, без нито една дупка от куршум по стените, нито счупена керемида по покривите, ни
казват, че центърът на града е разрушен, иракчаните са вдигнали във въздуха или са подпалили всички
сгради. Наистина ли? Наистина: „Go and see, идете и вижте“.
Но когато пристигаме в центъра, не намираме нищо от обещаното: като изключим липсата на вода и
електричество, градът и тук се представя непокътнат, а за да намерим белези от опустошение, трябва да
минем пред „Шератон“ и „Меридиен“. Иракчаните са подпалили двата хотела, преди да се изтеглят. А
после да посетим рухналия напълно дворец Сейф, седалището на правителството. От само себе си се
разбира, че в „Шератон“ и „Меридиен“ огънят е бил потушен, щетите не са непоправими, а дворецът Сейф
е бил миниран не сега, а преди шест месеца. В този смисъл, леко са се отървали. Не е разрушен даже
Националният музей, откъдето армията от вулгарни крадци, даже от мародери, е отмъкнала и изпратила в
Багдад най-красивата колекция от ислямско изкуство, съществуваща в света, хилядолетни скулптури,
турски и ирански накити, ръкописи от времето на Мохамед; в добро състояние е също и комплексът
Салхия, тоест комплексът от магазини, откъдето са взели даже и съдържащите стоката стелажи. Колкото
до посолствата, които обсадиха през август, не са пипнати. Включително американското, където
прозорците са отворени и пердетата се полюляват от вятъра. Освен това центърът е чист. Никаква следа от
боклуците, замърсяващи градовете, изтерзани от обсада или отстъпление. Никакви кървави следи,
зацапващи стените след разстрела на стотици хора. Единственото разтърсващо нещо е надвисналата над
безлюдния квартал тишина. Никой не крачи по улиците, никой не се подава от балконите или покривните
тераси. Прозорците са затворени, вратите залостени, тротоарите пусти: защо? Къде изчезнаха мъже, жени,
старци и деца, развяващи чисто новите знамена? Избягаха ли, или са мъртви? „Не са мъртви, скриха се.
Научиха, че в зоната е изостанал един иракски войник и трима импровизирани милиционери го издирват,
чудо ще е, ако го измъкнат от бърлогата“ – обяснява придружаващият ни саудитски офицер. После грабва
автомата, слиза от автобуса, сгушва се зад ъгъла на една сграда, върху която триумфално се е настанил
огромен портрет на Саддам Хюсеин, и ни казва да направим същото: всеки миг може да започне
престрелка. Подчиняваме се неохотно, убедени, че иракският войник е плод на неговата фантазия, и след
няколко минути тримата милиционери се появяват на покрива, за да скъсат едно иракско знаме. Фалшива
тревога, нямаше друго освен знамето, осведомяват ни подигравателно. После слизат от покрива с вид на
хора, извършващи нещо героично, застават пред огромния портрет на Саддам Хюсеин, изпразват
пълнителите в него и чудото се случва. Един по един прозорците се отварят, вратите се отлостват,
смятаните от нас за избягали или мъртви обитатели слизат на тротоара. Пресичат улицата, стрелят по
портрета на Саддам, после оформят кортеж от автомобили и, натискайки клаксоните, потеглят към
крайбрежието. Следваме ги и се питаме накъде ли са се запътили, а мястото, накъдето са тръгнали, е една
поляна, където ще се проведе митинг в чест на саудитските войници.
Вече е почти два следобед, откъм тъмния облак, откъм мрачната плащеница се промъква крехък
www.spiralata.net 184
слънчев лъч и представлението пред очите ни е още по-абсурдно от видяното тази сутрин в покрайнините.
Почти всички имат автомат или пистолет, а който няма нито автомат, нито пистолет, държи гранатомет
РПГ. Който няма гранатомет РПГ, е с противосамолетна картечница 50 мм и с този арсенал от оръжия,
според някои изоставен от иракчаните, според други доставен от членовете на съпротивата, се захваща
стрелба: прахосват неизползваните срещу иракчаните муниции. Никой не ги спира. Никой не им казва:
„Стига, има опасност да убиете някого!“. Всъщност няма кой да ги спре, да им каже: „Стига!“. От
четиресет и осем часа, откакто иракчаните са си отишли с плячката си, градът е напълно оставен на себе
си. Емирът Джабер ал Ахмад ас Сабах е останал с жените, децата и парите си в позлатеното изгнание,
предложено му от крал Фахд в Таиф, министрите му също и никой не се е заел да установи временно
правителство или комитет, който да се погрижи за властта.
За да не бъдат обвинени, че са нашественици, американците и европейците не си позволиха
удоволствието да влязат в града и изпратиха саудитците, онези розови и небесносини килимчета. За да
избегнат същото обвинение, саудитците останаха в предградията. А кувейтската съпротива може да бъде
извадена на показ.
– Толкова ми се искаше да участвам, да направя нещо, но всеки път, когато търсех контакт, не
намирах. Повярвайте ми, всичко направиха те – ми казва на чудесен английски един кувейтец,
наблюдаващ отстрани.
– Кои те? – питам го.
– Те – отговаря и ми сочи един американски офицер в маскировъчни дрехи и маскировъчна барета,
държи в ръце едно новородено и в тази поза ентусиазираната тълпа го снима.
– Даже и чисто новите знамена? – притискам го.
– Разбира се – показва ми едно гигантско, двайсет на десет метра сигурно са малко, което, носено
хоризонтално от запъхтяна група, минава през поляната.
– Както и лозунга „Ю Ес Ей, бог да пази Буш, благодарим американци, благодарим“, произнасян на
добър английски?
– Очевидно е – отговаря, и този път насочва вниманието ми към трима младежи, издигащи възгласи и
за премиер-министъра Мейджър. – Нали не се заблуждавате, че кувейтците знаят кой е господин
Мейджър?
В три часа следобед, следвана от благодарности, целувки, прегръдки, пронизителни викове, автоматни
откоси, зървам едно плачещо момиче, прегърнато от жена с напълно забулено лице. Момичето е на около
единайсет години, облечено е с дълга синя роба и черен чадор, невероятно красиво. Великолепни черти на
някоя Мадона, рисувана от Перуджино, прекрасни черни очи с дълги извити мигли, високо, изящно тяло,
походка на кралица.
– Как се казваш – питам я на английски.
– Лейла ал Хюсеин – хълца.
– Защо плачеш?
– Because me vеry sad, защото аз много тъжна – продължава да хълца.
– Защо си тъжна, днес всички са щастливи?
– Because my brother Habib not here to be happy, защото моят брат Хабиб не тук за да бъда щастлива –
не престава да хълца. – Habib dead, мъртъв.
www.spiralata.net 185
 После ми разказва, че Хабиб ненавиждал иракчаните и казвал: „Трябва да направим нещо, не може да
стоим със скръстени ръце и да гледаме как другите умират за нас“. Но един ден не се върнал вкъщи и след
месец тялото му било намерено под едно дърво, цялото изгорено и с нарязвания от шията надолу.
– Сигурна ли си? Ти видя ли го?
– Не. Разказаха ми – още не може да си поеме дъх.
– Ами ако са ти разказали лъжа, ако е избягал?
– Me not know, аз не знае. Но ако е избягал, аз пак ще плача.
Тогава жената с булото я потупва по ръката, казва ѝ нещо. Тя е майката на младеж, присъединил се
към кувейтската армия, дошла е насам с надеждата отново да види сина си, но не го намира и се страхува,
че и той е загинал в битката за освобождението на Кувейт.
– Сигурна съм, че не е мъртъв – казвам ѝ, като си мисля за кувейтеца, облечен с дълга синя роба туб
със златна бродерия, забавляващ се с картечницата на блиндирания автомобил, докато се опитва да
разбере как действа. – Малко войници от кувейтската армия са загинали. Даже мисля, че нито един. Почти
всички загинали в битката за освобождението на Кувейт са американци.
– Really, наистина ли? – възкликва учудено Лейла. После се навежда към жената с напълно забуленото
лице, информира я, че в битката за освобождението на Кувейт почти всички загинали са американци и
жената започва да ликува. Изпада във възторг и вика: „Allah akbar, Allah akbar, Господ е велик!“. Виковете
ѝ продължават, докато всички се втурват към средата на поляната, където се случва нещо. Тичам и аз
заедно с Лейла, и скоро разбирам.
Тримата милиционери са заловили несъществуващия иракски войник. Довели са го пред саудитските
военни, дошли за церемонията, и хората искат да го линчуват. Приближавам и го поглеждам. Едно човече
около четиресетте, с мургаво, мършаво лице, посивели мустаци и полуразкъсана униформа. Ранен е в
главата, вероятно другарите му са го изоставили заради това, овързан е със зацапан бинт с избила по него
кръв, очите му са бездънни кладенци от страх. От страх не може да преглътне чашата с вода, предложена
му от саудитските военни.
– You think this man the man who killed my brother, мислиш ли, че този човек е човекът, убил брат ми –
шепне ми Лейла и отново започва да хълца.
– Не, не мисля – отговарям, докато я отвеждам назад.
Четири следобед, откъм своето позлатено изгнание емирът е дал да се разбере, че ще се върне, за да
въведе военно положение; крехкият слънчев лъч е изгаснал и мрачната плащеница ни замята още по-
плътно, подозрението, че нещо не се връзва, че в мъченичеството или в предполагаемото мъченичество на
Кувейт сметките не излизат, се е засилило неимоверно, а войната е към края си.

Дни на омраза
– Моля ви, пуснете ме, моля ви! Моля ви, моля ви... – не престава с молбите младеж в синя тениска и
бял панталон, спрян на контролния пункт по крайбрежната улица. Докато умолява, трепери толкова
конвулсивно, че едва се задържа на крака, почти ще падне на колене. Трепери и върти облещени от ужас
очи, заели са цялото му лице и друго по него няма. Но бойците, които са го спрели – трима глуповати на
вид индивиди с маскировъчна униформа и червена лента на десния ръкав, нямат ни най-малко намерение
да го пуснат. От задържаните документи става ясно, че колата, с която пътува, е открадната от кувейтците,
и след като са му заповядали да сложи ръце на тила си, го избутват към стената. Насочват автоматите, все
www.spiralata.net 186
едно ще го разстрелят.
– Кой е? – питам придружаващия ме преводач.
– Един палестинец – отговаря безстрастно той.
– Какво ще му направят? Ще го разстрелят ли?
– За съжаление не, ще го предадат на полицията.
– И после?
– После не знам, зависи колко е виновен.
В това време тримата глуповати на вид индивиди с маскировъчна униформа и червени ленти на десния
ръкав го бият. Ритат по пищялите, налагат го по гърба с цевите на автоматите М-16 и хората наоколо
доволно гледат. Мъж, облечен в туб, вика: „Не губете време! Убийте го веднага!“. Изглежда доста ядосан,
когато тримата вместо да го убият, викат по радиото камионетка, за да го отведе.
На следващия контролен пункт е същото. Тук задържаните са двама брадати мъже, около
четиресетгодишни: работата върви на зле, защото и двамата са имали в джоба си револвер с патрон в
цевта: по законите на въведеното от призрачното правителство военно положение би трябвало да ги
разстрелят незабавно. Момиче в черна абая протестира: „Какво чакате, какво чакате?“. Свити на земята, с
белезници, двамата издават нечленоразделни звуци и даже не могат да произнесат „моля ви, моля ви“.
Междувременно в Салия, квартала, обитаван от доста палестинци, някаква сграда е обградена от
танкове на армията и войниците стрелят с картечниците по един прозорец, откъдето два силуета отговарят
с автоматни откоси. Офицерът, командващ локалната битка, ми обяснява:
– Трябваше да бъде рутинна блокада за арестуване на някои от хората на Арафат, виновни, че са
приютили непредали се още иракски войници, но едва приближихме и тези проклетници започнаха да
стрелят. Проклети да са, проклети да са! Искам да ги избия всичките!
Чак сега разбирам какво ми се е случило вчера вечерта. Исках да се прибера в хотела и тъй като
таксита няма, последвах примера на останалите: помолих да ме откара една кола в моята посока,
„Мерцедес“ с възрастен човек и младеж с американско яке и М-16 в ръка. „Okay, get in, качвайте се“ –
отговори ми възрастният, след като хвърли едно око на личната ми карта: тук журналистите ги носят на
врата си, нещо като пропуск, с който се избягват спиранията и въпросите на контролните пунктове. Качих
се, но вместо да ме придружат до хотела, отстоящ на десетина километра в източна посока, ме закараха на
сто километра в южна посока, около град Мина. Напразно се противях, напразно се ядосвах. Глух за
протестите ми, възрастният човек продължаваше да кара към град Мина, ако буйствах прекалено,
младежът ме заплашваше с автомата: „Shut up, shut up, мълчи!“. Абсурдното пътуване продължи почти два
часа. После възрастният спря изведнъж, посочи на младежа една горичка отвъд пътя и му каза „ialla,
върви“, а младежът измънка с уморен глас „sciukran, благодаря“ и слезе. Потъна в тъмнината със своя М-
16 и американското си яке, а възрастният ми каза: „Now I can get you to the hotel, сега мога да те закарам в
хотела“. Послужи си с мен и моя пропуск, за да спаси един палестинец.
Започнал е ловът на палестинци, тук синоним на колаборационисти, ако се възмущаваш, кувейтците
отговарят: „А вие европейците какво правехте в края на Втората световна война със сътрудниците на
германците? Благодаряхте ли им?“. Няма съмнение, че много палестинци са си сътрудничели с
иракчаните. Когато окупираха Кувейт, войските на Саддам Хюсеин водеха със себе си седемнайсет хиляди
следовници на Арафат, Абу Абас или на Абу Нидал, които имаха честта да ги подкрепят. Като се нарекоха
„Арабската бригада“, тези седемнайсет хиляди се настаниха в столицата заедно с нашествениците и им
помагаха всячески да упражняват терор. И още по-лошо: голяма част от живеещите в страната палестинци
www.spiralata.net 187
се присъединиха към тях: благодарение също и на този съюз окупацията беше толкова жестока.
– През август грабежите по къщите не бяха извършени от иракчаните – разказва Тамер ал Дакел,
придружаващият ме преводач. – В началото те се заеха само с опразването на болници и музеи, както
Музея за ислямско изкуство, в къщите въобще не влизаха. През август влизаха палестинците, обединили се
в ислямската бригада: казва Ви го един свидетел на опустошението. Да, опустошение. Разбиваха
ключалките и разграбваха всичко: мебели, килими, дрехи. Или пък влизаха в хранителните магазини,
изпразваха ги напълно и после препродаваха стоката на космически цени в магазините или на черния
пазар. Онези от Арабската бригада пък участваха в полицейските операции и хайките. Поставяха
пропускателни пуктове до тези на иракчаните и въоръжени с автомати „Калашников“, ни арестуваха. В
най-добрия от случаите ни принуждаваха да им предоставим колата или портфейла. Ако се
съпротивлявахме, бой. Бой и обиди. Аз се страхувах повече от тях, отколкото от иракчаните.
Разказва и Халифа ал Ганим, директор на компютърна фирма:
– Добре, не всички сътрудничеха на иракчаните. Някои даже се свързаха със съпротивата и ни
защитаваха. Спасяваха ни. Но повечето се държаха наистина зле и никога няма да разбера защо. Защо?
Ние в Кувейт винаги сме им помагали: държим ги тук от 1947-а и им даваме работа, жилище, безплатни
училища, безплатна медицинска помощ, отгоре на всичко не ги караме да плащат данъци. Благодарение на
нас много от тях забогатяха, а останалите могат да живеят достоен живот. Не в палатките като в Йордания
или в миризливи бараки както в Ливан. Никога не сме ги дискриминирали. Не сме се отнасяли с тях като
граждани трета класа. Назначихме ги на ръководни места в банките, университетските катедри и Арафат
го знае добре, тъй като е живял години в Кувейт, работил е тук като инженер. Тогава защо се държаха
така? Защо се съюзиха с нашите палачи? Някои отговарят: „Защото се заблудиха, че Саддам Хюсеин ще
им върне изгубената родина“. Този отговор не ми стига и се боя, че единственото обяснение се крие в
неблагодарността, с която отвръщат на всички, в омразата, изпитвана към всички и най-вече към онези,
които са толкова глупави да ги окайват. Помислете си колко добре са въоръжени, даже и сега, след като
войната е свършила.
Няма никакво съмнение, че са добре въоръжени, към глупостта да се съюзят със Саддам Хюсеин са
прибавили и тази с приготовленията за гражданска война, подобна на гражданската война, разтърсила
Бейрут през седемдесетте години.
– Когато иракчаните избягаха, те прибраха голяма част от изоставените в казармите оръжия и сега ги
притежават с хиляди. Хиляди автомати, картечници, миномети, гранатомети, тонове муниции. Всяка тяхна
къща е арсенал – твърди полковник Мохамед, началник на полицията в квартала Джабрил. – Още по-лошо
е това, че продължават да поддържат връзките си с участници в Арабската бригада, които не са заминали,
и със самия Абу Абас. Както и с Абу Нидал. Естествено може и да бъркаме, но сме в контакт с някои
секретни служби, осведомени по-добре от нас и имаме всички основания да смятаме, че Абу Абас е тук.
Може би и Абу Нидал. Дори и Карлос, терористът, за когото не се чува нищо от доста време. Но едно
нещо е сигурно – подава ми снимката на едър мъж с мустаци, изправен на иракски танк само по риза. –
Авли Батах, дясната ръка на Арафат е в столицата и няма да намеря покой, докато не го измъкна от
бърлогата му. В името на успеха съм готов да спирам всеки автомобил, да претърся всички квартали, да
разпитам всяко палестинско семейство, да арестувам всеки заподозрян. Поне двайсет процента от 250 000-
те палестинци, живеещи в град Кувейт, са в основата на предстояща атака срещу нас и аз не бих си
позволил да участвам в комедията с прошката и помирението.
А после продължава, сякаш му е заседнала буца на гърлото:
– Предстояща атака, да. Палестинците никога не променят начина си на действие. Благодарение на
международната подкрепа се появяват някъде и хленчат за помощ: „Аз съм без дом, аз съм без родина,

www.spiralata.net 188
евреите ми я заграбиха“. Трогнат от бедите им, ги приемаш, предлагаш им своята родина и по някое време
те ти я отмъкват. Според Вас справедливо ли е?
Намесва се неговият помощник капитан Халид.
– Някои ги оправдават. Хвърлят вината на техните водачи. Например на онзи кретен Арафат. Аз обаче
съвсем не ги оправдавам и оспорвам това мнение: всеки народ заслужава управниците си, водачите,
избрани от самия него, а кой е избрал Арафат? Кой продължава да си го търпи въпреки грешките и
промяната на възгледите, въпреки некадърността му? Аз ли?
Преценката на Тамер ал Дакел, Халифа ал Ганин, на полковник Мохамед и капитан Халед се споделя
от цялото население. Не намирам и един човек в град Кувейт, който да не произнася с гняв или омраза
думата „палестинци“.
Белезите на този гняв и омраза са видни даже по стените. Офисът, отворен от Абу Абас по време на
окупацията, е бил подпален, а онзи, държан вече години от Арафат, опустошен. Табелата на арабски и
английски отпред „Седалище на ООП“ е изтръгната, а на стената са закачени два големи плаката и на
първия пише: „Не искаме лицемери като крал Хюсеин и Ясер Арафат, не искаме гангстери като вас от
ООП. Палестинци, напуснете страната ни“. А втората: „Който ни изменя и ни предава на врага, не
принадлежи към Кувейт. Палестинци, излезте от нашите къщи и от нашата страна. Върнете откраднатото и
си вървете.“ Има и два постера на Саддам Хюсеин, изобразяващи го пред огромен букет с розови рози и
надпис: „Онзи, който ще ни донесе победа и мир“. Надписите са задраскани и сега върху единия пише:
„Онзи, който ни донесе смърт, разрушения и палестински предатели“. Другият казва: „Бъди проклет,
заедно с твоите палестински съучастници“. Едва спираш да ги прочетеш и фотографираш, изниква някой
кувейтец и вика: „Негодници! Позволявахме им да имат седалище тук, тези негодници! А за благодарност
откриха пропускателен пункт. Даже да минавахме по отсрещния тротоар, скачаха отгоре ни, за да ни
претърсват. Включително жените. Тях дори претърсваха по-охотно, за да ги опипват“. Или друг: „Онези
престъпници! Досега се отърваха само защото англичаните и американците са тук. Но щом си заминат, ще
ги избием всичките!“.
Ненапразно англичаните и американците побързаха да отворят отново посолствата си и двамата
посланици пристигнаха в града, преди да има на кого да връчат акредитивните си писма. И неслучайно
първата им работа беше да свикат командирите на армията и съпротивата, натоварени да поддържат реда в
града, още оставен на самия себе си: за да ги помолят да си отварят очите на четири.
Съществува чудовищната опасност, преди да се поведе гражданска война, подобна на войната
разтърсила Бейрут през седемдесетте години, да се случи клане както състоялото се в Сабра и Шатила
преди осем години. Допуска го също и Сюлейман Мутава, министър на планирането: той пристигна
миналата неделя заедно с министъра на здравеопазването, за да подготвят пристигането на принца регент
Саад ал Абдула ас Сабах. (Емирът Джабер ал Ахмад ас Сабах продължава да стои в позлатеното си
изгнание в Таиф и изглежда няма голямо желание да се завърне, защото дворецът му е разграбен, а да
живее по спартански никога не му е харесвало.)
– Да, вярно е, съществува тази чудовищна опасност, не мога да отрека. Така е, защото кувейтците са
много разгневени и освен това не всички изоставени от иракчаните оръжия са се оказали в ръцете на
палестинците. Голяма част от тях са взети от нашите. Днес ги използват за стрелба във въздуха, но утре
биха могли да стрелят по палестинците. Разбира се, военното положение им забранява да ги притежават:
който бъде заловен с оръжие у дома или в ръка, бива арестуван. И все пак, трудно ще бъдат накарани да ги
предадат. Представям си какво ще кажат: „Ако палестинците упорстват, защо ние трябва да предадем
нашето, нека изчакаме първо тях“. Освен това, проблемът не засяга само хората, снабдили се с оръжие за
сватбарска стрелба и удоволствие. Който е участвал в съпротивата, протестира: „Страдахме толкова много,

www.spiralata.net 189
така ли ни се отплащате?“.
Вярно, Сюлейман Мутава не вмъква, че съпротивата е била реалност, която тепърва трябва да се
доказва, и към тази реалност принадлежат групи, зажаднели да обявят несъществуващи акции за сметка на
иракчаните. Една от тях е „Леопард“, командвана от Ахмед и Адви ас Сабах: деца на починалия Файед ас
Сабах, брат на емира Джабер и на принца регент Саад Абдулах. Файед ас Сабах е бил особняк, нещо като
Рамбо, изпреварил времето си. Сражавал се в Синай с египтяните, в Бейрут с хората на Арафат, във
войната срещу Иран с иракчаните и до втори август е живеел с футбола в кръвта си: спорт, към който е
изпитвал фанатично благоговение. Едва научил, че войските на Саддам Хюсеин са нахлули в столицата,
скочил в своята кола специална поръчка и дал газ към изоставената резиденция на Джабер. Съвсем
самичък открил огън по танковете от прозорците и продължил да стреля, докато иракски откос го срязал
почти на две. Е, децата му Ахмед и Адви приличат на него. Ахмед ме прие в луксозната вила, служеща за
главна квартира на „Леопард“ и първото нещо, което ми каза, беше една самохвалщина ала Рамбо: „Ние
убивахме всеки ден по трима-четирима иракчани и за да избегнем репресивни мерки ги заравяхме“. Но
Адви му прилича още повече: навъсен, на двайсет и четири, винаги облечен в черен туб и въпреки
военното положение е затъкнал револвер в кобура си, както и автомат през рамо, заявява че не е успял да
отмъсти достатъчно за баща си, затова скоро ще удари сетният час на колаборационистите. Ако някой го
предупреди „Адви, не си създавай проблеми“, му се смее в лицето. Че кой би посмял да пипне племенника
на емира?
Да, надвисват нови трагедии над този град, в който продължава да липсва вода, електричество,
телефон, защото още никой не се е погрижил да възстанови иракските разрушения и където продължава да
липсва храна, защото вместо да се захващат за работа, хората си губят времето в приказки за отмъщение.
Наистина е възможно град Кувейт да се превърне във втори Бейрут.

Отчаяното бягство на иракския военнопленник

Пронизан от дванайсет куршума, охкаше в едно от отделенията на болницата „Мубарак“, където
лекуват ранените, заловени в последните дни: човек би казал, че вместо от войната се е избавил от
концлагер като Маутхаузен или Дахау. Заради недохранването лицето му прилича на череп с нос и очи,
ребрата по гръдния кош са опънали кожата до скъсване и се броят едно по едно, ръцете му са като клечки,
даже детски пръсти биха обхванали бицепсите им. Но преди всичко приличаше на старец. Толкова стар, че
го гледаш и се питаш дали наистина е иракски военнопленник, дали по-скоро не е кувейтец, попаднал
погрешка между иракските военнопленници. Приближавам и с помощта на преводача го питам дали ще ми
разкаже историята си. С отпаднал глас отговаря утвърдително и тогава включвам на запис. Следва
разговора ни.
ОРИАНА ФАЛАЧИ: На колко години си, войнико?
ДАКЕЛ АБАС: На двайсет и една, иншаллах, на двайсет и една. Ох, ох, боли! Ох, ох!
Двайсет и една?!?
Да, двайсет и една, двайсет и една... Роден съм в 1970-а... Ох, ох. Боли! Ох, ох!
Как се казваш, откъде си?
Дакел Абас, казвам се Дакел Абас. От едно село до град Ас Самава съм... Господи, яхаллах! Ох, ох!
Притеснявам ли те, Дакел, искаш ли да си тръгна?
Не, не си отивай. Толкова съм самотен! И после, като говоря, мисля по-малко за болките... Виж как ме
www.spiralata.net 190
подредиха, виж! Дясното рамо, лявото рамо. Десният хълбок, левият хълбок. Десният крак, левият крак. В
китката, в ръката... Дванайсет дупки ми направиха, дванайсет... Въпреки че Абдул вдигна бялото знаме.
Свали си белите гащи, върза ги на една пръчка и викаше: „Не стреляйте! Предаваме се, не стреляйте!“.
Кой е Абдул?
Абдул, викахме му Кюрда. Дето не изпълняваше и носеше бели гащи... Не знаеш ли, че в иракската
армия е забранено да се носят бели гащи? Също и бели фланелки, чорапи, носни кърпи. Саддам забранява,
защото с нещо бяло можеш да приспособиш бяло знаме и да се предадеш. Но Абдул никога не си сваляше
белите гащи. „Ще видиш, че ще потрябват. Нима ще стрелят по някого, който развява бели гащи, бяло
знаме!“ – казваше. И все пак те стреляха и... Ох, ох! Колко боли, яхаллах, колко боли!
Кои те, Дакел?
Онези, които ни засякоха на границата, онези с червената лента на съпротивата... Яхаллах, яхаллах!
Кой си е представял, че в Кувейт има съпротива? И кой е знаел, че са толкова зли? Зли, да, зли! След това
даже ме биха. „Ето ти, ето ти, насилнико! Крадец!“ Безполезно беше да им говориш: „Аз не съм изнасилил
никого, не съм откраднал нищо от никого. Но къде ти... Може би знаеха, че същия ден бях взел храната на
една кувейтка... Но бях толкова гладен. В казармата от седмици ни даваха по две филии хляб сутрин и
следобед, с вода, и когато видях онази кувейтка с пълна чанта яйца, банани, сирене... не издържах.
Протегнах ръка и казах: „Дай ми я!“. И тя ми я даде. Веднага. Без да протестира. Ох, ох! Колко боли! Ох,
ох...
Откога си войник, Дакел?
От година и четири месеца, яхаллах... Откакто онзи подлец, дето доносничи на кмета на селото, дошъл
да ме търси. Дошъл, свинята му със свиня, и попитал жена ми: „Къде е Дакел?“. А тя отговорила: „В
градината, бере краставици“. „Тогава иди му кажи, че до два часа трябва да се яви в окръжието“. Яхаллах,
яхаллах... Точно аз, дето винаги съм имал страх от войниклъка, от казармите и градовете, където толкова
много хора четат вестници и повтарят написаното в тях. Аз съм селянин. Не ми харесват казармите и
градовете. Обичам да съм си на село, да отглеждам краставици, лук, патладжани. И после, войниците
отиват на война. На война се мре. Или те раняват, или те убиват. Баща ми го убиха на война. Войната
срещу Иран. Чичо ми също. Иранската война. Разбираш ли?
Разбирам. И какво направи, когато доносникът на селския кмет каза на жена ти да се явиш до
два часа в окръжието?
Ами явих се. Нашият кмет е толкова лош. Винаги говори, че Саддам е велик човек, голям командир,
който ще прослави Ирак. Тежко ти, ако научи, че си казал обратното. Предишният кмет не беше такъв.
Държеше се добре. Мразеше Саддам. Казваше, че е лъжец, смешник, крастав кучи син, бандит, заобиколен
от бандити, престъпник, който си строи дворци за сметка на народа. И не ни шпионираше. Но един ден го
арестуваха, после го разстреляха и на мястото му сложиха онзи, дето ни праща доносници. Явих се, явих
се... И след като облякох униформата, ме изпратиха в Басра, сред хората, които четат вестници и повтарят
написаното в тях. Сложиха ме в артилерията, там не познавах никого, всички идваха от други краища,
говореха различни диалекти от моя, не разбирах какво казват и нямаше свестни мюсюлмани освен Абдул...
Защото той беше любезен. И милосърден. Говореше моя диалект, въпреки че беше кюрд. Юли месец точно
Абдул ми обясни казаното на войниците от полковника.
И какво каза той, Дакел?
Че скоро ще отидем да защитим Кувейт.
Да го защитите от кого?
www.spiralata.net 191
 От американците и израелците, които искат да го окупират, за да взимат петрола му. Ох, олеле, колко
боли! Ох, ох!
А ти как се почувства, като чу за плана да защитите Кувейт от американците и израелците,
които искат да го окупират и взимат петрола му?
Трябва да кажа, че се почувствах добре. Добре. Почти ми премина страха от военната служба. Защото
ми се стори правилно. Кувейт винаги е бил толкова добър с нас, винаги са ни помагали... По-специално по
време на войната с Иран. Всички онези пари, месо, ориз, плодове. Аз никога не съм ял толкова плодове,
както по време на войната срещу Иран. И после, Кувейт е мюсюлманска страна, братска страна. Сигурно
ще бъдат много доволни, като ни видят да влизаме, мислех си. Колко ли ще ни се радват. Но когато
стигнахме там, веднага промених мнението си. Разбрах, че Саддам отново ни е излъгал. Хората ни гледаха
с омраза, децата не ни се усмихваха никога... Веднъж ми попадна един бонбон. Подари ми го Абдул, не
знам къде ги намираше. Спрях едно дете и му казах: „Искаш ли един бонбон“, а то хукна, като викаше
майка си за помощ. Ох, олеле, боли. Яхаллах, колко боли, боли! Не ми минава даже като приказвам.
Кога пристигна в Кувейт, Дакел?
В края на октомври, тогава изглеждаше, че американците и съюзниците им ще започнат скоро войната.
Страхувах се много. Целият свят се беше настроил срещу Ирак, включително арабите, на наша страна бяха
само палестинците и йорданците, в моята част всички казваха: „Тази работа ще свърши зле, ще свърши
зле“, всички. От войниците до офицерите. И като говореха така, постоянно обиждаха Саддам, мнението им
за него беше като онова на арестувания ни и после разстрелян кмет: лъжец, смешник, крастав кучи син и
така нататък. Офицерите също, да. Като се започне от капитана: „Не му стигна осем години война“,
казваше той. „Сега иска да ни въвлече в друга, престъпник такъв. Ако можех, бих го удушил със
собствените си ръце.“ Много от нас искаха да избягат на север.
А ти?
Аз също. В Иран. Защото когато беше дошъл в отпуск, преди да умре, моят баща ми каза: „Дакел,
хората които говорят срещу Саддам, имат право. Той не се интересува ни най-малко за умиращите
войници. За него те са пушечно месо, и толкова, животни като кравите, камилите, овцете. Ако захване
друга война, ти трябва да изчезваш. Трябва да избягаш на север, в Иран. Там отглеждат краставици, лук и
патладжани по същия начин както в Ирак“. Абдул не. Той не искаше да отиде на север, в Иран. Казваше,
че кюрдите ги убиват също и в Иран и предпочиташе да избяга на юг, в Саудитска Арабия. Един ден каза:
„Реших, отивам“. После не тръгна, защото капитанът му разкри, че на юг всичко е минирано и че ако
премине границата от Кувейт към Саудитска Арабия, ще хвръкне във въздуха. Ох, ох! Колко боли,
яхаллах! Колко боли!
А ти защо не отиде в Иран?
Защото се изплаших. Опасно е да дезертираш, да знаеш... Ако те хванат, те разстрелват. Ако не те
хванат, арестуват семейството ти. Прибират жена ти, майка ти, сестрите, братовчедите и ги откарват в
затвора. Да знаеш, една нощ премислях. Почти бях тръгнал. После реших, че ще е по-добре да остана
където съм и когато войната избухна, се уверих в правилността на решението си. Защото по това време
всички казваха: „Ще видиш, че Саддам ще се оттегли. Не може да издържи на тези бомбардировки, ще
изостави Кувейт и ще се приберем у дома“.
Наистина ли?
Да, да. Даже офицерите говореха така. Аз ги чух. Една вечер минах покрай палатката на командира и
той викаше с доволен глас: „Оттегля се, оттегля се! Разбра, че американците не се шегуват, че е загубил
тази война още в деня на започването“! А друг офицер се смееше: „Да, да и аз мисля така. Нека сме в
www.spiralata.net 192
готовност. Така по време на изтеглянето ще се предадем на американците и ще отидем в Америка с тях“.
Но друг им възразяваше: „Не бъдете песимисти, не забравяйте, че ние имаме газ“. Да, да, в моята част
също. Имахме артилерийски снаряди с газ. Бяха ни ги доставили през декември с хеликоптери, единствено
те ни даваха някаква сигурност. Но после се чу, че американците също имат и тази сигурност изчезна.
Откъде чухте, че американците също ги имат?
Много просто. Един ден офицерите ни изкараха на проверка и на коланите си имаха противогази. Ние
войниците се ядосахме много, Абдул протестираше: „Не е справедливо, не е справедливо!“ Ох, ох! Каква
болка! Сега ме боли и ръката... Ох, ох...
Но ако сте имали снаряди с газ, защо не сте ги използвали?
Не знам. Може би заради посоката на вятъра. Един офицер казваше: „Дано не ги изстреляме, когато
вятърът духа срещу нас. Вместо американците, ще измрем ние!“. Вече се беше случвало във войната с
Иран, разбираш ли? Или пък защото така и не дойде заповед от Ирак, Саддам не я изпрати навреме. Когато
американците ни атакуваха по суша, всичко се разви толкова бързо... Моята част не успя да влезе в битка.
Имаше само голямо объркване и толкова. Например, един офицер тичаше и викаше: „Заповедите, какви са
заповедите?“. А друг му отговори: „Вече не пристигат, нямаме връзка с командването и тила!“. Накрая
един сержант изкрещя: „Тръгваме! Оттегляме се, тръгваме“ и ни разказа, че много от офицерите вече са
избягали с автомобилите на кувейтците.
Кога се случи това, Дакел?
Неделя вечерта, струва ми се... Или беше понеделник? Не си спомням. Не помня почти нищо от
последния ден и последната вечер, защото тогава се страхувах повече от всякога... Главата ми беше празна
като тиква. Мога само да ти кажа, че сержантът имаше право, наистина много офицери избягаха с колите
на кувейтците, а ние не можехме да тръгнем с камиони, защото камионите вече бяха заминали. Абдул каза:
„Добре че имам бели гащи, с тях ще мога да се предам“. А после: „С камион или без, аз тръгвам. Тръгвам
пеша, който иска да ме последва“. Последвахме го десет човека. С автомати „Калашников“ и малко
патрони. Но беше толкова тъмно, толкова задимено, знаеш, пушека от кладенците, запалени от сапьорите,
веднага загубихме ориентация. Мислехме, че сме се насочили на запад, към границата с Ирак, но
посреднощ се усетихме, че вървим на юг, към Саудитска Арабия. Разбрахме го, защото саудитците
започнаха да стрелят и убиха шестима от нашите. Двама от Басра, двама от Бакуба, един от Сюлеймания и
един от Самара. Много съжалявах. По-специално за онзи от Самара, беше само на шестнайсет години, и за
онзи от Сюлеймания, на шейсет, но пак го бяха принудили да отиде на война. Ох, ох. Боли, боли... Не мога
да говоря повече. Много ме боли...
Опитай все пак, Дакел.
Ще опитам, ще опитам... Докъде стигнах? Аха, да, до саудитците, дето започнаха да стрелят... После се
върнахме обратно. Когато убиха онези шестимата, се върнахме назад. Сутринта стигнахме до пътя за
Яхаран, дето води на запад, тоест към границата с Ирак. Но вече бяхме толкова уморени, изгладнели,
паднали духом и объркани, че Абдул се просна на земята и възкликна: „Или ще намерим някой автомобил
да ни откара до границата, или ще си събуя белите гащи и ще се предам“. Миг след това мина колата с
палестинеца. Добре облечен палестинец, елегантен. Спря и ни попита: „Иракски войници ли сте? Искате
да стигнете до Ирак? Аз съм палестинец от Йордания. Ще ви закарам в Ирак“. Иншаллах! Иншаллах!
Олекна ни на сърцето, почувствахме се на седмото небе. Но когато понечихме да се качим на колата, той
вдигна ръка и каза: „Сто двадесет и пет динара на човек“.
Поиска да му платите?
Да. Сто двадесет и пет динара на човек. Но откъде толкова пари?!? Армията ни плащаше по петнайсет
www.spiralata.net 193
динара месечно, а последните два месеца нищо. Изпразнихме си джобовете и събрахме общо осемдесет
динара и половина. Показахме му ги, и обяснихме че повече от това нямаме. Тогава той поклати глава,
включи на скорост и си замина. Един палестинец... като си помисля! Един от онези, които бяха на наша
страна! Яхаллах, яхаллах, светът е толкова лош! Толкова гаден, яхаллах!
Трябвало е да насочите автоматите, да се качите...
Бяхме толкова уморени, казах ти вече. Толкова изгладнели, паднали духом и объркани... А той тръгна
изведнъж, с голяма скорост, изненада ни, разбираш ли?
Разбирам, разбирам... кажи ми какво се случи после.
Случи се това, че от яд захвърлихме оръжията. После се окуражихме, тръгнахме отново и към залез
слънце стигнахме границата. Границата, да... Нямаше повече от двеста-триста метра между нас и Ирак.
Вече ми се струваше, че виждам Ас Самава, моята къща, жена ми, градината с краставиците. Но онези с
червените ленти от съпротивата се усетиха и: „Спрете! Спрете или ще стреляме!“. Спряхме и Абдул каза:
„Момчета, дойде време да сваля белите си гащи“. После смъкна панталона си, свали си белите гащи, върза
ги на една пръчка, търкаляща се на земята и направи бяло знаме. Започна да го развява и викаше: „Не
стреляйте, предаваме се, не стреляйте“! Но въпреки това те стреляха и го убиха.
Убиха го?
Да. Абдул е мъртъв. Мъртъв, мъртъв...
Не плачи, Дакел.
Абдул, най-порядъчният от всички. Най-добрият, най-умният, най-състрадателният... И толкова
държеше на онези бели гащи... Дори и вече да не бяха толкова бели, но смяташе, че ще му спасят живота...
Вместо това те го погубиха. Умря заради тях. Онези от съпротивата бяха злобни хора.
Но и вие сте били такива с тях, Дакел.
Аз не, аз не!
В Кувейт убивахте, измъчвахте, грабехте...
Аз не, аз не! Аз съм един клет селянин, отглеждащ краставици, лук и патладжани, незначителен човек,
и никога не съм сторил зло на някого, заклевам се! Заклевам се, заклевам се! Единствено взех храната на
онази кувейтка, тя ми я даде... казах ѝ „Дай ми я“ и тя я даде... Никого не съм убил, никого не съм
измъчвал, никого не съм ограбил... Абдул също се държеше добре! Онези от Републиканската гвардия се
държаха зле! Както и хората на тайната полиция Савак, те работеха с палестинците! Повярвай ми,
повярвай ми!
Добре, Дакел. Ще се опитам да ти повярвам. Сега си почивай, мисли за завръщането си у дома.
У дома? Но аз не мога да се върна у дома! След като съм захвърлил автомата и съм ти казал онова,
което ти казах, ако се върна у дома, съм мъртвец! Защото онзи зъл кмет ще съобщи за мен на Саддам, а
Саддам ще заповяда да ме разстрелят. Не, не! Аз не искам да се върна у дома! Искам да отида в Иран!
Яхаллах, яхаллах! Нима американците ще ме изпратят у дома? Яхаллах, яхаллах, кажи на американците, че
ако ме върнат в Ирак съм мъртъв.
Град Кувейт, ужасите на мъченията са в моргата
В моргата на болницата „Сабати“ ужасите, извършени от войските на Саддам Хюсеин в емирството, са
пред очите на всеки, който има сили да погледне под чаршафите, които са чисти. Измъчвани, обезобразени
от невероятни мъчения тела: безмълвно свидетелство за претърпените от един народ страдания, повече от
www.spiralata.net 194
седем месеца. Това се е случило на около трийсет хиляди кувейтци, които по оценка на министъра Абдул
Рахман ал Авади са били измъчвани, убити или изчезнали безследно. Вероятно погребани в общи гробове
или просто „хвърлени в морето“. Един кувейтски лекар обяснява, че „безмълвните тела те парализират,
толкова силно изкрещяват страданието си“. Глави без очи, изтръгнати със сила с попаднали под ръка
железа, срязани от тел ръце, пистолетни изстрели от непосредствена близост, отпечатани по слепоочията,
изгорени с оксижен глави. После лекарят отваря едно от хладилните чекмеджета: вижда се човек, чийто
корем е бил раздран с нож, а срезовете са с форма на арабски букви: безполезно, непонятно и отблъскващо
пропагандно послание от така наречената „Майка на всички битки“.
Джара, заложниците от Басра
Хиляди се тълпят в двора на болницата, плачат и крещят: майки, съпруги, братя на кувейтците,
депортирани в Ирак от хората на Саддам Хюсеин. В болницата на град Джара са пристигнали първите
автобуси на Червения кръст с хиляда и двеста заложници, освободени от властите в Багдад. Събрали са ги
в град Сафуан, измъчени, гладни, уморени. Дотам са отишли пеша от Басра.
– Доведохме ги тук – казва Абдул Карим Джафар, завеждащ Червения кръст на Кувейт – за
първоначален медицински преглед. Състоянието им е много лошо. Иракчаните са нарушили член четвърти
на Женевската конвенция, не са ги върнали, просто са ги изоставили.
Карим Джафар не преувеличава: завърналите се хора имат вид на оцелели. Разказите им са кошмарни.
Един човек разказва, че са го пленили само преди петнайсет дни:
– Държаха ни в концлагер в предградията на Басра, без вода и на комат хляб. Пиехме дъждовна вода и
ядяхме храна, която не се дава дори на животните.

