ИСТОРИЯ НА СЕЛО КОПИЛОВЦИ, МИХАЙЛОВГРАДСКИ ОКРЪГ

Днешното село Копиловци е построено върху развалините на стария

Копиловец, разрушен до основи при потушаване на Чипровското въстание
през 1688 г.. Намира се в живописен кът на Западна Стара планина, където се
събират водите на Лева река, Добреска река и Графска река.
На 5 км. югозападно от селото се намират развалини от стара римска крепост
– “Градище”. Преданието разказва, че тук римляните са добивали злато. Това
се потвърждава от намиращите се наоколо рупи /шахти/. Когато дошли
дунавските българи, те заварили във високопланинските пасбища “Колибие”,
“Збег”, “Калиманица” и “Копрен” арбанаси /погърчени албанци/. Те ползвали
соватите по планините за угояване на стадата си. Живеели в колиби и често
враждували помежду си за паша. Угоеният добитък и от месото и кожата му
приготвяли суджуци, пастърма, цървули, кожуси и др., разнасяли ги по
далечни краища и донасяли в замяна платове, маслини и др. стоки. От ония
времена са останали арабанашките пътеки по планината, по които и днес
може да се минава с кон. Кладенецът в местността “Колибие” се нарича
“Арабанашки кладенец”, Арабанашки са и вадите за напояване на ливадите в
подножието на планината. След войните, които цар Симеон водил със
сърбите, арабанасите били побългарени и престанали да враждуват по между
си. Условията им наложили да се заселят на едно място. Първи арабанасите
от совата “Копрен” се заселили там, където се намира сега селото. Самото
място било удобно за селище и имало развалини от старо селище, вероятно
тракийско. След копренци на това място се заселили и останалите
арабанашки групи.
Новообразуваното село било обикаляно от един арабанашки първенец на име
Копилос, който на всички постъпи към селото поставил оброци, за да пазят
селото от бедствия и мор. На името на този арабанашки първенец и жрец
било наречено и селото – Копиловец. По-късно в Копиловец се заселили
дванадесет арабанашки семейства от совата “Алдинци”. Обаче алдичаните се
отличавали от останалите арбанаси по своята сприхавост и лютост, поради
което скоро били прогонени от селото. Това ги принудило да отседнат в
местността “Дълга ливада” към “Големото лице” над Копиловец. По-късно
прокудените алдинчани слезли в полето, по посока към Дунава и се заселили
при устието на река Лом. Поради това, че били дрипави, боси и голи, нарекли
селото Голинци /днешния квартал Младеново на гр. Лом/. Според преданията
по времето на цар Калоян през “Еловишки луг” минали царски глашатай,
които случайно видели върху кожената чанта на един овчар завързана златна
пръчка. По това те разбрали, че някъде наблизо има находище на самородно
злато. След известно време в глухата речна долинка пристигнали пъстри
тълпи роби, пленени войници и др... Те започнали да прехвърлят
дребночакълестите пластове и в глината намирали самородно злато. Така се
появили грамадите от “Попов мост” до местността “Прелески” в
Дългоделската планина.
Легендите говорят, че единствените златни рудници на цар Калоян се
намирали в село Копиловец. Добиването на рудното злато се извършвало от
опитни майстори – саксонци, дошли специално за това в България.
Саксонците, които заради латинската им религия били наречени латинци, се
оказали големи специалисти. Те били малко на брой. Грубата работа при
добива на злато се извършвала от населението. Със специални малки кирки
/длета/ копачите се въвирали дълбоко в недрата на земята, /местностите
“Ковната падина”, “Дреняка”, “Рупски дол” и др./, от където на шейнички
извличали златната руда, после я счуквали на прах и я плавели в “Плаварски
вир”. Златните частици падали на дъното на каменните корита. Всяка година
на 22 март робите от двете поречия /Дългиделското и Копиловското/ се
стичали на свиждане в местността “Свидня” на 7 км. от Копиловци. Това бил
единственият им ден в годината, който принадлежал само на тях. От онова
време е останала традицията местното население да се събира на тая
историческа поляна всяка година на 22 март, като с песни и хора посрещали
първия ден на пролетта. В Копиловци през 13 век латинците изградили чешма
от 17 гладко издялани камъни, поставени на свод. Запазена е и до наши дни.
