Валдорфски приказки

Сборник
Среброшапко, царят на Феите Скрежки
От Alice A. Patterson

Среброшапко живееше високо горе сред белите пухкави облаци на Севера. Цял
живот той си беше играл със своите братя и сестри в царството на баща си - Цар Зима.
Сега вече беше пораснал и копнееше да направи нещо велико. Така че много се
зарадва, когато един ден получи съобщение от баща си да се яви незабавно в
заседателната зала на двореца, за да обсъдят нещо много важно - пътешествие до
Земята.
Среброшапко, без да губи и минута, се втурна към двореца, където завари баща си
да седи на красив кристален трон, заобиколен от своите придворни. Когато
Среброшапко зае своето място, баща му се изправи и рече:
“Скъпи мои поданици, събрах ви, защото синът ми, Западен Вятър, тъкмо се
завърна от пътешествието си до Земята. Той казва, че Принцеса Есен е останала по-
дълго от обичайното тази година и трябва да побързаме да я отпратим.
Северен Вятър, ти трябва да започнеш незабавно - духни към дърветата и
разпилей листата им на длъж и шир, защото някои от феите на Есен все още ги
боядисват. Бързай към градините и полята, откъсни цветчетата на есенните цветя.
Разбираш си от работата, погрижи се да я свършиш добре!
Принц Сняг, напълни чувалите си със снежинки от планините. Приготви ги тази
вечер, за да се спуснеш над Земята рано сутринта и да разпръснеш снежните
кристалчетата, преди слънцето да е изгряло!”
Когато царят даде своите заповеди на Принц Западен Вятър и Принц Лед, а и на
всички останали, той се обърна към Среброшапко:
“Сине, рече той, ти ще бъдеш Цар на Феите Скрежки. Те бездействат вече много
дълго време. Какво точно ще поискаш да направят, оставям на теб да решиш, но никога
не забравяй, че ти си Принц и син на Цар Зима.”
Среброшапко стори дълбок поклон на Цар Зима и напусна заседателната зала.
Той дълго размишлява и не усети как е изминал остатъкът от деня. Размишлява и през
цялата нощ, а на сутринта събра Феите Скрежки и им каза:
“Баща ми ме направи ваш Цар. Западен Вятър се завърна и разказа за чудесата,
които е сторил - издухал е листата от дърветата, навел е главичките на цветята,
разпръснал е всичките им листенца и е прогонил птиците на юг. Сигурен съм, че
малките земни деца много тъгуват, защото им липсват техните приятели - цветята и
птиците.
Затова нека съберем пухкавите заскрежени листа от нашите дървета и нашите
нежни кристални цветчета и да напълним колесниците си с тях. Може би ще успеем да
направим отново щастливи земните деца!”
Феите Скрежки нададоха радостен вик за Среброшапко. Цял ден те работиха,
пълнейки колесниците си и когато се смрачи, потеглиха към Земята. Литнаха към
1
дърветата и покриха всеки клон с дантела от скреж. Покриха всяко растение в
градината, дори бурените и тревите, с техните прекрасни ледени цветчета.
Среброшапко погледна работата им и се усмихна щастливо.
“А сега замъците!”, казаха Феите Скрежки.
“Да ги построим по прозорците на стаите, където спят децата!”, каза
Среброшапко.
И така, малките феи се промъкнаха в стаите през пролуки и пукнатини. Тихичко,
те започнаха да строят не само големи замъци, но и високи хълмове, покрити със
сребърни дървета и течащи водопади, ледени полета пълни с необикновени папрати и
цветя, и ята птици, летящи навсякъде.
В мига, в който слънцето се показа от изток и последната колесница вече беше
празна.
“По колесниците! - извика Среброшапко - Трябва да тръгваме!” И Феите Скрежки
отлетяха точно когато земните деца се събудиха и възкликнаха удивени: “О, какви
красиви дървета! О, какви красиви сребърни замъци! О, милите, любящи Феи Скрежки
са били тук!”
А Цар Зима беше толкова доволен от работата им, че направи Среброшапко Цар
на Страната Скреж.
Оттогава, всяка зима, той и Феите Скрежки идват и работят нощ след нощ, за да
направят света още по-красив за малките земни деца.

Есенен Мечо
От Suzanne Down

Беше есен в планинската долина, където живееше баба. На гористия хълм зад
нейната ферма имаше дървета и камъни, храсти и туфи трева. Тази гора беше дом за
животните. Всяка есен, когато листата окапят, Мечо идва в гората. Той ходи между
дърветата, тупур-тупур, тежко стъпват лапите му по земята.
Минава покрай дървото на Гарвана, тупур-тупур, люлеейки земята докато върви.
Кимва на Гарвана, Гарвана граква и отлита.
Мечо върви надолу по пътеката, тупур-тупур, покрай Енота, който се скрива в
един кух дънер.
Още по-натам, Зайо подскача, спира и чува звук... тупур-тупур, звучи като Мечо –
и Зайо се мушва бързо в дупката си под земята.
Между дърветата стои Сърната, притихнала, слушайки. Тупур-тупур, Сърната
трепва с опашка и потропва с крачета. С бърз скок тя изчезва, преди Мечо да е дошъл.
Тупур-тупур, Мечо поглежда нагоре. Бухала е на дървото, “Бухуу, бухуу”,
поздравява той, когато Мечо преминава.
Лисицата стои на камъните, душейки въздуха. Мирише на Мечо и тя се свива зад
големия камък, когато той преминава, тупур-тупур, покрай камъка и нагоре по пътеката
до върха на най-високата скала.
Мечо оглежда долината. Там долу е фермата на баба, от комина излиза дим. На
хората им е топло в техния дом. Мечо намира своята пещера, където уютно се свива на