Черен облак над Залива

Когато една война свърши и се върнеш у дома, винаги остава по нещо за разказване: неизползвани
бележки, незаписани истории, защото когато е настъпил моментът да използваш първите и да запишеш
вторите, се е случвало нещо по-важно за теб или ти е изглеждало по-важно. По-неотложно. Това, което
следва, е неподредено изложение на онези бележки и истории: низ от спомени, скътани в куфара заедно с
една каска, бронежилетка, гащеризон Анти-АБХ и противогаз.
– Ела, ела, не бягай! Виж какво ще ти дам, ела! – моли Юсеф ал Ветаид и подава прясна сардина на
изцапания с петрол корморан, дишащ тежко върху една скала на Абу Али, може би най-съсипаният остров
в Залива.
Междувременно опитва да приближи, за да го хване и сложи в кутията, та после да го занесе в Ал
Джубаил, където заедно с доброволците от проекта Спасяване на дивата природа вече е върнал към живот
триста и петдесет умиращи птици. Но облепеният с петрол корморан поема тежко въздух върху скалата на
остров Абу Али и не иска да бъде спасен. Знае, че на стотици километри морето вече не е море, небето
вече не е небе, животът вече не е живот. Разбрал е, че с редки изключения, на които не бива да се
доверяваш, хората са зли и отварят люковете на огромни цистерни, за да изливат във водата някаква тъмна
и леплива гадост, сковаваща перата тиня, пречеща ти да летиш. И вместо да тръгне насреща му и да
приеме прясната сардина, решително отстъпва. После прегъва дългата шия, клатушка се на крака и ни
обръща гръб, отдалечава се, стига до тъмната леплива гадост и потъва в нея. Самоубива се като човек,
който не вярва вече в нищо, изгубил всякаква надежда. За няколко мига се превръща в черен барелеф
помежду хиляди черни барелефи: това остава от кормораните, чайките, зеленоглавите и шилоопашатите
патици, чаплите, свирците, албатросите, убити от лудостта на Саддам Хюсеин.

www.spiralata.net 195
 Мъртви са поне шейсет хиляди, от деня, в който онзи луд заповяда да отворят огромните цистерни на
Кувейт, за да бъдат излети в Залива милиони барели петрол. Остров Абу Али е хекатомба на редки птици,
също и остров Харкуз. Както и остров Каран, островите Джана, Джина, Джазират, Дава ал Дафи. Не са
подминати и плажовете, простиращи се от град Кувейт до Ал Джубаил. Мъртви са и много делфини,
китове, гигантски костенурки и морето е неузнаваемо: вместо море прилича на боклучище, клоака за
събиране на изпражненията на човечеството. Ако не вярвате, опитайте да летите отгоре с хеликоптер. Аз
не вярвах. После летях четири часа с хеликоптер. И неведнъж усещах, че ми секва дъхът. По протежение
на брега огромно петно от петрол покрива водата като със саван, във всяко заливче и гънка припляскват
шамарите на противната тиня и даже да летиш на височина петстотин метра, вонята изпълва ноздрите ти.
Стяга гърлото ти. Навътре саванът се е разкъсал на ивици и нагънати ленти, обезобразяващи синевата. Или
пък вече е потънал, за да се отложи върху кораловите рифове, ливадите от водорасли, туфите морска
трева, осигуряващи храна за ракообразните. При потъването е оставил на повърхността мазен филм, който
пречи на слънцето да филтрира водата и рибите се носят по повърхността: вкочанени, задушени. Не трябва
да забравяме, че Заливът е нещо като котловина, Ормузкият проток е едва четиресет и осем километра и са
нужни петдесет и четири години, за да се обновят водите му откъм Индийския океан. Тоест котловината да
се изчисти отново.
– Бихме си казали, че е само грозна гледка и толкова, нали? – мърмори Юсеф с гневна физиономия на
младоликото си мургаво лице. – Бихме си казали, че е само обида за естетиката, беда, която не се отразява
на живота ни. Хм, не е така. Защото в екологичното равновесие всеки растителен и животински вид играе
прецизна и незаменима роля и когато един вид изчезне, дори и нашето съществуване е в опасност.
Погледнете тази калинка. Не е безполезна, не е някакво си красиво, но ненужно насекомо. Всеки ден
изяжда двайсетина листни въшки, други насекоми, на свой ред хранещи се с растенията: ако калинките
изчезнат, листните въшки биха се размножавали необезпокоявано и лека-полека ще изядат и дърветата. По
някое време няма да остане и едно зелено листо. Също и кораловите рифове, подводните ливади от
водорасли и туфите морска трева имат своята прецизна и незаменима роля, засягаща и нас. Това се отнася
и за делфините, китовете, костенурките, птиците. Да не ги спасяваме ще е чист мазохизъм.
После приближава до един корморан, твърде слаб за да избяга и да се самоубие, и го хваща. Слага го в
кутията, гали го, успокоява го, опитва се да събуди изчезналите му рефлекси:
– Хайде, красавецо, хайде! Не заспивай, не се предавай. Отвори очи, клъвни ме, остани жив, ще те
заведа в болницата, ще оздравеш!
Колкото до доброволците Абдула ал Сахефани, Ахмед ал Бург, Мохамед Туркестани, последвали го на
остров Абу Али, и те правят същото. Аз също се опитвам да съдействам. Омазани с петрол, мръсен пясък,
тиня, до залез слънце успяваме да съберем двайсет и седем умиращи птици. Дванайсет големи корморана,
осем пеликана от Сокотра, три жълтокраки чайки, две сиви чапли, албатрос и свирец.
Болницата е сграда, функционираща точно като медицинско заведение. Има Бърза помощ,
реанимация, три болнични стаи и тежкò ти, ако безпокоиш болните, като запалиш цигара или говориш на
висок глас. „Тишина! Глъчка и шум забранени!“ – предупреждава табелка на входа. В Бърза помощ е
Абдула, шампион по борба, учи за ветеринар в Дахран. Най-напред той изважда корморана, който нямаше
сили да избяга и да се самоубие, слага го на масата и почиства очите му с колирий. После отваря човката
му и с обвита в хигроскопичен памук пръчица обира насъбралата се отвътре мазна тиня. Измива с
дезинфектант. Измива също и крачетата, премахва мазнотиите от крилата и опашката. Накрая вкарва в
стомаха му тънка сонда и впръсква пет милилитра очистително, за да освободи храносмилателния апарат
от погълнатите отрови, вписва диагнозата в болничния картон (статус: агресивен, енергичен, подвижен,
спокоен, унил, тежък) и го изпраща в реанимационната зала. Тук Ахмед ал Бург, млад зоолог от Геда,
шесто дете на един хамалин, изпратил в университет всичките си деца, го взима на съхранение, за да

www.spiralata.net 196
продължи лечението. Инжектира в бедрото му четиресет милиграма лактоза, ако е прекалено обезводнен,
му прави венозно преливане и като минат няколко часа, ще му даде разтвор от минерални соли. Ще
започне да го храни в човката. Парченца скариди, водорасли, размесени с витамини. Мохамед Туркестани,
биолог от Рияд, ще се грижи за него по време на възстановяването, доста деликатна фаза, защото тогава
корморанът ще трябва отново да се гмурне във водата, среда, която в момента го тероризира. За да го
свикне отново, Мохамед ще го премести в закрит басейн и ще му говори: „Смелост, скачай! Това не е
петрол, гмуркай се!“. Заедно с Мохамед, Ахмед и Абдула работят шест момчета от Ал Джубаил и двама
английски военни – войник и жена на военна служба.
Истинският герой тук все пак е Юсеф ал Ветаид, създател на проекта и директор на болницата. Когато
Саддам Хюсеин заповядал съсипването на Залива с онези милиони барели петрол, Юсеф нямал никаква
представа за здрави и болни птици. Работел като ботаник. Сега се смее.
– Защо се захванах с тази авантюра? Бих могъл да отговоря, като повторя историята за калинките, но
няма да съм напълно откровен. Истината е, че уважавам животните доста повече от хората.
Не мога да го обвинявам, след като почти започнах да мисля като него. И все пак, и все пак, докато
гледам кормораните на Юсеф, един въпрос не ми дава мира: колко човешки същества загинаха в тази
война? Например, колко иракски войници? Many, many, many, many, many. Много, много, много, много,
много. And many are already buried. И много са вече погребани – каза генерал Шварцкопф. The exact
number cannot be established and will never bе known. Точният брой не може да бъде установен и никога
няма да го узнаем. Хм, точният брой – не. Единственият, който би могъл да го предостави, е Саддам
Хюсеин, а не него не му пука. Приблизителна бройка обаче – да. Аз и Ричард Пайлс, един колега от
„Асошейтед прес“, се захванахме да направим някои изчисления и стигнахме до извода, че само от
въздушните бомбардировки са загинали поне сто и двайсет, сто и трийсет хиляди иракски войници.

Невидима рана
От тази война се завръщам с една невидима рана. Защото не е външна, кървяща, оставяща белег върху
кожата. Раната е загнездена в белия ми дроб и кой знае кога ще се прояви. След шест месеца, след година,
подир две? Сдобих се с нея на осемдесет километра от град Хафджи, заедно с трима морски пехотинци от
Първа дивизия и кой знае още колко човека, които в момента се намираха в зоната, нанесе ми я едно ново
оръжие. Оръжие, непознато за мен от войните, на които съм била свидетел и хронист в течение на моя
живот. Черният облак. Ще рече огромната маса от сажди, която от средата на февруари се издига от
запалените кладенци. Връщахме се от столицата Кувейт, аз и трима морски пехотинци от Първа дивизия.
И тъй като вятърът, както винаги, духаше към северозапад, тоест в посока Иран, въздухът не беше съвсем
непоносим. Вонеше, както обикновено, на бензин и толкова. На осемдесет километра след Хафджи се
завихри. Задуха в посока югоизток, докара Черния облак към нас и камионът ни влезе вътре в него: потъна
в толкова тъмна тъмница, че шофьорът ни повече не виждаше накъде кара и макар да включи фаровете,
трябваше да продължим сякаш пеша. Останахме в тъмнината около половин час, ослепени, задушени от
все по-гадна воня (стори ми се на запъртъци) и когато отново видяхме светлината, будехме съжаление.
Очите ни сълзяха, гърлото пареше, гърдите боляха, стомахът искаше да повърне хапнатия на тръгване
сандвич, не можехме да си намерим място. Бяхме много изцапани, изглеждахме като три катранени маски
и даже езиците ни чернееха. Шофьорът възкликна: „By God! If outside we’re like that, what do we have inside
the lungs? За Бога! Ако отвън изглеждаме така, какво ли имаме в дробовете?“. Като постави диагноза
интоксикация, военният лекар в базата на Първа дивизия в Ал Джубаил придружи тримата морски
пехотинци до лечебницата. Аз обаче продължих за Дахран, където получих страхотен пристъп на астма и
оттогава се чувствам зле. Очите не престават да сълзят, гърлото все така гори, гърдите продължават да ме
болят като при бронхит и дишам трудно. Ето защо.
www.spiralata.net 197
 В Кувейт горят поне шестстотин трийсет и пет кладенеца (някои твърдят че са деветстотин или
хиляда, но да ги преброиш точно е невъзможно, адската горещина не позволява да бъдат приближени) и
всеки ден отиват по дяволите поне три милиона барела петрол. Заедно с пушека във въздуха навлизат
чудовищни количества отровни газове: етан, пропан, бутан, пентан, сяра (този вид петрол я съдържа в
процентно отношение 2,5 на сто), въглеродни оксиди, диазотен оксид, сероводород, серен диоксид и освен
това метални частици съставени от никел, желязо, цинк, пирол, карбазол, индол, арсеник. И всичко това,
разбира се, натоварено с канцерогенни съставки, свършва в дробовете, а после в кръвта на който го
вдишва. В Дахран доктор Мохамед Бакр Амин, управляващ Изследователския институт за петрол и
минерали към университета „Крал Фахд“ казва:
– Само за да Ви дам пример, помислете, че всеки двайсет и четири часа човешкото тяло може да
понесе 365 микрограма серен диоксид на кубичен метър. А с математическия модел, създаден от нас, за да
изчисляваме токсичността на атмосферата, получихме следните резултати: В Сафания 1258 микрограма, в
Зулуф – 1480, в Джалади – 1591, в Ахмади – 2108, в столицата Кувейт – 2191, в Хафджи – 3013,
Фалаякан – 3252, Лухаис – 5194, Басра – 5940, Мина Сауд, където се намират повечето от кладенците –
10665. Но не за денонощие: всеки час! Затова предвиждаме бум на белодробните и сърдечните
заболявания, несъразмерно увеличение на случаите на рак и тежки смущения на нервната система и
мозъка.
Доктор Шанти ал Хатиб, директор на службата Неплодородни земи и пустиня, добавя:
– Доктор Бакр Амин има право. Всеки ден онези кладенци бълват хиляди тонове сяра и други подобни
бързодействащи отрови като арсеник и диоксин. Аз съм много разтревожен за децата, за възрастните хора,
за онези, които вече са болни от рак, белодробни или сърдечни болести, затова препоръчвам на хората да
си стоят у дома или да заминат някъде. Вижте, според мен тази катастрофа е по-голяма от чернобилската.
Тя е катастрофа, сравнима само с големите изменения в предисторията, тоест преди тази планета да улегне
и на нея да се появи живот. Черният облак вече връхлетя върху Иран. Скоро ще порази Пакистан, Индия,
Китай и няма да се учудя, ако достигне също Средиземноморието и Европа.
Естествено рискът зависи от налягането, с което газовете изригват, от посоката и скоростта на
разнасящите ги ветрове, от продължителността на пожарите. Но налягането е много високо, тонове на
всеки квадратен сантиметър, а ветровете, обикновено духащи в посока северозапад, може да задухат и на
югоизток, както се случи в деня на пътуването ми с тримата морски пехотинци. И още по-зле: обикновено
тези ветрове духат с 16 възела, скорост, поддържаща Черния облак на височина хиляда и петстотин до две
хиляди метра, но в последните дни достигнаха трийсет възела. А с тази скорост могат да издигнат Черния
облак на седем-осем хиляди метра, където има течения, способни да го отнесат до Средиземно море и
Европа. Колкото до продължителността на пожарите, доктор Бакр Амин е песимист.
– Три години, скъпа приятелко, три години. Защо? Много просто. Този огън не е бил подпален от
сбирщина недодялани и неуки войници, работата е свършена от инженери, познаващи добре занаята си, от
хора, които са заложили динамита в точките, където се намират предпазните клапани. Тоест на триста,
петстотин, хиляда метра дълбочина. За да ги изгасим, трябва да изкопаем до всеки горящ кладенец нов,
наклонен и насочен към взривения клапан, или пък друг, но вертикален до определена дълбочина, след
което се превръща в хоризонтален и достига клапана. После трябва да бъдат инжектирани големи
количества цимент, за да запушим клапана и... И тъй като документите, посочващи дълбочината на
различните предпазни клапани, са унищожени от същите инженери, ще мине доста време, преди да ги
заменим след изчисления. Без да взимаме предвид, че новите кладенци ще бъдат сондирани на неголямо
разстояние от горящите, при нетърпима топлина: ще трябва да охлаждаме със струи студена вода, ще
трябва да намалим пламъците с контролирани взривове над всеки от тях, да не забравяме и минните полета
около всеки кладенец. Три години, скъпа приятелко, три години.

www.spiralata.net 198
 Три години. Питам доктор Уолтър Вриланд, директор на Комитета за защита на околната среда на
Бахрейн, какво ще се случи през тези три години.
– Не знам. Но мога да Ви кажа какво ще се случи след три месеца: Черният облак ще се утрои и ще се
застои в атмосферата със своите два милиона тона отровни газове, слънчевата енергия ще намалее с
двайсет процента, околната температура ще спадне поне с десет градуса, ще имаме половинчато лято.
Единствената надежда е да вали много. Водните пари абсорбират газовете, водата ги премахва от
атмосферата. Но тогава те стигат до земята и се пропиват в почвата, видяхте ли какъв цвят беше дъждът от
онзиден? Усетихте ли мириса му?
– Да, доктор Вриланд. Черен дъжд. И миришеше на оцет – отговарям.
До последно мечтата на почти всички журналисти беше да задържат иракски войник: спорт, започнат
от кореспондентите на английския ежедневник „Индипендънт“, които още преди сухопътната атака бяха
срещнали в пустинята групичка изгладнели дезертьори, и усъвършенстван от някои пратеници на
италианската телевизия, натъкнали се на друга изпосталяла група след началото на атаката. Примамката
беше храната, по която войските на Саддам Хюсеин бленуваха от шест седмици (четири филии хляб
дневно и нищо друго). По-смелите напълваха джиповете си с хранителни припаси и отиваха към границата
с Кувейт, където с часове изследваха хоризонта в търсене на някоя униформа, цвят зелена бутилка, тоест
прегладнял иракски войник. Аз не. И все пак, в понеделник четвърти март, десет и четиресет и пет часа,
малко преди да се окажа под Черния облак заедно с тримата морски пехотинци, задържах четирима
иракски войници. Без да им дам нито сандвич, нито бонбон и без да се покрия и с капчица слава. Ето как
се случи.
Като отминахме Хафджи, на една права отсечка, където бяха спрели двайсетина машини на Първи
щурмови амфибиен батальон, сержант Кристофър Грей (един от тримата морски пехотинци) каза:
„I must urinate“, трябва да уринирам“. Ерик Карлсън, административен офицер, добави: „Me too. Аз също“.
Тогава шофьорът на камиона спря и слязох с тях. Наоколо нямаше дори туфа лишеи, за да осигури малко
уединение в просналата се от двете страни на пътя пустиня, но на около двеста метра мернах ламаринена
барака, подаваща се над дюните. Стори ми се чудесно място, за да разреша най-големия проблем, с който
се сблъсква жената на война: пишкането. Стигнах дотам. Влязох. И точно разрешавах проблема, когато
дочух хленчещ глас: „Буш! Буш! Буш!“. Вдигнах глава и видях пред мен четири униформи в цвят зелена
бутилка, тоест четирима иракски войници. Без оръжие, окъсани, мършави. Най-мършавите войници,
виждани от мен след онзи клетник, интервюиран в столицата Кувейт. Най-възрастният стоеше с вдигнати
ръце и плачеше.
Е, плачещи или не, мършави или не, без оръжие или не, едва ли всеки ще се държи дръзко с четирима
иракски войници, докато го изненадват както си пишка насред пустинята. Вместо да им изляза насреща,
подобно на неустрашимите журналисти от „Индипендънт“ и италианската телевизия, се изправих и
побягнах.
– Сержант Грей! Офицер Карлсън! There are four Iraqi who want to surrender to Bush there behind the
dunes! Има четирима иракчани, които искат да се предадат на Буш, там зад дюните!
– Really? – наистина ли, отговори равнодушно сержант Грей.
– Jee, what a bore! Боже, каква досада! – каза административният офицер Карлсън отегчено.
После извика онези от Първи щурмови амфибиен, които не бяха разбрали нищо, каза им да отидат и да
ги приберат, и ме побутна към камиона:
– Let’s move, да тръгваме! It’s late, късно е!

www.spiralata.net 199
 Изтеглянето на иракчаните от Кувейт започнало в неделя, 24 февруари, когато тайната полиция на
Саддам Хюсеин офейкала със заложниците. Но същинското се случило в понеделник вечерта, на 25-и,
когато по крайбрежната улица на столицата се образувала колона дълга поне десет километра, съставена
от хиляди превозни средства (три хиляди, според някои свидетели, пет хиляди според други). В този
конвой се намирало всичко. Автоцистерни, пълни с бензин, танкове Т-72, блиндирани коли, оръдия 130 и
150 мм, камиони с ремаркета и без ремаркета, джипове с картечници 12,7 мм, джипове с леки
противосамолетни оръдия, мотоциклети, откраднати коли и останалото за доограбване от жителите на
града. Имало също и доста военни. Ако пресметнем минимум по четирима в превозно средство и ако
приемем за техен брой числото три хиляди, не по-малко от дванайсет хиляди. Но по-реалистичното е
шестима военни в превозно средство и тогава излизат не по-малко от осемнайсет хиляди. Е, ако приемем
числото пет хиляди за брой на превозните средства и усредняваме по същия начин, от двайсет до трийсет
хиляди военни. Много, прекалено много, за да бъдат убити изведнъж. Много...
Конвоят тръгнал около полунощ и поел по пътя за Джара, единственият, който от Кувейт води до
Багдад. Но никога не стигнал до Багдад. Даже до границата не успял да се придвижи. Час след полунощ
американците го открили благодарение на 27-а Бронирана дивизия, намираща се на разстояние няколко
мили, извикали Ф-15, Ф-16, Ф18, Ф-111, хеликоптерите „Апачи“ и „Кобра“ и го спрели, даже го
унищожили с най-свирепата атака, която някоя отстъпваща армия е претърпявала от времето на Наполеон.
Не толкова военна акция, колкото апокалиптично бедствие. „This is not a battlefield“ – отбелязал с
горчивина един английски офицер. „This is a killing field“. Това не е полесражение. Това е касапница.
Отдясно и отляво на пътя за Джара се простира пустинята и не равна пустиня, където можеш да хукнеш в
търсене на спасение, а непроходима заради падините и дюните. За да избегнат огнената вакханалия,
сипеща се от небето, шофьорите се набутали между онези дюни и падини, обзети от паника, започнали да
се въртят отчаяно в спирали около тях, запушвали се един друг, блъскали се и се преобръщали, нито един
не се спасил. Нито един. След три дни, когато подтикната от мълвата за предполагаема масова сеч, се
намерих на пътя за Джара, останах толкова стресната от ужас и изумление, че не вярвах на очите си. На
километри и километри се виждаха само онези спирали от огънато и почерняло желязо, преобърнати
танкове и оръдия, опожарени автоцистерни, бронирани машини и коли, камиони с ремаркета и огромни
джипове, натрупани един върху друг, понякога на пирамиди високи пет-шест метра, понякога на купища,
запълнили кратера на падината и около всичко това хаос от ограбени вещи. Вълнени одеяла, чаршафи,
топове коприна, абажури, мъжки ризи, женски обувки (много от тях с високи токчета), детски дрешки,
играчки, кутийки пудра, телевизори, рендета, златни и сребърни прибори за хранене, червен лак за нокти,
видеа, шишенца парфюм, връзки лук, луковици за засаждане, банкноти, сешоари, дребни фигурки за
украса (между които даже препарирано соколче): неща, върху които кувейтците се нахвърлят като
изгладнели лешояди, непринудено грабейки ограбеното. „Беше наше, нали!“ Само двама мъртви. Единият
на волана на „Мерцедес“, пронизан от откос и почернял от мухи. Другият – овъглен под бронирана кола. А
останалите? Къде са изчезнали останалите трийсет или двайсет или осемнайсет, може и дванайсет хиляди
военни от конвоя? Възможно ли е освен тези двамата всички други вече да са прибрани и погребани за
рекордно време? Възможно е. В подкрепа на тезата се виждат булдозери, които служат за изкопаване на
траповете. Също и разказът на един фотограф, който на другия ден е видял булдозерите в действие и е
изгубил снимка, достойна за награда „Пулицър“.
– Какви ти трапове, безкрайни траншеи, в които труповете биваха подреждани и после засипвани с
пясък. Тази пустиня вече е гробище. Жалко, че не мога да го докажа, морските пехотинци ми
конфискуваха лентата. А вътре имаше една моментна снимка за „Пулицър“, знаете ли! По някое време
американски ефрейтор заби в пясъка автомата на един иракчанин, нахлупи отгоре своята каска, вдигна
ръка до челото си и отдаде чест.
Освен това и фразата за мъртвите иракски войници, произнесена от Шварцкопф: Many, many, many,
many, many. Много, много, много, много, много. And many have been already buried. И много са вече
www.spiralata.net 200
погребани. Но когато поисках да изясня това с американците, се сблъсках със стена от мълчание. Цяла
седмица никой не отвори уста. Никой. Нито в столицата, нито в Дахран, нито в Рияд.
– Труповете? Какви трупове?
– Труповете от конвоя.
– Конвой? Какъв конвой?
– Унищоженият от вас на пътя за Джара.
– Пътят за Джара?
После се обърнах към генерал Ричард Нийл.
– Господин генерал, Вие сте наясно за какво говоря, както и добре знаете, че имам право да изисквам
от Вас тази информация, а Ваш дълг е да ми я дадете: от командването в Рияд получих потвърждение за
масовото избиване.
– В атаката участваха Ф-15, Ф-16, Ф-18, Ф-111, хеликоптери „Апачи“ и „Кобра“.
– И колко са убитите? Къде ги погребахте?
– Относно убити нищо не знаем. Нямаме сведения за погребани. Атаката беше насочена срещу
превозните средства, не срещу войниците.
– Не срещу войниците? Що за безсмислен отговор ми давате?
– Отговорът, който ми заповядаха да Ви дам. Good evening, приятна вечер!
Ненапразно глаголът to kill, убивам, винаги бива използван от тях за неодушевени предмети. Five
bridges killed, пет убити моста. Ten aircrafts killed, десет убити самолета. Fifty tanks killed, петдесет убити
танка.
Странни хора са американците в тази война. Не ми харесаха. Не бяха онези, познати ми от Виетнам:
млади и симпатични момчета, с които можеше да се смееш и плачеш, да споделяш дажбата и мястото в
окопите, да си говорите свободно. Не бяха откритите, откровени войници, които казваха (дори и да лъжеха
или да преувеличаваха): Днес убих сто виетконгци. Бяха строги мъже и жени, дисциплинирани чак до
втръсване, затворени в себе си, надменни и често арогантни. Понякога ми приличаха на германците от
епохата Бисмарк и веднъж го споделих с единствения офицер, с когото успявах да разменя по някоя шега
или усмивка, полковник Вирджиния Прибайла: висока метър и осемдесет, в Рияд работеше към
Обединеното информационно бюро.
– Вирджиния, станали сте толкова антипатични. Понякога ми приличате на германците от епохата
Бисмарк. Но какво ви се е случило, Вирджиния?!?
Без да помръдне и мускулче по непреклонното си прусашко лице, Вирджиния отговори:
– Виетнам.
В самото начало на войната се намирах в Манама, столицата на Бахрейн, защото авиокомпаниите бяха
отменили всички свои полети до Джеда или Рияд: В Саудитска Арабия се влизаше само през дългия
двайсет и четири километра мост, свързващ Манама с Дахран. В Манама Кралските военновъздушни сили
имаха самолети „Торнадо“, излитащи към Ирак за бомбардировки. Обратно на италианските пилоти в Абу
Даби, смехотворно принуждавани от нашето правителство да живеят като в затвор, английските пилоти
бяха много достъпни. Пребиваваха в хотел „Шератон“, журналистите също. След вечеря можеше да ги

