ГОРНИ ПАСАРЕЛ

Стоил Иванов Филипов

Василка Златива Захова-Малинова

Село мое
Василка Златева Захова
Бих орала нивите на тато, сяла бих овес, пшеница, жито...
Ала, де сте, ниви? Под водата! Ниви мои, рохки, плодовити!
Бих сено косила в „Ширината“, пластила бих и билки, и авсига.
Ала други шетат из тревата, пушки носят, тъпкат „Ширината“.
Зеленчук копала бих в полето, водата бих отбила във градина...
Но къде сте, вий, бостани летни? Искърът затлачи ви със тиня...
белила бих платно на морава, гребла бих водата от топлика.
Няма я поляната отдавна, нито пък топлика вече блика!
Песни пяла бих на връх Гергьовден, бих хоро играла на мегдана...
Село мое, с приказен Гергьовден, в тебе, знай, душата ми остана...
Село мое, Горни Пасареле, теб повтарям – име незабрава.
И прегръщам сал мерата твоя, пасища, поляни и дъбрава...

УВОД
Където има биволи и щъркели, има условия за живот.
Настоящата книга е писана в отговор на призива на първия Инициативен комитет на селото
от 1970 година. С него се приканваха всички, които могат да помогнат за написването на
„Историята на Горни Пасарел“. За жалост повече от 30 години нищо не се направи.
Събраното в тази книга няма високи литературни качества, но е написано така, че да бъде
разбираемо. Описани са кратки биографични данни на личности и имена от преди 170
години. Дано четецът с горнопасарелски корен, със своите знания, допише историята на
селото с още факти, случки и спомени, за да знаят внуците и правнуците ни своя род.
Всеки може да допълни книгата с описването на своето родословие, чиито корени са в
с.Горни Пасарел. Защото „Видяното и казаното се забравят, а заснетото и записаното остават
вечно!“

СТАРИТЕ СЕЛИЩА
В селото живеели четиристотин семейства, в триста и седемдесет къщи.
През 1906г. е основана горнопасарелската кредитна кооперация „Работник“. Кредитната
дейност била подчинена на БЗ и Кооперативна банка. Самоков и не е прекъсвала до край на
1954г.
До 1890г. на кмета на селото се казвало старейшина, като той си имал заместник и
съдетници, които формирали Съвета на старейшините.

Местности
Айвазица, Атмаз гьол, Бачов дол, Беларски дол, Белата вода, Белата кал, Благата вода,
Богданлийски поток, Босана поляна, Валозите, Ваташкото, Вуйн дол, Габровец, Герена, Голия
рид, Голямата могила, Даутица, Драгошиница, Дългата поляна, Елова долчина, Женската
могила, Излака, Йовичеви падини, Каменния мост, Касапницата, Конярската пътека,
Коритото, Корията, Кръстов поток, Кюмурлука, Лачо, Лесков дол, Манзълица,
Министерската воденица, Мутовите валози, Найденови авлий, Овнарника, Оджина ливада,
Пантелей, Пара кладенец, Пейова бука, Перевата градина, Печурковата кория, Посренец,
Ренов дол, Свети Илия, Ситните ливади, Сливето, Сляпо усое, Тошева скала, Цървени град,
Черешите, Ширината, Шумнатица, Яволарник.
река Искър
Богатото съдържание на желязна руда в пясъка на Искър позволявало да се добива желязо.
Освен това имало и гора за добиване на дървени въглища. Силата водата също се използвала.
Безработните са вземали дървени корита и са промивали на Искър добитата руда. Дори и сега
в източното и западното землище се срещат „щетини“ - места, където са горели дърветата за
въглища (жижници). А се наричали „щетини“, защото това място е изхабено. По тезиместа
дърво не расте, само трева, земята по „щетините“ е изгоряла на 30-50см. Жижниците са
правени близко до дере с вода, за гасене. Представлявали наредени като комин тънки и къси
дърва, а около него се редели насечените, еднакво дълги дърва, изправени на няколко етажа.
Представлявало нещо като малка могила, завивало се с мокра слама и се покривало отгоре
със земя. Запалвало се в средата, докато загори цялото количество. Отдолу се отваряли
дупки, за да влиза въздух. Кюмюрджията знаел кога да затвори всички отвори, за да станат
въглища, а не пепел. До 1944г. София била голям консуматор на дървени въглища, всички
шивачи работели с дървени въглища. Домакините готвели на двора с мангали.
В книгата „Самоков и околностите“ написана през 1913г. Пише: „Самоковският район при
турско робство са ковали желязо на пръти и котви за флотата...“. По това време Горни
Пасарел е с най-развит железодобив в целия район. Имало е десет местности, където се
добивало желязо, т.нар. самокови: Валявицата, Гроздовене, Гръговата, Двете видни,
Доброновата, Калъчевата, Кулата, Лаката, Марковото пладнище, Попов камък, Хаджийската,
Шамако, Шумановата, Яревата са наименованията на местностите, където са били построени
воденици. При строежа на язовира била намерена една котва, а се оказа, че на четиристотин
метра от мястото са били самоковите Шамако. Шлаката, останала от миналото е била много и
е била използвана за направа на пътища. Самата шлака е имала голям процент метал и през
1940г. един австрийски търговец започва да отсява и да я изнася.

