РАЗХОДКИ

ИЗ
БЪЛГАРСКИЯ
СЕВЕРОЗАПАД

Сборник пътеписи от конкурса на

naseverozapad.com „Аз обичам
Северозападна България“

2013
 Като за начало

Обикновеният читател най-често е обременен в

представите си за българския северозапад от
образа му на северозападнАЛ, рисуван отново и
отново от много медии. В същото време рядко
става дума за скалния феномен Белоградчишки
скали, единствената крепост в България, която
е напълно запазена - „Баба Вида”, прекрасното
Искърско дефиле, чудните пещери Леденика и
Магурата, манастирите Клисурски, Черепишки и
Седемте престола, първата българска история
– още преди Паисиевата, първия герб на все
още турска България, първото училище, най-
голямото сребърно съкровище – Рогозенското,
Йордан Радичков - два пъти номиниран за
Нобелова награда, Берковската духова музика.
Все неща от северозападна България.
Предлагаме ви 15 истории, които ако не
променят мнението ви, то поне ще ви накарат
да погледнете на тази част от родината с малко
по-различни очи. А ако някой ден ви срещнем
случайно из северозапада, то значи усилията ни
са се увенчали с успех.
Приятно четене!

5
 Ако сърцето ти плаче...
22/07/2010
Пътепис за манастира „Св. Иван Пусти,” край
Враца

А моето плачеше в този ден – бях изгубила най-

добрата си приятелка от детинство, с която
деляхме всичко... Изплаках всичките сълзи на
света и недоумявах защо бог прибира най-
добрите си чеда... Пътувахме от Враца към
Монтана и тежестта на болката ме затискаше ...
до онзи миг когато отново го съзрях – онова
белеещо се манастирче някъде високо горе в
пазвите на Врачанския балкан. То си беше там,
а аз и мъжът ми не можахме да го достигнем
още в детските си години когато бяхме на по 18-
19 години, защото всеки път когато се
изсилвахме да отидем там, недружелюбно още
в началото на пътя долу сърдито ни спираше
преграда и табела „Влизането забранено”. В кой
живот щях да видя този манастир, ако не сега,
този път, в тази минута, когато размислях върху
живота и смъртта. Казах на мъжа ми да завие и
кара, пък да го видим, каквото ще да става –

7
още ли ни забраняват нещата които искаме от
сърце ?!...
За наше учудване видяхме още долу на самия
пропуск приветливи къщички и пресен бетонов
път, който подканяше да продължим. Поклон
пред тези, които са обновили, съградили и
пуснали манастира като са премахнали
табелата ”Забранено влизането”!!!...
Пътят нагоре до манастира е рисков с кола,
защото няма място за две коли – от едната
страна е пропаст, а от другата- отвесна висока .
Струваше си риска, защото нямаше да имам
силата след трудния ден да преодолея този
изключително стръмен наклон. Когато
стигнахме края, първото нещо, което си
помислих е, че сме открили рая – неземно
място с нарисувана красота. Тишината и
свежестта бяха първото неща, с които ме
грабна това кътче. Разбрах, че ненапразно цял
живот ме е теглило нещо за да го видя. Дори
водопадът прелял от светлина и цветове
падаше в бездната под манастира безшумно,
като на кино.
Беседка и обилно течаща чешма с ледена вода
те канят да поседнеш и да се опомниш след
тежкия път. Манастирът, обновен и ремонтиран
те приютява за да изплачеш болката си пред
иконите на светците.
Старинни икони, кой знае откога... Отчето тихо
ни разказва за битката на този велик манастир с
времето и хората. Оцелял, след многократни
разрушавания и възстановявания, повече от
десет века – бях изумена, когато без да искам
8
сметнах наум колко поколения българи са
търсили утеха тук – 40. Това е наистина
величаво – колко ли трябва да е бил
необходим, за да бъде издиган, сриван,
оскверняван, почитан този манастир... Какво ли
не е видял – дори жестокото убийство на
последния монах от иманяри през 80-те години
на ХХ-и век, поблазнени от легендата,че тук е
скрито съкровището на Цар Иван Шишман.
Смирена слушам, а болката ми се стопява
незнайно как и защо, сякаш някаква сила те
освобождава от всичко онова което влачим на
плещите и сърцето си в тези така
материализирани времена.
Пластовете, които са излезли в манастира при
реставрацията му са хвърлили в смут дори тези
които са били наясно с историята на
българските манастири – няколкото пласта
икони са показател, че е съграден още когато не
са били познати християнските канони за
иконописта. Старина в истинския смисъл на
думата...
На южната му стена отвън чета надписа : ”На
ползу роду своему болгарскому” Наистина
създадено за голяма полза...
Вляво от манастира по козя пътека и
импровизирани стълби с мъка се добрахме до
постницата – тясна каменна ниша, в която
монасите постили и изкупували греховете с
молитва и взор в тавана на нишата... Помислих
си колко сме нищожни сега и как не сме
способни на никакви компромиси в името на
егото си понякога... камо ли пък на прошка...

9
Паля свещичка за покой на душата на
приятелката ми и осъзнавам, че незнайно как тя
ме е довела тук... Тръгваме си като замаяни,
сякаш напускащи рая...
След няколко дни разглеждах снимка на тази
моя приятелка от завършването ни в
гимназията през 1981 г., а на гърба ме събужда
посвещението което ми е написала: „Нищо на
този свят не е напразно!”
Разбрах, че наистина не е напразно нищо в този
живот – иначе нямаше да го има това пресвято
място, наречено манастир „Св. Иван Пусти”. Ако
сърцето ви плаче, идете там – болката ви ще
намери своя божествен мехлем...
Идете, вижте и вие и го разберете...

Автор Надето

10
 Искър, релси и мъгли

София, 18.11.2012. Неделя. За днес

синоптиците обещаваха самия рай в края на
ноември - ясно небе, слънце и топлина. Уви, и
те са хора, а е съвсем човешко да се греши.
Ноември е царството на мъглите, които скриват
планинските зъбери, заличават речните корита
и придават една особена мрачна приказност на
природата, а урбанистичните пейзажи правят
още по-тягосни и отблъскващи.
Към седем и половина вече съм на
Централната гара в София. След шестдневна
работно-учебна седмица някои, или дори
повечето, биха определили събуждане в неделя
в 6 сутринта, още преди първите слънчеви лъчи
да са направили своя пръв за деня отчаян опит
да разкъсат бронята на ноемврийските облаци,
като нещо крайно мазохистично, и то когато е с
цел самотно бродене из Искърската клисура.
Сънят си струва да бъде пожертван, щом ще
усетиш пронизителния хлад на планинския
въздух, а обагрената в преливащи нюанси шума
и студените скали ще разпалват въображението
и ще накарат приятни спомени за неочаквани
срещи да изплуват в съзнанието ти.
11
ПВ 20203 за Мездра. Съветската електричка от
Латвия е композирана и бързо-бързо се пълни
със северозападни пътници. Пътуването с БДЖ
никога не е скучно, годините и десетките хиляди
километри, изминати с тях, безспорно го
доказват. Дъвчат се банички, пие се кафе,
плетат се вълнени чорапи, бистри се политика
на местно и държавно ниво. Вагонът жужи като
кошер пред роене, ранният час не е в състояние
да накара българския пасажер да мълчи и
дреме на седалката си.
Минавайки гара Томпсън една госпожа изказва
лично мнение, че всички села в Искърското
дефиле са много хубави и подредени, с
магазини и заведения, с изключение на
Томпсън, което нямало нито истински център,
нито място, където с кеф да си изпиеш кафето.
Точно срещу някогашната гара, понастоящем
спирка с рушащо се приемно здание, стои
призрачна висока сграда - бивш завод или цех,
не ми е известно. Щели били да я ремонтират,
но никой във влака не знае точно защо. Само
уверената плетачка на чорапи, гръмогласна,
около шестдесетгодишна жена отвръща с
чувство за хумор, но със съвсем сериозен тон,
че това всъщност е бъдещият Mall Thompson.
Радва ме и очарованието и богатството на
родната реч. Кой друг език освен българския е в
състояние да образува двойно умалително
съществително име - деминутив на
деминутива? С бодра крачка и приповдигнат
глас кондукторът съобщава: "Билетченца и
карти за проверка, моля!"

12
След около час и половина клатушкане моят
кораб на релси акостира в морето от мъгли на
гара Бов - селото, наречено на средновековния
френски рицар Сен дьо Бьоф. Доскоро гарата
беше в ремонт, но скелето е премахнато и
съборетината вече се е превърнала в кокетна
къщичка с яркожълти стени. Запазен е и старият
часовник "Радиосинхрон", но за мое съжаление
табелата "Чистотата е мерило за културата на
човека" вече я няма. Непознат мъж ме спира и
изказва възхищението си от ремонтираната
гара и непринудено споделяме желанието си
по-дълго да остане в настоящия си вид. Същият
господин ме подканя да фотографирам плочата,
разкриваща историята на гара Бов. На 21
ноември 1921 г. е открита спирка Бов, която по-
късно, на 22 май 1932 получава статут на гара.
На 5 ноември 1969 г. е открита двойната жп
линия София-Мездра - ключовата връзка на
Северна и Южна България.
Неведнъж съм минавал по Вазовата екопътека,
но никога през късна есен. Пусто е, чува се само
тишина, нарушавана от време на време от
свирката на преминаващите тренове. Стара
планина загадъчно се прикрива с мъгли, а
оловносивите облаци на небосвода навяват
мрачни мисли. Есенният вятър безпощадно е
обрулил цветната премяна на гората и само тук-
там отделни оранжеви, жълти, червени и дори
лилави петна напомнят, че още не е настъпила
зима. Завесата от мъгли се вдига за миг, но
водопадът Скакля сякаш е изчезнал.
Необузданият пролетен поток, бучащ и
разпръскващ около себе си хлад, се е стопил до
едвам-едвам църцореща бара, лениво стичаща
13
се по отвесните скали. Гледката кара единия от
двамата туристи, също като мен поели от рано
по Вазовата пътека, да възкликне: "Водопадът
мъзги, а не фръга!".
Няма смисъл да се изкачвам до Заселе и да се
спускам обратно до Церово. Отправям се на
север - към Черепиш, към тишината на
зъберите и непрогледните мъгли, към домовете
на величествените грабливи птици, виещи
гнезда високо по белите скали.
Там, където реката е изваяла най-драматичните
си скулптури и където едновременно царят
разруха и забрава в лицето на схлупената
къщичка на жп спирката и руините на
някогашната духовна семинария, но и
спомените за героично минало и упование във
вярата зад белите манастирски стени. Там,
където Патриархът на българската литература
често е отсядал и увековечавал героични
деяния на обикновени, но смели хора от народа
и се е прекланял пред величието на природата.
Там, където се пазят костите на последните
оцелели бунтовници от Ботевата чета, геройски
паднали в битка при Рашов дол, недалеко от
Люти брод.
Лошото време е накарало всички в манастира
да се изпокрият, няма дори кой да ти продаде
свещица в църквата. Съзерцавам есенните
пейзажи още малко, но трябва да продължа
напред към Люти брод, от където да взема
пътнически влак за София. От толкова
преексплоатация на фотоапарата ми не остава
батерия да заснема Ритлите - чудните скали и

14
процепите в тях, сякаш някой със секира е
посякъл планинския склон. По пътя към Люти
брод нещо проблясва долу в краката ми - стар,
изхвърлен компактдиск, надписан с любов
"Песни за пиенье". Май няма смисъл да
залагаме какви ли песни са били записани на
него...
Селото е пусто. Отлайват ме само злобни
подкаручници, а любопитна кравичка ме
разглежда, докато пасе росна трева в едно
дере. На спирката обаче е пълно с хора,
столичани в повече, напускащи родните места
за предстоящата работна седмица. От стените
на някогашната гара безмълвно гледат
портрети, които някога са били хора. Старци
мъкнат тежък багаж и проклинат неволите си.
Единственото ведро нещо на перона са свежите
букети от току-що набрани хризантеми. Слънце
така и не проби облачната мантия. Унасясам се
бързо във влака и излизам от повалилата ме
дрямка чак в Софийското поле. Напускам
пределите на царството мъглите и тишината, за
да прекарам още шест дена в страната на
бетона и хаоса.
Автор oaleksandrov

15
 Ще ви разкажа за един феномен...