Намира се в Леворечката махала на селото и се нарича “Латинска чешма”.
Водата и е много хубава за пиене – лете е студена, а зиме мека и приятна. За
насърчение на рудната промишленост през царуването на Цар Асен ІІ и
Шишман на населението от Копиловец били дадени някои привилегии, които
се запазили до идването на турците. Новите поробители лесно схванали
изгодата за себе си и за държавата от развитието на рудната промишленост,
поради което те не само че гарантирали съществуващите привилегии на
копиловчани, но ги и разширили. В Копиловец турци не се заселили. Селото
се управлявало от местен човек /кнез/. За бурното развитие на рударството
била необходима постоянна работна ръка, която се набирала измежду
българското население. По тая причина Копиловец се разраснал и станал
второто по големина след Чипровец селище, с чисто българско население.
Когато в 1565 година папския визитатор Амвросий изпратен да обикаля
католическите заселища в България, дошъл в Копиловец, той заварил
католиците побългарени, т.е. изгубили езика си, но запазили католическата си
вяра, и даже я разпространили измежду останалото население. По-късно в
1640 г. когато изяснявал стопанското положение на Чипровския край пред
папата в Рим, Петър Богдан казал следното за Копиловец: “Копиловец има 1
500 жители, по произход албанци, дошли тук в старо време и побългарени.
Има черква и манастир ......”. От преданието се знае, че преди избухването на
Чипровското въстание Копиловец е имал около 2 000 души население. В
селото се възвисявала голяма катедрала – “Санта Мария”, чиито основи още
личат на площада сред селото. Местното население се готвело за борба. В
манастира “Св. Св. Кузман и Дамян”, от който днес няма никаква следа освен
местното название “Манастирски ръд” младежите се учили на стрелба.
Когато избухнало въстанието през 1688 година, рударите хвърлили длетата си
и грабнали пушките. Образували се четири чети с около 200 души. След
черковната служба те, водени от Лука Андрейн заминали за Чипровец, където
се присъединили към четите на чипровските войводи Иван и Михаил
Станиславови. Заедно със завърналите се от Сърбия чети на Георги Пеячевич
и Богдан Маринов въстаниците разбили турците и се установили на лагер в
местността “Жеравица”, над Кутловица /днес Михайловград/. Турците
внимателно следели въстаниците, но не смеели да ги нападат. Обаче
унгарският граф Емерих Тьокьоли, дезертьор при турците използвал случая,
когато въстаниците били пръснати по селата за храна и фураж за конете,
нападнал ги и им нанесъл поражение. Повечето от въстаниците били избити,
само малка част от тях отстъпила по долината към Чипровец, където отново
оказала отчаяна съпротива на поробителя. При потушаването на въстанието
турците се нахвърлили върху беззащитния Копиловец. Всичко живо било
изклано. Селото било разрушено до основи. Част от населението се спасило с
бягство, като след много изпитания и премеждия се установило чак в
Седминградско /Румъния/. В гората на север от селото се криели много жени,
деца и старци, заедно с добитъка си. Турците ги заобиколили и запалили
гората от всички страни. Огнената стихия стеснявала обръча около
беззащитното население. В тежкия момент дядо Пренчо извел благополучно
хората от обкръжението. Когато стигнали до Чипровския път, дядо Пренчо от
старост и умора се проснал мъртъв. Направили му кръст от сурови дървета и
го погребали. Мястото по-късно било наречено “Пренчин кръст”. Така му
казват и до днес. Горският връх, опожарен и опустошен, дълго се чернеел,
поради което го нарекли “Църни връх”. Когато бежанците минавали през
планината, те не могли да видят от Копиловец нищо друго освен развалини. С
болка на сърце гледали това огромно пепелище и с ридания се прощавали с
всичко родно и мило. Над “Трите чуки” се влачели гъсти черни облаци.