ЗАНАЯТИ
Терзии, колари, ковачи, кожухари, дърводелци, бъчвари, мандраджии, дюлгери-строители,
машинни плетачки, дамски шивачки, текстилен бояджия, налбанти (подковачи на волове),
мутафчии (производители на изделия от козина), плетачи на корита, воденичари, гайдари,
биячи на подници (които месели кал), ловджии, дърводелци, мелничари, земеделци,
животновъди, пчелари с по няколко стотин кошера.

Мелничарство
Най-голямата придобивка била водно-турбинната мелница, модерна със сита и мелела хубаво
брашно. Имано два камъка за брашно и един за ярма. Построена била през 1928г. На
централната ос монтирали и малко динамо и произвеждало ток за нуждите на мелницата
била построена на мястото на Хаджийската воденица (на Никола и Христо Миялкови). На
осем километра от селото до Татарски брод били отделени две воденични вади, като всяка от
тях можела да движи шест воденични камъка. В Калковското землище двете вади са движили
седем воденици, като четири от тях след 1920г. Преустроили в модерни турбинно-ситови
мелници и поели мливото на ихтиманския район. Хидролозите качили водата от горния край
по гръбнака на терена (понеже не бил равен) и в самата местност на изток, за да има наклон
към Шишманово, а на запад – наклон към Искър. Този наклон бил използван за прагове от
три и повече метра, за да се постигне по-голям пад на водата. Третото отклонение било при
„Железни мост“. На един километър над с.Калково имало четвърто отклонение. То минавало
през „Тръсените ливади“, като от тази вада са се напоявали всички градини западно от
селото. Същата вада е движела и воденицата на Митко Пандурски и Калчовата воденица
преди да се влее в река Шипочица. Петото е задвижвало Гръговската воденица.

Земеделие
Много ръж, овес, пшеница, зеле, тиква, после картофи, фасул. Слънчогледи от 400-500
декара, овощни дървета, поливни ливади. За шиене се използвал и конопа и лена, който се
обработвал след като узрее. Оронвало се семето, киснел се в по-топла вода, след което се
вадели и се изпирали в чиста вода и се оставяли да се отцеждат. Едва през септември се
прибират и се очукват, докато от ликото се получават „кълчища“. От вторичната обработка се
получавала „повесма“. Тъкали са се и конопени черги, чулове, торби. За цяло село имало
една редосеялка, една желязна грапа, една електрическа сламорезачка и няколко ръчни
сламорезачки. Използвало се главно дървеното рало. Около 1934г. самоукият железар от
Долни Пасарел направил 100 веялки, с които се отвявя зърното от плявата. Всеки стопанин си
определил място за торище (бунище) извън селото, където през пролетта носел оборската си
тор да съхне и през есента си у прибирал и ползвал. Чак през 1942-1943 били докарани
изкуствени торове.

Животновъдство
Отглеждали се сиво искърско говедо, биволи, коне за впряг, за вършитба на харман. От 400
семейства, само 20 нямали впрегатен добитък. Отглеждали се овце, кози (които 1934г.
унищожили гората край селото), много кокошки във всеки двор, гъски, биволици по-малко от
кравите.
Всеки сам си карал на паша своя добитък и отделно имало две стада на горната и долната
махала, които си имали говедар и коняр. На тях им се плащало с брашно и продукти и се
зарели от Гергьовден до Димитровден. Добитъкът от тези стада гладувал, защото пашата
била оскъдна и една и съща, макар че селската общинска мера била обширна, била
недостатъчна за многото животни. Тези животни давали и малко мляко.
В селото имало повече от 30 сеи – примитивни, сламени обори и къщички, антре и стая за
овчарите.
Всичките пари на хората били в добитък и имало ли нужда от пари просто продавали. Имот
малко, деца - много