www.spiralata.net 201
срещнеш в бара, винаги готови да ти предложат чаша шери и усмивка.
– Здравей, казвам се Тони Макглоун. Как си?
– Здравей, казвам се Найджъл Рисдейл. Как си?
– Здравей, казвам се Джон Бродбънт. Как си?
– Аз съм Рупърт Кларк. Salve!
Някои от тях говореха малко италиански, защото често идваха от авиобазата на НАТО в Лаарбрух,
където служеха, за да прекарват отпуските си на езерото Гарда или езерото Комо. Най-голямо
любопитство предизвикваше Рупърт: много висок светлорус лондончанин, изключително пленителен,
другарите му го считаха за най-опитния от всички, асът на ескадрилата. Но не Рупърт ме порази онази
вечер. В един ъгъл скромно седеше някакъв тип с тъжно изражение, излъчваше достойнство. Сам-самичък,
като птиче сгушено в края на улука, натежал от цвъртящи птици. Стив Хикс, неговият навигатор.
Приближих се. Попитах го защо седи сам. Държеше главата си наведена, толкова наведена, че не
можех да видя очите му, и без това втренчени в чашата бира, от която не отпиваше. Отговори ми, че
призори отива на акция.
– Противовъздушната им работи добре, да знаете! А Рупърт лети толкова ниско. Забавлява се, като
казва: „На височината на камила“.
– Но е опитен, Стив! Разказаха ми, че е най-добрият от всички!
– Да си добър не помага. Пилотите на свалените досега пет „Торнадо“ също бяха добри. И аз се
страхувам.
– На война всеки се страхува, Стив. Който твърди противното е лъжец. Или кретен, или лъжец.
– Хм, тогава аз съм най-интелигентният и откровен човек на света. Защото се страхувам много.
Много... Боя се предишната вечер, боя се, когато обличам гащеризона за полет, когато се качвам на борда,
когато затварям кабината. Усещам страх при излитането, при доближаването на целта. И докато Рупърт се
снижава, винаги се питам: „Ще ги видя ли отново, ще остарея ли?“. Имам две деца, разбираш ли? Едното
се роди наскоро, другото е на три. А аз съм на двайсет и седем. Или пък се питам: „Дали тази вечер ще
мога да ѝ телефонирам?“.
– Да телефонираш на кого, Стив?
– На Лин, жена ми. Олеква ми, като я чуя. Помага ми, въпреки нейните опасения, че мога да попадна в
ръцете на иракчаните... Хм, разбирам я. Изглежда измъчват пленниците. Видяхте ли изражението на Джон
Питърс, когато иракчаните показаха затворниците по телевизията? От нашите беше също и Ейдриън
Никъл, но Никъл гледаше непоколебимо. Питърс обратното... Кой знае какво са му направили. В Лаарбрух
ни предупреждаваха за мъченията. Обясняваха ни, че понякога използват електрошок, подготвяха ни. Но
има неща много по-лоши от електрошока и за тях никой не може да те подготви.
– Не мисли за това, Стив.
– Не мисля. Защото аз няма да попадна в плен. На мен ще ми се случи нещо по-лошо. Усещам го, знам
го. Казах и на Рупърт: „Рупърт, в една от тези мисии ще загина. Усещам го, знам го“. А той се разсмя.
Отговори ми, че не е възможно, защото аз и той сме в едно и също положение: ако умра аз, ще умре и той.
А той нямало как да умре, защото е безсмъртен. Може би. Но аз усещам, че Рупърт ще се завърне у дома, а
аз не.
После престана да гледа втренчено халбата бира, от която не отпиваше. Най-накрая повдигна лице и
www.spiralata.net 202
ми показа очите си: по гърба ми пролазиха тръпки. В тези очи се таеше Смъртта. Толкова неминуема,
толкова близка. В онази нощ не успях да заспя, а на другия ден не си намерих място, докато не разбрах, че
Стив Хикс се е върнал в базата жив и здрав.
След двайсет и седем дни един колега от английската телевизия ИТН, Майкъл Дийн, ми се обади в
Дахран. Плачеше и едва успя да ми каже, че Рупърт Кларк е мъртъв. С него и Стив Хикс.
– Случило се е тази сутрин, близо до Багдад, докато бомбардирали един бункер. Летели нависоко, на
четири хиляди метра, но иракчаните изстреляли две ракети „САМ“ и едната ги улучила. Самолетът
„Торнадо“ започнал да се снижава, снижава и се разбил в пустинята с голяма експлозия. Всичко се
задимило. Рупърт дори не успял да отвори навреме парашута.
– Сигурен ли си, Майкъл?
– Повече от сигурен. Джон Бродбънт и Найджъл Рисдейл са били в ескадрата и са видели всичко.
Казват, че самолетът се е снижавал дълго, почти изглеждало, че Рупърт го контролира. С надеждата, че е
успял да отвори парашута, са минали три пъти над мястото. Но напразно... Плача преди всичко за Рупърт,
да знаеш. Беше изключителен човек, и толкова уверен в себе си. Винаги повтаряше, че ще се завърне у
дома: „I’m immortal, аз съм безсмъртен!“. За Стив не толкова. Често съм се питал защо никога не е с
другите и лицето му е все тъжно, меланхолично. Крис Дъфи го познаваше добре и днес ми каза. Разказа
ми, че като пристигнали в Манама, Стив получил ужасна криза. Докато се намирали на прием,
организиран от командването по случай тяхното идване, избухнал в сълзи и изтичал в тоалетната, където
започнал да си блъска главата в стената и да хлипа: „Няма да успея! Усещам, че няма да успея! Няма да се
върна! Усещам, че няма да се върна. Ще умра! Усещам, че ще умра!“. Крис се опитвал напразно да го
успокои: „Стига вече, престани моля те!“. Той го е знаел, разбираш ли?
– Да, знаеше го – отговорих.
После Майкъл Дийн ме накара да обещая, че като свърши войната, ще мина отново през Бахрейн, за да
пием с пилотите в памет на Стив: на Рупърт и на Стив. Обещах и като свърши войната, наистина минах
оттам. Отпих глътка в памет на Стив. Но не и в памет на Рупърт. Никой не пи в памет на Рупърт. Ето защо.
Джон Бродбънт и Найджъл Рисдейл не са видели добре: до височина 1500 метра Рупърт наистина
запазил контрол над самолета. И на 1300 успял да задейства катапулта. Докато самолетът се сгромолясвал,
кабината се отворила и двамата със Стив били катапултирани навън.
– Момчета, който има слаби крака, да седне – изрева Джон Бродбънт вечерта в понеделник,
единайсети март, нахлувайки в бара на „Шератон“. – Рупърт е жив! Бил е пленен от иракчаните и току-що
са ни го върнали: говорих по телефона преди минута!
– Ами Стив? – попитаха всички.
– Стив – не. Рупърт го видял да се приземява на триста-четиристотин метра от него, видял също и
иракчаните, приближили до него, за да го пленят. Правели му жестове с ръце, подканвали го да се изправи.
Но Стив не станал. Бил мъртъв.
Послепис: истината
Знам, на някои моите дописки за освобождението на град Кувейт не са се харесали: подозренията ми,
че иракската армия беше по-скоро армия от крадци и вулгарни мародери, отколкото убийци ала Хитлер;
стремежа ми да представям в истинския им вид преувеличенията на онези, които от лекомислие, заради
интереси или в търсене на сензация преправят единицата на сто, а стотицата на хиляда. (Доста
разпространен навик в тази част на света, както напомнят тристате убити от иранската армия на един
площад през 1979 година, които на следващия ден станаха три хиляди. След още един ден – трийсет
www.spiralata.net 203
хиляди. Следващата седмица – триста хиляди. И когато отидох в Иран, за да интервюирам Хомейни, три
милиона.) Знам, онези които обичат да преправят единицата на стотица, а стотицата на хиляда, са се
възмутили от написаното, че не съм намерила доказателства за някои жестокости, включително за онази
смразяваща история с извадените от кувьозите и хвърлени на боклука новородени. Знам, подразниха се,
защото изразих съмнение в сериозността на кувейтската съпротива и даже в нейното съществуване, както
и учудване от факта, че хиляди кувейтци не говорят английски, но възхваляваха Буш на перфектен
английски с лозунги, едва ли измислени от тях, и защото се ядосах, когато видях как се прахосват във
въздуха тонове куршуми, които кувейтската съпротива не беше изстреляла по иракчаните. Знам, някакъв
недобросъвестен глупак даже ме е обвинил, че съм отрекла да е имало мъчения и убийства.
Може би дописките трябваше да съдържат една мила на сърцето ми английска репликa: One is too
many. Един е прекалено много. В случая бих могла да обясня, че за мен дори един мъртъв човек е много, за
да оплача този мъртвец, не ми е нужно да го умножавам по сто, по хиляда или по сто хиляди, и ако видя да
го умножават по сто, хиляда или сто хиляди, се отвращавам: смъртта не е футболен мач, където броят
головете. Вероятно дописките ми биха могли да се разширят в посока на подозренията и съмненията, както
и на преувеличенията: изчерпателни като онези на Кон Кофлин и Майкъл Евънс, първият на страниците на
„Сънди телеграф“, вторият – на „Сънди таймс“, надминаха собствените ми подозрения и съмнения,
опитвайки се да ограничат преувеличенията, събрани и разпространявани от техните колеги. Може би
трябваше да напомня, че съм наясно що е съпротива (закърмена съм с нея) и в страните, където съм
срещала такава, я възпявах със сълзи в очите. Може би трябваше да цитирам отговора, който
дълбокоуважаваният и вече на години генерал Мохамед Албаде, командир на малка съпротивителна група
от шейсетина човека, ми даде в столицата Кувейт, когато го попитах дали наистина е имало съпротива.
„Well, the first month there was something. The second month, much less. The third month, much much less. The
fourth month and after, let’s say that it was psychological. Ами, първият месец имаше нещо. Вторият много
по-малко, третият много, много по-малко, четвъртият и след това беше психическа“. Вероятно трябваше да
приведа също и отговора, получаван от мен всеки път, когато потърсех някой от Съпротивата: „Майка ми е
на осемдесет години и беше от Съпротивата, синът ми на две и също беше от Съпротивата. Всички
участвахме“. Може би трябваше да разкажа, че един „прочут“ участник в нея веднъж се обърка и ми
призна, че е ходил на вечери с иракски офицери, шегувал се и обсъждал разни теми с тях. (В 1944-а и
1945-а някои момичета биваха остригвани или разстрелвани за много по-малко.). Сигурно трябваше да
разкрия, че героите на деня, ще рече групата Ал Фатох (съставена от мултимилиардери, племенници на
емира, избягал в навечерието на нахлуването с две камионетки скъпоценни предмети) ни баламосват с
купища небивалици. Например съвсем не е вярно, че суперлуксозната вила, където ме приеха, докато си
почистваха мръсотията между пръстите на краката с щиковете, е била обстрелвана с картечни откоси и
базуки от иракчаните. Както отбелязах пред тях, по стените нямаше и дупчица от куршум, а белите дивани
вътре още си бяха бели-беленички. А те ми отговориха: „Но на нашия братовчед опожариха едно ферари и
две поршета!“ Нека Бог ме накаже, ако омаловажам трагедията на изстрадалите. Но нека ме накаже и ако
се подведа по играта на емира Джабер ас Сабах, на когото даден вид пропаганда служи, за да натъпче
собствената си каса за сметка на щетите от войната. Нека ме накаже също и ако забравя, че поне
половината от неговите свръхбогати поданици се намираха в позлатено изгнание в Лондон, Кайро,
Бахрейн или Катар, където гуляеха с шампанско заедно с проститутките (и с Корана?) и където по най-свят
начин американските, английските или египетските военни ги подхващаха с юмруци, когато им се хилеха
ехидно: „Защо сме тук, вместо в кувейтската армия или кувейтската съпротива? Войната е нещо опасно.
Плащаме ви, за да я водите вие“. И завършвам: по време на второто ми пътуване в град Кувейт бях
нападната от един изключително елегантен младеж в туб и с гранатомет в ръка, пред когото изразих
безпокойство, че изтезаваните мъртъвци, показани пред фотографите и операторите, може би са
прехвърляни от моргите на болниците. Някои от тях ми се бяха сторили идентични.
– Моля Ви, докажете ми, че греша.
www.spiralata.net 204
 – Каква грешка, каква истина! Вие сте тук, за да ни пропагандирате! – изкрещя и размаха гранатомета.
Погледнах го в очите и му отговорих:
– Не, господинчо. Аз съм тук, за да разкажа истината.

ШЕСТА ЧАСТ
Комедия на толерантността

Гневът и гордостта
2001
Бях си у дома, в къщата ми в центъра на Манхатън и около девет часа изпитах усещане за опасност,
може би не в непосредствена близост, но със сигурност ме засягаше. Усещането, изпитвано на война, даже
насред битката, когато с всички пори на кожата предугаждаш летящия насреща ти куршум или ракета,
наостряш уши и крещиш на другите: „Down! Get down! Долу! Залегни!“.
Но се отърсих от него. Че да не се намирам във Виетнам, казах си? Да не би да съм в някоя от
безбройните шибани войни, които от Втората световна насам вадят душата ми? По дяволите, намирам се в
Ню Йорк, навън е великолепна септемврийска утрин! Единайсети септември 2001-а. Но непонятно за мен,
усещането не ме оставяше на мира, тогава направих нещо, което сутрин винаги избягвам: включих
телевизора. Липсваше звук. Имаше образ. И по всеки канал, а тук каналите са около сто, се виждаше една
от кулите на Световния търговски център – от осемдесетия етаж нагоре пламтеше като гигантска факла.
Късо съединение? Изгубил посоката малък самолет? Или обмислен терористичен акт? Като вкаменена
стоях, вперила очи, и докато се взирах в кулата, докато си задавах тези три въпроса, на екрана се появи
един самолет. Бял, огромен. Самолет по редовните линии. Летеше толкова ниско... И се насочваше към
втората кула като бомбардировач, взел на мушка целта си, спускащ се към нея. Веднага разбрах. Искам да
кажа, разбрах, че е самолет-камикадзе, а с първата кула се е случило същото. И докато го осъзнавах, се
появи звук. Хор от диви, повтарящи се, нечовешки писъци. „Господи! О, Господи! О, Господи, Господи,
Господи! Господи-и-и! Божичко! Божичко! Господи, Господи. Господи-и-и!“ После белият самолет се
вряза във втората кула като нож в буца масло.
Беше девет и три минути. Не ме питайте какво съм почувствала в онзи момент и след това. Не знам, не
си спомням. Стоях като вледенена. И мозъкът ми беше буца лед. Дори не помня дали видях някои неща на
първата или на втората кула. Хората не искаха да изгорят живи и скачаха от прозорците на етажите над
осемдесетия. Чупеха стъклата на прозорците, прекрачваха ги и се хвърляха надолу, както парашутистите
скачат от самолета. С дузини. Да, с дузини. Политаха толкова бавно. Толкова бавно... Размахваха ръце и
крака, плуваха във въздуха. Да, все едно плуваха във въздуха. Полетът им сякаш нямаше край. Но към
трийсетия етаж ускорението взимаше връх. Започваха отчаяно да размахват ръце и крака, предполагам
вече съжаляваха, сигурно крещяха help, помощ, help. Може би викаха точно това. Накрая падаха като
камъни и туп! Боже, мислех че съм видяла всичко във войните. Смятах, че те са ме ваксинирали и вече
нищо не ме учудва. Даже когато съм ядосана, когато негодувам от нещо. Но на война винаги съм виждала
умиращи принудително хора. Никога не съм попадала на човеци, загиващи по волята си, хвърляйки се без
парашут от прозорците на осемдесетия, деветдесетия или стотния етаж. Продължиха да скачат, докато
кулите се срутиха, едната около десет, другата около десет и половина и... Знаете ли, заедно с умиращите
човеци във войните винаги виждах избухващи неща. Неща, които рухват, защото избухват, защото
експлодират ветрилообразно. Двете кули не рухнаха по тази причина. Първата се срути от имплозия,
www.spiralata.net 205
самопогълна се. Втората, защото се стече, разтопи се наистина като буца масло. И всичко това се случи,
или така ми се стори, в гробовна тишина. Възможно ли е? Наистина ли цареше онова мълчание, или беше
вътре в мен?
Може би беше вътре в мен. Вградена в онова безмълвие чух новината за третия самолет, паднал върху
Пентагона и другата за четвъртия, разбил се в гората в Пенсилвания. Вградена в онова безмълвие започнах
да пресмятам броя на мъртвите и усетих как оставам без дъх. Защото в най-кървавата битка, на която съм
била свидетел във Виетнам – едно от сраженията при Дак То, загинаха четиристотин човека. При
касапницата в Мексико Сити, онази дето и аз отнесох доста куршуми, бяха поне осемстотин. И когато,
мислейки ме за мъртва, ме захвърлиха заедно с тях в моргата и ме оставиха сред труповете, грамадата
встрани и върху мен ми се струваше безмерна. Знаете ли, в кулите работеха поне петдесет хиляди човека и
много от тях не успяха да ги напуснат навреме. По първоначална оценка са изчезнали безследно седем
хиляди. Но има разлика между думата изчезнал безследно и мъртъв: във Виетнам винаги отделяха
изчезналите безследно от мъртвите... Хм-м! Аз съм убедена, че никога няма да узнаем истинския брой на
мъртвите. За да не бъде подчертавана безмерността на този Апокалипсис, за да не бъдат окуражавани за
следващи Апокалипсиси. И после, двете бездни, погълнали хиляди човешки същества, са твърде дълбоки,
прекалено задръстени с отломки. Работниците ще изровят единствено парченца от разпръснати крайници.
Тук някой нос, там един пръст. Или пък нещо като тиня, приличаща на мляно кафе, но всъщност
органична материя. Останалото от разпадналите се, изпепелени мигновено тела. Вчера кметът Джулиани
изпрати десет хиляди чувала, за да слагат вътре труповете. Останаха неизползвани.

***

Работата е там, че Америка е специална страна, драги мои. Страна за завиждане, повод да ревнуваме
заради неща, нямащи нищо общо с богатството, мощта, военното превъзходство и така нататък. И знаете
ли защо? Защото е родена от един душевен стремеж, стремежът да имаш Родина, и от най-възвишената
идея, зачената от Човека: идеята за Свободата, даже за свободата, обединена с идеята за равенството.
Такава е, защото когато това се случило, идеята за свободата не била на мода. Нито пък идеята за
равенството. За тези неща говорели само философите, наречени просветители. Тези идеи не се намирали
освен в една безумно скъпа книга в седемнайсет тома (които заедно с осемнайсетте тома илюстрации щели
да станат трийсет и пет), публикувана във Франция под ръководството на някой си Дидро и на някой си
Д’Аламбер и наречена Енциклопедия. Освен интелектуалците, освен принцовете и владетелите,
притежаващи пари за да купят книжището или пък книгите, които го вдъхновили, кой е имал представа за
просветителството? Нима е било за ядене! Даже френските революционери не говорели, тъй като
Френската революция щяла да започне през 1789-а, тоест петнайсет години след Американската
революция, избухнала в 1776-а, но възникнала в 1774-а. (Подробност, която антиамериканците тип „така
им се пада на американците“ не знаят или се правят, че не знаят). Но преди всичко Америка е специална
страна, страна за завиждане, защото онази идея е била разбрана от често неграмотни селяни, а като цяло
необразовани. Селяните от тринайсетте американски колонии. И защото е била материализирана от малка
групичка изключителни лидери, хора с голяма култура и всепризнати достойнства. The Founding Fathers,
Бащите основатели. Но какви хора са били Бащите основатели, Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън,
Томас Пейн, Джон Адамс, Джордж Вашингтон и другите! Това не са ти адвокатчетата (както справедливо
ги нарича Виторио Алфиери) от Френската революция! Нито пък навъсените истерични палачи от Терора,
Марат и Дантон, Сен Жюст и Робеспиер! Бащите основатели са били самобитни екземпляри, владеели са
гръцкия и латинския, както италианските учители по гръцки и латински (ако приемем, че още ги има)
никога няма да овладеят. Екземпляри, прочели на гръцки Платон и Аристотел, а на латински Сенека и

www.spiralata.net 206
Цицерон, изучавали основите на гръцката демокрация, както дори марксистите по мое време не са
изучавали теорията за принадената стойност (ако приемем, че наистина са я изучавали). Джеферсън знаел
също и италиански, той казвал „тоскански“. Говорел и четял на италиански свободно. Всъщност с двете
хиляди лозови корена, хилядата маслинови фиданки и нотната хартия, която във Вирджиния не достигала,
през 1774-а флорентинският лекар Филипо Мацей му донесъл няколко екземпляра от книга, написана от
някой си Чезаре Бекария, озаглавена За престъпленията и наказанията. Колкото до самоукия Франклин,
той бил гений. Учен, печатар, издател, писател, журналист, политик, изобретател. През 1752-а открил
електрическата природа на мълнията и изобретил гръмоотвода. Извинявайте, ако е малко. Изобретил също
и печка за отопляване на стаите, където липсвали камини. Даже тосканският ерцхерцог Пиетро Леополдо
купил две за своето студио в Двореца Пити. Точно с тези изключителни лидери, хора с голяма култура и
всепризнати достойнства през 1776-а, даже през 1774-а, онези често неграмотни, а като цяло необразовани
селяни се опълчили на Англия. Повели Войната за независимост, Американската революция.
Започнали я въпреки пушките и барута, въпреки мъртвите, които всяка война прибира, без реките от
кръв на бъдещата Френска революция. Направили я без гилотината, без кланетата във Вандея и Лион, в
Тулон и Бордо. Направили я с лист хартия, който заедно с онзи душевен стремеж, стремежът да имаш
Родина, обективизирал най-възвишената идея: идеята за Свободата, даже за свободата, обединена с
равенството. Декларацията за независимост. We hold these Truths to be self-evident... Ние смятаме, че от
само себе си са видни истините: всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои
неотнемаеми права и между тях правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие. И за да гарантират
тези права, хората си учредяват управление... И онзи лист, който от Френската революция насам ние
европейците сме копирали добре или зле, или сме се вдъхновявали от него, още съставлява гръбнакът на
Америка: ясно ви е, нали? Жизнената лимфа на тази нация. И знаете ли защо? Защото превръща
поданиците в граждани. Защото превръща плебса в Народ. Защото го подканва, даже му заповядва да се
опълчи на тиранията, да се управлява, да изразява своята индивидуалност, да се стреми към щастие. (А
това за един бедняк, даже за някой плебей означава преди всичко да забогатява.) Всичко обратно на онова,
което комунизмът правеше, забранявайки на хората да се бунтуват, управляват, изразяват, забогатяват,
като слагаше Нейно Величество Държавата на мястото на обичайните крале. „Комунизмът е монархичен
режим, монархия от старо време. И като такъв реже топките на хората. А когато на един мъж му отрежеш
топките, той вече не е мъж“ – казваше баща ми. Казваше също, че вместо да освободи плебса, комунизмът
превръща всички в плебеи. Докарва всички до глад и така препречва пътя към свободата.
Е, според мен Америка е освободила плебса. В Америка всички са плебеи. Бели, черни, жълти, кафяви,
виолетови. Глупави, умни, бедни, богати. Даже точно богатите са по-големи плебеи. В повечето от
случаите, истински селяндури! Недодялани, невъзпитани. Веднага ти става ясно, че никога не са чели
книгата с правилата за добро държане на Джовани Дела Каза и не са чували за понятия като изисканост,
добър вкус, изтънченост. Въпреки прахосваните за дрехи пари са толкова далече от елегантността, че
кралицата на Англия изглежда шик. Но божичко, колко са разкрепостени! А на този свят няма нищо по-
силно, по-мощно, по-непреклонно от освободения плебс. Срещу Освободения Плебс винаги ще си
строшиш рогата. По един или друг начин срещу Америка всички са си трошили рогата. Англичани,
германци, мексиканци, руснаци, нацисти, фашисти, комунисти... Последно си ги строшиха също и
виетнамците. След победата трябваше да направят много компромиси на американците, а когато бившият
президент Клинтън направи посещение там, се почувстваха на седмото небе. „Bienvenu, Monsieur le
Président, bienvenu! Ще правим бизнес с Америка, oui? Boku money, много пари, oui? Лошото е, че децата
на Аллах не са виетнамци. И с тях задачата ще е тежка. Продължителна, неимоверно трудна, безкрайно
тежка. Освен ако останалата част от Запада не престане да се напикава от страх. Ако поразсъждава малко и
предложи помощ. Папата включително.
Ваше Светейшество, позволете ми да попитам: Вярно ли е, че преди време Вие сте помолили децата на
Аллах да ни простят за кръстоносните походи, обявени от Вашите предшественици за отвоюване на Божи
www.spiralata.net 207
гроб? Аха, да? Но те помолиха ли Ви някога за извинение заради завоюването му? Помолиха ли Ви за
извинение заради седемвековното поробване на проникнатия от католицизъм Иберийски полуостров, цяла
Португалия и три четвърти от Испания, и ако в 1490-а Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски не се
бяха постарали, днес всички щяхме да говорим арабски? Учудвам се, защото мен никога не са ме молили
за извинение заради престъпленията на сарацините, извършвани цели два века, чак до началото на
деветнайсети век, по бреговете на Тоскана и Тиренско море, където са отвличали бабите ми, слагали са им
вериги на краката, ръцете и шията, завеждали ги в Алжир, Тунис, Танжер или Константинопол и ги
продавали на пазара, държели ги в робство през остатъка от живота им, младите жени в харемите, и
наказвали опитите им за бягство с прерязване на гърлото: спомняте ли си? Разбира се, че си спомняте...
Организацията за освобождаване на белите роби в Алжир, Тунис, Мароко, Турция и така нататък е била
създадена от италиански свещеници, нали? И точно Католическата църква е преговаряла по
освобождаването на онези, които имали пари да си платят откупа, така ли е? Вие ме обърквате, Ваше
Светейшество. Защото желаехте толкова много рухването на Съветския съюз. Моето поколение –
поколение, прекарало цялия си живот в очакване, тоест в ужаса от очакването на Трета световна война,
трябва да благодари също и на Вас за чудото, на което никой не е вярвал, че ще присъства: Европа,
освободена от призрака на комунизма, Русия, желаеща да се присъедини към НАТО, Ленинград отново се
нарича Петербург, а Путин е най-добрият приятел на Буш. Най-добрият му съюзник. И след като
допринесохте за всичко това, сега правите мили очи на някого, хиляди пъти по-лош от Сталин, молите за
извинение онзи, който Ви заграби Божи гроб и сигурно би искал да Ви отмъкне и Ватикана.

Аз намирам за срамно
2002
Аз намирам за срамно, че в Италия може да бъде проведено шествие на индивиди, които облечени
като камикадзета крещят отвратителни оскърбления към Израел, вдигат високо снимки на израелските
ръководители с надраскани по челата им свастики, призовават хората да мразят евреите. Те биха продали и
собствените си майки в харем, само и само да видят отново евреите в концлагерите, в газовите камери, в
пещите на крематориумите. Намирам за срамно, че католическата църква позволява на един епископ,
отгоре на това настанен във Ватикана, който не е цвете за мирисане и в Йерусалим е заловен с цял арсенал
от оръжия и експлозиви, скрити в нарочни тайници на светия му „Мерцедес“, да участва в това шествие и
да се натъкми пред микрофона, за да благодари в името Божие на камикадзетата, избиващи евреи в
пицариите и супермаркетите. Да ги нарича „мъченици, отиващи на смърт като на празник“.
Аз намирам за срамно, че във Франция: Франция на Liberté-Égalité-Fraternité палят синагоги,
тероризират евреи, оскверняват гробищата им. Намирам за срамно, че в Холандия, Германия и Дания
младите парадират с куфиите, както черноризците на Мусолини парадираха с тоягите и фашистката
значка. Намирам за срамно, че в почти всички европейски университети палестинските студенти
подхранват антисемитизма. Че в Швеция са поискали да бъде отнета поделената Нобеловата награда за
мир, дадена на Шимон Перес през 1994-а и се концентрират върху гълъба с маслиновата клонка в човката,
който е Арафат. Намирам за срамно, че многоуважаемите членове на Комитета, един комитет,
награждаващ (както изглежда) не по заслуги, а по политическа принадлежност, са взели под внимание това
искане и мислят да го удовлетворят. По дяволите Нобеловата награда, почит към неполучилите я.
Аз намирам за обидно (отново сме в Италия), че държавната телевизия допринася за възраждане на
антисемитизма, като оплаква само мъртвите палестинци и подлага на съмнение мъртвите израелци, като
говори надве-натри и често безхаберно за тях. Намирам за срамно, че за техните дебати канят с такава
почтителност негодниците с тюрбани или куфии, които вчера издигаха възгласи в чест на касапницата в
Ню Йорк, а днес възхваляват кланетата в Йерусалим, Хайфа, Нетаня, Тел Авив. Намирам за срамно, че
www.spiralata.net 208
печатът прави същото и негодува, защото във Витлеем израелските танкове обграждат базиликата
Рождество Христово, а не се възмущава от присъствието в споменатата църква на двеста палестински
терористи, въоръжени до зъби с автомати, боеприпаси и експлозиви (между тях някои от главатарите на
Хамас и Ал Акса), които съвсем не са нежелани гости на свещениците (те пък приемат от войниците по
танковете бутилки с минерална вода и кошничка с ябълки). Намирам за срамно, че като публикува броя на
загиналите израелци от началото на втората интифада (четиристотин и дванайсет), един известен
ежедневник е счел за правилно да подчертае дебело: в катастрофите по пътищата им измират повече хора
(шестстотин годишно).
Аз намирам за срамно, че „Осерваторе романо“, вестникът на папата, един папа, който неотдавна
остави на Стената на плача писмо с извинения към евреите, обвинява в изтребление народа, понесъл
милионно изтребление от християните. От европейците. Намирам за срамно, че на оцелелите от този народ
(хора, носещи все още татуирания номер на ръката) същият вестник отрича правото да противодействат,
да се защитават, да избегнат повторно изтребление. Намирам за срамно, че в името на Исус Христос (един
евреин, без когото днес те щяха да са безработни) свещениците от нашите енории или Социални центрове,
или каквото са там, флиртуват с убийците на хората, които в Йерусалим не могат да си хапнат пица или да
си купят яйца, без да хвръкнат във въздуха. Намирам за срамно, че те са на страната на онези, които
поставиха началото на тероризма, убивайки ни в самолетите, по летищата, на Олимпиадата, а днес се
забавляват да отнемат живота на журналисти от западните страни. Отвличат ги, застрелват ги, прерязват
им гърлото, обезглавяват ги. (След излизането на Гневът и гордостта някакъв в Италия би искал да го
направи и на мен. Като цитира стихове от Корана, подбужда своите „братя“ от джамиите и ислямските
общности да ме накажат в името на Аллах. Да ме убият. Дори и да умрат заедно с мен. Тъй като този тип е
наясно с английския, му отговарям на английски: Fuck you!).
Аз намирам за срамно, че почти цялата левица, онази левица, която преди двайсет години позволи на
едно свое шествие да се положи ковчег (какво мафиотско предупреждение) пред римската синагога,
забравя приноса на евреите в антифашистката борба. На Карло и Нело Росели например, на Леон
Гинзбург, Умберто Терачини, Лео Валиани, Емилио Серени, на жените като моята приятелка Анна Мария
Енрикес Аньолети, разстреляна във Флоренция на 12 юни 1944-а, на седемдесет и петимата от общо триста
трийсет и пет убити в Ардеатинските пещери, на безчислените други, загинали по време на мъченията, в
битка или пред взвода за разстрел (другари, учители от моето детство и юношество). Намирам за срамно,
че и по вина на левицата, даже преди всичко по нейна вина (като си помисля за левицата, откриваща
своите конгреси с аплодисменти за представителя на ООП, в Италия той ръководи палестинците,
стремящи се да унищожат Израел) евреите от италианските градове отново се страхуват. Същото е и във
френските, холандските, датските и германските градове. Намирам за срамно, че треперят заради
шествието на негодниците, облечени като камикадзета, както са треперели в Берлин по време на
Кристалната нощ: в нощта, когато Хитлер започна лова на евреи.
Аз намирам за срамно, че подчинявайки се на глупавата, малодушна, непочтена, но за тях повече от
изгодна мода на политическата коректност, обичайните опортюнисти, даже обичайните паразити
злоупотребяват с думата мир. Че в името на думата „мир“, вече по-дискредитирана от думите „любов“ и
„хуманност“, оправдават едностранно омразата и бруталността. Че в името на някакъв пацифизъм
(разбирай конформизъм), делегиран на сладкогласни щурчета и трубадури, които преди угодничеха на
Пол Пот, те насъскват обърканите, наивни, изплашени хора. Че ги мамят, покваряват, връщат с половин
век назад, тоест до жълтата звезда върху палтото. Тези шарлатани, на които им пука за палестинците,
колкото на мен ми пука за тях. Никак.
Аз намирам за срамно, че много италианци и доста европейци са избрали за знаме господин (колкото
да кажа нещо) Арафат. Благодарение на парите от саудитското кралско семейство това нищожество ще се
прави вечно на Мусолини обзет от мегаломания и вярва, че ще остане в историята като Джордж
www.spiralata.net 209
Вашингтон на Палестина. Когато интервюираш този неграмотник, не успява да завърши никоя фраза, чува
се само нечленоразделна реч. Докато обработиш всичко и го направиш годно за публикуване, виждаш
такъв зор, че накрая заключаваш: в сравнение с него Кадафи прилича на Леонардо да Винчи. Този фалшив
партизанин, дето винаги ходи с униформа като Пиночет, никога не облича цивилно облекло, но и никога
не е участвал в битка. Оставя войната, винаги я е оставял, на другите. На клетниците, вярващи в него.
Докато играе ролята на държавен глава, този надут некадърник успя да провали преговорите в Кемп
Дейвид, усилията на Клинтън. „Не, не, искам целия Йерусалим за мен.“ Този вечен измамник, който има
проблясък на искреност само когато (в тесен кръг) отрича на Израел правото на съществуване и както
казвам в книгата си, се опровергава сам на всеки пет минути. Винаги играе двойна игра, лъже дори ако го
попиташ колко е часа, никога не може да му се довериш. Никога! С него ще бъдеш системно предаван.
Този вечен терорист, който умее единствено да е терорист (докато стои на завет), дето през шейсетте
години, когато го интервюирах, обучаваше даже и терористите от Баадер-Майнхоф. А с тях и
десетгодишни деца. Горките деца. (Сега ги обучава да стават камикадзета. Сто деца-камикадзета са в
процес на обучение. Сто!). Този ветропоказател, който държи жена си в Париж, обслужвана и почитана
като кралица, а е натикал народа си в лайната. Изважда го оттам само за да го прати на смърт, да убива и
да бъде убиван, както осемнайсетгодишните, които, за да станат равни на мъжете, трябва да се увият с
експлозиви и да се пръснат на парченца заедно с жертвите си. И все пак много италианци го обичат, да.
Точно както обичаха Мусолини. Много други европейци също.
Намирам го за срамно и виждам във всичко това зараждането на нов фашизъм, нов нацизъм. Един по-
зъл и отвратителен фашизъм и нацизъм, доколкото е направляван и подхранван от онези, които лицемерно
се правят на прогресивни, комунисти, пацифисти, католици, даже християни, призовават към толерантност
и имат безочието да наричат войнолюбци хората като мен, говорещи на всеослушание истината. Да,
виждам го и предричам последствията. Аз никога не съм била мека с трагичния по шекспировски Шарон
(Знам, че сте тук, за да прибавите още един скалп към трофеите си – промърмори почти с тъга, когато
отидох да го интервюирам през 1982-а.) С израелците съм се карала често и жестоко, а в миналото доста
съм защитавала палестинците. Може би повече от заслуженото. Но съм на страната на Израел, на евреите.
Както съм била и като малка, по времето когато се сражавах заедно с тях и такива като Анна Мария ги
разстрелваха. Защитавам правото им на съществуване, на самозащита от повторно изтребление. И
отвратена от антисемитизма на толкова италианци, на толкова европейци, се срамувам от този срам,
позорящ моята страна и Европа. В най-добрия случай, не общност на държави, а неизчерпаем извор на
Пилатовци. И даже всички обитатели на тази планета да мислеха различно, аз ще продължа да мисля така.