Ще ви разкажа за един феномен… Величествен

и непреходен, преодолял капризите на
различни епохи и устоял на много несгоди със
своята величественост. Пазещ радостите и
тъгите на изявени творци на българското
изкуство, тук под неговата сянка са били
създавани произведения, останали завинаги
запечатани в културната съкровищница на
нашия народ.
„Моят Берковски балкан хвърля върху живота
ми постоянно хайдушки отблясъци. Неговият
синкав контур стои завинаги изрязан в
съзнанието ми. Ту мек и лиричен, ту бунтовен и
смръщен, пълен с гръмотевици и залят с
небесно електричество. Където и да се
намирам, моят роден край винаги се изпречва
напреде ми, увенчан с планини – извор на
вдъхновение и печал, на несигурност и кураж”.
Думите на великия Йордан Радичков, роден и
израснал в този Берковски балкан, в
изчезналото от картата на България вече село
Калиманица описват точно мястото, на което
своята „царска” корона разполага вековно дърво
на възраст над 400 години.
17
В живота на село Калиманица, област Монтана
за кратко време станали съществени промени
от възникването му през 1882 година, до
загиването му през 1971 година. Нашият
феномен, разбира се, помни всяка малка
подробност от историята, тъй като той вече бил
засаден, много преди създаването на селото,
малко след 1600 година.
В тази приказна местност свои домове са
градили траки, римляни, турци и българи.
Известните писатели Радослав Игнатов, Йордан
Радичков и Радослав Михайлов винаги с
умиление и тъга в очите разказват за красотата
на своя роден край, която и до днес пленява
малки и големи.
Днес, ако човек полегне под дебелата сянка на
дъба ще усети аромата на билки, цветя и
овощни градини, в които засмени берачи
работят с песен на уста и се радват на
красотата на неговото величие. Водите на
язовир Огоста напояват ежедневно огромното
дърво, чиято обиколка на дънера е почти 4
метра , а височината му достига 27 метра.
Всяка година точно на това място, под
вековното дърво, в близост до което се е
намирало и училището на Радичков,
съвременниците на автора се събират по повод
неговия рожден ден и организират
импровизирана литературна вечер около голям
огън, пеейки и рецитирайки стиховете на
незабравимия творец.
Всеки, който поне веднъж посети местността
Калиманица в област Монтана усеща радост в
18
душата и мъничко тъга и носталгия по
миналото. Този, който поне веднъж полегне под
сянката на вековното дърво помни цял живот
спокойствието и сигурността, които лъхат от
неговата мощ.

Автор Орлин Орлинов

19
 Където легендите още са живи...

Автогара Монтана. Ранно утро. Посока

северозапад. Напускаме града с претъпкан
автобус, а през прозореца на возилото се
откриват чудни пейзажи. Полята, горите и
крайградските вили се къпят в златно-червената
мека светлина на изгрева. Млади и стари
споделят на познати и непознати спътници
дребни житейски радости и неволи – един се
оплаква от тежък махмурлук, друг обмисля да
постегне къщата на село, трети обсъжда
агрономски въпроси, четвърти ще ходи на
помен на свой близък - безброй човешки съдби,
на които, без да искаш, ставаш свидетел.
Огромният язовир отразява първите слънчеви
лъчи, къпещи се в него. Автобусът не
пренебрегва дори най-малкото селце с чудно
име по пътя. А такива имена по нашия край - с
лопата да ги ринеш. В Северозапада никому не
са чудни названия като на видинските села
Старопатица, Средогрив, Вещица и
Протопопинци, "настръхналите" според Йордан
Радичков имена като Дива Слатина,
Челюстница, Копиловци и Железна или пък
страховитите врачански Краводер, Костелево и

21
Ребърково. Скалата Посерков камик в Превала
и местността Гъзерлака край Смоляновци няма
да коментирам.
Нижат се Горно Церовене, Белимел, Митровци,
после Горна Лука. Горна Лука – селото на моите
предци, сгушено в приказно красивия Чипровски
Балкан, подобно на останалите торлашки села
сега е обезлюдено, пратило е жителите си да си
търсят късмета в Монтана, а от там - в София и
чужбина. Неволята принуждава хора на стари
години да тръгнат на гурбет и да учат езици. На
нашите земляци езиковата бариера обаче не е
в състояние да създаде пречка. Ми смо си
опасни оратаджие, никой не може да ни
надидума. "Я не мог да не оратим, када бе на
работу у Италию, целу ноч седим и учим
думе...", споделя моя роднина. Но торлашкият
край като че ли винаги е гонел децата си - сега
да учат и работят в столицата или в Западна
Европа, преди век - да прекосят с параход
Атлантика и да жертват здравето си в мините на
Северна Америка или да се трудят неуморно на
памуковите поля в Аржентина в името на
прехраната на семейството, а още по-отдавна,
през Османското робство, размириците
прокудили завинаги стотици в Сърбия и
Румъния или по други краища на България.
Край пътя, накрая на селото, стои като призрак
порутената сграда на някогашна фабрика за
одеяла и китеници, понастоящем приют за
десетки лястовици, свили гнезда под стрехите
й. Падаща мазилка, изпотрошени прозорци и
черно-бели портрети по стените.

22
Превала, Долни Лом, Горни Лом. Западна Стара
планина разкрива прекрасни гледки – гористи
склонове, бистри и леденостудени поточета,
край шосето е постлан пъстър килим от цветя, а
храсталакът скрива от погледите останките на
стар римски път. В автобуса не спира да се лее
родна северозападна реч - позабравен, но все
още жив и цветист диалект: "Е па ми не смо гю
виджувале." "Добрутро, бако! А куде изтрувисте
бабу ти, бре?" "Окни му да запре и га питай када
че се врати!" "И те така..."
Малки, на един или два ката, покрити с плочи, а
не с керемиди къщи, много от които отдавна
пусти, сгушени сред зеленината, напомнят, че
някога в този край е кипял живот.
Рядко може да зърнеш хора през прозореца –
прегърбени възрастни мъже и жени прекопават
градинките си или са се спрели на раздумка
пред смесения магазин или пивницата. Още
няколко села и махали с приказни имена –
Средогрив, Боровица, Фалковец, Извос. Сигурно
наближаваме крайната цел, от двете страни на
пътя започват да изникват малки червеникави
скали с причудливи форми. Автобусът изкачва
все по-стръмни баири и прави все по-остри
завои, а скалите стават все по-внушителни и
невероятни. Още няколко минути и – най-накрая
- Белоградчик!
Вероятно заради ранния час тълпи от туристи
все още няма. Стените на калето се вият като
змии между скалните образувания, използвайки
естествената им защита. Римляни, българи и
османци са се възползвали от твърдината през

23
вековете. А природата хилядолетия наред е
ваяла от конгломерати, варовици и пясъчници с
червеникави и сивкави оттенъци причудливи
форми. Учени твърдят, че са били необходими
200 милиона години дъното на някогашния
воден басейн да придобие съвременния си
мистичен облик. Неръкотвторните скулптури на
хора и животни са провокирали векове наред
човешкото въображение, което ги е обвързало с
много легенди - за Адам и Ева, Мечката,
Гъбите, Конника, Дервиша, Ученичката и
Мадоната - непокорната калугерка, предпочела
любовта пред монашеското смирение и жестоко
наказана за това.
Трудно ми е да опиша магията на най-
непознатия Северозапад - на забравените села
в Чипровско, Чупренско и Белоградчишко и на
величието и дивата хубост на Западна Стара
планина. А докато сме погълнати от банални
въпроси в забързаното си ежедневие, над
обраслите с бурени дворове все още се носят
самодиви, които нощем турят месечината на
небето, а тенци бродят из шубраците и копнеят
да се завърнат при живите си близки.

Автор oaleksandrov

24
 Приказна разходка до
Белоградчишките скали и Магурата

Преди време когато се провеждаше конкурса за

новите природни чудеса в Европа, аз
естествено гласувах за Белоградчишките скали.
От дете не бях ходила там и реших, че е крайно
време да ги видя отново. В един топъл слънчев
септемврийски ден с група ентусиазирани
приятели потеглихме в посока Белоградчишки
скали. Имахме два варианта за път - през
прохода Петрохан или през Враца. Макар и по-
дълъг предпочетохме пътя през Враца като по-
добър - все пак там има и магистрала за
разлика от безкрайните завои на Петрохан. И
така след около 3 часа и 200 километра
пътуване пристигнахме пред входа на
Белоградчишките скали.
Платихме билетче по 4 лева за вход и решихме
да си наемем и екскурзовод за да научим
повече за скалите. За съжаление
екскурозодката се оказа „пълна скръб“. Явно
само гледаше как по-бързо да се отърве от
поредната група. Разказа надве- натри най-
важното за Скалите и ни пусна да се катерим по
тях. С усмивка и съжаление си спомних за
25
екскурзовода ни отпреди 2 години, който бе
пълна противоположност на днешното момиче.
Тогава имахме повече късмет и попаднахме на
един много забавен младеж - около 18 -
годишен спортен тип, с чаровна усмивка. Той
самия ни се представи, че можем да се
обръщаме към него с обръщението “Ей сладур”.
Е все пак успяхме да научим името на скромния
сладур – Горан. И така Горан ни поведе през
палещото слънце по скалите. Още си спомням
увлекателните му разкази за множеството
легенди за чудните скали.
Белоградчишките скали се разпростират на над
30 километра дължина и са се образували в
течение на милиони години от въздействието на
природата върху пясъчните скали. Казват, че
някога, преди стотици хиляди години, скалите
всъщност са били дъно на море. Червеникавия
си цвят дължат на наличието на медни окиси.
Изкачихме всичките 284 стъпала на скалите.
Видяхме всичките причудливи фигури повечето
от които си имат име и легенда. Тук са образите
на хайдут Велко, Адам и Ева, Мадоната,
конникът и монасите...
Много красива и тъжна е легендата за
Мадоната, Конникът и Монасите. Преди много
години тук между скалите имало девически
манастир и в него имало много красива
послушница - Витиния. В нея се влюбил
римлянина Антонио. От тяхната любов се
родило дете. Монасите проклели монахинята и
понечили да я изгонят. В този момент се появил
влюбения Антонио молещ със сълзи на очи

26
монахините да пощадят любимата му.
Изведнъж явно природата решила да раздаде
правосъдие - земята се разтресла, извила се
буря и всички се вкаменили – така се
образувала Мадоната – вкаменената Витиния с
детето, любимия Антонио като Конника и
Монасите.
Прекарахме на скалите около 2 часа – беше
много приятно изживяване. Не можах да се
начудя как природата е сътворила тази красота.
Една от любопитните истории за скалите, която
си спомних и която Горан ни разказа бе за
кулата срещу скалите. Навремето германци
поискали да построят на кулата въртяща се
сладкарница от която гостите да се
наслаждават на гледката към скалите и лифт,
който да води туристи от кулата към лифта. За
всичко това германците не искали пари, а само
да ползват съоръжението 10 години и после да
го дадат на българската държава безвъзмездно.
Но тогавашните управници решили, че щом
германците могат да построят това защо и ние
да не го направим. Е така 20 години по-късно
няма, нито лифт нито сладкарница...
След приятната разходка на Скалите поехме
към следващата ни цел-пещерата Магурата.
Пещерата се намира в северозападна
България, на 17 км. от гр. Белоградчик.
Издълбана е във варовиковата Рабишка
могила. Това е една от най-големите пещери в
страната с обща дължина на откритите досега
галерии над 2.5 км.