Рукнал проливен дъжд. Сякаш да оплаче горката съдба на бежанците и
техния героичен Копиловец. Второто заселване на Копиловец след
Чипровското въстание се извършва от дядо Дяк, за когото се знае, че е
избягал от Белоградчишката крепост, където бил затворен. Дядо Дяк с
петимата си синове се заселил най-напред в местността “Селище”, където
земята била по-плодородна. После до “Латинската чешма” той построил
жилища за себе си и за синовете си. От неговия корен са родовете Бошнякови,
Черганови, Джонкини и др. Много усилия положил Дяк за заселването на
Копиловец, тъй като идващите преселници се насочвали към Чипровец, като
бивш градец. Той пресрещал по пътищата преселниците и ги увещавал да се
заселят в Копиловец, като им давал онези места, които те си пожелаят. Така
например Кацарците, от които е имало голяма нужда като майстори –
бъчвари, той настигнал чак на “Пренчин кръст”, предумал ги да не се заселват
в Чипровец, върнал ги и им дал земя на “Пренчин кръст” и целия “Караничов
връх”. От село Докинци, Пиротско се заселили следните родове: Станкови,
Нинкини, Негулови, Кържини, Кислини, Кацареви и др. от село Гостуша
дошли Гюрини, Гоцини, Балдини, Младенови, Кръстичови, Крушумкови и
др... След 10-15 години се завърнали и някои от старите родове, като Нецини,
Стокини, Нейнци........... Турци в Копиловец не се заселили, въпреки
нарежданията за това от страна на турската власт, понеже почвата тук е
твърде бедна. Голите върхове и преобърнатите долини от траките, римляните
и саксонците представлявали само сипей и грамади. Повечето случай тук се
заселвали такива хора, които трябвало да избегнат преследванията от
поробителя или били подгонени от родните си места за лоши навици. Така от
село Гюрич се заселили Джукинци, а от село Гинци – Цолешини, които били
подгонени от съселяните си. Към 1730 година с. Копиловец наброява около
170 къщи. При заселването само Поповците със себе си докарали овчи стада и
били приети с голяма радост от останалото население, тъй като вече можело
селото да има овцевъдство. След 1-2 десетилетия и по соватите “Колибие”,
“Збег” и “Калиманица” отново се чули веселите мелодии на медните звънци
на стадата. Около Копиловец покрай голите чукари се появили кошари, а в
речните долини се зелнали ливади и ниви. Създали се прочути бачища, като
това на “Калиманица” с девет бучки, което и днес се нарича “Старото
бачище”. На “Равно буче” соватувал едрият добитък, а на “Збег” – яловината.
От занаятите се развили бъчварството, табаклък и килимарство, като в
последното били заангажирани само жените. Чрез заемане на труд помежду
си през зимните дни до късно през нощта жените неуморно изработвали
килими, които се търсели много. В Копиловец се произвеждали килими по
модел, така наречените “Пирочанки”. Възможно е този занаят да е бил
пренесен от Пирот. Копиловската планина е рядко хубава: гъсти букови гори
и отведнъж непристъпни канари, в които от векове орлите свиват своите
гнезда. Тези непристъпни гори и канари са били удобни убежища на
хайдутите. В коя ли местност, в коя ли гора и в кои ли канари на
Копиловската планина не е имало хайдути? Дойде ли Гергьовден, когато мало
и голямо се събирало в черковния двор с курбан от печени тлъсти агнета, на
хайдушката поляна под развят байрак хайдутите въртели агнетата на шиш, а
червеното вино се изстудявало в дълбоките кладенци ........ Цели два века те са
бродели по “Новата пътека”, “Говежка поляна”, “Трите чуки”, “Калиманица”,
“Збег”, “Деяница”, “Яково бойще”. Това са били любимите места на Вълчан
войвода, на поп Мартин, на Точо войвода от Чипровец, на Андрей Станков и
Пунчо Делкин от село Копиловец, на Тричко хайдутин и Колчо ........ Старият
български хайдутин и хайдушки войвода Панайот Хитов в книгата си “Моето
пътуване по Стара планина” пише: “...... после ни е тръгнахме на “Новата
пътека”. Там ни очакваше потеря от Пирот. Бяха проводили против над 500
турчина, но ние не се ударихме с тях, защото и на тия турци се не искаше да
се бият. Цял ден стояхме на планината и гледахме се, а после всеки отиде по
работата си .... . Когато отидохме на “Иванова ливада”, където сръбска стража
стоеше, капитанът ме посрещна братски, донесе хляб и ракия ..........”. Един от
най-популярните хайдушки войводи тук е бил Вълчан войвода, който се