2
кълбо, опирайки дебелата си козина в каменната стена на пещерата. Ах, точно по
мярка! Навън започва да пада първият сняг. Мечо вече спи и ще спи дълбоко цяла зима.
Гората вече е тиха…

Много заетото паяче

Автор: Eric Carle

Една ранна утрин, вятърът отвя паячето през полето. Към тялото му беше
прикрепена тънка, като коприна нишка. Паячето се приземи на една ограда, близо до
стопанският двор и започна да плете паяжинка с тънката нишка.
Конят изцвили: „Искаш ли да дойдеш с мен на разходка?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Мууу, мууу”, измуча кравата: „Искаш ли да хапнеш с мен малко трева?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Беее, беее”, изблея овцата: „Искаш ли да тичаш с мен по ливадата?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Меее, меее”, каза козата: „Искаш ли да се катериш с мен по скалите?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Грух, Грух”, изгрухтя прасето: „Искаш ли да се отъркаляш в калта?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Джаф, джаф”, изджавка кучето: „Искаш ли да гониш с мен котката?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Мяу, мяу”, измяука котката: „Искаш ли да подремнеш с мен?”
Паячето не отговори. То беше много заето да плете своята паяжина.
„Па, па”, каза патката: „Искаш ли да поплуваш с мен?”
Паячето не отговори. То вече беше оплело своята паяжина.
„Кукуригуууу”, пропя петелът: „Искаш ли да хванеш муха?”
И паячето хвана една мушица в своята паяжина..., просто ей така.
„Буух, буух”, каза бухала: „Кой е оплел тази красива паяжина?”
Паячето не отговори. Беше заспало. Този ден то беше много, много заето.

Терапевтични истории

АВТОР: CINDY BROOKS, ПУБЛИКУВАНО ВЪВ THE ONLINE WALDORF

LIBRARY JOURNALS
Следните терапевтични истории, адаптирани за ранна детска възраст, са
предназначени за родители, които имат деца между три и девет години. Все още е
възможно да се разказват терапевтични истории на деца, на възраст девет години или
повече, но родителите трябва да познават добре тяхното дете и това, което то вероятно
ще намери за вдъхновяващо. След навършване на девет години, е по-вероятно детето да
открие връзката между разказваната терапевтичната история и мотивацията на
възрастния за разказването и, макар това не винаги да става. Истинските истории,

3
особено от собствен опит, или биографии на исторически личности, обикновено са
по-полезни като терапевтични истории за деца на девет и повече години.
"Пътешествието на малкото семенце" е полезна история за изграждането на
чувство за сигурност, безопасност и доверие в детето. Предназначена специално за
деца на възраст от 3-7, тази история може да се използва и при деца на възраст осем
или девет. "Бурен ден в градината на Майката Земя" е полезна за създаване на
здравословна атмосфера след взривоопасен ден на детето или на вас или и на двамата!
Родителите могат да установят, че разказването на тази история преди лягане след
"бурен" ден, води до по-голямо спокойствие през следващия ден.

Пътешествието на малкото семенце

Имаше една прекрасна зелена поляна високо в далечните планини. През лятото
поляната беше пълна с всякакъв вид красиви цветя - жълти и бели маргаритки, сини
метличини, лилав фий, оранжеви, розови и бели диви орхидеи.
Тази поляна беше изпълнена с изобилен живот! Феите идваха да свирят и танцуват
ден и нощ. Всички видове птици, големи и малки, се спускаха над дърветата и пееха
песни. Пеперуди и пчели посещаваха цветята всеки ден и се гонеха в златните лъчи на
слънцето, танцуващи през поляната.
В средата на тази цветна поляна стоеше самотен слънчоглед. Той порасна от
семенца, разсипани от едно малко момче, още в началото на пролетта, докато то
вървеше през поляната със семейството си. Слънчогледът беше много по-висок от най-
високите цветя на поляната! Мъничките семенца в питата му едва сега започваха да
нарастват.
Един ден, към края на лятото, пчелите жужаха над цветята. На гърба на всяка пчела
имаше качена огнена фея, която разпръскваше топла светлина около себе си. Този ден,
една мъхеста пчела профуча до питата на слънчогледа и кацна тихо. Огнената фея на
гърба на пчелата беше облечена с огнено червена рокля и блестеше с искрящ ореол. Тя
стъпи на едно от жълтите листчета на слънчогледа и се поклони много грациозно,
както феите винаги правеха. Тогава забеляза, че едно от най-малките семенца от питата
се събуждаше и стоеше по-изправено от другите. Тя се поклони на малкото семенце и
нейният ореол заискря още по-силно. Малкото семе никога преди не беше виждало
огнена фея, да не говорим за този приказен поклон към него, но то беше сигурно, че
също трябва да се поклони пред нея и така и направи. То се наведе така, че главата му
почти докосна самите върховете на крачетата му и дори си помисли, че може да падне!
Феята каза на семенцето: "Днес аз ти нося подарък. Направих този това специално
за теб. Ти ще се нуждаеш от него в най-скоро време, защото скоро ще тръгнеш на
много дълъг път." Семенцето се изправи, въпреки че не знаеше, какво означава да
тръгне на дълъг път. Феята беше опаковала своя подарък в най-фината коприна, във
цветовете на дъгата. Въпреки, че семенцето беше още малко и все още не мислеше да
пътува, феята разопакова подаръка, за да му покаже, какво има вътре. Каква чудна
гледка се разкри. Под обвивката от коприна, блестеше най-сияйното златно одеяло! То
беше изтъкано от златни нишки изпълнени със светлина от звездите, луната и
слънцето. Семето се изпълни с удивление и каза, все така с уважение, "О, благодаря ти