27
Разходката ни в пещерата продължи над час и
половина. Времето мина неусетно, любувайки
се на пещерните красоти - богати по форма и
размери образувания-сталактити, сталагмити,
сталактони.
От екскурзоводката научихме, че пещерата
предоставя отлични условия за шампанизиране
и стареене на вина със своята постоянна
температура от 12° С, влажност и прочие. В
едно от разклоненията на пещерата е
създадена единствената в страната изба за
производство на естествено пенливо вино по
класическата технология. Пещерата има вход и
изход за разлика от повечето пещери при които
излизаш там откъдето си влязъл. На изхода по-
късно си купихме вино от избата на „Магурата“.
Едно от най- впечатляващите образувания в
пещерата е “Големият сталактон” с височина
над 20 м. и диаметър на основата 4 м., както и
“Падналият бор”-това е най-големият сталагмит
в изследваните български пещери с дължина
над 11 м. и диаметър в основата 6 м.
Интересни са и фигурите на ловецът, който
искал да убие мечето и самото мече легнало
пред него, храм „Александър Невски“ и други.
За съжаление една от най-интересните зали-
тази с рисунките е затворена, тъй като хора са
надраскали древните рисунки. Ексурзоводката
само ни разказа, че праисторическите рисунки
са издълбани в скалата и изрисувани с
прилепно гуано. Фигурите изобразяват
танцуващи женски силуети, танцуващи и
ловуващи мъже, маскирани хора, богато
28
разнообразие на животни, звезди, оръдия на
труда, растения. Рисунките датират от различни
епохи.
Излизайки от пещерата се натъкнахме на
прекрасна гледка - Рабишкото езеро. Езерото е
доста голямо и в него плуваха няколко
платноходки, използващи хубавото време.
Рабишкото езеро е най-голямото по площ
вътрешно езеро в България и седмо по
големина в страната. Езерото е безотточно и
достига 15 метра дълбочина. Площта му е над 3
кв.км.
Направо не ми се откъсваше поглед от
красотата на сините води на езерото, реещите
се платноходки в него, прелитащите птички... но
трябваше да тръгваме, защото ни предстоеше
дълъг път обратно към София…
Потеглихме обратно, заредени с много
положителни емоции и настроение и си
обещахме пак да си направим подобна
прекрасна екскурзия.

Автор Таня Рангелова

29
 За един ден до Околчица и
Леденика

Юлския топъл неделен ден ласкаво

подкокоросва дяволчето в мен, което и без това
не седи на едно място. За да избягаме от
скуката на големия град решаваме да потърсим
малко прохлада някъде извън София. Май най-
удачно в жаркия ден е да отидем до някоя
пещера. Сещаме се, че досега не сме ходили в
Леденика. Набързо грабваме по един сандвич и
пуловер и потегляме към врачанско.
Малко преди Враца виждаме табелата за
Околчица и разстоянието до там - 20 км. и
импулсивно тръгваме натам.
Пътувайки към Околчица по живописния виещ
се в планината път минаваме през с. Челопек.
Там спираме, за да си купим вода от магазина
на площада. Към нас се приближава любезна
млада жена с детенце, която ни приветства с
добре дошли в селото и ни кани да разгледаме
намиращата се отсреща къща-музей на баба
Илиица. Отиваме към китната бяла къщичка с
малко дворче отрупано с цветя и там ни
посреща същата жена от площада. Оказва се,
31
че тя е уредничката на музея. Влизаме вътре -
къщата всъщност има само една стая. В стаята
има скромна покъщнина като всичко е от
дарения от хората от селото. Сградата
всъщност е изградена на мястото на
разрушената истинска къща на баба Илиица и е
максимално близко до автентичния и вид.
Жената ни разказва, че това е родното място на
баба Илиица – героиня от разказа на Иван
Вазов – “Една Българка”.
Иван Вазов е бил в село Челопек преди да
напише романа. Тук селяните са му разказали
за жената, която живяла в селото и за нейния
подвиг – как спасява живота на Ботев четник.
Явно смелостта на героичната българка
вдъхновява великия ни писател и той и
посвещава своя разказ. Баба Илиица всъщност
се е казвала Пена, но била наричана Илиица по
името на мъжа си-така както било характерно за
онези времена жените да бъдат наричани по
името на мъжа си.
В къщата ни подпечатват книжките за 100-те
национални туристически обекта и
продължаваме към Околчица. Само след
няколко завоя пред нас се открива
величествена гледка – огромен кръст издигащ
се на върха. Именно тук е била последната
битка на Ботевата чета на 2 юни 1876 г. Всяка
година на 2 юни на Околчица се събират хора
от цялата страна да почетат подвига на Христо
Ботев и неговите четници. Има и ежегоден
поход “По стъпките на ботевата чета”, който
включва туристическа обиколка по местата по
които са ходили ботевите четници като се
32
тръгва от различни начални точки, наречени
лъчове, които се обединяват на 2 юни на самия
връх.
Огромния паметник-висок цели 35 метра е
построен през 1938 г. Преживял е бурни
времена - през 1947 г. кръста е заменен с
петолъчка и едва през 1991 г. отново е върнат
опълченския кръст. Когато стоим до него ни
обзема едно чувство колко малки сме ние
хората всъщност...
По-надолу е и лобното място на Ботев, където
след тежкия бой с турците цялата чета е избита.
Там има скромен камък с надпис.
Хубаво е да не забравяме тези преди нас,
особено когато са се борили за целия български
народ, още повече че днес вече няма такива
хора...
Слънцето тук на върха пече неумолимо и ние се
сещаме, че всъщност търсехме прохлада....и
бяхме тръгнали към Леденика. Мятаме се на
колата и потегляме натам.
Леденика е на около 16 км от Враца. Добре, че
из целия град има табелки и така много лесно
се ориентираме как да стигнем до нея.
Пристигаме към 2 часа пред пещерата.
Забелязвам огромната табелка, че обекта от 6
март 2010 се стопанисва от община Враца.
Преди се е управлявал от Природен парк
“Врачански балкан”. Купуваме си билети за вход
и любезно ни уведомяват, че в момента вътре
има две групи и следващата ще влезе към 2.30
часа. Посочват ни чайната със съвет да
33
поседнем да пийнем кафенце и като стане
време ще дойдат да ни извикат. Така и правим-
сядаме под една хубава сянка и в сладки
приказки неусетно е дошло и нашето време да
се потопим в пещерния свят.
Събрала се е доста голяма група от хора.
Водачът ни разказва за Леденика и ни
предупреждава, че вътре е доста студено и
хлъзгаво и че трябва да внимаваме. Аз
предвидливо обличам яке и по-късно оценявам
предвидливостта си. Това е една от най-
студените пещери, в които съм била - не
случайно носи името си.
Научаваме още интересни неща- че преди
много години пещерата е била пълна с вода от
която днес е останало само Езерото на
желанията-намисляш си желание, хвърляш
монета, топиш си пръстите на ръката в
леденостудените му води и чакаш 100 години да
се сбъдне желанието ти. Ако дотогава това не
се случи можеш да се върнеш тук отново, за да
си вземеш монетата обратно. Забавно а?! В
пещерата ни уведомяват, че има много
прилепи, които обаче се крият от шума на
посетителите и от светлината в не толкова
достъпните участъци. В момента през месец
юли даже е размножителния им период и
доскоро през този месец, за да се пази
популацията на прилепите, пещерата е била
затворена за посетители. Сега обаче явно за да
не се губят приходите от посетителите достъпът
е на половин час. Пещерата е известна още от
турско робство-тогава овчарите са съхранявали

34
в нея овчето мляко в залата наречена
Хладилника, която по-късно ни показаха.
Гидът ни информира също, че пещерата е
дълга около 300 метра и има 10 зали. Първата
зала е Преддверието и именно в нея през
зимата се образуват ледени кристали - явно те
са кръстници на пещерата. Известно време
вървим приведени през нисък проход, за да
стигнем до Кръглата зала. Тя не случайно се
казва Кръгла - формата и е такава. След нея
групата ни отива в Концертната зала. Тук
екскурзоводът със светлинната си писалка ни
показва чудновати фигури - на Великана, на
Сокола, на коледната елха и момиченцето до
нея, на дядо Коледа, къщичката на баба Яга...
Наистина природата е изваяла невероятни
образи. Гидът ни разказа интересна легенда за
Сокола - това било овчарче, което паднало в
пещерата докато пасяло овцете. То дълго
викало за помощ, но никой не го чул. И така
съдбата се смилила над него и го превърнала в
Сокол, за да може да отлети и да се спаси...
Великанът пък наричат пазач на пещерата. И
той наистина изглежда доста страшничък... С
огромна брада, гъсти вежди и големи зъби... А
залата се нарича Концертна, защото тук
Врачанската филхармония често изнася
концерти - не по-дълги от половин час заради
студа. От тук се изкачваме по железни стълби,
преминаваме през Малката и Голямата
пропасти, по коридора “Завеските”, и стигаме до
“Бялата зала”.

35
Тук също има причудливи фигури -
Свекървиният език, Жената на великана,
Слонът, Къпещата се девойка. От тук трябва да
минем през още едно предизвикателство -
Прохода на грешниците - едно доста тясно
място, за да достигнем до вълшебното езеро,
което изпълнява желания. Казват, че който има
грехове няма да успее да мине през прохода. А
според мен той по-скоро е предизвикателство
за хората с наднормено тегло...
Е разнородната ни група успява да пребори
препятствието без жертви - никой не се
заклещва и всички ние сме вече съвсем близо
до Езерото на желанията. Казват, че езерото
събирало сълзите на планината и затова било
вълшебно. Тъй като е доста тясно групата се
разделя на няколко части и търпеливо всеки
изчаква реда си, за да спази ритуала с
хвърлянето на монетата, за да му се изпълни
желанието. Намислям си желание и се моля все
пак да ми се изпълни преди да минат 100
години....После се връщаме обратно като
трябва да минем пак през един тесен нисък
проход ходейки буквално патешката-това е
Чистилището.
От всички пещери в които съм била Леденика
ме впечатли с голямото си разнообразие-падна
голямо изкачване по стълби, провиране през
тесни участъци, патешко ходене...Така неусетно
мина повече от час прекаран в пещерните
недра. Цялата ни компания остана очарована от
Леденика и си пожелахме отново да я посетим...
Аз лично бих дошла зимата да видя
кристалите... пък и тогава спрямо навън вътре в
36
пещерата със сигурност ще ми се види по-
топло.

Автор Таня Рангелова

37
 В българска Швейцария

„Боже, колко е хубав този пусти Черепишки

манастир! Извивките на шумящия Искър,
притиснат от едната си страна със зелени и
разцъфтели лесисти хълмове, препълнени със
славеи; от другата страна притиснат от
надвиснали разноцветни и разноформени
гигантски скали, изпъстрени с пещери..." (от
пътеписа "В българска Швейцария").
Бих искала да видя с очите си това място и да
се убедя сама, че е така, както го е описал
Алеко Константинов.
Беше хубаво слънчево пролетно утро…на
неделен ден. Пътят по Искърското дефиле
лъкатуши в унисон с реката, лъха магнетизъм…
всички предпоставки за приятно изживяване
бяха налице.
Тръгнахме за гр. Мездра, с кола, по главен път
Е79. Малко преди града, около 5 км, има
отбивка за Черепишки манастир и след около
още 4 км се озоваваме пред портите му.
Въпреки достолепните си двери, за миг не съм
подозирала, че това е едва началото на
39
приказката, която ни предстоеше да изживеем.
Природа, история и духовност, събрани на едно
място – истинска магия.
Няма начин поне за миг човек да не се пренесе
в мислите си в едно друго време, това на
Второто Българско Царство. Основаването на
манастира е в тясна връзка със съдбата на
последния български цар Иван Шишман (1371-
1393). Дори има легенда, според която
манастира е получил името си от белеещите се
кости на загиналите войни, останали след
битката на цар Иван Шишман с османските
нашественици, състояла се в района.
Пред погледа ми се изправят величествените
хребети на Врачанския Балкан. И от една епоха,
мислите ми бързо се пренасят в друга –
времето на национално пробуждане –
манастира е бил посещаван от членовете на
Врачанския революционен комитет. А наблизо
до манастира става последното сражение на
Ботевата чета, в местността „Рашов дол”.
Според една от легендите, които се носят, в
пещерите над манастира са скрити
документите, оръжието и парите на
революционния комитет.
„Клепалото бие, утринна почена…”
През 1889 и 1907г. Черепишкият манастир е
посетен и от Иван Вазов и край него се развиват
събитията от известния му разказ "Една
българка". В манастира е отредено специално
място във връзка с този период, наречен “Вaзов
кът”.