РОДОВЕ
Ашови, Бекирски, Богданлийски, Бойови, Вельови, Вражови, Вукарски, Гаджови, Галеви,
Гергинови, Герови, Геровски, Глухчеви, Гургови, Делийски, Денчеви, Жаркови, Захови,
Искренови, Кабански, Кабрански, Калъчеви, Карамешови, Лекови, Лукарски, Лянгови,
Мангови, Манчеви, Мартински, Мечкарови, Палакарски, Пандурски, Попови, Пращилски,
Разпопови, Риджови, Сарафски, Терзийски, Тошеви, Тракоркови, Фильовци, Футлеви,
Хаджови, Чавдарови, Чалеви, Чапалови, Челебийски, Чипеви, Чичкови, Чольови,
Чорбаджийски, Чукурови, Шишкови, Шишкови, Шопови, Янакиеви, Янчеви, Яреви.

СЕМЕЙСТВОТО
Семейни правила
В ония години е бил пълен патриархат. Младоженката се записвала със своето име, второ е
името на съпруга й и фамилията му. Съпругът има власт над всичко. При евентуален развод
жената си взима само личните дрехи, които била донесла и не получавала нищо друго, което
е придобило семейството по време на съвместният им живот.
Мъжете се грижели за полската работа: оране, косене, събиране на сено и слама след жътва,
снабдяване с дърва, отглеждане на добитък. Вечер сядали в механата на ракийка и вино.
Младите жени отглеждали децата, грижели се за храната, обработвали вълната, прели, плели,
тъкали и въртяли всичката къщна работа. Поддържали градините, садили, окопавали и
прибирали реколтата. От седемгодишни децата се пускали по поляните да пасат добитъка.
Момичетата на дванадесет години отивали да слугуват в големите къщи в градовете, докато
им се приготвял чеиза за задомяването.

Сватба
Женили са се заможни за заможни, средни за средни, бедни за бедни. Женитбите били
предварително уговорени и това се знаело от цялото село, останалото била търговия.
Пращали годежари, които правели уговорката при първото посещение в дома на
избраниците, която наричали „запивка“. При второто посещение вече официално се правело
годежа и пазарлъка. Бащата на момата искал откуп, който е съобразен с чеиза й. Бъдещата
булка получавала като гаранция „никяф“, обикновено злато, златни обеци, гердан от жълтици
или бакър. Този „никяф“ при нужда помагал на жената да спаси положението като продавала
част от него. При сватбата кумата задължително дарявала бакър за дълго ползване. При
годявката младите окичвали по една чемширова китка вързана с червен конец и една
жълтица, които свекървата давала на булката, а тъщата на зетя. Булката влизала в новата
къща с ракла, а младоженецът – с легло.

Трапеза
За трапезата и храната в дома се грижела стопанката. Макар и не много разнообразна
ползвали голяма част от отглежданите зеленчуци и животинска храна.
Хранели се на кръгла, ниска около 25см маса (паралия) от една паница или тепсия (тавичка).
Седяли на малки трикраки столчета. В по-големите семейства децата имали отделна маса.
Есента не се ли заколи прасе и липсва ли до началото на лятото мляко в един дом, се считало
че е зле.
Проф. Асен Златаров, известният наш учен пише: „Българинът е здрав, защото яде много
хляб“. Хлябът е свещен за нашенеца, дори и сега гости се посрещат с хляб и сол.
В Горни Пасарел се произвеждало изключително много ръж. Ръженият хляб, който сега се
приема като лекарство, още тогава е бил основна храна на трапезата. Пшеницата се
отглеждала малко, колкото да има брашно за баници, зелници, тиквеници и баници с киселец,
прясно и кисело зеле, които по традиция се правят при гостуване. Част от кравето и
биводското мляко оставало на прясно, за да се бие и прави масло, а част се квасело и от него
се приготвяла мътеница, неразделна част от баниците. Печенето на погачи, баници ставало в
подници, в жарта и изисквало много труд.
Зимата се готвело с мас от сланина, а лятото – с масло или олио.
През Коледните пости храната била от картофи, фасул, булгур, кисело зеле, смесена туршия.
Плодовете се варили, сушили, пекли.
Вкусна вечеря бил качамакът с мас или масло, поръсен със сирене. Печената тиква с мляко
била предпочитан десерт.
Водата се пиела от стомни, а децата – от по-малки. Използвали емайлирани канчета по време
на жътва. Имали няколко чаши за ракия и няколко чаши за вино.
Хората сами си правели сирене. След като се подсирило се слага в памучнотъкани торби, за
да се отцеди в чамови калъпи 40 на 50 см. Отгоре се слагал капак с тежест, за по-бързо
отцеждане. Приготвяло се в студена и подсолена вода. Сиренето от калъпа се нарязвало на
парчета, слагало се в солена вода за 12 часа, където изстивало в качето.
Есенно време рядко оставало семейство без прасе. Всички, които отглеждали овце, колели по
едно през есента и месото го раздавали, по-късно колели и говедо...