4
мила фейо за този красив подарък," и се поклони надолу, чак до пръстите на краката
си.
Тогава огнената фея се поклони на семето, качи се отново на мъхестата пчела и
отлетя с нея.
Един ден слънчогледът разказа на малките семенца за великия дълъг път, по който
ще тръгнат един ден, когато студеният вятър задуха по земята.
„Майката Земя е много заета дълбоко под земята. Тя прави малки легла, за да
посрещне всички семена за зимата, а семената на цветята са толкова нежни и не обичат
студа. Скоро студеният вятър ще задуха през поляната, а след това малките семена ще
започнат да стягат багажа си и ще тръгнат по дългия път до подземната градина на
Майката Земя.“
Скоро наистина вятърът задуха със студения си дъх по земята. Всички малки
семена приготвиха техните чанти и тръгнаха надолу по стълбичките, до земята, където
Майката Земя ги чакаше. Малкото семенце отиде с тях. То носеше златното одеяло на
феята увито в коприни с цветовете на дъгата. Вървя, вървя и скоро намери вратата към
един дълъг, тъмен тунел. Любезни гноми го посрещнаха там и му казаха, че това е
пътят, по който трябва да тръгне. Малкото семенце си проправи път през тунела и видя
вътре още много гноми. Те чукаха и отчупваха скалите и камъните, търсеха бляскави
кристали и красиви блестящи руди. Изглеждаше, че гномите никога не спяха, те
продължаваха да работят през цялото време! Малкото семенце вървеше по своят път,
чувстваше, че му се спи, но продължи да върви по дългия тунел.
Когато стигна до края на тунела, там го чакаше Майката Земя. Тя беше запалила
няколко огъня в стаята, за да бъде топло под земята. Малкото семе много хареса този
топъл и уютен свят. Майката Земя му показа малкото легло, което тя беше приготвила
специално за него и му помогна да си легне.
То, заедно с всички други семена щяха да спят много дълго време, докато Баба
Зима вилнееше на поляната високо горе.
Едва тогава, в леглото си, малкото семенце внимателно разопакова златното си
одеяло от слоевете коприна с цвят на дъга. Сгуши се в леглото, а Майката Земя
внимателно го зави със златното одеяло, така че да му бъде топло. Тогава тя изпя най-
сладката приспивна песен, която някога то бе чувало и скоро заспа дълбоко. Високо
горе властваше Баба Зима. Духаха ледени ветрове насам-натам, а ледените момчета и
момиченца-снежинки танцуваха навсякъде. Тревите замръзнаха; дълги ледени висулки
висяха от клоните на дърветата. Нито една птица, цвете, пеперуда или пчела не се
виждаше навън.
Малкото семе лежеше кротко в топлото си зимно легло, увито в блестящото си,
топло златно одеяло и се чувстваше толкова обичано от Майката Земя. То сънуваше
цветни поляни, слънчеви дни, приказни танци и песни на птици. Майката Земя пееше
сладки приспивни песни, докато малкото семенце спеше сгушено в леглото си, а
златното одеяло блестеше с небесна светлина през цялата зима.