40
В близост до Вазовия кът се намира
манастирската църква, датираща от 17 в.
Разхождайки се из добре поддържаните цветни
градини на манастира, приятна изненада правят
пръснатите навред послания и интересни
детайли.
Повечето постройки в Черепишкия манастир са
построени в първата половина на 19в.
Интересна е двуетажната манастирска
костница, магерницата на манастира, където се
предлагат манастирска кухня и традиционни
български ястия.
Също и т.нар. "Рашидово здание", издигнато с
дарение на богат турчин, чиято дъщеря
получила изцеление в манастира.
На тръгване, отпиваме вода от поточето в
двора на манастира.
И вървейки, не може да не се замислим за
многото събития, които са се случили на това
свято място през вековете и затова как
манастирът е оцелявал и съграждал с годините,
въпреки опожаряването му, като че ли за да се
запази и до днес за всички нас. А и заради
многото велики българи, намерили убежище
тук.
Зазвъняват камбаните, сякаш за поздрав или за
довиждане…
Заредени, замислени и пречистени, така си
тръгваме от това великолепно късче на Западна

41
Стара Планина… красивата и малко позната
Северозападна България.
Усещам се как си казвам наум: Аз обичам
Северозападна България!

Автор detelina

42
 Разходка до Белоградчишките
скали

Моят разказ е за едно от най- изумителните

кътчета в България, за червеникавите скали,
издигащи се на десетки метри над земята,
създавайки неземно красив пейзаж около себе
си- Белоградчишките скали.
В един топъл слънчев ден в края на лятото,
малко преди да започнем училище, всички
вкъщи се събудихме с желанието да направим
този ден специален. А какво по- специално от
това да го прекараме заедно на някое
прекрасно кътче в природата. Така се появи
идеята да отидем на екскурзия до Белоградчик.
Още от малка знаех за причудливите скали,
извисяващи се високо над земята и бях
любопитна да отида при тях. Тръгнахме веднага
след закуска и с всеки изминат километър
ентусиазмът ми нарастваше все повече. С всеки
изминал метър, чаках момента в който пред
очите ми ще изникнат, като великани
величествените скали. Взирах се в далечината,
за да не ги пропусна. Оглеждах се на всички
посоки, очаквайки всеки момент да ги зърна.
43
Нямах никаква представа как ще изглеждат
наистина. Просто знаех, че видя ли ги, няма как
да сбъркам.
Навсякъде около шосето беше много зелено,
изпъстрено с всякакви полски цветя, които
разгъват последни цветчета преди да настъпи
студената есен. Слънцето приятно ме галеше и
унасяше в сладка дрямка. Леки бели облачета
се разхождаха по небето, а птичките, събрани
на ята, готови да отлетят на юг, сякаш плуваха
сред тях. Чувствах се като във вълшебна
приказка.
Колкото повече приближавахме, толкова по-
омагьосваща ставаше природата наоколо. Дори
насеяният с дупки асфалтов път се сливаше с
пейзажа. Когато навлязохме в гората преди
Белоградчик отвсякъде изникнаха червени
скали, извисяващи се около пътя. Всяка една от
тях ми приличаше на вкаменен от зла вещица
приказен герой. Прокрадващите се между
високите дървета слънчеви лъчи, правеха
магията още по-силна.
По обяд пристигнахме в малкото градче, с къщи
накацали по стръмните склонове. А старите
градски улици, виещи се към крепостта, ме
пренасяха в разказите на Елин Пелин и Йовков.
Щом колата спря, със сестричката ми
изхвърчахме по тревата към огромната желязна
врата. Тичахме развълнувани и към старата
дървена къща в двора, между каменните
крепостни стени, очаквайки да видим Снежанка
с джуджетата, седнали на малки дървени

44
столчета, около огромна, претрупана с посуда,
маса.
Нетърпеливи продължихме да катерим
стръмните стълби, изгарящи от желание да се
качим възможно най-бързо до края на скалите.
Цялата история, която пазят скалите, ни
омайваше и изпълваше с енергия. Исках да
погледна отгоре Мадоната с детето, най-
вълшебната червена висина от всички наоколо,
заради прекрасната и трагична легенда, която
разказва.
Преди стотици години, между скалите имало
девически манастир. Една от монахините била
неземно красива, и расото не успявало да скрие
красотата й. На Петровден, хората имали право
да посещават манастира, и така тя срещнала
римлянина Антонио и се влюбили. Дълго време
прекрасната Витиния криела любовта си, но
след една година родила детенце. Монахинята
била разкрита и от манастира искали да я
прокълнат и изгонят.Тогава любимият й се
спуснал от хълма и умолявал монахите, да
оставят Витиния намира. Станало чудо и
изведнъж над скалите се извила буря, паднал
гръм, земята се разтресла. Манастирът се
сринал и всичко наоколо се вкаменило –
Антонио, монахините и Витиния, която се
превърнала в Мадоната с детето в ръце.
Когато стигнах върха на туристическата пътека
и скалата на красивата монахиня се откри пред
погледа ми, изведнъж застинах. Трябваше ми
време, за да осъзная красотата която се разкри
пред мен. Чувствах се като джудже, седнало на

45
плещите на великан. Толкова далече в ниското
бяха зелените поляни. Легнах върху топлите
скали и нямах желание да ставам от там. Исках
да се любувам на гледката, колкото се може по-
дълго, за да не я забравя никога. За да не
забравя колко малки сме ние и колко могъща е
природната красотата.

Автор Валерия Костова, 5 клас

46
 Топъл спомен от красивите места
на Северозападна България

Връщайки се назад в миналото имам един

любим спомен свързан със Северозападна
България… Преди години, когато моя бъдещ
любим ме ухажваше, той ми поднесе страхотна
изненада за рождения ми ден. Знаейки страстта
ми към пътешествията и бидейки самия той от
Северозападна България, младежа положи
усилия и организира едно много интересно
пътуване в този район.
И така в разгара на есента, през една хладна,
но слънчева октомврийска утрин поехме към
едно непознато за мен място-Клисурския
манастир, намиращ се на около 80 километра от
София. Избрания път бе през прохода
Петрохан, посока град Вършец. Макар и с много
завои от които леко ми прилоша, не можех да не
се възхитя на есенните багри на природата по
пътя ни. Червено, жълто, кафяво, зелено-все
прекрасни цветове, които се редуваха пред
погледа ми и пълнеха душата ми. След около 2
часа пристигнахме пред самия манастир.
Гледката бе невероятна-белоснежната сграда

47
на църквата „Св.Св. Кирил и Методий“ гордо
стоеше сгушена сред красива зеленина.
Бях изненадана, че в средата на октомври тук
гората и дърветата са учудващо зелени.
Манастирът датира от стари времена, още от
времето на Второто българско царство и има
богата история. Опожаряван е през годините на
турското робство и възстановен от родолюбиви
българи. Най-страшния факт от историята на
манастира датира от 1862 г. когато светата
обител е напълно разрушена и изгорена от
берковския паша Юсуф бей на празника на Св.
св. Кирил и Методий, а богомолците и монасите
са избити. Храмът е възстановен през 1869 г. от
първия ктитор на манастира архимандрит
Антим Дамянов, а през 1891 г. църквата “св. св.
Кирил и Методи” е официално осветена от
Видинския митрополит. Иконите са истински
шедьовър на зографското изкуство, създадени
от ръцете на зографа Никола Образописов и
датират от ХVІІІ-ХІХ в.
Манастирът е действащ и в него живеят няколко
монахини, тъй като е девически.
През 2000 г. в аязмото на е открита т.нар. "жива
вода", която идва от близкия връх Тодорини
кукли. Наричат я жива вода, защото се смята за
лековита.
В страни от главната църква е построен нов
малък храм „Св.Никола“.
Манастирът впечатлява с отличната поддръжка
- невероятно чисто е навсякъде, тревата е
окосена, засадени са храсти и цветя…Част от
48
манастирския комплекс предлага стаи за
нощувка, които са много прилични-има две
легла, шкаф, гардероб и за мое изумление в
средата на стаята има стара печка на дърва…
Сега разбрах защо пред вратата на всяка стая
стои кашон с дърва…Всъщност през нощта
температурите доста паднаха и тези дърва
влязоха в употреба…
След като пренощувахме в манастирския
комплекс ме чакаше нова изненада-на сутринта
ме информираха, че преди да се върнем ще
посетим още две прекрасни места в района -
Лопушанския манастир и Чипровския манастир.
Лопушанския манастир се намира по пътя за
град Чипровци. Пътувахме спокойно, почти
нямаше други коли, но пътя поне тогава бе в
много лошо състояние, изпълнен с множество
дупки. Дано сега да са го оправили. Ето, че
неусетно пристигнахме. Впечатлих се от
голямата порта на двора на манастира от която
надничаше манастирската църква. Прекрачихме
прага и се озовахме в двора.
Бе толкова тихо, че се чуваше песента на
птичките. Лопушанският манастир носи името
"Св. Йоан Предтеча". Всъщност на мястото на
сегашния манастир някога е имало друг, който е
бил разрушен от турците. Възстановен е в
средата на 19 век, като тогава е изградена
днешната църква. Манастирът се нарича
Лопушански, тъй като жителите на село Лопуш
са дарили земите си за изграждането на новия
манастир. В наши дни манастирът е действащ
мъжки манастир.

49
От любезния игумен, който ни посрещна
научихме, че през Възраждането тук е имало
килийно училище, както и, че светата обител е
била средище на националноосвободителните
и църковните борби. Интересен факт от
историята на манастира е, че се превръща в
любимо място на Иван Вазов и именно тук той
създава част от романа си "Под игото". В храма
видях уникално красив дърворезбован
иконостас, дело на майстор Стойчо Фандъков.
Иконите в църквата са дело на прочутите
зографи Николай и Станислав Доспевски.
Игуменът ни показа чудотворната икона на
Света Богородица – наричат я така, защото се
твърди, че когато се наведеш над нея се виждат
как текат вадички с миро. Да си призная аз не
успях да видя това…
Поразходихме се и в красивия двор, където
отстрани са разположени камбаните на
църквата.
От тук продължихме към Чипровския манастир.
Когато пристигнахме ни посрещна зверски лай
на доста недружелюбно куче. Манастирът ми се
видя доста западнал и неподдържан на фона на
предишните два които посетихме. В двора
имаше строителни материали и боклуци и
любимия ме хвана за ръка, за да не се спъна, че
това често ми се случва (абе направо съм си
специалист по пребиване).
Само, че за това свое действие изяде голямо
конско от една възрастна жена, която изникна
на входа на манастирската църква… Конското
бе на тема, че на свято място не може да има
50
физически контакт между мъж и жена
(хващането за ръка), защото това е нечестиво
на тези места…Стана ми много неприятно и
затова доста набързо разгледах църквата под
погледа на тази жена и побързах да си тръгна…
То затова нямаше никакви други
посетители…предвид „гостоприемното“
посрещане…
Все пак си струва да отбележим няколко
интересни факта от историята на манастира.
Първоначално е създаден от български
католици през 10 век. В дългата си история
претърпява 6 разрушения и пожари. Църквата е
ниска, изградена от камък и покрита с плочи. В
двора е издигната каменна кула, в която се
намира камбанарията. Манастирът носи името
на Св. Иван Рилски. И в тази църква има много
красив дърворезбован иконостас.
Тръгвайки си от тук решихме, че така и така сме
съвсем близо до Чипровци та да вземем и там
да отидем. Градчето ни посрещна с усмихнати
баби на седянка в центъра, които ни поканиха
да посетим местния музей. Оказа се, че музея е
сравнително нов-създаден е 1988 г. по повод
300 години от Чипровското въстание като
експозициите са разположени в сграда, която
някога е била училище.
Най-впечатлена останах от багрите на
чипровските килими-едно невероятно
произведение на изкуството… В тях грееха
слънца, цъфтяха цветя, пееха птици…
За съжаление вече бе станало време да се
връщаме обратно, но аз обичам да си спомням
51
за това пътуване особено в студените и мрачни
зимни дни…