И все пак не съм ядосана на Франция

2002
Мускардина е опасна болест по копринената буба. Ако си копринена буба и те прихване, си отиваш за
една нощ. Това е име и на лаком гризач от семейство Сънливцови, който се храни с каквото му попадне:
Muscardinus Avellanarius, лешников сънливец. Москардино означава и дребно мекотело, по-точно малък
октопод (мускусен октопод), добър е за ядене изпържен. (Достатъчно е да го панирате в разбити яйца,
брашно, и да го метнете в нагрято до 280 градуса олио.) Накрая, това е име и на отдавнашна дъвка, смес на
базата на подправки, която в осемнайсети век са дъвчели, за да скрият лошия дъх. Но исторически е
превод от думата Muscadin: израз, използван за новобогаташите от Златната младеж, които след падането
на Робеспиер изпълвали парижките салони. И най-вече, този на мадам Талиен. И докато пеели Le Réveile
du Peuple, тоест Пробуждането на народа (химна на контрареволюционерите), налагали с тояги
якобинците.
Мускадините били елегантни, предвзети, с грижливо поддържана външност. Ненапразно в
www.spiralata.net 210
разговорния език думата означава конте, франт, денди. Носели дълга и разпиляна по раменете коса, зелена
вратовръзка с чудноват възел, прилепнали панталони и островърхи обувки. Изговаряли звука „р“ гърлено,
гледали през монокъл, парфюмирали се с толкова много мускус, та чак да ти се догади, а за да налагат
якобинците, си служели с тояга, подобна на тоягата, с която през двайсетте и трийсетте години на
двайсети век отрядите на Мусолини щели да налагат антифашистите (наричали я Le Notre Pouvoir Executif,
Нашата изпълнителна власт). Не съществували дълго. Народът ги ненавиждал, Директорията ги презирала
и самата мадам Талиен се уморила бързо от тях. Но докато съществували, причинили доста злини. И
неслучайно. Предвождал ги със своя вестник „L’Orateur du peuple“ (Оратор на народа) прословутият
Станислав Луи Мари Фрерон. Син на Фрерон – враг на Волтер и енциклопедистите, опортюнист и
сметкаджия по природа, Станислав основал вестника, когато сътрудничел с Дантон и Марат. Като член на
Конвента гласувал клетият Луи XVI да бъде изпратен на гилотината. Като слуга на Терора участвал лично
в избиването на жирондисти и монархисти в Тулон и Марсилия. А на девети термидор, тоест на преврата
срещу Робеспиер, бил архитект заедно с безсрамника Барас. Скоро и неговата свършила. И то доста
мизерно. След изчезването на мускадините опитал да се задържи на повърхността, като съблазнил Полин
Бонапарт, по-малката сестра на изгряващата звезда Наполеон, но не успял да се ожени за нея и трябвало да
се задоволи с поста на заместник-префект в Сан Доминго. Там угаснал внезапно в 1802-а, не знам от каква
болест, но се надявам заради болестта по копринената буба. Сега по същина.
Миналия март доста хора ме попитаха дали съм ядосана на Франция, където без да се намеси
полицията и без министърката на културата да си помръдне пръста, за да попречи, червените фашисти са
нападнали с непристойни обиди представителите на италианската държава на Международния панаир на
книгата. Панаир, на който Италия участваше като почетен гост. И останаха много учудени, като ме чуха да
отговарям: „Не. Не съм ядосана на Франция. Не“. Още по-учудени останаха, когато ме видяха да избухвам
от негодувание заради статия в италиански ежедневник, посветена на непростимия епизод под заглавие
„La merde de Paris“. Всеки абзац на писаницата започваше с гнусната фраза „И нека Бог прокълне
англичаните“, измислена от черния фашист Марио Апелиус по време на Втората световна война и
изписана върху значките, които черноризците носеха по реверите на саката си. Жените им, по реверите на
дамските костюмчета.
Е, сега много ме питат дали съм ядосана на Франция, където, разширявайки прекомерно пътечката,
трасирана преди месеци от италианските празнодумци, деветдесет процента от парижкия печат напада и
хули La Rage et l’Orgueil. Ще рече, Гневът и гордостта в превод на френски, издателство „Плон“. Дава
определения като „гнусна“, „недостойна“, „низка“. Често реве, че не е трябвало да бъде публикувана и ме
оприличава на Селин. Клевети ме, оскърбява ме и ме нарича „расистка“. За да ме наричат така, се
преструват, че не забелязват написаното от мен за антисемитизма през април. Текст, познат буквално на
целия свят, заради който „Уолстрийт Джърнъл“ ме нарече „Съвестта на Европа“, а „Ню Йорк Поуст“ –
„Единственият глас в Европа, издигнал се в защита на евреите“; болезнена проповед, заради която евреи от
много страни ме затрупаха с отзиви „Thank you, Oriana!“; в резултат заплахите срещу живота ми се
умножиха и станаха по-застрашителни. Ежедневникът „Льо Монд“ даже си позволи да се обърне към
Съюза срещу расизма и антисемитизма и да попита председателя му дали е решен да ме разобличи и
осъди. И все пак и на този фатален въпрос отговорих с още едно „не“.
Не. Не се ядосах на Франция миналия март и няма да се ядосам сега. Защото червените фашисти,
които през март се държаха по толкова презрителен начин с представителите на италианската държава, а
сега се държат толкова ненавистно с мен (някои даже оскърбиха паметта на баща ми, гадни подлеци, банда
негодници), не са Франция. Те са мускадини. Новите мускадини, които с дълга и разпиляна по раменете
коса, зелена вратовръзка, прилепнали панталони и островърхи обувки изговарят звука „р“ гърлено и
изпълват салоните на сегашните мадам Талиен. Новите контета, новите франтове, новите лешникови
сънливци: водени от новия Фрерон (един суетен нахалник, който дори няма да заслужи мястото на
заместник-префект в Сан Доминго), отново пеят Le Réveile du peuple. И докато я пеят, налагат якобинците.
www.spiralata.net 211
Този път ги налагат с тоягата на лъжата и безчестието, с Pouvoir Executif на псевдоинтелектуалния
тероризъм, с диктатурата на Politically correct, тоест с надменността на нахалниците, претендиращи да
учат на демокрация човек, който се бори за демокрация още от дете. Но днешните якобинци не са бившите
главорези, вярващи или вярвали в Робеспиер: те са хора като мен. Хора, вярващи в Свободата и вследствие
на това безстрашни пред тоягите, изнудванията, заплахите. Хора, които мислят със собствената си глава, и
в резултат на това наричат нещата с истинските им имена. Тези хора не се умилкват на никого и затова
викат като детето от приказката на Братя Грим: „Кралят е гол!“. Хора с чиста съвест и благодарение на
това позволяващи си лукса да воюват както срещу черните фашисти, така и срещу червените: като
потвърждават, че днес Десницата и Левицата са двете страни на едно и също лице. Лицето на цинизма и
лицемерието. И накрая, хора, които имат смелостта да защитават земята си. Своята Родина, своята
култура, своята идентичност. Затова не желаят нашественици, които възползвайки се от нашата
толерантност, от нашите закони, от нашето гостоприемство, се стремят да ни наложат бурката и чадора. Да
ни завладеят, да ни управляват, както завладяха и управляваха осем века Португалия и Испания.
Нашественици, които в Италия (и във Франция?) се явяват по телевизията, за да ни заповядат да свалим
разпятията от училищата, защото „Онова трупче, овесено на кръста плаши нашите ученици мюсюлмани“.
А в Италия публикуват неграмотни мерзости с подкани към своите едноверци да ме убият в името на
Корана. „ислямът наказва Ориана Фалачи, непорасналата възрастна жена. Мюсюлмани, идете на смърт с
Фалачи.“
Мускадините са с тях. Напук на лаицизма12, прогреса, цивилизацията. Добре знаем защо. Защото ги
снабдяват с изгубения им електорат по причина отхвърлянето, неприемането им от „пролетарските маси“.
Но горкò му, който отъждествява мускадините с Франция. Горкò му! За да го направим, най-напред трябва
да се попитаме дали във Франция все още има свобода на мисълта и мненията, дали Франция още е
Република Франция на Мариана, или се е е превърнала във Френска ислямска република. А това би било
несправедливо, даже мерзко. Очи в очи, нахални и суетни фрероновци: Франция не е въображаем Народ,
за който да говорите помпозно, когато от вашите „L’Orateur du peuple“ пеете Le Réveile du peuple. Това е
народът, който не ви слуша. Народът, който тиранизиран от вас и изнудван от мрачните ласкателства на
зловонния Льо Пен, вече няма Бастилия за разрушаване, затова, за да не гласува за Льо Пен, трябва да даде
гласа си за Ширак... Това е също народът, който не ме обижда. Не ме петни, не ме клевети, не оскърбява
паметта на моя прекрасен баща. И ме чете. Като ме чете, се разпознава в мен, чувства се по-малко самотен,
благодари ми. Както евреите ми изпраща съобщения „Thank you, Oriana“, „Merci Oriana“. За по-малко от
три дни доста книжарници в Париж изчерпаха La Rage et l’Orgueil. Няма и за седмица La Rage et l’Orgueil
влезе в класацията на най-продаваните книги. Издателство „Плон“ трябваше да я преиздава, продължава
да я преиздава, в печатницата работят даже и в събота и неделя. Това означава, че във Франция още има
свобода на мисълта и мненията, че Франция още е Република Франция на Мариана, а за народа вие сте
кръгла нула.

Wake up, Запад, събуди се!

2002
Благодаря, че дойдохте.13 Благодаря на всички. Хм, на всички, стига само в тази зала да не присъства
един тип (предполагам някакъв ислямски фундаменталист), който се вмъква в телефонните ми разговори и
на френски (френско-ливански според мен) ме заплашва с думите: „Vous restez toujours cachée chez vous.

12
Лаицизъм – движение за освобождение на обществото от влиянието на религията и създаване на светска държава. – Бел. ред.
13
Реч, произнесена на 23 октомври 2002-а в седалището на Американския предприемачески институт във Вашингтон по време
на представянето на американското издание на Гневът и гордостта. – Бел. ред.

www.spiralata.net 212
Mais nous allons vous trouver tout le même“. Вие винаги се криете вкъщи. Но ние все пак ще Ви открием.“ Е,
не: господин Nous Allons Trouver Tout le Même. Съвсем не се крия. Никога не съм се крила, никога няма да
се скрия. Постоянно съм вкъщи, защото работя много, а моята работа се върши у дома. Ето, сега съм тук.
Maintenant je suis ici. Je suis ici et c’est moi, тук съм и съм аз, рано или късно ще те хвана: глупак.
Благодаря също и на Вас, Майкъл Ледийн, задето ме поканихте да говоря в този престижен мозъчен
тръст, наречен Американски предприемачески институт. Благодаря за хубавите думи по мой адрес (някои
не биха Ви благодарили) и преди всичко за уточнението колко усилия ми коства появата на публично
място. От много години не го правя. Много. Тоест, откакто бях във Вашингтон, за да прочета някои
страници от романа ми Иншаллах. Даже след публикуването на Гневът и гордостта в Италия, Франция,
Испания, Германия и така нататък не отворих уста и не се появих пред обществото. Никакви интервюта,
никакви телевизии, никаква реклама. Същото ще се случи и когато книгата излезе в Холандия, Унгария,
Полша, Румъния, Скандинавия, Гърция, Израел, Аржентина, Австралия, Корея, Япония, Китай. И
причината не е онази, злостно изтъквана от моите врагове: болестта, която наричам Чужденеца, моите
бръчки, възрастта. Държа под наблюдение Чужденеца. Накарах го да разбере, че ако ме убие, ще умре с
мен, затова по-добре да живеем заедно. Колкото и да е мъчно съжителството с мен, засега си трае.
Бръчките пък са моите медали. Заслужените от мен отличия. Да остарееш е чудесно. Защото, както казвам,
с остаряването се извоюва такава свобода, каквато на младини не сме имали. Абсолютна свобода. При
такава алтернатива да съм на тази възраст е най-доброто, което е могло да ми се случи. Което може да се
случи на всички.
Не: причината, поради която стоя настрана и след излизането на Гневът и гордостта не съм давала
интервюта, не съм се появявала по телевизията, не съм ходила да стискам ръцете на хората като кандидат,
събиращ гласове, е твърде различна. Крие се във факта, че появата ми на публично място за мен е нещо
като самонасилие, неудобство. Аз съм обсебена от уединението. Водя много суров живот, обичам да съм
сама. Самотата ми позволява да правя каквото си искам: да пиша, да научавам нови неща. И после,
времето лети толкова бързо. Остава ми малко и в това малко няма място за ексхибиционизъм, служещ
само за задоволяване на чуждото любопитство.
Тогава защо съм тук, в Американския предприемачески институт? Защо тук правя това, което съм
избягвала и избягвам в Европа? Много просто. Защото от 11 септември сме във война. Защото предната
линия на тази война е в Америка. Не в Европа. Засега Европа е в тила. Когато бях военен кореспондент,
също предпочитах да бъда на предна линия, а не в тила, тук дори не се чувствам военен кореспондент:
усещам се войник. Дългът на войника е да воюва. Тук съм, за да воювам, а за да се сражавам в тази война,
притежавам специално оръжие. Оръжие, което не служи за стрелба, служи за мислене, кара другите да
мислят, събужда спящите. Една книга. Една тънка книга (187 страници) със заглавие Гневът и гордостта.
Книгата Гневът и гордостта, която в Европа вдигна и вдига толкова шум, предизвика и предизвиква
толкова противоположни реакции. От едната страна са онези, които я харесват, ценят, хвалят. От другата –
онези, които я мразят, осъждат, ругаят и биха искали да я изгорят заедно с мен, както през трийсетте
години нацистите в Берлин са изгаряли библиотеките. „Изгори вещицата, изгори я! Убий еретичката, убий
я!“
Тази Гневът и гордостта, избухнала внезапно, за да ме открадне от писания в момента роман, която
оттогава ме държи в плен със своите преводи, обсебва ме с успеха си, заробва ме до такава степен, че
изпитвам нещо като негодувание. Понякога чак ми се гади. Гневът и гордостта, която родих за няколко
седмици, със здравия разум идващ от мъдростта, но и с искреността на едно дете. Детето, което в
приказката на Братя Грим вика: „Царят е гол!“. (Да, в приказката царят не носи даже долни гащи, но
придворните възхваляват неговите дрехи: „Какво прекрасно наметало носите днес, Ваше Величество,
какъв красив панталон!“. А детето чистосърдечно вика: „Царят е гол!“.)

www.spiralata.net 213
 ***

Царят е гол и моето оръжие като войник е оръжието на истината. Истина, водеща началото си от друга
истина, за която сега ще ви прочета следния откъс:
„От Афганистан до Судан, от Индонезия до Пакистан, от Малайзия до Иран, от Египет до Ирак, от
Алжир до Сенегал, от Сирия до Кения, от Либия до Чад, от Ливан до Мароко, от Палестина до Йемен, от
Саудитска Арабия до Сомалия омразата към Запада расте. Надига се като огън, разпалван от вятъра, и
последователите на ислямския фундаментализъм се умножават като едноклетъчни с просто деление на
клетката на две, после стават четири, осем, шестнайсет и така безкрайно. Който не го е разбрал, нека види
картините, показвани ежедневно по телевизията. Тълпите, задръстващи улиците на Исламабад, площадите
на Найроби, джамиите в Техеран. Освирепелите лица, заплашителните юмруци, плакатите с образа на Бин
Ладен, огньовете, изгарящи американското знаме и чучелото с черти на Буш. Който не вярва, нека чуе
славословието на Милосърдния и Страховит Бог, техните крясъци Аллах Акбар, Аллах Акбар, Джихад,
Джихад. Съвсем не са малки групички от екстремисти! Нито малцинства от фанатици! Те са милиони и
милиони екстремисти, милиони и милиони фанатици. Милиони и милиони, за които жив или мъртъв
Осама бин Ладен е легенда подобно на легендата Хомейни. Милиони и милиони, които след смъртта на
Хомейни съзряха в него новия лидер, новия герой. Преди няколко вечери видях онези в Найроби, място
забравено от всички. Изпълваха площада повече от Газа или Исламабад и по някое време репортерът
попита един старец: „Кой е за теб Осама бин Ладен?“. „Той е герой, нашият герой!“ – отговори старецът.
„Ами ако умре?“ „Ще намерим друг“ – все така щастливо говореше старецът.
С други думи, човекът, който от време на време ги води, е само върхът на айсберга: част от планината,
изникнала от дълбините, главното действащо лице във войната не е той. Това е Планината. Онази
Планина, която от хиляда и четиристотин години не помръдва, не излиза от дълбините на своята слепота.
Не отваря портите за придобивките на цивилизацията, не иска и да чуе за свобода, справедливост,
демокрация и прогрес. Планината, която въпреки скандалните богатства на своите господари, на своите
крале, принцове, шейхове, банкери (като си помислим за Саудитска Арабия) още живее в
Средновековието. Още вегетира в мракобесието и пуританството на една религия, умееща да създава само
религия. Онази планина, потънала в неграмотността. Онази планина, която тайно ревнува от нас, тайно е
привличана от нашия начин на живот и приписва на нас вината за собствената си материална и
интелектуална мизерия...“.
***

Една истина, която много, твърде много хора не желаят да чуят. Не искат да видят, отказват да
приемат. О, почти всички признават, че Бин Ладен не е цвете за мирисане. Не заслужава Нобел за мир,
даже онзи, дето дадоха на терориста Арафат. Но никой не признава, че той е само върхът на айсберга,
видимата част на Планината. Ако някой го направи, то е само шепнешком. Шепне, защото го е страх. По-
миналата вечер Буш заяви: „Отказваме да живеем в страх“. Златни думи, красива фраза, господин
президент! Но неточна. Защото Запада живее в страх. Живеещите в западния свят се страхуват. Страхуват
се не само да не хвръкнат във въздуха, да бъдат унищожени от атомна или биологическа бомба. Страхуват
се да говорят, да обвиняват на висок глас Планината. Ислямският свят, ислямската религия, Планината.
Страхуват се да не бъдат наречени расисти, ако го сторят. Реакционери, значи расисти. Епитет, с който
щурчетата на политическата коректност изнудват хората, непознаващи значението на думата „расизъм“.
Виж ти: може да правиш всичко, да казваш какво ли не за всички, всекидневно. Можеш да клеветиш
www.spiralata.net 214
християните, будистите, евреите, индуистите. Можеш да приковаваш на позорния стълб католическите
свещеници, обвинени или не в педофилия, да подмяташ, че всеки от тях е насилник на деца. Можеш да
иронизираш разпятието, както така нареченият председател на така наречената италианска ислямска
партия направи по телевизията в Италия, наричайки го „голо трупче, плашещо мюсюлманските ученици“.
И все така в Италия една мюсюлманка може да поиска това „голо трупче“ да бъде свалено от стената на
хирургията, където ражда. Кметът може да плаща на посредник, за да помага на мюсюлманския ученик,
отказващ да говори с учителката, защото е жена. Но тежко на гражданина, който се оплаче, или още по-
лошо, протестира. Тежко на Фалачи, написала словото си за Планината. „Расистка, расистка!“ Децата на
Аллах са се превърнали в новите господари на Земята. „Долу ръцете от исляма!“

***

Като гледам какво ми се случва с разни Monsieur Nous Allons Vous Trouver Tout le Même (бъркам ли,
че арабинът съден във Вирджиния като член на Ал Кайда и предполагаем съучастник на умрелите
камикадзета от 11 септември също говореше и говори френски?), се питам как мюсюлманите и
американските щурчета празнодумци ще реагират на моята Гневът и гордостта тук, на предна линия.
Задавам си въпроса, защото в тила, в Европа, заради тази книга платих и плащам наистина непосилна цена.
Който честити за милиона продадени бройки в Италия за по-малко от година и за половин милион книги,
продадени в Германия, Франция и Испания за по-малко от четири месеца, не си дава сметка, че за всяка
бройка съм платила част от тази цена... Например, в един отвратителен и неграмотно написан пасквил,
озаглавен „ислямът наказва Ориана Фалачи, непорасналата възрастна жена“, индивидът, според когото
разпятието е „голо трупче, плашещо ислямските деца“, клевети оскърбително починалия ми баща и
подканва своите единоверци да ме накажат (разбирай със смърт) в името на Аллах. За да ги пришпори по-
здраво, даже цитира три стиха от Корана. От тях става ясно, че престъплението ми да напиша Гневът и
гордостта, трябва да бъде отмъстено с кръв. А за да избегне недоразуменията, даже резюмира сбито тази
необходимост: „Идете на смърт с Фалачи“. Оттогава заплахите за живота ми са неизброими, къщите ми са
определяни като „рискови“ от италианската полиция, а онзи красив младеж, облечен като полицай, дето ви
оглежда, постоянно е тук, за да следи дали между вас няма поканени от Планината. Но има и още.
Миналия март написах разобличителни думи за възраждането на антисемитизма в Европа и там си уредих
сметките с индивида Идете на смърт с Фалачи с едно простичко, но болезнено „Fuck you“. Познайте по
какъв начин два италиански ежедневника изразиха солидарност с мен. Онзи на така наречената десница,
„Фолио куотидиано“, публикува кратка бележка в рамка и тя казваше: „Fuck you, Fallaci“. Другият, на така
наречената левица – „Либерационе“, изписа на цяла страница с гигантски букви „Fuck you, Fallaci“. Все
едно ставаше дума за смъртта на папата. Колкото до Франция, щом трябва да защити децата на Аллах,
забравя даже трите основополагащи принципа на всяко гражданско общество: свободата на мисълта,
свободата на изразяване и свободата на печата. Миналият юни комунистите-мюсюлмани от MRAP
(движение срещу расизма, което в сянката на думата Мир – най-дискредитираната дума на света, поощрява
дружбата между народите) ме дадоха на съд и поискаха Гневът и гордостта да бъде конфискувана.
Заслепени от страх, забравили написаното от мен за антисемитизма, евреите от LICRA (международен
съюз срещу расизма и антисемитизма или нещо такова) се присъединиха към тях. Те пък, за да искат върху
корицата на всеки екземпляр да има надпис, подобен на предупреждението, загрозяващо кутиите на моите
цигари: „Внимание! Тази книга може да навреди на вашето здраве!“. (Божичко, господа от LICRA... Карате
ме да си спомням за еврейските банкери в Берлин през трийсетте години: с надеждата да се спасят,
финансирайки Хитлер. Не след дълго се озовали в пещите на крематориумите.) Е, мъдрият съдия отхвърли
и двете искания с мотива, че са закъснели. Бестселър номер едно, книгата вече беше прочетена от много
французи. Но тогава MRAP и LICRA ме обвиниха в „подстрекателство към омраза“, престъпление, което в
www.spiralata.net 215
страната, където е измислена гилотината, предвижда затвор, както и разорителни глоби, и на 9 октомври
отново се явих пред съда. Обрисуваха ме като подла, безчестна, отвратителна. На 20 ноември новият съдия
(този път една госпожа, която по време на защитната реч на моя адвокат се обърна любезно и с въздишка
към противниковата страна: „Търпение, господин адвокат, още малко търпение.) ще издаде присъдата. И
не ме питайте дали ще свърша на улицата или обезглавена на Плас дьо ла Конкорд като Мария Антоанета,
мадам Ролан или кармелитките на Жорж Бернанос. Романистът Мишел Уелбек, съден заради думите си в
негово интервю, че мюсюлманската религия е най-глупавата религия на света, а Коранът е зле написан
(вярно), се отърва със строго порицание: „Господине, казаното от Вас не е благородно“. Но преди време
осъдиха Бриджит Бардо за много по-малко, горката Бриджит. Роптаела, че Франция е превзета от
мюсюлмани и те са въвели варварски начин за колене на агнетата. Като че ли това не стигаше, от седмици
насам моят защитник (един евреин) получава смъртни заплахи, идентични с моите. Както в Швейцария,
така и в Белгия и Германия децата на Аллах ми готвят още съдебни удоволствия. Към това мога да
прибавя мароканеца, тържествено награден от Кофи Анан (генерален секретар на ООН) за не знам какъв
си принос към мира. Горкият мир. Пишейки и говорейки със журналистите, от година насам същият ме
обижда с думите, че „със сигурност съм сърдита на исляма вследствие на опозоряването ми от мъже
араби“. Отговорът ми е на страница 179-а. Казва, че хвала на Господа, никога не съм имала сексуални,
сантиментални или приятелски връзки дори с един арабски мъж. И още, че вулгарността на този
миролюбец по безспорен начин доказва презрението, стоварвано върху жените от арабските мъже. От
цялото си сърце отвръщам със същото презрение.

***

Ще се случи ли и тук, на предна линия? И тук ли ще трябва да се сражавам на два фронта: фронтът на
нашествениците и фронтът на техните поддръжници, тоест на колаборационистите? В такъв случай ви
напомням: не съм човек, който, за да избегне опасностите и преследванията, ще приеме исляма. (Или
каквото и да е друго политическо и религиозно кредо.). Колкото повече се опитват да ми затворят устата,
да ме сплашат, толкова повече се развихрям и воювам. На физическия и интелектуален тероризъм,
последвал появата на Гневът и гордостта в Италия, тоест „идете на смърт с Фалачи“ и „Fuck you Fallaci“
на десницата и левицата, отговорих с издаването ѝ на френски. Докато превеждах книгата на френски,
добавих някои страници, които превишават дозата, подсилват тезата ми. Оставих ги също и в испанското,
германското, холандското издание. На атаките на френския печат, на фашизоидните кретенизми на
суетните типове, които на страниците на „Кориере дела сера“ определих като „Москардини за пържене в
кипящо олио, да се ядат още топли“, отвърнах с американското издание. Докато превеждах книгата за
Америка, вмъкнах още нови страници, правещи дозата убийствена. И още повече подсилват тезата ми. Те
пък останаха за изданията във Великобритания, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Индия. Естествено, не
мога да продължа така вечно. Освен френски и английски не боравя с други езици. Но италианския
познавам добре. При първа възможност ще вмъкна добавените страници в ново италианско издание. А
дотогава Бог знае какво още ще имам за казване.

***

Финални акорди. Акорди, на които много държа, чуйте ги. В моята малка (но вече не толкова малка)
книга не съм снизходителна с исляма. Съгласна съм – често даже съм сурова. Признавам. (Въпрос,
преследващ ме като сянка от месеци: „Съжалявате ли? Разкайвате ли се, премислихте ли нещо?“. Отговор:
www.spiralata.net 216
„За нищо на света. Обратното.“) Доказва го, заедно със свидетелствата, които предлагам на този изгубил
надежда свят, гордостта ми заради западната култура. Тази наша култура, която въпреки своите грехове,
понякога направо ужасии (като се сетим за Инквизицията, концлагерите и Хирошима), ни извади от
шатрите в пустинята. Подхрани Градината на Мисленето. Разви в нас идеята за красотата, морала,
свободата, равенството. Даде ни една система, която е далече от съвършенството, често е само измама, но
в крайна сметка е по-добра от другите: системата, наречена демокрация. Тя постигна изключителни
завоевания в света на науката, справи се с болестите, осигури ни благоденствие. Изобрети уреди, правещи
живота ни по-лек и просветен, заведе ни на Луната и на Марс. Заслуги, с които ислямската култура не
може да се гордее. И все пак към хората от Запада проявявам още по-малка снизходителност. Още по-
сурова съм. Известно ви е, всички определят Гневът и гордостта като памфлет. Политическо есе,
нападка, памфлет. Аз обаче я смятам за проповед. Даже, за J’accuse. Обвинителна реч, подобна на Аз
обвинявам, която Емил Зола написа в 1898-а заради аферата „Драйфус“. Тази проповед, тази обвинителна
реч не насочвам към децата на Аллах. (И без това нямаше да послужи за нищо.). Отправих я към нас. Към
нашите низости, невежества, несъвършенства, палячовщини, духовна нищета. Например, духовната
нищета на нашата образователна система. Невежеството на нашите учители и на нашите ученици.
Низостите и палячовщините на нашите политици. Безплодността и несъвършенствата на нашите лидери.
Коварният фашизъм, прикриващ се зад фалшивия пацифизъм на нашите мними революционери. (Хора, на
които липсва единствено тоягата и черната риза.). И разюздаността, контрабандирана като свобода, тоест
отказът да разбереш, че свободата не може да съществува без дисциплина, даже самодисциплина. Че
правата не могат да съществуват без задълженията. Че, както казваше баща ми, всяко право съдържа в себе
едно задължение и който не изпълнява задълженията си, не заслужава да има права. Но има нещо, което
липсва в моята малка книга. Има едно J’accuse, забравено от мен. И днес, в този престижен мозъчен тръст
изпитвам нужда да запълня тази празнина.

***

J’accuse, аз обвинявам хората от Запада в липса на страст. Че живеят безстрастно, не се сражават, не се

защитават и стават колаборационисти заради липсата на страст. О, аз съм страстна: сами виждате.
Изпълват ме разрушителни страсти. Но както в Европа, така и в Америка все се сблъсквам с безстрастни
хора. Даже на суетните щурчета, които искат да ме качат на кладата, им липсва страст. Студенокръвни
риби, ларви, задвижвани единствено от омразата и завистта, или от сметката и ползата: никога от страстта.
Голяма част от вината е ваша. Защото вие въведохте тази мода. Модата на здравия разум, доведен до краен
предел, на контрола, на безразличието. „Calm down, be quiet, be cool“. Вие, които сте родени от страстта,
вие, които сте се превърнали в народ благодарение на вашата страстна революция. Затова не разбирате
движещата сила на вашите врагове, на нашите врагове. Не разбирате кое е онова, което им позволява да
воюват по толкова всестранен и безмилостен начин във войната срещу Запада. Това е страстта. Силата на
страстта, драги мои! Вярата, произлизаща от страстта. Омразата, породила се от страстта. Аллах Акбар,
Аллах Акбар! Джихад, Джихад! За да ни убият, те са готови да умрат, да хвръкнат във въздуха. За да ни
изпепелят. И техните лидери (истинските лидери) също. Аз познавах Хомейни. Говорих с него повече от
шест часа в два различни дни, карахме се. И ще ви кажа, че това беше човек на страстта. Движещата му
сила беше вярата, страстта. Не можах да се запозная с Бин Ладен. Жалко... Затова пък го наблюдавах
добре, когато се появяваше по телевизията. Гледах в очите му, слушах гласа му и ще ви кажа, че това е
човек на страстта. Движещата му сила е вярата, омразата, породена от страстта. За да се сражаваме срещу
тяхната страст, за да защитим нашата култура, тоест нашата идентичност и цивилизация, не стигат
армиите. Излишни са танковете, атомните бомби, бомбардировачите. Нужна е страст. Силата на страстта.
И ако не я извадите като оръжие, ако не я извадим, аз ви заявявам че ще бъдете разгромени. Че ще
www.spiralata.net 217
претърпим поражение. Казвам ви, че ще се върнем в шатрите в пустинята, ще свършим като безводни
кладенци. Wake up, then! Събудете се, wake up!

Отворено писмо до флорентинците

2002
Флорентинци, имайте достойнство! Не бъдете бездейни, не се примирявайте, изразете вашето
негодувание. По културен начин. Възпитан, цивилизован начин! Затворете магазините. Включително
онези за хранителни стоки. Пет дена минават бързо, нима се умира от глад за пет дена? Затворете
ресторантите, кафенетата, пазарите. Затворете театрите, кината, аптеките. Затворете всичко, хлопнете
кепенците, окачете табелката, която куражлиите окачиха в 1922-а, когато фашистите на Мусолини
направиха марша към Рим: „Затворено поради траур“. Същата табелка, която трябва да стои на входа на
галерия „Уфици“, на другите музеи, държани отворени от общината, на Баптистерия, на катедралата Санта
Мария дел Фиоре, на всички църкви и даже на мостовете Понте Векио и Света Троица. И не изпращайте
децата на училище. Не разменяйте и дума с онези, които най-малкото искат да oмърсят нашите паметници.
Дори не ги поглеждайте, не отговаряйте на провокациите им. Наложете си нещо като полицейски час,
почувствайте се, както се чувствахте през 1944-та, когато германците взривиха нашите мостове, улица
„Гучардини“ и улица „Пор Санта Мария“. Предложете на света тъжния спектакъл на един оскърбен,
наранен, предаден и въпреки това горд град. Горд!
Така ще стане възможно онези благородни мъже и жени, привикнали да мамят с най-дискредитираната
дума на света – думата мир, да не опустошат нашата Флоренция. Възможно е и заради опасение да не си
изгубят репутацията и привилегиите на кмет, областен управител, депутат, сенатор, министър, генерален
секретар, жалките меценати на Социалния форум да ги убедят да се откажат от заплашителното обещание:
„Проявата няма да мине без насилие“. Тоест, да не повторят направеното в Сиатъл, Прага, Монреал, Ница,
Давос, Нeапол, Квебек, Гьотеборг, Генуа, Барселона. Възможно е, да, и като си пожелавам да не сбъркам,
добавям: според мен ще стане точно така (с неизбежните изключения). Няма да посмеят да отчупят
гениталиите на Давид и на Нептун. Не ще посмеят да счупят ръцете на Персей на Челини. Може би дори
няма да посмеят да атакуват банки, консулства, казарми. Но не е само физическото насилие. Насилието,
което, подхранвано от цинизма, търси мъртвец за канонизиране, и за да го намери, хвърля камъни и
пожарогасители по тероризирания карабинер. Насилието, което, подхранвано от кретенизма, замърсява
фасадите на античните дворци, чупи витрините, плячкосва „Макдоналдс“, подпалва автомобили. Същото
окупира къщи, банки, фабрики, опустошава редакциите на вестниците и седалищата на противниците.
Което (тъй като не са учили история, те не го знаят) повтаря безобразията, любими на фашистите на
Мусолини и хитлеровите нацисти. За Бога, съществува също и морално насилие. Насилието, което се
изразява в демагогия и изнудвания, проявява се със заплахи и тормоз. Насилие, което, злоупотребявайки
със закона, унижава Закона, осмива го. Насилие, което, възползвайки се от демокрацията, оскърбява
Демокрацията, присмива ѝ се. Насилие, което, извличайки облаги от свободата, убива Свободата.
Умъртвява я. Флоренция е подложена на това насилие по най-безсрамен начин. Скандален.
Търпи го по вина на онези, които, за да запазят столовете си във Властта, за да си набавят от друго
място отказаните им от Народа гласове, ѝ натрапиха огромното и нагло сборище, наречено Социален
форум. Които използват, даже разхищават обществените пари, парите на гражданите, и го настаниха в
един от нейните монументи: крепостта Фортеца да Басо. Които не познавайки, или правейки се, че не
познават нейното културно наследство, нейната уязвимост и беззащитност, ще тръшнат отгоре ѝ (така
твърдят много хора) тълпа, наброяваща повече от половината на нейните триста и осемдесет хиляди
жители. Тоест двеста хиляди човека. Които заедно с хората с добри намерения (по мое мнение повече от
опасни добри намерения, но докато не причинят Зло, ще ги почитаме) допуснаха да влязат хулигани, чието
www.spiralata.net 218
дело са злодействата на предишните социални форуми. Фалшиви революционери, мамини синчета,
живеещи на гърба на родителите си или на някой дарител, но осмеляващи се да пелтечат за бедността. За
несправедливостта. Лицемерни пацифисти, фалшиви гълъби, призоваващи за мир, докато правят война,
изискващи миролюбие само от едната страна. Тоест от страна на американците и толкова. (Никога няма да
заговорят за мир със Саддам Хюсеин и Бин Ладен. Никога няма да импровизират някое шествийце за
клетниците, убити или обгазени от първия, и хората, изтребени от втория. Всъщност, уважават Саддам
Хюсеин и обичат Бин Ладен. На милитаристичните и теократични ислямски режими се кланят, в така
наречените социални центрове укриват нелегални имигранти, често пъти обучавани от Ал Кайда в Ирак,
Иран или Пакистан. А на 11 септември първи се ухилиха ехидно: „Така им се пада на американците“.
Когато говоря за онези, които, за да запазят столовете си във властта, за да си набавят от друго място
отказаните им от народа гласове, превърнаха Флоренция в Голгота, говоря преди всичко за онази
стряскаща двойка, съставена от областния управител на Тоскана (уви) и от кмета на Флоренция (горкò ни).
Две бедствия, пръкнали се от Младежката комунистическа федерация, наричана от мен Агенцията за
настаняване. Този кмет изглежда роден само за да причинява грижи на града. (Достатъчно е да се сетим за
арогантността на чужденците, на които го е предоставил, за палатката на сомалийците, опъната от две
години на Пиаца дел Дуомо, за отвратителния навес, с който иска да загрози Уфици. Слава Богу, в
точките, предвидени за колоните бяха открити ценни археологически находки от Средновековието.) Този
кмет определи през април Социалния форум като „проява, която не бива да изпускаме“. През юни обвини
във „фашизъм“ комитетите, които се противопоставяха. През август отрече резултатите от референдум, на
който три четвърти от флорентинците се бяха произнесли срещу Форума. А през септември, в хода на един
дебат, състоял се в театър Рондо ди Бако, бръщолевеше: „Разбрах, че една известна флорентинска
писателка полага усилия антиглобалистите да не дойдат във Флоренция. Тази госпожа ще направи по-
добре, ако се срещне с тях, така ще разбере колко порядъчни момчета са“. (Порядъчни както в Сиатъл,
Вашингтон, Прага, Монреал, Ница, Давос, Гьотеборг, Генуа, Барселона ли, многоуважаеми кмете?
Порядъчни като онзи „непослушник“, обещал че: „Проявата няма да мине без насилие“? Апропо: разказват
ми, че макар и въпреки волята си, Вие проучвате предложението на флорентинци, на които би се харесало
да удостоите Фалачи с награда, от половин век давана само на руски, китайски, кубински и така нататък
комунисти. Тоест, Златният флорин. Не се осмелявате да ми го дадете, а? Само да посмеете, ще Ви го
напъхам в гърлото.) И онзи, областният управител, с неговите непрекъснати гафове, той е най-
посредственият индивид, появявал се някога в Тоскана, но въпреки това се смята за ерцхерцог Фердинанд
III или Леополд II. И постоянно си придава важност като ерцхерцог, ходи на вечеря с отживели времето си
аристократи. (Аристократи, които през 1938-а посрещнаха Хитлер с всички почести и в Театро Комунале
му ръкопляскаха, докато ги заболяха ръцете.) Управителят на област Тоскана, който миналия октомври
каза: „Социалният форум е същностна нужда“. После обяви, че ще се присъедини към шествието,
интересуващо се едностранно от мира, и декларира че е „склонен да се срещнем“. (Склонен да се
срещнете, младежо? На мен се падаше да кажа дали съм склонна да се срещнем. И както отговорих, съвсем
не бях.)
Говоря също и за техните съучастници от десницата и левицата. За техните партийни другари, за
техните съмишленици – зелени, бели, червени, виолетови или сиви, и за техните противници в
правителството. Тоест за съучастниците, които заради пресметливост или изгода, заради хитрост или
малодушие не си помръднаха пръста през всичките тези месеци. А накрая си отвориха устата само за да
участват в прехвърлянето на отговорността на чужд гръб от страна на стряскащата двойка, в нейното
малодушно търсене на алиби, в страхливото ѝ хленчене: „Правителството е длъжно да гарантира
сигурността. Ние нямаме нищо общо с нея“. Вярно ли, Пизану? Вярно ли, Фасино? Ще ви призова в съда,
защото (дошъл е моментът да го кажа на всеослушание) кметът на Флоренция бърка както никога досега.
„Онази госпожа“ наистина се залови здраво за работа. С изключителна дискретност, без да се доверявам на
никого, без да търся помощ от вестниците, без да се изявявам по телевизията, се блъсках цяло лято, за да
www.spiralata.net 219
попреча на „порядъчните момчета“ да дойдат във Флоренция. Цялото лято! Отчаяно, неспирно. И въпреки
че не пожелах да видя стряскащата двойка, вас двамата ви видях. Макар и да не поисках да говоря със
стряскащата двойка, с вас двамата говорих. (С вашите префекти, префектът на Рим и префектът на
Флоренция също. Няколко пъти.) И с всеки, дали от десницата или от левицата, започвах разговора така:
„Чуйте ме добре. Удари в гърба не нанасям, воювам с открито лице. И откровено ви казвам, че ако не
спрете това безумие, аз ще ви изложа публично. И то как!“. После ви напомних, че Флоренция не е Порто
Алегре. Че въпреки оскърбленията, нанасяни ѝ ежедневно от децата на Аллах, тя е живото свидетелство на
нашата култура. На нашата идентичност. На нашата цивилизация. Обясних ви, че е невъзможно да бъде
защитена, че нейните красоти не са само в музеите: във Флоренция всяка статуя, всяка картина, дворец,
улица, площад, тясна уличка, всеки камък е заложник. И ви дадох исторически пример. Разказах ви, че
преди век и половина, когато стотици и стотици злодеи дошли от Ливорно във Флоренция, за да проведат
своя „Форум“, също били настанени във Фортеца да Басо. Но от нея се преместили на площад „Санта
Мария Новела“, от площад „Санта Мария Новела“ на улица „Торнабуони“, от улица „Торнабуони“ на
площад „Синьория“, тоест в историческия център, а от историческия център в Олтрарно. В целия град. И
за повече от месец останали тук, за да вършат гадости, рушат, опустошават, бият.
Разказах ви го, да. И с цялата страст, на която съм способна, ви умолявах да се намесите, да
предотвратите бедствието. Аз, дето никога не моля никого. Даже и Господ. Вас, Фасино, помолих също и
да отворите очите на своите съюзници или опоненти. Например, на онзи, дето говори с френско „р“, и на
онзи, дето къса листенцата на маргаритката, за да разбере дали партията на демократичната левица го
обича. Вас, Пизану, помолих да отворите очите и на Кавалиере 14, който вместо да се занимава със
страната, вечно се измъчва заради своите съдебни дела или пък е на работна закуска в чужбина. Пътува
повече от папата и ту е в Москва, за да яде хайвер с Путин, ту в Тексас, за да хапне телешка пържола с
Буш, ту в Рияд, за да пие камилско мляко със своя съдружник Ал Уалид, после в Мадрид, защото дъщерята
на Аснар се омъжва, накрая в Триполи, за да стисне ръката на онзи негодник Кадафи. Но измъкнах само
обещанието, пардон, уверението, че шествието в подкрепа на Саддам Хюсеин и иракчаните, гласували до
един за него, няма да премине през историческия център. А след три дни новината, че няма да тръгне от
славния Площад на независимостта. (Площадът от който през 1859-а година флорентинските патриоти са
тръгнали, за да накарат Хабсбург-Лотарингите да си отидат.)
Всъщност, драги Пизану, стряскащата двойка Ви прехвърли отговорността, а пък Вие я пренесохте в
парламента: там поискахте от опозицията разрешение да изпълните дълга си, тоест да управлявате.
И когато опозицията Ви върна топката „вижте Вие, решете Вие“, заприличахте на Пилат Понтийски.
Обърнахте се към Министерския съвет, поискахте от тях да избират между Исус и Варава. И те избраха
Варава. Спасиха Форума, разпънаха на кръста Исус, тоест Флоренция. Колкото до Вас, Фасино, отървахте
се, като шушнехте „да оставим зад гърба си всякакви оплаквания, всякакви взаимни укори, да работим
заедно“. С други думи, с едно благоразумно „Volemose bene“. Да се обичаме?!? Аха...! Колкото Вашият
противник ми напомня Пилат Понтийски, толкова Вие ми напомняте лекарите, които се грижат за
Пинокио: „Ако не е мъртъв, е жив. Ако не е жив, е умрял“. По дяволите, няма ли някой от вас, който да
нарича нещата с истинските им имена? Няма ли някой с малко кураж?
С Ваше позволение, в същия кюп ще сложа и Вас, господин Президент на Републиката. Ваше
превъзходителство, никой никога не Ви упреква. Не Ви отправят и най-дребна критика. Вие сте като
исляма в „ислямът не се пипа“. Аз обаче ще Ви пипна, и то как. И ще Ви кажа: съжалявам, задето Ви
изпратих онова писъмце с поздравления, когато получихте престижния и отговорен пост. Съжалявам,
защото Вие ме разочаровахте. Телефонното ми обаждане до двореца Квиринал през лятото, когато говорих
с Вашата съпруга, беше вик на болка, Ваше превъзходителство. Вик за помощ, насочен към човека, който

