ДЕНЯТ НА ВСИ НАДЕЖДИ

РОМАН
ВТОРА ЧАСТ

“НО ВЯРВАЙ! – РАДОСТТА НИ

ОТНОВО ЩЕ СЕ ВЪРНЕ”

Когато влакът даде последен тласък и спря на пловдивската гара, Розарио разбра,
че е стигнала края на своя свят, оттук нататък започваше ведрото усещане за нов
мит, в който Бог побеждава Мефистофела, дело на човеците. Целта на пътуването
всъщност трябваше да е страната на пясъците и мраморите, изтърколили се
направо от Свещените писания и раждани от стъпките на пророците, териториите
на завръщащите се блудни синове и затова Пловдив наистина можеше да бъде
разглеждан като междинна спирка, макар че какво ли общо имаше тя с Палестина,
тя, духовната дъщеря на Малвида фон Майсенбург, на интелектуална Германия,
оформена от музиката и стиховете на приятелите си немски музиканти и
художници, обсебена от властта на Бетовен и от метафизиката на Бъоме и Дюрер .
Розарио се взираше назад в пространството, изминато от нея, и виждаше да трептят
клоните, клоните от които бе отлетяла, те още разнасяха цвърченето на нейните
години, гора от клони, един друг си препречваха хоризонта, тепърва ще ги
разтваря, за да търси образите зад тях. Сега трябваше да намери място за
мукавеното си лекарско куфарче с две летни рокли и томчето на Кафка, не на
любимия Цвайг, а на Кафка, защото изненадващо се оказа, че тъкмо Кафка знаеше
всичко за нея. Ако го беше послушала, щеше много по-рано да подуши дима на
горящата гора и да я напусне преди дърветата да започнат да пращят в огъня. Но
когато животът ти е един роман, писан новела по новела по Цвайг, трудно
отгръщаш Кафка, амокът те е изстрелял - стрела, целяща самата любов и ти нямаш
сетива за черно-белите графики на Кафка.

Вестта за красотата на Розарио бе пламнала не само от хотела, в който бе свършило

бягството и от Германия, но и от Чифте баня, в която за изумление на пловдивското
гражданство се къпеше по два пъти, че и по три пъти на седмица, нея,
придружаваната от легендите за слободията на чуждоземните жени, обсъждаха
мъжете, които се тълпяха в "Молле", жените, къпали се курна до курна с нея,
първи оцениха на висок глас бялата и до синкавост кожа, едрите и вирнати нагоре
като муцунки гърди, плавната извивка на дългите и и тесни като палмови листа
бедра с по-тънки от китките и глезени, както и сумрачната джунгла на гарвановите
и коси, в които сякаш проблясваха очите на диви животни, едно само не можеха да
изтълкуват – за какво и е да се къпе толкова често.
И ето на, не вече жената на Стайнов, онзи от прочутите братя Стайнови с магазина
за прежди на Главната и с фабриката, че и електроцентралата в Казанлък , жената с
най-гълъбовите очи и с най- царствената лъвска хубост бе първата красавица на
града, а новодошлата и градът трескаво следеше кого от мъжете в мрежите си
щеше да предпочете, заедно с Асен кой ли не се усукваше наоколо и, но на всеки,
включително и на Асен му се струваше, че е единственият с права на влюбен, какви
ли пък бяха тези права да ги питаш наивниците му с наивници, но общоградското
въодушевление растеше, май от времето на госпожица Ана Симон то не бе

203
достигало такива висоти. Дори и добродушният великан Борю Слона, също вярна
Асенова дружка, доброволно се закачи на въдицата и така бе луднал по нея, така си
бе загубил акъла по тази нова Саломе, че се бе нахвърлил да я целува на
обществено място, насред "Молле", щръкнала бе цялата му козина, но от вълнение
бе припаднал и така чужденката бе спасена от изкушението на Борювите ласки и на
Борювите пари, които никак не бяха за пренебрегване.
Розарио още с появата си в града начаса се бе сдобила със сянката си - Манол, на
когото позволяваше какво ли не - да се мотае из краката и, да танцува прилепнал
като пиявица за нея, такова танцуване Пловдив не познаваше , повечето от жените
гледаха на нея като на мечтата си за разкрепостеност, начина по който палеше
цигарата си или небрежно премяташе ръка над нечии плещи ги изпълваше с нещо,
за което нямаха думи, нещо което всъщност можеше да се нарече женски кураж,
куражът не само да управляваш домакинството, стопанството , дюкяна на мъжа
ти или каквото и да е там, но и собствения живот. Повечето от кандидатките за
женинтба я мереха с храчката на завистта - и какво и харесват на туй нейно лигаво
и блудкаво месо, дето и тлъстинка няма, парясница, дето знае само да хойка с
изплезен език и не знае що е туй срам, досущ като онази даскалица, дето бе имала
наглостта да роди дете без мъж и да иска пак да е учителка, да учи на разврат
децата. На всичкото отгоре Розарио беше чужденка, това не се забравяше ни за
миг , нечуваното и държание бе зараза, внесена от един развъдник на безпътства
сред дълбоко религиозните православни потомци на Калофер и Копривщица, на
Карлово и Брацигово. Закахъри се женската половина, та нямаше вече мирлик и си
правеше своите издирвания – била е в харем, не, не, продавала се е на Капалъ-
чаршия, ама нищо не е спастрила, щото за такава хърба кой ще даде много.
Но с времето жените, които беше лекувала от възпаление на яйчниците или от
безплодие, взеха да я считат за най-големия женски изповедник, с когото никой
свещеник не можеше да се конкурира. Розарио беше не само чужденка, но и
беднячка, бе дошла с едно мукавено куфарче дрехи, разказваше за нея мълвата, а
беше докопала един от най-богатите хора на града - Манол.
Откъде можеха да знаят, че Розарио беше различна от повечето жени не само тук,
но и в Германия, откъдето бе "доприпкала боса", "истинско просекинче", когато
трамвайния билет бе започнал да се купува с една торба пари, а майка и насред
белотата на деня бе стъпкана от ботушите на убедената в силата си арийска
младеж в деня, в който домът за безпризорни бе запален "от неизвестен
извършител" и вътре бяха изгорели всичките скитници намиращи се в него. Тогава
Розарио бе откъснала цветя от градината на майка си, беше ги сложила на
стъпалото на овъгления дом на изгорелите странни птици, които никой не
припознаваше за свои и бе взела влака за София, баща и не бе поискал да я
последва. Майка и бе пребита на крачки от дома им, за да узнае еврейската улица
колко е лошо и грешно да си евреин, а той си я бе погребал в двора на къщата им,
да не може никой да се гаври и с трупа и. След смъртта и тълпата от петнадесет-
шестнадесетгодишни момчета още с пух на бузите като голишарчета остана да се
рее необезпокоявана над града като облак, който тепърва щеше да праща стрелите
си. В един само миг градчето се бе превърнало в огледало на гибелта, а Розарио
нямаше повече с кого да споделя лудналостта по жасмини и портокалови цветове,
по небесното злато на звездите на Ханука, по преливащи пясъци на древни

204
пустини, митологиите на света без майка и ставаха някак излишни. Тогава за пръв
път чу онова “Бягай!”, което щеше да определи занапред живота и – “Бягай,
бягството ще начертае браздите на съдбата ти, никога няма да изпиеш докрай
виното на съдбата си, ако не избягаш.” Розарио приюти майка си в себе си, така
като зародиш я приюти в себе си за всичките си оставащи години на бягство. Тази
най-свята заповед “Бягай!”бе не само от майка и, а от предците и, които настояваха
да бъдат спасени чрез продължаващото и съществуване.
"Аз съм по-скоро рожба на кушетката на Фройд и на феминизма, отколкото на
биологическите си родители", казваше Розарио, речеше ли да открехне завесата
към миналото си пред Манол или пред някой друг като Асен сега, но не
пропускаше да опише ролята на баща си, за да стигне тя до Фройд и феминизма.
Баща и – лекар, популярен с чудните си ефикасни отвари за зачеване и за най-
упоритите в безплодието си утроби. "Преди да ме пусне в библиотеката си той ме
пусна в кабинета си, оттам нататъка аз трябваше да свиквам с гледките." Преди да
прочете за пеперудените цветове, ронещи се пред очите на влюбените, преди да
затвори очи в любовен екстаз, тя ги бе отворила широко за кървавата страна на
любовта, за разчекнатите тела на трона на гинекологическия стол. Кабинетът на
баща и бе в остъклената част на долния етаж на къщата им и тя бе раснала със
стоновете и виковете на болката, които откри в гърдите на любещите се. Баща и
имаше твърди условия на възпитание - колкото по-рано тя се хвърлеше в студената
вода, толкова по-рано щеше да се научи да плува. И така тя, далеч преди
съученичките си, узна пътищата, през които минаваше любовта през женските
тела. Рано-рано и стана ясно, че щъркелът, носещ бебетата, са тъкмо тези
разчекнати женски тела, разтворили бедра, за да мине през тях следващият живот.
Баща и имаше цяла поредица от жестове и ритуали за оказване подкрепа на
женската си клиентела. "Ако светът е бил против тебе, не бива да забравяш, че аз
съм с тебе" - внушаваше първо на пациентките, гледаше да се сближи с тях,
колкото бе възможно, за да повярват, че въпреки нещастието ,"Този свят е
прекрасен и всеки друг - достижим."
Кабинетът му бе облепен със снимки на Фройд, брадата и прическата му бяха
откровено заимствани от татко Фройд, а с остаряването той наистина бе
заприличал на кумира си, само дето беше двойно по-грозноват с издутия плондер
на челото си и с оглолените си венци над дългите зъби. Пак в добрата Фройдистка
традиция той бе влюбен не само в жена си, но и в сестра и Сабине. Сабине бе
белезникаво същество със синкава кожа - "като жабешки бутчета", бе я определила
Розарио, която бе наистина любителка на жабешките бутчета в бирариите на това
севернонемско градче, с тясно плоско телце, което събуждаше у мъжете усещането
за нещо перверзно, мъчително-възхитително и ухажването им набързо
преминаваше не дори в страст, а в бяс. Тази връзка никога не се осъществи в
действителността, нито преди, нито след смъртта на майката на Розарио, поне
Розарио сега така си мислеше, но Розарио я бе чувствала по наелектризираната
атмосфера вкъщи, по непредизвикваните с нищо гневни избухвания на баща си, по
лекотата, с която леля и се налагаше за нещата в ежедневието им, макар че дори не
живееше при тях, имаше си отделен апартамент, на който докторът плащаше наема
въпреки че жилището и бе център на фантазиите му, породени от ревността.
Розарио усещаше как възбуждащата вселена от женски тела и интимности

205
попиваше в нея и и помагаше на сетивата и по-рано да разцъфтят. Харесваха и
мъжете, имаше нещо много истинско в щенията им, приличаха и на кученца,
винаги готови за любов. Тъкмо навлезе в пубертета, тя трескаво се хвърли в света
на възрастните. Първата и работа бе да застигне един от приятелите на баща си с
неприлични предложения. Беше се сдушила със санитарката, за да може сама да
изхвърля легенчето с кръвта, опитвайки се да разбере нещо за ядката на живота и за
собствената си женска същност. Понякога, след като се насладеше на тялото си,
отиваше в кабинета, разглеждаше шишовете, щипците и се питаше защо толкова
болка е свързана с това да си жена. Но имаше време още до първия любовник,
имаше да отваря толкова врати, за да го стигне. Розарио често поспираше пред
триетажната хлътнала навътре в голям двор до пазарния площад сграда, тук бе
живяла Малвида фон Майсенбург, тук бе изстрадала любовта си към доста по-
младия поет-революционер, самотна, несподелена и в края на краищата някак
комична любов, тук бяха раснали текстовете и в подкрепа на революцията и на
жените, преди да стане близка на Ницше, преди да поеме пътя на емиграцията,
преди да застане начело на феминисткото движение и преди да се обвърже фатално
с дъщерята на Херцен с вълшебната нишка на майчинството. Розарио обичаше този
образ, ако можеше да си избира майка, нея щеше да си избере, и и се струваше
съвсем неслучайно, че и тя е ходила по тези улици, площади, кафенета, по които
минаваха сега нейните стъпки, сякаш и даваше знаци от отвъдното.Oт дете се
опитваше да достигне света на майка си, който и се струваше невъзможен. Май
само тя си го владееше, а баща и се мотаеше като просяк, чакащ да го пуснат вътре,
където го очакваха какви ли не чудеса - египетски орли от смарагд, луни от оникс,
дребнички Изиди от кост. Майка и си играеше с представите, можеше да ги
внушава на околните, стига обаче да поискаше, обикновено ги запазваше за себе
си. Никога не и хрумна да работи или учи нещо, за задача си беше избрала
произвеждането на видения и живеенето сред тях. Поне да ги записваше или
рисуваше, можеше да има голям успех, това всички, които познаваха измисления и
свят, и го казваха, но тя нямаше никакво намерение да осъществява таланта си,
само защото го притежаваше. Мъжът и трябваше да използва силен парфюм,
защото тя не понасяше миризмата на болница, която го придружаваше, мечтата и
бе да се изплъзне "от тази болница", както наричаше къщата им, твърдеше, че
въобще не напуска стаята си, заради кабинета му - "Понеже трябва да мина през
болнични коридори." Той и бе устроил една градина във вътрешния двор с вход
само към нейната стая, с висок зид, така че само тя да има достъп до нея. Вътре
имаше стъклена къщичка - беседка от стъкло - в която тя четеше или бродираше
/бяла бродерия/, както я бя научила госпожа Тодорова, българската и приятелка.
Единствено дъщеря и имаше пълен достъп до стаята и, до всичките и вещи,
оставаше я да се вмъква в коприните и воалите на роклите и, да се увива с
герданите и, да плете цели ризници от тях и да си играе на рицари.
Понякога Розарио мразеше майка си от сърце заради нежеланието и да бъде като
другите майки, дори заради черната и къдрава коса, беше я питала вече директно:
"Защо не си руса като другите майки? Защо позволи и аз да не съм руса?" Градчето
беше като къс Средновековие, останало на картата на съвременна Германия, цели-
целинички улички от XV и XVI век с кирпичени къщи с кръстосани по синята,
бялата, розовата мазилка спечени от времето като кирпича дъски, с население от

206
търговци, общували още в XIII век с Индия и Русия и донесли от там драконите по
фасадите на църквите, и от потомци на крепостните селяни, собственост някога на
графовете, чийто замък с черно-зеленикавите кули напомняше някак оръдията на
Круп. Понякога над града се смъкваха черни пълни сякаш със семената на чума
облаци, които помнеха времената на Стогодишната война тук и горените като
вещици жени на клада. В рода на Розарио имаше няколко поколения баби,
свършили на кладата, понеже можели да церят разни болести, добре че една от
нарочените за вещици бе имала лудостта да заведе дело срещу тези, които я били
определили за коледната пуйка за печене,и го спечелила, та да спрат най-сетне тези
типични за областта женски хроники, така обичайни както отглеждането на грозде
или танцуването по двойки на Бръогелови танци . Бащата знаеше колко лесно и
най-консервативните хора, но и най-революционните посягат към расизма като
изход от всяка ситуация и затова желанието му беше Розарио въобще да не учи
иврит или каквото и да е чужд език, което би я отличавало от другарчетата и, бе
готов и да я покръсти, беше му все едно - католичка или протестантка, важното бе
да се "смекчи" еврейския и произход, "Ти ще си растеш като немче и толкова", но
това му желание срещна непробиваемия отпор на съпругата му, която веднъж в
годината я стъпеше, я не в синагога, но по свой начин си общуваше с бога на
дедите си и държеше детето и да не се различава от нея. Дори култът на майката
към Свети Франциск – “Моят светец, който е светец и на всички бездомни, дори
кучета и котки, с него светът е вълшебен”, - не можа да свърши работа. Тя ,разбира
се, научи дъщеря си на иврит, първите години и говореше само на иврит, усещаше,
че само майчиният език може да въведе детето в обемите, във вкуса на все още
девствените понятия, нищо че мъжът и започваше да тръшка сърдито вратите,
когато я чуеше да тананика протяжни песни с гърлени като хрущене на съчки
звуци. В преобличането, с което се забавляваха с дъщеря и, любимите им дрехи
бяха "дрехите на Саломе", всеки път сглобени от различни рокли и шалове с дълги
ресници - "Като миглите ти, Розарио" и понякога двете с майка си танцуваха,
тананикайки някоя мелодия, "Която знам от баба, а тя - от нейната баба, а нейната
баба вече е живяла 1000 години." Едно от заниманията на майка и бе тълкуването
картините на Рембранд, притежаваха дебели албуми, в които репродукциите бяха
отделени една от друга с прозрачни копринени страници - "Всичко е театър" -
обясняваше най-сериозно майка и, в потвърждение на това по стените висяха
литографии, закрити както във времето на художника с перденца - да не се прашат.
Когато някой биваше ощастливен с разрешение да ги погледне, трябваше само
предпазливо да дръпне завеските и "да надникне в това, което е било."Спалното
белъо, нощниците, покривките майка и поръчваше от България, от госпожа
Тодорова, красивата като брюкселската си дантела госпожа Тодорова , удивително
самотна, потънала в дантелите и езиците, които бе учила някога в Брюксел, майка
и така се бе сближила с нея, че гледаше през година-две да е в България, водеше и
детето и мъжа си, въпреки мърморенето му, че все пак биха могли да идат тази
година пък някъде другаде, и бе убедена, че това е най-добрата и приятелка.
Всички в градчето знаеха семейството им така - докторът в бялата манта по 12 часа
в кабинета си, грижещ се за идването на новото поколение и за здравината на
женските утроби, майката - залисаната госпожа, която предпочита стаята си пред
светските събирания, дъщерята - с потънали в прах или кал обувки, защото

207
скитореше все с момчета по туризъм и разходки в близката планина, без да изчака
барем някой ден без дъжд в "дъждовната дупка", в която попадаше градът им.
Всяка вечер преди да мушне Розарио глава под одеялото, винаги под одеялото – за
бързо заспиване, струваше и се, че така полузадушена най-силно се упояваше от
сънищата и те се рояха все по-приказни – майка и поднасяше на тепсия една
картина, нарисувана върху дърво, миришеща на восък, на картината с наведена на
една страна глава я гледаше един облечен сякаш в шоколад човек, който държеше
дете, което удивително напомняше на самата нея, та тя можеше спокойно да
сметне, че е нейна сестричка: “Хайде, целуни го, ако не беше неговата помощ, тебе
нямаше да те има.” Как си представяше Розарио неговата помощ за появяването си
– взема той от облаците едно от ангелчетата и го донася на земята, целуваше го и
му се молеше детенцето от картината и то да дойде на земята, за да има с кого да си
играе. Човекът на картината не бе обикновен човек, а бе светец – Свети Франциск,
“Такъв, който изпълнява желания” бе разбрала Розарио и дълго време през ранните
си години него припознаваше за баща. Неговият образ я пресрещаше навсякъде в
детството и, от тоалетката с огледалото, на която бе сложена негова фигурка, от
някакво изображение в списание, изписано цялото с италиански букви, та тя
нищичко да не разбере, но най-вече от стръмните улички в едно градче в Италия,
където майка и, еврейката я водеше на поклонение. Едно градче на име Асизи със
слепени сякаш от сън очи, по което фенерите чертаеха пурпурни петна, каменни
стълби лъхаха хлада на подземие, а събраните пред портите жени изглеждаха като
високи шишета с издължени гърла пълни с мляко. Небето там беше много синъо,
защото бе събрало на много малко място диплите си, прищипнати от кули и
островърхи покриви. “Това градче е изпаднало в делириум тременс” – шегуваше се
вече порасналата Розарио, скептична към монархии и авторитети, придружила от
немай къде майка си в последното и, както се оказа по-късно, поклонническо
пътуване до Асизи, тихи ветрове развяваха италианския флаг и един друг със
същите цветове, обаче по друг начин подредени, сградите бяха накичени като
булки, по канъоните на улиците се виеше пъстроцветната опашка на сватбено
шествие, “Прилича на китайски дракон на будистка церемония” – умираше си от
смях Розарио, но се остави да се изгуби в тълпата, оказа се, че този път
поклонничеството им бе съвпаднало със сватбата на принцеса от Савоите с някакъв
цар на някаква никому неизвестна държавица, никому неизвестна, но не и на тях, та
това бе родината на госпожа Тодорова. Облегната на перилата на един балкон, тя
бе използвала възможността да надзърне в един друг свят без опасността от
натрапване, обрисовката на действащите лица потъна в нея за много дълго, най-
силно я поразиха портокаловите цветчета на булката и сомнамбулността на всичко,
и тя като някои вестници сметна, че това е оживяла фреска на Джото, само че за
разлика от тях тя забеляза и нещо друго – фреска, която ще се разпадне сякаш
всеки момент на прах. И скоро съвсем скоро на Розарио и стана ясно от какво
фреските стават на прах – от тропота на войнишки ботуши, от канонадите на
оръдия и бомби. Майка и след като бе тичала толкова дълго време след светеца –
“Какво значение има, че не е от моята религия, нали е побратим на кучетата и
цветята, нали пеперудите кацат по раменете му сякаш е цвете” – когато започна
лошото, все чакаше да почувства неговата благословия, да се появи отново като
златната рибка и да изпълни желанията и. Историята на страстното и влюбване

208
тъкмо в този светец бе твърде простичка. Едно много грозновато и извънредно
интелигентно еврейско момиче, а майката била безспорно такова момиче някога,
имало шанса да се ожени само ако било много богато, но тъй като и това и било
отказано от съдбата, тя напразно се движела през годините, влюбвайки се в този
или онзи, надявайки се, че любовта поражда любов, никое от честите и стигащи до
безумство влюбвания не и донесло така копняната ответност, но тя продължавала
като боксъор, здравата напердашен, отново да се изправя и да се впуска в
поредната обречена битка за щастие, докато грозната и муцунка отново не била
окървявана от поредния пердах на съдбата. Най-сетне сякаш схванала какво трябва
да е поведението и, затръшнала след себе си вратата и трепереща застанала пред
прозореца да наблюдава живота на другите, дъхът и замъглявал стъклото, та
наблюдавала площада долу като човек, който е на път да ослепее, от мястото си
виждала двойки да пресичат площада прегърнати, дочувала подрънкването на
детски колички и почти се наслаждавала на пълното си тотално нещастие. Както си
висяла на перваза един ден, понеже било много топло, била се престрашила да
отвори поне едното крило на прозореца, съзряла един мъж да се отправя от ъгъла
на кръстосващите се улици към църквата, синята му сянка метяла златистите
плочи, докато не се измушила в каменния ажур на църквата. Веднага минала с
роговия си гребен по косите си и решително слязла на земята, с чувството, че
минава точно по следите на синята сянка, сама се гмурнала в шоколадовия мрак
вътре, стъпките му я довели до една фигура на светец, облечен сякаш в зебло за
чували и вързан на кръста с въжено коланче, върнала се към вратата и попитала
строго клисарката кой е светеца, с което веднага предизвикала гнева на измъчената
от жегата жена – нима за първи път влизала в църква, изобщо кръстена ли била. Не,
не разбира се, заклатила глава майката на Розарио, на което веднага и дали да
разбере, че мястото и не е тук: “Ами като не сте кръстена какво правите тук?
Ходете в джамия например, защо непременно в църква.” Майка и засмяно запазила
тихия шепот и добрия тон: “Поради липса на джамия наоколо.” От този път майка
и споделяла всичко, случило и се през деня, с този светия, от който измолвал нещо
си свое и непознатия мъж. Мъжът имал смугла кожа, която около очите минавала в
морави сенки, очите му обаче били дъгли и тесни, вдигнати към слепоочията
нагоре сякаш били страни на равностранен триъгълник. Черната му коса била
извънредно гъста и извънредно ниско постригана, та като наблюдавала плещестия
му гръб, майка му усещала някакво трогателно чувство към сякаш беззащитния му
тил. Прибоят на майчините и молитви се разбивал в краката на чуждия светия,
оказал се Свети Франциск Асизи, но първо те минавали през фигурата на мъжа, зад
чийто гръб заставала, понякога в огромното напрежение на молитвата и се
струвало, че ноздрите на светеца потрепват и че той диша ведно с ритъма на
дишането на мъжа отпред, “Навярно за да поеме дъха на босилека, който му нося”
– казвала си. Едно и също молела всеки божи ден: “Ох, дано не ти се е втръснало от
мене, но няма как ,трябва да продължа с молитвата, докато не я чуеш – дай ми този
мъж за съпруг, виж как той ме доведе при тебе, не може да е случайност.” И така
както веднъж си повтаряла тази мантра, самоупойвайки се, една и същата формула
за щастие, непознатият просто се обърнал и я поканил да се поразходят – “Една
разходка с интересен човек може да е добър завършек на молитвата.” С изтръпнали
сетива бъдещата майка на Розарио слушала кой е той и що е, без да се отърве нито

209
за секунда от убеждението, че той ще е бащата на нейното дете, разправял той
какви операции извършвал, впуснал се в подробности, понеже бил тъкмо
гинеколог, енергията за операциите и разражданията черпел от този светец, от
ръцете му просто се леела тази чудна енергия, откакто го установил, не минавало
дори ден да не е тук, подложил наведена глава под щедрите ръце на светеца, не
знаел как ставало, но бил изпитан метод. И тъй като майката на Розарио се правела
на ревностна католичка, чак пред сватбата им той и признал, че е евреин, историята
свършила с хепиенд. Разбира се, и Розарио и била подарък от него, дори парите
които изненадващо започнала да печели при играта на борсата пак на него
приписала, “Хайде холан, смееше се съпругът, светецът дето е срещу парите, ще ти
помага да трупаш пари.” В деня на побоя над нея, в деня на гибелта и, навярно тя
бе махала ръце и сочила същата тази църква отсреща на улицата, пищяла бе името
на Свети Франциск, но поради голямата врява и тлъстите псувни изглежда светецът
не си бе чул името.
Тя загина така нелепо в същата нелепа година, когато в небето над градчето
заплющя образа на фюрера на немския народ, потекоха факелни шествия към
Екстращайне, в които бяха запазени знаците на арийските племена, скромните
дърводелци, каменари, тухлари, които ходеха чак в Русия да работят черна работа,
за да осигурят поминък на семействата си, сега се взеха за древни германци,
хвалеха се така и си вярваха на хвалбите: “Както победата над Римската империя бе
тъкмо в нашата планина и първата изборна победа на Хитлер е точно в тяхната
област!” Тогава и мнението за семейството на еврейския гинеколог се промени -
той се оказа лакомия, хидра, която изсмуква парите на немските семейства,
оставяйки ги на прага на гладната смърт, майката бе тъпа крава, непомръднала цял
живот дебелия си задник да поработи нещо, а дъщерята беше едно дръзко зверче,
чиято единствена цел бе да развращава немските момчета.
Така Розарио позна "животът като загуба" - не по Шопенхауер, а по волята на
градчето. Животът като загуба започна с печелене на изборите от Хитлер,
съседките и подаваха бебетата си към новия победоносец да ги благослови,
шевствия се повлекоха към руните и свастиките по скалите в победния
Тевтобургски лес, увенчан с паметника на Херман с глава колкото кубе, онзи
Херман беше извоювал Германия от римляните, те пък щяха да извоюват Европа и
Русия за Германия, все едни такива богоносци и победители.
Розарио следваше в съседния университетски град, намираше всичко, което и
предстоеше или и се случваше за възхитително, мислеше си, че ако прибави още
година знание няма да има болест, която да и се опре, нали следваше медицина. И
тогава откри, че времето изведнъж сякаш се бе разкъсало и започнаха да се губят
хора и неща в така образувалата се неизбродна дупка, хората се оказаха най-
чупливото нещо, преди да започнат избиванията мина вълната на самоубийствата
като вълна цунами, която облизва с дълъг език всичките корабокрушенци. Изчезна
и цялата немска клиентела на баща и, прагът му не пристъпяше никой уважаващ
себе си немец, нима можеха да предоставят телата си да ги лекува някой, от когото
искат да се отърват, останаха чужденците, все по-наплашени и все по-безпарични,
минаха се няколко години, докато това стане, току-що завършила, готова да поеме
практиката му или да работи с него, тя завари един пуст коридор и един пуст
кабинет, в който бедният и баща седеше срещу радиото и се надвикваше с фюрера,

210
Хитлер каже две, докторът - двеста, "Правя си терапия, не ми обръщай внимание."
После свали табелката "Доктор еди кой си" и се обърна към нея бавно и
внимателно оформяйки думите, за да я наранят по-малко: "Работа аз не мога да ти
осигуря, не вярвам да има в градчето и областта друг лекар, който да те наеме."
Майка и пък я погълна мълчанието още преди да склопи очи, прехвърлила се беше
на някакъв си свой бряг и оттам наблюдаваше хаоса с невиждащи очи,
единственият път, когато излезе от къщи бе този, в който я пребиха. Погребението
и се оказа голям проблем, понеже катафалката трябваше да пресече все пак
почтените немски улици, а те, жителите им, не желаеха да ги дават на
разположение на някакво си чифутско погребение, така тя се озова под един камък
в двора им. А улиците, пространството на града също се причислиха към загубите,
стояха си двамата с баща и и не бе ясно с какво ще се хранят, ако останат вътре и
как ще преминат по улиците, ако решат да излязат.
Приятелите и чужденци отдавна се бяха пръснали из света, един написа яростни
стихове срещу Хитлер, рече че предпочита дългите си коси и каубойската шапка
пред остриганите глави на новите войни и замина за Америка, за да изпрати
стиховете си по пощата до канцеларията на новия Херман, унгарецът се сети, че
Унгария го зове и че час по-скоро трябва да е там, за да и разясни кой е Хитлер, не
пропусна да я покани със себе си, ей тъй от солидарност. С немците беше съвсем
друго, студентска компания, привърженици я на фрайе къорпер култур, я на
християнски пацифизъм, я борци за правата на работниците, на жените, на негрите,
на животните и на какво ли не изведнъж се втурнаха трескаво към докторати и
правене на кариера, щом узнаха че при новия германски водач всичките тези борби
се поставят комай извън закона, искаха да се борят все още, но не чак толкова, та да
минават извън брега на закона, не можеха да зарежат личните си биографии току-
така, само защото някакъв бояджия е дошъл на власт, свободата в края на краищата
е право пропорционална на материалното богатство, смятаха те, и затова като
поработят и се осигурят материално, ще са свободни да си четат Фихте и Киркегор,
Бодлер и Рембо, а онзи нека си кряска по площадите, там ще са пак най-вече
париите, които нямат своя светая светих, където да се скрият от политиката. Само
след година те бяха вече и убедени, че "този прост човек не е лишен от
практичност" и те като хора интелигентни не можеха да не подкрепят
икономическите му програми, а другите дивотии нека си ги пише, те пък няма да ги
четат или ще ги четат, за да има с какво да се посмеят. Тъй мислеха някогашните и
приятели, че ще се свърши всичко - с речите и с брошурите, те бяха вече до един
някогашни, а не днешни приятели, защото всеки от тях в различен момент и даде
да разбере, че вече нямат нищо общо, беше отпаднала от редиците на успяващите,
все едно по каква причина. И Йонас, нейният малък Йонас с клепналите уши,
безцветен и умит, същият този Йонас, който бе допуснала до себе си в крайна
сметка от състрадание, от онова състрадание Достоевски тип, което те кара да не
нараняваш, а напротив, да се свържеш с този, който те обича, а ти не можеш да
понасяш, именно защото трябва да преодолееш собствената си необич, да
разглеждаш човека до тебе като задача, дадена ти от бога, която трябва да
разрешиш като жертваш собствените си емоции, тъкмо той един ден и обясни, че
не може да разваля живота си, своя и на на многобройната си рода с една подобна
неарийска връзка, майка му била толкова болна, сестра му толкова чувствителна, та

211
да ги тревожи по подобен безпардонен начин.Розарио свикна на загубите, светът се
топеше подобно топка сладолед пред очите и, скоро нищо нямаше да и остане, ето
посегнаха на любимия и нещастник, драмописеца Грабе, родом от градчето им,
изведнъж неиграните ни приживе, ни след това пиеси се поставяха като големи
картини на немския дух, оправдание на това, което този дух ще предприеме
следващите години. Грабе, чийто живот бе една несвършваща глътка алкохол, се бе
опитвал многократно и безрезултатно да се измъкне от градчето, чийто зеленясал,
плесенясал дух така добре познаваше, до последно бяха траели опитите му да
прекъсне кошмарната връзка с "висшето общество" на градчето, което нито за
момент не бе престанало да вижда в него сина на управителя на местния затвор,
пария, който никога не би се докопал до Университет, ако не беше благодеянието
на принцеса Паолине, отпуснала му стипендия за следване, но пиесите му бяха
били твърде налудничави за благоприличието на замъка и на елита, както живота
му, което бе предопределило фактът, че зад ковчега на гения на неуспеха нямало ни
един от тях.
"Сега ще разберем какво значи ред и подредена държава. - рече баща и - Час по-
скоро се махай от тук." И изведнъж изминалото време се оказа чисто загубено
време, Розарио го бе раздала на хора, чието единствено желание сега бе да я
оглозгат, беше изпълнила живота си с нищожества, как да не се усеща сред
пустота. Но затова пък - този огромен копнеж за промяна, настойчивата мисъл за
бягство преди да си изгубил и последното - чувството ти за болка, предизвикано от
безчетните загуби.
И тя излиза от старата си обвивка само с една торба страшни приказки, които нито
има кой да слуша, нито пък тя иска повече да чува, все още е млада, щом не се
страхува от преображение. Преди да е станало невъзможно и бягството от страната
Розарио хвърля някакви дрешки в мукавения куфар, томче от Кафка и отпрашва за
Берлин, госпожа Тодорова от България я е насочила към свой познат от
българското посолство и ето я във влака към тази балканска страна на летните им
пътувания с майка и, баща и не бе пожелал да се отдели от радиоапарата, мислеше
си, че по някакъв мистичен начин омаломощава фюрера чрез контраречите си,
въобразяваше си, че по неведоми пътища той го чува и че бе въпрос на месеци да
го надвика, да го накара да замлъкне.
Още със стъпването на пловдивската гара Розарио знаеше, че по-нататък вече ще е
друго, нещо, което тя щеше да направи от себе си, а не - другите от нея. Сините
камили на хълмовете я развеселяват, чувства се толкова добре сякаш и тя е камила
от техния керван, спрял тук от много далече. За първите вечери има пари за хотел,
после ще безпокои г-жа Тодорова, какво ти безпокоене, направо щеше да се
изтърси у тях, в края на краищата поканена беше, но иска да се докосне до новата
страна отначало без госпожа Тодорова. Хотелът е в центъра на града, досами
Главната му улица, светли стаи, допадат и извънредно високите тавани, каквито
нямаше в родния и град, пространството на стаята така е двойно, допада и и джаза,
който я посреща и който, както ще научи в следващите дни, почти не спира там
долу в ресторанта със златистите лампи по стените и с отделните сепарета, в които
хем си в обкръжението на хора, хем не си, джазът от тромпета на циганчето, от
цигулката на едно засмяно колежанче, от тананикането на посетителите, които
отмерват такта с обувки и се олюляват с мелодията, както е виждала да правят

212
негрите в нощните клубове преди да се изпокрият или емигрират от Германия.
Остава с впечатлението, че почти всички говорят немски, но не толкова
превъзходно като синът на собственика на хотела, следването му десетина години в
Загреб отстранява изненадата и, още първата вечер от престоя и двамата се
запознават и повече не се разделят и не става нужда да ходи при госпожа Тодорова,
момчето, около два метра, с гърлен смях, с шумна крачка, с ръце като лопати все
обгръща някои приятели, а приятели много и приятелят на твоя приятел е и мой
приятел и скоро Розарио знае сума ти хора, а те знаят, че това е поредната му
авантюра, не знаят, че тайно са се венчали, това все още е било възможно, годината
е 1938. И така докато Асен и Борю Слона бяха на път да се намразят заради нея, тя
се бе оженила зад гърба им. Но насред празненството на телата тялото на
младоженеца изведнъж бе започнало да боксува, той бе престанал да бъде мъж с
нея, "Не те лъжа, никога не ми се е случвало, ето, питай певицата, тя поне ме знае
какъв бик съм, колкото повече те харесвам, толкова повече се парализирвам."
"Koeто означава, че час по-скоро трябва да те върна на певицата ти." - кимна
разбиращо булката. Речено-сторено, бракът бе обявен за неконсумиран,
приятелството и съжалението за несъсъстоялата се любов си остана, но много
време с раздялата си не загубиха.
После след прекратяването на брака тя с такава бързина изчезна от града, че не
бяха само Асен и Борю Слона, които се усетиха сираци, мълвата за нови страсти и
нова скандална сватба с един хасковски богаташ с много складове и тютюн и с
много натрупани на гърбината години тъкмо бе достигнала Пловдив, когато тя се
върна пак, росна-росна, ни лук яла, ни лук мирисала, мълвата дори не бе набрала
скорост, а ето я пак нея, шепнеше се, че е парясница, този път и без развод, за други
такава участ означаваше цял живот наведена глава, но не и за нея, нали, вижте ни,
това сме интелектуалките, толкова и пукаше за положението и, че честичко на
всеуслушание вмъкваше "а според моя бивш съпруг", и какво според нейния бивш
съпруг, и защо да е бивш, "Розарио, нали нямате развод?" - тъй, на нахалството с
нахалство, не се стърпя веднъж да я клъвне Жана, едно такова добре премерено
клъвване, толкова вкусно, Жана мразеше всички успели жени, може би защото
самата тя бе използвана за любовница от един от шефовете на Италианска банка,
твърде подличко, наистина, който смяташе, че след като държи връзката си в тайна,
то значи че няма никакви ангажименти към любовницата си. "Какво - да искам
отпусно свидетелство от бившия си съпруг като Венета Ботева ли? - засмя се
Розарио и пак успя да изненада цялата компания. - Но мойта е по-лесна, като
еврейка не съм минала през църква. Успокоихте ли се?" Когато я попитаха откъде
знае тези неща за Венета, тя на свой ред ги попита кой може да я запознае с доктор
Аджаров, пловдивския годеник на дъщерята на Ботев Иванка, който е щял и да и
стане съпруг, ако баба Венета не е била толкова тиранична, баба Венета все не
давала и след годежа им благословията си да се премести Иванка в Пловдив, чакал
годеникът, чакал, пък се сгодил за друга, момите винаги са бол, нали, и когато
Иванка му писала, че се е решила вече да му пристане и без майка си, писмото и
ударило на камък. "В края на краищата, той е ваш съгражданин, а да не знаете. Да
не би да не знаете и за скандала със смъртта на Иванка и че баба Венета дела е
водила да докаже, че смъртта и е била лекарска грешка. До ден -днешен шества
слухът, че е била и бременна, представяте ли си - затрити дъщерята и внука на

213
Ботев?" Розарио вече не само говореше езика им като дърта пловдивчанка,
твърдеше че го е научила най-вече от текстовете на песните в "Молле", но и градът
я даряваше с повече тайни, отколкото тях, кореняците пловдивчани, неудобно беше
за тях някак, но и зашеметяващо. Но и насред фразите, лепнещи от пасти и кафета,
насред полунощни танци или омесени в смях изкачвания на Бунарджика - "вашия
Тевтобургски лес" -тя не затваряше вратата на миналото си зад гърба си, напротив,
държеше да им изплаче това, което се случва там, за да не плачат и те после тук.
"Хич и не си мислете, че съм случайно в България, нали, тъй ще ми хрумне, там
правят брюкселски дантели, там е госпожа Тодорова, хайде и аз при нея, не-е -
въртеше сладостно дългата си глава и кръговете на обиците и се разлюляваха като
гърдите и под огромния сребърен медалион с вграден кехлибар. - В началото на
века част от рода ни се е преселил в Шумен, живеели са по границата с Полша,
веднъж оцеляли след погром над гетото, втори път - пак и преди третия и следващ
погром си грабнали шапката и дим да ги няма в България, където знаели, че никога
не е имало гета, и никога погроми над тях. Щом аз съм избрала да живея в този
град, да знаете, че е най-хубавото за живот място на света, иначе щях ли да съм
тук? И още един аргумент в полза на България – Яворов е българин. И е написал не
само “Арменци”/то верно че с арменците не можем да си го поделим/, но и “Евреи",
списание “Мисъл”, книжка 10, 1905 год, чието пък мото е руска антисемитска
прокламация.”
Преди да е сключила следващия брак Асен побърза да и разкрие "фаталната си
зависимост" от нея, почти и изплака и изохка, това не му се беше случвало с никое
от предишните му влюбвания: "А ти дори не си ми любовница, но заради тебе
напуснах всички предишни, изведнъж не мога дори физически да ги търпя". По
слепоочието му вената така яростно бучеше, че той едва чуваше собствените си
думи, камо ли нейните, а тя вдигна ръка и погали тъкмо тази издута от прилив на
кръв вена, и чак тогава я чу какво казва, че любопитството е велика сила и че туй
неговото си е чисто любопитство и тя не била нищо особено, да сложел стоп на
всичките си въображения, накрая го нарече “фантасмагорик”, тя очевидно направи
нова дума от “фантасмагория”, така бе уверена в знанията си по български. И все
пак Розарио успя някак да затвори духа му в бутилката и в следващите седмици той
се стараеше да е най-преданият и ненатрапчив приятел, който сякаш изобщо не се
сеща, че жена има насреща си.
А Розарио бе си намерила евтина стая за кабинет, избра си и акушерка, чевръста и
позната на всички жени в града, с нея идваше и клиентелата и, акушерката бе
обвита в покривало от привички, суеверия, знания за билки и заклинания,
наследено от бабите, разраждали някога родилките, на Розарио и предстоеше да
разнищи това покривало, да отсее кое да допусне в практиката си, кое - не, макар че
акушерката никак не бе склонна да се откаже от нищо в начина си на бабуване.
Нищо вече не стоеше на пътя и на еманципирана жена с професия. Така Розарио
навлезе в "алтернативната медицина на българите", както я нарече за себе си и си
каза, че и Хитлер да го нямаше, тя трябваше да дойде в тази страна, за да научи
неща, които никъде другаде не би узнала. И изведнъж тя се усети ученичка,
заобиколена от съучастници - от акушерката, от неуспелия и съпруг, който и
подари обаче приятелството си, от баща му, собственик на хотела, който някога
след изколването на семейството му в Батак бил отвлечен от турци и потурчен, чак

214
след Освобождението вече 13-14 годишен дангалак бил открит от съселяните си в
съседното турско село и бе сколасал да вземе по няколко класа в един, за да догони
съучениците си, та чак да завърши право и да стане негубил битка адвокат, от
циганчето с тромпета и колежанина-цигулар и баща му, който умееше да разказва
за подвластните му паркове и градини като за живи, за предшественика си
швейцарец, който след като направил градините на султан Абдул Азис, се
прехвърлил в Източна Румелия, за да сътвори 50 дка Княжеска градина от най-
редки видове, изсечени от общината след време, тъй като нямали качеството
"полезност" според нея - не раждали плодове, колкото и безмислено красиви да
били.С развода посещенията на Розарио в ресторанта, в който джазът ни веднъж не
беше същият като предишната вечер, не оредяха, напротив, всяко щастливо
раждане в кабинета и се поливаше в него, когато роднините на родилката я канеха
на почерпка, тя посочваше неотменно своето си заведение, в което и масите
потропваха с краката на посетителите мелодиите на Амстронг. Една вечер
ресторантът пак е пълен с народ, мъжките рамене в униформи или в тъмни сака се
люшкат от мелодията, предават си я от рамо на рамо, Розарио наблюдава с възторг
синхрона в движенията им, застанала права до вратата, уж щеше да си ходи, пляска
леко с ръце, следи и танцуващата двойка на онзи пилот и жена му, който току-що
бе дошъл за ден от София, която разправяше как се учи да го задържа горе цял
невредим чрез молитвите си, и как понякога за кураж свирела сигнала от
любовните им срещи с уста, дано да ги чуе той като подкрепа. Неусетно до нея бе
застанал някой, който започна да коментира това, която тя виждаше, с един щур,
щур хумор на зевзек, настани се като щурец в ухото и с щуротиите си и я накара
като дете да се киска, на края на вечерта той вече изобщо не и беше непознат, след
като се бе появил и предишният и съпруг и ги бе официално запознал: "Това е
съпругата ми, вече не ми е, но всъщност почти не ми е била съпруга, неконсумиран
брак, той може да знае истината, нали Розарио? А като лекар го обясни, де - защото
много я желаех, бях се самокастрирал. " "Ами ти даде обяснението. " - Лекарят с
комичния талант се оказва гинеколог като нея, излиза да я изпрати, пролет е,
цъфналите тук-там дървета са разбити на бели пръски върху черния гланц на
нощта, стъблата им - черни струи от влага, които изтичат без шум в земята, а
земята в парка полюлява сочни като салата стръкове, паричките, макар че са
затворили цветовете си в мрака, пак проблясват в тъмното с белите си точици,
които изписват някакъв небесен морз заедно с белите мехурчета на глухарчета,
направени сякаш от сапунена вода, както в детството. Нощта говореше сякаш за
символичния смисъл на случайните събития, докато той и изтананика песен за
родния и град, изрецитира някоя и друга шега от "Шега, сатира, ирония и по-
дълбоко значение" от любимия и неудачник сред литераторите, Грабе, зачекна
неминуемо темата и за онази съпруга,представителка на "висшето общество"
дъщеря на нотариус, която е била готова да изнесе леглото на агонизиращия поет,
за да не бъде опозорена къщата и от делириума на един алкохолик. Нямаше защо да
го пита откъде той знае всичко това, беше следвал в университетския град, в който
и тя бе била студентка, малко по-рано, той тъкмо го е напуснал, когато тя е
постъпвала, сверяваха те дати от биографиите си, часовниците на спомените си от
лица и места, мислено се заразхождаха сред капещата меланхолична влага на
Тевтобургския лес, увенчан с онзи Херман, един Херман, който бе много повече

215
войник от армията на кайзер Вилхелм, готов за немското "проникване на Изток",
отколкото от онези немски дружини, за които разказва Херодот, деца на природата
и братя помежду си, забелязала ли била каменните кръгове в леса, същите имало в
Родопите, към Равнища, щял да и ги покаже, а май всичко е започнало оттук, от
Балканите е тръгнала първата цивилизация на Европа. “Ще те върна цели десет -
двайсет хиляди години назад, каква полза да се намесваме в това безсмислено
съвремие.”
И гинекологът Манол се завърта около Розарио заедно с целия си свят, с
приятелите и роднините си, тя се оказва в един нов, още по-широк обем от лица и
случки, скоро тя изобщо не е повече чужденка тук, майките на децата, които е
разродила, са навсякъде по пейки и градини, причакват я да и показват
победоносно "шопарчетата" си. "Това е толкова просто" - казваше тя, когато
вадеше децата от вулкана на утробите, "това е толкова просто" - и когато
превеждаше Лотреамон на Манол, просто беше и да е изповедник на момичетата и
жените на града, благословия е да научаваш женските тайни и да ги насърчаваш да
са жени, не просто придатки на мъжете, трябват много сили да убедиш
изоставените момичета да станат майки в така патриархална страна, в която няма
да те пипнат затова, че си евреин, но могат да те убият с камъни, ако си
забременяла без брак, всъщност квартирата и бързо-бързо се бе превърнала в нещо
като приют за такива жени. И където можеше, все споменаваше: “Ами вие си имате
акушерка-Княгиня, Райна Княгиня от Панагюрище, разбира се.”
Розарио работи вече в един кабинет с Манол, в къщата му до Марица, до кабинета
устройват нещо като приемна - приют за напуснати момичета, които с бременните
си кореми нямаха къде другаде да се дянат, и двамата - и Розарио, и Манол,
предпочитат истината, затова си я казват отначало с думи и веднага с телата си, не
могат да повярват на “отдадеността на фаталността” – така почти по научному
Манол формулираше изумлението си от факта, че любовта бе посадена
едновременно у двамата. “Знаеш ли какви недоразумения следват от това, че си се
влюбил в някого, на когото е писано да ти е любовник, но да кажем след няколко
столетия?” А Асен, отблъснат от милувките и, никак не бе съгласен да ги подари на
друг, засипа Манол с писма, в който го заклеваше в името на прастарото им
приятелство да бъде достатъчно благороден и да се откаже от нея, която духовно
принадлежала именно на него, Асен, по най-странен начин той свързваше
оцеляването на човешкия дух с предаването на Розарио в неговите прегръдки.
Пишеше писмата, а всред редовете им кинжалът на ревността бляскаше гол и
кръвожаден, навлизаше в сърцето му и оттам не можеше да го измъкне, ако ще да
го теглеше с две ръце.
Няколко цигари, докато дезинфицират легенчетата и ниструментите, един брой от
вестника, който издаваше бащата на един от приятелите му, в който винаги има по
нещо за хората от компанията им, я реклама за бакалницата на единия, я за печките,
произвеждани във фабричката на двамата братя, един от тях беше редовен автор на
уводните статии с морално-сатиричен привкус, после мляко с какао и поръчка за
файтон за поредната родилка, файтонът беше винаги за тяхна сметка и денят вече
бе подреден, в него можеше да се вмъкне и някой стих от поредното томче поезия
от книжарницата на Беловеждови, животът извън този кабинет цял ден почти не
достигаше до тях, защото смисълът беше тук, тук бяха вечерите и с изненадващо

216
силните му ръце, които чак сега се бяха събудили, та затова беше тази тяхна сила.
“Имаше ли нещо по-съществено и по-фундаментално величаво - казваше
превърналият се вече от едноличен в семеен приятел Асен - от Родилна клиника по
време на война, една малка Българийка си живее на завет и ражда нови “прусачета
на Балканите”, които обаче прусаците не могат да натикат по фронтовете си. Какво
ме гледате, тя с разделянето на Полша войната е започнала, само ние се
ослушваме.”
Когато се изсипаха селянките от селата, в които приятелите им имаха чифлици,
пациентките им вече почти нямаха чет. Меденият им месец бе тъкмо в чифлика на
един от младите адвокати, сено, цвърчене на мишки и на птици, “Розарио, огледай
се в кобилата, мускулите ти играят по същия начин, ние, хората сме пришълците в
техния свят, не те – в нашия. Да можем да се съобразяваме.” И всичко тежко от тях
двамата се свлече там на хълма край рекичката, дето едва цъцреше, сред каменната
кула още от турско време и алеята от ясени, там достигнаха усета за равновесие
сред висшия пилотаж на телата, седмици по течението, накъдряно от яростни
вълнички и от бързиите вътре в тях.Продължението бе на диванчето в кабинета, та
тя съвсем се влюби в мириса на ккислородна вода и амоняк, който за нея си беше
чиста проба любовен парфюм. Той намираше прилика между нея и куртизанките на
швейцареца Fuessli и не спираше да изразява почудата си от прекалената
сексуалност на тялото и. Той обичаше да приласкава първо нозете и, те сякаш
растяха под ласките му, издължаваха се, Манол увиваше врата и, гърдите и с
медените и коси и ги целуваше през тях. Да правиш любов в стаята, в която
женските тела се разтварят и раждат живот бе неописуемо възбуждащо, сякаш се
намираха в утробата на Богинята-майка, от която извираше живот. Някак тези
женски утроби придаваха и на нейната соковете си и усещанията бяха така
изострени, че сякаш тя живееше с оргазмите на жените, които бяха минали оттук и
оставили полъх от своите нощи, нещо от своето тържество на жени и майки. Често
посред нощ майка му, македонката, не се сдържаше от майчина ревност и идваше
да им хлопа на вратата: "Сакам да ви речем." Иначе със здравото си практично
чувство на селянка тя я бе приела за стопанката вкъщи, точеше им баници, които
после стояха увити в домашно тъкани месали кой знае от кой век. Обичаше "да им
вели", имаше какво да им каже, беше толкова свободна в мненията си, та човек
оставаше с впечатлението, че никога не се бе съобразявала с никого. "Само с Бог" -
би ги коригирала тя. От кабинета почваха походите им към Родопите, сякаш
вратата му беше портата между вътрешната им природа и другата, външната,
неогледната, която "галеха и милуваха" с типично българския пантеизъм на един
Вазов, с нея те бяха също такива страстни любовници, както един с друг. Вземаха
магарета за багажа, често изходен пункт беше Дермендере, онова Дермендере с
рекичката, в която хвърлиха трохите на греховете си при първата им еврейска Нова
година в началото на септември, “Шана това” и листчета, на които си написал
какъв повече не искаш да си ти и заедно с тях подсещането му – “И нашата
църковна година започва горе-долу по това време.” До един приятелите му
изпитваха една сигурност на истински планинари, нюхът им за посоки и пътеки
беше безупречен, бяха живописни в карираните си голфове и велурените си якета,
момичетата пък колкото и да не издържаха на темпото, не се предаваха, те идваха
не толкова заради гледките, а заради момчетата, знатните момчета на града, до

217
един неотразими партии за женене. Веднъж поеха пак из Рила - вечният състав и
едно ново момче, току-що завърнало се от Германия. Жилаво с червеникава леко
набръчкана като станиол кожа и с някаква меланхолична строгост на израза, такава
каквато изписва драматичнн бръчки около още детските му устни. "Колега,
стъпвайте в стъпките ми - наричаше я "колега" и упорито съветваше единствено
нея, сякаш бяха излезли само двамата, което беше много смешно, понеже Манол
изобщо не пускаше ни за миг ръката и. Докато тя изрече "Не се налага" - ето я
потънала в преспите, чу се леко "пук" и болката се заби с адска стръв в коляното и.
Наложи се да я вадят, хванали я под мишницата двамата с Манол, под слънчевите
люспи на снега отдолу се спотайваха като зъби на гигантска акула морените и
нищо чудно, че я бяха "сръфали". Нямаше нужда да и обясняват, че пътят назад е
немислим, тъй като до хижата разстоянието беше вече по-малко, той я помоли да
свали чорапа, за да масажира стъпалото, беше се занимавал с китайска медицина,
строгостта не слизаше от лицето му, но и вниманието му граничеше с ухажване,
едно подарено внимание, за което обаче е неловко да благодариш, сякаш той бе
тук, при нея, понеже тя имаше нужда от него. "Я да видим що сторихме на целия
човек, за китайците болката никога не идва от един орган." "Къде сте го учили?"
"Къде? В Китай? Нищо подобно. Най-добрите специалисти по всичко можете да
намерите тъкмо в Германия. Вече близо 10 години троша парите на баща си там -
фундаментално образование. Макар че там не е за стоене, баща ми продължава да
настоява за резултат от инвестицията си в моето образование, няма как, ще се
връщам, дано тази ми година е последна." "Та мене половината ми рода е там -
Хайделберг и най-вече Берлин. Добре, че аз поне не се залъгах с нещо толкова
привлекателно като дисертация и навреме се "джендемосах" от там. Маноле, нали
думата беше "джендемосам"?" - Ужасно си падаше по такива изрази Розарио,
просто ги скъсваше от смях с изразите си - "чумичка такава" или "къопек с къопека
ти". "Да нямаш нещо еврейско? Като мене?" - чукна я по носа непознатото момче,
когото назоваваха Бoб, този прякор остана и в нейната уста до последно. "Защо, не
виждаш ли, че носът ми изобщо не е еврейски. Има идиоти, които мислят, че
съществува нещо такова като "еврейски нос", "еврейска кожа". " "Еврейска хубост -
прекъсна я той и разроши косите и. После се обърна почти с нежелание към Манол
и додаде - Маноле, късметът е за тебе. - Моментално демонстрира лоялност към
приятеля си, което Розарио нямаше как да не отбележи. - Миналата година беше
ужасна за евреите там, тази - кошмарна, а следващата?" Не щеше да изрича това,
което му бе на устата - "Смъртта - нашето бъдеще."
После дъвчат лютия-прелют бабек на бабата македонка, отпиват от гроздовата и
Манол не може да се начуди на тайните на секретните дипломатически архиви,
които се леят от тънките устни на Боб, "Може ли да ти се вярва, Боб, това за първи
път го чувам, сериозно ли?" От Смедовски ги знаел, с ранг там нещо като първи
легационен секретар в Берлин: "Да бе, тайно споразумение Шувалов-Солсбъри,
Русия-Англия, ама преди Сан-Стефанския договор, споразумение за разделяне на
България, досущ същото като по Берлинския договор, но преди него! Предадени
сме от Освободителката . И Смедовски в една от статиите си казва, чел съм ги в
ръкопис: "Ако руското оръжие дари свободата на българите, причините за
пропадането на Санстефанския договор трябва да се търсят в руската дипломация."
Цитирам дословно. А какво е предлагал Андраши, оня министър в Австро-Унгария,

218
унгарски граф, още тогава без въстания и кървища е искал на България да се даде
излаз на Егейско море и западна граница от началото на Орфанския залив, която да
се движи по посока на Враня, поне една част от Македония е щяла да бъде
спасена." Можеше ли Манол да не се разтрепери от данните за Македонските
петиции от 1878 година до германския посланик в Цариград, "Обаче в архивите
нямало ни следа от по-нататъшно движение на тези петиции, ама отвсякъде - то
Велес, Тиквеш, Битоля ли не щеш, то ... - с изброяването в Маноловата глава
светват картини, една след друга, картини от ранното детство, когато бе обикалял с
дядо си с магаренцето да продават книги из "целата татковина" преди
прокуждането на фамилията им. - Какво значи без движение, това значи, че никой
не се е потрудил да им отговори барем, макар че главите се бухвали в торбата, като
са се занимавали с подобна писмовна дейност под носа на турците."
Розарио и Боб и си имат чисто своя си тема на разговор, поучителна и за
останалите, но истински понятна в дълбочини и висоти само за тях двамата,
Розарио има усещането, че чува продължението за своята си някогашна компания в
Германия, да, да, клатеше глава, виждала съм ги тези неведнъж, става въпрос за
"хайделбергски вечни студенти", за лекции по философия, гарнирани със свободна
любов, за боеве за момичета и идеи, за общи кавртири, дрехи, любими. И изведнъж
един от компанията ги кани на гости, у него са пили и пели толкова нощи, син на
фабрикант, който е в състояние да финансира летните ваканции на цялата им група,
както го е правил няколко лета подред, е, главно заради едно от момичетата, което
те почти използвали за мюре, за да го привържат към "държавата на свободата".
Баща му, братята почти не са се мяркали през всичките тези години на "окупация"
на къщата им от компанията. Но тази вечер били там, държели те да им дадат
тържествената вечеря. Дългата маса в хола с лъвските крака искряла от бронзовите
свещници, от втъканите в копринените салфетки златни нишки и от напръсканите с
брокат живи рози. "Веднага усетихме, че нещо не е наред, беше буржоазна вечеря
за буржоа. Искаха да ни накарат да се чувстваме като всички - впримчени,
опитомени." Докато един от компанията не изкряскал, буквално изкряскал като
нощна птица - зловещо и болезнено. На вратите висяли в изящни махагонови рамки
речи на нацистката партия - евреите ни вземат работата, евреите ни избиват децата,
Европа не ги иска, само ние сме глупавите. “Тръгнахме си с топки вестници в
юмруците, но синът им не дойде с нас. В следващите седмици немските родители
изтеглиха децата си от компанията, които се оказаха много послушни деца на също
толкова послушни родители, същото направиха и съседите ни, и професорите,
можеш ли да си го представиш това тук?" "Тук - определено не, но моята история е
аналогична, чуй за моя Йонас."
Розарио възприемаше всичко това страшно лично, казваше си - днес ще се
почувствам отхвърлена, утре - предадена, вдруги ден няма да имам доверие в
никого, ще намразя и Манол и всичко около него. Връзката с Боб не прекъсна
изобщо със заминаването му, само му беше дала друг адрес за кореспонденция, не
искаше Манол да си измисля недействителни чувства между двамата, просто Боб
имаше невроятното предимство да е евреин в родината и - Германия. Каза и, че
отива да стажува в психиатричната клиника - "Но там лекуват, представи си сякаш
Фройд не е съществувал." Когато се раделяха на гарата, изведнъж нямаха на
разположение много думи от вълнение. "Това са имената и адресите на роднините

219
ми - подаде му тя сгънато листче. "При нужда ще бъде изядено ведно с
цианкалия." - усмивката му говореше, че е изключено нещо лошо да им се случи
тъкмо на тях. И в следващите месеци и години границите го пропускаха напред-
назад, релсите го довеждаха неизменно при нея, ту бе шегобиец, ту бе изпаднал
подозрителен тип, но най-вече бе "класическа фигура на съзаклятник" - закачаше го
тя, изобщо гледаха да си говорят врели-некипели, защото данните му бяха
неизменно на погребална агенция, към тях се прибавяха и сведенията за
психиатричните клиники, оборудвани предвидливо с пещи за справяне с
психическите болести. И във всеки един момент споменава името на кумира си -
секретаря на легацията на Царство България в Берлин още от 1838 година с леко
смешното име Смедовски/”смядовска луканка”/, който щял да се погриже за
роднините и, ако друг вече не се бил погрижил за тях. Тъкмо той щял да вдигне
бунта на робите, "Едно избухване във всичките лагери, овладяваме властта и виж
че тъкмо робите освободят Германия от демона, който я е яхнал., Спартак този път
ще има мощта да бъде победител". Но каквото и да си говорят, на върха на езика им
е онази Палестина, в която един прастар път пазеше стъпките им, а пясъците пеят
строфите на Давид, където още няма нищо, нито хотели, нито фабрики, нито
асфалт, само едни библейски селища, които няма нужда и да строят, те са вече
построени от хилядолетните ветрове, излизащи от ръцете на Бог. Не им е трудно да
я видят, но само когато са заедно, в същото време и на двамата сякаш им е ясно, че
не става дума за никакво влюбване помежду им, просто една мечта ги е овладяла до
побъркване.
Докато Боб бе още с нея, Манол имаше за какво да ревнува, тъй като Розарио и
Боб заедно с по-малкото му братче Пол правеха някакви посещения на един
адвокат, когото всички познаваха не от речите му в съдебната зала, а по чевствания
и юбилеи, Някои бяха обявили адвоката за светец и кристален патриот, други пък
казваха, че е смахнат с разсъждението “Да можеш да печелиш купища пари с ума
си, а да го използваш само за сказки, речи и просвета, това не е ли смахнатост”.
Пол, който изглеждаше, че е във възрастта на късите панталонки и на играта на
джамени, току-що бе завършил право в София и не бе на себе си от радост, че бе
приет за стажант от “господин пловдивска съвест господин Недко”.Тъй Пол стана
причина за щастливата им среща с Недко Каблешков, за която Розарио тепърва
щеше да му благодари.Пол си ги замъкна при титуляра си, за да срещнат “човека-
столетие”: “В главата му е всичко, което е минало през главата на България поне от
Априлското въстание до днес, значи правете си сметката.” Господин адвокатът
беше облечен много елегантно, добре оформената му брадичка стърчеше над
колосаната яка и небрежната му съпруга изглеждаше край него като някоя стара
леля или част от прислуга, размъкната и запусната. “С какво мога да съм ти
полезен, без да доскучеем на гостите ми? Защото ние разбира се, Пол, с тебе ще си
свършим работата за деня. Кое е най-важното за адвоката? Да усети първо
собствената си свобода преди да тръгне да защитава чуждата, да е извън всякакви
зависимости. Не можеш да защитаваш когото и да е, ако тебе те е страх. А що
колеги съм имал, на които никой, ама никой компромис не бе им чужд. Тъй като
сте евреи, навярно ще ви е интересно да научите нещо из битките за Еврейската
религиозна община.И каквото научите няма защо да го пазите в тайна, всичко това
е минало, колко отдавнашно минало.” Дори в приятелския му тон имаше нещо

220
официално, което ги държеше на дистанция, извини се за момент и когато се върна,
тънките му дълги като на момче ръце бяха обгърнали едни папки, които явно бяха
извадени от някакъв дълбок сейф, в който престояваха досущ като вино в мазе. “!
927-а година, Обвинителен акт по сл.д. 68/27 при Окръжния съд в Пловдив,
държавата обвинява Пловдивската еврейска община, че събира принудително във
формата на данък суми от членовете си за фонд “Керен Айесед”. А какво е фонд
“Керен Айесед” – той е образуван от пловдивските евреи-ционисти по подобие на
сънародниците си от други страни за съграждане на Палестина. “Целта- благородна
и патриотична – затрогва” казва обвинителния акт, но сумите не са давани
доброволно, а събирани под формата на налог-араха. И как се стигнало до делото?
Починал един член на Еврейската община, Бело му е фамилията, като близките му
поискали от общината кола и свещеник за починалия, общината отказала, докато не
си изплатят араха, те отказали, жалвали се на губернатора, той се намесил за кола и
свещеник, кола най-сетне им пратили, но не и свещеник, а това противоречи на
религиозните им правила. Но както и да е, стига се до дело, наеха ме за адвокат, но
за да изясня какво становище да взема, поисках мнение от светилата. Ето тука
писмената Консултация на д-р Фаденхехт и на Венелин Ганев. И единият, и
другият казват – има право общината да събира вноски за този фонд за поддържане
на еврейското население в Ерец Исраел и събирането не е налагане на данък.
“Еврейските общини са като религиозни корпорации сочи д-р Фаденхехт,
съставени от принадлежащи към израелското вероизповедание граждани-глави на
семейства, трябва да се считат за частно правни корпорации с правна личност. И
нещо особено интересно – колко велика ни е Източно-Румелийската конституция,
как добре е решен и проблема с малцинствата, слушайте, слушайте какво
постановява чл. 335 на Органическия устав на Източна Румелия: “на религиозните
общества, доколкото съществуват законно в Източна Румелия, пазят им се правата,
волностите и свободностите, които те са имали преди войната, пазят им се и
движимите и недвижимите имоти.” Видимо доволен господинът придърпва
пешовете на сакото си – “Волностите и свободностите”, колко хубаво е казано, а, за
жалост няма го вече този български в законите. А и чл. 54 от Нъойския договор
признава правото на малцинствата на свое автономно вътрешно управление. Затова
д-р Фаденхехт и Венелин Ганев считат, че общината има право да определя вноски
на своите граждани. Този член на Нъойския договор трябваше да се спазва обаче и
за нашите малцинства у съседите, дето се правеха през цялото време, че той не
съществува. Много интересено е становището на В.Ганев, че ‘Понятието етническо
малцинство от политическо до неотдавна се е превърнало в юридическо с
последните мирни договори.” И от този момент нататък се разгаря такава полемика
между стажанта и адвоката, че другите двама от компанията се забалвяват с
разглеждане на стари снимки, които се оказват в една от папките, случайно омесена
с правните, изрезки и картички с хора с потури, събрани на градската гара –
годината е 1912, коли, теглени от биволи по някакви планини – 1915. Накрая чуват
изненадани последните думи на Недко Каблешков: “Защо не се осъществи този
план на д-р Голдман, председателя на Управителния съвет на еврейския световен
конгрес за евакуиране на 400000 евреи, а защо не и много повече, дори беше
определено колко ще приеме САЩ, колко Палестина, английските колонии, Южна
Америка.”Адвокатът пое дъх и потъна в креслото си, с две ръце подпря челото си:

221
“С кое друго да наченем, за да не си дърдорим глупости, а важни неща, ами да
речем как се осъжда държава, ами да, ето – пръстите в папките, някои от тях
толкова вехти, че се вдигаше прах като дим. – Ето, най-дългото дело на България
до момента. Тридесет години, да, добре чухте, тридесет години ни трябваше с
моите клиенти и с другия им адвокат Фаденхехт да осъдим държавата за незаконно
присвоени гори в Рилската планина. Така-а, протестът против Дирекцията на
земеделието, търговията и общите сгради до Върховното Административно
съдилище на Източна Румелия е подаден на 19ти 02.1881 год., а делото е решено на
12.01.1914 год., Източна Румелия отдавна я няма, ама държавата е тук, слава Богу,
и трябва да отговаря за горите, на които е турнала ръка. Големи обезщетения
получиха, спомням си, за отсечени дървета и за пропусната паша, взеха си ги и да
сторят и малък хаир с това не помислиха. Не всички правят така обаче, ето ти
делото от 1911 г.на Католическата митрополия в Константинопол, ето ги
благословиите на архиепископ Михаил Д.Миров като спечелихме делото, няма да
ви ги чета, само че дру-у-го ще прочетем, чуйте, първо е благословията му за мене
и сетне казва от спечелената сума задръж колкото искаш, а остатъка проводи, да го
дам за издръжка на 7 момчета-сирачета в различни училища в Константинопол, т.е.
какво прави със спечеленото – дава го за добра цел. А,тук нещо абсолютно
абсурдно, доказателство, че от съда всеки може да си иска щяло и нещяло, за
искането ще съдим по Възражението на Пловдивската Митрополия, лично
подписано от митрополит Максим, ех, какъв българин беше, светла му памет, до
Гръцко-българската Емиграционна Подкомисия в България, 13. 05.1927. Става
дума за изселническата спогодба с Гърция, изселниците имаха право да искат
“ликвидиране на имотите им” в страната, от която се изселват. И един
Диамандопулу от Солун, дето нито е изселник, нито пък кандидат-изселник, нито е
живял някога тук, нито е имал имот, иска, чуйте сега какво иска – да бъдат
ликвидирани имоти на Гръцката църковна община като Бачковския манастир,
църквите “Света Петка/Парашкева”, “Света Марина”, манастира “Свети Георгий “
при Белащица, имоти принадлежащи на манастира “Свети Врач” в Куклен. И какво
прави митрополит Максим – събира данни, ама от прецизно по-прецизно – тази
църква е строена примерно още преди падането под турско във Второто българско
царство, тази пък с усилията на цялото българско население през турско, а Уставът
на Бачковския манастир дори не позволява наличието на гръцки монаси в него. Аз
пък добавям - Гръцката община тя не съществува вече от 1906, така че не може
господинът да и е пълномощник, чл. 17 от Правилника наистина гласи: “Кандидат-
емигрант има право да иска ликвидиране на имотите си”, в случая обаче няма
кандидат-емигрант и няма имоти от естество да бъдат ликвидирани, помогнах аз да
се намерят свидетели да се установи от кого са строени по-новите, ставаше въпрос
и за църквите в Т.Пазарджик “Св.Богородица” и “Св.Преображение” заедно със
звънарницата и училища. А, пък за училищата какво излезе – едното строено от
енорашите в Т.Пазарджик, другото – със средства на д-р Лонг след въстанието на
българите 1876 год. За нуждите на българите. И друго се установи – в града няма
изселници в Гърция, а само 3 семейства изселници в Пловдив, тях ли да
обезщетяваме.”
Стажантът Пол потриваше буквално ръце от радост на какъв учител в
юриспруденцията е попаднал и жадно насочи разговора към Търговското право,

222
мечтата му за поприще, от баща си, който бе фалирвал не един, а няколко пъти,
знаеше, че доживотната ти работа може да бъде изравнена със земята само с един
несполучлив процес, воден от един чурук адвокат. Адвокатът имаше какво да му
предложи и в тази насока, например да вземем този Помирителен запис между
Марко Израил и сие и братя Щернберг, банкери от Пловдив, с който се съгласяват
да предоставят на един помирителен съд от 3 ма души разрешението на споровете
помежду им.” И се зарежда някакъв страховити за несвикналите уши на гостите му,
изключая стажанта му, бордера, преки задължения на полици, джиросване, валидно
дължими... “
Младокът очевидно се напрягаше да разбере всичко, страхуваше се да пита да не го
вземат за невеж, а бузите му горяха, явно се виждаше вече юрисконсулт на само на
една фирма като Недко Каблешков, а на де-що имаше едри тютюнотърговци, че и
банкери. Патронът му обаче точно в този момент го поля със студена вода: “Моето
момче, от честно адвокатстване богат не се става. Аз например сега съм само
юрисконсулт при фирмата на Д.и К. Турдоглу и мога да ти кажа какво делим със
сина ми Личо, тоже юрист – една заплата от 7000 лева, другото ми е обществена
дейност, като Председател на Ефорията на Дома на благотворителността и
народното здраве Д.П.Кудоглу, а по-рано и на Върховния комитет на
благотворителността стотинка не съм взел, а адвокатството изхабява нервите и
трови душата. Затова сега ще подаря един декар от гората, дето сам я посадих в
Бойково, на Пловдивската адвокатска колегия – да си построят почивен дом и да се
възстановяват там от умствените напрежения при изпълнение на професионалния
си дълг. По един декар ще има и за съдиите и съдебните служители, както и за
инженерите и архитектите. Аз считам, че трябва всички да се грижим за
творителите на здрави основи на държавата – интелигентите. Е, нищо не е това,
капка в море, в сравнение с дареното от Димитър Кудев, иженарицаем Кудоглу, но
пък той имаше милиони още на твоята възраст, Пол. Историята му е толкова
удивителна като на Христо Данов, на който също бях юридически консултант, и
двамата почват съвсем от нищото, и двамата сираци, и двамата правят небивали
състояния само от ума в главата си, и двамата на няколко пъти са на ръба на
фалита. От двамата по-високото образование има Димитър Кудоглу от село Малко
Габрово, Ксантийско – френския колеж “Св.Йосиф” в Цариград. Като умира баща
му, връща се в родното място да поеме той грижата за издръжката си, милионите ги
прави от тютюна за 3-4 години, представяте ли си я вие тази работа, а отгоре му
награчени турци, гърци, как ще оставят една гладна въшка –българин да излезе
начело. Да ама парите вече са отишли при презираната от тях “гладна въшка” и
става така, че те трябва да и се молят и от нея да просят. “Що да просим, що да не
го убием”, и едните, и другите по различни пътища стигнали до един и същи извод.
Добре ама вместо да му извадят очи, му изписали вежди. Разбрал той, че мирлик
нито за търговията му ще има, нито за него самия, грабнал си милиончетата, те
лесно се носят от страна в страна и хайде в Дрезден. Та значи ако не са били
толкова зли гонителите му, та да е принуден да емигрира, той нямаше да успее да
изгради и световната империя на фирмата си. И офисът му в Дрезден става нещо
като финансово министерство на село Малко Габрово, Ксантийско. Хвърчат
паричките му, междувременно удвоени, че и удоесеторени към родното място,
цариците-парички се разпореждат по царски, родната му къща е преустроена от

223
основи, в нея ще се помещава вече училището, за да се пръкнат нови милионери от
селото, назначава лекарка и аптекарка Кудоглувото финансово министерство да
лекуват безплатно, те са на заплата при него. Но златната роля на паричките му
още предстояла. През 1913 Малко Габрово пламва от огъня, който са му стъкнали
гръцките андарти, не е само Кукуш, населението цялото – бух в България, и парите
му, слава Богу, пак достигат бежанците, пари за първа помощ, за хляб и за дрехи, а
сетне обаче за тухли, талпи и керемиди, на едно място им вдигна новото Малко
Габрово, всичко до стотинка от него. А колкото повече дарява, толкова повече
парите се множат, та има за приюти, трапезарии за бедни деца, за манастири в
Пловдив, София и Ксанти, говорим наистина за милиони.
Чакай, да се запра, млади господине, ние с Вас май прекалихме с търпението на
Вашите придружители, само доброто им възпитание очевидно ги предпазва от
дрямка. Но за тях съм приготвил нещо пикантно – делото по убийството на Ана
Симон, “певачката”, както я наричаше убиецът и ротмистър Бойчев, а аз трябваше
непрекъснато да го коригирам – “певицата”, да. Тя пееше в шантан, но това не
можеше да омаловажи факта на убийството и. Друг нагъл млад мъж като него не
съм срещал, очаквах в ареста да видя един покрусен от мъка арестантин, а ме
пресрещнаха щръкналите самоуверено мустаки на един високомерен приближен на
княза, който очевидно разчиташе на него. И мене взе да ме лъжи с алиби, а аз му
казвам “Господине, вие с алиби не можете обори казаното в писмото до хубавата
Ана, певицата, подчертавам певицата, и до нейните родители.” Един от най-
добрите съдии, Георги Груев го гледа, този и други три-четири процеса най-ярко
доказват, че в България има правосъдие. А, сетих се, много смешно беше и делото
срещу Директора на Девическата гимназия, който бе взел от училищната каса бая
пари, ама каква била работата, той ходел в Гражданския клуб и там захванал да
играе на хазарт, ако не със съдиите, които го съдеха, то поне с приятелите им пред
техните погледи, понеже те всичките до един са членове на Гражданския клуб.
Играел клетникът и все го обирали като аджамия, и като загубел отскачал до
Гимназията, а цялата компания го чакала да се върне с крадените пари, за да
продължат играта. И аз поех да го защитавам, ама той беше тъкмо
противоположното на ротмистър Бойчев, невралгии, неврастении, поболя се от
съвестта си, страх ме беше да не си разбие главата о каменния зид. И какво казвам
на съдиите: “ В закона е казано, че хазартната игра се преследва от закона, а никой
не преследва в тази страна играчите, може би само хамалите и ваксаджийчетата,
дето хвърлят зар за някоя угарка. Стефанов, тъй му бе името, се е заразил с хазарта,
ама не къде да е, а в Гражданския клуб, дето кракът на простосмъртен няма достъп,
дето прекарват свободното си време в приятни разговори и развлечения почти
всички интелигентни и почтени граждани – търговци, индустриалци, съдии, висши
чиновници. Ако властите действително преследваха този порок, ако те самите не
покровителстваха заведението, където се е заразил Стефанов, нямаше днес да е на
подсъдимата скамейка. “Вие, господа съдии, - рекох им го - знаете добре где и как
подсъдимият е прахосвал поверените му суми. Вие всички сте очевидци и
свидетели на неговото опропастяване.” Делото се гледа пред Пловдивския
Апелативен съд през април 1896 г., лаская се да мисля и че заради моята пледоария
го осъдиха само на 3 месеца и половина затвор, от които му приспаднаха тия от 2
месеца в ареста.Абе, тъй е тя, пазя тайните на половин град, а впредвид възрастта

224
ми, броят на тези тайни е твърде голям. За адвоката най-важното е да не допусне
подкупване, а то може да стане по много начини, не са само парите. Най-често те
подкупват чрез връзки, дето ще ти донесат нови клиенти и нови пари. Аз вече на
един митинг срещу тиранлъка на Стамболийски съм давал този пример - Хариалус,
управител на Македония, ограбил населението и избягал от Ал. Македонски в
Атина да се радва на богатствата си. Подарил на Демонстен една скъпоценна ваза,
подкупил го с нея. В Народното събрание, когато Демонстен трябвало да говори
във връзка с престъпленията му, същият дошъл с превързана шия и отказал да
говори, че му се е схванал гласа. Някой бил узнал за подкупа и извикал: “Нека
вазата да говори!” Та адвокатът трябва много да се пази от туй да говори не той, а
парите дето са му напъхали в ръцете.”
След това посещение Розарио бе много учудена от себе си – тя идваше при
адвоката пак и пак и сякаш намери при него къс от онази атмосфера на еврейски
търсения, която обграждаше бедната и майка. Къде другаде можеше да узнае какво
е говорил на сказката си Алберт А.Романо в Пловдив и за Комитета “Про-
Палестина”, образуван в Париж под председателството на Думерг, председател на
Френската Република, с членове де Моизи, бивш Министър на просветата, Годар,
депутат на френската камара, Блум, виден социалистически лидер, или за другия,
пак “Про--Палестина” в Германия под председателството на Барон фон Бернсдорф,
бивш пълномощен министър на Германия във Вашингтон. Ото Браун Пруски,
Лъобе, Председател на германския Райхстаг, Херман Мюлер, бивш Райхсканцлер,
Фрайхер фон Рихтхофен, началник отделение в германското външно министерство,
професор Айнщайн. “Разбираш ли, моето момиче, подкрепата изобщо не бе само от
еврейската диаспора, а от цялата западна политическа класа, включая немската
преди крачето на Хитлер да стъпи в Райхстага. Идеята бе да се създаде едно
гарантирано от публичното право убежище за еврейския народ, срещу което обаче
мигновенно заработиха коминтерновците.”
Слуша го Розарио, а срещу и образът на майка и, майчицата която от детските и
години и казваше: “Ако ти си на този свят, то е за да осъществиш мисията за
създаване на еврейска държава, все някога ще достигнеш Обещаната земя, зная го,
знаех го още с утробата си, когато те износвах.”
Възрастният господин на свой ред я разпитваше за активността на еврейската жена
в Германия преди кристалните нощи, той намираше активностите на ВИЦО –
женската еврейска организация за много положителни. При него можеше да чете
стари броеве на вестник “Ашофар” под непрекъснатия коментар на адвоката – за
страха и куража, за славата на тези, преборили беднотията, ама не за себе си, а за
другите , той и не подозираше в каква съвсем несвойствена за хладнокръвния и
характер треска я хвърляха редовете от някогашните вестници:”Берлин, 26 ноември
1931 – Уморяване на евреите от глад./”Хо, колко скромно, де да беше само това!”/ –
Открити планове за преврат на Националсоциалистическата германска
работническа партия. Започнал е Върховният държавен прокурор следствие против
съучастниците и членовете на новоизбрания Хесенски Ландтаг. Обиски в
Дармщадт във връзка с подготовката на държавен преврат в централното
управление на Националсоциалистическата партия в Хесен. Подготовка за
диктатура.” Къде беше тя тогава, какво си мислеше, какво си мечтаеше, а ето,
“Среща на членове на Берит Аолим в Касел”, а там беше и тя, организация на

225
младежи, готвещи се за емиграция в Палестина, тя не се готвеше тогава още за
никъде, но имаше приятелки и най-вече братовчеди, които бяха пощурели по
идеята, някои бяха се поселили нарочно да живеят на село, само и само да се
подготявят за земеделския труд в Бет Ханаан.

Редом с Манол и пациентките Розарио си имаше приятелките, най-първа в

тефтерчето и беше възрастната руска графиня, далечна роднина на онази княжна,
станала след революцията монахиня и хвърлена в една дупка с умрели и живи
кучета. Мълчеше Розарио и слушаше с четири уши , дано се размотаят разказите на
графинята-беглец и да бъдат най-сетне раздяла с нейните си мръсни, тъпи, жестоки
истории за революцията, когато спяла , облечена в дрипите на просякиня, под
мостовете, изнасилвана от който мине. “Но, изплъзнах ли им се, като риба им се
хлъзнах през ръцете и ето ме в България, и вместо бесилка – люлка, родих си
детето на онези изнасилвачи, та може да се каже, че имам кръвна връзка вече с
болшевизма. А докато бях перачка, готвачка, гладачка , винаги афиширах целта си
- повечко хора да понаучих на стиховете на Лермонтов и Пушкин . Това ми бе
отплатата, към тази мъничка страна, дето има място не само в земята си, но и в
сърцето си за всички от нас. Русия безкрайна, ама тя приютява в себе си само със
заробване, колкото е необятна, толкова необятно количество народ е прокудила, а
тук, що свят се е стекъл, заплашените с робство дирят спасение при току-що
измъкналите се от робство. Моят блян е вече тази страна и никоя друга." Рускинята
напомня на ескиз на Енгър, старателно подредени къдрици, дантела по деколтето,
стегнат корсаж, само дето обстановката и наоколо хич не е енгърска – дървено
корито на земята под чешмата без мивка, бяла олющена кухненска маса и един
недодялан голям бюфет, който и служи и за гардероб, и за кухненско шкафче за
съдовете, доколкото ги има.
От другите и приятелки едната е също докторка с голяма бенка "над бленуващите
устни", както се шегуваше и с усмивка, вечна усмивка за онези, които
продължаваха да умират в ръцете и -- да не усетят умирането, "Няма ли един ден да
се събудя и те вече да не умират, един ден, в който смъртта ще бъде отменена, поне
един ден?" - питаше и умоляваше едновременно, тя няма да напусне своите болни,
няма да напусне Раковото отделение в болницата, но няма да изпусне и чашата с
ракия в ръката си. Заради тази чаша нерядко я виждаха в синини, а тя обясняваше
все за някаква проклета стълба вкъщи, която е непредсказуема, та се люлее и тя все
пада от нея. Другата и приятелка е дъщеря на генерал, голям шеф, къщата им се
пази от стражари, с файтон го вземат, с файтон го връщат баща и, тя има грамадно,
двуметрово Афродитено тяло, увенчано от две искрящи зелени очи като с лавър, тя
сама подхранва градските слухове за лекомислието и, ако и вярваше човек на
приказките, трябваше да приеме, че тя е любовница едновременно на френския
консул, на един преподавател във Френския колеж и на един незаконен син на
Фердинанд, а всъщност главата и бе така завъртяна от едно ремсистче, че сякаш
хич я нямаше.Aтентатите срещу баща и следваха един след друг, въпреки
стражарите и файтоните, но тя така им бе свикнала, че говореше за тях като баща
си: "Така е при военните, всичко си дал на царщината, първо главата си заложил,
по-добре е на царя ли беше да направят атентат или на някакъв си военен, разбира
се, че на военния." Нищо, че военният беше татко и. Тя продаде един по един

226
пръстените си да храни ремсистчето, изгонено отдавна от всички училища на
царството, водеше го по бирарии и кафенета, за да слуша беседите му срещу
буржоазния начин на живот, все го ожалваше - "Такъв крехък, беззащитен", а не се
питаше това, което брат и все питаше - дали зад кулисите на атентатите не стоеше и
нейното ремсистче, дали пък не даваше зоб на Троянския кон. Ремсистчето така
дъвчеше и предъвкваше генерала, че тя не можеше да различи кое е истината, той
изникваше пред нея - герой на някаква черна история, взе да отбягва баща си, не
можеше да го пита кръволок ли е, нито пък да го упрекне за неща, които не знаеше
дали е извършил.
С тези приятелки Розарио е неразделна, заедно си правят кола маските, та
умирисват на колофон махалата, заедно се мъкнеха на нескончаеми разходки под
белите като обелени платани по Руски или по пътеките на Бунарджика, покрай
рибешките люспи на бръшляна, превзел дърветата и зелените площи, в които
тревата под него не никнеше. Понякога в разходките си вземаха да го разведрят
едно тъничко прозрачно русо момиче на едни едри тютюнотърговци, то се
поклащаше лекичко като овчарска торбичка сред тревите - това е верно, това - не,
то беше съвестта им, но бе така нещастно влюбено, че се страхуваха за него и
специалистката по женски въпроси Розарио нищо не можеше да промени, не
можеха да го измъкнат от дупката на хлътването нито театрите с витиевития
Кръстю Сарафов и Надя Илкова, нито джаза в "Молле".
Розарио има пациентки от цялата околия, но и от цялата страна, между тях е едно
момиче с красиви ренесансови черти, което докосва едва-едва пробудените
майчини струни у лекарката, трогателно с момичешката си обърканост. Беше и го
пратил един познат гинеколог от София. Розарио прегледа момичето много
внимателно като през цялото време се стараеше да не измачка невероятната рокля
на пациентката с плисирана платка отпред, обточена с бродирани с бяла коприна
цветчетата, тази бяла бродерия върху нежното фру-фру създаваше илюзията за
току-що покапал пролетен цвят. Вътре в роклята беше пъхната една перлена плът,
която Розарио много внимателно разтваряше, мислейки си за истинска раковина.
Момичето нямаше никакви причини за нарушаване на месечния цикъл, точно и
това му каза твърдо и убедено, прекъсвайки обърканите и обяснения, че като ли че
едната и гърда била по-плътна. "Нищо ви няма, вижте как зърната са еднакви, няма
хлътване. Бих могла да ви дам билки, от които менструацията веднага ще дойде, но
вие по-скоро се нуждаете от билка за успокоение. Притеснението може да доведе
до истинска болест, не забравяйте." Момичето причесваше бухналата си до
раменете коса, когато рязко се обърна към нея, лекарката, която, кой знае защо я
изкарваше луда. "Притеснения? Та аз съм много щастлив човек." "Всяка жена има
право да е щастлива, дай боже щастие всекиму, но все пак помислете върху това,
което Ви казва собственото тяло." "Да, разбира се" - се отрони с такава плахост от
полуотворените и издути устнички, че младата дама изведнъж стана послушно
момиче. "Почакайте ме, ако искате на коридора, скоро е обяд, каня ви да изядем
една баница със спанак в турската сладкарница." Момичето я гледаше с благодарни
очи, че го е отличила от другите. След следващите прегледи вървяха по средата на
Главната, хванати под ръка, в момичето имаше едно едва доловимо напрежение,
което Розарио не знаеше откъде идва. "Прескъпа Лили - говореше и през
следващите срещи Розарио това, което завоалирано и бе казала още при първия

227
преглед . - Гинекологичните проблеми идват по-скоро от нередовен сексуален
живот, отколкото от редовен. Много от изучените българки не искат да разберат, че
това са органи като всички и трябва да се използват по предназначение."
Момичето не знаеше доколко бе известна с "цапнатата си уста" Розарио, то беше от
много известна стара фамилия, имаше действително храбростта на роднината си
Коста Паница, чиято гибел половин век след нея сякаш още изживяваше, и
фантазията на онзи вагабонтин, другия и роднина Тодор Паница. Имаше някакви
хормонални нарушения, които Розарио оправяше много лесно с билки - "Нищо ти
няма - наблягаше на нищото Розарио, защото знаеше случаи, в които жени оставаха
безплодни само от внушение. - При страстни жени това често се случва. - Смехът и
бе гърлест, а черните вежди се вдигаха към виолетовата и шапка. - Значи
проблемът е да намериш мъж поне толкова страстен като тебе." Сега и двете
демонстрираха несекващото си добро разположение на духа така, че минувачите се
поспираха, явно и на тях им се щеше да се посмеят така." Я дай ми ръката си - бе
поела мъничкото листенце на дланта и лекарката в своята - О, виж само за какъв
щастлив секс си предопределена, но нали знаеш, предопределеното е какво ти е
дадено, а другото е това, което ти ще направиш от даденото.” Лили се подсмихваше
и с интерес разглеждаше тази жена, която наистина бе чужденка за българското
патриархално разбиране за мъжа и жената. "Значи и вие ме карате да се оженя като
всички тези роднини, за които женитбата е истинският акт за осъществяване на
жената?” "Да съм ви споменала нещо за женитба? - Острите гърди на Розарио се
вдигнаха за въздишка - Това българско пуританско възпитание създава повече
проблеми, отколкото решава, сякаш съм още във викторианска Англия, където са
готови да горят на клада тези, дръзнали да кажат нещо за отношенията на мъжа и
жената по същество."
Ходеха да пазаруват заедно, от огледалата ги гледаха едни млади същества, далеч
от нужда и страх, със зареяни погледи, надпреварваха се по женска суетност,
търсеха светли десени за летния си загар, спираха се пред булчените рокли и
язвително коментираха тюлената натруфеност, "Аз пък ще се оженя по нощница" -
кискаше се Лили пред цветните кичозни снимки на булки, "Аз следващите пъти - в
родопска носия, една баба ми я подари, но трябва да отслабна поне двойно, за да се
пъхна в нея - запазва сериозност Розарио, - къде по света има такава сърмена
бродерия. Всъщност, знаеш ли, аз съм в България благодарение на бродерията." -
И и споделяше за госпожа Тодорова. "Наистина ли, та моят чеиз целият е изработен
от нея, лежи си в гардероба и чака да престана да се мотам" - радва се Лили да
открие още нещо общо помежду им. " И все пак не разбирам, как може да
изоставиш Германия заради това тук, та онова е Европа, изобилие, култура, блясък,
ние все пак сме само Балкани, които светът рядко разбира." "Там сега не е място за
живеене, поне за хора като мене. Блясъкът понякога е блясък от огнъовете на ада. "
Лаконична беше Розарио, оставяйки Лиляна заинтригувано да гадае.
Улицата вървеше все така направо и Розарио я запознаваше един по един с
местните забележителности, които до един им бяха семейни приятели с Манол. Ту
някой адвокат, пъхнал небрежно папката под мишница - "Папката е по-скоро за
камуфлаж, не е тръгнал на лов за клиенти, бъди сигурна, а за хубави жени, виж
очите му накъде шарят, добре че баща му го издържа.", ту някой собственик на
фабричка - "Този прави бодлива вода, това ако не е печеливш бизнес, бежанец е, но

228
има нюх на вълк, почна с боза, видя че с албанците не може да се конкурира и го
обърна на лимонада, а тя какво иска - боя и вода.", ту известен лекар от Дома на
Кудоглу - "Това е най-добрият диагностик, лекар по гръдни болести, завършил е в
Швейцария на издръжка на Кудоглу, "Още по блясъка на очите на пациента, казва,
познавам в кой стадий на болестта е." И по-пикантни тайни на града имаше
Розарио за споделяне: "Не се, не се заглеждай, не само твоят поглед придружава
господина в разходката му, беше болен от "срамна болест", не се кокори, лекарите
от Кудоглу го оправиха, напълно е фалирал, след като продаде къщата си, за да
участва в Гражданската война в Испания, затова го лекуват безплатно като бедняк,
само това костюмче на телесата му е негово, добре че има богати жени да го
издържат. Тази сграда е на Гребенаров, Кудоглу и Станев, роднини са, по-долу ще
ти покажа и другите им сгради по Главната." И двете продължаваха вихрения си
вървеж сред полюшващи се шапки и селски забрадки, градът бе особено
живописен, защото смесваше сякаш картина на Мърквичка с картина на Стефан
Иванов, Главната улица, измината докрай, неизменно ги довеждаше до "бялата
ладия" на Велевия дом, така знаеха всички триетажната им къща с нещо испанско в
прозорците и балконите, и те бяха приемани подобаващо от Мария, Лина и
Мариола, когато не беше в чужбина, а това бе мечта на поне половината град - да
проникне в тази първа от най-първите къщи.
Лиляна Паница влиза в кръга на "житейските и сподвижници", мълком я
придружава, когато е в града, по пътеките на нейната съдба, Розарио е почти като
пловдивски ежедневник, в който може да се прочете всичко за града. "Розарио, кога
ще дойде приятелката ти отново?" - пита един или друг от мъжете в компанията,
това че не са пуритани, трябва и на нея да е станало ясно, Асен и той проявява
интерес, но за ден два, сетне забравя за нея или просто забравя да пита. Един от
адвокатите, човек почти без клиентела, но с голямо великодушие ги водеше на
екскурзии - "Една вечност да сме заедно, стига ни, останалото все някак ще го
преживеем. От баирите всеки може да черпи утеха, най-хубавите неща са без пари."
По някакви си свои планинарски съображения той гледаше да ги замъкне на най-
трудния връх в най-лошото време, "Нека се почувствате победители" - смееше се
доволно, когато избухваше неизбежния бунт срещу екскурзиите, тъй прилични на
изтезания. Но завинаги оставаха свързани сенките им, люляни от вятъра, докато
щурмуваха всред дъжда от гръмотевици Юмрукчал или се издигаха и пропадаха по
морените нейде без пътека към Седемте езера.Търговецът на южни плодове пък ги
засипваше с потрокали и кокосови орехи - "Само далеч от самотните нощи." Беше
толкова богат, че човек можеше да си помисли - той може да има всяка жена.
Вместо това се моташе безприютен в собствения си град, който няколко поколения
негови роднини бяха градили и беше далеч по-неуверен в него от който и да е
селянин, току-що дошъл с дисагите от село. Момчето с козята длъгнеста глава
никой не закачаше - "Геният се нуждае от самота, шт,шт!" Геният пишеше някакви
стихове като капчук - кап, кап, и смяташе всичко друго за излишно. Започваше да
ги рецитира само след уиски, много придирчива бе музата му, в останалото време
имаше вид на човек, извършил през нощта престъпление и очакващ страховитото
си наказание. Един от военните в компанията не скриваше подозрението си, че чрез
тези рецитации самата Инквизиция се саморазправя с тях, дотолкова поетична
душа носеше господин офицерът, наричан от всички в компанията “Недостъпния”,

229
недостъпността му граничеше с презрение към околните, ама нейсе, иначе беше с
много красива муцунка и с изрядна опъната на изправените му рамене униформа.
Имаше и един производител на всичко, щом фабриката му за мебели фалирваше,
той отваряше примерно хотел, а сетне ставаше търговец на кожи, и тези негови
предприятия, колкото по-мизерни ставаха, толкова по-гръмко-патриотични имена
носеха - от "Бяло море" до "Крум Страшний". Вестникарят пък се усещаше като
номад с млада сила, който всеки ден се хвърля във вихъра на боя, той зовеше
народа си смел, величав и правеше всичко, за да го убеди да върши доброто за себе
си, стига все добро за другите. Най-желаният ерген на града се помотаваше
помежду им с тенисракета или цигулка в калъф, никой комай не го бе видял да
играе тенис или да свири на цигулка, но той бе зачислен от общественото мнение
към пловдивския "бел-епок", лекомислието му се конкурираше само с
лекомислието на майка му, хубава госпожа, която ден преди погребението на
съпруга си, също търговец на тютюн, беше "разпуснала" групата момичета,
грижещи се за украсата на ковчега с карамфили - "Хайде, момичета, стига толкова,
сега отивам на фризъор, утре е важен ден, трябва да сме хубави."
И както изглеждаше, че Розарио си бе присвоила Асен за всичките му земни дни,
ето че тичането му и дебненето започна отново след друга жена, чиито нежен образ
в миг разруши демоничността на Розарио, на жената-вамп, едно скромно и тихо
момиченце, което обвързваше с копринени нишки, без другите дори да забележат,
едно дълго възпитавано момиченце в традициите на Найден Геровия род, учено че
следването на дълга е най-висшата свобода, едно момиче почти в училищна
възраст. Нещастието бе там, че и то попадна в ръцете на негов приятел, един от
най-верните, които бе имал, подвижният и бързорек Стоян, членът на всевъзможни
патриотични организации, с който не можеше да минеш по улица, ако не се
здрависа с половиния град, Стоян Пешев, който се зачервяваше от гняв, когато го
питаха защо не си е довел някоя белгийка от Гант, където беше следвал, както брат
му Тончо - Хедвига от Брауншвайг - "Чужденка ли, да слушам от нея като от
Хедвига, непрекъснато – “у нас това така се готви, а това така се прави", искам си
българка да знам, че съм си у дома".
Заедно бяха във влака, когато Асен загуби битката за момичето преди още да я е
започнал. Стоян се връщаше от командировка, Асен беше ходил по делата на
фирмата, двaмата едновременно съзряха на гара Сливен момичето, в което всичко
беше някак бистро, самото то бе като тънкото копие на кокичето, току-що пробило
снега, неразтворило още самолетчето на главичката си, розовината по кожата и
напомняше за розовеенето на снега в планината по залез, една такава захарен загар
на снега, две дечица на перона плачеха за добрата им леля ,за феята от разходките
и игрите им и почти агресивно се хвърляха в обятията и, мъжете начаса бяха
поразени от майчинското струене на момичето и от просветването и като светулка
из въздуха, който бе украсила. “Тя сто на сто има повече поклонници от
поклонниците в Мека. – повдигаше се на пръсти Стоян по-добре да я зърне и
едновременно го предупреди – Хич не си прави устата за нея, кой знае какви
урагани привлича тази мила главица, аз ще я пазя.” "Ама нали пак ще дойда?" –
извика тя към децата, появила се вече на прозореца на влака в съседното купе,
усмивката и бе и тя като нея тиха и свежа, тя цялата поривисто се бе облегнала
напред, за да е с питомниците си и в момента на заминаването, гласът и бе по-

230
скоро нисък, разлят, сякаш шепнещ, тя беше в съседното купе, на прозореца в
буклите до раменете и следобедното слънце изписваше златиста аура, а очите и
бяха трепетно зелени и звънки, “Като звънчета на коледно дърво, по тях съзираш
росата и небето в нея” – помисли си Асен, но някак гузно, понеже вече му бяха
забранили да мисли за нея. И двамата впериха в нея едновременно гладни очи ,
Асен разбира се, веднага го сви стомаха, така ставаше като се развълнува, ама
вълнението трябва да е прекалено голямо, знаеше че начаса трябва да вземе
решение, а той мразеше да взема решения и още повече мразеше да взема
инициативата, каква беше тази глупост - мъжът трябва да взема инициативата,
каква инициатива да подемеш, когато изведнъж от прилив на чувства едва дишаш и
на всичкото отгоре стомахът така те свива, че никаква тоалетна не може да ти
помогне. "Ако е сама, влюбвам се в нея и я накарвам и тя веднага да се влюби в
мене - изрече изненадващо като под хипноза Стоян, - ако е женена, ще я разведа,
виж, обаче ако има деца - не, това - не!"Естествено взеха си куфарчетата със Стоян
и се пренесоха в съседното купе, все едно сега са се качили на влака, подобна
дързост не подобаваше на характера на Асен, който според брат му Йордан бе
характерен с безхарактерността си, още повече че момичето беше заобиколено от
две възрастни жени, стражите на прага и, които кой знае какво щяха да си
помислят. До Пловдив приятелят му успя да си разкаже биографията , при него
тайна нямаше, ако те харесва, ще ти изкаже и майчиното мляко - колко е внимавал
при следването си в Гант/педантично уточни - между 28ма до 33 година/ да не се
обвърже с някоя чужденка като големият си брат Тончо в Брауншвайг, и колко
чертежи е изчертал на състуденти, за да изкара някоя пара, "Нали съм възпитаник
на Морското училище, разбирам от чертежи". Брат му Тончо имал военно
образование, но след преживяното във войните, заявил на баща им Йосиф Пешев,
"Ако трябва, ще работя и ще уча, но искам друга професия, не ставам за война и
кръв". Как съдбата го оставила на произвола си, когато баща му починал насред
следването и колко трудни дни преодолял, но сега пък работата му в Министерство
на търговията напълно го удовлетворявала, била свързана с инспекции на
текстилните фабрики в Сливен, Габрово, че и Бургас. Стоян свари да сподели дори
разочарованието си от женския пол - "Жената до мене успя почти да ме накара да
загубя вяра в любовта, струва ми се , че е справедливо да знаете" , при което
високите вежди на момичето се вдигнаха още по-високо, все едно "Защо ли пък ми
трябва да знам?" И пак не проговори, ей тъй мълчеше си сякаш не забелязваше
въодушевлението му, с едно изражение на независимост, сякаш - за какво ли те
слушам пък аз тебе.
Асен беше лице в лице с нея, което не беше никак лесно за издържане, ако само
протегнеше ръце, това лице щеше да се озове между дланите му с изопнатата си
съвършено гладка кожа, струваше му се, че тя едва удържа усмивката си, сигурно и
беше много смешен този бърборко, от руменината и сякаш лъхаше топлина и
утринна свежест, та Асен разкопча горното копче на ризата си. Бягащите светлини
я ослепяваха и тя по детски стискаше очи, а Асен се чудеше колко руси бяха
миглите и, светлините превръщаха буклите и в нагорещен мангал, жената мълчеше
и мълчеше и това караше Асен да си въобразява, че приятелят му се е
провалил .Той се трогна от сериозния вид на момичето, което седеше изпънало
тялото си , като че много внимаваше да не докосне някого с ръка или крак. И така

231
до прехвърлянето в друг влак, момичето изглеждаше трогнато от усърдието , с
което Стоян угаждаше на двете и лели, "А защо не забелязва моето усърдие?" -
питаше се Асен, чак тогава стана дума за най-близкия Стоянов приятел в Пловдив
след Асен , завършил в Германия, който се оказа "наш Наско", неин братовчед. И
докато прехвърляха багажите им Стоян, който вече нямаше спиране, уж небрежно
запита за адреса и, а тя взе че му го каза.
По-късно Сийка, приела вече Асен за най-близък приятел не само на Стоян, но и на
себе си, щеше да признае, че синъото в очите на Стоян първо я грабнало, нали било
същия синчец като в очите на сестричката и Любка, която после така пък се
разбирала със съпруга и, та чак и идвало да ревнува, харесала Стоян, но към онзи
момент си имала приятел в Генерал- Щабната академия и подозирала, че не е редно
да харесва друг, лелите във влака я ритали тайничко с върха на обувките си белки
проговори. На следващия ден майка и я събудила: "Момата спи, а има картичка.",
"Ами то никой не ме знае, че съм тук" - отговорила сънено, а на картичката се
мъдрело неговото име - инженер Стоян Пешев, излезли, само че този път той
толкова и допаднал, че и се щяло той да продължи командировката си, а образът на
момчето от Генерал-щабната академия се отдалечило така от нея, че и снимката му
до леглото си веднага пъхнала нейде си, та и до ден днешен не я знае. В
следващите дни Асен напразно обикаляше улицата и, Стоян великодушно му бе
съобщил адреса и, пак без да смее да предприеме нищо, докато Стоян бе превърнал
работата си в Министерството на транспорта в низ от командировки през Пловдив.
И така - докато те двамата не поканиха Асен на годежа си по Никулден, на
следващия ден заминаха с целия и багаж за София и Асен остана без любима и без
приятел, но този път Асен не страда, може би защото бе убеден, че те наистина са
предопределени един за друг и им предстоеше само смях, тих шепот, много деца и
преданост.
Вместо да се опива от чувството за загуба, той се впусна в безкрайни разговори с
брата на Стоян, в които нямаше нищо дребно и ежедневно, чието другарство си
беше чиста проба печалба от лотарията на дядо Господ, депутат сума ти години,
Къосеиванов министър, Димитър Пешев бе номер едно в колекцията му от
забележителни люде, заради него Асен взе да си измисля на свой ред пътувания
към София, пиеха си кафето или коняка в "Цар Освободител" и възстановяваха
нещата, които се бе случили на България в последните десетилетия, на които вече
самите те, а не дядовците им бяха свидетели, в Пешевите думи политиката бе нещо
поетично тъкмо защото ставаше въпрос за България. "Баща ми гледаше да ме
държи далеч от политиката - само кърви и вини, казваше е тя, не искам да ти се
случи нещо лошо, у нас политикът автоматично става нечия мишена. И аз докато
бе жив, в интерес на истината, не се кандидатирах заникъде." Карал бащината си
професия, и без юридическо образование бай Йосиф Пешев съдийствал из цяла
България - в Шумен, Орхание, Кюстендил, по едно време е бил назначен към
законодателната комисия в София . "И пак толкова категоричен беше татко относно
политиката, че казваше "Който не слуша баща си, Господ го наказва." Дано да е
грешал..." Та тъй Асен понаучи нещо за дядо Йосиф и неговите деца, цели седем
момчета и едно момиче, които било писано да опознае, до един с висше
образование, със следвания главно в странство. Коментираха партиите и
правителствата и дереджето до което бе докарана страната, отговорните бяха

232
винаги горе, а Асен си имаше болна тема - любимите му ВМРОвци и злините,
които се бяха посипали щедро отгоре им от братска ръка "по стара българска
традиция". "Ами ужасното споразумение Моллов-Кафадарис, все едно доброволно
да подпишеш втори Нъой, позволи да се отстранят българите, където и да бяха в
съседката.’ “Но Уилсън, онзи президентът-професор от Пристън, ако не беше той,
вярваме с Нъой България щеше да приключи съществуванието си, “Как ще
позволим затриването на толкова древна държава?” – пита Уилсън и не им
позволява на тях, на Великите сили да ни видят сметката, тогава за жалост Америка
не бе велика сила.” “ А колко България не заслужава Нъой знаеш ли къде бе най-
добре изложено, чел ли си обръщението на онзи верен българин евреина Коен, в
което той казваше, че никъде малцинство не се чувства така у дома си, както в
България. Концепцията за родина в това споразумение е сведена до това кой в
момента властва там, където живееш, ако е чужд, значи тя не ти е родина, ами нали
Хитлер по същия начин пресели милиони от Тирол в Германия е, и - да не ги
направи щастливи. Ей за туй и аз,и братята ми мразим Ляпчев, со кротко со благо
обезбългари що наши земи." Разбира се, и деветнайсетомайците бяха на Асеновата
мушка и никакви разумни аргументи от страна на Димитър не бяха допускани от
него, никакви приказки за усмиряване на македонстващия хаос, "Шом ще се
стрелят дори в София, хич да ги няма, по-скоро грешка беше покровителстването
на протогеровистите за сметка на михайловистите", Асен не можеше да преглътне
слюнката си от яд - "Така ли било, и хубаво, че Кирил Дрангов, и Трифон Савев
вместо да работят за Македония гниеха по затворите, от това по-хубаво - здраве му
кажи. Вместо съседите да броят милионите, обявени за залавянето им, ти сам си ги
обезвреди, е това си е чисто българска управия, у никоя у съседите не може да се
случи. За да ти е мирна главата, дай на съседите си в името на добросъседството не
само гащите си, ами отрежи и някой свой крак или ръка да им ги харижеш по
Ляпчевски." А Димитър Пешев пък го питаше намирал ли е за нормално това, че
цял Петрички окръг е бил като откъснат от България и данъци са се плащали не на
държавата, а на феодали от македонстващите. Асен съвсем се задави: "Ами какво
да се прави, че хората там не вярват на държавата си, а предпочитат...""Кого
предпочитат? - Димитър Пешев за разлика от него никога видимо поне не се
гневеше. - Кого предпочитат? Някакви полуграмотни феодали ли, които ги
третират като крепостни. Ей затова сте опасни - създавате държава в държавата, а
това никоя държава не търпи."
Много често Асеновият аргумент е онова Димитър-Талеево - "ВМРО - страж и
вълнолом" за всички сили, тръгнали да потопяват България. "И ще попитам както
онзи Меморандум от X.1938 година на дружество "Шар" и на Тракийското
младежки дружество - има ли официална България въобще идеали за постигане,
щом за тях се говори скришом? Та чак и срещу Нъой да протестираме ни
забранявате!" Не мирясваше Асен: "Да бе, да живее Крум Колев, вътрешният
министър на Пенчо Златев, дето рече - "Няма и протогеровисти, михайловисти,
групи, крила, няма въобще ВМРО". И сега без всички тях как ще освобождавате
Македония и Тракия се пита във въпроса? Може би с благотворителността на
сръбския и гръцки крал? Стига да са се научили да не бият българчетата, когато им
кажат че са си българчета." Димитър Пешев държеше изключително на
принципите, които бяха изработени от науката, за да не изглежда политиката

233
джунгла, а подредена библиотека, в която всяко мнение, движение имаше своята
лавица и място и в тази библиотека в никакъв случай не можеше да се смеси
демокрацията с противоположното и. "Не емоции, а трезвост." - беше девизът му,
който вбесяваше Асен.
Сватбата на Сийка и Стоян щеше да се състои вкъщи сред най-близките, малко
преди нея Асен намина да ги види, да си поднесе подаръка - ваза , порцелан от
Фюрстенберг, Мариола я беше избрала, след сватбата естествено нямаше да са тук,
сватбеното пътешествие щеше да е до село Рила, където главен инженер на
Гранатоид бе един от Пешевите - Тончо, най-големият, Асен му беше гостувал
веднъж със Стоян, поддържаше и електроцентралата, грамади от гори и грамади от
води, впримчени в енергия, дяволски красиво място, за което Тончо говореше като
за български Клондайк. Докато жените цъкаха около вазата, чу майката на Сийка
да казва: "А тази саксия от съседката на свекърва ти веднага да я изнесете оттук,
саксия или каквото и да е с пръст не се подарява за сватба.” "Ами тя съседката си
бе харесала Стоянчо за нейната дъщеря, все ме увещаваше да ги запознаем, докато
не изплюх камъчето - "Ами Стоянчо вече си е избрал момата." Бъдещият кум го
посрещна с радост, че има пак с кого да си говори сред толкова жени: "Охо, моя
политически опонент, сядай тук и кажи какво ще пиеш." Тъкмо имаше повод да го
занимае с това, което обмисляше - нуждата от закон за гражданския брак, "Ако
искаме да живеем в модерна европейска държава такъв закон е неминуем и
незаменим особено при бракове от различни вероизповедания, нищо че църквата се
дърпа, и дядо Стефан и той най-начело, не гледа при разводите каква е каша,
равини, попове и ходжи държат хората в ръцете си и си играят със съдбините им."
Майка му, която явно беше капелмайсторът на събитието, веднага му изшътка: "За
развод при сватба не се говори, а и църковната сватба си е тайнство, не някакъв
подпис." "Е, сега виждаш, че и вкъщи си имам политически опонент." Асен много
не се вдълбочи в умуванията за гражданския брак, разучаваше развълнуван лицата
на младоженците, по които можеше да се разчете щастието на откриватели,
откриватели на поляните на любовта, пред очите им явно бяха само тези поляни, в
които бяха нагазили, и изобщо не забелязваха кой влиза или излиза с ваза или със
саксия, Асен побърза да ги остави насаме с откритието им, "Ето, те вече нищо не
дирят, най-сетне притежават покоя, покоя на намирането." - рече си Асен като
много внимаваше да не забележат меланхолията му.
След година и нещо на Стоян се роди момиченце, а след още 3 месеца бащата го
погребаха, отнесен от някаква нелепа пневмония, горката Сийка остана вдовица,
но тя от този миг нататък щеше да твърди, че голям късмет е била извадила и че
никой не е бил толкова щастлив в живота си, както нея, която бе имала за мъж
тъкмо този слънчев и щедър Стоян, в един живот няма повече място, отколкото за
един-единствен Стоян, и без да го казваше на Асен, той го разбираше.

“ГРОБОВЕ СЕ ПОВДИГАТ!
СТАНЕТЕ МЪРТЪВЦИ!’

Започна войната и за България и с нея Асен дойде при своята жена, която щеше да
е само на него и на никого друг, никой приятел или неприятел не можеше да му я

234
вземе, никой не може да ти открадне това, което Провидението ти е приготвило,
как да не станеше суеверен, след всичкото необичайно, което му се случи.
"Май моментът не е никак да стоим в София , време е да заменим сладкарница
"Охрид" с истинския Охрид - след 24 часа те чакам на Орлов мост, ще мина с
колата да те взема - сякаш Драго говореше за някаква еднодневна екскурзия до
бреговете на Охридското езеро, ще си пекнат пастърва и ще се приберат, но то бе и
като нареждане, тъкмо в неговия стил на общуване, той си отваряше комай устата
само за да заповяда някому нещо. За разлика от отношението на Асен с Димитър и
Стоян Пешеви, отношението му с Драго бе като гонене на сянка, винаги нещата
при него бяха само приблизителни, плуващи, двусмислени, никога не можеше да си
сигурен, че ти е определил среща и той ще дойде на нея, най-непредвидимото беше
къде ще е той в следващия момент и къде ще те завлече самия тебе. Той беше
доста мрачен въпреки любовта на жена като Даниела и не само беше тъмен и
непроницаем, но хвърляше сянка върху всички наоколо си, изведнъж те се
снишаваха и започваха да се различават само по това, че носят неговата сянка.
Човек и да не желаеше, покрай него забравяше собственото си мнение, то се
изличаваше сякаш никога не го е имало и сам вече не се сещаше какво всъщност е
било то. Асен го изпита на собствен гръб и като го осъзна с всички сили му се
противопостави, но съпротивата му нямаше ни най-малък успех - сянката на Драго
беше и смайваща, и смазваща. И напук на всякаква логика човек, докоснал се до
него, после жадно и дълго го търсеше - пак и пак, може би заради усещането за
екзалтираност , което разжарваше. За Драго се носеха какви ли не слухове, че се е
губил не само из македонските планини, но и из Берлин и Виена и че през живота
си е свършил много работа, че бдителните му очи се бяха целили не само в
протогеровистите, но и в самия Протогеров, че играеше ролята на винаги зареден и
готов за стрелба револвер.
Откровено казано, Асен мина през Пловдив не толкова да събере заръките на
изненаданата и все пак отдавна приготвена за това рода – къде да иде и какво да
стори в родното място, а най-вече да вземе благословията на монаха-успенец, който
с тънкото си като стрела телце изглеждаше на възрастта на колежаните в “Свети
Августин”, а паметта му беше като пещерна фреска, която носеше знание от
хилядолетията и то от целите Балкани. Монахът беше от Янево , имаше свещеници
в рода му още от времето, когато наслението бе прегърнало униатството като щит
срещу “гнета на Фонар”, не само български, но и албански и хърватски сокове
имаше в него, обучението по теология, математика, философия и френска
филология в Париж бе само дало мощни модерни оръжия за природната му
древност. Всеки разговор с него започваше по един начин, “Асене, чуй, чуй сега” –
очите му те подпираха да стоиш прав до стената, на която висеше едно просто
дървено разпятие, изпитваха те още преди да ти е зададена загадката, която ти
задаваше уж съвсем наивно – казвам ти едно, сещай се за друго. В същото време в
стайчето му пърхаха хиляди листчета, изписани със съвсем ситния му почерк,
грееха в цветове енциклопедии и истории на комай всички основни световни езици,
които иначе човек не можеше да намери в нито една българска библиотека.
“Предстоятел в Париж ми бе отец Жерве Кенар, какво е престоятел, знаеш ли?
Настоятелят е за мирските дела, в тях да те води, а предстоятелят е за духовните.
Година преди да завърша образованието си му се представих – “Отецо, взех важно

235
решение. Моля за разрешение да мина към цариградската обредност.” “Е-е, хубаво
си решил” – разбираш ли, радва се, че ще мина към него, няма хокане – защо не
останеш към западната. Същото разбиране после открих и тука, като посетих
тукашния ми предстоятел отец Озон Дампера: “Отецо, мога ли да посетя владиката
Кирил.” “Е, много хубаво” – сякаш разиграваше сценката, очите му златееха. – И за
него единството на християните бе най-важно. Срещнах се в Митрополията с
владиката Кирил, той за 20 минути ме прецени – “Вратите на Митрополията са
винаги отворени за тебе.” Сетне пак попитах Озон Дампера може ли да поканим
владиката Кирил с протосингелите му Горазд и Стефан на обяд. “Е, как да не
може”, хайде поканихме ги, владиката не бе тука, та не можа да дойде, но
протосингелите дойдоха, а Камен Вичев, какъвто е речовит дръпна една реч за
единството на църквата. Като ме срещна сетне владиката ми рече: “Аз съм
щастлив, че сме единни с тебе.” Ето колко е важно единството на всички
християни, тъкмо като единството и на един народ. Ти за моя предстоятел в Париж
отец Жерве Кенан знаеш ли що направи за единението на българския народ? Не?
Слушай тогава. Ти сега като отиваш по родното място, не трябва да забравяш, че и
неговата история е една многосложна проблема, която заслужава да се разглежда
всестранно, съзависимо с всичката си цялост. Изчерпателното решение изисква и
всеобемни знания. Ако някой в Европа през лятото на 1913 е чул нещо за родното
ти място и че българите не са народ от диваци, току-що изскочили от пещерите, то
е само защото го имаше същият този отец Жерве Кенан.”
“Българите не си знаят езика”, казваше винаги успенецът и водеше битки с
българските недоучени българи, “Къде ще ви е единството, щом езика си цепите?”
Мълчи България, когато 1913-а я погребват съюзниците, направо я зариват от вси
страни, следа от нея да не остане, надпре варват се съседите кой по-голяма болка да
и причини, оваляна в пясъците на мълчанието, тя няма как да телеграфира –
“Европо, лъжат те, другояче стоят нещата”, не може щото и телеграфи и телефони
са прекъснати до един. Няма клевета, презрение и погнуса, неизречени за нея в
пресата на Европа, положение досущ като през Освободителната война с онези
кореспонеденции из английските вестници – “Българи колят башибозука”, а не
обратното. А съседите са се погрижили тя да не може да отвърне. Но отец Кенар,
който тачи истината и милостта, намира дивно лесен начин за своето действие за
България – изпраща статиите си за големия френски вестник “Ла Кроа”. “Значи
действието на един може да строши и най-страшната изолация на лъжата.” Август
13-а той публикува “Заговорът на Русия срещу българския цар”, кратичко
заключил – “Русия е обслужвана от петте страни- заговорнички.” А не както се
пишело – вероломната България. Напомня отецът на западните народи как са
възхвалявали българите при победите им, нима било достойно сега да ги мачкат.
“Отношението към България е бунт срещу Христа”, “Какво да отговорят на този
упрек, а, уж са християни.” – в мрака златистата глава на успенеца светлее сякаш е
мъхната пчела, възмущението го кара да разперва ръцете си, завършващи с
удивителни малки длани. “И за да е максимално полезен, отец Кенар напусна
лятото на 1913-а България, да разнесе вестта за “руския макиавелизъм” в Париж и
Рим.” Но упоритият му труд и трайните му усилия не спират дотук, 1919 година
той е пак във Франция, понеже България е пак във върховна опасност от нови
дележи, той се опитва да насочи големите чукове на тези, които “коват мира във

236
Версай”. И пак “Ла Кроа” приютява статиите му, подписани колоритно с
“Дунавски селянин”. “Асене, чуй, чуй, с какви думи се е опълчил срещу плановете
да оставят пак българско население без родина – Казват, че ще изградят един голям
дом, в който ще влезнат всички нации... Ние на Балканите искаме една колиба за
живеене.- Разбираш ли, искаме една колиба, а те и такава не ни отпускат.” И отец
Кенар прави известно на всички съдници на народите, че за безразсъдството трябва
да се плаща, само че не с части от земи и с хора, това не е плащане, а
робовладелство. Моли той Франция да не съдейства за пълния разгром на
България, да преговаря “дори с тези ужасни българи”. И въпреки лошите знаци,
душата му никак не се е пълнила ни с безнадеждност, ни с безпомощност, затова
им напомня нещо, което хубавичко трябва да знаят: “Нито 1 българин, колкото и
миролюбив да е, няма безучастно да се съгласи да бъде разделен от сънародниците
си от замислените непреодолими политически или икономически бариери.” И
друго важно прави – той дава на Тардийо идеята за Междусъюзническа Тракия,
хубава идея за една форма по пътя към окончателно “сплотение”. Почитали са го
във Франция приятелите му не само сред духовниците, но и сред политиците, та се
вслушали в доказателствата му, че България повече от 2,5 милиарда франка не
може да плати, не както и били приготвили 12 милиарда.” Като свърши отецът
седна на дървеното си столче, обви телцето си с черното грубо палтенце, в стаята
бе не само тъмно, но и усойно като във влажен лес, загледа се той през прозорчето
и бе явно че вече бе много далече и от Асен и от 1913-а, сякаш бе радио, ловящо
някакви сигнали от небето. Тръгна си от стаята Асен, лек и вдъхновен от
необходимостта за “всестранни, планомерни действия” за родината, а в ушите му
дълго звънеше : “Да царува Христос в нашите сърца и в целия свят!”

Пътуват към Македония, движат се сред пейзажите на душите, пейзажите на

опустошението, сред пустини от кости. За да стигнат до людето трябва да минат
през тях, няма друг начин - през жарави от изтлели къщи и гори от бесилки за
даскалите и поповете, през кланетата на селяците и куршуми дори за ученичетата,
през изкорубените, превърнати в плевни училища, през потъналите в животински
изпражнения храмове с ослепени светци, през руините не само от камък, но и от
плът. От такива гледки сам започваш да се напукваш като сушава земя по
горещниците, сам си рухнал дом, от който камък връз камък не е останал. Но сред
цялото това страдание има една неуловима материя, която едва-едва потрепва,
която е все с тебе и в най-черния мрак, обвива те и те държи прав, златотъкана
материя от духа на Делче воевода и другите, някаква нетленна светлина, в която
нещата имат съвсем друга стойност. Тя е като златния прашец при цъфтежа на
овошките, лепне по тебе, посипва от небесата самия въздух, тя не смазва, а
извисява. И никое нещо в нея не съществува само за себе си и никой човек не е
отделен, винаги парченце от една мозайка. Въпреки това, и над всичко - радостта
от завръщането, приливът на безкрайно добри сили, силите на дедите. И желанието
да участват на всяка цена в тази струяща съпричастност. Разгръщаха назад
страниците на календара, вървяха по посоката на кръвта, по която бяха минали
прежните поколения. В това единство на живо и мъртво воеводите, сечени -
недосечени, клани -недоклани огласяха горите ведно с песните на самодивите,

237
вдовиците носеха на гърбовете си избитите си мъртви, прииждаха погубените от
ятаган и от куршум и тяхната истина бе поне толкова важна като тази на живите.
Един народ от хора, за които още Ботев бе писал, че от неправдите срещу им са ги
превърнали в новите евреи на Европа, процесии от крепостните на съвремието,
всите заедно, все българи. Напред с Яворовото - отиваме криле да намерим., а
можем глави да изгубим. Лицето на Даниела на фона на бягащия пейзаж,
пламъчето на лицето и го осветява, а той и дава цветовете си, лицето и - прозрачно
и свежо, опънатата му кожа го кара да изглежда детско, а наслагването на
картините върху спомените му го навеждат на мисълта, че участва в някакво
колективно съноведение. Спомените бяха огледалото, което ловеше и най-
далечните светлини. Това бе очевидно и за другите, защото ако говореха, то бе все
това "Спомням си", меланхолията на едно безконечно спомняне. Общите спомени
на Даниела и Карата изскачат като топка помежду им, която си подхвърляха. "Ако
не беше това ти детско лице тогава, както и сега, нямаше да минеш за ученичка."
"Никой от охраната не се усъмни, че съм една от вас, навярно съм говорела свястно
и скопския диалект . А Гена Велева ме учеше как се кодира не само текст в писмата
до съмишлениците, но и живо отношение.". Ставаше въпрос за студентския процес
в Скопие 27ма година. Един от двамата цитира части от Талевата реч на 15.VI.1932
- Деня на падналата младеж – “И камък да тежи на гърдите на този, който за миг
забрави поробените братя, но ние не носиме камъни вместо сърца”. Можеше ли и
Даниела да премълчи любимото си изречение от парижкия вестник “Ла Румъор”Да
наказваш младежта на един потиснат народ, който има право да живее и да
задушаваш гласа на неговата душа... Това е най-опасното от всички престъпления.”
И другото, изречено за ММТРО от Кирила Дрангов лятото на 1926, когато се
засекоха с него в Триест, дай боже повече срещи с човек като него, край такъв
човек винаги знаеш какво има за правене, нали Даниела понякога толкова трудно
вземаше решение, поне два, ако ще и напълно противоположни изхода, и се
виждаха еднакво възможни. Младежката организация си беше и Кирилова рожба, и
докато го критикуваха, че тя се е обърнала изцяло към учащата се младеж, той
простичко им обясни защо – ами нали тя най-силно е подложена на сърбизиране и
най-лесно тъкмо първом нея можем да изпуснем, нали интелектуалният елит на
нацията е най-важният прицел на чужди домогвания.
Пътуваха Даниела и другите, наричаха сами себе си “скитащи мисли”, спомняха
това, което знаеха в онези години ученичетата от Кавадарци, абсолвентите от
Скопие, студентите от университетите на Загреб, Белград, хлебарят от Тетово,
цялото едно поколение интелигенция, набор 20та година нататък, едно си знаеха -
ако трябваше да ги убият затова, че са българи, нека ги убиеха, нали не бяха
самички, нали бяха заедно, една духовна общност, какво могат да сторят на тази
духовна общност клечките под ноктите или загасените по кожата цигари,
превърната на пепелник за героите на сръбските кафани, в края на краищата
духовната общност няма нито кожа, нито нокти, нито каквато и да е материя, това
е неизтребимото в нея, гонят я с олово и ножове, сечат я със саби, главите се
търкалят, а нея никой не можеше нито да уязви, нито да унизи. "Всичките толкова
млади и затова толкова красиви, едно от най-прекрасните поколения на Македония,
не искаше да отстъпва на поколението на Гоце и Даме." "Да си с ума на Кирила
Вангелов и другия Кирил, Кирила Димов от Щип и да загубиш ума си от същите

238
тези клечки под ноктите и драснатата кибритена клечка върху излетия върху
гърдите ти алкохол, как ли е станало, болката накъсва разсъдъка ти, мозъкът ти се
цепи на ивици като парче хасе и после се вее напълно бял, бял лист без някаква
буква на него. Но ти най-добре знаеш, Даниела, нали ти беше връзката на
затворените с външния свят наравно с Гина Велева."”Да, Гина, а каква работа
свърши Апелът и, в който изреждаше всичките инквизиции! Чак Международната
федерация на лигите за защита на правата на човека и гражданина да отправя във
връзка с Апела и за облекчаване на положението на българите в Македония писмо
до ОН, страхотна беше. А облекчаването означаваше нищо по-малко от това –
властта да порестане да избива и изтезава населението, за което претендираше на
всичкото отгоре, че е сръбско. А студентите ни, ах, студентите ни, да не знаеш в
кого по-напред да се влюбиш. Толкова искаха момчетата да изживеят всичкото
хубаво, което им се падаше, младостта им даваше това право, но да
фалшифицираш себе си, виж това младостта не го признава, поне онези млади
тогава, за сегашните не зная, ще поживеем, ще ги видим. И ако трябва да попаднеш
“под грижите на Прелича” по-добре да положиш глава върху релсата и да бъдеш
гилотиниран от експреса подобно Тодора Попйорданов.”" "Имах един съученик,
имаше си свой начин на забава, тръгнем из гората, я за гъби, я ей тъй за разходка, а
той мъкне една тенекия с газ, "За какво ти е?' "Ще видиш." - отговаря тържествено
и тайнствено, "Кога ще видя?" И - видях, докато се усетя, излял газта върху един
мравуняк и теглил кибрита и ми маха с ръка, да ида при него, да гледам как цъкат
мравките в мравуняка. Е същото правеха братята сърби с тази земя, колкото и
силно православни да бяха, ни на един православен не му дойде на акъла, че не е по
християнски да затриваш хора, нито да инквизираш духовниците му." Асен, Драго,
Даниела, Карата постепенно се изгубват сред тълпите на тези момчета набор 20та и
нагоре, трагедията им се разиграва на фона на Панчо Владигеровата рапсодия
“Вардар”, посветена тъкмо на тази жертвена македонска младеж .Сбогуването на
студентчетата с живота се сливаше с посрещането им из градовете и селата на
Македония. Ето го Моне Бръчков от Виница, Кочанско, който разглежда удивено
дупките от ножове по розовеещото си като пресен плод тяло, ето го и правистът,
който трескаво търси параграфите, по които извършеното срещу него и другарите
му е престъпление, сторено срещу човечеството, той се хвърля под влака с
мисълта: "Знаех си, че така ще постъпя, наистина друг избор нямам, никой не може
да е сигурен какво ще направи при инквизициите, така ви осигурявам мълчанието
си, приятели мои.""Ученичките и студентките, девите на белите рози - мълви
Даниела, - как стискаха устни, за да не излезат воплите им при посещенията в
затвора, всяка от тях си имаше един любим вътре и всяка от тях виждаше клончето
на Благовещението, вестта за децата, които можеха да родят." Но вместо това
изрича нещо, което я развеселява: “Що гащи за момчетата ушихме под
предводителството на Гена, и криминалните в затвора намазаха, сметнахме, че не е
редно само нашите да имат белъо в затвора. Що буркани със зеленчуци затворихме,
що банички опекохме, а в тях между сиренето, чушките или доматите – бележките
ни до тях, цар на шифъра беше Гена, тя разшифроваше писмата от Виена от ЦК на
ЗП на ВМРО, и в тях все тази беше линията на защита – вие сте постъпвали така,
защото сте българска революционна младеж.” Защо ли ги връхлитаха тези спомени,
сякаш пътуваха през Вълшебната страна на спомените, спомените за усилията на

239
един народ, спомените бяха живели тук, бяха се разклонявали, бяха зрели, докато
са ги изчаквали, те възникваха с трепета в клоните на черницата, загръщаха ги
галъовно с копринените чаршафи на Македония, насъбираха се на всеки селски
мегдан под неизменния чинар на него, само спомнянето можеше да възкреси онези
хора "И Томата Куюмджиев, който казваше всичко забранено с песните си, песните
чиито думи момите бяха редили в четиридесетте дни траур след смъртта на
поредната жертва, новонаредените слова - орехчето затворило току-що отишлия си
живот, песента беше некрологът, издаден от общността в памет на героя,блясъкът
на метафорите в тях като гърбове на премятащи се риби, имаше в репертоара му
песни от вчера и песни отпреди хиляда лета със Сура бога, в които пак разпознаваш
съседа ти отсреща, сякаш на него му бе подарено цялото минало на милия му роден
край. Какво ли ще стане с песните му, ако го убият, питахме се, и все го
подканяхме да ги запише, а той упорито твърдеше, че те не са за писане, че всеки
ако надникне дълбоко в сърцето си, ще ги открие там." “Знаел е Димитър Чкатров –
Ако ни осъдите, осъждате цяла Македония.” Лицата на избитите все по-плътно ги
заобикаляха, докато навлизаха по-навътре в плътта на Македония. И все по-често
се засрещаха с "Църната ръка", многоръката костелива ръка на онази с косата,
организацията на убийците, която душеше всяко съзнание, за да изчезне капка по
капка паметта, безумно начинание, не подозираха, че спомените не бяха само
думите, нито записаните знаци, те се ветрееха в самия въздух, а него с олово не
можеш улучи. Заплахата на инспектора на вътрешните работи в Белград Бошкович
пред студента по медицина – върховно признание за грозно беззаконие: “Ще
отмъщаваме на родителите ви, те са ни в ръцете, ще убием бащата на Иван
Михайлов да видим какво ще прави.” И убиват баща му и брата – Михаил и Христо
Гаврилови, кървите им да изтекат в река Отиня, да влачат водите жалбата за тях, и
пуща "Църна ръка" олово в гърба на адвоката Борис Андрейчин, братовчеда на
Мара Бунева, и изпраща в отвъдното и по-малкия и брат Лазар, войничето от
Битолския гарнизон, същата “Църна ръка” благославяна и заклевана за мъст от
амвона от сръбския скопски владика Варнава, мъстта по тертипа на скопския
жупан генерал Наумович: “Аз няма да простя на никому и за око ще вземам глава,
за зъб – челюст.” Почувства Александър Бадев от Битоля, брата на критика Йордан
Бадев, “Църната ръка” навсъде по тялото си, живи меса му къса, кладенци в него
дълба в белградския затвор “Главнеча”, тялото, създадено за радост от ласки и
наслади, квичеше като прасе, което колят, никой няма представа какво е да умираш
малко по малко от изтезания, но докато все още имаше устни, и после когато
нямаше, все целуваше кръста, дето само той виждаше. Оловото и засяда и в
гърдите на Христо Георгиев в Гевгели, на 15.02 пак същата ръка взема душата на
Милана Генов в аптеката му. А край Димитър Гюзелев се веят листите на
захвърления от него в последния момент след бяга му от преследващите го полицаи
на земята вестник “Македония”, които жандарите намират и триумфиращо
показват – най-главното веществени доказателство срещу него, един вестник срещу
една глава! Ами, ако бяха открили цяла годишнина, тогава какво наказание се
полагаше, пита се в задачата?. В защитната си реч Димитър бе формулирал сякаш
най-точно смисъла на услията на сърбите – “с един удар” да изкоренят народното
съзнание и да въведат “държавно съзнание”, къде ли другаде, освен в най-страшни
диктатури имаше “държавно съзнание”? “Колко прав беше италианският вестник

240
“Ла трибуна” – отново включва журналистическите си познания “домашната им
репортерка”, както се шегуваха: “Сърбия мислеше, че е денационализирала
поколението, което беше възпитала в своите училища. Сега, обаче, когато тези
младежи са стигнали в университета, тя забелязва, че те не са никакви
сърби...Оттук иде и дивият изблик на сръбска жестокост, свидетел на който е днес
Европа.” Асен усещаше, че е всяко от тези момчета, душеше го тяхната мъка:
"Толкоз много ни е дал Господ, но ето че хората ни го вземат, колко жалко за нас,
колко жалко за Бог, който ни е дарил с такива дарове за живот. Не искаме да се
изгубваме без следа." Разбирали ли са, че самата им смърт е оставяне на следа? И
вопиющата до небесата подлост на убийците след процеса, избиването на
несъдените членове – те сега са ни на мушка! И Александър Шекеринов от Щип е
заклан в полето, в битолското село Бач е застрелян кметът на селото Мицко
Солаков, насред Струмица е прострелян Тома Куюмджиев, пред дома си – хлебарят
Георги Ангюшев от Неготино, с тояги е пребит адвоката по делото Стефан
Янакиев, “умира от пребиване” от килийния надзирател последственият
Хараламби Фукаров. Изскачат като мъниста от скъсана броеница от съзнанието им
имената, сякаш задача решават – и кого още, кого забравихме.
С тях е личната легенда на Мара Бунева, “хубавата отмъстителка”, “македонската
Шарлота Корде”, както я е наричала изумената преса, лицето и е бледата луна над
Тетово, Даниела сграбчва с ръце това лице, опитва се да го разгадае, “Как си имала
куража да шиеш роклите на жената на Прелич, да квартируваш при най-люти
сърбомани, горкият ти съпруг Хранков, не е знаел нито за кого се е оженил, нито
защо се развеждат с него.” “Искам да умра!” – крещи лицето и предсмъртно
изхърква, опитва се да отлети от моста, но горчивата чаша трябва да се изпие до
дъно, крясъкът е още тук, но лицето се превръща в празна дупка, Даниела се
ужасява, че държи празнотата, но ето че лицето се пълни като прозорец с лицата на
онези студенти и всичко започва от начало, и смеха, и любовите. “Какво бе казал
адвоката им д-р Анте Павелич? “Тук живеят българи; тогава те трябва да
притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят.” Колко е просто – трябва
да живеят, не да умират!” Разцъфналите пъпки на овощията им напомнят за
студентчетата, сякаш в тях са съхранени усмивките им, студентчетата като
златистият прашец на разтворените чашки на цветовете, който неспасяемо отлита.
Сливат се съдбите им в един Разпети петък, а телата върху кръста пулсират, защото
знаят да обичат, открито и щастливо, а плачът на майките дълбае кладенец за
ехото на техните имена. "И остава все пак въпросът - защо Мара Бунева е трябвало
да спре Прелич да убива, защо не България?" Гласът на Асен увисна самотен, на
другите изобщо не им се говореше, бяха изтощени от спомените си.
Асен не го интересуваше в този миг ни политика, ни идеология, само тези хора тук,
които чувстваше с мозъка, със сърцето си, с недрата си, живи и мъртви, хората
които бяха недостижими за тях толкова дълги години, хората отвъд зад вълчите
ями и телените ограждения, страдалците, отхвърлените, мишените за дулата на
армията и на четите на чуждите пропаганди. Една бе мисълта му на него и на
хората с него - да са всецяло, напълно, безотказно на разположение на населението
там, искаха единствено да са едни от тях, както дедите си, да са звуците в общия
тътен на един Бетовен, въздаващ справедлисвост, щом няма кой друг. Преди да се
разтворят гърлата за забраненото двадесетина години българско "Ура!" с идването

241
на армията ни, се разтвориха раклите и те грабеха от бисерите им като от пещерата
на Али Баба. От всички ракли Асен запомни най- вече една, беше в къщата на попа
в едно село край Сяр, попчето пълничко, но подвижно, очите му съвсем кръгли и
вперени неизменно в него, водеше го към раклата си и изобщо не млъкваше, какви
ли не запалващи въображението истории, отвори раклата, а рече "Не пипай!", "Не
пипай!", понеже вътре бяха някакви въглени, някакви книги с прогорели страници
като черни крила, "Нахвърлиха първо иконите, ей тъй - събраха ги от стените, и
онази чудотворната икона със златната ябълка, дето помагаше на жените да
зачеват, подкладоха огъня с иконите, а отгоре изсипаха чували книги и наоколо
хоро играха, и това от християни като помислиш, православни при това,
православни горят образите на Светците и Светата майка и мислят, че ще им се
размине. И какво мислиш стана след това, след като и чудотворната икона стана на
пепел? Ами пресъхнаха утробите на жените им, повече дете не се роди в
семействата на вандалите."
И както пролетният вятър бързаше да разтвори пъпките във Велес и във Воден, час
по-скоро да отпие от нектара на цветовете на бадемите и наровете, той, Драго,
Даниела, Славчо от Кратово и Карата от Гевгели зашетаха из Македонията на
любовна среща с народа, който двадесетина години бе държан в единочка,
изолиран от останалия свят като в зоологическа градина, само че зоологическа
градина, в която те държат без хляб и вода и те налагат с тояги, бързаха телата им
към съня в колибите от ръждива папрат и дъбови клони, които някога си бяха
правили по Круша планина и Осогово, очите им - да отпият от бялата пяна на
Бялото море. Но те не бяха единствените ентусиасти, след тях като мантия от
завихрена материя, повлечена от комета, тръгнаха екзархийски свещеници, даскали
и читалищни дейци, възпитаници на килийни училища и на Сорбоната, фелдшери и
доктори с докторати от Германия или Швейцария. "Уж човеците се бяха свършили,
пък ето ги и тях" - коментираше събитието един от водачите им, бай К. с
плоскодънната шапчица."Прошетаха се" из вълчите ями по границата, край тях -
тръни и троскот, изглеждаше така естествено, е, верно, мотаха се в краката им
някакви телове, но в края на краищата било е граница. "Сякаш нищо не е било..."
Ако не бяха тези разкъсани призрачни тела, нацъфтели като диви цветя - завихри
въображението им бурята си.Изненадващо зашуртя дъжд, зашиба ги, сякаш
небесата бяха чули мислите им ,сякаш искаха да размият картината отпреди им,
съвсем осезаема, огласяна от кречеталото на картечниците, кречеталото подгонва
хората, още по-бързо отвъд, напред към брат, към майка, към син, за да ги просне с
откоса си върху телените заграждения - телеграми, окачени по телените мрежи, в
които пише "Мене ме убиха. Защо?" Непонятно беше, телцата на деца се ветрееха
по тях, между тях и онова момиче от книгата на Анри Пози. Да убиеш някого само
защото се е втурнал към близките си от другата страна на границата. Не можеха да
се заобиколят телата, думите не можеха да изразят нищо от видението, само да
пуснат було отгоре му, а те не искаха да го забулват и замазват като дъжда. Само
мълчаливо се прегърнаха, дано успееха да скрият поне Даниела от картината на
страшното, продължило всичките години на неописуемото властване на Кралска
Югославия тук.
"Не прибързвай никъде и не закъснявай никога"- даваше му указания
всебългарският пълководец Борис Дрангов, "Дано, Боже сме навреме тук".

242
Първото си утро в Македония Асен запомни завинаги, селото в което са ги
приютили, не е излезло още от територията на българската древност, къщя от
камък, сух градеж, камъните прилепнали, косъм не можеш между тях да мушнеш
като в циклопските строежи, отгоре тиклите, цепени от близките скали, приютили
наклякалите жаби на долмените. През клепките слънцето наднича в душата му, а на
нея и е толкова леко, че я е страх да отвори очи, сънува си унесена и туй то. Чуди
се тя как ли щеше да пропусне истинския си живот, ако не бе послушала Драго и бе
си останала в сладкарница "Охрид". Най-сетне вдигна клепачи и срещна синъото на
господнъото око - небето, което го наблюдаваше с бащинска усмивка: "Е, Асене,
кацна ти птичката на щастието на рамото, да те видим сега." По двора пролетният
вятър гонеше сламки и съчки, които припламваха под сноповете на слънчевите
лъчи, а ниската тантуреста стопанка с чисто бяла кръгла глава, прилична на
хризантемена топка, простираше прането, прочутите свилени чаршафи на
Македония, чиито нишки бяха изпредени от черничевите и горички, които тук
придружаваха всяко поселище. Асен се сети за онзи фон Ернстхаузен, за
жълтеникавите страници на неговите "Balkanerinnerungen", oтпечатани през 1922
год., в които пишеше за двете неща, които го бяха впечатлили най-много, попаднал
по време на Първата световна война в Македония - свилените и чаршафи, достойни
за царски покои, и духа на българската армия, в която офицерите поздравявали с
"Да сте живи и здрави, лъвове!", а не просто "Добро утро, войници!", за да
приключи описанията си с безкрайната удовлетвореност - "От всички наши
съюзници, единствената нация във възход беше българската". Бяхме ли сега нация
във възход след толкова удари в гърба ? - питаше се и му се щеше отговорът да е
"да". Та старицата мяташе чаршафите на простора и те се гънеха на тежки бляскави
гънки, досущ като завеса на театър, но какъв беше този зелен и червен чаршаф,
нямаше какво да пита - бял, зелен, червен, бяло, зелено, червено и до тях упоритата
глава на хазайката, наведена инатски напред, усмивката и кара да потрепват
чертите и, тя сякаш нищо не му бе показала и казала, улови го вълнението за
шията, а сълзите му се размазаха по белия сух пергамент на кожата и, когато я
зацелува, каквото и да направеше, все малко щеше да бъде. Търкаля се кръглото
телце на стопанката надолу към зимника, спира се пред трошливата, готова всеки
миг да се разпадне ракла, затрупана с някакви вехтории, изрисуваните букети по
нея едва се виждат под кафеникавия като смляно кафе прах, при вдигането на
капака прахът се разтваря тържествено като ветрило. "И раклата си трябваше да
крия от порязниците." И - "Ето ми я дрехата, с която съм се женала.", наглася
старицата сукмана отгоре си, да я съзрят каква е булка била, сребърните топки на
пафтите повтарят навярно формата на гръдта и преди толкова лета и преди
раждането на десетина деца, които са я изпили. Поклон, на колене пред паметта на
раклата! Пластове като при археологически разкопки, тук са били копринените
чаршафи на триколъора, под тях старопечатаните книги от времето преди
триколъора, след тях течения на онова тъй сладостно списвано протестантско
вестниче "Зорница", фотографии на Ботев и Гоце, най-отдолу - дървен кръст. "Да
не е от Христовия кръст?" - Комай във всяка къща на хаджии в Стара България се
намираше по частица от Христовия кръст, всеки хаджия смяташе, че ако не донесе
някакво дръвце за парче от Христовия кръст, няма да има дома му благословия. "Не
- клати глава хазяйката и произнася зловещото. - От гроба на поручик Б. е." "И що

243
ще кръстът от гроба на поручика при сватбения ти сукман?" Прибрали го да не
бъде "злоупотребен", да не бъде поруган заедно с гроба му, то ако имало как и
останките му от двора на църквата щели да вдигнат, за да не бъдат хвърлени на
бунището. А до кръста на поручика - завита в месал грамофонна плоча, не каква да
е грамофонна плоча, грамофонната плоча на Н.Божинов от Щип, поръчана за
производство на австрийската фирма, с най-хубавите танга, при определено
положение на иглата върху плочата ще чуеш и "Шуми Марица", и "Изгрей зора на
свободата", и народни песни колкото щеш.
"Каква по-голяма откровеност от откровеността на раклата - помисли си Асен. - И
какво по-голяма доверие от доверието на народната свяст. " "Частиците живот в
раклите - частиците (чо)вечност, които навсякъде ще ни намират." И докато се
взира в утробата на раклата за бащино си имане, го стряска гласът на старицата:
"Така е, сине - един зор мине, друг дойде, дано не сте тук само между двата зора, че
не се издържа."До раклата - бъчвите на омайващите като виното си хора.
Запечатани бъчви с годините "1913", "1918". "Като запечатани души са, сега ще ги
отворим." Запечатаните бъчви - гранични камъни, върху тях - годините на новите
деления.
А на крачки от къщата се намираше прогимназията, където го чакаха не само
розови бузки за целуване, но и керамични плочки с тракийски конници в мазето и,
в общото митологично пространство си препускаха те и нехаеха за това какво
Венедиков, Филов или който и да е пишеха за тях. "Тракийски конник, но и кон с
крила, и Архангел Михаил... Много са били тракийските племена, от много имена
бил създаден тракийският етнос, но преди оръжие да се опита да ги обедини,
обединил ги тракийският конник, препускал той през обширните земи и събирал
молитвите на народа си, за да ги занесе на Богинята-майка.” А съпругът и,
майсторът-дърводелец от първа ръка, му тикна някаква тетрадка под носа -
"Записал съм ги, колкото мога - сръбските измишлъотени , ние така не ручаме, в
последните десетилетия се намърдаха в езика ни, вземи пак да ни ограмотиш. Щото
езикът е като съкровището - и отгоре с пясък да го посипваш, пак свети." "Някой
друг ще ви пратим за тази работа, дядо, ние продължаваме" - рече му и наистина
продължиха пак по килим от минзухари, лалета и зюмбюли, накъсани от
градинките, хвърляни в краката им преди да завалят по-после влажните устица на
люляковите цветове върху войската ни.. Бяха се потопили в меките и топли води на
народното море, а то не искаше нищо друго от тях, освен да слушат гласа на
вълните му. И това всичко без онези грамади от трупове от войните, вместо потоци
кръв, потоци цветя, армията на Асен бяха черковниците и даскалите. Де да можеше
все тъй безметежно да я карат сред прегръдките на местните хора, спомените и
виното, изчакало в бадемите още от 18-та година, трябваше да се взема властта от
немците, в общините все още царстваха онези, които бяха докарвали от Шумадия
сръбски жандари за младоженци, за да променят етническия облик тук и ята от
шафрантии, за да скършат най-сетне проклетия патриархален морал, заради който
си имаха толкова неприятности. Трябваше да се направят списъци с довчерашните
"бугараши", дето до вчера не трябваше хич да ги има, за да се докаже пред
немците, че чуждата земя е своя. Доказали сте го - ето ви и управлението, нищо че
нямате от никого никакъв документ, че сте избрани и представлявате някого, то е
знайно, българите си карат със съветите от старейшини, както от време оно.

244
Изготвянето на списъците не беше никаква досадна и скучна работа, а празнична,
ликуваща , церяща старите рани, защото иде дядо ти Тоде и преди да си сложи
подписа ще ти разкаже одисеята си през сръбското време от игла до конец, къде е
крил знамето, крепостните актове за имота и портретчето на Симеончо, а Мето пък
ще ти разкрие как са му смъкнали кожата от бой, като го хванали, че дезертирал от
войската им и колко късмет бил имал да не го разстрелят с другите дезертъори.
Вървяха напред с езика на Климента и Наума в земите им, в Кутмичевица, и нали
Асен си беше любопитен за всичко българско по пътя си, преспа една нощ на
открито, там където според Венедиков са били манастирите на Брегалница, цяла
нощ се ослушва за стъпките на монасите, а на сутринта, когато пое пак
командването на армия от даскали, свещеници и народоведи му се стори, че същите
тези лица му се бяха мяркали през нощта, скрибуцайки с перата си по обработената
кожа.
В плен на своята радост, му се щеше нежността да се разпросте върху цялата
измъчената земя, затова с младите бригади на членовете на дружество "Отец
Паисий" разчистваха с такова старание развалините от скорошните бомбандировки
и подготвяха други списъци за немските коменданти - на военопленниците от
местното население в немските лагери за освобождение.
Милост трябваше и нищо друго, милост и прошка, не трябваше да се позволи на
човешката тълпа да побеснее от желанието за възмездие заради нечовешкото, дето
е изстрадала, едно побесняване нямаше да има за жертва само този или онзи
мръсник, та нали имаше толкова много за възмездяване.
От онези дни са бележките му в тефтерчето, които после няма да може да чете след
толкова агонии и край, но сега му е забавно да напише нещо за хора, които си
заслужават, нуждата от пример у него още от юношеството не намаляваше,
значеше ли това форма на инфантилност? "Преселението на "нередовните
личности" - пишеше вътре, - на образите невъзможни, какъв рядък дар за мене след
толкоз загубени битки и толкоз спечелени рани. "Идваме, за да останем" е мисълта
на всички, пределно честни към предците, необяснимо честни за новите времена, в
които доларът беше изсмукал толкова население отвъд океана. Честити като деца,
намерили отново детството си. Дошли да си върнат това, което е било винаги с тях
- сияйното чело на южния въздух, жасминовия храст в двора, джиндживите в
сламеното панерче. Надяват се да измъкнат жилото на жестокостта от тази земя,
възможно ли е, та сега е война, по-особена война, нечувано и невиждано по мярата
си изтребление. Дошли да изпълнят дадената клетва, но зависи ли нещо пак от нас?
Като гора, овъглявана от пожар пращи Европа, а те се завръщат в родните гнезда и
се надяват, че гнездата няма да бъдат близнати от пламъка, всичко сякаш е далече -
само пушек и дим. И нека старият бунар да е мъртъв, затрупан от нахвърлените
камъни, камък по камък ще облекчат участта му. Дали не приспиваме злите
предчувствия в себе си?
Ако случайно ви заслепи светкавица в една полутъмна кантора, не се съмнявайте,
че вътре е самият Кирил Дрангов, не е нито в Монпелие, нито в Инсбрук, маскиран
като студент, дори не е в Пирин, в който всяка шумка крие негов човек, този път
той е тук, откъдето тръгва дългата биография на Дранговите. Този път не се крие от
никого и никой не го преследва, умел водач в планините на параграфите. Кирил
Дрангов - заложникът на големия си интелект, именно интелектът винаги го е

245
предпазвал да играе на дребно, винаги ва банк, всичко или нищо, цялото царство
кърваво, грешно или смърт. С хумор зает да разпръсква атмосферата на
легендарност, която другите непрекъснато му надяват. Знае той - "Най-страшното е
дори не да сме предатели на самите себе си, а на бащите си. Ако играя някакъв
фарс и съм предател на своя си начин на мислене - нейсе. Но не и на баща ми в
мене. Все едно втори път да умре. Сега нямаме право не само на грешни постъпки,
но и на грешни мисли, обратното значи да злоупотребим с този намъчен свят тука.
Великото зло се побеждава с велико добро."/В началото на младостта му стои едно
убийство, колкото и героично, колкото и необходимо - убийство. Следвал е пътя
си, ако ще да е кървав, заради едно приятелство до гроб, приятелство между
съмишленици - най-чистата порода родство./Ако трябва да го причислявам, бих го
турил при мислещите, не при действащите хора.А в кантората му - орталък."Ловът
за параграфи бая прилича на лова на души. Плащаш ми - давам ти нужния
параграф.""И какво сега? - пита го някакъв чичко. - Извадихме на показ злите
духове, ама прогонихме ли ги? Не. Някой да ги пипна с пръст - пак не. Добре, ние
не сме като тях, та да действаме като тях. Само че те щъкат помежду ни и в
удобния час пак ще ни скочат на шията.""В нашата професия научаваш - никой
никога не греши, когото и да попиташ - все другият виновен. Въпросът е да
погледнеш от моята гледна точка - иска да ми нареди Вуте и не признава гледната
точка отгоре. Чакай бе, Вуте, аз да не съм съдът, та мене да мамиш? Рядко някой
ще признае грешка, а за мене това е доказателството за честност. Толкова малко ли
са честните люде?" Друг път - "Бият си взаимно шамари. И колкото повече са
шамарите, толкова повече са незаслужените. Ама няма кой да спре и да поиска
прошка. Да плющиш по бузата на другия е по-лесно, дава самочувствие. Направиш
ли го, ти си слабакът. А да обърне някой и другата буза –то значи да го признаят за
луд, хич и не се сещат за Христа." И мълчанието му като тежък укор обгръща
клиентите му, които за един метър земя са се хванали за гушата - "Не е в твоя двор
метърът, в моя е." И друго - "Истината е винаги неопитна, затова здраво трябва да я
подкрепяш, тя не е шафрантия като лъжата, която сама се справя. Трябва да и
бабуваш умело."
“ДАЛИ ДНЕС ПАК СЪНУВАМ? – НЕ, САМИН
АЗ БОГ СЪМ ВТОЯ КЪТ.
И ВЛЮБЕН В СЛЪНЦЕТО – ЖИВЕЯ!”

И Даниела в тези дни не сварваше да запише всичкото, което се разкриваше пред

нея, навътре в народната плът се разтваряха странни пейзажи, омайващи гледки, в
тях слънцето го имаше, за да суши кървищата от раните, а делата на един се
оказваха дела на всички. И това, което изглеждаше лична воля, бе само цвят от
дървото на живота, на звяр и природа, а Дете Големешче се бе пръкнало не от една
майка, а от утробата на рода. Тя ловеше сякаш от въздуха историите, а старците си
я подаваха един на друг преди да склопят очи - да не изчезне паметта, събирана
капка по капка жива вода. Тя залиташе между чуждите къщи, станали до една свои,
обираше варта им и бароковите паяжини, от които след това бавно теглеше
нишката на легендите, също като предене беше. Да вървиш със стария воевода
Панде означаваше да се движиш на зиг-заг, да се спираш пред всеки камък, защото
камъните си имаха свои истини и до една ги бяха доверили на бай Панде. Той

246
приличаше на някакъв стар, побелял от старост бял ангел, помел с крилата си
цялата тази земя, която познаваше с всяко свое оклюмало перце. Забучваше се бай
ти Панде пред поредния камък, хващаше двете ръце отзад, изпъчваше корем, човек
оставаше с впечатлението, че отвътре, от корема му клокочат тези стари предания,
с които беше преял. Даниела сновеше по селата, пребрадена със селска забрадка,
кога мокра, кога кална, носът и се удължи от душене, очите и се уголемиха от
гледане, лицето и се избистри от митарствата на чуждите души, от всеки комин се
къдри поне една история, някои са така близки до бълнуването, бълнуването и
кошмарът едно до друго." Ето тъй се прави чешма", опитва се да и изясни тертипа
на строежа бай Панде, а тя се ветрее при нейните легенди. "Трябва да се хване
майката, извора демек."/За мене майката е най-древната част от легендата, ако нея
мога да хвана, о-хо, с бога съм вечеряла/."После прочистваш от тинята, ама
хубавичко, така че да стигнеш до здравото дъно.'/Дъното на легендата, нивото от
което е невъзможно по-нататък да се дълбае/. "Сетне нареждаш камъчета на
дънцето и мажеш с тиня, сякаш гювече майсториш, което ще печеш."/Тук аз трябва
да се намеся в текста, да го подредя/. "Нататък трябва да му намериш дамара,
слабото място, то улейчето само ще те поведе накъде ще тече."/Улейчето, по което
си текат водите на историята/."Да има достатъчно налягане, довършва рецептата си
Пандо, и да не се замърсява, че иначе ако не е почистен изворът добре, хваща
конска опашка, така и викаме на тази трева и затлачва тръбите и чучура след
каптажа. Е, това е."
Хората сякаш усещаха нещо необикновено в нея, та я хранеха и пояха, с
подкрепата си и казваха, че нейното дело е не по-малко важно от делото на цяла
армия - тя трябваше да помни. Да помни историята на монаха-униат, оцелял един
от чумата, който тичал през Македония и Тракия и стенел "Има ли жив човек тук?"
и откъдето минел, растяли манастири. И за онзи подлец, който поставял на изпит
кандидатите за харамии - "Убий в моя чест този човечец, дето нищо никому не е
сторил, за да те призная за побратим." Търкаляли се главите, а наградата била
разрешение за ново убийство. И така, докато момчето – кандидат харамия не взело
неговата глава, само че след убийството му станало безпощадно ясно, че нито то,
нито какво да е друго можело да изличи стореното зло.
През замъглените и от унес очи се появяваха образите и изчезваха като покривала,
които галят лицето, съобщаваха и неща, които не винаги разбираше, но неизменно
записваше, защото амбицията и нямаше граници, беше си наумила, че е избрана от
небето за хронист на всичките тези стари истории, които може би никога не се бяха
случили, но бяха неизмерно по-важни за народа и от тези, които пълнеха бездарно
ежедневието. Имаше усещането, че с поглед е отприщила лавина, която се
стоварваше отгоре и и вече не беше в човешката власт да я спре. Понякога от
мъглата се отделяше не някой образ, а само очи или силует и тя губеше часове и
дни, докато го разгадае. разбира се, най-хубавото идваше, като заспеше, тогава
пред очите и се люшкаха като килими магични полета , хилядоглави армии и
пъстроперести пазари, всичко накуп.
Много месеци пътува Даниела след виденията си, сума ти нещо изпосъбра, а
любовта и към Драго беше някак узряла до съвършената наслада, от топлите
ветрове ли беше, от мириса на зукума ли или от потрокаловата светлина, която я
караше да се чувства като портокалово дръвче ли, но тя бе сигурна, че от любенето

247
никога преди не се бе отделял толкова сладък сок, позволяваше си да вика, тя
искаше тъкмо тялото на Драго, за пръв път тъкмо тялото, а не само платоничната
душа. Навярно и околното насилие си казваше думата, светът в момента мислеше
само за смърт и може би тъкмо затова тя възмечта един нов живот. Желанието за
дете беше като лъч, дошъл изпод земята, от устните на предците, живяли някога
тук, пронизваше лъчът "Зачени!". Повелята на любенето сякаш се извисяваше над
всички други повели и Драго пристигаше с раздрънкания си "Форд", в което и
кюше на Македония и Тракия да се намираше, извикаше ли го тя с мислите си.
Имаха си и "любовно заливче", до което ги закарваше пак полустрошеният "Форд",
пясъкът там скърцаше между целувките им, а телата им се надигаха и спадаха,
послушни сякаш на ритъма на вълните. Иначе квартирата им беше до пазарчето,
стаята беше пълна с гърлени хамалски викове, които по-скоро възбуждаха,
отколкото отблъскваха любовното желание. В стаята нямаше нищо - олющен бял
стол, маса до стената, една завеса, зад която криеха легена и каната за миене,
колкото и да метеше пода, пясъкът все пак оставаше, промъкваше се през
аралъците, което всъщност я развеселяваше, беше така като че пясъците на Бяло
море се носеха навътре в сушата и искаха да я превземат. Понякога си преставяше,
че гнездото им е направено върху една пясъчна дюна, която пътуваше към морето и
някоя сутрин щяха да се озоват на самия бряг.Разхождаше се после сама, когато
Драго пак го нямаше, сред бадемовите горички и къдравите лещаци и съжаляваше,
че не е била тук при цъфтежа им и макар и на 40, тя си мислеше, че младостта и се
бе завърнала и то много по-медоносна, отколкото на 20. Може би тялото и най-
сетне истински се стопли сред тези зарозовели от жега пространства, в които
слънцето царуваше за разлика от витошките мъгли в София. Изведнъж насред
разходка сред екзотичните огромни цветове, полюшващи мъхести венцеличета
дълги по цяла педя, възбудата я обхващаше в силните си ръце и започваше да я
разбулва, сякаш тялото и бе направено от десетки воали плът, които трябваха да се
снемат, за да стане видимо пламъчето в лоното и. Даниела се чувстваше свободна и
избрала пътя си - ей тъй, да скита и да броди из тази земя и да лови отблясъците на
красотата. Привечер сядаше на брега на реката и наблюдаваше как мракът първо
запълваше реката, та водите и ставаха оловни, как сребристото сияние като с нож
разрязваше иначе неотделимите силуети на дърветата и на техните отражения във
водата. В тези часове и се струваше, че завинаги е загърбила смъртта, че нищо не се
напуска завинаги, както тази земя, че младостта и не е пропаднала безследно
някъде, че се е върнала, за да разбере тя сега със зрелите си сетива какво наистина е
любовното удоволствие. Сега тя можеше да обладава сякаш наведнъж всички
мъже, които някога бе докосвала, в тялото на Драго, което никога не бе преставала
да желае, за което бе копняла още преди да се появи. Харесваше и мързеливата
ориенталщина на града, селяните с носиите си, които прииждаха като
пъстроцветни мъдри птици в пазарния ден и диалектите им пълнеха улиците с
истинско горско чуруликане, напечения до червено камък на крепостта, жегата,
която обгръщаше като огнен цвят на хибискус всичко наоколо. Изведнъж тя, която
се бе надсмивала над думите, с които жените майчински се обръщаха към саксиите
си, взе да се заглежда тъкмо в цветята, като разпитваше за названията на висналите
или щръкнали цветове всред недрата на зеленината, чиито разтворени устица бяха
обстрелвани непрекъснато от невероятно количество някак твърде едри и мъхести

248
пчели, те всички бяха чаши с шампанско, вдигнати в нейна чест. Късаше си клонки
откъдето минаваше и внимаваше много стаята и да не остава без цветя, любовта им
имаше нужда от тяхното съучастничество. После в любовния унес ги виждаше
отново и отново с пукот да разцъфват под сноповете златна светлина. Къпеше се
всеки ден на двора зад завеси от чаршафи, обливаше се с гореща вода от кофата, в
която се гонеха слънчеви зайчета, после оставаше гола - зефирът, така наричаше
ветреца тук заради нежността му, да я изсуши, стоеше права, отсреща на зида бе
подпряла едно огледало с дебела дъсчена рамка, приятно и беше да опознава
тялото си, на което всичките години досега не бе обръщала никакво внимание,
заслушана беше в него, за пръв път сякаш осъзнаваше, че то си е същият природен
храм като дървото с листата, плодовете и птиците му, с плетениците на светлина и
сянка. Учудено следеше самостоятелния живот на гърдите си, как се втвърдяваха и
порозовяваха, как се гушеха като котета една в друга, как зърната им зрееха като
жито под слънцето. Като разглеждаше отгоре надолу тялото си, без да се навежда,
винаги се учудваше на белотата и гладкостта на корема си, подобен на удължена
ладия, и на непоклатимостта на бедрата си, колони сякаш взети от някой древен
храм. Понякога и се струваше, че а-ха, а-ха ще пламне от сноповете слънце,
фокусирани върху кожата и от огледалото. Когато пожелаеше Драго от дъното на
сърцето си, тя виждаше самото си сърце, червено и изпотено от розова роса, което
се задъхваше от туптеж. "Какво става с тебе?" - смееше се Драго, усетил, че с него
не е онази вечно смутена и притеснена жена, чиято свенливост я държеше в плен
като броня. Но същото това сърце започваше да боли с тънка и креслива болка
насред удоволствието, сякаш не можеше да издържи на вълнението и щеше да се
пръсне. "Прекалено чувствителна съм станала - кореше себе си и се опитваше да
надене отново юзди на сетивата си, които наричаше през смях "разгулни".
Заедно с Драго, но най-често без него, понеже както и преди той много-много не се
задържаше при нея, тя "миткаше" по целия санджак, по миризливите, напечени
сокаци, искаше да улови многогласния му повик, щеше да страда, ако не се
озовеше начаса на тези невидими гласове, които и разкриваха това, което
заслужаваше да се види.
"О-хо, цветята на Ида" идат”/разбира се, ставаше дума за Андерсен/ - викаха
децата на Дрангови, щом тя се зададеше със снопове цветя в раницата си, които
разсипваше в двора им да си плетят венчета и да ги пускат във фонтанчето,
поставено като сребрист бенгалски огън в центъра на двора, къщата им под наем
беше отдалечена от центъра, но затова бе общирна, “с кон да играеш” в нея. А
двора беше като “Периметъра’, това Даниела узна от момичето, както и какво е
това Периметър, ами много просто – вододайната зона на тяхното Бухово, в нея по
начало не пускали, имало стража, но не и за тях, стиснали изпотените си длани
препускали на зиг-заг, кръгообразно и както си щат сред невероятното изобилие на
цветя, мислими и неподозирани, покрай малката речица, заситени от смях и слънце.
Така, без бързане, запалила поредната цигара, прекарваше Даниела следобедите тук
в мъркащи, протяжни разговори с децата. Толкова често се отбиваше у тях, че
понякога и ставаше неудобно да не бъдат разчетени неправилно от жената на
Кирила тези посещения, тя, разбира се, не можеше да не почувства, че вечната им
гостенка е тук най-вече заради децата, с майката си разменяха незначителни фрази,
цялото и напрягане на фантазията бе свързано с неистовото и желание да спечели

249
благоволението им, да я приемат за другар в игрите си, тънко-тънко предеше с тях,
докато и се изясни кое им е драго и кое не. Русите главички като слънчеви зайчета
се гонеха на синъо-лилавия фон в рамката на цъфтящи храсти и тя ги отнасяше с
мислите си да и греят цяла нощ от тавана в самотната и стая. Ровенето с пръсти в
топлите меки косици, допира до сияйните им лица отприщваше в нея копнежи,
които така решително и дълго бе отказвала да разпознае, а то беше твърде просто
за разгадаване - това беше нейното желание да има деца, отдавна ампутирано,
както се ампутира крак или ръка, което не означаваше, че ампутираният крак или
ръка нямаше да продължават да болят и когато си ги отрязал. През горещите дни
след обеда, докато майка им миеше съдините, а всичкото незаето с работа
население гледаше да подремне в омарата на маранята, тя играеше с тях на
криеница между оклюмалите от слънцето храсти или ги водеше на лов за попови
лъжички по бреговете на едно поточе, "Хайде да видим ще си счупим ли главите" -
подвикваше малкият многознайник и се втурваше да бяга по хлъзгавите като голи
охлюви гърбове на речните камъни. Момиченцето обичаше да клечи на брега и да
се опитва да хване тези "проклетнички", поповите лъжички: "Ще ги сготвя за обед
на куклите", заканваше се и наистина караше Даниела да кладе огън, за да ги пече.
Блажени, изтегнати под върбите следобеди, изпълнени с детски смях и бръмчене на
пчели, хоризонтът беше бяла врата, през която вятърът протягаше ръце, на които се
ловяха, за да стигнат много далече, бягаха ли, бягаха така по пясъка, докато не се
тръшнеха капнали на земята с вдигнати нагоре изтощени нозе, въргаляха се като
котета в праха и светлината, та когато се върнеха, майката бе готова и тримата да
ги цопне в коритото за пране, за да ги окъпе. Понякога успяваха да я измолят да ги
заведе до гарата, да викат "Ура" и "Довиждане" на незнайните пътници, които
заминаваха и да им махат с букети от полски цветя, тук влаковете едва набираха
скорост и човек на воля можеше да разглежда пътниците и да си фантазира къде
отиват и какво очакват. Пипаха удивени горещите релси и установяваха, че са като
печка, ловяха скакалци в тревите наоколо, забележително беше колко разбрани
деца бяха, винаги се съгласяваха с нея,ако и да си правеха пак това, което си бяха
решили, дори когато сипеше възбрани върху главите им: "няма да се цопвате в
реката, само крачетата до глезена, няма да се катерите нито по върбите, нито по кое
да е друго дърво." От насред рекичката или насред върхарите на поредното
“изследвано чрез катерене дърво” и викаха отдалече “да” и “добре”, а малкият
често добавяше “няма страшно”. Даниела вижда в момиченцето собственото си
детство, лятото в Проглед , така живо и така бвзвъзвратно отдалечено, приятелката
и-сирачето от Илинденското въстание, с която деляха поляните на Проглед,
Проглед за тях беше проглеждането за първи път нейде в себе си, но и нашироко и
на дълбоко в божието творение, в съществуванието на орляците диви пчели, на
мравуняците и на сенките по калайдисаните куполи на скалите, сякаш сега
продължаваше ласката на онова лято. Децата на Дрангов са с високи две педи чела
и със златистата бледност на диви перуники, на момчето косите се къдрят, а
къдрите стърчат на различни посоки, сякаш са сено, в което току-що е ровил някой,
плитките на момичето са онази змия, която бе пролазила между нея и другарчето и
преди сто лета в Проглед, плитките се хвърлят любопитно насам и натам, вият се
или се плъзгат, вятърът ги лови и не ги пуска, понякога с братчето и увисва на тях.
Много е внимателна с тях Даниела, предпочита да слуша, отколкото тя да бърбори,

250
и научава полека-лека толкова неща, които те само знаят. Какво е да лежиш от
едната страна на несравнимия татко, вечно отсъстващия по Погреби, затвори и
мисии, да го имаш до себе си, само за себе си, да лежиш с него след работа, когато
всички пледоарии са изговорени, когато еостанало място само за приказки, тогава
Марко е Кралевити, Богът е Сура, а Слънчо ти пуска стълбица и хич не ти се слиза
от нея на земята. А приказките вървят с някаква “казачая колъибелная песен” и
никой не се сеща, че Лермонтов не е още за деца, напротив Тамара е готова да им
се изповяда тъкмо на тях. Бащата е освен Този който отсъства така често и Четецът
на Киплинг, Декламаторът на Вазов и на Пушкин, но и Този който знае как да се
гледа земята “като писано яйце”, да, тя самата земя е яйце, но ако много се
потрудите това яйце ще е с чудна окраска, с ярки шарки, такива, каквито ще ги
нарисувате с цветята, които ще бучнете, но и със слънчогледа, доматите и чушките,
които ще отгледате. Всичко това – в Бухово, разбира се, там където Кирил Дрангов
си е купил нива, чедото на Пирин и европейският космополит се оказва, че си е
мечтаел да е просто земеделец, един от онези селяни, които през Илинденското
замениха за кратко мотиките с пушки, а после пак се върнаха към земята си, земята,
която щедро бяха поливали с кръвта си, един полят така чернозем най-щедро
ражда, мазна става от кръвта пръстта, тлъста. Бухово го имат благодарение на онзи
вардач на Кирил в Погребите, някогашен войник на Борис Дрангов, както го пазел,
така и се сприятелили, понеже страхопочитанието си към личността на Борис той
веднага прехвърлил върху сина, той му говорел за прелестите на Бухово и му
казвал, аз на баща ти не мога да се отблагодаря цял живот, но ето, туй малко да
свърша, пак добре – да ти отворя очите за красотите на родното ми място, а ако
дойдеш там и си направиш виличка, няма да има по-щастлив човек от мене. Преди
вилата на 45 квадрата бащата засажда там овошки, черешите на по-голямо
отстояние, техните корони са по-големи от тези на ябълките, повече място им
трябва, ябълките и прасковите по на гъсто, първо теглеше с конец редовете и
децата помагаха, държаха конеца, участваха с малките си крачета в утъпкването.
Между прясно бучнатите овошки пъхна един ден в земята върбови клонки и
започва да се върти около тях с други клонки, плете, преплита, най-сетне от
нищото изниква кошничка от върба, остава да я пълнят с доматите и чушките,
когато узреят. Нищо не узрява, понеже овошките са изсечени само след дни, а току-
що пренесения на нивата разсад е опоскан от овцете, вкарани в нивата му с такава
наслада, но има още разсад и още инат, и Кирил отново копае, децата и те въртят
малките мотички, които им е купил заедно с едни миниатюрни ранички. “Какво
прави Кирил Дрангов?” – върви в София смешката. “А, той ли, той яде най-скъпите
домати в България.” Баща им си прилича с вуйчо им Асен Занешев като две капки
вода, макар че 15 години дели едната капка от другата, 15 години по-млад е Асен,
същите сиви очи, от които ожадняваш, същите руси коси, ама не избелели,
напомнящи белотата на старците, а руси със зрялото жълто на игликата напролет.
Бъркат ги хората за добро или за лошо, но най-вече за смях, а общо двамата ги
вземаха за немци, особено когато немците навлязоха в България. Имаше и такава
история от съвместното им битие - вдигнали се двамата да ходят на Бухово,
изсипало ги влакчето, което до самото Бухово не ходило, виснали на Орханийското
шосе да чакат някоя кола, облечени спортно, с якета и бричове, ето, задала се
колата, голяма, богаташка, лъскава, на волана – един от видните софиянци, до него

251
още един очевидно също виден, само че него не го знаели кой е, метнали се на
задните седалки, а шофъорът ги заразпитвал на немски едно-друго, отговарял
Кирил, немският му бил шлифован до съвършенство в Университетите на Берлин и
Инсбрук, а коментарът бил – “Ето какво значи чувство за подчиненост, говори само
този с високия чин, другият единствено слуша.” Другият, Асен не говорел, защото
просто не владеел така добре чуждия език. Собственикът на колата като чул накъде
отивали, възкликнал на спътника си “Видя ли, ще ходят в Бухово, там нали е
разквартирувана немска танкова бригада, отиват при своите. А ходят цивилни,
понеже имат специална мисия – да не се издадат.” А как ликували шофъорът и
неговият спътник, когато видяли, че ги чака един еднорък немец в униформа –
били познали, непознатите, които возили били очевидно големи шефове на
германците, откъде можели да знаят, че немецът, който ги прегърнал с
единствената си ръка, бил прочут не като немски войник, а като славист от
световна класа и българофил от същия ранг. Kaто другият българофил, Хайнрих
Андрей Щамлер, Андрей, понеже е приел православието, Господи, блазе на нему,
който нощем сънува български сънища, а денем разлиства паметта на българите –
нещо подобно е казал Кирил Дрангов за него, защото той е избрал да се къпе в светлината на
българската реч, той може да е в германската легация, но истинския му дом е българският език,
езикът, с който “са се сдушили”, както казваше, още от преподаването му във Висшето търговско
училище в Свищов от 1937 година. Колко пъти са седяли на коленете му децата, тридесетгодишният
господин, специалист по славянска филология, за когото старобългарският е ключ за цялата
славянска и византийска култура, но децата не разбират много от речите му освен, че е сърдечен и
се плъзга по българския като на кънки, без никакво препъване или пък падане, той носи най-
златните хартиени ангели по Коледа и декламира коледни стихове на Айхендорф, които те после
занасят наизустени за празненството в Дойче шуле.
Понякога Даниела се присъединява към похода на децата и майката през целия град чак до
пететажната сградата “Ибни Пайко”/’Синът на Пайко”/, в която над аптеката долу е кантората на
бащата, ведно с канторите на други адвокати и тютюнотърговци, беше забавно да крачиш с децата и
елегантната им майка и да разглеждаш къщите, до една собственост на непознати, макар че много
хора поздравяваха Надя, закачаха децата, те ръкомахаха свободно, усещаше се възбудата им, че
отиват “да приберат” баща си от работа, но и в буйството си не забравяха доброто си възпитание,
градът не криеше вниманието си към семейството, та това бе семейството на Кирил, сина на най-
известния скопянин надлъж и нашир – Борис Дрангов, чието име знаеха във Франция и Англия, в
Германия и Турция, и, разбира се, в Русия, но най-вече войниците му и техните деца и внуци, кой от
Школата му щеше да забрави, че за дни е станал от див селянин в обучен по всички правила на
тактиката и стратегията воин. Децата много-много не долюбваха Спиро Китинчев, кмета, и Йордан
Чкатров, и редактора на местното радио, и другия редактор на вестника, понеже като негови
приятели им крадяха бащата, децата имаха силно развито чувство за време, тъкмо защото толкова
малко бе съвместното им време с Кирил, затова и Даниела, когато силуетът му се появеше още
отдалече и децата надаваха бойния си вик на ликуване “Татко-о!”, се изнизваше начаса, да не им се
бърка в радостта да са заедно. Безметежната свобода, с която се ползват от майка си, търпеливата
доброта на баща им се набиваха на очи, но и удивлението на Даниела бе голямо от двойната
увереност на братчето и сестричето колко са си нужни един на друг, церяха взаимно издрасканите
си колена с листа от дърветата, ала-бала портокала и ала-бала-ница и– хайде пак заедно в играта,
врявата им беше наистина чуруликане, а момичето никога не отказваше джамените или прескочи
кобила. Тези деца бяха доказателството за това колко и бе ограбен животът и как нямаше начин да
оживее без деца, наблюдавйки ги, тя наистина се питаше доколко е жива без свои рожби, тя не се
усещаше колко често се обръщаше към тях само с “чедо”, сякаш диреше нейде в пространството
това свое кой знае защо липсващо “чедо”. Даниела не искаше и друго да си признае, собственото си
“интересчийство”, наистина кой журналист и писател не би бил изкушен да надзърне в
калейдоскопа на Дранговите родови хроники, да прехвърли зърната на предците, нанизани чинно

252
върху вълшебната нишка на съдбата, съдбата която бе повелила Борис Дрангов да се роди тъкмо на
деня, в който се ражда Сан-Стефанска България. Тя можеше да надникне в завещанието на бащата
на Борис Дрангов, правено пред българския владика в началото на века, с подписите на свидетелите
– бащата на кмета на Скопие Спиро Китинчев и на банкера Хаджибожков, “българин” пишеше в
графата за националност, можеше да прочете имената на децата му Тодор, Михаил, Борис,
Марча/Мария/ и Ката, волята му бе натрупаното да не се разпилява, да иде у един, у Тодора, а е
имал той какво да завещава – най-първо, търговията с дървен материал, фирмата си демек, сетне
бакалницата и къщата, и виното, дори и оцетът го има в завещанието, сетне гюмовете, медните
съдове, на фактически обезнаследените деца се падат по 100 златни гроша, а на Ката дори още по-
малко – 40, тя е дискриминираната, незнайно защо, тетка Марча е женена в богато семейство, но
съпругът на Ката не е от богатите, жълти жълтици се падат и на черквата “Света Богородица” 10 на
брой, 5 за “Свети Димитър”, а за Бедната комисия – 2, каква ли ще е била тази Бедна комисия,
навярно Благодетелна комисия за бедните. На позлатения с варак фон на българското небе се
очертаваха силуетите на предците, пътешественици по един дълъг път, но не чак толкова дълъг, че
да не могат да бъдат съзряни от могилата на Днес, едно възвишение, което наивният човек приема
за единствено съществуващо, а целият останал пейзаж нарича с неясните думи “минало” и “бъдеще”
и така съзнателно дръпваше пред очите си перде за тях, вместо да не изпуска никога целокупния
пейзаж пред очите си, в който един в друг се спускаха вчера, днес и утре, та те си бяха едно цяло за
зрящия. Даниела, обратното, беше отдавна приучена да се наслаждава на ширналото се от хоризонт
до хоризонт, че и зад тях във всичките му измерения, измеренията не бяха едно и две и човекът не
биваше да се поставя в координатната система на плоскостта, а в координатната система на
Космоса, в която най-важното бе погледът отгоре. Досега изброеното, това бяха роднините на
децата от страната на дядото Борис Дрангов, от страната на майка им Надежда Занешева те бяха от
Кукуш и Воден, ей тъй, кръвта бе прииждала към тях от различни кътчета на Македония, сякаш за
да се събере у децата сила от всички посоки на родната земя. Един от най-решителните моменти в
рода са били сватбите, сватбите, които са включвали нови именити родове в семейството.
Благодарение на срещата на прабабата им София Червениванова от Кукуш с наследника на най-
влиятелния и чорбаджийски кукушки род на Станишевите, Тено/Стоян/ Станишев, Станишевата
семка попаднала и тя в тяхната нива, донесла цялата си коравост, издръжливина и жилавост,
всичкото си можене с каквото и да се захванат, когато Даниела възкликна – “Цяло мязаш на дядо си
Борис, както го виждам от снимките”, момичето възкликна: ‘Не е верно, метнала съм се външно на
Станишевите”, една такава категорична малка госпожичка. И в разговора пак се появява нещо за
оцета, за тежестта му в семейната хроника, онзи толкова важен оцет, споменат дори в завещанието
на прадядото, братът на София е химик, първият преподавател по химия в Университета,
специализирал във Франция в Пастъоровия институт, тъкмо когато оцетът в страната нещо се
разболял и трябвало да се лекува, лекувал го той, спасил достойнството на българския оцет, а с
познанията си успял да отвори не една, а две Оцетни фабрики – в София и в Русе. Дъщерята на Тено
и София – Мария завършва Солунската гимназия, може ли да си българин от Македония, да имаш
средства и да не се запишеш в нея, дето е като Климентов университет, а като си се изучил там,
почвай даскалуването, че толкова много български училища се отварят едновременно, че не могат
да сварят да си набавят нито достатъчно брой учители, нито учебници, само учениците са боллук.
Кукушанката Мария учителства във Воден, а там е онзи опърничав род на Занешевите, който пръв
скъсва с Патриаршията и минава към българската Екзархия и към Организацията, та “повежда крак”
и за другите семейства на българи в градчето на водопадите. Пълни с изненади са серпантините на
семейните хроники, следващото поколение ще има наследство и от Занешевите, понеже тази Мария
се жени “в Занешевите”. “Той е не само богат, но и умен” – казват воденци за него, знаейки че не
винаги едното съвпада с другото. Съпругът Георги Занешев учителствал при даскал Кирил
Пърличев, сина на Григора, като кой знае защо той седял в един клас с по-малкото си братче.
Когато се подписва спогодбата Моллов- Кафандарис, той има за какво да бъде обезщетяван, здраво
се бил потрудил дядо им – и фабрика за юфт и гъон била негова, и работилница за получаване на
олио от сусам, както и една “водна сила” – водопад. А на дядо им Георги родителите били Иван
Занешев и Калиопи, устремил се Иван към Калиопи, нищо не можело да спре порива му към
къдрокосата, златокоса Калиопи Джинджифилова, дъщеря на една от известните гръкоманки
Евангелица по баща Хаджитрайко. Натежала от имоти била Евангели, но оставила имотите си само
253
на едно от децата си, цели 53 имота. И друг парадокс имало в тази част на родата – гъркоманката
Евангели отгледала и възпитала известния български четник Григор Джинджифилов, четник, пък и
най-вляво стоял в Организацията, така че като михайловистите му издали смъртната присъда,
познати писали на Иван Михайлов: “Да вземете да кажете на Иван да не закача наш Григор, че
Надка/майка им значи/ няма да те погледне.” Красотата на тези истории за Даниела освен всичко
друго беше и тази, че и даваше възможност за игра, да отгадава в едно тръсване на момичешките
коси сияйността на онази Калиопи, в сиво-сините очи на момченцето сините гълъби на Занешевите
очи, в ината им – упоритостта на баба им Райна Дрангова, която била и практична, и оката, и устата,
винаги млада с младите, артистка, която ще ти “извади душата с памук”, хем говорела как е плакала
кога мъжът и тръгвал по фронтовете, хем не се отказвала от водачеството си – я на хоро, я в спор,
преграда пред разните си “деятелности” не знаела. А момиченцето беше казало – “има в нея нещо
злопаметно”. Когато ги черпела в широките си палати на ул.”Васил Друмев”/те живеели при дядо си
Георги Занешев, тя – със сина си.../, питала “Искате ли кафе” и носела на всичките, за децата –
навярно от леблебия, но момиченцето и скършило хатъра, рекло – не ща, от този паметен път, при
всяко гостуване бабата раздавала кафето, а за момиченцето изричала – “А то не иска кафе.”
Очевидно било, че я очаквала да си признае, че е сбъркала като не е рачила онзи незабравен от нея
ден, и да я помоли, малката обаче и тя инат – не отлепяла устнички за молба, “Аз и досега не съм и
поискала” – Даниела вижда как челото на малката изпъква напред над извивката на леко гърбавия
нос, а красивите и бледи устнички се нацупват. Споделят децата, не само игрите, но и изживяното,
особено момиченцето, доверителката им е Даниела, затова на нея може да се разкаже онова за
котарака Мацон, която всъщност не беше за чужди уши. Как е бил някога едно чудесно коте с
абсолютно симетрични шарки, с бял нагръдник и оранжеви лапички, преди това, колкото пъти се
появявала в дома котка, толкова пъти начаса изчезвала, но този път не станало така, оставили им го,
щели и те да си имат коте, едно пухче енергия на 3-4 месеца. Не била обаче хубава орисията на
котето, веднъж майка им варяла джолан на печката, къкрела супата в голяма тенджера, децата
внимателно сложили котето на другото колело, което едва-едва било затоплено, но котето не знаело
как се стои мирно, отскочило върху капака на тенджерата, той се обърнал и ето ти го котето цопнато
във врящия джолан, с канско мяучене го измъкват и го остават на терасата да съхне, “Леле, врещи
прислужницата им и налита отгоре им, елате да видите що ще сторили!” Наистина котето изглежда
ужасно - козината му по лицето и лапичките му ощавена, жалки, жалки Мацон, извинявай, но ние
ще се накажем, сами ще се накажем, ще се хвърлим от терасата, ще се самоубием, ще изкупим
вината си. Речено-сторено, застават пред ниския парапет на терасата хванати за ръце и броят “!”, на
2 прислужницата ги грабва изотзад и ги напъхва в стаята им, спуска металните щори и ги заключва,
малките затворници чакат не без да трепнат пристигането на бащата. Застава той насреща им и
настойчиво се взира в очите им, докато не вдигнат клепачите си, за да надзърне в техните.” Тъй, да
ви набия, файда няма, понеже вие не разбирате от бой, да не ви дадем да ядете, и то до нищо няма
да доведе, защото така и така сте злояди, зная обаче какво ще направя, ще кажа на чичо ви Павел да
каже на чичо ви Ванчо Михайлов какво сте сторили.” Оказва се, че джоланът се вари тъкмо за брата
на Ванче Михайлов. И след седмица те получават картичка със снимка на коте и тенджера. След
време заминават на почивка, а като пристигат порасналия Мацон изглежда още по-зловещо с
огромна глава, на която няма не мустак, ами и косъмче, розова,ощавена глава, а на всичко отгоре,
одисеите му не престават, децата и ги съобщават едно през друго, надговарвайки се, ами като баща
им го заключил при кожите от ловуването си на тавана, ама той не го забелязал, че се е вмъкнал,
след няколко дена се прибрал бащата, а мяукането го пресртещнало през две преки, отключва и що
да види – кожите целите оглозгани от мацон, сякаш са кокали, този верен мацон пресрещал баща
им, придружавал ги дълго след като напускал къщата.
Понякога и позволяваха щедро да присъства на семейното четене на Киплинг, неизменно
навлизането в Киплинговите джунгли беше прелюдията към съня, клепаха за сън русите мигли над
синъото и кафяво-златистото, но щом бащата спреше, синъото и кафявото отново заемаше огромна
част от лицата им и се чуваше упоритото "Още". Кирил разнообразяваше Киплинг с Лермонтов и
Пушкин и като добавка към "Белеет парус одинокий" им сгъваше книжни лодчици, които в цели
флотилии плъзваха по масата, водени на световни битки от окончателно разсънените
малчугани.Често при тях беше и вуйчо им Асен, потомъкът на воденския общественик Ичо
Димитров Занеш, дето през 1870 отишъл заедно с Георги Гогов в лесковския манастир “Свети
254
Гавраил” при Кратово да доведат архимандрит Павел Божигробски за председател на Воденската
община и да го турят за владика.Децата си го обичаха – и за “мазхарите му”, и заради приликата му
с баща им, Даниела и тя я бе забелязала - същата силно изопната кожа, под която силно се
очертваше финият строеж на скулите, темето, челото, същите призказно сини очи, които те теглят
към себе си като вир, в който има златна рибка. Често в дома къде съзнателно, къде без да се усетят
възрастните провеждаха възпитание с пословиците и афоризмите на дядото Борис Дрангов, които
бяха разбирали и интелигентите, и неукото селячество."Кой завижда, той не вижда" – майката
провеждаше домашното възпитание с усмивка, но всеобхватно, затова никой не биваше да се чуди,
когато момичето изрече след като го бяха обсипали с похвали за добре казаното стихче на
Вазов:"Не е добре да хвалиш българина, то му създава врагове." Бе толкова комично, вирнало
нагоре брадичка, сякаш съзираше армията на дядо си. Но и в речника на Кирил бяха бащините му
изследвания върху българска психология - "С туй нашенско "Ти ли ще оправиш света" се посреща
всякое хубаво начинание - от уреждането на читалищата до направата на пътищата."Особени усилия
се полагаха да ги научат на постоянство, никоя рисунка не биваше да остане недорисувана,
никоя къща от кубчета - недостроена, навярно и заради дядовото им "Българинът е
често лекомислен и непостоянен:въодушевено почва, но скоро се насища и всичко
зарязва; почти във всичко прави големи скокове." Някаква радостна, трепетна
религиозност се чувстваше в цялото устройство на бита им. "Днес е празник -
посрещаха я често децата и и разказваха от игла до конец всичко за светията и
великомъченичеството му и за чудесата му до едно, като розовите устица
изпускаха едни странни архаични черковни думи, от които те и замязваха още
повече на ангелчета. "Юнак и да може, кога Бог не поможе, нищо не може" -
можеше да се чуе от някое от тях при неуспех в някоя игра. Родителите не
толерираха никакво желание "да се води бащина дружина" в махалата, нито опити
да се налагат над другите деца, в двора имаха достъп и гърчета, и еврейчета, нали
"Всички сме Ближни" - опитваше се да и обясни какво е Ближен момченцето - "ами
щом си човек, пък ако ще и котка или куче, няма да им правиш зло и тогава те са ти
Ближни." На една екскурзия из околността Даниела едва не се задави от смях,
когато чу хлапетата да коментират бързия ход на възрастните: "Задните винаги да
се съобразяват с предните: главата не чака опашката." Добре, ама тази глава отиде
твърде напред, сякаш не сме и опашка. Разочароващо."
"Ще доживея ли да видя какво ще излезе от тези деца, в тях толкова много е
вложено" - питаше се Даниела. Един ден тя си даде напълно сметка защо
предпочиташе този дом пред всеки друг - тези хора - от малки до големи - бяха
преодолели страховете, които по време на война придобиват размери на параноя,
религиозното им упование те караше и тебе да се чувстваш притихнал и сигурен
извън черния размах на крилете на смъртта. Сякаш детските устица духваха
тежестта в гърдите ти и тя се разпръскваше като семенца на глухарче.
И точно тогава срещна мъжът, който и каза: "Толкова ми е познат погледа Ви,
госпожо, погледа на жена, която се прави, че има по-малка нужда от нежност,
отколкото другите жени. Жена на четник. Независимо какви са времената - все
сама. Едно време като реших да влизам в чета, разплаках първо майка си. Като
избягах още гимназист от София, тя дойде веднага в Кюстендил да ме дири, знаеше
че оттам тръгват четите. Интуицията и я доведе на правилното място - у Гъошето
Гочев, пунктовия началник. С приятеля ми се бяхме скрили най-серсемски под
масата и чухме цялата суматоха - как разпитва, плака, вика, като видя, че нищо не
може да изкопчи от Гъошето, издума: "Е, Бог да го пази. Като е решил." И жена ми
после колко пъти се е налагало дори некролози да ми разлепя, но добре че барем

255
после оживявах. Е, това което майка ми тогава рече си казвате и вие, жените ни цял
живот. Не можем по никой начин да си изплатим греховете към вас, моето
момиче." Нарече я "моето момиче", а тя май бе по-възрастна от него. "Имате ли
деца, господине?" - попита хладнокръвно, а отсреща очите светнаха отвътре
осветени - "Разбира се, изпълнил съм си дълга на българин." Ако знаеше той в
какъв момент и го казваше и какво значеше за нея това признание, и отново вината
на Драго към нея раснеше довъзбог, Драго, който ни за миг не бе почувствал
жертвата, която тя правеше, многолетната, доживотна жертва. Тя трябваше да
мълчи затова, което чувства, в ушите и кънтеше онова негово сватбарско: "Или аз,
или дете." Понякога, докато той потъваше в нея и тя виждаше през плътно
затворените си очи двойната звезда, в която се сливаха те двамата, чиито лъчи бяха
общи, а после звездата се разсипваше на хиляди звезди, нейде навътре в нея, в
дълбоките проломи на подсъзнанието и неизменно изплуваше мисълта - "Всяко от
тези звездици може да е едно дете." И най-пълната наслада не можеше да заличи
горчилката за нещо недовършено, недоизречено и всяко любене накрая бе като
хлопната врата към най-важното, което ти е забранено. И тъй като този, който
налагаше забраните, беше той, непосредствено след любовните обятия тя се
питаше кое вече е повече у нея - любовта или ненавистта срещу осакатяването и,
понеже наложеното и бездетство си беше чисто осакатяване и то умишлено.
Бездетството и - неизменно, окончателно, втвърдено веднъж завинаги, изключило я
от най-интимното и проявление като жена.
Ако знаеше Владо Куртев, този красавец с нехаен тон и вид на небрежен светски
лъв, какви струни задвижи в нея, навярно би бил по-внимателен с избора на темите
си за разговор. За него само знаеше, че еднакво добре бе приет и сред хайлайфа и в
работническата къщурка, а най-вече в четничеството му, където бе минала
младостта му, "Четничество - мислеше си Даниела унило, - но ето го баща на
няколко деца, никога не му е хрумвало да поставя на жена си дилеми за решаване
като изреченото чудовищно от Драго - "Или аз или дете.", напротив, разбирал е, че
това е дългът му като семеен, пък и като българин. Владо Куртев бе най-популярен
сред емиграцията с виртуозния си начин на оцеляване, бе претърпял няколко свои
мними погребения от всебългарските слухове, при едно от което жена му и
близките му бяха издали и некролог, дълбоко сигурни в трагичната му кончина.
Понякога, като останаше с Драго в полумрака, наминал за секунда в дома си, на
Даниела и се струваше, че чува тупкането на още едно сърце в себе си, тя
наблюдаваше широките си бедра и си мислеше - "Дори природата е помислила как
по-леко да родя", тогава гледаше Драго безмълвно с отметната глава и все и се
щеше ясният въпрос в очите и да го достигне. А нямаше смисъл от никакви
въпроси, тъй като отдавна той бе провъзгласил отговора им - "Ти не си като
другите жени, ти си като Мара Бунева, като Менче Кърничева, нищо без жертва не
става." Знаеше го, знаеше, че това беше негласният им договор с Драго,
единственото условие, при което я бе допуснал до себе си, каква натрапница се
чувстваше, не на нея се бяха молили за брака им, не на нея и бяха целували нозете,
не нейния път бяха обсипвали с рози, огорчението и се изсипваше от всички
пробиви на душата и, която очевидно потъваше. С годините у нея като у всички
възрастни растеше мисълта за края, а нямаше едно детско гласче, за да идигне
преграда пред тази мисъл, този зародиш на края можеше да се спре само с един

256
зародиш в утробата и. Тогава Даниела реши, че ще забременее, щеше да съгласува
всичко - и сношението във възможните за забременяване дни, и пиенето на билки
за зачеване, ако трябваше и баячка щеше да викне. Не беше лека работа да накара
Драго да е при нея в дните, които и трябваха, и да се сети за прегръдките и, обратно
на всичко което бе чела, колкото по-дълго той отсъстваше от дома им, толкова по-
дълго не я потърсваше и когато се бе върнал. Положи цялото си женско умение,
пришпори като с камшик страстта му, пусна го чак като очите му бяха станали
стъклени от много сладост. Лежала дълго в тъмното с отворени очи, тя бе готова да
се закълне, че е видяла вихъра от златни снежинки, влетели в утробата и.
И зачака знаците, самата стана по-мудна, трудно вече някой можеше да я накара да
се развълнува от нещо друго освен от това, което ставаше в плътта и, ровеше в нея
мислено, чакаше да издири уголемяващата се ядка в себе си. Тайно на ум се
молеше и на ум се кръстеше по цял ден - да не я усети Драго, който колкото и да
беше вярващ, впредвид и ежедневното му оцеляване по чудо, не пoнасяше никакви
външни белези на прекалена набожност - "Както не е допустимо да надзъртаме в
чуждите легла, тъй е и недопустимо да допускаме другите в миговете на молитва."
И ето че стана това, в което винаги бе сигурна - мисълта създаваше действителност,
плът, мисълта се въплъти в действителното, желанията и бяха излезли по-бързи от
всяка забрана и господ ги бе чул и изпълнил, менструацията я нямаше, а сърцето и
беше закотвено в битието с котвата на ново сърце. Твърде умело бе изплела
женската си паяжина, за да не падне Драго в нея.
А той беше лют и страшен тези дни, да не го досегнеш, хич уста да не отваряш най-
добре, и всичката му яд и ярост пак за Македония едничка. "Никаква не сме я
свършили, че някой си ни пуснал тука, сякаш от джоба си я вади - на ви
Македонията, мислете си, че е ваша. А защо няма договор като за Добруджа питам
аз? Защо няма клаузи и алинеи и във всички тях - неизменното ни право над нея.
Ами утре, като му събуят панталона на този, дето ни я извадил сякаш фокусник от
джоба си, нали заедно с панталона и джоба ще отиде, а с него и това, което е
извадил от джоба си. Дума да не става по този начин. Обявете една независима
Македония с Кирила Дрангов начело, с министри - личности от ранга на Владо
Куртев, вземете подписите на всички заинтересовани, като с Добруджа, България и
да загуби войната редом с немците, Македония да не е загубила нищо."
Сякаш и казваше направо да не го закача, че Македония нямаше да и прости, ако
смути душата му. И тя се сви на кълбо и взе да дебне като животинче майката в
себе си, чуваше воя и, виждаше гърдите и, дирещи детските устица за сучене,
усещаше звукът на прорастването вътре в себе си. Тя носеше една тайна, това беше
всичко, което за момента искаше да знае. Докторът, към който се обърна след
месец, само потвърди това, което вече знаеше. Пак никому не каза, само стана
особено придирчива към храната, даваше луди пари за истински златни праскови и
кайсии, доматите посипваше щедро с магданоз - срещу анемията, колкото и да не
обичаше месо, насилваше се всеки ден с една пържола, въобще ядеше за двама.
Обезпокои се само от това, че по едно време Драго се задържа в града, не го искаше
в този миг до себе си, престоят му усложняваше нещата, струваше и се, че бе сякаш
възможна такава налудничавост - да се сдобие с детето и да го отгледа тайно от
него, но живеейки пак с него. Вечер като тя се завиваше с повече одеяла, отколкото
е необходимо, той учудено я питаше да не е настинала, тя отговаряше двусмислено,

257
ликувайки, че с нея е тайната и - "Не, просто не мога да си позволя да изстина." Не
че от време на време не я срязваше мисълта :"Каква е тази наша любов, на какво
прилича това, щом не мога нищо да му кажа? Щом трябва да съм съвсем сама в
най-тежкия и най-щастлив момент?" Но после него го няма деня и нощта и това я
изпълни с облекчение.
Краткият период на бременността без изход я преобрази, както преобразява всяко
истинско нещо, което ни се е случило. Изведнъж вечното и нервничене и бързане,
усещането, че все изпуска нещо, изчезнаха начаса, тя се обърна изцяло навътре в
себе си и нямаше вече никакво намерение да отвръща на външните дразнения, те
бяха елиминирани от ставащото в нея. Знаеше, че и остават само 2 месеца
бременност, но бе твърдо решена да си ги изкара като истинска бременна. Дори бе
почнала да плете детски дрешки, които щеше да подари на някое новородено, което
бе имало късмета да не се намира в нейната утроба.
Като дойде времето, си приготви белъо, измете и изчисти до прашинка стаята, взе
бохчичката с белъото, сякаш е селянка, която отива на баня и се запъти към
доктора, с него беше уговорила всичко. Сумата, която искаше, не бе малка, наложи
се да продаде всичките си бижута, но беше ясно, че ще е така, война беше, най-
доброто време за изнудване за каквато и да е услуга. Куражът и очевидно бе
стигнал само за забременяването, но не бе отишъл по-нататък, страхът от Дарго бе
защил устата и и дума за това не му продума, просто знаеше неговото отколешно
решение и сега пак, пусто-опустяло щеше да му се подчини. Ненавистта и към
Драго не къкреше вече, а кипеше и май вече нямаше никакви шансове Даниела да я
овладее след загубата на детето, убийството на детето щеше да стане по негова
заповед, нищо че той не знаеше нищо за съществуването му, заповедта беше
издадена отдавна, още когато се събраха, сега тя трябваше да му отмъсти, как - не
знаеше, но да му отмъсти от името на цялата си непродължена рода.
След аборта се въргаляше безсилна, прокиснала от неизплакани сълзи, и не
виждаше никакъв брод сред тази вътрешна река от сълзи. От време на време
идваше кроткият Асен, само него допускаше в мъката си, нали беше талкава
душица, такава божа кравичка, че ни едно "Защо?" нямаше да се изпусне от устата
му, щеше да държи ръката и чак до мига, в който излезеше на твърдия бряг, този
бряг можеше да е само той, не като любим, а като далеч по рядкото - като брат,
любовници жената може да има безброй, но братята и са най-много няколко.
Крилцата на перденцата, които с такава надежда някога бе прищипнала с панделки,
сега висяха мрачно, дръпнати до дупка, така че никакъв светлик да не се промъква
вътре, нищо не ядеше освен попарата, която и дробеше Асен, "Чакай, миличко,
редеше той, червен пепер съм ти донесъл, да ухае попарата на чушки, и една бая
бучка масло, но препържено, всичко мераклийски направено."
А тя през деня говореше с него, а нощем с нероденото си детенце, спомняше си
онази жена от Булгаркъой, която преди четвърт век и бе разказала за своето "дяте".
Турците завардили селото, жените се смушили в черквата - бог да ги пази, мъжете
били на стража отвън, турците първо с картечници избили мъжете, а после
подпалили черквата, тя как избягала, сама не знаела, барабар с децата си, живи до
едно, сякаш ангел я сложил на крилата си и - пляс, пляс - извел я от ада. Но в
бягането изоставала заради кърмачето в ръцете си, така поставяла на риск другите
си деца, опасността отново да попаднат в турски ръце била голяма. "Другите деца

258
са на първо място, че са отгледани човеци, а туй още човек не е станало" - решила и
го мушнала в един храст край пътя, помолила съдбата да му намери друга майка и
хукнала напред. Обаче като се проснали в една горичка да поспят, сънувала Света
Богородичка да и казва "Вземай си дятето, един ден то ще те храни, то ще живее
най-дълго от децата ти и най-далече ще стигне." Като се събудила, хукнала обратно
с риск да и клъцнат гръцмукля и пак нарамила бебето в цедилката. Даниела сега се
сънуваше в нейната роля - ту хвърляше бебето в овразите на пътя, ту си го гушваше
до сърцето, тъй нощ след нощ, почна да не разделя истина от сън, съвсем се изтощи
от усилието да задържи бебето, което все губеше. Свестеше ли се пък, се
срамуваше от Асен, той нищо не подозираше за причината на това крушение
насред чаршафите, но от него укор, разбира се, не можеше да се чуе освен "Не се
бой, не зная от какво, но не се бой, непоправими неща няма, само човекът е
непоправим." И главата му бе така зачервена сякаш поемаше треската от нейната
глава. Неизповеданата и мъка се притискаше в ръката му и тя очакваше всеки
момент кръв да прокапе от нея.
Само че кръвта прокапа от другаде, Драго изведнъж се заседя вкъщи, сетне се
залежа и се превърна в това, което никога не бе бил - кош от думи. За пръв път
душата му се въртеше около самата себе си. Драго бе в плен на болестта , която
наричаха просто "лошата болест", уж не е туберкулоза, а пак кашляш, та се
продънваш, от хриповете ти къщата се пропуква, а тялото ти така се топи, че след
месец ти си само едните кокали, които се силят да пробият черната на петна кожа.
И много бе страшно, защото душата бе тръгнала на среща със себе си, за да стигне
краят до началото. Разрушението на плътта бе съзидание на духа. "Сега ми искат
сметка, Даниело, тези дето убих заради Организацията, сега ми дирят сметка. Защо
на мене, Даниело?" Името и продължаваше да изговаря твърдо и властно, като
господар. За болестта си все казваше - "От това няма да умра, малко да си почина и
ще се вдигна - четник в легло не умира." Една спирала от спомени се увиваше
около него като смок удушвач, а на нея треска я тресеше от този удушвач, защото
знаеше, че ще е свидетел на удушването, а сама нищо не би могла да му помогне,
дори клупа не можеше да разхлаби. Затова му заръчаше, та го молеше отдън сърце:
"Моля те бе, Драго, момчето ми, зарежи ги тези сметки, сега не е време за сметки,
виж вън каква есен е , такава не си виждал, дай ще извикаме някоя каруца, ще ни
закара до полето, а там ще ходим ли, ходим, много надалече, а брезите ще ни
звънят с обичките си и букети от смрадлика ще наберем." "Добре, добре, госпожо,
на Вашите услуги" - протягаше и той кокалчето на изтлялата си ръчица, но не се
отлепяше от постелята, боже, колко тежеше тази торба кокали, когато я повдигаше
да я обтрие с парцалче. Нощем лягаше до него и и се струваше, че има достатъчно
топлина в себе си, за да го стопли и го измъкне от вледеняването, което бе почнало.
А той, докато тя го топлеше, какви ли не ги сънуваше, "Вървя, вървя, па се блъсна в
стена, а стената от костите на този и този", изрежда имената им, едно не е забравил,
или по-скоро - "Те не ме забравят, Даниело, всичките си ме чакат. Та блъскам се в
стената и все не разбирам, че тя е от кости, а сетне образите им, ама само образите
им играят тежко хоро край тази стена от кости, техните кости де. Защо
Организацията трябваше да има толкова врагове, та толкова хора да трябва да
застрелвам, Даниело? Аз и сега пак бих ги застрелял, пък нека после те ме съдят,
важното е Организацията да не ме съди. А не съм чул досега тя да ми дири за нещо

259
сметка. Значи е одобрила делата ми."
Сутрин прииждаха хора на Организацията, която цяла сякаш събираше силите си,
за да го изправи на крака, надпреварваха се да и хвалят биволското си или козе
мляко, на което приписваха какви ли не магични качества, а един селянин я отведе
в едно дере да вадят глина, "Ще я попикае и ще я туряте ей тъй на корема му",
даваше указания дядото, пък току ревна "Ази да бях се тръшнал болен, сто пъти по-
добре, че съм безплодна твар, ами нали ние на него чакаме." Гледаше Даниела да
преспива Драго, а събудеше ли се, да не усеща какво става с него, "Истинка е
някаква, Драже, хич не я мисли, ето този чай от мащерка ли няма да помогне" и в
един момент той и повярва, колкото и да се противеше преди това, повече за
болестта си не попита. Сякаш повече никога не бе напълно разбуден, "Искаш ли да
ти помачкам гърба, момчето ми, или - Я да те почеша по плешките" - Драго все
повече се превръщаше в дете на Даниела и неразходваната и любов към детето,
което не бе дочакала, сега се изля отгоре му. Той вече се усмихваше блажено и
почти гукаше като бебе и за никакви сметки не говореше. Тя вдигаше едно късче
стъкълце пред очите му и правеше слънчеви зайчета по стената на стаята, а той и
стенеше и хълцаше от радост. В просъница изкара остатъка на дните си Драго,
държеше го Даниела в прегръдките си и все по- неизказано оставаше усещането, че
люлее детето си в тях. Високата и снага се клатушкаше унесено из стаята, щеташе
и подреждаше, ревниво ръката и обра всички фотографии от стените, искаше да са
си само двамата и като Цербер стоеше до вратата, когато приятелите му харамии се
опитваха да проникнат до него. За заспиване му четеше приказки и като капки
мляко от тялото и се отцеждаше неизживяното и майчинство. Последната нощ,
когато той изкара на скута и бе нощта след смъртта му.
Ето как изненадващо се бе изсулил от омразата-любов и от любовта-омраза на
Даниела, за нея останаха само угризенията - дали омразата и любов не го надви, в
някакви неведоми пространства, в които не само действието, но и мисълта убиват.
Чак тогава сълзите и се втечниха, пробиха като гной от цирей, "Драго - плачеше тя
- и бебето ни. Ако беше починал по-рано, детето ми щеше да живее. Аз само да ти
угодя, го унищожих, Драго." Мъката и сега се разпростираше надлъж и шир и вече
нямаше ниаккво значение ще рабере ли от нея нещичко Асен или някой друг.
Асен почти се беше заселил при нея, беше нещо като бдение над леглото на човек,
който си отива, помагаше си с бутилката гроздова, напълно безсмислени бяха
опитите му да говори с нея, то беше като разговор с човек в агония. Често идваше
някой от приятелите му, те бяха четирима "неразделници", които гледаха да се
сбутат в едно пространство като сардели в консервна кутия, сменяха се да и държат
ръката, а тя май вече никого не разпознаваше.