Бурен ден в градината на майката Земя

5
 Майката Земя живееше в красива зелена градина. В задната част на къщата и,
имаше прекрасно синьо езеро, кръгло като луната и синьо като небето в ясен слънчев
ден. Когато Слънцето грееше, топлите му лъчи, танцуваха по повърхността на езерото
зад къщата, а златните рибки, които живееха там, скачаха високо, за да ги стигнат.
В единия край на езерото имаше голяма стара върба, чиито клони се люлееха над
водата. Под върбата, на края на езерото, растеше толкова голяма зелена лилия, че на
нейните листа, можеха да седнат всички жаби в езерото. Големите жаби сядаха на
големите и листа, а малките на по-малките, и така всички пееха заедно, когато
Слънцето се събуждаше отново и отново. Песента им беше много силна, така че дори
Слънцето можеше да ги чуе!
Малките жабите обичаха да плуват в езерото през целия ден с приятелите си -
златните рибки, които живееха там. Понякога те плуваха заедно надолу към скалите на
дъното. Това беше техният замък и те обичаха да играят там.
Понякога Вятърът идваше на посещение в градината на Майката Земя и духаше
леко. Тогава клоните на старата върба танцуваха над езерото и гъделичкаха жабите,
които седяха на листата на лилията. Вятърът изпращаше нежен полъх по повърхността
на езерото и златните рибки се гмурваха леко надолу. Дъждът също идваше в градината
и поръсваше с капките си всичко наоколо. Малките жаби обичаха да плуват на
повърхността на езерото, когато валеше дъжд и да усещат падането на капчиците по
гръбчетата си.
Един ден, Вятърът дойде на посещение в градината на Майката Земя и доведе две
нови приятелки с него: Гръмотевицата и Мълнията. Той не знаеше, колко много
проблеми могат да създадат те. Гръмотевицата и Мълнията, дойдоха в градината на
Майката Земя да поиграят. Отначало нищо не изглеждаше необичайно. Но тогава
Мълнията започна да крещи и да се мята, и всички златни рибки се оттеглиха надолу
до дъното на езерото, за да са далеч от нея. Гръмотевицата започна да пляска и вика
толкова силно, че всички малки жабчета се втурнаха към техния замък за да не чуват
нищо. Вятърът се почувства, толкова разстроен, че започва да се върти и да се блъска
тук и там, да кръжи наоколо и големи вълни започнаха да заливат бреговете на езерото,
а клоните на голямата стара върба се завързаха на ужасен възел.
Майката Земя, щом чу целия този шум в градината си, и видя колко уплашени бяха
всички, излезе навън и призова Слънцето на помощ. Заедно те избутаха
Гръмотевицата и Мълнията настрани от градината. Едва тогава Майката Земя видя,
каква бъркотия бяха направили! След това тя призова феите на цветята и градинските
елфи, за да направят градината отново красива. Феите на цветята развързаха възела от
клоните на голямата стара върба и за да могат отново нежно да висят над брега на
езерцето. Но малките жаби и златните рибки продължаваха да стоят на дъното. Те
останаха скрити в техния подводен замък. Тогава, Майката Земя, помоли нейните
водни феи да плуват надолу и да им кажат, че са във безопасност и могат да излязат на
повърхността.
Тази вечер големите и малките жабки пееха за Слънцето, когато то се приготвяше
да си ляга, и пееха по-силно от всеки друг път. Искаха Слънцето да знае, колко се
радват, че го виждат отново! Тази нощ Луната доведе всичките си звездни деца да

6
светят и блестят в тъмното нощно небе и всички те пееха приспивни песни над
градината на Майката Земя през цялата нощ.

Голямата червена ябълка

Източник: http://sheilaharrington.org/eachday/wp-
content/uploads/2011/11/PuppetStoryAppleTree.jpg

Имаше едно време едно малко момче, което се казваше Боби.

Един ден, Боби лежеше на килимче до огнището и гледаше една книжка с
картинки.
Дядо му, стоеше до него, прозя се и каза:
- Иска ми се сега да имах една голяма червена ябълка! Можех да ти покажа, как да
си я опечеш на огъня, Боби.
Боби скочи бързо, като светкавица.
- Аз ще ти дам една - каза той, взе шапката си и се затича навън толкова бързо,
колкото можеше. Сети се, че беше видял едно ябълково дърво далеч надолу по пътя,
отрупано с големи червени ябълки.
Той тичаше отстрани на пътя, през купчините паднали листа, всичките червени,
жълти и кафяви. Листата приятно шумоляха под краката му. Най-после стигна до
голямата ябълка, но макар че огледа навсякъде, не видя нито една ябълка на дървото, и
нито една ябълка на земята!
- О - извика Боби - Къде ли са отишли?
В този момент, сухите листа по клоните на дървото изшумоляха:
- Не ми остана нито една, скъпо дете. Ще трябва да изчакаш още една година
Боби беше изненадан.
- Но къде са всичките ябълки? - попита той отново.