14
Така наричат италианците Силвио Берлускони. – Бел. ред.

www.spiralata.net 220
би трябвало да бъде баща на всички италианци, значи и на флорентинците. А Вие дори не благоволихте да
ми върнете обаждането, тоест да ме попитате по какви причини съм била толкова разтревожена, даже
отчаяна. Може би Ви го забраняваше етикета? По дяволите! Да не би да сте Негово Величество кралят на
Италия, господин Чампи! Вие сте президент в служба на гражданите! Заради това отхвърлихме
монархията, заради това Ви държим в този красив дворец, принадлежал на Савоите! Или сте го забравили?
Хм, Вашите предшественици не го забравяха. Ако бях помолила за помощ Пертини, той щеше да обърне
всичко наопаки. Наопаки! Вие обаче се задоволихте с едно удобно „Мисля, че няма италианец, който да не
взима присърце културното наследство на Флоренция“. Това ли е всичко? Може би се бояхте да не
обидите „порядъчните момчета“ и техните защитници (онези защитници, на които дължите престижния и
отговорен пост), ако кажете нещо повече или надигнете глас? И после, никой ли не Ви осведоми, че не
става дума само за италианци, че рамо до рамо с италианците ще бъдат и даже са гръцки, баски, датски,
холандски, английски, френски, унгарски, германски, босненски хулигани, тоест типове, на които не им
пука за културното наследство? И още по-лошо, никой ли не Ви каза, че за пет дена Флоренция ще се
превърне в закрит град, град под обсада, град, живеещ в страх, град, където гражданите ще изгубят дори
свободата да ходят по своите улици? Но кои са Вашите шамбелани, пардон, Вашите съветници? Значи е
имала право жена Ви, когато на моя вик за помощ отговори: „Благодаря Ви, мила госпожо, благодаря, че
ни информирахте. В момента съпругът ми се е затворил в кабинета си да работи, но довечера на масата ще
му разкажа всичко. Защото вижте, тук в Квиринал никога нищо не знаем“.
Е, да, флорентинци: наистина ще трябва да защитим сами нашето достойнство. Сами с онези клети
карабинери и полицаи, които каквото и да стане, ще излязат от цялата работа малтретирани, обиждани,
клеветени. Тези клети синове на народа, които в Генуа набедиха, че „са си загасвали цигарите в мъртвия“.
(Какъв срам!). Тези нещастници, на които гръцките хулигани обещаха „по куршум на глава“, а по време на
тези пет дни даже няма да имат право да се защитават с револверите. Да стрелят за предупреждение. Е,
куражът е преди всичко оптимизъм: аз продължавам да мисля, че хулиганите, пардон, „порядъчните
момчета“ от Гърция и така нататък ще си запазят онзи куршум в джоба. Дори да е само заради голата
полза, техните защитници разбраха, че ако се случи някоя трагедия, ще си получат заслуженото и наистина
взимат предохранителни мерки. Но никой не е пророк, и... Каквото и да се случи, обидата остава.
Голготата също. Моралното насилие – и то. Затова, флорентинци, наистина хлопнете кепенците. Наистина
окачете табелката „Затворено поради траур“. Наистина изразете, да изразим нашето негодувание. Казвам
„да изразим“, защото и аз ще бъда във Флоренция.

Гневът, гордостта и съмнението

2003
Враговете на Америка, но би трябвало да кажа на Запада, не са само в Багдад. Те са и в Европа. Защото
Европа вече не е Европа, превърнала се е в провинция на исляма. Идеите за свобода и демокрация са
напълно чужди на идеологическата канава на исляма, противостоящи на деспотизма и тиранията, присъщи
на неговите теократични държави. За да избегна дилемата и да си спестя болезнения въпрос трябва ли да
се води тази война или не, за да преодолея вътрешната съпротива, резервираността и терзаещите ме още
съмнения, често си казвам: „Ах, ако иракчаните се освободят сами от Саддам Хюсеин! Ех, ако някой
Ахмед или Абдул го ликвидира и го увеси надолу с главата на площада, както през 1945-а италианците
увесиха Мусолини!“. Но няма да послужи. Или ще послужи в известен смисъл и толкова. В 1945-а
италианците се освободиха от Мусолини, защото съюзниците бяха завзели три четвърти от Италия.
Направиха възможно въоръженото въстание на Север. С други думи, защото се бяха включили във
войната. Война, без която щяхме да си държим Мусолини цял живот (също и Хитлер). Война, през която
Съюзниците ни бомбардираха безмилостно и измирахме като мухи. Те също. В Салерно, Анцио, Монте

www.spiralata.net 221
Касино. В настъплението срещу Флоренция, на Готската линия. Ужасяващата Готска линия, изградена от
германците от Тиренско до Адриатическо море. За няма и две години 45 806 убити американци и 17 500
англичани, канадци, австралийци, новозеландци, южноафриканци, индийци, бразилци, поляци. Както и
избралите Дьо Гол французи, италианците, включили се в Пета или Осма армия. (Знаете ли колко военни
гробища на съюзниците има в Италия? Повече от сто и трийсет. И най-големите, най-препълнените са
точно американските. Само в Нетуно има 10 950 гроба. Във Фалчани, близо до Флоренция, са 5811... Всеки
път, когато минавам оттам и видя онова море от кръстове, потръпвам, изпитвам мъка и благодарност.). В
Италия имаше също и Фронт за национално освобождение. Съпротива, снабдявана с оръжие и муниции от
Съюзниците. Понеже въпреки крехката ми възраст се занимавах с това дело, си спомням чудесно
самолетите „Дакота“. Пренебрегваха противовъздушната отбрана и ни ги спускаха с парашути в Тоскана.
По-точно около връх Монте Джови, където палехме огньове, за да се обозначим, и където една нощ се
приземи малък отряд със задача да приведе в готовност нелегална радиостанция, наречена „Радио Кора“.
Десет симпатични американци, говорещи чудесен италиански. След три месеца бяха заловени от СС,
измъчвани по най-дивашки начин и разстреляни заедно с партизанката Анна Мария Енрикес Аньолети.
Така че дилемата остава. Обсебваща, мъчителна.

***

Остава по причини, които се каня да изложа. Първата от тях е, че противно на пацифистите, дето не
издигат глас срещу Саддам Хюсеин или Бин Ладен и се заяждат само с Буш и Блеър (но на шествието в
Рим подхванаха и мен, като ми пожелаха да се пръсна на хиляди парченца със следващата космическа
совалка), аз познавам войната. Добре знам какво е да живееш в ужас, да тичаш под снарядите или
еднотонните бомби, да виждаш умиращите хора и хвръкващите във въздуха къщи, да умираш от глад,
даже вода за пиене да нямаш. И още по-лошо, да се чувстваш отговорен за смъртта на друго човешко
същество. (Дори това човешко същество да е врагът – някой фашист или германски войник.) Знам го,
защото принадлежа към поколението от Втората световна война. И защото доста години от моя живот съм
била военен кореспондент. Не от онези стоящи в хотелите, а от онези дето наистина отиват на фронта.
Ерго, от Виетнам нататък съм видяла ужасии, каквито познавачите на войната от телевизора или от
филмите, където кръвта е доматен сок, не могат и да си представят. И мразя войната, колкото убедените
или престорени пацифисти никога няма да я мразят. Толкова я мразя, че всяка моя книга прелива от тази
омраза. Толкова я мразя, че даже ловните пушки ме дразнят, а глупавото гърмене на летните ловци ме кара
да побеснявам. Но не приемам фарисейския принцип, даже лозунг на онези, които казват: „Всички войни
са несправедливи, всички войни са извън закона“. По дяволите, войната срещу Хитлер и Мусолини беше
справедлива! И оправдана. Даже наш дълг. По дяволите, войните по време на Обединението през
деветнайсети век, които моите прадеди са водили, за да изгонят чуждите нашественици, са били
справедливи. И оправдани. Даже техен дълг. Войната за независимост на американските заселници срещу
Англия също. Както и войните (или революциите), избухващи, за да си възвърнем достойнството и
свободата. Аз не вярвам в непринуденото милосърдие, в удобните помирения, в лесните опрощения. И
още по-малко вярвам в злоупотребата с думата „мир“, в изнудването с думата „мир“. Когато в името на
мира се огъваме пред деспотизма, насилието, тиранията, когато в името на мира се примиряваме със
страха, отказваме се от достойнството и свободата, мирът вече не е мир. Той е самоубийство. Втората
причина е, че справедлива – както се надявам, и оправдана – както си го пожелавам, тази война не би
трябвало да се води сега. Трябваше да започне преди година. Ще рече, когато руините на кулите-близнаци
още димяха и целият цивилизован свят съчувстваше на Америка. Ако беше поведена тогава, днес
симпатизантите на Бин Ладен и Саддам Хюсеин нямаше да препълват площадите с техния еднопосочен
пацифизъм. Звездите на Холивуд нямаше да се изявяват в ролята (за тях гротескна) на държавни глави. А
www.spiralata.net 222
двойнствената Турция, забулваща отново жените, нямаше да откаже преминаването на морските
пехотинци към Северния фронт. Въпреки че досадниците от Европа заедно с палестинците се хилеха
ехидно: „Така им се пада на американците“, преди една година никой не отричаше, че Америка е
изстрадала втори Пърл Харбър и като следствие е в правото си да реагира. И по-добре: ако е справедлива –
както се надявам, и законна – както си го пожелавам, тази война трябваше да започне дори още по-рано.
Когато Клинтън беше президент и малки „Пърл Харбър“-и се случваха в други части на света. Например в
Сомалия, където убиваха зверски и обезобразяваха морските пехотинци, отишли там с хуманитарна мисия,
за да ги хвърлят после на озверялата тълпа. В Кения, в Йемен и така нататък. 11 септември не беше друго
освен брутално потвърждение на една вече утвърдена практика. Неоспоримата диагноза на лекаря,
размахващ пред носа ти рентгеновата снимка, докато безцеремонно ти казва: „Драги господине, драга
госпожо, Вие наистина имате рак“. Ако Клинтън не си беше губил времето с цветущи момичета, ако беше
използвал Овалния кабинет по-отговорно, може би 11 септември нямаше да се случи. Излишно е да
добавям, че ако Джордж Буш-старши беше приключил със Саддам Хюсеин по време на Войната в Залива,
вероятността щеше да е още по-малка. Припомняния? През 1991 г. иракската армия беше напълно
развенчана. Разпадна се толкова бързо, че даже аз залових четирима от войниците ѝ. Намирах се зад една
дюна в саудитската пустиня, сам-самичка и беззащитна, когато четиримата – само кожа и кости, дрипави и
боси, се появиха срещу мен с вдигнати ръце: „Буш!“ – шепнеха с умолителен тон. „Буш!“ Дума, която за
тях означаваше: „Много съм гладен и жаден, плени ме, за Бога!“. Казах за тях на един американски офицер
и вместо да ми благодари, той промърмори: „Уф-ф! Имаме вече петдесет хиляди. Вие ли ще им давате
храна и вода?“. Тогава американците не стигнаха до Багдад. Джордж Буш-старши не свали Саддам.
(Мандатът на ООН засягаше само освобождаването на Кувейт.). И за да му благодари, Саддам се опита да
го убие. Всъщност понякога се питам дали тази закъсняла война не представлява едно търпеливо
изчаквано наказание. Синовно обещание, отмъщение както в шекспировите, даже в древногръцките драми.

***

Третата причина е погрешният начин, по който хипотетичното обещание, дадено на бащата, е

изпълнено. Кой би се осмелил да го опровергае? От 11 септември до началото на миналата есен целият
плам се съсредоточи върху Бин Ладен, Ал Кайда, Афганистан. Саддам Хюсеин и Ирак фактически бяха
пренебрегвани. И само когато стана ясно, че Бин Ладен се радва на отлично здраве, защото обещанието –
да бъде заловен жив или мъртъв – се е провалило, Буш и Пауъл си спомниха за своя съперник. Казаха ни,
че Саддам Хюсеин е зъл, реже езиците и ушите на противниците си, убива децата им пред тях. (Вярно.)
Обезглавява проститутките, а после излага главите им на площада. (Вярно.) Затворите му са претъпкани с
политически затворници, държани в килии, големи колкото ковчези, че използва за химически и
биологически експерименти същите тези жертви. (Вярно.) Че е имал връзки с Ал Кайда и е финансирал
тероризма, награждавал е семействата на палестинските камикадзета с 25 000 долара всяко. (Вярно.)
Накрая, че никога не се е отказвал от своя арсенал от смъртоносни оръжия и затова Обединените нации е
трябвало да изпратят инспектори в Ирак. Добре, но нека сме сериозни: ако през трийсетте години
недееспособното Общество на народите беше изпратило свои инспектори в Германия, мислите ли, че
Хитлер щеше да им покаже Пенемюнде, където Фон Браун произвеждаше Фау-1 и Фау-2, за да изпепели
Лондон? Мислите ли, че щеше да ги заведе в лагерите Дахау и Маутхаузен, Аушвиц и Бухенвалд? Въпреки
това комедията с инспекторите беше отупана от праха и то с такова усърдие, че ролята на примадона
премина от Бин Ладен към Саддам Хюсеин. Даже арестът на Халид Мохамед – архитектът на 11-и
септември, не предизвика полагаемото му се ликуване. Също и новината за местонахождението на Бин
Ладен в Северен Пакистан и че той рискува да бъде ликвидиран. На това отгоре – комедия, просмукана от
посредственост. От подли двойни игрички, даже съучастничество от страна на инспекторите. От
www.spiralata.net 223
необмислената стратегия на Буш, който, играейки двойна игра, искаше от Съвета за сигурност разрешение
да започне война, а междувременно струпваше войски по границите на Ирак. За по-малко от два месеца,
четвърт милион войници. С английските и австралийските части, повече от триста хиляди. И това без да
разбира, че враговете на Америка (би трябвало да кажа на Запада) не са само в Багдад. И в Европа са,
господин Буш! В Париж, където на сладникавия Ширак му е все едно за мира, но мечтае да задоволи
суетата си с Нобеловата награда за мир. Там никой не би се заел със свалянето на Саддам, защото Саддам
е петролът, който френските петролодобивни компании изпомпват от своя Ирак. Там пренебрегват
мъничкото петънце, наречено Петен, и Франция следва наполеоновската претенция да доминира в
Европейския съюз. Да поеме ролята на хегемон. В Берлин, където партията на посредствения Шрьодер
спечели изборите, като Ви оприличи на техния Хитлер. Където американските знамена биват петнени със
свастиката, символ на нацистка Германия. И където в миража си отново да изпълняват ролята на
господари, германците влизат в съглашателство с французите. Те са и в Рим, където изпъдените през
вратата комунисти се навират през прозореца като птиците в едноименния филм на Хичкок. А пък
католическите свещеници са по-отявлени болшевики от тях. И където Карол Войтила вади душата на
ближния със своя екуменизъм, фундаментализъм, солидарност с Третия свят, докато в това време приема
Тарик Азиз, като че ли е гълъбът на мира или мъченик в очакване да бъде разкъсан от лъвовете в
Колизеума. (После го изпраща в Асизи, където францисканските братя го съпровождат чак до гробницата
на свети Франциск, клетият свети Франциск.) В другите европейски страни е същото или почти същото.
Още ли не са Ви осведомили Вашите посланици? В Европа враговете на Съединените щати са навсякъде,
господин Буш. Учтивото Ви определение „различие в мненията“ е неточно, то си е чиста омраза. Омраза,
подобна на онази, която Съветският съюз излъчваше до падането на Стената. Техният пацифизъм е
синоним на антиамериканизъм и е съпровождан от мрачното възраждане на антисемитизма, той взима
връх както в ислямските страни. Знаете ли защо? Защото Европа вече не е Европа. Превърнала се е в
ислямска провинция както Испания и Португалия по времето на маврите. Приютила е шестнайсет милиона
имигранти мюсюлмани, три пъти повече отколкото Америка. (А пък Америка е три пъти по-голяма от
Европа.) Гъмжи от молли, аятоласи, имами, джамии, тюрбани, бради, бурки, чадори и тежкò ти, ако
протестираш. Дава убежище на хиляди терористи, нашите правителства нито могат да ги контролират,
нито да установят самоличността им. Ерго, хората се боят, и развявайки знамето на пацифизма
(пацифизъм, неотличаващ се от антиамериканизма), се чувстват защитени. Сякаш това не стига, Европа
забрави за 221484 американци, загинали за нея във Втората световна война... За гробищата им в
Нормандия, Ардените, Вогезите, долината на Рейн, Белгия, Холандия, Люксембург, Лотарингия, Дания,
Италия хич не иска и да знае. Вместо благодарност Европа изпитва завист, ревност, злоба и никоя
европейска нация не би подкрепила тази война, господин Буш. Даже онези истински съюзници като
Испания или управляваните от типове, които подобно на Берлускони Ви наричат „моят приятел Джордж“.
В Европа Вие имате един приятел и толкова, един съюзник и толкова: Тони Блеър. Но той също управлява
страна, наводнена от маври и затова изпълнена със завист, ревност, злоба към Съединените щати. Даже
неговата партия му възразява, държи се враждебно. Апропо, трябва да помоля за извинение, господин
Блеър. Нужно е, доколкото в книгата ми Гневът и гордостта бях несправедлива с Вас. Заблудена заради
Вашия изблик на любезност по адрес на ислямската култура, написах, че сте само един досадник сред
досадниците и куражът Ви няма да е дълготраен, че щом вече няма да служи на политическата Ви кариера,
ще забравите за него. Но Вие жертвате политическата си кариера заради собствените си убеждения. И сте
безупречно последователен в това. Наистина се извинявам, оттеглям също и лошите думи, утежняващи
несправедливостта: „Ако нашата култура има същата значимост като онази, налагаща носенето на бурка,
защо прекарвате ваканциите си в моята Тоскана, а не в Саудитска Арабия или Афганистан?“ Затова Ви
казвам: Елате когато пожелаете. Моята Тоскана е и Ваша Тоскана, моят дом е и Ваш дом. My home is your
home.
***

www.spiralata.net 224
 Последната причина за моята дилема се крие в термините, с които Буш, Блеър и техните съветници
характеризират тази война. „Освободителна, хуманна война, която ще наложи свободата и демокрацията в
Ирак.“ Не, драги господа, не. Хуманността няма нищо общо с войните. Всички войни, даже и онези
справедливите, оправданите, са само смърт, разруха, зверства и сълзи. Тази война не е освободителна.
(Нека да е ясно, даже не е и петролна война, както мнозина твърдят. За разлика от французите,
американците нямат нужда от иракския петрол.) Тя е политическа война. Водена хладнокръвно в отговор
на Свещената война, която враговете на Запада обявиха на 11-и септември. Тя е профилактична война.
Ваксина, като ваксината против детски паралич или вариола, хирургична намеса, стоварваща се върху
Саддам Хюсеин, защото между различните туморни огнища Саддам Хюсеин изглежда най-очевидното.
Най-безспорното, най-опасното. Освен това Саддам представлява препятствието, чието премахване
веднъж завинаги би позволило прекрояването на картата на Близкия изток (поне така мислят Буш, Блеър и
техните съветници). С една дума, да се повтори направеното от французи и англичани след рухването на
Османската империя. Да я прекроят и разпространят Пакс Романа, пардон, Пакс Американа, където ще
царуват Свободата и Демокрацията. Където никой повече няма да прави атентати и кланета. Където
всички ще преуспяват, ще бъдат щастливи и доволни. Глупости. Свободата не може да бъде подарена като
блокче шоколад, демокрацията не се налага с армии. Както казваше баща ми, когато канеше антифашисти
да се присъединят към Съпротивата, и както казвам аз, когато говоря с искрено вярващите в Пакс
Американа, трябва сами да извоюваме свободата си. Демокрацията е следствие от цивилизоваността, и в
двата случая трябва да знаем за какво става дума. Втората световна война беше освободителна не защото
подари на Европа две блокчета шоколад, тоест две новости, наречени Свобода и Демокрация, а защото ги
възстанови. А ги възстанови, защото европейците ги бяха изгубили с Хитлер и Мусолини. Защото ги
познаваха добре, знаеха за какво става дума. Японците не. Съгласна съм. За японците двете блокчета
шоколад бяха подарък, обезщетяващ ги заради Хирошима и Нагасаки. Но Япония вече беше тръгнала по
пътя на прогреса и не принадлежеше към света, който в Гневът и гордостта наричам Планината. Една
Планина, която не помръдва от 1400 години, не се променя, не излиза от дълбините на своята слепота.
Ислямът. Съвременните идеи за свобода и демокрация са напълно чужди на идеологическата канава на
исляма, противостоящи на деспотизма и тиранията, присъщи на неговите теократични държави. В
неговата идеологическа канава заповядва Бог, Бог решава съдбата на хората и те не са негови деца, а
подвластни, роби. Иншаллах, както Бог пожелае, Иншаллах. В Корана няма място за свободния избор,
тоест за свободата. Няма място за строй, който поне юридически се основава върху равенството,
гласуването, общото избирателно право, тоест за демокрацията. Всъщност мюсюлманите не разбират тези
две модерни идеи. Отхвърлят ги и като ни заливат и превземат, искат да ги заличат и от нашия живот.

***

Подкрепяни от своя непресъхващ оптимизъм, същият, с който се сражаваха толкова героично във
Форт Аламо, за да бъдат изтребени от генерал Санта Ана, американците са сигурни, че в Багдад ще ги
посрещнат както в Рим, Флоренция, Париж. „Ще ни поздравяват, ще ни хвърлят цветя“ – ми каза доволно
един теоретик във Вашингтон. Може би. В Багдад всичко може да се случи. Но после? Какво ще стане
после? Над две трети от иракчаните, които на последните „избори“ гласуваха стопроцентово за Саддам са
шиити, а те отдавна копнеят да създадат ислямска република Ирак. А през осемдесетте години и руснаците
бяха посрещнати добре в Кабул. Те също наложиха своя мир с войската. Даже убедиха жените да свалят
бурките, помните ли? Но след десет години трябваше да си тръгнат, да отстъпят мястото си на талибаните.
Въпрос: ами ако вместо да открие свободата, Ирак се превърне във втори Афганистан? Ако вместо да се

www.spiralata.net 225
научи на демокрация, целият Близък Изток се разбуни или туморът се разрасне? От страна на страна, с
нещо подобно на верижна реакция... В такъв случай, горда с принадлежността си към културата на Запада
и решена да я защитавам до последен дъх, би трябвало безрезервно да се присъединя към Буш и Блеър,
барикадирани вътре в новия Форт Аламо. В такъв случай би трябвало, без да роптая, да вляза в битката и
да загина с тях. Това е единственото нещо, за което съм непоколебима.

Ние, канибали и деца на Медея

2005
Не, не ми харесва този референдум, на който меценатите на доктор Франкенщайн ще гласуват заради
обикновена политическа партизанщина или морално късогледство. Без да разсъждават с главата си, без да
се вслушат в съвестта си, сигурно без да познават значението на думите стволов, яйцеклетки, бластоцист,
хетероложен, клониране и разбира се без да разбират какво се крие зад офанзивата за неограничена
свобода в научните изследвания. Всъщност на 12 юни няма да използвам бюлетината и от цялото си сърце
си пожелавам офанзивата да се провали с гръм и трясък. Това пожелание се затвърди, когато в римския
лицей „Мамиани“ най-начетеният защитник на четирите въпроса от референдума произнесе една реплика,
прозвучала ми като остроумие на комик от едновремешния вариететен театър: „Ако ембрионът е живот,
мастурбацията е самоубийство“. (Драги господине, вместо за мастурбация аз бих говорила на онези
лицеисти за свобода. Щях да им припомня казаното от Платон в Осма книга на Държавата, че от
свободата, изродила се в разюзданост, пониква и се развива коренът на злото: коренът на тиранията.
Всъщност тук не става дума за мастурбация. Става дума да бъде обяснено на хората, че неограничената
свобода, лишена от всякакви морални задръжки и здрав разум вече не е Свобода, а разюзданост.
Несъзнателност, произвол. Става дума да бъде изяснено, че за да съхраним и защитим Свободата, трябва
да сложим ограничения на свободата с разумни аргументи. С етиката. Става дума да разпознаваме
разликата между позволеното и непозволеното.) Този референдум не ми харесва, защото, да оставим
лукавото изнудване, с което така нареченото терапевтично клониране оправдава своите коварства, тоест
обещанията да излекува болестите, да оставим очевидната полза за онези, пълнещи джобовете си с това
изнудване (например фармацевтичната индустрия с нейния цинизъм, надхвърлящ цинизма на търговците с
оръжие), зад този референдум стои един неприемлив и ужасяващ замисъл, дори проект. Проектът в
лабораториите отново да бъде създаден Човек и превърнат в търговски продукт, както някоя пържола или
бомба. Намерението да заемат мястото на Природата, да манипулират Природата, да подменят, дори да
обезобразят корените на Живота, да го дехуманизират, като изтребят най-беззащитните и безпомощни
човешки същества. Тоест, нашите неродени деца, бъдещите ние, човешките ембриони, спящи във
фризерите на ембрионалните банки или изследователските институти. Да ги изтребят, превръщайки ги в
лекарства за инжектиране и поглъщане, или пък оставяйки ги да пораснат достатъчно, за да ги заколят,
както се коли теле или агне, а после да извадят тъкани и органи за продажба, както се продават резервни
части за автомобил. Всичко това ми напомня Прекрасният нов свят на Хъксли, да, отвратителният свят на
Алфа, Бета и Гама хората, но преди всичко извиква спомена за циничната евгеника, с която Хитлер
мечтаеше да създаде общество, съставено само от хора с руси коси и сини очи. Напомня ми за лагерите
Аушвиц и Маутхаузен, за Дахау и Биркенау, където за да ускори производството на арийската раса, за да
интензифицира появата на двойки с руси коси и сини очи, доктор Менгеле извършваше експерименти
върху близнаците. Благодарение на абсолютната свобода в изследванията, отпусната му от Хитлер, ги
измъчваше, убиваше, понякога им правеше вивисекции. Затова, край на приказките и лицемерието: ако
заменим Биркенау, Дахау и така нататък с изследователските институти, ръководени от демокрацията, ако
на мястото на близнаците и вивисекциите на доктор Менгеле сложим човешките ембриони, спящи във
фризерите, същността не се променя. Ненапразно, когато преди осем години англичаните създадоха овцата
Доли, вместо да се въодушевя, почувствах тръпка на ужас и казах: „Спукана ни е работата! Скоро ще
www.spiralata.net 226
заживеем в общество от клонинги. Така се връщаме към нацизма“. Когато насочиш разговора към Хитлер
и нацизма, към Менгеле, се правят на обидени, даже на възмутени. Дрънкат за предразсъдъци,
протестират, че сравнението е недопустимо. После в типичен болшевишки стил те изправят на позорния
стълб. Наричат те лицемер, фарисей, слуга на Папата и кардинал Руини, обвиняват те, че си подкупен от
Католическата църква. Присмиват ти се с думи като ретрограден, мракобесник, реакционер и като се
опират на новите просветители, на прогресивни и авангардисти, ти изтърсват в лицето все същите
баналности. Пищят, че не може да се налагат ограничения на науката, а на знанието не може да бъде
сложена юзда, невъзможно е прогресът да бъде спрян, фактите са по-силни от разсъжденията, светът върви
напред въпреки тъпачки като мен. Като мен. Важничат като буратиновци и обявяват, че ембрионът не е
човешко същество, а само най-обикновена вероятност за човешко същество, даже за живо същество, най-
обикновен съсирек от немислещи клетки. С палячовска убеденост провъзгласяват, че няма душа, душата
съществува при наличие на мислене, а мисленето е мозъчна дейност, но нали мозъкът започва да се
развива две седмици след като ембрионът се закрепи в матката. Или че зародишът започва да мисли чак
през осмия или деветия месец на бременността, че според Тома Аквински до края на четвъртия месец сме
животни и затова все едно пазим ембрионите на шимпанзета. Излишно е да възразяваш, че свети Тома
Аквински е живял през тринайсети век, че от генетика е разбирал колкото аз от колоездене и бокс.
Безполезно е да изясняваш, че да се криеш зад силогизма Мозък – Мислене – Душа значи, че Човек е
пълна глупост. Обида за логиката. По дяволите, животните също имат мозък. Животните също мислят.
Следователно, според този силогизъм те също би трябвало да имат душа и да бъдат считани за човешки
същества. Накрая, безполезно е да отбелязваш, че за формирането на мозъка и душата не знаем нищичко.
Даже и онова, което се е знаело за атома, когато Енрико Ферми разделя онзи на Уран-235 и открива, че
ядрото му е една стомилиардна от милиметъра и че само в един миг може да изпепели градове като
Хирошима и Нагасаки. Ами ако безкрайно малкото съдържа много повече от безкрайно голямото? Ами
ако мозъкът-душа на ембриона е още по-малък от една стомилиардна част от милиметъра и моралното
късогледство (освен интелектуалното) не успее да го открие? Ами ако вследствие на това ембрионът
мисли и страда, както страдаме ние, когато Абу Мусаб ал-Заркауи ни реже главата със своя нож халал?