ПРАЗНИЦИ
Бъдни вечер
Новата година не се празнувала официално, казваха й „Германската нова година“. За Бъдни
вечер и Коледа (Божич)се почистваше основно, баданосва се одаята, слагат се нови дюшеци
на креватите от ново меко сено, всички се къпеха. За всеки имаше по нещо ново, за да не го
„язди дявола“.
....

ЛЕГЕНДИ ОТ МИНАЛОТО
Горни Пасарел, който лежи от 1954г. под водите на язовир „Искър“, има хилядолетна
история. По мнение на специалисти и историци, Пасарел значи пешеходен мост.
В старите географски карти, пише Горен и Долен Брод, на Горен и Долен Пасарел, това
означавало, че оттам можело да се преминава реката. До 1922г. Към селото е имало
пешеходен дървен мост през Искър, на често напролет водата го откъсвала.
Наименованието на селището се свързва с няколко мита:
Старата легенда разказва, че на мястото на сегашната язовирна „чаша“, някога е било езеро.
Където сега е язовирната стена, между Плана и Лозенската планина, овчар пасял стадото си.
С тоягата си направил малка вадичка и водата потекла бавно надолу, на север. С годините
водата издълбала дефилето, а дъното на езерото станало долина.
В една народна песен, диктувана от Цв.Г.Сарафска (1912г., научила я от майка си Велика
Челева) се говори за присъствието на латини по тези места:
„Угинало е латинче, у Николови дворове.
Никола беда бедиле, бедиле и го глобиле 500 бели грошове...“
Оттук и другата легенда, според която землищата на двете села Горни и Долни Пасарел били
дадени от Калоян, като феодални владения на барон Арел, един от пълководците на пленения
и откаран в Търново Балдуин Фландърски, император на Латинската империя, покорил
Византия след IV-ия кръстоносен поход.
Първата сричка идва от латинската дума pass (пасс), която значи проход, място за
преминаване. От сливането на двете думи pass и Arel се е получило названието Пасарел.
В югоизточната част на Горнопасарелското землище, където минава едното оклнонение на
Римския път е имало стари селища. В местността „Габеро“ бяха открити основи на селище и
водопровод. Около местностите „Кръстови поток“ и „Сврътни валог“ при разкопки са се
натъкнали на основи на малка черква. Между описаните местности се намирали и мястото
наречено „Свети Илия“, където в миналото е имало манастир, за който има няколко
описания.
Явни доказателства за наличието на древни селища е Северното землище, където има много
местности, запазили част от древната култура: Благата вода, Сливето, Манзалица, Овнарник,
обширната Босана поляна.
През 1951г. Стоян Деянов докато орал нивата си в местността „Благата вода“ изкопал две
статуетки – глава на кон и глава на лъв. И двете фигури били направени от бял камък, какъвто
не е имало никога в района. Сега статуетките се намират на съхранение в Самоков. На
петдесет метра от находката са открити две малки могили.
Богата история и местността „Босана поляна“, където е минавал път, свързващ го с
местността „Свети Петър“. През 1933г. В околностите пристига група иманяри с три карти и
указания, правели разкопки, но не намерили нищо. След заминаването им селският козар
Гьоне Палакарски огледал разкопаното и видял на около тридесет сантиметра недоизровени
пари. Доразровил с тоягата си и намерил торба с бакърени монети, огънати като черупки и
без никаква стойност.
На югозападната страна на „Босана поляна“ имоти имали Мартинския род. Носело се слух,
че дядо Мартин е намерил там пари.
От БАН възложили на Иван Велков да изследва обекти само в заливната площ. Но от
разговорите с Иван Филипов, който познавал добре цялата територия на селото, станало
ясно, че Велков се е отклонил и правил частични разкопки около местността „Кръстови
поток“, където разкрил малка черква и следи от голямо селище в местността „Сливето“.
От цялостното проучване на археолозите се оказало, че Горни Пасарел има остирия от близо
четири-пет хиляди години. По същото време са направили записи на обичаи, песни и ритуали
от етнолози и антрополози, които стигат до заключението, че в древността, в района са
живели траки и славяни и почти няма следи от прабългари.