7
 Ябълковото дърво само въздъхна. Малкото момче се обърна и тръгна към къщи
през полето.
Много скоро той срещна едно котенце.
- О, котенце - извика той - знаеш ли, какво се е случило с големите червени
ябълки?"
Котенцето погледна нагоре към него, след това започна да се търка в краката му,
казвайки:
- Мяу, мяу, мяяяу!
Боби продължи пътя си, и скоро срещна едно приятелски настроено кученце.
Кученцето спря и размаха опашката си. Малкото момче попита и него:
- Кученце, можеш ли да ми кажеш, какво се е случило с големите червени
ябълки?"
Кученцето спря да маха опашката си, и излая:
- Бау, бау, бау! Ако знаех, непременно щях да ти кажа.
Момченцето продължи, докато стигна до една стара крава, която стоеше гледайки
през оградата.
- Здравей краво - каза Боби, ще ми кажеш ли, какво се е случило с големите
червени ябълки?"
Кравата потърка носа си в оградата, и каза:
- Mуу! Mуууууууу! Аз също бих искала да изям една голяма червена ябълка.
Момченцето се засмя и тръгна, докато стигна до гората. Там срещна голяма, сива
катеричка.
- Сива катеричке, каза Боби - можеш ли да ми кажеш, какво се е случило с
големите червени ябълки?
Катеричката, подскачаше наоколо, спря се и погледна Боби.
- Фермерът прибра всичките, за да си ги яде през дългите зимни дни- бъбреше тя.
След това, изтича до земята под кестена и започна да пълни малките си джобчета с
лъскави ядки и за да си трупа в къщичката.
- Благодаря – каза Боби, и се затича нагоре по хълма към къщата на фермера
толкова бързо, колкото можеше.
Фермерът стоеше до вратата и се усмихна, когато видя Боби.
- Добро утро, добро утро, мое малко момче. каза той - Какво мога да направя днес
за теб?
- Моля те - каза Боби - искам една голяма червена ябълка.
Фермерът се засмя.
- Ела с мен - каза той - и ще те заведа да си избереш ябълка.
Момчето и фермера влязоха в голямата плевня, и там Боби видя много бурета,
които стояха в един ред, а всяко буре беше пълно с големи червени ябълки!
- Тук има толкова много! - каза Боби - Защо си ги взел всичките?
- Не искаш да ги оставя на Баба зима, нали? -каза фермерът.
- Баба зима харесва ли ябълки? - попита Боби.
- Тя иска да ги вземе - каза фермерът -но ние обичаме да ги ядем, и за това ги
събираме за зимата.

8
 Боби започна да разглежда наоколо в плевнята. До буретата с червени ябълки
имаше друг ред бурета, всички пълни със зелени ябълки, а по-нататък имаше голяма
купчина златни тикви; до нея една купчина от зелени и жълти тикви, друга от ряпа,
след това купища жълта царевица.
- Възможно ли е да запазите всички тези неща, за зимата? - попита Боби.
- Да - каза фермерът - ние събираме цялата реколтата - всички хубави неща, които
лятото ни дава.
- Катеричките също ли събират запаси за зимата? - попита Боби.
- Да, те също събират, лешници, орехи, жълъди - каза фермерът.
„Ето защо катеричката знаеше къде са ябълките“, помисли си Боби.
Боби тръгна към бурето с ябълки и избра най-голямата червена ябълка, която
можа да намери.
- Благодаря, господин фермер - каза то и изтича към дома си, за да даде ябълката
на дядо си.
- Я, виж ти , къде я намери? - възкликна дядо му.
- О - заразказва Боби - аз отидох до ябълковото дърво, но то нямаше ябълки.
Тогава попитах котката, къде са големите червени ябълки, но тя не знаеше. Попитах
кучето, и то не знаеше, след това попитах кравата и тя не знаеше. Най-накрая срещнах
катерицата, и тя знаеше, защото тя си събира запаси за зимата. Тя ми каза да отида до
фермера. Аз отидох и го помолих за голяма червена ябълка, и той ми даде тази!
- Е, добре - каза дядото, когато Боби спря да говори, останал без дъх. - Сега ми
намери малко връв."
Боби намери връв, и дядо му завърза единия край на дръжката на ябълката.
Завърза другия край на връвта на рафта над камината и така ябълката висеше над огъня.
Тя се завърташе, а Боби и дядо му я гледаха, докато сока и потече навън, а
ябълката ставаше все по-мека и по-мека, докато се изпече.
Тогава Боби донесе чиния и две лъжици, седнаха с дядо му пред огъня и изядоха,
голямата червена ябълка.
Имало едно време едно обещание, направено на всички хора на света, и всеки
един чакал то да се сбъдне. Било минало много време от тогава.
Никой не можел да си спомни кой бил направил обещанието, но малките деца
говорели, че то е направено от Великият цар, който знаел всичко - нещата, които
някога са се случили и всички неща, които някога ще се случат.
Обещанието било: „Едно чудесно цвете ще разцъфти в една градина, и то ще
доведе до този, на когото е градината, всички добри неща в света.“
Всеки чакал цветето да разцъфти. Години и години били минали. Лято след лято,
на всяко момченце и момиченце, което се раждало му се казвало обещанието на
Великия цар, и сред най-първите неща, които то правило, било да търси цветето и да
задава въпроси за него.
Но никой не можел да разкаже нищо повече, освен да повтори обещанието, че
хората ще получат един красив подарък - някой ден на земята ще поникне красиво
цвете, което ще видят само хората с любящи сърца и те ще бъдат благословени.

