Моята България

Есе

Моята родина е най-красивата. Не само защото съм роден в нея я обичам, а защото е
земя родила велики българи. На север се синее величествената река Дунав. Тя е
съхранила паметта на вековете, когато хан Аспарух забива своето копие и казва, че това
ще бъде земята на българите. Прекрасните низини и равнини приютяват
трудовюбивите бюлгари, които превръщат Дунавската равнина в житницата на
България.
Равното поле край Плевен и Гривица е напоено с кръвта на хиляди борци за
национално освобождение на България. Признателни българи са засадиви стотици
рози, все червени, символизиращи пролятата кръв на българи – патриоти, смели руски
бойци, финландци и румънци. Техният героизъм е овековечен в изложението
„Плевенска панорама” – ожесточените богове, които оживяват пред нас. Признателния
български народ обезсмъртява подвига на борците за свобода чрез паметника на връх
Шипка, символ на преклонението и признателността.
Тази свобода ценим и пазим, защото свободата и животът са най-важните универсални
човешки ценности. Без свободата човек е роб и не може да живее така както избира да
бъде за себе си и за родината си.
Обикалял съм много и много кътчета от моята прекрасна България не мога да заменя за
нищо на света.
Величественият Балкан пази своите тайни и съхранява спомена за героичните битки на
велики мъже – хайдути, закрилници на народа, пази спомена за революционния огън,
който се запалва в сърцата на българите от апостола на свободата Васил Левски.
След толкова време се чува още песента на самодивите, които търсят духа на
Караджата и горкият Балкана разнася славата и спомена за героизма на шипченските
опълченци „от урва на урва и от век на век”. Един величествен кът от прекрасната ми
родина е Перперикан – древно тракийско светилище - мисля, че всеки българин трябва
да отиде там, защото е свято място и всяко камъче носи символния знак на древното
тракийско царство.
Кръстова гора където усещах, че моята родина е светар осветена от ръката на създателя
и затова всяка лъщяща река, всяко планинско езерце, всеки висок хребет с чудния
еделвайс предизвиква възторг у мен.
Аз живея на морския бряг. И в моята мислена екскурзия остава морето като послидна
спирка, но не и на последно място, защото аз съм роден в най-красивия морски град,
който се къпе в светлина, топлина, а изгревите му сутрин са най-удивителното
творение на природата.
Ако си на брега и гледаш изгрева, имаш усещането, че се потапяш в сноп светлина и
изумруден прах, който се изсипва щедро над водата и тя пламва в злато.
А вечер, при залез, слънцето разплита златния си косичник, съблича бавно бисерната
дреха и в своята пътека се потапя цялото. Водата, сребриста и укротена, приластява
вятъра и го приютява в своята прегръдка. Тогава събирам в шепи миди, охлюви и пясък
и ги отнасям със себе си.
Това е моятя България героична, прекрасна със своето древно минало и култура, със
своя малък, но героичен народ, както казва поетa Георги Джагеров „че аз те меря не на
разстояние, а с обич, от която съм пиян.”
Моята България е като една човешка длан, но аз съм горд, че живея в нея и искам да
остана тук.