Автор Таня Рангелова

52
 Владикина ливада

Над село Мартиново,в подножието на връх

Мартинова чука, се намира местността
Владикина ливада. През лятото ходя с дядо там
на излет. От ляво на прекрасната ливада се
зеленееше гъста букова гора, а долу-огромни
орехови дървета.
Беше средата на лятото. Вървяхме по тясната,
осеяна с неравности и камъчета планинска
пътечка, а около нас се стелеха всевъзможни
всякакви пъстри цветя. Някои от тях познавам, а
други не, но те всички бяха по – светли от
слънцето, по-пъстри от дъгата и носеха със
себе си свежия горски аромат и чист въздух. А
заедно те направиха голям, красив и
благоуханен букет,носещ радост навред.
По-надолу, в края на ливадата стигнахме до
една тясна, кристално бистра планинска
речица, от която се подаваха малки, гладки
камъчета. Преминахме на отсрещния бряг. А
там под едно дърво бяха налягали малки бели
овчици и агънца. До тях стоеше един овчар,
който ме помоли да поизчакам, отиде до реката

53
и ми донесе стръкче бели маргаритки, за да
доукрася букета си.
Продължихме по пътечката.Тя беше тясна и
стръмна и си пробиваше път между скалите. А
над нея, между камъните , се показваха малки,
червени, узрели горски ягодки. Втурнах се към
тях. Напълних цяла шепа. Исках да занеса на
баба, но докато се усетя, ягодките бяха
свършили, а вече крачехме към селото.
Въздухът бе свеж, небето ясно, а по далечните
хълмчета са виждаха малки пухкави стада,
приличащи на облачета от памук сред зеленото
небе.
Тази ливада е най-прекрасното място за мен.
Едно истинско, свежо и красиво кътче от
природата.

Автор Теди Петкова

54
 Провалено пътуване по пътя за
никъде или незабравимо
преживяване

Може ли Северозападна България да предложи

нещо атрактивно или тя е негостоприемна за
туристи, защото всичко си е както от преди
двадесет години? Имайте малко търпение и
макар че не съм екскурзовод, мога да ви
разкажа дали си струва ли да посетите
например Белоградчик.
Шофирате съвсем спокойно по главен път Е79 в
посока към Видин и достигате община Ружинци.
Навигацията безпогрешно ви е довела до
кръстопът. И сега накъде? Повечето хора биха
избрали да продължат направо, стигайки до
Видин, което би им дало възможност да се
отправят през Румъния към Западна Европа.
Впрочем с направата на новия мост, свързващ
двете страни, това би било лесно като детска
игра. И са прави, защото Европа предлага както
места за отдих, така и за образование и работа.
Но не чужбина е нашата цел, затова вие
завивате наляво. След около още двадесет–
двадесет и пет километра се натъквате на

55
първия, характерен за Белоградчик,
продължителен завой. Криволичещият сред
гората път ви извежда точно на центъра на
града. За чуждестранни туристи, идващи от
Видин, маршрутът е малко по-различен. Те
навлизат в града от срещуположната страна на
тази, от която ние пристигнахме. Стига толкова
се обяснявах, че станах като гласовите команди
на навигация. Ще завърша само с „крайна цел
достигната”.
Първото нещо, което виждате вдясно на вас е
четиризвездният хотел „Скалите”. Той е най-
добрият в града и го препоръчвам. Влизал съм
вътре - наистина е изискан. Има още един–два,
но те не са толкова забележителни. Също така
множество къщи за гости са пръснати из цял
Белоградчик. Все пак да предположим, че
паркирате автомобила и се настанявате във
вече споменатия хотел.
Не знам доколко добре означен е градът с
табели, защото дотолкова бях свикнал с него,
че рядко имах нужда от тях. Площадът е малък
и щом излезете от хотела, по продължението
му е Бюрото за туристическа информация, но то
няма да ви трябва, имате мен. Белоградчик е
градът на моето детство. Отправяйки поглед
наляво, виждате стълбичките, водещи до
Начално училище „Васил Левски”. Учих тук до
четвърти клас. В Белоградчик навсякъде сте
близо до природата, но тук е наистина
уникално, скалите са на „една крачка” от
училището. Много удачно място за училище,
защото е всеизвестно, че природата успокоява.
Площадките за спорт са терасирано изградени,
56
заобиколени отвсякъде с растителност и свеж
въздух, за разлика от тези в големите градове.
Като заговорихме за образование в града е
построено и Средно общообразователно
училище „Христо Ботев”.
И двете училища носят названия на наши
освободители. Не знам как е сега, но по мое
време имаше надпис в началното училище с
думите на Васил Левски: „Ако спечеля, печеля
за цял народ, ако загубя, губя само мене си!” В
средното училище имаше скулптура на Христо
Ботев и думите: „Тоз, който падне в бой за
свободата, той не умира!” Още си го спомням
пределно ясно.
Напуснах го преди три години - преместих се в
Монтана, защото училището там е с повече
възможности. Но нека се върнем на центъра.
Срещу началното училище се намира Народно
читалище „Развитие”. По нататък по улицата са
сградата на Община Белоградчик и магазинчета
основно с хранителни стоки. Държа да
отбележа, че в града няма нито един светофар,
а движението е спокойно като море в
безоблачен ден. Само туристите през летните
отпуски нарушават тази монотонност.
Първият ден от нашият престой е към края си.
Крепостта, нашата основна цел, ще оставим за
утрешния ден. Уморени от пътуването, по-добре
да си починем. Предимството на града нощем е
това, че можеш да видиш звездите. Софиянци
се удивляваха, че звезди се виждат само ако
напуснеш столицата. В големия град това е
невъзможно поради силното осветление.

57
Престъпността, за ваше спокойствие, е сведена
да минимум. Можете да се разхождате от
единия край на града до другия без страх.
Добро утро! Намираме се на Първа плоча, най-
високата част на крепостта „Калето”. И тук
гледката е просто … невероятна! Опа, май
станах повече репортер, отколкото екскурзовод.
Е, с две думи как стигнахме до тук… Закуска в
хотела в осем часа, всички се събрахме пред
хотела в девет часа. Няма да описвам целия
път до „Калето”, защото бих рискувал да отегча
читателите си напълно. И може би да създам у
тях предубеждение, така че да не прочетат нито
едно от моите бъдещи произведения.
Бих искал само да насоча погледите ви към
историческия музей, който посетихме на път за
„Калето”. Пет минути внимание за малко обща
култура – историческият музей в град
Белоградчик е основан през 1970г. и се
помещава в „Пановата къща” – образец на
западнобългарската възрожденска архитектура.
Този паметник на културата е построен през
1810г. и е запазил възрожденския си лик и до
днес.
Експозицията в музея е посветена на османския
период и Възраждането. Основният фонд
включва над 6000 експоната. Голяма част от
експозицията акцентира върху въстанието
срещу османския поробител от 1850г. с център
Белоградчик – едно от най-масовите въстания в
българските земи. Маркирани са и събитията,
свързани с освобождението на Белоградчик от

58
робството и тези със Сръбско-българската
война от 1885г.
И ето ни пред портите на крепостта.
Енциклопедията влиза в действие и казва, че
крепостта е построена по времето, когато тези
територии са били в пределите на Римската
империя. При построяването на някогашната
римска крепост са използвани изключително
естествените скални форми, които се намират
тук. На практика крепостните стени са били
построени само от северозапад и югозапад. От
останалите страни крепостният двор е
преграден от естествени скални масиви с
височина над 70 метра.
Първоначално Белоградчишкото кале е имало
предимно наблюдателни функции, а не строго
отбранителни. През 14 век цар Иван Срацимир
разширява старото укрепление, като изгражда
крепостни гарнизони пред съществуващите
преградни скални масиви. По време на неговото
управление крепостта става едно от основните
укрепления в региона, като отстъпва само на
Видинската крепост, която е служила за замък
на самия Срацимир.
При завладяването на България от Османската
империя Белоградчишката крепост е превзета
през 1396г. По време на Османското
владичество турците разширяват крепостта,
поради засилената хайдушка и революционна
активност в района. Същинските изменения в
структурата на крепостта са нанесени в
началото на 19 век. Важна е ролята на
Белоградчишкото кале в потушаването на

59
Белоградчишкото въстание от 1850г. За
последен път е използвана във военни
действия по време на Сръбско-българската
война през 1885г. Само да отбележа, че преди
две-три години снимаха филм в крепостта –
„Дъщерята на капитана”. Беше изумително,
защото влязох в крепостта и за първи път
присъствах на снимачна площадка на филм.
Стените на „Калето” са с дебелина над 2 метра
в основата си, а на височина достигат да 12
метра. Съществуват три отделени един от друг
крепостни двора, които се свързват помежду си
посредством крепостни порти. Цялата крепост
има обща площ 10 210 кв.м.
Така се озовахме на Първа плоча. „Може ли
снимка?” „Ама разбира се! Ще ви направя
няколко!” След три часа на крепостта е време
да се връщаме. Само да вмъкна, че родното ми
място е известно и със скалите със
зашеметяващо причудливи форми, които от тук
и от ресторант „Мислен камък” се виждат най-
добре.
Хайде да се отбием до „Римското кале”! То не е
очарователно, но поне не трябват билети. И
още по-хубаво е, че можем да си направим
пикник. Веднъж видях, че група приятели се
бяха настанили доста удобно там. По всичко
личеше, че са прекарали доста време на това
място. Така ще си отпочинем, че и половината
забележителности не сме посетили. Хубавото е,
че сте с удобни обувки. Това е от съществено
значение.

60
Малко студен чай за освежаване и пак поемаме
по една пътека зад крепостта. След двадесет-
тридесет минути излизаме на една просторна
поляна. Тук всяка година се провежда
традиционен Белоградчишки панаир. От 25 юли
до 1 юли ще продължи тазгодишното издание.
Ще бъде отбелязана неговата 106-та
годишнина.
В рамките на панаира на 29 юни ще бъде
честван и празникът на града – Петровден. За
всички гости на панаира ще има богата и
разнообразна културна програма, атракционни и
увеселителни заведения. В първия ден от
панаира на сцената ще се качат духови
оркестри, мажоретни и танцови състави,
състави за изворен фолклор и група за стари
градски песни. Вече станах и рекламно лице.
Настоявам сега да отидем до хотела и да си
починем, защото съм подготвил изненада за
вечерта.
Осем часа вечерта – идеално време за вечеря.
Но, за разлика от вчера, днес няма да вечеряме
в хотела, а в ресторант „Елит”. Не знам кои са
специалитетите, затова ще се доверим изцяло
на главния готвач.
И така, вече е тъмно. Сега изненадата за
вечерта! Няма да ви държа в напрежение – тя
се намира на другия край на града. Въпреки че
той е малък, може да се похвали с това, че през
1961г. в него е построена първата училищна
обсерватория в България по идея на учителя по
физика в гимназията Христо Костов и група
приятели любители на астрономията. Освен
61
образователен център по астрономия от 1964
до 1974 тя се използва и като база за сателитни
наблюдения на изкуствените спътници на
Земята.
Най-големият телескоп, с които е разполагала
обсерваторията по това време е бил 15-
сантиметровият телескоп „Карл Цайс”, снабден
със звездна и планетна камери. Днес той се
използва за демонстрации на посетителите на
обсерваторията. През 1965 е поръчан нов 60-
сантиметров телескоп „Касерген”. Той се
монтира на шестметровия купол и е вторият по
големина телескоп на Балканите след НАО
„Рожен”. През 1976г.
Астрономическата обсерватория на
Белоградчик става наблюдателна база на
Института по астрономия на Българската
академия на науките. След няколко години
обсерваторията е разширена, като освен 6-
метровият купол е построен още един, с
диаметър 4 метра.
През 1994г. обсерваторията получава още един
съвременен, автоматизиран и компактен
телескоп – 14-инчов „Celestron”. Той е монтиран
в 4-метровия купол. При тези факти не
разбирам защо да не се гордея с родния с град,
а и със страната си като цяло. Телескопите са
на ваше разположение. Харесайте си по една
звезда!
Това беше за днес. Наспете се хубаво, защото
утре е последният ни ден.