“В ИГРАТА НА МЕЧТИ, ЛАЗУРНО СИНИ,

ПРЕДСЕЩАМ АЗ НЕТЛЕННА КРАСОТА”

Брат му Занко, черен, сякаш опушен от вечните си цигари, слаб чируз, ветреещ се
на невидимо въже, също се присъедини към тях, безгрижието му бе приело нови
форми, бе готов всичко друго да бъде, само не търговец или администратор на
фирмата, не бяха за него точните сметки, в желанието си да избяга от тях беше
пристигнал пак тук, макар че уж трябваше да работи пак за семейното

260
предприятие, “Чудна работа – викаше си, - Йордан и другите не схванаха ли това, с
което и едно хлапе би било наясно – фирмата цъфти точно тогава, когато не и се
меся в нещо.” Верно беше това му разсъждение, колко пъти вече Йордан му бе
отнемал правомощията, иначе виж че е разпродал и тютюните, и имотите им за
някой и друг гологан, който би му трябвал в момента. Та Занко и сега гледаше да се
предпази от глупостите си колкото може, а иначе си играеше на художник и
археолог, бе луднал по местните църкви и носеше стари икони да ги дорисува или
рисуваше нови на мястото на унищожените. С едната ръка държи ръката на
болната Даниела, с другата държи ту четката, ту цигарата и си тананика нещо,
когато рисува, той винаги си тананика нещо и невинаги то е "Достойно ест”,
каквото дойде, важното бе иконката да стане, да грейне, почти да се самоизпише,
че виж вляла и силици на бойната му другарка от похода в Македония и Тракия
Даниела.
С дни рисуваше някоя икона, подпрян на меланхолично маслинево дърво, а я
подаряваше без минута размисъл и винаги бе готов да изпълнява най-странни
желания. Идеше някоя вдовица и започваше: "Нарисувай ми Свети Димитър, ама да
е с лицето на мъжа ми, ето ти снимката му - щракваше чантичката и и от нея се
измушваше снимка на поредния непознат. - Той обеща да ми се обади като иде на
небето, а ето колко време не се обажда, нима ме е забравил. Може с иконката да го
смилим." И рисуваше Занко под нетърпеливите указания на жената - "Ама не,
веждите по-нагоре, носът му бе по-дълъг." И лицето на човека от снимката се
появяваше сред позлатата ангелоподобно и не от този свят и все пак именно то. Но
накрая непременно рисуването приключваше с горещи благодарности и с
фантастични истории, за някоя звезда, която влезла посреднощ в стаята му и това
бил самият и съпруг, или за някоя врата, която никой ключ не можел да затвори,
защото на прага стоял тъкмо починалият. А художникът се разхождаше разгърнат и
разрошен, сякаш и той слязал току-що от някой облак и се наричаше сам
"гражданин на рая". "Поведе ли ми някой ръката - разкриваше тайните на занаята
си Занко, - зная, че иконата ще я бъде, аз колкото и да се пъня, доникъде стигам, а
Този горе хване ли ми ръката като на малко дете, ела да видиш какво става. Значи
приел е жертвата ми." Много се измъчи Занко с позлатяването на последната
икона, защото с една ръка то нямаше как да стане, та той ту хващаше ръката на
Даниела, ту я пускаше, за да притисне златния лист върху намазаната с лепило
дъска. Тъкмо за пореден път бе хванал ръката и, когато тя потрепера, досущ като
въдица, на която се е хванала риба. В този миг тя бе отхвърлила от себе си
слепотата на треската и бълнуването, гледаше със сухи, будни очи, в които
зениците бяха узряли като черни семки, пусна дланта му и се прекръсти – “Имам
още толкова неща за вършене, нали Света Богородичке" и взе делово да сменя
завивките, "Мъжка му работа, мърмореше, да ме държат в такава мръсотия."
И Занко се опиваше от самотията, живял винаги в голямо смейство, задомил се
твърде рано, той за пръв път опитваше вълшебството на самотата, на пълната
необвързаност с нищо, възможността да се вслушваш не в чужди думи и съзнания,
а единствено в своите си мисли, в тези дни бе престанал и да чете – “Защо ми са
плодовете на чуждите мозъци, нали за пръв път имам възможност да изпробвам
единствено своя собствен.”
Самота сред изповедите на хоризонта, самота по гребените на вълните,

261
неподозирани розови заливи самота, които са ти така необходими, за да
съществуваш като тайна в тайната, за да можеш да улавяш вестите, изпращани от
непознатото. Обикаляше руините на храмове без никакви претенции, досущ като
гущерчето между кактусите. Руините бяха загубили с времето си характера на
нещо, което е човешка направа, бяха вече част от скалите, някакви причудливи
форми от все същите скали, от които бе изградено платото.
Страстта му към камъните придойде още в детството му, довеждаше до истерия
жените на Нашо, нали пълнеше добре премитаните соби с какъв ли не трошляк,
какво ти разбираха те от фризове и антични стели. "Що превръщаш дома ни в
гробище бре, вагабонтино, само змии и гущери тук ще завъдиш." А той галеше
камънаците сякаш са женски тела и първите мъжки трепети изживя именно от
досега с тези мрамори. Никой не можеше да му каже какво означаваше това
издялано кълбо на тях с един пръстен по средата, нито надписите им, нито тези
процесии на голи или напъхани в ризи дълги до земята хора, нито що велят тези
пукнатини в камъка, образувани от нещо като букви, не можеше да се примири, че
в толкова училища го бяха пращали, какви ли не езици беше учил, а тях не можеше
да разчете. Нощем заспиваше като момче с поредния си трофей, гушнат под
завивките, усещаше тежестта на хилядолетията в ръцете си, котва, която завинаги
го закотвяше по тези места. Обикновено той спеше следобед под оскъдната сянка
на някоя маслина полугол, изопнат като тетива в сънищата си, едни сънища с едри
звезди и звънтящи от светлина домове, галеше с очи всяка керемида, всяка греда и
на сън знаеше - завърнах се, с удоволствие цяла нощ си играеше на завръщане.
Струваше му се, че със сегашната си леност най-добре участва в нещата от живота.
На братята си, работливите уголемители на богатството мислено отговаряше, че
занапред той пък ще развъжда само хубави сънища и ще събира красиви гледки. На
жена си нищо не казваше, понеже знаеше колко му е гневна, че единствен той в
дома на Велевци не мисли за после, това и бе толкова непонятно, тя бе свикнала
все да дири как да се застрахова срещу злото и как да получи гаранции от доброто.
Веднъж като се събуди, до него стоеше още един самотник, който също така
ревниво пазеше самотата си, но понеже навярно мислеше, че никога вече нямаше
да се видят , му подари историята си, ей тъй, пътъом, преди да отмине. Заговори
непознатият и пред очите му забърка някакъв екзотичен коктейл от небивалици и
родолюбие, от който Занко пак му се приспа. Бил с много висок военен чин, може
би дори член на Генералния щаб, това точно Занко не разбра, но във всеки случай
член не на Българския, а на Гръцкия Генерален щаб. Такава кариера не можела да
се направи все пак с произход от някоя колиба. Роса и Янис - родителите му, го
отгледали в къщите си с дюкяни на главната улица в Солун. Притичвал по стаите
на къщите, свързани една с друга, наблюдавал живота в града през големите
джамлъци, зад камбаните на роклите и високите тенджери на цилиндрите, гледал
да се въртят чарковете на древния механизъм на живота. Морето и то си имало
свой живот, люлеело се в несвяст вече колко хилядолетия и не спирало, при буря
броял - "едно, две, три", за да види при кое число морето ще дойде до къщите,
после до балконите и до гърлото му, истината била, че много се страхувал от
водата, едва го убедил баща му да взема уроци по плуване, без да може да плува в
този град никой не можел да стане истински мъж. "Тогава, когато морето стигне до
гърлото ми - фантазирало момчето, аз ще се превърна на риба", а той така обичал

262
рибите, ходел при скалите да ги лови, важното било да разгледа изплъзващите им
се тела, нюансите на сребристото, зигзазите на перките, глуповатите им муцунки. В
аквариумите си имал не само риби и раковини, но и вода от Тихия океан. "Там
освен тях гъмжи от русалки" - бе чул да разказва морските си истории чичо му.
Лятото родителите му го водили на Коринт, лятната им къща там била сред
портокалови и лимонови гори, портокалите и лимоните светели фосфорециращо
като неоновите му риби в аквариума вкъщи, сякаш въздухът бил изпълнен със
златен варак, с който селянките боядисвали китките си на север. Помнил още
белите ръце на майка си пред огледалото как вдигали шишенцето парфюм,
натискали капачето и как излетявали бели кристалчета досущ като в узото.
Розмарините в градината били големи колкото дървета и клоните им заплашвали да
пробият стъклата на прозорците, та се налагало периодично да ги кастрят. Въпреки
приказността на детството му било останало едно ужасно усещане за прекъсване на
времето. Заради честото гостуване при роднини из цяла Гърция гризяла го
уплахата, че докато е на едното място, на другото се случват много важни неща,
които пропуска. Нямал и никакви ранни спомени, ей тъй - съвсем никакви. Питали
го родителите му - "Помниш ли като ходихме тук или там, на онзи панаир, на
другия манастир?" Само че той нищо не помнел и туй то, това го карало да се
усеща гузен, нищо не помнел,навярно не бил много умен, а може би и съвсем тъп.
Понякога му се струвало, че минавал през живота полубуден и това, което
забелязвал като в дрямка, така и не помнел. Това усещане се задълбочило в
гимназията, където бил блестящ, първи, ненадминат и все пак имало неща, които
по никакъв начин не можел да запомни. Най-досадни били многобройните
правописни грешки по гръцки, които въпреки частните учители не можел да
отстрани. "Може граматически изречението да е правилно - разсъждавал върху
работите му учителят му в гимназията, - но един грък не би се изразил така." "Е,
как да разбера как да се изразявам като грък? - Безпомощно се питал той - Нали съм
грък."
Първата си любов видял там, на Коринт, където дългите кактуси се протягали към
бездната, измервайки височината, от която скалите се спускали към морето. Била
застанала със странните си дрехи, цели от вълна посред лято, изглеждали тежки и
корави, върху тях мърдала престилка набраздена сякаш от светкавици. Била цялата
много бяла и много млечна, дългите и коси изсветлявали по краищата и бляскали
като златни перца, само очите и били тъмни, по-тъмни от горите на Олимп, защото
били кацнали върху такова бяло лице. Едва докосвала скалите с нозе и скалите
просветлявали под тях, пречистени от присъствието и. Търчала след едни деца,
очевидно била от онези слугинчета, дето ги цанели 10-12 годишни. Съзерцавайки
я, младият Георгиус за пръв път се усетил мъж, не знаел защо, но пред очите му се
мержелеели бели стада, които се спускали като води по някаква планина, жени с
грейнали престилки и твърди гърди, наперили ризите като платна на платноходки,
изцеждали някаква чудна музика от гърлата си. Виждал белите им гуши да
потрепват от звуците, а в тях имало всичко - и ангелски напеви, и лек зефир, и
зверско виене. Било му страшно трудно да остане сам с пробудената си плът и с
ужасяващите купчини учебници по латински и старогръцки за матурата. После
успехът му позволявал да започне следването, където си поиска. Изборът на
Военното училище бил така внезапен, както изненадващо се променило

263
финансовото състояние на семейството му - баща му фалирал, следването във
Военното училище било без такси и на държавна издръжка. На всичкото отгоре и
бърже го сгодили за една фабрикантска щерка, която се кълняла във вярност на
Платон и Херодот, но не и на някакъв простосмъртен, била толкова умна, че след
час разговор с нея човек излизал с умопомрачително главоболие. Малко преди
избухването на Втората световна война бил го докарал много високо във военната
йерархия. Като такъв пристигнал в София с гръцка делегация, за да разучат
българската ориентация по предстоящата война. Македония отново стояла
помежду им и всеки щял да се прилепи към тази от Великите сили, която би им я
обещала. Македония отново била рана със засъхнала коричка отгоре, която щели
да разчоплят. От летището ги поели куп преводачи и едва не ги завели в самия
дворец за нощуване. Преводачката следващия ден му обещала разглеждане на
всички музеи, но първо го завела на пазара, вървяла пред него и го оставяла сам да
контактува с тълпата, която му предлагала какво ли не - от чушки и тикви до
грънци и прежда. "Я си вземете от тази ракия" - пъхнал му дядо с бели дрехи едно
павурче ракия. Той го взел в ръце, усетил хладината и тежестта му и докато го
питал с ръце колко струва, се чул да изговаря: "Колко?" Така си купил и глинено
птиче-свирка, в което се налива вода, за да клокочи, и пуловер от жива вълна.
Когато се натоварил така, че му трябвал помощник за торбите, изведнъж забелязал,
че пазарува без преводачката и че разбира комай всичко, което му говорели.
Огледал се безпомощен сякаш някой му бил извадил сърцето. Защо разбирал езика,
откъде, от какви дълбочини на съзнанието му идвали тези думи. Когато паниката
била на път да го обгърне съвсем, той приседнал на едно стълбище и се чул да
казва: "Много са харни." Преводачката "ни лук яла, ни лук мирисала"- така я бе
определил на чуждия език, който се явявал свой - се появила пред него. А в очите и
имало искрици като от шампанско, само че това били искрици смях: "Къде се
изгубихте?" Изведнъж му заприличала на магъосница, която държала съдбата му в
ръцете си, нахално, вещо, жестоко. Отнесъл в хотела покупките и думите, които
пазарят събудил в главата му. Чел, слушал радио, а погледът му все бил в онази
свирка-птиче, виждал я под струя вода, носела се във въздуха над някакви люлки и
момичета с бели дрехи и с венци от цветя, смеели се, а от венците им се ронели
бели цветове. "Птичето-свирка свири на панаира - говорил си вече на новия език -
за него се купуват и лачените обувки и новите дрешки." Опитвал се да си представи
мислено тези вещи в някоя от стаите му в Гърция, не се получавало. Те трябвало да
са в една по-тъмна стая, с повече дърво вътре и с никакви мебели. На следващия
ден преводачката го завела в парка на Военната академия и отново изчезнала
безследно. Още отвън забелязал как светлината свирела по металните изковани
пръчки на оградата, целите извити и огънати, оформящи сякаш фигурите на лири.
Когато бил вече вътре между дърветата, изведнъж ги усетил живи, шумяли и
общували с рояците от светлинки, енергия блъскала под нозете му и той се
чувствал с дърветата в една процесия, поседнал под едно от тях и пред очите му се
завъртял като на кинолента животът му и най в началото пак се появили онези
струи от стада, спускащи се по баирите на планината.
Имал усещането, че едва ли не насила го отвели обратно в Гърция, това било
новото му раждане, но никой не бил забелязал, че се е родил отново. "Но като съм
се родил отново, трябва да стана и да действам, да върша нещо от живота си, сега,

264
когато зная кой съм".- мислел си. Но без истинската му родина това раждане губело
смисъл, всеки час извън нея бил вече обезкървяване. На първо време обсъдил
ситуацията с годеницата си, една от многото попреминали девици, доста по-
възрастна от него, тя била с много остър ум, макар и не дотам хубава, с нея се
държали за ръце и си говорели за бъдещето." В предишен живот аз съм бил
българин" - разказал и той преживелиците. "Не, ти просто си българин. " -
подкрепила го тя в предположението, дете на някое от онези села, дето са се
изселили или сираче с изклани родители, знае ли се.” Много умна била годеницата
му, до самоотречение умна - "Ти ще си идеш в България, щом родината ти се е
събудила в тебе, тя повече мира няма да ти даде. И мене няма да вземеш там,
защото ти не ме виждаш в бъдещето си, колкото и да говориш обратното. Не, не ми
противоречи, за да ме оставиш до ден днешен девствена, значи ти изобщо не си
тръгнал към мене. А аз ще остана в тази къща, която е вечно в траур, тук вечно има
някой, който умира и виж още колко старци има за изпращане. Тук и цветята са в
траур. Пиши ми понякога - това ще ми е разтухата. А иначе помни, че винаги
можеш да ме имаш, само да се наканиш някога. Заминавай, аз от мъка няма да
умра. А децата ни ще се раждат от други мъж и жена" До трогване тя била
пестелива на думи да не го разколебае. Била единствената, с която отгледал
решението си да смени гръцкото гражданство с българско и да захвърли
генералската си кариера. Чувството за безкрайна радост го люлеело в пазвите си,
вътрешно се бил сбогувал вече с неистинските си родители и с несбъдналата се
женитба, духът му бил вече отвъд. Един ден се качил на влака и пристигнал при
хората, чийто език говорел, езикът, който знаел сякаш с плътта си. Българите го
посрещнали с многозначителни усмивки - те знаели за него повече, отколкото той
самият. "И ето че сега съм в услуга на нашата армия." “Искаш да кажеш на
българската?” – колкото да каже нещо, измърмори Занко, той беше станал много
мнителен заради войната и все му се струваше, че местните искат в нещо да го
заплетят, объркат, да го въвлекат в невиждани интриги, които да му попречат да се
върне при семейството. Заради тези страхове изобщо и не покани хората, завзели
имота им, да си ходят. Като гледаше безцеремонния глад, който се бе настанил
въпреки щедрата природа, си казваше, че ако човек като него би могъл да има цел,
то е малко от малко да го засити, а средства за това Занко имаше, дивидентите му
си вървяха независимо от липсата на каква да е негова дейност във фирмата, дори
не му и натякваха, ако не беше собствената съвест, сигурно щеше да я кара съвсем
идилично. В съседните рибарски селища раздаваше банкноти , те бяха заселени
главно с гърци и любителят на древногръцкото изкуство все се оглеждаше след
жените – дали ще открие някакъв полъх от създанията на Праксител, местните така
свикнаха с парите му, сякаш бяха купони за храна, та на равните интервали, на
които пристигаше в селищата им, ги заварваше вече събрани и подредени на
опашка на селския мегдан. Обичаше си жената Занко, но какво можеше да стори,
“че съм податлив на излъчване, то е като при алкохолиците, и от капка се
пристрастяваш, и аз тъй, зърна някое валчесто лице и ето ме пристрастен.” След
всяка изневяра Занко не само се разкайваше, но и отскачаше до София за някой ден
да види жена си и сетне гледаше да изпадне в дълбоко въздържание поне някой и
друг месец. Но що да стори – толкова години не бе успял да срещне нито една от
трите нимфи, в които се влюби шестгодишен, от мраморната плоча, която бяха

265
изорали от нивите им изполичарите им.
Седмици по-късно Занко научи от Асен, че приятелят му, с който прекараха
няколко дена в риболов и мълчание, наистина имал големи заслуги към армията ни,
говорело се, че точно той посочил картата на загражденията Метакса.
Но освен че Занко завързваше такива невероятни приятелства и си падаше по
иконописта, а за хода на войната само вдигаше в незнание рамене, той имаше
способността да е и много други неща – например представяше се като
целеустремен Главен водопроводчик на царството, все още само оглеждаше
блатата, които щеше да пресушава, с него се мъкнеше и един ветеринар и селата си
го чакаха. Уж за блатата идеше, а разпитваше дали нещо не са копнали в селото, я
монета, я нещо мраморно и очите му играеха на четири, нали да хвърли поглед в
тези до скоро заключени пространства си му беше стар мерак, сега когато Даниела
се вземаше вече сама в ръце, той щеше пак да се впусне надлъж и нашир по
възстановените земи.
Но най-напреж Занко се запъти към родното място, позна го по трепета на жегата
още отдалеч, то сякаш винаги бе вързано в синята торба на маранята и се ветрееше
между небето и земята. Не му трябваха подробности, достатъчно беше видът на
топлото море, съвсем укротено и затихнало като мляко в менче, което се вари на
слаб огън и къкри, портокаловите и маслиновите дървета се бяха размножили, а
жасмините образуваха цели горички, в черничевите гори той дочуваше шепота на
копринените буби, които някога изядоха детството му и го изпредаха от свилени
нишки.Сред тъмните струи на клоните им му се мярна сякаш онази работлива
гъркиня, която толкова старание бе хвърлила да им стане майка. Изведнъж
собствената му воля сякаш се стопи и във вените му се наля стоманената воля на
Нашо, с неговите стъпки взе да обикаля чифлика, който отдавна не беше техен, но
подсъзнанието му напълно пренебрегваше този факт, докато обикаляше нивите си,
мислеше какво къде трябва да се засади тази есен, следващата пролет, семейната
памет се бе събудила в него и той не беше вече момче на бежанци, което трябваше
да се доказва на чужда земя, а господар на своето и най-интересеното - той знаеше
какво да се прави поне още десетина години напред.
Но после се появи Венедиков и той хукна след археологията като след жена, която
все ти се изплъзва, спеше на открито, изслушваше местните иманяри, но с
Венедиков не беше близък, та отначало го следваше на прилично
разстояние.Заради възрастта му ли Занко не го мобилизираха, та можеше освен с
търговия да се занимава с каквото си поиска. Лежеше си Занко насред полето и се
вслушваше в земята, "Роден съм за иманяр - опитваше се да убеди Венедиков или
който и да е друг историк, около който се завърташе, жаден за тайни. - Лежа си, а
усещам къде е кухо и къде трябва да се копае, къде дрънчи на злато и къде само на
желязо от копията на падналите войни, понякога много ми пречи този тропот на
коне от някогашни битки." Никой не му вярваше, но пък същите тези невярващи се
дивяха на камарите мрамори и керамики, пък сребро и злато, които бяха измъкнати
по негови указания от земята. “Земята ги освобождава от плен, това е, колкото тя
каже, толкова, хич да не ламтим, тя ще ни е съюзник, ако я слушаме.”
Е, затова пък новият му приятел самотникът, Най-младият от Генералния щаб,
както си го нарече, и Трифон - "шерифът" на едно, после на друго селище, му
вярваха на всяка негова дума, дори на запетайките в говора му. "Върви, върви” -

266
окуражаваха го, когато свърнеше след някое свое усещане, и усещанията са от
Бога, знаеха те. Тримата бая се бяха сдушили, разменяха си историите си, а Трифон
знаеше легендите сякаш на цялото Беломорие, разказваше ги на тях, пишеше ги и в
"Беломорец", макар че Занко все се съмняваше в истинността им. "Ама че си хлапе
бе, Занко, ами легенда истинна има ли, в легендата всичко е измислено, е, дори и от
мене да е измислено, какво от това. Сладко ли ти е да я слушаш, ами тогава чуй я и
не сей на дъното просо."”Ти не си Трифон, а Тифон – шегуваше се с него Занко, -
онзи, дето се е бил със Зевс, стоглавото чудовище, което замеряло Зевс със скали,
ти пък ни обсипваш с легенди.” Като тънко заострено копие бе снагата на Трифон,
а той беше и с остър като копие дух, човек би се обзаложил, че му е вървяло все по
вода. “Да бе, по вода, аз през каквото съм минал, само бежанците без лев, не като
вас с кошове с пари, могат да го разберат. Една рогозка ни беше покъщнината при
бягството, нея си постилахме, с нея се завивахме, ако щеш, при бягството остави,
че какво що имахме, изгубихме, но и сестричето ми, и него. Посред зима бегахме,
наричаше се “изтегляне” – да не си мислим, че е завинаги. Баща ми беше в четата,
която защитаваше кервана на бежанците. Цялата четица загина, като баща ми
остана на купчинка простелян в заскрежените храсти, ние връчихме сестра ми на
едно гръцко семейство, срещнато по пътя, мама им даде една златна пара, имахме
само още една, за да се грижат добре за нея. Още горят ушите ми от писъка и:
“Мамо”, още виждам черната и фигура в дъното на пътя. В България се научихме
как се вдига къща за няколко дена от кал и плет, колко такива къщи из страната
направихме с братята ми не помня, знам че на училище тръгнах едва 15-16
годишен, дотогава само работех, да ги издържам. Каквото знам, все е от
самообразование, дори Юридическия не ми се опря и го завърших, през деня мъкна
куфари на гарата, вечер затварям библиотеката.”
С “шерифа” Трифон Занко се оплиташе във все опасни с високите си знания
разговори, все му се струваше, че не му е равностоен партнъор и затова Трифон
тайно скучае с досадник като него. В главата му се нанизват онези старобългарски
думи, дадени в Немско-старобългарския речник, за думата Erinnerung - и памят, и
възпоменание, които непременно иска да сподели. Въобразяваше си Занко, че баш
на него му се разкрива някакво тайно знание, някакви взаимовръзки в историята,
които напълно отбягваха на авторите на учебници и строги научни книги. Трифон
беше този, пред когото можеше да изпробва тези си знания или се самозалъгва,
издържаха ли изпитанието на неговите въпроси, значе чинеха нещо. Обичаше
Занко книгите, които изследваха корена на езика, като книгите за тракийския език,
от тях научаваше колко директно от единия свещен древен език, на които се е
свещенодействало - тракийския - са минавали в другия свещен език, на който се
богослужи - старобългарския, като онази тракийска богиня Земели, която бе
минала в старобългарския като думата земя, екзалтациите му бяха ежедневни:”Така
в старобългарския се е запазил спомена за Богинята-майка, тя в него не беше
просто пръст, както в другите езици, а Богиня.” Речникът му беше дар от един
германец, който бе започнал разговора с него с това, че и думата "герман" иде от
тракийския език. "Тракийският език за мене е най-ефикасния начин да забравя
войната” - предоволен от срещата си с тракийския беше немецът. А речникът беше
изготвен от него, ей тъй, казваше в движение, бяха листове под индиго, които
великодушно зае на Занковото съзнание - "Подарявам ти го, нали сте наследници

267
на тези траки и орфици, които са замаяли още главата на Роде. Нали и ценровете на
тракийските мистерии са досами нозете ни – Самотраки, Лемнос. Може би
речникът ми ще роди в главата ти неща, които моята не можа." Най-често Трифон
говореше от всички тях, току промърмори някое име на местност или река и се
закъдри една дълга-предълга история. Той беше много "народен" човек - достъпен,
сърдечен, а наистина беше "шериф" - все беше в управата на някой град, че дори на
цялата област.
Личната си история Трифон обаче довери само на Занко - "Тя по бъркотията си
прилича малко на историята на човека, дето открил на сто години майчиния си
език.” Тъкмо си лежаха на една скала и чакаха зефирът да ги споходи с нежността
си, когато Трифон промълви насред избухването на тютюнджийската си кашлица,
та отначало Занко не го разбра: "Занко, нейде тук е сестричето ми, усещам го, зная
го. Моя кръв, разбираш ли, но нещо го спира да ми се обади, нещо много силно,
какво ли е то? Както аз знам за присъствието и тук, така и тя знае, че съм нейде
наблизо. Трябва да е две години по-малка от мене. . Кой знае дали и тя не преравя с
очи войските ни така, както аз правя с всяка срещната жена. Кой знае какво си
мислят жените за мене тук - бре, тоя пък голям коцкар. А аз друго гледам - не
напомнят ли с нещо на очите, на устата на онова момиче от спомена ми, лошото е,
че и спомените като снимките избледняват, едва, едва съзирам една голяма уста,
която дъвче филия хляб, а де, филия с мармалад, дори знам че мармаладът е от
шипки, и ромона на речта и чувам като от фонтан и съм сигурен, че такъв фонтан
имахме в двора. Играеше с нас момчетата на ашик. Е, ако по това подробно
описание я намериш, обади ми се."
Трифон го мъкнеше по най-гъстите заливи, където бъкаше от риба, той знаеше
всичко за рибите тук, къде се намираше сепията, къде скумрията, с каква стръв и с
каква мрежа да се ловят. Един ден, тъкмо си стояха на стръмния бряг и си говореха
за заминавания и завръщания и за загубите при това блуждаене напред-назад , и за
спътниците им при тези пътувания, ето че изсвири куршум, съвсем истински
куршум, около лявото рамо на Занко. "Залегни! - просна го на земята Трифон,
който се взираше в далечния хоризонт, сякаш хоризонтът бе избълвал куршума. –
“Не за тебе беше този куршум, Занко. Ето каква беля могат да сторят, като са
неточни стрелци, за мене беше куршумът, за мене, и те, и аз си го знаем. Щеше да
си идеш от куршума, предназначен за мене. - Час, че и повече се тюхка Трифон.
Пък на края предложи – Ха, да не се срещаме известно време, да не почнат вече
съзнателно и в тебе да се целят, че си мой приятел. Това не е заради шерифството
ми, да знаеш, това е заради сестра ми, сигурен съм, не ще някой да се съберем и
това е, мъртви иска да ни види, не заедно."
И Трифон месеци не се мерна пред погледа му, Занко сам обикаляше местата,
които си бе набелязал и освен керамика само малко сребърни амуниции откри,
колкото да ги сънува после върху Тракийския конник. И когато се събраха с
Трифон пак тъй с въдиците, както в онзи фатален следобед, в който куршумът бе
бръмнал злополучно покрай Занковото рамо, Трифон почти изплака: "Намери се
сестричето ми, Занко, намери се, ама е застанало на срещуположния бряг, при
онези, дето ни стреляха, при партизаните било. Партизанска невеста, жена на
командира. Поне такава вест ми пратиха, колко е вярно...? Пък защо да не е вярно?
И аз какво да правя сега? Трябва войска ли да изпращам насреща му? Засега само

268
хляб и риба съм им пратил, като пращам на нея, то пращам и на другарите и, ясно
е. Как ще я караме, тя трябва да стреля по мене, аз - по нея. Ние, дето толкова
десетилетия я чакахме тази среща, а то какво излиза?" За пламналата си глава се
държеше Трифон с две ръце, в остър ракурс се виждаше само искочилото напред
чело и оплешевялото му теме, пръстите бяха преплетена плет, а Занко се
оглеждаше за кораба с вдигнати платна, който да приюти всички с разбити сърца
като Трифон и сестричката му, кораба, който да се плъзне по вълните на надеждата,
без надеждата битието се превръщаше в страховит затвор, от който измъкване
няма. Трифон беше в капан, това поне беше ясно и от такъв капан измъкване няма,
понеже беше капан на съдбата.
И Трифон, за да се поразсее от мъката, се обръща още повече към миналото, което
си въобразява, че е имал тогава, плъзга се по южната светлина като по ръб на риба,
гребе с греблата на светлината и той може всичко да каже за местните легенди -
къде хвърлят хайвера си и къде могат да бъдат уловени, легендите за местните
Лорелай, за страстта на русалките за изменчивата им същност, изплъзваща се като
водата. И търсейки само миналото, той достига до вечното, до онова тракийско
ДИН - Зевс, светлина, или съкратено ДИ от фиалите и чашите от техните гробници,
преобърнало се на старобългарски на ДЕН - пак светлина и раждане, светлината,
която е Бог. Онова ДИН и от тракийския Самос, и от Лемнос, и от само Самос.
Миналото го разтушава, но и на него е ясно, че е тук най-вече заради сестра си,
вдъхва я отдалече като ухаенето на жасмините, докосва я с кривите синкави пръсти
на хилядолетните маслини по хълмовете, къде ли бродеше нивга не видяния и
образ. Струва му се, че съзнанието му я обгръща и я носи нейде из гланцирания от
светлина въздух - тя е онзи полюс, който на всяка цена трябва да бъде достигнат,
един блян , който може да бъде осъществен за разлика от толкова други.
Продължава Трифон да използва сведенията на войската за местоположението на
партизанския отряд, не за да праща войници срещу него, а за да знае в коя посока
да пусне поредния колет за нея и другарите и - цели камиони с провизии. И
камионът винаги е придружаван от едно бяло пликче, в което изповядва душата си
и настоява - "Ние пак трябва да станем брат и сестра, не зная точно как, но трябва
да го направим." И нямаше разходка, която той да предприемаше без тайното
желание да я открие зад някой ствол, тя сякаш го гледаше с очите на майка му и
той яростно разравяше есенната шума, за да стигне до нея и така - до майчините
ласки. И все му се струваше, че той е толкова жив в нея, колкото тя - в него. И
никак не се обезкуражаваше, че нито един- единствен път не получи и ред от нея,
това че тя се правеше на несъществуваща, не означваше, че я няма. Тя бе
едновременно идол за поклонение и другар от игрите на детството. "Не може да
вярваш на всички тези чужди хора наоколо - пишеше и той, - а да не вярваш на
кръвта си, на брат си, който Господ ти е пратил, за да не си сама. И ако досега си
била сама и беззащитна, сега това двамата ще променим. Защото сме само двама,
всички други от семейството ни измряха." Премълчаваше Трифон за големия си
страх, когато бе разбрал, че сестра му съществува. Той вярваше безумно в тяхната
близост и затова хвърли всички свои усилия за срещата им, започна да и определя в
писмата места и часове на срещи, ама така - за месеци напред: "Ако не успееш на
еди-коя си дата, то следващия понеделник още може и после еди-кога си" - точеше
опашки от дати, всички обозначени от нейното име. Това ходене на срещи много

269
приличаше на самонаказание - плувнал в пот, с почти изхвръкнало от блъскане
сърце, като последен глупак се появяваше още на изгрев слънце на някоя полянка и
чакаше ли, чакаше срещата да се сбъдне, вслушвайки се във всяко пропукване на
горското царство, гората щеше да е замъкът им с безброя от сводове и зали, в него
ще се заселят завинаги, да воюва който иска извън него, те обаче няма да участват.
Но тя не само не идваше, но не правеше и най-малък жест, че мисли за него, че се
чувства поласкана от това ухажване, което толкова приличаше на ухажване на
любима жена. И после беше ужасът, когато слънцето напускаше и то мястото за
среща, а той бе все така сам, както сутринта, тогава му се струваше, че целият
живот напред ще е едно такова безрезултатно и печално чакане. Тогава почваше да
се пита: "Кой знае колко съм виновен в нейните очи? Сестра ми в ролята на
съдница - каква по- неподходяща роля за сестра." И все пак бе готов за
саморазкаяние, стига да му я върнеха при него. Усещаше се натоварен и с вината на
родителите си, които него, момчето, бяха взели със себе си, а нея - изхвърлили,
дали на осиновяване.
И мъжът, който беше писал: "Срещата е нужна колкото на мене, толкова и на тебе",
получи кратка бележка: "В толкова и толкова часа, на тази и тази рътлина."
Бележката преобърна главата му, доведе до страхотно объркване - картината на
несъстоялото му се братство се просна пред очите му и не му даваше ни миг покой,
този път нямаше нужда да преборва мечтата си да бъде брат на сестра си, това
което не беше направил като дете, щеше сега да стори - да я обсипе с всички
несъстояли се ласки. Тайната за жената от неговата кръв сподели само със Занко,
Занко, който всеки път си предлагаше услугите да го придружава - "Глупости, да не
отивам на дуел, та ще ме придружаваш, като секундант ли, що ли?"
Беше късен есенен ден, той лежеше на определената този път от нея поляна и
лежейки, по мързеливо, береше есенни минзухари за нея, той беше вече друг човек,
не онзи зихвърлен в дълбоката шахта на самотата човек, когото дори сестра му не
щеше. Нещо прошушна като гущер, той дори хвърли камъче по посока на шума,
по-скоро закачка, отколкото желание да го смаже, но оттам долетя нещо, че е
куршум, Трифон не разбра, не можеше вече да каже какво е, понеже беше вече
мъртъв, нямаше кой да надзърне в очите му, за да види, че в погледа му е сестра му,
облечена със сватбената носия на майка му, такава, каквато я е виждал на снимката.
“АЗ ЛЮБЯ ВСИЧКО ЖИВО,
ЩО СВЕТЛИЙ ЛЪЧ ЗАРАЖДА”

Асен дойде в Македония със съвсем обновена душа, виновник затуй бе един бам-
башка човек, наричан Ганди, велик въздържател, толстоист и здрав земеделец, с
който се запозна покрай брата на Мариола и още един идалго, известен на цял
Пловдив, спечелил възхитата дори на такъв несантиментален човек като Стефан
Стамболов - Недко Каблешков . От него се научи да вижда людете като едно езеро,
в което вълнението винаги извира от самото дъно и ако тръгне една вълничка, тя
ще докосне всеки човек и ще прибави и неговата сила към своята. В една такава
взаимообвързаност трябваше да се внимава за жестовете и думите и най-вече за
мислите, понеже тяхното най-важно качество бе да се разпростират на
невъобразими разстояния, да се втечняват, да се свързват, да ти връщат мощта на
праокеана. От както Асен бе допуснат до светая светих на иже нарицаемия Ганди,

270
което не беше никак лесна работа, защото той те поставяше под неимоверни
изпитания нравствеността ти преди да реши да те приеме за приятел, от речника му
изчезна думата "враг", ей тъй стопи се, избледня и накрая изчезна, защото той
повече никой и най-големия си душманин не можеше да схване вече като враг.
Хората край него и тези на другия край на земята, те всички му бяха Ближни и туй
то, а ако някой е решил да пакости, той просто трябва да бъде научен на друго,
трябва да му покажеш колко хубаво има в него и как може да го извади от
дълбините си наяве. Твоята работа не е да разделяш хората на полезни и вредни за
тебе, а да разбереш каква задача Бог ти е поставил като те е срещнал с тях. В
представите му просяк и принц бяха наистина на съвършено едно ниво, те бяха
божиите създания, пратени му за радост, изкушение или изпитване, верността му
към себе си проверяваше бог чрез срещите му с тях. Проблемът беше, че това му
мислене бе дълбоко неразбираемо за мнозинството, но това нямаше никакво
значение за него. Асен едниствено се опитваше да достигне аскетичния
аристократизъм на Ганди, който му позволяваше да каже като Сократ пред
огромния пазар на света, натъпкан с лавици от какви ли не стоки: "Ето, толкова
много неща, от които аз нямам нужда." Което не означаваше, че не усеща нуждите
на другите и не се опитваше да ги задоволи, в края на краищата, те не бяха избрали
аскетичния живот като него, защо трябваше да страдат. И друго запомни за себе си
от Ганди за Сократ - как е вярвал на връзката си с божеството, която му диктувала
чрез сънища и оракули, как вярвал в своя дух, който му известявал посредством
определени знамения какво трябва да прави и какво не. И Асен беше нащрек за
такива знаци, но май не му беше дадено да ги тълкува, та все диреше Даниела за
това, ако ще да бяха и на стотици километри разстояния. За да изостри вътрешното
си зрение, Асен възприе и Гандевото вегетарианство, без зор, то сякаш само си
дойде, отведнъж му стана противно месото и вече не можеше да си представи, че
чуждата плът ще тръгне из неговото тяло. "Бай Йордане - обръщаше се към
приятеля си, великия Въздържател, - хич не мисли, че твоите статии ме докараха до
това, жена ти беше, само няколко нейни думички бяха достатъчни." Ако имаше
човек, който се доближаваше до Йордановата ученост, то това беше жена му, също
учителка, когато двамата се влюбили, велика била радостта им като открили, че и
двамата са вегетарианци и следват еднакви правила на живот. Сега, когато войната
беше оставила толкова хора на режим на хляб и вода, а понякога и без хляба,
енергията на Асен съвсем естествено се насочи към това - нахрани гладния, има ли
по-благородно дело, а гладният бе просто човекът, нито само българина, нито само
гръка, циганина или който и да е друг. "Турската поговорка, повтаряна така често
от Пере Тошев - "Не може да си щастлив сред толкова нещастници" си му беше
веруюто, даваше си сметка, че когото и да срещнеше, той можеше да е
възкръсналия Син человечески, затова и трябваше да знае как да се отнася по
човешки. "Като се поотърка около Йордан Ковачев човек, мислеше си Асен, съвсем
други вълни улавя, отпие ли човек от спокойната му ясност, не само очите му се
избистрят, но и личната му пътека, колкото и да е мравешка, излиза на големите
европейски друмища." Откъде можеше българинът да научи за странните
превъплъщения на Сидхарта в живота на Херман Хесе, ако не от него, не го
знаеше само като четец, макар че и такъв неуморен и невиждан четец беше Йордан,
а като личен познат с автора. Със Стефан Цвайг си били говорили освен за Европа

271
на единната култура и за историята българска, “ Имаме с какво да го примамим -
казваше Йордан, - нека и за народа ни да ги подсети." В разсипията след Първата
европейска война, Йордан Ковачев заедно с другите от Интернационала на борците
срещу войните се беше опитвал да научи човечеството на ум и разум, така че
повече никоя война да не е желана от никого. Нейде из този Интернационал се
губеше познанството му с Алберт Айнщайн, но понеже Асен никак не отбираше от
точни науки, не можеше да каже, че много-много го беше занимавала тази личност.
Съвсем не беше обаче така с възгледите на онзи син на немски пастор, открил за
себе си милостта и яснотата в съдбата на Сидхарта. "Не преувеличавай, Йордане,
все си склонен на екзалтации - сърдеха му се хората. - Хайде холан, не си Свети
Иван Рилски , я, та да живееш като него." Бранеха се те от високите му изисквания
към себе си и към тях. Селяните особено го обичаха, понеже знаеха, че е толстоист
- кой би се застъпвал по-добре за тях от руския граф, оставил крепостните си да си
идат, ей тъй, без да заплатят копейка за това, копал заедно с тях и напъдил жена си
заради тях. Не знаеха те точно какво значи толстоист, но си го обясняваха по
своему - Йордан Ковачев е живял при графа, онзи го викнал при себе си като чул
какъв умен човек има из българско, първи приятели станали и графът му рекъл -
"Иди в своята страна и научи господарите и държавата да не грабят селяците.
Селяците са виторогите овни със златни рога на главата. Така че, каквото и да каже
той от името на Земеделския съюз, то ще е правото." - заключаваха за личността
му. Йордан Ковачев беше съвсем наясно и с положението в Съветския съюз,
понеже поддържаше кореспонденция с една толстоистка община. "Изхранваха един
голям град в центъра на Русия с труда си - разказваше Йордан, мляко, зеленчуци,
всичко, сетне - друг, местеха ги все в посока Сибир, докато най-сетне всичките с
деца и старци ги въдвориха там.” Възгледите му по някои въпроси създаваха смут в
Асеновата душа, който бе изгълтал вече книгата "Das Problem der Todesstrafe", в
която имаше и негова статия, по тази книга и заповедите на Организацията ставаха
уязвими, толкова уязвими, че на Асен не му се мислеше за тях. "Добре де, как ще
освободиш страна от робия без насилие?" - Питаше го ядно. "Е, Асенчо, нали
фарисеите затова са ненавиждали Христос - че не е повел народа срещу римляните,
че не е станал революционер. Та и ти – непременно искаш да си револщционер,
нищо, че виждаш какво донесе революцията в Русия. Че тази била друга, народна,
хубаво, но и тя е насилие, разбери го най-сетне. Не може да се шикалкваи с тези
работи." И сега Йордан Ковачев беше пак срещу армиите и генералите им и от
двете противоположни страни на бойното поле. Припомняше горчилката в думите
на Пере Тошев преди Илинденското въстание - "Бостан ли/касапница/ ли ще
правите? Е, и аз това ще ви попитам" - Стискаше устни Йордан и кожата на
мършавата му глава се опъваше така, че ясно личаха костите на черепа му.

В Македония и Тракия в тези времена Асен се утешаваше с мисълта, че с

невъоръжени ръце, може би му е дадено да нахрани и успокои не една и две души.
В известен смисъл и желанието да опознае себе си го караше да живее така
оскъдно, както останалото население. Примирените към глада хора, както човек се
примирява със зелените мухи и кърлежите, подложиха шепа към струята на
зърното, която потече от складовете в България, братята му закупуваха зърно и го
пращаха с камиони, единствената трудност беше, че шофъорите, решили че е

272
ударил звездния им час, искаха мило и драго за един курс, а над това и отгоре, като
ги накараше да разнесат товара и в други села, не само в крайната им цел, а често
камионите пристигаха едва наполовина пълно, зърното беше продадено нейде по
пътя.. А гърците не повярваха, че и за тях има по шепа, наложи се да ходи по
къщите да го раздава, нагледа се на наплашени хора, които смятаха, че пристига, за
да ги гони нейде в гори тилилейски, посрещаха го изскочилите от орбитите си
ужасени очи, скрити в някой далечен ъгъл на къщите, за които вече никак не бяха
сигурни, че ще са техни, защото бяха отнети от българи някога, колелото на
прокуждания и преселения се бе въртяло непрестанно, за да пълни с още и още
барут балканското буре.
А хора като Перко, местния луд, обираха попарата на цялата бъркотия, имаше хора
бедни, защото са михлюзи или защото не им бе потръгнало, имаше такива, на които
бе позволено да обират трохите под масата, но как преживяваше Перко бе жива
загадка, понеже той бе напълно изритания от това, което в цивилизованите
държави се нарича общество, Перко, клетото животинче, не само нямаше право да
събира трохите под масата, но той нямаше правото и въобще да се доближава до
прага на къщите, защото някога след попадането му в турски затвор при
инквизиции Перко бе предал другаря си. Щом го освободили, отърчал при
приятеля си: "Съвсем изперках от бой, аман, заман, прости ми." "Тц! - изрекъл
другия. - Дума да не става! Проклет да си! Аз те проклинам, проклето да е
майчиното ти мляко." И продължил Перко да живее, ама вече като прокълнат.
Когато го прибрали в тюрмата при новите властници, си рекъл - най-сетне ще
изтрия с туй си затворничество вината", десетилетие обитавал затвора след това, но
това не помръднало ни на косъм мнението на съселяните му, та пак никой не му
дал ни работа, ни подслон, наистина, Перко би могъл да се присламчи към властта,
ренегати - бол, но това не било за него, и сърцето му да изтръгнели, то все щяло да
си тупка за родното. Като стигна съдбата му до Асен, същият хукна да го
освобождава от тежестта на кръстта, който носи, разпита за предадения жив ли е и
къде е, "Слава Боже, добри Боже, жив е, значи всичко може да се поправи" -
затърчал, издирил го, турил ги на една маса, заключил вратата на стаята : "Няма да
излезете оттук, ако не си поискате взаимно прошка и не си я дадете." Тъй и и
станало, цялото село се събрало да гледа как Перко сече дърва в къщата на
някогашния си другар, бил нает за ратай от най-големия си враг, станал му
благодетел.
И едно друго село се беше събрало накуп, но не да гледа, а да линчува Гане
Митрин, понеже Гане Митрин имаше брат Нане Митрин, който бе направил големи
зулуми и зянлъци на Организацията, ухо бил и око на сърбите, и това ухо долавяло
толкова отдалече какво се хортува, и това око виждало през стените кой се сношава
с Организацията, та по неговите изреждания на имена вървяла полицията и
омитала хората в занданите си да ги осакатява от бой, че и напълно избива. Вързан
беше сега Гане Митрин на едно дърво сред тръните на площада, въжето го увиваше
като смок, а между краката му тъжно се процеждаше струйката миризлива и жълта
урина, като гной капеше, сякаш той беше един голям цирей, който току-що бе
прободен, "Това е Гане Митрин, а не Нане Митрин! -опитваше се да разреши
дилемата Асен като се юрна да го развързва, та грамадата от камъни полетя върху
неговата глава. - Хванете брат му, щом сте ербап, какво от него дирите, що му

273
пробутвате вина, дето не е негова. Щото така е по-лесно, нали?" Дереше глас Асен,
с една ръка бранеше главата си от летящите камъни, с другата продължаваше да
отмотава сиджимката. Добре че с него беше един от някогашните четници, който
доброволно бе поел ролята си на негова охрана, която той всъщност никога не бе
искал, вика, креска като него, пък накрая даде няколко изстрели над запалените
глави на селяците, та набързо ги охлади. И противно мръсното и вонливо тяло на
Гане Митрин най-сетне бе освободено от дървото, което трябваше да играе ролята
на стълб за линчуване, увисна меко и празно като зебло, та на всичкото отгоре се
наложи Асен да го мъкне на гръб чак до баира отсреща, оттам го хвърлиха на пряко
на един от конете, които ги чакаха, и поеха напосоки през хълма, не го сатовариха
нито в следващото село, нито в последващото, Гане трябваше да се изтърси на
съвсем ново място, където никой не бе и чувал за калпазънлъците на Нане Митрин.
На многото благодарности Асен отговори: "Ако си човек на място, сега ще
намериш брата си, в която и земя да е потънал, ще го заведеш при хората - да им
изповяда злото си. Иначе воденичният камък на името му ще продължава да ти
тежи."
Работата за вършене не се свършваше, колкото и да ускоряваше Асен своя ход,
като махало се движеше от единия край на Македония и Беломорието на другия,
задачите му променяха посоката, бързо и тревожно се сменяха сцените, а той сам
сякаш се беше калесал за съдник. Ето го в една стая без глас, пред една старица,
която е като суха страница от книга, откъсната, ронеща се от сухота. По стените се
гонят сенки, шибат я с камшиците си, превземат я черните петна от влага, мътна
пяна се отделя между изпочупените и зъби, като опарена дърпа ръката си назад,
когато я целува - забравила е коя е, както и другите са я забравили. Някога бе
живяла като царица в дворец, парите на мъжа и били повече от на везир, свила
обгръщала снагата и, момички идвали да и пеят на събуждане и на заспиване.Само
че после стопанинът и се бе хванал с Организацията, всичко бе профукал за нея,
накрая го разстреляли турците и в джоба му намерили последните му стотинки, за
това жена му сега живеше в този кокошарник, чийто талпи на всичкото отгоре бяха
поддали на тежестта на тиклите отгоре им и сега спокойно вътре дъждът си валеше.
Хвана се Асен да пооправи това, което с пари можеше да се оправи, нае жена да я
пере и да и готви, а на нея разказа жена на какъв мъж е, че и това се бе изтрило от
старостта от главата и. И чудото става - старицата се изправя от миндерчето си,
започва да се клати напред-назад и да разказва какво и се е случило, случката,
която се нарича един живот, бърза, не е сигурна, че дните ще и стигнат за къделите,
дето разплита, не ще да го пусне да си ходи - "Мъж ми те е пратил отгоре -
припява, - затуй при мене ще си стоиш." Но криво-ляво Асен успява да се изсули от
прегръдката и и от стаята и и ето го пак за подвизи готов.
И хоп - ново поле за дейност, още по-шантаво и от предишните. Тъкмо се товарят
сръбските проститутки за Шумадия ,да бъдат върнати обратно там, откъдето са
били пратени някога. Плевели , бодили и зловонни блатни треви, дошли тук да
мътят и тровят водата с отровни семена, да улучват общността в самата и
сърцевина, болни кореми, ръждясала плът, слуз на гнойни утроби, изкълвани сякаш
от клюнове бедра, жени като зелени лъскави мухи, като тъжни паяци, хванати в
собствените паяжини. Какво ли би могъл да направи за тях Асен? - пита се, но знае,
че отговорът е в него, нагледал се е на такава изхабена от безогледно ползване плът

274
в Дома на Кудоглу в Пловдив, в него водач му беше самият бай Недко от рода на
Каблешковите, шефът на ефорията, управляваща фондацията, дела за 28 милиона
лева бе спечелил адвокатът Недко за клиента си Кудоглу, 28 милиона бе успял да
го придума да даде за другите люде, дето нямат и лев: "Хвърляй, хвърляй след себе
си добро, и хич не питай" - поучавал го бе бай Недко, изповадващ от все сърце и
душа веруюто:"Чистата вяра в Бог, в доброто:беззаветната любов към Отечеството,
към народа, към целия човешки род. - Сякаш чуваше кресчендото на все по-
екзалтирания му глас, нали нямаше юбилей или честване без негова реч. - Те
правят страданията сладки, веригите леки, лишенията поносими, труда блажен; те
дават крила и енергия за полети смели, за творби велики, създават герои,
мъченици, свръхчовеци, безсмъртни кумири народни." Давай, давай, бай Недко,
чува се в мислите си да казва, давай, че ако думите са ти перли, делата ти са чист
елмаз, и един човек да остане на земята, ако е като тебе, родът човешки няма да
загине - Господ няма да допусне такъв човек да се затрие. Хубаво Недко
Каблешков бе "мотивирал" Кудев от Габрово, Ксантийско, сегашния Кудоглу за
гигантското му дарение, за милионите, с които бе построена клиника за безплатно
лечение на бедни туберкулозно и венерично болни, само че по едно време
благодарение на някаква тъмна и мистериозна афера, в която се шепнеше, че е
участвала и съпругата на благодетеля, другите му пари, невложените в
благодеянието, се стопили и изчезнали безследно и той глух и ням със зяпнала уста
стоял пред прага на фалита и за да не хлътне в него се примолил на адвоката и
водача си във финансовите му одисеи - "Аман-заман, вземам си парите назад,
закриваме фондацията, дотук с благотворителността, не мога вече да я поддържам,
това е все едно на гол тумбак чифте пищови." " Вземаш си парите обратно и какво
става - Бог ще ти ги вземе веднага обратно. Само ако фондацията остане, имаш
шансове пред Бог да чуе молитвите ти и да отклони от тебе горчивата чаша." И ето
сладкодумието Недково докъде бе докарало работите, стоеше си ефорията и Дома
Кудоглу като един жалон за тези, чиято житейска доктрина не беше само
печеленето, а онова лъчисто кипене, онзи нарастващ устрем, онази доживотна
убеденост, че родолюбието това е раят на земята, в който трябва да засадиш и
своите дръвчета преди да си идеш. И тъй кулите, които бай Недко строеше уж от
въздух, се оказваха после от най-здрави камъни, та набедяването му, че вятър го
вее на бял кон, та затуй е толкова "загубен" в смисъл на непрактичен, губеха с
времето си всякаква обосновка, понеже делата му създаваха реалност. Него имаше
наум Асен и Дома на Кудоглу, за който непременно щеше да има пациентки между
тези нещастни създания, нали бе Диспансер за венерически болести, затова
домъкна набързо едно докторче да ги прегледа, то пък едно докторче. "няма
ниужда да ги пребърквам, до една са чумави и венерични", пищеше, докато той го
влачеше за яката към Страноприемницата, "Розов изгрев", където бе сборният
пункт. Само няколко жълтици го убедиха да си изпълни докторския дълг. И в
прогнозата си докторчето се оказа наполовина право -наистина, бяха венерични, но
половината, другата можеше да си ходи в Шумадия, но тези венеричните щяха
първо да бъдат излекувани с парите на Кудоглу и с лекарствата, за която нужда
веднага телеграфира на Недко Каблешков - "Болните са болни, за да бъдат
лекувани, не да бъдат прокуждани." А цялото градче се кани да го разкъса - "Тези
венеричните не ги щем ни в града, ни в областта, ще ни заразят водата, сетне ние

275
ще се поболеем от срамни болести." "Няма бе, няма - опитваше се да им обясни
Асен - Ако не спите с тях, нищо страшно няма. - И за по-сигурно им обещаваше -
Те на реката няма да ходят, нито на кладенците ви” и бе готов да им носи с
кобилица вода, само и само градчето да кандиса и да позволи да останат, докато ги
излекуват. И заживява сред тях Асен, стаичката му е досами входното коридорче,
надзирава през деня лекаря какво прави, а нощем пази вратата с пушка до легло,
припомня си дейността на Гладстон сред подобна компания, опитва се като него да
ги вкара в правия път, но това му се отдава, колкото и на благия дълбоко
религиозен англичанин, поне няма никаква, ама никаква опасност да се влюби в
някоя от тях, макар че те всички вкупом му изповядваха любов до гроб. "Какво ли
още разбират те под любов? - питаше се той, след всичко, което са видяли и
изпитали? Лиги и острие на нож между вечно разтворени крака? Мръсни пръсти,
които просто чупят черупката с бисера вътре вместо да я отворят внимателно?
Луна от кал, от която изтича мрака отгоре им?” Как ли те изобщо можеха да се
влюбят, сами превърнати в жълтеникави, навъсени голи хълмове, по които нищо не
вирее освен микробите, проскубани птици с извадени нокти, отвратени жени, за
които мъжът не е нищо друго освен чудовището на природата. Докато разсъждава,
предприемаческият дух се обажда в гърдите на Асен и още на следващия ден пуска
свои експерти от тютюневата му фирма да му закупят една дузина станове от
бабите в областта, с които оборудва наетите помещение на дружество "Щастие", в
което проститутките ще бъдат обучени за тъкачки. Баби са мобилизирани за
обучение в тайните на боядисването с шумки и билки и във вплитането на формите
и образите в килимите. Тъкмо Асен е поръчал камионите за първите килими,
работилницата пламва всред всеградското ликуване и мечтаене проститутките да
си изгорят вътре, а ако може и Асен, когото твърдо вече смятат също за заразен.
Вместо килими, камионите са натоварени с проститутки, пратката е с крайна цел
Пловдив Дома Кудоглу, да бъдат лекувани, а не преследвани като прокажени.
“НАСТЪПИ ЗЛАТНО ПЛАДНЕ
И ТВОЯТ ЧАР ОГРЕЯ
В ДЪЛБОКАТА МОЛИТВА
НА МОЯТА МЕЧТА”

Войната доведе Асен до морето и неговата Сара. Но преди нея беше гъркинята
Стела, всяка жена е предпоследна, ако не е предопределената ти, последната,
жената за тебе, не просто жената до тебе.
Стори му се , че не бе виждал море, когато застана на Деде-Агачкото пристанище,
нещо дълбоко го затрогва, не беше голямо това пристанище, но кой знае защо
големият свят мощно се чувстваше в него, Америка ти махаше от него, колко народ
беше схванал жеста на Статуята на свободата като приятелско махане – “Добре
дошли!” и беше заминал оттук. Гледа отвореното пространство, размърдалите се
розови, сини и виолетови шалове на небето и усеща как всички минали и бъдещи
илюзии изпълват до пръсване щастливите му гърди. И изведнъж му хрумва - За да
усетиш това море, трябва да отскочиш до Самотраки, до плуващия му делфин,
който рисува светкавици върху несигурността на вълните. Точно острова му
трябваше да осъзнае тази несигурност като качество на собствения си живот, нали
несигурността можеше да те накара да осъзнаеш хилядите възможности, които ти

276
предоставя неустановеността. Това и направи, първата му нощ бе не в някой хотел
в града, а всред каменните кръгове на тракийското светилище на Самотраки с
жертвен камък за възглаве, един мистичен и хищен пейзаж, който те изсмуква,
островът, който бе съхранил в името си названието на племето, на чийто език се
бяха извършвали богослуженията и след гръцката колонизация. В ума му – думите
на Занко за Великите богове Кабирите и родата им от хетския пантеон, за падналия
наблизо тук от небето куц бог Хефес, посрещнат не от друг, а пак от траките, от
племето им синти. Ненарушимото мълчание на острова, дърветата досущ като
камъните и звездите са дали обет за мълчание, за да се чуват заклинанията на
морето, което блъска ли, блъска, опитвайки се сякаш да премести острова И както
преди толкова години камъните наоколо фосфорецираха и сами се превръщаха на
каменни маски от мистерии, произнасящи сакралните формули. Наблизо колони
подпираха не покрива на храма , а самото небе, по което се разхождаше босоногата
Нике, отвлечена оттук от чужди археолози, крилата и бяха толкова тежки, та не
можеше да ги разтвори, затова просто си се разхождаше по Млечния път. А той
самият отхвръкна от войната и своето време подобно глас от отворените усти на
маските, по лицето му като на бог се стичаше благовонно вино, а участниците в
мистериите бяха побледнели, че ги е разпознал. Сред руините вижда своите
чувства, получили космическа осезаемост. Чувства се досущ като онези ранни,
неуморени и непреситени от себе си хора, които знаят как се предизвикват високи
вълни не само в гърдите, но и в морето, как се разпалва буря и как се гаси. За тях
любовта е ритуално отдаване на Богинята-майка. "Оргаистични практики. Какво ли
означава едно такова любене без начало и край? Оплодяване на самата земя,
сливане на основните елементи, които само в телата могат да станат едно? Хич, ама
хич не му е било лесно на апостол Павел да християнизира тук орфици. Или пък –
обратното – тъкмо орфиците, които вече са знаели за вечния живот най лесно са
били обръщани в правата вяра?” Душата му начена една невнятна и за самия него
молитва: “Бендидо, Велика богинъо, хвани в мрежите си жената за мене, посочи ми
пътя към златното руно, подари ми драконоборски подвиг. На сутринта направо
избяга, останеше ли, нямаше да мръдне оттук, а толкова нещо имаше да върши
"несвъртник" като него, както го наричаше майка му, една от малкото думи, които
му беше останала от нея.
Новата къща в Деде Агач - тя принадлежеше повече на Нашо и Рада, отколкото на
синовете му, приятели на Асеновото детство бяха не тези прави улици, а ятата
патици в блатата на чифлика, децата на надничарите и слугите, бубите, ръфащи с
непобедим апетит черничевите грамади, които жените им складираха, скакалците,
които ловеше в шапката си, кончетата, които постоянно се раждаха, за да има Нашо
винаги едно хергеле от жребчета. Нямаше пътека, по която не бяха плющели до
ушите му босите му пети, нито залив, в който да не бе изследвал с тънкото си телце
плитчините и недрата му, познаваше всчка педя от пещерите, в които се бе
уединявал, за да се почувства сам-самичък в света. А такова желание бе имал
твърде често. Колкото и да го насърчаваха победите му в детските игри, изведнъж
той заставаше неподвижен, съвършено чужд на всичко наоколо и тогава братята му
и приятелите му казваха: "Пак го прихвана" и го оставяха на мира, докато той сам
не ги потърсеше. Сегашният собственик на чифлика, грък, се укри, навярно се
страхуваше за имота, да не му го вземат, а имаше за какво да се страхува, то беше

277
имане, то беше чудо, към него беше прибавил и нови яхъри, и нови обори, а
подпорките за тютюневите низи чет нямаха, черничевата горица и тя бе удвоена.
Силуетът на Нашо се мяркаше по чердаците, огъваха се талпите под стъпките му, а
кривокраката гъркиня пак се смееше ситно-ситно, за да привлече вниманието му
към щедрата си, но твърде суха като стафида пазва. Нещо го сви за гърлото – ако
животът му трябваше да има край, щото тъй е отредено, ако можеше да избира,
щеше да си пожелае сетно ложе в полята на Чифлика.
Стела цъфна на прага на хотела, гръмка дума за една двуетажна къща, в която на
всичкото отгоре живееше и собственикът на къщата, появи се отпреди му още в
първите дни на престоя на Асен, когато всичко му бе някак далечно, гледано през
стъкло, ей тъй застана сякаш бяха пет-шестгодишни деца и тя бе дошла да го вика
да си играят. Другарчетата му знаеха, че освен да се уединява в пещери или
хралупи, или пък под масите вкъщи Асен най-обичаше да си играе със Стела, дали
ще я върже на сиджимка и ще я тегли като пет синджира роби или ще завързват два
по два пискюлите на килимите вкъщи един с друг, та после слугините с часове да
ги отвързват, все едно, нали си бяха заедно. Лятом, когато прахта по пътищата се
нагорещяваше като тава за печене, двамата клечаха заедно с патиците цял ден в
плиткото езерце, голямо колкото локва, и се опитваха да припляскват като тях и да
говорят на патешки език. Скъпа му беше Стела, скъпа като онези съвместни
години, които заедно се бяха овалвали в прахта на Нашовия чифлик, затова и я
прие така радостно, откъде да знаеше, че тя по друг си, женски начин ще го
изтълкува. Веднага се забелязваше колко Стела е закъсала, роклята и приличаше на
парче от спукан балон, ни цвят, ни форма, тя самата бе като опърпана дрипа, те и
преди си бяха от бедни по-бедни, но сега, както се разбра, не бе останал ни един
човек да се грижи за нея или поне тя за него. Баща и беше от гръцките рибари,
откакто го знаеше все за някакви специални мрежи за плитковъдно риболовство
мечтаеше - "Само в тях е истината, само с тях ще хвана златната рибка, да превърне
колибата ми в замък и съсухрената ми жена в русалка, никакво бране и низане на
тютюн, това е работа за роби, не е за мене." И той оставаше робската работа на
жена си и децата, а сам до друго освен до рибарската си черупка не припарваше,
най-лошото бе, че внуши същото и на сина си, та и той се измуши от детството
второ поколение пройдоха. "Щастлив ли си, кой е мислил, че ще си отново тук.
Щастлив - каква смешна дума?" - Очите и влажно блестяха. "Ако щастието е покой,
покоят на детството, който се е върнал, то значи съм щастлив." "А аз не познавам
вече значението на такава дума. Вярваш ли в проклятие, защото аз вече вярвам.
Който ми беше близък, го обра съдбата. На ей тези ръце умряха един след друг
баща ми, майка ми, нещастната, дето освен трепане нищо друго не позна, най-
малкият ми брат, и за да е опустошението пълно, накрая и мъжът ми. - Тя протегна
театрално напред ръцете си, за да види по-добре Асен на какво са умирали и
добави вече с обилен плач. - Сега пък трябва и да ги сънувам." "Защо да трябва?"-
Опитваше се Асен напразно да я поуспокои. "Защото те така искат, нали все съм
правила това, което другите искат. Както едно време при игрите, ти нареждаше, аз
изпълнявах." "Не е било пък чак така" - Понечи той да я върне при слънчевата
страна на спомените и. Високата попреминала жена беше в такова истерично
състояние, че самотата и "гладорията", както се изрази, на последните и месеци
избиваха ту в в смях, ту в сълзи. Още в първите дни се втурна да го съблазнява,

278
"Нали така и така ме смятат за разпищолена на цялата ми вдовишка орисия,
проклетите му хора, те искат да ме виждат само в сълзи, ама няма да е на тяхното",
сграбчи сред хлипове ръката му и взе да я води по мършавото си тресящо се тяло,
главата си отмяташе назад, сякаш примираше от удоволствието, което още не беше
започнало, и впи нокти в гърба му преди още да я е прегърнал. "Загладняла за мъж
е", отбеляза в себе си и не се отказа да се възползва, немладото и тяло се оказа
неочаквано гъвкаво, върна му спомена за допира на рижавата котка, която двамата
бяха учили някога да танцува на парапета на чардака им. Асен трябваше на Стела,
за да разчупи вдовишката и обвивка, та да се превърне тя цялата в стенание, в което
се оттичаше сякаш всичко преживяно. "Тук животът на вдовиците е свършен, по-
свършен откъдето и да е другаде по света навярно. От тебе се очаква всекидневното
ходене до гробищата, вечен траур и пълна откъснатост от мъжкия свят. И когато
мъката най-сетне се е оттеглила някъде дълбоко в тебе, толкова дълбоко, че да не
се сещаш за нея, ти пак трябва да се правиш, заради хорското удоволствие да се
правиш, че затъваш в нейното тресавище." Даваше и възможност да се почувства
жена, но знаеше, че няма да е за дълго, просто трябваше да я изправи на крака, да и
върне самочувствието на любима, не само на страдаща, държеше го на другарчето
си от детските игри, после щеше да я остави да се справя сама с живота си, който,
той беше сигурен, не му принадлежеше, не и нейния, беше над четиридесетте, а
още неговата жена се губеше, колко изпитания, докато стигне до нея. Прекалено
можеше да контролира нещата между двамата, за да повярва, че е истинска страст.
Беше вълнуващо, доколкото при любенето извикваха старите спомени – “Сега сме
на люлката, дето брат ти ни върза", “Сега сме в лодката на татко, води ни към
острова." Той развързваше възел след възел в плътта и, та накрая тя стана съвсем
свободна, тялото и после плющеше под него, самозадвижено от неподозирани
сили. И точно тогава той намери да и каже, че връзката им е чиста случайност, игра
на енергии, без сливане на душите и затова е измамна . Тя не зададе въпроси в
разлистеното розово на утринта в пръстената и стаичка, само бързо се облече и
изненадващо изплю камъчето, заради което може би бе започнала връзката. Брат и
бил във военнопленически лагер на немците, не можел ли да го изведе оттам, нали
имали роднини в Пловдив, които се пишели българи, защо и него да не го обявяли
за българин, какво щяло да му струва. "Значи така, спането е било подкупването"
помисли си, а на нея се тросна "Защо не си ми казала досега? Отдавна можехме да
опитаме. Немците едва ли ще се усъмнят, щом самите българи дават сведения за
него, че е българин." Както и стана, Асен го включи в списъка на българите,
намиращи се в немски лагер в областта, сам заради добрия си немски води
преговорите с немците и не си тръгна с обещания, а със самите военнопленници.
"Защо не се опитахте да ме предупредите? - Трескаво го разпитваше брат и. - Та аз
хабер нямах, че си тук, хабер нямах защо немците ме обявяват за българин, за
малко да взема да ги опровергая. Представляш ли си какъв цирк щеше да стане -
"Пускаме те, защото си българин." "О, не, господа, грешите, грък съм и то от
комунистите."
Оттегли се Асен от тази почти натрапена му любов, но взе Стела “на отчет", до
края не забравяше да и прати пари. помощи, храни, които почнаха да идват за
гладуващите.

279
 Асен не подозираше, че войнишките пътища ще го отведат пред една къща с
еврейска звезда, от която ще капят отгоре му звуци на пиано и той, вир-вода от тях,
ще си мисли за пръстите, които препират чистотата на Вардара, белотата на Бяло
море, пръстите ще отварят прозореца, ще дръпват за миг пердетата с цвят на пепел
от рози и в душата му ще се изтъркулва като жълтичка образа и. “Досущ като Иван
Милев - щеше да си мисли, който е събирал копнеж и звуци под прозореца на
своята Ана, която не е щяла да знае нищо за страстта му. И аз трябва да слагам по
някое цвете като него във Венеция в гондолата – знак за нея, може би така до
деня, в който тя ще се омъжи за най-добрия ми приятел." Историята знаеше от
Катя Наумова, жената на Иван Милев, нали и баща и бе в Организацията.
На Велевци, които колкото мразеха болшевизма, толкова бяха възторжени
почитатели на американската свобода, им се отвори много работа в новите
територии, опитваха се да измъкнат тютюна изпод носа на мощните немските
компании и българските фирмички, които ги обслужваха, нароили се от никому
неизвестни експерчета, гнус ги беше от тези плужеци, тръгнали да мамят сега
населението, да изкупуват тютюна за стотинките, определени им от немците,
готови да продадат и майка си, и баща си за комисионните - "Монети дрънчат в
главите им, нищо друго.” Немски компании като РЕЕМСТМА раздаваха наляво и
надясно кредити и зорлен създаваха от вчера за днес десетки фирми, които на своя
страна раздаваха разсад и рекетираха производителите. Братйата бяха много
близки със Стайновите, опитваха се от тях да получат съвет за справяне със
сегашната немислима ситуация, нали и те участваха в Акционерно дружество АД
“България” тъкмо с поданици на държава, с която се воюваше, цели осмина
англичани бяха акционери в дружеството им. На времето, когато братя Стайнови
бяха отстъпили терена на някогашната си пасматерийна фабрика на концерна “Ж.Р.
Коатс Лимитид” – Глазгоу за построяване на фабрика за шевни конци, Велевци се
питаха дали не трябваше и тяхната тютюнева компания да е просто клон от някой
голям чуждестранен концерн, защото, ето, Генчо Стайнов тогава участваше с
800000 лева капитал, а чуждестранните участници – с цели 19 милиона. Колкото и
да бе примамлива перспективата за милонен капитал, те не посегнаха към
формулата за стопанска дейност на Стайнови, понеже държаха на пълната си
самостоятелност, само ако сами изцяло си водеха фирмата, щяха да имат
възможността да отделят крупни суми за тракийските и македонските организации,
а и за къщи и помощи за работниците си, кой чужд акционер щеше да е съгласен за
едното право дело да се лишава милиони, така че съмнението за това кое да се
избере – милионите или свободата на действие – приключи още през 1930 година,
когато се учреди Акционерно дружество “България”. И чудно, въпреки че не бяха
клон на никой концерн, Велевата тютюнева кампания мощно се вряза във
финансовия български, че и световен хоризонт, стока никога не залежа, кредит
веднъж не се взема, те ускорено “превъртяха” Нашовите пари, докато се умножиха
толкова пъти, така че самите те да притежават капитал не по-малък на клона на
шотландския концерн в България, чужди фирми се изтрепваха да се борят за
правото да са едниствени доставчици на Велевите тютюни за страните си, със
започване на войната печалбите им взеха още по-стремително да набъбват, нали
цигарите бяха най-конвертируемата валута по време на война, а селяните като
видяха какви добри пари им плащат, не само не намалиха, но уголемиха площите

280
си, ако имаше пръст и по покривите на къщите си, и по тях щяха да бучнат
тютюнев разсад. Лопото започна едва с обявяването от страна на България война на
Англия и Америка и все пак то можеше и да е по-лошо, ако си бяха вкарали
подобно Стайновите като акционери англичани, те този проблем нямаха,
проблемът беше че въртяха търговия със страна с която фактически България бе
във война, налагаше се продажбите за американските и английските пазари да се
преструктуират и да минават през подставени лица от други народностни, Йордан
трябваше да е постоянно зад граница, за да урежда тази всъщност нелегална мрежа
от подставени лица. И друго предимство имаше фирмата им пред Стайновата –
където в нея имаше машини, те не бяха от воюващите страни, а от неутрална
Швейцария, така че резервните части и новите машини безпрепятствено достигаха
фабриката им и складовете. А в края на краищата, търговията им беше с родно
производство, нямаше нужда като казанлъшкото АД да търчат по борсите на
Египет или дявол знае къде за памук, “тютюнът хляб и вода не иска”, както казваха
ксантийските селяни, “само пот, а пот има в изобилие”.
Асен не беше съдружник в компанията, той беше само "на служба" при братята си,
това беше негово решение, не искаше прекалено да се обвързва с търговията, не
вярваше, че е предопределен за нея, мечтаеше си за времето, когато тя няма да има
нужда от него и ще може да я напусне, за да го удари на земеделие и четене.

Все се канеше при първата свободна минута да потърси онзи славен Бари от
индийската "авантюра" , да му занесе непомръкналата от годините вярност към
приятелството на младостта им, някои дребни подаръци и да свикне да ходи у тях,
"Че ще ти стане като брат е ясно, но внимавай, и двамата сте прекалено артистични,
да не се увличате , знам ли в какво, знам ли каква фантасмагория можете да си
измислите, за да я последвате - заръчваше му Велъо - търсете някой да ви
уравновесява."
Но първо да свикне с красотата на града, със спиралата на тези стръмни улици,
врязани като улеи в камъка, джунглата, в която е разположен, е от олеандри и
портокали, от смокини с огромни чувствени листа, разрязани като устни, от
единични къси и криви борчета с ярка, червена кора, от маслинови дървета с
изчукани сякаш от метал остри листа Да си изгради образ на жителите му, да
разгадае появата на тези старци, излизащи от всеки завой със своя история -
подарък за българското момче - за някогашния живот на българите тук, за
пленяването на Явер паша, за къщата, в която била настанена отначало българската
църква. Трябваше да поозапти вълнението си от морето, този вътрешен крясък на
заспалите чайки в него, пробудени от хлъзгавия мирис на риба и на водорасли, от
дъха на детство и на пространство за приключение, във всяка свободна минута
изучаваше залива чрез плуване, от скала до скала, от дъно до дъно, то бе същото
като навлизане в жена, сантиметър по сантиметър - различни светлини от една и
съща дълбина, и също като жена морето го увличаше и не го пускаше, това знаят
най-добре моряците, които започват уж само флирт с морето, а връзката им се
превръща в доживотно доброволно заточение. Беше луд по гмуркане по залез,
бълбукаш, бълбукаш, пък изскочиш ли, отсреща ти в тежкия слънчев брокат и
Самотраки, и Атон.
Една сутрин изгревът сякаш сложи ръка на рамото му, събуди го и го поведе, ето го

281
пред номера на улицата от адреса, една огромна къща, чиято големина е смалена от
изяществото на сецесиона, отказваща всякакъв достъп до себе си, прозорците към
улицата са прясно зазидани, по кепенците на дюкяна на долния етаж висят на халки
кофари, някак му стана мъчно от това, че толкова потънала в себе си е тази къща и
разбра, че няма да има сили да влезе, за да вкуси от мъката и, поне не днес. Трудна
за проникване къща, задушена от увивна зеленина с бели като миниатюрни
чехълчета цветове , зад завъркулките от ковано желязо на вратата - плочникът
между нощта на къщата и плющящия от клони, от копиевидни, месести, на ресни
или топчести листа вечен ден на градината, очевидно животът се бе оттеглил
дълбоко навътре в нея, но не днес Асен щеше да разбере кой полага грижи за нея,
предпочете безучастието на улицата пред задавените и гласове, Бари и семейството
му можеха да почакат, както бяха чакали толкова години.
Боейки се да не пропусне нещо, той беше по цял ден навън сред знаците,
символите, сред спомените и бръмченето на града, имаше нещо прилепчиво,
хипнотизиращо в тази скорострелна промяна на улици, дюкяни, хора, можеше да
обърнеш най-първата бира в някоя бирария, на която още ковяха тезгяхите, да се
блъскаш сред множеството от войници, сред завръщащо се местно население,
прокудено през войните и спогодбата
Моллов-Кафандарис , пренасящо от България покъщнина, че и тухли и цимент за
плановете си за нов живот в старото си обиталище. На гробището бе оживено като
на пристанището, мъже, жени диреха гробовете на бащи и майки, на българските
войничета, оплакваха заличените им гробове на висок глас, както на пристанището
с викове се наддаваше за лодки и стоки.
Асен усещаше как водите текат сякаш през него и отмиват всичко черно и
затлачено, "Чакай зимата да видиш как ни удухват фереските ветрища, - радваха се
на ококорените му широко сетива местните, - белят човешката кожа като кората на
маслините." Дедеагач го караше да се чувства като в Дивия Запад - тръгнала
железницата към морето, въртяла се, криволичела, но стигнала до брега на морето,
било 1872 година, преселници от Енос първи завъртели търговия по тези пусти
брегове и толкова добре я завъртяли, че скоро Деде-Агач изместило Енос от трона
на най-голямо пристанище в околността. Не случайно тук му миришеше на
задокеански територии и на Египет, далече се простираха ръцете на дедеагачките
пари, този залив беше създаден за големи стада кораби и те щяха да ги докарат.
Деде-Агач и конференцията в Сен Ремо - за българите те бяха едно, съсипия след
една така успешна война - Балканската, единствената придобивка от нея по тези
краища. Асен още чува гласа на баща си от някога, пука се по шевовете тялото на
Нашо чорбаджи, не само от дебелина, но и от гордост - "Ето го преброяването 20та
година на генерал Шарпи, достоен човек беше генералът, добър приятел - 18067
българи срещу гърци 2565, турци 637.Отец Жерве Кенар от Френския колеж
“Свети Августин” в Пловдив я беше издействал при аудиенцията си при Тардийо,
малката славна държавица Междусъюзническа Тракия, от неговата уста го знам,
свещеник е човекът, да не тръгне да лъже. “Тя трябва после да се присъедини към
България – обясняваше ми отецът, -и американците настояват затова, щото следват
точките на Уилсъна, златна му глава, че ги измисли, толкова точни и ясни,
придържайте се към тях господа управници и наистина повече войни няма да има.”
Но не би – задъхваше се Нашо, този път не от дебелина, а от гняв - ах, този фатален

282
Лорд Джордж, ах, този велзевул!" И същият поскърцващ като панта глас от по-
нови времена: "А потърсете село Дервент, почти нищо не е останало от него,
всичкото топтан бе изселено на остров Крит, цели фамилии оставиха по чужди
земи кости, да изреждам ли?"
Сега Асен стискаше ръцете на хората и знаеше, че на много от тези ръце бяха
висяли гривните на веригите, чуваше ги да прозвънват, страшно му ставаше от
отговорността, която тежеше на плещите му.

От Даниела Асен знаеше за девиза на отеца-журналист Жерве Кенар: “Животът е

борба, чиято награда е небето.” “Колегата Кенар свърши това, което целокупното
българско, че и европейско репортерство не бе успяло да стори през 1913 година –
да даде думата на изолираната и нападната от вси страни България, за която се
гърмеше и тръбеше: “Българите колят и бесят, че и човешко месо ядат, нали са
диваци и човекоядци!” В туй време отецът, сияйно му светейшество, след като е
изпратил 4 монаси от “Свети Августин” за санитари на границата и след като е дал
съвет на самия папа, че католическата църква трябва да подкрепи “нашите
кръстоносци”, поставя брат Сергерер нещо като кореспондент на един от най-
масовите френски вестници – “Ла Кроа”. A през Европейската война дописките на
Кенар до европейските вестници бяха подписани като “Дунваски селянин”, искаше
да каже – чуйте истината на обикновения български селяк, идентифицираше се
негово светейшество не с образованата класа на католическото свещеничество, а с
неукото българско селячество, и в това откриваше гордост, не повод за срам.

В суматохата на тези първи дни Асен оставаше хорските тълпи да го отвличат

накъдето си искат, ей тъй - радваше се на себе си и на другите, на обилието на
слънце и цветове ,но както си ходеше и си бродеше от някакво древно невидимо
дъно на града, от някакво сякаш неизчислимо разстояние пред погледа му израсна
женска фигура, която туптеше с пулса на сърце, беше в гръб, маслинено-лъскави
коси, широк разкошен ханш под опъната святкаща ту черно, ту тъмносинъо
коприна на роклята, кой знае защо веднага усети лоното на утробата и като люлка,
последва я по сенчестата лента, хвърлена от стрехите, вървеше прилепнала към
къщите, сякаш държеше да е по-далеч от минувачите, спря се, когато тя заслиза по
някакви каменни стъпала надолу в незнайно магазинче, в такива дюкянчета
цъфтеше черната борса, в тях се разменяха пръстени и колиета срещу късче
суджук, бучка сирене, някое парче шоколад. Излезе поруменяла, сякаш беше
смутена от нещо нередно, руменината и правеше тъмната и кожа малинова, очите и
го пернаха с нещо източно, приказно, а стъпките и поведоха възторженото му
желание по някакви сокаци, приюти я за около час някаква къща с патрициански
вид, докато я чакаше на ъгъла, си представяше балдахини, шоколадов Отело с
поднос с ярък портокал на него от картината на Константин Величков, наоколо
кадифени рози във виолетови вази, когато тя отвори отново ажурната решетка на
вратата, той бе цял притихнал от неумолимата женственост на тази зряла хубост,
която разстилаше край себе си килими от чувственост. Река от бляскави люспи по
нея от слънцето, докато крачи, лекото шушнене на коприната и до самата му буза,
дъхът и обхожда лицето му, няма никакво намерение да я спира, само ще я следва
свел глава и забил поглед в гърба и, отключва някаква врата, за да може да погълне

283
той усмивката на развръзката, преди развръзката тя е вече зад вратата, а къщата...
къщата е къщата на Бари, от което тайната на привличането се сгъсти, а Асен
гледаше, без да повярва.
Сътворената за него жена, светлината на Хануката - можеше ли да не я види?
Пламъчето на свещ сред пламъчетата на звездите, светлината, където и да е, е от
един произход. Нима това е онази сестра на Бари, на която бе пратил за подарък
някога кадифеното томче на "Хиперион", никак не бе го забравил, още тогава се
питаше не е ли това прекалено голяма жертва за приятелството, та той се бе лишил
тъкмо от Хъолдерлин, да ама в същото време беше усещал, че ако ще и подарява
нещо, то трябва да е тъкмо неговия скъп Холдер. "Нека Диотима прочете за себе
си" - кой знае защо бе написал тогава върху кремавия лист, на който отдолу стоеше
неговия екслибрис, ей тъй без много да се замисля го беше написал, нали и
Диотима бе жрица на юга.
Слънцето вече догаряше в корема на деня, а той още шепнеше благодарствени
молитви, че му се бе явила. Безспорно беше излезла от мистериите на Самотраки,
извикани от онази му невнятна молитва към Бендида, Бендида, която свързва, нали
името и се превежда чрез немското “binden”. Жената по чудо се бе залутала сред
ежедневните тълпи, издаваше я пърхащата и фигура на Нике с плавната
окръгленост на тракийски ритон. Край нея епохи се раждаха и умираха, а тя
вървеше лекокрило. Само вместо тежки крила носеше дамска чанта. Толкова бе
мургав мраморът и и изумрудени очите и, че не излизаха от главата му. Ето че му
се удаваше случай да хване в плен една химера. Но си наложи да не хукне след нея
в двора, нека не днес, първо само да си помечтае.

Tя го бе изчаквала всичките тези години в родното му място, на което той не бе

имал право толкова дълго време, родното място, което бе достигано само с
облаците на сънищата, флотилиите им все бяха летели натам, където кракът му не
можеше да стъпи, забраненото място, на което растат най-вкусните плодове на
света - забранените. Беше го изчаквала и може би на Пасха само тогава, когато
небето се отваря и светът е палатка без покрив, до нея са достигнали небесните
гласове, че не бива да се обвързва, не, не този и не онзи, имай търпение, моето
момиче, аз съм насреща, само не бъркай субекта на любовта си.
Oт този момент той беше човек в транс, хвърчеше през деловите си работи, които
се уреждаха от само себе си, грижата за гимназията и за фелдшерския пункт и за
преселниците от Стара България, преговорите с немците за измъкване на всички
българи от немски военнопленнически лагери, тютюневата им компания трябваше
да задържи падането на оборотите след прекъсването на връзките с Америка и
Англия, където беше пазарът и, Асен гледаше да улови и другите нейни излизания
из пазарчетата и дюкяните на черноборсаджиите, някои от които бяха дошли с
надежда за големия гешефт, покрай нея узнаваше постепенно тези фантастични
свърталища на пристанищния град, тези дупки, в които се складираха
неконфискуваните еврейски бижута, сребърни и златни прибори, пиана и мебели,
за да тръгнат цели камиони обратно към България, нещата от Първата световна
война се повтаряха, Велевци имаха съсед, за чиято къща се знаеше, че е построена
през Европейската война с плячката, докарана от Македония с цели камиони.
Напразно от министерствата на царството пристигаха тежки заповеди, в които се

284
обещаваха драконовски мерки срещу спекулата, богатствата, изведнъж останали
без собственик заради законите, събираха лешоядите.
Вдишвайки силно парфюма и, той следи пухкавите и детски ръце към кои книги на
откритото щандче ще посегнат, докато слънцето остава по нея следи от бляскавите
си целувки, дясната и длан полегна върху малко томче с позлатени ръбове и
винетки на заглавната корица от вишнев плат, Стриндберг, с бавни пръсти се
зарови в пожълтелите като прегоряли страници, заслушана в думите на
скандинавеца, не чува как продавачът и предлага още и още томчета, тя не ги
придърпва към себе си, а ръката и се плъзва към един сив и безличен том на
Пшибишевски, видът му ни най-малко не издава революцията на пола в нея,
очевидно бе, че пари за книги тя нямаше, но не можеше да се откаже и от
удоволствието да подържи тези пришълци от старото време, в които ставаше
въпрос за битките не на армии, а на Аза със самия себе си. "Госпожице, ще
позволите ли да Ви подаря някоя книга." - Изрече го на френски, изключено беше
госпожица като тази да не знае френски, още повече, че бе я забелязал да се зачита
и в поетична сбирка на Аполинер. Не отказа, синъото в очите и се разигра, заискри,
разпадна се на хиляди нюанси между синъото и зеленото и тя прошепна: "Нека
тогава да избера кое да взема." Искаше се смелост за такъв отговор, наоколо чакаха
толкова самопредлагащи се женски тела на гъркини, проституиращи за един хляб,
често само за къшей или някой пакет цигари, всеки подарък на жена можеше да се
възприеме и като покана за платена любов. Пръстите и се спряха на Пшибишевски,
но той мълчаливо събра всички докоснати от нея книги, подаде ги на продавача,
който ги уви в грозна амбалажна хартия и ги върза с канапче, Асен отброи
левчетата и още преди да е получил рестото, цял обърнат към нея, побърза да се
похвали с неподозираната от нея връзка със семейството и: "Аз дължа посещение
на семейството Ви." Усмивката и, приготвена да благодари, изпърхва със стрелнали
се нагоре учудени вежди и с потрепване на трапчинките край обърнатите като на
негърка устни.
Заразправя кой е и откъде семействата им се знаят, говореше вече на
български,"Така да е - премигваше Сара - значи затова ме следяхте." - в усмивката
и имаше разочарование, колкото и да бе глупаво следващото каквото той каза,
трябваше да го произнесе, за да бъде тя наясно, че не някакви семейни приятелски
връзки го бяха водили като на въженце след нея, на всичкото отгоре започна да
разисква въпросите на сексуалната революция и Пшибишевски.
Сара бутна с тяло външната врата, Асен се гмурва в градината в двора, докато тя
уведоми обитателите на къщата за посещението, тъмнозелена почти черна градина
в лимоненожълтото на слънцето, намазаните сякаш с клей фунии на
палмообразните листа са тъмни и плътни, докато растат нагоре, от пречупването
им надолу те се изливат вече като бляскави струи от разтопено сребро, от които
светлината капе върху подрязаните топки на чемширите с безброя от мънички
твърди листа, върху виненочервените глави на гергините и къдриците на азалиите,
но и върху лехите с месести, почнали да стават червени капии, смешно стърчащи
на всички страни, с бледо зелените почти бели буци на зелките, в ъглите
зеленината свършваше в истинска джунгла от здравец, петунии, лешникови храсти
с лешници колкото орехи. Благодарен и е, че му остави малко време да дойде на
себе си, една цигара, докато всмуква дима, се опитва да задържи онази увереност за

285
неизбежността на връзката им, усещането, че тя вече съществува, онова кълбо
топлина, овъргаляно в златните жички на краищата на косите и, преобразени от
лъчите, докато бе стоял зад гърба и, телата си разговаряха съвсем независимо от
думите, чуваха се, толкова му бе добре така, имаше чувството, че тя се е сгушила в
прегръдките му, нищо че все още прегръдката не бе видима, кълбо топлина по-
разумно от всякакъв разум.
В къщата се оказа един калабалък - не ти е работа. Бари? Ах, Бари той е навън,
както Асен щеше по-късно да научи, Бари щеше да е все навън, понеже Бари е
връзката им със света, с черноборсаджиите, антикварите, търговците и бакалите.
Понякога се връщал син-посинял, понеже налитал на бой върху “тези които ни
оключиха, да седа тук като вързан пес.” “Я стига се оплаквай – дочуваше се
хриптящия глас на майка му. – Сам си го търсиш. Стой си вкъщи в тези времена.”
И жена му беше тук, една дребна австрийска еврейка, облечена спортно сякаш
всеки момент ще тръгва да катери нейде Алпите, "Бях от малкото идиоти, които
биха предпочели Гърция пред Австрия, но ето че решението ми се оказа правилно,
нали скъпа?" - щеше да каже по-късно Бари, той, независимият индивидуалист,
след женитбата си се бе оказал "под чехъл" в мисленето си - той просто не можеше
да мисли без да е в непрекъснат разговор със своята Ева, на която както се разбира
скоро през глава изневерява. “А защо да не изневерява – разсъждаваше Ева с вечно
мътна от алкохол глава. – Нали един ден ще умре, нека има за какво да си спомня.
А и аз не съм предишната Ева. Ако бях някогашната Ева, и аз щях да му
изневерявам, с абсолютна сигурност.” Ева се нахвърля с цялата си страст върху
Асен заради немския му: "Къде сте го усвоили така добре? Да не сте от немското
малцинство в България? Не? Чувала съм за такова в Добруджа. Ах, знаете ли,
мнозина от нас евреите се опитва да бойкотирам немския заради това, което се
случва в Германия, но простете, аз не мога да намразя Хъолдерлин заради Хитлер.
А немска граматика учих доста по-късно като Канети, при мене този, който ме
заключваше с учебниците по граматика, беше не майка ми, а баща ми и после
започваше да ме изпитва - инфинитиви, конюктиви, но нямаше как - готвеше ме за
коректор във вестника си, едно такова литературно вестниче с Грилпарцер и
Шницлер вътре и най-вече експресионистите, пълно с декаданс, пацифизъм,
феминизъм, баща ми бе пускал нещо и от вашия Гео Милев, но аз, честно казано,
нищо не разбирам от тези модернизми. Още преди аншлуса един от сътрудниците
му беше застрелян пред редакцията, рисуваше все карикатури с пируващи буржоа с
животински глави, Бари се появи тъкмо тогава, докато се опитвах да проумея какво
се задава, взе ме за жена и ме отведе, но аз още си мисля, че го стори и заради този
разстрел, за какво му бях, една обикновена пикла, край него имаше толкова
необикновени жени, живеещи с достойнство напук на всички правила, между тях
една ученичка на Фройд, куп поетеси, художнички." Очевидно симпатичната малка
австрийска еврейка още не може да повярва на късмета си да бъде избрана за
спътница на Бари, да му се нарадва: "Аз съм южняшки тип, колко хубаво, че ме
доведе тук "wo die Cytronen gluеen und im dunklem Laub die Goldorangen blueеn".
Ева страдаше от новото им положение най-вече заради Бари: “Та той трябва да има
пари, за да ощастливи много жени, на нас, жените, парите винаги ни правят
впечатление, особено ако мъжът знае как да ги харчи с въображение. Той е като
водата – в шепи не можеш да го задържиш, излива се.” Яков, другият брат, все и

286
противоречеше: “Глупости, проблемът на Бари е, че иска да задържи самия Господ-
Бог при себе си, е, не става, никой не е превърнал Бога в частна собственост за
собствено обслужване.”
Синове, дъщери, зетъове, внуци, космополитното семейство бе успяло да се събере
в беломорското градче цяло, целеничко, запазено от големите градове на Европа и
от нейните кристални нощи, сега пълнеше етажите с английска, немска, гръцка,
българска реч и разбира се, ладино, беше вълнуващо и шумно, изведнъж Асен се бе
озовал сякаш в студентската квартира на приятеля си Пуби в Касел.
Братът на Бари, Якоб - висок светъл човек, при когото русото беше сребристо,
следеше думите му, а почукването на нервните му пръсти сякаш приемаше или
отхвърляше казаното, барабанеше вътрешния си ритъм, джазът си беше вътре в
него. Нямаше вид на уплашен човек, никой в този дом нямаше вид на уплашен:
"Просто ни изгониха от всички служби, дюкяни, прибрахме кучето и котката и
врътнахме ключа, какво друго да сторим?"
Бари, свикнал някога да държи четирите посоки в шепа, сега бе сякаш загубил и
четирите, но пак си беше мек и сърдечен, светски и оптимистичен, докато
скептицизмът на Якоб беше втора природа, дали отсега - Асен не можеше да
прецени, такива надарени с ирония хора го държаха винаги нащрек, не можеше да
се отпуснеш истински с тях, изненадата на някое ужилване можеше веднага да
последва. Якоб владееше думите, владееше жестовете си, единствената шпага,
която от време на време вадеше, бе презрението - презрението към зверството,
презрението към клетката, в която бяха натикани, и - презрението към собствената
безпомощност. И още нещо – женомразец невиждан беше Якоб, “Тъкмо защото бях
голям развратник” – обясняваше. "Отдавна подозирах, че всички хора освен
близките ми, са създадени да ми пречат, но ето че се оказа много по-лошо - не да
ми пречат, но и да ме убият. И във времена като днешните се разбира с какво е
пълна човешката душа. Но един въпрос, какво е това душа - материя, нещо
нематериално, симптом, болест? Ето, аз съм лекар, а не знам. А колективно
съзнание? Може ли болна душа да го разболее? " - пръстите му продължаваха да се
вдигат и спускат върху махагона на масата като клавиши, на които свири някой
невидим. Той бе май най-интелигентният от всички, начетеността му сякаш
нямаше никакви граници. "Господин Велев, каза му още първият път, Вие си
мислите, че връзките ни с България са от нашето поколение, но не е така, един от
дядовците ни е бил български почетен търговски агент в Серес, бил е от остров
Хаити, но е упражнявал лекарската си професия там, когато солунският български
търговски агент Шопов е дошъл в Серес да търси почетен търговски агент на току-
що закритото по решение на министерството Каравелов-Данев българско
Агентство, съществувало от 1897, никой не се съгласил да стане български почетен
търговски агент, правете си сметка колко неудобства пред турците носела една
такава титла, а дядо ни се съгласил, няма да остави своите приятели българите в
затруднение я. Да, ама мютесарифинът обявил, че за него Агентството се счита за
закрито, а за ново откриване е нужно ново разрешение от султана и така заради
бъркотиите, предизвикани от вашите политици, един ден той наредил да отрежат
стълба, на който било закачено българското знаме пред къщата на д-р Медонса -
дядо ми. И тогава, както се казва на някогашен дипломатически език, се открил
дипломатически конфликт, а дядо ми прибрал знамето, за да го вдигне, когато

287
отново българите се сдобили със султанско разрешение. Такива ми ти работи. Той
беше се срещал с Херцел, дори му бе предлагал вместо в Уганда или в Палестина
Еврейската държава да се построи нейде на султанските земи, където никога евреи
не бяха преследвани. Като го карахме да ни го опише, той отговаряше с думите на
вашия Вазов за Раковски - "образ невъзможен", все едно са братя, казваше за
двамата, мечтата им ги е водела като факла, и единият, и другият - дипломати на
народа си, без някой да ги е калесвал за това, те май и почиват на горе-долу една и
съща възраст. Всъщност, ето ги - в домашния пантеон - и Херцел, и Раковски, но и
Тане воевода, на когото мнозина от рода ни държат живота си." Погледът му
сочеше сложените в позлатени тежки рамки портрети. “Ако някой се сети да пита
кои са, казваме - наши чичовци."
Асен обаче забеляза, че в очите на младия мъж често избиваше паника като
насъбрала се подземна вода, колчем погледнеше сестра си, тогава в очите му се
четяха въпроси без нито един отговор. Беше завършил философия в Мюнстер,
после медицина и бе учителствал и лекувал "тук и наоколо", Асен щеше да има
един от най-интелигентните събеседници през живота си. "Ницше? Какво му е на
Ницше, какво има общо той с тази паплач? Нали си беше предрекъл съдбата -
първо не те забелязват, после те изопачават, накрая те забравят, само че него няма
как да го забравят, иначе другото стана. Не същите ли бидермайер, които
унищожиха и жизнеността му и, живота му сега го ползват за изтривалка на
калните си ботуши. Ами Клайст, Бюхнер, Грабе? Какво беше казал господин
държавният съветник Гъоте за един Клайст - пише като луд, какъв ти път да му
даде господин съветникът, съвсем в реда на нещата е лудият да се остави да се
самозастреля, а написаното от него да почака някое друго, по-далечно поколение,
в което ще има достатъчно луди да го четат. Да не би пък пияницата Грабе да е бил
честван от народа си, който не счел за нужно век да постави нещо от пиесите му, а
философският му израз за човека като орел с глава в небесата и крака в
изпражненията кой знае как ги е вбесявала, нали става дума за орела, националния
символ. Всъщност думата "шайсе"е в най-честа употреба, нещо като нашето
"майната ти", думата, която бидермайер употребява за всяко нещо, което не му е
ясно, сякаш иска да покрие с шайсе цялата онази духовна действителност, която го
дразни със самото си съществуване, сега им дойде времето да превърнат и евреите,
и книгите, и картините в шайсе." След ровенето в литературната история на
Германия той прави завой и се връща отново на българо-немските връзки на
семейството: "На вас навярно ви е известно колко още Ардити/?/ от рода на Канети
живеят не само в Русе, но и Пазарджик. Когато бях във Виена, разбира се, го
потърсих, уж мислех да изкопча нещо за идола си, а той така направи, че ме накара
да говоря безконечно, не можех да се отърва от усещането, че изсмуква същността
ми, за да ме подреди нейде из страниците си със засилени до гротеска черти и
желания, това никак не ме блазнеше - да попадна в книгите му, но просто не можех
да спря да говоря, личността му явно така ми влияеше, предполагам, че той имаше
изработена някаква особена психологическа техника, която да накара събеседника
му да се разголи до дъно. С Цвайг изобщо не беше така, и той искаше сведения, но
съвсем не за мене, понеже знаеше, че живея сред българската интелигенция, ме
разпитваше какво зная за българските царе и за онази Сара-Теодора, за която май
се готвеше да пише роман."

288
Братът на Бари и Сара настойчиво искаше да отведе Асен след Шопенхауер,
Хайдегер при Ерих Фром, цитатите заемаха поне половината от речта му, той не
искаше да натрапва ерудитост, затворен в къщата, той живееше в кулите, в
дворците от думи, теории, хипотези. За него времето бе спряло някъде из
коридорите на университета в Мюнстер и той изобщо не желаеше да възприема по-
нататък случващото се или ако го възприемаше то беше само повод за размисъл, за
проверка на истинността на една или друга философска теория. "След евреите на
ред ще са хората на изкуството, според така любимия на нацистите Ламброзо
между гения и лудия разлика почти няма, а какво трябва да се направи с лудите,
значи и с поетите, Хитлер вече е решил, ." Той имал състудент, който бил със
специалните немски части в Солун, от него от време на време получавал
"комюникета на ужаса". "Моите колеги, лекарите, са съвсем курназ момчета, е
колко "медицински материал" им се е събрал в концлагерите, режат на живо, да
видят какво изпитва човекът, инфектират отворени рани, пак със същата цел."
Чак когато братът стигна до Фром: " Той разруши Фройдисткия мит за човека само
като биология, за да го постави в обществото, което сега, деструктивирайки себе
си,прави човека деструктивен. И е прав – иначе как ще приемем, че всичко в
обществото можа да се обяснява с Едиповия комплекс. А и друго има – нито
Фройд, нито учениците му вклщчват Бог в цялата тази постройка. Добре ама,
понеже Бог съществува, той не е съгласен с нея. Фройд не го е питал, а оттова
произтичат редица изкривявания.". Асен се осмели да се обърне с лице към Сара,
която седеше на един огромен извит като каросерия на кола фотъойл, изпускайки
през цялото време необичайно зрелия дъх на жена, една експлозивна среща със
смуглата кожа и яркосините очи, обрамчени от летливи абаносови мигли, синевата
се процежда от тях, сякаш отвътре тя е пълна с тази синева, едва преглъща Асен от
лирата на сърцевидното деколте и тънкото кръстче, необичайно тънко за цялата и
пухкава и сластна фигура, от този издут и издължен ханш, заради който първо я бе
забелязал. Тъмнозелените жакардови завеси с бели лъскави пера по тях досущ като
перата по копринените персийски тапети бяха спуснати и през тях прозираха сенки
от листата на кестеновите дървета вън, които падаха като отражения от малки
палми по роклята и, по кожата и, сякаш вееха, за да разнесат настрани топлите
вълни, които заливаха и него, и нея. Роклята и беше в изумруден цвят и тя цялата
напомняше скъпоценен камък, прозрачен и пречупващ светлината, тя стигаше до
него с всеки лъч. Корковата висока обувка на преметнатия и крак, пристегната в
глезена с тънки кръстосани каишки, чертаеше нещо из въздуха, някакво нейно си
вътрешно тананикане, апетитната извивка на прасеца ту се появяваше, ту се
скриваше под коприната, примигването начесто със сенчестите и клепачи,
придружено с отмятане назад руното на косите и, почти като тик, изпращаше
късове синя далнина от очите и в него, а деколтето и се раздвижваше, някакъв
шоколадов крем, мазен и ароматен, който така му се щеше да опита с крайчеца на
езика си, че стомахът му се свиваше. До него беше едно същество, което жадуваше
за света, от който бе отделено незнайно защо, камъче, изтърколило се от дъното на
Бяло море, за да си играе с лъчите на слънцето, не да гасне във влагата на зидовете.
Да, лицето и е една магическа призма, в която можеш да откриеш пейзажи от
някакъв средновековен град, Кордова може би, някакви цветни знамена и рицарски
доспехи, пърхащи сенки по мраморите, от които изхвърчат нагоре фонтани.

289
Чистото удоволствие да сваляш надиплените дантелени шалове от тялото на
Гоевата маха, откровено говорещо за лавата под кожата на видимостта, да я занесе
топла и издишаща пара на диванчето с формата на арфа, на което някога сякаш е
посрещала любовниците си мадам Рекамие.

Нарече къщата им "Юнион клуба", къде другаде можеше да се срещне такова

отбрано общество и толкова интернационално, посещенията му станаха редовни,
завиждаше на котките им, които не бяха принудени вечер да я напускат.
"Найлонови чорапи" - наведена като над чудо Сара разглежда двете опаковки с
надписи на италиански с мрежеста златиста материя вътре. "Цял вагон има на
гарата, един предприемчив нашенец го е докарал, смята като обуе града с
копринени чорапи да се сдобие с пари за собствен дюкян. Тръгнала е голяма
търговия, ако речете и танк мога да ви доведа, да заменим къщата с танк и да
избягаме с него при съюзниците." Бари, какъв само "джентълмен от запаса" е този
Бари, нямаше за момента достатъчно публика за уменията и галантността си. Ева -
дребничката му австрийка стои все с вдигната нагоре муцунка за целувки, които
валяха отгоре и, колчем той минеше край нея, но той имаше хумор и нежност поне
за една бална зала жени. Ева беше в непрекъсната треска как да му засвидетелства
предаността си. В разрешените за пазаруване часове тя обикаляше колбасарите и
собствениците на бакалии и магазини за зеленчуци, Асен я бе виждал как бе
прекалено любезна, може би над границата на позволеното, направо си флиртуваше
с тях, позволяваше да я хващат по втасалите хлебчета на ръцете, само и само да
получи някое парченце месо за Бари почти без пари. Момченцето им имаше
дяволитото и подвижното на Баревия характер в себе си, не се спираше на едно
място, спускаше се в някакви походи из града, които завършваха неведнъж с
изчезването му, напразно майка му претърсваше улицата за медните му къдрици и
сините му като камъчетата на гердана и очи, обикновено им го довеждаше някой
засмян български войник, момчето имаше слабост към казармите. Най-лошото при
тези му изчезвания беше, че майка му бързо припадаше, припадъците бяха
започнали още с първата поява на немски униформи в града, тя беше убедена, че са
в града заради нея и задържането и е въпрос на часове. Синът и Моис при тези си
походи съзнателно или не забравяше адреса, та с часове разиграваше поредния си
спасител, продължавайки вече с придружител разходката си от квартал на квартал,
а веднъж Бари го прибра направо от полицейския участък.
"Голям пътешественик ще стане. - Заключаваше дядо му. - В края на краищата и
Колумб е бил евреин." “Татко, защо пак си му дал китарата?” Сърдеше се Ева, тя
намираше свиренето на китара за плебейско занимание, синът и щеше да свири
само на пиано и на нищо друго. А дядото продължаваше самотната си партия шах,
играеше сам срещу себе си. Помагалата му по шах бяха наблъскани в долните
шкафови на библиотеката, често клечеше на малко столче пред тях, тяхното
изучаване му помагаше да премине по-лесно празнотата на часовете край
парализираната му съпруга и безсънните нощи. Често бай Несим можеше да се
види зад грамадното с лъскава политура орехово бюро да рови в пожълтялите
тефтери и сметки на някогашната си фирма, "Като мине войната - казваше на Асен
- ще трябва да поемеш и нашата фирма, това синовете ми май не стават за тази
работа, прекалено много ги изучих ли, та търговията им се струва работа за по-

290
прости хора, не знам, такива диваци, Асенчо." Предложението имаше ясен
подтекст - Асен можеше да се чувства човек от семейството им, връзката им със
Сара имаше одобрението на родителите и, милият бай Несим, как деликатно и
безшумно си го подкрепяше. Удивителното беше, че никой от нищо не се
оплакваше, всякой бе намерил някакво занимание, с което ежедневието да
изглежда подредено, никаква занемареност, никакво отпускане. Сара рисуваше
малки маслени картини, Асен и помагаше да изопва върху дървени рамки късове от
стари чаршафи, които грундираше, после слагаше някоя плоча на грамофона и
започваше да рисува музиката, картини от един театър, невидим за другите,
самотни фигури, срещащи себе си на фона на искрящо оранжево и на изблици от
резеда, влизащи и излизащи силуети на странни сцени, спирали от цветове,
завихрени в начупени пространства, нещо от Франц Марк. "Интересуваш ли се
наистина от това - кокетничеше тя с него сякаш не забелязваше погледа му на
ранено животно. - Всъщност навярно ти е скучно."
"В никакъв случай, в никакъв случай - обаждаше се бащата зад фигурите на шаха -
в никакъв случай изкуството не е изход. Поне в настоящето време. Сара, не можеш
да си го позволиш."
"Напротив, тъкмо в настоящето време" - упорстваше Сара, въпреки новините за
изгорените картини на състудентите и от Мюнхен и за непрежалимите сини коне
на Франц Марк, неговите светлинни триъгълници се гонеха и по нейните картини.
"Картината може вече да я няма, но тя е вече в съзнанието на човечеството, а оттам
и в творбите на другите художници, така че за да си разчисти сметките с "ентартете
Кунст" Хитлер трябва да унищожи всички картини след тях, създадените, а и още
ненарисуваните. Как става това? А иначе изкуството е изход, колкото и шахът -
създаваш алтернативен живот, щом този не е за живеене. Но я стига с тази война,
ние ще свършим, тя - не, ако и обръщаме толкова внимание. Важното е да
пресушиш паниката, за да започнеш да мислиш."
"Вземете си още глътка коняк" - подава му чашата брат и Якоб, отново му се е
прищяло да философства. "И ето, когато ми е отнета възможността да съм аз,
ставам деструктивен. И обществото става такова."
"На мене пък нищо ми няма. - Обажда се Сара - Якоб винаги има трудности с
действителността. Защото не може да рисува навярно. Не ще да забележи хубавата
страна на лошото."
"Да, да се радвам на дребните неща - продължава той и гласът му става зъл. - Да се
радвам на цветята в саксиите, докато нас ни обявяват за бурени и ни изкореняват,
това ли искаш."
"Надявам се..." - иска да каже нещо Сара, но Якоб си я прекъсва: "Надяването, най-
разпространената професия на света."
"Да, надявам се, че нито тук, нито в Стара България ще се допусне нацистката
вакханалия."
"А защо не, на какво разчиташ, на немското или на съветското посолство в София,
на Хитлер или на Сталин?"
"На тези, които въпреки Хитлер и Сталин, не пратиха войски за фронта."
Сянката на неизвестността ляга над стаята, притъмнява, става някак тъжно и
птиците вън започват да летят ниско покрай стъклата сякаш търсят тревожно
приют.

291
"Сара е извънредно надарена, повярвайте ми - обръща разговора Якоб, - но е
прекалено самокритична. Като малка изгаряше всичко нарисувано в печката,
печката бълваше мирис на бои. Аз бях колекционер на скиците и, най-верният
ценител на творчеството и, затова сега се е запазило нещо оттогава. Особено се
харесвах на една картина, на която бях представен как яздя едно магаре, но и тя
умее да язди на магаре като селянките, питайте я."
Засмяха се всички, беше комична представата за дългокракия мършав Якоб в
ролята на Санчо Панса, вместо на Дон Кихот. Асен трябваше да осведомява стария
Несим - какъв е оборотът на фирмата им? Имат ли трудности с правителството? А
улеснения? А какво прави онзи дребен мошеник еди-кой си? А леля Ви, леля Ви
все така красива ли е?
Леля му красива? Тази, която беше нападната от хиляди болести и казваше за себе
си: "Толкова деца създал баща ми, а за мене останал само дефектния материал."
"За баща ми всички онези около неговия набор са неимоверно хубави. Хеле пък
онези, дето вече не са живи." - Прошепва Якоб на Асен.
"На Асен му е скучно, хайде да танцуваме" - Сара бута навън крилата на прозореца,
от градината хлуе мирис на стипчива свежест, на цветя. "Мирис на коне и ширина"
- казва Сара, зазвънтяват синъо-зелените и очи преди сама да се понесе из
пространството, прихванала по детски с една ръка диплещата се пола, Асен чука
токове: "Може ли?" "А офицерски балове тук организират ли се? Знаете ли, в
Солун най-хубавите бяха баловете на руските емигранти. На какви ли балове не
съм ходила, но тези бяха най-стилни, ами какво - истински графове и графини,
макар и сега сервитъорки и кочияши." "Обещавам, огранизират ли някакъв жур,
първи ще сме ние с тебе. Между впрочем, да не си била влюбена в някой генерал на
Врангел?" "Защо не, аристократизмът им беше в кръвта, не само в гербовете, бяха
загубили отведнъж всичко, но от това ни най-малко не бяха пострадали сърцата им.
У тях нямаше ни капка притеснение, че вчера примерно е бил граф, а днес - колар
на солунската гара."
Трябваше му много гъвкавост да я задържи в ръцете си , непредвидима и в
стъпките, които си измисляше за някакъв чисто неин танц - горящо коледно дърво
със свещи и бенгалски огън.

Стаите са затрупани от вещите не само на няколкото фамилии, живеещи заедно, но

и на няколко поколения. Какво ли не можеше да се намери - и виенска мебел, и
кристали от Венеция, между които един дълъг почти метър параход, корпус, платна
- всичко от стъкло, и будистки фигури от сандалово дърво, докарани от индийското
приключение на Бари, и колекцията от лули от морска пяна, подарени на бай
Несим от някакъв турски бей, събирани из Анадола.
"Това не е къща, това е склад" - недоволства старата дама, която е обслужвана от
Сара с усмивка и лекота сякаш изобщо не забелязва състоянието и, състояние след
няколко удара, изкривената и навътре вкаменена дясна страна, парализираните
крака, изтънели като точилки от обездвижването. И въпреки това - аркансилът на
дългите мигли над черните ярки очи върху съвършено бялото и атлазено лице със
старателно направени съвсем бели букли и “фишуто”, вързано на шията и, за да не
се виждат бръчките. Сара винаги има някоя смешка, дето не е за изричане, която
обаче превръща драматичното в смях. “Еди-кой си са го арестували” – съобщава

292
Бари слисан, “Ами него ще арестуват, я, не някой така невзрачен като тебе.” Като
изръси нещо такова, понякога сама се хваща за устата: “Ох, на себе си съм
омръзнала такава.”Нейно е червилото в ягодов цвят върху дръпнатите на една
страна от удара устни на майка и. Облича я в свои дрехи, предизвикателни и
изкусителни и и пудри деколтето с френска пудра, нанасяна с пухче – нека
майчицата и се почувства жена, красива и желана. Старата дама има страхотна
слабост към Асен, усеща се как оживява с влизането му в стаята, как започва да
наглася пенъоара си, буклите, опитва се да участва в разговора, да преодолее
неяснотата на ломотенето си. И все насочва разговора към баща му:
"Той приличаше на италианец, онези очи, онези гарванови коси. Единственият
човек, който знаеше как се целува ръка на дама, ще се наведе, ще те загледа през
миглите и ти разбираш - в момента ти си за него единствената жена на света."
Асен се подсмихва, той отдавна знаеше слабостта на жените към баща му и
неговата към тях, но думите на старата дама не можеха да не го накарат да се
попита какво точно е имало между нея и баща му, дали този порив, с който
последва Сара още при първото виждане не идеше отнякъде много далече.
Той гледаше всеки ден да е у тях, да е уверен, че и този ден нищо лошо не им се е
случило. Веднъж му хрумна: "Аз съм като Иван Славейков за Екатерина и децата и,
когато е под домашен арест, само той е влизал, излизал, продавал е часовници,
бижута, носил им е храна. Е, те си имат и Бари, но все пак истински свободният
съм аз."
Старецът бай Несим беше с пронизително сини очи, чиито тежък поглед бе труден
за издържане, със стегната едра фигура, цялата кокал и мускули, знаеше хора и
събития, които можеха да запълнят не само един живот, и все те изпитваше - какво
знаеш за години и дати, защото неговата памет въпреки годините му бе бистра и
бездънна.
"Методи Кусевич ли? - ще каже. - Той беше от стара коза яре. Той хич не приемаше
тази русофилска приумица - Балканския съюз. “Те превърнаха безспорните
български земи в Македония с една хартийка за спорни." - писа някъде и така си и
беше. За мене това е обяснението за провала на българската политика през
Балканските войни, да угодиш на съседите, да загърбиш етническата истина, която
е една, пък - после ще му мислиш. Не беше вината у Фердинанда, аз така го
виждам. Като сега - пак старото - влезте в Македония и Беломорието, пък после ще
видим. Границите са измислени, за да има за какво да се водят войни, а тук на
Балканите, дето границите са тъй на често, войните естествено ще са най-много." И
както бай Несим беше срещу войните, тъй и разиграваше големи битки като за
Одрин с фигурките за шах. "Както Ататюрк е изучавал българската победа над
сънародниците му в Одрин, да се научи на водене на война, така е изучавал и
българското стопанство - да разбере как да изправи "болния човек" на крака. Пък
някога се питам, нямаше ли да е по-добре за България, бащата на Мици Ковачева
да я беше дал на Ататюрк. Като някогашните династически бракове. За мене лично
Мици беше по-хубава от Лора, вътрешно по-събрана, без авантюрата в нея. Една
Лора, виж, положително би се омъжила за Ататюрк - екзотика, неизвестност, а
после щеше да го ревнува до смърт от войската, от военната му кариера. Иначе
полковник Ковачев е изключително достоен човек..." От бай Несим можеха да се
научат повече неща, отколкото от софийските салони, питаше ли, разпитваше за

293
общи познати: "Бай Недко Каблешков какво прави? Аз по-добър адвокат от него не
зная. И по-сладка сланина от тяхната не съм ял, на тънко я реже, пийва от онова
копривщенско винце и не млъква. В Лвов се запознахме, бях отишъл по търговия,
а той бе там, студентче с Кесяков, бяха зачудили студентската общност, две години
вземаха за една, че и време за изложби и обществена дейност им оставаше. Водиха
ме на изложбата на Антон Пийотровски, ей такива големи платна от Сръбско-
българската война. И князът ви, дето вече не беше княз, а най-обикновен офицер от
армията на Австро-Унгария, и той беше там, гледа картините, дето ги е преживял, а
публиката пък него зяпа, достойнство имаше в този детрониран княз, ей Богу." "Знаете ли за
литографиите за Сръбско-българската война? - пита Асен, щастлив, че пак са намерили общата тема
- Пийотровски е бил кореспондент на всички големи вестници, той е правил скиците - превземането
на Пирот, атаката на Ниш, портрета на крал Милан и на Батенберг до него. Виждал съм ги всичките
във вестници у бай Недко, а ето откъде са се знаели." "Ние в Лвов си имахме голяма еврейска
общност - клати одобрително глава бай Несим и продължава - с голяма благотворителна дейност,
Недко тъкмо нея бе захванал да изучава, сигурно пренесе знания за нея в България, та виж какво
голямо дело изгради с Кудоглу, ние и с него се знаехме, помагал ми е за сделки в чужбина. А после,
когато Кудоглу имаше големи трудности пак той го разубеди да не се отметне от дарението му за
болните. Момчето му падна при Урли, досами Одрин, а той бе тръгнал да разпитва - къде е момчето
ми, предчувствал е нещо, горкият."
Над синия опал на очите се вият белите косъмчета от вежди и мигли, брадата му е като на бай
Драган Манчов, цяла метла, бяла и разклонена, над нея тежи голям месест нос, който той гръмко
секне: “Вие, българите, да не си мислите, че само вие сте водяли зор от гръцките андарти, ами да
взема да ви направя списък на еврейските семейства от Солун, че и от тук от злодеянията им бефаха
чак в Палестина, то и вестник “Ашофар” писа как се събираха помощи да се установят там някак, че
оттук нищо не бяха ум позволили да вземат.”
Жена му, издокаросаната старица, все събираше някакви полезни неща, "От нисък произход е -
осведоми мъжът и зад шепата си Асен, - та все я е страх, че ще останем гладни. Ето, чуй я сега и
кажи дали не съм прав." "Сара, чедо, на тавана имаше някакви прежди, виж, донеси ги, дано не са ги
изръфали молците, Боже, колко сте небрежни към всичко, а с какви мъки ни е коствало сдобиването
с тях не питате. Ще трябва да си оплетем пуловери, много пуловери, в Германия е толкова студено,
ако ни пратят да им работим, барем да не зъзнем, нали Хитлер пак искал да ни слага в робство,
както египетският фараон." И докато торбата с кълбетата не застане до стола и, тя не мирясва.
На мръкване мъжът и имаше навика да пуши наргиле, тогава се отнасяше нейде надалече, "Това си е
моето свещено пътуване", каза един път преди да посегне към наргилето на масичката. "Сигурно си
спомня Виена и жените преди мене, но какво да се прави - пак добре, че ги е имало, сега да може да
си ги спомня. - Проявяваше удивително снизхождение жена му. - И не му говорете все страшни
работи, стари хора сме, не ни тревожете, в края на краищата, всяко чудо за три дни, и тази война ще
отмине като толкова други, то не беше Балканска война, та една, та втора, та Европейска, е,
оживяхме ли, оживяхме, значи Бог ни е пазил, защо пък тъкмо сега ще ни напусне? Изобщо е време
да ни оставите на мира, ние се нуждаем единствено от покой, младите и старите не виждат едни и
същи неща, младите съзират случващото се, старите - неслучващото се.'
"Трябва да си поговорите с момчетата ми. Може би Господ те е пратил да ни измъкнеш от
положението. - Подхвърли един ден между другото и продължи с указания за търговията: Ето сега -
списък на изкупвачите, към които можеш да се обърнеш. Все проверени хора, без тях търговията ми
нямаше да се разрасне, отиваш от мое име и - тъй и тъй, бай Несим ме праща. Да знам, че мрежата,
дето съм я градил, отива в приятелски, не в немски ръце, ще си имате доверие, уговаряйте се, черно
на бяло следи не оставайте, не знаете нито откъде ще изскочи заекът, нито откъде ще дойде ударът.
Не мислете, че Гестапо е забравило за работата ви с английски, че и с американски компании и онзи
ви роднина с доживотната присъда в България. И се пази, никога няма да си простя, ако пострадаш
заради нас. По-добре знаеш - немските части тук са специални части."
"А сега да музицираме" - бай ти Несим вземаше в големите си бели ръце върху поразкопчаната си
бяла риза цигулката в махагонов цвят, която е като къс от околната махагонова библиотека,

294
облицовала целия етаж, вървяща от стая в стая и започваше да свири Вивалди, само Вивалди и
Паганини, тях броеше за композитори, тях и Виянявски. Сара неизменно отваряше прозорците към
градината, за да се включат и зукумите, и азалиите в музицирането и сядаше пред пианото, Асен
следи едновременно ръцете и и топките на цветята в сумрака долу, звуците залюляват ту един, ту
друг цвят, музиката сякаш си играе пинг-понг с тях. Когато музиката е направила всичко възможно,
погледът тръгва заедно с нея по сладостно оформените и крака, започва от връхчетата на обувките
и, през гривните на глезените, така малки и чупливи, през лъка на прасеца, издърпан под коляното,
за да се плъзне като по пързалка, само че с обратен наклон, по бедрата и да се завре най-сетне
между гърдите и, синевата на очите и е в неговите очи, тя много добре разбира какви ги върши той в
момента и никак не се съпротивлява, напротив, когато вече не свири, изтегля се навътре в дивана,
подлага възглавнички под кръста си, за да е видима всяка форма, да улесни мисленото му навлизане
в нея. Сред зеленината, буяща от прозореца, тялото и се протяга към него като растение с листата си
в мига на лунното пришествие, лицето и е призма на венецианския кристал в резбования бюфет до
вратата, който е сякаш макет, дървен макет на къщата им, лицето и - мраморен фриз от сумрачен
мрамор край сините филиграни на очите, да, Севиля, Гранада.
Войнишка любов, любов като преди заминаване, любов по време на война, любовта, за която няма
време. Срещата на телата, които вопиют за вечност и разстоянието, което ще легне между тях. Сара
- видение на онази Сара на Иван Александър, превърната набързо в "благочестивата и
новопосветена Теодора". Иван Александровата Сара с триъгълното лице и с кръглите устица, с
двуглавите орли от брокат по дрехата и малките птичета на ръцете и, сочещи съпруга. Розовата
перла на ухото и досущ като перлите около врата и, само по-голяма, толкова близо, че може да
шепти в нея глупости, наивни екстази, стихове, които няма нужда да записва, понеже изскачат като
искри от кремъка на челото му.
Сутрин изгревът издухва сънищата в небето, затова в него са толкова много от образите и,
поглъщаше портретите и от светлина, за да са в главата му, когато не е до него. Тогава полите и се
разхождат по поръбени с блясък облаци, а цветята в косите и са от небесно злато, перата на
облаците се превръщат в мантиите на онази Сара-Теодора преди нея. Знаеше, че ще я види пак
привечер, дотогава времето бе за събиране на нейните знаци по бреговете на небесното или земното
море, от разтреперените сърца на тополовите листа, от извитите от любопитство вратове на тревите,
сред които маковете се разлетяваха листче по листче с едно духване на устата му, както се гаси
свещ.
Къщата беше пълна с хора и единствената близост, която можеха да си позволят, бе да се разхождат
по двора, притиснати един до друг, като ръката му ще обвиеше кръста и или раменете за секунда,
сякаш докосването почти не е било в цялата тази екзалтираност и възбуда на телата. Най-много
някоя целувка под гранатовите гроздове на салкъма в черната кухина на нощта, тя сама подлагаше
устните си и той я притегляше цялата към себе си, тупкащата шия, голите гладки ръце под
жилетката, големите и гърди сякаш се месеха върху нощвите на неговите, плътно и жилаво тесто,
набъбващо от топлината.
Докато беше топло, вечерите започваха около кръглата плетена масичка, някой от братята я
изнасяше, жълта пита мед, изплетена от сръчните цигански пръсти, Сара разстилаше отгоре и
покривката от златиста коприна, чиито ресни висяха като зелените червейчета на върбата вънка,
всеки получаваше своята паничка с цвят на горена захар и бяло сладко, лъскавите топчета на
черешите от черешовото сладко искряха в кристалната купа като обечките и, опушената кожа на
лицето и бе опъната от извитите полумесеци на веждите и, очите и лъскаха като гръбчета на майски
бръмбари, после, когато се целуваха, тя не ги затваряше, едно истерично красиво лице, черно
слънце, тъмно от страсти, когато усещаше, че я желае неистово, обръщаше чашата с коняка.
Понякога му подаваше пръстите на ръцете си, същите, с които галеше пианото, само че сега горещи
като разтопен восък, ни най-малко не се смущаваше от дързостта си, тя го водеше напред, в някакви
неизследвани територии, в които нещата имаха право на преобразяване, както и те самите.
От време на време посещаваха една истинска виенска сладкарница, плувнала в сметана и шоколад, с
репродукции от плакатите на Алфонс Муха и от жените на Климт. Знаеше ли как е рисувал Климт
жените, голи, често в момент на самолюбене, после ги обличал, за да могат да влезат в изложба все
пак, говореше му тя предизвикателно, но картините му са по-близки до женското усещане на
еротика, не намираш ли? Еротиката от мъжка гледна точка - Е. фон Щук, но не Климт, може би не и
295
Егон Шиле. И още - Виенска сладкарница, Виена, сецесион, преди това, разбира се, Белведере и
Хофбург,Франц Йозефовата империя, светът от вчера на Цвайг - една голяма Виенска сладкарница,
торти, красиви жени с разцъфтяла плът от картините на Климт, тежка, пълна с мистика еротика,
“Жените е рисувал докато се любят сами, оттам това разцъфване на плътта, като ги е нарисувал
голи, тогава ги е обличал”, разговори за изкуството, изкуството, което виенчанинът схваща като
покана за разходка извън реалността, и изведнъж същите тези елегантни дами и господа започват да
трошат изящните картини, сервизи, столове, витрината на тази престижна сладкарница, за която цял
свят мечтае, да застрелват други дами и господа, които са имали неделикатността в тъй деликатната
Австрия да се родят евреи, оказа се, че това, което сякаш не можеше ни Германия, ни никой да
внесе в кокетната страна - омразата, тя си е била вътре, готов експлозив, друго е да го възпламениш,
очаквайки и чужда подкрепа. Да, мили, все пак е чудо, че седим с тебе в тази сладкарница и никой
не ме застрелва, само защото съм поискала да изям парче торта ведно с всички останали.А казват, че
в Солун евреите нямали право на такъв лукс – пoсещение на кафе или ресторант.”
А сякаш извикани от думите и, вънка биеха евреи, бяха събрани мъже на всякаква възраст, един
офицер свистеше във въздуха с камшик, тълпата беше вързала с въжета ръцете или шиите на
мъжете и ги дърпаше напред, някои по-ербап, се опитваха да яхнат някои от евреите, принудени да
се предвижват на четири крак, какви ли хора нямаше в множеството - българи, гърци, немски
офицери, цигани, турци, всеки от тях участваше с хъс в гаврата, смяташе че става много велик, щом
му позволяваха да издевателства над всичките тези хора, контактът с които при други времена
навярно би бил обект на мечтите му. Ритниците се съпровождаха с викове, eдин дебелак с виснал
корем, пришпорваше яхнато момче: "Старт, хайде говедо!" Организираха им състезание по пълзене
под градушка от удари и камъни, някои залагаха на този или онзи участник в пълзенето, правиха
облози за това кой пръв ще стигне до другия край на улицата. Звездата върху роклята на Сара
правеше невъзможна намесата му, намесеше ли се, непременно щяха да я съборят и нея в прахта. Но
докато се усети, главата на Сара се изви назад, гривата на косата и потрепери, тя събра инерция и
изведнъж от устата и излетя плюнка, която някак със звук се лепна на сакото на дебелака. Асен
нямаше време да се освести, камо ли да захваща бой с някакви лумпени, я, извади пищова си и взе
да стреля във въздуха. Бежешком се измъкнаха в един двор, сетне в друг, докато стигнаха до
Несимовите владения, той я пъхна у тях и продължи към казармата да търси помощ, когато се върна
с една дузина приятели, на уличката нямаше вече никой, само минувачи със сънливи по
ориенталски му лица, евреите и тълпата бяха вече по къщите си, и едните и другите дамгосани от
случилото се, дамгосани като Сара и Асен, в чието съзнание уличката за целувки беше внезапно и
трагично заменена с уличката за побой. А от побойниците - ни следа, разбрали, че още не е дошъл
техният час, бяха се прибрали, мирни и почетени граждани, иди разбери кои са били побойниците.
Но случилото се не мина без следа, дебелакът пречака Сара, Сара почти го бе забравила, но не и
той: “Помни, ти ме плювна, а това аз не прощавам.” Прощава или не прощава, това беше най-
малкото което Сара би направила, а и той повече не се яви, чат-пат го виждаше в някой ъгъл да брои
пари, беше един от прекупвачите на едро на еврейски вещи, а Сара не сметна за нужно дори да каже
на Асен. Малко му са дертове на главата, ще го занимава с това животно, което очевидно никога не
бе било човек.

Вечерта отново виолетовите гранки на салкъма висят над главите им подобно халвата за хамкане на
Бъдни вечер. Сара, която можеше винаги да разсмееш, сега бе притихнала в тресавище от
горчевина, очите и изглежда за първи път бяха видяли истински звездата на дрехата и, звездата на
вратата им и звездите горе по небето бяха само знаци на белязаността им, никаква самозаблуда не
бе допустима, никакви игри на съзнанието, градящи мисловни конструкции да те предпазят от
ужаса на действителността – някои и искаха живота. Тя вече не вярваше на звездите, тя, която бе
готова да вярва на сутринта, на пладнето, на небето, на зеленчуците в двора си, на
черноборсаджиите, на “чорбаджията”, при който работеше тайно, водейки му счетоводството, на
поляните на Емили Дикинсън, всред които беше заселила себе си и Асен, тази нощ не искаше да
гледа звездите - знак на нейното нещастие, умножено по нещастието на всички евреи в света. На
сбогуване пред вратата целувките и бяха по-настойчиви от друг път, сякаш бяха решили нещо,
какво беше то - Асен не можеше да измисли, а и не му бе до мислене.
Още на следващия ден нещата се изясниха, тя го качи във файтона, който я водеше до счетоводното
296
бюро, където изкарваше тайно грошовете за черната борса. Целувките в движещия се файтон с
пуснатото чергило, има ли нещо по-възбуждащо, сякаш сте герои на Стендал, момичето до тебе
ухае едновременно на целомъдреност и чувственост, а главата ти звънти от нощните ти фантазии за
него. "Господи, знаех си - говореше си той наум - никога няма да мога да излеза от тази история, ще
потъвам все по-дълбоко в нея." Всяко изтърколяване на колелата върху неравните камъни на
калдаръма означаваше по-плътна прегръдка, при тръскането цялото и тяло политва отгоре му, а
плахостта и на двамата избива във взаимен смях. Кискаха се, целуваха се и им се струваше, че
файтонът ще ги изведе ей там, зад баирчето, зад горичката, зад границата на войната и проклетото
време. А докато си фантазираха, бумтенето на артилерията, изведена на учение не преставаше. "Ще
приемем, че е попътен вятър" - предложи тя. Тялото и крещеше "да", устните и през смях - "не", а
той изобщо не питаше, не можеше да си представи да отнеме девствеността на едно момиче, над
чиято врата висеше звездата като смъртна сянка, да минеше войната, тогава, макар че тя искаше да
го съблазни и то докрай.
Файтонът се превърна в техния остров на блажените, излизаха с него извън града, където шевиците
от цветя очертаваха пътя на поточетата. Веднъж я качи на коня си, учеше я да язди, придържайки я
за кръста, надничайки зад разлюляните и къдри към разлюляните и гърди. Някъде там от
железопътната линия се прокрадваше бумтене на влак. "Как обичам влакове, как обичам да
пътувам, ще тръгна ли пак някога?" "Да имаше как да се шмугнем в някой вагон, който да ни отведе
при Йордан в Лондон или Цюрих, - отговори и Асен - той може да се погрижи за всички ви. Аз
оттук какво мога да направя. И все пак нещо трябва да се направи." "Какво?" "Какво, евреите от цял
свят повтарят тази дума - "виза" - само на вас не ви идва на ум. За братята ти имам по-лесен план -
да ги приюти в трудовите лагери един познат полковник, да ги мобилизира за трудовите групи в
България. Ще гледам да уредя, стига да се съгласят. А на вас може да ви помогне само
заминаването." "Къде? При сестрите на Ева ли в Австрия, на които дори не ни пратиха праха,
омесил се с праха на другите изгорени. Америка? Но как да я принудим Америка да помисли за
нас?"
Асен непременно трябва да се срещне с Йордан, той винаги играе за победа, Асен не мисли като
другите, че пътуванията на брат му в чужбина са само заради договори за тютюна, той
продължаваше да вярва, че брат му знае много повече и от политиците в България, може би той
знаеше и как се измъкват евреи от ръчищата на Хитлер.

В черната теснота на файтона Сара се взира в него: "Значи заминаваш?" "За малко. Трябва да се
погрижа за вас.” “Тогава, нека се порадваме на това, което имаме.” Докато се взираше в него с
уголемените зеници на леко приближените си очи с някаква закачлива пресметливост, тя взе сама
да разкопчава телените копчета на роклята си, по цялото продължение на роклята и, от брадичката
до под коленете, дъждът все по-гъсто потропваше по гюрюка, той я целуваше по устата, но ръцете
му се опитваха да спрат ръцете и, които вече бяха отворили горната част на роклята и, отдолу се
показваха атлазените чашки на сутиена, очите и му светеха в мрака: "Нали ме желаеш? Тогава?"
Фигурата и се изпъна и се долепи до него, желанието се разля по тялото му и той плъзна ръце по
него, докато навлизаше в нея, тя извиваше глава, досущ като конче, което се е забравило в бега си.
Облада я полуседнала, като непрекъснато целуваше и вдигнатите и колена, толкова кръгли и
тръпнещи.
Резедавото на утринта ги завари все още на топка един в друг, въздухът трепереше и се оцветяваше
от прииждащи се, сменящи се цветове. Асен разказа съня си - олюляващ се вагон, проблясващите
през прозореца светлини на ярко осветен град, целуваха се и си говореха - това е Париж, видя ли
Тримфалната арка, а там, там не е ли Плац дъо Пигал?"
“Но докато Триумфалната арка е на другия край, Самотраки е под носа ни, времето до
заминаването ти ще прекараме там, островът е като рудник, в който се вадят скъпоценни камъни,
хайде да изпробваме късмета си.” Можеше ли да си влюбен и да лишиш любимата си от
чувствеността на Самотраки, когато ти е на къшей място.
"Островът кара хората да узряват като звездите, да стават сочни като портокали, проверила съм го,
със сигурност. Не, не с някой друг съм го установила, човек може да усеща чувствеността си и без
необходимия партнъор до себе си, това беше в предишните ми времена, когато усещах гърдите,
утробата си и се чудех къде си и защо се бавиш. Още като дете съм го обикаляла върху гърба на
297
магарето, там каруци няма, само магарета и едни ситни кончета с дебели вратове и задници.
Пристъпя едва-едва по зъбера магаренцето, а аз с ужас гледам пръчките на краката му, под които се
ронят камънчета и чакам всеки момент и ние след камънчетата да се хлъзнем в пропастта, но не, те
си знаят работата, инстинктът им е по-силен от цялото мое взиране."
И Сара се оживи, шепнейки и целувайки го, взе изведнъж да го убеждава не само да отидат на
острова, но и да останат там, “да се прехвърлим там", говореше така сякаш ставаше въпрос за
преселение. "Да, тъкмо това мисля, да се изселим на острова, докато свърши тази мръсотия, ти как
смяташ - ще свърши ли някога? Ще си бера билки и ще ти варя упойни питиета като за богове, ще
оставя другите да забравят, че е имало една подобна еврейка, която толкова им е пречела, че е
трябвало да бъде връчена на Хитлер, щото той знае какво трябва да се прави с евреите. Само да не
бяха нашите, никой нямаше да ни открие..." Традиционната и фраза, с която завършваше всеки опит
да вземе решение : "Ами нашите?"
Острова обикаляха безкрай, не само първия, а всеки следващ път в дните до отпътуването,
откъснатостта им от сушата им създаваше илюзия за откъснатост и от историята, която в момента
се случваше в нея. Oстровът на траките, островът на българските заточеници. "Пътищата ни с
траките се кръстосват, усещаш ли?" "Тук могат да се видят ръкомаханията на божествата, ако не
божествата лично." "На Самотраки човек може да се опита да си представи какво е да си трак,
нали?"”Тук са и магическите им формули, Сара, те няма как да не ни се обадят, трябва обаче много
да внимаваме за всеки техен знак.”
Oстровът - усмихната тайнственост, малко по малко я откриваш, лека полека я отпиваш.
"Ще повторим стъпките на посветените, тръгнали след своя Орфей." - шепне Асен сякаш да не
развали маията.
"Орфей или Дионис - то е все едно, сякаш Цирцея вече ни е приспала. Ами ако се събудим свине? -
смехът на Сара и той е замаян. - На скалите полицейски час няма, нали?"
Избягваха селцата, понякога наемаха магарета, но по-често се скитаха пеша, "Нали скитниците са
първите пешеходци, след войната ще те поканя на сватбен воаяж пеша из срутена Европа, да си
помечатем какво може да се сътвори от нея. Помниш ли есето на Торо за Walker, те това сме ние."
И закъдето и да се запътваха, спираха до морето и все повече мислеха, че са дошли от неговите
води, усещаха телата им да лепнат от рибени люспици. Нощем заспиваха, оплетени един в друг като
водорасли, морето измиваше до шушка страха им, а сутрин изведнъж всичките джунгли под кожата
им се събуждаха и чуваха в себе си и любовен зов на елени, топуркане на антилопи, плясък на птичи
криле и съскане на змии. И повече не искаха да напускат този рай, движенията на телата им бяха
далеч по-точни от струите на думите им, щяха да си играят както маймунките в клоните на рая и
никой нямаше да има право да води битка за душите им.
Под нозете им насред с мидите пращяха късчетата керамика. "Тези съдове изглежда са ги
поднасяли в дар на Бога като плочките с Тракийския конник, онези индустриални количества
конници, от които прелива и Стара, и Нова България, с една дума Древна Тракия. Натрошавали са
съдовете, както са натрошавали и вратите към гробниците си, запалвали са дървените конструкции
на тунелите, водещи към гробниците, знаеш ли защо? Да прекъснат връзката между тукашния и
отвъдния свят. Погребаният също разчленявали все едно те били вакханките, а той - Орфей - знак за
Бога, че е орфик, да си го разпознае, та да се погрижи за безсмъртието му. Името Самос идва от
височина."
Гърдите на планината набъбваха и се издуваха като женски гърди с притока на залеза. Непобедима
женственост имаше в този остров, в коремите му и гърдите му от камъни, свършващи в олеандрови
и маслинени горички. "Това е най-мистичното място, което изобщо съществува."
"Какво ексцентричност - да се родиш всред самата мистиката, прави сметка каква мистерия ще е
животът ни." Морето преливаше отвсякъде и насред мокрите им целувки им се струваше, че ги е
стигнало и ги люлее върху черната си магма. Изпод полите на планината, които вече чернееха като
плътен вълнен сукман, се изсули кръглият блясък на луната, сякаш бебе се е измъкнало изпод
тялото и и само след минути целувки, защото двамата така измерваха времето си заедно, луната се
беше вдигнала високо, ако върхът на небето оттук се измерваше с пет-шест педи, тя се бе вече
вдигнала на две педи и под нея то бе лъскава ивица, която очертаваше силуета на планината и
преливаше от светлина, сякаш живак се изкачваше в термометър.
"Звездите - гласът на Сара е дрезгав, сякаш прочиства гърлото си от влагата, - това са бъдещите очи
298
на идващите хора, наблюдават ни, за да знаят, когато са тук как да не живеят глупашки като нас.
Как ли им прилошава от пушеците на войната, бая ще си помислят дали да се родят."
Тук наистина бяха на спокойствие, бяха излезли от войната, отвъд жълтите звезди и заплахите за
депортация. Имаха си и гост, от нейде се появи и Даниела, във вълшебната приказка бе допусната и
"сестричката" на Асен от онези дни, неговата Ехо, озвучаваща мислите му, първото което
направиха, беше да се отправят към Острова.
"Ето защо хората понякога нямат дом - за да открият света! Тук нещата имат истинските си
значения, дадени им от първите хора, които са назовавали нещата не за да ги подменят и скрият от
себе си, а за да ги изживеят." - очевидно кръвта забърза и във вените на Даниела.
"Тя е дясната ръка на експедицията ни назад към миналото - представи я Асен на Сара. - Предвижда
ходовете ни поне с няколко години напред."
"Това мога, това правя."
"И много говори, ако не пише. Да я изслушаме." - завърши с пресеклив смях Асен. И Даниела
говори цял един следобед за тракийските ветрове и за пътешествията на Дионис, за мистерии и
преобразования, за заточеници и бегълци. След което, изтощена, се търкулна под едно парнарово
дърво и заспа. Събуди се под половинката на луната, разперила ветрилото на аурата си. "Изсънувах
един много дълъг сън - рече още сънена. - Ще ви почерпя със съня си, сънищата - най-силното вино.
Много трудна задача ми възлагат боговете с него. Омръзна ми това напрежение да разчепкаш
видяното. И така - скалите се разтвориха - показа с ръце, - а от пукнатината се лееше лава, а в лавата
плуваха най-спокойно риби, до една златни, а аз бях на брега и бях рибар, когато не бях войник,
имах тракийски меч, с който разтварях коридори в гръцките армии, за да мине народа ми. И когато
лавата окончателно застина, видях, че на нея пишеше "Дал" и други неща, и пак "Дал". Приятелката
ти не знае ли албански? Тук много хора говорят албански. Дал какво ли значи? "Дедал" дали не е от
това "дал"? Побъркващо - "дал", "дали", "Дали"? Разбираш ли, моят народ, облечен целият в бяло,
пееше, а думите пърхаха като пеперуди и се лепяха по скалите, от което се изрязваха знаците в тях,
знаците с което и днес нещо ми съобщават, но какво?"
Не можеха да и помогнат нито те, нито кой да е друг на земята. "Тези, които могат да утолят
любопитството ми се реят нейде нависоко, кискат се и си играят с нас на жмичка, защо ли се хванах
на играта им." - разсърдена си тръгна Даниела от острова, без да отдаде нужното преклонение на
силите, които я люлееха в прегръдката си.
Те двамата останаха поне докато можеше да се спи на открито. Никакво преживяване не можеше да
се сравни с посрещането на буря на острова. Насладата от наелектризирания въздух, в който всичко
беше като в момента на Първозданието, Творецът месеше глината. Пламтящото небе, пришпорило
със светкавици острова, за да го закара нейде много далече извън море и извън суша. Сякаш си
свидетел на сливането на атомите и очакваш, когато формулите за природните елементи са най-
сетне осъществени, че пред тебе ще се ширне един пречистен и успокоен съвършено нов свят. "Аз
наистина така си представям раждането - казва Сара и добавя с притворени за миг очи. - И
зачеването.” "Да опитаме" - съгласи се Асен. Цяла нощ обладаваше образа на Диотима.
На сутринта Асен я заведе у тях, както се води годеница и поиска да поговори с родителите и като
роднини, никой не беше изненадан, никой не беше против, уговориха сватбата за след войната, но
разговорът не беше много лесен поради Асеновото: "Аз не мога да остана така привидно
безразличен към съдбата ви. Наскоро брат ми ми телефонира от чужбина, че всички евреи, които не
са граждани на съответната страна, съюзник или окупирана от Германия, ще бъдат третирани като
немски евреи, а това всеки знае каква чест е."
Асен издебна Бари, който по чудо се бе свъртял вкъщи: "Бари, трябва да поговорим." "Хубаво де,
говори с Якоб." "Не, трябва и с двамата.", Асен държеше да има отсреща си Бари, тъй като на Якоб
май му беше вече все едно - и да го изметеше вятърът, и да го повалеше, и вдън земя да го
продънеше, това нямаше да му направи впечатление, той вътрешно се беше прежалил - някакво
помирение с края, от което ако го извадиш, рискуваш да го поболееш. "Дотук мога да бъда само
доволен от себе си - казва Якоб и сякаш се потупва по рамото, - алкохолната стратегия се оказа
наистина печелившата. През цялото военно време май само аз съм щастлив. И защо - защото не съм
преставал нито миг да пия. Какво облекчение - да мислиш само как да си доставиш нещо за пиене.
Понякога небето ми се привижда като казан ракия, зелена и люта, и ми се струва, че цокам ли,
цокам от нея."
299
Бари тъпчеше тютюн в една от лулите от морска пяна:
"Какви ли не фашкии слагат моите съконтрагенти, черноборсаджиите, в тютюна, че мирише на
обор. Та, за какво да си говорим? За гъркините ли? Защо не са всичките Елени? И ти ли ги намираш
прекалено пухкавки? Сякаш някой е дялкал с брадва по Венера Милоска, та я е поскъсил."
"Не, дай да поговорим за вас." "За нас ли? На нас какво ни е? Лентяйстваме и чакаме Хитлер да ни
направи на сапун, надяваме се барем да е благоуханен, хайде по-добре за гъркините да си
хортуваме."
"Хитлер" - Асен се опитва да се вмъкне в "потока му на съзнание", безуспешно.
"Да, Ванзее. Wann werde ich sie sehen, mein/e/ Herr/Frau/? Wahn am Wahnsee. Във всеки случай целта
е ясна - Endlosung -остава изпълнението. "Евреи от всички страни, събирайте се в небесата."
Небесен Интернационал биха казали социалистите."
"Затова трябва да се направи нещо."
"Какво ли пък ще е това нещо? Превъзпитание на Хитлер и немската нация, да се научи бясното
куче да не ръфа човешко месо? "
"Да, ама в Стара България..."
"Какво? Там царят е по-силен от Хитлер? Може да тропне с краче и да рече: "Не си ги давам, мои са
си?"
"Може."
"Може? Малка, вечно бита България да изиграе мощния си съюзник?"
"Да уредя мобилизацията ви в трудовите лагери в Стара България" - съвсем разколебано му
предложи Асен, неочаквал такава порция безнадежност.
"Уреди - не повярва на ушите си. - Стига да можеш, уреди. Освен всичко друго копаенето е
медитативна дейност. Аз поне го обичам. Нали за градината се грижа аз."
"Отлично, не бива да изпускаме тази възможност, да ви изнесем поне в старите граници, напиши ми
данните ви, заминавам веднага да изпълня мисията си. - И Асен се наведе доверително към очите на
Бари, вечно бодливи от огорчение. - Баща ви ще бъде доволен."
В това време откъм масичката се зачу: "Ура! Мат, Хитлер е мат!" Бай Несим играеше сам срещу
себе си, като едните фигури бяха наречени на Хитлер. И ето че Хитлер падна, значи и войната ще
загуби, вярва на предричанията си старият господин.
“НО ВИЖ, ЧЕ НАД МРАЧНА РАЗРУХА
ИЗДИГА СЕ СВЕТЛА ДЪГА”

Пловдив чакаше Асен с едно предвечерно небе от резеда, същата резеда, в която се бяха събудили
със Сара, потънали един в друг, за да си разкажат общия си сън. Над резедавото се дръпнаха нагоре
малиновите пера на залеза, перата на едно гигантско, фосфорециращо ветрило, с което сякаш си
вееше в пловдивската задуха неговата гръко-испанска еврейка, лека и весела, божествено
примамлива като това ветрило от светлина. И той се озърташе и ослушваше както никога досега,
сякаш тя го прелъстяваше нейде из въздуха, та му се струваше, че се олюлява от щастие. Бароковите
къщи край пазара - тъмни силуети на буйната фантазия на южняшките архитекти, минали през
университетите на Грац, Виена, Мюнхен, се врязваха меко в тициановите бои на залеза с кулички,
куполи, издатините на кой знае защо минали напред стаи, имаше фасади и без нито един ръб,
кръгли като крепостни кули, елементите от мощните северни замъци се бяха умалили и по
провинциалному вградили в тези чудновати къщи, в чиято красота имаше нещо от колониалния
стил на една Англия. И простотата на сградата на Областното събрание от Източно-румелийско
време със симетрията на повтарящите се ленти от бледо розово върху тухленочервеното на
мазилката. Сюрреализмът на аптека "Марица", такава източена и елегантна, слепена сякаш от
няколко корпуса, размекна гърдите му, изляха се в тях онези течащи часовници на Дали, над които
като мост му се мярна един така жадуван крак, а женски пръсти бавно, много бавно разкопчаваха
жартиера на мрежестия чорап. Всичко това мина пред вътрешния му поглед, докато сладко-сладко
похапваше нарязания от сръчната лопатка на баничаря бюрек, поръсен обилно с пудра захар.
Слугинята на Велевци прекосяваше всяка сутрин Главната, за да купи топъл бюрек за закуска,
никоя фурна не правеше такъв бюрек, пухкав, въздушен, с лъскави топчета сирене, оваляно в много
жълтък. Понякога те поръчваха една тава за близката Имарет джамия, където се раздаваше веднъж в
седмицата храна за просяците, да "куснат" и те от бай Синекиримовия бюрек, фурнаджията беше
300
арменец. Хапваше Асен, опитваше от резливата боза с цвят на пясък и водеше вече мислен диалог с
Полковника, все пак всичко зависеше от него, къщата му, притисната между други естетически по-
дотанамени постройки, напръскана със сиво-зелена боя, бе солидна и сдържана като самия
Полковник, когото знаеше целият град, но никой не го бе видял с нещо да се изфука, да вдигне
глава, та "с гумняна клечка да не можеш я стигна", както обикновеният народ определяше някои от
големците, минаваше ли по улиците и старо, и младо ставаше, сваляше шапки и се покланяше. В
три войни Полковникът беше командвал мъжете на града, помещенията на гарнизона бяха наблизо,
та някои се шегуваха, че гарнизонът се помещава в двора му. Сега той бе шеф на трудовите войски,
бяха му поверени десетки хиляди евреи. Асен помнеше сина му като дете, което с децата от
махалата все играеше около Източно-Румелийското управление, ровеха в праха с надеждата да
намерят някоя гилза от четата на Чардафона. Един ден ги свари да четат тетрадка, подвързана със
синя дебела хартия, вътре пишеше - V.1874, бяха записките на Атанас Мумджията, което значи
Свещаря, от него водеше името си Мумджиевия род, родът на Полковника, бързаха да я изчетат за
един следобед преди да се е върнал бащата на Милко от работа. Пръстчето му, черно от прахта като
пръста на циганина Арапа, който им пренасяше въглищата, следеше редовете, а те само цъкаха и се
пулеха, при тях беше и преводачът им за множеството турски думи - "бейчето" - сина на един съсед,
неизселил се от махалата след Освобождението турчин. Вътре ставаше въпрос за бай Иван
Арабаджията, за Кочо Чизмаря, за кремъклийките, пренасяни от братята Дренски, за Бенковски и
знамето, за барут и приготовлението му. Хлапетата се опитваха да разберат какви са били тези
машинки за леене на барут, та сами да си ги направят. След прочита на тази тетрадка, очевидно
превърнала се в Граф Монте Кристо на детството им, те играеха на роби - вързваха се със синджири
от тел, на бесене като един пън им служеше вместо буре, после някой от тях се бе сетил да пренесе
играта на бесене на пешеходния мост, където са били бесилките след Априлското. Разпознаваха
къде е ужасията на Таш Капия и на Панаир хан.
Има късмет, Полковникът случайно беше в Пловдив, иначе заради работата сега живееше в София.
Оказа се, че току-що се е върнал от Ихтиман, уреждал зъболекарски и аптечен пункт в трудовия
лагер, та често пътувал нататък, странно, помисли си Асен , туй работа за Полковника ли беше.
"Гледам при мене всички евреи лекари, зъболекари да са си пак такива, къде ще допринесат повече
полза - като лекуват или като копаят, е, в краен случай - в канцелария, в края на краищата не сме
болница, та да има толкоз работни места за тях. Ето, виж какво селище си построиха момчетата ми в
Ихтиман."
Момчетата му от "еврейската армия" се смееха на снимките в трудови пози, а къщичките им
напомняха някакъв укрепен американски форт от времето на войната с индианците, между тях се
бяха проснали цветни фигури, направени от засадени цветя.
"Този албум на Хитлер няма да го пращате" - засмя се от сърце Асен, а на ум си рече - "Би
натоварил и самия Полковник в транспортите на смъртта барабар с еврейската му армия". На
корицата се мъдреше едно недвусмислено: "На полковник Мумджиев от благодарната трудова
дружина".
"Ох, на война съм бил, толкова зор не съм видял" - Изохка Полковникът, от какви дълбочини го взе
това охкане Асен не разбра, вратът му бе дебел и масивен, цялата му мускулеста, набита фигура
пукаше по шевовете от здраве. Полковникът споделяше с госта си от добродушие, но и искаше да го
предразположи да "изплюе камъчето", да каже за какво се е сетил за него, той от опит знаеше, че
освен двама-трима от незаменимите му приятели, всички други го диреха за някаква услуга и
намираше това в реда на нещата. Нали за това бе началник - да се грижи за цялото, бащинският му
рефлекс се бе развил прекомерно, та още във войните войниците му се стесняваха от него: "Остава и
да ни облича."
"Едни искат отпуск - гласът му беше топъл и гладък, фигурата му и на стола стоеше с войнишки
изправен гръбнак - Министерството не дава, издействам да ги пуснат за седмица-две, някои се
връщат след месец, други пък им хрумне да бягат, тогава ела да видиш - съдилища, разправии,
срещат се и сред офицерите катили, самозабравят се, че са станали шефове и почват тормоз върху
хората , но аз си имам инспектори, офицери, от верни по-верни, разпореждам: "Отиваш и
разследваш случая!" Отива той и докладва, ако се окаже верно, наказвам, понижавам в чин. Абе,
едно време в армията врагове не съм имал, а сега заради момчета-еврейчета, си ги навъдих. Няма
как."
301
С това "няма как" му стана съвсем симпатичен, той приемаше за най-естествено да има врагове
заради еврейските си момчета, Асен наистина се поотпусна, усетил че правилно е почукал тъкмо на
неговата врата, на един дъх "изложи случая", кратко, повоенному, както му се струваше.
"Става - беше спокойният отговор. - Ще ги изпиша в моите лагери, аз скоро се върнах оттам, бях на
обиколка, ако бяхме говорили... Но ви предупреждавам - и Вас, и тях - канцелариите към частите ми
са претъпкани, в канцелария не мога да ги сложа. Ще строят пътища, да си го знаят. Имам с хиляди
от Беломорието. По същата причина. "- Съзаклятнически не спомена причината.
Асен му стисна ръката с поклон, целуна ръка на госпожата му, която бе изляза деликатно от стаята
по време на разговора им и се озова на улицата ухилен до уши, дано не бях дърдорко, рече си,
важното е, че свърших работа.
Мина покрай Дановото здание, чиито високи прозорци бяха украсени с гипсови висулки,
наподобаващи пискюли на завеси, напомняше на някакъв парижки хотел. Ех, Пловдив си е
Пловдив, има си и Кичук Париж, и църква "Св.Константин и Елена" от времето на тези светии,
имаше данни, че самата Св.Елена е била на освещаването и, и дворци от неолита, един файтон хора
са и всеки знае всеки, половината са сродени помежду си, кафенетата са може би най-много на глава
от населението, откъдето и да е другаде в България, има си и кафенета-клубове, арменско, турски,
гръцко, които играеха ролята и на читалища на съответната общност заради вестниците на роден
език, но еврейските бяха затворени, не им се полагаше според Хитлер, той на тях друго им готвеше,
недай Боже, кимваше, поздравяваше, хубаво е да имаш цял град познати, хубаво е и едно дръвче,
закрепено едва с криво краче там най-горе върху руините на Небеттепе, да ти замаха с клонки, под
които в паметта ти стоят все още приятелите от младостта, с които го изкачвахте не по калдаръма,
по който ще минеш сега, а направо по скалите на стръмната страна срещу Семинарията, по стълби,
изсечени още през неолита. Арменските къщи крачеха сякаш с него, вехти и раздърпани като стари
птици с нозе в скалите, смокини, черници и джинджеви услаждаха пътя му с ухания, над улицата се
извисяваше камбанарията на арменската църква при арменското училище, която имаше влияние от
древните зикурати- Вавилонски кули, научил го бе от Пуби, както го наричаше глезено немската му
съпруга, бивша жена на чичо му, отнета от чичото с балканска безцеремонност, Пуби нейде из
Мюнхен изучаваше архитектурата, засенчена от налудничавите проекти на Шпеер, слушаше
крясъците на Хитлер, които той отлично имитираше при срещите им, ведно с блеенето на тълпите,
които го приемаха за месия, "месия, който раздава вурст и бира и дава разрешително на всеки да
трепе, какво повече може да желае немският народ", от Хитлер и тълпите му Пуби се усамотяваше
по Айгер и Матерхорн.
Ех, как му липсва на Асен лудешкия хумор на Пуби, черен хумор плюс нецензурни думи,
неподражаемите му разкази за какво ли не щеш, примерно: "Кани ме херът на Фашинга им и пита:
"Пуби, каква маска да сложа, нещо по-оргинално?" "Оргинално ли - казвам аз - Ами лапни едно
лайно и ще се дегизираш като гъз." Пуби се съдеше вече десетилетие с баща си, също известен
архитект, който го бе обезнаследил, приписвайки къщата си в момент на умопомрачително
пиянство на една известна дърта проститутка, която успява да докара поп в това му безпомощно
състояние и да го венчее за себе си. "Представи си я тази крава, мазна нимфа във фонтанчето в
салона ни." Кръглите салони бяха специалитет на баща му, завършил също в Германия, но
неизменно пренасял традициите на Ориента в строежите си, "Носталгията му по харемлъците е
добре изразена." - Коментарът беше пак на сина му. На всички проектирани от него къщи долният
етаж бе един огромен салон, ама такъв салон сякаш наистина трябваше да побере бая голям харем.
А мераклия от класа бе старият архитект, разказваше се, че първата му жена - майката на Пуби - е
била аристократка от оголял и обосял род, която се е издържала като гол модел на художници.
Бъдещият и съпруг я рисувал, рисувал в Университета, пък след един от сеансите я завил в балтона
си и я пренесъл в ателието си - "там е по-топло". Когато Асен за първи път видя портрета и от дядо
Христо Станчев с розовото реноарово лице под теменужните сенки на шапката, художникът май
също прекалено много и силно и се бе любувал, фантазията му месеци бе обсебена от нея, намираше
си поводи "да посещава своята дама". Беше сварила само да дойде в България, да роди Пуби и да
почине, чужбината я беше стопила като свещ със светлината си, на която не бе свикнала. До
нейният портрет бе портретът на Пуби като дете, дело на сина на Христо Станчев, едно такова
сирачество избиваше от това тъжно лице, че зрителят не забелязваше нито кадифеното костюмче,
нито шикозната панделка върху ризата, портретът беше нарисуван единствено заради мъката на
302
разминалото се с майка си дете. Асен все го разпитваше за нея, веднъж според разказите му тя беше
баронеса, собственичка на замък, друг път - бедна Рапунцел, която освен две дълги плитки друго
няма. Веднъж му бе отворил гардероба и и двамаха потънаха в старовремски дантели, шапчици с
воалетки, вадеха със закачалките прави рокли с цепки и шлейфове и бяха замаяни от парфюма и,
неизветрял десетилетия. "Нямала е къде да носи роклите си от баварския си замък, къде - из
сокаците и веранетините ли" - Пуби си играеше на аристократ в спомените си за нея. Както сега си
крачи, Асен осъзнава странната свързаност на образа на тази жена с образа на Сара, която по същия
начин ухаеше на нещо чуждоземно, чуждо и в същото време безкрайно близко, това е, казва си той,
никой не е рекъл, че половинката на човек живее до него, може да е чак на другия свят и никога да
не я срещне, аз обаче имах късмет да си издиря моето всред света. И колко Сари беше срещал на
баловете на евреи, руснаци, арменци във Военния клуб, една от най-обичаните обществени
дейности в младостта беше посещението на тези балове, Недко Каблешков го убеждаваше, че
посещението им е патриотичен дълг за по-изтъкнатите граждани, за да усетят чуждите общности
колко не са чужди на българите. Развеселен, Асен откри, че е превъзходен танцъор, баловете бяха
веселите градски седянки, на които за час-два бегълците от революцията или геноцида приемаха
старите си роли на известни в родината си благодродници, военачалници или интелектуалци. До
Недко Каблешков с изпитото лице и изрядната брадичка във фрак и с цилиндър стоеше увехналата
му съпруга, която въпреки слугините вкъщи все се изхитряше да изглежда като повлекана с разпран
хастар или якичка. Видял накуп толкова хубави жени, Асен махаше ръце като италианец, а
дързостта му растеше с всеки нов танц, та дори се опитваше да си уреди среща с някоя от тях. А
срещите се състояха, но нищо не излезе от тях, Пепеляшките го привличаха само докато бяха със
златните обувчици.
"На път си да станеш денди и развратник" - смееше се Мария, сестрата на брат му, която
възкресяваше в ума му онези дни, в които с братята му и сестрите и бяха видели за първи път да се
извисяват хълмовете, така чудодейно натоварени с минало. Сега, колчем беше сред тях, си казваше
- "Каква прилика с тракийските могили, кога ли археолозите ще се сетят и ще ги разкопаят, за да
излезат и тракийските пирамиди наяве." Мария му подхвърли тези думи навярно и за да има
възможност да му разкаже още една част от "Портрета на Дориан Грей", докато слугинята
приготвяше ютията за новите му ризи. Тези срещи се отразяваха благоприятно не само върху
настроението и външността на Асен, но и върху навиците му - следобедното кафе бе заменено с
чаепиене, в което участваха неизменно някакви приятели. "И аз като Кант - не мога да смеля
сладките, ако не са изядени в подходяща компания."
Асен съзерцаваше картините от спомените си, сътворяващи метафори за изминалото време, сънният
град с разливите на зеленината си, с ветровете спускащи се отдалече от горите на Родопите, но и от
дърветата и скалите на хълмовете, като че ли за миг бе готов да му дари покоя си, който любовта с
трагичен привкус му бе отказала. Обаянието на чувството, така неописуемо красиво, бе замаяло
главата му и той бе готов да приеме и най-страшния гръм просто за кристално цвете. Тесните
улички на Капана сякаш успяха да смъкнат товара му от тъга, поне за миг, "Не съм вече двугърба
камила с товар от дертове" - присмиваше се на себе си, докато зяпаше търкалата на бакърените тави
и издутите бузи на вазите и гювечетата с цветя по прозорците на дюкяните. Наблизо бяха сараите на
Пубевата къща, от невиделица му хрумна - приятелят му от Мюнхен дали не можеше да помогне
нещо за визите, доколкото знаеше, сродниците му в Мюнхен, почитатели на изкуствата и
хуманността, никога нямаше да простят на Хитлер, че разбуди толкова диващина в немските сърца.
Да, въпросът за визите оставаше, мислено Асен вече беше приютил Бари и Якоб при Полковника и
интуицията му казваше, че Полковника няма да ги предаде никому, освен ако не се измени
ситуацията в страната, да стане както в Германия, но тогава нито Полковникът, нито Асен щяха да
са на сигурно място, засега обаче признаци за такава зловеща промяна нямаше.
Но каквото и да мислеше и вършеше, оставаше проклетият въпрос, въпросът за визите. Асен беше
кръстосвал Европа надлъж и нашир, беше отсядал в манастири в Алпите, построени специално за
онези, които ще минат оттам да се подкрепят и подслонят, както копривщенската или банската стаи
в Рилския манастир. Беше минал по най-важните пътища на търговците, пилигримите,
кръстоносците. И по всички тях се намираха колибки като хижите и заслоните в Рила, в които
имаше оставено по някое дръвце, а може и някое одеяло за тези, които ще дойдат по-късно от тебе.
Най-хубавото на Европа бяха не градовете, а пътищата и, считаше Асен, онези пътищата по които
303
бе яхал магаренцето си екзалтираната фигура на Петър Скитника начело на армията от отшелници,
дриплъовци, средновековни парии, тръгнали след вдигнатия високо кръст, пътищата през лозята, по
които бе залитал обезумелия от думите си Хъолдерлин, думите на гения, които се отпечатват в
самата светлина и, разбира се, онази невероятна Виа Игнация на слънцето и на древните
цивилизации. За Петър Скитника и за кръстоносците му беше имал късмета да разговаря с най-
големия им познавач, приятеля на цар Борис III Стивън Ръсимън, който бе разбрал, че не може да
напише историята на средновековна Европа без историята на Великата българска империя. Винаги,
когато бе имал възможност, Асен бе преброждал пространства пеша от тази Европа на пътищата,
взряна в поколенията, бродили по нея, на която камънякът говореше, мокрите зеленясали градчета
на Северна Германия, в които набожните надписи на латински със златни букви тържествено
отбелязваха вярата на хората нявга в дълговечността на съграденото от тях, вяра, далеч, далеч от
сегашния нихилизъм, рапичните жълти като жълтък ниви, на чийто хоризонт се извисяваше или
някоя вятърна мелница или самотен мавзолей или пък замък, превърнат в ресторант, хотел или
музей, но понякога обитаван все още от графовете си. Или пък югът на Франция или Италия,
каменните къщи, ронещи от камънака си, пропукани, някои замазвани с пясък и киреч сред улици
неотстъпващи на нашенските селски улици по боклук и прах, но благославяни от горе от тежките
обици на смокини, от разпуканите от кървавите си зърна нарове. И как да повярваш, че тази Европа
беше щракнала железните зъби на границите си и бе станала капан за милиони, които чакаха на
опашки пред газовите камери, за да се извият на дим към небето, как да дишаш въздуха на такова
небе!
Асен се опитваше да гледа трезво, кой можеше да запази трезвост в една кланица освен касапинът,
специалист в професията си, Асен не е касапин, а мирисът на кръв от гигантската кланица Европа го
влудяваше. Досущ като бик, бе готов да налита, но тореадорът никакъв не се виждаше, не се
виждаше зад танковете и самолетите си, мръсникът, в опитите си за трезвост, което в случая бе
опит да запази изобщо разсъдъка си, Асен искаше да си отговори на въпроса България в капана ли е
или ако не, ще стане ли това в близкото бъдеще. Разсъжденията му започваха и свършваха с
фигурата на царя, склонността му да разчита на него изцяло навярно би дала добра храна на някой
последовател на Фройд, но това нека да е работа за такъв последовател, неговата работа пък е да
разсъждава, а разсъждаваше горе-долу ето как: най-големият конфликт, в който цар Борис се
намираше, бе изглежда с баща си, той внимаваше най-вече да не постъпи така, както баща му би
постъпил, очевидно пред очите му бяха онези армии, върнали се от фронта без половината си състав
във вида, в който ги бе нарисувал Владимир Димитров-Майстора - изпонатрошени призраци сред
гора от патерици, гората от патерици - най-българската гора. Асен нямаше никакво основание да
вярва, че царят би запазил армията си от заколение на фронта, а би пуснал армията от еврейските си
поданици на директно заколение в лагерите. Но новите стари земи не оформяха просто държавата
България, а бяха с някакъв мъглив статут, на който българските земи бяха свикнали от времето на
Източна Румелия и Княжество България, дотолкова мъглив, че окончателно присъединяване на
новоприсъединените земи нямаше, а еврейското и население не бе получило българско поданство ,
някой би ли се колебал за това какво ги очаква евреите под крилото на немския орел. Така че вместо
да разсъждава Асен трябваше през глава да търчи и да урежда целокупното измъкване на
Несимовците от клопката присъединени, но де юре неприсъединени стари нови територии, само че
кой можеше да му отговори на въпроса как се достига до пристан, очакван от толкова милиони в
Европа, под тезгяха се раздаваха тези визи, инкогнито, тайно, на единици се даваха, не на
милионите, как да направиш така, че ти да си в единиците и все пак към кого да се обърнеш, да
тръгне от посолство на посолство ли, на какво основание на тебе ще ти дадат, а на другите ще
откажат, кашата в главата му възвираше и той все повече се оплиташе в мислене и бездействие.
"Вземете ни" - крещяха милиони гърла към света, който не беше с Хитлер, но този воюващ свят
сякаш нямаше време да се занимава с нещо толкова дребно като раздаването на едни визи.
Една достолепна двойка се показа насреща му, човек можеше да си ги представи спокойно с тоги,
спорещи лектори в Атинската академия, мъжът сочеше земята, жената - небето, досущ като в
картината на Рафаел, стойката им излъчваше академично благородство. Как здраво бяха застанали
на нозете си, облаците се разбягваха от уравновесената им светлина. Бяха Розарио и Манол,
"Оставих ви да спорите и пак така ви заварвам - блуждаещи души между световните знания. А аз -
прост си бях и прост ще си остана" - с две ръце успя да прегърне едновременно и двамата.
304
И заскитаха из поне хилядата бирарии и откровени кръчми на града с панаирните музики, където за
да се чуеш, непременно трябва да викаш, ставаше въпрос за битки и за оцеляване. Розарио
възнамерявала да замине в Палестина, но имала късмета да не се качи на гемията, която била
продънена и потънало още след Бургас, "Ще изчакам някой "Куин Мери" да ме качи на борда си."
От поредната кръчма, в която бяха отседнали, говорейки за потъналите си гемии, се виждаше
сянката на мрака, която предпазливо пълзеше по хълма, в подножието на която беше "Малкият
Бунарджик", мракът напомнаше на буреносни облаци, които обгръщат земята, в меланхолията
глъхнеха гласовете им, омаломощавани от околната врява. Вечерното ухание бе подходящ фон за
неговия разказ за Сара, "Сара-Диотима" - опитваше се да им обясни вселенските размери на
любовта им, луд, бездиханен, в гърлото му въздухът клокочеше като разтопено стъкло. Ако някой в
пълна мяра можеше да схване положението им, то това беше тъкмо Розарио, "Не мога да повярвам,
че най-сетне се се бухнал в дълбокото - към гласа и освен врявата се прибави гракът на птици над
главите им, то тук си беше чиста гора. - Изглеждаше ми такъв Пантелей Разумник или Еди кой си
стълпник, който е готов да прекара живота си като колона мрамор или като буца сол." " Нима
дотолкова не си ме познавала, та аз бях готов и за тебе всичко да жертвам" - говореха обидено
очите му, но нямаше време за сръдня, думите на Розарио бързо набираха скорост - за една
пациентка, която и става приятелка, Лиляна Паница.