9
 Всички хора обикаляли да търсят това цвете. Въпреки, че работили и понякога,
мислели и за други неща, никога не забравили чудното обещание.
Много от тях обработвали почвата и правили красиви градини, за да поникне там
чудното цвете . Някои търсили надлъж и на шир редки семена и луковици, които
засаждали и поливали, но от тях израствали само такива растения, които всеки един
бил виждал преди, и така те продължавали да чакали и да търсят.
Много други искали да намерят цветето, а някои дори се молили постоянно, но не
намирали скъпоценното цвете.
Богатите хора създавали големи паркове, обработвали земята и подготвяли
всякакви неща в готовност за цветето, ако случайно го открият.
Много градинари били наети да работят в градините и да чакат и пазят това чудно
цвете, но то не пораствало, колкото и време да минавало.
И все пак никой не се съмнявал в обещанието, всеки един много искал да
разполага с всички добри неща, които било обещано да донесе това цвете.
Сред всички тези хора имало една много сърдечна жена, която била направила
много добри дела. Тя обичала да се грижи за малките деца, на които няма кой да
помага. Една вечер, тя се прибрала от работата. Какво било това, което тя видяла в
малката счупена саксия, която стояла на нейния прозорец?
Едно мъничко цвете, което тя никога не била виждала преди! Тя започнала да го
полива и то растяло и растяло. Жената обикнала цветето.
Един ден, докато тя гледала мъничкото растение си спомнила за обещанието, и
тихо прошепнала на себе си: "Възможно ли е това да е красивото цвете, което целият
свят очаква? Мисля, че е то, защото то ме направи толкова щастлива."
И наистина, това било цветето.
Тя знаела, че обещанието се е сбъднало, защото то я накара да се чувства
благословена.
Всеки един, от близо и далеч, който отишъл, за да види цветето; молел за
клончета или семена от растението за засаждане .
И макар, че добрата жена давала на всички от растението, то израствало все по-
голямо и по-голямо, а тя се чувствала все по-щастлива и по-щастлива.
Докато един ден растението разцъфтяло голямо и красиво.
Богатите хора, които били направили големи паркове и градини за цветето не
повярвали, че жената наистина е получила обещания дар. Те поклащали глави и се
смеели на всичко това, и продължавали да търсят, сред други семена и растения.
Но хората, които повярвали, защото видели, колко благословена е жената, у която
цветето разцъфтяло, помолили за семенца, които запазили и насадили навсякъде,
докато целият свят се изпълнил с радост и мир.

Двете семенца
Много, много отдавна, две семенца лежали едно до друго в земята, и чакали. Било
студено, те скучаели, и за да минава по-бързо времето, едното заговорило.
- Ти, какво цвете ще бъдеш? - казало първото.
- Не знам.- отговорило второто.

10
 - Ако става дума за мен - заговорило пак първото - аз искам да бъда роза. Няма
нищо по-прекрасно от една роза. Всеки ще ме харесва.
- Всичко ще бъде наред. - прошепнало второто и това било всичко, което то
можело да каже, защото по някакъв начин, след като го казало, имало чувството, че
всички думи на света са изчерпани. Така те замълчали отново за един или за два дни.
- Ооо, - извикало първото - Тук има малко вода. Досега не знаех, какво означава
това, докато тя не влезе в мен. Аз раста! Аз раста! Довиждане!
- Довиждане! - повторило второто семенце, което лежало неподвижно и
продължавало да чака.
Първото семенце растяло и растяло, избутвало пръста нагоре, докато най-после
почувствало, че е на открито, защото можело да усети, колко приятен е въздухът! Той
бил студен, но така освежаващ. Цветето не можело да види нищо, защото все още не
било съвсем като цвете, а само едно растение, което не можело да вижда, докато не се
отворят цветовете му. Така, че то растяло и растяло, и държало главата си много
стабилно, за да може първото нещо, което види да бъде небето. Но понякога, макар и
да не знаело защо, то се чувствало много тъжно и му се плачело. Най-сетне отворило
очите си. Било сутрин, и видяло небето над главата си, но, уви! - то не било розово, а
само едно малко бяло цвете. Искало му се да наведе главата си и да заплаче, но все още
се мъчело да отвори очите си широко, и да задържи главата си изправена за да гледа
високо в небето.
- „Очаквах да бъда поне лале“ -казало цветето на себе си.
Но главичката му натежала, много силен и студен вятър се спуснал над него и го
навел надолу към земята. Цветето видяло, че не е дошло още времето за песента на
птиците, че снегът покривал цялата земя, и че нямало нито едно цвете наоколо, и то е
само. То притворило листата си. В този миг си спомнило, какво му казало другото
семенце, и прошепнало, "Всичко е наред, аз ще бъда това, което мога" и тогава, то
спряло да се съпротивлява на вятъра, отпуснало главата си към земята, и не поглеждало
повече към небето. Вятъра спрял, студа намалял, а снегът блестял като перли и
диаманти. Цветето разбрало, че името му е Кокиче, и така то си повторило още
веднъж, '' Всичко е наред!" и зачакало в съвършен мир. Разбрало, че всеки трябва да се
стреми към нещата, които отговарят на неговата природа.
Имаше някога една малка дъждовна капка, която реши, че е играла достатъчно
дълго в облаците, и реши да слезе на земята, за да види какво добро може да направи
там. И тя тръгна надолу.
Докато падаше тя видя, че на пътя и беше застанал един облак през който
трябваше да мине.Облакът беше много студен, но веселата малка дъждовна капка,
вместо да се свие, както правим ние, когато ни е студено, се протегнал Тя вече не беше
кръгла, стана дълга, тънка и твърда като игла, беше се превърна в малка ледена игличка.
Докато падаше към земята, тя срещна друга капчица, която изглеждаше точно като
нея.
Втората капчица каза: "Малка ледена игличке, къде отиваш?“
"Отивам долу на земята, за да видя какво добро мога да направя.“ – отговори
капчицата. „Аз също ще дойда.“ – каза втората капчица.