***

Работата е там, че техните неподкрепени с доказателства твърдения са само теории и толкова,

въображаема увереност, която заради сметката и от безпринципност е представяна като абсолютна
увереност, гледни точки, излагани заради самонадеяния мираж да получат Нобел: за него ламтят без
всякакъв свян и без никакви заслуги. Те са догма, която не струва повече от моята. Даже струва по-малко
от моята, необременена от сметки, ползи, безпринципност. Коя е моята? Хм, онази, която излагам в Писмо
до едно неродено дете, книга започваща с думите: „Нощес узнах, че те има. Капка живот, появила се от
нищото“. Потвърдих го в интервюто за „Фолио“, когато новите просветители, прогресивните и
авангардистите одобряваха смъртната присъда на Тери Шиндлер, или ако искате Тери Шайво. (Според
тях, виновна, че вече не мисли, няма душа, не може да присъства на неделната Меса на име Футболен
мач.). О, да: на свой ред, без да имам доказателствата на Ферми за ядрото на атома, аз вярвам, че от мига, в
който сперматозоидът оплоди яйцеклетката и първичната клетка се превърне в две клетки, после в четири,
осем, шестнайсет, тоест започне да се дели и умножава, ние сме това, което ще бъдем. Човешки същества.
Може би още не личности, доколкото личността е следствие от вродените заложби и придобития след
раждането опит: но със сигурност човешки същества. Ембрионът, възникващ от яйцето на въшката е
въшка. Ембрионът, зараждащ се от яйцеклетката на кучето е куче. (Примерът с кучето го дава също и
Mонсеньор Елио Сгреча.). Ембрионът, зараждащ се в яйцеклетката на слона е слон. Ембрионът, зараждащ
се в яйцеклетката на човека е човек и хич не ме интересува, че този път мнението ми съвпада с онова на
www.spiralata.net 227
Католическата църква. На папа Войтила и папа Ратцингер, на кардинал Руини, на епископите,
архиепископите и свещениците, противопоставили се на развода и аборта. (Аз също ненавиждам аборта и
при гласуването в негова полза ме измъчваха колебания. Но считам развода за придобивка на
цивилизацията и за него бих се сражавала със зъби и нокти.) Всъщност даже да съвпадаше с мнението на
Марксистката църква, на Ленин, Сталин, Мао Дзедун, а освен това и на краля на Куба, заслужаващият
презрение Кастро, щях да го изразя със същия плам. Не ме интересува даже лукавото изнудване, тоест
обещанието им да излекуват диабета, дистрофията, болестта на Алцхаймер, множествената склероза на
Стивън Хокинг. (Големият космолог, от десетилетия живеещ в количка, клюмнал като посърнало цвете.)
Както казах в интервюто за „Фолио“, нямаше да ме интересува дори ако стволовите клетки биха
послужили за излекуването на моя тумор, даже на моите тумори. Бог знае колко обичам да живея, дали
бих искала да живея колкото е възможно по-дълго. Аз съм влюбена в живота. Но да се излекувам от моите
тумори с инжектиране на клетки от едно неродено дете ми се струва канибалска постъпка. Като Медея,
убиваща своите деца. („Прокълната жена, ненавиждана от боговете, от мен, от целия човешки род. Умри,
отвратително същество, убийца на своите деца“ – ѝ казва Еврипид чрез Язон.). Още по-малко ме
интересува, че франкенщайновците и техните меценати ми се присмиват и ме наричат ретроградна
мракобесна реакционерка, лицемерна блюдолизка, слугиня на Ватикана. И без това не си струва да им
бъде обяснявано защо една атеистка (макар и християнска атеистка) не може да е лицемерна, блюдолизка
и така нататък. Или защо една лаичка, винаги сражавала се за свобода и справедливост, не може да е
ретроградна, мракобесна, реакционерка. И да добавя: наистина непоследователността на хората, сменящи
лагерите, е безгранична. Едно време днешните поклонници на канибализма надигаха вой, че е жестоко да
бъдат погубвани животни в лабораториите. Съгласна съм. (Виждала съм ужасни неща в лабораториите.
Веднъж в Ню Йорк видях да премахват сърцето на една кучка и да го заменят със сърцето на прасенце, а
после го сложиха пред носа на клетото създание, за да видят дали ще го познае. Тя го позна и започна да
вие отчаяно. Друг път пък, в Чикаго, видях да изваждат мозъка на една малка маймунка. На живо, тъй като
мозъкът трябваше да остане жив посредством оросяването му с кръв. Казваше се Либи и докато я връзваха
за операционната маса, ме фиксираше с очи, сякаш очакваше помощ от мен. Засрамих се. Повърнах и
дежурният Франкенщайн, известен изследовател, ме попита учудено: „Why, защо? Не мислех, че сте
толкова гнуслива. Less squeamish. Да не би Либи да има душа?“). Тези празнодумци вдигаха врява даже за
мишките, използвани при изпитването на лекарства. Наричаха ги мъченици и инсценираха войнствени
шествия, подобни на онези на пацифистите, които изискват мир само от едната страна и толкова. Сега
обаче са съгласни опитни животни да бъдат нашите неродени деца, да ги погубват като кучката в Ню Йорк
и като Либи. Съгласяват се клетките на тези нови морски свинчета да обогатяват фармацевтичните фирми,
чийто цинизъм надминава онзи на търговците с оръжие, не възразяват ембрионите да бъдат рязани на
парчета като телетата в кланиците, а после да извадят тъкани и органи за продажба, както се продават
резервни части за автомобил. Не им пука, че всичко това би могло да доведе до реализация на
Прекрасният нов свят на Хъксли, да ни превърне в Алфа, Бета, Гама хора или Бог знае какво друго.
Шампиони по здраве и красота, но безмозъчни, или свръхинтелигентни, но без крака и ръце? (Апропо: при
друго посещение в изледователските лаборатории видях птица, незнайно защо излюпена без крила –
вероятно за нечие забавление. Изглеждаше като топка от пера. Гледаше ме с такива очи, че в сравнение с
тях робите от четирите недовършени статуи на Микеланджело – онези, с глава или крайници все още
потънали в мрамора, изглеждат щастливи...). От само себе си се разбира, че вече и ние сме опитни
свинчета. Една жена, претърпяла фоликуларна пункция несъмнено е опитно животно. Друга, която, за да
забременее, се подлага на ембриотрансфер, също. Благодарение на все по-технологичната наука,
вследствие на все по-технологичната медицина, тоест все по-нехуманна, ние сме опитни животни даже и в
случаи, нямащи общо с изкуственото оплождане. Когато се подлагам на лъчева терапия, по-специално в
Америка, не виждам никакви хора. Предполагам, лекарите и техническите лица са там някъде, да. Може би
отвъд стъклото, отделящо тяхната стая от онази с апаратурата, където съм аз. Но откъм тях не долита и
звук. Никога не ми говорят. Даже гласът, заповядващ ми да задържа дишането си, идва от машина. Тя
www.spiralata.net 228
възпроизвежда човешки глас. Чувствам се сама като ембрион във фризера, беззащитна като опитно
животно пред милосърдието на изследователя. Същото е и когато трябва да попълня формулярите,
обогатяващи статистиката за начините на лечение, оцеляванията, смъртните случаи. В тях съм само един
обикновен номер. Номер на някой продукт, на чийто етикет липсва само срокът на годност. Който
подкрепя с добри намерения новия свят, винаги се прикрива зад чадъра на думите Наука и Прогрес. След
думите Любов и Мир с тях злоупотребяват най-много. Но при тълкуването на думата Прогрес, даже около
понятието за така наречения прогрес, мненията се различават. И става все по-трудно да определим за какво
по дяволите става дума. За Джордано Бруно това е била коперниканската астрономия. За Волтер –
изтънчените нрави и изкуства. За Кант е правото, по-силно от държавната власт. За Дарвин – еволюцията
на видовете. За Маркс – рухването на капиталистическата система. За моите прапрадеди – телеграфът,
влакът, параходът, газовото осветление, конституционната монархия. За моите прадеди – електрическото
осветление, термометърът, ваксината на Пастьор против шарка, радият на Мадам Кюри, демокрацията без
общо избирателно право. За дедите ми – автомобилът, самолетът, телефонът, радиото на Гулиелмо
Маркони, пеницилинът, общото избирателно право без гласовете на жените. За родителите ми – правото
на глас на жените, климатикът, съдомиялната машина, телевизорът, моторчето „Ламбрета“, републиката.
За моя свят – присажданията на органи, астронавтите, пътуванията до Луната и Марс, проклетите
компютри, противните телефончета, ужасният интернет, с който можеш да клеветиш когото си искаш и да
крадеш създаденото от другия, без да свършиш в затвора. Също и прехвалените Човешки Права, но те не
включват човешките права на хора като мен, вървящи срещу течението, и човешките права на децата.
Погазени с промиване на мозъка в училище, с малтретиране, отвличания, убийства – макар и извършвани
от Медеи, които погубват своите деца с удари или давейки ги във ваната, в басейна. И това без да броим
педофилизираните в колежите и сакристиите деца, или изнасилените, удушени и погребани живи като
Джесика Лъндмън. Е, искаме ли да сложим също и холокоста на човешките ембриони в спорния списък на
един Прогрес, който в деветдесет процента от случаите се основава на успехите на технологията, а не на
морала? Както изглежда, да. Нищо че бяхме по-напреднали, когато бяхме по-невежи, по-болни, по-бедни,
по-човечни и затова смъртта на някое родено или неродено дете ни изпълваше с мъка. Исусе! Има право
Ратцингер (благодаря, Ваше Светейшество, за куража винаги да говорите откровено), когато пише, че
Прогресът не е създал по-добър Човек, по-добро общество, и започва да се превръща в заплаха за
човешкия род. Колкото до Науката, Бог да ни пази! Като млада се прекланях пред Науката със същата
преданост, която мюсюлманите изпитват към Корана. Почитах я, колкото те почитат Мохамед. Исках да се
отдам на науката и затова записах медицина. И сега изпитвам инстинктивно уважение към Науката,
пристрастие, което даже последователите на Франкенщайн не успяват да задушат. Ще съм глупачка, ако
отричам, че човечеството е напреднало благодарение и на нея. Знаете ли, и на мен ми харесват
пътуванията до Луната и Марс. Даже ми харесват повече, отколкото на авангардистите. Харесва ми да
използвам телефона, радиото, самолетите, телевизията. Ако все още съм жива, дължа го на медицината:
макар често да се чувствам като ембрион във фризера, опитно животно пред милосърдието на
изследователя, тя ме лекуваше и лекува. Но... Но Науката е като огъня. Може да направи голямо добро или
неимоверно зло. Както огънят може да те стопли, пречисти, спаси, или да те изпепели. Да те унищожи.
Както огънят често причинява повече зло, отколкото добро. Причината е, че като огъня не си поставя
морални проблеми. За нея което е възможно, то е и допустимо. Да оставим настрана риториката: Науката
никога не е имала скрупули. Угризения още по-малко. Винаги си е присвоявала правото да прави онова,
което е искала да прави, което иска да прави, защото може да бъде направено. И докато го е правела,
никога не си е задавала въпроса дали е правилно. Даже по-лошо: като развратница, продаваща тялото си,
винаги се е продавала на предложилия най-висока цена. Винаги е преследвала Нобеловите награди, своята
суета, бълнуването си за всемогъщество, стремяла се е да заеме мястото на Природата. (Ратцингер казва:
„Да заеме мястото на Бог“.) А на жертвите си никога не е отдавала голямо значение. Не е държал сметка за
тях дори божествения Леонардо да Винчи: като художник рисувал великолепни мадони, изящната Мона
Лиза, изисканата Дама с хермелина, но като учен е предлагал услугите си на Лудовико Сфорца и е
www.spiralata.net 229
проектирал невъобразими по онова време военни машини. Невиждани оръдия, потресаващи картечници,
унищожителни танкове, хеликоптери от бъдещето за бомбардиране на хората. Не се е съобразявал с
жертвите и почтеният Опенхаймер, създал атомната бомба заедно с Телър. И съвсем не ме утешава фактът,
че преди да я взриви в Лос Аламос, изпратил на колегите си в Бъркли телеграма, в която цитирал откъс от
свещената книга на индуизма „Бхагавад Гита“ и като се сравнявал с бог Кришна, се проклинал
безмилостно: „Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете“. А не беше ли хирург доктор
Жозеф Игнас Гилотен, изобретил гилотината през 1789-а година? Не беше ли друг лекар, доктор Антоан
Луи, който през 1791-а ръководил производството? За всеки пеницилин Науката ни подарява някоя
гилотина. За всеки Пастьор, Мадам Кюри или Маркони, ни дарява по един Менгеле. Или поне
Опенхаймер, Телър. Нейните най-опасни последователи са точно учените. Почти винаги (чест и почитания
на изключенията) учените не искат и да знаят за човешкия род. Задвижвани са само от злия дух на
любопитството, прегърнал личната амбиция и паричния интерес. (Как ли ще се държи една птица без
крила? Как ще се развива детето, заченато в епруветка? Какво ли ще е, когато това откритие започне да ми
носи приходи?) По дяволите принципите, по дяволите ценностите, върху които се основава или би
трябвало да се основава цивилизованото общество. Драги мои, Ратцингер има право и когато казва, че в
името на Науката биват нанасяни все по-тежки рани на правата на Живота. Прав е и когато казва, че с
опитите върху човешки ембриони достойнството на човека бива оскърбявано, даже отричано. Има право и
когато казва, че ако не искаме да изгубим уважение към Човека, трябва да демистифицираме научните
изследвания, да демитологизираме Науката, тоест да престанем да я смятаме за идол или божество.
Достойни за уважение думи, според мен важат също и за Етиката.

***

Всеки речник определя Етиката като онзи дял от философията, който се отнася до проблемите на
Морала. До онова, което е добро за Човека, което е добре да правим или не бива да правим. Всъщност
обикновено законите на страните, преодолели варварството (или почти), се вдъхновяват от етиката и до
вчера Запада се е справял точно заради това. Бедата е там, че в модерната епоха Етиката роди една
уродлива дъщеря, наречена Биоетика. Все така според речника Биоетиката е дисциплина, която „се
занимава с индивидуалните и колективни морални проблеми, свързани с развитието на изследванията в
полето на генетиката и на технологията, съпътстваща формирането на жизнени процеси“. Но мнението ми
за тази наука съвпада с онова на Ервин Чаргаф, големият американски биохимик, който, като чуеше да се
говори за асистирано оплождане или изкуствено осеменяване, както и за замразени и размразени
ембриони, се вбесяваше и викаше: „Етиката има толкова общо с биоетиката, колкото музиката с военните
маршове!“. Е, западният свят ни е проглушил ушите с тези военни маршове. Институти по биоетика,
комитети по биоетика, академии по биоетика. Всеки път в ръцете на учени, говорещи, че искат да защитят
нашето бъдеще, да запазят равновесието между възторга от Знанието и обществената полза, да обуздаят
алчността на финансовите и индустриални интереси. Но пред идола Наука, даже божеството Наука, пред
митичното Научно Изследване Биоетиката всеки път капитулира позорно. В 1997-а, когато се роди овцата
Доли и стана ясно, че посредством същата техника клонирането може да се приложи и към човешките
същества, представителите на благородната дисциплина определиха случилото се като етично
неприемливо. „Никога! Разрешението му би означавало да вървим срещу основния биологически закон!
Това ще е обида за Природата, която сама се грижи за еволюцията на нашия вид! Би довело до западане на
нашата цивилизация“!
Тук побеждават следовниците на Франкенщайн
Западната цивилизация е болна от рак на морала, на морала и на интелекта. Но Доброто и Злото не са
www.spiralata.net 230
мнения. Те са обективни реалности, конкретности, които ни различават (или би трябвало да ни различават)
от Заркауи и от другите животни. Всички го казваха, всички. Например, Международният Ккомитет по
биоетика към ЮНЕСКО, Американската комисия по биоетика, Съвета за етика и биоетика на
Европейската комисия. Освен това Световната здравна организация и доста национални медицински
академии. Казваха го и за раждането на първото дете, заченато в епруветка. За евтаназията. За настоящия
холокост на ембриони все така. Заемане на позиция, налагане на вето, осъждане. Но после всички
започнаха да си затварят очите, да играят двойна игра, да предлагат компромиси, които всъщност бяха
съгласия. Това е тяхната стратегия. Начинът им да бъдат политически коректни. Отначало вдигат врява до
небето, заявяват, че някои неща прекрачват границите на благоприличието. После започват да мънкат, че
трябва да се помисли по-добре, че научните открития не могат да бъдат зачеркнати, не може да се връщаме
назад, и се отказват от заетата позиция. Забравят за ветото, за осъждането. Всъщност стават съучастници в
престъплението. Разбира се, винаги с терапевтичен претекст... Последният пример е италиански. Идва от
Националния комитет по биоетика, който миналия май изрази положително мнение за използването на
стволови клетки, изолирани от абортираните зародиши. „Използването на зародишна тъкан, извлечена при
доброволно прекъсване на бременността и нейното използване за терапевтични или научни цели, не се
третира като недопустимо от биоетиката.“ Като се задължават да не слагат ръка върху „пресния материал“
(наричат току-що абортираното дете „пресен материал“, все едно става дума за прясна риба) и обясняват,
че това не е и необходимо, защото хиляди зародишни клетки са криогенно замразени в една миланска
тъканна банка, нашите специалисти могат да извършват безскрупулно и без никакви спънки всякакви
манипулации. И са съвсем наясно, че така насърчават абортите, пардон, доброволното прекъсване на
бременността (така се казва на политически коректен език). Както и са наясно, че за много жени и двойки
търговията с абортираните деца е доста доходен бизнес. Помислете си за „прокреативния туризъм“, чрез
който много страни от Европа или близки до нея се обогатяват, както Куба и Тайланд се обогатяват от
сексуалния туризъм. (Срещу пет-шест хиляди евро Украйна предлага билет за пътуване, първокласен
хотел с включена храна, екскурзоводка, както и донор на яйцеклетки. А когато влезеш в аерогарата, дори
не минаваш през митницата.) Бизнесът със сперматозоиди също е рентабилен. Освен със замразени
яйцеклетки, западните тъканни банки са препълнени и със замразена сперма. И в двата случая стоката идва
от Украйна, Румъния, Албания, Словения, Корея, от по-бедните страни на азиатския континент. Но идва и
от Швейцария, Норвегия, Гърция, Малта, Португалия, Испания. По-точно от Барселона, град, в който
живеят много имигранти от Източна Европа. Препълнени са преди всичко английските тъканни банки.
Неслучайно Европейският парламент (колко е добричък!) отправи предупреждение към Англия, където
пазарът с яйцеклетки, идващи от румънските клиники, срамно процъфтява. В по-голямата си част –
яйцеклетки, продадени за хиляда до две хиляди евро дузината от циганки. А в най-смущаващата книга,
прочетена от мен по тази тема – Живот за продан, авторите Кристиан Годен и Жак Тестар разказват, че в
Европа яйцеклетките на високите руси момичета (обикновено модели) струват много повече. Поне
петнайсет хиляди евро всяка.

***

Гарантират деца като за конкурсите по красота, разбирате ли? Деца по мярка, селектирани, избрани от
менюто на евгениката и на биотехнологията. По тази тема Годен разказва, че е открил в интернет следната
обява: „Търси се красива и интелигентна яйцеклетка, произхождаща от спортуваща студентка,
възпитаничка на известен колеж“... Кажи ми сега дали онези изследвания, за които организаторите на
референдума изискват абсолютна свобода, не могат да бъдат свързани по асоциация с лагерите Дахау,
Биркенау, Аушвиц и Маутхаузен. Кажи ми дали тези изследвания, привидно насочени към лечението на
болестите, в действителност нямат за цел да постигнат нещо, приличащо много на хитлеровата мечта за
www.spiralata.net 231
общество, съставено само от хора с руси коси и сини очи. Кажи ми дали под предлог за терапевтика
Науката и Прогресът не предвиждат свят от свръхмъже и свръхжени, изработени в лабораториите. (Ако
може да се каже свръх, като чувам, че нобеловият лауреат доктор Кери Мулис предлага да ни клонира с
ДНК, взета от прочути атлети и поп звезди...). И все пак шейсетте членове на нашия Национален комитет
по биоетика изразиха гореспоменатото положително мнение почти единодушно. Само един глас против и
един въздържал се. И още по-лошо: между тях имаше доста католици и сред тях беше монсиньор Елио
Сгреча, председател на Папската академия за наука, епископ и уважаван човек и авторитет в областта на
Биоетиката. Като прочетох новината подскочих. И макар да знаех, че неговият глас е бил изстрадан, си
казах: „Нима е възможно?“. Не каза ли първи Войтила, че на един ембрион дължим същото уважение
както на роденото дете или на всеки човек? Пред Науката, която иска да замести даже законодателите,
вече отстъпва дори и Църквата? Освен кардинал Руини и някои кардинали, само Ратцингер ли остана да
държи здраво? „Науката не може да създаде етос“, написа Ратцингер в книгата си Европа. „Обновяването
на етическото съзнание не може да стане с научен дебат“. Естествено Ратцингер го казва в религиозен
план, като философ, даже теолог, който не може да се абстрахира от вярата си в Бога Творец. Един добър,
милосърден Бог, сътворил небето и земята, създал човека по свой образ и подобие. (Твърдение, за което
понякога завиждам, доколкото то разрешава главоблъсканицата кои сме, откъде идваме, накъде отиваме,
но в което моят атеизъм съзира само една красива приказка. Ако Бог съществуваше и беше добър и
милосърден, щеше ли да сътвори един толкова лош свят?) Но като казва това, Ратцингер защитава
Природата. Отхвърля Човека, създаден от човек, тоест човека, създаден от самия себе си, от евгениката на
Менгеле, от биотехнологията на Франкенщайн. Казаното от него е вярно. И е правилно. Разумно. Думи,
насочени отвъд религията, цивилизовано слово, и тук красивата приказка не е на мястото си. Заема го
дългът на човешките същества към Природата. Към човешкия род, към нашите принципи. Принципи, без
които Човекът повече не е човек: той е нещо, предмет от плът без душа. Замислете се добре и ще схванете,
че вината за тази лудост не е само на учените, на изследователите, на безчувствените хора, за които всичко
е позволено, доколкото е възможно, а с материализацията му стават богати и прочути. Преминават в
Историята като доктор Гилотен. Вината е на онези, които ги подкрепят и защитават. На много от
политиците например. Политици, които след фалита на идеологиите вече не знаят на кой бог да се кланят,
и за да се задържат на повърхността, виждат светлото бъдеще в нещастниците, заели се да създадат наново
Човека с ДНК на прочути поп звезди и атлети. (Колкото е възможно по-тъпи и дрогирани.) Политиците,
които за да се докопат отново до изгубената власт, се съгласяват нашите (и техните) неродени деца да се
озоват в новите концлагери. Политиците, които, за да се окопаят във вече придобитата власт, се преструват
на просветени и се присмиват на идеята за семейството, тоест биологичната идея, служеща за основа на
всяко общество. Пак те не разглеждат брака в неговата същност, тоест съюз на мъж и жена, имащи
възможност да създадат живот, юридическа институция, регулираща необходимостта от увековечаване на
човешкия род, но и като съюз и институция, даваща същите права на двама индивиди от един и същи пол.
Тоест, непригодни да увековечат човешкия род. Но търпение, ако (вече го написах в Апокалипсис),
разчитайки на хомосексуалността, нашият род изчезне, както са изчезнали динозаврите. Търпение, ако
заради гей осиновяванията, станали възможни заради сключваните гей бракове, вместо с татко и мама
осиновеното дете се окаже с двама татковци или две майки. Търпение, ако докато расте с двама татковци
или две майки губи представа за бащинство и майчинство... Децата, родени от замразени ембриони, също
не знаят кой е техният баща. И никога няма да го узнаят. Шибаната Биоетика забранява да им бъде казвано
и във фигурата на бащата вижда само един жребец, заплождащ кобилите, бик, заплождащ кравите.
Колкото до майчината фигура, помислете добре: ако се родят от яйцеклетка, купена от анонимна циганка
или прочута манекенка, която, разбира се, не иска името ѝ да се знае, децата няма да знаят даже коя е
истинската им майка. Ненапразно тази нова система за раждания харесва толкова много на брачните
партньори от еднакъв пол. Изглежда като измислена за тях. Вината е също и на интелектуалците: чичо
Бруно, брат на баща ми, ги наричаше интелигенти тъпаци, даже тъпи интелигенти. Заради
безпринципност, облаги или желание да въздействат върху бъдещето, оправдават и пропагандират
www.spiralata.net 232
нескопосаните творения на франкенщайновците. Като че ли наистина са някакви завоевания на
Човечеството. Да не пропусна и вестниците, телевизиите, медиите, които с удоволствие представят онези
нескопосани творения, даже им свалят шапка. Свалят им шапка и ги описват почтително, акуратно, сякаш
са кулинарни рецепти на Пелегрино Артузи или Жан Антелм Брила-Савари. Южнокорейска рецепта:
„Вземат се няколко епидермисни клетки от тялото на някой пациент и се извлича генетичен материал,
тоест ДНК. После взимаме яйцеклетка, дарена срещу заплащане от украинка, румънка, словенка, корейка,
албанка или малтийка, уверяваме се, че не е оплодена и я изпразваме. Махаме ѝ ядрото и го изхвърляме.
След това на мястото на ядрото поставяме генетичния материал, извлечен от тялото на пациента.
Операцията се нарича нуклеарен трансфер. За да се мултиплицират клетките бързо, стимулираме с
електрически разряди, все едно в яйцеклетката е проникнал сперматозоид и получаваме бластоцист, тоест
овоцит, отговарящ на първата фаза от ембрионалното развитие. С една дума, създаден е ембрион. Когато
ембрионът порасне, се прави дисекция. (Вивисекция.) Стволовите му клетки се инжектират в тялото на
пациента...“. Английската рецепта, онази създадена от изследователите в Нюкасъл веднага след
корейските им колеги, е почти идентична. Единствената разлика се състои в предварителното набавяне на
три бластоцита, а след нуклеарния трансфер стимулирането се извършва и по химически път. Нещо, за
което моят американски онколог се ядосва и мърмори: „This waving the therapeutical purpose is a dirty fib, a
cruel lie. Това развяване на терапевтичната цел е мръсна измама, жестока лъжа. Добре, ние онколозите не
успяхме да се преборим с рака. И все пак го лекуваме. Понякога го блокираме. Затова пък срещу
цитираните от тях болести в опит да оправдаят новото Избиване на младенците, те не са открили никакво
лечение. Но ако случайно го откриеха, ако случайно наистина съществуваше терапия, ще кажа същото:
трябва да се противопоставим. Трябва, защото терапевтичното клониране вече е репродуктивно
клониране, тоест способно е да произвежда човешки същества. Трябва, защото да се разграничи едното от
другото, означава да се скриеш зад семантичен трик. Трябва, защото инжектирането на стволови клетки в
болния означава да го убиеш. Знаеш ли защо? Защото стволовите клетки от ембриони са толкова мощни и
активни, колкото безпорядъчни. Не се делят където и както искаме, но навсякъде, където им хареса и както
им се хареса. Ерго, предизвикват тумори. Наскоро ги инжектираха в мозъка на една маймуна. Мозъкът
веднага разви скоротечен рак и маймуната умря за няколко седмици“. Вината е също и на така наречените
обикновени хора. От простодушие и лековерност или от отчаяние те вярват в приказките за изцеримите
болести. И като вярват, се оставят да бъдат водени за носа от измамните обещания и фалшивите надежди.
Защото, както и запознатите с Биоетиката, отначало тези хора се възмущават. Плашат се и казват:
„Божичко, какво искат да ми направят, какво ще ми се случи!“. Но после, объркани от промиването на
мозъците, дело на политиците и интелектуалците, които представят франкенщайновците като благодетели,
прелъстени от задоволството и панегириците на свалящите им шапка вестници, забравят за съмненията. Не
разбират, че са изиграни, не си дават сметка за трагичния завой в съдбата ни и размислят. Приспособяват
се, за да се чувстват модерни, с поглед към бъдещето. За да не вървят срещу течението, за да не губят
изгодите от така наречената модерност (изгоди, които накрая се изразяват в телефончето, вечно залепено
за ухото), крещят: „Чудо, чудо!“. Прекършват се, даже аплодират, нищо че това означава да изтребват
собствените си деца, както Медея. Да си го кажем направо, живеем в общество, възприемащо Живота с
хедонистични термини и толкова. То търси само благоденствието, материалните придобивки, удобствата.
Общество, където душата не означава нищо. Духовността още по-малко. И не само в Италия, не само в
Европа, в Америка се случва същото. Ако не и по-лошо. От друга страна, не разпространи ли точно
Америка култа към хедонизма? От Америка тръгна модата на гей браковете и гей осиновяванията.
Америка даде зелена улица за онези изследвания. Единствената разлика е, че в Америка по-голямата част
от гражданите се противопоставя, а на онези учени техният президент казва: „Пари, за да доведете докрай
Избиването на младенците, няма да ви дам. Аз не вярвам в наука, убиваща един човек, за да излекува друг,
погубваща Живот в опита си да спаси живот“. (Браво, Буш!) От Тихия океан до Атлантическия, от
Атлантическия океан до Средиземно море, от Средиземно море до Северния ледовит океан Западът е
болен от една болест, която дори милиарди стволови клетки не ще излекуват: рак на морала, на морала и
www.spiralata.net 233
интелекта, за него говоря в моята трилогия и преди всичко в Силата на разума. Точно по причина на този
рак вече не разбираме значението на думата Морал, не умеем да отделяме моралното от неморалното или
от аморалното. Точно заради това раково образувание меценатите на Франкенщайн биха искали научните
изследвания да не подлежат на вето и осъждане. Точно заради този вид рак наричат хора като мен
лицемери, фарисеи, слуги на Папата и кардинал Руини, или ги излагат на публични подигравки с думите
ретроград, мракобесник, реакционер. Но Нравствеността не е лицемерие. Не е блюдолизничество,
мракобесничество, консерватизъм. Тя е разсъждение, аргументация, здрав разум. Понякога е Революция.
Етиката не е мода, променяща се както дрехите и сезоните. Тя е поведенчески кодекс, който важи
навсякъде и завинаги. Дисциплина, помагаща ни да разпознаваме Доброто и Злото, за да не свършим на
боклука. Доброто и Злото не са мнения, гледни точки. Те са обективни реалности, конкретности,
различаващи ни (или би трябвало да ни различават) от Заркауи и другите животни. Ненапразно си служим
с тях още от времето, в което сме обитавали пещерите и може би гладът ни е принуждавал да сме
канибали, но въпреки това сме познавали тази елементарна истина: Добро е онова, което прави добро, кара
ни да се чувстваме добре.
Зло е онова, което причинява зло, кара ни да се чувстваме зле. Днес обаче повечето хора считат за
добро онова, което е изгодно. А за зло, онова, което не е изгодно. И единици разбират, че да избереш Злото
е работа за мазохисти, тъпаци. Не интелигенти тъпаци или тъпи интелигенти: тъпаци и толкова.

***

С риск да бъда взета на подбив или обявена за новата покупка на Ватикана, една атеистка в процес на
възвръщане към вярата, свещеникомразка в търсене на опрощение, с други думи осъзнала своите грешки в
предсмъртния си час, ще се върна към Ратцингер. И казвам: Ратцингер има право, когато пише, че Западът
изпитва нещо като омраза към самия себе си, вече не се обича. От своята история вижда само онова, което
заслужава укор, вече не може да възприеме великото и чистото в нея. Има право също и когато казва, че
ценностният свят, върху който Европа е изградила своята идентичност (ценности, наследени от древните
гърци, древните римляни и християнството, изяснявам аз) изглежда вече към края си или слязъл от
сцената. Че кръвоносната система на Европа е парализирана от криза и тя лекува тази криза с преливания
(имиграцията и мултикултурализма, изяснявам аз), които само унищожават нейната идентичност. Има
право и когато казва, че възраждането на исляма не е подхранвано само от новото богатство на страните,
притежаващи петрол: подклаждано е и от съзнанието, че ислямът може да предложи платформа за
духовност. Духовност, от която старата Европа и Западът като цяло се отказаха. Накрая, има право, когато
цитира Шпенглер, според когото Западът се е запътил с бързи крачки към своята непредотвратима смърт,
не само културна смърт, и по този начин ще рухне подобно на рухването на египетската цивилизация,
Римската империя, Свещената Римска империя. Както са рухнали и рухват (добавям аз) всички народи,
забравили, че имат душа. Самоубиваме се, скъпи мои. Самоубиваме се с рак на морала, с липсата на
нравственост, с липса на духовност. А тази работа с преправянето на света посредством измамническата
евгеника и лъжливата биотехнология не е нищо друго освен крайния стадий на нашия мазохизъм. Ето
защо Бин Ладен и такива като Заркауи, неморални и аморални индивиди, но въпреки това мотивирани от
тяхната парадоксална форма на нравственост, имат предимство. Ето защо техните единоверци ни заливат
толкова лесно и толкова нахално се правят на господари в нашата къща. Ето защо биват приети в нашата
къща с толкова сервилност или с такава инертност. С толкова страх. Ето защо Европа се е превърнала в
Еврабия и Америка рискува да я последва. И ето защо, белязани по челото от знака, за който говоря в
Апокалипсис, знакът на робството и срама, много хора от Запада ще свършат, коленичили на килимчето да
се молят по пет пъти дневно на новия господар, тоест Аллах. Референдум? И какво ще гласуваме? Самият

www.spiralata.net 234
термин асистирана репродукция предизвиква желание да се издигне бялото знаме, да свършим в свят,
насочен срещу природата. Без да забравяме, че каквото и да стане, този референдум ще приключи като
онзи за лова. Тоест с ловците, продължаващи да стрелят под прозорците ни, за да убиват птиците.

Европа е във война, врагът е в нейния дом

2005
Сега ме питат: „Какво ще кажете, какво има да кажете за случилото се в Лондон?“. Питат ме на глас, с
факсове и имейли, често ме упрекват заради мълчанието ми досега. Сякаш моето мълчание е било
предателство. И всеки път клатя глава, мърморя на себе си: какво друго трябва да кажа?!? От четири
години говоря. Връхлитам върху Чудовището, решено да ни унищожи физически и заедно с телата ни да
разруши нашите принципи и ценности. Нашата цивилизация. От четири години говоря за ислямски
нацизъм, за войната, обявена на Запада, за култа към смъртта, към самоубийството на Европа. Европа,
която вече не е Европа, а Еврабия, и със своята мекушавост, инертност и слепота, със своето подчинение
на врага сама копае гроба си. От четири години като някоя Касандра викам прегракнала „Троя гори, Троя
гори!“ и се отчайвам заради данайците, които като в Енеида на Вергилий се разливат по града, потънал в
дълбок сън. През отворените порти посрещат новите войски и се присъединяват към съучастническите
отряди. От четири години говоря на вятъра истината за Чудовището и за съучастниците на Чудовището,
тоест колаборационистите, които с добри или с лоши намерения му разтварят портите и както в
Откровението на евангелиста Йоан се хвърлят в краката му, за да бъдат дамгосани с клеймото на срама.
Започнах с Гневът и гордостта. Продължих със Силата на разума. Последваха Интервю със себе си и
Апокалипсис. А между тях беше проповедта Wake up, Запад, събуди се! Книги и идеи, заради които във
Франция ме призоваха пред съда през 2002 г. с обвинение в религиозен расизъм и ксенофобия. Заради тях
в Швеция поискаха от нашия министър на правосъдието екстрадицията ми в белезници. А в Италия ще
бъда съдена по обвинение за обида на исляма, тоест престъпление, извършено с думи. (Предвижда три
години затвор, колкото не получава ислямистът, изненадан с експлозиви в мазето.) Книги и идеи, заради
които аристократите от Хайверената левица, Десницата на гъшия пастет и Центърът на прошутото ме
очерняха, оскърбяваха, привързваха на позорния стълб заедно с онези, които мислеха като мен. Тоест,
заедно с благоразумния и беззащитен народ, който в техните салони бива наричан от снобите „сган от
десницата“. Да, вярно е: по вестниците, които в най-добрия случай фарисейски ми се противопоставяха
със заговор на мълчанието, сега излизат материали, съдържащи идеите и думите ми. Война срещу Запада,
Култ към смъртта, Самоубийство на Европа, Събуди се, Италия, събуди се. Да, вярно е: макар и без да
признае, че съм била права, бившият секретар на Демократи от левицата сега дава интервюта и декларира,
че „тези терористи искат да разрушат нашите ценности, подривната им стратегия за терористична дейност
е по фашистки образец и излъчва омраза към нашата цивилизация“. Да, вярно е: като говорят за
Лондонистан, квартала, в който живеят седемстотин хиляди лондонски мюсюлмани, вестниците, които
преди поддържаха терористите чак до апология на престъпленията им, сега повтарят написаното от мен, че
във всеки наш град съществува друг град. Подземен град, подобен на окупирания от Арафат Бейрут през
седемдесетте години. Един чуждестранен град, говорещ на своя език и спазващ своите обичаи,
мюсюлмански град, където терористите се движат необезпокоявани и необезпокоявани организират
нашата смърт. Впрочем сега се говори открито също и за ислямския тероризъм, нещо, което преди беше
грижливо избягвано, за да не обидим така наречените умерени мюсюлмани. Да, вярно е: сега и
колаборационистите, и имамите изказват своите лицемерни присъди, своето фалшиво възмущение, своята
привидна солидарност с роднините на жертвите. Да, вярно е: сега правят строги обиски в къщите на
разследваните мюсюлмани, арестуват заподозрени, може да решат и да ги изпъдят. Но всъщност нищо не
се е променило. Нищичко. От антиамериканизма до антизападноевропеизма и ислямофилията всичко си
продължава, както преди. Даже и в Англия. Събота 9 юли, тоест два дни след касапницата, Би Би Си реши
www.spiralata.net 235
да не използва повече термина „терористи“, термин, „изострящ тона на Кампанията“, и избра лексикалната
единица „bombers“. Бомбаджии. Понеделник 11 юли, четири дни след клането, Таймс публикува на
коментарната си страница най-непочтената и несправедлива карикатура, която съм виждала някога. Онази,
дето пред едно камикадзе с бомба стои англо-американски генерал със същата бомба. Еднаква по форма и
размер. Върху бомбата надпис: „Spot the difference, открийте разликата“. Почти по същото време по
американската телевизия видях една журналистка от Гардиън, ежедневникът на крайната английска
левица, която оправдаваше възхвалата на престъплението, изразена и този път от мюсюлманските
вестници в Лондон. На практика тя приписваше вината за всичко на Буш. „Престъпник, най-големият
престъпник в историята, Джордж Уокър Буш. Би трябвало да ги разберем.“ Чуруликаше ги и други:
„Американската политика ги озлоби. Ако не беше войната в Ирак...“. Миличка, на 11 септември нямаше
война в Ирак. На 11 септември война обявиха точно те. Забрави ли го? И в същото време прочетох една
статия в Република, в нея се подкрепяше тезата, че атаката в лондонското метро не е била атака срещу
Запада. Тя е била атака, извършена от синовете на Аллах срещу собствените им призраци. Срещу
„развратния“ ислям (предполагам, че това означава „озападнилия се“) и „секуларизираното“ християнство.
Срещу индуистките пацифисти и „удивителното разнообразие, което Аллах е създал“. Обясняваше, че
всъщност в Англия мюсюлманите са два милиона и в лондонското метро „няма да откриеш дори един
англичанин, ако ще да му плащаш със злато“. Всички са с тюрбан, всички с куфия. С дълги бради и носят
джелаба. „Ако намериш някоя синеока блондинка, значи е черкезка“. (Наистина ли?!? Кой би си го
помислил!!! На снимките с ранените не забелязвам нито тюрбани, нито куфии, няма дълги бради и
джелаби. Няма бурки и чадори. Виждам само англичани, като англичаните, които през Втората световна
война умираха от нацистките бомбардировки. А като чета имената на безследно изчезналите, прочитам все
Фил Ръсел, Ейдриън Джонсън, Мириам Хайман и по някой германец, италианец, японец. До днес
забелязах само едно арабско име, това на млада жена, казвала се Сахара Актер Ислам.