навъртал около “Трите чуки”. В “Дживгар ливада” му е бил станът. Тук той
се е срещнал с Ильо Войвода. От местните хайдути най-популярен е бил Точо
войвода от с. Чипровец. За него сред населението се носело, че куршум не го
лови, други разправяли, че бил хвърковат – имал криле под мишниците си,
трети, че имал две сърца и затова бил много силен. От Копиловци в
дружината на Точо войвода са били Андрей Станков, който после става
куриер на дядо Иван Кулин от с. Медковец и Пунчо Делкин, който зиме
овчарувал, а лете ходил с Точо войвода. През 30-те години на XІX век, когато
берковския аянин Хасан Шериф Ахмед с 20-30 души турски заптиета
обикалял по селата и безчестил най-хубавите моми и невести, избухнала
Манчовата размирица. Възмутени българи отишли при дядо Цеко от село
Чемиш, за да го питат кому да се оплачат от аянина. Дядо Цеко препоръчал да
се съберат по Великден в село Бистрилица и да обмислят положението. В
определения ден там пристигнали от Копиловци – Мито Петров Андреев, от
Чипровци – поп Илия, от Бистрилица Манчо Пунин и др... Дядо Цеко
предложил да се подготви въстанието. За предводител на въстанието бил
избран Манчо Пунин с помощта на Петър Стоянов от Бели мел и Мито П.
Андреев от село Копиловци. Цялото население от Копиловци е участвало в
подготовката на въстанието. Едни правели цървули, други приготвили
оръжието, жените плели чорапи за въстаниците. Но Манчовата размирица
завършила със споразумение, без да пукне пушка. На другата година, а
именна през 1837 година, избухнало ново въстание с център Чипровския
манастир и Митириза, където се събрали над 2 000 души от селата
Копиловци, Чипровци, Железна, Бели мел, Ковачица, Главановци, Дълги дел
и Еловица. За войвода на въстанието бил определен Върбан Пенов от село
Бели мел., а помощник – войвода бил Кръстю Нешин Кислин от село
Копиловци. Цял ден на 23 ноември 1837 година се сражавали въстаниците в
обсадения манастир и вечерта в тъмното си пробили път за Сърбия под
ръководството на Кръстю Нешин. А Върбан Пенов отишъл при свой приятел
в село Брусарци, където бил издаден и заловен от турците на 30 ноември 1837
година. Обесили го в Митириза и цели 40 дни трупът му висял на бесилото.
Кръстю Нешин със своите верни другари от Копиловци участвува в
Пиротското въстание от 1838 година и в Нишкото въстание 1841 година,
предвождано от Милое. В това въстание участвуват още Пунчо Делкин и
Андрей Станков. В 1850 година избухват въстания в Белоградчик, Лом и
Видин под предводителството на кнез Иван Кулин от Медковец. В това
въстание участвувал от Копиловци Андрей Станков, близък приятел на кнеза.
През 1876 година през време на Сръбско – турската война четите на старите
български войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, които взели участие във
войната на страната на сърбите, слезли в Чипровци, на площада играели хоро
и се веселили. Към тях се присъединили много четници от Копиловци, но
понеже не стигнало, мнозина се върнати по домовете си. Семето на
социализма първи посеяли в Копиловци народните учители Панайот
Кереметчиев и Александър Рангелов – това било в годините 1895-1912
година. Първият дошъл учител от София. Бил беден. Не се срамувал да носи
цървули, затова бил обичан от народа. Разяснявал какво е социализъм и пръв
организирал събрание. Много от хората не го разбирали, а други го мразели,
щото не вярвал в бога. Александър Рангелов произлизал от крайно бедно
семейство. Бил без майка, баща му скитал от чорбаджия на чорбаджия, за да
изучи детето му средно образование. И той бил обичан много от хората,
заради голямата му политическа осведоменост. Той знаел много и хората го
слушали вечер пред кръчмата или някъде по къщите на седянка. Александър
умело агитирал, защото добре познавал марксизма. Той има голям дял за
първите искри на социализма в Копиловци. Александър е бил издигнат в
цялото поречие като най-добър масовик. Той е бил поръчител 1912 година на
изтъкнатия по-късно деец на революционното движение в нашия край и след
9-ти септември мъдър ръководител – Георги Дамянов. При избухване на
Балканската война, Александър бил мобилизиран и отива на фронта. Там
също е водел разяснителна работа всред войниците, провеждайки линията на
тесните социалисти. При едно нападение на Гърция при с. Лахна бива убит.