УЧИЛИЩЕ
Училището в селото било открито 1872г. Но твърде вероятно е да е имало и преди това,
поради факта, че Горни Пасарел е голямо село за разлика от околните. През 1922г. се открива
и прогимназия, в която деца от съседните села Долни Пасарел, Калково и Габра са учили.
Преди да бъде разрушено училището през 1930г., е представлявало четири класни стаи и една
канцелария. След това са се ползвали частни къщи като Геровата, Хаджовата и други докато
била завършена новата сграда. Новото училище било построено почти изцяло със средствата
и доброволния труд на жителите на Горни Пасарел. Учителите били от Самоков, но имало и
тамошни учители, които преподавали – Стоян Кръстев, Стоян Чорбаджийски, Стоил Колев.
Директор на прогимназията бил руснакът Валериан Ветер избягал от Русия по време на
революцията през 1918г. Организирал и училищен хор за църковни песнопения, който се
изявявал на всички празници.

ЧИТАЛИЩЕ
Читалищната дейност била много слаба, защото интелигенцията в селото всъщност били
само учителите. Те за жалост са идвали от Самоков и не са проявявали интерес да се
поддържа читалищна дейност.най-активният радетел за запазване на читалище „Зора“ бил
Иван Ярев. Книжното богатство се поддържало и увеличавало само от дарения на будни
жители на селото. На името на читалището бил купен прожекционен апарат със средствата на
Стоян Мартински, Стоян Палакарски, Митко Пращалски и всяка седмица се прожектирал по
един филм.

ЧЕРКВА „СВ. НИКОЛАЙ ЧУДОТВОРЕЦ“

Черквата била построена през 1944г. Така е написано на дъното на малка каменна мивка в
нишата зад лявата врата на олтара. Самата черква е почти две-трети вкопана в земята. Десет
години по-късно излязъл фермана на Мидхад паша, с който се разрешавало строителството
на черкви. Черквата е голяма, трикорабна, разделена на три коридора, като средния е широк,
а двата крайни – по-тесни. Столовете са изкусно стругувани и орнаментирани. Давали се под
наем и цяла година всеки можел да си стои на тях по време на литургии. Столовете наемали и
цели семейства. По този начин парите, което се събирали отивали за издръжка на черквата.
Преградата, която деляла олтара и салона била красиво резбована и боядисана в бронзово
(златна), всички свещници и полилеи били бронзови, кадилницата обкова на Светото писание
и Кръста от сребро. Входната врата на черквата мила от дъбово дърво, обкована в желязо.
По идея на директора на училището Валериан Ветер черковното настоятелство издигнало в
задния край на средния салон Галерия, където ученическия хор пеел по време на празниците
в черквата.
Всяка неделна вечер черковната камбана събирала за литургия. Пролетта и есента
свещеникът минавал на водосвет при всяко семейство във всяка къща. Поръсвал стаите и
членовете на семействата и им давал да отпиват от менче светена вода, където после
стопанката пускала монета и връзвала на кръста шепа бяла вълна. В навечерието на големите
презници пък жените правели колаци и ги носели в двора на черквата, за да се осветят.
Свещеникът ги освещавал и получавал по парче от всеки колак. На именните дни се носело
варено жито нашарено с бонбони - „коливо“, което се раздавало за здраве на именниците.
Първият свещеник се смятало че бил Христо, но се разпопил и получил фамилията
Разпопови. Последният свещеник бил Иван Миладинов. В черквата е имало и добри
черковни певци: Рангел Попов, Рангел Пандурски, Стоян Хаджийски, Митко Пандурски,
Иван Мечкарски.
Един от свещениците Боне Кръстев, е служил като игумен и в манастира „Свети Петър“ през
турското робство. За него се разказвало как бил търсен от турците и как се е криел и е
укривал революционери.