***

Продължават и измислиците за „умерения ислям“, комедията на толерантността, лъжата за

интеграцията, фарсът на мултикултурализма. Това означава, че те изискват да има джамии, а ние им ги
строим. По време на дебата за тероризма в общинския съвет на Флоренция, понеделник 11 юли,
председателят на групата, представляваща Демократи от левицата, заяви: „Време е вече и във Флоренция
да има джамия“. И допълни, че ислямската общност отдавна е изразила желанието си да построи джамия и
ислямски културен център, подобни на джамията и на ислямския културен център, построени в Коле ди
Вал д‘Елса, община, управлявана от същата партия. В провинция Сиена, чийто съвет на провинцията също
е под влияние на Демократи от левицата, както и нейната банка Монте дей Паски ди Сиена, преди банка
на Италианската комунистическа партия, а сега и на Демократи от левицата. Е, почти никой не се
възпротиви. Председателят на групата съветници от Демокрацията е свобода – Маргаритката, се изказа
благосклонно. Почти всички приветстваха предложението да участват в делото с общински пари, тоест на
гражданите, а главният архитект добави, че от урбанистична гледна точка няма проблеми: „Нищо по-лесно
от това“. Случка, от която си правиш извода, че градът на Данте, Микеланджело и Леонардо, люлката на
ренесансовото изкуство и култура скоро ще бъде загрозен и осмян от тяхната Мека. И още по-лошо:
продължават да се държат политически коректно съдиите, винаги готови да ме пратят в затвора и да
оправдаят синовете на Аллах. Да забраняват експулсирането им, да отменят по-тежките им присъди
(налагани от дъжд на вятър), да тормозят карабинерите и полицаите, арестуващи ги с голяма неохота.
Милано, следобеда на 8 юли, денят след касапницата в Лондон. Четиридесет и две годишният Мохамед
Силиман Сабри Саади, египтянин и нелегален имигрант, е хванат без билет в автобуса по линия 54. За да
му наложат глоба, двамата контрольори го свалят от автобуса и слизат с него. Искат му документ за
www.spiralata.net 236
самоличност, той се сбива с тях. Ранява единия, който е приет в болница, бяга и си изгубва паспорта, но
полицейската патрулка му прегражда пътя и го спира. Въпреки съпротивата от негова страна му слагат
белезници пред погледа на тълпата, и ето: в същия момент минава една госпожа и разгневена иска да бъде
изслушана като свидетел, ако клетникът бъде съден с обвинение за съпротива при ареста. Полицаите ѝ
отговарят: „Госпожо, оставете ни да работим“, тогава тя изважда някаква карта и става ясно, че е съдийка.
Леко смутени, те го приемат за сведение, после откарват Мохамед в полицейското управление и там... Хм,
вместо да го заведат в центъра за задържане на чужденци, подлежащи на експулсиране, където (вместо в
затвора) отвеждат всички нелегални имигранти, го оставят да си тръгне, като го канят следващата седмица
да се яви на делото, заведено с обвинение за съпротива при арест и нараняване на длъжностно лице. Той си
тръгва, изчезва (ще го видим ли някога пак?), и отгатнете коя е госпожата, разгневила се, задето са му
сложили белезници, каквато е практиката. Съдийката, която седем месеца преди това е имала своя момент
на слава заради оправдаването (поради липса на престъпен състав) на трима мюсюлмани, обвинени в
международен тероризъм, като добавила, че в Ирак няма тероризъм, а партизанска война, сякаш
главорезите са бойци от Съпротивата. Да, точно онази, която дейният член на Северната лига Марио
Боргецио определи като „срам за Милано и за съдебната система“. Познайте кой и до днес я възхвалява,
защитава, обявява, че е направила едва ли не подвиг. Демократите от левицата, комунистите, обичайните
зелени. Продължават също бръщолевенията, че ислямът е мирна религия, а Коранът проповядва
милосърдие, любов и състрадание. Все едно Мохамед е дошъл на света с маслинова клонка в устата, сякаш
е умрял, разпнат на кръста заедно с Исус. Все едно не е бил главорез и вместо войнишките орди с ятагани
е оставил след себе си светите Матей, Марко, Лука и Йоан, възнамеряващи да напишат Евангелията. Все
повтарят баснята за „ислямът, жертва на Запада“. Като че ли за четиринадесет века мюсюлманите никога и
никого не са пипнали дори и с пръст, а Испания, Сицилия, Северна Африка, Гърция, Балканите, Източна
Европа чак до Украйна и Русия ги е била завладяла моята прабаба от кантона Во. Като че ли до Виена са
стигнали и са я обсадили сестрите на свети Амвросий и монахините бенедиктинки. Все така продължава
измамата или илюзията за умерения ислям. С нея вървят опитите да ни накарат да повярваме, че врагът
представлява незначително малцинство и то живее в далечни страни. Да, но врагът съвсем не е
незначително малцинство. И вече е в дома ни. Дойде в дома ни на 11 септември 2001-а година, тоест в Ню
Йорк. Дойде в дома ни на 11 март 2004-а, Мадрид. Дойде в дома ни на 1, 2 и 3 септември същата година в
Беслан, където даже се забавляваха със стрелба по децата, бягащи ужасени от училището, и убиха общо
сто и петдесет деца. Дойде в дома ни на 7 юли, тоест в Лондон, където бяха родени и израснали
камикадзетата, чиято самоличност беше установена. Където дотогава бяха ходили на училище, бяха
живели в един цивилизован свят и до предишната вечер се бяха забавлявали с игра на футбол или крикет.
Той е в дома ни повече от трийсет години, за Бога! Враг, който на пръв поглед не изглежда такъв. Без
брада, облечен по западната мода, и според неговите съучастници с добри или лоши намерения „напълно
вписан в нашата социална система“. Тоест, с разрешително за престой. С автомобил. И семейство.
Търпение, ако семейството често се състои от две-три жени, търпение, ако пребива жената или жените,
търпение, ако нерядко убива дъщеря си заради джинсите, търпение, ако понякога синът му изнасилва
петнайсетгодишно момиче от Болоня, разхождащо се в парка заедно с приятеля си.

***

Това е враг, с когото се държим като с приятел. И все пак той ни мрази и презира дълбоко. Толкова
дълбоко, че ти идва да му извикаш спонтанно: „Ако сме толкова лоши, толкова зли, толкова грешни, защо
не се върнеш в твоя дом? Защо стоиш тук? За да ни срежеш гърлото, или да ни вдигнеш във въздуха?“
Освен това е враг, когото в името на хуманността и на политическото убежище (ама какво политическо
убежище, какви политически мотиви?) приютяваме хилядократно умножен ежедневно, нищо че
www.spiralata.net 237
приемателните центрове се пукат по шевовете, ще се пръснат, и вече не се знае къде да го денем. Враг,
когото в името на „необходимостта“ (ама каква необходимост, необходимост да напълним улиците с
амбулантни търговци и разпространители на наркотици?) каним даже чрез конституционния Олимп.
„Елате, милички, елате! Толкова се нуждаем от вас“. Враг, който не се нуждае от асистирана репродукция
и стволови клетки, за да ражда. Неговият коефициент на раждаемост е толкова висок, че според
Националния разузнавателен съвет на САЩ в края на тази година ислямското население в Еврабия ще се
удвои. Един враг, който превръща джамиите в казарми, в тренировъчни лагери, центрове за вербуване на
терористи и се подчинява сляпо на имамите (но тежко ти ако арестуваш имам, и още по-лошо ако някой
агент на ЦРУ те отърве от него с мълчаливото съгласие на нашите тайни служби). Враг, който по силата на
споразумението за свободно придвижване от Шенген броди по своя воля из Еврабия, тъй като, за да отиде
от Лондон в Марсилия, от Кьолн в Милано или обратното, не трябва да представя никакъв документ.
Може да е терорист, пътуващ за да организира или да извърши поредната касапница, може да носи със
себе си колкото експлозиви си поиска: никой не го спира, никой не го пипа. (Но когато вследствие от
изтреблението в Лондон Франция затегна границите си и даже Испания на Сапатеро мисли да я последва,
Италия и другите европейски страни скандализирани отговарят: Не, не!). Враг, който едва наместил се в
нашите градове и села, се изпълва с нахалство и изисква безплатна или на половин цена квартира, право на
глас и гражданство. Все неща, които придобива без затруднения. Враг, който, закрилян от Хайверената
левица, Десницата на гъшия пастет и Центъра на прошутото, дрънка за интеграция и мултикултурализъм,
но междувременно ни налага собствените си правила и обичаи. Който изхвърля свинското от столовете на
училищата, фабриките, затворите. Нахвърля се на учителката или директорката, защото една добре
възпитана ученичка любезно предложила на съученика си мюсюлманин пържена оризова топка с марсала,
тоест „с ликьор“. „Внимавайте тази обида да не се повтори“. В детските градини врагът иска да отмени,
даже отменя Презепе и Дядо Коледа. Маха разпятието от класните стаи, хвърля го през прозорците на
болниците, нарича го „голо трупче, сложено там, за да плаши ислямските деца“. (Разбира се, говоря за
арабина с италианско гражданство, обвинил ме в обида на исляма. И написал срещу мен гнусен и
неграмотен пасквил, където прилага четири сури от Корана и иска от своите едноверци да ме убият, но
никога не е съден или още не е осъден за своите злодейства.). Враг, който в Англия си натъпква обувките с
експлозив, за да взриви във въздуха един „Джъмбо Джет“ по време на полета Париж – Маями. (разбира се,
говоря за арабина с английско гражданство, когото заловиха само по чудо на „Американ Еърлайнс“.). Един
враг, който в Амстердам убива Тео ван Гог, виновен в създаването на документални филми за робството
на мюсюлманките, а след като го убива разпорва корема му и пъха вътре писмо със смъртна присъда за
най-добрата му приятелка. (Разбира се, говоря за арабина с холандско гражданство, който вероятно, даже
надявам се, ще бъде осъден на каторга, а на процеса просъска на майката на Тео: „Не изпитвам никакво
състрадание към Вас. Защото Вие сте неверничка“.). И накрая, това е врагът, за когото винаги се намира
снизходителен съдия, тоест готов да го освободи от затвора. А евробейските държави (не става дума за
печатна грешка, искам да кажа точно евробейски, а не европейски) не го експулсират, дори да е нелегален
имигрант.
***

Продължавa да се говори и за диалога между двете цивилизации. И Бог да ти е на помощ, ако попиташ
коя е другата цивилизация, какво цивилизовано има в една цивилизация, непознаваща даже значението на
думата свобода. Която под свобода, hurryya, разбира „освобождаване от робство“. И е изковала думата
hurryya едва в края на деветнайсети век, за да може да подпише един търговски договор. Която в
демокрацията съзира Сатаната и воюва срещу нея с експлозиви и отрязани глави. Която за Правата на
Човека, толкова възхвалявани от нас и педантично прилагани и към мюсюлманите, даже не иска и да чуе.
Отказва да подпише Хартата на човешките права, съставена от ООН, и я заменя с Харта на човешките
права, съставена от организацията ислямска конференция. Бог да ти е на помощ също, ако попиташ какво
www.spiralata.net 238
цивилизовано има в цивилизация, отнасяща се с жените, както тя се отнася. Ислямът и Коранът, драги
мои. Навсякъде и за всичко. А Коранът е несъвместим със Свободата, несъвместим с Демокрацията,
несъвместим е с Човешките Права. Несъвместим е с идеята за цивилизованост. И тъй като заговорих по
темата, чуйте ме добре, господин съдия от Бергамо, дето поискахте да ме обвините за обида на исляма, но
не обвинихте моя гонител в оскърбление на християнството. Нито пък за подбуждане към убийство
(моето). Чуйте ме и даже ме осъдете. Наложете ми тези три години лишаване от свобода, които
италианските съдии не налагат дори на ислямските терористи, заловени с експлозив в мазето. Вашият
процес е безполезен. До последен дъх ще повтарям написаното от мен в книгите ми, отново го пиша сега.
Никога не съм се плашила, никога няма да се изплаша от заплахите за смърт и преследванията, от
клеветите и обидите, от които Вие не си помръднахте пръста да ме защитите дори като обикновен
гражданин. Така че не се надявайте да се изплаша от Вас, макар да ми отказвате конституционното право
да мисля и да изразявам своето мнение. Но преди процеса трябва да задоволите любопитството ми. В
килията сама ли ще ме държите, или с карабинерите, любезно назначени ми за охрана от италианската
държава, за да не бъда убита като Марко Биаджи или Тео ван Гог? Питам Ви, защото министърът на
вътрешните работи казва, че в нашите затвори повече от петдесет процента са мюсюлмани и предполагам,
че от онези карабинери ще имам по-голяма нужда в затвора, отколкото у дома. (Колкото до вас, господа в
парламента, поздравления, задето отхвърлихте предложението на министъра на правосъдието: отменяне на
престъплението заради изказано мнение. Особени поздравления за депутата от партията Национален
алианс, който освен че организираше това отхвърляне, поиска отменяне на престъплението за
възхваляване на фашизма.) Продължава да проявява своята снизходителност по отношение на исляма и
Католическата църква (заклета привърженичка на диалога). Тоест, продължава със своето непоколебимо,
непоклатимо желание да подчертава „общото духовно наследство, дарено ни от трите големи
монотеистични религии“. Християнската, еврейската, ислямската. И трите – основани върху идеята за
единствения Бог, и трите вдъхновени от Авраам. Добрият Авраам, който, за да се подчини на Бог, щеше да
заколи детето си като агне. И какво общо наследство?!? Аллах няма нищо общо с християнския Бог. С Бог
Отец, добрият Бог, сърдечният Бог, проповядващ любов и опрощение. Бог, който вижда в хората своите
деца. Аллах е господар, тиранин. Бог, виждащ в хората своите подвластни, даже своите роби. Бог, който
вместо на любов учи на омраза и посредством Корана нарича безверни кучета вярващите в друг бог и
заповядва да бъдат наказани. Да бъдат поробени, убити. Тогава как да сложим на същата плоскост
християнството и ислямизма, как да почитаме в еднаква степен Исус и Мохамед?!? Наистина ли са
достатъчни приказките за единствения Бог, за да се стигне до съгласие в идеите, принципите, ценностите?
Това е въпросът, който в непроменената действителност след касапницата в Лондон ме безпокои може би
най-много. Безпокои ме също и защото обединява и така подсилва онова, което смятам за грешка на Папа
Войтила: не се бореше, колкото по мое мнение би трябвало, срещу нелибералната и антидемократична,
даже жестока същност на исляма. През тези четири години не съм преставала да се питам защо воин като
Войтила, един лидер, допринесъл повече от всеки друг за рухването на Съветската империя и на
комунизма, се показа толкова слаб пред една злина, по-голяма от съветската империя и комунизма. Злина,
чиято цел преди всичко е унищожението на християнството. (И на еврейската религия.). Не съм преставала
да се питам защо той не издигаше открито гръмовен глас срещу онова, което се случваше (и се случва) в
Судан, където фундаменталисткият режим практикуваше (и практикува) робството. Където унищожаваха
(и унищожават) християните с милиони. Защо мълчеше пред Саудитска Арабия, където човек с Библия в
ръка или кръстче на шията беше (и е) смятан за измет и наказван. И до днес не разбирам неговото
мълчание и...
***

Естествено разбирам, че философията на Католическата църква се основава на екуменизма и заповедта

„Обичай врага си, както самия теб“. Че един от нейните фундаментални принципи поне на теория е
www.spiralata.net 239
прошката, жертвоготовността да обърнеш и другата буза. (Жертвоготовност, която отхвърлям не само
заради гордостта, тоест заради представата ми за достойнство, но и защото я считам за подбуждане към
Зло на онези, които правят зло.) Но съществува също и принципът на самоотбраната, даже на законната
самоотбрана, и ако не греша Католическата църква доста пъти е прибягвала към него. Карл Мартел
отблъсна мюсюлманските нашественици с кръста в ръка. Изабела Кастилска ги изгони от Испания пак
така. А при Лепанто имаше също и папски войски. Защитник на Виена, последният бастион на
християнството, беше също и преди всичко полякът Ян Собиески, той разби обсадата на Кара Мустафа с
помощта на Богородица от Ченстохова. И ако онези католици не бяха приложили принципа на
самоотбраната, на законната самоотбрана, днес и ние щяхме да носим бурка или джелаба. Също и ние
щяхме да наричаме малкото оцелели „безверни кучета“. Също и ние щяхме да им режем главите с нож
халал. Базиликата „Свети Петър“ щеше да е джамия както църквата „Света София“ в Истанбул. И по-
лошо: във Ватикана щяха да са Бин Ладен и Заркауи. Затова, когато три дни след новата касапница папа
Ратцингер отново лансира темата за диалога, останах като гръмната. Ваше Светейшество, говори Ви човек,
който много Ви се възхищава. Обича Ви, съгласява се с Вас за безброй неща. Който заради това е
подиграван с прозвища като „набожна атеистка, лицемерна лаичка, либерал-клерикалка“. Освен това,
човек, разбиращ политиката и нейните принуди. Който е наясно с драмите на лидерите и с техните
компромиси. Който адмирира непримиримостта на вярата и уважава лишенията или разточителствата,
изисквани от нея. Но въпреки това ще трябва да задам следващите въпроси: наистина ли вярвате, че
мюсюлманите ще се съгласят на диалог с християните, даже и с другите религии или с атеистите като мен?
Наистина ли вярвате, че биха могли да се променят, да се покаят, да престанат да сеят бомби? Вие сте
толкова ерудиран човек, Ваше Светейшество... Толкова образован. И ги познавате добре. Доста по-добре
от мен. Тогава обяснете ми: дали някога по време на тяхната история, история, продължаваща хиляда и
четиристотин години, са се променяли и покайвали? О, ние също не сме били и не сме ангели, съгласна
съм. Инквизиции, изхвърляния през прозореца, екзекуции, войни, безчестия от всякакъв вид. Както и
гвелфи и гибелини15, чак до втръсване. И за да се осъдим сурово ни стига да си помислим за Холокоста,
извършен преди шейсет години. Но после вложихме малко разум, по дяволите. Замислихме се и ако не
друго, то поне в името на благоприличието малко се подобрихме. Те – не. Католическата църква претърпя
исторически промени, Ваше Светейшество. И това го знаете по-добре от мен. По някое време си
припомни, че Христос е проповядвал Разума, тоест избора, Доброто, Свободата, и престана да тиранизира.
Да убива хора. Или да ги принуждава да рисуват само Христосовци и Богородици. Разбра лаицизма.
Благодарение на първокласни хора, един дълъг списък, в който сте и Вие, помогна на демокрацията. А
днес говори с хора като мен. Приема ги и е чужда на мисълта да ги гори живи (аз никога няма да забравя,
че допреди четири века Светата Инквизиция би ме изпратила на кладата), уважава идеите им. Те – не.
Следователно, с тях не може да се води диалог. Това не означава, че аз бих искала да подбуждам
религиозна война, кръстоносен поход, лов на вещици – както твърдят малоумниците и негодниците.
Религиозни войни, кръстоносни походи, аз?!? Тъй като не съм религиозна, как бих подбуждала към
религиозни войни и кръстоносни походи? Лов на вещици и аз?!? Тъй като съм определяна като вещица и
еретичка от същите лаици и все същите либерали, то как бих могла да започна лов на вещици? Това
означава единствено, че да се заблуждаваме по техен адрес е против здравия разум. Против Живота,
против самото оцеляване и тежкò ни, ако допуснем някаква близост.

***

15
Гвелфи и гибелини са противопоставящи се политически течения в Италия през Средновековието, поддържащи съответно
папата и Свещената римска империя. – Бел. ред.

www.spiralata.net 240
 Касапницата наистина ли ще се случи и при нас, следващият път наш ред ли е? О, да. Ни най-малко не
се съмнявам. И не съм се съмнявала. Затова и го повтарям от четири години. И добавям: не са ни атакували
още, тъй като се нуждаеха от landing-zone, предмостие, удобен аванпост, наречен Италия. Удобен
географски, защото е най-близо до Близкия изток и до Африка, тоест до страните, осигурявящи ядрото на
войската. Удобна стратегически, защото предлагаме на тази войска конформизъм и колаборационизъм,
малодушие и тъпота. Но скоро ще се развихрят. Самият Бин Ладен го обеща. Недвусмислено, ясно и
точно. И не един път. Неговите заместници (или съперници) също. Вестник Кориере дела сера го
демонстрира с интервюто със Саад ал Факих, саудитският дисидент, станал приятел на Бин Ладен по
време на конфликта с руснаците в Афганистан и според американските тайни служби финансиращ Ал
Кайда. „Това е само въпрос на време. Ал Кайда ще ви удари скоро“ – каза Ал Факих и добави, че атака
срещу Италия е най-логичното нещо на света. Не е ли Италия най-слабото звено на съюзническата верига
в Ирак? Звено, което е било наред веднага след Испания, но по чиста случайност е предшествано от
Лондон. И после: „Бин Ладен си спомня добре думите на Пророка: Вие ще принудите римляните да се
предадат. И иска да накара Италия да напусне съюза с Америка“. Накрая, почертавайки че подобни
операции не се правят веднага след слизането в Лампедуза или кацането на „Малпенса“, а след като
свикнеш със страната и проникнеш в нейната социална тъкан: „На набирането на физическите
изпълнители пречи само изборът на целта“. Много италианци още не вярват. Въпреки декларациите на
министъра на вътрешните работи, че са изложени на опасност Рим и Милано, трябва да бъдат нащрек
Торино, Триест и Тревизо, а също и градовете на изкуството Флоренция и Венеция, италианците се държат
като децата, за които думата смърт не означава нищо. Или пък като хора без мнение, за които смъртта
изглежда някаква беда, засягаща само другите и толкова. В най-лошия случай – беда, която ще се стовари
върху тях най-накрая. И още по-зле: вярват, че за да я избегнат, е достатъчно да се правят на хитри, тоест
да ѝ се подмилкват. Прав е Виторио Фелтри, когато пише в Либеро, че упадъкът на хората от Запада се
отъждествява с илюзията им, че биха могли да се държат приятелски с врага, както и с техния страх.
Страх, подтикващ ги покорно да приютяват врага, да печелят симпатията му, да се надяват, че ще се
остави да го абсорбират, докато всъщност той е, който иска да ги погълне. Това – без да броим нашия
навик да бъдем завоювани, унижавани, предавани. Както казвам в Апокалипсис, навикът поражда
примирение. Примирението поражда апатия. Апатията поражда инертност. Инертността поражда
безразличие, а освен че пречи на моралната преценка, безразличието задушава инстинкта за
самосъхранение, тоест инстинкта, подтикващ ни да се сражаваме. О, за няколко седмици или няколко
месеца ще разберат, че са мразени и презирани от врага, с когото се държат като с приятел, но той е
напълно неподатлив на добродетелите, наречени Благодарност, Почтеност, Състрадание. Да, ще излязат от
апатията, инертността, безразличието. Ще повярват на предупрежденията на Саад ал Факих и на
недвусмислените, ясни и точни уведомления, произнесени от Бин Ладен и компания. Ще започнат да
избягват влакчетата на метрото. Ще се преместят в колата или върху велосипеда. (Но Тео ван Гог беше
убит, докато се придвижваше с велосипед.) Ще смекчат конформизма и сервилността. Ще се доверяват по-
малко на нелегалния имигрант, който им продава наркотици или почиства къщата им. Ще бъдат по-малко
любезни към общия работник, който размахва разрешителното за престой и твърди, че иска да стане като
тях, но междувременно пребива жена си, жените, и убива дъщеря си заради джинсите. Ще се откажат и от
литаниите за Пътуванията на Надеждата и може би ще проумеят, че за да не загубиш Свободата, понякога
трябва да пожертваш малко свобода. Че самоотбраната е законна самоотбрана и законната самоотбрана не
е варварство. Може би даже ще викат, че Фалачи е имала право, че не е заслужавала да бъде третирана
като престъпница. Но после ще започнат отново да ме третират като такава. Да ме наричат ретроградна
ксенофобка, расистка и така нататък. И когато атаката дойде, ще чуем обичайните глупости. „Виновни са
американците, виновен е Буш“.
***

www.spiralata.net 241
 Кога ще се случи, как ще се случи тази атака? Божичко, мразя да се правя на Касандра.
Прорицателката. Не съм Касандра, не съм прорицателка. Аз съм само разсъждаващ гражданин и като
разсъждава, той предвижда нещата, които могат да се случат според логиката. Но всеки път се надява да
сбърка, а когато се случат, се проклина, задето не е сбъркал. При все това, що се отнася до атаката срещу
Италия, се опасявам от две неща: Коледа и изборите. Може би ще прескочим Коледата. Техните атентати
не са недодялани, недообмислени удари. Те са рафинирани, добре планирани и перфектно подготвени
престъпления. Подготовката изисква време и смятам, че за Коледа няма да успеят. Но ще успеят за
изборите през 2006 година. Изборите, които искат да видят спечелени от едностранчивия пацифизъм. Боя
се, че при нас няма да се задоволят само с изтребване на хора. Защото това е едно интелигентно Чудовище,
информирано, драги мои. Чудовище, учило в университети (за наша сметка), в прочути колежи, в скъпите
училища (с парите на бащата – шейх или почтен работник). Чудовище, което разбира не само от динамика,
химия, физика, от самолети, влакове и подземни железници: то е и познавач на изкуството. Изкуство,
което тяхната въображаема „Пътеводна звезда“ никога не е умеела да създаде. Затова мисля, че заедно с
хората при нас ще искат да разрушат някое произведение на изкуството. Колко се иска да вдигнат във
въздуха Миланската катедрала или базиликата „Свети Петър“? Колко се иска да взривят Давид на
Микеланджело, галерията „Уфици“ и Палацо Векио във Флоренция, или Двореца на дожите във Венеция?
Колко се иска да вдигнат във въздуха Кулата в Пиза, паметник, познат във всяко кътче на света и затова
по-прочут от кулите-близнаци? Но не можем да избягаме или да вдигнем бялото знаме. Можем само
достойно и смело да се изправим срещу чудовището и да си спомним онова, което Чърчил каза на
англичаните, когато избра войната срещу нацизма на Хитлер: „Ще пролеем кръв и сълзи“. О, да: ние също
ще пролеем кръв и сълзи. Ние сме във война: искаме ли да го проумеем, или не? А на война се плаче и
умира. Точка, край. Завърших така също и преди четири години, пак в този вестник.

Да скочиш от Ниагарския водопад

2005
Хм, една награда, наречена на жена, скочила от Ниагарския водопад и оцеляла, е хиляди пъти по-
ценна, престижна и етична от „Оскар“ или „Нобел“: до вчера отличия, повод за гордост – връчвани на
достойни хора, а днес – мизерни хонорари, предоставяни на предани антиамериканци и
антизападноевропейци, тоест ислямофили. На хора, играещи ролята на просветени гурута, докато наричат
Буш убиец, Шарон военнопрестъпник, Кастро филантроп, а Съединените щати – „най-жестоката, най-
варварската, най-ужасяващата сила, която светът някога е познавал“. Всъщност, ако ми отпуснеха подобен
хонорар (хвала на Бога, вероятност по-отдалечена от най-далечната черна дупка във Вселената), веднага
бих дала на съд журито по обвинение за клевета и злепоставяне. Обратното, приемам тази „Ани Тейлър“16
с благодарност и гордост. Дано не надценява прекалено моята храброст.
Да, като военен кореспондент съм направила доста скокове. Във Виетнам например често скачах в
окопите, за да избегна стрелбата от картечниците и минометите. Освен това доста пъти скачах от
американските хеликоптери, за да достигна зоната на сраженията. В Бангладеш – даже и от руски
хеликоптер, за да се вмъкна в битката за Дака. По време на интервютата ми с негодниците на Земята
(такива като Хомейни, Арафат, Кадафи и така нататък) не по-малко често съм скачала в донкихотовски
препирни, като сериозно рискувах невредимостта си. Веднъж в Латинска Америка скочих от един
прозорец, за да избягам от полицаите. Искаха да ме арестуват.

16
Наградата на името на Ани Тейлър се връчва на хора, които са демонстрирали голяма смелост и са били изправени пред
голяма опасност. Самата Ани Тейлър е американска авантюристка и първият човек, който оцелява след скок в Ниагарския
водопад. – Бел. ред.

www.spiralata.net 242
 Но никога, никога не съм скачала от Ниагара. Нито пък някога ще го направя. Прекалено рисковано,
прекалено опасно. Още по-рисковано от това да показваш независимост, да бъдеш дисидент, тоест извън
закона, в общество, продаващо Родината на врага. А заедно с родината нейната култура, цивилизованост и
достойнство. Затова, благодаря Давид Хоровиц, Даниел Пайпс, Робърт Спенсър. И ми вярвайте, когато
казвам, че тази награда принадлежи на вас, колкото и на мен. До такава степен, че когато прочетох за
награждаването на Фалачи през тази година, се запитах „Не би ли трябвало аз да ги наградя?“. И за да
отвърна със същото и да призная заслугите ви, исках да се представя с някой медал или трофей, за да ви го
връча. Явявам се с празни ръце, защото не знаех, нямах представа откъде да купя нещо подобно. С
медалите и трофеите съвсем, съвсем не съм наясно. И ще ви кажа защо.
Преди всичко, защото вярваме, че живеем в истински демокрации, откровени и жизнени, както и
управлявани от свободата на мисълта и на мнението. Но всъщност живеем в слаби и лениви демокрации и
затова доминирани от деспотизма и страха. Страх да мислим, и мислейки да достигаме до заключения,
различаващи се от онези на лакеите на властта. Страх да говорим, и говорейки да излагаме мнение,
различно от мнението, коварно наложено от тях. Страх дали не стърчим прекалено от редицата, дали сме
послушни и сервилни, за да не ни отлъчат посредством моралното изгнание, с което слабите и лениви
демокрации си отмъщават на гражданина. Накратко: страх да бъдем свободни. Да поемаме рискове, да
проявяваме смелост.
„Тайната на щастието е свободата. А тайната на свободата е смелостта“ – казвал Перикъл. Той е
разбирал от тези неща. (Вадя тази мисъл от втората книга от моята трилогия: Силата на разума. От нея
взимам и пояснението, което Алексис дьо Токвил прави още преди сто и петдесет години в своя
неподвластен на времето трактат за демокрацията в Америка.) В абсолютистките или диктаторските
режими, пише Токвил, деспотизмът поразява тялото. Поразява го, като го оковава във вериги и го измъчва,
или го премахва по различни начини. Обезглавяване, обесване, пребиване с камъни, разстрел, инквизиции
и така нататък. И по този начин пощадява душата, която непокътната се издига над изтерзаната плът и
превръща жертвата в герой. В безжизнените демокрации обаче, в инертните демократични режими,
деспотизмът пощадява тялото и поразява душата. Защото точно душата иска да окове във вериги. Да я
измъчва и премахва. Затова никога не казва на своите жертви онова, което им казва в абсолютистките или
диктаторски режими, а именно: „Или ще мислиш като мен, или ще умреш“. Казва им: „Избирай. Свободен
си да не мислиш или да мислиш като мен. Ако не мислиш като мен, няма да те премахна. Няма да пипна
тялото ти. Няма да конфискувам твоята собственост. Няма да нарушавам твоите политически права. Даже
ще ти разреша да гласуваш. Но никога няма да гласуват за теб. Никога няма да бъдеш избран. Никога няма
да те следват и уважават. Защото, прибягвайки до моите закони за свободата на мисленето и на мнението,
аз ще поддържам, че си нечист. Че си лъжец, разпуснат, грешник, мизерник, психопат. Ще те превърна в
престъпник, злодей. Ще те осъдя на Гражданска Смърт и хората повече няма да те слушат. И още по-лошо.
За да не бъдат наказани на свой ред, мислещите като теб ще те напуснат“. Това се случва, обяснява той,
тъй като в безжизнените демокрации, в инертните демократични режими може да се говори всичко освен
Истината. Защото Истината вдъхва страх. Защото повечето хора се предават на страха, когато я прочетат
или чуят. И от страх очертават около нея кръг, забранен за преминаване. Издигат около нея невидима, но
непреодолима преграда, вътре в която можеш само да мълчиш или да се присъединиш към общия хор. Ако
дисидентът прекрачи тази линия, ако скочи от Ниагарския водопад през онази ограда, наказанието се
стоварва върху него или нея със скоростта на светлината. Това безчестие е възможно точно благодарение
на онези, които тайно мислят като него или нея, но заради изгода, подлост или глупост не издигат своя
глас срещу анатемите и преследванията. Често са приятелите. Или така наречените приятели.
Партньорите. Или така наречените партньори. Колегите. Или така наречените колеги. За известно време се
скриват в шубрака. Изчакват, играят двойна игра. Но после замлъкват, и изплашени от рисковете, които
подобна двусмисленост влече след себе си, офейкват. Изоставят престъпника, злодея на неговата или на
нейната съдба и с тяхното мълчание изразяват одобрението си за Гражданската Смърт. (Нещо, което съм
www.spiralata.net 243
изпитвала през целия си живот и най-вече последните години. „Не мога повече да те защитавам“ – ми каза
преди две-три Коледи един прочут италиански журналист, написал в моя защита две или три уводни
статии. „Защо? – го попитах натъжена. – Защото хората вече не ми говорят. Вече не ме канят на вечеря.“)
***

Другата причина, заради която не съм наясно с медалите и трофеите, се корени във факта, че особено
след 11 септември Европа се превърна в Ниагарски водопад от маккартизъм, в основата си идентичен на
онзи, измъчвал Съединените щати преди половин век. Единствената разлика – политическата
принадлежност. Преди половин век жертва на маккартизма беше левицата. Днес левицата превръща
другите в жертви с маккартизма си. Не по-малко, и по мое мнение, доста повече отколкото в Съединените
щати. Драги мои, в днешна Европа отново има лов на вещици. Гонени са всички, които вървят срещу
течението. Отново има Инквизиция. И изгаря еретиците, като им затваря или се опитва да им затваря
устата.
Е, да: и ние си имаме нашите Торквемада. Нашите Уорд Чърчил, Ноам Чомски, Луис Фарахан, нашия
Майкъл Мур и така нататък. Ние също сме заразени от язва, срещу която всички антидоти изглеждат
неефикасни. Язвата на възкръсналия наци-фашизъм. Ислямският нацизъм и автохтонният, местен
фашизъм. Преносители на бактерии, възпитатели, тоест учители и учителки, които разпространяват
заразата още от началните училища и детските градини, където да бъде изложено някое Презепе или Дядо
Коледа се счита за „обида на мюсюлманските деца“.
Учителите (или учителките), които удвояват заразата в средните училища и я изострят в
университетите. Знайно е, посредством ежедневното индоктриниране, непрестанното промиване на
мозъка. (Например, историята на кръстоносните походи, пренаписана и фалшифицирана както в 1984 на
Оруел. Уважението към Корана, разглеждан като мирна религия, изпълнена с милосърдие. Смирението
пред исляма, виждан като Пътеводна звезда, в сравнение с която нашата цивилизация е искрица от
огънчето на цигара.) Заедно с индоктринизацията, политически прояви. Естествено. Сектантски шествия,
размирни митинги, фашизоидни буйства. Знаете ли какво направиха миналия октомври хулиганите на
радикалната левица в Торино? Нападнаха ренесансовата църква „Мадона дел Кармине“ и зацапаха
фасадата, изписвайки със спрей обидата „Наци-Ратцингер“, а освен това предупреждението: „С червата на
поповете ще обесим Пизану“. Нашият министър на вътрешните работи. А после се изпикаха върху
фасадата. (Любезност, която в родния ми град Флоренция немалко мюсюлмани обичат да оказват на
църковните преддверия и на старинния мрамор от облицовката на Баптистерия.) Накрая нахлуха в
църквата и като изплашиха до смърт стариците, произнасящи вечерната молитва, гръмнаха бомбичка
близо до олтара. Всичко това в присъствието на полицаи, които не можеха да се намесят, защото в толкова
политически коректен град подобни действия са определяни като „свобода на изразяването“. (Стига само
подобна свобода да не е упражнена срещу джамиите: то се подразбира.) Безполезно е да добавям, че
възрастните не са по-добри от тези хулиганчета. Миналата седмица в Марано, многолюден град,
разположен в провинция Неапол, кметът (бивш семинарист, бивш член на Италианската комунистическа
партия, след това на Комунистическата реформирана партия, а сега член на Партията на италианските
комунисти) отмени набързо решението на извънредния комисар да бъде посветена една улица на
мъчениците от Насирия. Тоест, на деветнайсетте италиански войници, убити преди две години от
камикадзета в Ирак. Отмени я с обяснението, че войниците не са били мъченици, а наемници, и кръсти
улицата на Арафат. Улица „Арафат“. Направи го, като монтира табела с надпис: „Ясер Арафат, символ на
Сплотеността (така) и на Палестинската Съпротива“. После наслага по стените вътре в кметството
огромни снимки на същия, а отвън палестински знамена.

www.spiralata.net 244
 ***

Язвата се разпространява също и посредством вестниците, телевизията, радиото. Благодарение на

медиите, голяма част от които заради изгода, подлост или глупост са ислямофилски,
антизападноевропейски и антиамерикански като учителите в училищата и професорите в университетите.
Без никакъв риск да бъдат критикувани или осмени подминават с мълчание случки като онези в Торино и
Марано. Затова пък не забравят да атакуват Израел и да сервилничат пред исляма. Язвата се разнася и чрез
песните, китарите, рок концертите, филмите. Чрез шоубизнеса, където подобно на вашите тъпоумни,
високомерни и мултимилиардни шутове от Холивуд, нашите шутове играят ролята на добряци, винаги
готови да плачат за убийците. Никога за техните жертви. Чрез съдебната система, изгубила всякакво
чувство за Справедливост и уважение към юрисдикцията. Искам да кажа чрез съдилищата, където,
подобно на вашите съдии и нашите магистрати, оправдават терористите толкова лесно, колкото и
педофилите. Или им налагат нищожни присъди. Най-накрая, тя се разпространява чрез заплахите към
добрите, чистосърдечни хора. Искам да кажа хората, които поради незнание или от страх търпят този
деспотизъм и не разбират, че със своето мълчание или покорство помагат на възкръсналия наци-фашизъм
да процъфтява. Ненапразно, когато разобличавам всичко това, наистина се чувствам като Касандра,
говореща на вятъра. Или като някого от забравените антифашисти, които преди седемдесет-осемдесет
години предупреждаваха слепите и глухите за двойката, наречена Мусолини и Хитлер. Но слепите
оставаха слепи, глухите оставаха глухи и заедно свършиха със знака на челото, който в Апокалипсис
наричам Клеймото на Срама. Като следствие моите истински медали са обидите, клеветите, ненавистта,
която получавам от днешния маккартизъм. От днешния лов на вещици, от днешната Инквизиция. Моите
трофеи, процесите в Европа, на които съм подложена заради престъпление, извършено с думи.
Престъпление, вече маскирано като „обида на исляма, расизъм или религиозен расизъм, ксенофобия,
подстрекателство към омраза“.
Отварям скоба: Може ли един Наказателен кодекс да ме съди за омраза? Може ли омразата да бъде
забранена със закон? Омразата е чувство. Емоция, реакция, душевно състояние. Тя не е юридическо
престъпление. Както любовта, омразата принадлежи на човешката природа. Даже на Живота.
Противоположна е на любовта и значи като нея не може да бъде забранявана от някой член на
Наказателния кодекс. Може да бъде порицавана, да. Може да бъде оспорвана, нападана, осъждана. Но
само в морален аспект. Например от преценката на религии, които като християнската проповядват любов.
Не от преценката на един съд, гарантиращ ми правото да обичам когото искам. Защото, ако имам право да
обичам когото искам, то имам и трябва да имам също и правото да мразя когото искам. Започвайки с тези,
които ме мразят. Да, аз мразя Бин Ладен. Мразя Заркауи. Мразя камикадзетата и чудовищата, които ни
режат главите, взривяват ни и изтезават жените си. Мразя хората като Уорд Чърчил, Ноам Томски, Луис
Фарахан, Майкъл Мур, съучастниците, колаборационистите, предателите, продаващи ни на врага. Мразя
ги, както мразех Мусолини, Хитлер, Сталин и сподвижниците им. Мразя ги, както винаги съм мразела
всяко нападение срещу свободата, всяко нейно мъченичество. Това е мое свещено право. И ако бъркам,
кажете ми защо онези, които мразят мен повече отколкото аз тях, не са съдени по същото обвинение.
Кажете ми защо тази работа с подстрекателството към омраза никога не засяга професионалистите в
омразата, мюсюлманите, които са построили своята идеология върху идеята за омразата. Тяхната
философия. Тяхната теология. Кажете ми защо тази работа никога не засяга техните съучастници от
Запада. Затварям скобата и се връщам на трофеите, наричани от мен процеси.