"Въображението ли ме е подвело или наистина те видях до онзи змияр Белев?" -я пита Розарио,
когато един ден е отново в Пловдив. "Не, аз съм била - очите на Лиляна Паница са забити нейде в
слънчевия възел на Розарио, та тя едва си поема дъх. “ Щом можете да понесете тази гнусотия,
добре." - отвръща Розарио, но после и двете отлагат скъсването. Розарио е готова да изпрати Асен с
болката му при нея - "Нищо рисковано няма, ако не може да ти помогне, няма да ти помогне, но
никога няма да ти навреди. Представете си - момиче-капка в службата на КЕВ!"
"Ще се опитаме нещо да направим и чрез един наш дипломат - не му споменава името Розарио, -
спечелил е уважението на всичко мислещо в Германия, от демократите до военопленниците.
Впрочем да те помоля от негово име за една сума, не за евентуалната услуга, разбира се, а за евреите
и военопленниците в нелегалност. Всъщност, брат ти Йордан го знае най-добре." За тези
нещастници Асен и да няма пари, ще намери, а той има, има много пари, като в ням филм той прави
жеста, тя прибира парите и останалото ще е мълчание, дотогава, докогато не е смъртен риск да се
говори това, което се мисли. Той не можеше да знае за "двойното счетоводство" на Розарио, за
съществените суми, които откланяше от пациентите си към Боб, "летящия Питър Пан", иначе как да
си обясниш пропускливостта на границите специално за него, с когото бяха неизбежно само на
"уважаеми приятелю", но той беше станал нещо като покровител на мислите и, неизказаните,
ходеше да залъгва с надежди и най-безнадеждните из цяла Европа, сам не знаеше колко хора
загиваха с неговата надежда в устата си, той, естествено, не беше виновен за това залъгване, защото
си вярваше в надеждите, които пренасяше от единия край на континента до другия. "Всяко нещо си
има добрата и лошата страна - предаваше невероятния си опит на нещо като "комендант на
нелегалните", “Ето, при бомбардировките нелегалните, които се крият в най-дълбокия мрак на най-
дълбоките мазета, могат да излезат малко на белия свят, святка се, гърми се, а те подават муцунки
от дупките си, дори се разхождат за някоя и друга минута под горящите дървеса - "Я, колко хубав
бил белият свят!" - не могат да спрат възхитата си. Трябва веднъж да изживееш среща с някой от
тях, за да схванеш наистина колко са прави - какво страхотно преимущество е да си на този бял
свят." Розарио беше намерила начин да предава някой от сведенията за положението в Германия -
"Ние тук сме оазис на мира, да знаете какво става там" - и го разказваше, лагери, газови камери,
публични разстрели, всичко, само казваше - “Никой, ама никой, запомнете, жив човек не ме е
информирал, само мъртвите, от тях отговорност не може да се търси нали за непремерени
приказки."
За Асен оставаше надеждата за брат му, онзи винаги тих и потаен Йордан, който извънредно трудно
обещаваше, защото нямаше обещание, което да не е изпълнил. Беше толкова консервативен, че дори
вкъщи за обед или вечеря се преобличаше с костюм сякаш отива в Юнион клуба, официалното
облекло считаше за жест на внимание към другите на масата. Всичко в него бе оразмерено,
претеглено и премерено предварително, разчитането единствено на емоциите смяташе за една от
големите слабости на българина. Какво точно правеше в чужбина и в коя точно чужбина и за
305
братята му не бе напълно известно. "Фирмата" - бе официалното обяснение, но следенето му от
хората на Гестапо в България навяваше на други мисли, както и някоя и друга дума за руски и
полски емигранти в Англия или името на един генерал от Полското правителство в изгнание, който
му бе изглежда особено близък.
Тази среща между Асен и Йордан беше първата от започването на войната, жена му беше
освободила домашната помощница от готвенето и сама се бе развъртяла из кухнята така, както тя си
знаеше, не случайно бе минала готварски курс лично при Чолчева, тя владееше тайните на
готвенето и сервирането, така както никой друг в града. За толкова години Йордан не беше свикнал
с храната в чужбината и сега лакомо като войник пред баката чакаше флотилиите на ордъоврите на
малки хапки в изтеглените като палмови листа чинии, после пилешката супа в дълбоките с платинен
ръб чинии и рулото от кайма, увито около стегнато сварени яйца, както винаги и сега на празници,
се изваждаше сервизът, който той и бе подарил на сватбата. Кристалните пепелници искряха в
цветовете на дъгата от пречупената светлина, ореховата маса нямаше петно по политурата,
фурнирът и очертаваше разлети езера в бежево, златисто и кафяво. В бюфета стъклените фигурки,
които носеше от пътуванията на жена си, разиграваха някакъв огледален спектакъл на кристални
балерини, охлювчета, пеперуди, които се плъзгаха по стъклото и отраженията им засилваха
усещането за нереалност.
Скептицизмът и разсъдъчността му човек би приел за хладина, ако не усетеше добродушността му и
старанието да бъде коректен на всяка цена, което водеше до тази жестока самодисциплина, която си
налагаше. Тази сдържаност бе предал и на жена си, макар че нейната хубост бе южняшка,
екзотична, смущаваща, макар че бе руса, сякаш я бе довел от Индия, свалил е гривните и, изтрил е
точката между очите, заменил е сарито и със строг костюм, за да бъде усмирена и на никой да не му
хрумва да се влюбва в нея и накрая е боядисал косите и в жълто. И тя полагаше горещи усилия в
тази насока, обличаше се старомодно, роклите и бяха в сиво или черно, косите си носеше гладко
сресани и опънати назад, червило не слагаше, бижута също не носеше освен една верижка със
златно ажурено кръстче и един брилянтен пръстен. Обувките и бяха все един и същи модел, за
зимата затворени, за лятото отворени с неизменната катарама, правеше и ги един майстор арменец.
Каквито и трудности да изпитваше фирмата, каквито и изпитания да изживяваше семейството им с
осъдения и “за бутане на строя” на доживот брат na Maриола и другите, това никой нямаше да чуе
нито от него, нито от нея. "Успех е, казваше той, че фирмата не е затворила, иначе колко народ ще
остане да гладува, а едно е да останеш без работа в мирно време, друго - по време на война."
Тютюневата фабрика в Кърджали отдавна беше факт и годишният и оборот беше колкото бюджета
на един средно голям град, колкото и големи да бяха дарбите на Йордан като финансист, нищо от
успеха и нямаше да е налице, ако не беше подкрепата от работниците, които не забравяха
подарените им пари за направа на къща или за лекуване на болен. За фирмата се разсъждаваше така
- винаги като за едно поделение на тракийската организация. В добри години се даваха помощи за
градеж на къщи, на всяка сватба на работник собствениците изпращаха по някоя парична сума.
Жена му държеше пликовете - "Тя е главният счетоводител - беше обявил той на братята си - нея ще
слушате, че от сметки от мене и от вас повече разбира. Освен това е изкарала счетоводните
курсове." Споменаването на счетоводните курсове предизвикваше смях, защото какви ли не курсове
не бяха посетени от нея - от курсове по готвене до счетоводство и английски, за калоферска дантела
и за медицински сестри. "Оставете ме - бранеше се Мариола от шегите им с ученолюбието и -
Обичам да си знам. Пък и колко средства ви спестявам за професионална готвачка, медицинска
сестра, счетоводителка." Тя държеше и пликовете с пари след годишното приключване - едни за
стипендии на студенти на тракийски бежанци, други за сватби и погребения на работници във
фирмата, трети - за рушвети на полицаи и прокурори, напоследък тези разходи бяха извънредно
нараснали, заради масовото заплитане на тракийски бежанци в някакви комунистически
конспирации като брат и. „Абе, защо мислят властта за толкова ахмашка и че не може да ги излови
и изпозатвори всичките? - Йордановата съпруга не можеше да се помири с ареста на брат си. - Но
не, според мене те и хич не мислят, че могат да бутнат правителството, това е нещо подсъзнателно,
вижте, моля, арестувайте ме, за да се разбере, че не съм с властта. Добре бе, не бъди с властта, ама и
не се ври пред очите и с пушки и бомби, щом си наясно, че нищо с тях не можеш да направиш.
Мътят им главите тези демонични сили, за които говори архимандрит Стефан, остави това, ами на
колко деца главите обърнаха." Мария се опитваше набързо да информира мъжа си за събитията,
306
които е пропуснал в родината, докато го е нямало, стигнеше ли до архимандрит Стефан, тя спиране
нямаше. "Йордане, да знаеш, имаш си конкурент с този поп, става, ляга, тя за него говори." "Защото
той е от малцината, които могат да кажат какво наистина става в тази страна." Лицето на Мариола
пламва, защото тя знае легендите около женските истории на архимандрита. "Хайде, Асене, разкажи
за чантата." - имаха си любима история, която все искаха да чуят, как архимандрита отишъл на
конференция и си забравил чантата на гарата, и как дошъл да си я иска, "Добре, казал онзи от
железничарите, какво имаше вътре, да разберем, че е Ваша?" Имаше кърпа, хавлиена, прибори за
бръснене, папка с доклада ми. "И още, и още?" Пухтял се, въртял се негово светейшество, но - "Не
можем да ви я дадем, ако не изброите съдържанието." "Е, добре - и презерватив" гласял отговора.
Тези смешки ли, които се разправяха за негово светейшество или карикатурите из вестниците как
помита с расото си телените мрежи в току-що освободените територии или старите спомени от
гостуванията му с майка му го караха да му има доверие, Асен не знае, но бе сигурен, че трябва да
говори с него или пък с Кирила, пловдивския митрополит, за който целият Пловдив се пъчеше -
вижте какви кибар хора имаме, от какъв мащаб.
Асен наблюдаваше как брат му и снаха му флиртуваха на масата сякаш са ученици, които току-що
се бяха запознали, но не можеше да се отпусне, да се порадва на това, че са преодоляли стотици
километри и клопки на съдбата и са се изхитрили отново да са заедно в тези мътни времена, на
които се радват само тези, свикнали да ловят риба в мътна вода, гнетеше го онова "трябват визи" и
понеже знаеше, че брат му не уважава излишните приказки, изрече направо:
"Трябва да извадиш визи за едни приятели евреи."
"Хоп-пала - засмя се брат му ,- казваш го сякаш си поръчваш кутия с шоколадови бонбони."
"Нали имаш приятел, какъв точно беше, генерал нали, и то в някакво полско правителство в
изгнание, той може ли да няма връзки?"
В скалата на интелектуалците, които познаваше Йордан, а той познаваше не малко хора от
европейска величина, той поставяше начело този легендарен поляк. "Подобна надареност никак не е
рядкост сред поляците - разпалено им бе говорил за него - висш военен, музицира като Лист, рисува
не по-зле от Паскен, пише стихове в александрини и хекзаметри, може да ти обсъжда история на
древния свят на латински и старогръцки, междувпрочем, разбира се, знае и старобългарски, който аз
не владея така добре като него, а английският му сменя произношението си според събеседника в
зависимост от това той какъв английски говори - на метрополията или на някоя от колониите. Сега,
откакто го познавам, ми става ясно защо най-обичните приятели на Ботев са били поляци."
"Откъде ти хрумна, Асене, да си чул някой от варшавското гето или въобще от Полша да е получил
виза? Ако той притежаваше власт да измъкне някого, нали първо щеше да направи нещо за евреите
в Полша." Асен, колкото и да му бе мъчно, разбра че не може да се надява на уреждане на въпроса
чрез брат си, което означаваше, че това бе наистина много, много труден казус, щом дори Йордан не
можеше да го разреши, Асен бе свикнал още отпреди да разчита за какво ли не на математическата
му аналитичност и безграничната му упоритост и на това, че няма положение, от което той да не
може да измъкне него и Велъо и Занко.
" Сам генерал Л. има брат - побърза Йордан да му даде братското си рамо, да превари онова
граничещо с отчаяние обезверяване, което много бързо настъпваше у Асен. - И той напълно ще те
разбере, но понякога въпреки разбирането не може да се помогне. Откакто Хитлер и Сталин влезоха
в Полша да я начупят като погача, брат му го няма. - Йордан хвана с обич онова познато му от
детството изражение на почуда у Асен, при което той едновременно вдигаше нагоре и веждите, и
ушите си, и продължи бързо да разправя нататък. - Няма го заедно с още 15000 полски офицери,
цялото командване на полската армия. И генерал Л. ходи на преговори със Сталин и неговите
генерали за съвместни действия срещу Хитлер, ходи и първо за брат си и другарите му пита.
"Развитието е като в някаква комедия, създадена за тъпаци, мили ми Йордан, казва. На въпроса ни
пред Сталин - къде ни са офицерите, отговорът е - при нас ги няма. Да, но са били във вашите
лагери, нали, питаме. Да, ама ние ги закрихме. Добре, приемаме лагерите са закрити, а лагерниците
къде са. “Къде са? - върти Сталин телефона, пита свой подчинен от НКВДто, онази най-страшна
служба, дето си има свойте специални затвори, а и лагерите са под нейно командване. И после - Ето
на, еди кой си казва, че при нас ги няма, пуснати са на свобода, може да са си у вас, потърсете ги.
Или пък - ммм, може да са избягали в Манджурия, може и да се разтакават из Русия, Русия е
голяма” - пъчи се бащата на народите Сталин, пери ръце да ни покаже колко смазващо голяма е
307
Русия. “Йордан - казва ми генерал Л. със сълзи на очи, аз виждам брези на сън, брези тънки, бели
балеринки, а сред тях виждам две вързани на кръст и набучени над могила, казвам на нашите, дето
преговарят със Сталин, трябва да търсим брезова гора, там са погребани, милите, не са на земята,
под земята са и това е, а те – “Генерале, смятахме ви за сериозен човек”, сериозен човек съм,
Йордан, бих ли се шегувал със смъртта на брат си, ей на, вътрешно съм сигурен, те са всичките
накуп под онзи брезов кръст.” Тъжна история, кани се сам да ходи да ги дири, все едно после нещо
ще остане от него."
И тогава Асен изрече името, което му бе подарила Розарио, както се подарява най-ценен, сватбен
подарък – “Смедовски”. “Ти пък какво знаеш за Смедовски и откъде, ако смея да попитам” – дръпна
се изведнъж брат му назад, сякаш му бяха развели червено платно пред очите. “Защо, само ти ли
имаш право да ко познаваш?” – предизвикваше го Асен. Изведнъж Асен разбра, че брат му
преиграва, само и само никой да не си помисли колко са близки те с този Смедовски. “Всъщност
какво зная за него. Наш легационен съветник в Берлин, брилянтен музикант, чак маниак на тема
музика. Опитваше се всичкото това време да убеди немците и в частност Министерството на
пропагандата какъв чистокръвен ариец е Панчо Владигеров, за да го поканят да им покаже какво
значи самобитна българска култура, да премахнат забраната в Германия срещу Владигеровата
музика, решил е, че той е най-значителният ни компонист и само той може да се мери с европейския
мащаб. Другият му любимец е Васко Абаджиев. И Народния ни театър замъкна във Франкфурт и
Берлин, да жънат слава, война, не война, наш Асен се хванал да разнася българската слава. Ами на,
чудак, с ей такива важни работи се занимава. Но нюх има на куче, от него зная отколешните
планове на Германия и Съветска Русия да “стабилизират Източна Европа” чрез договорите си за
подялба, когато две диктатури се обединят, нищо добро не може да се чака. Както и ако две
диктатури се сблъскат. А иначе той е човекът, който знае повече от всичките ни политици, помисли,
познава от близо д-р Унгевитер, пълномощника на Райха за германската химическа промишленост,
а ролята на тази промишленост във войната тепърва ще се разгръща. Ако някому от българите е
известно какво точно прави тази промишленост, то това е той. Така че предлагам да не го
занимаваме с някакви си визи.” Йордан отмести назад стола си, ясно давайки да се разбере, че
разговорът за този дребен легационен съветник, който стържи с лъка по цигулката и бадева взима
държваните пари, е приключен, сега и завинаги.

Разговорът им бе окончателно прекъснат от влетелия О., който живееше на първия етаж, целият в
злато, посипан обилно с Къолнише васер, с него влезе и рязък хладен въздух отвън, канеше ги на
вечеря долу. Сутринта бе успял да вземе пари на заем от Йордан – той винаги има пари, големи
пари, а г-н О. не пропускаше да не се побратими чрез някой заем с хора, имащи пари, "С един такъв
заем аз им ставам доживотно скъп, докато не им го изплатя, все съм им скъп" - беше философията
на не много умния им съсед. Както винаги беше изключително доволен от себе си, от жените, които
съвсем не се изчерпваха само със съпругата му и любовницата му, о, не, ураган от жени, които като
момиченца припкаха след него, след златните гривни и кожените палта, които подаряваше. В
момента заради тази му щедрост апартаментът му беше заложен.
"Пипнете ми ръката, не, не, пипнете, гореща е, нали? Правете му сметка на какво коляно е лежала,
ха-ха. Аз съм единственият свободен човек в тази страна, защото не притежавам страх от
сладострастие. Хората в тази страна се страхуват повече от нагона си, отколкото от смъртта, оттам
идат всичките и нещастия , я."
Това му беше житейската позиция и тя го държеше все на повърхността, житейските бури, които
биха повалили всеки мислещ човек, минаваха като зефир над глупавичката му глава. Посмяха се с
него, но не можаха вежливо веднага да го отпратят, това бе бедата на доброто възпитание.

"Taка е - промълви Йордан на летището преди да отлети за новата си “общоевропейска обиколка”,

за която твърдеше, че е продиктувана само от интереса на фирмата, но вкъщи никой не му вярваше,
най-малкото Мариола. - Не винаги е във властта ни да помогнем на себе си и на ближния. Което не
означава, че и занапред няма да се опитвам да придвижа видимо непроменливите неща към кръга на
тези, които ще променя."
Брат му от всичкото чу последната му фраза "ще променя" и си рече нищо не е загубено.
Йордан замина, а Асен остана да обикаля пловдивските улици с надеждата, че ще надуши
308
тайнствените пътища за получаване на визи за емигриране, свил се бе в себе си Асен, на юмрук се
бе свил навътре, концентриран само в това, което диреше, бродеше, забулен до уши в догадките си,
като невестулка се вмъкваше от дом на дом, и където го чакаха, и където не го желаеха, и в дома на
околийския близо до Пожарната и в къщата на кмета, и в скупчените една в друга къщи на
Ортаммезар, събрали се така плътно една до друга сякаш да се пазят, но наистина човек не знае
откъде ще излезе заекът, откъде ще профучи право в торбата ти. И където и да ходи, чува цъкането
на джобния си часовник, "Омега" със сребърни капаци, подарен му някога от Йордан, цъка
часовникът, пришпорва минутите и часовете, да ти е радостно да го строшиш. Слуша цъкането Асен
и подтичва, знае че всичко е поставено на карта - и Сара, и братята му, и жените им, барабар с
фирмата, някой очаква да напишат собствената си драма с кръвта си, няма отърване от
предопределености, за които не ще да мисли, но мисли, не мисли - часовникът цъка.
Асен кани Розарио и Манол за изпроводяк в дома си, зълвите му са също на вечерята и момичето на
Гълъо, от Розарио Асен чува отново за царския секретар на посолството ни в Берлин, Съветник по
визите , Асен Смедовски, “Ами той най-добре брат ти го знае, него питай”. Асен се опитва да и
благодари за най-важното в живота му сведение, само че защо го получи след заминаването на
Йордан и защо Йордан отрече тази близост, заслужава си върху това да помисли Асен. "Не я
къткайте толкова при себе си - казва Розарио на жените за дъщеричката на Гълъо - Нека разбере тя
самата какво иска, не вие какво искате от нея. И не бива да расте без момчета край себе си, особено
в пубертета, като я гледам колко е височка и развита, тя е вече в пубертета, на нея и трябват
момчета за храна на сетивата и фантазията." Те нацупени и обясниха в какъв престижен девически
колеж учи. "Колкото и да е престижен, животът се нуждае и от другия колеж, повече сред природата
и сред нейни връстници, и момчета наред с момичетата." Разговорът се провеждаше пред момичето,
Розарио целеше то да я чуе, а то я чу и си помисли: "Колко искам да съм като нея, с професия,
независима, нужна на другите жени." Розарио изведнъж пак заговаря за съименника му,
легационния секретар в Берлин, случайно ли е кръстен “Съветник по визите”, Розарио се е срещала
с Димитър Шишманов и може да сравнява - казва, че между двамата имало много общо, култура на
грамади, а любезност, на които тези географски ширини изобщо не са свикнали." Напрегнатостта
накъсва думите и, някои тя изрича на немски, разбира се, разговорът не става пред всички, а в
кухнята, докато посред нощ двамата си варят гъсто като тиня кафе, говореше небрежно, за да не
личи колко важно за нея е всичко това.
Дните, които Асен си бе определил за Пловдив, свършваха, в самия им край той хвана един добър
познат, прекъснал следването си в Берлин поради туберкулоза, бивш син на някогашен кмет на
Пловдив, той го увери, че познава цялата легация, даде за доказателство няколко забавни епизода от
живота и, записа си данните на Сара и семейството и и обеща, че когато замине, а това навярно
щяло да бъде скоро, ще направи това, което се иска от него, “кеф ти Швейцария, кеф ти Щатите”.
Сега вече с отместен камък от сърцето, с леко сърце, готово само за любов Асен можеше да тръгне
към любимата си, надеждата беше в джоба му. Приятелят му изговори същото име, което бе чул от
Розарио – Асен Смедовски.

Софийският митрополит е далеч, но временно управляващият Маронийска епархия/в нея е и

Дедеагач/ е тук, митрополитът Кирил, колкото красив, дваж повече образован и на всичкото отгоре
предан на пловдивчани, под носа му е, как да пропусне и на него да досади, между две цигари,
извадени от дългите ръкави на расото на митрополита в дома му в Митрополията, Асен получи най-
неочакваното предложение. От тесните високи прозорци светлината капеше като от капчук, понесла
цветовете на градинските лехи в двора, докато Асен научаваше, че митрополитът му бе съучастник
в играта наречена живот, на него и на Сара, имало начин, ще ги венчаел, само на свидетелството ще
пише, че това е станало през 38-а например, а не днес, разбира се, преди това щяло да има и
Свидетелство за кръщение на нейно име, вариантът бил изпробван, а такава еврейка не трябва да се
третира като не наша, нали? Говорят си сякаш за игра, играта живот изглежда толкова слънчева, ако
има кой да те подкрепи в нея като пловдивския владика.

И всичко си е вече на мястото, смята Асен, Бари и Якоб ще бъдат приютени при Полковника,
останалата част от Несимовата фамилия ще бъде поведена от него към Свободния свят, сега може да
се потопи отново във въздуха и светлината, които са Сара, сините купи на хълмовете тръгват с него
309
и лястовиците, излетели от махащите ръце на зълвите му и на новата му майка, която му окачва на
врата синджирче с пиринчено кръстче - "Донесоха ми го четниците на убития ми мъж, когато го
удариха в гърдите. Нека те пази, война е.", ще заведе лястовиците при Сара заедно с подаръците на
зълвите и новата си майка - бродирано каре, плетена на една кука яка, всичко опаковано като за
сватба с цветна хартия и панделки.

“КЪМ ТЕБЕ ТРЪГВАМ, БУДЕН ДЕБНА

КАКВО СЪРЦЕТО МИ ТАИ’

Заварва Якоб, потънал в работа над Речник на расизма, пред него се опитва с шепи да натика в
чекмеджетата листчетата с извадените цитати, които могат да се намерят из цялата къща, цитати от
учителите му, заради които бе станал философ . Отначало обаче нищо не признава, ами, казва,
изучавал сортовете зеле, чушки и ...”да кажем – тикви”, които ще сади в двора, “Възхитителна идея,
Саричка да извинява, но цветята и не стават за ядене, а гладът навлиза в нова фаза, досущ като
войната”. На новината за мобилизирането му почти не реагира: "Обаче трябва да ме приемат с
книгите ми, без тях не тръгвам, без тях не мога да си завърша труда изобщо. Нали трябва
непрекъснато да питам Шопенхауер или Ницше за това или онова. Те са смятали, че са решили
проблема. Сигурно са мислили, че са победили с теориите си всички човешки врагове, а то виж сега
какво излиза от собствените им писания. Изтънчената интелигентност изведнъж става копие в
ръцете на варварите. И аз не съм непредубедения страничен наблюдател и читател, аз съм техният
“Verehrer.” ." Бе забравил, че току-що бе отрекъл съществуването на труда си.
Бари е очаквал виза за Америка, предпочита "компанията на фамилията Ман и най-гениалния
според него съвременен "художник-философ" Макс Бекман - "него имам да го питам много неща,
картините му не могат да ми отговорят", "Но, господа джентълмени, няма да ви заблуждавам – аз
съм против копането, дори срещу копането на зелето и чушките на моя любим брат. Колко голямо
казвате ще е копането?” “По-добре копане, отколкото да набиваш крак в строя и да те подготвят за
Хитлеров войник.” – Яков прекъсна очакваната му тирада срещу физическия труд. И Бари веднага
поема, поставя въпрос – собствено изобретение: “Представяш ли си какъв смях ще е – евреите
мобилизирани за армията на Хитлер? А тук един малък цар в една мъничка страна ще ни
мобилизира за копан и ще ни скрие зад измъчните граници на измъчената си страна, чието
съществуване съседите на няколко пъти за само половин век опитват да изличат. Забравили са
тотално – и велики, и невелики сили и силици колко е древна тази държава, вземат за дата на
създаването и не и 1878а, а 1908 и току решат, че няма нужда да я има.Доста нещица знам за тази
тъй тормозена страна, за да тръгна към нея. Знам за оскъдното чердже на тази държава, че за
роднините ни от Буковина, а и от Солун бе вълшебно килимче в началото на века, само
преселването им в нея им спаси кожата на гърба от погромите. Какви навигаторски способности му
трябват на този цар при тези окупирани географски дължини и ширини, а? Казват, че бил
математик, изчислявал ден и нощ абсурдната задача как да си съюзник някому във война, без да му
предоставиш войска. Пък и този твой полковник, Асенчо, доколкото разбирам е човек и половина,
чували ли сте за нещо подобно по време на война, време в което обикновено човекът не е и половин
човек, а просто животно, той взел, че се запазил човек, че и кусур.А намерете ми такъв полковник в
другите съюзнически на Хитлер страни!" Добавя свенливо: "Макар че мене и тук не ми е лошо",
особено пък в този момент, в който е осъществил "сделката на живота си" - заменил е пианото,
"което така и така ще го конфискуват" срещу вагон копринени чорапи, разпродажбата им е
обхванала и съседните градчета и Бари е на път да "остане под пари", "а както ти е известно,
приятелю, свободата и парите са в роднински отношения".
И Сара, трептящата, звучаща като камертон на прага на новото си битие, което Асен твърдо и е
обещал, шеметът и омаята, когато тя е отново в ръцете му, южното слънце прегаря листата на
дюлята над главите им, остават само дюлите да им светят като електрически крушки, те са пак в
неизбродимите води, техните води на страстта, брегове не се виждат, само песни на щурци в
окосени нейде ливади, свещената жажда за живот в телата, които се намират. Езикът на Песен на
песните измисля формите на жената, от устата на Песен на песните чува думите, с които да ги
назове - бял крин, пъстърви, лотос. И започва не ходът, а шевствието на дните и нощите, в които ако
не е по общинска работа, е при нея, навътре, навътре в сагата на младостта, опознавайки Сара.
310
Двамата са неразделни, въртележката им е натежала от гледки, въртящи се от тъмно до зори,
изслушват залязващото лято и тръгват подир първите есенни стада на облаците и нищо вече няма
твърдо значение, понятията се променят ведно с пространствата, не само те, а и светът са единна
плазма, формирана от спазмите на удоволствието след агонията на еаздялата. “Церемонията по
посрещането”, както на смях наричаха несвършващите си сливания, ги бе изтощила до дъно, само
желанието продължаваше изкусно да ги води в своята си единствена посока.Ще обикалят отново и
отново по орбитата около самото ядро на живота в поредното очакване да бъдат погълнати от
избъхването му.
Якоб и Бари отдавна са в България, цитатите от ръкописа на Бари ги пресрещат по дивани и маси,
по чекмеджета и бюра, четат и не искат да си отговорят какво значи всичко това. "Вагнер: "Искаме
да направим нещата по-добре от испанците, за които новият свят се превърна в попска кланица, за
разлика от англичаните, за които той стана бакалски сандък. Ние искаме да го направим немски и
прекрасен." - "На ти сега, съвсем немски свят, по-прекрасно не е и в ада." "Ницше:
"Майстерзингерите - противоположност на цивилизацията, немското срещу френското." -
"Майстерзингерите поднасят на дамата на сърцето си - войната - откъснатите цветя на цели народи."
"Адалберт Щифтер: "После идва държавата. В нея се преплита най-безграничната свобода, най-
висшата справедливост и най-безграничната търпимост." "Изтреблението на цели народи - само по
силите на държавата." "Гъоте: "Справедливостта - свойство и фантом на немците." "И немският
народ си повярва, че е носител на справедливостта и ето как я раздава като палач." "но войната
прави да се появи силата..." - "Силата срещу безсилните." "Шопенхауер: "Държавна конституция, в
която би намерило израз само абстрактното право би била нещо чудесно за други същества,
различни от хората: именно защото мнозинството от тях са егоистични, несправедливи, измамни,
понякога злонамерени и при това с оскъдна интелигентност възниква необходимостта от една
концентрирана в един човек, стояща дори над закона и правото, напълно безотговорна власт, пред
която всичко се прекланя и на която се гледа като на същество от по-висш порядък, владетел по
милост Божия. Само така човечеството може да бъде обуздавано и управлявано за дълго време."
"Хитлер - напълно безотговорната власт, имат си я, тежко и горко на човечеството, ако бъде
обяздено, "обуздано и управлявано" от него."
Гласовете им се скупчват върху изваденото от Якоб, виждат ги не върху хартия, а някъде в епохите,
където са изказани, слагат ги сред събитията на тяхната съвременност, питат се доколко са
наторявали проявите на немския бюргер днес.
На всичкото отгоре в градчето вече здраво се е установила една разбойническа банда, която
изпращаше цели камиони към България, “Сара, знаеш ли кой е на най-високият и връх - онзи който
яхаше евреите, когато стрелях? И няма кой да го арестува, колкото и жалби да пускам срещу него.”
Знаеше Асен какво говори, само дни преди това се бе срещнал със Стела, приятелчето му гъркинче
и по-сетнешна краткотрайна любовница. “Превърнал е половината евреи и гъркини в шроститутки,
води им мъже, военни,цивилни, всякакви, плащат с по някой шоколад или черен хляб, дори за бял
симид им се свиди.” Беше изплакала Стела, като сухи съчки горяха очите и – “Виж какво можеш да
направиш.” Какво ли – ще пуска жалби, ще занимава прокуратурата, военен съд трябва да има за
мародерите, пък виж че накрая сам го е гръмнал, нима за такива изверги сме тук, и нима местните
ще ни заобичат, ако водим лешояди със себе си?”
Към края на 1942 немските войски бяха стигнали къде ли не, а въпросът с емиграцията на Сара не
бе мръднал на косъм. На всичкото отгоре трудностите на фирмата бяха прекалено големи и се
наложи Асен да остави за някой и друг ден Сара, за да види дереджето на складовете им в Солун.
След търговците и фабрикантите, ей тъй за собствената си душа, не заради дремещи интереси
подири Рафаел Камхи, Скендер Бей, братлето на Гъорче и Пере Тошев, на Даме и Гоце, Рафаел - дух
и воля, достойни за възвеличаване, а скромност - планина, вместо да печели пари Рафаел от видната
банкерска фамилия от Битоля, трупа години за заточение, то отдавна годините на революционната
дейност стигат за вечно заточение, а и за главата му. Над него тегне смазващо и немилостиво
същото проклятие както над Сара - водачът на македонските българи, трескаво забърквал въстания
и крил чети, цял живот потопен в борбата, едно обречено на жертва съществование, бе евреин. “Да
си евреин или да си революционер от Организацията е еднаква лудост – твърдеше той, а да си и
двете – двойна лудост.” И колкото и да се опитват да го повалят, все изправен е Камхи, Скендер
Бей си го наричат другарите, като Перето Тошев е аскет, никога не му е хрумнало да се пита - що ща
311
сред Организацията на българите в Македония, напротив - и брат си вкара в нея.
Да го чуеше пък човек как разказва например - за посещението си при Фердинанда след
Илинденското въстание: "Първом - в дрехарницата на Найман, тя заемаше дрехи, с фрак до коляно,
с лъскави чепици, при цар ще ходя, не при пъдар.Ме пита кога съм дошъл, му казвам. Ме пита защо
не първом при него. Му казвам как се биехме и мрехме и чакахме от ден на ден България да отвори
войната и да ни спаси от тази катастрофа, ще победим викахме - България да не е сляпа и глуха, да
ни остави на нещастието. Му казвам, че лично от него сме измамени, не можеш ти да дадеш дума, а
после да се отметнеш, кога хора хиляди гинат заради твоята дума. За голямо съжаление, Ваше
величество, бяхме измамени от Ваша страна, и затова толкоз измряха като мухи." "А царят, царят не
ти ли отряза главата? " "Знаеш ли, че най-тежко наказание заслужава този, който говори с този тон"
- вика ми Фердинанд и аз чакам да ме арестува, нали още предишния ден в хотел "Търговски" ме бе
търсила полиция, та с Бориса Сарафов бая умувахме дали да не се укрия. Какво ти укриване, нали с
мисия съм дошъл, да измъкна милиони за гладните, босите и бездомните от въстанието, имаше поне
60000 такива. И аз обаче продължавам с разпитването: "Къде беше Вашата помощ тогава, къде беше
войската Ви?" Накрая ставаше ясно, че не му бяха отсякъли главата, беше изпросил нещо, но не
милионите, които си представял.
Отдавна датираше революционната дейност на Рафаел, още от еврейското училище в Битоля,
където беше запитал невинно – “Защо няма български учител, а има гръцки?” Изхвърлили го начаса,
а си намерил за учител по български не друг, а самия Даме Груев. Историята със запознанството им
беше много сочна, Асен пак я бе слушал от Рафаел. Какъвто си бил роден за домостопанин, на 23
години Рафаел тръгнал да вдига етаж над бащината си къща, и кого цанил - Фидан Груев, а той
довел за строител и брата си Даме, пък Даме дал на Рафаел един много ценен съвет - да построи и
нещо като склад, който да се ползва като скривалище на Организацията: "Да ти се намира за добро,
може и ние да се скрием някой ден." Скоро Даме, Гоце и един руснак, който се оказал баш българин
- Борис Сарафов, се целунали пред него, сълзи течали по бузите им, толкова време не се били
виждали, и му казали: "Ние тримата сме братя, но и ти искаме да станеш брат наш. Искаме да се
закълнеш, че няма да кажеш нищо от това, което ще ти кажем. Ако приемаш да се кълнеш и да
умреш с нас." Отговорът му бил: "Приемам, макар да умра."
Вслушваше се Асен в живота му, едновременно железен и копринен, копринени бяха и мустаките
му, дето се бяха навили нагоре като рога на бивол. Той познаваше отвътре всичките страшни
истории за отцепничество и братоубийство: "Гарванов ми казва: "Кажи на Дамето по всякакъв
начин да не го остави Сарафов да се върне в София, там да му види сметката." Преди още да
започне въстанието Лозанчев мрази Даме Груев, Дамето диктаторства, а Даме Груев има завист с
Борис Сарафов и дека му излиза края?" С брат му Ментеш ги бяха запратили в Дебър - на вечно
заточение за нищо работа - колчиите открили товар пушки, предназначени за него,"Пушки я, нали
буна щяхме да вдигаме, арнаути ни ги караха, ама много от тях турци ни ги продаваха, гледаха
печалбата и не питаха." Само дето ги разкарали до мястото на заточение, понеже, хайде, родата им
дала дебел рушвет, та те пак на свобода - тъкмо за да се бухнат във въстанието, "22 май 1903 бе
веке".
Много романтики и пикантерии може да чуеш от него, хеле пък историята за атентата срещу
Червения султан, но Асен друго иска сега да знае, не че не го вижда, но иска и от неговата уста да го
чуе - какво става с евреите в Солун, дето им е най-паче еврейското царство, голотата на ужаса,
разбулена, всички пътища на изтласкването, мразенето, злочестината на 56000 му население. "В 9
часа на 9 април германският генерал Лист мина по улиците на Солун, на 10 април сутринта по
всички ресторанти, кафенета, сладкарници бяха залепени афиши, на които с големи букви бе
напечатано на гръцки език, че присъствието на чифутите абсолютно се забранява. А де - абсолютно
ти се забранява да си евреин, ами как се става друг, нали дядо Боже е поискал да се родим тъкмо
евреи? Това от същите ония, които преди три-четири месеца викаха, че няма никаква разлика между
евреи и гърци и ще живеят като братя." На третия ден поставили афиши във всички еврейски
дюкяни, за да не влизат гърците в дюкяните на "чифутите". И още по-чудно било пък, че германци
влизали и си пазарели. А самите гръцки търговци, чиято клиентела била еврейска и затова
търговията им изключително пострадала, хукнали да молят генерал Лист да отмени заповедта за
афишите. Да ама той рекъл – “Такава заповед не съм давал - късайте ги и толкова.” Хубаво, скъсали
ги, ама омразата не е афиш, та да го скъсаш. "И не изчезна омразата, а наопаки, почнаха да се налага
312
с още по-голяма сила. А ние квичим като прасенца пред заколение" И намерил антисемитизмът с
кого да си послужи, с равина д-р Цеви Кориц, който някога преди германската окупация бил
наричал Хитлеровото управление "варварско управление" и то не в шепи го бил изшепвал, ами по
самото радио, а сега след мистериозното му изчезване от 8-9 месеца се появил в Солун с
постоянната фраза: "Много съм доволен от немските победи, те ще завоюват и Палестина и ще я
дадат на евреите. Пречудна е божата воля" Чувал ли се какви ги плещи - питали се евреите, а скоро
равинът направил луксозното помещение на еврейската община в "едно еврейско Гестапо". И той
посочил и кой да е в общинския съвет на еврейската община - господата Албалах - братя и Хасон. И
като почнали те начело с него една работа, не ти е работа - изземвали ценностите на евреите в
дюкяните, сетне в къщите и касетките в банките и им давали бележчици за германското Гестапо,
"Значи тъй- мърморели в почуда евреите - от еврейското в германското Гестапо", и който имал
глупостта да иде там, повече не се върнал. После поискали 2 1/2 милиона драхми за трудоваците,
които поради болест не можели да идат в трудовите лагери, който не заплащал веднага - хоп, в
робство в затвора "Павлос Мелас". Всички евреи били сега събрани в определените за тях квартали,
“Всеки си има име, в кюпа са "Барон Хирш" и "Реджи Вардар", "Коломбо", "Гилан Мермери" и
"Керим Ефенди" - Сещай се за какво сме им накуп. Горещо се молим деня и нощта гърците да
отпуснат някой и друг безлюден остров, да се заселим там. Да не ни мъкнат през половин Европа да
ни убиват. Като ще ни трепат, барем да е у дома. А и друг бизнес върви в момента със страшна сила.
Иде грък при богат евреин - "Дай ми всичко що имаш да те скрия." Взема му този дето уж ще го
крие цялото му богатство, а нощес дойде с немците и го убие. Така направиха и с един голям
манифактурист, взеха му грамадни суми от злато и после го застреляха. Говори се, че братята
Албалах и Хасон ще ни раздават чекове, срещу които като идем в Полша ще получим иззетите тук
пари в полска валута. Представям си го. Наредили сме се като в Батак пред дръвника, и преди да
сложим главата под секирата, вадим чека - кога ще ни го осребрите?"
Прошумяваше злокобно край Асен всичко това, което бе минало през главите на евреите в Солун,
животът му изненадващо е свързан с образа на смъртта на десетки, а колко ли ще бъде размножена
в бъдните дни. Надеждата - изобличена, смазана, разкъсана, надеждата, че поне твоите - равинът ти,
общинската ти управа - ще мислят как да запазят живота ти, а не как да докопат богатството ти.
Движи се, мести се смъртта,изсипва се на грамади, обкръжава Асен от всички страни, потраква със
зъби и кристалната сфера на любовта им със Сара е родена сред смъртта и затова е неин поданик,
той съзира десетки да лазят по кучешки, дано да успеят да се измъкнат от това мъртвешко царство
на смъртта. Само те със Сара още се размотават изправени, с вдигнати глави, сякаш нищо не се
случва наоколо им, говорят си за Негово Величество Изкуството и така почти не съзират Нейно
Величество Смъртта.
Връща се, прикован на галерата на страха, заварва Сара наизвадила речници, няма много време до
визите, а английският и трябвало да е дотогава безупречен, тя си въобразява едва ли не, че
снабдяването и с виза ще зависи от съвършеното усвояване на езика на свободата, ще дойде новият
и живот, а тя няма да е готова за него, "И как различно мислят от нас, погледни изразите им, как
само са го казали – “Ще ти отрежа гребена”, което значи “Ще ти отрежа квитанцията”, “They cut my
comb”, “Те ми отрязват квитанцията”, в ученето като игра е включен и Асен, специализирал се е в
поговорките им и техните съответствия на български. Връчваше му учебника, за да "направят
заедно диалога", безумните разговори от рода на "Как да стигна до подлеза?' "А Биг-Бенът е много
висок. "Колко е висок Биг-Бенът?" Дори я чува да пее онази популярна детска песничка, “My boni is
over the ocean, my boni is over the sea, my boni is over the ocean, o, bring my boni tu me, to me.” Само
че Сара е допуснала малка грешка, навсякъде вместо “boni” тя произнася “body”и на Асен му става
страшно от това “Моето тяло е зад океана, моето тяло е над морето, о, върни ми моето тяло
обратно.”, чува само злокобното “отвъд” сякаш вижда разделеното и прокуденото и от този свят
тяло и без да иска, несъзнателно, с ококорени очи запушва с длани пеещата и уста.
Но после всичко е отново забравено, глуповатата малката грешчица и Асен слуша Сариното
дихание с всяка своя клетка и я вижда в гълъбовото палто на широките дипли като кардиналска тога
да катери някаква викторианска сграда, чиито тухлички са наредени като блокчета шоколад,
опушената повърхност на лицето и с приближените леко кривогледи светли очи дими заедно с
лондонската мъгла, маха му с ръка, вика го при себе си, той съзира пуха на устните и в тъмно-
червено червило, под които белотата на зъбите схрусква английските думи с видимо наслаждение. В
313
същото време това лице от бъдещите дни там нейде из Лондон или из Ню Йорк се накланяше към
стола на Асен, бавно, бленуващо, ръцете и поемаха лицето му като плод и го поднасяше към
устните си, без червило и без лондонска мъгла, едни горещи устни с мирис на зукум, светлината
гореше, а той се съсредоточаваше върху гърдите и, върху пъпчето, върху бедрата, формите им
кръжаха край него сякаш бе се качил на въртележка, очите и оставяха отворени през цялото време,
от тях светлината бе винаги синъо-зелена, необичайно смела бе тя в любовта, "Любов, бъди ми
водач до самия връх” сякаш изговаряше в унеса лицето и, "Какво е това привличане на
чуждоземното - питаше се Асен, докато чезнеше в тъмно-червеното на устата и - събрала е сякаш
всичко, което не е било край мене, когато съм раснал, а колко ми е липсвало сега разбирам." И
когато насладата свършеше, той скачаше сякаш от скала, докато тя продължаваше бавно, бавно
пътешествието, едно плавно спускане към реалността, на което той вече не бе спътник, за което
искрено и завиждаше.
И през останалото време извън любенето си оставаше такава - с упорито широко отворени очи,
въобразяваше си, че може да помогне на всички свои приятелки, че и на многобройните им сестри,
лели, деца, беше наследила след заминаването на Бари цялата му черноборсаджийска мрежа, за
характера на връзките и можеше да се съди от факта, че бе осигурила дори антибиотик за заболяло
от менингит дете. "Ти да не си свързана с американската армия?" - смееше се Асен. Много къщи
чакаха думи на утешения, "Поддържам ги ако не с друго, с приказки" - казваше малката Сара и
обикаляше от врата на врата, разказваше какви ли не небивалици, за някакви дебаркиращи
американци, за скъсването на цар Борис с немците, абсолютно сигурно, за някакви падащи с
парашути англичани или за неочакван свършек на войната, немците си заминават при булките, а
българските войничета хукват да си вземат съпруги от новите територии, да не се върнат при
майките си с празни ръце, заимстваше герои и сюжети от Дюма и Мороа, за да разправя на
еврейските момичета какви славни момчета са на път към тях, колко галантни в любовта и какви
кавалери, момичетата слушаха и гърдите им под роклите се изчервяваха като бузите им.
"Знаеш ли, усещам се като дете, както когато трябваше да тичам от синагога на синагога и от къща
на къща, за да целуна ръка на чичовци и лели по празник, а те да сложат ръка на главата ми и да ме
благословят. Моите истории сега са моите целувки, какво друго мога да им дам в този момент, дано
в следващия е по-различно, а?" За пореден път го подканяше той пък на свой ред да и разкаже
приказката за Новия живот в Новия свят.
И докато възрастните се правят на важни, толкова важни, че понякога ти се отщява да им се
харесваш, Сара има под ръка децата, цяла махала деца, които тичат през глава от немските
униформи и които живеят сред денковете багаж, стегнат от родителите им за път, които живеят сред
някакви чудни имена Палестина, Америка, Аржентина. И като начертаят кръг в прахта, и като го
разделят на сектори, за да играят на държави, всички искат да са Америка и никой Германия или
Полша, и Русия не, от родителите си знаят, че това сега не са места за евреи, защо ли, питаха се
децата и си представяха всяка от тези страни като едно училище, което еврейските деца нямат право
да посещават. Сара има още топове платове от магазина на татко си, има си и Сингер шевна машина
с издут като коруба олющен капак. Сега ще им направи кукли, но не само за игра, а за театър, ще ги
облече в тюл и кадифе, ще им зашие копчета за очи, ще ги напълни с вълната на някой стар дюшек и
ще научи децата да играят на куклен театър, нищо че има проблем да слуша жестокостта на старите
приказки, която си превежда на езика на войната. "Бабо, защо ти е толкова голяма устата?" "За да
мога да те изям, ам!" Иначе хубавото на куклите е, че умират винаги само наужким, след края на
представлението са отново на крака за другото. Удоволствието, в което я е запратила играта, е
неописуемо, мечовете са увити в станиол моливи, косите са истински, отрязала е една от къдриците
си, вареше лепило от нишесте и лепеше коси на принцесите и опашки на конете, особено
сполучливи бяха разбойниците с превръзки на едното око.
"Имало едно време" - холът е пълен с деца, пролазили по високите виенски столове с мрежести
седалки, завесите са спуснати, за да е тъмно като в истински театър, изведнъж светва абажурът над
касетката, завесата се издърпва под музиката от грамофона и куклите започват да играят една
истинска история, далеч по- истинска от тези Германии и Полши, войници и танкове, децата викат
"У-у!" на лошите, ръкопляскат на добрите, насърчават ги - "А така! Давай!", застанал най-отзад
Асен наблюдава превъплъщенията на Сара, която май е повярвала, че е една от куклите, превръща
се на Баба Яга, на разбойник и на фучащ вятър, на дете, не по-малко дете от другите деца, ръцете и
314
плуват в светлината на абажура, красноречиви като ръцете на ням човек. Шумът от стъпките на
картонените ангели върху картонения под и после посоката, в която изчезват в станиоленото небе.
И с поетично охкане се дави рибарят в сините и зелени вълнени конци - водораслите-коси на
русалките. Кулите на градчето в ръцете на великаните, които е отгледало, джуджета извират от
джобовете им, катерят се по великанските им ботуши. Сълзи от пипета капят от очите на грозното
пате. Вълкът се гърчи от лошотия. Шлейф загръща прегръдката на краля и кралицата.
И когато факлоносната есен е вече при тях и пържените картофки на есенните листа мърдат върху
синеещия плочник кукленият театър е заменен с истински, децата изнасят представление, всички
деца от махалата искат да участват, Сара е Творецът на мирозданието, който раздава ролите. "Ти ще
си синчец." "Защо?" "Защото очите ти са сини. "А какво ще правя като синчец? На какво мирише
синчецът?" "И ще ти сложим шапка от синчец." "А вие можете ли да нарисувате синчец? Аз мога да
нарисувам кокиче." "А аз?" "Ти, чакай да видим - ти ще си морето." "И как ще разберат другите, че
съм море?" "Ще развяваш сини ленти от целофан." "И ще имам герданче от мидички.” "И ше имаш
герданче от мидички." "И ще правя: "У-у”, както бучи морето." Децата от махалата, не само
еврейчета, но и гърчета и българчета репетират всеки ден в двора сред наперените розови, сини,
червени, бели богородички, под червеникавите фунийки на листата на нара и разпуканите му от сок
плодове, идват за играта повече., отколкото за карамелените бонбони или бисквитите, които Асен
осигуряваше. Хасето на роклите заедно оцветяваха с водни боички, маските изрязваха от стари
бонбониери, кутии за шапки и ръкавици, Сарината майка е Плюшкин, в избата е събирала всичко,
попаднало в къщата през дългия и живот, включително опаковките и целофаните на
подаръците.Репетиции под червената голота на есенното слънце, слизат и се качват по каменното
стълбище, накапали по него като ярките листа. "Ще си представите завеса - чува се отнякъде гласът
на Сара. - И тогава излизаш и казваш: "Аз съм слънцето." Но момиченцето се дърпа, "Страх го е от
стълбището" - обяснява майка му с тясно и гъвкаво като камшик тяло. Смъкват го до най-долното
стъпало, надянало маска на слънчице, то обявява своя изгрев и дългия си път с огнената колесница и
– “Имам си и слънчова майчица.”, като в този момент гледа не към собствената си майка, а към
Саричка. Пеперудата е тъмнокосо момченце с много големи сериозни очи , тъмните им езера са
обградени отдолу и отгоре от кафявите тръстики на мигли, за да разберат всички колко е то
пеперуда, а не нещо друго, мърда непрекъснато крилата си от тюл, не спира дори когато изрича с
дебел силен глас думите за тънкокрилата пеперуда, накрая при репликата за светлината, към която
хвърчи, то прави висок подскок. "Ще стане певец" - шепне някой из родителската публика, как им
се иска и на родителите да облекат чужди костюми, да станат зайчета и слънца, само те да не са те,
да влезат в някоя приказка и да не излезат оттам, докато войната е разпоредница на живота им, да се
шмугнат в змийска кожа и с няколко извивки да изпълзят от домашния си затвор. И дворът се пълни
с очакванията на децата, на майките и старците за чудо, “Каква врабешка врява от древния ни език!”
– радва се Сара.- Пътешествието ни към екватора може да започне!” Ако Бог ги гледа отгоре, не
може да не им отреди чисто тяхно, само тяхно място под слънцето, без страх и без омраза, в което
да славят слънцето и синчеца, пеперудата и пчелата. Звукът на детска флейта повдига листите на
дърветата като клавиши. Вечерта се завърта с циганските колелета на акробатите, със звънчетата на
клоуните с изрисуваните лица, ходят заднишком и ходят на глава, един язди друг и после обратно,
плъзват по цялата къща, премятат се през столовете, играят на мижидарка, укриват се зад масички и
фотъойли, когато вече са си отишли, усмивките им са вече засяти във всеки ъгъл. Сара-Капитанът
на напуснатия кораб се олюлява по палубата, събира разпръснатите сякаш от мощен вентилатор
навсякъде книжки и парцалки, помрънквайки пак нейната сбъркана английска песничка:”Моето
тяло е зад океана, моето тяло е...”, Асен вече не се плаши от грешката, придърпва я с две ръце: “Я да
видим къде е твоето тяло.”
И после сочните нощни звезди в гърлото на стаята, телата ги изпиват до дъно, възбудените сетива
нищят тъканта на нощта, телата предат светлина, призрачно бяла, все по-бяла, докато сами се
взривят на звездни пръски, "И онова малкото как переше само миглите си като метли, а
момиченцето със златните охлювчета по главичката, такава редичка косица има милото, но пък
къдраво." "А нашето какво ще е?" "Нашите, мене мама ми е казала, че ще имам много деца."
Любовта им е топка, търкулната сред гората от разпятия, виждат как се разпуква и от нея излиза
някакво човече, тяхното човече.
И докато детските усмивки продължават да се усмихват в къщата, Асен донася "залъгалка и за
315
възрастни, нашия куклен театър". Става въпрос за кино, истински филми върху истинска лента,
която се върти на апарата на негов съученик, апарата съученикът сам си го е изобретил , обикаля с
подвижното си кино новите земи, даряваше с копнежи толкова изгубени във войната
съществования, на Сара е забранено да ходи на кино като на еврейка, добре, тогава киното ще дойде
при Сара. И Грета Гарбо е една такава безплътна Ана Каренина, че Сара се смее: "Как позира само,
Толстой разказва за страст, страст, омесена в кръв, а тя - за разходка всред магазин пълен с
кристали, такъв абсурд.” Любовта, която Ана няма право да поеме върху себе си, заради детето
няма право, но тя я поема, приема съдбата си такава каквото е до края, тя позволява на любовта да
смаже живота и, а тя е можела да реши и друго. Позволява на любовника си да проникне в живота и.
И тя - поклоничката на красивото, красавицата, трябва да си отиде от толкова грозна смърт. Върти
се филмовата лента, разтваря устата на Грета Гарбо и я затваря, сякаш е някаква месомелачка за
думи, просва дългото и тяло върху релсите, тракането отгоре му е като на картечница, а Сара до
последната секунда се моли влакът да свърне нанякъде другаде, Сара е на път да намрази всички
влакове заради него.”Колко странно нещо са влаковете, изпуснати влакове, насрещни влакове, влак,
който те отвежда, където искаш, и влак, който минава отгоре ти. Кой поставя коловозите.” Очите и
са пълни със сълзи, тя ги размазва с пръстчета: “За любов не се плаче. Само завиждай на позналия
любовта.””Да направим ли облог за това, че вече сме в един влак и маршрутът му е за Америка.” –
Асен е много сериозен, пропуска небрежно да мине край ушите му нейното така уморено: “Не правя
облози, още по-малко за любов. Всеки от нас е свободен да смени влака, нали любов без свобода
няма, свободата да я избереш и в следващия момент”. Дни наред после, дори когато се любят,
влакът профучава с огромна скорост през главата и. Кой знае защо съзираше кълбетата му дим над
заревото на портокаловите градини и бързаше после да му ги опише: “Вървиш след гора, плътна и
черна, а по клоните и – зарево, още една крачка и ти започваш да светиш като златните топки в
клоните.” А докато разказваше, очите и бяха уголемени от смайването.
Сара наблюдава чуждите любови на опнатия за екран чаршаф, яснотата в детайлите понякога и се
струва изненадваща, вдъхновяваща, изтънчената интелигентност на тези филми компенсираше
годините, в които за нея и семейството и нормалният живот бе под възбрана, покъртителните знаци,
които успяваше да извлече от тях до един я подкрепяха в избора и в името на любовта, изникналите
от мрака образи бяха изпълнени с близост, бъдещето и миналото можеха да се свържат само в
любовното действие. И тя светкавично запълва кратките им поуки със своите спомени, слели се със
съноводенията на чуждите съзнания.
И всяка нощ неговото: "Трябва да се махнем оттук." и нейното: "Сякаш сме извършили някакво
ужасно престъпление, та да се крием. Как да им го докаже човек – нищо лошо не съм направил, та
да свърши това преследване.Не, не ме бива да живея опасно." Не му даваше сърце да изрече на глас,
че тъкмо тук и тъкмо сега живее смъртоносно опасно.
И отново Ханука заедно, върху белия, но накъдрен пух на косата на старата госпожа - прозрачен
тюлен шал от Арменската фабрика, от главата и ухае на есен и някак леко на гниене, колко ли и
оставаше, но тя пък така се радваше, че е доживяла времето тя да пали свещите на Ханука, което
означаваше, че е най-старата жена в рода, докато поднасяше кибритената клечка до фитилцето
изреждаше имената на онези жени, които го бяха правили поне през нейния живот, по няколко думи
за Ребека и Ернеста, и накрая за онази митична баба , чиято утроба бе напуснала Испания, за да
ражда деца под закрилата на султана, името на мъжа и вече не се знаеше, но нейното се помнеше,
нали всички бяха деца от тази утроба в различни времена. Бащата на Сара, разбира се, се закачи пак
за историята на втория храм и затова как гърците тогава измислили хитростта, "Добре, казали, ще
учите за боговете си, но в училище, само не в храма, е, Асен, да ти е нещо познато?" И следваше
историята за пламъкът, който горял в храма без да има масло в купичката, Асен я беше чувал и
предишната Ханука и я беше запомнил, защото виждаше главата на майка си, смъртно болна, под
едно горящо вечно кандилце, на което той все се питаше откъде е огънят, и някой му отговаряше,
може би самата му умираща майчица – “от Бога, сине, от Бога."
И насред опитът да са весели - гласът на Сарината майка - "Какъв идиот станах, колкото и лоши
неща да се случват, издържам ги", готова е да изръси някой нецензурен виц с убеждението, че
сегашната неволя е някакъв нелеп виц, ще го разкажат, ще падне голям смях за дървените фигури на
войниците, марионетки от Касперле театър, а после ще си разотидят, всеки да си живее живота.

316
“И СПУСКАТ СЕ ЗВЕЗДИЦА СЛЕД ЗВЕЗДИЦА,
ЦЕЛУВАТ ГО, ПОТЪВАТ В НОЩТА”

Нищо не можеше да се сравни със сериозността, с която старата Несимовица провеждаше

политиката си “за създаване на кудош”, както я определяше. Къщата беше пълна с хора, колкото
повече хора почетяха Хануката, толкова повече берекет щеше да има в къщата, на първия ден на
Хануката тръбата на радостта ги бе събрала заедно, родът трябваше да пренощува тука заради
полицейския час.”Погледни ги – шепнеше възрастната дама в ухото на Асен, - да умреш от смях,
всички вече сме нещастници и пълни просяци, голи и боси, но пак богатите сядат само до богатите,
ще го вземат за голяма обида, ако ги сложа да седнат размесени, те и някогашните бедняци няма да
са съгласни, и те държат на стриктното спазване на различието в класите, да си умреш от смях,
направо ме гръмват с предразсъдиците им.” И друго се заканваше тя: “Ще устискам, няма да хвърля
топа преди да съм видяла края на този Велзевул.” Велзевулът беше, естествено Хитлер.
Неудържимата светлина запомни Асен от тези нощи, без бързане, полека, чакаха кога ще изгрее
първата звезда, отстъпила сякаш пред тяхната молба, със Сара пушеха долу на двора, услужливите
небесни звезди се опитваха да заличат мисълта за звездите по дрехите, говореха си все нещо друго,
но звездната светлина стигаше неизменно до другите, металните звезди по дрехите като знак за
обреченост. "О, само не знак за обреченост, Сара?" "А какво друго, може би просто ни украсяват?
Същото е като белязването къщите на младенците. Звездата като дамга - това ако не е перверзност
на ума." И все пак им се струваше, че това са проблеми, връхлетяли ги случайно, които така и
ненадейно ще си отидат. “Звездата е била знак на Ищар, там нейде из Асирия и Вавилон, само че
осмовърха – опитваше се да я разсее Асен, - онази Ищар, дето е представена съвсем гола по
релефите, показва се “Ето къде е женската ми сила, не в снопа със светкавици, не и в лъвския демон,
върху когото яздя.”
Не беше свикнал Асен на тези южни нощи, макар че втора година беше тук, още преди изгрева на
звездите пространството се пълнеше с една мъждееща светлина, сякаш беше огромен мях, в който
наливаха светлина, която трепкаше и едва можеше да се предугади, после в един миг една искрица
прогаряше окончателно мрака и звездата беше родена, сетне и други искрици прогаряха черната
кожа на меха и отваряха отвори за "наднебесното небе", както го наричаше Сара и после цяла нощ
небето сребрееше и земята беше само топка, закачена на невидими нишки за звездите, нещо като
дирижабъл, който се носеше незнайно къде. Не можеше човек да не се усети под този звезден
балдахин натоварен с най-благия товар на космически тайни, земята беше само задния двор на това
космическо здание, съзнанието ти попадаше в такова екзалтирано състояние,че ти си мислиш –
чакат ни само най-приказни дни, дни от хиляда и една нощ, дори по времето на Хитлер. И всяко
сливане на устните им бе пиене от тази светлина. И нейния шепот: "Всичко е толкова безполезно,
Асене, освен тази светлина. Спастряйте добрини, да се отчетете пред вашия Бог, светлината на
свещите - умножаването на добрините. Добрините, един ден, ей тъй - за отчет." И ужасяюшото, ей
тъй съвсем изведнъж: "Защо не заминеш, Асене, няма нужда да бъдеш с мене докрая."
И пак времена за равносметка - бъдникът пука в огнището и неговите искри не са по-бледи от
небесните, равносметката им - няколко милиона целувки
в нежната мембрана на насладата, в която никаква мисъл не прониква, особено тези, зловещите,
единствено образите на несрещан свят. "Така се изкарва до Второ пришествие!"
"Бъдникът е в умален мащаб тракийското светилище на Самотраки. И в него са гадаели по
пламъците в каменния кратер, първо са го напълвали с вино. Гадаели са жрици, моля, опитай." Сара
засмяна изтрива очите си с опакото на ръката си сякаш да ги подготви да виждат по-добре, навежда
се към огнището и прихва: "Ами да, виждам танцуващи две фигури. Останалото ще премълча." Тази
Коледа е виолетова като джаза от американските плочи, единственото което Йордан бе донесъл на
Асен при завръщането си от широкия свят, джаз и едно бъдеще, което трябваше да настъпи,
трябваше да имат смелостта да го измечтаят.
Чевстването на Хануката преля в посрещането на Коледата и на Новата 1943 година, един безкраен
празник по време на чума, бяха достатъчно възпитани да не говорят за чумата. Нощта на Нова
година бяха на Самотраки, пристигнаха посред нощите, щяха да посрещат прииждащото време като
онези, които се бяха събирали в храма на Кабирите и преди три хиляди години. "Ти си като това
прииждащо време, Сара, нали името ти на тракийски означава река." Шепнеше и го сред остатъците
317
от храма, в който бяха копали французи, англичани, американци и кой ли не, но нещата си оставаха
все така призрачни и неясни, някакви посвещавания, някакви степени сред посветените и един
Хермес с изправен фалос. Черната вода пълни хоризонта, по нея се плъзга звездното сребро, "Сякаш
от рудниците на Пангей", триъгълничето на лицето и то е като изчукан от сребро медалъон, но защо
усмивката и е прощална, пита се Асен. Тогава изважда бързо пръстена - да прогони тази прощална
усмивка, пръстенът бе от две заловени една за друга ръце, венчален пръстен от римско време. От
иманяри знае, че на острова са намирани пръстени с конника върху златната плочка, но изглежда са
изработвани за гробниците. Чува се какво говори и се уплашва, какви гробници, става въпрос за
женитба. И продължава с най-важното, как владиката Кирил ще ги венчее и ще курдиса стара дата
на венчалното им свидетелство, такъв славен човек е владиката, все едно се е случило преди
идиотския им закон, но ето че тя пак клати отрицателно глава, не можело да стане, просто искала да
се ожени истински, това щяло да бъде сякаш наужким, искала да се ожени като свободен човек,
когато целият този ад е зад гърба им, не пред тях. Знаел ли какво пишело на магазините и
ресторантите на Солун - 'Забранено за чифути!", онзи Солун, дето населението му в основната си
част не е тук само от някакви си пет-шест века, а е било там и преди две хиляди години, сред него е
проповядвал апостол Павел, посланията му към солунчаните са били първо към тях. Добре, щом не
щеше помощта на владиката, ще и предложи помощта на царския двор, хайде, да не е царя, но за
царицата знаеше, че лично бе уреждала прехвърлянето на пришълци евреи, дори не наши, не може
да каже името на човека, от когото го е научил, защото е обещал да мълчи, но е така, или пък ще
отскочи до Букурещ, до посланика, сина на стария д-р Чомаков, дето отишъл със стотици хиляди
грошове в Цариград да оправя духовните работи, а взел заем, за да се върне в България – всичко
изхарчено за народните работи. Нашето посолство там било известно като еврейското посолство, ей
къде е Букурещ. Понякога сам ги докарвал с колата си до границата, както Иван Станчов - до
турската. Или пък Анжело Ронкалий, папския нунций. „Оставя да решим само къде да ни видят
очите." Асен продължава да изрежда възможностите, нека тя да ги знае, и сега да се чувства като
свободен човек, който всеки момент може да си вземе шапката оттук, не да си плюе на петите, а да
замине като пътник с друга цел. “Ами княгиня Евдокия, тя непременно ще помогне, нали и тя
самата знае какво е любов”, Асен има предвид мълвата за нея и Първан Драганов, някогашния
царски пълномощен министър, “За една княгиня по време на война една любов не е разрешения
избор.”

Дълго време, цял живот Асен не разбра защо българската армия избра точно него и точно този
момент, за да го запрати чак в Родопите, сега, когато се бе слял напълно със Сара, трябваше да се
отдели от нея, от брезовите клонки на ръцете и, от пламъка на утробата и, в който бе вкоренен,
пътят за последния жест на един влюбен мъж за неразтрогваемостта на връзката им - бракът - бе му
препречен със закон. С усилие, потискайки преобръщанията в стомаха си, си повтаряше, че ще
отскочи до България, за да уреди прехвърлянето си тук и тогава тя ще е пак на сигурно място, щом е
в прегръдките му. Присъствието му тук и помагаше не само да оцелява с парализираната майка,
която всеки слънчев ден изнасяше на ръце на двора, но и да не се съмнява, да се смее, да усеща
тялото си все по-живо и с все повече права.

Преди да замине Асен си каза, че е хубаво да имат общ дом пред Бога. И уреди венчавката им в една
църквица в глухо село. Напук на всякакви закони и срещу сериозна сума свещеникът ги свърза пред
Бога под доброжелателните погледи на кмета на селцето и жена му с бадемовидно жълтеникаво-
кафяво лице. Светлината в църквичката ги притисна един към друг, светлината в кометата любов, от
която не могат никога да слезнат, само да изгорят в нея. "Венчавката ти - второто ти раждане, но
вече в друг човек" - Беше промълвила Сара, когато поемаше сватбения букет, току-що набран от
последните бели хризантеми в двора им. Другите хризантеми от лятната есен цъфтяха пред очите и
върху тревите с трапчинката между тях, там където са били прегърнатите им тела, както
бледожълтите диви перуники със златистия мъх и белите звънчета на момините сълзи бяха
обграждали любовното им ложе по поляните, в богат избор на хотели имахме, ако щеш нощи под
кипарисите, ако щеш нощи върху излъчващите топлината на подземната магма скали на
Самотраки.” – ритуалът страшно се бе понравил на Сара и тя се чудеше как да му благодари за него.
318
Това, което не и сподели, бе че свидетелството за венчавката щеше да бъде занесено от него право в
ръцете на пловдивския владика Кирил, за да смени той едно друго и да излезе, че са венчани
отдавна, толкова отдавна, че преди мракобесните военни закони. А сетне – добре дошли в Америка!
Да, не към запасната си служба се втурна Асен, а към тази хартийка, която щеше да подмени дори
без Сара да знае, какъв по-лек изход от ситуацията, в която се опитваха да ги държат като в
менгеме.
Асен тръгна с твърда стъпка към влака “Избрал съм най-добрия вариант.” Шепнеше и двусмислено
и не се съмняваше, че веднага ще уреди незабавното си завръщане тук, обезсърчението не беше за
него. Все още си мислеше, че всичко зависи единствено от тях двамата – „Ако на котката не и
дърпаш мустаките, тя няма да ти издере очите, а само ще ти мърка.” Нямаше нещо по-глупаво от
това сравнение, но то му се въртеше непрекъснато в хаотичната глава.
Асен трябваше да последва заповедта за прехвърлянето си като командир на част в Родопите.
Последните дни преди заминаването му, двамата със Сара бяха полумъртви, беше непосилно да се
разделят телата след потайностите на дългите взривове на страстта, те принадлежаха единствено на
желанието, на никакви общества и държави. Цигарите на двамата догаряха, все предпоследни, а
часовникът на нощното шкафче цъкаше ли, цъкаше все по-бързо. Гледаше да изтръгва смях от нея,
за да не е плач: “ Аз тръгвам в една посока по земното кълбо, което не е нито на Хитлер, нито на
някого другиго, само на Космоса, ти тръгваш в обратната посока, ха да видим къде ще се срещнем.”
“Къде, пак в някое легло.” – Тя наистина се смееше.
На гарата тя му каза: "Ако не беше майка, щях да се шмугна във вагона, все някъде ще ме скриеш, а
и в Пловдив като че някой ще тръгне да дири някаква си беломорска еврейка в палатите на
тютюневите търговци." Асен усети с инстинкта си, че и това е възможно, но все пак той беше човек
на легалните действия, държеше на сигурността, авантюризмът не беше за човек като него, нека
изчакат визите, а тогава пътят им към света ще е отворен, за него навсякъде би имало работа в
американските и английските тютюневи компании. Беше убеден, че това е последната раздяла и то
само за няколко дена. Сара на перона, палтото и се люлее на едри гънки, лилавото шалче, вятърът
пръсва косите и, отнася целия и силует с един тласък назад. И после нищо, празнотата на
пространството, станало изведнъж безмислено. Мирисът на мъжки тела, на кожени ремъци и
ботуши, на цигари и късни попарени есенни цветя и голото и тяло, запътило се право към него зад
затворените му клепачи.
“НЕ РАЗВЕДРЯВАШ, ДЪБ СТОЛЕТЕН,
ПОГЛЕДА СИ ПОМРАЧЕН,
С ДУХ НА СТРАЖНИК БЕЗЗАВЕТЕН,
БДИШ НАД ЗЕМЕН КРАЙ НЕСРЕТЕН,
БДИШ НАД БРАТ ОТ БРАТ РАНЕН.”

Войничетата на Асен му бяха злато, дисциплинирани и възпитани, но той се люшкаше пред очите
им замаян, че се остави да го мобилизират преди да е направил нещо за Сара. "Нима заминавайки не
я оставих на съдбата и, на произвола и, но може ли човек да промени нечия съдба, включително и
своята? И дали нямаше някой пръст в тази мобилизация, та аз съм вече отдавна извън възрастта за
армейска служба? "
Розовото разведрява белите чела на върховете и ги кара да изглеждат като детски фенери от тънка
разтегателна хартия. Гладката сива кожа на буките, издута от предпролетни сокове на фона на
червеникави наръчи клони и на най-нежното небесно синъо, което човек може да си представи, е
под него. Там долу е и селото, изсипано в циркуса на ледник от милиони години, стопил се е
вечният лед и къщите са се показали – каменни костенурки, слети със скалите наоколо. По поляните
в краката му се виждат смешните бодове на животински стъпки, здравата се бяха потрудили
животинчетата – лисици и кучета, а защо не и вълци, та недокоснатият сняг беше тропосан от тях
във всички посоки. Навсякъде проблясваха като роса ледените зрънца на набития вледенен сняг.
Речицата криволичеше черна почерняла из ливадите, та не можеше да не се сетиш за онази местна
шега “Прав си като Крива река”. Тук горе всред главозамайващите въртопи от синкав въздух бе
само той и върховете. Голите безлесни купени бяха гигантски навети преспи, по които се развиваха
сините пояси на сенките. Върховете с борова и смърчова гора бяха рижо-зелени и рунтави като
мъжки гърди на селяк, оголил ги току-що, за да ги натърка здравата с щепи сняг. Снегът по
319
склоновете с широколистна гора надничаше зад тънките и високи решетки на стволовете, изковани
сякаш току-що в работилницата на железаря. От едната страна Модър и Персенк се наливаха с
морав сок, отсреща Стара планина беше само синя пара и силуетът и можеше да се отгатне само по
бялата ивица сняг на билото и. Затвореше ли очи, жумейки срещу мартенското слънце, Асен
виждаше от лъчите му алените фандъци на бабиното му халище, което ги бе съпровождало
неизменно при преселенията. Вече колко месеца той живееше главно не с хората, а с планината, с
нейните усои и празници, дишаше с нейните гърди. Сякаш съдбата го беше отвяла в кристалния
дворец на незабравата – имаше ли нещо по-трайно и несмутимо от тези поднебесни дюни в бялата
пустиня на зимата, в него от сомнове снежинки той ваеше лъчистия образ на Сара.
Когато го бяха принудили да се откъсне от нея, той не можеше да разбере как ще стане това
откъсване, нали те вече съществуваха в обща кожа. И ето че когато вече не бе при нея, започна да
усеща как ръцете му я галят там отвъд планината, как сърцето му разжарва огнището си в нозете и,
това не притъпяваше болката му, но той бе поне сигурен, че част от него, може би аурата му, може
би сянката му, я обвиваше като плаща на Богородица и я правеше недосегаема за всякакви зверове.
Ден след ден той крачеше с войничетата си сред черните колоси на елите, отрупани празнично по
невестински, със свити от острия блясък очи наблюдаваше как поривите на вятъра повдигаха
сребърни воали от сняг и ги носеха от ствол на ствол, как дърветата си общуваха с искрите на
снежния прах, в синевата на спомена те се превръщаха в пламъчетата от свещите на Ханука. Той
самият се чувстваше като запалена искра, която прехвърква обратно през планината.
Напълно непонятни в тази снежна тишина, създадена от Бога, за да се чуе звука на падащите
снежинки, бяха гърмежите, от които застиналото хоро на планинските върхове се залюляваше.
Нейде там из величавата пустош хора се гонеха и гърмежите не бяха на ловджии, а на жандармерия
и партизани. Асен спеше всичките тези месеци само по няколко часа на нощ, душата му не можеше
ни за миг да се примири с мисълта, че наблизо българи дебнат българи на пусия. Всеки ден Асен
благодареше на Бога, че го държеше настрана от това вчепкване гуша за гуша, за него, който
боготвореше всичко българско, нямаше нищо по-отвратително от това трепане. Реката, в която
Макгахан бе видял труповете на избитите от башибозука през Априлското въстание, сега пак
носеше трупове, този път на българи, разстреляни от българи. Ако имаше нещо, което Асен
мразеше от все сърце, то беше подлата мизерия, в която се давеха бежанците, колко от тях оставаха
завинаги на дъното и с разядени от туберкулоза гърди. Мизерията беше тази – убеден бе Асен, -
която сервираше на тепсия съселяните му в ръцете на коминтерновската пропаганда. “Във вашето
село сякаш Маркс си е хвърлил семето. – Смееше се Щерю Ликоманов, който беше родом също
оттук на близко, от Брацигово и сам бе бил на косъм да си иде от куршума на червени атентатори. –
Вие сега хранете и къткате душмани на държавата, ама като дойдат на власт, помнете ми думата,
първо на вас ще посегнат.” Асен не се замисляше много за Шерювите прогнози, докато един ден не
свърна към вилата им в Бойково. Тъкмо учението беше свършило и той можеше да се поразходи
спокойно сред овошките, които протягаха вече напъпили клони и подгизналите от вода червеникави
борчета със смешни китки иглици, по крайпътните оврази висяха избелелите сплескани коси на
миналогодишните треви, а по кафеникавата почва на поляните меденееха като от разтопен восък
цветчетата на кърпикожуха. Вилата им бе до Недко-Каблешковата, истинска забележителност не с
архитектурата си и не с разкоша си, а с гостите, които приютяваше, а сред тях най-тачени от
тачените – отците от Френския католически колеж в Пловдив, недалече бе и католическото
летовище на Колежа, препълвано лятос от негови възпитаници. Почти изтича из двора, понеже видя
стъпките, някой от роднините му значи бе вътре. Още гадаеше кой от тях, когато о вратата от
вътрешната страна го залепи едно “Стой! Кой си?” За миг си помисли, че му е сложена клопка от
партизаните, макар че никога не бе включван в акция срещу тях, но все пак нали бе български
офицер, а войската, както и държавата за тях бе враг. “Ами кой съм – измънка. – Собственикът на
вилата, на която сте гостенин Вие.” “Бате Асене” - едно от бежанчетата, чийто цял род беше или из
любимия им Съветски съюз или из партизанските им отряди, се хвърли да го прегръща, “Бате
Йордан ме пусна тук” – радваше се момчето, че има с кого да си поговори, беше ясно – Йордан го
беше скрил тук от жандармерията. Асен се опита да му обясни, че планината е завардена и
възможно най-лошата идея би била в този момент да мине към партизаните. “Добре, бате Асене, ще
те слушам, каквото ти кажеш”, а само след дни тялото му бе проснато на площада в съседно село,
ремсистчето веднага като бе видяло гърба на Асен, се бе юрнало към шумкарите и като много
320
опитно, пак веднага го бяха разстреляли в първата битка. “Каква беше тази черна прокоба” – идваше
му на Асен да занарежда като оплаквачка и в ума му бе онзи жесток израз на едно от войничетата
му:”Туй българите сме наистина големи човекоядци, дай ни един другиго да се изяждаме.”

“СЪРЦЕТО МИ ОТМЕРВА
ЧАСА НА ЧЕРНА СКРЪБ”
"Поверявам ти Сара - беше казал Асен на Йордан, който тъкмо се бе върнал отнейде си,
чуждестранните му странствания не бяха разрешена тема за разговор, и не стига това, ами - и Якоб,
и Бари, и цялото и семейство." "Чуваш ли се?" - едва не се изпусна Йордан, нещастници на стотици
километри от него.
И когато се случваше непоправимото, полудял от дертища, спокойният, уравновесеният Йордан се
стремеше да се докопа до истината, трябваше да е наясно освен заради себе си, заради брата си,
вървеше пипнешком из потайностите на българския политически живот и за пръв път горко се
окайваше, че някога бе отказал да се занимава с политика, когато му го предлагаха, може би щеше
да има власт тогава да спре целия абсурд, една държава, в която политиците и не знаят какво се
готви за поданиците и и то от кой - министър ли, депутат ли или от някакъв никакъв си
чиновник.Положението му напомняше за тайните договори, подписвани преди Първата световна
война, за които пак никой от правителството нямаше и хабер. Колкото повече трагедията се
разкриваше пред очите му, толкова повече не и вярваше, обаче събра грижливо всички следи,
биографиите на всички хора, до които го доведоха събитията, за да ги предаде на брата си така
както ги чу. Не че можеше да има утеха за Асен, не и като оправдание за своя си Йорданов
немукаятлък , а като един разказ за поколението, на което се беше случило това в този къшей на
Европа, попаднало сред войните на онези големите все Великите, та чак величави чужди сили.

Немите разговори на Асен с родопските ели, вятърът разнасяше белите искрици на снега от дърво
на дърво, "Сякаш се оплождат - мислеше си Асен - каква майсторска изкусителка е природата!"
Бълбукаше дълбоко в него страстта и не му позволяваше да мисли нещо лошо, което бе напред,
щеше да е приказно. Крачеше с войничетата си из планината, а откриваше в себе си непрекъснато
нежността, която му бе присадила Сара, нежност не само към нея, но към всички създания, такава
нежност, че вече никой не му безразличен.

А Несинови бяха без ума и дума след заминаването на Асен, лишиха ги от закрилата му и туй то, да
се тръшкаха, по корем да се влачеха – все тая, сега щяха да бъдат само евреи като другите евреи,
колкото и да се надяваха, че общата съдба ще ги избегне. “Горката ми жена – повтаряше си Несим
нещо като молитва, - Господи, помогни и да издържи пътуването до Полша.” Че щеше да има
пътуване, беше от ясно по-ясно, примката се затягаше дотолкова, че Несим започваше да си мисли:
“Не може да е толкова лошо в Полша,е, там, че ще се живее в гето, ще се живее, няма да я има
слободията при султана. Ето че и чекове му дадоха немците за иззетото имущество и стока.”
Дюкяните му зееха изтърбушени, от килимите, топовете с кадифе и коприна следа нямаше, да не
говори пък за тютюните, но поне в касата му стояха заключени чековете, които му издадоха.
Толкова приличаше всичко на почтена сделка – “Вземаме ти стоката, че е нужна на държавата, но
ние не сме крадци, получаваш чек, пари са това, дори по-сигурно от пари, можеш да ги осребриш
още тук, в сградата на комендантството.”
Откакто Асен замина, Несим бе обхванат от истинска треска за дейност, струваше му се, че всичко –
изхранването, опазването на семейството зависеха единствено и само от него, от неговата
инициатива, от неговия акъл. Нищо че вече беше стар, нямаше да позволи старческата му апатия да
стане причина за обедняването им до мерзка бедност. Несим трябваше да си признае, че нищо не
мразеше така, както бедността.” Ето, на каквото се надсмиваш, от каквото се страхуваш, точно то ти
се стоварва на главата, така страшно ти се стоварва, че не можеш вече глава да вдигнеш.” А
обичаше той, как обичаше да ходи с високо вдигната глава и да чува думите на завистниците,
завистта им беше най-верният знак, че той и фамилията му наистина благоденстваха. “Никога
Несимовия род не е бил беден, никога, дори когато е пристигнал от Испания, и тогава е дошъл с
един керван коне покъщнина и стока. Защо пък сега да им се оставя? Немци, не немци, ще гледам
321
нещо да уйдурдисам, да има за тях, но да има и за мене. Все още хитростта не е напуснала завинаги
старата ми глава.” Не му трябваха всички немци, трябваше му един, с когото да се разбере, да се
договори, ще му отстъпи част от сумата по чека, но другата пък ще си я прибере под ключ, да не са
голи и боси при новото преселение. Той все повече бе склонен да разглежда пътуването за Полша
като поредното преселение, в края на краищата пък чудо голямо, ами нали това е еврейската участ, а
да му посочат една еврейска фамилия, която да е живяла все на едно място през вековете. Той от
баща си го знаеше, добре е ако синът се помръдне макар и с някакви десетки метри от бащината
къща, собствена да съгради, да се знае, че е направил нещо от самото начало, не да яде само от
бащинията си. Е, и в Полша ще почнат от нулата, но евреина ли не знае да започва така.
Тази сутрин той изрече нещо като “Ще си оправим дереджето”, но никой не го разбра Всмукваше
силно от цигарата, сякаш да посъбере кураж за това, което си беше намислил. “Стойте тук – заръча
на Сара и другите. – Не мърдайте от къщи.”, чунким те от заминаването на Асен не бяха все като
затворници, къде да ходеха, да обират злорадството на околните: “А, видяхте ли как ви изостави
покровителят ви, нали много ви обичаше. Опарихте ли се и вие, дето все се правите, че сте нещо
различно от нас.” “Скоро ще имаме пари, много пари – с усмивка съобщаваше Несим на
семейството си добрата вест. – Повече нищо не мога да ви река, но ми имайте доверие, помните ли
как се измъкнах сух от фалита едно време, че и него от фалит обърнах на печалба. Пак ще сме най-
мощната фирма с най-много складове и с клиенти зад граница, пък и войната е към края си, давам и
най-много още година.” Говореше сякаш той определяше дните на Хитлер, сякаш не беше
обратното, “Съвсем се е побъркал клетият старец” – всички го мислеха, само жена му го произнесе
и то зад гърба му, когато излезе. Чу я той, но все едно че за него не ставаше дума, той беше решил
вече никого да не слуша, не беше ли той главата на тази къща, не беше ли все още с акъла си и то
най-умният, а съпругата му, тя си беше и щеше да си остане мрънкало. Време беше да им се случи
нещо хубаво, а ако не си го накъсметиш сам, откъде ще дойде това хубаво. С тези чекове дори бе
станало по-хубаво, защото на кого щеше да продава персийските килими и кадифето, гладуващите
не купуват килими, нито се обличат в кадифе, а сега ще чопне сухи парици, с тях вече със сигурност
и в Полша можеш да се оправиш, а и до Америка да стигнеш.
Чак до Солун беше ходил вече Несим да се информира за чековете, в които се бе преобразила
стоката му, наложи се да пътува дотам, за да се посъветва с равина д-р Цеви Кориц. “Разбира се, че
ще ти осребрят чековете – беше го успокоил равинът. – Хич да не те е страх, иди в сградата на
Гестапо и си поискай парите. Те са много акуратни. Много сме несправедливи ние, евреите, към
германците. Знаеш ли коя е главната цел на тази война? Да се освободи Палестина, та да ни се
предаде. Говоря самата истина.”
Несим усещаше възбудата да пулсира в темето му, очите му сякаш искаха да изскочат от местата си.
С усмивка Несим бе целунал протестиращата глава на Сара и майка и и като подгонен бе изскочил
от къщи. Не бе променил това усмихнато-замечтано изражение и когато влезе в сградата на Гестапо.
И там стана тя каквато стана. Отначало някакви началници, а за него, бедният евреин всички немци
до един бяха началници, го питаха: “Чекове, а? Брей, ами ти си бил голям богаташ бе, я що суми
стоят тук изписани?” И се хилеха, та чак лиги капеха по пода, голямо хилене падна. И голям бой,
заедно го заритаха, а той отначало си мислеше, че немският му е пълен с грешки, та не са го
разбрали. Кога са го изхвърлили навън, не помнеше, как се бе прибрал – също. Вкъщи се появи на
ръцете на един съсед, също евреин: “Госпожа Несим – мърмореше съседът, - не е бивало да го
пускате в Гестапо, там който иде, не се връща. Защо не питахте мене да ви кажа, че там не е банка, в
която се извършват банкови операции, а само се трепе. Ако иска да знае къде са парите му, да пита
царете на Солун – равина д-р Цеви Кориц и братята евреи Албалах и Хасан. Немците първом
обградиха къщите на квартала “Барон Хирш” с телени мрежи, така беше още по-удобно – влизаш
през вратата, която е насред самата улица, и почват да ти вадят златните коронки. Чух веднъж един
немски офицер да се заяжда с друг: “А така, вземаш от Хитлер неговото, ха да видим как ще те
накаже.” Схващате ли, и коронките ни принадлежат на Хитлер. “Дрън-дрън – успокояваше се
другият, - врели-некипели, Хитлер ще се занимава с дребни риби като мене. Разногледи стават
чифутите от бой и пак не си издават тайника на имането. Ама това, дето е в устата им, могат ли го
скри?” Най-голямата им плячка пада, естествено, от “Лас Кампас”, нали е кварталът на богатите,
мене ме бяха взели за хамалин, пренасяхме от килими до фотъойли, камион след камион
заминаваше. Кварталът на бедните, “Барон Хирш” оставиха на гърците, да има и за тях нещо за
322
опоскване. Несим защо ли не са го убили? Не щат да го убият преди да ги е завел при скритите си
богатства.”
“Какви богатства?” – Пулеше базедовите си очи Несимовица, переше ръце, бранеше се, сякаш
съседът бе току-що измислил тази чудовищна клевета. Разбра съседът, та добави: “Не аз го мисля, а
те, те на мира няма да ви оставят.”
“Какви ли беди ни чакат – ревеше с глас Несимовица, - заради греховете на преследвачите ни.
Наказанието ще се стовари над градовете ни, ще ги унищожи като Содом и Гомор, а ние, нали сме
им жители, и ние ще пострадаме.”
А Несим отвори и той и очи и уста, пък продума: “На, да не бяхме тъй без памет, щяхме от старите
ни преследвания и от старите ни робства да знаем как да издържим новото бедствие и да излезем
читави от него, ама на, ние не помним, бедата е, че не помним.”
“Ох, и последният мъж в къщата излезе от строя – охкаше Сара безмълвно, израснала в къща, в
която строго се разграничаваха мъжки от женски работи, трябваше да поеме и техния товар и то във
време, което пък най не беше за жени, нали мъжката агресия се бе развихрила до възбог.

Излезеше ли на улицата, там беше вечно онзи развлечен и като изтърсен чувал българин с тъпото
изражение, имаше вид на просяк, вонеше на уличен боклук, а парите си не знаеше, достатъчно бе да
погледнеш пръстите му, пръстен до пръстен, поне за един Сара можеше да закълне на чий пръст на
съсед го е виждала и какво чудно, нали стоеше нейде на най-високото в пирамидата на черната
борса. Един ден го зърна да прескача някаква ограда до гарата и вече знаеше къде го е видяла за
пръв път – той бе в онази тълпа някога, която ревеше “Удряй чифутите!”, от която я бе измъкнал
Асен, той бе онзи, дето бе яздил евреи като магарета, качил се на гърба им, същото увиснало
шкембе, същата огромна като кофа глава, пълна сякаш с помия, стърчаща напред като че е закачен
волски череп на стобор. Затътри се след нея още в деня на Асеновото заминаване, влачи се след нея
гущерът му с гущер и говори на гърба и, понеже тя не иска да се спре с него. “Напразно
госпожицата ме избягва. Аз мога да съм и много полезен. Дали да не се видим нейде довечера, с
мене всички врати са ти отворени, кеф ти в казиното, кеф ти в най-скъп ресторант, какво толкова
искам, да ти доставя малко радост. Да го ударим на веселба, а? Я каква си сладурана, а и аз не съм
някакъв пън я, сърце нося”, посрещаше я още от портата, та тя не смееше да си подаде главата
навън след като го разпозна. “Какво да правя? Кого да питам какво да правя, а и Асен, Асене, защо
те няма? ” – пита се и този ден Сара, пак двамата вървят, пуфти шкембето му след нея, докато тя в
треска търси нещо за ядене. Изведнъж черноборсаджиите бяха спрели напълно да изкупуват
остатъците от някогашното Несимово богатство, държеше го пак на шкембелията, нали той бе царят
на черната борса. Но този път той надминава всички граници – според нея, иначе той изобщо не
признава граници, за да се съобразява с тях, чува го, с ушите си най-ясно го чува да ломоти: “О-хо,
курветината Асенова, пък сме иначе гнусливи, не щем с друг да легнем, само че и туй ще стане. “
Страхът приижда от всички посоки, и от небето, и отдолу от земята, на топче се е свила Сара от този
страх, но няма да отстъпи пред него, ще си е Сара и никой друг до последния си миг, само и е много
странно, че точно тя е въвлечена във всичко това, не може да бъде, на нея да и се случва. “Ще те
взема в харема си, да не си по-лоша от другите ми гръцки и еврейски кобилки” – летяха пръски от
устата му, олигавяха я, караха я вкъщи да мие ли мие ръцете си сякаш е била топната в помия.
“Харемът” беше названието на най-големият публичен дом в градчето, “При мене са най-
охранените жени в областта, я вижте другите какви са опоскани!” – хвалеше се владелецът на
женска плът.
“Искам да замина, по-скоро – трябва да замина!” – най-сетне се откъсна от подутите и от плач
устни, колко беше чакал Асен тези думи, сега го нямаше да ги чуе. А и сред евреите нямаше близки
освен семейството си, за тях тя бе “фашистката Сара, метресата на българина”. Никога преди Сара
не бе съзирала във възможните нови пътища пътища за бягство. Сега тя си спомни разговорите с
Асен и се почувства щастлива – бягството беше възможно, защо не, нали е още права и здрава,
тялото е стегнато, усеща мускулите му как се напрягат, за да я изведат извън капана на “чифутските
квартали”. Притежаваше освен здраве една немалка “лична сума”, събирана за зор-заман още преди
появата на Асен, една топка пари, резултат на собственото и “предприемачество”, толкова струваха
колиетата и гривните и, които като гущерчета се бяха изсулили от врата и ръцете и, за да се
измушат в торбата на черноборсаджиите, към нея се прибавяше и оставеното и от Асен –цяло
323
състояние. Надяваше се с тази сума всички да стигнат до Америка, не изключваше никого, нито
потъналата в мрънкане жена на Бари, камо ли пък парализираната си майка, толкова пари би
трябвало да са достатъчни за пътни разноски, а и за настаняването им там.
“Не, не е достатъчна – хвърли я обратно в безнадежността варкаджията грък, - ти трябва да си
готова да ме позлатиш, щото вас туй ви чака – с ръка той посочи как ножът коли врата и, - ще е
жалко, виж каква си хубавица, я какви къдри имаш. – Взе замаян да я оглежда, сякаш се пазареше,
за да я купи. Когато най-сетне разбра, че наистина няма какво повече да и измъкне, протегна ръка
напред – Хайде, да си стиснем ръцете, да приключим пазарлъка.” В другата си ръка, разтворени на
ветрило, стискаше парите и. Повече не ги видя, ни тях, ни него. Жената на Бари, единствената с
която беше споделила, видя в това още една черна поличба, кой знае защо тя се смяташе най-
заплашена от всички тях, навярно защото от еврейските и роднини в Австрия от години вече
нямаше ни вест, ни кост, “Само на кости са вече. – беше заключила тя. – Разбираш ли, аз можех да
съм торба кокали.”
След този удар Сара разбра, че не притежава земни сили да се бори с идващото, трябваше да се
обърне изцяло към Бога, той щеше да знае как да озапти злото, затова тя говореше само за
наближаващия Пурим, как най-добре можеха да почетат празника, как “ефикасно” да се молят. “Ти
много се молиш, но неефикасно.” – беше я укорила жената на Бари, на която с нищо не можеше да
се угоди, тя сериозно мислеше, че съдбата се е обърнала лично срещу нея. Опитваше се да се
съсредоточи върху заревото на залеза, върху сърменото окрайчване на облаците, върху сините
бръчки по лицето на небето, само не върху това, което ставаше по земята. “За колко ли дни се умира
от глад? Ние всички ще изпукаме от глад .” – Сара си ги представяше всички подути от глад как се
пукат като мехури. Цялото и същество бе погълнато сега от този въпрос – как да се докопа до пари,
чете от вестниците само рубриката за покупки-продажби, в края на краищата да вземат да продадат
къщата, пък да се прехвърлят при някоя от лелите и, ще и плащат наем, така ще има пари и за нея, и
за тях., защо пък това да не е решението на проблема.
И тази късна вечер пак това и е в главата – за да продадат къщата им трябва доверен човек и то
“редовен гражданин”, да не е един от тях, да не е евреин, кой ли можеше да бъде, иначе можеше да
се случи същото, каквото се случи с варкаджията. И тя рови ли, рови в паметта си, и все не може да
изрови подходящия, докато излезе да простира чаршафи, не бяха някоя дребна дрешка, човек да я
метне до кюмбето на печката на някой стол, цял следобед ги беше мачкала в коритото долу в
кухничката, сетне бе забравила да ги простре, но сега се впусна към въжето, закачено с единия си
край на беседката, с другия за къщата. Тъкмо взе да извива първия чаршаф да го отцеди и някой я
сграбчи отзад, една ръка се лепна на лицето и, една огромна ръка, която го покри цялото и не и
даваше да диша. Ръката миришеше на вкиснато и бе окичена с пръстени. Притежателят на
отвратителния огромен корем я бе затиснал с него за стената на беседката. Докато мъжът късаше
дрехите и изотзад и изви така болезнено дясната и ръка, та тя си помисли, че я е счупил, дори и
докато я изнасилваше, не преставаше да говори: “Ха така, преди да са ви отвели, щото после –
нямам как, а сега, Сарчето само за мене, ха да го видим нейния Асенчо. Що пари ми струва да го
махна оттук, барем малко да получа за компенсация, ха така, така, так-а-. Дий, дий, мамка ти!” Сара
не остана ни минута на земята, след като той се изпари, “свършил работата си”, нали можеше най-
малкото да се появи жената на Бари, която си падаше по нощните разходки, откакто не и купуваха
успокоителното, довлачи се до кухничката и взе да се мие тихо с ледената вода, нямаше време да я
топли, после затърка бясно дрехите си с дебелия, миришещ на сяра сапун, белки измие досега му от
себе си, безмълвно капеха сълзите и в коритото, гледаше да не шумне горе, да не събуди някой от
къщата, болката трябваше да си остане само нейна, главата и дрънчеше от онова недвусмислено “да
я свърша тази работа, че после не се знае, какво ще реши чичо Хитлер.” Сара отваря вратата на
кухнята, излиза в коридора, ослушва се из къщата, сякаш е крадец в собствения си дом и се качва
горе в спалнята, в ушите и – грухтенето му: “А целувчица няма ли да получа, нито една? Нищо,
моето котенце, аз пак ще дойда.”
А чичко Хитлер наистина скоро го реши, в техния град пътуването на “чифутския влак” към нищото
започна няколко дни преди Пурим, не стана нужда да измират от глад, нито пък Изнасилвачът и
успя да посети втори път Сара, , изведоха ги по нощници и пижами, майка и пищеше пронизително
към нея и и подаваше одеялото си: “Скрий се, да не те гледат толкова мъже разголена”, влаковите
композиции заминаваха по график, сега тяхното градче беше наред, “Едно 1000 души има” –
324
опитваше се да прецени размерът на бедствието Сара, една част от съзнанието и я караше да
продължава да се ужасява и страхува, да потреперва и изпада в конвулсии, макар че другата част от
съзнанието и казваше, че трябва да е напълно невъзмутима, понеже играта живот е вече напълно
изгубена, толкова окончателно, че гибелта им е въпрос ако не на часове, то на дни.
В товарния вагон голите и крака и ръце първи измръзнаха, после остри бодежи взеха да се завират в
гърдите и, но тя не можеше да им обърне внимание – всичко от истинския живот бледнееше
призрачно, включително и болката. Нищо не можеше да се направи, намираха се в ръцете на хора,
които си изкарваха прехраната с убиването на други хора. “Това ни е поминъка” – биха отговорили
на всеки укор. Пушеците на влака миришеха на изгоряло, “Не, само не на изгоряло! – взе да се
пазари Сара със съдбата. - Нека въздухът разказва легендата за евреи, които се превръщат на вятър
преди да ги е стигнал човешки куршум или желязо, вълни от вятър, които се разхождат свободно,
където си поискат. Тогава ще настигна и Бари, и Яков, главите им са нейде тук, ще мога да ги
погаля и да продължа нататък, за да се сгуша в гърдите на Асен, тъй вечно ще съм с него. Каква
смешна дума – вечно! Колко ли време сме мъртви? Може би колкото време сме живи, после пак сме
тук. Няма вечно мъртви, както няма вечно живи.” На Дупница, само дето Сара съвсем не знаеше
къде са, едно съвсем младо момиче с касинка на медицинска сестра на бухналата коса и подаде
дамаджана вода, изведнъж видяла човек пред себе си, а не машина за убиване, тя взе да маха ръце,
да реди думи, толкова безсмислени наглед: “Предайте, моля ви се, за бога, Асен е в Родопите, Асен
от Велевците, тютюнотърговците, кажете им как сте ме видяла, а към Ихтиман пък е Бари, брат ми,
къде е Ихтиман?” Не можаха да уточнят къде е Ихтиман, влакът не ги изчака, замина, на перона
остана едно разплакано момиче, което по никакъв начин не можеше да разгадае последните думи на
тази осъдена на смърт еврейка.

“ О, СТОН БЕЗКОНЕЧЕН
НА ПЛАМЪК И РАНА”

Един от хората, на които се уповаваше Асен в това тъжно, прекършено време беше Полковникът,
този който бе приютил Яков и Бари. Строен човек беше Полковникът, с яки кости, набит и тежък
като кавалерийски кон, поздравява те, а тебе драго ти става, погледът му издаваше колко си му
приятен ти и този град, и цялата страна, хората му ставаха на крака, нали ги беше вардил в три
войни, ако него не честваха, кого другиго, онези мародери ли, дето се върнаха с камиони
покъщнина от фронта. И той като полковник Бочев, карловеца, с когото бяха воювали заедно за Бог,
Цар и Отечество в Одрин, се беше върнал от войната само с късче чер хляб за трофей – да видят
фамилиите им какъв хляб се е ял по бойните полета.
Военен беше синът на Атанас Мумджията, но въпреки това беше мек човек, сякаш с мед намазан, по
улиците крепеше жена си като че беше стъклената лампа на бюрото му, дето всеки момент можеше
да се счупи, пристъпяше винаги малко зад нея като че ли и пазеше гърба от незнайни опасности.
Тъкмо защото беше ходил да мре за отечеството не можеше да търпи колегите си, които “чупеха от
хляба на сираците” и “оплескваха всичко свято”с лакомията си. Как беше ликувал, когато бяха
излезли статиите на полковник Борис Дрангов в онези далечни години в началото на века, “Казал
им го е, чувай – бе вървял по петите на жена си с вестника – право ти, куме, в черните очи.”
Беше много спокоен и разсъдлив човек, никога припрян и отначало при запознанство никой не
можеше да отгадае каква воля е заключена в този дори малко муден човек Тази воля го бе довела до
височайши постове в армията, “които изобщо не ме правят височайши” – смееше се с децата си на
почестите, дето валяха отгоре му и им даваше ордените си да си играят с тях. Не искаше
“вариклечковци” и направо “перекендета” в къщата си Полковникът, да не им хрумнеше един ден
да се големеят като някои богаташки синчета. Тази воля го беше държала и когато след Нъой
пълководецът бе набутан от съдбата на разгромена България в тъмното дюкянче да продава стоки
101 и със зор да свързва двата края, да храни фамилията си и да се чуди как да плаща дълговете,
взети оттук и оттам, но най-вече от евреи. “Научи се да правиш пари, това е безценното, да харчи
подарени пари, туй всеки знае, затова ти ги даваме тези заеми – да намериш сам късмета си. Всеки
си има обаче късмет, значи ние не можем да ти услужим с нашия късмет, обаче с пари – можем.”
И тогава, и после, когато се върна победоносно в армията на бял кон – шеф на трудови войски,
325
доброто разположение на духа не го напускаше, с еднаква любезност обслужваше някога
мющериите си в дюкяна, а сега ръководеше войничетата. Дали защото беше виждал как здрави,
прави, хубавци рухват отведнъж в смъртта или защото по природа си беше милозлив, но във всеки
човек той съзираше длъжник на смъртта, някой ден всеки щеше да и се издължи, как да не жалиш
длъжниците на такъв ужасяющ кредитор. Жалеше ги той вкупом, което изобщо не означаваше, че
ще се притваря пред мръсниците, а сега пак се бе отворила война, а при война плъховете се
размножаваха най-бързо, знаеше Полковникът.
В кожата на Полковника още туптеше като жива вена Възраждането и го пълнеше със сили. “А бре,
спри се, моля те – молеше го жена му, когато започна да стяга лагерите за еврейските строители на
пътища – днеска на едната граница, вчера на другата, утре – къде, на луната ли? Да не си в първа
младост.” Колкото и да я обичаше Полковникът,
изобщо не я слушаше, толкова беше напечено, че като ходеше в “Света Марина”, четеше онзи
развят на входа и надпис “Ще дойде ден, горещ като пещ” и си мислеше, че става дума за сегашното
време. Стоеше по дни с очилата над сметките за строеж на дървените бараки, за закупени столове и
маси, докато не провереше сметките до стотинка не влизаше в спалнята, нямаше, по никакъв начин
нямаше да позволи да се краде от най-нещастното население на България – евреите. Къде ли
другаде в Европа то беше по-щастливо. “Уф, много интелигенция имат – охкаше и над други сметки
Полковникът – над списъците за разпределяне на еврейчетата по лагери, групи, длъжности. Отдавна
беше надхвърлил отпуснатата бройка за чиновници и администрация, за лекарски персонал и за
продавачи по лавките, но можеше ли да връчи на някой лекар или учител кирката и лопатата, те
трябваше да са най-в краен случай за изучените. Бащата на Полковника все казваше “Всеки да
работи за каквото е учил”, той ценеше науката като втори Господ и благодарение на това той се
беше изучил, напук на тежкото “дередже” – още двама сина и цели пет моми за задомяване със
зестра. Баща му бе едно от онези селянчета, придошли от околните села, обърнали гъркоманското и
туркофилско Филибе в български Пловдив. Колкото някога Цветан Мумджиев беше треперил както
всички вкъщи от желязната строгост на Атанас Мумджията, толкова сега се смееше на скъпите си
спомени. “Търси най-прекия път между къщата ти и дюкяна” – предаваше Полковникът неговите
философствания и мъдрувания на децата си. Мърдаха листата на мушкатото от смеха му, да се чуди
човек къде се побираше толкова смях у този “кибар” човек. Със смеха си той сякаш благодареше на
Бога за това, че го бе оставил здрав и читав и бе го запазил и от самотията, с веселостта си Цветан
изпълняваше Божието искане – “Радвайте се”. Още докато децата му бяха малки, гледаше да ги
подготви за бъдещето – “Разберат ли от какъв сой са, няма да кривнат от пътя си. Ще се срамят от
злото, ако не от мене, от дядо си, поборника.”, “поборник” и “опълченец” стояха най на високото в
неговата житейска стълбица.
Било в онези времена, разказваше Полковникът на децата си, когато сякаш Божие откровение
снизходило над народа ни, та той се освестил, размърдал ноги, опънал плещи, чул че вериги
дрънчат по месата му и тогава, разбрал че е овързан с вериги и че този дим пред очите му е от
раните му. Наскокнали най-будните и ето че край Батак 72-мина побили на 15.03.1975 – датата се
помнеше като най-достолепно събитие във фамилията им – на една баташка ливада байряк, а под
него имало маса с опнато зелено сукно. Ораторите щели да станат сетне известни на всяко
българско сърце – Бенковски и К.Величков, Ангел Мижорката от Брацигово, сарънбейският
телеграфчия Т.Каблешков. А клетвата, която бяха положили, Мумджията си я беше записал най-
прилежно: “Само който е готов на кол да го натъкнат, на синджири да го завържат, на устата на топ
да го затрият, само той да мине под клетва.” Жалко и горко станало, когато трябвало да се
изпълнява клетвата срещу “неприятеля гигантски”. На стената в хола в къщата им в Пловдив висяха
кръстосани половинметров черногорски револвер с бял кокал и мартинка, както се бяха кръстосвали
над леглото на Атанас Мумджията. Нали заради тях по издайничество отишъл по дяволите – баш в
Таш капия. На празници под тях Полковникът четеше от ученическата тетрадка, в който баща му
беше подредил личните си Записки от въстанията, връзката със Захарчо/Захари Стоянов/ никак не
бе случайна, те двамата бяха авери и в Съединението, и във всички други “патриотски акции”.
Къщата, с една дума, продължаваше да си живее, населена с мъжеството на Атанас Мумджията,
който хич не се правеше на герой, а от неговата тетрадчица плъпваха по стаите писък и плач
Софрониев от “изследванията му” в Таш капия. “С дървен трион ще ви колим, гявур” и “Какво ще
видиш, брате, патила, каци с вода и каците пълни с дрянови пръчки”, а бориката, бориката под
326
ноктите – за “да си каже право”? Изповядва се тъй за “великото треперене” пред деца и внуци,
харно е, че има кой да го чуе, топва ги сякаш е Йоана Кръстител в кръвта и ги кръщава. “О,
неописуем живот! не престават жалбите му – Защото бесеха всеки ден за наслаждение”. И още –
“Плащахме за ибрик, за да пикаем прави, понеже имахме лале през врата, та не можеш нито да
легнеш, нито да седнеш.” “Ха иди после обяснявай на хайванчетата – усмихваше се жена му – какво
е “лале” и какво “ибрик” и притискаше детските главици към ухаещата си на лук и манджа рокля.
Диво, жестоко, величаво религиозен бил Мумджията. Когато низамите, преоблечени в български
дрехи се изсипали в дюкяна му през пролетта на 1876, той взел да ги преборва с онова свое”Отче
наш, иже иси на небето и на земли” и с тези думи на ум ги заразвеждал из стаите, като прибавял и
друго към молитвата си: “Боже милостиви, ти си, който можеш да прикриваш, прикрий и револвера,
и оките с барут, и шапката със свободата и смъртта, и фишеците. Ти, дето всичко можеш, скрий ги
от поганските очи.” И ето че револверът, бутнат от ръката му, потъва в лойта за свещи, а шапката
със страшния надпис се озовава под казан с 80 оки восък. И турците не съзират нито газовия сандък,
пълен с фишеци, нито машината за леене на куршуми. Което Бог не сварва да скрие, са само
някакви си 20 оки и половина барут, добър поне колкото английския. Какво са 20 оки пред онези
триста, които са се мъдрели тук, не е ли пак Божи пръст това, че бил вече успял да ги разпратя по
селата, радвал се Атанас. Нищо че турците и за двадесетте се пулили : “С тези оки барут щеше да
убиеш 800 турци, сени гиди ханзър гявур.”
Припомни си неговите молитви синът, Полковникът, когато се оказа водач на десет хиляди евреи,
които всъщност отдавна не трябваше да са живи, уповаваше се той за Хитлер на думите на
препатилия си баща – “Но божата воля била много силна, така щото всеки българин християнин да
има твърда вяра пред Бога, защото Бог събаря цели царства, такава е неговата воля.” Така че какво
бяха победите на Хитлер, ако Божията воля беше друга. Досущ като татко си викаше Божията воля,
с неговите думи я викаше: “Ти, Боже, дето можеш всичко да прикриеш, скрий тези 10000 евреи,
направи ги невидими, додето се изгърми войната.” След излизането на Закона за защита на нацията
Министерсткият съвет издаде 3 постановления и повика близо 10 хиляди души евреи на военно
обучение и ги предаде под негова команда. В същото време Министерството на благоустройството
извика и други 27 хиляди души граждански мобилизирани, та под негова команда попаднаха цели
37-38 хиляди работници, които въртяха кирките и проправяха пътища. Началници бол имаше тази
огромна армия, командващи към 2200 души. А какво имаше полковник Мумджиев, всичко на
всичко 45 души трудови офицери и още толкоз подофицери, останалите бяха надничари, една
сбирщина не ти е работа – о.з.офицери и подофицери, такива, които за армията бяха негодни, нищо,
свикнала беше българската армия и Полковникът на всякакви опълчения още от времето на
балканските войни. Молеше се Полковникът ежечасно нито тази армия, нито някоя друга българска
армия да не стигне до никакъв фронт, ще си човъркат тук земята войничетата, ама няма да влизат в
нея, все пак и нещо полезно правеха. Държеше им речи Полковникът, гледаше да ги ободрява,
разказваше им за тракийските и римски пътища по Родопите, изясняваше направата им, как първо
се изкопавали пътищата по 9-10 метра надолу и чак тогава започвали покритията с камъни и пръст,
“Дядовците ви са ги правили, че и след 2000 години да ги има, хайде и вие, не ги посрамвайте.” Сън
не го хващаше като знаеше какви опасности дебнеха неговата армия от евреи в този свят, който
изведнъж се беше оказал затворен за евреи. Ей тъй на – някой напук на всички небесни и земни
закони бе решил да ги изхвърли като излишен товар, а с какъв грях се натоварваше човечеството,
това палачът не може да смисли. Твърдо залагаше Цветан Мумджиев на това, което се наричаше
“невероятно, немислимо, чудо”. “Боже – тичаше към Света Марина, когато си беше в Пловдив –
сложи на евреите ни шапката-невидимка, направи ги недосегаеми не само за Хитлер, но и за Белев”,
обсъждаше с Прокурора, съседа си, по душа и сърце социалдемократ, “вероятностите”, Прокурора
разбираше от политика поне толкова, колкото той от военно дело, а сетне, преди да поеме обратно
към фамилията си, се отбиваше при митрополит Кирил, една вратичка и зид отделяше църковния
двор с колонадата от покоите на Митрополията. Един от друг научаваха новини и се подкрепяха в
решенията, които вземаха. Негово светейшество хич не мислеше, че само небесният свят трябва да е
съвършен, непрестанно диреше здравия разум и добрите сърца, че светът тук, на земята, да стане
сполучлив и напълно успешен във всеки миг. “Не приемайте да живейте слепешком, безумие е да
не гледате напред, какво оставяте на деца и внуци.” С вроден слух за мелодията на българския, той
любовно оформяше текстовете си по българска история, а в книгите му шумеше сякаш самата
327
българска природа. Напоследък митрополитът си имаше и нова грижа – трябваше да се прати
делегация за Виница и Катин, за новооткритите масови гробове под белите брезички, трябваше
някой да преустанови прехвърлянето на вината от руснаци на немци и обратно. “Цяла армия я няма,
Цветане, горките поляци, и тяхната история като нашата, кой де може ги гази и избива. Единият
вече съм го определил, ректора на Софийската духовна семинария, Макариополския епископ
Николай, още двама трябва да посоча, доколкото разбрах ще има и един доктор по съдебма
медицина от София. Докторът по медицина с докторите по душата ще идат, няма да им е лесно,
Цветане, в масов гроб да се ровят, ама щом са доктори на души, няма как за истината да не се
разчита на тях.” Митрополитът считаше за свое върховно свое задължение да разсъждава деня и
нощта над делата на дявола и да го омаломощава с молитвите си, отново бе превзел той с огън и меч
света, но за да го прогониш, трябва да премахнеш у народа и онова богомилско българско “Този
свят е на дявола.” Само напред с Божието име, ежечасно с неговото име той изгазваше тъмнината.
“За какво ни са притчите, ако се имаме за Богове, как ще ги чуем тогава. Как тъй ще заемаш ти
мястото на Бога, ти ще отсъждаш – този ще живее, този не? Защо си присвояваш тази власт,
човечище?” И за новите стари земи казваше, че не е въпросът да забиеш копието на победител, а да
възстановиш изчегърканите от злоба икони, заличените надписи на български, да възстановиш
българския църковен живот, да накараш населението да повярва, че след толкова трупове на
български свещеници и толкова гонения това е възможно.
С него Полковникът споделяше дори и това, което записваше в дневничето си –тефтерче. Това
тефтерче започваше с“Неизбежните страдания на тези хора, обясних им – да направим така, че
войната да не погълне нито вас, нито България.” Следваха дати и дати:”18.03.42 Открита лавка за
бедни евреи, ще се продават топли чорапи, ватени гащи, горни дрехи.5.04.Строителите на царството
не бива да са облечени в дрипи. Имам цяла армия от евреи-шивачи и обущари, кроят, преправят,
няма да ходим голи и боси, я. 20. Сварих ги в двора да се обливат с ледена вода. Тъкмо като на
войната, винаги ми е правило впечатление страхотната им чистоплътност. И след най-страшна
битка, имаше ли вода, ето ги съблечени до кръста, накокошнинени, та сини от студ, но измити. 21.
Колко лесно можеш да забравиш, че си човек – обличаш униформата и вече считаш, че е твое право
да биеш безпомощни хора. Не, този господинчо не само няма да го повиша, както ми нареждат, но и
ще го понижа, може и на Военен съд да отиде. 30.04 Какъв човек си вече ти, щом си забравил
Богочовека? ...6.05. Чествахме Гергъовден, бучкахме рози в двора, наоколо бели камънчета, силата
от земята влизаше в телата. Накрая играхме хоро, празник е, удряме нозе в земята, но усещаш, че
краката на момчетата са като вдървени, не им е до хора, като знаят на какво хоро се е хванала
България. И пак – какъв достоен народ, не чух един да хленчи, ако смятат, че са в правото си –
молят те, но без хленч. Без дата. Колкото повече евреи от старите нови предели тук, толкова по-
добре.”
Тази последната фраза беше най-важната, но по въпроса той не бе посмял да пише повече, ако
попаднеше Дневникът в чужди ръце, тогава какво ще прави? Полковникът лично беше обикалял
новите територии и бе мобилизирал хиляди еврейски момчета в границите на България, не бяха
само Сарините братя, разсъждаваше така – колкото по-далече от онези територии, в които не бяха
получили българско поданство, толкова по-добре. Цветан беше наясно каква зловеща двузначност
се криеше в положението на евреин без българско поданство, такива евреи Хитлер навсякъде
считаше за свои. Ни цар, ни държава можеше да се изправи между него и тях. Полковникът вярваше
безпределно на църквата ни, както тя беше приготвила още преди всички революционери земята ни
за освобождението, така и сега щеше да измоли небесната милост за всички чада на Българско. Час
по час той поръчваше специални литургии за поспешение и спасение на поверените му души най-
често в църквата “Света Неделя” в Пловдив, която някога бе извоювана с бой от гръцки ръце пак
благодарение на лудите глави на града, между които, разбира се, беше и баща му Атанас
Мумджията.
И насред болката на евреите му, отскубнати от дома, вкарани като стадо подгонени биволи в
заградената отвсякъде ливада, се просмукваше влагата и плесента на нечии заповеди –
Министерството му прави упреци – евреите бягат, казва то, и мързелуват, продуктивността им е
нулева, а дисциплината като на ято ровещи кокошки, не снасят никакво златно яйце. Упреци от
гламави главни директори, от развихрили се да си изкарат заплатите за нищо инспектори и на
самият министър Димитър Василев. А какво викане чу той на онази конференция при
328
Министерството на благоустройството, самият министър ококори насреща му очи, опиянен от
думите си: “Ами Вие изобщо не можете да се справите с групите на евреите! Така са разюздали –
само Ваша вина е. Аз минах с министъра на войната Михов и какво намираме – наместо да работят,
подпират се на своите лопати и своите кирки. Може би пък за това са им раздадени, кой знае. –
Полковникът видя малки зеленикави светкавици да прекосяват министерските зеници. – Докога ще
продължава това нещо? Докога? Вие знаете ли, че в Министерството става въпрос да Ви се отнемат
евреите от Вас и да се предадат на военните власти?” Полковникът чу да излиза от гърдите му един
силен, та и властен глас, сякаш той заповядваше на министъра: “Това не трябва да става, господин
министър, по никакъв начин не бива да става, понеже трудоваците евреи няма да бъдат третирани
по-добре под командата на военните власти. Аз ще направя всичко, което мога да направя, само и
само да се запазят при мене.” Страхуваше се от изстъпления спрямо евреите Полковникът, нали от
митрополит Кирил чуваше какво вършат войските на Хитлер, нищо че ходят така често на църква,
“Хитлер смята, че църквата му дължи пълна подкрепа, защото е върнал войските си в нея, нашата
църква никой не може да я купи по този или какъвто и да е друг начин.” Двойно му дожаляваше за
тези еврейчета, без никаква опорна точка вече, разни служби можеха да почнат да си ги подават
като футболна топка, докато ги изритат в някаква дупка. Когато му се стори, че успешно е отбил
всякакви чужди претенции, ето ти в кабинета му комисарят Белев от Комисарството по еврейските
въпроси, дошъл е да му изкаже дълбокото си възмущение от методите му на ръководене на
“чифутската армия”, и нещо далеч по-съществено, без никакви прелюдии, заобикалки и други
някакви финдифлюшки, човекът кара направо, нали е свикнал да му се подчиняват: “Да вземете да
ми предадете 10 хиляди евреи.” Да вземел! Ами ако поиска и жена му, и децата му, пък и тях да му
предаде, щото тъй му хрумнало на комисарчето! “За каква цел?” – пита Полковникът, можеше ли да
е спокоен, когато гонителят на евреите изисква евреите на Полковника, сякаш зачислен му инвентар
изисква. Щял Полковникът да ги предаде на Белев, а той пък нямал причина да не му съобщи за
каква цел, ставало въпрос за най-доброто уреждане за евреите – в концлагер по немски образец,
само там можели те да се научат на работа и дисциплина, такова мотане както в България нийде
нямало, нито в съюзническите страни, нито в завладените. Полковникът му припомни, че говори с
висш офицер от Царството, а не с подчинен му чиновник от КЕВ: “Ха така! На какво основание Вие
ще ми заповядвате! Не забравяйте с кого говорите! Това са военно мобилизирани, дадени при мене,
не мога да Ви ги преотстъпя нито на Вас, нито на някой друг, държавата, не Вие ми ги е дала под
мое командване, следователно, не можете да ми ги отнемете.” И за да я съвсем ясно становищото,
повтори: “Решително отказвам!”, на която решителност Белев хулигански се опули заплашително:
“Ще видим кой и защо така отбранява еврейството от правата на държавата над тях!” А пък
Полковникът хем си мислеше “Размина се”, хем му прилошаваше от мириса на смърт, този комисар
наистина миришеше на смърт, така както други миришат на чесън или лук. Направи си обаче
нужното заключение Полковникът – трябваше да се трепери за евреите, понеже отвсякъде вече бяха
заплашени и то не с нещо друго, а със смърт.
А лошото беше, че онези негодници от КЕВ прехвърляха неговите момчета от един списък в друг,
все списъци за депортация. Цветан хич не се съмняваше – докопаха ли по някакъв превратаджийски
начин властта Белев и сие, смъкнеха ли царя, разгонеха ли парламента, въобще нямаше да
депортират евреи, щяха да ги избиват на место, докарвайки се пред дяволския си тартор. Имаше си
“уши” Полковникът, които стигаха чак до КЕВ, какъв Полковник щеше да е да не организира едно
разузнаване. Тъй като КЕВ все още не беше начело на държавата, налагаше се Белев да е по-
скромен, засега той просто изискваше преминаването на Цветановите “подопечни” в истински
концлагери, които Белев щеше да устрои по немски образец. Бяха го чули да казва – “Лавка за бедни
евреи ли? Направо крематориум, а вътре всички плюс Полковника им”. “Плаши гаргите” – хич и не
броеше заплахите му Цветан, друго беше важно, като го няма крематориума, да не успее да изпрати
евреите във вече действащите отвъд българската граница. Налагаше се да се хвърли прах в очите на
антисемитите, толкова прах, че да ослепеят за ден или за месец – все щеше да е кяр. Спретна
Полковникът 4-5 строги заповеди, уж строги, пък да запазят подопечните му евреи само за негова
юрисдикция. Пример – с шест месеца работа след набора се наказват всеки един от евреите, който
не слуша. Добре, ама наказанието ще се прилага от кого – от самия Полковник, а той чисто и просто
никого нямаше да накаже, хитро го бе измислил, доволен беше от себе си. Какво щеше да стане, ако
бе допуснал военен съд над евреите трудоваци, нали и смъртни присъди можеше да има, добре, но
329
той не го допусна, какъв военен съд, те са към Министерството на благоустройството, не към
войната. Буфер е, знае го Цветан Мумджиев, между заповедите отгоре и воплите отдолу, нищо, ще
удържи и единия, и другия натиск, “важното е да проведа тази човещина, която мога да дам” –
зарича се той, докато лавира между опасностите. А едни от най-черните му дертове са свързани с
черната рота. От чия болна от злоба душа се пръкна това 125-то постановление от 23ти юли 1942
година, по силата на него му се вменяваше в дълг формирането на такава черна рота, в която
третирането е зловещо строго, точка по точка беше описано в постановлението. На очите му черней
от тази черна рота, нея няма да я има, докато той е още на това място, значи трябва да положи
нечовешки усилия, за да си остане на това си място, катурнат ли го от него, еврейчетата-трудоваци
пиши ги отписани – така го мисли Цветан. Много се пазеше Полковникът да не го избутат в един
момент в лагера на Преследвачите на Преследваните – евреите, “Такава игра само през трупа ми” –
заканваше се наивно, нека да е наивник, това понякога помага. При пределното нещастие на войната
оцеляването на евреите в неговите редици не беше щастие, разбира се, но беше оцеляване, а то
никак не беше малко, разликата в положението между евреите в другите европейски страни и
България беше същата, каквато е между смъртта и живота.
“Аз съм ценител на човешкото достойнство, на всяко достойнство” – с такива думи приемаше
полковникът благодарностите на еврейските лекари, зъболекари, свещени лица, които не беше
пратил да копаят, а да си упражняват професията. Имаше заповед Полковникът в никоя канцелария,
в никой щаб да не слага евреи. Добре, че никой не се бе захванал досега да провери доколко се
изпълнява тази заповед, та нали във всичките му подопечни канцеларии и щабове имаше само евреи
и никакви други. И друго държеше той да каже на тези, които му благодаряха от еврейската му
армия: “Това е моето разбиране за човещина и християнски живот.” Нека те да знаят, че при
всякакви обстоятелства могат да разчитат на него, само така ще му се доверяват и за извращения на
някои от началниците му. Общо взето, Полковникът много-много не говореше, но пък пишеше
доклади връз доклади, цели камари, да има само кой да ги чете, едни отхвърлят, той други съчини и
тъй додето издейства складът дневно от 25 лева да скочи на 35 лева, че и на 42 лева. Между
еврейчетата му се носеше това, което беше казвано някога за Дрангов: “Има полковник Мумджиев,
има хляб.” И на просителните писма Полковникът беше хванал здравата цаката, та във военно време
в неговите лечебници не липсваха лекарства, само една пратка хинин беше цели 30 кг. “О-хо, като
за елитна войскова част” – ликуваше Полковникът. Най-веселата история беше с лавките към
отделните еврейски групи, продаваше се от салам до бисквити, “Личи си, че са в ръцете на добри
търговци” – хвалеше той търговския контингент. – Печалба – бол, я да отделим барем половината за
бедните между вас, става ли?” И като чу, че става, разкри от игла до конец плана си, купуват се 2-
3000 лева сукно и се скрояват от самите трудоваци гащета за бедните, да не ходят голи”. И издава
велика заповед Мумджиев – вътре черно на бяло какъв дар от гащи колко хора ще получат.
Единственото, което утешава Полковника е това, че не предаде своя Бог, че не го постави в
състояние на война срещу беззащитни хора, а иначе, “с каквото можем, ще помогнем”, ако ще да е с
гащи, ако ще да е с някое хапче.
Неведнъж полковникът беше ходил в Двореца по повод мъчнотиите, които срещаше, особено
трудно беше да удържи евреите под свое командване. Не само КЕВ имаха претенции към тях, но по
едно време и Министерството на войната пак се затръшка, че евреите-трудоваци трябвало да минат
към него. “Какво Министерство, каква война – блъскаше си главата Полковникът в стени от
малоумие, – нали точно от войната трябва да ги пазим най-далече.”

Полунощ бе превалила, тишината на булевард Граф Игнатиев в София бе уютна и всеобхватна ,

жена му мъркаше като коте в съня си, а спалнята им, просторната стая с ореховия четирикрилен
гардероб и с разположения срещу дългите до пода прозорци двоен креват се бе разширила до
неузнаваемост, приютявайки какви ли не образи от предишните му години.
Ту му се мяркаха добруджанските жита, онези минаващи сякаш отвъд хоризонта пространства
пълни с едри като шипки зърна, жълто море, което се поклаща пред войничетата, съблечени по
потници, “Хайде, да ви е лека ръката, да ви е лека жътвата” изрича Полковникът, първата им бойна
задача в тази война - да ожънат полетата на Добруджа, току-що върната само с един подпис без
пукота на една пушка на България, а родитбата бе така преизобилна, че "водачът на кампанията по
жътвата" - Полковникът щеше да си блъска главата къде да прибере урожая, наемаха и частни
330
плевни, но въпреки че складовете пращяха от жито, имаше още толкова на полето. Полковникът
разбираше от земеделие, нали жена му бе наследник на Балтовия род, започнал живота си в
освободена България с гордите 5000 дка, от които след бурния фалит не бе останало почти нищо, но
той сам бе вършал и орал преди фалита, предизвикан от съдружници на Балтовите, та радостта му в
Добруджа бе и простата радост на селянина от берекета. Сърповете в ръцете на войничетата режеха
стъблата, а на него му се струваше, че режат бодливата тел, която бе откъснала десетилетия българи
от българи, а вечер се събираха и на светлината на огъня на открито четеше на войничетата от
Йовков, някои от тях не бяха чули за него, но думите му ги караха да се чувстват герои, героите,
които Йовковите добруджанци бяха чакали с такова тихо и безгранично упование като бели
лястовици за земята им. И след Йовковите думи, сякаш бащите им ги приласкаваха, заспиваха
упоени от мириса на житата, за да посрещнат заранта пак прииждащите жита - румено-руса
светлина в слънчевата пещ, никъде другаде Полковникът не бе виждал такова оголено слънце,
слънце, поднесено ти на тепсия от една съвсем равна равнина, голо слънце, което не можеше да си
намери хълмче да се скрие. И от време на време Полковникът с настръхнали сетива улавяше
някакви приливи на тъга, навярно тъгата на онези, които бяха напуснали тази земя, попаднала по
каприза на Великите сили в румънски ръце, ниско се стелеше тази тъга, извираше сякаш от
дълбочините на пръстта и полюляваше плитките на класовете, образуваше гъсти-гъсти талази. Над
житата - жена с кръгло като диск лице със сърповете на веждите като луни при новолуние, нейния
глас слушаха мъжете:
"Камбани бият, въздуха трепери в радостна тревога,
вериги паднаха, звънът им вятърът отнесе,
а вашите ръце, увиснали, отвикнали не могат
сълзата да избършат. Нека си тече, Христос Възкресе!"
Добруджа слушаше Химна на Добруджа от гласовете на войниците, химна, написан от поетесата на
Добруджа Дора Габе, тя го написа, когато започнаха да бият празнично камбаните, те бяха
оркестърът за нейния химн. Полковникът е чел нейни неща още в списание "Родина" 27ма ли, 28 ли
година, наред с първите неща на Димитър Талев. Самата среща на войниците с нея, пъхната и тя във
войнишка униформа, колко хубава може да бъде униформата, когато е върху такова женствено тело,
униформа, която напомня не за война, а за любов, бе възстановяване на хармонията, околната
светлина се процежда през думите и, нейните и на съперницата и -другарка във всичко - по
отношение на поезията, по отношение на мъжете - думите свистят с колелетата на
тежконатоварените каруци, от които капе зърно, мъжете и жените на Добруджа я чакат като една от
тях, някои са намирали всяко лято хляб в чифлика на татко и, не са забравили живота в него, както
не се забравя собственото детство, отново можеше да е Нона в бащиния чифлик край границата, а
войничетата и Полковникът им така я и чувстваха - една Нона, която на всичкото отгоре можеше да
пише стихове, сътворен от писател образ, който сам твори.
А сега, сега какво - на същата тази Нона бяха пришили жълта звезда и и бяха отнели гражданските
права, никакви петиции на хора на изкуството не бяха помогнали, какво ли можеха да въздействат
хората на изкуството срещу тази война, водена против човечеството,нали те бяха предупреждавали,
че когато почнат да се горят книги и картини, веднага след това започват да се режат и човешки
глави, щом бе война против човечеството, бе война против всеки един човек. И все пак, все пак да
си евреин в България не значеше да умреш, но така ли щеше да е с другите евреи, в другата
България, която хем беше българска, хем под немска юрисдикция, питаше се Полковникът, заровен
в дебрите на безсънната си нощ.

Щабът не даваше по никакъв начин отпуски,е, добре, той пък, Полковникът, ще даде, щабът толкова
щеше и да научи за тях. Сърцето му ги разрешаваше, какво да не беше без сърце – на един бащата
на смъртно легло, на друг жената ще ражда, цялата военна машина лесно можеше да пропусне да
отбележи тези отпуски, та колко бяха 100-200 отпуски на 10000 души, покрай които течеше минута
след минута спреният за тях живот, чиито жени и деца бяха галени само в сънищата им. А ето че на
граждански мобилизираните се даде “жетварска отпуска” – да си ожънят барем нивите, “А, не така –
хукна Полковникът по разните висшестоящи служби. – Не така, или всички ще си идат при
семействата, или никой, семействата на едните да не са по-ценни от тези на другите, или пък
нивичките им.” “Господин Министре – луташе се по коридорите на министерствата гласът му, - аз
331
вече вдигам отговорността си, ако Вие не разрешите отпуск, макар че Щабът на войската не
разрешава, ако Вие не рарешите поне 5-6 дена отпуска, затуй защото хората обосяха, оголяха, става
изселване, аз не мога да ги задържам.” И те разрешиха – о, сладка победа, Полковникът почва да си
рецитира наум стихове на Вазов, и Министърът, и главния Директор Никола Сърмаджиев
разрешиха отпуск от 5-6 дена, а в Щаба на войската Полковникът проби още повече фронта – не, не
само 5-6 дена, а цели 9 дена – от събота до понделник! Но одисеята с отпуските изобщо не свърши
дотук, тя си имаше своите криволици и лабиринти и Полковникът хич нямаше и хабер докъде ще го
изведе тя. Закриването на сезона трябваше да приключи на 15 ти ноември, получи се обаче
нареждане от Щаба на войската евреите му да работят и през декември. “Невъзможно е – гръмна
пак гласът на Полковника, плъпнал пак по канцелариите. – Хората ми няма да секат лед по
планините по декември и няма да измират от студ, това аз Ви го казвам. Отсъдете прав ли съм,
Ваши деца ще пратите ли да строят пътища при минус 10, че и 20 градуса?” И когато дойде заповед
всички евреи да се освободят, както граждански мобилизираните, на 15ти ноември, Полковникът не
можа дори да си отдъхне, понеже се появи ново усложнение, заради което тази нощ Полковникът
лежеше тихо в спалнята с поглед, вперен в една точка на тавана, осветен мъждиво от фенера пред
прозореца им.
“А УДАР СЛЕД УДАР
ОТМЯРВА КАМБАНА,
СЪРЦЕТО РИДАЕ
НА МАЙКА СВЕТА”
Той виждаше лицата на пловдивската "еврейската депутация" днес, ту едно след друго изскачаха
лицата на евреи, с които по някакъв начин бе свързан през живота си. И той, военният, знаеше защо
беше този "калабалък" в главата му, това струене на мисли с най-различни източници, тъкмо заради
молбата на делегацията, смирена и измъчена, която го караше да вземе решение, без да се допитва
до никакъв началник, едно самостоятелно решение, което няма защо някой друг да научава. При
цялата бъркотия на образи и събития постоянни оставаха лицата на днешната делегация, приличаха
му на онези Роденови граждани на Кале, обглеждаше ги сякаш от някаква височина, можеше ли да
оправдае очакванията им? Делегацията на пловдивското еврейство му напомни невероятната
способност на тази нация да мисли първо за най-застрашените. Лицата приличаха на запалени
фенери вечер в мъгла, полюляваха се и той само с крайчеца на очите си хващаше мъждукането на
едно или друго лице. Длъгнесто лице с цвят на папирус, жълто-пожълтяло с отделни щръкнали
косми, които би трябвало да оформят брада, а такава не се получаваше, просто рядко израснали
косми, лице на интелигент, затова приятелите му често даваха думата тъкмо на него, той говореше и
триеше устата си с кърпичка, разпалено се опитваше да убеди Полковника в нещо, което самият
Полковник смяташе за абсолютно необходимо. Не биваше да се уволняват евреите от Тракия от
службата в неговите трудови войски, а те не бяха никак малко, хиляди, колко – в този момент сам
Полковникът не знаеше, трябваше да се прегледат списъците, уволнят ли ги, ще трябва да се върнат
по родните места, "а там става страшно" - клатеше мъничка козя главица, издължена с широки
ноздри, един господин в сив шевиотен костюм и моментално всички други глави се заклатиха
отрицателно. Друго едно човече със свалена шапка и безкрайно учудени очи, че всичко това се
случва, мачкаше шапката си с мънички като жена ръце: "Вие знаете какво се разиграва в момента в
Полша. Не бива да ги грабнат. – Ръцете му описаха сякаш полет на граблива птица и дланите му
застинаха във въздуха със свити пръсти, сякаш пръстите трябваше да демонстрират ноктите на орел.
- Дайте да ги скрием." Мъжът разпери ръце и погледна нагоре, в едната му ръка продължаваше да
виси като кошница меката шапка, сякаш с тези вдигнати ръце питаше небето защо е всичко това,
имаше толкова почтен и безпомощен вид. Той все не можеше да се докопа до смисъла на казаното,
та на пресекулки питаше: “Вие ще сте с нас, нали така? Чакайте – Очилата му проблясваха като
лупи за запалване на огън, всичко в него беше сиво, сякаш целият беше току-що вкочанен и посипан
с пепел в Помпей, мъничък, дребничък, подскачащ насам-натам, ръце, крака трепереха от нерви.
Мрънкаше досущ като сираче – Вие трябва да се погрижете за всички, ние никого си нямаме. Все
ще измислите някоя хитрина” – примоли му се той, а полковник Мумджиев знаеше вече коя ще е
хитрината, просто както царят каза на Хитлер трябват ми за строежите, и той ще настоява, че в
лагера тракийските евреи не трябва да си ходят и през зимата, на Полковника му се дощя да
прегърне човека, дето толкова разчиташе на него, да го притисне като дете до гърдите си, за да го
332
утеши, но инстинктивно се боеше, че той може да се разпадне на пепел. Интересно, мислеше ли за
войничетата си евреи, Полковникът съвсем не виждаше тях, не, той съзираше едни безкрайни
редици от подгонени хора, едно море от плът, което беше мачкано като тесто и после от него бяха
откъсвани огромни късове и тестото все повече намаляваше.
Полковникът не можеше да си позволи да обясни на тези уплашени хора, че за него една загуба на
трудовачета евреи ще е не по-малко болезнено от загубата на поверените войничета по време на
война. А го изречеше, а е изгубил поста си. Във всеки случай можеха да си кажат нещата, но без
много обяснения. Безстрастно и разумно, само с един замах трябваше да се осигури превръщането
на беломорските евреи на територията на стара България в нещо толкова невидимо, в нещо така
прозрачно, че да не може да бъде достигнато от хората на Хитлер тук. В новите предели Хитлер
беше вездесъщ, докато вътре в страната между него и тях стоеше един цар, един парламент и един
народ, друг беше въпросът, че никой не си правеше никакви илюзии, че може да направи за
тракийските и македонските евреи онова, което щеше да направи за тукашните. “Ох – направо
изохка Полковникът – тъкмо им издействах и на тях като на всички да ги освободя от лагерите на
15ти ноември, да не студуват и гладуват в тях през зимата. Добре, няма да им дам уволнителни
билети, ще хигиенизират лагера, ще шият гащи, ще копат, когато земята не е вледенена, зная ли и аз
още какво едно-друго за вършене ще им измисля.”
Особено мише сивото човече се радваше от сърце на думите му, чак пляскаше с ръце: “Ха така, ще
ги потърсят преследвачите им по къщите им – няма ги, в лагертите там – пак ги няма, никой няма,
майките им ще обясняват “Те са на служба при българския цар” и хоп –разминало им се е.” Обаче
както се радваше, изведнъж изпадна в мрачна истерия и очевидно ровеше в ума си за всички
известни му ругателни думички. Другите се скупчиха отгоре му и сякаш с телата му задушаваха
скоропоговорките му. “Леон, устата не винаги трябва да изрича каквото мислиш, Леон. Не трябва
думите да се разпореждат с тебе, а ти с тях, Леон.” Хеле, накрая Леон разбра, че не е моментът за
ругатни, и млъкна.
Полковникът знаеше по имена почти всички няколко хиляди, на които бе "осигурил работни места"
в царството, някои от имената се свързваха и с образи, лицата на тези от тях, с които се бе срещнал
при непрекъснатите си обиколки из лагерите, усещането, че страната не е окупирана и е с
възможности за избор, даваше и нему достойнство в действията, достойнството на свободен човек.
Той знаеше как царят непрекъснато изтъкваше пред Хитлер нуждата на страната от еврейския труд,
така че ролята на Полковника като шеф на трудова повинност бе от ясна по-ясна - да задържи
колкото може повече хора в трудовите войски и то в старите предели, за да ги спаси от истинските
лагери в Германия и Полша. Полковникът, когото войните бяха направили особено религиозен,
сега всеки ден благодареше на Бога за поверените му хора и молеше милост за тях. А своята си
милост той бързаше да проявява навсякъде, където се опитваше да избие насилие или
несправедливост. Полковникът нямаше никакво намерение да изневерява на принципите си на
управление на поверената му армия още от времето на войните, както и тогава неговите войничета –
в случая неговите евреи, трябваше да са нахранени, обути, облечени, за да излезат от черния тунел
на времето, те трябваше да минат през него, за да стигнат на светлото, както беше казал някакъв
писател, но неговата задача бе, това да стане без жертви, доколкото бе възможно, защото и сега бе
война, макар че България никъде не воюваше. Много твърдост се искаше, за да раздаваш
неотклонно справедливост, да наказваш този, който е нарушил реда, а не този, който ти е чужд,
пазейки своя. А Комисарството по еврейските въпроси ставаше все по-нагло и непредвидимо, Белев
не просто си правеше устата, той направо изискваше 10000 те хиляди евреи от трудовия лагер в
такъв, какъвто той щеше да им направи, каква гаранция щеше да има тогава Полковникът, че
трудовия лагер нямаше да се превърне в концентрационен. Гаранцията щеше да е тъкмо царят,
Полковникът вярваше безпрекословно на цар Борис III и нито миг не забравяше, че е негов офицер,
но и ни за миг не забравяше каква гнусна опасност пълзеше от Дондуков, от Централата на Белев,
който се силеше един ден да стане българския Хитлер, както се знаеше и Хитлер не беше от царски
произход. С упорито наведена напред като на биче глава Покловникът бе минал по всички
институции, от които бе зависело нещо, но в края на краищата бе успял да ги накара всички да
работят в посоката, която той искаше – евреите си остават негови, нито на Белев, нито на
Министерство на войната, ще гледа да не работят по планинските урви посред декемврийските
снегове, но и няма да бъдат върнати в Тракия, онази трагична Тракия, доставила след възстанието и
333
войните такива грамадни маси бежанско население в България и толкова жива плът за
изстъпленията на военните престъпници.
Полковникът изобщо не смяташе, че безгрешността е признак на човешката природа, но много
внимаваше човечността му да не бъде използвана тъкмо за безчовечни цели. Имаше си Полковникът
дясна ръка, неговият примерен инспектор Рогозаров. Дойде оплакване от евреи, ама ако ще да е и
анонимно, полита инспекторът Рогозаров, изследва, донася – така и така началникът на шеста
еврейска група Павлов своеволничи”, “Ами как своеволничи?” “Ами псува на майка, отде-накъде на
майка, и плесници раздава, чакай бе, байо, ти за пехливанин ли си главен”, следва заповед: “На
място да бъде отстранен от служба.” Донесение по слух достига ушите Мумджиеви – поручик
Парашкев Йорданов тормози извънредно много евреи, даже бие трудовите войници, как ще ги биеш
бе, те са на Негово царско височество войници, да не са твои!” Скача бесен Полковник и с
предписание номер сто праща дясната си ръка на “мястото на събитието”. “Недостойно се е държал
– докладва дясната ръка. – Какво да си говорим, направо нечовешки.” “Ясно – отронва – едните на
копан, а другите с камшици отгоре им. А бе, Парашкев Йорданов, ти да не си назначен за
средновековен феодал?” Отстранява се Йорданов от служба, а от Щаба в туй време искат
повишението Парашкевово. Повишение ли, изобщо не го удостои Полковникът: “Остава за побой и
орден за храброст да му дадат, все пак те не са виновни, не знаят какви ги върши, но ние с тебе,
Рпогозаров, знаем. И ще действаме според това си знание.” А докато Рогозаров ревнуваше
Полковника от другата му дясна ръка – Киро Хаджигенчев, ето че Цветан Мумджиев прати тъкмо
другия да се запознае със случая Тодор Христов Тошков, “И той си е позволил да измъчва, да
тормози.” “Той що се мисли за Хитлеров войник, трябва да му припомним чий войник е.”
В тази безсънна нощ, в която всичко спеше, и вятърът, и клоните пред дантеленото перде, и
звуковете вън, Полковникът разгадаваше божествения ред в живота си, как Бог непрекъснато го бе
водил към най-важната му задача - да опази от чумата на смъртта колкото може повече евреи.
Беломорските евреи(мъже, мобилизирани в еврейските групи към Временна трудова повинност)
щяха да си останат в България, а тук целият народ щеше да е край тях, ще ги е увил като с памук, за
да останат здрави запазени. Това му решение щеше да е звездният миг в неговата кариера, както се
оказа скоро, съвсем скоро, само месеци по-късно. И тогава си рече: “Значи да си направил кариера,
и то не е без значение, така придобиваш власт да правиш това, което ти сметнеш за добре, ето я и
моята печалба от кариерата.”
Първо Бог беше се разпоредил да се появи на света в многоезичен Пловдив, който имаше не по-
малко културни пластове от Троя на Шлиман, хумусът на Тракия бе от тракийски, римски,
прабългарски, славянски, арменски, гръцки, еврейски култури, които са се намествали една до друга
и големите катастрофи на града бяха настъпвали тогава, когато една от тях се заемала да изкорени
друга с меч. Учителите по старобългарски, древногръцки и латински са го научили да чете
Константин Преславски и Сократ, и най-вече любимия Марк Аврелий, онзи воин със съмнения и
скептицизъм, които може да притежава само един човек на духа, а улицата го бе снабдила с някоя и
друга гръцка, турска, арменска, еврейска, че и циганска дума, най-много бяха като че арменските
думички, навярно защото в махалата имаше доста арменски семейства. Наблизо беше Бачковския
манастир, в който заточения след падането на Търново Патриарх Евтимий бе спасявал народа си
чрез исихастките си молитви без думи, а наши и грузински монаси, а и един южноиталиански
философ съвсем в духа на неродения още на Запад Ренесанс се бяха занимавали с Платон, Плутарх
и Аристотел, с Омир и Сократ, та дори ликовете им на езичници бяха изрисувани насред
православните светци .
Когато като ученици се катереха по тепето към дворците на Евмолпите от страната на Семинарията,
използваха същите онези хилядолетни стъпала, изрязани в скалите за процесиите на Евмолпите към
реката, по които бяха крачили царете на Тракия, хора от двадесети век имаха на разположение
стълбище от каменната епоха! Ловяха се при катеренето за ямките и процепите, направени от
човешка ръка тогава, когато човекът се бе опитал за пръв път да проговори чрез знаци. Подстъпите
на дворците се пазеха от огромен релеф на камен лъв и от метри широка змия от едри натъркаляни
камъни, която си бе захапала опашката, никой вече не можеше да каже земна или небесна ръка бе
сътворила тези образи на безсмъртието. Горе сред камъните на циклопските строежи, изпуснати
сякаш току-що от Сизиф, те полягаха върху олтарните камъни с улеи за кръвта на жертвени
животни, върху белязаните със знака на царската власт - двойната брадва или бичи рога камъни,
334
препичаха се на слънцето и се усещаха като престонаследници на дядо Евмолп, историята беше
влезла в игрите им, често инсценираха това, което бяха преживели хълмовете, сякаш хълмовете им
предаваха паметта си, ту бяха беси- жреци в двореца на Евмолпите, и гадаеха бъдещето по разлята
вода или следи от охлювчета, ту Орфей и Евридика, като си бяха заплюли един отвор в скалите за
вход към подземното царство, ту калоянови войни, издигащи бесилки на коварните ромеи. Из
прахоляка на детството се мярка най-често русата, почти бяла главица на една рошла, еврейка, и
черно момчешко личице с бодлива като стърнище глава, заради кюмюрения му цвят всичко го
наричат Снежко, а той знае себе си едва ли не като внук на Мохамед Завоевателя, а че баща му ли,
дядо му ли беше бей, това знаеха от родителите си. Приятелят им Орхан ги мъкнеше като черва все
след себе си, имаше качества на завоевател, две мнения няма, в четвъртък цъфваха цялата тумба
пред Имарет джамия, денят в който се раздаваше храна за бедни, и всеки път се радваха учудени
"Виж ти, и на нас дадоха", беше толкова сладко да лапаш горещия ориз сред това живописно
струпване на хора, някои седящи направо на земята в двора с прибрани към телата колене, дъвчейки
бавно-бавно с умислени физиономии, размишлявайки сякаш над "на едното половинката", едни с
везани елечета и пискюли в излинели цветове, други в дрипи от дрехи и чалми. Един ден след
тайнствено уговаряне с вардача на джамията Орхан ги вкара в пристройката в двора, една
многоъгълна ниска постройка, за да научат една от древните любовни истории на града, как в
опожарения и изклан Пловдив при превземането му от турците, в който с малко ремонт църквите
ставали на джамии, синът на един от командирите на турската армия вместо да напълни харема си с
навързаните вече на синджири български робини, взел че се влюбил, ей тъй, по човешки, в една от
тях, а и тя го възнаградила за чистата му душа, която не поискала да граби каквото си ще в пира по
време на чума, с любовта си. От белени брезови кори и плетял той люлки, люлеел я из гюловите
градини, по цял ден и описвал в стихове на свой език любовта си, тя му пеела песни на български,
но преди да му стане законна съпруга, дошла султанска заповед за екзекуцията му, да изнасилваш
наред било позволено, но не и да се влюбваш в дъщерите на друговерците, обезглавили го на
площадчето пред Имарет джамия пред войската, която доскоро предвождал, трупът му погребали в
пристройката към нея, а главата му била изпратена в Цариград, една такава знатна глава, колкото и
да се била провинила пред рода си трябвало да се пази в столицата на империята, събрала всичко
най-ценно на османците. Докато траела екзекуцията, докато бляскали ятаганите на войните и
атласът по носилките, в които се били изтегнали кадъните, и перата, с които им веели, сред
множеството се надигнал вой - защо казънта е само за мъжа, защо не е и за българката, защо не и за
християнката. Зурлите пищяли като хиляди бебешки гърла, когато отрязали неговото гърло,
последното, което се отпечатало в очите му, била фигурката на любимата, която бродела из тълпата
така несретно, като в пустиня, а главнокомандващият оповестил, че султанът е решил да прояви
милост към гяурката в знак на почит към хубостта и, събудила такава голяма севда. Орхан, Цветан и
другите пипаха умислени синъо-сивата мазилка, която не бе сменяна от времето на онзи турски
Ромео, както им каза вардачът, разглеждаха учудени завъркулките по нея и се питаха такава
фатална напаст ли е любовта. Наскоро и шест-седемгодишният Цецо - бъдещият славен и преславен
Полковник - опита този вид фаталност на свой гръб - Бог му прати първото му влюбване в
момиченцето еврейче в мъжката им детска банда, с бяло удължено лице и с тънка рядка руса, та чак
бяла коса, със също такива бели мигли и вежди като на дядо Коледа. Какви ли не бели измисляше
то, та затова бе допуснато в момчешката им компания, обирането на джанките, на "сливите-
дрисливи", на джинджева от съседния на Цецовия двор, в него живеше една свадлива мухлясала
госпожа, която никой не помнеше да е излизала извън двора си, стоеше все вътре на стража на
имуществото си, включая плодовете на овошките си, и на женските си добродетели, незабелязвайки,
че към тях никой не посяга, яденето на пасти при арменца бай Синекирим и бягството, без да
платят, зад гърба на някой клиенти, съпровождани от виковете на усетилия се собственик на
сладкарничката: "Хубав деца, лош деца!", ловенето на скакалци в поляните край Марица и
пускането им в косите или в гърбовете под роклите на момичетата, храненето на махленските
кучета и котки с печеното агнешко от гергъовската тави, които децата трябваше да вземат от
кварталната фурна, в която всяка уважаваща себе си домакиня изпращаше ястието си, защото в
печките никога то не ставаше така "да се топи в устата", както в грамадната фурна на вдовицата
Веркин. Заедно обикаляха по празници църкви, синагоги и джамии, за да им пъхат в шепите рахат-
локум и шам-фъстък, шарено яйце или някое цвете, "осветено" от лежането си над иконите, затова
335
се искаше голяма скорост на придвижване, за да не изпуснеш края на службите и да останеш с
празни ръце, от тези религиозни празници са останали в съзнанието на Полковника онези кадри със
седмосвещници като арфи, по които свири светлината, с бронзовите свещници на Велиганови,
стъпили с лъвски крака по плочестия под на църквите, със златните листенца от обкова на иконите,
които трептят сякаш са на живо клонче.
Ели, обектът на най-ранното му влюбване, е превърнала двора на едноетажната им къща с три
грамадни квадратни прозорци към улицата в истинска зоологическа градина, освен махленските
котки и кучета, които по цял ден "миткаха" кой знае къде, в нея намираха препитание и забавление -
понеже децата непрекъснато се занимаваха с тях - още един кафез зайци, една костенурка, която
сама изкачваше стълбището, за да си влезе "вкъщи", едно семейство таралежи и няколко кокошки,
които все намираха начин да се изсулят от пътната врата или ограда и да вземат участие в уличното
движение. Средният прозорец бе разграфен от рамката му на цветни триъгълници и ромбове и
двамата с Ели често наблюдаваха минувачите, къщите, дърветата отвън, оцветени на черени, зелени,
сини геометрични форми, същият този начупен на цветни късове свят Полковникът откри в
картините на Елиезар Алшех, далечен роднина на Ели и беше се питал дали и той не бе гледал света
през вълшебния прозорец на Ели. Зад неговия лазур той за пръв път усети вкуса на вишна в устата
си при първата целувка на момиче, в този миг уголемените зеници на Ели пускаха искри досущ като
зениците на котките в двора. От фаталната им любов нищо не излезе, понеже Ели отиде да учи в
Еврейското училище и тя беше станала "коркорбашия" на друга тумба съученици.
Влюбването си отиде още преди да премине в увереността на истинска любов, но този необясним
порив към еврейското, към еврейството, към онези къщи с прозорче под стряхата във форма на
звезда, към онези мъже и жени, от които прииждаха вълните на един език, върху който се люлееше
галерата на Сервантес, мраморните късове от стените на къщите им в Севиля и Гранада, остана.
През Европейската война съдбата пожела в частта му да попадне Марсел, годеникът на Ели,
почувства го от близък по-близък, нали и той носеше по кожата си следите от нейните целувки.
Полковникът беше отдавна и щастливо оженен, пожеланието на кума му ген.Д. да бъдат като
Пенчовите неразделни се сбъдна , беше се осъществило дотолкова, че жена му като се върнеше от
поредната война можеше да му разкаже всеки преживян от него ужас, тя просто имаше странния,
необяснимия дар да приема всеки сигнал за опасност спрямо него, независимо от разстоянията и
кой знае, може би умееше да отблъсква възможните нещастия с щита на обичта си, "Това е моят
щит на Ахила - мислеше си той - а Ахилесовата ми пета е пак тя, ако се случи нещо с нея, аз ще съм
начаса мъртъв.", усещаше я увита като клоните на калината около себе си, тя не просто го топлеше,
но и го скриваше от злото, невидим щит, невидима броня, изкована от хилядите брънки на
самозабвенната и любов, при невероятни рискове той оживяваше пак и пак, сгушен в прегръдката и,
а когато положението изглеждаше напълно безнадеждно и отчаянието вече чукаше по черепа му, за
да влезе и се настани трайно в него, Полковникът извикваше в мислите си, в представите си
Балтовата дъщеря и цял трепереше вътрешно, опираше глава на рамото и под нейната и
спокойствие се разливаше по тялото му, сигурността, че са двамата, прогонваше от съзнанието му
смръщването и на най-черните облаци. Може би щастието на тази непрекъснато усещана нежност
той успяваше да предаде някак и на войниците си, та те се оставаха с пълно доверие в ръцете му,
сякаш им беше баща, очакваха от него както заповеди, така съвети и милост,и всички те бяха добре
дошли, а към Марсел той беше особено грижовен - дължеше го на Ели, беше един от любимците в
частта му, бе студент по история, заради което всеки ден за него беше част от историческия
календар на България. "Днес в чест на кой герой ще се бием?" питаше Марсел и си отговаряше:
"Роден този, загинал онзи." Способността му да се ориентира не само в пространството, но и във
времето бе удивителна, затова и Полковникът го включваше в разузнавателни акции, не един "жив
език" бе довел в частта му, "Отвличаш ги така майсторски както се краде булка" - хвалеше го
Полковникът и колкото да трепереше за живота му, не можеше да се откаже от "услугите му" да
достави пленник преди да предприемат атака, колко войнишки живота бе спасил, излагайки своя,
това само Бог можеше да каже. Раниха го, когато боят бе съвсем мижав, двете армии едва-едва си
разменяха изстрели в очакване най-сетне на примирие, изпрати го в тила с едно предълго писмо до
ръководителя на лазарета с подчертаване изключителните му войнски заслуги.
По-късно през зимата на 19 сред парванията на искрящите снежинки срещна Ели в Цар-
Симеоновата градина,пореданата осъществена фантазия на онзи швейцарски фантазъор Шевалаз,
336
който след службите си при Наполеон III и турския султан бе решил да направи парковете на
Пловдив нещо междинно между Версай и султанските дворцови градини. Фенерите даваха пембен
фон на безшумния танц на снежинките, долетяли от царството на съвършеното мълчание и
боядисваха в розово лапичките на снега, полегнали по елхите и бръшляна, по гигантските платани,
пробили с мощните си клони възглавниците на облаците, за да се разлети пухът им, луничките по
лицето на Ели бяха също снежинки, а кичурите и късо подстригана коса - иглички на елха под
калпаче от сняг, сняг се бе задържал и по гънките на турскосинъото и палто. "Видя ли как ти го
върнах, цял-целеничък" - рече и той след като усети мекия велур на ръкавицата и в ръката си. "И за
какво? - попита Ели, присвивайки насмешливо намазаните си с плътен мазен слой червило устни,
поиска му се да ги избърши с една целувка, да станат пак някогашните розови пухчета, като
пухчетата, които бе виждал в кутията с пудра на жена си. - За какво? На мъжа да видиш, че и
червата му се влачат, пак да не хванеш вяра." Ели си беше останала Ели, с повече дързост и
остроумие, колкото една провинция може да понесе. "Отпраши към Новия свят, а там за какво му е
да мъкне някаква си Ели със себе си, нали ще му тежи в устройването, Нов свят, нов късмет. По-
добре бе ти да бе се върнал към мене, колко зайци, костенурки, котки щеше да сме отгледали
досега, за деца да не говорим, но не - и ти ми изневери." Пръстчето и се клатеше закачливо-
обвинително: "Добре де, знам, че си се обзавел със съпруга, а за жалост такива като тебе са
моногамни, много жалко. Барем вземи да ни запознаеш, да и разкажа някои неща за тебе, които тя
не знае, например колко обичаш курабии с локум вътре, мога да и дам рецептата, да ти ги прави."
Срещата им беше тъкмо след Нъой и Полковникът както хиляди български офицери знаеше каква
ликвидация на българската войска беше оповестена с мирния договор и как военната професия
почти щеше да бъде закрита, за да започнат прославени войни да се изявяват на попрището на какви
ли не други професии - от бръснари до колбасари. Несвършващ разговор сред надлъгването на
слънцето и сините сенки в градината, в която някога бяха идвали да се пързалят с шейни и да
разклащат по-малките дръвчета, за да ги посипват със снега си, темата бе съгражданина им
евреинът Елиезар Калев, как им го беше казал на онези в Нъой, че не бива да са касапи на страната,
в която не само евреите, но и арменци и руснаци се чувстват по-добре откъдето и да е другаде,
което означаваше по-добре и от страните, които сега съдеха България, "Представяш ли си как им е
хвърлил в лицето червената кърпа на истината, не му е пукало кого ще раздразни, за разлика от
някои родни политици, дето цяло мандатстване или министерстване това правят - да говорят това,
което ще се хареса не на родната му страна, а на нечия Велика сила." Ели се бе разгорещила, та чак
пара излизаше от тъмносинята фуния на палтото и. Разделиха се с целувка по бузата, след като
Полковникът обеща да я запознае с жена си. "Чудно - мислеше си в това време като за момент се
взря в някогашния си образ. - Сякаш онзи Цветан с Ели е съвсем друг от този със съпругата ми сега,
жените до нас ни помагат да покажем някой от ликовете си, които дремят в нас. Но ако не се появи
жена до тебе, тогава? Тогава образите в тебе просто си остават непрочетени."
И не беше ли пловдивското еврейско търговско съсловие, което изправи Полковника на крака след
Нъой , не това ли чевръсто съсловие му даде куража, заемите в пари и в стока, за да изпробва
способностите си на търговец с привичния му ентусиазъм и инат: "Ако твоят късмет проработи,
можеш да ни и задминеш. Когато забогатееш, ще ни се изплатиш." Полковникът не забогатя, но
пари за дълговете си събра, пък и още - за препитанието на семейството си, а и разбра втората си
природа - на търговец - която го караше да се увлича, да разширява до безкрайност "асортимента",
да поема все по-авантюристични сделки, това че не фалира, го дължеше пак на неколцина врели и
кипели в занаята стари евреи, които в нужния момент му рекоха "Стига си изпитвал съдбата си,
дотук, колкото - толкова."
Колкото и Полковникът да бе оптимист, а постоянният му и вечен оптимизъм бе повод за какви ли
не легенди в армията, как чрез прожекторът на оптимизма си е разпръснал не една или две сигурни
бури, налагаше му се тази нощ да помисли за възможната смърт на хилядите евреи, налагаше се да
избяга от носталгичните си спомени, за да помисли за това, което можеше да се случи, насочил
мисълта си натам, ето че стаята ненадейно се огря от силна светлина и вън започна да трещи, небето
се раздра от светкавици, на и небето се гневи, обля се той в пот, а аз, аз какво мога да направя,
добре, ще разпусна тези няколко хиляди евреи от Беломорието в поверената ми трудова армия, ще
им наредя да се мушнат в миша дупка, да изчезнат, да се покрият до края на войната, а след
Сталинград краят и се вижда, но за повече власт нямам, не мога да извадя евреите в Македония и
337
Тракия от къщите им, да им дам същата заповед като на моите, да ги пусна в безсрочен отпуск от
сегашното им застрашено от обявената им вече смърт състояние.
"Случило ли се е нещо?" - долетя до него шепотът на жена му, навярно светкавиците я бяха
разбудили, а може би пък е била будна през цялото време, а само се е притаявала, както толкова
пъти преди, за да не му пречи да мисли, а сега се обаждаше, за да прекрати хлъзгането му по
заледената пързалка на отчаянието. "Не, нищо." "Целият си потен" - мушна тя пръсти под пижамата
му на гърдите - "Сега ще ти дам потник и друго горнище." "Добре, добре" - Замаян от тежките
мисли той се дръпна от пръстите и, сега ще намери дрехи в гардероба и гърмовете вънка се бяха
оттеглили като стрелба от далечна артилерия, и стаята, и той , и жена му бяха си още на мястото, и
онези хора бяха още по местата си в стаите си там по Вардара и край Бялото море, но мрежата беше
вече хвърлена, а те не я усещаха и нито те, нито той тук можеха нещо да променят, бяха като риби,
които си мислят, че продължават да плуват, а всъщност бяха вече в мрежата, ням е Полковникът,
заслушан в ридаенето на пространството, ридаеха онези хора там, изхвърлени в ръцете на съдбата
си, а никой няма силата, която е нужна за оцеляването, ако е оставен сам на себе си.

Леон от еврейската делегация научи дома му и от него повече отърваване нямаше. Сутрин оставаше
бутилки с мляко пред апартамента им на Граф Игнатиев, дни минаха преди Полковникът да улови
тайния доставчик. “Ами да, защо не – сияеше Леон, че хаира му е разкрит, - имам крава край София,
в Лозен, тя ми е баща и майка, дава ми мляко да закрепна, че ще ходя при американците. –
Изведнъж се усети, че говори с военен. – Вие много извинявайте, и българската армия е велика, ама
аз съм решил да отскоча в американската, с нея ще тръгнем да отключваме вратите, където са
затворени евреите, къде ли ги държат затворени, това са милиони, милиони, Вие какво мислите?”
Уж беше евреин, а все разправяше за танците в боровата горичка на дъновистите. “О-хо, и княгиня
Евдокия е с нас – изпусна се веднъж и очилата му се изпотиха от вълнение – и нашият равин Даниел
Цион, ами да, щом равинът решава да признае Учителя за Учител, какво остава за нас.” Страстен,
опасен поклоник беше Леон на царя, на Дънов, на равина Цион, че и на своя бог, как ги съчетаваше,
сам си знаеше. За равина Даниел Цион без никакво колебание обявяваше: “Той получава посланията
си директно от бога. Получи ги и търчи при княгиня Евдокия – “Да кажеш на царя туй и туй. От
една страна Лулчев, от друга страна равина Цион, от трета и четвърта – софийският и пловдивският
митрополит, и глух да си от словата им ще вземеш да чуваш. А царят ни е толкова умен, той го знае
всичко това преди тях.” Веднъж на сбогуване той задържа ръката на Полковника: “Като скачени
съдове сме ние хората, само че не щеме от горделивост да си го признаем, ето, Вие сте коскоджам
ти полковник, а сте като скачен съд с един нищо и никакъв презрян евреин, и с последния циганин
пак имате връзка, въпросът е да я усетите.. Например, аз държа ръката Ви и понеже сте добър човек
пред очите ми се прояснява, още малко и няма да са ми нужни очилата, хвъргам ги и мога да видя
дори тревите по Черни връх, но само защото съм се закачил на Вашата енергия и – цоцам ли, цоцам
от нея.” Хич не му се слушаха на Полковника такива “мъгли и мисловни мешавици”, но бе възпитан
човек и като такъв не можеше да го обиди с едно “Ха, стига толкова”, изслушваше го, което караше
Леон още по-широко да си отваря устата. Леон му даде да разбере, че знае за него повече, отколкото
сам може да предположи: “Ние се знаем със собствениците на апартамента Ви, “Аферим, казват,
Бог ни го прати за наемател, хем наем плаща, хем пази покъщнината ни от разграбване. Кой, кой
друг ще вземе да ти брои наем за отнето жилище?” “Ш-шт – поуплаши се Полковникът, не за себе
си, за тях се уплаши – Да им кажеш, каквото става между нас, другаде да не излиза.”
След тази среща Полковникът размисли, че ако може с някого да сподели тайната си, то това е
единствено пловдивския митрополит Кирил, чийто брат бе женен за роднина на жена му, една от
хубавиците на Балтовия род. Полковникът взе влака за Пловдив, убеден че всичко което може да се
научи по въпроса, е в притежание на митрополит Кирил, нали беше с епархия в новите земи.
Знаеше че всичко можеше да разкажеш на Владиката, целият Ортамезар беше убеден, че на него
можеш да споделиш всичко, и за чеизите на дъщерите си, стопили се във фалирали банки, и затова
как сега заради липсата на този чеиз не могат да се омъжат, и за прозорците на клуба, счупени от
някой самозабравил се почитател на Хитлер, и за хляба, дето са им го отнели, и за проклетията на
този Закон за защита на нацията, срещу който и той, и софийският владика Стефан хвърляха огън и
жупел, пък и цялата Българска православна църква накуп и за това какво са им писали
задокеанските им роднини за подивялата Европа.
338
Тиха уличка е "Цар Асен", на пъпа на Пловдив, улица на лекари, инженери, учители, по-малко на
търговци, фабрикантите никакви ги няма, техните къщи бяха повече на "Руски" и на Главната. И
други бяха къщите им, с боллук бяха градени от най-прославените архитекти на града, а тези
архитекти бяха харчили бащините си пари из европейските университети и Мюнхен, и Вина, и
оттам бяха донесли този бленуващ сецесион и барок, подражаващ на архитектурните елемент на
замъците, фронтоните, арките и триъгълните къщички и склупторите по покривите бяха най-вече по
Главната, я някой затичал се по делата си Хермес, напомнящ за Хермесите по монетите, сечени в
града по римско време, ту някой превит под тежестта на света Атлас. Но и интелигенцията по "Цар
Асен" си бе направила домове с вкус и без излишно циганене. Тук бе къщата на един доктор с
кокетните мраморни колони на оградата, завършващи с мраморни топки, които можеха да се вземат
спокойно за женски гърди, щръкнали със зърната си към небето, с дървени ажури по покрива и по
балкона, роднина на алпийските хижи, а не на българското Възраждане. Махалата не можеше до ден
днешен да прости на стария доктор, че бе приключил дългото си годеничество с Иванка Ботева с
един напълно прибързан и ненужен брак, смяташе махалата, с една друга госпожица, неизтраял
своеволията на баба Венета, да, ставаше въпрос за самите Венета и Иванка Ботева, и сега можеха да
си имат съседи от рода на Христо Ботев, но докторът се бе обидил на баба Венета, неотчитайки, че
тя се е опитвала да прогони всички Иванкини кандидати до един, редките интервюта, които бе давал
за вестникарите, оголваха незаздравялата му ни сантиметър обида. На ъгъла бе още една докторска
къща - на Дренски, дето бяха главни оръжейни доставчици за пловдивската буна, свършила с
няколко запалени дюкяна, родственикът им сега бе командир на войската ни в Прилеп. Най-
печеливша бе улицата от съседството и с Мъжкия и Женския френски колежи, които и осигуряваха
непрекъснат приток от млад свят, от сутрин до вечер разходки на ученически любовни двойки, на
групи приятелки, неможещи да се наприказват, семинаристи, опитващи се да избягват земните
съблазни в образа на същите тези ученички, които вече къдреха на ролки или книжки косите си
вкъщи, правеха си кола маска със захар, скубеха веждите си и си слагаха леко червилце,
семинаристите често мъкнеха цели наръчи книги, опитвайки се да поддържат нужното ниво пред
невероятно начетените си преподаватели, минали през френски, италиански и немски университети,
а библиотеката на колежа по богатството си можеше да се мери само с природно-научната сбирка от
кристали и минерали.
Къщата на Мария беше най-известната, не с фасадата си и не с богатството си, а с това че в нея
влизаше владиката на Пловдив, Мария беше вдовицата на брат му. Зададеше ли се снажната му
представителна фигура, нито дебела, нито слаба, завършваща с едра глава с бяло нито прекалено
строго, нито пък лекомислено лице - изобщо всичко в този четиридесетгодишен мъж беше
хармонично, осъразмерено, надвило крайностите, какъвто между другото беше и характерът му,
улицата лесно не го пускаше да мине през нея, всякой искаше да чуе какво мисли дядо владика по
въпросите на деня, дето бяха толкова много заради войната из цяла Европа, особено пък за "новите
стари земи" - нали владиката бе там Маронийски владика, а някои семейства от живеещите тук бяха
преселници от Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач, Кавала, все негова епархия, на други синовете им
бяха войничета там. Дядо владика нито ги подминаваше, нито скъпеше думите си, нали затова беше
техен владика, пък и той като софийският митрополит Стефан смяташе, че основен дълг на
свещениците е да дават мнението на църквата за делата на светската власт, на "земните князе".
"Какво да ви кажа за дереджето там, всичките тези години Патриаршията, дето се води уж
Вселенска, все срещу нас е действала, то и нашите дипломати са се погрижили за
обезбългаряването, та на местото на българите да дойдат малоазийските гърци. Как ще подписваш
конвенцията Моллов- Кафандарис и срещу шепа гърци ще разменяш десетки хиляди българи, това
политика ли е - да гониш населението си от родния му край. Въобще, в сравнение с преди войните
българите са доста, ама доста по-малко, то нашата трагедия нийде я няма, добре че някои вземаха да
се връщат, я някой кръчма да отвори, я друг свещеник да стане, няма ли някой от вас мерак да
тръгне натам, ето, лекари също се търсят, ако реши някой, да се обади, веднага ще му съдействам за
устройването на първо време. А иначе с Патриаршията разправиите край нямат - и до днес ни
считат за страшна ерес - българите са дръзнали да имат своя църква, толкоз години вече не могат да
преглътнат този горчив за тях залък. Нейсе, и на гръцките попове даваме заплати и пенсии, ама поне
да кротуват. Позната история, схизматици сме за тях, щом искаме българското да си е българско,
339
по-долна категория хора, щом не щеме да се пишем гърци." Докато произнасяше последните думи,
лицето му аленееше от топлите талази на гнева. Старата интелигенция го чакаше и да си побъбри с
него по европейски - на френски, английски, немски, мълвеше се, че с равина в Ортамезар си
говорил на иврит, драго им беше, че такава учена глава е начело на църквата в града, не можеха да
се нарадват на стенописите в "Света Богородица", които се бяха осъществили под негово
ръководство, а на тях ги имаше и Петко Славейков, и Данова, и Вазов, и Тъпчилещов, будителите на
българщината в църквата, дето за пръв път в Пловдив бе отслужена служба на български, на едната
врата църквата на български, на другата - на гръцки, а след службата - бой между двете общности.
Децата и те го чакаха, току ще хвърлят топка пред краката му, да видят как владиката рита топка,
или ще му покажат някое камънче - това не е ли, дядо попе, камък от стария славен Филипопол,
откакто им бе разказвал за мраморния град с чудни храмове и дворци, който лежи затрупан под
улицата им и къщите, те все се ровеха в прахта, дано да блесне някой мрамор.