11
 Тя се присъедини към първата игличка, и заедно продължиха пътя си надолу.
Съвсем скоро те срещнаха трета, която каза: "Малки ледени иглички, къде
отивате?"
"Долу на земята, за да видим какво добро можем да направим."
"Тогава аз също ще дойда."
Тя също се присъедини към другите, и те полетяха заедно надолу.
След това трите ледени иглички срещнаха други, и други, и други, ледени
иглички, които също се присъединиха към тях.
Шестте малки ледени иглички се съединяваха за да падат заедно надолу към земята
и така те имаха ново име - "снежинка".
Малката снежинка срещна други снежинки. Всяка една беше различна от другите.
Снежинките питаха малката снежинка къде отива и тя винаги им отговаряше: "Долу на
земята, за да видя какво добро мога да направя."
"И ние ще дойдем с теб.”- отговаряха те - Но къде да отидем?"
"Знам къде." - каза една от най-малките снежинки – „Миналото лято , когато беше
топло и навсякъде изпълнено с живот, видях едно място, където бедно малко, болно
момче беше засадило няколко семена, които една дама му беше дала. Нека паднем
върху това място и да го топлим, така че семената в земята да не могат да замръзнат, и
момченцето да има цветя следващото лято."
"О, така ли? Да тръгваме тогава." - казаха всички те, и започнаха да падат все по-
бързо и по-бързо, за да могат да стигнат там, колкото се може по-рано.
Други снежинки ги видяха и тръгнаха след тях. Скоро мястото където момчето
беше засяло семената се покри със сняг, който не спря да вали, докато не стана
достатъчно, за да запази семената от замръзване през зимата.
Когато времето се затопли, снегът се превърна във вода и потече надолу в земята,
за да могат семената да пият. После те набъбваха и набъбваха, докато малко по малко,
мънички листенца се подадоха над земята от всяко семе. Появиха се и други листа, а
когато дойде лятото, малкият Франк отново се радваше на своите цветя, и всичко това,
защото една малка дъждовна капчица искаше да направи нещо добро в света.

За малката и голямата теменужка

„В една гора, където слънцето се промъквало през клоните на дърветата, под едно
дърво с големи листа, живеела една скромна теменужка. Един ден, гледайки нагоре през
широк процеп в короната, теменужката видяла синьото небе. Тя го видя за пръв път,
защото тази сутрин за пръв път отворила венчелистчета си. Виждайки синьото небе,
малката теменужка много се уплаши, макар и да не знаеше защо беше толкова
уплашена.
Наблизо минало куче, което изглеждало хапливо и зло. Теменужката го попитала
"Кажи ми, какво е това горе, такова синьо, както и аз?" Злобното куче отговорило: "О,
това е огромна теменужка, и тя може да те нарани лошо."
Още повече се уплашила теменужката. Помислила, че тази голяма теменужка е
пораснала, за да я нарани. Тя обърнала своите венчелистчета надолу, вече не искала да
поглежда голямата теменужка, скрила се под едно голямо листо, което вятърът откъснал

12
от дървото и хвърлил надолу и остана там цял ден, за да се крие от голямата небесна
теменужка.
Настъпило утрото на следващия ден, а теменужката така и не заспала, защото цяла
нощ мислела за това как да се справи с голямата синя небесна теменужка, което ще
може да я нарани. Тя очаквала първия удар. Но нямало удар.
Сутринта теменужката тихо се показала - тя не се чувствала уморена, макар че цяла
нощ мислила и бодърствувала, защото теменужките се уморяват, когато спят, а не
когато не, когато не спят. И първото, което видяла, било изгряващото слънце и
утринната зора. Гледайки утринната зора, теменужката изобщо не се страхувала. Тя
дори се радвала, виждайки розовия и цвят.
Но зората изчезна, постепенно се смени с бледо синьо небе. Небето ставало все
по-синьо и теменужката отново си спомнила думите на кучето.
Край нея минало едно агне. Приискало и се на теменужката да попита и агнето:
"Какво е това горе?", агнето отговорило: "Това е голям теменужка, синя като теб."
Теменужката се уплашила и решила, че агнето казва същото нещо, както и злото куче.
Но агнето било мило и нежно. И очите му също бяха много мили и нежни и затова
теменужката се осмелила и попитала отново: „Мило агънце, голямата теменужка ще ме
нарани ли?” „О, не, – отговорило то, - тя няма да те нарани, това е голяма теменужка и
нейната любов е много по-голяма от твоята, така както и цветът и е много по-син
отколкото твоя.”
И тогава малката теменужка осъзнала, че голямата теменужка никога няма да я
нарани, че дълбоката и синева е от голямата и любов, и че тя, голямата теменужка ще
защитава нея, малката теменужка от всичко лошо на света. И на малката теменужка и
станало толкова хубаво, от това, че цялата синева на небесната теменужка била
божествената любов, струяща към нея от всички страни. Оттогава малката теменужка
през цялото време гледала нагоре, все едно и се молила на бога на теменужките.”