62
За вас от Белоградчик предава Иван Веселинов
Василев. Днес с основание мога да кажа това
поради простата причина, че сме се изкачили до
телевизионната кула на града. Изкачването е
доста стръмно и затова пътят е направен с
многобройни завои. А кулата е точно като някоя
от приказките. Имам предвид, че не е блок с
някакви приемникови чинии, а си има формата
на кула. Веднъж учителите от гимназията ни
заведоха там пеша. Но този път се качихме с
колите, тъй че бързо ще се върнем обратно.
Предстои ни приятна разходка из парка. Той
започва с Младежкия дом, където младите хора
развиват способностите си. И аз участвах
активно, но това беше толкова отдавна. В този
парк израснах. Безброй много пъти съм се
разхождал из него със семейството и
приятелите. Последния път, като минах през
него беше с колело и ми се стори толкова
малък.
В края му се намира природонаучен музей.
Няколко думи за него – поместени са 520
експоната от най-атрактивната част на фауната
и флората в Северозападна България: скален
орел, синя гарга, лешояд, забулена сова, черен
щъркел, сокол, дива свиня, сънливец, сърна,
елен, видра, златка, лисица, вълк, сухо-земна
костенурка и други.
Много от екземплярите са включени в
Червената книга на България и могат да са
видят само на територията на Белоградчик. В
близкото минало горите на този район са били
обитавани от най-голямата европейска котка –

63
евроазиатския рис. Вероятността този вид да се
появи отново в местността е голяма, защото
рисът от Сърбия разширява популациите си.
Могат да са наблюдават и много интересни и
красиви растения, специфични само за този
край на страната – орхидеи, червеникав
дебелец, пурпурна метличина, стефчова
тлъстига, Томасиниев минзухар, сръбска
рамонда, български ерантис. В музея има
изложени снимки на великолепни гледки към
града и скалите.
В музея функционира отдел, изучаващ живота и
миграцията на птиците. Чести посетители са
студенти и научни работници, които могат да
намерят тук фотодокументи, обобщени данни от
теренни проучвания и богата специализирана
библиотека. Обаче стига съм приказвал - да
влизаме.
Последната забележителност, която ще
посетим е летният кинотеатър „Гъбите”. Той не
функционира , но според мен общината трябва
да са заеме да го възстанови и пусне в
действие като атракция за туристи. Спомням си,
че два пъти гледах представления на ансамбъл
„Българе” в него.
Никак не ми се тръгва! Моят роден град –
запазил толкова ярки спомени, пак ще остане
зад гърба ми!
Гладни ли сте? Другият ресторант, който си
струва, е „Мислен камък” и смятам да опитаме
храната, която сервират.

64
Четвъртък сутрин – отпътуваме! Следваща
дестинация пещера „Магура”!
Следва продължение… в следващото издание!

Автор Иван Веселинов Василев

65
 Разцъфнала Берковица

Когато се събудих слънчев лъч си беше

намерил пролука през една цепнатина на
спуснатите щори и нежно ме галеше по още
сънливите очи. Навън утрото беше слънчево.
Най-хубавото начало за нашето малко
пътешествие. Бързо събудих и останалите и без
да губим време се спретнахме и отидохме към
колата, грижливо подготвена за път.
Този път пътуването между София и Берковица
щеше да е малко по-специално. Оттам бях
минавала, може би хиляди пъти, но за първи
път щях да водя и приятели с мен. Бях им
разказвала много. За коварността на Балкана,
резедавите краски, с които пролет се обагряха
дърветата, румолещите поточета, които сякаш
вени, по които течеше живителната планинска
вода набраздяваха планината и я поддържаха
жива. За Берковица почти нищо не бях
споменавала. Исках те да видят и усетят
магията на това кътче от Рая. Нямаше думи, с
които можеше да се опише това парче земя,
грижливо скрито в пазвата на Стара планина. И
да бях разказала за звънливите поточета, които
игриво се спускат над града, докато не чуеш със
67
собствените си уши мелодията от песните им,
не можеш да я разбереш. Как можеха да се
опишат пъстрите килими от ухаещи цветя, които
изпъстряха дворовете на берковчани.
Ароматите на плодове и цветя във въздуха те
караха да поемаш жадно всяка глътка въздух.
Така изглеждаше Берковица през късната
пролетта и рано през лятото.
Но сега бе средата на пролетта. А тогава,
Балканът, който гордо издигаше снага над града
беше най-непредсказуем. И не знаех каква
Берковица ще ни посрещне. Можеше пролетта
да е събудила града от дълбокия сън, който
заспиваше зимно време. Или пък последните
останки от лютата зима, която беше връхлетяла
и беше покосила всичко тая година не си беше
отишла още. А можеше от Балкана да се е
спуснала гъста мъгла и като в паяжина да е
оплела града.
А Берковица често се случваше да ни посрещне
студена, мъглива и неприветлива, сякаш не
искаше да сподели с никого красотите си, а ги
пазеше ревностно само за себе си. Затова не
разказвах. Оставих Берковица сама да разкаже
за себе си. Сърцето ми беше свито от тревога,
какво ще каже за себе си този път. Дали щеше
да разочарова или да плени с магическата си
красота и чистота, за които тъй много копнеех.
Обичах града и имаше помежду ни връзка по-
силна от всяка друга, но той си оставаше
непредсказуем, дори и за мен. Можеше само да
гадая каква изненада ни е подготвил този път.

68
Запалихме колата и тръгнахме. Искахме
колкото се може по-бързо да излезем от
прашната и задушлива София и да поемем по
широкия път, който ни водеше право към
Берковица. Още с първите метри извън големия
град, всички като че ли почувстваха някакво
облекчение. Силната захватка на каменния град
ни освободи и ние спокойни се понесохме по
прашния път. Почти нямаше движение. От
време на време ни задминаваше по някоя кола,
забързала се кой знае за къде. Но ние не
бързахме.
Тези, които за първи път минаваха оттук с
жаден поглед изследваха всеки сантиметър от
пейзажа, който изникваше срещу нас. В моя
поглед се четеше задоволство, че от бялата
снежна пустош, която бях видяла наскоро не
беше останала и следа. Безбрежното софийско
поле вече се събуждаше от зимен сън и на
места започваше да се раззеленява. Близо до
пътя няколко крави, пуснати навярно за първи
път на паша тази пролет, търсеха и лакомо
поглъщаха всяко зелено стръкче, което им се
изпречеше. До тях на едно трикрако столче
седеше един старец, който с радост гледаше
доволните животни.
По пътя не видяхме нищо друго, което можеше
да ни впечатли. Само няколко десетки празни
къщи, които от години бяха избушени и готови
да се срутят. Пътят не беше дълъг, но осеяният
с дупки асфалт измори моите спътници,
несвикнали с това предизвикателство. От далеч
видях хълма, който водеше право към
Петрохан. Оставаха 30-ти километра до
69
Берковица. Всички приеха с облекчение
новината, въпреки че всеки един от тях беше
чувал за непредсказуемия характер на
планината тук. От далеч хълмът ми се видя
вече променен, в зелени пролетни одежди.
Усмивка украси лицата ни. „Значи пролетта
беше дошла и прогонила зимата от Балкана”
помислихме всички.
Но колкото повече приближавахме, толкова по-
голяма ставаше мъката ни. От далеч бяхме
видели само зелените борове, които гордо
стърчаха из гората. Балканът все още беше гол.
По столетните букове и дъбове не се мяркаше
дори едно зелено листенце. Само тук-таме се
виждаха жълто-кафяви, почти изгнили
листенца. Зимата и студът ги бяха заварили все
още неотронени и така висейки по дърветата ги
бяха сковали в мразовитата си хватка за
месеци.
Преди да започнем да изкачваме стръмния
Балкан минахме през Гинци. И тук природата не
се събуждаше. Десетките старци, които
обикновено се мотаеха из градините сега ги
нямаше. Няколко стари къщи бяха почти
рухнали под тежестта на снега, който беше
задушил селото за половин година. Побързахме
да стигнем края на селото. Вдигнах очи към
прохода.
Виждаше се сивеещата мъгла. Беше много
високо и може би само върхът беше скрит под
сивкавата, непрогледна мъгла. Но колкото
повече приближавахме, мъглата започна да се
спуска бързо към нас и да обгръща в

70
злокобната си прегръдка цялата планина. Скоро
в тази прегръдка се озовахме и ние. Мъглата
започна да става все по-гъста. Колата пъплеше
бавно по склона и се луташе из сивкавата
мъгла. Настана непрогледна тъма. Сякаш за
минута нощта беше изместила светлия ден.
Петрохан беше по-мрачен от всякога. Все едно
се готвеше за дълга и тежка зима, а не
очакваше с трепет зелената пролет. На места,
където мъглата се мъчеше да се вдигне ясно се
виждаха едри снежни петна. Оттук зимата
нямаше намерение да си ходи. Здраво се беше
вкопчила и не допускаше китната пролет да
заеме мястото й.
Точно преди самия връх мъглата най-накрая се
беше вдигнала, но гъст, черен дим си носеше
навред. Пушеше коминът на старата хижа. А
снегът наоколо беше все още много дълбок.
Спряхме и отидохме да изпием по един горещ
чай. Слънцето беше намерило една пролука в
облаците и силно напичаше през прозорците.
''Въпреки снега, едва ли щеше да е толкова
студено'' помислихме си всички. Открехнахме
вратите, а вътре стремглаво нахлу леден вятър.
Никой не носеше зимно яке със себе си и всички
потреперихме. Изтичахме до хана. Когато
отворихме вратата ни посрещна застоял,
задушлив, но топъл въздух. Масата до камината
беше свободна, затова всички се наредихме
около нея. „ Тия си личи оттук минават за първи
път. Гледай как са облечени. Тук още 2 месеца
няма да се стопли.” Чуха се гласове зад нас.
Това малко ме засегна. Но в рутината от

71
пътуванията, може би бях пропуснала нещо.
Вече знаейки колко е студено, излязохме и
тичайки стигнахме до колата. Запалихме колата
и отново потеглихме. Тъкмо помислихме, че
мъглата е останала в южния склон, когато още
след първия завой ни посрещна мъгла, по-гъста
от преди малко.
На места беше по-рехава и се виждаха голите
клони на дърветата, които под тежестта на
снега бяха грохнали и сега грозно, като страшни
призраци стърчаха над пътя. Вятърът ги
поклащаше и те заплашително надвисваха над
колата, сякаш всеки миг ще рухнат върху нас.
Леко открехнах прозореца, с надеждата да чуя
поне ромоленето на едно от многото поточета,
които се спускаха по хълмовете на планината.
Вместо песента на водата в колата нахлу
ледения планински въздух, който отново смрази
кръвта във вените ни.
През един процеп, който сякаш беше срязал с
нож гъстата мъгла, се мерна едно светло петно
точно над Берковица. Това, сякаш видение,
беше за миг. Така и не успях да видя това дали
беше слънчев лъч, намерил някъде пролука или
мъгла беше застелила целия град. Но щом
Петрохан беше мъглив, сигурно и Берковица
щеше да ни посрещне такава. Малко преди
Бързия затворих очи.
Исках да избегна укорителните погледи на
моите спътници, които сигурно вече ме гледаха
осъдително, загдето ги измъкнах, от местата,
където пролетта се завръщаше, за да ги върна
отново към зимата. След минути усетих една