Срещата на Полковника с владиката стана в къщата на Мария, както повечето случаи, това бе
особена проява на близост, да те кани не в Митрополията, а в дома на сестра си и майка си,
Владиката люлееше с една ръка кошчето на бебето, докато слушаше Полковника. Негово
Светейшество разправяше за безбройните молби да се уреди една или друга съдба,и за принципа си,
който бе споделил и с Асен, фраза, която Владиката щеше да изрече в една съдбовна нощ по-късно:
"Ако направя нещо, то ще е за всички. Не само за един." Само че за новите стари земи той
прибавчше неизменното: "Там, където може да се направи нещо." Владиката имаше прекалено
открито, оголено за чувствата му сърце, за да има нужда да се гадае, какво има предвид.

Като на изповед бавно и полека да не изпусне нещо Полковникът му разказа за еврейската

делегация, "Хвърлиха в лицето ми цялата си мъка, можех ли да не приема предложението им да
измамим самия Хитлер. За жалост за няколко хиляди, не за всичките. Една скромна намеса, която
обаче не отменя цялостната присъда. Гледаха ме като господ с прогорените си възпалени очи, черни
рани, не очи, полунесвястни, полупобеснели. Вярваха, че можех да им помогна да измъкнат
момчетата от примката, ами те самите, те оставаха в нея."
И Дядо Владика се беше опитал да постигне някакво обещание за евреите в Беломорието, където бе
и новата му епархия, но околийският управител беше го прехвърлил към немците: "Всичко зависи
от тях." А немското началство изобщо бе отказало да обсъжда с някакъв си български поп това,
което си беше "тяхна работа". "Ужас ме обзе от "това си е наша работа", като знаем каква е днес
немската работа - да трепят."
"На прав път си, синко, ама днес кривите пътища се ценят."

ЯКОБ И БАРИ
По най-комичен начин мобилизирането на Бари и Якоб се извърши със служебната кола на
Полковника, “Така и така съм тук, що да се блъскате по влаковете – беше се мотивирал
Полковникът и ги метна в колата си, единствено имаше възражение към куфарите и чантите,
торбите и целите чували, които бяха приготвили Сара, майка им и австрийката. – ама да не се
изселвате за вечни времена, да не мислете, че ще имате на разположение там такъв замък като
къщата ви.”
Фактът, че отново бе на път след толкова месеци затворничеството бе извело Бари от унеса му и го
бе накарало да бърбори каквото му дойде на ум: “Звездният ни час! Звезден час за звездите по
реверите! Ако трябва ще прокопаем цяла България надлъж и нашир с тунели, Вавилонска кула ще
построим, Тадж Махал и каквото друго кажете!”
Якоб си отиде на мястото, та чак се осъществи според Бари поговорката “Търкулнало се гърнето,
намерило си похлупака”, в случая гърнето и похлупака бяха Бари и неговия хирург-учител, от
когото вече нямаше по-велик, след като допусна Бари да работи при него в най-престижния
хирургически кабинет на най-престижна софийска улица. През цялото време, докато режеше и
шиеше български стомаси и кореми, никой българин не се сети да го попита защо е там, а не в
трудовите лагери, най-малкото пък собственикът на кабинета, той така се бе разчувствал от
дереджето му, че бе го взел отначало вкъщи, но това отначало временно уреждане бе станало за
постоянно по негласна уговорка между двамата, в много неща се разбираха без думи, почти като
340
влюбени, но най-странно бе разбирателството им в стаята за опериране, сякаш бяха тъкачи на един
стан.
Бари бе откаран вече по етапния ред, без колата на Полковника до лагера си в полите на една синя
планина, която се вдигаше издишана сякаш от разтворените устица на цветята по една безкрайна
цъфтяща низина. Най-големият му проблем тук се оказаха не кирката и лопатата, а понасянето
присъствието на толкова човешки същества, събрани накуп. В изящното съществувание на
богаташки син в просветена фамилия на него винаги вкъщи му бе гарантирана индивидуалната
свобода, дори и в годините на войната домът си бе останал крепост. Сега той изведнъж усети колко
дефицитна стока е личната свобода, той беше задължен да бъде в непосредствена близост с хора,
които не беше избирал за свои спътници, никога не му се беше случвало такова подло нещо. “Какво
общо имат с мене, че били евреи, ами аз пък искам да си общувам с немеца Хъолдерлин, а не с тях.”
Дърпаше се от множеството и му беше противно, че животът му е така разголен пред всички тях.
Ядеше от металното канче, дръпнат в най-отдалечения ъгъл. Понякога ходеше до селото, където
селските ергени му бяха далеч по-интересни от сълагерниците му. Опита се и тук да позавърти
контрабанда с Асеновите цигари, това го поободри, дните придобиха пак някакъв цвят, скоро и
бабите бяха въвлечени в мрежата му на продажби и заменки на едро и дребно, така към цигарите се
прибави широк асортимент от яйца и прясно издоено мляко, което всъщност отвращаваше
изнежения стомах на Бари, свикнал да общува най-вече с коняк и вино. “Слънчевата напитка”-
виното, тука си заслужаваше, надлъж и нашир бяха се разперили весело редовете на лозята. “Как
може да посягате към този животински сок – чудеше се Бари на местните, сочейки млякото, - когато
имат в мазите си толкова бурета вино за изпиване?” Когато работеше, сякаш се наслаждаваше на
мудността си, та считаше наказанията за средство срещу скуката. “Да си наказан – какво
удоволствие за наказващия! Нали затова Хитлер измисли леталния изход за евреите – за да си
внуши навярно, че това ще го спаси от неговия личен летален изход някога. Мисли си, че си купува
вечен живот с нашите смърти.”

Но истински покой Бари получи, когато завърза дружба с един художник в лагера - Елиезер Алшех,
големият художник, който хич и не усещаше колко е велик, другите го знаеха, най-вече приятелите
му Бенчо Обрешков, Давид Перец, и онзи му верен почитател Константин Константинов, който го
подкрепяше с думите си със същата страст като сестра си художничката Донка Константинова и
далечната Люси Крог, любимата на братовчед му Пинкас, в чиято галерия трябваше да гръмне
световната му слава, първа изложба в Париж в нейната галерия и един български евреин в Париж,
всяко изкуство иска да стигне до Париж, за да разбере доколко е изкуство, заставайки до
художниците на света, защото в Париж наистина става въпрос не за Франция, а за света. "При
Паскин най-важното е било желанието да обича, рисуването му е било израз на това желание,
основното при него е била тази проклета жажда да обича, и колкото и да са го обичали всички онези
перачки и проститутки, той не е успял да обикне никоя, дори Люси така, както е желал, нямам друго
обяснение за жестоката му саморазправа със себе си, тъкмо когато славата и успехът са заплескали с
криле край него." Преди картините на Елиезер да тръгнат към картините на братовчед му в Париж
бяха навлезли хитлеристите и Алшех сега можеше да прави изложбите си в двора на българския
трудов лагер, незаминал за свой огромен късмет за Франция, и кой можеше да каже дали тази
публика не се нуждаеше повече от изкуство от парижката, Гришата Островски беше сигурен, че
това е благодатна публика, та постави "Хубавата Елена" с артисти - трудоваците, един селски зид,
съвсем истински, беше декорът, него превземаха, а трактовката беше такава, че накрая излизаше, че
хубавата Елена не е ходила при никакъв Парис, стоеше укрита в двореца от военнолюбеца си мъж,
който бе я използвал, за да има войната причина. Ако питаха Алшех и Бари, по-добре бе да поставят
нещо от Одисеята, съдбата на Одисей им бе по-близка, един Одисей, ако ще и без Пенелопа, но
винаги завръщаш се, ето Елиезер можеше да е сега в Палестина и да рисува акварелите си с палми и
лодки, но не, той бързаше за обратно, защото сред пясъците се разхлаждаше със сънища за
Родопите и бе сигурен, че трябва час по-скоро да се върне, за да рисува боровете и билата им,
изкуството в него определяше местопребиваването му, не той самият, но, разбира се, можеше и да е
останал в Мюнхен след следването в Академията там, ясно е какви университети щеше да кара при
Хитлер. Тази българска земя завинаги се бе настанила в него, затова все пристигаше обратно,
господар си се чувстваше тук, господар в лагер, смееха се с Бари, но господар на жътвите и
341
гроздоберите в картините си, които намери и във Ветрен, “Макар че емиграцията поддържа човека
непрекъснато в гранично състояние, виж Бекман, да де, ти откъде можеш да го видиш, но аз видях в
Париж работи, цял мит, със сюжет, герои, превратности, развитие в една само картина, какво повече
да ти говоря за какво става дума.” Бари му помагаше при опъване на платната върху рамките,
трябваше да са идеално изопнати, че както Елиезер се нахвърляше с барабанни удари на четката
отгоре им, виж че са виснали като шкембе. Готовите картини съхнеха в килер в една от бараките,
след "копанта" двамата сядаха там, вдъхваха мириса на терпентин, оглеждаха се в огнените
огледала на картините му, които правеха и най-далечните неща близки и вече в тях всичко можеше
да се докосне - и облаците, и женското тяло, и вкаменените вълни на Първозданието, светът бе
пречистен от дъжда на багрите и грееше наистина както в първия ден. "Изкуството в една картина е
това, което остава, след като забравиш обекта, който е първообраз, техниката и композицията, ако
си свалил всичките тези познания от нея и тя все още те вълнува, значи е посетена от Духа, значи е
изкуство” - говореше мъгляво Елиезер, но и в неговите думи истината беше това, което оставаше
след мъглявостта им. Бари естествено се опита да изпробва качествата си на ловък търговец-
черноборсаджия и към картините на Алшех, като замени някои от тях срещу кило картофи или
чушки и на всичко отгоре на виковете на Алшех: “Това е кражба, ти си крадец!”, той хладнокръвно
обясняваше как човек може да удължи живота си с кило чушки и картофи, докато от неговите
платна може само да си направи шапка – да се пази от слънцето. Така гледаше да смъкне ореола от
главата на художника, който сълагерниците му бяха положили, та да се позабавляват. Бари обичаше
да прокарва длан по повърхността на картините, да ги гали, да чете релефа им, който при всяка
картина беше различен, бучици боя, после опъната мембрана, копринена нежност и пак
наслоявания, ярост, можеш спокойно да проследиш движенията на четката, ето това завихряне е
досущ като завихрянето на огромното изпъкнало чело на Елиезер, очертано от спиралата сякаш на
ума под него, приятелю, “Главата ти е склуптирана като една планета, завихряш с притеглянето си и
който е до тебе. ““Какво щях да правя, ако не бях те открил?", беше му казал веднъж Бари след един
разговор за пътищата им, които многократно се бяха кръстосвали, само че в различни времена, и
хората, които бяха населявали живота на единия в съответното място, после бяха придружавали и
другия, "Сякаш си предаваме един друг в наследство приятели и места", на всичкото отгоре бяха
ухажвали една и съща жена, "а за общността на вкусовете и предпочитанията да не говорим".
Казваха ключовата дума и започваха да я обсипват със свободните си асоциации: Прага - еврейското
гробище в центъра - земя, коронясана от надгробни паметници като бели мозъци с паметта в тях,
уличките, по които е пълзял героят на Метаморфозата на Кафка и пейзажите на Кокошка, Мюнхен,
Академията, експресионистите, картините на Нягол Станчев и карнавалът - чаршафосани римски
хетери, антични маски с наполеонови шапки, книжни шлемове и "Представи си, един се бе навлекъл
с войнишки шинел и с каска в жегата, взехме го за изключително бездарие, а беше вече 1931 година
- разказваше Елиезер. - Колко малко е оставало до Хитлер, оказва се, че този ни състудент бе много
повече в час от нас, ама на, тогава му се чудехме на липсата на фантазия, а Лио, китайчето, за което
толкова съм ти говорил, страхотен приятел, а и художник, опитваше се да прерисува Хокусай по
законите на експресионизма, та той по време на карнавала беше турски султан, естествено с мене се
консултираше какво носи един султан, аз му бях жена от харема, с гол тумбак и пайети. А в
Цариград ходил ли си, щом не си, какво да ти разправям, я да се опитам нещо да ти нарисувам по
памет." И платното кацва високо на триножника, който си е сковал от парчотии, маслото се суче на
дебели върви, после ударите на четката го разбиват на къси мазки, небето е почти черно от силата
на слънцето, лъсват отгоре му белите облаци, досущ като галерата долу, натоварила султански
дворци и джамии. "В Цариград всички са султани на гледките, и най-мизерното ваксаджийче,
въздухът там е направен от венецианско стъкло, както въздухът на Палестина е направен от
песъчинки злато от пустинята. Свети Константин не случайно го е избрал за столица, древния
Византион. И кое е било основното население там по онова време? Ние, траките" - Победоносно
лъсваха очите му, забравил че все пак траките са предци на българите, но не и на евреите, ако му се
напомнеше това, той като котка не падаше по гръб: "Кой знае, защо Св.Кирил и Методий са открили
прабългарските руни за букви като "ж" баш при хазарите? А какви са хазарите – евреи.”"
“Ха, пъдят ни и от трудовите лагери! – насмешливо прие Бари вестта за отпуск, - Хайде пак да диря
ново житейско поприще. И от селските моми никоя не ме рачи, сякаш задружно пазят честта на
благоверната ми съпруга.”
342
Tрудно се раздели Бари с Елиезер, изобщо не подозираше защо беше тази отпуска, пред него се
отваряше въпросът какво да прави по-нататък, колкото пъти човек приключваше един период от
живота си, толкова пъти му се струваше, че е прокълнат да започва всичко все от нулевата точка.
Бари, останал сам, без работа, без родина и близки, намери предназначението си на скитник, което
при други условия не би му никога хрумнало. Опитваше се да сумира видяното и почувстваното в
един пейзаж, толкова всеобемащ, че да каже всичко за тази страна. Скитайки без цел, преминал в
нелегалност от другия, подредения живот със задачите от сутринта до вечерта, той най-сетне
оползотворяваше напълно природната си чувствителност, паметта си за звукове и багри,
склонността си към възторг и екзалтация. И в младостта си не беше вършал такава щедра родитба
на впечатления, ей тъй, пеша или с циганска каручка се движеше от село на село, избягваше
градовете, там го нямаше това, което душата му диреше - късовете монолитна, неразкъсана природа,
а българите наистина строяха къщите си като птичи гнезда, едно птиче гнездо разрушава ли нещо,
за да бъде съзидано - не, селата бяха като девичи лица, обгърнати в златен варак, свилени багри и
сърма, от тях в устата му оставаше вкус на пшеничен хляб, на мед и вино, гонеше златните мушици
в плевните, които му бяха "пансионите" и големите зелени мухи от добитъка, дето се главяваше "да
чува" за някой грош за седмица или месец, нещо прастаро събуждаха в него , празниците, бита на
тези хора, като омагъосан се въртеше около носиите на родопчанките, около мекия им говор, от
който почти нищо не разбираше, почти се влюби в образа на едно помакинче, което срещна на един
мост, то припляска като птица, разбрало, че мъж го е видяло и търти да бяга, как се удържа той да
не хукне подире му сам не знаеше, подир тази бяла питка с тъничък розов загар отгоре и, беше
пълен, препълнен с емоции, когато стигна Кюстендил и отседна в него, както си викаше за малко,
защото май още нищо не бе видял от България - малко от Пазарджишкото поле, от Рила и Родопите,
струваше му се, че му предстоят пътищата на цяла България.

Вестта за конвоите го стигна в едно притаено турско село, в което само бившият кмет назнайваше
български, беше отскочил за два-три дена от частта си в отпуск, той донесе вестта за конвоите,
които Бари хукна през глава да спира. Беше насред предпролетта, сред хаоса от мъчително
набъбнали пъпки и души, на калища и на плискащи от синъо небе дъждове, едни вагони потракват
от едната страна на границата до другата, като шевна машина потракват и теглят бода от желязо
върху желязо, след влаковете слънцето лее вода и умива линиите, които са сякаш полегнали стълби,
които някой е изправил, за да стигнат хората вътре небето. След тези влакове търчи и крещи Бари
“Сто-о-й!”, стой на вагоните със Сара, майка му, другите, ами сина му, Боже нима и синът ми!, стой
на цялата им еврейска махала, стой на онези облачета горе, които навярно са душите им, които го
търсят. Пада, става, и пак бяга, ако признае този бяг за безмислен, значи да е приел смъртната им
присъда, още няколко крачки, още стотина метра, там зад завоя... Но и до която гара стигнеше, те
все бяха вече заминали, наоколо му бяха хора, които искаха да му помогнат, но и те знаеха колкото
него, сякаш някакви фантомни транспорти преследваха, та винаги само слухът за вагоните,
натоварени вместо с животни, с хора, витаеше над железниците и железопътните станции на Стара
България. Вместо цветя към влака летят хлябове и храна от други лагерници, от български селяни,
един свещеник плака с Бари, после разбра кой беше – самият софийски владика Стефан: “Позор,
позор за държавата и за всинца ни, кого са питали да ги грабват като хищници от къщите им! Ето
докъде води безбожието! Къде е животът с Божието повеление, за Божията слава, по Божия закон?
Така ли служим на Онзи, който умъртви самата смърт? Като улесняваме смъртта на братята ни? –
Махаше ръцете си като някаква вятърна мелница духовникът, вееха се широките ръкави, край
нямаше възмущението му. – За какво бяха всичките решения и послания на Светата ни Църква,
Православната църква не може да участва в тази свинщина!”Известен, толкова известен беше този
владика, че и Бари вече бе чувал за него, какви битки водеше да опази честта и живота на
сънародниците си. Изведнъж в главата му взеха да се въртят онези предсмъртни думи на Свети
Кирил, които му бе цитирал някога Асен ведно с цялото слово на владиката за светите Солунски
братя: “Не бях, бидох, ще пребъда”, “Не бях, бидох, ще пребъда” – повтаряше ги като заклинание,
понеже бидоха Сара, майка му, Несим и другите, то ще пребъдат.И синът му, на най-първо място
синът му! А релсите прииждаха насреща му , “Смърт, всепобедна мръснице, сто-о-й!” – потракваха
мислите му като заблуден влак. Продължаваше да тича, сякаш правеше опит да изтръгне от съдбата
едно признание за милост. Понеже диреше близките си, го облъхна онова мило, свежо ухание на
343
градината в двора им, аха, да последва и весел смях, там вече са цъфнали лалетата и нарцисите, там
по-рано цъфтят, още малко усилие и ще срещне погледите им, ще ги хване за ръце и ще си се
приберат у дома, “по живо, по здраво”, както казват българите.

Пролетното клонче е ръката на Сара, белезникавият цвят – гривната и от опал, поставя я на рамото
му – “Спомняй си за хубавото.” Разклоненията на клончето рошат тила на сина му и той се понася в
другия свят, за който и Сара и Ева му шепнат, че е истински. Насред всеки пейзаж, който го настига,
е сестра му със сина, кой знае защо само двамата без жена му, под възлите на стара маслина е с
листи от сребро, по червената и рокля от сукно се гонят слънчеви зайчета, той ги гони с шепи, прави
се че ги е хванал и ги отнася някъде, синът му има-няма 3 години, той подскача наоколо и с тояжка
между краката, тояжката жули нозете му, но той е конче и затова тича в галоп. Просторът е лазурен,
той може да види и по-далече – чак до онази люлка, вързана в двора им, лъска розовата мекота на
коприната, като перца се перят дантелите в люлката, той тъпче фонданови бонбони в гукащите
устица на бебето , изведнъж бонбоните изскачат като фонтан нагоре, “Бебето повърна” – пищи Сара
от ужас, прегръща люлката, тя се залюлява под тежестта и и се обръща, двмата падат на земята,
отгоре им се е захлупила люлката, “Асене, бързо ни изваждай, бе Асене, че ще се задушим, ще
умрем бе, Асене” – смее се Сара под корубата на обърнатата люлка. Сега със спомените той тегли
същата онази връвчица живот, чиято някога бе поел в ръцете си: “Ето, подръж го за минута, това ти
е синът”, той бе протегнал ръце, а под тях Сара бе подложила своите - да не изпусне къделята. Защо
ли му се струва, че животът на сина му пулсира дълбоко вътре в него, беше почти готов да повярва,
че този живот можеше да се роди отново – чрез него. На една от поредните гари чувства устните на
сестра си за миг на челото, той беше на перона, пак заминаваше нанякъде. “Светът не бива да е само
за мъже” – негодува тя – и аз искам ей тъй, на, да се бухна в океана на света, не да ме държите тук
увързана с хиляда условности като копринена буба.” Сара, ето какво се бе оказал океанът на живота,
една паст на акула.
Но уханният полъх е пометен отново от мощна вълна страх, и пак като безумен стон се носи Бари,
умолявайки за помощ, а цялото пространство се смалява до един черен проход, в който всички
влакове са безвъзвратно отгърмяли нанякъде, до един заминали за Полша. И пред очите му беше все
тъй ненакърнена лукавата женственост на Сара, която правеше палатка над главата му с червените
струи на косите си като в детската им игра и ведрината, разлята по лицето на майка му, лице преди
болестта и парализа, пълно със съчувствие бе майчиното лице, то казваше: “Не искам да плачеш,
нали си ми юначето.” Пътешества Бари, никой човек не може да е така милостив като природата,
небето е кръщелен купел за блуждаещите души, образът на Сара изкачва с него планините, а
скалата отсреща е чистото изпъкнало чело на майка му с внимателния насмешлив поглед, сенките
на облаците пасят току-що поникналите треви, от тях изглежда така сякаш земята е купа сено, което
току-що е подпалено и дими със синъо-виолетов дим. В Рилските езера се гонят дълбините на
Сарините очи, а сините сенки край тях са шаловете и, с които се загръща вечер на двора. Едва
набоцкалите треви са щръкналата косица на сина, мажеше я с кремовете на майка си – повече да не
стърчи. Добре че има толкова много планини в тази страна, та Бари може да се катери безспир.
Впива се като пиявица в скалите, които катери, избира все по-стръмните, все по-ръбатите, които му
причиняват непрестанна болка със зъбите си, но пак не секват проклетите му мисли: “Войната не
идва случайно, тя идва да ни покаже сред какви зверове живеем, онези крилати чудовища с мутри
на хиени, с които украсяваха църквите през Средновековието. Какво си мислят сега славните
тевтонци, че Христос се опиянява от дима на изгоряло човешко месо като от тамян ли?”
Изведнъж се сети за Якоб, къде ли беше, беше ли научил, страшна жалост го обзе, сети се за
философстванията му още през юношеството му: “Не можеш да се измъкнеш назад от времето, щом
веднъж си попаднал в него.” Смени тогава Бари посоката и се втурна към Якоб, единствено сълзите
бяха с него и някак странно го стопляха.
Сетне нямаше да си спомни колко дни и нощи изминаха преди в него да се всели зловещата
увереност – “Тях вече ги няма”, една увереност, че си бяха отишли тъкмо сега. По небето откри
тънка ивица зрак като от притворена врата, сякаш току-що бяха минали през нея и каквито бяха
внимателни и боязливи, бяха я придърпали, за да не духа. В този миг Бари бе прекалено слаб да
понесе живота, затова беше хукнал към Якоб.

344
Якоб още отначало не беше в трудовата армия, работеше в частния кабинет на един доктор особняк
и там си остана, нямаше защо да го пускат в отпуск, докато мине опасността, той така и не се
водеше никъде, поне така си мислеше, а за опасността никой не му каза, той се движеше
изключително сред лекари от бежански семейства от Беломорието и Македония, титулярът му беше
от Кукуш. Доктор Кушев го пусна от първия ден да оперира, без много-много да се меси, гледаше
му сеира - ще потъне или ще се научи да плува, каквото трябваше да съобщи, правеше го чрез жест,
но пък такова натоварване Якоб не бе виждал в никоя болница в Гърция. Работата го водеше все по-
навътре в същността на уж случайните неща благодарение на шефа си, който колкото беше спокоен,
толкова беше и мистично настроен, първото, което питаше пациентите си, беше кога са родени, не
само деня, но и часа, след което на бърза ръка им правеше хороскоп, по който определяше деня на
операцията. Един ден доведоха едно изпотрошено момиче на десетина години, беше го премазала
една от така редките в града коли, трябваше да се оперира веднага не само заради плача на
родителите му, но и заради вида на разкъсванията, добре обаче хороскопът казваше "не", "Якоб
нищо няма да излезе, но ще оперираме, дано аз да съм сбъркал" - тупкаше с цяла длан върху
хартията с хороскопа Главният доктор. И съдбата сякаш да се подиграе с всичката им висока наука
позволи операцията да бъде успешна, но направи така че една бързо развила се инфекция да свърши
момичето само за часове. Този ден затвориха кабинета, за да поплачат заедно с майката и бащата
над безсилието си.
Мечтата на Якоб беше да попадне в кабинета на проф.Александър Станишев, за да се научи от него
как се оперира.
Въпреки че Якоб нищо не знаеше за конвоите, Белев очевидно беше знаел съвсем точно за неговото
местонахождение, толкова точно, че го арестуваха в началото на март и без никакви обяснения Якоб
се озова в самия влак на смъртта. Натъпкан сред чуждите тела, Якоб се влушваше в говора около
себе си и се усещаше страшно, библейски стар и наказан, добре, него Бог да го наказва за греховете
му, дето и не ги знае кои са, но защо наказваше цялото еврейско население на градчето им. Влакът
беше пълен с жители на родния му град, ето как го бяха настигнали, напразно беше си мислел, че
ще се изплъзне от общата съдба. Унищожението вече съвсем ясно се чувстваше, всмукваше цялата
тази безкрайна влакова композиция, в която нямаше съмнение, нейде напред или нейде назад,
стиснати в същото менгеме, беше майка му в прегръдките на Сара, а тя беше ли в прегръдките на
Асен или неговите прегръдки вече ги нямаше. Тук е и баща му, размахващ навярно някакъв
американски вестник, докопан нелегално - "Ето, тук пише колко е незаконно това, което правите."
Бари и той сигурно е сгащен насред някой виц или афоризъм за състоянието на света и сега се
опитва да потопи пазвантите си в презрението си. Спират на някаква гара, момичета с касинки на
медицински сестри с червени кръстове над лакътя носят вода, някакъв стражар крещи и разлива
една от кофите на земята пред очите на напуканите като камъни от жаждата хора, между които
толкова много деца.
Якоб призовава съня и забравата, не е нужно в такъв ужасен миг съзнанието ти да е будно, какъв
лекар, че и будист ще е, ако няма техники за извикване на съня. И ето го заспал сред цялото
стенание и мъка, някой го разтърсва като колба с вода, разплисква се сънят му, колбата се счупва на
парчета, той отваря неохотно очи. Двама войници го молят да ги последва. "Е, естествено - нисли си
Якоб, - не могат да ме разстрелят сред толкова хора, трябва да ме изведат навънка. "Стъпките му
изтракват по металната стълбичка: "Защо не се хвърля под влака? Не е ли за предпочитане?"
Мисълта е била само миг, сетне учтиво пита: "Да вдигам ли ръцете, както правят по филмите?" "Вие
сте свободен, доктор еди-кой си." "Свободен? - изумлението го кара да се смее като параноик,
сигурен е, че блъфират, каква ли инквизиция му е подготвило Гестапо. "Да, свободен. И няма да
благодарите на нас, а на професор Александър Станишев, по негова заповед сте освободен."
“Самият професор Станишев?” – изумително е чувството да усещаш ръката на един от легендарните
хирурзи на 20 ти век на рамото си, нали негови колеги-хирурзи бяха изчислили, че до момента тези
ръце бяха осъществили над 26000 успешни операции, ръце, които преместват в царството на
органичния свят спасението, родено като фантазия в човешкия мозък. А умът на Якоб веднага
преплита други връзки и отведнъж изважда един определен миг от бушуването на времето – 24 май
е, равинът доктор Ашер Хананел пише псимо до царя, духът му пред проблясналата светкавица на
предопределената смърт моли смирено, ако българските евреи се налагало да дадат кръвта си, то да
я дадяли в България, не вън от нея, след родолюбивата смразяваща молба ръката на “майката на
345
двореца” Екатерина Каравелова напомня на получателя “Синко, и ти си баща, не прави никому
зло” , появява се още един кандидат за “писмописец” до най-висшата власт, професор Станишев,
настоява за свои няколко реда: “Страшно е това, което става, нека го спрем!” Като тревз
интелектуалец той смята, че няма област в която интелектът не може да надвие, дори когато
страшното е вече под носа ти. "А по чия заповед бях задържан?" – Якоб иска да е наясно не само
със спасителя си, но и с палача си. "По лична заповед на комисаря по еврейските въпроси
Александър Белев." Якоб е свален, но влакът продължава. "Чакайте, ама вътре са всичките ми
роднини, не може ли и тях..., не може ли да се направи нещо, ами по-добре и аз да съм вътре." -
заплита се в отчаянието си Якоб и се опитва да се вмъкне обратно, та се налага войничетата да го
избутат.
Якоб и Бари събраха изумлението и скръбта си, заедно изреждаха имената в молитвите си, мятаха
се лудо в мъката си , а всяко усилие вече беше напразно. В безкрайните им разходки насред
пролетния въздух летяха някакви заблудени снежинки, лепяха се по брадясалите им лица и по
голите им чела, стапяха се като целувки и сякаш затвърждаваха убедеността им, че случилото се е
извън реалността. Колкото и ирреални да бяха покосилите ги събития, не можеха да не си дават
сметка, че следващите влакове щяха да извозят евреите и от стара България. Хитростите и уловките
на смъртта бяха разпръснати сякаш по всички пътища, а сърцата им бързаха да разберат какво значи
да си изчезнал, преди самите те да бъдат унищожени. Много време прекараха тъй в очакване на
новото страдание, страхът се хранеше ненаситно с гледките, които им сервираше собствената
фантазия, отвратителни и ужасни, искаха,о, как искаха да избягат от тези кървави видения, в които
скъпите лица бяха раздробени, накълцани, обгорели. И докато те самите чезнеха като снежинките в
представите си за мъченически край, от България повече нито един вагон не тръгна с евреи, нямаше
логическо обчснение, но беше факт – българските евреи оставаха в страната си! Нямаше кой да
поведе еврейското стадо на заколение, а ножовете оставаха в ножниците си, българите
продължаваха да чоплят земята си и да изчакват края на войната, убедени, че този път ще са я
надхитрили, което си беше тяхно, щеше да си остане тяхно – и евреите, и момците за армията, на
Хитлер много му здраве, ако си мислеше, че за неговия кеф щяха да скочат в пожара, дето го бе
разпалил. Както криеха жито и добитък от секвестиране, тъй щяха да увардят и евреите си.
А Бари в един миг изостави Якоб, когато усети че той може да се справи сам с мъката си, и
продължи да блуждае из селските пътища на България: “Господ трябва много да се е смял, когато я
е създавал – мислеше си, - та е толкова пъстра и слънчева.” Беше в началото на лятото, житата бяха
в тъмно-зелен цвят, жилави и гъвкави, овощните градини с цветовете си, недокоснато бели или
розови като детски пръстчета като него се носеха из въздуха, приличаха на циганки, размахали
шалове в танц, цветовете на ягодите бяха като току-що опадали от дърветата на земята. Неизбродно
ширна и дълбока бе угарта, чак на него му се дощя да бучне нещо в нея. В тази селска страна беше
много лесно да си представиш, че в някоя от широките плевни гукаше детето Христос, “Те са
сигурни, че тъкмо техния Бог им дава силата да устоят на Хитлер” – мислеше си Бари и смешно
яздеше на гърба на едно проскубано конче, което бе купил почти без пари от един цигански
катун.Всеки ден усещаше като стрела, улучила целта, като грахови зърна бяха разпилени къщите на
селцата сред лумналите от зеленината на зелевите къдрици, на перата на лука и бодлите на розовите
храсти, ездачът се страхуваше да не пропусне нещо от гледките, които прелестно се разтваряха пред
взора му, пълзяха вътре в него, гъделичкаха гръбнака му, романтично диви бяха тези поселища сред
море от зеленчуци и плодове, избуяли като джунгла, и какъв беше този народ, който така неуморно
щъкаше по нивята си, а каменните си къщи бе струпал като умалени модели на планините си. Ако
му беше съдено да оживее в тази война, не би имал нищо против да остане завинаги тук.

БЕЛЕВ И ЛИЛИ

В България в този миг имаше един човек, който искаше да се мери с Хитлер по сила и слава, който
се считаше дорасъл да носи еднолично цялата отговорност за бъдещето и, както Атлас - земното
кълбо и това не беше царят с разкъсването от скръб и страшни предчувствия сърце. Не, този бе
сигурен, непоколебимо сигурен в бляскавото и бъдеще, казваше се Александър Белев и личната му
амбиция беше - от съвършен чиновник към съвършен водач. Считаше, че признанието и славата му
се бяха твърде забавили - той излизаше вече от годините на младостта - но неизбежно щяха да се
346
появят в едно-единствено мигновение, когато властта щеше да дойде при този, който се бе
натоварил като муле с отговорността и не знаеше що е ден и що е нощ от бъхтене. В края на
краищата, не може да си гърбав от отговорността за народа си, а да нямаш власт да го ръководиш!
Власт му трябваше на него и той щеше да си я извоюва насилнически, а какво значеше насилието,
нали тъкмо това – сила! Наставления и заповеди щеше да впуска в ход, докато му донесат на тепсия
главите, които Хитлер бе обявил извън живота. Само така България можеше да се докаже като
съюзник на Третия Райх, другото си бяха само празни приказки. Да знаеш да пренасяш в жертва
животни ли, хора ли – все тая! – нали това е задачата на върховният жрец, а тъкмо такъв жрец се
чувстваше той.Какъв мижитурка беше този цар, който избягваше да взема решения и се пазеше от
кръвопролития, ами, алан-холу, нали това ти е царската работа! Ще се свива в черупката си, а
евреите ще се плодят все така живи и здрави из държавата му, която уж беше съюзник на Третия
Райх.
Ти си едно малко чудо - казваха паветата, въпреки че людете си мърмореха друга дума под нос -
"чудовище", другите са подлеци, шумяха липите, твоето време идва - грачеха гаргите в Цар
Борисовата градина. Доблестният човек си ти, не Обитателят на Двореца, нашепваха стъпките му,
когато подминаваше украсите покрай прозорците на двореца, зад чиито дантелени пердета му се
привиждаха какви ли не картини на невиждани удоволствия и разкош. Предатели са всички тези
кресливи журналисти, писатели, адвокатчета, които искаха равенство за тези, които по рождение
бяха низши, да се родиш евреин или циганин беше божие наказание и ти трябва да си понесеш
наказанието до край и всеки, който отказваше да наказва, автоматично се нареждаше в редиците на
предателите, дълги, дълги редици от предатели. Омразата си към низшите смята за своя основна
добродетел, той носи царствено познанието, до което е достигнал, омразата го е осенила като
откровение и оттогава бе винаги с него.
Наблизо изтрополява трамвай, тракаше като влак, като влаковете на които щеше да ги натовари,
този път бягството от Египет няма как да се осъществи. Отразеното слънце блестеше по ламарината,
пред очите му се мярна обнадеждаващата картина на влаковете, които ги отдалечават от свещената
българска земя. Най-красивото в цялата работа щеше да е пълната финансова и ресурсна
неангажираност с изтреблението им, немците бяха докрай благородни - поемаха и работата, и
харчлъка. И Белев съзира нейде всред бягащите от Витоша облаци Христос да го благославя, докато
и той не се отдалечи и смали до едно белезникаво петно. Трябваше му сега неговата подкрепа, нали
участваше в най-важните преговори, които България е водила някога самостоятелно,
непредставлявана от чужда сила, - преговорите за предотвратяване този път на едно еврейско
робство след 500 години турско.
Белев възприемаше себе си като образец на почтеност - никога не бе крал ни игла, всякога бе
говорил истината и сегашната си дейност смяташе за връх на честността - вместо да залъгва народа
с някакви фантасмагории за демокрация, той в очите му казваше - унищожи, за да не бъдеш
унищожен.
За него откриването на КЕВ бе нещо толкова революционно както създаването на БТРЦК. Всеки
ден той специално кривваше към паметника на Левски, за да му каже - "Ние няма да те предадем",
"ние" не включваше нито изнеженото царче с женското сърце, нито правителството от сума ти
бивши масони, начело със залюхан професор.
Никаква друга близост не е важна за шефа на КЕВ освен близостта до сакралния източник на
властта и това е , ни повече, ни по-малко, самият Хитлер, той се чувства за негов посланик в тази
глуха провинция на големия свят, Пратеник на Провидението. Той иска да черпи сила направо от
извора. Каналите му за връзка с Германия съвсем не са само официалните, контролираните от
Двореца. Голямата му мечта се беше сбъднала - немците в лицето на Теодор Данекер преговаряха
лично с него. Той бе вече така близо до човека, от когото зависеше света, значи и света поне
мъничко зависеше и от него, висшия чиновник в КЕВ Белев.
Той работеше лудо, хабер си нямаха другите поплювковци какво значи работа, събираше най-
подробна информация за наличните евреи, разделяше ги според степен на вредност, според степен
на издигнатост, образование, имущество, крушката в кабинета му светеше от сутрин до полунощ, а
секретарката му в предаността си към своя господар нямаше равна на себе си. Белев се боеше от
провал повече от смъртта и затова подскачаше като ужилен от онези подли нареждания от двореца
относно еврейски документи - "Негово Величество би желал"... Какво го е еня за желанията на
347
Величеството, цар на всички българи, но и на всички евреи, тъй упорито защитавани от него срещу
Хитлер от години. Най-добре ще е и него да натоварят на вагоните, ама барабар с балдъзата му,
масонката Мафалда, България най-сетне да стане истински съюзник на Третия Райх, това сега не е
съюзничество, а само гадно използвачество на силата и славата на Райха. Как би се гордял той да
види българските войски до германските, прусаците на Балканите до истинските прусаци в похода
им на Изток И колкото и да не обичаше Филов, беше готов да признае, че не Филов, а най-вече
царят стоеше на пътя на този поход.
Белев беше решен на всичко, за да убеди сънародниците си да се възхищават от него така, както той
се възхищаваше от себе си. Всички, абсолютно всички трябваше да споделят насладата от личността
му.
Първият човек, върху който приложи влиянието си, е вече напълно омаломощен - Лили,
секретарката му, първата жертва на социалния му експеримент. Тя му е нужна не толкова заради
секса - на аскета сексът няма защо да прави впечатление - тя му е нужна, за да демонстрира пред
света мощта на обаянието си. Авторитетът му се издига до висини, щом момиче от толкова
известен род като рода Паница му бе послушна.
Дръзката малка Лили, тя от детство бе обременена с дързост, така както някой друг с богатство,
цялото и богатство - дързостта. Нямаше от кого да я наследи - нали онзи генерал на капитаните от
Сръбско-българската война Коста Паница и беше чичо, както и онзи вагабонтин Тодор Паница, за
когото сменянето на външността беше толкова лесно, колкото сменянето на позиции. От малка,
когато я питаха какво ще работи един ден, отговаряше - "принцеса", инстинктивно разбираше, че
това е най-добрата позиция за оповестяване на собствената воля. Оставяха я да расте каквато си
беше - упорита и чувствителна, с бурни фантазии, които я превръщаха в тартор на махалата, просто
друг нямаше, който така добре да измисля нови игри с причудливи правила и да прави от старите и
известни до втръсване приключения. И от малко това кръгло като латинка личице със светлите
тичинки на очите се усмихваше все на непознати устреми. Имаха си своята детска банда, с която
играеха на разбойници, в играта бяха включени точно дворовете, в които не ги пускаха, беряха
хорските череши и сливи и с тях се опитваха после да хранят кученцето си, което обучаваха да се
пъха под полите на дамите. На семейни празници насред бухналата си тафтяна рокличка тя седеше
притихнала, дълбоко замислена как да отмъсти на бащините си роднини, които и се струваше, че по
някакъв начин се опитваха да пренебрегнат майка и. Детето Лили смътно усещаше претенциите на
"великата китайска фамилия" на баща си и това я караше да я предизвиква с фрази и държание на
уличен гаврош.

Всеки ден, всеки полъх е пълен със смисъл, това е младостта - вдъхва тя изгревния аромат на
истинския си живот, усещаше в себе си такива шеметни дълбини, че беше сигурна - те ще я отведат
много далече, чак при мечтите и. Не можеше след златното и детство сред децата на интелектуалци
да не последва една обляна в слънце младост, една младост като слънчев лъч в планински кристал.
Привиждаха и се странни неща - невидени градове, лица, които я чакаха с благи вести и някъде пред
нея - една сюрия нейни деца. "Да, китайската фамилия ще бъде продължена, спокойно" - тешеше
лелите си, стари моми, недочакали собствени деца. От малка решеше ли Лили някого да обича, ако
ще и коте да бе обектът на обичта и, то непременно щеше да е най-гледаното, най-храненото и
къпаното, че и парфюмирано коте на света. "Да си на Лили коте, друго не ти трябва" - смееха се
роднините и, радваха се на редкия и дар да се хвърля в обичането с цялото си тяло и душа.
И тъй, нещата около Лили изглеждаха дълговечни, над нея бдяха един вагон роднини, тя бе
осигурена, приемана и в семейства, зачислени от край време в хайлайфа, имаше излишък от люде,
които се грижеха нищо да не и липсва, а нея най-много я интересуваше да не липсват в
обкръжението и интересни личности. Тя се бе превърнала от едно безразсъдно дете в едно
безразсъдно девойче, склонно към фантасмагории и екстаз. Беше стъпила в младостта си като в
бална зала, но никак не внимаваше да не издраска паркета или да не строши кристалните огледала.
И никакви Татяни, превити от мъка от Онегиновски егоизъм не се предвиждаха. В същото време
момиченцата около нея се оставяха да бъдат ухажвани, но в много тесни рамки, най-вече внимаваха
да не накърнят репутацията си - "най-ценната зестра за едно момиче от добро семейство", твърдяха
в хор родителите им, които във всеки случай предпочитаха безбрачие, отколото брак след петно
върху репутацията. Само Лили никак не проявяваше никакъв интерес към зачисляването и към
348
"послушничките момичета", "На този, който не е роб, за какво му са вериги, моля ви се."
Единственото, което я изстрелваше напред в дните, беше волята и за щастие, какво че беше война,
тя трябваше еднолично да завладее света, а това можеше да се случи като намери човека, когото да
обича - тогава чак светът щеше напълно да и принадлежи, тогава чак какавидата щеше да стане
пеперуда, по-голям ужас от това да си останеш какавида цял живот не можеше да си представи. И
издирването на "момчето за мене" започва много от рано, дори когато има постоянен приятел като
сегашния Добревски, не престава за минута издирването, изнизването на часовете има смисъл само
като приближаване към него. Но нямаше да се остави да бъде вкарана в този безумно скучен
кокошарник на "момите за женене", нито ще кудкудяка с останалите кокошки, докато петелът я
"удостои", дума да не става.

Но най-сетне Бог си я събира с него - така вярва Лиляна - в едно общо пространство, в една служба,
в която той и е личният шеф, каква божа работа, как се подреждаше всичко, тя щеше да има шанса
цял ден да прекарва с него, ден след ден да ти е позволено да му приготвяш кафето му, да
изслушваш мълчанието му или думите, отправени само и единствено към тебе. Той - самата
енергия, самата вездесъща сила, как няма да пожелаеш да се съединиш с нея, да станеш поне
толкова силен и уверен в себе си. Така и е необходим колкото собствения и живот. Само
възможността да го наблюдава как пружинира на дългите си крака, как изискано подрежда думите
си вече я преизпълва с удоволствие. Младият юрист е началник на цялата служба с много странно
заглавие - "Комисарство на еврейските въпроси", той е с ранг министър, но и прислужник да бе,
нямаше да и е по-малко мил, в мислите си го наричаше вече "любими", а шивачката и не можеше да
свари да и шие нови рокли, все и се струваше, че не е достатъчно изискана за него, красавецът и
контето, по чийто изопнати костюми прашинка не можеше да се открие. Ценеше обичта му към
чистотата, както всичко друго у него. Този амбициозен мъж, запътил се очевидно много надалече,
не си позволяваше нито една парвенюшка дреха, нито една необмислена фраза. Всички се бояха от
този мълчалив, направо мрачен човек, а тя му приписваше какви ли не хамлетовски и печорински
въпроси и се опитваше да го разсмива.
По парадоксален начин строгият му поглед, способен да изсуши всеки намек за чувство, беше
разгорял невиждан пламък в гърдите на бедното момиче. И капка съмнение нямаше, че то бе
обсебено от него, както човек бива обсебен от зъл демон, демон с който приказките обясняваха
всякакво нещастие. Лили не можеше да не се осланя на жуженето в себе си, на мравките, плъзнали
от пръстите на краката и до корените на косите и, на лунния блясък в очите си, с който полирваше
галъовно образа му като мрамор. Гръдта и се повдигаше и гребеше из въздуха, но това не можеше
да и спечели дори един негов поглед.
В службата си той беше много повече папка, пълна със списъци, папка, пълна с некролози,
отколкото плът, облечена в кожа. А у Лили - обреченост на улучена птица - във всеки неин жест. Тя
ходи като замаяна и все не може да съедини двете си части - от една страна тя е изучена, заможна,
добра партия, любимка на семейството си, център на компании от военни, лекари и адвокати, от
друга страна е това презряно влюбено същество, унижавано всяка минута, мъчително до припадък е
това разделение на принцеса и Пепеляшка. Как невярно разчиташе знаците, които идваха от него,
колко пъти се опитваше напразно да обгърне цялата му желязна сериозност в шепа и да я стръска
през прозореца, смехът и се разбиваше неизменно в стената, която той хладнокръвно издигаше
срещу и. И тя си го измисляше, все по-сложен и по-труден за разбиране.
Обичайното за средата и пуританско възпитание я беше учило, че на външността трябва да се
обръща най-малко внимание и тя затова тъй дълго не бе способна да признае невероятното му
физическо привличане, което запушваше ушите и с бумтене, а черепа и със светкавици и поръсваше
пътя и с горещи въглени. На това зашеметяващо чувство тя нямаше отговор, нейде вътре в нея беше
заседнала въдицата, с която животът и висеше на неговия, без той изобщо да беше я хвърлял, сякаш
си бе прорастнала в нея. И това чувство и повеляваше да върви след него и когато той изобщо не се
обръщаше към нея дори и с поглед, да наеме жилище срещу неговото, за да не изпусне ни една
негова стъпка, да изчаква сутринта с поглед в тъмното, без да мигне, да тича след вятъра, убедена,
че вятърът е отприщен от онази широко отворена дупка в сърцето и, да лови всяка негова дума в
шепите си, после в самота да ги обръща ли обръща като горещи, току-що извадени от фурната
картофи, докато извлечеше смисъла, който желаеше.
349
“Той ще прояви милост - уговаряше себе си - непременно, няма да остави заключени в мене всички
свети извори, които притежавам, нали иначе ще изсъхна като тази дива перуника във вазичката.
Тъкмо като тревата сме - удряше го на меланхолия. - Няма ли я влагата на чужд живот за женските
коренчета на утробата, изсъхваме като ланша трева." "Вода!" - крещеше погледът и, другите я
наричаха "уруспията на шефа", а тя изобщо не му бе станала любовница.
Всяко движение на снагата му и напомня антични стели от репродукциите в томовете на Николай
Райнов "История на изкуството", и онзи Давид, понякога Лаокоон, във всеки случай според нея той
бе много приличен на тези изпображения на богове, затова костюмите му изглеждат напълно
излишни. Той притежаваше могъществото на красотата и тя щеше да му се покланя като на бог,
какво друго и остава, ще живее чрез знаците на божеството си.
Той е винаги толкова сериозен, очевидно носи свръхчовешки грижи и чертае планове, важни за
цялото човечество. Нали той трябваше да измисли проекти за справяне с еврейството, макар че тя
изобщо не може да схване защо се бяха заяли из Европа с евреите, ами те бяха сред най-
образованите и възпитани хора, поне това сочеше нейният опит, съвсем немалък от най-различни
компании. "Да се надяваме, че тук няма да започнат да им точат ножове както в Германия, каква
идиотщина и ужас!" Понякога и се стяга гърлото като си помисли, че службата им съвсем не е така
безобидна както една обикновена чиновническа служба. Какво иска тя от службата си - просто
възможност да прилага знанията си по стенография и машинопис срещу шепа банкноти, нищо
повече. А и времето и изобщо не е посветено на службата, а на човека, който обича и когото ще
накара да я заобича. Ще потропва с токчета, ще приплясква ръце, но ще измъкне главата му от
пясъка, за да я съзре - толкова топла от сълзи, толкова негова. И Лили следваше своите вътрешни
миражи, които я водеха все към един и същ оазис - него. Но тъкмо като в миражите, колкото повече
тичаше след него, толкова той повече се отдалечаваше от нея. Тя пъхаше еделвайси от детските си
хербарии между папките му, всеки ден слагаше пресни рози в кабинета му, нямаше скрупули - кой е
казал, че жената трябва да крие чувствата си, нали и това е пак измислица на хората, не на боговете,
ето древногръцките богини как преследват с божествената си любов дори простосмъртни. В един
момент реши, че ще обърне всичко в своя полза като му се изповяда, но до изповед кой знае защо
все не стигаше. По корем бе готова да се влачи по нагорещени камъни, но да го достигне. Нощем и
се явяваше кой знае защо в образа на диво животно, леопард с великолепна кожа и, целият пухкава
топлина, той я преборваше и тя заспиваше обгърнала тялото му, той беше самата природа, с която
искаше да се съедини.
Любовта и прилича повече на агония, но тя не си го признава в нито един миг. Напълно го
оправдаваше в себе си - той е толкова великолепен, че няма нужда нито от нея, нито от никого.
Изтощена до смърт бе от усилието да дочуе какво той и диктува като секретарка, въпреки
пулсиращата и като сърце глава, да задържи погледа му върху себе си, ако и за миг. Когато не е при
него, халюцинира образа му, когато е до него, топлите вълни на тялото и я настигат и тя е вир-вода.
Колкото повече наближаваше часът на сутришната им среща, толкова повече се усилваше
барабанния огън на паниката и. Имаше дни, в които той се свиваше като пружина, която скоро ще
отскочи и ще я перне смъртоносно. "Та тя дори не може да пише на машина" - злепоставяше я
гръмовно пред останалите служители.
Когато той преглеждаше сутрешните вестници, не можеше да спре долнопробните си псувни по
отношение на сънародниците си, тези тъпи говеда, които вместо да се доближат до
цивилизоваността на съюзна Германия, продължават да тънат в дивачество. Освен собственото му
име му се услаждат само имената на големите водачи - Хитлер, Гъоринг, повече Данекер, по-малко
Шъонеберг. Мечтата му не беше да стигне до Райха, а да доведе Райха, ама истински, напълно в
България. И слънцето той счита вече за чисто арийско притежание, то не е просто слънце, то е
древен арийски символ.
А Лили е истинска любителка на нещастието, щом продължава да се подлага на психическите
изтезания, които упорито нарича любов. Сгърчена от удари, да дири нови удари, да ги трупа като
богатство. Сетивата и се самоунищожават от напрягане - ушите и да доловят нотка нежност, очите и
да съзрят сянка на милост. На всичкото отгоре трябваше да търпи набезите на доказаната му
любовница, не само въображаема, в службата, и тя беше Лиляна, колко отвратителна беше
близостта му с нея, та в нея имаше нещо гадно - сигурна беше Лили, нещо не просто безвкусно, а
пошло, и я води в кабинета, излага частния си живот на показ само за да унижи Лили още веднъж,
350
Лили с огромните очи, които така лесно се разплакват, нямаше кой да отговори на хлипащото и
"Защо?", той не беше човек, който дава конкретни отговори, той беше хлъзгава, изплъзваща се
змийорка. Лили трябваше до край да прочете зловещата приказка за Лили в змийското гнездо.
А за нея все нямаше капчица внимание, колкото и да клечеше като кученце в краката му. Имаше
дни, седмици, месеци, в които той гледаше през нея и тя се чудеше как да влезе в полезрението му,
приближаваше го полека, докосваше го с крайчеца на роклята си, с върха на миглите си. Нищо не бе
в състояние да я накара да се откаже, никое унижение не беше достатъчно голямо. Изразът на най-
искрено и бездънно отчаяние в очите и му доставяше удоволствие, чак тогава бе готов да и отпусне
някоя усмивчица.
Белев бе страстен почитател на Конфуций, опитваше се да следва указанията му как се става
съвършен чиновник. В паника го поставяше мисълта му:"Който е станал 40 или 50 години, без да се
е отличил в нещо, той не заслужава никакво внимание." И като истински образцов чиновник той
считаше, че трябва да въведе правила - не само къде ще стои всяка папка, но и къде ще бъдат
поставени евреи, цигани, луди, недъгави - всеки на мястото си - най-важният принцип.
"Ориенталщина" наричаше тази гнусна липса на ред в племето им.
Вътре в себе си той се смееше на резултатите от превъзпитанието, на което бе подложил Лили -
"укротяване на опърничавата". Тя трябваше да се научи да се отказва не само от вещи и удобства
заради него, но най-важното - от мисли и привързаности. Тя нямаше престава колко щастлив щеше
да е той да я види не доволна светска дамичка, а озверена, набрала мъст фурия.

Преди да се е осъществила каквато и да е интимна връзка между двамата мълвата ги беше вече
подхванала и с видимо удоволствие ги предъвкваше - той е сексуално превъзбуден от предстоящата
смърт на десетки хиляди евреи, трябва му плът за отдушник. И ето че плътта е отдавна приготвена и
го чака, насладата му в леглото, след като е редил списъци на хора за избиване, е огромна. Никой не
можеше да повярва в истината – че той продължава да гледа през нея през нея и изобщо не му
хрумва да я вкара в леглото си. Не чуваха хората думите му, изцедени между зъбите, когато
изфучаваше край бюрото и: "Не мога да Ви обърна внимание, госпожице Паница", но разказваха
как стенел нощем из коридорите на страстта с нея. Не смисляха, че той се опитваше да внуши на
всички, с които работеше, че са недостойни да гълтат прахта на подметките му и че всеки негов
разговор с тях само губи от така безценното му време, определено за велики дела. Той е Белев,
големият началник Белев, изпълнителят на гениална воля, но човек ли е?
Началото на 43- та тя е в командировка в новите територии, тогава и става напълно ясно, че не би
трябвало да има никакви съмнения, със сигурност евреите там нямаше да ги има, работеше в тази
служба, а никога не бе допускала подобно нещо, “А защо не съм го допускала да ме пита човек? "Да
тръгнат нещата" - повтаря често Александър, ето какво трябвало да тръгне - влаковете към смъртта
в Полша, не "Смърт във Венеция", а "Смърт в Полша". И аз - посредник на смъртта?”
Смърт струи от пръстите му, гъсти, черни капки кръв се отичат от тях, а тя се е свила примряла и
продължава сякаш да му е съучастник. Едно далечно свирене на арфа сред човешки писъци, чува и
двете, но няма сили да се изплъзне от неговото присъствие, да се измуши нейде на другата част на
света. Месеха, месеха тестото на смъртта пръстите му. Не, не могат да и помогнат нито ангелите,
нито демоните, той ще прави с тях каквото си пожелае. Няма къде да се приюти от него, но
жертвите, за тях е различно, те може би имат избор, бъдещите десетки хиляди жертви на същите
тези пръсти.
И Лили е сянката в кошмара, решена да остане човек. “Накъде ще ни доведе всичко това и как ще
свърши?” Върви Лиляна опипом между някакви стени, зид до зид, какъв ужасен лабиринт, какъв
капан са тези човешки обиталища, преодолява квартал след квартал, най-сетне е сред простор,
пространството се отваря, разширява, влива се в друго пространство, шир, шир без прегради и
лабиринти. “И е толкова тихо, а би трябвало да има плач и стон до възбог. Що за напаст е обзела
хората, защо отказват вече да са хора?” С поглед на лунатичка продължава напред да блуждае –
“Нима може да се обича така, нима може да се обича човек, който се кани да се топли на огън,
подпален с телата на други хора? Негодник, мерзавец, чудовище" - тя избухва във внезапни
ридания, как го жалеше, както майка му не би го пожалила.
Вятър огъваше някакви дървета пред взора и, да я убиеха нямаше да разбере къде се е озовала, същи
беден Крал Лир, Крал Лир без владение, Крал Лир без разсъдък. По едно време падна по-скоро от
351
изтощение, отколкото от препъване. Лежеше на треперещата земя и си казваше - колко е хубаво без
хора, най-сетне без хора, да не им носиш вините, да не поемаш с дъха си и греховете им, “Раят -
един свят без хора.” Ето я срутена, смазана, повалена и не това е най-важното сега, да, ето, тя ще се
отстрани, дори може да напусне службата, да замине, но какво решава това - нито евреите нямаше
да пострадат, нито страстта и щеше да свърне в друга посока, нито душата и щеше да престане по
вълчи да вие. Ако се съгласеше той да не е той, просто да заминат, двама любовници в празничен
воаяж, да нямат нищо общо с цялата мръсотия, дори капка кал да не ги опръска.
Тя усети, че се смесва със земята, джвакащата от влага пръст си я приемеше, тялото и, тежко и
влажно, потъваше в нея, прииска и се да умре, само така то щеше да забрави досега на онези пръсти.
Беше опряла сякаш лице на стъклото и с големи очи се взираше отвъд, пространството тътнеше като
ламарина. Какво бе онова бяло петно в тъмнината,о, бялата и шапка, нима шапката и бе вече
издухана отвъд? За миг сякаш намери покой, ето защо свещениците казват "вечен покой", това са
имали предвид, забравяш всичко, накрая забравяш и да дишаш, толкова е обикновено, не иска
никакви усилия. Чувстваше ръцете, краката си като замръзнали тежести, отделени вече от нея.
Но тогава дойде този грак на нощна птица и тя подскочи – “Какво правя тук, защо си губя
времето?”. На бегом обратно, на когото може да се съобщи, да се съобщи,най-вече на
консисторията, в края на краищата, еврейската общност е от цели петдесет хиляди души, може би те
ще измислят това, което е недостижимо само за един мозък.
Затова, начаса Лили сгъва книжните лястовици на черната вест и ги пуска да стигнат до когото
могат, първо до Буко Леви, нали той беше в председателството на същата тази консистория.
"Бягайте!" - свистеше дъха и в невярващите уши на евреите, и ти, Розарио, и вие, далечни ближни,
поне опитайте, казват – пространството е безкрайно, свърнете зад някой негов ъгъл, за да изглежда,
че ви няма.”

Когато Розарио получи вестта, "повиквателната за пансионите на Хитлер", както гласеше еврейския
жаргон, за допълване на бройката на около 12000 македонски и беломорски евреи до уговорените от
Белев общо 20000, тя вече знаеше пристигането на тази покана за край, знаеше я с тялото си, както
животното усеща прииждащото природно бедствие, затова и последните дни все по-често нападаше
Манол, като в същото време се извиняваше: "Ругая и нервнича като жена пред цикъл". Вестта я
стигна в кабинета и посред нощ, беше някакъв спешен преглед на бременна, с една ръка в
разчекнатото тяло, другата със слушалката на телефона, едно позвъняване и тя вече вижда горящия
силует на тялото си, стопяващата се като сладолед плът, ще гледа право в него, за да не допусне
никакви заблуди до себе си. "Олеле мамо!" - възкликна с думите, научени от Манол, и слушалката
увисна като откъснат плод. "Олеле мамо!" - хукна към коридора, там обаче запуши с ръка устата си,
там навалицата я поосвести - къде е хукнала, на гинекологическия стол я чакаше пациентката.
"Олеле мамо!" - пищеше вече само наум, но ръцете и, слава богу, не трепереха, а продължаваха
прегледа. Няма да им се даде, разбира се, но пък събитията не могат да се развият толкова бързо,
сега като знае, има предимство, ще премисли, тя е рационален човек, няма да се поддава на първото
чувство. Та какво ново и казват в действителност, за какво е създаден този КЕВ, ами нали точно за
това - за преселението им от България в небето, какво чудно има!
Но все пак Розарио разчиташе на информацията, която идваше от дъновистите, в които беше в
много слънчеви, почти любовни отношения. Беше отсядала всяко лято в една или друга приятелска
къща в онзи цъфтящ столичен квартал с рози, колкото дини, в който "розоберът в сърцата не
преставаше", както беше писал в стихотворение един възрастен техен почитател-поет - опитваха се
да са поне толкова добри в Доброто, колкото лошите в Злото. Симпатични и бяха с дъха на тайните
си, с децата, които извираха от всяко дворче, с изключителната чистота и подреденост на квартала
им, с онази княгиня Евдокия с бленуващите си картини, за която се мълвеше, че им е
последователка. Сред тях тя се чувстваше като дете сред деца, а общият им танц сякаш не
преставаше, лъковете на цигулките им свиреха и по струните, скрити надълбоко в нея, а всеки
техен жест беше сякаш загребване на енергия, да, те бяха гребци в една невидима фрегата и бяха
убедени, че могат да изведат пътниците си направо в рая - сърцето на природата. От сказките им до
нея стигаха отделни откъслеци, които и звучаха много поетично, например това "Няма греховна
любов". Струваше и се, че над квартала им в София звездите светеха двойно по-силно, отколкото
другаде, като скарабеи, изрязани от скъпоценни камъни, бяха вбити в черната небесна кожа и
352
разказваха за възкресението, лъчите им се сбираха на снопове и чертаеха някакви барокови дворци
от светлина. "Оттук е най-добрият зрителен ъгъл към небето" - убедени бяха и те самите. И без да се
вдълбочава много-много в странните им учения, Розарио не можеше да се отърве от усещането, че
при тях се къпе в някакви бели води, от които излиза новородена. А като гинеколог знаеше не един
и два случая на излекувано безплодие нейде в палатковите им лагери край Седемте рилски езера,
затова вместо някакви процедури, изписваше на бездетните си пациентки любов край Седемте
рилски езера под звуците на цигулките на дъновистите.
"Царят няма никога да позволи да се пипнат евреите, той знае в противен случай какво ще му се
случи и на него, и на децата, и на внуците му" - тъкмо на това твърдение на Дънов се опря тя като
на опора, която никой не можеше да събори. Това твърдение никой от евреите не бе чул лично от
устата на Дънов, но то се шепнеше и от равините в синагогите, и в последната еврейска бедняшка
къщурка. " И да няма никакво, ама никакво влияние върху двореца Водачът им, това
предупреждение е стигнало Царят, а той знаеше колко бели в метафизичен и в съвсем реален
смисъл му бе докарал с управлението си собственият му баща. “ А Розарио не бе казала на никого
на какво най-много разчита – на светеца на майка си и на знаменателния факт, че той беше Светец-
патрон на онази Савойска принцеса, която бяха женили с майка си в онази призрачна вече 1930-а
година, тя най-сериозно казваше “ние я женихме”, защото не можеше да се отърве от усещането за
някаква предопределена свързаност още оттогава с българската царица. Царицата би се борила с
нокти и зъби да не бъде опетнен светеца и, мислеше Розарио, а какво по-голямо опетняване от
опетняването с кръв.

"Правете страхотна грешка - съпротивлява се Розарио на полицаите, похлопали на вратата и по

никое време. - Къде ще ме водите? Не мога да оставя кабинета си, за утре имам резервирани
часове." "И при нас имате резервирано място, госпожо" - отведоха я без грубост, по-скоро с
насмешка над претенцията и да е по-важна от който и да е друг евреин. Бяха млади момчета, смугли
и с топли ръце, които усещаше по кожата си, не знаеше защо, но тъкмо допирът на тези почти
юношески ръце я бе поуспокоил, да не крещи и да не се дърпа, дори едното и обеща да уведоми
Манол, а тя бе решила в това време ще се опитва да схваща всичко това като едно несериозно
приключение, за да не се паникъосва, но решението и трая само до ъгъла, от който съзря опашката
пред училището.

ДЕВЕТИ МАРТ В ПЛОВДИВ

Няколко души е свикнал да слуша града и най-напред отеца си, който е преживял какво ли не и
главното - разговаряше с Бога, а Мария от Балтовите е в семейството му, жена на брат му, така че
почитанието се прехвърляше и върху нея. Не общува Негово светейшество само по празниците с
простолюдието, то си го търси ката ден - да се допитва как да живее. И Мария все този въпрос му
задава, откакто нещастието се изсипа върху бедната и изнежена красива главица, която така
безпаметно бе вярвала, че само хубави неща ще и се случват.
Нощта на 9 срещу десети март четиридесет и трета беше както всяка нощ на улица "Цар Асен" -
тиха като сън в купа сено, мишка да шумне, ще я чуеш, а заради дълбоките зимници, пълни догоре
със зимнина - каци със зеле, чували с картофи, кафези с ябълки, мишки се намираха. Снегът го
нямаше, приливите на вятъра бяха ту топли, ту още снежни, обикновената пролетна бъркотия, която
ръчкаше сърцето, будеше желанията, сетивата се накокошинваха, сами сякаш напъпили, готови за
пролетен цъфтеж. Мария се страхуваше от тази пролет, първата пролет без сок и без цвят, първата и
пролет на вдовица, сезоните занапред щяха да са все такива, колкото и разумът и да не можеше още
да свикне с това "веднъж завинаги" - отворени рани, в които по-добре да не бъркаш. Но това щеше
да е и първата пролет на сина им, роден в юлските жеги седмици след смъртта на баща му. Брат му,
владиката даде литри кръв, преливаха, но нищо не бе в състояние да задържи на белия свят бъдещия
баща, а тъкмо към този бял свят се бе запътил синът му, не даде Бог да се срещнат. Докато той
водеше последните си битки с болестта в болницата, безнадеждно обречеен, докато умираше, тя
трябваше да спре да мисли и чувства, да не плаче ни с глас, ни вътрешно, за да не навреди на
бебето, което безметежно растеше в нея. Мария плетеше яростно дрешка след дрешка, да брои
бримките, да измества мислите, да облича мислено бебето с дрешките, които плетеше, намираше от
353
приятелки и френски списания, не само "Икономия и домакинство". Свекърва и, баба Поликсени,
дето син губеше, мълвеше същото: "Гледай цветето в саксията, наричай си какво искаш да бъде
бебето, майката е най-първата орисница, за хубавото, дето иде с него ще мислиш, за другото Бог си
знае работата, ще ме слушаш, ей колко деца съм родила." Мария я караше да и пее люлчини песни
от нейния край, да му тананика още в корема и песните, които и баща му е слушал. "Рипка ли, рипка
ли?" - намираше усмивка за слънчицето в утробата и вързаното сякаш на възел от многото бръчки и
многото скръб лице на баба Поликсени. А песните бяха едни странни, с накъсани мелодии, Мария
неизменно се сещаше за голи урви и тежко натоварени с оръжие самотни разбойници, колкото
волни, толкоз и диви - Поликсени беше албанка.
Мъжът на Поликсени бил на цели 25 години, когато тя била на път да се ражда, а сватбата
уговорили с баща и. Татко и и мъжът и Марко някога били побратими, а побратимството у
албанците е за всичките ти дни, по сила равно само с дългът за вземане на кръвен данък -
отмъщението, заедно въртели търговия, заедно висели по пусии срещу турските изедници по
проходите, делели си и куршумите и плячката, превързвали си един друг раните. Но турците
хвърлили око на Марко, взели му мярката - ще го трепят, та ще го трепят и разбира се щели да го
направят, ако си нямал побратим. Побратимът му го вързал на гърба на едно муле, затрупал мулето
с дисаги и багажи и подкарал стадата си към България, щото те двамата, докато лежали по пусии,
отглеждали и безчетни стада овце, а те като опосквали тревата на едната планина, се насочвали към
следващата. На границата побратимът разтоварил Марко, преди да го натири в българските земи, му
се врекъл: "Чакам дете, ако е момиче, давам ти го за жена." Побратимството щело да стане вечно -
чрез смесването на кръвта. В София Марко се развъртял, затърсил свое место под слънцето.
Хаберът дошъл от побратима му: "Момиче е, да ни е честито!" "Това ни е било сгодяването" -
смееше се в шепа баба Поликсени. И годеникът взел да събира имане за бъдещото си семейство, от
търговийка скътал пари за хан, от хана - пари за фабричка за спиртни напитки, в работа и мечтания
изчакал Поликсени да стане за женене, ама още очите и не бил виждал, поискал най-сетне да му
пратят обещаното: "Хайде, провождайте момата, че кога ще се раждат деца." Кога я видял да слиза
от трена, притворил очи, зажумял, не можел да гледа насреща и. То кожата и - бито мляко гъстак, то
вълнистата и коса - вълна от най-ваклата овца, очите и светло зелени - Костурското езеро. И бяха
отгледали и изучили пет деца. "Не ни е текло през крачолите - разказваше сладко-сладко
достолепната баба - но всеки си хванаха пътя."
Марииният мъж беше следвал инженерство, после право, с бъдещия владика, брат си, бяха делили
не само една стая, но дори и едни обувки там във фриволната чужбина, та ако единият имал среща с
момиче, другият трябвало да си стои вкъщи, само един чифт обувки имали за пред хора. А то Виена
- изисканост, Белведерето повтаря Версайл, а на тебе ти се ще да изглеждаш поне като паметника на
Щраус, около който се движат сякаш в танц любовни двойки. Братът водил бъдещия владика по
галериите, де имало картини на Густав Климт, той бил там, “Ех, що изкушения ми предлагаш”-
окайвал се учещия за свещеник, но после очите и на двамата откривали сред цветарките,
сервитъорките цъфтящата плът от картините на художника.
Баба Поликсени я развличаше с разни истории, чудни-пречудни, тях да слуша, да не мисли за
смъртта, която късаше месата на умиращия. На погребението я беше страх да не започне да ражда,
че терминът и беше наблизо, "Е, не било писано да се видите с татко ти, но той пък колко те обича"
- говореше на бебето само хубави работи, както баба Поликсени на нея, да не смущава душичката
му преди още да се появило и пак никакво плачене и скърбене - тях за после, цял живот пред нея
беше за това, сега трябваше да го предпази от мъката, не биваше да го храни с отровите на мъката,
която преглъщаше, и да го пои със сълзи.
И след погребението като тръгна - все навън, искаше и се да гледа непрекъснато небето, не хора, не
предмети, то сега протягаше отгоре и синия си покров, сякаш Богородица го спускаше отгоре и, да
запази нея и детето, тя ловеше всяка багра в небето, всяка форма на облак, скрежа на звездиците,
лъка на луната, носеше ги вкъщи тях да вижда в самотата си. "Спри се бе, ще го родиш нейде по
улиците" - опитваха се да я вразумят, не разбираха, че ако можеше някъде да оцелее от мъката, то
беше в люлката на природата. Наистина, околоплодната и вода изтече насред улицата, добре че
разбра какво стана, та да се прибере, иначе можеше да роди насред някоя градинка, както селянките
- на нивите. И макар че беше сухо раждане, а детето цяло шопарче, то изхвърча за има няма един
час болки в клиниката на д-р Д.
354
Беше момче, както си го бе пожелал баща му, по негова заръка го кръстиха на брат му - Кирил, да го
закрилят светите братя и да му дарят жаждата за книга. Бе едно светло и златозарно бебе, което се
наливаше с часове, непрекъснато искаше да суче, главата му щръкна веднага, опитваше се на месец
да се надига, нямаше следа от рахит, скоро почна едно премятане, едно катерене по нея, едни
лупинги, непомерната сила на дядовците му от албанските планини струеше в него. Двамата с
Мария бяха все по улиците и тя буташе количката и си гледаше небето, това щеше да и остане
завинаги навик - да върви с очи в небето, "витае в облаците", казваха едни, "големее се" - одумваха я
други, а никой не позна, че така тя си говореше със съпруга си и не се усещаше сама, до него се
допитваше, на него споделяше, какво да прави като той беше толкова избързал да се качи горе,
"всеки със съдбата си", беше изрекла пред ковчега му и с това бе заключила всички други възможни
изходи.

Та тази нощ на девети срещу десети март печката бумтеше в стаята на Мария, тя гледаше да диша в
ритъм с бебето, за да го преспива. Час по час мушкаше ръка под пеленките на бебето - проверяваше
изпотило ли се е - и пъхаше кърпа под тях, ако кожичката му и се стореше влажна, накрая бе заспала
с мисълта, че в момента всичко е наред. Будна, спяща, тя бе все нащрек, при най-лекото
изскимтяване на бялото вързопче скачаше, и в съня си го бранеше .
Изведнъж писък сцепи съня и, разбуни нощта, изхвърли я от леглото и я залепи на прозореца. През
разперените пръсти на голите клони, които стоварваха сенките си върху мебелите, видя прозорците
на махалата също да светват едновременно, но на улицата не се виждаше никой, само писъци на
жена, после тропот, гласове и цялата тази гюрултия се беше скупчила сякаш пред вратата и. Чу и
името си, викаше съседката и, една от снахите на Оскар и Соломон Бенбасат, известни бижутери, с
които наистина бяха врата до врата. Грабна ококореното си бебе, като го увиваше в движение с
карираното в бяло и синъо одеялце и хукна по стълбите да и отвори: "Влизайте, бързичко" - страх я
беше да не простуди бебето, кой ли е починал, някой от синовете им ли, мярна се през главата и,
така се пищеше само на умряло. Различи чорлавата, с изхвръкнали от ужас очи баба Луна, която
иначе бе винаги с гладко сресана коса, облечена с вкус, с някоя брошка и с герданче, тя вече не
пищеше, само гърдите и свиреха сякаш излизаше последният въздух от тях.
- Прибраха ги, госпожа, цялото семейство на Близанка. И за нас ще дойдат. И децата вземат, и
старците, аз се измуших някакси, да дотърча дотука, да диря помощ от свои.
Свиренето в гърдите и се засилваше, тя дърпаше с две ръце дрехите си, сякаш искаше да ги разкъса,
белки и олекне и говореше сякаш за онази с косата – “прибрала” някого, “идвала” и за тях.
- Да оставим барем децата у вас. Владиката да ги скрие в някой манастир. В пещи ги печат в Полша.
Бети нали ни писа от Америка. И тя уж все ни праща документи да идем при нея, а все ги няма. На
гемиите да се бяхме качили - по-добре. Да потънем, ама не в огъня.
-Злато ще ви дадем, ще ви се отблагодарим, целите в бижута ще ви окичим - обади се един от
мъжете. - Ей сега още да ги донесем.
-Как така ще носите? Какво ще носите? - Мария почти тресеше детето в ръцете си, не беше просто
друсане, да не плаче то, че да не писне отново баба ти Луна. - Как да ги взема децата? Нали не съм
говорила с девера си. Оставайте тук при бебето - чу се Мария да казва. - Ето му сока, ето му
чашката, пелените са в този кош.
- Аз ще го накърмя, ако огладнее, кога си го кърмила? - една от снахите бе се сдобила с момченце
горе-долу заедно с нея.
- А има вече два часа. И гледайте да не се отвива, че много рита, ако се изпоти, не го преувивайте,
че по-бързо може да изстине, пъхайте му само кърпи в гърба, кърпите са при пеленките.
Мария го погали по челцето, но то напук на целия шум пак бе затворило очи и спеше, клепките му
бяха седефени мидички, а едното му ухо смешно се подгъваше като палачинка.
- Пишкин жена си, госпожа, ама да дойде някой от нас с вас - предложи единият от братята.
- Какъв мъж, щом арестуват евреите тази нощ, нали и него ще отведaт?
Мария вече беше попривикнала на съществуването на "пишкин жена", неведнъж бе притичвала
посред нощ до аптеката на д-р Влаевски или до някой от видните лекари, наложеше ли се за детето,
почукваха самотно токчетата и, а на нея и се струваше, че цял един полк е по петите и, веднъж един
355
пиян взе да залита отгоре и, но беше толкова пиян, че не можеше да я стигне и мрънкаше: "Чакай
ма, виж каква си младичка."
Пъхна се в турскосинъото палто с формата на камбана, беше си го шила, докато мъжът и беше още
жив, докато още имаше мерак да се облича. Вън, като я перна ледът по гърдите, се сети, че е
забравила шала си, вдигна широките перести ревери на палтото си с две ръце и усети как се
покриват и те с ледена корица, разбира се, и ръкавиците не бяха с нея, колкото и да се стараеше да
изглежда спокойна и уравновесена след загубата на мъжа си, тези непрекъснати забравяния и
губеници я подсещаха колко не е наред живота и. Устието на улицата беше едно екливо, токчетата и
потропваха като дъждовни капки от капчук, мина по "Отец Паисий" за по-накратко като прилагаше
изпитаната тактика - да мисли за дреболии, за да не се плаши, например за това като се върне кои
цветя трябва да се полеят и колко пъпки има всяко от тях, колко цвята, ако и това не я поуспокоеше
- колко листа. Но в главата и неотклонно се въртяха в дяволско хоро онези думи на баба Луна за
печенето и си представяше фурната на Веркин и дългата лопата, на която слагаха тавите с гювечите
или пък агнешките плешки, че и цели агнета на Гергъовден. А сега върху лопатата - хора, бебето на
комшиите, все едно нейния Кирилчо, за да изличи видението започна да зяпа къщите, извивките на
прозорците, стъклата, да, ама стъклата и всяваха страх, сякаш се зъбеха някакви мъртвешки глави,
затича, повтаряйки си: "Ама няма да падам, няма." Знаеше си, че често пада, ей тъй, отведнъж като
покосена, обясняваше си го с тънките си глезени, с неустойчивите си крака, не беше пък толкова
пълна, та да не могат да я държат, а ако причината са токчетата, по -добре да пада, ако трябва да се
лиши от токчетата. Сви към "Св.Марина", голите дървета с тежките си корони бяха сякаш част от
църквата, повтаряха колоните и арките и, сега, осветени от прозорците на митрополитската сграда,
сами описваха аркади и фронтони. Дървената кула напомняше приказна кула от татарски стан,
сякаш Изтокът беше се пренесъл в двора заедно с нея и татари с островърхи шапки, с вълните на
Волга и Андрей Рублъов. И в трапезарията, и в кабинета на владиката, и в салона - навсякъде
светеше, а щом сградата на Митрополията в един град свети посред нощ, какво ли страшно става в
него?
Oтвори и слугата бай Димитър с умни втренчени очи и потреперваща брадичка. – “Горе е владиката,
госпожа Мария, върви след мене” - поведе я сред плътното множество вътре, вехти шлифери до
кожени палта, банкер до работници, населяващи мъничките къщички на Ортаммезар, вдадени една
в друга, заради теснотията чупките на едната къща повтаряха вдлъбнатините на другата, та да се
вместят, дворчетата бяха общи за по няколко такива къщи. Слугата се обръщаше непрекъснато към
нея и всеки път сякаш леко и се покланяше: "Извинявайте, госпожо, че така с гръб към тебе, ама
нека ти отворя път, че ей що народ се е нагъчкал тук", тя разпозна някои лица на покръстени евреи,
мъничкия, една шепа човечец, който владееше еврейската история надлъж и нашир като собствения
си двор, чиновника в една еврейска банка, на която разчиташе за кредити целия град, обущаря, при
който и тя си поръчваше коркови обувки, никой в града не умееше да ти сътвори такива меки като
ръкавица обувки , тези представители на еврейството най-често диреха владиката заради
разправиите с властта заради онзи проклет закон за защита на нацията. Слугата тропна на вратата и
си тръгна полечка, тя не дочака някой да и отвори вратата, сама влезе и се спря изумена - девер и,
какъвто си беше едър, тежък българин, с осанка на бунтовник, нежели на свещеник, стоеше прав и
гледаше през прозореца, малката масичка пред него изглеждаше съвсем малка заради ръста му, но
на нея лъщеше не друго, а револвер, желязото му лъщеше и тя от цялата стая него видя с издути
цилиндрични части, които бе ясно с какво са пълни, но за кого бяха куршумите вътре, гледката бе
някак извън силите и да схваща. Германците, Хитлер с цяла Европа направиха, каквото пощяха, та
от револвера на един поп ли щяха да се спрат. Внезапно един разговор между него и Асен Велев,
тютюнотърговеца, се възстанови напълно в паметта и, Асен го молеше за застъпничество за свои
близки от Дедеагач, в града се носеше упорит слух довеян от Беломорието, че Асен е хлътнал до
гуша в любовта си към една красива еврейка, та затова няма очи за Севда, онова русо и ефирно
създание като лебедите, дето ги рисуваха занаятчиите-художници по рамките на металните легла да
плуват под пълна луна, само изтъкано от бледожълта лунна светлина, градът се опитваше да ги
сватоса, момичето беше също от най-богатите семейства на тютюнотърговци, но усилията му вече
толкова време оставаха напразни, а Севда с цялата чистота на девичата си душа беше повярвала, че
му е предопределена и току гледаше да го покани вкъщи или да се мерне у тях. Та Асен бе изчакал
владиката пред входа на къщата и да говори за еврейката си, дето попари толкова много момински
356
мечти в Пловдив, качиха се на горния етаж, където Мария бе определила едната стая за девера си, с
диванче да може да си почива, с писалище и етажерка с книги, ако му се приработи, та като носеше
чинийките от розово стъкло с едрите зелени капки на смокиновото сладко върху металния поднос с
порцеланово дъно, по което се извиваха нарисувани в различни нюанси на синъото дребни и едри
цветя, тя чу девер си да казва: "За евреите там нищо не може да се направи, нали опитвах,
българският управител естествено вдигна рамене - това го решават немците, от мене какво зависи, а
хората на Хитлер са бесни кучета, не получат ли това, което искат, готови са да те разкъсат."
Беше ли дошъл часът на бесните кучета, питаше се Мария и като в пантомима само с жест показа
револвера, а в мислите и се мяркаше пушката на дядото на мъжа и из албанските планини и думите
на мъжа и "македонски инат, арнаут", с които се обръщаше към владиката, когато не можеше да го
накара да свърне от някое свое решение, той решеше ли нещо бе все едно вятърът да реши да духа и
ти да се опитваш да го насочваш - не оттука, а оттам. "Главата му не се научи да се прекланя пред
силните на деня, а нали затова те са силни. – И това го говореше пак мъжът и. - А това за монах е
опасно, камо ли за владика. Че владиката си има работа с властта, с държавата. Томас Бекет, помни
какво му се е случило на Томас Бекет."
Думите на девер и винаги бяха имали силата на откровения, но сега бяха излишни при наличието
на извадения като за заклеване пищов върху Светото писание. Мария ще повтори и потрети,
облегната на вратата като за разстрел, вдишвайки силно, нещо и казва, че този път владиката Кирил
е в не по-малка опасност от еврейския народ в България, тя вдига щита от въпроси, за да се
предпази от истината за тази опасност:
- Пищов? Защо пищов?
- Ако полицията щурмува митрополията, ще стрелям. Аз съм приютил тези нещастници тук и няма
на никого да ги дам. Снемам вече всяка отговорност от себе си за по-нататъшните си действия. С
живота на съгражданите ни, на приятелите ни ще правят политика и то международна. Ако искат да
пожертват нещо за България, да заложат собствените си глави, не чуждите. Eто, чети, телеграма ми
до царя. Говори се за влак, композиран вече на гарата. Ще тръгне само през трупа ми.
Мария нямаше да узнае, че телеграма в този дух щеше да отиде до най-високото място в България,
да не кажат после, че не ги е предупредил за възможното си бъдещо държание.
Мария не беше глупава, и тя беше добре образована, но сега наистина нищо, ама нищичко не
разбираше, какво кому бяха сторили Нели, Рахил, Рахим, Оскар и Соломон, та да се усещат
подгонени, а сега - и застанали пред отворения си гроб, нали война се водеше между армии, не
срещу невоюващо население, в тази световна многокървава война евреите не се биеха на ничия
страна, а ги изтребваха до крак, прав е деверът и - това Бог нямаше да позволи, поне в България - не,
защото тук Бог си имаше своите говорители, те щяха да кажат какво да се прави, те щяха да водят
народа си, както цели петстотин години и ръката, дигнала меча над невинните души, ще окаменее
като десницата на агарянина, замахнала към Патриарх Евтимий, нашата църква не беше загубила
благодатта на Светия Дух в нито един и най-тежък момент от съществуването си и сега знаменията
му щяха да осветяват пътя, не беше ли вече чудо това, че под килима от бомби, сред въртопа от
армии България не се биеше с никого, един жертвен ягнец, който не приемаше войната на никаква
цена и не прати нито един войник с пушка да стреля срещу другите божии създания. Цар Борис III с
произхода си каква кариера можеше да направи с Третия Райх, как можеше да марширува начело на
армии, окичени с орли и свастики и да е един от месиите на Новия ред. Вместо това той гледаше да
укрие и себе си, и войниците си, и евреите си в миша дупка, и за себе си, и за България беше обявил
за висш интерес мира и никакви Хитлерови крясъци над упоритата му глава, никакви делегации от
СС и Гестапо, от Вермахта и Райхсканцлерството не можеха да измъкнат и него, и страната му от
това дълбоко окопаване. Но сега, какво ставаше сега, наистина ли България беше сломена, нима в
нейните добре изкопани окопи се ширваше коварният проход, отгдето ще мине смъртта, така дълго
удържана извън границите и.
- Защо е всичко това?
- Защото ставало в цяла Европа. Само че, ако Европа е забравила, че е християнска, България не е
забравила ни за миг учението на Спасителя. В Европа башибозукът обаче за разлика от нашия роден
е един такъв образован и "културен " башибозук, чете Кант и Хегел, има си трубадури, не е просто
един Ахмед ага с плячкаджиите си.
В този час думите на девера и, жестовете без думи, докосването на ръката му бяха за Мария по-
357
важни от всичко, затова се бе превърнала на слух и на зрение, да ги съхрани за следващите часове и
дни, когато нямаше да бъде с него. Усещаше как натежава от оловните мисли, да не се строполи, че
само от нови грижи се нуждае владиката, щепнеше си както народът долу:
- Как ли ще свърши всичко това?
- Мене Бог ми е наредил да бъда с тях и да приема удара срещу им. Но съюзът с такъв съюзник ето
до къде води - съюзникът ни изисква да му се предадат гражданите ни за заколение, хубав съюз
няма що. Дай петак да се закачиш, дай сто и пак не можеш да се откачиш.
Гласът му клокочеше нейде от дълбоко, кръглите му клепачи се извиваха нагоре като месечинки,
лицето му розовееше и трепереше, ръцете му се открояваха на фона на черното расо, пърхаха,
полягаха една върху друга, месеха тестото на самия въздух. Все така безпокойно се наклони към
нея:
- Ами бебето? Какво търсиш тук посред нощ?
- Бенбасатови са при него, молят те за децата си. Да ги укриеш в манастир. На Близанка семейството
е вдигнато вече.
Думата "вдигнати" и напомни за странната, двусмислена лексика, която ползваха тази нощ. Ето и тя
самата така говори - "вдигнати, прибрани, взети", сякаш ставаше дума за някаква сила отгоре. Бяха
арестувани от пловдивска полиция, затворени в пловдивско училище, щом не е сила отгоре, рече си
тя, наистина нищо не е изгубено и изведнъж се разведри:
- Може ли да го пипна. - Посегна към къса метал.
- Може, но е зареден, значи пипай, но внимателно. В края на краищата генералска унука си. А на
Бенбасатови кажи - каквото направя, ще направя за всички.
Обратно през гъстака на тълпата, намерила божия дом както дедите на българите в Перущица и
Батак, само че сега не е турско, държавата си е наша и трябва да действа различно, докато се
провира вече без помощта на църковния прислужник през струпването на лица, ръце, тела, най-
трудно е отминаването на очите, всяка двойка очи се закача за тебе като шипков храст, дърпа те към
себе си, не ще да те пусне, ти си зълвата на владиката и те са те разпознали, старите източно-
румелийци се знаят, какво значение има българи, гърци или евреи, някаква жена се спуска към
ръката и, държи я в своята и и говори нещо през сълзи, някакъв дребен старец се опитва да и се
поклони, но поклонът не става, защото е притиснат от люшкането на тълпата. В двора отиващата си
нощ е осветена единствено от очите, те бяха толкова много, че наистина беше светло от тях, все
едно свещите по Великден, когато шествието начело със свещеника обикаляше църквата с вдигната
високо икона, а псалмопеенето включваше сякаш самия въздух, който се разнищваше на струни,
треперещи от ту въздишаща, ту мощна надежда. Множеството и напомни народа, който се бе
изсипал, когато ставаше избора на пловдивски митрополит от петдесет и четиримата епархийски
избиратели, мяркаше и се стройната фигура на неврокопския митрополит Борис, който говореше
нещо за достойността на избора, забързаността на Обрейко Обрейков, един от пловдивските
първенци, определящи бъдещия патриарх, беше пак напролет, горе-долу месец по-късно от сега,
платаните переха вече рехави първи листа и хората си викаха "Честит ни владика", а птичите песни
заместваха хора на "Света Марина", но ето какво е значел този избор - кръст за носене и риск.
Върна се по Главната, зазоряваше се, от тъмнотията започваха да се измъкват цветовете на
многоетажните като барокови замъци сгради, покривите със сложните по форма капандури над
накъдрени корнизи или с антични тимпанони с годината на градежа им първи почваха да лъщят на
слънчевите лъчи. Насред уютния мирен градски интериор съзря камион с брезент, щеше сега да се
пълни или бе вече изпразнен, не можеше да се види. Самият му вид бе чудовищен на фона на
крехките витрини с тоалети, обувки и цветя в тях. Какво търсеше на улицата на влюбените двойки,
на целогодишното стъргало за възрастните, които с ръце на гърба мереха паветата, по нея бе
нормално да се движат колелетата на бебешки колички, на колички за сладолед и фъстъци, но не и
гъсениците на танкове и военни камиони."Влакът, влакът, дето чакал на гарата" - кръвта затупка в
слепоочията и и тя усети как я "блъсва" мигрената, тежката болка в лявата половина на главата и,
наистина значи се готви депортация, а влакът ще трябва да бъде спрян. Спомни си за епизода от
Стамболово време, тъкмо Стамболов дошъл на власт, улиците били облепени с негова заповед:
"Всички русофили в срок от 24 часа да се явят на гарата.", който се явил, бил натоварен на влак,
заминал в неизвестна посока, никой повече не го видял, нито него, нито пътниците му.
Вкъщи завари уморена тишина, тишина като след плач, гузна и свита из ъглите, старата
358
Бенбасатовица беше примряла на един стол, децата и те не смееха да шавнат, възрастните
мърмореха молитва, спряха насред дума, Мария се задоволи с категоричното:
- Депортацията ще бъде отменена.
Откъде знаеше, какво е научила, в такива случаи трябва намеса от най-горе.
- Владиката каза, че Бог няма да позволи.
Ако уважаваха владиката и християнския Бог, трябваше да престанат да питат, а да повярват в това,
което им говореше Мария, в този момент тя не мислеше, че ги залъгва, освен ако лъжеше, без да
знае, и себе си, какво друго да им предаде освен решителността на девер си.
- Бебето се нашорка няколко пъти, наложи се да ровя за пелени. - Жената на един от братята се
отчиташе с копринен глас. - Ама е много лакомо. - Смехът и разгони най-сетне усещането за
катастрофичност. - Така сука, че гърдата ми кръв пусна, истинска ламя. Изкарахме му и на него
акъла, прощавайте, госпожа. Хайде. - Мъничките и пълнички ръце взеха да издърпват челядта да
става, за да си ходят, а на старата зашептя нещо успокоително в ухото на ладино, това пеещо
ладино, за Мария то е някакъв най-нежен аромат, снахата внимаваше да не я пък разсъни съвсем, за
да писне отново. Заизвиняваха се по цялото стълбище, само това се чуваше: "Извинявай, прощавай"
и "Не искахме да ти създаваме никакво главоболие", не знаеха, че тя наистина имаше страхотно
главоболие, едва виждаше стъпалата, а пък беше с детето на ръце, трябваше да рови сега в
кухненския шкаф за саридона, ако не беше вече късно за него.

Утрин в ранна южна пролет, небето е цяло в бели и сини ангелски пера, сякаш ангелите стават
видими, за да подкрепят пловдивския митрополит в делото му. Тополите край училището са от
прегоряла захар, там, където ги е близнало слънчицето гранките на клоните са прозрачни. Като
застава пред училището със събраните граждани на Пловдив от най-видни еврейски семейства,
владиката съзира нещо, което досега не му бе дадено да види - сградата имаше формата на отворена
книга, насочена с гърба, на който се свързват страниците, към улицата, представи си, че това е
Библията, ако предаде еврейските си събратя, значеше да хлопне кориците на Свещените писания и
никога да не посмее повече да ги разлисти някога, да ги пратиш на клада, значи да се изравниш с
Ахмед Тъмръшлията, да плюеш на това, което си проповядвал, да се отречеш от словото на
Разпнатия, ако се изронят в нищото невинните хора, то ще се срути и божието слово в тебе,
проповедника.
На входа е стражарят, който е там, за да потвърждава новото им битие на задържани, да спира всеки
като него, опитващ се да премине границата между почтените граждани без еврейска кръв и тези,
които имаха неблагоразумието да се родят в еврейски семейства.
- Не можете да минете, Ваше преосвещенство.
Не може да мине ли, да се опитат да го спрат, та свещеникът е Христов воин, какъв воин ще е , ако
предаде Христа пред земните царе, прескача оградата извънредно сръчно, нито расото му се закача,
нито тялото му се олюлява, сякаш цял живот е тренирал бягане с препятствия, а скокът му сякаш
срутва границата на затворничеството на задържаните, лицата вътре пламват от надежда, не кой да
е, а самият духовен водач на града беше дошъл при тях, то означаваше, че цялото му паство е с тях,
а в паството бяха и кмета, и околийския, и шефа на полицията.
"Където отивате вие и аз идвам." Схващат ли добре какво казва владиката, питат се радостно-
объркано, та те са приготвени за Полша, нима ще тръгне с тях, а кой пък ще е този, който ще
депортира любимия на града владика? От дълбоките джобове на расото му изскачат няколко кутии
цигари и попадат у на наобиколилите го, кутиите се отварят и започва разпределянето на цигарите
по една на протегната ръка. На умислените старци край него, пропуснати напред от тълпата,
търговци, лекари, банкери с всеградска слава обяснява с окуражаваща усмивка, че е пратил
телеграма до царя, че българската църква е зад тях, който реши да ги отмъкне от България, ще
трябва първо да събори самата българска православна църква, а това за пет века никой не бе успял,
щом след петте века тя пак си беше цяла целеничка, и българската православна църква стои не само
зад правото на живот на християните евреи, а на целокупното еврейство, хубаво му беше сред тези
човеци, жаждащи утеха, радостно му беше да им я даде, чувстваше как Разпнатият бе нейде до него,
в мислите му горещо му благодареше и се молеше за тях и за България, в този час съдбата им и
съдбата на България бяха неразделно свързани. Затова на никого нямаше да цепи басма и нямаше на
милиметър да отстъпи от позицията си, това че беше свещеник никого не биваше да заблуждава, че
359
смирено ще изпълнява нечовешки заповеди, бе телеграфирал, че снема всяка отговорност от себе си,
именно защото поемаше всякаква отговорност за събратята си.

РОЗАРИО
"Път те чака" - успя да прошушне на Розарио циганката в тълпата на Четвъртък пазара, тя след
няколко дена разбра какъв ще е пътят, когато я отведоха и нея под конвой в училището.
"Ще ви пратят в място, от което никой не се е върнал” - гласеше хаберът от неслучайната и позната
Лили Паница, от София хаберът кой знае къде се бе ветрял и развявал и беше получен от нея часове
преди да я арестуват. Не можеше да и се сърди за това, не можеше Лили персонално и еднолично да
извести всичките евреи, които познава, а и които не познава.
Вътре – трудното дишане на въздух, заразен от дъха на толкова много хора. Розарио от първата
минута взе да гледа непрекъснато часовника си – пет без толкова, пет и толкова, още няколко
минути. Всъщност – какво ако минат още няколко минути. “Приличаме на смъртно болни, които си
чакат диагнозата – хрумна и, - а лекарят все се бави, не се появява, диагнозата вече е поставена,
само че ние не я знаем. Очите питат – видя ли ли сте изобщо лекар, има ли го зад тази врата, зад
следващата.” Хората седяха тихо, подозрително тихо, сякаш бяха заспали, тежки безизразни глави в
плоските лопати на отрудени ръце, затрупани от прахта на ужаса лица с оцъклени като при колене
очи, най-трудно се издържаха разхождащите се, напред, после назад, нямат спиране, идва и да им
изкрещи, никой не забелязва гнева и, единият от тях на всичкото отгоре се секне шумно, това е
очевидно неговият начин за привличане на внимание – “изстинал съм, много съм изстинал, пуснете
ме да си вървя вкъщи.” Тя седи притиснала с две ръце колената си, в тази поза и се струва, че най-
лесно би прогонила усещането за дупка в стомаха и, насред слънчевия и възел, тази дупка за пръв
път се отвори там в Германия, когато животът и започна да се разпада. И все пак, какво достойно
тяло носеше, то не бе се разрушило въпреки всички трусове на душата, лекарската и професия я бе
научила на уважение към чудото на телесното, което много интелектуалци така леко изхвърляха в
килера на неважните неща. Старческата отворена уста до ухото и изпуска някакъв свирещ звук,
приличен на хъркане, виждаха се липсващите зъби и кървящите венци, нямаше късмет до нея да е
някое от младите момичета, с които можеше да си размени някоя дума, да се разсее. Парата с дъх на
вкиснато, излизаща от кожуси, палта и стари изхабени човешки кожи, замъгляваше взора на
Розарио и тя вече виждаше една носеща се на вълма мъгла, сред която плуваха чужди очи,
откъснати сякаш завинаги от лицата, лицата ги нямаше, те се бяха слели в едно, ръце ръкомаха
безмислено в тези мръсни облаци пара, сочеха нещо, но най-често висяха отпуснато като отсечени.
Ужасно много усилия и струваше да остане седнала и привидно спокойна, за пръв път узнаваше
какво е да искаш на часа да избягаш и да не можеш, защото пространството ти се е стеснило до
няколко квадратни метра, от цялото пространство чак до хоризонта са ти останали наистина само
тези няколко метра, трудно нещо за проумяване. Опитваше се на място да раздвижва поне
мускулите на крайниците си, тялото и с паника възприемаше тази невъзможност за движение,
мачкаше пръстите на ръцете си, мърдаше пръстите на стъпалата си, свиваше мускул след мускул и
си представяше как се радват от прилива на кръв и сила в тях. Появата на красивия български поп,
“най-главният поп”, както го знаеха евреите, бе с ефектността на спортна сцена, всички задържани
се струпаха на прозорците, когато снажната му фигура развя расото си сред полицаите, полицията
очевидно му отказваше достъп, той говореше ли, говореше с униформените, “Той знае какво да им
каже, златна му уста” – отворената старческа уста до ухото и почти изсвири като влакова свирка
фразата, фразата, която се смеси с общото радостно раздвижване, в което изведнъж очите сякаш
взеха да се връщат към лицата, излезли от застиналостта си и получили отново изражение. Докато
хората вътре се нарадват на театралното му появяване, ето че владиката Кирил като обучен
спортист се метна и прескочи оградата и вече нищо не го делеше от затворниците. Кой чул, кой
разбрал, но в сетнешното време само неговите думи се обсъждаха, а в този час евреите на никой
друг не биха повярвали толкова, колкото на него – “Каквото знае, той го знае от Бога, ни полицаи,
ни кметове не чинят пред него.” Щял да легне на релсите, чул го един да казва, ако влаковете
потеглят за Полша, друг – че ще тръгне там, където те отиват. Най-чудното беше, че никой от
тълпата и за миг не допусна мисълта, че владиката се надценява, защото в края на краищата това бе
един свещеник и нищо повече, хората вече не се усещаха сами, сякаш Бог от небето беше слезъл. И
когато по-късно вратите се отвориха широко – “Хайде, по живо, по здраво, вървете си дома”, както
360
извика с видимо облекчение едно полицайче, хвалбите към “дядо Кирил” се издигаха над
множеството като тамян от кандилница. Вънка имаше посрещачи, които не се бяха помръднали от
мястото си вече толкова часове, колкото евреите прекараха под ключ.
Розарио и вънка беше като парализирана от ужаса, механично, сякаш без нейната воля мърдаха
схванатите и крака, всички пътища и изглеждаха безполезни и затова изобщо не мислеше накъде да
поеме, едно знаеше със сигурност – само не обратно при Манол с установеното веднъж завинаги
съществувание, който никак не знаеше какво значи да си отхвърлен. От този момент нататък тя
трябваше да води тъкмо живот на отхвърлена и да не позволява никакви илюзии, мазно-мазно като
змии да се примъкват към сърцето и. Един задъхан, объркан Манол налетя отгоре и, за миг отбеляза,
че не е бръснат и че това го правеше по-мъжествен и някак умилителен, беше с толкова разстроено
лице, че сега май трябваше и него да утешава. Розарио подложи за миг главата си на рамото му,
след като усети бръснещата корава ласка на набоцкалата му от брада кожа, отпускането беше само
за миг, сетне наклони назад главата си така, че лицето и да е оголено към бодливия като кожата му
ветрец. “Само миг почивка, сетне всеки по своя път” мислеше си някак стреснато, докато той я
засипваше с нежността си: “Розарио, всичко си е вече на мястото, ще направя каквото поискаш,
което е добре за тебе.” Не, неговото объркване не биваше да се прибавя към нейното, сега трябваше
да е тъкмо такава, каквато се чувстваше – напълно самотна, изоставена като сух трън в снежна
пустош. “Маноле, върви си, не мога да съм нито с тебе, нито с някого друг” – прекъсна изговарянето
на мисълта си, чието продължение гласеше – “Аз съм само марионетка в нечии невидими ръце.
Само отчаянието може да е извор на силите ми.” Жената му махна сякаш за сбогом и вече гърбом
към него изрече: “И не смей да ме последваш.” Бързаше Розарио към тишината, всичко от което се
нуждаеше, беше едно одеяло, с което да се увие и под похлупака му да се нареве на воля както
правеше в детството си.
Така Розарио, както всички, охранявани с полиция в Училището, да не вземат да избегнат от
плановете на Данекер за унищожението им, беше освободена след заповед “от най-високо място”,
това високо място изведнъж беше решило, че може да стои по-високо и от Белев, и от Данекер, и от
Хитлер, взети заедно, странна мистерия, над която в този миг тя изобщо не се замисли. Важното
беше, че личното и пространство отново се бе разширило до целия свят и този път тя нямаше да
изпусне света, заради никого и на никаква цена. Беше вече свободна, свободна в известен смисъл,
“само в известен” - напомни и го дръвчето, което я посрещна на улицата още при първите крачки.
Едно малко дръзко дръвче, залитнало на една страна - към нея, с шръкнали голи чуканчета към
оклюмалото небе. Клоните му бяха нахални пръстчета, дето се врат в очите, само че едни сочеха
нагоре - гладиаторът е помилван, а други надолу - тъкмо обратното - смъртта е предизвестена -
добре, сега бяха надделяли пръстите нагоре, ами утре? Току-що спасеният човек веднага пита за
утре, иска гаранция и за следващите години, защото е разбрал колко лесно може да се отнеме
живота му.
"Път ме чака" - прошушна на себе си Розарио като излизаше от преизподнята, която временно някой
отмени, като се заклеваше пред себе си да не хлътва в нея втори път заради някакъв мъж, оголените
пейзажи на Палестина от кога я зовяха, още от първия ден, в който пусна монетата в касичката
вкъщи за "нашата си държава - Израел". Оттогава вече не възприемаше къщата, в която живееха
като своя си дом, сънуваше другата, отредената им за дом в родината, покрита с палмови листа,
маймунките от приказките беряха кокосови орехи от короните на палмите над покрива и и ги
подаваха, за да играят с тях на топка .
Розарио е бясна, не иска да бъде спасявана, не иска да бъде затваряна, не иска свобода под условие,
цялата свобода или нищо, половин свобода няма, та тя е човек точно толкова, колкото онези, които
решават за или против екзекуцията. Няма да стои в тази проклета Европа в насилствена близост с
еврейската смърт, отдавна трябваше да се е качила на някоя гемия, и без това я преследват в
сънищата и никога невидени пясъци и лимонови дръвчета, разпукали древните мрамори, в които са
прораснали, това е безспорно Палестина, вика си я, не може да и откаже.
И приятелят и в този момент не можеше да и помогне, затова му махна на входа на училището с
ръка да си върви, и тя ще си върви без него, той знае колко са опасни настроенията и и бяга от
бръснача им без никакви въпроси.
С поглед в носа на плитките ладии на обувките си брои крачките си - пет, десет, петдесет крачки
отдалеченост от обявената и смърт.
361
С двата крака в живота, да, ама все пак остана нещо от нея и в смъртта, макар и само оповестена.
Краката и стъпват по златисти купчинки семена, дърветата са упорити, продължават да изсипват
последните си миналогодишни семена преди да се разлистят. Семе върху храчки вместо върху роса,
семе върху камък вместо върху лоно от пръст, силят се да оплодят камъка, но не става.
"Горките, колко напразна е била любовта им - хрумва и - като нашата."
Това, последното не я изненадва, значи го е решила, детето и с българина няма да бъде родено
никога, освен ако той не тръгнеше с нея. Едно беше чудно - че го приемаше съвсем спокойно. И
друго беше решено - кой ще извърши аборта - той. Нямаше да бъде само тя наказаната, нека
поемеше колкото може повече от нейната болка, болката свързва май повече, отколкото насладата.
Какво общо имаше той, нещастникът, със затварянето и, но с какво пък тя самата беше допринесла
за това - с нищо, оставаше бунта срещу съдбата, която им налагаха някакви демонични хора, които
никога не са чували нито виждали. И все пак няма да им роди дете, докато тях ги има на белия свят,
докато светът е черен от тях, няма да ги дари с още една душа за камерите.
Пресече градската градина на път за Главната, първите кичури млада трева затваряха зелени
пръстени около още траурно черните дървета, а размекнатата пръст силно ухаеше на канела,
канелата в онзи кекс, който майка и правеше, пропукан горе от бухването, откакто почина майка и,
тя веднъж не успя да го докара на вкус, но пък миризмата на канела я накара да разбере как ще
отпразнува подарената си свобода - с една паста в сладкарница "Бяла Стана".
От Главната съзираше само липите, след преживяното хора не и се гледаха, но дърветата, о,
дърветата, те бяха зазвънели камертони, разположени на равни интервали по двете страни на
улицата, а трептенето им от предпролетния звук се предаваше сякаш на въздуха край тях, който
изопваше златни жици между кремавите, ясножълти, розови фасади на къщите.
Сладкарницата беше цяла в стъкла да се усещаш част от движението навън, да се разхождаш с
бебешките колички и младите майки, които бяха винаги най-много тук в сравнение с други части на
града, тя ги гледаше с някаква огромна тежка умора и не се виждаше част от тях, поне не сега.
Розарио си избра тортата с най-много шоколад - и в тестото и, и в крема, и настърган отгоре и,
пъхаше лъжичка в ароматната купчинка и лакомо се гощаваше, "Досущ като бременна", помисли си,
докато слухът и се пълнеше с откъслеци от чужди разговори. "Прекрасно, неизразимо прекрасно" -
едно момиче говореше на приятеля си, а косите му почти се потапяха в розовата водичка на
полуразтопения ягодов сладолед. Розарио отмести поглед върху момчето и погледът и остана дълго,
може би неприлично дълго върху него, клепачите му бяха ниско спуснати над съвсем черни очи,
мургавото му лице беше залисано, отнесено, очевидно не следеше какво му говорят, а от него
струеше сух, горещ вятър. "Пустинята, пясъците" - кой знае защо се сети пак за сънищата си
Розарио, онези сънища "от по-преди", преди сегашния и любовник, преди предишния и съпруг,
преди Пловдив, преди България, значи преди всичко изживяно.
"Чудно - рече си - аз съм на двадесет и пет, а спомените ми - на хиляда години."
И разбра, че лицето на Боб може да си го представи до нея там далече, но не и на Манол, той бе
превързан с яки вериги за тук, както тя за там. Нищо че и двамата с Манол бяха завладени в еднаква
степен от страст и еднакво бяха зависими един от друг. Най-важното го нямаше в деня и, беше
избягало в сънищата и, човек не живее само със сънищата си, а с най-обикновените земни неща. До
слуха и достигаше припукването на звездите там и усещаше, че е вкоренена тъкмо в тях, тя беше
някакво далечно тяхно ехо.
След пастата се насочи към хотела, който беше буквално на крачки от сладкарницата, към
някогашното си убежище, тогава когато беше пристигнала със същото убеждение, с каквото бе сега
– че целият свят е срещу и. Старият и съпруг от неконсумирания им брак я посрещна с целувка,
вино и без въпроси, предостави и “нейната стая”, като за вечерта я покани на порция джаз,
цигулката на Сашо Сладура си устройваше оргии от чувственост, а една певица с най-негърските
устни на света и с глас, излязъл от сапфирената и утроба влудяваше града. И тя отложи самотното
плакане под одеялото, за да потанцува с него, въобразявайки си, че се полюшва не от танца, а от
поклащането на презокеански кораб, в който най-сетне е попаднала. “Всъщност май не е разрешено
да съм тук, не беше ли заведението ти забранено за евреи?” После в самотната си хотелска стая
Розарио плака с плача на децата, които нямаше да роди, какъв смисъл имаше да се роят подгонените
и отхвърлените. Родопското одеяло отгоре и боцкаше, а на нея и се струваше, че е в палатката, която
опъваха в двора си по време на религиозния празник , а тя като дете чакаше отгоре да се отвори
362
небето и от него да се протегне една ръка да я погали. А вместо пролетното ръмене вън тя сънува
през нощта упорито пясъци и издути от вътрешни сокове кактуси. Тя, която с глупашка
непослушност едва бе изтрайвала всички тези религиозни празници с обредни хлябове и усукани
като въжета песни, сега използваше нощите си, за да разглежда храмовете на народа си и онзи един
Храм, унищожаван толкова пъти. В един момент самата древност бе тръгнала срещу и, бе посипала
мислите и със звезди, бе дала сини въртопи за дълбочините и, нещо безкрайно далечно и изгубено
искаше да бъде отново намерено от нея. И тя се почувства една от онези вечно прокудените. Вече и
Манол нямаше значение, а само пътят.
В един от следващите дни се шмугна в една църква, която и беше на път, знаеше че пред нея е било
бесилото на един доктор от голямото въстание, което българите наричаха на месеца на избухването
му - април, един бял април не само от цъфналите дървета и от залповете на въстанически пушки, но
и един разцъфнал от бели души пролетен месец. Застана на вратата и зачака, какво - то се знае -
утеха. И ето че първом лек полъх погали косата и, беше готова да се закълне, че някой я погали,
очите и бяха до болка широко отворени, вперени в копитата на коня на Свети Георги, летеше той на
нивото на очите и, а полъхът не преставаше. "Да беше татко до мене, да каже какво да се прави" -
мина и през ума и от самосъжаление се просълзи. Вътре жени прегръщаха с две ръце иконите и ги
целуваха сякаш им са деца, а от порите на дървения олтар извираше музика, толкова безспорно
божествена, че Розарио се сети за онази православна легенда за ангела в българския манастир в
Атон, който подарил на монасите песнопението "Достойно ест".
Колчем спомена ангела в мислите си и ето че усети неговата близост, пърхането на крилата му и пак
някаква пустиня се ширна пред очите и и съзря стъпките си в пясъка, "Стъпките ми някога" -
съвсем се объркаха мислите и. "Ако остана още секунда, ще ревна с глас" - рече си Розарио и хукна,
буклвално хукна към Каблешкови, бай Недко беше нейния старец Зосима, който винаги можеше да
те приласкае и чрез въпросите си можеше да те накара да намериш своя, а не неговия отговор за
тези въпроси. Бай Недко беше и най-първият и заемодавец, когато слезе на пловдивската гара без
грош, не че много и на него му "течеше през крачолите", както строго установяваше будната му с
пораздърпана външност съпруга. "Него дай му речи, юбилеи и помени - смееха се съгражданите му,
обаче в същото време много се гордееха с него. - Не, политиката не му хареса, че имало много
непочтеност, хайде холан, политика само с честност политика ли е. После и при правото установи
колко често е криво, и добре че и от него се отказа, че кой ще оправя обществените дела напук на
политическото рушветчийство. Само плам и порив е той." С много странно занимание бе заменил
Недко Каблешков печеленето на пари – с организиране отдаването на всеобща почит на великите
българи, “завеждащ юбилеите и тържествата”, той знаеше, че “възторгът обединява, че и пръква
нови големи човеци”, а “простотията и безпаметността отварят широко вратите пред чуждите
завоеватели”.А той имаше възторг в излишък, подхранваше с него самочувствието на съгражданите
си и те си го слушаха и следваха като свой старейшина, досущ като онези старшейни, вземащи най-
важните решения за градските и селски общности през Възраждането. Дружбата на Розарио с бай
Недко и даваше изключителното право да се настани в българската памет, да става “по-българка и
от българките”, както и подхвърляха не без укор някои еврейки. Ярко се очертаваха Недковите
разногласия, набираха височина екзалтациите му, траели цял живот, Вазов му беше нещо като
мания, бе “разследвал” всяка негова стъпка по пловдивските калдаръми, бе непрежалим за “жълтата
къща” на тепето, в която поетът бе плел камшиците върху заспалите съвести в “Епопея на
забравените”, “позива “ за честването на 50 годишния му “поетски” юбилей и речите на юбилея
пълнеха обиталищата на бюрата и шкафовете наред с безбройните преписки на Недко като
председател на ефорията на Дома на благотворителността и народното здраве, като цензор от
Цензурната комисия през Първата световна война, като почетен член на Македонската младежка
секция “Тодор Александров” при Благотворително дружество “Гоце Делчев”, като председател на
Върховния комитет на благотворителността, какъв ли още не бе успял да бъде той през дългия си
идалговски живот, той винаги бе успявал да се вмъкне във всеки къс българска история. Розарио
всеки път я чака тук някой вестник за четене, на български, на иврит, на английски и френски, ето
пак се бе намесила съдбата милостиво чрез познанството и с особняка адвокат, трябваше да
пропътува през цяла Европа, за да стигне до неговия кабинет, който се извисяваше като кула-
наблюдателница към целия еврейски свят, където и да бе пръснат.Във вестниците неизменно
ставаше въпрос за това, което и предстоеше – древната нова родина, Ерец Исраел."Моето момиче,
363
не вярвай, че българите ще тръгнат срещу своите евреи, никакъв Хитлер тук не чини, българинът е
имал империи, а никога в робство другите не е държал, затова други народи са гледали да влезат в
българската империя, че и най-ниски данъци имало в нея, и най-голямата справедливост. Ами виж
една Румъния, не само чокоите са държали съвсем доскоро цигани в робство, ами и църквата,
представяш ли си - църквата! - е имала собствени цигани роби. Погледни моля ти се, не, не, не
подминавай, погледни кой само не се е подписал срещу "антиеврейските мерки", ама че гнусно
понятие - "ето го от Адвокатския съвет – “не може едни да имат по-права от други, защото никой не
е по-човек от другия”, казват адвокатите вкупом, тъй де, това му е смисълът, не гледат келепира,
дето можел да дойде от Немско, а напротив - опълчват се - и от писателите, и от журналистите,
Йордан Ковачев разпространява цели мазхари, както преди срещу смъртното наказание, а зад него
стоят големи люде, между тях приятели на Гладстона, цял Интернационал на борците срещу
войните. Ти знаеш ли кой е Гладстон, чакай и това трябва да ти обясня, понякога напълно забравям,
че си чужденка, с този ти прекрасен български." Насърчаваше бай Недко Каблешков всенародната
съпротива, а когато антиеврейския закон бе приет, ходеше като обстрелян, несвой, смаян, сякаш
усещаше куршум в сърцето си, никакви продиктувани от практичност обяснения не приемаше, беше
тежко ранен от факта, че такъв закон е приел български парламент, пред олтара на който по
възрожденски се кланяше, за него парламентът все още беше идентичен с Оборище, може би защото
самият той бе роден, когато нямаше ни парламент, ни държава, парламентът на страната, за която
геройски бе загинал синът му. Само възрожденец като него, изживял Божието чудо на
възкресяването на българската държава, можеше да разбере съкровените чувства, които вряха в
гърдите му при споменаването на името "България". Говореше Недко с патоса на хъшовете и
изобщо не се запитваше дали този патос няма да се стори смешен, нелеп на героите на новите
времена, беше събрал в себе си какви ли не поводи за ликуване от българския дух: "Думата
българин означава "просветлен, мъдър, човечен", българинът никога не подтиска другите народи в
майка България, обратно, българинът ходи да особождава други народи и приютява прокудените!
Знаеш ли колко българи са воювали за свободата на сърби и гърци, че и на италианци, те още
лихвите на дълга си към нас заради това не са изплатили. И да не са евреи, цигани да са, пак трябва
да сме до тях, когато някой иска да им мъсти за някаква си негова обида. Ние с евреите помежду си
обида нямаме, а само столетия дослук."
Изкачваше каменните стъпала и сякаш с нея се катереше мирисът на лавандула и рози от
копривщенските селения на Каблешкови, и на борина и смръзнала земя от вилата му в Бойково,
които и тя, като толкова други, бе посещавала, градът се гордееше и с чуждестранните му гости от
някогашни състуденти от Лвов, от преподаватели във Френския колеж, от католически и униатски
свещеници, поляци, хървати, французи, какви ли не щеш.
"Детко - посрещна я той сега в кабинета си и веднага се зае да я учи да живее, - брой до три, ей тъй -
едно, две, три. Всяко чудо за три дни е рекъл народът ни. И помни, че царят ни не е Хитлер, а и
народът ни е друг. Което стана, няма да се повтори, обещавам ти го аз, Недко Каблешков, дето и
освобождение е преживял, и във война сина си за отечеството е харизал. Ако искаш остани у дома,
колкото си искаш остани. Мисли си, че нещо лошо си сънувала, ама е било само сън. Ей на това
диванче ще спиш, ей сегичка слугинята ще донесе завивки." И Недко вече раздаваше заповеди на
домашните, завихрил набързо настаняването и. Сложените косо на лицето му очи гледаха и
изпитателно, и всеразбиращо, бе от любезен по-любезен – сакън, да не се почувства тя в нещо
неудобно. "Не, мили хора, не - клатеше в несъгласие Розарио глава. – За друго съм тук – не беше
лесно да го произнесе, на него, патриота, провинциалния идалго, за който нищо не бе по-важно от
България, да го формулира от ясно по-ясно – Искам да се махна от България.” Съвестта стискаше
гърлото и, но ако искаше помощ, трябваше да го произнесе. Ето, стоеше тя на столчето до “стола, на
който бе седял Алеко преди да замине за последно за Пещера” и гузно мънкаше, мъжът стоеше
прав, леко наклонен към нея, сякаш за да я чуе по-добре, бледнината по гладко избръснатите му
страни напомняше лунно мляко. По-скоро очите му, отколкото устните му изрекоха – “Та аз те
мислех за много по-голяма куражлийка, и професията ти говори за кураж, по-голям от куража на
една жена. Ти имаш колежка, акушерка, Райна Княгиня, нали се сещаш, е, би ли хукнала да бяга?”
Смаян беше Недко, смаян и гневен, тя тъкмо му доказваше, че не е дораснала в приятелството им до
него. Мина време в мълчание, гледаше я някак полуобиден – тя не се доверяваше на народа му, за
който той залагаше главата си, а Розарио се усещаше страшно нелепо и съжали сто пъти, че бе
364
споменала за това, от силната топлина на бумтящата печка ли или от притеснение цяла се изпоти и
зачерви, тъкмо да се отрони нейното “Ами аз да си ходя”, когато Недко Каблешков проговори, той
никога не отваряше уста преди да е претеглил своите вътрешни за и против, но Розарио потръпна от
чувство на щастие – той не се бе отказал ни най-малко от намерението си да я закриля: “И все пак
ще ти разкажа за един славен мъж, който може да ни е от полза, един велик приятел на България,
намерил своята си пътека към България, той от небето узнал колко България има нужда от него.
Говори ли ти нещо името Анджело Ронкали, пълното име – Анджело Джузепе Ронкали, някога
Апостолически визитатор в България, сетне Апостолически делегат, архиепископ на Месемврия. Но
преди в България Божието Провидение довело бедняшкото дете от Бергамо в Рим да учи за
свещеник, за да може един ден, когато покривът не само на “Света Неделя”, а сякаш покривът на
цялата ни държавна сграда се срути над главите ни от атеизма на атентата 1925 година, да дойде при
нас, Бог го е взел от село,за да е до другата италианка в България – царица Йоанна. Той и сега
разсипва най-нежните си чувства към новите страдалци – евреите, както някога към прокудените от
Македония и Тракия. Той ще стопли и твоето сърце и няма да го изостави, когато го решиш
окончателно, ще имаш неговата помощ, той приютява в Цариград главно евреи от чужди земи,
където биват изтребвани, случаят с нашата не е такъв, но ако решиш, щом нищо тук не те задържа и
не ти е мило... – Отново обидата се надига у него, а пръстите му се сплитат яко едни в други, сякаш
да не издадат гневно треперене. - Аз все пак си мисля, че тебе Божието Провидение те е довело в
България тъкмо, за да не пострадаш, но – ти си знаеш.” Деликатно Недко и напомняше, че има далеч
по-нуждаещи се от помощ от нея. “Път на мира, път на милосърдието, път на истината” – с този
възклик си отиде монсенъор Ронкали от България, с него работи в Цариград и Рим пак за България.
Неговата мъдрост е мъдрост на праведник, знаеш ли какъв е принципът на работата му, чуй сега –
колко е хубаво: “Всичко да се вижда, много да се прикрива, малко да се коригира.” И виж как
истински Големият човек е готов да се снишава, няма го онова така често срещано високомерие на
католически свещеници към православните, дайте да загърбим старите ненужни спорове, говореше
държанието му сред православни, един е Христос, една трябва да е и църквата му. И всякак
отклоняваше молбите на български семинаристи да се прехвърлят в католически Богословски
университети в Италия, действаше като истински българин, те си имаха православието, защо
трябваше да го заменят с небащина религия, полатинчването не беше неговата мисия тук. Те затова
и го отзоваха от Рим, веднага след като кръсти дъщерята на царицата Мария Луиза в православния
обичай.”
Розарио се остави да я носи усещането за мекота и щастлива защитеност, нечовешката драма на
съвремието остана далече някъде зад старческия гръб, който сякаш можеше да я опази, той знаеше
как се живее в опасност, как се преодолява болката – като обитаваш в нея като в свой дом. И тя вече
не е самотната Йо, преследвана из целия свят.
“Бъдете смела, аз съм сигурен в народа си. Нищо няма да ви се случи.” Очите му потъмняха и той
додаде: “Поне докато Царят ни е цар.” А той изненадващо я целуна по челото на изпроводяк, каква
беше тази целувка, та тя я чувстваше месеци след това като топло слънце, изгряло насред челото и.
“Милият бай Недко – мисли си Розарио – не знае той това, което аз зная и за царицата, и за отец
Анджело Ронкали.”
Един-единствен път го среща разлюлян, извън себе си, тъкмо е излязал от дома си, в движение
облича сакото си, из улицата се носи ведро настроение и глъч от минаващи ученици, от възмущение
от света очите му а-ха да излезат от цепките си: “Велико престъпление, момичето ми, срещу моите
приятели поляците, срещу онзи горд народ. Току-що бе архимандрит Николай тук, владиката Кирил
ги определи с архимандрит Стефан и Йосиф да ни представляват в анкетните комисии с Катин и
Виница. Няма вече надежда, ни капчица – полското войнство е разстреляно! Петнадесет хиляди
офицери! Знаеш ли как се създава дори само един такъв офицер, колко години са нужни
Да се изгради един такъв патриот. И още толкова украински работници и селяни във Виница!
Архимандритите ни са участвали в есхумацията, труп след труп. В един е имало дневник, в джоба
на единия имало дневник – по него можели да проследят пътя им от лагерите. Не, това вече не е за
понасяне! Трябва високо да се тръби, на какво още не е способен човек? Превърнахме света в
люлка на всички възможни ужаси!” И този път не той, а Розарио се вмъква в ролята на утешител,
насилва се да е силна и спокойна, а иначе е трогната до най-съкровената си същност – кой ли друг
би плакал за разстреляни в някаква си чужда гора чужди военни, но ето на, бай Недко, приятелят на
365
колко народи, следеше какво става и гореше непрекъснато като факла с чуждите нещастия, колко ли
време може да изтрае във времето една горяща факла?
Розарио и се струва, че е вече поне хиляда години в тази страна, а времето тече все по-бързо, и
скоро няма да има човек тук, когото да не познава. Както в стара приказка неин приятел беше
близък с друг приятел, по своя си линия, а той пък има една приятелка, много нежна художничка,
по-скромна и от последния изписвач на фирми, тя по случайност е сестрата на царя, край нея все се
появява един политик, посланик, но най-вече хубав мъж, и се шепне, че само заради политиката не и
е и официално мъж. Нито жена, нито дете тази художничка единственото, което умее да прави, е да
рисува цветя, дървета и къщи, цветята и се издуват от вътрешния и вятър, който тя никога истински
не пуска на воля, за да не смете тази идилична картина за една принцеса, която в кулата си от
слонова кост изписва усещанията на цветята, капките роса, затворени в развените им воали.
Надвесила се е тя със скицника си над света, птиците пият от дланите и, а тя не може да се отдели от
брат си. Привърженичка на Фройд е Розарио, няма как да не изтъклува това и храбро желание на
всяка цена да е най-близо до брат си в най-важните му часове. Веднъж се срещат чрез приятеля на
нейния приятел Розарио и принцесата в дървена къща насред полето, дъждът кълве дървените талпи
на плевнята, в която шумоленето на сеното сякаш постила съня им. Розарио усеща – това е една
много уплашена принцеса не за себе си, а за брат си, разпитва я за депресиите, които могат да се
случат дори на един цар, “Всяко едно лекарство, всяка приспиваща билка са по-добри от едно
безсъние – изказва убеждението си Розарио, а от тъжния, претъжен поглед на принцесата заключава
колко верни са предположенията, които бе чула от дъновистите – Това е един цар, който се крепи на
самия праг на самоубийството, един цар, който би пожелал края си, отколкото края на евреите,
който окончателен край се изискваше бюрократично настойчиво, все едно ставаше въпрос за
рутинна административна процедура от този, който с невнятна гордост се бе самопровъзгласил на
Цар на злото, цар на целия свят . Лекарката-билкарка Розарио има за него билки, “Накарайте го сам
да си ги набере, а може би Вие ще го сторите, трябва да са брани от много близък негов човек, който
много го обича, само тогава помагат.” “О, да – отрони се от срамежливите устни на принцесата, по
които нямаше нито розовина, нито червило, - тогава аз ще ги набера, щом може.” “Каква самотна
принцеса” – помисли си Розарио и и обеща преди изгрев слънце билкобер на самия Енъовден. “Аз
имам роднини в Аржентина – шепнe си Розарио развълнувано наум, наоколо нямаше жива душа,
през прозорчето се виждаше полето, бухнало зелено, а вътре светеха оставените да съхнат листове с
жълти и червени иглики –роднините получиха транзитни визи за Италия от Нейна светлост, царица
Йоанна.Защо не и аз? Викат ме в Аржентина, може би и аз ще мога с нейната помощ да замина. “ Не
иска обаче никого да моли, само със забележително безгрижие си казва сама на себе си: “Защо да
не замина, не съм го рекла, не съм го направила.” Скоро Розарио можеше да каже същото на
царицата, защото стана и нейна “Придворна билкарка”,досущ като известната от историята фигура
на “царски доставчик”, защото е допусната все по-надълбоко в царското семейство, до самото дъно
на пластовете, до онази царица с белите перли, тъжните бели перли, низани милост след милост
след всяка загуба и човешка мъка, пръска доброта царицата, нейният Свети Франциск си я води при
бедните, билките сякаш са само повод да поговори с Розарио за хората от нейното племе, за най-
застрашените. “Всеки си има своя кафез – мисли си за нея Розарио, като се вглежда в тъжните и очи,
– тя май се чувства отговорна за всеки и всичко и никой не може да я облекчи в този товар, поет пак
под водачеството от онзи най-светъл водач, Свети Франциск бедняка. Молитвената и броеничка е
връвчица от имена – и този трябва да бъде изведен, и този, и този.”
Розарио, уморена от разтворени утроби и околоплодни води, от плазмата между женските бедра,
която се излива в материя, отменя графиците си. “Трябва да те представя на някого – казала и е
Стела Здравкова, жената на някогашния кмет, обичан странно и от ляво, и от дясно в тази страна, в
която ляво и дясно се мразят “и в червата”, както гласи народният израз..

Стела е цяла направена от “злато, което ръжда не хваща”, изразът е на “партнъорката и по

благотворителност” Екатерина Каравелова, “Празният всекидневен живот не ми е харесвал никога”
обясняваше Стела себе си, всред прахта и жегата на еснафлъка бе успяла да си осигури “живот с
изненади”, никога само до тенджерата, винаги “добре просветена гранданка на Отечеството,
каквито междувпрочем са били още нашите баби.” И още – “Трябва да бъдем зачетени не само при
правенето и гледането на деца, но и при правенето и прилагането на закони”. Веднъж я чу да прави
366
много ясна равносметка на светското възпитание във все още ориенталския град: “Резлултатът от
него е занемарено чувство на справедливост, а умения добре да се престорват и да са чувствителни.”
“Значи и умението да са чувствителни не им прощава?” – Усмихна се на радикалността и Розарио, а
Стела от своя страна продължи да се заяжда със съгражданките си, които бяха загубили много от
притежанията на селянките в страната и: “Консумират предимно любовни и сантиментални романи,
които не им позволяват да осъзнаят унизителното си положение в обществото. Така възпитани, това
са жени за салонни балове и концерти, а не работни, умни и спестовни.” Прекрасно бе да осъзнае в
каква степен тази балканска жена бе близо до нея, как се стремеше към нежностите, които можеше
да даде на Ближния си, ей тъй само защото съществува.
За Стела се знае, че покрива леглата на трите си деца си освен с бродирани чаршафи с най-
дантелена музика, която е изучавала в Дрезден, поднесените на съгражданите и “на тепсия”
“музикални следобеди” са пълни не само с монолозите на пианото и, но и със сказки за “великите
композитори”, преводът и на “Малък музикален речник” от Албрехт Крюгер е станал “настолна
книга на всеки музикант”, е, поне така твърдеше пресата, и “концертната дейност на госпожата”
още преди да е станала кметица, немските песни, да се усмихнеш и да потропаш с краче, но и
Вагнер, който ошашавеният Пловдив признава от раз, навярно неговата митологичност умело се е
срещнала с местната митологичност на царството на Евмолпите.. Откакто дъщерята на доктор Илия
Кутев от Сливен се прехвърля в Пловдив, градът няма ни най-малка възможност да се измъкне от
всестранната деятелност на феминистката Стела, която дори не си дава сметка, че е такава, той бе
просто смаян от дързостта и, за да може да даде какъвто и да е отпор. Каква свобода! – да си сред
първите, докарали и в Пловдив и опера/няма само в Стара Загора, я/ и музикално училище/Бургас
защо има?/ , “Много просто стана – хората се писаха акционери в дружество “Родна песен”, а
акционерите са акционери, защото са длъжни да дават пари.” И от нея вече отърване няма, в
новосъздаденото музикално училище “Родна песен” тя единственият квалифициран преподавател в
горните класове, тя очарова не просто града си, но и гостенката в него, Розарио би трябвало да си
признае, ако ще и с крива усмивка, че тя никога не е постигнала толкова, за направеното от Стела
един немец от Българо-несмкото дружество така бе обобщил нещата “председател на Българско-
немското дружество е жената на кмета, или тя е и кмет”, е, това “и тя е и кмет” имаше многото си
основания за периода, в който мъжът и Божидар Здравков кметуваше, а тя организираше какво ли
не, между другото и въпросното дружество, повод за поредната изява на независимостта и,
“обвързана с нищо друго освен с личните си разбирания” тя следи да не влезнат в протоколите
антиеврейски постулати, никой няма право да отмени позицията и на свободна гражданка, не и
някои от преподавателите в Дойче шуле, приели за кредо националсоциализма.
Но тя е някак непрекъснато щастлива, когато урежда балове за моми-сираци с войничета, белки си
“намерят еша”, и когато осигурява чрез благотворителното дружество “Подкрепа” материалната
независимост на момичета-сираци, с вдъхновение не по-малко от това в музикалните и изпълнения
в движение тя нахвърля проектите за рокли от поан лаз и шевици от сърма, нещо средно между
дрехите по телата на жените от плакатите на Алфонс Муха и от картините на Густва Климт и
българските носии, тях ги шият Стелините момичета и момичетата на царица Йоанна, момичетата
от дома за сираци, на които женското дружество се опитва да осигури поминъка на кроячки и
шивачки на първо време. Като сяда на пианото Стела в хола на първия етаж на къщата си
гълъбовото в очите и е сребристо, а голотата на извитата и дълга шия е с цвета на розово
шампанско, разтяга тя някаква мелодия като шевиците си, а заедно със звуците започват да се
въртят медалъоните по македонските везби, с които е отрупана гостната и, проблясват те като
вълшебни килимчета, готови да хвръкнат и ги отнесат където поискат. Розарио става една от
клиентките им, оставя се да я обличат в копринени кенарени прави ризи почти до прасците,
обточени с народна бродерия, когато се явява с тях пред Манол, той напълно полудява и търси
бедрата и сред коприната, шепнейки някакви имена “Ния, Нона”, чието значение и е напълно
непонятно. Пак така речовита и вдъхновена е Стела, когато обикаля страната да намира госпожи,
които биха си купили или поръчали такива рокли, на връщане от обиколките си тя е “натоварена
като магаре”, понеже носи шевици, носии и овчарски торбички от цялата страна. “Като си вземете
рокля от нас, ще им дадете възможност да придобият занаят, аз само ви съветвам – не кандисваше
тя, – така момичетата ще придобият средства, които могат да се умножат до размера на една
прилична зестра и тогава ще ви каним и на сватби, помислете си.” Същото Розарио чува и от устата
367
на царицата, но и още нещо “Този народ е толкова кадърен, той трябва да се жени и множи, за да се
множат и талантите му.” Запознала се е Розарио чрез обкръжението на Стела с царицата и
присъства на едно “кафе-щунде” в една от пловдивските богаташки къщи. Освен меланхоличното
лице на царицата се очертава от светлината на сецесионните лампи-лалета властният профил на
една безспорно голяма хубост, никога не отминала изцяло, тази дама има далеч по-царствено
самочувствие от царствената особа и човек веднага си представя как тя налага мнението си каквото
и да става. Госпожата е госпожа Екатерина Каравелова и разбира се, историята и е стигнала до
Розарио далече преди срещата им, около нея скрипти сякаш ледът на един велик трагизъм, въпреки
всичката и разговорливост и приветливост. Както вижда перата на шапката и Розарио, така до нея
съзира свлеклата се фигура на Лора и щуращата се фигура с протегнати напред ръце сякаш
дундурка бебе на другата и дъщеря Виола, Виола след полудяването. Знаеше Розарио и за съдбата
на зет и Йосиф Хербст, която бе сякаш паралелна на Феликс Фехенбах в Германия, но никак не
можеше да и стане симпатична, колкото и бляскаво да говореше, колкото и да събираше възторжени
погледи, пред краката и бе разтворен гробът на Поета, който и тя най-активно бе копала, толкова
активно колкото е в състояние за това една светска дейна дама с всички необходими връзки из “хай-
лайфа” като нея, и с това не бе приключила деятелността и, а едва със събарянето му в него.
Запознанството е една събота, а в неделята вече цялата компания пълзеше по поляните около Бяла
черква, да, това с хуботчетата е медунче, а това червена иглика, и мъжка момина сълза, Розарио
усеща, че не се различава от тези жени по нищо, тя може да забрави кои са, понеже и те са
забравили в този момент кои са, просто съберачки на билки, снабдили са се с истински домашно
тъкани овчарски торбички и цедилки, малко я напушва на смях от вида на царицата, метнала
овчарсклата торбичка през рамо и стиснала със зъби някаква тръбичка, “Само не иглика” – провиква
се Розарио, понеже не е много близо до нея, - игликите са отровни.” Розарио без усилие се вмъква в
царския разговор, той е толкова непретенциозен, оставят я да им обяснява, гледат я усмихнато, а
слънцето поляга леко над буклите им, глезените им облазени от ланшни треви и току-що наболи
стръкчета, се поклащат сякаш ще започнат да танцуват, “Ах, ходи ли се с такива бални обущенца в
гората!” – възкликва, когато осъзнава с какво са обути, Царицата се е навела над някаква тумбеста
гъба и разпитва ядлива ли е, “Не я пипайте!” почти изпищява Розарио и я размазва с дебелия
грайфер на туристическите си обувки, тя е с обувките на Манол, нали носи 42 номер, та могат да си
ги разменят, вместо гъби царицата събира в шепата си първите цветчета на теменужките и сетне
вади от яката на палтото си някаква карфица и ги забожда под южното си лице, “Цветята на
България и Италия са все същите” – радва се като малко момиченце за пръв път навлязло в гора, но
в тази гора се мръква, мръква се неспасяемо, няма как да и каже Розарио прозрението си. “Но за
Вашия Димков чудеса се разправят” – царицата естествено иска да узнае докъде се простират
знанията на Розарио и откъде започват белите полета на ненарушимата тайна. Е, разбира се, че е
била при Димков, и какво се оказва, че господин Димков сякаш е черпил от същите извори, от които
бабите и прабабите на Розарио, само че тях са ги горили на кладите в Лемго до една на клади като
вещици. “Макар че нищо чудно, неговите баби пък са били с богомилите, това са богомилски
знания, а знае ли се дали тези богомили не са стигнали до моите родни места?” Миризмата на билки
в овчарските торбички се напластява, полепва по лицата и те се покриват със златен прашец като
крачетата на пчели, всичко е като сцена от Ботичели, остава да си поръчат придворния художник, за
да я изпише, а сетне да я опнат в двореца в Чамкория до портрета на онзи любим водач на лов, убит
в схватка с мечка. Или не, какъв ти Ботичели, просто Щъркелов да е тук или най-малкото,
прилежната му ученичка, княгиня Евдокия, Щъркелов, Художникът, който умееше да покаже това,
което не бе създадено от човешки ръце, а само от божиите, трябва да си много свързан с бога, за да
можеш да предадеш божието творение, да дадеш ясен образ и на най-неясното, образ на
хоризонтите от цветове и отражения, пропуснатите от хората светове, които те не съзираха в
човешките си мравуняци. “И все пак какъв беше този цар, който беше се обградил от хора като
Щъркелов, Елин Пелин, софийския владика Стефан, че и онзи световен историк Стивън Ръсимън,
който бе дошъл от другия край на Европа да напише историята и в една от най-старите и империи –
българската, сякаш беше залепил ухо за земята, за да чуе прииждащите войски на българите и
потеклите тълпи на кръстоносните походи, но Историкът не бе подирил другите историци и учени, а
тъкмо царя на така незначителното сега царство, сякаш със самия си произход, свързан с българска
династия от Средновековието можеше да му разкрие неща, които не можеха да се срещнат в никоя
368
книга. Когато за пръв път Розарио бе застанала пред акварели на сестра му, княгиня Евдокия, тя бе
усетила нещо напълно необикновено, не някакво си велико майсторство и кой знае каква
прецизност, а нещо друго, от друг духовен порядък – Красотата в картините и сияеше чрез
Смирението, те сякаш разказваха за бездна от неосъществени копнежи, преодолени чрез
смирението, “Тя се е смирила, - каза си, - това което аз никога не можах, терзанията си е вградила в
благослов за света такъв, какъвто е, готова е да приеме пратеното и от Бога без непременно да се
съпротивлява, остава съдбата да я лъже, да я оставя да се скита в смешните малки дворци на
дребничкото царство без семейство и без деца, обречена сякаш на съдбата на някогашната участ на
момичетата от царски произход, които най-често са били замонашвали.” Нищо не бе по-далече от
монашески обети както тази царствена Художничка, и все пак в смирението и съществуваше
самоотречение, на което бяха способни само замонашелите се.” Гледа Розарио пролетните поляни,
край които стъблата и клоните на широколистните дървета изглеждат стъклени, необлечени още с
достатъчно зеленина, а иглолистните дървета тъкмо с вечното си зелено са някак ланшни и вижда
сякаш един гигантски котел с отвара от билки, отвара за живот, в мисълта и се премята като бяло
зайче тази дума “живот”, гони го тя по цялата планина, вижда връх след връх, назовава наум
имената им и изведнъж някакво изречение се оформя в главата и, от което и олеква: “Ако хората
служеха само на това, което носи живот, а не на това, което носи смърт, войната и сега, и преди
нямаше да я има, занчи всичко пак е от човешката душа, не от някакви си икономически или
политически причини, ако човешката душа реши да служи не на себе си, а на другите, тя никога
няма тръгне да унищожава тези други, понеже това ще означава да разруши граденото от самата
нея. Та световният мир не е изобщо въпрос на политика, а оформяне на души, достойни на бога.””
“На Спасаовден трябва да сме тук” – бяха насядали на изсъхнали от пролетното слънце камъни край
Лещенско над Перущица, като езерца се очертваха надолу под краката им обиталищата на
теменугите, “На Спасовден?” – хвана края на фразата и царицата.”Да – категорична е Розарио, -
тогава започват Русалиите, празникът Розалин на немците. Но трябва да играем и хоро, и да не
оставяме без надзор крилата, дрехите и венците си, за да не ни окрадат самодивската сила. Нали и
името ми иде оттам – от празника на мъртвите Русалия или Розалия. Само трябва да ви науча да
играете русалийски танци.” Разказва им Розалио за гледжосаната паница с оцет и чесън, за
павурчето с мълчана вода и билките, зашити в знамето на русалийската дружина и за росена, под
който трябва да се спи срещу Спасовден и че без танц до припадък изцеление няма да има, а сама се
чуди на името си, нима с него са и дали и професията – нали подземното царство е царството и на
плодородието, и на целението.
Движи се Розарио сред царското семейство, а не може да се отърве от усещането, че навлиза в едно
все по-голямо здрачаване в една все по-гъста и непристъпна гора, вълците вият като рогове, а
парцалите от разкъсаната луна висят като фъндъци лишеи по клоните. Заедно с царицата и
принцесите проследяват скока на катеричките, но нейде пред тях поклаща рога един елен, който
само тя съглежда, един елен, койо хлътва в пропастта и край него сякаш е още едно тяло, тялото на
царя. Когато е с тях в Чамкория, Розарио не приема поканата да преспи в двореца, измисля си
причини, само да не им каже истинската – че вижда препарираните окачени по стените глухари
грозно да припляскват с криле като бухали вещаещи зло. И защо ли и се струваше, че само в очите
на княгиня Евдокия зърваше от време на време отблясъци от ужаса, който прииждаше, така, докато
тихо и кротко и неуморно рисуваше цветята си, като знак на призвързаност и беше подарила вече
няколко Тя неотклонно се озоваваше около царя и Розарио си каза – ужасът ще е свързан с него,
един неизбежен край, който смрачаването вещае, но не всички в къщата имат очи за него.
Когато един ден миналото лято Асен пита Розарио какво да прави със Сара, Розарио няма как да не
му каже – “Ще те запозная с царицата, тя ще ти каже какво.” Но Асен не мисли, че мястото му е при
някаква царица, стои си той насред нерешителността си и рови в пръстта, в края на краищата ще
изчака съдбата, ще я примамва, ще я укротява, ще увърта, ще лиже и маже и виж най-сетне бедата
отминала. А дотогава ще бъдат приспани със Сара един друг в телата си.
Розарио дълго скита из града, струваше и се, че се прощава със сокаците и смокините му, със
смешните дюкянчета с наивно изписани фирми с все гръмки имена – от “Златен лъв” до “Америка”,
с музиката, която се лееше от къщите му ведно с водата от кофите на прилежните домакини. Една
надежда си е винаги една надежда, нея винаги можеш да носиш в джоба си като талисман, ако ще и
без възможността някога да я осъществиш. Вътрешното безпокойство на Розарио трая сякаш само
369
до този миг – до мига, в който прие, че всичко зависи не от някой друг, а от нейното лично решение.
За пръв път Розарио е зарязала работата си, за да е само с въображението си, не може да устои на
изкушенията му. Но тя не изглежда вече като човек, нуждаещ се от помощ, волята се е върнала със
страшна сила при нея, тя просто прелива от фантасмагории, посягаше смело към последното
останало щастие – ей там, на края на света.
Колко дълги са дните и нощите, в които не знаеш дали ще оживееш, когато си така изтощена от
представите си за злото, че едва се измъкваш от леглото само да узнаеш, че съществуванието ти е
все така висящо. Самите и мисли преди като киселина бяха разяждали действителността и тя бягаше
от тях сред хора, на които вярваше. Изведнъж, напълно непонятно пространството около нея се бе
изпълнило с приятели, толкова много не бе виждала и в най-смелите си мечти, поканите за
гостувания валяха от домовете на интелектуалци и управници на града, хората съвсем
демонстративно и протягаха ръце, “Ние не ще ти сторим нищо лошо – някак наивно докосваха
душата и българите, - ние няма да позволим и на други да го сторят.” Съпругата на Петър
Къосеиванов Мара отиваше и по-далече, “Стой си тук, войната е към края си – тайнствено твърдеше
дребничката Къосеиванова снаха от копривщенския род на Личевите, за чието баснословно
богатство и още по-баснословна скромност градът не спираше да говори, какви върволици от коли
се извървяли с прикята и, когато се женела, и колко слугини и били дадени в помощ, а тя как наред
със слугите всичко вършела и настоявала, че това са нейни компанъонки, а не прислуга. От нея бил
тръгнал и крилатият израз “гледат те като Личева слугиня.” Двукатната и къща с издути балкони
напомняше голяма фруктиера, но Розарио знаеше, че в тази фруктиера най-ценните плодове бяха
тези на почтеността и духовността, къщата се намираше току до Чифте баня и до лебедовото тяло на
църквата “Св.Св. Кирил и Методий”, построена след Освобождението върху терен, подарен тъкмо
от Личеви. Посещенията си при нея Розарио ценеше като нещо изключително, което и се бе
случило, и благодареше на Бога, че бе допусната така близо до Мара. Като птиче Мара кацваше на
края на някой стол, просвяткващ с инкрустациите на седефа си, върху черното дърво, и чакаше
гостенката да я заговори за това, което и е наистина интересно, домакинята много внимаваше да не
досади или да не насили човека отсреща си, тя имаше очевидно много още от възпитанието на
Възраждането, в което посрещането на гост си е било цял ритуал, как добре се чувстваше в тези
“кафещунден” Розарио, изведнъж започваше да забелязва положението на ръцете си, къде са опрени
пръстите и, извивките на килима под нозете си, раковините на розовите купички за компот и
мелодията на фразите си, неща, които друг път в бързането изобщо не сещаше. Заговарваше я ту за
Априлското въстание, ту за онзи страхотен американец Макгахан, който с едно магаренце бе
галопирал пръв сред оглозганите от кучета детски главички в така любимите и за екскурзии Родопи,
научаваше необясними неща като мазхара до султана, в който българи след въстанието отричат
извършените жестокости върху племето им , но като нещо съвсем лично възприемаше разказите и за
зографина-фотограф Георги Данчов, който бе сътворил в “Св.Св.Кирил и Методий” един такъв
жертвен образ на Христос в цял ръст, че Розарио все влизаше с трепет в полумрака и, очакваше го
как ще тръгне изведнъж насреща и, понесъл на раменете си символа на жертвата – ягнеца. “Ние сме
имали честта да е наш квартирантин, в сградите ей там, срещу Панаир-хан. После е живял горе на
тепето, изписал се бе с ала-франга дрехи, но и с четническо калпаче. Някакви мраморни колони,
незнайни храмове, кораби и гюлове.” А Розарио потръпваше от тези разговори, защото знаеше вече,
че да говориш за Георги Данчов бе все едно да се докосваш и до Левски, чийто сияен поглед
отдавна бе проникнал в светася светих на Розариевата душа. Един човек, олоцетворение на
Божествената любов към човека, а с мисълта за такъв човек можеше ли народът му да се чувства
като еднодневка, загубила напълно ориентацията на летежа си.
Розарио пак отпиваше на бавни глътки финеса на тази истинска европейска дама, наслаждаваше се
на френския и, на който често се разбъбряха по-леко отколкото на български, изслушваше кратките
и изпълнения на пианото, които говореха по-добре от думите за ромола на копривщенските капчуци
и шумоленето на кринолините на чорбаджийките, но в тези последни дни обаче разговорите им бяха
далеч от старата безметежност. Мара я обгръщаше с тишина и съпричастност тъкмо както близките
на оздравяващ болник полагат грижи за покоя му. “Жената на Георги, зет ми, е категорична –
шепнеха бледите изопнати тънки устни на Мариното, прилично на бял сватбен крин лице, - моето
момиче, чуй ме – царят ще сложи край на тази война, поне за България. Знам го от девер ми Георги
Къосеиванов, разбира се, туй само между нас, България излиза от войната, царят ни втори Нъой
370
няма да допусне, той добре знае как дамгоса Нъой баща му, но не само затова, а заради България.
Драмата на царя ни е наистина голяма – страстен българофил, цял живот българофилството му е
отричано, а германофилството – приписвано.” Деверът и пък, който не беше кой да е, а бившият
министър-председател и настоящ посланик в Берн Георги Къосеиванов, покрай българофилството
си бе известен и англофил, толкова колкото Велевци, че и повече, “Той сега има мегдан с
англофилството си и със стари и нови връзки с Америка и Англия да помогне на България. Той
казва: “Царят държи най-важните си хора извън политиката, за да бъдат пуснати в ход, когато се
налага. Ето, един Стойчо Мушанов, той някога имаше мисията да осведомява именити чужденци с
българските трънливи въпроси, сега ще е много полезно да продължи вече като преговори тези
прекъснати от войната разговори. На него обяд му е давал английският парламентарен секретар
Ричард Бътлер, а Форин офис е оценил възможностите му на “посланик с широки права” и е накарал
сам крал Джорд VI да го приеме, оценявайки “липсата на типичната балканска възбуденост” у него,
пил е чай с граф Лансбъри от лейбъристкото движение, за него пък съм слушала от Йордан Ковачев,
когато се намеси срещу изселването му в Несебър. От неговите уста съм слушала и за младостта на
“пазителя на печата”, но не само на него, а и на сума ти тайни, който има- няма 30 години се озовал
на най-високите стъпала на политическата класа в Англия - Антъни Идън, той е наш приятел още от
времето, когато Обществото на народите през октомври 1925 спря гръцкото нахлуване в Петричко.
Как внимателно, бавно и сигурно цар Борис и дипломатите му подготвяха влиятелни чужденци за
дейност в полза на България , царят не се колебаеше да им гостува при визитите си лично вкъщите
им на обикновени граждани без каквито и да е титли и корони, а това че направи свои приятели
световни интелектуалци освен всичко друго като сър Стивън Ръсиман и отец Анджело Ронкали,
тепърва ще се отплаща на България. Той поднесе на тепсия на Ръсиман, най-значимият историк на
съвремието библиотеките и музеите ни, обгради го с хората ни на духа, за да построи той в книгите
си за сртедновековието в истинския и, а не стократно намален размер, българската империя.” И
после името на дипломата Станчов и на онази американска художничка, която си общува с шеф на
американското разузнаване, “Как мислиш, защо ли контактува точно с него, случайност някаква,
така ли? И американските разузнавачи пък хич не си отбират хората за приятели, тъй, тъй, ври и
кипи, докато нещата се уталожат и се намерим от другата страна на барикадата, преди да сме
подписали нов Нъой. Че този път като Стамболийски трябва да счупим не химикал, ами главите си
като ни поднесат нов такъв договор. А че ще е нещо подобно, трябва да сме на 100% сигурни,
империите изобщо не са си забравили имперските си права да прекрояват тези, дето не са империи.
А че царят ни ще е предпазлив до немай къде може да се разбере още от биографията му, защо все
забравяме, че далеч преди да бъде съборен купола на “Света Неделя” 25, той е изживял атентата в
театъра, в който загива надеждата на Русия, Столипин, още момче, той е разбрал в каква натъпкана
с взривове епоха е навлязло човечеството.”
Изразите на Мара Личева оформят едни невидими присъствия, знаците на един друг ход,
страниците, които ще бъдат бързо разгърнати, ще разлистят мира, да се намериш извън
комбинациите на Хитлер ще означава да си и извън комбинациите на Сталин, понеже да не си на
страната на Хитлер би означавало да не си и победен от Сталин. Къосеиванови скоро са били в
страната, госпожата и разкрила това, което е трябвало да бъде тайна, но една такава радостна тайна
Мара не можела да крие от Розарио, сърце не и давало. “Докато мигнем и нещата ще са се
променили, а какво ли ще е след месец, след два? Уилсонова Америка се опита да се намеси в наша
полза след Първата световна война, но тогава тя нямаше днешната сила, този път тя ще се погрижи
да няма втори Нъой, защото Нъой е всичко това, срещу което бяха Уилсоновите четиринайсет
точки.” Личеше си, че бе съпругата на политик, споменаваше ловко имена – от американския
външен министър Джон Фостер Дълес и Виктор Емануил III до унгарския регент, адмирал Хорти и
до нищо незначещи търговци в Швейцария. Носи Мара от сто кладенеца вода, възможностите –
мислени, възприемани, може би вече написани на някоя хартия, трябваше да измъкнат България от
блатото. Мара беше точно такава каквато майката на Розарио някога бе искала да види дъщеря си,
тя решаваше всяко нещо със завидно спокойствие и разум, по принципа “Каквото за другите, това и
за нас.” Никой никога не я бе чул да произнася и една осъдителна дума за друг човек, и затова само
тя можеше да разтовари от ужаса и сега Розарио, да не се чувства вече сгазена от танковете на
Хитлеровите войни, потеглили специално заради нея. Хиляди, милиони ръце бяха сътворили ужаса
на Розарио, а сега само една ръка, ръката на Къосеивановата снаха може би щеше да го попие
371
завинаги. Бавно се движеше главата на Мара на съвършено неподвижното и тяло, кимаше в порива
си да убеди Розарио, че има пълната и подкрепа.“Ще изчезне страха до последващото задържане” –
мислеше си еврейката. А Мара викаше Бог на помощ: “Човек никога и при никакви обстоятелства
не бива да се отчайва, достатъчно е да вярваш и Бог ще ти подари от силата си, за да не блуждаеш в
дадените ти дни като в тъжен лабиринт. Чуй сега какво се е случило със свекър ми и цялата му рода.
– Стоеше насреща и малката стопанка на голямата къща, изящната дама с храбрите думи, която
очевидно в момента нямаше по-важна задача от тази да я обича, силно и самозабвенно като
собствено дете. – Свекър ми се оказва в Батак с почти цялата ни рода при избухването на
въстанието. Там си и остават, когато почва коленето, те хукват да дирят път през башибозушката
обсада, представи си колко реда ятагани и пушки, и на всичко това отгоре не само намират изход да
се измушат, ами не дават ни една жертва, всички до един са спасени, барабар със слугините. Какво
щеше да стане с тях, ако се бяха наредили като другите на опашката пред дръвника? Винаги има
поне още една възможност освен дръвникът.” И друго се опитваше малката и дребна като стафидка
Мара да и предаде: “Една жена винаги трябва да различава голямото от дребното, неважното.
Голямото ти го имаш – любовта на Манол, всичко друго пред тази връзка е дреболия, плява, която
времето ще отнесе. ” “Мути”, как и се искаше на Розарио да се хвърли на шията и, хлипаща толкова
години от непроизнасяното “мути”, но в същност стоеше като балсамирана, боеше се да помръдне,
да не сгреши с нещо, та да и бъде затворена завинаги вратата на този дом. “Никога не забравяй
хубавото, което е твое притежание, заради кошмарите, мяркащи се нейде на хоризонта, прави се че
не ги забелязваш, за да отминат така незабелязано, както са дошли.” И вече на изпроводяк Розарио
се чудеше как бе възможно да дойде в този дом на бели мисли с толкова черни. За жалост
опомнянето и траеше толкова време, колкото беше пътят и до вкъщи.
И в Стайновата къща беше посрещана като своя, докато гледаше снажната почти двуметрова
фигура на Стайновата снаха с високи бедра и високи гърди, докато следеше леките виолетови сенки,
хвърлени от порцелановия абажур върху овалното и смугло лице със зеленикави очи, над които
веждите се катереха нагоре към естествено къдравата и коса, и тя сресана нагоре на черни рула,
дълги и извити наистина като лък вежди, сякаш чуваше разказите на градските одумвачки.
“Застанала баш пред магазина за прежди на Стефан Стайнов да мери шапки, да може да я види.
Щото нея видиш ли я, край, царица си видял и никога не можеш да я забравиш.” Приятно и беше на
Розарио да знае, че нейната хубост общественото мнение сравняваше тъкмо с хубостта на Виолина
– снахата на единия от Стайновите синове. Като особен знак на приятелство приемаше
разрешението и да се рови в огромната махагонова библиотека, в която книгите на чужди езици
бяха дори повече от тези на български. Братята Стайнови докато бяха създавали собствената си
фабрика за прежди в Казанлък, оборудвана с най-модерни машини от Шотландия, от Швейцария и
Франция, че и частна Водно-елекртическа централа, никак не се бяха ограничавали в
интелектуалните си занимания и събраните от тях книжовни богатства говореха за едно невероятно
пиршество на духа, по лавиците зад кристалните стъкла бяха подредени не само първи издания на
Шелинг и Шлегел, на Бодлер и Дюма, но и на Хоторн и Мелвил, което вече си беше истински лукс,
защото не бяха много българите имали шанса да ровят в антикварните магазини зад океана.
Атмосферата в тази къща заразяваше с добро настроение, всред тази обстановка изведнъж нещата
изглеждаха отново стабилни, непоклатими, нямаше го празното и лъжливото, тя изискваше сякаш
уважение и към желанията на другите, но и към собствените ти мераци. И Стайнови като Велевци
войната беше поставила на големи изпитания като индустриалци, английският и американският
капитал бе вече капитал на врагове, с които се воюва, а акционерите от вражеската държава вече
нямаха достъп до България, и все пак и едните, и другите бяха успели да се предпазят от пълно
поглъщане от немските концерни, макар че работеха вече и с тях.
От негърските полирани устни на пианото, от бялата му зъбата усмивка се надига вълнообразно
движение, омайно жълтото, пронизително червеното, цъфтежът от тракийските престилки,
накъдрени от тракийските танци на Петко Стайнов, съзряни от завинаги слепите му очи, някои от
пафтите са извити като рога на бик, други са катинари на тежкоковани порти, блещукат диплите на
кенарените пазви, съучастнически гънки, под които е безразсъдството на плътта, празник на бедра и
крака, влачени от вихрите на ритъма, стъпала върху злото – да спи под камък, нозе върху пламтящи
въглени, клокочат соковете на живота, тъмни кръгове от премала, кръгове чак до самото слънце,
кипи черната земя от изблик на цветове, всичко е омесено – гюлово масло и оборски тор, кисело
372
мляко и сок на гроздови зърна, пазвите са кошници с горещи плодове, бели са, бели, юначе, нарът е
целият напукан от сладост, жените са ябълки със свещената семка в тях, клюновете на жар-птици
ще ги достигнат, само миг, само още миг.
Розарио този път посегна тъкмо към Мелвил, с неговите параходи и китове щеше да пътува и през
деня като в сънищата си. Стайновата къща и тя беше като един луксозен презокеански кораб,
заседнал в скалите на Небеттепе, беше строена сякаш за наблюдателница, бръшлянът и бе изпълзял
от къщата на Христо Данов малко по-долу, пазеха я иконите на Димитър Зограф в параклисчето
“Свети Николай” малко под нея, застанало редом до владишката църква “Света Богородица”.
Сецесионът и беше с много и огромни прозорци и с една кръгла тераса на покрива, която нямаше
нищо общо с малките като кошници балкончета на Главната. Седнала на чаша кафе, налята в чашка
от възможно най-тънкия японски порцелан със златни дракони от външната част, до един от тези
прозорци, големи като витрини на съвременен магазин, Розарио за първи път чу историята за своето
и еврейското спасение. Виолина се опитваше най-точно да предаде думите на родата им, другия
Стайнов, депутатът от опозицията, социалдемократът, за подписката в Парламента срещу
депортацията, за неговото писмено предложение до заместник-председателя на Народното събрание
Димитър Пешев да бъде взет и неговия подпис, ако това не би навредило на акцията, с оглед на
факта, че той не е от управляващото мнозинство. Деверът на домакинята беше и разказвал и за
натиска над депутатите, които са се подписали, от страна на Филов, и за това как един Петър
Къосеиванов се беше поддал на страха и бе оттеглил своя. Това, което Димитър Пешев бе чувствал
като абсолютно нравствено задължение , бе му коствало заместник-председателското място.
Розарио стоеше като вкаменена, срещу нея беше отражението и в прозоречното стъкло, никак, ама
никак не можеше да му се любува – всички тези хора бяха имали сърце за нея и за другите като нея,
гъсто чувство за срам пълзеше по нозете и, защо бе имала очи само за отчаянието, а не за надеждата.
Беше толкова красиво и просто - там някъде бе истински видимото,Ф там някъде се бяха пресекли
волите на напълно непознати люде, застанали срещу превръщането на човешките лица в
тебеширените маски на смъртта, някой беше мислил и се борил за нея, когато тя бе готова напълно
да се предаде, бяха се борили слепешката, незнаейки какво ще последва за тях или по-скоро били са
уверени, че всяка съпротива срещу Хитлер се заплаща зловещо . Втренчена в собственото си
оцеляване, напълно невежа за гражданския живот на страната, бе пропуснала осезаемия досег с тях.
И тогава в черното кадифе на далечината, покрита с лъскавата повърхност на стъклото, тя съзря
усмивката си, незасенчена от страх усмивка, беше толкова ясно – ако тази страна и беше харесала
така, слънчевата, светла и сияйна като златото по иконите си страна, то беше защото нямаше друга
като нея. Розарио прибра усмивката си от отражението си, взе елегантната си чанта-плик във
виолетово, изправи се с едно огъване на станалото и отново мило тяло, сведе глава, поблагодари
набързо не само за златистия кейк и заситни надолу по калдаръма, безропотна сянка на един зов,
слухът и за него се бе пробудил, зовът на Манол. И когато бедрата и потрепереха върху неговите,
никой от двамата не потърси обяснение за раздялата, играта можеше да продължи, за нея бе
достатъчен властният прибой на желанието.
И двамата поемат по всекедневието, тогава когато още нищо не беше се случило, човъркаха пак в
женските тела, разраждаха новите жители на древния град, все Калояновци и Александровци,
движиха се сред останалия свят, без да се колебаят за миг къде заслужава да се спре и къде не, само
любенето им беше различно, любене с любов, която разплаква, любене като за последно, твърдо
знаеха, че разжарената плът можеше да ги доведе там, където и духът не можеше, прокажената,
окаяна плът беше единственият им шанс. Но ето, че любенето за Розарио отново се оказа прекият
път към сънищата и, сънищата и, които тя така отчаяно искаше да забрави. Не само цялото и тяло,
но и целият свят ставаше прозрачен по време на правене на любов, изведнъж ставаха видими
колоните на онзи храм ведно с лилавите им сенки и с късовете зеленина, обрамчени от рамката им,
вдигнатите ръце на оплаквачките и туниките на жреците. Нямаше нужда от книги, за да знае
Розарио какво се е случило – ласките възпроизвеждаха действителността. Небето се движеше в
самата нея, тялото и получаваше ускорение, зараждаха се в нея бури, мятаха я насам-натам, когато
наближаваше незнайния бряг, установяваше, че заедно с нея е плувала една мраморна врата, вратата
на Втория храм. Освен с плисъка на вълните ушите и се пълнеха с молитвите на събралите се люде,
разбираем и бе и езикът на свещениците и езика на жените в предверието.Очите и наблюдаваха как
цветни птици прехвърчаха и полепваха като рисунки по стените, златото на масичката за хляба бе от
373
листата, които току-що се бяха откъснали от златното дърво, никнеха чудни растения по стените и
оставаха по тях като хербаризирани.Докато не застанеше пред Стената на плача как щеше да
изплачи плача си?

Преди да тръгне накъдето и да е трябва да го накара да извърши аборта, струваше и се, че само така
връзката между тях щеше да бъде окончателно срязана като пъпна връв, нищо че пак щеше да
остане полъхът на най-близко роднинство, само едно такова посичане на връзката им можеше да я
направи напълно свободна, толкова свободна, че да изпълни мечтата си за заминаване. И тялото и
поляга под ръцете му, изтяга се блажено, както винаги под тези ръце то чака наслада, да се
наслаждава – единственото, което то може да прави с ръцете му. Ръцете му я умоляват, но тя е
сложила вече печата на забраната, забраната за любов. И този път ръцете му носят само болка, която
се врязва между разтворените бедра, стреснато, тялото се отдръпва навътре в себе си, втвърдява се,
болката в края е двойно по-силна понеже е болка в празнота, тялото знае за себе си, че е
изчегъркано, одрано отвътре, изкорубено, то разпознава в ръцете на насладата вече само ръцете на
болката.
Манол добре разбираше какво му казва тя с решението си и все пак отстъпи, това само природната
му мекота ли беше, толкова удобна за моделиране. По хиляди начини, най-първом с ласки, се опита
да и каже: “Имай милост! Не бива, разбираш ли, заради мене, заради тебе, заради детето ни.”
Седеше безпомощен пред оголената сърцевина на утробата и и му се струваше, че сам е едно дете,
току-що излезло от този лабиринт, покрит с най-нежната кожа на света. Можеше ли Манол да не
изпълни задачата, която му бе поставила Розарио, непосилната задача за детеубийство на
собствената им рожба? Не трябваше ли поне веднъж в съвместното им време да се противопостави
на волята и, да не я остави да властва над него, да му налага собствените решения? Можеше,
разбира се, но само ако бе съгласен да приеме риска тя да бъде осакатена от някой недотолкова
добър лекар като него. А това Манол не можеше да позволи. Той беше напълно беззащитен пред
жестокостта, с която тя слагаше точка на връзката му, не беше я заслужил, но коя ли жестокост бе
заслужена. За да бъде Розарио доволна, той беше готов за всякакво унижение, включително и на
това. Всъщност отдавна той бе усетил, че тя по-скоро се примирява с насладата, отколкото да я
приема със страст, сърцето и се бе затворило, а тя се плъзгаше по насладата сякаш върху ледена
искряща пързалка. “За какво е това възмездие, Господи? – стенеше уязвеното му в най-съкровената
си същност съществувание. – Защо ни даде насладата и плода, щом сме приготвили унищожението
им? Нож вместо целувка. Край вместо истинско начало.”
Когато всичко свърши, той я прегърна за последно, тя трябваше да почувства, че и е простено и да
запомни, че е била най-хубавото нещо в един чужд живот – неговия. Навярно това знание би и
послужило в някои други черни мигновения.

На 20 май 1943 Розарио се озовава в София, дошла е да разбере това, което само в една столица
може да се научи. Както обикновено, когато е в твърде скромния си по размери български Содом и
Гомор, търси своята Лиляна за водачка, “еврейската подводница сред немските води”, няма само
германците да са в притежание на мощна техника я, а Лиляна функциониреа като идеална алармена
система за опасност, а-ха да тръгнат влаковете с български евреи, а е задействана сирената и тогава
тежко му и горко на Бекерле, който може да майстори какви ли не планове, но с най-
разпространения в тази страна вирус - българската пълна липса на антисемитизъм няма как да се
пребори. Слънцето прижуря по обедите по лятному, а Лиляна носеше вече не палто, а очарователно
джемпърче с кърпичка в джобчето, двете заедно гледаха кино, та очите им в кафенето на Леге още
примигваха несвикнали на дневната светлина. На Розарио и стана смешно, че на останалите маси
бяха се разположили и цвърчаха като пролетни ята в цъфнали люляци само млади двойки,
изглеждаше така сякаш и те двете бяха в очакване на своите момчета, “Да му се не види, ако
момчето на Лиляна е тъкмо Белев – какво правим тогава?” – хем си мисли тя, хем злобно пъди
дофучалото пак предположение. И все пак – този път се надява да не разрешават никакви световни
проблеми, от световни проблеми Розарио я е докарала дотам, че в мислите си отделя много повече
време на Хитлер, отколкото на Манол, няма, сега ще си пият протяжно и небрежно коняка и ще са
забравили веднъж завинаги времето си. С джемпърчето си Лиляна изглежда като онези спортни
чужденки във филма, които начаса бяха готови да извадят ракетата за тенис. Но на Лиляна сякаш и
374
казаха обратното, сякаш и наредиха “Хайде, започвай със световните проблеми”, та вместо ракета за
тенис, пак извади темата за депортацията, погледът и почти се извиняваше – “Моля те, аз наистина
не исках отново да започва всичко отначало, но фактът е налице – всички софийски евреи ще бъдат
изселени в провинцията, пък като са накуп, по-лесно се товарят за по-нататък.” Изведнъж Розарио
усети как кожата и се отлепи от тялото,, а телесата и се сгърчиха и свиха на топка и тя заприлича на
скъсано и захвърлено в кошчето късче хартия, тя, която тъкмо се бе настроила за бъбрене и за
отпускане чрез дребни покупки из дюкяните на столицата, бе смачкана начаса и пак собствените и
мисли станаха по-гръмки от приятния делничен плясък на ежедневието по софисйките улици, и
призракът на един влак-фантом, чакащ товара си, се настани вездесъщо пред взора и Усилието да
изтрие израза на напрежение от лицето си не се увенча с успех, понеже очите на Лиляна станаха от
безпокойство големи колкото кокалените копчета на джемпърчето и. Оставаше изпитаното средство
срещу паника – цигарите, ако можеха по две да се пушат, веднага щеше да ги запали Другото
успокоително – целувките на Манол бяха на стотици километри разстояние, най-дългото любене
бяха правили тъкмо в такива моменти на безнадеждност, но сега без никаква причина я хвана яд на
Манол – все когато и трябваше, бе някъде другаде.Остави Лиляна да я успокоява, защо не, щом сама
не бе в състояние дума да обели, хипнотизирана от предчувствия от черни по-черни. Министерският
съвет вече бил утвърдил мярката, не млъкваше Лиляна, вестоносецът все на лоши вести, не забеляза
сякаш, че погледът на Розарио вече бе станал зъл, като я чу да произнася думите, че този план бил
спасителен, добре че царят го бил избрал него, план B, a не план А, който бил планът за директната
доставка за Полша, и по-евтин и по-ефикасен от немско гледище, значи и от гледище на КЕВ,
докато царското мнение било все настрани от немското, чудно било как Хитлер още търпял царя, та
войната очевидно вървяла към завършване – а ни евреи, ни къорав войник от България не видяли
немците. Едва се откъсва Розарио от облака на коняка и на цигарите, като стават, Лиляна я
прихваща с непристорена нежност под ръка: “Хайде, пак всичко отначало, вие евреите трябва да сте
свикнали на това, като нас, дедите ми само това са правили – изгори беят къщите им, тръгнат те
отново да си дирят живота. И чудното е, че са си го намирали, та сега ли няма да се справим, в края
на краищата в двадесетото столетие сме, не в Средновековието.” “Сигурна ли си, че не сме в
Средновековието? Аз пък мисля, че сме сега в едно много по-непрогледно Средновековие.” Вечерта
чак Розарио се сеща за тази покана на Лиляна да започне отначало, когато в една групичка от
еврейския елит – удивително беше, че все още нейде в Европата съществуваше такъв елит! – в който
бяха адвокати, равини и бивши военни, се избираха хората, които да се пратят при Екатерина
Каравелова и при вдовицата на Тодор Александров, при католическия “лидер” Жак Романов, при
митрополита Стефан, при царя и при кого ли не още. Белев си имаше своите списъци за депортация,
те пък си имаха своите списъци на “приятели на еврейството”. Розарио предпочиташе да бе в
делегацията до Жан Романов заради чара, упражнен върху и от католичеството – още от времето на
картината на Свети Франциск на майка и – и заради връзките си с перовете от Френския колеж
покрай бай Недко Каблешков, отецът трябваше да почука на съвестта, чийто изповедник бе,
съвестта на царица Йоанна. Но за съжаление без да я питат я бяха включили в пратеничеството до
госпожа Каравелова, никак не и се нравеше мисълта да моли за каквото и да е госпожата, ако ще и
да я наричат “майка на двореца”, за Розарио тя е подбудителката на предумишленото убийство на
кумира и Яворов, стрелбата в слепоочието му само привидно беше самоубийство, чисто
организирано убийство си бгеше това. И нямаше повече да възпее ни арменците, ни евреите, с думи,
които никой поет в света не бе намерил за тях. Оставиха равина Хананел да говори, “майката на
двореца” го нарече “Синко”/ “Ама че претенциозност. – Веднага отбеляза съзнанието на Розарио. -
А Яворов за Вас, госпожо, никога не беше синко?” . Лицето на равина, разбира се, цъфна от това, че
го наричат така, а вкастният глас продължи с раздаването на майчинските си чувства, на Розарио и
се струва още по-блудкаво следващото “синко”, този път насочено към самия цар, “Но в края на
краищата, тя си знае отношенията с царя, не сме ние, които ще и се бъркаме” – заяде се тя пак
мислено с неприятната и персона. “Ти си баща на всички, не наранявай никого.”” Бащата на всички
трябва да е нещо като Бога, а тя пък е негова майка, е-хе, къде отидохме?’’ – Не преставаше
мислените коментарии Розарио. “ Напиши, аз ще го занеса в двореца.””Добре, и като Ева, и като
Дева Мария да се чувства, важното е да се свърши с това преследване, ама така веднъж и завинаги.
“Завинаги” – какво ли означаваше вече тази дума?” Както се разбра и от другите групи просители
всъщност царят ниакъв го нямаше, барабар с Елин Пелин и Александър Божинов, беше отишъл на
375
лов, за да не бъде навярно питан от някой защо е избран план B, a не план А, план А, с който щеше
да се реши скоросрочно и окончателно целия проблем с българските евреи.
“O, Господи, кога най-сетне ще ни оставят на мира? На мира? Все едно питам за мира насред
войната. – Върховете на пръстите и в обувките с тесни връхчета като фунийки, току-що закупени от
“Леге”, пищят от болка, малко ли тичане изтичаха напред и назад, навсякъде където еврейското око
бе съгледало искрица надежда. Но мисълта и продължаваше да упорства и да дири логиката на
безумието. – И след Сталинград ли, и след капитулацията на Паулус ли, и след “победите на
американското оръжие” в Африка ли, и в самия наближаващ край на войната ли няма да ни оставят
на мира? Ах, Яворов, ти Яворов, как си го казал: “Безкраен път/ на безкрайна върволица. Плът/ на
света да въплъти бедите.” Защо все ние ще въплътяваме проклетите беди на проклетия свят?” Беше
го чела в самия брой на списание “Мисъл”, подвързаните годишнини бяха добре охранявана част от
Маноловата библиотека. Там под заглавието “Евреи” стоеше написано черно на бяло, за да няма
никакво съмнение за какво става дума: “Хиляди руси се готвят да въстанат за отечеството и
православната вяра, против това проклето от бога племе – Антисемитска прокламация”. Притиснал
томчето на “Мисъл” до сърцето си, Манол с хриплив от смущение глас и довери славата на народа
си: “Българинът никога “не е въставал” по този начин спрямо никого, мъжете гонят фусти, но на
драго сърце никой не ловува хора.”
Слънцето се преборваше със синкавата пяна на облаците, идващи на стада от витошките ливади,
когато и митрополит Стефан поиска същото, което си повтаряше Розарио до припадък:”Да се
свърши с тази хайка! Не може да превръщате живота на едни в плячка на други.”, но това бе след
отслужения молебен за равноапостолите. Иначе в ранната сутрин евреите, прочели имената си за
изселване, а всяко изселване за тях звучеше като окончателна депортация, се трупаха на купчинки в
Юч-бунар – да са един до друг, да се топлят взаимно с дъха си, само Розарио изглежда не бе сигурна
в тази топлина от насрещния дъх, мърмореше си пак вътрешно, както и бе станало навик
напоследък, винаги правеше така, когато я изведяха от равновесие “Да ме пита човек къде се вра,
това са редички за манифестация, Консисторията всъщност отмени манифестацията, аз обаче – в
нея. Понеже комунистите много са ми драги, та ще гледам и персонално да предизвикам участието
им, нейсе, не мога да си замина без чувството, че съм се опитала да помръдна нещо.” В този момент
и хрумна нещо съвсем щурои лесно за осъществяване: “Ако с Манол речеме да се махнеме и от
Пловдив и от професията, ако се отдадем на отглеждане на картофи и деца нейде из горите на
Родопите – дали няма да свършим нещо далече по-смислено? Фермерка с крава за доене и детски
гърла за хранене, докато децата растат, времето на фюрера им ще е изтекло, но така няма да е
изтекло барабар с нашата кръв.” Заобиколена от полуграмотни работнички от шивашки и кожарски
фабрики Розарио затрака с токчета по Юч-Бунар, квартала на париите, където обаче изобщо не се
чувстваше не на място, тя можеше да ис представи да стане докторката на квартала, там където
имаше мизерия, там и докторлъкът беше двойно предизвикателство, а предизвикателствата винаги
са и били по вкуса. “Кварталът плаче за някакъв местен Кудоглу” – отбеляза машинално
туберкулозните лица, от които сякаш току-що с инжекция бе изтеглена кръвта и изведнъж забучаха
в главата и сто гласа, гласовете на приятелите и от студентските години в Германия, когато всички
те свързваха бъдещето си със службата на социалната справедливост. Хубава социална
справедливост, ето докъде стигна поколението им – да се колят едни други като животни, как
позволиха да ги яхне Хитлер и приятелчетата му, дали можеха да и отговарят онези немски момчета
от младостта и из окопите и гробовете си. Но някак инстинктивно настроението и не беше лошо,
очакваше нейде откъм “Александър Невски” да гръмне пак “Върви, народе възродени”, от Юч-
Бунар кубетата му естествено не се виждат, но е лесно да си ги представиш, куполи очертаващи
сводове в небето, тракийски могили, по които вятърът е залепил люспи от златист прах, а гласът на
камбаните идва като подводно бучене, сякаш кубетата са на дъното на море. Ама че народ-дете
беше този, та си имаше празник на буквите, тъкмо заради детското в душата му, което най-силно се
усещаше на село, Розарио бе готова да събуди в някоя кирпичена къщурка като фермерка, къде в
света другаде имаше такъв празник,да се радваш на буквите, дето царят ти ги приютил някога, нали
и те са били изгнаници като Розарио, а българите с инстинкта им да дават подслон на всичко
подгонено, веднага построили университети и манастири за буквите си, колко ли скъпи им са били
през петте века робство. Розарио предпочиташе да мисли за хилядите дечица, които плетяха венците
за образите на равноапостолите, да кичат с хубостта на страната си иконите им, да носят като
376
гълъби в ръцете си, като корони в косите си знаците, без които народът български нямаше да е това,
което беше, отколкото за онези другите, които бяха транспортирани веднъж завинаги извън живота
от Тракия и Македония и които можеха всеки момент да тръгнат не от спорните, а от съвсем
безспорните български територии, мисълта за тях я докарваше до нещо като епилептичен припадък,
а в момента тя трябваше да е силна, мнго “курназ” – тази дума бе заела от Маноловата майка, нали
бяха тръгнали работа да вършат, Манол в кабинета си до плакатите с изображения на човешки
органи бе закачил един лист с цвят на прегоряла захар с Глаголицата, “Това не е просто азбука, това
е философия” – учеше я да чете Аз, Буки, азът е светият кръст и свещеното дърво на живота”,
приятелите му от съюза от “Отец Паисий” поне веднъж в месеца се събираха в кабинета му и тогава
тя блаженстваше от чувството, че участва в някакъв неземен замисъл за разкриване на Битието, то
сякаш само им ги предлагаше на тепсия по време на диспутите, които тук много повече откъдето и
да е приличаха на кавга, все едно за какво бе сблъсъка – за прабългарския календар или за коптската
и българската азбука, имали ли са траките своя писменост и кои са запазили предпотопната
цивилизация. Само че Розарио този път на 24ти не беше дошла като друга година да се порадва на
този народ с душа на поет и с глава на мъдрец, в друга група беше Розарио, залитайки
застрашително, тълпата от евреи край нея, се канеше да връхлети върху множеството на
празнуващите.В един миг до нея се оказа онзи Леон, приятелят на Полковника, почитателят на
равина Даниел Цион, не беше дошъл той с празни ръце, размахваше като хоругва писанията на
равина: “Нас никой не може да ни пипне, нас ето, това ни пази. Както едно време българският Бог
сторил чудо и от небето се посипали славянските писмена, така сега пък нашият Бог е пратил на
равина ни, дето не го признавате вече за равин, та го уволнихте, лицемери, тези думи върху
хартията.” В един миг с ловко движение той мушна книжката под носа на Розарио: “ Вземете си я,
госпожа, пари не искам. “Господни откровения” са това, не се шегувам. Велика мистика и тайна!
Равинът Цион с митрополита Стефан са като братя близнаци, единият Господ шепне на единия на
ухото, другият – на другия в ухото.” Огледа се, огледа се Розарио и и се пощя да си тръгне, тези
хора и се видяха толкова жалки и уплашени, и самата себе си видя като подгонено куче, тя винаги
бе държала на смелостта трезво да преценяваш случващото се. И в малката синагога на “Осогово”
лично равинът Цион информира множеството за посланието, което е приел от Господа – на народа
му няма нищо лошо да се случи, той няма да допусне. Какви основания имаше Розарио да приеме за
верни божиите думи в екзалтациите на равина впредвид на всичко онова, което се бе стоварило над
главите на еврейството, такъв Бог просто не беше за вярване, щом не бе избавил никой от
семейството и в Германия. “Той се държи като борсов посредник между Бога и нас – почти изкряска
тя в Леоновото зачервено от вълнения ухо, заяждаше се с изпадналия в невиждана еуфория Божи
човек, - разпространява посланията си, сякаш акции, които пуска на борсата.” Тъкмо да
доформулира яда си и ето ти насреща конна полиция, врязва се армията от Свети Георгиевци, които
обаче не забучват на дълга вилица змейове, а арестуват опърпани купчини евреи, от които хвърчат
пера като от скубани за тигана кокошки, на ти букви, на ти венци и цветя, хак ми е, вика си Розарио,
срамът от това безсрамно човечество се свлича отгоре и, нямаше сили дори да мрази, измъкна се от
множеството и се блъсна с цяло тяло в една дървена портичка, попадна в едно разпарцалосано
дворче, из което съвсем реален рояк кокошки вдигна заплашителна пушилка от засъхнала кал и
куришки към шевиотената и пола. Но и това не смекчи волята и за обществени изяви, тя преброди
целия град с проклетите обувки, чиито железен ръб бе направил вече червени резки и на двата и
глезена отзад. Спря се чак на площада пред катедралата и веднага се почувства равна като капка
вода с росата от млади хора наоколо, “Младостта е неизтребима – мислеше си инатски, - и моята,
няма да оставя никакви депортации да ми я отнемат, дяволите да ги вземат, мърши такива” – взе да
ругае наум по каруцарски, както се ругаеше в Юч-Бунар. Молебенът тъкмо бе приключил и лицата
на учениците издаваха неистовото желание да се отдадат вече на своята си, организирана от самите
тях веселба. Розарио бе застанала близо до онази морена, под която сладко, сладко спеше Вазов,
“българския Уитман, българския Торо” – с кого ли не го сравняваше Розарио, пътеписите му и
безхитростните му стихчета за синчеца и баба-жаба и се струваха толкова възхитителни, че бе
започнала да ги превежда на немски, те и говореха много повече, отколкото всичките му
исторически трагедии. Тя усещаше потта да се стича под три-четвъртото и палтенце, беше толкова
изтощена, че нямаше дори желание да запали цигара. Но само след миг разбра, че си бе заслужавало
бъхтенето от Юч-Бунар дотук. Митрополитът взе да се кара на полицията и на водачите на паството
377
си с патоса и витиеватостта на друг любим на Розарио българин – Захарчо. “Мозъкът му работи под
диригентската палка на Светия Дух” – говореха людете за софийския митрополит, а застанала пред
мистерията, наречена митрополит Стефан, Розарио само ахна и замря, фигурата му растеше
непонятна, взе да запълва площада, стигна небето и бе олицетворение на всичко онова мистично и
интуитивно, което отличаваше според Розарио тукашния човек от хората в другите краища на
Европа. Отначало и бе свъвсем трудно да се ориентира, пловдивският владика, когото познаваше, бе
къде ти по-земен и предсказуем. Следеше тя извивките на устните, разлюляната брада и знаеше, че
същата тази уста беше изричала това, което ни един немски свещеник не бе дръзнал да изрече
публично: “Адска епоха! Само лудите могат да изпаднат в такава истерия, каквата е обладала
нещастният фюрер! Но къде е културата, голямата цивилизация на германския народ, щом той се
остава да го командва лудия му фюрер? Не е ли била тая култура фасада на варварския бяс на
тевтонската раса? Непоносимо робство. Но пасхалният ден иде! Тъй казва Вседържителят Господ.”
Какво ли не бе им наговорил Негово светейшество – от “Не правете България Хитлерова пленница”,
и “Кой Ви даде право да заменяте Христовия закон с Хитлеров” до звучащото сякаш от Евангелието
“Да не се изпращат в Полша евреите, което име звучи зловещо в устите и на пеленачетата.”, до
младенците по времето на Ирод бе наредил еврейските младенци в сегашното време. Громеше
Светейшеството му властта и му личеше, и то много, че преди Духовна академия бе завършил
Военно училище, Розарио знаеше от Манол, че тази страна си имаше традицията на бунтовници-
духовници, от монаха Игнатий до поп Груйо Бански, в нейната родина бе присъствала на
проповеди, които приличаха на лекции в университет, а това тука беше призив за бунт, с какво
право властта подбужда полицията да извършва злодеяния и престъпления срещу еврейските
български поданици и кой опетни и помрачи светлия празник на ученичеството в България и защо
ги няма еврейските ученици, питаше със страховито изражение свещеникът, доспехите му блестяха
като кубетата горе, а искрите от очите му те застигаха като острите слънчеви откоси върху същите
тези кубета. “Ние апелираме – гърмеше басът му – държавната власт да не поробва
свободолюбивия, демократичен и общителен български дух, осмислен в съзнание и човечност.”
“Защо, защо никой не зададе тези въпроси на немския народ, защо никой не се погрижи за неговия
свободолюбив и демократичен дух, нима никога не го е имал? – На свой рeд тя задаваше въпроси,
въздишките и я пареха под лъжичката и си даваше отговорите. – Не, не е верно, имал го е, нали нас,
студентите от сбирките за социална справедливост и свобода ни имаше, но явно духът лесно се
строшава като стъклата на Кристалните нощи, чуплив е и е летлив, изпарява се заедно с дима на
крематориумите” – подсмърчаше и събираше няколкото избликнали сълзи Розрио в копринена
кърпичка. Небето над митрополита беше станало точно като мраморът вътре в катедралата –
опалено с тънки светещи жилки, Розарио изпитваше истинска физическа болка, че не можеше да
обърше с кърпичката си челото на този човек и да го прегърне и да му каже колко голям човек е той
за нея, повече от всичките папи, патриарси и равини взети заедно, над всичките онези световни
институции, които казваха, че мълчат, защото не се заминават с политика, а той не само
претендираше да се занимава с политика, ами очевидно беше решил той да командва държавата в
похода и срещу “адската епоха”, ако ще и сам да трябва да слезе в ада. Той си беше подготвил
слизането там, от познат на Манол прокурор им бе станала известна другата, скритата “кариера” на
светейшеството – разследването му от страна и на Гешев, и на Гестапо. “Ходи да се среща с немци,
нарочно се вре в ръцете им, шега си играе, да използвал случая да им намекне кое-що срещу фюрера
им, да ги предупредял ‘за духовно опомняне”, а за да замаже накрая положението, за да разберат
иначе колко им е приятел, им пее маршове. На едно празненство на немски военни се похвалил как
познавал велики немци като Томас Ман и Стефан Цвайг, които обаче избягали от властта на лудия
фюрер Погнал да бие цензура си, че не му пускал статиите, статиите, та статиите, чакай бе Ваше
Светейство, владика ли сте или вестникарче?” След речта владиката се втурна да търси изчезналия
цар, да крие равина Хананел, учениците и те се разпръснаха и отнесоха сежата енергия съ себе си,
накрая на площада останаха само врабците, които кълвяха семките и трохите останали от тълпата.
Розарио вдигна очи към кубетата на “Св.Ал.Невски” и видя слънцето да се обръща като бебе в
корема на майка си, хайде, да си ходя, рече си, преди като равинът Цион да съм се вкопчила в
Божии послания. Всичко приключи много бързо, евреите които бяха получили заповеди за
изселване, бяха изселени, не в Полша и не в Германия, а в провинцията, Хитлер пак не видя ни един
български евреин, “Колкото и войник ще види” – все по-куражлия ставаше населението. А в самия
378
край на “майската акция” Розарио съзря още един от мистерията, наречена владиката Стефан, у
жената на равина Хананел се намираше едно нищожно спрямо обема на дейността му късче от
дейността му свързана с писане на Апели, Жалби, Протести, то бе отправено до царя, постоянна цел
на неговите писмовни начинания, отдавна още от непредвидената от папата православна
фактически втора сватба владиката бе обвързан с яки жили с двореца и считаше за свой дълг
непрестанното разясняване на монарха на християнската гледна точка към всяко негово
държавническо действие. “Не преследвай, за да не бъдеш преследван, както съдиш другите, така ще
те съдят и тебе, Борисе, ти би трябвало да знаеш, че Бог наблюдава твоите действия.” “
Във влака за обратно дъждовни струи обливаха стъклото и добре че го правеха – та бе толкова
замърсено, а Розарио за пръв път от толкова време умиротворена със себе си, си повтаряше: “не
преследвай, за да не бъдеш преследван, както съдиш, така ще съдят и тебе”, тракането на колелата
бе сякаш в ритъм с думите, а тя скоро укротена и утешена от това, че все пак някой я наблюдаваше
отгоре.