Войните, които водела българската буржоазия, още повече очистила
съзнанието на нашия народ включително и на селяните от Копиловци. Все
повече симпатиите на нашите селяни се насочвали към Партията на Димитър
Благоев, която защитавала най-пълно техните интереси и ги привличала с
красотата на бъдещето, което чертаела пред тях. През есента на 1919 година в
къщата на Иван Ценов Плочин се събрали селяни от Копиловци и основали
партийна организация. Пръв неин секретар бил Марко Иванов Нинкин, а
касиер Иван Ценов Плочин. Освен тях в групата участвували: Камен Иванов
Йовкин, Петко Ангелов Суджин, Спас Гогов Попов, Тодор Рангелов Суджин,
Илия Георгиев Парчин, Димитър Нешов Убин, Никола Ценов, Илия Петков
Атанасов, Боно Иванов Убин, Илия Русинов Поповски, Георги Иванов
Поповски, Захари Георгиев Кацарев. Веднага след основаването на
партийната организация те отишли при Георги Дамянов, за да им разясни как
да водят своя организационен живот. Изнасяли пиеси безплатно, чели вестник
“Работнически вестник”, разяснявали на населението какви са задачите на
партията. Били единни и в беда си помагали. Направили къща на един свой
беден съселянин дядо Коло Кръстин, което тогава е направило много голямо
впечатление на останалите хора от селото. Комунистите все повече печелили
сърцата на селяните. През 1921 година в изборите комунистите в Копиловци
печелят общината и Копиловската комуна просъществувала 16 месеца с
кметове: Петко Марков Белчев от 03.05 до 31.08.1921 година и Марко Иванов
Нинкин от 20.04.1922 година до 14.04.1923 година. Комуната провела
мероприятия за регулация на селото, за оформяне неговия лик и помагане на
бедните при трудност. След преврата на 9 юни 1923 година фашистите
започнали да гонят комунистическата партия. Започнало се подготовка за
въоръжено въстание. Под ръководството на Георги Дамянов в селата се
организирали бойни групи. Такава имало и в село Копиловци. На 22.09.1923
година всички комунисти се събират в местността “Брински дол” в градината
на Косто Джурджин. Паролата донесъл Ставри Димитров от село Гаврил
Геново. В нея се казвало, че народът въстава и задачата на партийната група
от село Копиловци е да опазва границата и да вземе участие в превземането
на Фердинанд. Изпратени били трима души да се свържат с чипровските
комунисти и с тези от село Главановци. На другия ден групата нападнала
граничната застава в “Караничов рът”, общината пощата и над нашето село
развял червеният флаг на свободата. За председател бил избран Александър
Попов. Седем дни траяла свободата – седем дни хората били щастливи. Част
от копиловските другари се присъединили към групата на Георги Дамянов и
водили бой около Фердинанд, Бойчиновци и Криводол – те били на брой 26
човека начело с Марко Иванов Нинкин. Изпълнявайки нареждането на
революционния комитет Тодор Игнатов Негулов – по идея земеделец, но във
въстанието двете братски партии си подават ръка, организира група от
комунисти и земеделци на брой 74, която е взела участие в боевете в района
на село Превала в местността “Суха падина” на 27.09.1923 година.
Въстаниците се биели геройски, но войската била въоръжена и не била
проагитирана от комунистите. Въстаниците се оттеглили. След въстанието на
копиловсите комунисти била поставена задачата да преведат в Югославия
заподозрените другари. Тук са преминали около 500 човека. На 26.09.1923
година през нощта Георги Димитров и Васил Коларов са били преведени от
Георги Рангелов Суджин за село Чипровци. От там са излезли на “Павлов
кръст” и слезли на 27.09 в село Гостуша. Георги Дамянов е седял една
седмица в местността “Широки луки” и преведен през “Широкия прелаз” в
Югославия от Камен Иванов и Боно Убин. През 1925 година копиловските
комунисти направили банкет с нелегалните в местността “Гръстелници”.