Кокичетата и леската
Под леската, на която все още стояли сухите миналогодишни листа, си пробивали
път към светлината първите кокичета. "Ах, леска, оплаквали се те, ти носиш още
старата си рокля, от миналата година, а тя пречи да ни огреят слънчевите лъчи! Свали я
най-накрая.” Смутила се леската и дори не знаела какво да отговори.
Но изведнъж в клоните и на земята нещо зашумоля. Това бяха кос и таралеж. Те
чуха тези упреци и реши да се намесят. "Колко сте глупави – рязко им каза коса. –
Мислите, че на нас птиците ни беше хубаво през зимата, когато всички други дървета
бяха голи! Само в леската можехме да се скрием." „Точно така - подкрепи го таралежа. -
Още преди началото на зимата, аз се скрих под листата на леската и търсих там
лешничета. Само с тях можех да утолявам глада си." Леската беше доволна, че се
застъпиха за нея, а засрамените кокичета мълчаха и търпеливо чакаха, слънцето да
докосне и тях с лъчите си.

Анемонии

13
 Цялата тази зима, не падна сняг нито веднъж и студът толкова много хапеше
земята, че почвата стана много рохкава. Това беше хубаво, но не можеше да замени
снегът.. И започна да се жалва земята: "Малко, твърде малко звездни сили идват към
мен,ако не падат снежинки. Как ще мога да се погрижа за моите растения догодина?”
Чуха това корените на анемониите и помолиха гномите, които живеят в тях: "Отидете
до всички пролетни цветя - минзухарите, нарцисите и лютичетата и обсъдете с
живеещите там гноми, как може да се помогнете на земята." Гномите се отправиха на
път и проведоха свой съвет.
Когато се върнаха, те казаха: "Решихме да не спим през цялата зима и през нощта
да тъчем нишка от нежната светлина, която блести от звездите на земята и да я втъчем в
корените на растенията. Така ние можем да помогнем на земята. " И те работиха
усърдно по този въпрос.
Когато дойде пролетта, във венчелистчетата на цветята засия звездната светлина,
анемониите бяха толкова много, че тяхната бяла звездна покривка зави цялата земя.
"Виж, майко Земя, ето падна за теб сняг от бели звездни цветя." Земята се зарадва. И
ако се вгледате внимателно в цвета на анемонията, ще видите, че има шест
венчелистчета, точно като снежинките или звездите.
Източник: http://www.sagedreamdesign.com/

Вишна и ябълка

„Променливо беше тази година времето. Северният вятър над земята духаше студ,
затова цветовете на дърветата никак не се осмеляваха да се покажат. Но слънчевото
светило и ги примамваше. И ето - във вишневата корона започна някакво пришепване
и шушукане: "Ние не можем повече да издържаме, ние искаме да излезем на Божият
свят на слънце!" Все повече и повече от зелените чашелистчета позволяваха на белите
дечица- венчелистчета, да се събуждат в своите топли креватчета – пъпките на дървото.
Какво е това великолепие! Осеяните с цветове вишни ликуваха и заговориха на
облаците: "Ние цъфтим, ние цъфтим!"

14
 Една череша беше особено красива. Тя погледна наоколо, всички ли виждат
красотата и. Тогава тя видя ябълково дърво, което изглеждаше като през зимата.
"Събуди се, сънливко!” – възкликнала вишната на съседката си. – „Нима не виждаш,
как всичко цъфти и се радва на слънцето?” "Не вдигай шум!” - сънено отговорила
ябълката – „Аз ще чакам докато се стопли.”
И ето, накрая се стоплило. Слънцето добросъвестно се стараело, затоплило
ябълковото дърво и изпратило своите слънчеви деца при нейните цветове. От това те
станаха розови. Ябълковото дърво изведнъж се представи в целия си блясък -
изглеждаше, сякаш се къпеше в светлината на зората. Сега то беше толкова хубаво,
колкото вишната.
А какво стана с вишната? Нейното великолепие си замина, венчелистчета окапаха,
оставяйки само голи стебла. "Бързам, - каза вишната – Нужно ми е плодовете ми да
узреят по-бързо, защото децата след дългата зима, така се нуждаят от моите сладки
плодове." И тя простираше своите клони към слънцето.
Минаха няколко седмици, и ето вече децата ядяха вишнички и ги окачват на ушите
си. А вишните трябва бързо да се ядат, защото те не издържат дълго. Съвсем друго
нещо е ябълката. Ябълковото дърво не бърза и със своите ябълки. Те се берат чак
есента. Да, и след това се намират все още неузрели плодове. И колко дълго може да
държите здравите, сочни ябълки? До Рождество и даже след това! Това е така, защото
ябълката прави всичко много добре. Този плод се запазва за дълго време. Ние, хората,
обичаме и двете дървета, защото те ни носят щедри подаръци - всеки в своето време.”
Източник: http://nestleandsoar.blogspot.com/2012/02/cherry-blossom-bird-needle-
felt-pillow.html

15