И ето че отново я прибират с група евреи, вече е юни и Пловдив пухти от жега , пускат ги скоро.
Този път сред имената на отървалите ги освен името на вездесъщия владика Кирил се чуват имената
на отец Горазд, протосингела му, и на адвоката Йордан Ковачев.

“Ако има в Европа място, в което евреите имат шанс, то това е тъкмо България – опитваше се
Розарио да разубеди себе си да напусне страната заради фантазиите си. – Ето, и дядо Недко го каза –
нашият народ мисли по християнски, държи се здраво за Исуса, защото без него след пет века
робство нямаше да го има. Който е бил под робство, той не приема робството въобще, значи не е
съгласен да прави от другите роби. Стой си тука, моето момиче, народът ни ви пази.” Добре, но
Розарио знаеше, че трябва да се довери само на сетивата си, а нейните вече усещаха жаркостта на
пеещите пясъци, червенитя опали на камъните, копнежът и този път ще изпълни желанието и,
нежността и принадлежи вече на онази далечна земя, тя я гали с мислите си като човешка кожа.

Изпращането се проточи доста дълго, тя правеше впечатление на смутена и дори на изпълнена с

любов като някога, докато продължаваха да работят в общия кабинет, поглеждаше го нежно,
говореше му ласкаво тихо. Докато един ден го притегли към себе си, езикът и отново беше червено
пламъче, а ръцете и повтаряха движенията от най-сладостните му сънища, ласките на гърдите и, на
мъничката паничка на пъпчето и идваха сякаш да изличат болката, насъбрала се помежду им. “Пази
нежността, която отключих у тебе, предай я на следващата жена, това е моят подарък за нея” –
шушнеше Розарио в смаяното му ухо.
Имаше си дружка Розарио в мечтите си за бягство, ако не бяха двете с нея на един акъл навярно
нямаше решението им толкова бързо да дойде, това бе изящната лековерна Жанин, която можеше да
лъжеш на воля, а тя непрекъснато щеше да ти одобрява лъжите: “Сериозно? Ах, колко хубаво,
чудно, прекрасно!” Все тичаше подир хората чаровната наивница и се допитваше фдо тяхното
мнение, хората се оглеждаха в нейните думи удивени в съвсем различна светлина – и те, според нея
чудни, прекрасни.” За възторзите и и се отблагодарявваха с едно “Какво да го правиш, толкова му е
акълчето.” Обядваха и закусваха заедно, само дето Жанин не се бе премесла при Розарио, беше
дошла от Кюстендил “с една тежка тайна – по нейните думи, - които няма сега да споделям с
никого, ако позволите, и с Вас не, по-късно навярно.” Колко и беше тайна тайната, та целият град
комай я коментираше – “симпатията” и, любовникът и демек се наситил на незаконната им любов,
измушил се от любовното гнезденце и хайде – дим да го няма – в шумките шумкар.
Та двете с тази Жанин с по-неоправено и висящо от всички страни положение душеха всички
посоки за бягство, разбира се първи пред очите се проснаха релсите, но те им говореха за толкова
скръбни неща, че най-малкото през тях можеше да дойде спасението.
Какви ли не влакове кръстосваха Европа по релсите от разтопено желязо, край тях вече нямаше
пейзаж, само огнъове. Кръстосваха тези влакови композиции покритата с руини земя и тя сякаш се
свиваше на топка, не по-голяма от едно-единствено сърце. Розарио беше намразила вече земята,
примлясваща толкова смърти за угощение, кръвожадното сношение на червеите и, железните и
линии, проснати като мрежи за ловене на мухи. Какво че беше спасила собствената си кожа досега,
би предпочела да се бе разтворила във въздуха, докато той още ухаеше на цветя, а не на трупове.
379
Педя по педя въображението на Розарио обхожда тази Eвропа и вече никак не иска да е Розарио
ухажваната,чужденката, лекарката по женските болести, с една дума, Розарио, която знае как да се
задържи на повърхността, когато милиони се давят. Не, тя иска да е чумата, черната чума, която да
ги изтръшка. Какъв хубав български израз – “Чумата да ги тръшне”, ще и се да вземе от някоя баба
уроци по клетва. Розарио понякога забравяше напълно тялото си, тръпките на мислите, стоеше си с
отпуснати ръце насред кабинета си пред поредната пациентка, която оголена чакаше да я прегледат,
зъзнеше и се чудеше защо лекарката зяпа през прозореца, а не бърка в нея. По същия начин месеци
наред, изпразнена от мисъл се тръскаше до Манол, не отваряше нито уста, нито бедра, главатa и
кънтеше: “Да съм чумата, да ги изтръшкам.” Какво не би дала за това! И друго. “Нстръхналите,
прегрелите железопътни линии на Eвропа, няма ли бомба за тях? Няма ли кой да спре това сноване
по тях? Защо не премахнем всички релси, ей тъй, за една нощ? – Разсипваше в здрача Розарио
тъгата си, разнищена между две цигари. – Без релсите няма да могат да депортират толкова много
хора наведнъж.” Този звън на релсите, непоносим, на опашка пред небитието тракат вагоните,
бързат – натоварени с човешка плът, какво несвършващо гориво. Кога ще се стовари отгоре ни
гърмът на техния Бог, на нашия Бог? Това човечество такова, каквото е, не заслужава да живее.” Но
както пред погледа и деня и нощта са тези вагони на депортацията, всеевропейската депортация в
смъртта, така тя реди като в нощви къделките на новородените и благодари всяка минутка на Бога,
че така я е свързал с прииждащия напук на цялата човешка мерзост божи живот. Розарио е жрица на
новородените, мислеше си, че онези, които гинеха, хвърляха искрите на живота си в бебешките
тела, които измъкваше сред конвулсии и плач. Тя си се венчаваше с вечността с всяко извадено
дете. За всяко новородено тя прави заклинание пред звездите – да го спасяват от човеци.
По смешно малката железопътна линия на ухаещата на млад чемшир страна се втурна и един друг
влак, идваше от Европата, натоварен до козирката със словашки евреи – цели 25000 души, хиляди,
милиони, зъби, далаци, сърца, тонове и тонове месо, кланниците отбелязват само товa. И все пак
беше по-различен този влак – не знаеше за къде е тръгнал. Хитлер, естествено, гневно чрез
посланици и консули като великанът с ненаситното устище казваше”Мой е.” Коя еврейска душа
можеше вече да твърди, че не е негова? Но този влак можеше пък и да не отпътува за европейските
домове за евреи – концлагерите. Защото бе спрял в България, а не някъде другаде. Можеше да
свърне и задругаде, ей къде е Турция, а оттам Палестина. Дали царят на малкото царство, така
неверния и странен съюзник на Хитлер, нямаше да бъде по-голям от съдбата им и чисто и просто да
я отмени? Биваше го него за какви ли не изненади. С един подпис можеше да им каже: “Бъди!”
Този път сред тези десетки хиляди тела е тялото на една жена, която спешно се нуждае от ръцете на
Розарио. Една жена, прилична на личния си вързоп багаж, в който се мъдрят няколко кюлоти и една
нощница, непременно нощница, сякаш без нощница не върви да те убият, ах, тези багажи на
обречени, отричащи храбро всяка обреченост. Розарио издухва дима от цигарата си върху
униформените, дошли да я вземат заради бременната, започнала така ненавреме да ражда. Много
охкала и пъшкала, за сто булки викала, чу Розарио войничетата пред влака да говорят, смутолевяха
някак думите, беше им сякаш неудобно да говорят за женската утроба, за да не издадат копнежа си
по кръглите като дини кореми на жените си, чиято вътрешност беше захарна и с набъбнали семки
точно като диня. Розраио се залутва из вагоните – тъкмо каквото си беше представяла! – светлината
на хиляди зеници в мрака вътре, зелени от ужас зеници върху зеленясали тела, скърцането сякаш не
е от колелата на околните спиращи влакове, а от самите им несмазани кости. Сгърчени далаци,
дробове, лица, “Агонията е вече започнала – казва си Розарио – както е започнало и раждането на
тази нещастница.”Ръцете на Рoзарио докосват първо косите на родилката, не корема, тънки
провесени клончета на плачеща върба, тръгнала навярно да загива, жената е по-жива от всеки друг
от зверските тласъци, които я разтърсват. Под нея войниците са нагънали войнишки одеяла – да и е
мекичко. Ръцете на Розарио опипват кървящата вътрешност, хлъзгавите входове на най-древния
храм – майчината утроба, проверяват, заповядват, издърпват. “Ама че инатче, то ще ми каже, хайде
де” – мърмори Розарио кой знае защо на немски, усеща се, че е на немски, като вижда как жената
изведнъж се стяга, опитва се да се затвори за ръцете на чужденката. Добре че разбира начаса
грешката си Розарио, опитва се да е нежна като ветрец над жита, държи я в обятията си сякаш и е
любим и опитва на сафарадски и на иврит, важното е да я научи как да прекара товара си от
небитието в белия свят, поляга цяла отгоре и, слива се с болката и на пришпорено от болката
животно, всеки тласък е последван от ново съсредоточаване. “Охкай, викай, само не прекъсвай ни за
380
миг усещането ти за съществото в тебе! Нека е стръмна утробата ти, бързо да се плъзне по нея,
представяй си, че си вода, която приижда. Бъди като южно небе, засмяно от болка, тъкмо засмяно,
така, напъни, напъни.” Сгърчването на тялото прилича на конвулсиите на любещо тяло, Розарио
слухти за всеки знак от живота вътре, изведнъж утробата се превръща в празен мях, а ръцете и се
пълнят с главичка, коремче, ръце и крака – знакът на победата – бебешкото телце се вдига високо
над майчиния корем, тя както винаги крещи от радост заедно с химна на живота – бебешкия плач.
Розарио изтичва на коридора с голото извиващо се телце като на поднос върху ръцете и, не за друго
излиза – заради издайническата сълза в очите си – най-късно произори влакът ще потегли натам,
накъдето отпрашват всички влакове с депортирани. Навярно Розарио си говори на глас, та офицерът
до нея проговаря: “Госпожо докторке, - ах това българско от дъното на сърцето уважение към
учения човек! – дойде царска заповед, влакът заминава за Турция, а оттам в Палестина.””
Палестина? - ето защо бебето тупна сякаш над знойни пасъци, значи заминаваме за Палестина!
Заминаваме? Да, няма грешка – заминаваме, и вие, и аз!” Информира се от офицера колко време има
до “вдигането на платната”, заповядва му “Без мене никакво тръгване!”, така както изкомандва след
час Манол: “Никакво изпращане! Раздялата не значи нищо.” Нагло, трагично, такава си е Розарио,
нямат вече време да я обсъждат каква е. “Да не си мръднал оттук, разбираш ли, дори не ми трябват
пари за билет, безплатно ще ме транспортират.” “Наивнице, ами ако тръгнете за Полша, какви ги
говориш.” “Не викай, моля те, любимия ми Манол, ще ида, ще се отъркам о пясъците, ще потърся
горящи къпини, мога да ти откъсна някой плод от такава къпина и веднага ще се върна при тебе,
непременно ще се върна.” “Гледай да е в този живот.” “Ех, в този, онзи, твоя съм и ще се върна. “
Следва наръч смях, хвърлен с щедрост в празнотата на нощта. “Честна дума, разроди още няколко
родилки, изкачи се на Мусала, помоли се за мене на молитвения му камък и аз вече ще съм при тебе.
Първо обаче ще ти хвана златна рибка в Мъртво море.” “За какво ми е златна рибка – да изпълни
желанието да притежавам това, което сега притежавах ли – тебе?” “Не се цупи, така устните ти са
още по-изкусителни”, впи се тя в тях сякаш с жило и когато отлепи устата си, жилото беше
измъкнало душата му, цяла-целеничка.
В доклад номер 4248/от 22 май 1943 година малко след тази нощ на възторг и ужас апостолическият
делегат в Истанбул монсенъор Анджело Ронкали, същият онзи Недков приятел и довереник на
царица Йоанна, който бе помолил приятеля си, българския цар да даде разрешение на словашките
евреи да минат за Турция, записва, че секретарят на Юдейската агенция за Палестина е благодарил
на него и на Светия престол за “успешните мерки, предприети в полза на словашките евреи”, тоест
за отклоняването на влака вместо към Полша или Германия към Турция и Палестина, което бе
станало благодарение на така дребното царство, чийто цар продължаваше уж да се кълне във
вярност на Хитлер, ама още по-голяма вярност не запазил към собствения си народ. Участникът в
делегацията Луиджи Бремани беше попълнил транзитните документи, а царят на малкото царство за
кой ли път се бе направил, че не знае нищо за волята на съюзника си Хитлер и бе пуснал влака по
живо по здраво за Турция и Палестина.

Не след дълго се помина царят, “Моят цар – чуваше Манол хлипанията на Розарио не от Палестина,
а от собственото си легло, понеже и онзи пореден неин напън за заминаване, за “откъсване от
съдбата да си еврейка и българка” бе провален, разбира се, пак от самата нея, заникъде не беше
тръгнала и той се ласкаеше от мисълта, че не “се е юрнала да дири дивото”, понеже си има него –
питомното. Но ето че пак паяците бяха изпълзели от кошмарите и и сега шестваха из страната. –
След него ще си отиде и царството му, войната за България вече никога няма да свърши, а Белев с
неговия КЕВ ще прави с нас каквото му е кеф.” Нямаше кой да се засмее на зловещата смешка с
“КЕВа”, а паяците продължаваха да изпълзяват и да хапят отровно. “Защо ли, защо не заминах,
когато всичко се бе уредило сякаш от само себе си. Да му се не види, тази страна не ме пуска, ако
искаш вярвай. Качих се, седнах си на мястото, бях си качила вече багажа и изведнъж усетих тласък
на влака, “Той тръгва” рекох си и като първа пъзла изхвърчах през вратата, можех да изхвърча и от
прозореца, вътре остана куфара с най-хубавите ми рокли. Не разбирам защо трябва да съм тук –
само заради тебе ?” Сърдита, ужасно сърдита на себе си, а и на него беше Розраио, но какво от това
– “гнойникът не се е пукнал, значи не му е дошло времето.” В мъжката компания на Манол всички
също бяха стреснати, някой доведе някакво войниче, което разказваше, че още на летището са
свалили царя на носилка, а на ротата за посрещането е било наредено да се изтегли. Слуховете бяха
381
толкова много, че хората трябваше сами да избират на кого да вярват, докато народът го оплакваше
– представата за един самолет, извисил се на недопустима височина, отровна маска, Хитлеровият
бесен гняв, войниците, които иска, си оставят все така недоставени, както и българските евреи,
после пък някаква чаша отрова, приготвена му от другия диктатор – Сталин, чашата се поднася от
личния му лекар, може и от зъболекаря му, или от верният му слуга, осъдените за болшевишки
заговор генерали са толкова замесени, колкото и НКВД в Турция. Пълзящите растения на слуховете,
израстнали върху една наторена с истина почва се протягат към душите им, на фона на несигурните
светлинки на свещите около ковчега, България е един театър от съсирени сенки, кой можеше да
схване вече смисълът му, навързваха се на синджири, шаваха, натрупваха се, разчленяваха се, никой
не можеше да пренебрегне мрачната загадка, която още утре щеше да стане непроницаема. Буците
пръст върху царския ковчег кънтят в ушите на българите, погребани са очакванията за завой, никой
не може да направи завой, когато лети по нанадолнището. Оргиите на съседите върху българската
земя можеха да започнат.
В този момент Манол и цялата му компания научават за зловещата кариера на един от офицерите
от компанията, този, нареченият от Розарио “Недостъпният”, хубавеца с бледото, безкръвно лице,
край пловдивско село беше избил ремсистчета – “Ти на колко години си?” “На толкова.””Е, ето ти
от мене още една” – разстрелвал ги бе в упор. А хубавата лекарка от Перущица, роднината на
Димитър Гичев, беше дала една рецепта на едно десетина годишно дете, чийто татко Нако имал
пристъп на малария, лекарството го нямало в Перущица, та детето тръгнало за Брестовица, по пътя
среща ловната дружинка на Черния капитан, детето се уплашва и хуква по склона, и цап – улучва го
куршума на Черния капитан, един селянин вижда момчето да се свлича, пришпорва коня, лети към
лекарката: “Мика, застреляха Наковото момче.” Скача лекарката в каруцата: “Карай!”, когато е вече
при екзекутора, завалящ думите от пиянство, му зашива плесница, в този момент Мика в гнева си
изобщо не е смисляла какво може и на нея да се случи. Момчето на Мика, остроумно до немай къде
и немай къде надарено с ум и дарби и за медицина, и за музика, често се мяркаше сред компанията
на Манол, сега разказваше случилото се в Перущица, където нормално жителите се държаха един за
друг здраво, тъкмо кладата в перущенската църква през Априлското ги беше научила на това,
“Маноле, какво става с нашата България, истории сякаш от времето на граф Дракула, някой пие на
друг кръвчицата, че и на дечица?”
И все повече хора в страната захващаха да чувстват родината си като жертва, която ще бъде
разчленена в някакъв див ритуал, всеки пируващ ще отнесе един неин къс. Надеждата за ходове
извън войната бе приключила в купчини руини досущ като развалините от бомбардировките в
София.
А Розарио, лекарката-билкарка, я призовават в двореца, този път билките и ще лекуват главата на
сестрата на царицата, италианската принцеса Мафалда, отначало на Розарио и е криво,тя знае че
съпругът на Мафалда от рода на владетелите на Хесен не е някакво мижаво редниче, а истински
комадващ от SS, така че като еврейка никак не и беше драго да влиза изобщо контакт в нея, но тя не
смееше да откаже, освен това и се струваше, че от някоя неловко изпусната дума може да научи
повече за ролята на крал Виктор-Еманулил III в свалянето на Мусолини, знаеше се че в последната
секунда италианският крал и семейството му се бяха приютили при съюзниците, но Мафалда не
беше, така че разговорът и с Хитлер очевидно предстоеше.
“Оставили са Ви самичка и на всичкото отгоре не са Ви сипали нищо за пиене.” – Влезлата
италианска принцеса е подобна на цъфнало вишнево клонче от картините на японците, ще ти се да
си я вземеш за късмет, лъковете на веждите и се изтеглят нагоре, когато говори, и човек си казва –
сега ще бъдат изстреляни стрелите на амазонката, която знае и да е красива жена , и да воюва.
Принцеса Мафалда пляска с ръце за прислужницата и тогава Розарио забелязва ръцете и сякаш от
ленено лико, завършващи с мъничките панички на дланите с подвижни пръстчета, на всяко от които
е короновано с розов маникюр. Човек би бил склонен да приеме сините була под очите и за
хвърлени сенки от неистовото синъо в тях, ако не знаеше каква тежка участ имаше сега да утешава
жена, загубила мъжа си, която не си представя съществуването си без него. “В момента не мога да и
предложа утехата, която ми се иска да съм и дала – споделя след дни принцесата за сестра си. –
Нали и на мене акъла ми е в децата ми. Ате са там.” Това недоизречено “там” бе изговорено с такъв
ужас, че Розарио потръпна и взе да рови уж за нещо в чантата си, за да не забележи тя слисването и,
не искаше със своя страх да удвои нейния, но че цялото пространство окло нея беше пълно със
382
страх, в това съмнение нямаше, един страх, който разнасяш досущ като парфюма си, където и да си.
Изведнъж се сеща как да я разсее, много просто – с един цитат от Платон – диалога между Сократ и
Хармидас, в който също става дума за лекуване на главоболие – “някаква билка, пък към
лекарството се прибавя и някакво припяване.” “Наистина то е такова, че не може да излекува
отделно главата, пък си чувал, че добрите лекари, когато при тях отиде някой поради очебол,
заявяват, че не се заемат да лекуват само очите...Аз го научих там в погода от един от тракийските
лекари на Залмоксис, за които се говореше, че вярват в безсмъртието на душата. А този тракиец
казваше, че гърците имат право да говорят това, което току-що казах. Но нашият цар Залмоксис –
рече той, - бидейки сам бог, твърди, че както не бива да се почва да се лекуват очите без тялото,
така не бива да почне да се лекува и тялото без душата и че причината, поради която гръцките
лекари не могат да се справят с много болести е, че не признават цялото като такова, което се
нуждае от лекуване и което, щом не се намира в добро състояние, не позволява на частта да е
добре.” Така че имате късмет, че сте в земята на траките, ще ви лекуваме според тяхното учение, с
техните билки и на тяхната земя, която сама е церителка, няма да грешим като гръцките лекари, ще
почнем от цялото, от душата.” “Да, душата – чу се изохкване сякаш от много далече, - тъкмо там е
проблемът, душата, която първа започва да страда, и което е още по-лошо – не може да спре да
страда, няма защитен механизъм, както казвате вие, докторите.” Когато Розарио посмя да я
погледне право в лицето, установи, че принцесата се бе изчервила и от това бе станала като малко
момиченце и гласът и, който току-що бе изохкал, сега бе си върнал мекотата – “Чувствам се доста
глупаво с това пламтящо главоболие, и винаги половин глава, просто не мога да виждам, само
някакви светкавици.”
“Потърпете, сега ще ги прогоним и от половината глава, стойте само спокойно.” “Спокойно, де да
можех да стоя спокойно, откъде ли да го изкопая това спокойствие и аз не знам.” Птиченцето, което
и носело вестите от децата и, сега хич го нямало, а можела ли да не дойде на погребението на девер
си, чиято смърт завинаги изглежда ще си останела загадка, а горката и сестра и тя сама с децата.
Думата “деца” не слизаше от устничките и, а кой знае защо Розарио се плашеше от тази дума, тя бе
думата, изискваща всичко от човека, думата пред която трябваше да отпадат всички барикади на
егоизма до една, най-радостната, но и най-болезнената дума за една жена, незвисимо дали е раждала
или не, нали и чуждите деца си оставаха деца, еднакво безпомощни и очакващи закрила.
“По-красива глава не съм лекувала – признава си Розарио най-чистосърдечно, изобщо не преиграва,
поемайки грижата за “святкащото и главоболие” - освен рецептата за билките срещу мигрената иска
разрешение да проведе масаж, решението е получено начаса: “Ако можете да направите нещо срещу
това канско главоболие, направете го, ако ще и главата ми да отрежете.” “Добре, на Вашите услуги.”
Пръстите на Розарио се плъзгат по слепоочията и, а в главата и се въртеше нещо за Цвайговата
Мария Антоанета и за главите на аристократките, търкалящи се като зелки под гилотината. Отдавна
гилотоната не премахва глави на аристократи, което не означава че някой и друг аристократ не
издимява в камерите. Мисли си без да ще Розарио. Личеше си колко е пренапрегната и капнала за
сън, големите и клепачи сякаш със сетни сили се държаха отворени, а мускулите и бяха стегнати,
усещаха се като че са направени от нещо твърдо, дърво например. Кожата е тънка, но влажна, под
нея са тънките сини нишки на вените, необичайно е чувството, че докосваш едно съществувание
така отдалечено от тебе, на Розарио и се струва, че усеща вълните на водопада на кръвта в нея,
височайшата болна не затваря очите си, с масажа те се уголемяват още повече “Светна ми” –
промълвява, но развълнуваната и масажистка си казва “Може да и е светнало пред очите, понеже
самите очи светят неистово като луни при пълнолуние, всичко наоколо е мрак и чернилка, а те си
имат своя си източник на светлина, прилив на живителна сила и блестят ли, блестят, тя сякаш
отговаря със светене на един опустошителен свят.” Косите и се разбъркват, толкова нежни при
пипане, към тях се вдигаха вежди, които по-скоро се учудваха отколкото да заповядваха. Изобщо
впечатлението бе за една млада, колкото красива толкова модерна и във външност и в житейски
правила жена, която бе вътрешно стегната, жена, която не съдеше, а възнаграждаваше с
присъствието си всеки събеседник. “Билките ще действат само ако си отспите, така че ако дойде
сънят не го гонете.” “То пък едни сънища, хич да не заспиваш – оттеква гласът и нейде из дъното на
гърдите и. – Да те е страх да заспиш, това живот ли е.” “Живот на принцеса” – пак неволно забеляза
Розарио, в това време я стигнаха и другият и въпрос: “А билки за забрава има ли? Ама тъй, пълна.”
Помълча малко и додаде сувсем тихичко, сякаш мишленце църкаше: “Аз сега например ден и нощ
383
се боря с мислите си за децата, ако не успея да ги преборя, аз не бих могла дори и от леглото да
стана, камо ли някого да утешавам.” “Жеравът надава вик от мрака на ин – сети се на минутата
Розарио за една фраза от старокитайската “Книга на промените”, но не и я каза на глас, не знаеше
как би реагирала, - и неговите малки му откликват.” Дни остава Розарио в София, хотелът и се
плаща от двореца, когато процесията на царското погребение се насочва към Рилския манастир,
Розарио е в нея, не само защото сама има нужда да се поклони на Царя на българите, но и защото
представителката на царското семейство – Мафалда трябваше да е ‘Fit”поне в тези дни, прекарвани
пред разплаканите очи на хилядните талпи. Розарио заради независимостта на професията си ли,
заради съзнателното си придържане към една свобода, която единствено може да ти даде избор, но
беше свикнала “на никого да не цепи басма”, затова си позволи да заговори принцесата тъкмо
затова, за което сега Италия пълнеше световните хроники: “Не може тарторът в Берлин да е доволен
от италиянското кралско семейство, дали и нашето царско семейство нямаше тъкмо сега да обърне
посоката на колата, ако не бе смъртта на царя?” Бая дързост беше да искаш да обсъждаш политиката
на кралски двор с принцесата от същия, когато ти никога не си бил принцеса, нито имаш шанс да
станеш. Само че тази принцеса очевидно държеше много повече на свободата си да е еманципирана
млада дама с неограничавано от никого поле на дейност, отколкото принадлежаща към незнам си
кое царско семейство и каста. “Да всички бихме искали да знаем какво щеше да е, ако не бе това
погребение. Ужасното предположение, че то можеше да не се състои. - Сетне пръстите на дясната и
ръка сами се положиха върху слепоочието и и описаха бавно кръгово движение. - Отново ме
зачатка, боли силно като зъб.” Тя потръпна сякаш от студ: “Ще трябва да ми напишете рецептите за
билките, аз съм много послушна болна, ще изпълнявам всичко, което ми предпишете, бъдете
сигурна, аз ще се връщам сега при децата си, но следващия път ще ви ги доведа тук да ги
прегледате, много често настиват, после бронхити, астми, не е за разправяне.”
Тъкмо за тези четири дечица бе се втурнала обратно в Германия Мафалда, тя не се вкопчваше в
никого, затова бе независима, но не така бе с дечицата и. Те имаха една майчица и трябваше да
могат напълно да разчитат на нея.” Розарио чувстваше, някак с цялата си кожа чувстваше как
болезнените мисли на принцесата се сипеха отгоре и и Розарио с всичките си знания и билки не
можеше да ги избели, това не бяха мисли на човек в депресия, не, това бяха мисли на човек в
безизходица, защо в безизходица – това Розарио само можеше да гадае. Тя не искаше нито да е
принцеса, нито да е в ситуацията, в която беше италиянската принцеса.Над русото и сияйно лице бе
сложен черен печат, който Розарио така ясно виждаше, черен печат като върху снимка в паспорт.
Кой знае защо ликът и и се мяркаше сред болната красота на Венеция, и името и, и фигурката и
имаха нещо от венецианския кристал, из нея се гонеха отражения на небеса и мраморни дантели,
кубета на древни църкви и зловещи маски на маскирани хора, жена с такова име трябваше да живее
непременно във Венеция.” И другото и каза, ей Богу, каза и го: “Не се връщайте в онази земя, дето
е моята родна земя, тя е отровена за много времена от несправедливо пролятата кръв, вземете
децата си и бягайте обратно. Ако отивате в Америка, може и мене да вземете. Ако останете тука, ще
знаете, че децата Ви ще растят сред най-здравословния климат и хора.” Сякаш и каза – върви,
тичай, лети към нещастието , което всеки, без да е член на някакъв кралски двор можеше да различи
с невъоръжено око. “Ето я разрушителната сила на привързаността” – би рекъл някой достатъчно
безсърдечен. Замина си Мафалда, но не си бе отишла напълно от живота на Розарио. С какво
удоволствие скоро от радиото щеше да чуе, а и Боб щеше да и го потвърди, че Хитлер я зовеше
мръсница и вещица – какво по-голямо доказателство, че тя не бе с него! И там, на погребението на
царя Розарио се срещна неволно с онзи един цар, този път “цар Генчо”, както си го наричаха по
свойски, адютант на царя, с който я бе запознал в Пловдив Иван Иванов, един луднал също като
“цар Генчо” по колите предприемчив българин, основал дружество “Авторейс”. Онова, което бе
ставало с “цар Генчо”, всъщност Димитър Генчев, Розарио го бе узнала от неговия другар “по линия
на колите” Иван Иванов, как стоял на един чин с цар Борис във Военното училище и как 17 година
го ударил шрапнел през войната, прикривайки с тялото си царското, по-скъпоценното, макар че сам
твърдял: “Ами, не съм го спасявал, просто шрапнелът избра мене.” И Иван Иванов твърдеше, че е
чул от Генчев, как царя изохкал за Стамболийски “Тези какавани/за превратаджиите/ убиха
българската демокрация в зародиш” и как бил закачил снимката на Стамболийски в кабинета си и
после викнал Генчев царят и му рекъл “Циклопът – Кимон Геогриев – е уредил да те извадят от
двореца и аз не мога да му се противопоставя.” Така Генчев излезъл от двореца и станал
384
представител на “Дженерал Мотърс”, 31а, когато сговористите са паднали и е дошъл Ляпчев да
управлява с кротко и с благо и с малко кютек, вика царят Генчев: “Интересите на България налагат
да се върнеш на работа при мене.” Приема Генчев, предлага бизнеса си на Иванов, Иванов с прякора
“Наке”, но Иванов му отказва с обосновката за двете дини под една мишница – нали вече си е бил
създал автобусната линия София – Самоков. Та същият този цар Генчо сега подробно разказваше за
пътуванията преди всяка година на истинския цар в Англия и как там е карал локомотива, и как
правил аудиенция на английския кралски двор, и за настоящите конталкти с американския консул
Ърл в Турция, “Изобщо Турция е благословена страна за контакти”, и за това как млади търговци,
хем търговци, хем юристи и запасни офицери се свързват с бившия директор на Американския
колеж в България Флойд Бляк. И как по дипломатически пътища дошло предупреждението царят да
не консумира стриди, споменаваше се името на консула в Галац Станчов и семейството му, и името
на Евгени Силянов се чуваше, и, разбира се, на Георги Къосеиванов, който дошъл от Швейцария да
иска аудиенция с царя, ама получил ли я не се знаело, във всеки случай много вероятно било
отровата през нечии ръце, защо не свилени ръце, защо не Свиленови, да била минала в тялото на
царя. Тези последни години на Третото българско царство бяха теко натоварени със смърти, емжду
тях и смъртта на още един скъп на сърцето на Розарио българин. Като пророчество за грозна съдба
прие Розарио вестта за кончината на Асен Смедовски, че последните години беше във връзка с него,
а чрез него с военнопленническите и концентрационните лагери, това си беше нейна тайна, която
никой не знаеше, дори и Манол не, затова и не схвана истерията и, когато в края на април 44 му
отказа не само ласките на тялото, но и на душата си, отдръпна се навътре в себе си, за да разбере той
колко и е чужд. Само мъгляво тя говореше за онзи българин в легацията в Берлин и за набезите му в
швейцарските курорти Давос и Ароса, за обещанието му лично пред нея “Вашите мъки/разбирай на
евреите!/ скоро ще имат край” и как престоите му в Давос и Ароса били във връзка с този край,
краят не на Endlösung, а на завръщане на евреите по местата им, откъдето насилието ги е прогонило,
споменаваше Розарио някакви банкери, на които се разчитало, американски разузнавания,
редакторите на швейцарски вестници, сетне някакви също толкова секретни посещения в Испания и
Португалия, “Абе, никак не са му били малко инициативите, за да те обявят немците за “персона
нон грата”, можеш да си представиш колко се е потрудил.” А сега, има-няма 6-7 месеца от
отзоваването му той е вече труп, брат му... “Откъде знаеш всичко това? – пита втрещен Манол, дали
не му дава душата си, защото я е подарила на някой друг, защо не на този легационен съветник-
диверсант, който сега бил вече труп, нима така нищо не е знаел за заниманията и всичките тези
години. Ето защо тя го третираше като чужд, та тя наистина нищо не бе споделяла с него, тъкмо
като с чужд. “Защо ти е да знаеш, Маноле, Гестапо се интересува тъкмо от знаещите, а Смедовски
беше тъкмо от тях. И си е водил Дневник – ключ към тайните му, брат му, който сега е батареен
офицер в противовъздушната батарея в Горна баня, казва – намерихме гардероба му отключен,
нощното шкафче разбито, а тъкмо в него е бил Дневникът, разбираш ли, вътре е имало кой знае
какво, адмирал Канарис, шефа на Абвера, с когото се е срещал в Мадрид. Персоната нон грата е
трябвало напълно да бъде заличена, ако фигурираме в дневниците му, дали заличаването няма да
продължи?” За всеки случай Манол я прати в Рила при свои приятели, налагаше си през цялото
време да не мисли за извивката на тялото и в мига преди гмуркането в любовта, да не очаква нощем
досега на бедрата и, едно потрепване също като от крила на безброй пеперуди, Манол както винаги
знаеше да се справя с депресията си с работа, нещо, което най-много го сближаваше всъщност с
Розарио. Там сред горите Розарио си възвръщаше сетивата, така зловещо изтерзани от очакването
на най-лошото, вмъкнеш ли се в утробата на тунела на такова едно очакване, ти си оставил сякаш
живота си на входа му и всеки един ден е изживяно нищо, просто времето си тече, а тебе те няма от
собственото ти време, зает с това, което може да се случи. Насред Великата рилска пустиня Розарио
най-сетне осъзна това и само с едно поклащане на раменете си отхвърли този оловен товар и повече
не посмисли нито за миг какво щяло да става и колко скоро, зарови глава в поляните от билки и
наистина повярва, че е в Градините на Бога, а селянките бяха част от тези градини, и също като
билките носеха своето знание за церене, сякаш корените им бяха общи, напълно замаяна бе Розарио
от това ухание на сено, не отчиташе вече времето, дори нямаше да разбере кога се е сменила властта
в страната, ако не бяха дошли хора с шмайзери да запечатват вилите край селото, което я бе
приютило, и да измъкват от тях укрили се министри ли, депутати ли, така и не узна. Пак от тези
въоръжени мъже чу за процеса срещу Лиляна Паница, безбройни били мъките и, инквизирали я
385
наравно с мъжете, че и повече от тях, когато я пуснали, почти на ръце я закарали вкъщи. И отново
онзи черен Белев изиграл последната си фатална роля в живота и – в началото на септември преди
опита си за бягство и поверил най-секретните документи на КЕВ, между тях и договора за
депортация. Много слаба била плътта и, мъченията изпили всиките и жизнени сокове, “Те обаче са я
доближили до Бога” – беше вмъкнала Розарио, човекът който я осведомяваше каза, че не разбира
нищо от Бога, така че не знаел доближила ли се е или отдалечила, но във всеки случай месеци след
ареста свършила от побоищата и така онази, която рискувала всичко, за да предупреди еврейската
консистория за наближавощото бедствие, при новите властници бе размазана като хлебарка.
Разказващият бегло подхвърли – “И аз съм евреин”, за да не се чуди Розарио защо и се доверяват.
“Ако я бяха разкрили тогава, съдбата и нямаше да е различна от съдбата на легационния съветник в
Берлин Асен Смедовски” – съгласи се Розарио, а наум се питаше защо чак сега вестта идва до
нея,макар че сред новите властници тя нямаше нито един познат по върховете за разлика от онези
жени от царското семейство някога, които бе церила, но и царското семейство не се оправи повече
след смъртта на царя, а година след това и на онази царствена нейна пациентка Мафалда.
Писано било историите на Розарио и на Мафалда да се срещнат на немска земя, онази изгорена
земя, която Розарио я бе съветвала да напусне. Розарио, този път наистина бе се запътила за Израел,
“Имам клаустрофобия от подобна страна” – беше казала на Манол за комунистическа България и се
бе уверила в правотата на бягството си, когато на границата българите така унизително преровиха
не само багажа, но и тялото и, дирейки златни съкровища, които тя незаконно би изнесла от
страната, на която принадлежат. Беше свърнала обаче първом към Европа, за да се срещне с
чудовището, макар и сразено, заслужаваше да се запознаеш с делата му от близо, похитените гнезда
воняха на мърша, а в едно кафене тя заговори един американец, съвсем не случайно го заговори,
разбира се, та това беше американският комендант на концлагера в Бухенвалд. Сподели му за
мигрената на принцесата и за билките, “Тя си отиде с моята овчарска торбичка, пълна с билки, но и
със семена на билки. Много искаше да се опита да ги захване в градините си. Да, имало е градина,
“Ако щете вярвайте, покрай бараката и в Бухенвалд е имало засадена градина. Страхотна
привилегия за принцеси.” Защото последният замък на италиянската принцеса била бараката в
Бухенвалд, “Izolierblock N15”, наричан още “Fichtenhain”, тоест “смърчовата горичка”.Принцесата в
нова роля – на мравка, която ще бъде стъпкана. Тези, на които се разкрила, и правили царски
подаръци, жената на един социалдемократ и подарила от белъото си, Мафа;да била отвлечена от
римската улица тъкмо след посещението си при Папата, била транспортирана със самолет в лагера и
имала на гърба си само дрехите, които тогава носела. Насред библейската и трагедия до нея се
оказва изследователката на Библията Мaria Kuhn, само може да се предположи каква утеха е имала
жената-учен за нея. Нейният подаръй са чифт обувки, понеже пантофките и на Мара Пепеляшка са
целите вече една дрипа, която по никакъв начин не можеш да влачиш със себе си, колкото и да ти се
ще да притежаваш обувки. Докато българската княгиня Евдокия открито говорела, че брат и, цар
Борис е отровен от Хитлер, Хитлер проглушил ушите на света, че убийцата на българския цар е
“вещицата, масонката, предателката Мафалда”. Прикривал ли той собственото си участие “в
загадъчната му смърт” или просто мъстял за ролята на баща и в последната фаза на войната,
американският комендант не можеше да каже.В лагера най-строго и е била забранена собствената
идентичност, нямала право да пише или говори за нея. Лагерници обаче свидетелстват пред
американския комендант за един сняг, покрил с милостта си пространствата на Бухенвалд и за това
как принцесата написва на белия лист на снега името си и името на родината си Италия, сякаш
очаквала Господ отгоре и да и се втурне на помощ. За мистичната и религиозност безспорно най-
големият подарък е било не само наличието на изследователката на Свещшената книга, но и на един
свещеник Richard Steinhof, който дори я посещавал в стаята и и и дал причастие, което си било
страхотен късмет, тъй като после последното причастие и било строго забранено. На мнозина в
лагера се разкрила, но освен Мaria Kuhn изглежда най-близко и било едно италианско момче, дошло
да копае защитен окоп край бараката – Bonino Leonardo, на кого ако не на сънародника си би
разказала за децата си, за думите им на майчиния език покрай немския на баща и, той и носил глина,
от която принцесата ваела фигурки на човечета и животинки, които нощем печала в печката си и те
се превръщали в умилителни играчки, които навярно се е надявала някога да успее да им прати,
където и да се намирали. Bonino не можел да си прости небрежността, “Аз имах от нея бележка,
разбирате ли, на мене, дето съм никой, ми бе написала “Тanti Saluti”, едно Всичко хубаво, пратено
386
му заедно с десет марки, когато един ден отсъствал от работа и тя решила, че е болен и би могул да
си послужи с десетте и марки за лекарство. Третият човек, който е бил най-близко до нея е бил
избран не от нея, а от съдбата. В деня, в който Съюзниците бомбардират заводитеGutsloff и СС-
гаражите, от мястото в което се намира в лагера Fritz Wiltscheck след трясъка и светлините улавя
един безнадежден плач, дълъг и безкраен, звукът му го извежда до една купчина пръст, над която
стърчи една грозно обгоряла ръка. “Ръцете на Мафалда – спомня си Розарио, снопчетата им лико.-
Протегнатите и към децата и ръце, тази ръка, тя е била вдигната към Бога, но и потегната към
децата и, там, в неизвестното, онова там ,което още тогава бе запълнено за нея с ужас.” “Каква
съдба, да загине не от ръката на Хитлер, а от бомба на същзниците” – чува Розарио събеседникът си
да изрича. “В България най-големият англофил – Михаил Маджаров, също загина от английска
бомба” – чува и себе си да изрича, но мисълта и сякаш е прикована в образа на онази почти
овъглена ръка, побита като кръст в купчината пръст. Изровил я Wiltscheck, над леглото и по
парадоксален начин бдели една изследователка на Библията и една служителка на злото – една
немска проститутка. Гангрена обхваща другата ръка, операцията извършва според коменданта един
не злонамерен, а неопитен, а може би и напълно некадърен лекар, операцията трае дълго, дълго като
несвършваща нощ, в която кръвта и изтича. Жената без право на идентичност няма право нито на
последно причастие, нито на последно писмо до децата си. “Овъглената ръка, ампутираната ръка и
ръкава на нейния Свети Франциск, Свети Франциск на Савойската династия, изгорял през време на
Френската революция” – мислеше си Розарио объркана, търсеща съответствия сякаш те нещо
можеха да обяснят. Преди безпаметството на безсъзнанието принцесата пожелава немският
комендант Schiedlauski 3те и пръстени да бъдат предадени на синовете и, а часовникът си подарява
на Мария Кун Краят и – символ на безкрайната човешка самота, съдбата е решила да я отдалечи от
всичко близко и родно и тя е издържала изпитанието – нито се е преклонила, нито е хленчила.
Американецът не спестява и последните подробности за нея - голото тяло като самотен бряг върху
таргата, понесено към последния и замък – гроба, отворените и широко ясно сини очи и горната и
устничка, прехапала долната, отмяната на кремирането в последния момент и полагането и в земята
в черен ковчег със сребърни орнаменти.. Гузна някак се усеща Розарио, ето, тя, еврейката избегна
общоеврейската съдба, а италиянската принцеса прие съдбата на еврейка. Вън улиците бяха
полирани от леда, наложи се Розарио да се хване за ръката на американеца, тогава той и подхвърли
още нещо – принцесата все пак е била привилегирована в лагера, имала малка градина, която
копаела и плевяла, “Представяте ли си – градината на Дева Мария, засадена на дъното на Ада, имала
е характер, какво ще кажете?”
Розарио не престава да си представя как думите за децата и висят на устните и, тя няма право да ги
положи на листа. Струва и се, че току-що е приела негласната покана на принцесата да се запознае с
остатъка от съдбата и, “Има ли билки за забрава?’ – дочува думите и, “Накрая безсъзнанието те е
дарило с така копняната забрава.” Но ето че принцесата бе успяла да разбие дяволския кръг на
изолираността на Isolierblock N15, да премине разстоянието до живите с тайнствената си гибел
точно година след смъртта на българския цар Борис III. Ето че още една необикновена жена бе
споделила живота си, изцяло и без задръжки с Розарио, Розарио която сякаш бе на тази земя да
помага на жените и да ги изслушва дори и след смъртта им.

ЖАНИН
И Жанин, приятелката на Розарио,по едно време притича от някакви урви и върхове при нея в края
на 43-а, колкото да си вземе дъх. “Бях при шумкарите, ако щеш вярвай, моя Еди хукна при тях и аз,
както винаги с него, да ама горе си изповръщах червата от страх, разбра той, че няма спиране, ей
тъй от едното повръщане ще си ида, натири ме обратно, каза ми “Крий се” и аз му дадох твоя адрес,
при тебе ще се крия, нали може, нямаше как да те питам може ли? И от полицаите ще се крия, и от
партизаните, че те не приемат някой да им дойде все едно само на посещение и да си иде. Еди ми
нареди да чакам един човек на твоя адрес, който ще ме закара някъде другаде.” “Няма нужда да
ходиш другаде, стой си колкото щеш, ще си ми санитарката, ще имаш с какво да си изкарваш и
хляба.” Розарио бе сговорчива, толкова, колкото една бегълка може да е. Общо време имаха
достатъчно, за да обсъдят случилото се в Кюстендил и да го сравнят със събитията в Пловдив. И
двете бяха на едно мнение – ето защо тук не бе имало никога гета, българите никога не бяха делили
евреите от себе си.
387
Жанин отдавна бе готова за заминаването си, но се чувстваше някак неудобно, че не можеше да
предложи същото на Розарио, понеже уговорката с Еди беше само за нея самата, тя просто един ден
се качи на колата на синеок красавец, от чиито пълнички устнички шегите не слизаха, човек би
помислил, че са тръгнали на сватбен воайяж. Да, бегълката и превозвачът и приличаха на страстни
поклонници на забавленията, които се местят от град на град, за да намерят къде им е хубаво. Едно
бягство сред розови, червени, виолетови избухвания от смях, гласовете понякога си тананикат
някаква модна мелодийка, ту внимателно, на меки лапи, по котешки се опознават, самата кола е
устна хармоничка, движеща се по устните на крайпътните дървеса. Вицовете му са от арсенала на
дипломатическото тяло, към което сам принадлежи, от битността му на легационен съветник, за
търговците ни, третиращи посолствата ни като Балкапан-хан, в който можеш да настаниш и тебе, и
коня си, каламбури с дешифрирането на дипломатическия език, за да разбереш, че “да”-то значи
“не” и обратното, разкази за европейските статистици, които след войните все не можели да
разберат как тъй от 8,5 милиони българи 2,5 милиона са изчезнали и били склонни да ги причислят
към жертвите от войната, докато не им било деликатно подметнато на кого са подарени. Стана дума
и за Евгени Силянов в Швейцария, и за другия посланик – Чомаков в Букурещ, тя сякаш бе
извършила ритуално умиване в сините води на очите му, та изведнъж и бе олекнало, бе отново
готова да е мечтаеща, да тече през сезоните и хората, не през зловещите ждрела на кошмарите, И
-горкият Еди какво ли прави по чукарите, там няма прислуга да ти носи затоплена тухличка вечер и
да ти мие краката преди лягане, така свикналия на богаташките си удобства Еди – “Къде да ходя? В
Турция? О, не, там е топло, няма къде да карам ски зимата.” Шофъорът чудното владее нервите си
и това превръща дори преминаването на границата с фалшив паспорт в приятно приключение, е,
можеха да си отдъхнат и да си кажат: “Вече имаме гарантиран за старини хубав спомен.”
Той бе така отчаяно мил, че на свечеряване, когато стигнаха Цариград, и се пощя да го целуне, да
опита вкуса на тези смешки. На сбогуване и каза – “Няма за какво да се притеснявам за Вас,
госпожице, интелигентността Ви е визата за Новия свят.” Имаше право, прозорлив беше, тя нямаше
намерение въобще да отваря пътническата си чанта в Цариград, а тя се бе запътила тъкмо към
континента, в който нито Хитлер, нито Сталин можеха да достигнат тази власт, която бяха
постигнали в Европа, старата, сякаш изпълняваща предсказанията наШпенглер Европа.

Лицето на Анджело Ронкали няма внушителната украса на брадите на православните свещеници,

които могат така ефектно да щръкват, настръхват и хвърлят искри, но пък пълничката му фигура
има нещо от импозантността на телесата на софийския владика Стефан, и по сърдечност не му
отстъпва, дава и щедро възможността да се наслади на чудновата му витиеватост, все едно в нейно
лице поздравяваше целия му скъп български народ. Дискретно сред кифличките и кафето, с които я
гости, се информира за по-нататъшната и цел, беше като един вълшебник, пред когото бе
достатъчно само да споменеш желанията си, за да ги видиш тутакси осъществени. Накрая завърши с
“Нека се молим”, с което насочи мисълта и натам, че ще стане не нейната, а Неговата воля.
Когато се качва на гемията, Жанин вижда ръцете на Еди да се перят във въздуха, само ръцете му, не
и лицето му виждаше, “Стой, не те пускам” – сигурно викаше на Жанин, тя нямаше обаче
намерение да му отговаря, да му отговори, значеше да започне да му натяква “Нали ти първо ме
остави”, но тя бе вече изтегната вече върху друго тяло – тялото на морето, зелената светлина се
процежда през него сякаш е самото зазоряване.
Но скоро, само след час и тя започва да маха с ръце, да крещи като онзи призрак на брега. Ужасно
беше съзнанието, че нямаше кой да те чуе. Гемията в един миг се бе сцепила на две и Розарио
нямаше време да разбере, че потъва, че присъства на собственото си удавяне.
И тя се носи надолу във водата, достига дъното, преминава предела, за да изслуша песента на
водата, изпълнена с нежност, нечута досега. Пясъкът под нея се сляга, а съзнанието и го няма да
отчете, че това не е сухият пясъкът на пустинята от миражите и.
Така Жанин се превръща в котва за мислите на Еди. Ще се носи Жанин из белите води и
възможното брачно ложе ще е сред полюшващи се водорасли и кристални медузи.

Потъна доверчивата Жанин, в най- буквалния смисъл потъна насред най-сияйната си надежда на
дъното на Черно море, но в Пловдив останаха да кръжат историите, които бе донесла от Кюстендил
388
и доверила на Розарио, а Розарио на Манол, а после се беше оказало, че Манол познава някой от
въпросните хора и то много добре ги познава, нали били от едни корени, “Ах, тези български
корени, край нямат” смееше се Розарио и един ден има късмета да посрещнат с Манол в “Молле” не
друг, а Владо Куртев, Сашо Сладура този ден беше закачил гласа на Леа на цигулката си и го
теглеше, и го завихряше, и такава веселба падна, че останаха в заведението докато се съмна, сетне
се озоваха в къщата на кмета на Божидар Здравков, а джазът преля в ноктюрните под пръстите на
съпругата му Стела, стипендиантка от Дрезденската консерватория, пред Владо Куртев Стела
извади от ракли и долапи огромната си колекция с шевици от Македония, нахвърли ги из гостната, а
Владо се упражняваше да познава коя от къде е. Сетне компанията на Манол надълго и широко пък
обсъжда личността Владова и случилото се в Кюстендил, Владо който бе споделил с Асен Вълев
веруюто си – “Когато един закон поставя в беда цяла общност, той просто трябва да бъде
игнориран, закона трябва да е за хората, не хората за закона.”
ВЛАДО КУРТЕВ И КЮСТЕНДИЛ

Спуканите балони на облаците върху върховете на Лисец и Осогово, стапят се като бучки захар в
синъото мляко на небето, пиеш синева и ти е сладко, самата предпролет тече в гърлото ти,
напращяваш като дърво от сокове, а такава южна пролет в София има ли, клоните на храстите са
бодливи от пъпки, телата - от мераци, ясените и липите още се чернеят, но на фона на тъмните им
алеи се сипят прясно зелените дъждове на плачещите върби, от вчера за днес в градините са
щръкнали наръчи млада трева със стрелите на нарцисите и лалетата, птиците са като каменопад,
срутват се от върхарите към храсталаците, от небето към червените шатри на покривите, гърлата им
бълбукат ли, бълбукат, превръщат въздуха в пееща вода.
Кюстендил е град скривалище, ако тръгнеш от единия му край през кумшулуците и тайните входове
и тунели, ще стигнеш до другия край, без да си се показал на улицата, тайните квартири на ВМОРО
са толкова, колкото са къщите му, понякога хората от четите в града са били повече от самите му
жители, жените държат по няколко ката белъо, готово за гости, че ако стопанинът промълви
обичайното: "Довечера се стягай за гости", да има и дебели одеяла, и копринени юргани за
воеводите, заради които градът често-често придобива вида на номадски стан, в който нищо не е
окончателно и уталожено, а усилието е непрестанно.
Тази зима гостите на Кюстендил бяха други, четници нямаше, защото най-сетне България си прибра
своето - Македония и Беломорието, но пък в града им бяха въдворени двеста най-видни софийски
евреи. Различни бяха те от провинциалистите, не бяха и случайни, все от първи софийски родове, с
професии и тежест, по-интересни, повече видяли, много от тях и света обикаляли, носеха и аромата
на широките си връзки със знаменити люде. "Курорт ще си карате тука - радваха им се местните - и
минералната ти вода, минерална, и черешите колкото маслини, а прасковите зреят от пролет до есен
- един сорт свърши, друг почне" - поласкани бяха кюстендилци от досега със софиянците, опитваха
се по мъничко да им подражават, всячески да им услужват, да понаучат обноски и неща, които само
елитът знае.
И други софиянци запристигаха - с коли или с влака някакви висши чиновници от София, флаконе
балтони, меки шапки, скъпи обувки, без връзка няма да ги видиш, оживяваха местните хотели и
локали, хората си шушукаха какви ли предприемачи има между тях, забогатяването на града е в
кърпа вързано, всеки от тях като отвори по стотина работни места и ето ти го Кюстендил като
Чикаго, a българите от Македония най-добре знаеха що е Чикаго, след всеки неуспешен бунтулук
хиляди тръгваха за Америка, отказваха да се бият със съдбата на местна почва, щото тук съдбата им
сякаш бе предопределена. Но евреите знаеха от кое ведомство са тези чиновници, от Комисарството
на Белев, и затова ги гледаха със свити сърца и устни като черни гарвани на черна прокоба и се
опитваха чрез обща молитва като през кърджалийски времена да ги прогонят. Светът се беше
променил до неузнаваемост , а евреите имаха чувството, че непрекъснато се оглеждат в криви
огледала в панаир на ужаса. Ръцете им се отдръпваха от сапуна като от огън - нали тъкмо тях,
евреите, Хитлер сваряваше на сапун.Започнаха по възможност изобщо да не минават край магазина
на Марко с немските бои и лакове, някой беше прошушнал, че фирмите, дето майсторяли тези тъй
лъскави лакове, тези тъй трайни бои, в същите фабрики произвеждали и газта за газовите камери,
миришеше им на газ и на изгоряло този дюкян, а нямаше как да му кажат на собственика с кого
търгува, а и да му кажеха, кой пък щеше да им вярва.
389
Еди и Жанин, едни от двестата софийски евреи, преселени в Кюстендил, разпознават в гласовете на
птиците онези, които им пеят среднощ, когато прегръдките им се надпреварват с плискащите се все
по-високо вълни на страстта, какво добро на тях специално, еднолично им бяха направили властите,
сами да бяха нагласили изселването си, нямаше така добре да се получи - те двамата, без нито един
роднина и това очевидно заради Еди, който от сума ти време беше любимец на Белев, та Комисарят
все по-люто му се заканваше, че ще му свети маслото - Еди си беше позволил не само да е евреин,
но банкерски син и левичар. Но изселването вместо да му извади очи му изписа вежди, разбира се,
ако спреше дотук, а не продължеше по-нататък към небето. Защо Белев още не беше издействал
арестуването му беше за Еди ясно - пазеха го парите и връзките на баща му, за разлика от Германия
връзките на евреите все още играеха роля, щом самата царица бе подхвърляла на баща му, банкера ,
че дворецът ще се радва, ако замине цялото му семейство, като бе давала да се разбере, че дворецът
ще уреди формалностите, банкерът обаче си беше по свой начин патриот и считаше, че и парите, и
познанията му по финансии бяха нужни на родината. Докато Еди се опитваше да изтегли
щастливата карта в големия покер на войната, играейки уж с Хитлер, а срещу исканията му.
Жанин, приятелката му беше обсъждала с Лилито Паница изселването им, и двете се опитваха да
прозрат каква нова опасност се изпречва пред младата двойка, но такава не съзряха, сигурно
управниците гледаха да вдигнат по-известните евреи от столицата да не бодят в очите
антисемитите, а и в очите на германските представители, които изцяло бяха съсредоточени в София.
Жанин не само се познаваше с Лилито, но и подражаваше донякъде в начин на обличане, че и в
държание, някои от роклите и бяха по модел на Лилините, например онази тафтяната, бялата с
широкия колан от син газ, който се вързваше отзад на голяма флъонга или пипитения костюм с
дантелено жабо с тънка един пръст панделка над бухналата му прелест, винаги я питаше първо
съгласна ли е да и заеме модела, а Лиляна, както винаги се заливаше от смях, устните и се
разтваряха щироко и Жанин всеки път с удивление възприемаше усмивката на тези плътно
начервени устни като ягодки бучнати над белтъчения крем на зъбите и: "Как така, ами нали трябва
да съм единствената? Що не ме питаш имаш ли право да имаш коса с моя цвят на косата?" Жанин бе
готова век да я гледа, с такава красавица, казваше си, навярно мъжете са готови да идат накрай
света, бялата пяна на лицето със съвсем тъмните в най-сгъстени тонове петна на устните, очите и
веждите под бурята на косата, боже, какво изобилие и какъв блясък, Жанин вярваше в нейната
хубост, както човек вярва, че се е докоснал до благоволението на божия свят пред някое току-що
разцъфнало с пукот цвете. А клюките за онова между Лили и онзи омразен тип Белев, онзи ренегат с
отсъстващия поглед, изживяващ се като махленския Хитлер, тези клюки тя разглеждаше като
куршуми, насочени към светлата глава на Паница, беше готова да ги отклонява със собственото си
тяло, как така ще я чернят с подобни приказки, тя - самото веселие, сърдечност и доброта, той -
служителят на дявола.
Жанин и Еди живееха отдавна на семейни начала, но без брак, да не оскърбяват родителите си,
двете семейства се бяха намразили заради някакви неуспешни съвместни финансови операции,
всяко от тях беше убедено, че е провалено от другото и да се оженят, означаваше все някой от
родителите да получи я удар, я инфаркт. Изселването им извън София стана тяхното сватбено
пътешествие. И ето я сега Жанин под сиянието на Хисарлъка, в прясно варосаната стая в ръцете на
Еди, върху покритите му с рижите охлювчета на космите гърди, чиято кожа е тъй изненадващо
гладка, пердето оставаше цяла нощ дръпнато настрани, да може луната да осветява голите им тела и
ги покрива със златна смола капка по капка, сиянието на луната да кръжи над тях, да пулсира с
ритъма на желанието в тях, да е пред очите им в онзи краткотраен миг преди потапянето в екстаза, а
после да ги носи в странната отмалялост надалеч от всичко реално. Освен железният креват в стаята
има стол и залепена за стената четвъртита маса, когато се хранят единият сяда на пружиненото
легло, но тази стая е щироко отворена към света вън, сякаш няма стени, люлее се с въздуха, трепери
от студ ведно с клоните пред прозореца, толкова отворена, че понякога Жанин забравяше, че е под
покрив, усещаше се като някое от пастирчетата по крайградските пасбища сред рошавите от тръни и
храсти оврази, сред вирнатите кучешки муцуни и опашки, а звукът от копитата на далечни коне
стигаше до ушите и през самата земя, това бяха кастанетите за поредния любовен танц.
Колкото и да гледаха да пазят приличие, пружината на боядисания в зелено креват с плуващи
лебеди по таблите скърцаше ужасно издайнически, но за чест на далеч по-възрастната двойка
наематели в съседната стая, техният креват не млъкваше през цялата нощ, а понякога и през деня,
390
когато съпругът си идваше за малко от Беломорието. Песента на двете легла се наслагваше една
върху друга, песента на креватите свързваше двете семейства повече от каквито и да е думи.
Щастието ги сродявашв и двете жени взеха общо да готвят в единствената кухничка, ту едната, ту
другата, ядяха заедно на масата в остъклената с множество ромбовидни, правоъгълни, кръгли
парченца стъкло веранда, и двете семейства бяха хора външни за градчето, но Кюстендил беше
свикнал на гости, нали беше най-големият "базов лагер на ВМРО" по терминологията на
алпинистите. Градчето с гълъбите по площада си, с белите платна на минералната вода, които
слънцето белеше ли, белеше, с вечно пийналия си областен управител, с незлобливия си до
мекушавост кмет, с достойния си за войниците си шеф на гарнизона. Плодната природа, която като
курортистките, дошли тук да се лекуват от безплодие, бе загрижена единствено да роди, беше
внесло успокоение в душите на изселените принудително софийски евреи, което успокоение
изведнъж в края на февруари 1943година с появата на черните костенурки на колите на КЕВ взе на
пластове да се откъртва и да остава зееща отново неизвестността на отчаянието.
"Хайде стига де, че трябва да търча за роднините ти, край нямаха и те, и белите им" – Тодито в
съседната стая едва откъсва тази сутрин накълбеното отгоре му тяло на жена му,
шестнадесетгодишна се беше мушнала под ученическия му балтон, та го изключиха заради нея от
гимназията и вече тридесетина години не се отлепя от него, беше готова да приема приятелките му
вкъщи, да им слага и да им вдига, да им постила леглата за общите им нощи с мъжа и, само и само
да не си отиде Тодито, че тя въпреки двете им деца, не би преживяла ни ден, ако я изоставеше.
Имаше куп жени, които си бяха останали стари моми заради него - чакаха го кога ще зареже най-
сетне жена си Мина, най-вярна му беше една учителка от стар богат пловдивски род, която
примирено следваше преселенията на семейството им, беше станала почти негов член, понякога
обядваше с тях, наглеждаше децата, нищо за себе си не искаше, само да може да гледа Тодито до
насита, а беше умна, начетена. "Язък и за акъла - чудеше и се Мина. - Аз да имах толкоз акъл, да
съм чела толкова книги, че да съм пълна и с пари, тъй ли ще седя", не и минаваше на ум да я
ревнува, тя беше безобидна като домашно животинче, други бяха онези, от които се боеше. Лошото
за Мина беше, че Тодито рядко си стоеше вкъщи, сега пак - я се видят веднъж в месеца, я не, беше
си намерил "началническа" работа в "Труд и радост" в Беломорието, "Мино, знаеш ли какво е глад,
деца, дето на коричката ще се радват, ами като и аз нямам за всички. А има наши - смръщи той
дългия си нос и веждите му се спуснаха под ъгъл надолу - с камиони вдигат храни, покъщнина. А
гъркините се продават за един хляб. Проклето нещо е войната, Мино." А Мина се курдиса в
прегръдките му, от всичко казано, чу само за гъркините, две от тях беше видяла на снимка, едната
от едната му страна, друга - от другата, всяка хванала се за някой клон на грамадно дърво, на което
той се бе облегнал като паша сред харема си. "Ма ти луда ли си - отговаряше и сърдито на
ревнивите и питаници между две целувки, - аз да не съм негодяй да използвам глада на хората, ти за
какъв ме вземаш. Пък и умрял някой за мене." Тодито пак се втурна в ласките и, дано с ласки
уталожи ревността и, защото Тодито си искаше и семейството, и свободата, влюбеше ли се, не
биваше никой да е насреща му, какво да прави като често се влюбваше, копнежите му идваха от
самия въздух, от търкалото на пълната луна, влюбеше ли се, погледът му се замъгляваше, всичко
край него ставаше медно и прозрачно като кехлибар и този кехлибар го вграждаше като някое паяче
или морско конче, впито в друго паяче или морско конче. И в любовта, както и във всичко друго,
той беше честен, и на Мина казваше, и в любовта изгаряше като жертва, отворен за всички рани,
които можеше да му нанесе тя. И ето че преди половин година Тодито, за да спаси поредната си
любима от ежедневния тормоз на един училищен инспектор, който като кърлеж се бе впил в нейния
клас и все го проверяваше, и все нещо недоволстваше, стреля в мерзавеца, добре че не знаеше да
стреля, та не го улучи, инспекторът ловко се пъхна под последния чин, та така бе спасил и своя
живот, и този на стрелеца. По процеса в Ст.Загора пледираха безплатно куп негови адвокати, цяла
Ст. Загора се бе вдигнала да го защитава, старозагорското общество знаеше какво се криеше зад
стрелбата, каква страст и невиждано за модерните времена рицарство към дамата на сърцето, та
бършеше сълзи при речите на адвокатите, най-речовитите между адвокатите бяха старозагорецът
Брашнаров и кюстендилецът Момчилов. Сетне след оправдателната присъда цяла Ст. Загора си го
подаваше един на друг, за да бъде разцелуван от всички, тъй му благодаряха за това, че им върна
съдбовния смисъл на понятието любов. А Мина трябваше да изслушва хленченията на дамата на
сърцето му за това колко се е уплашила и какви лоши сънища имала, в това време Мина
391
наблюдаваше вълнението на гърдите и при плача и си мислеше унило, че тя никога и в младите си
години не бе имала бюст чак до носа като тази.
Но дойдеше ли си Тодито при нея, Мина сякаш обезумяваше, нахвърляше се отгоре му с цялата си
стръв на предишните си празни нощи, хвърчаха във въздуха блузи и сутиени, а цялото и тяло се
отваряше в една щастлива широка усмивка, очите и ту се насълзяваха, ту горяха сухо и ако беше
друг мъж, би се уплашил от толкова много страст, но не и нейният Тоди.
Но Тодито не беше само любимец на жените, с пръстите на двете му ръце приятелите му не можеха
да се преброят, макар че някои го считаха за глуповат, други - за суетен и лекомислен, хората
усещаха непознаващата му граница доброта като прегръдка и не беше чудно, че след минута-две
познанство с него, те започваха наистина да се прегръщат с него и захващаха да го считат за стар
приятел. Колкото и малко дрехи да притежаваше Тодито, толкова пък се грижеше за тях, тупаше,
четкаше, гладеше, чистник и конте, той имаше един костюм, но в горното джобче на сакото му
имаше винаги или цвете или бяла кърпичка, а ръбовете на панталона бяха остри като бръснач.
Понеже с присъщата си сърцатост се беше хвърлил в отглеждането на децата си, един път на
някаква учителска конференция, на която изнасяше слово - а словата и речите бяха другата му
слабост - от джоба на сакото му изскочиха едни детски наакани гащички, които преди минута беше
свалил от бебето, което в ръцете на по-голямата му дъщеря също присъстваше на конференцията, с
тях Тодито избърса запотеното си чело сред къдравия смях на публиката, вземайки ги за кърпа.
Друг път в тежкия период след стрелбата със случайни работни места по за месец-два, в
битийността си на застрахователен агент се бе завърнал от успешна обиколка из пловдивските села -
вдъхновението от собствената дейност не го напускаше нито за миг - без сакото на единствения си
костюм, а имаше вятър, та жена му не можеше да се начуди защо се е такъв заголил. Наложило се да
се раздели със сакото, взе да и обяснява мъжът и, а очите му се смееха със светло и тъмнокафявите
си петънца, наложило се да го преотстъпи на един бродяга, и без това панталонът щял да е в по-
свежа комбинация с онова меланж сако от брат му, дето вече 8 години откак го бяха убили, само
дано новият притежател на сакото не го пропиел, както пропил цялото си имане, а сега пропивал
дните си: "Досущ като брат ти" - умислено отбеляза Тодито.
Та и в Кюстендил приятелствата му лавинообразно нараснаха като обхванаха барем половината
град, сред тях почетно място заемаше разбира се адвокатът Момчилов, "на който ще съм благодарен
до гроб" – заради защитата, и то безплатна в съда в Стара Загова, и революционерът Куртев, "който
освен, че е единственият човек тук, чиито обувки са по-лъснати от моите, но може и от мене по-
точно да стреля."
Когато вечерта изтеглеше сенките на хора и дървета върху лунните пътеки, които хвърляше, Тодито
се понасяше след македонския водач с такова безпаметство и възхищение, каквото имаше в очите на
влюбените в него жени. Седеше ли до него на чаша, Тодито се виждаше сред Даме и Гоце на една
маса и мисълта му препускаше след чети и сражения, дори и да се говореше за нещо съвсем друго,
вкъщи се прибираше със съвсем пламнало въображение, понесло в прегръдка мъчениците от
Страната на мъката. Ако нямаше възможност да е с кумира си, страдаше, но се тешеше с разговори
с другарите му Лачански и Савев. Днес Тодито ще го дири заради рушвета, който трябваше да се
плати за роднините на жена му, за да ги оправи, Куртев заем не му е отказвал и никога не се
интересуваше за какво му са парите, с тези роднини съвсем ще заборчлеят, а заемите после не те, а
Тодито ще връща, знае си той стоката. Единият, баджанакът му, мъжът на сестрата на жена му в
Ст.Загора със сказки и комунистически брошурки бе се халосал "да слага прът в световната история,
да извърне колелото и по правилния път" и ествествено беше паднал под колелото, и кой да го вади
- Тодито. Адвокатът Брашнаров ще го защитава без хонорар, но има и шанс да не се отиде до съд,
ако се намереше сума за полицейския шеф, пак Брашнаров щеше да е насреща, той горкият от
подобни клиенти държеше полугладно семейството си, а и рядко му оставяше време да се весне
вкъщи. Другият, братът на Мина, с двадесетина години по-млад от нея, на възраст колкото дъщеря
им, се търкаляше мъничък и подвижен между какви ли не хора, от файтонджиите на гарата до
фабрикантските щерки, като преспиваше в бараката на Вутимски или в някоя министерска вила,
никога не се уморяваше да дразни властта, не че нещо противодържавно вършеше, не, просто не
понасяше някой да счита, че има власт над него, затова при разпитите на подводничари,
парашутисти, анархисти и какви ли не още терористи името му се отронваше от една или друга
уста, докато Гешев не изтрая и го прати в Гонда вода. "Мисля да бягам, не ми се стои тука" - беше
392
изповядал пред Тодито най-спокойно намерението си, че като се уплаши онзи Тоди, удари го на
молба: "Ще те извадя до месец, само ,моля те, никакви глупости." Спасителната команда от познати
или познати на познати кметове, полицейски шефове и надзиратели Тодито вече беше сформирал,
за да заработеше, трябваше да събере нужните пари, сетне щеше да вземе девера си в"Труд и
радост" и щеше да му гледа сеира как си живее като Симеончо и си пие като смок с неговите
грошове.
Посред синъото стъкло на Хисарлъка, в подножията на планините шаваха бели изпарения, стъклото
им се бе изпотило, белите пари идеха от пълните с минерални води недра на Кюстендилското поле,
в един миг слънцето така блесна, че варосаните зидове се сляха в едно, превърнаха се в късове
мрамор, сякаш древният римски град отдолу беше станал видим, а гръбнакът на Тодито го заболя
остро сякаш някой мушеше шишове в прешлените му. "Следобед ако мога да полежа малко във
водата, добре ще е" - Помисли си Тодито, върху чийто ишиас кой ли не беше си изпробвал
безрезултатно уменията, сега болката го удари насред път сякаш да му напомни за момчето на
Трифон Савев, преди Тодито да тръгне на просия хубаво е да се отбие да го види, онова източено
нагоре бяло момче, в очите на което се виждаха зелени борови иглици и сини капки, такива едни
пълни със смисъл и живот очи. Колкото собственият му живот изтичаше в еднакви успокоени
песъчинки, толкова Тодито го теглеше към децата и ако съжаляваше, че беше гърмял, то беше
затова, че му бяха отнели възможността да бъде учител, пастирчетата от Веран теке още го помнеха,
а циганчетата от Чадър могила още пазеха книжните си корони със залепени златни букви от
празника на 24 май и му се обаждаха:"Господин учителю, помните ли ме, аз бях тази и тази буква."
Тодевият син беше на възрастта на Славчо, бяха евакуирани със семейството му в Устина, откъдето
Мина от време на време притичваше в Кюстендил, за да се видят. Тодито го обичаше с една
екзалтираност, с едно прималяване, че каквото и да стореше за него, каквото и да му купеше, все му
се сторваше малко. След раждането гордостта, че му се е родил син, така го бе затресла, че беше
отстранил майка му от креватчето му, държеше с една ръка изплъзващия се панталон на пижамата
си, а с другата стискаше къделята на бебето и друсаше ли, друсаше, така по цяла нощ. Тъпчеше
печката с дърва да забумти, да не измръзне детето, че беше се родило в снегове и мраз, в
следващите зими, овалени в снега, правеха снежни човеци и хвърчаха по алеите на Аязмото с
шейна, която Тодито му бе сковала - шейна за двама. Преди да дойде за отпуската си в Кюстендил и
сега Тодито първом отскочи до Устина, където беше евакуирано семейството му, на връщане Мина
тръгна с него, нали затова бяха наели квартира в Кюстендил, да могат да се виждат, а децата - на 20
и на 13 години оставиха под опеката на осемдесетгодишната баба Пида, кибар старица, вярна
последователка на учителя Дънов, почитателка на изкуствата, която прекарваше времето си най-
вече скършена над раклата с книги в дома си в Стара Загора, а тук над масичката, плюнчеше пръста
и разгръщаше, а те все едни чудеса изскачаха, някой залюбил някога, пък той, уф, дълги са
"Мъртвите сибирски полета" и "Вълнената рокля", но и Анатол Франс и Франсоа Мориак не са за
подминаване. Майка на поет, приятелка на поетите и художниците на рано отишлия си син, без
книги и без образовани хора край себе си животът и бе немислим, в Устина си имаше едно
многореко турче за приятел, художник и философин, и току вземаше бастуна и потегляше по
стръмнините "да го чуя какво мисли по този въпрос". Както Тодито бе луд за сина си, така децата му
обичаха баба си, това слабо кравайче с дебелите лупи на очилата, което беше останало от
някогашната снажна и достолепна "капелата попадия".
Този път тя беше посрещнала Тодито още от вратата с горещ шепот, който го притисна до стената,
та дъхът му взе: "Много лошо за царството, сине, много народ ще гине. Един от нашите - "нашите"
бяха дъновистите - е видял: идва чуждестранец при Филова, тъй и тъй, дайте барем децата,
еврейчетата от Тракия и Македония да ги водим към Палестина, а той: "Не може, защото вече
Хитлер си ги взе." Деца са туй, невинни душици, олеле, какво ли ще стане с царството." Един
равин, близък с братството, видял поличби и при царя ходил, и на него разказал. "И тъй, чедо, нищо
не остава скрито-покрито, хеле пък пред Господа - нищо." Царят добре, че слушал Лулчев, щото
Лулчев бил човекът на Дънов в двореца, упътвал го да не вземе грях за себе си и за поколенията.
Баба Пида, както я наричаха накратко от "попадия" освен с изкуство се занимаваше с политика, ама
тъй че и "обръщаше хастара на политиката", за да се види отвътре кой какво и защо, тълкуваше я
откъм доброто и злото, беше чела Ницше, но смяташе, че е сбъркал, пишейки за "отвъд доброто и
злото", "няма такова отвъд, всяко нещо е или в доброто или в злото, по средата няма". В
393
старозагорската и къща бяха накачени един до друг икони, портретите на децата и, на Дънов, на
Ницше - "заради Заратустра, много му е меден езикът", на Яворов, когото считаше почти за роднина
на мъжа си, "ами какво и той е от Чирпан". "Само Ленин липсва тук" - закачаше я Тодито, за атеисти
място тя нямала, но иначе го била чела, наистина незнайно откъде един том на "Капиталът" в черна
кожена подвързия се мъдреше между Цвайг и Мороа.
На вратата на Савевата къща Тодито се сети за думите на майка си и изведнъж се изпоти, ами ако е
вярно това за децата, счу му се сред съскането на вятъра плач, детски плач, както едно време синът
му плачеше, когато той тръгваше нанякъде, само че много плачове, от много детски гърла, паника
като клада се надигаше в него. Бутна вратата да я заглуши, вътре го срещнаха сините и зелени
бодлички на Славчовите очи, умно като дърто бе момчето, палаво като дяволче, сега се бе свъртяло
вкъщи само заради счупения си крак. Играли веднъж с каменни топки, търкаляли ги, хвъргали ги,
намерили и те с какво да играят, ама какво да ги кориш, след дъжд качулка, каменното кълбо
паднало отвисоко върху разкрачения крак на Славчо, цапнало го като чукан в хаван, изпотрошило
костта, смесили се кости и месо, а некадърникът лекар като го видял, отсъдил: "Ще трябва да се
отреже над коляното." Да се отреже ли - грабнала го майка му, една ербап жена, която досущ като
мъж не даваше думата и на две да сторват, полетяла с файтона за София, файтонът ги возел на
версия, кончетата заковали пред дома на проф. Станишев, "нашиот Станишев", стомах ли свиеше
някого, лоша кашлица ли се яви, рана ли се отвори, те вкъщи признаваха само този доктор, "той от
всичко отбира". Голямата тежка глава на професора, "пълна все с мозък" се навела над пихтията на
крака, гледал, гледал, час минало, а то всред месото костици стърчали като шишове, обследвал той
раната сантиметър по сантиметър, пък най-сетне се чуло: "Ще оперирам." "Не му давам крака, няма
да го режите.""Чакай ма, жено, аз само ще съшия едно с друго, като нов ще стане." И след още час и
подал момчето: "Да се благодарите, че сте от Кюстендил, там Бог ви е дал такова лекарство, дето с
пари не можете да купите - минералната вода, ще го киснете в нея, ама ще сипвате всеки път обилно
и орехова шума, да се спече, гной да не се появи." "Лев не взе и ни плати файтона и за отиване, и за
връщане "Аз на сина на Трифона, воеводата, пари нивгаж няма да взема", вика, такъв един харен
човек, дано само добро види за добрините си. Я чакай да пийнем за негово здраве." Както Савевица
черпеше, друг втори в града нямаше, както нямаше друг да прави такива бабеци и трушии, че и
виното беше пак нейна направа. Външната врата похлопна и ето го и свекърът и вътре, кокалест и
жилест, зиме, лете с калпаче. "Дядо, защо все с калпак ходиш, питам го" - Внук му бе разказвал
веднъж на Тодито - "Лято е, потиш се, че чак с него и спиш". "Ами ха да го сваля пък, да узнаеш
защо." И свали дядо калпака, а отдолу кожата се мести като желе, сякаш череп няма, само желе
някакво. "Дядо, от що тъй?" От що ли, пернали го турци с ятаган, диня как се клъцва, ей така, тъй
му свалили скалпела. "Пипни" - вика. Пипам - меко. Дядото на Славчо, поборник на ВМОРО,
поседна близо до печката, която едва, едва пропукваше, по-топло беше станало вън, ама не за без
печка, зорките сякаш планински мрамор очи на стареца заследиха госта, откакто синът му без
нищо, само заради това, че в София бяха дошли управници, които смятаха, че България може да
прокопса без Македония, пролежа сума ти време в Софийския затвор, той бе станал мнителен до
немай къде, "С вериги ги бяха увързали, да са сигурни, че няма да драснат пак из македонските
планини" - никога дядото нямаше да им прости предателството. И сега пак беше скептичен: "Какво,
оправяте ли я там в Беломорието българската власт? Много пари хвърляте, ей, много, а не се знае
утре какво ще рекат големите, може пак да изкомандват: "Вън от там!", чума да ги удари."
Бащата на Трифона Савев често разправяше своите преживелици и на сина, сякаш приказка ти
хортува, бавно-плавно, със затаявания пред неведомите тайна на съдбата, с подпитвания и
многозначителни прекъсвания. За това как отишъл в София "у затворо", а там Трифона дърводелец,
"цял Йосиф", "Ще те пуснем бае Савев да се видиш со синот, ама ако направи табла за час", чакам
бащата отвънка, синът вътре снажда дъсчици, таблата майстори и след час, таблата готова, веят се
онези вериги, а затворът пее от вси килии "Изгрей зора на свободата."
Тъкмо Тодито да попита за Владо Куртев и ето ти Владо на прага, висок до горницата на вратата,
елегантен с една воеводска стегнатост, която те кара и в костюма да го виждаш в четнически дрехи
с кръстоската на патрондашите, усмивката му е тънка и прозрачна като цялото му бистро лице,
светлите му очи те държат на мушка, изчакват, подпират те сякаш да стоиш изправен,преценяват те,
усещаше се, че изпитва людете преди да ги допусне до себе си. "О-хо, Тоде, що щеш тука, кой ще
назначава и уволнява из Беломорието, държава градите там сега, ей." Тодито от вълнение обърна
394
чашката с ракия, "Нищо, за Бог да прости на мъртвите ни." Зарадва се Тодито, както всеки път,
когато беше до голям човек, а за него сега по-голям българин от Владо нямаше, всеки път край него
се усещаше защитен в приятелска прегръдка, покровителстван, светваше му пред очите, защото не
грозната госпожа Грижа с лице от проказа виждаше край него, а тлъсти сенки по хайдушки поляни
и хайдушки снаги , но този път Тодито не можеше съвсем да избяга от госпожа Грижа, защото тези
дето през различни периоди му бяха давали заеми, сега в един глас си ги искаха, а той се нуждаеше
от ново свежо кредитиране, така че не биваше да си тръгва преди да си каже болката, нали заради
нея бе тръгнал да го дири, а той сам на крака му дойде, "Имам нужда от една сума пари, понеже
роднините на жена ми: "Аман-заман" - взе да увърта Тодито. "Колко?" - прекъсна го Владо, на който
семейни истории не му се слушаха, парите щеше да му даде вечерта, а Тодито беше потънал вдън
земя от срам, такъв човек да го занимава с магариите на Минкините роднини, друго искаше сърцето
му да говори с Куртев, за Македония и за битки, за Тодора Александрова, за преживяното и
изстраданото от него.
Владимир Куртев - македонецът без нищо македонско, освен произхода на шестте му рани, които
бяха окичени с шест ордена, издънката на бесарабски род по бащина линия, преселен в Болград от
Сливен някога си, род, създал след вековно занимание със земеделие и търговия висш военен от
руската армия, възпитаник на С.Петербургската военна академия, подполковник от частите на
Скобелев в Плевен. А кой ли можел по-добре да разбере героя от Освободителната война от
пазарджишката учителка Мария Серезлиева, потомка на Никола Ржанков, който вместо занаят или
търговия прегърнал революцията като професия и крачел плътно до Апостола чак до Къкрина, а
после продължил, наметнат с железата на веригите към място злачно и покойно - Диарбекир, което
му взело силицата, та не надживял годините на заточението си.
Трите момчета и трите момичета на Спиридон Куртев нямаха късмета да минат през юношеството
си заловени за справедливата яка бащина десница, рано се беше поминал баща им, но колкото и
малко време да имаха заедно, все пак той успя да им предаде увереността си, че великото и светлото
иде, когато сам си го направиш, то е това, което правиш за другите, а служиш ли на отечеството,
ставаш толкова прекрасен като него.
Македония бе намерила Владо Куртев в Трета мъжка гимназия в София, беше му дала за учител по
физика един от своите водачи, в кръжока му духът му заскита след Даме и Гоце и вече никакви
други уроци не можаха да го приберат в тясното стайче на ежедневието, когато учителят му
прецени, че духът му е достатъчно укрепнал за работа във ВМОРО, да разбере, че това не са празни
приказки, дето си ги приказват, го прати с писмо до Даме Груев на един конгрес , ръката на Даме
стисна неговата и като вълшебна пръчица на орисница с докосването си го облече в рицарски
доспехи и от този ден нататък Владо беше вече рицар от кръстоносния поход за освобождение на
святото място Македония, в което хората мряха в кръстни мъки, а българското име се заличаваше
дори от ликовете на иконите.
Походът му тръгна от Кюстендил от къщата на пунктовия началник по четите Гъошето Гочев,
скрити под масата с един приятел, в къщата на Гочев бяха изслушали плача, многото плач на
майките си, лъжите на Гочев, че вече са минали границата и думите на Владовата майка: "Ех, на
добър час да им е. Нека Господ ги пази!"
Чу я Господ и го опази от душманите на Македония - в четите на Добри Даскалов в Тиквешко, на
Симеон Клинчарски, на Михаил Таков, на Яворов, в четите през двадесете години в Кочанско. И
върху неговите гърди тежаха онези планини с гробовете на героите, за които говореше Пею,
взаимно се бяха тешали с него, когато се разбра, че ноктите на съюзниците ще разкъсат гърдите на
Македония, с тази тежест на сърцето по чудо мина Куртев толкова много живот.
Като учител можеше да преподава история по собственото си тяло. Ей тъй, просто да го заголи - и
рана по рана. Преподаване по безразсъдството да те убиват заради особената привилегия да си се
родил българин и все да си тук, грешник на грешната земя. На изходния пункт на битката за
Македония - Кюстендил, от където тръгват четите и където четите лекуват раните си. Да има кой да
приема товарите с оръжие, да поддържа каналите по прехвърлянето на хора, сам да си начело,
когато потрябва. И да си македонски инат - да обявяват непрекъснато смъртта ти, а ти да я
надживяваш. Да си годен поне за още една битка. За стрелба, за командване, за нелегална дейност,
за легална. И за любов - жена ти е като капка, все тебе чака, още годеница я остави - "Ще отскоча
първо до Македония" - нема го цели шест месеца, оттогава и тръгна на чакане, през 34-40 шест
395
години го чака да излезе от затвора, най-голямото чакане след изчезването му през 46та предстоеше,
от чакането скулите на лицето и щяха да опъват все по-силно кожата и, щяха да усилват израза на
напрежение, а очите и щяха все по-ярко да се разгарят от ветровете на нещастията.
Години, години на номадство, на сноване през границата, на битки. Изсвирване като кукувица -
границата е чиста, може да се прекоси. Тичаш дълго, на прибежки, храсталаци дал Господ, пъхтиш
във врата на другаря си, а не бива да ти се схваща ни крак, ни ръка, стари болки в този момент не
бива да се обаждат.
Майка му и тя се е преселила тук, дето му е "работата" по харамийстването, а кой си спомня че
Владо далеч не е оттук, нито от Македония дори. Майчината благословия е обичайната: "Харам да
ти е млякото ми, ако ме изложиш."
"Къде е село Сажданик?" - Ще попита Владо, учителят по история. Някой ще се сети: "В
Осоговската планина." Там я, с воеводата Добри Даскалов 30 коня с оръжие занесоха, ей тъй като
топъл хляб се разграби от четите оттатък. Знае ли обаче някой как се пренася оръжие през
пълноводния Вардар, стъпваш от въртоп във въртоп, аха да те отнесе, една пушка не се измокри,
така като бебета си ги гушеха и пазеха.
"А моста до Велес на Вардара знаете ли как съм го минавал? Преоблечен като жена, почуквам с
онези женски кондури, а мостът се тресе от смях. И пушки в чували със зеленчук сме прекарвали
през моста, охраната на моста гледа да се отърве от магарешкия рев и гюрултия и предпочита да ни
зачете за обикновени търговци на зеленчук и хич не рови в чувалите.
А Ватоша чували ли сте я? Трескав, оставен от Добри Даскалов в една от къщите на Организацията,
наблюдавам през процепа на плевнята разгръщащите се синджири на турската войска, дрънчат от
желязо и олово, обграждат селището на един, че на два, та и на три ката, запушват пътека след
пътека, а сетне се спущат надолу към къщите, ще ги претърсват. За да не ме спипат като четник, ето
ме облечен като булка, и камбаната бие, и сватовете разливат ракия и ситнят ръченица покрай
бакърените от жегата къщи, накичен и начервен в шамии и сукман нося се сред облаците прах и
виковете "Горчиво" и така пременен отплувам към четата в гората.
Кой от вас е ходил в село Ресово? Е тази нефела ръка ми е от Ресово? Солун?", може да отбележи
воеводата, ако реши да преподава по картата на тялото си. Беше още по турско, четата на Даскалов
усети катранния дъх на смъртта и стъпките и се разнесоха на всички посоки. По едно време ръката
Владова сякаш ураган я изви и прекърши, кръв я обля, а болката го сви подобно клуп. С приятеля
си, ранен в гърдите, се изтъркулват в хлада на някаква пещера, димят разкъсаните гърди на другаря
му и след последното му изхъркване, като олтар димят, мракът се е стоварил напращял с цялата си
сила над Владо, надежда сякаш няма, но пружинката в него го изправя, все със сетни сили крачи, но
те все не се оказват сетни, дори реката прегазва залитащ, долазва до някаква колиба, а оттам до
спасението е една крачка, тъй като селото е българско и всяка керемида се числи към
организацията. Сигурно и без ръка щеше да остане, ако не беше бабичката, дето го приюти и го
лекува с корени от бряст, колкото отварите помогнаха, толкова и неясните думи, които нареждаше
за прогонване на злото. И чети, и население вече са го знаели за убит, а воеводата Добри Даскалов
беше сварил да попари с тази вест и майка му и братята и сестрите му, а бабичката се свърза с един
от каналите, що канали бяха прорязали Македония, та да успее нищо и никаквата бабичка да го
изпрати за вкъщи, като спасителни въжета бяха опнати тези канали, невидими въжета в ръцете на
другарите, които като алпинисти се държат един други. А като се оказа, че не е "убиен", то яденето
и пиенето беше повече от сватбарско, и радостта - и тя, а жена ти до тебе е готова в устата да те
храни, но имаш и здрава ръка за прегръдки. Другата - счупена, несчупена, Владо почна да я движи,
отначало само мускулите свиваше и разпускаше, после цялата, със скърцане на зъбите трошеше
болката на песъчинки, толчав мъж, друго си е с две ръце.
След битката при "Ножот" много силно го бяха оплаквали. Този път с некролог, с панахида, с
всичките му подробности. “Някой да знае къде е връх "Ножот" и кога са изгинали четиридесет и
петимата юнаци? На 1 ви юли беше 907, разрази се като светкавица боят между селата Никодим,
Ракля и Попадия.” Четата на Христо Цветков беше сгащена, а двадесетина души с Владо трябваше
да разкъсат обръча наоколо и и да я извадят от огъня. Как оживя само Господ може да каже. Изсули
се от вражеския обръч и не само мина, ами път отвори за един билюк чети. Пътят се отваряше с
гранати. С нож тази работа не можеше да стане срещу хилядна войска, а загинеха ли, загиваха и
четите. Седем чети бяха, не само на Добри Даскалов, ами на Христо Цветков, Петър Ацев, Тане
396
Николов, Михаил Чаков, Мирчо Арсов, Митко Надов. Като цветя наляво и надясно хвърляха
бомбите. заповедта, която бе спуснал, бе от ясна по-ясна - никой да не мре. А бомбите точно ги
хвърляха право в ръцете на османлиите. И четите после - бегом извън умиралката. Но четиридесет и
пет изгиват с "Тоз, който падне" на уста, строшили първо пушките си, да не послужат на
победителя.
След "Ножот" дойде четата на Дончо Лазаров и отново подлютената болка в ранената някога ръка,
която го заставя да се мерне за кратко в София.
В София го чакаше пак невярата, че е жив. Нелогично било, бомбаджиите от "Ножот" трябвало да са
жертва паднали. Да, ама той си дишаше най-логично, а ръката го болеше, пуста останала, значи и
чувстваше. А докторът, дето взе да я намества, едва пожар не направи - цигарата му падна от устата
от изненада: "Ти ти ли си?" Бе му ходил на панахидата. Иди го уговаряй, че не си призрак, да те
лекува. Прекрачва родната си порта, а на нея некролог, и името неговото на некролога, и снимката
негова, само че от младите му години, да го запомнят млад. "Е, верно е, че това момче на снимката
вече го няма, ама иначе аз съм си тук." - Засмя се и естествено се почувства по-жив от неумиралите
живи, хлътна в портата, лаком за ласките на жена си, на нея пък рече: "И в ковчег да ме видиш, да
не повярваш. А тъй някой рекъл - и вие готови с опелото. Нейсе." "Ами ти пък се поспри малко,
стига си се пъхал в устата на смъртта." С глава вече на рамото му, прошепна тя.
“Кои чети са били в авангарда на българската войска през Балканската война?” - Би могъл да ги
попита, за да чуе и за своята. "Турците бягат, чалмите им се влечат, а ние като вълци след тях, не им
даваме дъх да си поемат, на тила им скачаме, яки зъби забиваме в гръцмулите им, че водим самата
българска войска, която тридесет години сме чакали. Имахме си своя държава въпреки касапския
нож на Великите сили, накълцала българските земи, тя щеше да се погрижи за останалите в пъкъла
на робството. Какви хора загинаха тогава, що свят. Де да знаехме какви са ги свършили онези
чантаджии в София, какви договори бяха подписали, да им ги натикаш в гърлата. И тъй - додето се
биехме "На нож" ножът ни е бил забит в гърба от некадърниците в министерствата. "
Би могъл да им разправи как побива знамето в Серес през един комин, докато Димитър Ляпов бе
отворил една уста, реч държеше сякаш е Яворов, а Велъо Велев се опитваше след него да изпълзи на
покрива. Тогава тъкмо Владо беше улучен от дервишкото теке отсреща, бе паднал връз
рагорещения оратор И първия му орден за храброст му бяха донесли в болницата, където церяха
раната му, да му се порадва, докато е още жив, че нищо не се знаеше, но пак оцеля - да може да
влезе в боя за Булаир, седемстотин души паднаха от полка му там, хиляди от турците, безумстваше
смъртта, а той щеше винаги да носи в съзнанието си това безкрайно поле на мъртъвците, и най-
щастливите мигове после щяха да се появяват на неговия фон, не можеше да избяга от него, както
не можеше да избяга от белезите от куршумите . И понеже воеводата Владо Куртев от всичката
сладост на войната трябваше да опита, холера му се лепна, не е шарка да речеш, ами холера,
почерняваш, преди да се озовеш в черната и то те хвърлят в дупки с вар - една торба зараза. Първо
се озова сред стотици вкочанени тела, метнат небрежно сред тях като безнадежден, а-ха да
почернее и да свърши, животът пак му се усмихна, мило и топло, заруменя кожата му, разтича се
кръвта във вените му, изгони болестта навън от него, светна му пред погледа и прескочи дупката с
вар, прескочи труповете и ето го в Междусъюзническата на Султан тепе и Калиманци, че и няколко
черногорци в плен взема, уж народ планински, героичен, а като затракаха със зъби, толкова ли
страховит им се видя, ами той на майчиния им език ги заговори. И го раниха и в тази война, колкото
и кратка да беше. Съдбата му даде знак - първо се счупи пушката му, после и него самия натрошиха.
Но силици му бяха останали за Европейската, за боевете при Дренова глава и Завоя на Черна, за
войнишкия епос при Тутракан му дадоха втория си орден за храброст, за какво - недоумяваше той,
дори не беше ранен. Затова, че не се бил крил, все напред вървял, ами ако на война се криеш, защо
изобщо тръгваш, зачуди се той, пък медала си го прибра - "Брех, забогатях."
Но на Дунава, на моста при Черна вода стана тя каквато стана. Пръснаха му корема, огън и желязо
заклокочиха в него, куршумът излезе през гърба му. Той - на кълбо, накланя глава все по-напред,
белки запълни зейналата паст, а червата му се точат след него. Когато го шиеха, той се шегуваше:
"Навярно не са разкъсани, понеже са празни - от холерата." Лекарите в лазарета му отнемаха
всякаква по-нататъшна възможност за живот, но него инатът му по-голям от лекарските диагнози.
Лекуваше се с дъха на жена си, представяше си я как духа в отворената рана сякаш е пещ, разжарва
живота вътре, а той мислено я целуваше по косата. И дъхът и успя да избърши кървавите сълзи на
397
раната, тя се изсуши, плътта се стегна и сама се затвори, все едно нищо не е било, а него го
повишиха в чин подпоручик. Войната не е свършила още, има време за още битки, този път на
Южния фронт, където откънтяват тежки сражения. След пробива на Добро поле и примирието в
Солун, след заложничеството на Първа девизия подпоручик Владимир Куртев отстъпвал сам-
самичък по известни и неизвестни нему пътеки, страшно дълго траело бягството му, но пленичество
не го застигнало, съдбата проявила уважение към храбростта му.
След огромния народен патос - изтощението и отчаянието след Нъой, войните за Македония са
свършили, но не и битките, в простора на душата му са ветровете на Македония с ликовете и
пейзажите и, всяка негова стъпка е плод на силите, които те извикват в него, той ги приема като дар
от небесата, те го бяха научили да се отнася строго към себе си и с благост към другите, да е суров
към нуждите си, а да се разнежва пред един само избелял от слънцето кичур трева върху голото
синкаво теме на някой връх, да живее живот така различен от равнодушното съществуване.
Тъй Владимир Куртев, членът на ЦК на ВМОРО през 1943 можеше да преподава история, ако не
беше такъв мълчаливец, и ако не държеше вместо за себе си да говори за Даме Груев и как го бе
видял за пръв път, носейки му писмо по поръчение на Организацията, и за Тодора Александрова, и
за Ванче Михайлова, който от дете го знаеше като Святката , заради страхотната му точност при
игра на джамени, как той с Менче Кърничева бе станал кръстник на сина му Радко, дал му беше за
име най-честия си псевдоним. И за най-близките си приятели Трифон Савев, Жоро Настев, Кирил
Дрангов.
Но май най-голямата му болка беше от деветнайсетомайците, как българи инквизираха българи,
оцелели по чудо под турски, гръцки, сръбски куршуми, които турци, гърци, сърби знаеха като
български герои, а ето че българите им връщаха тъпкано дързостта да станат герои. И все се
връщаше на смъртта на Тодора Александров, когото цяла Македония пазеше, а вардачите му и
водачите на ВМОРО убиха. Но там имаше и нещо друго, нещо така чуждо и зловещо на
македонските мечти за национално освобождение - плановете за световна болшевишка революция и
квачката, която я мътеше сред бунищата на цял свят - Коминтерна, какъв по-хитър ход от
впримчването на една готова изградена мрежа като тази на ВМОРО в правенето на световна
революция, но преди да се случи това трябваше да бъде и символът на Македония - Тодор
Александров - демонстриран като неин човек и когато той разпозна ласото хвърлено отгоре му и
започна да се съпротивлява - аз не съм подписвал Майския манифест, нито стоя зад него, Чаулев и
Протогеров са използвали само доверчивостта ми, доверчивост до умопомрачение, аз на тях да им
оставя пълномощно, те, които... Не го оставиха да каже какви са те, първо го изолираха като в
единочка, уж ходи къде ли не по революционна работа, а край него - пусто мъртвило, сякаш не само
организацията, а светът се е скрил от него, какво може да направи един революционер в единочка,
толкова можеше да направи нещо и Тодора Александров, мята се като буен кон на арена, заслепяван
от прожекторите на заговорниците, а очите му стават все по-тъжни, после убийството му е само
въпрос на време.
Македония свободна, ама така - окончателно, завинаги, не територия под условие, молим, да влезе
българската администрация, че сега ни трябвате, ама после след войната ще видим, македонците го
видяха колко пъти това "ще видим" на една или друга велика сила, то не бяха реформи, то не бяха
договори, то не бяха обещания, да се стигне до това положение македонската емиграция по света да
е поне толкова, колкото е населението на Македония, бая усилия трябваше да се положат от
"международната общност". Какво ще прави в Свободна Македония ли? Владо си става учител и
вместо да прави история, ще я преподава, само че май нещата около него така се нареждат, че той да
попада все в епицентъра на правенето на история. Нищо да не мине без него. Ето сега баш в
Кюстендил ще събират евреи за депортация, както в Дупница, Горна Джумая, Пловдив, научил го бе
преди няколко дена в София от Гъошев от КЕВ, колко малко познаваха Кюстендил, ВМОРО и
самия Владо Куртев, а на него очевидно му е такава съдбата, да е винаги там, където става нещо.
Затуй и тази вечер Владо ще иде на прием, ще вземе и Тодито за парлама, ще има немски
представители от София, за какво ли бяха били път дотук, ще иде Владо, ще разбере каква са я
намислили.

Владо Куртев на прием, не сред четници, нито сред войници, сред шлейфове и дълги рокли с голи
гърбове, сред български и немски униформи, провинцията, опиянена от възможността да поиграе на
398
висше общество. Владо, въоръжен със скептичната усмивка и зоркия поглед, от околийския
началник до последния келнер на всеки знае цената, кой колко струва, той е член на ЦК на ВМОРО,
а ВМОРО винаги е било тук държавата, Владо не е Борис Сарафов, не е светски лъв и на подобни
светски представления не ходи, но сега е друго, приемът е организиран от КЕВ, баш когато КЕВ се е
разбързал да провежда немска политика и в българските земи, забравило някак, че България не е
окупирана страна, а съюзник, как така, пита се македонският водач, единият съюзник ще изисква от
другия хиляди негови граждани за кладите на съвременната инквизиция, които е запалил и ако
Хитлер отвън може да греши, считайки България за свой васал, Комисарството поне би трябвало да
е наясно с пълния български суверинитет, който ти дава възможност да казваш "Не", когато друга
страна, независимо коя е тя, иска да чуе от тебе "Да".
Разменя с Тодито насмешливи реплики и спокойно отчита кой се е отзовал на поканата на КЕВ,
гледа движещите се от думи или храна устни и си мисли за приема в Полша, на който ще бъдат
поканени евреите от града, които до един бяха негови сърдечни приятели, защото до един бяха
патриоти, е, не всички от тях бяха като Несим Аладжем да изсипват по равно от парите си в касата
на еврейската общност и в касата на ВМОРО, но и колцина от тях пък имаха Аладжемовите пари, и
за паметника на Тодора двама евреи дадоха пари, да се помни и знае, че борбата за свободна
Македония е и тяхна борба. Един от любимите му празници беше еврейският Ден на отворените
врати, от врата във врата минаваше Владо, да уважи всичките си приятели, ядеше от сладките и
кремовете им, слушаше родовите спомени за преселения, които страно се сливаха с библейските
митове, та му се струваше, че животът на поколенията преразказва Библията. Но сред приятелите му
един беше бай Исак, друг като него не беше срещал, запознат със събитията "от Гилгамеш нататък",
убеден, че и "те са били същите глупаци като нас, я да ги видим къде са грешили". И зиме, и лете
зъзнеше бай Исак, увиваше се в един шлифер в незнаен цвят, който жена му все се канеше да
хвърли на боклука, че не можеше да гледа него "такъв хубав човек" с такова вехто нещо. Той
слагаше очилата си на носа, очилата се преместваха напред, там, където носът му беше особено
месест, докато четеше онова място за поробването на юдеите от халдейците и откарването им във
Вавилон /578 г.пр.н.е./:
"На реките вавилонски - там седяхме и плачехме, когато си спомняхме за Сион. На върбите посред
Вавилон окачихме арфите си. Защото там нашите поробители ни питаха за думите на песните, и
нашите притеснители искаха песни:
- Попейте ни песни сионски.
- Как да пеем господнята песен на чужда земя? Ако те забравя, Ерусалиме, забвена да е моята
десница.
Да прилепне езикът ми към гърлото ми, ако те не помня, ако не поставя Ерусалим начело на моето
веселие."
Владо го караше да заменя Ерусалим с Македония, така както д-р Иван Селимински беше заменял
някога Ерусалим с България. "Какви ли са били тези песни, бай Исак, какви тайни е имало в тях,
какви съкровища, че поробителят пита не за златото, а за песните на покорените, тях иска да си
присвои. "Да прилепне езикът ми към гърлото ми, ако не те помня." Как е казано а, ама и нашият, и
вашият народ нямаше да го има, ако не е била паметта, помненето, много е древно началото ни, ако
си го спомним изцяло, тогава истински ще оживеем."
Бай Исак пръв дотича тези дни в паника при Владо, бомбето му с мазната кордела, мазна, сякаш в
мас са я топили, в някакво зелено, което сега бе станало почти черно, беше вдигнато нагоре над
тънката му косица, понеже много пот се бе събрала по челото му: "Потта иде от страха, Владе,
страхът е от лукаваго, ама кажи ми как да не се страхуваш, Тасев събира вилици и лъжици баш от
евреите. Ще се отървават от нас, казвам ти. Там нейде из Германия ще приседнем край някоя
речица, ще поплачем и ще си спомним Кюстендил, а роби няма да бъдем, нацистите на Хитлер не
са халдейците, те роби не щат, всичко под нож, или по-скоро - под газта." Прегръща Владо Исака,
опитва се с прегръдка да попие мъката му, знак да му даде - ей тъй ще ви прегърнем и никой няма
да ви отведе.
Знае Владо да слуша и да мълчи и на приема на КЕВ пак това прави и когато по най-тромав начин
бива обявено, че знаещите немски, трябва да напуснат залата, защото ще бъде направено важно
съобщение от немските представители, премълчава отличния си немски, а никой не се кани и да го
гони, нюхът му му казва, че е на точното място, ето, немският офицер стегнато съобщава, почти
399
рапортува за депортацията на евреите на 9.03, говори за транспорти от Дупница, Кюстендил, Горна
Джумая, "попълват бройката" вързва Владо наученото още в София за споразумението Белев-
Данекер, в което е определена бройка за депортиране 20000 души, а македонските и тракийските
имат-нямат 11000-12000 души, на едро смята Белев, бърза да превърне България в рая на Третия
Райх, а себе си във фюрер на този райх, 20000 трябва да измрат за кариерата Белева. А немецът
говори сякаш пред депортацията пречка няма, лъвски гняв издува гърдите на Владо - как така
представят за свършено нещо, което няма да бъде започнато, колкото видяха наши войници на
фронта, толкова и евреите ни ще видят. "Надявам се, че е ясно" - заключава немецът, от ясно по-
ясно, казва си Владо, сега що тичане ще падне, на бегом, че е последната минута. Щото нощта на
Европа е пълна със смърт, трябва и България да се напълни вместо с мирис на пролетни градини с
мирис на леш или там от Полша няма да усещаме мириса, мисли си македонският революционер, и
кого ще унищожаваме, онези, които с нас мечтаха за свободна Македония и Тракия, нали някои от
пушките ни и с техни пари са купувани, нали и кръвта на техните войничета се ля за обединена
България. Не, Владо е убеден, едни страдащи няма да посегнат на други, на нас не може да се
заповядва, бае Данекер, от никой дворец, още по-малко от двореца на чужд управник, ние не
признахме ни султанови, ни кралски, ни царски заповеди, за нас важат само заповедите на
Организацията, а Организацията не би се съюзила със силния срещу слабия, трябва да се търси и
проф.Станишев и другия Станишев - Константин, нахвърля Владо имената на хората, които трябва
да бъдат привлечени в кампанията, нали професорът е човекът на Организацията в правителството,
нали заради Македония прие министерстването, Организацията да контролира нещата отвътре,
хайде, Владо, стягай се за път, тази истина с мирис на газ трябва да се отнесе в Народното събрание,
в страната все още, слава Богу, управлението е в ръцете на царя и Народното събрание, не в
престъпните ръчички на Белев и Комисарството му.
Дотук беше мълчанието на Владо, сега вече трябваше да се говори, първо предаде немската реч
дума по дума на Тодито, нека и той я разпространява, а сам тръгна към областния управител.

Нея сутрин Жанин се усети, че върви към магазина на Суичмезов, в магазина му хем можеше да се
мотаеш с часове без нищо да купиш, хем накрая те черпеха и с кафе, а ако искаш да срещнеш
жените на кюстендилските богаташи, това беше мястото - Суичмезов продаваше кожени палта. Тя
вече цяла зима избираше палто, обичаше да пъха тялото си под кожите, да усеща рухото им на
гърдите, раменете, колената си, мечтаеше си за дълго палто от визон, сумрачно кафяво, пък със
златист блясък на края на косъмчетата, Розарио, приятелката и в Пловдив, имаше такова, приятелят
и нищо и никакъв лекар, а беше и го подарил, както и една дебела масивна гривна цялата с рози от
злато, Еди не можеше нищо да подарява с никаквата си заплата, бащиното му богатство беше "под
възпрещение", както се изразяваше той, но така бе най-добре - далеч от богатството му, далеч и от
лошите думи към нея, думи, от които понякога тя се бе питала - щом съм такава, имам ли право
наистина да обърквам живота на Еди, но любовта може ли да е проваляне на някого, истинската
любов е жертвоготовност, кой на света беше готов да жертва всичко заради Еди освен Жанин, макар
че той не искаше никакви жертви, а само любовта и, тази проточила се още от ученическите им
години любов, заради която често се обръщаха и назад, благодарение на нея цялата им младост,
чиста и гладка, изглеждаше безкрайна и всеки нов ден прибавяше нов хоризонт от любов.
Жанин по миризмата на село усети, че се е озовала на пазара, зеленината на пресния лук, на спанака,
къдрава и мокра, се бе настанила по щандовете, тя свърна към грънците и чувалите с прежда, зарови
пръсти в гранките, едни заваляно кремаво бели, други снежни, шоколадови, мъчеше се да си
представи как ще ги съчетае в един истински шотландски пуловер за Еди, броеве на "Икономия и
домакинство" бяха в багажа и, сигурно ще има огърлица горе от по-тъмни прежди, а надолу и
нагоре съвсем гладко от туй бежевото. В този миг грозен грак закълва ушите и, ято тежки врани бе
затъмнило небето горе, изведнъж последната нощ се върна в съзнанието и, голото му тяло,
отпуснало спяща глава на ръката и, тя не може да заспи и сплита и разплита мислено лъчите на
издутата като бременна луна, в съня си той поскърцва със зъби, един звук, от който тебе те
заболяват зъбите, в миг подскача, изхвърля като с пружина горната част на тялото си, очите му се
ококорват невиждащи: "Кой? Кой?" Пръстите и го галят по шията, по трапчинката под адамовата
ябълка, надолу по гърдите, където се е събрала струйка пот, солена пот, опитва я с устни, докато го
целува: "Нищо, няма нищо." Нямаше ли нищо запита се тя стресната с поглед в чернилото на
400
враните. От няколко дни той се смееше на "оня полуидиот Тасев и клоуните му, дето пак са се
разбързали да ни доставят на Хитлер за сапун, ами като ни свършат, над кого ще комисарстват, нали
ще останат без работа. Та подфюрера Тасев на фюрера Белев събира тенджери, тигани. За какво му
са точно от нас евреите, хайде, помисли ,миличко, или най-добре хич и не мисли, да не се плашиш."
Дебелите му съвсем синкави в мрака устни започнаха да се движат по бузата и към ухото, спряха се
там задълго, толкова дълго, че тя отново се превърна в глухарче, едно издуто бяло облаче с милиони
узрели семенца, които в последния миг на страстта се разлетяват на хиляди страни и всяко семенце
е звездичка на бенгалски огън, а по средата е дълбокото бездънно синъо на всемира. После и
двамата заспаха, но гракът на враните изтегли сега като мрежа съня и на видело, сън като от
приказката на Баба Яга, Тасев режеше късове месо в тенджерите, наредени в строй една до друга и
се оказваше, че месото беше човешко, месото бяха всички те, евреите. Жанин се огледа, не знаеше
какво да прави със съня си, как да се отърве от него, как да го изхвърли от себе си, тръгна пак между
сергиите, ей тъй да го покрие с шарените гледки на Бел Флъора и айваниите, с дантелите на
магданоза, с белите пръсти на пресния лук, полека-лека се залиса и топлите и ботинки се насочиха
към дюкяна на Суичмезов, макар че тя палто си имаше, зелено-черно-бяло каре със страхотен
лежер, на пролет като му свалеше вълнената подплата ставаше и на манто. В магазина ходеше и за
да се огледа истински в големите огледала, в квартирата имаха някакъв къс огледало над чугунения
умивалник, а тя искаше да премери с очи гърдите си, бедрата си, кръста, всичко това, което Еди
прегръщаше, харесваше и да гледа понапълнялата си, сдобила се незнайно откъде с пищност
фигура, женствеността и сякаш се бе освободила от веригите на въздържанието и тя изведнъж бе
станала примамлива, изкусителна, макар че подутите и от целувки устни и торбичките под очите и
от безсънието да я правеха по-възрастна, отколкото бе. Не че другите магазини нямаха огледала, но
при Суичмезов непременно щеше да срещнеш чорбаджийките на града, все едно българки или
еврейки, забавно бе да ги гледаш как мерят палта, маншони, шапки, всяка от тях бе всеградска
забележителност и бе снабдена със своя история за любов и смърт. Суичмезов всички знаеше, с
всички говореше, с еврейките - на ладино, знаеше го от еврейската махала, в която беше израснал, с
очевидно удоволствие оформяше с плътните си устни дума след дума, ей тъй, да го почувстват свой,
неведнъж му бяха трошили съклата и на дюкяна заради това му желание да е свой сред евреите,
обещаваха му да го изхвърлят от еврейската махала "с текмета", но той нито магазина, нито
жилището си помръдна от еврейския квартал, нито престана да другарува с евреи, тъкмо обратното,
сега с притока на евреи от София той се беше сдобил с нови приятелства, с които неразумно се
хвалеше, както дете се радва на новите си другарчета за игра.
"Здравейте, госпожа" - Суичмезов винаги я наричаше "госпожа", никой в градчето не би допуснал,
че ще дръзнат да живеят с Еди заедно, без да са женени, хората на Белев единствено бяха наясно, но
заради приятелката и Лили Паница не ги закачаха, поне Жанин смяташе така, Жанин хем ужасно се
срамуваше от официалното си положение на метреса, хем изпитваше тайна гордост от женската си
смелост, колко жени биха си го позволили. Повъртя се вътре, този път кожените палта и се видяха
някак настръхнали, сами като зверове, между тях се губеха тънките фигури на две руси жени, от
които едната водеше едно чудно лъчезарно момиченце за ръка, чиито очи бяха толкова сини, че
просто не можеха да се гледат, както теглеше майка си навън, то се блъсна в Жанин и тя умаля от
докосването с топлото детско телце, ей затова трябва да се оженим някой ден, усети че я обгръщат
горещи вълни, в които беше желанието за дете от Еди.
"Госпожо, ще кажете ли на съпруга си да остави за малко аптеката и да намине към мене. Ще ви
представлява ли трудност?" чу Суичмезов да казва. "Защо ли пък той не мине? Или не иска да го
видят в еврейската аптека?" - Нещо в тона му не и допадна , с някакъв фатализъм в него, "Не го вика
за добро" рече и интуицията и в мислите и объркано се смесиха дрънченето на Тасевите тенджери и
тигани със заговорническия полушепот на Суичмезов и гракът на гаргите над пазара.
В аптеката имаше много повече клиенти, отколкото в магазина на Суичмезов, тя стоеше най-отзад и
унесено наблюдаваше лицето на Еди зад стъклото, виолетовите сенки, разцъфнали като ефирни
цветя около очите му, в средата им очите стояха като черни тичинки, устните и те виолетови,
пъргавината му на дива котка се улавяше дори зад аптекарския щанд, ето вече колко лета тези очи
летяха над дните и, над сомнамбулни плажове, чиито пясъци запомнят отпечатъка на телата им, над
синкави зимни пързалки, залутани в снежни паркове, над същите тези паркове, натежали от иглика
и минзухари, всичко друго бе само фон на тези очи, на тези устни на мавър, на ръцете с възелчета
401
по свивките на пръстите, под които тя не е вече тя, а някаква пеперуда, която с пукот се измъква от
какавидата, за да се отрази в очите му. "Той обаче няма интуиция за мене, как е възможно толкова
време да не почувства, че съм тук?" В този миг се чу звън от разсипаните звънчета, той беше сложил
стотинки в касата и без да вдигне очи от щанда го чу да казва, почти викайки, уж ядосано: "Докога
ще стърчиш там, ела зад щанда." Олекна и, не беше права, беше я усетил още с влизането, но си
правеше шеги, отвори мъничката вратичка на щанда и мина зад тила му. "Не ми дишай в тила,
полудявам." - Прошепна и стисна така ръката и, че Жанин почувства болка, "Суичмезов те вика в
магазина си, ти върви, аз ще се оправям тук." Той се извърна и я изгледа, все едно - на ти сега, едно
след друго нещата се трупат, играта загрубява: "Добре, мечо, няма нищо страшно, всичко е под
контрол." Кое беше под контрола на Еди хич не беше ясно, дожаля и много за тях двамата, той беше
грабнал вече якето си от облегалката на стола, вдигна рамене: "Чудна работа" и все така гъвкав и
бърз се запъти навън. След час и потвърди предишното си "Нищо страшно"" И нищо да е, пак ще
мине. Стой си вкъщи и ме чакай." Целуна я пред цялата опашка и сложи такето и на главата като
изтегли грижливо една къдрица навън. Жанин тръгна по тротоарните плочи и на всяка стъпка си
повтаряше: "Какво става? Какво става?"
Още не бе излязла от еврейската махала, когато се чу дрънченето на тенекиения барабан, звукът
подскачаше като гумена топка по извивките на сокаците далеч преди глашатая, слизаше и се
качваше по гърбиците им, носът на глашатая висеше над барабана, ръцете му изглеждаха двойно
по-дълги от пръчките, съобщаваше за събрание в синагогата "Мидраш". Синагогата беше построена
век след преселението на испанските евреи в империята на султана, сред селското море в България
гражданите били малко, че мнозинството от тях били изклани, много от градовете пустеели в бурен
и тръни след завладяването, в руините им се заселвали мечки и лисици, а султанът късно се сетил,
че му трябвали търговци и хекими, занаятчии и учени, затова пуснал евреите в империята си, те
донесли в Османската империя товари от знания за търговските пътища, за правенето на богатство,
за уреждането на градовете и най-важното - идвали просещи милост, милостта към тях щели да
плащат с верноподаничество. "Сигурно така е било" - казваше си Жанин, колчем влезеше в
синагогата, сякаш влизаше в онова далечно минало.
Не им бе сега до миналото, Еди напразно се опитваше да диша по-иначе, дълбоко, и той самият не
знае как, но този обръч около гърдите му да се махне, от минута на минута той сграбчваше с
железни зъбци сърцето му и то горкото биеше все по-учестено. Вътре натъпкани повече от сто души
се опитваха всички да мислят на глас, но от общото мислене май нищо не се получаваше, ще
съберат толкова пари за този, ще дадат толкова пари на онзи, ако ги чуеше човек, щеше да си
помисли, че съвсем им е изфирясал акълът, виж че са тръгнали и Хитлер да подкупват, дотам им
стигаха фантазиите, че и по-далеч, примерно да наемат кораби на Бургаското пристанище и вкупом
да тръгнат нанякъде, къде щеше да е това някъде и кой щеше да ги пусне - представа нямаха. "Той
иска нас, а не парите ни, той е посветил живота си на избиването ни, както други си го посвещават
на отглеждането на едно дете." - Еди се опитва да ги свали надолу, обратно в отчаянието и там в
блатото на отчаянието, където всяка стъпка е хлъзгане, затъване, всмуквана от тинята, те се
огледаха, огледаха се за лицата на хората, които биха застанали до тях, започнаха да ги изреждат -
Владо Куртев, него имаш ли на своя страна, имаш ВМОРО зад гърба си, и Лачански, и Трифона
Савев, и по-нагоре проф. Ал.Станишев, и всички, и всички, а Станишев има достъп и до двореца,
както Тодор Александров едно време при Фердинанда, Суичмезов, дума да няма, той си е вече
половин евреин, откакто го биха заради приятелството с нас, Момчилов, че хем е с нас, хем има
голяма уста, и с Фаденхехт в София се знаят, могат да измислят някакви влиятелни хора там, Петър
Михалев разбира се, "Петър никога не гони михаля", имаше приказка за него, че както си беше
идеалист, така намираше изход от всякакви ситуации, а Димитър Пешев, ако беше в града,
непременно щеше да е с тях, но неговото място е там, коскоджам ти подпредседател на Народно
събрание, ами нали Народното събрание решава в една държава нещата, значи техният въпрос е в
ръцете на Пешев, човек като него никога няма да си плюе на лицето и да вземе страната на Белев,
могат само да се молят и другите в Народното събрание да са като него. "И да почнат обиколката от
царя, той изведе сума ти евреи от София." - Еди беше републиканец, ту анархист, ту земеделец по
убеждения, считаше монархиите за мъртъв инвентар, който трябва да бъде изхвърлен от
управлението, като привърженик на Стамболийски, разбира се, споменаваше през зъби Фердинанда,
но течението на нещата в живота на роднините му изведнъж беше променило посоката на чувствата
402
му, беше стигнал до наглед абсурдното твърдение "монархиите са лоши, нашият монарх обаче е
добро за страната", някои от политическите му приятели заради това започнаха да го наричаха
"хитрец, ментърджия, въжеиграч", други откриха, че въпреки републиканството си са на неговото
мнение. Еди имаше братовчед също с леви убеждения и също с буржоазно богатство, един ден
царицата бе предупредила майка му, с която тичаха по благотворителни начинания, за интереса на
Бекерле към сина и, за да не го съдят за противодържавна дейност, царицата на държавата бе
предложила на всичкото отгоре съдействието си за извеждането му извън страната, една такава
бъркотия, чисто българска работа, която никой чужденец не би разбрал. Но тъкмо най-невероятният
сценарий се сбъдна, царицата му осигури визи без братовчедът да си мръдне пръстта и оплелият
конците братовчед си натовари куфарите на влака и замина, а царицата само дето не беше на перона
да му маха с бяла кърпичка за сбогом. Оттогава Еди използваше двусмислицата за царското
семейство, "те са монарси, но иначе не са такива".
Столетия през турско бяха минавали войски през империята, бяха се водили битки, но нито една не
бе насочена към еврейското население, и през свободното българско царство на никого не бе
минавала мисълта да ги дели от българските поданици, та когато антиеврейският Хитлеров бяс
проникна в българските закони, множеството пришиваше удивено жълтите значки, но си
"натискаше парцалите" и не се готвеше никъде да ходи, не можеха да разберат какво иска Хитлер от
тях, след като "не им беше видял очите", нито те неговите, в българското царство се чувстваха на
завет и се надяваха всичко да мине и да отмине като лош сън и после да си живеят с българите пак
мирно и тихо, затова бяха безпомощни сега пред готовите за транспортирането им вагони.
Бяха влезли в синагогата със сто гърла да молят Бога за милост, излязоха с увереността, че само
невидимите нишки, които ги свързваха с българите, можеха да ги задържат тука, гърлата сега се
обърнаха с молитви към българите. Еди си тръгна с Буко Лазаров, бяха се разбрали още вътре кой
кого ще търси от влиятелните българи за делегация в София, Еди се бе нагърбил да говори с Иван
Левков, представител на Софийската търговска камара, веднъж ли бе гостувал в къщата им в София,
веднъж ли бе изкрънквал от баща му кредити за закъсали фирми в Кюстендилско, щом така сърцато
се бе застъпвал за предотвратяване на чуждите фалити, нямаше ли да направи същото за приятелите
си евреи. Буко пееше възхвали за Михалев и Пешев, никой не бил по-подходящ от тях за
настоящата мисия, "Габровски е едно кученце, хеле пък и Филов, с царя трябва да се опита" -
нахвърляше той на глас по-нататъшните ходове.
Млечно-синъото на Лисец и Осогово със заснежените върхове се сливаше със също такъв голям
млечно-син облак, голям колкото двете планини, от запад прииждаше залезът, наводняваше с
розово облака, синъото и розовото се смесиха и той стана лилав с цвета на перуника, светещ
отвътре, после когато слънцето вече не се виждаше, розовото се дръпна обратно и изсмука млечното
от облака и планините, остана само тежкото втвърдено тъмно синъо, по което взеха да лепнат
черните сажди на мрака. За пръв път Еди усети бремето на войната да се стоварва и в тяхното кътче
на света и да огъва раменете му.
Eди и Буко не намират Михалев, бил при избирателите си в областта, Еди не иска да изостави Буко,
крачките на двамата оттекват в ушите им в един обърнал им гръб живот. Действителността на
смъртта сякаш се е настанила вече в града и всичко е подчинено на фантастичната и празнота,
дюкяните са затворени, кепенците са хлопнати, хората изведнъж ги няма никакви, черните дървета
напомнят щурмови отряди, а здрачът чертае някакви нереални пейзажи, парализирани и
неподвижни и само разхвърляните боклуци се гонят по пустите тунели на улиците, в преливащите
от боклук кофи им се привиждат ръце и крака и те бързешком ги отминават, за да се озоват пред
тютюневия склад на Фернандес, огромното бездарно здание, чийто търбух като библейския кит ще
побере хилядата потомци на библейския Йона, всеки от тях повлечен от водите на общата съдба,
наистина само бодлива тел наоколо му трябва, за да заприлича съвсем на затвор, телта навярно е
вече приготвена, и кучетатата, и пушките на пазачите и газта в Полша или в Германия. И каква зла
ирония в избора на сграда, осъществената мечта на няколко поколения евреи за собствена търговия,
щеше да играе сега ролята на еврейски затвор - Дедал, който бе проектирал Лабиринта, за да бъде
после със сина си затворник в него.
Тютюневият склад продължава да изхвърля упойващия аромат на милиони напластени тютюневи
листа, гъст като течен шоколад, гърдите ги поглъщат, очите намират в игрите на светлинните
отражения в стъклата експресионистичните графики с черепи на Гео Милев, , дочува се сякаш
403
тропотът на налъми, а черните прозорци са развети черни кърпи на осиротели майки.
После отново назад към пазара, пазарът на който бомба е паднала, та от продавачите и купувачите
му няма следа, една празна арена, готова да приеме кръвта на коридата на идващата смърт. И точно
там на тази арена, около която разболялото се от ужаса въображение вижда насядала милионна
публика от войници, руса, засмяна публика, чието вино е тъкмо кръвта, налива се чаша след чаша,
на нея срещат Михалев, за да може Буко да пророни, да проплаче: "Петре, всичко е свършено.", а
Михалев да се хване за сламката на своето "Не е верно", "Не е верно, такъв закон не може да
съществува" беше казал за Закона за защита на нацията, но какво че той не го бе гласувал, законът
беше приет и сегашното му "Не е верно" доказва за пореден път какъв наивник е, в кабинета на
Милтенов разбира за решението за евреите, което на него като на депутат трябваше непременно да
му е известно, нормално то би трябвало да е подложено на гласуване в Народното събрание, поне
що се касае за евреите български граждани, другите тези от Македония и Тракия не бяха български
граждани, както и новоосвободените земи бяха с неясен статут за българско администриране, но
въпросът за юридическото им анексиране щеше да бъде решен след войната, Хитлер за тях си беше
запазил последната дума, ако въобще негова щеше да бъде последната дума, в което и Михалев,
както и сума ти негови колеги депутати сериозно се съмняваха. Михалев не знаеше за Хитлеровата
заповед, нареждаща третирането на евреите в съюзнически държави, които не са граждани на тези
държава, като немските евреи, но знаеше, че ако за евреите в Македония и Тракия не можеше нищо
да направи, то за българските евреи можеше и още как, едно Комисарство по еврейските въпроси,
ако и пряк придатък на нацистките тайни служби в една суверенна България не можеше да замени,
подчини, смаже волята на народа, този народ си имаше достойнство, което се градеше и на
приютяването на заплашените от изтребване арменци, руснаци след революцията, той беше
подлаган на геноцид, но сам никого не беше прокуждал и на дейността на Народното си събрание,
което ехтеше още от речите на Стамболов и Петко Каравелов, неизбежното Народно събрание, зад
гърба на което всяко договаряне е чисто заговорничене, а как се наказва заговор срещу държавата?
Нататък, освободен от незнанието, Михалев става друг, енергичен, силен, заповядва на пийналия
Милтенов сякаш му е подчинен: "Никакво съдействие от полицията на хората на КЕВ". И - "Нашият
дълг е да спрем депортацията!" - Ръката му, вдигната, пада сякаш е бариера пред влака на
депортацията. Тънката и бяла като цигарена хартия кожа на лицето му се изопва върху финия
строеж на главата му, всмуква се от дълбоките му скули, става сребърна върху устните му на
античен юноша, високото му слабо тяло се навежда напред като че е хвърлило копието на
предизвикателството и следи далечното му свистене.
Човек не можеше да си представи какъв разжужан кошер бе външно примирения град, как се
провеждаше мобилизация, този път не от военните, а от гражданството, на такситата за случай, че
40 те избраници на града нямат достъп до влак, на файтоните, ако Милтенов въпреки подкупа не
отпусне бензин на такситата, градчето е на линия, на стартовата линия, нищо че изглежда
уталожено като в старинна гравюра, над чиито орнаменти дълго и с любов е работил вманиачен в
работата си ренесансов гравъор.
Тодито, изваден от събитията от равновесие, е досадно обилен на прегръдки към Едито и все не го
пуща да стигне до леглото и Жанин, Владо Куртев му е наредил да вдига шум, да говори и за кой ли
път той изрежда чутото, пък минава отвъд, там, където съдбата му се е пресекла с еврейски съдби и
то ти приличаш на него - на Йосиф Хербст - той пък по аристократизъм приличаше на Теодор
Траянов. А Йосиф Хербст беше приятел на брат ми, поета, бях още дете, брат ми го убеждаваше да
не се занимава с журналистика: "Това е губене на време, при твоя талант на поет." "А кой ще гледа
да не бъдете криво осведомявани, а? Принципът е един - изричай високо колкото можеш нещата, в
които си убеден." "Така е - извикай ги, изригни ги" - светеха очите на Гео, все още две. Убийците на
Хербст вместо да си запушат ушите просто го убиха." Докато си спомня, Тодито усеща
блаженството от допира на женските длани, обхванали нежно лицето му като дете, дланите на
Виола, той току-що е разранил коляното си, едва образувалата се след последното падане коричка
се е отчекнала и стърчи на една страна, върху розовото месце светят капчици кръв, устните на
младата жена се свиват на фунийка, една фунийка като цвета на увилите се по оградата
телефончета, от фунийката излиза едно "Фу-фу, сега ще духна и ще ти мине", но и сладък мирис на
цветен прашец, сега след толкова мъжки години Тодито пак не познава по-красива жена от нея,
шестгодишният Тоди гледа да се удря по-често, когато тя е в двора, за да попадне отново в тези
404
копринени длани, от които очите му се замрежват. После, когато мъжът и стана един от безследно
изчезналите, като откраднат, една санитарка от лудницата разказваше как тези длани се люлеели
напред-назад сякаш в тях имало положено бебе, устните и пак се свивали на фунийка, в която
проблясвал сладоледа на зъбите, а през тях излизала люлчина песен, изчезването на самозабвенно
обичания съпруг бе взривило съзнанието и и остатъкът от живота си тя бе прекарала в лудницата.
Тази нощ за Жанин и Еди мина за миг в лумванията на страстта и страха, страстта по-голяма от друг
път заради страха, страхът така голям именно, защото имаше какво да се губи освен живота -
любовта. Жанин не знае всичко, което Еди знае от фармацевта Самуел Барух - нямаше да ги пратят
в трудовите лагери, не, всичките тези приготвени влакове, тези подготвени конвои, те слушат
доводите, заповедите на самата смърт. Еди вместо да излезе насреща и и я посече, ей тъй се крие в
леглото и залъгва приятелката си, че прегръдките му са подслон от смъртта, какъв отратителен
шмекер е той, не може да се понася, не може да се слуша, не може да издържи лицемерните си ръце,
сега, когато нещата веднъж завинаги свършват. Какво го топли, че Самуел е предупредил братята си
Йосиф и Якоб Барух в София, да бе, Хитлер или Белев ще се уплашат от Самуеловите братя. Най-
чудовищното за Еди бе, че не само се любиха както никога досега в тази нощ, но и накрая заспаха с
преплетени тела и езици. Когато сутринта отвориха очи, кафявата и коса се пилееше по рижата му
гръд, клоните на сливата смучеха първата светлина с хуботчетата си и бе трудно да повярват, че
сутринта ще бъде различна от всяка друга сутрин.

Звън на детско колело, колелото на сина на Суичмезов: "Пристигна влакът.", такъв влак обаче не
може да събуди радостта от детството от къдрещия се пушек, подсвирването и пуф-паф на
надеждата, че можеш да стигнеш по-далече от родното си място, да изживееш какво ли не като
юнакът тръгнал да дири късмета си, този влак е за хора до един без късмет, без късмет от самото
раждане, сбъркали да се родят евреи във време, в което единствено правилният избор е да се родиш
ариец, а що значи да си ариец, туй и провъзгласилите се за арийци хич не знаят, влакът идва за
товара евреи на Кюстендил, досущ като товарите от Беломорието, с едно и също предназначение.
Владо прехвърля пред жена си имената на тези от делегацията, които според него няма да дойдат на
срещата - X, той няма да се отдели от вещите си, той ги обича повече от който и да е човек, Y - него
винаги го укротяват с държавния пост, сега като му рекат губиш си мястото и той ще си седне на
задника, Z - той е чистичък, акуратен, ама нищо не е взел от характера на баща си, уж див селянин, а
къде ти по-истински човек от него, опитомения гражданин.
Параскева или просто Кети бе навлязла в живота на Владо още в студентството, ако не се бе
появила, навярно комитата така и щеше да остане без дом, комитите като ветровете и облаците
обикновено нямат дом, но Кети създаде дом и за него, и за ветровете и облаците, и за останалите
комити. Бе зима, синкаво снежна, със скърцаш под подметките сняг и гланцирано от слънце небе,
когато се появи в живота му, първият му спомен от нея е амфитреатрално подредените скамейки в
университетската аудитория и там нейде най-горе и най-встрани силуета и пред прозореца, отвън
лети сняг, въздушен и пухкав като пухчетата на тополите, с каква жажда чакаше той да се вдигнат
клепачите и, за да се очертае лъковете на извивките на очите и и дълбоките вирове под тях, които
променяха цвета си от светлината, идваща от дъното им. Владо знаеше от първия миг, че е за цял
живот, очите и бяха сякаш слезли от Богородицата на Васнецов от "Александър Невски", в София се
носеше слухът, че руският художник си беше довел модела от Русия, някаква прочута хубавица.
Още в първия миг му стана ясна тази фраза, над която се бе глумял с приятелите си в чисто мъжките
разговори - "Да умреш от любов", не шест пъти като от раните си, стотици пъти бе умирал сетне от
любов към нея, бе измолвал кореннопреклонно милост за любовта им, как се боеше, че някой, нещо
можеше да ги раздели, някой, нещо да му я отнеме, да направи немислимо щастието им, това
окръглено, пълно, препълнено щастие, в което растяха и децата им. И винаги когато тръгваше към
поредната чета или поредната война или към затворническа присъда сърцето му лумкаше,
протестираше, не искаше да я остава сама нито секунда, а още след годежа им се наложи да я остави
за сума ти време заради включването му в чета. Но ако нея и децата ги нямаше, щеше ли Владо
Куртев да обича живота така, както сега, ако я нямаше нея, така предана на единственото си
призвание на любима и майка, щеше ли така безумно да се хвърля в огъня за щастието на другите,
ако не знаеше какво е истинско щастие, за него тези неща са неразривно свързани. А жена му
405
знаеше да го обича, да се жертва за него и децата, но и да не му препречва пътя, когато той тръгва
да се жертва за другите, да връща на другите обичта, която е получил.
"А Конфорти, а Леви?" - Разпитва го за приятелите му евреи, някои от които бяха ръководители на
консисторрията, "Ето, тези и тези донесоха сервиза със сребърните съдове, а еди кои си - чинии като
седефени мидички, страх ги е хората да не им ги конфискуват." "Странно същество е човекът -
мисли си Владо - и когато му конфискуват живота може да мисли за някакви парцаля, за вещи, или
пък се залъгва, че докато притежава това и онова, ще се задържи на този свят." Кети се е научила
край мъжа си на хладнокръвие, на усмивка пред трудното, че и на насмешка. "А проф.Станишев?" -
Пита, ето че тя знае коя ще е първата Владова станция в София, като толкова много пъти, къщата на
професора на "Евлоги Георгиев", там можеш да срещнеш и девера му Данаил Крапчев, издателя на
"Зора", винаги има какво повече от вестника му да научиш от него за "актуалностите", особено му е
приятен с мекия си характер и с оптимистъичните си фантазии Григор Василев, бившия земеделски
министър при Ляпчев, "атакувал от самолет Запада с ягоди и домати", както пишеха вестниците,
спечелил най-важната за селскостопанска България битка - за пазари на доматите и гроздето и, за
ягодите и виното , "Историята на пробива на Запад с доматите е напрегната и интересна като
романите на Майн Рид", с часове можеше да ти говори за сортове и добиви, а зад рамото му
надничаше българското село, за което той бе направил толкова , колкото всички предишни и
следващи земеделски министерства, как да не го обичаш такъв човек. А най-чудното в къщата беше
самият професор, не само Кети, всички жени го обожаваха, усещаха го ангел-хранител на децата си,
каква гордост бе за всеки македонец "нашиот професор", не знаеха, че е завършил в Германия,
специализирал в Женева и Берн, че е почтен доктор на Хамбургския, Берлинския и Варшавския
университет, че през 38/39 бе избран за ректор на Софийския университет, но знаеха, че куци при
него прохождаха, че удължаваше строшени крайници и пара не вземаше от беден или от низш
служител на държавата бил той разсилен или полицай. Професорът се обръщаше към Владо със
"смелчагата" или с "горското пиле", а "небесните птици, както се знае от свещените книги са най-
скъпи на Господа". "Аз си имам говорител" - когато му се мълчеше, професорът сочеше професор
Михалчев, който беше постоянното присъствие в дома на "Евлоги Георгиев", понеже най-
способният философ по това време беше проф.Михалчев, издателят на "Философски преглед",
който беше страстен почитател на Ремке, то и цялата българска философия бе на път да се ограничи
с едното ремкеанство, професорът можеше да рече за устата си с пълно право като Никола Генадиев
в Народното събрание някога, когато го обвинили, че забогатял и притежава три воденици: "една е,
ама мели ли, мели". Владо обичаше да го подкача за марксизма, из София се кискаха на фразата му
за Тодор Павлов: "Глупостта е божи дар, но и с нея не бива да се прекалява." "А прекаляват -
казваше Михалчев на Куртев за родните ни марксисти - Според тях човекът е създаден не от Бог, а
от класовата борба и затова се отчита само пред партията или класата си, ако партията или класата
са решили да изтребят другите партии или класи, нашият марксист няма никакви угризения,
напротив, убеждение за изпълнен дълг."
По теориите им за класовата борба сега Владо Куртев не трябваше да се застъпва за никакви евреи,
само че македонският водач вместо това се стягаше за път и шепнеше на жена си "Тяхната съдба е и
наша съдба", не плачеше на глас като Момчилов в магазина на Суичмезов, той Момчилов лесно се
размекваше, нали го знаеше още от времето в Софийския затвор след 34, но войводата цедеше през
зъби: "И какво като са композирали влаковете за евреите, какво че са подписали някаква си
мръсотия, аз пък, Владимир Куртев, членът на ЦК на ВМОРО, им гарантирам, че нито един
български евреин няма да напусне границата, ако трябва, народът ще застане като стена пред
границата, но косъм от главите им няма да падне", яд го беше, че някъде наоколо не беше Белев да
му се изсмее в подличкото амбициозно лице, яд го беше, че не можеше сега, още в този миг да
прегърне всички евреи до един и да им обяви от името на ВМОРО "Ще живеете дълго, толкова,
колкото Бог ви е отредил, не колкото Белев и Хитлер. "Нямаше да се случи с тях това, което
ставаше в Дупница, по каналите на организацията до него беше вече стигнала трагедията на
беломорските евреи, Дупница беше транзитната им спирка по пътя към смъртта.
Приглушеният глас на съпругата му пълни с кадифе и атлаз кухничката. Снощи е чула в съня си
камбана да бие, "Да знаеш, всичко ще е наред, беше камбаната на "Ал. Невски", бумтеше забързано
като за празник." Да целунел ръка и на софийския митропилит Стефан, че "той има знание от Бога".
"Зная, зная симпатиите ти към него - усмихва се Владо - да знаеш само колко съпернички имаш."
406
Приглушеният и глас става твърде възбуден, затова ръката му почва да гали бухналата и коса,
сребърните нишки в нея се размърдват като живи, ръката му се плъзга по гладката хлътнала в
скулите буза, как да успокои въображението и което я поставя на какви ли не изпитания.
На Кюстендилската гара или на съседна гара, все едно, влакът ги поема в търбуха си, зад тях остава
един град като разрушен мравуняк, еврейските му граждани се щураха между торби с багажи и
отчаянието, че никога вече те няма да им потрябват. Жанин и Еди са решили на следващия ден да
напуснат града и то без любезно предоставения им влак, навярно не са единствените, които
разбират, че властта и за това е помислила - въведен е още от сутринта полицейски час и те
наникъде не могат да се изтеглят от предопределената обща съдба.
Владимир Куртев винаги е избягвал не само ненужните разговори, но и ненужните хора, когато за
път се оказват готови не 44 души, които са декларирали на всеуслушание куража си, а общо
четирима/другите са се изгубили нейде сред нощните си чаршафи/, той е доволен: "Излишни хора
не ни трябват, ще правят и нас уязвими с мрънкотенето си." Куртев изругава прусашката
простащина на полицейското изпращане, гарата е блокирана от полиция, глътката коняк от
плоското му шишенце не отказват нито Суичмезов, който и отпреди е бил мишена на антисемитски
избухвания ио сега съвсем основателно се бои, че ще направят нещо на семейството му, нито
кроткия Михалев, който поначало почти не близва алкохол, но като че най-жаден е Иван Момчилов,
изтощен от яд за дезертиралите още преди заминаването за София кюстендилски първенци,
въодушевлението им бе станало спукан балон пред острието на заплахите: "Отгде да предположат
милите, че такива дребни душици носят, натиснеш ги - и готово", коментарът е пак на Владо - "Ти
бе, Момчилов, и затворът не те научи, че за донкихотщината не бива да се разчита на всенародни
акламации." "Никой не ни очаква в София, освен братята на Самуел Барух - смееше се учителят по
история Куртев, - а ние ще им преобърнем колата, т.е. вагоните." Адвокатът Михалев, както винаги
прецизен и подробен в изложението си, ги занимава през целия път с един епизод от живота на
Пешев, с който целеше да ги убеди колко са на прав път, "че ще почукат тъкмо на Пешевата врата."
Военен съд осъдил на смърт Дамян Велчев за опит за нов преврат, подобен на този от 19ти май 34,
Димитър Пешев влезал в прерогативите си на правосъден министър, когато процедурата по
оъждането била минала, но изпълнението на присъдата зависело вече от неговото министерство, тъй
като Военното министерство нямало свои органи за изпълнение, а затворите били към ведомството
на Министерството на правосъдието. И имало една важна подробност - имало подадени молби за
помилване до царя, на които още не било отговорено. Становището на Димитър Пешев, съвсем
естествено, като на добър правист и честен човек, била да се изчака отговора на царя, който по
Конституция имал правото да помилва. Усетил той, че другите министерства и най-вече Военното
бързат много с изпълнението и затова ги предупредил, че ако присъдата бъде изпълнена преди
произнасянето по жалбите за помилване, той като министър няма да поеме отговорността за
последиците, което на правен език означавало, че ще си подаде оставката. За да се избегнат
незаконни и безотговорни действия, той наредил в затвора да не се пристъпва към изпълнение на
присъдата по чия да е заповед, а да бъдел уведомен лично той, като същото уговорил и с прокурора
към Софийския окръжен съд д-р Константин Партов. Подозренията му скоро се оправдали, д-р
Партов му се обадил по телефона и му съобщил, че военният прокурор изпраща смъртните присъди
за изпълнение още същата нощ. Д.Пешев наредил да не се върши нищо, а на прокурора пратил
автомобил, който да го доведе при него. Взел смъртната присъда в джоба си правосъдният министър
и я задържал дотогава, докато не дошло царското решение за помилване. "Тъй, спасил им живора с
една дума" - приключи разказа си юристът, влакът ги поклащаше монотонно, а в главите на всички
бе една мисъл - тогава е ставало въпрос за няколко смъртни присъди, а броят на сегашните е
умножен по хиляди, този брой още повече изисква намеса, но и рискът за този, който се застъпва, е
умножен по хиляди.
В София бе късен следобед, когато пристигнаха, кротък, някак уравновесен следобед, по средата и
в тъмносинъото на предпролетта между грамадата на "Света Неделя" и лебедовата шия на минарето
на джамията плуваше куполът на синагогата, напомнящ тракийските могили, обозначавали някога
движението на тракийските племена, заобиколена от шест кулички отстрани, всяка от които
поднасяше по една звезда към небесните звезди, притихнали минаха край нея, стори им се, че
виждат светлина и сенки вътре, чудно ли беше, ако вътре се беше събрала еврейската общност за
молитва.
407
Къщата на Михалев бе на улицата на синагогата "Екзарх Йосиф", а хотелът на другите трима бе
също наблизо, за Владо целия район наоколо беше напълно познат, тук бяха "канцелариите" на
организацията още от времето на Тодор Александров, а и кино Македония, което пак се държеше от
македонец, заедно с кръчмите и кафенетата, в които събираха носталгията си бежанците. Владо не
го свърташе и отиде "да се поогледа" в един ресторант зад църквата “Св.Неделя”, разположен на
последния му етаж, всеки се готвеше за следващия ден, както може. В този час площадът край нея
бе почернял от балтоните на чиновниците, "получили отпусно" от чиновническите си килии чак до
следващия ден, в самия му център жени в селски забрадки продаваха цветя и даваха сами пъстрота
на улицата с шаренилката на сукманите и престилките си, над които бяха метнали къси до кръста
кожухчета. Келнерката нещо си го бе харесала, та всеки пет минути сменяше пепелника му, толкова
ли много цигари изпушвам, та с такава скорост се сменят пепелниците, напушваше го на смях от
усърдието и, имаше нещо школувано в начина, по който се навеждаше плътно над него, опитвайки
се сякаш да му напъха гърдите си в ръцете му. След малко мерна силуета на току-що влезлия
Йордан Велев, и десет години да не се срещнеха с него, душевното им влечение и мисловната им
симбиоза все щеше да е налице, обяснението за това пак бе навярно еднаквата им съдбовна
обвързаност с ВМРО. Йордан все го закачаше как съчетава ролите на светски лъв и провинциален
даскал плюс македонски водач, "Да нямаш няколко личности, или пък няколко живота?" Питаше го,
защото сам той бе олицетворение на концентрираната в една посока енергия, която премества
планини благодарение на това си съсредоточаване. "Най ти завиждам за хумора, беше му казал
веднъж, за хумора ти, дето така знае да хапе, как бързо прогонваш от себе си надалече тези, които
не си заслужават общуването. А мене пък Бог ми е дал сантименталност в артък, а хумор май
никакъв, но тази ми липса ме кара дваж повече да ценя хумора у другите." Владо стана прав, за да
го види Йордан и го покани на масата си. Владо имаше навика да сяда някак накрая на стола, така че
и иначе дългите му крака стърчаха напред, шаваха неспокойни, та човек усещаше, че той не обича
изобщо да седи мирен. Йордан обратно бе олицетворение на самото спокойствие и достолепие,
стоеше си кротко и го обвиваше тишина и респектът на околните, думите му сега не издаваха обаче
никакъв покой: "Да не си и ти като мене пред фалит, та си пристигнал в София помощ да дириш."
"Ох, Йордане, и така може да се каже, за фалит на морала съм тука, да знаеш за какво става дума,
ако се осъществи това, което ще чуеш. Това ще зачеркне Априлско въстание, Съединение и войни,
защото ще означава, че не сме заслужавали да имаме държава. Не съм максималист, напротив,
същото мисля за народите, които допуснаха подобни тотални касапници, те не заслужават да имат
своя държава, щом ще я използват по подобен начин."
"О, Боже!" - изтръгна се от най-дълбокото на възпаления мозък на Йордан след като чу това, което
трябваше да чуе, мозъкът му, бомбардиран от повтарящото се:"Сара, Асен, Асен, Сара!" Но не
забрави да благодари на приятеля си за споделената тайна, поръча си чаша коняк, Владо отдавна бе
изпил своя, гаврътна го, за да се успокои и "осефери" преди да започне самотния му маратон,
надбягването с времето, което може би още в този час беше вече загубил. А Йордан повтаряше с
нисък глас: "Москва, Берлин, Москва, Берлин - столиците на насилието."
Когато се разделиха, беше вече твърде късно за Йордан да ходи у Димитър Пешев, а имаше ли и
право да го безпокои в такъв момент, в който гражданите на страната си го избираха за лидер и
щяха да го натоварят с това, което нормално трябваше да е грижа на правителството. Йордан не се
довери изцяло на Владо, не му разказа историята с Асен и Сара, беше му някак неудобно, твърде
лично му се струваше, само го питаше за евреите от градчето на Сара, "И те са в кюпа", Владо само
това каза, дали бяха сред тези в Дупница, за които му бяха разказвали, навярно сам не знаеше.
В този може би най-трагичен и самотен миг Йордан си помисли, че отговорът на трагичната
кръстословица е у онази секретарка на Белев, за която вървяха какви ли не фантастични слухове из
София и която бе сред приятелките на Мариола, това го наведе на идеята, че е най-добре сега да
тръгне за Пловдив.

В апартамента на Пешев на следващия ден в десет разговорът тръгна направо, не беше той човекът,
от когото биха се страхували и криели хората от делегацията, напротив, изразиха убедеността, че
той е един от хората в България, които могат да задържат евреите към живота, от тях само Владо
знаеше, че картините, които те нахвърляха за склада Фернандес и композирания влак за депортация
се наслагваха от тези на депортацията на беломорските евреи, за което бе уведомен от депутата от
408
Дупница Димитър Икономов прежния ден, симпантизант на ВМОРО, Пешев ги гледа с насълзени
очи, във фразата, която повтаря "Аз не зная нищо" е шокът от откритието, че имаше такива
съдбоносни пропуски в словата на управляващите, че властта не бе благоволила да уведоми
парламента и неговия подпредседател за ликвидирването на десетки хиляди българи, защото преди
да са евреи за него те бяха българи, "Щом и това не са рачили да ни кажат, тогава за какво дремем в
парламента, да го разпускаме и да си ходим" - въртеше се в главата на подпредседателя на
Народното събрание, който преди месеци бе писал: "Тези/от нас/, които се страхуваха от
възможността за нови, по-строги мерки срещу евреите, можеха да се успокоят и да си отдъхнат,
защото такива слухове и опасения не липсваха." "Слухове ли, опасения ли - гневеше се на
наивността си Пешев - самата истина са били, някакво тайно договорче може да изключи от
държавата десетки хиляди нейни граждани, утре също таково тайно договорче може да ликвидира и
самата държава."

ПЕШЕВ
Димитър Пешев все се бе надявал, че еврейският въпрос, а не самите евреи, ще бъде ликвидиран,
без да се влошава с нови мерки. Той хем беше гласувал за Закона за защита на нацията, хем считаше
изискването за носене на жълти звезди от известни с признати заслуги я към културата, я към
науката или политиката известни личности от еврейски произход за "абсурдна крайност". Как ще
закачиш жълта звезда на ревера на българската поетеса, възпяла Добруджа Дора Габе? Или ще
бележиш пак със същата звезда децата на онези евреи, загинали като войници на бой в защита на
майка България? Той се смяташе за привърженик на "ограничително прилагане" на понятието
"еврейски произход", макар че не изясняваше как изтъкнатите евреи можеха да бъдат подложени на
"ограничително тълкувание" на еврейския им произход, след като той бе чистокръвно еврейски?
Хич не му се участваше на Димитър в подобни безумни дебати, струваше му се, че съвсем се бе
проточил тягостно и ненужно във времето този еврейски въпрос, който трябваше да е нещо
временно, незасягащо "моралната сила на националната политика".
В края на февруари погледът на валчестото му меко лице бе станал изненадващо режещ, подпрял
тъмния облак на челото му, той бе впит в мъглите от слухове, които раздрани, настръхнали се
носеха от отпадналата граница на югозапад, колкото и изострен да беше той, не можеше да
проникне нито в казармите там, нито в немските комендантства, нито в току-що уредените
администрации на кметствата, нито под покривите на еврейските къщи, които вече бяха белязани.
Каква мътилка бяха тези мъгли, сякаш кал се бълникаше в локва, слуховете бяха на негово
разположение и нищо друго, слуховете, че вдигат цялото еврейско население, вдигат го и го местят
на друго място като на поднос, а от този поднос в чии ръце ще го връчат? Едни разлетели се като
след взрив протегнати към небесата ръце някъде там зад хоризонта.
И докато се пита как да разбере какво и защо става с онези толкова много хора, ето пред него в
кабинета му народният представител от Дупница Димитър Икономов, с него не си говорят поради
несходство във възгледите вече сума ти време, но за да пристъпи прага на кабинета му, значи нещо
много важно има за обсъждане. И думите на Димитър Икономов ровят в онази кална мътилка на
слуховете и изважда живи картини, такива, каквито са се изписали пред собствените му очи, никой
не му е влияел, никой не му е нашепвал - това е така, това - иначе, всичко със собствените очи. И в
това всичко скъпата му Дупница, един влуден град от панически тълпи, жени, деца, старци,
помъкнали съдбите си неизвестно къде като бохчите с парцалките, бързат евреите на Беломорието и
просят за милост, протягат просешки ръце за още някой ден живот, силуети сякаш от Царството на
сенките, нима някой иска да превърне и Царство България в Царство на сенките?
Единият Димитър ни за миг не прекъсна другия, та нали знаеше неговата честност, тъкмо зради нея
се бяха сдърпали, защото Икономов нито криеше мнението си, нито го замазваше някога. "Една от
онези жестоки приказки, в които железни птици изкълвават върху живи същества месата, разбираш
ли." "Това е твоята Дупница, а моят Кюстендил?" Кюстендил, в който "приготовленията са в пълен
ход - както го "въвежда в ситуацията" околийският началник, опъващ дълги глътки, той винаги
отпива и винаги е на ръба на будността и алкохолният делириум. - Изпълнявам точ в точ
Инструкциите на КЕВ." Както населението се глумеше - "ама че кеф - КЕВ!" Околийският началник
на свой ред се изненадва на сащисването на подпредстедателя на Народното събрание - един
околийски началник е по-осведомен от цяло Народно събрание, "пак кеф и повод за смях. А, Белев
409
май ги направи за смях?" - би се гаргарил някой с дереджето на народните избраници. Пешев изпита
за миг някакъв шемет, сякаш вихър го поде, затвори за малко очи, а в главата му се мяркаше: "Ей
тъй, ще мигнем само с очи и сънародниците ни няма да ги има." И той, и околийският началник, и
държавните чиновници - в какво ще се превърнат те, в ловци с хрътки, хукнали на лов за хора, а
никой не ги е питал готови ли са за такава роля. Картините от Дупница и Кюстендил се наслагваха
една върху друга и ефектът им бе поразителен върху подпредседателя на НС, сякаш съдбата му
тикаше в ръцете чук и пирони да пригвозди собственоръчно всичките тези човешки същества на
кръста, на свещения кръст. Не, не, господа, аз не съм в политиката нито заради Юда, нито заради
Пилат, а заради Левски и Ботев. Съвсем не е достатъчно да им каже - ето ви чука и пироните, други
трябва да са думите му - Това просто няма да се случи. Защо ли? Защото този народ не е съставен от
Александър- Белевци, никак дори, той се гнуси от тях, господа, вижте, такива като Белев наистина
би натоварил на влаковете за изхвърляне извън страната като боклук, народът добре знае кой е за
сметището и определено това не са евреите ни. И няма да ви оставим да тъпчете в калта, да
опропастявате лика на майчица България, за който и евреите се биха наравно с нас, а на
конференциите за малцинствата искаха закрила не за своето малцинство в България, а за
българските малцинства при съседите.
Нима Пешев предполагаше у себе си свръхнормални сили, та възнамеряваше да предизвика на дуел
невидимия си противник? Дуел с човекоядец? Дуел със самия дух на Хитлер? Но ето че той е
помолен тъкмо затова от кюстендилската делегация - да съдейства в акцията за спирането плана на
правителството за изтребление, правителството неуважило дори с една дискусия Народното
събрание по мерките срещу евреите. Колко гузно трябва да е това правителство? Подпредседателят
на Парламента стои срещу самата гузна излязла на показ съвест и чувства достатъчно прилив на
сили, за да заяви на кюстендилските пратеници - "Аз и моите другари ще свършим всичко, не е
необходима вашата намеса, ще се позова и на вас, и на гражданите, които са ви пратили." И хуква да
види кои ще са другарите му в Парламента, за които им говореше. Завихря една опашка от личности
подпредседателя на Народното събрание, когато минава през кулоарите му, които като него искат да
чуят от министъра на вътрешните работи и министър-председателя как така се предприемат мерки
срещу български поданици по споразумение, сключено от некомпетентен и неоправомощен
чиновник, противоречащо на Конституцията, на обикновените закони, но и на обикновения морал и
човечност. Ще разяснят на правителството си каква е правната сила на такова споразумение -
никаква, едно правно Нищо е споразумението ви, не международен договор, а чист произвол.
И министър-председателя не ги приема, но затова пък министърът на вътрешните работи ги
изслушва и бързо си прави извода колко е голямо недоволството им на депутати и може да заключи
пък колко ще е то сред избирателите, които са ги пратили да решават народните бъднини, а не за да
бъдат мамени от някакво чиновниче от някаква временна, извънредна служба като Комисарството.
"Та това ви е българският Парламент, господа, не ясла от овце, тук на стража стоят сенките на
великите българи, тази стража как ще приспите?"
И както мерките са били взети тайно и подмолно, така идват и заповедите до околийските
началници - пак без да се знае точно от кое високо място, макар че мнозина бяха убедени, че то е
тъкмо царят, а и логично беше, без него депортацията можеше ли да се отмени. Пешев също бе в
догадки, скромността му беше поне толкова голяма като почтеността му "Може би някога ще
разберем как е станало - рече си този, който беше довел нещата до врене и кипене и продължи
нататък, защото едно спиране не значеше окончателно отменяне. Още плах и богоязлив юноша
покрай баща си, съдията без академично образование, си бе представял правото като една звънтяща
от чистота прозрачна кула от стъкло, в която всеки можеше да намери своята справедливост,
нямаше да им позволи сега да натрошат онази му така скъпа представа. Нищо не можеше да смути
светлия му порив, текстът на обръщението до Министър-председателя написа при ясното съзнание,
че става въпрос за предотвратяване на масово умишлено убийство, за предотвратяване и на
незаконни беезотговорни действия, които неведнъж бяха потрисали градежа на българската
държава. И в същото време това не биваше да е повод за парламентарна криза, за събаряне на
правитеството, затова трябваше да бъде подписано от парламентарното мнозинство, не от
опозицията, нека никой не диреше в него друг мотив освен отричането правото на правителството
да изпрати вън от България на български граждани и да ги предаде на чужда държава.

410
ЖАНИН И ВЛАДО
Току-що държавата е промърморила нещо в смисъл, че е сгрешила, току-що Димитър Пешев си
беше получил заслуженото според колегите му, които бяха възприели акцията му като
посегателство срещу постовете им на народни представители и го бяха бламирали от поста му.
Според тях народен представител трябваше да е лицето, което говори вместо и въпреки простия
народ, а не това, което иска същият този народ. Но ето че Димитър Пешев се беше повлякъл по
волята на фасулковците, по разните му попове и многознайковци и беше направил всичко възможно
да разклати вярата в мъдростта на мъдреците. Както я беше подкарал, то да закриеха и Народното
събрание, щом улицата ще диктува. Отговорниците за властта в тази страна с особена стръв диреха
неговото отстраняване от председателстването, понеже се чувстваха обезглавени чрез неговата
кампания, сякаш им бяха отнесли главите, с които толкова се гордееха.
Владо Куртев с въздишката “Каквото можахме – сторихме” се беше оттеглил в светая светих на
дома си, в такива моменти на покой домът му се превръщаше наистина на крепост и то добре
оключена. Никой външен нямаше шанс да влезе вътре, но този път непознатото момиче в дългото
до земята визоново палто обяснява ли, обяснява на съпругата му с тънко, накъсано гласче, че не
могат да отхвърлят искането и за среща със самия Владо Куртев, защото тя няма да е тук ни утре, ни
вдгугиден, “не мога да Ви кажа обстоятелствата, госпожо”, говори сякаш я пита за нейните си
обстоятелства, “така че мога да се срещна с него само днес и никой друг ден”. Кети може да е
изпълнителна съпруга, но не е коравосърдечна да остави това момиче да и се моли, “Хайде, Владо”
– докосва тя леко ръката му, мушната така уютно под главата му, докато си чете “Емерсон” –а,
“хайде, за минути, някакво момиче, ще се разплаче, че не го пускам вътре”. Все пак Владо е
джентълмен и като чува “момиче”, изправя се бързо, изтърсва някаква незнайна трошичка от
панталона и се измушва през вратата, наклонил любопитно горната част на тялото си, пита учтиво
него ли търсят, не си спомня да е виждал това мъничко лице в шепа да го събереш с малка остра
муцунка, хлапе някакво, а набутано в огромно визоново палто като в сандък. Да, тъкмо при него
идвала, закрилника на евреите, всички знаели и благославяли “похода им към София”, следва
непремерен поток от светли чувства и благодарности, отсреща той мънкаше в неудобство, махаше с
ръка – “Оставете тези работи”, но тя не оставаше и не оставаше, ето това искала да му подари, за
жена му, там където отивала, не носили бижута, опита се да му пъхне в ръката някаква кутийка,
въте били обичките и от баба, нищо ценно, емайл, ама за спомен. “А, госпожице, така не – за малко
да не издума Владо, - да не съм еди-кой си да вземам ценности от евреи, но само и нареди –
“Веднага да си ги закачите на ушите и да си ги носите по живо, по здраво”. Момичето се засуети,
явно се бе уплашило, смутолеви, че ето, няма дори цвете да му подари, била се спряла на обичките,
а ето какво излязло. Смили се Владовото сърце, посочи първите лалета край оградата – “Ето,
позволявам Ви да ми подарите едно лале.” Наведе се момичешката фигура, зорлен направена
мечешка във визона, скърши едно лале, точно толкова колкото той и бе разрешил и му го поднесе
като балерина с леко прегъване на колената. Момичето си тръгна, поклащайки се под тежестта на
визона, а Владо остана да изпуши някоя цигара “на теферич”, мислейки си за младостта на
момичето и затова, че тези хора винаги щяха да свързват постъпката му с Организацията.
Неслучайно Жанин, понеже това беше Жанин, облечена в палто от магазина на Суичмезов,
настояваше да го види с мотива, че утре няма да е тук, тя наистина утре нямаше да е тук и
вдругиден и така, докато свърши войната или нея я убият, визонът бе зает от Суичмезов за един ден,
утре щяха да се отбият с Еди и да го оставят на път за партизанския отряд. “Иди, разбери, защо
трябва да се ходи в някакъв отряд с чужди хора” – казва си Жанин, но какво да прави, че тъкмо тя е
влюбена в Еди, а Еди вече е уредил това, което е гласил за двамата, дори без да я попита. Той
започваше деня с тирада, че няма да се предаде без бой и че ако всички евреи се вдигнат в
планините и се слеят с другарите си в Сърбия и Гърция, на Хитлер му е спукана работата. Отдавна
Жанин беше свикнала да не се вслушва в тези страшни неща, които той изричаше, тя просто се
наслаждаваше на звучността на гласа му, която раздвижваше въздуха край нея, никога не и е
минавало през главицата на Жанин, че вместо към София, ще я поведат по урвите и може би ще и
връчат и пистолет вместо домакинска престилка. Тя е толкова безпомощно наивна, че дори и сега си
мисли, че врагове са и само и единствено родителите на Еди, дето не я искат за снаха и никой друг,
тя продължаваше да се съмнява в наличието на такива страхотии като лагери и депортации, не
можеше насред младостта и, насред любовта и да я занимават ежедневно с такива измишлъотени,
411
това е, тя просто не ги признава за съществуващи. Но сега, като са я подкарали към планината, щом
Еди казва, тя, разбира се, ще го послуша, връща визона на Суичмезов, идеята беше поне ден да му
се порадва, и подтичва след решителния порив на Еди, подтичва, но съзнателно не го застига,
защото е заета с много важно нещо – прави заклинание за успех, бърка някакъв коктейл от думи и
това трябва да е вълшебното питие, което ще спаси душите и на двамата.
Тодито пък скоро довтаса от Беломорието, беше взел там от някого си заем, да върне заема на
Владо, беше уредил и приемането на непрокопсания си роднина, анархиста, на служба в “Труд и
радост”, от полизатворник в Гонда вода, той щеше да израсне до чиновник на държавна трапеза.

КРАЯТ НА САРА
“Аз ще те имам, скъпа Сара-Диотима, Саричка, земята и вятърът ще ме доведат до тебе, ще те
откъсна като плод от самия въздух, ще те откупя от Хадес с бепределната си любов, ти само ме
чакай! Ето, дочувам блажения звук на стъпките ти, под които нарцисите протягат бледожълти
тръбички, а теменужките окръглят кадифеното си лоно. Ръцете ти с тънките като глезените ти китки
обгръщат от две страни бледите цветчета на храстите в двора сякаш са запалени свещи, ноздрите ти
потръпват от портокаловия им аромат, до тебе съм и затова вече не съм чужденец сред родината на
природата. Няма нужда да питам, щом пътя е вече намерен. Само те моля, стани отново това, което
беше в прегръдките ми – плът, която се отваря досущ като цветята под нозете ти, плът, не само
сянка.”
Разтърсва Асен несвястна глава, съзнанието му гърми и трещи като развалена машина, щом дните
на надеждата са безвъзвратно отминали – толкова много светлина, а никаква Сара-Диотима сред
нея, може би трябва да приеме, че тя, тя е самата светлина. Усеща я цялата в обятията си, а целува
самотно празнотата, от тези целувки устните се напукват и кървят, а мислите подскачат напред-
назад като топки на пинг-понг, а-ха да ги хванеш и вече лежат в калта. “Очите ми, очите ми не са
пригодени да я виждам, да мога да ги отворя по друг начин, знам ли как, но най-сетне да спре това
гонене на вятъра.” Само дето нозете, ръцете, нея цялата я няма, няма ги и децата край нея, нейните
верни пажове от карнавала на Пурим. Сега е пак тъкмо Пурим – да ликуваме, да танцуваме, да се
радваме, защото чудото е станало и евреите са били спасени от унищожението в един едничък ден
от Аман, този ден е отминал, а те са още на белия свят. Но къде е този път чудото, защо така се е
забавило, защо никакво го няма. Вълшебната пръчица на Сара-Диотима – феята от Пурим - е
докоснала децата, австрийката, старите Несиновци, махалата, нея самата и те всички са вече
невидими и недостижими, колкото и да се втурва Асен към една или друга къща. “Безсмислено е” –
каза на Асен командирът, когато му одобри отпуската. “Накъде да вървя? – стенеше Асен. – Към
Бялото море или към Полша?” И все пак не можеше да се затича към Полша преди да се увери, че
немислимото все пак е станало. И може би защото пак беше дошъл Пурим той съзираше от стая в
стая в изкорубената Несимова къща крайчеца на шлейфа на Сара-феята, тъкмо да го стигне, той се
измъкваше през следващата врата, с две ръце го държеше малкото момиченце Рахел с късите
къдрици, разпилени по бялата рокличка, стигаща почти до белите му пантофки на балеринка,
поклащаха се високите бухнали ръкави на феята, харбалите под острото и деколте пърхаха от
самото и дишане, Сара вдигаше нагоре кошничката си и от нея се сипеха върху децата книжни
цветя и цветни конфети, децата подлагаха под тях главички като под дъжд с притворени очи и
блажени усмивки, а сетне се впускаха да ги събират от земята, Рахел сериозно и важно вдигаше
пълни шепи с цветя и конфети и ги ръсеше по косите си, а сетне вървеше много бавно, за да не
паднат. “Ти булка ли си?” – питаха я възрастните, а добре възпитаното дете кротко опровергаваше
думите на възрастните – “Не, аз съм светулка от двора на феята.” Край тях напираха пирати,
призраци в бели чаршафи, пеперуди с лъскави крила и страшно много клоуни, кречатала, измъкнати
от тавана от предишни празнувания на Пурим вдигаха гръмък шум, та старите шъткаха – “По-тихо,
виж че е дошъл някой немец.” Те не разбираха сякаш, че вдигането на много шум е най-важното на
Пурим – да не се чуе нищо от злобните думи на Аман, да не се чуе нищо и от злобата на улицата, от
онова кресливо “Свят, забранен за евреи!” Върху лицето на куклата на Аман някой бе залепил
мустаците на Хитлер и злорадото веселие на възрастните бе по-детинско и от детското.
Преобличането зад здраво залостената врата трябваше поне за миг да скрие от децата безсилието на
възрастните. Децата току притичваха до масата, на която бяха чинийките с косите на Аман от фиде,
черни и люти от черния пипер, киселки от лимона, и с ушите на Аман, хрупкави, пълни с орехова
412
плънка, и с още пълни усти пак се връщаха в общото кълбо от смях и песни, над всички тях плуваха
ръцете на феята Сара, тя беше самата пролет в градината на младостта, те чертаеха видимо вълните
на песните, ръсеха цветя и конфети над страшните дупки, отворени от войната, обещаваха хармония
и благослов.
Ако всичко това е било някога, а сега никакво го няма, ако тя отсъства от неговия свят, Асен е готов
да отиде в нейния, готов е да щурмува границата, зад която и самият той ще стане невидим, да, това
ще е неговата победа над цялата тази жестокост.
Наоколо му хора, които му посочват къде са стояли Сара и семейството и, как са влачили старата
като парцал, как размахала Сара ръце и се бранела, как паднала в калта и се мятала като луда, как
ритниците я подкарали към камиона, как малката австрийска на брат и крещяла нещо на немски,
Сара и австрийката се опълчили срещу страшното най-вече за детето на Бари, “Не, детето не” –
врещяли до бога на немски, чак сега жената на Бари забравила страха си да говори немски, навярно
са си мислили, че това е началото на борбата им, а то е било краят. Героичната страна на Сариния
характер, как се опитвала да привлече вниманието на един или друг немски войник, чували я да
изрежда на немски имената на близките си и след всяко име - "И той никому нищо лошо не е
сторил, кълна се." Асен се луташе из тези картини, опрян о зида на оградата, нищо не можеше да
обори неверието му, че непоправимото не се е случило. Съзнанието се изкушаваше от мисълта, че
те са отвлечени някъде, но те обитават това някъде, а не пустотата. Тя наистина се бе оттеглила на
недостъпно разстояние, но тук бяха ласките им, надживели всичко, което се бе случило с тях,
прилепналите им силуети в двора, тях кой може да изличи, той можеше да ги докосва всеки миг, в
който пожелаеше. Предстояха дни и нощи, в които щеше да общува само с тях, само да не отлетяха
и те. Някаква увереност му шепнеше, че ако я дири достатъчно дълго и решително, то непременно
ще я открие и ще я откъсне от Нищото. Същото бе посъветвал Якоб и Бари, онзи който бе търчал
зад някакви влакове деня и нощта, крещейки имената на роднините си и другият, който бе свален
от ешалона на смъртта, в който навярно са били натоварени Сара и другите.
Сара-Диотима! - изведнъж Асен осъзнава - цялото и тяло е в пламъци и този път нито от слънцето
идеха те, нито от красотата и, пламъци, които те правят на пепел. "Почакай! - викът му дали я
достига - вземи и моята душа." "nun sind wir wieder sterblich, Diotima! und sie mir sagte:Sterblichkeit
ist Schein, ist wie die Farben, die vor unserem Auge zittern, wenn es lange in die Sonne sieht!" Значи
оттова е трептене на пейзажите пред очите му и нагъването на земята под нозете му. Лека нощ,
Сара-Диотима!
Един от съседите го гледаше нетрепкащо, а на края му прошепна: "Влезте после от задната врата в
двора ми." После в двора под лъщящото стъбло на нара отново го наблюдава със същите воднисти,
полуразплакани очи - "Елате да ви покажа нещо. Знаете ли, Ангелоподобният, онзи шантавия, появи
се баш когато ги товареха. “И аз съм евреин – закрещя на немски, - нямам никакво гражданско,
отказвам се от гръцкото, не ща и никакво друго, само еврейско. Можете да разполагате с мене,
господа, на услугите Ви съм.” И пред очите на града наистина се метна във влака" -
съзаклятническият му тон бе все по-осезателен. Докато се спускаха по каменната стълба към мазето,
говореше за къщата на Несимовци - "И я ошушкаха до шушка, и я запечатаха. - И изведнъж се
обърна лице с лице към него и изрече тежко. - Не биваше да ги държите тук. Вие сте човек с връзки,
трябваше да ги отървете." "Не беше възможно" - толкова му беше противно на Асен да се
оправдава, още повече, че сам не си вярваше. Проклетата му нерешителност, трижди проклета,
която роднините му с какви ли не нежни имена наричаха - деликатност, финес, готовност за
компромис - а то си беше чисто разкисване, безволевост, ето докъде го доведе! Зад вратата на
мазето - тънка ивица светлина, а вътре - две огромни наплашени очи, отначало Асен нищо друго не
вижда освен тези бездни, пълни с вода, готови да прелеят.
"Рахел - помниш ли я? - помага му съседът на Сарини - Игра Слънчицето в пиеската, носеше
шлейфа на Сара на Пурим. През нощта я бяхме оставили да преспи у нас, играха си цял следобед с
децата ни и я хвана полицейския час и аз и рекох - "Оставай у нас, родителите ти знаят къде си", не
за пръв път замръкваше у нас. А то това и бил късметът да се спаси - тяхните ги отведоха, а у нас
никой не потропа."
Изведнъж Асен чу гласът на Сара: "И не се безпокой за мене, аз имам поне още сто живота, единият
да се прекъсне, аз преминавам в другия." Асен съвсем ясно почувства - това дете ми е дар от Сара, а
защо да не се е заселила тя в това тънко телце и защо да не ми се усмихва с тези бледи устни.
413
Оставила му е това дете, за да го отърве от безмислието на живота му и от напразните му упреци за
вина. То щеше да му помогне да носи товара на болката си през останалия живот. Сара му
подаряваше нещо, което дълбоко обичаше, и пак чисто по Сарини - с подаръка си спасяваше един
живот. "Живот срещу живот" - чуваше я да шепти.
Асен посегна направо към лицето на детето, но му се стори, че е прекалено несръчен жестът му,
обгърна раменете на детенцето, а то само се притисна към него, навярно го беше познало - Човекът-
Крокодил пак от пиеската.
И в този момент Асен се почувства достатъчно силен, за да се върне в живота заедно с това дете в
ръка. Той се смъкна на колене пред него и му заговори, че ще го заведе в дома си и много ще го
обича и ще му е за баща и майка, не биваше да споменава за тях, водите на очите веднага преляха и
сълзите покапаха по якето му.
Чак когато го качи в колата и потеглиха, скованото лице на детето се отпусна, дотолкова се отпусна,
че усмивка се плъзна по него ведно със слънчевите лъчи, които го докосваха през стъклата. Всичко
бягаше край него, до днес то не бе пътувало нито с влак, нито с автомобил, каруците с магаренца не
се брояха. Колко забавен беше този хвърчащ син въздух и тези късове зеленина, които аха си
стигнал, и те са вече зад гърба ти.
Асен щеше да обезсили мъката, нямаше да допусне тя да изяде живота му, той вече беше нужен на
едно създание, отговаряше за глада му, болестите, разстежа му. Това дете беше като писмо,
изпратено му от далечната Сара. Сякаш това беше малката Сара, която имаше шансът отново да
отгледа.
Малко преди границата налетяват в едно селце на панаир. Той настоява малката да си избере някоя
от примамливите дрънкулки, чиито отражения просто плуват в златозарните дълбини на очите и. Тя
взе един гребен за коса, жълт та чак златен и го бучна в гъстия ромон на косите си - Сара така и
правила косата, когато я преобличала като японка - обясни и попита дали там, където отиват, ще ги
чака и кака Сара, невинните и думи го направиха ням и безпомощен, та дълго време в колата детето
питаше: "Нещо лошо ли направих, може би не трябваше да вземам гребена? Това ли е?"
Една чужда сила беше изтръгнала всичко у него и тъкмо когато изглеждаше, че ще гърми на кухо,
търкаляйки се като празна бъчва, се беше появило това дете, а с него и продължението на живота
му. “Животът и неговото дълго продължение” – повтаряше си наум нещо невнятно и тази фраза,
ненапълно разбрана, го успокояваше.
Асен се е вкопчил в “Хиперион”, струва му се, че тайната на собствения му живот е нейде вътре,
книжката е голяма колкото дланта му, досущ току-що паднало кленово листо. Докато чете или
почти цитира наизустеното, пред очите му е лудият Холдер от спомените на Вилхелм Вайблингер,
който прекарва огромния остатък от живота си в лудост, декламирайки на висок глас книгата на
живота си “Хиперион”, за която не се сещал, че сам я е писал. “Патосът му е голям” – отбелязва
Вайблингер и описва играта на мимиките, с които в блаженство изрича “О, хубаво, хубаво Ваше
величество!” Да, всеки е Величество, Барон, Граф и каквато там друга титла съществува, лудостта е
готова за това, за което нормалността не е готова – да постави ближния над себе си. И в трайното
помрачение всяко нещо може да е откритие: “Вижте, милостиви господине, една запетайка!” Сякаш
гласът произнася не нещо незначително, а най-малкото – “Нова планета”. “Ако отдалеко, тъй като
сме разделени, аз съм разпознаваем за тебе, за тебе, мое минало. На Диотима, на Диотима” – одите
на лудия Хъолдерлин са така близко до неговото състояние, че въобще не се пита какво му е, не
може да задържи ни една мисъл, всички се изхлузват – лъскави змии – от ръцете му, от мрежата,
хвърлена от мозъка му, твърде прокъсана, наистина. Добре, но той нито е гений, нито е дори поет, и
нещо друго – той вече има дете, затова не може да си позволи трайното отпътуване в умственото
помрачаване като Хъолдерлин. “Имаше една неизмерима пропаст между него и цялото човечество”
– казваше Вайблингер за Хъолдерлин, но между Асен и човечеството стоеше едно малко създание,
което от стария си живот познаваше само него и затова го гледаше с очакване.