След това те ги изпратили в балкана в местността “Пейнска ливада”, където
получили и 72 нови пушки, готвейки се за ново въстание. Те помнели думите
на Георги Димитров “Ще има още един септември и в този септември ние ще
бъдем победители!”. През 1935 година е имало избори. Полицията на всяка
цена смятала да сплаши копиловчани и избора да спечелят фашистите. На
всяка улица и площад стоял войник с щик, но когато преминали изборите
фашистите останали учудени, за тях гласували само 35 души, а за
комунистическата партия 1 500 души – това бил отговора на селяните. През
време на партизанското движение в околностите на селото действувал
партизанския отряд “Хр. Михайлов” с командир Бойко Тодоров – нашите
съселяни помагали партизаните като давали обувки, облекло, хляб и сирене.
През време на съпротивата и партизанското движение от селото активно
участие като ятаци са взели: Ставри Иванов Стаев, Цветан Георгиев Попов,
Илия Русинов Гуджин, Илия Георгиев Попов, Иван Костов Русинов и Тодор
Рангелов Суджин. Деветосептемврийското народно въоръжено въстание
населението очаквало с нетърпение и с радост посрещнало освобождението
на страната ни от фашизма. На 09.09.1944 година е проведен голям митинг, на
който са изяснени основните задачи на новата народна власт, като на същият
митинг за кмет на селото е избран Иван Георгиев Попов. След него кмет
става Бойко Иванов Алексов и Ставри Иванов Стаев. Независимо от
икономическите трудности, които възникват и то главно по снабдяването на
населението с някои стоки от първа необходимост, като сол, газ, пирони и др.
в селото настъпва бърз политически и икономически подем. През 1953 година
по линията на самооблагането с безплатен труд е довършена училищната
сграда, построява се търговска сграда, отчуждени и изплатени са две къщи за
нуждите на съвета и здравната служба. Залесени са около 2 000 декара с
безплатен труд, а също така с безплатен труд е направен пътя до мината.
Много важна роля непосредствено след 09.09.1944 година е играел ОФ
комитет в състава, на който са влизали следните лица: Косто Илиев, Ангел
Петков Кръстев, Иван Ценов Марковски, Георги Живин и др... ОФ комитет
главно се е занимавал с мероприятия за укрепване на народната власт,
стопански въпроси и благоустрояване на селото. Партийната организация в
селото е образувана непосредствено след 09.09.1944 година, като за пръв
неин секретар е бил избран Иван Алексиев – Грънчара. През този период са
били приети голям брой членове, даже из средата на местните търговци,
които не са имали никакви качества за членове на партията. Това по-късно се
отчита като грешка и в непродължително време неподходящите се изключват.
Непосредствено след образуването на партийната организация вниманието
било насочено било насочено към укрепването на народната власт. По това
време се зареждат и вътрешни борби в партийната организация. През 1946
година по решение на ОК на БКП гр. Берковица, за кмет бива назначен
Ставри Иванов Стаев. С неговото идване в непродължителен срок борбите в
партийната организация са ликвидирани. За секретар първичната партийна
организация се избира Иван Георгиев Попов, който по-късно става
председател на съвета, след него бива избран Петър Иванов Спасов и в
изборите през 1955 година за председател на общинския съвет се избира
Димитър Георгиев Костов. До 1958 година има една първична партийна
организация и през същата година се изграждат на производствени принципи
четири първични партийни организации: териториална, при ТПК, при ТКЗС и
първична партийна организация при училището. Тогава се създава и
общинския партиен комитет и за негов секретар остава Нелсон Иванов
Петков. Младежката организация – РМС преди 09.09.1944 година в селото не
е имало. Такава се създава непосредствено след 09.09.1944 година. Същата е
била много активна и под ръководството на партийната организация е
провеждала различни политически, културно просветни и други мероприятия.