МАНАСТИР „СВ.ПРОРОК ИЛИЯ“

Манастирът „Св.Пророк Илия“, който е в землището на Горни Пасарел има интересна
история. Той е построен на мястото, където е било оброчището „Св.Пророк Илия“,
опожарено и разрушено до основи по време на турското робство. Според преданието на
Стоян Лукарски му се присънило сън, в който някакъв глас му казал да събере хората от
селото и да отидат да разкопаят мястото, където е имало манастир и да съградят нов. През
април 1911г. селяните започват разкопаването и откриват руините на каменните основи на
стария манастир.
Преди да се изгради новият манастир бил направен малък параклис. От 1912 до 1928г.
Черковоното настоятелство на черквата „Св.Никола“ в Горни Пасарел събирало дарения и
волни пожертвования за изграждането на манастира.
„До 1931г. Събраните средства били петдесет хиляди лева, но строеж не не почвал, защото
при смяната на няколко пъти на Черковното настоятелство от тези пари давали като заем на
частни лица и след това чакали да ги върнат. Единственото, което все пак направили беше
изграждането на циментови основи на аязмото в местността, за да се прихване водата и
поправката на покрива и иконостаса.
......“ (материал, записан от Злате хаджи Христов).
През 1967-1968г. Землищата на Горни Пасарел и Шишманово, източно от язовира, които са
останали незалети от водата и част от землищата на селата Борика и Габра, били определени
за ловно стопанство към Министерския съвет с името „Искър“. Десетки километра от
язовирната стена на шосето за гр.Ихтиман местността била „заградена с триметрова телена
ограда“. Около четиридесет хиляди декара били национализирани и в тях влизали няколко
местности и райони, включително и манастира.
След 1974г. храма бил изоставен и необитаем.

...

ИЗСЕЛВАНЕТО
По време на шестгодишното строителство на язовир „Искър“, горнопасарелци все още
обработвали земята и отглеждали животни. През 1950г. Започнали описите на къщите,
стопанските постройки и полските имоти. Две години след това на емисари от Министерство
на земеделието и Министерство на тежката промишленост възлагат задачата да осигурят със
жилища хората на Горни Пасарел. Посочени били ДЗС „Георги Димитров“ в Плевен, ДЗС в
Нова Загора и ограничен брой за Пловдив. Част от партийните членове се записали за ДМЗ
„Ленин“ в Перник. Можело да се преселят навсякъде, където поискали с изключение на
София, Самоков и Ихтиман.
Тези, които се съобразявали с решението на министерствата, получили жилище съобразно
оценката на собственият им имот. Ако имот е оценен на пет хиляди лева, семейството
получавало жилище за петнадесет хиляди лева и след пет години работа вече не изплаща
нищо. Ако оценката на имота била петнадесет хиляди лева, получавали жилище за пет
хиляди и останалите на ръка.
Тези, които проявили повече смелост след като получили и пари на ръка, оставили жилищата
и се заселили в София и селата около столицата. А тези, които въобще се отказали от
държавните привилегии си получили парите и си закупили парцели за строителство. Така
направили голяма част от горнопасарелци.
През април 1954г. Записаните за Плевен и Нова Загора, по план започнали изселдането, като
всеки имал право да превози на държавна сметка с камиона си покъщнината си и един тон
зърно и два кубика дърва за огрев. Селскостопанският инвентар и добитък продавали на
безценица.
Много се заселили в с.Герман – цял квартал, в Горубляне – Триъгълника и в почти всички
квартали на София.
Всичко, което било обществена собственост на селото се разграбва. Черковния инвентар го
взима ръководството на Самоковската епархия. Мелницата, която е одържавена през 1947г.
Се пренася в с.Алано. Събираният училищен материал, където имало доста интересни неща
за историята на селото, изчезнал. Част от кооперативната собственост на околните села
отишла в Районен кооперативен съюз Самоков.

МЕЖДУСЕЛСКИ СРАВНЕНИЯ
В с.Калково да си жена, в с.Шишманово – овца, в с.Горни Пасарел – кон, в с.Габра да си куче,
в с.Долни Пасарел – заден колесар (задната половина на каруцата), защото:
– калковци били повечето малоимотни, мъжете правели кирии (търговия), жените
нямали полска работа, пълнеели и столовете били тесни за тях;
– шишмановци били големи животновъди, по-специално овчари, всеки понеделник
ходели на Самоков на пазара;
– горнопасарелци били добри коневъди и най-хубавите и охранени коне били техните;
– чукуровци (с.Габра) много се грижели за кучетата си, защото наоколо било само гора,
имало вълци и мечки;
– долнопасарелци били заобиколени от планини. Като отивали да карат дърва за горене,
по стръмните пътища, воловете се изкачвали само с предната част на каруцата,
задната почивала в къщи.