“ЧЕ ВСЯКА ЖЕРТВА Е СВЕЩЕНА,

ЩОМ В НЕЯ САМ ПОВЯРВАШ ПРЪВ”

414
Интернационалното живеене по време на война пареше не само под лъжичката, но
пък тютюнът е добър претекст за това, връзките с РЕЕМСТА улесняват другите
връзки, затънал е до гуша в тези прикрити връзки Йордан, доколко – това и
Мариола не знае, макар че и тя ги преде и тъче, и тя обикаляше покоите на
посланически съпруги не за да сравнява фризури и тоалети, поддържаше салонни
приятелства, това с Марион Станчова беше различно, имаше някаква
интелектуална надпревара между двете, някакво съперничество на жени, в чиято
власт бяха известни мъже. Нещата бяха станали далеч по-гнусни след тази
проклета пролет на 1943, бездетната Мариола се почувства майка на всички тези
еврейски дечица, които бяха имали неблагоразумието да се родят в пределите
извън старите граници на България в Македония и Тракия и сега не можеше да
понася тези голи гърбове и поливания с коняк, почернелите от високопланинско
слънце лица, грамофони, пуснати до край, от които се лееше сякаш все едно и също
“подрънкване”, “този разплескан шоколад, наречен Швейцария, този розов облак
памук-шекер, тези продавачи на това или на онова, няма ли един ден, в който
никой нищо няма да продава”, насред капчука на пианото досами нозете им в някой
бар току питаше сигурен ли е, че поне дечицата не са свалени в последния момент
от влака, “От кого, Мариола, от някой Дядо Коледа, от някой добър чичко?”, “Да,
но представи си ги – главичка до главичка, колко много главички, Макгахановите
детски главички от Батак”, тя разхвърляше на бързо в абсолютния хаос хавлии,
сапуни, дрехи в поредната хотелска стая в Берн или Женева, точно както преди в
Будапеща, после лежеше с поглед в “идиотските тапети и чуждите чаршафи,
предназначени за доволни тела на някакви глупаци като нас” и току си мърмореше
нещо неразбираемо със схванатото чуканче-език за “онези вагони - ковчези, отвели
децата, децата - те всички ще платят за това, че го има светът на възрастните, тази
помия, тази отровна смес, затова че ни има нас, възрастните.”, после скачаше и
мокреше ръце или подмишници или се къпеше цялата, “не мога да се понасям и аз
лепна като захарния памук на тази страна”. Нямаше и следа от предишното им
светло номадство – ден да мине, друг да дойде, не можеше Йордан да очаква, че
депресията и щеше да се разнесе нежно като капчици роса сред прозрачната
сладост на “пъпа на Европа”. Усещаше я, че детето на Асен я теглеше обратно, тя
вече инстинктивно си го припознаваше за родно, но предложеше ли и заминаване,
тя вяло клатеше отрицателно глава, но отново изстрелваше мрачни мисли и очите и
жилеха и въздуха, и него.
Разхождаха безсънието си из цяла Швейцария, но преди това то бе попило
таласъмното безпокойство и на Румъния, където д-р Стоян Петров-Чомаков бе се
опитал да го пропъди с изтънчените си упражнения в хумор в областта на
дипломацията и в нашенската в частност. Там Мариола си навехна крака и докато
една циганка-чакръкчийка го наместваше, правеше изповедите си на един объркан
румънски, от който после Мариола се питаше разбрала ли е добре, какво и казват,
макар че румънски знаеше от детството си, от децата на местните куцовласи: “Ох,
госпожо, хич не знам каква съм, па може това да е по-добре, празнуваме и Коледа,
и Рамазан, така празнуваха и дядовците ми и бабите, те са били купени някога от
един чокой, голям чокой, толкова голям, че без хляб не оставаха, зорът им почна
когато ги продадаха за роби на черквата, ай, тогава беше лошо, много лошо, щото и
хляб нямахме.” “Нашите цигани, значи, не са и сънували зора на румънските –

415
куцукаше отривисто Мариола, увесена на Йордановата ръка, - ако съм я разбрала
правилно, те са били продавани в робство, че и на църквата, представяш ли си това
съчетание – църква и робство?” В тези дни Йордан с особена настойчивост търсеше
устните и, голите и рамене под целувките се мърдаха досущ като криле, Мариола
имаше усещането, че за нещо той и благодари, но в бавното хлъзгане на телата към
безпаметството не можеше да се сети за какво. “А, да сетих се – изрече един ден
над главата му, тръгнала отново по тялото и. – Благодариш ми за часовника.” Беше
една наистина скъпа “Омега”, беше го купила със заплатата, която получаваше като
негова счетоводителка, в последните години тя все му се заканваше – “Престани с
тези финансови акробатики, ще напусна, да знаеш, подсметките са съвсем откачени
и нередни.” Тя особено не схващаше какво се иска от нея, когато трябваше да
облича в счетоводни операции, а всъщност да прикрива, потоците от вражески на
България страни през Швейцария и дявол знае още къде. А това бяха огромни
потоци, които изстискваха у нея плах ужас “Нима сме дотолкова богати?”, Йордан
я успокояваше, че не са затънали чак толкова в богатство: “И загубите бяха големи,
скъпа моя, моите тютюни за разлика от тези на Онасис не ги пазят нито страните от
Оста, нито съюзниците, а част от тях, съвсем не малка си пътуват ей тъй,
нелегално, пътници без билет, тъй като не признават войната.” Понякога
използваха пролуките между задълженията, за да хлътнат в тъмната, педантично
подредена като мозъкът на собственика си къща на другата голяма акула на
беломорските тютюни тук, Куцоглу, “Той може да е заплаха за другите, чуждите,
но за нас си е дружелюбна рибка, ако и с огромни размери, иска да си плуваме
успоредно, да си гукаме, да оформяме “българското висше общество в чужбина”,
това не са ти онези перекендета, размножени от немците в България, и в тютюна
може да има родолюбие, а освен родолюбието му инстинктът му за богатство
винаги ме ободрява, той е като онези митологични жреци, удря с тоягата, в случая с
бастуна, и потича реката от злато. А желанието за перфекционизъм е трогателно,
макар че за обитателите на дома му това си е бая изпитание.”
А иначе караха ски по розовеещия като ощипана бузка на швейцарска селянка сняг,
потъваха в креслата на богаташи българи, тачени с едно страхопочитание, каквото
може да се срещне само в страната на банките , отнякъде се изтъркулваше пълното
тяло на Г.Къосеиванов с поклащаща се сякаш дружелюбно глава или ги
заслепяваше с каламбурите и костюмите си Евгени Силянов. “Втасала пита е това
Швейцарията – разсъждаваше най-честият им домакин, тютюнотърговецът Таквор
Такворян, – чупиш от богатството и и си гледаш кефа. Цоцаш, цоцаш – край няма.
Онова сламено чучело в Берлин не е измислило още оръжие срещу тези пари.”
Полулуните на засмените му очи криеха и лукавство, и добронамереност в големи
количества, обичаше надълго и нашироко да разсъждава, България бе голямата
страст на разсъжденията му: “Тук бъка от агенти, като бълхи са изскочили от
подпаления дюшек на Европата, какво ли ще измъдруват сега? Чия ли лакомия ще
затъкват с нашата майчица България? След Европейската едва не ни харизаха на
Гърция, добре че беше Америката да им рече – наши са, сакън, не ги пипайте, сега
коя ли съседка ще уголемяваме? Само че ние няма да сме ние, ние - Велев,
Такворян, Турдоглу, Куцоглу – кой знае защо се вдъхновяваше и изброяваше
всичките си приятели – милионери – ако не я измъкнем между челюстите преди да
са щракнали.” И сам странно оголваше яките си зъби сякаш да покаже нагледно

416
какъв сакатлък можеше да стане. “Тъй, тук са тези, дето делиха Полша, после света
- тихо се включваше Йордан, - на тази педя земя поливат с един и същ алкохол
мераците си за строеж на Нова Европа различните разузнавания, какви ли не Нови
Европи, веднъж на Хитлер беше Нова Европа, модерна и организирана,
“отговаряща на днешното положение на техниката и културата”, и на Наполеон, и
на Ленин, какви ли циркаджилъци с Нова Стара Европа ни е съдено да
преживеем?” Всъщност Йордан правеше и невъзможното да разбере това, други
бяха срещите му тук, нямаше ги онези еврейски сенки, изскачащи нощем от
скривалищата си на вонящите на кожа от ботуши и на опечена човешка кожа от
бомбардировките Берлин и Къолн, досущ мъртъвци излезли от гробовете си при
Второто пришествие, понякога му се струваше, че истинското разрешение можеше
да дойде от приятелствата му с масони, друг път гонеше Ръоне Шарон, комисарят
на Обществото на народите в България 30те години по бежанския заем, с когото се
бяха допълвали в усилията си да закотвят някъде придошлото море на бежанците.

Колкото и да беше Йордан заклет републиканец и колкото да ненавиждаше

минаването от един лагер в друг, което често превръщаше устите в беззъби или пък
в още по-лакомо отворени, ето го доброволец в ново залагане, организирано от
царя. Този тих и деликатен цар, който очевидно не обичаше авантюрите, бе
проточил вече години играта върху въже, която си бе измислил, за да мине
пропастта, всъщност пропастите, които се отваряха, нови и нови. Залагането на
Оста започна някога със самоубийството на външния министър, онзи Попов, дето
беше повтарял, че България ще продължи нататък без него, щом го карат да прави
неща, несъвестими със съвестта му, а сега чия ли глава от върховете щеше да се
търкули, иначе от низините главите не спираха да се ронят още от 23а, глави на
леви земеделци до глави на партизани, глави на протогеровисти до глави на
михайловисти, глави на войничета до глави на стражари . Царят бе напълно готов
за завоя, да обърне гръб на прежните мигове, здраво стиснал под мишница Южна
Добруджа, Македония и Тракия, нямаше да облагодетелства случайността, отдавна
войната за него беше с предизвестен край, нали българските легации в странство се
надпреварваха още от 42ра да обявяват нацисткото поражение, но защо ли се
надяваше, че на никого нямаше да направи впечатление. “Интересно, дали
всеобхватността на властта му в страната не му създава заблуждаващи химери за
пространставата, намиращи се извън нея? –Вдигаше вежди Йордан, изслушвайки
впечатленията на Мариола, увита от пепелявия следобеден здрач, тя редуваща чая с
кафето, вадеща фибите от косата си, за да разпусне косите си за нощта, която щеше
неизменно да възтържествува. Тогава пускаше радиото на една станция, която
предаваше само американски джаз и се отдаваше на прималата пред гледката на
косите и, неговото най-сигурно бомбоубежище за погромите на грижата, те отново
щяха да погълнат високото напрежение на деня. И докато рошеше тези струи и
завираше пръсти в тях като в лъскава конска опашка, и ги усещаше как шуртят
сякаш са рилски поток, докато ги галеше бавно и умоляващо, пак умът му
продължаваше своя морз, рваномерно почукваха мислите и се опитваха да
определят шансът им за успех и колко ще се точи всичко това. - И какво ли си
мислят немците, прослушвайки внимателно това, което ние смятаме за ловко

417
закодирано?” Щеше му се, и на него много му се щеше да вярва, че България
можеше елегантно, с дипломатическа крачка и с добре изпънати ръбове на
панталоните да се фръцне под свода на всеобщото сгромолясване и да си поеме по
пътя, това щеше да е “печелившото участие в краха”. След като Румъния и Унгария
бяха изтребили евреите си, сега щяха да се включат в този “Блок на ренегатите”,
“Неутрален блок”, операцията се прикриваше зад фразите “преминаване на
Рубикон” и “преминаване по моста”, оставаше да се разбере какво мислят по
въпроса съюзниците, които не можеха вече да нямат своите планове за Нова
Европа, за която толкова често си чешеха езиците с Таквор, “Дали пък тази Нова
Европа няма да е пълният триумф на болшевизма? – имаше основание Йордан да
пита – И то не само за вражеските страни, ами и за победителите? Едно голямо
Добро поле, простряло се из цяла душегубителна Европа, в която всяко поколение
си има своя кръвен данък за плащане?” В хитроумното тъкане на плацентата на
поредното ново раждане пред поредния зейнал за страната гроб бяха завихрени
търговци с тежки имена и нежни ръце, политици, излезли от сянката, в която са
били поставени от царя за по-добри времена, и политици, пържили се колко лета
върху тигана на политиката “с Хитлер, обаче не като него”, че и цели посолства.
“Слепите сили, Мариола, съсредоточени в една личност, не едно, а сто менгемета, а
ти си вътре, аз съм срещу монархията, но вече съм с цар Борис, той никога не
спасява собствената кожа, виж го какво прави, първо договорът за Добруджа в
джоба, пък после ще видим, и какво видяха? И ние като Бисмарк, само че
перефразиран, виж как гордо звучи. – “Вашата война, господин Фюрер, не
заслужава костите дори на един наш войник.” Това, че за Македония и Тракия
никой не му даде договор не е негов грях. Евреите в Македония и Тракия щяха да
са си още там, като нашите, ако бе позволено да им дадем наше гражданство, но
Хитлер, както е известно, няма навика да раздава подобни разрешения.”
Съществото му вопие за кротост и тишина като майка му, той не е роден да живее
на кръстопът, да, ама съдбата го е приковала на нашия кръстопът и сега си го
разпъва, а той хем отказва на Хитлер неща, които друг не е и помислял да му
откаже, хем заплашва близките си със самоубийство, Таквор е сякаш в кухнята му,
“Много се тревожа за царя ни, саморазрушението е в него, бива ли така бе, момче,
Господ всичко ти дал, а ти – “Ще се самоубия.” Откъде бяха тези Такворови извори
– нямаше как да се отгадае, “Вие какво си мислите, че арменците в България не
треперят за Отечеството, а ние всичко знаем, понеже сме навсякъде.” Лепят се по
думите Такворови пеперуди и пчели и някакви невиждани създания, разтегля се
локумът на приказката му, та не можеш да се усетиш кога и ти се хващаш на
въдицата и почваш сам да оцветяваш познатите картинки. Образът на царя и за
Мариола странно се преплиташе с акварелния образ на сестра му, княгиня Евдокия,
акварелен образ от онези акварели, които очевидно бяха изпърхали от школата на
Щъркелов, но също така очевидно носеха един лиричен талант, “Тя непременно
пише и стихове”, коментираше Мариола не толкова редките им срещи с нея.,
“Отношението и към царя не е честолюбие, това е дълбока съдбовна обвързаност,
не ги ли гледаш, че говорят някак, как да го кажа, общо, дори и ние двамата с тебе
не сме чак в такъв синхрон”, Мариола беше убедена, че те двамата с Йордан бяха
образец на “дълбинна връзка”, както я наричаше тя, но тук бе застанала пред
някаква загадка, “това е сякаш един интелект и едно чувстване, само че удвоено,

418
може би защото у него има нещо по женски трагично, деликатно, колебаещо се,
това не е хитрост, не, това е невъзможността на интелекта да стигне до решение без
щети за едната, за втората, за третата страна, може би защото той повтаря майка си,
не баща си.” Веднъж дори Мариола изрече: “ Ако не бяха брат и сестра, биха били
идеалната двойка.” “Ти май го харесваш?” подкачаше я Йордан, приятно му беше,
че се пробужда отново от кошмарите си, че жена му най-сетне се измъкваше от тях
полека-лека със същата бавност и грациозност както се измъкваше от някой от
алпийските си пуловери за високата планина. “ И може би никак не са случайни
тези любови на княгиня Евдокия все с хора, които са близо до брат и, които са на
служба при него и имат задължение да го пазят, и чрез тях тя е пак винаги с него.
На царицата никак няма да и е леко, тя всеки ден трябва да установява, че той има
двойник и да се съобразява с това.”
“Тези умове го доказват, ако беше нищожен и смешен, що щеше акъл като този на
Стивън Ръсиман до него, онзи превърнат сам на къс история историк, общуването
с българския цар му е било нужно, то е играло поне толкова роля колкото музеите
и средновековните руини на страната, за да възкреси кръстоносните походи и
българската империя.” Съдбата бе решила да разгърне пред тях великолепието на
човешката мисъл, да и се насладят, но и да почувстват следите на царя им в нея,
когато в един лондонски салон ги постави очи в очи със световния интелектуалец
Стивън Ръсимън, който бе писал редовете си, обсъждайки ги ден след ден с
извънредно просветения монарх, от разговора останаха с непобедимото
впечатление, че за този аристократ изследванията бяха сякаш записана семейна
история, “Той сякаш винаги е живял и е бил келтски бард преди да стане писател.
Кой знае, може да е бил, кой знае... – много и се щеше на Мариола да познава
келтски бард и продължаваше да държи речите си в подкрепа на царя -
Горделивият Кобург, дето се меши с “писателя на селянията българска” Елинко
Пелинко, който се усеща свързан само с родната земя, та не могат да го
кандърдисат дори да иде на международен конгрес в странство – “И какво да правя
аз сред другите, я чуйте техните имена, чуйте моето.” И пак този нафукан
наследник на Людвик XVI не само купува картините на обущарския син
Константин Щъркелов, но си и пие питието с него, а де, цар и син на обущар.”
И двойката им не престава да изненадва образите на царя, разпръснати по пътя и,
“Няма да се уморя да повтарям, Вашият цар поддържа единствен едновременно и
съветско и германско посолство, това само да Ви подскаже, че е диктатор, общува с
двамата диктатори.- Подхвърля един изкушен в политиката швейцарец, - От моя си
ъгъл аз всичко следя.” “Ъгълът му” беше един “Бауерхоф”, обхващащ цяла
планина, очевидно беше колко се чувстваше заплашен и от Хитлер, и от Сталин.
“Ами как няма да се плаша, - допълваше угрижено, - като си помислиш колко са
близо. А и след войната двамата накуп няма да изчезнат.” “А какво да кажем за
съюзниците, които са другари по оръжие на Сталин, на единия диктатор, те може
би имат диктаторски режими? – другият участващ в спора е възмутен, та гласът му
стъклено прокънтява в звънливия въздух на имението. – Напротив, за страна,
израсла в руската прегръдка, това е гениален ход, лавиране, борсово
подсигуряване, така да се каже.” Речникът му бе такъв, защото сам бе борсов
посредник. Непрекъснато на Йордан се налагаше да доказва, че различава не само
възрастта на виното, което пиеха, но и качествата на приятелите на България, а

419
обикновено това бяха и приятели на царя. Сред тях най-народената природа бе на
учените, ботаниците, лесовъдите, но и на планинарите и какви ли не любители на
природата, които си го разпознаваха за свой и си го зовяха, вторачени в хербарии и
сбирки с препарирани насекоми, те даваха трогателни съвети от рода на “Да
остави политиката на някой по-груб човек, военен или нещо такова.” В това време
Мариола минаваше из къщите на знаменитостите с бленуващи очи, за да подрежда
нощем в пъстрите си сънища си многоцветието на тези тикови и орехови шкафи,
порцеланови сервизи и саксии, музикални кутии и лампиони сред стените на
къщата им в Пловдив, да разстила кувертюрите по леглата и да хвърля върху
полирания фурнир поанласа, надявайки се на това, че “нито хората,нито вещите им
са имитации.” “Да, въпросът за свободата и за цената и, нещата са хептен трудни,
когато става въпрос не за един човек, не за битка на гладиатори, а за онова, което
не ние по наше хрумване, а още дедите ни са нарекли народ. Границата като кожа
върху тялото, нова граница, ново тяло, а че някакви си части останали отвън –
голяма работа, казват храбрите шивачи, дето кроят и шият кожите. ” – Пухтеше
Йордан от астмата, ходеше вечно с полуотворена уста заради нея, тя пак беше
пламнала, от влагата ли от що ли, липсата на въздух мачкаше гърдите му, та той
все се сещаше за онези евреи с пълните с подземен мрак гърди, с които се беше
срещал в Берлин, изскочили само за минути от скривалищата си. Той вдигаше
често-често към носа си коприненото напарфюмирано шалче, чийто аромат само
отпушваше макар и за мигове носа му, този проклето циментиран нос. “Изправи се!
– подканяше го Мариола, забелязала за пръв път странното пречупване горе на
високата му фигура. – Поне това не е от астмата, като се изправиш, може и да ти
поолекне.”
Да му поолекнело! Да и кажеше ли какво сподели старият му другар, “комисарят на
бежанците” – Ръоне Шарон, та и на нея така да и поолекне. Онова внимателно,
пълно с надежди доближаване на Йордан до “човека на Обществото на народите”,
който сега можеше да се разглежда безспорно и като “човека на Америка” или
“човека чрез който можеш да стигнеш чак до президента Рузвелт”, стоплено от
спомена за някогашния представител на Обществото на народите за бежанците от
Тракия и Македония в България, когото бежанците разглеждаха като “господарят
на къщите”, така лелеяните домове идваха от неговите ръце тогава, ръце
благославяни като ръце на поп, популярността му можеше да се разпознае от
наименованието на бездомните кучета в бежанските квартали – “шаронки”. Йордан
го поита първо тъкмо за “шаронките” , но устните му не се разтегнаха в усмивка,
сантименталността явно не беше подходяща за момента, веднага така трудно
издиреният Шарон заговори баш за момента, как трябвало да късат и да хвърлят, да
се освободят начаса от Македония и Тракия или да дадат знак, че ги държали само
по европейски протекторат, за да ги предадат под европейско управление. Йордан
слушаше не само неловко, но и гузно, сякаш някой го призоваваше да се откаже от
родното място, което пък се бе проснало между него и събеседника му, трептящо
сред обедна мараня, менящо цветове и форми и хич не щеше да се помести. Щеше
му се да отрони едно “Като Западна Тракия ли някога?”, но реши да е
дипломатичен в дипломатическата си мисия и премълча, премълча това, както
толкова други въпроси, вместо това се чу да разказва семейната си сага, все едно –
“Имайте милост!”, но очите на Шарон трезво отговаряха, “Е, да, такива истории са

420
известни. И какво от това?”
По-щастливи бяха разговорите му с представителите на Международния Червен
кръст, “Не са много тези, които воюват във войната на наша страна – каза господин
доктор Едуард Шапюиза – и царят Ви безспорно е един от тях.”, юнската му визита
в България с Давид дъо Тра изтръгваше трели на възторг от гърдите на стария
дипломат, а на него можеше да се вярва, безпределно и самозабвенно както на
древна обител, приютила най-светите молитви на изгубилите надежда, възрастният
господин бе облегнал гръб още в XIXя век, в който бе роден, той бе въплъщение на
това, че цивилизацията можеше да е съвършенство, а не израждане,
дипломатството му бе потомствено, лансие по право и докторска титла по
философия, директорски пост в Journal de Geneve, адвокатстване и депутатстване
се фокусираха сега в червения кръст, с който крачеше из новото варварство.
Международният Червен кръст трябва да напомни на изгубените души изобщо за
християнския кръст и да ги върне при неговите божи заповеди. Възторзите на
доктор Шапюиза бяха европейски възторзи от “сбора от възвишени факти и
достойнства в България” - като се наченеше с добре уредените български
земеделски стопанства до “степента на хуманитарно съучастие на Вашето царско
семейство”, за извлечените не само хиляди българи от военнопленическите лагери,
но и немци, поляци, “да не забравяме сред тях и 14 те благородници, далечни
роднини всъщност на Сакс-Кобурготската фамилия по Бурбонска и Орлеанска
линия”, “към тях би трябвало да съотнесем свалените на Ваша територия
съюзнически американски летци, за които се гриже отлично самият лекар на царя
Ви, доктор Даскалов, аз се срещнах с него, уверих се” и “не на последно място,
съвсем не на последно, оформилия се еврейски “транзит” през България още преди
британско-българските разговори.”. “И най-важното бе достигнатото при тази ни
мисия – той ни даде думата си –депортация на евреи от българската територия няма
да има, тях никой няма да ги гони, “Докато аз съм начело, никой друг няма да
получи власт над тях, а под моя власт те могат да бъдат спокойни за живота си. “
Ей с тази вест смятам, можете достойно да се прехвърлите в лагера на
съюзниците.” “Да излезем на балкона” – моли го Йордан, усетил примката на
астмата, “Проклета болест, всяка емоция, и най-положителната, я обостря.” Вън
върбите пред вилата приеха формата на Мариолените коси и той усети гърдите си
като дупка във въздуха, които те галеха и постепенно успокояваха, в пейзажа
имаше някаква неземна безучастност, която се просмукваше в сетивата, извадени
сякаш от упойка. Погледът му изпревари думитепод очарованието на възрастния
господин с голямото бяло лице на фона на мърдащите от полъха листа, които също
като Йордан нахвърляха една след друга фразите, без да ги довършат – “Съдбовна
вест...изпълнението и без никакви условия...това предава стойност на ролята на
България...” Ръцете му с чашата уиски трепереха, очите му съзираха една лупа,
която увеличаваше нечии еврейски лица, цели 50000, лупата се местеше и
уголемяваше ту една, ту друга група, между тях се мести и женското лице с
червенокосата грива “ Асен нема късмет – Връхлетялата го болка сякаш
разплисква уискито от чашата. – Нищо, за Бог да прости. Какво сме днес? Юни,
юли? – паникъосва се Йордан, че сякаш за миг си губи паметта. – Кога ще бъдат
затворени кланиците , колко ли още остава до края на войната?” Той счете за
подходящо да занимае събеседника си с темата за картината в кабинета на царя,

421
“Знаел ли господин посланика на добротворството, че била рисувана от ръката на
еврейски художник, подарена била на баща му с благодарност за разрешението да
се строи Синагога в София.И има ли представа, че придворните зъболекари са
евреи? Да му е известен подобен факт от съюзническа на немците страна? Да
допуснеш някого до устата си се изисква все пак голяма доза доверие” Докторът за
разлика от Шарон не повдигна въпроса за македонските и тракийските евреи, но
тях ги нямаше независимо пита ли някой за тях или не, мръзнещо от астмата тяло
на Йордан се сви в нещо като спазъм, но той смяташе въпрос на чест това господин
Шапюиза да не усети нищо от кризата му, все пак бе принуден, въпреки абсолютно
наложителния пред стария дипломат етикет, да разкопчее горните копчета на
ризата си и да разхлаби възела на вратовръзката си, допирът до атласа на коприната
беше допир и до пръстите, които я бяха гладили, а само мисълта за тези пръсти
вече поотслаби и възела на астматичния му пристъп.

“Прекрояването на една политика е равно на прекрояването съдбата на една

страна, а когато то става по време на война, то е значи прекрояване съдбите на
много страни, а съдбата на една страна се състои от съдбата на милиони, така че
случайността трябва да е напълно изключена, но как, след като случайното все се
случва и накрая се оказва съвсем неслучайно.” Умуванията на Мариола сякаш
предизвикваха тъкмо одумваната от нея случайност, та тук и там сред
придвижванията им изникваше фигурата на францисканеца, старият им познайник
от дните в Тирол. Той израстваше като изпод земята сякаш, за да нагласява на
фокус картината на случващото се, да се проумее неговото звучене и посланията,
които трябваше да бъдат уловени не от морзовите апарати на войската, а от душите
на хората. Францисканският монах все така събираше с чашата на вярата
свободното реене на фактите, за да се чуе простият звън на една истина, защото и
хармонията не бе нещо измислено от човека, а снизхождаше от Бога.
Францисканецът, чужденец за Балканите, се бе превърнал вече в балканец, беше си
присвоил всичките балкански езици, за да може на тях да изповядва католическите
общности, сместени сред гъстите граници тук, облъчен си беше той вече от
балканските свети места и не подминаваше ни най-малкото параклисче, ни най-
смътната легенда за първоапостолите Ерм и Тимотей или за покръстването на
траките-мечоносци и за тяхната Библия Бесика, и не се плашеше, че православните
го чувстваха чужд. Той работеше, откакто кракът му бе стъпил на Балканите, върху
една карта на светите места, разгръщаше пространставата, за да ги прерови, отсее и
изобрази, чертаеше я върху обработена кожа, за да е вечна, лека-полека тя се
пълнеше с ранохристиянски родопски базилики и с ротонди и църкви от времето на
Свети Константин и Елена из градищата, той следеше с наострени сетива звука на
наименованията, те му бяха фаровете за ориентация, но обръщаше внимание и на
разположението на храмовете и тяхното групиране, картата трябваше да стане
разрез на целия Божи промисъл в Средиземноморието и Черноморието, тя
трябваше да тупти със сърцата на християнските мъченици. Монахът беше особено
горд, че на картата на мястото на Атон нямаше празно петно, това го дължеше на
българските си приятели сред светогорците, те му бяха дали тапия за влизането в
неизвестното за всеки католик срещу предаването на събраните от него сведения за
Евгений Вулгарис, ръководителя на Светогорската академия Антониада. “И тъй аз

422
получих достъп до Божия архив в тези краища, без който вярата на цялото
християнство не може да е цяла, ще е все нащърбена и непълна. Опитвам се сега да
им благодаря поне малко от малко, направил съм списък на изчезналите им
ръкописи и старопечатни книги, издирвам ги в скитанията си, ако някой излезе
наяве, ще бъде откупен за Зограф с пари пък на италиански приятели.” Оценяваше
светът францисканецът с дадената му от Бога дарба да е отворен за всяка душа, не
захвърляше като излишен никой въпрос и се чувстваше пратеник на българолюба
Анджело Ронкали, “той седи сега в Истанбул като папски нунций, но пак оглежда
всяка случка за съотносимостта и към България, за следите, които ще остави върху
тялото и и върху пътя и, отначало и той не е могъл да си обясни това негово
тежнение към България, явяването на това потръпващо привличане навътре, докато
не му станало ясно, че той има Божия благослов да бди над нея. Така е, нишката
между католическия Рим е много по-дълга от тази на Ариадна , на нея е навързан и
Калоян, но и невестата ви от Асизи. “Българите ме разбраха – беше щастлив
Анджело Ронкали да ми съобщи, - и ме приеха за един от тях, разбраха, че съм при
тях не да променям вярата им, а да се съединим в Христа.” И францисканецът все
напомняше за царица Йоанна, тя се връща постоянно в думите му, тя, която бе
францисканска терциария и която стоеше така далече от съвременната бруталност,
която не търсеше издигане, нито забавления, камо ли светско признание или
използване на знатния си съпруг, това не бе просто благопристойност, не, това бе
живеене с нормите на Свети Франциск, но и сред неговите уханни цветя на
добродетелта, “Отнемете и възможността да прави добро и тя ще угасне начаса. Аз
и доставих велика радост като и донесох светогорските легенди за Света
Богородица, земните и градини в земите, които официалното богословие и отрича,
подарих и и камъче, попило вековните монашески молитви там, да я придружава в
нейните молитви.”
В Берн свойствената недоизказаност на францисканеца липсваше, беше конкретен,
съвсем конкретен, желаеше да осмислят това, което им доверяваше като притча за
преодоляването на страха, отменянето на спотайването, което често бе грехът.
“Получих вест от отец Анджело Ронкали за невижданото дело на Вашия цар, в
България е пристигнала влакова композиция с 25000 словашки евреи и той се
противопоставил на Хитлер, ей тъй, сякаш великият му съюзник нищо не му бил
заповядал, насочил композициите не към пещите, а към Турция, значи към
свободата, а Хитлер още си ги иска”, искриците в атлаза на кафявото в очите му
огряваха сякаш тези Богородични градини, за които току-що бе говорил, “Още си
ги иска фюрерът, ама – няма, Цар Борис III за кой ли път го изигра, завъртя ключа и
ги пусна на свобода. По този повод съм му поръчал дар, светогорски калугер, който
се препитава с късане на “Богородични цветове” от най-високото на мермерния
връх на Атон, измервайки чрез рискуването си и Божията воля, ще набере за Царя
от тези неувяхващи цветове. Братята там се молят денонощно да мине нещастието,
но немски командири са се настанили с жените си в Карея, там, където и турците
не смееха да държат жените си заради запрета за всичко женско, та още много беди
се очакват над Германия”. Oт францисканеца научиха и за имеславците в руския
манастир на Света гора, как непрекъснато произнасяли Божието име, а това било
счетено за ерес в Русия и как оттам бил пратен кораб да ги натовари за Сибир.
И тъкмо Мариола да си зададеше въпросите, той замина, толкова време можеше да

423
им отдели, хиляди го чакали да се изповядат и тогава се наложи Мариола отново да
посегне към куфара с книгите, който крсътосваше с нея границите с едни такива
книги-странници. “Ето, виж, пак отварям, където ми трябва – “Името Божие е бог и
именно Сам Бог, но Бог не е нито неговото име, нито Самото Негово име.” Беше
отец Павел Флоренски, на руски. “Него не можеш да го откриеш и в най-богатата
библиотека тук, а аз го имам! Виждаш ли колко съм по-богата от всичките тези
швейцарци със спестовните книжки!” – Гордостта и беше напълно законна, тъй
като вътре богословието беше здраво преплетено с физика и дескриптивна
геометрия, със семиотика и антропология. “Какъв точно свързан с Божественото
признак е името, та когато, примерно изрека едно име, веднага получавам вест или
се появява човек с това име, не непременно човекът, койото съм имала на предвид?
Духовната същност на имената и числата. За 7 пише, че е било свещено още в
древността, не е само нашата седмица, но кой ще обясни защо в нашето семейство
всичките сестри сме родени на седмо число.” “Яд те е, че не можа да влезеш с
отчето в богословски спор?” – радва и се Йордан и погалва косата и тъкмо там,
където блещукат като съкровище няколко бели косъма, белите косми наистина се
бяха настанили издайнически там, но тялото и със слънчевия загар си носеше
енергията на малко слънце, което избухваше и при най-малък негов досег. И
сигурно щяха да продължат заедно да се упражняват в “разбирането на живота чрез
Бога”, ако на Йордан не бе отнета възможността да мисли за нещо друго освен за
политика – Мусолини бе свален и по всичко изглеждаше, че историята ще акушира
на България в раждането и в следвоенна капиталистическа, а не болшевишка
Европа. След този 25ти юли у Йордан здравата се загнезди подозрението, че някой
мисли вместо него и че той участва в осъществяването на план, който не познава,
дали ходовете в Италия не бяха свързани и с Виктор-Емануиловия роднина на
сватовство цар Борис III, дали и в дипломацията си Царят не действаше по
авторитарния си начин, познат от политиката?
Мариола обаче остана при странната смесица от исихазъм, мистика и точни науки,
които тя по още по-странен начин тълкуваше, беше погълната от заниманието си да
превежда всеки факт от реалността на езика на религиозността. “..и чудесата нямат
бряг. Числото три, той го нарича “безкраен факт”, но казва че този факт ни се дава
в преживяванията, той не се извежда, а се дава. След като ни е дадено, трябва да
откриваме безкрайната му разумност. – Изреченията Мариола изричаше с
интонацията за въпроси. – В това е разумността на безкрайността. В нея всичко е
разумно и безкрайно.” Буквално му ходеше по нервите с тези въпроси, с които
наистина го преследваше, колкото и да се опитваше да я върне на земята, която на
всичкото отгоре вече пареше под нозете им: “ Остави сега счетоводството на Бога,
виж нашето фирмено счетоводство. В един момент ние може да се озовем от едната
страна на барикадата, а парите ни от другата, дай да помислими какво да правим.”
Но тя си упорстваше в имагинерното и продължаваше да го прави на глас: “Трите
измерения на пространството, Светата Троица, семейството и то е троично – майка,
баща, дете, само че при нас детето го няма и значи не сме пълно семейство. А може
би детето вече го има, онова дете на Асен или на негови близки, както той твърди,
може би с него ще затворим кръга на съвършеното семейство?” “Някъде и аз съм
чел, че и за прабългарите 3 е било свещеното число, те са излизали от троенето на
битието, само точно сега не ме питай къде съм го чел.” Едва изслушала фразата му,

424
тя е готова със следващото възклицание: “Чуй! Чест му прави, той признава –
“Това бяга и от моето разбиране”, и изброява – връзката на троичните божества в
древността и троичността в древните култове. И аз не зная защо това ме влече, то е
така плълно и непроницаемо, трябва час по-скоро да се върна в България, трябва да
целуна Троянската икона на Богородица Троеручица, пък после ще видим.” “И
заради Божественото счетоводство ще ми оставиш на мене счетоводството?” Не
изрекла още думата България и като отглас на интуитивното и познание на
хотелската им врата застана Таквор, за да потвърди, че реалността бе божествено
свързана с числата: “Царят е починал днес, 28 август и докато е бил в съзнание е
чакал тази дата.” “Успение в деня на Успение на Светата ни Майчица” –
втренчените очи на Мариола останаха забити в пода, уголемени сякаш от тайна, до
която се бе докоснала, без да може да я изтълкува, затова и последното и изречение
беше с интонацията на въпрос. Тя набързо си стегна багажа, на Йордан остави
куфара с книгите и хукна за Троян да семоли за царската душа и за България: “А и
онова детенце, сигурна съм, мене чака, не че вкъщи е кът откъм жени, но то си иска
майката, а майка му ще съм аз.”
И си мърмореше Йордан вече само на себе си, защото освен Мариола никой не
допускаше истински до себе си: “Но нещата са такива каквито са и тъкмо си
спечелил някое безстрашие, та си повярвал, че не си затворник на съдбата, и делото
ти изглежда решено, ето че новото настояще сменя сегашното и Царят вече е само
новоприставил се покойник и липсата не е просто липса, нишките, водещи от
бъдещето към него са прерязани.” Швейцария не бе до Рилския манастир, но и из
нея се носеше вопълът, а “Неутралният фронт” оставаше май съвсем неутрален по
отношение на случващото се, дотолкова че никакъв го нямаше . Едва с
пристигането на доктор Асен Смедовски в Давос нещата сякаш отново
потръгнаха, Мариола непременно би го харесала, Мариола, която е отдавна при
иконата и майчинската роля, която си бе избрала, първият секретар на царската
легация в Берлин имаше “впечатления от някои разговори в Мадрид, Лисабон и
другаде”, иначе “Войната, какво войната, нейният изход е ясен както тук, така и
там, положението е неудържимо, въпросът е Германия да не повлече с
неудържимостта си и нас. Бившите сръбски приятели д-р Шумахер от “Велтвохе” и
Рене Пайо от “Журнал де Женев”не вярват във възкресяването на Югославия, ама
британците май са на съвсем обратното мнение, те пък щели да ни интегрират в
друга държава, Мюлер, директорът на Съединените швейцарски банки поставя
въпроса за смекчаване мерките спрямо евреите, а и на езика на печата ни, който
може да изиграе по-лоша роля и от изпращането войници на фронта.” Безумната
подтиснатост на доктор Смедовски, натрапчивото вдълбочаване във “фаталното
шестване на агресията на простотията”, “Не се издържа, ей Богу”, избуяването на
предчувстието “аз ще бъда отнесен към приключило дело, щом доктор Делиус се
занимава с мене”, така добре свързващо се с последващото му отзоваване от
Берлин и скорошната му смърт в София до зеещото му разбито писалище, от което
липсват бележките му от срещата на цар Борис с Хитлер през август.

“ЗАГЛЪХВА ВСИЧКО В ПРИЗРАЧНА ЗАБРАВА –

И РАДОСТ, И ЖЕЛАНИЯ, И ПЛАЧ”

425
А войната потърсила и брат им Занко, стига си играел на мижидарка с някакви стари камъни и
отломъци от изчезнали езици, време му било да си припомнел скока на младите тела в черната
дупка, но и развятата грива на конете. Духал вятър, та навявал златни листа върху войнишките
гърбове, а-ха да ги позлати и идвал нов порив и те оставяли пак голи и кални като земята, в която
джвакали войниците, инстинктивно усещали как всички те били като тези листа, довеяни от някъде
сякаш само за да наторят земята, земята която не ги изпускала от очите си и от прегръдките си.
Слушал той разказите си на новите другари по съдба от Пета армия на генерал Маринов, за
назначението им в Битоля още през септември 1941, за единичното обучение в частта - маршировка,
стрелба, "Червена светлина светне ли - улучил си, зелена - куршумът е минал покрай целта.", за
Санитарната част за хората със средно образование и за Школата за запасни офицери в София, за
специалната подготовка за свързочници - морзова манипулация и приемане. Пред двора на
казармата в Битоля минавало шосе, един по един марширували край началника с изпънат крак, "Пет
крачки пред него обръщаш глава и отдаваш чест, две-три крачки след него като го подминеш
сваляш ръка, а всъщност се оглеждаш за полковник Дрангов - нали той бе създал в Скопие Школата
1916 година." За изпита за издръжливост и ориентация им посочвали Пелистър: "Виждате ли онова
снежно петно под връх Пелистър, там ви очаква подофицер Кляндев, намерете най-краткия път." И
хайде - с пълно бойно снаряжение в преспи до кръста, едва се измъквал крак след крак от снега,
като захапка било бялото покривало, а имало и вълци. "Пръв беше Гето Чеков, аз бях втори с
изплезен език. Имахме и литературен изпит, моята работа беше най-добрата, до днес си я пазя." Или
- "Поручик Тоушек оценяваше по дванадесетобалната система, по стил имах 12, правопис - 12,
пълнота - 9. За пълнотата беше рецензирал, че са изпуснати подробности, но всъщност "такова
лаконично и сбито изложение е много подходящо за войници.” Завърших Школата в София и се
върнах в Битоля като командир на свързочна рота, която имаше три взвода - свързочен, пионерен,
домакински, като командир по едно време имах цели 9 коня, 10 радиостанции - носими,
светлосигнални апарати и една возима радиостанция." Изслушвал ги Занко, докато не се превърнал
в един от тях, сламка в купата сено, никакви привилегии, никакви глезотии специално за детето на
фабриканта, притискал като другите снимката на любимата до сърцето си и вярвал, че тя ще го пази
от всеки куршум. А на приятелите си давал изключителни права, правата, които обичта винаги дава.
С тези случки той ставал част от тяхния свят със същата леснота, с която ги попивал, но той вече не
очаквал войната в тези земи да мине в прегръдки и леене на вино, търсел той изповеди и за
смътните очертания на това, което бе сполетяло Сара - любимата на любимия му брат, имаше
такива от тях, които бяха готови да говорят за големия ужас в кварталите на Битоля, за онази
блокада, удушила в прегръдката си цялото еврейско население, за специалните части от немската
полиция, извеждащи хората от определените къщи. "Никой не знаеше от нас защо трябва да се
блокира града, а то е било заради депортацията на евреите, повтарям ние не бяхме уведомени за
какво е блокадата, на всеки десет метра по войник." Тъжно му било на Занко, че всичко което бе
започнало като освобождение, сега вървяло от зле по-зле, евреите на Македония и Тракия били
задигнати противно на човешкия разсъдък от някаква желязна ръка в разстояние само на няколко
дена, сетне царят неизвестно как починал и вече нямало никакво място за въодушевления, а
местните хора почвали да се отдръпват във вътрешността на къщите си, опитвайки се сякаш да се
барикадират спрямо новото зло.
Нейде в началото на септември 1944 им казали :"Тръгвате на поход в пълно снаряжение към
Прилеп", оттам на поход в посока, която не им била известна, но после се оказала Вранска баня,
раположили се на тази ж.п. гара на лагер, но тъкмо отишли на гарата, ето че била поставена бомба в
куфар и загинал техен офицер. На 8 тръгнали на поход към Куманово, това било всъщност
изтеглянето на армията ни от новите-стари територии, но те не знаели, както не знаели какво се е
случило в София.
Но нещо сякаш превъртяло в главата на Занко, та по време на невнятния им поход съзирал един
друг поход, похода на едно близко момче, Илия, сина на Стела от Пловдив, “Стела с концертите и”,
които направо от Дрезденската Кралска академия се били прехвърлили в пловдивските салони,
момчето със сумрачно нежния вид, чиито очи били гълъбови като на майката, а бъдещето летящо и
блестящо като миналото на баща му, всепочитания кмет на Пловдив Божидар Здравков.Взирал се
Занко във връхчетата на обувките на Илия, които дирели окапалите листа заради шумоленето им и
подритвали кестените, някои в бодливите си фантастични обвивки с наежени тръбички, повечето
426
голи и махагонови. “Отказваме да гледаме на света като на място без изход. Не разбирам
омагъосания кръг, в който ръководството на армията поставя нищо неподозиращото население в
положение на обсада! Как така ще предадем страната си без бой? Това може ли да се случи в една
Полша? Нали имахте принципи! Защо им позволявате да ни окупират? Вместо национална възмога
на Отечеството, национално предателство, така е, да пуснеш чужди войски в страната си без
съпротива е предателство. Аз няма да участвам в него!” Въпросите били отправени към кмета, баща
му, чиято тънка фигура се огъвала под тежките сенки от дърветата, трескаво се опитвал бащата да
намери думите, с които да спре сина. Но накрая все пак извикал, това го чул и Илия и Занко; “Илия,
за България!” “За честта на България!” – отговорил Илия и се запътил към треската на следващите
дни. Къткал Илия новородените си братя – Петър, овалян в златистия прах на тютюневите бали на
милионерския род Турдоглу пак от Еникъой, Ксантийско и Ради, за когото лозята, бунта и обичта
към родната Перущица били едно и още други двама, които Занко не познавал. “Ще идем при чичо
Занко – изумял Занко от думите Илиеви, които кой знае как изпърхали пространството от Пловдив
до него, - ще идем в Кавала, в Дедеагач и навсякъде в Беломорието, там вече ври съпротивата в
спасителната Армия на честта.” Без да ще участвал Занко в безсмисления им поход назад към
армията на генерал Маринов и нямало как да им каже “Стой!” и “Назад!” Тъпата муцуна на
джипката им преравяла пространставата за войник, готов да изпълни дълга си срещу Червената
армия, екзалтациите им наелектризирвали въздуха, та той бодял и Занковото сърце: “Всенародна
съпротива, там някъде, щом не тук, няма да разстелем страната ни като килим под ботушите на
болшевиците, нашата армия ще е щитът за България, кавалерия, моторизирани колони, ако ще, и
хиляди тракийски конници”. Участвал Занко в похода им чрез слуха и чрез очите си, а най-
страшното – нямал обратната връзка, нямало как да им извика с нечовешки глас “Кръгом!Момчета,
мили момчета, вие се лъжете!”, те приближавали, а писъкът на куршумите за тях вече ясно се чувал,
нямало как да ги прогони, а съзнанието му трябвало да наблюдава трагедията им, “Боже, спри ги,
барем ти, белята още не е станала!” Не можел повече Занко и не издържал, а продължавал да се
взира, ето, те прехвърчали през Дедеагач скорострелно, давела се джипката, дрънчала, но не спряла
в него, те заварили целокупното офицерство затворено в казармите с изтръгнати пагони и джипката
продължила в празнотата на неслучващия се бунт.
В това време частта на Занко като почивала в Куманово, а било страхотна жега, 30о, нашите
хвърлили цветни ракети, намиращите се наблизо немски части отговорили с друг цвят ракети и от
това на всички станало ясно, че нямало място за увъртане - те вече били във война с немците. Занко
лежал, подпрян на каската, когато пред него паднала първата ракета, страхотен трясък, един кон бил
убит, един окървавен войник тичал и ревял: "Няма ли санитари?" Но вече нямало нищо - ни
санитари, ни войска, само едно лутащо се множество, което едва започвало да осъзнава, че отново
предава местното население. Но все пак леко се освестили, пехотинците тръгнали да заемат
позиции, свързочниците се насочили назад, за да могат да предават. Пред него пак паднала граната,
направил крачка надясно - и там гръмнала нова, наляво видял, че имало танк. На 50 метра от
мястото на падането на първата граната имало ров с вода, тръгнал по него, вървял и плакал, плакал
и вървял, съвсем сам, наведен под товара на усещането за новите рани на Македония, стигнал на
края река Пчиня. По всичко изглеждало, че по този ров се е спасил. Срещнал един генерал с кола,
попитал го накъде да ходи, генералът му посочил немските позиции: "Те ще се погрижат за вас, на
другата страна са сръбските партизани." Да ама посоката към сръбските партизани била посоката и
на границата с България. Поел към границата и по всичко изглеждало, че ще стигне жив и здрав до
любимата, когато припукали партизански пушки. И в последния си миг пак мислил за Илия и
другарите му, “Деца да чакаме да ни спасяват честта!” Като при обстрелване на дивеч партизаните
притичали, вдигнали мъртвото тяло, полюбували се на медалъона на Лина и го взели, медалъона,
дето му го била дала още когато заминавал за Индия, после пуснали тялото в някакъв кладенец.
Отишъл си Занко внезапно и нямало как да стигне до Лина, но тя щяла да го потърси, нейният дъх
бил в неговите гърди, тя усетила парването на куршума дори по-ясно от него, нали единственото
което правила, било да мисли за него.
“Куршум или съд!” – гласяло предложението на развеселените, пийнали войници, които били
арестували Илия и бойните му другари от името на Отечествения фронт, това Занко нямало вече как
да чуе. “Куршум!” – отговорили момчетата, било им грозно радостно, че някой ги пита за нещо и
както винаги били на едно мнение. Войниците на неизвестния им Фронт първо се сбили за обувките
427
им, които им изхлузили приживе, сетне, след пукотевицата влачили телата им само няколко метра,
за късмет наблизо имало шахта, в която да ги хвърлят, телата цопвали вътре и се пръскали като
жаби, никой не се сетил да пусне вътре някой клон, за да прикрие станалото.
Лина минала границата тъкмо в най-голямата суматоха, когато всичко българско в панически бяг се
спасявало в България в старите предели, знаела кой можел да и помогне – роднината на Турдоглу,
чийто племеник заедно със сина на кмета на Пловдив Божидар Здравков били убити нейде в новите
стари земи. Пребродили с лелята на Петър цялото разстояние, питали и разпитвали и не спряли,
докато не била намерена шахтата край пътя с момчетата, които погребали в гробището на Дедеагач,
а Лина не извадила тялото на Занко от един кладенец и не потеглили с него с една каручка, в която
чувалът с него бе затрупан с чували царевица. В джоба на Занко била полепнала някаква хартийка,
която била изписана с молив, това че не било ползвано мастило, позволило разчитането и, оказало
се писмо от Брауншелле.

“Клепалото на ужаса зове

и стъпките на съдник ням отмерва!”

Беше краят на август 1944, във военно-полевата болница край Горна Джумая за немски войници
нямаше пилоти, нито моряци, всичките бяха пехотинци, броят на инвалидите надхвърляше
многократно броят на просто ранените, осакатяването беше взело такива размери, че сградата бе
сякаш музей на части от хора. Брауншелле чакаше зазоряването, за да пристигне неговата
“сестричка”, за жалост щеше да я посрещне както винаги – с изпражненията си, “Все това ли ще е
подаръкът ми?” – умираше той от срам, цопнат в мръснотията си, която излизаше само при
мисълта, че отново трябва да лежи безпомощен в малките ръце на това полудете. Към чуканчето на
единия крак с новата война се бе прибавило още едно чуканче, “Разфасован съм като пръжола в
касапница. – Опитваше се да и се извини по свой начин, че бе това, което бе. – А една пръжола вече
не може да проходи.Аз съм вече с двата края отвъд. Общувайте с мене, понеже съм феномен, една
част от мене е жива, другата – мъртва, живата част може да си общува с мъртвата.” Плувецът и
тенесистът Брауншелле говореше сякаш за някой друг, съвършено чужд му, когото можеше да
обижда колкото си ще, без да бъде уязвен самият той. Изприщваше се устата му от това проклето
“Не мога”, което бе принуден непрекъснато да повтаря, той, независимият индивидуалист. Не само
тоталното му “Не мога” го отделяше от околните, но и различните им служби за служене в тази
отвратителна война, неговият пост бе най-долният – на домакин и готвач, който дължеше, разбира
се, на едното си първоначално чуканче. “Мани, отидоха ми краката, но най-лошото, че и дяволската
ми опашчица изчезна” – шегуваше се със себе си, много сили му беше струвал всеки чут изстрел,
всеки изстрел го беше хвърлял обратно в Първата световна война и към първата загуба на крак,
“Колко ли още войни трябва да се случат, за да бъда окончателно разчленен?” – можеше сега да
попита.
Брауншелле си бе въобразявал, че има на разположение толкова много лошотия в себе си, та да
успее да се справи с цялата тази паплач, която го бе довлекла чак тук, че ще е сред нея и пак ще си
остане чистичък. Беше зима, когато го докараха, с дни не правеше нищо друго освен да проследява
ледените цветя по стъклата, източените им шии, перата, така съвършено разположени едно до
друго, тънкия им строеж, изфинената им структура, запомняше ги да ги разкаже на приятеля си
художник Е.Алшех от Мюнхен, дали беше тук или вече зад океана? Вънка една сутрин захлопаха
чанове, чуваше се така, сякаш стъклата звъняха от студа, после по прозорците се залепиха
изпоцапани със сажди и червило лица, някакви кожени маски, набучени с животински зъби
покриваха част от лицата и насред треската той помисли, че е вече отвъд и дяволите са го
нападнали. По-късно се разбра, че това беше някакъв местен обичай, “Кукери са това, няма
страшно, преоблечени прогонват зимата, нещо като вашия фашинг.” – разкри мистерията
медицинската сестра. Страстният поклонник на дионисиевото(по Ницше) у човека изведнъж се
усети на мястото си: “Ех сега, да имаше една жена до мене, да вдигна плуга на Дионис, да заора.”
Той отчаяно бе търсил възможността да се отърси от реалността да е немец и пълното му
осакатяване сякаш му даваше тази лелеяна възможност. Един напълно сакат човек извън войската и
извън войната насред напълно чужда действителност. Ако приемеше тази чуждост изцяло му се

428
струваше, че ще се е откопчил от капана на произхода си. Не, той не бе като Ницше прокълнат да е
немец. Не, той щеше да се откопчи не само от военните действия, а от всякакво действие.
Действието, ето докъде доведе действието – до чудовищата на действието! Нали този “Drang nach
Osten” беше следствие на “Drang nach Tätigkeit”, без него Елен щеше да е жива. “Вече ща не ща ще
съм Лао Дзе на нищо-неправенето.”
Той, който не щеше да им даде дори гласа си, бе се оставил в ръчичките им заедно с любимата жена,
и така им бе подарил и своя живот и нейния. Защо ли, защото все вярваше, че доброто нейде го има
и то непременно ще победи. Хитлер? Добре, ще го изчакаме да си иде, властта му ще е ден до
пладне. Ще има война? Ще почакаме Сталин да му види сметката. После обаче Рузвелт ли, кой ли,
трябва да види сметката и на Сталин, и то непременно.
Сега Брауншелле приемаше като лекарско благоволение многобройните операции, които трябваше
да претърпи – те го спасяваха от необходимостта да бъде изпратен обратно в сърцето на Райха, бе
готов да продължат да кълцат част след част от него, отколкото да се завърне обратно. Затова в ума
си се обръщаше към лекаря, който здравата се бе заел с него, с “благодетелю”. Инстинктът му за
самосъхранение му нареждаше да се занимава все повече с българския и българското, а и онези
ницшеански постановки за дионисиевото го караха бързо да учи езика, учене което бе започнал още
през тридесетте години. Може би щеше да има шанса да разгадае дионисиевото по-добре и от
Ницше, нали то бе тръгнало от тези земи, бе много по-древно от гръцкото аполоново начало. Да се
отграничи, да се отдели – това бе в момента най-висшата повеля за поддържане на живота му. И
неговото най-вярно оръжие в тази самоотбрана от немското беше българската самарянка, която
владееше отлично немски. Толкова се бе пристрастил към това човешко същество, че несъзнателно
проправяше странични пътеки към нея, вместо направо да и каже колко му харесва да мисли за нея.
Което в никакъв случай не означаваше, че тя щеше да закопнее за високото му само метър тяло,
завършващо сюрреалистично с две чуканчета. За пръв път пожелаваше жена след Елен и затова
тялото му, или това, което бе останало от него, ликуваше така бурно. Значи колкото и лъжа да бе
минала като валяк отгоре му, инстинктите му бяха останали читави. Свежест и някаква радостна
ведрина носеше страната на Йордан и Мариола и ако още не ги бе потърсил, беше само защото
първо искаше да влезе в пълна форма, “Какво имаш предвид – обвиняваше се мислено, - крака ли да
ти пораснат все едно са постоянните зъби след млечните?” Щеше му се да е прогонил всяка черна
сянка от лицето си и всеки затъкнат залък в гърлото си преди да се срещне с хората от най-
щастливите си години. А може би не беше само това, може би и необходимостта да разказва за Елен
и лудницата го спираше.
А страданието нямаше как да го съедини с останалите, понеже той и тях като всеки немец
възприемаше като виновни за нещастието си, ожесточението срещу им беше достигнало върха си
още в първите дни на престоя му в болницата, макар че единици бяха тези, които говореха за
избивания като за триумф и се хвалеха с плячката си. А държавата тук бе оставила повече плячка в
ръцете им, отколкото другаде – отдалечеността от Берлин си казваше думата. Измъкнатото от някои
войници еврейско злато си оставаше тяхно, не на немската държава. Затова имаше от ранените и
такива, които говореха за “моите евреи”, знаеше Брауншелле добре какво означаваше тази подялба,
който си имаше своите евреи, имаше шанса да изцеди заедно с кръвта им богатството им до шушка
в джобовете. Затова бе така неистова омразата към двамата братя евреи от Солун, които Райхът
очевидно бе “упълномощил” да грабят не за негова, а за своя сметка, но тъй като упълномощаването
идваше от самата държава, за немците беше явно, че нищо не може да се направи. Особено го
вбесяваше съседството му по легло с един изпотрошен офицер с лице на стар лихварин, един
истински Шейлок, за който всеки би се заклел, че е чистокръвен евреин, но този тип беше
чистокръвен ариец и се беше проявил тъкмо в убиването на евреи в Солун още пред “голямото
убиване” – депортацията. “На цяла махала златото е у мене, те отдавна са се изпарили, обаче златото
остава, виж какво нещо – примляскваше с устнички. Възхищаваше се на себе си и чакаше час по-
скоро да го изпишат. – Обградихме къщите на “Барон Хирш” с телени мрежи, така беше още по-
удобно, влизаш през вратата, която е самата улица и почваш да вадиш с клещи златните коронки.
Имаше завистници, дето се заяждаха – “Ха така, вземаш от Хитлеровото, дето е кесаревото, как ще
те накаже!” Дрън-дрън, врели некипели, Хитлер ще се занимава с такива като мене.В зимниците ги
пребивахме и пак не издаваха къде е златото, ама това дето бе в устите им, можеха ли скри? Освен
нас, немците, имаше и гърци, и винаги двамата братя евреи. Голям смях падаше с наивиниците –
429
“На ти чек за Полша, дай си златото.” Най-голямата плячка падна при изселването на “Лас
Кампанас” и така си бе редно, нали бе кварталът на най-богатите. “Барон Хирш” оставихме на
гърците, дадохме му го заедно с мебелите му, като скакалци всичко опоскаха.”
“Какво стана с книгите?” – прекъсна го Брауншелле.
“Ти хептен си оглупял бе, книгите, хората богатства натрупаха, ти – книгите. Но май и книгите
имаха някаква стойност, понеже дойдоха професори от Германия, бях им охрана, та зная, четяха
идиш, радваха се какво са открили. Та тъй – книгите, заковахме сандъците и ги пратихме в
Германия, ами с моето богатство сега какво става, такова богатство не бива да стои без надзор.
Никой, никой не знае къде са гривните, целите в диаманти, къде са капките на медалъоните, ей
такива, като тропически паяци, и пандантивите от платина, и гроздовете на обиците, всичко е
проверено от специаялист=златар и е истинско, представяш ли си съвсем истинско, бедняк
като мене, дето имаше една пружина само в стаята, сега е притежател на купчина
драгоценности. С това злато мога да изкупя магазините на цялата ни улица у дома.И ще го
направя.Но моето нищо не е, най-много намаза един зъболекар, той може би може да купи и цяло
градче, тези дърти еврейски усти са цели съкровищници.”Хилеше се и не се боеше, че от толкова
хълцане и колики от смях можеха да се разкъсат шевовете на корема му. “ На ти Хъолдерлин, на ти
Грабе – вътрешно проплакваше Брауншелле – Ето в какво превърнаха немския народ.Всичко може
да направи войната, вълшебница е тя, дори и да те обърне срещу племето ти, ето ги пък братята
евреи от Солун, не са само немците.” “Каква ли милост можеха да очакват солунските евреи – не
преставаше да бъбре съседът му сякаш споделяше в кръчмата дреболиите от ежедневието си. – Нали
начело на ограбването им се чучна самият им равин д-р Цеви Кориц и онези двама братя .
“Докато ги опоскваха до шушка, им обещаваха от наше име Палестина, голям смях..”
Засъхнали реки от кръв, наляво, надясно жълтеникави низини от плът, покрити със струпеи
нагъвания на тела, едни обитавани от болка телесни обвивки, пълни с нечистотии, неспирно
произвеждане на изпражнения, на което санитарките не могат да насмогнат, отвозват нечистотиите,
докато не изнесат и някой и друг труп. Мирисът на тление истински смърди, няма отърване от него,
тлението не само на плътта, но и на душите, отровени от бойните газове на масовите убийства, в
което единствено се състои тази война, както всяка друга, мирисът на тление – как яко свързва
праведните и грешните, победителите и победените. Мислите на Брауншелле падат като
разстреляни войници, ред по ред, а зад тях какво остава? Една белота, която е изпълнена изцяло
само с Елен. Елен, която плаче, и Елен, която се смее в мига, в който нещата се изпразват от
съдържание. Елен, която изведнъж от светило на правната мисъл се е превърнала на “гадната
чифутка”, гърдите на “чистокръвните” са се вече издули от омразата към тази, която е с “мръсна
кръв”. Папките с делата и почват да се крият, да изчезват документи от тях, да изчезват целите дела,
съдиите крещят на клиентите и в съда:”Как може един ариец да наема подобна измет да го
защитава?” Подлудяването и започва с дребните закачки на колегите и, които си я подхвърлят като
топка един на други – “Чифутите знаят как се водят дела, няма що, нали те предадоха Исус на
Пилат, нали те настояха да бъде осъден?” Един шепот, който подличко я преследва навсякъде:
“Некадърницата, тя ще загуби непременно делото ви”, шепотът който пронизва мозъка и и го
прорешетва с хилядите си игли. И пледоариите и изненадващо не биват произнесени, остават
залепени на устните и, адвокатката изведнъж е замлъкнала в съда. Но не и вкъщи: “Виж ги – тресе
се тя от напрежение като от електрически ток, по цели нощи не спира трескавото говорене,
удушващо всеки смисъл, - те ме саботират, те – мене, аз, аз ще се оплача, на кого да се оплача,а,
кажи ми. Моля ти се, кажи ми!” Психическото насилие над нея далече преди да е дошло
физическото удря първо езика и, надробява го, прави го неконтролируем, “всъщност какво исках да
кажа..., исках ли всъщност изобщо нещо да казвам”, а той знае какво напира от нея, онова
простичко “страх ме е”, страхът срещу който и той не знае противоотровата. В реалността,
съставена само от знаците на страха, се изпаряват бързо понятията, звуците повече не са вградени в
никакво понятие, “А-а”, “У-у” – звуците анулират всякакъв смисъл. И неговите идиотски – “Няма
страшно, не се бой”, нищо незначещи фрази срещу ужасяващите хлипащи “А-а” и “У-у” и срещу
паническото и криене зад врати и под маси. Съзнанието и тичаше през глава – далече, далече от
всички хора. Виновен е, стократно е виновен, той бе участник, деен участник в нейното
унищожаване, нали той собственоръчно и събра дрехите и я заведе в клиниката в Залцбург,

430
клиниката от която нямаше да има излизане. Не можеше ли да предположи какво ще се случи в
клиниката , можеше, разбира се, само да се бе доверил на страха и, да бе го опознал като собствен,
да бе поровил в руините му, да бе потопил ръце в огнената магма на омразата, да бе се изгорил с
нея, за да повярва, че омразата е точно тук, край тях, и размерите и са точно такива – безгранични.
Предаваш я на лекарите, които не трябва да бъдат нито социалдемократи, нитио
националсоциалисти или кой знае какви други, а просто лекари, и вярваш че отново ще сглобят
съзнанието и, ще я научат отново на човешките понятия – “Това тук е стол, това тук е маса.” А
колко пък беше виновен, че не беше до нея – войната не може да бъде никакво извинение за човека,
който истински усеща другия, независимо на колко хиляди километра, - когато са приготвяли пещта
в клиниката, и после, когато са я опекли в нея, къде ли е сега пепелта и, омесена с пепелта на
другите? Говори си Брауншелле с вятъра, който откак свят светува пилее не само семена, но и пепел
от пепелища, разпитва го за праха и, а нощем вижда съзвездието Дева, разперило звездите си като
ръцете на Светата Дева отгоре и. Под звездното мляко понякога се появяват голите им сплетени
тела и разпръскването им в мига на страстта, “Колко прилича той на мига на изчезването? –
мислеше си той и съвсем безумно чакаше сглобяването след разпадането и объркано диреше
някакво космическо обяснение. – Нали и планетите се раждат от взрива на материята.”
Лежеше сега Брауншелле с поглед в ронещата се мазилка и си повтаряше: “Това тук е маса, това тук
е стол.” Лежеше и чезнеше в усещането си за Елен, зовеше силуета и, който се мяркаше нейде
между вратите, по всмукващите я коридори на болницата, сетивата му бяха настроени да виждат
само нея дори и в българската санитарка.
Той пак чакаше Елен, когато болницата бе щурмувана от въоръжени мъже, в прилив на светлина –
озверени мъже. Началото на сцена, която той, многоученият, не може да разчете. Танц на
приведения, които вместо кукерски криваци перят насреща му пушките си. Няма време Брауншелле
да ги разгледа, макар че е убеден – ето я проявата на дионисиевото, ето го пак някакъв древен
обичай, пустите му българи! Последната светлина е най-ярка – светлината на изстрелите. И
неговото “А-а” догонва това на Елен нейде във високото, далече над тази нелепа земя, в която
въоръжени до зъби мъже воюваха с ранените.
Брауншелле никога нямаше да узнае, че бе разстрелян от хора, тръгнали да освобождават такива
нещастници като Елен. Бяха български партизани, раздаващи справедливост така, както те я
разбираха.

“През всички бъдни буни

да пеят твоите струни,
душата да целуне
смирено и врага!”

Какво общо имаше Тодито и Хитлеровата организация ТОД, пристигнала и в

България с германските войски да строи пътища – ами това, че Тодито взе, че бутна
Мерцедеса на шефа и Хасел, и то така го бутна с моторчето си, че на моторчето
нищо му нямаше, а Мерцедесът си пострада и то сериозно, гоподин Хасел,
полковник ли, генерал ли, кой ти знае, се оказа човек и не разстреля Тодито нито на
място, нито сетне, дори и пари не му иска за обеления калник, само се дивя на
щетите нанесени от скакалеца на Тодевото моторче поне толкова колкото и
притежателят му. Но Тодито си беше с възпитание на джентълмен и взе да събира
пари с твърдото решение да не остане длъжен на немеца, към спестеното прибави
отново едни заеми от вечния си заемодател Владо Куртев и ето ги парите
натъкмени. Само че когато след година в самия край на войната потърси господина
Хасел да си се издължи, сал не го арестува Гестапо. Владо Куртев сетне му разкри
положението на несмкия строител на пътища – “Да ми беше рекъл, че е за него, да
не ти давам, ти на него не можеш се издължи вече, него Хитлер го обесил на една
колбасарска кука, задето участвал в заговор за свалянето му, ех, Тоде, не щеш и не
431
щеш да дължиш на Организацията ТОД, а? А знаеш ли аккво значи на немски ТОД,
ами туй си е смърт.”
Сетне Тодито го мобилизираха и вече не му беше до уреждане на сметки, макар че
и във войската пак трябваше да брои пари, парите, дето така мразеше, понеже ги
считаше за извора на нещастия във фамилията си, ако нужните пари ги имаше,
сигурно и роднината му нямаше да се курдиса при комунистите.
“Спокойно, момчета, без бързане и без изхвърляне, без пъчене пред куршумите, всеки си има своя
час, вашият е ,е-хе, след сто години, я не избързвайте, тя, войната де, няма да ви избяга, и без това
тя е все една стъпка пред нас, та няма накъде да кривнем и да и се измъкнем, да се изшмулим на
другаде, - говореше Тодито на момчетата си, галъовен беше, тупаше ги по раменете,
гладеше ги по гърбовете, галеше ги сякаш са му клас поверени деца. Дългогодишен даскал бе той ,
от 17та си година бе захванал даскалъка, и с него бе изхранил фамилията си, добре че не успяха да
го изключат от гимназията, когато го срещнаха даскали от Девическата гимназия, питомничката им
беше разпозната, на следващия ден при директора - "Под чий балтон беше?" - "Ами аз отгде да го
зная, валеше дъжд, приютих се." Името му от устата и не бяха сварили да откопчат, една такава
куражлийка, внучка на Вълчан войвода, спаси го тя от изключване, в туй време майка и,
дъновистката, приятелка на неговата, все се опитваше да ги раздели, говорила беше на майка му -
"У,Пидо, каква е неповратлива тя,глупава, и много харчи, да не ти влезе вкъщата такова." Пида
идваше от Попадия, вдовица на заместник архирейски наместник беше майка му, майката Мариина
беше посякла с брадва обущата на дъщеря си на дръвника, само и само да спре да ходи на срещи, с
дървени налъми беше марширувала Мария насреща му, но когато беше започнала да повръща, деня
и нощта да зове името му и да повръща, скромно изситнила майка и при неговата - "Момичето ми е
златно, ако не ги оженим, резилът ще е голям". И тръгнаха си двамата по селата по границата с
Турция, близо до родното и Лозенградско, а като дойде време за раждане, че като му изкомандва -
обратно в Стара Загора, аз селянче няма да раждам, тя на магарето, той с пръчка в ръка, "О-х, ох, да
се връщаме обратно, май се почна", тъкмо тръгнаха да се връщат - "Май нищо ми няма" и пак на
обратно, и тъй - Йосиф и Мария стигнаха заветната Стара Загора и тя роди на улицата, но в града
гражданче.
И сега се усещаше Тодито като Йосиф - без пушка без нищо, крачи пеш из Европа и се
опитва да опази войничетата, жалко че не е началство, само ковчежник, парите раздава, по него
стрелят, той няма право да стреля, съветва момчетата, “Гледайте на всякаква цена да задържите
главите си на раменете, скъпоценните ви глави, умни, глупави, все тая, важното е да са на мястото
си, те, единствените, да оцелявате по какъвто и да е начин, другото се пръква от самосебе си, от
въздуха, ако щете, нали вие го пълните със златистия прашец на младостта си, да изглежда като
сочна ябълка.” Бърбори си Попето, и да го слушат, каква файда, едно слушане щит става ли, по-
скоро цивилен, отколкото военен, не му се полага пушка на него, нито слава, и слава тебе, Боже,
ходи си по войнишките друмища като на разходка, и без да е толстоист или дъновист, той е
толкова
срещу войната, колкото брат му, златокосият Иван, който бега през Европейската война пеша чак
във Франция от повиквателната за родната войска, световен недоволник и изпечен скитник, той се
върна без грош и с убеждението, че никоя война не си заслужава, понеже е победа на едни пари над
други и никога на една кауза над друга, “Приказките за справедливост са пуснати само да оправдаят
триумфа на едните пари над другите”.
Тодито ли не знаеше що е война, нали докато чичовците му гинеха нейде из Македония през
Европейската война/баща му, свещеникът, се бе отронил по-рано в смъртта/ - на един червата се
бяха влачили километър след него, на друг главата бе като спукан балон, нищо че си бе останала
цяла, несвестен го бяха върнали да събира камъните на момчурляците по улиците. Докато сестра му
тогава миеше със сълзите си раните на ранените в лазарета и затваряше очите на гътналите се от
тифуса, Тодито храбро водеше зачислената му от природата рота на ситни-дребни братчета в далеч
по непрестижната битка за хляба насущен, с по една шепа сутрин им замазваше нощната пот по
лицата, и на вуйчо си също, който беше на неговата възраст и нареждаше неизменното: "Напред на
просия!" Отдавна беше прескочен мирновременния предел, преди който вдовицата на архирейския

432
наместник с лозето и пенсията си успяваше да засити гърлата на голишарчетата си, да ги приглежда
най-прилично, с лачени обуща и нови дрешки по Коледа и по Великден, сега обикаляха в строй по
просия, обиколката им все повече разширяваше кръга си, не включваше само богатите роднини като
в началото, но и познати и непознати продавачи, че и чиновници, що още бяха на заплата.,
попадията, майка им, хич не ги спираше, гладът или болестите ли бяха за предпочитане пред
унижението, фудул беше тя някога, но не сега. Друго и да не свареха да изпросят, поне канчето с
войнишката супа го имаха, нали Тодито бе издействал да ги зачислят "на бака" в казармата, като
мърсоли висваха пред вратите и още преди обед, да не вземе чорбата да свърши и за тях да не
остане, гледка неописуема бяха - увити в някакви парцаля, всичките в налъми на бос крак, само той,
вождът, уреден с войнишки шинел, но шинелът бе толкова дълъг, че той стъпваше по него,
оплиташе се в гъжвите му, джобовете стигаше с приклякване. Смилил се беше командирът на полка
над тях, сирачетата, все едно ги бе осиновил - деца на полка, празни не ги връщаше, кашеварят и на
тях пълнеше канчетата, като засвиреше оная ми ти истерична тръба - "Чорба-каша, чорба-каша,
топъл хляб!", но в казармата се вихреше тифусът, та в канчетата бяха им наливали и от болестта, и
чудното бе, че не се гътнаха в началото, а чак към края на войната, когато години бяха яли вече от
заразата. Изпотръшкали се бяха всичките до един, сестра им, самарянката, доведе лекар от лазарета,
разплака се човекът, меко сърце носеше: "До седмица няма да ги има", но като чуха срока
сирачетата, с телцата си го чуха, не с ушите, че като се заинатиха, планини от инат проявиха, и
колкото и да бе късно за оживяване, взеха, че оживяха, на четири крака изпълзяха изпод болестта, за
спомен им остана само гледката на огнената дупка на болестта. Пръв се бе ококорил Тодито, бе
смогнал да ги издърпа един по един от тресавището на треските, докато ги бе целувал, запенен от
щастие, по голите изпосталели черепи и бе думал колко са красиви, войната беше свършила и тогава
най-важната задача беше вече да я забравят колкото може по-скоро.
Свикнал е Тодито на грижовност, все да кътка и отглежда някого - братчетата си, онази разпасана
команда, сред нея и вуйчо му, дето с годинка бе по-млад от него, мъкнеше ги да коледуват, а Павле,
който бе по-високичък, на колене заставаше, въпросът беше да се изкрънка максималното, а не само
гевречета и орехи, ами и звонк, пари им трябваха вече за Пшибишевски и Стриндберг, за Цвайг и
Мрежековски, една такава книжна всеядност ги бе нападнала, а то пари след Нъой пак и за ядене
нямаше. Но всичките устискаха до края на гимназията, и понеже всички бяха любовчии от
всеградски мащаб, наложи се да ги задомява набързо, както себе си, поне гледаше да им хване някой
заможен кум, да им купи костюм, с кръпки да не влизат под венчило. И за онези голишарчета,
учениците си, беше се грижил Попето, във Верантеке или другите села, все около турската граница,
отсреща - Лозенград и спомените за това как са се сучели и виели бежанските колони, когато се
колеше Източна Тракия, освен на четмо и писмо, учеше ги да хвърлят вар в клозетите и да си режат
ноктите. После дойдоха другите му любимци, циганчетата от Чадър могила, по 24-ти май ги
правеше всичките принцове и принцеси с картонени корони с изписано АБ-ето по тях, а той с
шевиотен костюм, който сам си бе шил. И, разбира се, най-големият дял от безмерната Тодева душа
бе отишла за децата му, oтглеждаше ги в училището, седемгодишната му дъщеричка идваше със
сина му, когато беше бебе, дундуркаше го, докато жена му си отпочиваше при някаква приятелка в
София или Варна. На една родителска среща говори той, както си бе речовит, край нямаше доклада
му, бърбори, бърбори, пък се обърше с носната кърпа, ама че странен мирис имаше тази кърпа, но
няма как, цял час си я ползва, когато всичко свършва, дъщеря му го обля със смеха си, оказа се, че
се е бърсал с оцапана пеленка на бебето, която по небрежност беше мушнал в джоба си, след като
го бе повил.
Така че тези момчета тук са братчетата, учениците и децата му, сред тях е и едно русо ефирно
създание, което знае по най-красив начин да мълчи, да те изслушва, да те попива като самата земя,
майстор е той на серенади като Тодито, "Люсиен, все така си тъжна Люсиен" и "Адела с чудните
очи, чуй моя порив ти и ме спомни", измислил я е за дъщерята на Тодито, цяла Стара Загора си я
пееше, нали по радиоточката я беше пускал, та и той е в ротата, погледът на Попето все в него,
дебне го да го завие с шинела си, ако го види, че клюмва, задрямал в окопите, когато са битките,
нищо не може да направи за него, освен да се пъха напред, да стърчи пред него, белки го запази с
гърдите си и да му шепне или вика "Мироне , мисли за Адела".
Достигаха унгарските градове сред хубост и съдбовност, всеки град една битка и нечии смърти, от

433
всякой град Тодито пращаше на децата си картичка, сякаш е на пътуване в Европа, воайяж някакъв,
войната като идилия, поне за картичките, пишеше вътре старателно кога е построен града и коя е
тази църква на картичката, отгоре кацваше печатът "Проверено от цензурата" и ето картичките
достигаха децата му, внушаваха им - това е екскурзия, уроци по странознание, най-сетне и ние да
видим свят там от оплетеното си в паяжини балканско кътче: необичайната за православието
шилеста готика, литографии на големи каменни градове, старателно боядисани в небесно и
цикламено, каменни ангели, които им махат с крилата си от незнайни мостове и а-ха да паднат от
тях, да се срутят като бомбите, които продължават да се ръсят като пролетен дъжд.
Вътре в картичките това за политкомандира го нямаше, не бе запред деца, бяха им го пратили в
ротата да държи изкъсо всичките тези царски офицери, на които засега бе подарен живота, но те
трябваше да изкупват този подарък, затова ли или от хъс за кариера, но бившият партизанин от
някакъв отряд в Средногорието бе решил, че момчетата няма защо да се връщат обратно, според
него предназначението им беше да оставят костите си до един по бойните полета, да загинат
геройски, да оплетат победни венци с телата си, за да е видно, че България е направила нещо срещу
Хитлер, той дори за себе си не мислеше, за награда или орден, само за България, колкото повече
измряха, толкова по-героична щеше да е България, а виж, ако загинеше цялата армия, то и
признанието щеше да е неописуемо. По най-мръснишки начин покриваше с килими с български
тела пътя на любимата му Червена армия, която ги следваше по петите. Изучил бе политкомандирът
биографията на всеки, как славно знаеше да ги рекетира:"Ти, приятелче, си от хората на Дамян ти
Велчев, опрости ви животеца, за да може да го дарите на Родината. А де, какво ми се присвивате и
пълзите, я се изправете, вдигнете глави и се жертвайте, да ви повярваме, че вече сте хора, не
мърша!"
Село Т. е отпреде им, джвакащи ниви до хоризонта, зелено-черно е полето, сякаш плесенясало от
влага, войниците в калните униформи са също буци пръст, вдига ръката политкомандирът - Напред!
- и като че копче натиска ръката, невидимо копче на експлозив, та заибухваха телата, фойерверки от
тела, и как няма да са огнени букети, та нали всичката земя, що е пред тях, е минирана, и не е
политкомандирът да не знае за това, разведката е докладвала, командирът е рекъл "Стоп!", но той
няма думата, и той е от Велчевите питомци, затова е готов да спре войничетата да не разминират
полето с телата си за идващите след тях танкове, но такова мислене на царски оицер вече не преде
пред новата власт.
Не съумя Тодито да спре никого, стърчи насред надупченото на решето поле, насред пламналия
въздух с летящи още ръце, глави и крака, някъде там - и сините очи на Мирон, какво ще разкаже
Тодито сега на дъщеричката, не опази двадесетте му години, той, старият егоист, чувствените
женствени устни на Мирон потрепват с някакво послание, което вече само вятърът може да прочете,
златистият мъх по розовите му бузи е опърлен, пръснали са се сините ладии на очите му с вечно
напъпилото в тях удивление, Мирон е само буца войнишка пръст.
Хвърля се Тодито напред, ах, само да докопа вратлето на политкомандира, с протегнати ръце се е
юрнал към него, онзи повдига ръка и съвсем отблизо се цели, няма начин да не го улучи, ей сега
лентата ще се скъса, казва си Попето, но тогава някакво объркване му връща дъха, който а-ха, бе
отлитнал, вече се виждаше как с баща си беряха цветя по поляните на Аязмото, една тълпа го отделя
от дулото, неговите момчета са това, удрят ли, удрят тялото на негодника в плъокащата
кал,"Чакайте - пищи Тодито - грях не си вземайте", с глас на небесна птица пищи и ги озаптва,
макар че вършат това, което душата му от всичко най-много иска в момента. Повдигат горната му
част от калта, седи смелият политкомандир и слуша, че “А си издал подобна заповед още веднъж, а
сме те гръмнали със залп, един да остане жив, ще отмъсти за другите, ще ти види сметката, мамка
ти продажна”, “Да, да”, клати одобрително глава той, схванал е че послушанието е единственият му
изход.
В следващите дни Тодито чака да им докара цял полк за екзекуция, не вярва той, че някой може да
спре политкомандира в господарското му разполагане с ротата – “Мои сте, ще правя с вас, каквото
си искам и понеже никого от вас не обичам, много ми пука! Аз обичам само Партията!”. Не обича
политкомандирът никого, истина е, но себе си обича и то прекалено и затова изведнъж е започнал да
трепери от куршума не от неприятеля, а в гърба си, командва все с лице към войниците, не смее да
им предостави гърба си. Тъй си и воюваха занапред, политкомандирът все с лице към тях, лице с
печата на истеричното "Само ме оставете жив!" и те с мрачните физиономии, очите им го блъскаха,
434
удряха с юмруци, опитваха се да размажат голия охлюв на лицето му, стискаха го толкова чифта
очи за гърлото, та валма пот се изцеждаше от тялото му, никакви заповеди от него не се издаваха, а
и да ги издадеше, нямаше кой вече да ги изпълнява, нали си имаха командир за това, разведката
сновеше пред редиците им, кимнеше ли утвърдително с
глава, значеше - оттук няма да се минава, независимо какво мислят по въпроса съветските танкове.

В края на войната броят им беше почти толкова, колкото след онези зловещи бенгалски огнъове при
с.Т. Тодито вече беше приготвил подаръка за дъщеря си - чифт кожени ръкавици, подарени му от
две сестри, унгарки, влюбени вкупом в него, от България още си знаеше Тодито, че зад него се
разтварят като ветрила женските мераци и че жените наричат това разтваряне влюбване, “Не е това,
- все се опитваше Тодито да им обясни, - просто сме се харесали, че се държим по човешки един
към друг, ами същото е с войниците ми, те да не би случайно също да са влюбени в мене?” И щепа
пръст бе приготвил за дъщеря си от полето на с.Т., да има какво да оплаче тя вместо гроб, може би
от пръстта шък щеше да чуе онова “Адела, с чудните очи, чуй моя повик ти и ме спомни.”.

“Хармонии дълбоки,
тайнствени вълнения,
душата ми прегръщат,
по-нежни от сестри,...”

Стовари Асен Рахил сред жените на братята си, напращели от грижовност, всяка от тях имаше
такива огромни запаси на внезапни устреми, каквито има бездетната жена, и същото количество
страхове, че никога няма да отгледа нищо друго освен някое коте. Те в сънно примирение вече и
сякаш не очакваха, че обичта им някога ще може да се излее в свещения съд на едно дете, макар че
продължаваха да се молят нощем насред любовните спазми за чудото на оплождането, бунтът им
срещу еротиката само като наслада продължаваше, тя трябваше да е отключването и на вратата на
новия живот, не просто едно оплитане в мрежите на сетивата. Те го виждаха и чуваха този живот,
носеха в себе си образите на децата, които си бяха избрали да родят, но кой знае защо децата се
движеха само в мислените пространства и объркваха пътя към реалността. И тези образи сега
преляха в образа на Рада, невидимото намерило нейната матрица, “Казвайте и Рада” обяви Асен и
те не се усъмниха, че това бе името и, въпреки че детето наричаше себе си по друг начин. Рахил те
приеха за име на майка му, за която бяха убедени, че е някаква пазена в тайна връзка на Асен и
затова не смееха да питат коя е и каква. Умът им не го побираше, че мъжете можеха в най-важното
да са толкова глупави и да се държат като непораснали. Самият Асен хукна да и вади кръщелно
свидетелство с родители Йордан и Мариола, не искаше да пише себе си за баща, нека момичето си
имаше истинско семейство и най-важното – майка . Лелите се надпреварваха да прилъгват Рахил-
Радка - Радка на името на последната Нашова жена, в собствените си жилища, гледаха да си отчупят
и те късче радост от погачата на живота и. И нелепата пропаст между детето и света изчезна, ръцете
му бързо се напълниха, не бе то вече онова бродниче, застанало с неясна вина на прага им. Тя бързо
проговори езика им като многознайката Пени, дъщеричката на Гълъо, а очите и не гледаха
издълбоко като от кладенец, а шареха, бягайки насам-натам и се катереха като слънчеви зайчета.И
все пак българският и бе като шарена купчинка стъкълца, като проблеснеше някой лъч в главичката
и, тя посягаше към поредното стъкълце и казваше убедено – “Да, това значи това и това”, а друг път,
когато същото стъкълце се гушеше в тъмното, момиченцето със същата категоричност
произнасяше: “Това не го знам, никога не съм го чувала.” Първите месеци след пристигането
Радкино тя учеше българския съвсем по "птичата метода", никакво писане, само повтаряне на звуци,
които да отворят неподозирани прозорчета в съзнанието и. С глави, наведени една към друга,
Пенито и Рада разговаряха по цели дни, че и нощи, когато им разрешаха да спат в една стая, Радка
гледаше да залепва главата си до главата на братовчедка си, беше сигурна, че думите прескачаха от
едната глава в другата и оттогава Радка разбрала какво означава някой да ти е благодетел.
Наученото се разгаряше в нея, когато стигна до сърцето и, Радка проговори на български. Ведно с
езика Мариола я учеше и на инатлък: " Не бива да захвърляш никога нещо преди да си стигнала до
самия му край, тъкмо накрая те чака най-хубавото, там е наградата ти, няма как по-рано да я

435
получиш, там са и хората, с които трябва да споделиш по-нататъшния си път." Накрая на
обучението и Мариола отметна назад глава и обяви следващото обучение, непрекъснатото учене и
непрекъснатата игра трябваше да погребат завинаги болката, която бедното създание инстинктивно
не можеше да не усеща, всички пътища за проникването и в съзнателния му живот трябвало да
бъдат откъснати: "Татко ти Йордан е в чужбина, а аз имам толкова много работа с фабриката и
складовете, оправяй се нататък сама, вече можеш да играеш и вън с деца, не само с Пенито.Сега пък
Пенито ще те поеме за френския, от колежа го владее вече по-добре от мене, да не се излагате
при онзи добър учител." Френският учеха по една книга пълна с приключения и чудеса - книга
за Свети Франциск Асизи. "Ако искаш да разбереш какво е станало по-нататък със Свети Франциск
Асизи и прокажения, трябва да научиш още стотина думи" - изнудваше я Пенито и я подмамваше
все по-надълбоко в дебрите на езика. А от учителя Генчев имаха големи книги с цветни миниатюри,
които се отваряха като олтара в Краков на Вит Ствош, както им бе обяснил учителят им, когото
бяха издигнали вече в ранга “учител по всичко”, Те бяха посипани с лилии и спирали на цветове и
охлюви, с морски звезди и кубчета на кристали, с лабиринти и модели на небето, които приличаха
на бодливи таралежи, сред които те се двицеха като Алиса в страната на чудесата. В “Златната
книга на часовете” можеха да се видят позлатени с истински златни листове страници, в които
слънчевата колесница се рееше сред изрисувани в синъо Кентаври и Лири, които се оказваха
съзвездия.Под тях средновековни монаси с островърхи обувки ловяха звездите с ръце сякаш са
пеперуди , за да ги опишат. Под картинката на едно дете, далеч по-малко от тях, стоеше текстът, че
това е гениалният математик Карл Фридрих Гаус, който още на три годинки коригирал сбъркана
сметка за заплата на баща си. “Ех, - въздишаха си децата, - ако бяхме като него, щяхме да кажем на
Мариола какво да прави със сметките.” В “Книгата на звездите” фигурки с дълги червени рокли и с
кръгли чалми на главите се разхождаха с пергели по небето или се катереха като акробати в цирка
по дървени дъги, които представляваха модели на изчислените от тях орбити на планетите. Децата
бяха безкрайно впечатлени от решителността на изобразените хора, тези картини изиграха за тях по-
велика роля от която и да е проповед за смисъла на учението, за цял живот те останаха за тях
партитури на видимото и невидимото, които така си мечтаеха да продължат. За момента само
прекопирваха миниатюрите върху оризова хартия и ги оцветяваха с цветни боички и с бронза за
печка, а вместо сребро, отгоре лепяха станиолови хартийки от шоколади. Книгите за Свети
Франциск не им отстъпваха по хубост, а те дотолкова се бяха встрастили в историята на светията, че
излизаха на терасата с поднос трохи и се опитваха да разговарят с гълъбите на френски. Тогава от
Радиното гърло започваха да клокочат звуци, за които тя твърдеше, че са също думи, досущ като
тези на български и френски и дори можеше да о0бясни всяка какво значи, говореше на гълъбите и
с тях - не се знаело гълъбите кой език предпочитали. Двете ходеха в католическата църква "Свети
Лудвик" да носят цветя и по някоя ябълка на фигурата на светията, облечена сякаш в обикновен чул
и вързана с просто въженце. Благодаряха му и затова, че им разкрил истината докрай - че не само
Гълъовица или Мариола и другите са им роднини, но и братът Слънце, и сестрата Луна, та дори и
бездомните кучета и гълъбите, които носели бълбукащ поток в гърлото си като Рада с нейните
незнайни думи. Първом чрез уроците на Свети Франциск се учела да дишат в толкова много гърди -
и в гърдите на сипката, и в гърдите на враната, колкото и да била проскубана. Когато всички се
съберяха на една маса, Рада се закачаше и шегуваше с Асен, усещаше буца в гърлото си от
вълнение, седнеше ли до него, за нея той беше татко и, колкото и да не си признаваше, нищо че
всички и говореха за някакъв далечен Йордан, в съзнанието и беше закотвено пътуването им насам,
макар че вече не помнеше откъде беше това насам, никога нямаше да се изличи кой я бе довел тук,
тя свято вярваше, че преди всички други до съществото и бе застанал Асен и никой друг, чрез него
неопределеността беше получила форма. Той си имаше и свой прелюбопитен начин, по който
описваше нещата, на детето му допадаше да проследява как той чертаеше бавно всички извивки на
някаква картина с цветни тебешири и зад всяка извивка се тулеше загадка, получаваха се ухаещи на
тайна и на далечни земи миниатюри като в книгите на господин Генчев. Във всеки случай тя вече
знаеше, че майки и бяха Мариола, дотърчалата от Швейцария за нея, и Мария, и Линка, а
татковците - тези и тези, но най-глявният – Асен, голям смях падаше от това изброяване, но важното
беше, че тя бе стигнала до облекчителната въздишка на “И аз имам мама и татко, и то не един и
една.”. "Момиченцето с многото майки и бащи" - така я знаеха и в махалата и и завиждаха, че

436
мъжете и жените от най-хубавата къща на града и бяха роднини, те мислеха, че по-други хора
живеят в нея, както по-друга беше къщата – като лебед сред ято гъски. "На първо време главната ти
задача е да играеш" - внушаваха и многото майки и някак между другото бяха уроците по френски
при онзи добряк Генчев в началото на улица “Иван Вазов”, при който я водеше
набучилата фиба до фиба в косата си - “за хубост невиждана” - отколешната му
ученичка Пени. Навътре в двора беше кабинета му, купищата хартии шумоляха с
думите на Гъоте, преведени на френски от него, а уроците включваха както
френската граматика и лексика, така и стихосложението на сонета, собствените му
сонети на френски нямаха брой и чет, децата ги изслушваха прилежно заедно с
Верлен и Рембо и по незнаен начин непонятни строфи се фрязваха в съзнанието им
сякаш гласът му ги гравираше по кристалите в дома им, та сетне те звънтяха със
съвсем различимите стихове. Рада не разбираше само защо в началото нямаше право като
другите деца да играе на улицата, а винаги само в двора, но много и не питаше, защото децата
прииждаха в двора им и заради игрите, и заради вкусните филии с мармалад или лютеница, които
майките им раздаваха. Като упоено насекомо Рада бръмчеше вкъщи сред багрилата на дъгата, сред
небесносинъото, карминеното и златното, разтопено в безброя от кристални съдове и вази,
неизличимо впечатление и правеха сребърните прибори и знаците на разкош, които тя никога не бе
имала, красотата бе абсолютната господарка на къщата и като тиранин диктуваше правилата на
хармониите, а стенните часовници само отброяваха покорно шествието и. Рада си бе извоювала
правото сама да нарежда масата, с две протегнати напред ръце крепеше тънката слюда на чиниите,
после ги броеше и си казваше - сега ще дойдат и джуджетата, и Снежанка – и все гледаше да сложи
някоя допълнителни съдове и за тях и то все от тези с платинения ръб. “Добре, нахрани и куклите си
– не се сещаха многобройните и родители за кого ги бе приготвила. Есен и зимъс носеше плисирани
или широки карирани поли, а през лятото - рокли на волани, лачените обувки бяха обект на особена
грижа от страна на слугинята. Тя най-обичаше да ходи с Мариола или Лина на стопанството, във
фонтанчето нямаше златни рибки, но отраженията на малките вълнички върху каменното цвете,
пораснало във фонтана, го превръщаха в стъклено кълбо, по което се гонеха бледи вихри като
разпуснати коси на русалка, ветрецът на ябълките приятно замятаха яката на моряшкото и
костюмче, а на нея и се струваше, че онези коси на русалка обвиват нейните рамене.
Блестящи дни до искрящи нощи за Рахил-Рада в къщата на пъпа на Пловдив в опита и да стане дете
на всички тези мъже и жени, които бяха най-щастливи, когато бяха играчките, с които тя си
играеше. С кръвта си изживяваше превъплъщението си, с небцето си - прилива на непознати сокове,
а с очите си виждаше ангелите-закрилници, които стояха от дясната страна на всяка жена в къщата,
слугинята умееше да изрязва крилатите фигури от гланцова хартия и им правеше коронки от бронза,
с който се боядисваха печките. Кой знае защо ангелите не предпочитаха мъжете, или пък тя много-
много не се въртеше край бащите си, та и затова не забелязваще кой бе край тях. В едно беше
сигурна - че вече бе Радка и че никога не е била друга. Мариола можеше да си отдъхне, каквото си
бе намислила, беше се изпълнило изцяло, Радината болка от загубата на всичко беше зазидана нейде
в нея в златно ковчеже, не поскърцваше зловещо и не можеше вече да и стане убиец. Рада се
катереше по дървеното стълбище с извитите орнаменти на фамилната къща, за да се спуска по
дебелото си дупе върху перваза на стълбището от най-отгоре. Усещаше се като пират, който се
товари с безценна плячка, когато минаваше от жилище в жилище. На първия етаж у Марийкини
предпочиташе едрите охлюви на креслата, чиито странични облегалки бяха завити точно като
черупка на охлюв. С Пенито често ги нареждаха на влакче и няколко деца по даден знак се хвърляха
към влакчето и винаги децата бяха с едно повече от броя на вагончетата, скачаха отгоре им до
насита, а здравите пружини ги отхвърляха така на високо, че с ръце достигаха стъклените кошници
на абажурите, та Радка я хващаше страх някое да не излети през прозореца като Питър Пан. На
втория етаж любимата и спирка беше огромният бюфет в коридора, неговите витрини бяха като
град от стъкло, погледнеше ли човек вътре, щеше да забележи и балерини, и кавалери, и скиори, и
цяла зоологическа градина, сътворена от кристал. Фигурките били ужасно скъпи - напразно се
опитваше Лина да ги държи настрани от бюфета, в един момент все пак омекваше и тогава
стъклените фигурки плъзваха по масите и по пода. Не беше рядкост да се отчупи листенце от

437
кристалната роза или хоботчето на някое слонче, но въпреки това следващия път на Лина пак не и
даваше сърце да им откаже. У Йорданови безспорно най-хубавото беше огромното черно пиано, в
което като лилия се оглеждаше абажурът, а като риби - лицата на околните. Но ето че от чужбина
нейде от много далеко от татко и Йордан пристигна цял балетен театър от кристал, със сцена от
раковина и със завеса от перли, оттогава Радка часове се губеше в него, ей тъй събличаше
човешката си кожа и се впускаше вътре в какви ли не пируети под звуците на Чайковски и
Рахманинов от грамофона. Светкавично възприе Радка светлината и уханията на къщата като родни,
имаше си за тълмач “буля ти Пена”, както Пенито, подражавайки на една на слугините,
произнасяше името си, кой по-добре от нея знаеше под кои коренища и под кои фотъойли се
пръкваха джуджета, и най-същественото - кои бяха добрите, кои - лошите, под кои листа гъмжеше
от калинки или скакалци за ловене, под кой клатещ се камък бе зарито съкровището на бея, който
някога бе живял тук, а сега на лунна светлина можело да се забележи чалмата му на двора, ей тъй -
само чалма без човек под нея, навярно човекът бил под земята и под нея невидим ходел.
Притискаше се Рада към братовчедка си, трепереща от страх, обаче молеше - "Още". И Пенито
тогава хептен се разфантазирваше - от пръстите му капела кръв, която котето лочело, а като метнел
ятаганът си, той изсвистявал високо над клоните, докато не заемел мястото на самата луна,
"естествено при новолуние" - уточняваше братовчедка и. Отгоре на терасата на къщата бе най-
голямата сладост - оттам се съзираше цялата гола хубост на града, от едната страна като пръстче
розовееше камбанарията на католическата църква, като патинирана корона се висеше камбанарията
на новата “Света Петка”, а в далечината с позлатен молив пишеше в небето старата “Света Петка”,
от другата страна меденееха двата купола на Военния клуб, който сякаш бил избутан напред от
зелената пяна на Цар-Симеоновата градина. Тази градина беше нещо като продължение на двора на
къщата им, плочите по градинските алеи бяха нашарени от стрелките на тяхната любима игра с
Пенито - "пътни знаци", чертаеха стрелките и пространството се включваше в правилата, които те
му диктуваха и всяка причина си имаше вече следствие, а всяка посока – свое съкровище, което
само те знаеха, понеже бе поставено от тях. През деня растителността си стоеше в градината, но
нощем, когато къщата набъбваше от приказки, дърветата настъпваха, клонаците им увиваха къщата,
а бръшлянът шумолеше по стълбището, кристалите като очи блестяха между кадифето на листата.
От всички майки Рада предпочиташе Мариола, смяташе я за омагъосана кошута, която нощем
търчеше по горите да събира треви и коренища за ядене, а в ранна утрин измиваше драскотините си
и щедро ги поръсваше с розовата пудра, дето се мъдреше под издуто пухче върху резбованото
шкафче пред огледалото. Пръстите и миришеха на бор, когато я къпеше и обличаше, а Рада се
опитваше да близне някое от тези галъовни пръстчета и да притисне мократа си кожа до разстланата
мекота на гърдите и, беше готова да се закълне, че те туптяха като зайчетата, дето се отглеждаха в
стопанството. Тя гледаше да се задържи колкото може по-дълго, легнала по гръб в металната вана
със слънчева вода на терасата, а голите ръце на Мариола, цели в пухкава щедра пяна сякаш бяха
извадили току-що телцето и от собственото и тяло, това изригващо непрестанно белота тяло.
Общуването с танцуващите и ръце беше като долавяне на далечни шепоти, Рада тайно бе погълната
от чувството, че те подреждаха някакви нови същности в нея, досущ както сгъваха и диплеха
белъото и дрехите в многокрилите гардероби, затова съвсем притихваше и със смирение чакаше
благодатта на допира им. Мариолината кожа и тя беше атлазено-сърнешка, а очите и бяха мокри
като след порой и в тях бяха пръснати като в жилището и всякакви диви цветя и шишарки.
Вкопчваше се Радка за Мариола, та чак залепваше за нея и усилие трябваше да я отделиш от нея, че
да ходи да си върши работата за деня. "Като удавниче, милото" - въздишаше Лина, когато тя не бе
наблизо да я чуе.”А може тъкмо нейната ръка един ден да ми подаде сетната чаша
вода.” – казваше Мариола и се ослушваше непрестанно за стъпките на Рада, където
и да бяха, тя трябваше да ги чува.“Стълбът на къщата” - така наричаха Мариола, и
всички, не само Радка, се убедиха, че тя е наистина стълб, една от онези колони, които се
извисяваха пред входа на "Света Марина" или онзи, залепен за фасадата на една къща на Главната
улица, понесъл цял Атлас с кълбото на плещите му, когато страданието започна да протяга пипалата
си към тях, за да включи мирната им колония в абсурда си. “Назад, нямаш място тук! – размяташе
Мариола срещу нахълтването му метли и тигани, какви ли други оръжия притежаваше една жена. –
Адът да си стои на отреденото му място, какво извира от подземията си на повърхността?” Наравно

438
с мъжете или дори вместо мъжете се разтърча Мариола по институциите, когато хиляди тонове
тютюн им бе конфискуван в Сяр и Кавала по девети септември, “Целият ни годишен оборот!” –
диреше справедливост сякаш някой много бе заинтересуван от оборота им. Държеше здраво юздите
на тракийската компания, и най-първо пое изцяло финансиите и, никой чужд нямаше вече нужда да
знае кое в коя сметка е и как са се придвижили сметките, за нея най-важното беше парите да си
останат в чужбина и да не потекат към новите властници. За една нощ всичко трябваше да бъде
премерено и претеглено, защото не се знаеше още колко нощи щяха да бъдат отпуснати на
компанията, за срока, който на самите тях бе отпуснат, Мариола нямаше време да мисли. Тя започна
да дава нареждания, дето и отсъстващият Йордан не би дал, и най-първо изпъди главния
счетоводител: “Не му е чиста работата, все с новите властници ходи". Тя, дето все разумно и хладно
говореше, сега ядно ръкомахаше, цялата яростна и запотена и сама се шегуваше със себе си:
“Селското изби по мене, като капките пот изби, ама е истинско.” Само Радка допускаше до себе си
след тези избухвания на безпомощност, тя сядаше на скута и, галеше я по косата, плетеше и плитки
и я утешаваше, макар че нищо не разбираше. А събитията бързаха да потвърдят правилността на
решенията и, изненадващо главният им счетоводител се изнесе в чужбина, “на лечение в
Швейцария”, гласеше официалната версия, а за Мариола неофициалната беше от ясна по-ясна –
“Пратиха го в Швейцария не само да хване следите на Йордан, но и следите на парите ни,
прехвърлянето на техни сметки с едно фалшиво пълномощно няма да е никак невъзможно.” Но и
това не разклати стълба и, пак търчеше с масивните си крака с огромни стъпала, клатейки се
напред-назад при бързането, а очите и си бяха по прежному бистри и зорки, само дето бяха като
при стрелба присвити – да вижда по-добре мишените, които си поставяше. Тя съвсем наистина си
въобразяваше, че с разум и упорство, достойни по сила на размерите на бедите, можеше да е
подготвена за идващото. Мислеше си, че поразиите единствено раздухваха ветровете в нея, а тези
ветрове щяха да запушат устите на враговете на компанията с камъни и дърве и да изпотрошат
зъбите им, ако ще да са колкото ятагани.
Марийка държеше второто място в класацията за майки на Рада, жената на Вълъо беше
разказвачката на приказки, за каквито Мариола отдавна нямаше време. Стаята и жужеше като кошер
от хиляди герои, бързо трябваше да затваряш вратата като влизаш, за да не плъпнат навсякъде
златокрилите им орляци, "Да, като мишките са - клатеше Марийка глава с коса, навита на усукани
книжки, - за тях прегради няма, а така бързо се размножават, ето го героят от една приказка още
колко приказки може да нарои." За българските приказки Марийка разказваше, че били закопани в
сандъци в земята заедно с другите книги, когато османският завоевател глътнал земята ни. Някой
издал мястото, където били скрити и хоп - изгорили ги. "Да, ама не орляците от приказките - само се
раздухваше пламъчето в очите и, - те излетели и намерили усти, от живата вода на които да се
хранят, и ето ги - от уста на уста чак до нас. А вашите уста ще ги разкажат на вашите дечица."
Много внимаваше Рада да запомни всичко, щом ще го разказва на децата си, цял живот искаше да
чува хилядите ковашки чука, които ковяли свещници, камбани и и боздугани за нови герои. Рада си
мислеше, че Марийка много повече приличаше на златните плодове, на небесните дъги, които се
превръщаха на разноцветен дъжд в приказките, отколкото на някоя друга жена, но не и го казваше,
за да не вземе да развали магията и. Зениците и бяха колкото копчетата на зимното и палто -
огромни, a от думите и небе и земя се сливаха, когато ги водеше на стопанството, между
занзъникащите през есента дървета с подобните на устни листа с карминено червило по тях, но
и между бръснещия сняг зимата, който навяваше по нивите купчинки сняг за игра. В земята на
чифлика се бяха преселили всички онези приказки за елмазите в Бяло море и за смарагдите на Бигла
и Круша планина, за юнаците, които никога не остарявали и въртели бичовете на южния вятър и на
северния, с тях можели да си отворят пътя и по суша и по море, а на небето се качвали, колкото да
си вземат злато за зениците си.
От мъжете в къщата Рада най-много жалеше Гълъо, но и любопитството и към него беше най-
голямо, та нали той беше като една голяма пещера, в която не прониква слънчев лъч. Тя не
забравяше нито за миг, че той почти не виждаше, и се дивеше на това, че сложеше ли той ръка
върху главата и и проговореше ли, по-скоро от ръката му, отколкото от думите му потичаха такива
пъстроцветни картини, които можеха да са дело само на някой много екзалтиран художник, не на
слепец – тежко карминено до прозирно зелено, синъо, в чиите дипли се криеха всички нюанси на

439
синчеца и на морето, толкова блестящо бяло, което можеше да се открие само в плътта на
мраморните богини от албума за Акропола.. Той обичаше да стои с изправен гръб на пейката в
двора, когато не депутатстваше, клепачите му бяха вечно спуснати надолу, едни големи, изпъкнали
клепачи като похлупаци на часовник, бавно говореше, някак през големия си нос, тя и главата му
беше едра, едва се крепеше на бялата якичка на ризата му и от време на време се люшкаше от
вътрешен вятър. А гласът му, гласът му беше чуден като сребърна струна, изопната зад изпъкналото
му, широко като синия чело, Рада ликуваше, когато успееше да накара тази струна да зазвъни.
Песъчинка по песъчинка събираше Радка живота на къщата, онова чудо на общия живот,
изплъзващо се и неуловимо, чародействата на жените, под чиито ръце кръвта и ставаше на мед, на
вино от френско грозде, на струи мляко от женска гръд, лепеше тя песъчинките със слюнката си -
това беше нейният принос за здравината на къщата. И тази висока крепост на къщата им бе вдигната
сякаш от вкаменелостите на първите Нашовци, на техните най-първи хора, изглеждаше
несъкрушима, яко пазеше обитателите си от кахъри, зад тях съществуването сякаш щеше да
продължи все така по волята на обитателите - всред приказките, смеховете, шегите на приятелите
им, които сякаш ръсеха със светена вода пространството.
Всъщност лошо време бе улучила Рада за появяване в къщата, най-лошото откакто пловдивският
дом на Нашовци съществуваше. Скоро схватката със света вънка започна, а никой в къщата не бе
подготвен, жените все така събираха цялата си сила за прегръдките на мъжете си, те знаеха как се
умира от наслада, но не и от побой. "Заразно е това виене вънка - рекоха мъжете, когато се дочу
вълчият вой и скоро вълчите нокти на все нови и нови зверове се впиха в събраната им на една
настръхнала топка тела. Тъкмо Радка започна да усеща, че светът е далеч по-широк, отколкото е
предполагала, а поводите за радост далеч повече, отколкото скромното и сърце можеше да си
представи, когато кълбото на тегобите взе яростно да се навива под пръстите на съдбата - злобна
старица, която изстрелваше с очите си отровните стрели, очите и стреляха по обезумялото гъмжило
на града, над което като вълни над вода се носеха ридания. Радка и се искаше да се засели вдън гори
тилелейски, за да не чува всеки ден за смърт, струваше и се, че възрастните играеха някаква грозна
игра, за да я сплашат, да я подготвят за нещо истински лошо. Не можеше безконечно нещастието да
им раздава причастието на страданието, не можеше тя все да стои със запушени уши.
Първа заплака безутешно жената на Занко, Лина, сълзите и се лееха по стълбища и площадки, а тя
лежеше в грамадното семейно легло, извита на една страна досущ повалена от изстрел, ноктите и
деряха копринените чаршафи и самата и кожа, посягаха и към очите и - да ги извадела, че не
съзряла смъртта, която вървяла по петите на Занко. Обвиняваше се, че била толкова слаба като
жена, та не го бе задържала тук, където със сигурност нямало да бъде застрелян от сръбски
партизани, че не го скрила нейде, докато войната свършила, пък после ако щял и военен съд да го
съдел.
През хълцаниците и се долавяха понякога и думите и, все едни и същи - нощем го виждала наведен
над кладенец да и иска вода, като на девойче искал да и напие водата, а тя все жаден го оставяла.
"Ей тъй и приживе жаден го оставах, къде по-голяма бе жаждата му от засищането и " - хвърляше
камъни отгоре си, докато не се разбра, че тялото му не можело да бъде донесено в България, щото
никъде го нямало. Рукна тогава Лина ведно с гирляндите на сълзите си като пълзящо растение към
онези земи, които го бяха погълнали, щура се към Велес и Битоля, към Кавала и Дедеагач и знаеше
ли още къде, отваряше всяка пора на земята, разравяше всяка буца пръст и накрая го стигна в
кладенеца, където плуваше с издут корем, натовари го на каруца и изви над конския гръб камшика,
удряше и стенеше, селата по пътя и чуха оплакваческата и песен дума по дума - за бялата му
брезова кожа, за туптящите му слепоочия, на които още пърхали пеперудите на целувките и.
Дружинка донякъде и беше лелята на Петър Турдоглу, която беше извадила своя покойник от
шахтата и го бе погребала със свещеник и кръст в местното гробише. В Пловдив конете не свиха
към Централни гробища, а към ябълките на Велевото стопанство, за да дадат овошките своя дъх на
Занко и в рая да му ухае на родни ябълки. И върху сандъка, който Лина зарови под едно садено от
него дърво, криво и чепесто с корона, която предеше облачната прежда, първо тупнаха няколко
ябълки, червени и кръгли като любовта им. По лицето и бяха полепнали паяжини от храстите, край
които беше минала, пръстите и не се опитаха да ги свалят, усещаше с кожата си допира им и си
мислеше – “Това ще ми е траурния воал. Тънкият прозрачен есенен въздух му е пък на него савана,
над съня му ще трепкат бронзовите листа и сенките на птици.” Запалено нейде стърнище
440
прикадяваше това странно погребение.
Вкъщи Лина веднага бе поета от Мариола, всяко събитие в дома им и щастливо, и гробовно се
ръководеше от генералския нрав на Мариола, защитницата на всички в къщата увиваше сега
нагнетената атмосфера с превръзките на душата си, които бяха топли като майчини чаршафи.
Слугините, които до една бяха от родния им край, приготвяха тертеплийски житото вместо с орехи
с бадеми, както се правило това в Беломорието, отгоре наредиха кръглите очета на стафидите. Това
беше първото жито, което Радка раздаваше под контрола на майките си, с поглед опрян в стафидите
си мислеше "Като че Бог ни гледа през тези многобройни очета", а край тях тупваше на земята
някоя презряла ябълка сякаш да потвърди наличието на Божията мисъл за човеците. "Много рано
почват тоези деца с ходенето по гробища, не случиха на родители" - мимоходом отрониха
Мариолините уста и като за утеха добавиха: “В шадраванчето ще пуснем рибки и костенурки и
каквото там кажете.” Мариола беше готова на всякакви радикални мерки срещу Лина като установи
склонността и да се изплъзва от действителността с припадъци, пляскаше я по бузите, поливаше я с
вода: "Хайде, буди се, никой друг не може да носи твоята болка." Начаса докараха и шивачка, която
да и ушие за един ден костюм от коприна за траура, после в "Света Марина" на службата почти
никой не забеляза, че Лина пак припадна, Мариола и Марийка, които я държаха от двете страни, с
щипане до синъо я върнаха към протяжната мелодия, която сама размахваше черни крепове. А то и
в църквата почти никой нямаше, руснаците бяха вече в страната, а се знаеше, че в Русия храмовете
се изгарят и събарят, та това се чакаше и за българските църкви. На всичкото отгоре покойникът
беше убит от най-верните съюзници на руснаците, та по-добре беше да стоиш настрана от
семейството му – да ти е мирна главата. Поради липса на хора за помена, житото и сладките
рададоха набързо вън на случайни минувачи, дори и обичайните просяци се бяха изпокрили от
идващото.
След погребението Мариола зае пак мястото си до бюрото на Йордан, нали го отменяше сега, както
винаги, когато не беше в страната, нарочно седеше прекалено изпъната като свещ - за да е
работоспособна,в стаята не даваше да се пали печка пак по същата причина, не само от спестовност.
Опитваше се да установи защо сметките нещо не се вързваха, впиваше безпогрешната си интуиция
все по-дълбоко като жило в така познатата и материя, но беше сигурна, че обичайните и знания за
пазара сега не можеха да и са от полза, нещата се изплъзваха вече от всякаква логика. Не ставаше
въпрос да се предпазиш от този или онзи нелоялен клиент или служител, а от държавата, която се
канеше да ти вземе всичко. Йордан преди даваше някакви указания от странство, последно и се бе
обадил от Лондон с многозначителното изречение: “Мисията в Кайро неуспешна.”, от което и беше
станало ясно, че не англичани и американци, а руснаци ще цъфнат в страната. Толкова се гордееше
Мариола с неговия ум - "Няма да им падне в лапичките" - хвалеше далновидността му пред
сестрите си и правеше заклинания Бог да го задържи надалеч от нещастната им страна, чиято кръв
вече пръскаше чак до хоризонта. Гледаше Мариола да зарива любовта им под купчини пепел, да не
се набива в очите на новите властници. "Защо ли се върнахме тогава?" - За пръв път я чуваха да
съжалява за нещо, разказваше как бяха отпътували с Йордан с последния параход от Америка за
Европа преди започването на Втората световна война, "Ако не бяхме заминали, сега щяхме да сме
заедно." Стоеше Мариола на страж пред телефона, звъннеше ли, кожата и се опъваше като на
барабан и въздухът край нея започваше да трепти, кой знае как и телефонът и още не бе отнет.
Стоеше на страж до телефона, ако допуснат свързването му с България, да може да му нареди: "Не
се връщай, месата си яж, но за назад дори и не питай." Гледаше победонсоно мълчащия телефон –
колко предвидливо гласът му не се обаждаше: "Инстинктът му за съхранение работи, няма да им се
сервира на тепсия." Макар и разделени, двамата бяха излъгали коварната съдба.
Покушенията върху къщата започнаха наред с покушенията срещу хората вътре. Отначало идваха
някакви униформени, скрити зад вратите, хванати за ръка, Радка и Пенито ги наблюдаваха, по никое
време идваха и разпардушинваха вещите, някакво съкровище диреха, "Да не е съкровището на бея?"
- питаше Радка кака си - Да им кажем, че може да е в двора, да престанат да бият майките ни." Лина
и Марийка позеленели търчаха и носеха де що бижута имаха, но не и Мариола, а те точно от нея
искаха съкровището – ръмжаха, че мъжът и е в Лондон и кой знае какви народни пари бил изнесал
там, а тя, урсузката, се правила на сиромахкиня. И до участъка на няколко пъти я влачиха за косите,
но не и не - "Нямам, нека докажат противното." Доказването на обратното и струваше строшаването
на няколко ребра и смазани бъбреци, както се разбра по-късно. Като се върнеше, се хвърляше върху
441
пианото, докато не им бе и то секвестирано, блъскаше по клавишите, никакъв Шопен, никакъв
Моцарт, дори не и Бетовен, някаква каша само. Марийка викаше “Много е революционно, да не си
го чула в участъка” и се загръщаше в стоте шала, с които се бе увила в звънтящата от студ
къща.Заключителните акорди винаги звучаха обаче победно с думите: "Съдбата се погрижи за нас,
щом Йордан не е тук." Звуците я зашеметяваха и Мариола най-сладко заспиваше върху капака на
пианото - то беше гръмоотводът за лошите и мисли. Спеше с влажна отворена уста, а в краката и
често като коте мъркаше Рада, гледаше да е неотклонно край нея при заспиване или събуждане, за
да отнася всичките и целувки и да попива лошите и предчувствия за завършващия и започващия
ден. Видеше ли гърба на униформените, тя почваше да имитира простотията им и да им се
надсмива: "Какво е това? – питат, защото не са виждали хладилник, вземат го за шкаф, такъв шкаф
не им трябва и отминават. А персийският килим го вземат за изтривалка, удобно просната
изтривалка в средата на хола." Като приятелката си еврейка някога Мариола бе "разпръснала"
овреме най-ценното от жилищата им при познати. Най-голямата пазачка на съкровище бе една
бойка леля Марче, която недочуваше, но която и преигравала с недочуването, появеха ли се
грабителите в къщата и на улица "Иван Вазов". Кой знае защо Мариола даде и у нея вещи, та нали и
леля Марче бе от семейство на тютюнотърговци, братовчедка на Кудоглу, нали и нейния дом бе
обект на "секвестиране". Вземеха ли нещо Мариолино от Марчето, тя пристигаше с клетви на уста и
нали недочуваше, крещеше, та и мъртвите да я чуят: "Отмъкнаха чиниите ти, слава Богу не онези с
платинения ръб, да ги загърли дано я, да се задавят, чумниците! Не искат те само вещите ни, не-е-е!
- проточваше "е"-то Марчето. - Душите ни искат, но няма да им ги дадем." Заканваха се на
“пищовлиите” Мариола и Марчето и ги подиграваха, бърбореха и се смееха, понеже всесилните
пропускаха най-важното – че пред Бога бяха най-черните грешници, а да имаш пропуск пред Него
значеше да си загубен. И някъде в засрещането на интонациите на битата Мариола и полуглухата
Марче се раждаше неизменното заклинание за Йордан - "Няма да им се хване на въдицата, те смятат
жена му да ползват като мюре, което да го доведе, ама няма да стане. Умничък ни е той."
Притисната от всички страни, къщата бе оживяла и оттласкваше със стени и ъгли нападателите,
един от тях се хлъзна в килера на горния етаж и се наниза на острието на едно старинно ножче за
острене на моливи, друг бе нападнат от мирните гълъби на Пенито и Радка на терасата и не само
дрехите, но и гърдите му бяха разкъсани от ноктите им, трети в тъмите под стълбището бе съзрял
дявол знае каква страховита сянка и за да не бъде всмукан начаса от нея, просто скочи от прозореца,
за жалост прозорецът беше на приземния етаж. Нападенията в гръб на къщата - дай та дай! – бяха
започнали от първия ден на новата власт, цел на атаката им бе главно Мариола - кои бяха сметките
на мъжа и зад граница, къде било тукашното злато, кои били приятелите на Йордан в Лондон.
Насред отровата, проникваща всред всички рани и избити зъби на къщата, Мариола продължаваше
стоически да подрежда колонките от цифри в счетоводната книга, сякаш сама да проумее къде са
сега милионите им зад граница и бяха ли под контрол. По златистата кожа на Мариола побягваха
стъпките на синините, костите и те не издържаха - счупените ребра се забиха в органите и като
остени, та месото и кански болеше.
И тогава обаче прибраха Гълъо, тогава ли, по-преди ли или по-после - Радка не можеше да каже, как
да кажеше като вече не помнеше отколко време къщата бе под обсада и кой първи падна жертва.
Изведнъж го нямаше Гълъо на двора да я вземе на коленете си да му попее, нямаше на кого вече да
описва цветята в градината все едно прави разказ по картинка в училище - кое цвете е цъфнало и в
какъв цвят. Радка знаеше както и последното куче на града, че Гълъо си имаше втори дом – Клуба
на николапетковистите на булевард “Руски”, бомбата, която непременно щяла да гръмне в ръцете на
окупаторите. В него той почти се бе пренесъл барабар с книгите си: “Те вече не могат да са ми от
полза, но вие трябва да четете, за да осъзнаете колко голяма е нашата борба и къде да се поберете в
нея.” До избухването му Клубът бе пазен от Гълъо и приятелят му Ганди, много се гордеел Гълъо с
този приятел - "освен на мене той е приятел, ама така лично, с Айнщайн, Цвайг, Яворов и
Дебелянов, а колко го молел първият индийски президент - "Ела да работиш за независима Индия,
но той не - затворите в България нали го чакали, как може да тръгне." Бе спастрила Радка от него
няка една приказка, в която Ганди яздеше на слон, а индийският президент броеше песъчинките в
пустинята, за да калява волята си. От силната воля Ганди бе мършав като индийски гуру, "Много
практично е в тези времена да знаеш как се изкарва без храна" - говореше на другаря си и го хокаше
за цигарите и някоя сръбната чашка: "Трябва да можеш абсолютно да владееш себе си, което
442
означава да се освободиш от всички щения, тогава само човек става неуязвим." "Щом такъв човек
подкрепя Никола Петков, правете си сметката на чия страна е правдата" - триумфираше Гълъо край
него и често-често го канеше вкъщи - "на диспут". Вътрешно благоухание облагородяваше всяка
дума, откъсната от хлътналите Гандеви гърди, на които ребрата съвсем отчетливо се брояха, Радка с
изненада ги следеше как мърдаха като някакви пръчици под невидима ръка, която си играеше с тях,
“Чудно като клавиши, на които свири Бог.”. А погледът му не бе нито екзалтиран, нито пък навъсен,
беше си мек, по-скоро изпълнен с копнеж, отколкото с някакви омрази. "Навярно такъв щеше да е
погледът и на Гълъовите очи, ако гледаха." - казваше си Радка. Не беше обаче хич лесно да си на
една маса с Ганди - нито пиеше, нито пушеше, нито оставяше другите да пият или пушат в негово
присъствие, а към Гълъо и без това имаше специално изискване - "Тъкмо защото си много ценен
човек, няма да те оставя да се тровиш." Всички търсеха погледа на Ганди, дори и бялата ципица,
която се провиждаше от полуслепите очи на Гълъо под клепачите на Гълъо и тя сякаш го следеше -
изведнъж от него усещаха сила у себе си и почваха да се извисяват нагоре, “Като факири” – беше
заядливият коментар на Мариола, която вече хич не издържаше комбинацията на болката от
счупените ребра с болката от липсата Йорданова. Чудни-пречудни човеци бяха, това и децата
чувстваха - вървяха между хората по селата като монаси-отшелници, питаха и разпитваха кой какъв
кахър го гнетеше и каква рана му бе нанесена от “новите варвари”, едни такива събирачи на
несподелената селяшка мъка, а земята, която искаха за селяните, ги отхранваше и топлеше, нямаше
да подкрепя другите я, дето никакви не и бяха, дори още по-лошо – врагове, и по всичко
изглеждаше, че земята ще е победител в схватката със скакалците на новите властници, дето се
опитваха да я вземат в плен,и че те щяха да бъдат издухани от тласъците на въздуха от толкова
много гърла. Безшумно се приближаваше Ганди къщата им, безшумно се отдалечаваше, но те
всички знаеха, с трепета на кожата си знаеха, че той е един от малкото хора на които напълно
можели да се доверят. Ганди сам се бе въвел в рицарско знание като бе готов да мие краката на
последния просяк и да ридае заедно с най-отхвърления грешник. “ Аурата на духовността”,към
която често призоваваше другите, светеше и бе видна за всеки страдалец, той се движеше сред
шпалир от люде, очакващи помощта му. Обаче никак не беше лесно да общуваш с него, подаваше
ти той безотказно ръката си, но и се забиваше в тебе като свредел, дълбаеше в съвестта ти и
проповядваше, че само с изкачването по стълбата на съвестта си човек може да стигне до Бога. "Ето
я армията, която ще изличи кървавото царство - говореше "братеца" на очуканите от градушката
люде, - няма как Бог да подкрепи ръката на безбожниците. Но и няма как да бъде на страната на
егоистите и лакомниците" И Гълъо -Слепият оратор и Ганди - Гуруто на бунта чрез
несъпротивление гърмяха с кротките си речи си из цялата скована вече от немеене държава. Един
ден къщата на Велевци се събуди обкръжена от хиляди, хиляди селяни с престилките и потурите,
тълпата биеше изпълнена с криле и крилете шумоляха и се опитваха да издигнат във въздуха целия
балкон, на който говорел Слепият оратор, барабар с къщата им и да я отнесат на безопасно място.
Когато Гълъо заговори и множеството замря, той беше най-хубавата фиданка, бучната от
земеделците в хумуса на душите, "Той е мой татко" – можеше да се чуе от Радините гърди, гласът
му бе натежал от много потоци , а полуслепите му очи хвърляха мълнии. Когато множеството
завика "Да живее!", Рада направо видя как ръкомахащата му ръка обра цели рояци от искри. Нещо
за пропаст говореше той, България пред пропастта или нещо подобно и изричаше странното
съчетание “ГеМеТо”, а народът го подхващаше като ехо и го развяваше като знаме, а в следващите
дни, когато вече митингът, събрал половин България в краката им, бе се разпръснал из четирите
посоки на България, Рада питаше: "Кога ще има пак митинг, да си приготвя и аз знаменце?",
катереше се до най-горната терсаса , надвесваше се и знаеше, че се намира на място по-високо от
всички тепета, направо си беше като Шипка.
Тъкмо Гълъо беше излязъл от затвора при старата власт и ето че гладните, недоволните и
прогонените пак си го сочеха за вожд - "Пак те тикат към затвора, братле - строго го
предупреждаваше Мариола, която все гледаше да ограничи размерите на бедствието с прагматизма
си - ама като говоря, кой ли ще ме чуе, нали вие с Ганди все всичко знаете. Не можеш да стигнеш
извън болката и отчаянието, каквито и битки да повдигаш. Този свят е тъкмо свят на болката и
отчаянието, ти поне с твоите страдания как не го разбра. Ама не, книгите ви друго казват, нали?"
Жена му на Гълъо беше още по-рязка, голяма самотница, тя не обелваше дума с външния свят, беше
сигурна, че никой от този свят не заслужаваше да си хаби думите, но за близките си тя разстилалаше
443
душата си - по нея да ходят. "Бягай от човеците, Гълъо - направо ревеше сякаш вече я колеха. -
Забрави ли що зло ти сториха, та сега пак при тях се вреш. Ей колко земя имат още Велевци, почвай
- копай, ори, сей, само за човеците не питай, пак ще ти изядат главата, жив ще те оглозгат,
стопанино мой." Но кой да я чуеше - всяка вечер две щастливи сенки напускаха Клуба на
николапетковистите - едната на Гълъо, другата на Ганди, общото им дело с ГеМеТо и Никола
Петков славно напредваше, щастливи бяха двамката, че с още един ден бяха приближили
многобройните си последователи до свободата, не онази която им обещаваха новите властници-
измамници, а онази , която възвестяваха по селата, онази с просатия и едничък смисъл: "Няма да се
дадем на комунистическите терористи, някога събореха купола на храма върху човешките глави,
сега пък искат да срутят самото небе с безбожието си отгоре ни." А Радка и щерката Гълъова си
представяха двамата другари облечени с онази власеница на Свети Франциск в църквата и виждаха
в ръцете им по някое момиченце със забрадка или момченце с калпак каквито са съзряли в
множеството на най-големия митинг в историята на николапетковистите. И Ганди, софийският
адвокат, и Слепият оратор, депутат от същата партия, продължавали с ораторството си, "и с
будалъка си" - казвалаше жената на Гълъо, всяка седмица “дърпаха дявола за опашката”като
откриваха нов клуб в някое село, за да стигнела светлината, заключена в мощехранилницата на
идеите им, до другите. “Никаква светилна никого не интересува, луди хора, светлината не се яде. –
Единствена Гълъовица се опитваше да ги озапти - само интереса клати феса, а вашият интерес
сякаш е час по-скоро пак да влезете в занадана.” “Действителност ли са вече душите, готови да се
жертват? Действителност са. – Опитваше се Слепият оратор да проагитира собствената си
половинка. - Селската армия като в стогодишната война набъбва от човешките потоци, армията на
горяните чака знак да се спусне от гребена на планините върху тези, които като вещери са яхнали
народа си. С гордост се пълнят дробовете на опозиционните парии, Никола Петков и ГеМеТо за тях
са новите Асен и Петър, които ще поведат войските на бунта - този път срещу руската
византийщина.” Прибереше ли се вечер Гълъо, Радка гледаше да е край него, сетивата и първо
залепваха за него, нослето и усилено душеше мириса на овце, на мед, на чесън и на сено,
миризмите на неговите селяци, които тя така обичаше да посреща вкъщи, имаха си и стаи,
определена за нощуване на селските вестоносци, в които тя лично сменяше постелките. “Защо не ги
събереш в стопанството? – Даваше важно акъл на Гълъо, подчертавайки очевидността на
съучастничеството си. – Там могат да се съберат хората на няколко села, така ще са ти под ръка.
Всеки ден може да правим митинги.”
Каква неразгадаема тайна е свободата за човека - говореха си хората, които познаваха одисеите
Гълъови отблизо, които не бяха една и две, одисеи, свършващи все с пристигането на един и същи
бряг. Имаше той поне сто причини да не е сред губещите нито тогава, нито сега. Видно беше, че
почти всеки бежански род рано или късно, по-скоро рано, отколкото късно, се цепеше на две, ама
тъй - с гръм и трясък - и ето го единият братовчед на бял кон препуска по калдаръма и всички порти
се отварят пред него като пред Свети Мина, а другият само от гордост не проси, иначе си гладува
тихо-потайно и все някой ден започва да измекярства и то така безнадеждно, че вместо да се
измъкне от блатото, затъва ли, затъва до гуша. Със сродяването с Велевци и с дипломите, които
беше натрупал, белият кон си беше приготвен за Гълъо, направо си беше резервиран за него,
оставаше само да го яхне, да, ама той не пощя, чисто негово решение си биеше - да си губи времето
и да го харизва на онези, дето нямаха бели коне за яздене по рождение или по сватовство, буташе се
все между шамарите, предназначени за други, та да ги отнесе самият той. И държанието му при
предишния режим бе оценено като дотолкова антипатриотично, че доживотната присъда бе
издействана с невиждани рушвети от Велевци, първоначално определената му бе чисто и просто
смърт. Така Гълъо за малко да не се окичи с медал за храброст – смъртна присъда, присъдата,
срещу чието съществуване изобщо приятелят му Ганди се бореше в световен мащаб с членството си
в някаква международна Лига за човешки права, която той наричаше просто “Лига за човещина”,
“не като техните Лиги на дявола”. Тъкмо при новия режим се отваряше за Гълъо златна възможност
да си поживее царски на гърба на някогашното си доживотно заключение, Гълъо изведнъж пак
реши, че бедните му братя никак не били свободни, че им е надянат намордник, който трябва да
бъде прегризан с всенародни усилия, та се юрна да сбира тези усилия, пак с държавата си мереше
Гълъо силата, пак той на топа на устата, изстреля го топът на селяшката душа право срещу
властниците. “Камък на шията на народеца е тази народна власт” – разясняваше той в Парламента,
444
където с гласа на куцо и сакато от неговия район бе пратен да депутатства и той депутатстваше, та
пушек се вдигаше, властта май трябваше да му счупи главата, за да се отърве от него, друх начин
нямаше. Ни за минута той не престана да слуша тайните гласове на хората от тракийската
организация, опитваше се да посредничи между новите жертви и новите властници, както някога
между ремсистчетата от тютюноработниците и собствениците на фабриките и складовете за тютюн.
Това беше положението – едни от бежанците бяха милионери, други пък, минали през
коминтерновски школи и през партизански отряди, сега бяха начело, турени от болшевиците, един
тертип си имаше Гълъо за измолване на милост - припомняше общия корен и помощта, оказана
някога от заможните търговци на организацията за помилване или смекчаване на присъди, че и за
измъкване от затвора, за намиране работа на целите им семейства. Опитваше се да събуди някаква
патриархална солидарност, дошла от прастари времена и прастар морал: “Како си мислете, че
моралът е като грош, можеш да го обръщаш, както ти кефне – ези и тора, не, моралът е понятие
вечно, както свободата и е един и същ. Като Перущица ли искате да станем – едни убийци трепят
преди девети невинни хора, сега други убийци трепят други невинни люде и цялото село е вече
забравило как заедно се е било за свобода и внуците на някогашните априлци се смразяват с
внуците на другите априлци, това ли бъдеще искате за България?” И да не можеха да се прегърнат с
една прадревна обич, поне трябваше да не се мразят с една внесена отвън омраза.”Ние сме солта на
земята, защото цял живот я торим с потта си, - казваше на земеделците. – Има един начин да сме
честни пред нея – като я защитим от онези, които искат да ни я вземат и я направят ничия, както
държавата ни. Няма колективна земя, както няма колективна жена, земята си иска душата на
стопанина, за да диша чрез нея, стопанинът само ще я милее, както милее родата си и родът е силен,
когато е стъпил на свое. Те искат да ни вземат силата, да ни направят чужди на своето, ей това е! Не
ставайте душмани на самите себе си, не влизайте в кошарите на болшевизма!” Колкото повече
преследванията слагаха капани по пътя на Слепия оратор, толкова повече закрепваше тялото му и
никога не стъпваше на криво, "Имам си вътрешен компас - вярваше, - та колкото и да е плътна
бялата мъглица пред очите ми, не бъркам ни посоката, ни релефа." А омразата около Никола Петков
се сгъстяваше заедно със славата му, като гъсто кисело мляко беше вече, с нож да я режеш.
За принудителните оставки на земеделците Велевци научиха от един Гълъов и Гандев приятел,
студент втора година, който преди студентството си бе успял да "посети" лагерите, двамата му
братя бяха още там, "трайно настанени" като “безпризорни скитници”, бе вече изключван от
следването и полувъзстановяван, сега бе нещо като полулегален студент, който хем нямаше право
да живее в София, хем притърчаваше там тайно за изпитите, а на акълището му професорите се
чудеха, та до ново изключване поради тайното им покровителство за момента не се стигаше. Отърча
той, зачервен като слънчасал, направо от Народното събрание в дома на Велевци, подгонен от
нуждата да им повери истината, думите му падат бързо, бързо като обелки по пода и цапат всичко в
подредената за пореден път от жените къща след “тараша” : "Аз намерих пропуск, за мене че и за
един приятел, седнахме горе, а долу всичко на тепсия, най-отпред седнал професор Петко Стоянов,
независим кандидат, изтъпанчва се на трибуната дебеланкото Васил Коларов, лъщи оная гола глава,
важно заявява: "Господа, постъпили са оставките на земеделските кандидати”, залата "У-у", а това
били депозираните пред земеделския водач Никола Петков оставки, те по Устав се давали на него, а
комунягите прибрали от къщи архива му и хоп - има оставки." Наскачаха онези ми ти никола-
петковисти: "Господин председател, ние оставка пред Народното събрание не сме депозирали."
Шум и врява, е, разгеле, че дойдохме баш на това заседание" - радваме се с приятеля. Отваря се от
дясно една врата и бавно-бавно се вмъква “вождът и учителя на цяла Съветска България”, ама един
подпухнал, напудрен, не ти е работата, сякаш от кръчмата са го вдигнали. "Да, казва, ние повече
тези хора сред нас няма да търпим. Ето, и независимият кандидат, казва, професор Петко Стоянов и
той си е депозирал оставката, и него също повече няма да търпим.Ах ти, сволоч.” "Аз ли ?" - скочи
професор Стоянов, ама той два метра, гигант, като хвана тази парцалена кукла за раменете, като взе
да го тресе, хвърлиха се и нови депутати отгоре им, кой от опозицията, кой от комунистите, какво
меле само стана. А на другия ден бях на изпит при проф.Петко Стоянов, след като ми
благодари за успешното представяне на изпита, аз на свой ред му благодарих на
представянето му в Народното събрание. Казвам ви, по-голям театър не съм
гледал." "Ти гледай пак тебе да не те изключат, къде се мушиш, барабар Петко с мъжете." – Чу се
445
гласът на Мариола, бял и мокър като прането в ръцете и, тя считаше, че с определени усилия всички
можеха да се противопоставят на социалния упадък като се погрижат за себе си, а предизвикването
на изключването ти от университета не беше кой знае каква грижа за себе си.. "Щом подредиш
света вътре в себе си и му дадеш форма , ти си изпълнил метафизичната си задача. - Редеше
Мариола от спокойна по-спокойна, но близките и знаеха откъде идеше спокойствието и, от това че
Йордан не беше тук. - Отворил си си така проход и в най-нечовешката система, направил си
възможно достойното ти преминаване през света."

"Смъртта не може да му вземе най-важното - тълпите, които го следват, тъй е било и при баща му, и
при брат му." - Изрекъл в деня на арестуването на Никола Петков Ганди и хукнал към София да
види като адвокат ще може ли с нещо да му е полезен.
Радка пак не разбирала какво става, но "тълмачът " и - Гъловото момиче и разяснявало - "Ще го
съдят като най-големия от всичките. А когато някого го съдят, той трябва да има адвокат,
защитникк демек, който да казва - не така, онака, е, това иска да прави Ганди, за да не отиде Никола
Петков при баща си и братята си." "А къде са те?" - питаше Рада. "Къде - в земята, при червеите." -
мрачно отговаряше каката, толкова мрачно, че Рада повече нищо не питаше, само сънувала червеи с
надигнати нагоре слузести тела.
Една вечер небето кънтеше златно зад клонаците на платаните, Гълъо излезе сам от Клуба на
никола-петковистите, направи няколко стъпки към това залезно небе, пред него спря кола, вратата
се отвори и вътре го поканиха, “Сигурно са верни съподвижници, чак пък толкова глезене” рече си
Гълъо, понеже неговото вкъщи бе на стотина метра, но Гълъо бе учтив човек, та оцени жеста,
трогнат от любезността, влезна вътре и повече никой не го видя.
След най-първия побой Гълъо се дотътри пълзешком до нара в килията, преди светът да е изчезнал
от съзнанието му, той зачука по стената по затворническия морз, от другата страна чукането му
върна името на обитателя от съседната килия, изумителното било, че името било на един от
шефовете на разузнаването, с него били лежали при предишното му заключение, доживотното,
топлийки бил нагълтал някога, да не вземе да издаде някого. Смайващо познание – името бе на
един от най-прямите и неопетнени комунисти. "Дали пък не е станал някакъв преврат?" - какво ли
не бе готов да даде Гълъо в този момент само и само да разбере какво се е случило. Усещането му
за сънуване се засили още повече, когато след побоя отново го заведоха при следовател. Той имаше
бодлив като набола брада глас, а гласът му си имаше образ, образ още от времето, когато Гълъо бе
имал сетива за виждане, от времето преди Гешевите инквизиции. Гласът сякаш не бил надраснал
онази 43-а, бил си останал в нея, в дните, когато разходката на затворниците в двора го беше
събрала с Гълъо. От екзалтирания му поглед тогава се усещал хъса му да руши, че да създава по
своя воля, и копнежа му за живота отвън, копнеж, който само един шестнадесетгодишен младеж със
смъртна присъда можел да има. "Прати жалба за помилване - опитал се Гълъо да го измъкне ако не
от затвора, то барем от смъртта и тъй още при обиколката му издиктувал текста на жалбата. Като
кон изцвилило момчето, като вол измучало, когато дошла царската милост. И тъй Христос му подал
ръка чрез Гълъо, та той тъй заедно с прангите му се поклонил: "Бате Гълъо, вече късче от душата ми
е завинаги твоя." "Бате Гълъо - казал сега същият още сякаш мутиращ глас - що щеш тук?" Само
това попитал гласът, но ни гък за късчето душа, която уж била негова. Излязъл следователят и
отнесъл гласа си, който връщал толкова много арестантски спомени в Гълъовата глава. Повече не се
върнал, само за себаб му пратил по вардачите му една чиния мусака от милиционерския стол. С
една мусака му плащал дълга си, на толкоз оценил помощта получена някога като смъртник. И
после никога този следовател не го изпитва, но имаше други - с лопата да ги ринеш, и всичките си
бяха плюли в устата - бой та бой, твърдо бяха решени да помлеят “туй сляпото”. "Каска едно време
слагали ли са ти? Не, а ние си имаме модерна техника, къде ще се мери с немската, сега ще се
нагледаш на звезди посред бял ден." Като включваха електрическия шлем , тялото му почваше да се
тресе като заклана кокошка, а мозъкът му се разлетяваше на искри след взрив, от инквизициите ни
петънце светлина не остана пред взора му, дори благодатта на бялата мъглица помътня, помътня и
стана на железен мрак, от който и дупчица не може да откъртиш . И стоеше оключен Гълъо и
нямаше кой него да помилва, и се срутваха планини отгоре му и великани играеха хоро върху
гърдите му, но най-страшното беше електрическата каска, която превръщаше главата му във вулкан,
лавата изтичаше в затвореното пространство на килията и огнената река помиташе всичко на пътя
446
си, най-напред съзнанието му, “Само нея не, моля ви се, не!” – Чу се да моли враговете си.
В мига, в който арестуваха Гълъо, жена му престана да спи, ама тъй - абсолютно будна деня и нощя
без капка сън. "Кръвта ми застива, Гълъо, на, вледени се, пуста опустя главата ми, сякаш и Господ я
напусна, та ей тонинко сън не ми праща, само вампири някакви наоколо я смучат ли, смучат, да съм
будна, че все да ме боли. И как да се срещнем сега, Гълъо, като нямам сън да се срещнем." А
Пенито, дъщеря им, тъкмо се бе изтеглила на височко - 1, 70 метра, петнадесетина годишна,
момееше се вече, силуетите на бедрата и бяха като извивките на Родопите, а кожата и прясно
розовеела. Вървеше тя из града, ама вместо рози, паяци се появяваха насреща и и октоподите на
хорската лошотия протягаха пипала:"Туй е онова нещастниче на Слепия, дето много се ежеше. А
сега да го видим, като не на другите, ами дори на отрочето си не може да помогне." Устните и
гноясаха, когато изрече след класната си в училище думите:"Аз, еди-коя си, декларирам, че се
отказвам официално и завинаги от баща си, защото е враг на всички нас, на смелия комунистически
български народ." С нокти пукаше мехурите по устните си Пенито, а леля и я мажеше с кой знае от
кога останала помада за избелване - това имаше, това слагаше. Но нищо не помагаше, защото нищо
не можеше да изтрие убеждението и, че е предала татко си: "Татко, татко, на земята ли си, под
земята ли си, чуй ме, където и да си, трябваше да го кажа, за да ме оставят в училище, нали ти това
искаше от мене - да се изуча." Прогниваше Гълъовото момиче от мълчанието, немееше пред целия
ужас, който нямаше сила да понесе. "Како" - държеше я предано за ръка Радка и тепаше след нея, а
като станеше на жълт лимон, от който само кисело можеш да изцедиш, слагаше я на малкото столче
и и плетеше плитки, плетеше и разплиташе и сякаш самата и мъка завързваше, да я омаломощи, че
като змия да легне под камък. Радка имаше зелени грахчета от дърветата, с които и боядисваше не
само ноктите, но и устните да заприлича на омагъосана русалка със зелени ноктенца и устни. Заедно
ходеха на училище, за връщането пак се изчакваха, и не голямата, Пенито, пазеше двете, а
обратното – Радка, “заядливото дребосъче”, както я наричаха съученичките и, докато стръвно я
щипеха след поредната шестица. Пенито се паникъосваше кански, щом срещнеха милиционерката с
огнените коси, бяха я видяла да бие човек с приклада на пушката си и все се страхуваха, че ще
вдигне същата пушка, която винаги стърчеше на гърба и, към тях - децата на врага, откъде можеше
да знае, че Пенито вече “публично” се беше отказала от баща си. "Тя яде не само деца, но и
възрастни" - разказваше Пенито на Рада и и стискаше ръката и сякаш бе камък, от който можеше
вода да прокапе, та да стресне милиционерката.
Бе един вторник, "карък-ден", когато Гълъовица ги посрещна с изскочили от орбита очи - бе
получила произовка да се занесе храна на Гълъо. След три години изчезване Гълъо бе установено
местожовеенето на Гълъо в родната милиция, а след намирането му Гълъовица начаса взе яката да
спи, та сега пък едва успяваха да я събудят за час-два. "Нали ви казвах - трескаво обясняваше,
когато беше будна, - виждах го, виждах го спотаен на дъното на огледалото, ако не беше на този
свят, и на дъното на огледалото нямаше да е, чак когато ги няма, хората напълно изчезват от
огледалото в къщата им, не в чуждото, само в родното огледало може да се разбере това." Очите и
се въртяха лудешки из орбитите, а от радост яките и ръце подхвърляха Радка нагоре сякаш бе топка
за игра, а една жила на челото и така изпъкваше сякаш се канеше да се отдели от кожата.
Но тогава пропищя и Мариола, и нея канеха да занесе храна и кат дрехи в затвора, Йордан не бил
вече в никакъв Лондон, Йордан бил в подземията до Лъвов мост. "Отдавна се мътеше това -
шепнеха сестрите и, - то си беше ясно, че накрая така ще стане, нали Йордан не може без нея, та
граница и някакви си комунисти ли ще го спрят да си дойде при нея, дума да не става."
Радка още отпреди разбираше защо майка и Мариола така се държаше понякога с ръка за сърцето,
ами нали най-първият и баща, Йордан, бе пуснал корени баш в сърцето и, като от него нямаше ни
вест, ни кост, можеше ли да не я присвива сърцето. Като заклинание деня и нощта, по сто пъти на
ден Мариола повтаряше до втръсване, сякаш той я чуваше и без телефона:"Умен е, не е като другите
будали, знае какво е болшевизъм, няма да остави мишки да му изядат ушите." А Радка често се
поспираше до образа на този, който се бе посадил в лелиното и сърце, стоеше си на портрета с
вчесана на една страна кестенява коса, с бадемлии очи, в кафявото на които като мехурчета плуваха
зениците, със синя прозрачност бяха сенките под очите му, слънцето бе оставило бели петна по
кожата му, която бе направена сякаш от най-тънко стъкло, в джобчето на сакото му имаше платно
на невидима платноходка - бяла кърпичка, дланта му придърпваше на една страна сакото, за да се
види кадифената като котешки гръб сива жилетка с многобройни ситни копченца, под пръстите се
447
показваше златен тумбест часовник, така старателно бил изписан часовника с всичките му цифри,
че можеше да се види колко бе часът - 12 без 5. На Рада и се струваше, че този образ се бе изплъзнал
като добър дух от бутилката на Мариолиното тяло и добрият дух я питаше какви желяния да и
изпълни. Леля и обядваше и вечеряше с лице срещу портрета, водеше си разговорите си с него,
доверяваше му съкровеностите си от деня, само дето и на него не сервираше, но все някой закъсал
негов приятел канеше и той нещо да "куснел", слагаше го на Йордановия стол и не се уморяваше
чужди кахъри да изслушва, все “арии на нищетата”, както ги наричаше. През тези години на
отсъствието му нищо не бе в състояние да смути ритъма на разговорите и с него, никакви побои и
ограбвания не можеха да прогорят хартиените птици на оптизмизма и - нищо не можеше да му
сторят човекоядците от такова голямо разстояние. Радка се бе прехвърлила да спи при тази си
майка, за да и топли краката нощем и да не я е страх от тъмното и от милиционерката като Пенито.
А сега нощите бяха особено черни, мъхнати и настръхнали при набезите на лешоядите, които
всичко разглеждаха като мърша за стомасите си. И Мариола, която преди никога не оставяше ни
миг сама и бе носена от мъжа си на ръце високо над всичко опасно, сега халюцинираше от ужаса,
изпъваше шия и се заплиташе в собствените си коси, а-ха да се обеси на тях, такава бъркотия.
В един само миг Мариола стана неузнаваема, тъкмо раздавачът бе си излезал напълно безмълвен на
заден ход, прогонен от бясните и крясъци . Ето защо телефонът така нелепо мълчал, кой знае от кога
него го биели, него го убивали, а тя, идиотката, готвела и чистела и ходела на пазар, и си правела
прически, и се хилела, и бърборела глупости, и си вярвала! Тънките и прозрачни ноздри почерняха
от зловещия дъх на тленност, устните и се разкривиха като разбита порта, а хлипаниците и се точеха
от нея като бита бяла пяна. Радка тъкмо се стягаше за училище, свари я до вратата, струпана като
купчина тор, а в ръцете и - някакво смачкано късче хартия, наведе се Радка и я замоли, с най-милите
думи и говореше, и в същото време се молеше:”Боже, дай ми още по-точни думи да озаптя мъката и,
иначе сърцето и ще се пукне, чуй го само как бие.”: "Недей така ма, мамо, изправи се, аз какво да
правя сега?" - мъчеше се да я вдигне, но Мариола все повече оловно натежаваше в ръцете и, та и
Радка се изсипа до нея: "Ами хубаво, тук ще стоим и ще плачем, като не казваш какво има." Мракът
взе да поглъща предметите в стаята, почти се чуваше как мазно и шумно примляскваше, а те с
Мариола продължаваха да клечат на пода, Мариолината блузка бе прогизнала от бялата пяна, а
зъбите и взеха неудържимо да тракат. Не знаеше Радка как се утешава човек, който пред очите ти се
разпада на части, как да ги събереше тези части и как да ги сглобеше, то с плюнката на детството не
ставаше. "Краката му да се бяха счупили - да не може да тръгне, да се бе до дъно разорил, да няма
ни грош за билет за самолета" - продължаваше да се самоизтезава Мариола с всъщност напълно
правилната мисъл, че заради нея Йордан бе тръгнал обратно, на шиш сама се въртеше и печеше, и
потръпваше от всеки талаз на слух, придошъл отвън - за килията под Орлов мост, в която го
поливали с ледена вода, докато не се превърнел сам на леден къс, за горещия дъх на молитвата му,
който разтапял леда, та се налагали сетне да го реже къс по къс прочутият човекоядец Главинчев, а
месото му било бяло и уханно, та на Главинчев хептен му се услаждало. И как всички небесни сили
се били събрали в негова защита, та все оживявал като ранните християнски отци, след всяко
насичане на късове - пак цял. Нямал шансът да изтрополи като буца пръст с другарите си в
бомбената яма в нощта на първи срещу втори февруари 45-а.
Но Мариола пак се изправи, сякаш со припомни, че е стълбът, на който можеха да се облегнат
всичките оцелели Велевци, че и брат и и фамилията му, нищо че черни дъждове продължаваха да я
обливат и гарвани да кълвят очите и. Стискаше в обща прегръдка Велевци и Гълъовци - дано никой
друг не се изплъзнеше по нанадолнището, ако пак мълния паднеше, буцата на слетите им тела
трябваше да я отблъсне като счупена стрела. Голям бе страха от голите ножове на милиционерите,
които можеха да се забият в шиите им, но велика бе радостта им, че вкусвала от взаимната си обич,
която като амброзията имаше небесен произход.

Някога Йордан бил донесъл на Пенито истинска японска кукла от Лондон и и обяснил: "Една такава
кукла всеки си прави и сам, наричат си японците: "Ако се случи това и това, което желая, ще и
нарисувам едното око, ако се случи и другото, което е още по-трудно за сбъдване, ще има куклата и
друго око. И дрехите се диплят така - плат върху плат, всяка гънка - едно изпълнено желание.И със
златна четчица рисуват япончетата по тях не само цветя, а техните си букви, така че и дрехите им са
като книга, гледай и чети, истински говорящи кукли." Като се разтворили нейде из пространството
448
Йордан и Гълъо и вече никакви ги нямало, един ден почнала Пенито трескаво да рови из
гардеробите, нямало кой да я спре, понеже безжизнени стояли в скута ръцете на Мариола, главната
къщовница и управителка на къщата, от тук от там заизмъквала парцали, пишманосвала се: "Стига
все щарении, трябва ми и бяло парче", разгеле, и то се намерило, после режела и нареждала: "Радо,
права е майка ти Мариола, право казва - не биваше баща ти да тръгва за насам, тук не е място за
живеене сега, ето го, оказа се, място за мране. А Лондон е приютил съкровищата на света, стой си
там, бе чичо Йордане, пък ни пращай шоколад и кукли, какво друго ни трябва." Разбира се, всичко
за японската кукла било обяснено, дори и за другите, керамичните кукли, които японците редели на
могилите, в които били погребани царете им, отгоре като прелитали техните си богове, да можели
да се ориентират къде да кацат. "Радо, ще нарисуваме първото око, когато се намерят твоя и моя
татко, второто - когато си се приберат у дома, те не могат безкрайно да липсват я. Значи, това ще са
кукли, посветени на татковците." Шиели, тъкмяли куклите и като че улавяли притъпено
убожданията от Мариолиния глас и от пъшканията на Гълъовица: "Ох, прахът им къде ли е
разпръснат, навсякъде може да бъде." и "Овършяха ни, не с диканя ни овършаха, а с танк."
И Мариола тъй щяла да изчезне като избеляла фреска, ако нов дъх на нещастие не заблъскал по
прозорците им. Къщата се изпълнила с причудливи фигури - ръце с ножове, крака в ботуши,
раззинати челюсти, цялото това гъмжило тъпчело в джобовете си пепелници от кристал и сребърни
свещници, разбивало столове с трясък по пода, ей тъй - за кеф, деряли от къщата кожата на
поколенията, приютени тук. Накрая съвсем опразнили къщата - и откъм обитателите и, такова
развитие никой не бил предположил. Те смятали, че грабителите ще прииждат като вятър, ще
продължават да грабят и взимат, но че и тях ще ги вдигнат като багаж от собствената им къща - не
се били сетили, "Кой ли може да е в перверзните им глави, за да предвари поредната им злина?" -
викала Мариола. И така ненадейно остатъците от фамилията се видяли натоварени на цигански
каручки, чак тогава, те забелязали, мрачно развеселени, че Мариола дращела и хапела и вече
изобщо не била мраморът, който чакал да се разпадне на кристалчетата, от който бил сътворен. Ето
че Мариола в новата беда открила зрънцето на собствената воля. За последно им се засмели
стъклата, отразили лъчите на изтощеното - и то като тях - слънце, а кончетата изтопуркали към
новия им адрес - мазето на тютюневия склад близо до болницата, от прозорчетата му се виждали
единствено обувките и глезените на минувачите, човек се усещал постоянно тъпкан от човешките
крака. "Е, преди гледахме живота отгоре - отбелязала Мариола, която отново се била превърнала в
"окомуш и урсуз Мариола", както я определял един съсед арменец - сега пък - отдолу, е, какво пък,
просто смяна на гледната точка, за да научим нещо, което не сме знаели." Мариола се била "взела в
ръце" и очевидно нямала никакво намерение повече да се изпусне, ей колко хора чакали на нея.
Само мъката, която се била увила около нея, сега сякаш попила навътре, та цялата била една черна
като опушена. "Няма нужда от черна рокля, тя кожата и е в траур."- мислела си Радка и прилежно
движела дългата пръчка с валяка, който се топял в кофата с кереча, много внимавала да не
изпоокапе пода на тяхното стайче в мазето. "Ето го предимството на малкото помещение - няма да
хабим пари за много вар." - Мариола била поела пак генералството си. Конвулсиите в мозъците им
раждали шум от стъпки, шумът от стъпките на любимите им хора, които най-сетне трябвало да се
появят след толкова чужди нозе и обувки, наблюдавани от люковете на прозорчетата им, те уж все
се задавали откъм извивката на пътя и все не можели да ги достигнат. Въздухът кипял от видения,
но нито едно от тях не се превръщало в плът. Накрая и на тях вече им се струвало, че са безплътни,
сенки някакви, които нямало как да оживеят, понеже нямали достъп ни до пари, ни до храна. Не
можели да запокитят камъни и върху вардачите си, защото и те не се виждали никакви сред пълната
самотност на прокажените. Обхванал ги шемет като от височина и точно тогава дошло спасението -
позволили им да работят в собствените складове. Всичките новодомци в мазето се изкачвали един
етаж нагоре сутрин в шест часа, за да изкарват насущния, дето станал толкова мъчен, в един от
складовете на Велевци, само не Мариола - "Ами аз се погрижих овреме за себе си" - сега близките и,
при които била укрила свои вещи получили от нея "карт-бланш" да ги разпродават на познати,
цените били умопомрачителни - алтън - за 10 хляба, златно колие - и за по-малко.

Гълъо и Йордан ги съдили по един процес - процеса на тютюневите компании, а Асен и Вълъо
отдавна били в лагери, пускали ги и ги прибирали, но никой не ги удостоявал с процес, така барем
449
за пред хората, а и да се знаело колко години ще се превъзпитават.
В избената стаичка на Мариола ден и нощ езичето на кандилцето облизвало мрака, та на Радка и на
Пенито не им било никога страшно вътре, това пламъче сякаш идвало от една друга страна на
светлината, в която не изритвали децата и родителите им от дома им, в която никой не изчезвал, а
децата не били принуждавани публично да се отказват от родителите си. Пред очите на децата
Мариола остаряла за дни, не само косата и побеляла, но само след седмица едва се вдигала
прегърбена на две от стола, краката и се мъкнели като пречупени едва-едва. Ужасно ги било страх,
че след като била станала за седмица на баба, в следващата седмица щели да я намерят умряла.
Затова влизали в стаята и след училище винаги двете, хванати за ръка, говорели и нещо една през
друга, за да преборели мъртвешката тишина вътре.
И когато изглеждало, че времената в които Мариола командвала цялата къща заедно с
домакинствата на сестрите си и на брат си завинаги си били отишли, ето че един обед, когато се
върнали от училище, двете чули удивени гласа и отпреди - гладък и не търпящ откази. "Седнете до
мене - говорел гласът, а заедно с него потрепвало и езичето на кандилцето, сякаш той идвал от
самото кандилце. Приласкала ги Мариола, нямало ни следа от отчуждеността и от света, само до
преди часове тя била напълно недостъпна, а сега им припомняла весели случки с Йордан и Гълъо и
за малко да повярвали, че тя била готова и да се засмее. Разказите и сякаш ги примамвали в другия,
вече изживян живот без лишения и насилие, на устата им било да попитат: "А кога ще си идем
вкъщи? - и - Какво ли ни е донсъл татко/чичо Йордан от Лондон?", когато тя със свойствения и леко
заповеднически маниер се разпоредила: "Вдруги ден с Пенка заминаваме за София, Радка няма как
да вмъкнем в залата, още е дете." "Какъв ужас - свило се сърчицето на Пенито, - нима вече не съм
дете и трябва да понасям целия кошмар на възрастните?" "А, пък да ви кажа за какво отиваме - ще
съдят Йордан и Гълъо. Има толкова работа за вършене - човекът в нея, свикнал винаги да има
работа за вършене, сега отново бил сбрал силите си в шепа, макар че самата нея можели да съберат
в шепа, така се била стопила . - Ще се молите най-усърдно - така, както аз съм ви учила. Ако искате
да им помогнете, ще се молите деня и нощта. Помните ли какво съм ви чела за княз Борис? Като
оставя престола на сина си, облича монашеската власеница и по цяла нощ стои на каменния под в
църквата на колене и измолва добро бъдеще на страната си. Засега достатъчно е да измолите милост
поне за съпруга ми и брат ми. Бог чува най-много децата, че са най-близо до него."
Не можели да си намерят място Пенито и Радка от това откритие - тях, малките, още нищо
невидялите и неразбралите, Бог най-първом щял да послуша. Не било лесно да разговаряш с него,
преди го били молили за подкрепа за уроците си или да премахне зачервеното им гърло, но никога
преди такава отговорност не била кацвала на раменете им. И тук ли бил през цялото време, когато
шепнели, много внимавайки да не изпуснат някоя дума? Млад ли бил или стар, какъв да си го
представяли? Иди разбери дали не го сърдиш с мърдането на главата си или с бърсането на нослето
насред молитва. Разквасвали устните си братовчедките с айряна, който им бъркала Мариола , и
наистина следващите дни се надпреварвали кой повече молитви ще кажел наизуст, докато били
заедно, а нощес се будели с чувство за вина, че са заспали, вместо да продължат да чукат по портата
на Бога.
Когато децата рабрали, че смъртта била отминала Йордан и Гълъо, те сякаш се слепили в
съзнанието им от праха им, който оплаквала Мариола преди, отново на живи хора, сетили се и за
куклите, с аркансила за мигли им нарисували по едно око, затаили дъх, зачакали кога Йордан и
Гълъо щели да се появят и на входната врата на къщата им, за да изрисуват и другото око.
И Йордан и Гълъо се появили пред двете братовчедки, но на съвсем друга врата, на огромната
колкото къща врата на съдебната зала, в която се разпореждала някаква прясно ослепена богиня, с
превръзка на очите, "И на нея ли са слагали електрическа каска като на татко?" - питала се Пенито и
зачакала тя да се смили над баща и, нали била на неговото дередже - без очи.
Лицето на Мариола в деня на заминаването им изглеждало така сякаш било загубило цялата си кръв
и двете треперели, че нямало да може да стигне до София. Радка прошепнала на Пенито на
изпроводяк: "Да не престанеш да се молиш, той и тук, и в чуждия град е все край нас и слуша."
В столицата преспали у госпожа Ветка, и нейният съпруг, комисионер на тютюни, бил в кюпа на
съдените, "Ври той в казана на ада , тук на земята" - смешно бърчела носле хазайката им, досущ
като рижото си коте, което цяла нощ прескачало креватите и драскало по вратите, "На лош дух се
обърна и то горкото, разбира, че нещо нередно става" - извинявала им се Ветка. Наетите от Мариола
450
адвокати били двама, третият бил посочен от държавата, Пенка наблюдавала леля си, докато
говорела разпалено пред тях, вадела от лъскавата си кожена чантичка някакви документи и се
опитвала да им ги връчи, но и двамата се отбранявали и нищо не искали да вземат. "Лелъо - искала
да и каже, - не виждаш ли, че те искат час по-скоро да млъкнеш."

Звуците в мраморния съд били чисти и ечащи, Пенито зяпала захласната гладките снаги на
колоните, трептящите нишки на зеленикавия мрамор и не можела да се начуди защо в такъв палат
не се танцува, а се съдят хората на тъмница и на бесене, бесене като в онази игра на букви - не позна
и тази буква, ето вече нарисувах бурето, ето още една буква не позна, слагам клупа на шията на
човечето. Щели ли Йордан и Гълъо да улучат правилните думи, за да не закачат клупа на шията им,
питала се и изведнъж мраморните извивки на нишите и заприличали на бесилки. Погледът и
рекуширал в стената от милиционери, които напомняли великани от приказките, навели се напред,
за да ги сграбчат в лапите си. Стъпките им с леля и и с госпожа Ветка дълго кънтели, след като били
направени, а вече седнала на дървената, излъскана като дъска за пързаляне пейка, чувала още звука
им и звука на бащиния глас, който и обяснявал ходенето си в слепота: "Всеки предмет си има свой
звук, той е част от душата му, и предметите си имат души, не само хората, ти какво си мислиш,
удрям с тояжката, а душата на камъка или дървото закънти и ми говори."
Мигът на влизането на арестуваните щял да се запечата завинаги в сетивата и, така че и най-леката
асоциация и след години била способна да го извика в съзнанието и, това била една от картините,
която щяла да я придружава да самия и край, независимо колко време щяло да мине. Спускали се те
сякаш от самата нощ, та залитали, те не просто били мачкани от демоните на тази нощ, не, те били
смазани, били загубили приличната на човека форма, много повече мязали на тръстики, поклащащи
се на ръба на ров. За миг само мернала лицата им, един миг бил достатъчен, за да усети, че били на
другата страна на пропастта, пропаст ги деляла от останалите хора, нямало как да я прекрачат, баща
и го бутали като мечка с халка на носа, било ясно, че вече бил без светлинка, напълно , изцяло без
очи.
Като светии в ниши се проточили образите на Йордан и Гълъо в Съдебната палата, Мариола била
готова да се закълне, че ги вижда oще преди да ги били довели, везните на Темида като топузите на
медния кантар в килера им, висели в залата и улучвали ту единия образ, ту другия, страх я хванало,
че могат да продънят стените. На двамата обвинението било за шпионаж, на ти сега фирма, на ти
сега тютюн, на ти планове за бъдещето и инициативност.
В хлътналата изведнъж като в дупка между раменете глава на Мариола се разхождали пак старите
мисли. "Защо, Йордане, се върна?" - не секвали гласовете в нея, като през фуния ги чувала. "Щом ти
не можеш да стигнеш при мене, Мариола, аз трябваше да дойда при тебе, вече не се траеше, толкова
е просто." Мариола вече слушала само тези гласове, не мърдала да не ги прокуди. "Любовта знае
само кралските пътища, тя не шикалкави. " "Не е хубаво човек и денем да бълнува, особено пък в
такъв момент" - коряла себе си Мариола, но пак се заслушвала жадно в тях, само те били важни от
цялото съществуване, за малко да пропуснела присъдата.
Навярно не е прочел достатъчно от марксизма, говорел Гълъо, та затова допуснал някаква грешка
навярно, която обаче до ден-днешен не бил установил. Обяснявали покритите му с коричка
засъхнала кръв устни, а устните с плътно червило на съдийката Баръмова се изтеглили в
подигравателна усмивка. Само миглите му потрепвали над спуснатите му клепачи, когато му четяли
присъдата, тогава чак навел напред глава сякаш да стигне риданията на Пенито и жена си, с устрема
на обезумели същества те също се устремили напред, но напред била редицата отт желязо на
милиционерите, железни пестници и глави, сблъсъкът с тях прокънтял като вятър в ламарина на
голо поле. А някакъв старец улавя пошръклялата Гълъовица и не я пуска крачка повече да направи
- "Ние тук сме зрители, не активни участници, не ти ли е ясно? Нали туй малкото гардже трябва да
храниш, ей го - хляб иска, къде си хукнала. Да не би да си само ти, я я виж ти нея, каква майка си
бе."
В просъница чували гласовете на свидетелите, един анархист с гигантсски ръст се опитвал да
обясни нещо и шумно го изгонили, някакъв селянин говорел на висок глас за заслугите им за
опазване на земеделското движение, ясно било от кого,изведнъж вече всичко вече не изглеждало
празно, злокачествено, лъжливо, непоправимо, ето колко хора не се подали на изнудванията на
силата, единственото важно нещо за тях между живота и смъртта в този час била истината, удрял по
451
масата прокурорът, пресичал отведнъж, откровено заплашвал, суетели се нещо адвокатите,
опитвали някакъв служебен тон, който кой знае колко да не ги ангажирал, жалостивите вопли от
залата потънали в суматохата на дадената пауза.
Сякаш сами ослепели, блъскали се Мариола и Пенито в тълпата, търсели изхода, Мариола била
обхваната от мисълта, че сега можела да ги нахрани: "Как не им сготвих нещо, години не е ял нищо,
приготвено от моите ръце - с мокро от сълзи лице, че и блуза, влачела за ръка малката към близката
бакалия, пазаруването било за секунда и пак на бегом с полупарализираните Мариолени нозе и с
глухо отекващите и сред мрамора вопли се озовали при милиционерите. Йордан гледал не жена си и
детето, погледът му бил закован в амбалажната хартия с хляба и сиренето, личало си, че не можел
повече да се сдържа. И те го видели да се нахвърля над храната като гладно животно, него
изисканият английски възпитаник, на чиято трапеза някога порцелана бил от Майсен, а приборите
от сребро, да я разкъсва с беззъбата си уста, слюнки да хвърчат от устата му. Когато съдът влезнал,
всички скочили прави, само той още дъвчел, надвесен над мазната хартия, наложело се със сила да
го издърпат нагоре. Цялата зала била на крак - четели присъдите.В миг Йордан се превърнал в Божи
образ, щял да бъде обесен, щял да виси с разлюлени крака над множеството, въпиющо смърт и вече
всичко щяло да бъде от законно по-законно. На Гълъо отредили двадесет години. "Ох, боже - чула
Пенито леля си да изохква, съзряла я с крайчеца на дясното си око да се изправя и да рухва като
покосена, само че в този миг тя нямала време за нея, скъпоценното време изтичало, последни
минути, съзнанието за това я изстреляло напред, напред през тълпата милиционери, през
невидимата пропаст, никога после не можела да обясни как стигнала до чичо си Йордан, как
намерила прегръдките му през мъжките гърбове и защо не към баща си, а към него се устремила,
всъщност ясно било защо - него смъртника се опитвала да опази с детското си телце от прогласената
вече, веднъж и завинаги, смърт.
Една глутница мъже и едно полудете, прилепнало с малкото си сърчице до смъртника. Сърчицето
туптяло върху тялото му, умаляло от болка, пламъкът му прогорил дрипата на затворническата
дреха. Отдръпнали го с плесници, но то имало усещането, че с него се била отделила и кожата на
Йордан, залепнала здраво за телцето му, една такава цяла покрита с кървави корички кожа. Къде да
я скътало освен пак в сърцето си? Колко ли можело да пнесе едно детско сърце? Но дори и едно
дете можело да допринесе да не се загубила светлината на един екзекутиран, то я приютило на най-
надеждното място в себе си – в сърцето.
Когато ги извеждали Йордан пак не се обърнал към близките си, Гълъо нямал очи, за да ги види,
Йордан пък сякаш бил останал без памет от бой. Спорел нещо Йордан с милиционерите, карал се -
не за смъртната присъда, а заради храната, която му били отмъкнали. За последно ръцете му били
протегнати към амбалажната хартия с мазните петна, в която като птиче в гнездо се подавал гърбът
на хляба.
Човешка кръв се леела по стълбите на Съдебната палата, на потоци шуртяла, там горе на
жертвеника била и главата на Слепия оратор, пак речи произнасяла, който имал уши, да ги чуел, не
се обръщала към близките си, не се обръщала към никого, не се въртяла към бледия светлик, защото
с електрическата каска и светликът станал на пепел. Не потрепвала главата да не се разлетят
мълниите от инквизициите над невинни хора, нека трошали само нея, но да не навредял на друг с
тях.