Най-активно в нея са работели: Илия Марков Джонин, Димитър Георгиев
Костов, Йосиф Захариев Стоянов и други. С образуването на СНМ тя става
многобройна организация и също така провежда активна политическа и
художествена самодейност. От организацията много трудови дни са дадени в
залесяването. През 1950 година организацията се разделя на две дружества.
През това време младежките организации развиват голяма художествена
самодейност, като пред населението биват изнасяни редица пиеси, с които се
посещават и други села. Най-забележителното революционно мероприятие
след 09.09.1944 година след национализирането на индустрията 1947 година е
образувано ТКЗС. На 12.02.1958 година в селото се образува ТКЗС.
Проведеното учредително събрание в салона на училището е масово посетено
и много бурно. За председател е избран Кръстю Петков Кръстев. Под
ръководството на партийната организация всички важни мероприятия по
образуването на ТКЗС и неговата работа са проведени навреме и правилно и
кооператорите с ентусиазъм започват работа. Членовете на стопанството при
образуването не станали незначителен брой частни стопани, които не могат
да окажат никакво отрицателно влияние на кооператорите. Пролетната сеитба
е извършена своевременно и реколтата е прибрана без загуби. Всички
кооператори се включват в работата на ТКЗС и работят съзнателно за
преодоляване на всички трудности. За секретар на ППО на ТКЗС е избран
Ненчо Георгиев Попов. През 1958 година ТКЗС се обединили с това в село
Главановци. Седалище на същото останало село Копиловци, и за председател
е избран Кръстю Петков Кръстев. През периода на своето съществуване до
1966 година ТКЗС организационно и икономически укрепва. Разширява се
неговата материална база. Увеличава се броя на продуктивността на
животните. Било е завършено и голямо ново строителство на стопански и
животински сгради. Благоустроени са стопанските дворове. През месец
февруари 1966 година се образува ДЗС със седалище село Говежда, в което
влизат бившите ТКЗС-та село Копиловци и село Говежда. За директор на ДЗС
е назначен Асен Вачков от село Дива слатина. След образуването на ДЗС са
останали самостоятелни общинския партиен комитет и общинския народен
съвет. Основен поминък след 09.09 на населението е килимарството и
животновъдството. Икономиката на селото бързо се подобрява с укрепването
на килимарството, което се обособява в отделно ТПК. Особено благоприятно
се отразява върху доходите на населението започналите през 1946 година
минни проучвания в землището на селото и по-късно създаването на ДМП
“Чипровци”, което има рудник в района на село Копиловци. Цялото
работоспособно население има къде да влага трудът си. Тези предприятия и
грижите на народната власт създават условия, трудолюбивото население от
село Копиловци да превърне селото в благоустроено селище с нови
двуетажни къщи. Няма и помен от старото Копиловци с ниските и схлупени
къщи. В близките няколко години се благоустроява окончателно с
построяването на читалището, битовия комбинат на ТПК, здравната служба и
новият ресторант. През 1967 година в селото е чествувана 140 годишнината
от основаването на училището. Началото на учебното дело в село Копиловци
е поставено през 1827 година. Душа на това начало бил преданият аскет-
християнин дядо Иван Орешков от село Копиловци. Същият събирал децата
на обучение в една стаичка в къщата на поп Спас. Хранел се просто, не се
приближавал до огън, ходел бос през всяко време на годината и спал в
плевнята на Попа. След неговата смърт делото му било продължава поп Спас,
който събирал в собствената си стая децата и ги обучава на четмо и писмо.
След неговата смърт работата поел Стоян Митин от село Копиловци. Той бил
слабограмотен и работата не била по силите му. Поради това селяните били
принудени да потърсят способен за работата човек. Такъв бил случайно
намерен поканен и условен Алекси Гърбицата /Самоковец/, църквата му
отстъпила една стаичка за обучение и той даскалувал 7-8 години. След
Освобождението Копиловци определен за общински център. Нямало
помещение за общинско управление и за тази цел хората изградили на
доброволни начала обществена сграда с две стай, едната от които е била
определена за училище. До 1922 година училището е било само с начална
степен. През 1936 година началното училище и прогимназията се сливат в
едно. След 09.09.1944 година училищната сграда окончателно е завършена и
обзаведена. През 1960 година училището става с пълен прогимназиален курс
– 8-мо класно.