72
ръка как ме побутва. Отворих очи и помислих,
че сънувам. Сякаш за няколко се бяхме
преместили на хиляди км. оттук и бяхме се
озовали насред зелен Рай. Но не беше чуждо
място. Веднага познах моята Берковица. Над
нея беше изгряло слънце, а тя беше по-зелена
и красива от всякога.
Всички дървета вече бяха цъфнали. Във
въздуха, носени на крилете на вятъра, който
подухваше, сякаш милион летящи пеперуди се
носеха цветовете на джанките и крушите. Беше
сякаш малко чудо. Бързо отворих прозореца.
Вместо мразовития въздух, който лъхаше преди
малко в колата влезе аромат на пролетни
цветя. Пъстър букет, на който всички се
наслаждавахме. Началото на града ни
посрещна с градини пълни с нацъфтели
дървета. Някъде между тях се мернаха и
цъфналите лалета.
Веднага се сетих за една градина, осеяна с
лалета. Не бях сигурна, че все още са останали,
но преведох моите приятел оттам. Сега тази
градина беше по-пъстра и красива и от тази,
която бях запазила в моите спомени. Един
жълто-червен килим от лалета изпълни с радост
погледите ни. Но се оказа, че не само този двор
бе така цветен. Всяка следваща къща, която
подминавахме беше по-красива и пъстра от
предходната. Лалета бяха по-шарани, дори
обагрени с невероятни цветове.
Изведнъж духна силно ветрец и още веднъж
понесе във въздуха милионите отронени
цветчета. Спряхме за миг колата, за да могат

73
всички преминат необезпокоявани покрай нас.
Тъкмо минахме и поехме пътя към вкъщи,
когато се озовахме пред още по-красива гледка.
Това бяха щастливите лица на берковчани.
Никой не беше виждал по-слънчеви изражения
от тези. Дали се радваха на пролетта, или
щастието беше заради отишлата си зима или
просто защото имаха щастието да живеят на
това прекрасно парче земя, не можахме да
разберем.
А и нямаше нужда. Важна беше радостта в
очите на хората. След няколко мига се
озовахме пред моята къща. Въпреки че дворът
ни е най-близък до планината, пролетта не
беше подминала и нас. Лалета и дърветата и
тук бяха цъфнали. Насред двора имаше една
малка круша , която бяхме посадили преди
няколко години. Досега не беше цъфтяла и
раждала. Между рехавите листа, като че се
мерна и цвят. Когато приближих и я погледнах
отблизо, наистина видях, че за първи път беше
цъфнало дървото. Всичко беше по-прекрасно
отколкото си го представях.
След кратка почивка, разходих моите приятели
до баирите над града. Исках да им покажа
моята Берковица от високо. Баирът беше
позеленял. Всички бяха пуснали животните си
на паша. По-старите животни лакомо дъвчеха
зелената трева, докато малките, дошли на бял
свят с пролетта тази година безгрижно тичаха и
играеха по зелената морава. От време на време
се чуваше гласът на някой стар пастир, който не
можеше да събере стадото си, хокаше ги и
хукваше да го гони из поляните.
74
Докато не стигнахме до най-високата част на
баира не обърнахме поглед назад. Едва когато
дадох сигнал всички в един миг погледнахме
към града. А той оттук се виждаше красив,
пъстър и разцъфнал. Тук-таме между
раззеленените корони на дърветата се мяркаха
и червените покриви на спретнатите малки
къшурки. От близките улички се чуваше детска
глъч. А горд, извисен в небесата сред пухкавите
облаци, като огромен великан се издигаше Ком.
От високо той ревностно, в преградка пазеше
своята Берковица и гледаше как се заражда
един нов живот.

Автор Камелия Иванчева

75
 По браздата
(От Връшка чука до връх Ком)

През лятото на 2011 година направих най-

дългото пътешествие в живота си,
осъществяването на което ми беше мечта още
откакто завърших гимназия седем години по-
рано. Всъщност това начинание се оказа и най-
голямото приключение, в което съм участвал.
Целта на малката ни групата беше да стигнем
до морето по билото на Стара планина, но не
тръгвайки от Ком, както е популярният маршрут,
а започвайки от самото начало на планината – а
именно от Връшка чука, която се води за
началото на Предбалкана.
И именно тази така малко известна част от
планината, от Връшка чука до връх Ком, се
оказа най-интересната, интригуваща и
изпълнена с препятствия част от нашето
пътешествие. В тричленната ни група бяхме
Боби, Петър и аз, Боян. Тримата се познаваме
отдавна и бяхме правили най-различни
пътешествия в страната и чужбина.
И така, с надеждата за незабравимо
изживяване и за хубаво време в края на Юли
77
двамата с Петър(Боби се присъедини към нас
на Белоградчишкия проход два дена по-късно)
тръгнахме от София с влака към Видин. Оттам
взехме маршрутка до Извор махала, където
планирахме да нощуваме една вечер преди да
стартираме нашия поход. И така, опънахме си
палатката до един доста симпатичен, но за
съжаление недостроен параклис, поразходихме
се из селото, поговорихме си с местните и се
приготвихме за предстоящия старт на
следващата сутрин.
Горещо се молехме за хубаво време, тъй като
знаехме, че маршрутът ни ще е осеян с редица
препятствия като липса на пътеки и наличие на
труднопроходима ниска растителност. За
нещастие заваля дъжд през нощта и заспахме
под звуците на дъждовните капки, ромолящи по
палатката ни, с надеждата на сутринта дъждът
да е престанал. Така и се случи – като се
събудихме рано сутринта вече не валеше, но
пък обувките ни не останаха дълго време сухи,
тъй като както споменах по-рано, маршрутът ни
минаваше по граничната бразда, която през по-
голямата част от него изобщо не си личеше
поради обилната растителност.
За два дена стигнахме до село Салаш, където
ни беше срещата с Боби. И през двата дена
валя дъжд, в резултат на което закъсняхме с
няколко часа за срещата ни с него, който бая се
беше притеснил за нас, съдейки по
многобройните известия за пропуснати
повиквания, които получих веднага щом
телефонът ми намери обхват – т.е. когато
стигнахме до селото. Извадихме късмет и един
78
добър жител на Салаш, Владо, като чу разказа
ни, ни покани в дома си. Това беше много
навреме дошла възможност да починем един
ден, да изсушим палатката и дрехите си и да
изчакаме времето да се пооправи. Да, ама то не
мислеше така! Така, вече в пълен състав
продължихме по маршрута си.
Осем дена ни трябваха, за да достигнем връх
Ком! А бяхме планирали пет! Но Балканът си
каза тежката дума – от тези осем дена шест
бяха дъждовни. Беше наистина тежко – почти
всяка сутрин валеше, съответно обувките ни се
пълнеха с вода, а ние трябваше да вървим!
Съответно като валеше, сутрин нямаше как да
си изсушим палатките и трябваше да ги
събираме мокри. Хубавото беше, че почти всеки
ден към обяд спираше да вали поне за час-два,
което беше достатъчно за хапване и сушене на
палатките. Но повечето пъти след това
продължаваше да вали и за нас беше истинско
удовлетворение, когато настъпваше моментът
да нощуваме. Колко прекрасно беше усещането
да свалиш мокрите обувки и чорапи, мокрите
дрехи от себе си и да се пъхнеш в топлия
спален чувал!
За нас това беше нещо неописуемо, безценно,
момент на върховна наслада! За сметка на това
пък колко ужасна беше обратната процедура
рано сутрин – да се измъкнеш от божествено
комфортния чувал и да обуеш отново мокрите
обувки! Но нямаше как – веднъж тръгнеш ли по
пътя, няма връщане назад! Никой от трима ни
не съжалява и за миг за това необикновено

79
пътешествие. Наистина беше ужасно трудно да
вървиш без път и пътека с 25 килограмова
раница на гърба, да си проправяш път сред
близо двуметрови растения като коприва,
шипка, малина и къпина.
И всичко това гарнирано със солидно
количество дъжд. Но завинаги ще помним
уникалните спиращи дъха гледки, на които
станахме свидетели, вървейки по билото на
Западна стара планина! Винаги ще помним
върховете Бабин нос, Орлов камък, Оба,
Миджур, Копрен и т.н. с великолепните
панорами, откриващи се от тях както към
България, така и към Сърбия!
И никога няма да забравим как се чувствахме
като едно цяло с природата – невероятно
чувство, което човек не може да изпита, докато
не излезе от града и цивилизацията. Горещо
препоръчвам на всеки, който има възможност
да посети Западна стара планина без
колебание – като човек, преминал през цялото
била на Балкана с ръка на сърцето мога да
кажа, че това е един от най-красивите и
запазените райони в тази планина.

Автор bobbyfm

80
 Край реката в село Дълги дел

Беше горещо лято. На гости при баба и дядо в

Монтана бе дошла моята първа братовчедка,
която живее в Дряново. Искахме да празнуваме
нейното дипломиране и приемането й в
университет в Германия. Поканени бяха наши
роднини и приятели. При баба щеше да ни е
тясно и задушно, защото температурите през
деня минаваха 40 градуса. Тогава другият ми
дядо предложи да отидем край реката в
неговото родно село Дълги Дел. Аз не се
зарадвах много, защото там няма кабелна
телевизия, интернет и други развлечения.
Обадихме се на поканените гости и се
разбрахме да тръгнем всички заедно с колите,
защото повечето не бяха ходили в Дълги Дел.
Пътувахме по-малко от час. Преминахме през
селото и продължихме до местността
“Младенин вир”. Пътят ставаше все по-тесен,
личеше че не е ремонтиран от години. Но когато
спряхме и слязохме от колите, всички започнаха
да се възхищават на това място. Сякаш бяхме
попаднали в друг свят. Водата на река Огоста,
скачаше от камък на камък, въртеше се в
прозрачни вирове, пъргава и бистра като сълза.
81
А около нея имаше много дървета, под короните
на които бяха поставени дървени маси и пейки.
Усещаше се истинска прохлада.
Тогава дядо ни каза, че заради това вълшебно
място неговите предшественици са едни от
първите заселници по тези земи. Разказа ни, че
предците му - фамилия Велинци, преди близо
300 години тръгнали от град Велес (Македония)
с няколко кервана семейства с деца. Търсели си
ново място за живеене. Предвождала ги Вела,
която била събирателен образ на всичко добро
и ценно в човека. Хората от кервана са я
слушали и уважавали, била умна и бързо се
ориентирала в различни ситуации. Когато
преминавали с керваните си през Стара
планина от сръбските села за насам, при всяко
спиране за почивка Вела наблюдавала игрите
на децата.
На едно от местата за почивка децата крадели
от кервана и криели краденето в гората (Такава
им била играта). Вела си помислила, че това не
е добро място за заселване, защото тук ще се
раждат крадци. И така керванът продължил
напред. На следващото спиране Вела отново се
усамотила. На това място децата си играели
със стрели. Вела разбрала, че това не е добро
място за селище, защото ще бъде село на
разбойници. Продължили напред. Пътувайки
дълго и изморително, те стигнали брода на
“Младенин вир”. Тук Вела седнала и се
загледала в игрите на децата. Видяла ги да
играят, като заграждат водата, правят огради с
камъни, строят кошари. Решила, че това е
добро място за заселване. Събрала всички от
82
кервана и ги попитала дали искат да останат
тук. Разказала как е наблюдавала игрите на
децата. Хората се съгласили малко по-надолу, в
равното да си построят къщи с дървени пирони.
Навремето вместо с пирони хората
съединявали дъските с малки дървени клинове.
Всички слушахме с интерес. След това си
избрахме една голяма маса и седнахме да се
почерпим. От чистия въздух бяхме вече
поизгладнели. Наляхме си студена вода от
близката чешма. Дядо каза, че на това място
някога е имало кладенче, чиято вода се смятала
за лековита. След като се нахранихме, всички
искаха да разгледат тази дива, но чудно
красива местност. Още в селото, а и по целия
път ни бяха направили впечатление огромните
грамади от речни камъни.
Аз знаех от разказите на моя дядо, че тези
камъни са струпани при плавенето на злато още
от римско време. Според една от легендите,
когато римляните завладели Дълги дел,
изкарали местното население над селото,
където около реката имало огромни купища
камъни. Под тях имало злато. За да се извади
златото от златоносния пясък, който реката
носила, трябвало да се извърши огромна
работа, в продължение на двеста години.
Легендата разказва как римляните докарали
една стара баба да люлее люлките на малките
дечица, тъй като били поробили майките им, за
да преместват и те огромните камъни по цял
ден.