Вън небето се било стоварило върху земята, когато извеждали осъдените, а леещата им се кръв
разяждала сякаш основите на самата сграда, че изглеждало - а-ха и тя ще рухне.
В следващите дни Мариола се опитвала да проникне до представителя на английската фирма, в
чиято полза трябвало да са шпионирали Йордан и Гълъо, уж бил тук в България, но за тях го
нямало, вардачите му ли не ги допуснали, представителят ли бил подлец или това било решението
на управляващите фирмата - да не се влиза в конфликт с комунистите, ръководещи страната, така и
не разбрали. "Навярно се гласят и нататък да търгуват с комунистите, затова хора като нас ще са им
пречка" - обсъждала Мариола по-нататъшните си действия със сестрите си, но от Пенито нищо не
криели. Ровела Мариола из бюра и сандъци, само да съберяла научните трудове на мъжа си за
обработката на тютюните и за харманите тютюн, които правели производството им така уникално и
търсено, да ги представела там най-горе в държавата, не можело да не се намери поне един човек,
който да не кажел: “Такъв акъл не ни е излишен, ще си го запазим за после, щото с комунизъм и без
452
комунизъм нали България трябва да я има.” Най-сетне документите и патентите легнали усмирено
върху лъскавия орех на бюрото, но вместо да бъдат представени някъде, отгоре им клюмнала
Мариолената глава – на Йордан вече документи не трябвали, екзекуцията била извършена по всички
правила на конспирацията, така че и последна прошка им била отказана.
Пенито понесла тавата с житото към гробищата, чак когато единият им адвокат съобщил, че в
съдебната книга било отразено изпълнението на присъдата, поклащала се пред очите и рохкавата
пирамидка на житото, покрита с целофан да не се цапа, и на всяка крачка обвинявала този свят,
който не оставал децата да изживеят детството си, а юношите - юношеството си, не искала тя и
братовчедка и Рада да участва в самотния им поход към гробището пред очите на враждебния град,
където не ги чакал дори и гроб. Леля и Мариола се опитвала чрез отец Горазд да узнае кой ги е
изповядал и дали не са оставили предсмъртното си послание. "Навярно са облекли някой
милиционер в расо - отговорил приближеният на Йордан свещеник, - сред свещениците няма
духовник, когото да са викали в затвора." Между избухванията на плачовете Пенито и Радка чули
виковете на гаргите, сякаш воплите идвали от самото небе.
На връщане било вече тъмно като в рог, на Пенито и Рада им се струвало, че виждали наклякалото
в подножието на Сините планини българско племе, насъсканите българи срещу други българи,
готови месата им да ръфат, чудели се защо все така безпристрастно луната осветявала кубчетата на
къщите и топките и вретената на дървесните корони, как тя не се разтресла от толкова мъка. Пред
мазето на новия им дом се спрели за момент и спорели - нова ли била луната или стара. Пенито
твърдяла, че ако издутината на сърпчето била като на "Р" то , то луната била зараждаща се, нова, ако
издутината била обърната на срещуположната страна - значи била вече стара, отиваща си.
Замълчали за миг, зяпали удивени лъскавото от лунната светлина небе - как там някъде между
старата и новата луна били изтекли толкова много животи, къде се били скрили и как можело да се
стигне дотам.
Пак почукали на вратата им милиционери, носели личните вещи на екзекутирания, в шепите на
Мариола се отронили халката и часовникът му – все така загадъчни и сияйни, сякаш нищо не се
било случило. “Кажете ми къде е погребан, един ден искам да лежа до него” – държала се вече
съвсем като луда Мариола, влачела се по пода, опитвала се да се вкопчи в шинелите на мъжете,
жално било да гледаш на какви ли не унижения била готова, за да получи трупа на мъжа си, за да го
погребе.
Когато позатихнала, изхлузила халката си и сложила неговата: “Аз оставам, защото няма как да си
замина при него, Господ е отредил друго. Един ден да ме погребете с неговата халка, а дотогава –
непременно ще го открия, интуицията ми затова поне ще стигне.”
Пенито и Радка така се снишили да не и пречат на мъката, че почти се слели със стените на мазето.
Уплашени наблюдавали стрелките на часовника, който все така си лежал в отворената шепа на
неподвижната Мариола, стрелките му не се движели, все едно и също време показвал, нищо го
гледали час, два, седмици. Часовникът бил този от портрета и показвал същия час от портрета – 12
без 5. “Него времето вече не го лови” – прошепнала Мариола. Дни и нощи го съзерцавала тя с
разкривена уста, чак след месец събрала кураж да отвори капаците му, за да стигнела до
вътрешността му, там щели или да бъдат гравирани имената им с Йордан, заедно с думата
“Лондон”, която за тях със съпруга и означавала толкова много – градът-пристан, градът – любов, и
годината “1924”, или пък нямало да има нищо. Това нищо щяло да изначава най-хубавото, което
можело да и се случи – тогава часовникът нямало да е Йордановият и значи Йордан нямало да е
вече екзекутиран, щял да диша нейде, макар и отделен от нея. Най-сетне кожата на показалеца и се
впуснала да изследва повърхността на вътрешния капак и там открила първо годината, в която го
били купили в едно магазинче, в което можело да се купят червени и сини корали, големи колкото
еленови рога.
От този ден като на кръст била разпъната Мариола върху този циферблат, кожата и, не ризата и се
ветреела и тя вече никога нямало да бъде предишната Мариола, тази била сякаш в безсъзнание и
можела да следва само спомените си. Тя седяла мраморна и бездиханна в кресло на върха на склада,
в който било мазето им-новият им приют, като духало, завивали я с одеяло, като валяло, разтваряли
над главата и чадър, който закрепвали на една стойка. Цялата била пропукана от корените на
Йордан в нея, които сякаш невидима ръка се опитвала да изскубне от тялото и. “Ако някой успее да
изскубне дървото на Йордан от нея, сърцето и ще се е пукнало” – мислела си Радка и били
453
безутешни двете с Пенито. А Мариола говорела и несвястни работи: “Ето, вятърът извива тревите
по посоката на Централни гробища, да знаете, там лежи моят Йордан, може да е да опълченците, то
там му е и мястото.”
На обеди и на вечери Радка седяла на Йордановия стол, гледала портрета му, който едва побрали в
стайчето си, и се задавяла от залъците, не можела да преглътне мислите си – “Човекът значи е като
една рисунка във въздуха, скъса се рисунката и остава само въздухът. И защо са тези сияйни очи и
прегръдката на умния им поглед, златният часовник и ризата с колосаната яка, щом всичко се
разтваря във въздуха, все едно нищо не е било.” И сега, когато командабашийската ръка на Мариола
била отпусната безжизнено в скута и с часовника в шепата и, злите сили били за Радка и Пенито
още по-плашещи. “Отива си” – шепнели роднините и около застиналата и фигура, която вече нито
ядяла, нито пиела, някой се сетил, че така си бил отишъл Дънов, говорило се, че промълвил: “Сега
комунистите ще са на власт, но аз не ща да съм жив под тяхна власт.”, излязъл на студа, наплискал
се хубаво с вода от чешмата, така че ризата му се вкоченила на гърба му като вледенено пране,
сетне ни хапка поел, нито глътка и наистина си отишъл като цвете, изсъхнало върху стъблото, без да
са го откъснали.
ГАНДИ

"Червените хотели" на комунистическите лагери приютили и Ганди, семейния приятел и приятел на

где що имало унижени и угнетени, нещо като техен личен мъдрец, за Мариола, Лина и останалите
неминуемо към образа му се прибавял образът от многобройните шаржове и карикатури от
вестниците и от рамките в кабинета му, повечето наблягали на Гуру-същността му, на качествата на
Махатма. Фантастична била външността му - източена напред птича шия, изтеглила се напред и тя
да пледира, отгоре и каунеста глава с издут като балон череп, "Е-хе, килограми мозък има в тази
глава", единодушни били селяците, особено допадали на карикатуристите издадените му напред
устни, тлъсти парцали месо с оголени зъби, и дебелите лупи на очилата му, всяка от които била
телескоп, насочен към изследване с еднакво внимание и на мушицата, и на Вселената. Най-
сполучлив бил май шаржът на Кюркчийски с босите му шляпащи нозе, достойни за един гуру, на
шаржа Ганди теглел и една козичка, освен че била свята, можела да му даде и млекце. Според самия
Ганди нямало по-ценно нещо в кабинета му от портрета на Толстой. Художникът му бил изпаднал
във велика нужда и скотска мизерия, вече нямал и що-годе парцалче, за да се увие с него и да се
появи сред людете, а дрипите му били така ужасяващи, че с тях можел само да си наляга парцалите
в приютилото го мазе, но не и да се покаже с тях пред хората, та да ги плаши. Издирил го Ганди,
така както само той умеел "да обследва" пространството за очакващи ръката му клетници, занесъл
му кат дрехи и пари за ядене, като загладил косъма, художникът предложил - "Купи ми боички и ще
имаш портрет на Толстой, бил съм лично в Ясна поляна, жив съм го наблюдавал и рисувал." По
памет сътворил образа на лъвската глава на Лев-а, и в нея били ясно различими страшните страсти,
които се опитвал да обуздае Лъвът. Поговорили си и за нашата Ясна поляна - "Колкото и да са му
разказвали за нашата Ясна поляна, това не е било достатъчно да тръгне насам, точно преди смъртта
е тръгнал, защото е усетил могъщото духовно притегляне на българската толстоистка общност,
навярно била е по-добре от родните му комуни въплътила началата на първото християнство, та Бог
и дал огромна сила, с тази сила искал да се слее Великият старец, когато се запътил към нас.", в
замяна на дара Ганди му разказал за това, което май никой нищо точно не знаел не само в
България, но и Съветския съюз. Ганди бил в кореспонденция с толстоистки общини в Русия още
преди революцията, странно било че и сетне някое писмо го настигало, толстоистите били
разположени в села около големите градове и се грижели за изхранването им, но бавно и неумолимо
пътували толстоистките общини в посока Сибир, а оттам вече писма не идвали - били заточвани не
личности, а целите общини вкупом.
Екзалтиран човек бил Ганди, в пристрастията си мяра нямал, някогаж когато не приел втория брак
на майка си, просто избягнал от нея, ама на стотици километри далеч, когато гладувал, гладувал
сякаш до смърт през студентството си, но ръка никому не подлагал. И сега напрегнато до изтощение
искал Толстоевия ред тук на земята, тук и сега, християнство не за украса, а за живеене в него, без
бедни и богати - това била за него сърцевината на всички Божии заповеди. Нищо по-малко
справедливо от осъществяване на Толстоевия идеал не било мислимо за него в бъдещето, за тези му
щения старият режим го изселил 38-а година в Несебър, от където като от пропаст се заел да го вади
454
старият поборник за правдини, застъпвал се още с Гладстон за избиваните през 1876 българи шеф
на британските лейбъристи Ланзбъри. И към новия режим обърнал претенциите си Ганди - ни
повече, ни по-малко, взел да тропа по заключените съвести в момент, в който трябвало да се крие в
миша дупка, защото съвестите се били разплули от вакханалията на кръвопролитието. И никаква
земна сила не можела да го отдели от земеделския му съюз, който според толстоистът Ганди имал
особена мисия сред българите - да предотврати превръщане на 80% от българите - селячеството - в
страшни държавни роби, с които държавата да се разплаща заради нефелите си идеи и вопиющи
некадърности, търчал той да обединява крилца и перца - "че разделението ни е от враговете ни",
опора му бил и Димитър Гичев, стари връзки в един впряг ги свързвали, колко пъти още от 34-а
адвокатът Ганди помагал с правото на Гичев да се отърве от държавни беззакония. Колко техни
договаряния и обжарващи дискусии помнела Гичевата мелница, а срещу него властта вече
насъсквала населението, пращала му шпиони-доносници - "Бдете над проклетия кулак, ще изнесе
житото на народа от воденицата си, а ние няма да се усетим и после ела да видиш глад."
"Не слущайте комунистите, не им се доверявайте, на убиец човек не бива да се доверява -
проповядвали кандидатите за депутати в Шестото Велико народно събрание Гълъо и Ганди, нали от
едно духовно котило били, все двамката ходели по агитация. - Те са обхванати от сатанинска сила -
омразата, затова дирят мъст и убиват без нищо, изгубили са пътя към Бога, да ги съжалим, да ги
удавим в морето на народното добро, белки се освестят и променят." Луда работа паднала по
изборите, думите които изрекли, комунистите нямало да забравят никога, а те, вече редовни
депутати, не забелязвали, че колкото и да говорили, народът все по-страшно мълчал и тишината
поглъщала вече всеки намек за свобода, тишина, разкъсвана само от самотни викове, стенания,
хълцания, как щели да продължат нататък като нощта се спускала все по-плътна. Докато
проповядвал добротата като изцеление, Ганди бил рисуван по вестниците като гръцка лисица с
надпис до нея: "Месо не яде, но хора -яде.", а той питал агентите на ДС, които пълнели срещите на
земеделците по клубовете: "Комунистите ме наричат коварен грък. И циганин да съм - какво от
това? Нали са интернационалисти?"
Не щял въздържателят една водка да изпие за здравето на Сталин и за Червената армия, само това
да било, било достатъчно да го "разконспирират" като предател. Ясно било че събирал армия срещу
"шмайзерната демокрация", както я наричал. Ставал, сядал - и все за убийците на столетната мечта
говорел - "Не е най-страшното, че нас убиват болшевиците, най-страшното е, че нея убиха. Нима
мечтата за справедливост е тази справедливост на танковете? Аз пък ви казвам, че такава една
демокрация е само мор и сеене на мърша." Първа се усетила самата Червена армия и го привикала в
щаба си в Пловдив. Насмешливият философ сътворил статия, която освен "афдерим" и "Машшала"
на съмишлениците му донесла и лична покана за посещение в Щаба на Червената армия в Пловдив,
е, това ако не било чест, какво друго. Статията била така измайсторена - хванал той един най-
обикновен журналистически текст, ошашаваща пропаганда и нищо друго, разместил
препинателните знаци, натурял ударенията не където трябвало и се получил нов-новиничък текст за
чудо и приказ - четеш едно, разбираш съвършено друго. Та по повод тази статия самата Червена
армия го обявила за русофоб и фашага, какво че превеждал разните му там Тютчевци, Лермонтовци
и Пушкиновци, чунким ако били те живи, та нямало да викат "Долу Сталин" и нямало да са в
Сибир.
Въпреки този най-първи урок не се поспрял Ганди, не понечил да се потули нейде за година-две,
докато Червената армия го позабрави, не щял да стои на завет, трябвало да просвещава народа какво
е донесъл болшевизма в самата Матушка-Рус и да го подбужда да отхвърли държавната власт на
комунистическите шайкаджии. Хептен на ачика се турил Ганди - кандидати за депутати били с
Гълъо в VIто Велико народно събрание, голямо било ехото от речите му, горели подпалени никола-
петковистките клубове като църквите някога в революционна Русия, хората поемали направо от тях
към лобните си места, а те двамата продължавали с речите си да оголват сякаш меса за щиковете,
уповавали се само на Бог, че нямало как да подкрепи десницата на атеистите, а че в негово име
щяли да бъдат гонени - ами това си било в реда на нещата, ако били покровителствани от тях, тогава
трябвало да се замислят какво не било в ред в самите тях. А селяните усещали, че не те самите, а
някаква невидима сила местила двамката приятели Гълъо и Ганди тук и там, винаги на нужното
място и все пред пътя на насилието.
И твърде скоро се появила голяма нужда от Гандевото слово - не се удържал прав Никола Петков
455
върху леда, сковал сърцата и туп - тупнал в железните скути на властта, а тя отдавна му била
приготвила бесилката, това в България все лесно ставало, ако се смислела участта на баща му и
брат му., насилието - най-българската проява, при всяка нова власт - все старото. Пищяла душата на
Ганди и се носела към София, знаел, че за жалост други, не той били определени за защитници по
процеса, но той нека си бил в залата, ако нещо се наложело. "Под дърво и камък те дириме -
посрещнали го съпартийците му пред залата, - ти ще защитаваш, социалдемократите се уплашиха и
оттеглиха от защитата, само на тебе разчитаме." Пишел със светкавична бързина ей тъй на коляно
речта Ганди, а в костите му глождел ужасът да не изпусне Никола Петков, както приятеля си
Никола Ракитин, Ракитин, който вместо да му поверил защитата си, само му изплакал болката си на
Конференцията на писателите от провинцията, но не повярвал че и за него можело правда да има и
се хвърлил под влака в тунел номер две. Държал се Ганди пред съда така сяккаш бил най-нормален
съд, уважавал го и то как - доказвал липса на престъпни състави по всички правила на
наказателното право, изтъквал правните опущения на прокурора и негодността за свидетели на лица
сами привлечени пред съда в качеството си на подсъдими, пледирал та пледирал, Демостен и
Цицерон на едно, а как противниците му изслушали цялата тази дързост, това "непомерно
нахалство" - те си знаели, но едва го дочакали да млъкне, та да го усмирят - мястото за усмиряване
се наричало Куциян и било все още известно само в тесния кръг нещастници, пращани там за
скоростно мране, каквото все пак затворите не осгурявали.
А Ганди си имал любима жена и дребни дечица, той бил захранен освен със световната любов и с
най-обикновена земна севда, и изведнъж не можел да припечелва за тях, нито да ги възпитава в духа
на Толстоя, грабнат бил надалече от грабливата птица, от лешояда на държавата, проснало се
огромно пространство между тях и него, колкото и да се надигали на пръсти, не се виждали, очите
им изтичали - и пак нищо. Колчем помислел той за фамилията си и цяла България се люшвала пред
взора му:
"Земята е обляна в кръв,
земята в гняв е обгорена,
от адска злоба, яд и стръв
и тя потръпва ужасена."
Праведният, смирен живот на смейството му по законите на първите християни свършил така
внезапно, но и зад пустотата извирало поточето на шепота му:
"Вий ще видите майка си ясно,
но невидим до нея съм аз,
имената ви шепна безгласно,
за целувка се свеждам над вас."
Една такава целувка, стопила стотиците километри, една целувка през тонове дъжд и планини сняг,
прогорила устните му, съкровената целувка на най-щедрия от бащите, който единствен им
разкривал какво има истинско значение в живота. Много внимавал Ганди със сълзите си, и от това
разстояние да не вгорчат съня на децата му, тъй жадуваните рожби, оставени насред път, кой щял да
им отчупи от хляба си:
"Не ще зърнете скоро баща си,
що съдбата далече свърза
и ще трепвате само в съня си
от неволно капнала сълза."
Само неволна, след всичките преглътнати. Поезията му описвала това, което правела историята и
историята нямало къде да се укрие от думите му, не му трябвали зали и пледоарии за тези му думи.
Стихотворвал си Ганди, нищо че бил наясно с човешкото безсилие пред силата на звяра:
"Та аз ли ще понеса
туй кърваво и тежко бреме
и пъклените чудеса
на калното жестоко време?"
Но - чудо! - в целия ужас имало пак красота и прелест, защото той не бил затворник, а заточеник,
над него вихрено се носели сезоните, опвали гирлянди от висулки или златни листа, отивал на
срещата с природата наистина като на среща с далечната си любима, но можело ли да е другояче,
последователят на Толстой можел ли да е глух за думите на Мирозданието?Но ето -напичал се на
456
слънчице, заигравали оранжевите кръгове пред затворените му очи сякаш въздухът се бил втечнил и
полъх на щастие, на истинско щастие започвал да пъпли нагоре по тялото му, замествал целувките
на жена си с целувките на слънцето. Достатъчно му било да надзъртва във върбалака по залез как
клонаците извивали венец около разпаленото за последно слънце, сетне как то обрасвало сякаш с
гора и когато напълно изчезнело как светлината му на безброй стрели още се стрелкала по водата, за
да се чувства закрилен, закрилен от хората чрез цялата тази хармония. Добре че била светлината , в
нейните рудници винаги намирала душата начин да изкопае своята златна руда и да я пренесе в
сънищата си, да украси голотата си с диамантите и. В нажежената наковалня на мозъка се изтегляли
филиграните на строфите - "есен волна и неволна, есен златна във смъртта", ах, тези лагерни есени,
те сами му подавали пътищата си да се измъкне от света на хората в света на дърветата. На първия
престой в Белене била сложена точка с "отпусно свидетелство" с диагноза "перитонит с
балонизация", по всичкото изглеждало, че това щяло да бъде точката на мъките и на живота му,
които сега били едно, но съдбата му била определила още лагерни посещения, та нямало как да го
изпусне да се хлъзне към небитието. И понеже поетът бил богат с пророчества, достатъчно било да
погледне първата си стихосбирка от 1924 година, на всичкото отгоре така оптимистично наречена
"Моето утро", за да чуел тропота не само на минали, но и на настоящи нещастия:"стоя печален, стоя
надвесен/ над тъмна мъка, над болен блян" и "всеки камък - камък е надгробен", каменната
българска книга - надгробните камъни, по които най-лесно може да се прочете историята. От
последното му мъченичество в Белене го извадила не диагноза за умирачка, а цял Британски
парламент или поне негови членове, за които Ганди си оставал най-видния представител на
Интернационала на борците против войната и учредителят на българската Лига за защита правата
на човека и гражданина, как така тази Лига не важала за никого в България, дори и за него - питали
капиталистите му с милитаристи. Но имало и по-лошо от заточеничеството - това било
затворничеството, смълчал се в него Ганди, ни стих не отронил, нямало вътре слънчице да го уварди
от черните мисли, такъв бой и мъка било вътре, че с радост сам да се обесиш, което разбира се един
толстоист никога нямало да стори, викал "Сбогом", колчем го повлечали за разпит, "Трябва много
да се е уплел адвоката, че да не чака всеки път да се завърне, неговата е хептен черна" - шушукали
си съкилийниците му. Трима на брой били в килия 16 на пловдивското ДС, а на разположение
имали един нар и едни пътъци, нарът нощем бил преотстъпван на Ганди, когато им го подхвърляли
от вратата след разпит като току-що одрано месо, дето трябвало да се просне на ченгел да съхне.
Тогава седяли съкилийниците му, и те никола-петковисти от околните села, върху пътъците, че
подът бил леден цимент и ронели сълзи вместо него, който нарочно се просвал по очи, да не се
гледат неговите сълзи, не вървяло на войника на Божията правда да лее сълзи и то от собствена
болка. И макар и с мехурчета от кръв по устните - сякаш се връщала туберкулозата на баща му към
него - пак командвал акциите по гражданско неподчинение Ганди: "Няма да си противоречите,
каквото първом сте казали, това ще поддържате, иначе яка ви душа."
И понеже вярвал, че Бог щял да му позволи още да послужи за славата му и царството му, ето че Бог
наистина му отпуснал още години, в които превеждал и Тютчев, и Надсон, и Брюсов , и свой роман
от 600 страници написал, и стихове натворил, така че сега още една грижа се прибавила към
предишните - грижата за рожбите си, държани надалече от очите на света. На 2.02.1966 в "Моята
последна воля" Ганди написал: "С нея/тази записка/ благодаря на Бога, на природата, на
човечеството, на народа и рода ми, на моята златна съпруга и бисерни чада, на мирното и
вегетариантско движение у нас и в чужбина, а така също на моите предани братя по идеи, които с
молитва и грижа, с труд и средства се бореха за моето здраве. ..Все не ми стигаше време да
преписвам новите си стихове. Те са на листчета, тефтерчета, та дори и в календарчетата ми. Същото
е и с преводите на Брюсов. Моля чадата ми с лупа да ги разчетат, препишат на отделни листове с
датите им и да ги приготвят за печат."
И тъй - след Бога Ганди не забравил да благодари най-първом на природата, която шавала, светела,
смеела се победоносно и от най-черните му лагерни стихове, онази българска природа, по която
лудвал всеки колчем я зървал и която въздигала на царските си чертози и най-последният голтак и
окаяник.

КИРИЛ ДРАНГОВ
Кирил Дрангов нямаше как да скучае в къщата на чичо си Никола Станишев, всеки ден имаше нов
457
проблем за разчепкване, нали Кратката история на чичо му разпардушинваше онези
великославянски постройки, превръщащи българския народ в придатък към великия руски народ.
Книгата естествено беше вече под възбрана, така че двамата сега се усещаха като пазачи на важно
тайно знание. Колъо гледаше с верни очи младия Дрангов и цялото пространство между книгите се
пълнеше с доволния му смях:”Кириле, Бог ти е дал, дал, та се е забравил. Тъй, тъй – на прав път си,
даром даденото ти, пак даром трябва да дадеш.” Колъо беше от сигурен по-сигурен, че ако страната
имаше роден за водач човек, то това беше Кирил. Затова бе настоявал да го види поне министър
като начало в правителството на Багрянов. Бяха се засекли с Димитър Пешев при Филов, който
беше дошъл направо със ските от планината да му каже, това което му бе приготвил и Колъо
Станишев като оценка: “Филов, ти си голям учен, световен архоелог, но за политика не те бива,
хвъргай и бягай, докато не е късно за България. Ще си отиде нашата България, разбираш ли, ако се
заседиш. Бягай при Тракийските ти конници, не виждаш ли, че загиваме, остави Багрянов да оправи
кашата.”
Кирил обичаше да слуша тайнствените обяснения на Колъо Станишев чрез кармата, “Историята
може да се обясни с кармата, а понеже ние ,българите, сме един от най-старите народи, то носим и
всичките грехове ма човечеството, затова е такъв зор да си българин.”

КУРТЕВ II

Беше отпуснат в слънчевата нега летен ден на 44, Кюстендил приличаше на голяма кошница пълна с
плодове от градините, които го заобикаляха, селяните се бяха оттеглили в тях, продължаваше
беритбата на късните сортове вишни, каисии и праскови, обилният урожай на черешите отдавна бе
заминал с влакови композиции за пазарите на Германия и Италия, градът пустееше. Владовата
раница беше вече стегната, напразно Кети мислеше, че ще вземе и нея с децата до Скопие, "Няма
място в колите" бе официалната Владова версия запред жена му, всъщност той, Жоро Настев, Цилев
и Аврамов потегляха на среща с Ванчо Михайлов, не отиваха на екскурзия, а на мъчителен разговор
за задачата Македония, която отново ставаше непосилна за българската политика, професор
Станишев бе жертвал професията си заради политиката, все едно гениален пианист да се откаже от
пианото, за да прави политика, но жертвата му бе пак пред олтара на Македония, която всеки
момент можеше да се окаже в чужди ръце, тя и сега на книга не беше българска, а след войната
идеше момента, в който "на книга" пак щеха да я причислят към нечий "патримониум" и нямаше
никакви изгледи този патримониум да е българският.
Тайнствена случайност стори тъй, че техните коли се разминаха с колата на Ванчо и Менче, на
всичкото отгоре, за да не може срещата да се състои, по тях запукаха насред шосето пушки, че и
картечница, Титовите партизани сякаш също бяха узнали за срещата, та препречиха пътя им, Жоро
се пипна по крака, нещо му бе припарило, кръвта шурна, едни се опитваха да спрат кръвта с
разкъсаната си риза, шофъорът се опитваше да измъкне колата от обстрела, толкова точен беше, че
след минути цялото ЦК на ВМОРО в колата можеше да бъде избито, обърнаха обратно към
българската граница, раздраните Жорови мускули висяха като изтръпналите му устни, които сипеха
думи на недоумение от ориста им, баш сега ли, нали на тази среща разчиташе цялата организация и
цяла Македония.
На девети септември Владо си беше в Кюстендил, запали цигара и рече: "Не бива да дадем да ни
убият, докато сме живи, има кой да мисли за Македония", де що къщи имаше Кюстендил всичките
бяха готови да го крият, но той си избра подслона на свои приятели евреи, семейство Конфорти – у
Конфорти е конфортно, шегата настрана, като у дома си беше.
Владо Куртев не можеше да допусне, че е пропуснал възможността да изведе от тук себе си и
семейството си, много по-късно децата му щяха да научат за местата в самолета, определени за тях,
които не бяха заели с родителите си само заради мълчанието на жената на Жоро Настев - Елена,
защо ли беше взела решението вместо тях, питаха се, имала ли е право да им произнася присъда,
заради раняването на Жоро тя беше затръшнала вратата пред всяка надежда, сякаш си бе казала, че
няма за какво повече да се мечтае. Искаха децата, когато далеч вече не бяха деца, да я попитат защо
е изиграла ролята на съдбата, защо ги беше направила подвластни на собствената и воля, но тя
просто не ги прие, нямала е какво да им каже, не бе намерила приживе молбата за прошка.
Владо след девети се опита да бъде жив там, където се намираше, там където копоите на Главинчев,
458
Левчо, ровеха за него под дърво и камък и навярно още непосредствено след девети щяха да го
докопат, ако не бяха еврейските къщи, отворили за него мазета и тавани, "Влизай и сядай" -
подаваше му поредният евреин кибрита и свещта - "Ти направи всичко за нас, сега е ред ние да ти
отвърнем със същото", торбата с храната, бутилките с вода и вино. И започнаха безконечните дни,
улавянето на отминаващите край къщата крачки, ден и нощ, сякаш в стайчето му крачеха, ама бяха
невидими, спеше с дрехите, винаги готов за бягство или съпротива, но не и за залавяне, нямаше
никакво намерение да се остави жив в ръцете им, състраданието, което му отделяха хората, го
подготвяше сякаш за кръстна смърт, но той и за нея нямаше да мисли, щеше да си спомня всичко
хубаво, минало през главата му, докато в долината на сълзите диреше живот за братята си. Слухът
му се обостряше от тази небивала тишина, тишината в гората никога не е така бездънна, все ще има
какво да изшумули или изцвърчи, ако ще и падаща шишарка да е. Налагаше си всеки ден да се мие с
ледена вода, да се бръсне пред парченцетъо огледало, да изкрачва барем километър-два по схемата
две напред две назад, обикновено мазетата не бяха по-големи, винаги бе готов за "нощен живот", за
разходка в двора на поредната къща или просто за седене в сянката на някоя праскова или череша с
очи в небето, което танцуваше пред ликуващите му очи, опиянени от това, че са видели отново
небето, сетивата му сега пиеха много по-лакомо цветовете и звуците, пиеха и се опиваха, а под
звездите сънят му бе уханен, както през четничеството, сън, от който се будиш клокочещ от сили,
но сега разбра колко е страшно да си пълен със сили, а да няма как да ги употребиш, да си зазидан
сякаш в собствените сили.
Да не прави нищо за него означаваше да преброжда с лъчите на интуицията си все по-широки
пространства от случилото се и от това, което щеше да се случи, Организацията не беше преживяла
досега време като това, време, в което всеки се бои от всеки, същата болшевишка централа, която
уби някога Тодора Александров сега бе поставила на мушка цялата организация,изтребването този
път щеше да е до крак, тя и България беше взела на мушка, щеше да се внесе от арсеналите на Тито
сърбизмите на новия сътворен от Коминтерна език, за да се подготви откъсването на Пиринския
край от родината.”Националното предателство им е в душичките на нашите другари, затова толкова
лесно се решават да подаряват, и майчиното си мляко, и бащиния си гроб.” – казваше Владо.
Единственото, за което Владо молеше хазаите си, бяха вестниците, боеше се да не изпусне из очи
реалността, защото противното би означавало изгубване възможността за верни решения, караше ги
да оставят радиото да гърми, прекръстваше се след поредната жертва, чието убийство
съобщаваха като висок героизъм "Бог да го прости, и дано Бог по-скоро очисти земята ни от тях", и
той беше чувал проповедите на софийския митрополит Стефан, че ако комунистите дойдат на власт,
няма да се задържат повече от 24 часа, а и не вярвяаше, че народът ще се остави задълго да го
избиват така. Знаеха новите валстници, ох, как знаеха да си присвояват души - даваха им правото да
трепят, безграничното право и така всяка мижитурка се усещаше велика, щом от нея зависеше
смъртта на коскоджами ти чорбаджии и фабриканти, който имаше карез срещу някого, сега му бе
времето, изливаше се разтопеното олово на омразата, у всяка долна душа събуждаше мерака да
пролива кръв, да се издига нагоре върху костите на другите. Пред вътрешния взор на Владо
минаваха сенките, придвижващи се напред в река от кръв, ушите му улавяха предсмъртното
хъркане в гърдите на нищо неподозиращите селяни от Неврокопско и Горноджумайско, чисти и
невинни като жертвени агнеци.
Пред страха от предателство смени нелегалната си квартира с къщата на баба Райна и дядо Яне. "От
нищо - нещо - шепнеха старците - и Тасе, и Насте бяха убиени, бомбаджии били, казуват, ама те
нивгаш не са били бомбаджии срещу нашто си, българското." А Владо свързваше шепота им с това,
със сведенията от вестниците - лавинообразно нарастващия брой народни врагове, оказваше се, че
България толкова години все врагове беше раждала, та сега се бе почнало прочистването им, както
вървеше в България щяха да останат живи само комунистите, а те пък не принадлежаха на себе си, а
на Съветите и ето ти я Съветска България.
Владо хвърляше душевните си сили да отгадае добре ли е семейството му на толкова километри чак
в София в къщата на жена му, мислено обикаляше около нея, тръгваше от Орлов мост, кой знае
защо все от мястото, от което бяха убили Димитър Петков, после покрай канала, смесен със
софийското множество, тук винаги имаше и чиновници от околните учреждения, и студенти от
Университета, по балконите зяпаха някои от съседите им, а от техния балкон му махаше жена му, а
той не можеше да разбере за какво му маха, да го поздрави ли или му правеше знак да се маха,
459
Шибил на Йовков се мяркаше в главата му, толкова му бе харесвало някога да стои на балкона, да
вдишва мириса на липи, докато жена му му разправя нещо незначително и гърбът и потрепваше
като гърба на котето им, когато ръката му я прегърнеше. "Прости ми, Кети, че толкова те измъчих -
мяркаше се в мислите му - досега сякаш малко ти беше, та сега и това чудо, вместо най-сетне да си
вземеш дъх след години, години страхове и ужаси". Мислите му надзъртаха от стая в стая, но
истински се заседяваха в хола, как обичаше този дълъг, предълъг хол със стъклата към дърветата
вън, с малкото махагонови мебели и мидите на фотъойлите, със сводестия шкаф с книгите, кой знае
защо сега си представя книгите му на земята под нечии обувки, масата обърната с краката нагоре
като насекомо и сред хаоса - сухото черно горене на Кетините очи, ни сълза в тях, само ужасен
вътрешен огън, от живота си с него тя се бе научила да не плаче.
Когато се върна при жена си и децата след месец той щеше да чуе същото описание - "Изсипаха
книгите ни по пода и така ги мачкаха с подметки, сякаш хлебарки размазват, не е шега това -
фашистки книги, то Достоевски ли не щеш, то Толстой ли, то Вазов, все буржоазни отрепки, над тях
нервното, изронено като урва лице на Левчо, което се разтриса от тикове, докато се хили: "А така!"
и чевръстата бруталност на Томата Трайков, “Вилняха, що вилняха тук и ни поведоха с
камионетката към Обществената безопасност, човек не оставиха тука, всички ни отведоха".
Разказваха за "посещението" на жена му, децата, тъща му и две братовчедки в замъка на Главинчев,
събрали ги в една стая, в съседната ставали разпитите, Радко бил придаден към Томата за разпит,
другите - към Главинчев, приказката, която се били наговорили да разказват при арест била, че
Владо Куртев е бил наистина в София, но е заминал за Сръбско "с четата на Апостоловски", да
ходят да го гонят, ако си нямат друга работа. Предългите лопатести ръце на Главинчев не обичали
да мируват по време на разпит, вдигали се и се стоварвали над един или друг, при Кети докопал
крайчетата на коприненото и шалче, дърпал ли, дърпал, ами то си било готов клуп, защо пък да не я
удушел, но в един миг може би му е дошла наум някоя фраза на Югов, че партията има нещо
предвид с "макетата', та се бе озаптил да не "обърка нещо конците", та поотпуснал краищата, на
всичкото отгоре госпожата не плачела и не затваряла очи, напротив, отваряла ги още по-широко,
опитвайки се сякаш да го подпали с черния си огън, "Мамка ти, к... такава, защо ми се пулиш
насреща ма, ти още нищо не си видяла, добре че сега ме намери в добро настроение, но хеле като ме
прехване, месце по месце ще те кълцам, на кайма ще те пратя на мъжленцето ти, дето укриваш."
Когато в Кюстендил не остана незапрян член на Организацията, Владо си рече; "Сега съм аз наред,
трябва да изчезвам", усещаше ласото им над главата си, а нали отговаряше и за главите на старците,
които с осемдесетте си години с младежка жар се бяха бухнали в политиката, налятото си с кръв от
някакъв вътрешен кръвоизлив око дядо Яне тълкуваше по свой начин така: "Кръвта ми кипи,
кръвчицата им ще пусна, гиди дърти измекярчии." "Много съм ти задължен, дядо, ама потрай, те
сами ще се избият като бесни кучета" - смеешком го разцелува и помоли да му намерят едно дълго и
широко палто, шапка и очила.
Владо се промушва пипнешком през тъмнината в Кюстендил една декемврийска нощ, като по
поръчка във влака един пияничък железничар едва не поляга на рамото му, къдрейки жалби за
преживени неудачи, алкохолният му дъх и смелите му викове: "Какви билети дирете бе, не виждате
ли, че сме железничари?" държаха на разстояния кондукторите, а иначе по коридорите хора не се
мяркаха, вече на гара София хленчеше, заврял глава в балтона му: "Не ме изоставяй бе, другарю,
хайде първо да си допием". Кепе, очила, широко палто, "Увит си в него като бедуин" - смее се Кети
на гарата - "Ами как да те позная, викам си: "Тоя идва от пустинята, затова се е загърнал тъй в това
одеяло, а си бил ти, ти!" и при повтарянето на "ти" цялото и същество се озаряваше от светлина като
оплетените от снежните къдели фенери на железничарите. Хлътнаха по отделно в гъстия, с нож да
го режеш мрак в двора на "Янтра" 12, според усета си щеше да прекарва следващите месеци или в
стаята си в партера, или - при опасност - в зазиданото под стълбите пространство, в което се
влизаше пълзешком, изсулването долу ставаше много бързо - от партера го деляха само няколко
стъпала. Вкъщи, какво разточителство на топлина и думи, отглеждани в самотия и ужас думи, дори
и шумовете вкъщи са му приятели, добре че къщата е навътре в двора, та лесно се улавя някой
непривичен шум, идещ отвън, в подземието си имаше всичко - и храната, и фенерчето, всеки път
отнасяше долу лика на жена си до газената лампа, с която обикновено го придружаваше до долу,
образ, обкръжен от златистите облачета на светлината като от златни мушици, "Ти ми действаш
като упойка" - неслучайно и казваше, та нали това му бе най-нужно сега, упойката означаваше сън,
460
а след толкова месеци безсъние от какво повече се нуждаеше освен от сън. Първите дни навакса
съня, изпуснат през предишните месеци, в една неизживявана досега самозабрава се отпусна върху
вълните на някакви хубави родни сънища, които го къпеха в мириса на лавандула от долапите, от
които после си спомняше само мириса, не самите сънища, знаеше само че бяха топли и пъстри като
родопските одеяла, с които беше завит.
Никой като него не умееше да е така въздържан и строг към себе си при наличието на мощен
темперамент, чийто бърз и често бурен език чертаеше отчетливите черти на драмата, но нищо от
драмата не намираше нещо друго освен вътрешен израз, външно настроенията му бяха неотгадаеми.
Докато Кети бе отдадена на предчувствията от край до край, докато събираше като фокус
безпокойствата за него и ги сгъстяваше до една непоносимост, той си оставаше гранит, по който
отскачат светкавиците, един маратонски бегач, който никога не питаше колко разстояние е минал и
колко бегачи е оставил след себе си, но винаги имаше силата за едно насмешливо изсвирване.
Мъчениците на Македония падаха покосени в самота, за пръв път, откакто Организацията
съществуваше, каналите и бяха разрушени и всяка трагедия беше сама за себе си в абсурда на едно
време, в което родолюбието се заплащаше като грях към родината, "Какво може да се очаква от
агентите на "московската мекереджийница", както е наречена още от Ботев - питаше Владо - ами
нали те едно време инжектираха народа с отровата на братоубийството и като го вдигнаха срещу
държавата му, търтиха да бягат в родната Москва, нали те представляваха в Коминтерна
македонска, добруджанска, тракийска и дявол знай каква усърдно конструирана от майсторите на
световни революции и интернационално безродие нации от горкото тяло на измъчена България, те
сегашното клане са го изрепетирали вече в милите им Съвети, нека питат близките на емигрантите
ни в Съюза, колко от тях са се завърнали, дечицата на Сталин видяха първо сметката на децата на
Благоев."
И колкото и лошо да бе дереджето, органическите връзки между членовете на Организацията не се
подаваха на никакви сталинистки оръжия и инквизиции, бяха все така с огромна сила и дълбочина,
дълбочина до най-дълбокото - корена, затова и тези които като Владо бяха се укрили от смъртта,
сещаха болките на пребиваните и убиваните, за тях бе напълно ясно, че могат да оцелеят, само ако
измъкнат Организацията и страната си от преизподнята, "Щом сме така още яко съединени чрез
самите си клетки един с друг, - нашепваше си Владо, - изплуването от кървавото блато, в което
Македония е потънала за пореден път след поредния си скок към свободата, е възможно, този път
раните са тъй дълбоки, понеже са нанесени от българи, кой от брат ти знае по-добре къде е
ахилесовата ти пета." Мисълта за Организацията беше мисълта за Македония, не само тукашната,
но и онази, в която Титовите партизани кой знае как издевателстваха над "фашисткото" българско
семе, и другата, в която българите можеха да изчезнат не само от гръцките статистики, но и от
белия свят. Умни бяха Кети и децата, не можеше да се оплаче, намираха начин да подразберат едно-
друго, носеха му и радостни вести, като тази, че у старата Дрангова и у Елена Настева ставали
същите обиски като у тях, от което можеше с пълно право да се заключи, че Кирила и Жоро бяха
живи, и те нейде "с четата на Апостоловски в Сръбско".
Семейството му посрещна новия обиск с наведени очи и не с прежния кураж, нали този път той
беше в къщата за обиск, наведени очи, та да не се чете безпокойството в тях, трепета да не станат
неволни издайници. И все пак откъслеци от страха им милиционерите щяха да уловят, ако бяха
достатъчно умни и незаслепени от бабаитлъка си, ако наистина бяха дошли да научат нещо за
Владо, а не само да издевателстват над близките му, каква животинска радост носеше
неограниченото насилие над тези "гражданя", блажен, който имаше възможността да се опива от
нея!
Погнусата от изтърбушването на къщата, тъпченето в джобовете и чантите всичко, каквото им
харесаше, не бе нищо пред потреса у Радко, когато трябваше да поведе една част от тайфата
униформени и цивилни към избата, лесно му е на брат му Ивайло, той е водач на групата към
тавана, може да ги води с накривена като фуражката на Радко, гимназиста, насмешлива усмивка,
там нямаше никой. Радко знаеше, че страхът е по-глупав от самата глупост и затова крачеше надолу
по стълбата с невъзмутимото изражение на баща си, поне такова му се искаше да е, а мислите
запращаше съвсем другаде - нейде из Цар Симеоновата градина с премръзналите от студа двойки по
пейките, към свойто си момиче, трябваше да мисли за всичко друго, само не за баща си и укритието
му, нито за тръна на ужаса, набол сърцето му като пеперуда: "Да не стана отцеубиец!" Единствено
461
надменността на милиционерите бе равна на класовата им ярост, господарското превъзходство пред
тези фашистки червеи всъщност улесни Радковата задача, още едно вдишване и са вече пред избата,
барикадирана със стари столове, разплетени кошници, пробити чугунени кофи, готова барикада от
литографиите за бунта на третото съсловие във Франция. "Вехтории" - погледна той право в очите
водача на войниците, кой знае защо водачът бе решил да прояви великодушие: "Аслъ, вехтории" и
направи завой обратно, струпалите се по стълбището започнаха да се оттеглят, разбира се, заедно с
цялото Владово домочадие, което вече знаеше процедурата, и камионетката, и стаята за разпити с
пестниците Левчови, които отскачаха като тикът по лицето му, един ден тъпи въпроси и
смехотворни отговори, вонливи храчки и вонливи думи в лицата им, докато ритниците на
подкованите обуща ги изритат обратно на улицата, а жалкият им вид със синините и раните
трябваше да послужат за допълнително сплашване на софийското гражданство, което и без това бе
достатъчно уплашено и се мъкнеше с някакви сиви шинели и сиви лица, оставили цветовете в
предишния си живот.
А може би лесното им пускане не беше случайно, взеха да гадаят в следващите месеци, в които все
по-ясно ставаше едно ново намерение, идващо от свързани с Македония хора на властта. Владо, пък
и близките му не можеха да не се засмеят, споменеше ли се името Антон-Югово, онзи коцкар и
сантиментален свирач на китара по журове и седянки, когото из тютюневите складове знаеха най-
вече с женските му истории, сега се бе метнал на гърба на държавата, чийто гръбнак първом бяха
пречупили, заедно с приятелите си никакъвци, а Руси Христозов и Лев Главинчев му носеха трофеи
- глави.
И продължаваха при Кети да идват странни хора със странни приказки, затова че не е хубаво така да
се цепят воеводите едни от други, "Нима за воеводи се имаха!", негодуваше тя, "Не се ли къпахме
заедно във водите на "Изгрей зора на свободата", не било ли редно сега пък тези, които били на
власт да протегнат ръка към братята в немилост, та да си станат пак едно цяло, "Пази Боже, едно
цяло с такива!", говореше и интуицията, "Вярно, другарко, някои паднаха жертва, ама революция
без жертви бива ли, а ако се съединим, ще помогнем и на Македония, нали в края на краищата
грешните сметки ги бяха направили пак буржоата, срещу които бе революцията, а не македонците."
Молеха я да не се плаши от тях, а ако може да предаде на Владо, че имат да му съобщават много и
все хубави неща, които на нея нямало как да кажат, понеже били държавна тайна, ако им се доверял,
пътят му не само към свободата, но и към ръководството на една нова ВМОРО щял да бъде открит,
изразяваха между другото тревога за здравето му и за това да не попадне в нечии калпави ръце,
които наистина можеха да му навредят, ръце на хора, незапознати с новата линия на
комунистическата партия към ВМОРО, пращаха му поздрави, въпреки упоритото и: "Не зная къде
е!"
И така, до деня, в който Владо седна с тях на маса и започна полулегалното му съществуване,
състоянието на полусвобода не е свобода, знаеше той, особено когато полусвободата е
съществуване в лапата на някой по-силен, който всеки момент може да стисне лапата си и от твоето
съществуване няма да остане нищо, но какъв по-добър изход имаше в момента, защо пък да не
допуснеше капка родолюбие у някои властимащи пред новата трагедия на Македония, пред вида на
цялото дигнато от родните си места българско население, включено в комунистически отряди и
лагери с примамката за свободи за малцинствата в комунистическа Гърция един ден и пред
започналите процеси и избивания във Вардарска Македония, в която бяха изличени от живота вече
сума ти изтъкнати родове с българско самосъзнание, наистина, той бе свикнал да си подбира хората,
както алпинистът изпитва всеки камък, на който стъпва, но сега беше като ходене при един
непрекъснат каменопад, нямаш нито време, нито възможност да подбираш юрналите се надолу
камъни, стъпваш на този, който попадне под крака ти, пък - Бог да помага. Преговорите Владо
започна с Перо Шанданов, шеф на протогеристкото крило и близък на Лев Главинчев, доколкото
въобще дивата, подлютена глава на главока Главинчев можеше да има близки. Владо гледаше да не
въвлича семейството си в политиката, но и избитите, в края на краищата, бяха имали жени и деца,
на два пъти синовете му бяха стражи в срещите извън дома с Трайчо Костов, единият път, когато
Ивайло го придружи до къщата на Орлов мост, на срещата дойде Антон Югов, при втората със
страж сина му Радко - Добри Терпешев. И двамата му сина, които бяха пазили баща си да не падне в
капана, не подозираха, че отдавна всички те са в капана, включително и преговарящият Трайчо
Костов. Това, което Владо се бе опитвал да измъкне от червените фараони , бе гаранция за живота
462
на останалите живи членове на Организацията, той добре бе усетил средновековната същност на
новата власт - всеки властник беше фараон с неограничена власт върху робите, той търсеше чрез
Трайчо Костов гаранция от страна на всички останали фараони, не само лично от него, не можеше
да пита, разбира се, за гаранции и по-нагоре, защото по-нагоре беше Сфинкса в Москва, а той не
можеше да бъде питан за нищо, проговореше ли, падаха главите, които посочеше. А ЦК на ВМОРО
бе налице, готово за легализиране - на едната среща дойде и слънчевото дете на слънчевия водач на
българската армия Борис Дрангов - Кирил, имаха връзка и с Жоро Настев в една вила в Княжево.
На седми юни 46 Радко се връщаше от училище, течаха последните му дни на ученичество, едва
сдържаше ликуването си, че скоро щеше да бъде вън от лицемерието на това заведение, в което се
влизаше и излизаше с дитирамби за бащата на България Г.Димитров и за отеца на всички народи
Сталин, родителите му се бяха постарали да го научат бащи на какво насилие са двамата, под
пръстите му нямаше да излизат глупости от рода на "Партизаните - мои кумири" и нямаше да е
принуден да слуша за упадъчния великошовинизъм на един Вазов. Докато се връщаше, краката му
бяха ровили в златния пясък на липовия цвят, промит от небесната река, който се събираше на
мъхави купчинки или пълнеше празнините между плочите, лъскащи в синкаво и зелено, усещаше
радостта на истински златотърсач, че се е добрал до това злато. Пред пътната врата срещна
роднините си, стегнали се за рожден ден у Йосиф Марков, канеха го и него, ако ВМОРО още не
беше легално, то баща му беше вече, щом можеше свободно да излиза на улицата, не можеше Радко
да приеме предложението им, колкото и да искаше да е с тях, имаше бая за зубрене, имаше да
закръгля бележки. По-късно той щеше да си припомни припарването на усещане за измама в този
миг, сякаш някой беше дръпнал изненадващо пред тях завесата, зад която ги бе укрил, показа му ги
щастливи само за миг, колкото да го залъже, че всичко бе наред. Когато не се прибраха следващата
сутрин, той скочи като ужилен от спомена за това усещане, дали пък не бяха отново накуп, този път
с баща му в селенията Левчови.

РОЖДЕНИЯ ДЕН
Дъщеричката на Кирил Дрангов знае, че е настъпило едно огромно объркване в
живота, една грешка, която не само тя не може да поправи, но и възрастните,
объркването не е от сега, макар че сега е най-болезнено, понеже другите си имат
бащи, които си ходят по улиците, на работа, печелят пари за децата си, водят ги на
разходка в Борисовата градина или на екскурзии по Витоша, а дълго време, когато
тя попитваше за нейния баща, чуваше само едно “Шт!” от майка си, от баба си
Райна, от дядо си Георги и “Това не е въпрос за деца.”, да, ама като си дете, нали
имаш, в края на краищата, законното право да питаш къде е баща ти.
Объркването не е от сега, сигурно е момичето, още в Скопие нещо хич, ама хич не
беше наред, още когато през Скопие взеха да се изнизват онези необясними,
немислими ешалони, натоварени с хора, слушаше с братчето си какво говорят
възрастните, какво че те не бяха на гарата, когато са минавали, нали си ги
представяха, нали заспиваха и се събуждаха с тях, по прозорците на вагоните –
глава до глава, все еврейски, глави като на бостан, една до друга, кожата на лицата
е напукана като пръст при суша, а от процепите на втвърдените като кожа от ботуш
устни капе кръв, “Водица” – стенат дечица колкото тях, а и къде ти по-малки,
царицата е пратила гюмове с вода и чували със захар, те пият от водата и започват
да плюят, някой велзевул е сложил сол във водата, и те трият ли, трият устните си,
защото им лютят. Братчето и сестричето също сипват сол в чашите си, след като не
са пили вода с часове, експерементират, за да разберят как са се чувствали онези
деца. Ясно беше едно – “стоката” на влаковете била еврейска, а “износителите и” –
немските специални части, те от специални части не отбират, но всеки ден общуват
с немските си учители в Дойче шуле, вярно, в училището им еврейски деца няма,
но лошо за тях не са чули от учителите си. “Нищо не може да се разбере от
463
логиката на възрастните” – смятат децата, какво че едните са евреи, а другите –
немци, с какво толкова едните бяха по-различни от другите, дори мнозинството от
еврейчетата в градчето говореха по-добре немски от самите тях, те с това си
обясняваха и отсъствието им в Дойче шуле – какво да му учат немския, те си го
знаят. В съседните дворове бяха децата от еврейските домове, които нещо бяха
плашливи, та не отиваха да си играят в дворовете на гърчета и българчета, но пък
охотно бухаха с тях топка в пушилката на улиците. От ушите на братчето и
сестричето не убягна фразата – “Немците водят евреите на смърт.” Как така на
смърт, нима и техните учители в Дойче шуле бяха убийци, та бяха пратили
еврейските деца на смърт? Момичето си представяше как там някъде в една чужда
далечна страна с име Полша стои госпожа Смърт и немците и докарват ли,
докарват хора, за да ги изяде тя, тъкмо както са доставяни моми за гощавката на
ламята в приказките. Нима същото можеше да се случи с чичо им Таджер,
полковникът с блестящата униформа, която те гледаха да докоснат уж много
случайно – нали такава бе носил дядо им Борис. Полковникът беше нещо като
почтен член на семейството им, отдавна, много отдавна, още сякаш с рождението
си децата знаят за него, “На него българите трябва ръка да му целуват за това как
защитава не веднъж и дваж каузата на Македония в Обществото на народите.”
Децата ги съзираха тези народи, насядали на една дъ-ъ-лга, предълга маса,
например по целия екватор, обсъждат едно-друго, а после всички слушат доклада
на чичо им Таджер докъде е Българско, а сетне вдигат наздравица в чест на
България и и обещават всичко лошо, което са и сторили, да го попрвят в най-кратък
срок. Ами, чакай, нали и онази лекокрила хубавица Ани Фаденхехт, нали и тя бе
полуеврейка, нима и нея ще я пращат в Полша, нима и тя ще е на подноса за
госпожа Смърт? Ами нали тя бе дъщеря на много велик професор, той не можеше
ли да я извади от бедата, която щеше да я сполети, те от професори много не
разбираха, но знаеха, че туй “хехт” е щука. Ама че забавно бе това име, като
другото, на града Костур, произнесено с друго ударение, то бе просто вид риба. И
щом немската дума “хехт” бе в името и, не означаваше ли, че тя е и немкиня? Баща
им се бе застъпил съпруга и, Стаефан Сърчаджиев да остане на работа в театъра на
Скопие, откъдето отначало го гонели, понеже “жена му била полуеврейка”. Как ли
човек става полуевреин, чудеха се децата, коя половина у Ани Фаденхехт беше
еврейската - дясната, лявата? Ама че дивотии измисляха възрастните, за да
напъхат някого в устата на ламята. Докато си блъскаха главите, за да намерят един
що годе разумен отговор на случващото се, ето че баща им си дойде със сълзи на
очите, а както всеки знае “воеводите никога не плачат”, да, ама при него сълзите
вече лепнеха по миглите, когато още от прага заразказва на жена си за тютюневия
склад, където са наврени евреите и как на голите рогозки жени раждат и болни
мрат, всичко това едновременно. Защо не са си у дома – стреснато недоумяват
децата и излизат на двора да викат имената на съседските еврейчета и наистина
никой не им отговаря. “Немците ги събират на едно място, за да ги депортират по-
лесно за Полша.” – Очите на баща им ги гледаха с такава скръб, сякаш и за тях
ставаше въпрос. А тази странна дума “депортирам” заедно с другата чуждица
“ешалон” оттекнаха от всички ъгли на града. Когато двете думи се свързаха и
евреите бяха поведени за “депортиране” с “ешалоните”, детските съзнания бързо си
ги преведоха на разбираем език, всичко бе толкова еднозначно в онзи пролетен ден,

464
когато балконът, мястото им на игра и на изучаване на звездния свят, се бе
превърнал в наблюдателница за чуждото нещастие,не, ами направо чуждата гибел,
защото нещастието има много форми, които изобщо не включват смъртта, но тук
ставаше дума точно за смърт. Отгоре ясно се виждаха в прозрачния нежен въздух
кордоните войска, блокирала града, улиците вряха от ошашавен, полуоблечен,
полугол народ, полужив, полумъртъв, блъскан, ритан, наистина тези люде
приличаха на пияници, излезли от кръчма, затова не бяха нито облечени прилично,
нито вървяха като хората, а залитаха насам-натам около галъоните/широките
каруци с вързопите им багажерия/, а-ха да се стоварят в краката на войниците, а и
това ставаше и то не бе за гледане, понеже ботушите до лицата им просто почваха
да ги ритат, докато лицето стане на локва кръв. “Ей тъй са бягали нашите, когато са
запалили Кукуш – превъзбудено говореше каката на братчето си, - зад тях Кукуш
дими, само пепел, като тази пепел в печката ни. Защо са ги подгонили немците,
нима и те са като турския башибозук или гръцките андарти?” А толкова немци
децата имаха близки на сърцата си, че не можеха да допуснат току-що изказаната
мисъл като истина, немец беше едноръкият професор-слависта, за който не само
българският, но и старобългарският бяха изграчка и който можеше да ти обясни
сума ти немски думи чрез българския, “Думата “Германия” идва от тракийското
“Герман”, я колко български села има с това име, “Герман”, което е воден
източник, а думата “Европа”, “А “бинден” – свързвам и тракийската богиня
Бендида, която свързва съдбите?”, така по цели нощи, децата лягаха да спят, а
възрастните продължаваха “езиковата екзскурзия”. Ами нали учителите им
успоредно ги учеха и възпитаваха – какво е редно и какво не, “Това сега какво е? –
щеше им се да ги запитат. – Редно или не?’ Макар че из главиците им се въртеше и
другата приказка, тази на баба им Райна – “Както има бели камъчета и черни, така
има бели и черни души, а да избелиш една черна душа може да не ти стигне цял
живот.” Какво ли бе станало в света, та се бяха умножили черните души за сметка
на белите? За такава “черна немска душа” бе разказвал другият приятел на баща
им, някогашния преподавател в Свищов в Стопанското висше училище , който сега
бе нещо като “културно аташе”, какво щеше да значи това “аташе”, те не можеха да
знаят, но явно че беше нещо свързано с култура, понеже той прекрачеше ли прага
им, вече си казваше и без да го питат коя симфония или соната иска да слуша на
грамофона им, а сетне разпитваше родителите им за мнението им за един или друг
художник, “Какво да ти го казваме – смееше майка им. – След като ти освен за
Щъркелов за друг очи нямаше.” “Не, не е верно, слабост ми е – бранеше се той, - но
също така високо слагам и Вашия Никола Маринов, ами той рисува сякаш с дим.
Какво пък да кажем за жилавата, жизнената, виртуозната импресия на Давид
Перец!” Обичаха да го карат да разказва пред други гости зьа първите си
впечатления от Балканите при идването му тук в средата на четиридесетте: “Като
слязох за малко от влака на Белград, че имаше престой, и като гледам – то
мръсотия, то хаос, то воня, и си викам – Ами навътре какво ще да е, още по-лошо?
Що ли не обърна посоката на 360 градуса и просто да си тръгна обратно. Добре, че
не го направих, щях да пропусна най-голямата си любов в живота си – България!
Ами зад бариерата от ориенталщина на съседите ви достигнах една напълно
европейска страна с ужасно надарено, немислимо надарено население, което
музицираше, рисуваше, пишеше както птичките го правят – без да се усетят.” И

465
тъкмо този приятел на баща им си имаше шеф в немската служба, в която
работеше, и децата вече му бяха научили името от честото му споменаване –
Бекерле, той беше “садист”, една друга чуждица, която децата не бяха намерили в
речника, който се надпреварвал да прави злини, а до него се била “разпищолила
благоверната му съпруга в София, сякаш това и е Берлин или пък покорена
Варшава” – нагло, надменно създание, което вечно носело съ себе си кряскащ
папагал. Когато родителите им и гостите им започваха “да задълбават” в
разговорите пращаха децата в съседната стая да си играят, но те между
нареждането на кубчетата и рисуването на коли или пеперуди все нещо хващаха,
например как садистът Бекерле показвал свои снимки с обесени хора в Полша.”
Неизгладимо бе впечатлението от тази фраза в съзнанието на децата, но те и не
смееха да потърсят обяснение защо са обесени тези хора, понеже те изобщо не
трябваше да са я чули. Една друга негова фраза бе изречена пред тях: “Не, не
издържам, по-добре да се слея със сивата войнишка маса.” Добре, за нея можеха да
попитат, значела, че е готов да иде на фронта, но да не го командва такъв началник
като този, който имал. “Ясно – бе обобщило момиченцето. – Той е готов да иде при
едната смърт, само да не е при този шеф, проклетник.”
Заминаха евреите от Скопие, до един заминаха, а къщите им чернееха като глави
без лица, по прозорците им бяха залепени тук-там някакви лепенки, така децата
разбраха какво значи израза на баба им Райна “почернена къща”, десетки и стотици
“почернени къщи” стърчаха нелепо из града. Но тогава ден или три, не повече след
депортацията момичето първо съзира мъждукането на светлина в сутерена на една
от тези къщи, дръпва братчето си за ръкава и мълчаливо му сочи светещото
прозорче, опушено като газена лампа, нима евреите започваха да се завръщат?
Клекват двамата и тогава наблюдават нещо неописуемо – един беловлас и белобрад
старец стоеше на колене и на равни промеждутъци си удраше главата о голия под, а
подът беше покрит със синкави каменни плочи, каквито те имаха на пътеката в
двора, на минутата избягаха от страшната гледка преди главата да се е пукнала.
През глава тичаха към къщи, през глава заобясняваха какво се е появило пред
погледа им, но обяснението, което дойде, пак не бе твърде ясно – това бил един от
двадесетината евреи- испански поданици, които били върнати от границата, на тях
им се разминало заради чуждото им поданство. Ами защо другите не са станали
испански поданици, ама че глупост – почти в хор питаха децата. Отговорът бе
смразяващ – не можело, те бяха се вече съвсем оплели в кълчищата на “това може”,
“това не може”. А иначе този човек бил останал без всичките си роднини и затова
не си искал живота, не знаел какво да прави с него.
И те взеха да усещат все по-често топлото на майчините си устни по бузките си,
целувките и все по-често попиваха солената водица по страните им, която сама си
течеше, те не искаха да плачат и да тревожат майка си и баща си, но този хаос от
необясними неща бе повече от това, което те можеха да издържат. А си и искаха
приятелчетата – евреи, искаха да светят вечер прозорците на еврейските къщи, за
да не виждат в тях замъци, пълни с призраци, както и никой, ама никой да не е
загубил всичките си роднини и да трябва да си блъска главата о камъка на пода. А
на училище ходеха съвсем без ищах, влачеха се неохотно по средата на улиците,
винаги по средата, за да не трябва да минават покрай почернените къщи с
разбитите или липсващи лица. Децата бяха усетили със сърцата си фаталността на

466
тези дни, с времето те потънаха надълбоко в детските съзнания и повече не
мръднаха от самото им дъно – подводни рифове, в които можеше да сблъска всяка
флотилия от мисли. Момичето от време на време пращаше на Даниела няколко
реда, но в последното най-подробно и описа какво и се случи, писмата адресираше
все на един и същи адрес, а се знаеше, че от него го препращаха на Даниела нейде
си, защото тя изобщо не стоеше на едно място, беше “хвърчаща” като баща им
някога. Та в това последно писмо ставаше дума за едно приключение със страх и
ужас, от което Райна не се отърва и след като го описа на листа. В писмото бе
раказала как бе събирала по 50 стотинки, за да се вози с асансъора в сградата,
където бе разположена кантората на баща и, не бяха толкова много сградите в
Скопие, които разполагаха с подобно “летящо апаратче”, нелегално се возела по
няколко пъти, колчем го посещавала, устройвала си така празници по летене и
спускане. И този ден тя бе пуснала в касичката своите стотинки, след като бе
погостувала на баща си, “Няма нужда да ме изпращаш” – бе го убедила на вратата
и тъкмо се бе настанила в утробата на асансъора, когато бяха завили сирените и бе
изгаснал токът. И така тя останала в клетката, тъмното станало голямо колкото
целият свят, тя викала, а викът и не надвиквал сирената, какво бе изпитало
сърчицето му детето никога нямало да бъде в състояние напълно да опише, накрая
бе замлъкнало, повтаряйки си чута или прочетена от нейде фраза: “Мракът на
прииждащите дни.” В това време баща и бе тичал и викал нейното име, това
усещане за разминаване щеше да и остане за цял живот. Намерил я беше когато
воят на сирената бе свършил, бясно я прегърна, но все пак деликатната му душа,
мислеща винаги първо за другите, прошепна” И хайде да не казваме на майка ти, да
не я тревожим.” В края на лятото на тази така тежка година баща им каза да се
прекръстят, защото е починал българският цар, “Въпреки конфликтите, които съм
имал с него, той е българският цар и аз съм длъжен да ида на полконението. Освен
това без него ние сега нямаше да сме в Македония.” Тази смърт очерта края на
лятото, а краят не само на есента, но и на престоят им в Скопие дойде през
октомври. Докато единственото желание на децата бе всичко да се уталожи,
иозбистри, лошото да се оттече и изчезне зад хоризонта, ето че хоризонтът пламна,
от другата му страна заприиждаха самолети, които пускаха сякаш запалени
лампиони, след като изживяха една дневна и една нощна бомбардировка, децата с
майка си се евакуираха в едно кюстендилско село – Жиленци. На другата есен
отново трябваше да се местят, този път не бомбардировки, а промяната по
фронтовете бе накарало майка им да вземе решението да тръгнат към София, както
се оказа – най-фаталното решение в живота на цялото семейство, бащата беше още
в Скопие. Срещнаха един живописен камион с накачорени и развени килими,
покъщнини, пердета, от вътре един жизнен глас достигна майка им: “Булка, къде
сте тръгнали, качвайте се при нас, ще минем през Скопие, ще вземем Кирил и ще
отпрашим в колкото може по-далечна чужбина.” Беше Димитър Ачков, само той и
викаше така майтапчиски “булка”, тютюнотърговецът заедно с Христо Статев и
съпругата му Ана “си бяха хванали пътя”. Хубаво, но Надя Дрангова не щеше да
ходи нито в далечна, нито в близка чужбина, от нея се чу абсурдното “А, не , в
Македония – не, там е опасно.” А къде ли не беше опасно, в София ли, дори и
момиченцето и разбра абсурда на отговора, усети силна болка “под лъжичката”,
заплака от тази болка, с тялото си разбираше, че това бе напълно погрешен отговор,

467
в София щеше да е много по-опасно от чужбината, то, което рядко плачеше, сега
застена безутешно и дори строгостта на майка му не можеше да потуши пожара на
предчувствието вътре в него: “Мамо, хайде ма, мамо, да се качим в камиона!”
Децата бяха на 6 и на 4 годинки, когато пристигнаха в Скопие, на 9 и на 7 го
напуснаха. Ден след завръщането в София отидоха на пл.Славейков, водеха се
всичките накуп, майката влезе в Полицейското командване, търсеше полицейския
комендант на София, те чакаха долу, Надя щеше да моли да им отпуснат кола, за да
стигнат в Бухово. С коменданта си разменят няколко реплики, “Кирил ми се обади,
пита какво е положението, казвам – идвай си, всичко е спокойно.”’Да, спокойно е”
– клати глава утвърдително и комендантът, който скоро сам щеше да падне жертва
на това спокойствие. Първите им месеци, че и години след завръщането в родния
град бяха без бащата, някак кухо и празно отекваха, “Важното е , че е жив” –
майката Надя не се отпускаше, “Щом ни е жив, всичко хубаво, а не само лошо
предстои.” Децата бяха закачили още в самото начало на новия период от
съществуването си един странен разговор между майката и баба им Райна, която
живееше с другия си син Денко в нейната си къща на “Васил Друмев”, “Крум
Лекарски гарантира – гласът беше на майката, - видяхме се в сладкарницата на
“България”Убеждаваше ме през цялото време:” Викни Кирил да се предаде, няма
косъм да падне от главата му.” “Да бе, няма да падне ли? Да не си му казала, чуваш
ли?” – изкомандва баба им Райна. През февруари 1945, когато в траур потънаха
Станишевите им роднини заради разстрела на професор Александър Станишев,
майка им каза на баба им Райна: “Аз му писах на Крум Лекарски, нали същото
каквото обещаваше на нас, бе обещавал и на Александровите роднини - Косъм от
главата му няма да падне, писах му “Хич не падна косъм от главата на професора,
само цялата му глава.” Когато минаваха покрай изтърбушената и разграбена къща
на чичо им Станишев покрай канала си казваха – “синовете му вече няма какво да
чакат, но ние имаме”, кой друг по-добре от тях знаеше какво е чакане, как всяко
поскръцване можеше да е от врата, отворена от неговата ръка, как всеки шум
можеше да е от неговите стъпки.
Откъде Райнето и малкият Борис да знаят, че баща им се правеше на невидим при
чичо им Колъо и жена му Муци, там му беше “бърлогата”, за която Левчовите хора
душеха ли душеха. Какви заговорници се бяха оказали децата на Никола Станишев,
та цели две години бяха дълбоко замесени в конспирацията, а ни лук яли, ни лук
мирисали си бяха играли с Дранговите деца, без дума да обелят и всичкото това
време бяха изпълнявали задачите по конспирацията, спускани от двамата бащи!

Бащата и дядото на Милка Станишева бяха най-умните хора, които Милка щеше да срещне през
живота си, дядото Христо Арапнаков Станишев, роден в Кукуш през 1863, завършил строително
инженерство в Белгия като частен предприемач беше строил, та строил, то Народно събрание ли не
щеш, то БАН, железопътни линии, шосета, та чак и аквадукти, с негово съдействие се извършиха
строителните работи по паметника на Царя Освободител, черквата "Света Неделя", храма "Свети
Александър Невски", Народния театър след изгарянето му. Невероятно количество хора го ценяха
за тази му дейност, а още по-голяма количество за другата - дейността му за Македония, заради
която през 1897 бе станал председател на Висшия македонски организационен комитет. Баща и
Никола Станишев бе сварил да завърши две висши - право и история, и да научи 7 езика, преди да
задълбае така в българската история, така навътре, та чак да стане опасно, “Всяко истинско знание е
смъртно опасно, защото ставаш мишена на фалшификаторите” с Димитър Съсълов и с "Българска
орда" бяха подарили на българския народ прозренията си за прабългарското минало, но и за

468
българския разум и неговите серпантини из постиженията на света, по-късно щеше да се разбере
какво пък щяха да получат в замяна, макар че по безкористност те бяха световни шампиони и нищо
не чакаха. Българското племе като носител на знанието за Бога и вселената, създало не само своята
тъй древна цивилизация, но и помогнало да се консолидират и развият и чужди му култури.
Венецът на усилията Николови бяха редовете за “хуноро-българското родово военно устройство” и
за българските кханове в излезлата от печат през 1942 год. "Кратка история на българите от най-
стари времена до днес".
И двамата тъй мъдри баща и син Станишеви смятаха като най-висша ценност, че "познават, обичат
и уважават един голям човек", този единодушно избран от тях за голям бе Кирил Дрангов. Никола
Станишев бе склонен да вложи и мистично обяснение за “големството му” като цитираше "мислите
на индуски мислител:"Големият човек идва от безкрая и си отива в безкрая." Запознанството между
Никола и Кирила стана, когато Никола бе представен от зет си, ентусиаста във всички посоки – от
политически до икономически, Григор Василев, на новия му секретар, който за пълна изненада бе
тъкмо младият Дрангов. О, какви възторзи отхлупи тази среща, какви Николаеви романтични
трепети, само сърце широко като неговото можеше да даде на другия предимства, нетърсени от
него, дни след това ставаше и лягаше с думи за него, как не се умори от висши трепети: "Лъчисто
хубав млад, светъл мъж със стоманено остри сини очи, строен, гъвкав като пружина, истински син
на полковник Дрангов. Войник, офицер, рицар! От него блика спокойна сила, истина. Издържах
острия му поглед, защото ме плени неговото благородство и правда. Разговорихме се, разбрахме се
за всичко и по всичко. Този български мъж ме превзе напълно! В себе си го приех за свой главатар,
въпреки че е по-млад от мене. Между нас двамата се създаде онзи вътрешен контакт, който
донякъде и се вместил в думите "истинско мъжко привтелство". В това понятие се включва много
обич и много почит. И нещо, което е неизразимо..." И това “неизразимо” така го свърза за верижка
към младежа, обект на пламенната му възхвала, че той физически страдаше, когато бе лишен от
възможността от това да пие от виното на побратимяването, "Къде е Кирил?" все питаше, когато
Кирил беше в Монпелие, Хърватско или Австрия, във всеки случай все където трябваше, "Няма
какво да питаш, - беше успокоението на баща му Христо. - Той е голям човек." В тази формула
македонският поборник втъкаваше непоклатимото си убеждение, че "Кирил е наравно с най-
големите от миналите и навярно най-голям от новите, най-първият от Организацията." А Никола
Станишев беше взел мнението и на зет си, Григор Василев, по въпроса: "Храбростта му е бащина,
първобългарска. По ум е аналитичен, проницателен и способен да синтезира. Всъщност той е роден
за политик и даже за държавник." И другото, на Симеона Радев, който нямаше как да сбърка кой е
сред Строителите на България и кой - не: "Той е личност. Смел като лъв и по лъвски умен." Баща и
не пропускаше да се похвали, че пак са си "пили кафето с Кирила" в сладкарницата на ъгъла на
"Граф Игнатиев" и "Александър I", но след десетки години чу и за другото при тези срещи, как
Кирил се усмихвал: "Да седнем там в ъгъла, до стената. - Непременно до стената, за да не може
някой да го изненада отзад. - Добре е да имаш стена до тебе и пазач в джоба. Сам човек най-доре се
пази." "Пазачът в джоба" бе револверът му, бе чула баща си да споделя с майка и как са се
разхождали с него винаги по различни улици, "Конспираторът най-добре си знае законите на
конспирацията." Скептицизмът на баща и се бе покривал с песимизма на Дрангов за събитията след
започването на войната, но пък двамата до последния си миг щяха да си спомнят щастливата среща
в Скопие през 1942, "Нищо няма значение освен това - стоим на Вардарот. Дано всичко дребно да се
оправи" - бе продумал адвокатът Кирил, Вардорът се влачеше ленив и спокоен, а край тях се бяха
скупчили сякаш произведените в чинове възпитаници на Скопската школа за запасни офицери с
командир баща му, скопянинът Борис Дрангов, повели армии от живи и мъртъвци, искаха и те да
знаят какво ще стане после.
А то стана каквото стана, дребно и едро така се бе омесило, така бе поставено вместо на краката на
главата, че един ден през септември 1944 вратата на къщата им се отвори и десетгодишната Милка
чу дядо си Ицо да казва: "Имаме гост!" Гостът беше бащата на детските и приятелчета Райна и
Борис Дрангови.
Още от съвсем малки Милка и братчето и усещаха, че домът им не е само дом, но и нещо много по-
голямо - дом и на други хора, гнездо на знайни и незнайни комити, Център, както го обозначаваха
някои, Научен център за българска история и за мисълта за Македония. Открай време в дома на
Станишевите се говореше за българщината, за правата и свободите български, за свещения дълг,
469
нивга неиздължен, още от времето на прапрадеда им Станиша Христов, възстановил "мал манастир
"Свети Георги" на Кукушко връх градище", и на прадядо им Арап-Нако Станишев от Кукуш,
научил 12те си деца по на десетина години да стрелят с пушка и пищов, “Да си бранят
българското”и от времето, в което от къщата на дядо им Христо Станишев бяха поели към
Македония и Гоце Делчев, и Яворов. "Пък, ето и в "Историята на Българите" от Иречек, на стр.469
четем: "В 1422 Йоан Кастриота със синовете си Станиша, Ренош, Константин и Георгих подари на
Хилендарския манастир /на Атон/ селата Родостуша и Требище. " Значи, ето ти прабългарско име
Станиша като Кракра, Иваца, никой не казва, че оттам е тръгнал родът на Станишите, но пък знае
ли се."
Началото на "вътрешния живот" на Милка е свързано с препъването в чужди цървули,навуща, че и
патрондаши и сандъци, пълни с какви ли не взривове, което е карало още някога пазителката на
семейното огнище, баба и Евка от Велес, да стене към мъжката половина на дома: "Не ви ли е жал,
ако не за мене, поне за тези деца.. няма ли да хвръкнем във въздуха с тия твои сандъци с динамит", а
майка и сега просто и шъткаше: "Млък, никому ни дума." Ни дума ни за динамита, ни за
динамитните глави на Организацията. И нищо по-подходящо за оформяне на собствено мислене -
детето Милка си беше спечелило привилегията всичко да се разказва пред нея. Например тя помни
мига през 1942, когато леля и, другата Милка, стърчи - вещ сред вещи, без да шава, без да мърда,
изслушва вестта за окончателността на смъртната присъда на сина си Атанас Романов, от устата на
дядо и Ицо: "Милке, не ни приеха в Чамкория, чакахме, чакахме, но не ни прие царя." Което
означаваше, че смъртната присъда щеше да бъде изпълнена. А този, смъртника, ще остане в
детското и съзнание с набучените клечки под ноктите, тя си ги представяше като кибритени клечки
с фосфорециращи главички и само се питаше как е ставало това набучване при инквизициите.
Изслушала е Милка и цялата история за онова изложение на дядо и Ицо срещу издевателствата на
властта през 1935 над населението в Петричкия край, в дома им - Центъра, са се съчинявали какви
ли не меморандуми, прошения и жалби, но за това изложение тя помни, че е довело Министърът на
вътрешните работи до дядо и, "Вие поемате тежката отговорност"- плашел министърът дядо и, а той
се измъквал: "Този списък съм получил по пощата от едно лице, познато мене и на което вярвам, но
това лице не мога да именувам, понеже не съм му взел съгласието за изпращането на списъка." “Не
можеш да именуваш – заковава се в съзнанието Милкино, - ако не си взел съгласието на този, дето
ще го именуваш! Закон! Много са тези закони, един по един ги учи главичката и. И дядо и Ицо,
забравил напълно заплахите, продължавал да дава акъл на представителя на държавата: "Подобни
следствия не бива да се практикуват, начаса да се спрат издевателствата над изселниците от
Македония."
Милка е напълно наясно с особените функции на тавана им, за този таван децата не бива да се
интересуват скърца ли или не скърца, има ли някой, няма ли, във всеки случай обаче трябва
непременно да се казва, че освен мишки горе нито има, нито е имало човек, кой замръква, кой
осъмва си беше чисто негова работа, а за воеводите беше ясно - "пътища потайни", "пътища
незнайни" и "нямам тато, нито мама - тато да ругае, мама да ридае", тънките пушки бойлии тя ги
беше виждала, както сега пистолета, мушнат отзад в джоба на чичо и Кирил, за когото отново
таванът им е станал Ноев ковчег, макар че обикновено той си живее направо у тях, нищо че вече
имат и задължителен квартирант милиционер. Каквото и да си говорят възрастните, Милка е вече
напълно включена в конспирацията, нали я пращаха с писма до една къща: "Ако е дръпнато
пердето, влизаш и даваш писмото, ако не, връцваш се и дим да те няма." Хич не и мигаше окото на
Милка, какво по-интересна игра от участието и в играта на възрастните!
Милка харесва сините очи на госта с многобройни бръчици, които излизат от външните им ъгли и
усмивката му, в която няма капка от обичайното за възрастните снизхождение, слабата му
камшичеста фигура, която умее да се движи в малкото пространство на къщата сякаш то е
безкрайно голямо.
"Па доди да си поговорим" - беше канил Никола Станишев години Кирила, ето че сега им се беше
паднало да си поговорят - от утринното кафе до среднощното какво ли не се разнищваше - и
хуноро-българския държавнически размах в Хуноро-българската империя в Европа, и Атила, и
Ирник, и Курт, и преди това Средно-азиатската хунорска империя, и сплитането на китайска и
хунорска история, което от своя страна пък налагаше “да се хвърли едно око” и върху китайската
история, и после пак напред през годините до падането под турско, и за онази “велика” държава на
470
Стефан Душан, дето била сглобена в двете си трети от български земи и вероятността турците да са
“една от най-късните и слаби издънки на хунорския народностен дъб”, за “разнебитеното”
впоследствие от мирните договори Освобождение, за липсата на кауза в самия Сан-Стефански
договор за срок за изтегляне на руските войски и за това как Съединението увреди на каузата на
Македония, повтаряше се все това Македония, Македония, чиято история те и сега пишеха, толкова
страшно бе това да пишеш история, та чак косите ти настръхваха.
Колъо гледаше с верни очи младия Дрангов и цялото пространство между книгите се пълнеше с
доволния му смях:”Кириле, Бог ти е дал, дал, та се е забравил. Тъй, тъй – на прав път си, даром
даденото ти, пак даром трябва да дадеш.” Колъо беше от сигурен по-сигурен, че ако страната имаше
роден за водач човек, то това беше Кирил. Затова бе настоявал да го види поне министър като
начало в правителството на Багрянов. Бяха се засекли с Димитър Пешев при Филов, който беше
дошъл направо със ските от планината да му каже, това което му бе приготвил и Колъо Станишев
като оценка: “Филов, ти си голям учен, световен архоелог, но за политика не те бива, хвъргай и
бягай, докато не е късно за България. Ще си отиде нашата България, разбираш ли, ако се заседиш.
Бягай при Тракийските ти конници, не виждаш ли, че загиваме, остави Багрянов да оправи кашата.”
Кирил обичаше да слуша тайнствените обяснения на Колъо Станишев чрез кармата, “Историята
може да се обясни с кармата, а понеже ние ,българите, сме един от най-старите народи, то носим и
всичките грехове ма човечеството, затова е такъв зор да си българин.”

Милка още от времето на разговорите между баща си и онкъл Сим/Симеона Радев/ си има своето
скривалище-наблюдателница - седи си тя под голямата четвъртита полирана маса върху кръстатката
отдолу, а отгоре чува чичо си Симеон Радев да казва: "Милка сигурно ще се занимава с политика,
ами нали слуша всичките ни разговори." Пак под масата беше Милка, когато непосредствено след
девети дойдоха от Москва роднините им Мито Влахов и синът му Густав, който бе дори в съветска
униформа и пак от това си укритие чу дядо си да говори за приятеля си професора Любомир
Милетич и за "белите нощи", които е прекарал, когато е изпитвал мъжете за бележития си труд
"Разорението на тракийските българи" и да не станело сега пак нещо подобно, че населението все на
Тракия и Македония най-тежко пострадва като се изтърколи колата в пропастта. И въпроса на дядо
си Ицо чу момиченцето:"Е, Мито, как ще действаш, като отидеш там в Македонията?" На него
Мито отвърна нещо неясно, че Македония ще бъде отделна държава към Федеративна република
Югославия, и щели да бъдат отделна нация от българската със свой език, обичаи и нрави, и Милка,
дето беше само дете, също разбра, че нещо хич не е наред в това, което изрече съветският им
роднина - нали нация е същото като народ, питаше се Милка, добре, тогава как те ще са друг народ,
а те тук - друг, като са роднини, нали от един народ не става друг чрез роене, викаше си, това да не
ти е рояк пчели-минаваме в друг кошер, други сме, нали роднините им отвъд границата им бяха пак
роднини, ако ще и отвъд сто граници. А дядо и Ицо така обезумя от този невнятен отговор, че не
само масата, ами цялата стая се залюля и то само от гласа му, "Маскара - крещеше старецът, и -
родоотстъпник", а на Мила и беше страшно, да не рухне дядо и от толкова гняв, да не се спомине,
макар че не и беше много ясно какво означава това. Освен да подслушва разговорите на
възрастните, Милка, разбира се, най-обичаше да играе, на топка или на въже, все едно, въпросът
беше да са вън на двора или по сокаците с брат и, допадаше и другата конспиративна задача, която
и възлагаха - да доведе Райна и Борис, децата на доброволният им затворник, Кирил Дрангов,
трябваше да ги накара да подскачат на въжето точно под таванския му прозорец с балкончето, за да
може той да ги погледа отгоре, скачаха те, а сърцето на Милка ги жалеше като майчинско - горките,
не можеха и те да надзърнат в бащините очи, дори нямаха право да знаят, че тези очи в момента са
впити в тях. Откарваше ги след това до дома им, но в нея се загнезди дълбокото убеждение, че
светът на възрастните е много сбъркан, щом се налагат такива тайни игри. Това усещане се бе
свряло в съзнанието и още по-преди, когато децата на евреите тръгнаха с жълти звезди на реверите
и хората взеха да ги избягват, имаше деца, които не само гледаха да ги избягват, но се опитваха и да
ги изолират от другите в игрите и в училище. Веднъж и братчето и, чуло-недочуло, се беше
повлякло по акъла им, беше нарекло еврейското момиче Клери "чифутка" и дядото на Клери бе
телефонирал на техния дядо, и стана тя каквато стана, дядо Ицо като забуха братчето и с дебелия си
бастун и като се разкрещя, сякаш пред него отново стоеше Мито Влахов: "Ти да обиждаш едно дете,
баш когато държавата ги обиди с тези жълти значки. Отсега нататък няма да празнувате празник без
471
да каните Клери! Запомни - бастунът играеше в ритъм с думите му - Всички хора са равни пред Бога
и света! Ти знаеш ли, че като закъсах при голямата криза, кой ме измъкна от дъното, знаеш ли?
Приятелят ми Бехар, "Христо, вика ми, и аз не съм добре, и мене кризата засегна, мога да ти
помогна единствено с това - и скъса всички мои полици, които имаше в банката. Знаеш ли какво
това значи? Отказа се от парите, дето му дължах."
Скоро на жеста със скъсването на полиците напомни жеста на Кирил Дрангов, когато на
сутришното кафе в паника баща и обяви "Ние сме предадени!" и после пояснява - "Сънувах сън", в
съня нахлуваха хора в къщата и залавяха Кирила. Той "веднага скъса полиците", сиреч тръгна срещу
себе си, стегна си куфара и напусна дома им, за да не им докара беля. В ушите и остана една друга
Кирилова фраза, казана пак на едно сутришно кафе: "Никога няма да се дам жив!" Баща и каза на
майка и - "Никога нищо не съм възразявал на Кирила, освен тогава, когато доведе онова, другото
момче вкъщи, големия оптимист, дето все смяташе, че налучква бъдещето с думите си, че всичко ще
се уреди благоприятно и как негов близък зъболекар водел преговори с комунистите и те скоро
щели да дадат нови паспорти на всички от ВМРО и щели да си заживеят честито и спокойно.
"Помниш ли думите на Тодор Александров?" -само пошепнах на Кирила тогава и той прехапа
устните си, веднага ме разбра. Нищо че обикнах и това момче, ето докъде доведоха
фантасмагориите за добрите сред комунистите.”

И тъй сънят на чичо им Колъо за нещастието върна на Райнето и Борето баща им обратно вкъщи ,
чакането им по чудо бе възнаградено, баща им се появи от нейде и веднага изчезна
из “покоите на смейния замък”, той отново не можеше да ги поведе пред всички за
ръка, ей така, както в Скопие по Главната улица, за да ги виждат, че тъкмо той е
баща им, сега той пак се криеше, но и те имаха гордата си роля - използваха ги за
вестоносци – кога може да слезе при тях в хола и кога трябва да се крие горе на
тавана, таванът на къщата им му бе “скривалището на Левски”.
След време вече слизаше на обед или на вечеря, декламираха заедно Лермонтов,
четеше им пак както някога Киплинг и дори им проверяваше домашните и с
целувка по лицата ги изпращаше в леглата, а те понякога сънуваха пак старото си
чакане, но сутринта скачаха щастливи – било е само сън, той беше отново с тях.
Навън гледаха “да си държат устите”, здраво трябваше да ги стискат тези си свои
бъбриви усти, които все се стремяха да споделят лудата радост – “татко е с нас”. Но
ето че “хватката почна да се разхлабва”, съвсем очевидно беше и вратата им взе да
пропуска приятелите му, един по един се завръщаха в живота им, от тях най-
категоричен беше чичо им Владо и затова те толкова си го обичаха, той обещаваше
на баща им, а така и на тях всичките отново свобода: “Ще кандисат, Кириле, казвам
ти, преговорите с Югов все до нещо ще доведат, моля те не се мръщи, и мене не ми
е на сърце бонвивана тютюноработник с китара с министерското кресло, ама нали
отнякъде трябва да се започне. Ще легализират Организацията и пак ще си вършим
работата за Македония.” “Блажени верующите” – беше пределно скептичен баща
им, но те предпочитаха оптимистичните думи на приятеля му. Най-важното беше
вече станало – всички отново бяха заедно, понякога Кирил излизаше и извън
къщата, “Няма опасност, те ни знаят, от нас няма какво да се страхуват, ще ни
позволят нормален живот”, успокояваше страховете им Владо, но кой знае защо в
неговия глас скърцаше сарказъм, сякаш сам себе си иронизираше. И така, както се
бяха натрупали много въпроси без отговор, ето че сега сякаш отговорите поне за
ежедневното им битие чукаха на вратата и бяха благоприятни. Но от 3-4 юни 1946
година майка им беше отново напреганата до немай-къде, така непривично рязка,
“Минете насам, не ми се пречкайте, не виждате ли още колко домакинска работа
имам, и дано рентгенологът не е събрал пак цяла София да трябва да чакаме с
472
часове.” Дали това бе само заради оперираното ухо на Райнето, което не
заздравяваше както трябва или беше от нещо друго, децата сякаш прихващаха от
нейната мрачност и още по-неловко се мотаха насам-натам из къщата, тя
продължаваше да недоволства на висок глас, “Ама ако продължавате така, няма да
хванем доктор Танев и тогава няма да можем да идем на море, аз с болно дете няма
да хукна към морето.” Децата не можеха да знаят за непознатия, който и бе
подхвърлил вървешком край нея: “Вървете, не се спирайте, само слушайте. Кажете
на Кирил да бяха от къщата ви, готвят убийството му.” Нито как объркано със
сетни сили Надя Дрангова и баба Райна бяха умували дали тя да му съобщи да
напусне къщата, нито как гузно си бяха поставили въпроса - един човек, който се
крие, няма ли да помисли, че го гонят, защото не го искат. В края на краищата не
му казаха, не им даде сърце очевидно, и така думите които трябваше да бъдат
казани, не бяха изречени. Съдбата можеше да продължи хода си. Майка им,
разбира се, не им говореше за никаква беда, а само за морето, което си ги викало,
то ги познавало така добре и сега страдало без тях, ето, само ако се окажело, че
момиченцето е добре, грабват си парцалките и – дим да ги няма.” Но първо да чуем
какво ще каже докторът”, Надя с двете деца за ръка тръгва по уморените от
светлина и топлина софийски улици, бавно се придвижват в жегата, на нея и се
струва, че направо пълзят, частният рентген на д-р Танев е на “Патриарх Евтимий”.
Слава богу, докторът намира, че и ухото е на оправяне, и гърдичките на момичето
са чисти, значи морето не им мърда, припляскващи с ръце като с криле децата
ситнят край майка си, тук и там правят нещо като пируети, радост велика, от лекаря
са се запътили към леля Евангелия Занешева Хижева, хубави сладки прави леля
Евангели, но е някак скучна, ще изтраят посещението, няма как, а и “Гургулят” 8 не
беше далеко. Беше някъде към 5 – 5,30, когато като свиха по “Цар Асен”,
припукаха гърмежи. “Гърмежи” – усети се и майка им, и ги притисна до стената на
една кооперация, постояха така минути, като се увериха че нова пукотевица няма
да има, се насочиха към тълпата, която междувременно се бе наскупчила около
някой прострелян.
“Кой е това, какво се е случило?” – Попита майка им, не стигаше ръстът и, за да надзърне зад
камилата, образувана от човешките гърбове. “Нищо няма там – дърпаше ги майка им назад, но вече
бе късно, бе както в детската игра – “Аз виждам нещо, което ти не виждаш и то е, то е ... един труп.”
Навалицата ставаше все по-гъста:”Простреляли?” “Кой го е убил?” “Кой! Жена му, развратницата!
Въргаляла се с някакъв друг. Видял ги и...” “И какво?” “Как какво? Застрелва нея, после себе си.”
“Нищо няма там” – повтаряше майка им и пот се стичаше в деколтето и, докато всичките тези
зяпачи крещяха един през друг: “Труп. А кой му е видял сметката?” “Жена му изневерявала, той я е
убил и после се самоубил или пък не – тя го е убила, а после себе си не е могла да самоубие.”
Изобщо една банална битова драма, затова бяха милиционерите тук – да обясняват. А на децата кой
знае защо им се струваше, че от дулата на милиционерските пистолети се вдигаше още дим, “от
изстреляните куршуми” – мислеха децата. През краката на множеството детските очи уцелваха едно
брезентово яке с много копчета и катарами, лежеше якето сякаш някой го бе захвърлил на земята,
сякаш бе само то без тялото вътре. “Също като якето на вуйчо – шепнеха си те едно през друго,
много тихичко шепнеха от послушание, знаеха, че мястото на едни деца не е тук.
“О, това е толкова трудно за обяснение – измъкна ги най-сетне майка им от обкръжението на
тълпата – хайде, нататък из града”. Имаше предвид онова нататък, където нямаше трупове. “Как да
ви обясня?” – продължаваше да се поти Надя Дрангова не само от жегата и да ги гледа безпомощно.
Колко отдавна и бе писано да обяснява на децата си все необясними неща, още от времето на ареста
в Ломските погреби, когато бяха доброволни арестантки с дъщеричката и, живееха си там в кафеза,
отреден от звенарите за мъжа и Кирил и за Йордан Чкатров.

473
“Защо ли възрастните все се опитват да обясняват неща, които и на тях не са ясни? – обърна се
момчето Борис не към майка си, а към сестричката си. – А и щом възрастните са измислили
револверите и куршумите, значи все някой някъде ще убива с тях.” Но чудно, якето беше досущ
като на вуйчо им, сякаш от един магазин го бяха купували, а то не беше тукашно, беше от
странство. И косата на просналия се в обувките на хората беше руса като Асеновата, от лицето не
успяха обаче нищичко да зърнат – някакви вирнати към небето скули, най-ясно се открояваха
черните му ноздри, така жадно разтворени, готови да дишат ли, дишат, ако някой им отпуснел от
диханието си, върхът на носа се очетраваше като подострен молив, целият и той изострен и
полиран. “Кой ли е той?” – не мирясваха децата. Майката клатеше замаяна глава, в състояние ли
беше да закриля рожбите си в този ставащ все по-заплашителен свят.
По-късно, много по-късно щяха да узнаят, че и якето, и трупът са на Асен, Асен Занешев, брата на
Надя, Асен – двойникът на Кирил, навярно и са го взели за Кирил., колко му е –
разстрел по погрешка. С един замах страницата се обръща и това вече не е никаква “битова
драма”, а драмата на Организацията.
Стъпва Асен и се оглежда, нали като Кирила знае – човек най-добре сам се пази, ръката му е при
пазача – револвера. Не успява обаче да го извади, когато до ушите му стига онова: “Стой!
Легитимирай се!” Нарочно не кривва встрани от пресрещналите го милиционери, страхът е най-лош
съветник. Но този път те не го подминават и питат кой си ти тъкмо защото навярно знаят, че е тъкмо
той. Навежда се уж да извади личната си карта нейде от множеството джобове, ниско, ниско се
навежда, за да засили главата си като гюлле право срещу гърдите на отсрещния милиционер, взима
му дъха с удара си и той пада, но другите скачат върху Асен, те не само знаят кой е, но и знаят, че
им е даден карт-бланш за тотално изтребление на хората на Организацията, 7ми юни е, заповедта от
Москва за възвеждане на македонска нация в България вече е “сведена” за изпълнение. Стрелят,
стрелят, барем шест куршума нацъфкват плътта му.
Така било станало – разказвали случайни минувачи, предавали видяното на други случайни хора, за
да стигне най-сетне истината до Надя Дрангова и до майка им, но не този ден, този ден, в който още
колко страшно предстоеше, той бе определен за погром над толкова много хора.
И очите на Асеновата сестра станали хептен светли и лъчисти – от сълзите, които се изсипали от
тях, греели на децата посред нощите, но не можели да ги стоплят. Усещали децата – приказката на
детството им изведнъж свършвала с Баба Яга, която се храни с възрастни, а защо не – и с деца.

Но този седми юни още не беше минал, под покрива на този ден още колко големи българи щели да
се простят с главите си, щеше да се случи с тях това, за което Кирил Дрангов кротко пророкуваше –
“Ще ни хвръкнат главичките”, щяха да хвъркат главичките така надалече, че някои изобщо нямаше
да бъдат намерени, но всичките щяха да пълнят гордите списъци на новата власт – “Виж, аз убих
повече гадове от тебе!- щяха да се надкряскват списъците на изпълнителите – Аз съм по-заслужил
към Партията от тебе!”

Децата и майката наближават дома си, навлизат в развръзката, нищо

неподозиращи, момичето бърза за урока по руски, но д-р Танев е дал разрешение за
морето – шапка на тояга! – истинското лято можеше да започне, момиченцето
прекъсва бъбренето – на ниската ограда около градинката на “Свети
Седмочисленици” бяха седнали два “паяка”, отдавна знаеха те жаргона за
правителствени агенти, те размениха погледи с Надя – ясно за кого висяха паяците,
Надя ,разбира се, си помисли за думите на непознатия преди три дни “Готви се
убийството на Кирил”, фразата се наместваше вече в живота им, сякаш и бе дошло
времето и мястото, не можеше да я отлепи от мига и прогони, оглеждаше
служителите на известните служби съвсем открито, сетне входната врата,
прозорците, преди всичко да и се е завъртяло пред очите нареди с нетърпящ
възражение глас към момичето – “Тичай и кажи на баща си да напуска къщата.”
“Забавихме се, прекалено се забавихме и бяхме лековерни, какво чакахме от тях,

474
преговори, легализиране, какви дивотии” – това вече бе монологът и на ум,
желаеше час по-скоро да отлети този момент в миналото и Кирил да се измъкне,
бил е в края на краищата в колко по-безизходни ситуации, та къщата не е
блокирана, някакви си двама типа, нищо повече.”Хайде” – подбутна детето напред,
а от допира с телцето му сякаш ток премина през ръката и и достигна сърцето и, та
то се сви от болка. “Божичко, какво правя, и детето замесвам, детето си пъхам сред
мръсотията.” Влезе детето, но в кухнята им, приютен от квартирантите на първия
етаж кметът на Бухово бай Сандо ги чакаше – “Хе, разгеле, тъкмо вече се канех да
си вървя” и – “От кога не сме се виждали”, и думи, думи, а баща и заради него не
може да бяга, и ето че Бухово се намесва странно в съдбата им, а каква ще е тя
предстои да разберат. След още време Сандо най-сетне се затътри към входната
врата, сякаш бе изпълнил ролята си и сега можеше да напусне сцената, баща им бе
отново невидим горе на тавана, урокът по руски е приготвен, зъбите измити, пъхат
глави братчето и сестричето в пижамите и са готови за сън, утре е пак ден, ако
трябва татко им да се измъква от къщата, тогава ще го направи, а те пък ще
заминават на море, хайде сега да спят, за да го посънуват.
И Кирил Дрангов се ослушваше в шумовете на тази нощ, уличната лампа осветяваше меланхолично,
без блясък , бялото платно на пустата улица, разтворените към небето клони на дърветата в
градинката, които сякаш крепяха масивния изпъчен купол на “Свети Седмочисленици”, нашироко
бе опънат балдахина му над Климентовите мощи. Сам-самичък бе на тавана си Кирил, самотен като
капитан на потънал кораб, зелените води на нощта се качваха вече до гърлото му, нямаше ги
студентите и учениците от младежките македонски организации, които го боготворяха и го носеха
на върха на сърцата си, само очите им са видими – хиляди светлинки там нейде върху родната земя,
а много от тях и под нея, щеше да изкара още миг на капитанския мостик, сирените отдавна виеха,
още момент преди и скъпите му очи на съратниците да са избледнели пред взора му, преливаше,
наближаваше другият живот, животът без време, душата му го беше приела още преди да беше
стигнал до него.
“Предай се!” – говореха самодоволно сенките, които обграждаха къщата му на “Цар Шишман”, те
бяха оживелите оловни войници от сандъчето с играчки на децата му. Виждаше ги, добре ги
виждаше отгоре Кирил – на длан като за обстрел, “Некадърници някакви, така ли се прави обсада.”
– обаждаше се гласът на баща му в него. “Ти не дойде при нас – говореха пушките им, - затова пък
ние дойдохме при тебе.” Това за него бе съвършено ясно – какво предстоеше, - но за първи път
щеше да се сражава в къща с деца вътре, и то собствените му деца. “Ето докъде води съюзяването с
дявола – мисли си той за Владо и другите. – Дяволът разбира съюзяването като готовност за скок в
казана с катрана.” Колко ли им беше объркал сметките като не се бе появил в къщата на Йосиф
Марков да празнува по време на чума.

Децата не могат да опишат тази нощ, само могат да изредат усещанията си за нея,
иначе кое е било по-напред и кое – по-после, не могат да посочат, когато светът се
срива можеш ли да броиш първо, пък второ, в главичките им всичко се е сляло в
една пихтия – пукотевицата, ей така както си спят, сякаш разстрелват къщата,
заслепението от неистовата светлина на прожекторите, поставени набързо по
горните етажи на съседните къщи, тишината след гърмежите. Пукот сякаш самият
въздух експлоадираше тук и там, въздушните мехурчета се взривяваха в бели искри
и осветяваха къщата. И бели барутни облачета яздеха между покривите и си беше страшно, както
при истинска война, този път не са нито турци, нито гърци, българи бяха екзекуторите: “Ке ручате
риба на Охридското езеро? Е, ручайте жабетата сегинка.” “Войниците на дядо – недоумяваше
малкият Борис, - са се научили “да пуцат” по българско месо, кой ги е научил? Зли, зли оловни
войници, готови да хвърлят в огъня не балерината, а цялата си страна. Где се е чуло и видяло такова
нещо?”

475
И отгоре се стреляше, сякаш самото небе разстрелваше оловните войници за греховете им.
Съзнанието на майката тече бързо като от продънена бъчва, изтича, сякаш след минута в главата и
щеше да е съвсем празно – след толкова изстрели и толкова смърти. Тя, която така зорко следеше за
правилното възпитание на децата си, на какво можеше да се надява сега? С какво ги натоварваше
съдбата и нима детските главички можеха да се справят с целия ужас? Те дори вече не и задаваха и
въпроси, знаеха инстинктивно, че тя отговори нямаше. “Какво прави той! Кириле, не стреляй, дано
не стреляш. А нас после какво ще направят? Ще ни нацъфкат целите с куршумите си. Кириле,
децата, Кириле!” Прегръщаше ги Надя накуп, накуп в нейните обятия, да можеше обратно в
утробата си да ги скрие, милите. Сгушени бяха един в друг като обли речни камъни, тъй щяха да
дочакат тишината, от която сетне измъкване нямаше, един цял свят, превърнат в капан. Тресе я,
треска я тресе от черни и червени танцуващи мъгли, майка е, как да не мисли за след това, “Мозъкът
им е в опасност, сякаш него разстрелват, всичките стари представи за добрия бял свят, в който
единствената задача за децата е да растат здрави и да се учат. После, после, в деня след това какво
ще им каже? И защо Господ те прави майка, а не ти дава капчица власт над съдбата, за да скриеш
рожбите си от зло? Накрая мислите и свършват в далечен и за самата нея писък.
Оловната песен на оловото на оловните войници сякаш нямаше да свърши, докато тя с децата бяха
живи. При всеки пукот на куршум тя подскачаше, сякаш обираше самите куршуми с тялото си –
още един, още една сметка за плащане, ами ако вземат да се разплащат с децата? Най-сетне устията
на револверите и пушките се разтвориха, за да изстрелят последните си думи.
Преспата на тишината се оказа също толкова непоносима като пукотът, но и под нейните тонове
тежест пак мърдаше неубит страхът на Надя, страхът, че ще посегнат на децата и. Ако Кирил е убил
някого от тези долу, какво щеше да им попречи да ги избият тях всичките, барабар с децата? Те на
руския император цялото семейство екзекутираха, та тук щяха да се спрят пред нещо, пред
семейството на един, когото водеха за терорист?
Вече бе тихо, прозрачно тихо, издайническо измамно тихо, нямаше отърваване от тази тишина.
Нима горе слънчевият Кирил се беше вече превърнал в лъч светлина? Не, той е винаги немислимо
жив, той винаги минава и оттам, където другите спират, тези тук не познават неизтребимата му
природа, захранена с подземната лава на Пирина, направо оттук може да е прескокнал в някоя
пещера или в подземните коридори още от времето на Орфей.

Стаята изведнъж се пълни с хора, децата са сънни, а вътре са вече 5-6 мъже, 2-3
жени, сякаш навлезли направо в съня им, изхвърлят дрехи от гардероба, една от
жените слага роклите на майка им пред тялото си и се оглежда в огледалото –
добре ли и стои, един огромен човек в парадна униформа с лампази – другарят
Главинчев - влиза шумно и първо пита : “Това ли са проклетите малки фашистки
кученца?” и боят започва, братчето бият с металната пръчка от щорите, момичето
ритат и налагат, но то пищи най-вече заради майка си, понеже нея я бият в
движение и то я бухат с юмруци по главата, влачат я към вратата, “Какво ще и
сторите, оставете я на мира, къде я водите?” – пищи момичето, гласът му се слива с
вика на братчето, само едно протяжно, много протяжно като шлейф на рокля
“Мамо-о”. Надя я влачат по стълбата, “Как винаги тези стъпала ги вземаш все на галоп” – смееше
се Кирил някога и не пропускаше да подхвърли нещо за краката и, които обичаше особено да
наблюдава спокойно в гръб. Къщата,домът на родителите и винаги бе съдружник на Надя, винаги я
бе подкрепял в опитите и да го разкраси, да го направи мястото, за което Кирил ще копнее с вопъла
на вечно прокудения. Още помнеше поскръцването на дъските и олюляването на таваните, когато я
качваше на ръце по същото това стълбище , тогава се бе сетила за юнака, понесъл любимата към
най-високия връх, “И на Вихрен така да ме качиш, чуеш ли” - шепнеше в русите му момичешки
кичури. Колко после се гордееше, че този рус пух се бяха появили и по главите на децата и, и тях
като малки пренасяше от етаж в етаж като обяздено конче – все някое от тях беше качено на врата
му. И сред боя Надя извръщаше глава нагоре, струваше и се, че вече там нямаше
никой, никакъв труп, никакви приказки със зловещ край, сякаш и този път Кирил

476
бе улучил процепа в съдбата си, може би беше си отишъл да обходи родните поля на
Македония пак като рицар, увит в черния плащ на нощта. Как искаше Надя да легне до него, да
полежат един до друг за последно, да изслушат взаимно мислите си. И майка му Райна далече оттук,
в къщата си, усещаше как най-младата и част – синът и, я напущаше, напущаше я толкова бавно, че
тя да имаше време да съзре танцуващите си стъпки на първия си бал с баща му и да чуе тогавашните
си мисли: “От него ще имам най-приказните деца.” И в този последен миг сърцето и умаляваше от
това, че в отдалечаващия се гръб на сина си разпознаваше силуета на баща му, същите плешки,
същата гъвкавост, същите пружиниращи дълги крака
Зора над изтърбушения град, а на върха и като бронзово лъвче един последен куршум. Изнесоха го
преди зората, ах, изгрей зора на свободата, но този ден ти ,зора на мрака, за какво си.
Майка му още виждаше мъжът си да подхвърля бебето нагоре: “Кирил нека да е, един от Светите
братя.” “Чакай, – уплашено Надя наблюдаваше акробатиките на бебето, на една ръчица само
хванато то се въртеше като пумпал около възлестия клон на бащината му ръка, стъпалцата достигат
нослето, дланите колкото листенце се закачат като кукички о стъпалцата, - чакай бре, Борисе, да не
ти е войник на плаца, ами ще вземе да падне.” Де да знае, че цял живот Кирил щеше да е този
акробат, закрепваш се само с пръстче и на най-невъзможната стръмнина над най-неизбродимата
бездна, разиграващ цели държави.
Животът и, истинският и живот преди близо половин век бе започнал с един валс в ръцете на
офицера, чийто лик, коса, кожа беше с цвета на липов прашец, изгуби се уж за момент в синия вятър
на очите му, в които цяла България се оглеждаше, едно перване като при лудешко движение напред,
а сетне за нея нямаше вече нищо друго, каква прозрачност в този син вятър и каква сладка
замаяност у нея, едно, две, три..., отсега нататък той щеше да води, един валс през три войни и едно
въстание. Същият онзи лъчезарен вятър, за който войничетата се бяха молили: “Божичко, дано и
край мене да мине” и който ги докарваше до екзалтация все едно дали бяха на плаца в Школата в
Скопие или на бойното поле. Един неустоим вятър, изхождащ от “този прекрасен модел на човек”,
както и бе писало едно войниче, когато вече него го нямаше. Синият вятър, усетен като ласка в
слепоочията, с такава скорост я завъртя, че животът и е само миг, изскачат като искри от нея децата
им, замахът на ръката му – “Напред” и свободата е достижим плод, а усмивката и е вече сълза, а от
сълзата прораства усмивка, ехтят около валса им войнишките пътища от “Ура” и от громовни тръби
и вихърът и го връща и и го отнема, а далечините са вече на родния праг. Жежка е земята от
стъпките им, като бакърена тава се върти, стърчи изтеглената пружина на фигурата му – не може
сам да зовеш на смърт, а да бягаш от нея, не, напред - тъкмо към смъртта. Най-страшното, че на това
учеше и децата им, преди да пожертваш другия, пожертвай себе си. Валсът от онези военни балове,
на които войничетата надзъртаха в девическите очи като през прозорец за един друг свят, в който
кръвта не изтича от тялото, а се сгъстява като гроздова шира от целувките и в който телата се
сплитат, за да умножат живота, а не да го прекратят. Борис водеше войничетата си сам на такива
балове, вместо да се лутат в калта и мрака на покрайнините с някое шише люта ракия, нека се
срешнат с момичета, нека се залюбят, нека се раждат още дечица на тази земя, дето постоянно
кърви . Господ ги срещна на Сретение Господне, лето 1898, според народното поверие мъжът която
мома срещнеше на този ден, за нея щеше да се ожени, тъкмо Райна се бе замомила, едва на 16 бе,
когато той дойде да направи визита на един от освободителите на град Кюстендил – баща и Денко
Попов, четника на дядо Илъо, чукна си той главата в горния праг на вратата и веднага някой му бе
казал какво означавало тази поличба, че ще се ожени. Само минута след това, като я бе зърнал, той
вече бе знаел за кого ще се жени. Дори го бе казал на колегата си Думблаков: “Много харесах
госпожицата и рано или късно тя ще ми бъде невеста”, съвсем не късно – само след няколко валса и
кадрил то беше вече решено. Но и “госпожицата” беше знаела с младите си 16 години как се влиза в
битка за любимия, какви ли не невести се приписваха на офицера-ерген, който цяла България
знаеше, беше му рекла смело – всичко или нищо – “Господи Дрангов, ако Вашите намерения са
чисти, нашите врати са отворени за вас. Но ако вие посещавате нашия дом само поради това, че не
посещавате кафенета – в такъв случай нашата врата е затворена.” Намерил си беше майстора
офицерът, колкото и да бе засегнат, бе разбрал, че трябва да действа начаса. Но защо ли бе тази
смътна печал у нея в най-възвишения момент на свързването, съдбата сякаш удряйки я с бялото си
крило, даруващо щастие, размахваше над главата и и другото, да и го покаже като знак на бъдещото

477
вдовство съвсем без време. Хем Райна още тогава знаеше, че цяла Македония разчита на бъдещия и
съпруг, хем не предугаждаше колко пъти ще тича в сълзи след синия-посинял вятър, откъснат сякаш
от булото на така драгите му планини, колко пъти ще го зарича да не тръгва в нова битка. Уж я
слушаше и и угаждаше, а за най-главното не я послуша никога, търчеше в най-големият огън, че и
щастие се съзираше на образа му – най-сетне възможност за саможертва! Никакъв шанс нямаше
нито тя, нито децата, които му роди, пред Македония, “Е, тя ми е първата невеста, трябва да се
примириш, изборът съм го направил още преди да се срещнем” – шегуваше се добродушно. Когато
накратко един командир я уведоми през 1903, че мъжът и отива с чета в Македония, тя се тръшна на
чергата направо на земята, плачеше и удряше с умруци коравата земя, дето сякаш го изсмукваше от
живота и, плачеше, но без никакъв помисъл да го спира, просто удряше земята, дето и бе
съперницата, а той я свари така, колкото да и повтори това, което тя знаеше: “Ти можеш да кажеш
не отивай, обаче не забравяй, че това е моята втора майка.” “Но, какво ще стане с мене – с две деца
и едно на път?” Тогава май за пръв път съзря онази огромна пустота на нищото вън, което бе
зейнало да глътне мъжа и и децата и и цялото и човешко щастие, сред тези чернотии сърчицето и
щеше да им е щит, онзи щит на Ахил, дето учеха в училището, малък колкото капчица щит, но тя
това има, какво друго, подскача като светулка сърцето и, ха, да уплаши всичките караконджули и
таласъми-върколаци изедници.
Имаше си характерче Райна, дето рядко се срещаше, и да плачеше, и да се тръшкаше, умът и
оставаше по мъжки хладен и логичен, нямаше да се даде, колкото и зло да се трупаше на прага и.
Като се обяви Балканската пак плака, запали кандилцето , пророни сълзи като медни капки от
топяща се свещ, но това бяха светли сълзи като богослов от роса, тогава цяла България се беше
самозабравила, бе оголила най-вътрешната си същност в порива да е с братята си, та никой не
допускаше поражение, както на сватба не се мисли за края. И ако имаше нещо, което можеше да я
примири с болката от раздялата, то то беше неговата вяра, че Бог си ги пази: “Бъди спокойна,
куршумът, дето ще ме убие, не е излязъл още от фабриката.” По едно време цяла София реши с
пълна и жестока сигурност, че Борис е убит, но после някой и носи златната вест, че е видян край
Родосто, никой не може да я удържи сама да се убеди, че е още на тази земя с нея, да го обгърне с
ръце, макар и само за миг. Добре, като ще е Родосто, Родосто да е, там ще го гони– тук Дрангов, там
Дрангов, с какви надежди и трепети е препълнена тази игра, там, покрай Бялото море го застига
вълната и, слива се с белите гриви, които се надпреварват до хоризонта. После вкъщи разказваше на
децата едни истории, с които сама се унасяше и заспиваше с усмивка на уста, едни необясними
случки с коня със звезда на челото, той е непременно бял и трополи от облак на облак, а звездата на
челото му е вечерницата, толкова много истории се насъбраха, че децата и вече сами и ги поръчваха
– “А тази вечер онази с подковаването на коня от онзи небесен ковач”. А на белия кон кой друг
подхожда, ако не мъжът и – звездочелия, неизменно и той се включваше в историите и, започваше
да шества неземен, на бял кон, без да е мислела да го намесва в приказките за деца, защото тогава
веднага ставаше дума за любов, та Райна беше лудешки, до кръв, неистово влюбена в мъжа си, това
в нея си беше неизбродими бездни, всяка история беше едно мъчително призоваване към съдбата –
върни ми го жив и здрав. И когато 13-а година отиде към “Лагера” да го посрещне и му връчи
китката си, а той я закачи на шията на коня си: “В тази война конете свършиха по-добра работа от
нас!”, тя вижда онзи белия кон от историите си сред облаците и него, звездочелия отгоре му. А Дора
се роди по Гергъовден насред втората война, какво по-ласково докосване от крилото на бялата
птица, какъв по-ведър знак за закрила и помощ отгоре, Борис винаги бе разчитал само и единствено
на Бог – “Децата ми? Тях както всички, Бог да ги пази.”
”Съдбата е хвърчаща птица с едно бяло и друго черно крило. – бяха и писали семейство К.
Първанови, когато убиха Борис. – При хвъркането си, тя удря хората ту с едното, ту с другото. Тези,
които удря с бялото им носи щастие, а тези – с черното нещастие.... Ще мине пак съдбата, ще ви
удари с бялото крило и възобнови на ново щастието.” Отнесена от синия вихър на влюбения му
поглед, тя се носеше ли носеше върху бялото крило на съдбата, а за черното само подозираше, че
съществува. Някакъв полъх от туй пусто опустяло черно крило усети, когато всичко бе загубено
през Междусъюзническата, рухва Борис сякаш бе един от покосената армия на Самуила, останал без
нито едно око, не иска да вижда какво повече се случва, шепти: “Блазе на тези, които загинаха, и
добре направиха тези, които си теглиха куршума.” Няма какво да охлади жара от раните му от
прогрома, търчи Райна по дирите му, сякаш да го брани от куршума, пуснат в самотното му чело, от
478
видението на онзи жест на Яворов, повторен два пъти. Какво може да победи погрома, дълбок срам
от земята, която сякаш са предали, “Не вие” – бори се храбра Райна със самообвиненията му, а все
следеше ръката му и пистолета – да не посегне. Гневът срещу “Онези горе, разсипниците на
войнишките победи” можеше да го прониже като щика му, “На нож!” срещу самия себе си. А
Военният съд над него заради истините, които им беше издумал в “Народ и армия”, беше всъщност
триумф на истинността на тези истини.
Гоненето с черното крило на съдбата сякаш щеше да продължи безкрайно, то достигна едно от
децата им,новородено, но бялото после пак щеше да е от тяхната страна – за да се раснат децата им.
След Балканска и Междусъюзническа защо пък да нямаше нова, сега я бяха кръстили
Общоевропейска. Пак на “Лагера” тя го чу да казва на множеството в самото и начало: “Бащи и
майки, сбогувайте се с вашите синове, защото мнозина от нас ще останат по македонските
полета.”Откъде накъде ще ги плаши така, откъде накъде ще кара сърцето и да спре да бие, откъде
накъде ще оставят страната без мъже, като писна оная ми ти Райна , като гейзер до небето е плачът
и, тя знае вече нищо няма да е както трябва, отдава се на плача както на безпаметен сън, хлипа,
хлипа, опитва се да достигне онзи белия кон, дето се връща без ездача си, страшната нощ сега
започваше, мъжът и сякаш и бе току-що отворил вратите с думите си. Обявява високо женското си
неподчинение с рева си, следват дни, ронливи като пръст край река, брегът все повече се подкопава,
докато един ден хвръкват към беззащитната Райна и децата телеграми и писма – “злокобната вест...
най-сърдечни съболезнования... славната смърт... дивни подвизи...”, маха със слепи ръце, не може да
прогони гарвановото крило, впило се като железен клюн в нея, няма как да избяга от него в
приказката за белия кон и за онази звезда на челото на Борис, куршумът, дето уж не беше излязъл от
фабриката, го беше улучил! И изведнъж валсът под синия воал на погледа му е само черен вихър и
дори в него се чува великата му наивност – “Да, тя, кръвта, ще спре, момчета, ще живея, хич друго
да не ви минава през главите!” Затова, когато умира, никой не вярва, нали войниците слушат думите
само на командира си, а той им е рекъл, че няма да умира, никъде няма да ходи, при тях ще си стои.

“Госпожо, грижете се за сирачетата” – чува гласовете от тогава, сега отново има сирачета, но няма
ни телеграми, ни писма, нито съболезновения, хората ги тресе страх като при заразна болест,
семейството на прокажените не бива да се докосва, да ни си довлечеш болестта.
Сирачетата да имат поне бащин гроб, сега когато костите на Борис отдавна не почиват осквернени в
двора на “Свети Димитър”. Кирил изнесоха преди зората, а близките му никой нищо не уведоми,
нито отвлечената Надя, нито на майка му продумаха, само поставиха картечница между входната и
вътрешната врата на дома му, арестантите поставени под домашен арест – срещу деца по на 11 и 9
беше поставена картечница. Борис Дрангов, когато бе тръгвал да мре, винаги беше давал указание
за бъдещето възпитание и образование на децата си, а Кирил – не, за какво бъдеще ставаше дума в
тази прокълната от болшевизма страна, не искаше Кирил да създава на близките си чувство за вина
за нещо, което бе изцяло извън тяхната власт. Нямаше той време и за онова писмо на Ботев или
Борис – “мила ми Венето”, “мила ми Райно”, а кой знае – може пък и писмо да е имало. Колкото
Кирил беше сърдечен, толкова беше непроницаем – навярно заради тайните, които носеше в себе си,
начинът на смъртта му беше последната тайна, която отнасяше в гроба.
Гроб ли каза, ще има ли гроб, ще и го дадат ли, не се отпусна нито за миг майка му Райна, ще легне
в краката им и няма да мръдне, да я ритат, да я стъпчат, ако не ги е грях. Това са децата на същите
онези войници, които Борис бе зовял “лъвове” и “юнаци” и чиито майки бяха идвали в Скопие да го
докоснат – “този, дето така добре гледа синовете ни”. Нима можеше Кирил да спечели битката сам
срещу тези десетки, стотици, хиляди, цялата армия, цялата милиция? Болките в кокалестото и тяло
се надигаха като конвулсии при раждане, разумът се опитваше да надвие хаоса на плътта, да
напълни с решителност и сила всеки неин орган, “Дайте ми чедото – гласът и беше скъсана струна,
която не звънеше, а жулеше. – Моето чедо, убихте ми чедото, сега ми го дайте.” Смъртта на мъжа и
някога беше преполвила живота и, сега тази го свършваше, и все пак милостива беше птицата на
съдбата, при цялата страшна служба на Кирила на ползу роду го беше запазила почти половин
столетие, беше му позволила да има потомство и жена, влюбена в него, както тя бе влюбена някога
в своя съпруг. Бялото крило така го беше пазило да тича след мечтата си, че се беше осъществило
немислимото – подгоненият от няколко държави бе свил семейно гнездо и бе оставил потомство.
Баба Райна и Надя, догонвали и изпреварвали се, неминуемо съперничели си в обичта на сина и
479
съпруга, сега сред дрънченето на котвата, закотвяща ги към края му, съзряха с изумени очи
паралелността на съдбите си, мъжете им не само гинеха с еднаква обреченост – към България, но и
на една и съща възраст. Не искаше повече никакви кобни познания старата жена, можеше само да се
отпусне, това, което никога не си бе позволявала, ей тъй да си почине на гръдта на сина, да се унесе
в един последен валс, този път с рожбата си, на една роднинска сватба бяха танцували двамата,
музиката беше същата, по която се носеха с баща му, идваше отгоре, ангелска музика беше, веднага
я позна, забрави всякакъв страх и всякаква мъка, за няколко часа сън тя бе при сина си, светлината
се навиваше край тях като сватбен шлейф.

Милицията е опразнила къщата на Райнето и Борис не само от баща им и майка

им, но и от вещите, товарят ги на някаква кола и заминават нанякъде багажи,
торби, дори двете колелета – на баща им и вуйчо им, и онова знаме на Воденската
чета, везано от Мария Занешева по мъж, тогава още Станишева, и от Ташина
Янчулева. От майката повече ни вест, ни кост , колкото и от другото дете на дядо
им Георги – Асен, иначе картечницата се блещи, поставена между входната и
вътрешната врата и всеки, който ги потърсва, бива арестуван, една след друга
приятелките на майка им, някакви лели, влизат хората през прага им и изчезват.
Децата след дни можеха да излязат на улицата, взираха се във всеки срещнат по “Цар Шишман” и
по “Граф Игнатиев”, и в градинката пред “Свети Седмочисленици”, все не хващаха вяра на тази
зловеща безсмислица, че не е жив. Къде ли се бе скрил, като не бе на тавана? Значи можеше да е
навсякъде! Влизат и в църквата, въпросът им чуват и мощите на Свети Климент, дървеното орле
огоре им приплясква с криле, ама те не могат да разчетат знака му. Крачетата им внимателно
стъпваха по плочите, същите плочи, върху които на девети юни се бе строполило тежкото старо
тяло на Николай Станишев.
Имаха децата съчувствието не само на майка си и баба си, но колцина бяха, дето имаха куража да
имат “ош-беш” със семейството на Кирил. Защо хората, които бяха край тях, сега се бяха пръснали
– питаха се децата – нали хората не са пилци? Внуците на полковник Дрангов бяха израстнали
наистина сред цял полк люде и сега не доумяваха защо хората ги бяха изоставили.
Дойде и денят, в който се престрашиха да се примъкнат на тавана, настръхваше кожата им от лекия
полъх на мирис на кръв, истински или измислен, нямаше никакво значение, това бе от процедилата
се между дъските бащина кръв, рекоха си. Таванът, същият таван, на който беше едно време
наблюдателницата им, със съседските деца се събираха тук като гълъбите на града, зад
изкорубените столове и прогнили масички бяха местата им за криене, “Шт, по-тихо, да не ни
намерят” – переха се розовите им пръстчета някога пред още по-розовите им устнички. Изведнъж на
момчето му хрумва: “Аз зная татко как се смее, и високо, и ситно, но не зная как плаче. Сигурно е
плакал за последно.” “Глупости, бащите не плачат” – срязва го сестричката му. Двамата дирят
някакви послания по стените, които баща им непременно трябва да им е оставил, но само играта на
сенките ги кара да потръпват.

Когато все пак свалят домашния арест, дядото Георги Занешев се измъква
тихомълком от къщата, решил е да се изплъзне от непоносимото – да се самоубие,
в главата му трополтят като камъни едни и същи думи – “Надя я няма, Асен и него,
Кирила – убит”, вече е на трамвайната спирка, когато някой зад него му прошепва:
“Синът ви е опериран, ще оживее, Надя ще я пуснат, на Лъвов мост е, Кирил ще го
погребат на гробищата.” И дядо Георги Занешев обръща посоката и се завръща
вкъщи ведно с надеждата. След непознатия още един човек се опитва да им

480
помогне, съдебният лекар доктор Марков, онзи същият който бе участвал в
комисията за установяване на истината за Виница и Катин, обажда им се по
телефона – еди-кога си Кирил ще бъде погребан, на шестия ден от гибелта му,
погрижете се за гроб. Децата отказват да дойдат на гробищата, те искат баща си
жив и не признават нищо друго, затова така зверски безприютен е плачът им, който
никой не може да спре, чичото и дядото откупват трупа на Кирила от каруцаря и го
погребват в приготвен отпреди гроб. Кой знае как отмъкнатите вещи им се
предават обратно само знамето, знамето на Воденската чета го няма, уплашило ги е
знамето. На двадесетия ден Надя или това, в което тя се е превърнала от
екзекуциите, се появява на вратата с току-що снетата картечница, влаче тя
пребития си крак след себе си досущ като гущерче, всяка клетка в нея пищи от
спомена за боя с гумени пръчки, първо ти вързват ръцете и краката да не можеш да
избягаш от болката, претрепват те до безсъзнание, топят те в една бъчва с вода да
не се съсирва кръвта, накрая са се подканяли “Да я качим на машината”, но тогава
дошъл някой и я пуснал, та слава Богу, не узнала сладостта поне на тази машина,
може да е била машина за разпъване на сухожилията, може – машина за
инквизиция с електрически ток? Навярно сред милиционерите е имало хора, чували
от бащите си: “Ако не беше Дрангов, нямаше да оцелеем, ако не беше Дрангов,
щяхме да ходим с пробити от глад стомаси като другите.” Да посегнат на нея, то
беше същото като да посегнат на сестрата на Левски, а защо ли пък не, щом бяха
посегнали на Кирил, дето цял живот за България бе воювал, без никой да го
мобилизира за това. Защо не, щом синовете на другата Райна, Княгинята, бяха вече
сред избитите без съд и присъда, заедно с роднините на поручик Димчо Дебелянов
и на баба Тонка.
Протяга Надя към децата си ръце, хвърля се отгоре им, мачка ги, стиска ги, никой
не може да си представи какво е усещала, когато нощ след нощ са отваряли вратата
на килията и широко, за да може да вижда как несвястно се разхожда една млада
жена с дете на ръце. Не беше единствено боят способен да прекърши един човешки
характер, психическите изтезания понякога бяха много по-ефикасен инструмент на
инквизиция. Показваха и я, сякаш и казваха: “Ето, виж, това си сякаш ти, само че
на тази жена детето е в ръцете, а твоите са толкова далече, ако не признаеш каквото
ти диктуваме, може повече да не ги видиш.” Боже, дали тази залитаща майчица не
беше Ица, жената на Кириловия приятел Атанас Пашков, минаваше понякога през
мислите и, нали и тя имаше малко дете, какво чудно, че и тя бе задържана. “Има ли
вест от Кирил, чу ли се нещо за татко ви? Узна ли се къде е Кирил?” Това, което
спря дъха им - майка им не знаеше тежестта, която те сами влачеха, двадесет дни
след гибелта на мъжа си Надя все още беше в неведение за нея. Но надникнала в
очите на близките си, Надя започва друго да пита:” Разкъсан ли беше от куршумите
им или само с едно кърваво цвете на челото или на гърдите, един нов Ботев, за
когото щяха да гадаят откъде е дошъл куршумът.

Изселиха в Несебър, а там имаше поле за дейност за Надя. В Несебър живееха

хиляди български преселници от Егейска Македония, като почна кампанията за
записването им за македонци, тя начена пък своята кампания – от къща на къща
ходеше и обясняваше какво може да им се случи на всички тях, ако приемеха
постановката на Коминтерна.

481
“НОЩТА СЕ СЪБУЖДА, И МЛАДОТО ВИНО
КИПИ И ОЧАКВА НАРЕЧЕН ЖЕНИХ”
Честит празник! И – за много години!
Колко им трябват тези много години, все повече, колкото заплахите стават по-
всеобхватни. И защо ли не в един само час не изживеят всичките тези прииждащи
години?

Розово и топло лежеше небето над оградата на Владо Куртевия дом, когато Владо,
жена му и сина му Ивайло тръгнаха да излизат. Горе на издутия и лъскав корем
луната се беше показала, докато още беше светло, една такава бледа следа като
драскотина . Ивайло я забеляза още на входната врата, хареса му, че по светло вече
могат да излизат по семейному, ето майка му след целия зор на криенето на баща
му, обиските и прибиранията в бърлогата на Левчо беше запазила и гладката си
кожа, и бляскавият си като небето поглед, да се чудиш, “О-хо, артистката ни водят”
– неслучайно така отбелязваше появата и “персоналът” на ареста на Лъвов мост.
Ето че доживяхме невижданото и нечуваното – мислеше си на свой ред Владовата
съпруга, – да се измъкнем от спрялото време, времето пак тръгва, нали го чувам,
цък, цък, ще се разхождам с Владо под ръка, ще се събираме с приятели и то не по
мазета и тавани ,а на истинско гости – тя все си мечтаеше да разглежда лицата на
отсрещните на светлина на свещи, отразявана върху порцелан от Майсен и
Фюрстенберг, капеща върху сребърното краче на свещника, завършващо в умело
изчукани кошници от плодове. Ето, сега щяха да видят и Йосиф, и съпругата му, и
дъщерята Лили, бременна в седмия месец, нека и тя най-сетне да се успокои, че
колкото и Коста, мъжът и, да е златен, не бе лесно за издържане нейното тегло, сега
барем да и поолекне – Лили, водачката на цвърчащото моминско множество на
мекедонските девойки, човек направо ахваше от жизнеността и, която сякаш
помагаше на главичките на белите рози да стоят изправени, да не клюмват.
За Владо Куртев тази среща трябваше е окончателното отричане на всякакво
съмнение , нали тъкмо неговата инициативност беше довела преговорите с Антон
Югов, Перо Шанданов и Вълко Червенков, нали неговият ум роди плана за
възкресяване на Организацията, макар и с цената на необходими компромиси,
политиката бе и компромис, в края на краищата, “макар че няма по-страшно нещо
от човек, готов на всякакви компромиси, само че тук няма да става дума за
всякакви, ще видим какви...” Радко имаше да учи, затова го остави вкъщи, иначе и
него би вземал заедно с Ивайло, нека присъстваха и помнеха как се е възкресявало
ВМРО. “Вярвай, във времена на отчаяние какво друго ти остава освен вярата –
мисли си Владо, - че нещата ще се променят, наистина какво друго ти остава? А ако
ти излапат ръката, която си им подал по братски, имаш още една ръка, важното е да
не им сервираш направо главата си.” Колко добре и колко зле за Организацията
беше фактът, че всички ръководители като него и Кирил Дрангов не бяха приели
поканите на немците и бяха останали в страната? Може би сега щеше да се разбере,
ако Организацията бъде призната за легална, енергията на тези хора щеше да
работи за нея, иначе – ако с Организацията е свършено, то и с тях е свършено.
Знаеше Владо, много добре знаеше кои бяха Антон Югов – “пущът с китара”, и
Вълко Червенков, и колко са забъркани на дълбоко в убийства, но от никой друг не

482
е чул това, което те му предлагаха – “Ще сте легална партия бре, хора, ще сте по
закона демек, само този път ще си траете.” Това за траенето – за него по-нататък
щяха да се разберат, смяташе Владо, важното беше сега с признаването на ВМРО
от комунистите да спасят хората си от ножовете на Лев Главинчев и компания. Все
пак усилията му си бяха заслужавали – не можеше да не отбележи със задоволство
Владо, а той си бе и по характер оптимист, барем за синовете си трябваше да
доведат преговорите до успешен край, пък после нека го ядяха, че с комунисти е
търсел дослук.
Влизайте, не стойте на прага, луната отваря с лъч вратата, за да ги въведе в
нежността на този дом, а в меките гънки на Лилината рокля е цялата
прелъстителност на телесното, къщата на трите нимфи, женствеността хвърля було
и гласовете излизат приглушени под него.
На гости на Йосиф Марков, ще се празнува именния ден на зет му Коста Ризов,
няколко дни само са минали от празника на свети Константин и Елена, на гости в
къщата на сестрите – Лили, Ангелина и Аглика. Още една Лили, този път не
Паница, а Лили Ризова, жената на Коста Ризов и дъщерята на Йосиф Марков, най-
голямата от трите сестри, три сестри по Чехов, само че вместо “Москва, Москва”
при тях се чува “Македония, Македония”, това е рефренът на песничките дори на
четиригодишната Аглика, най-малката, дето им е като сестра и като рожба, дори
киното на баща им носи гордо името Македония. На какви ли не хора даваше
работа киното, най-закъсали бежанци можеха да намерят тук хляб и нощувка, и за
да не изглежда хлябът като подаяние, бащата все измисляше някаква горда
длъжност, на която да бъдат назначени. Какъв смях падна с една от лелите на
сестрите, която надвесена над сутрешния вестник, беfше възкликнала: “Ха, та това
е наш Владо!” А “наш Владо” беше Владо Черноземски, световната новина,
атентатора от Марсилия, който Йосиф по настояване на Организацията бе назначил
да къса билетчета в киното му. “Ха, ето че скъса билетчето на сръбския крал, бре да
не му се надяваш.” Чудеше се лелята и и беше драго, че с нещо участва в човешката
история. С месеци продължи тя да разпитва за новия си любимец и много го
жалеше, та чак плака, като чу, че си е отишъл всъщност заради хърватин, който е
трябвало да “дръпне спусъка”, но пустият хърватин се уплашил и така съдбата на
Владо била решена, не можел той да остави неизпълнена смъртната присъда върху
краля-българоубиец.
Аглика, хлапето на каките, се мота между гостите и бърбаносва, Ангелина е
снажна, скална грамада от Пирин, “разгледно е да гледаш толкова от високо” –
шегуват се другите, много се смееха на разказа и как срещнала “чичо Ванъо и леля
Менче” 43-а година в Загреб, когато беше последвала Лили, “универсалната
преводачка” от немски” при Коста, “помнех ги от годините преди 19ти май 34, ами
тогава ми се струваха толкова високи, а сега ги гледам отгоре и установявам, че са
дребнички и нищо ни в жест, ни в дума подсказва, че са водачи”. Но като че ли
цялата къща се върти от Лили, Лили на големите жестове, Лили – домашната не
само чистачка, но и шивачка, та и дърводелка, Лилито, дето все след себе си орли
води, по-скоро орлици, македонските девойки. Колко естествено любимецът на
македонската младеж Коста Ризов има честта да е неин любим, защото много бяха
кандидат-любимите край нея, нищо че не беше красавица, не само думите и бяха
медени, но и очите и, и кожата по изопнатите скули , а косата и – гъвкава като

483
струя пчелен мед, изваяност имаше в дребните и форми, дясното и краче все
тактуваше някаква песен пяна наум, докато стопанката му не се спираше да вършее
из нещата за правене. Но хората се скупчваха край нея така плътно, че тя вървеше
по пътя си все заобиколена от народ, от следовници, но и от просители и молители,
та и кавгаджии, съвсем не се интересуваха от хубостта и, важното бе, че това
девойче можеше да решава проблемите им, да намира изходи там, където привидно
такива нямаше, най-важното беше, че разумът и бе съпроводен от готовността и да
помага на абсолютно всеки, и най-изпадналия, и най-низвергнатия, общественото
положение при нея не важеше, тъкмо обратното, тези по-уредените изобщо не я
занимаваха. Лили бе поела ролята на голямата сестра не само вкъщи, но и сред
македонските девойки, на които беше “тартор”. Бежанките намираха при нея и дом,
и семейство, скътваше ги като халища и дантели, щедра зестра на земята с име на
мъка, колко ли трябваше да е свързана с тази земя,та от нея припърхваше
усещането за родина, “момичето родина” беше тя, а дори не бе родена в
Македония.И Коста, и той имаше нещо трескаво в движенията, в говоренето, в
желанието всичко да се изживее в бясно темпо, наведнъж, да не се отлага за утре
нито едно щастие и нито една беда, което трябва да му мине през главата, бързо да
минава. Кой можеше да издържи на темпа, с който раздаваха живота си – на тебе, и
на тебе, и на другите, край нямаше раздаването. Опиянението им един от друг,
любовната тръпка отекваше насред бумтящите тъпани на македонското хоро,
любовта им бе отронено мънисто в самата идея за спасение, мъничко и цветно,
впримчено в мъката и мечтата и. Две деца на Македония, замесени в невидима
алхимия, деца от които ще проблесне златното зрънце на нови деца на Македония,
първото е вече на път. За Коста със сигурност може да се каже, че е хубавец, щом и
мъжете го признават, значи е така – “Лили, откъде го намери, да не го свали от
някоя кинолента в киното на баща ти?”
Тя въвличаше с лекота и Коста и другите в далечни плавания на фантазията, нали
беше студентка по българска филология, та намираше литературен аналог за всяка
житейска ситуация, разиграваше я сякаш дописва литературно произведение,
“Живот в класиката – драго му беше на Коста, че може да се ползва от нейните
далечни плавания. – Ти имаш наистина дарба за морски капитан и на шарлатан,
дето знае да омагъосва.” Застигаха се пътищата им не само в София, не само из
Витоша и Пирин, където водеха младежки групи на излети, но и в секретни мисии
във военно време, Лили и Ангелина бяха “безплатните притурки” към Коста . Лили
и Коста се намериха и из Южна Македония, където се налагаше да се спасява
българското население от клеветите, че е комунистическо, на които клевети
немците отговаряха с екзекуции на българи. “Чудото да не си сам” – мислеше си
всеки, когато се докосваше до двойката Лили – Коста, но нещо болезнено имаше в
начина, по който се търсеха, човек неволно се питаше пред това удивително
допълване на думи, погледи, а и тела “Как ли биха живели един без друг, навярно
да не бяха се намерили, щеше да е абсолютна трагедия за всеки от тях, тогава
сигурно биха се смалили начаса до шепа пясък и изчезнали.” И никой не се
съмняваше още от най-първите дни на дружбата им, че Коста ще е бъдещият зет на
Йосиф. След Христо Огнянов, ето че Коста беше шефът на македонската
студентска корпорация “Шар”, тази изникнала на мястото на разтурената “Вардар”,
студентите бяха готови да сменят имената на сдружението си при всяко поредно

484
разтурване, досущ както Данаил Крапчев сменяше имената на издаваните от него
вестници. Както като живи изскачаха под пръстите на Лили пернати, бухнати
рокли-цветя и рокли-усмивки, така и немският и беше като пръски от фонтан,
прозрачни водни струи, в които си плува като риба във вода, пръските от стиховете
на Айхендорф, които декламира пред елхата по Коледа, песенното слово на
Шамисо, не граченето на онзи бояджия пред милионните ошашавени тълпи. Когато
беше при баща си в Южна Македония единственото което я беше вълнувало, беше
с добрия си немски да отвоюва главите на онези българи, чийто живот беше
заплашен заради това, че немците ги бяха нарочили за комунисти. “Българин ли е,
то той е комунист” – гласеше формулата, която се втълпяваше на немците, знайно
защо. Въздухът между Лили и Коста бе винаги пълен с чужди шепоти, силата вътре
в тях бе и силата на тези животи, които ги следваха, те бяха кълбото, което топло
ги обвиваше и пазеше, вкопчили се бяха в тях чуждите страдания и нямаше как да
принадлежат само на себе си и на страстта си.
А че на входа на съдбата им е истинският им господар, те не искаха да узнаят, не,
те не го забелязваха, те наистина виждаха само един друг и мечтата си. И от
търчане след нея къде място за страхове. Но ето че звярът оголи зъби и навлезе в
обиталището им, не остана пространство в България, в което то да не проникна,
набъбваше и се уголемяваше ведно с греховете си, България се превърна в
Лабиринта, в който препускаше Минотавърът, ядеше понякога цели тела, понякога
само мозъци или сърца, не остана незасегнат човек в страната, дори и читавите
наглед не се смятаха вече читави. Започнаха да се парализирват людете един по
един, какъв човек си ти, щом са ти взели мозъка или сърцето. Нищо не помагаше,
ни студентската корпорация “Шар”, нито ВМРО – сякаш тях ги нямаше вече. И
тогава какво чудно, че Коста го арестуваха, нали край тях загиваха хора, размазани
като мухи с палец от Левчо, нали тъмният нагон за убиване беше сега на мода, той
се бе така разпищолил, че нямаше земна сила, която да го спре.
И Лили изведнъж разбира, когато Коста им е вече арестантин, че за любовта им
няма никакво, ама никакво време, тази подла, изнизваща се върволица от
разпарцалосани облаци, наричана време, будеше омерзението и. Това я кара да
действа така както тя си знае – страстно, трескаво, безразсъдно, увиснала на въжето
на обесените мигове. Предложението сама му прави, на него не би му хрумнало да
и поиска ръката в затвора. Но тя ще направи и този жест, нищо че не е в
македонската традиция жената сама да иска мъжа за съпруг, нали винаги е била по
широките, неженските жестове. Пък и нали освен с обричането все се надява с
нещо да облекчи съдбата му и пред управата, пък и защо ли не – да изиграе ролята на
добрата фея, която отменя черната съдба, виж че и го е измъкнала оттук. Да, те се втурват един към
друг, както човек се впуска инстинктивно към бъдещето си, те ще имат бъдеще, нищо няма да е до
затворническата ограда, и това бъдеще е един с друг. Треперещи от жалост един към друг, си
обещават - Бог, който ги е дарил с любов, ще се погрижи за тази любов. Но тогава Лили нямаше да
е Лили, ако не измислеше най-големия подарък, тя никога нямаше да се умори да го чака, никога
нямаше да се умори да го обича, но нали и в затвора можеше да му подари нещо, което другите
нямат – сватба в затвора. Знае Лили – никоя истинска любов не може да се отлага за после, за по-
добри времена, напускането на териториите на разума само означава навлизане в свещеното
пространство на вярата, а там просто вярвай и ще ти се даде. “Време е в крайна сметка да се ожениш
за мене” – беше рекла на Коста. “Сега?” – изумлението му беше толкова искрено, толкова, колкото
нейното: “Ако не сега, кога?” Трябваше му време, за да проумее какво му се предлага. “А ако съм
смъртник? – попита Коста съвсем бавно и отчуждено , сякаш не се отнасяше за самия него. –

485
Обвиненията срещу ми не са едно и две.” “Никакви такива – разбърза се Лили – Ние не само ще се
оженим, но ще народим една сюрия деца. Да ти е ясно, готви се как ще ги изхранваш.” “Ще късат
билетчета в киното.” – Разрумени се лицето му, и в затвора можело да миришеш на смола и на
свежо, такава си беше плътта му – уханна. “И Пешо да позволи – Пешо беше директорът на затвора,
- да ти донеса един костюм запред хора, за смокинг не настоявам, но и с арестантски дрехи не те
искам.” “Звучиш вече като съпруга” – смехът издува устните на Коста като след многобройни
целувки. Как обичаше той да се впива в изскочилата и напред долна устничка, хванеше ли я с устни,
не я пускаше. Свижданията ставаха не през решетки, директорът на затвора Пешо Михайлов им
освобождаваше баш кабинета си. “Дали пък кабинета ни не ни е отдаден за ползване за
предсватбени целувки?” – През вежди лъстиво светеха очите на Коста, докато прилепне до нея,
откритието, че тялото на другия съществуваше, беше на ръба на болката, устните пареха като
разранени. И Лили, организирала толкова макдеонски прояви, сега се насочва право към целта,
първата и победа – спечелването на Директора на затвора на страната на любовта – той ще им е
кум.“И какво ще е угощението по воеводски – печена мисирка или чеверме? – Припомня и Коста
неволно угощенията на корпорация “Шар” нейде в планинските скути. – Те ще бъдат с нас, колкото
и да са невидими, кой знае сега къде тепат след Исус.” И гневът им към умножителите на грехове
няма да попречи на тържеството . На един дъх поема Лили женитбата си, докато е почнала, вече е
свършила, тази сватба в затвора е част от съпротивата им, знак, че няма да им се дадат, каквото и да
става, мисълта им вече не кръжи около погубването, а около Сътворението.“Взеха се”, както казваха
по селата, пред очите на смаяния затвор, арестантите им бяха сватбарите, всеки прибави по мерак
към собствения им, а директорът се оказа “момче на място”, не им отказа да кумува. И – ха да
видим кой кум, кой сват, церемонията се провежда в кабинета му, а стените се пукат по шефовете от
кеф – след толкова екзекуции, най-сетне една сватба. По-изряден кум светът не е виждал, хвърля се
в църквата да целува кръста и Евангелието, ръката на свещеника, забравил сякаш напълно, че е шеф
на комунистически зандан. Гощавката беше в собствения му дом в затвора, не липсваха нито
мезета, ни вино, нито тънки подмятания. “Пешо, каквото си направил за мене като човек, е толкова
много, че нищо повече няма да искам – изрича Лили, – благодаря ти.” Понякога стореното е толкова
голямо, че човек наистина не знае как да изрази благодарността си, та в този миг стана тя каквато
стана – Лили и Пешо паднаха един друг в обятията си, прегърнаха се и заплакаха, кълнейки се във
вечна вярност. “Има си хас и да искаш още нещо” – разсмя се зад слетите им гърбове Коста, а после
пред Лили призна: “Ти си невероятно куражлия жена”. “Очевидно, щом се омъжвам тъкмо за тебе.”
Подарява му Лили себе си с едно завинаги и хуква пак навън, при криенето, в което се е превърнал
живота за баща и и приятелите му, при невинното, но не безпомощно женско домочадие, което се
опитва да излезе наглава с поредната беда, нали бедите винаги са част от семейния живот на хора
като тях, важното е да не ги приемаш като покана за капитулация. “Това изобщо не значи, че трябва
да правим компромиси, нали” – изрича с издадена напред инатски долна устна. “Знаете ли как се
цупи, когато нещо не и хареса? – беше се оплакала веднъж учителката на майка и. – Не можеш я
мръдна на милиметър от това, което тя, а не друг е решил.” Тактува тя с краче народни песни,
каквото и да върши, които и носят мирис на буки в ноздрите и планински вятър в главата, самодиви
и превързват раните сякаш е някаква девойчица-юнак и вила – самовила. А Коста, каквато си беше
жизнерадостна натура, се държеше съвсем като младоженец и едва дочакваше прегръдките и в
директорския кабинет, “Увълчи се ти” – призоваваше го към разум младоженката, а сама не знаеше
къде да дене треперещата си плът. Колкото по-дълго продължаваше това неконсумирано
младоженство, толкова страстта им растеше и приемаше космически размери между
затворническите стени, как можеха да се овладяват космически енергии, те си знаеха.
Една сутрин се звъни и се хлопа на вратата: “Пак ли обиск, пак ли за татко идат, за татко – ама друг
път, този път ще се бием” мисли си Лили, макар че никак не е ясно какво ще е това биене, а на
вратата е самият Коста, върти се като дервиш около себе си от радост и оповестява: “Казах ли аз, че
и комунистите не могат да те осъдят, ако Бог си те пази.” Тялото му се впива в нея и двамата
замират, всяка извивка изследва своето лоно в тялото на другия . Отхвърлят, отхвърлят розовите
воали на плътта, на самото дъно е черното дъно на блаженството, което изведнъж става абсолютно,
ослепително бяло в онова разтваряне докрай, никога неизпитвано.
Щастието се оказа най-всеопрощаващото състояние, никого не виняха за миналото, нали сега
нямаше нужда да строят бентове и стени срещу чувствата си. А сетивата им чувстваха и още как,
486
наежени таралежчета, готови да се разкъсат, прегръдките им бяха тежък танц под лумналия ритъм
на сърцата. “Край, дотук, няма нужда вече и да се крием. В края на краищата комунистите знаят, че
не ни бяха главните врагове. Оттук нататък само ще се разхлабва примката около вратовете ни,
докато съвсем отпадне. Ще си мърдаме и ще си хвъркаме както преди.”Лили, нали си е вечният
оптимист, се е заела да изгони всичките лоши мисли от главата на Коста, а това чрез целувки и се
удава блястящо. Нямаше вече никаква нужда да си признават колко са преизпълнени един с друг, но
щастието, както нещастието никога не идва само – ето че Лили забременя, нали му беше казала, че
двамата са една вълна, която ще се разбие на пръските на много деца.
Зима е, когато Лили прави фантастичното откритие, че “не е сама”, плесна с ръце като дете, на което
са подарили най-скъпата играчка, да, Бог ги обичаше толкова много, че им пращаше детенце.
Разхождат се вече тримата – Коста и неродената мома, израснала само сред сестри, Лили знае, че ще
има пак дъщеричка, тя и това си пожела, беше и измислила и името – Дафне, онази нимфа, дъщеря
на богинята-майка Гея – да и помага богинята като на собствена дъщеря. От предпазливост
разходките им бяха нощем. “Има ли значение по кое време, след като доносниците работят на
ненормирано работно време” – обвиваше Коста плътно раменете и и започваше да ситни с нейния
бавен ритъм. Много добре се отразяваше бременността на Лили, Лили, ще трябва да ми родиш
дузина деца, щом така разцъфтяваш. Никога сякаш Коста не я е желал така неистово, беше станала
като котка край огнището, бавна и мъркаща, достатъчно и беше да усеща дъха на Коста в ноздрите
си, за да е напълно доволна, и в бременността, както във всичко друго, той и беше най-добрият
съюзник.
“Оле, един Коста Ризов да си стои вкъщи!” – Охкаше и пъшкаше любимият, дарбата да ръководиш
също можеше да е тиранична. Лили продължаваше да шари из града, с един се срещне, с втори, ето
че Владо взе да притичва до тях, къде легално, къде нелегално, и те самите вече не знаеха, картината
на действителността бе така гротескно размазана, че нищо не се разпознаваше, всеки случай, не ги
арествуваха, у Владо бяха спрели и с обиските, а един ден той развя някаква хартийка: “Трайчо
Костов лично ми се разписа, декларира, че той и приятелчетата му вече няма да ни закачат, ама хич.
Дори онзи касапин и удушвач Левчо, дори онзи бунак и ренегат Томата.” Днес щяха да се разхождат
свободно из София, утре щяха и работа да им дадат, развиделяваше се, бавно и сигурно и който
мисли обратното е черногледец. Май Кирил е такъв с неговото “Ще ни хвръкнат главичките.” Защо
да им хвръкнат, ако искаха, досега хиляда пъти да са го направили, ей ги къде са главичките на
държавниците и на членовете, не само на ръководителите на партиите на земеделците, на
демократите и социалдемократите, на земеделците и на кои ли не още, а техните са си на раменете,
значи нещо друго имаше предвид властта за тях. Доверчивостта не беше никак, ама никак присъща
черта на македонското движение, но какъв друг изход имаха сега освен да повярват, че и у
комунистите е останало мъничко, ама съвсем мъничко нещо българско, което им диктува да не
вдигат ръка отгоре им, да не застине ръката им като ятагана на агарянеца върху Патриарх Евтимий.
Никога не бяха лесни отношенията на македонските организации с българската власт, но никога и
народът в България не беше престанал да ги подкрепя. След 19 май 34 бащата на трите сестри
Йосиф Марков бе арестуван в Царево и интерниран в Карлово. “Хапвахме си саби със зеле –
разказваше Йосиф, “сабите” били кокалите в манджата, - а войничетата така се поздравяваха
предавайки поста: “Предаваме поста в името на Негово величество с група македонци.” Все едно
казваха, че сме заедно на пост. А като му отиде главичката на крал Александър, като ревнахме
“Ура”, че и бунт вдигнахме. Такива ми ти македонски работи.” “Горе ръцете” – беше заплашила
вардачите им в Карлово Ангелина с дървено пистолетче, а войничетата я бяха посрещнали доволни-
предоволни със залпов смях: “Е, затова е я баща ти тук.” А домът им след преврата на
деветнайсетомайците бе редовно преобръщан като ръкавица при обиските, при един от тях, тъкмо
агенти надничаха в кюнците, когато слугинчето им изтърси: “Ох, много ме е срам, господарката ми
се караше, че не съм изчистила кюнците, а вие сега в мръсотията ще ровичкате.”

Йосиф и Коста решиха да празнуват на седми юни за пръв път от две години имения ден на Коста,
празникът на “Свети Константин и Елена” тъкмо бе отминал без шум и без знак, светиите нямаха
шанс пред Маркс, искаха да почерпят с по една надежда най-близките си люде, рамо до рамо щяха
да застанат Кирил Дрангов и Коста Ризов, Йосиф Марков и Владимир Куртев, Жоро Настев ,
адвокатът Георги Атанасов и Атанас Пашков, за да докажат на себе си и на тези вън, че имат
487
бъдеще и че не са изпотрошени вътрешно както толкова други. Да се уверят един друг, че са се
измъкнали от стихията на мерзавците. Черней горо, черней землъо, двама да чернеем, много от
техните бяха вече в земята, но те бяха отгоре и. Страшната ярост и голямата скръб правеше
кръвта им пълноводна, съзнанието им – могъщо и изваяно в неподозирани подмоли, бяха си все така
неукротени, сурови, някак архаични, високи грамади, грамадите щяха да тръгнат една към друга, за
да се засрещнат и превърналите се на сомнамбули от криене и преследване воеводи щяха да излезат
на видело, ще се видят на слънчева светлина и ще решат как да се преборва човек с чудовища.
Със силната възбуда – гости вкъщи! – жените поеха дома в ръцете си, преобърнаха го наопаки,
занемели сами после от почуда не можеха да удържат триумфалните си чувства – той бе станал
прозрачен и искрящ като кристална фруктиера, като предопредопределение приемат неговата
сегашна сияйност. Тази саксия по-добре тук, а възглавничките всички от тази страна, край Лили
всичко е вече само феерия и багри, тя командва пренареждането на мебелите, на Ангелина и майка
им е оставено готвенето, миризмите дразнят прекалено Лили и няма да може да спре да яде, ако тя е
над печката. Аглика протяга вратле над масата и чака кога ще е готов кремът, за да и дадат да го
дообере с пръстче от голямата купа, цялата омазана, сетне хуква да играе, “А, не, госпожичке, -
дърпат я назад – барем да ти умием муцунката, дай и ръчичките, каквото пипнеш, на какво ще
стане?” Неестествено е животът да е мрачен говореха забързаната им тескавост, танцуващите
жестове на ръцете им, той трябва да е творение на красотата, а не катакомба, в която се блъскат
някакви сенки. Дружно щяха да разбият стената на реалността, да не би Владо или Кирил или
Йосиф да са вчерашни, инстинктът заедно с интелекта щеше и този път щеше да ги изведе от
задънената улица.
Тази вечер Лили хващаше откъслеците от фразите, настроението скоро се бе получило, трудно
можеше да проследи цялото, нали си говореше с гласчето в утробата си, представяше му гостите,
обясняваше. Разхождаше корема си като платноходка, пълнеше с него пространството, нали
Дафнето ще расте с всичките тях, нека се сприятелят овреме, за човек от македонската организация
приятелят до тебе е всичко, много често животът ти зависеше от него, отколкото от родата. Много
голямо е нейното нетърпение – светът да си дойде отново на мястото. Затова и ще празнуват, ще
вдигат шум, ще се вричат един другиму във вярност. В самото предверие на Вартоломеевата нощ
Лили отпива от лимонадата, изпраща приятното щипене чак до устичката на бебето, Дафне обича
лимонада, навярно би обичала и лимон, но окъде лимон в татковината. Потропва Лили с крачето си
и изпява в ухото на Коста поздравлението си за именния му ден: “Ке се превърна на черна чума и
пак при тебе ке дойдам”. Дойдох ли, а, дойдох ли, и в затвора нема мира от мене. И семката ти
откраднах, да има какво в мене да расте. Кой като мене!” Къкри лятната нощ, мирисът на липи се
лее елейно над града, чернеят като шумерски бради дърветата на дъното на лунното прииждане.
Вчера Лили се плъзна върху едни отронени от дъжда черници, та едва не се стовари с удвоените си
килограми на земята:”Ха, власите се давят на края на Дунава! – Издума си, а също – Потрай, съдбо,
още малко потрай!” Не може сега да удържи вълнението си, че вратите на дома им пак се отварят –
не за обиск, а за приятели, добре дошъл на света отвън, хайде Света Богородичка с тях. И – многое
лета, и честито, и цял си овалян в благопожелания! “Възхитена съм, най-сетне заедно, не мога да
повярвам – говори вдигнатата и към гостите главица, към един, към втори, вирнатата и брадичка,
нослето, коремът – всичко е устремено към тях. “Чичо Владо, влизайте, защо без Радко, ех, това
негово учене, втори Симеон Радев ли ще става, почти придърпва госпожа Куртева вътре, не може да
не похвали роклята и, “Нали знаете, поне от рокли разбирам.” Ето я и Люба, жената на адвоката
Атанасов, с нея трябва да е особено внимателна, по женски нежна, галъовна, всякаква, само да
остави за малко тъжния си товар пред прага им, Люба, чийто живот бе вече обвит в черен креп, брат
и, горкият бе изтлял нейде на фронта, баща и и майка и са в затвора, в комплект. Историята на
ареста на майка и е особено нелеп – някой изтичал нанякъде, друг я попитал накъде е поел
тичащият, “Насам”, коректно го усведомила, сега това “Натам” можеше да и коства главата,
тичащият се бе оказал виден комунистически деец. Тези комунисти, Лили никога няма да ги
разбере, беше на години колкото Аглика, когато тресна “Света Неделя”, оттогава запомни –
комунистите са тези, които са готови да взривят не само божи храм, но и света. “Имат си идеи
хората – казва баща и Йосиф и за комунистите, които работят при него, - половината ми работници
са от тях. И в това не би имало нищо лошо, ако само ги притежаваха и не бяха се юрнали да ги
осъществяват, че и на дулата на чужди танкове.” “Преживявали сме и по-тежки времена” – бе
488
рефренът на вечерта. Аглика се върти като руския си пумпал, който демонстрира на Ивайло, веднага
е хванала дълготърпеливия син на Владо Куртев за другарче, почва да измъква всичките си
съкровища от убежището им под дивана, “Ха, така, Аглико, измети хубаво с дупето си пода, там,
където метлите не са стигнали”. “Старите заговорници пак накуп” – леко и е на сърцето, като
капчуци се застигат думите, кап, кап. “Малокултурни люде би трябвало най-лесно да могат да бъдат
преборени. Терпешевци, Юговци – стария коцкар с китарата – кога такъв позор е ръководил нашата
България!” Гласът е на Владо, тонът на разговора става все по-дързък, та се налага Йосиф да
укротява топката, той, колкото бе готов винаги да рискува, толкова страдаше от противоречията в
Организацията още едно време и все се опитваше да изглажда противоречията. “Да разбереме първо
колко тежи уверението, дето е дал на Владо Трайчо Костов. Въобще него слушат ли го безрезервно,
те си имат вътрешните ежби, а ние не сме наясно – кой с кого. И Руси Христозов е обещал, все пак
той не е кой да е. Левчо е червясал от грехове, него как ще го отстраним, той така ни има зъб, че за
никаква заповед няма да се откаже да къса живите ни меса и да ги дъвчи.” “Мно-о-го се
заблуждавате, че човекоядецът е само Левчо, ами бунакът Тома Трайков, как така ще кандисат...
Въпросът е – човекоядците ще се откажат ли от месата ни, на каква цена?”
Сестрите и майка им от престараване чак си пречеха, слагаха, вдигаха, наливаха не само лимонада,
но и винце, предвоенни запаси, черешите върху крема на тортата бяха гранатови, когато ножът се
вряза в пандишпана, по него като блестящи снежинки полепнаха части от белтъчения крем. В
самозабрава се въртяха в колелото на домашната мелница и им се струваше, че най-сетне Вселената
им – смейството – си беше намерило точката на равновесие. Не, това изобщо не беше
сантиментално отстъпление, то беше интермецо, те наистина пак щяха да правят сладкиши и торти
да хранят цели роти от хора, напук на липсата на какао и стафиди, че и на брашно. Вятърът беше
изгонил оловните облаци с търбуси пълни с гръмотевици, това над главите им сега бяха само
някакви парцалки, остатъци някакви, съвсем безпомощни, които също щяха да си идат. А над тях
пак щеше да засвети небето в розово-синъо, като балетната рокличка на Аглика,дето Лили и я ши от
истински тюл. Няма да чакат повече нито Дрангови, нито Настеви, ще хапнат тортата, че Кирил го
няма, никак не е чудно, той винаги е държал да е на особено мнение, той сякаш имаше цял
генералски щаб в главата си, “бетер баща му”, си казваха, но Жоро, Жоро пък къде се бавеше, почти
десет е, повече няма да отлагат тортата за именника. При споменаването името на Кирил Лили
поседна на крайчеца на дивана, коремът и изведнъж натежа, за пръв път тази вечер. А седна на
самие крайчец, а не непосредствено до Коста, защото от близостта му и прималяваше, а не знаеше
това добре ли е за детенцето. Пред очите и се мярна една пътека , а по нея се гонеха децата на Кирил
и Надя, изляни от сребро и злато, още първият път, когато ги бе съзряла, си бе пожелала такива свои
деца, после от филмите в киното на баща си бе убедена – “Те можеха да станат реклама за Шърлей и
Темпъл.” Кирил за нея беше нещо митично, както за мнозина от македонското движение, прелита
над Алпите като синъо-златна заря, сиво-сините му очи са досущ с цвета на силуета на Витоша,
слиза в Инсбрук, за да се прави на студент, уж студентът по право се среща с кого ли не от
политиците на Европа, и все тайно, и все заради Македония, скриптеше той от чистота като току-що
навалял стегнат сняг. Полетът му ще уравновесяват противоположни ветрове, съдбата ще има
грижата за многобройните таланти на наследника на Борис Дрангов, българският Бог ще бди над
него, че те не са му дадени за друго, а за България и Македония вкупом. Яснотата на погледа му
беше като Божи дар – не се удържаше лесно. Нали с него първо беше приковал убийците на Тодора
Александров и чак тогава бе стрелял очи в очи с тях, бе пожелал да видят кой изпълнява смъртната
им присъда, да нямат ни капка съмнение за позора си. Някои от членовете на Организацията дори
смятаха и хубостта му, и сияйността му за някак неуместни, сякаш само мрачни хора можеха
истински да воюват, а той си беше весел, въпреки прошумоляващшят хладно синъо-сив поглед.
“Дали се е изменил сега – питаше се Лили, не беше го виждала от 1943 година, той не беше човек,
който ще си ближе раните, не може да не е измислил изхода. – Или изходът не са тези преговори с
властниците? Нима е грешка. Това ли иска да каже с отсъствието си?” “Този мъж никога не съм го
виждала отчаян, сякаш всичко му тече по мед и масло” – беше възкликнала, когато се бе сблъскала с
чудния му характер, с абсолютната му коректност и приветливост. “Защото не си го виждала, когато
убиха Тодора, сякаш втори път губеше татко си.” – беше отвърнал баща и.
Върти се Лилито, носи чинии, сменя чаши, и колкото да не стои до своя Коста, чувства кожата му
до своята, голите и рамене и деколтето и носят отгоре си неизменно погледът му, тупти детето в
489
нея, нали се е снабдила с второ сърце, затова ли усеща всичко двойно по-силно.

/Как съм могла така да блуждая тогава, в онези отложени мигове на гибелта – питаше се Лили по-
късно. И все си спомняше онзи последен залез преди идването на гостите и Коста като самотна
скала, изрязана от зарите на залеза, Самотен и се видя в този миг, самотен и крехък едновременно,
сякаш е планински прозрачен камък, който ще се разпадне следващия миг на кристалчета. Жал я
беше присвила, затова бързо положи ръката му на самия връх на корема си, върху Дафне, ето,
почувствай я, зарежи тъгите на България, като почукване на клюн е, досущ като почукване върху
черупка, виждаш ли, жената – яйцето на света. Благословен да е този и жест, така им беше дала на
тях двамата – на Дафне и на него – да се сбогуват. Ако бях истинската му половинка, така ли
нямаше да усетя нищо, питаше се, когато къщата изведнъж остана без нито един мъж, нито гости,
нито домакини./
Към 10 часа вечерта се позвъни, и Ангелина, и Лили се впуснаха едновременно към вратата –
Кирил ли беше или Жоро, или всичките накуп? Рамката на отворената врата открои шестима
цивилни, най-отпред Томата Трайков, шефът от милицията. Запристъпваха сякаш избутвайки и
хората, и въздуха към стената, а едно телце се бореше да не остане в кожата отгоре му, телцето на
Дафне, Лили стиска корема си с все сила: “Не, Дафненце, не, не сега, милото ми, как така, само на 7
месеца си.” “Ти тук ли си?” – обърна се Томата с насмешлив глас към Йосиф. “Къде да съм, Тома” –
обречено звучи гласът на Йосиф. “Ха така, всичките сте тук.” Владо, бунтарят размахва над ръцете
си хартийка: “Ето, имам удостоверение от Трайчо Костов.” “Ти нищо нямаш” – съобщава
тържествено Томата и ги подкара пред себе си, отначало само с поглед, “Не бихте могли” и “Нямате
право”, “Ха, да видим кой няма право” – съвсем се развесели милиционерският шеф. До Лили
нежно и кротко припадна Люба, свлече се като скъсано копринено перде отведнъж се изшмули
надолу, съзнанието и просто не можеше да приеме още едно изчезване в семейството и. На вратата
хвана втренченият поглед на Коста, втренчен, а някак отвъден, болката отново я разтресе, има си
хас сега да започне раждането. В туй време слугинчето захлипа над бездиханната Люба, “Никой да
не плаче” – чу се Лили да казва, а съвсем объркано се питаше: “Защо никой и какво от това? Къде
тръгна Коста, в кой затвор пак ще го търся, сега пък в затвора ли ще раждам?” Онези безвъзвратно
ги поведоха, а Ангелина смешно се помъкна с тях. “Ти не ни трябваш” – напъдиха я обратно.
“Всичко, към което протегна ръка, се разпада на прах” – сиурна е Лили, затова плаче, от
безпомощност, вече е съвсем ясно, към когото се насочи, бедата идва към него, Коста хич да не ме
бе срещал.” “Лили, не говори глупости – Ангелина е приседнала до нея, обгърнала я е с дългите си
ръце барабар с големия и корем. “Защо говориш така, за нас не е ли същото?” “Не е, Коста, Коста...”
Ехото беше глухо.
Оставиха им двама да ги вардят, сутринта майка им понечи да прати слугинчето за мляко “Не, ти” –
посочиха Ангелина, Ангелина да не е вчерашна, има се за баш заговорничка: “Сигурно искат да
видят къде ще ида, затова стоят тук – да слухтят.” Щом е за мляко, къде да ги заведе – при млекаря.
Хитро-хитро запремига млекарят-македонец, кръглата му главичка имаше все “под мустак” израз:
“Тоя какво прави с тебе? – кимна към придружителя и и додаде още по-тихо. – Арестували са над
200 души тази нощ.” След час се чу борба пред вратата, вардачите им бяха непреклонни: Къде?
Вътре не може.” “Как да не може, няма да ме пуснете при сестра ми, така ли, вие за кои се
мислите?” Бяха лелите и, този път инатът не им свърши никаква работа.

Тази вечер нещата се развиха страшно бързо, мъжете от гостите заедно със самия рожденик и зетът
му Коста, водачът на студентската корпорация “Шар”, хубавецът с енергията не за един, а за сто
души, стояха вече на ръба на вечността, но никой от тях не подозираше това, на един-единствен от
водачите на ВМРО интуицията бе проговорила и затова и той не беше на приятелската сбирка. В
момента, в който се вдигаха наздравиците, хората на Левчо вече са прииждали със смъртната им
присъда в главите си, нещастието ги е обкръжавало, а те един през друг бяха обещавали на Йосиф и
семейството му много щастие. Отпуснали се бяха като на пиринска поляна, ужасът сякаш им бе дал
почивка и дояха от етера като от дойна крава какви ли не занимателни истории. Столовете бяха
разположени около масата, така че всички да могат да се гледат в очите, очите да събират лъчите си,
в които се мяркаха блясъци от светлинките, които се гонеха по Вардара и Охридското езеро.
490
Но чашите на мъжете останаха недоизпити, а столовете им – празни. Тропот на десетки нозе, воят
на камионетките сгази нощта, стотици пъти се бе повторила тяхната нощ, Вартоломеева нощ,
съставена от много нощи. Така ли звучи лошото? – питаха се очите, но някак на никого не му се
щеше да повярва, затова и револверите останаха в джобовете, прекалено голяма бе илюзията за
възстановяването на ВМРО, за да я зарежеха така с няколко изстрели. Канеше ги дясната ръка на
Левчо да ги отведе при самия Левчо, там да си поделят смъртта като обща трапеза. Нима
последният им час не ги завари весели? Нима не продължаваха да потапят очи един в друг като в
чашите с вино? Нима в очакване на хубавото време за Организацията не бяха предугадили края и?
Но Македония, изградена от дъха им, можеше ли да има край? След толкова много дни в надежда,
които смятаха за спечелени, беше дошла тази нощ, за да им разкрие, че всичко е било загубено –
още когато са го захващали. Заповядаха им: “Вървете!” Защо да питаха накъде, очевидно беше –
към гибелта, гибел специално приготвена в централите на властта за тях.
И мъжете минаха в чернотията вън и повече не се чуха, сякаш още тогава хванаха небесните
пътища. Тази нощ, тя нямаше да свърши нито с разпъването на един, нито с разпъването на трима,
на българската Голгота нямаше да стигне мястото за побиване на кръстове.
Нощното присъствие на камионетките по улиците на София, мъртвешките им светлини изсмукват
като фунии завинаги стотици човешки тела. Блясъците на фаровете кълцат, режат на парчета
вкаменения град. Пълнят милиционерите камионетките като че ли ковчези пълнят, дрънчи
ламарината сякаш буци пръст се сипят отгоре и, а главите на палачите се клатят безсмислено,
строени плътно една до друга. Цяла нощ не спират камионетките и вихрушките от отлитащи души
над дърветата на София. “Насам” и “насам” – камионетки-ловци на жива плът,
мушат със светлините си като с шишове тъмнината, пекат столицата на адския
огън, какво усещане за безпределна власт. Приятелски се потупват екзекуторите
между два изстрела или между някое душене “Главинчева направа” – с голи ръце,
да не се хабят муниции. Бучи мощното руско динамо, навсякъде се усеща
превъзбуда – какъв кеф! – да изпуснеш най-сетне духа от бутилката. Звездите са
пръски от кървавата пот, избила от телата. Някой си подсвирква кат кос: “Тъй, тъй,
ешът им да се затрие, семка да не остане.” “Аферим – машшала” – кикоти се нощта
на разгорещените убийци, на голите ножове, развъждайки призраци. Хаосът
напредва по всички посоки, а съзнанието на града изтича с всеки пробит череп,
онзи свят, който е бил, изчезва безвъзвратно с разстреляните мозъци.
Сфинксът в Москва вкаменено се е вторачил в българската столица, дими
луличката му весело, какво по-голямо веселие за душата от това, Сфинксът обича
да се забавлява на едро, ей тъй с цели народи. Нейде там в кабинета си вождът
Георги Димитров с доволни рибешки очи оглежда хоризонта – най-сетне започва
разчистването за създаването на македонска нация, заръката на другаря Сталин ще
бъде изпълнена, най-сетне вождът има възможност отново да докаже верността си,
онзи 1.ви февруари 1945 трябва непрекъснато да бъде повтарян с нови и нови
форми. Той – вождът и учителят – винаги се беше усещал роден за големи работи,
историята, светът ще го помнят, никакви жертви за тази цел не са големи.

МИЛКА СТАНИШЕВА
В началото на юни баща и полуприпаднал връхлетя вкъщи и само каза на дядо
и"Кирил се самоубил." Дядото вдигна ръце като за молитва, пък захлупи очите си и
заплака: “Господи, какво съгрешихме, защо отнемаш най-свидните ни чада?”.
Оказа се, че баща и не само изглеждаше полужив, той наистина беше припаднал
пред вратата на черквата "Свети Седмочисленици", когато някой го бе пресрещнал
с новината "Тая нощ тук се води сражение. Кирил Дрангов се самоубил." "Кръвта
ми нахлу в главата, повече нищо не помня... Свестих се на плочите на черквата.

491
Някой ме пляскаше по лицето си. Дойдох на себе си и се повдигнах...Същият
неизвестен ме хвана под ръка и ме поведе. Инстинктивно съм се отправил към
къщи."
Милка дни наред ходеше много тихо из къщи - да не вземе баща и пак да припадне,
повтаряше си думите на чичо си Кирил "Никога няма да им се дам жив!" а погледът
и все беше забит в тавана, питаше се какво е да се самоубиеш и как ли щяха да се
чувстват те сега, ако в тяхната къща се бе водило сражението и чичо и Кирил се бе
самоубил горе при тях на тавана. Дълги дни тя сякаш се разминаваше с високата му
фигура навсякъде из къщи, а той сякаш и доверяваше: "Не им се дадох жив."
А през септември 46а прибраха баща и в ДС-то и той не се върна през нощта и тя
си мислеше все, че и той води сега някъде сражение и се самоубива, виждаше
огромните му кръгли очила да се разбиват на парчета от изстрелите, на другия ден
той си дойде, но нова несмеляема новина донесе със себе си, изведнъж се оказа, че
не могат повече да останат нито в къщата си, нито в София. В този ден Милка
имаше концерт с детския хор на "Славейчетата", че дори изпълни и соло, неголямо,
но соло, и докато пееше в зала "България" си мислеше, че ги слуша цялата
България, неслучайно тази зала носеше такова име и после че тъкмо тя им
ръкопляска, България ръкопшляскаше на децата си, та нищо не можеше лошо да и
се случи, щом родината я аплодираше. Само че сетне се разбра, че родината ги
измиташе като опасен боклук от София и те за няколко дена трябваше да
разпродадат и разхвърлят у познати събираното 50 години в къщата им, която сега
други напираха да притежават и затова трябваше бързо-бързо да бъде изпразнена.
Изпразни се и Милкиния живот от близки и познати, добре че в Шумен се намери
тъща на приятел на баща и, славния композитор Панчо Владигеров, госпожа Павла
Жекова, че им даде подслон, иначе животът на улицата не им мърдаше. За улисията
на Панчо Владигеров се носеше смешката как като видял портрета на Маркс на
стената в стаята на свой колега, попитал кой е този и след като чул името, поклатил
глава:"Този не съм го свирил." В годините на заточението трябваше да свикне, че
ще се ходи с един кат дрехи, а зиме гумените ботуши ще се носят без чорапи, но и
на това, че като вражеско семейство те нямат право на купони. Започнаха да се
прехранват точно като пилците - от сухите корички, които някой им подхвърляше,
корички запристигаха и от София в кошница, тя непрекъснато висеше в пощата да
пита дошла ли е кошницата за тях, а служителките хем я жалеха "Няма нищо,
пиленце", без да знаят колко близко са до положението и с това "пиленце", хем я
питаха "Толкова много ли кокошки имате, та ви пращат хляб за тях чак от София",
насред сълзите си и се щеше да им спомене, "Не, кокошките са само четири, това
сме ние." Но истински детството и свърши не със студа и глада, а с онова
нахлуване в двора на госпожа Жекова на двама цивилни и един милиционер тъкмо
когато Милка бе на върха на щастието, че бе събрала толкова деца да си играят при
нея, без да се сещат, че тя е от "онези, изселените". Нашествениците започнаха да
питат децата за имената им, че и да ги записват и с гробовни изражения им
поставяха като на разпит въпроса, кардиналния въпрос - Не знаели ли те с кого си
играят, с деца на врагове на този народ, нашия, българския, дето строи комунизма.
Децата добре разбраха урока, който им предадоха и повече не се вестиха, край нея
и братчето и стана по-пусто и в пустиня, че там може да срещне керван или оазис,а
те повече нямаха право никого да срещат. Детството и приключи в килията на

492
пълната изолация, в която се бе превърнал животът им, така светкавично завърши и
първата и любов, след като избраникът и бе предупреден, че няма да получи
бележка за следване, ако не се откаже от нея. А ако настъпеше оживление пред
къщата на родителите и, беше още по-страшно - тогава множества от момчета и
момичета на нейната възраст викаха с вдигнати юмручета "Смърт на народните
врагове!", а на къщата им беше старателно изписвано с блажна боя "Народен враг
N1", а тя се питаше - какво щеше да е ако не беше номер едно, а две, три, по-леко
ли щеше да е. И народният враг беше изселен в съседно село, което учудващо
нямаше обичая да свиква подобни агитки, на къщата им не пишеше "Народен
враг" с номер или без номер, а на баща и и майка и беше позволено да живеят като
бродяги, режейки дърва по хорските къщи, сладкодумецът Никола Станишев
никога не остана без публика, и по делиорманските села се надпреварваха да го
наемат не толкова заради работата му, колкото заради приказките му. Когато
Милка беше привикана след време в ДС, тъкмо намерила работа като
счетоводителка, тъкмо повярвала, че и тук може все пак да се живее, и красавецът-
сътрудник на ДС и кресна, че тя няма време за мислене и няма друг избор освен да
каже "Да" на сътрудничеството със службата им, тя се озова пред баща си, да чуе
какво той мисли за избора. А Никола бързо и целенасочено и втълпи, че няма нищо
за избиране - в техния род компромиси не се правят на никаква цена, нито срещу
турски пехливани и бейове, нито срещу фанатизирани гръцки преследвачи-
духовници, "В нашия род доносници е нямало нито преди Освобождението, нито
преди Девети, и ти също няма да си първата!" И Милка се съгласи с него, че
изборът е отдавна направен - още като се е родила в този род. Но това беше после.

А ето как черното крило на птицата на съдбата удари рода на Дрангови, та те

никога не се съвзеха от този удар.
Пукот сякаш самият въздух експлодираше тук и там, въздушните мехурчета се
взривяваха в бели искри и осветяваха къщата. И бели барутни облачета яздеха
между покривите и си беше страшно, както при истинска война, този път не са
нито турци, нито гърци, българи бяха екзекуторите: “Ке ручате риба на Охридското
езеро? Е, ручайте жабетата сегинка.” “Войниците на дядо – недоумяваше малкият
Борис, - са се научили “да пуцат” по българско месо, кой ги е научил? Зли, зли
оловни войници, готови да хвърлят в огъня не балерината, а цялата си страна. Где
се е чуло и видяло такова нещо?”
И изведнъж улицата се обля с цвета на кръвта, отгоре се стреляше, сякаш самото
небе разстрелваше оловните войници за греховете им. Момиченцето е грабнало
някаква книга, държеше я пред лицето си като щит, сякаш можеше да го предпази
от всичко, което предстоеше.
Съзнанието на майката тече бързо като от продънена бъчва, изтича, сякаш след
минута в главата и щеше да е съвсем празно – след толкова изстрели и толкова
смърти. Тя, която така зорко следеше за правилното възпитание на децата си, на
какво можеше да се надява сега? С какво ги натоварваше съдбата и нима детските
главички можеха да се справят с целия ужас? Те дори вече не и задаваха и въпроси,
знаеха инстинктивно, че тя отговори нямаше. “Какво прави той! Кириле, защо
стреляш? А нас после какво ще направят? Ще ни нацъфкат целите с куршумите си.
Кириле, децата, Кириле!” Прегръщаше ги Надя накуп, накуп в нейните обятия, да

493
можеше обратно в утробата си да ги скрие, милите. Сгушени бяха един в друг като
обли речни камъни, тъй щяха да дочакат тишината, от която сетне измъкване
нямаше, един цял свят, превърнат в капан. Тресе я, треска я тресе от черни и
червени танцуващи мъгли, майка е, как да не мисли за след това, “Мозъкът им е в
опасност, сякаш него разстрелват, всичките стари представи за добрия бял свят, в
който единствената задача за децата е да растат здрави и да се учат. После, после, в
деня след това какво ще им каже? И защо Господ те прави майка, а не ти дава
капчица власт над съдбата, за да скриеш рожбите си от зло? Накрая мислите и
свършват в далечен и за самата нея писък.
Оловната песен на оловото на оловните войници сякаш нямаше да свърши, докато
тя с децата бяха живи. При всеки пукот на куршум тя подскачаше, сякаш обираше
самите куршуми с тялото си – още един, още една сметка за плащане, ами ако се
разплащат с децата? Най-сетне устията на револверите и пушките се разтвориха, за
да изстрелят последните си думи.
Преспата на тишината се оказа също толкова непоносима като пукотът, но и под
нейните тонове тежест пак мърдаше неубит страхът на Надя, страхът, че ще
посегнат на децата и. Ако Кирил е убил някого от тези долу, какво щеше да им
попречи да ги избият тях всичките, барабар с децата?
“Всеки пожънва що сее. И както постила- спи. Човек е роб на свойта воля, но
господар на свойто дело създател на съдбините си."
Вече бе тихо, прозрачно тихо, нима горе слънчевият Кирил се беше вече превърнал
в лъч светлина? “Нищо няма страшно в смъртта –Надя Дрангова го беше чувала от
съпруга си, както баба Райна от своя. – Сладко е да се мре за България.” И за
съпрузите на тях двете смъртта за България дойде тъкмо, когато бяха на 45 години,
какво ли пък значеше това? И да тропаше Надя по заключената отвън врата, в която
бяха натирени с майка и и децата, нямаше смисъл, нямаше кой да и отвори –
прощаването с убития не беше предвидено. Убит – защо така твърдо тя вярваше, че
е убит, а не самоубил се, та те през цялото време бяха като под арест и нищо не
узнаха за развоя на боя – един срещу всички, само че всички за никъде.
След час или два Надя щеше да изтича нагоре по стълбата, “Как винаги тези
стъпала ги вземаш все на галоп” – смееше се Кирил и не пропускаше да подхвърли
нещо за краката и, които обичаше особено да наблюдава спокойно в гръб. Къщата,в
която трябваше да се множи Дранговата рода, за да допринася за отечеството,
винаги и бе съдружник, винаги я бе подкрепяла в опитите си да я разкраси, да я
направи гнездо, в което да искаш да се връщаш, ако ще от Инсбрук или от дявол
знае къде си. Още помнеше поскръцването на дъските и олюляването на таваните,
когато я качваше на ръце по същото това стълбище , тогава се бе сетила за юнака,
понесъл любимата към най-високия връх, “И на Вихрен така да ме качиш, чуеш ли”
- шепнеше в русите му момичешки кичури. Колко после се гордееше, че този рус
пух се бяха появили и по главите на децата и, и тях като малки пренасяше от етаж в
етаж като обяздено конче – все някое от тях беше обяздило врата му. Надя щеше да
съзре струйката кръв на прага на стаичката му още щом щеше да наближи тавана,
една издайническа струйка, която правеше завъркулки и по коридора.
Иначе горе нямаше никой, можеше човек да повярва, че струйката е от току-що
боядисана вълна, окачена да съхне по талпите на тавана, и да влезе вътре и да
почака, докато собственикът се върне. Можеше наистина просто да поседне и да се

494
остави на спомените, и без това Кирил и беше като откраднат, дори трупът му не и
се полагаше. Беше си отишъл да обходи родните поля на Македония пак като
рицар, увит в черния плащ на нощта, този плащ вече винаги щеше да и разказва за
него. Как искаше Надя да легне до него, да полежат един до друг за последно, да
изслушат взаимно мислите си. Разкъсан ли беше от куршумите им или само с едно
кърваво цвете на челото или на гърдите, един нов Ботев, за когото щяха да гадаят
откъде е дошъл куршумът.
И майка му усещаше как най-младата и част – синът и, я напущаше, напущаше я
толкова бавно, че тя да имаше време да съзре танцуващите си стъпки на първия си
бал с баща му и да чуе тогавашните си мисли: “От него ще имам най-приказните
деца.” И в този последен миг сърцето и умаляваше от това, че в отдалечаващия се
гръб на сина си разпознаваше силуета на баща му, същите плешки, същата
гъвкавост, същите пружиниращи дълги крака
Зора над изтърбушения град, а на върха и като бронзово лъвче един последен
куршум. Изнесоха го преди зората, ах, изгрей зора на свободата, но този ден
ти ,зора на мрака, за какво си.
В продължение на седмица майката на Кирил обходи де що милиции и Държавни
сигурности имаше, завираше се в какви ли не преизподни, настояваше си на своето
– “Детето ми върнете, да си го погреба”, и да я хапеха пепелянките вътре нищо не
усещаше, трябваше да си прибере момчето, за да го погребат по християнски. Още
виждаше мъжът си да го подхвърля нагоре: “Кирил нека да е, един от Светите
братя.” “Чакай” – уплашено тя наблюдаваше акробатиките на бебето, на една
ръчица само хванато се върти като пумпал около възлестия клон на бащината му
ръка, стъпалцата достигат нослето, дланите колкото листенце се закачат като
кукички о стъпалцата, - чакай бре, Борисе, да не ти е войник на плаца, ами ще
вземе да падне.”
Животът и, истинският и живот преди близо половин век бе започнал с един валс в
ръцете на офицера, чийто лик, коса, кожа беше с цвета на липов прашец, изгуби се
уж за момент в синия вятър на очите му, в които цяла България се оглеждаше, едно
перване като при лудешко движение напред, а сетне за нея нямаше вече нищо
друго, каква прозрачност в този син вятър и каква сладка замаяност у нея, едно,
две, три..., отсега нататък той щеше да води, един валс през три войни и едно
въстание. Същият онзи лъчезарен вятър, за който войничетата се бяха молили:
“Божичко, дано и край мене да мине” и който ги докарваше до екзалтация все едно
дали бяха на плаца в Школата в Скопие или на бойното поле. Един неустоим вятър,
изхождащ от “този прекрасен модел на човек”, както и бе писало едно войниче,
когато вече него го нямаше. Синият вятър, усетен като ласка в слепоочията, с
такава скорост я завъртя, че животът и е само миг, изскачат като искри от нея
децата им, замахът на ръката му – “Напред” и свободата е достижим плод, а
усмивката и е вече сълза, а от сълзата прораства усмивка, ехтят около валса им
войнишките пътища от “Ура” и от громовни тръби и вихърът и го връща и и го
отнема, а далечините са вече на родния праг. Жежка е земята от стъпките им, като
бакърена тава се върти, стърчи изтеглената пружина на фигурата му – не може сам
да зовеш на смърт, а да бягаш от нея, не, напред тъкмо към смъртта. Най-
страшното, че на това учеше и децата им, преди да пожертваш другия, пожертвай
себе си. Валсът от онези военни балове, на които войничетата надзъртаха в

495
девическите очи като през прозорец за един друг свят, в който кръвта не изтича от
тялото, а се сгъстява като гроздова шира от целувките и в който телата се сплитат,
за да умножат живота, а не да го прекратят. Борис водеше войничетата си сам на
такива балове, вместо да се лутат в калта и мрака на покрайнините с някое шише
люта ракия, нека се срешнат с момичета, нека се залюбят, нека се раждат още
дечица, на тази земя, дето кръвта и изтича в толкова войни. Господ пък се погрижи
за това и той да си има момиче, срещна ги на Дунава на Сретение Господне, лето
1898, тъкмо Борис бе изкачил едно от стъпалото на мечтите си в светилището
България – да бъде юнкер във Военното училище, според народното поверие който
мъж срещнеше на този ден момата, за него щеше да се ожени. Тъкмо Райна се бе
замомила, едва на 16 бе, когато той дойде да направи визита на един от
освободителите на гр. Кюстендил – баща и Денко Попов,от село Малко
Нагоричане, Куманско, четника на дядо Илъо войвода. Чукнал си бе Борис главата
в горния праг на вратата и веднага някой му бе казал какво означавало това – “Тук
ще се жениш, поручик.” Само минута след това, като зърнал момата в дома, той
вече знаел наистина веднъж и завинаги коя иска да му е жената . Дори го казал на
колегата си Думблаков: “Много харесах госпожицата и рано или късно тя ще ми
бъде невеста”, съвсем не късно – само след няколко валса и кадрил то било вече
решено. Но и “госпожицата” беше знаела с младите си 16 години как се влиза в
битка за любимия, какви ли не невести се приписваха на офицера-ерген, който цяла
България знаеше, беше му рекла смело – всичко или нищо – “Господи Дрангов, ако
Вашите намерения са чисти, нашите врати са отворени за вас. Но ако вие
посещавате нашия дом само поради това, че не посещавате кафенета – в такъв
случай нашата врата е затворена.” Намерил си беше майстора офицерът, колкото и
да бе засегнат, бе разбрал, че трябва да действа начаса. Но защо ли бе тази смътна
печал у нея в най-възвишения момент на свързването, съдбата сякаш удряйки я с
бялото си крило, даруващо щастие, размахваше над главата и и другото, да и го
покаже като знак на бъдещото вдовство съвсем без време. Хем Райна още тогава
знаеше, че цяла Македония разчита на бъдещия и съпруг, хем не предугаждаше
колко пъти ще тича в сълзи след синия-посинял вятър, откъснат сякаш от булото на
така драгите му планини, колко пъти ще го зарича да не тръгва в нова битка. Уж я
слушаше и и угаждаше, а за най-главното не я послуша никога, търчеше в най-
големият огън, че и щастие се съзираше на образа му – най-сетне възможност за
саможертва! Никакъв шанс нямаше нито тя, нито децата, които му роди, пред
Македония, “е, тя ми е първата невеста, трябва да се примириш, изборът съм го
направил още преди да се срещнем” – шегуваше се добродушно. Когато накратко
един командир я уведоми през 1903, че мъжът и отива с чета в Македония, тя се
тръшна на чергата направо на земята, плачеше и удряше с умруци коравата земя,
дето сякаш го изсмукваше от живота и, плачеше, но без никакъв помисъл да го
спира, просто удряше земята, дето и бе съперницата, а той я свари така, колкото да
и повтори това, което тя знаеше: “Ти можеш да кажеш не отивай, обаче не
забравяй, че това е моята втора майка.” “Но, какво ще стане с мене – с две деца и
едно на път?” Тогава май за пръв път съзря онази огромна пустота на нищото вън,
което бе зейнало да глътне мъжа и и децата и и цялото и човешко щастие, сред тези
чернотии сърчицето и щеше да им е щит, онзи щит на Ахил, дето учеха в
училището, малък колкото капчица щит, но тя това има, какво друго, подскача като

496
светулка сърцето и, ха, да уплаши всичките караконджули и таласъми-върколаци
изедници. Като се обяви Балканската пак плака, запали кандилцето и зарони сълзи
като медни капки от топяща се свещ, но тогава цяла България се беше
самозабравила, бе оголила най-вътрешната си същност в порива да е с братята си,
та никой не допускаше поражение, както на сватба не се мисли за края. И ако
имаше нещо, което можеше да я примири с болката от раздялата, то то беше
неговата вяра, че Бог си ги пази: “Бъди спокойна, куршумът, дето ще ме убие, не е
излязъл още от фабриката.” По едно време София решава с пълна сигурност, че той
е убит, но после някой и носи златната вест, че е видян край Родосто, никой не
може да я удържи сама да се убеди, че е още на тази земя с нея, да го обгърне с
ръце, макар и само за миг, добре, като ще е Родосто, Родосто да е – тук Дрангов,
там Дрангов, с какви надежди и трепети е препълнена тази игра, там, покрай
Бялото море го застига вълната и, слива се с белите гриви, които се надпреварват
до хоризонта. После вкъщи разказваше на децата едни истории, с които сама се
унасяше и заспиваше с усмивка на уста, едни необясними случки с коня със звезда
на челото, той е непременно бял и трополи от облак на облак, а звездата на челото
му е вечерницата, толкова много истории се насъбраха, че децата и вече сами и ги
поръчваха – “А тази вечер онази с подковаването на коня от онзи небесен ковач”. А
на белия кон кой друг подхожда, ако не мъжът и – звездочелия, неизменно и той се
включваше в историите и, започваше да шества неземен, на бял кон, без да е
мислела да го намесва в приказките за деца, защото тогава веднага ставаше дума за
любов, та Райна беше лудешки, до кръв, неистово влюбена в мъжа си, това в нея си
беше неизбродими бездни, всяка история беше едно мъчително призоваване към
съдбата – върни ми го жив и здрав. И когато 13-а година отиде към “Лагера” да го
посрещне и му връчи китката си, а той я закачи на шията на коня си: “В тази война
конете свършиха по-добра работа от нас!”, тя вижда онзи белия кон от историите
си сред облаците и него, звездочелия отгоре му. А Дора се роди по Гергъовден
насред втората война, какво по-ласково докосване от крилото на бялата птица,
какъв по-ведър знак за закрила и помощ отгоре, Борис винаги бе разчитала само и
единствено на Бог – “Децата ми? Тях както всички, Бог да ги пази.””Съдбата е
хвърчаща птица с едно бяло и друго черно крило. – бяха и писали семейство К.
Първанови, когато убиха Борис. – При хвъркането си, тя удря хората ту с едното, ту
с другото. Тези, които удря с бялото им носи щастие, а тези – с черното нещастие....
Ще мине пак съдбата, ще ви удари с бялото крило и възобнови на ново щастието.”
Отнесена от синия вихър на влюбения му поглед, тя се носеше ли носеше върху
бялото крило на съдбата, а за черното само подозираше, че съществува. Някакъв
полъх от туй пусто опустяло черно крило усети, когато всичко бе загубено през
Междусъюзническата, рухва Борис сякаш е един от покосената армия на Самуила,
останал без нито едно око, не иска да вижда какво повече се случва, шепти: “Блазе
на тези, които загинаха, и добре направиха тези, които си теглиха куршума.” Няма
какво да охлади жара от раните му от прогрома, търчи Райна по дирите му, сякаш
да го брани от куршума, пуснат в самотното му чело, от видението на онзи жест на
Яворов, повторен два пъти. Какво може да победи погрома, дълбок срам от земята,
която сякаш са предали, “Не вие” – бори се храбра Райна със самообвиненията му,
а все следеше ръката му и пистолета – да не посегне.
Гоненето с черното крило на съдбата сякаш щеше да продължи безкрайно, без все

497
пак то да ги стига, все бялото сякаш щеше да е от тяхната страна – за да се родят
децата им, но пак на “Лагера”, когато го чу да казва на множеството в самото
начало на Общоевропейската: “Бащи и майки, сбогувайте се с вашите синове,
защото мнозина от нас ще останат по македонските полета.”, Райна писва, като
гейзер до небето е плачът и, тя знае вече нищо няма да е както трябва, отдава се на
плача както на безпаметен сън, хлипа, хлипа, опитва се да достигне онзи белия кон,
дето се връща без ездача си, страшната нощ сега започваше, мъжът и сякаш и бе
току-що отворил вратите с думите си. Следват дни, ронливи като пръст край река,
брегът все повече се подкопава, докато един ден хвръкват към беззащитната Райна
и децата телеграми и писма – “злокобната вест... най-сърдечни съболезнования...
славната смърт... дивни подвизи...”, маха със слепи ръце, не може да прогони
гарвановото крило, впило се като железен клюн в нея, няма как да избяга от него в
приказката за белия кон и за онази звезда на челото на Борис, куршумът, дето уж не
беше излязъл от фабриката, го беше улучил! И изведнъж валсът под синия воал на
погледа му е само черен вихър и дори в него се чува великата му наивност – да, тя,
кръвта, ще спре, момчета, ще живея, хич друго да не ви минава през главите,
затова, когато умира, никой не вярва, нали войниците слушат думите само на
командира си, а той им е рекъл, че няма да умира, никъде няма да ходи, при тях ще
си стои.
“Госпожо, грижете се за сирачетата” – чува гласовете от тогава, сега отново има
сирачета, но няма ни телеграми, ни писма, нито съболезновения, хората ги тресе
страх като при заразна болест, семейството на прокажените не бива да се докосва,
да ни си довлечеш болестта.
Сирачетата да имат поне бащин гроб, сега когато костите на Борис отдавна не
почиват осквернени в двора на “Свети Димитър”. Кирил изнесоха преди зората, а
Райна тръгна след тях, с нея –трясъците от последната нощ. Възрастната жена
вървеше, съсредоточена в един поглед, сякаш само едни очи бяха останали от нея,
пронизваха пространството между “Свети Седмочисленици” и Лъвов мост – там
нейде беше синът и, първородният, първом да го откриеше, пък после другото...
Метачи вдигаха прашуляк по улиците, ранобудни минувачи, някакви циганчета
ровеха в боклука, “Сега нашите дечица са по-окаяни и от тези – жегна я под
жлъчката. Борис когато бе тръгвал да мре винаги беше давал указание за бъдещето
възпитание и образование на децата си, а Кирил – не, за какво бъдеще ставаше
дума в тази прокълната от болшевизма страна, не искаше Кирил да създава на
близките си чувство за вина за нещо, което бе изцяло извън тяхната власт. Нямаше
той време и за онова писмо на Ботев или Борис – “мила ми Венето”, “мила ми
Райно”, а кой знае – може пък и писмо да е имало. Колкото Кирил беше сърдечен,
толкова беше непроницаем – навярно заради тайните, които носеше в себе си,
начинът на смъртта му беше последната тайна, която отнасяше в гроба.
Гроб ли каза, ще има ли гроб, ще и го дадат ли, ще легне в краката им и няма да
мръдне, да я ритат, да я стъпчат, ако не ги е грях. Това са децата на същите онези
войници, които Борис бе зовял “лъвове” и “юнаци” и чиито майки бяха идвали в
Скопие да го докоснат – “този, дето така добре гледа синовете ни”. Нима можеше
Кирил да спечели битката сам срещу тези десетки, стотици, хиляди, цялата армия,
цялата милиция? Болките в кокалестото и тяло се надигаха като конвулсии при
раждане, разумът се опитваше да надвие хаоса на плътта, да напълни с

498
решителност и сила всеки неин орган, съвсем насън като сухо листенце, вдигнато
от метлите на метачите, премина разстоянието до Лъвов мост. Насън се сблъска с
гърдите на милиционерските началници, като топчица отскачаше от тях и пак се
втурваше напред, как иначе, там вътре беше Кирил. “Дайте ми чедото – гласът и
беше скъсана струна, която не звънеше, а жулеше. – Моето чедо, убихте ми чедото,
сега ми го дайте.” Една седмица Райна Дрангова ходи сякаш между небето и
земята, изтикана навън със сила от един началник, хвърляше се на прага на друг. И
странно, никой не посмя да я набие или наругае, имаше нещо омагъосващо в
скръбта на майката, като кремък беше духът и, врязваше се в убогите мозъци и
дори и у най-закоравелите престъпници извикваше някакво чувство на неловкост.
А немалко от милиционерите бяха чували от бащите си: “Ако не беше Дрангов,
нямаше да оцелеем, ако не беше Дрангов, щяхме да ходим с пробити от глад
стомаси като другите.” Да посегнат на нея, то беше същото като да посегнат на
майката на Левски, а защо ли не, бяха ли посегнали на Кирил, дето цял живот за
България бе воювал, без никой да го мобилизира за това.
Погребаха Кирил, Райна се свлече на един стол вкъщи и заспа от изтощение, не
беше спала една седмица. Смъртта на мъжа и някога беше преполвила живота , сега
тази го свършваше, и все пак милостива беше птицата на съдбата, при цялата
страшна служба на Кирила на ползу роду го беше запазила почти половин
столетие, беше му позволила да има потомство и жена, влюбена в него, както тя бе
влюбена някога в своя съпруг. Можеше да се отпусне старата жена, да си почине,
да се унесе в един последен валс, този път със сина си, на една роднинска сватба
бяха танцували двамата, музиката беше същата, която им свиреше на нея с баща
му, идваше отгоре, ангелска музика беше, веднага я позна, забрави всякакъв страх
и всякаква мъка, за няколко часа сън тя бе при сина си, светлината се навиваше
край тях като сватбен шлейф.
Когато децата след дни можеха да излязат на улицата, се взираха във всеки
срещнат по “Цар Шишман” и по “Граф Игнатиев”, и в градинката пред “Свети
Седмочисленици”: “Къде е баща ни?” Къде ли се бе скрил, като не бе на тавана,
значи можеше да е навсякъде. Влизат и в църквата, въпросът им чуват и мощите на
Свети Климент, дървеното орле огоре им приплясква с криле, ама те не могат да
разчетат знака му. Крачетата им внимателно стъпваха по плочите, същите плочи,
върху които на девети юни се бе строполило тежкото старо тяло на Николай
Станишев, инженерът-историк, който бе укривал Кирила година при баща си Ицо и
който говореше за него с не по-малка жар за него от Симеона Радев, за лъвските му
качества и за родената му за държавник натура. Някой прошушнал на баче Колъо,
както го знаеха децата,:”През нощта Кирил се е самоубил” и хоп – баче Колъо се
строполил, припаднал, сякаш за миг новината прерязала неговия живот, навярно и
усещането за вина го бе прояло. “Сънувах сън – казал той веднъж на Кирил, докато
той бил още у тях, - и според съня ние сме предадени.” След два дни Кирил си
“грабнал шапката”, напуснал дома, за да не му довлече беда, дотолкова му вярвал,
та чак и сънищата му вземал за чиста монета. А дядо Ицо, бащата на Колъо, който
знаел, че Кирил бил “първенец сред най-големите на Организацията”, като чул за
самоубийството му, че като захлупил очи с длани и като заплакал като дете,
безутешен бил за смъртта на кумира си, “Боже, защо оставаш България без най-
добрите и чада, какво толкова съгрешихме?”