***

www.spiralata.net 245
 Тези процеси се провеждат във всяка страна, в която някой син на Аллах или някой от нашите
предатели поискат да ме накарат да млъкна, да ми запушат устата по начина, описан от Токвил. Например
в Париж, Франция. Вечната Франция, Родината на лаицизма, добрата майка на Свобода-Равенство-
Братство, където за обида на исляма само моята приятелка Бриджит Бардо е понесла повече страдания,
отколкото съм понесла и понасям аз. Либералната, прогресивната Франция, където преди три години
френските евреи от LICRA (международен съюз срещу расизма и антисемитизма, еврейска лява
организация, която обича да прави шествия и да издига плакати на Ариел Шарон със свастика на челото)
се обединиха с френските мюсюлмани от MRAP (ислямска лява организация, която обича да прави
шествия, като издига плакати на Буш със свастика върху очите). И където заедно поискаха от
Наказателния кодекс да ме изпрати в затвора, да конфискува La Rage et l’Orgueil или тя да бъде продавана
с предупредителен надпис: „Внимание! Тази книга може да навреди на вашето психическо здраве“.
Естествено заедно с това искаха да сложат в джоба си доста голямо парично обезщетение.
Или пък в Берн, Швейцария. Die wunderschöne Sсhweitz, прекрасната Швейцария на Вилхелм Тел,
където министърът на прaвосъдието посмя да изиска от моя министър на правосъдието да ме екстрадира в
белезници. Или в Бергамо, Северна Италия, където следващият процес ще се състои идния юни,
благодарение на един съдия, зажаднял да ме осъди на няколко години затвор: наказанието, налагано в
моята страна за обида на исляма. Една страна, където без никакви правни последици всеки мюсюлманин
може да откъсне разпятието от стената на класната стая или в болницата, да го хвърли в боклука, да казва,
че разпятието „представлява голо трупче, измислено да плаши мюсюлманските деца“. И знаете ли кой
подбуди процеса в Бергамо? Един от специалистите по изхвърляне на разпятия, никога не разследвани и
значи неосъждани за това. Автор на една гнусна книжчица, продавана доста време в джамиите, в
ислямските центрове, в книжарниците на левицата в Италия.
По повод на заплахите срещу живота ми, на непреодолимото желание на синовете на Аллах да ми
прережат гърлото или да ме взривят, или поне да ме ликвидират с куршум в тила, ще се огранича да кажа,
че по-специално когато съм в Италия трябва да бъда охранявана денонощно от карабинерите. Нашата
военна полиция. И въпреки че е с добри намерения, това е тежко ограничение на личната ми свобода.
Колкото до обидите, анатемите, спекулациите с които европейските медии от четири години ме почитат в
името на злонамереното съглашение Левица-ислям, ето някои от определенията по мой адрес:
„Отвратителна. Клеветница. Зловредна. Троглодитка. Расистка. Ретроградна. Недостойна. Уродлива.
Реакционерка. Презряна“. Както виждате, идентични или много подобни на думите, използвани от
Алексис дьо Токвил, докато обяснява деспотизма, заплашващ с гражданска смърт. В моята страна този
деспотизъм си доставя удоволствие също да ме нарича „хиена“, като изкривява името ми от Ориана на
„Ориена“17 и да ми се присмива чрез сардонични отъждествявания с Жана д’Арк. „Диващините на новата
Жана д’Арк“. „Млъкни, Жана д’Арк“. „Стига вече, Жана д’Арк“.
Миналият август (2005 г.) бях приета на частно посещение от Ратцингер, тоест папа Бенедикт ХVI.
Папата обича моите творби, откакто е прочел Писмо до едно неродено дете, аз го уважавам дълбоко,
откакто чета неговите интелигентни книги. Освен това с този папа се съгласявам в доста случаи. Например
когато пише, че Запада е развил нещо като омраза към самия себе си. Че повече не се обича, изгубил е
духовността си и рискува да изгуби и своята идентичност. Същото твърдя и аз, когато пиша че Запада е
болен от рак на морала и на интелекта. Ненапразно често повтарям: „Ако един папа и една атеистка казват
едно и също нещо, значи то е ужасяващо вярно“.
Нова скоба. Аз съм атеистка, да. Християнска атеистка, както винаги уточнявам, но атеистка. И папа
Ратцингер го знае много добре. В Силата на разума използвам цяла глава, за да обясня очевидната
парадоксалност на такова самоопределение. Но знаете ли какво казва той за атеисти като мен? Казва:

17
Oriena. Iena – хиена (ит.)

www.spiralata.net 246
„Окей (думата е моя, разбира се), тогава Veluti si Deus daretur. Тогава дръжте се сякаш Бог съществува“. От
тези думи заключавам, че в религиозната общност има по-широко скроени и прозорливи хора, отколкото в
лаическата, към която принадлежа. Толкова широко скроени и прозорливи, че дори не се опитват, не си и
помислят да ми спасяват душата, да ме възвръщат към вярата.
Една от причините, за да поддържам, че като се продаде на теократичния ислям, лаицизмът изпусна
влака. Не се яви на най-важната среща, насрочена му от Историята, и така отвори една празнина, пропаст,
която само духовността може да запълни. Освен това една от причините, заради които виждам в днешната
Църква един неочакван партньор, непредвиден съюзник. В Ратцингер, и във всеки един, приел моята
според тях обезпокоителна независимост на мисълта и поведението, един спътник. Стига само и Църквата
да не изпусне срещата с Историята. Но засега не го предвиждам. Защото, може би като реакция срещу
материалистическите идеологии, характеризирали миналия век, този пред нас ми се струва белязан от една
неизбежна носталгия, даже неминуемо желание за религиозност. А както религията, религиозността
винаги открива най-простото средство (и най-лесното), за да стигне до духовността.
Затварям новата скоба.
***

И така, срещнах се с този благороден, интелигентен човек. Без церемонии и формалности, говорихме
си само двамата в студиото му в Кастел Гандолфо, а приятелската, непрофесионална среща трябваше да
остане в тайна. Заради моята идея фикс за уединение бях помолила за това. Но новината все пак се
рзпространи. Като атомна бомба се стовари върху италианския печат и познайте какво написа един
нахален идиот с академични звания по страниците на известен римски вестник на левицата. Написа, че
папата може да се среща колкото си иска с „мизерници, безбожници, грешници, психопати“ като Фалачи.
Защото „Папата не е почтен човек“. (Обратно на всички речници и на самата академия Ла Круска,
„почтен“ беше написано грешно.). От друга страна, и като не забравям за Токвил, за неговата невидима, но
непреодолима преграда, вътре в която можеш само да мълчиш или да се присъединиш към хора, не мога
да забравя и случилото се преди четири години тук, в Америка.
Искам да кажа, когато статията Гневът и гордостта (още не беше книга) се появи в Италия. И Ню
Йорк Таймс даде воля на своята супер политическа коректност с цяла страница, на която кореспондентката
от Рим ме представяше като „a provocateur“, провокаторка. Недодялана и виновна, задето клевети исляма...
Когато статията се превърна в книга и се появи тук, още по-зле. Защото Ню Йорк Поуст наистина ме
описа като „Съвестта на Европа, изключение в епоха, в която честността и непоквареността вече не са
считани за ценни качества“. И да, в писмата си читателите ме нарекоха „единственият красноречив ум,
който Европа е създала от деня, когато Уинстън Чърчил написа Стъпка по стъпка, тоест
предупреждението към Европа заради настъплението на Хитлер“. Но вестниците, телевизиите и радиата на
Хайверената левица останаха неми или пък се присъединиха към тезата на Ню Йорк Таймс.
Още по-малко бих могла да забравя случилото се в моята страна в тези дни на ноември 2005 година.
Защото, едва публикувана от една издателска къща, в която по-големият дял от акциите принадлежеше на
италианските ми издатели, и от същите тях разточително оповестена във вестника, смятан от мен за моя
вестник, в известен смисъл моето семейство, сега още една книга анти-Фалачи измъчва книжарниците.
Този път – написана от бившия заместник-директор на ежедневника, който някога принадлежеше към
погребаната Комунистическа партия. Е, не съм я чела. Няма и да я прочета. (Има поне шест книги,
написани за мен. Почти всички са биографии, без да съм упълномощила авторите и са пълни с обидни
лъжи и гротескни измислици. И не съм чела нито една. Даже и кориците им не съм поглеждала. Но знам,
че този път заглавието, естествено придружено от името ми, гарантиращо продажбите, съдържа думите

www.spiralata.net 247
„лоша учителка“. Знам, че лошата учителка е изобразена като отвратителна реакционерка, опасна
войнолюбка, смъртоносна носителка на „орианизъм“. Според бившия заместник-директор на бившия
ултракомунистически ежедневник орианизмът е вирус. Болест, зараза, идея фикс, убиваща всички
заразени. (Хвала на Бога, многомилионни жертви. Само в Италия за три години са продадени повече от
четири милиона бройки от трилогията. Резултатите и в останалите двайсет и една страни са като за
бестселър.)
Но това не е всичко. Защото в същите тези дни кметът на Милано от дясноцентристката коалиция ме
включи в листата за връчване на златен медал „Св. Амвросий“, толкова жадуваните отличия, които град
Милано връчва за празника на свети Амвросий на известни или почти известни хора в областта на
културата. И когато моето име било вписано, гласуващите от левицата вдигнали олелия до небесата,
продължила чак до пет сутринта. Както разбрах, през цялата нощ нещата изглеждали като бой между
петли в кокошарник. Хвърчели пера, гребени и гуши кървели, кудкудяканията проглушавали и, хвала тебе
Господи, никой не свършил в Бърза помощ. После, на следващия ден, се върнали отново и крякали, че
моят „Св. Амвросий“ би осквернил мултикултурализма и би опетнил празника на свети Амвросий. Че ще
придаде на церемонията по награждаването антиислямски смисъл, ще обиди мюсюлманите и наградените
от Левицата. Последните даже заплашили да се откажат от жадуваните златни отличия и обещали да
организират горда демонстрация срещу отвратителната жена. Накрая лидерът на Реформираната
комунистическа партия декларирал: „Да се даде „Св. Амвросий“ на Фалачи е същото като Джордж У. Буш
да получи „Нобел“ за мир“.
Като казвам това, за да дам кесаревото кесарю и божието Богу, трябва да изясня нещо, което сигурно
няма да се понрави на някои или на мнозинството от вас. Ето го: аз не съм консерватор. Не симпатизирам
на десницата повече отколкото на левицата. Въпреки че отказвам всякаква политическа класификация, се
считам за революционерка. Защото Революцията не означава непременно завземане на Бастилията или
Зимния дворец. И разбира се, за мен не означава примки за бесене, гилотини, взводове за разстрел,
окървавени улици. За мен Революцията означава да кажеш „Не“. Означава да се бориш за това „Не“. И
посредством това „Не“ да промениш нещата.
Сигурно е, че аз казвам много „Не“. Винаги съм ги казвала. Сигурно е, че бих искала да променя
много неща. Тоест да не ги запазвам, да не ги съхранявам. Едно от тях е употребяването и злоупотребата
със свободата, разглеждана не като Свобода, а като разюзданост, каприз, порок. Егоизъм, арогантност,
безотговорност. Друго е употребяването и злоупотребата с Демокрацията, разглеждана не като
юридически брак между Равенството и Свободата, а като недодялан и изпълнен с демагогия егалитаризъм,
безразсъдно отрицание на заслугите, тирания на мнозинството (отново Алексис дьо Токвил...). Трето е
липсата на самодисциплина, на дисциплина, без която всеки един брак между равенството и свободата се
разпада. И още едно, циничната експлоатация на думите Братство-Справедливост-Прогрес. Както и
загърбването на достойнството и тържеството на малодушието, в които живеем и възпитаваме нашите
деца. Все мерзости, характеризиращи колкото десницата, толкова и левицата.
Драги мои, ако със своите високомерни предателства и своите перчения по маниера на фашистките
отряди, своите снобизми ала Мускадин и своята новобогаташка надменност левицата опетни и опетнява
големите битки, водени от нея в миналото, то със своята нищожност, двусмисленост и некадърност
десницата също не прави чест на ролята, която се хвали, че има. Затова за мен понятията десница и левица
са две отживели времето си, старомодни думи, към които прибягвам само поради навика или заради
вербалното съответствие. Както казвам в Силата на разума, и в двете виждам само два футболни отбора,
различаващи се само по цвета на фланелките на техните играчи, но всъщност играещи същата игра. Играта
да сграбчат топката на Властта. И не на Властта, от която има нужда, за да управляваш: Властта, която
обслужва самата себе си. Която изчерпва себе си в себе си.

www.spiralata.net 248
 Това може да изглежда като демагогия, общо казано и даже повърхностно: знам. Но ако анализирате
фактите, ще видите, че моето е голата истина. Истината на детето, което в приказката на Братя Грим
чистосърдечно вика: „Кралят е гол“, докато придворните възхваляват дрехите му. Поразсъждавайте върху
сегашната трагедия, смазваща ни отвсякъде. По дяволите, никой не би отрекъл, че ислямското нашествие в
Европа беше подпомогнато и е подпомагано от левицата. И никой не може да отрече, че подобно
нашествие никога не би достигнало връхната си точка, до която достигна, ако десницата не беше
предложила на левицата своето съучастничество, ако десницата не беше ѝ разрешила.
Нека да го кажем веднъж завинаги: десницата никога не си помръдна пръста, за да възпрепятства или
поне да задържи нарастването на ислямското нахлуване. Един пример? Както в много други европейски
страни, в Италия лидерът на официалната десница подражава на левицата в нейното нетърпение да
предостави право на гласуване на имигрантите без гражданство. И това напук на факта, че нашата
Конституция допуска гласуване само на хората с гражданство и толкова. Не на чужденците, на
узурпаторите, на туристите с еднопосочен билет. Като следствие, не мога да се присъединя нито към
десницата, нито към левицата. Не мога да бъда вербувана нито от десницата, нито от левицата. Не мога да
бъда използвана с цел нито от десницата, нито от левицата. (И тежкò му, ако някой пробва.) Дразня се
безкрайно и от двете. Където и да се намират и от каквато и националност да са.
Например, в момента се дразня от американската десница, която подтиква европейските лидери да
приемат Турция като член на Европейския съюз. Точно онова, което европейската левица винаги е искала.
Но жертвите на ислямското нашествие, европейските граждани, не искат Турция в техния дом. А
Кондолиза Райс ще направи добре, ако престане да упражнява своята „Реална политика“ за наша сметка.
Кондолиза е интелигентна жена: никой не се съмнява. По-интелигентна от мнозинството свои колеги мъже
и жени както тук в Америка, така и отвъд Атлантика. Но за страната, била векове Османска империя, за
неевропейска, ислямска Турция знае или се прави, че знае много малко. А за ужасното бедствие, каквото
ще представлява влизането на Турция в Европейския съюз, знае или се прави, че знае още по-малко. Затова
казвам: госпожо Райс, господин Буш, госпожи и господа от американската десница, ако толкова вярвате в
една страна, където жените спонтанно сложиха отново булото и където Човешките права ежедневно биват
осмивани, вземете я вие. Поискайте от Конгреса да я присъедини към Съединените щати като петдесет и
първи щат, радвайте ѝ се вие. После се съсредоточете върху Иран, върху неговата пренебрегвана ядрена
мощ, върху неговия тъпоумен президент, бивш участник в задържането на заложници, и се задълбочете
върху неговото нацистко обещание да изтрие Израел от географските карти.
С риск да опровергая безграничното уважение, изпитвано от американците по отношение на всички
религии, трябва също да изясня някои неща. Как така в една страна, където осемдесет и пет процента от
гражданите се определят като християни, толкова малко хора се опълчват на абсурдната атака срещу
Коледа? Как така толкова малко се противопоставят на демагогията на радикалите, които искат да отменят
коледните ваканции, коледните дръвчета, коледните песни и самите изрази Merry Christmas и Happy
Christmas, Честита Коледа и така нататък?!? Как така толкова малко хора протестират, когато онези
радикали ликуват като талибани, защото в името на лаицизма един паметник в прослава на десетте божи
заповеди е преместен от площад в Бирмингам? И как така също и тук никнат инициативи в полза на
ислямската религия? Как така в Детройт (наводнен от поляци, католици до мозъка на костите, но
общинските наредби забраняват камбанния звън), ислямското малцинство извоюва местните мюезини да
оглушават ближния с техните „Аллах акбар“ от шест сутринта до десет вечерта? Как така в страна, където
Законът разпорежда да не се показват религиозни символи на публични места, не позволява молитви на
една или друга религия там, фирми като „Дел“ и „Тайсън Фуудс“ предоставят на своите ислямски
служители дворовете си и необходимото време, за да се молят по пет пъти на ден? И това напук на факта,
че подобни молитви прекъсват и блокират поточните линии?
Как така гадният професор Уорд Чърчил не е уволнен от Университета на Колорадо заради възхвалите
www.spiralata.net 249
на Бин Ладен и 11 септември, но водещият в Радио Вашингтон Майкъл Греъм е бил уволнен заради
казаното, че зад ислямския тероризъм стои ислямската религия? А сега, оставете ме да приключа
изказването си, като засегна три други възлови точки. Ще започна с това, че както в десницата, така и в
левицата всички се фокусират върху тероризма. Всички. Даже и най-радикалните радикали. Това не
учудва, защото вербалните осъждания на тероризма са тяхното алиби. Техният начин да изчистят мръсната
си съвест. Но аз не виждам в ислямския тероризъм най-страшното оръжие, използвано от синовете на
Аллах в обявената ни война. В ислямския тероризъм съзирам само една страна, един аспект на войната. Да,
най-видимият. Най-кървавият и варварски. И все пак, парадоксално той не е най-пагубният. Не е най-
разрушителният. Най-пагубен и разрушителен аспект според мен е религиозният. От него произлизат
всички други страни и аспекти. Ще започна с имиграционния проблем. Драги приятели, не тероризмът, а
имиграцията е Троянският кон, промъкнал се на запад, за да превърне Европа в Еврабия. Не тероризмът, а
имиграцията е оръжието, на което разчитат, за да ни завладеят, погубят, унищожат. Оръжие, заради което
от години викам „Троя гори, Троя гори!“. Имиграция, която в Европа-Еврабия значително превишава
стряскащия поток мексиканци през границата, който с одобрението на вашата левица и разрешението на
вашата десница залива Съединените щати.
Само в двайсет и петте страни, образуващи Европейския съюз, има поне двайсет и пет милиона
мюсюлмани. Бройката не включва неекспулсираните нелегални имигранти. До днес – още петнайсет
милиона или повече. И като вземем предвид неудържимата, неспирна мюсюлманска раждаемост, може да
се пресметне, че ще удвоят броя си през 2016 г. Ще се утрои или учетвори, ако Турция стане член на
Европейския съюз. Ненапразно Бърнард Люис пророкува, че до 2100-а година цяла Европа ще бъде
доминирана от мюсюлманите като брой жители. А Басам Тиби, официален представител на така наречения
умерен ислям в Германия, допълва: „Проблемът не е дали през 2100-а година мнозинството от
европейците ще са мюсюлмани. По един или друг начин, това ще стане. Проблемът е в това да се установи
дали ислямът, орисан да владее Европа, ще бъде евроислям или ислям на Шариата“. Това обяснява защо не
вярвам в диалога с исляма. Защото поддържам, че такъв диалог е монолог. Монолог, измислен от
„Реалната политика“ и поддържан жизнен от нашата наивност или от нашето непризнавано отчаяние. По
тази тема съм на твърде различно мнение от Католическата църква и папа Ратцингер. Колкото повече се
опитвам да разбера, толкова по-малко разбирам стряскащата грешка, на която се основава надеждата му.
Ваше Светейшество, естествено аз също бих искала един свят, където всички обичат всички и никой на
никого не е враг. Но враг има. Тук, в нашия дом. И няма никакво намерение да води диалог. Нито с Вас,
нито с нас.
Втора точка. Не вярвам и в измислиците на така наречения мултикултурализъм. (И по повод на тези
измислици: знаехте ли, че в театър „Барбикан“ в Лондон осакатиха Тамерлан Велики, драмата написана в
1587 г. от Кристофър Марлоу? По време на действието Марлоу кара Тамерлан да запали Корана. Докато
Коранът гори, той даже предизвиква Пророка и му крещи: „А сега, ако наистина имаш власт, слез долу и
загаси огъня“. Е, понеже тези думи, утежнени от пламъците на огъня карали мюсюлманските власти в
Лондон да беснеят, театър „Барбикан“ премахнал цялата сцена. Цензурирали Марлоу след петстотин
години.) И още по-малко вярвам в лицемерието, наречено интеграция. Да се интегрираш значи да приемеш
и спазваш (също и да научиш децата си да приемат и спазват) правила, закони, култура, начина на живот
на мястото, където си избрал да живееш. И когато налагаш собственото си присъствие в страна, която не
те е канила, но все пак те приютява, издържа, толерира, най-малкото, което можеш да направиш, е да се
интегрираш. Преди всичко, ако си поискал и постигнал да станеш неин гражданин. Статус, изискващ
лоялност, преданост, благонадеждност и по възможност любов към Родината, тоест новоизбраната Родина.
Да, но в Европа-Еврабия другите имигранти се интегрират. Повече или по-малко се интегрират. Например,
идващите от страни с християнска култура. От Русия, Украйна, България, Унгария, Словения и даже от
Румъния, която не ни показва най-доброто от себе си. Даже спорните китайци, които предизвикателно се
затварят в техните мафиотски анклави, в известен смисъл най-накрая се интегрират. Не и мюсюлманите.
www.spiralata.net 250
Може би тук, в Съединените щати го правят. Блазе ви. В Европа – не. В по-голямата част от случаите даже
не се стараят да научат езика ни, нашите езици. Залепнали за своите джамии и културни центрове, за
своята враждебност, презрение и отвращение към всичко, принадлежащо на Запада, те се подчиняват само
на законите на Шериата. А в замяна ни налагат техните обичаи. Техните претенции, начина си на живот.
(Включително храна и полигамия.) Драги мои, за да разберем, че мюсюлманските имигранти нямат
никакво намерение да се интегрират с нас, а напротив – искат да ни принудят да се интегрираме с тях, е
достатъчно да си помислим за Интифадата, избухнала тази есен в предградията на Париж и после в цяла
Франция. Наистина ли вярвате в твърденията на медиите, че това разделение и пожарите се дължат
изключително на безработицата и бедността? Наистина ли вярвате, че нямат никаква връзка с обявената ни
от исляма война?
Един срещу друг не стига само да хванеш някого за яката. Онези бунтове бяха и са едно друго оръжие,
друг аспект на тази война. Принадлежаха и принадлежат към стратегията на нашествието. И трябва да
признаем, много интелигентна стратегия. Благодарение на нея днешният ислямски експанзионизъм няма
нужда от армиите и флотилиите, използвани от погребаната Османска империя. За да се реализира, му
стигат имигрантските орди, ежедневно пристигащи в Сицилия с кораби, лодки, гумени лодки. Нашенските
предатели разтварят портите и ги пускат вътре с Троянския кон, за да запалят града. Интелигентна
стратегия и защото не плаши, както са плашели техните армии и флотилии, техните ятагани, варварствата
от времената, когато в Италия са бягали презглава с викове „майчице, турците!“. И защото изисква време.
Изисква търпение. Изисква нови поколения, наместени в страните за завладяване. Нима английските
камикадзета от 7 юли не бяха имигранти от второ или трето поколение? Нима бунтовните французи от
тази есен не бяха имигранти от второ, трето и даже четвърто поколение? Ако бъркам, кажете ми защо
между онези бунтовници нямаше китайски или виетнамски имигранти, филипински или от Източна
Европа. Не по-малко бедни и също толкова безработни. (Ако приемем, че онези от тази есен наистина са
бедни и безработни. По телевизията видях добре нахранени и добре облечени момчета, както някога бяха
нашите ултрабуржоазни младежи от шейсет и осма година.) Кажете ми защо всичките бяха и са араби
мюсюлмани или северноафриканци мюсюлмани. Кажете ми защо докато подпалваха автомобили,
автобуси, училища, детски градини, пощенски клонове, контейнери за боклук и къщи, крещяха „Аллах
акбар, Аллах акбар“. Кажете ми защо, когато журналистите ги интервюираха, отговаряха: „Ние не сме
французи. Не искаме да бъдем французи“. Кажете ми защо действаха толкова организирано, като че ли зад
техния делириум стоеше хладния ум на някой експерт от Ал Кайда. И тъй като говорим за нашествие,
кажете ми защо в Европа мюсюлманските имигранти материализират толкова успешно предупреждението,
което в 1974 г. ни отправи ООН и алжирският лидер Хуари Бумедиен. „Скоро ще нахлуем в северното
полукълбо. И няма да нахлуем като приятели, не. Ще нахлуем, за да ви превземем. И ще ви превземем,
като населим вашите земи с нашите деца. Утробата на нашите жени ще ни даде победата“. Край на
илюзиите: ние – италианци, французи, германци, англичани, испанци, шведи, датчани, холандци и така
нататък се превръщаме в онова, в което се превърнаха команчите, апачите, чероките, навахите и шайените,
когато им откраднахме Америка. Чужденци в нашия дом. Година 2016-а? Година 2100-на? Като говорят за
бъдещото мюсюлманско владичество в Европа-Еврабия, някои учени вече ни наричат „местните“.
Индианците. Аборигените. По този начин и ние ще свършим в резерватите, подобно на индианците.
Трета точка. Преди всичко не вярвам в измамата с умерения ислям. Както протестирам в моята книга
Интервю със себе си. Апокалипсис, кой умерен ислям?!? Онзи на лъжливите имами, които от време на
време осъждат някое клане, но веднага след това добавят „но“, „все пак“, „въпреки това“? Достатъчно ли е
да мънкат за мир и милосърдие, за да бъдат определени като умерени мюсюлмани? Достатъчно ли е да
носят сака и панталони, вместо джелаба, джинси вместо бурка или чадор, за да бъдат смятани за умерени
мюсюлмани? Умерен мюсюлманин ли е мюсюлманинът, биещ собствената си жена или жени и убиващ
дъщеря си, ако се влюби в християнин? Драги мои, умереният ислям е още една измислица. Илюзия,
фабрикувана от лицемерието, хитрината, колаборационизма или „Реалната политика“ на онези, които
www.spiralata.net 251
лъжат без да им мигне окото. Умереният ислям не съществува. А не съществува, защото не съществуват
понятия като добър ислям и лош ислям.
Съществува ислям и толкова. Ислямът е Коранът. Нищо друго освен Корана. А Коранът е Mein Kampf
на една религия, винаги стремяла се да премахне другите религии. Религия, винаги стремяла се да
премахне другите. Религия, отъждествяваща се с политиката, с управляването. Тя не допуска и зачатъци на
свободно мислене и свободен избор. Иска да замени демокрацията с майката на всички тоталитаризми:
теокрацията. Както написах в есето Врагът, с който се отнасяме като с приятел, не моята леля
Каролина, а Коранът ни нарича „безверни кучета“, тоест долни същества, а после казва, че безверните
кучета вонят като маймуни, камили, свине. Коранът, а не моята леля Каролина унижава жените и
проповядва свещена война, джихад. Прочетете добре онази Mein Kampf и каквото и да е изданието, ще си
извадите същите заключения: всичкото зло, което синовете на Аллах извършват срещу нас и срещу самите
себе си идва от тази книга. Написано е в нея. И ако казаното от мен означава обида на исляма, заповядайте,
господин съдия, от моя следващ процес. Осъдете ме на години затвор. В затвора ще продължа да повтарям
казаното сега. И ще продължа да повтарям: „Събуди се, Запад, събуди се! Обявиха ни война, ние сме във
война! А на война трябва да се сражаваш“.
Видяхте ли? Бих могла да продължа безкрайно, когато проповядвам тези неща. Затова спирам и ви
казвам: скъпи Давид, скъпи Даниел, скъпи Робърт, скъпи другари по оръжие, с които поделям тази
награда, скъпи приятели на Центъра за изследвания на популярната култура, ние наистина имаме едно
много тежък и болезнен дълг. Дългът да разкажем истината. И като я разкажем, да дадем глас на
безгласните. На зле информираните или съвсем неинформираните хора. На заспалите хора или на тези
немислещи със своята глава, и все пак когато бъдат информирани, добре информирани, се събуждат и
мислят със собствената си глава (даже се усещат, че мислят онова, което не са си давали сметка, че
мислят). Или на мислещи хора, неизразяващи мнението си заради инерция, срамежливост или страх. Ние
не сме много, знам. Но съществуваме. Винаги сме съществували. И винаги ще съществуваме. По време на
всеки фашизъм, нацизъм, болшевизъм, ислямизъм, маккартизъм, на всеки рак на мозъка, на всеки рак на
душата. И въпреки обидите, изправянето на позорния стълб, преследванията, подигравките, затвора,
ГУЛАГ, бесилките, които прекършват тялото, а не душата. Да! Колкото и да е неприятно да се считаме за
престъпници, еретици, дисиденти в едно общество, което на думи се определя като свободно и
демократично, ние наистина сме новите еретици. Новите престъпници. Новите дисиденти.
Затова оставете ме да се сбогувам със следното признание. Аз не съм млада и енергична като вас.
Нямам здравето, което се надявам вие да имате. Ако трябва да го кажа грубо и брутално, аз съм
неизлечимо болна. Стигнах до онова, което лекарите наричат „края на пътя“, и няма да изкарам много. Но
да знам, че вие правите това, което правите, да мисля, че вие ще бъдете тук, когато аз вече няма да бъда,
ми помага много да изпълнявам дълга си срещу врага. Да не го оставям на мира до последен дъх. И още
повече: както казах в началото на речта си, аз съвсем не бих искала да подражавам на Ани Тейлър. Да не
би да съм луда. Но ако е необходимо, наистина необходимо, не може без това, хм... ще си поема дълбоко
въздух, ще затворя очи, може би ще се прекръстя (никога не се знае) и ще скоча също и от Ниагарския
водопад.
Окей? Благодаря, че ме изслушахте.

Бележки
Интервютата и статиите в книгата са публикувани на следните дати:
Една едва започнала война, „Еуропео“, 1 май 1960 г.; Жени без було, „Еуропео“, 8 май 1960 г., Жените
изгубиха нравствеността си, „Еуропео“, 26 май 1966 г.; Ако убиеш децата ми, аз ще убия твоите,
www.spiralata.net 252
„Еуропео“, 26 февруари 1970 г.; Една нощ с партизаните от Фатах, „Еуропео“, 5 март 1970 г.; Ясер
Арафат, „Еуропео“, 12 март 1970 г.; Фарук Кадуми, „Еуропео“, 19 март 1970 г.; Жорж Хабаш, „Еуропео“,
26 март 1970 г.; Рашида Абедо, „Еуропео“, 2 април 1970 г.; Хюсеин, крал на Йордания, „Еуропео“, 15
април 1970 г.; Мюнхен 1972-а, „Еуропео, септември 1972 г.; Голда Меир, „Еуропео“, 30 ноември 1972 г.;
Да живееш в Израел, „Еуропео“, 29 март 1973 г.; Мохамед Реза Пахлави, „Еуропео“, 1 ноември 1973 г.;
Хюсеин, крал на Йордания, „Еуропео“, 12 декември 1974 г.; Ахмед Заки Ямани, „Еуропео“, 22 август
1975 г.; Хомейни, „Кориере дела Сера“, 26 септември 1979 г.; Кадафи, „Кориере дела Сера“, 2 декември
1979 г.; Шарон, „Еуропео“, 6 септември 1982 г.; На 8000 метра върху крилата на войната, „Кориере дела
Сера“, 17 февруари 1991 г.; Невидимата война на моллите, „Кориере дела Сера“, 18 февруари 1991 г.; В
пустинята вече се усеща мирисът на кръв, „Кориере дела Сера“, 22 февруари 1991 г.; Войната, видяна от
фронта, „Кориере дела Сера“, 25 февруари 1991 г.; Празник в град Кувейт, „Кориере дела Сера“, 1 март
1991 г.; Дни на омраза, „Кориере дела Сера“, 6 март 1991 г.; Отчаяното бягство на иракския
военнопленник, „Кориере дела Сера“, 9 март 1991 г.; Черен облак над Залива, „Кориере дела Сера“, 26 март
1991 г.; Невидима рана, „Еуропео“, 9 август 1991 г.; Гневът и гордостта, „Кориере дела Сера“, 29
септември 2001 г.; Аз намирам за срамно, „Панорама“, 18 април 2002 г.; И все пак не съм ядосана на
Франция, „Кориере дела Сера“, 8 юни 2002 г.; Wake up, Запад, събуди се!, „Кориере дела Сера“, 26
октомври 2002 г.; Отворено писмо до флорентинците, „Кориере дела Сера“, 6 ноември 2002 г.; Гневът,
гордостта и съмнението, „Кориере дела Сера“, 14 март 2003 г.; Ние, канибали и деца на Медея, „Кориере
дела Сера“, 3 юни 2005 г.; Европа е във война, врагът е в нейния дом, „Кориере дела Сера“, 16 юли 2005 г.;
Да скочиш от водопада Ниагара, „Фолио“, 30 ноември 2005 г.
Oриана Фалачи
Иво Йонков, превод от италиански

www.spiralata.net 253