83
Люлките били завързани една с друга с въже, та
когато едно дете заплачело, бабата люлеела
всичките и непрекъснато клела Бог и царя и
повтаряла: “Бог се ненабогувал - цар се не
нацарувал. Но на мене са дали най-леката
работа и-и Боже ле Боже, нема ли некой от
негде да дойде да ни отърве?” Случило се така,
че минал случайно владетелят, а това бил
император Октавиан Август и дочул лютите
клетви. Те го накарали да се смили и наредил
да пуснат майките-робини. За благодарност и
спомен нарекли реката на негово име – Огоста.
След като всички чуха легендата, която
разказах, и се полюбуваха на огромните
грамади от камъни, каквито не бяха виждали на
друго място, тръгнахме да се разходим.
Избрахме да вървим по пътя за граничната
черта, която разделя България и Сърбия, тя се
намира на не повече от 2 километра над
местността. Пътят бе стръмен и много трудно
се придвижвахме напред. Но около нас бе
красиво. Имаше много пъстри цветя, които
сякаш ни се усмихваха.
А дърветата със своите корони създаваха
усещане, че времето е спряло. Само
ромоленето на реката и песента на птиците,
нарушаваха тишината. Явно невидима,
вълшебна ръка бе наредила тази разноцветна
мозайка, на която ние можехме само да се
възхищаваме. Затова никой не пожела да
откъсне цвете, но си набрахме много вкусни
къпини. По пътя имаше огромни храсти,
отрупани с тези плодове.

84
Искахме да си наберем и диворастящи малини
и боровинки. Но те растат близо до границата, а
денят бе много горещ. Видяхме от къде извира
един от притоците на река Огоста, а малко под
извора имаше рибарници, в които нямаше вода
и риба. Възрастните започнаха да се питат,
защо ли трябва да ядем вносна замразена
риба, а тези рибарници да пустеят. Реката тук
бе кристално чиста, а на дъното и се виждаха
малки рибки.
Недоумяваха и защо никой не рекламира това
красива място. Понеже не бяхме се подготвили
за дълъг път, решихме да се върнем обратно на
“Младенин вир”. Пред нас се виждаше
старопланинкия връх “Добро утро”, наречен
така, защото пръв срещал изгрева на слънцето.
А ние щяхме да посрещнем залеза му. На
никого не му се тръгваше, но трябваше да го
направим.

Автор Антоан Георгиев 5 клас ПМГ Монтана

85
 Нека ти разкажа

Има места, които трудно могат да бъдат описани.

Места, които те докосват, места, които чувстваш,
усещаш, възприемаш по различен начин. Места,
които припознаваш за свой. Нека ти разкажа за едно
подобно място, където времето няма значение,
поне астрономическото такова, където винаги
празнуваш, когато си там, където са най- хубавите
изгреви, най-хубавите залези, където пеят най-
сладкопойните птички. Където зимата е мека и
снежна, а лятото прохладно и приятно. Тя е скътана
сред гъстите букови гори на Северозападния
Балкан.
Там където вр. Ком застава гордо над околността,
сякаш, за да пази всичко. Там, където буйните,
игриви потоци стремглаво препускат към долината.
Пенливите им води прескачат големи камъни,
скални тераси, шмугват се между дървета и храсти.
За къде бързат тези води? Къде отиват? Отиват
точно там накъдето вървим и ние. Някои всеки ден я
срещат, докосват я, разминават се с нея. Други
мечтаят за нея, искат да я видят, да бъдат с нея,
при нея, до нея, в нея. Трети я носят в сърцето си и
обикалят земното кълбо с нея. Четвърти, откъснати
от нея неприлично дълго, един ден, засрамени, с
87
наведена глава се връщат, молещи на колене за
прошка. Пети са близо до нея и винаги, когато имат
възможност бързат да я видят, да й споделят, да й
разкажат. Тя умее да слуша, да дава отговори на
онези извечни въпроси, на които най- големите
мъдреци и философи мълчат. Разказват й за
непознати места, за различни култури, за странни
хора, за причудливи животни, а тя недоумяващо, но
с внимание ги слуша.
Всеки ден се събуждам с мисълта за нея. Тя е
очарователна. Дъхава, пропита с хилядите
ароматите на планината. Лирична подобно на поет.
Невинна като дете. Чувствителна като майка ... Ако
беше жена, вероятно би била най- красивата жена
на света. Тя се казва Берковица и е моето родно
място. Понякога ми е гузно, защото я изоставям.
Винаги я изоставям, а си мисля, че тя има нужда от
мен. След като завърших гимназия я напуснах.
Заминах да уча.
Идвах си, разказвах й, пак я изоставях, тя ме
изпращаше с най- хубавите си усмивки, подаряваше
ми онези незабравими изгреви. Пътувах и гледах
как ми се усмихва, как ми шепне да не бъда тъжен,
защото тя ме чака и не ми се сърди, че не съм при
нея. Понякога обаче, колкото и умело да се
прикрива, я забелязвах как плаче. Сълзите й бавно
се стичаха по листата на дърветата, вятърът
бързаше да ги избърше, за да не ме натъжи, но аз
ги виждах. Тогава плачех с нея. Обаче, когато се
връщах, тя ми подаряваше най- нежните си
прегръдки. Пътувам към нея, а тя ми се усмихва с
онези най- прекрасни залези, които могат да бъдат
видени само в планината. Връщах се, заминавах,

88
пак се връщах, пак заминавах. Винаги се
натъжавам, когато си тръгвам от нея за дълго.
Да, тя е в сърцето ми, в мислите, в сънищата. Тя е в
мен и силата на планината ме закриля и помага,
знам. Обаче не я виждам и това е големият ми
проблем. Не виждам планината, не усещам
аромата, не пия от чистите й ледени води. Не
виждам дълго приятелите си. А аз обичам
приятелите си и имам нужда от тях. Имам нужда да
си говоря с тях, имам нужда да си мълча с тях.
Понякога съм егоист. Умишлено не искам да имам
други приятели, сякаш не мога да допусна, че някой
“чужд” човек може да ме разсмее, че някой тъй
безкористно да ми помогне, че на някой му пука за
мен, че му е грижа какво се случва в сърцето ми, в
душата ми, че някой друг може да ми бъде приятел.
Нямам много приятели, те се броят на пръстите на
едната ми ръка, хайде плюс още един- два пръста.
Но, макар и малко, аз мога да разчитам на тези
хора, защото приятелството е над всякаква
житейска простотия, над меркантилщината, над
бизнеса. Бизнес, ебати тъпата дума, мразя такива
изкилиферчени думи. Приятелството си е
приятелство, ама сиренето било с пари, това е най-
тъпата поговорка, дано да не е българска, щото ме
хваща срам от нея. Приятелството е над нещата и е
прекрасно да знаеш, че има хора, които ще ти дадат
сирене без пари. Аз имам такива и се гордея с тях.
Скромността ми пречи да ги назова по именно, пък и
едва ли те искат.
Нямат нужда от това, имат нужда да сме заедно,
знам го. Чуваме се. Една вечер, беше късно, ми се
обади един от тях. Как си, що си? Две- три приказки.

89
Накрая, няма да забравя, ми каза. ”Чух се и с
останалите- сега вече мога да заспя спокойно”.
Невероятен човек. През тази нощ спах като малко
дете, спах спокоен. Ето постепенно стигаме и до
причините, които ме карат да се завръщам към нея.
Не сме в час по математика, за да пишем подточка
(а, подточка б и т.н., а и понеже мразя математиката
се връщам моментално на усещанията.
Нека ти разкажа още малко за нея, знам, че вече я
обичаш. Твоята Берковица. Тя разбира се е с друго
име, но ти я обичаш също толкова, колкото и аз,
знам го. И въпреки това искам да ти разкажа още,
защото я познавам по- добре от теб. Ако някой ме
попита как бих я определил с една дума, без да се
замислям ще кажа- СЪРЦЕБИЕНЕ. Това е мястото,
където винаги, когато се завръщам чувствам, че съм
жив.
Сърцето ми затуптява в ритъма на хиляди
усещания и вибрации, цялото ми същество се
вълнува от срещата с родното, със своето.
Берковица е сърцебиене..., хъс, движеща сила,
вечен магнит... тя е мястото на вечното завръщане.
За едни тя е безнадеждно скучно място, за други е
оазис на спомени, мястото на търсената нирвана,
Шангри- Ла. За мен, тя е просто моят град.
Над “Изгрев” слънцето залязва. Панелките в Бургас,
придобиват все по- меки и меки контури, дори
започват да изглеждат добре. Седя на терасата и
гледам залеза. Съзерцавам този природен подарък.
Знам, че когато слънцето потъне зад хоризонта,
когато вече не го виждам, то озарява Берковица.
Последно залязва в моя град. В този миг мислите
ми ме отнасят там. Представям си, че седя на

90
канапето и се наслаждавам на залеза в планината.
От прозореца влиза свежият й въздух, птичките си
чуруликат нещо, а на сто метра реката шуми. Това е
рапсодията на природата, това е спектакъл за
душата и тялото, тържество на божественото над
материята. Слънцето го няма. Вратата на терасата
се отваря и до мен застава Дани.
-Какво правиш?
-Нищо, гледах залеза. Сега е в Берковица.
Тя се навежда, прегръща ме, целува ме и казва:
“Спокойно, един ден ще гледаме залеза заедно в
планината. Искаш ли”? Усмихва се с най-
прекрасната усмивка на света.

Автор Горан Атанасов, Берковица

91
 СЪДЪРЖАНИЕ

Като за начало ........................................................ 5

Ако сърцето ти плаче... .......................................... 7
Искър, релси и мъгли ........................................... 11
Ще ви разкажа за един феномен........................ 17
Където легендите още са живи... ....................... 21
Приказна разходка до Белоградчишките скали и
Магурата ................................................................ 25
За един ден до Околчица и Леденика................ 31
В българска Швейцария ...................................... 39
Разходка до Белоградчишките скали................. 43
Топъл спомен от красивите места на
Северозападна България .................................... 47
Владикина ливада ................................................ 53
Провалено пътуване по пътя за никъде или
незабравимо преживяване .................................. 55
Разцъфнала Берковица ....................................... 67
По браздата (От Връшка чука до връх Ком) ..... 77
Край реката в село Дълги дел ............................ 81
Нека ти разкажа .................................................... 87

93
 Автори на историите
Надето
Oaleksandrov
Орлин Орлинов
Таня Рангелова
Detelina
Валерия Костова
Теди Петкова
Иван Веселинов Василев
Камелия Иванчева
Bobbyfm
Антоан Георгиев
Горан Атанасов

Редакция и оформление
Радослав Зарков

Корица
Стилиян Дамянов

Спомоществователство
Светлин Барболов

naseverozapad.com 2013
94