499
Имаха децата съчувствието не само на майка си и баба си, но и на баче Колъо и бай
Ицо, но колцина бяха, дето имаха куража да имат “ош-беш” със семейството на
Кирил. Защо хората, които бяха край тях, сега се бяха пръснали – питаха се децата
– нали хората не са пилци? Внуците на полковник Дрангов бяха израстнали
наистина сред цял полк люде и сега не доумяваха защо хората ги бяха изоставили.
Дойде и денят, в който се престрашиха да се примъкнат на тавана, настръхваше
кожата им от лекия полъх на мирис на кръв, истински или измислен, нямаше
никакво значение, това бе от процедилата се между дъските бащина кръв, рекоха
си. Таванът, същият таван, на който беше едно време наблюдателницата им, със
съседските деца се събираха тук като гълъбите на града, зад изкорубените столове
и прогнили масички бяха местата им за криене, “Шт, по-тихо, да не ни намерят” –
переха се розовите им пръстчета някога пред още по-розовите им устнички.
Изведнъж на момчето му хрумва: “Аз зная татко как се смее, и високо, и ситно, но
не зная как плаче. Сигурно е плакал за последно.” “Глупости, бащите не плачат” –
срязва го сестричката му. Двамата дирят някакви послания по стените, които баща
им непременно трябва да им е оставил, но само играта на сенките ги кара да
потръпват.

ЖЕНАТА НА КОСТА РИЗОВ

В момента, в който Томата Трайков показа зловеща муцуна в дома им жената на
Коста Ризов чу за пръв път този продължителен слаб плач, нещо като църкане на
котле на огън. Разтърси рамене, огледа се и чак най-накрая заби очи в островърхия
си корем, острият му връх означавал, че щяло да се роди момче, но тя знаеше, да не
я питат откъде, но знаеше, че това не беше вярно. В нея растеше Дафне, беше вече
на цели седем месеца и тя също скоро щеше да има рожден ден, само че първи. “За
тях ли плачеш, Дафненце? – мислено и проговори като майка на дъщеричка, нежно
и ласкаво. – Че няма да ги видим повече. Аз поне толкова години им се порадвах, а
ти, ти, горкото, дори няма да ги познаваш. Запомни ли барем досега на бащината
ръка?” И на ум си обеща, че ще и разкаже всичко за тях, и за студентите на Коста в
корпорацията му, и за походите на баща си, и за задачите, които Коста
изпълняваше, нищо нямаше да скрие, да се гордее един ден детето, защото такъв
ден неминуемо щеше да дойде, лошото беше сега, лошо време бяха избрали двете
за раждането, но нямаше как Дафне да остане в корема и до подходящия, щастлив
час. Плачът идваше от дъщеричката и в корема и, в кухината на утробата и бе
влязъл очевидно лъч от кървавия залез на семейството, та Дафне не само стенеше,
но риташе и блъскаше, сякаш искаше да напусне скривалището си, искаше да ги
зърне поне за секунда, не щеше да разбере, че беше вече безвъзвратно късно.
Бременната жена сложи длани на корема си, местеше ги бавно, ту тук, ту там,
сякаш галеше невидимото телце в себе си.
Плачът в следващата седмица, докато тя, майка и и по-малките и сестри бяха под
домашен арест, стана по-тих, но не изчезна съвсем. “Дафне, Дафненце, не бързай да
се раждаш, не искам да ме гледаш с такова разкривено от страх и подпухнало от

500
плач лице.”
“Почитай майка си и баща си и ще живееш дълго в отредената то от Бога земя.”
Къде е тази отредена за дъщерите на Йосиф Марков земя? Не е Битоля и не е
Скопие, вече не е и София, юли месц. Месец след ареста им дават 48 часа да
напуснат София. Току-що Ангелина е питала професора по уши, нос и гърло
Янков, брат на терориста Коста Янков:”Къде са? Най-лошото е да не знаеш.” Току-
що и е отвърнал: “Аз лекувам Вълко Червенков, ще го питам ”, а на следващия ден
– “Вълко Червенков каза, че са предали Йосифа на Тито.” “Тито, цяла Македония
предадоха на Тито, сега и баща и, той си върви тъй – със злощастието на
Македония.” Разтворил се е в пространството Йосиф, никакъв го няма, Коста щели
да го съдят, значи е някъде, но Йосиф... Дори при Лили се явява човек, който
твърди: “Бият ги, мъчат ги, държат ги гладни, дай пари да им занеса.” “Какво, какво
ти каза още Коста?” – пита Лили, те имат уговорена парола с Коста, ако не я чуе от
устата на другия, значи пришълецът не се е срещал с Коста, изнудвач е, подъл
изнудвач, мародер. “Къде искате да идете?” – пита ги милицията, да излезе, че
сякаш не ги изселват. “Враца” – кой знае защо отговаря някой от тях, сетне
пояснява на другите: “Ами еди-коя си леля беше евакуирана там, беше доволна.”
Апартаментът изпразва Ангелина с един чичо, няма да тръгне Лили с корема я,
нито пък майка им, нея вече хич я няма, съвсем се е отпуснала. Чичото и Ангелина
хвъргат, хвъргат на боклука, но и в едно мазе, което милицията не знае, откъде
родната милиция да се досети, че петстайният им апартамент е изграден от два
слети апартамента, значи си има две мазета, едно легално, едно нелегално. Хайде,
килимът на руло – вътре, и другият, големия от хола, и котленското килимче, като
се върнат да си ги постелят, и цялата стъклария, нея най си я обичат, само да не се
изсипят отгоре и тези чували с книги, как пък не са изхвърлили Цвайг или Ремарк
на боклука, а със себе си все пак книги не могат да вземат. Как обожават и Лили, и
Ангелина порядъка, а в какъв хаос им се пада да живеят. С корема на Лили напред
поемат за Враца. Лили обаче носи със себе си сякаш агонията на Коста, Дафне ще
има баща – мъртъв герой, знае го с разума си и с утробата си, но на никого не може
да го обясни, затова си мълчи ли, мълчи и събира сили за Дафне. Ще спести на
другите това си знание, нека питат и разпитват, припява си пак песните, само те
заглушават за нея писъка на жертвите.
Във Враца е пусто и тихо, сякаш жителите са се скрили от тях, продават пръстени
за хляб, прекалено бързо върви обаче търговията с последните им бижута, колкото
им подхвърлят, толкова. Но бебчето в корема на Лили има силата да ги защити
всички тях от прилива на ужаса отвън. Благодарение на своето бебче, Лили се смее
на сън на пук на плача денем, пляска сърцето и нощем криле, насъбралата се
топлина през нощта и помага да издържи деня.
Говореха си тъй майка и дъщеря, едната още в другата, и се разбираха: “Дафненце,
номадчето ми, кой знае още какви скитания ни предстоят.”. Дафне така присърце
беше взела указанията и да не се пръква точно сега на света, че и когато бе изтекъл
деветия месец, тя си оставаше вътре, здраво вкопчена в нея. И ето, Лили вибрира
във Враца, конвулсиите стават все по-чести, не ще да повярва, че раждането е
почнало, “Нещо лошо съм яла, та ме присвива корема” – вика си, но паузите стават
все по-кратки и Лили лежи вече под ръцете на акушерката, лежи на гръб в най-
важната си битка, хапе устните си, пръхти, усеща главозамайващие маси, които

501
сякаш изтиква от себе си, мята се нейде накрая на света, с ръце се хваща за ръба на
този край, с голи ръце рови в жарта на болката, белки я намали, утробата и се е
превърнала в сърце, стяга се и се разпуска в свой си ритъм, настъпва Дафне бурно
като буря, пори плътта и. Тя се разтресе като Гея, нали по митологията майката на
Дафне беше Гея – самата земя, и роди Дафне – най-красивото дръвце прораснало
върху незнайния гроб на Коста. Бойко си разтваряше пътя навън Дафне, а майка и я
окуражаваше: “Върви, върви – като е дошъл моментът, няма да отлагаме я.” Дафне
се освободи от тялото и като от черупка, переше ръчички, гребеше въздуха и
обещаваше да е от смелите гребци и в живота. Майката се наведе върху току-що
отделената от нея плът, местеше дланите си по червеникавата, набръчкана кожа,
досущ както преди по корема си, сякаш изследваше всеки милиметър от телцето и
забързано му разказваше нещо за баща му, с такава усмивка му говореше, сякаш
той ги чакаше вкъщи: “Той много обичаше да се радва, Дафне, със студентите от
македонската студентска корпорация какви излети правеха, а какъв турист беше,
Пиринът сто пъти го е кръстосал, това иска и от тебе – да ми се смееш, да ми се
радваш, и дядо поп казва в църквата: “Радуйте се”, да плаче и баба знае.”
Стига и на Враца, че са я удостоили цели два месеца, софиянците в София, хайде
обратно, друго си е да се появиш в родното котило с живо и здраво бебе на ръце,
песните вече не ги пее на ум, а с цяло гърло, пее тя и тупа с крачето, а на крачето
едва се крепи някаква дрипа, която трябва да се схваща като обувка. Направо
нелегално е прибирането в София, затова и се пръскат заговорнически – Ангелина
при Киселинчеви, при другата леля – Лили, бабата, Аглика и, разбира се, бебето.
Но заговорничеството толкоз и помага, подкарва ги този път не Тома Трайков, а
брат му, подтичва Аглика, забравила от страх да хленчи, Ангелина залита с цялото
си високо тяло – ха насам, ха натам, уж държи майка си, която съвсем не може вече
да се съпротивлява, а не вижда, че и нея някой трябва да крепи, най-енергична е
пак Лилито, бутва дървената количка, та чак подтичва, нали все накуп се водеха.
Поглъща ги една сграда, в която всичко пожълтява и остарява, не бива и минута да
си тук. Двумесечното и бебе стриктно изпълняваше указанията и – плач в
количката не се чуваше: “Не ти липсва характер, моя малка.” Дафне притихнала чу
нейното, отправено към самия Тома Трайков, най-големият изверг в живота и,
отвлекъл в неизвестността вече колко месеца баща и и нейния Коста: “Сега, когато
си ни събрал тука всичките, доведи поне баща ми и мъжа ми да се видим.” Майката
говореше на убийците сякаш можеше да и уреди свиждане с убитите, работата
беше там, че тя никога нямаше да повярва, ама никак на това, че са насечени на
парчета или взривени в един камион , след като им е оказана последна милост: “На,
погледайте си Македония.” “Не, няма ги” – усмивка разчеква устата на Томата. “Не
може да ги няма – поучава го жената – уж все списъци водете, а не ги знаете къде
са. Да не ги е погълнала земята, та да ги няма.”
Вечерта трябваше да преспят в етапното комендантство при една дузина
проститутки, бебето и при проститутки, виж че с нещо са ги и заразили. “Аз там
няма да вляза, ето тук, както сме до стената, застреляйте ни заедно с бебето” – Чува
бебето и почва да плаче, не е съгласно, ама никак. “Ама бебе ли има в количката?”
– удивиха се съвсем вардачите, Томата вече го няма, добре че той поне се е
пръждосал от погледа и: “Да не ми се мяркаш без Коста и татко” – беше извикала
жената, но кой знае защо никой не си направи труда да я цапне. Ревеше Дафне с

502
цяло гърло – не искаше да я застрелват, както не искаше после да я дадат за
осиновяване. “Ами хубаво, алсъ нямате място тук, тук е София, а в София да не ви
стъпва крачето” – хайде под конвой в Радомир, дремат във влака, люлее ги той като
самата съдба – новите крепостни – крепостни на държавата.
За Лили да се докосва до детето си означаваше да изпълнява най-тайните си
желания, онези от сънищата – тя се докосваше така до Коста и най-невъзможното
беше осъществено. Следи с почуда с каква лекота прораства лавровото дръвче на
Дафне, как избуява с лъскави като след дъжд листенца, разпростира се, закрива
целия свят, прави го зелен и пролетен. Усеща се Лили толкова важна, коскоджамти
майка, справя се с какво ли не, както и крои дрешки, тъй реже с триона, чука
пирони и ето ти готов стол или маса, на съкровищница превръща стаичката на
заточението. В Радомир грубиянинът – хазяин блъска детето и, и ето я Лили пред
него, пази го с разтворени ръце, крещи: “Хей, да не си си го позволил още веднъж!
Не забравяй, че е дете на македонци. Помисли първо какво може да ти се случи!”
Прибледня той, позеленя, не рече “Плашиш гаргите”, явно разбра какво му
казваше. Но както си слуша радио, Лили изведнъж чува – смъртна присъда задочно
за Коста Ризов, преряза я през цялото тяло, както когато Дафне бе тръгнала
преждевременно да се ражда, когато отвеждаха баща и. Така потъна в бездънността
на мъката Лили – все по-надолу и все така безкрай, болката, дето толкоз е боляла,
се оказва, че може да боли още повече, че за миг забрави и за Дафне, когато се сети
да извади гръдта си и я сложи в устичката на бебето, то я пое за секунда и после я
изплю, гръдта висеше безжизнена и от нея не можеше да се изцеди вече нито капка,
кърмата и беше спряла от ужас.
Сетне им позволиха да живеят в Банкя, софиянците отново се опитваха да се
примъкнат в заветната София. Във фабриката в Иваняне Ангелина работи като
предачка, Лили като тъкачка, блъскането не е проблем, смятат двечките, само хляба
да излиза, не е проблем, но ето, че гърбът на Лили почва да пука и да боли, “сякаш
гръбнакът ми не е гръбнак, а стълб, по който са пуснали електрически ток” – оказа
се спонделит. Но пак стаичката и измазана и натъкмена с шити от нея възглавнички
и каренца, а каква радост беше, че бебето вече не е бебе и можеш да го тъкмиш в
какви ли не кипри роклички. И дърводелските и прояви не секваха, сестрите и
майка и се шегуваха: “Лили, днес къде ще я сложим тази врата?”
Животът за Лили и Дафне намира пак форма и цвят в Свети Врач, при свекърва и,
там всичко желано е накуп – по дълбоките дипли на бръчките по лицето и ръцете
на майката на Коста се лее слънцето като по улеи, ухаят делвите със зукуми и с
трушии в зимниците, Дафне си има не само котки, но и кучета, мисирки, прасенца,
всяко със свое име, тя знае как ги оправя. А как умее лавърът Дафне да общува с
дърветата в двора, нали влаче пъпната връв на майката-богиня, а тя пък я обсипва с
всякакви достойнства – гъвкавост, ловкост, схватливост, жизнерадост. А тук има
какви ли не дървета, няма такова по което Дафне вече да не се е качвала – и акации,
и магнолии, и кипариси, и череши, и праскови, как на мястото си се чувства Дафне
в дървесното царство! На здрачаване, капнала от работа, Лили я взема на коленете
си – да наблюдават заедно как се отдалечава златното зайче на слънцето, как
подскача над дърветата и рисува върхарите им с много, много златно и огнено,
докато те станат като смачкан станиол от бонбони, пиеха двете бавно току-що
издоено мляко и тук за пръв път Дафне чу историята на името си и разбра най-

503
главното: “Значи и татко може да е омагъосан на някое дърво!” Полъх от Коста в
лавъра на Дафне. Посрещането на залеза с Дафне връщаше на Лили онзи последен
залез с Коста, и колкото времето минаваше, толкова по-често го виждаше, опрян до
прозореца, тя хваща пак и пак ръката му и я притиска към корема си, към Дафне,
нейния Коста, повлечен в самото огнено дъно на залеза, “Аз като, либе, похлопам,
да дойдеш да ми отвориш” – хлопаше той и ето, вратата към него се отваряше. “Тук
наблизо е имало град, Никополис ад Неструм, Дафне, всичко е било в него от
мрамор, а съдовете от злато, един ден по мрамора му минали стъпките на апостол
Павел, дошъл той по нашите места да ни научи да вярваме в сина на Бога-Отец
Исус Христос, при него е сега татко ти и ти му се моли всяка вечер и той ще ти се
разкрие, повече от баща и майка човек него трябва да слуша.” “А бил ли е в нашия
двор.” “И тук е бил, като нас е гледал звездите и се е молел доброто да се умножи, а
лошото да се скрие в миша дупка.”
И каква стана тя – в Свети Врач Лили я преследваше братовчедът на Коста, значи
от кръвта му, началник на участъка, а ги закриляше чуждия, Кирето се казваше,
секретар на самия Христозов. Безумията, разбира се, и в Свети Врач не секваха,
като псе властта преби Славчо Гайгуров от Организацията, намаза кръвта му, че и
мозъкът му сопите, хвърлиха го вкъщи да умира, а милиционерите залагаха като на
мач – днес ли ще хвърли топа или утре, не издържа Славчо много, зяпачите се
оттеглиха и оставиха омаломощената му фамилия да го погребва. Докато го
тъкмяха в ковчега, що годе да може да бъде представен пред хора, едно цвете върху
цепнатата му буза, други на огромния оток на челото, Лили неотклонно беше до
близките му, тя вареше и житото, понеже се знаеше, че нейното жито става най-
хубаво, на нея не и беше чоглаво да се върти около покойника, защото така
споменът за татко и и мъжа и се връщаше със страшна сила, като изпращаше
другаря им, сякаш тях изпращаше, накрая положи в ръцете на Дафнето сребърния
кръст, дето го имаше от Иван Михайлов: “Хайде, дай го на чичо ти Славчо, с него да
стигне по-бързо до дядо Господ.” “И при апостол Павел ли, мамо, дето е бил в нашия двор? “ , “Да,
и при него.” “Ще се хване за него като за самолетче ли и ще литне нагоре?”, “Точно така, като
самолетче.” – машинало редеше Лили думите. Фамилията на Гайгуров плачеше сама, цялото градче
беше на крак, когато минаха през него на път за гробищата, толкова го беше треснал страхът града,
та нямаше кой да носи ковчега до гробищата, та ето че Лили положи рамо под дъските на ковчега,
гръбнакът и пукаше, но тя редеше мисл;ено разни заръки към Славчо – какво да заръча на Коста и
на баща и и какво да им каже за приказното дете, дето тя отглежда тука, да не се тормозят отвътре,
имат си филиз, а името му е Дафне, тъкмо онова име, което бяха чули от нея още докато беше
бременна.
Лошо било в Свети Врач, понеже братоведът на Коста от участъка и натяквал по три пъти на ден, че
е жива, като я карал и три пъти на ден да се подписва, хич, ама хич да не бяха мръдвали от тази
благословена къща и от този двор, проклето, трижди проклето решението им да бъдат на всяка цена
в София, каква ти на всяка цена, щом не бяха готови да платат и най-малката – доносничеството за
властниците. Какви глупави амбиции – да са в София, Дафне да учи в престижно училище, да се
отърве от провинциализъм, да има това, което и се полага по рождение. Не бе пощяла Лили да
разбере, че на тях вече нищо по никаква причина не им се полага, имала глава да пати от
гордоливост, случайно ли в християнството горделивостта е грях!
Всичко започна в софийска канцелария, в която трябваше Лили да се появи кой знае защо за
някаква справка, не можеше да не си помисли “и Коста, и татко отидоха само на справка, а още не
са се върнали”, но тръгна, какви щеше да ги яде, пък и в действителност наистина мислеше, че е за
някаква справка за жителството, това безценно жителство, което си беше нейно. Човекът вътре
изглеждаше тъкмо като най-обикновен скучноват чиновник, имаше си и костюм, и вратовръзка,

504
всичко захабено от нищо-неправене, безцветно някак, но официално.
Прекара цял час свита във входа на една кооперация след разговора с него преди да реши да се
появи отново между хора, срещата с него сякаш я беше извела завинаги от човешкото общежитие,
как въобще щеше да се спира и говори с хора, да живее там, където и те – това вече не знаеше.
Първо и припомни, ама съвсем подробно чия дъщеря и чия жена е, това което Лили така ревностно
се опитваше да скрие във всичките тези години на скиталчества, лежеше усложливо в папките му,
наблегна на това, че никоя смърт не е случайна и че убийството изобщо не е някаква изключение,
когато “революцията обновява света”. Притисна още с първите думи страха до гърдите и и с всяка
фраза менгемето я стягаше все по-силно, методът му беше съвсем прост и той нямаше никакво,
абсолютно никакво съмнение в успеха си. Ако Лили искала да отгледа дъщеря си, да я оставят по
живо по здраво да си живее животеца, трябвало да се съгласи да стане една от тях, да ги осведомява
за думите и намеренията на другите, на тези, които и посочеха, нищо повече, по няколко разговора в
месеца тук, в кабинета му, нищо необичайно, сума ти хора като нея били избрали правилната
позиция и по този начин изкупували греховете на роднините си. Какви ще са последствията от това?
Ами никакви, хората никога няма да узнаят за нейната работа, а тя дори ще бъде платена, така ще
има и допълнителен доход за дъщеричката си, той знае колко е трудно сама жена да отглежда
детето си сега, когато комунизмът още не е построен, но за комунизма всякакви жертви били малки.
И той, и тя, и милионите щели да го правят заради децата си. “Господин началник, господин шеф на
милицията, господин главен милиционер – чуди се Лили как да го титулува, - Това, което правите с
мене, е напълно безмислено, щом знаете толкова много за мене, трябва да знаете, че аз не се огъвам.
Някога на Томата Трайков заявих: Разстреляйте ни всички нас накуп, барабар с бебето ми в
количката, сега ще Ви повторя същото, само дето детето ми не е вече в количката.” Изненадващо
той нито я удари, нито извика друг да свърши същото, по-късно Лили разбра защо – трябваше им
съгласието и, не наказанието и. Затова привикванията продължиха с немолима равномерност – да не
им беше първата!
Вкъщи – конвулсиите на разсъдъка и, тежките възприятия се разпръскват, отиват отвъд реалността,
която вече не е нейна, не може да я оформя, нито избира, само да я всмуква с прозрачните пипала на
усещанията и, които стават черни, сгур, катран някакъв. Предлагаха и да живее ако не щастливо, то
сносно, занимавайки се с издайничество Считай хората достатъчно лоши, за да бъдат следени, а
работодателите ти – за в правото си да събират отломките на чуждите животи, и няма да имаш
никакви проблеми със съвестта си. Ставаше дума за следене тъкмо на хора като нея, хора, които тя
смяташе за най-добри, щеше ненаситно да докарва нещастието в къщите им, както бе дошло в
нейната. Кое щеше да е малодушие – да уреди Дафне с почтени, уважавани, главното –
НЕПРЕСЛЕДВАНИ родители и да си отиде от света или да прави лошо на хора, от които не е
видяла нищо лошо и които са изнудвани като самата нея, тъкмо защото навярно като нея смятат, че
страната е затънала в най-кошмарна диктатура. Недопустим не трябва да е краят и, недопустима
трябва да е само подлостта! Нека не подценява нито силите си, нито съвестта си... “Не можете да
изисквате от хората, които те не могат да ви дадат – беше им съобщила при последния разпит. – Вие
трябва да знаете какво можете да получите от мене и какво не.” Тогава за пръв път съвършено ясно
казва на себе си – “Въжето на шията на Дафнето съм аз самата, белегът, който я е белязал, значи
най-доброто, което мога да направя, е да изчезна от съществуванието и.” Да освободи детето си от
себе си, от нещастницата- играчка вече в ръцете на Държавна служба, това бе най-голямата
почтеност спрямо Дафнето.
“Завещанието си човек обикновено започва с думите, че поверява душата си на Бога” – пише
любимият и Георг Кристоф Лихтенберг, който бе преминал през живота, преследвайки с перо за
записване всеки трепет на душата си. Лили никога не бе имала време за каквото и да е записване, но
когато реши, че бе дошъл моментът за нейното завещание, започна с това, че поверява дъщеря си за
осиновяване на хора, на които има доверие.
Какво беше станало? Тя не бе издържала на целия чудовищен товар, който увесваха на врата и. Или
трябваше да се самопрезре, или – да изхвърли чудовищния товар заедно със себе си по стръмното.
Баща и я бе научил да се отнася сериозно към исканията на другите хора, да запретва ръкави, когато
има да се върши нещо, но ето че сякаш на нищо не я е научил, щом не можеше да намери друго
разрешение на сегашната ситуация.
Изразите в завещанието трябва да са точни, съсирените капки на собствената и кръв. За да няма
505
брадви по стеблото на лавъра, по стъбълцето на Дафненцето, ще се отдалечи от нея, ще види как –
нито педя сянка да не пада отгоре на лавъра от нея – прокажената, вовеки веков победената. Пише
Лили, та пише, бърка и пак почва, завещанието е валидно само без грешки, старателна е в усърдието
си да оголи живота на Дафне от нейния, щом майка и не може да бъде достойна, ще и намери друга
майка.

Придърпва Лили дъщеря си като за последно:”Няма да се срамуваш от мене, Дафненце, ще помниш,

че майка ти не е направила нищо лошо. Дафненце, не искам да мислиш, че не съм те обичала.
Трябва да знаеш, че е по-добре да бъдеш кръгъл сирак, отколкото да се срамуваш от майка си. ”
Ревва като онова бебе в количката шестгодишната Дафне, не е ли достатъчно, че баща и го няма, и
дядо и, та сега и това, усеща недоизказаността и страшното зад нея, макар че Лили нито дума не е
обелила за изоставянето.
Беше вечер, капакът на чайника подскача и заедно с него, стресната, Дафнето, плашеха я думите на
майка и, моравите сенки под очите и, плашеха я звуците на чуждите хора в съседните стаи, тъмното
вън се вреше в очите и, дълго, дълго не заспива. Майка и я моли да заспи, и току я целува по челото,
устните и бяха като допира на затоплена на печката тухла, каквато и слагаха на крачетата в особено
мразовити дни, същите напукани и дращещи като тухлата бяха майчините и устни. Завещанието е
предадено на нотариуса, Лили е събрала вече дрешките на Дафне в куфар и чака следващото
повикване в Държавна сигурност. Чака и докато чака, опразнена от всякакви сили, наблюдава
телцето на Дафне, това не е само лавър, то е цяла горичка вече от тънки клончета и клонаци, от
буйност и настръхнала към небето зеленина, която се вие и се вълнува, тялото и е мостчето,
хвърлено над Вардар, под него тече цялото минало.
Докато проследява игрите на тялото и, соковете на разстежа и, вече са минали месеци, никой не я е
викал никъде, онзи чиновник е разбрал явно какво му е казала, че си има хора за тази работа, но тя
не е от тях, “Психолози са – мисли си на седмото небе Лили, че няма защо да изпълнява каквото и
да е безумно завещание, - Не са вчерашни, разбрали са, че само неприятности ще си докарат с мене
на главите, а навярно има други, дето чакат на опашка. Богинята Гея, богинята-майчица се е
погрижила за Дафненцето, отсекла е богинята – “Дафненцето трябва да си има майчица и ето, че
лошото си подви опашката!” Сивокафява от дертове, хуква да работи Лили двойно повече, търчи
щерка да отглежда, по едно време чак покриви поправя, тя има на кого да принадлежи и като и
трябват тези пари за щерката, ако трябва и на луната ще се качи и там ще чука пирони, ще
пренарежда керемидите на света, а завещанието остава забравено чак до 1992 година, до годината
на смъртта и.

“Защо завещание?” – след десетки години, когато завещанието бе отворено, питаше се Дафне. Не
щеше да прозре съвсем ясния отговор – майка и бе решила да се отстрани от живота и като петно,
което цапа, като зараза, която може да и бъде предадена. “Не искам да се срамуваш от мене –
говорело завещанието с гласа на отишлата си майка, - не искам да влачиш моето съществувание.

Откъде да знаеше Радко за обсадата на кооперацията, в която живееше Йосиф Марков, за ареста на
всичките вътре заедно с ръководителя на Младежката организация към ВМОРО Коста Ризов, за
опита за арест на Кирил Дрангов, който след като беше стрелял връз тях, се бе самоубил, за
прибирането и на Жоро Настев от вилата в Княжево, за окончателното ликвидиране на ВМОРО.
Първо пуснаха жената на брат му Лиляна, понеже беше кърмачка, след три дни и другите се
прибраха - една купчинка болка без баща му.
Акцията срещу ВМОРО беше част от далече по-всеобхватна акция за приобщаване на жителите на
Пиринска Македония към призрачната "македонска нация", немислимо бе помакедончването и при
наличието на ВМОРО, шайките побойници, пръснати из нея за събиране на подписи за
небългарската същност на българските жители на Македония щяха да срещнат същата съпротива от
страна на Организацията, както сръбските и гръцки денацинализаторски банди.
И в следващите дни и години чакаха отново да възкръсне този, който толкова пъти бе умирал и
оживявал – Владимир Куртев, но този път напразно, събираха версиите за края му, както се събират
зрънца от отлетяла птица, различни версии предлагаха за него различен, но еднакво ужасен
506
завършек, едни твърдяха, че са чули за докарването на Владо Куртев, Жоро Настев и още пет-шест
македонстващи в Белене, където са ги държали под многобройна охрана напълно изолирани от
другите, докато не били предадени в Горна Джумая на Тито, силно в полза на тази версия говореха
записките на шефа на контраразузнаването за вътрешен шпионаж по това време Стефан Богданов,
който изрично посочваше наличието не само съветски инструктори, но и на лица от югославската
УДБА в българската Държавна сигурност. Други ги изпращаха върху огнените крила на клада в
Пирин планина: "Залели ги с бензин и ги запалили." "Мамо - опитваше се Радко да попрелее с
целебна вода раната на майка си - той не е нито върху кладата, нито в затворите на Тито, той е в
онази "чиста земя", която лежи в "чисто небе, в което се намират звездите", за което пише Платон.
Ако съществуват вести от другия свят, семейството му никога не получи такава вест, може би
такава вест е имало в предсмъртните бълнувания на Левчо в болницата, за които им разказа доста
по-късно медицинската сестра, която е била до леглото му:
"Кръв - викаше той - толкоз много кръв и споменаваше имена, и Куртев също му бе на езика, ама
повече нищо не разбрах, аз знаех, че на мига исках да напусна болницата, ама нямаше как, и на
такъв трябваше вода да давам и да му облекчавам края."

ПЕШЕВ
Нито близките на Владо, нито близките на Димитър Пешев някога щeли да узнаят, че Владо в ужаса
си да не сбърка и то на гърба на ВМРО да е грешката, се бе опитал да се свърже с народния
представител от Кюстендил, мъдростта и разума не само на града, но и Народното събрание.
Но не било лесно да се стигне до Димитър Пешев, той бил взел всички предпазни мерки, за да не
бъде открит- ни от свой, ни от чужд. Той сякаш бил зазидан в стаята, която нямало да бъде
напусната. Една стая пълна с очи на избити, често той не палел лампата - да му светят. В тази стая
ту се нареждали пейките, които ще заемат смъртниците - последно благоволение на убийците, ту
дрънчали вериги от Софийския затвор и звучала коледна песен пак оттам - "Убийци, ще бъдете
избити!", песен от затворническата Коледа 1945 година, песен в нозете на Божията майчица, песен
за мъст и омраза в деня, в който трябвало да се хвали Божията милост. Всичко случващо се било
вън, вътре - страховете, изтънялото време и въпросът - защо се случи така, нали бяхме готови да
отдадем най-хубавото от себе си. Година изкарал в Софийския затвор Димитър Пешев, година
близките му носели нови и нови чорапи, чудели се защо все нови му трябвали, не знаели за побоя с
пръчки по стъпалата, от което и месо и чорапи ставали на каша. В същото врееме арестували и брат
му Тончо, провинението му било, че му бил брат, на всичкото отгоре бил следвал във фашистка
Германия, а и жена му била фашистка, тоест германка. Само че ватманите на София помнели кой
бил инженерът, пуснал първия трамвай - Тончо - и имали доблестта да спрат всички трамваи, това
била първата стачка във вече комунистическа България, спрели ги и постигнали своето - Тончо бил
на свобода, пълна свобода, ни работа, ни пари, а имал и деца. И тогава милостта го споходила както
толкова пъти Пешевото семейство тогава, когато било в най-голяма нужда. Колега негов,
преподавател в Института го повикал - "Ти ще преподаваш, аз само ще се подписвам на ведомостта,
заплатата ще е твоя, само никъде няма да фигурира името ти, и аз имам семейство, та зная какво е
нужда." И ето че колкото опасностите ставали все по-сигурни и никой сякаш не можел да избяга от
тях, се отваряли някакви ниши в пространството, които ги приютявали от всякакво зло. Една
съдийска ли ръка и папката с делото на Димитър минала от купчината с папки на смъртници в
купчината за оцеляване, ако и да било оцеляване с петнадесетгодишна присъда, и пак нечия ръка,
която отключила вратата на затвора пред него вместо след 15, след 1 година. И ръката на снаха му
от Пловдив Сийка, жената на брат му, която му подавала кошници с провизии, които един
агроном роднина е напълнил до горе с плодовете и зеленчуците от стопанството, което управлявал.
И ръката на сестра му и на зет му, които му отворили хралупата на жилището си, за да има къде да
преживеел годините, които му оставяли, много ли били, малко ли - само Бог знаел. Приютили го в
апартамента си, който бил само един етаж по-горе от неговото жилище, в което сега марширували
стъпките на генерал, прекарал младостта си на служба при Сталин в Съветския съюз. Генералът
веднъж се опитал да го заговорри, за да му съобщи, че ще закупи конфискуваното му жилище,
жилището - кабинет на българската история с бюрото, над което осъмвал бившият министър на
правосъдието и заместник-председател на Народното събрание, преминаването на собствеността
щяло да постави знак и за преминването на властта, в кабинета му вече генералът от КГБ щял да
507
пише рапортите си за ликвидирането на българската държавност. Нито с дума не го удостоил
Димитър, отминавал по стълбището и мълчал със здраво стиснати устни, презрението не се
нуждаело от думи., за да бъдело изразено. Той си знаел как издържал на ужасните гласове вътре в
него - само чрез гласчетата на децата, на племенниците си, затрупвал ги с тях, доверявал се вече
единствено на тях, учел с тях, подготвял им уроците. Усилието да живееш, когато сякаш са те
погребали - без паспорт, без права, без професия, без пенсия, птичката божия, разчитаща
единствено на Бог.
И когато госпожа Богданка искала да узнае какво щяло да става с тях, той ни миг не я заблуждавал,
нищо не искал да разкрасява - макар че я обичал до дъното на бедното си сърце, не предпочитал
любов в отчаянието пред голото отчаяние. Та тя била все пак свободен човек, не със статута на
призрак, как да я обвържел със себе си, призрака, който нямал нужда от работа, срещи, общуване,
понеже официално и легално бил обявен за призрак. Непрестанно, ден след ден, очите и му задавали
въпроса, на който той бил отговорил отдавна, още след арестта му. Нямало да допусне тя да се
оженела за камъка на шията си, който щял да я отведе на самото дъно. Тя обаче продължавала да
бъде, въпреки отказа му за обвързване, заплахата, която се опитвала да го върне в обичайния свят, в
който желанията били нещо нормално. Гледал я Димитър - тънкото кръстче, на което горната
половина се поклащала като стрък на слънчоглед, листата на слънчогледа - тежките и коси, смехът и
пак се сипел ситно като захар, която да схрускаш, но тя била поставена от подсъзнанието му сякаш
под стъкло и тя била вече недосегаема за него. И трагичното било, че тя била вечно негова, нищо че
никога нямало да я заведе пред олтаря, а без олтар консумирането на връзката било невъзможно,
недопустимо по неговата скала на честта.
И вместо да трепере как щяла да се изтълкува една или друга среща, той си останал в стаята, една
самотна разходка до градината - и толкова. Понякога светът се опитвал да нахлуе в зазиданото му
пространство. Веднъж се звъннало на входната врата, племенницата му изтичала: "На входа е
някакъв просяк, казва, че те познава." Един невроятен дриплъо стърчал и разнасял вонята си на
боклукчийско кошче, под сплъстените кичури коса ясните очи издавали притежателя си - депутатин
един, колега негов, който нямал късмета да имал собствена стая и семейство. Притичвал понякога и
градинарят на затвора, един затворник-отличник, удостоен с правото да се
грижи за затворническата градина и с привилегията да излиза от затвора, за да закупува
необходимото за разкрасяването на затвора.. Веднъж градинарят, когато се отбил при Димитър, бил
по-възбуден от друг път, треперели ръцете му като ръце на стар лихвар над купчина злато: "Да
знаеш днееска какво направих, беж от затвора, а в кофата ми - фъшкии, и с тях се примъкнах до
паметника на онова божество Сталин и като почнах - мац оттук, мац - оттам, целият го
изпонацапах." Слушал Димитър, за не искал да слуша, тактиката му била с железни принципи - не
трябвало да дава никаква възможнсот на новите властници отново да уязвят когото и да е от
семейството, то било достатъчно уязвимо заради това, че му било рода. Не отстъпвал от тези си
принципи, не правел изключение за никого и срещите с градинаря се прекъснали. Димитър винаги
искал да дава това, което притежавал, а не заради него да се отнемало това, което близките му
притежавали.
И както не посещавал никакви сбирки на обществото по никакъв повод - като се почнело от ходене
на сладкарница до ходене на кино, тъй и посещението на поликлиниката било изключено,
единствената лекарка, която била допускана, била сестрата на госпожица Богданка. И накрая, когато
заради инфаркта, нямало как да пропуснел болницата, върнали им го изстинал с някакви шевове на
главата, направени сякаш за отмъщение с ярко червен конец.
А роднините успяха да изпълнят и последния му завет, да бъде опят от архимандрит Николай, с
когото бяха лежали в една килия, онзи Николай, който бе потвърдил истината за Виница и Катин – в
този случай убийствата са не от немците, а от руснаците.
АСЕН
Нощ след нощ Асен мислено пише дума по дума преживяното, макар че яснота не винаги означава
лекота:
Че всичко това се е случило точно с мене мога да усетя само когато погледна дъщеричката си.
Незнайно как кафявите и очи изсветляха, избистриха се и станаха накрая съвсем зелени, сякаш от
кафявата почва изби зелена пролетна тревица, досущ като Сарините, а бледата и, невидяла слънце
кожа се топна в течен шоколад пак като майчината. И ето така мъртвата Сара и стана наистина
508
майка, сякаш от отвъдното тя полагаше грижа, за да почувствам, че това е наистина наше дете и
няма вече нищо за премълчаване. Родило се е някъде в прегръдките ни под онези свещени
смокинови дървета, на които местните хора окачваха части от дрехи с очакването за чудо, от тях
капеха върху голите ни тела зелено-виолетови смокини и се включваха в любовната игра, докато
семчиците им, така дребни и нежни като мушици еднодневки, не се слееха с кожата ни, слепени от
щедрия им сок. Тогава все ми се струваше, че това е сок от телата ни, който ни правеше завинаги
уханни. И до днес в най-щастливите ми мигове, където и да се намирам, се появява този мирис на
презрели смокини, но напразно чакам някоя да капне отгоре ми. Сега си мисля - тогава бурята на
прегръдките ни ни бе попречила да съзрем това телце, което се бе отделило от нас. Всяка наша
дума, образ, сън, желание го беше оформяло, отначало то е било безплътно като всеки блян, но е
съществувало толкова реално като любовта ни. Вятърът на времето вместо да ни разпръсне като
облаци не беше споило в един къс, така че всеки присъстваше в мига и когато вече го нямаше или
още не се бе появил за света. Дотолкова съм сигурен в това, че считам, ако мога да се върна на онзи
Остров, до нашите следи ще открия в мекото ложе на пясъка едни мънички като мидички детски
стъпки. Нещата нито имат начало, нито край, затова е възможно всичко това, което ви разказвам.
Онзи отново загубен свят за мене бе едно далечно море, отблясъците по повърхността на което
бяха и моя, и Сариния, и живота на дъщеричката ни, там си съществуваха заедно, гонеха и си
играеха над бездните върху зъберите на вълните, затова взорът ми бе насочен нататък. Сара беше
вътре в детето ни, прииждаше ли, прииждаше ли като прибой. Когато за пръв път качих Радка-
Рахел навръх скалите на Небет тепе, тя ме сграбчи за ръката:"Дръж ме, страх ме е от високото,
забрави ли?" а аз съзирах силуета на Сара, обгърнала една от пречупените колони на Острова; "Не
мога да я пусна, защото ще се изтърколя долу, имам страх от височини." А детската ръчичка, която
така самозабвенно ме стискаше, бе с извито нагоре пръстче, онова мъничко, вечно извито нагоре
Сарино пръстче, което с такава ненаситност целувах някога..

“О, нивга не загива

народът, който може
закона на живота
самин да изкове,
сълзите на Голгота
в победен химн да сложи,
на братската трапеза
врага да позове!”

Един гол и изкорубен пейзаж като самата нея, да, тя е вече напълно куха, изтекли са кървищата,
сетне мозъкът през пукнатата със сопи глава, спомените и са се хвърлили самоубийствено един по
един от високото. Из черните пещери на тялото и се гони пустинния вятър.
Тя не е просто в Голи оток, тя е самият Голи оток. Тялото и - един виолетово черен гол подпухнал
оток. Отокът се издува - мехур с гной. А границата е зад него, за да минеш оттатък през нея, първо
трябва да се е спукал мехура.
Една разядена скала без дори стръкче трева, без животни, без цвят, взривена отвътре, и последната
капка течност е вече изгубена, ронят се костите и на пясък и скоро тоягите няма какво да бухат.
Побоят, изнасилването, давенето в кофа с вода, и пак - побоят, който не престава ни за миг при
другите процедури, изнасилването и за разнообразие - давене като ти наливат вода в гърлото.
Изсипват водата в гърлото и, водата пълни корубата на пещерата, лодките на думите се обръщат и
потъват, разумът и той с тях. Когато отново поема въздух, вече е стара, побеляла старица на поне
хиляда години. Малко е останало от съвсем бялата и коса, за която мъчителите и обичат да я дърпат,
за да се вдигне лицето и нагоре, толкова нагоре, че тя мисли, че вратът и на тила е счупен.
И до последното клокочене все това кърваво мехурче, излетяло от устните и: "Българка".
Ей за това "българка" няма как да оцелее, дори и да искаше, а тя отдавна и не искаше.
Очите и и те се давят в черни и червени кръгове, любимите образи са се превърнали на кървава
пихтия, и тях успяха да смажат сопите.
И небето не е утеха, то е същата дупка като тази, в която е навряна.
509
Почти я бяха удушили ръцете им, почти я бе натрошил марша на подкованите обувки отгоре и,
почти я бяха удавили в кофата, но защо ,Божичко, е още жива?
Навярно, за да произнася онази последна останала нейна дума - 'Българка!" За нея е живяла, за нея и
ще си иде, когато Господ реши.
А дотогава - костите ще пукат под сопите като съчки в огън, кръвта и ще обагря безумно белия
пейзаж, ше оставя знаците си по дупката, в която е зазидана, нека ангелите отгоре ги четат -
"българка".
Онова поругано 'българка" - докато купчината мъже и се изреждат, повтарят все 'На ти, българска
кучко, повече българче от тебе няма да се пръкне, само право сръбче."
Всичките и възприятия, мисли, въображение, сведени до едно кърваво петънце на устните и -
"българка". Само то е останало от тях, концентрираната сила на живота и в една дума.
Името си понякога забравя в унеса след безсъзнанието, но не и тази дума.
И колкото и да е прогоряла, изкорубена, изкоренена, пълна, препълнена е с тази дума, самото и
произнасяне ги кара да подивяват, което е доказателство, че силата на рода и не я бе напуснала,
нейде от много далече прелетяваше и кацваше на устните и, пространството не бе пустош, бе
пренаселено от гласовете на народа и.
Докато я произнася, балкански въздух издува гърдите и, бистротата звъни като обичките-
треперушки на ушите на майка и и кървавата пихтия на образите от спомените и изведнъж
оживява , и те като нея умрели и възкръснали по стотици пъти, я заобикалят.
Ако иска да не е сама, трябва само да си го повтаря - "българка" - и в този миг тя е всичко това,
което е била преди.
Думата трябва непременно да бъде изговорена на глас, най-добре извикана, тук има ехо, ехото ще я
прехвърли от планина на планина до роднините и приятелите и в София.
Думата твори обратно реалността , в която тя истински съществува. Kлючът към загадката на
всичките и нещастия. Защото не притежава слабостта да я изхвърли ли? Да я запокити колкото може
по-далече от нея - камъче, с което и е направено магия.
Ако се откажеш от собствена воля, нима светът за тебе ще продължава да съществува - светът като
воля и представа?
Да нарече кръвта във вените си случайност, да вземе майка си, баща си за случайни минувачи през
съществуването си?
Но нейде там я чува и другата Една българка, с баба Илийца си говорят не отсега.
Това е нейното си слънце, което щом изгрее на устните и, осветява света и, в който и Драго, и
детенцето и са живи.
И тъй минава от мъчение в мъчение, пътешествието из страната на сълзите сякаш няма край, но
никоя мъка не е без смисъл.
И най-малко сред болката реалността беше неразбираема, реалността на имената на хората,
изтъкали някога живота и, сега края и. Едно замесено тесто, в която тя е прашинката брашнена
прашинка наравно с толкова други. Не може за себе си да дири друга съдба, щом това е съдба за
всички.
Дупката, в която гние е пълна не само с нейните изпражнения, а с някаква мека пепел, 'Това са
останките на другите преди тебе", хилеха се мъчителите и и пъхаха шепи в устата.
Нима не можеше да си тръгне, нима не можеше като другите да си стегне куфарчето за дома , да се
измъкне както всички, както войската ни, както чиновниците ни, но това "измъкване по пантофи" и
се виждаше и тогава и сега толкова цинично и непонятно - нима те бяха тук заради Хитлер, нима
това не бе продължение на столетни борби. Чувстваше се задължена тъкмо заради руините на
делото си да не помръдне от мястото си, не ставаше само въпрос, че Драго беше вече завинаги
заселен тук. Бабичката, хазяйката и, плачеше за нея още от първия миг като чу решението и - "Ох,
чедо, на чуждо място си вече."
Тогава от изневиделица се появи и онази албанска шапчица, дето все се поклащаше като лодка над
човешкото море, отецът, дето знаеше всичко за човеците, устата му пак говореше за времената,
когато всички християни са били равни и единени, защото всички са Негови чада и никой не Му е
по-скъп от другия. Говореше отецът това, което бе говорил винаги, правеше знаци на благослов над
човешките глави и чакаше насред войната людете да се целунат братски. И пак куражът му бе най-
важният багаж, метнат през рамо, спокойно се стрелкаше между граници и фронтове, тъкмо сега се
510
бе върнал от България, където с отец Босилков бяха обсъждали важни богословски въпроси за
съществуването на църквата. Месец преди това бил в Рим, където бе помагал на отец Беловеждов в
грижата за бегълците руснаци и най-вече за гаврошовците, събрани в общежитието на “Русиком”.
“Сега съм обаче тук специално за тебе. И няма да си тръгна без тебе. Светът за България пак се
стеснява. България отново е магарешката кожа, която се смалява при всяко изпълнено желание на
съседите. Достатъчно е да си спомним Междусъюзническата война как припука отвсякъде,
България на мушката на всички воюващи. Каквото царят бе замислил, не можа да стане, защото
някой отстрани царя по най-лесният начин – с края му. А сега идва – ужас на ужасите –
болшевизмът, атеизмът, където вярата е под ключ, тъмнината е на власт. Така че – свят широк,
хайде да бягаме. В бягството няма нищо лошо, нали още Свети Иван Рилски е прилагал народната
мъдрост – гонят ли те, бягай и е сменял убежище след убежище.” И отецът съвсем коварно затрупа
паметта на Даниела с вкуса на алпийски летен въздух, в който под вечните снегове плуваха
миризмите на неокосените ливади, канеше я да живеят в колибата на Борис Георгиев, да се хранят с
горски ягоди и с млякото, което ще си издоят от своята си кравичка, а вечер да се покланят на
четирите посоки, славейки всемилосърдния Бог. Докато от кехлибарените му устни думите се
отцеждаха като уханна борова смола, Драго, Елен, Брауншелле и Петко се превръщаха в образи и
сетивата и се подлъгваха и начеваха да вярват, че миналото е достижимо ведно с щастливите
мигове в него. Но сетне в душата и се смрачи, тя не знаеше имаше ли един оживял от някогашната
им компания освен тях двамата с отеца. С опомнянето дойде и ожесточението и към отеца – защо
той викаше спомените и, когато всичко беше загубено, разпиляно нейде из дните, които сякаш не
бяха били. Да не хукнеше като луда като него да обединява християните, които така стръвно се
разкъсваха със самолети, танкове и бомби, съжалявайки само че не притежават нещо още по-голямо
и по-ефикасно за масово унищожение. Щеше да изчака съдбата си такава каквато бе, какво да се
прави – съдбата не бе обичала никога човеците еднакво. Сигурно все още имаше нейде по
географските карти спокойни места, но те пък не миришеха на родно огнище. Тя имаше вече
достатъчно мъка в гърдите си, за да продължава да вярва, че нещо може да направи света по-добър.
И въпреки всичко, пороят и нея сигурно щеше да повлече към България, когато войската си тръгна,
щеше да остави зад гърба си и тя този отрязък от време като свлечена кожа, която вече не е нейна,
ако не беше онази лудата на площада, която махаше двете си ръце като вятърни мелници, играеше
някаква безумна ръченица с втурване ту насам, ту нататък, сетне рязко дръпване назад, сякаш се е
блъснала в невидима преграда. Сухото и тяло, облечено само в пшеничена кожа, шибаше въздуха
като камшик, "И-и" - виеше тя срещу отстъпващото множество войници и цивилни, "И-и-х, чакайте
ме да взема гробовете на мъжа и сина, па да дойда и ази." Знаеше я, беше имала страшната задача да
и съобщи убийството на сина и от партизаните, още тогава, начаса жената бе загубила разсъдък,
оттогава бе заиграла ръченицата, та досега, навярно някой ден просто щеше да тупне завинаги ей
тъй от изтощение. Жената беше една от първите, които ги бе посрещнала при пристигането им тук с
Драго , беше ги завела до къщата на един от местните екзекутори, “Той беше сръбският офицер,
който сочеше кои от нашите войничета в сръбската казарма трябва да бъдат избити, протягаше
напред ръка – “И овой, и овой”. Излязли момчетата пред строя, двнадесет на брой, дванадесет
душици, леле, майките им! И се изгаврил: “Хайде, свободни сте бре, нали не щете да служите в
нашата войска, е, на, пускаме ви.” Тръгнали войничетата, а той пак замахнал с ръчище, този път дал
знак за залпа, който ги вкарал в черната. Всичко е верно, от син ми го знам.” Точно защото го
знаеше от сина си и го бе разказала на хора от българската администрация, бе се състояла и
екзекуцията на сина и и съпруга и, ако не от същия екзекутор, а от други, такива, дяволът дал много.
И тогава Даниела окончателно разбра, че никъде няма да върви, че мястото и е при тази полудяла от
месомелачката жена, при людете, дето пак оключваха къщята си и приготвяха скривалищата, а и
при гроба на Драго.
"Да не сме зайци, та да бегаме” - подкрепи я едно докторче и я помъкна от опасно място към по-
опасно.

Долепи Даниела ухо до земята и чу извивките на онази коледна песен, песен на български, песен
заради която певецът и бе расечен на две от сръбските джандари, ей тъй, додето си я пеел, разсечено
било тялото на две, но песента останала цяла, ето че и сега- бучи като снежен вихър на Бъдни вечер,
приижда като подземна река направо в ушите и, подложени като шепи на жаден пътник. Лежи
511
Даниела просната насред полето и наникъде вече не може да поеме, всмуква я в себе си тази песен,
продължава безнадеждно нанейде песента, уж за Рождество разказва, а нея самата я разпъват заедно
със селските снаги върху българското Разпятие , колко века вече, само някой безсмъртен може да ги
преброи. Съдбата Даниелена, чорлава и грозна като самата смърт, клечи до нея, и тя заслушана в
песента, главата и се мята яростно. Усеща Даниела как сама потъва все по-надълбоко в пластовете,
толкова дълбоко, че започва да се задушава, тонове пръст са вече отгоре и, за какво тръгване
можеше да става дума. Все още младата жена беше разтворила ръце и бе прегърнала земята от
благодарност, в тази прегръдка тя се чувстваше напълно неуязвима, земята, пръстта вечна ли беше,
вечна, е, значи и тя беше вечна. Не и трябваше повече страх да я варди от опасностите, нея си я
пазеше безсмъртието на родната земя. И други неща улавяха ушите и, та още повече кураж и
идваше – тропотът на Тракийски Хероси, всичките препускащи към нея сякаш тя е Богинята
Деметра, нали само на зова на Богинята майка се подчиняваше армията на Тракийските Хероси,
нямаше чет и брой тази конница, току-що слезла от оброчните плочки. После дочу и стъпките на
Драго, ама тъй – сред много люде, и сред цяла армия да бяха, пак щеше да ги хване, нали бяха като
пулса и – пух, пух. Пълна с присъствия беше земята, все близки, все родни. И и се приисква, ама
страшно и се приисква всичко да бъде отново – и стълбището с изстрелите, и онзи профил на Драго
в следобедната светлина, изписан от пушек, и гладът за ласки, които още ти са само обещани, и
ръцете му върху и, отварящи сякаш хиляди очи в плътта и, една такава всевиждаща плът. Да, тя,
Даниела, чуваше живота на цялата земя, имаше сетива за тези изтлели животи и затова и е така
хубаво полегнала тук.

Наистина нощта се беше спуснала вече мътна и кървава, вълците виеха на месо, но затова пък
свещичките на ВМРО светеха още по-ярко и ухаеха на святост. "Америка ще ни види и чуе -
говореше на ляво и на дясно докторът - и ще прати нов Макгахан, той отдавна се е родил, да опише
новите зверства запред света."
Намеренията на групичката около него се смесваха в обща гълчава, просмукана от тържеството на
скъсването на всичките земни окови, с което щяха да се съобразяват знапред , не беше от този свят,
единствено свободата и справедливостта, но не и дереджето на мишка в капан. Цялата околия бяха
пациенти на доктора, което бе добре дошло, ще слушат доктора, мислеха си, както ги е излекувал
някога, така и сега ще да знае какво да се прави. "Много съм доволен - не слизаше от коня на
илюзиите докторът - нещата пак се подреждат, този път обаче - направо свободна и независима
Македония, както си я искаха и Гоце, и Тодор." И той не забелязваше изобщо озлоблението, което
вече си прокарваше път сред населението - пак ги бяха излъгали, защо ще ги слушат какво плещят,
и защо да не ги издават на новата власт, ако могат. "По-добре ли е да гниете тук като в зандан, и
вие, и внуците ви, и правнуците, или да мрете за децата и внуците?" Говореше им внимателно като
на пациенти, захапал цигара с побелели от усилие устни.
Приключението свобода продължаваше. Тръгнаха петиции след петиции, най-първа по важност
беше подписката срещу връщането на сръбските колонисти, нима можеха да гледат със скръстени
ръце как садисти и изверги отново щяха да ги яхнат като призраци магаретата, те щяха да са онези
нещастни магарета под уродливите тела от Капричиос на Гойя.
А иначе между делата, Даниела водеше с доктора най-сладки приказки.
-Виж луната вече ни дири, само тя знае къде сме. Нищо че е още денем, пак грее.. Прилича на
нокътчето на малкото ти пръстче.
- За какво е цялата тази мъка сред толкоз красота? - Ще запитат устните и, горчиви от тютюна.
- И като си помислиш, че ние, хората, сме създадени от онази изначална мъглявина, от едно общо
слънце, пръснало се слънцето и изгрели милиони човешки животи. Това като лекар ти е хептен
ясно, гледаш едни и същи клетки, едни и същи болести и при най-лютите врагове, и краят - и той
общ. Ха де. Не сме били родени за братя, а точно братя сме родени. Но другите частици живот, в
природата са управлявани сякаш все още от един и същ мозък, а ние - не, всеки си има своето
мозъче и му робува за какви ли не скверни работи.
- И мене понякога ми е жал за хората, ама тъй - за абсолютно всички, и за последния злодей, така
сме осиротели, забравяйки за общото, от което сме се пръкнали.
Веднъж докторът, надигайки шишето с шлъоковица, както наричаше ракията, издума:
- Мене никой не ме чака, за мене е лесно. "Нямам мама, нито тато..."
512
И думите на Яворов се настаниха помежду им, приседнаха и те край огъня им.
- "Море пушка огнебойка, море тънка солунска девойка" - продължи като хипнотизирана Даниела и
отведнъж и стана пределно ясно, че това не са думи, че са съдба, Яворов клати гневна глава до тях и
стиховете извират от простреляното му слепоочие.
- Или ти барем ще жалиш, поне мъничко - чу се от дъното на стаята, където в тъмното се бе сгушил
той. Мек човек беше докторът, все търсеше извинения за лошото, друг беше от Драго, не знаеше да
хапе със злъч като него, а и не знаеше да подчинява човека до себе си.
"Кого по-напред да жаля" - за малко да не изрече Даниела, но се сети, с инстинкта си усети, че ще го
нарани много повече отколкото една обида. Надяваше се той на нея, на обичта и се надяваше, за
последно да го стопли, в пътя между борбата и гроба, но изглежда и на самия себе си не го
признаваше още, или пък другото - той просто не знаеше как се иска женска любов, макар и на тези
години. И при най-дребната и проява на грижа към него, например едно само "Вземи си якето,
изглежда ще вали", очите му блясваха - "Ти така си мила с мене, че не знам..." Беше пределно ясно
колко повече откриваше от вложеното от нея в жеста и. Най-драго му беше да говори за музика,
сред малобройните му вещи се мъдреше една цигулка Концертите си пред нея откриваше с едно:
"Нека да чуем страстта, която музиката ще ни разкрие.- А понякога допълваше - Да видим способни
ли сме още да я изпитаме върху гърба си. Защото и за това се иска кураж, като за всяко истинско
нещо." А по бялата му брадичка и пръстите му досущ като по пръстите му се жълтееха петна от
тютюн. Беше доста по-възрастен от нея самотник, което допълнително усложняваше за нея
общуването. И как храбро се бореше срещу опитите и да го идентифицира с баща си. Много
обичаше да говори за Яворов: "Кой кого бил убил - вятър! Глупости, страстта ги е убила и двамата,
и така се случва - страстта расте, расте и стане по-голяма от човека и той се взривява отвътре."
Слушаше го Даниела притихнала, спомняше си Петко и се питаше дали нямаше заплаха в думите
му.
С цигулковите му концерти не бе ощастливявана само тя, често тръгваше с цигулката към
пациентите си - "От нея те чуват тъкмо това, което човекът е загубил от първичния си живот на
земята - звуци на стихии и на диви зверове, шепот на треви, атомите си спомнят времето, когато са
били вода или въздух и се опитват да преборят смъртта, нали нито водата, нито въздухът познават
смъртта. Само живата природа познава смъртта. Значи - назад към неживата. Като слушат, могат да
си спомят онези спасителни танци на първите хора, с които са гонели дивите духове, подсъзнанието
да ги включи в лечебната програма, без те да подозират. Картините, които виждат със затворени
очи, навярно са по-лековити от всичките илачи."
И до ареста си докторът гледаше да обиколи всички кръчми в околията, където да излее най-дивите
мелодии за скръб и страст, да удави с тях безмислената жестокост, която напредваше от всички
посоки. Вътре се танцуваше така, както би танцувал войникът, който знае, че утре ще е на първата
линия на фронта и който вижда в окопа отворен гроб, а мирисът на потна кожа скриваше мириса на
барут. Сияеше грозотата на доктора, червенееха големите му като капаци на джобен часовник
клепачи, мазно лъскаше месестия му нос, а потта се стичаше от изхвръкналите напред скули като
дъжд от стряха. Край тях се мотаеха и отнесените стъпки на Коце Букета, той се бе сдобил с прякора
си от букета, който беше подарил на самия цар в Скопие, по погледа му можеха да се разчетат
попарените му мисли. Букетът бе събудил сега всички възможни заплахи и за да не гледа
опасността в очите, се вреше при тях. “Значи, какво, напускаме кораба, така ли?” –
Сантименталността му сега пак бе на път да му изиграе лоша шега, разплакваше се лесно като
пияница, а си беше трезвеник, завалията. И в това зловещото той не се отказваше да разлива по пътя
си червен шербет на усмивките и действително да черпи със салеп местните дечурлига: “Хайде, за
Бог да прости Колю Букета.”.
После със запретнати ръкави и крачоли Коце Букета се силеше да хваща риба в Охридското езеро.
Тогава, когато Даниела настоя, че трябва непременно да се прехвърлят в Охрид, не защото градът бе
най-безопасно място, а защото искаше да го зърне преди да я затворят в тъмното. Да каже – сбогом,
хлъзгащи риби и изплъзващи се вълни, сбогом зелени лагуни и крайезерни дървета, загледани като
Нарцис в отраженията си, сбогом спарени благоухания на мушкато, риба и тиня едновременно,
сбогом море от милиони погледи.
Да се бухнеш в това буйно, чувствено, неудържимо спускане на червени керемиди, варосани
кирпичи, тухлени и каменни зидове към кръглата зеница на езерото, в което сияеше най-лазурното
513
изкъпано небе. За душата и, която знаеше толкова много за местните русалки и сатири, за
кентаврите и вакханките, езерото беше най-бързодействащата магия. На брега на това езеро, което
беше не само център, съсредоточие, но и безкрайност, беше се надигнала и най-голямата вълна на
страстта, която бяха изживели с Драго, любене в ласкавото ложе на зефира, който тръпнеше заедно
с тях над водите. Даниела усещаше кожата си само като контур върху същите сребристи, сини,
зеленикави, розови, виолетови багри, които се мятаха в езерото.
Легнала по корем на брега, Даниела възхитена следеше хилядите седефени нокътчета, които
проблясваха по водата. “Баба ми казваше, че на ноктите ни Бог е надраскал чертите на годините,
които ще живеем. Един ден тя притихна: “Даниела, знаеш ли, лоша работа – няма повече чертички
по ноктето ми, чертичките свършиха, край, няма повече. Ще трябва да се стягам.” На сън го бе
видяла. А аз, нали съм си тъпичка, нищо не виждам, ни наяве, ни на сън.”
Даниела, докторът и Коце Букета искаха да превърнат последните си дни в една фантасмагория,
която никой, дори самите те не биха могли да разшифроват, държаха се така сякаш приключението
тепърва предстоеше – плуваха с лодка със запалени свещи в езерото, печаха риба и следяха как
струните на цигулката теглеха нишките на лунното сребро от нощните води. Цигулката и изобщо
красотата се бе оказала единствената им опора, нямаше значение колко лекомислена беше тази
опора.
Препичаше се градът под последните есенни лъчи на милозливото слънчице под рижите клепачи на
дървесата, Даниела виждаше къщите като множество насядали люде, вперели очи в туптящото
сърце на езерото, пронизвано от тръпките на светлината, галено с бели ангелски перца. Дълбоко
блаженство от това, че съществува все още, обхвана Даниела от всички страни, така че беше готова
да забрави всичко, от което бягаше.

Още един беглец застигнаха тук, неговото бягство беше по-дълго, по-отрано беше започнало. Едно
мургаво, черничко войниче още в униформата си в българската войска. То едва не ги застреля на
прага на онази обвита в паяжини напусната къщица в самия край на градчето, чиято врата Даниела,
Колю Букета и докторът бяха щурмували, за да си осигурят подслон, необезпокояван от никого.
Къщата изглеждаше съвсем сигурна, понеже беше укрита зад бая дебел каменен зид, че и зад един
ред днинджеви, каква радост предизвика в безприютните им сърца видът и на отдавна необитаема.
На всичкото отгоре щяха да имат наръчи хризантеми и можеха да лежат между тях и да си ги
вдишват, а що се отнася за букети в керамични вази, то там специалист по букетите беше,
естествено, Колю. “По липса на царе, можеш сега на нас да ги поднасяш.” Добре си се шегуваха,
докато мъжете понатиснаха вратата и тя начаса поддаде, но отвътре щръкна нещо, което
недвусмислено беше цев на пушка. “Ама, чакайте, ние сме свои.””А що значи свои?” и “ Кои са ви
чуждите?”, добре че човекът с пушката се съгласи първом да говори, пък после да стреля. А това
после окончателно се отложи, защото се оказа, че и той и те от едно и също сега бягаха – от
болшевиките. Само дето момчето първом бе се изхлузило от несмки плен. “Така значи, ни единия
плен сакаш, ни другия, ами на тебе човек хич не може да угоди, а? Цяла Европа, че и света, разбраха
що е Хитлер и тръгнаха срещу му, ама Сталинчо приеха. А ти – ни едните, ни другите, къде я има
тя,а ? Да не си падаш анархист? Свобода без граници ни в нашенско има, ни в чужбинско,
момченце.” Момчето им рече, че е глупост да бърборят преди да са яли, а то си имало ятак още от
предболшевишко време, понеже той всъщност се криел още отпреди болшевишкото идване, тогава
от германците се криел, ама преди това им бил съюзник, но понеже сега били гладни, а историята
му била много дълга, предложи им да си отчупят от голямата бяла питка. Сутрин още топла му я
оставял в хризантемите един фурнаджия, че и по някоя печена тиква понякога, а и къс месце, нали
цялата махала продължавала да пече гювеците си при фурнаджията, болшевици, неболшевици, нали
трябвало да се яде. Та Ноев ковчег им стана къщата със завеси от паяжини и с постелки от конски
чулове , сгушени в рибята и вътрешност като Йона си разправяха преживелиците, докато чакаха Бог
да накаже Содом и Гомор, та пак да заживеят по човешки. До късно нощем шепотът им не
стихваше, докато не се унесяха от него и от тропота на армии плъхове, които току-що се бяха
прибрали от полето. А момчето с невинното изражение и с изподрасканата кожа от нещастни опити
да се бръсне с каквото му падне, та да не изглежда занемарено, беше все вторачено в това, което му
се бе случило. Сякаш във войската бяха го калесали с бъклица, за да се поразходи насам, натам, да
514
праща картички на момичето си от местната гимназия и бързичко да отбие там службата, дето
имало да се отбива, че да се заемел сериозно с живота си, дето му предстоял. Един заможен чичо от
столицата бил изказал желание да го вземе при себе си в София, че и да го издържа за землемер,
“При толкоз много българска земя, землемери винаги ще са нужни” – разсъждавал мъдро чичото.
Главната му работа по време на службата му се оказала пресушаване на блата, потънал до гуша в
калта, чудел се и се маел как да се чисти, на мокро обличал праните дрехи, ама на следващия ден
пак ги перял, толкова кал на едно място през живота си не бил виждал, макар че не можел да отрече
и хубостта на тези заблатени места, много му допадали разветите байряци на тръстиките, сякаш се
намирал в джунгла с бамбук, а и многото видове гъски и патици вече различавал, имал чувството че
ятата им разлиствали пространството като страници на книга . И както си бил погълнат от
катадневната битка с калта, хоп – прелетели отгоре на частта му някакви цветни огнъове, сигналът
бил недвусмислен – немците им сигнализирали – Във война сме. Докато схване войничето поради
що са във война и как така, ето че някои в гърба му насочили пушки и понеже бил отличник в
гимназията по немски, веднага разбрал какво му казват – да се предаде, че е пленен. Той се държал
смело, нямало да хленчи и да излага българската униформа я, но като ги поразходили до Охрид, го
обхванало напълно детинското опиянение на участие в игра, която можеш да спечелиш. Немците
считали Охрид за толкова сигурен ли, какво ли, но не го пазили много зорко, че дори почти хич, та
на шега се измъкнал , просто минал от немски в български ръце, скрито-покрито, попил го градът и
никой нямало да се сети за него, ако абсолютно същата, паралелна история не се случила на вече
цяла група български военнопленници, дето избумтяли с камионите на войсковата част на
оберлейтенант Август Фогел, до задниците на крави и телета се били свряли нашите от частта на
непрежалимия полковник Дренски. Този доблестен офицер бе налапал дулото, като бе видял, че е
довел бодро маршируващите си към Битоля войници сякаш на разстрел, не само немските стрелци
от 297-а гренадирска дивизия, но и самолети открили огън срещу войничетата му. Досущ като
нашето момче, скочили изпод брезента на камионите и тези войници, но друго е да си сам в купа
сено, друго е цяла група военнопленници да изфиряса. А и друго – бягството на техния познайник
бе станало преди града да бъде застигнат от арийските амбиции на оберлейтенант Фогел, който
имал намерение да завоюва наново целия не Балкански полуостров, ами свят за страстно любимия
си шеф Хитлер. Комендантът на града капитан Екехард Баумгартен , но всъщност това била волята
на оберлейтенанта, не неговата, дал срок – ако дотолкова часът градът не повърне обратно
пленниците, оръдията ще стрелят отгоре му. Бум, бум – минали с местния барабан неколцина по
сокаците барабар с директорът на гимназията Методи Кецкаров, и оглашавали – да се предадат
войничетата до 9 часа вечерта, иначе градът ще гори. С ръце обаче правели жестове тъкмо за
обратното – “Сакън и в никакъв случай, да не сте посмели да издадете някого!”А вече градът бил
излъчил първенци за заложници при немците в замяна на българските войничета, докато се
намерели. И оръдията наистина взели къщята на мушка. По движението на дулата вече можело да се
съди, че скоро ще почнат да плюят огън и жупел връз града. “Вместо войничетата ни, щяха да
разстрелят града! И за какво им бяха на немците 25 бивши съюзници, да ги питаш, те освен да
чистят кравешките лайна в армията на Великия Фюрер в ролята си на пленици за друго не бяха
ползвани. Много скъпо щяха да им излезат на охридчани. Но чудно-пречудното е, че те приеха.
Шептеше се, че са се съветвали с вечния си съветник- светията на светиите на цяла Македония
Свети Климент, уж той им кимнал с дървената глава от склуптурата си – приемете несмкото
предложение за разстрела на града, пък по-нататък аз ще имам грижата.” – Очите на момчето и сега
мигаха неловко, усещаше се колко му е било чоглаво тогава, когато като за такива като него
населението целокупно напуснало къщята си, а играта с огъня вече била на път да вземе зловещ
смисъл.. Смуглата му главичка се бе дръпнала напред, шията му се беше проточила, а в основата и
ключиците му мърдаха като криле на птица. Трудно му е на войничето да разкаже всичко подред,
понеже все пак не е било вън, та точно всичко да проследи, но във всеки случай Вароша и другите
махали се изсипали зад крепостта от скали на Рибарското село, а пленниците били събрани май в
утробата на манастирчето “Йоан Канео” и оттам при партизаните, при кои партизани и то не знае,
то не бяха ЕЛАС, то не бяха югославски, верни на Тито, и другите югославски на онзи, дето го
наричат националист. “А бе, зарежете партизаните, ами схващате ли какви ги върши болярският
Охрид, ами то наистина пряко Свети Климента го води. Вместо хилядите да рекат отгде накъде
заради 25 да гинем ние, хилядите, а с нас и вековно и вековечно богатство, достолепство и хубост,
515
те изпразват домовете си и в някакво абсолютно опиянение викат – хвърляйте бомбите, ама ние
хора не предаваме, Юди Искариотски не ставаме. Ама аз им надничах в очите, да знаете, особено
наслаждение имаше в тези очи, наслаждение не от себе си, а от спазването на Христовия завет. Ако
бе само тукашният Баумгартен, никога градът нямаше да бъде взет на мушка, той ли е бил по
природа мек, градът ли си го е бил облагородил, щото те не само хората, ами и синъото, и блясъкът,
и къдравото на мушкатото все облагородяват, но във всеки случай ако не бе Фогел, птицата, демек,
по дяволите с тази граблива и хищна птица, никога нямаше да бъде така погнат града. Брои
часовете, които остават народът, чака след бъмтенето на камбаните да захване бумтенето на
оръдията, но отдавна определеният за краен срок час минал, тогава нашият човек, Фогелът, измисля
ново изпитание дяволско – да се предадат толкова кила злато, колкото са пленниците. И ония ми ти
охридчани, ако щете вярвайте, взеха да свалят обици и пафти, пръстени и огърлиета, а като е
болярски Охрид болярско му е и златото.
Поисканият откуп бе за тях напълно приемлив, нали като всички стари български градове още от
завладяването от турците, тук се бе оцелявало със синиите с жълтици, връчвани на поредния паша,
башибозук или кърджалийски вожд и това се считало винаги в реда на нещата на Балканите,
неизменна част от градската история. И начена всеградската мобилизация на златото на града –
както войска се мобилизира, този път началници на тази мобилизация бяха женорята. Не бяха само
жълтиците от касите на богаташите, нито невестенските нанизи от раклите, нито пендарите,
определени за зестра, трупали се гривни, пафти и пръстени, на хълма, на който бил построен градът,
замязала грамадата от злато, мене моят фурнаджия ката ден ме осведомяваше. И чак когато цялото
злато било събрано, а немците се нагледали и наслушали на жертвоготовността на града, и когато
онзи Фогел, птицата, отпрашил начело на камионите си да спасява Хитлеровия Райх, комендантът
Баумгартен изведнъж махнал с ръка – простено да ви е, аз такива хубави години с вас изкарах, та
сега ще ви опоскам до шушка ли, ами, нищо не взел от купа, само личния пръстен на кмета, който
настоял той да го отнесе като спомен от съвместното им преживяване.

През поплютите от мухи и заваляни в сажди и паяжини стъкла на прозорците Даниела и другите
гледат как същите тези охридчани влизат и излизат, ходят по човешките си дела, само дето вече на
никого не могат да помогнат, кметът им вече е арестуван, златото е прибрано неизвестно къде от
новите властници, ведно с първенците им, сега заложници не на чужди, а на свои, ако бяха изобщо
още живи. И Даниела трябваше да признае пред себе си, че и тук се бе настанила същата пустош, от
която идваха, нали бе организирана от едни и същи хора, имаше ли смисъл да се ходи където и да е.
Но измъкнеше ли се от къщата, пак нагазваше в старото блаженство на съществуванието и пак
очите и шареха на четири страни, струваше и се че градът бе препълнен от златиста светлина не от
купчината злато, събрана за откупа, а от купчината на сърцата на охридчани, която блещеше и
светеше и пращаше лъчи до самото дъно на езерото им. Както другите градове си имаха градски
мегдан, Охрид пък вместо него си имаше езерото, стояха двамата с доктора до късно вечер, седнали
на високото над града като на веранда, обвили нозете си с брезентови якета, понякога и се струваше,
че водите долу се мятат като полата от първия и бал в гимназията и че езерото знае повече за
младостта и от нея самата.
Не се отказа тя от миткането насам-натам, нито тя, нито доктора и Колю Букета, само войничето си
стоеше в запустялата къща и се удеше и се маеше как да стигне донякъде дето няма нито Германски
Райх, нито болшевишки рай.

На безоблачното небе бе изгряла луната, когато дойдоха да арестуват доктора, една от подписаните
от него петиции до Великите сили бе попаднала в ръцете на УДБ-ата. Лекият полъх на вятъра го
галеше за последно, не и Даниела, която се криеше зад залостената врата на стаята си с насочен
пистолет към тъмнината, откъдето се чуваха гласовете.Толкова голям бе авторитетът му, че
жандарите не крещяха обичайното "Бугараш" , не му и отказаха последното му желание преди
тръгване - да посвири на цигулката. Мелодия на Паганини, извивките и я грабват в обятията си,
нали няма къде другаде да се приюти, развеждат я щеметно за някакви си секудни, за някакви си
минути из всичките тайни кътчета на чувствата и, ето че другото нямаше значение, само чувствата.
516
Пред смаяните и уши и настръхналите и от ужас коси той градеше кристални кули, които звъняха с
праезика на вятъра, резлив, съкрушителен, галъовен. Вятърът изписваше сводовете на църкви,
галерии, небесни дворци и някъде там те все бяха заедно с доктора, макар и само за дни от живота
си, дни, но вече единият живот беше пришит към другия, та свършеше ли единият, другият
неминуемо също се прокъсваше. Да, той беше музикант, дори голям музикант, за първи път тя си
даде сметка за това, но нямаше как да му го каже.
Хриплива пееше страстта на стареца, все още съм тук, казваше, все още ме има, това е последният
ми подарък, вземи го да е с тебе, когато имаш нужда от мене. Безкрайно дълги бяха тези минути и
безкрайно трудни, тя стоеше застинала като бездиханните дървета вън, притихнала като вечната
земя, лунни нишки светлина я оплитаха в мрежата си и така я крепяха права. Тази мелодия бе гласът
му преди последния хрип. И когато Даниела отново се раздвижеше, нямаше да има никой до нея,
никой, който да и изсвири песен за заспиване във все по-изстиващия космос, защото заедно с него
отведоха и Коце Букета, той никакви петиции не беше подписвал, за него стигаше и букета някога,
тикнат в ръцете на самия български цар, а и войничето, чието единствено военно дело беше
пресушаването на едно блато.
И отново кръвта е мъзгата, която капе отгоре и, която извайва пътищата, по които крачи. На нейната
врата не почукаха, а след месец Доктора го разстреляха по напълно легален начин след показен
процес, за да стане всекиму ясно, че луксът да се наричаш българин в Републиката носи същите
последици както някога в Кралство Югославия - смърт. Все една и съща - варяха я жива в котела на
историята и никой не можеше да и помогне, напротив, тя трябваше да помогне на всички тези
достойни люде, които си бяха отишли, да разкаже историите им с възможно най-нежен глас, тя
трябваше да има за тях нежността, която светът им бе отказал. Затова раницата и набъбваше като
втасало тесто от листчета, изписани от нея, изрезки от статии и книги. Страданието има смисъл,
казваше си, ако после може да бъде разказано, ако в горнилото на мъката намериш въгленчетата на
думите и ако, разбира се, не отдръпнеш ръката си от тях, заради прогорялата ти кожа.

Даниелината съдба се намираше на територията на “част от демократична и федеративна Титова

Югославия”. Мина вечност, докато я арестуват, цяла вечност, в която можеха да се свършат куп
неща. Не се опита изобщо да се крие, бродеше от къща на къща и записваше народната памет за
воеводите и, “На Милетич ли се правиш?” – чуваше насмешливия глас на Драго у себе си и
продължаваше, защото можеше да прави само това, което той би одобрил.
Още в първите дни, когато я арестуваха, я изнасили цяла част. И кой знае защо в главата и се
въртеше безумното: "Аз съм виновна за всичко, ако не бях убила детето в мене, ето го наказанието"
- сякаш сама го търсеше.
Един офицер я отдели от общата "пратка" за затвора, беше си я харесал за метреса, бе и подготвил
изрядна папка за освобождаване, трябваше да подпише само на две, три места - че е тук за да следва
в Университета в Скопие, че в нито един момент не се е определяла като българка и е готова да
работи за светлите комунистически идеи. Толкова. "Благоразумието е белег на разумния човек." -
формулира смисъла на начинанието сръбският офицер. Не знаеше бедничкият, че изкушението да
живее за нея не бе изкушение, бе скъсала овреме връзката с това чувство, раждащо едничко Юдите -
желанието на всяка цена да се живее, лъстиво отвеждащо те при най-дяволските изкушения. Просто
щеше да откаже поканата за танца с дявола. Щеше да си стои там избутана възможно най-далече в
тълпата, готова за неудържимия скок.
И нещо друго я крепеше – нея бяха арестували, но не и раницата и, стоеше си тя, затрупана с
царевична шума в една плевня край Охрид и чакаше да я вдигнат, свети Климент беше я скрил с
брадата си, беше се захлупил отгоре и и я пазеше. Затова и Даниела в затвора нито плачеше, нито
нареждаше, молеше се само мръсотията, излята в нея от насилниците, да излезе без да се се съедини
с нея. Гледаше Даниела затворниците, без да издаде звук, преценяваше ги, кой ще издържи на
побоя, кой има шанс да излезе оттук, беше спокойна, но тършуваше като мишка из килиите, в които
попадаше. Понякога отваряше за кратко уста – да посъбере малко сведения за хората край себе си,
не бързаше, понеже раницата можеше да гътне живота и на друг човек. И ето, довеждат едно
полудете, пърха като захлупена пеперуда, плаче от тъмното, хърватче, което с четиринадесетте си
годинки пак нещо не бе сварило да угоди на властта, та го беше взела на мушка. На третия ден
вечерта Даниела се примъкна до него, взе да му мрънка някаква люлчина песен, приспа го, да не
517
плаче пак от тъмното, че като го чуеха вардачите да плаче, идваха и го измъкваха да го бият. От тази
вечер то гледаше Даниела в устата – каквото каже тя да му е закон. Съвзе се момичето, взе като
пумпал да се върти между затворените в килията, оправяше се, стана някак по-голямо, сили го
издуваха отвътре. Беше дошло време да му се довери, още повече че ако някой имаше шанс да се
измъкне оттук, то беше тъкмо то. За абсолютни нищо беше задържано покрай куп други възрастни.
“Слушай, моето момиче” – започна една нощ преди заспиване Даниела да и шепне, уж пак я
приспиваше с някаква приказка, има една раничка, вътре има едни книжа, пък други хора се
нуждаят от тях, та ако кажеш на фурнаджията Спас, познаваш ли го, там и там, знаеш го, добре, ще
му речеш да прати раницата еди-къде си, на еди кой си, а на тебе да ти дава хляб без пари, докато
пораснеш все хляб без пари да ядеш. Да, там и там, повтаряше думите и момичето, и през другите
дни. На края на седмицата извикаха името му, “Върви и не се обръщай назад, помни приказката,
дето ти разправих” – искаше да я изпрати като щерка, но вардачите изригнаха отгоре и вулкан от
псувни и я сритаха назад: “Ти ма, мъстийо, и ти ли хукна да излизаш.”
Съдбата, чумичката, бе решила да я запрати в самото дъно на дяволския казан, затворническите
килии бяха само стъпала към лагера на Голи оток. Докато бе премисляла всяка дума за изричане,
докато се бе надявала да открие правилните думи, които ще отворят затворническите врати пред
нея, мястото и в хотела на Голи оток е било вече отредено, Голи оток с дупките в скалите, оглозган
кокал с черно слънце, по черните лъчи на които ще се качва и слиза, е било вече запазено.
Минават години, в които мъртви тела падат край нея, отгоре и, а тя все още диша и дори знае какво
е - българка, съдбата сякаш я замерва с тези вкочанени тела, превърнали се в най-страшния камшик
на съдбата, но тя е направила изборът - или жива, или българка, но ето че друг горе избираше. Най-
хубавото на затворите бе честото местене, а с него - срещата с отломки като тебе, които сякаш за
миг се спояваха в нещо цяло, това тъй важно за нея напомняне, че цялото не е фантазия, а реалност.
И в затворите каквото и да бе, тя все още си имаше плът, която хранеше макар и с някаква вода с
две - три петна мазнина, която миеше рано сутрин и дори оглеждаше в късчето огледало, закачено
над умивалника.
В Голи оток вече нямаше нищо човешко, вместо плът - ронещ се от кървавото слънце камък, вместо
очи - дупки в скалата, дори не рани, понеже и раната е нещо човешко, насилието е издълбало
вонящите коридори из тази скала, в които се носе тътнежът на зверския вой. Тя вече изобщо не
вярваше, че има лице и тяло и когато някой затлъстял гарван кацваше отгоре и и започваше да я
кълве усилено, тя пак нищо не чувстваше, само си казваше: "В дупчиците на скалата ми търси
червейчета за хапване."
Отдавна не пиеше/изглежда вода си набавяше, когато я давеха, давенето, което бе по-мъчително от
който и да е побой, дори от цигарите гасени в гениталиите и/ , не повръщаше, не ядеше, нямаше
менструация, беше сигурна, че е преминала вече не в царството на животните или растенията,а
направо в света на минералите.
Един камък, който го шибaт и давят какво му става? Нищо.

В същото време, когато Даниела береше душа в лагера, раницата и наистина замина, проправяше си
път раницата от човек на човек, минаваше обратно пътя, по който бяха минали костите на Гоце,
говореха записките насред огромното сивкаво мълчание – свещена е земята, пълна е със сокове –
кръвта на воеводите. Последната и станция преди да мине границата е Струмица, домът на д-р
Белев, приятел на нейния Доктор. “Ах, този доктор, какво ми праща – една цигулка армаган и
раница за препредаване. А тази цигулка не струва пукнат грош без пръстите му. Нали ужким щяхме
да се веселим заедно, нали той беше нашият човек-музика, нали го наричахме “пълно тяло с музика,
едни ръце-сто мелодии”. Раницата стигна до влака на гърба на д-р Белевото момче Борислав,
“Върви и от нищо се не бой!”, както винаги доктор Белев включи най-важната си възпитателна
заповед. Момчето махаше после на влака, а бащата си мислеше: “Ще се видим ли някога с Доктора,
онзи голям доктор, на когото всички са забравили името, защото той е просто единствено Доктор.
Ще се видим ли някога и с автора на тези записки. И пак ли ще си общуваме през границата само с
едните нелегално пратени книжнини?” “Уф, какво напрежение, сякаш сме ограбвали банка!” –
изпуфтя бащата вече вкъщи, а синът и така не разбра за какво го хвалеха. Несъзнателно, хванат за
бащината ръка, той катереше вече “планината на честта”, овреме трябваше това да стане, уверен бе
бащата, “Ако искаш да станеш човек, трябва да можеш да излизаш от собствената кожа. И да
518
можеш да казваш на твоите деца един ден – Аз бях този, който направи онова добро.”
Своя връх в планината на честта синът стигна през 1951а, катереше я разбира се с приятели, та
заедно се изкачиха. Лобното им място бе там, където 1944а други негови “батковци” бяха
разстреляни, хващаха сякаш ехото им, когато на Яръмов му отрязоха ушите, на Пецев извадиха
очите, на Тончев счупиха пръстите на ръцете, на Костуранов счупиха гръбнакът, а него самия
прободоха на 7 места, но така че да издъхва много бавно и мъчително.
Така и не се запознаха с Даниела, чиито бели кости се бяха вече слели със скалите край лагера, но
на Борислав и другарите му задаваха същите въпроси и му бяха подготвили същото заключение –
смърт. С какво право се пишеш българин? Ами маме и тате ми казват, че съм такъв. Добрият
гражданин не слуша някакви си бащи и майки, а държавата. Не знаеш ли, че българите са тъпи,
мръсни, генът им бил такъв, робски, защо искаш да си от тях, най-презрените на земята? Защото
мама ти рекла, че си еди-какъв си, така ли, да ти таковам майката. И всяко пробождане с ножа беше
придружено с по едно “да ти таковам майката”, садистът навярно си доставял перверзно
удоволствие с вкарването на ножа в тялото.
Невероятната решителност на петимата младежи попи сякаш страха на населението, та не десет, а
десет хиляди струмяни дойдоха на последна среща със закованите им сандъци, неутешимостта бе
здраво свързана с чувството им за вина – отново като през 1944а градът не бе се опитал да
предотврати гибелта на децата си. А най-отпред на множеството беше доктор Белев, той трябваше
да се заеме със сандъците, цяла вечност ги гледа с наведена глава, не затвори очи, не избърса сълзи.
Изведнъж трепна, множеството чу сързераздерателния му вопъл: “Хора, защо направихте това, нали
сте хора!” Той си знаеше как преглъщаше солените буци в гърлото си, как държеше разсъдъкът си
жив, толкова жив, че да е в състояние да направи аутопсията на сина си и приятелите му. Той бе
решен да я извърши, иначе как щеше да узнаят българите на какво са били подложени
студентчетата, ех, студентчетата от Македония, вероломството срещу тях не бе спирало ни за миг,
не им беше отредена съдбата да бъдат победени в открит, честен бой, а винаги тихомълком, в гърба.

А епопеята с раницата свърши в лапите на Лев Главинчев. Като грозен юнак от приказките той
стискаше в лапите си човеците и от тях изцеждаше гроздовия сок на кръвта, цялата му муцина бе
омазана с тази кръв, обичаше той сам да трепе, не просто той да нарежда. Друго си беше да усещаш
как пукат чуждите кости под твоята зверска сила, и как месото се отделя от тях.
Волю-неволю Петко, същият онзи Петко, който мислеше някога, че никога няма да се съвземе след
като Даниела го изостави, че любовта така ще го изгрезе отвътре, че накрая смъртта ще хване с два
пръста дрипата, която е останала от него и гнусливо ще я хвърли в дупката, беше нареден до Левчо
като един от управниците на страната и трябваше да се каращисва с него. Не му беше Левчо
началник, слава Богу, защото Петко беше наврян в Министерството на пощите, но кошмарът беше,
че бяха с него от една страна на барикадата, а това означаваше и от едната страна на отворените
гробове. А щом беше нареден рамо до рамо с Левчо до гробовете на избитите, значи и за съучастник
можеше спокойно да се брои. Ламтеше Левчо за смърт, както се ламти за жени, а Петко усещаше
позорът, който бе лепнал на физиономията си, позор, който нито с нокти можеше изчегърка, нито с
вода да измие, и кожата да си съдереше, позорът на властването в такава компания не можеше да
бъде свален от него. Но това, че си затваряше устата, не означаваше, че не мечтаеше някой от
старите воеводи да си спомнят воеводстването и да гътне Левчо, та да рахатясат малко от малко
най-вече привържениците на ВМРО, които той като ренегат преследваше с особена мъст, досущ
като еничарин, тръгнал срещу кръвта си. Фактът че Левчо беше още жив бе доказателство за нещо
още по-страшно от убийствата му – доказателство, че Организацията на Гоце и Тодора вече никаква
я нямаше, бяха и взели дъха, на късчета я бяха накълцали с екзекуциите, говореше се че някой от
водачите и бяха предадени на УДБА-та, но това дори и на Петко кой знае защо му се струваше
невероятно. На какви ли не дивотии се наслуша Петко като деен отечественофронтовец.”Оле-мале,
ти Пирин-планино, що за Отечествен фронт е това, щом се отказва от Отечеството си?” – вопиеше
душата му, когато се заяви официално, че трябва да се бърза с предаването на Пиринска Македония,
защото само така Пиринска Македония щяла да се отърве от плащането на репарации. – Ами що
само Пирина, всичкото да го дадем, тогава хептен няма да има репарации! Гледай ти, как не се
сетихме как да се спасим от репарациите след Нъой! Така я – дайте да бутнем къщата, да не и
платим данъка.”
519
А българското пространство беше разтърсвано от нови и нови идиотщини. Влачеха простащината
си като размотали се навуща някакви Добри-Терпешевци и Антон-Юговци, Георги Димитров след
като лично се бе погрижил за смъртта на българските политемигранти в страната на Сталин, биеше
пак тъпана и озвучаваше мислите на великия Вожд. А Левчо не миеше вече кръвта от ръцете си,
оставаше я да капе от тях, да го омайва с мириса си. Петлееше се нейде встрани от него Петко и му
се канеше – докато Бог ми е оставил още дни, за добро да ги употребя, да го излича от лицето на
тази хубава страна, да понамалее барем този берекет от мъртъвци.
Съвсем сам живееше Петко, все му се струваше, че в един миг натиканите в миша дупка люде ще
изскочат на улицата и ще поискат окрадения си живот, сега на ред беше земята, след
национализацията на предприятията, тя беше на мушката. Земеделец по убеждение беше Петко и
тази нова планирана кражба му се виждаше най-чудовищна, вземи му на българина земята и вече
той никога няма да бъде онзи българин, с достойнството на стопанин. “Най-прекият начин за
лумпенизирането му ще е отнемането на земята” – мислеше си Петко, но вече го нямаше и Никола
Петков, да се осланя на неговата сила. “Що се мотае тоя в краката ми, що ли не го цапна и него,
повече да не гъкне?” – Подсмиваше се Левчо на соловите акции на това чудновато създанийце
Петко, което все се вреше и задаваше някакви въпроси, които изобщо не бяха за задаване, все се
застъпваше за някого, на когото нищо друго освен два метра за гроб не му се полагаше, мързеше го
Левчо, затова го оставаше още да шава по белия свят, не му беше определил реда, това беше всичко.
Улав беше този Петко, дето си бе наумил, че съществува някаква истина, а тя пък, на всичкото
отгоре трябва непременно да побеждава.
Слиса се Петко, когато онзи чичо от село застана на вратата на апартаментчето му в София. “Не ща
тук да живея – беше се дърпал Петко, когато партията нареди, - този апартамент не е мой, нито ваш,
как така?”, но после разумът му бе казал, че това е малка пръска в голямата локва кал, в която бе
обърната каруцата на България. Честният човек все пак може да свърши куп неща, докато не остава
да мине сума ти време за дреболии, а апартаментът все пак бе дреболия в пред вид на това, което
ставаше наоколо му. За този човек е особено важно да не мълчи, а винаги и навсякъде да говори, без
да се съобразява пред кого, ако устата му не е запушена от манна или от страх и ужас, може да
придвижи макар и с една мравешка стъпка доброто. Ей такива едни принципи си следваше Петко, а
всички наоколо го предупреждаваха, че това е чиста проба отказване от основите на марксизма-
ленинизма. “Но, извинявайте, - беше любезен към тях– чудна работа как Левски е минал без
ленинизъм и без сталинизъм, а и тези принципи не може да се използват за затруднение на самия
живот. Вие друго вече не правите освен да унищожавате или да правите невъзможен живота.” Все
още всичко това имаше нюансът на другарски спор, но кога ли досието му щеше да се взриви от
тези “идеологически дискусии.”
На мършаво куче с изплезен от търчане език приличаше чичото от Дебърско, както веднага го
определи по носията му, вести му носел, да го пуснел вътре, тук на прага не било за разказване,
човеци имало зад вратите, всичко можели да чуят. “Каквото вънка, това и вътре” – рече му
многозначно Петко и го пусна в хола си, в който по прахта по мебелите можеше да се пише,
разръчка дрехите по диванчето, за да му стори място за сядане. Всеки човек плашеше вече Петко,
откакто бе намерил на няколко пъти служебното си бюро напълно пребъркано и оставено
демонстративно в пълен безпорядък. И след като се оплака на началствата си, погромите над
бюрото му продължиха с всичката сила, все едно стомахът му преобръщаха. “Виж ма сега и се сети”
– запули срещу лампата чичото косматото си лице. – Глей пък се сети.” Бре, наистина се сети Петко
– някаква зелена шума, рошави от цвят овошки и същото захилено малко на една страна лице,
понеже по дясната буза се е проточил белег от нож или сабя. Там нейде до Даниеленото го вижда
наредено, лицето на един от безименните македонски четници, които хем носеха сведения на
Даниела, хем и пазеха гърба. Чичкото беше свалил македонското кепе от главата си, чистеше го с
длан от някакви невидими прашинки и заговори бързореко, как бурята го погнала, и щяла да го
стигне, но той не и се дал, и как на косъм при Левчо се разминал със смъртта, и веднага след това
разминаване хукнал към него Петко, който трябвал да се застъпи за раницата на една Даниела, коя е
Даниела чичото бил готов да му припомни, ако той още не се сещал. “Каква е тази лъчезарна
радост, дето ми носиш, дядко! – Склонният към възторзи и излияния Петко сграбчи с две ръце
главата му и я притисна до гърдите си. – Честна дума? А закълни се, че точно за моята Даниела
става дума.” Да, същата, разумна като змия, сладкодумна като поточе, ама в зандан лежала окована
520
и никакъв орел не можел я съзре. Нахвърли се Петко върху човека, стиска главата му в ръцете си –
здрава ли е Даниела, читава ли е, защо не пристига и тя с раницата си, защо по-късно, кога ще е тук.
Маха ръце гостът, пери ги, но все не може да го спре – изчакай, човече, ти нищо не си разбрал.
Даниела праща бележките си при нас, понеже сама не може да дойде, оключена е с девет катинара е
оключена с колко още бъгари – Бог знае, разумяваш ли? Пръчките на решетките са дебели колкото
талпи, пленник им е тя, “няма какво да се лажем, ще я чинат каквото им душа сака, а нали в душата
им върлува цяло стадо дяволи, кой ще ги запре”. Ей туй “кой ще ги запре” засяда като рибя кост
накриво в гърлото Петково, та той почва да гъгне, глътчица въздух не може да поеме – никой не
може да спре гаврите с нея, дори и той, Петко, дето цяла младост въздух само в нейна чест е гълтал,
на едри гълтоци, и този въздух пак от нейния образ се бе превръщал на мед. Щеше ли той изобщо да
има младост, ако не бяха белите и ръце, които като шумки шушнеха по кожата му и събуждаха от
всяка клетка по едно филизче на желанието. Щеше ли да узнае какво е да ти премалеят коленете от
всяка цъфнала гранка пролетес, която ти е напомнила за чашката на гръдта и. Неудържимо беше
желанието Петково да се зарови в бележките на Даниела, да възстанови живота им от онези години
на скитосване, и другия, вече без него, да обгърне с две ръце душата и, както някога тялото и, да я
залюлее, шепнейки и: “Шшт – нищо не е станало, все сме си дваминката.” Отвънка заръмя, Петко
чуваше капките как бият по излъсканите листа , замириса по-силно на кожа от кожухчето на
чичкото. Значи всичко си беше някъде там – неговото минало, изречените и неизречените думи и
самата Даниела, за пръв път от толкова години той затаи дъх пред мисълта, че могат да са отново
заедно, не само в огнения град на спомените, ако ще и вързани на едни вериги. Биячите, вардачите,
хлебарките – всички се били хвърлили отгоре и, за да и вземат животеца, громоляха като изсипани
камъни думите от устата на госта, но тя имала и друг живот под формата на купчина хартийки,
нещо като търговски тефтери, само че със сметките на душата, тях им пратила сега, натоварила едно
хърватче с тайната им, то от зандана – право при фурнаджията в Охрид, пъхнали хартийките
барабар с раницата, в която кротко си лежали в един чувал с брашно, и всичко щяло да мине мирно
и гладко, ако Левчо не хванал армагана, предназначен за Петко. Сега Левчо сто на сто щял още
народ да изтрепе, защото много имена имало в раницата, те мърдали, вече уловени, в лапите
Левчови. Значи така – шумяха ветрове в ушите Петкови, – невъзможно е да свикна с тази мисъл , та
тя ми е доверила най-скъпото си – записките от всичките тези години, всичките тези години тя е
знаела, че най-накрая може да се довери точно на мене! Въображението му се вихреше и на дъното
му все това – “Аз съм и бил нужен. Защо, по дяволите, не останах край нея? Ако ще и сто Драговци
да се ветрееха край нея. КЪде сега ще я стигна?”
И сякаш младостта му се възвръщаше от самата мисъл, тя го гали по рошавите му гърди, “Наистина
си като мечо руно, страхотно е да си лежиш тъй върху мечата ти кожа до огнището” говори
някогашната Даниела, а отблясъците от огнището позлатяват бодилчетата на зърната на гърдите и.
Откакто тя го отхвърли от себе си, Петко се покри с корица лед и се научи да живее с тази корица
лед, като прегръщаше другите жени в живота си, той чуваше скърцането на коричката лед под
ласките им.

Зареден с тези образи, той изтика госта навън в тъмното и сам хукна към Лъвов мост, където деня и
нощта работеше Левчо, нямаше как, трябваше да се бухне в устата на лъва, в устата на онова
глезено от всички наоколо от страх зверско животно. Долу реката плакнеше в мръсотия разбитата
на каймак луна, улиците кънтяха от празнота, а той само мерна разстоянието от моста до дъното, не
ставаше за нищо, беше толкова малко, че човек не можеше и да се самоубие.
Отдавна градът беше привикнал с това, което се вършеше в Милицията на Лъвов мост и в килиите
под моста, така както бързо се примирил и с писъците в онзи хотел Славянска беседа, в който
политици, професори и писатели бяха инквизирани под палката на шефа на милицията, никакъв
ужас не можеше вече да е новост, и затова столицата си мяташе отгоре шапка-невидимка, да не
вижда и да не чува, който е на заплата, що пък да не си я получава и хич да не го е еня, че някои с
топор насекли, на друг първом му белили кожата. Хората, които отиваха на заколение, отдавна не
будеха съчувствие в по-голямата част на населението на столицата, та това бе част от новия ред,
защо трябваше да се пита. Преди да влезе Петко погледна в мрака на равните със земята зимнични
прозорци, “Досущ като първите християни – нямаше как да не си помисли, - държат ги в клетките,
521
за да ги пуснат срещу Звяра.” Поразително ярко видя образа на измъченото тяло на България,
проснато на цимента, ръфано от озверелите и чеда, навярно и в този час вътре отегчени биячи
въртяха тоягите и си го изкарваха на затворниците, че заради тях не могат да се наспят. И за него
нямаше да бъде отредена друга процедура – пата-кюта и хайде с краката напред в безкръстна яма,
но все пак можеше да опита да го подкупи.
Нямаше време Петко да опипва със сетива тъмнината, докато намери верния път, ей тъй както си
беше накокошинен от страст и от черна болка се стовари при Левчо. Разговорът вътре беше от
кратък по-кратък, “Моя е – рече за раницата, - начаса ми е давай!” “Твои ще са само червеите –
пусна Левчо бабаитлъка си на воля.” Изпусна се и Петко, вече нямаше спиране, попита го за
гарваните, над чий гроб грачеха и къде, над гроба на Владо Куртев и над Коста Ризов и Йосиф
Марков, както го питаше и го разпитваше, тъй му обещаваше цялото злато на ВМРО срещу
раницата на Даниела и, разбира се, срещу измъкването и от ръцете на приятелчетата им в
Югославия. Петко само свари да го цапне по накървавената муцуна, която риеше ли, риеше в
смърдящия тор, в сетнешния миг ръцете му бяха вързани отзад, през тях прекараха някаква дъска
със стърчащи по нея пирони, обърнати към кожата му, хвърлиха го на пода, та като играе тоягата
двойно да го било от ръбовете на дъската и от пироните, дето така се ковяха вътре в месата му.
После както си беше по реда – с патата-кютата, но историята за ВМРО-вското злато явно не хвана
дикиш пред Левчо, който юдински се захили: “Пък що ли да те претрепвам, що да не си те пратя в
братската ни югославска страна, там да ги питаш, може пък те нещо да знаят. Кълна се в краставия
ви Бог, че бих ти светил на минутката маслото, но няма да го сторя заради другарите от УДБА-та.
Те ще се погрижат за тебе като разберат за чии гробове си се застъпвал, името ми да не е Лев, ако не
те връча – пратка на УДБАта. Ще те пратя при твоичката курветина, да и се радваш, кога я
разчекват като пиле и и се изреждат цели взводове.”
И ето го, натоварен на една джипка, последното което вижда са наръч жълти листа, които
прелетяват над размътената му глава, скриват се всички чудни-пречудни украси, с които природата
беше закичила земята. Изведнъж всичко изчезва – и жената, случайна минувачка с окачена на
ръката и неподвижна като на закачалка пазарска чанта, олющената фасада на Районното, и цялата
жалка хубост на околния свят, бяха му вързали очите. Докато го влачат из пътищата, от които
прахта полепва като нагар в носа му и той похърква от това сякаш е заспал, Петко все им се моли:
“А бре, момчета, отвържете ми очите, как обичам да пътувам, оставете ме да видя къщята,
дърветата, църквите, на никой няма да кажа какво съм видял, откога цяла България стана държавна
тайна, та няма право да се гледа?” Накрая на слизане в Скопие им рече: “Трябва да са много
закоравели душите ви, за да не позволите на един осъден на смърт да не зърне родината си за
последно.”
И в Скопие не му останаха длъжни за въпросите, пребиваха го всекидневно по тяхната си
процедура, но безсъзнанието му беше примесено с такива дивни сънища, че той взе да копнее за
момента, в който щеше напълно да се отнесе и отплува от цялата тази сган. Не помнеше дълго време
сънищата си, но знаеше че са дивни, наливаха му сякаш свежа кръв на мястото на тази, която бе
загубил след поредния побой. И тъй, докато една утрин се събуди насред съня, в него се бе
подредил до Даниела, а тя го галеше по раните с неземна светлина и по тях цъфваха истински цветя,
“Няма да ги берем – казваше Даниела, - те са живи цветя.” И да беше Петко от пропадналите най-
пропаднал в този миг възсия – “Този сън ми е дар от Даниела, тя е някъде наоколо и ми праща
сънища да ме утеши.” Оттогава затворът вече му се струваше детска игра, оглеждаше се при всяко
излизане в коридора, при всяко местене от затвор в затвор, щом продължаваше да
спи и да сънува, тя беше нейде наоколо, оставаше да я издири.
Попадна в сръбските затвори Петко като Коста Църнушанов, но при този бой и
месец нямаше да изкара, не 19 години вътре, на това дередже бяха и хилядите
българи вътре, гледаха някак да се съобщават с викове или чукане, с бележки по
подкупни вардачи, а из занданите вече се рахождаха легендите за гордото
гладуване на Йордан Чкатров, за гладната му стачка в смъртта след разстрела на
брат му Димитър. И надзирателите като хиени отгоре му се чудеха защо не хвърля
топа. Намъчиха го, но Бог продължаваше да къта вощеницата на животеца му,

522
може би за да открие следите на Даниела. Каква ли душа нося, щом още мърда след
всичко, което видя и научи, как не ослепях от заревото на разстрелите, питаше се и
вече изобщо не обръщаше внимание на тялото си – нека си пищи, съзнанието му
вече беше свикнало в часове на най-голямо болка да намира спасение в най-скъпи
образи. Така един ден то, горкото, се озова в Мъглижкия манастир, който бяха
посещавали с Даниела една пролет, когато кипарисите от кипарисовите горички се
переха като черни паунови пера на фона на мекото зелено на дъба и бука, “Каква
чернота, казваше си Петко, така черни са само зениците на Даниела”. В манастира
фитилчето светеше от времето на Калоян, а по стенописите мъждееше върху
пастелносинъото онова скъпо-прескъпо на Даниела “с иждивението на Ирландеца
О”Махоми”, да, ставаше въпрос тъкмо за нейния Ирландец. Обикаляше Петковото
съзнание манастира , към гледката се прибавяше онова параклисче от картината на
Иван Милев, скупчено като пчелен кошер, над което висяха гирляндите от цъфнал
цвят . Вътре полумракът беше раздвижен от българската святост, от тъканата
престилка на Света Злата Мъгленска, от контохчето на Свети Георги Загорски,
светци в сукмани и потури, с гугли и забрадки, притихнали в чисто български свян
и смирение, нямаше ни капчица горделивост и накиченост, мяркаха се конниците
на Склав, дошли да събират нови еничерчета от Мъглиж, конете им тъпчеха
майките с притегнатите ръце, лумваха огнъовете на кладите под новобългарските
светци, светците от робството, а Свети Патрикий крачеше редом до Светите братя
Кирил и Методий през целия този ужас и повтаряше онова страшното – Ще бъдете
гонени, както аз съм бил гонен. После цветовете на стенописите се разливаха над
Господа и над Светата му майчица, над сцените от Страстите христови и оставаше
да трепти само синъото покривало на небето, което превързваше нежно и раните на
Петко, и раните на Даниела, и раните на онези хиляди българи из Титовите
преизподни. Нямаше съмнение, че хиляди българи пищяха от мъки из
новопокръстените в югославски сръбски зандани, но него го пазеха строго да не
взезе в досег с тях. Веднъж при едно местене зърна една група окаяници, овързани
с вериги, дебели една педя, и за миг му се стори, че разпознава лицата им. “Горката
България, кой ще чуе оттук риданията и? Още колко поколения трябва да минат
през ада? И тоз път обезумяването е пълно, нацията сама яде месата си.” Охкаше и
се вайкаше Петко и пак призоваваше силата на земята си, напечения от слънцето
Охрид, застанал на стража на историята с манастирите си, ръждясалите като вериги
скали по Али ботуш с туфите мащерка, край които поляни с диви люляци и
перуники хранеха въздуха с ухание, белите преспи на девичите снаги по
къошковете на Струга и Прилеп.

ПОЛКОВНИКЪТ

Полковникът трябваше бързо, ама много бързо да си спомня имената на момчета от

трудовите лагери, на ръководители на еврейски общини в градовете, на подчинени
и офицери, защото пишеше показанията си буквално с пистолет, опрян в тила му,
ако паметта на часа не му помогнеше да посочи свидетелите си, действията му

523
щяха да останат тези от обвинителния акт, а те бяха много страшни, сякаш четеше
обвинителния акт на Белев .
В Софийския затвор един затворник като него непрекъснато се упражняваше върху
неговия лик, затворникът бе известен художник, портретите му отразяваха
различните състояния на Полковника и когато изгледът на човека от платното
почна да става извънредно, подтискащо мрачен, Полковникът му нареди да спре
дотам, ако някои от тези портрети успееха да излязат от затвора за разлика от
изрисувания, той желаеше до сина му да не стигат някакви демонични варианти на
досегашното му аз. 'Има един предел, който и изкуството няма защо да прекрачва"
- миролюбиво Полковникът потупваше по рамото почти обидения творец, който
държеше особено сега, в затвора, да създаде лебедовата песен на творчеството си,
защото голяма беше вероятността това да са наистина последните му картини.
Полковникът, който винаги бе акуратно честен пред себе си, трябваше да признае,
че почна и да се страхува от тези свои образи, струваше му се, че някой ден
поредицата щеше да свърши с посмъртната му маска, а нея той изобщо не държеше
да види, не беше дотолкова суетен или любопитен, нали всичко в него беше
премерено. Отначало портретуването му бе помогнало да е винаги във форма,да не
се отпуска, затова може би още в първите работи той беше със здраво стиснати
зъби, зрителят чувстваше как този човек стиска зъби само и само да издържи това,
което водените някога от него сънародници, са му сервирали. Докато седеше или
крачеше с възможно изправен по войнишки гръбнак, въпреки напредналата си
възраст, той се опитваше мислено да си представи какво става вкъщи, безпокоеше
се особено за сина си, който беше в Школата за запасни офицери, и една такава
страховита биография на баща фашист можеше и него да го изведе завинаги извън
това, което сега минаваше за нормално съществуване. Тази мисъл бе достатъчна да
хвърли в паника, дори в лудост Полковникът, откакто съществуваше памет за рода
им, в него нямаше ни един аутсайдер, пройдоха и нехранимайко, ни един, който да
не бе успял да се запише с нещо трайно в приписките към Българската Библия,
нали сред тях бе един от шепата пловдивчани опитали се да обявят въстание в
гръкоманското и горделиво Филибе, а друг се цитираше от другаря си Захари
Стоянов наред с имената на Иван Андонов и Чардафона по делата на
Съединението. Сега, когато тъкмо започваше да се разгръща духовния свят на сина
му, можеха да натрошат крилата му и да му внушат, че те наистина за нищо не
стават освен за съчки за огъня на революцията. Затова бащата всеки ден връчваше
на управата поне едно писмо и не искаше да вярва, че българските надзиратели в
българската държава ще са годни за такава подлост да не пращат писмата до
получателя им. Получателят беше винаги сина му, по-рядко майката, опитваше да
му внуши, че този затвор не бива да се брои за затвор, докато се изясни грешката,
ще ги изчакам, не си мисли разни страхотии, като в твоите "Бесове" пишеше му,
никакви подземия, никакъв Достоевски, храната е прилична, нищо не ми трябва,
получавам цялото уважение като към български офицер, с една дума Бащата
лъжеше на разсипия с една едничка цел - да бъде запазено доколкото е възможно
самочувствието на сина му, този който е служил на родината си, не може да бъде
изритан от нея. Не можеше по нищо да съди за влиянието на писмата върху сина
му, защото не дойде за толкова месеци нито едно писмо, а посещения уж щяха да
бъдат разрешени, а се местиха все по-надалеч във времето, "Ама как другия месец,

524
нали тогава вече ще сме на свобода" - гледаше да го удари на шега той пред
надзирателите, за да не ги настройва прекалено враждебно към себе си. Старият
военен добре разбираше, че ако сега, когато вегитираше под ключ зад решетките,
не изведеше личната си война до победен край, беше загубен, като добър стратег
той знаеше едно - внаги има спасителен начин само дето трябва да го улучиш
първо в мислите си, това трябва да е абсолютно точно попадение като при учебна
стрелба, не улучиш ли спасителната точка, от която можеш да издълбаеш тунела си
до свободата като някой Жан-Валжан, никакви по-сетнешни усилия няма да успеят
да наваксат пропуснатото. Неразрешима задача - как да намери същите хора, които
бяха идвали за помощ при него, представителите на онези хиляди от Македония и
Тракия, които бе приютил в лагерите и които, както от развитието на събитията
насетне, де факто наистина се оказваха спасени чрез приема му в неговите трудови
дружини.
Полковникът не знаеше какво е страх, защото беше му хлопнал отдавна, много
отдавна вратата към себе си, още когато се въргаляше сред чумавите през
Световната война, навярно затова можеше така активно да участва в защитата си
сега - строеше варианти, подаваше на адвоката адреси и имена, та чак адвокатът се
подокачваше на тема професионални умения: "Добре, Полковник, ти всичко знаеш,
ами защитавай се сам, както гледам, излишен съм." "Господин адвокат, аз само
искам да ви науча да се движите в мои води, да хвърляте мрежите си в мои води, не
просто в ничие море." Свят му се вие на адвоката от този вихър от имена, които
трябва да издирва надлъж и шир по държавата, а в такива времена людете гледаха
да не се намесват в нищо, което може да постави под въпрос лоялността им към
държавата, камо ли пък в процес за антисемитизъм. Нали властта можеше да
изтълкува подобно свидетелстване също като антисемитизъм - "Ти, значи,
другарче, си на страната на тези, които отричат Холокоста, и милионите избити
сега им се гади от думите ти".
Арестантът не искаше да се отърве от нито една илюзия, въпреки окаяното си
положение, той просто искаше да вярва в хората дори в клетката си. Тази затворена
врата, разбира се, го вбесяваше, гълташе огъня на гнева си , струваше му се
постоянно, че ако съсредоточи цялата си воля върху нея, тя щеше да се отвори,
колко много захлопнати под носа му врати бе отварял по този начин, и то не само
за себе си, но и за другите. Нощем ги сънуваше - врата след врата, които се отварят,
а най в дъното на коридора, образуван от тях, стояха жена му и сина му и щерката
и тримата протегнали ръце към него, единствено защото е слаб да се справи с тази
врата, не може да стигне до ръцете им. Но най-много той се страхуваше не от
тъмничарите си, а от природата си, която можеше да се окаже толкова слаба, че да
не издържи, друго беше да си на двадесет години в окопите, друго - на старческа
възраст да не си гледаш старостта, а да се мяташ оключен с предположението и за
смъртна присъда. Чувстваше как и главата, и стомахът му бяха разбъркани, а
волята му, на която преди толкова бе разчитал, не можеше да подреди дори тях,
камо ли да отключва врати.
Докато Полковникът стоеше вътре и смело, по войнишки се бореше с кошмарите
си - ще изпратят семейството ми в лагер, в най-добрия случай ще го изселят, най-
лошото на присъдата ми няма да е, че ще е смъртна, но че ще конфискуват къщата
ни, всичкото недвижимо и движимо имуществено, синът ни никога вече няма да е

525
военен, децата ми няма да имат ни покрив на главата си, ни професия да си вадят
хляба, опозорени за вечни времена с името на баща си.
Но вън всеобщата мобилизация в негова полза набираше скорост, не беше за
вярване - хора, чиято една думичка "Обвинявам!", можеше да свали главата му от
рамената, обединяваха усилията си, за да го измъкнат, даваха си дума, че той няма
да напълни кървавия търбух на държавата, евреите идваха да кажат, че е бил с тях,
а не срещу им, това славно племе никога не забравяше кой им е бил приятел и кой
враг.

И после в съда клавишите на старите "Ерики" и "Омеги" трополяха като копитца и

през тях излизаше почти невъзможното: "Освобождава поради недоказана вина",
изведнъж силата му се е удвоила от силата на хората, дошли да свидетелстват в
негова полза, сълзите на жена му, сина му, дъщеря му, неговите, сълзите на радост
се сливат в един поток, който прелива от залата надолу по стълбището, техните
прегръдки го чакат пред официалния вход, виждат го да слиза тържествено и да ми
маха, но все не е той, очите им стават все по-големи, сетивата им са напрегнати до
краен предел. Вече няма защо да се преструват или страхуват, никой няма право да
го задържа, той е свободен да падне в обятията им, да го погалят по побелялата
глава, да се опитат да изтрият всички преживени страхотии от нея, да го утешат.
След час жената с роклята на малки бели квадратчета започва да пита
милиционерите защо още го няма подсъдимия, който не е повече никакъв
подсъдим, “Преди минути му четоха оправдателната присъда, другари
милиционери, той е свободен човек като нас и вас.” Навярно имало още някакви
формалности, да не би пък да са го изпуснали, да не са го видяли сред тълпата
излизащи, после някой се сеща да подхвърли - да не са ги свалили през задния
вход. Жената хуква натам, озовава се в някакво дворче, оградено като дъно на
кладенец с високи зидове, от дебелия милиционер излиза един също толкова дебел,
хъркащ глас - бил отведен с камионетка, къде ли, ами навярно където трябва, но
къде, къде, сълзите на жената този път не са от радост, къде може един такъв
оправдан човек да бъде откаран, ами в някой лагер, това че не го осъдили, нямало
никакво значение, лагерите са главно за неосъдени, да им се даде право чрез труд
да изличат чертите на паразитната си класа. Жената се свлече на земята, просто се
тръшна на паветата и взе да вие в плача си, грабнаха я мъжките ръце, тук трябвало
да се пази тишина и изобщо дворът не бил отворен за граждани, изнесоха я на ръце
и я плъоснаха на тротоара вън сякаш изхвърляха пияница от кръчма.

Полковникът наистина го извеждат група милиционери, двама от тях така стискат

ръцете му от двете му страни, че той изохква от болка, казва им, няма смисъл да ме
стискате така, нали отивам на свобода, няма да ви избягам, лицата от восък са
непроницаеми, стават ликуващи едва като са го натъпкали в джипката, сега пък с
джипка ли ще ме водите чак до Пловдив, довкъщи, това ли е луксът за освободени
затворници, нещо като обезщетение за времето, в което без причина съм държан в
затвора. Восъчните лица пак нищо не говорят, само пътуват с него, а той почва да
вика на висок глас, по-кротко, казват му, не си на плаца пред войниците си, аз съм
свободен човек, крещи Полковника и гърдите му хъркат. И започва комичният
диалог между милиционерите и арестанта им, който така искрено забавлява едната

526
страна за сметка на другата – “Ама, чакайте, ще ви обясня, мене току-що ме
освободиха”,”Очевидно не си освобеден, щом си в нашата каляска”, “Ама нали
затова се опитвам да ви отворя очите, че не бива да съм тук, а у дома”, “Не, ти си
точно където трябва”, “Веднага спрете, трябва да сляза”, “Ти ли ще ни нареждаш”,
“Ама аз съм свободен”, “Да бе, щом си толкова наивен, пък вярвай си”,”Ще ви
съдя, това си е чисто отвличане, значи не искате да се подчините на разпоредбата
на държавата”. Един дълъг диалог – влачи се чак до лагера в Дупница.
“Не мога да ги закрилям повече, вместо глава на семейство, аз съм камъкът на
шията на това семейство.” - Повтаряше си, докато лопатата или кирката падаше
или се вдигаше в разстояние на месеци, всичко се въртеше пред очите му - и босите
морави чуканчета на нозете му, и голите купчини тела, приятеля му свещеника,
който бързо се измъкна от лагера, една сутрин прочетоха заповед - освобождават се
този и този, и толкова, така просто беше, освободеният знаеше чие дело бе
заповедта - на владиката Кирил, той на него му бе и роднина, но явно силата му не
достигаше и за неговото освобождаване от подземието, значи така, дядо му Антон
Балтов, въпреки здравото си поборничество воглаве с Левски, бе пощаден от
турците и не бе стигнал до Диарбекир, но нему комунистическият Диарбекир
нямаше как да му се размине, интересно какво ли щеше да покаже едно изследване-
сравнение на броя на заточените тогава и сега.

Добре че още един роднина има в лагера по майчината си линия, той нещо се бе
шашнал, а и можеше да се прави на такъв, за да не го закачат от управата, той беше
при прасетата, хранеше ги, гледаше ги, колеше ги, сам омазан като прасе до ушите
в свинската мръсотия, "Свинарят" му викаха и авторитетът му сред лагерниците бе
необозрим, та нали той държеше ярмата и можеше да помага, това той и правеше,
но само на най-закъсалите, шепата ярма, тръгнала от ръката му със заръката - за
еди-кой си, нали е болен, минаваше през сума ти също гладни до обезумяване
люде, но винаги стигаше по предназначение, никой от лагерниците не си
позволяваше да изсипе възжеланата шепица ярма в устата си, защото когато се
гътнеше болен, за него ярма нямаше да има. И тъй като плътта на Полковника
поддаде на глада и крепостническото блъскане, захвърляйки го на земята в остри
сърдечни кризи, с бяла пот на почернялото лице, често шепата ярма тръгваше по
редичката към него. Има ли смисъл, охкаше той гласно, аз скоро ще си отида, по-
добре да я бяхме дали на някой млад човек. “О, Колумб, - кой знае защо Свинарят
го наричаше така, - още ли не си отпътувал за Обетованата земя или пак ще вземеш
да я сбъркаш.” Толкова все иносказателни бяха изреченията на полупобъркания, че
Полковникът след това часове си блъскаше главата върху тях, но в края на
краищата, и това бе занимание, което отвличаше, а всеки следващ път те бяха още
по-тъмни и нечетливи.Болестта му се появи, докато бе в Софийския затвор, там и
му я бе установил лекарят на затвора, но за какво ли, след като за него хапчета
нямаше, почивка и спокойствие, гласеше насмешливата докторска препоръка.
Болката от сърцето се разпространяваше точно като светкавица из тялото му,
въздухът нямаше как да влезе в него, тогава виждаше как светкавицата разполвява
земното кълбо и всичко се обагря в карминено, преставаше да чува от бученето в
ушите си дори заплахите на тъмничарите си – “Пак ли се преструваш бе, говедо?”
Неведнъж, когато паднеше на земята, започваше и побой, та той бе сигурен, че

527
сърцето му вече се е пръснало, затова не можеше да повярва на ушите си, че като
отминеше кризата, някой му подаваше ръка да стане – “Така лесно не се умира,
виж какви говедца сме.””Та така - почивка и спокойствие,” - повтаряше си
Полковникът, опитваше се да се засмее на ситуацията, и хвърляше ли, хвърляше
пръстта, която копаеха , струваше му се, че когато грамадите от пръст станат
достатъчно високи, най-сетне ще бъде запушена черната пробойна, от която
извираше всебългарското зло. Таргите отнасяха един по един лагерниците,
“Господи, помилуй децата си - шепнеха безпаметно хваналите кървава коричка
като рана устни на Полковника, - вината им е само че са се родили в тази страна,
Господи, махни омразата от сърцата на българите. Уж сме в мир, Господи, а вилнее
такава жестока война.Защо Обетованата земя се е превърнала в Прокълната земя, в
която тържествува предателство и мъст."

Когато му изтече определения срок за лагерничеството, той побърза да се

придвижи на часа за Пловдив, страхуваше се, че съдбата ще му измъкне под носа
привилегията да си умре вкъщи, че отново някоя камионетка ще го прибере и ще
откара в някой друг лагер. Един месец ли, една година ли, колко - не можеше да
каже - лежеше и се унасяше, жена му зорко бдеше с леген гореща вода, ако болката
пак се стрелнеше от лявата му ръка към сърцето, да потопи ръката му в легена,
както беше препоръчал докторът.
Полковникът рядко излизаше от къщи, вторият му дом - Гражданският клуб, беше
отдавна затворен, струваше му се, че ходи на пръсти като призрак сред призраци,
първенците на града бяха вече избити или нейде превъзпитавани като него из
лагери, сега в града , неговия град, се чувстваше като в обсада, обсадата на
мълчанието и безпаметството, собствениците на дюкяните бяха мистериозно
изчезнали, както заможните собственици на фабрики и работилници и неуморните
вестникари, в така ориенталския, пъстър и достолепен град бе настъпила една
нелепа тишина, която като летният прах лепнеше по хората, само изненадата в
очите на срещналите го му говореше, че все още някой го разпознава, но никой не
смееше да му се обади. Напразно погледът му диреше онези елегантни жени с
модни дрехи и неизменни шапки, изведнъж те бяха изместени от някакви шляпащи
с чехли повлекани. Един от малкото, който се спираше с него, беше бай Недко,
големият, чутовен бай Недко, който и в новата обстановка със свойствения си инат
се опитваше пак да прокара каквото е нужно на Българията. Беше подарил и вилата
си, след гората в Бойково, за да имат пловдивчани образцов курорт, и книгите си,
все редки издания, от които една не бе оставил за спомен на внуците си, търчеше
все така ентусиазиран из новите инстанции, предлагаше да отпечатат книгата му за
Вазов,сякаш незабелязвайки как Вазов заради "Македонските му залитания" е
избутан в десета глуха, или може би тъкмо затова, пишеше писма за освобождаване
на политически затворници като областния управител преди девети и всячески не
искаше да проумее, че при новите обстоятелства тази му благодетелна дейност
може да се изтълкува като проява на буржоазно възпитание. Една от големите му
мъки бе закриването на Дома Кудоглу, “Какво си мислят, че със социализма се
ликвидират всичките болести, барабар с туберкулозата и сифилисът ли?”, търчеше
да успокоява семействата на Курдоглу и Турдоглу, от които вече фабриката и

528
складовете бяха конфискувани и упорито не щеше да забележи, че в антикварната
на Джумаята са изложени за продан книгите, които бе подарил на библиотеката, а в
бакалницата на Бойково продавачите използваха страници от дарените му на
читалището в селото книги вместо амбалажна хартия.
Полковникът напразно гонеше сенките на миналото из града си, градът сякаш беше
сключил вече договор с абсурда и нямаше как да го проумее, така нелепо беше това
страхливо избягване на някогашната интелигенция на общуване един с друг,
обичаше да слуша разказите на жена си за живота на приятелите си след девети, за
онзи висшист с пет-шест езика, който продавал ватени гащи до Понеделник пазара
и така подканял посетителите: "Хайде, купувайте, че утре и тях няма да ги има.", за
Д.Д., който се бе опитал да укрие от народната власт и "пласира" златните си
монети на цена колкото кило-две сирене преди да е хванал и той пътя към Белене.
Градът си шепне - тази ли буца пръст е нашият Полковник, лицето му сякаш е
направено от това, което бе копал.

Смутен е Полковникът, бездиханен, като че парче олово тегне върху езика му, все
не може да го отмахне, той лежи не за друго, а за антисемитизъм, така както го бяха
оправдали за антисемитизъм, сега за същото излежаваше в Белене присъда, която
изобщо не беше произнасяна. Той може да презира колкото си иска мъчителите, но
трябва да им благодари, казват те, ето, единият се хвалеше, откога били изгнили
строшените кости на Лиляна Паница, и тя антисемитка като него, “Каква
антисемитка, нали предупреди Барух и другите?” – питаше се Полковникът и
продължаваше да не вдига очи от лопатата си, Лилито я пребивали от бой, хвалеха
се поменду си вардачите, шест месеца и стигнали за още шест да хвърли топа, ех
колко народ хвърлил топа през тези велики следдеветосептемврийски дни, нямало
как пазвантите му да нямаха самочувствие.
Полковникът в тези дни не можеше да се обърне и към така обичния му източник
на сила – пловдивския владика Кирил. Някога той си го си го приемаше редовно в
кабинета му в Митрополията, а още по-сладко беше, че го вземаше и в летовището
на Бяла черква . Сърцето на Полковника се разхлопваше още като изкачеше сред
шпалир от просяци каменните стъпала към двора, винаги първо влизаше в синъо-
зеления сумрак на църквата, услужливо светлината му разкриваше великолепието
на една или друга икона, заобляше формите на гроздовете и птиците по
дърворезбата, накрая той слагаше ръка върху иконата на Света Марина и усещаше
как пред очите му се избистряше, разговаряше си с нея, виждаше чука и издигнат
над Дявола и се чувстваше защитен така, както само небето може да ти даде
защита. После пред портичката се мушкаше от единия двор в другия, позастояваше
се сред цветята, докато прислужникът докладваше на владиката кой е пристигнал,
уханието на цветята и на чемшира му навяваше приятната мисъл, че все пак нещата
ще се подредят и всичко един ден пак ще си дойде на мястото, дано стане барем
през времето на децата ни, молеше се, да няма още едно погубено поколение.
Колко свечерявания бяха дочаквали двамата, заети с разплитането обикновено на
темите, които изследваше владиката, колко неизброими имена се отронваха в
разговорите им, "с пълна торбичка", както казваше, си тръгваше Полковника от
него, а в торбицата какво ли не щеш, особено му беше благодарен за знанията за

529
апостолските времена тъкмо по нашите си земи, нищо не знаеше преди той за
апостола Ерм и за Тимотея, нито за легендите за Света Богородица, свързващи я с
последните и години в Атон, нито за Чалъковците и стореното от тях за църквите в
Пловдив. Веднъж в двора някакво момиченце се бе заплело около расото на
владиката, явно му се виждаше интересно за игра, как се казваш, попита я
Полковникът, който особено се разчувстваше, видеше ли дете, все внучета му се
привиждаха, а детето каза "Лидия" и хукна към техните. "И коя е била Лидия?" -
попита го на свой ред Негово светейшество и като видя, че не знае, рече му -
"Първата християнска на Балканския полуостров, кръстена от самия апостол
Павел." И като го слушаше, Полковникът все си мечтаеше някога да мине по
Коринт и да чуе там от вятъра това, което апостол Павел е говорел, и да надзърне в
онази килия в Зографския манастир, това че нещо е неизпълнимо, изобщо не
означаваше, че не трябва да се копнее за него, та нали такива копнежи го и
поизправиха на крака.
Спомените на Полковника вървяха все по-забързано към онези разходки, че и
екскурзии край Бяла черква, “където ми е резиденцията” – както бе обявил с
непрекрито доволство за манастирчето Негово светейшество, тук си пишеше
изследванията, оттук събираше и сведения за родопското население. Новата църква
към манастира беше каменна грамада, но до нея някогашната, разрушената по
време на потурчванията на Чепинското корито и целите Родопи бе къде ти по-
грабваща сърцето, човек се чудеше и се маеше как бяха изградени тези съвършено
правилни сводове само от плочест камък, който бе като люспи на слюда, само
един-два свода бяха останали от цялото, “Не е Бяла черква – обявяваше владиката,
- Била черква, оттам идва, “била”, сиреч тази, дето я няма, няма, ама ето че пак я
има. Аз ще те заведа при майсторите и на старата, и на новата, няма да се дърпаш –
отецът освен всичко друго беше отличен турист и го заведе на един бая зорен
поход, “Има една пътечка към Косово, от другата страна пък е към Ситово, ама е
по-неясна, губи се, а тази е право надолу, а, виж го този бук, хилядо години може
да няма, ама няколко стотин – сигурно, наклонът сега ще намалее”, какво ти
намаляване, пътеката докато се шмугваше тук и там, бе хайде иди-доди, но когато
се хлъзна по стръмни, че гладки скали, та и отрупани с дребен чакълест камък,
зорът бе голям, че час, че два, на третия щръкнаха над добре забъркания въртоп от
планини, на един от чиито склонове се бе занесло не от хубаво, пак от това че е
било “помачено” да се турчи село Косово, досущ като пчелен рояк в полет се бе
залепило за стръмното, къщите бяха изградени от същите тънки плочести камъни
като старата църква в Бяла черква. С месеци оставаще горе Светейшество му, унес
от боровете и сливане с времето, имаше си той сред любимите теми най-любими,
които цял живот чепкаше и разчепкваше, имаше дълга си да пренесе до паството
тайните, които занеше – и за богатствата на българската Патриаршия и за зулумите
на Цариградската, и за помахамеданченото население, и за... – просто той усещаше
как диша родната земя и как го отрупва като дърво с цвят, сякаш миналото през
народа му се беше отпечатвало в душата му, та тя беше сякаш хилядогодишна, най-
малкото от покръстването, та толкова много знание имаше вътре в него, сякаш това
знание извираше от някакво невидимо дъно, не бяха само книгите. “Каквото е в
мене – трябва да го предам на другите.”
Но сега и владиката нищо никому не можеше да предаде, той бе и напълно

530
откъснат от народа си, изолиран и низвергнат, бе на ръба на гибелта си, някакво
случайно чудо, макар че чудесата не бяха никога случайни, го задържаше още на
този свят, за какво ли – това Бог си знаеше. На границата на “стария свят” и на
“светлото бъдеще” него го държаха под ключ в мазетата на някогашната
Обшествена безопасност, сега Държавна сигурност в Пловдив, посредникът между
земния и небесния свят бе тъпкан от паството си, за да се отрече най-сетне от тези
глупости за небесно царство и да отрече изобщо правото на съществуване на
каквото и да е царство.
Владиката имаше нова палеща тайна в живота си като другата от 1920 година и за
нея говореше толкова, колкото и за първата, но Полковникът ги знаеше и двете от
най-сигурен източник - жената на брат му, която беше от майчиния му Балтов род.
Синът на преселниците от Корчанско Марко Константинов и Поликсена Глава в
софийската беднотия Ючбунар през 1920та тъкмо е бил на път да си загуби освен
всичко друго и главата,тогава той като анархокомунист така се бил оплел във
войнишката революция, наречена Войнишко въстание, че буквално на следващия
ден трябвало да бъде разстрелян , когато пратен от Бог, от кого другиго, до него
застанал бъдещият владика Стефан, сложил ръка на обречената му глава и я довел
до църквата за духовно пострижение в монашески живот, така от Константин
станал монахът Кирил, съдбата се погрижила потомъкът на митрополита в град
Гора в Албания Михаил да стане свещеник, оставяйки го да гадае дали би стигнал
до свещеническата служба, ако не се била появила черната сянка на смъртната
присъда. И може би тъкмо заради тази тъй основателна причина за благодарност
към бога, любовта му към людете се бе изсипала с такава щедрост, която можеше
да се мери само с тази на софийския владика Стефан. Сегашната тайна пак се
отнасяше за нещо не по-малко важно от главата му, очевидно периодично се
появяваше опасността да бъде отделена главата му от раменете - веднъж след
Владайското въстание, втори път - доброволно на 9ти март 1943та, когато той бе
декларирал готовността да легне пред влаковете за депортация на евреите, третият
път беше свързан с марша на Червената армия в страната.
Можеха ли водачите на болшевишката армия да забравят, че в църквата се намира
един поп, пратил българските архимандрити Николай Кожухаров, Стефан и Йосиф
"да освидетелстват истината" за изчезналите полски офицери в окупираната от
немците Катинска гора в Полша и във Виница - Украйна.. Не било трудно да
намерят автора, есхумациите във Виница и Катин бяха показали една вероятна
дата на смърт, при която немците просто още ги е нямало там. И докато полските
генерали питали и разпитвали Сталин за изгубената си армия, а той ги пращал за
зелен хайвер - ами дали не са в Манджурия, или пък - сто на сто са си се върнали в
Полша, я ги потърсете там, българските свещеници плюс един нещастен съдебен
медик - доктор Марков, положили подписа си под протокола, който оборвал
реченото от Сталин. Така че нямало как на владиката нищо да не му се случи след
девети - нали това били негови пратеници и пълномощници. И почнала онази игра
- "предавам ти попа" ,ама с цялата жестокост на играенето от възрастни - един го
дърпал като козел за брадата, расото му било отметнато над главата, за да остане
“по гола плът”, втори го карал да мете клозетите на Държавна сигурност в Пловдив
с брадата си сред неудържимо кикотене, трети му бодял с игла мехурите по
пръстите, яздили го сред шум и глъчка -"дий, дядо попе, дий", накрая му обръснали

531
и брадата, да стане на посмешище на свещеник и ако не били влиятелни евреи от
града, как са го откупили, те си знаели, владиката си отивал като едното нищо, като
толкова свещеници из страната. Никога не говореха за това, не само че не им се
припомняше, но и страхът, че "и стените имат уши", страх отглеждан още от
турско време, си казваше думата. Но сходното изпитание ги свързваше сякаш още
по-силно с Христос - в мое име ще страдате - но и един с друг.

Димитър Пешев от деня на самия преврат започна да оставя бележка на вратата на

апартамента си: “Намирам се в апартамента на еди-кой си в кооперацията”,
съобщението имаше конкретен адресат – новата власт, да не би тя да се усъмни, че
привърженикът на правовата държава се крие от нея. Бележката бе резултат от
същия му прецизно-юридически начин на мислене, който го накара да отблъсне
почти възмутен предложението на Александър Цанков да се качи в транспорта,
осигурен за бягство, Пешев не беше от тези, които смятаха, че едно бягство урежда
нещата. Скоро обаче трябваше вътрешно да признае, бягството ако не друго
отърваваше глави. Прясно обръснат, в костюм, напръскан с лек одеколон, с
изострен от безсънни разсъждения поглед, го арестуваха на Кръстовден, той беше
религиозен и видението на кръста легна над цялата му затворническа орисия, лек и
прозирен, той беше свидетелят на всичко, което се казваше и вършеше, човек
можеше да помисли, че това е сянка, хвърлена от рамката на прозореца, но той
много добре знаеше, че това е тъкмо Неговият кръст. И в зоната на здрача, с
финеса, с възхитително доброто си образование, с необозримо високото качество
на правните си знания той нямаше намерение да действа по друг начин освен като
свободен човек – чрез волята си. Навиците от осигуреното му и подредено битие,
разбира се, си казваха думата, липсата на пишещата му машина и книгите от
библиотеката му сякаш бяха най-големият проблем, той до момента не познаваше
вързване на ръцете от подобен характер, а за другите трудности, че и ужаси, които
навярно предстояха, той изобщо не мислеше, не беше той човек на паниката и
емоциите, разумът за него бе всичко, затова и европейското Просвещение винаги
бе периодът на историята, в който се усещаше у дома си. Прав сред навалицата в
килията, той в действителност стоеше сякаш пред пулта в Народното събрание, а
пръстът му отгръщаше страниците на невидими книги със закони и правни
практики, паметта му се оказа по-надеждна и бърза, отколкото си бе представял.
Вместо да се самоизяжда с някакви си кошмарни представи, каквото правеха
голямата част от обитателите на Софийския затвор, той се бе заел да анализира
ситуацията и потресаващия факт, че идеалите на поколения българска
интелигенция бяха довели до тази бездна, струваше му се, че като проследи
мислено това, през което се бе минало, щеше да проумее защо тези, които бяха
готови да преместят планини, хлътнаха и те, и страната им в такова нещастие, не че
България бе много щастлива страна, но сегашното си бе чиста загуба на
суверинитет. Очакванията му за обвинителния акт бяха големи, най-сетне параграф
по параграф щеше оборва правните констатации вътре на някакви съдии-лаици, все
пак един бивш министър на правосъдието би трябвало да умее да се защити. Той
минаваше за човек с тежък характер, за изключителен юрист, и едното и другото в
един нормален процес би трябвало да озори и най-добрият съдия. Само че, когато
му го връчиха разбра, че той, борецът срещу “берзотговорни фактори”, сега бе в

532
ръчичките тъкмо на такива “безотговорни фактори”. Никаква защита за никого
нямаше да е преграда поради простичкия факт, че вместо обвинителен акт пред
него лежеше един гнусен политически пасквил, който не беше за вярване, че е
съставен от българи. Най-страшното вътре не беше това, че го обвиняваха в какви
ли не престъпления, най-страшното беше, че усилията на българите за национално
обединение от Възраждането до настоящия момент бяха представени като
великобългарска помия. Най-съкровените му усилия на хуманист по акцията,
наречена на негово име - Пешевата акция, срещу предотвратяване на депортация
на евреите, която мигновено го изведе от поста на заместник-председател на
Народното събрание, беше напълно изличена в обвинението, затова пък вътре се
твърдеше, че е подпалвач на войни и антисемит. Имаше чувството, че целият му
живот беше поставен пред едно криво огледало и образът вътре беше с уши на
стъпалата и с очи, разкривени като пумпали, голям смях щеше да падне очевидно,
тъкмо като по панаирите, изобретателите на огледалото те заставяха да признаеш,
че това е тъкмо твоя образ. Въпреки панаирджийската картинка политикът и
юристът Пешев се готвеше да води политически и юридически спор с опонентите
си, така беше възпитан – свърши си работата прецизно, пък нека Бог отсъди,
възпитанието, извело българите до Всемира на Възраждането, си беше с него и
никакви криви огледала не можеха да го накарат да се откаже от него, все едно да
се откажеше от усилията на предците му за създаването след 500 години робство на
собствена държава. Наистина, разумът се нуждаеше от известно време за
адаптация, за да начене да го схваща като безправен арестант в един незаконен съд,
а не действащо лице в Народното събрание, но и тук той беше услужлив и
трябваше да му благодари, че го оставяше да се държи като достоен човек.
Съзнанието му на правник се бунтуваше срещу липсата на редовно следствие,
изискваше от българската държава да му формулира някакво конкретно за негова
вина обвинение, не някакви политически разправи под формата на обвинителен
акт, опитваше се да си изясни какво точно значи този Народен съд, какво може да
се очаква от якобинската му гилотина. “Пълната и окончателна ликвидация на
поваления фашистки режим” май щеше да означава пълната и окончателно
ликвидиране на всичко живо, що не бе с болшевиците. Осъждането му за някаква
уж недопустимa от правото колективна вина му бе предопределено, както и
“справедливо възмездие”, което в момента репетираше за “генералното действие”
на присъдите чрез добре организирани митинги на “революционната ярост”, които
тъкмо като публика на гладиаторски игри искаха смърт и нищо друго. И сякаш
“безспорно доказаната им”, протръбена от “Работническо дело” вина преди какъвто
и да е още процес в Народен съд, който май като извънредна юрисдикция не си бил
точно на мястото дори според големия юрист проф.Фаденхехт, не го занимаваше
толкова, колкото тези изумителни твърдения, че великобългарският шовинизъм
бил виновен за всички нещастия на Балканите, че България била виновна за всички
войни на Балканите, че тя нарушавала балканската солидарност. “Разбираш ли, о
неразумни и юроде” какво правиш срещу рода си, че отричаш цялата история на
българите от Възраждането с нейния чист идеализъм, че злепоставяш бъдещето на
българската държавна и национална политика?” В началото бяха на по-лек режим в
Софийския затвор, изпразнен по преврата от затворниците си, не само
политически, но и криминални, та им се изпълняваха и някои дребни покупки,

533
включая и вестници. На 3.X Димитър научи от статия на самия Георги Димитров,
че всички те са обявени за великобългарски шовинисти – “язва на живото тяло на
нашата страна”, която естествено трябваше да бъде изрязана, но като България ще я
оперират касапи, дали нямаше да е летален изходът и за цялото тяло, до ужасяющи
бездни го водеше проследяването на болшевишкия начин на мислене. “Тъй,
отричат и Гоце, и Даме, и Тодора, и Яворов, и цялата народна енергия за свобода и
обединение, и Екзархията и мирната армия на даскалите и попoвете на екзарх
Йосиф, зачеркват цялото ни Възраждане, щото и то никога не е било без идеята за
българщината в Македония и Тракия. И каква държавна политика занапред може
да се води спрямо българското население там след това национално харакири?
Луди ли са или дотолкова продажни?” И ето го “Работническо дело” с пълно гърло
вопиеше за обща Югославска държава на българи и сърби, а ставаше и ясно, че
жертвоприношението на предишната политическа класа щеше да улесни
поднасянето на Македония, пък и що не цяла България на така лелеяната от Сталин
Югославия. “Изобщо, разчистват пътя, но за какво – за пълен отказ от
суверинетитет ли, от що ли? Този обвинителен акт е вероломна разправа не с нас,
нас кучета ни яли, но вероломна политическа разправа с България! Каква нескрита
погнуса срещу хищничеството на българския народ още от момента на създаването
му, ами според съчинителите на обвинителния акт би било изобщо по-добре да не
се е пръквал такъв народ! ” Димитър Пешев не позволяваше извънредните
обстоятелства, нововъведеният изключително строг режим, вопиющата нужда от
движение, напълно невъзможно в натъпканите до последно килии, да замъглят
разсъдъка му и способността му за разсъждение, готвеше наум защитата си, най-
първото беше – “колективната отговорност е недопустима”, внимателно
отхвърляше точка по точка фактическите неточности, настояваше чрез свидетели
да се определи тъкмо неговото отношение към политиката тогава и правителството,
както и да се приложат дневниците на Народното събрание с неговите речи,
твърдеше, че е подкрепял ходове “като необходими”, “с оглед на цели, които аз
одобрявах – националното обединение и по възможност защитаване на България от
бедствията на войната”. И в защитата си големият политик не би си позволил
шикалкавене с националния въпрос с цел лично измъкване, щом той продължаваше
да съществува, нека новите властници усетеха колко осъдително бе
продажничеството им.
Вън вятърът все по-често взе да вие по вълчи, облачното небе направи тъмницата
им още по-тъмна, затова бе тази неволна радост, когато се появи сняг, усетиха го
по белите му отблясъци в килиите, тъкмо по Коледа заваля, та някои не се отказаха
на празника да си изпомрънкат едно много тихо “Хей Коледо, мой Коледо”. Те
можеха да разберат това, което им се случваше, само като го наречаха “Божие
изпитание”, затова бяха особено смирени, “каквото Бог ни прати – това”, само че не
бяха никак наясно защо Бог прати на страната болшевизма, навярно за техни много
тежки грехове, които обаче не бяха в обвинителния акт.
На 1.01.1945 година става нещо невероятно – разтварят се с невъобразим грохот
вратите на килиите, металното дрънчене премахва сякаш тапи от ушите им, а очите
им веднага започват да виждат през отворените врати някакви далечни хоризонти,
а-ха, а-ха, ще тръгнат на пътешествие. Потръпва нестройната им тълпа, някакъв
много мъдър дядо Коледа навярно бе внушил на пазачите им, че в този ден те не са

534
им врагове, а просто сънародници, с които заедно можеха да пеят “Стани, нине,
господине, че ти водя благи гости“. Всички бяха вторачени в циментовия под, към
който водеха коридорите, оттам, оттам щяха да се появят гостите им, може и някоя
курабийка да имат приготвена за тях, нали милозливостта не би трябвало и при
болшевизма да е отменена. Зачервяват се лицата от прилив на радостна кръв,
пространството пред тях е украсено с цветните панделки на надеждите, сърцата им
до едно са готови да заживеят нов живот, оставят се на едно леко въздушно
течение, което сякаш ги отвежда пред златистото трептене на един огромен
дърборезбован олтар, ето, и за тях щеше да слезне Горният Йерусалим, дочуват се
гласове, навярно нейде там беше вече наченала Божествената литургия. Провиждат
се сякаш небесни светлини, ръси се звън навярно от детски гласчета “Ой, Коледо,
мой Коледо” или онова хващащо те за гушата “Тиха нощ, свята нощ”. Изглеждаше
така, че обединената им надежда можеше да подпали самия въздух, някакъв
невидим диригент размахваше палката си, пръстите се докосваха, нима наистина
някой щеше да говори с тях, низвергнатите, но и да им пее? Проснати са душите им
като килим и чакат прошка и ласка. Изведнъж циментовият кръг заприличва на
дансинг, още миг и по него ще полетят танцуващи двойки от новогодишен бал,
един от онези балове във Военния клуб. Те стоят изчаквателно сякаш да бъдат
поканени – тръпнещи, изтерзани, с възвърната вяра. Там нейде в дъното гласовете
се сливат в една двуметрова вълна, която ги блъска назад, та чак главите им се
удрят обратно в стените на килиите, пространството пред тях сякаш се нагъва, едва
се задържат прави. “Фашисти, вас смърт ви чака” – пееше събраната от кал и въже
агитка, воят изведнъж зачерква всички преживени свети мигове, троши коледните
играчки и коледните дръвчета на цялото им детство, посреща с ритници и Дядо ти
Коледа и онази там някаква си Божа майчица.
След този експеримент с чувствителността им вече и последната надежда не бе
постижима и след този 1ви януари съвсем логично дойде онзи 1ви февруари. Щяха
да им четат присъдите, местеха ги от зала на зала, нямаше публика, само те и
мъчителите им. Изброяването на имената се отпечата сякаш в самата плът на
Димитър Пешев и гробовността на този миг го придружаваше през всичките
мигове във всичките му останали години. Залата, в която и преди се водеше
процесът, бе разделена на две, само в едната част имаше пейки, в другата част
пейките бяха вдигнати. Светът дори и пространствено бе раделен на две половини
като разрязана с нож диня – на живот и на смърт. След всяко прочетено име на
смъртник, някой сядаше, но то по-скоро бе свличане, върху пейката, пейката бе
последната привилегия за това, че си смъртник, позволяваха ти да поседнеш, за да
не се стовариш направо на пода, и това ако не бе мисъл за човека. Страхът сякаш
свършва дотук. Когато всичко е ясно, остава само вцепенението и безумно
натрапчивото желание да достигнеш близките си, устните шепнат”Да поздравиш
жена ми”, “Да целунеш децата ми”, угризението че и това не е могъл да стори за
тях, ще гризе Димитър и в по-нататъшното му затворническо битие. Тъгата не
капеше, тя шуртеше отвсякъде, как можеше да ги обгърне с нежността си, като сам
бе повален от чутото. Като дим се виеха над поседналите сякаш за миг след дълга
изтощителна разходка хора душите им. Как можеше Димитър да си представи
толкова приятели и колеги като трупове? Жизнеността, интелигентността, която
озаряваше чертите им, се оказваше напълно излишна, беше страшно да погледнеш

535
към тях, нали някой поглед щеше да попита “Защо аз, защо не ти?” А за някои
носеше вина, лична вина, огромна вина, че ги беше довел в политиката, не ги
остави при чифлиците им, адвокатските им кантори или търговията им, а ги бе
довел там, където и баща му го заричаше никога да не влиза – в политиката.
А дали неговото място не е било определено също за пейката, междинната спирка
по пътя за разстрела, цял живот тази неизвестност щеше да тегне над него и
близките му – дали някой не бе измъкнал папката му от купчината на смъртните,
дали един министърстващ Дамян Велчев не беше си спомнил случайно факта, че за
това, че носи главата си на раменете, трябва да благодари лично на Димитър
Пешев, или спасените 50000 евреи от българските граници не бяха решили и те да
бъдат спасители, или пък съдията изведнъж беше почувствал, че не може да прати
тъкмо такъв човек на смърт?
Под ключа на затворническите врати се оказа кой ли не от българската
интелигенция, за човека, изпаднал, в беда, това можеше да е утеха, но не и за
Пешев, който до последния си дъх не престана да мисли с глава на държавник, а не
с глава, която трябва непременно да се спаси с цената на какви да е компромиси.
Май съкрушението му бе най-пълно, когато в затвора видя проснати на пода,
двамата водачи на българската църква да метят затворническия клозет с брадите
си, яхнати сякаш от дяволи – биячите на затвора, които ги яздеха, пришпорвайки ги
с камшици. Да, това тъкмо бяха водачите на единствената църква в Европа, която
по “вилнеещата епидемия на гонитба на евреите”, по време на “цялата безумна
антиеврейска акция” се изпречи срещу “оргията на Сатаната” и застана кротка и
просияла между тях и смъртта: “Христос е моята сила, моят живот, моят идеал, а
тези тук са наши братя.” В проповеди и статии тя винаги бе говорила и не едно, а с
десетки и хиляди гърла срещу “обезобразеното лице на историята, чиито кървави
страници се пишат от хора, за които християнството е празна дума” и бе
призовавал съвременния свят да приеме “Арбитража на църквата” като единствено
меродавен.
Едната брада е мека къделя прежда, цветът е атрацитно черен, та контрастът с
бялата кожа ви кара да изпитвате естетическо удоволствие сякаш това е портрет на
духовник дълго и старателно обмислян, тя се стеле върху широки гърди и краищата
и встрани се сливат с леко чупливата коса и вие си давате сметка, че пред вас се
намира един великолепен човешки екземпляр. Една ръка се пъха под брадата,
чужда ръка, пръстите се замотават в кичурите и и изведнъж ръката започва да тегли
целия човек чрез брадата, човекът е снажен, но не може да се задържи прав, понеже
някой пък го блъска отзад, краката му неловко се приплъзгват на различни страни,
ръцете му успяват да се подпрят на китките, за да не издрънчи главата му о
цимента и той е вече на земята, някой го възсяда, а ръката, заловила ловко брадата
го тегли напред – “Дий, дий, попе!” Натискат главата му надолу, надолу, съвсем
надолу към изпражненията, понеже помещението е клозет и то клозет на затвор,
“Ха сега мети – викат му, - мети с брадата.” Ех че веселба, ех че джумбуш, особено
като знаеш, че със златни верижки и кръстове по килограм се е разхождало
светейшество му, понеже човекът не е какъв да е поп, ами цял митрополит, онзи
пловдивския, дето рекъл на евреите, че ще ляга на релсите, ха сега, легни насред
лайната, да те видим какъв лайнян поп ще ни станеш. Когато клозетът е добре
ометен с брадата, идва нареждането – “И утре пак, всеки ден!” След развлечението

536
за затворническата управа следват разпити, тогава същата тази брада се скубе
косъм по косъм, а под ногтите се забиват игли, а мехурите от предишни побои се
пукат, някой се сеща и сол да им посипе. Не стига че е поп, но и е наклеветил
великия Сталин, фактически е станал съюзник на Хитлер като се е озовал на
поканата за международна комисия, организирана от немците за истината на
масовите гробове на полското офицерство в Катин и Виница, няма да вярва на
думите на вожда и учителя – “Не сме ние, ние сме с братския полски народ !”
Другата брада е прошарена, цяло рухо е, стърчи като коса на сатир и лицето, дето я
влачи, и то едно едро и дръзко, познато е това лице, ох, как е познато, вестниците
много си падаха да го изобразяват в карикатурите как разкъсва разните му телени
ограждения на Македония, нали цял живот беше бучал гласът му в подкрепа на
“нашето малцинство, дето е като жертвен агнец в Македония и тракия.” Къде щеше
да се скрие този старчок сега от думите си, дето беше изрекъл: “Ние отричаме
теориите и позициите на материалистите и на техните рожби – комунистите, като
лишени от разум и морал, и поради това понижават духовното ниво в
живота,убиват личността и превръщат свободата в необходимост.”, и от призивите
си светът “да напусне кървавия път на Маркса и да се преклони пред чашата на
Гестиманската градина” и да победи злото, “което от Кремъл е обявило война на
Бога и на човека” “Ха тъй!” – подвикват ездачите, ръцете на поповете са цели в
лайна, “Ха, де, яжте ги със попските си зурли” – бутат ги в дупката, а вратата на
клозета е широко отворена, затворниците са изведени на разходка тъкмо край тях,
да крачат и да им се любуват.

По-младото светейшество, пловдивският митрополит Кирил като нищо щеше да

свърши скоропостижно земния си път нейде тук около клозетната дупка, ако
пловдивските евреи не се разтърчаха, и затърсиха връзки и близки с властниците и
бързо-бързо се сетиха кой може да им е от най-голяма полза, нали в страната
имаше Междусъюзническа комисия, а предводителите и на американската, и на
английската бяха от техния народ. И ето пак делегация както едно време пред
полковник Мумджиев, сега измолваше главата на “своя си владика”, делегациите
бяха изслушани и от единия им съплеменник, и от другия, в съгласие клатеха те
главите си, но никак не се знаеше доколко тяхната дума можеше изобщо да се чуе,
след като страната управляваше само и единствено Червената армия. Обещаха те
помощта си, но очевидно беше, че ако руснаците откажеха, те нямаха много начини
за въздействие, само че ето че и сред руската управа се появиха хора, за които
отношението към пловдивския владика беше срам и позор и тихом-мълком, без да
се знае чрез кого точно се е действало, митрополитът бе пуснат на свобода.
Другият, избраният скоро за Български екзарх софийски митрополит Стефан бе
поел съдбата на узник и заточеник, което не бе умирило ни на йота бунтулукът му.
Гръмовен, лют и страстна натура бе светейшество му, громеше властта,
прозинасяше гневни речи между четири стени, беше останал без паство и нямаше
кой да го чуе, единствената надежда бяха следващите поколения, за тях взе да си
пише завещанието, в които се разправяше със себе си, сочейки най-слабата си
черта, превърнала се в най-големият му грях – предоверяването на чурук хора.
Изреждаше тези на които бе сторил добро, за да получи зло. Не можеше да не
насочи гнева си и към някогашния си приятел митрополит Кирил, който го смени в

537
ръководството на църквата.

След една година затвор от определените му 15 той бива помилван и може да си

иде вкъщи, в апартамента, на който от 9ти до 14ти септември 1944 год. бе оставял
неизменно бележка, за да знаят дошлите да го арестуват къде да го намерят, да не
вземат да мислят, че той, правникът, се крие от правосъдие. Пред изцедените му от
затворническия здрач и бездействие сетива се мержелее ореховото бюро, на него
снимките на родителите му, майката в профил, съпругът и е обърнал цялото си
енергично лице към обектива, лампата с бледозеления широкоразлят абажур
хвърля отрезвителна светлина над изслъсканото езеро на политурата, всичко тук –
и жилището, и кабинета, и мебилировката е все плод на негов труд, мебелите сам
ги е избирал и купувал, е, някои със съучастието и на дългогодишната му любов
госпожица Богдана Здравкова, която тогава изглеждаше, че щеше да остане тук в
ролята вече на съпруга, но покрай служебните му ангажименти и жаждата да е
перфектен във всяка дейност някак бяха удължили и разтеглили срока на
задомяването на видния столичен ерген, в края на краищата, двамата бяха сигурни
в чувствата си, затова нямаше и накъде да бързат. От разстояние чете сякаш и
гърбовете на томовете в библиотеката си, черните, подвързаните с коприна с
изписано със златни букви името му, бяха изцяло юридически, страстта му беше
изучаването и сравняването на юридическите системи, особено конституционното
право, това бяха наистина съкровища на основните европейски езици. Под
етажерката беше персийския килим, към който имаше слабост, когато си почиваше,
шарките му го отвеждаха тъкмо в покоя, от който се нуждаеше.
Ето, дошъл е ден, в който той изцяло е изгубил вярата в действителността, тази
действителност, която някога смяташе, че с почтеност и родолюбие можеш да
формираш. Няма никакъв път за живота му преди, дори вкъщи не може да се върне,
там някой друг ходи по килима му с мистичните шарки и друг пише на бюрото му,
апартаментът му е иззет напълно законно, както и животът му, той е достатъчно
умен да разбере размера на бедствието, професията му и тя е конфискувана, щом
няма право да я упражнява, а и да имаше това право, интересно кой щеше да дойде
при него, преследвания, за защита. Държавата е решила и друго – не си достоен да
имаш паспорт, превърнала те е в призрак, щом в нейните регистри тебе те няма, без
паспорт нито можеш да захванеш работа, нито да получаваш пенсия, която също
така и така ти е отнета, без паспорт не можеш никъде да пътуваш и да имаш пари,
каквито рабира се напълно и цялостно липсват, без паспорт дори не можеш да
постъпиш в болница, макар че и там той не би отишъл и в краен случай, след като
се е наслушал в затвора на криминалните истории, случили се със затворниците
тъкмо в болницата. На всичкото отгоре човекът, който катери стълбището на
родната кооперация, но подминава своя апартамент на път към апартамента на
сестра си, не е просто един разхождащ се човек, ако и много тъжен и умислен, той
е един подгонен човек, зад него народът, на който бе посветил най- чистите си
идеали, бе организирал грандиозна хайка, народът, станал незнайно как на тълпа,
тича с него с вдигнати юмруци и вопие “Смърт!”. Човекът хлътва в жилището на
сестра си и повече много рядко го мерват да излезе вън, той е очертал трезво с
разума си кръга, в който му е позволено да се движи, сам си го очертава и никога
не го нарушава до сетния си ден. Още в началото на доброволното си
538
изгнаничество се е разподерил: “Нека ме опее архимандрит Николай”, същият
архимандрит, с когото имаше честта да е в една килия в Софийския затвор,
светейшество му бе пътувало по нареждане на митрополит Кирил до Катинската
гора и Виница за установяване жертви кому бяха паднали хилядите полски
офицери, за разлика от България, която изобщо не бе воювала, Полша бе
разтрелвана от различни посоки и то от самото начало на войната, не бе осквернил
съвестта си духовникът, беше се подписал под това, което беше видял – труповете
този път бяха дело на машината на някогашния Хитлеров съюзник – Сталин, с
пълно смирение бе приел затворничеството, не бе хукнал да се отказва от подписа
си, както стори съдебният лекар Марков. Един ден Бог щеше да направи така, че
това желание на човека, поставен в призрачно съществование, да се изпълни.
Прибра се той зад затворената врата и вече за него животът съществуваше
дотолкова, доколкото се проявляваше чрез съдбите на роднините му, които имаха,
слава Богу, деца, които да продължат рода, нещо което той не бе успял да стори,
епопеи от доброта извършиха тези роднини, иначе можеше да е като един от
приятелите си затворници. Звъни се на вратата, сестра му отваря: “Търси те един
просяк, твоето име каза, чудна работа, откъде ли те познава.” Никак не бе чудна
работата, просякът бе един от приятелите му, “заключъонних” – много му
харесваше тази руска дума, как добре изобразяваше дереджето им на хора под
ключ, та просякът беше един от тях, който обаче не бе имал късмета да има свястни
роднини, “Ето какъв щях да съм аз” – мисли си човекът, отказал се от публично
съществуване, докато му увива къса салам и сиренце. В очертания от него кръг е
включено например пазаруването, но никакви посещения на кина, театър,
ресторанти, дори сладкарници, пастите по рожденните дни на децата се ядат
вкъщи, а поканите на приятелите му от едно време, Михаил Арнаудов или на
Симеона Радев за раздумка по Българановски в Руския клуб, се отклоняват
възпитано, но неизменно, изключение се прави за някое посещение у Симеон
Радев, който им бе съсед и който жалко страдаше от непочтителния начин на
обръщение на младото “изпуснато” поколение. Докато си стои в кръга, който с
пълно право може да се нарече ”омагъосан”, човекът си пише Дневник, едно
безконечно сравнение какво е мислил някога и какво мисли сега, едни пълни с
почуда и размисъл над въпроса как така идеалът се превръща на грях и защо цветът
на българската интелигенция се оказа на подсъдимата скамейка или нечуто се
раздели с живота си. Размишлява той, но дума не отронва вътре примерно за онзи
другар от политиките и сетне от затвора с многото деца и ниви с най-големите
любеници на България, който сега вместо в своите си чифлици в Северна България
градинарства в градината на затвора, “Мене помилване не ме лови, казваше,
понеже къде после ще намерят градинар като мене”, той като градинар си бе на по-
лек режим, пускаха го да купува семена, а той излетяваше от зандана с няколко
кофи, “на дъното на едната пъхнах малко торчица - обясняваше, - и докато търча из
града, мина край паметника на Гошо и хоп – мацна малко, дължи ми той, много ми
дължи, остави моите затворнически годинки, ами другарите ни, Митко, дето ги
затри”, пакостливият градинар-затворник намираше време в своята “градска
обиколка” да се мерне и при своя Митко, “доброволния затворник”, както си го
зовеше, който го посипваше освен с неща за хапване и със съвети за това как да се
откаже от детинщините си, че ако го заловят, този път няма да е градинар, че може

539
и затворник да не бъде, а само смъртник. В Дненика му не се мяркаше и другия му
другар, онзи Д., от видния най-виден някогашен софийски адвокат, който
поддържаше 7 прислужнички за жена си и четирите си деца, една мие, друга готви,
жената се грижи за възпитанието, той си седи вечер в Юнион клуба до през
нощите, а заведеше ли я на бал, врътнеше я, еднаж-дваж в танц някакъв и я
засилеше пак завкъщи, “Хайде, обратно, при децата”, тогава пак Митко беше
защитника на правата на жените и в частност на жена му: “Не можеш тъй да
държиш любимата си жена само при слугините и децата.”, “Мога” – инатеше се
последователят на патриархата.. Сега той не беше просяк, защото същата тази
пренебрегвана някога съпруга го издържаше, но от безсилие напълно бе изперкал,
току го причакваше с големия си транзистор по опашките – “Чу ли Радио Лондон,
какво казаха за червените, а?” Шъткаше му Митко, избралият съвсем друга
стратегия, “Не искам да те слушам бе човече, искаш в беля да вкарам и добрите
люде, дето ме приютиха я”, а онзи като дете-калпазанче продължаваше да се пъха
от опашка на опашка със свещения си транзистор. В споменуванията в Дневника
му нямаше ни дума и за госпожица Богданка, какво ли имаше и тя да прави сред
толкоз политика и видни мъже вътре, тя навярно ужасно жалеше за това, че и той
се бе оказал сред видните политически мъже, а мъжете в политиката откак свят
светува се избиват, ако не беше един от тях, ако беше някакъв обикновен селянин
или занаятчия, сега тя щеше да има няколко деца и един щастлив брак. Eдин човек,
признал крушението на всичките си надежди накуп и пълната си безпомощност
пред кладата им, не можеше да я покани вътре в своя затворен омагъосан кръг, ако
някога беше укончлив относно женитбата, сега беше напълно категоричен и ясен,
за да не изпадне тя случайно в заблуда – женитба нямаше да има и до свършека на
живота му тя щеше да е онази слабоплатена и вече немлада банкова чиновничка,
госпожицата, която събираше насмешливите погледи на съседите, докато тънкото и
телце в строго елегантния костюм катереше стълбището към “онзи, бившия”. Една
любов на почтително разстояние. Госпожица Богданка беше внесла истинското
спасение в живота му в лицето на сестра си, доктор Здравкова, той имаше домашен
лекар в нейно лице, на който можеше да се довери дотолкова, колкото на
роднините си, и това беше лукс, който бе споходил единици от хората на неговия
хал.
Годините минават и с невиждано и нечувано достойнство ги приема човекът зад
вратата на доброволното изгнаничество такива каквито са, сред тях започват да се
промъкват суми, които евреи от Израел успяват да му пратят, сумите са наистина
малки, но те са едни съвършено нови знаци, някой там помнеше кой е Димитър
Пешев и какво означава благодарност. Когато идва краят му след инфарктите, той
се е озовал в така последователно избягваните от него болнични заведения, които
връщат трупа му след аутопсията с шевове с ярко червен конец сякаш властта е
поискала за последен път да се погаври с него.

Под ключа на затворническите врати се оказа кой ли не от българската

интелигенция, за човека, изпаднал, в беда, това можеше да е утеха, но не и за
Пешев, който до последния си дъх не престана да мисли с глава на държавник, а не
с глава, която трябва непременно да се спаси с цената на какви да е компромиси.
Май съкрушението му бе най-пълно, когато в затвора видя проснати на пода,

540
двамата водачи на българската църква да метят затворническия клозет с брадите
си, яхнати сякаш от дяволи – биячите на затвора, които ги яздеха, пришпорвайки ги
с камшици. Да, това тъкмо бяха водачите на единствената църква в Европа, която
по “вилнеещата епидемия на гонитба на евреите”, по време на “цялата безумна
антиеврейска акция” се изпречи срещу “оргията на Сатаната” и застана кротка и
просияла между тях и смъртта: “Христос е моята сила, моят живот, моят идеал, а
тези тук са наши братя.” В проповеди и статии тя винаги бе говорила и не едно, а с
десетки и хиляди гърла срещу “обезобразеното лице на историята, чиито кървави
страници се пишат от хора, за които християнството е празна дума” и бе
призовавал съвременния свят да приеме “Арбитража на църквата” като единствено
меродавен.
Едната брада е мека къделя прежда, цветът е атрацитно черен, та контрастът с
бялата кожа ви кара да изпитвате естетическо удоволствие сякаш това е портрет на
духовник дълго и старателно обмислян, тя се стеле върху широки гърди и краищата
и встрани се сливат с леко чупливата коса и вие си давате сметка, че пред вас се
намира един великолепен човешки екземпляр. Една ръка се пъха под брадата,
чужда ръка, пръстите се замотават в кичурите и и изведнъж ръката започва да тегли
целия човек чрез брадата, човекът е снажен, но не може да се задържи прав, понеже
някой пък го блъска отзад, краката му неловко се приплъзгват на различни страни,
ръцете му успяват да се подпрят на китките, за да не издрънчи главата му о
цимента и той е вече на земята, някой го възсяда, а ръката, заловила ловко брадата
го тегли напред – “Дий, дий, попе!” Натискат главата му надолу, надолу, съвсем
надолу към изпражненията, понеже помещението е клозет и то клозет на затвор,
“Ха сега мети – викат му, - мети с брадата.” Ех че веселба, ех че джумбуш, особено
като знаеш, че със златни верижки и кръстове по килограм се е разхождало
светейшество му, понеже човекът не е какъв да е поп, ами цял митрополит, онзи
пловдивския, дето рекъл на евреите, че ще ляга на релсите, ха сега, легни насред
лайната, да те видим какъв лайнян поп ще ни станеш. Когато клозетът е добре
ометен с брадата, идва нареждането – “И утре пак, всеки ден!” След развлечението
за затворническата управа следват разпити, тогава същата тази брада се скубе
косъм по косъм, а под ногтите се забиват игли, а мехурите от предишни побои се
пукат, някой се сеща и сол да им посипе. Не стига че е поп, но и е наклеветил
великия Сталин, фактически е станал съюзник на Хитлер като се е озовал на
поканата за международна комисия, организирана от немците за истината на
масовите гробове на полското офицерство в Катин и Виница, няма да вярва на
думите на вожда и учителя – “Не сме ние, ние сме с братския полски народ !”
Другата брада е прошарена, цяло рухо е, стърчи като коса на сатир и лицето, дето я
влачи, и то едно едро и дръзко, познато е това лице, ох, как е познато, вестниците
много си падаха да го изобразяват в карикатурите как разкъсва разните му телени
ограждения на Македония, нали цял живот беше бучал гласът му в подкрепа на
“нашето малцинство, дето е като жертвен агнец в Македония и Tракия.” Къде
щеше да се скрие този старчок сега от думите си, дето беше изрекъл: “Ние
отричаме теориите и позициите на материалистите и на техните рожби –
комунистите, като лишени от разум и морал, и поради това понижават духовното
ниво в живота,убиват личността и превръщат свободата в необходимост.”, и от
призивите си светът “да напусне кървавия път на Маркса и да се преклони пред

541
чашата на Гестиманската градина” и да победи злото, “което от Кремъл е обявило
война на Бога и на човека” “Ха тъй!” – подвикват ездачите, ръцете на поповете са
цели в лайна, “Ха, де, яжте ги със попските си зурли” – бутат ги в дупката, а
вратата на клозета е широко отворена, затворниците са изведени на разходка тъкмо
край тях, да крачат и да им се любуват.

По-младото светейшество, пловдивският митрополит Кирил като нищо щеше да

свърши скоропостижно земния си път нейде тук около клозетната дупка, ако
пловдивските евреи не се разтърчаха, и затърсиха връзки и близки с властниците и
бързо-бързо се сетиха кой може да им е от най-голяма полза, нали в страната
имаше Междусъюзническа комисия, а предводителите и на американската, и на
английската бяха от техния народ. И ето пак делегация както едно време пред
полковник Мумджиев, сега измолваше главата на “своя си владика”, делегациите
бяха изслушани и от единия им съплеменник, и от другия, в съгласие клатеха те
главите си, но никак не се знаеше доколко тяхната дума можеше изобщо да се чуе,
след като страната управляваше само и единствено Червената армия. Обещаха те
помощта си, но очевидно беше, че ако руснаците откажеха, те нямаха много начини
за въздействие, само че ето че и сред руската управа се появиха хора, за които
отношението към пловдивския владика беше срам и позор и тихом-мълком, без да
се знае чрез кого точно се е действало, митрополитът бе пуснат на свобода.
Другият, избраният скоро за Български екзарх софийски митрополит Стефан бе
поел съдбата на узник и заточеник, което не бе умирило ни на йота бунтулукът му.
Гръмовен, лют и страстна натура бе светейшество му, громеше властта,
прозинасяше гневни речи между четири стени, беше останал без паство и нямаше
кой да го чуе, единствената надежда бяха следващите поколения, за тях взе да си
пише завещанието, в които се разправяше със себе си, сочейки най-слабата си
черта, превърнала се в най-големият му грях – предоверяването на чурук хора.
Изреждаше тези на които бе сторил добро, за да получи зло. Не можеше да не
насочи гнева си и към някогашния си приятел митрополит Кирил, който го смени в
ръководството на църквата.

542